Симеон Радев

ЛИЦА И СЪБИТИЯ ОТ МОЕТО ВРЕМЕ

СПОМЕНИ
Том V

Подготвили за печат
Красимир Каракачанов и Цочо Билярски

Издателство „ЗАХАРИЙ СТОЯНОВ”

Фондация ВМРО
София, 2016
© Красимир Каракачанов и Цочо Билярски, съставители
© Жеко Алексиев, корица, 2016
© Издателство „Захарий Стоянов”, 2016
© Фондация ВМРО, 2016
ISBN 978-954-09-1028-4
 ПРЕДГОВОР
Петият том от спомените на Симеон Радев „Лица и събития от моето време" обхваща
един значителен период със събития, които ще дадат отражение през следващите години,
когато избухва една от най-страшните и опустошителни за човечеството световни войни -
Първата световна война.
Томът обхваща пълни пет години - от 11 юли 1908 г., когато е началото на
Младотурската революция, до 28 юли 1913 г. - деня, когато е подписан Букурещкият мирен
договор, с право останал както в историята, така и в паметта на народа ни като първа
национална катастрофа.
Томът се състои от пет раздела: 1. Младотурската революция и моето отиване в Солун
и Цариград; 2. Как замислих и написах „Строителите на съвременна България; 3. Това,
което видях от Балканската война; 4. Оставката на д-р Данев и образуването на новия
кабинет. Усилията на д-р Генадиев да спре румънското напредване. Заминаването ми за
конференцията в Букурещ; и 5. Конференцията в Букурещ и Букурещкият мир от 1913 г.
Първата катастрофа. Към отделните раздели са приложени най-важните документи,
свързани с тях и служили за база в Симеон-Радевия разказ.
И в този том, както и в предишните вече отпечатани томове със спомените на С. Радев
няма един строен и подреден хронологически разказ. Умелият разказвач се спира на
събитията и личностите, характеризиращи този етап, като непрекъснато връща читателя с
десетилетия назад или прекрачва с десетилетия напред, когато прави опити да обясни
дадени събития или да представи по-добре определена личност. Това прави от спомените
му един изключително интересен, оригинален и невъзможен за подражание разказ,
трудно поддаващ се както на характеризиране и анализ, така и на каквато и да било
интерпретация от изследователите му, но пък затова притежаващ невероятния чар на
блестящото слово на мемоариста, наблюдател на ставащите около него, а в повечето
случаи и с негово участие събития. По такъв начин се получава едно впечатляващо
съчетание между спомени и историческо изследване, където се губи границата между
история и публицистика - нещо, което вече познаваме от предишните томове с неговите
спомени и от неповторимите му „Строители".
Тези пет години от живота на С. Радев се оказват едни от най-значителните в неговия
живот. През тях той напуска редакцията на в. „Вечерна поща" и създава свой вестник - в.
„Воля", на който освен че е директор е и главен редактор. В. „Воля" излиза и като печатен
орган на Народнолибералната (стамболовистка) партия. С. Радев като един от най-
близките съратници на лидера на партията д-р Никола Генадиев през това време прави
първия си и останал единствен опит да влезе и в политиката, явявайки се на изборите за
депутати за Народното събрание, а през 1911 г. пише и издава и програмата на партията.
През същото това време С. Радев създава и своя шедьовър „Строителите на
съвременна България", който успява да го наложи през изминалия век като един от най-
великите български писатели и публицисти, нареждайки го редом до Иван Вазов и Захарий
Стоянов, а по изискаността на словото му - на едно от първите места в цялата българска
литература. Двата им тома, върху които той работи пълни две години, за един кратък
период от няколко месеца претърпяват две издания с огромен, дори и за ония години,
тираж. Работата по „Строителите" го отвежда за продължително време далеч от България
в най-големите европейски архиви и библиотеки. Особено важно в случая се оказват не
само неговите познания на българската и световната история, но и основното познаване
на шестте европейски езика освен българския, турския и персийския. В България той
интервюира и разговаря със стотици участници в събитията от 1878 до 1887 г., а
благодарение на Александър Малинов и ген. Стефан Паприков е допуснат и до архивите
на Министерския съвет и Министерството на външните работи и изповеданията.
„Строителите" са забелязани веднага както от българската общественост и критика, така и
далеч зад границата. Излизат десетки рецензии и мнения върху тях, а засегнатите
участници в събитията се захващат да пишат спомените си, за да отговорят на летописеца.
Това не го обезсърчава, а го амбицира да продължи работата си, но за съжаление тя
остава недовършена, с изключение на третия том и въведението към книгата, които
станаха известни сто години след излизането на първите два тома.
Смятайки за несъвместими вестникарските му занимания с тези на македонски деец,
той напуска ВМОРО, но винаги следи с внимание развитието на националния въпрос, за да
възкликне в един тежък момент, че докато за другите Македония е географско име,
свързано с българската история, то за него е „животрептуща действителност, един дял от
моя сетивен мир".
През този период С. Радев участва в двете освободителни Балкански войни през 1912-
1913 г. и направо от фронта ще бъде извикан да замине за Румъния като член на
българската делегация на Букурещката мирна конференция.
И в този том животът на мемоариста е тясно свързан със събитията, които преживява
народът ни, ставащи на фона на международните събития, тясно свързани с България и със
съдбата на македонските, тракийските и добруджанските българи.
Най-големият по обем раздел в тома е посветеният на Младотурската революция
(1908). Нашата мемоаристика е оскъдна по отношение на това събитие, което се оказва
решително за Турция, но същевременно дава сериозно отражение и върху България и
балканските държави. Досега разполагахме само със спомените на д-р Владимир Бурилков
(В Македония и Одринско - 1908-1912 г. Младотурската революция, видяна от специалния
кореспондент на „Дневник") и Тома Карайовов (Как се създадоха Българските
конституционни клубове в Турция), както и с впечатленията на Григор Василев (Македония
и турската революция). Тази сериозна празнота сега след повече от век се запълва със
спомените на С. Радев, представляващи не само първокласен исторически извор, но и един
художествен разказ за случващото се в Турция и за впечатленията и размислите на големия
публицист.
Младотурската революция е тясно свързана с нашата история не само заради съдбата
на българите в Македония и Тракия, но и поради възникналата криза в българо-турските
отношения, довела до обявяването на българската независимост на 22 септември 1908 г.
Тясно свързани с българската независимост са и анексията на Босна и Херцеговина от
Австро-Унгария и новото обтягане на отношенията със Сърбия поради изненадващата за
нея промяна на статуквото.
Като тънък наблюдател и летописец на Младотурската революция С. Радев я
определя, за разлика от редица историци, политици и публицисти, като първа национална
катастрофа. Тя по неговите думи прекъсна ерата на реформите в Македония и по такъв
начин предреши последвалите събития и национални катастрофи през 1913 и 1919 г.
С. Радев е един от първите българи в София, които са информирани от представителя
на Младотурския комитет в Солун Джавид бей, че е предстоящо избухването на
Младотурската революция. Само няколко дена по-късно той заминава за Солун като
специален кореспондент на в. „Вечерна поща" и френския вестник Matin, за да отразява от
най-горещата точка хода на революцията. Това му пътуване наподобява предишната му
командировка до Петербург и Москва, когато отразява Първата руска революция. По такъв
начин неговите репортажи и вече публикуваните му спомени за тези събития няма да
могат да бъдат отминавани от изследователите. Ако в Русия той разчиташе на познанства
и препоръки, за да се добере до руските държавници и политици, то тук, в Македония, той
вече плува в свои води. Пристигането в Солун го връща в спомените му към 1895 г., когато
самият Гоце Делчев го заклева за член на Вътрешната организация. Човек на мисълта и на
изящното творчество като С. Радев не може да замине за Солун неподготвен. И наистина
той носи в багажа си Омировите „Илиада" и „Одисея" и виденията от античността
скоропостижно го спохождат. Това са редове, изпълнени с поезия и най-възвишени чувства
на фона на една действителност, която ще промени Турската империя, ще нанесе сериозен
удар върху европейската дипломация, а и ще попари надеждите на българите от
европейските вилаети да се сдобият с автономия и гарантирани човешки права.
Благодарение на месеците, които С. Радев прекарва в Солун, сега имаме една широка
и пъстра картина на ставащото в този балкански мегаполис и на кипежа сред турци,
българи, гърци, албанци и евреи. По това време Солун, както и Цариград са едни от най-
големите български градове. В края на краищата очакванията и надеждите няма да се
оправдаят, защото младотурците ще измамят всички, а С. Радев ще е един от първите,
който ще разкрие истината на страниците на „Вечерна поща", че заради скъпата му
Македония младите турски офицери ще сътворят една фарсова революция. Ако трябва да
си послужим и с думите на един от класиците на марксизма, тя има и половинчат характер.
Въпреки гръмките лозунги за свобода, братство и равенство, променили света още с
Великата френска революция, но открити и използвани по един демагогски начин от
младотурците с един век закъснение, Младотурската революция преминава много по-
прозаично и на ниско идеологично ниво по други пътища и посоки. Оказва се, че
младотурците има да догонват изпреварилите ги по идеи и цели
националнореволюционни движения на другите народи, все още живеещи в Турската
империя, като на първо място са българите, арменците, албанците, евреите и арабите.
Първата стъпка на младотурците е да се премахне опасността от ново и по-сериозно
реформиране на Македония и въвеждане на строг европейски контрол в резултат от
половинчатите решения на руския император Николай II и английския крал Едуард VII в
Ревал, които евентуално в следващия период можеха да доведат до по-сериозно
европейско вмешателство. По такъв начин Македония няма да тръгне към жадуваната от
петнадесет години автономия, а ще трябва да се сбогува с европейските жандармерийски
офицери, изпратени от българското население и ВМОРО със смесени чувства.
За С. Радев Младотурската революция слага началото на разпокъсването на Турската
империя, като първият удар е нанесен след Балканската война, а вторият - след Първата
световна война. Мемоаристът тук влиза в ролята и на изследовател, правейки сериозен
анализ на влиянието на революцията върху мюсюлманския свят, който също започва да се
събужда. В тази въвеждаща част на спомените С. Радев разсъждава и върху отражението
на революцията върху България, която беше принудена да търси ново разрешение на
македонския въпрос, което предизвика и Балканския съюз.
През погледа на съвременник, наблюдател и участник в събитията мемоаристът
излага фактите, като започва от самото начало на революцията в Македония - Ресен,
Битоля, Солун, но дава и своето обяснение защо тя е обявена първо в Битолския вилает -
Скопският граничи с България и има опасност тя да се намеси, а Солунският - с морето,
където могат да се намесят Великите сили. Първи Битолският младотурски комитет излага
своята програма - възстановяването на Мидхадпашовата конституция от 1876 г. и
отхвърлянето на всяка чужда намеса и контрол. В тази първа младотурска програма
Македония трябва да остане неразделна част от Отоманската държава, а султан Абдул
Хамид е определен като главния престъпник, по времето на когото са станали най-
големите нещастия за Турция.
Умението на С. Радев да изгражда образи и тук е проявено по най-добрия му начин,
когато разказва за събитията и за движещите ги дейци. Те са с висока стойност не само за
проучването на българското минало, но и за турската и балканската история. Един от
първите представени младотурски дейци е посетилият редакцията на „Вечерна поща" в
навечерието на 11 юли представител на Солунския младотурски комитет Джавид бей, от
когото С. Радев получава „точни данни" за предстоящото събитие. Джавид бей е една от
големите фигури на Младотурската революция и при сформираното младотурско
правителство е назначен за министър на финансите. Неговото пътуване до София е не само
да информира вестникарите С. Радев и Вл. Бурилков, но има и друга тайна мисия - да се
проучи дали България ще се намеси в събитията в Турция след започването на
революцията, а в Букурещ да види дали младотурците могат да разчитат на Румъния в
такъв случай да се опита да възпре България. Тук мемоаристът по най-умел начин преплита
разказа си със спомени и от други срещи с Джавид бей и секретаря на султан Мехмед V
Лютфи бей Симави. Прескачайки години напред, в далечната в 1924 г. си спомня за новите
си срещи с Джавид бей, който сега е един от приближените до реформатора Мустафа
Кемал паша и пазител на явно нелицеприятна и поверителна информация за неговото
минало, споделена с нашия мемоарист. Следващата година, когато С. Радев е в Анкара за
подписването на Ангорския договор, Джавид бей е обесен заедно с още 12 младотурци
пред прозорците на Българското посолство в Анкара по обвинение за заговор срещу
Мустафа Кемал паша.
Преди да замине за Македония, С. Радев има две важни срещи - едната с д-р Н.
Генадиев, а втората със сръбския дипломатически представител в София Света Симич. Д-р
Н. Генадиев настоява пред С. Радев да не заминава за Македония, тъй като в момента е
по-нужен във и за България, както и за стамболовистката партия. Разказът за втората среща
дава възможност на мемоариста да разкаже и анализира развитието на сръбската
пропаганда в Македония и ролята на Йован Ристич, Света Симич и Никола Пашич в нея.
Сръбският дипломат не крие радостта си от Младотурската революция, тъй като по
неговите думи „тя сложи край на автономията на Македония". Тежко болният сръбски
дипломат, който скоро ще се пресели в отвъдното, не крие пред македонския българин С.
Радев радостта си от това.
С. Радев се спира и на мястото на едни от най-видните младотурци, живели в
емиграция в Париж - Ахмед Риза и принц Себахедин, с които се познава и враждува още
от времето на следването си в Женева и Париж. Тези разсъждения го връщат далеч в
историята, където търси идеологическата база на младотурското движение в идеите на
Мидхат паша, залегнали в неговата конституция от 1876 г., за която султанът за втори път
ще се хване като за спасителната сламка. Перфидността на Мидхадпашовите действия при
потурчването на християните е по думите на С. Радев „потурчване на духа", а не чрез
силата на меча. Идеите на Мидхад паша всички училища в Турция да минат под
ведомството на Министерството на просветата и в тях да се преподава и турски от турски
учители, а езикът на отделните народности да се изучава като отделен предмет, ще бъдат
възприети от младотурците в тяхната програма. За него Ахмед Риза е явен българофоб,
възприел идейното наследство на Мидхад паша. Като един от най-добрите познавачи на
Българското възраждане мемоаристът прави явно разграничение между тримата турски
държавници, свързани тясно със съдбата на българите - Фуад паша, Али паша и Мидхад
паша. Фуад паша настоява в политическото си завещание през 1867 г. да се реши
църковният въпрос в полза на българите, а Али паша издаде фермана за Българската
екзархия. Фуад паша и Али паша са под влиянието на цариградските българи и по-
специално на д-р Стоян Чомаков, докато Мидхад паша познава народа ни, тъй като е
живял сред него. Фуад паша и Али паша гледат да омаломощят гърците, докато Мидхад
паша ги търси за съюзници, а при потушаването на Априлското въстание устройва едно
истинско изтребление на цвета на българския народ. Разсъждавайки върху генезиса на
младотурското движение, С Радев анализира Мидхадпашовата конституция, като се спира
на положителното и отрицателното в нея, за да достигне до разиграването на
конституционния въпрос от султан Абдул Хамид.
На места спомените преминават в истински исторически анализ със сериозни
научноизследователски приноси. Като се спира на смисъла на македонското
революционно движение и Младотурската революция, той отбелязва, че македонското
движение влоши българо-турските официални отношения при управлението на д-р
Константин Стоилов, успешно развиващи се при Петко Каравелов и Стефан Стамболов. За
него произходът на македонското движение е в българската революционна традиция.
Макар оказало лошо влияние върху българо-турските отношения, то не остана безплодно -
предизвика чуждата намеса след въстанията от 1902 и 1903 г. и срещата в Ревал, която
доближи Македония до автономията, но опитът за въвеждане на европейски контрол в
Македония бе провален от Младотурската революция. Тук авторът отново, както в края на
третия том, подчертава, че Младотурската революция може да се смята като първата
българска катастрофа.
Събитията, срещите и разговорите на умелия новинар С. Радев в Солун на фона на
радостта от революцията се редят едни след други. Макар и вече извън редиците на
ВМОРО, симпатиите му към нея и дейците ѝ не са угаснали. В Солун той забелязва доброто
отношение на турците към ВМОРО и българите. Тук се връщат и спомените му за
симпатиите на латвийците, белгийците и ирландците към нашия народ и към
революционното му минало. От разговорите си с офицерите младотурци научава за
влиянието на борбите на ВМОРО и четите ѝ върху тях, както и за почитта, която оказват
турският офицер и войниците към загиналия приятел - анархиста Орце Попйорданов.
Свързаността на С. Радев с революционното движение се проявява, когато заедно с
водачите на ВМОРО Христо Матов и Петко Пенчев формулират исканията на организацията
към Младотурския комитет. Споменът за тия събития му дава възможност да се спре на
портретите на повечето от тях, като по този начин допълва едно от най-блестящите си
есета „Велики сенки". Представя Хр. Матов като на един от най-бележитите революционни
дейци, а Петко Пенчев е показан чрез неговите постъпки и главоблъсканици из
македонското революционно движение и политическия живот в България като
„метаморфозите на една посредствена личност". След триумфалното посрещане на Хр.
Матов в Солун и в цяла Македония С. Радев го интервюира за „Вечерна поща" и присъства
и на срещата на Матов със солунските граждани, представляваща истински триумф за този
истински водач на българите. В архива си той запазва и неговото ръкописно приветствие
към солунчани. И в него Матов се придържа към своите виждания за решаването на
Македонския въпрос - не чрез реформирането на Турция, а чрез широка децентрализация
в Македония. Двамата се срещат всеки ден в Солун и по такъв начин С. Радев опознава
още по-отблизо големия революционер и теоретик на македонското революционно
движение и му рисува сериозен психологически портрет. Той разграничава фигурите на
отделните революционери и когато си спомня за срещите и разговорите със своя
съгражданин д-р Христо Татарчев, се спира и на неговата роля в революционното
движение. В случая отбелязва и важния факт от неговите разбирания, че д-р Татарчев
изтъква лозунга за автономна Македония като спасение винаги при „обстоятелства, които
го правеха неосъществим". По-нататък, размишлявайки за революционната дейност на
Тодор Александров, ще го охарактеризира само с едно изречение - „необикновената
енергия на този човек се придружаваше от голяма амбиция и способност за водителство".
Разказът за дейците на ВМОРО е свързан и с присъствието му по време на слизането на
българските чети в Солун и впечатлението, което правят. За разлика от нашите чети,
сръбските и гръцките чети са облечени като за парад - сръбските, издържани от държавата,
а гръцките - от гръцките патриотически дружества. Важни допълнения мемоаристът прави
и към образите на революционерите, за които вече е говорил и в предишните томове - за
Борис Сарафов, за Иван Гарванов, за Яне Сандански, за Васил Чекаларов, за Коце Ципушев,
за Апостол войвода, за Петър Чаулев, за Павел Делирадев, за Тодор Паница, ставайки
свидетел на изключителната почит както на българите, така и на турците към Апостол
войвода. При работата върху текстовете успяхме да възстановим името на видния наш
географ и пътеписец Павел Делидарев, когато разчитахме спомените за речите му срещу
България и нейните държавници и монарх в Солун след обявяването на независимостта и
последвалата вълна от възмущение сред българите. С. Радев първоначално е изписал
името на панагюреца и след това гневен го е задраскал, явно гнусейки се от неговите
антибългарски слова.
С. Радев взима дейно участие и в създаването на Съюза на Българските
конституционни клубове. Тук неговите спомени в значителна степен се различават в
детайлите от кратките спомени на техния пръв председател Тома Карайовов. С. Радев е
свидетел и на възникналия конфликт между двете фракции във ВМОРО, станали основа на
българските политически партии в Турция - Съюза на Българските конституционни клубове
и Народната федеративна партия (българска секция). След организираните от Т. Паница
убийства на българи от с. Скрижово С. Радев заминава на място да анкетира
злосторничествата на Паница. Възникналата заплаха за живота му е отстранена след
намесата на младотурския водач Енвер паша и съдействието на Симеон-Радевия приятел
д-р Владимир Бурилков, който също е в Скрижово да направи анкета пък за в. „Дневник".
Не поради опасността за живота си, а поради емоции С. Радев отбелязва, че неправилно се
е намесил като страна в това противопоставяне срещу групата на Сандански, и то след като
вижда какво е отношението на младотурците и на техните водачи Талаат, Джемал и Енвер
към Сандански и към неговите противници в организацията. Твърдо стоящ на страната на
убитите по нареждането на Сандански Б. Сарафов и Ив. Гарванов, С. Радев не затваря
очите си както за отрицателното, така и за положителното в неговата дейност.
Разсъждавайки върху образа на Я. Сандански и върху социалната му политика, минава и
на един важен за самия него въпрос - собственото му място в политиката като редактор на
„Вечерна поща", което смята той, е несъвместимо с това на македонски деец. С. Радев
рядко е самокритичен по отношение на своята работа, но тук се сблъскваме с един такъв
рядък случай, когато определя своите статии във „Вечерна поща" за санданистите в
Драмско и Серско и за анкетата в Скрижово след извършените убийства от Т. Паница като
свои грешки, взимайки страна в публикувана анкета. С. Радев нерядко говори за себе си и
за смисъла на своя живот, но тук той, в края на живота си, прави един текстуален
автопортрет, акцентирайки върху работата си като вестникар, като човек на книгите, на
перото, но не и на политиката. Така достига в разсъжденията и до личността на най-
близкия си приятел - професора-историк Никола Милев, влязъл в политиката по
настояването на Т. Александров. Тук искаме да припомним близостта на Симеон-Радевите
мисли с тези на патрона на Н. Милев в науката проф. Васил Златарски, който също изказва
съжаления, че навлизането на Милев в политиката е попречило да разгърне още по-добре
своите способности в науката.
В станалия столица на революцията Солун С. Радев се среща с някои от европейските
офицери инструктори в турската жандармерия - руснаците генерал Шостак, Федоров в
Гевгели и Цветков във Воден и французина Веран в Серско. Тук разговаря и със
симпатизиращите на борбите на българите чужди консули - френския Стег, автор на
проекта за реформи на Делкасе, и с австрийския Пара.
Голямата изненада за изследователите, а и за обикновените читатели ще бъдат не
само авторитетът, с който се ползва българският вестникар от Ресен в Младотурския
комитет в Солун, но и неговите срещи и проведени разговори и интервюта с най-
популярните му водачи, сред които е офицерът Кел Али, бъдещ депутат в Турската камара,
председател на Военния съд и министър в правителството на Исмет Инюню. Интересното
е, че отново именно към него е насочено в Солун предложението, този път от турска
страна, да бъде призната българската независимост. Главният двигател на революцията в
Солун и един от най-преданите ѝ дейци Манаси Заде Рефик бей от името на комитета ще
предложи на България чрез С. Радев съюз, за да бъде спечелено нейното приятелство, след
което да се обяви със съгласието на Турция независимостта. Манаси Заде Рефик бей
декларира, че ще се потвърдят отново правата на българите в Турция и ще се прокара
дългоочакваната от България жп линия Кюстендил - Куманово. Предложената идея много
скоро тихомълком ще заглъхне, тъй като явно самите младотурци се отказват от нея. В
Солун С. Радев се среща и с приятеля от детинство, „истинския герой" на революцията -
турския офицер ресенчанин Ниязи бей, който пръв излезе в планината и обяви
революцията. От разказа на С. Радев проличава, че въпреки обичта си към българите и
уважението си към хората на ВМОРО Ниязи си остава все пак турчин. Младотурският
революционер най-искрено ще защити своето и на другарите си становище, че те не могат
да се съгласят с продължаването на европейския контрол и откъсването на Македония от
империята - посоката, която беше поета след Ревалската среща. Тук, в Младотурския клуб,
С. Радев ще получи и изненадващото предложение като ресенчанин да бъде издигната
кандидатурата му за представител на комитета в Турската камара. Но още по-голямата
изненада за него и за нас днес, след повече от сто години, предстои, когато след двете
срещи с генерал-губернатора на трите македонски вилаета Хилми паша бъдещият велик
везир ще му предложи да стане член на неговия кабинет. Интересни са щрихите към
портрета на Хилми паша, този „нов" и все още нерешителен и повратлив младотурчин,
който по думите на мемоариста е вероятно потурчен грък. При втората си среща с него С.
Радев го интервюира за „Вечерна поща". В това си публично изявление Хилми паша вече
твърдо изказва подкрепата си за Младотурската революция, за младотурските реформи за
училищата и за правата на българите в Македония след революцията.
Наблюденията си за хода на Младотурската революция и за действията на
младотурците срещу християнските народности С. Радев излага в поредица от статии във
„Вечерна поща", в които критикува административната и образователната им програма,
но същевременно вижда и възможността за съгласуване на българските искания с
гръцките пред младотурците. Особено интересен е неговият разказ за отношението на
албанците към революцията, в който прави едно връщане в тяхната история,
проследявайки добрите отношения между албанци и българи, както и отношенията им с
турците и сърбите. На фона на разгърналия се политически живот в Солун, който е и един
от най-големите по онова време еврейски град, любопитна е картината на отношението
на солунските евреи към революцията и неразбирателството между самите евреи
социалисти. Покрай наблюдаващите се добри отношения между младотурците и евреите
ще му направят впечатление и антиеврейските настроения на гърците. Неговата
прозорливост ще се докаже през следващите десетилетия, когато върху главите на
солунските евреи ще се струпат нещастията след устроените от гърците антиеврейски
погроми. Прозорливостта на блестящия вестникар и политически анализатор ще се прояви
и по отношението на албанската опасност в Дебърско, която сега е вече една реалност.
Но политическите събития в София и Цариград следват своя стремителен ход
вследствие на възникналия дипломатически конфликт между Турция и България, вкарал в
дълбока криза българо-турските отношения след непоканването на българския
дипломатически представител Иван Ст. Гешов на приема по възкачването на султан Абдул
Хамид. Турската провокация срещу васалното княжество ще стане и причина за
последвалите притеснения от турска страна от вероятните усложнения в отношението на
България към нея.
 След Солун следващата спирка на С. Радев е турската столица, където революцията
все още не е успяла да завоюва сериозни позиции. На път за Цариград се спира в Дедеагач
- там където турските чиновници го посрещат като големец, припомняйки си подобната
ситуация, в която попада Гоголевият герой Хлестаков от „Ревизор".
В Цариград мемоаристът ще има възможност да се срещне на два пъти и да
интервюира великия везир Кямил паша, когото определя като един „необходим човек" за
султана при всички изпитания, които се случват на империята през един 30-годишен
период - Съединението (1885), арменските кланета (1895), Младотурската революция
(1908) и Балканската война (1912). Разговорът се насочва върху темата на деня - конфликта
с Ив. Ст. Гешов. Кямил паша декларира пред С. Радев, че Турция държи на добрите
отношения с България, свидетелство за което е запазването на доброто отношение към
Българската екзархия, но очаква предложения от българска страна за преодоляването на
конфликта. И в Цариград С. Радев има възможност да разговаря за предстоящото
обявяване на българската независимост. На срещите си с Кямил паша той дори му
препоръчва кметът на Солун Осман Адил бей да бъде изпратен в София като преговарящ
за българската независимост. Великият везир се вслушва в съвета на галатасарайския
възпитаник, но в края на краищата мисията на турския пратеник ще закъснее, тъй като
българската независимост ще бъде обявена без турската благословия. Но най-трудният
разговор, който му предстои, е с министъра на вътрешните работи Ибрахим Хакъ бей -
главния виновник за дипломатическия скандал и за третирането на България като васално
княжество, който отстоява, че Турция и занапред твърдо ще спазва протокола съобразно
решенията на Берлинския конгрес.
В този тежък момент, който изживява империята, от значение се оказва ролята на
европейската дипломация и особено германската, английската и френската в Цариград. От
срещите си с великия везир, англофил по убеждение, той долавя страха му от Русия. Тук С.
Радев търси възможността и за срещи с някои от чуждите дипломати. Среща се и разговаря
с френския посланик Констан и с руския Зиновиев, както и с драгоманина на Руското
посолство Манделстам и със съветника Гулкевич. За разлика от своя шеф Зиновиев, бивш
директор на Азиатския департамент, Манделстам и Гулкевич изпитват горещи симпатии
към България и българите. Близостта на С. Радев с Манделстам ще се окаже много
ползотворна за специалния кореспондент на „Вечерна поща". Той ще го отведе в
редакцията на в. „Икдам", където ще разговаря с директора му Ахмед Джевдет и
политическия редактор Али Кемал, а във в. „Танин" ще разговаря с главния редактор
Хюсеин Джахит (Ялчън). Изключително важен се оказва разговорът му с Али Кемал за
дипломатическия конфликт с България. За този изтъкнат турски журналист нашият
мемоарист си спомня, че е обесен през следващата 1909 г. като участник в
контрареволюционния метеж.
Не успява да се срещне с италианския посланик Империали (между другото тук
спомените го отвеждат десетилетие по-късно през 1922 г., когато успява да осъществи тази
среща), но има възможност да се запознае и разговаря с италианския журналист и
авантюрист Скарфолио, който ще го посвети в плановете си да отвлече турския султан в
морето и да направи едно сензационно интервю.
Разказвайки за смутните събития, завладяващи и турската столица, мемоаристът влиза
в ролята си и на изследовател, като прави точен исторически преглед на гръцко-турските
отношения още от времето на фанариотите, когато гърци стават турски държавници. На
тази тема той се спира по повод посещението на бившия гръцки министър-председател
Димитрис Ралис в Цариград, с когото също успява да се срещне и да стане свидетел на
екзалтираните му антибългарски настроения към българите в Македония.
Докато е в Цариград, българските власти окупират Източните железници след
започналата стачка има провокативен опит на турската войска да мине границата и да тури
ред във васалната България. Акцията е ръководена от приятеля и съгражданин на С. Радев
Андрей Ляпчев. Той следи с повишено внимание турските отзиви за действията на
българското правителство. Турската провокация и действията на българските власти го
довеждат и до толкова важната му среща, в която интервюира директора на Източните
железници в Цариград Грос. В интервюто Грос изказва увереността си, че след
застъпничеството на заинтересуваните в този нов конфликт - Високата порта, Германия,
Австро-Унгария и Франция - той ще бъде разрешен в интерес на компанията. Новините от
София и Търново ще принудят този утвърдил се в политическата журналистика вестникар
бързо да напусне турската столица и да отпътува за другото място, където назряват горещи
събития.
За времето от 1909 до 1911 г., когато С. Радев пише своите „Строители", той разказва в
краткия си спомен „Как създадох „Стротелите". За да напише този си спомен, той е
провокиран от разговора си с известния германски българист и преводач Норберт Рандов.
Усилената работа по книгата не му пречи да работи и като журналист не само във вестник
„Воля", който създава и списва, но и да продължава сътрудничеството си в сп. „Художник".
Подтикнат от работата по своята ненадмината хроника, когато пред него възкръсват
образите на „строителите" на нова България, в „Художник" той пише едно от най-хубавите
си есета - „Политическото красноречие в България", в което дава най-висока оценка за
българските политици и държавници от разноцветния политически спектър, участвали в не
една словесна схватка в Парламента - д-р Никола Генадиев, Георги Кирков, П. Р.
Славейков, Петко Каравелов, д-р Константин Стоилов, Стефан Стамболов, Теодор
Теодоров, сравнявайки ги с най-добрите френски оратори.
Като приложение към тази част е включена програмата на стамболовистката партия
„Начала и искания на Народнолибералната партия", която С. Радев пише през 1911 г. с
умелото перо на писател и публицист. Той разгръща както основните принципи на своята
партия, така и нейната програма в различните сфери на политическия живот - вътрешна
политика, народното просвещение, социална политика, икономическа политика,
финансова политика, правосъдие и военна политика.
Отрезвяването му скоро ще настъпи след краткотрайното увлечение в политическите
борби и той отново ще заеме своето място на един от водещите български журналисти. Но
и то ще бъде за кратко поради започналата мобилизация на българската армия през
есента на 1912 г. Всенародната радост от предстоящата война за освобождението на
Македония и Тракия ще се окаже заразителна и за македонския българин, който повече от
десетилетие не е виждал родния си край.
Третата част на книгата е посветена на участието на С. Радев в Балканските войни като
доброволец. Първото му назначение е в Цензурната комисия към Щаба на армията,
първоначално в Стара Загора, където служи под командата на ген. Никола Фичев.
Многократно в спомените си С. Радев ще се връща към личността на известния наш военен
деец. Тук, в Стара Загора, е заедно с Елин Пелин и с професорите в Софийския университет
Михаил Арнаудов, Венелин Ганев и Александър Балабанов, за които мемоаристът
разказва весели анекдотични случки. Не може да скрие уважението и симпатиите си към
колоритната личност на бележития прилепчанин - Старозагорския митрополит Методий
Кусевич, когато си спомня за обявяването на войната в Стара Загора: „На 5 октомври се
извърши тържествен молебен. Фердинанд прочете прокламация за обявяване на войната
и Методи Кусевич, Старозагорски митрополит, държа реч. Аз си спомням тези минути като
преживени в унес. Когато излизахме от черквата, сърцата на всички бяха дълбоко
развълнувани, но в нашето вълнение цареше, свръх всичко, възторжена вяра в победата."
Значително място в своите репортажи ще задели С. Радев на руският болшевишки
деец (между другото по това време той все още е меншевик) Лев Троцки, който е изпратен
като кореспондент на украинския вестник „Киевская мысль". На Троцки и другите
чуждестранни кореспонденти С. Радев, изпълнявайки длъжността на преводач, предава
нареждането на началника на Разузнавателната секция Иван Шкойнов да напуснат фронта
при Мустафа паша и да изчакат в тила. Злобата и ожесточението на Троцки е излята в
кореспонденциите му от войната, отпечатани през 1926 г. като том VI от съчиненията му
под заглавието „Балкани и Балканская война". По повод на тази необмислена заповед на
Шкойнов, която ще се припише на С. Радев, Троцки ще отбележи в кореспонденцията си от
6 декември 1912 г., че получилият голяма власт бивш анархист станал истински собственик
на военната цензура и по най-грубиянски начин е вгорчил живота на командированите на
фронта европейски журналисти. В кореспонденциите си Троцки дори ще съобщи на своите
читатели, че С. Радев ще се отплати на българските военачалници - генерали и полковници,
като ги опише в благоприятна светлина в проектирания следващ том на „Строителите". В
интерес на истината трябва да отбележим и факта, че познанството между С. Радев и
Троцки датира от времето, когато той започва да издава в. „Воля", съвпадащо с акцията на
меншевишкия деятел и негов близък приятел и съратник Кръстю Раковски да помирят в
София тесните и широките социалисти. Във воя срещу С. Радев ще се включи и неговият
отдавнашен противник от лагера на Сандански Павел Делирадев, който ще го осмее в
специално написан памфлет, поместен в книжката му „Българските патриоти през
Освободителната война" (1913), припомняйки прякора му „Симон Юда". За да го засегне,
той „разкрива" каракачанското потекло на С. Радев и набляга на това, че „метаморфозата
на неговото национално самосъзнание отбелязва три главни психологически формации: 1.
националистическа мъглявост без здрава етническа основа, 2. интернационалистически
превратности, и 3. кристализиран ултрашовинистически българизъм". Без да конкретизира,
но явно познавайки писанията срещу себе си, С. Радев ще отбележи в своите спомени, че
„част от вината падна незаслужено и върху мен".
От командированите към българските войски чужди кореспонденти С. Радев е в най-
тесни контакти с италианските и френските, а от френските с кореспондента на „Льо
Журнал" Людовик Нодо, запечатал в своите репортажи събитията, на които е бил
наблюдател в Япония и Македония, а сега и на Тракийския фронт.
В Мустафа паша С. Радев служи заедно с най-близките си приятели Григор Василев и
Никола Милев под командата на ген. Никола Иванов, като има възможност да се среща и
разговаря и с помощник-главнокомандващия ген. Михаил Савов.
Неговите интересни срещи и наблюдения са намерили място в спомените му - за
водените военни действия, за хазяите му гърци, за българите гъркомани в Тракия. Особено
интересна е срещата му с водача на бекташите, с когото обсъждат въпроса за
покръстването на помаците и който ще сподели със С. Радев, че „печалното е, че
последствията от едно насилие трябваше да се направят пак с насилие".
От щаба на армията С. Радев се прехвърля като доброволец в Македоно-Одринското
опълчение, последователно в Дебърската и Солунската дружина. Описва и любопитната
история как без малко да стане командир на Дебърската дружина, която не харесва
дотогавашния си командир. В Солунската дружина служи под командата на ротмистър
Димитър Атанасов Думбалаков и поддържа тясно приятелството с подполковник Стефан
Николов. Тук са и неговите стари приятели Димитър Ляпов Гурин, Васил Чекаларов, Андрей
Протич и Иван Клинчаров.
Обратът във войната става повод за срещата в Гюмюрджина на македонските дейци,
организирана от Александър Протогеров - на нея присъстват А. Ляпчев, д-р Димитър
Владов, Кръстю Станчев и подполк. Стефан Николов. С. Радев не е поканен, но научава за
срещата впоследствие. По същото време на Македоно-Одринското опълчение е наредено
да замине за Македония.
Покрай военните действия, в които участва, С. Радев има възможност да се срещне и
разговаря със Струмишкия митрополит Гервасий, а в Радовиш с Коце Ципушев. Със стария
си приятел К. Ципушев, когото след години и по друг повод ще назове „един корав
българин", възкресяват спомените си за студентските години в Женева, когато при тях
идват Б. Сарафов, В. Чекаларов и солунският атентатор Орце Попйорданов, както и за
неговия подвиг. В Радовиш С. Радев отново се среща и с П. Пенчев, но при отиването си в
Щип не успява да се види с Т. Александров, който по това време от там ръководи както
четите на ВМОРО, така и разузнавателната дейност на организацията. Мемоаристът
определя Щип „като Йерусалим за македонското революционно движение" и мястото,
където Гоце и Даме „бяха замислили Вътрешната организация и турили първите ѝ основи".
Тук с Радев търси среща другият член на ЦК на ВМОРО, войводата Петър Чаулев, който
му прави предложение да напусне дружината и да тръгне с него като един вид „външен
министър на въстанала Македония" след предстоящото образуване на временно
правителство, когато въстанат българите в тила на сръбските войски в Охридско, Кичевско,
Дебърско и Тиквешко. С Радев приема предложението, но скоро съобщава за отказа си на
Чаулев, след като командирът на Солунската дружина го разубеждава. И наистина
Думбалаковото настояване да откаже предложението се оказва решаващо за С. Радев, тъй
като скоро се получава съобщение за разбиването на Чаулевата чета и гибелта на приятеля
В. Чекаларов.
В самото навечерие на Междусъюзническата война С. Радев е извикан в щаба и му е
предадена заповед спешно да замине за София по нареждане на правителството. Той
отклонява заповедта, връща се в дружината си и се включва в започналите сражения във
войната с бившите съюзници. При повторното му извикване в София напуска фронта и
заминава за столицата. За проявената храброст по време на двете войни С. Радев е
награден с кръст „За храброст" IV степен.
Абсолютно неизвестна досега се оказа четвъртата част от спомените на С. Радев, която
е хронологическо продължение на спомените за Балканските войни. Тя носи дългото
заглавие „Оставката на д-р Данев и образуването на новия кабинет. Усилията на д-р
Генадиев да спре румънското напредване. Заминаването ми за конференцията в Букурещ".
Тя е запазена като чернова в архива на С. Радев, явно писана, но нередактирана през
последните месеци от живота на мемоариста. За съществуването на този спомен досега
никъде не е отбелязвано дори и от най-добрите познавачи на неговото творчество.
В тази част, нещо което е пропуснал да направи в предхождащата част за Балканските
войни, С. Радев прави преглед на началото на конфликта на България със съюзниците, но
се връща и година и половина назад, за да изясни и вината на правителството на
народняци и прогресивнолиберали, както и на самия Иван Ев. Гешов. С уменията си на
публицист и със знанията си на историк и дипломат той разглежда дипломатическата
история на Балканските войни и специално на българо-сръбските отношения, като
констатира нарастването на сръбските апетити за български територии и незачитане на
договора по време на Първата балканска война. Като съвременник, който не само е
наблюдател, но е и запознат с основната документация, С. Радев излага възникналите
недоразумения между двете съюзни и съвоюващи страни след сръбските лъжи относно
превземането на Одрин и пленяването на Шукри паша. Базирайки своя разказ на
публикуваната, а и непубликувана документация по времето, когато пише спомените си,
той се спира на сближението на Сърбия и Гърция и сдружаването им срещу България,
както и на организирането на таен сръбско-гръцки военен съюз и опитите на двете страни
да включат в него Румъния и Турция. Неоснователността на сръбските претенции в
Македония е изразена в нотите на сръбския министър-председател Никола Пашич, в които
се забелязва изместване на въпроса за арбитража на руския цар - вече не за спорната зона,
а за цяла Македония. Искането на Сърбия на ревизия на Българо-сръбския договор
довежда до лошия отзвук в чужбина към сръбските претенции. Не само официалната власт
стои на тази позиция, сръбските военни и опозицията също са за неспазване на Българо-
сръбския договор. В Белград не се чуват гласове на разума, там най-после е дошъл
дългочаканият момент за реванша за 1885 г. Сръбските и гръцките апетити към България
са подклаждани от тогавашната руска дипломация, потвърждение на което С. Радев
намира в „Руската оранжева книга". Той насочва вниманието към антибългарската
позиция на руския пълномощен министър в Белград Н. Г. Хартвиг, на И. А. Зиновиев в
Цариград, на А. П. Изволски в Париж и на Демидов в Атина. Хартвиг е показан като
основния подстрекател на сърбите, дейността на когото ще съдейства за оформянето на
сръбско-гръцкия общ фронт срещу България. Бившите български съюзници ще обединят
усилията си в настояването възникналите спорни въпроси да се решават общо от руския
цар. Настояването на С. Д. Сазонов до Хартвиг Н. Пашич да приеме руски арбитраж
сръбската страна не отхвърля официално, но е предизвикана изкуствена министерска
криза, за да не се оповести и приеме декларацията по арбитража. Въпреки че
новоназначеният в Цариград на мястото на Зиновиев М. Н. Гирс по време на Балканската
война подкрепя България, нещата вече се решават между Белград и Атина и в Лондон.
На Посланическата конференция в Лондон Сърбия и Гърция протакат преговорите,
целейки с това да се задържи българската войска на Чаталджа и Булаир. Това довежда до
изнервянето не само на българската делегация, но и до настояването на председателя на
конференцията английския външен министър Едуард Грей да отправи предупреждения
към гръцката и сръбската делегация.
Тук мемоаристът си спомня за съвета, който Едуард Грей му дава писмено още през
1903 г. по време на Илинденско-Преображенското въстание -България да не воюва с
Турция, какъвто съвет ще получи отново през 1910 г. от френския външен министър Теофил
Делкасе, когато се среща с него в Париж по време на работата си върху „Строителите".
Тогава Делкасе му заявява, че България не трябва да търси разрешението на Македонския
въпрос в съюз със Сърбия и Гърция, тъй като те ще изменят. Истинското разрешение на
въпроса според изтъкнатия френски дипломат и държавник е чрез присъединението на
Македония към България, а това може да стане само ако България е съюзник на Франция в
една победна за нея европейска война. За съжаление, този съвет остава нечут и
правителството на Гешов отива към сключването на Балканския съюз.
Тук роденият в Македония мемоарист подчертава, че войната за освобождението на
Македония беше оставена като завет от Възраждането и дълг за поколенията. Вината на
правителството на Гешов според него е, че договорът за Балканския съюз бе сключен и
войната започна, без да се предвидят последствията от нея. Историята трябва да съди
правителството на Гешов за извършените грешки: Гешов не можа да се справи с
румънските претенции към България и пропусна да се разбере с тях, когато бяха доволни
да получат като компенсация само Силистра; втората грешка на Гешов и правителството е
водената политика спрямо Гърция.
С. Радев като един от най-добре запознатите изследователи на управлението на Ст.
Стамболов и д-р К. Стоилов сравнява тяхната политика с Гешовата и по отношението им
към Турция. Той припомня неуспешния опит на Гешов да подобри отношенията с Турция,
като за тази цел изпраща в Цариград Михаил Сарафов. В разговорите на Сарафов в
турската столица най-важните задачи за България, които бяха изтъкнати, са да се потвърдят
правата на Българската екзархия и прокарването на линията Кюстендил - Куманово.
Изразеното турско несъгласие този път доведе до пропадането на преговорите на Гешов с
Турция.
Положителното от младотурската политика към България беше, че тя предизвика
българската независимост. След възходящата линия, по която вървеше българската
външна политика, се стигна до Балканския съюз, до подялбата на Македония и до войните,
завършили с първата национална катастрофа. Според С. Радев преките виновници за
катастрофата са цар Фердинанд и ген. Михаил Савов. Търсейки виновниците за
националната катастрофа извън решенията на Парламентарната изпитателна комисия, С.
Радев се спира и на дейността и ролята на д-р Стоян Данев. Дейността на д-р Данев като
политически деец и държавник заема значително място в спомените на мемоариста, който
показва както отрицателните, така и положителните му страни и качества. Тук искаме да
вметнем нещо важно, което няма да откриете в спомените му и което остава скрито за
почитателите на С. Радев. Когато трябваше да приберем архива на С. Радев в ЦДА след
смъртта на сина му Траян Радев, сред вещите в дома му попаднахме на един калъф за
очила и когато го отворихме, от него изпадна бележка, написана от ръката на сина на
мемоариста. Тя беше много кратка и само от няколко думи: „Това са очилата на предателя
Данев, които той забрави у нас." Бележката е безспорно свидетелство като какъв е бил в
паметта на Симеон-Радевото семейство осъденият като виновник за националната
катастрофа водач на Прогресивно-либералната партия и няколкоседмичен министър-
председател през горещото лято на 1913 г.
Още докато заседава Парламентарната изпитателна комисия, се чуват гласове, че
вина за националната катастрофа имат не само управляващите и военните, но и
опозицията и д-р Н. Генадиев, които, опиянени от победите през Първата балканска война
и от измяната на съюзниците, също настояват за започването на Междусъюзническата
война. С. Радев разсъждава подробно върху този въпрос не само в интерес на истината, но
и като един от най-близките хора на големия български политик и държавник и изтъкнат
парламентарен и съдебен оратор, също родом от Македония. Досега няма написана
биография на д-р Генадиев, въпреки някои дребни приноси, но определено трябва да
подчертаем, че колкото и да са фрагментарни, Симеон-Радевите спомени и статии
нахвърлят сериозен изворен материал за такава. Когато говори за мястото на Генадиев,
който е един от най-красноречивите обвинители на виновниците за 16 юни, мемоаристът
изтъква, че д-р Генадиев по време на катастрофата не е фактор, а и Фердинанд го мрази.
Тази омраза ще принуди Генадиев само няколко месеца по-късно да подаде оставка като
външен министър, а скоро след това ще го отведе и до Централния затвор по скалъпени
обвинения за атентата в Софийското казино.
В тази част от спомените си С. Радев разказва за назначаването на новото
коалиционно правителство на д-р Васил Радославов, в което Генадиев е външен министър,
за неговите постъпки да възстанови добрите отношения с Румъния на основата на отстъпки
и да накара румънските войски да напуснат българската територия, обръщайки се
неколкократно до румънския министър-председател и министър на външните работи Титу
Майореско. Идеята на д-р Генадиев съвсем не цели да се спре войната, а по този начин
Румъния да се неутрализира, за да може българската армия успешно да отвърне на
Сърбия и Гърция и войната да се продължи. Едва при отказа на Майореско, който
предчувства Генадиевата тайна мисъл, българският външен министър писмено декларира,
че България няма намерение да продължава военните действия. С. Радев подчертава в
резултат на своите издирвания, че всичките тези разменени ноти Румъния е съгласувала
със съюзниците си.
Тази част завършва с изясняването на въпроса за Симеон-Радевото спешно завръщане
в София, който след срещата си с д-р Генадиев научава, че е извикан по идея на д-р Данев
двамата с Генадиев да заминат за Франция, за да осветлят чуждото обществено мнение
върху спора на България със съюзниците. Това се налага и поради лошия образ на страната
ни, изграден от агресивната и лъжлива сръбска и гръцка пропаганда в Европа и Америка.
Това ще разкрие пред света само месеци по-късно сформираната Карнегиева анкета, но
нейните констатации ще са само едно морално удовлетворение за ограбената в Букурещ
България.
Упоритостта на някои от управляващите, а и бързо развиващите се събития са пречка
за тази замислена от д-р Данев мисия на двамата приятели. Този път С. Радев ще замине за
Букурещ като пратеник на новото правителство, където се свиква Мирната конференция за
слагане край на войната и за урегулиране отношенията между довчерашните съюзници, а
вече кръвни врагове и намесилата се за плячка под маската на миротворец наша северна
съседка.
Последна пета част от спомените на С. Радев в този пореден том слага началото на
един нов и продължил три десетилетия период от неговия живот - дипломатическия.
Българската делегация в Букурещ е ръководена от известния политик и държавник
Димитър Тончев. В нея влизат освен С. Радев началник-щабът на армията ген. Ив. Фичев,
видният софийски адвокат д-р Сава Иванчев и довереното лице на цар Фердинанд
подполковник Станчов. Към портретите на всички мемоаристът нахвърля нови щрихи,
особено към този на ген. Фичев. Образно са описани и фигурите на водачите на
румънската делегация Титу Майореску, на гръцката Елефтериос Венизелос, на сръбската
Никола Пашич и на черногорската генерал Янко Вукотич.
С. Радев пресъздава тежката атмосфера на преговорите в Букурещ, когато бившите
съюзници вече имат други амбиции - кой повече да откъсне от поставената на колене
България. Започва едно досадно протакане на преговорите, като вече никой не отваря и
дума за спорната и безспорната зона в Македония, тъй като там вече са се настанили
новите господари - Сърбия и Гърция. Гръцкият крал настоява България да бъде
разпределена между новите съюзници и да изчезне. Сръбските настоявания да превземат
и заграбят Видин ще прераснат в нови, още по-апетитни искания за териториите,
завладени до Междусъюзническата война, в които включват Горна Джумая, Пехчево,
Кочани, Щип, Радовиш, Струмица, Петрич и Дойран. Румънската позиция и апетити също се
променят непрекъснато, често пъти като функция от сръбските и гръцките претенции, което
най-добре проличава след сръбските опити да заграбят и Видин. С. Радев прави опит да
изясни пропуснатия български шанс по време на преговорите и мистификацията около
поражението на гръцката армия в Кресненското дефиле, проиграни от държането на ген.
Фичев. По-късно той ще направи нов гаф по време на преговорите с необмислените си
изявления за състоянието на българската армия.
Особено интересни са спомените на С. Радев за водещите румънски политици,
държавници и военни: за румънския крал Карол Хохенцолерн – Зигмаринген, за Таке
Йонеско, за Александре Маргиломан и за Йонел Братияно, които представляват един вид
встъпление към спомените му за следващите три години, когато ще бъде в непрекъснат
допир с тях като пълномощен министър.
След срещата на българската делегация със сръбската, на която присъстват Н. Пашич и
Мирослав Спалайкович, С. Радев констатира, че Спалайкович, бившият сръбски
пълномощен министър в София, е главният виновник за българо-сръбската свада.
Българската делегация на тази среща вече не повдига въпроса за автономията на
Македония. По думите на С Радев повдигането на този въпрос в Букурещ би изглеждал
утопически въпреки съвпадението на идеите на ВМОРО и на българската държава за
автономията. В интерес на истината мемоаристът изтъква факта, че Гешов също е
настоявал при преговорите със сърбите за автономия, но те не отстъпват, настоявайки за
дележ още преди сключването на Българо-сръбския договор. С. Радев смята
първоначалното неповдигане на въпроса за автономията по време на преговорите в
Букурещ за своя грешка. Наистина пак той по-късно я коригира със специално изработена
декларация, която се представя от ръководителя на българската делегация Д. Тончев като
принципно българско становище по целия Балкански въпрос.
Когато пише спомените си, С. Радев се позовава често пъти и на придобития опит като
дипломат, навлизайки в дебрите на сложните дипломатически отношения по време на
конференцията както между противниците на страната ни, така и на дипломатическите
ходове на Великите сили. Истинска битка се разгръща на зелената маса на конференцията
между българската и останалите делегации, в която се включва и дипломацията на
Великите сили, когато започва обсъждането на въпроса за Кавала. Тази тема ще занимава
историка-дипломат и през следващите десетилетия (през 1920 и 1946 г.), когато трябва да
участва в отстояването на обещания на България излаз на Бяло море.
Двете сили-съперници на Балканския полуостров Русия и Австро-Унгария, които от
почти едно десетилетие не са постигали единно мнение, в този момент настояват Кавала
да бъде дадена на България. Руската позиция, изразена от руския външен министър
Сазонов, е в необходимостта Русия и Австро-Унгария да се разберат още преди да започне
конференцията. Неговата линия, която в този момент е официалната руска позиция, е
саботирана от посланиците Хартвиг в Белград, Демидов в Атина и Изволски в Париж.
Между другото новият руски посланик в Белград, заменил починалия Хартвиг, княз
Григорий Трубецкой, минавайки в 1914 г. през София за назначението си, на среща със С.
Радев ще сподели, че и той е настоявал за предаването на Кавала на България.
Сега, половин век по-късно от времето, в което С. Радев пише спомените си, когато
голяма част от дипломатическата документация е публикувана в т.нар. цветни книги,
когато станаха известни мемоарите на редица чужди дипломати, играли важна роля в
онези години, и излязоха на бял свят много нелицеприятни факти, тези спомени
продължават да имат силата на първокласен извор и са потвърждение за неговото
твърдение, че Сазоновата политика се оказа катастрофална за България. Мемоаристът
поглежда и на изток, и на запад от Букурещ, където се решава в оня момент въпросът за
Кавала. Сазоновият сондаж пред френския пълномощен министър в Петербург Делкасе за
предаване Кавала на България не е взет на сериозно. Отговорността за това е и на руския
посланик в Париж Изволски, дейността на когото нашият мемоарист определя като
вредителска. Тук той навлиза по-дълбоко, търсейки причината за действията на този бивш
руски външен министър и я открива в предизвикателното и провокативно отношение на
цар Фердинанд към Изволски, който е лично обиден и озлобен. Проф. Павел Милюков
пише дебела книга за неговата политика за Балканската криза („Балканский кризис и
политика А. П. Извольскаго"), докато на С. Радев е достатъчно да обобщи само с няколко
думи, че „способствувайки за наказанието на България, той отмъщава на Фердинанда"
през Междусъюзническата война.
Историкът дипломат разглежда също френската и английската политика по отношение
на Кавала. Англичаните не намират българските искания за несправедливи, а Франция
взима страната на Гърция, обвинявайки Русия, че тя официално не е поискала френската
подкрепа за Кавала, което е нов удар срещу Сазонов. Мимоходом С. Радев отбелязва и
неумелите действия на българския пълномощен министър в Париж Димитър Станчов по
въпроса за Кавала. За оформянето на френската позиция отново се намесват личният
момент и омразата към Фердинанд, който търси лично покровителството на Франция с
обръщение до министър-председателя Раймонд Поанкаре. И в този случай омразата на
Поанкаре към Фердинанд се прехвърля върху България.
Спирайки се на австро-унгарската линия по въпроса за Кавала, С. Радев прави
сериозен преглед на австрийската политика към България и по Македонския въпрос.
Умеещият и дипломатичен С. Радев сам признава как емоциите и невъздържаното, дори
грубо държане надделяват при срещата му с австрийския пълномощен министър граф Егон
Фюрстенберг, обвинявайки Австрия за нейното отношение към България. На срещата С.
Радев настоява граф Фюрстенберг заедно с руския пълномощен министър Шебеко да се
застъпят пред Венизелос за отстъпването на Кавала за България. В Букурещ австрийската
дипломация подкрепя българските претенции, но без да има подкрепата на Германия.
Австрийският посланик в Букурещ прави сериозен опит да повлияе не само на Гърция, но и
на Сърбия за по-големи отстъпки на България, като търси съдействие от Румъния и
Германия. С. Радев отбелязва, че въпреки съществуващите различия между Русия и Австро-
Унгария те постигат съгласие и оповестяват съвместна руско-австрийска нота за Кавала.
Решаващата роля по въпроса за Кавала се оказва личната намеса на брата на
гръцката кралица кайзер Вилхелм. Германската позиция С. Радев базира на кайзер-
Вилхелмовите бележки върху дипломатическите рапорти - нещо, което прави не за първи
път. Със сравненията си, когато чете коментарите на германския император, а това този
„рицар на перото" умее превъзходно, прави кайзера смешен, характеризирайки ги като
„бележки, пълни с буйни хрумвания, избитъци на безредно въображение, припадъци на
импулсивност". Явно сметнал, че не е казал всичко за кайзера, мемоаристът показва
изменчивостта на германския монарх, който вече няма до себе си „железния канцлер" и
често, по най-необясним начин за съвременниците си, сменя много бързо мненията си.
Като пример С. Радев посочва първоначалните му симпатии към Турция, а след
българските победи на Тракийския фронт и към България, но в края на краищата въпросът
за Кавала не е решен от кайзера по симпатии, а по лични мотиви, като подарък за сестра
му. Намекът на историка мемоарист е прозрачен и към наложената вече доктрина от
новата власт след 1944 г. за движещите сили в историческия процес, показвайки, че има
събития, които могат да се обяснят и с намесата на личния фактор и личните интереси, а
нерядко и симпатии, а монархът Кобург явно е умеел много добре да печели умразата и
презрението на монарси и чужди държавници.
Интерес представлява и позицията на Румъния за Кавала, изразена от нейния крал
Карол и румънските политици, сред които е срещата му с Йонеско, с когото разговарят за
руската и австрийската позиция в защита на българските претенции за Кавала. Крал Карол
изказва симпатиите си към България и към нейните победи във войната. Той заявява в
срещата си с българската делегация, че с негово съдействие България получава Ксанти,
Порто Лагос и Дедеагач. Независимо от някои оптимистични симптоми в румънската
позиция към страната ни, тя след натиска на кайзер Вилхелм отправя чрез Майореско
заплаха към България да побърза с подписването на договора, иначе румънската войска
ще влезе в София. Но именно Майореско е виновен и за бавенето да бъде оповестена
руско-австрийската нота за Кавала.
В тази част от спомените на С. Радев от голямо значение са и неговите срещи и
разговори със сръбската и гръцката делегация и сраженията, които си дават по време на
заседанията. Освен с Н. Пашич и Спалайкович С. Радев отново се среща и разговаря и със
сръбския пълномощен министър в Букурещ Михайло Ристич и със Спалайкович, като се
затвърдява констатацията му за омразата на Спалайкович към България. Въпреки това
впечатленията му от тези срещи се оказват много полезни, тъй като има възможност да
разкрие какви поражения нанася сръбската пропаганда в съзнанието на редица българи,
разпространявайки лъжата за „чукарите на Македония". Още по време на заседанията
изпъкват сръбско-черногорските и сръбско-гръцките търкания за разпределението на
плячката. Тук ни се ще вметнем и една задача, която предстои да бъде решена - въпросът
за българо-черногорските отношения в миналото, в която Балканските войни и
Букурещката конференция са една сериозна брънка.
Значително място в спомените е заделено на споровете с Гърция за Тракия и
специално за Кавала и Източна Македония. Особено трудни се оказват преговорите с
гръцката дипломация, в която водеща е ролята на бившия критски разбойник и настоящ
министър-председател Е. Венизелос, и пусканите интриги от водача на гръцката делегация.
Византийска хитрост от страна на Венизелос са неговото заиграване с въпроса за Одрин и
линията Мидия - Енос и опитът му да оплете в плиткоскроената интрига Румъния с
предложението си Букурещ с военна сила да принуди Турция да се оттегли зад линията.
Още повече че Румъния и без това пред тогавашната дипломация с удара си в гръб на
България се е проявила като „умиротворител на Балканите". Любопитното тук е
съвпадението на тази провокативна акция на Венизелос с повишената активност и на
френския посланик в Букурещ Блондел за решаването на въпроса за Одрин и за българо-
турските отношения.
Позовавайки се на запазената дипломатическа документация, С. Радев се спира и на
двубоя, в който се впуска с бъдещия виден гръцки държавник Николас Политис по
политическите въпроси и международното право. Той не само повдига въпроса за правата
на малцинствата, останали в чуждите съседни държави, но и успява да постави натясно
този авторитетен и утвърждаващ се и като учен гръцки държавник.
Спомените му в този том завършват с подписването на Букурещкия договор и
молебена в черквата на 28 юли 1913 г. В края на конференцията е представена
впечатляващата декларация на българската делегация, че договорът е наложен със сила, и
в нея се повдига въпроса за правата на българите в отнетите територии, включително и в
Добруджа. А в изявленията на нашите делегати пред чуждестранните журналисти дебело е
подчертано, че договорът е жесток диктат. Българската делегация си тръгва от
конференцията, като не крие, че в бъдещите си действия България ще настоява за неговата
ревизия и че след този договор на Балканския полуостров не може да има траен мир.
Доказателство за това са последвалите събития на Балканите само месеци след
конференцията - въстанията в Македония (в Охридско, Дебърско, Кичевско и Тиквешко)
създаването на Българо-турска вътрешна македонска революционна организация в
късната есен на 1913 г. и отварянето на пътя към Първата световна война със сръбско-
австрийския конфликт, последвал Сараевския атентат. Но тези въпроси ще останат на
вниманието на читателите на следващия шести том от спомените на С. Радев.
В заключение искаме да отбележим, че основната част от този том със спомените на
големия наш историк, публицист и дипломат досега са абсолютно неизвестни. Голямата
част от тях са в ръкописен вид, запазени като като чернови, тъй като на мемоариста не е
останало време да ги прегледа основно и да ги редактира, за да бъдат готови за печат.
Част от тях са диктувани от вече почти ослепелия С. Радев и са записвани от ръката на сина
му Траян Радев. Това може да бъде забелязано от наблюдателния читател по известни
повторения в разказа на мемоариста. Преписани на чисто и готови за печат са техните
части за Балканските войни и за Букурещката конференция. Не сме си позволявали да
поправяме и явно забележими пропуски в разказа на този бележит наш историк и писател.
Бележките по текста и съдържанието на спомените са дело на С. Радев, а тези, които са
правени от ръката на неговия син към третата и петата им част, сме изпускали като
маловажни и незначителни по своя смисъл. Нашата намеса е само в осъвременяването на
правописа и доразкриването на използваните от С. Радев съкращения на думи и имена,
което сме отбелязвали с прави скоби.
От съставителите Красимир Каракачанов и Цочо Билярски
 I.
МЛАДОТУРСКАТА РЕВОЛЮЦИЯ И МОЕТО ОТИВАНЕ В
СОЛУН И ЦАРИГРАД
Младотурската революция беше едно историческо събитие с обсег от далечни
влияния и с непосредствени последствия в самата Турция и наоколо. Тя намери отзвук във
всичките мюсюлмански народи и ги подтикна към борба за освобождението им от
европейско иго или европейско вмешателство. Младотурците, от друга страна, станаха
причина да се преобрази картата на целия Близък изток. При тяхното управление Турската
империя биде два пъти разпокъсана: еднъж в Европа, след Балканската война; втори път в
Азия, след Първата европейска война. Тя се отрази и върху българската история. Чрез
своето желание да подчертнат васалността на България, младотурците я накараха да
провъзгласи своята независимост. Отхвърляйки европейската намеса в Македония, те
принудиха българското правителство да търси едно разрешение на македонския въпрос и
предизвикаха Балканския съюз. Свидетел на първите месеци на Младотурската революция
в Солун и Цариград, ще предам тук моите впечатления и наблюдения.
 ПЪРВИТЕ ИЗВЕСТИЯ ЗА МЛАДОТУРСКАТА РЕВОЛЮЦИЯ

Към средата на месец юни на 1908 г. почнаха да пристигат от Македония новини за

разбунтуване на турците против султана. Тия новини ставаха всеки ден по-изненадващи.
На 25 юни се съобщи, че командирът на Четвърти корпус в Битоля, Шемзи паша, бил убит
от един офицер, който не бил заловен. В съобщението се добавяше, че убийството било
извършено по заповед на Младотурския комитет. В същото време се извести за
убийството, пак по заповед на Младотурския комитет, на един шпионин, дошъл от
Цариград, за когото се казваше, че бил третият син на главния прокурор. За младотурци се
говореше отдавна. За пръв път сега един младотурски комитет излизаше на сцената. Три
дни по-късно пристигна едно още по-сензационно известие: „Ниязи бей, командир на
батальона в Ресен, Джемал ефенди, председател на Градския съвет в Ресен, помощникът
на полицейския комисар и един друг чиновник заявиха публично, че започват борба за
защита на младотурските идеи. След това, начело на 300 души турци и на 18 въоръжени
войници, те взели от касата на ковчежничеството 600 лири турски и от складовете 85
маузерови пушки, 15 каси патрони и други припаси и тръгнали към планината." Ден по-
късно дойде една вест от Солун, че Енвер бей, майор от Генералния щаб, адютант на
Хилми паша, главен инспектор на трите македонски вилаета, също излязъл с чета.
Допълнителни сведения даваха вече представата не за случайни прояви на
бунтовническа дейност от страна на турците, но за един сериозен опит за революция.
Ставаше явно, че Младотурският комитет имаше в ръцете си армията в Македония. От
Битоля се съобщаваше, че частите от Битолския корпус отказвали да преследват излезлите
в гората турски въстаници. Едно съобщение от Берлин гласеше, че 50 артилерийски
офицери в Одрин „заели телеграфната станция и стоят там барикадирани".
Явно ставаше, че Младотурският комитет бе подготвил и ръководеше едно обширно
движение, обемащо цялата Македония и Тракия. Най-напред той имал да разреши тоя
въпрос: къде да избухне движението. Не бивало в Скопския вилает, защото той граничи с
България и България можела да вземе повод и да нахлуе. Не бивало и в Солунския вилает,
защото Солун е на морето и Великите сили можели да стоварят войски под предлог да
пазят своите сънародници. Затова бил избран Битолският вилает, който бе в центъра на
Европейска Турция. Някои публични изказвания на Младотурския комитет показваха
неговите съображения, неговите цели и тактиката му. Една прокламация към турското
население, написана с цветиста риторика в източен стил, показваше на какви чувства в
турското население той биеше, за да го повдигне. Прокламацията рисуваше зловещия лик
на Абдул Хамида, ужаса на неговите престъпления. „Знаете ли, ей правоверни в
Мохамеда, кой е за нас враг по-голям от Москофа, по-зъл от България?... Той е Абдул
Хамид, султана, който от тридесет години насам обръща държавата ни в пустиня,
населението ни в добитъци, отечеството ни в тъмница... Няма място, дето птица да
прехвръкне и керван да мине, без Абдул Хамид зло да не е извършил." През време на
царуването на Абдул Хамида бяха станали големите нещастия на Турската империя: Руско-
турската война, създаването на България и Източна Румелия, присъединение на турски
земи към Русия, Сърбия, Гърция, Румъния. После, подир една победа срещу Гърция, която
бе отворила пътя на турската войска за Атина, Абдул Хамид бе приел, щото в остров Крит
да се настани като главен управител принц Георги, брат на гръцкия крал. Всичко това бе се
отразило болезнено върху турските сърца. Прокламацията сочеше тази страшна
отговорност на Абдул Хамида и се провикваше: „Той даде на враговете ни Крит, Каре,
Батум, България и Румелия, земи, които в нищо не се различават от рая. Под крака на
душманите постави той нашите братя по вяра. Поставеният да пази честта ни падишах тури
сестрите на мюсюлманите под стъпите на душманите, предаде ги на неприятелите на
земята ни, за да се гаврят с тях. О любими братя, всичките мюсюлмани, цялото
мюсюлманство отдаде той на позор. Пороби той османлийството, което бе завоювало
вселената, което бе накарало световете да треперят." Канейки турците да въстанат,
Комитетът се отправяше към тях с тия патетически думи: „Ей турски синове, ей османски
братя, ей достойно население на Анадола и Румелия... Ако не търсим средствата в себе си,
от камъните и от пръстта ли ще ги искаме? Ако не избавим сами своето отечество, от
„москофа" ли ще чакаме спасението си?... Светлината на очите ни, милите ни деца гинат по
йеменските пустини, по македонските планини. Огнищата ни останаха без дим; сърцата ни
без радост: целият османски свят плаче с кървави сълзи. Във всяка къща по един гроб, във
всяко сърце по една болка, във всяко тяло по една рана..."
Ръководителите на революцията в Солун не смятаха момента дошъл, за да обявят
своята програма, но Битолският комитет побърза да изкаже тенденциите на движението.
Той отправи до консулите в града едно писмо и определяше там своята програма в две
съществени точки: въстановление на конституцията от 1876 г. и отхвърлянето на всяка
чужда намеса и чужд контрол. Великите сили бяха наложили в Македония последователни
реформи, които я обособяваха все повече като отделна област при ограничения на
турската власт. Вече имаше европейски офицери в жандармерията, говореше се за един
генерал-губернатор, назначаван със съгласието на Силите, и всички признаци сочеха за
създаването на една автономия. Младотурският комитет енергично въставаше против тия
постепенни намаления на турския суверенитет в една област, принадлежаща на
империята. „Защото - казваше се в писмото - нека повторим, Македонският въпрос не е
някой самостоятелен въпрос. Напротив, той е част от въпроса за начина на управлението
на Турция. Ние не искаме една Македония автономна и под опекунството на Европа. И
двете тия форми ще са за нас едно неизразимо бедствие. Ние искаме щото Македония да
бъде, в пълния смисъл на думата, неразделна част от Отоманската държава и никога няма
да отстъпим от това положение. Ние сме тези, които без вмесването на Европа ще можем
да разкъсаме тъмната завеса на абсолютизма... В случай че Европа, вместо да избере
предложеното средство, ... - в случай, че по някакви съображения тя постоянствува да
върви по сегашния път, който е съвършено противен на нашите интереси, и поиска да
продължава вмешателството си във вътрешните ни работи с назначаване за генерал-
губернатор, с учредяването на международен инспекторат на правосъдието и
администрацията, с ограничението количеството на османската войска в Македония, както
и с всякакви други нови предприятия - в такъв случай заявяваме на Ваше
Превъзходителство, че търпението ни ще бъде изчерпано и ще предпочетем една славна
смърт пред един жалък живот."
 ПОСЕЩЕНИЕТО НА ЕДИН МЛАДОТУРСКИ ВОДИТЕЛ ВЪВ „ВЕЧЕРНА ПОЩА"

Сведенията от Македония, получени по разни пътища, даваха една доста ясна картина
за младотурското въстание, но макар и потвърдявани от събитията, те оставяха едно
съмнение в българското обществено мнение, ненавикнало на мисълта, че турчин може да
прави революция. На 11 юли аз имах случай да добия от пряк източник точни данни за
това, което ставаше. Тоя ден дойде да ме посети в редакцията на „Вечерна поща" един
представител на Солунския комитет - Джавид бей, който на път за Европа бе се спрял в
София. Джавид, тогава непознато име, стана при младотурския режим една от големите
фигури на турската политика. Министър на финансите, той сключваше големите заеми на
Турция в Париж и поради връзките си с френските банкери и френските управляващи
кръгове бе станал горещ и верен приятел на Франция. Когато избухна Първата европейска
война, той положи всички усилия, щото Турция да не излиза от своя неутралитет, но Енвер
и Талаат наложиха своята политика и, победен, той замина за Швейцария след турския
разгром. През пролетта на 1924 година аз го срещнах на обед у един французин,
председател на Отоманския публичен дълг (Dette publique Ottomane). Джавид беше с жена
си, турска принцеса, разведена от Бурханедин, любимия син на Абдул Хамида. Тя бе една
млада, очарователна жена, която, излязла неотдавна от харема, чувствуваше се някак
притеснена в чуждо общество. Джавид я гледаше с влюбени очи и като че ли я обливаше с
нежност, насърчение и покровителство. След като дамите се оттеглиха в салона,
французинът, Джавид и аз останахме на трапезата да приказваме. Разговорът ни се
въртеше около настъпилото положение в Турция. Ататюрк, победител на Гърция,
наложител на волята си и над Великите сили, създателки на Севърския договор,
разпокъсващ Турция, бе се настанил в Анкара с всичката абсолютна власт на страшните
султани. Всички, които имаха защо да се боят от него, вече трепереха. Французинът каза на
Джавид:
- Той и Вас не обича.
- Не ме обича - потвърди Джавид. - Аз зная за него работи, които той би желал да
види заличени във всяка човешка памет.
[1]
И Джавид се изсмя .
- Джавид - настоя французинът, - внимавайте, le terrain brule sous vos pas (почвата
гори под краката Ви)! Спасявайте се докато е време, бягайте! Ататюрк ще тури ръка на Вас.
[2]
- Няма да посмее - отговори Джавид. - Аз съм твърде много познат в Европа.
Една година по-късно пред моя прозорец в Анкара бяха обесени тринадесет души.
Между тях бе Джавид.
Разговорът ми с Джавид бей, на който присъствуваше и един от главните сътрудници
на „Вечерна поща", П. Н. Даскалов, беше оживен и дълъг. Аз не знаех тогава, че Джавид
бил от еврейски произход, т.е. дьонме. Затова бях много учуден да видя у един турчин тази
подвижност на чертите на лицето, тази живост на ума, тази страстност в изказванията и тая
чевръста диалектика. Ние го обсипвахме с въпроси и той ни отговаряше охотно и с един
акцент на искреност, който ми правеше впечатление. Ще предам тук същественото от тоя
разговор, записан от мене същия ден.
 - В какво положение оставихте Македония? - попитахме го ние.
- Вие не можете да повярвате това - каза той. - Никой не може да го повярва. Самите
ние сме смаяни. Цялата турска маса, която светът мислеше за заспала, е обладана от
някаква треска на радост. Може би само във време на Френската революция да е имало
такива сцени на ентусиазъм и на надежди. Полицейските власти, администрацията, всичко
бездействува. Ние сме пълни господари на страната. Никой не смее да ни безпокои.
Привържениците на Абдул Хамид, ако ги има, са се спотаили. Те чакат да видят кое
течение ще вземе връх. Засега никакви мерки не се взимат срещу нас. Из треновете, по
кафенетата, всякъде революционните турски вестници „Шурай Умет" и „Мешверет" се
четат явно. Вечерно време по улиците народът се събира на групи и разисква за
положението. Всички са упоени от ненадейната свобода.
Ние полюбопитствувахме да знаем:
- Как се държи Хилми паша?
- Той стои неутрален. Моето впечатление е, че той ни съчувствува, но няма куража да
се присъедини към нас. Щом избухна първия бунт, Централният наш комитет му изпрати
един меморандум, в който му описваше намеренията си и го канеше да прeгърне делото
на възобновление на империята. В меморандума се казваше на Хилми паша, че от него
зависи да запише името си в най-светлите страници на турската история и да заеме място
между великите ни мъже: Митхад паша, Кемал бей и др. Хилми паша е заявил, че
меморандумът трогнал неговото сърце и че той също работел за спасението на царството
от разпадане, но и досега не се е произнесъл категорически.
- Ами администрацията?
- Общо взето, тя е с нас. Повечето мюдюри, каймаками и пр. са хора с образование -
свършили са кои „мюлкиета", кои лицея и най-лесно бе за нас тях да увлечем. Те са
членове на организацията и действуват много смело. Разбира се, във висшата
администрация има хора, които са наши врагове: това са зулумджиите, изедниците. Но,
както Ви казах, те не смеят да се обявят против нас. Те ще отидат най-сетне с най-силния.
Естествено бе да запитаме:
- Не се ли боите, че войската ще тръгне срещу вас?
Той се засмя и отговори самоуверено:
- Никога. Войската е с нас. Почти всички офицери са членове на нашите комитети. А
новите войски веднага ги посвещаваме в революционното дело. Тъй напр. в Солун
пристигнаха хиляда души редифи от Смирна. Те бяха се съгласили да тръгнат за
Македония, понеже бяха им казали, че ще има война с българите. Но щом бидоха
стоварени в Солун, ние им изпратихме наши агитатори и след два часа всичките редифи с
офицерите им заедно дадоха клетва, че няма да теглят пушка срещу въстаниците и че ще
поддържат до смърт движението.
- Как става заклеването?
- Върху Корана и върху една сабя. Този, който се посвещава, кръстосва ръцете си
върху тях и произнася клетвата, после целува Корана, целува и сабята.
- Ами не е ли странно, че за едно конституционно дело карате вашите хора да се
кълнат върху Корана, който е крепял толкова векове деспотизма?
- И Евангелието е крепяло деспотизма. Това значи, че то е било криво тълкувано.
Същото е и с Корана. В действителност той проповядва идеи на свобода и казва, че
ислямският свят трябва да се управлява от един „мешверет", т.е. от едно народно
събрание.
Ние попитахме още:
- Ходжите, улемите, софтите, духовенството въобще, не се ли противопоставя въобще
в името на традициите на вашето движение?
- Не. Преди всичко и духовенството у нас има революционни традиции. Вие знаете, че
прочутият Али Суави, бившият директор на Лицея, който стоеше начело на народното
движение за конституция, бе „саракли", духовно лице. Той организира софтите в Цариград
и ги поведе да превземат Илдъзкйошк. Тъй щото едно заблуждение е да се мисли, че
турското духовенство е за деспотизма. В Македония то е с нас. В много джамии се
държали речи в полза на въстанието. В Скопие ходжата отказа да чете „кутбе" за
[3]
султана . За пръв път, откато е умрял пророк Мохамед, се случва в турска земя да не се
чете „кутбе" за халифа. За тоя, който знае турските традиции, няма по-голям знак за
революция от това. Това показва каква е силата на нашата организация.
Устройството на младотурските комитети.
За тях светът не знае нищо. Ние помолихме събеседника си да ни даде някои
сведения.
- С голямо удоволствие - отговори той. - Нашата организация съществува от две
години и половина насам. Тя има един Централен комитет, който е...
- Навсякъде и никъде - забелязахме ние, смеейки се. Но той не се смееше, а продължи:
- Да, навсякъде и никъде. Никой не може да знае, освен неговите членове. Той се
състои от четири отдела: външния отдел, който е в Париж и направлява дипломатическата
работа; втория, който води фактически движението; финансовия, който се занимава със
сметките, и съдебния, който издава присъди срещу изменниците и враговете. Има и
„федаклер" - терористи.
- Значи, хората, които са убити...
- Те са били убити на основание на една присъда от съдебния отдел. Има много други
присъди, които са издадени и които ще се изпълнят скоро.
- Много ли комитети имате?
- Те обхващат цялата страна и са основани по образеца на самата администрация:
вилаетски комитети, мютесарифски и пр. Членовете на организацията не се познават
помежду си. Те са групирани по пет - по пет, които другаруват заедно, знаят се като
революционери и са под командата на един водител, който направо се сношава с местния
комитет. Благодарение на тази организация не сме имали нито едно препятствие досега.
Ето защо султанът не знаеше нищо за нашето движение, а ние знаехме всичко какво става
в управлението, дето имахме свои хора.
Какво мислят да правят младотурците.
- Ние сега сме господари на страната - повтори нашият събеседник. - За да имате една
идея за нашата сила, ще ви кажа, че нашият главен водител Енвер бей пътува официално
по железниците, слазя по станциите, дето народът го акламира, иде в Солун и се разхожда
по улиците, и никой не смее да го закачи.
 - Да, но как ще се свърши всичко това?
- Ние чакаме да се обяви за движението и Вторият армейски корпус, който е в Одрин.
Там се води голяма агитация и ние сме сигурни за успеха. Щом Вторият корпус се
присъедини към нас, ние ще вървим към Цариград и ще го превземем.
- В Цариград имате ли поддръжка?
- Цялото население в Цариград е с младотурски идеи. Султанът не може да разчита,
освен на гвардията в Илдъзкйошк. Но и гвардията не е много сигурна. Много доверени
лица от Илдъзкйошк са в сношение с нас. Абдул Хамид няма друг изход: той ще трябва да
даде конституция.
- И тогава ще се спаси?
- То е друг въпрос...
Един от присъствуващите на нашия разговор забележи:
- В Цариград били арестувани много арменки, госпожици от най-добри семейства.
Как си обяснявате този факт?
- Не мога да си го обясня. То е дело на луд човек. Очевидно султанът е полудял. Каква
вина могат да имат арменците? Ако смее, нека арестува той ханъмите от висшето
общество. Много от тях са в нашето движение.
Всички ние извикнахме с един глас:
- Неужели?
- Да, много кадъни са посветени в делото. Те ни принасят грамадни услуги. Те са най-
фанатизираните.
- Дават ли те клетва?
- Дават. Явяват се с „яшмак", було, и се кълнят пред мъжете.
- А „яшмакът" не свалят?
- Те биха могли да го свалят, но тоя въпрос не е още решен.
- Как мислите да го решите?
- Щом се въведе конституцията, ще се позволи на кадъните да ходят без було.
Даскалов се провикна:
- Сакън, недейте прави тази глупост. Камо ние да можехме да принудим нашите жени
да носят и те „яшмак"! Вие не знаете от каква благодат се отказвате.
Твърде сериозно събеседникът ни се възпротиви.
- Не може - каза той. - Обещали сме да унищожим „яшмаците". Това е първото
условие, което кадъните поставят, когато полагат клетва. А ние сме решени да си държим
обещанията - завърши той с твърд глас.
Даскалов, отличен журналист, беше недодялан човек. Понеже беше родом от Разград,
неговият шеф Д. Тончев го наричаше „Делиормански читак". Той не вярваше в
сериозността на младотурското движение и във въпросите, които той задаваше на
Джавид, личеше често една груба ирония. Аз слушах Джавида внимателно и с всичките
знаци на съчувствие. Накрай казах му:
- Ние приветствуваме Младотурската революция; но трябва да привлека Вашето
внимание върху следното. Конституцията биде провъзгласена от Мидхад паша в 1876
година, между другото, за да се осуети делото на Конференцията на посланиците в
Цариград, която бе приготвила проекти за автономия на България и Босна и Херцеговина.
Надяваме се, че няма да искате сега с нейното възстановление да отмените реформите в
Македония, започнати по инициативата на Великите сили. Мидхадпашовата конституция е
вътрешен акт на Турция. Тя не може да изключи Берлинския договор, който е
международен акт.
Тая моя резерва не се понрави на Джавида. Това се виждаше по лицето му.
- Ще се разберем като добри съседи - задоволи се той да отговори.
Същата вечер той замина за Букурещ. По-късно узнах, че неговата мисия била: в
София да узнае дали има опасност, щото България да се намеси в събитията в Македония,
и в Букурещ - дали Румъния би възпряла България. Джавид не спомена, че ще се спре в
Букурещ. Той ми каза, че заминава за Париж, за да се срещне там с Ахмед Риза,
представител на Младотурския комитет пред Европа.
 МЛАДОТУРСКОТО ДВИЖЕНИЕ И ИДЕИТЕ НА АХМЕД РИЗА

Аз познавах добре идеите на Ахмед Риза. Фактът, че той има такава роля, ми направи
лошо впечатление.
През времето, когато издавах в чужбина на френски език моите два вестника за
Македония - „L’ Effort" в Женева, през 1900 година, и „Le Mouvement macedonien" в Париж
в 1902 година, аз следях отблизо младотурското движение. Познавах лично някои
младотурци. Имах и един добър приятел между тях, моя прекрасен другар Халил Моафак,
сърдечен човек, духовит събеседник, който подиграваше турците от Анадола,
декламираше стихове от Verlaine и Albert Samain и сам бе поет. Той бе родом от Лариса и
като го гледах, рус, със сини очи, все си мислех, че той произлиза от тия славяни, загубени
за славянството - погърчени най-напред, после част от тях потурчени, които цар Самуил бе
търсил да ги присъедини към царството си, в Тесалия и по на юг, чак до Коринтския
провлак. След завръщането си в София пак продължавах, доколкото е възможно, да се
интересувам за младотурските работи. В 1908 година младотурското движение се
представляваше в Европа от двама души: Ахмед Риза и принц Себахедин. Турците нямаха
аристокрация и титли на благородство. Самият престолонаследник се казваше „ефенди",
т.е. господин. Някои, враждебни на Себахедин, оспорваха името на принц, което се
даваше в Европа. В действителност по майка си, сестра на Абдул Хамида, той
принадлежеше към царската фамилия. Тук ще припомня нещо, което съм писал в една
предидуща глава. В 1900 година избяга от Цариград Дамад Махмуд паша, зет на султана.
Когато стигна в Марсилия, той заяви на един френски журналист, че е напуснал Турция, за
да се бори против Абдул Хамида и неговия убийствен за империята режим. Неговото
намерение било - обяснил той - да обедини усилията на представителите на всички
народности в Турция, които водели вече в чужбина тая борба. Аз разказах за появяването
му в Женева и за поканата, която ми отправи чрез своя секретар французин да отида да го
видя в хотела, дето беше отседнал, и отговора ми, че ако иска да ме види, знае адреса ми
и съм готов да го приема. Аз не се задоволих тогава с тоя арогантен отказ, ами го охулих в
своя вестник, като изтъкнах, че за престъпленията на Абдул Хамида и той носи отговорност,
тъй като през царуването му беше бил няколко пъти министър. Не се мина много време и
за него вече не се чуваше нищо. Когато Дамад Махмуд паша напусна тайно Цариград, той
взе със себе си двамата си синове, Себахедин и Лютфала. Лютфала се прояви скоро като
герой на дансингите и кабаретата. Коста Тодоров, който също се проявяваше в тия места,
ми разправяше, че там се запознал с него. Себахедин се оказа един сериозен млад човек.
Той залегна да довърши в Париж останалото си назад образование и чух, че посещавал
лекции в Сорбоната. Намесата на Силите в Македония бе вече повдигнала наново въпроса
за бъдещето на Турската империя и Себахедин бил замислен за него. От примера на
Австро-Унгария той разбрал, че една империя с разни народности може да се запази само
ако им даде самоуправление; иначе те ще гледат, рано или късно, да се откъснат от нея.
Затова той излезе с една програма за децентрализация. Тая идея не се нравеше на
младотурците, тъй като те знаеха добре, че като изключим Анадола, дето турското
население образуваше гъста маса, във всички други области на империята то или
съществуваше като малцинство, или никак не съществуваше, и че областите, на които ще
се даде местно самоуправление, ще бъдат фактически загубени за империята, макар и
формално останали в нейните предели. На тъкмо противоположно мнение беше Ахмед
Риза.
Арменците и аз през времето, когато издавах своите два вестника, жестоко
изобличавахме Ахмед Риза като човек, който под маската на либерал хранеше в себе си
всичките страсти на един старотурчин: ненавистта към подвластните християнски народи и
фанатичната привързаност към привилегиите на турската раса като владетелка. Въпреки
нашите натяквания той в своя издаван на френски вестник „Мешферет" никога не
присъедини гласа си към вика на цивилизования свят против арменските кланета, нито
осъди някога осъжданията и заточенията в Македония. За революционните движения на
потъпканите християнски народи в Турция той изказваше същите идеи, които изказваше
Високата порта някога по повод въстанията в Босна и Херцеговина и България. В Армения
той виждаше подстрекателствата на Англия; в Македония - пръста на Русия.
Колкото и да клеймяхме Ахмед Риза за неговия лъжелиберализъм, ние трябваше да
признаем, че в частния си живот той бе един честен човек. Много младотурци - тъга за
южното небе, неспособност да свикнат със западния живот, страх от мизерията в една
чужда страна, амбицията за големство - се завърнаха от Европа в Цариград, за да се
помирят със султана и да получат милости от него. Първият лош пример даде сам Мидхад
паша. Изгонен от Турция въз основа на един член от тая конституция, която той бе съчинил
и наложил на султана - член, предвиден като оръжие против неудобни представители на
християнските народности, Мидхад, след като посети някои столици и стоя известно време
в Лондон, се завърна в Цариград. Назначен най-напред управител на Сирия, той бе
предаден на съд за участие в убийството на Абдул Азис, осъден на смърт, спасен от Англия,
пратен на заточение в Арабия и там удушен по заповед на Абдул Хамида. Мурад бей,
авторът на една история на Турция, който беше издавал вестник „Хуриет" в Лондон, също
се завърна в Цариград и биде назначен член на Държавния съвет. Завърна се в Цариград с
прошка и награди от султана поетът Сезам бей. Аз го видях в 1924 година, когато жена ми
и аз посетихме на брега на Босфора неговата племенница Самие ханъм, една фина и
елегантна млада дама. Той бе остарял, но бе запазил във физиономията си всичките черти
на човек, който живее с въображението си. Знаеше се, че Абдул Хамид бе употребил
спрямо Ахмед Риза, за да го привлече, ония средства, които бяха му успели при други. Но
Ахмед Риза противостои на всички изкушения. Той продължаваше да води един скромен
живот, верен на мисията, която си бе дал.
Тия, които водеха в чужбина пропаганда за своя народ, намираха отзвук в различни
среди, според народността, която те представляваха. Арменците и аз - главно в левите
кръгове на Франция, радикали, социалисти, анархисти; гърците - в просветената
буржоазия, привързана към елинизма от своите класически възторзи. За сърбите няма да
говоря, тъй като до анексията на Босна и Херцеговина те нито бяха имали, нито бяха
търсели приятели във външния свят. Във Франция имаше сфери, които се интересуваха
живо за Турция, банки, заинтересувани в турските заеми, притежатели на концесии и пр.
Но тия кръгове странеха от младотурците като от чума. За Ахмед Риза чувах, че посещавал
тъй наречените Sercles positivistes, т.е. последователите на позитив-ната философия на
Огюст Конт. От френския философ той бе взел лозунга Ordre et Progres (ред и прогрес),
който бе турил в подзаглавието на своя вестник.
Ученик на Огюст Конт във философията, Ахмед Риза се явяваше в политиката като
наследник на Мидхад паша. Въстановлението на Мидхадпашовата конституция беше
програмата, за която той се бореше. Освен тоя завет Ахмед Риза бе получил от
наследството на знаменития държавник две други идеи: претопяването на народностите в
Турската империя и българофобството. Много турци в ново време са съжалявали, че
когато един от старите султани решил да потурчи всички християни в царството си, шейх-
юл-ислямът го възпрял. Потурчване на вярата чрез меч беше вече невъзможно. Мидхад
паша смяташе, че може да стане едно потурчване на духа. Това негово въжделение бе, в
действителност, утопическо, тъй като се сблъскваше с органическия ред на империята. В
едно от тъй интересните писма, които д-р Стоян Чомаков отправил в 1869 година до лорд
Странгфорд, той даваше едно чудесно определение за Турция. „Турция - пишеше той - е
една федерация на теокрации под скиптъра на султаните." Действително, всички иноверни
народности имаха своя църковна организация, в която се поддържаше и се развиваше
тяхното национално съществувание със съвокупността на спомените от тяхното
историческо минало, със стремежите им за самостоятелно духовно развитие. Едно
посегателство върху тия църкви беше невъзможно. Никоя от Великите сили не би търпяла
това, и най-малко Русия. Мидхад паша обаче мислеше, като ги остави непокътнати в
тяхната религиозна сфера, да им отнеме училищата. Той искаше училища общи за всички в
империята, училища под ведомството на турското Министерство на народната просвета, в
които преподаването да става на турски и от турски учители, а езикът на отделните
народности да се преподава като отделен предмет. Това намерение на Мидхад паша
стана известно, когато той управляваше Дунавския вилает, на края на шестдесетте години,
и от българските революционни вестници във Влашко виждаме каква тревога и какъв
повик извика то сред българския народ. С изчезването на Мидхад паша от политическата
сцена тази идея заглъхна. В ума на Ахмед Риза беше обаче да се подеме тя след една
победа на младотурците и при възстановяването на Мидхадпашовата конституция.
Българофобията, която Ахмед Риза получи като наследство от Мидхад паша, беше
свързана с името на тоя държавник. В управляващите турски кръгове той бе действително
нейният родоначалник. Преди него двамата големи турски държавни мъже, които бяха
предприели реформирането на Турция, Фуад паша, който в своето политическо завещание
от 1867 година препоръчваше да се разреши църковният въпрос в полза на българите, и
Али паша, който издаде фермана за учредяването на Екзархията, насърчаваха развитието
на българския народ, като се надяваха, че организиран в своята църква и признателен към
Турската империя, ще стане една преграда по пътя на Русия за Цариград. В това ги
убеждаваше непрестанно с устни срещи, с писма д-р Чомаков. Фуад паша и Али паша
нямаха никаква точна представа за българския народ, който им беше познат само от
неговите представители в Цариград. С Мидхад паша бе друго. Той бе управлявал всички
части на империята, гдето живеят българите. Управител в Битоля, Солун, Ниш, София,
Русчук, той се бе запознал отблизо с тоя народ, със стремежите, с мечтите му и виждаше в
неговата многочисленост и в неговия дух най-голямата опасност за империята. Той бе в
Русчук управител на Дунавския вилает, когато започнаха да прехвърлят българските чети
Дунава. Той схвана още тогава, че българският народ минава от жажда за просвета към
жажда за свобода и че от това ще се подеме наново Източният въпрос. Мидхад паша се
различаваше и в друго отношение от своите двама именити предшественици в
реформирането на Турция. Фуад паша и Али паша гледаха да омаломощят гърците.
Мидхад паша, напротив, ги търсеше като съюзници. Еднакво застрашавани от българската
опасност, той смяташе, че тия два народа, естествено свързани от техните интереси, трябва
задружно да действуват. Действително, когато Мидхад паша обяви конституцията в 1876
година, гърците най-горещо я приветствуваха. За съюз между турците и гърците беше и
Ахмед Риза. Неговият вестник „Мешферет", пълен с жлъч против българите, щадеше
гърците въпреки това, че в 1897 година бе имало една Гръцко-турска война и че
вследствие на тази война, макар и победоносна за тях, турците загубиха Крит.
При тая представа, която имах аз за идеите на Ахмед Риза, съобщението на Джавид,
че той е техният представител в Париж, не можеше да не ми направи неприятно
впечатление.
Под напора на революционното движение, което обхвана духовете дори в самата
столица, и при заплашителните искания, които му идеха от войската в Македония, Абдул
Хамид, изпаднал в паника, на 11 юли възстанови Конституцията. Така Младотурският
комитет настаняваше в Цариград ако не своята пряка власт - затова беше още рано, - то
поне своето влияние. Хората, които започнаха и водиха до нейния успешен край
революцията в Македония, бяха непознати. Джавид не ни каза за техните идеи нищо
повече от това, че искат конституционно управление. Но от някои прояви на Младотурския
комитет можеше да се съди вече за неговата програма. От писмото на Комитета в Битоля
до консулите ставаше явно, че младотурците ще се възпротивят с всичката си енергия и с
всичките си сили на продължението на европейската намеса в Македония. Декларацията,
направена от името на Младотурския комитет в Париж, че новият режим ще съблюдава
всички международни договори на Турция, почиващи на равноправието и взаимността,
показваше неговото намерение да се бори за унищожението на капитулациите, които
създаваха за империята само задължения и даваха основа за постоянно вмешателство на
Великите сили. Най-сетне това, което знаех за идеите на Ахмед Риза и въобще за идейното
наследие на Мидхад паша, показваше, че ще стане един опит да се отнемат от църковните
организации на християнските народности ръководството и контролът на техните
училища. Всичко това даваше едно очертание на младотурската политика, но картината на
бъдещето оставаше все пак неясна. В една статия във „Вечерна поща", озаглавена „Новият
политически режим в Турция и българските интереси", аз давах една временна оценка на
положението. „Едно твърде любопитно неведение - пишех аз - владее в столичното
общество относно това, което се извърши в Цариград. Появяването на младотурския бунт,
който избухна като на шега, не срещна нигде препятствие и доби веднага формата на
някаква революционна феерия; въдворението на една конституция, която никога не е била
отменявана и която тридесет години е била заробена; Абдул Хамид, подчинен на
революцията или търсящ средство да я подчини - всичко това стана тъй бързо, всичко това
е и досега тъй тъмно, щото е съвсем невъзможно да дадем едно правилно оценение на
турските събития.
Решен ли е султанът да приложи Конституцията, или той я изважда на сцената, само
за да укроти временно младотурското движение? Имат ли младотурците достатъчно
обществена сила, за да поддържат новия режим и, в случай на нужда, да го наложат?
Желанието на турските маси да се въведе конституционният строй ще бъде ли трайно, или
ще се окаже, че то е било едно смътно настроение, изкуствено възбудено, поддържано за
малко време по недоразумение и готово да се изпари във всеки момент?
[4]
По всички тия загадки ние сме сега в неведение."
Една година по-късно, както е известно, Абдул Хамид поиска да катурне новия режим
и трябваше младотурците да тръгнат с войската от Македония за Цариград. Аз предвиждах
и други мъчнотии за младотурския режим. „Преминаването - бележех аз - от един
абсолютически режим, основан върху религиозни традиции, в едно конституционно
управление, поставено върху модерните начала на държавното право, е един труден
процес, който не би можал да се извърши с опереточните революционни сцени, станали
досега. Тук трябва да се преобрази самата политическа структура на империята, да се
изменят самите основи на вътрешното равновесие на империята - задача трудна, която на
първо време ще се сблъска с предразсъдъците на турската маса, с нейните от векове
придобити права и която във всеки случай изисква от страна на ръководителите на
революцията твърде редки качества на смела инициатива, на висота на духа и на такт."
Имаше българи, между тях беше и моят другар във „Вечерна поща" П. Н. Даскалов,
които казваха: „Млад турчин, стар турчин, все едно! Те са наши врагове. Новият режим ще
излезе една измама, каквито са били всички турски реформи." Аз мислех, че не бива да
взимаме такова отрицателно становище. То щеше да бъде вредно за нас и пред самите
младотурци, с които щем не щем трябваше да водим политика, и пред европейския свят,
от чийто симпатии имахме нужда. Но трябваше да направим и своите изрични резерви.
„Макар и да имаме - пишех аз - пълно основание да бъдем недоверчиви спрямо
гражданствеността на младотурците и спрямо политическата зрелост на турската нация,
ние не можем, освен да приветствуваме най-радостно промяната, станала в Цариград.
Княжеството, върху което политическото разстройство на империята и пълното своеволие,
владеещо в Цариград, се отразява тъй вредително, ще намери големи преимущества във
факта, че вместо една деспотическа Турция, чужда на всякакви чувства на международна
добросъвестност, ще има за съседка една горе-долу правова държава, с която взаимните
отношения ще могат, вероятно, да бъдат поставени върху европейски начала. Колко те за
българския народ, изобщо взетo, неговите интереси са изисквали всякога - а в настоящия
момент повече отколкото когато и да било - щото в Турция да се въведе един режим на
обществена сигурност, на гражданско равноправие и на политическа свобода. Българите
не ратуват за разпадането на Турция, нито за нейното отслабване: ние сме се старали само
да предизвикаме създаването за нашите сънародници, живущи в Турция, на едно
положение, при което те да си запазят своята националност и да си развият своята
стопанска и духовна култура."
Изтъквах след това проявените вече тенденции на младотурците, които с
намерението си да отхвърлят неравноправните договори, подписани от Турция, можеха
да влязат в конфликт с Великите сили и с желанието си да турят ръка върху училищата на
християнските народности и да ни наложат една нова борба за защита на нашите права.
„Младотурското движение - продължавах аз - е, преди всичко, националистическо. Чрез
въвеждането на конституционното управление младотурците искат, несъмнено, да
възродят, преди всичко, нацията си; но едно от най-силните им подбуждения е да спасят
империята от похищенията на Европейските сили и да попречат на стремленията на
християнските народности към самоуправление. Може поради това да се предскаже още
отсега, че новият режим в Турция ще влезе веднага в стълкновение с Великите сили, на
които младотурците ще искат да отнемат по косвен начин правата и концесиите, дадени
тям от султана. Сигурно е също, че под предлог на някакво обявено равноправие ще станат
опити да се отнемат от християнските църкви и общини привилегиите, санкционирани от
султанските фермани. Колкото за наченатите реформи, младотурците заявиха тържествено
в своите възвания, какво те ще се противят с най-крайни средства срещу намесата на
чуждите сили в Македония. Те не искат да търпят даже и тия призрачни учреждения,
създадени досега за прилагането на реформите."
След това заключавах:
„При тия условия положението на нашето народно дело в Македония става
извънредно деликатно. Ние ще трябва да защищаваме нашата общинска и църковна
културна организация в Македония срещу посегателствата на новия режим. Нашите
национални права ще бъдат поставени отново на изпитание. По всяка вероятност ще има
едно повръщане към борбите по църковния въпрос. Успоредно с това ще трябва да
развиваме, вече по мирен начин и със законни средства, стремленията си за приложението
на Берлинския договор. Тоя договор е международен и младотурското управление не
може да го отмени. С промяната на режима не се унищожава подписът на Турция, сложен
под тоя акт. Македонците посрещат с най-жива симпатия провъзгласяването на
Конституцията, но естествено и законно допълнение на режима, основан върху нея, не
може да бъде освен едно искрено приложение на чл. 23 от Берлинския договор."
 БЕЗЦЕЛНО ЛИ СЕ ОКАЗА МАКЕДОНСКОТО РЕВОЛЮЦИОННО ДВИЖЕНИЕ?

[5]
С обявяването на Хуриета - така биде наречена конституционната ера в Турция -
четниците слязоха в градовете и там, в общото ликуване, ставаха тържества за
побратимяване между тях и младотурците. Някои казваха после:
- Фатална грешка! Четите трябваше да си останат в горите, докато се види как ще се
развие новото положение. С прекратяването на тяхната борба те прекратиха и
европейската намеса в Македония.
Други отиваха по-нататък и осъждаха самото македонско революционно движение.
- Жал - казваха те - за толкова безполезни жертви и за толкова героизъм, прахосан
напусто. Трябваше да се продължи в Македония културната работа и в България
политиката на приятелство с Турция.
Такива спорове са ставали често впоследствие; случвало се е и аз да вземам участие в
тях. Тук ще изложа своето становище. Чувал съм Екзарх Йосиф да казва:
- Македония ще се освободи чрез революция, както Гърция, както Сърбия, както
България. Но моментът не е дошъл. Трябва да ми се остави време, за да довърша своето
дело за развитието и затвърдяването на българската народност в Турско.
Своето дело Екзархът извършваше чрез училищата; но от училищата излезе в
Македония една интелигенция, която не можеше повече да понася турското иго. И така се
роди неизбежно революционното движение.
И друг път съм казвал, че революционното движение в Македония беше
продължение на българската революционна традиция и на българския национален
романтизъм. Както в Писанието се казва: „Авраам роди Исаака" ... така и ние можем да
кажем: „Заверата роди Раковски и Легията; Раковски роди Левски и Оборище; Левски роди
Захарий Стоянов и Съединението; Захарий Стоянов роди македонското движение." В една
предидуща глава, където говорех за основаването на Вътрешната организация, аз казах, че
нейните основатели бяха главно бивши ученици от Пловдивската гимназия и
последователи на Захарий Стоянов. Така бе с Гьорче Петров, така бе с д-р Хр. Татарчев,
така бе с Пере Тошев. Гоце Делчев и Даме Груев се учеха в София, първият като юнкер,
вторият като студент във Висшето училище. Читатели на „Записките по българските
въстания" и увлечени в социалистическото течение, те и двамата, чрез Захарий Стоянов и
Ботева, произлизаха от българската революционна традиция. За въстанието от 1895 година
можем да кажем същото. Неговите организатори бяха трима: Трайко Китанчев, Димитър
Ризов и А. Ляпчев. Те тримата бяха политически близко до Петко Каравелова; но Петко
Каравелов, враг на революционните движения и преди Освобождението, и подир него, не
можа да ги възпре. Макар отдавна починал, влиянието на Захарий Стоянов с традицията,
която той представляваше, се показа по-силно. Това влияние Захарий Стоянов бе упражнил
непосредствено върху тях. Андрей Ляпчев беше негов последовател още като ученик в
Пловдивската гимназия; Трайко Китанчев - негов другар в Либералната партия; Ризов -
негов съратник в Съединението. Така и основаването на Вътрешната организация, и
желанието на водителите на емиграцията да вдигнат въстанието в 1895 година при
съществуващата революционна традиция може да се смятат като нещо естествено и
непредотвратимо. Но грешката бе, че правителството на д-р Стоилов остави въстанието да
бъде организирано свободно в България и четите да минават границата явно, със знамена.
Как стана това въстание и защо вече съм писал в една предидуща глава. Д-р Стоилов беше
една увлекающа се натура и при всичкия си бележит ум беше способен за лекомислие.
Така той тури край на политиката за приятелство с Турция, на която инициаторът бе
Петко Каравелов и която Стамболов така успешно продължи. Към края на своето
управление Стоилов се опита да възстанови тази прекъсната от него политика. Преди да
падне, той даже бе уговорил един съюз с Турция. Но доверието, което султанът имаше към
България във времето на Стамболова, беше силно разклатено. Съюзът с Турция щеше да
бъде един кърпеж.
През властвуването на либералите, с д-р Радославова като министър на вътрешните
работи и Борис Сарафова като председател на Македонския комитет, македонската
агитация в Княжеството така се разшири и се разпали, че за приятелство с Турция не
можеше и да става дума. Борис Сарафов с шума, който се вдигаше около неговото име
особено след убийството на Михайляно в Букурещ, даде на македонското движение
гласност пред чуждия свят и го постави пред общественото мнение в Европа. След него
генерал Цончев с въстанието от 1902 година го постави и пред Великите сили. Тогава стана
една намеса от страна на Русия и Австрия, които приготвиха и представиха на Високата
порта един проект за реформи в Македония. Това бе първият успех на революционното
движение. Султанът назначи един генерал-инспектор на трите македонски вилаета, с което
се очертаваше вече една Македония. Русия и Австрия искаха преустройството на турската
жандармерия под ръководството на европейски офицери. Така се направи една стъпка по
дългия път, който имаше да се мине. След Илинденското въстание чуждата намеса се
разшири и стана по-ефикасна. Към генералния инспектор Хилми паша се прибавиха двама
цивилни агенти, един руски, един австрийски, които да наблюдават за изпълнение на
реформите. Това значеше вече въвеждането на един чужд контрол в Македония. За
организирането на жандармерията от чужди офицери Македония, от Места до Шар и
Охридското езеро, бе разделена на пет сектора: Битолски с италиански офицери, Скопски -
[6]
с австрийски, Солунски - с руски, Серски - с френски, Драмски - с английски . Така се
обособи географически една Македония под чужд контрол. Че се касаеше само за
Македония, се вижда от факта, че по настояването на Австрия изключи се от приложението
на реформите Тетово като град, принадлежащ според нея на Албания. Чуждият контрол
след това почна да се разширява. От австро-руска намесата в Македония стана
общоевропейска: към Австрия и Русия се прибавиха Англия, Франция и Италия. Създаде се
с участието на петте сили една финансова комисия, която да следи за употреблението на
приходите от Македония в самата страна. Приготви се и един проект за контрол върху
съдилищата в Македония. Най-после при срещата на руския цар и английския крал в Ревал
се изработи една програма, за която се каза, че се доближавала много до автономията.
Тогава, уплашени, че ще загубят Македония, както се загуби Крит, младотурците побързаха
със започването на революцията. От всичко това се вижда, че македонското революционно
движение не остана безплодно. Обособяването на Македония в нейните граници,
въвеждането на един европейски контрол в нея, това бе един сериозен успех, който
имаше всичките изгледи да доближи постепенно Македонския въпрос до разрешение.
Едно непредвидимо събитие, Младотурската революция, провали тоя успех. В хода на
последвалите събития и по пътя на тяхната развязка Младотурската революция може да се
смята като първата българска катастрофа.
Можеха ли четите, като останат в планините, да попречат на това? За мене е ясно, че
не. Каква беше задачата на революционното движение? - Да предизвика европейска
намеса. Турците заявиха, че я отхвърлят, и нямаше вече кой да им я наложи. Още от
първия месец на обявяването на Младотурската революция Австрия оттегли своите
офицери от Скопския сектор. Ясно бе, че и другите сили ще последват нейния пример. Къде
намираше македонското движение най-много съчувствие и поддръжка? В Англия и във
Франция. Но и двете тия сили веднага показаха своите симпатии към Младотурската
революция, убедени, че при младотурците те ще имат това влияние, което Германия
имаше при Абдул Хамида.
 РЕШЕНИЕТО МИ ДА ЗАМИНА ЗА МАКЕДОНИЯ

При възстановяването на турската конституция от султана чуха се гласове в

Княжеството:
- Македонците да се върнат в Македония!
Целта бе да се засили там българщината. Настана едно голямо увлечение.
Правителството на Малинова отпусна един кредит от 300 000 лева като помощ за тия,
които нямаха достатъчно средства и искаха да тръгнат. Помощта се раздаваше
[7]
безразборно на звани и незвани . Тръгването ставаше като с увеселителни тренове.
Македония на Хуриета заприлича на панаир. Имаше и нещо сериозно в тоя вик за
завръщането на емиграцията. Заточенията, бягствата след откриването на тъй наречените
афери, откривани от властта, и най-вече след Илинденското въстание бяха лишили
Македония от най-дейните лица на интелигенцията и най-влиятелните между
населението. Основателите на Вътрешната организация и нейните големи ръководители
Гьорче Петров, д-р Татарчев бяха в Княжеството. Дейци в Македония имаше, но нямаше
авторитетни лица да ги водят. Въпросът за връщането в Македония се поставяше и за мен.
Аз реших да вървя. Плановете ми за моята бъдеща дейност в Македония бяха
неопределени. Но решението ми беше твърдо.
Генадиев поиска да ме възпре. Личните ми връзки с него и обаянието, което името на
Стамболов упражняваше върху мен, след като ме приближаваха все повече към
стамболовистката партия, ме бяха накарали вече да вляза в нейните редове след падането
ѝ от власт. Генадиев приемаше наследството на Стамболова по външната политика, но не
и тия методи във вътрешното управление, до които бе прибягвал големият държавник
[8]
поради обстоятелствата, в които се намираше България. Приятел на Georges Lorand през
студентчеството си в Брюксел, той бе много повлиян от него. Той бе който като министър
на търговията въведе в България социалното законодателство и инспектората на труда.
Неговото намерение бе да превърне стамболовистката партия в партия на либералната
буржоазия, в противовес на народняците, които представляваха нейната реакция. Аз бях
също навремето много повлиян от френския радикализъм. В задачата, която си бе дал,
Генадиев ме смяташе, в качеството ми на публицист, като необходим свой помощник. В
една брошура, която аз публикувах по-късно и която е библиографическа рядкост, са
изразени общите ни идеи. За да ме отклони от решението ми да вървя в Македония,
Генадиев ми казваше:
- Ти обичаш да се бориш. Но борбите там ще бъдат други. Борби с гърци и сърби,
борби с младотурците. Ти ще искаш да се държиш настрана от революционните течения,
но те ще искат да те намесят. Тук ние се борим на светлина - човек срещу човек, идея
срещу идея. Там много работи ще стават на тъмно. Камата ще продължава да играе своята
роля. В Македония ще се изхабиш или ще погинеш.
Аз му възразявах:
- В моята обществена дейност аз съм мислил главно за Македония. Македонският
въпрос се поставяше досега, от една страна, в Княжеството, от друга страна - в чужбина.
Сега той се прехвърля в Македония. Опитността, която съм добил в политиката, и моите
лични връзки във външния свят могат да бъдат там полезни.
- Македонският въпрос - възразяваше Генадиев - сега, когато младотурците заемат
властта, решени да отхвърлят за в бъдеще всяка намеса на Великите сили, ще стане по
необходимост въпрос на българската държава. Трябва следователно да се приготви една
България желаеща и способна да го разреши. Твоето място е тук.
Но думите на Генадиева не ме разубедиха. Накрая той ми каза:
- Тогава иди, виж. Опитай. Но пак ще се върнеш.
Раздумваше ме и директорът на „Вечерна поща" Ставри Наумов. Аз вече говорих за
него. Тия, които работиха с него във „Вечерна поща" и после в „Дневник", когато после той
бе директор на тоя вестник, са запазили чудесен спомен за тоя мил човек, тъй сърдечен,
тъй добродушен и тъй внимателен към своите сътрудници. За мен той бе като по-стар
брат. Той ми казваше:
- Ти си създаде име с твоето перо. Това перо не е за Македония. Там няма още
публика за него. Но иди за малко време и пращай ни дописки.
Раздумваха ме и други приятели. Но аз тръгвах за Македония по силата на един порив
така, както в 1912 година напуснах Главната квартира, за да тръгна с Македоно-
Одринското опълчение. С едно особено чувство прегазих прага на Турското комисарство,
[9]
за да си визирам паспорта . Тук имаше многоброен народ, който беше дошъл със същата
цел. Чиновниците, тъй мнителни и злонамерени, когато някой македонец искаше да върви
в Турция, сега се надпреварваха със своите любезности.
 ЕДНА ПРЕДСМЪРТНА ИЗПОВЕД НА СВЕТА СИМИЧ

Трябваше да взема виза и от Сръбското дипломатическо агентство, тъй като по пътя за

Солун щях да мина през Ниш. След като визата биде сложена върху паспорта ми, един
секретар дойде в канцеларията да ми съобщи, че дипломатическият агент Света Симич,
който лежал горе болен, ме молел да се кача при него, за да ме види.
Света Симич беше един от важните хора на сръбската Радикална партия. Той игра
особена роля в сръбската пропаганда за Македония и в сръбско-българските отношения
изобщо. Заслужава да се спра върху неговата личност. Това ще наложи едно отклонение.
Сръбската пропаганда за Македония бе замислена - това съм разказал вече - от шефа
на либералите Йован Ристич. Сръбски дипломатически представител в Цариград по време
на църковния въпрос, той от Екзархийския ферман и от епархиите, които българите в
своите разпри с Гръцката патриаршия искаха в Македония, видя да се очертава пред очите
му една бъдеща велика България, до която Сърбия му изглеждаше като провинция,
почувствува една завист, която после, разпространена в Сърбия, отрови сръбско-
българските отношения. Тогава се породи у него идеята да уголеми сръбството чрез
присъединението на български земи на изток и на юг от Сърбия. На Берлинския конгрес
той получи Пирот, Ниш, Лясковец и Враня, все градове, участвували в Българското
възраждане и с български владици, получени от фермана на Екзархията. След това Ристич
насочил сръбските стремежи към Македония. Замислена като идея от Ристич, сръбската
пропаганда за Македония биде организирана фактически от радикалите, които наследиха
[10]
властта след абдикацията на Милана . Йован Ристич клонеше към гърците; радикалите
се смятаха за българофили. В тая партия бе минало наистина много нещо от мисълта и
духа на Светозар Маркович. Имаше, при това, между нейните водители някои, които бяха
от български произход. Пашичевият род беше от Тетевен и както са ми казвали много
[11]
сърби, сам Пашич не можал да се научи да говори съвсем правилно сръбски . Между
неговите другари във водителството на Радикалната партия имало и други с близък или
далечен български произход. Такъв бил, между друго, Раша Милошевич, близък приятел
на Никола Пашич и негов сподвижник в тъй наречената Зайчарска буна от 1883 година.
Еднъж, когато моят сръбски колега в Брюксел Бранко Лазаревич напомняше пред мене за
българския произход на сърби, радикалски водители, жена му, дъщеря на Раша
Милошевич, се намръщи. Тогава той се обърна към нея: „Па ти знаш, да ти е отац
бугарин!"
Самата Зайчарска буна впрочем биде извършена от селяните в една част на Сърбия,
тъй наречената Крайна, откъсната от България в 1833 година и присъединена от княз
Милош към територията на Сръбското княжество. Присъединението ѝ към Сърбия за дълго
време не бе заличило езика и етническата физиономия на нейното население. В едно от
писмата си Левски пише: „И аз бях запрян в лето 1867 в Зайчар, защото казвах на
тамкашните българи да мрат за България, че ни е отечество." Аз съм познавал в София
през моите години, покрай другите емиграции от земи, населени с българи, и една
емиграция от Зайчар. От Зайчар бе познатият навремето общественик и стопановед С. Ж.
 [12]
Дацов; оттам бе и генерал Радойков . След Зайчарската буна Пашич и някои негови
сподвижници минаха в България братски, посрещнати от българските либерали. Пашич,
инженер, стана чиновник по ведомството на Общите сгради. Българофилските чувства,
показвани тогава от него, не подлежат на съмнение. В едно писмо до Захарий Стоянов,
което аз обнародвах в „Строителите" и което противниците му смятат като непростим грях,
той приветствува Съединението. Радикалната партия в самата Сърбия споделяше същите
чувства към българския народ. Когато Милан мобилизира войската, те искаха щото тя да
бъде насочена към юг, а не към София. След мира радикалите внесоха в Скупщината
резолюция, в която обявената от крал Милана война бе наречена „братоубийствена". Това
разположение на Радикалната партия трая докато тя, след заминаването на Милана, пое
властта. Тя не промени своето обявено българофилство, но наследи идеята на Ристича за
Македония, както някой здрав човек влиза в една заразена от болест стая. Политиката на
радикалите се състоеше наистина от две точки: приятелство с България, подялба на
Македония. Първият опит за тази политика бе направен от Пашича след завръщането му от
неговото емигрантство в България и Русия, когато той зае отново своето голямо място в
Сърбия. При едно посещение в София, където пристигна уж за да види старите си приятели,
той видя Стамболова и в течение на разговора му загатнал за едно споразумение между
Сърбия и България въз основа на подялбата на Македония. Стамболов, пламнал от
негодувание, му казал:
- Как смеете Вие да предлагате на един български министър-председател подялба на
една българска земя!
Петков разказваше, че Стамболов едвам се въздържал да не го изпъди от кабинета си.
За тази бурна среща разправя и Beaman (Бийман), кореспондент на вестник „Standart" в
София и бъдещ биограф на Стамболова. Той пише, че Стамболов му казал за Пашича:
- Аз презирам тоя човек.
През 1897 година сръбското правителство направи един нов опит по пътя, който
преследваше досежно Македония. Гръцко-турският конфликт подлагаше на нова оценка
положението в Балканския полуостров и при изгледите, които се отваряха, Сърбия и
България почувствуваха нуждата от едно сближение между тях, за което имаха настойчиви
съвети и от Русия. Тогава посети София крал Александър. Сръбското намерение беше да се
уговори поначало една подялба на Македония. Д-р Стоилов решително отказа. Това, което
се постигна, то бе едно споразумение двете страни да не си пречат в Турско. Сръбският
историк Слободан Йованович, говорейки за подписания таен договор, изтъква, че той
съставлявал голяма печалба за Сърбия. За пръв път - казва той - едно българско
правителство призна сръбски интереси в Македония. В постигнатото споразумение нямаше
искреност нито от едната страна, нито от другата. Едновременно с посещението на крал
Александра в София сръбският пълномощен министър в Цариград, д-р Владан
Джорджевич водеше с Гръцката патриаршия преговори, за които той разправя подробно в
[13]
своите мемоари . От друга страна, д-р Стоилов, телеграфирайки до българския
дипломатически агент в Цариград Д. Марков да иска три берата за владици в Македония,
бележеше: могат да бъдат два, стига единият да бъде за Дебър. Негодуванието, което се
появи както в Македония, тъй и в Княжеството от мълвата, че българското правителство се
е съгласило със Сърбия за една подялба на сферите на влияние, караше д-р Стоилова да
подчертне, че българските интереси оттатък Вардара остават непокътнати. Назначението
на един български владика в Дебър, т.е. в една епархия, която сърбите смятаха като своя
зона, предизвика, от друга страна, силно възбуждение в Белград. Сръбското правителство
разбра, че за да се постигне с България едно споразумение върху исканите от сърбите
начала, ще трябва да се подготви най-напред българското обществено мнение. Тогава
биде изпратен в София като сръбски дипломатически агент Джая. Родом от Далмация,
гдето чрез италианската образованост лъхаше от векове латинската култура, той бе чужд
на психологията на шумадийските сърби. Той бе доктринер, идеалист, романтик. Неговото
българофилство беше несъмнено. По-късно, когато се оттегли от политиката, в „Трговински
гласник", вестника, на който той стана директор, за България се пишеше, даже в дните на
най-голямото възбуждение срещу нея в Белград, умерено и справедливо. Аз го помня
добре, с неговия висок ръст, с вечния му цилиндър на главата и с дългите му ръце, които
махаше, вървейки по „Цар Освободител". Джая, бивш сръбски генерален консул в Скопие,
знаеше добре, че в Македония няма сърби. Той бе искрено привързан към идеята за
автономия на Македония и смяташе, че погледите на сръбството трябва да бъдат
обърнати към сърбите в Австро-Унгария с надежда за едно обединение с тях.
Сръбското правителство изпрати Джая в София, без да споделя неговата идея за
автономия на Македония. Но то смяташе, че такъв човек е именно нужен за спечелване на
българското обществено мнение. Мисията на Джая не остана безполезна. Той упражни
известно влияние върху някои среди от българската интелигенция, по-особено между
радикалите воглаве с Влайкова, които тогава се отделяха. Но дойде Фирмилиановият
въпрос и в България са разрази една буря против Сърбия и нейната пропаганда в
Македония. От няколко години Сърбия се стараеше щото архимандрит Фирмилиян,
сърбин, да получи от Турция берат за Скопие на мястото на починалия гръцки митрополит.
Един владика сърбин в Скопие, макар и формално под Гръцката патриаршия, това значеше
един клин на Сърбия в Македония, една база за нейните претенции за дележа на сферите
на влияние. Екзарх Йосиф, подкрепен от всички български правителства, които бяха са
изредили, бе успял да осуети сръбските усилия в Цариград, макар и помагани от царска
Русия, която бе възприела идеята за подялба на Македония между Сърбия и България като
необходима предпоставка за споразумението между двата балкански народа. Д-р Данев
се опря и той. Сетне след един безпомощен опит на съпротива той се преклони пред
желанието, изказано от Петербург. Но самата му партия бе възбудена не по-малко,
отколкото другите партии в България. Един общо-граждански митинг в София за протест
против ръкоположението на Фирмилияна бе председателствуван от самия дядо Цанков.
Това ставаше в 1902 година. Джумайското въстание на Цончева тая година,
Илинденското въстание година по-късно, намесата на Великите сили в Македония,
началото на реформите, всичко това отхвърляше назад сръбско-българските отношения.
Но в 1904 година те отново излязоха на пръв план. Руско-японската война избухна и
[14]
хроническият страх у сърбите от едно спускане на Австрия към Солун поради
безсилието на Русия да я възпре, бидейки ангажирана в Крайния изток, се разпали и ги
подтикна да търсят едно сближение с България за обща съпротива. За това сближение
настояваше и руското представителство в София. Тогава се сключи Митническият съюз със
Сърбия; подписа се и един таен договор за защита на Балканите от чуждо. посегателство.
Сръбско-българското сближение бе посрещнато от българското обществено мнение, при
разпространения страх от Австрия, с въодушевление. Тайният договор остана непознат, но
Митническият съюз - който впрочем остана нератифициран от Сърбия, уплашена от една
угроза от австрийска страна - биде гласуван от българското Народно събрание
единодушно и с акламации. Размениха се посещения. Аз сам ходих в Белград, гдето щях да
интервюирам сръбския крал. Тъкмо в това време Сърбия изпрати като свои
дипломатически агент в София Света Симич.
При едно министерство Рачо Петров - Димитър Петков Симич не можеше да отвори
дума за подялба на Македония. Толкоз повече че европейската намеса беше поставила
Македонския въпрос на друга плоскост. Неговата задача обаче в София не беше да
преговаря с българското правителство, а да обработва българското обществено
[15]
мнение . Симич до назначението си за дипломатически агент в България заемаше в
Министерството на външните работи поста на началник на пропагандата, т.е. на това
отделение, което търсеше да подкупва в Македония български родоотстъпници, за да ги
прави сърби, и посредством образувани от сръбското правителство комитети изпращаше
там чети, за да принуждават българските села да се отказват от Екзархията. Странно
изглежда, че сръбското правителство бе избрало такъв един човек, за да печели умовете в
България. Но сърбите не намираха несъвместимост да си служат с подкупи и насилия в
Македония и същевременно да преследват в България идеята за сръбско-българско
споразумение. Напротив, те смятаха, че едното ще помогне на другото. Като успеят да
създадат в Македония едно положение за сръбството, българите, поставени пред тоя факт,
по-лесно ще се примирят с необходимостта за дележ. Началник на сръбската пропаганда,
сам Симич минаваше в Сърбия за апостол на сръбско-българското братство. В неговата
кратка биография, поместена в сръбско-хърватската енциклопедия на Станойевич, се казва:
„Винаги и чак до смъртта си (Симич) е бил един от най-убедените привърженици на
делото на сръбско-българското сближение." Впрочем при невежеството, което владееше у
българската интелигенция по работите в Сърбия, едва ли имаше трима души да знаят
каква служба е имал в Белград Симич, преди да дойде в София.
Сърбия имаше по онова време много добри дипломати. Аз познавах лично някои от
тях: Андра Николич, д-р Вуич, д-р Милован Милованович. В тая редица принадлежеше и
Веснич, когото не съм имал случай да срещна. Това бяха хора образовани, опитни,
предани на своята мисия. В постовете, които заемаха в големите столици, те вършеха
отлична работа за Сърбия. Света Симич не принадлежеше към тази категория дипломати.
[16]
Неговите качества го предопределяха за особената дейност в България . За София той бе
несъмнено най-подходящият. Симич водеше един скромен живот, който го приближаваше
до нашата интелигенция. Отношенията му спрямо българите го показваха като искрен
приятел на България. Той прати двете си дъщери да се учат в българска гимназия. Домът
му беше отворен за български общественици и учени. Темата за сръбско-българското
братство и за освобождението на Македония не слизаше от устата му. Как разбираше той
освобождението на Македония? Един остър наблюдател в Белград, австрийският
пълномощен министър, бе казал еднъж за него:
- Гамбета казваше на французите досежно Елзас-Лотарингия: мислете постоянно за
нея, но не говорете никога. Симич говори за автономията на Македония, но не мисли за
нея.
Действително когато в българските му срещи ставаше дума за автономията, Симич не
възразяваше. Той си даваше вид, че е съгласен, но оставяйки въпроса в неопределеност.
Това, което той гледаше да всели в българските умове, то бе убеждението, че
разрешението на Македонския въпрос трябва да стане от България и Сърбия, съюзени за
тази цел, и че по тоя път споразумението може да стане лесно. Неговите срещи бяха най-
вече с тая част от българската интелигенция, която не беше навикнала да мисли конкретно.
Впечатлението, което Симич оставяше у своите събеседници, беше, че и той е за
автономията на Македония така, както бяхме и ние.
Аз познавах Симича от 1901 година, когато, екстерниран от България за една реч,
която държах на един студентчески митинг в София против княз Фердинанда и руския цар,
спрял в Белград и качен от сръбската полиция на един файтон за гарата, за да бъда
екстерниран и от Сърбия, той, известен от двама мои другари от Лицея, тогава студенти
във Великата школа, отмени заповедта на белградския градоначалник. Втори път го
срещнах в 1903 година през време на Илинденското въстание, когато д-р Татарчев и
Христо Матов ме изпратиха в Белград с една мисия, за която разказвам другаде. Тогава той
се показа съчувствен към въстанието, тъй като той ясно виждаше, за разлика от други
сърби, че ако Сърбия се окаже враждебна, ще се окаже в лош образ пред самите
македонци. В София отношенията ни охладняха и почти се прекъснаха. Аз нападах Сърбия
за начина на нейната пропаганда в Македония и за нейните чети и бях добил такава
репутация в Белград, че един сръбски вестник ме нарече „чувени бугарски србождер", т.е.
прочут сърбоядец. Не малко следователно останах учуден, когато ми се каза, че Симич
искал да ме види.
Аз знаех, че Симич боледува от туберкулоза и че от някое време не излиза от
легацията. Намерих го легнал на една софа, крайно отслабнал и с пожълтяло лице. Той
кашляше и държеше в ръката си една кърпа. Говорихме за моето отиване в Македония и
за събитията, които там се развиха. Говорехме отначало спокойно и после, внезапно като
че ли нещо избухна в него.
- Е, Радев - каза той, - автономията пропадна! Видях това, преди да си отида от тоя
свят.
Очите му горяха.
- Какво лошо щеше да има в автономията, г-н Симич? - отговорих му аз. - Вие знаете,
че примерът на Източна Румелия не можеше да се повтори.
- Зная - каза той, - но все едно. Автономна Македония щеше да стане българска
автономия, т.е. втора България. Тогава какво щеше да бъде нашето положение? На юг, по
Вардара, българите; на запад, зад Шар, албанците: щяхме да се задушим. Ако то бе
станало, друго не ни оставаше, освен Пашич, аз, ние да си вземем куфарите и да тръгнем
за Будапеща да молиме граф Тиса маджарите да ни приемат в Хабсбургската монархия и в
нейните граници да търсим бъдеще за сръбството.
Една силна кашлица го спря да приказва. Той само можа да ми пожелае добър път. Аз
излязох под силно впечатление от неговите думи. Тоя болник, който виждаше пред себе си
смъртта, като че ли имаше нужда от изповед, след като толкова години бе играл една
изкуствена роля и бе носил маска. Три години след това Симич почина в един санаториум
в Лезен, Швейцария.
 НА ПЪТ ЗА СОЛУН

За втори път имах да влизам в една деспотическа държава с неочаквано обявена

конституционна ера. Първият път бе в Русия в 1905 година, декември, след манифеста на
Николай II. Качих се във Виена на трена, който идеше от Ница и отиваше за Петербург през
Краков и Варшава. Помня добре атмосферата, която намерих на руската граница и която
съм описал в своите „Впечатления от Русия", обнародвани в „Художник". Краят на
самодържавието бе прогласен, но неговите чиновници бяха останали непроменени. Те
бяха обладани от някакво озлобление, че се свършва тяхното собствено царство на
произвол, насилие и взятки. По перона на гарата се разхождаше един жандармерийски
офицер с камшик в ръката и гледаше на нас, пътниците, които слизахме от трена, сякаш
като на някакви врагове. Чиновниците на митницата издаваха с всичко своята ярост. Те ни
влачиха от стая в стая, преобърнаха всичките ни куфари, разхвърлиха вещите ни по пода и
в очите им имаше някаква злорадост за неприятностите, на които ни подвергваха. В
Турция станалата промяна съвсем другояче се чувствуваше. Руските чиновници при
царизма, добре плащани и оставяни на пълна свобода за своеволията им, се чувствуваха
солидарни със самодържавието и с владеющата класа, която ги поддържаше. В Турция
служещите, които получаваха заплата само от време на време и често пъти гладуваха,
нямаха никаква привързаност към султанския деспотизъм. Те бяха един вид, ако мога да
употребя тази дума, пролеттаризирана бюрокрация. Макар и по други причини, те
негодуваха против Абдул Хамида както ние, подвластните народности. Те не разбираха
какво е това Мидхадпашовата конституция, но чинеше им се, че нейното възстановяване
ще тури край на тяхната мизерия. И те не по-малко от тия, които извършиха революцията,
си деряха гърлото да викат:
[17]
- Яшасън Хуриет!
В Зибевче ни посрещна една очарователна идилия. Сякаш Светият дух бе слязъл тук и
е посял върху всички някаква евангелска кротост. Хамалинът, който ни сне вещите,
хващаше куфарите с нежност, като че ги гали. Войниците, застанали пред трена, ни се
усмихваха с една широка и добродушна усмивка, цъфнала по мургавите им лица, сухи и
изпечени на слънцето. Преглеждането на митницата беше една бърза формалност,
изпълнена разсеяно.
- Тук - казва ми един от моите съпътници - преди три години ми съблякоха дори
ризата, за да ме претърсват. Откраднаха ми три лири и две меджедиета и не мога да се
закълна, че не получих няколко удара по гърба...
Сега митничарите - същите може би - казваха:
- Извинявайте, ефенди!
Когато ни отваряха куфарите, те едва поглеждаха вътре. В една моя чанта видяха
десетина френски книги: те ги погледнаха с видимо удоволствие. Единият, по-старият, се
провикна дори:
- Маашалла!
Като даде на лицето си един вид на одобрително удивление, сякаш мислеше, че
цялата мъдрост на света се крие в тази малка чанта. Ала младият взе един том, разтвори го
и отсъди:
[18]
- Бу франсъзче .
Тогава всички възкликнаха:
- Чок ей, чок ей - и ми пожелаха с многоречивата ласкавост на турския език добър път
и всичките блага на света.
Същата учтивост те показваха и спрямо другите пътници. Имаше работници, които се
връщаха от България, селяни, идещи от близките сръбски градове, дето са били на работа:
митничарите поглеждаха разсеяно на техните вързопи и разправяха:
- Сега вече имаме свобода - ще живееме като братя. Всички ще бъдете рахат...
А селяните, навикнали да потвърждават, казваха машинално:
- Пеки, аго!
Но сетне, когато се качваха на трена, явяваше се на лицето им едно интересно
изражение: нещо доволно, удивено и въпросително, някакво радостно недоумение пред
тази фантастична промяна, която бе станала в турското царство.
Македонците, идещи от България, изглеждаха по-малко изненадани. Като видяха
каква е работата, те взеха веднага вид на хора, които са у дома си. И за да влезе във
владение на свободата, един от тях - от когото, чини ми се, съм купувал боза в София –
извади един български вестник и почна да се разхожда с него по перона, уж да го чете.
Но тази страшна довчера вещ - българският вестник - бе станала вече нещо безобидно
и парадирането на нашия бозаджия не привличаше никакво внимание. В станцията
впрочем владееше голяма залисия. Турци вървяха към трена за новини.
- Какво става в Одрин? Падна ли садриаземина? Какво прави Третата армия?
Офицери се срещаха и разменяваха бързи и лаконични сведения. Чуваха се имена на
полкове, имена на паши, енергически попръжни, викове:
- Ашколсун! - и сетне пак прегръщания.
С мене пътуваше от София един турчин, скопски търговец, който бе ме видял в
комисарството, когато си визирах паспорта. Вероятно той бе казал нещо за мене на
офицерите, защото щом излязох от митницата, те ме заобиколиха. Запознахме се. Вие
знаете, че турското запознаване е една цяла церемония. Сетне един от тях ме запита
веднага:
- Какво е впечатлението в България?
Аз му разправих, че българите бяха изненадани от революцията и още досега не
могат да си обяснят как тя успя тъй бърже. Той ми отговори с една източна мъдрост:
[19]
- Войската е сърцето на една държава, ойле ми?
- Ойле - потвърдих аз.
- Когато сърцето не ще да тупти, човекът умира, ойле ми?
- Ойле.
- Е добре, щом войската се обяви за конституцията, какво може да направи султанът?
Аз признах, че съждението е безупречно. Той продължи:
- Какво мислят в България?
- Радват се.
- Но само народът ли, или и правителството?
 - И правителството.
- Е, какво казва правителството?
- Казва, че ще му бъде много приятно да има за съсед една Турция, в която българите
ще живеят на свобода.
Той прибави веднага:
- Ще живеят с нас като братя. Ние клетва дадохме за това. И ако българското
правителство не е наш враг, ние нямаме вече никаква грижа.
Другите офицери потвърдиха. Тогава аз питах моя събеседник:
- От Сърбия не се ли безпокоите?
Той се усмихна.
- Аман ефенди, Сърбистанън не ехимиети вар?
А едно младо офицерче, един подпоручик, отсече:
- Сърбистанън бир мютесарифлък кадър кувети вар.
Другите потвърдиха също:
- Елбете!
Аз им казах тогава:
- От страна на България недейте очаква никакво душманство. Тя ще ви поддържа.
Те ми подадоха ръка в знак на доволство. И тъй на станцията в Зибевче аз сключих
един турско-български съюз...
При движението на трена покрай Вардара едно скръбно чувство ме облада.
Епическата река минава през голи ридове, които лъщяха под юлския пек. Тук бе
злодеянието на хищническата Хиршова компания, която за да кара локомотивите наместо
[20]
с въглища с дърва, бе изсякла горите . Но моята мъка трая само миг. Аз знаех, че тия
опустошения са една рана на Македония, но не нейният образ. Македония, това са полята,
в които цъфти мак и зрее пшеница, овощните градини, потънали в цвят или с клони,
отежнели под бремето на златни плодове, ливадите, над които високостеблени нарциси
издигат своята бяла глава, това е Пирин с величествените си върхове, Шар със своите
легенди, това са езерата - Преспанското езеро с Галичица, изправена над него със своята
грамадна снага, и със сянката на Самуила, блуждающа над него, Охридското езеро, както
го помня във всичките му часове на прелест, прозрачно под ясната небесна синева,
блеснало под слънцето с безброй трепетни блясъци, тъй омайно, че чужденци, които са го
гледали от Охрид, са го наподобявали неволно на чутовния Неаполски залив, гледан от
Капри.
 ПЪРВИТЕ МИ ВПЕЧАТЛЕНИЯ ОТ СОЛУН

В Солун пристигнах привечер. След вечерята отидох да се разходя по кея заедно с

един приятел, който отдавна живееше в тоя град. Когато стигнахме на кея, една
незабравима гледка беше пред нас. Морето бе покрито с безброй лодки с окачени по тях
фенерчета, които се отражаваха, като с малки пламъци, върху тъмносините води. Тук един
цял народ, мъже и жени, бе излязъл да си изкаже с веселба радостта от неочаквано
получената свобода. Чуваха се песни, свирни и често повтаряният вик:
- Яшасън Хуриет! - в който се отличаваха пискливите еврейски гласове.
Приятелят, който ме придружаваше, каза ми:
- Откакто се възстанови конституцията, това става всяка вечер.
- Кои са по лодките? - попитах го аз.
- Турци, много евреи и понякога гърци.
- Има ли и българи?
- Едва ли. Ние, българите, не сме свикнали с морето за веселба. Нам дай ни полето,
някой килим под едно сенчесто дърво, някоя морава.
Той ми обърна вниманието, че между това множество, което тъй шумно се веселеше,
най-екзалтирани бяха ханъмите.
- Гледай ги - каза ми той. - Стават прави в лодките, стягат си рамената, въртят си
ръцете, играят, пеят. Някои са довели слугините си да им бият на дайре!
Ние дълго се разхождахме по кея, беседвайки за станалата промяна. Ето че се показа
луната, заблестя морето, сега синьо, и - илюзия ли беше? -лодките станаха неподвижни,
увиснаха веслата и настъпи тишина, пълна с някаква мечтателност. Един любител на
маанета, който високо издигаше дрезгавия си глас, млъкна. Спряха и сетните ритмични
удари върху едно дайре.
На утрото манифестациите, които ставали всеки ден, продължиха. Тия манифестации
бяха едно чудо, за което не можех да вярвам на очите си. В една кореспонденция до
„Вечерна поща" пишех: „Видях турски тълпи начело със зурли и тъпани да махат
революционни знамена и да реват посред улиците великите слова на векът; видях попове
да вървят в шествията, хванати за ръка с турските ходжи, и да се усмихват едни на други с
унесено от радост и още смаяно лице; видях нашите четници насядали по кафенетата на
солунския кей с манлихерките си между коленете; видях Апостол войвода да се прегръща с
турски офицери. В тия пъстри шествия най-силно любопитство и най-голямо удивление у
чуждите народности предизвикваха българските четници, за които бяха чували толкова
страшни работи. Разправяха ми, че една необикновена сензация било, когато влязъл в
Солун Апостол със своята чета. Апостол действуваше наблизо и преследван дълги години
от големи турски части под командата на Мустафа Кемал, бъдещият Ататюрк, биеше се,
успяваше да се скрива в Енидже-Вардарските блата и оставаше неуловим. Турците много
почитаха неговата храброст, и когато влязъл в Солун с четата си, бил посрещнат с военни
почести. Цялото население в Солун, което знаеше легендарното му име, се стичало на
тълпи по улиците, за да го види. Евреите най-много се възхищавали от него. Еврейките
качвали малките си деца на рамената, показвали им го, за да го видят и крещели:
 [21]
- Апостооол!
От всички в Солун най-радостно възбудени бяха, разбира се, младотурците. Една
безгранична гордост ги изпълваше. Те мислеха, че са направили нещо без пример в
историята.
- И французите - казваха те - правиха една голяма революция; но потопиха народа си
в кърви. Нашата революция е чиста и грее като слънце!
Те вярваха, че не само са създали една нова политическа ера в държавата си, но са
издигнали и своя народ над другите европейски народи. Имаше един млад офицер
Джемил, който много обичаше да ораторствува пред тълпите. Помня как еднъж от
балкона на хотел „Олимпос" той каза:
- Ние сме тоя народ, който в течение на два дни е създал една нова цивилизация.
Ще цитирам точно думите му на турски: Бис ки икьи гюн зарфънда йени бир медениет
теесие етмиш бир милет.
Имаше, разбира се, и реакционери турци, които гледаха със скръб в душата си това,
което ставаше пред очите им. Това им се чинеше като край на всичко, което те уважаваха
и което ги правеше горди: властта на султана и положението на турците като владеюща
раса. Турски офицери под ръка с четници, рушители на империята, бе за тях една гледка
обидна, чудовищна, едно предвестие за рухването на самото царство. Аз се запознах с
един от тия турци, съдия, Ахмед ефенди, който живееше добре с българите. Еднъж, като
приказвах с него в кафенето „Ньоньо", срещу хотел „Олимпос", от чийто балкон Джемил
беше направил трибуна и възвишаваше в гръмогласни фрази Хуриета, Ахмед ефенди,
който бе прострял дългите си крака и свалил високия си фес до веждите, намръщен, кипящ
от вътре, каза ми:
- Хуриет! Какво значи Хуриет? Хуриет - това е изпълнението на дълга в рамките на
закона. Но те са магарета, не разбират!
На турски: Хуриет демек не демектър? Хуриет канун сенасънда ифаи - вазифе
итмектър. Факът онлар ешектър: анламазлар!
Реакционерите турци ненавиждаха революцията, но не смееха да изкажат явно
своята ненавист. Те бяха видели на какво поругание бяха подвергнати някои видни
сановници, граждански и военни, познати като крепители на тираническия режим на
Абдул Хамида. Младотурците бяха наистина решени да смажат всяка съпротива на
революцията от страна на самите турци, та ако ще и с най-безпощадни средства. Казах на
един турски офицер моето опасение, да не би един ден, когато днешният възторг се
изпари, конституционна Турция, появила се като една феерия в няколко картини, да се
свърши внезапно с един трагичен край:
- Боя се - казах му - да не би завесата да падне върху един безпомощен народ, скоро
пламнал и скоро уплашен от първия удар на контрареволюция-та...
Офицерът отговори:
- Не вярвам, че може да настане контрареволюция. Но ако такъв опит се направи,
дордето бие в тази страна турско сърце и дордето има това (той посочи на сабята си),
свободата не може да бъде изгубена...
После прибави:
 - Когато ни избият всичките нас, тогава може. Но тогава тази земя ще бъде една
пустиня.
От подвластните народности най-искрено бяха зарадвани евреите, макар те най-
малко от всички да бяха страдали под султанския режим. Видни евреи, като Карасо, бяха
участници в революцията. Тия евреи бяха близки до младотурските водители и по
масонска линия. Еврейското население беше сигурно да има своя дял в новата ера.
Гърците бяха изпълнени от страха, че при един режим на свобода тяхната малобройност в
Македония ще лъсне. Въпреки всичката си хитрост и нуждата да лицемерят те не можеха
да скрият своя яд и своето недоволство. У българите имаше в Солун, както в София,
смесени чувства. Едни казваха, че все ще има една полза от новия режим, че след толкова
години напрежение и жертви българският народ в Македония ще може да си поотдъхне и
да търси, при новите условия, пътища за напредъка на българщината. Други отричаха
революцията с познатите думи:
- Турчинът си остава турчин!
Но всички бяха съгласни в едно: почва се нова ера, предстоят ни нови борби.
 ПЕТКО ПЕНЧЕВ ПОДАВА НОТА НА МЛАДОТУРСКИЯ КОМИТЕТ

Един от познатите ми, който най-напред се яви при мене в хотела, беше Петко Пенчев.
За него не мога да не кажа няколко думи, тъй като представляваше едно любопитно
явление в българския обществен живот. Той бе един типичен пример на хора, които, без
особени умствени способности, са успявали благодарение на други качества да се
намесват в събитията. Който го виждаше в кафенетата на София, с броеница в ръка, или
шествуващ бавно по „Цар Освободител" със своето почтено туловище върху своите крака
на дюстабан, не би повярвал, че тоя човек е бил способен да се хвърля в опасни
предприятия. Но у тоя себеугодник имаше една своего рода балканска романтика. Един
инстинкт го влачеше към задкулисните действия, конспирациите, превратите. Той имаше
амбицията да бъде важен, умееше да се доближава до видните хора, успяваше да се
вмъква в тяхното доверие и предлагаше се за всяко рисковано предприятие, готов на
всичко. Как можа тоя човек, с толкова комични страни, да създаде у хората впечатление за
серозност? Но факт е, че той бе от твърде малкото македонствуващи, които княз
Фердинанд бе викал на тайна аудиенция. Журналист уж по професия, Петко Пенчев
нямаше ни талант, ни култура, но обичаше да си служи с купешки изрази. Пишеше:
„Съотношение на Силите", „Преоценка на ценностите" и пр. С тия последни думи,
„преоценка на ценностите", за които Ницше никой път не би могъл да си въобрази, че би
могли да намерят такъво употребление, Петко Пенчев обясняваше своите метаморфози. Те
бяха многобройни. Родом от Варна (някои казваха от гагаузки произход), Петко Пенчев
постъпи млад в македонското революционно движение и сетне стана секретар на
Сандански в четата му. После напусна Сандански и влезе в редовете на най-големите му
врагове сред Вътрешната организация. Във време на Балканската война никой не го видя
на фронта. Когато Трета Солунска дружина заминаваше за Осоговския Балкан, видях го в
Щип, намесен в проектите на Тодор Александров за дигане на въстание в Македония
срещу сърбите и гърците, ако между тях и България избухне война. След това, подир
Европейската война, когато групите на Тодор Александров и Протогеров се
противопоставиха една срещу друга и станаха взаимните отмъщения, той мина на
страната на Протогерова. Аз дълго време бях го изгубил предвид поради отсъствието ми
от България, когато през есента на 1933 година дойде да ме посети в Банки, дето след
завръщането си от Америка временно живеех в една вила, докато си намеря квартира в
София. Той ми говори тогава, че един кръг общественици възнамеряват да подготвят
действие за една нова политика на България по националния въпрос. Тая политика се
състояла в следното: да се откажем от Македония, вън от онова, което сме получили от нея
по Букурещкия договор, и да направим съюз със сърбите против Гърция: сърбите в Солун,
ние в Кавала. Той ме попита дали желая да вляза в тоя политически кръг. Аз се изсмях.
- Чудесна програма - казах му, - но тя има нужда от един логически добавък: сърбите в
Солун, ние в Кавала и турците в Пловдив! Ти мислиш ли - попитах го аз, - че Турция на
Ататюрк, каквато аз я познавам от Анкара, ще стои със скръстени ръце пред една такава
голяма промяна в Балканския полуостров?
[22]
Обадих му какво бе ми казал Ружди Арас :
 - Един сръбско-български съюз е против нас. Той може да стане casus belli.
Петко Пенчев си отиде разочарован. По това време той беше главен редактор на
органа на Демократическата партия „Знаме" и близък до шефа на кабинета Мушанов.
Неговото желание да се хвърли в една политика, противна на властвуващата партия и
принадлежащето към нея правителство, не ме обаче изненада. То беше в неговата линия.
На 19 май аз разбрах, че с посещението му в Банки Петко Пенчев бе дошъл да ме
привлече в кръга на тия свои приятели, които извършиха преврата. Няколко дена след тоя
преврат се публикува във вестниците, че той станал началник на новосъздадената
Дирекция на „Обществената обнова"! За тия, които го познаваха отблизо, Петко Пенчев
представляваше в много отношения една оперетъчна фигура и беше голямо учудване и
голям смях в тях, когато се научиха, че в Народното събрание, дето се помещаваше новият
институт след разпускането на Камарата, Петко Пенчев се бе настанил с броениците в ръка,
за да обновява България. Но те не знаеха, както не знаех и аз тогава, че той е бил едно от
главните лица на конспирацията и е ходил в Белград от нейно име, за да преговаря със
сръбското правителство преди извършването на преврата. Случи ми се да го срещна тогава
на улицата. Спряхме се и двамата.
- Защо ме гледаш така враждебно? - попита ме той.
- Не те гледам враждебно - отговорих аз, - а с любопитство. Ти беше секретар на
Сандански и устрои атентата против него; беше във Вътрешната организация и сега
съдействуващ за нейното разтуряне; беше близък на Мушанова и помогна за свалянето му;
сега се питам, кога ще се обявиш против хората, извършили преврата на 19 май, и техния
шеф?
- Няма, няма - каза той и се изсмя.
След това пак заминах за чужбина. На връщане, в 1940 година, срещнах го пак на
улицата.
- Петко - попитах го аз, - какво прави твоят шеф?
- Моят шеф - каза той - е една празна тиква, обесена на една върба, която се люлее от
вятъра.
Петко Пенчев почина преди няколко години. Смъртта не му позволи да продължи своя
цикъл. Пък и новото време не дава да виреят хора с неговите превъплъщения.
Когато дойде да ме види една сутрин след пристигането ми в Солун, питах го:
- Петко, какво правиш тук? Той ми отговори важно:
- Представлявам Вътрешната организация!
Това не ме учуди; от негова страна нищо не ме учудваше. После добави:
- Вчера подадох една нота на Младотурския комитет!
- Каква нота?
- За да му съобщя исканията на организацията!
И той ги изброи: премахване на Сената, избирателни права за жените, експроприация
на големите чифлици.
- Петко - казах аз, - ти с всичкия ум ли си?
- Защо - отговори той. - Това са исканията на съвременната демокрация.
- Добре - казах аз, - но ние за какво сме тук? За да насадим „съвременната
демокрация" в Турция? Или за да търсим при новата обстановка условия за запазването и
напредъка на българщината в Македония? С такива искания както тия, които си
представил, ще се сблъскаме с младотурците и ще имаме нужда от симпатиите на чуждия
свят. Доскоро за автономията на Македония поддържаха ни Русия, Англия и Франция. Коя
от тия Велики сили ще ни поддържа в един конфликт с младотурците по исканията, които
си представил на техния комитет? За унищожението на Сената Англия ли ще подкрепя,
която има Камара на лордовете, или Франция, която сама има Сенат? За избирателните
права на жените Англия и Франция ли ще ни одобрят, когато те отказват тия права на
жените у себе си? За експроприацията на големите чифлици от кого очакваш поддръжка?
От Англия ли с големите земевладения на нейните лордове? Или от Русия на
помешчиците?
Петко Пенчев беше повърхностен човек, но не глупав. Той веднага разбра.
- Сбърках - каза той. - Какво да искаме тогава?
- В Закона за вилаетите от 1869 година, в изработването на който е участвувал и
Мидхад паша, са предвидени общински избори - казах му аз. - Ние трябва да настоим да се
произведат в най-къс срок тия избори. Понеже сме мнозинство във всички градове на
Македония, освен в крайбрежието на Егея със Солун и на юг в Костур и по-надолу, ние ще
можем да ги спечелим. Така ще претендираме за кметове българи в Битоля, Охрид,
Прилеп, Скопие и пр. По тоя начин ще постигнем автономията, която не можа да стане чрез
чужда намеса.
Петко Пенчев се съгласи, че това е така.
- Но как сега да поправим грешката? - попита той.
- Ще пишеш - казах му аз - едно ново писмо до Комитета, в което ще кажеш, че
представените от тебе искания са принципиални и са за едно по-далечно време, когато
общественото развитие в Турция ще позволи тяхното осъществяване. Засега обаче ние
искаме в Македония да се вземат някои инициативи, от които да се почувствува новата
ера и нейният дух. Ще добавиш, че в това отношение най-желателното е да се произведат
общински избори така, както са предвидени в Закона за вилаетите. Можеш да изтъкнеш
също, че общинските съвети са необходими за редовното произвеждане на
законодателните избори. С такова едно писмо ние едновременно ще преследваме една
практическа цел за своята народност и ще дадем на другия свят доказателство за
умереност и за политическия си разум. Забележи - казах аз, - че тоя род искания, каквито ти
представи, Младотурският комитет може да ги приеме за минута, за удовлетворение на
по-крайните елементи между нас, като знае добре, че те ще останат само на книга. Но ако
ние ги формулираме, ще минем пред чуждия свят за утописти и фантазьори.
Петко Пенчев се съгласи. Тогава аз написах един проект за писмо в духа на казаното от
мен. Той го подписа и изпрати.
Още с пристигането си в Солун аз се запознах с някои от консулите, най-напред с
французкия Стег (Stegg). Стег, брат на един виден французки политик, няколко пъти
министър, беше бил по-рано консул в Пловдив, откъдето бе излязъл с големи симпатии за
българите. В Солун той запази същите чувства и даже те станаха у него по-горещи, като
виждаше отблизо героичната борба на македонците за тяхното освобождение. Той бе,
който представи на френското правителство един проект за реформи, съобщен от Делкасе
на другите Велики сили, като основа на програмата, която Франция препоръчваше,
програма доста радикална. Но Стег посрещна с въодушевление и Младотурската
революция. Франкмасон, той познаваше от Ложата някои от главните младотурци. За него
новият режим представляваше и други привлекателни страни за един французин. Той
очакваше да дойде краят на преобладающето влияние, което Германия бе добила в
Цариград при Абдул Хамида. При него аз се въздържах отначало да изказвам опасенията
си, като българин, от политиката на младотурците: те щяха да бъдат преждевременни при
неговото настроение. Казах му, напротив, че колкото и да съжалявам за края на
европейската намеса в Македония, аз намирам, че ние трябва искрено да сътрудничим с
младотурците.
- Но - забелязвах аз - при толкова разочарования, които ние, българите, сме изпитали
от толкова пъти прогласявани турски реформи, за да се отстранят натрупаните от времето
подозрения, манифестациите по улиците и прегръщанията не стигат. Трябва да се направи
от страна на младотурците нещо реално, нещо конкретно, което да даде да се почувствува
осезателно от населението станалата промяна.
Тогава му говорих за Закона за вилаетите, който той впрочем много добре
познаваше, и за предявеното до Младотурския комитет искане за общински избори. Стег
намери това искане умерено, уместно и каза, че то трябва да се изпълни.
- От всички Велики сили - казах аз – младотурците знаят, че Франция най-искрено
съчувствува на тяхната революция. Лично Вас те Ви смятат за своя най-добър приятел. Аз
вярвам, следователно, че ако им дадете съвет да приемат нашето искане, те ще Ви
послушат.
Стег каза, че ще се заеме за това и че вярва да сполучи. Действително той се опита, но
напразно. То бе първият пробив в неговото доверие към Младотурската революция.
Видях и австрийския генерален консул Пара. Той бе чех и с горещо славянско сърце.
Макар и служител на една велика сила, която искаше да държи Македонския въпрос
неразрешен и Македония в състоянието, което тя се намираше, той хранеше големи
симпатии към българите и им помагаше там, гдето не се касаеше за политика, а за
хуманност. И той както Стег познаваше младотурците, но нямаше доверие в тях. Това,
което у Стег като французин и радикал го притегляше към Младотурската революция, у
него липсваше съвършено. Той не вярваше в никаква съществена промяна на режима.
Напротив, смяташе, че национализмът на Младотурския комитет ще бъде по-опасен за нас,
българите, отколкото управлението на Абдул Хамида, който ни правеше отстъпки, боейки
се от България. Когато му съобщих за нашето искане за общински избори, той веднага ми
каза:
- Недейте очаква това от младотурците. Те много добре знаят, че ако такива избори
станат на свобода, Македония ще добие българска физиономия.
Аз му казах, че и моята надежда не е много голяма, но че с нашето искане ние ще
покажем своята умереност, а с отхвърлянето му ще се покаже истинският облик на
Младотурския комитет.
- Това е добра тактика - заключи Пара.
 МЛАДОТУРЦИТЕ И БЪЛГАРИТЕ

Опасенията, които се породиха у мен, когато Джавид ми каза, че техният Комитет се

представлява в Париж от Ахмед Риза, тъй добре познат на мен по своята българофобия, не
се сбъднаха. Аз не намерих у младотурците в Солун никаква ненавист към българския
народ. Те се бояха от България, но не мразеха българите. Напротив, говореха за тях с
почит. Що се отнася до македонските революционери, те показваха спрямо тях не само
почит, но и възхищение. Както ще разкажа по-долу, те признаваха охотно, че са взели
пример от Вътрешната организация.
Един български писател издаде преди години една книга на темата: „Какво дължат
другите народи на българите." Той се спираше особено, доколкото помня, върху
богомилите. Има в нашето време други примери, които смятам за добре да изброя. Когато
бях във Вашингтон, литванският ми колега Бизаускас ми каза какво влияние българите
упражнили върху националното възраждане на неговия народ.
- Един от нашите сънародници, д-р Басановичиус - каза той, - който бе се настанил в
България като лекар под името д-р Басан, ни разправи, като се върна от там, за борбата на
българите за освобождението им от гръцката духовна власт и за крайната им победа. Ние
бяхме в Литва под поляците така, както българите били под гърците. Това, което
Басановичиус ни разказа, даде ни голям подтик и насърчение в нашето повдигание срещу
господството на поляците. Така у нас се създаде едно чувство на признателност към
българите за урока, който получихме от тях.
Същото съм слушал в Брюксел от участници във фламандското движение.
- Ние знаем - казваха ми те - за вашата борба против гърците. Както гърците владееха
българския народ духовно чрез своята култура и богатство и чрез една исторически добита
власт, така и валонците упражняваха над нас, по същите причини, своята политическа
власт. Победата, която добиха българите след дълги усилия и разни перипетии, беше за нас
едно вдъхновение.
Може би в тия думи, казани пред един представител на България, да е имало
известно преувеличение. Но аз съм ги слушал неведнъж от фламандци. Най-типичен и най-
ярък пример за българско влияние в чужди страни е това, което стана в Ирландия.
Известно е - защото много пъти е било писано по това, - че ирландските революционери,
които се бориха против Англия, когато основаваха своята тайна организация, взеха
образец от македонците. Техният „Син Файн" [Sinn Fein] беше подобие на Вътрешната
организация. Те взеха от нас и методите на действие: бомбите, тероризма и пр. Често се е
случвало ирландци да ми говорят за това с гореща признателност към Македония.
Спомням си за един любопитен случай във Вашингтон. Един българин, агроном, живущ в
Калифорния, дойде еднъж да ме види и в течението на разговора говори ми за
българската мента. Каза ми, че тя е от първо качество и може успешно да конкурира с
ментата от други страни. Тогава аз поисках да се осведомя какви и къде има пазари за
ментата. Отидох в Министерството на търговията, за да помоля да ми дадат на
разположение сведенията по този въпрос от американските търговски аташета. Оттам ме
препратиха в Земеделието. Тук чиновникът, когото видях и който предупреден ме чакаше,
ми каза:
 - И ние произвеждаме и изнасяме мента. Всъщност какво искате Вие сега - да ви дам
сведения, за да ни конкурирате?
Това беше така и аз се почувствувах донякъде притеснен. Но той добави веднага:
- Ще Ви ги дам обаче, защото съм чул, че Вие сте македонец, а аз съм ирландец. „Ву
God" – провикна се той, - иначе бих отговорил на английския посланик, ако беше дошъл
при мене със същата цел.
За чувствата на ирландците към Македония ще приведа един факт много трогателен.
Той ми бе разказан от ирландския ми колега във Вашингтон Чарлз Хуайт.
- Аз бях - каза ми той - на Солунския фронт и командувах един взвод. Един ден,
привечер, полковият командир ме вика и ми казва: „Ето трима души македонци шпиони,
пратени от българското разузнаване; те са осъдени на смърт. Утре сутринта ще изпълните
присъдата." Цялата нощ не можах да заспя. Как аз, ирландец, да разстрелям македонци,
[23]
които се борят за своето отечество! Но аз бях войник, бяхме във военно време и дългът
си оставаше дълг. Най-после реших какво да правя. В дружината имаше ирландци, членове
на „Син Файн". Взех от тях за изпълнение на смъртната присъда. Рано сутрин, преди
зората, излязохме далеч в полето зад фронта, изкопаха се три гроба, наредихме тримата
осъдени; тогава аз дадох заповед за стрелба, пушките гръмнаха, но наместо да бъдат
насочени към целта, те бяха дигнати нагоре. Екът разнесе техния гърмеж. Но осъдените
бяха невредими. Аз ги хванах за рамената, обърнах ги към юг, казах им единствената
българска дума, която знаех: „Хайде!",и те изчезнаха в дрезгавината. След това зарихме
гробовете, върнахме се и аз отидох да дам рапорт за извършеното.
Изброените случаи се отнасят до влияние, извършено от българите върху чужди
народи без допир с нас. Влиянието на македонските революционери върху турските е
много по-бележито, по-неочаквано, тъй като те водиха помежду си дълга кървава борба.
Влиянието на македонците се упражни в действителност върху тия, който ги преследваха в
планините. От много младотурски офицери, които бяха командували части от тъй
наречените авджи табуру за преследване на четите, аз чух:
- От тях ние взехме пример за патриотизъм и самоотверженост.
По-подробно затова ми говори в Анкара един турски офицер, бивш участник в
гонението на четите в Македония, Али бей, депутат от турската Камара, един от най-
доверените хора на Ататюрк, председател на Военния съд, който осъди тринайсетте души,
[24]
за които казах, че бяха обесени под моите прозорци . Али бей беше голям българофил и
обичаше да изказва своите чувства към българите.
- Ние много дължим на македонските комити - казваше ми той. - Какво знаехме ние
по-рано? Корана, империята, положението ни на владетелска раса. Но това, което се
казваше патриотизъм, ни липсваше. Липсваше ни също революционният дух, макар да
чувствувахме, че Абдул Хамид съсипва Турция и ни държи под тиранско иго. При
преследването на четите ние се намерихме пред чудни факти. Обкръжаваме някоя от тях,
викаме ѝ да се предаде, че няма спасение за нея, обещаваме ѝ милост от султана; тя ни
отговаря с псувни за нас, за султана и гърми върху ни. Случвало се е цялата да погине. Пред
това геройско приемане на смъртта едно силно вълнение ни обзимаше. Ние неволно
отдавахме почит на тия безумни храбреци.
 За това чувство на турските офицери към падналите пред тях македонски
революционери много слушах и в Солун. Когато през време на солунските атентати в 1903
година Орце се самоуби след последната хвърлена бомба и турските войници се спуснаха
да мушкат тялото му, офицерът, който ги командувал, не само ги спрял, но им
изкомандувал да отдадат почит на безжизнения труп на героя.
- Така се мре за отечеството - казал им той. - Вземете пример от него!
Турските офицери отдали чест и на четата, която на „Ножот" погина цяла, вместо да се
предаде.
- Ние - продължи Али бей - се питахме удивени, какво кара тия хора да мрат? Тогава
разбрахме що е патриотизъм, борба за свобода, саможертва. От духа, който се породи у
нас, произлезе Младотурската революция.
Али бей ми разказа за влиянието на македонските революционери върху турците,
когато в Анадола, след Европейската война, се повдигнаха срещу нахлуването на гърците.
- Ние знаехме - казваше ми той - как македонските комити водеха своята агитация по
селата. Те събираха селяните, изваждаха някой вестник пред тях, посочваха им го и питаха:
„Знаете ли какво се казва тук? Руският цар пита: кога македонците ще въстанат? Защо
търпят още? Аз откога ги чакам да се вдигнат, за да им помогна и да ги спася!" Така
агитирахме и ние в Анадола. Вадехме един английски вестник пред селяните и им
казвахме: „Ето, това е най-големият английски вестник, „Таймс", който излиза в Лондон; в
него английския крал казва: докога турският народ ще понася едни презрени гърци да
тъпчат свещената му земя? Нека се опълчи срещу тях и Англия ще му се притече на помощ."
Нашите селяни вярваха - добавяше той - както вярваха вашите селяни в Македония.
 ОТНОШЕНИЕТО НА МЛАДОТУРЦИТЕ КЪМ МАКЕДОНСКИТЕ РЕВОЛЮЦИОНЕРИ

Младотурците имаха - както казах - почит към македонските революционери изобщо.

Но правеха разлика между тях според течението, на което принадлежаха. Те гледаха на
групата на Сандански с пълно доверие. Към Вътрешната организация хранеха подозрение
и опасения. Чувствата, които хранеха към групата на Сандански, имаха няколко причини.
Тя отхвърляше намесата на Великите сили в Македония, понеже тяхната цел била само да
експлоатират Турция; тя не държеше за автономията, това плашило: тя се обявяваше
против политиката на България; тя се държеше отрицателно и към националните искания
на Екзархията, към която Младотурският комитет имаше враждебни намерения. Какво
искаше групата на Сандански? - Конституционен режим в Турция и социални реформи в
Македония. Тая програма се нравеше на младотурците. Конституционен режим за цялата
империя, това бе тяхната програма. Що се отнася до социалните реформи в Македония, те
бяха готови да ги приемат по принцип, но нито мислеха да ги изпълнят, нито ги смятаха за
изпълними.
Когато Сандански с четата си слязъл в Неврокоп, бил посрещнат с голяма
тържественост. Той дал по тоя случай 1500 лири дар за Младотурския комитет. Още по-
тържествено е било, от официална страна, посрещането му в Солун. Органът на
младотурците „Йени Асър" пишеше, че то било „образцово по рода си". В отговор на
посрещането Сандански държал реч, в която се нахвърлил върху Великите сили и
България. Младотурците знаеха за враждебните отношения между Сандански и
Вътрешната организация. Попитан от Енвер бей дали иска да се сдобри с двамата
находящи се тогава в Солун представители на Вътрешната организация Петко Пенчев и
Павел Христов, той отговорил, че с тая революционна партия той не може да приеме
помирение, понеже тя била оръдие на княз Фердинанда и работела за глътването на
Македония от България. Цялото негово държание правеше отлично впечатление върху
младотурците. „Йени Асър" го обсипваше с похвали. „Г-н Сандански - пишеше тоя вестник -
има пълно и редовно образование, достоен е за депутат и е снабден с всички качества на
един решителен и самоотвержен борец. В изказаните мисли в речите си той показва
голяма умелост и здравомислие, с които качества учуди публиката. С тези достойнства
заедно, той е един голям патриот. Запитан какво ще прави отсега нататък, когато досега
той е живял в планините - отговорил:
- Свещеното ми отечество каквато услуга и да би поискало от мене и каквато и
длъжност да ми повери, ще я изпълнявам със същата самоотверженост, както досега съм
вършил това в планините."
Колкото и да бяха дълбоки подозренията им спрямо Вътрешната организация,
младотурците се пазеха да ги проявяват. Напротив, те показваха същото внимание, както
към Сандански. Когато Апостол, когото „Le progres de Salonique" нарече „страшният
войвода (redouteble)" и за когото „Йени Асър" писа, че бил „ен буюк войводалардан", т.е.
„един от най-големите войводи", влязъл в Солун със своята чета, състояща се от
четиридесет души в пълно въоръжение, той бил посрещнат от грамадно множество
начело с повече от сто души турски офицери в парадна униформа. Отдадени му били
военни почести и - нещо невероятно - музиката свирела „Шуми Марица". Аз казах вече по-
горе колко легендарно бе името на Апостол в Солун. Той беше осем пъти обявяван за убит
и осем пъти оживяваше. В 1905 година, когато един от редакторите на „Вечерна поща", П.
Н. Даскалов, бе пратен от вестника за репортаж от Македония, Хилми паша бе му казал
радостно, че Апостол бил унищожен с всичката си чета. В един лют бой, заобиколена,
четата наистина много пострада. Но Апостол остана невредим. След посрещането Енвер
бей в една реч от балкона на Градския съвет в Солун, напомняйки всичките мълви, пускани
за смъртта на Апостол и опровергавани от неговите появявания, извикал:
- Тоя човек преди две години бе обявен за умрял и ето го възкръснал!
Особено демонстративно от страна на младотурците бе посрещането на Христо
Матов. В първите дни след избухването на Младотурската революция от името на
Вътрешната организация се явиха двама второстепенни хора, за които споменах, Петко
Пенчев и Павел Христов. След това се чу, че пристига един от нейните главни
ръководители, Христо Матов. В Скопие две хиляди души народ начело с турския комитет
излезли да му кажат „добре дошъл". Щом Матов слязъл от трена, дигнали го на ръце,
завели го в бюфета, принудили го да се качи на една маса и да каже няколко думи. След
това един младотурчин взел думата и описал високото значение на станалия държавен
преврат. Матов се качил в купето си посред овациите на многолюдието и дордето тренът
се изгуби, виковете го съпровождали. Във Велес грамадно множество излязло да го
посрещне. Но най-внушително е било зрелището в Гевгели. Посрещането е било устроено
от офицери от Младотурския комитет. Една рота войска, със знамена в ръка, била
построена на гарата, за да му отдаде чест. На станцията бил и Апостол с цялата си чета,
въоръжена с манлихерки и наредена като за парад. Цялото население от Гевгели се било
стекло. Толкова народ имало, щото хора се покачили на стрехата на зданието, тъй като на
перона не останало място. В Солун очакваха Матова също големи почести. На гарата дойде
една делегация от турски офицери, за да го привет-ствуват. Спомням си колко вълнуващо
бе посрещането от страна на българското население. То си спомняше за дните от лятото на
1901 година, големия процес, когато Матов, д-р Татарчев, Даме бяха осъдени на заточение
и когато Матов извика от парахода:
- Да живее революцията!
Тренът пристигна посред голям шум и оживление на гарата и щом Матов се показа на
един от прозорците, екнаха бурни ръкопляскания. Гостът слезе посред възторжени овации.
Публиката се бореше кой да се доближи най-напред до него. Мнозина се хвърляха да го
прегръщат, други му стискаха ръката. Вечерта Младотурският комитет го покани на един
банкет, даден в негова чест.
 ПРОГРАМАТА НА МЛАДОТУРСКИЯ КОМИТЕТ И МОЯТА СТАТИЯ ПРОТИВ НЕЯ ВЪВ
„ВЕЧЕРНА ПОЩА"

От много страни имаше настоявания пред Младотурския комитет да излезе с една

програма, тъй като най-разнообразни слухове се носеха досежно неговата бъдеща
политика и държаха в безпокойство подвластните на Турция народи. Пък и сам комиетът
чувствуваше тая нужда. Програмата биде съставена през първата седмица от август. Аз
получих нейния текст преди тя да бъде разгласена и я разгледах във „Вечерна поща". Тя се
състоеше от две части: едната идеологична, другата политическа. Идеологичната се
състоеше от исканията, представени от групата на Сандански: премахване на Сената,
експроприация на едрата поземлена собственост, прогресивно-подоходен данък и пр.
Както казах, младотурците виждаха в Сандански един съюзник и дадоха охотно това
удовлетворение на групата му. Това не им коствуваше нищо, тъй като те знаяха добре, че
всичките тия обещания от тяхна страна ще останат празна приказка. И действително при
дългото им управление от тях не остана ни помен. Сенатът не биде премахнат и сам
Сандански намери за угодно за себе си да се помири с неговото съществувание. Бившият
директор на затвора в Дупница стана турски сенатор. За експроприацията на едрата
поземлена собственост не се повдигна въпрос. За въвеждането на прогресивно-подоходен
данък в една страна като Турция не можеше, разбира се, да става и дума. Тоя данък, който
бе действително едно искане на съвременната демокрация, както се изразяваше Петко
Пенчев, срещаше отчаяна съпротива от страна на буржоазията даже в най-напредналите в
стопанско и социално отношение европейски държави. Знае се с каква мъка Кайо най-
после го въведе във Франция. Не беше чудно, че младотурците го приеха. Може с
положителност да се каже, че нито един от тия млади офицери, които съставляваха
Комитета, имаше понятие в какво се състои той.
Аз още тогава изтъквах нереалния характер на обещанията, дадени на групата на
Сандански. „Програмата - пишех аз - се пуска в изявления върху реформата на данъците
въз основа на прогресивното облагане, върху работническото законодателство, върху
принудителното отчуждаване на чифлишките, вакъфските и държавните земи, които щели
да се дадат на „земледелческите пролетарии" - цяла една схема на социални мероприятия,
поместени тук, за да се даде известно удовлетворение на амбицията на социалистите
около Сандански. Няма съмнение, че нито едно от тия обещания за социално
законодателство няма да бъде изпълнено, като се знае дълбокото консервативно
настроение, владеюще в турските управляващи кръгове, и аз бих желал например да зная
кой министър в Цариград ще има смелостта да иска принудителното отчуждение на
вакъфските земи, за да бъдат те раздадени на християните. Но тактиката на комитета е да
възприема утопическите искания от икономически характер, като остава непреклонен по
националния въпрос, който именно е същественият.
След идеологическата украса на програмата идеше съществената част от нея,
политическата. Аз разглеждах във „Вечерна поща" тия точки от нея, които засягаха
исканията на Македония и добитите права на българщината. В Мидхадпашовата
конституция се говореше за децентрализация. Тоя принцип влизаше и в програмата на
Младотурския комитет. Но какво разбираха те под тая дума? „Има - пишех аз - един
любопитен пасаж, който се отнася до децентрализацията. Той казва, че правата на властите
във вилаетите щели да се увеличат, без обаче да се нарушават установените
административни връзки. Това ще каже, че никаква промяна няма да стане в
органическото устройство на вилаетите, а само ще се разшири ролята на валиите като
представители на централната власт. Като се знае, че под „децентрализация" целият свят
разбира такава една политическа и административна уредба, при която на местното
население е позволено, в твърде широка мярка, да взима участие в управлението чрез
представителни тела и да решава въпросите от съществен характер за него, очевидно е, че
по този важен пункт Младотурският комитет отхвърля съвсем справедливите искания на
[25]
македонските народности, като застава на гледището на стария режим."
Имаше един въпрос от съществено значение за българското население в Македония.
Той се отнасяше до административното разпределение. Границите на македонските
вилаети бяха така начертани, че да образуват една смесица от народности. Скопският
вилает минаваше оттатък Шар, в Косово поле с неговото албанско множество; Солунският
се спускаше на юг, в Тесалия; Битолският отиваше на запад от Охридското езеро, крайния
предел на Македония. Всичко това бе направено, за да се избегне образуването на
области с етническото надмощие на някоя народност. Тоя метод на разпокъсване и
смесица бе практикуван както в Македония, тъй и в други части на империята в области с
надмощие на някоя народност. Случаят бе типичен, що се отнася до българската народност
в Македония. Във вилаетите, дето тя преобладаваше, бяха вмъкнати чужди народности от
територии, стоящи вън от македонските предели. Аз смятах, че ние трябваше да искаме
едно ново административно разпределение на македонските вилаети, което да не излиза
вън от Македония. „Известно е - пишех аз в спомената статия на „Вечерна поща", - че
границите на настоящите вилаети се очертани по един противоестествен начин: в един
вилает са поставени местности, които нямат нищо общо помежду си, когато пък крайнини,
еднакви по език и по култура, по географическо положение, по стопански интереси, са
разхвърлени по разни вилаети. Всичко това е било направено умишлено от деспотическия
режим, за да не се даде възможност на народностите да се почувствуват обединени поне
даже в рамките на турската администрация. От Младотурския комитет се очакваше една
свободолюбива инициатива за рационалното разпределение на вилаетските територии:
без да се произнесе ясно, програмата казва, че разрешението на тия въпроси ще зависи от
Парламента."
Главният въпрос, който занимаваше умовете в Македония, това бе намерението на
Младотурския комитет досежно нетурските училища. Най-напред се чу, че на християнските
народности ще бъдат оставени първоначалните училища. Но едно крайно течение надделя
в Младотурския комитет и той отказваше да направи даже тази малка отстъпка.
„Програмата казва - бележех аз, - че и първоначалните училища щели да бъдат смесени,
т.е. общи за учениците от разни народности. Тези училища щяла да ги основе държавата. В
тях децата щели да учат майчиния си език еднакво, както и турския. Колкото за гимназиите
и висшите учебни заведения, те щели да бъдат държавни и преподаването щяло да става
на турски език. Само семинариите щели да останат непокътнати. Предвижда се
основаването на педагогически училища (Ecoles normales), отгдето щели да излизат
учителите и учителките за основните училища. Кой ще има правото да бъда учител?
Програмата казва, че специален закон щял да бъде обнародван и той щял да определи
кому ще бъде признато това право. Както се научавам, тоя особен закон щял да направи
невъзможно за в бъдеще учителствуването на ония, които не ще бъдат дипломирани от
турските педагогически училища."
Явно беше, че Младотурският комитет подемаше старата идея на Мидхад паша: да се
закрият християнските училища и като се учат децата само от турски учители, тия
народности да се претопят във великата отоманска нация. Таково едно посегателство не
можеше да не предизвика голямо смущение. Аз биех тревогата във „Вечерна поща".
„Възбуждението е всеобщо -пишех аз - и то расте всеки час отвсякъде, даже от страна на
най-умерените хора се чуват отзиви за нова борба. Българското население в Турция
приветствува с непритворна радост конституционната ера и неговото решение да
съдействува, за да се закрепи новото положение, е искрено, лоялно, твърдо. То обаче не
може за никаква цена да направи каквато и да било търговия от своята национална
култура и от своето придобито право на самостоятелно духовно развитие." Комитетът
беше включил точката за училищата в своята програма не без загриженост досежно
нейните последствия. „Самите младотурци - бележех аз, - които знаят настроението на
българското население и предвиждат енергията, с която то ще се бори, се колебаеха
отначало дали да възбудят още отсега въпроса за училищата. Имаше едно силно течение
да не се повдигат споровете от деликатно естество, но водителите, дошли тия дни от
Париж и носещи шовинистическите и нетолерантни идеи на Ахмед Риза, измениха
положението. Сега въпреки нас, напук на нашите увещания, младотурците създадоха
конфликта. В тоя конфликт, продължавах аз, ние не можем да отстъпим, тъй като се касае
за най-високите духовни интереси на нацията, за нейното бъдеще, за нейния дух,
несломен през толкова векове на робство и на изпитания. Ние не можем да отстъпим и
това трябва още сега да го почувствуват всички, за да се пресече пътят и на други
покушения в бъдеще. Цялата нация трябва да каже своята дума и тая дума трябва да бъде
пряма, откровена и енергична."
 МОИТЕ ПРЕДУПРЕЖДЕНИЯ КЪМ ХИЛМИ ПАША

Опасността, която се надвеси над българщината с изявеното от Младотурския комитет

намерение досежно християнските училища, ме накара да отида при Хилми паша, още
формално отговорен за спокойствието в Македония, и да обърна вниманието му върху
последствията от такава една заплаха.
Откакто почна македонското движение, двама паши станаха известни в България:
Хафъз паша, скопски валия, и Хилми паша. Хафъз паша беше враг на българите и подкупен
от Сърбия. Неговите преследвания против българщината бяха тъй нагли, тъй очебийни и
предизвикваха такова възмущение в българския печат, че когато княз Фердинанд, след
признаването му от Силите, посети Цариград, той поиска от султана - впрочем без да
сполучи - неговото вдигане от Скопие. Хилми паша имаше в България известност от друг
род. Той не приличаше в нищо на простия и суров турчин, който управляваше Скопския
вилает.
Когато след Джумайското въстание през 1902 година Австрия и Русия, в качеството си
на най-заинтересовани в Балканския полуостров сили, се заеха с въвеждането на реформи
в Македония, те поискаха от Високата порта назначението на един генерал-губернатор на
тая област и изпратиха всяка една от тях по един свой висок сановник за наблюдение и, в
случай на нужда, за намеса. Това бяха тъй наречените цивилни агенти (agents civils), които
съставляваха вече един зародиш на чужд контрол. За поста на генерал-губернатор при тия
условия трябваше един човек с административна опитност и дипломатически такт.
Султанът назначи Хилми паша и не можеше да направи по-сполучлив избор. Никой
наистина не можеше да намира пред цивилните агенти такива задоволителни на вид
обяснения, когато се случеше някоя неприятност в Македония, или да дава, с тоя акцент на
искреност, обещания, които оставаха неизпълнени. Тази тактика бе впрочем в традициите
на Високата порта, но може би необикновената ловкост, показана от Хилми паша, се
дължеше и на факта, че той бе родом от един от егейските острови, вероятно потомък на
потурчени гърци, с всичкото наследие на свойствата на тая раса. Хилми паша изпълни
мисията, която му възложи султанът в Македония, двояко: от една страна, той успяваше да
даде една фасада на реформеното дело в Македония, от друга страна, гледаше да го
спъне в неговото развитие, което, подето след ограничената австро-руска намеса от
всичките Велики сили, вървеше постепенно към идеята за една автономия. За да покаже,
че автономията би докарала в Македония едно безначалие и хаос, той прави всичко, за да
засили раздора между народностите. Той насърчи тайно изпращането на сръбски и гръцки
чети, за да упражняват терор върху българското население. Докато срещу българските чети
се изпращаха големи въоръжени части, гръцките и сръбските бяха, по негово нареждане,
фактически непреследвани. Така от Македония се създаде една картина, от която
заключението трябваше да бъде според него, че тя е неуправляема, освен под турска власт.
За Хилми паша се говореше много в България не само сред емиграцията, но и във
всички политически кръгове. Неговото име постоянно се споменаваше във вестниците. Но
срещу него нямаше ненавист, тъй като подземната му работа не беше известна на всички и
никакво явно насилие не се приписваше лично нему.
Аз посетих Хилми паша още през първите дни след пристигането ми в Солун. Той бе
осведомен за мене и за моята дейност в България. Научих се, че моите статии във „Вечерна
поща" по Македонския въпрос му били превеждани. Той ме прие много любезно, размести
някои от посетителите, за да ме постави до него, и заведе разговор с мен. Помня, че като
ме почерпи с кафе, направи ми впечатление, че кафето беше светло, а не черно.
- Това е - каза той - истинското кафе. Праща ми го от Йемен Имам Яхя.
Като при всяко първо посещение разговорът ни беше кратък и се състоеше главно в
размяна на учтивости. Хилми паша ми каза:
- Радвам се, че един човек като Вас, тъй познат, иде да сътрудничи с нас в новата ера.
Аз му казах от своя страна:
- За мене е голяма чест да се намеря в обща работа за напредъка на започнатото
голямо дело в Турция с един човек, тъй опитен, както Ваше Превъзходителство.
Така се разделихме тогава, с покана от негова страна да отида при него пак за една
по-дълга размяна на мисли. Когато отидох да му говоря за програмата на Младотурския
комитет досежно училищата, това бе второто наше свиждане. Аз му говорих много
откровено.
- Ваше Превъзходителство - казах му аз, - намеренията на Младотурския комитет
създават една опасност, за която аз смятам за свой дълг да Ви предупредя. Българският
народ се е възродил чрез училищата. Те са за него една светиня. Който посегне върху тях, е
враг. Ние виждаме сега, че революционното дело е спряло, четите - слезли от планините,
Македония в мир. При първо посягане върху българските училища всичко ще пламне
отново. Българите в Македония ще се борят с всички средства. Четите отново ще поемат
пътя към планините. Мисли ли Младотурският комитет какви ще бъдат последствията за
новия режим? Трябва да се има предвид - продължих аз - и отзвукът в България. Още в
Зибевче, като минах турската граница, млади офицери ме питаха: Какво ще бъде
поведението на България? Тоя въпрос ми се е задавал и тук при мои срещи с
младотурците. Аз отговарям, че България посреща съчувствено промяната в Турция и
желае щото тя да бъде затвърдена. Но чака от нея две неща: добро съседство и уважение
към придобитите права на българската народност в Турско. Ако Младотурският комитет
със своята политика даде едно опровержение на нейните очаквания, несъмнено
поведението ѝ ще бъде друго. България се помири с края на европейската намеса, за която
тя бе толкова работила, и с изчезването на изгледите за една автономия. Но тя не ще се
помири с едно насилие върху българщината в Македония, вършено под маската на един
конституционен режим.
Хилми паша ме изслуша със сериозно внимание и с видима напрегнатост на лицето.
Той ми отговори, че разбира напълно моето вълнение, но го намира прибързано и
неоснователно.
- Аз нямам още на ръка програмата на Комитета - каза той. Но не мога да повярвам,
че тя съдържа тая точка за училищата, за която ми говорите, пък и ако я има, недейте ѝ
обръща внимание. Това са увлечения на млади, неопитни хора, зле съветвани. Те ще се
изпарят скоро. Елате подир някой ден, аз ще Ви дам изявления, които да публикувате във
Вашия вестник. Те ще успокоят вълнението.
ИЗЯВЛЕНИЯ НА ХРИСТО МАТОВ
При заплахата, която се яви за християнските училища от страна на Младотурския
комитет, трябва¬ше някой от македонците да се изкаже от името на застрашената
българщина, но някой с голямо име и признат авторитет. Тогава видях колко беше
обедня¬ла българската интелигенция в Македония в продъл¬жение на революционната
борба, с всичките съдения и заточения и особено подир Илинденското въста¬ние,
емигрирането, което последва. Останали бяха от Вътрешната организация хора предани,
готови да мрат, но без голямо име. Тия, които имаха голямо име, бяха умрели: Делчев,
Даме Груев, Пере Тошев, паднали в бой с турците, Борис Сарафов, убит в София от подъл
убиец. Оставаха кои? Гьорче Петров, д-р Татарчев, Христо Матов. Гьорче Петров, който
имаше значение в македонското движение, докато бе жив Гоце Делчев и го поддържаше,
сега се бе спо¬таил. Оставаха като познати водители д-р Татарчев и Матов. След
завръщането им от Подрумкале те ста-наха задграничните представители на Организа-
цията. Но д-р Татарчев оставаше в македонското дви¬жение само с името си, постепенно
отдръпвайки се от него. Д-р Татарчев бе влязъл в революционното движение от
патриотизъм, но не от революционен темперамент или от влечение към обществени
бор¬би. Висок, строен, хубавец, добре облечен, с изис¬кани маниери на вежливост, той,
макар и с прогре¬сивни идеи, приличаше много на аристократ и дър¬же¬ше много за своя
покой. Председател на Централ¬ния комитет в Солун, той бе приел с кураж всичките
рискове и опасности на тоя пост. Но нито участвуваше в революционната агитация, нито
влизаше в допир с масата. В София той се държеше също настрана от нея. Той
поддържаше сношения с някои хора от маке-донската интелигенция, между които
профе¬сорите Милетич и Георгов. Имаше една друга причи¬на за отдалечението му от
ръководството на маке¬дон¬ското движение: влиянието на жена му. Г-жа София, както я
наричахме, беше гъркиня. Но не като гъркиня тя му влияеше. Повикът на гърците в Солун,
когато тя се годи за д-р Татарчев, техните заплашва¬ния, че ще убият годеника ѝ,
принуждението, в което се намери да бяга от Солун, за да се венчае в чуж¬бина, бяха
оставили в нея един гняв, който докрай не се укроти. Тя говореше за гърците с такава
ненавист, че като я слушах, ставаше ми стеснително. Ако тя караше мъжа си да се отдели
от Македонското рево¬лю-ционно движение, то бе заради опасностите, на които можеше
да се види изложен. Съденето на д-р Татарчев в Солун - големият процес - осъждането му
на затвор до живот, изпращането му в една крепост със зловещо име, Подрумкале, бяха
разстроели нер-ви¬те ѝ и я държаха в постоянна уплаха. При това нейният произход от
едно голямо гръцко семейство, Логотети, дъщеря на гръцкия генерален консул в Солун, тя
се чувствуваше чужда в атмосферата на македонските дейци. Имаше и друго едно обстоя-
телство, което караше д-р Татарчев да се отдръпва от македонското движение. Лекар, и то
добър лекар, той имаше обширна клиентела, която му даде въз-мож¬ност да построи една
къща на три етажа. Тая кли¬ен¬тела го поглъщаше и не му оставаше време. Питам се, дали
съденето и изпращането му на заточение не беше счупило някоя струна у него? Той не
пожела да дойде след Младотурската революция в Македония, както и в 1941 година не
посети родния си град Ресен .
Матов побърза да дойде в Солун, понеже поло¬жението, създадено от Младотурската
революция, изис¬кваше разяснение. Четите бяха слезли от плани¬ните и братствуваха с
младотурците по улиците. Значеше ли това, че Вътрешната организация прес¬тава?
Турците искаха край на европейската намеса. Значеше ли това, че ние ще престанем да
искаме автономията й? Най-после, турците търсеха в ново¬про¬гласената ера нашето
сътрудничество. Трябваше ли да им го дадем и при какви условия? Трябваше да се чуе
отговор на тия въпроси от някой човек с авторитет пред македонската емиграция и в оня
момент по-авторитетен човек от Христо Матов няма¬ше. Той не беше някоя обикновена
личност. Гоце Делчев, със своята юнашка осанка, Борис Сарафов, със своя магнетизъм и със
своята романтика, Даме Груев, със своето сладкодумие, с тия игриви очи, от които се
пръскаше светлина, Пере Тошев, със своето вълнуващо аскетическо лице, бяха създадени
за попу¬лярност. Всеки имаше своето сияние. Всичките влязоха в революционния епос.
Христо Матов не бе човек да прави със своя вид впечатление. Той беше един мургав, с
азиатско лице, затворен човек, нео-клюш в своите движения и бавен в своя говор. Но той
има¬ше някои качества, които му даваха престиж. Има¬ше репутацията на мъдър човек и
често се говореше:
- Той е умът на Организацията.
Доколко това мнение беше основателно? Това няма да издирвам. Факт е, че то
съществуваше. Сам Матов го споделяше. В един портрет, който дадох за него по случай
големия процес в Солун в 1901 годи-на, аз цитирах думите, които той ми каза еднъж за
себе си и за мене:
- Ти си френец - каза ми той - и търсиш яснота; аз съм немец, търся дълбочина.
Действително той имаше една бавна, но много съсредоточена мисъл. Тя се
отражаваше в неговия бавен говор, който сякаш се мъчеше да намери най-под¬ходящите
изрази. За неговия лаконизъм се носе¬ха легенди. След Междусъюзническата война той
издаде една брошура върху претърпяната от българ¬ския народ катастрофа, на която
заглавието: „Що бяхме - що сме" издаваше цялото ѝ съдържание. Ще напомня и друга
една проява на неговия лаконизъм: писмото, което изпрати от Солун за срещата с един
пристигнал там американски кореспондент, Мур, и което предаваше разговора му с него
със следните думи:
- Овде Мур. Той за конституция, аз за авто-номия.
Тая негова скъпотия на думи необикновено засил¬ваше мнението, създадено за
неговото дълбо-ко¬мислие.
С пристигането си в Солун Матов се настани в хотел „Коломбо". Хотел „Коломбо" има
една особена съдба. Тук, в неговата градина, ставаха в тирани¬чес-кото време
покушенията. Сега пък, „откога дойде сво¬бодата" - както се изразяваха евреите - той се бе
обърнал един вид на революционна панорама. Пър-вият етаж гъмжеше от турци, които
идеха да видят Ниязи ефенди. Във втория Христо Матов бе уста-новил своята генерална
квартира. Отначало Матов бе сам. Сетне около него се набраха 17 войводи и
ръководители, кои слезли от гората, кои излезли от затворите. Имаше и такива, които току-
що бяха се завърнали от далечно заточение. Организа¬цията про¬дъл¬жаваше да
съществува и сега вече почти в открита форма - и съвещанията не спираха. Аз виждах
тогава колко нейното дело е пространно и сложно. То би уморило и най-енергичния човек
и за мене бе един мотив на непрекъснато удивление как Матов, който има твърде
деликатно здраве, откакто лежа в затвора в Подрумкале, може да понася това огромно
напрежение. Скоро обаче аз научих него-вата тайна. Той си бе изработил специален
режим. Когато някой искаше да говори с него, той вадеше часовника си и му заявяваше
тихо, но безвъзвратно:
- Имам на разположение 10 минути.
Когато участвуваше в някое заседание, щом някой оратор вземеше думата, той го
предупреж-даваше:
- Направи си заключенията.
Приятели отдавна - той с големи симпатии към мен, аз с високо уважение към него, -
Матов и аз се срещахме всеки ден в Солун и разменяхме мисли върху въпросите, които се
поставяха сега пред бъл¬гар¬щината в Македония и я вълнуваха. Аз го съветвах да се
изкаже публично по тях и му предложих да обнародвам неговото изявление във „Вечерна
поща", вестник най-разпространен в България и който се четеше много и в Македония. И
той намери, че това е необходимо. Да се дадат Матовите изявления в тая форма, която той
сам би дал, те щяха да се нуждаят пред широката публика от тълкувание. Съчиних ги аз
след съвещание с него. Ето техния текст, както излезе във „Вечерна поща":
- Какво е положението?
- Още не е ясно. Засега се радваме на голяма свобода, но важното е да видим върху
какви начала ще се учреди новият политически строй и дали той ще отговаря на нашите
нужди.
- Каква програма на устройство предлага Вътрешната организация?
- Ние искаме областно самоуправление, както всякога, provincial self governement,
както казват англичаните.
- А младотурците ще се съгласят ли?
- Самата конституция е прогласила прин-ципа на една широка децентрализация. Тъй
щото турците нямат основание да се противят пона¬ча-ло на нашите искания в тоя дух.
Само тук има едно недоразумение. Под децентрализация турци¬те разбират да се увеличи
властта на валиите, а за нас тая дума означава един режим, при който мест¬ното
население би взело широко участие в ръководенето на своите дела. В интереса на сама¬та
империя е колкото се може по-скоро да въведе подобен режим в Македония. Във всеки
случай ние ще се борим за него.
Идеше ред да се засегне палещият въпрос: европейската намеса. Г-н Матов се изказа
по него без колебание.
- Европейските сили - заяви той - са се произнесли много разумно. Те ще се откажат от
наченатото от тях дело само когато се види, че то е станало излишно. Впрочем и самият
Младо¬тур-ски комитет не настоява да се тури веднага край на европейската намеса. Той
иска да даде на Европа всички гаранции за едно добро управ-ление в Македония, като се
надява, че самият европейски концерт ще счете своята мисия в тази страна за свършена.
При тия условия нашето поведение е ясно очертано. По въпроса за рефор-мите всички
заинтересовани фактори са засега съгласни.
Още един трънлив въпрос: националното образование, което турците искат да
унищожат.
Аз питах г-н Матова:
- Четохте ли младотурската програма?
- Тя не ми е била съобщена официално, но зная в общи черти съдържанието ѝ. Ние ще
се про¬изнесем по нея, когато бъдем поканени да я разискваме.
 - Какво мислите по въпроса за нашите училища?
- Мисля като целия български народ. Мисля, че те съставляват едно наше право, върху
което никой не може да посегне. Впрочем ако ще трябва да защищаваме това право срещу
някакви поку¬ше¬ния, Организацията едва ли ще има нужда спе¬циално да се намесва:
цялото българско населе¬ние в тази страна ще се вдигне, за да води една упорита борба,
която няма да се спре пред нищо. Съществуването на нашите училища е един от тия
въпроси, по които цялата нация се чувствува единодушна и готова за най-краен отпор.
Впрочем аз се надявам, че младотурците ще се откажат от своите първи намерения, ако
сериозно са имали подобен план. Не могат те да ни отнемат правата, които дори и
деспотизмът е уважавал.
- И Хилми паша е на същото мнение - забележих аз.
- Това показва, че не е възможно да се поддържа друго мнение .
ГРУПАТА НА САНДАНСКИ И МЛАДОТУРЦИТЕ
Трябва да говоря за Сандански и съзнавам добре, че пред мен стои една деликатна
задача. Сан¬дански се цени днес като най-прогресивния деец в маке¬донското
революционно движение. Той е на голя¬ма почит. Неговото име е дадено на един град в
Пиринска Македония (Свети Врач). А аз трябва да кажа, че бях между неговите противници
и това не е без неудобство за мен. Но когато бях натоварен от Академията да пиша
мемоарите си, каза ми се да бъда искрен, пълен и точен, нищо да не пропускам, нищо да
не нагласявам, защото само така те щели да имат ценност като документи за епохата.
Такъв е спо¬ред мене и дългът на един лоялен мемоарист. Позна¬тите френски думи: „Je
ne propose rien, je ne suprose rien, j'expose", т.е. нищо не предлагам, нищо не предполагам,
а само излагам, трябва да бъдат него¬вото мото и в случаи на упреци неговата защита.
И досега аз нищо не зная за Сандански от неговата биография освен това, че бе роден
в селото Влахи, Мелнишко, че бил директор на затвора в Дуп-ница, отгдето избягал по
някаква причина в Маке-дония, че скоро заел едно голямо място във Вътреш-ната
организация, че бил близък на Гоце Делчев, че отвлякъл, впрочем с нейно съгласие,
американската мисионерка мис Стон и че получил за нея от Америка един голям откуп,
който предал на Организацията. Гьорче Петров казва в своите спомени, записани от проф.
Милетич, че тоя откуп бил от четиринадесет хиляди (14) лири турски и че дошъл в едно
време на крайно безпаричие на Организацията. Аз никога не съм се срещал със Сандански
и не го зная по вид, освен по фотографията му, публикувана във вестни¬ците. След
отвличането на мис Стон аз бях преставал даже да чувам неговото име. Трябва да изтъкна,
че подир Илинденското въстание моето участие във Вътрешната организация престана,
тъй като като редактор на „Вечерна поща" аз влязох вече в българ¬ската политика. Аз
смятах, че българската политика и македонското движение трябва да бъдат в допир и
хармония, но без взаимна намеса. Не биваше човек да бъде с единия си крак тук, с другия
си крак там. Това беше по-късно големият ми спор с моя непре¬жалим другар Никола
Милев, когато го увещавах, че редактор на в. „Слово" преди 9 юни и участвуващ в борбата
срещу режима на Стамболийски и сетне, подир 9 юни, избран народен представител, той
като български политик би трябвало да се откъсне от Тодор Александров. Той не бе
съгласен. Възразяваше ми:
- Аз не виждам противоречието. Политик в Бъл¬гария, аз напомням на Организацията,
че освен Мак嬬дония има и други високи български интереси, които тя трябва да щади.
Участник в тая Организация, аз гледам да поддържам в българската политика идеята, че
има един Македонски въпрос и че той е неразрешен.
Моето мнение за нуждата да се оттегля от маке¬донското движение беше
категорично и неотс-тъпно. Европейската намеса в Македония беше поч-на¬ла и аз чрез
статии във „Вечерна поща" и агитация в чужбина работех за нейното разширение. В това
виждах моя дълг спрямо Македония. Моите братски отношения с Борис Сарафова
оставаха, но те бяха само лични. Аз не знаех нищо за неговата дейност в Македония, нито
за ежбите му с неговите против¬ници. Че бил във вражда и борба със Сандански, и това не
знаех. Това научих едва в началото на 1907 година, и то по една случайност. Бях отишъл у
Димитър Петков, тогава министър-председател и министър на външните работи, и при
него заварих Гарванова и Борис Сарафова. Между тях се водеше много оживен разговор.
Гарванов говореше за Сандан¬ски и казваше, че трябва да се свърши с него.
- Или той, или ние! Сандански няма да ни пощади. Не трябва да го пощадим и ние.
Борис Сарафов му възразяваше:
- Не бива - казваше той - да прибягваме до такава крайна мярка. Аз не губя надежда,
че можем да стигнем до едно разбирателство със Сандански.
Аз виждах Борис Сарафова такъв, какъвто го знаех: винаги оптимист и готов да
подаде ръка на враговете си. Намеси се и Петков. Той осъди Гарва-нова:
- Раздори е имало във всички революционни движения. Аз помня какво беше във
Влашко преди Освобождението. Ботев обвиняваше Каравелова, че е предател; Каравелов
наричаше Ботев вагабонтин. Освободи се България, ние почитаме и единия, и другия. Има
място за славата и на двамата. Нека се освободи Македония, тогава ще величаят и вас, и
Сандански.
Гарванов остана на своето.
- Ще видите - каза той.
Не се мина много време и Паница уби и два-мата - бе отишъл при тях под предлог да
преговаря .
Това убийство бе извършено върху една смър-тна присъда, издадена от Сандански, и
не е чудно, че той стана за мен един от най-ненавистните лица в България. Все пак не
потърсих да се осведомя за него. Знаех само, че се е настанил като един феодал в
революционното движение, близко до българската граница. Неговата фигура оставаше за
мен абстрак-тна. Едва когато пристигнах в Солун, той взе насто-ящия си образ пред мене.
Хората на Вътрешната орга¬низация ожесточено го нападаха. Те го обвиня-ваха, че бил
станал от години революционер само по име, че когато избухна Илинденското въстание
той не се е помръднал, оттеглен в Пирина, че след смъртта на Делчева той въобще не бил
влизал в бой с турците, че събирал с терор данъци от българското население и че го
държал под един вид иго, че след обявяването на Младотурската революция той се
присъединил безусловно към турците, без оглед към интересите на българската
народност, готов даже да се обяви против тях.
Аз ще кажа тук каквото сам мисля. Имаше една революционна организация в
Пиринска Македония начело със Сандански, както имаше една Вътрешна организация на
запад от Струма. И двете бяха рево¬люционни, но атмосферата в тях беше различна,
раз¬ли¬чен беше начинът на тяхното ръководство и раз¬лични преследваните цели.
Вътрешната организация, въпреки че воюваше за автономията, беше нацио¬налистична;
духът ѝ беше български. Групата на Сандански отхвърляше българския характер на
дви¬жението; тя се поставяше на социална и иконо¬мическа основа. Това лична програма
на Сандански ли беше? Не, на социалистите, които се бяха събрали около него и които го
представяха в България като прогресивен водител. Той ги оставяше да му дават тоя образ,
защото така се привличаше към него левичарската интелигенция в България и се издигаше
неговата репутация. Исканията, които той представи на Младотурския комитет и които
Младотурският комитет внесе в своята програма, принадлежаха към една идеологична
сфера, на която Сандански беше чужд и по ум, и по култура: достатъчно е да посочим
факта, че когато след Балканската война той влезе в българската политика, той се избра за
депутат като кандидат на Демократическата партия. Аз казах, че тези искания бяха
утопически, защото, от една стра-на, Младотурският комитет ги прие, без да ги разбира и
без намерение да ги приложи, а от друга, те бяха фактически неприложими при същест-
вующите обществени условия в Турция. Трябва да отбележа, че между тия искания, които
нарекох утопически, имаше едно, което, ако беше прило-жено, щеше да бъде от
извънредна полза за българ-щината. То се отнася до експроприацията на едрата
собственост. В 1908 година аз не си давах сметка за това. Но години по-късно попаднах на
един доку-мент, който показва колко разтревожени били гърци¬те в Източна Македония
от стремежа на Сандански и групата му към експроприацията на чифлиците и разделянето
им между трудовия местен народ, чисто български. Тоя документ е един рапорт от гръцкия
консул в Серес, Сартурис, изпратен до гръцкото правителство с дата 6/19 март 1909 година.
Аз съм го поместил в моята книга, издадена през 1919 година на френски и английски под
заглавие - ще го предам на български - „Българският въпрос и балканските държави" . Ето
и самия текст:
„Българите са замислили големия и демони-чески проект на аграрния въпрос, проект,
чието реализиране би било за българщината една прекрасна победа и за нас - едно
окончателно поражение. Имайки предвид това, което става в други държави, българите
нагласиха работите по начин да дадат на аграрния въпрос в Македония национален
характер. Понеже работниците в големите имения (чифлици) навсякъде в Маке-дония в
равнините на Серес, на Вардара и на Битоля са българогласни, а собствениците са турци и,
в известни места, гърци, българите много умело измислиха да внушат на това население
мисълта, че тези огромни имения са принадле-жали по-рано на работниците и че бейовете
и гърците, използувайки тиранията, превърнали селата в чифлици и старите собственици в
роби. По такъв начин те свързаха идеята за свобода с тази за икономическа независимост
на по-голя-мата част от тия действително нещастни същест-ва. Тази измислица е много
сполучлива. По тоя начин те привлякоха населението на равнините, което някога беше
вярно на statu quo-то и на Патриаршията. Еднъж този план осъществен - така както го
показват за съжаление нещата, - последствията ще бъдат ужасни, защото всичките тези
простори в по-голямата си част съставляват спорната зона (между българите и гърците) и
ще станат български по отношение на собствеността, както и по отношение на
убежденията. Тогава българщината ще стане колосална било като численост, било като
морална сила и тя ще може чрез собственото си могъщество да стигне до своето
възстановление. Ние ще бъдем тогава окончателно победени, защото гръцките цент-рове
ще останат малцинства разпръснати, отдале-чени и без да имат за в бъдеще никаква
връзка помежду си или с гръцката общност."
¬Опасенията на гърците и надеждите на групата на Сандански останаха несбъднати. И
как можеше иначе? Младотурската революция беше извършена от военни, но тя не
можеше да се закрепи освен с помощта на турската буржоазия и на турските едри
земевладелци. А тая класа търсеше в новия режим участие във властта и защита на своите
интереси. Приемането на исканията на Сандански и групата му щяха да бъдат за тая класа
един акт на социално самоубийство, който тя, естествено, не можеше да приеме. Както
казах вече, обещанията за социални реформи, вмъкнати в програмата на Младотурския
комитет, включително аграрната реформа, останаха празна дума, забравена скоро, по
необходимост, и от тия, на които бе дадена. Говорих за идеята, която групата на
Сандански бе имала за раздаването на чифлишките земи на българските работници в
Маке¬до¬ния. Тая идея, макар и неосъществена, остава в нейния кредит.
Трябва да говоря сега за укорите, които се отправяха към тая група. Младотурският
комитет тури в програмата си точката за закриването на хрис-ти¬янските училища и
заместването им с турски. Тако¬ва намерение бе изказал, когато беше управител на
Дунавския вилает, и Мидхад паша. Който е чел бъл¬гарските вестници, издавани във
Влашко през тази епоха, знае каква буря от негодувание и протести предизвика това у
българската емиграция. Пред същата тая замисъл от страна на Младотурския комитет
групата на Сандански остана мълчалива. Тя продължи да мълчи и след като Вътрешната
орга¬низация, чрез устата на Христо Матов, обяви своята енергична съпротива. Аз питах
еднъж, след години, когато Сандански бе вече умрял, един от неговите бивши приятели и
сподвижници, как да се обясни поведението, държано от него пред угрозата на един такъв
страшен удар върху националните права и културата на българския народ? Той ми каза:
- Сандански не беше лош българин, но той бе под влиянието на социалистите около
него, които се прогласяваха за интернационалисти. Те смятаха, че една пряка защита на
българищината ще бъде едно отклонение от техния интернационализъм.
Получих пак след години едно обяснение и за другите съображения, които имали по
тоя предмет младите хора, които обкръжаваха Сандански. Те не приемали унищожението
на българските училища, но искали щото те да бъдат отнети от Екзархията и поставени под
ръководството на турското Министер-ство на народната просвета, където като ръководи-
тели щели да се настанят те. Екзархията насаждала в подведомствените ней училища
клерикализъм и реакция. Те щели да внесат в тях свободолюбие и прогресивност. Как
можеше да се говори така за управляваните от Екзархията училища, когато от тях излезе
тая самоотвержена младеж, която създаде комитетите, води чети, пълни турските затвори,
ходи окована във вериги на заточение, прави Илинден-ското въстание и даде на
българския народ една безсмъртна революционна епопея? Такова бездънно заблуждение
можеше да произлезе само от един неизкореним идеологичен предразсъдък.
Зная добре, че немалко бе способствувал за този предразсъдък Любен Каравелов със
своите познати стихове: „Свободата не ще Екзарх, иска Кара¬джата." Но тия стихове
останаха неразбрани за някои хора, които не знаеха кога и защо са били писани. Те
значеха, че не расото и калимавката ще освободят България, а не едно отричане на
значението на Екзар¬хията като национален и културен институт. Самият Каравелов тъй
високо ценеше нейната роля, че в неговия вестник „Независимост" една голяма част от
уводните статии и дописки във всеки брой от Цариград бяха посветени на борбата ѝ
против Патриаршията. Няма по-голямо заблуждение от това, че българските
революционери се дезентересирали от Църковния въпрос. С Църковния въпрос Раковски
се занимава надълго и подробно в „Дунавски лебед". Знае се какъв гневен вик нададе
Ботев против един сръбски вестник, който клеветеше Екзархията. Самият Левски следеше
отблизо и със страстен инте¬рес развитието и перипетиите на църковната борба в
Цариград. Когато през 1871 година в Цариград заседаваше Народният събор за
учредяването на Екзархията, когато се бяха появили опасения да не би турското
правителство да ѝ отнеме правата, които ѝ бе дало, Левски в една статия, писана от него,
за да се печати в Каравеловия вестник „Свобода", отправи до българските дейци,
заседаващи в турската столи-ца, пламенни насърчения: „Ако султанът - казваше им той - не
поиска да изпълни на дело своя ферман, то ние ще да го накараме на сила да уважава
народ-ната воля или да иде по дяволите. Дръжте се, братя българи, и не давайте са, тогава
ще да „воскреснет Бог и ще да се разточат врази его". Дръжте се за ферманът и обявете на
правителството, че вие не познавате никакви събори."
Докато към Екзархията се отнасяха с прене-брежение, групата на Сандански
показваше спрямо това, което тя наричаше „официална България" или „България на княз
Фердинанда", една шумна вражда. Любопитното е, че като изключим самия Сандански,
май всичките членове на групата му бяха от Бълга¬рия: Павел Делирадев от Панагюрище,
Паница от Варна, Асен [Чудомир] Кантарджиев от Пещера [Сливен], Блъсков от Шумен,
Иван Харизанов от Дупница и пр. Имаше един бивш актьор Буйнов, родом от Княжеството.
Всичките те пренасяха в Солун, пред очите на турци и чужденци, едно ехо от партийните
страсти в България. Един от тая група в една реч, държана в Солун, изнесе цял
обвинителен акт против България. Аз няма да кажа името му, защото съм сигурен, че той
се разкайва. Когато преди петнадесет години се запознах с него и той си спомни неволно,
че съм бил свидетел за неговото поведение, бе много смутен и отговаряйки на един
въпрос, какъвто не мислех да му задавам, промълви:
- Тогава ние се борехме против княз Ферди-нанда.
Но, както казва пословицата, покрай Илия той бе намразил свети Илия и имайки за
прицел Ферди-нанда, стреляше върху своето отечество. Ще трябва да говоря за самата му
реч. Тя беше оповестена ден преди това с възвания на турски език под заглавие:
„Днешното положение и политиката на България" и бе произнесена в градината на Беяс
Куле, подарена от султана на Младотурския комитет. На 5 часа бе се събрало едно
значително многолюдие, в което преобладаваха турци и евреи. Отишли бяха и бъл-гари от
любопитство. Речта на XY бе една непре-късната верига от обвинения спрямо България,
пре-късвана с проклятия към нея. Българската държава била всякога тираническа. Старите
български царе били зверове. Всичките страдания на българското население в Турция били
предизвикани от шовини¬-стическата и завоевателна политика на Княжеството. Тукашното
население живеело спокойно и не мислело за никакъв бунт, когато в 1895 година княз
Фердинанд, за да затвърди своя престол, повдигнал изкуствено въстание в Македония,
дето българското правителство изпратило чети. В 1903 година въста-нието било пак
организирано от България, която иска¬ла да покаже на европейския свят, че има една
революционна сила, чрез която може да диктува в Европа. Политиката на Княжеството
жертвувала вина¬ги македонските интереси за своите користни цели.
- Аз съм присъствувал - заяви ораторът — на много офицерски банкети в България,
всякога там са се вдигали тостове за Санстефанска България начело с един крал.
И като се обърна към турците, той им каза:
- Ако България ви каже, че не иска никакво присъединение, недейте ѝ вярва: тя лъже
безсрамно.
След това той заяви, че Министерският съвет в България решил да изпрати тук и до
всички маке-донски градове агенти, чиято задача щяла да бъде да предизвикат смущения,
от които княз Фердинанд искал да се възползува. Той говори и за отношенията между
тукашните народности. Ако гърци и българи живеели в раздор и се убивали помежду си,
причи¬ната била фалшивата и престъпна политика на Бълга¬рия, която в името на
„някакви си национални идеа¬ли" тласнала тукашното население чрез своите
под¬стре¬катели към предизвикателства. Нито гърци, нито турци, нито сърби не били
пролели толкова невинна кръв в Македония, колкото агентите на официална България.
Разбира се, тая реч възбуди ентусиазъм у бъл-гар¬ските врагове. Гърците нарекоха
X.Y. „гениален мъж". У българите негодуванието беше всеобщо. То бе изразено на самото
място от Сребрен Поппетров, родом от костурските села. Той отблъсна обвине-нията на
говорившия и заяви, че България се е бори¬ла всякога, за да се въведе ред в Македония и
да се създадат в нея законни условия за нашето нацио¬нално и културно развитие.
Присъствуващите бълга¬ри му направиха овация. Сандански присъствува на тази реч на
X.Y. и даваше знак на ръкоплясканията. Но следващите дни, като видя впечатлението, което
тя направи, той се сепна. Явно бе, че нападките про¬тив България огорчават българския
народ в Маке¬до¬ния и предизвикват бунт в душата му. Някои агита¬тори от групата,
които се опитаха да произнасят в провинцията речи, подобни на тази на X.Y. в Солун,
едвам можаха да се спасят от гнева на публиката. Развълнува се и консулското тяло, тъй
като агита¬цията, която се води срещу Княжеството, е насочена същевременно срещу
европейските сили. И тях X.Y. и сподвижницате му обвиняват, че нарочно подбуж¬да¬ли
българското население да се бунтува, за да имат предлог за намеса и да експлоатират
Турция. Най-дръзки обиди се отправяха наистина срещу Русия главно, която се посочва на
турците като главна винов¬ница за разпадането на империята и за деспо¬тизма на
султана. Руският генерален консул, особено възмутен, имал намерение даже да направи
постъп-ки, за да не се допуска щото личността на царя да бъде публично ругана, както що
става сега при всяко събрание, уреждано от хората на Сандански. Евро-пей¬ските
представители смятаха въобще, че Младо-турският комитет прави голяма грешка, като
позво-лява на разни пришълци от България да внасят в страната страсти на безпорядък и
анархия.
Лошото впечатление от речта на X.Y. накара и някои от групата на Сандански да го
порицаят. Недо-волството на другарите му порасна още повече, кога-то той в едно
интервю в младотурския орган „Йени Асър" подчертавайки васалното положение на Кня-
жеството, бе заявил, че границата на Турция е Дуна-ва. В събрание на групата, което
станало много бур-но, той бил зле нападнат. Говореше се даже, че щял да бъде изключен.
Какво стана с него - не зная. Чух, че бил отпратен назад в България, но не зная дали тоя
слух бе верен. Във всеки случай неговата фигура не се мяркаше вече по улиците на Солун.
СРЕЩАТА МИ С ЕДНА БЪЛГАРСКА ДЕЛЕГАЦИЯ ОТ ДЕБЪР
За означение жителите на Дебър ние имахме в Македония две различни думи:
дебрани и дебърча¬ни. Дебрани се наричаха арнаутите. Това име злове¬що ми звучеше
през моите детски години. То призо¬ваваше във въображението ми терора по пътищата,
пленяването на хора за откуп, страховете на майка ми, когато баща ми на връщане от
Битоля закъсня¬ваше до падането на нощта и тя отиваше да се кръсти пред иконата. Дядо
ми Раде ме държеше в трепет, когато ми разказваше как една въоръжена паплач от
дебрани на път за Сърбия (касаеше се за Сръбско-турската война от 1876 година) влязла в
Ресен, нахлу¬ла в къщите и вършеше издевателства за изтръгване на пари, оставяйки след
себе си ужас.
Българи от Дебър, дебърчани, аз не бях виждал в Македония, макар че отивайки на
гурбет, те може би са минавали през моя роден град. В Цариград има¬ше млекари от
Костурско, цветари от Преспа, гра¬динари от Ресенско, хлебари от Кичевско. Дебърчани
нямаше. Те са отивали другаде. Дебърчани, с техните бели дрехи и черни гайтани, видях за
пръв път в София, когато в 1898 година пристигнах тук от Цари¬град. Те ми правеха
впечатление с чистото си облек¬ло и със спокойния си и достоен вид. Между тях има¬ше
много предприемачи строители, които се ползу¬ваха с едно от всички признато име на
честност. Дебър¬чаните са мияци и както съм чувал от Гена¬диева, Петко Каравелов ги
смятал за най-даровитото българско племе. Те са дали на България иконо¬писци, резбари.
Дебърската школа е прочута.
Още в най-ранния период на Възраждането дебърчани са проявили живо чувство на
своята на-род¬ност. В своята книга „Македония и Българското въз¬раждане" аз съм
разказал как в 1833 година те, заедно с крушовчани и кичевци, са отворили българ¬ско
училище в Солун .
Професор Мутафчиев казваше ми еднъж:
- Центърът на руския народ се премести в Москва - и след това в Киев, първата руска
столица, се образува украинска народност. От смъртта на Самуила до влизането на
българската войска в Маке¬дония през 1915 година, т.е. в продължение на девет века,
Охрид стоя под българска власт само тринаде¬сет години и българското му съзнание се
запази ненакърнено.Това е едно чудо в историята.
Още по-голямо чудо е Дебър. Охрид е с българ¬ско население околовръст и с големи
исторически спомени, витаещи над него: Свети Климент, Самуил, една старинна
патриаршия с българско име. Дебър е на крайните западни предели на Македония, посред
албанци, които от векове са настъпвали срещу него. Той е отстоявал твърдо, като скала
срещу морските вълни. В Солун имах случай да видя каква твърдина на българския дух
оставаше тоя град.
Бях една вечер в едно кафене с някоя приятели от София. Водехме оживено разговор
по народните работи. Близко до нас на една маса седяха дебър¬чани, които се познаваха
по тяхната носия. Те ни гледаха, вслушваха се в нашите думи и, очевидно бе, горяха от
желание да се запознаят с нас. Един от тях взема кураж и ни попита на чист книжовен език:
- Вие българи ли сте, господа?
 Той искаше да каже „българи от България?". Поканихме го на нашата маса, набраха се
около нас всичките му другари и веднага станахме интимни. Лицата на тия добри хора
сияеха от радост. Те повтаряха:
- Та вие сте българи, а? Слава Богу, че видяхме и българи. Ето втория ден, като сме тук
в Солун; срещаме гърци, срещаме евреи, наш брат не можем да видим. Стегна ни се
душата, мъчи ни нещо отвътре. Чуждото не ни е мило. Всеки си иска своето, не е ли така?
Ами вие от София ли идете?
И те почнаха да ни разпитват за София с едно подробно любопитство, в което имаше
един трога-телен оттенък на национална гордост. София упраж-нява голямо обаяние върху
въображението на тукаш¬ните наши сънародници. Тя олицетворява в техните очи
културната мощ на българина, неговия дар да създава красота в ред, неговия
предприемчив и смел дух. София е сякаш за тях едно доказателство пред целия свят, че ние
сме станали европейска нация.
- Вие били ли сте в България? - питах аз.
- Не. Сега за пръв път излизаме от Дебър.
- Ами къде сте се научили да говорите на такъв книжовен език?
Те ми разправиха, че са учили в българското училище в Дебър. Едни от тях са
свършили втори клас, други трети.
- С какво се занимавате в Дебър?
- С търговия.
- Не сме само ние що сме учили - обясняваха ни те. - Всички наши връстници са били
на училище. Дебър пада малко далече, но българщината у нас е здрава. Ето защо такива
ужасни времена дойдоха и ние не се отчаяхме...
Ужасни времена наистина и които едва-що минаха, и ни се виждаха вече невероятни.
А никой град не страдаше тъй много както Дебър, мъничък български център, изгубен
нейде накрая на Македо-ния, като по чудо останал, когато са минали покрай него вълните
на разрушения, окръжен отвсякъде от една свирепа раса, която няма друга преграда освен
своите предразсъдъци. Самите арнаути тъй добре чувствуват голямата нравствена сила на
това жилаво население, че, поканени от Младотурския комитет да дойдат в Солун, те не
искали да тръгнат, ако не бъдат придружени и от българи.
- Отначало ние не искахме да дойдем тук - разправяха ми моите събеседници. - Но
арнаутите настояваха много. Те ни заявиха, че без нас няма да тръгнат, и тогава ще останат
опозорени пред тия, които са ги поканили. Най-сетне ние се съгласихме, но поставихме
условие, че ще си носим свое собст-вено знаме. Ушихме знамето и на него извезахме
думата: свобода, на български. Тъй потеглихме. Арнаутите ни дадоха на всеки от нас по
една пушка маузер, а по улиците в Битоля и тук и ние, както арнаутите, ходехме с пушките
на рамо подир нашето знаме и с българския свещеник начело. Ние казахме и на
мютесарифите и на арнаутите: „Верни ще бъдем на царщината, но българската си
народност ще пазим като очите си: тя ни е свещена."
При тия горди думи те се сбогуваха с нас. Аз ги питах де ще мога да ги срещна на
другия ден.
- Ще бъдем в градината на Беяз куле - казаха те. - Ако искате пак да се видим,
заповядайте там; ние ще ви чакаме.
 На другия ден вечерта отидох да ги търся. Градината гъмжеше от народ. Три
оркестъра свиреха. По морето се чуваха дайрета и песни. Сегиз-тогиз в някой край
избухваха ръкопляскания. Гарсоните тича¬ха полудели между публиката. Една смътна
вря¬ва, шумна и като че ли далечна същевременно, се дигаше от тая пъстра тълпа,
разшавана като на събор в голям празник. Едва можах да намеря своите дебърски
приятели, които бяха изгубили вече надеж¬дата да ме видят. Те бяха сега по-многобройни,
някои по-стари хора се бяха прибавили към тях от любопитство, или, по-право, от желание
да говорят с един българин, който иде от София. Но тоя път аз задавах въпроси и те
отговаряха.
- Как са сега арнаутите с вас? - питах аз.
- Кротки като мухи. Като че ли наистина да сме братя. Казват ни, че „лошото се пукна
вече", сега ще живеем както Господ заповядва, в мир.
- А разбират ли те що значи конституция?
- Е, има двама-трима, които схващат горе-долу. Другите на знаят. Не им е казано
нищо. Само бейо¬вете ги свикаха и им заявиха, че зулумите трябва да престанат, защото
иначе ще бъде лошо. Повечето от тях си мислят, че сега ще се прилага „шерията". Знаете ли
що е шерията? То е един стар религиозен закон, нещо като библията: който открадне, ще
му се отсече ръката; който убие, ще бъде убиен; който запали, ще му бъдат извадени
очите. Те си въобра¬зяват, че това е конституцията.
- Ами като живееха досега от грабеж, не им ли е мъчно, че старият занаят става
невъзможен?
- Мъчно е на мнозина, но какво да правят? В трена, когато идехме тука, един
арнаутин почна да вика: Защо сме тръгнали с гяури? Чуха го беговете, свалиха го на една
станция и го предадоха на Комитета, който го изпрати назад, вързан. Та не смеят вече.
Ние станахме да се разходим малко из гради-ната. Минахме покрай арнаутски групи,
насядали край морето. Едни с бели фустанели, със елеци, уши¬ти със сърма, големи сини
пискюли, които им падат до кръста; други в потури, с гайтанени чепкени и кече накривено
над главата. Един от тях ми обърна вни¬мание, един стар човек, с дебели мустаци,
увиснали надоле, с тежки кехлибарени броеници, които той нижеше мълчаливо. Лицето
му дишаше нещо строго и същевременно спокойно, нещо, което издаваше някакво
господство. Той бе умислен и разсеяно слушаше един ходжа, който му приказваше със
страхопочитание.
- Кой е той? - попитах аз моите приятели.
- Сефедин Пустина - казаха те тихо, боейки се сякаш да не ги чуе някой - прочутият.
- Зная - казах аз - прочутият разбойник. За него се е писало често във „Вечерна поща".
Аз гледах тоя човек, чието име само бе всеяло ужас в цяла една област, и напразно се
стараех да призова цялата грозота на неговата легенда. Наис-тина революцията като че ли
беше отворила бездна между настоящето и миналото и това, което е било вчера, се
виждаше на всички далечно, далечно, като да е било някога, в незнайни времена. Ето ти
Сефе-дин Пустина всред една градска публика. На дясно от него един чешки оркестър от
момичета свири „Die Lustige Witwe". На две стъпки от него са насядали българи с шапки,
които преди един месец той би заклал с радост и безнаказано. И сам той изглеждаше на
някой незлоблив турски бей, който е свършил жетвата си в чифлика и е дошъл да се
повесели, очаквайки да дойде гроздобер. Какво ставаше обаче в тая упорита бръсната
глава, чието перче се вижда¬ше сега, откакто си е дръпнал тежкия фес над теме¬то?
- Собствено той не бе разбойник - разправят ми моите дебърчани. - Той е бей. Само
че има разбой¬ници между своите приятели. Отвъд реката Дрин има девет планини: там
живеят арнаути, които не се подчи¬няват на никакъв закон. Те само бесата позна¬ват.
Когато се уловеше някой в плен, там го отнасяха и никаква власт вече не можеше да го
отнеме. Сефедин Пустина има законно влияние върху тия девет планини и те му донасят
дарове. Ние имаме много бегове като него, но не са тъй прочути...
И те почнаха да ми изреждат разни имена, повечето от които чисто славянски.
Беговете от едно прочуто старо арнаутско семейство се казват „Стрези¬мировци" ... Не
звучи ли това като някое старо¬българско име от българското царство?
Моите съпътници и аз доближавахме сега до една голяма тълпа, по средата на която
млади дебра¬ни играеха хоро. Една военна музика им свиреше арнаутски хороводни
мелодии. Аз рядко съм виждал - мога да кажа даже, че не съм виждал никога - такива
високи мъже като тия арнаути, които се бяха хванали на танец. С каква дива грация те
играеха с горда напетост! Хорото им прилича на бой: те настъп¬ват със страшни лица, ту се
извиват бежешком почти, като че ли да отбягнат някой удар.
Наоколо по-стари арнаути бяха насядали и пушеха важно, ритмувайки леко с главата
движе-нията на хорото. Един от тях показваше най-игрива жизнерадост и се смееше
весело с едно широко добродушно лице.
- Кой е тоя добродушен човек? - попитах аз.
- Тоя добър човек - отговориха моите дебърча-ни - преди три месеца улови двама
пленници: на единия отсече ушите, на другия носът...
- И с такива хора мислите, че ще може да се живее? - попитах аз, малко разочарован в
моите наблюдателни способности.
- Ще можем, ако иска правителството ...
Беше станало вече късно. Градината бе почна-ла да се изпразва. Млъкнаха
оркестрите. В една зала на павилиона, дето ставало някакво събрание, д-р Риза Тефик,
когото турците наричаха „фейлесоф", т.е. философ, държеше една сказка. Отдалече долавях
френски думи: objectivement, impoderable и пр. Арнаутите, като чуха ръкопляскания, се
упътиха към тях, нахлуха в залата с викове! Погледнах очарова-телния човек, който бе
сякъл уши и носове: той се радваше като дете и ревеше почервенял:
- Яшясън милет!
Влязох и аз подир тях, Риза Тефик свършваше. След него се качи на масата Григор
Василев.
ИЗЯВЛЕНИЯТА НА ХИЛМИ ПАША
Съгласно уговореното между нас, отидох да чуя изявленията, които той ми бе обещал
за „Вечерна поща". Аз не бях без една лична представа за големи политически личности. В
1903 година, през пролетта - шест месеца след като бях свършил правото в Женева, - при
една обиколка в западните столици като кореспондент на моя вестник бях интервюирал
държавни мъже с европейска, някои от тях със све¬товна известност: в Рим маркиз Ди
Рудини, маркиз Ди Сан Джулиано; в Париж Пол Думер; и двамата бъдещи председатели на
Френската република; в Лондон Джон Морле и Джеймс Брайс, познати държавници,
прочути и в литературата, първият като философ, вторият като историк. Изпратен в
Петербург от „Вечерна поща" в 1905 година, за да следя Пър¬вата руска революция,
интервюирах граф Витте, назна¬чен за министър-председател, след като бе подписал мира
с Япония. От всички тия хора с високо положение бе ми останало едно силно впечатление.
Не по-малко впечатление, макар и в по-друг смисъл, ми правеше Хилми паша. Аз знаех
гъвкавостта на неговия ум, тъй като от назначението му за генерал-инспектор на
Македония бях чувал много за неговата роля. Сега той ме поразяваше с едно съчетание на
гъвкавата му и бърза мисъл с важността на тона и едно външно достойнство, което
впрочем не изключваше най-тънката учтивост. За последен път видях Хилми паша през
1921 година във Виена. Той се бе настанил там след като новото турско прави-телство в
Цариград, образувано след военния разг-ром на Турция, бе турило край на неговата мисия
като посланик в Австро-Унгария. Нашата среща извик¬ваше много общи спомени и
можеше да даде повод на един вълнуващ разговор. Отечеството, и на двамата ни, беше
претърпяло катастрофа. Севър-ският договор бе направил едно ново разпокъсване на
Турция. Гърците взимаха Източна Тракия до лини¬ята на Чаталджа и Галиполския
полуостров. Те бяха дебаркирали в Смирна и вървяха към сърцето на Анадола. Всичките
арабски земи бяха загубени. Нам Букурещкият договор бе отнел Македония и Добру¬джа.
Сега губехме и нашия изход на Егейско море, Западна Тракия. Всичко това бе от естество
да събуди у нас при тая среща заедно с един спомен за мина¬лото и едно чувство на
разкаяние за сторените от ед¬на¬та и другата страна грешки. Аз можех да му кажа:
- Паша, когато разговаряхме в Солун, Турската империя се простираше от Персийския
залив до Адриа¬тическото море. Колко жално, че не дадохте на Македония едно
самоуправление, което щеше да предотврати войната между вас и нас, нещастна война и
за двата народа.
Той можеше да ми отговори:
- Българите имаха в Македония черкви и учи-лища; културният ви напредък работеше
безспирно; вие господствувахте над гърци и сърби по численост и значение. Колко жално,
че почнахте револю-ционното движение, което ви докара до Балканския съюз.
Но той не каза нищо за миналото; не казах и аз. Неговото самовъздържане бе урок за
мене.
Положението на Хилми паша в Солун беше много деликатно. Той продължаваше да е
генерал-инспектор на Македония, но във връзка с едно ре-формено дело, което
младотурците прогласиха за свършено. Формално администрацията му беше подчинена,
но фактически тя беше под заповедите на Комитета. Той трябваше да ми даде декларации
досежно програмата на тоя Комитет, която ни беше развълнувала. Но приложението на
тая програма беше за едно бъдеще, което нямаше да зависи от него. Той обаче се нае да
направи обещаните декла-рации по силата на своя личен авторитет.
- Упълномощавам Ви - каза ми той - да заявите от мое име, че не може да става дума
за някакво ограничение на правата на вашата нация да устоява и да ръководи своето
народно просвещение съобразно със своите традиции и със своя културен дух. Едно
правителство, основано върху модерните принципи на свобода и на справедливост, не
може да мисли да ви отнима правдини, дадени от старите режими и съблюдавани даже
през най-лошите моменти, през които минаха отношенията между турската държава и
българския народ в империята. Няма съмнение, че е от обща полза, дето децата на всички
народности в тази страна, която е отечество на всички ни, да бъдат възпитавани в еднакъв
дух и при еднакви условия, обаче това не може да се постигне с принуждение. Самите
българи ще имат интерес да посещават турс¬ките учебни заведения, за да могат да взимат
участие в управлението на империята и да получават служби. С една реч, въпросите за
училищата в един режим на свобода ще се реши от интересите на населението.
Държавата няма да се намесва чрез насилие или с принудителни разпоредби.
Тъй говори Хилми паша, като поиска щото неговите думи да бъдат оповестени в
Княжеството.
После аз донесох до неговото знание оплак-ванията на някои места, дето надзорът бе
слаб, разни авантюристи, които се представлявали за членове на Младотурския комитет,
почнали да взимат данък от българското население. Някъде това ставало по театрален
начин. Тъй напр. в Дойранско викали селя¬ни¬те в някоя турска къща, под някакъв
обикновен предлог. Там им връзвали очите и ги принуждавали да дадат клетва върху
евангелието и револвера. След това, когато връзката от очите им била вдигната, те
виждали пред себе си тайнствени хора, облечени в червени фереджета, като кадъни, които
им казвали:
- Сега вие сте от нашия Комитет, ако не се подчинявате на него и не вършите каквото
поискаме от вас, ще бъдете убити.
Подир един-два дни при закълнатите по тоя начин селяни отивал един пратеник,
който им искал пари, като ги заплашвал, че ако не платят опреде-ления данък, ще
пострадат лошо, тъй като сега никой няма да ги защищава. Христо Матов бе получил
оплаквания от същия род и от други места. Щом му обадих за тия насилия, Хилми паша
позвъни да вика секретаря си и се разпореди да се вземат веднага мерки против тия
самозванци.
- Аз няма да допусна никаква експлоатация с името на едно дружество, което работи
от името на законността, съгласието и напредъка - каза той.
След това стана дума за агитацията, която тук хората на Сандански водят срещу
Екзархията и България. Аз не скрих пред пашата, че тия нападки спрямо едно учреждение,
на което дължим своето културно развитие, спрямо една държава като България, с която
ни свързват толкова племенни и духовни връзки, правят върху българите в Маке-дония
едно твърде тягостно впечатление, толкоз повече че Сандански и хората му водят тая
агитация един вид под покровителството на младотурското движение и на новия режим.
Той заяви, че порицава също тази агитация, но мисли, че на нея не трябва да се
отдава голямо значение.
- Сега се намираме - каза той - в едно смътно време. Всевъзможни хора се явяват с
амбицията да играят велики роли и те имат илюзията, че са сполучили. Но това няма да
трае. Вие ще видите, че в скоро време народът сам ще отстрани авантю¬рис-тите, като ги
изолира, и ще окръжи истинските свои водители. Не са няколкото разюздани речи, които
ще повредят на Екзархията. Колкото за България, никак¬ви интриги няма да попречат на
нашето твърдо желание да уякчим връзките си с нея и да дадем израз на тая общност на
нашите интереси, която отдавна сме чувствували, без да можем досега да я осъществим.
При тия му успокоителни уверения аз взех сбогом от него, като му благодарих за
благоск-лонността, с която бе ме изслушал.
- Вратата ми ще бъде всякога отворена - каза той - за всеки българин, който ще идва
при мене, за да се застъпва за своя народ.
 ОСНОВАВАНЕТО НА КОНСТИТУЦИОННИТЕ КЛУБОВЕ

В „Солунската легенда" се разправя, че Свети Кирил, бидейки в Александрия, получил

призив от Бога да просвети българите и тръгнал да дири българската земя. Стигнал в
остров Кипър, чул глас да иде в Солун. Тук видял, че на пазара говорят български:
- Изидох на тръг и чух Блъгарь говорещи.
Никога в големия пристанищен град българският език не бе се чувал толкова шумно и
толкова многогласно, колкото сега след Младотурската революция. Тук бяха се събрали
дейци от цяла Македония. Всеки ден ставаха частни срещи, в които се разискваше по
народните работи. Разискванията продължаваха високо по кафенетата, по улиците. Два
въпроса занимаваха умовете. Единият - трябва ли да продължава да съществува
Вътрешната организация; вторият: как да се организира българщината в Македония, за да
може да защищава най-добре своите интереси и своето бъдеще. Няколко години по-късно,
когато младотурският режим беше се затвърдил и взел своята определена физиономия, аз
писах в своя вестник „Воля", че Вътрешната организация трябва да престане да съществува,
тъй като преследваната от нея по-рано цел: да предизвика чрез въстанически действия
намеса на Великите сили, цел достижима при царуването на Абдул Хамида, ставаше
невъзможна при властвуването на младотурците, решени да се опрат на всякакъв чужд
натиск. Но тогава, в 1908 година, моето убеждение не беше ни така твърдо, ни така ясно.
Смяташе се, че при неизвестността, в която още се намирахме досежно развоя на
положението, хората, които съставляваха Вътрешната организация, трябва да останат
здраво свързани в нейните редове, докато се види накъде сме. Такова изглеждаше
общото народно желание. Един солунски българин, от благоразумните, т.е. стоящ на
страна от комитетските работи, се изразяваше тъй:
- Днес младотурците заявяват, че дордето се затвърди новият режим, техният Комитет
ще действува и офицерите ще участвуват в него. Е добре, и нашата Организация нека
продължава да стои непокътната, докато положението не се уясни.
Самите революционери бяха в туй отношение още по-категорични. Те заявяваха, че
не бива да се разформироват, тъй като нацията може в скоро време да почувствува
нуждата от тяхната намеса. Самите младотурци намираха, че е преждевременно да се
повдига въпросът за разтуряне на Организацията и ето защо те не поискаха да отнемат
оръжието на четниците.
Вътрешната организация през нейния велик период бе популярна в България. При
смъртта на Гоце Делчев и Даме Груев Вазов ги възпя. Но колко по-вълнуващо бе нейното
име в Македония! Каква представа за героизъм и самоотверженост извикваше то у самото
българско население. Организацията в неговите очи не бе само борба и защита. Тя бе
станала за него едно тайно правителство. Почитта, с която се ползуваха нейните големи
водители, беше дълбока, трогателна.
Тая почит солунското гражданство поиска да изкаже към Христо Матов. В градината
на Девическата гимназия стана една вечеринка в негова чест. Това беше истинско народно
тържество. На дърветата бяха окачени многобройни лампи, които ако бяха забулени с
разноцветна хартия, щяха да дадат на градината венецианско осветление. Около прости и
груби маси, поставени една до друга, бяха се наредили българи от най-разнообразните
слоеве: от висшия търговски свят, от еснафа, от работничеството, от интелигенцията. Те
бяха се стекли тук, за да изкажат в лицето на Матова чувствата на Македония към нейните
революционни борци. Аз дадох във „Вечерна поща" едно възторжено описание за
значението на тая среща. „Около дейците на Вътрешната организация се бяха събрали -
пишех аз - хората, у които тупти българско сърце, които са останали предани на
великите завети на духовното ни Възраждане и за които знамето на нашата народност
е било всякога свято." Когато пишех за Вътрешната организация и за българските
национални стремления изобщо, аз гледах да щадя и чувствата на младотурците. „Нека да
го кажа още веднъж - бележех аз във „Вечерна поща" - българското население е
съвършено искрено в своите чувства на лоялно поведение спрямо новия
конституционен режим и то не храни никаква задна мисъл спрямо целостта на
Турската империя, която е станала вече негово отечество; но същевременно никога
националното съзнание тук не е било тъй крепко и бодро, никога понятието ни за
племенната ни и духовна взаимност не е било тъй ясно и никога тъй висока не е била
почитта към една култура, вдъхновявана от най-светлите традиции на нашето
минало."
Както бе естествено, произнесоха се много речи. Те всички се отличаваха освен със
своите патриотически пориви - което бе твърде понятно, - но и със здрави и ценни мисли
върху състоянието на националното ни дело и върху деятелността, която предстоеше.
Особено забележителна, както можеше и да се очаква, беше речта на Христо Матов. С
едва сдържано вълнение Матов напомни деня, когато той и другарите му заминаха на
заточение, придружавани от безмълвната скръб на тукашните граждани. Какъв контраст
между тогава и сега! Преди да се качат на парахода, който ги отнасяше по пътищата на
изгнанието, осъдените бяха извикали: Да живее революцията!
- Никой тогава не искаше да подеме техния вик, но на същото място - изтъкна Матов -
дето той бе прозвучал по-скоро като един протест, нежели като една надежда, се прогласи
сега конституцията и това място се нарича сега „Площад на Свободата".
И това не бе наистина само едно съвпадение. Българската революционна борба
ускори политическото съзнание на турците и даде тласък на тяхното стремление към
свобода. И сега, когато Енвер бей и другарите му заявяваха, че Младотурският комитет е
увенчал с победа дело, почнато от Вътрешната организация, това не е един комплимент, а
бе, в нашите очи поне, един исторически факт.
След това Матов разви своите идеи върху положението. Както съм отбелязвал и друг
път, той говореше мъдро, но лаконически. И ако да бях предал думите му както той ги
каза, те щяха да се нуждаят от коментар. Аз ги предадох посвоему, публицистически,
защото те трябваше да се четат както в Македония, тъй и в България и да бъдат ясни за
всички. След като говори за настъпилата промяна в Турция, Матов продължи:
- Завършено ли е обаче делото, за което ратуваше Вътрешната организация и за което
въстана българското население? Засега би било смело да се каже: Да! Великите начала на
века са наистина прогласени в Турция, но те не са намерили още своето приложение. Те са
засега едно встъпление, за което не знаем доколко ще бъде трайно.
В изявленията, които направи пред мен за „Вечерна поща", Матов бе посочил
децентрализацията и местното самоуправление като едно основно искане на българите в
Македония. Сега пред множеството, което го слушаше, той разви същата идея като
национална програма.
- Специално за нашата страна - каза той - принципите на равенство и свобода ще
могат да станат една действителност само чрез въвеждането на едно широко
самоуправление. Ние не храним никакво враждебно намерение спрямо единството на
Турската империя и нашето най-горещо желание е да работим за нейния напредък, като се
грижим, в нейните граници, за нашето национално и културно развитие. Турция е обаче
обширна, разнородна по своите населения, разнообразна по своята цивилизация,
разхвърлена по своята територия и не е възможно да се управляват със съвършено
еднакви закони и еднакви учреждения. В интереса на самата турска държава е щото тя да
даде - преди това даже да е било искано от нея - на някои области управления,
приспособени към специалните им условия.
Г-н Матов разправи, че и между турците има хора, които съзнават тази нужда, и за
пример посочи принц Сабахедина, когото нарече „човек с европейско образование" и „с
широки възгледи върху бъдещето на империята".
- Нека да водим - заяви той - жива и умна агитация, за да се разпространи и между
тукашните турци идеята за едно местно самоуправление, което и за самите тях ще
представлява очевидни преимущества. - Във всеки случай - заключи той - българският
народ тук трябва да бъде готов да продължи, съобразно с новите условия, усилията си към
извоюването на своето самоуправление. Борбата, която ни предстои, е твърде деликатна и
тя трябва да се води с много такт и с голямо внимание.
Въпреки успокоителните уверения на Хилми паша, излезли във „Вечерна поща",
вълнението, предизвикано от заплахата срещу българските училища, продължаваше.
Матов отправи позив за съпротива. Той заяви, че за никакви отстъпки от наша страна не
може даже да се помисли и че българското население ще защищава независимостта и
съществуването на своите учреждения като светиня, на която никому няма да бъде
позволено да посегне. Няма нужда да отбелязвам, че всички части на речта му бяха
посрещнати с ръкопляскания. Накрая направи му се една овация, която изглеждаше
нескончаема. На всички Матов правеше впечатление на човек хладен, флегматичен, но
отвътре бе много емоционален. Доказателство за това е, че е писал стихотворения, някои
от които се пееха в Македония като революционни песни. Овацията, която му се направи
като на борец и мъченик, дълбоко го трогна. На излизане, когато тръгнахме заедно, той ми
каза:
- Има моменти, когато човек получава награда за всичко.
Аз правех всичко във „Вечерна поща", за да издигна неговия престиж. Това беше не
само защото бяхме приятелски свързани, но и защото намирах, че в Македония имаше
нужда в оня момент от водител с признато име. Ние често се срещахме, за да
размишляваме по народните въпроси, и без мъка постигнахме съгласие. Матов имаше
много здрав разум, макар че беше тежък и му липсваше способността да маневрира.
Становището, което аз поддържах пред него, беше като искаме същественото от турците,
да щадим в думите тяхното тъй разпалено сега национално честолюбие. Макар да беше
трудно това да падне от неговите уста, той прие да нарича Турция наше отечество и да
прогласява нашето уважение към целостта на Турската империя. Още след прогласяването
на конституцията у тукашните граждани се бе появила идеята да се основе в Македония
една нова политическа организация, която да се постави върху началата на новия строй и
да воюва със законни средства за народните интереси. Идеята узря скоро и на 28 юли се
състоя в Мъжката гимназия едно събрание от по-първите граждани, които решиха да се
пристъпи веднага към нейното осъществление. Първата стъпка трябваше да бъде
учредяваненето в Солун на един български конституционен клуб и по негово подобие да
се основат политически дружества навсякъде в страната. След това трябваше да последва
свикването на един конгрес, който да определи политическите искания на българската
народност в Турция и който да основе един български конституционен съюз със седалище
[26]
в Солун .
Понеже събитията се развиваха бърже, за да бъдем готови за всяка случайност, реши
се щото мерките за осъществлението на начертания план да се приложат в най-къс срок.
Веднага след това се свикаха гражданите на голямо събрание в салона на Девическата
гимназия, за да се основе местният клуб. Събранието бе много посетено. Избра се за
председател Кондов, тукашен търговец, човек почтен, познат по своя патриотизъм и
опитен в националните борби. От спомените на Гарванова - разказвани пред проф.
Милетич - се научих по-късно, че когато той слял воденото от него Братство в Солун с
Вътрешната организация, Кондов влязъл в нейния Централен комитет като негов
представител. При големия процес в Солун Кондов оцеля, понеже не бе имало време
името му да попадне в архивите. Но той бе останал в революционните редове. Сега той се
явяваше като едно звено между политическата организация, която трябваше да се основе,
и Вътрешната организация.
Един учител, млад, интелигентен момък, обясни на събранието целта, за която то бе
свикано:
- В страната се създадоха нови условия за народния живот. Конституционният живот
изисква и нова програма, и нови средства за борба, и нов ръководещ елемент.
Революционната организация изпълни своята задача с голям героизъм и народът храни
безпределна преданост към нея, но настоящият момент изисква щото прийомите на
националното действие да се изменят. Налага се нуждата от едно по-широко групиране на
гражданството, което да продължи делото на българското развитие на законна почва.
Речта му биде посрещната с живи одобрения. Решението на тукашните граждани да
образуват една политическа организация, която да бъде плод на едно широко обществено
начинание и която да представлява народната воля, се посрещна от групата на Сандански с
озлобление, понеже тя смяташе да бъде единствената, която да представлява българския
народ пред новия режим. Тя прати в събранието един млад човек, Янков, на когото втори
път не съм чувал името, който заяви на присъствуващите, че взетата инициатива била
насочена срещу революционерите и че те щели да се възпротивят на нея с всичките
възможни средства, като прибягнат и до най-крайни мерки. И той като илюстрация на
своите думи посочи на едно убийство, станало тия дни в Кукуш. Това бе едно прямо
заплашване, което предизвика силно възбуждение у присъствуващите. Сребрен Поппетров,
бивш учител и комисионер, стана да му отговори. Сребрен Поппетров, родом от
Костурско, имаше едра глава, с увиснали мустаци, което му даваше някак татарски вид.
Неговото естествено влечение го караше към патос. Когато той говореше възбудено - и
рядко беше да не е възбуден, - гласът му гърмеше. Той въстана против твърдението, че
новата организация била насочена против революционерите, и като доказателство посочи
факта, че тя се одобрява от Христо Матов.
- Вътрешната организация - заяви той - не само одобрява идеята за тая организация,
но насърчава гражданите да я осъществят по-скоро.
Пратеният от групата на Сандански човек бе казал на инициаторите:
- Щом като вие твърдите, че основаването на тукашния клуб е дело само на
солунските граждани и че само те участвуват в него, защо бяхте поканили в частното
събрание Симеон Радев, чужд човек?
Поппетров отговори, че Симеон Радев е бил поканен, защото е човек, познат със
своята национална деятелност, и защото благодарение на своите познания и на своята
политическа опитност може да ни даде един ценен съвет.
- Ако събранието намира, че сме постъпили добре, дето сме повикали г. Радева, нека
изяви своето съгласие с ръкопляскания - каза той и веднага залата екна от всеобщи и бурни
одобрения.
Ораторът свърши с един горещ позив за съгласие и задружна политическа деятелност.
Пратеникът на Сандански, Янков, пак взе думата, за да поправи впечатлението от
своите дръзки изказвания, но настана малко вълнение и един гражданин от местната
интелигенция, Панче Дорев, помощник-прокурор в Апелацията, се възмути, излезе пред
събранието и като се отправи към Янкова, каза:
- Вие искате да ни плашите с убийства, но ние не се боиме. Почнете, ако искате, още
сега...
Настъпи един миг на смущение, след което публиката ръкоплещи френетически на
Дорева. След това Иван Х[аджи]николов, бивш член на Централния комитет, каза няколко
успокоителни думи. Сетне се пристъпи към избиране на бюрото.
„Гражданите - пишех аз във „Вечерна поща" - се разотидоха доволни, ободрени от
това първо проявление на национална солидарност. Начинът, по който стана това
първо събрание, прави висока чест на патриотизма, на дарбите и на политическия такт
на тукашното гражданство и дава блестящи надежди за бъдещето."
 ГЪРЦИТЕ И МЛАДОТУРЦИТЕ

В Македония имаше до Младотурската революция чети от три народности: български,

гръцки и сръбски. Когато слезнаха в градовете едните и другите, впечатлението, което
правеха, беше много различно. Една разлика имаше между тях, особено във външния им
вид. Облеклото на българските четници беше изтъркано, някъде с кръпки, обущата им
едва се държаха, някои бяха с цървули; една героическа мизерия зееше у тях, както някога
у войските на Френската революция. У тях само оръжията лъщяха. Гръцките и сръбските
четници бяха облечени като за парад. И какво чудно в това? Гръцките четници бяха
издържани от богати патриотически дружества в Атина, сръбските - от самата сръбска
държава. А Вътрешната организация трябваше да облича и въоръжава своите чети с
пожертвуванията на едно бедно население. Но външният вид на гръцките и сръбските чети
не импонираше на младотурците. Тяхното уважение отиваше единствено към българските
четници. Младите офицери, които бяха ги преследвали, познаваха от люти боеве тяхната
храброст. Те бяха ги виждали да мрат, заобиколени отвсякъде, и да се самоубиват, за да
не се предадат. Гръцките и сръбските чети не бяха преследвани. Те се подвизаваха под
покровителството на властта, която, както вече казах, имаше нужда от тях, за да показва
пред чуждия свят една Македония в неизличим раздор и неспособна за самоуправление.
[27]
Гърците величаеха Мелас , паднал в едно сражение. Но Мелас погина по погрешка:
неговата чета биде окръжена и нападната, понеже войската я смятала за българска. За
сръбските чети въобще не беше се чувало да са водили някъде бой с турците.
Сърбите отначало се опитаха да правят показ със своите четници. Техният консул в
Солун, Балугджич, ги представи театрално в Скопие на валията. В Белград главният
секретар на Министерството на външните работи, известният по-късно в София
Спалайкович, представи една група от тях на турския пълномощен министър. По тоя случай
Спалайкович, който също обичаше ефектите, обещал тържествено, че сърбите в
Македония ще сътрудничат с новия режим. Обещание, което не е могло да не предизвика
иронията на турския дипломат, който не можеше да не знае, че в Македония няма сърби.
Оттам произлизаше и трагикомичното положение на сърбите. Българите в Македония
правеха манифестации по градовете с огромни множества. Сърбите не можеха да покажат
хора. Така те се спотайваха. Не беше такъв случаят с гърците. Останали да фигурират в
другите части на Македония с малки групи на патриархисти, т.е. заблудени българи или
власи, които оставаха още под ведомството на Цариградската патриаршия, гърците имаха
все пак свой народ, макар и малоброен в някои южни предели, главно край морето.
Малочислеността им отслабваше техните надежди, но не намаляваше тяхното
високомерие. Те се държаха не само без чувство на мярка, но и с арогантност. Това им
поведение дразнеше младотурците. Един особен инцидент то породи в Битоля. В Битоля
имаше едно малко влашко население, което още се гърчееше. Но градът беше по
преобладающето си население, както е и сега, български. Това е било отбелязано през
[28]
миналия век от куп пътешественици. Английският кореспондент Бийман споменава в
туй отношение един любопитен факт. Когато посетил конака и бил поканен да влезе в една
зала, дето заседавал административният съвет на вилаета (идаре медашиси), той, който
знаел български от София, останал поразен да види, че разискванията се водят на тоя език.
- Не е никак чудно - обяснил му един от членовете на Съвета, Маллик бей - ние сме тук
от разни народности и когато трябва да се разберем помежду си, служим си с българския
език, единствения, познат на всички ни.
Погърченото влашко население беше малобройно, но броеше в редовете си богати
хора и фанатици. В контраст със спокойното и достойно държание на българите в града, те
се опитали да правят след обявяването на революцията манифестации за елинизма, които
съставлявали предизвикателство за турците. Аз имах по тоя предмет разговор с един
младотурски офицер от Генералния щаб, млад човек, говорещ добре френски, който току-
що бе пристигнал от Битоля.
- Българите - каза моят събеседник - са хора практични, хладни, мълчаливи,
недоверчиви. Но те са искрени. На тях може да се разчита. Те са с характер, макар и да са
сурови. А гърците са фанфарони: умеят само да манифестират; за положителна работа не
ги бива никак. С вас, българите, ние ще живеем много добре; с гърците ще имаме големи
разправии. Ето сега, когато преживяваме медения месец на свободата, имахме вече
няколко неприятности. Знаете ли какво стана в Битоля?
- Не.
- Когато дойдоха българските чети, посрещнахме ги радостно, като храбри хора,
които са се борили за своето отечество. Направихме им големи почести. Но и те се
държаха достойно и не дадоха никакъв повод на незадоволство от страна на турското
население. Те се държаха като българи от Турската империя. Гърците обаче се поставиха
като елини. При пристигането на гръцките чети по много прозорци гърците извадили
гръцки знамена и разни изображения в гръцки пропагандистически дух. Битоля като че ли
доби физиономия на гръцка префектура, която чака от Атина своя крал - каза младият
офицер. - Естествено, у турското население се появи негодувание. Комитетът ме изпрати
тогава при митрополита, комуто заявих, че ако се свири гръцкият химн, ако се правят
манифестации националистически, няма да допуснем да стане никакво посрещане.
Владиката почна да казва, че тия неща нямали значение, но аз му държах такъв език, че
той се уплаши. Ефектът биде обаче произведен. Турците не взеха участие в посрещането. С
голяма мъка избегнахме скандалите, но гърците направиха всичко възможно, за да ги
предизвикат. Тъй те бяха поставили портрета на Мелас, окръжен с емблемите на Гърция.
Ние бяхме помолили гърците да ги махнат, те не ни послушаха.
- Сетне?
- Сетне нашите офицери извадиха сабите си и изпочупиха портретите на Мелас. Те
възразяваха, че и българите били излезли с портрета на Сарафова. Добре, но Сарафов бе
син на тази земя, за нея той се бореше и какво търсеше тук Мелас, който бе атинянин? С
хора като Сарафов ние се гордеем, но пришълците като Мелас са авантюристи, на които
ние не можем да допуснем да се отдава почит в нашата страна. А че гръцките четници не
са тукашни хора, а наемници, това сега се видя най-очевидно. Българските четници се
предават и си отиват по селата; андартите заминават за Атина, отдето са били пратени.
Аз мълчах и няма съмнение, че ми бе приятно да чуя тия изявления от един турски
офицер. Сетне той продължи:
- Каква разлика между българите и гърците! Андартите са цял ден в гръцкото
консулато, в митрополията; българските четници не знаят къде е търговското агентство и
не питат за никакъв владика. Те знаят само своята организация. Андартите пеят
шовинистически песни и като отидат в някой шантан, искат да им се свири гръцкият химн;
българите се държат сериозно и чакат какво ще им донесе бъдещето. Може някой ден
българите да ни станат, както са били, най-лоши наши врагове, но ние ги уважаваме.
Тъй говори моят събеседник, а присъствуващите негови другари кимаха с глава
одобрително.
Подобни инциденти на гръцко предизвикателство станаха освен в Битоля и в Смирна
и Солун. Смирненци решили да пратят един параход с представители от различните
народности в Смирна на посещение в Солун, „люлката на свободата", както го наричаха
тогава. Гърците поискали настойчиво наред с турското знаме в шествията на посрещането
да се вее и гръцкото знаме. Разбира се, турците не позволили това. Тогава гърците
отказали да отидат с увеселителния параход. Изглежда, че те обадили това си решение на
Солунския гръцки комитет, понеже при посрещането на гостите в Солун няма техни
представители. При посрещането взеха участие турците, българите и евреите. Те чакаха
гостите на брега. От трите народности по няколко представители бяха поканени на един
турски торпильор, който ги заведе към идещия от Смирна параход. От българска страна
бяхме Пенушлиев, добре познат български патриот, и аз. Младотурците показваха особено
внимание към нас двамата и изтъкваха нашето участие в посрещането като доказателство
за българската солидарност с новия режим. Това гръцко поведение много зле се
коментираше в турските кръгове. Един стар турчин ми казваше тоя ден вечерта:
[29]
- Тия гърци са „аджаиб" народ: отиваш да се биеш с тях - бягат; на сватба ги
канили - пак бягат. Само от белята си не бягат.
Предизвикателни със своето фанфаронство спрямо младотурците, гърците, от друга
страна, правеха попълзновения пред тях, за да очернят българите. При едно посещение в
седалището на Младотурския комитет заварих там една депутация от гръцки първенци.
Депутацията ходатайствуваше пред комитета да обезоръжи българските четници, които
имали намерение да вършат терор над гръцкото население.
- Ние ви молиме да вземете мерки за обезоръжаването, за да не бъде нещастното
гръцко население поставено в необходимост да се саморазправя. А Вие знаете, Бей
ефенди, колко то е мирно само по себе си.
Тъй говореха те, а Енвер бей им препоръчваше търпение.
- Бъдете търпеливи - им казваше той, - всичко не може да се уреди веднага. Тези хора
са живели толкова години със своето оръжие, любуват се на него, не ще бъде човешки
веднага да им го отнемем. Ето напр. Сандански...
При името на Сандански те се провикнаха:
- Против Сандански нямаме нищо, той е добър приятел на империята...
- А против кого се оплаквате?
- Против Апостол.
В това време пристигна една група селяни от едно гъркоманско село, водени от един
член от Гръцкия комитет. Те почнаха да викат:
- Аман! Ефенди, помощ искаме!
 И те почнаха да разправят, че Апостол се заканил да им отмъщава и че те не смеят да
се върнат в селото си. Енвер бей даде и на тях същите успокоителни уверения.
Те обаче не бяха доволни и викаха:
- Ефенди, позволете ни, щом дойде в нашето село с пушка, да го убием...
Това разрешение, разбира се, не им се даде и те си отидоха недоволни.
Явно бе, че цялата тази комедия беше устроена от Гръцкия комитет, който искаше да
предизвика арестуването на Апостола, за да създаде конфликт между Организацията и
младотурците. От друга страна, Апостол ги бодеше, защото много села, които се гърчееха,
му заявили, че искат да минат под Екзархията. Ще добавя, за да бъда напълно искрен, че
може би тук е имало и известен натиск от Апостол, който беше колкото революционен
войвода, толкова и ревнител за българщината. Впрочем както всички войводи, които не
деляха свободата от народността.
Освен с лични доноси пред Младотурския комитет, гърците излизаха с нападки и
клевети против българите и в своите вестници. Същевременно те насъскваха гръцкия
фанатизъм против българщината. Това им държание възбуждаше негодуванието на
младотурците, които искаха да докажат пред Европа, че с новия режим те ще могат да
турят край на раздорите между разните народности и да поддържат мир в Македония.
Вследствие на това Младотурският комитет отправи към гръцките първенци на Солун едно
предупреждение да престанат с тия похвати, защото правителството е решено да употреби
крайни мерки, ако те се опитат с нови буйства да компрометират спокойствието на
страната. В тоя дух в солунските турски вестници се появиха доволно остри статии против
гърците. Някои видни младотурци ми заявиха, че поведението на гърците ги безпокои и че
те се боят да не би то да ги принуди да вземат сурови мерки срещу тях. Вече едно строго
внушение беше направено на гръцкия владика в Битоля, у когото още в началото на
Младотурската революция заловили компрометирующи писма и който при посрещането
на гръцките чети участвувал в панелинистическите манифестации. Той бил предупреден, че
ако не поправи поведението си, ще бъде принуден да напусне града.
Гръцката омраза към българите беше историческа, вековна. Калоян говори за нея в
едно от писмата си до папата. Тя личи и в титлата „Българоубиец", дадена от гърците на
Василий като най-голямо възвеличение на славата му. Не е мъчно да се намери нейното
обяснение. Спускайки се към Егейското море, българите застрашаваха да отделят Цариград
от останалите гръцки владения в Европа. Борбата срещу българите ставаше за Византия
борба на живот или смърт. Българското царство, унищожено от турското завоевание,
българският народ минал под ведомството на Гръцката патриаршия, тая стара омраза се
приспа. Но Възраждането дойде да я събуди. Българщината щеше да дели сега свободна
Гърция от голямата гръцка идея - възстановлението на Византийската империя. За голям
ужас на гърците, тя се разнасяше по Македония от град на град, от село на село, както
пожар се разнася при силен вятър от къща на къща. Един депутат в гръцката камара,
Яленос, се провикваше:
- На два часа разстояние от Солун, господа (викове: Дори в Солун! Дори в Солун!),
дори в Цариград гръцката църква и гръцката народност са станали предмет на насмешка и
презрение.
Опасението на гръцките патриоти за Солун се сбъдваше в 1908 година. Българщината
със своя победоносен устрем почваше да завладява вече столицата на Македония. Това
завладяване от българите ставаше не само от еснафа, но и от търговския свят. Числото на
българските търговци тук постоянно се увеличаваше. Посредници между чуждите пазари и
една област с преобладающе българско население и при репутацията на честност, която те
имаха, тяхната роля ще става все по-голяма. Гърцизмът се виждаше така обсаден в най-
голямата си крепост. Викът на омраза у тях беше предимно един вик на страх.
Имаше гърци - твърде малобройни наистина, - които, по-трезвени, чувствуваха, че с
омразата към българите не постигат нищо и че от взаимните борби между двете
народности ще спечелят само турците. Аз срещнах при френския генерален консул Стег
такъв един разбран грък (или поне такъв ми се представи той), за когото после се изучих,
че бил член на Гръцкия комитет. Той почна да изразява съжаления, задето гърци и българи
живели досега в толкоз лоши отношения и дали без никаква полза толкова скъпи жертви.
- И защо всичко това? - питаше той. - Ето ни сега разделени, озлобени едни срещу
други и поставени тъй, че рискуваме да загубим и ония старинни права, които имахме.
Очевидно новото положение, създадено в Турция, тревожеше тоя гръцки патриот и
той приказваше за бъдещето с известна нервозност. Той загатна на няколко пъти, че било
време да се постигне едно съглашение между двете воюващи народности, чието
стълкновение било най-опасно за самите тях. Едно разбирателство между двете
народности беше, без съмнение, желателно. Но на каква основа можеше да стане то?
Винаги, когато бе ставало дума за споразумение между нас и нашите съседи, сърби и
гърци, те ни предлагаха да делим Македония с тях, а всички българи в Македония,
революционери или партизани на просветителното дело, считаха дележа за престъпление.
Едно споразумение с гърците на национална почва щеше да значи в техните очи, при най-
голяма отстъпчивост от тяхна страна, те и ние да си запазим съществуващото положение.
Но такъв един компромис беше неприемлив за нас. В трите македонски вилаета имаше
освен 897 000 българи под Екзархията, 217 000 други българи, които признаваха още
Гръцката патриаршия. Ние от тях не можехме да се откажем. Така взаимната борба
ставаше фатална. Но едно гръцко-българско споразумение на политическа почва беше
желателно. И двете народности бяха еднакво застрашени от възнамеряваните
посегателства на Младотурския комитет върху техните църковно-училищни права. Една
обща програма за защита можеше да бъде намерена. Моят събеседник ми съобщи
програмата, която те съставили за Гръцката митрополия, която щяла да бъде представена
на Младотурския комитет. Тя ми направи впечатление на нещо добре разучено и разумно.
Тук нямаше отвлечени принципи и идеология, а само конкретни искания.
- Един от трънливите въпроси - каза ми гъркът - е тоя за училищата, които турците
искат да ни отнемат, на вас и на нас. Ние сме решени твърдо да не отстъпим. Няма да
искаме щото държавата да ни дава субвенция, за да вземе тя от това повод за намеса.
Нашето усилие е да запазим старото ни положение.
След това той изложи какво точно искали гърците при новия режим. Всяка нация да
поддържа своето учебно дело съобразно със своя дух. Държавата да назначава само
преподаватели по турски език, които тя да си плаща.
- Изрично сме споменали в програмата си - каза той - щото правата на общините,
привилегиите на Вселенската патриаршия и въобще цялото наследство на особени
преимущества, завещано от историята, да бъде непокътнато.
Те искали също ново административно разпределение на вилаетите, така щото
местните народности да се групират в една и съща административна единица. Кметовете в
градовете да бъдат избирани от градските съвети. В селата да се създадат „Съвети на
старейшините", предвидени още от Мидхад паша. Ония данъци, които се събирали едно
време от кметствата и после станали държавни, да се използуват за местни нужди. Друго
тяхно искане било щото гръцките новобранци да служат в Македония, отдето да бъдат
местени само по време на маневра или война; да се образуват военни единици от дадена
народност; при всеки полк, дето служели гърци, да има гръцки свещеник.
Що се отнася до децентрализацията - за нас, българите, големия въпрос, моят
събеседник отговори, че той бил попринцип въведен в конституцията и че за
подробностите било прибързано да се произнася. Явно бе, че тук имаше нещо, което
можеше да стане опасно. Наистина при численото надмощие на българския народ
местното управление при една децентрализация щеше да мине в ръцете на българите. Тая
бе и причината, заради която гърците отхвърляха автономията. Стана въпрос и за езика на
администрацията.
- Пълно равноправие с турския език не можем да искаме - каза моя събеседник. - Но
ще настояваме, щото всичките държавни актове, важни за населението, да бъдат
обнародвани на гръцки. Също във всяко съдилище да има по един съдия грък или поне
знающ гръцки.
Тая програма показва, че освен викачи, мегаломани фанфарони, гърците имаха
помежду си и хора с опит, познаване на Турция и реалистично чувство. На посочените от
тях позиции можехме да си подадем ръка. Но затова трябваше да има от тяхна страна
лоялност, а от страна на българите - доверие. Това за жалост не съществуваше. Аз се
задоволих да изслушам внимателно моя събеседник, но бях въздържан, що се отнася до
идеята за съгласуване на обща борба. Никой не можеше да ми гарантира наистина, че
моите думи няма да бъдат предадени на Турския комитет като опит от българска страна за
един заговор против него.
 МЛАДОТУРЦИТЕ И АЛБАНЦИТЕ

Говорих за тия албанци, които вземаха в плен хора и ги откарваха на планините, в

своите кули, за откуп. Когато взех да уча история, те ми се появяваха като подобие в наше
време на ония рицари разбойници (raub riters), които през Ранното средновековие в
Германия са слизали от своите замъци, кацнали над скалите, за да дебнат по пътищата и
да ограбват пътуващите търговци. Албанците имали обаче и други черти в своите нрави,
които напомнуват нещо рицарско в добрия смисъл. Те имали голяма почит към жените.
Жената можела да се разхожда всред тяхната земя, без някой да упражни насилие върху
нея или да я обиди. Като дете аз чувах за друг един обичай у албанците, остатък пак от
старите благородни нрави. Припомнувам си как вкъщи у нас дойде един наш съсед и
разправяше на баща ми чудесния начин, по който бил освободен от своето пленничество в
Албания. Отначало бил във вериги. Когато неговите пленители отивали по своя
разбойнически занаят, пазели го в кулата жените. Той беше беден човек, по погрешка
хванат, и от неговото семейство откуп не можеше да се очаква. Така той оставаше за
неопределено време в плен. Бдителността върху него обаче се намалила; свалили му
веригите и той можал да излиза вън от кулата и да играе с децата, докато жените шътали.
Той знаел за тоя неписан закон у албанците, че ако мине от ръцете на тия разбойници в
ръцете на други подобни тям, последните ще го вземат под свое покровителство ще го
върнат на свобода. Един ден той успял да се прехвърли от кулата, в която бил задържан, в
друга една, недалеч стояща кула. Вечерта, когато се завърнали пленителите му от своите
походи, жените им ги посрещнали с викове, че пленникът им е избягал и отишъл в
близката кула. Те тръгнали там да го искат назад. Но тук жените, при отсъствие на мъжете
им, излезли с пушки в ръка и заявили, че ще защищават до смърт човека, който потърсил
убежище под техния покрив. На другия ден сутринта албанците, чието покровителство той
потърсил, взели го между себе си и го завели чак до пределите на Ресен, дето бил заловен,
и го пуснали с благопожелания.
Някои лоши инстинкти и традиции не позволиха на албанците, чак допреди малко
време, да се устроят като нация. Но те са една даровита раса. Преди десетина години
попадна ми на ръка един турски алманах с една листа, в които бяха изброени всички
турски велики везири от минаването на турците в Европа. Означени бяха и разните
народности, от които те произхождали. Тук имаше гърци, бошнаци. Имаше и единствен
българин от Битоля. Но най-голямата част от тия управители на Турската империя бяха
албанци. Тяхното число беше голямо в турските висши кръгове до ликвидирането на
Европейска Турция. През годината, за която пиша, турският посланик в Петербург, Турхан
паша, ползуващ се с голямо доверие пред руския император, беше албанец. Албанец също
е Ферид паша, който малко по-рано беше велик везир и с когото, след като заминах от
Солун за Цариград, имах дълъг разговор върху Турската революция. Албанците са дали
[30]
именити хора и на другите народи . Ще спомена само за един случай. Както е известно,
съществува значително албанско население в Италия от преселения през петнадесетия век.
В края на деветнадесетия век имаше сто и петдесет хиляди в Южна Италия и петдесет и две
хиляди в Сицилия. Когато Гарибалди извърши своето епическо нахлуване в Сицилия,
албанците били първите, които се присъединили към него за италианското обединение,
докато самите сицилианци не разбирали думата Италия и мислели, че това е името на
съпругата на пиемонтнтския крал Виторио Емануеле. Албанец от Сицилия беше един от
големите гарибалдиеви сподвижници Франческо Криспи, знаменит после като държавен
мъж и министър-председател на Италия, за когото ще спомена пътьом, че беше голям
българофил. Албанците имат участие и в развитието на турската литература. Но тук
сведенията ми са оскъдни. Ще отбележа само, че известният автор на прекрасния френско-
турски речник Сами бей Фрашери беше албанец от селото Старово, разположено на
Охридското езеро, близо до манастира „Свети Наум". За неговата голяма култура ми е
разправял неговия племенник Сефа бей, мой колега в Букурещ и през 1919 година
министър на външните работи на Турция. Понятието, свързано с името албанец, е такова,
че ненадейно звучи за широката публика, когато се говори за образовани албанци. Един
български офицер, който беше в 1915 година с войската към Елбасан, ми разказваше
такова едно свое учудване. Той повикал на някакво съвещание албанските първенци от
околността. Един от тях, който пристигнал преди другите, седял на един стол, докато те
пристигнат и си четял една малка, добре подвързана книжка.
- Полюбопитствувах да видя - каза моят събеседник - и за голяма моя изненада видях,
[31]
че тая малка книжка съдържаше някои от трагедиите на Расин, на френски .
Вероятно тоя любител на френските класици е следвал в Лицея в Цариград, където и в
мое време се учеха млади албанци, за които помня, че бяха и по-даровити, и по-
трудолюбиви от турците.
След епическите борби на Скендербег албанците продължиха да се бият със султана
през следващите векове, но не за своето освобождение, а за феодалните си привилегии.
Едва в началото на деветнадесетия век виждаме част от тях да воюват за освобождението
на един народ, но не на своя. Това бе през време на Гръцката революция. Сулиотите,
между които се прослави Марко Боцарис, моряците от Поара и Хидра, които сееха терор в
турската флота и между които Канарис се прочу по целия свят (Виктор Юго го възпя), бяха
[32]
албанци .
4Почти едновременно с Гръцката революция се повдигнаха против султана и двама
албанци феодали, Али паша Янински и Мустафа паша Шкодренски. Но нито единият, нито
другият преследваше някоя национална цел. За последния дядо ми Раде ми разправяше
като дете (както съм разказал в една предидуща глава) как неговите пълчища били разбити
в полето между Битоля и Прилеп. Али паша беше една по-голяма личност, с по-широк
отглас в историята. Любопитното е, че тоя свиреп човек, който проля реки от кръв, е
оставил в Албания и Македония един сантиментален спомен. Той имаше любов с една
млада гъркиня и зарад тая любов поколенията му пееха песни. Аз помня една такава песен,
[33]
която се пееше в Ресен: „Фросино моме, Фросино, абер ти праща пашата" и пр. Имаше
и една песен на гръцки: „Сико каймени, Али пасас", т.е. „Стани, злочести Али паша." Сър
Henry Layard, който с разкопките си в Месопотамия откри развалините на Ниневия и през
време на Освободителната война стана посланик в Цариград, разказва, че като пътувал в
Македония през четиридесетте години, един албански бунтовник на име Дервиш Цар
стигнал със своите въоръжени хора до Скопие. Подир няколко години обаче той го видял
да чука камъни по главната улица на Пера, измамен от турците и докаран тук в окови.
Едва в 1880 година се явява вече едно национално движение между албанците.
Берлинският договор даваше на Черна гора един къс от територията на Албания. Тогава се
основа тъй наречената Албанска лига, която поиска да се възпротиви с оръжие. Това
съпротивително движение ставаше със съгласието на султана, но после то се обърна
против него и той трябваше да прати войска да го усмирява. Там падна потурченият немец
Мехмед Али паша, известен от Руско-турската война. Албанското национално движение
оттогава вече не спря. Но то се представляваше от образовани албанци в чужбина. Имаше
няколко центрове: София, Букурещ, Белград, Брюксел, Париж.
След обявяването на Младотурската революция водителите на албанското движение
в чужбина почнаха да се завръщат. Вече се беше върнал Шахин бей, който издаваше в
София „Дритта", националистически вестник, насочен към духовното пробуждане на
албанския народ. Върна се и Яшар, редакторът на „Албания", едно злочесто и юначно
вестниче, което се явяваше ту в Букурещ, ту в Белград, ту в някой град на Запад съобразно с
това коя държава се съгласяваше да държи за малко време на своя територия опасния
този албански водител. Казваше се, че д-р Темо, родом от Струга, щял да се върне от
Румъния през Цариград, за да се осведоми по положението. Охридчанинът Дервиш Хима,
за когото вече съм говорил по-рано, щял да се завърне от Белгия. Не се знаеше още къде е
Фаик бей Коница, за когото може да се каже, че по своята култура, по владението на чужди
езици, по блестящия си публицистически талант беше главната фигура в албанското
[34]
движение . Маса други албанци, с които се запознах, и имената на които не помня, се
върнаха кой от изгнание в Мала Азия и Триполи, кой от затворите, кой от далечни
чужбини, твърде подобни на заточение. Те пребиваваха временно в Солун, дето имаха
чести събрания, за да определят своята национална програма. Те се гласяха, щом дойдат
до едно общо съгласие, да заминат за по-важните албански центрове.
Някои от видните водители искаха среща с членовете на Младотурския комитет.
Резултатът от свиждането не беше отраден. Младотурците посрещнали с известно
неприязнено чувство албанските искания, особено ония, които се отнасяха до развитието
на албанската национална култура. Колкото за някакво самоуправление на Албания,
турците не искаха да чуят нито дума. Вследствие на това разногласие разменени били
някои остри думи. Албанците казали, че те лесно могат да отидат в гората и оттам да
формулират своята програма. Младотурците, от друга страна, възразили, че тия игри били
възможни във времето, когато албанците плашеха Абдул Хамида, но сега войската в две
недели можела да усмири цяла Албания.
При моите срещи с албанските водители аз забелязах у тях едно много добро чувство
към българския народ. Те смятаха, че ако се разреши българският въпрос било чрез
даването автономия на Македония, било чрез нейното присъединение към България, ще
се реши автоматически и въпросът за Албания, тъй като тя трябваше да бъде териториално
отделена от Турската империя. Те говореха със симпатия за македонското революционно
движение. Мидхад бей Фрашери, председател на албанската делегация при Обществото
на народите, ми разказваше, когато се разговаряхме в Женева, че като каймакамин в
Охрид по време на Илинденското въс тание той правел всичко, за да обуздае турците в
отмъщенията им. В негово присъствие били разпитвани заловени въстаници.
- Аз се удивлявах и се възхищавах от техния дух - казваше ми той.
Попитах го дали е научил в Охрид български.
[35]
- Не - отговори той. - Само две думи: не знам, не видоф . Запомних тия думи,
защото така неизменно отговаряха селяните, когато ги питахме дали е минала някоя чета
през селото им.
Така приятелски настроени към българския народ, албанските водители приказваха с
голяма омраза за сърбите. В Косово поле, което сърбите наричат „Стара Сърбия", се
[36]
водеше наистина една люта борба между двете народности . Албанците според
сръбските оплаквания упражнявали терор върху сърбите, за да ги накарат да се изселят в
Сърбия. Това изселване взимаше наистина до Балканската война големи размери. Сърби
са ми разправяли тогава, че ако това положение продължава, от Стара Сърбия ще ни
остане като спомен само името ѝ. Както ще видим по-късно, това бе една от причините,
задето сърбите така много настояваха за сключването на Сръбско-българския съюз през
1912 година и за влизането във война с Турция.
Българо-албанските отношения се поквариха, за жалост, през време на последната
Световна война. Дали поради шовинизъм у самите албанци, или поради
империалистическа мегаломания на фашистка Италия, под чиято власт се намираше тогава
Албания, към албанската територия бяха присъединени българските градове Тетово и
Струга. Когато аз отидох да посетя родния си град, видях, че италианската окупация стига
до гробищата. В обида на най-големите наши исторически спомени, италианците държаха,
от името на Албания, Преспа на цар Самуила и манастира „Свети Наум" на Охридското
езеро, българска светиня. Трябва да забележа, че младите италиански офицери, с които се
запознах, когато посетих някои села в тяхната зона, се срамуваха от тая политика на своята
държава и явно я порицаваха.
- Какво търсим тук? - ми казваха те. - Тук всичко е българско.
Друг език обаче държаха началниците им. Мусолини бе заместил в техния ум
принципа на народностите, в името на който Италия бе търсила своето обединение, с
химерата за възстановяването на Impero Romano, Римската империя. Аз знаех за тези
амбиции на фашизма от по-рано и бях предупредил още от Брюксел цар Бориса. Но за
това по-късно.
Албанските водители, които се намираха в Солун, бяха всички тоски, т.е. от племето,
[37]
което обитава южната част на Албания. Това племе е по-питомно от гегите , които са на
север. Чух, че измежду гегите пристигнал в Солун един виден човек Пренк Биб Дода,
потомствен главатар на миридитите. Полюбопитствувах да го видя. Мислех, че той ще бъде
някой албанец в родната му носия, някакво подобие на Сефедин Пустина. Намерих един
човек облечен като мен и който говореше френски. Оказа се, че той живеел в Цариград
като заложник и сега оттам се връщаше. Пренк Биб Дода бе много въздържан досежно
Младотурската революция. Да каже, че не я одобрява, беше неудобно пред Младотурския
комитет; да каже, че я одобрява, беше му още по-неудобно пред народа му. Неговите
миридити, най-големите разбойници в Албания, макар и християни (католици), не
плащаха данък, не даваха новобранци и конституцията, която значеше въвеждането на
ред и приравнение на поданиците, не можеше да бъде посрещната от тях освен като едно
посегателство върху старинните им права. Действително северните албанци, гегите, бяха
отправила от Феризович една телеграма до султана, в която, между друго, те искали от
него възстановяването на конституцията. Но тук имало едно комично недоразумение.
Както ми разправи един турски чиновник, който тъкмо се беше завърнал от Косовския
вилает, под конституция те разбирали отзоваването на чуждите офицери от
жандармерията, вдигането на консулствата (като са мислили, несъмнено, най-вече за
сръбския и руския в Прищина) и въобще махването на всичките разнообразни институти,
които те свързвали с представата за европейската цивилизация. В реда на институтите,
свързани с представата за европейската цивилизация, те смятали и ... шантаните. Сега, като
видели, че конституция значи равноправие с християните, те били недоволни и почнали да
заплашват с бунт. Каймакаминът в Дяково бил принуден да си даде оставката. Някои
християнски жандарми в Призрен били изпъдени и очаквали се по-важни проявления на
негодувания срещу новия строй. Младотурският комитет не се безпокоеше от тези
албански брожения, сигурен, че ще може да ги смаже с войската.
Но тия брожения бяха указателни за разположението на мюсюлманите по
периферията на турското царство. От Кюрдистан пристигаха тревожни известия. Кюрдите
не признавали новия режим и заявявали, че няма да допуснат приложението му без
съгласието на техния комитет. Такъв комитет имаше в мое време в чужбина и аз в една
предидуща глава говорих за моя добър познат Абдурахман Бедрохан, потомък на старите
[38]
водители над Кюрдистана . Какво ставаше в другите крайнини на империята - Багдад,
Йемен, Хеджас, не се знаеше. Явно бе обаче, че Младотурският комитет се намираше при
тая обширна империя, при толкова вери, раси и равнища на култура пред една сизифовска
задача и за такава една задача ни канеше нас, българите, на сътрудничество, искайки да се
откажем от всичко, което бяхме преследвали в Македония.
 ЕВРЕЙСКИ МЕЖДУОСОБИЦИ В СОЛУН

В седемнадесетия век се яви в Смирна един лъжемесия на име Сабатай, който

повлече подире си многобройни последователи. В еврейството избухнаха смущения, за да
им тури край, султанът постави този лъжемесия пред тоя избор: да стане мохамеданин или
да отиде на бесилката. Сабатай прие мохамеданството, също и цялата негова секта. Така
произлязоха тия потурчени евреи, наречени от турците „дьонмета", т.е. „обърнати". Това е
единственото насилие, което евреите са претърпели през време на турското владичество.
Инак, от всички народи и вери в Турция те най-малко са страдали под султанска тирания.
Името „чифутин", което им даваха турците, не бе, разбира се, много уважително, но на
такова едно отношение те бяха свикнали тук, както и другаде, и най-после не се касаеше за
друго освен за една дума, която от дълго употребление беше загубила своята обидност.
[39]
Нито в своята вяра, нито в своя живот евреите бяха притеснявани . При все това те бяха
най-екзалтираните между тия, които приветствуваха Младотурската революция. Всяка
буржоазия се стреми към участие в политическата власт; еврейската в туй отношение не
правеше разлика. Вън от това у еврейския народ има един дух на свобода, който и тук се
проявяваше. Според една статистика от 1905 година от сто и тридесетте хиляди жители,
които броеше Солун, шестдесет хиляди бяха евреи. В първите месеци на революцията
тяхното присъствие се чувствуваше не само по тяхната многочисленост, но и по техните
манифестации.
В тези манифестации те не показваха обаче голямо съзвучие помежду си. Такива
манифестации са ставали в Солун, както се разказва в Апостолските деяния, още във
времето, когато свети Павел и Сила дошли в Солун да проповядват. „Тогава повярвали -
разказва писменото предание - голямо множество богобоязливи елини, а също и немалко
видни жени. Но - казва се по-нататък - неповярвалите юдеи завидяха и взеха някои лоши
улични човеци, събраха се на тълпа и размиряваха града и като нападнаха Ясоновата
къща, търсеха ги да ги изведат пред народа, а като ги не намериха, повлякоха и Ясона, и
няколко братя към градоначалниците и кряскаха, че ония, които размирили вселената,
дошли и тук." Размирниците на вселената в тоя случай бяха и очите на евреите
националисти, някои социалисти, пристигнали отвън и чиято агитация намирала отзвук
всред трудещия се еврейски народ.
Раздорите между евреите избухнаха във връзка с изборите за Турската камара.
Изборите не бяха още назначени, но евреите националисти бяха вече определили своя
кандидат - Емануел Карасо. Карасо, виден адвокат, който после доста шумя в първите
години след Младотурската революция, принадлежеше към едрата буржоазия и неговото
име повдигна силни протести от страна на социалистите. Социалистическата опозиция
беше силна, но и Карасо, голям демагог, имаше разпалени последователи. Двете течения
силно се сблъскаха и Солун стана арена на големи буйства. На седми август вечерта в едно
кафене до кея беше свикано едно политическо събрание, на което трябваше да се
провъзгласи кандидатурата на Карасо. Още в началото събранието биде нападнато от
евреите социалисти, стана ужасна схватка, изпочупиха се прозорци, маси, столове, с една
реч, стана една невъобразима сцена на политическа истерия. Събранието се разтури, но
манифестациите продължиха до късно през нощта и виковете на улицата бяха
нескончаеми.
На другата вечер се повториха същите сцени в по-ужасен вид. Привържениците на
Карасо отидоха да го посрещат на гарата начело с музика и със знамена. На връщане
минаха през площада „Хуриет" и шествието застана пред хотел „D‘Angleter", от балкона на
който директорът на „Journal de Salonique" Сал Леви почна да държи приветствена реч на
Карасо на еврейско-испански жаргон, като го прогласи кандидат за идущите избори. Той
едва бе почнал речта, когато избухнаха викове: Долу! И една бурна контраманифестация
се разрази ненадейно. Аз наблюдавах сцената от балкона на Солунския клуб. Рядко бях
виждал дотогава зрелище по-буйно. Площадът бе пълен с еврейски народ от двата лагера
и те се нахвърлиха едни срещу други със страшно озлобление.
Бой, викове, писъци, свирки, ръкопляскания, олелия. По едно време прозвучаха
враждебни апострофи от кафенето на хотел „Olympos Palace", от което се обаждаха една
група млади социалисти, и една част от тълпата се втурна в него. Чу се плющение на стъкла,
видях столове да хвърчат вътре, прозорците паднаха на парчета по калдъръма и сетне
нападателите пак избягаха вън. Виковете обаче продължаваха заедно със свирките и
истерическия писък. Площадът се изпразни и буйствата на тълпата продължиха по
[40]
улиците . Един пратеник на Младотурския комитет, един офицер, влезе в хотел
„Оlympos Palace" да констатира повредите. Аз го придружих от любопитство. Тук дойде и
главният комисар на полицията. Залата на кафенето представляваше настояще
полесражение. Всичко е изпочупено. На някои гарсони дрехите бяха изпокъсани, лицата
окървавени. Пратеникът на комитета бе силно възбуден. Той се обърна към главния
комисар и му каза:
- За в бъдеще тия позорни сцени да не се подновяват. Това варварство не би се
търпяло никъде в Европа. Още еднъж ако подобни манифестации се придружат с буйства,
пръснете тълпата с бой. Ако се противят, стреляйте. Комитетът отговаря за всичко.
Случих се после, че когато кафенето било нападнато, офицерите, които били вътре,
извадили револверите си и ги насочили срещу нападателите.
Яростта на простата, еврейска маса против социалистите беше възбудена от
обвинението на националистите срещу тях, че била безбожници и учели младежта да
отхвърля Мойсеевия закон и Талмуда. Имаше у евреите известно негодувание и против
Младотурския комитет, за който се говорело между тях, че поддържал социалистите.
Имаше прилика между това, което виждах у евреите, и това, което ставаше между нас,
българите. Борбата, както у евреите между националисти и социалисти, се водеше, макар
и без тоя шум, и у нас, българите, между Вътрешната организация и групата на Сандански.
Също така и у нас имаше недоволство от Младотурския комитет за благоразположението
му към българските социалисти, дошли от Княжеството.
В тия крайности на евреите младотурците виждаха наистина като едно посегателство
върху новата ера, за която те бяха казали пред чуждия свят, че внася мир и спокойствие в
империята. Старите турци пък вадеха от тия крайности друго едно заключение, което
засягаше по-специално еврейската психология. Един от тях, който тая вечер седеше на една
маса в кафенето „Ньо-ньо" близо до моята и който по време на нападението върху
отсрещното кафене „Olympos Palace" си пиеше спокойно кафето, цитираният вече еднъж от
мене Ахмед ефенди, казваше на своя съсед:
- Ефендъм, дедешле гиби; яхудия фурсат вермемели. (Както Ви казах, ефендъм, на
евреин лице не давай.)
А другите отговаряха:
- Аип, аип. (Срамота, срамота.)
Освен помежду си евреите в Солун враждуваха и с гърците. Тая вражда - знаем го от
историята - е от памтивека. Тя се поддържаше както от приликата, тъй и от различията в
духа на двата народа. Търговската конкуренция я изоструваше. Намесваше се и религията.
От всички народи на Балканския полуостров най-религиозни са гърците. Но тяхното
религиозно чувство е препълнено със суеверия и фанатизъм. Несъмнено, клеветническите
басни против евреите и техните верски обреди са се разпространявали и у другите
балкански народи. Но никъде не са били така усвоявани, както от гърците. Така те са
вярвали, че евреите в надвечерието на тяхната пасха крадели християнски деца, колели ги
и смесвали тяхната кръв с пасхалния хляб. Такова едно абсурдно вярване предизвика в
1847 година познатите противоеврейски буйства в Атина. Чуло се, в надвечерието на
еврейската пасха, че едно дете изчезнало, и веднага се пръснал по града слухът, че то било
откраднато от евреите. Тогава една тълпа нападнала къщата на един португалски евреин,
Пасифико, роден в Гибралтар и английско протеже. Английското правителство поиска
обезщетение за извършените разрушения и при отказа на Гърция прати една флота да
блокира пристанищата ѝ. Тогава лорд Палмерстон произнесе в една реч в Парламента
прочутата фраза, че никой английски поданик не трябва никога напразно да е казвал civis
romanos / britanicus sum, фраза, която разпали гордостта и самочувствието на англичаните
и създаде на Палмерстон повече слава, отколкото всичко друго, направено от него. Това
застъпване на Палмерстон с такива драматически мерки за обезщетенията, искани от
Пасифико - обезщетения, които после се оказаха крайно несъразмерни с претърпените от
него загуби, е занимавало, както е известно, авторите по международно право и е било
порицавано от тях като неоправдана намеса във вътрешните работи на една чужда
държава. Това не попречи на Франция да последва същия пример през ноември 1901
година, когато прати флотата си да окупира остров Митилин, за да принуди Турция да
плати оспорваните от нея суми, дължими уж на две французки протежета, Лорандо и
Тубини. За забелязване е, че докато в 1847 година някои Велики сили протестираха против
принуждението, упражнено от лорд Палмерстон върху Гърция, никоя от тях не направи
никаква забележка досежно същата метода на натиск, употребена от Франция. Това
показва доколко малко уважението на международното право е вървяло успоредно с
напредъка на науката.
Враждебни спрямо гърците, евреите в Солун показваха големи симпатии към
българите. Липсата на антисемитизъм между българите както в Княжеството, тъй и в
Македония, обяснява добре тия чувства. Но имаше и друга причина. Евреите търговци в
Солун имаха работа с една област, главно населена с българи, и естествено бе, че те
гледаха да бъдат добре с един народ, с когото имаше да търгуват. Евреите не бяха против
автономията на Македония, тъй като знаеха, че тя няма да накърни нито религиозната им
свобода, нито търговските им интереси. Аз имах в Солун срещи с няколко видни евреи, с
които разговарях върху отношенията между двата народа при новия режим. Без да искат
да влизат в противоречие с младотурския режим, те изявяваха готовност да вървят с нас
българите при всички спорове, които бихме имали с гърците. Особено горещ българофил
беше моят приятел Сам Леви, редакторът на „Journal de Salonique", за когото казах, че бе
прогласил кандидатурата на Карасо. Сам Леви бе ми пращал по-рано някои дописки за
„Вечерна поща". В своя вестник той не пропущаше случай да каже добро за българите.
Няма нужда да изтъквам, че отношенията между младотурците и евреите бяха много
сърдечни. Някои видни евреи се познаваха с младотурските водители от масонските ложи.
Турците имаха пълно доверие в тяхната лоялност. Те имаха нужда и от компетентността на
някои евреи. Между тях ще посоча Maitre Salem от Смирна, голям юрист, познат и в
Европа, чието име съм виждал на предната корица на едно известно френско юридическо
списание като един от редакторите му.
 МОИТЕ ЛИЧНИ ОТНОШЕНИЯ С МЛАДОТУРСКИЯ КОМИТЕТ

Ако под младотурската идея трябваше да разбираме стремежа да се преобрази

Турция, за да се доближи до строя на европейските държави, бихме могли да кажем, че
първият младотурчин беше султан Махмуд II, който унищожи еничарите и облече
войниците си в панталони вместо антерия и тури им фес на главата наместо чалма.
Махмуд II обаче гледаше само да засили своята власт и могъществото на империята си.
Младотурците искаха права и свобода за своя народ. Първите младотурци бяха
[41]
интелектуалци. Това бяха Ибрахим Шинаси , участник във Февруарската революция в
1846 година в Париж, и неговият ученик - писателят Намък Кемал. В 1866 година се основа
в Цариград една тайна политическа организация, целта на която бе въвеждането на
конституционен режим в Турция. В тая организация, която е брояла около двеста и
петдесет членове, са участвували и представители на буржоазията, висши чиновници и
някои военни. Това е появяването на тъй наречената Млада Турция. В българските
революционни вестници във Влашко се говори за едно писмо на Мацини към нея. Това
станало по времето, когато Теофан Райнов е ходил при Апостола на италианската
революция. Както е известно, той е проповядвал обединение между всичките народи на
Изток за извоюване на свободата им.
Младотурците не развиха никаква агитация между народа. Пък и мъчно е да се
помисли, че тяхната агитация можеше да намери отзвук между една маса, потънала в
невежество и учена от самата ѝ религия на покорност към съдбата. Едно действие бе
възможно в Турция: военен преврат. Той стана в 1876 година, когато биде свален султан
[42]
Азис . Революцията в 1908 година, макар в нея да участвуваха и дворцови хора, както в
свалянето на Абдул Азиса, беше също, както видяхме, военен преврат.
Когато пристигнах в Солун, трима души съставляваха фактически ръководството на
делото на революцията: Енвер, Джемал и Талаат. Те и тримата играха после решаваща
роля в политиката на Турция. Талаат бе дълги години министър на вътрешните работи,
Енвер - на войната, и Джемал - на марината. Енвер и Талаат хвърлиха Турция в Първата
Европейска война. По-нататък, когато стигна до това време, ще разправя какво ми е казвал
Талаат за начина, по който това е станало. Джемал не бе наклонен към Германия, но бе
принуден да последва двамата си другари. През време на войната Талаат държа здраво в
ръката си вътрешния ред, като не се спираше пред никакви жестокости. Енвер и Джемал
не се отличиха като пълководци. Армията, с която Енвер бе тръгнал да завладява Кавказ,
биде разгромена от великия княз Николай Николаевич, а тая на Джемал, която се
противопостави на похода на Аленби, бе също разпръсната. След поражението на Турция
и примирието, подписано в Мудрос, Талаат, Енвер и Джемал избягаха в Германия. И
тримата свършиха трагично. Талаат бе убит в Берлин от един арменец, отмъстител за
кланетата, заповядани от Талаат против арменското население. Джемал отиде в
Афганистан като инструктор на войската, където казват, упражнил голямо влияние и върху
държавното преустройство. При едно пътуване оттам за Европа той бе убит в Тифлис от
непознат човек, вероятно пак от някой арменец, тъй като и той бе заповядал арменски
кланета в Киликия. Участта на Енвер бе по-драматична. Той най-напред от Берлин заминал
за Съветския съюз, бил посрещнат добре от болшевиките и станал техен агент в Централна
Азия. Но сетне, увлечен в пантуранската идея, която младотурците бяха измислили, той се
опитал да образува едно царство за себе си от мохамеданските народи, между които се
намирал, и тъмно загина в един бой с части от Червената армия.
Когато аз пристигнах в Солун, Талаат и Енвер бяха млади хора, пълни с енергия и
сияющи от успеха на революцията. Джемал, по-стар, наближаваше петдесет години. Те
бяха си разделили своите задачи. Талаат водеше връзките с турската маса, Джемал - с
войската, Енвер беше дипломатът на комитета. При близкото познанство, което направих с
Талаат през време на двете му мисии в Букурещ през 1914 година, той ми каза, че сме се
срещали в Солун, но аз не можех да си спомня за такива срещи. Телеграфист, без
образование, издигнат на новото си важно положение поради своята смелост и
агитационните си способности, той не бе много на показ. Някои говореха, че бил от
цигански произход. Такъв намек прави за него и новата френска енциклопедия „Larousse".
Имаше наистина нещо в маниерите му хашлашко и дръзко. С Джемал се запознах и
няколко пъти водихме разговор. Той бе несъмнено най-сериозният и най-образованият от
тримата. Може би поради възрастта му, може би поради неговия чин в армията - мисля, че
беше полковник, - той в държанието си напомнуваше повече старите турци, отколкото
другарите си от революцията. На всички въпроси, които му задавах досежно бъдещето, той
беше отбеглив. Когато му говорих за начина, по който народностите могат да сътрудничат
с новия режим и естествените искания, които те ще предявят, виждах нещо да се свива по
лицето му. Най-често аз се срещах с Енвер. За неговия социален произход източниците
говорят разно. Едни казват, че бил роден в някой град на Черноморския бряг от баща,
който бил пазач на един мост, и от майка, която миела, според мохамеданския обичай,
мъртвите. Баща му турчин, майка му албанка, баба му черкезка. Той бе получил от тая
смесица на раси една гъвкавост, която го поставяше бърже в допир с всички среди и
известна дарба да привлича хората. Несъмнено при тая му млада възраст, роден в 1881
година, у него не можеха да прозират наполеоновските мечти, които го направиха военен
диктатор на Турция и го накараха да търси в Централна Азия стъпките на Тамерлана. Но
една голяма амбициозност личеше у него. Какъвто и да е бил неговият произход, той бе
добил във Военното училище и при служенето му в армията като генералщабен офицер
едно възпитание, което го отличаваше от другарите му, и един такт, рядък у такъв млад
човек. Чувствата му към християнските народи не са били сигурно по-други, отколкото тия
у другите водители на младотурското движение. Но той ги криеше под едно постоянно
излияние на симпатии и една неизменна готовност да търси на вид удовлетворение за
всички. У никого желанието за сърдечно сътрудничество не се изказваше с такава топлина.
Той бе, който издаде заповед да се правят едновременно в черквите и джамиите молитви
за упокоение духа на героите от разните народности, паднали в борба за свободата. Ще
добавя, че спрямо българските революционери той показваше голямо възхищение.
Неговите симпатии, както тия въобще на Младотурския комитет, клоняха към групата на
Сандански. Но той беше крайно внимателен и към Вътрешната организация. Почитта,
която показа към Христо Матов, комуто даде един банкет веднага след пристигането му,
показваше тая негова тактика. Спрямо мене се показваше извънредно любезен и търсеше
да ме вижда, искайки понякога моето мнение. Помня, че еднъж, след като вечеряхме
заедно, ме заведе в току-що основания турски театър, дето даваха една прочута пиеса на
[43]
Намък Кемал , забранена по-рано от Абдул Хамида. Това бе една историческа драма от
Кримската война и се разиграваше при обсадата на Силистра. Тя бе играна от артисти
чираци, съдържаше безкрайни патриотически тиради и аз не зная дали съм прекарал
някога по-скучна вечер. Енвер обаче слушаше с вълнение тия декламации и сегиз-тогиз ми
обръщаше внимание върху техните хубости.
Триумвиратът Енвер, Талаат, Джемал се занимаваше с политическата дейност на
комитета, която бе един вид продължение на неговото съзаклятничество преди
революцията. Но комитетът имаше и една дейност, тъй да кажа, административна, която
се състоеше в контрол над управлението. Тоя контрол имаше за център клуба на комитета.
Аз ходих няколко пъти в него и съм го описал във „Вечерна поща". Той ми напомнюваше
якобинските клубове по време на Френската революция, както съм си ги въображавал по
описанията на историците. Най-живописният безпорядък владееше в него и цял ден
врявата не утихваше. Едни седяха на масите и хвърлили палтата, със запретнати ръкави,
вратът свободен от всякакви яки, пишеха трескаво, докато пот покачи от челото им. Други
държаха в някои кьошета на стаята бързи, тайнствени съвещания, които изглеждаха на
заговор. Мъжаги пък, сангвинистически натури, които биха се пръснали, ако мисълта им не
избухваше всеки пет минути, разискваха гласно дневните въпроси, псуваха Изет паша,
диктуваха на султана, като му сочеха с пръст как право трябва да върви, разправяха с
шумни възклицания и с енергична мимика епизоди от революцията и сегиз-тогиз широката
им фаталистическа душа се разливаше в един звучен, незлобив смях, който залюляваше
вратите. Какъв пъстър сбор! Отде се взимаха всичките тия хора? Комисии дошли да се
оплакват; куриери дотърчали да носят сведения; някакви патриоти, довчера неизвестни,
сега дошли да дават съвети; просто любопитни, навикнали да се навират навсякъде;
всевъзможни raseurs от най-скучна проба, тукашни и чужденци; евреи, гърци, арнаути,
всичката смес на народностите, цялата гама на професиите, всичко минаваше оттук,
дигаше врява, тропаше по коридорите, залюляваше вратите, разливаше се като вълна по
стаите, шумеше.
Един човек беше там като че ли далеч от всичко наоколо. Седнал прибрано до една
маса, сякаш в едно усилие да се скрие, той пишеше постоянно, държейки хартията в ръката
си, по турски. Той ту съчиняваше някой рапорт, ту даваше някоя резолюция, ту пишеше
някоя телеграма, безшумно, непрестанно, като унесен в своето занимание. Сегиз-тогиз
някой идваше да му говори. Той се обръщаше плахо към събеседника си, вдигаше към
него умолителни, сякаш угаснали очи и след като си изкажеше мнението, взимаше отново
писалката и почваше да пише с един умолителен жест, който значеше: скърбя много, но
имам бърза работа.
Тоя човек беше Манаси Заде Рефик бей.
Като питах младотурците:
- Кой е вашият шеф?
Те отговаряха:
- Ние нямаме шеф.
- Кои ви са тогава бележитите мъже?
 - Кои мъже са бележити, това ще каже един ден историята. Засега всички сме слуги на
народа.
Несъмнено обаче между тях Рефик бей беше човекът, който се ползуваше с най-
голямо име. Той имаше престиж въобще в цяла Турция. Когато Кямил паша след
революцията стана велик везир, като човек между старите държавници, който бе най-
близък до новия режим, той като потърси да тури начело на Министерството на полицията
един енергичен и популярен човек, който да вдъхне страх на тъмните елементи, от които
можеше да изскочи някакъв опит за смутове, и който да дисциплинира същевременно
ликующите маси, упоението на които тъй често беше отишло до безредици, той спря своя
избор върху Рефик бей. Рефик бей отказа. Може би от скромност, може би, за да не го
обвинят в амбиция, може би от страх да не се изхаби в един преходен период. Фактът, че
по-нататък той не игра роля в младотурската политика, показва, че тоя човек, предан на
идеята на революцията, нямаше енергията за един революционен режим. Аз мисля, че той
сам е чувствувал това.
Поисках да се разговоря с него и той ми даде среща в Солунския клуб (Club de
Salonique), дето се събираха всяка вечер най-видните хора на града и където ме въведе
френският генерален консул Стег. Тук аз можах от близко да го наблюдавам. У него ме
поразяваха фините черти на лицето, които показваха някаква интензивна интелектуалност.
Аз си я обясних от това, което после той ми разправи за своя произход. В Турция няма
наследствена аристокрация, както в бившите феодални държави на Запад. Но имало е
една аристокрация духовна, която се е продължавала от поколение на поколение. Това са
били учените, съдиите, религиозните лица с потомците им, получили тяхното наследство
по култура. Рефик бей произлизал от такъв отбор. Един негов прадед, който живял във
времето на султан Селим III, Мехмед Манияси, бил от „улемата", учен мъж, посветен в
тайните на богословието, на философията и на светските науки. Друг негов прадед бил
кадия в Бруса и минавал за голям законоведец и човек мъдър и боголюбив. Бащата на
Рефик бея бил член в Касацията и прочут юрист. За мене беше много интересно да зная как
един човек с такава тиха физиономия на мислител бе влязъл в революционното движение
всред буйни и млади хора, опасани със сабята си. Рефик бей ми обясни как. След като
свършил правото, той занимавал разни държавни длъжности и между тях бил адвокат в
Цариград. Покварата на режима го гнетяла. Еднъж, за да го оставят на службата му,
поискали от него да праща тайни рапорти до султана; друг път, за да го назначат, казали му
да даде четиристотин лири подкуп на държавния подсекретар на Министерството на
вътрешните работи. Той разбирал, че при такъв един режим Турция върви фатално към
своята гибел и че трябва на всяка цена да се наложи една промяна. Станал адвокат, да
вижда хора и за да разпространява между тях идеите си. Но при адвокатството си
чувствувал върху себе си окото на полицията.
- Пред моето писалище - каза ми той - поставиха един шпионин, преоблечен като
лустраджия, но който никога не взимаше даже боя със себе си, само гледаше кой влиза
при мене. Това не бе достатъчно. Туриха пред прозореца ми друг шпионин, който да гледа
какво става в моето бюро. Моят втор шпионин бе облечен като ходжа и седнал на един
стол, пишеше писма на безграмотни хора: в действителност той съчиняваше рапорти върху
онова, което се вършеше при мене. Положението бе непоносимо. Стана ми ясно, че при
този полицейски надзор трудно ще бъде да се действува в Цариград, и аз тръгнах за
Кавала. Там се настаних като адвокат, но под предлог на дела, обикалях околните градове
и вършех агитация. По-късно, преди година, се преместих в Солун, дето имаше вече един
комитет, основан по-рано. Аз влязох в него и почнахме общото дело, резултатите на което
виждате.
- Тук полицията не ви ли подозираше? - попитах аз.
- Имаше съмнения върху мене, но не ме следеше отблизо. Правителството мислеше,
че с възрастта съм малко поумнял. Хилми паша даже ме назначи професор при
новооснованото от него училище по правото. При откриването му аз държах една
встъпителна лекция върху идеята за право и в речта си няколко пъти произнесох
забранената дума „свобода". Това даде повод за много тайни рапорти до Илдъзкйошк,
произведе се анкета, но работата така заглъхна. Най-сетне, дорде да се проверят
шпионските донесения, избухна революцията.
Рефик бей ми разказа как лично той дошъл до заключението, че революцията е
необходима.
- Аз видях - каза той - отблизо управлението, участвувах в него и се убедих, че при
един режим, основан върху насилие, шпионство и грабеж, отечеството ще пропадне.
Никой никъде не можеше да бъде полезен. Само едно коренно преобразование можеше
да спаси империята. Една коренна промяна се налагаше. Аз разбирах следователно -
продължи той - защо вие, българите в Македония, искате автономия: частични подобрения
чрез реформи бяха наистина невъзможни в едно управление деморализирано в основата
си. А една пълна промяна не можеше да стане освен чрез революция. Както виждате, тя
успя.
Офицерите младотурци преживяваха дните, последвали революцията, в един унес от
самовъзхищение и самодоверие. Да се устрои новият режим, им се виждаше така лесно,
както бяха съборили стария. Думите „морето до колени" като да бяха измислени за тях.
Рефик бей беше от друга категория. По възраст, по опит в държавата и като образован
турчин, с понятие и за чуждия свят, той, макар участник в революцията, можеше да я гледа
и като неин наблюдател. И у него обаче оптимизмът беше без никакъв облак. Когато той
ми каза, че революцията успя, аз го попитах:
- Успя, но за колко време?
- За всякога. Връщане назад е немислимо, пък и превратът няма откъде да дойде.
Населението е доволно, войската е с нас.
- А султанът?
- И той е с нас. А щом падне подозрение, че крои някакво покушение върху
конституцията, ще го премахнем.
Аз направих един въпросителен жест, който значеше: ще го заколите ли?
- Непременно. Но нека се надяваме, че работата няма да дойде дотам. Засега други
грижи ни занимават.
- Какви?
- Например изборите. Ние искаме щото в Камарата да дохождат само добри хора,
твърди в своите идеи, вещи в своите похвати, умерени в своя език, за да види светът, че
ние не сме само хора на разрушението, но и хора, способни да управляват.
 От разговорите с офицерите разбирах, че те искат парламент, в който да владее
единомислие и да слуша комитета. Това значеше народностите в него да се обезличат.
Попитах Рефик бея:
- Ще имате ли партии?
- Засега едва ли - отговори той, - но по-сетне ще се явят. Ще имаме преди всичко
консерватори, които ще казват: това, което се извърши, е добро, но стига вече! Ще има и
радикали, които ще кажат „Да идем докрай!" и които ще искат да преустроят от дъно
държавата.
Виждах, че и той не даваше да се мисли за национални партии, каквито имаше в
европейските държави с разнородно население: чехи, поляци и словенци в Австрия, сърби
и хървати в Маджарско, поляци в Германия, ирландци във Великобритания и пр. Но
отминах тоя въпрос като неудобен в момента. От превземането на Египет от Селим I,
където мъждееше още един халифат, бледо отражение на величието, което това име бе
имало някога в Багдад и Дамаск, турският султан имаше и титлата „халиф", т.е. заместник
на Моха-меда, „Амир-юл-мюминин", по арабски - владетел на правоверните. Аз знаех, че
има турски радикали, макар малко на брой, някои от тях масони, заразени от европейския
антиклерикализъм, които намираха за опасно щото султанът да прибави като халиф към
конституционната си власт и престижа на религиозен глава. Рефик бей каза:
- Халифатът няма значение. Щом Парламентът е силен, той ще вземе в ръцете си
властта, па макар султанът да е халиф. Ако ние бъдем слаби, нищо не може да ни спаси.
Това са формалности, които нямат важност.
Тая част от духовенството в Турция, което обслужва джамиите по малки градове и
села и което се състоеше от прости хора, както едновременшните наши попове, нямаше
голямо влияние у населението освен в моменти, когато самите събития възбуждали
религиозния фанатизъм. Но имаше и друга еднуа класа от духовници, тъй наречените
„улема", учени богослови, които бяха играли голяма роля в политическите кризи на Турция
през деветнадесетия век. Много манифестации с бунтовнически характер били извършени
[44]
по цариградските улици от тях и от хилядите им ученици по медресетата . Джавид бей
ме уверяваше в София, че улемите съчувствували на революционната идея. Но за мене
беше мъчно да повярвам, че те са можели да гледат с доверие на един режим, който
поставяше християните на равна нога с мюсюлманите и който рискуваше да тури
[45]
конституцията със своя граждански дух над корана и шерията . Нека да отбележа
пътьом, че опитът за контрареволюция в Цариград една година по-късно ми даде право.
Попитах Рефик бей:
- Няма ли да се яви у вас клерикална партия?
- Не вярвам - каза той. - Или поне дордето не се явят у нас крайно радикални течения,
няма да има и противодействие от страна на духовенството. Клерикализмът може да се
яви само като реакция против радикализма.
Зададох на Рефик бей и друг един въпрос. Абдул Хамид бе почнал една
панислямическа дейност в мохамеданските стради. Многобройни агенти бяха пращани
там. Оттам се взимаха и ученици за турските училища. В Лицея имаше такива от Алжирия,
от Тунис и пр. Помня, че имаше едно момче от остров Борнео. От тази пропаганда имало
ли бе някакви резултати? Според някои французи тя упражнила някакво влияние върху
владените от тях мюсюлмански населения. Чуваше се даже, че тя имала едно ехо, макар и
слабо поради разстоянията, всред мюсюлманите в тая част от Индия, която сега се нарича
Пакистан. Попитах моя събеседник:
- Какво ще стане сега при новата ера с това панислямическо движение?
- Такова движение - отговори Рефик бей - няма. Абдул Хамид се опитваше да го
създава, за да си дава престиж. Панислямизмът бе една изкуствена форма на реакцията
против конституционното течение.
Рефик бей разправи след това, че младотурското движение било демократическо, че
то щяло да въведе пълно равноправие, че то искало социални реформи, че затова коранът
съдържал социалистически принципи...
- Но не колективистически - прибави той.
Тия перспективи ме оставяха - трябва ли да кажа? - съвсем равнодушен. Знаех много
добре, че те са неосъществими, тъй като, пак ще повторя, нито военните ги разбираха,
нито турската буржоазия, бъдеща крепителка на режима, щеше да ги допусне. Два въпроса
мене ме интересуваха: властта на Екзархията над българските училища като защита на
българския дух и на българската култура в Македония, и децентрализацията като една
възможност за участие на българите в тая част на управлението, която непосредствено ги
засягаше. Принц Себахедин, който веднага след революцията се завърна от Париж в
Цариград, беше се обявил публично за децентрализацията. Аз исках и мнението на моя
събеседник.
- Мисля - заяви той малко неловко, - че е преждевременно да се говори по тоя въпрос.
Няма съмнение, че трябва да се увеличат правата на местните власти, но без да се отслаби
единството на империята. Ние сме всички против всяка федеративна идея.
Аз споменах името на принц Себахедин. Това име не му се понрави.
- Принц Себахедин - каза той оживено - е един млад човек, който отива много далеко.
Впрочем той няма никакво влияние. В цяла Турция едва ли има 300 последователи!
Младотурците говореха за конституция, парламент, избори, но режимът се
очертаваше като една военна диктатура за неопределено време, най-напред явна и после
тайна.
- Вашият комитет - питах аз Рефик бея - няма ли да се разтури след свикването на
Парламента?
- По никакъв начин - отговори той. - Той ще наблюдава за правилното приложение на
конституцията.
- Но вярвам - подхвърлих аз, - че поне офицерите ще излязат от комитета?
Той ме погледна учудено.
- Защо да излязат? Че без войската какво ще правим ние? Тя е гаранция за новото
положение.
Аз настоях:
- Но няма ли това да пречи на дисциплината във войската? Политиката съвместима ли
е с военната организация?
Той отговори:
- Това, което вършим ние, не е политика, а патриотизъм.
 Аз не вярвах в силата и бъдещето на един парламент, над който виси калъчът. Но
Рефик бей от своя страна беше учуден от моите съмнения. За себе си той бе прав. Той
твърде добре познаваше турската маса, за да може да се надява, че тя ще крепи и
защищава един конституционен режим.
 НИЯЗИ БЕЙ МИ РАЗКАЗВА

Истинският герой на Младотурската революция беше Ниязи бей, който пръв излезе с
чета в планините и даде знак за повдигането на войската. Но Енвер бей, за когото не се
знае и досега какво собствено бе направил, най-много се е канил и той да тръгне с чета,
обра за себе си славата. Имаше у тоя човек едно необикновено чувство за рекламата, да
инсценирва своята личност в събитията и да отваря простор за своите амбиции. Ниязи бей
не беше амбициозен. Докато негови сподвижници в революцията направиха главоломни
кариери, той си остана в Ресен със същия чин. Той не обичаше тая среда, в която се намери
в Солун. Водителите на комитета бяха кои от Цариград, кои от островите, кои от Анадола.
Роден в Македония, той се чувствуваше чужд на тях. Той се чувствуваше чужд на тях и по
това, че те бяха хора по-изтънчени, а той простоват. В действителност той бе по-близък до
българите от своя роден град, отколкото до тях. Някои от офицерите от комитета от
дългото стоене в Македония бяха научили кое-що български. Енвер бей бе взимал уроци и
познаваше донякъде българския литературен език. Ниязи бей говореше български така,
както своите българи съграждани от Ресен. Той бе преследвал хората на Вътрешната
организация, но ги уважаваше заради техния героизъм. Докато Младотурският комитет
изобщо подкрепяше групата на Сандански, той се отнасяше към нея с явна антипатия. Чул
бе, че тя се състои от безбожници, които искат да убият вярата у младите, и намираше, че
наместо да бъде насърчавана, тя трябва да се смята като пакостна. Тия му чувства бяха
известни на българските националисти и затова те се отнасяха с особено внимание към
него. Още в събранието, което взе инициативата за създаване на конституционните
клубове, се взе решение да се прати една делегация, която да му поднесе почитта на
българите. Тя няколко пъти го търси в хотела му и не го намери. Известен за това, Ниязи
бей съобщи на депутацията, че той сам ще отиде да я посети, дето тя ще му определи
среща. На другия преди обед той, заедно с няколко свои другари от Младотурското
въстание, между които и Джемал ефенди, кметът на Ресен, отиде в Българската мъжка
гимназия, дето го посрещна Бюрото на клуба. Придружавах го и аз като негов съгражданин
и другар от детинство и го представих на събралите се там българи от солунското
гражданство. В течение на разговора, който стана между него и присъствуващите, Ниязи
ефенди заяви, че след като се извоюва свободата, остава една по-мъчна задача: да се
управ лява добре държавата и да се осъществят ония подобрения, чрез които трябва да
стигнем културните народи, и затова е нужно съдействието на умните, образованите и
опитните хора от всички народности. Накрай той каза крайно съчувствени думи за
нравствените добродетели и здравите умствени качества на българи те. Ниязи бей
направи отлично впечатление със своя умерен политически дух, с голямата си скромност и
с живите симпатии, които се виждаха у него спрямо българите.
Аз бях другарувал с Ниязи още в ранните си години, понеже бащите ни бяха приятели.
Има у мене нещо като мания: когато видя в Македония някой турчин рус и със сини очи да
се питам дали не произлиза от някое потурчено славянско семейство, и особено когато
говори с един чист български акцент, какъвто у истинските турци не се среща. Тоя въпрос
си задавам и сега, когато мисля за бащата на Ниязи. Абдула ага, или Абия, както го
наричаха в града, беше един рус човек, с меки черти на лицето и с весели очи. Баща ми
казваше, че той бил бекташия. За тая секта в мохамеданството аз не съм добре осведомен.
Зная за бекташиите това, което въобще се говори: че отричали строгостите и запрещенията
на Корана, отхвърляли религиозния фанатизъм, имали епикурейска философия за живота,
пантеистическо чувство за природата и съчувствени отношения към християните. Ако това
е така, Абия беше бекташия в пълния смисъл на думата. Той беше един жизнерадостен
човек, обичаше живота и търсеше всичките му наслади. Неговата градина, Гюл бахче,
беше, както показва името ѝ, пълна с рози. Тук той, щом почваха хубавите дни, си пиеше
ракията, свиреше на тамбура и пееше песни, някои съчинявани от него, защото се смяташе
и поет. Бекташиите са познати по своя оптимистически стоицизъм. В техните домове
имаше над вратата във вътрешната им стая (там, дето не ги преследваше властта) тоя
надпис: „Бу даа гечер, яху!", т.е. „И туй ще мине, байно!" Тая утешителна мъдрост Абия я
проповядваше около себе си. Аз съм я чувал от неговите уста в дюкяна на баща си, когато
някой се оплакваше от някое нещастие. Абия идеше у нас и никога не се държеше като
човек от друга вяра. Напротив, с всичко той искаше да покаже, че неговата вяра е като
[46]
нашата . Еднъж като дойде у нас, чух го да казва на дядо ми:
- Айде бре, Раде, да те оженам за майка ми!
Дядо ми му отговори:
- Харна ти е, аго, дръж си я у дома.
Абия се изсмя шумно. Да говори един турчин на един българин, беше знак на голямо
доверие. Но дядо ми, в разлика от баща ми, гледаше на него винаги с едно подозрение,
натрупано в неговата душа от дългия му опит от живота. Когато Абия си отиде, той ми
каза:
- Турчин вера немат! - което значеше, че трябва винаги да се пазим от турците.
Както и много турци в Ресен, които живееха в безделие, и Абия се разоряваше малко
по малко, продавайки от наследените си имоти днес едно, утре друго. Разликата беше
само в туй, че неговото разорение беше весело. Той беше клиент на баща ми: от него
купуваше чоха, коприни, кадифета и пр., каквото му трябваше за него и харема му. Всичко
това той получаваше на кредит и беше признателен. Но най-голямата му признателност
идеше от това, че баща ми ожени дъщеря му за един свой приятел, турчин от Цариград,
чиновник в Ресен, Фаик ефенди, голям покровител на българите. Баща ми често го
съветваше да спре големите си разходи, но то бе да се приказва на вятъра. Единственият
съвет от баща ми, който той послуша, беше да прати най-големия си син Ниязи да се учи.
Така Ниязи постъпи във Военното училище и стана офицер. Ниязи знаеше за съвета на
баща ми и му беше безкрайно признателен.
- Той е моят благодетел - ми казваше той. Когато го срещнеше, целуваше му ръка.
Ниязи ефенди бе слязъл в един прост хотел, отдалечен от центъра, нарочно избран,
сякаш за да не достига до него шумната врява от улицата. Тук той бе наел една малка стая,
която делеше братски с двама свои другари. Героят на Турската революция живееше като
някой беден студент. И това не бе най-малкото очарование у тоя млад човек, който посред
обожанието на един цял народ иска да си остане скромният капитан, неподозиран
довчера в своята паланка.
Вилие дьо Лил Адан казва:
 - Винаги ще има достатъчно самота за оня, който я заслужава.
Едва ли обаче тази върховна сладост на уединението е възможно за един човек,
който току-що е спасил отечеството си. Има известни тягости, с които е съпроводен всеки
подвиг. Любопитството на съвременниците е един вид откуп на славата. Въпреки своята
извънредна скромност, Ниязи ефенди не можеше да избегне този откуп.
Когато една сутрин отидох да го посетя, хотелът сякаш бе обсаден. На вратата, по
стълбите, в коридорите, навсякъде срещах хора, застанали да чакат с това спокойно
търпение, което отличава турската раса. Арнаутите, с бели бечви, с патрондаш, опасан през
кръста, едно кепе накриво над очите, стояха като на пусия; един ходжа с бронзово лице, с
големи черни очи, гъсти вежди, важно навъсени, си шепнеше нещо в коридора, четейки
бройниците си, и чакаше разположен със скръстени крака върху един стол; в големия
салон на първия етаж една група офицери щумяха, разкопчали мундирите си, кои налягали
по канапетата, кои насядали около една маса, върху която бяха сложени напитки, кои
изправени с камшици в ръцете. Сегиз-тогиз някой от тях се приближаваше до една врата и
като надаваше слух, казваше:
- Още не е станал.
Те чакаха да излезе Ниязи ефенди. Когато узнаха, че и аз бях дошъл за него, те ме
обиколиха и почнаха да ме трупат с въпроси върху европейската политика. Моето
внимание бе обърнато от един възрастен, дебел човек във военна униформа, който бе
облегнат на едно канапе в ъгъла на салона и към когото офицерите хвърляха странни
погледи.
Един от тях, родом от нашите места, ме пита на български:
- Знаете ли коя е тази свиня?
- Не.
- Той е Назим паша, генерал от Битолския гарнизон. Той писа един таен рапорт до
султана, за да издаде нашето съзаклятие, но беше вече късно. Комитетът е решил да го
деградира и той е дошъл сега да моли Ниязи ефенди за прошка. Прошки за такъв
„хънзър"?
И той изпусна една страшна попържня. Генералът го чу и пребледня. Тежката му снага
почна да трепери малко, сетне се разпусна пак върху канапето, пихтлива и сякаш
безжизнена. Офицерите почнаха да го хулят, той мълчеше с широко отворени очи и с
поглед отсъствующ. Какво драматическо зрелище: тоя генерал, довчера всемогъщ, сега
стоеше унизен, безпомощен, изгубил всичко човешко, защото аз бях сигурен, че да бяха
почнали да го плюят, той пак нямаше да се сети, че има сабя на лявата си страна.
Докато размишлявах за тази превратност на съдбата, един офицер се завтече към
мене и ми извести, че Ниязи ефенди ме чака.
Повече от единадесет години се бяха минали, откак не бях виждал Ниязи. Когато бях
ученик в Лицея, той следваше във Военното училище в Панкалди и ние се срещахме доста
често. Аз помня добре младия юнкер, жив, мъничък, срамежлив, утруднен малко в своята
бляскава униформа, ушита със злато, и стесняван малко от своя ресенски турски акцент.
Ние ходехме да се разхождаме към Долма Бахче и приказвахме за Ресен. За политика не
ставаше ни дума. Аз бях постъпил вече в Революционния комитет в Солун, а той четеше
тайно младотурските вестници, но всеки от нас се пазеше като от огън да загатне нещо за
тия страшни работи. Такова бе тогава приятелството между един българин и един турчин.
Току-що произведен подпоручик, Ниязи биде изпратен в Тесалия и взе участие в
Гръцко-турската война. Той се бил много храбро и сам заробил 17 души гърци. По заповед
от Илдъзкьошк той сам отишъл да ги заведе в Цариград, но едва пристигнал там, синът на
един влиятелен паша му отнел пленниците, представил ги на султана като свой подвиг и
взел наградата. Ниязи се върна в Ресен повече учуден, че такова нещо бе могло да стане,
нежели огорчен. Той се сърдеше на пашите, че били разбойници, но вярваше още в
правотата на султана. Ако султанът да знаеше! Но как можеше да знае той, че един тъмен
подпоручик, живущ досега нейде в пространната империя, станал жертва на една
неправда? Младият Ниязи почувствувал обаче от личен опит, че има нещо гнило в турското
царство, и в сърцето му се образувал един незнаен зародиш на революционерство. Тоя
зародиш обаче трябваше да се развие много бавно. Пък и годините, които последваха,
поглъщаха духа на турските патриоти в друго направление. Появиха се българските чети и
главната работа на турските офицери бе да ги преследват. Ниязи се показа спрямо четите
неуморим и ако той не можа да ги унищожи, това не бе негова вина: откато избухна
въстанието от 1903 година, до един месец преди революцията той живя повече в горите по
техните дири - дордето най-сетне сам хвана гората, но не като гонител на четите, а като
младотурски войвода. Попитах го:
- Как стана тъй, щото Вие, най-неумолимият защитник на царщината, да се обявите
против султана?
И наистина, като го гледах сега, на мене бе чудно, че тоя млад момък бе разклатил
цяла една империя. Ниязи ефенди не се е изменил почти никак: той е обрасъл цял с брада
и засукал големи мустаци, но лицето му диша все още нещо юношеско, очите му гледат
наивно и доверчиво, и старата му застенчивост се тъй го затруднява. И той стеснено, почти
извинявайки се, ми разказа своя подвиг.
- Откакто почнаха да се явяват чети - каза той, - аз се тичах подир тях. Влезвах много
пъти в сражение, убих мнозина четници, убивах ги с ярост, но начинът, по който те
умираха, произвеждаше върху ми потресающе впечатление. Като оставах сам, аз се питах:
какво кара тия хора да отиват пред смъртта и да се хвърлят в нейните обятия? Чувствувах,
че те имат някаква велика мечта, но като турски патриот не можех да призная, че те
можеха да бъдат прави. Стана европейската намеса. Едно страшно огорчение облада
душата ми. Видях чужденците да се разполагат в нашата земя и нашите чиновници да им
се покоряват, и това страшно ме озлобяваше. Но се не исках да призная пред себе си, че
самото наше управление, което бе ужасно, бе причината на тази намеса. За да ми олекне,
продължавах да преследвам четите с още по-голямо ожесточение. Наченатите реформи
почнаха да се разширяват, виждах, че Европа няма да изостави своето дело, и за мене
стана ясно, че Македония рано или късно ще бъде изгубена. Ние се борехме, тичахме по
четите, без да знаем кога е ден, кога е нощ, често пъти гладни, едва обути, зиме и лете, без
умора, но какво можехме да помогнем ние, когато султанът постоянно отстъпваше пред
Европа? А надежда да се подобри управлението от самите нас, за да се задоволят
християните и да имаме право да противостоим на Европа, нямаше никаква. Напротив, от
ден на ден управлението ставаше по-лошо; подкупите, шпионствата, насилията
 [47]
продължаваха. Често пъти се питах: Какво ще стане с това наше отечество, Яраби? И
чинеше ми се, че ще полудея. Най-сетне постъпих в младотурската организация. Закълнаха
ме в Битоля. Сетне основах комитет в Ресен. Понеже всички ме познават там, работата бе
лесна: в няколко дни се записаха най-добрите мюсюлмани в града. Тръгнах по селата и там
посветих доста народ.
- Е, как агитирахте между тоя народ? - полюбопитствувах аз.
- Много просто. Казвах им, че султанът е обиколен от предатели, които грабят хазната
и продават интересите на империята, че чиновниците са рушветчии, че генералите
деморализират войската и че ако турският народ не въстане, за да вземе в ръцете си
управлението, както е писано в Корана, европейците ще вземат земята ни и ще я разделят
помежду си, а ние ще им робуваме. Това стигаше.
- А защо не взехте християни в комитета?
- Не знаех с какво око ще погледнат те на тази работа. Еднъж впрочем говорих на
българските първенци. Ето по какъв случай: сгащих една чета в Езерени и улових у един
четник една голяма кореспонденция. Това ми даде повод да арестувам всички български
чорбаджии в Ресен. Събрах ги една вечер и им казах: „Ей, чорбаджилар, стига се ядохме
помежду нас, стига се лея кръв, хайде донесете тефтерите да си прегледаме сметките и да
заживеем братски. Дигнете ръка от тоя път. Ето толкова години се борихте, какво
спечелихте? Какво ви помогнаха европейците? Или мислете, че тая земя, която сме взели с
меч, ще ви я дадем тъй лесно? Знайте, чорбаджилар, че ако Бог е писал ние да бъдем
изгонени оттук, то преди да си заминем за Азия, няма тука да остане жив човек, а ще
оставим зад себе си една пустиня, та да се чуди светът."
- А те?
- Те ме изслушаха, но нищо не казаха. Пък като си помисля сега, виждам, че от тях
нищо не зависеше. Тях ги бе страх и от нас, и от четите. Аз обаче изпратих чорбаджиите в
Битоля заедно с намерените документи. Бях убеден, че те ще бъдат осъдени. И какво
излезе? Съдът ги оправда, като взе подкуп. Тогава аз видях, че всяко легално старание е
излишно. В една държава, толкова много развалена, нищо добре не може да се направи.
Казах си: нужно е тя да се измени от основите, и революционните намерения почнаха да
се уясняват в главата ми. Между туй става свиждането в Ревал: узнахме, че се кроят нови
реформи, които щяха да значат изгубването на Македония, и тогава се реших да
действувам.
Една вечер събрах около 30-40 души от Ресенския комитет и им казах: Не може вече
да се търпи. Ако е писано, нека умрем, но да видим как ни вземат от ръцете отечеството
ни, тоя позор не може да се преживее. Искате ли да тръгнем в гората и да вдигнем
знамето на конституцията?" Те се съгласиха веднага и аз ги поканих да се закълнат още
веднъж върху Корана и револвера. „Валлахи, билляхи", те се закълнаха според
установената клетва. Това беше в четвъртък вечер. На другия ден, в петък, чакахме турците
да отидат в джамията и сетне четата се упъти към казармите.
- Войската с Вас ли бе?
- Тя още нищо не знаеше. Още сутринта аз бях изпратил една част от войниците към
планината Голи Върх, като им казах, че там минала чета. Подир два часа изпратих
останалите части под предлог, че другарите им искат подкрепление. Тъй щото в казармата
нямаше никой. Ние разбихме депото, взехме пушки, муниции; взехме от касата 560 лири,
от които раздадохме на всеки четник по 17 меджидиета, за да ги изпрати на домашните
си. Сетне минахме през града и тръгвахме за Лахци. Останалото знаете.
- В града стана ли тревога?
- Малко нещо. Отначало българите бяха помислили, че ще има клане, но аз ги
успокоих.
- Ами защо взехте с Вас сръбския учител?
- Защото сръбската чета беше извършила една подлост. Тя бе задигнала едно малко
момченце, племенник на българския войвода Кръсте. Аз съм влизал с Кръсте няколко пъти
в сражение и да бях тогава могъл, щях да го заколя, но като чух, че сърбите заробили
детето на сестра му, се възмутих от дъното на душата си против това варварство. Ето защо
аз взех сръбския учител и му казах: „Или ще пишеш на четата да пусне момчето, или ще те
обеся на едно дърво."
- Какво стана с момчето?
Ниязи въздъхна.
- Чини ми се, че са го заклали. Аз не можех вече да обеся сръбския учител, защото
преди да мине срокът, който бях му дал, се прогласи конституцията и се даде амнистия.
После той пак повтори:
- Каква подлост! Да заколиш едно дете... Но да не говорим вече за това грозно
минало. Ишаллах, отсега ще живеем като братя и всички ще бъдат щастливи. Само горко
на предателите и на шпионите... На тях няма да простим. Ние толкова страдахме от тях.
Сега е време за отплата...
Аз взех тоя път сбогом от него и излязох. Салонът бе вече празен. Само старият паша
стоеше разпуснат на канапето, безжизнен почти със своите широко опулени очи и със своя
отсъствующ поглед...
 ЕДНО ПРЕДЛОЖЕНИЕ ЗА ТУРСКО-БЪЛГАРСКИ СЪЮЗ

Солун напомнюва на българина много неща от историческото ни минало: че е бил

обсаждан от Кубер, брата на Аспаруха, който се засели със своята дружина в Битолската
област; че двамата братя Св. Кирил и Методий бяха солунчани; че тук във времето на цар
Симеона са живели български търговци, заради които той е отворил първата си война на
Византия; че по-късно при обсадата му бе убит Калоян; че във времето на Иван Асен II бе
подвластен на България. Други неща в по-ново време ни свързват със Солун. Тук Хаджи
Теодосий основа първата българска печатница; тук биде открита първата българска
гимназия в Турско; тук заседаваше Централният комитет на Вътрешната организация.
Лично за мене Солун имаше и туй сантиментално значение, че тук в 1895 година Гоце
Делчев бе ме посветил, едва шестнадесетгодишен, във Вътрешната организация и че бях
дал клетва пред него в една стая на „Бошнак хани", според обряда, върху Евангелието и
камата. Но трябва да кажа, че откакто пристигнах в Солун, не извиках в ума си тия
спомени. Когато имаше да бягам от шумната действителност - срещи, разговори,
разисквания и пр., аз се пренасях в други призивания, по-далечни.
Тръгвайки за Солун, аз бях взел със себе си известен брой книги, между които
[48]
„Илиядата" и „Одисеята" в превода на Leconte de Lisles .
Солунският клуб бе едно двуетажно каменно здание на кея с голям мраморен балкон.
На тоя балкон аз съм прекарвал сутрин с „Илиядата" или „Одисеята" в ръка незабравими
часове. Пред мен бе, почти до краката ми, зеленото море, синьо понякога, със своите
„безбройни усмивки" - както казва някъде Омир. Надясно се издигаше във ведрите висини
Олимп с магическото си име и гиздавия силует на своите върхове. Наляво голите каменни
скали се нижеха ту люлякови, ту виолетови, сякаш въздушни маси, понякога обагрени от
слънцето. Вълните плискаха по гранитния кей. Параходите оставяха подире си бели
пенести следи като фантастични пътища над морето, а безсмъртният поет пренасяше
мечтите ми в неговия чаровен свят. Аз виждах в „Илиядата" Ахила, разгневен, да се
прибира в шатрата си, Андромаха да се прощава със своя съпруг, старият Приам да моли
за тялото на своя син, прекрасната Елена да вълнува със своята хубост сърцето на старците;
виждах Калипсо да скърби неутешима, Навзикаа да бели на брега на морето платната си и
Пенелопа върху своята недовършвана везан. „Илиядата" ме е пленявала със своите
драматични или трогателни сцени. „Одисеята" ме е забавлявала поради изкусните измами
на Одисея, тъй характеристични за расата му. Аз обичам да напомнювам как той се хвали
за начина, по който той се отървал от Полифема, като му прободе окото и избяга из
пещерата. „И моето сърце се възрадва в моята драга гръд, задето моето име го излъга,
както и моята безупречна хитрост." Така разказва сам той. „Безупречна хитрост!" Само
един грък можеше да даде едно такова прилагателно на хитростта.
Чрез едни от тия утра, за които говорих, аз четях на балкона на клуба „Одисеята",
когато дойде при мене Манаси Заде Рефик бей и ми каза, че иска да има един интимен
разговор с мене. Преди да предам тоя разговор, трябва да говоря за едно обстоятелство,
което ще обясни защо той поиска да говори с мене. Групата на Сандански, за да ме
компрометира пред младотурците, разправяше им, че аз съм бил оръдие на княз
 [49]
Фердинанда , най-големия враг на Турция, и че съм бил изпратен от него в Солун, за да
правя интриги против Младотурския комитет и да възбуждам българското население
против новия режим. От тия думи техни на младотурците те задържаха само една, че съм
бил доверено лице на българския княз. Това имаше за резултат да повдигне моето
значение пред тях. Рефик бей имаше сериозно лице и аз разбрах, че ще иска да ми каже
нещо важно. Клубът беше по тоя час празен. Ние седнахме на едно канапе, близко един до
друг, и той почна. Най-напред описа положението в Турция след революцията. Както в
първия ни разговор, тъй и сега той беше оптимист: войската здраво превързана към
революцията, султанът подчинен на нея, народностите присъединени към новия режим,
можело да има по периферията на империята полудиви племена, които да се отдадат на
безпорядък, но тяхното усмиряване щяло да бъде лесно; отношенията с Великите сили не
задавали никакви грижи; всичките те, кои искрено, кои лицемерно, изказали съчувствие
към конституционната ера.
- Но един въпрос се поставя пред нас и ние трябва да го разрешим - каза Рефик бей. -
Това са отношенията ни с България. Аз отдавам голяма важност на тия отношения и
смятам, че ние трябва да ги уредим на здрава приятелска основа, тъй като България,
опасна като враг, би била ценна като съюзник. Но преди да предприема каквото и да е,
искам да споделя своите възгледи с Вас и да чуя Вашето мнение. България - каза той - е
васална на султана, но всеки, който познава историята на тия народи, които се отделиха от
империята, разбира, че тая васалност не може да бъде вечна. Сърбия и Румъния се
освободиха от своята васалност чрез участието си в Руско-турската война. България от своя
страна ще търси своята независимост или в един конфликт с Турция, или в някоя война с
нея. За нас би било по-добре наместо да чакаме тя да отхвърли нашите сюзеренни права,
ние сами да се откажем от тях. Тая жертва не би била, разбира се, лесна, защото колкото и
тия наши права да са платонически, все пак в очите на турския народ представляват една
ценност, която ласкае честолюбието му. Такава една жертва би била оправдана пред
общественото мнение, ако ние бихме получили от страна на България, в замяна, някоя
облага, видима за всички.
- Каква е тази облага? - попитах аз.
- Един отбранителен турско-български съюз - каза той - и отказът на България от всяка
политика, целяща автономията на Македония. А Вие - попита ме той - освен
независимостта какво друго бихте искали за сключването на такъв един съюз между
Турция и България?
Аз му отговорих: сигурност за Екзархията; той побърза да каже, че всичките нейни
права ще бъдат потвърдени и че нищо няма да спира българското културно дело в Турция.
Аз пристъпих след това към една точка в българо-турските отношения, която бе
занимавала българските правителства още от първите години след Освобождението. Това
бе една пряка железопътна връзка между София и Скопие, връзка, която и досега минава
през Ниш. Още когато трябваше да се свърже София със сръбските железници по
изпълнение на Берлинския договор, Каравелов настояваше връзката да стане чрез
Кюстендил и Скопие. Австрия се възпротиви. Стамболов през времето на най-приятелските
му сношения с Турция, д-р Стоилов през Гръцко-турската война в 1897 година, когато
Турция бе натясно, бяха се опитали да добият съгласието на Портата за толкова желаната
линия Кюстендил - Куманово. Абдул Хамид обещаваше, но никога не изпълни обещанието
си. Тъкмо няколко месеца преди избухването на Младотурската революция тоя въпрос
биде отново повдигнат от българското правителство. Тогава именно барон Ерентал бе
оповестил пред Делегациите (общия парламент на Австрия и Унгария) в едно ираде на
султана за свързването на австрийските железници в Босна със Солун през Митровица.
Това бе един голям дипломатически успех за Австрия, тъй като нейните железопътни
съобщения нямаше вече да минават през сръбска територия, а направо. Руският печат видя
в това една нова стъпка по пътя на Drang nach Osten и изрази ядосано своето недоволство.
В България също се появи известно вълнение поради постоянния страх, че Австрия ще се
спусне един ден към Солун. Австрийското правителство обясняваше, че е твърде
естествено да търси съобщения с Егейското море направо през Турция, а не чрез една
чужда държава. И българското правителство можеше да каже така също, че не бе
[50]
нормално щото нашите сношения със Солун да минават през Ниш. Генерал Паприков
повдигна този въпрос в Цариград; говори и на представителите на някои Велики сили в
София, за да търси тяхната подкрепа. Но Младотурската революция не му остави време да
развие своите усилия. Без да се спускам в историята на този въпрос, аз казах на Рефик бей,
че едно от исканията на българското правителство ще бъде свързването на българските
железници с турските през Кюстендил - Куманово - Скопие, за да не минават нашите
сношения със Солун през Сърбия. Рефик бей отговори, че не вижда никакво възражение
против това. Казах и една дума за търговски договор.
- То ще бъде най-лесното - каза моят събеседник.
След тая размяна на мисли Рефик бей ме пита одобрявам ли идеята за един турско-
български съюз при тия условия. Аз му заявих, че не зная какво ще бъде мнението на
българското правителство, но смятам, че такъв един съюз ще отговаря на интересите на
двете страни. Наистина за автономията на Македония перспективите бяха изчезнали за
неопределено време. Един съюз с Турция щеше да бъде едно връщане към политиката на
Стамболова, която бе създала такива благоприятни условия за развитието на
българщината в Македония. Дали такъв един съюз беше възможен при младотурския
режим и дали можехме от него да получим очакваните изгоди, това бе друго. Аз давах
едно принципиално съгласие. Рефик бей ме пита след това дали бих приел да предам на
княз Фердинанда тоя наш разговор. Аз му казах, че нямам никакви лични отношения с княз
Фердинанда, но той, без да покаже, че не ми вярва, ми отговори:
- Вие все ще намерите възможност да го видите.
Аз не му възразих нищо, защото не исках да го обезсърчавам в добрите му
намерения. И така той остана с убеждението, че аз съм действително едно доверено лице
на княза. Преди да се разделим обаче, той ми каза:
- Засега дръжте това, което Ви казах за себе си. Това е едно лично мое мнение, което
трябва най-напред да представя за обсъждане на моите другари. Ако те го одобрят, ще Ви
потърся и ще Ви помоля да заминете за София.
Минаха няколко дни, Рефик бей не ме потърси. Дойде еднъж в клуба и като се
срещнахме, избягваше погледите ми. Разбрах, че неговото мнение бе отхвърлено от
комитета.
Това не ме изненада. Мнението, което изказа пред мен Рефик бей, можеше да се яви
само в ума на един зрял човек, запознат с историческото минало и с международната
политика. Другарите му от комитета бяха млади хора, които бяха станали революционери
от краен турски национализъм. Те не можеха да приемат щото новата ера, която бе си
задала за цел да възроди Турция, да почне с едно пожертвуване на нейните права.
Напротив, течението у тях бе щото тия права, които бяха само на книга, да станат
действителност. Така те говореха за княз Фердинанд не само като за васал на султана, но и
[51]
като генерал-губернатор на Източна Румелия. Същото предизвикателно отношение те
държаха и спрямо Австро-Унгария. Изтъквайки факта, че по Берлинския договор Австро-
Унгария имаше право само на военна окупация в Босна и Херцеговина, те претендираха
щото тия две провинции да пратят депутати в Турския парламент. Те накараха даже една
мохамеданска депутация от Босна да се яви в Солун. Тоя краен национализъм е бил
насърчаван от много разпалени патриоти, без представа за неговите последствия. Но най-
много го раздуха, след идването му в Солун, един младотурчин от Смирна, д-р Назим,
човек ограничен и фанатик, който и в следващите години тласкаше младотурския режим
към дързостите и предизвикателствата, които станаха една от причините за съюзяването на
балканските народи против Турция. Крайният национализъм на турците, желанието им да
изтъкват васалното положение на Княжеството доби скоро обидни форми за България.
Когато новоназначеният валия на Солун Даниш бей прие първото официално посещение
на консулското тяло, той не покани представителя на България заедно с другите консули,
[52]
тъй като не го смятал за консул, а само търговски агент , каквато титла той действително
носеше. В Цариград турското правителство нанесе на България една обида още по-
чувствителна. На една официална вечеря, дадена от великия везир, българският
представител Иван Стефанов Гешов не бе поканен заедно с другите членове на
дипломатическото тяло. Реакцията на българското правителство беше немедлена. То даде
заповед на г. Гешова да напусне веднага Цариград.
 МЛАДОТУРЦИТЕ И РЕФОРМЕНОТО ДЕЛО

Както вече отбелязах, още с избухването на революцията Младотурският комитет в

Битоля в едно писмо до консулското тяло заяви, че няма да търпи по-нататък европейската
намеса в Македония. Това беше една прибързана постъпка на млади разпалени хора.
Ръководителите на движението в Солун не я одобриха. Те бяха сигурни, че реформеното
дело ще престане по силата на новото положение, но смятаха, че трябва да се отбягва
всяко предизвикателство по отношение на Великите сили. От тях бе дадено даже
разпореждане щото към агентите на европейската намеса да се показва всякакво
внимание. Така и ставаше в първите дни.
Още когато идех за Солун, видях в Гевгели по какъв радушен начин местният
младотурски комитет изпращаше руския полковник Флорова, който заминаваше в отпуск.
Всичката турска интелигенция бе излязла на станцията, начело с каймакамина, една рота
бе построена пред трена и държеше, заедно с пушките, разноцветни патриотически
знамена и когато локомотивът потегли, чуха се възторжени викове в чест на руския
офицер.
Г-н Флоров ме покани да се кача в неговото купе и до Солун ние пътувахме заедно.
Естествено, предмет на разговора ни бяха последните ненадейни и удивителни събития.
- Изказаха ли турците някакво желание щото европейските офицери да си отидат? -
запитах аз.
Полковникът отговори категорически:
- Не. Напротив, те удвоиха любезностите си спрямо нас, каниха ни на банкети, правиха
ни манифестации на съчувствие, с една реч, поискаха да ни сдружат в общото ликуване на
страната. Някои даже се извиняваха пред мене, дето на нашата мисия ни създавали
трудности, и казваха: „При стария режим нищо полезно не можеше да се направи." Дали
ние ще останем тук, това е въпрос на дипломацията. Но аз държа да изкажа своето голямо
задоволство от симпатичното държание на младотурците спрямо нас.
В Солун се срещнах с началника на френските офицери в жандармерията полковник
Веран, един жив, извънредно приятен, духовит и весел французин. За него австрийските
вестници бяха писали, уж младотурците му били казали с известна суровост, че неговата
мисия е свършена. Полковник Веран най-енергично опроверга тази тенденциозна новина.
- Когато се почна движението - каза ми той, - аз дадох заповед на подведомствените
си офицери, които се намираха по служба в Серския окръг, да се върнат в Серес и да стоят
при мене, дордето трае кризата. Те обаче ми поискаха разрешение да стоят на местата си,
тъй като цялото население им изказвало възторжени симпатии и свързвало името на
френската нация с всичките свободолюбиви манифестации, които ставали. Колкото за
мене, аз бях предмет на особено внимание от страна на турските офицери, между които
имах толкова приятни познанства. В моя район не се чу никъде ни дума на протест против
присъствието на чуждите офицери.
Чух впечатленията и на руския инструктор във Воден Цветков, млад офицер от
Генералния щаб, знаещ отлично турски. И той се изказа ласкаво за отношенията на
младотурците спрямо него.
- Аз имам много тесни отношения с турските офицери - каза ми той. - Те се отнасят с
мене искрено, като с военен, и разправят явно за бъдещите си планове. Няма съмнениае,
нашето присъствие им се вижда като нещо ненормално и което трябва да престане, но те
считат, че не е дошел моментът да се повдига въпрос за европейската намеса. Колкото за
някаква манифестация на неприязън спрямо нас, затова не може да става и дума.
Когато между мене и някои членове на Младотурския комитет ставаше дума - с
голяма предпазливост от моя страна - за чуждите агенти в реформеното дело, те казваха:
- Европейската намеса е едно нарушение на нашите права и едно унижение на
нашето достойнство като държава, но вината е на султана, който я предизвика със своето
лошо управление. Европа не постигна никакви резултати, тъй като самото дело, което тя
започна, бе невъзможно. Ние се надяваме, че с новия конституционен режим ще дадем на
Европа всичките гаранции за едно добро управление и тогава самата тя ще поиска да тури
край на своята намеса, понеже ще стане очевидно, че тя е безцелна.
Настроението на младотурските кръгове е симпатично към европейските
представители, но последните продължаваха ли своето дело, или съблюдаваха едно
очаквателно положение? Тоя въпрос зададох на началника на руските жандармерийски
инструктори в Солунския район генерал Шостак. Генерал Шостак беше един мил русин с
топла славянска душа, пълен, малко тежък; лицето му дишаше добродушие. У него
бликаха симпатии към българите. Намерих го в неговата канцелария, в една хубава вила в
дъното на една голяма градина със стари дървета, с цветя и с хладнина.
Генералът ми заяви, че реформаторите продължават своето дело. Официалните
отношения не претърпели никакво изменение.
- Ние мислим - каза той - за цивилните агенти, че те се отнасят до Хилми паша, който
им отговаря, както и по-преди. Какво ще стане в бъдеще, не зная.
Колкото Младотурският комитет да искаше по тактически съображения да се показва
внимание към агентите на реформеното дело, недоволството на турците от европейската
намеса не можеше да не се прояви. Особено тягостно ставаше, малко по малко,
положението на чуждите офицери в жандармерията. Наистина не се отбелязваше никаква
враждебна демонстрация спрямо тях. Напротив, външните почести спрямо тях официално
продължаваха и не ставаше, както и в първите дни, банкет без тяхното присъствие. Обаче
фактически те загубиха и оная призрачна власт, която бяха имали. Никой не изпълняваше
техните заповеди и никой вече не ги слушаше; даже жандарите, когато ги срещаха по
улицата, се преструваха, че не ги виждат. В Кукуш вследствие на един побой, извършен от
жандарите насред улицата, руският офицер г. Агура поискал от местните власти да
произведат анкета, но неговото искане, няколко пъти повторено, подкрепено даже от
руския цивилен агент, остана без последствие. Във Воден станал един още по-любопитен
инцидент. Няколко жандари, около десетина души, напуснали по време на революцията
своите постове и избягали в гората, дето се присъединили към една младотурска чета.
След като се прогласи новият режим, те се върнали и поискали наново да заемат своята
служба; руският офицер обаче се възпротивил категорически, като заявил:
- Тия хора са нарушили дисциплината и са негодни за служба. Ако вие ги считате за
национални герои, направете ги паши, но аз не мога да допусна те да заемат отново
службата.
Както се научавам, конфликти от тоя род се явявали и в други вилаети.
Жандармерията се дезорганизирва. Един европеец направи пред мене едно твърде
интересно умозаключение:
- Забелязвам - каза той, - че турците наказват най-малкото насилие, извършено от
войниците, докато най-грубите произволи, които са дело на жандармите, остават
безнаказани. Това ме кара да мисля, че Младотурският комитет иска да дискредитира
жандармерията като полуевропейско учреждение и да възбуди у самото християнско
население недоверие спрямо нея. Целта е да се докаже пред света, че европейските
инструктори не са в състояние да извършат нищо полезно и че Турция „fara da se".
Това положение, естествено, не можеше освен да се влошава все повече и повече, и
Великите сили го чувствуваха. Те се колебаеха обаче как и в кой момент да турят край на
своята намеса. Австрия ги извади от това затруднение, като отзова първа своите офицери.
Формално тя им даде отпуск, но ясно бе, че няма вече да ги върне. Тая инициатива на
Австрия се коментираше много в консулското тяло в Солун. Преобладаващото мнение
беше, че барон Ерентал се надявал да създаде в управляващите сфери в Цариград едно
благоприятно настроение, при което свързването на австрийските железници с Митровица
да бъде възможно: защото веднага след прогласяването на конституцията турските
политически мъже изказаха мнение, че не е време да се изпълнява австрийският
железопътен план в Албания.
От своя страна австрийските представители в Солун твърдяха категорически, че
заминаването на офицерите в отпуск нямало никакво политическо значение и че
прекратяването на европейската намеса можело да стане само по общо съгласие на
Великите сили.
След австрийските офицери заминаха подир известно време и офицерите на другите
Велики сили. Те напуснаха Македония не без тъга, че изоставят едно дело, на което бяха
посветили своята ревност. Почти всичките те бяха обикнали българите и гледаха със
симпатии на македонското революционно движение. Особено трябва да кажа това за
италианските офицери в Битолския вилает и за руските в тяхната зона. Двама от
[53]
италианските офицери, Лоди и Кастолди , се срещали даже с четите. Такива срещи бе
имал и руският офицер Сурин, ярък българофил, познат после на българското общество в
София като кореспондент на руски вестници, където продължаваше да защищава
България.
Отношението на българското население спрямо чуждите офицери в Македония беше
много симпатично. Макар да виждаше, че те нямат много голяма власт, то ценеше техните
добри намерения и главно - виждаше в присъствието им началото на европейска намеса,
върху разширението на която се полагаха големи надежди. Имаше само една проява на
враждебност спрямо тях; тя бе от страна на групата на Сандански. Противна на всяко
вмешателство на европейските сили в Турция, представителки на капитализма, от друга
страна, недоволна от техния контрол в нейната зона, тя насъскваше населението против
тях. След революцията тя първа издигна глас за тяхното отстранение, давайки така една
възможност на Младотурския комитет да каже, че самото население ги не ще.
Общественото мнение в България посрещна отзоваването на чуждите офицери в
Македония като нещо предвидено от самото начало и неизбежно. Българското
правителство виждаше ясно от своя страна, че при съществующето разположение у
Великите сили за неговите възражения нямаше място. Генерал Паприков обаче не
пропусна да каже своята дума. В разговори с представителите на Великите сили в София
той, след като отрази задоволството на българското правителство от установяването на
конституционния режим в Турция, добави, че ако надеждите, възлагани върху този режим
за поддържането на свобода, законност и равноправие, останат излъгани, смущенията в
Македония ще се появят непредотвратимо, последвани от вълнения на общественото
мнение в самата България.
 ЕВРОПЕЙСКИЯТ КАПИТАЛ В ТУРЦИЯ И НОВИЯТ РЕЖИМ

Европейският капитал е експлоатирал много останали назад държави в Източна

Европа, Азия и Южна Америка. Но може би никъде тази експлоатация да не е била така
безогледна както в Турция. Невежеството и продажността на турските държавници,
хроническите кризи на хазната, които налагаха диренето на средства спешно и на всяка
цена, улесняваха това хищно използуване на империята. То почна веднага след Кримската
война. Първият заем бе сключен от Турция в 1858 година. След това последваха на малки
интервали цяла серия други, налагани от хаоса в държавните финанси и от баснословните
разточителства на султан Азиса. Когато аз изучавах тия заеми за едни мои статии във
„Вечерна поща" през 1901 година, останах изумен от условията, при които те били
сключвани. Ще отбележа само тоя факт, че за един от тези заеми цесията бе 55%, което ще
рече, че срещу всяка облигация за сто лири, подписана от Турция, тя получаваше петдесет и
[54]
пет! Както е известно, в 1875 година Турция фалира . Но от това не загубиха банкерите,
а публиката, която беше купила турските ценни книжа. Друга една форма на експлоатация
бяха железниците, построени всички (освен Хеджаската линия до Мека) от френски,
английски, германски компании чрез концесия от Турция. Концесията предвиждаше тъй
наречената Garantie kilometrique, т.е. едно задължение на Турция да гарантира за всеки
километър един минимум доход, платим от нея в случай на дефицит. Резултат от това
беше търсенето на ненужни завои било за избегване на тунели, било чисто и просто за
увеличение на числото на километрите. Последното се показа, както бе изтъкнато
навремето, особено в постройката на Багдадската линия. Турянето на ръка на европейския
капитал върху Турция личи в основаването в 1863 година в Цариград на една англо-
френска банка, наречена Banque imperiale ottomane, под една концесия от страна на
турското правителство като държавна банка на империята, на която беше дадена
изключителната привилегия да издава банкнотите, платими в злато. Нуждата, в която се
намираше тъй често турската хазна, принуждаваше правителството да търси аванси от тая
банка и го поставяше спрямо нея в една зависимост, от която тя алчно се възползуваше.
Минералните богатства на Турция бяха също в ръцете на европейския капитал. Мините за
сребро, олово и мед бяха експлоатирани от английски компании.
За мене беше интересно да узная как европейските финансови кръгове гледаха на
Младотурската революция. Ще съжаляват ли за абсолютизма на Абдул Хамида, през който
техните операции се вършеха тъй лесно, следователно ще бъдат ли наклонни да подкрепят
в случай на нужда реакцията, или хранят надежда да се споразумяват, при употреба на
познатите им средства, и с новия режим. В желанието си да се осведомя по тоя въпрос
ходих да видя директора на железницата Jonetion, която свързва Солун с линията Одрин-
Цариград при Димотика. Той беше току-що се завърнал от Цариград, където бе повикан, за
да даде мнение по някои държавно-финансови въпроси, и можеше най-добре да ми каже
какво бе там разположението в неговите среди. Той донесе следните впечатления:
- Новият политически строй ще се закрепи. Революцията не срещна никакви
противодействия в Мала Азия, откъдето на първо време се очакваше отпор на
конституционното течение. Европейските сили ще пазят по отношение на създаденото
положение благосклонна неутралност. Също и от страна на балканските държави не се
забелязва някакво враждебно намерение. Без съмнение, Турция се намира в големи
финансови затруднения и като се вземе предвид, че преобразуванията, които ще се
предприемат, ще изискват големи парични средства, явно е, че турското правителство ще
се намери пред една мъчна задача. Европейските финансисти обаче имат доверие в
бъдещето на конституционния режим и ще се стараят да дадат на Турция съдействието си,
за да излезе тя из сaвоите затруднения.
Кабинетът на Кямил паша биде образуван в съгласие с младотурските искания. Той ще
трае до изборите и ще се яви пред парламента. След това ще си подаде оставката.
Единствената мрачна точка в хоризонта е в Цариград. Там има около 40 000 шпиони,
останали сега без работа, и прислужници в Илдъзкьошк, които напоследък били уволнени.
Към тях трябва да се прибави една сган от 40 000 души, живущи в Цариград и готови да
вземат участие във всякакви смутове, дето има да се върши грабеж. Какво ще стане, ако
при някой опит за контрареволюция тия 80 000 тъмни лица се предадат на буйства и на
покушения? Ще ли войската да ги обуздае? Или ако тя се опита да възстанови реда, каква
картина ще представлява Цариград? Младотурските кръгове в Цариград и особено
европейците, живущи в турската столица - си задават тоя въпрос с голямо безпокойство.
Новото правителство употребява голяма енергия, за да организира полицейската служба в
Цариград. Известно е, че портфейлът на министър на полицията биде предложен на
председателя на Солунския младотурски комитет, Манаси Заде Рефик бей, който отказа
под предлог, че бил много уморен. Сега Кямил паша търси за това министерство някой
енергичен и опитен човек, който да може да обуздае тъмните елементи на грабеж и
реакция.
Опитът за контрареволюция в 1909 година с участието на тъмните елементи в
Цариград дойде да покаже, че тоя чужд финансист преценяваше по-добре положението,
отколкото моите приятели младотурци в Солун, дълбоко вярващи, че никой нищо не може
да предприеме против новия режим.
 БОРБАТА МЕЖДУ ВЪТРЕШНАТА ОРГАНИЗАЦИЯ И ГРУПАТА НА САНДАНСКИ

Както казах по-рано, Вътрешната организация и групата на Сандански враждуваха от

година, но без да се сблъскват. Струма делеше на изток и на запад от нея териториите им.
Сблъскванията почнаха подир Младотурската революция. Ще се спра подробно върху тази
борба, тъй като обстоятелствата ме накараха и аз да се намеся в нея и тая ми намеса стана
една от причините, за да напусна Солун. Офанзивата почна групата на Сандански. Тя
изпрати един от своите членове в Гевгели да държи публична реч против Вътрешната
организация. Обвиненията му против нея бяха, че тя била оръдие на България и нейните
хора - оръдия на Фердинанда. Беше голямо лекомислие от негова страна да мисли, че с
такива думи ще може да привлече една българска публика в един македонски град. През
двете световни войни Македония видя българската администрация и макар да се радва
първо на нея, изпита след това горчиви разочарования. Но в 1908 година образът на
България беше идеален, свещен и всяка нападка срещу нея звучеше като светотатство.
Нападките против Фердинанда също оскърбяваха. Българската интелигенция в
Княжеството ненавиждаше Фердинанда заради личните режими, поддържани от него, и
за презрението му към народната воля. Но за българите в Македония той бе Българският
княз, т.е. олицетворение на България. Неразумният оратор не можа да свърши своята реч
и трябваше да бяга от Гевгели. След това почна контраофанзивата на Вътрешната
организация.
Агитацията на групата на Сандански против Вътрешната организация имаше за цел да
създава настроение против нея. Но Вътрешната организация от своя страна целеше
разтурването на комитетите на Сандански и превзимането на последователите му. На
запад от Струма имаше доста голяма интелигенция, излязла от гимназиите в Македония,
вече няколко на брой, интелигенция учителска, интелигенция търговска. На изток от
Струма, доколкото имаше интелигенция, тя бе екзархийска; в градовете български
търговци почти не съществуваха. Комитетите на Сандански бяха по селата. Там именно
Вътрешната организация изпрати своите агитатори. Аз разпитах за агитацията от едната
страна и от другата. Хората на Сандански разправяли на селяните: България иска не да ви
освободи, а да ви завладее; вие ще ѝ робувате, за да изплаща тя своите дългове.
Вътрешните пък казвали им: Сандански и хората му са отстъпили от българската народност
и са се предали съвсем на младотурците; те искат, както Младотурският комитет, да се
унищожи Екзархията, да няма български училища, а само турски и децата ви да си загубят
езика и вярата. После те питали: Сандански и хората му ви разправят, че Младотурската
революция дала свобода на Македония; ако е така, защо да има тогава комитети? Затова
ли, за да им плащате данък? Беше лесно да се предвиди, че нито Сандански ще търпи
такава агитация там, където бяха неговите крепости, нито Младотурският комитет ще
допусне такива агитатори против един свой съюзник. Конфликтите почнаха наистина
отеднъж.
Вътрешната организация изпрати свои агитатори в двата окръга на Сандански:
[55]
Серския и Драмския. За Серско заминал младият войвода Занков , родом от тия места.
Той говорил на селяните в село Сенгелево. Но премеждията почнали веднага след това. По
пътя за друго едно село, Крушево, била му устроена засада, от която случайно се спасил, и
след това бил настигнат по пътя от офицери, които му съобщили, че по заповед на
Младотурския комитет трябва веднага да се върне в Солун. Не по-добра участ имала
групата от екзархийски учители, Анчев, Караджов у др., изпратена от Вътрешната
организация в Драмско, района на Паница. В Драма ги посрещнал жандармерийският
майор Тефиков, бивш офицер от българската армия, избягал в Турция, същият, който
[56]
командуваше турската потера в боя, в който падна Гоце Делчев . Тефиков ги задържал
два дни в Драма, отлагайки тяхното заминаване по селата под разни предлози, докато
пристигнал най-сетне отсъствуващият драмски мютесариф, който след едно съвещание с
Паница заповядал на пристигналите да си заминат обратно в Солун. Караджов, без да се
обади, пристигнал в родното си село Просечен, но след разни разправии там с Паница и с
местните власти бил принуден да се върне обратно и той. След завръщането си в Солун
Занков и Анчев ми разправиха за поведението на турските власти спрямо тях. Те ми
разказаха също за насилията, упражнени от санданистите, за да държат хората от своите
комитети в подчинение и послушност. Селяните, които искали да се отделят от тях и да не
плащат дикък - данък те наричаха членския внос - били връзвани, бити, заплашвани със
смърт. Както обясних вече по-рано, аз след Илинденското въстание бях напуснал вече
Вътрешната организация, тъй като влязох вече в българската политика, но по дух оставах
свързан с нея. Всичките мои лични приятели от Македония бяха в нейните редове. Все пак
нейната дейност след прогласяването на конституционната ера беше ми неизвестна. Аз не
знаех нищо за наченатите от нея опити да разтури комитетите на Сандански. Но когато чух
разказите на Занкова и Анчева, пламнах с всичкото си негодувание. Същата вечер
разправих за извършените насилия на някои младотурски офицери, които срещнах в клуба.
На нашия разговор присъствуваха и някои от консулите, на които всичко това се виждаше
невероятно. Офицерите изразиха негодувание за станалото. Но не чух ни дума от тях за
мерките, които се налагаха.
- Малко търпение - казаха те - и всичко ще влезе в своя ред. Стига да има добри
намерения.
Аз описах във „Вечерна поща" това, което се вършело в Драмско и Серско, като
изтъквах отговорността на Младотурския комитет. Предупреждавах го да се пази от
увлеченията, в които можеше да го въведе безграничната власт, която му даде
революцията, и да възобнови тия похвати в управлението, против които се бяхме борили и
той, и ние. „Критиката - бележех аз - трябва да придружава винаги упражнението на всяка
власт, била тя и революционна - особено когато най-много затова тя е изложена по своето
естество да изпада в крайности. Досежно станалите насилия - пишех - реших се да им дам
гласност, защото мисля, че спрямо младотурците ние трябва да се държим винаги
откровено и да действуваме на бял ден. Бидейки напълно лоялни спрямо новия режим, за
създаването на който българският народ е дал най-много жертви, ние имаме правото да
говорим високо, без да има някой дързостта да ни обвини в лоши намерения спрямо
Турция."
Моята критика, гласно изнесена в печата, не можеше да се понрави на младотурците,
но те, външно погледнато, не измениха своите отношения към мене, не измениха
поведението си. Когато им говорех, че трябва да се тури край на вършените насилия, те,
подобно на бившите министри на Абдул Хамида, съжаляваха, обещаваха и не
предприемаха нищо. Между туй ожесточението у санданистите против агитацията на
Вътрешната организация, която почваше да сее разбунтуване в техните комитети, растеше
все повече. Паница реши да спре разпространението на това разбунтуване в своя район
чрез една безпощадна мярка. Той осъди на смърт около петнадесет души и за някои
присъдата беше изпълнена. Другите се спасили, като се скрили или избягали от селото.
Каквито и да бяха чувствата ми спрямо Сандански, те няма да ме възпрат да изкажа
предположението, че Паница бе действувал на своя глава. Сандански, цялата му кариера
го показва, беше хитър. Той не можеше да не знае, че младотурците ще се почувствуват
зле изложени пред чуждия свят от едно престъпление, извършено под очите им, и че сам
той ще се види в затруднение пред тях. Членовете на Младотурския комитет показваха
наистина едно недоволство, за което аз и сега мисля, че беше искрено. Но отношенията им
със Сандански и неговата група бяха такива, че те мъчно можеха да прибегнат спрямо нея
до мерки на строгост. Възмущението им не ги подбуди към действие. В Скрижево никой не
бе арестуван, никой не бе разпитан. Паница се славеше публично със своята безнаказаност.
Солунските българи бяха потресени от убийствата в Скрижево. Не по-малко впечатление
правеше върху тях и фактът, че властта не дири убийците. Те казваха:
- Това не е бивало и през султанския режим на Абдул Хамида.
Обаче от тяхна страна не се предприеха никакви постъпки пред Младотурския
комитет. Нямаше и кой да ги направи от името на българското население.
Конституционните клубове не бяха още конституирани. Хората на Вътрешната организация
заявяваха:
- Ние нямаме нужда от Младотурския комитет; сами ще се справим.
Те бяха изпълнени от жажда за отмъщение. Но отмъщението им не целеше
[57]
Паница , а Сандански.
- Ние него ще държим отговорен.
Аз поддържах мнението, че с отмъщения няма да се постигне нищо друго освен
започването на един период на взаимно изтребление, както през времето, когато между
Комитета на генерал Цончев и Вътрешната организация се окървави Македония. Това,
което трябва да направим - мислех аз, - то е да поставим Младотурския комитет пред
дилемата: или да спре наченатия терор, или да покаже със своето бездействие, че го
покровителствува. Затова реших да замина за Скрижево, да произведа там една анкета и
да я обнародвам. Отидох да предупредя за своето решение самия комитет. Там намерих
Джавид бей, познат на мене от посещението му във „Вечерна поща". Разправих му
тревогата, която бе обладала българското гражданство от станалите в Скрижево убийства,
и твърде откровено изтъкнах пред него за лошите последствия, които ще повлекат те, ако
останат ненаказани. Той ми се вида много смутен. Ясно бе, че той се вълнуваше от
впечатлението в чуждия свят.
- Енвер бей ще замине да направи една лична анкета - каза ми той.
- И аз реших да замина - заявих му аз.
- Кога?
 - Утре.
Джавид бей замълча и взе съсредоточен и малко нещо унил вид. После ме попита:
- Необходимо ли е да заминете веднага?
- Абсолютно необходимо.
- Тогава елате на часът шест подир обед, ще се съветвам с другарите от комитета и ще
Ви дам отговор.
На връщане на площад „Хуриет" срещнах генерал Хасан Риза паша, началник на
артилерията на Третия корпус и един от водителите на младотурското движение. Повторих
и нему каквото бях казал на Джавид бея. Но тоя път прибавих:
- Паша Хазлетлери, аз съобщавам за моето заминаване от почит към вашия комитет и
за да покажа колко високо ценя вашите добри намерения. Но никакво разрешение не
искам, защото то не е нужно.
- Ние ще Ви дадем отговор.
- Да, но преди това считам за свой дълг да Ви заявя, че аз съм решен да направя
своята анкета и че какъвто и да е вашият отговор, аз утре ще тръгна. Вие можете да ме
върнете от тоя път само със сила.
- Вярвам, че от такива крайности не ще имаме никога нужда спрямо един човек като
Вас - забележи пашата и се разделихме твърде любезно.
Привечер се върнах в комитета и стоях там дълго. С Хасан Риза паша приказвахме
един час по въпроса за училищата. Сетне с подполковника от Генералния щаб Джемал бей,
за когото говорих, когато описвах триумвирата на Младотурската революция,
продължихме разговора върху бъдещите административни реформи.
- Преди да се говори за преобразования и въобще за програма - заблежих аз, - нужно
е да се въдвори спокойствие в царството. Трябва да престанат насилията. Европа иска от
нас гаранция за реда в страната. Гаранцията може да бъде, на първо място, една добра и
силна администрация, способна да всели у населението доверие към нея. А произшествия
като убийствата в Скрижево показват, че тази цел още не е постигната. Това ме безпокои
много. И това ме подбуди да предприема моята анкета.
Те се съгласиха, че тия ми подбуждения са патриотически. Сетне ме питаха:
- Препоръка от нас искате ли?
- Ако считате, че тя може да улесни мисията ми...
След кратко съвещание помежду си те решиха да ми дадат едно открито писмо и след
две минути аз напуснах комитета с тази препоръка до властите.
Между дошлите след революцията в Солун беше запасният ротмистър Димитър
Атанасов, родом от близкото село Сухо, участник и в двете македонски въстания, в 1895 и
1902. Като се научи, че ще отивам за Скрижево и с каква цел, той ми заяви:
- Няма да те оставя да заминеш сам; ще дойда и аз с тебе.
Поиска да ме придружи и върнатият от Драма Анчев. Съгласи се да ме придружи и
Георги, брат на убитите в Скрижево, който бе успял да избяга. Отивахме за едно село дето
бяха извършени грозни убийства и дето убийците бяха останали господари. Но ние бяхме
всички млади и никой, освен замисления бай Георги, не мислеше, че може да се случи
нещо лошо.
Тренът за Драма тръгва на часа 5 и 1/2 сутринта. На определения час намерихме се
всички на гарата. Слънцето не бе съвсем изгряло и ние не бяхме съвсем пробудени. Аз
успях да намеря бай Георгя.
- Къде са другарите ти?
- Те казаха, че няма нужда от тяхното идване. Само аз ще ви придружа.
Това не ме изненада. Терорът в Драмско е тъй голям, че техният страх бе нещо
твърде естествено. В едно село, дето са станали убийства и дето убийците са още
господари, никой не отива с удоволствие. Колкото бяхме, качихме се на трена без никакво
лошо предчувствие, защото всички бяхме млади хора и никой не бе наклонен да мисли за
нещастни приключения.
Пътят за Драма е едно непрекъснато очарование. Видяхме Дойран с неговите бели
къщи, накацали над рида над едно гладко езеро с нежно сини тихи води. Минахме една
живописна котловина, заградена от високи голи планини, червени под слънчевия пек.
Спуснахме се в едно широко поле с росни ливади, поникнали за втори път, с цъфнал бял
памук и с капризни пътеки, прошарени със синчец. Ето и Сяр, изгубен почти измежду
обширни градини, и подир един час сме в Драма.
[58]
Едва-що пристигнахме, аз потърсих Тефикова, известния бинбашия , чиято
любезност съм описал по повод връщането на агитаторите на Вътрешната организация от
Драма. Тефиков бил абонат на „Вечерна поща" и тъкмо когато аз пристигнах в Драма, той
бе получил броя, дето бях писал за неговото безценно изкуство да бави хората по техния
път. Тефиков не употреби обаче спрямо мене същата тактика. Той прати веднага в хотела
ми жандармерийския поручик Фехми ефенди да ме приветствува. Фехми ефенди ми
обясни, че гръцкият владика давал тоя ден банкет на Младотурския комитет, и добави, че
и мен ме чакат там. Банкетът бе свършен, трапезите вдигнати, гостите пиеха под сянката
на високи дървета с широко прострени и ниски клони. Наблизо има един извор, който
образува мъничко езерце с бистра вода, с островчета от тръстика и с естествени масиви от
сини цветя. Там бяха освен Тефиков, мутесарифинът, гръцкият владика, прокурорът и
много гръцки и турски първенци. След обикновените любезности (по две теманета на
всеки човек) аз показах писмото от Централния комитет и обясних целта на пътуването си.
[59]
Присъствуващите турци одобриха. Гръцкият владика счете за нужно да изкаже особено
мнение.
- Тия убийства - каза той - са лични разправии. Работи на отмъщение с една реч. Не
заслужаваше да си разваляте спокойствието.
Подир това той изказа на много хубав турски език много ласкави думи за Паница като
турски патриот. Аз не му възразих нищо. Взех си сбогом, макар да ме задържаха, защото
смятах да не пристигнем много късно в селото. А пък преди да тръгна от Драма, исках да
направя една визита на началника на английските офицери в тоя район полковник Бонам.
Чак на часа четири успях да потегля. Маса народ се бе събрал пред хотела ни. Пристигането
на хора с шапки е тук цяло събитие и понеже бяхме мнозина, любопитството на всички бе
изострено. Качихме се на коне и заедно с Фехми ефенди и двама суварии тръгнахме за
Скрижево. Коне бе ни намерил Младотурският комитет, но за бай Георги нямаше кон. А да
тръгнем без него, щеше да рече да се намалят значително шансовете ни да извършим
успешно анкетата си.
 - Ти, Оглум, можеш да останеш тук - каза Фехми ефенди, като се обърна към бай
Георгя.
- Не - селянинът не се съгласи.
- Аз ще вървя пеша - каза той решително.
- Добре - настоя офицерът, - но конете ще вървят бърже...
- Ще тичам!
По целия път, цели четири часа, бедният човек тича ту пред нас, ту подир нас, без
почивка, облян в пот. Пътят бе отначало прашен, горещината бе голяма и конете ни
убиваха. Сетне почнахме да се изкачваме нагоре и карахме вече бавно. С нас вървеше
един селянин от Скрижево, дядо Тасе Попрангелов, добродушен старец, чиято житейска
мъдрост, безкрайно забавна, ни развесели по пътят. Яхнал здраво едно добро добиче,
метнал абата през рамо, накривил феса на беловласата си глава, той караше до мене и ни
разправяше за работите в селото. И той щял да бъде убит от хората на Паница, но взел
манлихерката и се защищавал, затворен в къщата си.
- Щеше да ни затрие всички проклетникът, Бог да го порази - казваше той, като
шибаше енергически коня си. - Харно, оти се намери пушка в ръцете ни, а то бяхме
отишли.
Питах го:
- Защо бе, дядо Тасе, тия хора ви гонят? Да не сте сторили нещо лошо на селото?
- Лошо ли? Лошо от Бога да найдат те ...
После с една живописна реч, прекъсвана с проклятия, турски пословици и тук-таме
мъжки попръжни, той ни разправи цялата история.
На Света Богородица станало в училището на Скрижево събрание. Там било
ръководното тяло на комитета, селската милиция, цялата тамошна организация. Хората на
Паница обяснили, че борбата не била свършена, че трябвало да се „разшири
конституцията", следователно комитетската работа не била свършена. В заключение
поискали пари от селото във вид на данък и освен това по-богатите селяни да платят по
един абонамент за вестника на Сандански в Солун. Тогава Щерю Тодоров, секретар на
селския комитет, станал и казал, че селото не може да дава вече пари, че то е изтощено от
постоянни жертви и сега иска да си отдъхне. Щерю бил свършил трети клас и минавал в
селото за много умен човек. Затова гласът му бил подкрепен от мнозина. Станало
спречкване, чули се викове: „Долу Паница!" - и събранието се разтурило. Два дни след това
Щерю биде убит, заедно с него и неговият брат, тоже член на комитета, и още Христо
Вергов, който току-що бе излязал от затвора след амнистията. Осъдени били на смърт
петнадесет души, всичките, които не искали да плащат данък на Паница.
- Дядо - питах аз, - как тъй се оставате на един полулуд човек като Паница да дава
команда на селото ви и да убива най-добрите ви хора?
- Какво да правим бе, чоджум?
Всяка съпротива била невъзможна. С Паница били в селото около тридесет души,
готови на всичко.
- За една лула тютюн баща си заколят - каза той. От властта не можело да се очаква
никаква защита. - Хюкюматът - продължи бай Тасе - и той бир такъм с ними ... Пък и на
 [60] [61]
младите турци ефкяра им е едно с Паница. Няма чареки .
Попитах дядо Тасе, като се връща в селото, не го ли е страх, че ще го убият?
- Нейсе - каза той - мене ще убият, барем синовете ми да останат живи, кой му гледа
друго?
- Къде са синовете ти?
- Пратих ги ... Они отидоха...
- Къде отидоха?
- Къде ще бъде бе, чоджум? В България. Бягаха към Дедеагач и оттам хайде за София.
- Той пак повтори: - Аз вече съм дал-взел. И да ме убие, няма голям зарар.
След това фаталистическо изявление той шибна коня. Шибнах и аз моя кон и го
настигнах.
- Дядо Тасе!
- Кажи!
- Ти откога си народен човек?
- Как му рече? От кога си българин? От кога? Хеее... Тридесет и пет години гиби трябва
да има, откак тераме тази работа. Тогава, ефендъм, учехме на гръцки. Сетне излезе
българското, фанахме се тогава и дори досега, както видиш.
И той почна да ми разправя целия църковен въпрос, както бе го схванал неговият ум.
Аз си спомних за борбата на българите в тия крайове, борби безшумни, но пълни с
мъченичество и подвизи. Едва в 1884 година бащата на Борис Сарафов можа да отвори
българско училище в Серес. Наклеветен от гърците като бунтовник, той бе осъден и пратен
на заточение в Анадола. По неговите стъпка тръгнаха други хора, упорити и смели като
него. Устремът беше силен; успехите големи. Но и препятствията продължаваха и делото
беше недовършено. Трябваше нови усилия, за да се приберат под стряхата на българската
народност петдесетте хиляди българи, останали още под Гръцката патриаршия. И ето, че
тъкмо тогава, когато нови условия се създаваха за българската народност, почваха борби
на братоубийство. Няма ли - питах се аз - да се свърши тая фаталност, която виси над
българския народ и която го хвърля в раздори, когато историята иска от него единство? И
сърцето ми се свиваше.
Слънцето бе залязло. Нощта бавно падаше над полето. Наоколо се издигаха от всяка
страна високи планини, които изглеждаха още по-високи в настъпилия здрач. Ние се
възкачвахме по стръмен, тесен, обсеян с камъни път, който вървеше покрай дълбоки
пропасти. На върха на планината, Скрижево едва се забелязваше. А тъмнината ставаше все
по-голяма. Анчев доближи коня си до моя и ме пита:
- Искаш ли да чуеш едно умозаключение?
- Мислиш ли, че тъкмо тук е мястото сега за логически упражнения? - забелязах аз.
- Не са само логически. Слушай: ние идваме тук да открием убийците. Ако ги открием,
те рискуват да бъдат обесени. Следователно, те ще бъдат принудени да земат гората.
Преди да земат гората, какво им коствува да ни претрепат тук?
Доведен от това безупречно разсъждение, Анчев удари коня си и тръгна напред.
А нощта падаше се по-гъста и пълнеше пропастите с тъма. Пътят продължаваше
нагоре все по-стръмен. Между едрите камъни конете едвам успяваха да се промъкват. Ето
че изгря луната и пропастите, покрай които минавахме, ставаха по-страшни. Ние вървяхме
вече бавно, стъпка по стъпка, мълчейки. Не се чуваше от нийде звук и дори конете ни
сякаш се стараеха да стъпват безшумно. Доле поляната, обляна в синята дрезгавина на
нощта, беше се затаила и вече дремеше. Пред нас голите върхове на планината стърчеха
страховито под бледите лунни зари. А ние продължавахме своя път умислени, носейки в
себе си загадката на предстоящата нощ.
Вече часът бе наближил девет, когато пристигнахме до колибите. Тук скрижовани
имат своите хармани и прибират храната. Колибите бяха сега пълни, но не единствено
поради полска работа. Подир убийството мнозина селяни бяха избягали от селото и не
смеяха вече да се върнат. Те спяха по къра, където завърнат, живеейки от ден за ден, в
постоянен трепет. Селяни, дошли по работа, и бежанци, ние ги заварихме тук всички. Като
чуха, че идат чужденци с един забитин, те се наредиха по пътя, без да продумат. Ние
спряхме. Те се доближиха с фенери, и аз можах да наблюдавам лицата им. Никога през
живота си не бях виждал човешки същества с такава паника в очите. Това не бе ужасът на
люде, които виждат смъртта пред себе си, но мълчаливата безнадеждност на ония, които я
очакват като нещо фатално. Ние поискахме да знаем какво става в селото.
- Лошо е.
Друг отговор не можахме да получим.
В Скрижево срещнахме в дома на убитите, където ни покани придружаващият ни бай
Георги, както казах, единственият от братята, който бе останал жив, като се спасил с
бягство. Къщата бе горе, накрая на селото, каменна двуетажна, с широк двор. В селото се
намирал каймакаминът и един съдебен следовател. Като им съобщили за нашето
пристигане, те дойдоха да ме видят. Каймакаминът ми каза, че в същия ден в селото бил
Енвер бей, който преди малко заминал с Паница за Просечен. Той бе един млад човек, от
образованите турци и с езика на новата турска интелигенция, но с похватите на старите
турски чиновници. Той употреби всичките си, обвити в учтивост, старания да ме убеди да
напусна селото, след като вечерям и си отпочина и да замина заедно с него за Просечен,
дето се намирал Енвер бей. Аз, в не по-малко учтива форма, му отказах.
- Дошъл съм тук с една определена задача - казах аз.
- Да - пресече ме той, - ние бяхме предупредени и ви чакахме. Утре ще се върнете с
Енвер бея и заедно...
- Позволете - пресякох го аз от своя страна, вече с известна нервозност. - Мусааде
[62]
буйрунуз! Аз имам чест да ви заявя, каймакам бей, че съм дошъл тук като османлия и
като български публицист да открия истината на едно грозно престъпление, и дордето не
изпълня своя дълг, няма да мръдна от туй място, па дори ираде да излезе за моето
заминаване. Ако искате да ни извадите оттук със сила, мене и другарите ми, заповядайте,
но само тъй ще се подчиним.
Настана мълчание. Каймакаминът се позамисли малко. Сетне стана прав и отсече:
- Като е тъй, и аз ще спя тук, с вас, в тази стая.
Сетне извика:
- Ахмед, иди олум, да ни донесеш тук вечерята.
Сега пак се възобновиха любезностите. Каймакаминът ме поздрави, че съм свършил
Галатасарайския лицей.
Аз му признах, че Мюлкието, където той бе свършил, е най-високото училище в света
и че европейските университети са нищо в сравнение с него. Той биде тъй добър да не
протестира.
Минаха няколко минути на тая тема. Сложиха ястията и ние се готвехме да седнем на
трапезата, когато бай Георги влезе:
[63]
- Милицията е заобиколила къщата - каза той, - около 20-30 въоръжени хора са
хванали вратите. Момчетата не смеят да отидат да вземат сено за конете.
Като чу това, каймакаминът стана, посъветва се със съдебния следовател и слезе доле.
Минаха се 5-10 минути, един селянин влезе при нас, застана посред стаята, направи на
всички ни по едно темане и ни каза на турски:
- Ефендилер, селото е чуло, че вие сте били лоши хора и не иска да останете тука. То
ми каза да ви заповядам да си отидете оттука, или каквото стане, не отговарям. Най-
доброто за самите вас е да тръгнете още сега, ако ви е мил животът.
- Кой си ти - попитах аз.
- Коджабашията.
- Добре, видяхме те, чухме те, сега хайде да си вървиш - казах аз. - Кой е добър човек,
кой лош, кой къде отива, кой къде ще стои, това не е твоя работа. Затова има царски хора.
Ти гледай да събираш харача и вергията.
- Мене така ми е заповядано - повтори той. - Да си отидете оттука, защото иначе лошо
ще стане.
- Коджабаши, знаеш ли, че е голяма дързост (джесорет) от твоя страна тъй да
говориш, когато тук има един забитин, един каймакамин? Когато тук има царски
чиновници, кой друг смее да ни дава заповеди? Какво е това население, което ни
заплашва? Кой му е дал това право? Откъде ни знае то?
Каймакаминът, който току-що бе се върнал в стаята, се намеси:
- Коджабаши, това, което вършиш - заяви той, - е едно голямо безобразие
(едепсъзлък). Хайде иди си!
Тогава стана една сцена безподобна по своя комизъм. Коджабашията се обърна към
каймакамина и му каза:
- Каймакам бей, ти не ми ли каза доле тъй да говоря на тия хора, за да си отидат!
Аз не посмеях да погледна каймакамина, защото се боях да не би да не мога да
удържа своя смях. Не знам каква фигура правеше той през това време, но не продума
нищо. Настъпи тягостно мълчание. Сетне аз казах на коджабашията:
- На тебе сега да ти видим гърба, хайде.
Но той не искаше да излезе.
- Няма да си ида - заяви той, - дордето не ми кажете имената ви, за да ги знае селото.
Аз извадих писмото от Младотурския комитет, дадох го на каймакамина и му казах:
- На вас давам това писмо, но ако го покажете на тия хора доле, на които никой не е
дал власт, аз ще протестирам в Солун. То ще бъде позор за уважаемия печат на комитета
„Единство и Напредък".
При това още каймакаминът се стресна и ми даде назад писмото.
 - Хайде, ела с мене - каза той на коджабашията.
Двамата слезнаха. Тръгнах и аз подир тях, но съдебният следовател ме хвана за
ръката и ме върни назад.
- Недейте си разваля спокойствието - каза той флегматически и запали вечната си
цигара. Почнахме да разговаряме за маловажни неща. Ето че влиза бай Георги уплашен.
- Хванаха каймакамина - извика той.
Същевременно чухме бързи стъпки по стълбите, хора се качваха шумно.
- Радев - ми викна Анчев, - идат!
Извадихме револверите. Моят револвер бе голям, тежък, не за мене, човек, който
никога в живота си не бе носил оръжие. Атанасов ми го даде почти насила на тръгване.
Инстинктивно сега го взех в ръката си. Всичко това стана в един миг. Вместо хора от
милицията влезе каймакаминът блед, уплашен, с ужасени очи. Той ми грабна револвера,
насочи го към себе си право в сърцето и почна да вика:
- Убий ме, тегли право в сърцето!
Аз му забелязах, че нямам такова страшно желание.
- Не - настоя той. - Тегли куршума! Щом като нямаш доверие в мене.
Уверих го, че никакви подозрения нямам към него. А той, по-спокоен вече, каза:
- Ако е писано да умрем, ще умрем всички тук.
Фехми ефенди заяви още, че за да посегнат на нас, трябва да минат през неговия труп.
А съдебният следовател, флегматичен повече от всякога, настави:
- Това са малки работи, ами хайде да ядем.
Но преди това каймакаминът настоя да се пише писмо до Енвер бей. Съвещаваха се
двамата, писаха, пак се съвещаваха, добавяха нови неща, писмото стана много дълго.
- Мога ли и аз да пратя няколко думи до Енвер бей? - попитах аз.
- Хай, хай, защо да не може?
Взех една визитна картичка и писах, че съм в Скрижево и че моля да ми се осигури
свободата на моите движения, за да мога да произведа анкетата си. Всичко това се тури в
един плик и куриерът тръгна веднага за Просечен.
Компанията седна да се храни. Аз казах, че не ми се яде, и отидох в друга една стая,
дето бяха бай Георги, жените, няколко селяни. Там бе и коджабашията. Като видя, че сме
сами, той се доближи до мене и с един умолителен печален тон ми каза:
- Прощавай, г-н Радев, за моите прости думи. Кълна се в Бога, че аз нямам нищо
против тебе, не те познавам, ето чувам, че си бил добър, народен човек. Ама какво да
правя, накараха ме със сила да дойда при вас. Насочиха си пушките... Ще ме убият...
Прощавай, г-н Радев. Не знаеш какъв огън ми гори на главата!
- Ами ти не си ли човек на Паница?
- На Паница ли? Ами когато убиха другите, и мене търсиха. И аз бях осъден. И мене
искаха да убият.
- Всички ще ни избият, синко, Бог ги убил! - каза старата майка на покойните, седнала
до оджака, свита с глава, опряна на коленете.
- Всички - промълвиха другите жени, насядали също наред, като около някой невидим
мъртвец.
Ние не взимахме съвсем на сериозно заплашванията, които се отправяха към нас.
Само на другия ден, в Просечен, когато срещнах моя приятел Владимир Бурилков от
редакцията на в. „Дневник", разбрах в каква истинска опасност сме се намирали. Докато
ние, уморени от дългия път, сме спали дълбок сън, куриери тичали по планините,
съвещания ставали в нощта, животът ни бил в ръцете на Паница. Бурилков пристигнал в
Скрижево същия ден, но преди нас. Той бил в Сяр, когато получил известие за станалите
убийства. И без да му мисли много, възбуден от тоя дух на инициатива, който отличаваше
вече българските репортьори - и който удивляваше тук турците - той също тръгнал да
прави анкета. Вместо да иде направо за Скрижево, счел за по-удобно да се срещне първо с
Паница. И тръгнал да го дири в Просечен, дето била неговата главна квартира. Той ми
даде за него едно забавно описание. Паница се разхождал в своята столица като някой
господар. Облечен бил оперетъчно, с тая слабост към необикновените униформи, която
характеризира негърските князе, които искат да подражават на европейските офицери в
колониите: кръгла тиролска шапка, гимнастически костюм, английски гетри, револвер,
обесен през рамо, и нагайка в ръцете. Подир него вървели гвардия от телохранители, за
да го пазят, и те въоръжени е револвери и с камшик в ръката. Бурилков му съобщил своето
намерение да направи анкета върху произшествията в Скрижево.
- Добре - му казал Паница, - но да обнародваш самата истина. - После добавил: - Но
ако пишеш нещо против мене, ще те заколя.
Паница говорил и за участта, която самият него очаквала:
- Аз зная, че краят ми е близък - казал той. - Но дорде съм тук, не ще позволя никому
да дигне глас против мене. Ще изколя всички.
- Но сега има „хуриет" - забелязал Бурилков.
- В мойто „царство" хуриет няма.
Тая дума „царство", наред с маниаческия leit motiv „ке колям", постоянно се
повръщали в речта му. Тя ритмувала един вид неговото душевно настроение. Когато
Бурилков бил с Паница в едно кафене в Просечен, дошел при тях един селянин от
Скрижево, Аврамов, който току-що се върнал от София.
1- Какво си дошел тук? - го пита ядосано Паница. - Научиха ли те в София как да
бунтуваш тук населението?
Горкият човек се извинява, че той не се бърка в тия работи, че той си гледа поминъка.
- Добре, добре - прекъснал го Паница. - Зная те аз теб, но слушай: събери си ума в
главата, тури си ключ на езика, че ако продумаш една думица само, ще търсиш главата си
дали е на раменете ти. Ще те заколя!
Селянинът навежда глава, излиза плахо и си отива, оглеждайки се наоколо дали някой
го следи.
- Слушай бе, Паница - казва му Бурилков, - от тази околия има интелигентни хора,
някои от тях са с висше образование. Ако те се върнат в родните си места и откажат да ти
се подчиняват, какво ще правиш с тях?
- Ще ги заколя - отговаря Паница с най-голяма простота. Бурилков ми разправи и за
друга една сцена из „царството" на Паница.
Когато бил в Скрижево, дошел при Паница свещеникът на селото. Бурилков го пита:
- Получаваш ли вестници?
- Не, не ни дават.
 - Те нямат нужда от вестници - прекъснал го Паница. - Вестниците лъжат. Те са всички
подкупени от България, за да бунтуват населението. Аз не ги допускам тука.
Тогава свещеникът се наклонил към Бурилкова, без да го забележи Паница, и тихичко
шепнейки, почти промълвил:
- То е хубаво да чете човек вестници, просвещава се, ама не смеем...
Между туй идат да известят Паница, че Енвер бей щял да пристигне в селото. Това не
го смутило ни най-малко.
- Ще видим - казал той на Бурилкова. - Ако Енвер иска да ме гледа от високо, ще
заколя и него и ще хвана гората.
Паница не закла Енвер бея, напротив - прекарал целия ден с него в най-голяма
привидна дружба. След това и двамата заминали заедно за Скрижево и Бурилков ги
придружил. Вечерта тримата се върнали в Просечен. Бурилков останал да спи в къщата на
Паница.
- Подир полунощ - разправи ми той - събуждам се и виждам, че Паница се разхожда
от стая в стая. Жестикулира като луд човек, очите му сякаш ще изхвръкнат. Рекох си: „Тоя
брат ще ме коли." Той крачи трескаво назад, напред, спира се, мисли, пак крачи, а аз го
следя с погледите си. Най-сетне той се спира:
- Радев дошъл в Скрижево. Дошъл да разстройва моя район. Аз зная ... зная всичко, но
няма да дам. Ще ги избия всички. Ще коля! Как смеят те? В моя район, тук!... Те са сега в
моите ръце. Една моя дума стига... една ...
И той ми показа едно писмо със следното съдържание:
„Пристигна в селото Симеон Радев Реснели с няколко другари. Обиколихме
къщата. Да ги вържем само или да ги убием? Ако не отговориш веднага, ще ги убием.
Подпис: Каран"
Прочетох това писмо и питах Паница:
- Какво ще отговориш?
- Ще ги заколя.
Добрият Бурилков го увещавал да не върши подобно злодеяние, но Паница не го
слушал и излязал да се съветва с другарите си. Какво е говорил с тях, не зная. При него е
бил някой си Иван Харизанов, който за себе си сам казвал, че бил дошъл при Паница „като
[64]
интелектуална сила" . Като се научил за моето пристигане в Скрижево, той, така мек по
природа, изпаднал в свирепост. Неговото мнение било Паница да ни убие. На другия ден
на Семенова, управляващия Българското агентство в Серес, който дошъл в Просечен, за да
се осведоми върху положението, той казвал:
- Разбирате ли? Това е един случай необикновен. Паница е гений... Той схваща
всичко... Той знае, че да убие Симеон Радев, е по-велико дело, отколкото да убие
Сарафова!
После, тичайки ту при Бурилкова, ту при Семенова, той се е провиквал на своя
велеречив език:
- Какво главоломно съвпадение!... Какъв катастрофален фатализъм! Ще ги убие!
Трагизъм! Грандиозна неизбежност! Желязна логика на събитията!
Бурилков го запитал:
 - Ти какво търсиш при тия хора? Не виждаш ли какви са те?
- Виждам, те са велики борци. Сандански е гений! И Паница е гений - и той
продължава да вдига ръце към небето и да вика:
- Фатализъм! Катастрофалност.
Така ми разказваха Семенов и Бурилков. Не дълго преди смъртта му стана нужда да
се срещнем. Разговорът бе любезен еднакво от едната страна и от другата. Скрижево,
Просечен бяха тъй далеко в нашата памет. Нито той изглеждаше да си спомня, че така съм
го изобразил във „Вечерна поща", нито аз можех да повярвам, че желанието му за моята
смърт, изказано от тоя човек с толкова благодушие в очите, тъй безобиден, е било нещо
повече от чисто словесна екзалтация. Театралният изблик пред двама слушатели на това
зловещо въображение, което го намеси в македонските борби и сетне, след дълги години,
[65]
вплете тоя бивш социалист във всички заговори и преврати на българската буржоазия .
Паница се съвещавал с Енвер бей върху това, което трябва да се направи с нас. Не ще
съмнение, Енвер бей му е посочвал последствията, ако ние бъдем убити, и го е съветвал
към благоразумие. След тия съвещания Паница прати своите заповеди в Скрижево. От своя
страна Енвер бей ми изпрати следното писъмце, написано с молив на френски върху една
визитна картичка:
„Моn cher Frere,
За да се избегнат нови безредици и за да оставите чиновниците да продължат
своята анкета, моля Ви да напуснете селото.
Енвер."
Малко след това Енвер тръгва вече за Драма, а куриерът, носещ отговора на Паница,
летял към Скрижево. А обградени от милицията, ние правехме през това време последно
усилие, за да изтръгнем от устата на уплашеното население нечутите още имена на
убийците. Пострадалите отначало не искаха нищо да кажат. Терорът беше заключил устата
им. През нощта вдовицата на един от убитите, Кочо, брат на Георги, ни каза, че когато
Енвер бей и Паница били в селото и обядвали, двама селяни дошли да я заплашват.
- Да не смеете да кажете нещо, зере ще ви заколим като пилета. То и да кажете,
толкова ви струва. Турският комитет е с нас, ама за вас зиян ще стане.
Аз я спрях:
- Ти, булка, на тия думи да не вярваш. Турският комитет няма нищо общо с убийците.
Те само се хвалят, за да се плашите.
Тя обаче опря главата си на коленете и вече нищо не продума, ни дигна очи към нас.
Аз отидох да си легна. Бай Георги, задавен от гняв, продължаваше да ги увещава... А дядо
Тасе, който остана също тук да спи, пушеше фаталистически своята цигара, казвайки от
време на време:
- Ту бре, жена, глупав род ...
Като забеляза моето отсъствие, каймакаминът влезе в стаята да слуша какво говорим.
- Какво станаха тия доле? - попита той коджабашията.
- Стоят, ефенди. Сардисали къщата и не мръдват. Писаха писмо до Паница. Чакат
отговор.
- Мосю Радев - каза след това каймакаминът, - време е да се спи.
 Налягахме в стаята, облечени, върху малкото килимче. Каймакаминът, учен човек,
почна да ми разправя за Френската революция.
[66]
- Жан Жак Русо буюк адам - отсече той.
- Буюк! - потвърдих аз.
- Ами, Волтер, да буюк - добави той. - Буюк!
След това той поиска моето мнение за Робеспиера, но аз бях почти заспал, убит от
целия път, и неговото любопитство остана неудовлетворено. Легнали на коравото
дюшеме, тъй както си бяхме облечени, спящи петима в една малка стая със заковани
прозорци, нашият сън бе при все това тъй сладък и дълбок, че да бяха строшили вратата с
брадва, едва ли щяхме да се пробудим. А доле, заобиколила двора, милицията бдеше в
нощта, чакайки заповедта на... Паница. Сутринта, щом се събудих, първата ми мисъл бе, че
за моята анкета нищо не съм направил, и това ме удари като камшик. Станах веднага.
Другите спяха още. Аз излязох на чердака. Беше часът шест. Далечните ми спомени от
детството свързваха изгряването на зората в село с виковете на воловарите от улицата, със
звуците на стада, наизлезли на паша, с една рекичка забързала, като че ли иска да
надтърчи себе си, блъскайки своите бистри води върху едно плитко дъно с бели камъчета,
с шумоленето на една близка, от лек ветрец задиряна гора, с провикванията на жените в
дворовете, от съседка към съседка, над плетищата... Всичко това се сливаше в една весела
глъчка и ме очароваваше като песен. А тук селото глухо, улиците пусти, стрехите някак
неприязнени, върху каменистите хълмове някакво проклятие сякаш тежеше от небето. И
сърцето ми се сви в една остра и мъчителна тръпка.
Жените бяха станали и вече работеха тютюна, чиито листа бяха наредени по пода. Аз
поднових своите увещания към пострадалите, за да кажат истината, но със същия неуспех,
както вечерта. Видях, че по тоя ничин нищо няма да узная. Тогава прибягнах до едно
средство.
- Вечерта, когато стана убийството, вратата бе затворена. Кой я отвори?
- Аз я отворих - каза невестата на бай Георги.
- Как тъй си отворила ти вратата нощно време, без да знаеш какви хора идат? - казах
аз, като издигнах гласа по-високо.
Тя се смути.
- Знаех ги, как да не съм ги знаела. Братовчед ми вика да отворя.
И тя почна да разказва. После се намеси булка Кочовица. Тя разправи как
въоръжените хора нахлули в къщата и търсили мъж ѝ, който бил успял вече да се скрие в
избата. Но когато при писъка на децата те я заплашили, че ще запалят къщата и всички ще
изгорят, тя го накарала да излезе. Убийството станало на двора.
- Как го убиха?
- Удариха го с пушка, сетне другите го промушиха със сюнгия, на парчета го направиха.
- Ти позна ли убийците? - казах аз умишлено.
- Как да не съм ги познала? Не са чужденци. Наши хора, селяни.
И тя ги изброи.
- Други нямаше ли?
- Имаше, но не ги видях; духнаха ламбата и избягаха.
 Аз записах имената и сетне се обърнах към каймакама, който добре разбира
български:
- Чухте ли, каймакам бей?
Той не ми отговори, но бе разсърден на жените:
- Защо на мене не ми казахте тия работи?
- Страх ни беше... И сега ни е страх. Как да кажем?
Каймакакинът нищо не възрази. Но не пожела да запише имената.
Убийците бяха ранили и една жена в селото. Поисках да я видя. Каймакаминът,
виждайки, че истината е открита, бе клюмнал и машинално се съгласи с мене. Но
съдебният следовател го дръпна настрана, пошепна му нещо намръщено и после,
обръщайки се към мене, сурово:
- Ефенди - каза той, - конете са готови и ще тръгнем.
В това време дойде ротмистър Атанасов. Той бил излязал из селото и влязал в един
дюкян да пише илюстровани карти. Там го заобиколили селяните и казали, че ако не се
махне веднага, ще го убият. Атанасов беше през време на Балканската война мой
дружинен командир. Виждал съм го във време на бой: той беше неустрашим, една хала.
Той не беше човек да търпи заплашвания и ако да не беше се намерил там Фехми ефенди
и да се намеси, можеше да се стигне до ново кръвопролитие. Фехми, царигражданин, от
добро семейство, възпитан човек и войник по душа, говореше за Паница с гняв и
отвращение.
- Представете си - казваше той, - че еднъж, когато по заповед на комитета трябваше
да го придружа, тоя разбойник, качвайки се на файтона, поиска да ме тури на капрата -
мен, турски офицер в униформа!
Като видял селяните, които заобиколили Атанасова, Фехми ги изругал, посочил им
револвера си и казал на Атанасова:
- Останете тук още малко, за да не помислят тия разбойници, че се подчиняваме на
тяхната заповед.
Постояли малко и си излезли. Излязохме и ние в двора. Тук дойдоха да ни посетят
някои първенци от селото, стари хора, които се здрависаха с нас любезно, но не ни казаха
нищо. На тръгване само един селянин, приятел на бай Георги, ни обясни загадката на
нашето бързо тръгване: получено било писмото на Паница, в което той заповядваше да ни
вържат и ако противостоим, да ни убият. Защо не се опитаха да ни вържат? Аз мисля, че
това се дължи на енергията, която показа Фехми ефенди. Той сплаши със своя кураж
разбойниците. Иначе работата ни беше лоша. Вместо да ни върже, милицията тръгна
подир нас, но вървеше на известно разстояние, въоръжена с револвери.
Слънцето бе вече доста високо. Доле полето, обиколено от венец от планини, се
простираше усмихнато в своето весело пробуждане. По пътя между камъните съзирахме
тук-таме цветя. Аз се спрях да откъсна, за спомен, няколко цветенца синчец. Съдебният
следовател забеляза, че съм останал назад, спря се да ме чака и когато се доближих до
него, хвърли ми един странен поглед, който значеше: „Тоя човек е луд." От Скрижево
слезнахме в Просечен. За тоя ден подир обед Паница беше свикал митинг в града.
Селяните от околията били докарвани под стража, както едно време от турците за ангария.
Фехми ни заведе в дома на местния виден гражданин Хюсни бей, председател на
Младотурския комитет в Просечен. Там бяха много турски първенци, мюдюринът, един
ходжа. Те ни приеха по най-очарователен начин. Източни благопожелания, кафе, цигари,
банални въпроси за пътя и времето, зададени с тоя тон на естествена любезност, който
характеризира истинските турци.
Мюдюринът ми предложи да повика Паница, за да се запозная с него. Аз го помолих
да не си дава тоя труд, защото не желая да се срещна с него. Паница се е смятал за голяма
личност в града и пред турците. Моят отказ направи лошо впечатление. Той нищо не
възрази. Забелязах обаче, какво една внезапна студенина настъпи в техните отношения.
Разговорът малко по малко угасна. Някои от турците си излязоха. Излязох и аз на един
малък чардак. Тук един селянин, стар човек, се затече запъхтял, сграби ме и ме прегърна.
Прегърнах го и аз. Не знаех кой е, но видях, че е българин. Развълнуван, той ми каза, че се
радвал много, дето ни виждал тука, защото ние сме били добри българи.
- От кое сте село, чичо? - попитах го аз.
- От Плевна. Хей онова село на планината, видиш ли? От там. Аз съм коджабашия на
Плевна.
Разпитах го за селото му. Той ми се похвали, че от Плевна излезли големи хора.
- Познаваш ли Живко Добрев? - ме пита той.
- Познавам го, приятели сме. Той е сега секретар в Лондон, в агентството.
- Ха така - каза той възрадван, - в Лондон. Ама че ербап момче. Що е на свет език
знае. От него по-учен няма в Македония, а?
- Няма - потвърдих аз.
[67]
- И Ченгелов е от наше село. Учено момче, ашколсун, ама Живковото го няма друг.
Ех, такива хора ни трябват тук. - Той искаше сигурно да добави: „А не като нашите
разбойници", но мюдюринът се бе върнал да слуша какво приказваме и това го спря. Аз се
опитах пак да доведа разговора до положението в Драмско.
- Лоши работи стават тук, чичо - казах аз.
- Лоши. Ама у наше село всичко е рахат. То станало в Скрижево. Убили трима хора.
- Познаваш ли ги?
- Как да не ги зная? Много добри хора. Най-добрите в селото.
- Не бива да стават такива лоши работи - наставих аз.
- Не бива. Не е християнско - потвърди той. И сетне добави: - Не е по закона.
Докато траеше този разговор, дойде един момък с фес, вика мюдюрина настрана и му
каза нещо, което изглеждаше да бъде важно. Мюдюринът се смути, пребледня, после
излязоха двамата. Стояха малко нещо вън и мюдюринът се върна пак. А аз продължавах
разговора. Казвах на селянина:
- Стига се е леяло кръв, сега живейте мирно. Ползувайте се от свободата, за да станете
заможни. Силата на един народ е в богатството. Тук плащате много лихва, нека учителите
ви научат как да си устроите дружества за даване евтино пари на вяра. Търговците от
Драма и Кавала ви купуват тютюна за нищо, а го продават в Европа много скъпо, ограбват
ви. Направете си едно дружество за износ. С такива работи трябва сега да се занимавате.
Не ви трябват вече комитети, милиции. Нека народът си почине. Стига сте давали пари.
Сега ако някой ви иска, отказвайте. Ако ви заплашват, оплачете се на властта. Тя ще ви
защити.
Докато аз давах на селянина съвети в тоя дух, чардакът се напълни. Всички турци се
бяха върнали. Те мълчаха и по навик клатеха глава одобрително, само мюдюринът даваше
знаци на нетърпение. Най-сетне той се обърна към мене и с един треперещ глас,
побледнял, почна:
- Господине, досега тук се приказваше частно. Сега аз ще говоря официално в
качеството си на мюдюрин. Аз не зная целта на Вашето идване тук, но узна се, че сте
дошли да подстрекавате народа, и понеже духовете са възбудени срещу Вас и може да
стане нещастие, искам от Вас да побегнете от тука.
Той каза всичко това набързо, като урок. Когато свърши, челюстите му се клатеха. Аз
му отговорих твърде спокойно. Аз протестирах.
- Мюдюр ефенди - казах му, - обръщам ви вниманието, че насрещу си имате хора,
които никога няма да бягат, защото не се плашат от властта, а са дошли тук под нейна
защита.
И аз посочих на Фехми ефенди и на каймакамина.
- Думата „бягство" не е оскърбителна на турски - забеляза мюдюринът. - Тя значи да се
„отдели" човек от едно място. Аз не съм искал да Ви оскърбя.
После добави:
- Какво да правя? - каза той. - Известяват ми, че животът Ви е в опасност, мой дълг е
да искам Вашето отстранение. А и сам аз имам причина да се съмнявам във Вашите добри
намерения. Още щом отказахте да се срещнете с Паница ефенди, аз видях, че един добър
османлия и най-вече един представител на властта не може да има доверие във Вас.
Освен това аз сам чух тук Вашите подстрекателни агитации, аз разбирам български, аз сам
съм българин.
- Българин ли! - питах аз учуден. - Как се казвате?
- Мина Зограф.
- Кога станахте мюдюрин? От обявяването на конституцията ли?
- Не, по-рано. При стария режим.
Разбрах какъв българин трябва да е тоя Мина Зограф, мюдюрин през Хамидовата
тирания.
- Е - попитах аз отново - та кое не харесвате в моята агитация?
- Вие казвате, че няма нужда от комитети.
- Е, та това против закона ли е?
- Аз като мюдюрин имам дълг да запрещавам подобни агитации, защото комитетите
са нужни за запазването на конституцията.
- Аз говорех за комитета на Паница.
- И аз за него говоря - рече мюдюринът.
Това ни стигаше.
- Заключението ви? - попитах аз мюдюрина.
- Да си отидете от тука, иначе не отговарям за Вашия живот.
- Но аз имам писмо от Младотурския комитет в Солун.
- Оплачете се в Солун.
- Аз и без вашия съвет ще се оплача. Знаех, че във вашата нахия положението е
такова, но в Солун отричаха, че има терор. Сега аз сам видях, самият вие казвате, че съм
заплашван от убийство: всичко това ще кажа в Солун.
Тия думи подействуваха потресающе за мюдюрина. Той почерня. Очите му угаснаха.
Настана мълчание. Една, две, пет минути. Сетне той стана, приближи се до мене и полека
ми каза:
- Аз си отивам, правете както искате. Предупреждавам Ви, че ако останете тука,
животът Ви е в опасност. Помислете сам. Ако съм казал някои остри думи, извинявайте.
И си отиде. Останалите турци продължиха след малко разговора с мене, като че ли
нищо не е станало. Изказаха желание да се срещнат с мене в Солун, питаха ме дали искам
още едно кафе и пр.
Между туй от улицата викна Караманов, учител в Просечен, и ми направи знак, че
иска да ме види. Повиках го да се качи горе. Той ми разправи защо мюдюринът искаше
нашето заминаване. Младият момък, който бе дошел да говори с мюдюрина, бил пратен
от Паница и му казал, че ако не ни изпъди от Просечен, ще бъдем убити. Аз имах вече
достатъчна представа за Паница, за да не посрещам леко заканванията, които той отправи
по наш адрес. Пък и нямаше какво да правя вече в Просечен. Поисках кола за Драма;
казаха ми, че няма друга освен тая, с която щял да отпътува Семенов. Това беше, за да ме
накарат да пътувам заедно с официалния представител на България и да мина като човек,
дошел в съгласие с него и със същата мисия.
- Дайте ни тогава коне! - казах аз.
След тия мои думи побързаха да докарат друга кола. Като се качих на нея, поканих
Фехми ефенди да седне надясно от мене. Това много го трогна. Видях още веднъж колко
той е бил измъчван от униженията, които е претърпявал, придружавайки Паница. Часът бе
два. Ние не бяхме обядвали. Бяхме уморени, гладни, прашни. Бяхме възбудени от
всевъзможни вълнения. В Драма стигнахме съвсем изтощени. Вечерта аз бях поканен на
гости у английските офицери от жандармерията. Може би никога обществото на светски
хора не бе ми дало такова наслаждение, както тук. То бе като един оазис за пътника в
пустинята. Разказах им за своята анкета в Скрижево, за беснуванията на Паница, за
покровителството, което му даваше Младотурският комитет. Но те не можеха друго да ми
отговорят освен това, че са безсилни да помогнат.
- Ние стоиме още в Драма - казаха те, - защото нашето правителство не се е
споразумяло още с другите Велики сили върху момента и начина на нашето отзоваване.
От Драма аз и другарите ми се върнахме през Кавала и морето в Солун.
Думата „самокритика" е нова в българския речник. Но тя изразява едно правило в
живота, което всеки трябва да препоръча на себе си.
Смятам за нужно да го последвам и аз. Доволен съм, че отидох в Скрижево. Приятно
ми е да си спомня, че съм взел една смела инициатива и че съм показал кураж пред
опасностите, в които тя ме хвърли. Приписвам си и тая заслуга, че след моята намеса
терорът на Паница в Драмско ако не спря съвсем, то поне много намаля. Но трябва да
изтъкна, че направих и много грешки. Първата и най-главната беше, че побързах да
обнародвам своята анкета във „Вечерна поща". Вместо да направя това, аз трябваше да
изложа резултата от своята анкета в едно писмо до Младотурския комитет и да искам от
него да предаде на съд убийците и техните съучастници; от това писмо да дам
доверително препис на французкия генерален консул Стег, който, приятел на българите и
на младотурците, можеше да се застъпи за моето искане и като видя, че нищо не е
направено за спирането на безчинствата на Паница, да дам гласност на това си писмо във
„Вечерна поща", като посоча, че то е останало без резултат. Прибързаното обнародване на
анкетата ми поставяше Младотурския комитет под отговорност, преди той да е имал
време да обсъди положението и да вземе мерки. Тя бе обидна за него и в друго
отношение. Аз не само излагах хитрините на каймакамина, но и го описвах
подигравателно по един начин, който не можеше, освен да докачи честолюбието на
турците. Още по-нетактично беше, че изтъквах пред света двуличието на Енвер бей,
националния герой на революцията, който в случая олицетворяваше и самия комитет. Сега
като размишлявам, намирам, че Вътрешната организация от своя страна прибързано
почна своя опит да проникне в територията на Сандански и не го направи по най-добрия
начин, незабелязано, а с шумно изпращане на агитатори. Всеки случай, аз не трябваше да
се бъркам в тоя конфликт. Моето отиване в Скрижево трябваше да бъде извършено като
се поставя като наблюдател. А аз взех страна. Ето и другата ми грешка. Паница беше
ненормален, патологичен субект, с престъпни инстинкти и с остра мегаломания: една
[68]
фигура колкото и зловеща, толкова и комична . След като го представих за такъв, аз
трябваше да го отделя от Сандански. Така за Младотурския комитет щеше да бъде по-
лесно да го обуздае и за самия Сандански по-възможно да се съгласи с обуздаването му.
Аз, напротив, ги солидаризирах. Изобличавайки Паница, целях въобще и самата група на
Сандански. Увлечен от тоя страстен език, който тогава владееше в България, изсипах върху
нейните хора най-обидните епитети. Посрещнат от нея в Солун като идеен противник,
какъвто в действителност бях, и като агент на официална България и на Фердинанда,
какъвто те ме разгласяваха (казах колко неоснователно), хората на тая група виждаха сега
в мене деен съратник на Вътрешната организация в предприятието ѝ да нахлуе в
територията им и да превземе техните комитети.
Положението, което си бях създал в Солун, ми позволяваше да бъда полезен, като
стоя над борбите. Като възбудих срещу себе си Младотурския комитет и докарах до ярост
и жажда за отмъщение съществуваващата и по-рано вражда срещу мене у групата на
Сандански, аз компрометирах задачата, която ми принадлежеше, и не след дълго се видях
под една заплаха, която стана главната причина да напусна Солун.
 ЗАМИНАВАНЕТО МИ ОТ СОЛУН

Тръгнах от София за Солун при един вик на съвестта ми: „Там ти е сега мястото!"
Какво място? И сам още не знаех. Казвах си: „Ще видя от обстоятелствата." Това, което
реших най-напред да направя, то бе да си осигуря материални условия за едно
независимо положение. Тук нямах никаква мъчнотия. Можех да продължавам да пиша
както във „Вечерна поща", тъй и в новооснования орган на стамболовистката партия
„Българска независимост". В София бях кореспондент на големия френски ежедневник „Le
Matin", предложено ми бе да върша същото и от Солун. Българската телеграфна агенция
поиска да стана неин кореспондент. През своя престой в Петербург, където ходих през
декември 1905 година да следя Руската революция, аз се запознах с А. А. Гирс, племенник
на знаменития руски министър на външните работи, който бе директор на Руската
телеграфна агенция. Обадих му се от Солун и той веднага ми отговори, че би желал да
стана кореспондент и на неговата служба. На туй отгоре един солунски адвокат, евреин,
като научил, че съм юрист, покани ме да се сдружим за общо адвокатско писалище,
разчитайки, разбира се, че чрез мене ще привлече българската клиентела.
Всичко туй бе прекрасно. Но аз малко по малко взех да виждам мъчнотията да си
определя една роля в обществената дейност, за която бях дошел. Македонската
интелигенция, която бе чувала за моите два вестника на френски в Женева и Париж, която
ме познаваше и по моите статии във „Вечерна поща", от които най-малко половината бяха
посветени на Македонския въпрос, ме посрещна с най-живи симпатии. Познат като личен
приятел на Гоце Делчев, на Даме Груев, на Борис Сарафов, хората на Вътрешната
организация ме смятаха за свой. Близките ми отношения с Христо Матов, който показваше
към мене толкова сърдечност и обич, ги привързваха още повече към мен. Българската
буржоазия в Солун също ми показваше голямо доверие. Така, виждаше ми се, че бих
могъл да пожелая да стана водител на бъдащите конституционни клубове. Но аз си давах
ясно сметка, че нямам качествата да водя една политическа партия. Политиката ме е
интересувала само като идейна борба. Аз никога не съм склонил да ѝ давам всичкото си
време и всичките си сили. Близък по-рано до Радославова, после до Димитър Петкова и
Генадиева, знаех добре какво едно партийно водителство изисква извън умствените
способности: срещи, кореспонденции, ходене по агитации, речи и пр. Аз никога не съм
имал призвание за това. Много разговорчив, когато се намирам със своите другари, нямам
търпение да изслушвам надълго посетители. Постоянно с книгите, откакто се помня, аз
мъчно си отделям времето от тях. Толкова писма, останали без отговор, един печален
обичай, за който безспорно съм се осъждал, са охладявали моите приятели и са оставяли
някои от тях огорчени. Не, решително, за партиен шеф не ме биваше. Мислех си: ще
издавам вестник. Но веднага изпъкваше въпросът: с какви средства? И как можеше да се
издържа той в една малка Македония, когато партийните вестници в София едвам
живуваха. За вестник имаше и друго, което ме спираше и което иде от моя характер. Аз
съм бил главен редактор на два вестника: най-напред на „Вечерна поща", сетне на „Воля".
Но и в единия вестник, и в другия нищо друго не съм вършил, освен да пиша уводната
статия и тук-таме някои бележки. Всичката останала работа е била вършена от други. А
един мой вестник в Солун, при невъзможността да се поддържа голяма редакция, щеше да
изисква от мене едно дълго, едно постоянно усилие, за което съм се показал само два пъти
способен в своя живот: когато трябваше да приготвя изеднъж всичките си изпити по
правото и когато пишех „Строителите". Твърде естествено беше да помисля да се избера за
депутат в предстоящата Турска камара. Едно морално препятствие се изпречваше обаче по
моя път. Вече говорих за своето приятелство с Ниязи бей. Още при първите ни срещи той
ми каза:
- Ти ще бъдеш депутат от нашите места. Ще дойдеш в Ресен, ще направим заедно
една обиколка, ще заминеш за Цариград и там ще получиш от мене телеграма, че си
[69]
избран .
Мене тази перспектива не ми се усмихваше. Да ме избере Ниязи бей, значеше да бъда
кандидат на Младотурския комитет. Какъв авторитет щях да имам в Турската камара,
когато бих станал да възразявам на младотурската политика?
Всички тия колебания ми завладяваха все повече мисълта, когато получих покана от
Хилми паша да го видя. Обикновено когато отивах у него, намирах куп посетители. Той ги
черпеше с кафе, разменяше с тях по някоя дума и продължаваше да пише върху късове
хартия, посипваше ги с употребявания от турците златен пясък и ги хвърляше на пода върху
килима. Един секретар идеше да ги прибира. Тоя път направи ми впечатление, че беше
сам. Разбрах, че има нещо важно да ми каже. Най-напред ми направи упрек, че отдавна не
съм го бил посетил. После почна нашият разговор. Попита ме дали дълго време мисля да
стоя в Солун. Аз му казах, че моето намерение е да се установя тук.
- За какво? - попита той. - Солун е само временно един център. Скоро, като се свика
Камарата, Младотурският комитет ще се премести в Цариград. Тогава Солун пак ще стане
един обикновен провинциален град. Заминете за Цариград, дето ще се върши политиката.
Там е мястото за един човек като Вас.
Аз му отговорих, че има в Солун някои работи, които живо ме интересуват и че трябва
на тях засега да посветя своето внимание.
- Зная тези работи - каза ми той. - Не Ви съветвам да се отдавате на тях. Не бива де се
изхабявате в една борба, която не е за Вас. Видите ли -продължи той, - всички тия хора,
около които се вдига шум и между вас, българите, и между нас, турците, са временни. Не
ще мине дълго и ще изчезнат от сцената, като всеки се заеме за тази работа, за която е
призван. Те не са подготвени да управляват. Ще дойдат да управляват пак хората с
опитност.
След това Хилми паша ми довери, че великото везирство на Кямил паша няма да трае
и че той ще го замести.
[70]
- Тогава - каза той - Вие ще бъдете в моя кабинет .
Благодарих му за неговото благоволение, но забелязах, че много надценява моите
качества.
[71]
- Пашам - казах аз, - как мога да бъда министър на една държава толкова
пространна, че в нея има народи, на едни от които не зная даже името и областта, някои
от които не мога да намеря на картата.
Той ми отговори:
 - Вие сте много способен и лесно ще научите всичко. Впрочем в Министерския съвет в
Цариград се разискват само големите въпроси. Останалото е работа на валиите във всеки
вилает и на чиновниците в министерствата.
Аз пак настоях на своето:
- Вие, турците, сте създали тази империя и на вас принадлежи да я управлявате. За
народностите е достатъчно това, което им дава конституцията. Що се отнася до мен, моята
амбция се състои в това да съдействувам, доколкото мога, за едно добро управление в
Македония.
Тая дума Македония не му се хареса. Той сви веждите си. Настана кратко мълчание.
После той поде:
- Трябва да Ви кажа сега защо съм Ви поканил да се видим. Имам да Ви съобщя нещо,
което трябва да знаете. Има тук хора, които много Ви мразят. Вие знаете кои са и тяхната
омраза против Вас се е ожесточила напоследък до крайна степен, сон дереджеде. Аз имам
сведения, че те имат лоши намерения спрямо Вас. Мой дълг е да Ви предупредя, че Вие се
намирате в голяма опасност. Какво мога да направя аз? Да Ви дам един полицай като
телохранител?
- По никой начин! - живо възразих аз.
- Но и да Ви дам, каква полза? - продължи той. - Ние виждаме, че и най-добре
пазените крале и императори са падали под ударите на терористите, а камо ли един човек,
които денем и нощем се разхожда по улиците на Солун. Аз не мога - каза той отсечено - да
поема отговорност за Вашия живот тук. Настоятелно Ви съветвам да се отдалечите.
С това нашият разговор се прекрати.
Когато един писател пише роман, той движи своите герои както ще и им приписва
чувствата и побужденията, смятани от него като най-правдоподобни за обяснение на
техните действия. Друго е положението на човек, който има да пише, както е моят случай
сега, за работи, станали преди почти половин век. Трябва да напрегна паметта си и да
потърся нейната помощ за един анализ на моето душевно състояние след тоя разговор.
Мъчна работа. Едно обаче е положително: че бях смутен. В Скрижево аз проявих голямо
хладнокръвие. Но там обстановката бе друга. Бях с другари, бях като унесен в задачата, за
която бях тръгнал и - трябва да добавя, - че нямах ясна представа за това, което бе Паница.
Сега бе друго. Знаех, че Паница е ненормален, полулуд и че бях го разярил с начина, по
който съм го описал. Пристигаха до мене от няколко места неговите страшни закани. Аз
смятах, че не бива да ги пренебрегна. Мислех си: човекът, който беше казал за Енвер бей:
„Ще го заколя и ще хвана гората" - нямаше повече да се церемони с мене. Друго едно
обстоятелство увеличаваше смущението ми. След завръщането ми от Скрижево и
обнародването на моята анкета видях хората на Вътрешната организация силно
възбудени. Те казваха:
- Ние няма да се занимаваме с Паница; ние държим отговорен за него Сандански и с
него ще се справим.
Аз разбрах добре какво тия думи значеха. Предвиждах кървави саморазправии, в
които, макар и без никаква вина от моя страна, моята глава нямаше да стои здраво на
рамената ми. Атентатът, който после се извърши върху Сандански - стреля върху него Тане
Николов в „Бошнак хан", - показва, че моите предвиждания бяха прави.
 Докато правех тези размишления върху положението си, стана едно събитие, което
докара сериозна криза между България и Турция. На 30 август турският министър на
външните работи даваше на дипломатическото тяло обичайната вечеря по случай
възшествието на султан Хамида. По-рано на тая вечеря българският дипломатически агент
бил поканван заедно със своите колеги. Тоя път той не получил покана, тъй като турското
правителство сметнало, че в качеството си на представител на една васална държава той
не принадлежал на дипломатическото тяло. Поканата, която му била отправена, била да
присъствува на една вечеря, давана от министъра на вътрешните работи, заедно с
турските великодостойници. Обидата беше дръзка. Българското правителство веднага
прати заповед на Гешова да напусне Цариград. Създаденият така конфликт подвергваше
на опасно изпитание българо-турските отношения и аз реших да замина за Цариград, за да
следя отблизо неговото развитие и да осведомявам чрез „Вечерна поща" българското
общество.
Взех всичко това предвид и без да кажа, че напускам Солун завинаги, заминах за
[72]
Цариград .
 НА ПЪТ ЗА ЦАРИГРАД

Тръгвайки от Солун, аз реших да спра за малко в Серес. За това имах две

съображения. Първото бе да се срещна с управляващия Българското търговско агентство д-
р Н. Семенов и да чуя от него за положението в Серско и Драмско след моята анкета в
Скрижево; второто - да посетя френските офицери от жандармерията и да ги туря в
течение за поведението на Младотурския комитет.
Младотурската революция не докара кръвопролития, но беше придружена с големи
[73]
крясъци . Тя направи Солун твърде много шумен. Аз си заминах оттам доста много
уморен и жадуващ за покой. В Серес намерих един град, потънал в зеленина, с тихи улици
и задрямала чаршия. Тук прекарах два очарователни дни. На втория ден един от
френските офицери - най-интелектуалният от тях - един майор - мисля, че се казваше
Ножан, настоя много да вечерям и да преспя у него. Той живееше в една стара дървена
къща, окръжена с трепетлики. Вечеряхме в градината и дълго разговаряхме. Разговорът ни
бе съвсем далеч от събитията на деня. Приказвахме за Париж, за литература, за писатели и
поети, които се оказа, че и двамата обичахме. Нощта дойде неусетно и Серес светна с
хилядите трептущи светлини от своите къщи, накацали по хълмовете. В двора една
мъничка чешма бъблеше своята сънлива песен; трепетликите простираха тъмновиолетови
сенки; едва уловим ромол се носеше от околните градини. Внезапно от едно минаре се чу
молитвата на мюезина. Гласът, тих отначало, се извиши във високото небе с бледи звезди
и сетне се разля над спящия град в страстни ноти. Стори ми се тогава, че нощта трепна. Ние
слушахме със затихнала душа, религиозни мимо нас. Когато той престана, замряха небето,
чешмите и листата и ние се прибрахме мълчаливо. Сутринта ме събуди слънцето. Стаята
ми беше пълна с лъчи, които играеха по пода и стените. За англичаните се казва, че
навсякъде носят своя дом (home). В Драма техните офицери бяха се настанили удобно със
своите мобили и сервираха чая, както да бяхме се намирали в Йоркшир или Дорфсет.
Квартирата на майор Ножан показваше по-скоро една импровизация по лични вкусове,
малко бохемска. Един портрет на жена от Хельо (Hellen) гледаше от стената със своите
сластно премрежени очи; един афиш от Шере, закован с гвоздеи, показваше една нестрога
червенокоса дева, която в един ритъм от can-can и под една струя от евтини дантели
откриваше тънкия си нервозен крак; куп фотографии от прочути актриси, Режан със своята
дяволита, задирлива усмивка, Сара Бернар с очи мистически вдигнати към небето, Жан
Грание, Ева Лавалиер и пр. даваха на тая турска одая, в която бяха останали сякаш отзвуци
от харемската птича врява, един лъх от Париж. Една мелодия на Paul Delmet, която
ранобудният Ножан тананикаше на чардака, допълваше илюзията, която за миг бе ме
пренесла в дните, живяни от мен в Латинския квартал. През деня аз напуснах града с
белите къщи и към умислените градини, по които някои пожълтели вече листа
предвещаваха вече есента, пращах приятелски поглед. В треновете аз обикновено
затварям очи в дрямка. Един глас ме събуди. Когато си отворих очите, един ходжа стоеше
в купето и ме гледаше със съчувствие. По лицето му се четеше голямо желание да влезе в
разговор. Ние бяхме сами и тренът вървеше посред едно монотонно поле, оголено от
жътвата.
 - Мосю, мосю - се обърна към мене ходжата и като изчерпа с тая дума всичкия свой
френски речник, направи един въпросителен жест, които значеше дали ме боли главата.
Аз му отговорих, че нищо не ми е. Като видя, че зная турски, той цял просия. Аз
разбрах, че ще стана за няколко часа жертва на неговата непобедима словоохотливост, но
след като се издадох, беше вече късно. Той ме обсипа наистина с най-нескромни въпроси
върху моето житие-битие. Откъде съм? На колко години съм? Къде съм се учил? Какво ще
правя в бъдеще? В неговото любопитство имаше обаче такова добродушие, че аз се
чувствувах обезоръжен и отговарях с всичката си добра воля.
- Бил ли си в Париж, ефенди? - попита той най-сетне.
- Бил съм.
- Голям град, много голям - добави той след малко мълчание. - Няма в света по-голям
от него. Колко милиона книги има в Парижката библиотека?
Ето например един въпрос, върху който не бях се замислювал никога! Но аз не исках
да изляза невежа; казах една фантастична цифра: пет милиона!
- Трябва да се лъжете, ефенди - възрази той. - Пет милиона! Какво са пет милиона? В
Париж преди тридесет години имаше 550 милиона книги. Сега трябва да има поне два
пъти повече.
Аз признах, че може. С едно голямо самоунижение се свърши моят разпит. Но
ходжата ме утеши, като каза, че умните хора не можели да помнят цифрите. Сетне той
[74]
почна да разправя своята биография. Той учел преди четиридесет години в медресето
на една джамия в Стамбул; подир това свършил правото. Това двойно познание на
божествената и човешката наука го настроило отрицателно. Между религията и живота,
между законите и правосъдието той открил такава пропаст, че не желаел да става вече
нито кадия, нито духовник. В една улица, близо до Високата порта, той открил
книжарница, за да просвещава едноверците си. В един малък дюкян с дървени капаци той
натрупал всичките съкровища на религиозната мъдрост. Но тук едно ново съмнение
почнало да го мъчи: трябва ли да търгува с божието слово за пари? Не е ли едно
светотатство да се продават златобуквените стихове на Корана срещу едно меджидие,
сечиво на човешката суета? Книгите се натрупвали по земята, по столовете, а той гледал на
техните варакосани подвързии с очи на любовник.
- Не желаях да ги продавам и нямах още достатъчно добродетел, за да ги подаря -
казваше ми той, спомняйки си.
Тъй се минали две години, дордето кредиторите му престанали да го чакат. Когато
приставът почнал разпродажбата, ходжа Махмуд се разплакал като дете; сетне взел три
книги - най-ценните творения на един улема от втория век на хеджира, - скрил ги под
расото си и тръгнал, без да се обърне. След два месеца бавен ход, пеша, стоейки по
джамиите, просейки нощем у бедните, той пристигнал в родното си село, близо до Драма.
Забравих името на това село, но той ми каза, че то било разположено на една стръмна
скала и гледало в подножието си голямото Драмско поле, посято с тютюн.
- В селото - разказваше ходжата - аз молих Аллаха да ми открие истината. Нощем
гледах звездите, утром - росата, а подир пладне праха, защото Аллах е навсякъде: морето
и капката еднакво отражават неговото величие; звездният мир и тичинката на едно цвете
еднакво ни говорят за неговата мъдрост.
Той замълча, хвана си побелялата брада и почна нещо да шепне. Аз погледнах на
обширната поляна, по която бързо бягаха телеграфните стълбове.
- Ходжа ефенди - попитах аз, - намери ли най-сетне истината?
- Намерих - отсече той сопнато. Усмихнаха се и големите му черни очи, и бронзовото
му лице, на което гъстите вежди даваха обикновено известна страст. - Ефенди, - каза той, -
истината е проста като всичко, което е велико, но ние не я намираме, защото нямаме
чисто сърце. Всеки човек е създаден по подобие на Аллаха; Аллах е у всички нас. Това е
всичко.
Той говореше откровено на един ясен, простонароден език. Аз немеех, изненадан да
срещна в един турски ходжа един спиритуалистически философ. Той продължи:
- Всички човеци, които имат по рождение Аллах в себе си, са равни. Грях е да убиваш
човека, защото в неговото лице убиваш Аллаха. Грях е да затваряш човека, защото
затваряш Аллаха. Грях е да заповядваш на човека, защото даваш заповед на Аллаха.
- Но с тия идеи би се разрушила държавата - забелязах аз.
- Да - каза той кротко.
- Но тогава как ще живеят хората!
- Като братя.
Тоя анархист с чалма ставаше съвсем интересен. Впил очи в мене, суров почти, той
продължаваше:
- Защо са потребни на света войски, съдилища, жандарми? Само Аллах може да съди
и само Провидението може да ни пази.
Обясних му, че един руски моралист, Толстой, проповядва същите идеи.
- Чувал съм за него - каза ходжата. - Но Толстой има слуги, на които заповядва. А аз и
на мухата не казвам: махни се от мене!
Той ми разказа своя живот: лятно време пасял няколко свои овце, зимно време плетял
чорапи, които продавал на пазара в Драма.
- С моята бедност аз съм по-велик от Толстоя - заключи той самоуверено и без
тщестлавие.
Тренът спря в Драма. Ходжата тури ръката първо на сърцето си, сетне на челото си в
знак на приветствие и слезе. Вятърът развя неговото черно фередже и показа два сухи
крака без чорапи, около които гащите комично се люлееха.
През нощта от Димотика се качиха, идещи от Одрин, двама турски офицери. Те
разговаряха възбудено върху избухналия турско-български конфликт. Разговорът им беше
свободен, тъй като или не обърнаха внимание на мен в тъмното, или ме взеха за турчин,
тъй като аз си бях нахлупил фес, за да си опирам по-удобно главата. Единият казваше:
- Имат ли ум нашите, че в такова време такъв въпрос повдигат? Не виждат ли в каква
бъркотия се намираме още? Ами ако България рече да ни нападне? Тогава тежко ни! Вай
халмза!
Другият клатеше глава:
[75]
- Фена, лошо!
Бях тръгнал за Цариград, но една стачка по железниците ме накара да спра в
Дедеагач. Дедеагач ми беше тогава познат само по име. Чувал бях от Павел Шатев, че
оттам - пристанище, дето надзорът на турските власти бил слаб - се пренасял динамитът за
атентатите в Солун през 1903 година. Известно ми беше също, че там българщината води
една настъпателна война срещу гърцизма. Още Иречек в своята „История на българите"
очертава границите на областта, в която се говори български, отбелязваше присъствието
на български села около Дедеагач. От историческия атлас на Д. Ризов виждам, че
българите са владели Дедеагач само за кратко време през царуването на Иван Асена II. Но
това, което не можа да задържи мечът, завладя го ралото. Българи от Родопите слизаха в
Източна Македония: от Средна гора и Балкана - в Тракия. Във времето, когато аз
пристигнах в Дедеагач, в неговата каза имаше, според една достоверна статистика, 19 192
българи и 3390 гърци. За жалост, част от тия българи бяха патриаршисти. Но усилията за
пробуждането на националното им чувство и за привличането им към Екзархията вървяха
[76]
успешно. В Дедеагач намерих един млад български свещеник, Наков , родом от Велес,
пълен с жар. Нека да разкажа сега нещо любопитно като психология на доктринер. Почти
едновременно с мен пристигнал в Дедеагач един нов архиерейски наместник Кирил. Той
бе родом от Дебър и бе свършил Духовна академия в Русия. Аз се запознах с него и той ми
направи впечатление на човек дълбоко верующ, набожен. Но имаше в лицето му нещо
като унесено. На другия ден Наков дойде при мене ужасен.
- Знаете ли - каза ми той - какво е намислил отец Кирил? Да направи посещение на
гръцкия владика!
Отидох да го видя и му изтъкнах, каква съблазън ще бъде за българите да се чуе, че
той, българският архиерейски наместник, ходил да целува ръка на един гръцки владика.
- Трябва - отговори ми той тихо, като надигна черните си вежди. - Това изискват
каноните на православната църква. Аз съм архимандрит и се намирам в неговата епархия.
- Но - забелязах аз - Патриаршията ни е обявила за схизматици. Вие нямате никакво
задължение към гръцкия владика.
- Схизмата е незаконна, аз не я признавам.
Посъветвах го да пита най-напред Екзарха.
- Няма защо да питам - отговори той. - Моят дълг е ясен.
Разбрах, че учил в Русия, той бе усвоил становището на руския Св. синод, известно от
историята на църковния въпрос, и че религиозните си съображения не искаше да подчини
на националните. Заминах от Дедеагач, без да зная какво е станало след моето
заминаване. Но после се научих, че добрият отец Кирил, когото богословието поставяше в
тоя случай над българската история, бил инък много добър българин, готов на всички
жертви за българщината. През 1915 година, когато българската армия напредваше в
Македония, Дебърският митрополит Козма Пречистански, нетърпелив да се върне в своята
епархия, тръгна с една войскова част, макар да беше люта зима и макар да беше стар и
болнав. По пътя той почина в Кичево, отдето бе роден и където е погребан. Управляващ
епархията отиде Кирил. След края на войната сръбските власти му предложили да си
замине. Той отказал и устоял на всички заплашвания. Сръбският патриарх Варнава го
изпрати на заточение в едно затънтено място в Стара Сърбия. Той прекарал там в най-
тежки условия две години, неотстъпен от своята българщина, и най-после, изпъден насила
 [77]
от сръбските власти, се прибра в България .
През време на моя няколкодневен престой в Дедеагач аз се запознах с някои тамошни
българи. Те бяха още малобройни в самия град, но тяхното число се увеличавало
постоянно от прииждания из селата. Аз се радвах на тяхното тъй горещо българско чувство.
Особено трогателни бяха те, когато говореха за България. Те трупаха върху нея всичките
сияния на света. Еднъж, поканен от един от тия чудесни българи, отидох в градината му.
Там видях и неговото момче на около дванадесет години. То ме обсипваше с въпроси за
София, за България, за българската войска.
- Майка му е гъркиня - каза бащата, - но той не иска да приказва гръцки.
- Не искам - като че ли извика то. - Аз съм българин, аз ще стана български офицер!
Любопитното е, че в Дедеагач срещнах и един турчин, старозагорчанин, емигрирал
тук, и който говореше с голяма любов и даже тъга за България. Той бе файтонджия и
еднъж, като ме караше за една разходка вън от града, взе да ми разправя за своя живот в
Стара Загора. Чудна е човешката природа. За много неща той си спомняше с удоволствие.
Но над всичките му спомени изглеждаше да стои участието му в едни избори. В тия избори
той бил агитатор между турците и водил една група към урната. Обаче на изборното място
станала една боричканица.
[78]
- Излезе един пристав, Испиридон - каза той, - с камшик в ръка: върти го тук, върти
го там, и ето на, като го стовари тук - и той ми посочи рамото си, - свят ми се зави.
Това че го били в едни български избори, сред една тълпа, оставаше в главата на тоя
турчин като нещо, което го свързваше с България. Когато през 1924-1925 година правех
пътувания от Цариград за Анкара, по гарите, по които спираше тренът, чувах от устата на
турци, емигрирали от България, същите тия чувства за нея.
Един ден преди да напусна Дедеагач - движението по линията се беше възстановило, -
аз реших да посетя мютесарифа. Турих си цилиндъра и се упътих към конака. Разсилните,
като видяха, че иде някое официално лице - в Дедеагач имаше и консули, - се спуснаха да
ме посрещнат. Дадох визитната си картичка на един от тях, който я занесе и после
почтително ми отвори вратата да вляза. Мютесарифът беше един от старите турски
чиновници, незнающ никакъв чужд език. Той държеше в ръка моята картичка, без да може
да разбере качеството ми, написано върху нея на френски. Гледаше на цилиндъра, който
държах в ръката си, и по добродушното му лице се четеше едно недоумение, над което
надвиваше обаче обичайната му вежливост. При него заварих друг един посетител, един
човек с лице мургаво и сухо, лице на бедуин, и с остър поглед из черните му очи. Главата
му беше покрита с един бял плат, който почваше от челото и се спускаше над рамената и
гърба. Върху главата си, над белия плат, той носеше един многоъгълник, варакосан със
златна боя. По тая емблема познах, че се намирам пред един от многобройните потомци
от рода на Мохамеда. Поканен да седна, аз почнах разговора с мютесарифа. За какво
приказвахме? Не помня добре. Но всеки случай не за събитията на деня. Аз нямаше какви
въпроси да повдигам пред него, нито той, слисан от революцията, искаше да излезе от
своята резерва. Обикновената размяна на учтивости, значението и бъдащето на Дедеагач
като пристанище са били, мога да предполагам, всичката наша размяна на думи. Беше към
пладне и мютесарифинът ме покани да обядваме, мене и другия си гостенин. Така аз
станах първият българин, поне тъй мисля, седнал на трапеза с едно лице от рода на
Пророка. На другия ден, на тръгване за Цариград, видях, че мютесарифинът е дошел да ме
изпраща. И сега, като си спомням за всичко това, питам се, какво бе разбрал той за мене и
какво качество ми е придавал? Но фактът, че с идването на гарата показа ми такава почит,
ми дава да мисля, че ме е вземал за някоя важна личност и че в тоя случай аз съм играл
неволно ролята на Хлестакова.
 ПЪРВИЯТ РАЗГОВОР С ВЕЛИКИЯ ВЕЗИР КЯМИЛ ПАША

Щом стигнах в Цариград и се настаних в един хотел в Пера, първата ми работа бе да

мина големия мост на Златния рог и да се затека към джадето на Високата порта, по което
са наредени турските редакции. Журналистите, с които се срещнах, осъждаха министъра
на външните работи Тефик паша, задето не съумял да избегне конфликта, като даде
някакво удовлетворение на г. Гешова. Те считаха постъпката, извършена спрямо
представителя на България, за оправдаема сама по себе си - тъй като в техните очи
Княжеството бе васално, - но я порицаваха като една ненавременна инициатива на една
политика, която трябвало да се прояви при други времена, когато възраждающата се
империя щяла да има по-малко грижи. Тия възгледи обаче не се срещаха в цариградската
преса, защото турските публицисти, добре дисциплинирани и обладани от еднакви
патриотически чувства, не искаха да отправят и най-малкия укор по адрес на своето
правителство, което в тоя момент водеше борба с една чужда държава. Един от тях само
говори пред мене по-откровено, Али Кемал, политически редактор на в. „Икдам".
С Али Кемал аз се бях запознал в 1903 година в Париж. Срещата ни стана в „La closerie
des Lilas", едното от двете литературни кафенета в Латинския квартал. Беше пролетен ден
и ние, седнали на терасата, дълго приказвахме. Али Кемал беше един от големите турски
интелектуалци, които съм срещал, сигурно в онуй време най-големият. Той следваше
лекции в Сорбоната и ако си спомням добре, беше ученик на големия френски историк
Ернест Лавис. От младотурските емигранти той се държеше настрана. Намираше, че не ги
бива за нищо друго, освен за празни приказки по политиката и игране на табла, и с
особено пренебрежение се произнасяше за Ахмед Риза, човек ограничен според него и
фанатик в своите предвзети идеи. Пристигнал в Цариград след революцията, Али Кемал се
видя изолиран от другарите си от емиграцията и се срещна особено с враждата на Ахмед
Риза, комуто събитията бяха дали за момента едно преобладающе положение между
младотурците. Така отблъснат, той чувствуваше голямо огорчение. Неговите статии в
„Икдам", блестящи, писани на френски маниер, му създаваха име, но той жадуваше за
влияние и власт. Така нараненото му честолюбие го правеше враг на хората от новия
режим. Той ги намираше лишени от всяко политическо чувство и наричаше авантюристи.
- Може ли да има по-голямо безумие - казваше ми той - от това в днешно време да
оскърбим с такова едно предизвикателство България! Ако тя утре поиска да обяви
независимостта си, с какво ще я спрем? Ако ни нападне, какво ще ѝ противопоставим? В
такива ръце самата империя ще бъде в опасност! А аз предпочитам империята пред
конституцията.
Али Кемал се изказваше с голяма страст и аз не останах изненадан, когато в 1909
година той участвува в контрареволюцията, в която намери и своя трагичен край:
младотурците го обесиха след влизането си в Цариград.
Али Кемал ме запозна със стопанина на „Икдам", Ахмед Джевдед. Ахмед Джевдед не
беше добре гледан от младотурците, тъй като неговият вестник, основан дълги години
преди революцията и издаван под цензурата, бе се пълнил с всичките венцехваления за
султана, които налагаше режимът. Но беше близък по стари връзки с великия везир Кямил
паша. Като изказах желание да имам едно интервю с него, Ахмед Джевдед предложи да
ми устрои една среща. На другия ден той дойде да ме вземе в „Реrа Palace" и заедно с него
тръгнахме.
Кямил паша бе взимал великото везирство само при политически кризи на Турция: в
1885 година след Съединението; в 1895 година при арменските кланета; в 1912 година
през време на пораженията на Турция в Балканската война. Сега той пак беше изваден на
сцената като необходим човек в създаденото от революцията положение. Две
съображения го налагаха в мъчните моменти: голямата му опитност във воденето на
дипломатическите отношения и връзките му с Англия, на чиято политика той бе привързан
с усърдие и постоянство. Между министрите на Абдул Хамида имаше големи и прочути
крадци. След революцията някои бяха заловени и принудени при заплашване със смърт да
върнат на държавата част от незаконно натрупаното богатство.
[79]
Някои успяха да избягат. Между тях беше Селим Мелхаме , католик от Сирия,
министър на мините. С парите, които той имаше в чужди банки, той ожени двете си
дъщери за европейски аристократи, привлечени от богатата зестра. Кямил паша имаше
репутацията на честен държавник. Той живееше в една скромна къща, в която нищо не
издаваше високото положение на хазяина. Тук никакви следи от това източно
великолепие, за което сме слушали толкова легенди. Нито шадравани, нито арабески, нито
персийски килими, нито въобще някакви локални багри на Ориента. Най-високият турски
сановник имаше обстановка на обикновен турски бей, който се е върнал от чифлика си и е
наел къща, за да прекара зимата в Цариград.
Няколко разсилни, които чакаха в антрето, ни посрещнаха с тази фамилиарност, която
отличава турските слуги. И ние влязохме в един салон, дето ни донесоха по обичая кафета
и цигари. Синът на великия везир, Саид бей, дойде да ни съобщи, че Негово Височество ще
ни приеме веднага щом като излязат от при него някои високи чиновници, които били на
аудиенция. Той ни разправи огромната и сложна работа, която предстояла на баща му,
безбройните въпроси, които чакали бързо разрешение, постоянните министерски
съвещания, запитванията, идещи от провинцията - ту важни, ту детски понякога, но се
нетърпеливи - цялата тази съвкупност от разнородни, но еднакво повелителни грижи, с
които било свързано обновлението на една обширна империя като Турция, живяла досега
във вековни традиции на безпорядък.
- Достойно е за възхищение - забелязах аз, - дето при своите дълбоки старини Негово
Височество успява да изпълнява най-неуморно такава тежка мисия.
- Това се дължи на неговата методичност - отговори Саид бей. - Баща ми е човек,
който има ред в работата си.
Говорихме след това за отсъствие на методичност и ред у източните народи,
споменахме за персийците и тъкмо когато се докоснахме до любимата тук тема за
„общото монголско произхождение" на българите и на турците, един разсилен дойде да
ни съобщи, че великият везир ни чака.
В кабинена на Кямил паша заварихме, освен няколко паши, солунския кмет, моя
добър приятел Осман Адил бей, който биде тъй добър да ме представи на Негово
Височество.
[80]
- Вие се интересувате от въпроса, повдигнат от Гешов ефенди? - пита великият
везир.
Побелял, омаломощен от дълбока старост и от усилни грижи, Кямил паша говореше
тихо, бавно и понякога бе трудно дори да се долови неговата реч. Погледите му, които
изливат из бодри още и дълбоки очи, допълваха мисълта, когато фразата угасваше
недовършена. Кямил паша бе твърде много познат по своята предвидливост и опитност, за
да може да се предположи, че идеята да се подчертае васалното положение на България е
била негова. Непоканването на българския представител заедно с дипломатическото тяло
бе наложено от младотурците, между които сигурно Ахмед Риза е бил внушителят. Но
еднъж грешката е била извършена от министъра на външните работи, великият везир
трябваше да я защищава. Той ми разправи историята на инцидента, поканите, постъпките
на г. Гешова, гледището на турското правителство, всичко, което вече се знаеше.
- В какво положение е сега конфликтът, Ваше Височество?
- Не съществува никакъв конфликт. Гешов ефенди замина без нужда и за наше голямо
съжаление. Ако той не иска да се върне, ще чакаме щото българското правителство да
назначи някого на негово място.
После той добави:
- Българското правителство казва, че искало удовлетворение. Какво удовлетворение?
Ние не знаем. То още не го е посочило. Засега то не е предявило никакви искания. Аз дадох
заповед до комисарството в София да влезе в съприкосновение със софийското
правителство. Българският пръв министър отсъствувал. Телеграфирал да се заведе
разговор с министъра на външните работи.
- Някакво средство за разрешение на конфликта не се ли предложи от страна на
Високата порта? - попитах аз.
- Предложения трябва да направи България. Ние ще чакаме.
Аз минах към друг въпрос: какво право имаше турското правителство да изменя
съществуващия по-рано ред, като отказа да покани българския представител заедно с
дипломатическото тяло?
[81]
- Турският печат поддържа, Ваше Височество , че прецедентите, допуснати от
стария режим, не задъл жавали новия кабинет. В София се питат по тоя повод: къде остава
тогава юридическият принцип за приемствеността в държавата (la fiction de la continuite de
l'Etat) и ако тоя принцип не си признава, върху какво могат да почиват международните
отношения?
- Няма повод, за да си задават в София такъв въпрос - отговори той.
Кямил паша след това изказа своето убеждение, че българското правителство ще
разбере, какво никаква обида не е била направена на Гешов ефенди че приятелските
отношения между Турция и Княжеството щели да останат ненакърнени.
- Ние обичаме българите - каза той. - И нашето поведение спрямо Екзархията, чиито
права ще останат запазени, е най-доброто доказателство за нашите искрени чувства.
С тия благи ожидания Негово Височество тури край на аудиенцията.
 СРЕЩАТА МИ С ИБРАХИМ ХАКЪ БЕЙ, МИНИСТЪР НА ВЪТРЕШНИТЕ РАБОТИ

Ибрахим Хакъ бей беше най-изтъкнатата личност в турското правителство. Приятели и

неприятели еднакво се занимаваха с него. От всички му се признавало една голяма
амбиция и един нетърпелив реформаторски ентусиазъм. Нямаше още два месеца, откакто
влезе в кабинета, и вече променил две министерства. И в двете той успя, в такова кратко
време, да предизвика страшни бури. Докато младежта ръкоплещеше на решителността, с
която той захвана веднага да събаря стария строй, по-умерените хора гледаха с един
прикрит ужас на революционните жестове, с които той ознаменува своята дейност.
Неотдавна вестниците пишеха за враждебните манифестации, станали срещу него в
самото му министерство: излишни чиновници, уволнени от него, били отишли в
писалището му да го заплашват с убийство. В същото време младотурските вестници
възпяваха енергичната ръка, която бе посегнала върху вековните синекури и бе прогонила
паразитизма из канцелариите. Добил един вид европейска култура, владеещ чужди езици,
предприемчив, пъргав, енергичен, шумно присъединен към новия режим, Хакъ бей се
сочеше от турската интелигенция като организатор на революция и човек с велико бъдеще;
по-консервативните личности виждаха пък в него една ефимерна личност, у която всичко е
повърхностно: наука, убеждение, воля - звезда, която ще угасне скоро, като не остави
нищо от своя блясък. Това последно предсказание се оказа по-вярно, тъй като не се мина
много време и името му изчезна от голямата турска политика, минала в друг род ръце.
Макар Хакъ бей да няма пряко съприкосновение с външната политика, общественото
мнение му даваше решаваща роля и в конфликта с България. Чух твърде високопоставени
хора, които ми казаха:
- Поканата за г. Гешова бе написана и щеше да бъде изпратена, когато Хакъ бей се
намеси в Министерския съвет и застави кабинета да изключи представителя на България
измежду поканените.
Млади хора изказаха обаче пред мене друго мнение.
- Хакъ бей е единственият министър, който познава добре европейската политика и
умее да уреди един трънлив и деликатен конфликт. Идете при него.
Отидох. Не зная дали Хакъ бей бе наистина ученият мъж, когото славеше турската
интелигенция. Той бе във всеки случай единственият между познатите на мене тук
държавни мъже, който поддържаше своето гледище с известна теоретическа
аргументация. Това не е никак удивително, като се знае, че Хакъ бей бе професор по
[82]
международно право и юрисконсулт на Високата порта . Аз винаги съм мислил, че един
професор по международно право може да бъде опасен като министър на външните
работи, защото той ще бъда склонен към абсолютни тези. Така догматически е
разсъждавал и Хакъ бей при тая негова намеса, която създаде турско-българския конфликт.
Хакъ бей ме прие с голяма любезност.
- Вие дойдохте да се понарадвате на Цариград - каза ми той след обикновения
селямльк.
- Не ... дойдох да потъгувам за инцидента - поправих аз.
- Инцидент няма никакъв. Има това, че г. Гешов замина за София.
 - Добре, да говорим тогава, ако е угодно на Ваше Високо превъзходителство, за
заминаването на г. Гешова за София.
- Г. Гешов - заключи Хакъ бей - се показа извънредно нервозен. Хора сме, това се
случва на всекиго. Може би бе имал лош сън през нощта или не бе смлял добре обеда си,
или е бил в лошо настроение - ето защо той ненужно се разтревожи от една съвсем
незначителна формална постъпка. Той трябваше да си остане тук, да почне да преговаря с
нас, и убеден съм, че много лесно щяхме да се споразумеем. Вместо това той вдигна
голяма аларма и създаде едно деликатно положение.
- Excellence - възразих му аз, - не зная как г. Гешов смила своите обеди, но афронтът,
който му биде направен, не можеше по никакъв начин да го смели: нито софийското
правителство, нито българският народ щяха да му простят, ако той да не бе се показал
чувствителен спрямо пренебрежението, което му се оказа. Обвинението, че бил нервозен,
ми се вижда също неоснователно. Аз познавам г. Гешова отдавна, имам честта да съм
добър негов приятел, и всякога съм виждал в него един твърде вещ дипломат, пълен с такт
и особено обладающ голямо хладнокръвие. Не на неговата възраст и след една толкова
дълга кариера г. Гешов можеше да се покаже излишно нервозен или да направи нещо
прибързано. Впрочем известно е, че той действува във всичко по заповед на своето
правителство, одобрена от целия български народ. Вие знаете каква тревога се повдигна в
България...
- Но аз не разбирам именно тази тревога: защо се отдава толкова голямо значение на
една проста формалност - попита Хакъ бей.
- Аз отдавна съм излязъл от България и не мога да Ви дам едно непосредствено свое
впечатление - отговорих аз. - Но очевидно българското общество вижда в тази дребна
наглед формалност един симптоматичен факт: то предполага у конституционна Турция
намерението да третира България като някаква привилегирована провинция или нещо
като Египет.
- Това предположение е криво - отвърна той. - Няма съмнение, че и Самос е васално
княжество, обаче между България и Самос има огромна разлика. Ние не можем да
игнорираме удивителния напредък на България, нейното усилие да се устрои като
модерна държава, положението, което тя си е извоювала в европейската политика. За
всичко това ние държим сметка, да се мисли, че на агентина на България може да се гледа
като на египетския капукехая, затова не може да става и дума. Но без съмнение, ние няма
по никакъв начин да признаем на представителя на васална България положението на
един шеф на дипломатическа мисия.
- Значи Вие признавате, че българското представителство в Цариград има
дипломатически характер?
- Да, в известна мярка, но не като другите чужди министри. Трябва да се намери едно
средно положение. Ние щяхме да го намерим, но г. Гешов замина бърже.
- Но г. Гешов, преди да замине, бе правил постъпки: ходил бе при великия везир, при
Тевфик паша, при главния церемониалмайстор...
- Но защо не дойде при мене? - попита той.
- Не зная, но той е мислел може би, че като министър на вътрешните работи едва ли
бихте могли да му окажете някакво съдействие.
 Ние почнахме да говорим след това за юридическата страна на въпроса, за силата на
договорите, за значението на прецедентите, за естеството на международното право. Хакъ
бей не споделяше по принцип наивния възглед на някои турски вестници, че щом като се
променил държавният строй, унищожават се всичките права, добити през време на
падналия режим. Но все пак когато му забелязах, че на последната Хагска конференция
България фигурираше по азбучен ред, той се провикна:
- Идущия път това няма да се повтори.
После той почна да ме убеждава, че за България било по-добре да си остане васална.
- България има всичките фактически права на една независима държава и всичките
преимущества на васалността.
- Кои са, Excellence, преимуществата на васалността?
Той ми обясни:
- Например ако Сърбия нападне Княжеството и го победи, Турция ще му се притече на
помощ със своите войски ...
- Но - забелязах аз - в 1885 година сърбите не срещнаха османската войска по пътя за
Сливница въпреки позива на княз Александра.
- Нема време - отговори Хакъ бей. - Събитията се развиха тъй бърже и освен това
сърбите бидоха скоро победени. Но ако те да бяха били победители, щяхте да видите.
После той добави:
- Няма съмнение, България трябва да разчита преди всичко на себе си
- Тая мисъл е доста разпространена в Княжеството, Excellence. И там разчитат на себе
си, за всеки случай...
Хакъ бей показа след това оптимистически надежди, на които аз склоних на драго
сърце.
После той даде характеристика на българите:
- Когато искате да добиете някакво особено преимущество от Турция, вие се
отправяте към нея като към сюзеренна държава; когато тя иска да прояви, поне във
формално отношение, своите сюзеренни права, дигате шум до небесата. Вие, българите,
сте въобще много изкусен и хитър народ и умеете да действувате за своя интерес.
- Българските интереси се схождат с ония на Турция - казах аз. - Надявам се, че спорът
с България ще се уреди от това гледище.
Сетне се отправих към него с друг въпрос.
- Excellence - казах му, - досега приказваше с Вас софийският публицист. Сега с Ваше
позволение да вземе думата македонският българин, родом от Ресен.
Той се засмя.
- Нали Ви казах, че вие, българите, сте практични хора.
Аз му обясних, че въпросът за черквите в Македония и Одринско е един източник на
постоянно вълнение и на огорчение за българите, които в много села са поставени пред
тая дилема: или да потушат в себе си националното съзнание, или ако се откажат от
Патриаршията, да останат без черква.
- Старото положение продължава - казах аз. - Българското население не чувствува в
това отношение, че има някаква промяна в режима. А в интереса, на империята и на
делото на възраждането ѝ необходимо е да се даде на нашия народ в Турция
впечатлението, че правителството е решено да защищава легалните интереси на
народностите и че ще решава бърже техните спорове от гледището на справедливостта и
свободната религиозна и национална съвест.
Хакъ бей одобри тоя възглед. Той считал, че за разрешението на църковните спорове
нямало нужда да се чака свикването на Парламента.
- Няма въпрос за църква - забеляза той, - има въпроси, които във всяко село различно
се поставят. Общо правило не може да се намери. Трябва да се вземат предвид местните
условия при всеки случай. Елате след една неделя - завърши той, - аз ще Ви кажа какви
инструкции съм дал по тоя въпрос. Те се готвят сега и тия дни ще ги представя на
разискване в Министерския съвет.
При тия думи влязоха в салона сановници от Високата порта и тяхното присъствие
тури край на нашата беседа.
Бързият ход на събитията не ми позволи да се отзова на поканата му за едно второ
свиждане.
 ОКУПИРАНЕТО НА ИЗТОЧНИТЕ ЖЕЛЕЗНИЦИ ОТ БЪЛГАРСКОТО ПРАВИТЕЛСТВО

Към конфликта между България и Турция, предизвикан от оскърблението, нанесено

на Гешова в качеството му на представител на Княжеството, се присади само няколко дни
по-подир и друг един турско-български конфликт, причинен тоя път от българското
правителство. Ето какво пише по него Малинов в своите спомени: „На 5 септември същата
1908 година избухна в Турция стачка по така наречената Компанска източна-железопътна
линия, която се пренесе върху частта ѝ, намираща се на българска територия. Турското
правителство разсъди, че било властно да урежда споровете между стачниците и
железопътната администрация всъде, включая и върху наша територия. И един ден
турските офицери се опитаха със специален влак, натоварен с няколко десетки техни хора,
да минат границата ни, за да турят ред в оная част от Източните железници, която се
намираше във „васалната" им, както се изразяваха те, територия. Това беше вече явна
провокация. Тренът с турските офицери, за който е дума, беше задържан от нас в Търново
Сеймен. Трябваше да се действува бърже и енергично и правителството, без колебание,
[83]
заповяда да се завземат гарите по Източните ни железници от войска и полиция."
Когато стана това превзимане на Източните железници, както шефът на
правителството Малинов, тъй и княз Фердинанд отсъствуваха от България. Княз
Фердинанд бе в своя замък Пусто поле, Унгария, а Малинов в Париж. Инициативата бе
взета от Андрей Ляпчев, министър на железниците. Ляпчев беше по възраст от новото
поколение. Но, ученик на Каравелова, той бе взел много от традицията на по-старите
държавници. Познат на широката публика по думите „со благо и со кроце", той бе
способен и на енергия. Примерът на Стамболова, който бе завзел със сила от Източните
железници парчето Сарам бей - Белово, не беше чужд на неговото решение. Говореше се
тогава, че стачката, която бе дала повод за завзимането на Източните железници, била
предизвикана в съгласие с българското правителство от широките социалисти чрез
влиянието им върху българите, служащи в компанията. Ляпчев беше много горд с това
свое дело. Чувал съм го лично да го напомнюва с видимо задоволство. Аз сега си давам
сметка обаче, че това беше една грешка от страна на България. В Източните железници
имаха интереси три Велики сили, между които най-вече Германия. Със своето
посегателство българското правителство усложни положението си и си създаде без нужда
препятствия за делото, което си бе начертало. От Ляпчева зная, че княз Фердинанд бил
крайно недоволен от неговата постъпка и особено раздразнен, че тя била извършена без
неговото знание. Когато го повикал във Виена, дето се намирал и Малинов на връщане от
Париж, той му се показал сърдит. Но сръднята му се стопила скоро пред големите решения,
които имало да се взимат за по-нататък.
Завзимането на Източните железници поставяше един важен въпрос за българската
политика и аз трябваше да осведомявам читателите на „Вечерна поща" върху неговите
отражения. При първото известие за станалото, впечатлението в Цариград е било твърде
силно. Турските политически кръгове помислили, че България е вече решила въпроса за
война, че тя се готви за настъпление и че туря ръка над чуждата линия, за да има пълна
сигурност по отношение на съобщенията и превоза. Призракът на войната стресна турците
и засили у тях още повече разпространението на едно вече и по-рано мнение, че
постъпката спрямо Гешова била една груба, непростима грешка. Укорите към Тефик паша,
формалния виновник в качеството му на министър на външните работи, ставаха все по-
явни, по-остри и по-тежки. Що се отнася до самия факт, че българското правителство заело
Източните железници, той в действителност не смущаваше много турците. Самите те бяха
недоволни от чуждите компании, които според тях ги експлоатирали безбожно, спъвали
стопанското развитие на империята и дразнели местното население със своите груби
обноски. Един виден младотурчин ми казваше:
- Ние посрещнахме с протест постъпките на българското правителство спрямо
Източните железници, но това направихме само формално, защото по тоя начин се
извърши едно посегателство и върху известни права на Турция. Но в действителност, в
себе си, ние ръкоплещим на тая инициатива на българската енергия. От българите ще
трябва да вземем пример в бъдеще как да защищаваме своите държавни интереси и един
ден ние ще им бъдем благодарни, задето създават спрямо чуждите компании прецеденти,
от които и ние ще се възползуваме.
Имах причини да предполагам, че тоя начин на мислене бе почти общ в
младотурските кръгове. Фактически техните вестници продължаваха да доказват, че
България е погазила юридическите права на империята, че тоя начин на завзимане на
Източните железници е едно предизвикателно дело, но това бе обикновена политическа
полемика. Истината е, че младотурците чувствуваха голямата важност на едни добри
отношения с България, искаха едно бързо уравнение на конфликта и бяха готови да
подкрепят всяко предложение, което би удовлетворило Княжеството, без да бъде
унизително за империята.
„Изглежда - пишех аз във „Вечерна поща", - че и турският кабинет ще се държи твърде
умерено по въпроса за Източните железници и няма никакво желание да усложнява
съществующия вече конфликт с Княжеството."
Един от най-видните министри се бе изказал пред един чужденец в тая смисъл:
- Ние ще направим в София всичките необходими постъпки, но нашият протест няма
да отиде по-нататък. Ние ще оставим Германия и Австрия да се разправят с Княжеството и
ще чакаме резултата от тяхното tete-a-tete. Колкото за нас, по-важни задачи се налагат сега
на нашето внимание.
Забелязвах, че тоя дух на миролюбиво владееше в цялото турско общество.
Враждебността у него спрямо всякакви външни инциденти растеше в същата мярка, в
която се усилваше безпокойството за бъдащето на наченатата и далеч още недовършена
цел на революцията.
 ПРИ ДИРЕКТОРА НА ИЗТОЧНИТЕ ЖЕЛЕЗНИЦИ

По-важно от мнението на турските кръгове беше за мен това, което владееше у

самите Източни железници. Отидох да видя техния директор г. Грос. Г. Грос се ползуваше в
европейските кръгове с репутацията на човек, пълен с опит, с хладнокръвие и лоялност.
Такова бе наистина и впечатлението, което правеше неговото сгрого, сурово дори, но
открито лице; и късата му, дялана сякаш със секира и точна реч още повече усилваше това
впечатление. Твърде охотно г. Грос даде следните обяснения:
- Нашето становище - каза той - е ясно. Ние сме добили от Турската империя една
концесия, която ни налага известни задължения и ни дава известни права. Ние сме
изпълнявали всякога добросъвестно своите задължени, и искаме щото Турция да ни
гарантира нашите права. Върху тия права посегна днес България. Както бе естествено, ние
поискахме намесата на Високата порта. Ще чакаме тя да действува. Ето как се поставя
въпросът от формална страна. В съдбата на Източните железници са заинтересовани обаче
и няколко Велики сили, чиито поданици притежават акции от нашата компания. Тия сили
са главно три: Франция, Австрия и Германия. Французите имат най-малко - 10% от акциите.
Не зная какъв процент имат в тоя момент австрийците, но най-голямата част от акциите са
в ръцете на Deutsche Bank. Поради тия причини ние потърсихме и защитата на
германското и австрийското правителство. Известна Ви е нотата на Високата порта ...
- Да - казах аз, - четох я вчера. Тя е много умерена.
- Ще чакаме да видим какво ще отговори българското правителство и тогава ние ще
направим нови постъпки пред великия везир. Днес аз изпратих една телеграма във Виена
и Берлин, за да моля да се направят представления в София ...
- С каква цел?
- Целта е на първо място да се обезпечи сигурността на нашите служещи, които са
останали в станциите. Те се боят, че е възможно да се упражнят върху тях от страна на
населението някакви насилия. Рапортира ми се, че са били заплашвани да си идат. От своя
страна аз бях дал заповед на нашите чиновници по линията да не предават на българското
правителство сечивата на движението и на станциите да отстъпват само пред грубата сила.
Всичките тия обстоятелства са от естество да предизвикат конфликти и аз счетох за нужно
да поискам защитата на Австрия и на Германия.
Аз му забелязах, че тая негова ревност, колкото и обяснима да е у един човек, който
носи големи отговорности, е била излишна, тъй като българското правителство няма
нужда от чужди съвети, за да поддържа в Княжеството съвършен ред и пълна обществена
сигурност. После го питах:
- Не считате ли, г. директоре, че е една голяма грешка, дето месите Високата порта в
един спор, който интересува само княжеското правителство и компанията? Не бе ли по-
целесъобразно да влезете в преки сношения със София и да третирате без чуждо
посредничество? Вие знаете, че Княжеството взе мястото на Турция в правата и
задълженията ѝ по отношение на компанията, следователно софийският кабинет не може
да Ви следва в тази процедура на преговори, до която прибягнахте Вие, като призовахте
намесата на Турция.
- Аз разбирам Вашето гледище - възрази г. Грос. - Вие считате, че Източна Румелия не
съществува, че тя представлява неразделна част от българската територия. Вие може да сте
прави да мислите тъй. Да бях българин, и аз тъй щях да мисля. Но ние не можем да
държим сметка за станалите промени от чисто политически характер. Нашите права са
гарантирани от Берлинския договор; тоя договор не е изменен в тия пунктове, които се
отнасят до условията на нашата експлоатация и до естеството на дадената нам концесия.
Въз основа на тоя договор ние настояваме пред Високата порта да ни обезпечи
ползуването от правата, които ни са признати по контракта. Аз чувствувам добре, че
въпросът има една политическа страна, но в случая тя не ни интересува. Собствено самият
факт на окупирането на линията се дължи на чисто дипломатически причини, върху които е
излишно да се спирам, тъй като те са все още на дневен ред.
Обясних на г. Грос, че много по-съществени побуждения са накарали правителството
да завземе линията: растящето недоволство на българското население по местата, дето тя
минава; присъствието на чужденци, особено на гърци, между служещите; лошите
технически условия на експлоатацията; най-сетне странният този факт, че икономическият
живот на цяла провинция в Княжеството е бил парализиран по решение на един комитет,
заседаващ в чужда държава.
- Не отричам - каза г. Грос, - че за България би било полезно да бъде господарка на
всичките железници в своята територия. Такова е стремлението на всички модерни
държави. Колкото за това, че имало гърци между служещите, преди всичко те са
малобройни и, сетне, най-лесно щяхме да склоним да махнем това неудобство, ако
българското правителство бе поискало. Упрекът за технически недостатъци в
експлоатацията е неоснователен. Остава фактът, че комитетът на стачниците заседавал в
Цариград. Забравяте ли обаче, че в тоя комитет бе решающе влиянието на служещи,
родени българи, и че самата стачка бе въобще дело на българска агитация? Не, всичките
тия причини са изкуствени. Истина е, че България искаше да завземе Източните железници
и търсеше един повод.
После г. Грос добави:
- Забележете добре, аз намирам твърде естествено това желание на България. Но тя
нямаше нужда да прибягва до тоя род насилия, които намаляват европейските симпатии
за Княжеството и създават на българската нация едно лошо име. Правителството можеше
да почне преговори с компанията и лесно щеше да се постигне едно споразумение. Защо
бяха тия изненади, тия сътресения? Вижте резултатите: в Европа се вдигна голяма врява,
враговете на България се възползуваха от случая, за да я нападат и да я представят за дива
страна, а ние сме принудени да искаме да ни се върне линията, преди да почнем да
преговаряме. Знаете ли какво? Най-разумното бе това, което направи покойният Стоилов:
[84]
откупването на Източните железници от страна на България . Тогава компанията ги
даваше евтино, а сега цената им се увеличи, защото се усили трафикът и печалбите
пораснаха: тогава ние давахме дивиденди 4%, сега акционерите ни получават 6%. Бъдете
уверени, че след десет години, ако искате да купите линпята, ние ще искаме още повече,
отколкото сега... А концесията ни свършва в 1958 година. Помислете си още тъкмо 50
години.
Г. Грос забравяше, че когато д-р Стоилов откупи Източните железници, трябваше
султанът да си даде съгласието. Но това съгласие не дойде въпреки всичките усилия от
страна на българското правителство и на компанията да го ускори.
 ЕДИН БИВШ ГРЪЦКИ МИНИСТЪР-ПРЕДСЕДАТЕЛ В ЦАРИГРАД

Турците в Македония не обичаха гърците и тая антипатия, дължима на голямо

различие в характера между двата народа, се изостри след революцията от
манифестациите на предизвикателен елинизъм, за които разказах.
В Цариград турските чувства спрямо гърците не бяха по-други. В годишния рапорт на
английското посолство за 1908 година се казва, че турците гледали на гръцкия народ с
отвращение и презрение (dislike and contempt). Такова било това разположение, бележи
[85]
рапортът, от винаги . Не по-малко верен е обаче фактът, че между турските управници и
гръцката ръководяща класа съществуваха, откогато се появиха фанариотите на турската
политическа сцена, връзки, които, макар в един момент на историческа буря кърваво
прекъснати, оставаха като традиция. В 1821 година, след избухването на Гръцката
революция, при едно ожесточение на турската маса в Цариград и една ярост у султан
Махмуда, станаха страшни отмъщения против гърците. Гръцкият патриарх Григорий биде
обесен на вратата на Патриаршията и на фанариотите, които не бяха успели да избягат,
[86]
биде отсечена главата . Нашият Стефан Богориди, който, макар българин, минаваше
поради своята висока служба като принадлежащ към фанариотите, се спаси по чудо. След
известно време обаче пак виждаме фанариоти на турска дипломатическа служба. За
турското доверие към тях свидетелствува фактът, че в 1847 година при един конфликт с
Гърция, при който Портата се бе заканила да прати своята флота в Пирея, неин
представител в Атина беше гъркът Музурус. През време на Руско-турската война за
освобождението на България гърци бяха на лично място в турската дипломация.
Споменатият Музурус беше посланик в Лондон, а Каратеодори - турски делегат на
Берлинския конгрес. Тук-таме някой грък се бе запазил в турската дипломатическа служба
чак до ново време. През време на Балканската война, когато гръцките войски се биеха
срещу Турция, един от най-важните турски дипломатически постове, постът във Виена, бе
заеман от гърка Мавройени паша. Ще спомена, че когато аз отидох в Анкара в 1923
година, значи една година след свършването на Гръцко-турската война в Анадола, вече се
забелязваше едно начало на интимност между двете държави. Интересно би било да се
обясни психологията, от която са произхождали гръцко-турските връзки, но аз тук се
задоволявам да ги отбележа.
Ще отбележа също, че гръцко-турското приятелство се е винаги засилвало при
настъпването на обтегнатост между България и Турция. Такъв бе случая сега, след
отзоваването на Гешова. Гърците мислеха, че атмосферата ще бъде благоприятна, за да
заемат важно място в новия турски режим. Почнаха се ласкателства към Турция в гръцкия
печат и ето че пристигна в Цариград, за агитация между турските кръгове, гръцкият
държавен мъж Димитриос Ралис, няколко пъти министър-председател. Ралис беше добре
известен в Турция от събитията от 1897 година. Повикан да заеме властта, след като крал
Георги уволни Делиянис, виновника на една война, която докара срамни поражения за
Гърция, Ралис сключи примирието, отзова от Крит изпратения там полковник Васос, който с
една прокламация бе присъединил острова към Гърция, и почна преговорите за мир.
Оттогава той имаше репутацията на привърженик на едно турско-гръцко приятелство. Той
се смяташе сам за най-подходящ човек, за да сближи сега, след революцията, двата
народа. В центъра на неговата задача стоеше, разбира се, насъскването на турците против
българския народ, представляван - стара гръцка тактика - като най-опасния враг на
Турската империя. Ралис най-напред обиколи Македония - Битоля, Солун - и най-после се
яви в Цариград. Пристигането на Ралис беше предшествувано от голям шум около
неговата личност. „Посещенията на Сара Бернар, която - пишех аз във „Вечерна поща" -
минава за първомайсторка в рекламата, не са били никога предшествувани от такива
изкусни и упорити позиви към любопитството на публиката. Едва слязъл в хотела, г. Ралис
биде обсаден от журналисти, на които особени лица, определени от една очарователна
предвидливост, даваха биографически сведения за великия държавен мъж. Сам г. Ралис
впрочем охотно допълня тия сведения. На един турски репортер например той каза
[87]
следните скромни думи: - Мене ме наричат в Гърция баща на народа .
Моите турски колеги, приказвайки с мене, признаваха фанфаронството и
мегаломанията у гръцките шовинисти, но хвалеха умереността на Ралис:
- Той е най-умереният от съвременните гърци - казваха те.
Полюбопитствувах и аз да го видя. Той ме прие в салона на „Реrа Palace", дето го
обикаляха журналисти, хора от Елинската легация и от Патриаршията, тукашни видни
гърци. Ние се отделихме в един ъгъл и преди още да успея да му представя своите
почитания, г. Ралис почна да възвеличава политическия гений на младотурците, техния
героизъм, техните велики планове. Аз одобрявах, чакайки търпеливо да си изкаже тоя
изкуствен ентусиазъм. Сетне го питах:
- А какво мислите за бъдещите отношения на народностите в Македония?
- В Македония - отговори той - би имало съвършен ред, пълна хармония, идеално
спокойствие, ако не бяха българите. Те са вечните съзаклятници, врагове на всяка власт,
терористи ...
- Какво са направили, Боже мой? - попитах аз престорено развълнуван.
- Какво ли? Вие знаете добре. Нападат гръцките села, завзимат разбойнически
черквите им, изнасилват съвестта на населението. Убийствата пак се подновиха, пожарите,
цялата система на българския вандализъм.
- Всичко това трябва да значи - забелязах аз, - че някои села са минали под Екзархията
и искат да си запазят черквите, построени от самите тях и тям принадлежащи.
- Никоя църква не принадлежи тям - почна да вика г. Ралис. - Черквите принадлежат
на Патриаршията, а които си меняват религията, те са ренегати, те не заслужават да
живеят. Те са един позор за страната.
Аз се опитах да обясня на г. Ралис, че минаването на българите под Екзархията няма
нищо общо с религиозните чувства, че то е плод на оная историческа тенденция, която
буди националното съзнание у всичките раси, и че всяко изкуствено препятствие би било
безсилно. Но той не искаше да слуша моите доводи.
- Тук няма никакво съзнание, а престъпна пропаганда, тероризъм. Всички успехи на
българите са добити със злодеяния. Македония е напоена с кръвта, от тях пролята. Стига
вече! Ето толкова години откак държахте Македония в траур и анархия. Софийското
правителство поддържа убийците и ги изпраща в Македония да изтребват гръцкото
население. Убийци са и българските министри.
Говорейки тия думи, г. Ралис бе станал. Гласът му трепереше, дясната му ръка
очертаваше широки жестове, лицето му бе взело трагично изражение. Обърнах се да видя
дали има зад мене хора: г. Ралис говореше на невидими тълпи.
- Да - викаше той, - човечеството е отвратено от злодеянията на българската политика.
И за вечни времена, когато историята спомене българското име, тя ще казва винаги:
проклета раса!
Тази екзалтация ми се виждаше комична и едва успях да си удържа смеха.
- Господине - отговорих му аз, - ще предам точно Вашите красноречиви думи: това ще
забавлява много нашите читатели.
И тръгнах да си вървя. Зад себе си чувах Ралис, който повтаряше, говорейки на себе
си:
- ... проклета раса ...
А вънка, на улицата, една латерна свиреше.
 ПРИ ДВАМА ПОСЛАНИЦИ В ЦАРИГРАД

В навечерието на Младотурската революция аз писах във „Вечерна поща" три дълги

статии върху международното положение. Това бе по повод срещата в Ревал между
руския император и английския крал. Показвах как бе станало окръжението на Германия
от страна на Тройното съглашение; посочвах и отслабването на германското влияние в
Цариград. Турците бяха наистина разочаровани, че при разните случаи, в които Турция се
видя натисната, германската дипломация не я подкрепи. Кореспондентът на „Kӧlnische
Zeitung" в Цариград, моят добър познат Фон Мах, бивш офицер в румелийската милиция и
за малко време след Съединението и в българската армия (той се би на Сливница), ми каза
еднъж на минаване през София:
- Султанът ни дава концесии, ние му даваме съвети. Взеха му Крит; ние му казахме, че
Турция ще бъде по-силна без този проклет остров. Франция направи морска
демонстрация; пошепнахме му, че е по-добре да се платят парите на тия мръсни
левантинци, Лорандо и Тубини. Почнаха се реформи в Македония; внушихме му, че тъй
по-добре ще се ликвидира Македонския въпрос. Ще дойде обаче време, когато султанът
ще се убеди, че тия благи съвети, които му даваме тъй щедро, му коствуват много, без да
му бъдат в нещо полезни, и тогава ние трябва да изберем едното от двете: или да се
[88]
застъпим енергично за Турция, или да се откажем от всяко влияние в Цариград .
Младотурската революция изправи Германия пред едно още по-неблагоприятно
положение. Турският народ виждаше в нея тая велика сила която най-много поддържала
султана и най-вече експлоатирала Турция. Временно управляющият Германското посолство
[89]
Кидерлен Вехтер пишеше до своето правителство в началните дни на революцията:
[90]
„Тук владее сега едно явно лошо настроение спрямо Германия." При първите известия
за събитията в Турция германският император поискал щото посланикът в Цариград Фон
Маршал, който бе в отпуск, да се завърне веднага на своя пост. Канцлерът Фон Бюлов
забелязал, че такова едно бързо завръщане било нежелателно, тъй като щяло да издава
пред чуждия свят тревога от страна на Германия. Както другите Велики сили, Германия
трябваше да се пригоди към създаденото от революцията положение, но при особена
грижа от нейна страна, щото султанът да се задържи на престола. Съветите, които тя
даваше на Абдул Хамида, бяха да се примири с новата ера и да гледа да я ръководи. Като
описваше лошото настроение към Германия, владеещо в Цариград, Кидерлен Вехтер
изказваше мнение, че то скоро ще се поправи. Неговият оптимизъм се оказа основателен.
Както ще видим от по-нататъшните събития, Германия няма да закъснее да си възстанови
влиянието в Цариград и после, в критическите дни на 1914 година, да го направи
решаващо. В момента най-живите симпатии на турците бяха насочени към Англия. След
възстановлението на конституцията големи турски тълпи правеха манифестации пред
нейното посолство. За Англия се отваряше така перспективата да установи в Турция едно
преобладающе влияние за себе си и за английския посланик - да заеме първенствуваща
роля в Цариград. През деветнадесетия век Англия бе имала в Цариград двама големи
посланици с необикновено влияние върху Портата: прочутия навремето Stradford Canning,
главния предизвикател на Кримската война, и Sir William White, който води борбата срещу
руската политика през време на Регентството и първите години след възшествието на княз
Фердинанда. Английски посланик в Цариград при избухването на революцията беше Sir
Gerard Lowther, бивш секретар на посолството при Sir William White и негов ученик. Той не
беше човек от голям калибър, но поласкан от положението, което му създаваха турските
симпатии, можеше да се увлече към прекалено усърдие и поддръжка на новия режим и да
постави Англия в неудобно положение в други сфери на нейната политика. Една от
основните линии на нейната политика беше приятелството с Русия, което тъкмо тогава бе
добило своята ярка проява със срещата в Ревал. Младотурците гледаха на Русия, както бяха
гледали от векове старите турци: един заклет враг, против който, явно или тайно, трябва
да се води борба. Това създаваше за Англия едно деликатно положение.
Сър Едуард Грей вероятно се е питал, дали Lowther, следвайки примера на своя бивш
шеф в Цариград, няма да се поддаде някак на неговата русофобска традиция. Затова,
пращайки му инструкции да насърчава новия режим, той бележеше същевременно: „Ние
трябва да не даваме на Русия впечатлението, че се връщаме към старата политика на
[91]
поддържане на Турция като бариера срещу нея." Младотурската революция навяваше
у английския министър на външните работи и друга една загриженост. Сър Едуард Грей се
питаше в едно писмо до посланика в Цариград, дали примерът на младотурците няма да
[92]
насърчи Египет да иска конституция и Индия - своята независимост? В Английското
посолство в Цариград имаше един човек, който основно познаваше Турция. Това бе
първият драгоманин Фицморис, същият, който през 1914 година, след като Турция влезе
във войната, дойде в София, командирован при Английската легация, и води английската
пропаганда в България. Той бе ирландец, католик, много пъргав, общителен, близък с
турците, макар необичан от тях, понеже го смятаха за лукав. Аз се срещнах с него и трябва
да кажа, че между всичките дипломати в Цариград той бе човекът, който най-добре
проникваше в смисъла на Младотурската революция и в психологията на младотурците.
Когато му говорех за инцидента, предизвикан от тях с непоканването на Гешова, той ми
каза:
- Това е само началото. Няма да закъснеем да видим други прояви на младотурския
национализъм. Те искат спрямо България да утвърдят сюзеренните права на Турция;
спрямо Великите сили да възстановят нейния пълен държавен суверенитет, накърнен от
капитулациите.
На Фицморис не изглеждаше да се зловиди много нашият конфликт. Една Турция с
външни затруднения щеше да се поддава по-лесно на английското влияние.
От всички Велики сили Франция бе тая, която най-горещо приветствува обрата, станал
в Турция. Както Кидерлен-Вехтер сам изтъкваше в един свой рапорт, френското културно
влияние бе тук много голямо. Наистина в самия Цариград се издаваха няколко ежедневни
вестника на френски. От Лицея излизаха всяка година турци, получили френско възпитание.
Образованите турци не знаеха друг чужд език освен френския. В Пера имаше няколко
френски книжарници. В очите на французите германското влияние в Турция се крепеше
главно на предпочитанията на султана. Те се надяваха сега, че предпочитанията на
младотурците ще отиват към Франция, бидейки последователи на тия идеи за свобода,
които тя смяташе, че представлява в Европа. В едно свое писмо до директора на
Политическия отдел в Министерството на външите работи френският генерален консул в
Солун, Стег, пишеше: „Ние можем да си завоюваме отново в Турция положението, което
[93]
ние заемахме на другия ден след Кримската война." Моят добър познат Стег
забравяше само едно; че в Кримската война Франция се биеше срещу Русия, а сега бе
нейна съюзница. В действителност, въпреки несъмненото си културно влияние в турското
просветено общество, ще видим Франция да важи за младотурците в тая точно мяра, в
която те щяха да имат нужда да сключват своите заеми на нейния финансов пазар. Аз
познавах по име съветника на Френското посолство, Боп (Ворре), тъй като бях чел в
„Жълтите книги", обнародвани от френското правителство, рапорти и телеграми, пращани
от него, когато в отсъствието на посланика бе управлявал посолството. Видял бях там
неговите симпатии към България и особено старанието му да помогне за развитието на
реформеното дело в Македония. Ходих да го видя и му изказах признателността си за това
му държание, достойно за идеята, която ние имахме за Франция и за нейната роля в света.
Той ме покани на обед и след обеда предложи да ме заведе при своя шеф, посланика
Constant. Аз бях любопитен да видя тоя човек. Той бе една от най-баналните фигури на
френската политика. Имаше около името му някои легенди. Разправяше се как той,
министър на вътрешните работи, накарал генерал Буланже да избяга от Франция, пускайки
в циркулация слуха, че е издал заповед за арестуването му. Носеше се и друга една
история. Пак по онова време знаменитият френски журналист Henri Rocheford, бивш
участник в Комуната, го нападал всеки ден с ожесточение. Един французин, познат като
голям майстор във фехтованието, отишъл във Вътрешното министерство и предложил на
Констан, срещу известно възнаграждение, да повика на дуел тоя му враг и да го убие.
Констан отхвърли това му предложение, казвайки:
- Merci, j'assassine moi-meme!, т.е. Благодаря, кога имам нужда, аз сам убивам.
Бивш професор по правото, амбициозен, и с тия качества на политиците от Южна
Франция, отдето той бе родом, с които те тъй бърже си пробиваха път в Парламента -
общителност, способност за маневриране, липса на тия вътрешни запирки, които имат по
природа северните французи, той бърже напредна и става министър в редица кабинети.
Правителствата, в които той не участвуваше, го смятаха опасен за своята трайност и
гледаха все да се отърват от него, като му дават мисии навън. Така той биде изпратен
еднъж да представлява временно Франция в Пекин; биде назначен управител на
Индокитай и в 1898 година получил поста на посланик в Цариград. От времето, когато
имаше да се бори с агитацията на генерал Буланже, Констан бе спечелил репутацията на
енергичен човек. Той прояви енергията си и в Цариград, но не по някой голям въпрос на
френската политика. Аз вече еднъж съм споменал как той, за да принуди Портата да
изплати взиманията на двама левантинци, proteges на Франция, накара френското
правителство да изпрати флотата си и да окупира остров Митилин. Взиманията бяха стари
(те датираха от Руско-турската война), явно бе, че те бяха надути и никой от
предшествениците на Констан не бе мислил да ги налага с такива средства. Това
употребление на френската морска сила в подкрепа на частни интереси от съмнително
естество направи лошо впечатление във Франция, толкоз повече че Констан имаше, що се
отнася до лично безкористие, лоша репутация между бившите свои колеги в Парламента. У
самите турски кръгове той мина за изнудван, беше ненавиждан от тях и особено от
султана. За да подобри своето лошо положение в Цариград, Констан се зае да прави
всичко, за да се покаже като приятел на Турция. Не дълго след окупацията на Митилин се
започна европейската намеса в Македония. Той стори всичко, за да попречи на усилията на
своето правителство за разширението на тая намеса. Така в 1907 година той съдействува
на германския посланик Фон Маршал за провалянето на проекта за съдебна реформа в
Македония, една постъпка, заради която руският министър на външните работи, Изволски,
се оплака от него в Париж. При всичките си залягания в угода на Турция, той не можа да
заличи спомена за насилието, което упражни върху нея. Младотурците в своя
национализъм още по-силно чувствуваха тая обида и го ненавиждаха. Сам той
чувствуваше, че при новия режим става вече невъзможен, и това го държеше в едно
нервно настроение.
Констан бе един стар, натежнял човек, със зли очи и въпреки че вече от десет години
стоеше на своя посланически пост, не бе успял да усвои маниерите на един дипломат. Той
правеше по-скоро впечатлението, че си бе останал във всичко политиканът, какъвто бе бил
в своята първа кариера. Имаше нещо вулгарно в него. Колегите му не го обичаха. В едно
[94]
писмо до сър Едуард Грей Лаутър изказваше надежда, че младотурците ще успеят да се
отърват от него. (A get rid of the Frenchman). Констан от своя страна не можа да скрие пред
мене своята антипатия към младотурците. У него всичко показваше едно желание техният
режим да се провали. Досежно техните способности да управляват, той се изказваше
крайно скептично. Това, което се виждало у тях, то било краен национализъм, илюзии,
арогантност.
- Но пред тях са - забеляза той - ред мъчнотии, които ще ги накарат да се превият и да
поискат чужда помощ. Финансовото положение на империята е много лошо, едва ли не
критическо; те трябва да обърнат пак погледите си към тия държави, от които могат да
получат заем. Тогава ще омекнат.
Тая бележка беше права. Вече турското правителство бе поискало подкрепата на
Англия за един заем от банката Ротшилд в Лондон. Постъпки за аванс бяха правени в
Отоманската банка, в която френското участие бе тъй голямо. Боп беше ме завел при
посланика, за да му предам своите впечатления от Солун и положението в Македония.
Констан и тук гледаше песимистично.
- Македонският въпрос - каза той - не е разрешим нито с реформи от страна на
турците, нито чрез чужда намеса. Младотурците, по всяка вероятност, ще го усложнят със
своя национализъм. Те ще създадат и други национални конфликти в империята.
Тая империя с толкова сложни проблеми само хитростта и умението на Абдул Хамида
можели да я поддържат в някакво равновесие. Той въобще говореше с висока оценка за
Абдул-Хамидовите способности и вярваше, че той ще успее накрай да се наложи.
- Il a plus d'un tour dans son sac - казваше той.
He помня как влязох в допир с Руското посолство: дали Манделстам, първият
драгоманин, ме запозна с Гулкевич, съветника, или обратното. Те и двамата имаха горещи
чувства към България и българите. В срещите си с тях можах да видя разликата между
последните две поколения в руската дипломация. Имаше едно старо поколение, което бе
видяло отблизо руско-българската свада след Съединението или бе участвувало в нея.
Помирението не бе заличило у него лошите спомен. За новото поколение тая епоха бе
чужда. За него фигурата на Стамболова бе се отдалечила много в миналото. То искаше
едни отношения с България, поставени на чисти славянски начала и с искрено
доброжелателство. Такава бе представата, която имах за тия двама млади руски
дипломати преди още да ги срещна. Манделстам, заместник временно на руския консул в
Битоля, убит от един стражар арнаутин, бе пoказал там демонстративно своите горещи
чувства към българите. Гулкевич от своя страна, винаги бе се отзовавал с готовност на
молбите за поддръжка, отправяни към него от Екзархията. Те бяха по отношение на
чувствата си към България в пълен контраст със своя шеф. Действително в лицето на
Зиновиева можеше да се види типичният представител на това старо поколение, за което
говорех. У него като че ли беше олицетворено нещастното минало на руско-българските
отношения. Той бе в руското Външно министерство началник на Азиатския
[95]
департамент , когато стана Съединението и се появи руско-българският конфликт.
Докато министърът на външните работи, Гирс, полагаше своите старания пред Великите
сили и упражняваше натиск върху султана за разрешението на българската криза съгласно
с руските възгледи, Зиновиев ръководеше от своя пост в Петербург подмолната борба в
България. Българските емигранти се отнасяха за инструкции и финансова помощ до него.
Той бе посветен в техните заговори, докато в 1891 година, компрометиран от неуспеха на
тия начинания на емиграцията, които бе насърчавал, руското правителството го отстрани
от Азиатския департамент и го изпрати пълномощен министър в Стокхолм. Назначението
му посланик в Цариград го постави пак в една дипломатическа дейност, която тясно се
докосваше до българските въпроси. Зиновиев минаваше за славянофил и като такъв
трябваше му да се радва на прекратяването на руско-българската криза. Но в душата си
той не можа да се примири с една България, имееща на своя престол Фердинанда.
Фактически той остана неин скрит враг. Такъв го знаеше Екзарх Йосиф от неговите
действия в полза на сърбите. Такъв се показа той и когато в 1901 година, натоварен от
императора да набляга върху Портата за въвеждане ред в Македония, той в една
аудиенция при султана му препоръча най-крайни средства срещу революционното
движение у българите в Македония. Тогава срещу тая негова постъпка се яви у българското
обществено мнение едно негодувание, което намери остър израз в българския печат. Най-
силните нападки бяха във „Вечерна поща". Някои идеха от моето перо. Зиновиев, разбира
се, не можеше да знае моето име, но „Вечерна поща" му беше известна и аз, когато
Гулкевич ми предложи да ме заведе при него, се питах как ще ме приеме в качеството ми
на представител на един вестник, който толкова често и тъй зле бе го критикувал. Но
Гулкевич приятелски настояваше да отида при него, за да го туря в течение на
положението, създадено в Македония от Младотурската революция, и да му предам
впечатленията си от Младотурския комитет в Солун.
Когато малкият параход, който тръгва от моста на Галата, ме носеше по Босфора към
Буюкдере, където бе лятната резиденция на руските посланици, ред исторически
призивания ме завладяваха. Тая резиденция говореше за някои от най-големите кризи в
Източния въпрос. Оттук през един слънчев ден в 1853 година бе тръгнал Меншиков, за да
представи на Абдул Меджида ултиматума на Русия, с който се предизвика Кримската
война. Тук генерал Игнатиев бе чертал плановете, които докараха Руско-турската война и
Освобождението на България.
Личността на Зиновиева, когато му се представих, ме отклони веднага от тия
вълнуващи спомени. Той нямаше нищо внушително. Един дребен по ръст старец, побелял
и сух. Изволски бе поздравил турския посланик в Петербург за щастливата промяна,
станала в Турция. Но руският печат се отнесе към нея с недоверие. У самия Зиновиев
имаше нещо повече от това: вражда. Според едно писмо на английския посланик до сър
Едуард Грей той изказвал тия си чувства без стеснение пред своите колеги. В разговора си с
мене той се нахвърли върху турците с един необуздан гняв. Имаше у него яростта на един
поклонник на руското самодържавие, принуден да присъствува на триумфа на една
революция. Но имаше и раздразнението на един човек, който виждаше, че привилегиите,
които му създаваше неговият пост, ще бъдат силно накърнени от революционната
промяна. Трябва да забележа, че посланиците на Великите сили в Цариград имаха едно
положение, на каквото те не се радваха в никаква друга столица. Големите въпроси те ги
третираха направо със султана. Понякога отиваха при великия везир и министъра на
външните работи. Но най-често изпращаха при тях първия драгоманин. Още от началото
на новия режим почва да става явно, че младотурците няма да искат да търпят тия
порядки. Зиновиев чувствуваше това като една обида на личното му достойнство. Тъкмо
когато приказвахме, донесоха му визитната картичка на един турски журналист, които
искал да го види. Разбрах сетне, че това бе един репортер от новооснования вестник
„Йени Газета", на име Сафети Зия, млад и, както се казва сега, нахакан човек. Посланикът
държеше визитната му картичка в ръцете си и просто трепереше от яд. Действително той
бе навикнал щото даже турските министри, когато желаят да го видят, да искат от него
нещо като аудиенция. Тая дързост на един неизвестен писач в един неважен вестник да
иска да се яви пред него, представителя на Русия, така безцеремонно му се виждаше като
едно посегателство на историята, едно нарушение на вечния ред на нещата. Не помня вече
всичко онова, което той каза против младотурците, но „авантюристи" беше най-слабата му
дума по техен адрес. За да изслуша докрай моите сведения от Солун, не му стигаше вече
спокойствие. Аз станах да си отивам, оставяйки го така възбуден. Както Гулкевич, така и
Манделстам, макар да показваха външно дължимото на своя шеф почитание, ценяха го в
душата си много зле. Те виждаха отслабването на умствените му способности,
недостатъчно владение на нервите му и съжаляваха, че в такъв един исторически момент
Русия не бе по-добре представлявана в Цариград. Аз имах с тях дълъг разговор върху
българо-турския конфликт и политиката на България изобщо. Те предвиждаха, че България
след обидата, която беше получила, няма да види друг изход освен провъзгласяването на
българската независимост, и очакаха радостно това събитие като завършек на едно дело,
почнато от Русия. Военният аташе, полковник Холмсен, с когото се запознах при това си
посещение в посолството, отиваше още по-нататък в израза на своите чувства.
- Аз бих желал - казваше ми той - да видя българската войска, тръгнала срещу
Цариград. Тя ще помете всичко пред себе си. Сега е моментът!
Това той казваше обаче като военен и знаеше добре, че такава една политика няма
да бъде насърчена от Русия.
След като видя, че не е поканен на дипломатическата вечеря, Гешов бе обиколил
всички посланици, за да иска тяхното съдействие пред Портата тя да поправи, докато е
време, извършеното от нея опущение. Най-напред отишъл при посланика на Германия,
доайен на дипломатическото тяло. Но Фон Маршал му отговорил, че той може да се
намесва само по въпроса на „етикет и церемония", а случаят бил чисто политически. От
всички посланици само един се отзовал на молбата на Гешова - италианският, маркиз
Империали. От Освобождението на България италианското правителство бе показвало
неизменни симпатии към българския народ. По всички свои големи национални въпроси -
Съединението, Сръбско-българската война, Македонския въпрос, България бе намирала
гореща подкрепа в Рим. У маркиз Империали българофилските симпатии бяха толкова по-
живи, че той бе заемал няколко години поста в София, отдето бе излязъл с най-добри
спомени. Аз имах случай да го видя в 1922 година в Лондон, където той беше посланик. У
него старите му чувства към България бяха останали ненакърнени, въпреки че през време
на войната ние бяхме в противни лагери и на Южния фронт нашата войска се беше била с
италианската. „Вечерна поща" имаше в Цариград един свой кореспондент на име Русо,
италианец. Ставаше дума с него да поиска от маркиз Империали да ме приеме. Но при
бързото развитие на работите пропуснах случая. Русо обаче ме запозна с един свой
сънародник, от когото имам един любопитен спомен, Скарфолио (Scarfoglio), директор на
големия неаполски ежедневник „Il Mattino". Скарфолио бе издавал отначало тоя вестник
заедно с жена си, прочутата романистка Матилда Серао, от която после се раздели. Той
имаше голям публицистически талант. Един от неговите литературни почитатели, хвалейки
енергията на неговия стил, особено в полемиките, каза ми еднъж в Рим, с обичайните у
италианеца преувеличения:
- Той пише както Микеланджело скулптираше!
Не зная дали Скарфолио живееше само от печалбите на „Il Mattino" или от сделки
покрай вестника си, но той се разстилаше в голям разкош. В Цариград той бе дошъл със
своя яхта и на нея той ме покани един ден за обед. На кея на Галата ме чакаше една лодка
с шест души гребачи, облечени в бяло. Беше великолепен есенен ден и обядвахме при
весел разговор, изпъстрен от него с оригинални хрумвания и забавни анекдоти. Скарфолио
не беше пристигнал в Цариград, за да види Златния рог и Босфора. Той идеше с друга една
задача, толкова необикновена, че можеше да се роди в главата на един южняк с
разпалено въображение. Убеден, че Абдул Хамид е възстановил конституцията само под
терора на младотурците, и страхлив, какъвто го знаеше светът, живеещ с постоянен трепет
за живота си, той, Скарфолио, възнамерил да влезе във връзка с него, да го задигне в
яхтата си и като го извади на морето, да го интервюира! Това щяло да бъде най-голямата
сензация в историята на всесветския печат.
 ВТОРОТО МИ ПОСЕЩЕНИЕ ПРИ ВЕЛИКИЯ ВЕЗИР

Хилми паша беше прав: центърът на младотурската политика се преместваше вече в

Цариград. Аз отидох да посетя клуба на Цариградския комитет и там намерих видни
младотурци от разни части на империята. Не познавах никого от тях. Но като казах своето
качество на български журналист, завърза се общ разговор. Темата ни беше, разбира се,
върху избухналия конфликт с България. Моите събеседници изказваха пожелания за
неговото бързо уреждане и въобще установяването на приятелски турско-български
отношения. Но всичко това ставаше с въздържаност. Нямаше солунската атмосфера.
Между присъствуващите беше и Ахмед Риза, когото за пръв път виждах. Дали защото
моето име му напомнюваше нападките, които бях му отправял в моите вестници „L'Effort"
и „Le mouvement Macedonien", или поради неговото българофобство, той, когато се
запознавахме, едвам ми подаде ръка. През цялото време на разговора той мълча
намръщен. Може би на това негово държание се дължеше хладината, която почувствувах
от цялото това събрание. Ахмед Риза беше по външност представителен, но нито по
умствени способности, нито по начин на държание подхождаше за една голяма роля в
ерата, създадена от революцията. Явно бе, че със своята личност той скоро ще загуби
положението, което бе спечелил с името си. Избран за председател на Камарата - една
камара от толкова народности и вери, с толкова буйни и неопитни хора, той съвсем се
провали. Първата Турска камара след обявяването на Мидхадпашовата конституция
имаше също такъв разнообразен свят и заседаваше в една възбудена атмосфера. Но
нейният председател беше Ахмед Вефик паша, един от рядко образованите турци, познат
със своята духовитост и с енергията си. Той налагал дисциплина на депутатите, както учител
към ученици. Ахмед Риза се показал на своето председателско място безпомощен.
Посетих и принц Сабахедин. Той бе се завърнал в Цариград веднага след обявяването
на конституцията, носейки със себе си на парахода ковчега с тялото на баща си, Дамат
Махмуд паша. Аз разказах в една предидуща глава как този турски министър, зет на
султана, бе избягал от Цариград, за да води в чужбина борба против деспотическия режим,
владеещ в Турция, и как когато пристигнал в Женева, в 1900 година ми изпрати своя
секретар с покана да отида да го видя, аз му отговорих с младежката си арогантност: - Ако
иска да ме види, нека дойде той при мене!
Сабахедин беше много млад тогава, за да знае това мое държание спрямо баща му.
Той ме прие с голяма любезност. През време на своето пребивание в чужбина той бе
станал много европеец. Но в него се чувствуваше и турският аристократ не само по
маниерите му, но и по неговия изговор на турския език. Съжалението, което той изрази за
конфликта с България, ми се видя искрено, както и мнението, изразено от него, че Турция и
България трябва да живеят в най-тясно приятелство. Неговата програма за въвеждането на
децентрализация в Турция беше и от по-рано известна. Въпреки че беше непопулярна пред
младотурците, той пак я поддържаше с голям кураж. Надеждата му беше, че той ще бъде
подкрепен от предвидливата, разумната част на турската интелигенция, както и от разните
народности в империята, недоволни от владеещия в управлението централизъм. Аз го
уверих, че може да разчита за своите възгледи на поддръжката на българското население.
На едно запитване обаче от моя страна, дали той смята, че децентрализацията трябва да
стане по начин, щото разните народности да се групират наедно, или на географически
[96]
начала, той отговори, че тоя въпрос ще се уточни при бъдащи обсъждания .
Между туй започнаха да пристигат в Цариград обезпокоителни за Турция известия. От
София се съобщаваше, че България е решена да обяви своята независимост; от Виена, че
Австрия се готви да присъедини Босна и Херцеговина. За мене беше ясно, че България
няма да пропусне случая, за да скъса своите васални връзки с Турската империя. Но смятах,
че най-добре би било то да стане без разрив с турското правителство, а при едно
споразумение. Така можеха да се осигурят за българщината в Турско най-добрите условия
за нейното развитие. На мене все беше в ума разговорът ми с председате ля на Солунския
младотурски комитет Рефик бей. Мнението, което той изказа, биде отхвърлено от неговите
колеги. Но аз мислех, че е възможно то да се споделя от тия турски политически кръгове,
които виждаха добре нуждите на момента и можеха да поставят големите интереси на
Турция по-горе от нейното честолюбие. Това е било, както узнах по-късно, и впечатлението
на добри наблюдатели в Цариград. Така в годишния рапорт на Английското посолство чета
следното: „Има много партизани (Champions) за едно споразумение, даже съюз с България,
[97]
като тя се откаже от своите идеи за Македония." Обстоятелствата бяха поставили
начело на турското управление тъкмо тоя човек, който по своето минало и по своите
убеждения беше, в моите очи, най-много призван да приложи такава една политика. В
„Строителите на съвременна България" и сетне в необнародвания още трети том от тях аз
много говоря за Кямил паша като за една ос, около която са се въртели, в едно критическо
за нея време, усилията на България. Тогава, в 1908 година, неговата дейност не ми беше
така известна, както ми стана по-късно. Но все пак знаех, че той бе подкрепил енергически
княз Александра след Съединението, поддържал бе после Регентството и Стамболов като
министър-председател. Слушал бях и за неговите близки връзки с д-р Вълковича,
българския представител в Цариград. Кямил паша при първото ми посещение при него
беше ме приел по начин, който ме насърчаваше да искам пак да го видя. Ходих този път не
в неговия конак на Босфора, а във Високата порта. Пред кабинета му нямаше врата, а една
плътна завеса, от двете страни покрита с дебела кожа. Аз бях с цилиндър и разсилният,
като ме видя така официален, ми отвори направо да вляза. Кямил паша ме позна и ме
покани да седна до него. Имаше на доклад у него няколко чиновници, които след
свършването на своята работа си отидоха. Аз не знаех тогава, че генерал Паприков след
инцидента с Гешова и завземането на Източните железници бил изпратил в Цариград Кочо
Х[аджи]калчов, познат на великия везир от 1887 година, да преговаря официално с него за
[98]
едно разбирателство . Така аз, без да подозирам, се явявах като един вид негов
продължител. Най-напред изказах на великия везир загрижеността си от явилите се в
печата известия от София.
- Altesse - заявих му аз, - след направената грешка с България продължението на
васалните връзки с Турция става невъзможно. Достойнството на българската държава
биде зле накърнено и няма вече друг изход освен обявяването на независимостта.
Общественото мнение изисква това и нито българското правителство, нито княз
Фердинанд могат да се противят. Сега въпросът, който се поставя, е: българската
независимост ще ли бъде обявена в споразумение с Турция или против нея? Бъдещето на
българо-турските отношения е поставено на изпитание за един дълъг период. Аз съм от
партията на Стамболова.
- Стамболов беше голям човек! - каза той.
- Ние, неговите последователи, сме навикнали, по традиция от него, да виждаме във
Вашата личност един голям приятел на България с исторически заслуги към нея.
- И сега съм приятел на България - прекъсна ме той.
- Тъкмо затова съм дошъл при Вас - пак продължих аз. - Между България и Турция има
естествена солидарност на техните интереси и Вие най-добре показахте това със своята
политика. Тя не бива да се жертвува сега, когато най-ясно става, че ние трябва да се
поддържаме едни други, когато от нашия конфликт могат да се ползуват, за голяма наша
пакост, чужди държави.
Тогава Кямил паша, след като помисли малко, каза ми:
- Аз сам виждам, че българската независимост е нещо неизбежно. Готов съм сам да се
откажа от нашите сюзеренни права, но при един военен съюз с България. Еднъж сигурен за
нея, аз не се боя от никого. Австрия не ме плаши. Аз никога няма да призная анексията на
Босна и Херцеговина. Обаче аз нямам вече възможност да преговарям с българското
правителство. Управляващият, когото г. Гешов остави на свое място, не се явява пред мене.
Нашият комисар в София не намира с кого да приказва.
- Тогава пратете някое частно лице в София като посредник - казах аз. При първото си
посещение при него аз бях видял там Осман Адил бей, кмета на Солун. Препоръчах него.
Той намери избора добър.
Осман Адил бей беше от потурчените евреи. Кямил паша беше също от еврейски
произход. Според някои данни даже късно минал в исляма. Може би еврейството тук е
улеснило техните връзки. Но Осман Адил бей беше сам по себе си личност, която
привличаше вниманието. От стар богат род, образован, с тънки черти на лицето, той
принадлежеше към това еврейско патрицианство, чиито представители на Запад се
смесват с най-високото общество. Аз бях го виждал доста често в клуба в Солун и между
двама ни се бе установило нещо като приятелство. Макар зарадван от установението на
конституцията, той не обичаше младотурците. В своя аристократизъм той ги намира ше
толкова негодни за управление, колкото и шумни. Като му казах за разговора си с Кямил
паша, той остана доволен и отиде да вземе инструкции от него. Срещнахме се отново, каза
ми, че е готов да тръгне. Оставаше сега как да се подготви неговата мисия в София. Отидох
при управляващия Българското агентство Минчо Несторов, турих го в течение на своя
разговор с Кямил паша и го помолих да го предаде шифровано на генерал Паприкова.
Минчо Несторов беше добър дипломат, що се касае до възпитанието и маниерите, но
беше крайно посредствен и се боеше от сянката си. Служил по-рано в двореца, той
смяташе всяка лична инициатива като нарушение на длъжността си. След като ме изслуша,
той се провикна:
- Аз не мога да пращам служебни телеграми от Ваше име. Вие нямате никакво
официално качество. Това са деликатни работи. Аз не искам да се меся.
Видях, че не мога да го убедя, отказах се. Тогава дадох на Адил бей едно частно писмо
до д-р Генадиева, за да го представи той на генерал Паприкова, и с това писмо той замина.
Но едва-що бе пристигнал в София, и независимостта бе обявена.
В деня, когато се получи в Цариград това известие, аз срещнах случайно в Пера
Манделстам. С него вече бях се разговарял няколко пъти. Манделстам беше свършил
Факултета по близкоизточните езици при Петербургския университет и Факултета по
правото при същия университет, дето бе един от любимите ученици на прочутия професор
по международно право Мартенс. Виждайки в него редки способности, Мартенс го взел
под свое покровителство и когато Манделстам, евреин, решил да мине в православието,
му станал кръстник. С тая протекция той постъпил във Външното министерство и там
направи кариера. Манделстам, може би защото не беше русин, а евреин, беше се много
сближил с турските кръгове, макар и драгоманин на едно посолство, мразено в Турция.
Той познаваше много добре турските журналисти. Когато се срещнахме, беше привечер.
Той ми каза:
- Хайде да отидем да видим какво ще пишат утре турските вестници.
Посетихме най-напред редакцията на „Икдам". Там говорихме с директора Ахмед
Джевдет и политическия редактор Али Кемал, за когото говорих преди. От думите им
разбрахме, че бе им дадено от горе внушение да пишат умерено спрямо България. Оттам
посетихме редакцията на „Танин". Главен редактор на тоя вестник беше Хюсеин Джахит,
който сетне, след промяната на имената, заповядана от Ататюрк, се нарече Ялчън, същият,
който се споменава днес у нас за своите злъчни нападки против България. Той не само ни
каза какво е писал, но и повика да донесат коректурата на негова статия, за да ни я покаже.
Разбрах, че между него и Манделстам има голямо приятелство. Действително когато през
април 1909 година стана контрареволюцията в Цариград и една фанатизирана тълпа го е
търсела, за да го разкъса, Хюсеин Джахит се скри в Руското посолство.
На другия ден вестниците се разграбиха. В Стамбул имаше признаци на възбуждение
и към часа единадесет една тълпа мина моста, за да прави манифестации в Пера. Аз бях си
турил фес и се присъедих към нея. Тълпата се яви пред Английското посолство, пред
Гръцката легация, към която тя изказа приятелски чувства, и после с враждебни викове
потегли към Българското дипломатическо агентство. Тая тълпа се стараеше да вдига много
шум; тя не беше обаче нито многобройна, нито обладана от страстно чувство. Имаше
нещо вяло в нея. Чувствуваше се гняв против България, но и някакъв страх от нея.
Независимостта обявена, присъствието ми в Цариград губеше интерес за мене. Аз се
[99]
завърнах в София .
Д-р Генадиев ми каза, че посрещнал много добре Осман Адил бей, поканил го на
обед, дълго разговарял с него, но не можал да го представи на генерал Паприков, тъй като
целият Министерски съвет се намирал заедно с княза в Търново за обявяването на
независимостта. Когато съм си спомнял за разговора си с Кямил паша и за изказаната от
него готовност да се съгласи предварително за независимостта на България, аз съм се
питал дали той е бил искрен, или пък е търсел чрез моето посредничество и изпращането
на Осман Адил бей в София, едно средство да завърже с българското правителство
преговори, които да го отклонят за момент от неговото решение, а той междувременно да
организира една съпротива срещу него чрез връзките си с някои Велики сили? И сега си
задавам тоя въпрос. Има обаче съображения, които говорят в обратна смисъл. Всички,
които познавали Кямил паша, признават неговия политически кураж. Той е имал с Абдул
Хамида бурни сцени, за да защищава своето мнение, знаейки, че ще изпадне в немилост. В
два известни исторически случаи, и двата отнасящи се до България, виждам го да показва
решителност. В 1886 година призна фактически Съединението, като се съгласи щото
българският княз да бъде и генерал-губернатор на Източна Румелия. В 1913 година при
преговорите за мир в Лондон той прие да се отстъпи Одрин на България, макар да знаеше
за силната съпротива при такава една жертва от страна на младотурците, които и го
свалиха с преврат. Допустимо е следователно, че в 1908 година той, макар и да знаеше, че
признаването на българската независимост може да възбуди остри критики против него,
да е намирал такава една стъпка за необходима предвид на нуждата да се привлече
България. Трябва да се изтъкне, че господствуващият мотив в политиката на Кямил паша
[100]
беше страхът от Русия . Тоя страх беше жив у него сега не по-малко от друг път, а може
би и още повече. Говорейки с английския посланик за руската политика, той му казал:
- Нейното несъмнено желание е да обедини България със Сърбия и Черна гора в едно
[101]
голямо славянско кралство и да застрашава Турция .
Виждането на тази опасност, осъществена не по-късно от три години след това,
показва у него една политическа предвидливост, която напълно обяснява желанието му да
свърже интересите на България с Турция, вместо да се изпречва по пътя на нейното
естествено развитие. Но еднъж независимостта обявена като акт на предизвикателство
към сюзеренната държава, Кямил паша, поддържан от Англия, рязко се обяви против
нейното признаване и повдигна даже въпроса за отделянето на Източна Румелия. Но това
той правеше не от надежда да върне колелото на историята назад, а от желание да добие,
при окончателното разрешение на конфликта, по-благоприятни условия за Турция, особено
що се отнася до румелийската дан.
 ПОГЛЕД ВЪРХУ КОНСТИТУЦИЯТА НА МИДХАД ПАША

Посланиците на Великите сили в Цариград, събрани да изработят реформи за

въстаналите турски области Босна, Херцеговина и България, бяха приготвили, в частни
събрания, своите проекти. Те предвиждаха: автономия за Босна и Херцеговина, две
автономни Българии - едната със столица Търново и с граници, които отиваха на север до
устията на Дунава; друга автономна България със столица София и с граници на запад до
Албания. На 23 декември (нов стил) в едно заседание заедно с турските делегати те
внесоха на общо разискване взетите от тях решения. Заседанието едва-що бе открито, чуха
се от фортовете залпове от артилерийска стрелба. Тогава турският делегат, министър на
външните работи, Савфет паша, заяви, че тия топовни гърмежи ознаменуват една велика и
незаменима дата в турската история: прогласяването на една конституция за Турската
империя. Великият везир Мидхад паша бе заставил султана да даде тая конституция като
средство, за да се избегне приемането на отделни автономии. Посланиците обаче
продължиха разискването на изработените от тях проекти. Излишно е да споменавам, че
Високата порта отхвърли предявените от Великите сили искания и че нейният отказ докара
Руско-турската война. Няма да отбелязвам също, че така театрално обявената конституция
има кратък живот. Султанът разпусна първата избрана камара и вече за втори път не я
свика. Тая мъртвородена конституция продължи да се смята от младотурците като едно
спасително дело за империята и нейното възстановление стана програмата им,
осъществена едва след тридесет и две години.
В своята пропаганда в чужбина за Македония аз, борейки се против младотурците,
постоянно изтъквах, че Мидхадпашовата конституция не дава никаква гаранция за
политическата свобода и националните права на народностите. В издавания от мен
вестник в Женева „L'Effort" дадох ред статии, в които посочвах дупките, през които се
промъкваше своеволието на изпълнителната власт. Тоя анализ бе дълъг, подробен. Изучил
бях основно учебника на Есмен (Esmein), прегледал бях конституциите на разните държави
в Европа и можах да говоря с известно познаване на предмета. И сега, като препрочитам
тия свои статии, те бяха писани през 1900 година, виждам, че нищо не бих могъл да изменя
или да прибавя в тях. Да възпроизвеждам тук всичките си критики, би било безпредметно.
Но ще отбележа няколко от тях, които са характеристични.
Конституцията даваше право на султана да разпусне Камарата, но не предвиждаше
никаква санкция в случай, че той не я свика отново. Казваше се, че печатът е свободен в
границите на законите, но не бяха поставени принципи, които да гарантират тая свобода
против бъдещи посегателства върху нея по законодателен път. Правото на интерпелация
беше признато, но оставяше министрите свободни да отлагат своя отговор. Всичко това
бяха уловки за фактическо ограничение на правата, които конституцията формално
прогласяваше. Но имаше в тая конституция и постановления, в които изрично прозираше
източният детпотизъм. Така в един член се казваше: „Изборът на един депутат не може да
бъде потвърден, ако той се радва на лоша репутация." Това даваше право да се изключи
от Камарата всяко лице, неудобно за властта. Но против неудобните лица имаше един
член, който даваше възможност на властта даже да ги екстернира вън от империята. В
предметния член се казваше: „На Негово Величество султана принадлежи изключителната
власт да изпъди от територията на империята тези, които вследствие на достойни за
вярване сведения, събрани от управлението на полицията, са признати като застрашаващи
сигурността на държавата." Тук вече се зъбеше зад пердето на конституцията една
неограничена полицейска държава.
Би било интересно да се знае по чия инициатива тоя изумителен член е бил вмъкнат в
конституцията. От една моя бележка, взета из рапорта на австрийския посланик в Цариград
граф Зичи, виждам, че във Високата порта са ставали през време на приготвянето на
проекта за конституция бурни разисквания и се е идвало едва ли не до бой между пашите.
Но ако правото да екстернира своите поданици е било дадено на султана от Мидхад паша,
нека напомня, че той стана първата жертва. След като Абдул Хамид го свали от великото
везирство, натовари го на един параход, който тръгваше за Бриндизи, и го изпъди от
империята. Това бе един от случаите, в които се прояви „висшата ирония на историята", за
която говори Ернест Ренан (Ernest Renan).
С Мидхад паша и последователите му през неговата епоха няма да имам случай да се
занимавам по-нататък. Ще изтъкна обаче още веднъж тяхната дълбока омраза към
българския народ, намерението им да спрат по всякакъв начин неговия напредък и ако се
представи случай, да постигнат физическото му изтребление. За тия им чувства говори
Найден Геров в своите писма до руския посланик в Цариград генерал Игнатиев, писма,
писани след турските зверства през 1876 година. В тия зверства се виждаше едно
избухване на турския фанатизъм. Найден Геров виждаше в тях и приложението на идея на
Мидхад паша и на младотурците, стоящи заедно с него начело на турското правителство.
„Турците - пишеше той, - особено тия от тях, които принадлежат към така наречената
Млада Турция, със завист гледаха на прогреса на християните въобще, и в особеност на
българите като най-многочислените в Европейска Турция, - прогрес, който те считат опасен
за своето господство и искат да го спрат. Затова те се възползуваха сега от случая щото под
предлог на потушаването на въстанието, да унищожат всичко, което в последните 20-30
години се издигна над общия уровен, и да върнат народа към това състояние, в което той
бе преди половин век, за да обезпечат по такъв начин задълго своето владичество над
него. С тази умисъл те опустошават по-големите селища и места, които се придвижиха
напред повече от другите, и избиват жителите като бунтовници; първенците в градовете
обвиняват без всякаква причина в заговор, за да ги погубят, така щото народът лишен от
[102]
ръководители и застъпници, да се остави съвършено на техния произвол.
 ПРИЛОЖЕНИЯ

Приложение № 1

ПИСМО НА КОЧО Х[АДЖИ]КАЛЧОВ ДО ГЕНЕРАЛ ПАПРИКОВ ЗА МИСИЯТА МУ В

ЦАРИГРАД
ЦАРИГРАД, 17/30 СЕПТЕМВРИ 1908 ГОДИНА
София
Многоуважаемий г. С. Паприков
Днес бях в Терапия, срещнах се с английския посланик и имах двучасов разговор,
завърнах се с последний параход, та не успях да предам писмото си с днешна поща. Той ме
прие много любезно, приказвахме два часа и го осветлих по всичките точки, както и по
неговите запитвания. Той ма позна, защото преди 20 години той беше секретар на Sir
William White (с когото отблизо се познавах) па и аз го познах, та предвид на това, и второ
предвид на факта, че в[еликият] везир му е казал, че аз вчера бях при него, излишно бе да
му превеждам Вашето писмо, а само му казах, че като се намерих тук, г-н министъра ма е
замолил да се срещна с Вас и му дам известните осветления, нъ и независимо от това, аз
считам да се явя в посолството и поднеса почитанията си.
Вчера (случайно) след мене е бил отишъл посланика при Кямил паша, и последний му
е казал, че съм бил преди малко при него, като го е запитал не е ли ма виждал; посланика
му е отговорил, че ма познава от времето на Хуайта, но не знае даже, че съм в Цариград,
прочее добро впечатление произвело на Кямил паша (ми каза той) гдето право до него
сме се отправили най-напред без да се срещнеме с други. Отворихме въпроса по
железниците: той мисли, че ако част от английския печат пише против, то е за начина на
заграбването на железниците. Аз му възразих, че правителството ги е окупирало
вследствие на поканата на представителя на И[зточните] ж[елезници] в София и на
основание на един договор подписан между 2-те страни. Щом в Англия държат много на
формалната страна, ний и там сме прави и веднага му посочих „Stambul" (дн[ешният] брой
(233 бр., 16/29 септ[ември]) гдето бяха обнародвани); той остана зачуден, като каза, че
това не е знаел, нъ продължи, защо вашето правителство още отначало не даде гласност
на това обстоятелство, та даде повод на вашите неприятели и на печата да се впущат в
криви претълкувания? На това му отговорих, че правителството ни в своята коректност не е
предполагало, че компанията в Ц[ари]град ще скрие тоя факт; тогава впуснах се и му
разправих обстойно същността на работата, както правната, така и политич[еската] страна
на въпроса, нечутите произволи, теглото ни от тях и проч. ... Ножът е допрял до кокала: тая
аномалия не можем да търпим и за напред; да носим всичката отговорност, да поемем
всички задължения, и да нямаме никакви права - тоя клин между държ[авните] ни
железници трябва а tout prix да се махне. Разправих му за произволните тарифи, за
неупотреблението на езика ни, за презрит[елното] и арогантното държание на
чиновниците им, за лошото държание на вагоните, за недопущане контрола на
правителството ни, и най-после и опасността за народната ни отбрана. Той ма изслуша с
много голямо внимание.
Додохме на въпроса за агентството ни: посланикът ми каза, че той е бил чужд в тая
работата (което инсинуира, че вероятно други са я устроили) и че г-н Гешов последно е
дошел да го види (разбирам - може би късно), нъ видял му се много възбуден (нервозен),
и че не трябвало толкова шум да се вдига от него. Той ми каза, че с г-н Гешова се
ограничил да говори върху формалната страна на въпроса, и така погледнато на работата,
казал на г-на Гешова, че турците са прави, и там се сключил разговора им.
Аз попитах посланика, счита ли той отговора на в[еликия] везир (гдето квалифицира
агентството ни за капукехая) за право? Не! - отговори той - аз им казах (на турците), че тоя
отговор бе прибързан и неудачен. Посланикът ми каза, че Тефик паша му бил възразил, че
когато г-н Начович се стараеше да добие привилегии по договора митнически, турското
правителство му било напомнило, че не може да фаворизира една държава в ущърб на
друга и да предизвика тяхните протести, а г-н Начевич уж им бил отговорил, че ний правим
част от Т[урската] империя (като сюзер[енна] държава е Турция) и нам може да се правят
отстъпки. Ако това е така, бълг[арското] правителство, няма правото, сега да се туря на
друга почва. Г-н Начевич е бил вероятно криво разбран - казах аз: той е искал да убеди
т[урското] правителство, че взаимните ни икономически интереси ни налагат да отворим
свободни границите си и да направим специална митническа конвенция. Нъ и така да не е,
подобни аргументи на Теф[ик] паша не може да имат стойност, - защото имаме по-пресни
прецеденти: Защо в Хага бълг[арският] представител е бил редом с турский, английский и
пр.? В Англия и всичките евр[опейски] държави, наший дипломатически агент се третира
като агент на незав[исима] държава. Тогава посланикът ми каза: Да! Аз казах на министъра
(турски), че когато отида в Англия, на официални банкети сядам редом с българ[ския] агент
и пр. ...
Додохме пак на въпроса с г-н Гешова, като му казах, че веднъж въпроса повдигнат,
станал достояние на целий свят, българ[ското] правителство ще иска безусловно да се
определи бистро нашето положение спрямо Турция. Как си обяснявате вий, от една срана
взаимни екскурзии между двата народа, възторжени срещи, излияние на братски чувства,
речи за дружба и съюз, а от друга страна т[урското] правит[елство] да оскърбява
(хюмимира) нашето агентство? У нас съществува убеждението, че Кямил паша е
българофил и мислим, додето той е на власт да уягчим връзките си с Турция, и в това
направление ние молим вашата подкрепа. Тогава той ми каза: гледайте по-скоро на стане
това додето Кямил паша е на власт, защото едва ли ще намерите друго благовремие, а
веднъж извършено от него приемниците му ще зачетат извършеното и не ще да има
повръщане. Сега той е всичко в правителството и каквото той скрои и предложи ще бъде
прието. Трябва да се приготвят и младотурците защото без тяхното знание нищо се не
върши и ма запита как сте с тях? Досега не виждах тука някакви действия от агентството ви,
които да показват, че се заисква сближение с тях, зачтото не са достатъчни екскурзиите и
любезностите. Ако ний не ги игнорираме, вий още повече трябва да ги търпите. Аз тогава
му разясних моите разговори (както ви ги описах с тях) и страхът им от общ[ественото]
мнение ако веднага ни признаят независимостта. Казах им моето мнение, че можем да
додем до едно съглашение (само сега тайно помежду ни), да дойде в Цариград наш агент
с права на дипломатически агент (а не капукехая), а после по благоволението на султана
(по повод на посещението на княза ни) да се признае независимостта. Тия възгледи се
понравиха на посланика (макар аз му ги дадох като мое частно мнение). Признаването ни
на дипломатическо агентство сега не може да повдигне шум, защото с признаването на
независимостта ни отпосле, то ще бъде вече - посолство. Пак посланикът ми каза повторно
да побързаме, като изкара мнение, че до откриването на Народното им събрание сигурно
ще остане Кямил паша, нъ за по-после от сега не може да се предскаже. От думите му
разбрах, 1-о, че те желаят да си остане за дълго Кямил паша, и 2-о, че гласът на
английското правителство има тежест, па може да се каже и меродавно значение при
избора на в[елик] везир.
Какво мислите за Хилми паша ме запита? (като счита, че може да бъде евентуално
в[елик] везир - за Ферид паша ми каза, че няма шанс). Отговорих му, че в България
признават, че той е интелигентен, пъргав, хитър, нъ ако се съди от делата му в Македония
не се счита за безпристрастен човек, нито за приятел на българите. Англ[ийският] посланик
е крайно разположен към нас, нъ необходимо е да се осветлява върху работите ни, и да
му се дават доказателства в ръце в полза на каузата. Ний се разделихме като ми каза, че
ще се срещне с в[еликия] везир и след това ако е нужно ще ми съобщи каквото се следва.
Съобщих му тоже, че в петък вечер ще бъда при него.
Не зная дали сте съобщили нещо на агентството за мене, моля пишете ми, та в случай
на случайно срещание, да зная как да се държа.
Приймете мойто почитание към вас и сърдечните ми поздрави
преданий ви
Конст. Х[аджи]калчов.
P. S. Писмото си пиша бързо и без повторно преглеждане, тъй като старая се да ви
предам по-обширно разговорите и впечатленията си. Понеже тук не виждам бълг[арски]
вестници, ако има нещо което е полезно да го зная и да го оползотворя пратете ми в
отворена връзка в хотела „Рега Palace" или до познатий адрес, а така също и някои
европ[ейски], които тук не виждам.
Същ[ий].
Приложение № 2

СВЕДЕНИЯ ЗА КОНГРЕСА НА КОНСТИТУЦИОННИТЕ КЛУБОВЕ С ПРОГРАМАТА НА СЪЮЗА НА

КОНСТИТУЦИОННИТЕ КЛУБОВЕ Б ОТОМАНСКАТА ДЪРЖАВА
Конгресът на Конституционните клубове, за създаването на които бях един от
инициаторите, се състоя след моето заминаване от Солун. В него взе участие цветът на
македонската интелигенция, както и някои българи от Княжеството, дейци в македонското
движение или в учебното дело. Образували се били няколко комисии, между които най-
важната бе, то се разбира, оная, която приготви програмата. Между нейните членове
имаше българи-турски съдии, като Панчо Дорев, Емануил Ляпчев, Антон Димитров, добре
запознати с държавното устройство на Турция, гимназиални учители и други лица със
свободни професии. Изработената от тях програма бе дело на бърза работа, зле
редактирана (всеки е гледал да прибави нещо), но бе тактично съставена с оглед към
Турция и обгръщане всичките нужди на българския народ в Турско. Важна роля игра в
нейното изработване Тома Карайовов, който после стана председател на
Конституционните клубове. Пристигането на Тома Карайовов в Солун и заемането му на
тоя водителски пост беше от полза, от една страна, тъй като той владееше добре турския
език, познаваше добре условията в Турция, имаше политически опит от своето участие в
борбите в България, беше в течение на европейската политика и притежаваше такта,
необходим за сношенията с турците, както и с чужденците. От друга страна обаче,
неговото поставяне начело на Конституционните клубове представляваше значителни
несгоди. Той бе познат на турците от по-рано като секретар на Българското търговско
агентство в Битоля и после в Одрин, значи като български чиновник. В Солун той пристигна
направо от Българското дипломатическо агентство в Рим, където беше пръв секретар.
Мъчно беше следователно щото турците да повярват, че той не иде като специален
пратеник на българската държава да ръководи политиката на българите в Турция. Не ще
съмнение, че турците можеха да се съмняват в предаността към турската държава на всеки
един от членовете на Конституционните клубове. Но естествено бе щото техните
подозрения да станат по-дълбоки и да изглеждат по-основателни спрямо един човек,
доскоро заемащ дипломатическа служба в българската държава. По-късно аз лично съм
изтъквал тия съображения пред самия Тома Карайовов. Той не ги отричаше. И как можеше
да ги отрече пред факта, че неговата личност даде основание на групата на Сандански да
представят Конституционните клубове като организация, ръководена от българското
правителство и служеща на целите на България. Той ми обясняваше, че отиването му в
Солун станало не по негова инициатива, а по желанието на българското правителство.
Особено настоявал за това Андрей Ляпчев. Но аз мисля, че у него имаше и едно желание
да излезе от чиновничеството, където имаше една подчинена роля, и да се върне към
обществената сцена, която отговаряше ако не толкова на темперамента му - той обичаше
спокойствието си, - то на амбицията му и на чувството на дълг у него като българин от
Македония. Впрочем тия противоречия у него обясняват защо той при неоспорими
способности и знания не можа да направи особена кариера. Смятам, че няма да бъде
безполезно да дам тук и изработената от Конгреса програма, тъй като тя е един ценен
документ за идейната история на българските борби в Македония. Ето нейния текст:

ПРОГРАМА НА СЪЮЗА НА БЪЛГАРСКИТЕ КОНСТИТУЦИОННИ КЛУБОВЕ В ОТОМАНСКАТА

ДЪРЖАВА
Декларация
Съюзът на Българските конституционни клубове има за основен принцип: запазване
целостта и общите интереси на Отоманската държава и нейното преуспяване.
Изхождайки от горния принцип и предвид: а) че идеалът на Съюза е щото неговите
членове да бъдат граждани на една солидна държава; б) че механическата асимилация на
народите, населяващи една държава, е не само невъзможна в началото на XX век, но е и
против напредъка на културата и цивилизацията; в) че свободното проявление и развитие
на духовната и материална култура на отделните нации е необходим елемент за
напредъка на държавата; г) че тоя напредък на частите е напълно съвместим с идеала на
силна държава; д) че географични, стопански, етнични и културни особености в обширната
държава налагат най-широка децентрализация в управлението, осветена и от самата
конституция в член 108; е) че сегашното административно разпределение е непригодно и
произволно.
Съюзът на Българските конституционни клубове намира за необходимо да постави
като максимална точка на своята програма: Групиране на отделните националности в нови
административни единици по възможност по-хомогенни, с областно самоуправление.
Програмни искания
§ 1. Ревизия на сегашната конституция върху базата на народния суверенитет
а) Всеобщо пряко, равно и тайно гласоподаване за всеки поданик от 20 години
нагоре; б) парламентарна законодателна инициатива; в) пълна и солидарна министерска
отговорност пред законодателната власт; г) еднокамарно законодателно тяло с
гарантиране правата на меншеството; д) пълна свобода на личността, убежденията,
словото, печата, събранията и сдружаванията.
§ 2. Самоуправление на общината като първа административна единица с право да се
грижи: а) за гарантиране личната и имотна безопасност в своя район; б) за общото
задължително образование; в) за подобрение на съобщенията и за всички нужди от
местен характер; г) за градовете: запазване на махленските съвети, като се разширят
техните дела във фискално, училищно, хигиенично, рекрутно и благотворително
отношение.
§ 3. Общината има свой бюджет, в приходната част на който ще има право да вписва
и особенен допълнителен данък за просвещението.
§ 4. Общината има право да кореспондира с по-горната административна власт на
езика на мнозинството от населението ѝ. За нейните вътрешни нужди официален е
еднакво с тоя език и оня на малцинството.
§ 5. Ново административно деление въз основа групиране хомогенни етнични
елементи с изборни съвети и постоянни комисии.
§ 6. Обща съкратена и регионална военна тегоба.
§ 7. Образование на матерен език. Основно изучаване официалния език на държавата
в националните средни училищни заведения. Свършившите тези училища се ползуват с
еднакви права с ония, които свършват държавни училища.
§ 8. Основното образование е задължително, безплатно и трае 6 години. Държавата
отделя съответствуващата част от данъка за просвещението за издържане основните
училища.
§ 9. Правата на отоманските българи в религиозно и културно отношение, специални,
по силата на държавни актове, произходящи от върховната или изпълнителната власт, се
запазват.
§ 10. Официалният език на Отоманската държава е турският, но всякой отомански
поданик има право да подава заявление на своя език до всички учреждения, изключая
Върховния касационен съд и министерствата.
§11. Резолюциите на учрежденията, разните разпоредби и законите на държавата се
публикуват на официалния език и на езика на болшинството.
§ 12. Всички граждани, включително и административните чиновнци, са подсъдни на
обикновените съдилища; жюри (т.е. съдебни заседатели, б. м.) за криминални и политични
престъпления и дела по печата; учредяване навсякъде на мирови съдилища; отменение
смъртното наказание за политични престъпления.
§ 13. Общ закон за всички граждани по завещанията и наследствата. Класифициране
земите на собствени и вакъфски. Специален закон за вакъфите.
§ 14. Снабдяване със земя селяните по начин лек и справедлив за държавата и
селяните; устройване и подкрепяне с кредит взаимоспестовните и земеделски каси;
повръщане на незаконно ограбените земи на стопаните им; отваряне и нареждане по
модерен начин държавни земеделчески, технически и промишлени училища.
§ 15. Създаване евтин, бърз и общодостъпен кредит.
§ 16. Равномерно разпределение на данъците и реформирането им.
§ 17. В държавните предприятия занапред да не се допускат концесии.
§ 18. Създаване на модерно обществено законодателство.
Приложение № 3

БЕЛЕЖКА ЗА Н. ПАШИЧ
Българският произход на Пашич е общоизвестен. Той сам не го отричаше. В две
статии, обнародвани във в. „Мир", първата от 31.1.1931 година, втората от 22 април
същата година, д-р Георги Добринович, софийски адвокат, родом от Видин, дава някои
точни данни за неговото семейство. Родът му бил от село Лесидрен, Тетевенска околия;
баща му се казвал Тоно, а дядо му Пецо. Както е известно, след бунта на Радикалната
партия против крал Милана, тъй наречената Зайчарска буна, в 1883 година той избяга от
Сърбия и потърси убежище в България, сърдечно посрещнат от либералите, които бяха
тогава на власт, и в качеството му на инженер (той бе учил в Политехниката в Цюрих)
назначен на служба по ведомството на Общите сгради. Той проявяваше българофилски
чувства, в искреността на които може да не се съмняваме. Добринович пише по тоя повод:
„През 1884 година от Видин отидох в София, гдето намерих Пашич у Сукнарова. Той заяви
пред всички (Сукнаров, Спас Вацов, Михаил Сарафов, Грудов и аз) най-категорично, че за
да има за в бъдеще затвърдено приятелство между българи и сърби, Ниш, Пирот, Враня и
Лясковец трябва да се върнат на България, и то щом като се отдаде случай Сърбия да се
разшири към Босна и Херцеговина." Предполагам, че паметта на Добриновича го е лъгала,
що се касае до Ниш. Ниш бе даден на Сърбия по Санстефанския договор. Пашич може да е
говорил само за другите три града, които тя получи по Берлинския договор с подкрепата на
Австрия. Допускам той да е бил искренен. Касае се за един разговор, станал в 1884 година,
т.е. едва шест години след Берлинския конгрес. Споменът, че Пирот, Лясковец и Врана са
български градове, беше още жив.
Политическите врагове на Пашича в Сърбия не само са го упреквали за българския му
произход, но предполагаемите у него българофилски чувства бяха повод за големи
обвинения срещу него. В 1906 година дойде в София един от видните хора на Сръбската
напредняшка партия, бивш министър, дипломат, Павле Маринкович. Той разпитвал за
дейността и поведението на Пашича през време на емигрантството му в България.
Разпитва и мен. Той особено държеше да знае дали е вярно, че след Съединението, когато
вече Милан се готвеше за война срещу България, Пашич готвел да вдигне въстание в
Сърбия. В действителност аз не знаех тогава за това му намерение, но то личи в едно
писмо, което той прати до Захарий Стоянов след преврата, извършен в Пловдив на 6
септември. Писмото гласи:
„Драги брате,
Дело, което извършихте за спасение на българския народ, славно е и хисториско е.
Патът, по който трябва да иде българската история, показали сте и на потомците и на
Европа. Единодушие, слога, и енергия, нека ви бъде помощница да делото учвърстите и
докарате до славни и щастливи край.
Аз, у името на сърбский народ честитим ви и желаеме за делото, помогнеме на
наший край. В часа, когато четете това писмо, Сърбия ще бъдат востания в няколко
окръга. Ако бъдеме щастливи и вия ни испратите некоя хиляда пушки с патрони, то ви
можеме да увериме да щем благополучно да свършимо народното дело в Сърбия.
Нека е слава на дейците български, които си животът заложише за свободата на
българский народ.
Поздрав братски и дружески от вашия
Ник. Т. Пашич"
Д-р Добринович говори за българския произход и на друг един виден сръбски
държавник, Георги Д. Генчич от село Голем Извор, Зайчарско. Генчич беше познат в
сръбската политика като човек със силна ръка. Той бе министър на вътрешните работи
след „Иванденския атентат" срещу Милана и въведе полицейски терор в Сърбия. Предан
на династията на Обреновичите, той стана неин враг след оженването на крал Александър
с Драга Машин, на която той знаял отблизо порочното минало. В преврата за свалянето на
крал Александра той игра една от най-важните роли. За него говори надълго Слободан
Йованович в своите книги за царуванията на крал Милана и на крал Александра.
Приложение № 4
МАНИФЕСТ ЗА ПРОВЪЗГЛАСЯВАНЕ НЕЗАВИСИМОСТТА НА БЪЛГАРИЯ, ПРОЧЕТЕН ОТ
КНЯЗ ФЕРДИНАНД НА 22 СЕПТЕМВРИ 1908 Г. В ГР. ВЕЛИКО ТЪРНОВО

По волята на незабвенния Цар-Освободител, великият братски руски народ,

подпомогнат от добрите ни съседи, поданиците на Негово Величество румънския крал, и
от юначните българи, на 19 февруарий 1878 година (се) сломиха робските вериги, що през
векове сковаваха България, някога тъй велика и славна. Оттогава до днес, цели тридесет
години, българският народ, непоколебимо верен към паметта на народните дейци за
своята свобода и въодушевяван от техните завети, неуморно работи за уреждането на
хубавата си земя и създаде от нея под мое ръководство и онова на о' бозе почившия княз
Александър държава, достойна да бъде равноправен член в семейството на
цивилизованите народи. Винаги миролюбив, моят народ днес копнее за културен и
икономически напредък; в това отношение нищо не бива да спъва България; нищо не
трябва да пречи за преуспяването ѝ. Такова е желанието на народа ни, такава е неговата
воля. Да бъде според както той иска.
Българският народ и държавният му глава не могат освен еднакво да мислят и
еднакво да желаят.
 Фактически независимата ми държава се спъва в своя нормален и спокоен развой от
едни узи, с формалното разкъсване на които ще се отстрани и настаналото охлаждане
между България и Турция.
Аз и народът ми искрено се радваме на политическото възраждане на Турция; тя и
България - свободни и напълно независими една от друга, ще имат всички условия да
създадат и уякчат приятелските си връзки и да се предадат на мирно вътрешно развитие.
Въодушевен от това светло дело и да отговоря на държавните нужди и народно
желание, с благословението на Всевишния прогласявам съединената на 6 септемврий
1885 година България за независимо Българско царство и заедно с народа си дълбоко
вярвам, че този ни акт ще намери одобрението на Великите сили и съчувствието на целия
просветен свят. Да живее свободна и независима България! Да живее българският народ!
Издаден в древната столица Велико Търново на 22 септемврий 1908 г. двадесет и
втората годишнина от Нашето царуване.
На първообразния със собствената ръка на Негово Величество подписано:
ФЕРДИНАНД I.
Приподписали:
Министър-председател и министър на обществените сгради, пътища съобщенията: А.
Малинов
Министър на външните работи и на изповеданията: С. Паприков
Министър на вътрешните работи: М Такев
Министър на народното просвещение: Н. Мушанов
Министър на финансите: Ив. Салабашев
Министър на правосъдието: Д-р Т. Кръстев
Министър на войната: Генерал-лейтенант Николаев
Министър на търговията и земледелието: А. Ляпчев
ЦДА, ф. 77 к, 327 л. Оригинал. Ръкопис и 220 л. Препис. Машинопис ръкописни
корекции.
 II.
КАК ЗАМИСЛИХ И НАПИСАХ „СТРОИТЕЛИТЕ НА
СЪВРЕМЕННА БЪЛГАРИЯ
Преди няколко години дойде да ме види един непознат на мен млад учен от Източна
[103]
Германия , който ми каза, че искал да снеме гласа ми на магнетофон за архивите на
Берлинския университет. Попитах го дали иска да му прочета нещо.
- Не - отговори той, - бих желал да ми разкажете как сте замислили и написали
„Строителите на съвременна България".
Мисля, че любопитството, което показа немският учен, се споделя и от някои от моите
читатели.
Интересът ми към епохата, която по-късно описах, се породи още когато бях студент в
Женева. Това стана поради двата вестника, които издавах, за да осветля европейското
обществено мнение по борбата на Македония - „L'Effort", 1900 година, и „Le mouvement
macedonien", 1902 г. Французинът Сан Марк дьо Жирарден бе писал: „Източният въпрос не
е гордиев възел, та да се отсече с един удар. Той е като една броеница, от която зърната се
[104]
теглят едно по едно." Аз исках да поставя въпроса за Македония като последна брънка
от Източния въпрос. Трябваше затова сам да се осветля, преди да опитам да осветлявам
другите. Заех се да чета каквото ми трябваше. Така в списанието „Revue de Droit
international", издавано от прочутия юрист Ромен Жакмен, попаднах на една хроника
върху събитията в България през време на Регентството и по-особено върху мисията на
генерал Каулбарс. Всичко това бе откровение за мен и живо завладя въображението ми.
Събуди също и някои чувства, които после се развиха в истинска страст, но то вече по-
късно.
В 1905 година, през декември, заминах за Петербург като пратеник на „Вечерна
поща", за да следя развитието на Първата руска революция - буржоазната. Във всеки голям
европейски град, където съм бил за повече или за по-малко време - Виена, Мюнхен,
Париж, Лондон, - не съм пропускал да работя в библиотеките. Същото стана и в Петербург,
където моят престой беше доста дълъг - близо четири месеца. Там посещавах
Императорската библиотека. Правех издирвания върху руско-българския конфликт,
започнат фактически със Съединението и добил явна форма след свалянето на княз
Александър при Регентството. Взех особено интересни бележки от „Русь" на Аксакова и от
„Московские ведомости" на Катков, където намерих едно писмо на Радко Димитриев,
писано след пристигането му в Русия като емигрант. Всичко това обаче правех без никакъв
помисъл за някакъв исторически труд. Целта ми беше да се запозная по-добре с едно
време, тъй важно за новата история на България, и, от друга страна - да имам
полемически материал за борбата, която водех вече срещу някои политически кръгове в
София.
След завръщането си в София писах за „Художник" „Политическото красноречие в
България". Трябваше да прочета някои от речите на ораторите, за които говорех. Четох ги
и покрай тях - речи и на други политически лица в стенографските протоколи. Тогава се
породи неочаквано у мен една идея, която, развита по-нататък, отвори нов път за мене. Д-
р Борис Минцес, виенски учен, няколко години професор във Висшето училище, беше
написал една студия, озаглавена „Държавнополитичните и социалностопанските идеи в
българската доосвобожденска литература". Аз намислих да направя същото издирване за
следващата епоха. Бях определил вече заглавието на бъдещия си труд - „Инвентар на
политическите идеи в България след Освобождението". Залових се за тази задача и скоро
видях, че тя не можа да ме увлече. Взех да се питам: „Защо да си задавам за цел едно сухо
изложение, когато епохата, в която встъпваше България след освобождението си, ми
показваше една област, където можеше да намери задоволство и успех всичко това, което
носех в себе си - мисъл, въображение и чувство?" Така се роди намерението ми да напиша
една книга върху новата история на България. Изказах това си намерение на трапеза у д-р
Никола Генадиев, където имаше и други наши приятели, някои от София, други от
провинцията. Всички посрещнаха думите ми с ентусиазъм. Д-р Генадиев каза:
- Няма да те оставя на мира, докато не свършиш това, което си намислил.
В действителност нямах нужда от подтик - аз сам бях решен. Започнах с протоколите
на Учредителното събрание. Речта на престарелия бивш Екзарх Антим I, със скръбни думи,
взети от Свещеното писание; речта на тъй младия още д-р Конст. Стоилов, изпълнена с
поетически образи, изразяваха патетически болката на българския народ, че биде
разпокъсан, и от тоя ден, в който възкръсналата българска държава встъпваше в живота,
правеха ден на всенароден траур. Това драматично заседание, в което представителите на
две поколения оплакваха съдбата на България, ме хвърли в дълбоко вълнение и запали у
мене страстта, с която се впуснах в новата си задача.
Трябваше най-напред да прочета вестниците от времето, което имаше да описвам. От
1879 до 1887 те не представляваха голям брой и излизаха само седмично. Освен това да
прочета стенографските протоколи на Народното събрание за същия период. Тогава
вземаха думата само водителите на партии и речите им бяха къси. Необходимо беше да
направя издирване по писмени документи. Г-жа Стамболова ми даде архивата на
покойния си съпруг, д-р Радославов - своята. За заседанията на Министерския съвет
практиката в онова време е била да се държат протоколи. Александър Малинов, тогава
министър-председател, ми даде достъп до тях. Сложната и дълга работа, която ми
предстоеше, беше да разпитам съвременниците. Някои от тях бяха в София, други в
провинцията, но и с тази мъчнотия успях да се справя. Разчу се за книгата, която
приготовлявам, и интересните за мен хора, пристигайки от провинцията, сами ме диреха.
Лицата, разпитани от мен, са означени по име в „Строителите на съвременна
България". Ще говоря само за някои от тях, които са ми оставили особен спомен.
Първият съвременник, към когото се обърнах, беше Иван Стоянович, тогава директор
на пощите и телеграфите.
Един ден бях на обяд у него, присъствуваше и д-р Генадиев. Подир обяда Стоянович
ми разправи за Съединението, в което той беше един от главните участници. Д-р
Генадиев, едва свършил гимназия, когато станало това събитие, но близък до тия, които го
извършиха, напомнюваше на Стоянович някои факти, които последният в бързината на
разказа пропускаше. Съединението бе замислено от групата, начело на която стоеше
Захарий Стоянов, но фактически го извърши - както сам писах това в „Строителите" -
генерал Николаев. Ходих и при него.
Иван Стоянович чудесно разказваше; Николаев беше човек с малко думи. Записах
точно това, което ми каза. Така свалянето на Гаврил Кръстевич е по-вярно дадено в
„Строителите на съвременна България", отколкото в „Нова земя", където Вазов си послужи
с мълвите. Една българска делегация начело с Митрополит Климент ходи в Копенхаген,
където се намираше руският император Александър III по това време, да го моли да
подкрепи Съединението. В тази делегация беше и Д. Тончев. Той ми разказа за
аудиенцията и за думите на Александър III:
- О разединении и речи быть не может.
При разпитванията ми по Съединението особено забавно беше за мен да слушам да
ми разправя П. Димитров как, окръжен управител на Пловдив, ходил в Голямо Конаре да
успокоява духовете, бил арестуван и заведен при Чардафон, мним болен, легнал на
постеля, а под покривките въоръжен.
Големите държавни мъже, които имах да изкарвам на сцената в първия том, бяха
Петко Каравелов, Драган Цанков, Стефан Стамболов, Димитър Греков, Конст. Стоилов, Гр.
Начович. От тях живи бяха още Начович и дядо Цанков. Посетих г-н Начович. Мнителен,
какъвто си беше, не ми разказа устно това, което исках да чуя от него. Каза ми:
- Ще ви отговоря писмено.
Така и направи. Дядо Цанков, напротив, радушно ме прие и охотно разговаряше с
мен.
Ще отбележа, че преди да отида при някой съвременник, предварително се
осведомявах върху събитията, за които имаше да го разпитвам, и когато виждах, че той е
забравил нещо или си го спомня забъркано, освежавах паметта му. Това се случваше и с
дядо Цанков. Той се съгласяваше лесно с мен и казваше:
- Май прав си.
Моите посещения у дядо Цанков го изваждаха от неговата скука. Понякога той сам ме
викаше чрез Петър Станчев. И за мене беше крайно интересно да го слушам. Годините се
бяха натрупали у него, но страстите му не бяха намерили усмирение. Името на Петко
Каравелов беше достатъчно, за да го хвърли във възбуда. Той не беше ласкав и за някои от
своите именити привърженици. И за тях езикът му беше често циничен.
- Дядо Цанков - казвах му аз, - не ти прилича на старините така да говориш.
- Мълчи бре - отговаряше ми той, - ти не ги познаваш.
За д-р Данев обаче той винаги говореше с уважение.
Няколко пъти ходих у г-жа Каравелова. Забележително бе, че аз я питах за мъжа ѝ, а тя
говореше най-вече за себе си. Но каза ми и за него някои неща.
Излезе първият том и трябваше да приготовлявам втория. Първата ми задача тук
беше да се осведомя по преврата от 9 август. Показанията на Бендерев и Груев - главните
водители - след залавянето им при опита да минат с лодка Дунава, бяха наистина печатани
в една отделна брошура. Но друго щеше да бъде, ако да бях могъл лично да ги разпитам.
Обаче след завръщането на другите офицери емигранти те отказаха да се върнат при
условията, които им бяха поставени, и се намираха в Русия. При кого другиго да отида? У
Радко Димитриев? Той се беше завърнал, но такъв, какъвто го бях описал в първия том,
той сигурно нямаше да иска да ме види. Пък и за мен щеше да бъде стеснително да отида
при него. По контрапреврата архивата на Стамболова ми даваше изобилен материал. Тя
съдържаше всички негови телеграфически разговори от Търново. Съвременниците -
главни действуващи лица в това събитие - бяха все мои познати.
В София контрапревратът бе извършен от майор Христо Г. Попов, командир на I
Софийски пехотен полк. Неговия разказ съм предал дума по дума, както съм го записал.
Смелостта, показана тоя ден от него, много добре допълняше представата ми за човека,
който пресрещна при Гургулят Моравската дивизия, разби я и не ѝ даде възможност да
участвува в сражението при Сливница. Контрапревратът в Пловдив бе извършен от майор
Велчев. Него нямаше нужда да търся - той сам ме потърси. Майор Попов беше тих и
въздържан човек, у когото големите човешки качества не се явяваха на показ. Майор
Велчев ми говори екзалтирано за своята роля. Аз тогава помислих, че това идеше от
съживения спомен за нещо, което той смяташе, не без основание, като свой героичен
подвиг. Но от по-късните ми срещи с него разбрах, че екзалтацията беше в самия му
характер.
Централно място в контрапреврата имаше, както е общоизвестно, Стефан Стамболов.
От Търново, където превратът го завари и изненада, той насочваше хода на събитията.
Щастие бе за мен, че познавах добре Васил Загоров, началник на телеграфо-пощенската
станция, откъдето тръгваха телеграмите на Стамболова, и така очевидец на Стамболовите
действия. Той от много по-рано бе ми разказвал в нашите срещи своите спомени. На друго
място аз съм говорил, че спомените на Стамболовите последователи бяха като един вид
устен епос. Най-добре може да се каже това за Васил Загоров. Когато говореше за
Стамболов, за контрапреврата, той бе целият обзет от вълнение и понякога със сълзи в
очите. Неговия разказ съм предал пак, както съм правил и с други, дума по дума; затова
има такъв драматизъм в него.
Измежду тези, против които контрапревратът беше извършен, беше генерал Георги
Вазов, с когото еднъж вече се бях запознал. Ходих при него. Той ми отговори с готовност и
искрено на всички мои въпроси. Бе текло много вода след 9 август. Големи промени бяха
станали у него както в чувствата, тъй и в някои от идеите му. Генерал Вазов ме порази с
енергията, която дишаше цялата му физиономия. Не съм никак учуден, когато слушам от
офицери, участници в атаката на Одрин, че той, Георги Вазов, бил истинският завоевател
на крепостта.
Освен преврата и контрапреврата голямото събитие, което имаше да описвам във
втория том, бяха метежите в Русчук и Силистра. За тях имах на разположение архивата на
Военното министерство. Разпитах и някои лица. Майор Драганов ми разказа за залавянето
на Олимпий Панов и майор Димитър Филов, които идеха с лодка от Гюргево да се
присъединят към метежниците, мислейки, че превратът е успял. Рачо Петров, извънреден
пратеник на Регентството, ми разправи за своята мисия.
Но най-интересно досежно метежите в Русе и Силистра беше това, което ми разказа
Анастас Бендерев. Разговорът ни стана в 1933 година, след завръщането ми от Вашингтон.
Тогава той бе представител на Деникин. Бележките, които си взех, допълват една голяма
липса в книгата ми. Надявам се, че тя ще има един ден ново издание и тогава те ще могат
да бъдат използувани.
По метежите в Русе разпитвах и Д. Мантов, в онова време русенски окръжен
управител. Много е писано за неговата жестокост след усмиряването на метежа. Нарекоха
го Мантов-гробницата. Не ще съмнение, че както става при такива случаи, има и клевета.
Но когато се запознах с Мантов, всичко у него - физиономията, ръстът, гласът, жестовете -
показваше човек, който при употребата на власт срещу метежи нямаше да пипа с лека
ръка. Много характерен е за него разговорът му с Митрополит Григорий, когато Каулбарс
пристигнал в Русе. Той там се е самоизписал цял. За генерал Каулбарс намерих много неща
във вестниците. Но най-интересното за него чух в Париж, където през 1910 година бях
отишъл за работа в библиотеките при приготовлението на втория том. Знаех от
дипломатическите документи, че секретар на Каулбарс в София беше Александър
Неклюдов. В Париж се научих - не помня по какъв случай, - че същият този Неклюдов бил
сега съветник в посолството. Писах му, че бих желал да го видя, и той много любезно ме
покани да отида у дома му. Намерих един приветлив човек, сам заинтересуван във
въпросите, които му зададох, и готов да ми отговори. Аз описах по неговия разказ как
буйният генерал тръгнал да се яви на историческия митинг в София. Но тогава не споменах
кой ми даде сведенията.
Неклюдов беше после руски пълномощен министър в София през време на
Балканската война. От него има спомени за мисията му. Те го показват като искрен приятел
на България.
Мисля, че това стига, що се отнася до разпитването на съвременниците. Искам сега да
кажа как съм написал „Строителите на съвременна България".
Най-напред за композицията.
За първия том беше лесно. Самите събития определяха отделните глави. Голяма мъка
ми създаде композицията на втория том - Регентството и по-особено, що се отнася до
контрапревратите. Събитията се развиваха разпръснато; сцените ставаха в София, Пловдив,
Търново, Шумен, Варна. Разговорите се водеха на телеграфа едновременно от много
места. Трябваше всичко това да се тури в ред.
Контрапревратът съдържа сам по себе си всичките елементи на една историческа
драма - действие и диалог. Не знам обаче дали съм успял добре да го предам. Често пъти
съм си казвал, че при по-дълга и бавна работа щях да дам нещо по-съвършено. Но тогава
много бързах.
Трябва да кажа, че и двата тома са писани с голяма бързина. Като журналист аз пишех
почти всеки ден уводната статия на вестника. От този навик бях добил необикновената
леснина да пиша. Трябваше само да си подредя добре бележките и да взема перото.
Програмата на моята работа беше точно определена - пет страници сутринта, пет подир
обед. Сутринта почвах на часа 8. Щом свършех петте страници, спирах работата и отивах
да се разхождам. Когато се касаеше за нещо, което изискваше по-голямо усилие, отлагах
обяда си, докато довърша определеното. Същото беше и подир обед. Нищо не можеше да
ме вдигне от писалището, докато не съм написал петте страници. Майка ми често влизаше
при мен; сядаше на едно кресло и ме гледаше да пиша. Тя сякаш искаше да ми предаде от
своята душа, тъй сродна с моята и тъй пълна с мечти за мен. Понякога, работил до тъмно в
унес, аз отивах да полегна на едно близко до писалището ми канапе, изтощен и щастлив.
Тогава майка ми се приближаваше с тия тихи стъпки, които познавах от детството си, и ме
покриваше. И после пак така тихо си отиваше.
 Някои са ме питали кое ми е създавало най-много мъка - портретите. Мъка, обаче и
едновременно радост. В портретите аз изпитвах какво мога. Имах си система. Разглеждах
поотделно всичките черти в характера на човека, когото трябваше да опиша, както те са
били изразени в това, което е вършил, говорил и писал и каквото е било казано за него.
Търсех да доловя същественото и истинското, да го свържа в едно единство и от него да
излезе един исторически образ. Понякога бързо успявах, понякога трябваше да мисля не с
часове, а с дни, все недоволен, докато най-после си кажа:
- Да, ето това е.
Питали са ме понякога също кога при описването на толкова героични или трагични
събития съм бил сам аз развълнуван. Отговарям: при описанието на екзекуцията на
метежниците в Русе. Един млад писател ми каза преди една година, че като чел тези
страници, се разплакал. Просълзен бях и аз, когато ги пишех. Това бяха противници на
моите идеи и аз осъждах техните действия. Но хора, осияни от миналото си: Олимпий
Панов, секретар на Революционния комитет в Букурещ, офицер в Опълчението на Шипка,
увенчан със слава на Сливница; Атанас Узунов, героичният защитник на Видин; Тома
Кърджиев, член на Русенския таен комитет и устроител на въстаническата чета от Червена
вода - 1875 г. Това е една от фаталностите в българската история: да гинат подобни хора, и
аз, като пишех за трагичната им смърт, оплаквах и тях, и своя народ.
Аз не предадох „Строителите на съвременна България" да се печатат завършени
изцяло, както му бе редът. Пишех и каквото бе написано, пращах веднага в печатницата.
Управител на печатницата беше Тане Пеев, родом от Чирпан, замесен в революционното
движение и после участник в Съединението. Рядко съм срещал толкова благороден човек.
Той бе пристрастен в моята работа и с трогателна обич към мен правеше всичко, за да ме
освободи от всякаква грижа - материална и каквато и да било друга. Той намери коректор.
Пращаше ми втората коректура и на нея правех поправките си. Как се печаташе книгата
ми, как се разпрати по книжарниците в София, в провинцията - нищо не знаех. Накрая той
ми предаде дванадесет хиляди лева. Това беше за първия том. За втория имах вече
[105]
издатели .
Успехът на първия том на „Строителите" беше голям. Шестте хиляди екземпляра се
разпродадоха. Не всички обаче я посрещнаха еднакво добре. Тя засягаше някои хора в
тяхното минало, други - в техните идеи, и те говореха зле за нея. Имаше такива, които
казаха, че съм фалшифицирал историята. Други ме наричаха историк в кавички. Ив. Пеев-
Плачков, чиято партия беше изобличена от моите разкрития, написа за „Периодическо
списание" една критика, която той се бе наел да направи унищожителна. Получих обаче
две големи удовлетворения. Прочутият историк на българския народ К. Иречек в едно
писмо до мен казва за „Строителите на съвременна България" - „Вашето знаменито
[106]
съчинение". От друга страна, Д. Благоев в една своя рецензия в „Ново време", след
като ми отправя някои критики от идеологично-то си становище, пише: „Впрочем книгата
на г. С. Радев е интересна и за всекиго, който не е запознат със събитията от началото на
съвременна България... Тя е добре документирана. И изобщо фактическата страна на
събитията, които излага г. С. Радев, е много добре документирана и изложена. При това С.
Радев е голям майстор в характеристиката на отделните дейци, на политическите
личности. Който познава отблизо или отдалеч нашите „строители", т.е. държавници и
[107]
политици, в книгата на г. С. Радев ще намери чудно верни характеристики върху тях."

Публ. в С. Радев, Погледи върху литературата и изкуството и лични спомени, С, 1965, с.

429-443.
 ПРИЛОЖЕНИЕ

НАЧАЛА И ИСКАНИЯ НА НАРОДНОЛИБЕРАЛНАТА ПАРТИЯ

ОСНОВНИ ПРИНЦИПИ
Има партии, които се състоят от хора, събрани наедно, за да преследват частни
интереси, като прикриват своите истински намерения под фирмата на някое хубаво име:
тия самозвани партии са заслужено наречени котерии. Една партия, за да бъде
действующа политическа сила, трябва да почива на някое силно обществено чувство или на
някой голям народен интерес. По своята основа партиите са разнородни. Има в Европа
партии, които почиват на чувството на класата: такива са социалистите, които се казват
представители на работничеството, т.е. на оная част от народа, която няма собствен имот,
а живее само от надница. Има партии, които почиват на религиозното чувство: такъв е
известният в Германия център, който има за цел да защищава, преди всичко, духовните
интереси на католиците. Има партии, които имат за основа чувството на самозащита на
една раса: такива са антисемитите в Австрия, т. е. хората, които са се организирали, за да
се борят срещу влиянието на евреите в търговията, промишлеността и, въобще, в живота.
Народнолибералната партия има за основа националистическото чувство, т.е. в своята
програма и в своята деятелност тя има предвид най-напред интересите на народността.
Тия интереси не се съдържат само в границите на царството, а се простират по всичките
земи, по които звучи българската родна реч и гдето живеят заветите на българското племе.
Българските народни завети са се образували през време на Възраждането. От тихия
монах Паисий, който написа пръв историята на нашето минало, до Караджата и до Ботева,
всички, що са се борили със слово, с перо или с оръжие за възкресяването на България,
имали са една и съща мечта: единството на българския народ. Дейците по Църковния
въпрос в Цариград и революционерите във Влашко, ония, които водеха чети по Балкана, и
тия, които ходеха между народа, за да го учат на славянско азбуки, живееха всички със
светлата надежда да видят всички българи обединени в една свободна земя. Тоя идеал
на Възраждането е минал в Народнолибералната партия и е станал животворният извор
на нейния дух посредством една редица борци, начело на които стоят нейните първи
водители Стамболов и Петков.
Неотдавна имах случай да видя една вехта, изтрита от времето фотография, която
представлява Българския народен събор в Цариград на 1871 г. Между многото дейци,
владици и миряни, всички стари, всички побелели в борби и страдания, привлича
вниманието едно младо момче, в очите на което грее един необикновен пламък. Попитах:
кое е това момче, което едно тъй ранно чувство е докарало между народните хора?
Отговориха ми: Стефан Стамболов. И, стори ми се, че Провидението бе докарало
Стамболова тук, в тоя велик събор на поробена България, за да поеме от това старо славно
поколение на борци завета на свободата и обединението. По-късно виждаме Стамболова
другар и сподвижник на Ботева, апостол на комитетите, поет на революцията, водач на
две въстания, народен трибун, диктатор на България - и във всичките тия превратности, и
във всичките тия победи, винаги верен на мечтата, която зареше над неговите бурни
младини. Животът на Д. Петкова е също тъй едно дълго призвание на народен деец. И у
него това призвание се събуди рано: невръстен още, Петков се би в Сръбско-турската
война като доброволец в Българската легия и две години по-късно остави едната си ръка
на Шипка.
Чрез двамата тия народни вожди традицията на Възраждането влезе в основата на
Народнолибералната партия. Под тая традиция ние разбираме навика да чувствуваме по
националните въпроси тъй, както са чувствували великите ни предци, които пробудиха
българския народ и го поведоха на борба за неговата независимост. Политическото
тълкуване на тази традиция е, че България има задачи и вън от царството, по всички земи,
по които историята е пръснала българското племе. По отношение на управлението тази
традиция значи, че българския цар и българските правителства трябва да подчиняват
всичките други интереси на България на върховния интерес на целокупния български
народ.

***
Българският народ не е минал още героическия период на своята история, т.е. и
занапред ще трябва да прави рискове, за да осъществи своите завети. Но не е само
оръжието, не са само смелите начинания, чрез които той може да изпълни своя
национален дълг. Едно от главните негови средства трябва да бъде силата на неговата
култура. Нека в това отношение да вземем пример от Италия, която преди да постигне
своето единство, бе разпокъсана, а част от нея - поробена. Малкото кралство Пиемонт, за
да освободи и обедини цяла Италия, стана, преди всичко, една образцова държава по
своето устройство, по своя ред и по свободния дух на своето управление. Тъй и България
трябва да надмине по своя напредък всичките балкански народи, ако искаме щото тя да
изпълни достойно и успешно своята мисия. В Балканския полуостров България трябва да
бъде първа не само със своята военна сила; но първа и по своето благоденствие, първа по
своите политически свободи, първа по своето просвещение, първа по своя дух на
обществена правда. Само тогава европейският свят ще види в нашия народ един ратник за
общочовешката култура в Изток и ще ни съдействува, за да осъществим заветите на
нашите бащи. Наистина ние живеем още в една епоха, в която оръжието е последният
съдия на международните въпроси, но и действието на моралната сила става все по-
голямо: ние трябва да направим всичко, за да бъде тази растяща морална сила на света в
наша полза, когато удари за нашата народна съдба решителният час.

***
България може да стане тази образцова държава, за която мечтаем, само чрез
свободолюбивия дух на своето устройство и на своето управление. Тоя свободолюбив дух
е, както и национализмът е, едно наследство от Възраждането.
Българският народ се пробуди наистина еднакво привързан към своята народност и
към свободата. Не само революционните комитети, които от Влашко и в самата България
устройваха въстания, са били надъхани с краен либерализъм, но и дейците по Църковния
въпрос и по народното просвещение, които работеха под надзора на турската полиция и
под зоркото око на цариградската цензура, се въодушевляваха от най-напредничавите
идеи на своето време. Девизата на Българското възраждане може да се изкаже с три
слова: народност, просвещение и свобода.
На тая тройна мисъл е плод Българската конституция, изработена в 1879 г. в Търново.
В основата на тази конституция са легнали, както е известно, най-свободолюбивите начала.
На нея остава вярна привърженица Народнолибералната партия, като следва и в това
отношение примера, завещан от нейните първи водители - Стамболов и Петков.
Търновската конституция можа да се запази досега неувредена в своите основни
положения, но за нейната защита са били потребни големи борби. На 1881 г. покойният
княз Александър Батенберг я отмени, като извърши държавен преврат. Неопитният млад
владетел прибягна до това посегателство по съветите на консерваторите Гр. Начович, д-р
Стоилов, М. Балабанов и др. Конституцията остана недействующа до 1883 г. Тогава стана
една спогодба между консерватори и част от либералите, начело на които бе Драган
Цанков. Цанков и съмишлениците му Людсканов, д-р Данев, д-р Моллов, д-р Помянов и
др. поеха пред княза задължението да направят в Конституцията някои важни изменения,
които да ограничат народните свободи. Благодарение на отпора на Либералната партия
тоя заговор против Конституцията биде осуетен. Смесеното министерство Цанков -
Начович прокара уговорените с княза изменения през Обикновеното народно събрание,
но тази коалиция биде свалена и последующето правителство не свика В[елико] н[ародно]
събрание. Тъй Народнолиберална партия можа да запази основния закон цял неувреден.
В героическите борби за запазването на Конституцията Стамболов и Петков играха
най-светла роля. Когато се свика в Свищов (юли 1881 г.) В[елико] н[ародно] събрание,
което трябваше да узакони държавния преврат на Батенберга, Стамболов избра в
Търновския окръг единственните четирима опозиционни депутати, които трябваше да
вдигнат ръка против народоубийственото дело на консерваторите. (Сам Стамболов не
печати кандидатурата си, защото бе непълнолетен и знаеше, че ще го касират, макар да бе
бил вече депутат в две Об[икновени] н[ародни] събрания, I-то и II-рото.) Тия четирима
депутати бяха П. Р. Славейков, П. Каравелов, Д. Цанков и М. К. Сарафов. Но в деня, когато
се откри Великото народно събрание в Свищов, дядо Цанков не можа да излезе от къщи,
понеже бе блокиран от една консерваторска шайка, Славейков замина за Русчук,
Каравелов избяга в Гюргево, а за М. К. Сарафов и досега никой не знае где е бил... В същия
тоя ден (1 юли 1881 година) Стамболов свика на Марино поле, в Търново, грамаден
митинг, на който издигна негодующия глас на България, която протестираше против
насилието. Стамболов се бори за Конституцията като трибун; Д. Петков - като хуморист
язвителен, дързък и пълен с фантазия. За борбата си срещу посегателите на Конституцията
Петков биде осъден на доживотен затвор; за неговата памет като народен човек тая
присъда ще остане завинаги един велик спомен.
От двамата свои водители, Стамболов и Петков, Народнолибералната партия поема
тази привързаност към Конституцията и прави от нея върховния закон на своята
деятелност. Конституцията може обаче да бъде прилагана по разни начини:
консервативно, т.е. в смисъл ограничителна, или либерално, т.е. в духа на народната воля.
Либералното приложение на Конституцията може да стане само чрез
парламентарния режим, т.е. чрез едно управление на министри, отговорни пред
Камарата и посочени от общественото мнение. Но приложението на парламентаризма
изисква народ, възпитан политически, и големи общественни сили, организирани в партии.
Затова партиите, които са искрени привърженици на парламентаризма, имат една двойна
задача: 1) да се отърсят от своя котериен характер, като станат представителки на широки
обществени течения; 2) да работят за трезвеното и положително политическо възпитание
на народа, за да може да се ползува той в най-широка смисъл от правата, които му дава
Конституцията. Народнолибералната партия се надява да изпълни успешно тази двояка
задача. Със своята програма тя става изразителка на най-силната обществена вълна в
България; с деятелността, която тя начева, тя ще може да помогне най-много за
възпитанието на народа в духа на истинския парламентаризъм.
Истинският парламентаризъм е еднакво далече от площадната демагогия и от
царедворското угодничество. Раболепието пред тълпите е толкова отвратително, колкото
раболепието пред трона. Народнолибералната партия не обещава по стъгдите тържество
на народовластието, защото, както заяви г. д-р Генадиев в своята реч пред конгреса, пълно
народовластие има само в републиките. Конституцията на България е установила
равновесие между властта на царя и между правата на народа. Народнолибералната
партия държи за това равновесие: тя не обещава да посяга върху властта на царя, но няма
да допусне посегателство и на народните права. Тя е за законността, а законността е в
Конституцията, която е учредила България като парламентарна монархия.

***
Като държава, която се е борила да защити своята независимост, България е имала
неприятели в миналото; като държава, която има да постига национални задачи, тя ще
има съперници в бъдещето. Това ѝ създава едно крайно деликатно положение, което се
усложнява още повече поради международните интриги, които безспирно се завързват
върху съдбата на Балканския полуостров. Народнолибералната партия би желала щото
България да бъде в отлични отношения с всички Велики сили и в дружба с всичките ѝ
съседи. Ние нямаме предзета вражда спрямо никоя чужда държава; ние нямаме
шовинистически попълзновения спрямо никой наш съсед. Но като не желаем да посягаме
върху чуждото, ние искаме и нашето да бъде неприкосновено за другите. За спогодби ние
сме винаги готови, но жертви от нашите права няма да правим нито на някакви утопии,
нито на някакъв чужд гнет. Който иска да бъде в съюз с нас, нека признае нашите
придобити и нашите законни права и България ще бъде най-вярната съюзница. Това е
откровената външна политика на Народнолибералната партия.
Тази политика почива морално на нашите естествени и исторически права като народ;
но фактически тя трябва да се крепи върху военната мощ на България. Затова българската
войска трябва да бъде за всеки българин това, което е за Народнолибералната партия, т.е.
най-висшето благо на страната.
I. ВЪТРЕШНА ПОЛИТИКА
Вътрешната политика не се изчерпва с решенията на Народното събрание и с
действието на централната власт. Една голяма и важна част от нея се заключава в
управлението на общините.
Върху общинското управление съществуват в политическата наука разни мнения.
Някои мислят, че то трябва да бъде подчинено на държавата, която олицетворява
целокупния народен дух и дава планомерни насоки на общото развитие. Един прочут
френски писател, Жюл Юре, който е прекарал няколко години в Германия, за да изучава
нейния колосален напредък, е дошел до заключение, че германските градове са станали
образцови по благоустройство, по чистота и по удобства главно благодарение на това, че
кметовете им се назначават от държавата и стоят на тая служба достатъчно време, за да
приложат своята програма. Други политически мислители поддържат пък, че ако общините
са подчинени много на правителството, тяхната деятелност се спъва и по тоя начин се
отнема на градовете възможност да проявят своя дух на предприемчивост съгласно с
местните условия. Истината е, че за общинското управление няма общо правило; всеки
народ трябва да се устройва според своите обичаи.
По своите стари обичаи българският народ е привърженик на общинското
самоуправление. През време на робството българските църковни общини са имали
голяма независимост; така е и сега в Македония и Одринско. Ето защо учредителите в
Търново са вписали в Конституцията принципа на общинското самоуправление. При
практическото му приложение тоя принцип е бил обаче много ограничен. Ние виждаме
сега, че по съществените въпроси на общинското управление последната дума има
министърът на вътрешните работи. Тоя превес, който взе централната власт над
общините, създава произволи от разно естество, злините от които се признават от всички.
Народнолибералната партия поддържа, че на общините трябва да се даде по-широка
самостоятелност. Значи ли това, че трябва да се направят те напълно независими от
правителството? - Не, защото тогава ще изпаднем в друга крайност, не по-малко опасна. На
правителството трябва да се даде правото да упражнява надзор върху общинските
финанси, за да се предотвратяват възможните злоупотребления; но вмешателството на
държавата да не отива по-далече от тоя чисто финансов контрол.
Истинското самоуправление само по себе ще остане един безплоден принцип, ако за
неговото упражнение не се създадат благоприятни условия. Най-същественото условие е
да се обезпечат редовни доходи за кметствата. Като всеки хубав принцип, общинското
самоуправление може да докара и лоши последствия, особно в селата, гдето нравите са
още по-люти: за това трябва да се предвидят гаранции срещу произволите и гоненията,
които могат да се развият въз основа на местните борби от страна на общинските съвети.
Едно общинско управление, свободно по отношение на правителството, за да може да
даде простор на своите полезни начинания, но подвергнато на ограничения по отношение
на населението, за да не може да използува властта си за партизански цели - ето
становището на Народнолибералната партия.

***
От дълги години вече в България се чува един общ вик против многобройното
чиновничество. Числото на чиновниците наистина постоянно расте. Това се обяснява
отчасти с увеличението на държавните отрасли, но не може да се откаже, че има
чиновници повече, отколкото са нужни. Как може обаче да се намали техният брой? Преди
всичко, като се направи държавната работа по-проста. Има сега много формалности, които
биха могли да се съкратят или съвсем да се премахнат. Освен това от самите чиновници
може да се иска повече труд и усърдие. Но за да бъдат те прилежни, трябва да бъдат
обезпечени за своето положение. А какво виждаме днес? Щом се образува ново
правителство, чиновниците живеят в трепет, всеки ден те очакват своето уволнение,
защото коридорите на министерството са пълни със службогонци, които обсаждат
министрите и търсят своя дял от общата плячка. При тоя постоянен страх за утрешния ден
може ли чиновниците да имат присърце своята служба и да покажат ревност? Вместо да
бъде вързан към своята работа, чиновникът ще се старае преди всичко да си намери във
всяка партия някой покровител, който да го пази от уволнение. Несъмнено, от тоя ред най-
много страда службата на държавата.
Трябва, значи, на чиновниците да се дадат от закона гаранции, че не могат да бъдат
отчислявани, без да са се провинили в нещо. Тогава ще може да се установи и сериозен
ценз. Тогава ще може да се назначават хора образовани и честни, които сега, при
съществующата несигурност, бягат от чиновничеството, като предпочитат да намерят друг
поминък.

***
Може да ни се възрази, че и сега има закон за чиновниците; това е вярно. Но вярно е
също, че ако министърът наруши тоя закон, пострадалият чиновник не може да намери
никъде защита. Това не е единственият случай на безправие в България. Представете си, че
полицията задига един гражданин от къщата му и го интернирва. Какво ще направи тоя
нещастник? Ще се оплаче до министъра: но каква полза от туй, ако заповедта за
интернирването му е излязла от самия министър? Ще протестира във вестниците: но какво
значение има гласът на вестниците за едно правителство, което би решило да тъпче
законите? Случаите на беззащитност спрямо произвола на правителството са
многобройни. Днес в България липсва всяка гаранция срещу посегателствата на властта
върху всичките лични права: свободата на събранията, неприкосновеността на жилищата и
на кореспонденцията, личната свобода и пр. Гаранции на личните права може да даде
само административното правосъдие. То е, което ще защищава чиновничеството от
беззаконията на министрите и народа от произвола на администрацията.
Административното правосъдие дава защита на населението срещу произволите,
които са вече извършени и трябва тепърва да се поправят. За да се намалят произволите
въобще и да се създаде една предохранителна защита, трябва да се устрои една модерна
полиция. Всички признават, че днешната българска полиция е зле подбрана, че лошо си
върши службата и че служи често пъти на партизанските страсти. За тия нейни недостатъци
трябва да се търси цяр, защото от полицията зависи най-вече спокойствието на страната.
Трябва тя да се състои от хора, подготвени за тая служба от специални временни училища;
трябва да се повери нейното ръководене на специалисти; трябва да ѝ се даде по-голяма
стабилност; трябва, най-сетне, да бъде тя, в известна мярка, независима от
администрацията. Само тогава полицията ще бъде оная защитница на реда и на личните
права, каквото я виждаме в благоустроените държави.
 ***
Един голям дял от вътрешното управление съставлява санитарното дело, т.е. грижите,
които полага държавата, за да запази народното здраве. Известно е, че само един здрав
народ може да подобрява поминъка си със силна работа, да се бие за своето отечество и
да расте в бъдащето, като има много деца. Ако един народ боледува много, него го
очаква израждане, т.е. той ще върви към една бавна и сигурна смърт. В такъв случай нищо
не може го спаси: нито свободата му, нито неговото просвещение.
През своите две управления Народнолибералната партия най-много се е грижила за
общественото здраве. Нейно дело са три четвърти от съществующите в България болници.
Тя е, която основа Бактериологическия институт, т.е. учреждението, гдето се приготовляват
лекарства против беса, лошото гърло, чумата и пр.; тя е, която създаде санаториума в
Троян, морските санаториуми в Бургас и Варна, Майчиния дом в София. Тя откри
Медицинския музей и Медицинската библиотека. Тя организира Карантинната служба,
курсовете за усъвършенствуване на лекарите и пр. Тя изпрати лекари да се специализират
в странство по разните клонове на медицината. С една реч, Народнолибералната партия е
направила за общественото здраве пет пъти повече, отколкото всичките партии, взето
наедно.
Но, при все това, за в бъдеще на нея предстои още по-широка деятелност. В България
смъртността е, за жалост, още голяма в сравнение с европейските народи. Тъй напр., в
Англия, Швеция, Норвегия умират през годината на хиляда души само 14; в същото време
в България умират на хиляда души 22. Няма съмнение, че за да се намали смъртността,
трябва да се подобри поминъкът, т.е. работният народ да може да печели повече, за да
живее по-добре. Тъй щото и тук социалният въпрос господствува над всичко друго. Но
много голяма важност имат и грижите на държавата за народната хигиена и за лекуването
на народа. Тия грижи са били предмет на най-голямо внимание при изработването
програмата на Народнолибералната партия.
Най-напред Народнолибералната партия ще се занимае с благоустройството на
населените места. От жилището зависи много здравето на хората. Особно за селата трябва
да се посочи един образец на евтина и хигиенична къща. Доказано е, че много от
заразителните болести, като тифуса, холерата и пр., се предават чрез водата за пиене. Има,
значи, една повелителна нужда щото въпросът за водоснабдението, т.е. закарването на
доброкачествена вода от извори, да се разреши в най-скоро време. Разбира се, най-добре
би било водата да се докарва чрез модерни железни водопроводи, но там, гдето това е
невъзможно, трябва водата да се пречиства поне през филтри или чрез озониране.
Водоснабдението е едно голямо културно дело, което ще изисква големи жертви. Тия
жертви държавата не може да ги понесе сама; ще трябва да ѝ се притекат на помощ
окръзите и общините.
Друг един въпрос, чието разрешение е належаще, е въпросът за канализацията и
дренирането в населените места. Върху болестите, които произлизат от нечистотиите,
натрупвани в селата и даже в градовете, е излишно да се говори; тях ги знае всякой. Срещу
тия болести има едно средство: да се унищожат огнищата на тяхната зараза. А това ще се
постигне с канализацията.
 Една от най-важните задачи на санитарното дело е борбата с инфекциозните болести;
скарлатината, дифтерита и пр. За тая цел ще трябва да се основат в окръжните и
околийските центрове, както и в лекарските участъци, дезинфекционни станции с
подвижни материали, за да може и в селата да се дезинфекцират (пречистват) жилищата и
вещите на заболелите.
Най-разпространените болести в България са маларията и туберкулозата (охтиката).
Маларията върлува най-вече в Бургаско, Видинско и Търновско; огнищата на
туберкулозата са западающите подбалкански градовце като Пирдоп, Златица, Карлово,
Калофер и пр. За да се унищожи маларията, необходимо е да се пресушат всичките
застояли води, на първо място блатата. Дордето обаче се оздрави по тоя начин почвата,
държавата трябва да раздава безплатно хинин на заразените от малария места; освен това
трябва да се подготви и особен лекарски състав, който да воюва срещу тази страшна
болест.
Борбата срещу охтиката е, трябва да се признае, много по-трудна. Разпространението
на тая болест се дължи главно на лошия живот, на мизерията; тя ще може, значи, да се
премахне съвсем само при едно общество, в което няма да има голяма сиромашия. Най-
главното оръжие срещу нея ще бъдат мероприятията на икономическата и социалната
политика. Но успоредно с това ще трябва да се полагат и медицински грижи. На първо
място трябва да се създадат: санаториуми за охтичавите деца, за да може да се закрепи
организмът още в крехката им възраст; санаториуми-школи, в които възрастните
гръдоболни ще се учат как да живеят, за да спрат в себе си напредъка на болестта;
диспансери, в които болните ще могат всякога да бъдат изследвани и лекувани
систематически; специални приюти за болни с открита охтика. Тези болни са най-опасни,
защото чрез тях, посредством техните храчки, се разпространява заразата: за това те
трябва да бъдат, по възможност, отделени в посочените по-горе приюти. Нужно е също да
се увеличат санаториумите за хирургическа туберкулоза и пр. В свръзка с тая мярка налага
се образуването на един състав от лекари специалисти по туберкулозата.
Колкото големи усилия и да направи държавата, те ще бъдат обаче недостатъчни.
Походът срещу това ужасно социално зло - охтиката, ще бъде успешен само ако се подеме
и от самото общество. Дружеството за борба против туберкулозата даде в това
отношение един благороден пример. На това дружество държавата трябва да отпусне
една значителна помощ, за да помогне на деятелността му и да насърчи в същото време и
другите начинания, които биха се появили в това направление.
Редом с делата тази система за борба срещу заразителните болести ще трябва да се
развива и болничното дело. Болници в България има сравнително много, но те не са
достатъчни. При това те не са леснодостъпни за селското население. Нужно е,
следователно, да се открият болници и в малките градове, както и в някои големи села.
Това не стига: трябва да се подобри самата уредба на болниците. Трябва да се уредят в
България четири главни болници по образеца на „Александровската" в София.
Ползата от болниците ще бъде обаче ограничена, ако нямаме добре подготвени
лекари: за това трябва да се поддържат курсове за усъвършенствуването на лекарите и да
се изпращат лекари в странство за специализиране. Трябва да се отбележи, че има в
България недостиг от лекари; държавата трябва да се погрижи да увеличи тяхното число.
Пък и колкото са, те се събират в градовете, а селското население остава без медицинска
помощ. Държавата - със съдействието на окръзите и общините - ще трябва да дава
помощи на лекарите, които ще се установяват на частна практика в големите села, а на
участъковите лекари да увеличи заплатата.
В болниците лекарят има за помощници милосердните сестри. Досега те са били
вземани от „Червения кръст", но тази система представлява значителни неудобства. По-
целесъобразно ще бъде да се създадат болнични прислужници (инфирмиерки) от самата
държава, по английската система.
Докато се образува в страната достатъчен състав от лекари, ще трае и нуждата от
фелдшери, защото предпочтително е населението да бъде лекувано от тях, нежели от
разни джираджии, врачки, ходжи и пр., които опропастяват хорското здраве. Но за да бъде
медицинската помощ на фелдшерите по-полезна, трябва да се създаде за тяхната
подготовка едно специално училище.
Не по-малко значение за народното здраве имат акушерките. Те са засега
малобройни и колкото ги имаме, са установени в градовете. Бабуването на селските деца
става по най-първобитен и опасен начин. Съществува поради това вопиюща нужда щото в
големите села да се установят държавни или подпомагани (субвенционирани) от
държавата акушерки.
Най-сетне една дума и за аптеките. За да има населението доброкачествени и евтини
лекарства, трябва да се въведе ограничената концесионна система. От голяма полза ще
бъде да се даде - там гдето няма аптеки - и на лекарите право да приготовляват и
продават церове.
II. НАРОДНОТО ПРОСВЕЩЕНИЕ
Българското възраждане почна с наука. Преди да основе комитети за въстание,
нашият народ основа училища. В туй ние се различаваме коренно от някои наши
съперници в Балканския полуостров, които най-напред взеха пушките да се бият и твърде
късно помислиха да се учат. Няма да бъде смело ако кажем, че и в бъдеще българите ще
могат да разширят и закрепят своето господство в тоя кът на Европа, гдето ги е поставила
съдбата, само като развиват в себе си духа на Просвещението.
Народнолибералната партия, която е останала вярна на всичките хубави завети на
Възраждането, е считала винаги за свой дълг да полага най-големи старания за
образоването на народа. През своите две управления тя разшири мрежата на основните
училища, увеличи гимназиите и основа университета. Тя е, която построи най-много
училищни здания. Само от един кредит, гласуван в 1904 г., се отпуснаха суми, за да се
издигнат удобни и хигиенични училища в 446 села. За подобрение на материалното
положение на учителите най-вече е направила пак Народнолибералната партия, защото тя
знае, че учителството не ще може да изпълни добре своята просветителна задача, ако то е
оставено в мизерия и вижда от живота само горчевините, а от държавата - само
несправедливостите.

***
Държавата е длъжна да се грижи за участта на учителя; но и учителите не трябва да
забравят, че в училището те представляват държавата. Следователно, на тях се налага да
преподават съобразно с държавните интереси, както те са определени в програмите и в
окръжните на министерството.
Народнолибералната партия счита, че преподаванията в нашите училища трябва да
стават в националистически дух. Но някои ще кажат, че национализмът е едно учение
назадничаво (реакционно) и че то върви против общото течение на нашия век, това е едно
голямо заблуждение. Национализмът има в различните народи разно значение. В
Германия той е назадничав; такъв отпечатък му даде Бисмарк, който при гърмението на
топовете и с един вид морално насилие можа да осъществи на 1871 г. националното
обединение, за което тъй безплодно бяха мечтали на 1848 г. толкова философи, поети и
учени мъже в средата на разхвърления между толкова държави германски народ. В
Италия обаче национализмът е свободолюбив: Кавур постигна обединението на
италианските земи единственно с либералната си политика, в която взе за съюзници
революционери като Гарибалди и републиканци като Мацини. Национализмът, който ние
проповядваме и чийто дух искаме да пренесем в училищата, е национализмът на
Възраждането, т.е. тая патриотическа и същевременно свободолюбива струя, която
бликаше в мисълта и в сърцата на големите хора, що пробудиха българския народ и го
възпитаха за новия му живот. Тоя национализъм не само няма да спъне общественото
развитие на България, но ще му даде най-силен тласък, защото той ще съставлява в душата
на българския народ това, което един френски философ нарече идея-сила, т.е. ще бъде
една мощна пружина за напредъка на нашата държава.
Като защитници на националистическия дух в училищата - ние не изразяваме само
една политическа теория, а изказваме чувствата на българския народ, който желае щото
неговите деца да се възпитават в духа на бащите си, в почит към светлите страни на
нашето минало, и с възторг за идеалите, които има да постига нашата народност. Има
обаче назадничави хора, които искат да принудят учителя да мисли и вън от училището
тъй, както е длъжен да преподава на учениците си. Под предлог да „сближат учителя със
семейството", те искат да подчинят учителството на един вид духовно робство. Тая
крайност би била несправедлива; тя е и опасна, защото не би довела освен сътресения.
Стига да не оскърбява грубо народните чувства и общественото приличие, учителят трябва
да бъде вън от училището толкова свободен, колкото и другите граждани на България. Но
тогава се създава в учителя една неминуема двойственост. Няма съмнение, че най-добре
би било да има между духа да държавата и идеите, пръснати в обществото, пълно
тъждество. Обаче политиката се занимава не с това, което е желателно, а с това, що е
възможно. А за всеки разумен човек е ясно, че не може да се иска от учителите да мислят
и чувствуват според един образец, определен от правителството. Ако възприемем тоя
възглед, ще трябва тогава да установим полицейски надзор върху идеите на учителството
и да възкресим инквизицията, т.е. оня страшен съд, в който църковните власти в Испания
осъдиха на смърт еретиците. Не, от учителството не може да се изисква насила
единомислие. Напредък значи разнообразие: разнообразие в понятията за Бога, за
природата, за обществения живот, за държавата, за бъдащето на човеците. Естественото
еднообразие може да се задържи там, гдето има застой; принудителното еднообразие -
там, гдето има тирания; но в една страна на свободата и безспирното развитие ще има
винаги хора, които ще мислят различно и които ще се борят за успеха на противоположни
идеи. На учителите, както и на другите служители на държавата ние не можем да откажем
тази свобода на духа и на стремежите, защото, както богословите проповядват, че спасява
само тая вяра, която действующа, тъй и науката казва, че може да напредне само това
общество, гдето мисълта е свободна да се проявява.
Ако едно ограничение на обществената дейност на учителя би било несправедливо,
недопустимо е, от друга страна, и желанието на някои учители, които казват: „Ние ще учим
децата не както искат бащите, не както повелява държавата, а както ние разбираме
науката." Тая амбиция на учителите се е породила под влиянието на социализма. Понеже
социалистите са записали на своето знаме, че фабриката трябва да принадлежи на
работниците, а земята - на ратаите, и някои учители почнаха да мислят, че училището
трябва да принадлежи на учителя. Да се даде на учителите пълна свобода в училищата ще
рече да се повери тям бъдащето на семействата. На това няма да се съгласят никога нито
бащите, нито държавата. Бащата, като изпраща децата си в училището, иска да знае в
какъв дух ще бъдат те възпитавани; държавата, като назначава учителите, иска да знае в
какъв дух те ще преподават. В това отношение между бащите и държавата има едно
единомислие, което никога няма да отстъпи пред напора на учителството, даже ако той
стане по-голям, отколкото е сега. Във всеки случай Народнолибералната партия няма да
допусне никога щото училищата да служат за лаборатории на всевъзможни, противни на
държавата, учения, вместо да бъдат - както иска българският народ, огнища на
националния дух.

***
Училищата трябва да държат близо младите поколения не само до добрите завети на
миналото, но и до нуждите на действителността. Върху нашето учебно дело се хвърля
именно упрек, че то не възпитава учениците за борбите на живота, а ги подготовлява да
бъдат чиновници. В тоя упрек има много истина! Образованието у нас е действително
много общо. То би прилягало повече на една стара и богата държава, която иска да научи
младите хора да се наслаждават от науката и изкуствата, нежели на един млад народ,
който има нужда от работници за практическа работа. У нас всичко трябва тепърва да се
създава и развива: индустрия, усъвършенствувани занаяти, модерно земледелие - и за
всичките тия отрасли на народния поминък трябват хора, подготвени от специални
училища. А в това време гимназиите изваждат една младеж, която влиза в живота
обезоръжена и която пълни коридорите на министерствата, чакайки служби.
Народнолибералната партия цени високо общото образование, което дават
гимназиите, защото то съставлява увод във висшата наука, тъй необходима за развитието
на културата; но културата не е само духовна, тя е и веществена. Държавата трябва да се
грижи не само за научното развитие, но и за материалното благоденствие, което е
основата на всеки напредък. За това ние считаме, че една част от съществующите гимназии
трябва да се превърнат в специални средни училища, нагодени към особените нужди на
поминъка във всеки окръг.
В тая мисъл се е ръководила Народнолибералната партия, като предвиди в
програмата си прогимназии със завършен курс, в които да се дават преимуществено
практически познания. Тоя род училища ще служат за децата на средната ръка хора, за
еснафа. Ние считаме, че те ще отговарят на една насъщна нужда. Ето напр., един шивач.
Той не иска да остави детето си със знанията, които то е добило в първоначалното
училище; но няма възможност да му даде и пълно гимназиално образование. При
днешните условия той ще го извади от четвъртия клас. Но като е свършило четвъртия клас,
научило ли е това дете нещо, което ще го подготви за живота? Не; то знае само онова,
което му е необходимо, за да постъпи в пети клас и което то сега лесно ще забрави в
бащиния си дюкян. А тоя шивач има нужда щото момчето му да знае да държи сметки, да
знае да води търговска кореспонденция, да знае икономическа и търговска география и пр.
Същото е и с момичетата на еснафа. Те трябва да добият, покрай едно достатъчно общо
образование, и практически познания, нужни за дома: да знаят да кроят, да шият, да
готвят, да отгледват деца, да нареждат къща и пр. Професионалните прогимназии, които
ние предвидихме, ще удовлетворят тая отдавна съзната от всички нужда на народния
поминък и на семействата.
Широката струя на народното просвещение извира от основните училища.
Учредителите на България възприеха затова именно началото, че първоначалното
образование е задължително. То е задължително наистина - но на книга. Въпреки
големите усилия, които държавата е положила, за да направи тази задължителност
истинска, не може да се откаже, че има доста селски деца, които не минават през
основните училища. Причината на това трябва да се търси главно в сиромашията. Има
бедни родители, които не могат да оставят децата си в училище даже до десетата им
година, защото се нуждаят от труда на техните малки ръце. В тия случаи на общините се
пада да се притекат на помощ: те трябва да дават пособия на учениците, които по бедност
не биха могли да достоят до края на първоначалното образование. На първо място, трябва
да се дават даром учебници на бедните деца.

***
Друг, много разпространен упрек, който се хвърля върху учебното дело, е, че
владеела крайна разпуснатост в училищата. Ние мислим, че тук има голямо преувеличение.
Нашите училища не са тъй лоши, както ги представлява една мълва, пръсната между
бащите. Няма съмнение обаче какво надзорът над учениците е недостатъчен; това личи
най-много в големите градове. Учителските съвети водят сега силна борба със злото, но
невинаги с успех. Впрочем не трябва да си правим илюзии: лесно е да се каже, че е нужен
строг надзор, но трудно е той да се приложи. Ние мислим, че за да се предпази младежта
от лошото влияние на градовете, най-целесъобразно ще бъде да се създадат държавни
интернати, т.е. пансиони, гдето учениците да живеят под наблюдението на учители-
надзиратели и ще си готвят уроците под тяхно ръководство. Тая система е дала добри
резултати в странство; тя е прилагана успешно при българските гимназии в Македония;
добре ще бъде да се направи опит с нея и в царството.
Учениците трябва да се учат не само на добър живот, но и на трудолюбие.
Трудолюбието зависи, разбира се, от самата природа на учениците и от примерите, които
виждат в семейството и в живота; но то може да се усили и чрез строгия ред в училищата,
главно чрез изпитите. Знаем, че е на мода да се говори сега зле за изпитите: и те се считат
като нещо „реакционно", от което би трябвало да се заключи, че истинското свободолюбие
е да се дават дипломи без изпит. Ние мислим, напротив, че една сериозна система на
изпити ще накара учениците да се занимават по-добре и да задържат в ума си знанията,
които ще им бъдат потребни пред учителя, преди да им са потребни в живота. Всички
разумни учители признават сами, че откакто изпитите за преминаване от един клас в друг
се отмениха и матурата стана по-лесна, учениците в гимназиите много слабо се учат. Нека
възразяват, че учебният материал бил претрупан: добре - да го намалим. Нека материалът
да бъде пригоден към силата на учениците, но във всеки случай от тях трябва да се иска
строг изпит. Само тогава ще имаме една младеж навикнала на трудолюбие и упражнена
достатъчно, за да води големите битки на живота, в които тя не може да разчита на
милост.

III. СОЦИАЛНА ПОЛИТИКА

Под думите социална политика се разбира намесата на държавата в общественния
живот, за да въдвори в него повече справедливост. По-просто казано: социалната политика
има за цел да подобри положението на безимотните слоеве на населението, които вземат
чужда работа срещу надница.
Съществува едно доста разпространено заблуждение, че социалната политика била
плод на социалистическия дух. Самите социалисти немалко са спомогнали със своите
самохвалства, за да създадат тази легенда. Истината е, че още от старо време и
философите, и държавните мъже, и светиите са мислили как да унищожат беднотията. От
църковните проповеди и от книгите на философите тази идея за покровителство на
бедните е минала и в законите на държавата. Вече към края на осемнайсетия век виждаме
наченки от социално законодателство в Пруската монархия. После, в първата половина на
миналото столетие, закони в полза на работничеството се явяват в Англия, страната, която
и досега е останала най-враждебна на социалистическото учение. Наполеон III писа една
брошура за унищожението на мизерията. Кардинал Манинг извади от християнството
принципите на една великодушна социална политика. Редом с тоя цар и с тоя духовник за
покровителствуването на работничеството са водили борба ред дейци, които по
положение и по идея са били най-големи противници на социализма.
Наистина пред очите на всички стои един грозен и грамаден факт: мизерията. Тоя факт
показва, че в уредбата на обществото има нещо несправедливо и болно. Ако оставим
несправедливостта да расте, ако оставим болестта да се развива, за обществото не може
да има освен един край: разложение. Това разложение ще дойде тихо и постепенно: чрез
физическия и духовен отпадък на работния народ; или бурно и внезапно: чрез една
революция. Държавата, която е върховен настойник на народа, не може да допусне щото
той да гасне от мизерия или да стане разрушител от отчаяние. Тя трябва, напротив, да
намалява неправдите, които фатално произхождат от съвременния стопански строй, да
покровителствува осиротелите слоеве, за да може обществото да върви без сътресения и
без катастрофи по начертания от историята път, който го води към едно бъдаще по-
плодотворно и по-светло.
 ***
Народнолибералната партия, която е най-явният противник на социализма, е
същевременно първата, която се е загрижила за социалната политика. Първите закони в
полза на работничеството в България са дело на д-р Генадиева в битността му министър
на търговията и земледелието. Тоя дух на обществена предвидливост ще ръководи
партията и в бъдеще. Ние считаме наистина държавната намеса в защита на работния
народ като основен принцип на политиката на нашето време.
Тоя принцип почива върху две главни съображения. Преди всичко ние сме
националистическа партия, т.е. поставяме по-горе от всички други въпроси интереса на
целокупния български народ, който още не е изпълнил своите завети. А за да може да
постигне своите исторически задачи, българският народ трябва да бъде здрав физически и
бодър по дух. Следователно ние ще изневерим на своята върховна мисъл като партия, ако
оставим народа да се изроди от пресиления труд, който би му наложила експлоатацията,
или си лошия живот, на който би го изложила една нездравословна работа. Националисти,
ние сме същевременно и буржоазна партия на владеющата класа. Има безумни
буржоазни партии, които не признават нуждата от работнически закони, които отрицават
даже съществуването на работничество в България. Тия партии, от егоизъм и от
невежество, не виждат нуждите на общественото развитие на страната. Ние не
принадлежим към тях. Ние считаме, една буржоазна държава трябва да има, в свой
интерес, широка социална политика. Буржоазията наистина, за да затвърди своето
господство (докогато то ще бъде съвместимо с икономическия напредък), има нужда: 1) от
едно работничество, чиято здравина и производителност да растат, бидейки
покровителствувани от законите; 2) от обществен мир. Само с един работен народ, който
не се изражда от мизерия и пресилване, само в една страна, в която социалната
несправедливост не докарва превратности, буржоазията може да запази своето
положение на господствующа класа и да води общественото развитие. Иначе тя се осъжда
сама на бавно самоубийство или на насилствена смърт.

***
Държавната намеса, колкото и да се въодушевлява от добри намерения, е
недостатъчна. Има области, гдето тя не може да влезе: там работници и господари са
непосредствено едни срещу други и борбата им никой не може да спре. Едно от най-
бурните проявления на тази борба е стачката: работниците прекъсват работата, дордето
господарят им не изпълни някои техни желания. Стачки има разнообразни; някои от тях са
справедливи и основателни; други са лекомислени. Съществуват и тъй наречените стачки
на солидарност, т.е. обявени, за да се подкрепят стачници от друга професия. Има стачки
политически, целта на които е да се подкрепи някое политическо действие, като се сплаши
правителството. Всичко това зависи от зрелостта на работническия дух, от условията на
общественото развитие, от нравствените особености на расата. То, във всеки случай, не се
отнася до държавата. Държавата не може да играе по отношение на стачниците нито
ролята на педагог, нито ролята на стражар. Докато стачката не излезе вън от законите,
докато тя не се придружи с буйства и насилия, властта трябва да стои настрана; тя трябва
да се намеси само ако се наруши общественият ред.
Това не значи, разбира се, че държавата трябва да гледа на стачките с безгрижие.
Напротив, тя е длъжна да се старае щото неоснователните стачки да се избягват. Само че
нейната намеса не бива да се изражда в социално насилие. Политическите мислители
предлагат, в интереса на самото работничество, две мерки срещу необмислените и
предизвикани от минутни увлечения стачки. Преди всичко трябва да се даде на
работническите синдикати пълна правоспособност, т.е. да станат те юридически лица.
Когато работниците станат собственици на един дружествен капитал, те не ще бъдат
наклонни да го рискуват в сантиментални стачки. Освен това в случай, че нанесат с една
постъпка, наложена чрез общо решение, повреда на частните интереси на господарите, ще
има възможност, при тоя случай, да се заведе срещу техния синдикат иск за обезщетение.
Втората мярка, препоръчвана от социалната наука, е арбитражът, т.е. въвеждането на
една процедура, която да задължава работниците, преди да обявят стачка, и господарите,
преди да уволнят накуп работниците си (локаут), да прибегнат до един помирителен съд.
По тоя начин ще се даде време на революционните настроения у работниците и на
чувствата на мъст у господарите да утихват, докато се изпълни процедурата. Времето не
може, разбира се, да угаси ония мотиви, които произлизат от самите условия на
производството; но за тях пък е по-лесно да се намери от арбитрите едно разрешение,
удовлетворително за двете страни. Арбитражът не е едно винаги сполучливо разрешение
на борбите между господари и работници; но такова неотразимо разрешение няма.
Докато ще има господари, които ще вземат под наем чуждия труд, и докато ще има
работници, които ще продават своя труд, социални противоречия ще има; но
политическият разум трябва да намери средство щото тия противоречия да не отиват до
взаимно насилие, тъй както чрез съдилищата си държавата успе да наложи на гражданите
да не отиват до саморазправа, а да чакат думата на закона.

***
Върху стачките на работниците от частните заведения икономическият живот сам
наложи известно единомислие. Мъчнотията се явява, когато стане дума за стачките,
насочени срещу държавата. Имат ли държавните чиновници и служещи право да обявяват
стачка? Тоя въпрос не е вече теоретически; той се поставя категорически от самия живот и
иска немедлен отговор. Ние имахме в България една стачка на железничари; днес
железничарите заплашват с нова стачка: това допустимо ли е от обществения интерес?
Народнолибералната партия има първа случая да се обяви против стачките, насочени
срещу държавата. Тогава (1907 г.) някои опозиционни партии, които бяха се сближили до
социалистите, за да ги използуват срещу правителството, насърчаваха стачниците. Сега
същите партии, откакто поеха сами властта, считат стачките на чиновниците и на
държавните служащи като едно престъпление против общественния ред. Това бе
неминуемо. Една буржоазна партия, която има съзнание за своите отговорности, не може
по никой начин да вижда в противодържавните стачки законно средство за борба. Не само
буржоазните партии са на това мнение, но и социалистите, които са били начело на
управлението в държави крайно демократични, като Франция и Англия, са заявявали
открито, че държавата не може да допусне щото нейните чиновници и служещи да се
борят с нея чрез стачка. Да оставим железничарите или телеграфистите, например, да
обявят стачка, ще рече да им признаем правото да парализират в страната целия
икономически живот. В днешно време бързите съобщения играят такава грамадна роля, че
тяхното спиране би докарало неминуема катастрофа на цялото народно стопанство.
Затова всяко правителство, което не е изпаднало в социална лудост, ще поставя по-горе
общите интереси на страната над интересите на едно съсловие, колкото уважителни и да
са те сами по себе.
Защото - не трябва да се забравя - чиновниците и държавните и общински служещи
имат много основания да роптаят. Тяхната заплата е недостатъчна; тяхното положение е
несигурно: те са жертва на политическото неустройство на България. Ако не викат, никой
няма да ги чуе. Ако не се борят, никой няма да ги послуша. Затова ние намираме твърде
естествено и законно тяхното желание да се сдружават, стига то да не отива до чисто
революционната метода на противодържавните стачки. Но каква ще бъде тогава целта на
тия сдружавания на чиновници и държавни служащи? Агитаторска, преди всичко: те ще
осветляват общественното мнение върху своята незавидна участ и върху посегателствата,
които върши над тях партизанството. Взаимоспомагателна: те ще поддържат пострадалите
от административния произвол и ще им помагат да дирят правосъдие. Най-сетне тия
сдружения ще правят пред министрите постъпки за защита на своите членове.
Няма съмнение, че и държавата от своя страна трябва да бъде винаги отзивчива към
гласа на нейните чиновници и служащи, даже ако те не са сдружени. За да бъде нейната
благосклонност винаги будна, нужно да се учредят при всяко министерство специални
комисии, които да разглеждат оплакванията на държавните служители. Като се покаже
сама справедлива и като направи своята справедливост действующа, държавата ще има
по-голямо нравствено право да иска от служителите си послушност, усърдие и дисциплина.

***
Има обаче категории държавни служители, които не могат да се сдружават. Такива са
напр. военните, за които ще говорим в отдела, тям посветен; такива са и свещениците, за
които искаме да кажем тук една дума. Свещениците са, разбира се, преди всичко Божи
служители; но те изпълняват и една обществена служба, за която се грижи държавата, тъй
като православието е официална религия на царството. Свещениците са били дълго време
едно онеправдано съсловие, защото са били принудени да живеят от подаянията на
богомолците. Стамболов подобри тяхния живот и повдигна тяхното достойнство, като
нареди щото те да получават заплата от държавата. Обаче тая заплата е малка.
Достолепието на църквата, която толкова много заслужи към българския народ, изисква
щото материалното положение на свещениците да се подобри още повече. В конгреса на
Н[ародно]либералната партия това пожелание биде изказано от един селянин: ние го
чувахме драговолно, защото видяхме, че то изхожда из сърцето на народа.
IV. ИКОНОМИЧЕСКА ПОЛИТИКА
Под икономическа политика разбираме старанията на държавата за повдигането на
народния поминък. След туй определение излишно е да се доказва, че икономическата
политика е най-важната част от държавното действие: всички други държавни нужди
зависят от нея. Една страна не може да има ни силна армия, ни многобройни училища, ако
бюджетът ѝ е малък. Икономическото благоденствие е, значи, основата на всеки напредък.
От него зависи движението на цялата култура на един народ.
Народнолибералната партия е известна с това, че най-систематически, с най-
многочислени начинания и с най-голямо постоянство е работила, за да даде на народния
поминък голям полет.

***
От народния поминък най-главна част съставлява земледелието. То е, което занимава
милионите ръце на страната; то е източникът на общественото благосъстояние; от него
чака и държавата своя най-сигурен приход.
Няма да бъде голяма дума - ще бъде, напротив, отбелязване на един общоизвестен
факт, - ако кажем, че само Народнолибералната партия има земледелска политика: това
личи от цялата ѝ минала деятелност в държавното управление. Ние ще напомним само
няколко нейни дела:
Тя откри земледелчески училища в Дубница и Кабиюг, Добрич, Силистра, Кнежа и
Айтос; тя основа опитна земледелческа станция в Русе за изучване болестите на растенията
и произвеждане доброкачествени житни семена. За подобрение на свиневъдството тя
създаде на 1903 и 1906 г. свинарници с английски раси и монголици в Хасково, Кнежа,
Добрич, Силистра, Видин, Кюстендил, Ст[ара] Загора, Горна Оряховица, Казанлък, Ямбол,
Бургас, Ловеч, Шумен и Кула. За да се подобри говеждата раса, народнолибералното
правителство откри в Самоков образцова краварница, която демократите закриха.
Основаването на черничеви и овощни разсадници бе също едно дело на
народнолибералното правителство; такива разсадници се създадоха в Т[ърново] Сеймен,
Станимака, Казанлък, Добрич, Търново, София, Ст[ара] Загора, Ески Джумая и Бургас.
Известно е, че производството на пашкули и техният износ се увеличиха много
благодарение грижите на д-р Генадиев. Водното дело, което има грамадно значение за
земледелието, е тоже едно начинание на народнолибералното правителство; поправянето
на реките, също. В България има само една река с урегулирано легло: Луда Яна - на
народнолибералното правителство се дължи, че тя не беснее вече и не причинява
повреди. Колкото напоителни канали има в Пловдивския окръг и в с. Костенец, Самоковска
околия, са построени от народнолибералното правителство. Преди 1903 г. можеше да се
оросяава за оризища най-много 3000 декара земя; днес се сеят 10 000 декара. И ако
демократите не бяха спрели, с т партизанско безумие, това културно дело, ако бяха
приложили изработените в 1907 г. планове, щеше да може да се оросява само в
Пловдивския окръг 100 000 декара земя и да се сее ориз - една култура, която дава 6 пъти
повече приход от житото и която не знае лоша година, щом водата е обезпечена.
Народнолибералната партия почна и залесяванията, и укрепяванията на пороищата:
демократите, които показаха един вид бяс на разрушение, спряха и тия хубави начинания.
От тия няколко примера се вижда какъв обширен план народнолибералното
правителство е прилагало в областта на земледелската политика. Последният конгрес на
партията даде на тоя план още по-големи размери и по-пълна систематичност. В
програмата се предвидиха ред мерки, които имат за цел да създадат и в България висшите
форми на земледелското стопанство, които икономическият напредък е развил в Европа.
На първо място трябва да се увеличи обработваната земя. Никъде в образцовите
земледелски страни в света не се виждат толкова големи пространства, по които не
минават ни плугът, ни ралото. Тия пространства трябва да се разорат и да станат доходни.
Тук се явява едно познато възражение: ако се разорат мерите, къде ще пасе добитъкът? За
храненето на добитъка трябва да се произвежда изкуствен фураж, както става в Европа.
Трябва за тая цел държавата да дава улеснения и насърчения на тия, които сеят люцерна.
Тогава вместо днешния мършав добитък, който гризе изгорялата и безсочна трева на
мерите, ще имаме добре охранен добитък, който ще стане предмет на голям износ. Нужно
е също да се разширят мерките за подобрение расата на полския и домашния добитък. В
тая смисъл народнолибералното правителство разви голяма деятелност; но ние
признаваме, че направеното е незначително в сравнение с онова, което е нужно за
бързото развитие на скотовъдството.
Всеки, който е пътувал по България, е видял колко много ниви са оставени угар. Ние в
Европа угар не сме забелязали никога, защото там земледелецът е навикнал да вади всяка
година доход от всяка педя земя. Нашите селяни питат обаче: ами как си почиват нивите?
Нивите нямат нужда от почивка. Те си почиват, когато на тях се сеят разнообразни семена,
а не всяка година едно и също. Тук се явява въпросът за торенето. Естественният тор е
недостатъчен. В Европа е заместен с изкуственото торене, което много по-силно увеличава
плодовитостта на земята. Народнолибералната партия е предвидяла законодателно
насърчение за тия, които ще употребляват химически тор.
В тясна свръзка с развитието на земледелието стои водното дело. Водите, когато са
използувани добре, са благодат за земледелеца; когато са оставени да лудуват, са една
опустошителна стихия. Затова водното дело трябва да се развива в две посоки: да се
направи иригация на водите, за да служат за оросяване земята там, гдето е нужно; да се
урегулира течението на реките, за да не излизат те, в случаи на прииждане, вън от своите
легла и да наводняват поляните.
Наводненията са голямо зло за страната и ежегодно, кога повече, кога по-малко,
причиняват щети и за държавата, и за населението. Едно от средствата за борба срещу
наводненията е залесяването на голите височини и укрепването на пороищата. Д-р
Генадиев бе докарал за тая цел една специална мисия от Франция; но демократите спряха
нейното дело. Ние се надяваме, че то ще бъде в скоро време възобновено. Във всеки
случай то съставлява една от важните точки на народнолибералната програма.
Главният поминък на нашето население е земледелието в неговата старинна форма,
т.е. сеенето на зърнени храни. В свръзка със земледелието могат да се развият обаче и
други видове производства, които са още подоходни. Между тях ще споменем
овощарството и бубарството, които, насърчени по разумен начин от държавата, могат да
имат в България необикновен напредък и да дават голям материал за износ.
Народнолибералната партия мисли да подкрепи, с ред мероприятия, всичките
земледелски индустрии, за които има благоприятни условия в почвата, в климата и в
производителните качества на народа в България.
Значителен отрасъл от народния поминък може да стане риболовството. Засега то е
много пренебрегнато. Една нещастна конвенция с Румъния, сключена от д-р Данева, му
създава големи неудобства по Дунава. Риболовството трябва да се постави на модерни
начала, но това не може да стане освен с помощта на държавата и подир основателни
изучвания на нашите реки и пристанища.
В това направление грижите на държавата не могат да се спрат само на
риболовството. Цялото производство, свързано със земята и водите, трябва да се
преустрои въз основа на науката и на опита на културните народи. За тая цел трябва да се
разпространи земледелското образование в разните му отрасли. Но това образование да
не бъде както досега отвлечено, а да стане практично. Земледелците усвояват лесно и
добре само ония нововедения, от които виждат резултати. От тая мисъл трябва да
изхождат всичките старания на държавата било при устройството на земледелските
училища, било при агитацията за новите методи на земледелско производство.
Едно особно и голямо място е отделено в народнолибералната програма за
земледелския кредит. От това, че кредитът е недостъпен и скъп, земледелците страдат
най-вече. Голямата рана за тях е лихоимството, особно това лихоимство, което е прикрито
чрез заеми на храни. Срещу тази социална рана борбата може да се води с наказателни
разпореждания. Едно целесъобразно и наложително средство е също да се гарантира от
съдебен секвестър един неприкосновен приход на земледелеца. Но най-успешният цяр
срещу лихварството е организирането на евтин кредит.
В народнолибералната програма е вписан и тъй нареченият варантен кредит, който е
в свръзка с елеваторите. Елеватори се наричат магазините, построени от държавата при
пристанищата. В тия магазини земледелците оставят храните си, дордето дойде време за
износ. Срещу храните те могат да правят заеми и по тоя начин да не продават стоката си
веднага подир жътва, т.е. тогава, когато тя е евтина, а да чакат по-благоприятно време.
Построяването на елеватори е в тясна свръзка с износа и с качественото подобрение
на храните, които се изпращат в странство. За износа на земледелските произведения
държавата почти нищо не е направила. В големите пазари, гдето се продават нашите
зърнени храни, като Амстердам, Лондон, Хамбург, няма нито български консули, нито
български земледелски музеи. Народнолибералната програма предвижда мерки за едно
устройство на износа, което би донесло голяма полза на земледелското население.
С това, което отбелязахме, не се изчерпва нашата земледелска програма.
Земледелските нужди са многобройни. Те трябва постоянно да се изучават и да
предизвикват нови мероприятия. Но за да бъде държавата винаги осветлена върху
грижите, които изисква земледелието, необходимо е да се учреди едно специално
представителство на интересите на земледелието. Това представителство ще трябва да се
организира във вид на земледелски камари.
Покрай земледелието важен поминък за българския народ са занаятите. Но докато
земледелието напредва, занаятите отпадат. Това се дължи отчасти на самото
икономическо развитие: навсякъде индустрията подбива занаятите. Но има занаяти, които
могат да преуспяват винаги, стига да се усъвършенствуват в техниката. Средствата за това
усъвършенствуване са няколко, най-вече организация на евтин кредит и на техническо
образование. Техническото образование може да се разпространява главно чрез
професионалните училища. Но тия училища не са достъпни за всичките деца на работния
народ. Трябва да се организират с помощта на държавата, на общините и на окръзите
неделни и вечерни курсове с професионален характер. Всичките тия мерки са предвидени
от конгреса на Народнолибералната партия.

***
Може ли България да стане индустриална държава? Тоя въпрос биде поставен преди
десетина години и по дигна големи спорове. Без съмнение, България няма никога да бъде
чисто индустриална страна; за това ѝ липсва най-същественото условие: богатство от
каменни въглища. Но не може да се откаже, че има едри индустрии, които могат да виреят
у нас. За тяхното създаване и закрепване държавата трябва да направи всичките нужни
жертви, защото индустрията е за една страна най-високата форма за производство. Тя
влияе не само върху икономическия живот, но и върху движението на цялата култура. Чрез
нея се ускорява най-вече и напредъкът на политическите и социални идеи, които
съставляват бъдащето на човешките общества.
V. ФИНАНСОВА ПОЛИТИКА
Една стара школа в политическата наука поддържаше, че задачата на държавата се
състои само в това: да гарантирва правосъдието и обществения ред. Културният напредък
и развитието на социалните идеи създадоха за държавата и други задължения: тя трябва
да помага за развитието на народния поминък, да вселява правда в икономическите
отношения между разните слоеве на обществото; с една реч, да не бъде само съдия и
стражар, а да бъде и настойница на населението. От там произлиза и една голяма промяна
в понятието за бюджета. Бюджетът се считаше едно време като една равносметка за едно
твърде ограничено финансово стопанство на държавата; сега бюджетът е едно оръдие за
социална и икономическа политика. И понеже всяка нова реформа в духа на обществената
справедливост или в полза на поминъка е съпроводена с разноски, неминуемо е щото
бюджетът да расте всяка година. Не може държавата да строи железници, мостове и
шосета, да гради болници и училища, да помага на земледелие, занаяти и индустрия, и
същевременно да намалява бюджета. Които партии твърдят противното, лъжат нагло
народа - развращават го.

***
Обаче реформите не трябва да бъдат тъй многобройни и скъпи щото да разстроят
държавните финанси. Реформите са както арсеника: в определена доза закрепват
организма; ако надминат дозата, стават отровни. Народната мъдрост е изразила този
финансов закон в познатата пословица: „Простирай си краката доколко ти държи чергата."
С нетърпението да се предприемат всички полезни реформи от еднаж - а да се изкарат те
тичешком, може да се опропасти съвсем финансовото стопанство на държавата. Затова
правителствата трябва да имат винаги предвид да не превишат в бюджета податните
сили на народа.
 ***
Икономическите и социални реформи товарят бюджета, но ако са прокарани
разумно, постепенно и с план, могат да повдигнат много народното благосъстояние. В
това именно се заключава изкуството на държавното управление: да се засилва народният
поминък, който, естествено, ще увеличава държавните приходи.
В тая смисъл играе важна роля и данъчната система. Данъците, които създават без
нужда главоболия на населението и които замедляват хода на икономическото развитие,
трябва да се премахнат. Разбира се, всеки данък е тежък сам по себе, но тази тежест не
трябва да се увеличава от непредвидливостта и неумението на държавата, както бе
случаят с някои финансови закони на демократите.
Като се разглежда данъчната система, не трябва да се забравя и принципът на
обществената солидарност, която изисква щото богатите, които най-вече се ползуват с
благата на общественния ред, да плащат най-вече на държавата. Може да се каже, че най-
справедливо би било в това отношение да съществува само един-единствен данък:
прогресивният данък върху приходите, но да се мисли, че подобна смела и коренна
реформа е възможна в България при днешната степен на нейното развитие, би било
много наивно. Всяка държава има данъците, които ѝ налага икономическата
необходимост. Необходимостта налага на България да развива сега преимуществено
косвените даждия, защото те растат заедно с потреблението в страната, следователно
успоредно с увеличението на нейните богатства. Ние знаем добре, че косвените даждия не
са една идеална система, но покрай своите несгоди те имат и големи преимущества за
държавния бюджет: събират се лесно, неусетно и с малко разноски.
Развитието на косвените даждия трябва обаче да има една граница, защото,
разтегнати извънмерно, те могат да докарат едно поскъпняване на живота, като ще
увеличат мизерията и ще посеят в икономическия живот семена на разстройство.

***
Който е прочел бюджета на Българското царство, е забелязал, че една голяма част от
неговите приходи отива за лихви и погашения на държавните дългове. В това няма нищо
ненормално. Няма държава без дългове, защото няма държава, която да е в състояние да
строи железници, да въоръжава отеднаж войската си или да предприеме въобще някое
голямо извънредно дело, без да сключи заем. От друга страна, справедливо е щото част от
жертвите, които днес прави държавата, да падат и върху идущите поколения, които ще
наследят от нашето време една страна с подигнат поминък и с всичките сечива на
икономическата култура.
Но и тук, както и във всяко уместно дело, не трябва да се отива до крайности. Не
трябва да се забравя, че една държава, претоварена с дългове, е полупогубена. Винаги
щом нейните приходи ѝ дадат излишък, тя трябва да увеличава погашенията на своите
дългове. Практично ще бъде да се образува даже за тая цел един специален фонд.
България е правила своите заеми при неблагоприятни условия; това е зависело от
много причини, някои от които се заключаваха в нейното лошо политическо положение, а
други са произлизали от неумението на нейните държавни мъже. Ред нещастни
обстоятелства наложиха на държавата един вид контрол върху нейните финанси, който се
упражнява от един делегат на банките, пребивающ в София и плащан от България. Тоя
делегат биде докаран в 1902 г. от правителството на г. Данева. Честта на нашата страна
изисква щото държавните ни финанси да се освободят от всеки чужд конрол.
Колкото за заемите, политиката на Народнолибералната партия ще преследва тяхното
превръщане в една българска държавна рента - реформа, която ще бъде възможна при
една България, закрепнала в своя политически строй, напреднала икономически и влязла в
добри отношения с европейския свят.
VI. ПРАВОСЪДИЕ
Още старите римляни бяха казали, че правосъдието е основата на държавите. Тази
мисъл е ставала от век на век по-права и по-дълбока; защото днес задачите на
правосъдието са много по-разнообразни, по-сложни и по-съществени за обществото,
нежели в древните епохи, когато социалните отношения на хората не бяха тъй преплетени
както сега.
За да може правосъдието да изпълни своята обществена задача, необходими са
главно три условия. Преди всичко трябва да имаме добри закони. Наричаме добри не тия
закони, които са взети по подражание от чужбина и които са наложени от преходни моди
в юридическата наука, а тия, които са съгласни едновременно и с новите идеи на правото,
и с народния дух. Второто условие е: правосъдието да бъде бързо, да не е съпроводено с
големи разноски и да не бъде усложнено от ненужни формалности. Третото условие е да
имаме добри съдии, в които народът да има доверие и които действително да заслужават
туй доверие.
Добрите съдии обаче бягат от съдилищата, защото малко им се плаща; те бягат също,
защото не са морално обезпечени. Само когато ще възнаградим добре съдиите и ги
направим неприкосновени, ние ще да имаме съдилища, каквито са нужни за защита на
обществото и за моралните основи на държавата.
В програмата си Народнолибералната партия е изложила подробно реформите, които
мисли да въведе в правосъдието; ние се задоволяваме да посочим само общите начала, от
които тя се е ръководила и които са възприети във всички благоустроени държави.
VII. ВОЕННА ПОЛИТИКА
Народнолибералната партия е милитаристическа, т.е. тя иска силна армия. За силна
армия говорят сега почти всички управляющи партии; но не е далече времето, когато някои
от тях проповядваха намалението състава и кадрите на войската. Ние се гордеем, че
нашите възгледи са възприети днес - искрено или лицемерно, това е друг въпрос - дори и
от най-върлите противници.
Че ние трябва да имаме силна войска, това произлиза от самите условия, при които
България живее, бидейки обградена от съперници, и от националните задачи, които
историята поставя на нашето поколение. Като говорим за силна войска, ние разбираме не
само войска многобройна, но и добре въоръжена. Военната техника постоянно напредва
и донася изненади. Вчера се изнамери скорострелната артилерия; днес изобретяват
военните аероплани; утре ще се изобрети някое ново сечиво за борба - ние искаме щото
българската войска да бъде винаги образцова по своето въоръжение, като усвоява
веднага всичките нови средства за воденето на съвременната война.
Да бъде войската добре въоръжена, не е достатъчно; тя трябва да има бодър и
войнствен дух. А тоя дух извира естественно от борческите добродетели на българската
раса, но той трябва да се поддържа и развива и в самата казарма. Казармата трябва да
бъде за войника училище на патриотизъм, на труд, на дисциплина и на енергия. Тя трябва
да бъде един постоянен урок на взаимно уважение и на доблест. Тя трябва да бъде, с една
реч, едно примерно семейство за войника - едно семейство, в което той ще бъде добре
гледан и управляван справедливо.

***
Справедливостта се налага не само към войниците, но и към офицерите.
Офицерството е едно онеправдано съсловие. То е било предмет на произволи и не може
да се оплаква. То е клеветено и не може да се брани. Нему му завиждат почти всички и в
душевния му мир никой не се е взрял. Програмата на Народнолибералната партия
предвижда ред мерки, за да се гарантира службата на офицерите и подофицерите от
всякакъв произвол - да се уреди тяхното повишение по начин щото всяка фаворизация да
бъде изкоренена. Конгресът изказа желание щото да се тури край на игрите, които някои
министри са правили с разни „положения", като се определят със закон правата и
отговорностите на началствующите.

***
Големи спорове повдига във военните кръгове тая част от народнолибералната
програма, която иска намалението срока на военната служба. Ние няма да разискаме по
тоя въпрос, който не познаваме добре. Ще се задоволим да приведем мнението на най-
големия военен авторитет в България, на генерал Савов, който направи във в. „Воля"
следните заявления:
„Аз напълно съчувствувам на идеята за намаление сроковете на службата под
знамената за всички родове оръжия." И обясни мисълта си в следните думи:
„Ползата, която ще допринесе тая реформа, ще се изрази в две посоки:
I. Ще се съкрати времето, през което една значителна част от работни ръце ще
отсъствува от семейните си огнища, и
II. Ще се получи възможност в по-малко време повече хора да минат през редовете
на войската. Армията за военно време, следователно, ще разполага с повече обучени
запасни, а от това боеспособността на държавата, нейната военна мощ, ще да спечелят.
До 1866 година (войната между Прусия и Австрия) военната система на държавите
почиваше върху основи, които значително се различаваха от тия, що са приети в настояще
време навсякъде. Дотогава у всичките държави, с изключение на Прусия, службата под
знамената в постоянните кадри беше продължителна. У някои достигаше до 12 и повече
години. Тая система даваше добри побелели във войните ветерани, но не спомагаше да се
образува силен запас от обучени войници. Държавата, независимо от числеността на
своето население, не разполагаше с много обучени хора.
 Разликата между мирния ефектив в армията и оня за военно време беше твърде
малка, защото поради продължителността на службата под знамената твърде малък
процент от ежегодно достигающите призивната възраст младежи постъпваха в редовете
на войската; останалите, като необучени, не можеха да се оползотворят за целите на
войната. Останала като наследство от края на Първата империя във Франция и възприета
почти във всички европейски армии, тая система може би още за дълго време щеше да
гарантира безопасността на европейските държави, ако една от тях поради
усъвършенствувани ята, които внесе в своята военна система, не беше почнала да
представлява опасност за другите.
По Тилзитския мир (1807 г.) Прусия биде унизена. Поставена пред перспективата да
изгуби своето положение като велика държава в европейския концерт, тя намери средство
да излезе от това затруднително положение с усъвършенствуването на своята военна
система. Както е известно, по силата на Тилзитския трактат Прусия не можеше да държи в
мирно време повече от 40 000 души. С тия слаби кадри тя не можеше да обучава всички
способни да носят оръжие, или една значителна част от тях. Във военно време тя не
можеше следователно да разполага с една армия, която да внушава респект у другите;
толкова повече че не можеше да си служи и с наемници, понеже държавната каса беше
празна. Единственото средство, което оставаше, за да се помогне срещу злото, създадено
от поражението при Йена и Фридланд, беше - да се облегне изключително на
задължителната военна повинност и съкратения срок на службата, да уволнява в отпуск
всички ония войници, които се намираха, че добре са усвоили службата, и да ги замести с
други от същия призив, но непостъпили в редовете на войската. Тая система за едно кратко
време даде богат запас от обучени хора и благодарение на нея Прусия във войната на
1813 г. (7 години подир Йена) можа да тури на военна нога 153 батальона с 124 ескадрона
(около 200 000 души), а в следующата година (1814)- 330 000 души от първата линия и 140
000 души от втората линия, или всичко 520 000 души. С течение на времето Прусия
усъвършенствуваше своята военна система, догдето най-после даде блестящите резултати
във войната между Прусия и Австрия на 1866 година. Нейното превъзходство биде
признато отвсякъде и всичките европейски държави, с изключение на Англия, побързаха да
реорганизират своите въоръжени сили, като взеха за образец пруската система.
Принципите, които тя прогласи, могат да се резюмират в следующите 4 точки:
I. Обща задължителна военна повинност;
II. Намаление срока на службата под знамената;
III. Слаби кадри (в сравнение с ония за военно време) за мирно време.
IV. Увеличение ефектива на армията за военно време.
Целта, която преследваха тия нововъведения във военната система на народите,
беше - да се прокарат в мирно време повече младежи през редовете на армията, за да
може да се разполага във военно време с повече обучени хора. Сроковете на службата в
последните кадри бяха навсъде намалени: негде до 7, негде до 5 години. Първите
организатори на нашата армия установиха за пехотата две-, а за специалните родове
оръжия - 3-годишна служба. От тогава се измина много време, през което почти всички
стари армии, с цел да увеличат средствата си за военно време, постепенно намалиха срока
на службата под знамената. Така Русия намали от 7 на 3 и по-малко години в пехотата,
Франция от 7 на 5 и сега на 2 години, а Германия, поставена, по силата на нещата, да се
бори на два фронта, за да има възможност да увеличи още повече ефектива на армията си
за военно време, в 1894 г. прие двегодишна служба за всички родове оръжия, с
изключение за кавалерията, гдето остана още 3-годишна служба. Няма да мине много
време, и всичките европейски армии, поради същите причини, ще последват нейния
пример.
Положението на България всяка година се изменя. Преди 8 години то не приличаше
на онова преди години, а днес не е и това, което беше преди 8 години. Последвалите
преди няколко години събития в съседната нам империя, новият ред на нещата там,
станалите крупни реформи в устройството на турските въоръжени сили налагат нови
условия за нашата държавна отбрана, за която нашата сегашна военна система е вече
стара. За да осигурим нашата държавна безопасност, ние трябва да разполагаме с повече
обучени хора. Финансовите средства на държавата не позволяват да увеличаваме мирния
ефектив на войската си, а следователно не можем и да обучаваме повече хора. По
сегашната наша система почти половината от ежегодно достигающите призивната възраст
младежи не преминават през редовете на войската, а следователно не получават никаква
военна подготовка. Едногодишната служба в пехотата ще наложи на всички здрави
ежегодно достигающи призивната възраст да служат под знамената. По тоя начин нашият
запас от обучени хора ще стане в 2 до 2 1/2 пъти по-голям от тоя, с който можем да
разполагаме сега. А това тъкмо ни е нужно под влиянието на оная еволюция, която
последва в турската военна система.
Разбира се, че от технически точка зрение двегодишната служба ще даде всякога по-
добре формиран войник, отколкото едногодишната. Но преди всичко двегодишната
служба у нас е само на книга, защото и сега, по бюджетни съображения, призивите не
служат повече от 16 месеца, от които едва ли за редовно обучение ще се наберат 12
месеца, понеже от уволнението на старослужащите до постъпването в строя на младите
войници, старият призив, поради големите домашни разходи, никакво обучение не
получава.
За да може едногодишната служба в пехотата и двегодишната в специалните родове
оръжия да не се отрази вредно върху подготовката на армията, ще бъде необходимо
новата реформа да взема под съображение следующите условия:
1) Всичко, без изключение, способно да носи оръжие ще трябва да служи 12 месеци.
Всички изключения, които в сегашно време се допущат, ще трябва да се премахнат.
2) Предшествующият призив задължително да преминава в неделно обучение на
следующата година в периода на стрелбите и ротните учения.
3) Числото на свърхсрочнослужащите подофицери да се увеличи.
4) Числото на субалтерофицерите в частите да се увеличи, като на ротните командири
се предвидят помощници. По тоя начин офицерският кадър всяка година ще има
възможност да получава почивка през лятото, толкова необходима за запазване енергията
и бодростта на офицерския корпус.
5) Военната система на държавата да се свърже с училищната и с всички спортни
организации.
Новата система, както се вижда от онова, което изложих по-горе, като обучение ще ни
даде почти същите резултати, както и двегодишната служба, с тая само разлика, че сега то
ще се води по-систематично, но затова пък ще ни даде един обучен запас, който по своята
сила ще бъде в положение да пречупи апетита на всекиго, който би пожелал да наруши
спокойствието на нашата граница!"

***
В горните си изявления генерал Савов казва, че срокът на военната служба може да се
намали, но ако, между друго, се свърже с една система на военно възпитание на народа.
Ние напълно споделяме тоя възглед. Изхождайки от него, конгресът на
Народнолибералната партия вписа в програмата въвеждането на военно обучение в
средните училища и създаването на стрелкови дружества. Нашата цел е да
милитаризираме още повече България, като осъществим, в една практическа и стегната
форма, мечтата на толкова военни писатели: въоръжения народ.

ПРОГРАМА НА НАРОДНОЛИБЕРАЛНАТА ПАРТИЯ

Общи начала:
I. Народнолибералната партия, изхождайки от становището, че националистическият
дух е историческата сила, чрез която се постигна духовното и политическо освобождение и
се поставиха основите на нова България, остава вярна на традициите на Възраждането,
защитница на духовното единство на българския народ и за осъществлението на
националните задачи ще се осланя, както и досега, само върху силите на народа.
II. За да си извоюва между държавите мястото, за което е призована, България трябва
да бъде мощна чрез своето примерно устройство, чрез военните си сили, чрез своята
култура и стопанство и така да върви начело на социалния напредък на Изток.
III. Народнолибералната партия, привърженица на конституционния строй, ще ратува
за правилното му прилагане, съобразно с принципите на парламентаризма, като възпитава
българското гражданство да се ползува от него в най-широка смисъл.
IV. Народнолибералната партия ще се стреми да поддържа добри отношения с всички
иностранни държави, тясно сближение с ония от Балканския полуостров, с които България
има, или в даден момент може да има, общност на интереси. Тия отношения да бъдат
основани върху принципа на запазване придобитите и признаване законните права на
българския народ.
ПО ВЪТРЕШНОТО УПРАВЛЕНИЕ
Общи начала:
I. Управлението на общините трябва да се постави на широки автономни начала.
II. Големият процент на чиновниците, признак на развивающа се бюрокрация, е една
рана за управлението и един тежък товар за данъкоплатеца. Намалението на излишните
служби може да стане само при опростотворяване на държавния механизъм, при подбор
на чиновниците чрез ценз и при тяхното стабилизиране и материално обезпечение.
III. Здравословното състояние на населението трябва да съставлява предмет на най-
големите грижи на държавата, защото запазва жизнените сили и енергията на народа.
Хигиеничността на жилищата, благоустройството на градовете и селата, водоснабдението
им, болничното дело, борбата против разпространените опасни болести, медицинска
помощ всред най-нуждающите се от нея класи на населението са задачи, които трябва да
бъдат разрешени от държавата съвместно с окръзите и общините.
IV. За запазване правата и безопасността на гражданите да се създаде
административно правосъдие и модерна полиция.
Съгласно тия принципи Народнолибералната партия ще поддържа:
1) Обезпечение необходимите доходи на общините.
2) Щат за държавните служители по гражданското и военното ведомства.
3) Изпити за назначение, уреждане на повишенията със закон и материално
обезпечение на всеки чиновник и държавен служител според отговорността, званието и
съвременните материални нужди според мястото на служението.
4) Обезпечение на пенсиите както за чиновниците и държавните служители от
гражданското и военно ведомство, така и за служащите в окръжните и общински
управления.
5) Приложение на благоустройството в хигиенично отношение.
6) Създаване специален фонд за водоснабдяването и канализирането на населените
места.
7) Разширение мрежата на болниците и санаториумите.
8) Специален лекарски персонал за борба против маларията, туберкулозата и други
заразителни болести.
9) Субвенции от държавата и общините на лекари, установени в селата.
10) Държавни субвенционирани акушерки.
11) Да се запази фелдшерският институт, дордето страната се снабди с достатъчно
лекари.
12) Да се създаде институт за милосердни сестри, съгласно английската система.
ПРОСВЕТИТЕЛНА ПОЛИТИКА
Общи начала:
I. Българският народ, който се възроди чрез просвещението и можа да изпълни своята
мисия на Балканския полуостров главно чрез силата на своята култура, трябва да положи
най-големи жертви за развитието и успеха на учебното дело.
II. За да бъде просвещението извор на животворни духовни сили и двигател на
народната енергия, то трябва да се вдъхновява от здравите традиции, чрез които
българският народ е превъзмогнал всичките изпитания в своето историческо битие.
III. Понеже една голяма опасност за съвременните общества е полукултурата, целта на
образованието трябва да бъде да дава не смътни понятия от най-проблематични науки, а
система от положителни знания, които да развиват у учениците критичното чувство и
научното мислене.
IV. Със своя ред, с устройството си и с дисциплината си училището трябва да бъде
един постоянен урок на социалните добродетели, които създават силни нации.
Съгласно с тия принципи, Народнолибералната партия ще поддържа:
1) Увеличение броя на основните училища съобразно с нуждите на растящето
население.
2) Построяване удобни и хигиенични сгради за училища.
3) Строги мерки за прилагане задължителността на основното образование.
4) Помагане чрез общините на бедните ученици от основните училища.
5) Реформа на програмите на основните училища в национален дух, с оглед към
практическите нужди на живота.
6) Реформа на програмите на средните училища в същия дух, като се приспособи
научният материал към силите на учащата се младеж и се установи една сериозна система
на изпити.
7) Създаване на прогимназии със завършен курс, които да имат за цел да дават
преимуществено практически знания. Създаване на детски градини и забавачници.
Пътующи учители.
8) Увеличение бюджета на университета за лабораториите, библиотеката, научните
пособия и пр. Създаване на свободни катедри.
9) Обезпечение на моралната независимост на учителството и на държавния и
общински контрол върху училищата.
10) Създаване на интернати при средните училища.
11) Държавата да поеме пълната заплата на основния учител.
СОЦИАЛНА ПОЛИТИКА
Общи начала:
I. Социалните въпроси, които се пораждат въз основа на съвременния стопански
строй, изискват намесата на държавата, чието законодателно действие трябва да се
упражнява в духа на социалната справедливост и съобразно с насоките на модерното
развитие.
II. Физическата здравина и производителната сила на населението е същественна
основа за напредъка на народа. Затова най-големите грижи на държавата трябва да бъдат
насочени към запазване расата от опасност да се изражда поради непосилен наемен труд
и лоши здравословни условия на живот.
III. На професионалните сдружения, които са оръжие за самозащита на работната
класа и средство за качественно подобрение на труда, трябва държавата да обезпечи
пълна свобода и да им даде правоспособност, необходима за ползотворното им развитие.
IV. Висшият обществен интерес, който стои по-горе от всички съсловни стремежи,
колкото и основателни да са те в морално отношение, налага повелително на държавата
да не допуска, във форма на стачка, никакво насилие от нейни служащи над нейната воля,
изразена в законите на страната, или върху нейните обществени и икономически функции.
Съгласно с тия принципи, Нар[одно]либералната партия ще поддържа:
1) Работническо законодателство.
2) Покровителство на женския и детския труд.
3) Законодателно ограничение на работния ден в държавно-индустриалните
предприятия.
4) Държавен надзор върху здравословните условия на наемния труд.
5) Правоспособност на работническите синди
 кати и всички икономически организации.
6) Задължителен и помирителен съд между работници и господари.
7) Учреждаване на комисии, които да разглеждат оплаквания на държавните
служащи.
8) Уреждане въпроса за евтини жилища в големите индустриални центрове чрез
инициативата на общините и субвенции на държавата.
9) Защита на частната собственост и на свободата на труда.
10) Подобрение материалното и морално положение на свещениците.
ИКОНОМИЧЕСКА ПОЛИТИКА
Общи начала:
I. Мерките за развитието на народното стопанство трябва да се основават на
принципа за национална солидарност: земледелието, занаятите, търговията и индустрията
трябва да се насърчават по начин щото в тях да владее хармония, та да се постигне
висшият резултат - икономическото повдигане на страната.
II. Тъй като земледелието съставлява главния поминък на широките маси и най-
големия източник за националния приход, държавата трябва да полага систематически
грижи за неговото подобрение, като развива интензивните форми на земледелското
стопанство, земледелските индустрии и земледелските кооперации.
III. Занаятите, които имат шансове да се борят с конкуренцията на едрата индустрия и
с промишления внос, трябва да се подкрепят чрез модернизиране на техниката им,
организиране на евтин кредит и разпространение на професионалното образование.
IV. Понеже голямата индустрия като висока степен на стопанско развитие ускорява
общото движение на културата и на социалния напредък, понеже тя освобождава
вътрешния пазар от чуждото икономическо господство и създава за работните ръце на
народа постоянно занятие, както и употребление за суровото производство на страната -
държавата трябва да насърчава с митнишката си тарифа и с други улеснения ония
индустрии, за успяването на които има условия в царството.
Съгласно с тия начала, Народ[но]либералната партия ще поддържа:
1) Законодателни насърчения за разработване недоходни земи, за произвеждане
изкуственни фуражи и други интензивни производства.
2) Кадастър и комасация на земите.
3) Залесяване голите и непроизводителни височини.
4) Урегулиране течението на реките и потоците за запазване посевите.
5) Широко развитие на водното дело за използване водата за целите на интензивното
земледелие.
6) Законодателно насърчение за увеличение доходността на земледелието чрез
употребление на химически тор.
7) Практическо земледелско образование.
8) Подобрение расата на полския и домашен добитък.
9) Насърчение на овощарството, копринарството и всички земледелски индустрии, за
които има условия да се развият.
10) Създаване съобщителни средства: пълна железнопътна мрежа, която да свързва и
важните земледелчески пунктове, пълна шосейна мрежа, междуселски пътища, телеграфи
и телефони в околийските центрове и постепенно в общините.
11) Търговски договори с насока да покровителствуват жизнеспособните национални
индустрии и да съдействуват за откриване нови пазари за нашия износ.
12) Рационално организиране на износ със съдействието на държавата.
13) Организиране на риболовството на модерни начала.
14) Застраховане на посевите и добитъка.
15) Професионално образование. Основаване на вечерни училища за занаятчии и
работници с помощи, отпускани от държавата, окръзите и общините.
16) Организиране на варантен кредит и постройка на елеватори при пристанищата.
17) Организиране достъпен земледелски кредит.
18) Строги наказателни разпореждания против лихоимството въобще, и специално
прикрито чрез заеми на храни, с които селското население се принуждава в някои
местности да робува на лихварите.
!!19) Да се гарантира от съдебен секвестър един неприкосновен приход на
земледелците.
20) Създаването земледелчески камари.
ФИНАНСОВА ПОЛИТИКА
_Общи начала:_
I. Бюджетът трябва да бъде средство за една държавна политика, която да се бори със
злините, произходящи от социалните противоречия, да ускорява стопанското развитие и да
помага на подема на националната култура.
II. Бюджетът трябва да бъде в хармония с податните сили на народа. На основание на
горните положения Народнолибералната партия ще
поддържа:
1) Равновесие, единство и искреност в бюджета.
2) Данъчна система, която да се вдъхновява едновременно от социалната
справедливост и от повелителните нужди на правилното икономическо развитие на
България.
3) Премахването на данъците, които затрудняват бързия ход на народното
стопанство, и заменяването им с косвените данъци, които растат заедно с богатствата на
страната.
4) Пропорционалност на данъка и прогресивен данък върху приходите, приложен с
оглед към ръста на развивающата се млада индустрия.
5) Унификация на всичките държавни дългове в една __българска рента_ и
освобождение на финансите от всякакъв чужд контрол.
6) Създаване на специален фонд за погашение на държавните дългове.
7) По-рационално разхвърляне на военния данък.
ПРАВОСЪДИЕ _Общи начала:_
I. Първият дълг на държавата е да обезпечи независимостта на правосъдието, което е
върховното културно благо на нацията и основата на нейното съществуване и правилно
развитие.
 II. Независимостта на правосъдието изисква щото държавата да обезпечи на съдията
неговата морална неприкосновеност и материално положение, съответствующе на
неговото звание и на мисията му в обществото.
III. Правосъдието трябва да бъде опростотворено, бързо и достъпно за най-
безимотните класи на населението.
IV. Законодателството трябва да върви в хармония с науката на правата и с народното
правосъзнание, та като се ползува от плодовете на юриспруденцията и опитите на
културните народи, да не внася сътресение в юридическия бит на народа.
Съгласно с тия принципи, Народнолибералната партия ще поддържа:
1) Несменяемост на съдиите и отстранение произволните повишения и уволнения по
съдебното ведомство.
2) Реформи за ускоряване раздаването на правосъдие.
3) Пътующи мирови съдии.
4) Учредяване комисия при Министерството на правосъдието за създаване хармония
в законодателството.
5) Увеличение на персонала в съдилищата и повишение на заплатите на съдиите, за
да може да се поддържа техният добър подбор.
6) Допускане адвокатската защита на обвиняемия при предварителното дирене.
7) Създаване на съдебна полиция.
ВОЕННА ПОЛИТИКА _Общи начала:_
I. Мощна военна организация, която да отговаря на географическото и политическо
положение на страната, на културните и исторически задачи на българския народ.
284
II. Военната служба да бъде за българския гражданин училище на патриотизъм,
дисциплина и енергия.
III. На българските граждани, когато плащат на Отечеството кръвния данък, да се
обезпечи в казармите хигиеничен живот, а службата да е напълно съобразна с боевото
предназначение на войската.
Съгласно с тия принципи, Народнолибералната партия ще ратува:
1) За такава военна организация в царството, при която всичкото мъжко население,
годно за военната служба, да бъде обучено във военното дело с материални жертви,
съобразни с финансовите сили на страната, а за случай на война - да дава възможност за
пълното развитие силите на народа.
2) За постоянната и пълна бойна готовност на войската във всяко отношение,
включително и новите средства за водене съвременната война.
3) За здрава и достатъчна храна на войниците и за хигиенични условия на живота им
в казармата.
4) За строгото пазене и зачитане придобитите по службата права от офицерите и
подофицерите. Назначенията, уволненията, повишенията в чин и служба да става по строго
определен ред от специален закон. Неповишението в законния срок по нямане ваканции
да създава право на увеличение заплатата всеки пет години, както и на чиновниците от
гражданското ведомство. Правата и отговорностите на началствующите лица да се
определят със закон.
 5) Намаление военната служба за пехотата от две на една година, а за кавалерията,
артилерията, инженерните войски и флотата и въобще за всичките специални родове
оръжие - от три на две години. Службата да се организира по начин щото това намаление
да не накърни съществующите кадри и да не засегне бойната мощ на войската, а,
напротив, чрез увеличение числото на подофицерите да се обезпечи по-солидно обучение
и военно възпитание. За войниците от специалните родове оръжия, които служат две
години, срещу втората годишна служба да се предвидят права и възнаграждения.
6) Въвеждане на гимнастически упражнения по военна система в горните класове на
средните училища.
7) Грижи на държавата за създаването и развитието на стрелчески дружества.
Публ. в С. Радев, Начала и искания на Народно-либералната партия (Издание на
Народно-либералната партия). Книжка за народа № 1. София, 1911,64 с.
 III.
ТОВА, КОЕТО ВИДЯХ ОТ БАЛКАНСКАТА ВОЙНА
За всички бе ясно, че мобилизацията значеше война, и още с обявяването ѝ се появи
идеята да се създаде едно Македоно-Одринско опълчение от доброволци, в което да
влязат неслужившите членове на емиграцията. Аз чаках то да се образува, за да се запиша
в него. Началникът на Генералния щаб, генерал Фичев, с когото бях познат от дълги
години, ме повика обаче и ми каза, че ще ме вземе в Главната квартира.
- Имаме нужда - обясни ми той - от един човек, който да превежда на добър френски
език бюлетините за военните действия. При това ти ще четеш чуждите вестници и ще ме
държиш в течение на международното положение.
Определено бе, както той ми обади, Главната квартира да бъде на първо време в
Стара Загора. Дните, преди да тръгна за там, се изминаха за мен в причастие с ентусиазма,
обладал всички. Войнственото настроение не беше зрелищно, но имаше нещо в него,
което поразяваше надошлите в София чужди кореспонденти. Те бяха учудени да видят в
посрещането на идеята за една война толкова много радост. Пратеникът на един френски
вестник каза:
- Този народ чака да се бие, както се чака голям празник.
Чужди кореспонденти имаше много и от различни страни. Обзети от професионалната
ревност за изпреварване, те тичаха от място на място за новини, пъстреха улиците на
малката още наша столица със своите непознати фигури и привличаха любопитството с
шумните си разговори. Най-трескави бяха италианците, както можеше да се очаква от
техния национален темперамент. Те откриха в София един стар българин - бивш участник в
Сицилийската експедиция на Гарибалди; разпитваха го за спомените му, фотографираха го
и му посветиха дълги дописки в своите вестници. За чуждите кореспонденти се установи
цензура, която правителството възложи на министъра на железниците Франгя. Той се
настани за тази цел в Телеграфо-пощенската станция. Понеже железничарите бяха
мобилизирани, Франгя, като техен шеф, си тури също пагони. Къс, с дебело шкембе, той
представляваше в генералската си униформа доста комичен образ; но голямото му
добродушие го спасяваше от присмеха. Франгя имаше в кабинета си една машина за
правене на кафе. Той черпеше чуждите кореспонденти и им разказваше анекдоти.
Някогашният автор на стихотворната сбирка „Венец на българската муса" - заглавие, което
Ботев направи паметно, като към „муса" прибави в скоби „кеседжия" - беше запазил от
ранните години на своите поетически вдъхновения живата фантазия и сладкодумието.
Това го правеше за кореспондентите занимателен, но крайно неудобен, защото между
кафето и приказките не оставаше място за навременното цензуриране на депешите.
Между кореспондентите се намираше и един пратеник на меродавния парижки
вестник „Льо Тан". Аз трябваше да се занимавам с него, тъй като от няколко години бях
кореспондент в София на същия вестник. Той се нуждаеше от един преводач; препоръчах
[108]
му Йордан Мечкаров , който бе прекарал една година в Париж, подготвяйки се за
актьор, и знаеше доста добре френски. Мечкаров често ми е напомнял по-късно, че съм му
бил кръстник в журнализма. Рене Пюо - така се казваше кореспондентът на „Льо Тан",
беше човек с литературна култура, но непривлекателен и не можа да стане сближаване
между нас. Друг един французки кореспондент ми беше познат от ранни младини и бях
щастлив да възобновя с него старото приятелство. Той се казваше Людовик Нодо и
представляваше големия френски ежедневник „Льо Журнал". Нодо бе име, популярно в
кръговете на емиграцията. През 1902 г. той бе посетил Македония и пред френската
публика бе представил със своя голям описателен талант, наклонен към драматизъм, както
теглото на българското население, тъй и революционното движение. Това важеше за нас в
България, но голямата си известност той доби през време на Руско-японската война,
когато, кореспондент при руската армия, той бе пленен от японците. Аз всякога съм имал
едно подозрение, че Нодо нарочно се остави да бъде пленен, защото искаше да види
войната и от другата страна. Той прекарал цяла година в Токио и беше неизчерпаем,
разказвайки спомени за времето, преживяно там. След като си предадеше вечерта
телеграмите, ние се събирахме понякога в казиното. Той ме пренасяше далеч от събитията
на деня, в незабравената от него Япония. Бил се оженил там, по съществуващия тогава
японски обичай, с контракт за определено време и живял в новото си японско семейство
като японец.
- Вечерно време - разказваше той - през хубавите топли нощи излизах на разходка,
придружен от цялото домочадие на съпругата си и предшествуван от слуги, един от които
вървеше напред с фенер.
Питах го дали е оставил след себе си някаква трагедия както в „Бътерфлай".
- Не - каза той. - Скоро след моето заминаване тя се омъжи за един офицер от
Генералния щаб.
Забелязвайки моето учудване, той обясни:
- В ония години една японка да живее известно време с бял чужденец - това се
смяташе за нея като стаж в европейската култура.
От тоя сантиментален епизод Нодо не пожела да направи един роман, както Пиер
Лоти с мадам Кризантем. Белетристиката не го блазнеше. Кореспонденциите му от Руско-
японската война го бяха направили прочут. В предстоящата ни война с Турция той
виждаше сега случай да се върне към описанията на боеве, което да поднови неговата
именитост. Към тая си амбиция той прибавяше своите горещи симпатии към българския
народ, родени във времето, когато ходи в Македония - и вярата му, че българската войска
ще даде в тракийските поля сражения, достойни за обичания от него начин на разказване.
Когато наближи времето да замина за Стара Загора, пратиха ме да ме облекат във
Военното училище като войник. Оттам излязох в един вид, който не позволяваше да ме
турят в никоя категория на българското войнство. Бях облечен в офицерски панталони,
куртка на юнкер, шинел на фелдфебел от музикалната команда. Отидох у Попов да си купя
една нова фуражка. Тук обаче срещнах капитан Александър Самарджиев, дошъл да вземе
една за себе си. Той ми подари старата своя и така прибавих към своята чудновата
униформа и фуражката на генералщабен офицер. За Стара Загора заминах заедно с д-р
Генадиев. Той отиваше при генерал Кутинчев, командуващ Първа армия. В Стара Загора аз
бях зачислен към Цензурната секция. На същата служба бяха повикани Венелин Ганев,
Михаил Арнаудов, д-р Нейчо Иванов, директор на едно частно търговско училище в София,
Александър Балабанов и Елин Пелин. Михаил Арнаудов беше вече известен с някои свои
трудове, които ценях, но той и аз се движехме в различни кръгове в София и познанството
ни беше останало повърхностно. С Венелин Ганев бях състудент в Женева. След като
свършихме правото, аз станах сътрудник на „Вечерна поща", а той се настани адвокат в
Русе. Венелин Ганев има една природа, която не подканя към другаруване и приятелство.
Ние бяхме седели в Женевския университет на едни и същи чинове, пред едни и същи
професори, без да сме си разменили повече от две думи. Затова бях доста изненадан,
когато през 1904 г. той дойде да ме види във „Вечерна поща". Поканих го на обед в
гостилницата „Панах" и там, при разговор, той ми разкри целта на свиждането му с мен.
Моли ме да кажа от негово име на д-р Генадиев, че ще стане стамболовист, ако го
назначат за началник на отделение в Министерството на правосъдието. Генадиев
посрещна това ходатайство с възмущение:
- Кажи му, че в нашата партия не се влиза с пазарлък.
След това Венелин Ганев влезе в Радикалната партия и взе ред между нейните
водители. Двамата не се срещнахме повече.
Михаил Арнаудов и Венелин Ганев малко стояха в Стара Загора. Те заминаха с някои
кореспонденти за армията. Останахме четиримата от вече споменатите. Нейчо Иванов
беше весел и приятен човек, отличен за компания. Но най-често се събирахме Елин Пелин,
Балабанов и аз. Балабанов беше облечен също като мен във Военното училище. Аз не
мога да опиша себе си, тъй като нямаше голямо огледало да се видя; но за да опиша
Балабанова, словесните средства не биха ми стигнали; потребна би била четката на един
художник. От нас тримата само Елин Пелин беше облечен като истински войник. Трябва да
отбележа, че той представляваше и войнствен образ, стегнат, добре опасан. Нито един от
нас тримата не беше минал през казармата. Началникът на Цензурната секция, майор
Лефтеров, трябваше да ни учи как да отдаваме чест и когато влизаме в някое кафене или
гостилница, как да искаме разрешение от най-старшия от присъствуващите там офицери и
да ставаме, когато някой офицер влезе. Ние тримата всяка вечер ходехме в „Златен лъв".
Там идваше редовно един стар полковник на име Аврамов. Когато той влизаше, ние
тримата ставахме, но понеже се научи кои сме, той, щом се покажеше на вратата, правеше
ни знак да не ставаме. Ето че една вечер влиза Балабанов, отправя погледа си към
полковник Аврамов и му прави жест с ръката да не става. Чу се смях сред публиката, но
Балабанов, без да забележи нищо, дойде спокойно да седне на масата ни. От този ден
между Балабанова и полковник Аврамов се завърза голямо приятелство. За добрия старец
се разправяше по-късно една също забавна история. Той бил преместен другаде и когато
там минавала пред него една бригада от Македоно-Одринското опълчение, той поздравил
Щипска дружина със „здравейте, щипци" и Скопска дружина със „здравейте, скопци".
Трябва да спомена и една случка с професор Арнаудов, която много ни развесели и която
той сам обичаше да разказва. Срещнал на улицата цар Фердинанд и застанал да му отдаде
чест, както го бяха научили, но понеже се касаело до царствена особа, той отдал чест,
покланяйки се дълбоко. Фердинанд учудено го погледнал. - Погледна ме и се засмя -
казваше Арнаудов.
На 5 октомври се извърши тържествен молебен. Фердинанд прочете прокламация за
обявяване на войната и Методи Кусевич, Старозагорски митрополит, държа реч. Аз си
спомням тези минути като преживени в унес. Когато излизахме от черквата, сърцата на
всички бяха дълбоко развълнувани, но в нашето вълнение цареше, свръх всичко,
възторжена вяра в победата. Последователните борби на Възраждането, почвани все със
смелост и увенчавани винаги със сполука - последният пример бе Съединението, - дадоха
на българския народ голямо самочувствие, бих казал, една религия на национален
оптимизъм. Шейново и Шипка, Сливница показаха, от друга страна, че българинът бе
запазил ненакърнена храбростта, с която се бяха прославили неговите прадеди в най-
старото минало. Ние имахме срещу себе си силен противник, но крайно подценявахме
неговата сила. Чудно нещо: пет века под турско робство, сега вече, след като 34 години
владеехме над турци в България, гледахме въобще на турчина от горе на долу. За самата
Турция се носеше у нас популярното понятие, че е умирающа държава. Трябва да кажа, че
за това помогнаха немалко карикатурите на Божинова във „Вечерна поща", в които
султанът биваше винаги изобразен като болник с превързана глава. Толкова българи,
минали през войската, бяха имали при стрелба една мишенка с фес. Това го обричаше в
очите им като предопределена жертва.
Аз превеждах на френски първите бюлетини със съобщенията за нашите победи.
Припомням си, пътьом казано, че се намерих в затруднение как да преведа
„настъплението на българската войска", тъй като думата „офанзива" не бях срещал
дотогава.
Всеобщото увлечение не ми пречеше да забележа у нашето началство ако не
загриженост, то едно напрегнато съсредоточение. На 11 октомври майор Лефтеров,
развеселен, ни съобщи, че Лозенград е паднал.
- Сега войната е наполовина спечелена - каза ни той.
По-късно можах да разбера от това, което слушах и четох, колко прави бяха неговите
думи и какво значение имаше превзимането на Лозенград за по-нататъшния ход на
операциите. Тук командуването на българската армия бе извършило една стратегическа
изненада, която се посрещна от чуждия военен свят като принос към стратегията. Трябва
да отбележа, че заслугата принадлежеше изключително на генерал Фичев, автор на
[109]
операционния план . Падането на Лозенград възбуди голямо ликуване. По лицата
сияеше радостта от победата. Елин Пелин, Балабанов и аз ходехме да обядваме в една
малка гостилница, държана от една стара жена. Когато този ден седнахме на масата, тя ни
извика:
- Момчета, Лозенград паднал. Днес сутляшът е от мен.
В друг един ъгъл седяха две учителки, които нямаха никаква представа кои сме ние.
Те казаха на гостилничарката:
- Дай и от нас по едно реване на войниците.
Всички знаят какво значение има черпенето у нас. То ни даваше мярката на
щастливото възбуждение, което бе обзело народа. В тази гостилница ние тримата
прекарахме много приятни часове. На масата служеше едно момиче, което Елин Пелин
закачаше със своите шопски приказки:
- Ти, моме, не се плаши от нас, не сме лошави люге.
- Зная, зная - отговори му то, - кой е запасен, не е опасен.
За пръв път видях Пелинко безответен.
 Пристигането на толкова чужденци в Стара Загора даваше на главните улици на
провинциалния град голямо оживление. Освен чуждите кореспонденти тук бяха дошли
военните аташета на много държави, големи и малки. Двама от тях привличаха особено
[110]
вниманието ми - сръбският военен аташе Лешанин и италианският Рубин де Червин.
Първият със своето име, вторият - с елегантния си вид. За втори път името на един
Лешанин влизаше в историята на сръбско-българските отношения. Генерал Милойко
Лешанин беше военен министър, когато през 1885 година крал Милан ни обяви война.
Сега неговият син идваше при нас, за да свърже по-тясно връзките между двете войнства.
Рубин де Червин беше много обичан във висшето софийско общество. От всички свои
колеги той проличаваше като най-голям аристократ и минаваше по-скоро за салонен
човек, отколкото за войник. Смъртта му обаче показа шест години по-късно, че е имал
войнишко сърце. Той се самоубил след италианското поражение при Капорето, не
можейки да преживее срама, че неговата конна бригада се разбягала.
Падането на Лозенград вдигна завесата над първото действие от голямата военна
драма, която бе почнала между България и Турция. Чуждите кореспонденти бяха много
възбудени. Те бяха в непрекъснато движение. Това, което научаваха от нас в Цензурната
секция, не им стигаше. Обаче бедата беше, че каквото узнаваха от своите военни аташета,
ние не всеки път пропускахме. Имахме точни инструкции, които ни обвързваха. Нашата
строгост често пъти ги дразнеше. Те я намираха неоправдана и дори безсмислена. При
мене идеха френските кореспонденти и аз бях много притеснен, когато трябваше да се
разправям с тях. Една вечер един от тях донесе телеграма, с която съобщаваше за
падането на Баба Ески. Аз не се съгласих да я пусна.
- Но защо - питаше той, - фактът не е ли сигурен?
- Сигурен е - отговорих му аз, - но ние още го крием.
- От кого го криете? - почти извика той. - От турците ли? Те го знаят.
- Може още да не го знаят - забелязах аз.
Отговорът ми изглеждаше безсмислен, глупав. Но той ни беше даден от началството.
Майор Лефтеров наистина ни обясни после, че при объркването на военните действия,
когато има скъсване на линиите, може едно командуване да остане за малко време без
известия за това, което става по някои сектори на фронта. Някои от най-известните военни
кореспонденти бяха заминали за разните български армии още при обявяването на
войната. Така бе с Людовик Нодо, с Луиджи Бардзини, кореспондент на „Куриере дела
Сера", също прочут от Руско-японската война; Рене Пюо, за когото вече говорих; един
действуващ френски офицер, който бе получил отпуск и който публикува за войната книга,
подписана с псевдонима Ален де Пененрьон; X. Вагнер, кореспондент на „Райхспост",
чиито дописки излезнаха събрани наедно и бяха много цитирани у нас. Другите
кореспонденти, останали по неволя в Стара Загора, бяха уязвени от привилегията, дадена
на заминалите, и това ги правеше много нервни. Един от тях обаче запазваше
ненарушимо спокойствие - Ш. Валие, кореспондент на „Льо Матен". Той не си даваше
много зор за новини. Каквото не му достигаше, допълваше го със своето въображение. Аз
с голямо удоволствие четях неговите телеграми. Като известяваше за някое сражение, той
го описваше като да е бил там, туряше в действие артилерията, хвърляше в атака пехотата
и пращаше кавалерията да преследва. Често бях принуден да заличавам някои от
патетичните пасажи заради очевидната им невероятност и това го учудваше, тъй като бе
убеден, че с тях именно даваше най-голяма слава на българското оръжие. Той не бе видял
никога българската войска в поход, но еднъж я описваше облечена кой с каквото може,
едни с ботуши, други с цървули, някои окъсани, но всички със свещен пламък в очите. Аз,
след съвещание с началството, не я пусках. Той не можеше да разбере защо.
- Какво по-славно можех да кажа за вашите войници? - питаше той. - Аз ги сравних със
солдатите на Френската революция, които с външен вид като техния вървяха от победа
към победа, пеейки „Марсилезата".
Чуждите кореспонденти ставаха все по-неудобни и генерал Фичев гледаше някак да се
отърве от тях. Понеже те протестираха, че искат да бъдат по-близо до фронта, той ги
[111]
изпрати вкупом в Мустафа паша при генерал Иванов, командуващ Втора армия. Аз
реших да тръгна с тях, въпреки че Фичев искаше да ме задържи при себе си. В Мустафа
паша намерих нова компания - Григор Василев и Никола Милев. Живеехме наедно, в една
стая, и вечерите прекарвахме в нескончаеми разговори върху събитията на деня и догадки
за бъдещето. Генерал Иванов посрещна с недоволство дошлите кореспонденти и понеже
беше в лоши отношения с Фичев, мислеше, че той му ги е изпратил, за да му създават
главоболие. И той реши да се освободи от тях. В щаба на Втора армия имаше един
офицер, прост и суров - Шкойнов, впоследствие водител на легионерите. Една вечер той
събра кореспондентите, извика и мен като преводач. Взел пред тях внушителна поза, той
ми каза да им предам заповед да напуснат веднага Свиленград, без да даде някакво
обяснение. Аз бях уплашен от последствията на една такава безумна постъпка и ако бих
могъл да видя началник-щаба на генерал Иванов - полковник Жеков, - когото познавах
добре, щях да го убедя да се отмени взетото решение; но Шкойнов не ми остави време.
Той настоя веднага да преведа думите му. Кореспондентите взеха да протестират шумно,
но трябваше да се подчинят. Заповедта на Шкойнов беше да заминат незабавно, понеже
един трен тръгва за София. Беше тъмно, валеше дъжд и по калните улици на града
кореспондентите взеха пътя за гарата с куфарите си в ръка. Те бяха дошли с добри чувства
в България и си отиваха унизени и пълни с гняв. Това бе една пакост за нас и понеже аз бях
преводачът, част от вината падна незаслужено и върху мен.
Все пак няколко кореспонденти успяха да останат в Мустафа паша. Един от тях беше
англичанинът Гибънс, кореспондент на „Дейли Нюз", вестника, който се ползуваше с
историческо име в България, тъй като в него бяха изнесени за пръв път известията за
турските зверства след Априлското въстание. Той настояваше много да иде по-близко на
фронта и един ден, по заповед на началството, Григор Василев, Милев и аз го
придружихме до щаба на Осма дивизия. Нейният началник беше генерал Кирков -
изискано облечен, като че ли прави визита някъде, и с приветливи маниери. Той прие
англичанина много любезно и му позволи да отиде до самата линия на фронта. Неговият
началник-щаб беше майор Русев, бъдещият министър на вътрешните работи след 9 юни.
Той ни каза, че там, където ни изпраща, поставяли една батарея, и ни препоръча да не се
показваме на група, за да не се предизвика престрелка от турска страна. Пристигнахме при
една дружина и там открихме наш добър познат между ротните командири - Александър
Паскалев, известния книгоиздател. Повикахме го да разговаря с нашия англичанин и всички
насядахме на тревата, под едно хубаво слънце. Но едва бе започнал разговорът, и ето че
дружинният командир дойде да ме вземе от групата. Аз не го познавах. После се научих,
че се казва Колчаков и е от Прилеп. Той ме хвана под ръка, поведе ме към окопите и ми
каза:
- Ти искаше война, ела сега да видиш нещо от войната.
Все под ръка и воден от него, тръгнахме да минем пред самите окопи. Преди няколко
дни тук бе станало сражение и убити турски войници лежаха още неприбрани. Един от тях,
грамаден човек, прострян по гръб, държеше в ръката си, вдигната нагоре, някакво парче
бяла хартия. Колчаков се приближи до трупа, поиска да вземе хартията и можа само да я
откъсне из вкочанените пръсти. Оказа се при прочитането, че това било писмо на умрелия
[112]
до майка му .
Когато напуснах Стара Загора, големите сражения бяха вече станали. Аз преведох на
френски бюлетина за победата при Люле Бургас. Големият въпрос, който се разискваше в
Мустафа паша, беше за по-нататъшния ход на войната. В това, което се е писало по-късно,
чел съм, че генерал Иванов настоявал още от самото начало на войната да се атакува
Одрин и че Главната квартира се възпротивила. Когато бях в Мустафа паша, не чувах да се
говори за това намерение. Разговорите на офицерите се отнасяха главно за укрепленията
[113]
на крепостта. Откато се беше открило наше търговско агентство в Одрин, българското
правителство изпращаше при него като секретари артилерийски офицери, задачата на
които беше да вършат разузнаване около града. Последният от тях - Неделчев, имаше
особена заслуга в това отношение. Но въпреки всичко до абсолютно сигурни и пълни
данни не беше се стигнало, поне ако съдя по догадките, които слушах да се правят. Носеха
се разкази за вълчи ями и пр., които след превзимането на Одрин се оказаха басни.
В Мустафа паша имаше цензура, но след заминаването на чуждите кореспонденти тя
остана само за писмата на българските войници. Случваше ни се да срещаме в тези писма
неща любопитни или трогателни. Някой да бе си взел бележки от тях, щеше да може да
издаде много интересна книга за психологията на българския народ, особено селския. Аз
лично от цензурската работа се чувствувах много притеснен, защото, както казах, моето
желание беше да постъпя в Македоно-Одринското опълчение. Бях нетърпелив да чуя, че то
вече се е образувало, и да се причисля към него. Най-после един ден, датата не помня
точно, мина през Мустафа паша Първа Дебърска дружина. Аз заминах с нея. Дружинният
командир беше един възрастен човек, финансов чиновник, несъмнено добър патриот, но
от военните работи знаеше само това, което бе научил за няколкото месеца като
доброволец в Сръбско-българската война. Още първия ден на похода разбрах, че той не
умее да води дружината. Към некомпетентността му се прибавяше и сприхавият му
характер. Имаше от него голямо недоволство, роптание. От лошо разположение се беше
създала една легенда за миналото му; бил уж един от детронаторите на Батенберга.
[114]
- А сега сака со нас да се лебитира - казваха някои.
Местата, по които минахме, няма да споменавам. Ще се спра малко само на Енидже.
Тук попаднах за през нощта в къщата на един от първенците на селото. Оказа се, че
домакинът бил абонат на моя вестник „Воля", който се изпращаше в Турция под името
„Народност". Той ме посрещна така мило, като да му бях очакван гост. Сутринта отидох в
една военна болница, настанена наблизо. Излезнал ми беше на врата цирей, който не
само много ме мъчеше, но и ме плашеше, защото се питах постоянно дали от яката на
куртката ми, стояла кой знае къде, няма да ми дойде някоя инфекция. В болницата, която
се ръководеше от моя приятел д-р Димитър Киров, служеше и д-р Велинов, който ми каза,
че трябва да се оперира. Когато се приготовляваше за малката операция, при него дойде
да прислужва като санитар един актьор от Народния театър - Христов. Той се провикна:
- Ей, елате, хора, да видите в тази война и капки македонска кръв.
Можех да му отговоря, че ако той да не бе станал санитар, а бе отишъл на фронта,
щеше да види много македонска кръв пролята, но неговата шега беше беззлобна и аз от
всички най-много се смях.
Наближаваше часът да тръгнем за Лозенград. На връщане от болницата, когато
стигнах до квартирата си, видях, че ме чакат няколко от доброволците, начело с един млад
човек, за когото знаех, че е студент. Това бе една делегация, от името на която той ми
представи писмена резолюция. Тя почваше: „Доброволците от Първа Дебърска дружина,
събрани днес на площада в село Енидже, като взехме предвид..." Следваха точка по точка
няколко обвинения против дружинния командир. Най-после идваше решението, че
дружината го е свалила и ме е провъзгласила мен, Симеон Радев, за дружинен командир.
Най-напред ме досмеша да се видя дружинен командир, аз, който не бях хващал пушка
през живота си, но веднага видях и сериозната страна на работите. Казах на тези, които ми
носеха резолюцията, че това, което са направили, е безумие и че то може да има опасни
последствия за тях. Но нищо не помогна. Те ми отговориха, че докато не се махне
дружинният командир, не мръдват от селото. Нямаше как, отидох да видя дружината. Тя
беше събрана и оживено разискваше. Имаше в нея доста възрастни хора, занаятчии,
еснафлии и на тях сигурно щях да мога да повлияя, но това щеше да значи да
противопоставя доброволците едни на други. Командирът стоеше настрана сам, кипящ и
засрамен. Съветвах се с него.
- Ще видим по-нататък - каза ми той, - засега поведете дружината към Лозенград.
Да я поведа, но как се повежда дружина? Между нас имаше само един служил във
войската, ефрейтор, шоп, който гледаше на дружината с негодувание и я смяташе за тълпа.
Той ми каза какво да изкомандувам. Дружината потегли, аз напред пеша, командирът -
отзад на кон. Когато наближихме Лозенград, дадох почивка. Доброволците насядаха и аз
им държах реч:
- Сега ще влезем в един град, където има чужди консули. Вие сте първата войска от
македонци, която те ще видят. По нея ще заключат дали Македония е достойна да бъде
свободна. Затова - свърших аз - трябва да влезете в града бодро.
При тези ми думи някои извадиха от джобовете си огледалца и си засукаха мустаците.
В Лозенград още същия ден отидох в Главната квартира. Видях най-напред генерал
Савов и после генерал Фичев. Попитах и двамата дали ще атакуваме Чаталджа. Савов ми
каза:
- Тая работа умът ми още не я хваща.
Фичев:
 - Тая работа не е за нашите уста лъжица.
На другия ден дружината бе въоръжена с пушки, останали от убити в боевете
войници. По моя молба лично Фичев дойде да я подведе под клетва. Той обясни на
доброволците, че отсега те са вече войници и че за една войска дисциплината е едно от
главните условия за победата. Те и без това, като се видяха в град, пълен с военни, сами се
усмириха. Лозенград напуснаха със същия командир. Аз реших да не заминавам с тях.
Току-що бе пристигнала Трета Солунска дружина от Македоно-Одринското опълчение.
Неин командир беше запасният ротмистър Димитър Атанасов. Смел ездач, познат от
скачките, несравним компаньон за шеги и веселба, той бе една популярна фигура в
кавалерията. Другарите му го наричаха Харамията, тъй като и при трите македонски
въстания: 1895 г., 1902 г. и в 1903 г., той бе напускал частта си, за да води чета. Ние бяхме
отдавна приятели. В 1908 г., малко след Младотурската революция, той ме придружи,
когато тръгнах от Солун за една журналистическа анкета в село Скрижево, Драмско, където
по заповед на Т. Паница бяха убити селяни, понеже отказали да плащат данък на
Сандански, като заявили, че щом свободата вече е дошла, няма нужда по-нататък от
комитет. Как къщата, в която Атанасов и аз бяхме отседнали, беше заобиколена от една
чета на Паница, дошла да ни убие, как се спасихме по чудо, всичко това съм разказал в
печата още тогава. На Атанасова стана много драго, когато отидох да му кажа, че ще се
запиша в неговата дружина. Оставаше ми един ден, за да се приготвя по-добре за поход.
Още преди да се обяви мобилизацията, когато вече се знаеше, че тя иде, Иван Халачев,
участник в старото опълчение от 1877 г., ме посъветва да си приготвя добри чизми.
Поръчах ги у Чохаджиев, но вместо да кажа добри, казал съм хубави и като отидох да ги
взема, видях, че ги направил лачени. Те ме стягаха ужасно и краката ми така се набиха, че
всяко стъпване беше болка. Познат от София офицер ме заведе в един склад, за да се обуя
удобно. Друг офицер, Кехайов, когото не познавах и когото даже нямах случай да срещна,
за да му изкажа благодарност, ми прати по своя войник един кон, забравен от турците в
някой яхър при бягството им. Конят беше изтощен, но от хубава раса. Атанасов намери, че
по приляга на него, а на мен даде своя - мъничко, но пъргаво животно, което нарекох
Мишка. Така остана то известно в дружината.
Трета Солунска дружина беше също въоръжена в Лозенград. Но нейните доброволци,
още преди да се въоръжат, изглеждаха на войници. Атанасов още по пътя бе успял да им
даде този вид и този дух. След Лозенград преспахме в Кавакли и на другия ден стигнахме в
Баба Ески. Тук имаше и други военни части, взели дял в боевете и пратени за защитата
срещу възможни нападения на нашата съобщителна линия. Вечерта в гостилницата
срещнах някои познати лица от София. Там ми посочиха двама юноши, синове на видни
софийски семейства, напуснали гимназията, за да вървят с войската: Жоро Сарафов, син на
Михаил Сарафов, бивш министър в два кабинета и пълномощен министър в Цариград при
обявяването на войната, Никола Винаров, син на генерал Винаров, починалия преди
четири години инспектор на кавалерията. Никола Винаров, бъдещ мой шурей, беше тогава
на петнадесет години. Неговият брат Борис, студент в Политехниката в Дрезден, беше и
той доброволец. И тримата след заминаването им от Баба Ески се разболели, понеже пили
по пътя вода от някаква локва. Жоро Сарафов, чудесен младеж, почина в Чорлу от тифус.
Докато бяхме в гостилницата, настъпи суматоха. Чу се стрелба и се пръсна слух, че една
маса от башибозуци нападнала града. Трета Солунска дружина излезе на позиция. Оказа
се, че тревогата била напразна. Но ние останахме да пазим от никого незастрашавания
град. Нощта беше ведра и студена, духаше силен вятър. Атанасов имаше един кожух,
който му стигаше до петите; той се зави в него. Но мен студът ме пронизваше през шинела.
Взех слама от едни копи наблизо и я постлах, но докато да легна на нея, вятърът я отнесе.
За пръв път изпитвах тежестта на войната и събирах всичките си душевни сили, за да я
понеса с твърдост. Но твърдостта ми почваше да слабее, когато се чу един глас:
- Има ли тук някой Симеон Радев?
Извиках:
- Аз - и станах.
Дошъл бе един войник да предаде, че ме вика комендантът на града. Атанасов ми
каза:
- Върви! - но забелязах, стана му неприятно, че някой се разпорежда в дружината му.
Войникът ме заведе в комендантството. В стаята, в която влязох, седяха около една
маса четирима офицери. Единият от тях стана да ме посрещне. Видях пред себе си
запасния майор Иваницов, който година по-рано бе ме придружавал при моята изборна
агитация във Видин, където си бях поставил кандидатурата за Великото народно събрание.
Майор Иваницов се научил за моето присъствие в Баба Ески и ме повикал, за да не мръзна
на полето.
- Вечерял ли си?
- Да.
- Тогава иди легни там да спиш.
И ми посочи един походен креват. В стаята гореше печка. Като легнах, почувствувах в
топлината като че ли цялото ми същество се топеше в някакво неописуемо блаженство.
Очите ми тежеха за сън, но аз правех свръхчовешко усилие да не заспя. Докато четиримата
офицери продължаваха оживено своя прекъснат от влизането ми покер, аз се борех с една
мъчителна мисъл: „Какво ще си кажат моите другари от дружината, като видят, че при
първото излизане на позиция съм се отделил от тях?" Това не ми даваше мир. Станах и
казах, че ще си вървя. Иваницов се опита да ме спре, но като видя, че съм решен да си
отида, попита ме:
- Я да видя как си облечен.
Под ризата си нямах нищо. Той отвори един куфар, извади една фланела и ми каза:
- Облечи поне туй. Върнах се в дружината.
Сутринта тръгнахме за Хайребол. Над тракийската поляна грееше весело слънце. Една
късна есен разкриваше всичката си прелест. В Хайребол се намираше щабът на тъй
наречения Хайреболски отряд, чийто началник беше полковник Петър Салабашев. В
състава на отряда идваше да влезе и Първа бригада от Македоно-Одринското опълчение.
В Хайребол получихме заповед да тръгнем за Малгара. По пътя един човек, който
работеше в нивата си, като ни видя, приближи се към нас и гледайки ни, свали феса си и се
прекръсти. Атанасов, родом от село Сухо, Солунско, знаеше гръцки. Той го попита:
- Чия е тази нива?
- На един турчин.
- Давам ти я.
 Гъркът се спусна да му целува ръка. Той искаше да събере праз и да ни го раздаде, но
Атанасов му каза, че трябва да бързаме, и той ни изпрати с благословия. Ние бързахме
наистина, такава бе заповедта. Като продължихме пътя си, посрещна ни поручик Кашев от
Седми кавалерийски полк. Той ни каза, че пред Малгара се води бой и че турците
обхождат левия ни фланг. Атанасов отговори:
- Кажете, че пристигам и ще обходя техния десен фланг.
Ние ускорихме още повече хода и подир малко чувахме вече стрелбата. Стигнахме до
Каливя, гръцко село, разположено в подножието на една височина, над която се издига
Малгара. Атанасов заповяда:
- Развейте знамето и с песни!
[115]
Така влязохме, посрещнати от гърците с възторжени викове „Зѝто!" Турците бяха
на отсрещния на Малгара хълм и оттам обстрелваха селото. Атанасов разгърна дружината
във верига и даде заповед за настъпление. В Каливя имаше манастир. Едно калугерче
тръгна също с нас с кръст в ръка. Настъпвахме по хълма нагоре през едни лозя. Аз вървях с
Атанасов. Бях увлечен дотолкова, че не усещах как наоколо падат куршуми. Когато
залегнахме, Атанасов ме попита как се чувствувам като човек, който за пръв път влиза в
бой.
- Страх ли те е?
- Не - отговорих аз - не ме е страх, но чини ми се, като че ли земята се върти под мен.
- Нищо - каза Атанасов. - Като се вдигнем, земята няма вече да ти се върти.
Така и стана. Тръбачът засвири. Вдигнахме се и действително, вървейки напред, всяко
вълнение престана в мен. В щаба на дружината освен мен имаше и един млад човек,
Димитър Иванов, току-що свършил право, син на дякон Иван от „Света Неделя". Ние бяхме
за свръзка и Атанасов ни изпращаше при ротните командири със заповеди. Сам Атанасов
отиваше при ротите, смесваше се с доброволците, взимаше пушката да стреля. После се
връщаше назад, за да следи какво става по неговата линия на фронта. Атанасов беше
амбициозен за себе си, амбициозен и за своята дружина. Когато се спирахме някъде по
пътя за почивка, той ѝ говореше. Казваше:
- Не е достатъчно за мен да сте дисциплинирани. Искам всеки от вас да бъде герой!
Мисълта, че някой може да се покаже малодушен, беше непоносима за него. Трябва
сега да опиша една сцена, която никога няма да забравя. Атанасов имаше меко сърце, но
буен темперамент и при възбуда можеше да стигне до свирепство. Вървейки напред, в
разгара на боя видяхме едно от момчетата, легнало с глава, забита в земята под една лоза.
Атанасов помисли, че е беглец и се е скрил тука. Той се спусна към него и му извика:
- Ставай!
Момчето не мръдваше. Атанасов беше като луд от ярост.
- Стани - извика той пак, - или аз сам ще те застрелям! Момчето тогава си повдигна
главата и промълви:
- Ранет сум, господине.
Яростта на Атанасов падна и той беше засрамен от себе си. Даде заповед раненият да
се пренесе в Каливя и като продължихме напред, беше мълчалив. По-нататък пак
срещнахме един легнал на земята доброволец. Доближихме се до него: младо момче, с
руси коси, едва излезло от юношество. Наоколо му имаше кръв. Атанасов се опита да го
повдигне. Момчето беше умряло. Той застана пред него като при молитва, наведе се и го
погали по челото. После каза:
- Хайде сега да вървим - но в гласа му като че ли имаше сълзи.
Боят се развиваше успешно за нас. Турците постепенно отстъпваха под нашия натиск и
от страх да не бъдат обходени. Когато започна да мръква, стрелбата поутихна от двете
страни и скоро съвсем спря. Атанасов ми каза:
- Агите нощем не атакуват.
След като той направи своите разпореждания на позицията, слезнахме в Каливя.
Командирът на нестроевата рота Мингю Лазаров от Разлог (по онова време Мехомия)
беше взел мерки да се приготви храна и да се изпрати горе на ротите. Нощта прекарахме в
манастира. Когато призори се събудихме, турците се бяха вече оттеглили.
[116]
Малгара бе превзета най-напред от наши кавалерийски части. Гърците
извършиха тогава безчинства над турското население и когато турците се върнаха и
превзеха града, те изпаднаха в уплаха, че ще има страшно отмъщение. През целия ден на
боя те били в трепет. Когато ние влязохме в града като освободители, на улиците пред нас
излезе един народ, обхванат сякаш от луда екзалтация. Безчинствата обаче като че ли
започваха отново. Едно турче от видно семейство биде убито от гърците. В боя при
Малгара участвуваха кавалерийски и пехотни части под ръководството на командира на
Седми конен полк полковник Стефан Николов, мой добър приятел. Аз отидох да говоря с
него по положението в града и за поведението, което трябва да държим спрямо турците.
Казах му:
- В Македония ние съставляваме мнозинството. Тук, в Тракия, сме малцинство.
Нашата политика трябва да бъде да привлечем турците. Да им дадем да разберат още
сега, че под нашата власт те ще бъдат покровителствувани.
Той ми отговори:
- Упълномощавам ви да вземете от мое име всички мерки, които намерите за
необходими.
През време на боя туркините се бяха събрали в джамията. Аз отидох да ги видя.
Говорих им на турски. Казах им да не се боят.
- Вашата чест е под защитата на българската войска.
Разшаваха се. Светна им на лицата. Тук имах случай да забележа, че и при най-голяма
тревога кокетството не напуска жената. Една млада, хубава кадъна се обади:
- Бен стамболлу им (Аз съм цариградчанка).
Това се виждаше и по облеклото, по-елегантно, отколкото у другите туркини.
Назначих една стара жена за началство и си излязох. Пред вратите на джамията бяха
поставени от по-рано няколко войници начело с един офицерски кандидат. Младият човек
протестираше:
- Когато моите другари се веселят, аз да стоя да пазя тук едни женоря.
Обясних му, че офицерите са наследниците на едновремешните рицари и че най-
благородното рицарско задължение беше да покровителствуват жената. Това обаче не го
убеди.
 На другия ден трябваше да се образува градски съвет. Гърците разчитаха, че той ще се
състои изключително от гърци. Това не беше неоснователно, тъй като те бяха наши
съюзници. Но аз намирах, че трябва да има и двама от турците. Осведомих се кои са им
първенците и посетих едного от тях в дома му. Намерих един стар човек, който ме
посрещна с голямо достойнство. С първите си думи му обясних, че ние, макар да водим
война с Турция, не гледаме на турския народ като на наш враг и че доказателство за това
са нашите отлични отношения с турците в България. Добавих, че е решено той и един друг
турчин, посочен от него, да влязат в състава на градския съвет. Той видимо остана трогнат
от това. Заведох го лично в общината. На тръгване поиска да си смени феса с един вид
калпак. Аз му казах, че това не е никак нужно и че турците в България носят фесове. Това
му направи още по-добро впечатление. Срещнах се и с един друг виден турчин, стар
ходжа. На него говорих, че ние няма да допуснем никакво насилие над турците, но че той
и другите турски първенци трябва да съветват своите единоверци да се държат покорно и
да не дават никакъв повод за строгости. В думите си аз бях вложил несъзнателно особена
енергия, подчертавайки я още повече с един вид заповеднически жест. Ходжата ме хвана
тихо за ръката, без да каже нищо. Това бе за мен един урок по приличие, който запомних.
В Малгара пристигна подполковник Стефан Николов, командир на Първа бригада от
Македоно-Одринското опълчение, към която принадлежеше и нашата дружина. Слаб, с
изпито лице и замислен поглед, той при първа среща правеше впечатление на болнав, но
тези, които го познаваха отблизо, чувствуваха у него една твърда, ненакърнена от
възрастта волева сила. Той се бе уволнил през 1901 г., за да влезе във Върховния
македонски комитет, и бе оставил в армията едно почитано име. Офицер от втория випуск,
той бе се отличил в Сръбско-българската война. В нейната история се казва, че на 7
ноември поручик Н., командуващ рота на дясното крило на Сливница, като забелязал в
мъглата, че сърбите се раздвижват и помислил, че те се готвят за нападение, открил огън.
Така се почнало сражението, за което инициативата се приписва на Бендерев. Тоя поручик
Н. бе Стефан Николов. Той никога не спомена за това. Самия факт аз научих от генерал
Йордан Венедиков, член на Военноисторическата комисия. Още в първия ден
подполковник Николов се разпореди да се направят окопи край Малгара по хълма, по
който той мислеше, че ще дойде едно ново турско нападение. Действително то почна на
11 ноември при разсъмване. Турците откриха огън с една батарея. Знайно е какво голямо
впечатление прави артилерията даже на изпитани войници. И Атанасов се питаше дали тя
няма да смути нашата дружина от неопитни млади хора. Вдясно от нас имаше две роти от
Двадесет и осми полк, но турците напъваха главно срещу нашата дружина, знаейки
вероятно, че ние сме слабата точка. Така и беше действително. В самото начало се случи
едно нещастие с неблагоприятен морален ефект. Най-добрият от ротните командири беше
командирът на Първа рота, запасният поручик Иван Досев, чиновник в пощата, който бе
напуснал жена и деца, за да участвува във войната като доброволец. Той беше в
напреднала възраст, посивял, но неуморим, вървеше пеш с ротата си, с разгърден шинел.
Още когато почна боят, Атанасов ме прати да му кажа да не стърчи прав в окопа. Той ми
отговори: - Русите не ни учеха да лягаме.
Не дълго след това един шрапнел смъртно го рани. Изнесоха го. У ротата се яви
колебание. Настана един критичен момент. Атанасов влезе в окопите и тръгна от взвод на
взвод. Той взимаше от ръцете на някой доброволец пушка, определяше мерника,
стреляше, пръскайки наоколо весели шеги, осмивайки противника. Бригадният командир
намери, че е дошъл моментът да се намеси в боя със своята личност. Той се качи на
малкото си конче и бавно-бавно мина зад окопите от единия край до другия. Тая спокойна
разходка на стареца под огъня произведе силно въздействие върху дружината. Тя се
задържа, но опасността продължаваше. Зад нас стоеше в резерва Девети конен полк,
командир на който беше Михайлов, наречен Барона. Атанасов каза на подполковник
Николов:
- Трябва да се изпрати един ескадрон, който да обходи противника, да се спеши зад
него и му открие огън.
Подполковник Николов прати своя адютант при Михайлов с това предложение, но
полученият отговор беше, че конете били уморени. Атанасов бушуваше от гняв. Той каза
на бригадния командир:
- Господин подполковник, дайте ми един ескадрон и ако не накарам турците да
отстъпят и не взема батареята, откъснете ми ей тия на - той бе хванал еполетите си и като
че ли искаше да ги изтръгне.
Подполковник Николов му отговори:
- Вие знаете добре, че не аз командувам тук боя, а полковник Михайлов.
Атанасов бе напуснал конницата, но сърцето му беше останало в нея. Той
чувствуваше голяма болка, че в този момент тя не си изпълни дълга.
Настъпи вечер и боят се прекрати. Дружината трябваше да остане на позиция, защото
се смяташе, че на другия ден турците пак ще нападнат, може би с подкрепени сили.
Атанасов повика ротните командири, за да им даде инструкции. После, като повтори
своята аксиома: „Агите в тъмно не нападат" - каза ми:
- Сега ще отидем в града да видим какво става.
Научихме, че пак имало паника. Прибрахме се за малко в нашата квартира. Къщата
принадлежеше на един грък, аптекар, родом от Одрин. Майка му, която особено любезно
ни прие, ни разправи, че имала роднински връзки със семейство Гешеви от Пловдив.
Постояхме около един час на разговор. Атанасов каза на хазаина:
- Народът да не се безпокои. Малгара е под крилото на българската войска.
Тръгнахме да се завърнем на позицията. Наблизо до нея срещнахме под едно дърво,
около огън, няколко от войводите, които се въртяха в опълчението, без да се числят
редовно никъде. Между тях беше Кръстьо Българията. Той развиваше пред другарите си
своята тактика и стратегия. Начинът на воюване от окопи не му се нравеше.
[117]
- Що е бой? - питаше той. - Бой е да туриш пусия на противника или да го удариш
[118]
во фланаг .
Стигнахме до позицията. Призори Атанасов ми каза:
- Днес боят ще бъде може би по-тежък. Да минем през окопите. Ще говоря на
дружината.
Но докато тръгнем, започна стрелба, която се простря по цялата линия. Скоро тя спря
от само себе си. Когато слънцето почна да изгрява, видяхме, че противникът се е оттеглил.
Наслязохме радостно от хълма в полето. Никаква следа от боя. По едно време излезе от
една колиба турски войник, който се приближи към нас с пушката си. Той цял трепереше.
Не знам защо - може би защото ме видя с очила, - той се обърна към мен, почвайки с
думите:
[119]
- Ефенди, сиз ки ербаби хукуктан сънъз (Господине, вие, който сте вещ в
работата).
Той ми разказа своята печална история. Бил ходжа в Трапезунд, не бил служил никога
във войската, хванали го при обявяването на войната и го облекли като войник.
- Кълна се в Бога - каза той, - че никога в живота си не бях хващал пушка.
През нощта се скрил и заспал в колибата. По лицето му четях трогателна молба за
пощада на живота му. Аз направих каквото можах за нещастния човек.
Привечер се събрахме на гуляй за победата. Почваха весели приказки и песни, когато
един от доброволците дойде да ми каже, че ме вика бригадният командир. От Първа
бригада бяха разпратени чети под началството на войводи за разузнаване и за
покровителство на християнското население от турските партизани, които се бяха появили
наоколо. Вероятно тия чети не са се държали в някои отношения добре и полковник
Салабашев издал заповед по Хайреболския отряд, с която строго ги порицал.
Подполковник Николов ми каза:
- Вие ще заминете още сега за Хайребол и ще убедите полковник Салабашев да
оттегли тая заповед, защото тя е обидна за цялото Македоно-Одринско опълчение и може
да предизвика големи недоразумения. Вие го познавате лично и затова пращам вас.
Атанасов ми каза:
- Ще вземеш със себе си Стоян.
Стоян беше конен ординарец при дружината. Аз се бях сближил с него през похода.
По пътя, на коне, един до друг, той ми разказваше своето житие-битие. От първия набор
той служил след уволнението си като файтонджия при Хаджиенов, кмет на София. Това е
било около 1893 г. Подир това Стоян пускаше една завеса върху своята биография. Каза ми
само, че хайдутувал в Лозенградско:
- Лятно време в Странджа планина, през зимата - във Варна на частна квартира.
Той подчертаваше особено думите „на частна квартира", за да ми покаже, че там вече
се е явявал като почтен гражданин. Стоян ме посвещаваше и в своята житейска философия.
- На тоя свят - казваше ми той - има само един закон: бъди страшен, да те почитат.
Страшен той изглеждаше доста сам по себе си: висок, с дълга брада и кръвясали очи,
със сабя, която се блъскаше в дългите му крака. Но искаше все повече да увеличава своята
страховитост. Когато по пътя срещахме в обозите някой човек с калпак, по-рунтав от
неговия, той му предлагаше да си ги сменят, като му даваше и пари. Аз не забелязах Стоян
нито в боя при Каливя, нито в боя при Малгара и не вярвах в неговата храброст, но
разчитах на опитността му и тръгнах за Хайребол, осланяйки се на нея. Когато слезнахме в
Каливя, тъкмо бяха докарали двама селяни, убити от партизанската чета на Шериф бей.
Това не беше много успокоително. По пътя за Хайребол Стоян ми каза:
- Шумът от копитата на конете е глух; човешкият глас се чува далече в нощта, ще
мълчим.
Нощта беше много тъмна. Само когато луната излизаше за минутка из мрачните
облаци, локвите край пътя, останали от дъжда, блясваха. Наближихме до едно село, за
което после се научихме, че се наричало Куз Юрук. Спряхме се и се питахме дали има тук
български части или не. Стоян ми даде своите разпореждания:
- Ти ще стоиш тук навън, аз ще вляза в селото. Ако чуеш шум, ще значи, че са ме
хванали. Тогава обърни коня и - назад!
Не чаках дълго. Стоян се върна и каза:
- Наши.
В селото имаше един конен взвод начело с ротмистър Черковски. Той ме попита дали
съм вечерял и ме заведе в една кръчма. В огнището гореше огън. Наоколо бяха насядали
войници. Имаше и някои турци от селото. Войници, които знаеха турски, разговаряха с тях.
При такава атмосфера кой би помислил, че турци и българи се избиват сега в една кървава
война. В Хайребол веднага отидох да видя полковник Салабашев. В „Строителите на
съвременна България" аз го бях споменал като участник в контрапреврата в Търново и той
ми беше благодарил. Това улесняваше моята задача. Казах му, че той като човек, който е
имал под своето командуване части от Македоно- Одринското опълчение, ще добие едно
име в Македония, както Столетов в България и пр. Той бе поласкан и се съгласи веднага да
оттегли заповедта си.
Докато Трета Солунска дружина се биеше при Малгара, две бригади от Македоно-
Одринското опълчение и Кърджалийският отряд на полковник Танев се биеха в Западна
Тракия с отряда на Явер паша, който, разбит, беше преследван от тях. Тъкмо когато се
намирах в Хайребол, се получи заповед до полковник Салабашев да тръгне с отряда си за
левия бряг на Марица, за да попречи на отстъпващите турски части да минат реката.
Конницата се построи на площада в селото, събраха се гърци наоколо да я гледат, но тя не
потегли. Началник-щаб на полковник Салабашев беше Пенчо Златев, министър на войната
след преврата на 19 май. Той негодуваше. Както е известно, Явер паша биде пленен с
целия си корпус. Успели да минат Марица само три табора, единият от които бил
[120]
командуван от Тефиков , бивш български офицер, избягал, за да постъпи в турската
армия.
Връщането ми в Малгара е един от най-хубавите ми спомени от войната. Като малък
аз много бях яздил. Сега, след дълги години живот, откъснат от природата, пак на кон,
пред мен с обширното, от слънце огряно тракийско поле, бях в упоение. Щастлив бях и за
това, че успешно изпълних мисията си.
Кога тръгнахме от Малгара за Кешан? Това не помня точно. По пътя беше селото
Булгаркьой, български оазис в една покрайнина от турци и гърци. Булгаркьой взе участие в
борбите по църковния въпрос. Той е дал хора на българската интелигенция. От там е
родом известният писател Дамян Калфов, тогава студент в Софийския университет и
доброволец в нашата дружина. Като влязохме в селото, събра се народ около нас. От
кръчма по пътя изскочи като сърна една хубава мома и почерпи с вино Атанасов за добре
дошъл.
- Най-хубавата мома в селото - каза ми Дамян Калфов.
Уви, при бягството на жителите на селото по-късно (когато нашата войска се оттегли
от Източна Тракия) тя станала трагична жертва. В Булгаркьой имаше трикласно училище,
читалище. Приятно бях изненадан, че там се получавал и моят вестник. В Кешан останахме
няколко дни. Аз попаднах в къщата на едно от най-богатите семейства в града. Хазайката
беше благородна жена, която гледаше на нас, българите, като на участници в кръстоносен
поход. Няма да забравя едни трогателни думи, които чух от нея. Беше привечер, ръмеше.
Когато минавах пред едно кафене, виждам на вратата офицер, който ми извика:
- Войник, ела ми дръж малко коня!
Държах го и се върнах в квартирата намокрен. Взех да се събувам пред прага, но
хазайката се завтече и ми каза:
- Искам да стъпите на килима ми с вашите кални ботуши. Мас глитосате! (Вие ни
спасихте).
От Кешан частите на Първа бригада бяха изпратени по разни посоки със специални
задачи. Така роти от Втора Битолска дружина бидоха изпратени към Марица и влязоха в
бой с частите от корпуса на Явер паша, които бяха успели да минат реката. Аз ще
разказвам само за Трета Солунска дружина. Бяхме се събрали на вечеря, когато се получи
заповед да тръгнем веднага за Махмудкьой. Един от нас каза:
- Веднага на военен език значи утре.
Атанасов отговори:
- Веднага трябва да значи на всеки език веднага.
Вдигнахме се и тръгнахме. Валеше едър дъжд. Вървяхме дълго, нощта стана много
тъмна. Излезе и буря. Вятърът така блъскаше дъжда, че аз чувствувах дясната страна на
лицето си като замръзнала. Бяхме взели за водач един грък, но в тъмнината той сбърка
пътя и ни доведе под светлината на един турски прожектор. Атанасов помисли, че това е
предателство, и извика на гърка по гръцки, че ще му отсече главата. Гъркът се уплаши и
избяга. След дълго лутане в тъмнината успяхме най-после да стигнем до Махмудкьой,
потропахме на вратата на първата къща от селото, която се показа пред нас. Никой не
отговори. Атанасов заповяда да блъскат силно. Най-после вратата се отвори, излезе един
стар човек, който от уплаха беше онемял. Той мислел, че сме турци. Когато Атанасов му
каза няколко думи на гръцки, лицето му просия. Влязохме - бедна селска къща. Подир
няколко минути старият човек, сега радостен, изведе отнякъде своята унука, едно момиче
на около 18 години, което се бе скрило, щом чуло, че се тропа на вратата. Момичето
запали огъня, извади ракия. При Атанасов служеше като ординарец един възрастен човек,
който бил с него в македонските въстания. Сутринта той стана да приготви чай. Атанасов
предложи една чаша и на момичето. То срамежливо отговори:
- Корици ден пинун цай (Девойките не пият чай).
Предполагаше, че това е нещо като ракия. Аз носех със себе си за дезинфекция
одеколон. Казах на момичето да донесе едно шишенце и му налях от одеколона. То не бе
видяло подобно нещо. Държеше шишенцето, миришеше го и като че ли не можеше да се
откъсне от него. Атанасов отиде да види как е настанена дружината; излязох и аз да се
разходя, но в селото имаше толкова много кал, че видях да ходят по улиците на кокили.
Останахме в Махмудкьой два-три дни. Когато тръгнахме, пожелах на момичето да се
омъжи скоро и да ни покани на сватбата си. То се завтече към един сандък, извади чорапи
и ги преметна на дясното ми рамо като невестински дар.
Тръгнахме от Махмудкьой по планината Курудаг. Като стигнахме на една поляна, пред
нас блеснаха две морета, Мраморното и Егейското. Долу, в полето, си починахме,
налягали в тревата, изсъхнала вече под слънцето. Заповедта до дружината беше да
завземем село Еникьой. Тръгнахме по тази посока и тъкмо когато Атанасов ни спря на
почивка, преди да атакуваме, пристигна един млад руски офицер, поручик Немилов, взел
отпуск от своя гарнизон в Кютаис (Кавказ), за да дойде да се бие в България. Той бе
изпратен да се зачисли в нашата дружина. Атанасов го назначи командир на Първа рота и
му заповяда да тръгне с нея срещу Еникьой. А на мене каза:
- Ти ще го придружиш и ще му превеждаш от руски.
Превеждането ми не беше много щастливо. Пред нас бяха два подстъпа към селото.
Немилов изкомандува:
- Справа! - което на руски значело „надясно".
Аз предадох тази дума в българския ѝ смисъл и войниците тръгнаха напред. Немилов
повтори:
- Справа, справа! - без да го разбираме, докато най-после с жест на ръката показа
накъде да се насочим.
Настъпвахме бърже по хълма, над който бе Еникьой. След кратка престрелка турците
се оттеглиха. Стигнали до Еникьой, пред нас се откри Мраморно море. Някои от момчетата
ме заобиколиха и питаха:
- Какво е това отсреща?
Аз им отговорих:
- Отсреща е Азия.
- А ние какво сме?
- Ние сме Европа - казах аз.
Това ги хвърли в безкрайно учудване. От толкова време те бяха постоянно чували за
Европа като за нещо чуждо и далечно от нас. На следващия ден, 28 ноември, две роти от
Битолската дружина бяха изпратени да заемат Шаркьой, разположен на устието на
Дарданелите. Командирът на дружината, запасният капитан Каназирев, беше храбър, но
не умееше да командува. Ентусиаст, той се увличаше напред, без да знае дали хората му
вървят зад него. Атаката не успя.
[121]
На 29 ноември бригадният командир ме изпрати със затворено в плик донесение
в Малгара. По пътя се спрях в селото Дорхан на Сароския залив. Там се намираше една
дружина от Двадесет и осми полк. Офицерите ме поканиха на вечеря. Един войник, Кольо,
свиреше на гъдулка и пееше съчинена от него песен за походите и победите на дружината.
Аз си мислех, слушайки го, за аедите, които след падането на Троя пееха по елинските земи
за Хектор и Агамемнон. За жал, стиховете на Кольо бяха много прозаични. Пред Дорхан
имаше един малък остров. Офицерите ми казаха, че той отдавна ги изкушавал.
- Искаме да го превземем, но дружинният командир не разрешава, за да не
придизвикаме ненужен бой с турците отсреща, в Кавак.
Дружинният командир се казваше Свинаров. Той отсъствуваше. Като чуха, че го
познавам, те:
- Елате с нас утре да завземем острова. Заради вас дружинният няма да ни се сърди.
Сутринта четирима офицери, без войници, аз и Михал, едно момче от Струмица,
което ме придружаваше, се качихме на лодка, излязохме на острова и забихме на него
българско знаме, на което бе написано: „Днес, еди-коя си дата, обявяваме този остров за
присъединен към Царство България." Островът изглеждаше пуст, но като навлязохме
навътре, открихме един овчар с малобройно стадо овци. Офицерите му казаха да заколи
едно агне, за да го опечем, когато на другия ден се върнем. Преведох тази заповед на
турски, но овчарят като че ли не разбираше. Правеше впечатление на малоумен. Аз си
продължих пътя същия ден. На връщане офицери от дружината ми разказаха, че когато
отишли пак на острова, овчарят бил изчезнал. Оказало се, че той бил шпионин, поставен да
наблюдава какво става на нашия бряг. Как се разкрило това? Историята е любопитна.
Турците, при отстъплението за Кавак, не скъсали телефонната връзка с Дорхан и един
преводач от щаба на дружината можел да слуша разговорите между Кавак и Галиполи. От
Галиполи се сърдели на Кавак:
- Защо не им изпратихте едно гюле на острова?
 - Това е лесно - отговорил Кавак, - но какво щяхме да правим, ако Двадесет и осми
полк тръгнеше срещу нас?
След моето заминаване от Еникьой бил направен един втори опит за превземането
на Шаркьой. Този път заедно с Втора Битолска дружина са били и малки части от
редовната войска. Привлечена е била и една рота от Трета Солунска дружина.
Нападението било пак отблъснато. Освен че в Шаркьой имало около две хиляди турски
войници, в пристанището му се намирали и три турски военни парахода, които стреляли
със своята артилерия. Сам Каназирев пише в релацията си, че командирът на Седми конен
полк, полковник Стефан Николов, който следял боя отблизо, казал, че нападението на
Шаркьой било луда работа. Не е чудно следователно, че у доброволците от някоя рота се
явило разколебаване. Чували се думите, които после много се разнасяха в България:
- Ние дойдохме да се бием пушка срещу пушка, а не со пампори.
От Малгара тръгнах обратно на 4 декември. Примирието бе обявено и временната
демаркационна линия бе определена на 1 декември от една турско-българска комисия, в
която от българска страна участвувал майор Дървингов, началник-щабът на Македоно-
Одринското опълчение. Когато стигнах до Сароския залив обаче, се научих, че на 3-ти при
Гьолчук се водил бой. Аз не знаех къде се намира Трета Солунска дружина; един грък
предложи услугите си да ме води към нея напосоки. Денят се свършваше, когато най-после
я открих. Тук научих някои подробности за боя. Един епизод от него се разказваше като
пример на доблест. Когато гърците чули, че дружината се оттегля от Еникьой, някои
семейства, обзети от паника, че турците се връщат, почнали да бягат. Една жена в
бързината изтървала бебето си и бягайки като луда, не се върнала назад за него. При
оттеглянето на дружината по пътя го намерил един от доброволците, отец Серафим,
последен в отстъплението. Той вдигнал бебето и го завил в своята пелерина. Турците ги
преследвали отблизо. Отец Серафим се спирал, оставял бебето зад някой камък, залягал да
стреля и задържал турците. Най-после турската стрелба престанала и той се прибрал в
дружината с бебето в пелерината си. Отец Серафим, родом от село Зарово, Солунско, бил
най-напред монах в Зографския манастир, откъдето дошъл в България пак в един
манастир. Атанасов го познавал от македонските въстания; той го тачеше като голям
храбрец. Отец Серафим имаше голяма черна брада и под гъстите вежди - чисти като на
дете очи. В което село имаше черква, той все отиваше да пее. Казах му еднъж:
- Отец Серафим, ти се моли за нас, на тебе Бог няма какво да прощава.
- Има, има - отговори той, - грешен съм. Страдам от голям грях - чревоугодие. Обичам
[122]
твърде много лакерда .
Примирието прекарахме в разни села. Едно от тях, турско село, беше съвършено
пусто. Имаше само царевица по къщите и безброй гъски по дворищата. Докато стояхме
там, дружината пукаше царевица и готвачът пълнеше казана с гъски. В Наибкьой дадохме
да се почувствува българската власт. Един взводен командир от Първа рота, Лулчев,
репортер на вестник „Камбана", социалист, назначен комендант на селото, изкара
селяните да изринат дълбоката кал по улиците. Някои чорбаджии поискаха да се откупят
или да си намерят заместници. Лулчев каза: - Не, всички на работа.
Това е, смятам, първата трудова бригада, уредена от българи. (Щом се обяви Първата
световна война, Лулчев замина доброволец в Русия.) Най-дълго време прекарахме в село
Авдим, на брега на морето. На Коледа селяните помолиха да им се разреши да стрелят, по
техния обичай. На Богоявление свещеникът хвърли кръста в морето. Атанасов, навикнал
да прави жестове, даде един наполеон на този, който го извади. Атанасов беше много
популярен между гърците. Те го обичаха поради неговия напет вид, веселия характер и
сърдечността, която показваше към тях. Той имаше хубав глас и когато идваха гости в
къщата, където живеехме, и той запееше някоя гръцка песен, например за Али паша
Янински, те бяха като в екстаз.
В началото на декември цялото Македоно-Одринско опълчение (трите бригади) беше
събрано край Мраморно море. Командир на Втора бригада беше полковник Пчеларов,
директор на Картографическия институт. За него се говореше, че никога не бил командувал
рота. Това се виждаше от начина, по който той командуваше бригадата си. Командир на
Трета бригада беше Протогеров. Юнкер, когато Военното училище взе участие в свалянето
на княз Александър, той беше запазил влечение към политиката, което бе проявил и в
македонското движение. Той бе постоянно в сношение със София и получаваше оттам
известия. Неговата бригада наричахме „политическата бригада". В своя щаб той бе взел
някои хора от интелигенцията: редактора на „Камбана" Кръстю Станчев, Р. В. Радев и др. В
щаба на Първа бригада не се приказваше за политика. Подполковник Николов беше на
мнение, че военните трябва да се занимават само със своята военна работа. През януари
обаче почнаха да идват безпокоителни известия: претенциите на Румъния за териториално
обезщетение в Добруджа, все по-настойчиви; преговорите за мир чрез Посланическата
конференция в Лондон, все в застой; отношенията с нашите съюзници, все по-хладни.
Подполковник Николов ме извика и ми каза:
- Намирам за нужно да заминете за София, да се осведомите за политическото
положение. Като се върнете, да ми докладвате.
Кога точно получих тази заповед, не мога да кажа, но беше по средата на месеца.
Заминах най-напред за Димотика, където се намираше сега Главната квартира. Там
заварих моя приятел от най-ранни младини Александър Балабанов. Както в София, така и
тук той тичаше от едно място на друго, все като в залисия и никога без цел. От контакта с
високите места той бе добил голяма важност. Сам ми разказваше, смеейки се, че при едно
пътуване по железницата до Солун на една станция млади офицери дошли да искат
неговото разрешение да се качат във вагона, където той бил сам. В Димотика видях
генерал Савов. От него научих, че българското правителство щяло да денонсира тези дни
примирието с Турция. Това поставяло българското командуване пред мъчни проблеми.
Нова атака на Чаталджа? Опит да се превземе Одрин? Савов преценяваше шансовете за
едното и другото и разбрах, че все още оставаше в размишление.
Още при първите думи на Савов за предстоящото денонсиране на примирието аз
реших да се върна веднага в дружината. Откъде идеше у мен този порив, който ме накара
да се откажа от пътуването си за София, порив странен, като си помисля сега? Нежно
привързан към родителите си, не отидох да ги видя; от толкова години писал върху
политиката, отказах се да отида да науча какво става в София. Търся да разбера защо и си
давам сметка, че е по-лесно за човека да анализира психологията на другите, отколкото
своята. Не ще съмнение, че на мен е влияла тази постоянна мисъл в главата, да не се
помисли един ден, че съм се записал в Македоно-Одринското опълчение само за да
парадирам после. Казах си:
- Тъй като военните действия ще почнат отново, аз трябва непременно да бъда в
дружината си.
Но имаше и друго. Войната беше направила от мен друг човек. Журналистът от
„Вечерна поща" и „Воля", редакторът на „Художник", авторът на „Строителите на
съвременна България" като че ли бе престанал да съществува. Страстно отдаден на четене,
книгите бяха престанали да ме интересуват; светът на идеите се бе отделил от мен.
Умствените ми занятия бяха приспали тези наклонности на моето юношество, които бяха
ме накарали, едва шестнадесетгодишен, да вляза във Вътрешната организация, покръстен
от Гоце Делчев. Сега, освободен от всякакъв интелектуализъм, живеещ с наново
пробудилия се инстинкт на природата ми, аз сливах цялото си битие с подвижния живот на
дружината.
Върнах се. Пак трябваше да търся Трета Солунска, тъй като предполагах, че тя се е
придвижила напред за изходни позиции. Смятах, че тя ще бъде пред Шаркьой, и се упътих
за там. Трябваше да мина през една планинска местност и взех един грък за водач. Беше
привечер. Гъркът ми показа тъмните облаци по небето, покани ме да прекарам нощта у
дома му и да потеглим сутринта, но аз не се съгласих въпреки увещанията му. Скоро
трябваше да се убедя колко основателни бяха те. В планината се разрази буря, пресичана
от светкавици. Вървяхме по тясна пътека, покрай една пропаст, от която идваше бученето
на придошла река. Бях на кон, слязох да вървя пеша. Конят се подхлъзна. Да не беше
наблизо едно дърво, което го задържа, той щеше да се търкулне в пропастта. Гъркът едва
можа да го изтегли. Нещастното животно трепереше с цялото си тяло. Гъркът се кръстеше
постоянно и се молеше на Богородица и на всички светии. Стигнахме най-после до едно
село. Гъркът ме заведе у свои роднини. Те ми дадоха гореща ракия със захар. Спах добре и
на сутринта бях бодър. Научих се после, че конят ослепял от ужас и бил сляп три
[123]
месеца .
Както и очаквах, дружината беше на височините пред Шаркьой. Там бяха събрани и
други дружини от опълчението, както и части от войската с няколко батареи. Предстоеше
ново нападение на Шаркьой, но понеже имахме вече миналите несполучливи опити,
началството беше много предпазливо. В пристанището се намираха пак няколко военни
парахода, но не беше известно какво има вътре в града. Докато се правеха тези догадки,
от Шаркьой се зададоха двама души, които бавно, спокойно, като на разходка, идеха към
нас. Когато вече се доближиха, видяхме, че единият беше известният наш Александър,
руски младеж, напуснал, шестокласник, гимназията, за да дойде като доброволец в
България. Незачислен никъде, той се явяваше там, където имаше да става бой. Александър
влязъл в Шаркьой, отишъл да се обръсне и водеше бръснаря със себе си като свидетел, че
в града няма турци. Как стана влизането в Шаркьой, няма да разказвам. Който се
интересува, може да види това в книгата на Дървингов „История на Македоно-Одринското
опълчение". Нашата дружина влезе в село Хераклица на брега на Мраморното море, пет-
шест километра от Шаркьой. Народът и тук ни посрещна като освободители и с викове:
[124]
- Зито булгарики клефти!
 Децата от училището пееха гръцки патриотични песни и носеха върбови клонки.
Атанасов ми каза:
- Бре, ако не бях на кон, а на магаре, щях да си помисля, че съм Христос.
На кон той беше великолепен и извикваше възхищението на посрещаните.
Хераклица беше хубаво село с много добри хора. Дружината се настани приятно по
къщите. В нея имаше кукушани, които, живели в Солун, говореха гръцки. Те създадоха
чудесна атмосфера. На 26 януари аз отидох да посетя приятели от Дванадесета
Лозенградска дружина в селото Керася, което нашите бяха превели Черешово, както бяха
нарекли и Малгара - Малград. Дванадесета дружина се беше държала добре при Балкан
Тореси в един сериозен бой срещу Явер паша, но в известно отношение имаше забавна
репутация. Нейният командир беше един известен хумористически писател, адютантът му -
Борю Зевзека; в една рота на дружината имаше много арменци, някои от тях артисти в
театър на Ибиш ага. Арменците бяха разпространили мълвата, че техният командир е
голям военачалник. Гърците му изпратиха като подарък едно наргиле с думите: На
господин, господин еди-кой си, паша на българската войска." Когато го посетих,
дружинният командир седеше на един миндер със скръстени крака, обути в пъстроцветни
чорапи - те също подарък, - и пушеше наргилето си, гладейки порасналата си брада, когато
се чу канонада. Той каза:
- Всичко е хубаво в този прекрасен ден, но най-хубавото е, че там се бият ония
приятели, а не ние.
Тъкмо тогава пристигна един конник със заповед дружината да се вдигне по тревога
за върха Св. Илия в планината. Научихме се, че турците направили десант в Шаркьой.
Аз не знаех къде е отишла дружината ми и пак тръгнах да я диря. Лутах се доста и
най-после стигнах до група опълченци, насядали около един огън. Легнах край огъня и от
умора заспах дълбок сън. Когато реших да отида в Керася, времето беше слънчево и
тръгнах без шинел. Сега нощта беше студена - на планина, зимно време - и като се
събудих, почувствувах тръпки и силно главоболие. Какво съм правил на 27 януари, с кого
съм се срещал, от това нищо не помня. Целият този ден е в паметта ми като бял лист.
Виждам се вечерта легнал в едни храсталаци. Горях от огън и повръщах. Бях намерил
дружината - тя беше наблизо. Атанасов, който бе погълнат от подготовката за бой на
другия ден, наредил да ме изпратят в Малгара, но аз отказах. Не знам кога беше, когато
един мой приятел, капитан Александров от артилерията, ме откри и ме отведе в своята
палатка. Даде ми два горещи чая, два аспирина и ме покри с шинела си. Когато сутринта се
събудих, ординарецът на капитан Александров ми каза:
- Ей, чуваш ли, вашите долу се бият.
Пушечната стрелба не се чуваше добре, но гърмяха тежките оръдия на турските
военни параходи - цяла флота в пристанището на Шаркьой. Аз имам много слаба
картографическа памет и няма да описвам местността. Слизах към дружината по едно
дере. По едно време чух да се вика на турски:
- Чабук, чоджуклар! (Бърже, момчета!)
Уплаших се, че може да падна в плен, почнах да се изкачвам нагоре и попаднах
между двата огъня. Нашите бяха наблизо и ми извикаха:
- Лягай и пълзи!
 Така се домъкнах до тях. Обадих на Атанасова, че по дерето идат турци да ни обходят.
Той прати да видят какво е, но турците не напреднаха. Боят се водеше на широк фронт.
Турците настъпваха откъм Шаркьой. Дружините на Македоно-Одринското опълчение и
частите на българската войска, действуващи заедно с тях, заемаха височините. Боя няма да
описвам, пък и не разбрах много нещо от него. Турската стрелба беше вяла, но тежките
оръдия на флотата, триста и пет милиметрови, правеха силно впечатление, докато стана
ясно, че резултатът е повече шум, отколкото пакост. Трета Солунска дружина настъпила
сутринта в четири и половина часа. Тя продължаваше боя, когато пристигнах при нея.
Турците отстъпиха бавно към Шаркьой. В този бой Атанасов не ме праща, както други път,
до ротните командири. Той сам отиваше при тях и ги насочваше според нуждите на
момента. Подир пладне боят затихна, обаждаше се само сегиз-тогиз артилерията на
флотата. Ние бяхме вече свикнали на нея. Раздвижихме се, почнахме разговори. До мен се
доближи Петър Стойков, македонец от Серско, саморасъл поет, автор на патриотични
стихотворни сбирки, които продаваше по кафенетата. Той ми каза:
- Е, право ли беше това, господин Радев?
- Кое не беше право?
- Това де, което Кирил Христов писа за мен.
- Какво е писал? - попитах аз.
- Как да не знаеш, нарече ме литературен микроорганизъм.
Видях още веднъж какво е писателска суета.
Трябва да кажа, че на 28 януари турците водиха бой не за настъпление. Десантът в
Шаркьой беше замислен от турското командуване като част от една стратегическа
операция, която още на 26 януари пропадна. Планът на турците беше техният корпус при
Булаир, командуван от Фети бей - бъдещият Ататюрк беше негов началник-щаб, - и
дивизията, слезнала в Шаркьой, да се съединят и се явят в тила на българската армия при
Одрин, прекъсвайки също и нашата комуникационна линия с Чаталджа. Но бляскавата ни
победа при Булаир провали надеждите на турците и за дебаркираните части в Шаркьой не
оставаше друга задача, освен да се оттеглят с колкото може по-малко загуби. Да имаха
работа с редовната българска войска, щеше да ги очаква катастрофа. Но Македоно-
Одринското опълчение нямаше сила да попречи сериозно на тяхното оттегляне. Когато
приближи нощта, те се бяха вече натоварили на параходите. Привечер Атанасов получи
заповед да направи рекогносцировка дали има още турци в Шаркьой. Пратиха се
доброволци с тази задача, между тях беше един побългарен немец, Франц, брат на Коста
Кнауер, известен сред българското студентство като голям националист. Мен Атанасов
изпрати до бригадния командир с донесение от дружината. Намерих подполковник
Николов в близкото село Арапли и му докладвах. Толкова бях уморен, че като ми дадоха
една филия хляб, намазана с маджун, съм заспал с нея в ръка.
Отбиването на десанта - така се нарече боят при Шаркьой на 28 януари - дойде след
пленяването на Явер паша, като добавък към славата на Македоно-Одринското опълчение.
Но това бе една лесно изпълнена задача, тъй като ние тикахме турците да си отидат,
каквото бе и тяхното желание. Не бива обаче да не се изтъкне, че дружините показаха и
стойкост, и порив, нито да не се спомене за смелостта на две скорострелни батареи, които
излезнаха на открита позиция, имайки срещу себе си тежката артилерия на турската флота.
Големият бой на Македоно-Одринското опълчение бе на 26 януари, бой кървав, както
свидетелствуват загубите. Когато турците стоварваха своите войски при Шаркьой, в града
имаше две дружини от опълчението - Скопска и Битолска. Битолска дружина даде 44
убити, 34 ранени; Скопска - 51 убити, 31 ранени. При тази съпротива турците не можаха да
заемат хребетите над Шаркьой, техния обект в този ден. На 29 януари бригадният
командир ме изпрати в Шаркьой, за да съставя заедно с д-р Владов протокол за
издевателствата на турците след влизането им в града. Отидохме да видим убитите
опълченци - саможертва на хора, дочакали смъртта с пушки в ръцете, тъй да се каже, едва
от вчера. Те бяха прострени един до друг. Изглеждаха като преминали тихо във вечния си
сън. Картината беше тъй покъртителна, че никой не можеше да си задържи сълзите.
По време на война обаче впечатленията бързо се сменят едни с други и след победи
скърбите лесно се забравят. Подир отбиването на десанта настъпиха за Македоно-
Одринското опълчение безгрижни дни. Дружините бяха разположени или край морето,
или по височините над него. Продоволствието беше изобилно. Времето - приятно, почти
всеки ден слънчево. Скоро цъфнаха бадемите. Макар че нямах никакъв начин, по
желанието на Атанасов аз се хранех на стола заедно с офицерите на дружината. Всички
тези места край Мраморно море, от Родосто до Шаркьой, са прочути със своите вина.
Вино, складирано за износ в големи изби, заварихме толкова много, че цялото опълчение
и частите на българската войска при задружни усилия не можаха да го изпият докрай. Аз
не пия, но във веселите събрания в стола взимах участие, макар, като новооглашените в
църквата, Атанасов беше тъкмо човекът за тези веселия. Но поручик Немилов прибавяше
към тях и някои черти от своя кавказки гарнизон. Той въведе безконечните наздравици и
провикванията:
[125]
- Аллах верди - когато се изпива чашата до дъно. Немилов беше с много приятен
характер и стана любимец на другарите си. В дружината имаше и един друг руски
доброволец, Чехава, родом от Тифлис. Той беше млад студент с напрегнато лице и
поетична душа. Ние много се сприятелихме. Аз помнех от студентските си години в Женева
грузинци и грузинки. Еднъж му казах:
- Като сте от Тифлис, познавате ли Елена Муселова?
- Да, познавам я добре, голяма красавица, дъщеря на полковник. Тя е омъжена и има
две деца.
Мъчно можех да си представя тази тъй млада девойка, дошла от гимназията направо
в университета, в образа на майка с челяд около нея. Аз обаче сам забравях за себе си, че
съм вече минал тридесетте години. Немилов и Чехава се държаха, и двамата, много добре
в боевете. Имаше един трети руски доброволец, за когото, за жал, не мога да кажа
същото. Той се казваше барон Де Пеленберг. Какво бе накарало този балтийски немец да
дойде да се бие за свободата на един славянски народ? Той ми разправяше, че бил
доброволец и при бурите през войната в Трансваал. Но чудното е именно в това, че този
охотник за доброволчество доби скоро в Дебърската дружина, която му бе дадена да
командува, репутацията на страхливец. Аз го срещнах през месец февруари, когато се
говореше, че ще има от страна на турците нов опит за десант. Той беше предварително
уплашен и казваше между другото:
 - Меня пугает ночной бой.
Аз бях видял Атанасов в бой и познавах храбростта му. Сега при гарнизонния живот,
който бе настъпил за дружината, можех да видя и другите му качества на военен началник.
Той бдеше над дружината като над своя челяд. Често пъти го чувах да казва:
- Това са децата на България и тя нам ги е поверила.
Той полагаше големи грижи дружината да бъде добре хранена. Еднъж, при студа,
който настъпи за кратко време, хлябът закъсня. Домакинът на стола дойде да обади, че за
офицерите имало. Атанасов взе ротните командири, излезе на пътя при входа на селото и
заяви:
- Ще стоим тук, докато пристигне хлябът за всички.
Атанасов бдеше и върху морала на дружината. Той искаше тя да бъде безупречна във
всяко отношение. На два пъти накара момчетата да излезнат с раниците си като за поход и
им направи обиск, за да види дали някой не е задигнал нещо отнякъде. Помня, че в
раницата на едно младо момче намери звънец.
- Защо си взел това? - попита го той.
- Оти сум пастир - отговори то.
В стадото си то имало любима овца. Звънецът бил за нея. В нравствения надзор над
хората си Атанасов беше безпощаден. Той принадлежеше към това поколение на млади
офицери от кавалерията, добили шумна репутация като посетители на увеселителни
заведения. Той казваше:
- Не ми прилича да говоря за морал; но това е свещена война.
Самият Атанасов живееше сега като монах. Постоянно с него, аз не видях никога
някоя съблазън да го завладее. Познат беше като страстен любител на покера; тук той не
похвана карта.
През февруари пристигнаха ордените „За храброст". Другаде в опълчението
командирите ги раздадоха по избор, според това кой как се е отличил. Атанасов заяви:
- В моята дружина всички се отличиха.
Той нареди ордените да се теглят като на лотария. Трябва да отбележа, че всички бяха
доволни от това. Който не получи орден, вместо да се оплаква от несправедливост,
смяташе, че късметът му е крив. Имаше, разбира се, и поименно посочени в релациите за
награда. На тях ордените се раздадоха при подходяща церемония.
След хубавото, като че ли пролетно време настъпиха дни на големи студове. Това
беше по средата на месец февруари, когато замръзнаха на Булаир 1565 души от Двадесет
и седми полк (без умрелите няколко десетки). Беше се пръснала мълва, че предстои нов
турски десант. На полка било забранено да пали огньове, за да не би турската флота, ако се
появи ненадейно, да ги забележи и да знае накъде да насочи стрелбата си. По-абсурдно
нещо не можеше да се измисли, тъй като през тези именно дни морето беше най-
развълнувано и за десант не можеше да става и дума. В щаба на нашата дружина се
получи също предупреждение, че се очаква турците да дебаркират, и разпореждане
нощем да се упражнява голяма бдителност от крайбрежието. В заповедта изрично се
казваше да се изпращат за тази задача някои от по-интелигентните подофицери. Аз вече
бях произведен в този чин. Атанасов каза:
- Между моите подофицери всички смятат теб за най-интелигентния, следователно
теб изпращам тази нощ да охраняваш брега.
Той ми заповяда:
- Ще вземеш дванадесет души със себе си, ще поставиш часови с лице към морето и
ще ги сменяваш всеки час. Зад теб ще има (той посочи къде) застава от двадесет души.
Като видиш, че турците наближават, ще откриеш стрелба и ще пратиш известие на
заставата.
Това ми се стори в първия момент като шега. Помислих, че Атанасов е поискал да се
подиграе с щаба на опълчението, където Дървингов бе възприел идеята на едно още по-
високо началство да пази брега от десант при непрекъснати бури в морето. Но после се
запитах дали Атанасов, изпълнителен, какъвто го познавах, не бе погледнал на получената
от него заповед като на нещо, което чисто и просто трябва да се извърши. Отидох със
своите хора на една вятърна мелница, непосредствено до крайбрежието. Фъртуната
беснееше и вдигаше вълните на морето на планини. Безумието на задачата, която ми
беше дадена, бе явно. Поставих един часови, но не го държах повече от четвърт час, тъй
като беше немислимо той да издържи за по-дълго. След него не пратих друг. Затворихме
се всички в мелницата. Запалихме огън. Повечето от моите другари бяха кукушани. Един
свиреше на мандолина. Някои го придружаваха с песни. Така приятно се мина нощта.
Сутринта виелицата беше утихнала. Из облаците се показваше слънце. Атанасов дойде да
ме види, придружен от адютанта си. Аз му рапортувах, както е редът. Той се разпореди да
ме фотографират заедно с часовия, когото бях още призори поставил. Атанасов много
съжаляваше, че не бе могло да фотографира и морето с високите му вълни. Явно беше, че
той искаше да направи една пародия на безсмислената заповед, която бе получил.
През хубавото време, което последва студа, турски военни параходи минаваха
недалече от крайбрежието, понякога тъй близо, че се чуваше от тях военната музика. Един
броненосец, мисля, че беше „Торгут Рейс", пускаше котва недалеко от Шаркьой, при входа
на Дарданелите. Беше през месец март, когато пристигнаха в дружината на гости двама
морски офицери, Стателов и Винаров. В доверителен разговор с Атанасов - разговор, на
който присъствувах и аз - те му разправиха за идеята, с която бяха дошли.
- Присъствието на турския броненосец тъй близо до нас - казаха те - ни предоставя
възможността да го торпилираме, като поставим в морето подвижни мини, направлявани
автоматически и насочени към него. Турците не бдят през нощта. Тази работа бихме могли
да извършим лесно.
Те разгледаха местността, условията, видяха, че всичко благоприятствува, и направили
своя рапорт. Началството обаче не погледнало сериозно на тяхното внушение. Идеята,
която бяха имали двамата български офицери, беше приложена четири години по-късно от
италианците, когато те вдигнаха във въздуха по същия този начин австрийския броненосец
„Вирибус унитис".
По Мраморно море минаваха освен военни параходи и търговски, които идваха от
азиатските брегове. Беше дадено разпореждане да се наблюдава и бележи колко са
минали през денонощие. От каква полза беше това, и досега не мога да разбера. Един от
тия параходи мина наблизо до нас. От артилерията сметнаха, че той може би има някаква
разузнавателна цел, и дадоха няколко изстрела, които значеха заповед да се приближи до
нашия бряг. Капитанът се подчини. Неколцина души, между които бях и аз, се качихме на
парахода. Пасажерите отначало бяха много изплашени. Имаше туркини, които почнаха да
плачат на глас. С няколко думи на турски аз внесох успокоение. Сега вече посрещането ни
беше като за гости. Поднесоха ни портокали, локум. Един млад турчин, който говореше
добре френски, ме заприказва. Той ми даде един брой от вестник „Льо Тан" и ме попита
дали може с нещо да ми услужи. Никак не мога да си спомня как стана дума, че в парахода
имало пощенски карти. Аз взех една, написах адреса на моя баща в София, съобщих му с
няколко реда, че съм добре, и помолих моя тъй любезен събеседник да я пусне в бюрото
на Австрийската поща в Цариград, която можеше да препраща чрез Румъния
кореспонденция за София. Той с голяма готовност се съгласи. След войната баща ми ми
каза, че получил тази пощенска картичка и колко бил смутен, като забелязал, че тя иде от
Цариград. Първата му мисъл била, че съм попаднал в плен. Скоро след това едно мое
писмо от бреговете на Мраморно море го уверило, че аз съм си все в дружината, но за
него останало загадка как една моя пощенска карта е могла да пристигне от Цариград.
През февруари дружината се увеличи с нови елементи. Причината бях аз и трябва да
кажа защо и как. Когато стана мобилизацията, образуваха се чети, които да тръгнат преди
армията и да се появят в тила на турците. Някои от тях се държаха добре; други се скитаха
и безполезно за самата работа, и безопасно за себе си; трети се отдадоха на грабителства
и изнудвания над турското население. Особени безчестия извърши в Кавала Михаил
Думбалаков. Кукушкият окръжен управител Караманов ми е разказвал, че тръгнал да го
[126]
арестува, но Думбалаков избягал в Солун при гърците . След свършването на военните
действия някои от четниците все още се намираха в заетата от нас Македония и се чуваше,
че дерибействували. Когато видях генерал Савов в Димотика, аз поисках от него да
изпрати всички в Македоно-Одринското опълчение. Заповедта беше дадена, но
неправилно редактирана или безогледно изпълнена. Към опълчението бидоха отправени
и хора, върху които не падаше никакъв укор. Така в дружината пристигнаха двама мои
лични приятели - Димитър Ляпов-Гурин и Васил Чекаларов. Македонски революционер от
първата ера, бохем, философствуващ, Ляпов беше една живописна фигура, популярна не
само сред емиграцията, но и в разни кръгове на интелигенцията. Всяка вечер в
Шуменската бирария се събираше около него една аудитория. Неговата реч бе ту
възторжена, ту изобличителна - според събитията на деня и хората, за които говори, -
изпъстрена с ненадейни хрумвания, духовитости и понякога мисли за бъдещето на
българския народ, които впоследствие се оказаха като пророкувания. Познавах го още от
Цариград. При обявяването на войната Ляпов заминал за Македония с чета, която се била
още при преминаването на границата. Той ми предаваше някои свои впечатления от това
свое първо стълкновение с турците. В четата бил и Яворов.
- Яворов - каза Ляпов - беше станал от черен на зелен. Но се държа отлично.
За своята боева дейност Ляпов беше лаконичен, но разказваше хумористично някои
любопитни истории, в които той бе имал своята роля. Една от тях аз ще предам. Измежду
всички българи, които познавам, Ляпов беше този, който хранеше най-голяма ненавист
към турците. Откакто беше видял арменските кланета в Цариград, той намираше, че за
турския народ не трябва да има място сред човечеството. Още тогава той беше свързан с
арменските революционери и аз съм писал как един ден, когато бях ученик в Лицея, ме
запозна с Бапкен Суни, като ми каза:
- Той е за арменците това, което беше Васил Левски за нас.
Ляпов беше един от участниците в заговора за атентата против султана в 1905 г.,
организиран от Арменския революционен комитет в Женева. Тогава турското
правителство беше поискало неговата екстрадиция от България. Ляпов-Гурин смяташе, че
войната, която водехме против Турция, трябва да има за цел не само освобождението от
нейното иго, но и пълното ѝ изтласкване из Европа, като се унищожи даже и всеки
веществен спомен от нея. Щом влязъл с четата си в Мехомия, той накарал да запалят
конака. Данаил Крапчев, също член на четата, се завтекъл разгневен.
- Какво си направил?
Ляпов, седнал на един стол, с цигара в ръка, му посочил пламъците, които вече се
издигали.
- Каквото виждаш. Гледам как гори Турция.
Данаил Крапчев, все по-възбуден, протестирал, че тук вече не е Турция, а България, че
това пламнало здание, довчера конак, днес може да бъде наше околийско управление и
пр. След като изчерпал всички аргументи, накрая той заявил с треперещ от възмущение
глас:
- Това е забранено от Хагската конференция.
Ляпов отговорил:
- А Хагската конференция позволява ли да има башибозуци?
За Чекаларов също съм писал в страниците, посветени на македонското
революционно движение. Войвода в Костурско, откъдето бе родом, той беше оставил там
голямо име както със своята смелост и енергия, така и с естествената си властност и
качества на организатор. Като участник в Илинденското въстание, той води с турците
сражения, които го направиха прочут в цяла Македония. Когато дойде в България, той
много страдаше от това, че останал без образование, не можа да заеме място, което да
отговаря на миналото му. По моя препоръка Генадиев го назначи управител на един
магазин, в който се продаваха произведения на държавните чифлици. Огорченият човек
ми казваше:
- Бях цар в планините, а сега съм станал бакалин.
Същата мъка той изпитваше сега в дружината. Прочутият арменски войвода
Андраник, който бе водил чети в Армения, като дойде в опълчението го поставиха начело
на една рота от арменци и му дадоха чин подпоручик. На Чекаларов щабът на
опълчението отказа да даде този чин пак по същата причина - нямал образование. Това
той го почувствува като дълбоко оскърбление, което често го правеше мрачен. Бригадният
командир се държа благородно спрямо него, покани го на обед. Атанасов също му оказа
внимание. Чекаларов носеше нещо като офицерска униформа, но без еполети. Атанасов
му даде един ординарец и го причисли към офицерския стол. Аз често съм си правил упрек,
че не писах на генерал Савов да произведе Чекаларов подпоручик. Той сигурно щеше да
приеме ходатайството ми.
От моите стари лични приятели аз можах да видя и двама други - Андрей Протич и
Иван Клинчаров. Това бе в Родосто, където ходих за няколко дни в края на декември. С
Протич отидохме да обядваме в една гостилница, но влезе един офицер, който ни изпъди
оттам, понеже долните чинове не бивало да отиват на места, посещавани от
офицерството. Офицерът се казваше Гарофалов. Той беше много учуден, когато същия ден
привечер ме видя да придружавам на улицата генерал Ковачев, командуващ Четвърта
армия. С Протич продължихме разговора си край морето. Аз му разказах с увлечение за
моята дружина. Протич беше много амбициозен и носеше в себе си постоянна жажда за
силни преживявания. Чувствувах у него мъка, че докато мнозина негови другари бяха
влезнали в сражения, той наблюдаваше войната като свидетел отдалече. Поради това не
ми стана никак чудно, че през Европейската война той бил с кавалерията в Добруджа и
участвувал в една атака. Протич дълго време след войната носи на бутониерата си
значката на ордена „За храброст". С Клинчаров бяхме приятели от много години. Нашите
идеи ни разделяха, но свързваха ни някои общи интереси, особено революционната епоха
от Българското възраждане. Той публикува интересни книги за Ботев и Каравелов. В
неговия начин на писане имаше неща, които ме забавляваха. Спомням си една негова
фраза: „Революцията завари френската буржоазия във fuadrant delit", тоест по бели гащи.
Спомням си също, че ми прочете писмото си до една негова позната, студентка, на
ваканция в родния ѝ град. Той ѝ даваше следния урок за поведение:
- Живей като волна, самоопределяща се личност, а не като пусто битие.
Клинчаров имаше възрожденски патриотизъм, подплатен с идеологията му на тесен
социалист. Той говореше с въодушевление за тази България, която се очертаваше тогава
пред нас, и за икономическия подем, който ще се развие в нея. Пред перспективите, които
му откриваше бъдещето, той се провикваше:
- Каква индустрия ще имаме! Какъв пролетариат!
Иван Клинчаров беше ядовит в своите полемики, но по природа добродушен. Може
би поради свои грешки, може би по съдба той претърпя големи разочарования.
В опълчението идваха хора отвън, от други части или от София; но посещенията бяха
главно за щаба на Протогеров. Минал Андрей Ляпчев, но аз не го видях. Научих се
впоследствие, че станал началник на склада на опълчението в Кавак. Един ден пристигна д-
р Христо Татарчев. Бившият председател на Централния македонски комитет в Солун,
заточеникът в Родос, задграничният представител в София на Вътрешната революционна
организация беше вече изместен от Тодор Александров и бе минал малко в забрава.
Мобилизиран като военен лекар, той служеше в Седма Рилска дивизия, находяща се
тогава близо до нас, на Булаир. С д-р Татарчев, мой съгражданин и добър познат,
говорихме по политическото положение. Единственият разговор върху политиката, който
въобще съм имал на брега на Мраморно море. Д-р Татарчев беше силно загрижен от
това, което се чуваше за поведението на Сърбия и Гърция и за намеренията, които вече
прозираха у тях. Той поддържаше, че трябва да се изтъкне наново лозунгът за автономна
Македония като единствено спасение. Тази идея беше очевидно наивна. Нито Гърция,
нито Сърбия можеха да се откажат от тези части на Македония, които бяха в ръцете им, за
една автономна Македония, или - по-правилно казано - за независима Македония, за
която много добре знаеха, че по силата на мнозинството в нея ще бъде втора българска
държава. По-нататък ще видим как Христо Татарчев и други мислещи като него ще издигат
този лозунг за автономна Македония винаги при обстоятелства, които го правеха
неосъществим.
 Вече близо половин година се намирахме на брега на Мраморното море и гръцкото
население, което ни бе посрещнало с въодушевление и радост, свикваше все повече с нас.
Мисълта, че ще остане под българска власт, не му беше противна, тъй като то знаеше, че
Гърция е твърде далече, за да може да се присъедини към нея, а ако българите си отидат и
се върнат турците, то лошо ще изпати. Несъмнено на някои от просветените гърци се
зловидеше, че ние ставаме господари на една страна, на която им даваха право
историческото минало и етническата численост. Така в Малгара можах да забележа в
очите на архиерейския наместник при минаването на наши войници през града някои
искри, които не бяха от обич към нас. Същата скрита злоба откривах и в погледа на един
калугер, представител в Хераклица на някакъв светогорски манастир. Но на хората от
народа гръцко-българският антагонизъм изглеждаше да е останал чужд. Тези, с които се
разговарях, показваха очевидно желание да се приобщят към нас. Общувайки с
доброволците, някои бяха научили български думи и по един забавен начин ги смесваха с
гръцките, охотността, с която те приемаха да станат граждани на България, не значеше
обаче ни най-малко, че гръцките им чувства сега по-малко ги владееха. Те постоянно
разпитваха за победите на гръцката армия и когато падна Янина, гордостта и ентусиазмът
се виждаха по лицата им. Одрин не беше паднал още и у дружината се чувствуваше мъка,
че сме останали по-назад от гърците. Най-после щастливата новина пристигна на 13 март.
Дружината се събра на селския площад край морето и Димитър Ляпов-Гурин, стъпил на
едно буре, оповести подвига на българското войнство с реч по неговия маниер, т.е.
изпълнена едновременно с патос и хумор. Виковете на дружината огласяха Хераклица.
Радостта от превземането на Одрин се помрачаваше обаче от лошите известия, които
пристигаха до нас за поведението на съюзниците ни. Загрижеността, че ще изгубим
Македония, ставаше у всички като болка. Често пъти опълченците ме спираха да ме питат
кога ще вървим за Македония. Най-после, на 19 април, се съобщи със заповед от щаба на
опълчението, че заминаваме за там. Новината се посрещна с шумни ликувания. На другия
ден потеглихме. Цялото село излезе да ни изпрати. Младите опълченци бяха оставили тук-
таме мили спомени. Имаше сълзи по някои женски очи. Преди ние да тръгнем, пристигна
една допълняюща дружина от чичовци. Тези брадати хора уплашиха населението. Чувахме
гласове:
- Отидоха си хубавите момчета, дойдоха мечки (аркудя). С моите хазаи аз се разделих
с истинска тъга. Те ме бяха гледали така, като да ми са роднини. Двете им малки деца ме
хванаха за ръцете и известно време вървяха с мен.
До Гюмюрджина пътят ни беше пеша. Връщахме се по някои от местата, по които вече
бяхме минали, идейки. Спахме в Кешан. Аз си спомних за радостните дни, прекарани там.
Сега нещо тежеше на душата ми. Минахме Марица. Трябва да отбележа едно
наблюдение, което имах случай да направя тук и което - читателят ще види - засяга
нещастните условия, при които се е развивала съдбата на българския народ. Всеки знае
народната мъдрост, която казва, че по-лош от турчин е потурнакът, т.е. християнинът,
който се е потурчил. Сега можах да видя разликата в отношението спрямо българите
между гърка от бреговете на Мраморно море, приветлив към нас, приел с готовност
нашата власт, и българина гръкоман от десния бряг на Марица. След като Атанасов избра
лагер за дружината си край едно село, той и аз тръгнахме на разходка. Пред една кръчма
Атанасов се спря да приказва с кръчмаря. Той му зададе един въпрос на български,
кръчмарят му отговори на турски.
- Какъв си ти? - го попита Атанасов.
- Грък.
- Тогава говори на гръцки.
Кръчмарят смутено:
- Не знам гръцки.
- Как ти е името?
- Петко.
Атанасов вдигна камшика над главата му.
- Ах, твойта мама, казваш се Петко, а не искаш да говориш български!
Спрях навреме ръката му. Кръчмарят взе да моли за прошка.
- Хайде да вървим - каза ми Атанасов, - защото иначе ще го пребия.
За жал, Петковци като него имаше много в тази част на Тракия, в която сега
навлизахме. Възраждането беше към своя победеносен край в западните части на
българските земи по Турско, но между Марица и Струма то срещаше спънки както при
своето начеване. Спомних си думите на Екзарх Йосиф, казани на мен, както и на други
македонци от революционното движение:
- Македония ще се освободи с революция, както се освободи Гърция, както се
освободи Сърбия, но дайте ми време да довърша моето дело: навред в Македония и
Тракия да имаме български училища, църкви, владици - една национална организация, от
която нито един българин да не остане вън.
От Марица се упътихме към Дедеагач и оттам за Гюмюрджина. В Гюмюрджина
станало едно събрание под председателството на нашия бригаден командир. За това
събрание аз се научих много по-късно и сведенията ми и досега са непълни. Инициативата
била на Протогеров. Взели участие някои македонци измежду началствуващите в
опълчението. Присъствували и няколко граждански лица: Андрей Ляпчев, д-р Владов,
Кръстю Станчев, може би и някои други. Изказало се мнение една делегация от
опълчението да замине за София и да иска от българското правителство да не скланя на
никакви отстъпки в споровете с нашите съюзници. Подполковник Николов не се съгласил.
Той противопоставил две съображения.
- Първо - казал той, - ние сме военна част и военните не трябва да се намесват в
политиката; второ, ние не знаем какво е политическото положение.
Ако, както съм чувал, Протогеров е заминал след това събрание за София, то във
всеки случай той е бил без мандат.
В Гюмюрджина се качихме на влака. Локомотивът беше украсен със зеленина. Сред
зеленината се постави, по нареждане на Димитър Ляпов-Гурин, плакат с този стих от
популярната песен на Кирил Христов:
- Идем, идем, сган проклета!
Убеждението бе общо наистина, че нас ни викат срещу сърбите и че ще се бием с тях.
След Гюмюрджина спряхме в Ксанти. Тук прекарахме няколко дни. Където и да минехме,
аз се интересувах за впечатлението, което българската власт правеше на инородците, и
какви изгледи има те да се приобщят към нея. За гърците ни се каза, че на вид се държали
лоялно, но в душата им имало недоволство и вражда. Страстните национални борби,
които се бяха развивали тук между българите и гърците до войната, зачестилите гръцко-
български стълкновения, които ставаха недалече, обясняваха достатъчно това настроение.
Но най-вече аз исках да узная какво е спрямо нас разположението на турците. Срещнах се с
някои от тях и поради моето познаване на турския език разговорът ни беше лесен. Те бяха
въздържани, не се оплакваха, но долавях скрита в душата им съпротива против нашето
владичество. Повече от всичко друго бе им повлияло станалото близко до тях, в Родопите,
насилствено покръстване на помаците, тъй като то нараняваше религиозните им чувства.
Между турците, които видях, беше и главата на бекташиите, когото посетих в текето му.
Спомням си много добре за неговото старческо достойнство и за мъдрите му думи.
Говорихме за промените, докарани от войната, и сам той се докосна до станалото с
помаците. Каза ми:
- Помак булгар милетине хактър..., т.е. помаците са законно право на българския
народ, но печалното е, че последствията от едно насилие трябваше да се поправят пак с
насилие. Това са слабостите на човечеството, в което не е проникнал достатъчно Божият
дух.
Няма да завърша с Ксанти, преди да отбележа колко привързани към българската
власт се показаха евреите. Неколцина се настаниха в София. Един отвори книжарница за
френски книги. От Ксанти продължихме пътя си пак по железницата до Демир Хисар.
Влязохме в Кресненското дефиле, минахме Струма. В Струмица отпразнувахме Св. св.
Кирил и Методий. Преди да се премести през 1906 г. в София, брат ми Владимир беше тук
училищен инспектор. От него знаех за пламенния български дух, смелостта, енергията на
струмишкия митрополит Гервасий. Отидох да му изразя почитанията си. Като него ние
имахме и други владици в Македония, смели борци за българщината. Историята трябва да
им отдаде заслужената дан и да ги посочи на българската църква за пример. В Радовиш се
видях с Коце Ципушев, стар мой другар от Женева, с когото от дълго време бяхме
разделени. Припомнихме си миналото, за хубавите и пълни с мечти дни край брега на
Женевското езеро, когато в 1902 г. там бяха Борис Сарафов и Чекаларов, повикан от него.
[127]
Тогава дойде и Орце . Говорихме и за сръбските издевателства срещу българщината в
Македония. Коце бил гимназиален учител в Скопие, но малко след пристигането там на
сръбската войска е трябвало да бяга, защото се научил от сигурно място, че сърбите
решили да го убият поради една наздравица, която той държал за българските победи в
[128]
присъствието на сръбски военни . Знайно е, че за такава една наздравица, при същата
обстановка, бе убит в Прилеп Лутвиев, народен учител. В Радовиш беше и Петко
[129]
Пенчев . Той ми разказа как е трябвало да бяга от Кавадарци, където отишъл да
основе българска община. След Радовиш стигнахме в Щип. Този град бе като Йерусалим за
македонското революционно движение. Тук Гоце Делчев и Даме Груев, и двамата учители,
бяха замислили Вътрешната организация и турили първите ѝ основи. Няма да описвам
посрещането, което ни се направи в Щип, и нашия престой в него. Това бяха дни, каквито
през многобройните ми години само веднъж съм преживял.
В Щип се намираше тогава Тодор Александров. От старите ръководители на
Вътрешната организация бяха още живи д-р Христо Татарчев, за когото вече говорих,
Гьорче Петров и Христо Матов; но д-р Татарчев беше се сам оттеглил, Гьорче Петров беше
в залез, а у Матов бе останала само мъдростта. Фактическият ръководител бе сега Тодор
Александров. След обявяването на Младотурската революция, когато четите слязоха от
горите, Вътрешната организация можеше да се смята като минала в историята. Тодор
Александров я възкреси. Сам той бе с чета в Енидже-Вардарско при обявяването на
войната и влезе в Кукуш преди българската войска. Необикновената енергия на този човек
се придружаваше от голяма амбиция и способност за водителство. Неговата фигура на
конспиратор все повече излизаше на показ и влиянието му се налагаше. В 1910 г. аз писах в
моя вестник „Воля", че революционното движение трябва да престане, тъй като след
Младотурската революция то няма никакви изгледи; а тъкмо тогава Тодор Александров му
даваше нов размах. Така той виждаше в мен един противник. Ние не се срещнахме в Щип.
Чувах само отдалече за някои негови инициативи. Образували се чети, които да заминат за
Западна Македония, и ако избухне войната, да повдигнат въстание в тила на сръбската
армия и на гръцката. Тези чети може да са били повече, но аз знаех само за две.
Чекаларов трябваше да замине с едната за Костурско и Петър Чаулев с друга за Битолско.
Чаулев поиска да ме види и като ме посвети в тайната на своята мисия, ми каза:
- Щом обявим въстанието, ние ще образуваме временно правителство. То ще
прогласи съединението на Македония с България. Нужен ни е един човек, познат в
чужбина и опитен във външната политика, който да влезе в сношение с консулите и да ни
представлява пред Европа. Затова вие трябва да дойдете с нас.
Предложи ми, един вид, да стана министър на външните работи на въстанала
Македония. Настоя, че това било мой дълг, и накрай изказа увереността си, че аз няма да
откажа. Съгласих се. Когато отидох да обадя на Атанасов, той се провикна:
- Ти с ума ли си? Не знаеш ли кой е Петър Чаулев? Един фантазьор, един мегаломан.
После, имаш ли представа какво е да отидеш с чета? То не е като да си на война. Какво
разбра ти от войната? Че можеше да бъдеш убит? Голяма работа! Ти можеше да бъдеш
убит и от трамвая в София, а всичко друго в тази война ти беше леко. Където отивахме -
квартира за теб, както и за мен; с мен се хранеше на стола, до мен беше и в боя и без
никаква отговорност над главата ти. А като тръгнеш с чета, днес си с другарите, утре без
тях. Останал сам, ще се загубиш. Може да гладуваш. Може да станеш жертва на
предателство. Как тъй повярва, че това е работа за теб?
Аз му отговорих:
- Дал съм дума. Не мога да се откажа от нея.
Атанасов се разсърди:
- Ти не можеш да напуснеш дружината. Ще те арестувам.
Така Петър Чаулев замина без мен. Аз дълго не знаех за участта на неговата чета.
[130]
Никола Нелчинов, тогава студент, тръгнал с нея, ми разправяше недавна как тя е
трябвало да се разпръсне след нашите първи поражения, всеки гледайки как да се спаси.
Чаулев, след като известно време се крил, минал в Албания. Трагична бе съдбата на Васил
Чекаларов. Аз го видях преди заминаването му. Той не беше в настроение, по-скоро
мрачен. Сега разбирам, че си даваше сметка за безсмислието на задачата, която му бе
възложена, но честолюбието му не му позволяваше да се откаже от нея. Той стигнал в
Костурско, влязъл в безнадеждни сражения и паднал убит. Гърците са разнасяли
отрязаната му глава от село на село, за да я показват. „Отрязаната глава" е надсловът на
една брошура, в която се разказвало за скръбния край на този безумно пожертвуван герой
на Македония.
Както по случай завръщането ми от Димотика, и сега ще си направя самоанализ. Че
съм се увлякъл от идеята да замина с чета, мога да разбера. Това бе закъснял отглас от
романтиката, която бе разпространило сред моето поколение македонското
революционно движение. Има ли нужда да напомням, че Яворов, доскоро водил тих
живот на телеграфист, стана в 1902 г. четник? Но че можах да се поведа по акъла на човек
като Петрето Чаулев, за това има само едно обяснение: животът в дружината бе приспал
моето критическо чувство, войната бе дала ваканция на моя интелект.
От Щип тръгнахме за Осоговския балкан. Едва-що бяхме излезнали от града, и пред
дружината изскочи една жена, която тичаше към Атанасов и викаше:
- Господин офицер, господин офицер!
Атанасов се спря. Жената изглеждаше в голямо отчаяние. Малкият ѝ син Добри
тръгнал с нас и тя молеше Атанасов да го върне назад.
- Мъж ми - казваше тя - падна в една чета, по-големият ми син, и той убит в чета,
остана ми само Добри. Нека поне той да се запази за мен, за да не остана съвсем сирота.
Атанасов взе строг вид:
- Ще се върнеш веднага с майка си. Когато пораснеш, ще има и за тебе войни.
Добри повидимому се покори. Но не се измина половин час, и ето го пак с дружината.
Атанасов разбра, че е напразно да се опита да го върне. Заповяда му:
- Ще вървиш с барабанчика!
Барабанчикът не беше много по-голям от него.
Минахме Брегалница; отдясно се издигаше Плачковица планина. Когато бях ученик в
четвърти клас в Битоля, Гьорче Петров ни преподаваше отечествена география. Уроците му
бяха сухи, но самият предмет беше за мен увлекателен. Ако никога не можах да запомня
коя от планините на Македония къде се намира, техните имена говореха обаче на
въображението ми и ме подканяха да си създам сам представа за тях. Името на
Плачковица планина извикваше я пред мен като страшно мрачна. Такава ми се видя и сега.
От другите места, на които се спряхме, ще спомена селото Белли, близо до Кочани. Тук
срещнах Софрони Ников, офицер в някаква военна част. Теософът отведе далеч моите
мисли, в Индия, сред факирите. От Белли стигнахме в местността Пониква на Осоговския
балкан. Тук се установихме на лагер. Пониква е поляна сред гората. Дните, които
прекарахме тук, бяха дни за приятна почивка. Но животът в дружината не беше така весел,
както на Мраморно море. Ние бяхме в пряк допир със сърбите, но допир като в примирие
при война. Никакви отношения между тях и нас. И пред тях, и пред нас - часови и охрана. В
дружината имаше много момчета от кратовските села, тъкмо зад сръбската линия. Тъй
близо до семействата си и отделени от тях, те страшно тъгуваха. Еднъж се съобщи от
сръбските постове, че майката на доброволец от дружината получила разрешение да
дойде да го види. Той излезнал да я чака заедно с някои свои другари от същите места,
които се надявали да узнаят от нея нещо за своите. Тя била вече наблизо и се виждала в
мъгливата сутрин, когато се чул изстрел. Куршум, изтърван от пушката на един от нашите
при чистенето ѝ, ударил право в сърцето нейния син. Тя го намерила лежащ в кърви и се
строполила без свяст върху него. Дружината беше потресена. Към скръбта ни се
прибавяше и бунтуващото се чувство против съществуването на едно провидение, бдящо
над нас, но за зло.
Други случки нямахме никакви. Свикнахме на живота в тази висока планина.
Понякога, но твърде рядко, валеше дъжд. Тогава опълченците си правеха колиби от шума.
Обикновено спяхме на открито, с раницата под главата. За пръв път аз чувах как нощем
живее гората и виждах как пред зори гаснат звездите. Това вече никога не ми се е
случвало подир. До София бяхме сега по-близко, но София все още не ме теглеше. Еднъж
Каназирев, който ни идваше понякога на гости - дружината му бе наблизо, - запя една
песен, която бе донесъл от Париж. Това бе за мен през цялата война единственият момент
на носталгия. На 15 юни бригадният командир ме извика и ми съобщи, че имало телеграма
от щаба на армията да замина за София. Мъчно ще бъде на читателя да повярва, но
никаква радост не изпитах. Сутринта повиках Добри, дадох му каквито долни дрехи носех
със себе си, взех си сбогом от Атанасов и заминах за Кочани. Там ме чакаше брат ми
Владимир. От Щаба на опълчението той знаел, че съм викан в София. Намерил стая за мен
и взел от една влашка учителка френски роман, за да имам какво да чета, по обичая си,
когато легна да си почина. Тъкмо бях събул единия си ботуш, и ето че нахлува при мен
Матей Геров.
- Знаеш ли новината? Утре нападаме сърбите.
Аз взех пак да си обувам ботуша. Влезна Владимир.
- Ти още ли не си легнал?
- Няма да лягам - казах аз. - Връщам се в дружината.
Решението ми бе взето веднага - по един порив, - както бе станало и в Димотика, при
връщането ми обратно. Но тогава задачата ми беше дадена от бригадния командир, за
когото бях сигурен, че няма да ми се сърди, загдето по свой почин се бях отказал от нея.
Сега обаче заповедта за моето заминава не за София идваше от Главната квартира и аз
взех да се питам дали няма да попадна в някоя вина. Отидох в Щаба на опълчението да се
посъветвам с Дървингов. Той ми каза:
- Щом искаш, върни се.
Дървингов потвърди, че на другия ден ще нападнем сърбите, но забеляза, че това
трябва да се държи в тайна. Можех да го питам каква е тази тайна, когато Матей Геров я
вече разнасяше по града, и как тя е могла да стигне до него. Но той не ми даде време.
Разтвори пред мен картата на Генералния щаб и почна да ми показва с пръст по нея какви
движения трябва да извърши нашата бригада, като ми поръча да предам тактическите му
внушения на подполковник Николов.
- Не стига - каза той - да бием сръбските части, стоящи против нас, а да ги пленим,
както направихме с Явер паша.
Колкото изумителни и да са тези му думи, аз ги предавам точно така, както ги чух от
него. Беше вече към часа три подиробед, когато тръгнах за дружината след безполезни
настоявания от страна на брат ми Владимир да си продължа пътя за София, където,
казваше ми той, все ме чака по-важна работа от тази, която може да свърша на фронта.
Нощта беше вече отдавна паднала, когато стигнах в Пониква. Там научих, че дружината ми
се е преместила на Емирица. Началникът на нестроевата рота изпращаше някои от своите
хора да ѝ занесат хляб. Тръгнах с тях. Препоръча ни се, когато минем покрай сърбите, да
вървим безшумно, за да не се усъмнят те и да угадят какво става. Вървяхме в тъмнината
безгласно като сенки и това минаване крадешком покрай сръбските постове ме накара да
почувствувам, че вършим нещо недобро. Но ненавистта, която Сърбия бе събудила у нас
със своята нелоялност, заля това чувство. Когато пристигнах в дружината, часът беше
четири и Атанасов даваше разпорежданията си за нападението. Той беше много
недоволен от моето завръщане. След сражението при Люле Бургас се чу, че там паднали
някои ценни млади дейци на българската култура: един голям турковед, един даровит
актьор и пр. Имаше негодувание против командуването на армията, че без никаква нужда
и оправдание е изложила на смърт хора незаменими. Атанасов се боеше да не бъда убит
и аз и върху него да падне отговорността за това. Във всички боеве, както вече казах, той
ме държеше до себе си, но сега трябваше да нападаме през една гора, в която лесно
можехме да се разделим един от друг. Той ми каза:
- Ти ще стоиш тук; аз, след като насоча ротите, ще се завърна и ще тръгнем заедно.
Но мина време, без той да се завърне. А стрелбата беше почнала. Забелязах наблизо
войник, който държеше един кон.
- Какво правиш тук?
- Чакам един офицер от съдебната част, дошъл за някакво разследване.
- Откъде си ти?
- От Костурско.
- Можем ли ти и аз да стоим тук, когато горе се води бой за Македония?
- И аз мисля, че не бива.
Той върза коня за едно дърво и двамата тръгнахме през гората, но престрелката
отслабваше и скоро се прекрати. Сърбите, изненадани, се бяха оттеглили със своите малки
части. Единственото нещо, което успях да направя, беше да обстрелвам отстъпващ обоз.
Истинският бой почна на другия ден и за него ще кажа само това, което аз видях, т.е. много
малко.
Задачата на опълчението беше да превземе сръбските позиции по масива на Султан
Тепе. Една разумна оценка на положението можеше да покаже още при пръв поглед, че
тази задача беше мъчно изпълнима. Продължението на войната направи от опълченците
истински войници; в кървавите сражения, които последваха, те се биха с кураж и твърдост.
Ден преди примирието те нанесоха страшен удар на черногорските части, които бяха
срещу тях. Но до 17 юни опълчението от боевете, които води, не можеше да добие
достатъчно опитност и закаляване. Опълченците си оставаха новаци. При това те трябваше
да атакуват върхове, на които сърбите държаха една своевременно укрепена позиция.
Дружините настъпваха по гориста височина, след което излизаха на открито, под огъня на
сръбската артилерия. Имахме първоначален успех, но сърбите, които зад своята линия
бяха построили удобен път за съобщение, бяха докарали след изненадата силни
подкрепления и минаха в контраатака. В този бой аз бях за свръзка с Щаба на бригадата.
На часа четири подиробед Атанасов ме изпрати с донесение до подполковник Николов.
Ние стояхме на позициите, до които бяхме стигнали, и що се отнасяше до нас, можехме да
ги държим, но за по-нататък това щеше да зависи от общото положение. След като ме
изслуша, Николов ми каза, че някои части вече отстъпват и че ще трябва да се отдръпнем
назад и ние. Отстъпвайки, излезнахме на една падина сред гората. Сърбите ни откриха и
ни обстрелваха с бризантни гранати. Но поляната беше мокра и гранатите се забиваха в
земята, без да избухват. Стигнахме до мястото, откъдето бяхме тръгнали. Насядахме.
Атанасов повика ротните командири, изслуша доклада им и сетне, както в боя при
Малгара обикаляше окопите, така и сега, със същия порив, тръгна между ротите. Аз никога
не го чух да държи речи пред дружината. Не беше оратор по маниера на Дрангова, но
умееше чудесно да разговаря с момчетата, да ги въодушевява с прости думи и най-вече с
шеги. Обиколката му повдигна духовете. След това ме изпрати до бригадния командир, за
да му предам, че дружината се е събрала и е готова да се бие на утрешния ден.
Нощта падаше. Боят бе вече престанал; само сръбската артилерия продължаваше да
стреля сегиз-тогиз, търсейки ни в гората. Намерих подполковник Николов на една полянка.
Той беше на кон; при него - само адютантът му Милан Дамянов и тръбачът. Луната беше
вече изгряла и аз видях бледото му лице неподвижно и сякаш станало като от мрамор.
Моето пристигане го извади от дълбоките размисли, в които беше потънал. Той ме
изслуша с обикновеното си спокойствие. Тъкмо като свършвах донесението, се зададе
стражар. Той носеше телеграма. Подполковник Николов я прочете и ми каза:
- Преди три дни Главната квартира телеграфира: „Радев да замине за София." Вие се
завърнахте от Кочани. Аз разбрах защо. Сега обаче телеграмата гласи: „Изпратете Радев."
Това значи, че трябва да тръгнете, и то веднага.
Заминах още същата нощ. Бях много угнетен. Защото това бе първият неуспех, в който
участвувах, още повече че не знаех нищо за това, което ставаше в по-далечните части на
фронта. Сутринта, когато слизах към Кочани, срещна ме по пътя Матей Геров.
- Бити сме, братко - ми каза той, - бити сме по цялата линия, от Видин до Егейско
море.
Аз познавах Геров като човек, на когото не може да се дава вяра. Сам той казваше за
себе си:
- Никой не ми вярва. Ако река да се обеся на площад „Александър", който мине и ме
види, ще каже: не се беси, прави гимнастика.
Но думите му ме смутиха; една змия ми заяде сърцето. По пътя не научих нищо ново.
На 20-и вечерта бях в София. Заварих баща си и майка си попарени от лоши слухове. Казах
им да не се безпокоят, но сам прекарах мъчителна нощ. Заранта тръгнах да видя Генадиев.
По пътя срещнах Иван Вазов, който се разхождаше по тротоара на Градската градина
срещу Военното министерство. Той ме видя във войнишка униформа, спря ме.
- Здравей, Радев! Кога си пристигнал?
- Снощи.
- Отгде идеш?
- От фронта.
- Какво става там?
- Какво ще става - бият се.
- Ама тук се говори за страшни работи, за разгром...
Той бе посърнал, устните му трепереха; във въпросителния му поглед имаше сякаш
някаква молба за успокоителен отговор.
- Господин Вазов - казах му аз, - недейте се тревожи. Вие познавате българската
войска.
- Значи нищо страшно няма?
- Нищо страшно.
Тогава, като се обърна към Военното министерство, каза:
- Иди при Радко Димитриев, обади му... Аз преди малко бях при него. Бял е като
платно, изгубил е ума и дума.
Как да ида при Радко Димитриев да му разправям за работите на фронта - аз, младши
подофицер, и при това човекът, който го бе изобразил така жестоко в „Строителите"? Той
може би забеляза у мене някакво колебание и повтори два пъти:
- Иди, иди!
После поде разходката си по същия тротоар, по посока на общината. Застанах за
минута да го гледам. Вървеше с бавни стъпки, главата наведена. Като че ли над високите
му рамене бе паднала с всичката си тежест неизвестната съдба на България
[131]
От Генадиев научих страшните известия, вече пръснати в града: Втора армия в
отстъпление пред гърците; Седма дивизия разбита на Брегалница. Излязох си покрусен. По
улиците срещах хора, които се спираха помежду си, говореха си нещо тихо и се разделяха с
наведена глава. Над София се бе простряла сянката на народна гибел.
ЦДА, Копие. Машинопис.
 ПРИЛОЖЕНИЕ

ДОГОВОР ЗА МИР МЕЖДУ ТУРЦИЯ И БАЛКАНСКИТЕ СЪЮЗНИЦИ

ЛОНДОН, 17 МАЙ 1913 Г.

Негово Величество царят на българите, Негово Величество кралят на елините, Негово
Величество кралят на Черна Гора и Негово Величество кралят на Сърбия (посочени с
думите „суверенни съюзници"), от една страна, и Негово Величество императорът на
отоманите, от друга страна, обзети от желанието да се сложи край на настоящата война и
да възстановят отношенията на мир и приятелство между правителствата и респективно
поданиците им, решиха да сключат мирен договор и избраха за техни пълномощници
следните лица:
Негово Величество царя на българите;
Негово Превъзходителство господин д-р Стоян Данев - председател на Народното
събрание;
Негово Превъзходителство господин Михаил Маджаров - извънреден и пълномощен
министър в Лондон;
Негово Величество краля на елините (Гърция);
Негово Превъзходителство г-н Стефан Скулидис - бивш министър на външните работи;
Негово Превъзходителство г-н Йоан Генадиус - извънреден и пълномощен министър в
Лондон;
Негово Превъзходителство г-н Георгиос Страйт - извънреден и пълномощен министър
във Виена;
Негово Величество краля на Черна Гора;
Негово Превъзходителство г-н Йован Попович - бивш управител на легация в
Константинопол;
Негово Превъзходителство г-н граф Луи Войнович - бивш министър на правосъдието;
Негово Величество краля на Сърбия;
Негово Превъзходителство г-н Стоян Новакович - бивш председател на Съвета на
министрите;
Негово Превъзходителство г-н Андрей Николич - председател на Скупщината;
Негово Превъзходителство г-н Миленко Веснич - извънреден и пълномощен
м[инистъ]р в Париж;
Негово Превъзходителство г-н Йован Павлович - бивш министър в София;
Негово Величество императорът на отоманите;
Негово Превъзходителство Осман Низами паша - дивизионен генерал, бивш посланик
в Берлин;
Негово Превъзходителство Белзария ефенди - сенатор, министър на
благоустройството;
Негово Превъзходителство Ахмед Решид бей - съветник по правораздаване към
Високата порта, които, след като проучиха пълномощията си и ги намериха в добра и
подходяща за случая форма, решиха следното:
 Чл. 1. С размяната на ратификациите на настоящия договор ще настъпи вече мир и
приятелство между Н[егово] В[еличество] императора на отоманите, от една страна, и
Техни Вел[ичества] съюзените владетели, от друга страна, както и между техните
наследници, завинаги.
Чл. 2. Н[егово] В[еличество] императорът на отоманите отстъпва на Т[ехни] Величества
съюзените владетели всички територии на своята империя между европейския континент
на запад от линията Енос на Егейско море до Мидия на Черно море, с изключение на
Албания. Точното трасе на границата Енос - Мидия ще бъде определено от една
международна комисия.
Чл. 3. Н[егово] В[еличество] императорът на отоманите и Т[ехни] В[еличества]
съюзените владетели заявяват, че оставят на Н[егово] В[еличество] германския император,
на Н[егово] В[еличество] австрийския император, крал на Чехия и крал апостолически за
Унгария, на г. президента на Френската република, на Н[егово] В[еличество] краля на
Великобритания и на Ирландия и на британските владения отвъд моретата, император на
Индия, на Щегово] В[еличество] италианския крал, на Щегово] В[еличество] императора на
всички руси грижата да уредят разграничението на албанските граници и всички други
въпроси, засягащи Албания.
Чл. 4. Н[егово] В[еличество] императорът на отоманите заявява, че отстъпва на Т[ехни]
Величества съюзените владетели остров Крит и се отказва в тяхна полза от всички права на
владение и други, които той е притежавал върху този остров.
Чл. 5. Н[егово] В[еличество] императорът на отоманите и Техни Величества съюзените
владетели заявяват, че поверяват на Н[его]во В[еличество] германския император, Н[егово]
В[еличество] и пр. [...] грижата да определят съдбата на всички отомански острови в
Егейско море, с изключение на остров Крит и на Атонския полуостров.
Чл. 6. Н[егово] В[еличество] императорът на отоманите и Техни Величества съюзените
владетели заявяват, че предоставят грижата за уреждане на финансовите въпроси,
произхождащи от военното положение и гореказаните териториални отстъпки, на
международната комисия, свикана в Париж, на която те са изпратили свои представители.
Чл. 7. Въпросите относно военнопленниците, подсъдността, народността и търговията
ще бъдат уредени със специални конвенции.
Последен член. Настоящият договор ще бъде ратифициран и ратификациите ще бъдат
разменени в Лондон по възможност в най-кратък срок. За удостоверение на което
пълномощниците на договарящите страни подписаха настоящия договор и положиха
своите печати.
Лондон, 17 май 1913 г., 12 ч. 35 мин.
Д-р Cт. Данев, М. Ив. Маджаров, Стефан Скулидис, ѝ. Генадиус, Г. Страйт, Cт.
Новакович, Ан. Николич, М. Веснич, ѝ. Павлович, О. Низами паша, Б. Ефенди, А. Решид бей.
ДОПЪЛНИТЕЛЕН ПРОТОКОЛ
(Протокол притурка)
Пристъпвайки към подписването на мирния договор, сключен с днешна дата между
България, Гърция, Черна Гора и Сърбия, от една страна, и Турция, от друга, подписаните
упълномощени лица на България и на Турция, упълномощени както трябва от техните
респективни правителства, са съгласни, че този протокол, който ще съставлява неразделна
част от договора и ще има същата сила и стойност, както мирния договор, ще влезе в сила
и ще предяви всички свои последствия от деня на неговото подписване.
В уверение на което респективните упълномощени лица подписаха настоящия
протокол притурка, в който те поставиха техните печати.
Направен в два екземпляра в Лондон в двореца Сент Джеймс на 17/30 май хиляда
деветстотин и тринадесета.
Cm. Данев, М. Маджаров, О. Низами паша, Белзария, Ахмед Решид бей
 IV.
ОСТАВКАТА НА Д-Р ДАНЕВ И ОБРАЗУВАНЕТО НА НОВИЯ
КАБИНЕТ. УСИЛИЯТА НА Д-Р ГЕНАДИЕВ ДА СПРЕ
РУМЪНСКОТО НАПРЕДВАНЕ. ЗАМИНАВАНЕТО МИ ЗА
КОНФЕРЕНЦИЯТА В БУКУРЕЩ
I.
След нашето нападение срещу гърците и сърбите известният познавач на
европейската политика и най-посветеният от всички чужденци по въпросите на Балканския
полуостров - Франси де Пресансе, бивш социалистически депутат и близък приятел на
Жорес, писа: „България има само техническата вина за инициативата: нейните съюзници
бяха извършили вече своята измяна."
Историята потвърди тази присъда. Дипломатическите документи, обнародвани в
румънската „Зелена книга" и в гръцката „Бяла книга", хвърлят наистина пълна светлина
върху измяната на Сърбия и Гърция спрямо техния съюзник България. Но преди да стигнем
дотам, трябва да изложа сръбските и гръцките действия от нейното замисляне до пълния ѝ
завършек. Най-напред ще почна с Гърция.
Седмата Рилска дивизия влезе в Солун след капитулацията на турската войска пред
гърците. Всичко на изток от Солун, като изключим Халкидическия полуостров, беше
окупирано от нея. Тя биде после изпратена на Булаир и тогава гърците почнаха
прониквания в българската зона. Ние бяхме оставили там само повече или по-малко
засилени постове. При опитите за нахлуване от гръцка страна те отстъпваха по заповед, а
при липса на заповед оказваха съпротива. Така избухваха инциденти. Гърците желаеха да
създадат хинтерланд за Солун. В едно писмо до своя приятелка, княгиня Паола Ваймарска,
крал Константин бележеше: „Без хинтерланд Солун би бил загубен и ще стигне до
[132]
разорение след година или две." Гърците се насочваха на север и на изток .
На север те се доближаваха до Кукуш, на запад до Кавала. Станаха кървави
сблъсквания и на 9 май се дойде до формено сражение при р. Ангиста. Един поглед върху
картата показва колко дълбоко гърците се бяха врязали в окупираната от българската
войска територия. Агресията беше явна и биде остро осъдена от най-добрите приятели на
Балканския съюз. Меродавният френски вестник „Тан" пишеше: „Височините на Панагейон
владеят над пристанището Кавала и железницата между Драма и Серес. Няма сигурност за
българите нито за Кавала, нито за съобщенията с левия бряг на Вардар и равнината по
долното течение на Струма, ако височините и долината на Ангиста не са в техни ръце. Да
им се отнемат, показва, че имат задни мисли против тях, с което българите не ще се
помирят. Това е също тъй, като да се откаже на притежателите на Солун Халкидическият
полуостров, който владее Солунския залив."
Рапортите на българския пълномощен министър в Атина Хаджимишев дават
впечатлението, че Венизелос не е желал влошаването на гръцко-българските отношения.
Той имаше обаче срещу себе си една крайна партия в своя кабинет, която се
представляваше от министъра на външните работи Коромилас. Хаджимишев казва, че
Коромилас бил най-лукавият грък, който бил срещал. Това не бе всичко. Коромилас беше
човекът, който като генерален консул в Солун бе вдъхновителят на гръцките
терористически чети в Македония. Неговата вражда против българите се чувствува на
всяка стъпка в гръцко-българските отношения. Първото негово предложение по
териториалния въпрос посочваше бъдещата граница между България и Гърция по реката
Места, която дели Македония от Западна Тракия. Така той ни изключваше съвсем от
Македония.
Не по-малко крайни бяха в своите враждебни разположения спрямо България крал
Константин и Генералният щаб. Последният бе съсредоточил в Солун седем дивизии и
всичките му мерки издаваха подготовката за война. Мнението, че българската войска е
изтощена от водените сражения с Турция насърчаваше тези намерения. Сражението при
Ангиста докара обаче едно стряскване във войнствените гръцки кръгове. Гърците
претърпяха тук големи загуби и освен ранени и убити оставиха 45 пленници. Тази първа
проба наклони гръцкото командуване към по-примирителни идеи. Сам крал Константин
посети генерал Хесапчиев, представител на българската Главна квартира пред гръцката, и
му изказа желанието си да се тури край на недоразуменията.
Българското командуване с голяма мъка понасяше неспиращите гръцки опити за
проникване в нашата зона. Правителството обаче настояваше да се избягват по всякакъв
начин стълкновенията. На 27 април Савов в телеграма до Гешов изброяваше околиите,
завзети от гърците вследствие забраната, която му била направена да се предприемат от
наша страна каквито и да е активни действия, и искаше да му се развържат ръцете. Гешов
му отговори:
„Правителството не е никога решавало да се дадат на войските заповеди да не
предприемат никакви активни действия. То е настоявало и настоява само да се избягват
всякакви предизвикателства, всякаква агресивна акция предвид на голямата опасност да не
би с подобни постъпки да се предизвика една обща акция на сърби и гърци, преди още да
сме могли ние да освободим войската си от Чаталджа и Булаир."
Всичките последвали телеграми от Гешов до Савов бяха в този дух и още по-
категорични. Промяната, настъпила у гръцкото командуване след боя при Ангиста,
влиянието на Венизелос, както и постоянството на българското правителство в желанието
му да се уредят всички спорове, произходящи от контакта на двете войски, по приятелски
начин докара най-сетне установяването на една демаркационна линия. Настана затишие.
Но опасността, произходяща от неразрешения въпрос за териториалната подялба,
оставаше. Двете страни бяха непримирими. Едно крайно течение в България, което бе
обхванало почти всички умове, диктуваше да не се отказваме на никаква цена от Солун.
Данев неведнъж бе заявявал: „Солун е за нас въпрос на живот и смърт." От другата страна
най-умереният от гърците, Венизелос, казваше: „За Солун ще се бием." Възбуждението в
общественото мнение на Гърция и България правеше уреждането на противоречията още
по-мъчно. Гърците бяха предприели в окупираните от тях части на Македония
систематични преследвания за пълното унищожаване на българщината. Терорът,
извършван по-рано от гръцките чети, продължаваше сега от гръцката военна власт в по-
голям мащаб. Постоянно пристигаха вести за българи изгонени, затворени или убити. Едно
прошение до българското правителство от името на 1000 затворници е покъртително. В
окупираните от българската войска места, където имаше гръцко население, то нямаше
никакви причини да се оплаква. Нашите власти се държаха към него съюзнически. Но в
Гърция не можеха да се помирят със самия факт, че там, където имаше гърци, сега
владееха българите. Още по-разбираема ще стане тази рана в чувствата на гърците, като
напомним, че в заетата от нас част на Македония бяха Кавала, Серес, Драма, градове с
богата гръцка буржоазия, с културно-национални институти, които бяха минавали за
непристъпни крепости на елинизма.
Конфликтът между Гърция и България беше неизбежен, тъй като ние имахме с
гърците само политически съюз и военна конвенция, но по териториалната подялба не
съществуваше никакво предварително споразумение.
Със Сърбия, напротив, всичко бе уредено в договора от 1912 г. Македония бе
разделена на две зони: безспорната, т.е. тази, върху която Сърбия се отказваше от всякакви
претенции, и спорната, по която руският император трябваше да се произнесе като
арбитър.
Сръбско-българският договор бе подписан от Милован Милованович, който не дълго
след това почина. Пашич, който го наследи, бе решен още от първата минута да не се
съобрази със задължението, поето от Сърбия във връзка с дележа на Македония. Преди
войната той в тайни инструкции до сръбските консули в Македония бе ги уведомил, че
Прилеп ще принадлежи на Сърбия. А Прилеп се намираше в безспорната зона. Когато
сръбската войска влезе в Македония, сръбското главно командуване показа съвсем своето
решение да не допусне тя да се оттегли от там, където се е настанила. Имайки предвид, че
така може да се дойде до война с България, то още през ноември се разпореди да се
правят укрепления по линията, която делеше сръбската окупационна зона от българската.
Сръбското правителство се държеше в официалните си отношения с България коректно, но
то оставяше сръбския печат да подготвя общественото мнение за съпротива срещу
изпълнението на Сръбско-българския договор досежно териториална подялба. Захвана се
с подценяването на българските победи. На 14 януари органът на Сръбската военна лига
„Пиемонт" пишеше: „Ако сърбите не бяха се притекли на помощ на българите, те щяха да
бъдат бити при Люле Бургас." „Српска застава" от своя страна заявяваше чисто и просто, че
сърбите трябва да останат напук на всичко в местата, заети от тях: „Ако българите изискват
тези места в името на договора, ние ги изискваме по силата на необходимостта. Тъкмо
[133]
заради това нашата теза е юридически по-силна. „Necessitas non habet legem."
Вестникът цитираше една фраза от циничната философия на Фридрих Велики.
На 17 януари съюзниците денонсираха примирието, сключено на Чаталджа. Докато за
Сърбия и Гърция войната беше свършена, на България предстоеше сега да поднови
военните действия срещу Турция. Нейното положение беше толкова по-тежко, че
конфликтът с Румъния за Добруджа не беше уреден, а напротив - се изостряше. Това
положение Пашич избра, за да постави формално пред българското правителство
сръбското искане за ревизия на Сръбско-българския договор досежно териториалната
подялба в Македония (9 февруари). Това искане бе подкрепено с ред аргументи, за които
ще говоря, когато Пашич ще ги изнесе публично в Скупщината. Българското правителство
изложи тяхната несъстоятелност в една своя нота, която биде изпратена с известно
закъснение в Белград, дължимо на загрижеността му да не подвергва сръбско-българските
отношения на криза. Между туй, атмосферата между двата народа се влоши поради друго
едно обстоятелство. На 13 март падна Одрин. Сърбите взеха участие в атаката на крепостта
с двете пехотни дивизии, които бяха изпратени като помощ за обсадата от самото начало,
както и с крепостни оръдия, които българското командуване получи от Сърбия по-късно.
Тяхната задача беше демонстративна. Те я изпълниха добре, привлякоха част от турския
гарнизон и така, несъмнено, улесниха българския победоносен пристъп. Имаше слава и за
нас, и за тях, според усилията. Но сръбското военно честолюбие не се задоволяваше с
мярката, която им се падаше по право. Телеграми от Белград известяваха на света, че
истински завоеватели на Одрин са те, сърбите, и като доказателство посочваха, че
комендантът на Одринския гарнизон се предал на тях. В действителност Шукри паша се
предаде на полковник Мархолев, който влезе в града с един конен отряд, но Мархолев
пропуснал да му постави стража. Сърбите, които влезли по-късно, го открили и го обявили
за свой пленник. Напразно Шукри паша заяви пред чуждите кореспонденти, в присъствието
на руския консул в Одрин, че се е предал на българската войска; сърбите продължаваха да
твърдят противното. В книгата си „Влада краля Милана" професор Слободан Йованович
разправя как през Сръбско-турската война в 1876 Г., война, тъй нещастна за сръбското
оръжие, няколко сръбски полковници водили ожесточен спор помежду си кой от тях
[134]
превзел един малък град. Това било, пишеше сръбският историк, „ягма за слава". Така
можеше да се нарече и шумната претенция на сърбите за превзимането на Одрин от тях.
Всичко това се придружаваше с низки нападки против България и българската войска,
нападки, които желая да отмина.
Превзимането на Одрин издигна още повече българската военна слава, добита на
Люле Бургас. То подобри и международното положение на България. Турция не можеше
вече да отказва отстъпването на Одрин, тъй като, привличайки войските от обсадата на
падналата крепост, ние имахме всичките шансове да пробием укрепленията на Чаталджа и
да влезем в Цариград. Тя поиска медиацията на Великите сили. Посланиците на
последните в Лондон бяха се събрали още на 17 декември на една конференция,
председателствувана от сър Едуард Грей, английския министър на външните работи, за да
се занимае с въпросите от европейски характер, повдигнати от войната между балканските
съюзници и Турция. Тя бе положила вече грижи за сключването на мира. Поисканата от
Турция медиация след падането на Одрин я повърна наново към нейната задача.
Упорството на турските делегати правеше напредъка на работата мъчен. След падането на
Одрин се сключи, по инициативата на руския министър на външните работи Сазонов, устно
примирие между Турция и България. Прекратяването на военните действия отстраняваше
опасността от влизането на българите в Цариград, опасност, чувствувана по различни
съображения, както от Турция, така и от Русия. Но то не намаляваше напрежението, в
което се намираше България. Българската войска трябваше, макар и в бездействие, да
продължава да стои на своите позиции на Чаталджа и Булаир. Така България оставаше
беззащитна в случай на нападение от страна на Сърбия, чиято войска беше съсредоточена
изцяло против нас. Слуховете за възможността от такава една изненада достигаха до
българското правителство и то, разтревожено, поиска от генерал Савов да вземе мерки за
защита на София. В същото това време гръцкото правителство се оплакваше в Петербург,
че българите възнамерявали да нападнат Солун, и Пашич, че ставало съсредоточаване на
български войски срещу Сърбия. Сазонов беше загрижен от опасния ход, който взимаха
споровете между балканските съюзници. На 19 април той направи предложение в София и
Белград щото сръбско-българският спор да се разреши, както бе предвидено в договора от
1912 г., т.е. чрез арбитраж на руския цар. Гешов веднага даде съгласието си; точно към
това се стремеше българското правителство. Пашич забави отговора си, но когато и той
най-сетне се изказа съгласен, неговият отговор беше такъв, че не можеше да има друг
резултат, освен да направи споразумението между България и Сърбия невъзможно.
Договорът от 1912 г. предвиждаше арбитраж само за спорната зона; Пашич поставяше
като условие щото този арбитраж да се простре върху цялото съдържание на договора.
Още в нотата си до българското правителство от февруари той бе изтъквал, че България
нарушила своите договорни задължения и така дала право на Сърбия да иска поради тях
компенсация в териториалната подялба в Македония. В предложения от Сазонов
арбитраж Пашич виждаше сега възможността да представи същата теза и пред руския цар.
Предложението на Сазонов, направено поверително, стана познато в Сърбия и предизвика
там безпокойство. Особено бе развълнувана Военната лига, която бе решила от самото
начало да задържи в Македония всичко, окупирано от сръбската войска, без оглед към
никакви задължения, поети по договора с България. Военната лига, която се състоеше от
висши офицери, участници в свалянето на династията на Обреновичите (май 1903 г.), беше
отдавна в конфликт с Пашич, защото той се бе борил срещу намесата на военните в
политическия живот. Членовете на лигата и сега гледаха зле на него. Те се бояха, че под
натиска на Русия той ще приеме един арбитраж, какъвто искаше българското
правителство, т.е. само за спорната зона. Така стана свиждане между генерал Путник,
началник на сръбския Генерален щаб, и Пашич. Пашич потвърди своята решимост да не
приеме по никой начин арбитраж само по спорната зона. На 17 април „Сръбска застава"
пишеше: „Правителството на Пашич е принудено да отхвърли своето собствено създание -
нещастния договор с България." Два дни по-късно същият вестник публикува статия под
надслов „Войната с България", в която се заявяваше, че тази война е неизбежна.
Споразумение между Пашич и генерал Путник се извърши наистина върху тази
констатация. Тогава се дойде и до решението да се побърза с подписването на съюза с
Гърция. Още през месец ноември българският пълномощен министър в Атина
Хаджимишев отбелязваше първите признаци на сближение между Сърбия и Гърция с цел
да се противопоставят на България. Братствувания на сръбски и гръцки офицери в Солун,
задружни между тях публични манифестации в антибългарски дух показваха напредването
на тази идея както в Атина, така и в Белград. Заговорът срещу България не изчерпваше
обаче подготовката на Сърбия и Гърция за една въоръжена разправа с нея. Нашите двама
съюзници предприеха постъпки да ни обкръжат с по-голяма коалиция.
Румънският министър-председател и министър на външните работи Майореско
съобщава в своите писмени доклади до краля за опитите, направени пред него. На 19
април сръбският пълномощен министър в Букурещ Ристич, след като му изложил сръбската
теза за ревизията на Сръбско-българския договор, го попитал дали Румъния е склонна да
сключи съюз със Сърбия против България. Отношенията между Румъния и България бяха
много обтегнати поради отхвърлянето от страна на българското правителство на
румънските претенции за Добруджа. Майореско обаче отговорил на запитването на Ристич
уклончиво. Гръцкият пълномощен министър бе направил също една подобна постъпка за
привличането на Румъния в коалицията. На 8 юни Майореско пише: „Днес в 10 часа
заранта пълномощният министър на Гърция Пападиамантопулос дойде наново да ми
говори за съюз с Гърция против едно прекалено разширение на България и добави, че
бихме могли да сключим подобен съюз с Турция."
За договор с Турция говори и крал Константин в едно писмо от 13 май до споменатата
вече княгиня Паола Ваймарска: „Ние преговаряме - пишеше той - за нов нападателен съюз
със сърбите и което ще Ви се види по-странно, е, че преговаряме за договор с турците. В
обикновения живот това би било отвратително, но политиката изглежда, че има
[135]
съвършено различно морално схващане." (стр. 131)
Пашич беше познат като човек, който много бавно се решава, и за тази си бавност
[136]
беше критикуван през своя политически живот, и даже осмиван . Той доста дълго
отлага оформяването на постигнатото вече устно споразумение в подписан съюз. Между
другите му съображения беше и това, че ще попадне под отговорност пред руското
правителство, което не можеше, освен да осъди такава една постъпка от страна на Сърбия
като антиславянска. Предстоящото сключване на мира с Турция и възможността за
България да прехвърли цялата си войска на запад караше сръбското главно командуване
да настоява за незабавното сключване на съюза с Гърция. Такова наблягане имаше от
гръцкото правителство, разтревожено, както вече казах, след боя при Ангиста. Най-после
Пашич се реши. На 5 май Сръбско-гръцкият съюз биде подписан във форма на протокол.
Сръбско-българският спор се бе водил между двете правителства с размяна на
поверителни ноти. На 15 май Пашич го изнесе публично.
Сръбско-българският договор от 1912 г. беше още държан в тайна и Пашич, на първо
място, се опита да създаде неясност в постановленията, които той съдържаше досежно
Македония. Искаше да създаде убеждението, че руският цар трябвало да изпълни своята
роля на арбитър не само по спорната зона, но по цяла Македония, от Струма до Шар
планина. Това беше в пълно противоречие с член 11, алинея 4, от тайното приложение,
които гласеше:
„Сърбия се задължава да не предявява никакви претенции досежно териториите,
разположени оттатък линията, начертана върху приложената карта, която, тръгвайки от
върха Голем (на север от Крива Паланка), следва главната посока на югозапад до
Охридското езеро." Арбитражът на руския цар не можеше следователно да се отнася,
освен до спорната зона. Пашич се стараеше също да създаде двусмислие във връзка също
със сръбското искане за Адриатика и българското за Одрин. В подкрепа на своята теза за
ревизия на договора Пашич се позоваваше на друг един аргумент, толкова малко
основателен, колкото и тези, разгледани по-горе. Той претендираше, че военните действия
е трябвало да започнат през януари 1913 г. отново заради Одрин. И заради това
продължение на войната, причинена единствено от това искане, България трябвало също
да се съгласи на компенсация в Македония в полза на Сърбия. Това, което е вярно в това
твърдение, е, че в момента, когато се водеха в Лондон първите преговори с Турция, Одрин
не беше паднал. Но на това трябва да се забележи, че Янина и Шкодра на същата дата
също се държаха. Също е вярно, че в месец януари Портата, след като отстъпи по въпроса
за Одрин поради младотурския преврат против Кямил паша, тя се върна отново към своята
неотстъпчивост и с това предизвика подновяването на войната. Но тази неотстъпчивост не
се отнасяше само до Одрин, но и за Егейските острови, за които претендираше Гърция. А
от самото начало на преговорите Одрин и Егейските острови съставяха част от условията,
изработени по общо съгласие със съюзниците и представени колективно на Турция.
Ако Сърбия беше наистина сметнала възобновяването на военните действия през
месец януари като основание да се измени договорът от 1912 г., тя трябваше да съобщи
становището си на българското правителство и да му даде по този начин, с пълна лоялност,
възможността да вземе едно решение, защото е неоспоримо, че България щеше по-скоро
да се съгласи да се откаже от Одрин, отколкото да жертвува Македония. В действителност
сръбското правителство не беше направило в момента, за който става дума, ни най-
малката забележка, нито формулирала каквато и да е резерва. Тъкмо обратно - то беше
погледнало на подхващането на военните действия като на нещо, произлязло естествено
от държанието на Турция. Към политическите аргументи, които анализирахме, Пашич
прибавяше и аргументи от военен характер, които бяха следните: 1. Сърбия била
принудена да отдели 2 дивизии и артилерия за обсадата на Одрин. 2. По този начин тя се
видяла принудена да мобилизира повече войска, отколкото беше предвидено. 3. Противно
на задълженията си, България не пратила на Вардарския операционен театър обещаните 3
дивизии. Аргументите от военен характер, изтъкнати от Пашич, бяха толкова малко
основателни, колкото и политическите. Вярно е, че според военната конвенция, сключена
на 19 юни 1912 г. между генералните щабове на Сърбия и България, България трябваше да
прати на Вардарския операционен театър 3 дивизии, но в надвечерието на мобилизацията
против Турция, точно на 15 септември, съответният член беше изменен по общо съгласие в
следния смисъл: „Българската армия в своята цялост ще действува в долината на Марица,
като отдели в началото на операциите една дивизия за линията Кюстендил - Дупница."
Това бе Седма Рилска дивизия, която съгласно тази клауза българското командуване прати
в гореспоменатото направление; тази дивизия се би пред Кочани и допринесе косвено за
изхода на боя при Куманово. Изпращането на двете сръбски дивизии за обкръжаване на
Одрин беше станало също въз основа на споразумението отпреди войната. По военната
конвенция беше предвиден един минимум за двете страни: България се задължаваше да
мобилизира най-малко 200 000, а Сърбия - най-малко 150 000.
Ако Сърбия е трябвало да надмине предвиденото число, трябва да се каже, че от своя
страна България мобилизира повече от 600 000.
Пашич не можеше да отрече, че съдействието на сръбската армия в Тракия беше
предвидено в спогодбите на двата генерални щаба - спогодби, сключени преди войната - и
нямаше причина по този повод да се искат компенсации в Македония; но той
поддържаше, че тези спогодби, които изменявали първоначалната военна конвенция,
нямали валидност.
Той заяви в Скупщината, че „генералните щабове, подчинени на върховната власт, не
можели да изменят международен договор, без да имат изрично пълномощие от своите
правителства". Сръбският министър-председател не можеше по този начин да поддържа
своето гледище, освен ако дезавуира сръбския Генерален щаб. Но за да бъде валидно,
това дезавуиране трябваше да стане преди войната, а не в момента на сключването на
мира. Тезата на Пашич - теза, формулирана от него почти със същите думи, както и в
сръбската нота, отправена до българското правителство на 12 май, беше посрещната по
много неблагоприятен начин даже от европейските страни, разположени добре към
Сърбия. Тонът на общественото мнение в чужбина по повод искането на сърбите за
ревизия на договора е даден в една статия на „Тан" (29 май 1913 г.), озаглавена „До
границата на лудостта", статия, от която трябва да цитираме един пасаж: „Сърбия и
България - казваше големият френски орган - се задължиха да предадат споровете си на
арбитраж на руския император. Императорът приема да изпълни тази мисия. При тези
условия искането, формулирано в София от сръбския пълномощен министър за пряко
изменение на договора от 1912 г., е двойно некоректно, спрямо България най-напред,
след това - спрямо Русия. Сърбите знаят с каква ясност ние поддържахме техните законни
искания. Днес държанието им е направо неприемливо."
Когато Пашич държа речта си в Скупщината, мирът с Турция не беше още сключен.
Турция и България бяха приели проекта, изработен от Конференцията на посланиците.
Сърбия и Гърция обаче продължаваха усилията си за протакането на преговорите,
настоявайки на искания, отхвърлени от Великите сили. Тактиката на сръбските и гръцките
делегати да се държи българската войска колкото се може по-дълго време вързана на
Чаталджа и Булаир, трая до последната минута. Най-после, загубил търпение, сър Едуард
Грей ги повика и им каза да подпишат или да напуснат Лондон. Така те подписаха
договора. Това стана на 17 май. Когато Сърбия повдигна формално през февруари въпроса
за ревизията на договора от 1912 г., становището на българското правителство беше той
да се постави на разискване, след като се сключи мирът с Турция. Разногласията между
двете правителства ставаха все по-остри и от руска страна се настояваше за една лична
среща между Гешов и Пашич. Тя се състоя на 19 май в Цариброд. Гешов бе придружен от
българския пълномощен министър в Белград Тошев и от Д. Ризов, повикан за тази цел от
Рим, като един от авторите на Сръбско-българския договор и минаващ за личен приятел на
Пашич. Както трябваше да се очаква, при позициите, които Пашич бе взел публично,
разискванията между двамата министър-председатели наместо да подготвят едно
споразумение, задълбочиха противоречията и може да се каже - затвориха вратата за
бъдещи опити.
Сръбското главно командуване ставаше все по-нетърпеливо поради прехвърлянето на
българската армия. То не искаше да я остави да извърши пълното си съсредоточение.
Неговото предложение до правителството беше да се обяви присъединението към Сърбия
на всички части от Македония, заети от сръбската войска, и да се нападне България. Тогава
се намеси руският пълномощен министър в Белград Хартвиг. Ролята на този човек бе през
цялото време на спора ни със Сърбия враждебна към нас. Той бе отдавнашен неприятел
на България. Консул в Бургас, когато избухна в 1886 г. руско-българската криза, Хартвиг
замина след скъсването на руско-българските дипломатически отношения заедно с всички
други руски представители в България. В Петербург той бе зачислен в Азиатския
 [137]
департамент като добър познавач на българските работи. Тогава директор на този
департамент беше Зиновиев. Той подкрепяше от своя пост борбата на българската
емиграция в Русия против Регентството, отпускаше ѝ нужните средства за това. Ролята на
Хартвиг беше да поддържа личен контакт с нея. В документите, обнародвани в „Авантюры
руского царизма в Болгарии" - книга, издадена в Москва в 1935 г., името Хартвиг фигурира
16 пъти. Там се казва, че в 1887 г. той бил „командирован на Балканите за подготовка и
общо ръководство на въстанията в България". В „Строителите на съвременна България" аз
съм описал предприетите от емиграцията бунтове и тяхната несполука. Смъртта на
Александър III, преминаването на престолонаследника княз Борис в православието (той бе
кръстен отначало като католик), признаването на княз Фердинанд от страна на Русия
туриха край на печалната руско-българска криза, миналото се отдаде на забрава, както и
трябваше, Зиновиев и Хартвиг останаха неукротени в своите страсти. Те се чувствуваха като
лично победени в борбата, в която бяха участвували, и от своя неуспех запазиха спрямо
България злопаметност.
Посланик в Цариград, Зиновиев докара владика сърбин в Скопие и се бори против
идеята за автономия на Македония. В друга една книга, която стои неиздадена, аз съм
цитирал думите му пред управляващия Германското посолство Вангенхайм.
- Руската политика - казал той - е Македония да не стане никога българска.
Това бе политиката на него, Зиновиев, тъй като след Първата руска революция Русия
възприе идеята за автономна Македония, което фактически значеше българска Македония.
Аз имах случай да видя Зиновиев през есента на 1908 г., в първите месеци на
Младотурската революция. Той показваше всичките признаци на старческа немощ на ума и
скоро след това биде сменен. Неговият наследник Гирс, син на дългогодишния министър
на външните работи, беше много добре разположен спрямо България и даде своята
подкрепа в Цариград през време на Балканската война.
Хартвиг напредна в службата си, стана директор на Азиатския департамент и от там
бе изпратен пълномощен министър в Техеран. Една зла участ за България го доведе през
1909 г. в Белград. Този порусен немец беше горещ славянофил и такъв се прояви в
началото на своята нова мисия. Той участвува в преговорите за Сръбско-българския съюз
със страстно желание те да сполучат. Би могло да се каже, че бе един от авторите на този
съюз. Заспали ли бяха тогава старите негови чувства против България? Повидимому, да.
Иначе не можеше да се яви в ролята на посредник между двете страни, която той игра. Но
щом почна войната и пролича желанието на Сърбия да не се придържа към договора от
1912 г., Хартвиг застана на нейна страна. След смъртта му в 1914 г. френският му колега в
[138]
Белград писа за него: „Той беше интелигентен, як и непреклонен."
Страстният дух, който го обитаваше, не познаваше наистина никаква нравствена
задръжка. Че ще се наруши флагрантно един договор, на който той беше един вид гарант,
не го смущаваше. Напротив, новосъбудената му вражда спрямо България напълно го
владееше. Застана на страната на Сърбия, амбицията му преследваше нейната победа
като за своя. Пред руското правителство той стана адвокатът на сръбската политика.
Неговите рапорти идваха в подкрепа на всички софизми, опровержения и лъжи на Пашич.
От друга страна, съветите за лоялност спрямо България, които Сазонов даваше на
сръбското правителство, той ги предаваше на Пашич, като смекчаваше тяхната строгост и
фактически ги обезсилваше. Не бе за пръв път, дето Хартвиг действуваше на своя глава. Той
бе изпратен в Техеран след Англо-руското споразумение, сключено от Изволски досежно
разграничението на сферите на влияние между тези две велики сили в Персия. Но еднъж в
Техеран, Хартвиг се отнесе към това споразумение като към несъществуващо и следва
спрямо Англия политиката на антагонизъм, която сам бе водил в битността си на директор
на Азиатския департамент. Стигна се дотам, че най-после бе отзован от Техеран поради
протестите на английското правителство. Това не му послужи като урок за подчинение на
началството. В Белград той не държеше никаква сметка за инструкциите, които му се
даваха.
Френският му колега, когото цитирах, пише, че той говорил за Сазонов с най-открито
презрение.
Антибългарското поведение на Хартвиг в Белград беше добре известно на
българските управляващи кръгове. В началото на март Данев, на път за Петербург, има на
белградската гара среща с него.
В една телеграма от Виена, където също спря за малко, Данев разказва за техния
разговор. Хартвиг взел фактически, макар с увъртвания, страната на Пашич във всичко.
Нотата за ревизия на договора не трябвало да се взима буквално. За поведението на
сръбските власти в Македония били виновни военните, които не били подчинени на
Пашич. Данев изслушал всичко това с енергични възражения. „В заключение -
телеграфираше той - дадох на Хартвиг, като пратеник с грамадно влияние в Белград, да
разбере, че и той ще отговаря, ако се изострят сръбско-българските недоразумения."
За враждебната към България дейност на Хартвиг и за ролята, която той въобще
[139]
играеше в Сърбия, говори и Д. Ризов в един рапорт , писан след срещата му с него в
Белград. Там Ризов остана един-два дни, идейки от Рим, където бе пълномощен министър.
Той познаваше Хартвиг от времето на своето емигрантство в Русия. Познанството им се
възобнови през време на преговорите за Сръбско-българския договор. Той бе видял
тогава Хартвиг такъв, какъвто Хартвиг се представяше: славянофил, посветен на
благородното дело да свърже българите и сърбите в братски съюз за постигането на
националните им идеали. Сега го откриваше в истинския му образ. Той най-напред
изтъква всесилието на Хартвиг в Сърбия. „Той се ползува - пишеше Ризов - с такова
безгранично влияние у сръбското правителство, офицерство и общество, щото колегите му
дипломати го назовават помежду си „подкрал", всъщност че той фактически изпълнява сега
функциите на болния и изгубилия всяко значение сръбски крал, като дирижира ежечасно
самия г-н Пашич и вдъхновява самолично сръбските депутати и журналисти от разните
политически лагери." Ризов разказва по-нататък как Хартвиг, по собственото му признание,
[140]
като убедил сърбите да отстъпят от Албания , обещал им компенсация в Македония.
„Очевидно е следователно - заключаваше Ризов, - че без Хартвиг едва ли можеше днес да
съществува спор между нас и Сърбия по отношение Македония." С това твърдение Ризов
търсеше да оправдае себе си от обвинението, което хвърля върху него историята като
човек, тъй решително съдействувал за въвличането на българското правителство в съюза
със Сърбия. Истината е, че Пашич е бил - както пише сръбският историк Слободан
Йованович - от самото начало против задълженията на Сърбия спрямо България по
договора от 1912 г., сключен от неговия предшественик Милован Милованович. Това,
което Хартвиг направи, то бе да насърчи Пашич в решението му Сърбия да настоява за
ревизията на договора, осигурявайки му съгласието на Сазонов. В такава смисъл бе прав
Ризов, като заявил на Хартвиг:
- Ако между нас и Сърбия се дойде сега до война, главният и даже единственият
виновник ще бъдете Вие, Хартвиг.
Сам Хартвиг смяташе, че войната между България и Сърбия е неминуема, но
държеше щото тя да се почне от България, за да стане тя виновница пред Русия. Затова
като се научи, че сръбското главно командуване, боейки се от арбитража на руския цар,
реши да нападне българската войска с изненада, отправи до Пашич следното писмо:
„Неделя, 26 май 1913 г.
Драги Николай Петрович,
Вчера късно вечерта аз получих телеграма от Петербург, в която между другото се
казва: „На страната, която не би използувала всички мирни способи за отстраняването
на стълкновение - ние ще стоварим цялата отговорност, последиците от която ние си
запазваме правото да определим."
Струва ми се, че това е сериозен довод за удържането на тези, които искат
решителни мерки от рода на анексията.
Нека целият одиум от братоубийствената война поеме върху себе си България. На
Ваша страна ще бъдат всички симпатии. Впрочем ако България е решила да воюва на
всяка цена - то какъв смисъл ще има провъзгласяването на анексията? България ще
счете това за провокация и ще каже, че то е оскърбление за Русия, тъй като анексията
предрешава арбитража на Господаря Император. Войната няма да Ви дойде като
изненада, понеже Вашата армия се е готвила за самозащита. Нека първата стъпка
направи България, а не Сърбия. Вашето дело е право, докато Вие искате ревизия на
договора.
Искрено Ваш
[141]
Ник. Хартвиг."
Това писмо на Хартвиг е писано предпазливо, защото той не искаше да остави един
документ против себе си, но свидетелствува за два факта: той одобряваше сръбското
настояване за ревизия на договора от 1912 г. чрез компенсация в Македония и очакваше,
че България, нямайки друг изход, ще извърши един акт на отчаяние.
В това време старанията на Сазонов да доведе балканските съюзници до
споразумение не преставаха, но трудностите за това наместо да намалеят, се увеличиха.
Към отказа на Пашич да приеме арбитраж по договора от 1912 г. се прибавяше отказът на
българското правителство да се съгласи щото нашият спор със Сърбия да се разгледа
заедно със спора ни с Гърция в една среща между министър-председателите на България,
Сърбия и Гърция. Българското правителство настояваше наистина на своето становище, че
сръбско-българският спор трябва да се разреши от руския император така, както бе
предвидено в договора от 1912 г., а спорът с Гърция в отделни преговори между двете
страни.
Намесата на Хартвиг упражни за момента своето въздействие. Анексията на
окупираните от сръбската войска части на Македония не биде обявена; нападението срещу
България не стана. Но намерението на сръбското главно командуване да търси
разрешение на сръбско-българския конфликт във война с България, остана непроменено.
При тези условия войната се приближаваше все повече и повече като единствена
перспектива. Сръбското главно командуване не виждаше друга. Неговото становище е
точно определено в едно писмо от 9 май на генерал Путник до Пашич, обнародвано от
„Српска застава" на 28 май. То съдържало следните три точки: „1. Ще бъде ужасна
несправедливост и непростим грях, едно предателство по отношение на най-съществените
интереси на Отечеството, да се отстъпи на България дори един лакът от окупираната
територия. 2. Цялата армия е съсредоточена, готова за война. 3. Ако е необходимо
спорният въпрос да бъде решен чрез война, трябва войната да се започне веднага."
Намесата на Хартвиг спря решението на Сръбското главно командуване да нападне
България, но не изкорени у него идеята за един въоръжен конфликт.
Между туй, натискът от руска страна за разрешението на спора между България и
Сърбия чрез арбитраж продължаваше. Сазонов смяташе необходимо за това присъствието
в Петербург на Пашич и Данев, който току-що бе заместил Гешов начело на българското
правителство. На 5 май Сазонов телеграфира на Хартвиг: „Получените през последните дни
от София известия и съобщения свидетелствуват за нарастването на опасно възбуждение,
обхванало правителствените кръгове. Г-н Данев не се решава повидимому да отида на
съвещанието в Петербург, без да има увереността, че Сърбия ще се подчини на арбитража.
Тази увереност е необходима и нам. Освен това намираме за крайно съществено, за да
стане това свиждане, да имаме възможност, въз основа на заявлението на сръбското
правителство, да съобщим на г-н Данев поне следното: „Г-н Пашич е съгласен, явявайки се
в Петербург, да разговаря и по договорния арбитраж, и той се надява, че тези преговори
ще доведат до осъществяване на върховния третейски арбитраж на Русия между Сърбия и
България."
Сазонов настояваше за бърз отговор от Пашич. Той натоварваше Хартвиг да упражни
за тази цел нужното въздействие. „По-нататъшно упорство и забавяне - гласеше
[142]
телеграмата - могат да имат най-гибелни последствия."
Предупреждението на Сазонов Хартвиг, твърде вероятно, бе го предал, смекчавайки
го, както му беше обикновено при подобни случаи. Поради това можем да предполагаме,
че то не смути дълбоко Пашич. Но Сръбското главно командуване бе хвърлено в тревога.
Повече от всякога то се убоя, че Пашич може да отиде в Петербург и там да отстъпи. То се
реши да пристъпи към изпълнението на своя отдавнашен план: внезапно нападение
против българската войска. Още като замисли войната срещу България, Сръбското главно
командуване я смяташе като задружно действие между Гърция и Сърбия. За това бе
подписан протоколът от 5 май. Но този протокол бе оставил неуредени някои
подробности. Те се уредиха и на 6 юни протоколът бе превърнат във формален договор,
на който същественото постановление беше: „Двете високодоговарящи страни се
съгласяват гръцко-българската и сръбско-българската гранични линии ще бъдат установени
върху принципа на фактическата окупация и на равновесието между трите държави." Една
военна конвенция бе също подписана между двете правителства. С тази дипломатическа
подготовка, довършена, сръбското главно командуване взе окончателното решение да
почне война с България, като представи пред света, че нападението иде от нея. Когато
Хартвиг предаваше на Пашич някое искане от страна на Сазонов, той го съветваше да не
казва никога не, но да отговаря така, че да оставя своето съгласие неопределено. Това бе и
в характера на Пашич. Но все пак можеше накрай да се стигне до неговото отиване в
Петербург за среща с Данев и там Сазонов да наложи своето гледище. На срещата в
Петербург трябваше да отиде и Венизелос, тъй като Сазонов настояваше сръбско-
българският спор да се реши едновременно с гръцко-българския. Установените вече
връзки между Сърбия и Гърция позволяваха на министър-председателите на двете тези
държави да се явят срещу България в единен фронт. Както казах вече, един сръбско-гръцки
протокол за съюз беше подписан преди месец. Оставаха за доуреждане някои
подробности. Нуждата на положението налагаше на двете правителства да се свърши
бързо с тях. На 8 юни протоколът бе превърнат във формален договор. Между туй,
настояванията на Сазонов за ясен отговор от Пашич продължаваха, както и Пашич
продължаваше да казва да и да мисли не. Тази тактика, свойствена и на природата му,
имаше за цел да протака кризата, разчитайки, че българските военни кръгове, за
възбуждението на които бе добре известен и върху което и сам Сазонов му обръщаше
вниманието, ще загубят търпение и ще се хвърлят във война със съюзниците. Видяхме от
писмото на Хартвиг, че такива бяха и неговите съвети. Но Сръбското главно командуване
оставаше в своето опасение, че накрай Пашич ще капитулира под натиска на Сазонов.
Така то реши да ускори нещата чрез едно пряко нападение против България, като
даде да се вярва, че нападатели били българите.
Известно е, че при първите боеве между българската войска и сръбската в български
ръце падна един сръбски официален документ, свидетелстваващ за тази лукава игра. Това
бе една прокламация на крал Петър към сръбската войска, в която се взимаше като
причина за обявяване на войната с България внезапното нападение от нейна страна.
Прокламацията беше напечатана и датата поставена с мастило. Тя беше, значи,
предварително приготвена, като се оставяше в кой ден ще бъде употребена. Един чужд
източник установява обаче конкретно фактите. На 17 януари 1914 г. във френското
списание „Revue Blue" излезе една анонимна статия, която, по всичкото ѝ съдържание,
изглежда да е била писана от френски офицер, находящ се при Сръбската главна
[143]
квартира . Ето какво пишеше той:
„На 13/25 юни генерал Путник даваше следните заповеди:
На I-та армия: - „Наредете на Шумадийската дивизия 1-ви призив ускорено да се
придвижи към Моравската дивизия, 2-ри призив да я подсили и да атакува българите. С
оглед на тази цел Кавалерийската дивизия се поставя под ваша заповед."
На III-та армия: - „Българите започнаха нападение при Злетово и Ратавица.
Съсредоточете веднага вашите части и бъдете готови да атакувате с всичките ви сили в
посока на Щип, щом аз дам заповед."
Сетне тези заповеди еднъж дадени, генерал Путник телеграфираше в Белград до
министър-председателя: „Аз реших да атакувам българите и да ги отхвърля от Злетовската
река към Кочани."
В същото време той изпрати на полковник Васич, сръбския представител при гръцката
армия, следната телеграма: „Българите започнаха своето нападение. Подчертавам
спешността от изпращането веднага в Гевгели трите дивизии от лявото крило на гръцката
армия, за да могат да нападнат българите в посока на Струмица, съдействувайки така с
нападението на нашето дясно крило към Щип... Това движение може да се направи без
най-малката опасност, тъй като при Дойран има само два български полка."
Нарежданията на генерал Путник бяха изпратени в 9 часа заранта. Два часа по-късно
органът на Сръбското главно командване „Пиемонт" печаташе специално издание, в което
съобщаваше, че войната е почнала. Вестникът даваше подробности за развитието на
захванатата битка. Между другото, той пишеше: „Според първите известия българските
части, които започнаха нападението, бяха смазани от нашата артилерия. След една
страхотна битка от няколко часа българите побягнаха, преследвани от нашата пехота."
Нека да забележа, че този ден, 25 юни, по целия фронт владееше най-пълна тишина:
генерал Путник беше отменил своите заповеди. Как беше станала тази промяна?
Анонимният автор дава ключа на загадката: в последния момент гърците бяха отстъпили
пред рисковете на сръбския план. „Това комбинирано действие на сръбската и гръцката
армии - казва авторът, говорейки за заповедите на Путник - беше съвършено основателно
и сигурно е, че то би дало големи резултати. Но в Гръцката главна квартира не погледнаха
на въпроса по същия начин, не искаха да отслабят Солун."
Гръцкото правителство имаше и друго едно съображение. Възприело идеята за война
с България, то чакаше щото България да почне първа.
Въоръженото стълкновение между съюзниците, решено от Сръбското главно
командуване, не стана, но всички признаци показваха, че всеки час водят по-близо до него
развитията на положението. За постъпките, които Сазонов правеше в София и Белград, ще
говоря подробно, когато ще разглеждам политиката на българското правителство през
тези съдбоносни дни. Ще подчертая сега, че той упражни силен натиск върху Пашич, за да
получи от него категорично заявление досежно приемането на арбитража от страна на
Сърбия. Пашич обаче продължаваше своята тактика на отлагане все със същата цел: да
изчерпи търпението на България. На 11 юни Хартвиг съобщаваше, че отговорът на Пашич
ще закъснее поради избухването на министерска криза в Белград. Истината бе, че тя беше
изкуствено предизвикана. Трябваше да стане едно заседание на Скупщината, в което
Пашич да изложи своето становище.
На 12 юни Хартвиг телеграфираше, че Пашич бързал, но че определеното заседание
на Скупщината било отложено, „за да се избегнат неуместни прения".
На 14-и нова телеграма от Хартвиг: „Предвид на крайното възбуждение, което е
обхванало опозицията, г-н Пашич не може да направи в Скупщината правителствената
декларация, без риск да предизвика неодобрение. Поради това заседанието на
Скупщината е отложено до понеделник, вследствие на двата празника. През тези два дни
Пашич и неговите привърженици разчитат да получат абсолютно болшинство." Към това
Хартвиг прибавяше: „Г-н Пашич ми съобщи, че сръбското правителство не само не се
отклонява от съблюдаването на Сръбско-българския договор, но вижда в него основа на
своето становище." В действителност всичко това бе инсценирано от Пашич и Хартвиг, за
да се държи Сазонов в заблуждение. Как можеше наистина Пашич да съблюдава договора
с България, когато се беше формално уговорил с Гърция за неговото флагрантно
нарушение. Първата точка на договора от 8 юни с Гърция гласеше: „Двете
високодоговарящи страни се съгласяват, че гръцко-българската и сръбско-българската
гранични линии ще бъдат установени върху принципа на фактическата окупация и на
равновесието между трите държави." За решимостта на Военната лига да не допусне щото
Сърбия да отстъпи нито педя земя от окупираната Македония, говорих. От своя страна
сръбското обществено мнение настояваше фанатично на тази неотстъпчивост.
Дадох някои цитати от вестниците. Ще приведа един нов, който е взет от важния
вестник „Одиек". На 28 май той пишеше: „Българските държавни мъже искат, напук на
действителността, да поддържат на всяка цена сключения договор със Сърбия. Нито могат,
нито искат да разберат, че когато има да се прави избор между запазването на
независимостта на една държава и един договор, чиито постановления са били изменени
в течение на войната, разумен човек не може, освен да предпочете първото. А „Одиек"
беше органът на Самостойната радикална партия, шефът на която, починал преди година,
бе подписал договора с България. Доктрината, поддържана от сръбския печат, намираше
ярко одобрение в Скупщината. Рибарац, водител на либералната опозиция, се позоваваше
на Бисмарка и намираше, че неговите формули не били цинизъм, но израз на дълбоко
познаване на живота на държавите. Павле Маринкович, напредняк, бивш министър,
прибавяше към Бисмарковата философия своето дълбоко презрение към принципа на
народностите.
- Правото на завоевателя - се провикваше той - е на наша страна. Българите се
позовават на етнографията, но тя е без значение за разрешението на този въпрос.
В някои по-малко отговорни кръгове враждата спрямо България идваше до настояща
истерия. „Мали журнал" предлагаше разпокъсването на България. Той пишеше: „Да се
даде на гърците, което е гръцко, на румъните - голяма част между Добруджа и Черното
море (!). Що се отнася до Сърбия, тя ще вземе Западна България със София и други места."
Отлаганото заседание на Скупщината стана на 17 юни. Речите отразяваха непоклатимото
становище, обхванало всички умове в Сърбия. Шефът на Либералната партия Рибарац се
произнесе против арбитража и за анексията на Македония. Павел Маринкович, бивш
министър, виден член на Напредняшката партия, заяви, че сръбският народ имал вяра по-
скоро в своята армия, отколкото в добре познатата непохватност на Пашич. След това
Скупщината поднови своята резолюция, взета месец по-рано, „да не позволи щото
жизнените интереси на Сърбия да бъдат накърнени". Драшкович, автор на тази
резолюция, обясни нейния смисъл: „Вардарската долина представлява жизнен интерес за
Сърбия и едно арбитрално решение, което не би държало сметка за тази жизнена нужда,
не може да бъде прието." Пренията не бяха завършени, когато Пашич получи в
[144]
Скупщината известие за българското нападение .
 II.

В една книга, която писа за своето оправдание, Ив. Ев. Гешов нарича 16 юни
„престъпното безумие". По-добре не можеше да се каже. Но пътят към това безумие бе
постлан с цяла серия грешки от правителството, което той възглавяваше. Трябва да се
напомни, че той обяви войната на Турция и че той сключи съюза с нашите съседи.
В своята телеграма до Гешов от първите дни на март, която по-горе съм цитирал,
Данев почваше с тези думи: „На гарата в Белград ме чакаше Хартвиг. Оплаква ми се, че
сръбско-българските недоразумения му причинявали много безпокойства. Аз забелязах, че
ако тия недоразумения се разразят в явен конфликт, както изглежда, не зная дали не би
било предпочтително да не се почваше войната против Турция." Едно познато изречение
казва: „Да управляваш, значи да предвиждаш." Гешов и правителството му нищо не
предвидиха. Рисковете обаче, на които той изложи България, бяха предсказани от именити
държавни мъже в чужбина. Аз ще цитирам два случая, за които вадя свидетелство из
моите лични спомени. Преди всичко за обявяването войната на Турция.
В 1903 г., през пролетта, в надвечерието на Илинденското въстание аз след една
обиколка в Рим и Париж за агитация в подкрепа на идеята за автономия на Македония се
намирах в Лондон като кореспондент на „Вечерна поща", на която бях вече един от
редовните сътрудници. Моето пътуване за Лондон бе решено по съветите на Баучер,
прочутия у нас кореспондент на вестник „Таймс", приятел на българския народ, така
свързан със своите чувства към него, че остави завет тленните му останки да почиват на
[145]
българска земя . Баучер взе всички мерки, за да подготви успеха на моята мисия. Той
ми даде препоръка за директора на „Таймс", сър Валентайн Чироу. Последният тури на
мое разположение, за да улеснява постъпките, които ми предстояха, един от младите
сътрудници на вестника, Еймъри, тогава горе-долу на моята възраст, и по-късно няколко
пъти член в английските кабинети. Баучер беше направил нещо повече. Той бе ми дал
писмо до кореспондента на „Стандарт" в Париж, Фарман. Аз не питах Баучер в какво мое
качество той ме представя в препоръките си. Размишлявайки по-късно за това, дадох си
сметка, че трябва да ме е показал като пълномощник на Македонската революционна
организация, какъвто в действителност не бях, макар да се числях в нея от 16-тата ми
година, покръстен от Гоце Делчев. През есента на 1902 г. бе станало вече едно въстание
близко до българските граници, всички известия, стигнали в чужбина, даваха да се очаква
едно по-голямо. Това обръщаше погледите на Великите сили и на общественото мнение в
Европа към Балканския полуостров и по специално - към България. Така си обяснявах
важността, която ми се даде на мен, съвсем млад човек, свършил правото в Женева едва
преди десет месеци. Фарман обнародва в „Стандарт" едно интервю с мен, в което аз
излагах борбата на Македония и нейната програма. „Стандарт" беше един от най-
големите английски вестници. Благодарение на излезналата в него кореспонденция на
Фарман аз пристигнах в Лондон като личност, интересна за тези, които следяха
политическите събития в Близкия изток.
Баучер - това научих по-късно - направил и друго, той накарал английския
дипломатически агент в София, сър Хенри Елиот, да извести на Министерството на
външните работи за моето заминаване за Лондон, като отбележи за какво отивам там.
Това бе подействувало. Още в първите дни на моя престой в Лондон получих покана да се
явя във Форийн Офис пред държавния подсекретар Сандерсон. През време на царуването
на цар Борис, когато Георги Кьосеиванов ръководеше, непризван от нищо за това,
външната политика на България, аз прекарах като пълномощен министър три години в
английската столица и никога не можах да говоря с държавния подсекретар на външните
работи повече от 10 минути. Сандерсон ме разпитва половин час. Толкова важно място
заемаше тогава България в европейската политика. В Лондон имах срещи с видни
политически лица. Едни уредени от „Таймс", други от Форийн Офис. Във „Вечерна поща"
обнародвах разговорите си с някои от тях. Препрочетох ги, преди да диктувам настоящите
редове. Така си спомних за обстоятелствата, при които бе основан Балканският комитет.
Сър Чарлс Дилк, един от сътрудниците на Гладстон, бе изказал пред мен идеята за една
такава инициатива. Аз я предадох на прочутия историк Джеймс Брайс, член на един от
Гладстоновите кабинети, той ме посъветва да занимая с този въпрос Ноел Бъкстон и
последният предприе първите постъпки.
Малко преди да напуска Лондон, получих писмо от сър Едуард Грей. Аз за пръв път
чувах името му. Неговата европейска известност почва наистина от 1905 г., когато стана
министър на външните работи. Пост, на който той стоя 11 години, до юли 1916 г. Но в 1903
г. Едуард Грей беше вече един от водителите на Либералната партия, тогава в опозиция.
Държавен подсекретар на външните работи в кабинета на лорд Росбъри в 1895 г., той бе
показал интерес към външната политика и по тази причина се бе наредило да се срещне с
мен. Писмото, което получих от него, бе пратено от името му. Английският държавник
изказваше желание да ме види, но взимайки предвид, че може би не ще мога да дочакам
завръщането му в Лондон, съобщаваше ми с няколко думи какво искал да ми каже. Сър
Едуард Грей даваше съвет на българското правителство да не влиза по никакъв начин във
война с Турция.
Неговото име споменах вече и по-нататък в продължението на мемоарите ми пак ще
имам случай да го споменавам. Той бе министър на външните работи в периода, за който
разказвам, както и председател на Конференцията на посланиците в Лондон, свикана, за
да се занимае с проблемите от европейско значение, възникнали от войната с Турция. В
негово време като министър на външните работи стана Първата европейска война. През
1903 г. той беше само член на Камарата на общините, но с начертани пред него изгледи за
голямо бъдеще. Аз не зная и досега кой точно му привлече вниманието върху мен.
Седем години по-късно случи се да получа съвет към България от друг един знаменит
европейски държавен мъж. В разговорите, които имах в София с френския пълномощен
министър Морис Палеолог, често ставаше дума за Делкасе, министър на външните работи
на Франция в продължение на седем години. Палеолог бе служил при него като
поддиректор на Политическия отдел и ми разправяше за някои епизоди от кризата,
избухнала между Франция и Германия по повод домогванията на френската колониална
политика в Мароко, криза, която докара падането на Делкасе при заплашване с война от
страна на кайзера. Палеолог бе запазил голяма привързаност към своя бивщ шеф и го
издигаше като голяма фигура. Аз също бях горещ почитател на Делкасе. В него виждах
един от създателите на Тройното съглашение, на което се осланяше политиката на
България по Македонския въпрос. Делкасе бе и първият, който предложи реформи в
Македония под чужд контрол. Една реч, държана от него във Френската камара, изнесе
пред света страданията в Македония под турския произвол и се яви като оправдание на
революционното движение и подкрепа на искането му за европейска намеса. Всичко това
предизвиква голяма признателност към него в българската общественост и по-особено - в
македонската емиграция. Аз имах спрямо него и една лична причина за благодарност.
Когато се издаваше в Париж моят втор вестник на френски за Македония, Делкасе прати
при мен един от своите секретари, Щевандие де Валдрон, за да ме разпита върху
програмата на македонските революционери. Аз бях много млад, още студент, и това бе
ме много поласкало.
Когато ставаше дума за Делкасе, Палеолог ми казваше:
- Вие трябва непременно да се запознаете с него. Аз ще Ви уредя една среща.
Тя стана в 1910 г. Бях в Париж за работа в библиотеките по приготовлението на
втория том на „Строителите на съвременна България". Там се намираше и Палеолог. По
негова препоръка Делкасе ме покани да отида при него.
Той бе напуснал своя пост на министър на външните работи пет години по-рано, но се
интересуваше за международното положение така, като че имаше още да ръководи
френската политика. Разговорът ми с него засегна няколко теми. На друго място аз се
простирам върху тях. Сега ще предам само съвета му към България, който той изрази в
заключение. Припомням си точно всяка дума. Той ми каза:
- Пазете се да не търсите разрешението на Македонския въпрос в съюз с вашите
съседи сърбите и гърците. Те ви завиждат, мразят ви и ще ви изменят, истинското
разрешение на Македонския въпрос е присъединението на Македония към България. Ще
го добиете в една европейска война, в която ние ще бъдем победители и вие ще сте наши
съюзници.
Войната стана и правителството на Гешов бе, което я обяви. Неговата отговорност е
ясна, но не е справедливо щото отговорността да падне само върху него. Война за
освобождението на Македония се смяташе като завет от Възраждането, дълг на
поколенията. Историята ще съди правителството на Гешов главно за грешките, които
извърши.
През време на Балканската война, 1913 г., когато се явиха усложнения от европейски
характер между Великите сили - опасност от война между Австрия и Русия, - Франция
почувствува нуждата да бъде представлявана пред руското правителство от човек с голям
авторитет и опитност. Така Делкасе бе изпратен посланик в Петербург. Там споровете
между балканските съюзници се събираха като във фокус и той можа да види колко
пророчески бе съветът му към България.
Всички ние, останали живи от онази епоха, помним колко много бе разпространено
убеждението, че един ден ще се бием с турците за Македония. Но никой от нас не можеше
да предположи, че войната ще бъде обявена тъкмо от Ив. Ев. Гешов. Наистина такъв,
какъвто го познавахме по репутацията му, нищо не го подканяше към такова решение,
нито неговият темперамент, нито разбиранията му. Истината е, че той пое властта с
намерение да подобри отношенията ни с Турция и осъждаше миналите правителства,
които ги довели до напрегнатост. В една реч, държана малко след образуването на
неговия кабинет, определяйки своята линия на поведение спрямо Турция и показвайки
различието ѝ от тази на неговите предшественици, Гешов заяви: - Ще заменим едно
зъбене без политика с политика без зъбене. Някои говореха тогава за „беззъбата политика"
на Ив. Ев. Гешов. В действителност старият държавник беше прав, но опитът му идваше
късно. Той искаше да върне турско-българските отношения към времето на Стамболов:
приятелство с Турция за закрепването и успеха на българщината в Македония. Но сега
предпоставките липсваха. Стамболов уверяваше султана - в това му помагаше и великият
везир Кямил паша, - че българският народ е естественият и необходим приятел на Турция.
Но Стамболов падна, година след падането му - когато той бе съсечен на улицата в 1895 г. -
стана първото македонско въстание. То се извърши от чети, явно дошли от България.
Отсега нататък беше вече безполезно да се убеждава султанът и въобще да се
разправя на турците, че съдбата на Турция и на България е свързана от общите им
интереси и че те само чрез задружна политика могат да ги бранят. Наследникът на
Стамболов, начело на българското правителство д-р К. Стоилов, получи наистина от Абдул
Хамид изгоди за Македония - трима владици, но постигна това не с приятелство, а със
заплахи. Тогава, в 1897 г., Турция беше във война с Гърция и България можеше да стане
опасна за нея. Революционните чети в Македония, въстанието в 1902 г., все повече караха
управляващите турски кръгове да виждат в България враг.
През 1903 г., преди Илинденското въстание, английският военен аташе в Цариград
съобщаваше за настроението у военните. В тях все по-дълбоко се закрепвало
убеждението, че за Турция няма да има мир и спокойствие, докато не обяви война на
България и я бие.
След Младотурската революция една малка група, принадлежаща към тази част от
българската интелигенция, която се отличаваше с липса на исторически познания и на
критическо чувство, си помисли, че сега вече ще настъпи нова ера в турско-българските
отношения. Надеждата беше наивна и остана напразна. Наистина, погледнато от вън,
можеше да се получи илюзията, че българите в Македония са добили по-голяма свобода за
националния си живот. Издаваха се в Солун български вестници и списания, създадоха се
конституционните клубове, можеше да се пише, да се говори. Но отношението на турското
правителство спрямо българското население оставаше така враждебно, както и при Абдул
Хамид.
Съществената точка в скритата програма на Младотурския комитет беше
омаломощението на българския елемент и заличението на националния му облик. В
действителност Младотурският комитет се връщаше към политиката на Мидхад паша: да
[146]
няма в империята различни народности, всички да смятат себе си отоманци .
Вече у младотурските управници никнеше идеята българските училища да се отнемат
от ръководството на Екзархията. В Серско имаше български учители, назначени и плащани
от турското Министерство на народната просвета. Българската интелигенция в Македония
даваше отпор на домогванията на младотурската политика.
Нейни представители бяха влезли в Турския парламент и някои от тях се държаха
смело. Но колкото повече се умножаваха проявите на национален живот у българското
население, толкоз повече се преценяваше то от младотурците като опасност. Между това,
възобнови се революционната дейност на Вътрешната организация. Извършиха се
атентати с бомби в някои градове. Репресиите бяха жестоки и възбудиха българското
обществено мнение. От друга страна, турските вестници взимаха все по-предизвикателен
тон и заплашваха България с война.
В 1911 г. някои от чуждите дипломати в София говореха за една турско-българска
криза като за нещо в кръга на вероятностите. Припомням си един обяд у румънския
пълномощен министър Дияманди. Там бяха освен домакина двама от неговите колеги,
Морис Палеолог и граф Боздари, италиански пълномощен министър. Разговорът се води
главно на тази тема: ще има ли война между България и Турция. Палеолог се спираше
особено върху личността на цар Фердинанд, анализираше я и търсеше изводи от нея.
Накрай той поставяше под съмнение, че Фердинанд можеше да има куража да се реши на
война. Той го смяташе за страхливец. Бях тогава директор на в. „Воля". Тримата дипломати
искаха да чуят от мен какво мисля за общественото мнение в България като фактор в
развитието на напрегнатите турско-български отношения. За това бях именно и поканен на
този обяд. Аз поддържах, че някои големи събития са се явявали като историческа
необходимост. Помня, че употребих тогава едни думи, които бях взел от една италианска
книга. Казах: съществува „исторически динамизъм". Палеолог, дипломат, но и романист,
обичаше всичко, което звучи добре. Той повтори:
- Да, историческият динамизъм.
Палеолог няколко пъти след това разискваше с мен въпроса дали е възможна турско-
българска война. Еднъж той ми каза, заобикаляйки се с тайнственост:
- Ние имаме точни сведения за намерението на Турция да се разправи чрез война с
България. Определен е даже планът как тя да бъде предизвикана. Турското правителство
ще дигне един ден Екзарха и ще го натовари на някой параход за Бургас или Варна. То
знае, че българският народ никой път няма да понесе тази обида. Тогава войната ще дойде
сама по себе си.
Палеолог добавяше към това, че турците чакали, преди да пристъпят към
изпълнението на своя план, да се завърши реорганизацията на армията им от германските
инструктори и да се допълни въоръжението ѝ с артилерия и картечници. Аз го познавах
още откогато той дойде в София и знаех добре увлеченията на неговото въображение и
наклонността му да драматизира нещата. Че турското правителство ще изгони Екзарха от
Цариград, това ми се виждаше мъчно за вярване. Ние не бяхме с Турция сами едни срещу
други, като в някой остров. Имаше в Европа Велики сили. Зад Турция стоеше Русия.
И колкото да ми беше известен авантюристическият дух у водителите на
Младотурския комитет - някои от тях лично познавах от първите дни на Младотурската
революция, - смятах ги все пак неспособни за дръзкото намерение, което им приписваше
моят събеседник. Намирах обаче и аз, че войната с България е в програмата им.
При такава обстановка Ив. Ев. Гешов пое властта и предприе опита за споразумение с
Турция. Този опит го показа в момента като държавен мъж и при добра воля и разум у
турските управници можеше да успее. Гешов положи за това всичките си старания. Той
изпрати в Цариград едно от видните политически лица на управляващата коалиция,
Михаил Сарафов, министър в два кабинета.
Преди да бъде преместен в Цариград, Михаил Сарафов представляваше България във
Виена. Там той бе влязъл в приятелски отношения с Асим бей, съветник в Турското
посолство, човек разумен и с правилни разбирания за турско-българските отношения.
Случи се Асим бей да стане министър на външните работи. Това пораждаше добри
надежди за успеха на мисията, с която Михаил Сарафов беше натоварен. Исканията,
предявени от българското правителство, се отличаваха с умереност. Главните бяха:
потвърждение на правата на Българската екзархия и линията Кюстендил - Куманово.
Тъкмо тях обаче младотурците смятаха за пряко противоположни на своята политика.
Екзархията? Те възнамеряваха именно да ѝ отнемат ръководството и контрола на
българските училища и да я превърнат от национална организация на българския народ в
турско, в чисто църковно ведомство. Линията Кюстендил – Куманово беше едно от
желанията на България още в първите години след Освобождението. В 1881 г. Петко
Каравелов смяташе, че скопчването на бъдещата българска железопътна линия с
австрийските, трябва да стане през Скопие. Стамболов през време на своето властвуване
непрекъснато прави постъпки в Цариград за линията Кюстендил - Куманово. Нейното
национално значение за България се хвърляше в очи. Железопътната връзка между
Македония и България минаваше през Ниш и беше изложена на всички несгоди,
пораждани от контрола на сръбската държава. За България бяха необходими преки
сношения с Македония. Бившите турски правителства именно затова отказваха съгласието
си. Младотурското правителство оставаше на същото отрицателно становище. То можеше
толкова по-мъчно да се отдели от него, че виждаше в линията Кюстендил - Куманово не
само улеснение на българското влияние в Македония, но и едно средство на българската
стратегия при бъдеща война. Така преговорите на кабинета Гешов с Турция пропаднаха.
Веднага след получаването вестта за Младотурската революция аз заминах за Солун.
Там се срещнах с Ниязи бей, мой съгражданин, първия, който излезе с чета против султана.
Ние се познавахме от деца. Когато аз бях ученик в Лицея в Цариград, той беше юнкер във
Военното училище. Виждахме се понякога и разменяхме спомени за родния ни град. В
Солун говорихме за станалото голямо събитие и аз публикувах във „Вечерна поща" едно
интервю с него, което Баучер предаде в „Таймс" и оттам мина в други вестници в чужбина.
Ниязи ми каза:
- Ние се повдигнахме, за да турим край на европейската намеса в Македония и да
предотвратим автономията.
Турският национализъм беше наистина много по-важна причина за извършената
революция, отколкото копнежът за свобода. В Солун се запознах с главните водители на
Младотурския комитет. От всички добих това впечатление: хора, упоени от своя лесен
успех, самонадеяни и оптимисти. Те обвиняваха Абдул Хамид, че от слабост пред Великите
сили оставил да се понизи престижът на империята, и си задаваха за цел да го възстановят.
Прекратяването на европейската намеса в Македония, което постигнаха, не бе достатъчно
за техните амбициозни планове. Те се наеха да възвърнат на Турция някои международни
права, изпаднали в забрава и, тъй да се каже, добили давност. Босна и Херцеговина бяха
станали фактически дял на Австро-Унгария. Младотурците ги смятаха, по Берлинския
договор, само като военно окупирани турски области и правеха изявления в тази смисъл.
България отдавна вече имаше облик на независима държава; младотурците се заеха
да подчертаят нейната васалност. На официалната вечеря, дадена в Цариград на
дипломатическото тяло, министърът на външните работи не покани, както това ставаше
по-рано, българския дипломатически агент. Последствията от тази безразсъдна политика не
закъсняха. България обяви своята независимост и Австро-Унгария - анексията на Босна и
Херцеговина.
След шумни и безсилни протести турското правителство трябваше да се преклони
пред единия факт, както и пред другия. Това не послужи за урок на младотурците. Техният
дух на дързост и предизвикателство продължи както във вътрешната, така и във външната
им политика. В азиатските си владения те се отдадоха на преследвания против арабите,
жадуващи за свобода, и подновиха спрямо арменците системата на унищожение,
прилагана от Абдул Хамид. В отношенията си с балканските съседи те правеха всичко, за да
ги обърнат във врагове. В София ставаше известно, че те чакали да бъде приготвена
достатъчно турската армия, за да се справят с България. В Атина се знаеше, че те имат
същото намерение спрямо Гърция и че за тази цел бяха поръчали постройката на два
броненосеца в Германия, които щяха да им дадат надмощие над слабата гръцка
[147]
флота . Спрямо Сърбия младотурците не замисляха война. Но сръбското правителство
имаше друга причина за тревога. Отвъд Шар планина насилията на албанците върху
сръбското население, за да го принудят да бяга в Сърбия, продължаваха и застрашаваха
щото Косово поле да остане един ден без сърби. Как България, Гърция и Сърбия
почувствуваха опасността, обща за тях, от страна на младотурската политика, как те се
сближиха помежду си и как се стигна до Балканския съюз, това е предмет на друг мой труд.
Тук аз съм си задал само задачата да покажа грешките, извършени от българското
правителство след почването на войната.
На Гешов се правеше упрек, че като сключил съюза със Сърбия и Гърция, не се опитал
да се разбере с Румъния. Упрекът е неоснователен и чудното е колко Гешов зле се защити.
Той разправяше, че отдалече бил правен намек на Майореско, но напразно. В
действителност намек не е имало и нямаше защо да има. Румъния бе съюзница на Австрия
и Германия, беше и в приятелски отношения с Турция. Как можеше Гешов да ѝ поверява
своите тайни съюзи и намеренията си за война? От друга страна, на каква основа можеше
да се търси разбирателство с Румъния? Още в 1901 г. - това виждаме в германските
[148]
дипломатически документи - румънското правителство бе предупредило своите
съюзници, Виена, Берлин, че в случай ако България си присъедини Македония, то ще иска
териториални компенсации в Добруджа. Румънските претенции бяха познати в
българските политически кръгове. Аз чувах за тях от Генадиев още от 1905 г. Най-добре ги
знаеше Гешов, който често отиваше в Румъния поради връзките си с Евлоги Георгиев. Не
ще съмнение, че при първия опит от наша страна за преговори с Румъния с цел да я
привлечем към Балканския съюз Майореско щеше да си представи полицата за Добруджа.
Тогава какво щеше да прави България? Ще подпише ли полицата?
Загубената в 1913 г. Добруджа ни се възвърна по щастливо съгласие между двете
страни и сега можем да говорим за болния въпрос без душевна мъка.
Аз стоях три години в Букурещ като пълномощен министър и мисля, че познавам
румъните. От всички наши съседи с тях бяхме при най-добри условия за дружба.
Румънската народна маса беше чужда на всяка помисъл за отнемане от България част от
земята ѝ. Тази идея възникна у румънските политици и се разшири у буржоазията и у
интелигенцията. У политиците тя се позоваваше на нуждата от стратегическа граница; в
буржоазията и интелигенцията тя стана въпрос на национално честолюбие: България,
Сърбия, Гърция се увеличаваха, Румъния не можеше да остане пренебрегната и с празни
ръце.
Претенциите на румънското правителство се меняха - ту увеличаване, ту намаляване,
съобразно с обстоятелствата, в които се намираше България в течението на войната с
Турция и споровете ѝ с нейните съюзници. На първо време румънското правителство се
задоволяваше със Силистра. Един от най-важните членове на румънския кабинет,
Маргиломан, пише в дневника си, че Румъния била готова по едно време да се задоволи
даже с половин Силистра. Гешов пропусна този момент. Затрудненията, в които попадна
България, извикаха у румънското правителство по-широки претенции. В замяна на
териториалните жертви, искани от България, Майореско предлагаше военен съюз с
изпращане на румънска артилерия против Турция. Гешов отговори:
- Съюз не се прави с даване на територия.
За това обаче бе имало примери в миналото. Пиемонт, за да добие помощта на
Франция за италианското обединение, ѝ отстъпи Савоя, люлка на Савойската династия, и
Ница, родния град на Гарибалди. Всички, които познават историята на Италия, ще си
спомнят драматичната сцена, когато Гарибалди се възправи в Камарата и обръщайки се
към Кавур, му извика:
- Вие, който ме направихте чужденец в моето отечество!
Жертвата беше болезнена, но Кавур видя, че тя е неизбежна, за всеки човек, у когото
сърцето е на място, отстъпването и на педя земя от отечеството е драма. Понятно е
следователно чувството, което накара българското правителство да отхвърли искането на
Румъния за Силистра, когато тя бе го предявила в началото на преговорите. Бисмарк бил
казал еднъж:
- Възмущението не е политическо състояние на ума.
Скръбта - също не. Политиката изисква предвиждане и сметка, това, което сега се
нарича реализъм. Накрай спорът ни с Румъния отиде, по съгласие на двете страни, на
арбитраж от Великите сили. Конференцията на посланиците в Петербург даде на Румъния
Силистра. Да бе я получила от нас, когато тя се задоволяваше с нея, щяхме да поставим
румъно-българските отношения на приятелска основа и да имаме Румъния сигурна зад нас
при разправата ни с нашите съседи.
Румънското правителство бе коалиция от две партии: Консервативната, начело на
която беше Майореско, и Демократичната консервативна партия на Таке Йонеско. И
двамата държаха да се разреши спорът с нас при запазване колкото е възможно на
старите добри отношения между двете страни.
Крал Карол от своя страна през цялото си царуване бе смятал като принцип на своята
политика Румъния да има зад себе си една България като приятел. От там идеше
сравнителната умереност на първите румънски искания. По протакането на преговорите, в
което румънското правителство предполагаше зла воля от наша страна, отминаването с
мълчание от страна на Гешов на предложенията на Майореско за съюз и военна помощ -
мълчание, посрещнато като умишлено пренебрежение и обида - внасяше все по-голяма
напрегнатост в румъно-българските отношения. Положението на кабинета Майореско
ставаше всеки ден по-мъчно пред румънското обществено мнение. Либералната опозиция
водеше срещу него ожесточена кампания. Нейният шеф Йонел Братияно, син на стария
Братияно, беше предложил на крал Карол още когато България мобилизира, да свика под
знамената и румънската армия и тогава да представи своите териториални искания. Сега
той обвиняваше правителството, че не послушало този съвет и останало подиграно от
България. Борбата на опозицията се извършваше с митинги и с буйни речи. Намесваше се
името на самия крал и според рапортите на някои чужди дипломати, повдигал се даже
династически въпрос. Бурята против правителството накара Майореско да заяви пред
представителите на Великите сили в Букурещ, че румънската войска ще мине границата и
ще заеме територията, върху която се простираха румънските претенции, сега вече
увеличени и стигащи до линията Тутракан - Балчик. Това му заплашване беше опит за
натиск върху България и се видя на самия Майореско неизпълнимо. Но две идеи останаха
вече непроменими в неговата програма: да държи за линията Тутракан - Балчик и при
удобен момент да я заеме с военна сила.
Сега ще мина към втората грешка на правителството на Ив. Ев. Гешов. Тя се отнася до
политиката му спрямо Гърция. Трябва да изтъкна най-напред една особеност, която
отличаваше гръцко-българските отношения от нашите отношения със Сърбия и Румъния,
като вземем миналия век. В този период и Румъния, и Сърбия се увеличиха с
присъединение на части от български земи. Румъния получи чрез Санстефанския договор,
потвърден в това си постановление и на Берлинския конгрес, Северна Добруджа. Сърбия
на два пъти се разшири за сметка на етническите граници на българския народ. В 1833 г. тя
получи тъй наречената Крайна със Зайчар, област, смятана през време на Възраждането за
чисто българска. Левски пишеше на Данаил Хр. Попов, неговия верен приятел в Турну
Магурели: „И мен запряха в лето 1868 в Зайчар, задето казвах на тамкашните българи да
мрат за българщината, че им е отечество."
Аз си спомням за двама българи от Зайчар с познато у нас име: стопановеда С. Ж.
Дацов и генерал Радойков. От Берлинския договор Сърбия получи - като оставим настрана
Ниш, където до Освобождението имаше български владика - градовете Пирот и Враня.
Познавах на млади години един стар човек, Шешеджиев, който ми разказваше, че бил
учител в българското училище във Враня. Българи от Пирот, преселени в България, имаше
много. От там бе известният литературен критик д-р Кръстев. Докато всяко разширение на
Румъния и Сърбия се извършваше с присъединения на късове от българската територия,
нашият национален напредък ставаше за сметка на гърцизма. Създаването на Екзархията
отне от Гръцката патриаршия най-важните епархии в Европейска Турция. В тъй наречената
Източна Румелия имаше гърци в Пловдив, Станимака и по бреговете на Черното море:
Анхиало, Месемврия, Созопол и пр. Гърците имаха в Източна Румелия училища, владици,
вестник в Пловдив. При първите избори за Областното събрание се избраха депутати
гърци. Ставало бе даже дума един грък да влезе в Постоянния комитет. Така обликът,
който Източна Румелия взе на втора българска държава, бе посрещнат от гърците като
национално нещастие. Различието между гръцко-българските и сръбско-българските
отношения изпъква още повече при един поглед върху претенциите на Гърция и тези на
Сърбия при подялбата на завладените територии. Самият договор от 1912 г., създавайки
спорната зона, даваше на Сърбия като сигурен дял Скопие, където, както всички знаем,
нямаше сърби. Другите градове на Македония, които руският император като арбитър
можеше да присъди на Сърбия, бяха също чисто български. Иначе се поставяше въпросът с
Гърция. Гърците претендираха за Южна Македония, където се намираше българско
население, преобладаващо със своята численост и свързано с българското единство чрез
борбите за Възраждането, както и с революционното движение за свободата на
Македония. Но, от друга страна, областите, които бяха окупирани и за които смятахме,
твърде естествено, да се включат в бъдещите предели на България, съдържаха важни
позиции на гърцизма.
 III.
ПАДАНЕТО НА КАБИНЕТА Д-Р ДАНЕВ И ОБРАЗУВАНЕТО НА КАБИНЕТА Д-Р
РАДОСЛАВОВ - Д. ТОНЧЕВ - Д-Р ГЕНАДИЕВ
Когато пристигнах у дома, заварих баща си и майка си попарени от слуховете по
града. Но като ме гледаха тъй много потиснат, не ми зададоха никакъв въпрос. Заранта
тръгнах да видя Генадиев. Той ми обясни защо съм бил повикан от Щаба на армията. Д-р
Данев имал намерение да изпрати него и мен в Париж, за да осветлим френското
обществено мнение върху споровете ни с нашите съюзници, но сега не можеше, разбира
се, да става дума да заминем. Той ме тури набързо в течение на станалите през
последните дни събития: заповедта за нападението против съюзниците ни, втората
заповед за спирането на военните действия, претърпените неуспехи, уволнението на
генерал Савов и заместването му с Радко Димитриев като главнокомандуващ. Като си бях
като зашеметен от болка, вървях по улиците без мисъл. Гледах хора, че се спират помежду
си, говорят си нещо тихо и се разделят с наведена глава. Имаше все още неизвестност, но с
повече угрози, отколкото надежда. Това бе в първите няколко дни. Когато се узна напълно
в страшния му облик нещастието, сполетяло българския народ, до скръбта зашумяха и
други страсти. Към въпроса дали ще се спаси България, се прибавяше все по-високо - кои са
виновниците?
Много е било писано по това и аз нито съм правил достатъчно лични издирвания,
нито имам желание да се впускам по този болезнен въпрос. Но понеже тези, които знаят,
че се занимавам в моите спомени с онова време, ме питат за мнението ми; ще го кажа с
няколко думи.
Преките виновници, които никога не са отричали своята отговорност, са несъмнено
цар Фердинанд и генерал Савов. Д-р Данев винаги е заявявал, че заповедта за
нападението била издадена без негово знание. Има обаче едно обстоятелство, което
подвергва под съмнение искреността на неговите думи.
Генерал Танталов, началник на артилерията в Трета армия, потвърди писмено пред
мен, че на 17 юни д-р Данев бил в щаба на Радко Димитриев в Божурище и казал там, че
се крие от чуждите дипломати, за да не го питат какво става на фронта. Руският
пълномощен министър Неклюдов пише от своя страна в мемоарите си, че този ден търсил
Данев на няколко пъти, с мъка го намерил и на въпросите си към него получил само
отбягващи отговори. Покрай тези, които са отбелязани като главните виновници, се говори
и за други около тях, върху които се хвърля отговорност като подстрекатели или
насърчители. Без съмнение, имало е и такива и историята трябва да ги посочи. По моето
дълбоко убеждение обаче това, което стана, щеше да стане и без тях. Те са като хора в
гръцката трагедия. Обикновено в последвалите полемики двата партийни лагери на
буржоазията, общо казано - либерали и русофили - си хвърляха вината взаимно, що се
отнася до влиянията, упражнявани отстрани върху пряко отговорните лица. В
действителност няма различие в това отношение между едните и другите. За какво се
касаеше? В договора ни със Сърбия се предвиждаха две зони: тъй наречената безспорна -
Охрид, Битоля, Прилеп, Щип, Кочани, Радовиш и всичко на изток от тази линия в
Македония, върху която Сърбия се отказваше от всякакви претенции, и спорната - Скопие,
Куманово, Тетово, за която предварително бе избран като арбитър руският цар, който да
присъди кому тя трябва да принадлежи или как да бъде поделена между сърбите и нас.
Впоследствие се явиха спорове между българското правителство и сръбското досежно
естеството на арбитража. Сърбите поддържаха, че руският император трябва да се
произнесе не вече върху спорната зона, но върху цялото териториално разпределение в
Македония, държейки се извън договора, тъй като този договор бил изменен от нови
обстоятелства.
И за този лагер също не може да се каже, че влиянието му е било решаващо. Това,
което се е говорило от едните и от другите, е важело само за създаването на възбудената
атмосфера, в която ръководните лица трябваше да определят своите стъпки. Кои бяха
съображенията им? Ще видим по-нататък обясненията, които Фердинанд е дал на
австрийския пълномощен министър граф Тарновски, но трябва да отбележа, че той е
говорил пред него според нуждите на момента. Д-р Данев, що се отнася до него, не е
казал нищо, тъй като е отричал всякакво съучастничество от своя страна. Аз обаче съм
разпитвал генерал Савов. Една нощ разговорът ни се води до късно. Той каза най-напред,
че заповедта за 16 юни му била дадена от цар Фердинанд и че той трябвало да се подчини.
Аз знаех добре, генерал Савов не беше човек да се подчини на една заповед от
такова съдбоносно значение, ако той сам не я одобрява. Известни ми бяха много
подробности за независимото му държание към цар Фердинанд. Понякога той е бил дори
предизвикателен спрямо него. Така, чувал съм от сериозен източник, че когато Фердинанд
пристигнал частно в Одрин веднага след неговото падане и поискал от Савов да му се
уреди тържествено посрещане, Савов му казал да си върви, тъй като такова просрещане
трябва да се даде на тези, които превзеха крепостта. Фердинанд бил като бесен. Иван
Стоянович, главен директор на пощите, близък до Савов, както и до двореца, ми е
разказал последвалото.
- Бях в София, когато Добрович дойде да ме види и ми съобщи да съм готов да тръгна
заедно с него на другия ден за Главната квартира. Цар Фердинанд решил да уволни
генерал Савов и да назначи на негово място Фичев. Ние двамата трябвало да занесем
заповедта. На другия ден не заминахме. Фердинанд се отказал от намерението си. На мен
обаче се даде поръчение да се срещна със Савов и да му повлияя някак да измени
поведението си.
Савов не можеше да поддържа дълго пред мен първото си обяснение. Той ми даде
друго едно, на което после е настоявал.
- Агитацията - каза ми той - разстрои фронта. Почнаха тук-таме разбунтувания. Не
можехме да задържим за по-дълго войската. Трябваше или да я демобилизираме, или да
се бием.
Генерал Савов е бил много упрекван и за концентрацията, която направи. Когато цар
Фердинанд попита генерал Рачо Петров какво мисли той за нея, последният отговорил:
- Тя изглежда като направена не за да водим война, а да пазим границата от
контрабанда.
Политическата идея на тези, които извършиха 16 юни, е била не да водим война, а с
един неочакван удар да завземем някои позиции, с владеенето на които да бъдем при по-
благоприятни условия, ако отидем на арбитраж. Но войната се наложи от нашите
съюзници. Останалото е известно.
Като е ставало дума в разговори за гибелните последствия за българския народ от
заповедта на 16 юни и като аз съм я осъждал безпощадно, случвало се е да ме питат какво
бих направил аз, ако се бях видял в положението, в което се намираше българското
правителство: от една страна, сърбите отказват да приемат арбитража по договора, от
друга - войската не иска повече да стои на фронта. Аз не зная какво бих мислил тогава и
благодаря на Провидението, че не се намерих в София, когато отвред се издигали гласове
за неотстъпчивост на всяка цена.

***
Първата ми работа, след като се завърнах в София, беше да отида да видя д-р
Генадиева. Питах го защо съм повикан от Главната квартира.
- Д-р Данев - отговори той - имаше намерение да изпрати мен и тебе в Париж, за да
осветлим френското обществено мнение върху споровете ни с нашите съюзници, но след
станалите събития не може да става дума за заминаването ни.
Генадиев ме постави в течение на това, което се беше случило в последните дни:
неуспехите ни в започнатата война със Сърбия и Гърция, заповедта на правителството до
генерал Савов да прекрати военните действия; неговото заместване с генерал Радко
Димитриев. По-късно аз се научих за мълвата, че Генадиев бил в числото на
подстрекателите за нападението на 16 юни. Приписваха му, че заплашвал тези, които
съветвали за отстъпки на Сърбия, и казал пред хора на улицата:
- Глави ще падат.
Аз не мога да гарантирам, че Генадиев не е бил на страната на непримиримите. Мога
също да повярвам, че е изказал възбудено своето мнение. Но влиянието му в онези дни
беше слабо. Той нямаше никакви връзки с тези, които взеха фаталното решение. Цар
Фердинанд не искаше да чува за него, защото никога не престана да го смята за свой враг.
С генерал Савов не беше приятел. Той бе поискал да го види, но Савов не го приел.
Обвиняем пред Държавния съд заедно с Генадиев, той гледаше да се отдели от него, за да
добие по-лесно амнистия. Приказваше се, че той действувал чрез македонците. Това пише
и Неклюдов в своите мемоари. Истината е, че Генадиев не беше в допир с
Революционната организация. Навремето аз го бях запознал с Борис Сарафов. Имаше
доста общи черти между двамата, за да се нравят един на друг. Но никога Генадиев не
пожела да се намеси в македонските работи. След смъртта на Борис Сарафов аз въобще
не виждам той да се е срещал с тъй наречените македонски дейци, може да се каже, че
той е говорил като македонец, но не от името на Македония.
От една страна, България получила Тракия, без това да бъде предвидено, от друга -
Сърбия дава две дивизии за обсадата на Одрин, помощ, за която не била поела никакво
предварително задължение. Фактически това значеше целият договор да бъде ревизиран.
Имаше ли някой българин, който да се съгласи на това? Такъв аз не зная. Говори се, че
либералите били най-крайни. Допускам. За Генадиев се разправя, че казал пред хора на
улицата:
- Глави ще падат.
 Македонците, от друга страна, заплашвали Фердинанд с убийство, но никъде не
виждам доказателство, че тези предупреждения са имали въздействие от решаващо
значение. От другия лагер също се издигали гласове за неотстъпчивост докрай. Ще
цитирам само два примера, които са показателни.
Велчо Т. Велчев, главен редактор на „Ден", който дълги години бе поддържал с
неотслабваща страст русофилската политика, е бил между най-отявлените противници на
идеята да се приеме арбитраж от руския император извън договора. Същото се знае и за
Иван Вазов, за когото един мой приятел ми разказва следния случай.
В София пристигнал един руски общественик, известен българофил - А. А. Башмаков,
директор на руския официоз „Журнал де С. Петербург". Русофилите му дали вечеря, на
която присъствували по-главните от тях. Башмаков преди да дойде в София, бил в Белград.
Там съветвал сърбите да не доведат спора с България чрез своите крайни искания до един
разрив, фатален за южното славянство. На вечеря в София той в своята реч пак говорил за
нуждата да се постигне братско споразумение между двата народа. Всички мълчали,
когато Вазов станал и казал тези две думи:
- Договорът или война - и пак седнал.
Дълги години подир събитията, които разказвам, Христо Силянов, сътрудник на в.
„Ден", член от партията на д-р Данев и близък до него, ми каза:
- Когато д-р Данев замина за Лондон за преговорите за мир, той искаше да вземе
заедно с мен и теб, но членовете на кабинета, принадлежащи към Народната партия, се
възпротивили.
Народната партия имаше наистина защо да бъде против мен. Аз бях водил много
жестоки борби с нея. В „Строителите на съвременна България" изложих в лоша светлина
някои от главните ѝ водители. В дневника, който Петър Абрашев, министър през време на
войната, е държал за заседанията на Министерския съвет, виждам колко далече е отивала
спрямо мен омразата на тия хора. Още в първите дни на войната министрите народняци
повдигнали въпрос защо да съм в Главната квартира. Те настояли да се иска моето
отстранение от там и изпращането ми на фронта. Същата съпротива указали те и по
отношение на Генадиев, когато станало дума за изпращането му заедно с мен в Париж. Но
д-р Данев, като министър-председател след оставката на Иван Евстатиев Гешов, решил да
изпрати нас двамата, без да държи сметка за враждебното спрямо нас мнение в част от
кабинета.
 IV.
ПОСТЪПКИТЕ НА ГЕНАДИЕВ ПРЕД МАЙОРЕСКО

Първата задача, която се представи на новия министър на външните работи, беше да

предприеме възможните постъпки, за да се спре напредването на румънската войска,
която се беше вече доближила до София. За посредничество от страна на Великите сили
нямаше време. Не се знаеше при това коя от тях би се заела с такава задача. При нуждата
от бързо действие Генадиев реши да се отнесе той от свое име до самото румънско
правителство.
На 4 юли в самия ден, в който прие своя пост, той чрез Италианската легация в София
помоли италианския министър в Букурещ да предаде незабавно на румънското
правителство формалното желание на българското правителство да възобнови
приятелските отношения с Румъния и да ги укрепи по начин щото създаденото между нея и
България положение да се замени с едно здраво и тясно приятелство. За тази цел, казваше
се в съобщението, българското правителство било решено да разгледа с широк
примирителен дух териториалните искания на Румъния и да сключи колкото се може по-
скоро едно споразумение. Българското правителство, казваше се по-нататък, моли
румънското да почне споменатите преговори най-бързо и му предоставя избора на
средствата за това. Накрай съобщението гласеше: „Българското правителство моли
румънското да даде незабавно заповед на румънската армия да спре напредването си, тъй
като тази мярка би улеснила бързото възстановяване на приятелските отношения и би
имала голямо влияние върху бъдещите отношения, които трябва да бъдат интимни и
трайни." Постъпката на Генадиев беше уместна и ще видим, че тя даде резултат, но това
първо съобщение до румънското правителство беше съставено по такъв начин, че не
можеше да се очаква то да намери желания прием в Букурещ. Заявлението, че
българското правителство било решено „да разгледа със широк примирителен дух
териториалните искания на Румъния", идващо, след като Данев беше вече приел линията
Тутракан - Балчик, не можеше, освен да вдъхне подозрения у румънското, че тук може да
има някаква игра да се замени една определена отстъпка с неопределено обещание.
Освен това, да се говори на румънското правителство за „интимни отношения" между
България и Румъния в един момент, когато тя действуваше против нас в съюз с други
държави, беше една прибързана употреба на думи, в които можеше да се съзре опит от
наша страна да делим едни от други нашите противници. Не е чудно, че впечатлението на
Майореско е било крайно неблагоприятно, той го е изказал в доклада си до краля веднага
след завръщането му от Корабия, където бе построен мостът за преминаването на Дунава
от румънските войски. Майореско предал изказаното желание на Генадиев и на
представителите на двете Велики сили, които най-непосредствено следяха балканската
криза - руския и австрийския. Той изразил пред тях своето учудване от смисъла на
направените предложения, като заявил, че няма да им даде никакъв отговор. Нито руският
представител, нито австрийският подкрепили молбата на Генадиев. „Шебеко - пишеше
Майореско, - който вчера още настояваше щото нашата армия да не напредва към София,
не поднови днес своя съвет и се ограничи само да каже:
- Трябва да се види държанието на новото правителство.
 Австрийският пълномощен министър не показал също никаква готовност да се застъпи
за България. Фюрстенберг - донасяше Майореско на краля - показа същото учудване като
мен и намери телеграмата на българския министър толкова по-малко съгласна с
обстоятелствата, тъй като идеше след съвета, който император Франц Йосиф беше дал на
цар Фердинанд да предложи спонтанно на крал Карол отстъпването на територията
Тутракан - Балчик. Княз Фюрстенберг - продължаваше Майореско - ме осведоми, че граф
Берхтолд натоварил австрийския пълномощен министър в София да каже, че Австрия
постоянно е давала на българското правителство съвета да задоволи исканията на
Румъния, но не е била слушана. Тежкото положение, в което България се намира днес, се
дължала главно на големите грешки, извършени по отношение на Румъния." Друго едно
последствие на тази погрешна политика лежала във факта, че настоящият конфликт между
Румъния и България намалявал свободата на действие на Австро-Унгария. Само едно
разбирателство между Румъния и България - заявил Фюрстенберг - би позволило на
Австрия да продължи благосклонната си политика спрямо България.
Майореско не отговори на предаденото му съобщение на Генадиев, но го взе
предвид. То налагаше на румънското правителство необходимостта да обсъди основите,
при които би могло да се спрат враждебните действия спрямо България и да се пристъпи
към преговори за мир. Румъния действуваше в съдружие със Сърбия и Гърция. Тя
трябваше да вземе тяхното мнение. На петия ден след полученото от Генадиев съобщение
Майореско телеграфира на румънския пълномощен министър в Белград: „Попитайте
Пашич дали не мисли, че е моментът да се започнат незабавно разискванията върху
[149]
прелиминарните условия за мир между представителите на петте воюващи държави ,
за да се избегне една катастрофа в София и европейски усложнения."
Филалити отговори, че Пашич споделял мнението на Майореско и че Венизелос, с
когото Пашич се срещнал в Скопие, бил също съгласен.
Бързината, с която Майореско пристъпи към действие, се дължеше главно на
опасението, че ако се продължи съществуващото положение, може да се дойде до една
намеса на Великите сили. Същата загриженост съществуваше и у сръбското правителство.
Пашич заявил предварително на пълномощните министри на Русия и Франция, че Сърбия
няма да приеме никаква намеса на Силите и още по-малко тяхното посредничество.
Оставаше да се определи къде ще трябва да се водят преговорите за мира. Пашич приемал
Букурещ, но трябвало да се пита и Венизелос. Румънският пълномощен министър в Атина
Филидор съобщаваше и за съгласието на гръцкото правителство. Венизелос намирал, че
избирането на Букурещ било дължима почит към личността на крал Карол, когото хитрият
грък не пропусна да поласкае, познавайки неговото честолюбие. Венизелос, след като
отбелязваше и той нуждата да се избегне намесата на Силите, поставяше условията на
бъдещия мир: запазване на балканското равновесие; България да не надвишава числено
Сърбия или Гърция. Наистина Румъния щяла да бъде по-голяма, но той, Венизелос, имал
доверие в нейната мъдра политика. Тук идеше комплиментът лично към Майореско.
Венизелос повдигаше още един въпрос, по който имаше аз да се боря срещу него на
Букурещката конференция, именно: Тракия да се остави на България, но с гаранции за
правата на гръцкото население. Руското предложение за примирие се смятало от гръцкото
правителство за пропаднало, тъй като гърци и сърби не можели да дадат време на
България да се съвземе.
Докато ставаше тази размяна на мисли между Букурещ, Белград и Атина, румънската
войска продължаваше да напредва и на бойното поле българската войска имаше да води
тежки сражения в Македония, сърбите и гърците настъпваха усилено, първите, за да влязат
в София, вторите - с обект Пловдив.
На пети Генадиев се отнесе наново до Майореско, пак чрез Италианската легация, но
съобщението му този път носеше неговия подпис. То имаше следното съдържание:
Генадиев заявяваше, че България отстъпва на Румъния територията до линията Тутракан -
Балчик. „В замяна - добавяше той - българското правителство би желало да си осигури
благосклонния неутралитет на Румъния и нейната помощ и съдействие при мирното
уреждане споровете с Гърция и Сърбия. Но особено и преди всичко, българското
правителство желае да се даде незабавно заповед на румънската армия да спре своето
напредване и да се оттегли оттатък Дунава и линията Тутракан - Балчик." Генадиев
изтъкваше голямата важност на такова едно поведение от страна на Румъния за бъдещето
развитие на румъно-българските отношения. Накрая той изказваше надеждата, че веднага
ще могат да се възстановят дипломатическите отношения между двете страни. Политиката
на Генадиев беше да се споразумеем с Румъния, да изтегли тя войските си и ние да
продължим войната срещу Сърбия и Гърция. Тази идея намираше подкрепа и от някои от
военните. На 4 юли, деня, в който се образува новото правителство, аз вечерях с Генадиев
в „Юнион клуб". Към часа десет дойде на масата полковник Нерезов, който, след отпуска
на генерал Фичев, заемаше длъжността на временен началник-щаб на армията. Той
обясни на Генадиев какво е положението на бойното поле.
- Ние загубихме първите сражения - казваше той, - но българската армия не е
победена. Ако румъните се оттеглят, ще можем не само да затвърдим отбраната, но като
направим едно ново съсредоточение, да минем по някои части от фронта в офанзива.
Не беше мъчно за Майореско да разбере какви са намеренията на българското
правителство, които ясно проличаваха в Генадиевата нота. Те не можеха обаче да срещнат
в Букурещ друго, освен пълен отказ. Румъния не желаеше, нито можеше да се откъсне от
своите съюзници. Тя бе почнала с тях едно задружно действие и както и да е било
уговорено, то трябваше да продължи докрай. Освен това Майореско се боеше, че ако се
справи с Гърция и Сърбия, България ще се обърне и против Румъния. От друга страна,
Генадиев бе заявил, че България отстъпва линията Тутракан - Балчик, но Майореско
желаеше едно по-пълно уточнение по този пункт. На седми юли той отправи пак чрез
Италианската легация, но със своя подпис, отговора си до Генадиев. Майореско
напомняше, че предложението на Генадиев досежно териториалната отстъпка на България
било направено в официална форма и по-точно от неговия предшественик (т.е. д-р Данев),
по-специално като се даваха на Румъния градовете Тутракан, Добрич, Балчик. Румъния
взела акт от това, Майореско, прибавяше към казаната по-горе линия броя на
километрите, посочвани според него от топографското положение на запад и на юг.
„Колкото се отнася - продължаваше Майореско - до искането на България румънската
армия да спре напредването си и да се оттегли на левия бряг на Дунава, то не може да
бъде взето под внимание, тъй като Румъния прати войската си, за да ускори сключването
на мир между всички воюващи. Ако България иска да постигне същия резултат, тя трябва
да уведоми в най-скоро време Румъния за това и да посочи своя пълномощник за
разискване прелиминарните условия за мира между всички воюващи. При това разискване
Румъния ще упражни своето действие в дух на разбирателство и безпристрастие."
Генадиев видя неизпълнимостта на своя план. На седми той отговори на Майореско с
уверения от естество да успокоят подозренията му.
„Българското правителство - заявяваше той - няма ни най-малко намерение да
използува споразумението с Румъния, за да продължи войната със Сърбия и Гърция.
Напротив, то е безвъзвратно решено да сключи мир с двете държави и тази точка
съставлява част от програмата на правителството. За тази цел на другия ден, след като пое
властта, то прие изрично предложението на императорското руско правителство да
изпрати делегати да преговарят за мир и тези делегати, генерал Паприков и Сава Иванчов,
тръгнаха тази нощ за Сърбия през Ниш. Впрочем българското правителство е готово да
даде всички гаранции за искреността на тази декларация. То е готово да спре веднага
военните действия, разумява се, ако Сърбия и Гърция направят същото, и да пристъпи
веднага към демобилизацията на своята армия."
Генадиев придружаваше дадените от него уверения с един позив към добрата воля
на Румъния:
„Българското правителство моли още веднъж румънското правителство да заповяда
спирането на напредването на румънската армия и да остави свободно железопътното
съобщение Варна - София, главната артерия за снабдяването на столицата, и това с една
цел колкото приятелска, толкова и хуманитарна."
Между туй, продължаваше размяната на мисли между Румъния и нейните съюзници.
Венизелос беше дал съгласието си за Букурещ. Но на седми Филодор телеграфираше от
Атина, че кралят желаел щото прелиминарните условия да се подпишат на бойното поле.
Някогашният беглец от Домокос, получил главозамайване от лесните успехи, които му даде
безумието на българските управници и някои грешки на българското командуване, искаше
сега да диктува условията на мира на барабана. Голямата грижа обаче на Венизелос
продължаваше да е избягването на чужда намеса. Той казал на Филодор:
- Достатъчно зрели сме да уреждаме сами своите работи и да разрешим сами
съдбините си.
Генерал Паприков и Сава Иванчов бяха назначени да заминат за Ниш. Но Генадиев
нямаше голяма надежда, че Сръбското главно командуване ще склони да преговаря,
обвзето, както то бе, от мечтата сръбската войска да влезе в София. Затова Генадиев се
обърна пак към Майореско с молба да назначи румънския пълномощник и да му съобщи
дали румънското правителство е избрало мястото за преговорите за мира. Тази телеграма
бе от 8 юли. Майореско му отговори същия ден. Неговата телеграма свидетелствува за
непрестанното му залягане щото отстъпките, направени от страна на България, да бъдат
така уточнени, че да не оставят никакво място за тълкуване или спор. Той най-напред
изказваше своето задоволство от последния отговор на Генадиев; бил щастлив, че двамата
са на еднакво мнение досежно нуждата за бързо сключване на мир. После обаче
добавяше: „Вследствие на разменените съобщения румънското правителство смята като
придобита и вън от разисквания отстъпената територия." (Той я посочва отново, точно като
първия път.)
Посланиците на Великите сили в Петербург, когато се събраха да уредят румъно-
българския конфликт, след като дадоха Силистра на Румъния, отбелязваха в протокола на
своето решение и другите отстъпки, които се правеха от българска страна. Но след като
румънското правителство обяви война на България, последната можеше да счита тези
отстъпки вече като несъществуващи. Майореско държеше да ги напомни като неделима
част от условията, при които можеше да се сключи мирът между двете държави.
Майореско съобщи на Генадиев, че е готов да прати румънски делегат, който да се срещне
с българския делегат и с делегатите на Сърбия и Гърция на избраното място за военни
преговори. Но за сключването на мир намираше, че Букурещ е най-подходящ.
 ПРИЛОЖЕНИЯ

Приложение № 1

ДВЕ ТЕЛЕГРАМИ ОТ ТАРНОВСКИ ЗА АУДИЕНЦИЯТА МУ ПРИ ЦАР ФЕРДИНАНД №

7837,стр. 942

18 юли 1913 г.
Тази заран цар Фердинанд ми извести, че би искал да ме види и имах аудиенция от
час и половина. Негово Величество обсъди с поглед назад политиката си и събитията и
разви плановете си, от чието осъществяване само Австрия щяла да спечели. Русия осуетила
плановете му. Сега България била повалена, без да се говори за офанзива, българската
войска била неспособна вече за отбрана, и ако Румъния не преустанови веднага
действията си и турското настъпление не се спре, то капитулацията щяла да бъде
неминуема, още повече че Гърция била на път да унищожи напълно остатъците от
армията на генерал Иванов и Сърбия от вчера също преминала в офанзива. Ще
телеграфирам по-подробно за разговора допълнително, но бих искал сега да съобщя само
най-същественото, т.е. че цар Фердинанд бил получил от крал Карол отговор на
телеграмата си, който ми прочете и който е съставен в приятелски тон. Румънският крал
заявявал, че и той желаел да тури край на сегашното положение, но че трябвало да държи
сметка за възбудата на румънския народ, предизвикана от държанието на България.
Българското правителство молело веднага да почне преговори с румънското, за да
изпълни познатите искания.
- Първата стъпка - казал царят - била вече направена снощи чрез телеграма от
Генадиев до Майореско и сега цар Фердинанд само молел Ваше Превъзходителство да
упражни съответно влиянието си в Букурещ щото, от една страна Румъния по възможност
да не иска повече от линията Тутракан - Балчик, а от друга - Румъния да се приближи
искрено приятелски до България.
Друго желание на Фердинанд било щото ние, след като му отказахме активна военна
подкрепа срещу Сърбия, поне да упражним натиск в Белград и да държим по-остър език в
смисъл на незабавно примирие.
На цар Фердинанд се струва много важно преговорите за мир и конференцията за
окончателна подялба да станат в Букурещ, тъй като по този начин сръбско-руската акция
щяла да бъде най-лесно парализирана, сближението между Румъния и България
постигнато, и благодарение на него и с помощта на Австро-Унгария и Румъния нещо от
Македония би могло да се спаси.

***
ВТОРА, ПО-ПОДРОБНА ТЕЛЕГРАМА № 7836
18 ЮЛИ 1913 Г.
Намерих царя, когото не бях виждал от август миналата година, умствено и физически
всъщност, непроменен. Може би в момента чрез току-що получената телеграма на крал
Карол, която му направи благоприятно впечатление и чрез която Фердинанд се беше
окуражил, във всеки случай съвсем не изглеждаше сломен. Той ме посрещна със
забележката, че не сме се виждали отдавна и че при днешната среща ще му кажа
неприятни неща и ще повдигна обвинения срещу него. Отговорих, че искрено съжалявам
за България и че едва сега ми се дава честта на една аудиенция, а не по време, когато
моите съвети - ако бяха последвани - можеха да бъдат от полза. Що се касае до неприятни
истини - прибавих аз, - то не ще си ги позволя и смятам упреците за излишни, тъй като съм
убеден, че Негово Величество по-добре от мен съзнава големите грешки, които се
направиха тук.
Приложение № 2
РЕЧ НА Д-Р НИКОЛА ГЕНАДИЕВ В НАРОДНОТО СЪБРАНИЕ

XV Обикновено народно събрание. Втора извънредна сесия. XI заседание,

понеделник, 8 юли 1913 г. Открито от подпредседателя X. Тодоров в 4 ч. 45 м. след
пладне
Секретар С. Бурмов.
След като председателствуващият събранието установява, че е налице законният
кворум и открива Събранието, дава думата на министър-председателя д-р В. Радославов.
Радославов изтъква критичното положение, в което се намира страната, и завършва с
прочувствен апел към народните представители да се забравят партийните различия и да
се обединят, за да бъде „възстановена честта на Отечеството и да се обезпечи бъдещето на
България". Изявлението на Радославов се посреща с бурни ръкопляскания от страна както
на мнозинството, така и на малцинството. След това председателствуващият дава думата
на министъра на външните работи и на изповеданията.
Министър д-р Н. Генадиев: Г.г. народни представители. Задачата, която пое
правителството и към изпълнението на която пристъпи още в минутата на своето
образуване, бе да извади царството от днешната криза чрез един почтен мир. Постъпките,
които предприехме пред румънското правителство за възстановяване на приятелските ни
отношения с Букурещ, бяха първото проявление на решението ни да действуваме с най-
бързи средства за приложението на нашата програма. Отговорите, получени от
румънското правителство, ни убедиха, че нашата инициатива е срещнала у него същото
желание да се тури колкото се може по-бърже край на ненормалното положение,
създадено между двата народа, между които спомените на миналото и общите им
интереси са от естество да поддържат най-голяма хармония. Както винаги, тъй и сега ние
сме убедени, че тази естествена хармония ще може, въпреки последните ни
недоразумения, да добие израз в политическо приятелство, здраво закрепено. За да
постигне това приятелство, България направи, както ви е вече съобщено, необходимите
жертви. Това доказателство за нашата добра воля е оценено както от румънското
правителство, тъй и от Великите сили, и нашето убеждение е, че то ще бъде един
достатъчен залог за твърдото ни решение да поддържаме с нашите съседи честни и
сърдечни отношения. В заключение ще кажа: споразумението ни с Румъния е на добър път.
Постигнатите резултати не са пълни, но съставляват добър предвестник за близкото
бъдеще.
След като почна преговори с Румъния, правителството влиза сега в разговор и със
Сърбия и Гърция. По поканата на императорското руско правителство ние изпратихме през
Пирот двама делегати, които да преговарят за мир. За да се влезе по-бърже и по-сигурно в
съприкосновение с воюващите, ние помолихме руския военен аташе, полковник
Романовски, да придружава нашите делегати, на което той се отзова с всичката си добра
воля.
Като показахме готовността си да преговаряме за мир, ние не само се отзовахме на
благосклонните съвети на цяла Европа, но същевременно изпълнихме едно решение на
правителството, взето още от първия час, защото считаме, че то отговаря на желанието на
българския народ и на върховните интереси на България. Върху предстоящите преговори
ние можем да заявим само това, че правителството желае твърдо и искрено да сключи
един достоен мир. Мястото, където ще се водят преговорите, положително още не е
установено. Известени сме за желанието на букурещкия кабинет да участвува чрез свой
пратеник в преговорите за общия балкански мир, за което изказваме пълното си
задоволство, тъй като имаме основания да вярваме, че Румъния, като се въодушевява от
нуждата да се установи на Балканския полуостров едно трайно положение, ще действува в
дух на примирителност и безпристрастие.
Докато от една страна се откриват тъй живо очакваните от целия свят перспективи за
мир, трябва да констатирам със съжаление, че сръбските и гръцките войски постоянно
подновяват своя напор срещу нашата линия. Благодарение на твърдостта на
непоколебимия дух на българската армия, на която искам да изкажа от тук възторжената
любов и благодарност на всинца ни (Бурни ръкопляскания от бошинството) всички атаки са
били отбити. Не мога обаче да не изкажа съжаление, че тези нови кръвопролития стават
тъкмо в часа, когато Великите сили единодушно и настойчиво съветват воюващите да си
подадат ръка.
Като говоря за Силите, считам за свой дълг да заявя, че откогато сме поели властта, от
всички тях сме получавали само добри и искрени съвети, както и горещо съчувствие и
съдействие в усилията ни да прекратим кризата. Ние ще се стараем да развием и заякчим
тия благосклонни разположения на Силите, първо, като ги убедим в непоколебимото и
честно намерение на България да бъде лоялен сътрудник в задачата им за
възстановяването на мира, второ, като показваме дължимата почит към техните съвети.
Колкото силно и да е правото на България, колкото големи и да са качествата на
българския народ, ние считаме, че нашите интереси ще бъдат най-добре защитени само
тогава, когато те ще съставляват част от общия интерес на културна Европа и се подчиняват
на тая върховна солидарност на цивилизацията, която министърът на външните работи на
Франция г. Пишон нарече „европейски патриотизъм".
Благоразположението на Силите към България ние можахме да видим и по случай
навлизането на турски войскови части в наша територия отсам линията Енос - Мидия.
Наистина постъпките на европейските посланици в Цариград не са упражнили още своя
пълен ефект, но сме уверени, че Великите сили, под чието ръководство биде установена
границата ни с Турция, няма да допуснат щото турците да се установят зад нея. От друга
страна, ние очакваме щото мъдростта на Портата да вземе връх над лошите страсти, които
клонят да осуетят наченатите в последно време опити за установление между нас и
турците едно приятелство, отговарящо на взаимните нужди на двата съседни народа. В
такава смисъл днес изпратихме една депеша до великия везир.
Това са, г-да, заявленията, които мога да направя.
Ние поехме една тежка криза, стараем се България да излезе с чест от нея и от
направените до днес постъпки можем да се надяваме, че, следвайки една лоялна политика
на миролюбие и на национално достойнство и поддържани от народното
представителство, ще можем да обезпечим с общи усилия едно задоволително
разрешение на сложните държавни и народни въпроси.
Г.г. народни представители! Тези са кратките изявления, които правителството е в
състояние да направи днес пред вас. Ако почитаемото народно представителство желае да
разисква върху тях, няма нужда това да стане в друг ден; ние ще се съгласим
разискванията да подкачат още сега и сме готови да дадем всички отговори, които са
съвместими с върховните интереси на отечеството.
Ако почитаемото народно представителство - и ние отправяме позив към него в тая
посока - желае с единодушието си и пред българския народ, и пред цяла Европа да
докаже, че ние следваме една политика на всички ни, политика на целия български народ,
аз моля да се мине на дневен ред без разискване. (Ръкопляскане от болшинството.)
Председателствуващият дава думата на софийския народен представител Янко
Сакъзов, който прави предложение да бъде разисквана декларацията на Генадиев.
Генадиев повторно настоява да няма разисквания.
А. Малинов, взимайки предвид предложението на правителството да няма
разисквания, се отказва от тях.
Председателствуващият подлага на гласуване предложението да не се разисква
декларацията на правителството. Събранието приема.
Заседанието се вдига в 5 ч. 5 м. сл. пладне.

ЦДА, 130 л. Оригинал, копия и чернови. Ръкопис и машинопис.

 V.
КОНФЕРЕНЦИЯТА В БУКУРЕЩ И БУКУРЕЩКИЯТ МИР ОТ
1913 Г. ПЪРВАТА КАТАСТРОФА
ОПРЕДЕЛЯНЕ НА БЪЛГАРСКИТЕ ДЕЛЕГАТИ ЗА КОНФЕРЕНЦИЯТА

Министерският съвет определи следните лица за делегати: Димитър Тончев, генерал

Фичев, д-р Сава Иванчов, Симеон Радев и подполковника от Генералния щаб Станчов.
Когато листата се определяше, бях и аз в съвета. Казах, че ще трябва да има в делегацията
и хора, които познават Румъния, и предложих Теохар Папазов, родом от Браила, член на
Апелативния съд, и Петър Нейков, тоже родом от Браила, втори секретар на Букурещката
легация до намесата на Румъния. Изтъкнах също нуждата от съветници по географията и
етнографията на Македония и посочих професорите Йордан Иванов и Атанас Иширков. И
двете ми предложения бяха приети. На Радославова и на приятелите му в правителството
направи неприятно впечатление, че в състава на делегацията не влиза никой от партията
им. Пешев промълви през носа си:
- Трябва да има и някое наше момче!
Тогава Радославов се сети за д-р Иван Димитров Строгов, либерал от Кюстендил,
автор на сбирка стихове и на една книга с речи против цар Фердинанд, на която бе дал
наслов: „Фердинандики"; по подражание на Демостена, който бе нарекъл „Филипики"
речите си против Филипа Македонски. Д-р Иван Строгов бе през време на войната
окръжен управител в Родосто и току-що се бе върнал оттам, беглец от турското нахлуване.
Той биде прибавен към нас.
Мисията, която ни възлагаше българското правителство, беше тежка, трагична.
Добруджа предварително отстъпена, всичко оттатък Вардара вече загубено, от нас щяха да
искат в Букурещ нови болезнени жертви. Какво щеше да ни остане от Македония? Кое
щяхме да запазим от егейския бряг? Бъдещето стоеше пред нас като тъма, пълна с
незнайни угрози. От победителите можехме да очакваме само жажди за грабителство и
мъст. От тия, които се канеха да ни помогнат, не чувахме решителна дума. Никакви големи
илюзии не бяха ни позволени. Тръгвайки от София, ний знаехме, че отиваме на една
Голгота.
 НА ПЪТ ЗА БУКУРЕЩ

Понеже централната линия бе заета от румъните, ний минахме през Балкана. В

Пловдив и Стара Загора ни посрещнаха властите и множество граждани. Всички бяха
уплашени от турското напредване към българската граница, вече премината на няколко
места. Тончев и Фичев им казаха някои ободрителни думи:
- Великите сили няма да оставят турците да навлязат в България - заявяваха те.
Но тая надежда не успокояваше слушателите им. Силите ще се намесят най-сетне,
мислеха си те, но дотогава Тракия може да бъде опустошена. И тревогата гореше в очите
им като пожар.
В трена приказва много Фичев. Една вълна на песимизъм идеше от него. Песимист,
такъв го познавах аз отдавна. Той никога не бе вярвал, че ще бием турците. Спомням си за
един разговор, който имах с него през време на Руско-японската война. Аз бях тогава
редактор на „Вечерна поща" и живеех на ъгъла на улица „Тетевенска" и булевард
„Дондуков", срещу печатницата на вестника, сега заета от една цинкография. Рано сутрин,
преди да отиде във Военното министерство, Фичев идеше да ми донесе статията си по
хода на боевете в Манджурия. Той ме заварваше едва-що събуден и сядаше на моя креват
за малко приказка. Аз много обичам да разпитвам хората по тяхната специалност - няма
човек, който да не стане интересен, когато го наведете да говори по своята област. И с
Фичева съм приказвал често по военни въпроси, както съм приказвал например с лекари за
медицина и с владици за богословие. Еднъж стана дума за тежката артилерия, по която се
водеше тогава във Франция между военните голям спор: едни поддържаха - това бяха
старите офицери, генералите, че тежката артилерия само ще затруднява настъплението;
други, младите, намираха, че тя ще бъде вероятно решаващото оръжие в бъдещата война.
Те подчертаваха особено нейната необходимост при срещата с някоя крепост. Аз следях с
жив интерес тая полемика, тъй като тя ставаше в едно време, когато след Илинденското
въстание, при разпалването на Македонския въпрос, имаше опасност от едно
стълкновение с Турция. Българското правителство бе решило тогава да направи големи
поръчки за въоръжение. По тоя повод запитах Фичева:
- Ако правителството тури на ваше разположение двадесет или тридесет милиона, за
какво бихте ги употребили?
- Щом като следиш така сериозно военните въпроси - подметна ми той малко
иронично (той обичаше много иронията; тя течеше обилно из неговото умствено
самодоволство), - кажи най-напред ти какво би направил?
- Бих поръчал тежка артилерия за обсадата на Одрин - казах аз.
- А аз - заяви той - бих направил един укрепен лагер в Търново Сеймен, за да се
приберем там, когато турците ще ни бият, и да чакаме намесването на Великите сили.
Тия му думи ми дойдоха на ума, когато се научих, че уплашен на 8 октомври 1912 г. от
някои сведения, че турците настъпвали с голяма маса откъм Кърджали през едно оставено
от нас незаето пространство, той дал заповед на българската армия да спре току-що
почнатото от нея настъпление и накарал Данева, тогава при Главната квартира, да прати
до правителството паметната телеграма, с която предлагаше да се иска веднага
европейска намеса.
 - Царят - ми разказваше Савов - като се научи за тая Фичева постъпка, бе обзет от
ярост. Тоя човек, страхливец, когато се касаеше да изложи на опасност своя собствен
живот, бе готов на риск в политиката. Аз приемам - каза той - българската армия да бъде
бита, но не да я направим смешна пред света.
Оттогава Фердинанд загуби всяко доверие във Фичева. Съветите, които по-късно
генералът му даваше и които произхождаха, както доказаха самите събития, от здрава
оценка на нещата и от предвидливост, той гневно отхвърляше като израз на неизкоренимо
черногледство и малодушие. Върху него взе връх влиянието на Савова.
Фичев нямаше войнишко сърце - това личеше и по неговата мекушава физиономия, -
но бе офицер с широка военна ученост. Началник на Генералния щаб, той е, който
приготви последния план за военните действия против Турция. Той насочи в голяма тайна
Третата армия през Странджа планина към Лозенград. Турците, които смятаха Странджа
планина за непроходима, бяха изненадани, както бяха изненадани в 1940 г. французите,
когато германските моторизирани дивизии се явиха пред Седан, минавайки през
Аргоните, които също се смятаха за непроходими. Тая „стратегическа изненада" на Фичева
произведе навремето силно впечатление у военните кръгове в Европа. Те видяха в нея
една бляскава проява на българската военна мисъл. Тя бе наистина един от решителните
приноси към българската победа. Когато Лозенград, оставен почти без отбрана от турците,
падна, генералщабният майор Левтеров, началник на цензурата в Главната квартира, към
която се числях заедно с някои писатели, преди да тръгна с Македоно-Одринското
опълчение, ни заяви тържествено:
- Господа, сега войната е наполовина спечелена.
Савов не славеше себе си като голям теоретик на военното изкуство. Той сам ми е
казвал, с тоя гърлест глас, който сечеше думите като със секира:
[150]
- Аз не съм стратег. В България има един стратег - Рачо . Аз съм да командувам на
тактическото поле.
Дар за командуване, волева сила, такава бе и общата представа у българската армия
за него. Той се беше уволнил в 1907 г. и оттогава до 1912 г., през тия пет години, бе живял
почти непрекъснато в чужбина. Но когато в навечерието на войната с Турция българското
правителство свика големите военачалници, за да се произнесат върху избора на бъдещия
[151]
главнокомандуващ, те единодушно посочиха него . Фичев остана при него като
началник-щаба. Чувах младите офицери в Главната квартира да казват:
- Савов главнокомандуващ и Фичев началник-щаба - това е едно идеално съчетание:
първият енергичен и смел; вторият - предпазлив и вещ във военното изкуство. Техните
качества взаимно се допълват.
За нещастие обаче те, вместо да си сътрудничат, живееха в постоянен раздор и
вражда. Макар принадлежащи към същото политическо течение - и двамата бяха
стамболовисти, - те отдавна изпитваха антипатия един към друг, една антипатия, която
произхождаше преди всичко от дълбокото различие на тяхната природа. Общото дело не
смекчи тия им взаимни чувства, напротив, честите им свиждания по служба,
съперничеството им, борбата им за влияние върху цар Фердинанда ги опълчи един срещу
друг.
 Случвало се е след Балканската война да става дума между Савова и мене за Фичева.
Той говореше за него с пренебрежение.
- Поплювко - с тази къса дума той изразяваше и мнението си, и чувствата си.
Фичев не можеше да спомене името му, без да изпадне в едно много-словесно
ожесточение.
По пътя за Букурещ той много ни разправя за усилията, които правил да предотврати
съдбоносните грешки на Савова: атаката на Чаталджа с нейната кървава несполука,
подновяването на военните действия през януари 1913 г., прехвърлянето на българската
армия на сръбската граница и най-сетне - върха на всичко - пагубната заповед на 16 юни,
която ни караше сега нас, победителите на Турция, които бяхме възбудили удивлението на
света, да ходим да молим за мир. Той говореше възбудено и на моменти думите като че
ли се спираха в гърлото. Тук се изливаше болката на един дълбоко страдующ в душата си
българин, който бе предвидял нещастията, които застрашаваха България, бе се борил да я
запази от тях и бе се видял безпомощен да я спаси. У тоя човек, когото познавах като
егоцентричен и студен, имаше сега нещо дълбоко вълнуващо, патетично.
Фичев жестоко обвиняваше Савова, но пред него не намираха пощада и другите
негови другари, които бяха имали големи командувания във войната. В неговата
патриотическа скръб за изпитанията на България стоеше примесено и едно безмерно
честолюбие, наранено от славата на неговите съперници. Славата в победоносните войни
странно се разпределя. През войните на Прусия в 1866 и 1870 година се прослави главно
началникът на щаба Молтке. В Руско-турската война началник-щабът, генерал с полско
име, остана неизвестен; руските победи, това бе Гурко, това бяха Скобелев, Радецки. В
нашата война с Турция стана същото. Имената, които прозвучаха, бяха Савов,
главнокомандуващ, Радко Димитриев, победител при Люле Бургас, Иванов, завоевателят
на Одрин. На Фичева никой не произнасяше името. Той стоеше в Главната квартира
самотен, забравен, тровен от завист, гризан от яд. Популярността на Савова най-много го
мъчеше, защото той я намираше не само прекалена, но и с нищо неоправдана. Той не му
признаваше никакви заслуги в нашите победи.
- Вземете - казваше ни той - цялата архива на Главната квартира и вие не ще
намерите нито една заповед от него до атаката на Чаталджа. Атаката на Чаталджа - ето
кога почва неговото командуване и знаете какво то докара.
Той кипеше при мисълта, че след като беше причинил с Междусъюзническата война
една катастрофа на България, Савов пак оставаше на сцената. Нещо повече: уволнен след
16 юни, но назначен няколко дни подир командуващ Съединените армии против сърбите
и гърците, към него бяха обърнати сега (Фичев знаеше това) надеждите да се спаси
България от вражеско нахлуване. Действително отговорен за 16 юни - отговорност тъй
страшна, че равна на нея напразно бихме търсили в българската история, - но неговият
военен престиж оставаше ненакърнен.
Както толкова други, и ние, делегацията, полагахме сега своята вяра върху неговото
голямо име на военачалник. Фичев чувствуваше това и се дразнеше. Той ни доказваше, че
16 юни бил дело не само на политическо безумие, но и на военна некадърност. Начинът,
по който Савов съсредоточил българската армия срещу сърбите и гърците, показвал един
невежа по най-елементарните принципи на стратегията.
 - От Дунав до Егейско море - казваше той - Савов пръсна българските дивизии в един
кордон, без да образува някъде ядро, с което да нанесе удара.
Той повтаряше това, което и по-рано, години преди Балканската война, бе ми
разправял в разговорите ни по военната наука.
- Не се удря с отворена ръка и разделени пръсти, удря се с юмрук.
Савов оставил българската армия без юмрук.
Фичев може би беше прав, но неговите думи тягостно действуваха върху нас. Ний
имахме нужда от вяра. И ние - Тончев и аз - имахме какво да кажем за политическите
виновници на българския разгром. Тия, които бяха сключили пагубния съюз с нашите
съседи, които, противно на съветите на Русия, бяха отказали да се спогодят овреме с
Румъния, Данев, който бе наострил срещу България целия външен свят, Тодор Тодоров,
който бе казал на руския цар, че България иска... Родосто, Ив. Ев. Гешов, който бе
дезертирал пред опасностите, създадени от неговото правителство, всички те бяха наши
политически противници. Те бяха давали Тончева под държавен съд. В полемиките ми с
техните вестници те бяха ме жестоко нападали, клеветили. Но сега нямаше в сърцата ни
място за укори и обвинения срещу тях. Не миналото ни занимаваше, а неизвестното
бъдеще, към което отивахме.
Бяхме ли ние, делегатите, най-добре избраните лица за задачата, която ни
предстоеше? Това, което можеше да се каже, е, че трите партии, които съставляваха
правителството, не можаха да дадат по-добър избор. Само ако д-р Никола Генадиев да
беше с нас, делегацията ни щеше да има по-голяма вещина и блясък. Г-н Тончев имаше
едно голямо минало, известно и в Румъния. Член на делегацията, която се бе явила пред
руския цар след Съединението, председател на историческото Велико Народно събрание в
Търново през 1886-1887 г., министър в кабинета на Стамболова в първите години на
неговото управление, той бе участвувал на видно място в борбите на тая бурна епоха.
Женен за българка от богато семейство в Букурещ, дето бе правил чести престои, той бе
лично познат на много от румънските държавни мъже. Румънският крал бе го приемал
неведнъж на аудиенция. Той обичал да говори с него за разни епизоди из голямата и
дълга криза, в която бе хвърлена България след свалянето на княз Александра, за усилията
на българите, тъй дълго безуспешни, да му намерят наследник, за предложението, което
Стамболов направил нему, на крал Карола, да приеме българската корона и да възкреси
едновремешното румъно-българско царство. Еднъж, в течение на тия разговори, Карол го
попитал дали не е направил зле, че не приел това предложение.
- Виждах - разказваше ми Тончев, - че той е запазил някаква тъга, задето е пропуснал
тоя случай; виждах също, че му се искаше да изразя и аз същото съжаление, което
очевидно щеше да го поласкае. Моето лично мнение бе, че България щеше да бъде много
по-щастлива с него, нежели с Фердинанда, когото ние най-сетне избрахме при липса на
друг кандидат, готов да дойде в България, непризнат от Силите и напук на Русия. Но как
можех аз да произнеса пред чужд владетел едно съжаление, което щеше да бъде обидно
за владетеля на България? Румънският крал, увлечен в спомените си, ми задаваше един
въпрос крайно неуместен, на който еднакво бе неудобно да отговоря с да или не. Аз се
ограничих да кажа:
- Историята си има своите пътища, както Провидението.
 Карол като че ли искал да опровергае подозрението, че с отхвърлянето на българската
корона не показал толкова кураж, колкото Фердинанд.
- Кураж у мене не липсваше - казал той, - но да приема предложението на
Стамболова, значеше да предизвикам Русия към неминуема намеса. Аз в такъв случай, без
да помогна на България, щях да погубя Румъния.
Изборът на генерал Фичева бе също много сполучлив. Трябваше да има един военен
в делегацията и никой друг не можеше по-добре да заеме това място. Известно беше, че
той се бе борил против обявяването на Междусъюзническата война и самото това
обстоятелство го поставяше в крайно благоприятно положение спрямо съседите, които
бяхме нападнали. Началник-щаб на българската армия през време на нашите победи над
Турция, той се ползу-ваше с голям военен престиж. Неговата особена роля в тия победи не
можеше да бъде добре позната на всички, крал Карол я знаеше. Той смяташе изненадата
при Лозенград като дело на голям стратег и това му мнение, изказано пред мнозина,
проникна в политическите и военните кръгове и създаде около Фичева едно необикновено
внимание. Фичев стана, след Венизелос, най-бележитата фигура в конференцията.
Третият делегат, д-р Сава Иванчов, ако се касаеше само за неговите лични качества,
бе също така сполучливо избран. Един от най-големите адвокати в София, владеющ
отлично френски, навикнал да общува с чужденци - той беше много добре подготвен да
участвува в едно събрание, каквото бе това, пред което имахме да се явим. Но името,
което носеше, не звучеше добре в Букурещ. Наистина през 1899 г., когато брат му Тодор
Иванчов бе министър-председател, между България и Румъния бе избухнал един конфликт,
[152]
който докара двете държави до прага на война . Сам Сава Иванчов се чувствуваше
притеснен от тоя спомен и много неохотно прие да влезе в делегацията. Голямата
отговорност, която щеше да падне върху ни за подписването на един мир, който не
можеше да бъде освен съсипателен за България, го плашеше. Страхът от политическа
отговорност бе у него въобще много голям. Това обяснява защо той, един от най-видните
членове на своята партия - Младолибералната, вторият човек след Тончева, не прие
никога, когато тя идеше на власт, да стане министър. Той дойде в Букурещ след нас.
Отиването му в Ниш да иска заедно с генерал Паприкова примирие, униженията, на които
са били там подвергнати, реването на една тълпа пред хотела, дето били държани като
затворници, всичко това, от друга страна, го бе хвърлило в едно чувство на унижение и на
скръб, което го владя през цялата конференция и не му даде да вземе в нея участието,
очаквано от неговите способности и от неговата подготовка.
По владеенето на дипломатическата история, осведомеността върху конференциите
за мир в миналото, познаването на балканските въпроси аз, четвъртият делегат, бях - това
мога да кажа без престорена скромност - най-подготвен от техническа страна за работата,
която ни предстоеше. Но аз бях млад - в онуй време младите хора трябваше да чакат
времето, - аз не представлявах от себе си за чуждия свят нищо повече от един журналист и
нямах следователно с какво да добия някаква важност пред делегатите от противния
лагер, които идеха тук с високи официални положения в своята страна, имаха голямо
минало зад себе си, а някои от тях и европейска известност. Едно обстоятелство обаче
привличаше вниманието върху мен: стана известно, че съм близък приятел на д-р Никола
Генадиев, министър на външните работи, и с това минах за негов личен представител в
конференцията.
За петия делегат, подполковник Станчов, ще трябва да кажа няколко думи, но след
малък предговор.
Можеше да се каже, че той бе изпратен като бивш военен аташе в Букурещ с връзки в
румънската армия. Но това не беше главният мотив. Подполковник Станчов бе прибавен
от цар Фердинанда към нас като негов наблюдател. Трябва да забележа, че към никого от
нас четиримата цар Фердинанд нямаше лично благоволение. Тончев бе председател на
Великото Народно събрание, което го избра; той бе шеф на делегацията, която му връчи в
Ебентал акта за избирането му. Но Фердинанд винаги бе изпитвал към него едно
неприязнено чувство, което в много случаи при частни разговори е изказвал с най-лоши
думи. Може би тая антипатия у него да се криеше в някои подбуди, които са свързани с
инстинкта и съставляват част от загадките на личната психология. Но имаше и видими
причини. Богат чрез жена си (тя му донесе зестра от триста хиляди златни франка), адвокат
с голяма клиентела, Тончев имаше едно независимо положение, на което можеше да се
опре, правейки политика. Цар Фердинанд мразеше материално независимите хора:
известно е (на съвременниците), че той намрази Ив. Ев. Гешов точно тогава, когато Гешов
получи милионите на Евлоги Георгиев. Първата среща на Тончев с Фердинанда в Ебентал
ни дава едно може би по-точно обяснение. Тончев ми я бе разказвал неведнъж. След като
прие избора си, Фердинанд не рачи да тръгне веднага за България. Тончев бил свидетел на
неговите колебания, на едно малодушие, което го спираше да заеме българския престол
без признанието на Великите сили, против волята на Русия. Станали тогава между двамата
тягостни разправии. Тончев трябвало да прибегне до натиск. Той го е заплашил, че
Великото Народно събрание може най-сетне да унищожи избора му. Притиснат до
стената, Фердинанд казал, че може да дойде в България, но като висш комисар на султана,
докато се признае изборът му. Тончев му отговорил:
- Ако е въпрос за висш комисар на султана, в Цариград има много паши.
Той ми показваше едно парче хартия, на което Фердинанд бе написал своето странно
предложение:
[153]
- Moi Vorte prince elu...
На няколко пъти, добавяше Тончев, Фердинанд ми е искал да му го върна, аз съм му
отговарял, че съм го загубил. Той знаеше обаче, че го пазя.
Това бе действително едно неприятно за Фердинанда свидетелство.
Най-враждебни бяха отношенията на Фердинанда в тоя момент към Фичева. Той не
прощаваше на Фичева за мненията, които бе изказвал пред него и които щяха да
предотвратят грешките във войната, както и крайната катастрофа. След несполуката на
Чаталджа той бил като бесен срещу него:
- Радвай се, фаталний човече - казвал му той, - ликувай! Твоите зловещи предсказания
се сбъднаха.
[154]
Фердинанд не обичаше и Сава Иванчова , също един независим човек, който,
както казахме, нямаше никакво желание да става министър, и не щеше да го знае.
Иванчов от своя страна му отвръщаше със същите чувства и не се церемонеше да изказва
своето мнение за неговата особа. Той не му прощаваше при това, че оставил
коалиционното правителство през 1901 г. да даде под съд кабинета, на който неговият
брат, Тодор Иванчов, бе министър-председател.
Сега ще трябва да кажа нещо и за разположението на Фердинанда към мене. Във
времето, когато бях журналист, тия, с които водех полемики и ги нападах (понякога с
безогледна ярост, която бе тогава в нравите на печата), обичаха да ме наричат „оръдие на
двореца". Аз се смеех на тая басня. В действителност нито Фердинанд бе искал някога да
го защищавам, нито аз бях имал някакъв допир с неговите хора. Дворцовата дама г-жа
Петрова-Чомакова, при която отивах на чай (там заведох и Кирил Христов, както той сам
бележи в „Затрупана София"), никога не ми отвори ни дума за политика. Жена
висококултурна, нейните разговори бяха винаги за литература и изкуство. Който прочете
моите статии във „Воля", писани в надвечерието на Великото Народно събрание в 1911 г.,
ще види какво съм писал аз за Фердинанда и за чувствата на българския народ към него.
Колкото за неговото благоволение към мене, ще отбележа само тоя факт - върху който по-
нататък, когато му дойде редът, пак ще се спра, - че, останал в Букурещ след свършването
на конференцията и сетне назначен по настояването на Тончев и на Фичев за пълномощен
министър в Румъния, когато дойдох в София и трябваше да се представя на цар
Фердинанда, той не рачи да ми даде аудиенция и най-сетне ме прие само след като
[155]
заявих, че в противен случай няма да се върна на поста си .
Каквито и да бяха настроенията на цар Фердинанда спрямо нас, каквито и да бяха
нашите лични чувства спрямо него, ние четиримата поради нашата принадлежност към
една партия, която бе го избрала, довела в България и крепила, когато той бе непризнат,
изпитвахме по отношение на неговия престол пълна лоялност. Но той нямаше доверие към
нас. Той нямаше доверие у никого. Мнителността му бе у него нещо болезнено,
неизцеримо, една патология на духа. Той търсеше при всички режими, при управлението
на най-верните му хора да има свои доверени лица, които да наблюдават другите и да му
докладват. Така беше и при изпращането на мисии в чужбина. В българската делегация в
Лондон по сключването на мира с Турция той постави Чапрашикова; сега към нас добави
подполковник Станчова.
Истината е, че между единия и другия съществуваше голяма разлика. Стефан
Чапрашиков имаше някои черти в характера, заради които беше осмиван. Имаше в
неговия вид нещо, което на хората се виждаше надуто и което ги дразнеше. Твърде
тщеславен, той обичаше да излиза на показ на сцената на събитията и да се суети около
действуващите лица. Това създаваше предубеждения срещу него. Но той имаше и
несъмнени качества. Владееше отлично дипломатическата техника, бе в течение на
европейската политика и познаваше добре българските въпроси. Колкото чудно и да може
да се види за един човек, който бе служил дълги години в двореца под игото на един
каприциозен и брутален владетел като Фердинанда, той оставаше способен за граждански
кураж. През есента на 1915 г. като български пълномощен министър в Сърбия той изпрати
от Ниш - тогава временна столица на Сърбия - патетични телеграми до своето
правителство, с които го предупреждаваше да не се обвързва с Германия, защото ще
докара за България катастрофа. С това той рискуваше цялата си кариера и трябваше
наистина Радославов да го спасява от гнева на цар Фердинанда. След първите победи
обаче безпределната суета на Чапрашикова го хвърли в обятията на немците, пред които
мина за най-голям техен приятел. В един албум, издаден в Берлин, неговата фотография
биде поместена като на един от създателите на българския съюз с Германия.
Подполковник Станчов, командированият към нас царски човек, имаше в най-висока
степен Чапрашиковите слабости, без никое от неговите качества. Ако трябваше да се
изпрати в Букурещ някой, който можеше най-добре да направи смешна българската
армия, това бе той. Той бе глупав човек, но с една глупост самоуверена, агресивна и която
той като че ли развяваше като байрак. В българската армия бяха му дали за подигравка
прозвището „чумата на стратегията". Пред нашите очи той ставаше сега чумата на
дипломацията. Веднага след пристигането в Букурещ той хукна по града.
- Вие ще видите - заяви ни той - как ще подготвя почвата.
На другия ден видяхме го ухилен, самодоволството течеше по неговото червено и
малко мазно лице на струи. Той видял своите познати, разправил им кои сме ние,
българските делегати, какви големи приятели сме били на Румъния и колко тесни връзки
ни свързвали с нея. Тончев - казал той - е женен за порумънчена българка, в къщата му се
говори румънски; генерал Фичев е търновчанин, но родът му е от Арбанаси, значи влах;
жената на Сава Иванчов е родена в Крайова. Симеон Радев е цинцарин от Македония. За
себе си казал:
- Вие ме познавате. Аз съм полурумънин.
След тоя доклад той взе една триумфална поза, търсейки в очите ни признаци на
възхищение. Ние се погледнахме. Какво имахме да правим? Да негодуваме? Да се смеем?
Смяхме се. Има видове глупци, които ви обезоръжават.
В Русчук пристигнахме сутринта на 14-и. Още в параходчето, което ни взе за Гюргево,
се яви един представител на „Диминяца" („Утро") и „Адевърул" („Истина") на име Розентал.
Тия два вестника бяха между най-разпалените срещу България. Но за своята реклама те
желаеха да дадат първи изявленията на българската делегация. Тончев ме натовари да
говоря пред румънския журналист от негово име. Аз бях доста запознат с идеите му, за да
мога точно да изложа българското становище, което впрочем ми бе известно от
ежедневните ми разговори с Генадиева. Розентал предаде надълго нашия разговор и
доста допринесе за смекчаването на атмосферата към България. Той лично имаше добри
чувства към българския народ - може би заради нашето добро тогава отношение към
евреите - и остана в добри връзки с мене през цялото траене на моята мисия в Румъния.
По обяд бяхме в Букурещ. Заведоха ни в хотел „Континентал", хотел овехтял и от
втори разред; първоразредните, бидейки задържани за румънските съюзници. Румъните
ни посрещнаха с изискана учтивост, но ние идехме да просим мир и нищо не можеше да
ни накара да забравим своето унижение. От каква висота бе рухнала България! Освен
Франция след разгрома на Наполеона нямаше в историята на Европа друг народ така
паднал от величие към провала. И то Франция не тъй бърже, не тъй неочаквано, както ние,
тъй като преди Ватерло имаше отстъплението от Москва. Нашето бе внезапно и ние бяхме
като гръмнати. Докато пребивавахме в София, можехме да се залисваме в разговори и
догадки. Бедите на отечеството по-лесно се понасят в самото отечество. Но когато в
първата нощ, прекарана в Букурещ, се намерих сам в стаята си, всред тоя враждебен град,
аз видях като никога дотогава ужаса на нашето положение и участта на България късаше
ми сърцето. Спомените от войната се призоваваха пред мене невикани, като магнит.
Лозенград, Люле Бургас, нашите викове „ура" на брега на Мраморно море при падането
на Одрин. Толкова възторг и героизъм, толкова слава! Народите стояха удивени пред
нашия устрем. А ние пеехме:
„Планини ще прехвръкнем ний ...
Целия свят ще преминем ..."
И ето минахме Дунава с разбити мечти и наведена глава. Нашите съседи щяха да
решават сега съдбата на повалена България, България, довчера предмет на тяхната завист.
Тази мисъл беше в главата ми като една буря. Най-сетне настъпи късно едно изтощение на
цялото ми битие и аз заспах дълбоко.
Сутринта се видях завладян от едно хладно успокоение. Мястото на снощните
болезнени вълнения бе заето всецяло от чувството на дълга: не да се вайкаме беше ни
изпратила тук България, а да я браним. Аз знаех добре, че задачата ни ще бъде мъчна; но
колкото и мъчна да бе тя, толкова по-упорити трябваше да бъдат нашите усилия. На себе
си аз не можех да разчитам много, защото за такава една важна мисия нямах ни опит, ни
име. Но главните членове на делегацията бяха, както казах, хора с репутация и тяжест.
 ПЪРВИТЕ СРЕЩИ. ПРИМИРИЕТО

Денят, в който пристигнахме в Букурещ, беше неделя. Определено беше, че

конференцията ще се отвори след три дни, на 17-и. Но още в понеделник ние си почнахме
работата. Тончев и генералът отидоха да посетят първите румънски делегати: Майореско,
Таке Йонеску, Маргиломан. Сава Иванчов още не беше пристигнал. Станчов, както казах,
тръгна да събира впечатления и да „подготвя почвата". Моята главна задача беше да
приемам румънските и чуждите журналисти като техен колега. Поласкани, че един човек от
техния занаят е бил удостоен да участвува в една дипломатическа конференция (в онова
време това бе ново явление) - те ми показваха изобщо голямо съчувствие. Чрез някои от
тях аз успявах да прокарвам известия в защита на българското дело.
Когато ние тръгнахме за Букурещ, планът на българското правителство беше
следният: да се споразумеем отделно с Румъния, чиито всички искания бяхме вече приели,
да я отвърнем от нейните съюзници и с нейната дипломатическа подкрепа да окажем
успешна съпротива срещу прекалените претенции на Сърбия и Гърция. Още при първата си
среща с Майореско Тончев развил пред него своите идеи за едно на широка основа
приятелско споразумение, което да важи не само за настоящия момент, но и за бъдещето.
Румънският пръв министър го изслушал благосклонно, казал, че по принцип е напълно
съгласен, но добавил, че това споразумение трябва да се отложи до след подписването на
общия мир, защото ако то станело сега, Румъния щяла да загуби своето влияние върху
сърбите и гърците и не щяла да може да ни помогне в преговорите с тях. Това бе първото
ни разочарование; но Тончевият оптимизъм оставаше несмутим. На 15-и той телеграфира
в София: „Несъмнено е, че Румъния ще бъде енергична наша защитница."
Тоя ден, 15-и, Тончев посети освен главните румънски делегати и руския пълномощен
министър Шебеко. Тая среща не излезе много сполучлива. Тончев бе представител на едно
австрофилско правителство, в средата на което той именно минаваше за най-яркия
австрофил. Това не можеше да бъде неизвестно на руския дипломат. Различието в техния
темперамент и в професионалните им навици не бе също от естество да подготви между
тях една сърдечна среща. Шебеко бе по вид такъв, каквито дипломатите се описват в
книгите. Той бе въздържан, сух в думите си и когато сваляше монокъла от окото, това бе
като че ли една гилотина пада върху речта на събеседника му. Тончев бе тъкмо
противоположен: излиятелен, изобилен в средствата си за убедителност, настойчив на
своето. Генадиев казваше за него:
- Тончев е много голям юрист, но не е добър адвокат. За делото, което има да
защищава, той ще събере всичките възможни аргументи, но ще ги употреби без оглед към
личността, психологията, познанията на съдията и въобще към атмосферата в съда.
У него имаше действително много повече логика, нежели психология. При това той
беше фанатик в своите убеждения и лесно се увличаше, макар с едно видимо спокойствие,
в своята естествена наклонност да спори. Неговата среща с Шебеко не минала без
препирня. Първо руският дипломат го осведомил върху становището на Русия по бъдещите
ни граници. Той казал, че на сърбите трябва да се отстъпят Щип, Кочани и Струмица.
Думите на Шебеко бяха жестоко разочарование за Тончева. Той виждаше, че на България
предстоят по отношение на Сърбия жертви, по-големи от тия, които Сазонов бе посочил в
съобщението си до Данева. Той се хвърлил в усилия да убеди своя събеседник, че такива
жертви не може и не бива да се искат от България. Свършил известната Минкова гимназия
в Николаев и Новоросийския университет в Одеса (той се учи заедно с Тодор Тодоров и
Алеко Константинов), Тончев владееше отлично руски език и можеше да развие във
всичкия ѝ обхват своята убедителна сила. Какво можеше да каже той на руския дипломат?
Това, което казваха в Петербург добрите приятели на България, останали въпреки всичко
привързани към нея, именно: че каквито и грешки да е направила България, Русия не може
да я изостави на злата ѝ съдба, без да наруши своето историческо призвание; че тя не
трябва да допусне, предвид на интересите на бъдещето, щото сърбите, сега екзалтирани
от своята победа, да наранят България тъй тежко, че между двата народа да се изкопае
една бездна, над която вече да не могат да си подадат ръка. Но Тончев не се задоволил с
това. В тая своя страст за пълна целокупност в аргументите, за която говореше Генадиев и
която го караше да търси вода от десет кладенеца, той имал идеята да намекне, че ако
сърбите упорствуват в своите чрезмерни искания, Австрия може да отдръпне отстъпките в
тяхна полза, на които в Посланическата конференция в Лондон тя се бе съгласила при
определянето на албанските граници. Както е известно, въпросът за границите на Албания
бе повдигнал между Австрия, застъпница за една колкото се може по-голяма Албания, и
Русия, защитница на Черна гора и Сърбия, един дипломатически двубой, който за момент
даде впечатлението, че ще доведе тия две сили и заедно с тях и съюзниците им до война.
За голямо огорчение на славянофилското руско общество този двубой се свърши с
отстъпление на Русия. Това бе едно поражение болезнено за руското честолюбие и
достатъчно бе щото Тончев да подхвърли името на Австрия в свръзка с тоя епизод, за да се
превърне на момента позивът за помощ, с който той бе дошъл, в покана към препирня и
повод за раздразнение. Шебеко, обикновено тъй хладен (но действително хладен ли бе
той, или както толкова дипломати, които съм срещал, взимаше една поза на хладина по
подражание на английския флегматизъм?), излязъл из своя нрав и се разпалил. Тончев ни
разказа подробно тая сцена. Описанието, което той дава за нея в телеграмата си до София,
е сухо, но не се иска много въображение, за да се види тя във всичката ѝ живост.
„Забелязах - съобщаваше той, - че Австрия отстъпи на Сърбия Призрен и Дяково, като
имаше предвид, че България ще получи безспорната зона. Той претендира, че Призрен и
Дяково били отстъпени срещу Шкодра. Ако Австрия повдигнела въпрос за тези два града и
за други, Русия щяла да повдигне въпроса за Шкодра. Нещо повече, щяла да повдигне
въпроса за унищожението на Албания." Последните думи на руския дипломат - в такъв
разрез с международната действителност и с възможностите на самата Русия – показват на
какъв диапазон се бе повдигнало неговото възбуждение. Тончев обаче бил, по своето
обикновение в каквито и да е случаи, спокоен. Тежкото за него бе само заключителното
съждение на събеседника му върху българските очаквания. „Шебеко прибави -
съобщаваше той, - че Русия е безсилна да повлияе върху сърбите."
Въпросът за границите беше съществена наша задача; но на първо място ние
трябваше да добием колкото се може по-скоро едно примирие. Спирането на румънската
войска, което поставяше София вън от непосредствена опасност, бе облекчило нашето
положение. Войната продължаваше обаче срещу сърби и гърци. И едните, и другите се
бяха доближили до старата граница на България. Там бе последната наша преграда. Ще
устои ли тя срещу ударите на едни противници, по-многобройни и въодушевени от
победите си? Всички в София си задаваха тоя въпрос с убийствени съмнения в душата. На
заминаване инструкциите на д-р Генадиева бяха:
- Примирие веднага, на всяка цена! Сърби и гърци - каза той - ако влязат в България,
ще я опустошат. Това не е всичко. Те ще пленят армията ни или тя ще трябва да се предаде
на румъните, които са зад гърба ѝ. Ще ѝ вземат оръжието и ние ще останем с голи ръце
при новата война, която иде и която ще реши накрай съдбата ни.
В идването на тая война Генадиев бе дълбоко убеден.
- Балканската криза - казваше той - ще стане европейска. Австрия няма да остави до
границите си една голяма и победоносна Сърбия.
Ние бяхме оставили правителството на 13-и крайно разтревожено от известията от
бойното поле. След заминаването ни тревогата се беше още повече засилила. На 14-и, в
самия ден на пристигането ни в Букурещ, ние получихме от Генадиева едно подир друго
две телеграми. Едната гласеше:
„Нашето положение на главния фронт е тъй застрашено от сърби и гърци, щото сме
принудени да предприемаме най-отчаяни мерки и да усилваме операциите, където може
да бъде полезно."
Другата:
„Всичките причини, които ни накараха да искаме спирането на военните действия,
съществуват и вчера се усилиха на гръцкия фронт. Затова гледайте час по-скоро спирането
на войната."
На другия ден, 15-и, нова телеграма от Генадиева:
„Всеки ден се налага (все повече) спиране на военните действия. Духът на войската
отпада. Жителите на отстъпената Добруджа не искат да се бият, а другите захващат да
напущат редовете единично по причина, че България е погазена от румъните."
Едно пробиване на фронта от сърби и гърци отваряше пътя за София. Но
съществуваше и друга опасност. Сърбите бяха превзели Белоградчик и обсаждаха Видин.
Както капитан Узунов в 1885 г., тъй и сега запасният генерал Кръстю Маринов бранеше
героично града при самоотвержеността на самото население. Но Видин бе изолиран и
правителството трепереше за участта му. На 14 Генадиев ни телеграфира да искаме от
румънското правителство да разреши на подполковник Станчов да отиде през Калафат във
Видин и да предаде една шифрована телеграма на коменданта на крепостта. „Обяснете на
румънското правителство - казваше той, - че тая шифрована телеграма съдържа заповед, в
случай че не може да издържи, да капитулира пред румънската армия, която да окупира
града, за да го запази от разорение."
Още щом получи от новото българско правителство чрез Генадиева официално и
пряко потвърждение за отстъпването на линията Тутракан - Балчик, румънското
правителство се зае за постигането па примирие. На 11 юли румънският крал отправи до
кралете на Сърбия и Гърция една телеграма. Той им съобщаваше, че получил молба от цар
Фердинанда да се застъпи пред тях за сключване на мира, и ги предупреждаваше също
против техните прекалени домогвания. Бележеше им, че Великите сили няма да допуснат
едно твърде голямо намаление на България. „Всяко по-нататъшно проливане на кръв –
заключаваше крал Карол - може само да влоши положението." Влошаването - това
значеше европейска намеса в условията за мира.
Европейската намеса бе едно съображение, което изтъкваха от своя страна Сърбия и
Гърция, но с друг извод. Те настояваха за примирие при едновременно сключване на
диктуван от тях прелиминарен мир. Така Великите сили щели да бъдат поставени пред
един свършен факт. В действителност и у сърби, и у гърци имаше и друго: те целяха да се
продължи войната, докато с един разгром на българския фронт се отвори пътят за София.
Това съкровено желание въодушевляваше с особена страст и екзалтация гръцкия крал.
Неговото състояние на духа се вижда от една телеграма, която той изпрати на 14-и до своя
министър на външните работи Коромилас:
„Голямото ни преимущество днес е – съобщаваше му той, - че ще можем да останем
спокойни от страна на България за много поколения. Това преимущество не трябва да се
загуби. Във всеки случай не се съгласявайте на примирие, дордето не се съветвате с мене.
Казвам, че трябва да изчезне България."
[156]
Той свършваше телеграмата си на латински, така както римският сенатор
свършваше речите си досежно унищожението на Картаген:
- Ceterum censeo Bulgariam esse delendam. (България трябва да бъде разрушена!)
На предложението на румънския крал да се постигне преди всичко и колкото се може
по-скоро спиране на военните действия той възрази, че неговото искане за едновременно
подписване на прелиминарния мир нямало да повлече по-голяма бавност, тъй като
предвид на многобройните доказателства на измяна от българска страна той щял да
постави за примирието условия толкова тежки, щото тяхното разискване щяло да вземе
[157]
толкова време, колкото разискванията за прелиминарния мир . Отговорът на сръбския
крал не бе по-благоприятен. Френският пълномощен министър в Белград донасяше на
правителството си, че сръбското правителство ще провлача преговорите в Ниш (които
впрочем не бяха почнати) до момента, когато ще може да се сключи и прелиминарен мир,
и че дотогава военните действия ще продължават. И от Белград се изтъкваше също
опасността от някое българско нападение след сключване на примирието.
Крал Карол почувствува зле неуспеха на своя почин. След като с навлизането на
румънската войска в България бе станал главната причина за това щото сърби и гърци да
се явяват като победители, той бе очаквал сега една негова лична намеса пред тях да
намери по-друго внимание. Поведението на Сърбия го изненадваше повече от онова на
Гърция, тъй като необузданият и непримирим характер на крал Константина му бе
известен. Доводът, че българите можели да извършат нападения след примирието, му се
виждаше ясно такъв, какъвто той в действителност бе: един плитък предлог. Особено
недоволен бе той от сръбското насочване към Видин, което беше вече стигнало на няколко
километра от града. На 11 юли Карол изпрати при френския пълномощен министър един
от своите министри да му обясни усложненията, които би настъпили, ако Сърбия
продължава да пречи за отварянето на преговори за примирие. Предавайки разговора си с
румънския министър, Блондел бележеше: „Той настоя върху следните три точки: първо -
сръбската армия не трябва да се бои от никаква българска атака, която би била веднага
спряна от задружното действие на румъните и сърбите, владетели на пътя за София; второ
- ако сърбите настъпят към София, без да са били нападнати, румънската армия няма да
съучаствува в тая атака; трето - румънското правителство, което порицава вече
превземането на Белоградчик от сърбите, не би търпяло тяхното настъпление към Видин,
което било вече почнало.
- Този град - каза министърът - ще бъде български или ще стане румънски."
Накрай румънският министър изказал опасението на краля, че поведението на Сърбия
може да предизвика австрийска намеса.
Австрийската намеса - това опасение сърбите много живо го изпитаха сами. Но както
съобщаваше на правителството си френският министър в Белград, те отхвърляли
спирането на военните действия точно за това, да не се дадяло време на българското
правителство да използува примирието, за да предизвика намеса от Виена. С пристигането
си в Букурещ сръбската делегация прояви веднага тая своя непримиримост. С една
особено шумна страстност, съобразно с познатия му характер, се изказа бившият сръбски
пълномощен министър в София. На 16-и аз телеграфирах на Генадиева: „Спалайкович
заяви в „Universul", че сърби и гърци няма да допуснат ни примирие, ни предварителни
условия, а ще искат веднага мир или продължение на войната. Българите трябвало да
приемат условията без разискване.
По моя молба тия изявления ще бъдат протелеграфирани от агенцията „Ройтер", от
„Кореспонденцбюро" и от руски и английски кореспонденти. Обърнете внимание на
нашите министри в странство да я използуват."
Спалайкович беше една необуздана личност, но Блондел намери Пашича в същото
непримиримо разположение: мир, а не примирие и всички земи, окупирани от сръбската
войска - на Сърбия. „Ако сръбската делегация - съобщаваше френецът - държи същото
поведение, всяко разискване ще бъде безполезно." Гърците бяха не по-малко безогледни.
Гръцкият пълномощен министър в Париж, Заимис, заявяваше пред печата: „Никоя Велика
сила не е в състояние да наложи на Сърбия и Гърция предварително спиране на военните
действия."
Венизелос бил лично уж по-примирителен, но той трябваше да държи сметка за
буйната воля на своя владетел. На път за Букурещ той спрял в Хаджи Бейлик, дето гръцкият
крал имаше своята главна квартира. Там царувала - както пише гръцкият публицист
[158]
Вентирис - странна атмосфера. Константин имал още от млад влечение към
византийската история: сега сам я преживявал. Той се виждал завоевател на земите,
където преди хиляда години имали своите победи византийските императори от
македонската династия, и обичал да слуша около себе си да го наричат „българоубиец",
както победителя на цар Самуила. Когато Венизелос влязъл при него, той четял
„Константин Багрянородни" от френския историк Рамбо. Себевеличието му било тогава на
върха. Гръцкият пръв министър изказал мнение, че трябва да се приеме предложението на
крал Карола за примирие, защото Гърция имала нужда от благосклонността на Румъния,
но Константин останал непоколебим.
- Ако - казал той - сърбите нападнат решително и едновременно с нас, българската
армия ще бъде унищожена или пленена.
Венизелос тогава се преклонил. С пристигането си в Букурещ той повтори думите на
своя крал: мир на барабана!
 Тревогата в София между туй растеше така, че на 14-и Генадиев ни телеграфира:
„Ако Румъния отстъпи от своето становище и се съгласи (щото) едновременно да се
подпише примирие и мир, и на него се съгласете. Но внимавайте да не би по тоя начин на
действие да се проточи работата."
Участта на Видин продължаваше да вълнува мъчително българското правителство.
Освен жестокостите, които сръбската войска можеше да извърши там (сърбите се
оплакваха от наши жестокости в Княжевац и Зайчар), съществуваше опасност щото еднъж
завзела града, Сърбия да претендира за него, както претендираше Милан през 1885 г.,
когато ни обяви войната.
Румънското правителство обаче беше взело становище досежно Видин.
Стратегическото положение на града, който от своите височини владее румънския бряг,
желанието да не се наранява чрезмерно България бяха мотивите, които го движеха да се
противопостави на Сърбия. Още на 15-и Тончев телеграфира:
„Майореско ми съобщи тази вечер по въпроса за Видин, че след съвещание с краля
решили да предложат на сърбите следващото: „Сръбската войска да не влиза във Видин.
Ако сръбското правителство не възприеме това, сръбските и румънските войски да влязат
едновременно в града. Това - забеляза Майореско, - за да се избегне опустошение и клане.
Майореско говорил по тоя повод на Пашич, който не дал още окончателен отговор."
Отказът на Пашич да се произнесе категорично разтревожи още повече българското
правителство. На другия ден Генадиев ни телеграфира:
„Обяснете на Майореско и въобще на румъните, че навлизането в наша територия на
румънските войски ни принуди, за да избегнем стълкновения с тях, да изпразним Видин и
Белоградчик. Без това тия градове не би били в опасност. Постарайте се да убедите
румъните в правото ни да искаме тая услуга, тъй като те станаха причина да дегарнираме
[159]
въпросния край от нашите войски."
За нас не закъсня да стане ясно, че Румъния ще стои твърдо на своето становище, но
трябваше да се спре опасността на главния фронт, дето сърби и гърци напъваха
ожесточено срещу нашите разредени сили. Това бе една борба, която Тончев води с
чудесна енергия. Неуморим, необезсърчен от никой отказ, несмутен от никоя спънка, той
ходеше със своя неизчерпаем запас от убедителност от румънските делегати до
представителите на Великите сили, искайки от първите очакваното след нашите отстъпки
застъпничество, от вторите - намеса. В тия усилия един малък дял се падна и на мен.
Още с пристигането ни в Букурещ Тончев ме изпрати при австрийския пълномощен
министър, за да искам неговото застъпничество. След дългата си среща с него изпратих до
д-р Генадиева следната телеграма:
„Посетих днес австрийския пълномощен министър. След встъпление относително
грешките, извършени от бившето правителство въпреки предупрежденията на приятели на
България, той заяви, че напоследък се забелязвал в Букурещ значителен обрат в наша
полза. Румъния според него нямала политически съюз със Сърбия и Гърция; съществувало
само устно споразумение между трите щаба за успоредни военни действия, което щяло да
се превърне в задружна акция, ако българите би оказали въоръжено съпротивление срещу
румънските войски. Като доказателство посочи факта, че преди три дни Румънската главна
квартира отхвърлила сръбското предложение за общ поход на сръбските и румънските
войски зад Фердинандово. В конференцията Румъния щяла да се постави примирителка:
като заеме европейско становище и като държи специална сметка за желанията на Австрия
и Русия, между които било възможно едно споразумение върху бъдещите граници в
Македония. Австрийският пълномощен министър съобщил на Майореско възгледите на
Австрия по този въпрос, но в общи черти. Относително примирието той каза, че
отхвърлянето на румънското предложение от страна на Сърбия и Гърция произвело тук
много лошо впечатление. Пашич заявил, че е готов да подпише, но бил формално свързан
с Гърция, която отказвала. Днес съветвал Майореско да иска настойчиво от Сърбия и
Гърция да прекратят военните действия, за да може България да изпрати войска да пази
границата от турското нашествие. Майореско се съгласил напълно."
В по-особен допир аз влязох от самото начало с пълномощния министър на Франция
Блондел. Аз не знаех тогава, че той бе един от тия, които бяха най-много тласнали Румъния
да мине със своите войски Дунава, нито знаех каква буря от негодувание и омраза бе се
вдигнала в Париж против нас. Навикнал да гледам на Франция като приятелка на
българския народ - такава тя се бе показала по Македонския въпрос, - не е чудно, че
погледите ми бяха в тоя трагичен за България момент обърнати към нея. Освен това
Палеолог, който през битността си на пълномощен министър в София ме канеше често да
приказва с мене за литература (той бе известен френски писател), щом научил, че аз съм в
делегацията, телеграфирал на френския пълномощен министър в Букурещ да ми окаже
добър прием. Палеолог беше тогава политически директор в Министерството на външните
работи, т.е. второто лице след министъра, и неговата дума имаше важност за
пълномощния министър. Действително Блондел сам поиска да ме види. На 15-и аз
телеграфирах в София:
„Днес посетих френския пълномощен министър, който ме покани писмено вследствие
телеграфическата подкана на Палеолог. Той каза, че Европа единодушно желаела, щото
България да не загуби твърде много от придобитото, и в този смисъл ще се упражни
въздействие върху сърбите и гърците. Мимоходом изказа мнение, че ще бъде добре
мирът да бъде окончателен, за да не става нужда от европейска конференция. Отговорих,
че ние нямаме мандат да искаме тук европейска конференция, нито можем да се
произнесем против нея. Конференцията, ако стане, ще бъде предизвикана от Великите
сили в името на европейските интереси и за да се създаде на Балканския полуостров
трайно положение. България - казах аз - не може да се намесва в решенията на Великите
сили, но ако той мисли, че е полезно да се избегне европейска конференция, средството е
едно, а именно да се внуши на всички делегати да се поставят веднага на европейско
становище.
- Колкото за нас - казах аз, - мога да ви уверя, че никога Европа не е имала пред себе
си хора, повече наклонни да я слушат.
Блондел тук възрази, че и другите делегати ще се убедят, че най-полезно за тях е да се
подчинят на съветите на Силите. На моята бележка, че първото доказателство за уважение
към Европа, което може да се иска от сърби и гърци, е да прекратят военните действия,
той отговори, че цялото дипломатическо тяло ще настоява (щото) примирието да бъде
подписано още в първото заседание, преди да се разискват условията на мира."
 Както вече отбелязах, големият предлог на сърби и гърци, за да отказват примирието,
бе, че българите щели да ги нападнат издайнически. Трябваше да се намери едно средство
да се отнеме това оръжие от ръцете на противниците. Същия тоя ден, 15-и, вечерта аз
телеграфирах в София:
„Днес повторно видях френския пълномощен министър. Питах го дали не би било
добре да изпрати Румъния свои офицери по фронта, за да бъдат гаранти, че няма да
нападаме сърбите и гърците. Той одобри идеята и отиде да убеди Майореско, че по тоя
начин ще може да се дойде веднага до фактическо примирие."
Дали Блондел направи тая постъпка и кога - за мен остана след това неизвестно.
На 16-и юли отидох да посетя Таке Йонеску, за когото имах писмо от Генадиева. С това
писмо Генадиев ме акредитираше един вид при него като свой пратеник. „Той познава
моята мисъл" - пишеше му той за мене. Мисълта бе, че България и Румъния имат общи
интереси, определени от географическото им положение и от историята, че възникналото
между тях недоразумение се дължи на преходни обстоятелства, които не трябва да оставят
следи, че Румъния, която получи вече исканите от нея отстъпки, може сега, помагайки на
България в разприте ѝ с другите ѝ съседи, да положи твърдите осно ви на едно
приятелство между двете страни, ценно не само за близкото бъдеще, но и за по-
далечното. Това бяха също и съображенията, с които Тончев и Фичев бяха тръгнали за
своите посещения. Но Генадиев предполагаше, че у Таке Йонеску отзивчивостта ще бъде
по-голяма. Те двамата не се познаваха, обаче бяха чували един за друг. Румънските
журналисти бяха нарекли Генадиева българския Таке Йонеску поради красноречието му.
Румънският държавник знаеше това сравнение, в него той виждаше едно отражение на
своята слава. Генадиев му ставаше симпатичен. От своя страна Генадиев смяташе Таке
Йонеску за голям приятел на България. Такъв го знаех и аз от един брой на в. „Утро",
случайно попаднал в ръцете ми на бреговете на Мраморното море през есента. Тая му
репутация бе за онова време основателна. След Люле Бургас той бе произнесъл в клуба на
партията си една реч, в която възвеличаваше победоносна България.
- Една велика нация - бе казал той - се въздига на нашите граници. Аз нито я
ревнувам, нито ѝ завиждам. Аз изпитвам възхищение заради усилията на тази нация, за
епопеята на нашите съседи.
Тия думи не бяха притворни. Враждебните към България чувства - чувства
едновременно на надменност и на завист - се поддържаха в Румъния от тъй наречената
аристокрация, наследница на фанариотите. От скромен род, издигнал себе си със своя
голям талант, Таке Йонеску не принадлежеше към нея, нямаше нейните предразсъдъци.
Въпреки всичкия блясък на една кариера, която му бе дала такова голямо място в
румънската политика, у него в дъното имаше едно плебейско чувство, тайно наранявано
от едно високомерно общество, което го прие в средата си, но не като равен, а като
оглашен, и това чувство бе може би, което го привличаше особено към демократичния
български народ. Нашите победи несъмнено също са го привличали. Такъв бе неговият
характер, че той се насочваше към тия, които имат успехи в даден момент - лица, народи, -
както магнитната стрелка се насочва към север. По-късно, когато го опознах по-добре, аз
казах веднъж за неговата слабост да се поставя под сиянието на знаменитостите на деня:
 [160]
- Таке е роден планета; той трябва да се върти винаги около някое слънце .
Таке Йонеску бе изтъквал усърдно своето приятелство с Кидерлен Вехтер, германски
министър на външните работи, и с това на Поанкаре, министър-председател на Франция:
пред очите на румънския народ той се поставял, за собствената си слава, под лъчите на
тяхното зарение. Но ето че една нова звезда изгря на балканския хоризонт: д-р Стоян
Данев, председател на българското Народно събрание и пръв делегат на България в
Лондон за сключване на мира с Турция. Светът ехтеше от българските победи, един хор на
възвеличение се издигаше за България и малкият на ръст български държавник от днес за
утре стана велик човек. Таке Йонеску, открил тогава, че Данев и той са се учили наедно в
Париж, заяви в Букурещ, че той ще уреди лесно с него спора с България за Силистра, и
тръгна подире му за Лондон. Той тръгваше с много добро разположение към България.
Несъмнено е, че с него можеше да се постигне едно задоволително разбирателство.
Злочестият конфликт с Румъния можеше да се избегне и цялата мрачна перспектива за
понататъшния ход на балканските събития можеше да се измени. Но Данев не бе годен за
примиряване. Той нарани със своето надменно държане честолюбието на румънския
държавен мъж и го унижи в очите на собствения му народ.
- Преди да замина за Лондон - каза ми еднъж Таке Йонеску, - аз можех всичко. След
завръщането ми оттам аз бях безсилен.
Тогава той се хвърли в течението, което все на по-силни вълни се издигаше против
нас. Името на Данева се сгромоляса в катастрофата, която постигна България, и от
Балканите прозвуча едно друго име: Венизелос. Ето едно сияние, към чиито зари Таке
Йонеску ще се обърне. Той бе се запознал вече с гърка в Лондон, когато бе отишъл да
преговаря с Данева, и бе турил начало на едно приятелство с него.
- Моят приятел Венизелос - това звучеше сега, след гръцките победи, още по-
ласкателно за жадния за реклама румънски държавник.
Той го чакаше радостно в Букурещ, нетърпелив да свърже своето име с неговото. Тоя
стих на френския поет:
„L'amitie d'un grand homme
est un bienfait du del",
[161]
като че ли бе писан за него .
Аз не знаех нищо за промените, настъпили в настроенията на бившия голям приятел
на България. И какво можех да зная след десет месеца непрекъснато стоене на фронта? Не
добих впечатление за някаква промяна и от приема му. Предупреден по телефона от чие
име отивам да го видя, той ме посрещна много любезно. Каза няколко ласкави думи за
Генадиева, отвори Генадиевото писмо, прочете го, изрази съгласие със съдържанието му;
но не бе речено щото тая ни първа среща да отиде по-нататък. Едва бях почнал да му
предавам устното послание, с което бе ме натоварил Генадиев, и един секретар влезе да
обади, че Венизелос пристигнал и чака в салона. Тая вест хвърли моя висок събеседник в
едно крайно вълнение.
Може ли да остави прочутия критянин да чака? Аз видях смущението му и станах да си
вървя. Той ме последва зарадван, признателен, и като отвори двете си ръце и ги простря
пред мене, каза:
 - Вие сам разбирате...
Да, аз сам разбирах. Излизайки от кабинета му, видях го как тича към салона като
млад момък на любовна среща.
Колкото да бе огорчен от Данева, колкото преизпълнен да бе от гордостта да се
чувствува приятел на Венизелос, Таке Йонеску - трябва това да се признае - оставаше все
пак на становището, че е в интереса на Румъния и в интереса на всичките балкански
народи изобщо щото България да не бъде жестоко третирана от своите победители.
Можем да бъдем сигурни, че по сключването на примирието, както сетне по границите,
той е дал на Венизелос още при първата му среща с него в Букурещ съвети за отстъпчивост.
Но с жива мисъл, красноречив, с остро чувство за психологията на събеседниците си
(противно на Тончева), той не можеше все пак да упражнява голямо влияние: в
прекалената му гъвкавост и в самата му физиономия - той постоянно намигаше с едното
око - имаше нещо, което инстинктивно поставяше хората в някакво недоверие. Знаеше се
при това, че неговото положение не е много силно пред краля, ни в Министерския съвет.
[162]
Голямото влияние се упражняваше от Майореско , човек въздържан, умен, хитър и
волеви. Както в самата страна, тъй и пред представителите на Великите сили неговият
престиж бе висок. Той импонираше и на съюзниците на Румъния. Когато се сключи
примирието, ний, в неведение на обстоятелствата, които бяха го наложили на гърците,
отдавахме го главно нему.
Конференцията се откри на 17 юли. По предложение на Пашича за председател бе
избран, както го изискваше редът, Майореско. Той произнесе една кратка приветствена
реч, в която изтъкна желанието, от което сме били въодушевени всички, за сключване на
мир и предложи приетото вече в частните преговори примирие. След това се казаха от
членовете на делегациите по няколко подобаващи за случая думи. Тончев, за да поласкае
румъните, каза:
- Ние сме щастливи, че сме викани за това дело в една столица като Букурещ, дето
винаги е владял европейският смисъл.
Това първо заседание - да седнем лице с лице срещу нашите победители - аз си го
представях, когато тръгвахме за Букурещ, като страшно мъчение. Обаче през няколкото
дни в румънската столица тая мъка аз бях я изживял с нервите и въображението си изцяло
с всичката ѝ жестокост. Сега сърцето ми бе стегнато, но аз бях странно хладнокръвен.
Докато се разменяваха приветствените речи, разглеждах с любопитство физиономиите на
присъствуващите. Пред мене се мяркат и досега (толкова силно бе впечатлението ми)
навъсените гъсти вежди на Майореско, из които излизаше като стрела и обикаляше всички
ни един остър изпитателен поглед; елегантната външност на Маргиломан и неговото
ледено лице, върху което стоеше залепена една усмивка, която изглеждаше тъй
изкуствена, като че ли е заета за случая под наем; позите, които Таке Йонеску менеше,
търсейки тая, която най-добре щеше да изрази неговата самоважност; дългата фарисейска
брада на Пашича, завеса на неговото лукавство; стиснатите челюсти на Спалайкович,
истерик във временен покой; едрата фигура на Вукотич, която тъй силно го показваше като
дошъл от своите канари, че аз мислено турях на пояса му черногорския пищов. От всички
[163]
обаче най-много ми спираше вниманието Венизелос .
 Венизелос нямаше още тая голяма слава, която доби през време на Първата
европейска война, но вече минаваше за необикновен, бележит. Италианският
пълномощен министър в Букурещ барон Фашьоти, генерален консул в Крит в 1897 г. през
време на въстанието, казваше за него:
- Като си помисля, че тоя човек бе chef de bande.
Но тоя chef de bande бе станал един от най-тънките дипломати в Европа. Нищо в
неговия вид не напомнюваше човека, който се бе бил с пушка в ръка в планините.
Критянин, той не приличаше и на грък от островите и въобще на грък. Мълвата, която
казваше, че бил от далечно венецианско потекло (Венеция владя Крит няколко века), не
беше може би безосновна: когато той стана европейска знаменитост, неведнъж се каза, че
напомнювал портретите на някои венециански патриции. Имаше в неговото лице много
тънкост, жив ум и одухотвореност. Имаше за тия, които го проникваха по-дълбоко, и много
хитрина, която изпод очилата проблясваше от очите му. Когато по-късно бях във
Вашингтон, Роберт Дансинг, министър на външните работи на Америка при
президентството на Уилсъна, който бе срещал гръцкия държавник в 1919 г. на
конференцията на мира в Париж, казваше ми:
- Аз не му вярвах. Той бе твърде много ласкав, за да е почтен. Обаче той прелъсти
президента.
Тия думи чух и от генерал Блис, също член на американската делегация в Париж.
Майореско ми е казвал впоследствие, че и той се пазел от него. Забелязах, че сега, на това
първо заседание, той най-вече спираше своите погледи върху него. Явно бе, че през цялото
време той го наблюдаваше и го изучаваше.
Примирието се сключи на 18-и със срок за пет дни. Когато Майореско го предложи
официално, Венизелос, който така упорито се бе противил по-рано, изказа сега своето
съгласие, като го представи като израз на хуманност от неговия августейши господар.
Истината е, че примирието дойде за августейшия му господар като средство за
самоспасение. Гръцката армия беше в това време заградена в Кресненското дефиле и в
опасност да бъде пленена от българите. Гръцкият публицист Вентирис описва в „Елефтерон
Вима" как тя биде спасена от катастрофа. На 16-и Венизелос продължавал да отказва всяко
примирие без прелиминарен мир. Но след разговора си с Майореско подир-обед, като се
върнал в хотела си, намерил следната телеграма от крал Константина:
„До г. министър-председателя Венизелос - Букурещ.
Вследствие на необяснимото бездействие на сръбската войска с нашето
настъпление привлякохме по-голямата част от българската войска срещу нас. (Следва
подробното описание на военното положение след поражението на войските на
Дамиянос и натиска на българите по останалия фронт на гръцката войска.) Нашата
войска стигна до физическите и морални граници на издръжливостта. При тези
условия не мога да настоявам да отказвам примирието. Постарайте се да намерите
начин за спиране на военните действия."
Венизелос се завтекъл тогава при румънския министър-председател и му съобщил за
току-що полученото великодушно съгласие на неговия господар за сключване на
примирието, за което молеха българите. Вентирис продължава: „Драмата се разигра с
мълниеносна бързина в Букурещ; изходът бе сполучлив за Гърция. Но зад
дипломатическата сцена, в планинските вериги на Балкана, облятата с кръв гръцка войска
прекарваше моменти на смъртна агония. За щастие - бележи той - българите още нямаха
[164]
сведения за сполуката на войската им."
На 12 август 1946 г. началникът на Военноисторическия отдел при Щаба на армията
генерал Кецкаров ми писа:

„Военноисторическият отдел, като има сведения, че правителството е уведомило

телеграфически делегацията за въпросните успехи, моли Вас като единствен жив член
от делегацията да съобщите получавано ли е телеграфическо известие за казаните
успехи и как е повлияло то върху сключването на примирието."
Това, което аз си спомням, е следното: когато на 17-и сутринта тръгвахме за
заседанието, на което, както бяхме предизвестени още от вечерта, трябваше Майореско да
обяви със съгласието на нашите врагове сключването на примирие, достигна ни на вратата
на хотела един от секретарите, който, махайки една току-що дешифрирана телеграма, ни
каза радостно:
- Добри известия от фронта.
Но Фичев грабна му тая телеграма, тури я в джоба си, без да я прочете, и каза:
- Не може да има добри известия от една армия, командувана от Савова и Радкото.
Той прибави даже към името на армията едно прилагателно тъй грозно, че не желая
да го кажа тук. Тая сцена е запечатана в моя спомен и неведнъж съм я разказвал като
пример на помрачението, до което лошите чувства могат да докарат един човек. Но като
казвам, че тя се случи на 17-и, не ме ли лъже паметта? Не бе ли това по-късно, след
примирието? Отговорът би бил лесен, ако можехме да направим справка в делото за
сключване на Букурещкия мир. Но за нещастие това дело липсва в архивата на Външното
министерство. В преписката по Балканската воина, дело № 9, се намира само едно
изложение на Главната квартира за положението на фронта, изложение, съставено за
Външното министерство. В него се казва, че сърбите атакували на 15-и в района на Кочани
и на 17-и на Черни връх, северно от Дъсчен кладенец. И двата дни били отбити с големи
загуби. За гърците Щабът на армията съобщаваше:
„Положението на гръцкия фронт на 17 юли: Обходното движение на нашето ляво
крило е проявено с особена енергия и стремителност съгласно настъпващите колони.
След упорити боеве всички наши колони до вечерта достигнаха предназначената
им цел."
На 18 юли:
„Положението на нашата армия срещу гърците в момента, когато се явиха
гръцките парламентьори за примирие, е отлично: с лявото наше крило на генерал
Делов е застрашен входът на Кресненското дефиле; пред което е развърната гръцката
армия. Дясното крило с дивизиите на генерал Тенев и генерал Гешев владее позициите
си от вчера, т.е. Занога, Беяс тепе, Гарван.
 По този начин примирието заварва гръцката армия обходена от двата фланга със
застрашен тил и окончателно откъсната от съюзническата и сръбско-черногорска
армия.
Още на 17 юли гръцки обози и артилерия се оттегляха по шосето в Кресненското
дефиле."
Тези сведения бидоха изпратени до българската делегация в Букурещ с телеграма,
която носи дата 19 юли. Ний трябва да сме я получили тогава или на другия ден.
Сега поставя се въпросът - какво щяхме да правим, ако да бяхме получили известието
за критическото положение на гръцката армия още на 16-и, тогава, когато го получи
Венизелос? Ний бяхме настояли за примирие, искали бяхме намесата на Румъния, на
Силите и когато то ни се даваше, можехме ли да кажем: „Сега не го щем"? От друга страна,
когато военните експерти се събраха на 17-и подиробед, за да уговорят примирието,
нашите врагове не ни поставиха никое от тия унизителни условия, за които се бе заканвал
Константин и които щяха да дадат възможност на генерал Фичев да протака работата,
докато българската армия довърши обкръжаването и пленяването на гърците.
Друг въпрос: какви щяха да бъдат нашите шансове след една катастрофа на гръцката
армия? Вън от съмнение е, че румъните нямаше да допуснат щото ние да изменим чрез
оръжието това положение, в което те ни бяха поставили, минавайки Дунава. Страхът, че
като бием гърците, ще се нахвърлим върху сърбите и сетне ще се обърнем срещу самите
тях (една идея, която бе шумяла и в някои горещи български глави), тоя страх, поддържан
от ненакърнената въпреки всичко представа за българската армия, не напускаше
румъните. Една наша громка победа върху гърците щеше обаче да засили нашите позиции
при воденето на преговорите. Всички тия сили, които дезертирват победените и правят
кортеж на успеха, щяха да се наклонят неусетно към нас. Венизелос нямаше да бъде в
моралното положение да настоява неотстъпно за Кавала. Неговият решаващ аргумент -
„моят крал няма да допусне" - нямаше да има същата тежест, касаейки се вече за един
крал, беглец от бойното поле.
В българската армия срещу гърците, в която след толкова неуспехи и отстъпления се
бе отново почувствувал лъхът на победата, спирането на военните действия се
посрещнало с разочарования. Същото било и в щаба на съединените армии. Савов, който
след като почнало гръцкото обкръжаваме, викал, смеейки се със своя гърлен смях:
- Аха, държа ги в клещи! - бил, както ми разказва един очевидец, яростен, когато
получил известие за станалото в Букурещ.
Самото българско правителство обаче посрещна примирието с чувство на голямо
облекчение. На 18-и, когато спирането на военните действия влизаше в сила, д-р Генадиев
ни телеграфира:
„Примирието ни свари с успех против гърците. За изнурената ни войска обаче то
бе необходимо. Съобщете незабавно как се постигна то и значи ли - след пет дни ще
воюваме; значи ли, че се продължи примирието, или е необходимо да се подпише мир.
Засега имайте предвид, че народът с нетърпение чака края на войната."
Народът бе наистина толкова много уморен, че героичните борби, с които
свършвахме една нещастна война, бяха останали без никакъв отзвук в него. Той въобще
не ги знаеше, както те са останали неизвестни и досега.
А бе станало нещо велико. Българската история, стара и нова, гърми от военна слава.
Но няма в нея подвиг, равен на тоя, който извърши българската армия в последната си
борба срещу съюзените сърби и гърци. Хвърлена в една безумно замислена война,
разбита при страшни грешки на някои от своите началници, отстъпваща понякога в
безпорядък, тя най-сетне се спря и застана непоклатима срещу настъпващия враг. Всички
вести, които идеха от вътрешността на България, бяха от естество да я отчаят. Войниците
от Северна България знаеха, че румъните са в техните огнища; тия от Тракия чуваха за
паниката от турците. Имало е народи в трагично положение, за които се казва, че са се
били с гърба на стената. Зад гърба на нашия войник нямаше стена. Той се биеше отвсякъде
обкръжен. Какво бе тоя върховен отпор, само един поет с голяма епическа сила може да
го изкаже. Вазов възпя Шипка. Но Калиманица е по-велика от Шипка. Тук нямаше Русия със
своята мощ. Тук България стоеше сама, със своите сетни сили. Седемнайсет дни подред
сърбите подновяваха своя ожесточен пристъп и всеки път трябваше да се отдръпват като
разбита вълна под устрема на нашите разредени части. А ето че дойде след това
съкрушителният удар срещу гръцката войска, нейното обръщане в бягство. Победата,
гостенка на българските знамена, се връщаше към тях със своето светло лице. За такава
[165]
войска, с такива чудеса, Фичев бе изказал своето презрение .
 ПРЕГОВОРИТЕ С РУМЪНИТЕ

По желанието на румъните, които не искаха да оставят на своите съюзници

впечатлението, че търсят някакво специално споразумение с България, ний трябваше да
почнем преговорите с трите делегации - румънска, сръбска, гръцка - едновременно, макар
и поотделно.
Споразумението с Румъния бе поначало вече постигнато, тъй като нейните искания
бяха двукратно приети от нас: първия път от Данева посредством Русия, след това от
Радославовото правителство направо чрез Генадиева. Обаче и тук една неприятна
изненада ни очакваше. Срещата ни с румънските делегати стана на 18-и вечерта в
Министерството на външните работи. Маргиломан прочете Генадиевата нота от 8 юли, с
която отстъпвахме линията Тутракан - Балчик на Румъния, сетне ни поканиха в големия
салон, където, простряна върху една маса, стоеше картата, на която румънският
картографически институт бе нанесъл начертаната от румънското правителство граница в
Добруджа. Когато хвърлихме погледа си върху нея, ний изтръпнахме. Линията Тутракан -
Балчик, както я представяха румъните, се спускаше дълбоко на юг, а на запад правеше
един скок към Русе. Аз не можах да задържа своето негодувание и извиках:
- Това не можем да приемем по никой начин. Аз предпочитам да се върна в София.
Моите думи произведоха един вид суматоха между румъните. Поменатата ми
младост, неопитността ми на журналист, за пръв път участвуващ в държавните работи,
буйният тон, с който бях се изказал, всичко това създаде за момент у румънската делегация
опасението, че мога да напусна конференцията. Моето заминаване нямаше, разбира се, да
спре преговорите, но щеше да повдигне около тях една сензация, много неприятна за
румънското правителство. На моя протест, че предложената от тях линия отива твърде на
юг, румънските делегати отговориха, че тя не можела да допира точно до отстъпените от
нас градове и че за Румъния трябвала една стратегическа граница.
- Ако е за стратегическа граница - отвърнах аз, - генерал Фичев може да ви посочи
една, която няма да иска от нас такива жертви.
Тончев и Фичев заявиха от своя страна с всичкия си авторитет, че предложената нам
граница е неприемлива. На 19-и аз телеграфирах в София:
„Снощи имахме съвещание с румънските делегати. Представиха ни една карта, в
която границата бе теглена със средно 14 километра под правата линия Тутракан -
Балчик. Направихме своите възражения и предложих Фичев да се произнесе, като
изучи въпроса за една стратегическа граница, необходима за Румъния."
Генерал Фичев пише в своите мемоари: „Таке Йонеску взе г. Тончева под мишница и
заедно с г. С. Радева се оттеглиха насаме в един ъгъл на салона, гдето дълго време
разговаряха." Таке Йонеску гледаше наистина да ме успокои, уверявайки ме, че няма да
бъде мъчно да постигнем едно споразумение. Същото уверение изказа и Тончев.
- Очевидно - забеляза той - тук има престараване на вашите военни. Аз съм убеден, че
румънското правителство няма да настоява за нищо повече от това, което отговаря на
направената вече от нас жертва. - После продължи: - Тая жертва от нашата земя ний я
направихме с твърдата вяра и основателното очакване, че Румъния, удовлетворена в
своите искания и връщайки се към традиционното приятелство между двете страни, ще ни
подкрепи срещу прекалените претенции на сърби и гърци.
Таке Йонеску заяви, че Румъния ще ни даде всичкото възможно съдействие, и ни
съобщи какво вече той е направил. След това Тончев отиде при Майореско и има с него
дълго съвещание. В това време генерал Фичев бе останал пред картата с генерал Коанда и
Маргиломан, на които обясняваше, че така начертаната граница няма никакво
стратегическо оправдание.
Между туй Генадиев ни изпращаше телеграми с горчиви оплаквания от поведението
на румънската войска. В едната от тях се казваше:
„В селата на Плевенския окръг румънските войски грабят храните, разбиват
вратите на къщите, изнасилват жени, девици, взимат добитъка за храна и обози.
Градът Плевен, препълнен от войски, разквартирувани по къщите, ограбили
складовете, взели пушки, патрони, каруци, файтони, които закарват в Букурещ. Има
силна епидемия във войските. Чифликът „Клементина" опустошен. На лика на Н. В.
[166]
Царя извъртени очите."
Крал Карол бе дал строга заповед щото румънската армия да се държи в България
почтено. Такова бе несъмнено и желанието на румънското правителство. Но тия благи
чувства се натъкваха на грабителския инстинкт и на лошата дисциплина у румънския
войник. Те срещаха и известно зложелателство в самите румънски военачалници. Между
настроението у румънските министри и това на румънските военни съществуваше
наистина дълбоко различие. Румънските министри имаха всички причини да плават в
радост и самодоволство. Те успяха да присъединят към Румъния без кървави жертви и без
риск една значителна територия. Великите сили, които се бореха за влияние в Букурещ, се
надпреварваха пред тях в ласкателства. Сърбите и гърците търсеха тяхното благоволение.
Ние, ограбените, им протягахме ръка за приятелство. Какво можеше да липсва на техния
триумф? Действително общественото мнение в Европа бе заклеймило като едно от най-
срамните дела в историята нахлуването им в държава, останала беззащитна и която не бе
им дала никаква друга причина за вражда, освен отказа да пожертвува на една чужда
алчност късове от своята вековно владяна земя и души от своя свободен народ. Но ако тая
присъда хвърляше понякога сянка върху техните умове, тя скоро изчезваше: успехът миеше
престъплението. Имаше и прецеденти: не бе минало много повече от един век, откак бе
станала подялбата на Полша. С една реч, румънските министри бяха готови да ни простят в
своето доволство всичкото зло, което ни направиха. Не бе така с военните. Те не ни
прощаваха, че със заповедта на българското правителство до българската армия да не
оказва съпротива отне им се възможността за една лесна победа. Всички съвременници
помнят подигравките, с които чуждият свят посрещна тяхното напредване без пукване на
пушка. Тоя присмех, който им идеше от всички страни на земното кълбо, бе най-добре
изразен в една карикатура на немския вестник „Simplicissimus". Рисунката представляваше
румънския главнокомандуващ, престолонаследника Фердинанд, в разговор с началника на
щаба. Отдолу бяха тия думи:
 - Има ли пред нас противник?
- Не, Ваше Кралско Височество.
- Тогава атакувайте!
Тая именно смешна фигура, която те изображаваха пред света, тровеше най-добрите
от румънските военни. И докато по-рано те завиждаха на България заради нейните
победи, сега те я ненавиждаха заради своя собствен срам.
Когато следователно крал Карол, осведомен за появилото се разногласие върху
предложената нам от румъните линия, заповядал да се предостави на военните експерти
от двете страни да решат, за нас стана ясно, че ни предстои мъчна борба със слаби изгледи
за сполука. Тончев бе употребил всичките усилия, за да покаже на Майореско и на другите
румънски делегати, че за доброто бъдеще на румъно-българските отношения трябва да се
избегне всичко, което можеше да остави у българския народ спомена, че на
конференцията в Букурещ Румъния е изтръгнала от нас повечко от онова, което ние бяхме
ѝ отстъпили, за да я удовлетворим. Сега оставаше на Фичева да употреби своя авторитет
пред румънските военни експерти, че могат да имат една стратегически отлична линия без
добавъчни жертви от България.
Румънските военни експерти бяха генерал Коанда и полковник Кристеску. Генерал
Коанда, адютант на краля, бе една елегантна фигура на салонен офицер, по-скоро
дипломат, отколкото военен. Той бе податлив на идеята, че не трябва да се огорчава без
[167]
нужда България . По-сетне Маргиломан ми разказа:
- Когато генерал Фичев настояваше за някоя отстъпка, аз натисках с крака си ботуша на
Коанда, за да му дам да разбере, че трябва да се съгласи.
Но макар старши по чин, от Коанда зависеше много малко. Решаващият човек бе
Кристеску. Подначалник на Генералния щаб, той представляваше идеите на крайните
румънски военни и бе надъхан с тяхната враждебност към България. Неговата
ограниченост, която особено личеше в ниското му чело, даваше на непримиримостта му
нещо агресивно и педантско. Той бе голямо изпитание за Фичева, който едвам се
[168]
въздържаше да му покаже неговата босота . Но и най-здравите аргументи са безсилни
при един предрешен въпрос. Някои отстъпки се получиха, но много малки. На 20-и вечерта
Тончев, след едно дълго заседание на военните експерти, телеграфира до българското
правителство: „Всички усилия да отместим границата по-близко до правата линия Тутракан
- Балчик останаха безуспешни."
Споразумението бе подписано в общата среща на двете делегации на 21 юли. Освен
за новата гранична линия, която бе много подробно означена, то се отнасяше и до
задължението на българското правителство да събори старите крепости Шумен и Русе и да
не издига нови укрепления между тия два града, както и в една зона от 20 км около
Балчик. Напразно Фичев се опита да предотврати това унижение на България, като
обяснява, че истинската защита на една държава не е в камъните и чакъла, но в гърдите на
нейните войници: румънският Генерален щаб искаше непременно да има пред себе си
България с почти разтворени граници.
На тая последна обща среща аз не присъствувах. В това време аз бях викан на
аудиенция у румънския крал. Минавало ми е понякога на ума - дали тая аудиенция не бе
ми определена тъкмо тогава, за да се предотврати за всеки случай рискът да направя
някое ново избухване против румънските крайни искания. Самият факт да се явя пред
краля бе обаче в реда на нещата, тъй като той прие един подир друг всички делегати. От
тая аудиенция ми е останал много смътен спомен. Кралят ми каза как политиката на
българското правителство го принудила, въпреки желанието му, да прати войската си
отвъд Дунава и че сега щял да направи всичко, за да помогне на България в нейното
нещастие. Но повече от неговите думи ми направи впечатление неговата личност.
Природата не бе надарила крал Карола с тия физически черти - ръст висок, властвен
поглед, - с които е била свързана във въображението на народите традиционната
представа за владетеля. Но той изглеждаше бележит с това, което личеше от неговия
характер върху физиономията му. Действително със своята съсредоточена сериозност, с
войнишката си стойка и - как да кажа - с една воля за достойнство той добиваше някаква
внушителност. От аудиенциите, които имах впоследствие при него в продължение на
своята дипломатическа мисия в Румъния, и от историята на неговото царуване аз видях, че
и по силата на умствените си дарования той не беше изключителен човек. Но имаше
чувство за дълг, чувство за мярка, прилежност при изпълнение на своите владетелски
обязаности, як, здрав разум, спокойна твърдост, с една реч, всичките качества, които тъй
печално липсуваха на неговия съперник цар Фердинанд - по-блестящ, но своенравен,
необуздан и с нещо пакостническо в себе си. От крал Карол аз много научих и може да се
каже, че като млад дипломат минах школа при него.
 ПРЕГОВОРИТЕ СЪС СЪРБИТЕ

След като получи скръбното ни съобщение, че не успяхме да поправим предложената

от румъните нова граница, Генадиев ни телеграфира на 21-и:
„Румънското правителство, удовлетворено от нас във всичките си искания, за да
положи бъдещото ни приятелство на здрави основи, длъжно е да направи на България
услуга днес, когато тя е най-чувствителна за българския народ.
От друга страна, Румъния обяви война, за да отстрани нашата хегемония и
въдвори равновесие на Балканския полуостров. Това равновесие днес се нарушава в
наша вреда след отстъпване Добруджа на Румъния и в полза на Сърбия и особено на
Гърция."
Имаше ли у румъните желание да ни дадат своята подкрепа срещу сърбите и гърците?
Несъмнено - да. Но в своето вътрешно разположение те правеха разлика между едните и
другите. Гърция бе за Румъния случайна съюзница. Географията, както и историята ги
деляха. Техните сегашни отношения едни обстоятелства бяха ги завързали, други
обстоятелства можеха да ги развържат. Освен временния конфликт с България никакви
други общи интереси не съществуваха между тях в настоящето, нито общи задачи имаха те
за едно предвидимо бъдеще. Гърция принадлежи към Средиземното море, а Румъния към
Дунавския басейн и Черното море - достатъчно е това да се отбележи. Вън от туй у
румънския народ няма спрямо гръцкия никакво чувство на духовно сродство или симпатия.
Напротив, властвуването на фанариотските господари във Влашко и Молдова е оставило у
румъните, в техния инстинкт, недоверие и враждебност спрямо всичко гръцко. Съвсем
друго бе отношението на румъните към Сърбия. Между двата народа съществуваше (както
между българите и румъните до 1913 г.) истинско приятелство. Географическото им
съседство им дава възможност да си подадат ръка за помощ един на друг. Националните
им домогвания, вместо да ги разделят, ги обединяваха. И едните, и другите имаха свои
сънародници в Австро-Унгария и мечтаеха да си ги присъединят. Разпокъсването на
Хабсбургската монархия бе тяхното общо въжделение и в момента, когато ние
заседавахме в Букурещ, то съставляваше за всички сърби и за много румъни една задача,
която ги канеше към близко и може би (така мислеше например Таке Йонеску) предстояще
сътрудничество.
Тая разлика в разположението на румъните спрямо сърбите и гърците ние я
почувствувахме веднага. Още след първата си среща с двамата главни румънски делегати
Тончев телеграфира на Генадиева: „Майореско и Йонеску казват, че гръцките претенции са
прекалени и не могат да бъдат поддъ-ржани. За сърбите не казват още нищо."
В действителност до откриването на конференцията румънските делегати (както ми
съобщи княз Фюрстенберг при първата ми среща с него) нямаха още определени възгледи
по бъдещите граници на Македония. Единствените правителства, които бяха се занимали
предварително с тоя въпрос, бяха австрийското и руското. Още след първите български
поражения, когато ний поискахме намесата на Русия, Сазонов има един разговор с
австрийския посланик граф Турн. Той изказа желание щото двете империи да се
споразумеят по бъдещите условия на мира, преди да се свика конференцията. Досежно
българо-сръбската граница руският министър заяви, че смята невъзможно щото Сърбия да
се отдръпне от Вардарската долина. Той предлагаше една линия от Дойранското езеро
към водораздела източно от Вардара. Тоя разговор ставаше на 11 юли. Пет дни по-късно
(ний бяхме вече в Букурещ) Сазонов при една нова среща с граф Турн уточни своята мисъл:
той каза, че по стратегически съображения Щип трябва да принадлежи на Сърбия. От своя
страна австрийският министър на външните работи граф Берхтолд настоя щото на
България да се даде цялата долина на Брегалница с Щип и Кочани. Досежно Радовиш и
Струмица, и двете правителства бяха съгласни, че те трябва да принадлежат на България.
Тая размяна на мисли обаче не отиде по-нататък. Споразумение не се постигна и двете
страни останаха да действуват поотделно.
Казах за разочарованието, с което Тончев се завърна от първата си среща с Шебеко.
Усилията му да добие от него обещание, че ще ни подкрепи за една по-благоприятна
граница със Сърбия, оставаха безуспешни. На 18-и той телеграфира: „Вчера видях пак
руския пълномощен министър. Той настоява Кочани и Щип да бъдат сръбски. За Кавала
щели да ни поддържат."
Същия ден Тончев има среща с първия сръбски делегат. И двамата гледаха да узнаят
нещо един от друг и се разделиха с напразното си опипване. „Снощи видях Пашич. Той, без
да се докосне до граници, каза, че е наклонен на отстъпки" - известяваше Тончев в София.
Върху сръбските искания той не можа обаче да научи от него нищо. Пашич искаше от
своя страна да чуе дали ний ще се домогваме до нещо повече от Щип, Кочани и Струмица.
И той намери Тончева ням по тоя въпрос.
От румънска страна Майореско продължаваше още да се въздържа. Но Таке Йонеску,
съгласно с неговия жив темперамент, се бе турил вече в движение. Той ни каза, че се
събрал наедно с руския пълномощен министър и австрийския и ги убеждавал да
действуват задружно. „Неговото мнение –съобщаваше Тончев в София - е, че в краен
случай може би ще се спасят Кочани и Щип."
Първата ни обща среща със сръбските делегати стана на 19 юли, на часа 10 вечерта, в
техния хотел. Аз си спомням добре за тая нощ, тъй като по-страшна не съм имал в живота
си. Ний отправихме позив към сърбите да се съгласят на един мир, който да тури край
завинаги на раздорите и кървавите разпри между двата народа. Посочихме как от нашите
взаимни борби се ползуват други в Балканския полуостров. Казахме, че сърбите не трябва
да гледат да използуват прекомерно тежкото положение, в което се намира днес
България, защото може да дойдат дни тежки и за тях, когато ще имат нужда от нея. Пашич
слушаше всичко това с голямо внимание и сегиз-тогиз даваше знак на съгласие. Но
Спалайкович ни гледаше с една едва сдържана злоба. Сръбските делегати не влязоха в
особени разисквания с нас. Пашич отговори на нашите увещания с няколко общи думи и в
същия дух. Спалайкович - той, главният виновник за нашата свада със Сърбия - ни укори за
нашето поведение към нея. Накрай те ни предадоха своето предложение за бъдещата
граница в Македония: тя минаваше по течението на Струма до старата българска граница
и оставяше в пределите на Сърбия следните градове, владени от нас до
Междусъюзническата война: Горна Джумая, Пехчево, Кочани, Щип, Радовиш, Струмица,
Петрич и Дойран, с една дума, цялата територия между Вардар и Струма. Това
надминаваше най-лошите очаквания, с които бяхме тръгнали от София.
На другия ден трябваше да представим своето контрапредложение - задача, която
идеше да ни хвърли в най-тежки и мъчителни колебания. Какво да искаме от сърбите?
Договорът ни с тях? Но с нападението си ний сами бяхме го унищожили. Автономията на
Македония? Едно такова искане бе предявено до Великите сили чрез техните
представители в София от една група македонски общественици, бивши депутати в Турския
парламент и членове на МРО. Мнозина са ме питали:
- Защо и вие в Букурещ не излязохте със същото предложение?
Не излязохме, защото при положението, в което се намирахме, то щеше да изглежда
от наша страна нереално и щеше да ни представи в самата конференция и пред Великите
сили, които следяха нейната работа, не като политици, дошли да вършат политическо
дело, а като мечтатели и утописти. Можехме ли все пак да се позовем на самия принцип на
автономията, без да се изложим на такъв един упрек? Несъмнено. Това бе въпрос на
редакция. Ний можехме да напомним, че от самото начало на македонското движение
българските правителства, всички без изключение, бяха поддържали, че най-правилното
разрешение на македонския въпрос бе учредяването на автономия на Македония; че в тоя
смисъл се развиваха всичките постъпки на България пред Великите сили, както
[169]
свидетелствуват нейните многобройни ноти до тях ; че преди да сключи съюза със
Сърбия и Гърция, Иван Евстатиев Гешов бе употребил всичките си усилия, за да спечели тия
[170]
две държави за идеята на автономна Македония, цяла и неделима ; че възприетият по
тяхно настояване принцип за подялбата на тая област между съседите ѝ докара
нещастното кърваво стълкновение между тях, като ще остави семе за бъдещи раздори; и
че каквато и да е днес фактическата обстановка, създадена от събитията, нищо не може да
заличи тая истина, че една независима Македония бе единственото разрешение, способно
да образува между спорещите за нея съседни народи условия за траен мир и
сътрудничество. Всичко туй, без реално значение за работата на конференцията, щеше да
личи в протоколите ѝ като едно морално свидетелство за България и принципиална основа
за възможни нейни ходове в бъдеще. За това трябваше аз да помисля като най- добре
посветен по тоя въпрос, и не го направих. По-късно се постарах да поправя тая грешка, като
съставих, за да бъде прочетена от Тончева пред конференцията, една декларация, в която
се изразяваше принципиалното становище на българската делегация по целия Балкански
въпрос.
Ние бяхме тръгнали от София без никакви инструкции от българското правителство
досежно бъдещите ни граници със сърбите в Македония. Генадиев ни каза, че това ще
зависи от поддръжката, която ще намерим у двете Велики сили, пряко заинтересовани в
Балканския полуостров, както и от Румъния. От Русия бе се получило известие, че тя ще се
застъпи за една линия, която да върви по Вардара и Брегалница. Това известие бе
обнародвано и в „Мир", органа на доскоро управляващата партия. За намеренията на
Румъния не се знаеше нищо. Австрия не бе казала още своята дума. Към нея обаче бяха
отправени надеждите на българското правителство. Публичната декларация, с която трите
партии в Радославовия кабинет бяха казали, преди още да поемат властта, че България
трябва да води политика на споразумение с Австрия, постъпките, които новото
правителство направи веднага след образуването си, за да бъде България приета в
Тройния съюз, интересът на Австрия да не допусне чрезмерно увеличение на Сърбия,
всичко това създаваше очакването, че от Виена ще дойде в полза на България една
решителна намеса. На делегацията бе казано от Генадиева, че в течението на преговорите,
когато стане нужда за допитване до Виена, тя може да се отнесе дотам направо
посредством австрийския министър в Букурещ. Така Тончев бе питал чрез него за каква
линия със сърбите ще ни поддържа Австрия. Съобразно съветите на граф Берхтолд бе, дето
нашата делегация направи своето контрапредложение.
Линията, която ний предложихме на сръбските делегати, включваше Кратово в
България, слизаше в долината на Брегалница, минаваше Вардара, оставяйки в българските
предели територията между тая река и Струма - обемаше Мориховската област до
немного далече от Битоля и се връщаше на изток по Нидже планина за Гевгели. Тази
линия, която, вън от всичко друго, пресичаше железопътните съобщения между Ниш и
Солун, не бе мислимо (ние знаехме много добре това) щото сърбите да я вземат даже за
миг под внимание. От обнародваните сега австрийски дипломатически документи не се
вижда никъде щото Австрия да е споменавала някъде за подобна граница. Ако граф
Берхтолд бе я внушил на Тончева, то бе, за да създаде една основа за пазарене. Изключено
беше също щото сърбите да приемат Вардара като граница. Борбата в действителност
трябваше да се съсредоточи върху няколкото градове на изток от тая река: Щип, Кочани,
Радовиш, Струмица.
Без никакво влияние върху сърбите, които се държаха спрямо Австрия не само
независимо, но и предизвикателно, граф Берхтолд се опита да подействува върху тях чрез
Румъния. С голяма енергия (несвойствена на характера му) той поиска от Майореско да
предложи една компромисна линия, и то не в частни разговори със сърбите, а формално, в
едно заседание на конференцията. Той даже го заплаши, че в противен случай Австрия ще
поиска ревизия на целия Букурещки договор, включително и на направените от България
отстъпки в Добруджа. Но Майореско знаеше по-добре от всеки друг, че това заплашване
не е сериозно. Той възрази, че на сърбите може да повлияе само Русия; че той се съмнява,
че те ще послушат него, и че ако направи едно предложение пред конференцията, то може
да срещне отказ, който да докара нейното разтуряне и подновяването на военните
действия. Граф Берхтолд опита и друг път. Той се отнесе до Германия, за да поддържа тя
българите за Щип и Кочани. Но Германия, която година по-късно се хвърли в една пагубна
за нея война в защита на Австрия, нямаше сега никакво разположение да се намесва в
нейните разпри със сърбите. Що се отнася до България, кайзерът бе заявил вече, че не я
желае в Тройния съюз.
За нас ставаше все по-очевидно, че Австрия не може да ни помогне ни направо, ни
посредством своите съюзници. Надеждите ни трябваше да се обърнат към Русия. На 20 юли
Тончев телеграфира на Бобчева в Петербург: „При направения днес опит за споразумение
със сърбите те увеличиха претенциите си и освен Щип и Кочани искат Радовиш и Струмица.
Възразих им, че по известните нам възгледи на Русия Радовиш и Струмица трябва да
останат български. Пашич отрича такива възгледи на Русия. Сам Шебеко тук се е изказал в
наша полза, но въздействуването му върху сърбите е слабо. Настойте веднага пред
Сазонова да внуши на Пашич, че трябва да се подчини на руския съвет, защото иначе
мирът е невъзможен."
Че имало такъв руски съвет към Сърбия, аз бях научил това от сръбския делегат
Ристич, сръбски пълномощен министър в Букурещ. Ристич, бивш генерален консул в
Скопие, бе участвувал през дълги години в сръбско-българските борби в Македония. Но
той нямаше лоши чувства към България. Свидетел на българската численост и силата на
българския дух в Македония, той намираше в душата си твърде естествена тая страстна
съпротива, която тамкашните българи и българските родолюбци изобщо оказваха срещу
настъпателните сръбски домогвания. Той бе човек добродушен и с някои черти на човек от
народа. Така, когато през време на моята мисия в Букурещ присъствувах заедно с цялото
дипломатическо тяло в черква по случай някой молебен, чувах го как той пригласяше на
румънските псалтове. Привлечен от неговата физиономия на добряк, аз влязох от самото
начало в допир с него. Поради многобройните и пълни с гняв мои статии във „Вечерна
поща" и сетне във „Воля" против сръбската политика спрямо Македония сърбите ме
смятаха враг № 1. Един сръбски вестник бе ме нарекъл даже „чувени бугарски србождер
Симиун Радев". Ристич обаче не показа никакво предубеждение спрямо мене: той
смяташе, че и той на мое място така би чувствувал. При опитите, които, макар и без
никакъв изглед за сполука, ние трябваше да правим за едно пряко споразумение със
сърбите, аз рекох да използувам завързаните между него и мен лични отношения. Той
изказа своето собствено мнение с пълна откровеност. На 20-и телеграфирах до София:
„Имах разговор със сръбския делегат Ристич, сръбски пълномощен министър в Букурещ.
Той ми показа на картата границата, предложена от Русия и която обема Радовиш и
Струмица. Каза, че по негово мнение, съобщено на тукашните дипломати, Сърбия
трябвало да приеме тая граница, но Пашич се боял от Военната лига..."
Боеше ли се наистина Пашич от лигата, или той се извиняваше с нея, както ще видим
Венизелос да се извинява за Кавала със своя крал? Пашичовите долами и лукавства бяха
безбройни. Във всеки случай лигата му служеше като оправдание за неговата
неотстъпчивост и като средство за неговите маневри. На руския пълномощен министър в
Букурещ, на румънските министри, на всичките, които го подканяха към умереност, той
даваше да се разбере, че среща непреодолима съпротива у Спалайковича, който бил
довереното лице на военните кръгове и прокарвал техните идеи. Ние виждахме
враждебното държане на тоя доскоро сръбски представител в София, но го отдавахме на
неговия екзалтиран характер и на от дълго време натрупаната му ненавист към България.
Но по-сетне от разприте в Сърбия стана ясно, че той бил наистина човек на лигата.
Сръбската непримиримост, все по-явна и отсечена, отваряше пред нас най-мрачни
изгледи. Македония оттатък Вардар - Македония на братя Миладинови и на Илинденското
въстание - загубена, ние бяхме в опасност да загубим и Македония между Вардар и
Струма. Всяка педя българска земя е еднакво ценна за всички български сърца. Скръбта на
моите другари делегати беше не по-малка от моята. Но у мене имаше и една особена
болка. Тия градове, за които имаше да се борим, бяха за тях географически имена или
имена, свързани с българската история. За мен те бяха живототрептуща действителност,
един дял от моя сетивен мир. Тъкмо преди два месеца ние - Трета Солунска дружина -
бяхме минали през тия градове на път от Мраморното море за Осоговския балкан, дето
отивахме да се поставим срещу сърбите, и един възторжен народ ни бе посрещнал с песни
и цветя. Сега те се открояваха пред мене със своите призования, вълшебно преобразени от
моя спомен: ето, и полите на една планина, тъй лека със своите очертания, че изглежда
като въздушна, и където шумоленето на листата се носи като мелодия – сгушената
Струмица със своите градини и извишени тополи; по-нататък в една поляна с цъфнал мак -
Радовиш; по-нататък ето тая Мека на революционна Македония, дето Гоце Делчев бе
почнал своето апостолство - Щип, кацнал с белите си къщи на един хълм, под който тече
Брегалница, Брегалница, която прегазихме една ранна утрин, блеснала с всичкия си
сребрист блясък под първите зари на едно майско слънце; и ето още зад нея, потънал в
море от зеленина - Кочани, града-мъченик, отдето бе долетял година по-рано до България
трагичният вик за братска помощ. Какви градове със здрава българщина и свободен дух и
около тях каква земя! Пропагандата на една чужда държава, която, след като ни ограби,
гледаше да ни помири с нейното грабителство, пусна в ход тия обидни за българския ум
думи: „чукарите на Македония" - и една част от българската буржоазия, без чувство за род
и родина, жадна само да добрува, охотно ги възприе. Чукарите на Македония! С тия
чукари Югославия държи днес монопола на афиона в Европа, афиона, толкова по-ценен от
тютюна. Но има невежи, за които плодородна земя е само тая, дето се сее царевица и
расте лук.
Вече на 20-и от четирите града половината изглеждаха загубени. Тончев телеграфира:
„Сърбите не отстъпват Щип и Кочани. Можем ли в краен случай да отстъпим тия два града?
Отговорете веднага, като ни дадете окончателни и категорични инструкции." Какво
можеше да ни каже българското правителство? Известията, които то получаваше от своите
представители при Великите сили, не му донасяха нищо положително. На полесражението
бяхме ние: разните влияния се упражняваха под нашите погледи; ние бяхме в най-добро
положение да отделим възможното от невъзможното. А ние, залисани в борбата, която
водехме, пращахме до София оскъдни вести. Генадиев отговори същия ден, 20-и: „В тоя
момент Министерският съвет не е в състояние да ви даде категоричен отговор за Щип и
Кочани, тъй като нямаме никакво известие за никакви други точки на границата нито със
Сърбия, нито с Гърция. Ще ви дадем нужния отговор, щом ни съобщите точните и
подробни искания на нашите неприятели относително бъдещите граници с тях. Затова сега
вие кажете, че не сте получили исканите сведения, а нам съобщете всички подробности по
сръбските и гръцките искания, за да можем и ние тутакси да ви отговорим."
Между туй един натиск продължаваше да се упражнява върху сръбската делегация.
Върху нея наблегнаха и руският пълномощен министър, и Майореско. Кой от двамата най-
вече им подействува? Мъчно е да се каже. Шебеко показваше в последните дни несъмнено
желание да ни помогне във всичката възможна мярка. Но беше явно, че той няма много
влияние върху сърбите. За това имаше много причини. Преди всичко трябва да се
напомни, че в цялата балканска криза Русия повече слушаше сърбите, отколкото те нея.
При това за сърбите Русия - това беше Хартвиг, а Хартвиг ги учеше да не дават ухо на
руските съвети за отстъпчивост към България, защото те били само за очи. След
конференцията крал Карол ми каза:
- Ние ви дадохме Струмица.
Може би. Но истината изискваше да кажа, че и руският представител не остана
бездеен.
 [171]
Както и да е, при втора среща сърбите предложиха една нова погранична линия .
Тя почваше от върха Джиздорица и следваше в югозападна посока, докато стигне до
долината на река Брегалница. На юг тя продължаваше по същата долина и като възлизаше
на билото на Огражден планина, спускаше се в долината на р. Струмица и след това
възлизаше на върха Поле, на Беласица. При това трасе Петрич оставаше в България, а
Струмица в Сърбия. На тая втора среща аз не присъствувах. Ще я разкажа, както ми бе
предадена от другарите. От наша страна говорил главно Фичев. Той казал на сърбите, че
при всичките ни сегашни неприязнени отношения те не могат да отрекат, че големите
териториални придобивки те дължат в значителната си част на съюза с България,
напомнил им, че „историческото колело е постоянно в движение", а може да настъпи час,
когато те да имат нужда от нашата братска помощ, и подновил позива за по-справедлив
мир. Докато Фичев говорел, Спалайкович давал явни признаци на нетърпение и
възбуденост. Може би напомнянето колко Сърбия дължи на българските победи да бе
докарало раздразнението му до най-висок връх. Тогава станало неговото прочуто
провикване към българските делегати:
- Ние не искаме вашето приятелство. Ние искаме с вас една граница, която да бъде до
гърлото ви като един юмрук, с който да можем всякога да ви строшим челюстта.
Сцена невероподобна за един човек със здрав ум; но аз казах вече, че Спалайкович
беше истерик. В самата му физиономия - тия коси, щръкнали на челото, това бледо лице с
нервни свивания, тоя болезнен блясък в очите - истеричността личеше с всичките си
признаци. Но това не е единственият случай в дипломатическата история, когато
Спалайкович е действувал като ненормален човек. Известно е, че когато в 1918 г. Ленин
приел в Петроград дипломатическото тяло, Спалайкович, сръбски пълномощен министър
тогава в Русия, в припадък на лудост се нахвърлил върху него с най-бесни думи. Според
френския посланик Нуланс, който описва тази сцена, Спалайкович излязъл близо на един
метър до Ленин и му казал:
- Вие сте бандит, вие позорите славянството и аз ви плюя на лицето.
В това време Ленин го гледал с невъзмутимо спокойствие. Той виждаше, че има пред
себе си един маниак.
Избухването на Спалайковича бе крайно неприятно за Пашича. То не можеше да
остане неизвестно на дипломатическото тяло. Той се опитал да заглади лошото
впечатление с няколко думи на спокойствие и умереност. Тогава той направи една нова
стъпка към разбирателство и без да оттегли първото предложение, прибави като
алтернатива и едно второ. Първото ни даваше Малешевския балкан с Пехчево и Берово;
второто - Петрич и Струмица. Ние трябваше да изберем едно от двете.
Когато се събрахме да вземем решение върху сръбското предложение, г. Тончев
поиска най-напред аз да кажа своето мнение:
- Ти, Радев, като македонец най-добре знаеш кое трябва да предпочетеме.
- Не - възразих аз, - преди всичко трябва да чуем генерала. Той ще ни каже коя от
двете линии е за нас стратегически по-удобна.
Фичев се произнесе, че и двете били еднакво лоши.
- Това, което сърбите искат - каза той, - то е да не владеем Струмското дефиле.
 - Тогава - заявих аз, - трябва без колебание да изберем Струмица. Малешевският
балкан е едно пусто и непроизводително място. Полето на Струмица е много плодородно.
То дава ориз и афион.
Запитани за тяхното мнение, Йордан Иванов и Иширков се изказаха в същата смисъл.
В една последна среща, която имахме със сърбите на 24 юли на часа 3 подиробед, ние им
съобщихме за нашето решение. Същия ден в официално заседание биде обявено
постигнатото между тях и нас съгласие.
На другия ден аз получих една телеграма от Ризова от Рим, в която той, видял по
вестниците нашето споразумение със сърбите, ме питаше: „Неужели ти, македонец, ще
подпишеш новото робство на Македония?" Аз не знаех тогава ролята на Ризова във
фаталното дело на 16 юни. Известно ми беше обаче от разказите на Генадиев, че той е
един от авторите на Сръбско-българския съюз. Наранен от неговия жесток удар, аз му
отговорих; „Аз дойдох в Букурещ направо от бойното поле, дето се бих за България, която
сега трябва да спасяваме от гибелта, в която я хвърлиха хора като тебе." Години след това,
като си спомняхме за туй трагично време, Ризов ми каза:
- Разбирам, че така ми отговори. Но защо остави телеграмата си в преписката?
[172]
Това обаче аз не бях направил нарочно .
Ризов, македонец, можеше да ми телеграфира, но не в укор, тъй като аз изпълнявах
[173]
един дълг, а от състрадание, че тоя дълг се пада на мене . Но мъката, особено
болезнена за мене, беше страшна за всички. Страданието, което аз изпитвах, когато
предадохме Добруджа на румъните, моите другари го чувствуваха със същата сила при
загубата на Македония. На север и на юг ний трябваше да разкъсаме с нашите неприятели
собственото си отечество, да предадем един вековен дял от него, един дял за всяка
българска съвест неотчуждим. Когато след заседанието, в което се направи официално
съобщението за споразумението ни със сърбите, се връщахме от конференцията, ние
всички бяхме като умрели. Тончев пръв се отърси от тая мрачна безнадеждност, която бе
паднала над душата на всички. Със своята дълбока вяра той взе да ободрява и нас. За тоя
непоколебим оптимист всичко, което се вършеше сега в Букурещ, бе временно.
- Или Силите ще го изменят - казваше той, - или ние сами ще го разрушим.
Но генералът не споделяше това мнение. Той виждаше всичко мрачно пред себе си.
Голямата мъка, която го ядеше, бе, че той бе предвидил всичките нещастия, бе направил
всичко, за да ги предотврати, и не бе сполучил. Той не виждаше бъдеще за един народ,
способен на толкова грешки. Случи се, че еднъж д-р Иван Димитров Строгов, споменатият
вече автор на „Фердинандиките", разправи за един стар ръкопис, в който се казвало:
„болгари више сила неже разум". Тия думи се харесаха извънредно на Фичева. Той
виждаше в тях цялата философия на българската история.
- Иване, я ги повтори - казваше той често на Строгова.
Той нареди за тях и цяла една церемония. Нашите стаи в хотела се съобщаваха една с
друга. Вечерта, кога да си лягаме, Строгов, бос, в бяла риза до петите му, се явяваше на
прага на всяка стая и вдигайки ръка нагоре, с тържествен глас произнасяше мъдрите думи
на стария летописец. Със своя висок ръст, който бялата му риза още повече извишаваше, с
дългото си начумерено лице, в което очите лъщяха под електрическата светлина, с орловия
си нос и голото си чело той приличаше на някое привидение, изскочило из далечината на
вековете.
Фичев се мъчеше и в своя патриотизъм, и в своето честолюбие. За него, който се
смяташе за истинския победител на Турция, бе тежко унижение да се явява в
конференцията като представител на победена държава. Тая мъка ставаше непоносимо
терзание, когато идеха да го заобиколят двамата му близки познати от София - Панас,
гръцкият пълномощен министър, и Спалайкович, сръбският.
- Като помисля - казваше той, - че когато се преговаряше за Балканския съюз, тия
двама, които сега се надуват пред нас, идеха при мене във Военното министерство да
просят съгласието ми като милост, че държавите им се въртяха около България като
планети около слънцето, че ние създадохме със своята глупост тяхното величие и че сега те
ни ограбват, притъмнява ми пред очите и иде ми да викам...
 БОРБАТА ЗА КАВАЛА

Както казах, едновременно със сърбите ние водихме и преговорите с гърците.

Последните бяха свързани с по-големи перипетии.
При първата среща гърците поискаха цялата територия от Струма до Макри,
оставяйки ни по егейския бряг само Дедеагач. Това предложение не бе обаче взето на
сериозно от никого. Руският министър Шебеко каза:
- Туй е една смешна и недостойна игра за чаршийски пазарлък.
Действително гърците намалиха претенциите си. С второто си предложение те ни
даваха Порто Лагос. Но тук спряха техните отстъпки. За Ксанти те продължаваха да държат
поради тютюните; за Кавала като гръцки център. Борбата се съсредоточи накрай върху
Кавала.
Още с пристигането си в Букурещ Венизелос разгласи, че досежно Кавала Гърция ще
бъде непреклонна. Той заяви това на румънските министри, на представителите на
Великите сили, на г. Тончева. Заяви го и в печата. Това бе като един преграден огън срещу
възможни пристъпи, откъдето и да би дошли те. Но зад това рязко държане той не се
чувствуваше много спокоен. В Букурещ атмосферата не беше благоприятна за гръцките
крайни искания. Никоя от Великите сили не ги подкрепяше. Сърбия гледаше на тях със
завист, а у Румъния те срещаха явна съпротива. Даже Таке Йонеску, самопрогласеният
приятел на Венизелоса, не ги одобряваше. А главното – румънският крал бе лично взел
позиция срещу тях. Крал Карол имаше за това няколко съображения. Румъния бе поискала
от нас и изтръгнала Добруджа в името на равновесието на балканските държави. А това
равновесие щеше да бъде явно нарушено, ако се отнеме на България егейският бряг,
владян от нея, когато тя направи исканите от Румъния отстъпки. Второто съображение бе,
че линията Дунава - София - Кавала е най-късият път от Букурещ за Егея. Най-сетне крал
Карол смяташе, че ако той спаси за българите Ксанти и Кавала с богатата с тютюни земя
наоколо, те по-лесно ще се примирят с жертвата, която Румъния им наложи.
Срещу общия повик, който се вдигаше в Букурещ против гръцкото искане за Кавала,
Венизелос се намираше и сам в много мъчно морално положение. Не бяха минали
наистина шест месеца, когато в отговор на укорите от гръцката опозиция, че бил съгласен
да отстъпи Кавала на българите, той бе заявил в Гръцката камара, че Гърция, владеейки
Солун, няма нужда от Кавала. Твърде ловък, държащ за репутацията на умереност, която
бе почнал да си създава пред чуждия свят, той не приемаше да признае, че сега си е
изменил мнението. Неговата тактика бе да постави себе си вън от спора, заявявайки, че
каквото и да мисли лично той, неговият крал няма да се съгласи да сключи мир, който не
би дал Кавала на Гърция. За да поддържа своята игра на примирителност, той отиде още
по-нататък: Гърция можела да отстъпи най-сетне, ако въпросът се реши от Великите сили.
Това си мнение той не скриваше и пред нас. Още на 18 юли Тончев телеграфира в София:
„Видях ѝ Венизелос. Говорих един час. Той сам отвори въпроса за Кавала. Каза, че
общественото мнение в Гърция след войната било такова, че нито крал Константин, който
сега бил най-популярен между всичките крале, би могъл да отстъпи Кавала. Който би
отстъпил Кавала, за него няма място в Гърция. При това той прибави:
- Ние не можем да ви я дадем, обаче ако една европейска конференция реши, че тя
трябва да бъде българска, това ще улесни положението им и те ще се подчинят."
Когато Венизелос държеше тоя език, той вярваше, че Великите сили няма да се заемат
с въпроса за Кавала и още по-малко ще дойдат до съгласие за една намеса против Гърция.
Действително Русия и Австрия, двете най-близко заинтересовани в балканските работи
сили, бяха се произнесли в полза на България, но Австрия и Русия, това не бе цяла Европа.
Оставаше обаче все пак една опасност - Русия да привлече към своето становище своята
съюзница Франция, а Германия да се присъедини към Австрия. Към Париж и към Берлин
се насочиха следователно върховните усилия на гръцкия пръв министър.
На 17 юли той се научи от Пашича, който имал това известие от сръбския министър в
Париж Веснич, че френското правителство било противно на Гърция по въпроса за Кавала.
Същото сведение то получи и от румънски източник. Всичко това го хвърли в една голяма
тревога. Същия ден той отправи до гръцкия министър в Париж една телеграма със заповед
да я съобщи на Пишон. Тя бе един развълнуван и уплашен позив към Франция. Венизелос
искаше преди всичко да обезсили съображението, изтъквано срещу него, че по-рано той не
държал за Кавала. Вярно било, че той правил тая отстъпка на България, за да се избегне
въоръжен конфликт с нея. Но българите почнали войната, загубили я и сега не само никое
гръцко правителство, но даже и самият крал, въпреки своята голяма популярност, не
можел да подпише един договор, който да жертвува тая крепост на елинизма в Източна
Македония. Числеността, богатството, влиянието - всичко в Кавала и околностите било на
страната на гърците. Българите настоявали за областта на Кавала само заради нейното
богатство с тютюните. „Но ако след настоящата война - бележеше Венизелос - България
стане по-могъща, Гърция ще престане да бъде една независима държава и ще бъде
постоянно изложена на опасност, произхождаща от българското нахалство." И на какво
основание България можела да претендира за такова едно превъзходство? „Българското
население в Балканския полуостров - твърдеше той - е по-малобройно от гръцкото и
неговата култура безспорно не достига нашата." Но главната тежест гръцкият държавник
туряше върху фактическото положение: „България е бита - трябва да понесе последствията
на своето поражение." Последните му думи бяха един вик на уплаха да не би Сазонов да
спечели за своята политика Франция. „Печално е - провикваше се той - да виждаме Русия
да съперничи с Австрия, за да запази България колкото се може по-силна в ущърб на
Сърбия и на Гърция. Но за нас би било едно жестоко разочарование, ако Франция би ни
изоставила. Аз се отказвам да повярвам, че това може да се случи."
Според по-сетнешни известия Пишон не бил наклонен сам по себе си да се отзове на
патетичната молба на гръцкия пръв министър. Без да бъде блестящ ум, той имаше
достатъчно здрав разум и вече доста дълга опитност, за да види, че чистият френски
интерес изисква щото България да има на Егейско море широк достъп и удобно
пристанище. Егейското море ни свързва с Франция за търговия във време на мир, за съюз
във време на война. Всички други наши съобщения с нея минават през чужди земи и са
следователно несигурни. Освен това България със своето географическо положение в
центъра на Балканския полуостров при възможността, която има да въздействува в една
или друга смисъл върху своите съседи, представлява за френската политика много по-
[174]
голяма важност, нежели Гърция . Тази геополитическа истина френското правителство
трябваше силно да я почувствува, когато тъкмо една година по-късно избухна
Европейската война. Но Пишон нямаше своята свобода на действие. Преди всичко над
главата му стоеше Клемансо, още тогава зъл враг на цар Фердинанда и на България,
възторжен почитател на древна Елада. Клемансо, когато беше редактор на в. „La Justice",
бе имал при себе си като сътрудник Пишона, тогава начинаещ журналист, бе го насочил
сетне в политиката, бе го поддържал и така той бе станал виновникът за неговата кариера.
При наложителния и отмъстителен характер на бъдещия победител на Германия, Пишон,
слабоволен, мъчно можеше да се противопостави. До Пишона имаше, от друга страна,
като негов непосредствен съветник Морис Палеолог, директор на Политическия отдел.
Бивш пълномощен министър в София, той, както разказах по-рано, след един период на
интимност с Фердинанда бе влязъл в голяма вражда с него и търсеше да му напакости.
Гръцкият му произход също не бе чужд на настроенията му против България. Някои
финансови групи в Париж, които бяха заинтересовани в тютюните, действуваха също пред
[175]
Пишона в подкрепа на гръцките претенции .
Френското обществено мнение, взето почти изцяло, наблягаше, и то със силен натиск,
в полза на Гърция. Подкупеният от гърците френски печат начело с меродавния „Le Temps"
бе успял наистина да създаде един вид хипноза против България. Обвиненията за измяна,
обвиненията в жестокост, всичко това, съчинено в Атина с изобретателно лукавство,
оркестрирано с адска майстория, намираше пълен отзвук не само в лековерната френска
публика, но и в политическите кръгове. Убеждението, че България с нападението си срещу
нейните съюзници е била оръдие на Австрия, ставаше все повече една догма. Викът „да се
накаже България", вик, който толкова пъти ще се чува по-късно при други случаи, се
разнасяше като че ли да бе национална програма на Франция. Единственият виден човек,
който надигна тогава глас в защита на България, бе Francis de Pressense, прочутият
специалист по международните въпроси (за когото вече говорих по-рано, когато ходех да
се съветвам с него). Той писа наистина, че българите носят само техническата отговорност
за нападението la tort technique de l'offensive, и че сърбите и гърците били, които ни
изменили, като се съюзили тайно помежду си още преди българското нападение, за да
ограбят България. Но Пресансе бе социалист и неговата дума не тежеше пред френското
правителство.
Нека прибавим и друга една причина за пристрастието на френското обществено
мнение в полза на Гърция. Проницателният френски писател Стендал бележи, че най-
съществената черта в характера на французина е тщеславието, la vanite. Това тщеславие,
когато се касае за френската общност, се изразява в жаждата да види тя възвеличена
Франция. Който народ послужи на това френско чувство, има шанс да добие симпатиите
на французите. Ние бяхме на мода в Париж, когато се писа, че на Люле Бургас победили
топовете, фабрикувани във Франция. Сега ръкоплясканията отиваха към гърците, защото
се пишеше, че гръцката армия дължи своята победа над българите на френската военна
мисия, която я обучила.
Към тая ярост, която се бе вдигнала в Париж против България и която наблягаше
силно върху Пишон да вземе страната на Гърция, прибави се и един настойчив съвет,
който той получи от Жюл Камбон от Берлин. Франция имаше в онова време трима прочути
дипломати: Камий Барер, посланик в Рим, който постепенно отклоняваше Италия от
Тройния съюз, и двамата братя Камбон - Пол Камбон, посаник в Лондон, и Жюл Камбон,
посланик в Берлин. Влиянието на тия двама Камбоновци върху последователните френски
министри на външните работи беше огромно. Техните заслуги намираха общо признание.
Пол Камбон беше заедно с Делкасе един от създателите на „сърдечното съглашение"
между Франция и Англия. Ролята на брат му в Берлин беше още по-изтъквана. Нему, на
неговата гъвкавост и енергия, се приписваше избягването на един френско-германски
разрив по време на опасните перипетии на Мароканския въпрос. През цялата Балканска
война, когато Австрия и Русия влязоха в редица дипломатически конфликти и
съществуваше повидимому риск първата да увлече след себе си Германия, а втората
Франция, той бе помогнал за поддържането между Париж и Берлин не само на допир, но
и на съчетано общо усилие да се избегне европейска война. Неговият авторитет бе сега на
върха си. Той бе се научил, че германският император се е намесил в Букурещ в полза на
Гърция, и настояваше пред Пишон да подкрепи също нейните искания. Не можем -
казваше му той - да оставим Германия да настани своето влияние в Атина и да изключи
това на Франция. Влиянието на Франция той го виждаше установено от услугите на
генерал Ейду, шеф на френската военна мисия, за която французите тръбяха, че подготвила
гръцката армия за нейните победи. Прочутият дипломат не можеше и да подозира, че крал
Константин беше вече направил в Берлин предложение да влезе в Тройния съюз.
България имаше в Париж един представител, д-р Д. Станчов, с добро положение в
обществото покрай жена си главно, умна французойка от аристократически произход. Но
политически той беше безпомощен. Светски човек, той никога не бе можал да види в
дипломацията друго освен нейния външен блясък. Той не бе в състояние нито да изучи
един въпрос, нито да го изложи. Личният му характер го правеше при това особено
неспособен за тежката роля, която му се падаше днес. Крайно суетен, той се бе показвал
през време на нашата военна слава не само надменен, но арогантен. Така Андре Tap дьо,
познатият по-късно няколко пъти пръв министър на Франция и който тогава още като
редактор по външните въпроси във в. „Le Temps" упражняваше влияние не само върху
френската политика, но и върху международната (германският канцлер го наричаше
седмата велика сила), тоя тъй важен човек, когато отивал в Българската легация, Станчов
го е карал да чака. Сега обаче високомерният Станчов бе жалко изпаднал духом и като че
ли се бе срутил върху себе си. Палеолог пише в дневника си: „Станчов дойде да ридае пред
мене." Тоя плач изчерпваше куража му. Когато Генадиев му телеграфира да отиде при
Пишон и да пледира пред него за Кавала, „тъй скъпа до българските сърца", той не посмея
да изпълни поръчението му. Вместо да иде при френския министър, той му писа. Това
писмо, ако да не бях го намерил във френските документи, нямаше да го повярвам. То е
наистина изумително. Станчов обясняваше на Пишона защо не смеял да се яви при него.
„Аз съм – пишеше му той - твърде много трогнат от приема, който съм намирал пред Ваше
превъзходителство, за да мога да злоупотребя с него." Сетне прибавяше тия невероятни
думи: „Да отправям постоянно молби към Ваше превъзходителство, това ме кара впрочем
да изпитвам толкова срам, колкото и лична меланхолия." Мотивировката му на нашето
искане за Кавала е не по-малко достойна за почуда. Причините, които можеха да накарат
Франция да ни подкрепи, са тия, които са свързани с нейния интерес да има преки
сношения с нас по свободно море. За това у Станчова ни дума. От друга страна, Франция,
макар и съюзница на Русия, никога не бе желала да я види да излезе на Средиземното
море: затварянето на Дарданелите продължаваше да бъде един принцип на френската
политика. Интригата, че ако българите добият Кавала, ще я дадат на Русия за морска база -
интрига гръцка, която, както ще видим, бе повлияла в Берлин и даже във Виена, - не бе
останала, от друга страна, без отзвук в Париж. Тъкмо в тоя кръг от противоречиви
международни интереси нашият Станчов нагазваше с двата си крака. Той пишеше па
Пишона: „От гледището на въпроса за Дарданелите (!) и равновесието (!) на Средиземното
море важно е за България да има широк достъп до Егейското море и за това е необходимо
Кавала да ѝ се даде."
Между туй на 20-и аз телеграфирах на Генадиева: „Йонеску ми каза, че според едно
писмо, пратено нему от едно лице, близко до Поанкаре, последният не поддържал гърците
за Кавала, а може би, каза той, около Пишон да има хора, които да действуват в гръцка
полза." Аз познавах добре Станчова, неговата неспособност не само да се бори за
българската теза, но и да я представи, и смятах, че нещо друго и от друг човек трябва да се
предприеме в Париж. Така на края на телеграмата си отправих до Генадиева тоя съвет:
„Добре би било, ако царят направи постъпки пред Поанкаре."
Трябва да кажа в какво душевно положение се намираше тогава българският цар.
След като видя България разгромена и пред нея една бездна, която той бе изкопал с
безумната си авантюра от 16 юни, Фердинанд беше обзет не от разкаяние, а от бяс. Но над
тоя бяс господствуваше луда паника. Затворен в мрачния си дворец, той трепереше от
отмъщението на народа. Той очакваше сега това, за което стана опит в 1918 г. след Добро
поле. Към страха от българския народ се прибавяше, раздухван във всичките му пламъци,
и тоя страх от Русия, с който той бе стъпил на българския престол. За постоянната цел на
русите: да го детронират, моментът му се чинеше дошъл. Едно спасение той виждаше за
себе си, за династията си: Австрия. На 15 юли, когато ние бяхме едва стигнали в Букурещ и
примирието не бе още сключено, той изпрати своя доверен човек Добрович при
австрийския пълномощен министър да го пита: „Негово Величество императорът взел ли е
предвид съдбата на царското семейство?" Русите щели да пристъпят към детронирането
му, но забелязал царският пратеник (така граф Тарновски предава думите му), „и самата
българска армия може да извърши това дело, когато полуизгладнелите български орди
затекат назад от бойното поле към София и устроят тук клане, на което най-напред ще
паднат жертва царят и семейството му". „В това трагично положение - донасяше
австрийският дипломат, предавайки разговора си с Добровича - царят пита дали Негово
Величество императорът ще гледа безучастно на загиването на България и дали Австрия
ще приеме с равнодушие надмощието на Сърбия (от Белград до Солун) и чрез
безразличието си ще доведе България да се откаже на вечни времена от западната
културна група, както и от Кобургската си династия."
Отчаян позив за покровителство към един (както знаем сега) безсилен покровител. Но
Фердинанд нямаше между царските глави към кого да се обърне. От руския цар той
очакваше само наказание и мъст; с английския крал, макар и Кобург като него, нямаше
добри връзки; с германския император бе зле; италианския крал той винаги бе го
пренебрегвал. Оставаше между Великите сили Франция. Тук той беше бил винаги добре
гледан. При всяко посещение в Париж той очароваше френските среди. На тоя унук на
последния от техните крале те гледаха като на свой не само по кръв, но и по култура.
Каквото и да бе в Париж възбуждението против България, против него лично, нещо от
старите му връзки не бе ли останало, което сега да помогне? Моето внушение да се отнесе
до Поанкаре му навя тая надежда. Още същия ден той му телеграфира.
Телеграмата е една молба, но не в умолителен тон. Тук не виждаме знаци от тая
нервна провала, която тъй страшно личи в позивите му към австрийския император.
Фердинанд (примирието бе вече подписано) като че ли беше се съвзел. Гърците и сърбите
- напомнюваше той - дължат в голяма стенен неочакваните си териториални придобивки
на решителните български победи в Тракия, а сега, когато България търси мир, за да
възстанови чрез труд своите сили, тя се сблъсква с непреклонните искания на своите бивши
съюзници, забравили нейните велики заслуги. „Тя се вижда - продължаваше той –
застрашена от задушаване, без положителен излаз на свободното море, защото Гърция
иска да добие Кавала, и то по етнографически причини, на които отказват на България да
се позове другаде." И после се провикваше: „То би значило да се изтръгне от България
последната възможност да си обезпечи мирно развитие. То би значило след всичките
жертви, които тя пое, да се иска от нещастната моя страна това, което ѝ е невъзможно да
отстъпи.
То би значило не само да се положи в бъдеще мирът върху една твърде чуплива
основа, но също и да се рискува създаването на тежката необходимост от едно отчаяно
подновяване на войната с всичките ѝ ужаси. Значи заради всичко това - продължаваше той
- аз се отправям към Франция, макар тя, уви!, напоследък изглежда да не иска да си
припомни връзките, които мен, единствен между всички други, ме свързват с нея."
Фердинанд отправяше няколко комплименти към Поанкаре, от когото през тая дълга
криза, отворена от Балканската война, произлезли „всичките благородни миролюбиви
инициативи и всичките помирителни думи", и накрай молеше го „в името на човещината и
на справедливостта да поддържа България в Букурещ по въпроса за Кавала".
Образът на Поанкаре, след толкова полемики около неговото име като виновник за
Първата европейска война (обнародваните в СССР документи дадоха първата основа за
това обвинение), е ясно очертан пред историята. С несъмнени качества, които му дадоха
възможност да почне, млад още, една необикновено бляскава кариера: трудолюбие, воля,
методичен ум, наситено с логика красноречие, едно абсолютно безкористие - рядкост във
френския политически свят, той имаше големи ограничения в мисълта и един характер,
който го правеше повече годен за раздор, нежели за помирителност. Той бе злопаметен,
отмъстителен и със силни, непоколебими предубеждения. Еднъж Клемансо бил казал за
Брияна и за него:
- Бриян нищо не знае и всичко разбира; Поанкаре всичко знае и нищо не разбира.
Адвокат, навикнал да гледа на всички дела откъм интересите на своите клиенти, той
не можеше да види в никой въпрос повече от едната страна. Така той нищо не разбра от
страшната драма на българите: да се доверят на Сърбия и Гърция, да дадат най-големите
жертви, да положат най-героичните усилия за общата победа и да видят един ден сърбите
и гърците тайно сдружени срещу тях, за да ги ограбят от останалото тям от повече от десет
столетия племенно наследство. В Междусъюзническата война той видя само едно: един
народ, който е нападнал съюзниците си, един цар, който бе станал оръдие на Австрия. Той
мислеше сега за наказанието на България със същата тази страст, с която през време на
нейните победи той се бе застъпвал за нея. Той искаше свръх всичко да види наказан
Фердинанда. С неговите предшественици - Лубе, Фалиер – българският цар бе в най-
отлични отношения. Хора с много тънък ум, те бяха обаче и двамата провинциалисти,
запазили сред живота на Париж своето природно добродушие, и Фердинанд успяваше да
ги магьосва. Поанкаре, недоверчив, бе го гледал винаги с мнително око. След начина, по
който България прогласи своята независимост, т.е. в таен заговор с Австрия, той бе
наклонен вече да вижда в него един човек, способен да стане при всеки удобен за него
случай оръдие на австрийската политика. Сключването на Балканския съюз със
задължението, поето от България, да даде на Сърбия двеста хиляди войници, ако тя бъде
нападната от Австрия, бе приспало само, но не изкоренило това подозрение. Сега обаче
той имаше доказателството за това, което винаги бе му било в ума: цар Фердинанд бе
австрийски агент. Палеолог разказва в своя дневник с какво чувство на възмущение и гняв
Поанкаре прочел неговата телеграма. Всичко в нея го дразнеше и най-вече позоваването
му на неговите кръвни връзки с Франция.
- След гнусното му вероломство - се провикнал той - на царя на българите не
приличаше да ни напомнюва своя френски произход.
Отговорът, който той му изпрати само от няколко думи, е най-сухият, който може да
бъде. Той се ограничаваше да му съобщи, че е предал телеграмата му на своето
правителство. Най-обидното в него бе, че Поанкаре го свършваше с една формула на
учтивост, каквато би употребил към последния човек. Пишон от своя страна прати на
френския министър в София една съчинена от Палеолог телеграма, в която обясняваше
защо Франция взела страната на Гърция. „Френското правителство – казваше той -
разгледало с най-жива симпатия съображенията, изказани в телеграмата на царя до
председателя на републиката. То впрочем не било престанало да бъде въодушевлявано от
чувства на искрено приятелство към България. Ако - се казва по-нататък -то съветва за
отстъпки, приемайки условия, чиято тягостна строгост разбира, то е, защото е сигурно, че
едно продължение на съпротивата ще докара неизбежно подновяването на военните
действия." Палеолог, не по-малък враг на Фердинанда, злорадствуваше, че дойде случай
да го види унизен; но, автор на романи, неговото злорадство не бе както у Поанкаре
студено, а риторическо. Съчинявайки отговора до Фердинанда, той си представлявал - така
пише в дневника си - сгромолясването му от неговите мечти, жалкия край на
романтичните му замишления. Тия замишления не били лишени от известно величие, но
след тяхното пропадане не оставало на българския цар друго, освен да повтаря в двореца
си 37-ми псалом на Давида, псалом на разкаяние, вик към Бога за пощада, който Палеолог
[176]
цитира на латински .
Едновременно с телеграмата до френския пълномощен министър в София - Панафио,
Пишон изпрати и една до френския посланик в Петербург.
Той го осведомяваше защо по въпроса за Кавала френското правителство се отделило
от своя руски съюзник. Преследваната от него цел била да се тури край на войната, която
можела да обхване цяла Европа. „Ако - бележеше той - то взема страната на Гърция срещу
България, т.е. в случая на Германия против Русия, то е с единствената надежда да попречи
на подновяването на сраженията." Предвид на недоволството, което бе се явило в руския
печат от поведението на Франция, Пишон натоварваше посланика да се обясни със
Сазонова.
 ЛИЧНАТА НАМЕСА НА КАЙЗЕРА

Една постъпка в Берлин се виждаше на Венизелос толкова необходима и спешна,

колкото тая в Париж. Тук той действува не сам - в Германия не бе добре видян, - а чрез
кралското семейство.
Крал Константин се намираше в главната си квартира в Левуново, близо до Св. Врач,
когато на 17 юли Венизелос му съобщил за опасността, в която се намираше въпросът за
Кавала, и за нуждата да се поиска незабавно намесата на неговия шурей, германския
император. Константин телеграфира веднага в Атина до жена си, кралица София, да се
отнесе тя до своя брат. „Току-що се научих доверително от Букурещ - казваше ѝ той, - че е
от най-висока важност за нас, ако от Берлин се кажеше една дума на румънския крал и на
неговото правителство да поддържа нашето искане за Кавала. Можеш да пратиш една
[177] [178]
телеграма чрез легацията , за да поискаш от Вили да каже една добра дума." На
другия ден кралица София препрати тая молба до кайзера. „Тино – казваше му тя - току-що
ми телеграфира, че би било крайно важно да кажете на румънския крал да поддържа
искането на Гърция за Кавала." Същевременно самият Константин отправи една молба за
поддръжка до германския министър на външните работи Фон Ягов.
У кайзер Вилхелм роднинското чувство не беше най-голямата му добродетел.
Известно е как той бе гледал на умиращия си баща, чакайки трескаво да поеме
наследството му, и колко груби бяха били сетне неговите отношения към майка му,
овдовялата императрица. Към сестра си София той също никога не бе се показвал нежен
брат. Още по-малко той бе мислел някога да помага на Гърция за това, че там се била
женила сестра му. В 1897 г., през време на Гръцко-турската война, когато неговият зет
Константин, главнокомандуващ на гръцката армия, бягаше от Домокос с Едхем паша по
петите му, не бе той, който се застъпи, за да не влязат турците в Атина. Неговите симпатии
бяха тогава всецяло на страната на Турция.
Неговите симпатии бяха винаги към победата. Когато някъде някоя армия
побеждаваше, фантазията му се разпалваше и той сякаш си въобразяваше, че галопира с
нея, преследвайки неприятеля. Неговата театрална войнственост, проявявана в парадни
речи („да държим барута си сух" и пр.), намираше така едно поле за излияния. Самата
политика на Германия не играеше тук роля. Това се видя най-добре в Балканската война.
Балканският съюз стана с благословията на Русия. Обединените балкански народи
можеха да се смятат като един придатък на Тройното съглашение. Техните победи
затвърдяваха на Изток влиянието на Русия, Франция и Англия. Нищо в тия събития не
можеше да радва един германски политик. Напротив, армията, победена на Люле Бургас и
Куманово, бе една армия, обучавана от германски инструктори. Турция бе гледала към
Германия като към своя най-голяма приятелка. Сам кайзерът при своето пътуване в Турция
бе посетил, облечен в романтична униформа, гроба на Саладин и бе се прогласил
покровител на исляма. Но Турция бе повалена и нищо не можеше да възпре кайзера да
ръкоплещи на победителите. Особени възторзи извикаха у него българите.
Кайзер Вилхелм не бе показвал никога приятелски чувства към България. От всички
Велики сили най-късно и най-мъчно Германия се съгласи щото васалното Българско
княжество да има свой дипломатически представител в Берлин. И когато най-сетне през
1903 г. тя даде своето съгласие, кайзерът наложи на княз Фердинанда условие какъв човек
да му изпрати.
[179]
- Един генерал - каза му той - и който да не прави в Берлин политика . Личните му
отношения с Фердинанда не бяха никога добри. Актьори и двамата, те се осмиваха един
друг заради театралните си пози. Всичко това - хладина към България, антипатия към
българския цар - изчезна, щом гръмнаха българските победи. Когато след Люле Бургас се
чуха от някои столици гласове да бъдат спрени българите, той нанесъл върху един доклад
на Кидерлен Вехтер: „Фердинанд може спокойно да си влезе в Цариград." Четири дни по-
късно върху една молба на Портата за намеса на Силите той турил следната резолюция:
„Няма да помръдна и най-малкия си пръст! Българите ще вървят и трябва да вървят
напред." Дотолкова бе силно желанието на кайзера щото българската войска да влезе в
Цариград, че той се разсърдил на своя посланик пред Портата, Вангенхайм, и на
германските офицери от военната мисия, задето ободрявали турците и ги насърчавали да
се отбраняват на Чаталджа. Имаше ли в туй негово желание и съкровено очакване - че
превземането на турската столица от българите ще докара един конфликт между Русия и
Англия - надеждата на Бисмарка, когато той през време на Освободителната война
насърчававаше русите да влязат в Цариград? Може би и това да е минавало през ума му,
но войнственото му въодушевление от българските победи бе несъмнено едно от силните
му побуждения.
Това му въодушевление престана след нашата несполука при Чаталджа. Сетне, едно
подир друго, от разочарование в българите той мина в хладина, после в антипатия, после в
това състояние на явна враждебност, в която ще го завари телеграмата на сестра му от
Атина. Имаше за тоя обрат у него не само една причина. Допринесоха несъмнено
грешките от българска страна. Цар Фердинанд, който през време на възхищението на
кайзера от българските победи можеше да подобри своите лични отношения с него, успя
да ги влоши. Сетне още по-голяма пакост направи в това отношение д-р Данев със своето
държане в течение на преговорите в Лондон спрямо румъните. Тоя човек, който
обезсърчаваше със своята безтактност най-добрите приятели на България, а на нейните
неприятели даде толкова оръжия, особено дразнеше кайзера, който, съюзник на Румъния
– поддържаше нейните искания. Румънският министър в Берлин Белдиману, отдавна на
тоя пост, с голямо положение пред германските кръгове, успешно насъскваше от своя
страна това противобългарско настроение. Но още по-особено бяха подействували
гръцките заисквания и интриги.
През март известният гръцки германофил Теотокис посети Берлин като шеф на една
делегация, изпратена да възвести възшествието на крал Константна, възцарил се след
убийството на баща му. При тържествената аудиенция, която има при кайзера, той му
предаде желанието на своя нов господар щото Гърция да влезе в Тройния съюз. Кайзерът
посрещна това съобщение с възторг. Понятно: Съглашението - Франция, Англия и Русия -
тържествуваше с балканските победи и смяташе съюзените балкански народи за свои
съюзници, а ето че един от тях го напускаше и търсеше обятията на Германия. Ако Вилхелм
II да бе се замислил малко за тая наука, която се казва геополитика - наука, създадена от
немците, - той би видял веднага това, което доказа и Първата европейска война - а
именно: че Гърция, на която половината от територията се състои от острови и чийто
главен приход иде от търговската ѝ флота, не можеше да стане съюзница на една
континентална държава като Германия, неспособна да добие господство в Егейското море.
Сам Венизелос, запитан сетне, потвърди, че той иска да се свърже с Германия, но не
направо, а чрез Румъния и Турция. Обаче кайзерът захапа въдицата. Той не бе разсъдлив и
липсата на разсъдливост у него, проявявана толкоз пъти, едва ли в друго време тъй ярко
личи, както през Балканската война. Достатъчно е да си спомним бележките, слагани от
него върху рапортите на германските дипломатически представители, бележки, пълни с
буйни хрумвания, избитъци на безредно въображение, припадъци на импулсивност. Като
чете човек тия възклицания, викове, звукоподражания, които се сблъскват помежду си в
шум, би помислил, че това не е монарх, разсъждаващ върху работите на Европа, а някой
кон, който удря с копитата си и цвили.
Гърците много хитро и умело използуваха тая възбудителност на германския
император, за да го настройват все повече против България. Сестра му, шурей му го
обсаждаха непрестанно с оплаквания-доноси, с които за всички спорове между България и
Гърция, за всички инциденти между техните войски хвърляха вината върху българите. Така
те успяха да го убедят по повод на Солун в българската алчност; по повод на Чайязъ и
Ангиста - в българско предизвикателство. През май кайзерът, все по-възбуден, изпрати до
цар Фердинанда една остра телеграма, в която го предупреждаваше за последствията от
това поведение на България. Цар Фердинанд не зная да се защити добре. Впрочем при
отношението, което германският владетел имаше сега към него - отново върналото се
старо отношение на сарказъм и антипатия, - никаква защита не можеше да помогне. При
това за нещастие германският пълномощен министър в София Фон Белов, беше отявлен
българофоб. Раздразнението на кайзера против българите го караше да ги държи за
виновни не само в конфликтите им с Гърция, но и в техните разпри със Сърбия. Когато
българското правителство поиска от сърбите съвместна окупация на безспорната зона,
додето руският цар произнесе решението си по арбитража, ето го че се провиква върху
един рапорт на своя министър в Белград: „Безсрамие!" Най-подир 16 юни го докарва до
ожесточеност. По повод оплакването от София, че нападателите били сърбите, той написва
върху една телеграма: „Колосална безочливост."
Кайзерът се намираше на яхтата си във водите на Норвегия, когато пристигна
телеграмата на сестра му София до него. Той веднага телеграфира на румънския крал:
„Можеш ли да направиш нещо досежно Кавала? Аз бих се отнесъл симпатично към
въпроса." Кайзерът не бе си послужил със своя обичаен пряк език (за да не помисли
румънският крал, че тук нещо му се налага); и тия му няколко думи биха били за един
непосветен човек неясни; но за Карол не можеше да има в тия думи никаква
двусмисленост: германският император се застъпваше за Гърция. Впрочем след частната
негова телеграма последва и една заповед на министъра на външните работи Фон Ягов до
германския пълномощен министър в Букурещ Валдхаузен, да предаде на Майореско
желанието на германското правителство щото той да подкрепи Гърция по въпроса за
Кавала.
По-нататък, когато стигнем до други обстоятелства, аз ще говоря за Фон Ягов. През
есента на 1916 г., когато заминавах за своя нов пост в Швейцария, през моя престой в
Берлин той изказа желание да ме види и аз имах дълъг разговор с него. Той ми направи
впечатление на човек с тънък ум, но слаб. Докато неговият предшественик Кидерлен
Вехтер, човек, когото немците смятаха от школата на Бисмарка (такъв бил той по маниери,
волева сила и дори по биропитие), имаше куража да се противи на императора, той, Фон
Ягов, бе му напълно послушен. Застъпването на кайзера за Гърция той се запретна да го
прокара по всички канали. Той бе добил сведение, че италианският пълномощен министър
в Букурещ поддържал за Кавала българите, и веднага телеграфира на посланика в Рим Фон
Флотов да каже на италианския министър на външните работи, че с това си поведение
Италия разрушава изгледите щото Гърция да се присъедини към Тройния съюз. Той
направи нещо повече: телеграфира на германския посланик във Виена Фон Чирски да
поиска от граф Берхтолд да спре и той всяка поддръжка на България срещу Гърция.
 БЕЗСИЛИЕТО НА АВСТРИЯ

Още при първите разузнавания, които гърците и ний направихме след пристигането
си в Букурещ, и те, и ний бяхме смутени: гърците - от неодобрението, което техните
прекалени домогвания срещаха както у румънското правителство, тъй и у някои от
представителите на Великите сили; ний - от становището, което гръцката делегация бе
велегласно заела досежно Кавала. На 16 юли аз след един дълъг разговор с Таке Ионеску, в
който той разгледа възможните развития на конференцията, телеграфирах в София:
„Йонеску ми каза днес:
- Убеждавах дълго Венизелос днес, че Европа желае Кавала да бъде българска. Той
остана неотстъпчив. Съветвах го да вземе съвет от Великите сили, преди да каже
окончателната си дума."
От Великите сили ний знаехме, че две ще се застъпят за нас: Русия и Австрия. Но това
застъпничество щеше ли да бъде достатъчно енергично, за да упражни въздействие?
Трябваше да направим от наша страна нужното. Под впечатлението от думите на
румънския министър аз се отправих при княз Фюрстенберг, за да искам неговата намеса.
Разговорът ми с него е предаден в следната телеграма до София:
„Подир посещението у Йонеску отидох у австрийския пълномощен министър и му
казах, че Русия беше обещала, че Кавала ще бъде българска, и ако ний я изгубим, ще
излезе, че ний сме наказани, дето сме търсили подкрепа във Виена. Той ми отговори, че
имал заповед да съобщи на румънското правителство, че волята на Австрия е щото Кавала
да принадлежи на България; също каза ми, че според неговите сведения и руският
пълномощен министър заявил, че Кавала трябва да принадлежи нам. Предложих му да се
споразумее с руския пълномощен министър и двамата наедно да викат Венизелос и да му
внушат, че Австрия и Русия не ще оставят Кавала в гръцки ръце."
Тая телеграма е суха, делова и не дава нито атмосферата, нито тона на моето
свиждане с австрийския дипломат. То бе доста бурно. Само моята младост и липсата на
навик в дипломатическите разговори може да обясни острия език, който аз държах пред
него.
Преди всичко трябва да забележа, че през цялата си журналистическа дейност аз бях
бил ярък австрофоб. Австрия, която бе по-жестоко от Англия разрушила Санстефанския
договор (тъй като Англия все пак допусна една Източна Румелия на юг от Балкана, докато
граф Андраши постави Македония отново под робство), Австрия, която се бори с всичките
си сили срещу приложението на обещаните от Берлинския договор реформи, държейки
Вардарската долина и пътя за Солун под своя ипотека, Австрия, най-сетне, която със своята
политика, затваряйки пътя към автономията, принуди българското правителство да търси
едно разрешение на Македонския въпрос чрез Балканския съюз, т.е. чрез разпокъсването
на Македония, беше в моите очи наш неприятел № 1. Аз писах в миналите глави за
думите, казани от Стамболова на Генадиева малко време преди смъртта му:
- Да знаеш туй: с помощта на Австрия браних независимостта на България; но
националния въпрос ще можем да го решим един ден само с помощта на Русия. В
Македония Австрия е наш съперник и наш враг.
Това схващане бе, откато Русия влезе в Тройното съглашение, и мое. На 20 ноември
1911 г. аз писах в своя вестник „Воля" следните редове: „Ний като националисти смятаме,
че опасността за нашите народни интереси иде сега не от Петербург, а от Виена."
Кървавият конфликт, в който влязохме със сърбите, накара сега правителството, което бе
ни изпратило в Букурещ, да търси застъпничеството на Австрия, но под тая нужда от нея, в
която се бяхме поставили, старите чувства бяха винаги готови да избухнат. Те бяха
засилени у мене от убеждението, което бе останало от разговорите ми в София, че Австрия
бе подстрекателката на Фердинанда за неговото престъпно решение на 16 юни. Тази
мисъл така беше ме обладала по пътя за Австрийската легация, че аз се явих пред княз
Фюрстенберг не като ходатай, а като обвинител.
- Австрия със своите внушения и подстрекателства - казах му аз - хвърли България в
тая страшна катастрофа; тя е длъжна сега да употреби всичко, за да ни помогне.
Фюрстенберг не бе от своя страна - това се научих по-късно от австрийските
документи - голям ревнител на приятелството на България. Той бе смятал, че Австрия води
една погрешна политика, като търси да спечели българите с риск да загуби Румъния.
Ролята, която му се падна сега на застъпник на България, не бе много по неговия вкус.
Австрийски аристократ, той нямаше тая суетност и това високомерно отношение, което и
доброто възпитание не може да скрие у австрийската аристокрация. При първата ни среща
той ме прие с голяма любезност; но тоя път моят обвинителен език го бодна.
- Вий сте в голямо заблуждение - отвърна ми той. - Ний нямаме никаква отговорност
към България. Ний ви предупреждавахме ден по ден и вие никога не послушахте нашите
съвети. Положението, в което сте сега, не на нас се дължи, а на липсата на разум у вашите
управници. Те не можаха да разберат, че без едно споразумение с Румъния, сключено
навреме, България върви към катастрофа. Не бива да хвърляте сега върху нас тежестите на
собствените си грешки.
При такъв повишен тон и от двете страни се продължи нашият разговор. В заключение
аз му заявих, че българското правителство ще се оттегли, ако не получи от Австрия
обещаната поддръжка. Тия ми думи го смутиха видимо.
- Дайте ми писмено това ваше заявление - ми каза той.
Явно той искаше да провери дали аз бях дошъл при него с тоя неочакван ултиматум
по решение на делегацията или по едно лично възбуждение, каквото той забеляза у мене,
млад човек - ни държавник, ни дипломат, един журналист от балканска столица. На другия
ден аз му изпратих, с одобрението на Тончева, едно писмо, което гласеше:
„Кабинетът на г. Данева бе получил преди падането си уверението на Русия, че тя
няма да допусне щото Кавала да остане в ръцете на Гърция. След като се образува,
новият кабинет не е получил известие, че руското държане по този въпрос се е
изменило. Но непримиримостта, която Гърция проявява с една нова енергия досежно
Кавала, ни кара да се страхуваме, че Русия не поддържа своето становище в Атина със
същата твърдост. Ако случаят е такъв, ще стане очевидно, че България е загубила
Кавала поради това, че е търсила своята подкрепа във Виена. Това би било
едновременно и една грамадна загуба за България, и един решителен неуспех за
австрофилското направление на новия кабинет. При тия условия новият кабинет не би
имал нито моралния авторитет, нито желанието да запази властта. Ето защо ний
молим г. граф Берхтолд да поднови своите постъпки пред Гърция и да опита един
натиск върху Негово Величество крал Константин, в средите на който се корени
[180]
особено непримиримостта досежно Кавала."
Писмото ми още повече раздразни принц Фюрстенберг. Това личи от коментарите, с
които той го протелеграфира на граф Берхтолд.
„Няма никакво съмнение - казваше той, - че намерението на българите е да стоварят
вината на гърба на монархията (т.е. на Австро-Унгария, б. м.), ако не им се удаде тук да
прокарат отново напълно затъналата българска каруца, която съвсем без наше участие е
стигнала до едно едвам спасимо положение. Колкото по-силно монархията се изложи
само за България в нейното непоправимо вече положение, толкова по-лесно ще може
днешното българско правителство да стовари върху Австро-Унгария греха за своя неуспех."
Такива бяха настроенията спрямо България на човека, от когото ний очаквахме да
упражни в наша подкрепа австрийското влияние в Букурещ.
Влиянието на Австрия в Букурещ бе много слабо и то важеше още по-малко в Атина,
закъдето ний искахме, не без известна наивност, нейната намеса. Фюрстенберг от своя
страна виждаше добре, че оставена сама на себе си, Австрия е вред безсилна и че само с
поддръжката на нейната могъща съюзница би имала някакъв шанс да прокара своето
становище. На 19 юли той телеграфира на своето правителство: „Много важно и
меродавно смятам щото Германия да съобщи на румънското правителство, че тя държи
Кавала да се даде на България, защото в туй отношение тук владее силно съмнение."
[181]
Австрия е имала след Метерниха редица слаби министри на външните работи .
Но Берхтолд – човекът, който запали Първата европейска война и след разгрома на
Австро-Унгария разхождаше спокойно кученцето си по швейцарските курорти (едно близко
[182]
до мене лице бе го гледало в 1919 г. в това му занимание), беше не само слаб , но и
лекоумен. Цялото му поведение по въпроса за Кавала е една илюстрация за това.
Австрийското Министерство на външните работи имаше определена политика по
сръбско-българския спор. То искаше за България колкото се може по-голям дял от
Македония. На Посланическата конференция в Лондон граф Менсдорф се съгласи даже
щото Дебър да остане в Македония, а не в Албания, след като получи от д-р Данева
уверение, че по Сръбско-българския договор тоя град спада в българската зона. По спора с
Гърция за Солун австрийската дипломация бе също готова да поддържа българското
искане, тъй като интересът на Австрия изискваше щото пътят за Солун да не минава, освен
през Сърбия и Българска Македония, още и през една трета държава. Въпросът за Кавала
изпъкна обаче неочаквано като резултат от Междусъюзническата война и поражението на
България. По него Австрия трябваше да вземе сега становище.
Но преди това още гърците бяха нагласили във Виена, за всеки случай, своите
батареи. Гърция бе представлявана тогава в австрийската столица от един много способен
дипломат, бивш професор по международно право в Атинския университет, еднакво
познат в тая наука, както и Политне. Аз ще разкажа, когато стигна дотам, важния разговор,
който имах с него в Обществото на народите през 1922 г. след гръцката катастрофа в Мала
Азия, и предложението, което му направих. Човек на науката, той нямаше надменното
държане и педантския вид на своя съперник - Политне. На своя баварски произход
(семейството му бе дошло в Атина с крал Отон) той дължеше едно привидно добродушие,
зад което обаче се криеше успешно цялата гръцка хитрост. Той беше съумял да спечели за
Гърция германския посланик във Виена Фон Чирски и умело обсаждаше австрийския
министър на външните работи. На последния той бе съобщил, че българите обещали на
Русия да ѝ дадат Кавала за военно пристанище. Тук нямаше в действителност нищо
тревожно за австрийските интереси. Австро-Унгария не бе средиземноморска държава и
тя никога не бе се противопоставяла щото Русия да има свободен излаз на Егейското море.
По въпроса за Дарданелите сам Берхтолд бе обещал на Изволски при прочутото им
свиждане в Бухлау (1908 г.) да подкрепя руското познато искане. Но гръцката интрига му
обърка ума. Чирски твърдеше да е разбрал от него, че след като България дала такова
обещание на русите, той няма да я поддържа за Кавала. Сега, настоявайки щото Австрия
да се присъедини към Германия в подкрепа на гръцкото искане, германският дипломат се
позоваваше на думите му. Тоя разговор ставаше на 19 юли. Тъкмо това бе денят, в който
Фюрстенберг телеграфираше на своя министър да иска в Берлин щото Германия да
поддържа австрийското застъпничество за България досежно Кавала. Същия този ден
тръгна и телеграмата на кайзера до румънския крал.
Постъпката на граф Берхтолд в Берлин и да не бе дошла тъй късно, нямаше никакви
изгледи за успех. Германия бе уморена да подкрепя австрийската политика. В течение на
толкова кризи, които повдигна Балканската война, тя стоя с вярност до Австрия и се видя
неведнъж в опасност да бъде въвлечена от нея в една война с Русия. Сега това ѝ стигаше.
Тя не искаше да поема повече рискове за едни интереси на своя съюзник, в които тя
нямаше участие и за които не намираше и оправдание. Особено неудоволствие
предизвикваше в Берлин австрийското застъпничество за България. Това разединение на
германската политика от австрийската не бе неизвестно в европейските столици. На 17 юни
Сазонов прочете на сър Джордж Бюканън една телеграма на руския посланик в Берлин, в
която се казваше, че Германия не одобрява австрийската политика в Балканите и няма да я
подкрепя в Букурещ. Самото германско правителство не правеше никаква тайна от това.
На 9 юли Фон Ягов казваше на английския шарже д'афер лорд Гренвил:
- Вий не можете да си представите каква мъка е било всякога за нас да поддържаме
тоя свой съюзник.
И понеже тогава се говореше за една конференция, която да прегледа Букурещкия
договор, Фон Ягов даде да се разбере, че той е против тая конференция повече от
недоверие към Австрия, отколкото към Русия. Всичко като че се бе променило в Берлин.
Постоянната грижа на Бисмарка бе да докара Австрия и Русия до споразумение. Тъкмо
напротив, фактът, че Берхтолд и Сазонов бяха направили един опит да се споразумеят,
дразнеше сега германското правителство, както, от друга страна, бе раздразнило Франция.
Пред френския посланик в Берлин Цимерман наричаше иронически Австрия и Русия „тия
[183]
двама нови приятели" .
На 20 юли австрийският посланик в Берлин има с министъра на външните работи една
дълга разправия. Най-напред съгласно инструкциите си той поиска от него германската
поддръжка досежно Кавала, наблягайки особено върху факта, че ако в един въпрос, тъй
явно свързан с нейния престиж на Балканите и с трайността на нейното влияние в София,
Австрия е изоставена да действува в съгласие с Русия и в противоречие с Германия, не
може да има друго заключение освен това, че е настъпило разслабване на Тройния съюз,
за който Австрия правила толкова жертви. След това той му предаде съдържанието на
едно дълго писмо, в което Берхтолд излагаше съображенията, по които Германия
трябвало не само като съюзница, но и в свой собствен интерес да подкрепи австрийската
политика в Балканския полуостров. Ходът на мислите в това писмо бе по същество
следният:
С идването на радикалите на власт в Белград мечтата за обединението на всички
сърби стана национална политика на Сърбия. Великосръбската идея, насочена на първо
време срещу Турция, сега ще се обърне срещу Австро-Унгария, създавайки за нея едно
неудържимо положение. Още сега може да се предвиди, че сръбският устрем ще дойде до
една насилствена развръзка. Австро-Унгария трябва да подготви в предвиждане на тоя
момент благоприятни условия за себе си. Първото условие е да не се допусне в Букурещ
голямо увеличение на Сърбия вън от етнографските ѝ граници. Второто: да не се
омаломощи България. Въпреки понесените от нея поражения, от които впрочем по
мнението на компетентни хора тя скоро ще се съвземе, българите остават най-силният
народ в Балканския полуостров. Те трябва да бъдат подкрепени като естествен противовес
на Сърбия. Привличането на българите е нужно не само за Австрия, но и за Германия. В
една европейска война ролята на България ще бъде много важна. Отишла с Русия, тя ще
парализира Румъния и ще даде свобода на Сърбия да съсредоточи всичките си сили срещу
Австрия. Свързана с Тройния съюз, тя ще стои като чук над Сърбия и ще остави свободни
ръце на Румъния.
По тия причини Берхтолд настояваше пред германското правителство за подкрепа на
българите в Букурещ. По-рано, преди известно време, в една размяна на мисли между
Виена и Берлин германското правителство се изказало против едно покровителствуване на
България по две причини: опасението да не се хвърли Румъния в обятията на Тройното
съглашение; недоверието към българската политика, която не можела да се освободи от
руското настойничество. Сега и двете тия съображения падали. Румъните получили каквото
искали от България; румънският крал желаел сега даже да се покаже неин застъпник и
спасител. Що се отнася до Русия, българската общественост се отвърнала от нея.
Доказателство за това било формалното предложение, което Генадиев направил пред
Тарновски в съгласие с цар Фердинанда щото България да влезе в съюз с Австро-Унгария и
Румъния. Да се откаже подкрепа на България, щяло да рече сега да се накара тя да се
върне с разкаяно сърце при Русия и да се постави пак под нейното крило. Предпочитането
на Гърция пред България било една погрешна стъпка. Гърция можела само да създаде
задължения за Тройния съюз (между другото, да я пази от флотата на Англия и Франция),
без да му бъде от никаква полза, защото гърците няма да се бият срещу Сърбия.
Австрийският министър изказваше надежда, че тия му мисли ще намерят пълен отзвук в
германското правителство.
В едно частно писмо до австрийския посланик Сечени Берхтолд казваше, че да
препятствува на австрийската политика, щяло да значи за Германия да извърши
престъпление не само против един съюзник, но и против собствените си интереси. Този
енергичен тон не се намираше в официалните му инструкции, написани с фрази меки и
дълги като макарони. Още по-малко енергия можеше да покаже Сечени, човек стар,
изхабен от дългата си служба и пълен със страхопочитание към Германия. Минавайки през
неговите уста, австрийският позив за обща защита на България ставаше като сироп, в който
е налято малко вода. Фон Ягов, както вече отбелязах, не беше също някоя силна личност.
Но германските министри на външните работи умееха да се отнасят към Австрия с
известна висота. Той отговори, че по-раншното държане на германското правителство
спрямо България се дължало на враждебната политика, която Данев водел по отношение
на Тройния съюз, и на недоверието към цар Фердинанда; той се надявал, че обратът,
който сега се забелязвал в София, ще бъде траен. Но добавяше: не забравяйте, че България
е в положение на човек, който се дави и който в своята крайна беда простира ръце към
нас. Очевидно германецът се съмняваше, че българите са влезли сериозно в един нов път;
не вярваше в искреността на Фердинанда повече, отколкото по-рано. Позива на Берхтолда
все пак той не отхвърли съвсем. Германското правителство било готово да се отзове
заедно с Австрия на вика за помощ на България. „Обаче - заяви той - вашето становище за
Кавала не можем да споделим." Обещаното съдействие значи оставаше за момента
платоническо и следователно постъпката на Берхтолда пропадаше. Ягов знаеше, че
неговият отказ ще предизвика огорчение във Виена, но на укорите, които щяха да се чуят
оттам, той отговаряше предварително с укор от своя страна. „Аз от вас за пръв път чувам -
каза той - за желанието на австрийското правителство да се даде Кавала на българите. Вие
с нас не говорихте, а се споразумяхте с Русия и сега ни поставяте пред един свършен факт.
Към този свършен факт ние можем толкоз по-мъчно да се присъединим, че при
поведението, в което ни държахте, ние нееднократно сме заявявали в Атина, че както
самите ние, тъй и Австрия е по въпроса за Кавала на страната на Гърция." След този остър
отговор, даден официално, Ягов добави в доверителна форма, че кайзерът се е вече лично
ангажирал по споменатия въпрос. Това значеше, че по тоя предмет по-нататъшни
разговори са излишни.
 КОЛЕБАНИЯТА НА САЗОНОВА

Австрия безсилна, за нас оставаше един шанс - да ни помогне Русия, задача мъчна при
сложилата се вече обстановка и още по-мъчна, че се падаше на един човек като Сазонова.
В галерията на руските министри на външните работи Сазонов прави наистина една
от най-жалостните фигури. Без установени идеи, без определен път - безволев министър
на един цар без воля, - той вървя през Балканската война със своите несигурни стъпки от
несполука към несполука. Самата война той се бе опитал да я предотврати - паметни са
неговите предупреждения, изказани на Михаил Маджарова в Лондон - и не успя. Каквото
предприе в течение на тая война: да обезпечи за Черна гора завладяната от нея Шкодра, за
Сърбия едно пристанище на Адриатическото море, пропадна пред съпротивата на Австрия.
Един успех само има той: насърчената от него Румъния мина Дунава. Но тоя му успех
приличаше на тия аптекарски сиропи, които са сладки, когато ги пиеш, и горчиви, след като
си ги изпил. Последствията от румънската намеса бяха наистина разочарователни за руския
министър. Той бе смятал да събере в Петербург делегатите на воюващите балкански
народи: те се събраха в Букурещ. Той се надяваше да играе ръководна роля между тях. Тая
роля играеше Майореско. За пръв път, откакто се бе намесила в Източния въпрос, Русия
стоеше на тоя исторически театър на нейната политика - Балканите - нещо като зрителка.
Самата география показва наистина, че Русия може да упражнява влиянието си в
Балканския полуостров чрез България, а България стоеше повалена и чакаше наказанието
си. Един случай оставаше сега за Сазонова - да каже една решителна дума: Кавала. От
Лондон Маджаров съобщаваше: „От всички среди вадя заключение, че Англия и Франция
ще направят по въпроса за Кавала... онова, което Русия иска, стига само тя настоятелно да
го иска." Но можеше ли Сазонов да иска каквото и да е настоятелно? Как жалко се
откроява в телеграмите на чуждите посланици в Петербург тоя блед образ на двоумения и
безволие! Имаше у него нещо от Обломова.
Към колебанията, произлизащи от собствената му природа, се прибавяха у руския
министър тия, които идеха от самата руска политика, както и въздействията, които се
упражняваха върху му чрез царския двор. Аз говорих вече за ролята, която играха по
сръбско-българския спор двете велики княгини черногорки, приятелки на Распутин. Сега по
въпроса за Кавала беше пуснато в ход при царския двор гръцкото влияние. Гръцката
династия беше наистина тясно свързана с руската. Крал Константин бе двоен братовчед на
Николая II: чрез баща си Георги, брат на майката на руския цар Мария Феодоровна, и чрез
майка си Олга, дъщеря на великия княз Константин. Цар Фердинанд имаше само една
приятелска връзка в руския двор: великата княгиня Мария Павловна, връзка без помощ за
него в тоя момент, тъй като дъщерята на Мария Павловна, Елена Владимировна, бе
женена за гръцкия княз Никола, брат на Константина. В един разговор с германския
посланик на 6 юли Сазонов му разправи чистосърдечно своето мъчно положение между
толкова сметки, които трябвало да прави. „Министърът забеляза - съобщаваше граф Фон
Пурталес, - че въпросът за Кавала бил за него донякъде щекотлив, тъй като трябвало да
има предвид различни съображения. На първо място иде това, че Русия, която не иска да
види България твърде много намалена, полага цена на това, щото тая държава да владее
едно използуваемо пристанище на Егейско море, защото Дедеагач не струва като
пристанище." От друга страна, идели в съображение родствените връзки между руския
двор и гръцкия. Сазонов казал, че поне три пъти в седмицата получавал телеграми от
кралица Олга с молба Кавала да се даде на Гърция. Най-после трябвало да се турят на
терзиите и руските интереси във въпроса. Русия, която наистина принадлежи към
средиземноморските държави, не би могла да гледа с добро око щото Гърция да стане
твърде могъща като морска сила.
Всичко това: естествена наклонност към колебания, наблягания отстрани, сложни
политически интереси, държеше злочестия ръководител на царско-руската дипломация в
постоянна неустойчивост. Тая неустановеност особено личи в разговорите му с английския
посланик сър Джордж Бюканън. На 5 юли, още десет дни преди да се отвори
конференцията в Букурещ, той казал на посланика:
- Русия не може да позволи щото България да бъде изключена съвсем от Егейското
море.
Мнозина от неговите съветници (между тях бе началникът на Близкоизточния отдел
княз Григорий Трубецкой) мислели, че е противно на руските интереси, гърците да получат
Кавала. Тоя разговор ставал сутринта. Същия ден подиробед сър Джордж посещава руския
министър отново, за да му съобщи една телеграма от сър Едуард Грей, в която се
изказваше съгласието на английското правителство щото Кавала да остане на България.
Сега обаче Сазонов е разколебан: „Министърът на външните работи - донасяше
посланикът - не може да вземе едно определено становище за Кавала." От една страна,
той не иска да даде да се мисли, че Австрия е, която поддържа България за Кавала, и че
Русия е, която се противи, толкоз повече че той отдавал важност на мнението на своите
съюзници, изразено в полза на българското искане. От друга страна, той чувствувал, че ще
бъде мъчно да се накара Гърция да отстъпи. Една седмица след това, на 12 юли, той казва
на английския посланик, че Русия държи щото България да получи Кавала и отсрещния
остров Тасос, но ако се появи сериозна съпротива от някои сили, няма да настоява за това
си мнение, стига България да получи останалата част от егейския бряг. На германския
посланик той прави едно заявление в същата смисъл. Не се минава седмица, тонът му
става друг. Българите според него трябва непременно да получат Кавала.
- Как бихме могли ние - питал той на 19 юли френския посланик - да оставим Австрия
да защищава сама България и същевременно делото, което ние осуетихме, знаете с какви
жертви, в Сан Стефано? Общественото мнение би се възбунтувало.
В Русия се извършваше наистина една промяна на настроението в полза на България.
„Руският печат - донасяше английският посланик на 17 юли - силно негодува против
гръцките претенции, които намира лудешки. Публиката, изглежда, да споделя този
възглед. Тя чувствува, че въпреки извършените грешки и престъпната арогантност,
показана от някои български министри, несправедливо е да се забравят героичните
жертви, направени от тоя народ." Руските вестници напомнювали, че без ролята, играна от
българската армия, гърците не би добили победите срещу Турция, с които се хвалели, нито
щели да имат многошумните си успехи срещу България, ако румъните не бяха минали
Дунава. Появяването в Петербург на делегацията от общественици, изпратена от
Генадиева, пристигането на Ив. Ев. Гешов, който се дотече тук от Франция, съживиха още
повече традиционните руски симпатии към българския народ. Походът от чудовищни
изобретения и клевети, организирани във френския печат от гърците, будеше у руското
общество едно болезнено чувство. То бе изпълнено с възмущение против тоя подъл опит
да се опозори пред света един беззащитен славянски народ. Тоя обрат на чувства
английският посланик го наблюдаваше и у Сазонова. „Той никога не бе желал да види
България съвсем смазана - пишеше сър Джордж. - Нещастията, които я сполетяха,
скръбните описания на пристигналия тук преди седмица г. Гешов за положението в тая
страна направили дълбоко впечатление върху него. Той е станал следователно, както сам
признава, голям българофил и краен гъркофоб." Той няколко пъти викал управляващия
Гръцката легация и силно осъдил непримиримото държане на неговото правителство,
казвайки му, че било безполезно да прави то капитал от жестокостите, приписвани на
българите, тъй като не в един случай самите гърци се показали виновни за много по-
големи зверства. В негодуванието му от поведението на гърците се смесваше у руския
министър и опасността от едно твърде голямо приближаване на гърците до Цариград и
Проливите. „Неговата главна грижа - продължаваше сър Джордж - в настоящия момент е
да обезпечи Кавала за България, тъй като той не желае да види Гърция да заеме такова
едно преобладаващо положение в Средиземното море, каквото би ѝ дало владеенето на
всичките най-добри пристанища на Егея и на всичките острови."
Заел най-сетне едно ясно становище, Сазонов, за да успее да го прокара, имаше
нужда от своите съюзници. „Той се надява - донасяше английският посланик, - че ще може
[184]
да разчита на поддръжката на правителството на Негово Величество. От английските
документи не се вижда тая постъпка да е била подновена направо в Лондон. Но
несъмнено е, че от английска страна тя нямаше да срещне възражение. Англия не
държеше вече на старата идея, която бе докарала разпокъсването на Санстефанска
България, идеята да не се допускат българите на Егейското море. Тя не бе наклонна да се
застъпи особено за даването Кавала на България, но не намираше нашето искане
несправедливо.
Истинското място, дето Сазонов трябваше да действува, бе Париж. Но френското
правителство беше взело страната на Гърция и френските вестници тръбяха гръцките
права върху Кавала. Тая политика на Франция, тъй враждебна на становището, явно заето
от Русия, дълбоко огорчаваше руското общество. Всички руски вестници, от „Новое Время"
на Суворин до „Реч" на Милюкова, въставаха срещу поведението на тоя странен съюзник.
Когато се узна, че Кавала е вече дадена на Гърция, в Русия имаше един общ вик, че
причината за това е Франция. „Възбуждението против Франция - донасяше Делкасе - расте
в печата и „Реч" пише думата „измяна". Самите основи на руско-френския съюз като че ли
бяха разклатени. „Новое Время" искаше шумно неговата ревизия. Френското правителство
отблъскваше обаче тия упреци и се показваше учудено от тяхната буйност. „Никога -
телеграфира Пишон на посланика в Петербург, - никога императорското правителство не
ни направи някакво предложение досежно Кавала. Никога то не ни покани да разгледаме
заедно с него общото поведение, което бихме имали по тоя въпрос." Същевременно в
парижкия вестник „Le Temps" се яви, като отговор на обвиненията на руските вестници,
едно официозно съобщение, в което се казваше, че никога Русия не била поискала от
френското правителство да се противопостави на гръцкото искане за Кавала. Това
съобщение, възпроизведено от „Новое Время", повдигна нова буря в руския печат. Но сега
тя бе главно срещу Сазонова.
Истината бе, че френското правителство беше с време известено за становището на
Русия. Както видяхме вече, още на 19 юли сам Сазонов заяви на Делкасе, че Русия не може
да остави Австрия да защищава сама българите и че ако България не получи Кавала, ще
има бунт в руското обществено мнение. Можеше ли да се смята това като една постъпка
пред Франция? Да, ако се касаеше за някой друг, а не за Сазонова. Защото никое чуждо
правителство не можеше да бъде сигурно, че каквото каже днес Сазонов, ще го поддържа
и утре. Както пред другите посланици, тъй и пред френския руският министър си бе толкова
пъти противоречил. „Сам той - бележеше Делкасе в една телеграма - изглеждаше в
началото на тая криза да взима предвид (досежно Кавала) едно разрешение,
благоприятно за Гърция." Щеше ли Франция при един енергичен руски министър, който би
ѝ поставил въпроса ребром, да откаже да подкрепи руската политика? Мъчен въпрос,
който ще оставим отворен. Във всеки съюз има, казват, един кон и един всадник. Нека се
задоволим да отбележим, че Сазонов нямаше за такъв един случай нужните всаднически
качества.
Между отговорниците за поражението на Русия по въпроса за Кавала руският печат
поставяше освен Сазонова и Изволски, върху когото се падаше длъжността като руски
посланик в Париж да спечели френското съдействие. „Новое Время" направо го
обвиняваше в „престъпна небрежност". Небрежност? Точната дума беше: вредителство.
Години по-късно Изволски ще бъде един от главните подпалвачи на Първата
[185]
европейска война . Той ще смята да отмъсти така на Австрия за анексията на Босна и
Херцеговина, която докара едно тежко дипломатическо поражение за Русия и провали
неговата собствена кариера на министър на външните работи. Сега, когато в Букурещ се
решаваше българската участ, неговата мисъл бе как по-зле да бъде наказана България.
България, която обявила своята независимост ден по-рано преди анексията в очевидно
споразумение с Австрия, беше в неговите очи участница в едно съзаклятие против Русия и
славянството. На първо време той не бе проявил своето злопаметно чувство. Напротив, в
старанието си да не остави България свързана с австрийската политика, той спотаи
сръднята си, подкрепи българското правителство в разпрата му с Турция и с едно
финансово предложение от страна на Русия решително допринесе за уреждането на
трънливия и - в един момент - опасния въпрос за нашата дан към Портата. Преговорите,
които той води с Малинова сетне досежно разрешението на българския национален
въпрос - преговори, за които може да се мисли, че бяха една залъгалка от негова страна, -
показват по-нататък неговото желание да привърже България. Може би той щеше да
усмири съвсем своята злопаметност, ако за нещастие да не беше по средата цар
Фердинанд. Единственият виновник за политиката, която в 1908 г. направи от България
съучастница на Австрия (така бяха убедени русите и така бе), той, вместо да гледа да
заличи тоя спомен и да придобри към себе си руския външен министър, направи всичко, за
да го ожесточи. Такава бе природата му. У тоя човек имаше наистина като че ли един
неудържим инстинкт, една болезнена нужда, един вид бяс да предизвиква света и да си
създава врагове. Когато след независимостта отиде в Петербург, вече признат от Русия
като цар, той, вместо да покаже признателност към Изволски за услугата му, не пропускал
случай да го обиди. Малинов, който го придружаваше като министър-председател, бил в
постоянна тревога от това необуздано поведение.
- Цар Фердинанд - разказваше ни той - още с пристигането си в Петербург награди
разни руси така, както го изискваше протоколът или според личното си разположение, но
Изволски пренебрегна съвсем. Така на приема в Зимния дворец всичките видни сановници
от Министерството на външните работи се явиха с български декорации освен самия
министър. Това правеше странно впечатление и всички се питаха за смисъла на тая
мистерия. Самият Изволски едвам сдържаше огорчението си от тая умишлена обида.
Едвам на заминаване от Петербург, когато той дойде на гарата за изпращането ни, цар
Фердинанд поиска да му донесат една кутия с големия кордон на „Св. Александър" и му я
подаде с няколко ласкави думи, които в тая обстановка звучаха иронически. Изволски
кипеше от яд.
Политиката ни на сближение с Русия, която българското правителство почваше тогава,
Сръбско-българският съюз, на който тази политика даде израз, въодушевлението на
руското общество от българските победи отнемаха на Изволски всеки повод и възможност
да прояви своите враждебни чувства към българския цар. Но той дебнеше случая.
Междусъюзническата война дойде да отвори поле за неговата дълго сдържана злоба.
Способствувайки за наказанието на България, той отмъщаваше на Фердинанда.
Руският печат правилно оцени неговата роля; но Изволски - с тая смела софистика, с
която се бе оправдавал пред руското общество и пред Европа, когато Ерентал го подведе
по присъединението на Босна и Херцеговина - отблъсваше от себе си всяка отговорност и в
една разправия със Сазонова чрез писма взимаше офанзива и хвърляше върху него
отговорността. Той го упрекваше, че не го осведомил с време за своето становище и го
оставил така под впечатлението, че Кавала не засягала съществено нито руските интереси,
нито българските. „Ако Вие - питаше го той - отдавахте такава първостепенна важност на
тоя въпрос, защо не ме упълномощихте да говоря по него сериозно с Пишон? До 23 юли -
продължаваше той - в телеграмите Ви до мен Кавала е спомената само веднъж и Вашите
съображения за оставянето тоя град на България бяха ми съвършено непознати."
Изтъквайки колебанията на Сазонова, той му напомняше, че по-рано и той не държал
щото Кавала да се остави непременно на България. „Във Вашата телеграма до
[186]
Хартвига от 3/16 юли - казваше му той - Вие даже допущахте щото тоя град да се даде
на Гърция." Впрочем всичкият този шум за Кавала в руския печат му се виждал много
странен. „Трябва да призная - пишеше тоя посланик на царска Русия, - че аз и досега не
разбирам защо у нас така страстно се отнасят към този въпрос." Той опровергаваше един
по един доводите на своя шеф в полза на българското искане. Кавала не била необходима
на България: Порто Лагос и Дедеагач били по-добри пристанища. Не било вярно, че Кавала
и Тасос в български ръце, това значело една преграда срещу гръцкия стремеж към
Босфора и Дарданелите. В това отношение българите щели да бъдат по-опасни. Ако
България да била победителка, тя щяла да стане част от един австро-български блок,
насочен към Цариград. Той намираше сръбско-българската кървава свада скръбна за
славянството, но се радваше на поражението на България. То имало за Русия много
преимущества. Едното било, дето тя се освободила от задължението да се произнесе по
арбитража между България и Сърбия. Че България бе наказана - и то било от полза за
Русия. Българите щели да разберат, че злата им участ дойде от това, че вместо да слушат
руските съвети, се отдали на пагубните внушения на Австрия. Всъщност какво загубила
България? Нищо от жизнените си интереси, а само своите прекалени амбиции. Между
прекалените амбиции посланикът туряше очевидно Санстефанска България. Не, България
не пострадала; пострадал само Фердинанд. „А това за нас е съвършено безразлично" -
бележеше той. Безразлично? Той не можеше да каже това за себе си. Часът на неговото
отмъщение бе дошъл.
С една реч, Изволски не виждаше защо русите да съжаляват за Букурещкия договор.
От него имала основание да бъде недоволна Австрия, на която пропаднали всичките
планове и която имала сега срещу себе си една могъща Сърбия. Той се чудеше защо
Сазонов бе намерил за нужно да търси споразумение с Берхтолда в навечерието на
Букурещката конференция. „Австрия е изолирана - пишеше той. - Германия се отвръща от
нейната политика. Трябва ли само ний да ѝ помагаме? Нашите споразумения с Австрия
никога не са ни донасяли щастие." Той добавяше, спомняйки си за Бухлау: „Аз зная това от
своя собствен горчив опит."
Между руските дипломати Изволски не бе единственият, който саботираше
политиката на Сазонова. В Атина Демидов играеше същата роля. Той открито заявяваше,
че гърците имали права на Кавала и че застъпването на Русия за българите е погрешно. В
Белград Хартвиг изказваше същото мнение. Отбелязах, че един от близките сътрудници на
Сазонова, началникът на Близкоизточния отдел (наричан по-рано Азиатски департамент)
княз Григорий Трубецкой бе на мнение да се даде на България всичката възможна
подкрепа досежно Кавала. Аз ще говоря за него, когато ще разкажа срещата, която той
пожела да има с мене през зимата на 1914 г., когато, новоназначен пълномощен министър
в Сърбия със специална мисия да съдействува за едно сръбско-българско разбирателство,
той на път за Ниш поиска през време на своя кратък престой в Букурещ да чуе моето
мнение. Автор на няколко книги върху външната политика на Русия, той ми направи
впечатление със своето здраво схващане на балканските въпроси и със сърдечните си
славянски чувства към България. Можем да бъдем сигурни, че от него е съставена
инструкцията на Сазонова до Изволски и до руските представители изобщо върху
съображенията, поради които трябваше да се настоява щото Кавала да принадлежи на
България. Но в самото Министерство на външните работи в Петербург имаше и едно
течение, враждебно към България. Една група, особено между младите, смятала, че с
наказанието на България, с настаняването на руското влияние в Букурещ и Атина, с
учредяването на новия ред в Балканите руската дипломация добила един голям успех без
[187]
жертви, или както те казват, според Неклюдова , една „великая безкровная победа".
Това течение шумяло без отговорност, но не без пакост.
 ЗАПЛАШВАНЕТО НА МАЙОРЕСКО И РАЗВЯЗКАТА

Какво знаехме ние в Букурещ за разположението на Великите сили, за действията им

в ход, за силата на влиянието, упражнявано от едните и другите измежду тях? Много
малко. В София не знаеха повече от нас. Сега от обнародваните документи е ясно, че
личната духовна немощ на Сазонова и неговата неспособност да държи руските
представители в подчинение и дисциплина стана причина да не може да се прояви
напълно руското действие в полза на България. В София обаче правителството отдаваше на
това едно скрито зложелателство на Русия. На 23 юли Генадиев казвал на Тарновски:
- Русия ни съветва да подпишем всичко в Букурещ и да чакаме щото европейската
конференция да ни помогне; а г. Пишон и г. Делкасе ни казват, че конференция вероятно
няма да има. Това е то руската политика: да праща България на конференцията и да си
служи с Франция, за да пречи щото тая конференция да се събере.
Всичко, което бе останало от надеждите му да получим Кавала, българското
правителство го възлагаше върху Австрия. Всеки ден по няколко пъти през деня Генадиев
бил при Тарновски и Тарновски от своя страна биеше тревога във Виена, заявявайки на
Берхтолда, че при липса на дейна помощ от негова страна кабинетът на Радославова ще
падне и заедно с него ще рухне австрийското влияние в България.
Възможно ли е щото Тарновски дотам да не е знаел, че Австрия, бидейки изоставена
от Германия, ставаше безсилна? Във всеки случай Генадиев вярваше в нейното влияние,
както вярваше също и в несъществуващото единство на Тройния съюз, в който той бе
поискал щото България да влезе. Надеждата му в Румъния бе също жива. На 21 юли той ни
телеграфира: „Старайте се примирието да бъде продължено, за да има възможност
дипломатическата акция да се упражни. След окончателното споразумение с Румъния
нейните ръце са развързани, а също и на Тройния съюз. Сега настойте Румъния да упражни
влияние в наша полза."
Доброто желание на Румъния беше несъмнено. Крал Карол го изказа на всичките нас,
когато един по един ни приемаше на аудиенция. Той не хранеше лоши чувства към
българите. Напротив, у него имаше едно дълбоко убеждение, че приятелството между
България и Румъния е еднакво необходимо и за двете държави. Той прати румънската
войска да мине Дунава не на драго сърце, а под натиска на едно възбудено обществено
мнение, което българското правителство и специално д-р Данев направи всичко, за да
възбуди още повече. Той си даваше точна сметка за чувствата у българския народ спрямо
Румъния след нейната с нищо неоправдана намеса, за тоя удар в гърба ни, но смяташе, че
като ни помогне да добием по-малко тежки условия за мир, ще уталожи неговата
злопаметност. На 28 март 1914 г. той направи пред главния редактор на парижкия в. „Le
Temps", дошъл специално в Букурещ да го интервюира, едни изявления, очевидно
насочени към българското обществено мнение, в които той изказваше своите добри
чувства към България и намеренията, които бе имал да ѝ помогне. Той бе завидял на
България, когато гърмяха нейните победи, но без ненавист, а с възхищение.
- Никой не се възхищава повече от мен от славянското племе - заяви той на френския
журналист - и никой не признава по-доброволно от мен неговата неудържима храброст.
На генерал Фичева, когато го приел през дните на конференцията, той казал:
 - Аз съм войник и се възхищавам от туй, което извършиха вашите войници.
Всичката негова строгост бе за българските министри, които докарали конфликта с
Румъния. Той напомнюваше усилията си да спаси за нас Кавала. Тия усилия обаче спрели,
щом се намеси германският император в полза на Гърция.
Действително, след като получи телеграмата на кайзера, Карол не само прекрати
поддръжката си за българското искане за Кавала, но като че ли се извиняваше пред него,
че без да знае, бил против неговото мнение. Германският пълномощен министър в
Букурещ телеграфираше на Фон Ягов: „Кралят отговори, че досега действувал в обратна
смисъл, но било му безразлично дали Гърция или България ще получи Кавала." В интереса
на мира обаче той гледал да накара гърците да станели по-умерени, тъй като българите
можели да прекъснат преговорите. Карол обаче не преставаше да се застъпва за България.
Той казал на германския дипломат, че трябва да се даде на българите една граница по-
близо до Кавала, между тоя град и Порто Лагос. Неговото мнение било щото и Германия
да подействува в тая смисъл.
Не се вижда щото германското правителство да е последвало това внушение на
румънския крал, но той сам се намеси енергично пред Гърция и на себе си отдаваше
последните отстъпки, които тя направи. На 22-ри вечерта Майореско има действително
едно свиждане с Венизелос и му заяви от името на румънския крал, че на България трябва
да се даде до р. Места и че в противен случай мирът не ще може да бъде подписан. Под
тоя натиск Венизелос дал своето лично съгласие, като забелязал, че ще може да даде
окончателен отговор, след като получи разрешение от своя владетел. Това разрешение
получено – получено може би предварително, той го съобщи официално на Майореско
следния ден. С право крал Карол заяви сетне на редактора на френския вестник:
- Българите дължат на нас (тоест нему) Порто Лагос и Ксанти, страната на тютюните.
Неведнъж той ми е бележил при аудиенциите, които имах при него впоследствие, че
той извоювал за България нейния излаз на Егейското море, където гърците отначало не ѝ
давали даже Дедеагач. Той споменаваше често това име, но погрешно бе го запомнил и
казваше Дедеачак.
Между туй борбата за Кавала продължаваше от наша страна. Нито ний в Букурещ,
нито правителството в София давахме вид, че можем по тая точка да отстъпим. Генадиев
нареждаше до нас да искаме даже до Струма. „За Кавала трябва да настоявате като
необходимо пристанище. Също за Серес като път за Кавала. Но възможно е за Серес да
има мъчнотии, та не трябва с многото неотстъпване за Серес да загубим и Кавала. С други
думи, въпросът не е неразделен. И без Серес ще намерим път за Кавала. Важното е да
добием Кавала и тютюневите полета на Кавала."
По-добре осведомени за положението, бидейки на самото място, ний, разбира се, не
споменавахме вече за Серес, нито даже за Драма, но заявявахме най-енергично, че без
Кавала няма да приемем никакъв мир. Тая наша твърдост правеше впечатление. Крал
Карол казал на германския пълномощен министър Валдхаузен:
- Аз не настоявам вече за Кавала, но не зная дали българите ще подпишат мира.
Какво щяхме да правим, ако не подпишем? Тарновски съобщаваше от София до
правителството си, че между военните имало течение да се подновят военните действия.
Генадиев отхвърляше решително тази идея. Той ни телеграфира: „Ако остане да се бием
само против гърците, ще ги разбием бързо и окончателно. Но ако ще се бием против
сърби и гърци, рискуваме катастрофа, защото духът на войниците е отпаднал главно oт
румънското и турско нашествие. При тия условия, ако не можем да изолираме гърците
като воюващи, мирът е безусловно необходим."
Един от тия, които настояваха за неотстъпчивост докрай, беше Михаил Маджаров. От
Лондон той телеграфира до правителството: „По въпроса за Кавала моето мнение е да не
отстъпваме по никой начин, защото бъдещите конференции могат да вземат това за
доброволно съгласие и да го одобрят без изменение." Върху тая телеграма Генадиев
сложи следната резолюция: „Ако може да се сключи мир - прекрасно."
Това, което искаше Маджаров, можеше да стане, но ако ний да бяхме готови да се
бием. На 19-и аз телеграфирах в София: „Фактът, че на всички е известна невъзможността
ни да подновим войната, тежи върху цялото положение." За жалост, тая невъзможност се
изтъкваше от един от самата наша среда, от тоя именно, който трябваше най-много да я
отрича. Това е една срамна история.
Тъкмо когато Тончев в своите разговори, аз в кръга на журналистите, давахме да се
разбере, че за Кавала България е решена на крайна съпротива, парижкият вестник „Le
Matin" обнародва една телеграма от Букурещ, в която се казваше, че според думите на
един член от българската делегация българската войска била напълно деморализирана и
неспособна за никакво действие. Аз видях в това една от ония клеветнически новини,
които нашите противници, особено гърците, неуморно пръскаха по европейския печат
срещу България. Сам кореспондент едно време на френския вестник от София, добре
познат с неговия редактор по външната осведомителна служба Жюл Хедеман, аз му
отправих веднага една телеграма, в която го питах: как сте могли да дадете място на
такова едно абсурдно съобщение? Допущате ли, че един български делегат, дошъл тук да
брани своето отечество, би бил способен да говори така за своята собствена войска?
Същевременно аз му изпратих и едно опровержение от името на българската делегация.
На другия ден дойде да ме види принц Карини, специален пратеник на „Le Matin" в
Букурещ по случай конференцията. Той носеше със себе си една доста строга телеграма от
Хедеман, с която последният му съобщаваше за моя протест и му искаше обяснения.
- Аз съм съгласен - каза ми Карини - да излезе вашето опровержение, но тогава ще
настоявам то да бъде придружено и от моето обяснение, в което ще обадя кой български
делегат е направил това заявление за българската армия. А засега на вас ще кажа, че тоя
делегат е ... генерал Фичев. Бих могъл даже да уточня кога и пред кого е казал тия думи.
Аз не рачих да го слушам по-нататък. Това бе достатъчно, за да разбера. Не без скръб
разказвам за тази случка. Генерал Фичев ми е показвал още от младините ми голяма
благосклонност. Както ще кажа по-долу, той бе една от причините за започването на моята
дипломатическа кариера. Политически бяхме от същата партия - и двамата почитатели на
Стамболова. Аз обичах извънредно много да беседвам с него, защото извън своите
военни познания, които никой не му оспорва, той обладаваше и забележителна обща
култура. От военните само Рачо Петров го превъзхождаше; но Рачо Петров бе един
изключителен човек. Всичко това обяснява чувствата, които от толкова години бяха ме
привързали към генерал Фичева. Но те не ме възпряха да разкажа печалните крайности, в
които с голяма скръб го виждах да изпада. Той не виждаше българската армия освен чрез
ненавистния нему образ на тия, които сега я командуваха.
Посочвайки у Фичева тия две особености – тщеславието и завистта, - които в някои
моменти понизяваха тоя рядък по учеността си човек до едно низко, окаяно равнище,
трябва да изтъкна пак престижа, с който той се ползуваше в конференцията. Тоя му
престиж пролича в схватката, която той има с Венизелос и в която гъркът трябваше да се
види накрай сконфузен. На 23 юли в предобедното заседание на конференцията Венизелос
прочете една телеграма с подпис „Константин крал", която гласеше, че тоя ден на часа 10 и
половина сутринта един български парламентьор, явявайки се пред гръцките предни
постове, заявил, че първото примирие изтича на часа 12, второто почва на часа един и че
следователно между 12 и 1 българите ще атакуват. „Аз от своя страна заявих - съобщаваше
кралят, - че в такъв случай ще започне обща атака на войските ми." Венизелос протестира
против това поведение на българските военни власти и хвърли върху тях отговорността за
такова едно тълкуване на примирието. Той бе видимо възбуден. Г. Тончев показа
изненада от това съобщение и спокоен, както обикновено, попита къде е станала тази
случка, за да поиска осветление от българското правителство. Венизелос не отговори.
Тогава взе думата Фичев и всички погледи се обърнаха към него. Той каза, че тук трябва да
има някакво недоразумение и че е недопустимо българските военни власти да са
направили странното заявление, за което ставаше дума.
- Защото абсурдно е да се мисли - заяви той, - че в такъв един промеждутък от време,
точно един час, може да се развие, при положението, което заемат двете армии, някакво
военно действие.
Очевидният саркастичен тон, с който генералът говори, думата абсурдно, с която си
послужи, крайно раздразниха Венизелос. Той стана като ужилен и заяви на председателя,
че не може да позволи да се оскърбява неговият августейши господар, като му се
приписват неверни твърдения. Фичев му отговори пак с ироническа усмивка, че неговата
бележка не се отнася до Негово Величество гръцкия крал, а до воинския чин, който му е
дал едно сведение „по силата на самата действителност фактически невъзможно". Накрай
и той помоли гръцкия пръв министър да обади мястото, където се е явил българският
парламентьор с това невероятно заявление. Но Венизелос и тоя път замълча, цял
почервенял. Той чувствуваше с яд, но безпомощен, положението, в което се бе поставил.
Защото на всички стана ясно, че за да се създаде настроение против българите тъкмо в
момента, когато имаше да се разреши въпросът за Кавала, крал Константин бе прибягнал
до една плитка интрига, която го излагаше самия него като военен. След като се вдигна
заседанието, мнозина от делегатите заобиколиха Фичева, който продължи между тях, с
явна насмешка към гърците, своите технически обяснения, докато Венизелос се оттегляше
набърже. За да заличи лошото впечатление от неумело съчинената военна басня,
началникът на гръцкия Генерален щаб, генерал Дусманис, изпрати на другия ден една
телеграма до Венизелос, с която известяваше, че действително имало едно българско
заявление в гръцките предни постове южно от Джумая за подновяване на военните
действия, но след заплашването от гръцка страна с обща атака българският комендант (!)
обяснил, че станало недоразумение от българския парламентьор, който не разбрал
инструкциите си. След това обаче Сава Иванчов прочете една телеграма на българската
Главна квартира, която, поставена в течение от нас за повдигнатия от гърците инцидент,
заявяваше, че нищо подобно не е станало.
Забелязах тогава, че в тази ни разправия с Венизелос симпатиите на румъните, пък и
на сърбите, бяха нескрито на наша страна. И едните, и другите се възмущаваха от това
лукавство на дребно. Сърбите изглеждаха въобще раздразнени срещу гърците, но по
всичко изглеждаше, че в това раздразнение голям дял имаше завистта. Сега Спалайкович
идеше при нас в промеждутъка между своите истерически припадъци и ни казваше:
- Какво стана? Ние, сърбите и българите, победихме турците; в тая нещастна война
между съюзниците ние и вие проляхме изобилно кръвта си. И всичко това, за да увеличим
Гърция и да се чуват днес по света гръцките самохвалства.
От своя страна Ристич ми заяви, че сръбската войска няма да се бие, ако войната се
поднови за Кавала. Ние тогава не знаехме съдържанието на договора, който сърби и
гърци бяха сключили преди 16 юни против България. Текстът на тоя договор прави още по-
разбираем изблика на чувства от сръбския дипломат пред нас. Както видяхме, със своето
тайно споразумение нашите съюзници си бяха разпределила помежду си кой какво да
вземе от Турция. Те задържаха за себе си всичко, което бяха окупирали в Македония,
докато българските войски се биеха в Тракия. Успехът им в Междусъюзническата война
увеличи обаче техните претенции и сега сърбите намираха, че в тая свръхдобивка Гърция
иска да вземе лъвския дял. Действително Сърбия получаваше извън уговореното по-рано
Овчеполието с неговото богато скотовъдство и с възможностите си на бъдеща житница,
Кочани с ориза, Щип и Радовиш с афиона, все ценни земи, които високо опровергават
легендата, съчинена, както вече казах, от една чужда пропаганда и възприета от някои
скудоумни българи за „чукарите на Македония". Но сърбите намираха, че областите, за
които претендираше Гърция извън предвиденото в договора: Серското поле с памука,
Кавала и Ксанти с тютюните, бяха несравнено по-богати. Те имаха и друга една причина за
разочарование и горчивина. Военната конвенция към Гръцко-сръбския договор
предвиждаше (член 7), че в случай на война с България Сърбия ще получи на левия бряг на
р. Места, т.е. в Западна Тракия, един териториален излаз на Егейското море посредством
един коридор, широк десет километра, на север от Ксанти и на изток от Буру Гьол.
Съгласието на Гърция да отстъпи Ксанти на България и да приеме като граница долното
течение на р. Места отнемаше на сръбското въображение миража на едно пристанище на
Егея. Черногорският делегат, генерал Вукотич, държеше от своя страна същия език.
Черногорската войска бе дала в Междусъюзническата война тежки кървави жертви. Тъкмо
преди примирието две черногорски роти бяха буквално унищожени от македонското
опълчение. Вукотич се провикваше:
- Толкова славянска кръв пролята за какво? - За величието на Гърция!
Без да вини направо сърбите, той даваше да се разбере, че осъжда поведението им
спрямо нас. По-сетне стана известно, че между черногорците и сърбите съществувал вече
спор досежно бъдещата им граница в Косово поле. Когато Вукотич намекваше тъй скръбно
за сръбската неотстъпчивост, той имаше на ума си неопределената още участ на Ипек и
Дяково.
Между туй румъните все по-силно наблягаха за едно бързо приключване на
преговорите. Желанието да демобилизират армията си, където холерата вземаше все по-
тревожни размери, опасението да не би протакането на конференцията да доведе по
неочакван начин някоя външна намеса, караше ги да стават нетърпеливи. Още след
първите си разговори с Венизелос Майореско бе предвидил, че по въпроса за Кавала ще се
дойде до една криза. За да се наложи на Гърция, той имаше едно оръжие: да развърже
ръцете на българите, както му предлагаше Тончев; но това значеше да се подновят
военните действия, а румъните заявяваха, че са влезли в България, за да турят край на
войната. Тогава се роди у него, самостоятелно или вдъхната от другиго, една друга идея:
конференцията да даде формално Кавала на Гърция, за да може да се подпише по-скоро
мирът, но в един особен протокол да се отбележи заявлението на Силите, че ще ревизират
това нейно решение. По внушението на Майореско Сазонов отправи до Великите сили
едно формално предложение в тая смисъл. Австрия от своя страна го подкрепи. От
Великите сили знаем, че две - Франция и Германия - бяха се изказали вече в полза на
Гърция; те обаче не отхвърлиха предложението на Сазонов, ограничавайки се да кажат, че
ще направят исканата от него постъпка, ако тя намери единодушно одобрение. Същото
становище взе и английското правителство. Можеше да се очаква, че с пълна готовност ще
се отзове Италия. Нейният министър в Букурещ се застъпваше наистина за България с
особена ревност, бих казал: с особен пламък. Натоварен със защитата на българските
интереси в Румъния, след като последната скъса отношенията си с нас, той бе служил като
посредник за станалия допир между Генадиева и Майореско и за спирането на румънското
напредване. Със застъпването си досежно Кавала в полза на България той продължаваше
тая си мисия. Нисък, дебел, с едно бледо, пълно лице, сред което един голям нос
показваше по своята си форма еврейския му произход, той припкаше непрекъснато с
късите си криви крака от един румънски министър до друг, убеждавайки ги с едно страстно
красноречие, че ще извършат една фатална грешка, ако, за да задоволят Гърция, от която
нямат никаква нужда (една временна съюзница!), те пожертвуват България, тяхна съседка,
която, напротив, те трябва да подкрепят, за да може тя да забрави загубата на Добруджа.
Френският министър в Букурещ Блондел изтъква в една от своите телеграми голямата
гъркофобия на своя италиански колега, който не искал по никой начин да види засилената
гръцка мощ в Средиземното море. Но барон Фашьоти не по-малко бе противен и на
френското влияние в Атина. Италианец, роден в Тунизия, той мразеше Франция като
смъртен враг. Той се стара да ни помогне по всякакъв начин, крепеше надеждите ни,
насърчаваше ни, но правителството му не бе с него. Италия зае същото становище както
Германия, от която имаше нужда по въпроса за Додеканеза.
Благодарение на Германия, която даде особени инструкции на своя министър в
Букурещ - да прави с бавенето си обструкция, - единодушното заявление на Великите сили
не можа да се постигне. Останаха да направят своите постъпки в това отношение само
Русия и Австрия. Първата си запазваше право на ревизия за Кавала само, а втората - за
обща ревизия на договора.
Обещанието на Австрия и Русия ние посрещнахме като една гаранция, която ако не
иначе, то поне формално запазваше нашите права за в бъдеще. Ние взехме акт от него, но
пак продължихме съпротивата си. Въпреки песимистичните известия, които ни пристигаха
от всички страни, и впечатлението - все по-силно, - че никой не ни поддържа сериозно, ний
не искахме да дадем вид, че сме обезсърчени. На 23 юли германският министър в Букурещ
Валдхаузен телеграфираше на правителството си: „Крал Карол не знае дали българите ще
подпишат мира." Ние бранехме нашите права върху Кавала, както се брани една обсадена
крепост. Тончев будеше в това отношение всичкото ни възхищение. Той не оставяше
врата, на която да не чука, довод, който да не употреби. Неуморим, необезсърчен, все с
тоя спокоен поглед изпод очилата, със същата усмивка изпод увисналите му мустаци,
еднакво изпълнен с тихо достойнство и неотстъпна упоритост. Какво щеше да бъде
поведението на Румъния, ако ний бяхме продължили тая упоритост докрай? На 21 юли
Карол в своя отговор до кайзера му телеграфира: „Може би ще бъдем принудени да
наложим мира с оръжие. България е обаче в такова положение на принуда (Zwangslage) и
войската е тъй паднала духом (so herunter), че тя ще отстъпи." Употребата на оръжие от
страна на Румъния при известното наше решение да не ѝ оказваме въоръжена съпротива
значеше влизането ѝ в София с всичките възможни последствия от това: пленяването на
българската войска, падането на българското правителство, свалянето на Фердинанда,
безвластие в България – накъсо, едно положение, което най-сигурно можеше да докара
тая външна намеса, която Румъния гледаше да избегне по всякой начин. Карол би се
замислил, преди да прибегне до такава крайна мярка. Обаче той смяташе, че тя няма да
бъде необходима и че с едно заплашване към България последната ще се преклони. На 23
юли привечер, когато се вдигна заседанието на конференцията, Майореско повика
Тончева и Фичева в кабинета си и след като им обясни накратко необходимостта за
България да се откаже от Кавала, заяви им, че ако не се съгласим на тая отстъпка, в петък,
когато изтичаше примирието, то в неделя вечер румънската войска ще влезе в София. След
тоя ултиматум нашата съпротива бе немислима: Румъния я сломи.
Кавала отстъпена, с това не се свършваха нашите спорове с гърците. Трябваше да се
определи границата. Между военните от двете страни се води упорита борба. Гърците, за
да гарантират уж Драма, искаха да навлязат дълбоко в Доспатските планини. Фичев от своя
страна настояваше да ни се даде поне цялата долина на Места, за да можем да установим
по-добро съобщение между България и Бялото море. Както казах, ние водехме
преговорите с гърците и сърбите поотделно, но едновременно. В следобедното заседание
на 24 юли Спалайкович съобщи за постигнатото споразумение между сърбите и нас.
Оставаше още да се уредят и последните разногласия между българите и гърците. За тая
цел Майореско отправи към делегатите съвет за умереност и взаимни отстъпки. В тая реч
бе целият той, със своето мнимо добродушие, с философските си разсъждения и със своите
недомлъвки. Неговият тон беше наставнически, но издаваше нетърпението му да види
края на конференцията.
- Аз вярвам - каза той, - че някои стратегически и икономически интереси от
второстепенна важност трябва да отстъпят пред политическото и национално дело от
висока важност, което преследваме. Да не го излагаме, господа, на опасността да се
провали поради мимолетни съображения.
Щом свърши това си предупреждение, което всяка делегация можеше да тълкува
според разположението си, Майореско вдигна заседанието. Часът бе 6 и половина. Сега се
започнаха оживени разговори на групи. Румъните отиваха от една към друга и усърдно
посредничеха, наблягайки ту върху гърците, ту върху нас. Всичко ставаше в учтива форма,
но въздухът бе пълен с напрежение и някаква трескавост, както винаги към края на
конференциите, когато има да се преодоляват последните мъчнотии. Както по всички
други спорове, в които Румъния не бе пряко заинтересована, Майореско клонеше лично в
полза на България, но неговото влияние върху гърците бе отслабнало.
- Аз не съм в състояние да се наложа – признаваше той пред Тончева, който със своята
неуморима упоритост настояваше пред него за една намеса.
Особено желание да ни помогнат показаха от своя страна генерал Коанда и
Маргиломан. На тях Фичев посочи една линия, която, без да уврежда тъй зле България,
гарантираше гръцките стратегически интереси. Докато ставаха тия разисквания, влезе
Венизелос. Фичев се отнесе до неговата справедливост, но и Венизелос отблъсна нашето
искане да ни се даде левият бряг на Горна Места.
- Такава е - каза той - неотменимата воля на моя господар.
След това - разказва генералът - г. Венизелос се обърна към мене със следните думи:
- Генерале, не сме виновни ние. Преди 16 юни беше ни страх от вас и ви давахме и
Серес, и Драма, и Кавала, а сега, като ви бихме, ние влизаме в ролята на победители и ще
гарантираме изключително нашите интереси.
В това време влезе и френският министър, който бе дошъл да се осведоми по хода на
конференцията. И той препоръча на Венизелос отстъпчивост, но получи от него отговора,
че бъдещата граница с България била начертана от краля и той не можел да се отклони от
нея.
„Майореско се тогава намеси - пише Блондел - и присъедини своите настоявания към
моите." Най-после Фичев представи една нова линия, която, поддържана от Маргиломан и
генерал Коанда, биде приета от гърците.
Най-сетне мирът бе постигнат. Едно необикновено оживление завладя
конференцията. Делегациите на нашите победители се поздравляваха помежду си,
стискаха си ръцете, идеха да стискат и нашите ръце, шумяха в радостта си, че всичко бе
свършено. Всичко е свършено! Това си казвахме и ние, но като Христос на кръста. Таке
Йонеску, който забеляза моето вълнение, взе ме под ръка и ми каза:
- Разбирам вашата скръб. Аз зная какво е Македония за българите. Аз зная що значи
за вас загубата на Кавала. Но вие ще се върнете в София все пак с една неизмерима по
своето значение придобивка: България излиза на Егея. Какво бихме дали ний, румъните,
ако да можехме да излезем и ние на свободно море!
На 25 юли конференцията има предиобед едно заседание, което трая само половин
час. Венизелос съобщи за постигнатото споразумение с българската делегация. Майореско
предложи да се съобщи на армиите, че примирието се продължава без срок. След това той
препоръча да се избере комисия за редактирането на мира. От българска страна влязох в
нея аз. Заседанието се вдигна, без Майореско да съобщи на конференцията нотите, които
бе вече получил от Австрия и Русия. Подиробед пак се събрахме. Докладваха се
протоколите по точното определяне на границите и за условията на безсрочното
продължение на примирието, но за резервите на двете велики сили Майореско пак не
продума дума. Очевидно от негова страна имаше преднамереност. Идеята за една намеса
на Силите, която сам той бе изтъкнал, когато смяташе, че има опасност от разтуряне на
конференцията, сега, след като съгласието бе постигнато, му се виждаше неудобна и го
притесняваше. Сърбите и гърците протестираха наистина против вписването на нотите за
ревизията в протоколите. Силно недоволство имаше и у румънското обществено мнение.
Под своя вид на откровеност и добродушие Майореско криеше една хитра мисъл, нека
кажем, понеже се касае за един професор по философия, едно метафизическо лукавство.
Той не можеше да избегне задължението да съобщи на конференцията нотите на Русия и
Австрия, но бе решил да направи това съобщение с такова закъснение, че да му отнеме
всяка важност. Донесени до знанието на конференцията, преди да бъде обявено в нея
нашето съгласие с гърците, те щяха да свидетелствуват, че благодарение на тях ние
приехме да подпишем един мир, който даваше Кавала на Гърция. Съобщени, след като
съгласието ни с гърците бе вписано в протоколите, те губеха своето значение на
предпоставка.
Пълномощните министри на Русия и Австрия виждаха тая игра на Майореско и му
изказаха своето недоволство. Те бяха се споразумели да направят своята постъпка с оглед
на това щото тя да предшествува споразумението ни с гърците. За да не стане закъснение,
Шебеко бе предал своята нота, без даже да дочака да му се съобщи от Петербург
[188]
окончателният ѝ текст . Маневрата на румънския министър-председател бе ясна и за
нас. Тя отнемаше изпод краката ни нашите последни позиции.
Още в първите дни на конференцията Генадиева занимаваше - както се вижда от
телеграмите на Тарновски - мисълта: в каква форма да подпишем условията на мира,
който ще ни се наложи. Неговото мнение бе, че подписвайки го, трябва да направим
своите резерви с надежда за една ревизия. На 21 той ни телеграфира: „Старайте се също в
съгласие с Румъния да резервирате за окончателно уреждане от Великите сили въпросите
за Кавала и ако е възможно, за границата със Сърбия или поне за Щип и Кочани." От друга
страна, той се питаше обаче дали сърбите и гърците няма да се възпротивят на вписването
на нашите резерви в протоколите на конференцията и така да се доде до една криза.
Въпросът бе деликатен, трънлив. Постъпката на Австрия и Русия идеше да ни даде едно
средство да излезем от това положение, но това средство стоеше сега счупено в ръцете ни.
На 26 юли сутринта Майореско и Тончев имаха едно свиждане, на което присъствувах
и аз. Тончев настояваше пред румънския пръв министър да съобщи още тоя ден на
конференцията за нотите на двете сили, като забележи, че ги е получил, преди да се
постигне съгласието между нас и гърците. Той говори и за резервите, които ний искахме да
направим. По тая точка Майореско възрази, че можем да се натъкнем от страна на
сърбите и на гърците на една непреодолима съпротива. Докато двамата разискваха и
търсеха някакво средство, аз написах на едно парче хартия една декларация, съдържаща
желаните от нас резерви, които да бъдат прочетени от наше име пред конференцията, и
предадох хартията на Тончев, без да продумам. Тончев я прочете с внимание, кимна ми
одобрително и я подаде от своя страна на Майореско. Последният също я одобри, не без
известно учудване. Той я сложи на масата, погледна ме дълго, като че ли ме откриваше, и
обръщайки се към Тончева, каза:
[189]
- Vous allez me laisser се jeune homme ici comme ministre .
След това Тончев и Майореско се споразумяха как да бъдат съобщени в
конференцията за вписване в протоколите нотите на двете велики сили, както и нашата
декларация.
Когато се събрахме подиробед на часа 5, Майореско извести на конференцията най-
напред, както бяхме уговорили с него, за резервите на двете велики сили.
- Господа - каза той, - аз получих в понеделник, на 22 юли (4 август), от страна на
Негово превъзходителство министъра на Австро-Унгария в Букурещ съобщението, че
Австро-Унгария си резервира правото, каквото и да бъде решението на конференцията
досежно Кавала, да подложи и тая точка на ревизия, тъй като тя принадлежи към цялостта
на въпросите, върху които Австро-Унгария си е запазила правото на ревизия. Два дни по-
късно, на 24 юли (6 август), преди делегатите на представените тук държави да са дошли
до съгласие върху главните точки на тяхното разногласие (к. м. - С. P.), Негово
превъзходителство министърът на Русия в Букурещ ме осведоми, че императорското
правителство, като се научило, че въпросът за Кавала рискува да изложи на опасност
успеха на делото на конференцията, заявява, че си запазва свободата да ревизира
задружно с другите сили решенията, които ще се вземат от конференцията.
След Майореско взех думата аз и направих следната декларация:
„Българските делегати, които бяха предварително осведомени от българското царско
правителство (к. м. - С. Р.) за съобщението, направено от господа министрите на Австро-
Унгария и Русия в Букурещ до Негово превъзходителство председателя на конференцията,
заявяват, че тия съобщения са способствували да определят съгласието им да приемат
условията на мира" (к. м. - С. P.).
С тая декларация ние изтъквахме две неща: първо, че ние сме знаели овреме за
постъпката на Австро-Унгария и Русия; второ, че въз основа именно на тия постъпки ние ще
подпишем мира. Неговото подписване от наша страна се явяваше значи един вид условно.
Когато аз свърших, Майореско, отправяйки се към нас, заяви:
- Вашите думи ще бъдат записани в протокола на днешното заседание.
Сърбите и гърците не направиха никакво възражение; формата на нашата декларация
им отнимаше тая възможност.
 ПОСЛЕДНИТЕ СХВАТКИ

В преговорите за границите аз, след езика, който бях държал в първата ни среща с
румъните, не взех вече участие. Но по политическите въпроси, които се поставяха след
това, Тончев и Фичев ме оставиха аз да се боря. Тая борба беше почти изключително един
двубой между Политис и мен. Политис, професор по международно право в Парижкия
университет, познат вече със своите научни трудове, встъпваше сега за пръв път на
политическото поприще. Главата му беше пълна с юридически норми и исторически
прецеденти. На конференцията в Букурещ той гледаше с една памет, хипнотизирана от
прочутите дипломатически конгреси в миналото. Вестфалският мир (от 1648 г.), Виенският
конгрес (подир Наполеона), Парижкият конгрес (подир Кримската война) бяха постоянно
пред очите му, но не като жива действителност (понеже той нямаше въображение), но
както са писани в учебниците, по които е преподавал. Неговото отношение към делото на
конференцията имаше поради това нещо отвлечено, нереално. Самата му личност го
правеше още по-неудобен да играе роля, отколкото неговият догматизъм. Докато
Венизелос бе привлекателен даже за противниците си, Политис отблъскваше дори
приятелите на Гърция. Със своята надута физиономия, с педантизма си, с наставническия
тон, който взимаше в пренията, той бе една тягост за всички. Да се противоречи на такъв
един човек, ставаше един вид сладострастие.
Най-напред аз се сблъсках с него при редакцията на договора. Той, по подражание на
известни исторически образци, поиска да се каже в увода, че договорът е сключен въз
основа на приятелство, равновесие и хармония. Аз възразих, че не мога да приема тия
думи, които са в пълно противоречие със станалото.
- Условията на договора - казах аз - ни бяха диктувани от силата. Те нямат никаква
принципиална или етическа основа. Не може да става дума следователно за някаква
хармония. Що се отнася до равновесието, тоя принцип бе прогласен от монарсите, когато
си разделяха земите и народите като плячка. Ние сме демокрация и се позоваваме на
принципа на народностите. Аз решително отхвърлям Вашето предложение.
От румънска страна беше в комисията за редактирането на договора Писоски. Той бе
умен и духовит човек с едно особено очарование, което дължеше на своя полски
произход. Политис видимо го дразнеше и той взе моята страна повечето, за да му бъде
неприятен. Неочаквано за мене, помогна ми със своето мълчание и Спалайкович, тоже
раздразнен от диктаторското високомерие на гърка. Накрай прие се, че в увода на
договора ще се каже само, че мирът е сключен dans une pensee d'ordre, т.е. c цел да се
въдвори редът, цел чисто фактическа. Тоя въпрос на редактиране изглежда маловажен, но
нашето желание бе да няма в договора или в протоколите нищо, което да свидетелствува,
че ние сме приели условията на мира доброволно или в духа на тия, които ни го диктуват.
Политис със сянката на Бисмарка пред погледа си и с Франкфуртския мир в главата си
замислюваше да ни наложи изцяло условията, които железният канцлер наложи на
Франция. Той говори за военно обезщетение и като гаранция за изплащане на това
обезщетение замисли една временна окупация в България (une ocupation de garantie). Ние
обаче, подкрепени в тоя случай и от румъните, отхвърлихме безусловно тия искания още
при първия намек за тях и прочутият професор трябваше да остане накрай със своите
юридически съновидения.
Идеята за военно обезщетение, бидейки отхвърлена, Политис поиска да се върне към
нея по околен път. В частните срещи, които имах с него, той предложи да се внесе в
договора или да се приеме от нас в особен протокол едно задължение от страна на
България тя да плати обезщетение за пакостите, които нейните редовни и нередовни
войски причинили, противно на законите и обичаите на войната, на гражданското
население и на частните и обществени имущества в присъединените към Гърция
македонски територии. Ученият грък бе предвидил в своя проект всичките подробности:
назначението на една анкетна комисия, участието в нея на представители на неутрални
държави, процедурата, плащанията и пр. Това му творение се сблъска обаче с решителна
съпротива от наша страна. След като не можа да го прокара в частните ни срещи, той го
внесе в конференцията. Тук той изложи съображенията, които го накарали да направи
своето предложение, както и мотивите, които българската делегация изтъкнала, за да го
отхвърли. „Г. Политис съжалява дълбоко - четем в протоколите на заседанието, - че такъв
един въпрос, тъй справедлив от гледището на правото, както и на хуманните чувства,
предвиден впрочем и от Хагската конвенция, която установява отговорността на
воюващите в случай на несъблюдение на законите и обичаите на войната, остава висящ." В
действителност разрушенията и пакостите бяха в по-голямата си част дело на самите гърци.
Пострадало бе това българско население, което бягаше в паника, оставяйки своите огнища.
Но какво можехме ние да докажем в една територия, останала в Гърция? След
изложението на Политис взех думата аз и прочетох една декларация, в която казах, че е
почти абсолютно невъзможно да се направят в териториите, дето върлуваше войната,
констатации, които да послужат като основа за юридически заключения; че предложението
на гръцките делегати няма да има практически резултат, а само ще повдигне полемики,
които ще раздразнят още повече отношенията между двата народа тъкмо когато би
трябвало да се внесе успокоение между тях, и че поради всичко това българската
делегация поддържа своето „по същество и по форма". Тогава Майореско заяви, че щом
като съгласие не е могло да се постигне, остава да се отбележи в протокола само
станалото разискване.
Едновременно с искането за репарации - тази дума тогава за пръв път се чу в една
конференция за мир - Политис повдигна и друг един въпрос, тоя за църковните и училищни
права на гръцките общини в България. И по тоя предмет той бе приготвил един подробен
проект, който ни представи в частните срещи. Най-напред ние го питахме дали българите в
новоприсъединените към Гърция територии ще имат същите права. Той отговори:
- Не, защото вашата църква е схизматическа.
След това, правейки ни уж една отстъпка, той се съгласи на предложения от нас
принцип на взаимността. Ние знаехме добре, че каквато и спогодба да постигнем, гърците
няма да я прилагат и че за нас ще останат само едни задължения, които ще дават повод за
постоянни вълнения в Западна Тракия и за намеса на Гърция. Ние обаче не отхвърлихме
гръцкото предложение, но поставихме като условие щото то да съставлява част от едно
постановление на конференцията, която да гарантира културните права на народностите
във всички територии, отнети от Турция. С това ние визирахме македонските области,
присъединени от Сърбия.
 На 26 юли Политис внесе и тоя свой проект в конференцията, като изложи хода на
нашите преговори. Венизелос от своя страна отправи позив към българската делегация да
приеме гръцкото становище като един общоприет принцип на цивилизацията. Вземайки
думата след него, аз заявих, че ние сме съгласни с идеята, която въодушевлява гръцките
делегати, и им благодарим за подетия от тях почин.
- Ние смятаме - продължих аз, - че подялбата на териториите, взети от Турция, веднъж
станала, справедливо бе, необходимо бе даже да помислим да установим за
народностите, разпределени между бившите съюзници, един правов режим, способен да
осигури техния напредък съобразно с техните традиции и нуждите на тяхната култура. Ние
сме готови да подпишем най-либералните в това отношение клаузи - казах аз по-нататък. -
Ние имаме дълбоко убеждение, че истинско успокоение на народностите ще дойде само
от взаимната им толерантност.
Но същевременно изтъкнах, че взаимността, за която говорихме в нашите частни
събрания с гръцките делегати, ние я разбираме в смисъл, че тя ще бъде задължителна за
четирите балкански държави, които са си разпределили добитите земи от Турция. В
заключение аз предложих да се впише в договора следната клауза: „България, Гърция,
Сърбия и Черна гора признават в своите новоприсъединени територии автономията на
църковните общини и свободата на училищата." Още докато имахме своите частни срещи
с гръцките делегати, сърбите, като чуха, че ние искаме договорно признание на правата на
народностите от всичките бивши съюзници, заявиха категорично, че отблъсват нашето
искане. Когато аз свърших, Спалайкович прочете една декларация, която гласеше;
„Сръбската делегация няма да влиза в разискване на предложението на г. Радева. Вън от
другите причини, делегацията се ограничава да заяви, че този въпрос, що се отнася до
новите сръбски поданици, е уреден от конституцията на Сръбското кралство."
Румъните се държаха настрани от това разискване, тъй като ний, от желание да ги
щадим и за да изолираме другите ни противници, не турнахме Румъния в броя на
държавите, от които искахме гаранции за малцинството. Майореско, като ни изслуша, се
задоволи да ни посъветва да намерим, ако е възможно, едно споразумение за идущото
заседание, което трябваше да стане на другия ден сутринта.
Политис гледаше на повдигнатия от гръцката делегация въпрос като на един случай да
покаже със своя проект юридическия си блясък. Венизелос виждаше обаче в него едно
средство за запазването на елинизма в Западна Тракия, от която той се бе отказал по
необходимост, но която в душата си не смяташе пожертвувана завсякога. Той направи още
едно усилие, за да ни склони на едно споразумение, ограничено между Гърция и нас.
Последният аргумент, с който се опита да ни спечели, бе следният:
- Ако вие се съгласите - заяви ни той, - аз ще предложа на конференцията да отправи
един позив към Великите сили да изкарат турците от Одрин и да ги върнат оттатък линията
Енос - Мидия.
Това предложение, утопическо само по себе си и което идеше от страна на един
човек, за когото знаехме, че предпочита да има в Тракия турците вместо българите и за
когото се бе чуло вече, че много рано преди Междусъюзническата война бе влязъл в допир
с Турция, това предложение, което при тия условия имаше всичките белези на една
перфидност, ний не можехме, освен да го отхвърлим пренебрежително или с ирония.
 По време на конференцията ставаше често дума за нахлуването на турците в Източна
Тракия и за нуждата да се заставят те да съблюдават Лондонския договор. Разни идеи бяха
пускани в ход, между които и тази да се повери на Румъния един европейски мандат тя да
изкара турците от окупираната територия. Изобретателите на тоя план сметнаха, че
румъните ще бъдат поласкани от тая мисия и ще я приемат от желание да спечелят и те
военна слава. Някои румънски кръгове, особено либералите на Братияну, били наистина
наклонни към това внушение. Представителите на румънския капитализъм - всички банки
и индустрии бяха в ръцете им, - те бяха и родоначалниците на румънския империализъм.
Те вече правеха сметка да се иска от нас срещу услугата на румънската армия един нов
резен от България, включващ Русе и Варна. Но нито Карол, нито правителството му
мечтаеха да хвърлят румънската армия в това приключение. Безкръвните лаври от войната
им стигаха. Тяхната грижа сега беше как по-скоро да оттеглят войските си отсам Дунава.
Румъния държеше много щото ние да запазим в наше владение линията, установена
от Лондонския договор. Още щом турците нахлуха в Тракия, крал Карол прати лично до
султана една телеграма, с която го съветваше да оттегли войските си обратно. Тоя съвет
обаче не тежеше за турците повече от вятъра, който духа на Босфора. Румъните желаеха
щото турците да бъдат отпъдени назад, оттатък линията Енос - Мидия, но намираха, че тая
работа трябва да я свършим ние, българите. Още при първата си среща с Тончева Таке
Ионеску го попита:
- Би ли могла българската армия след сключването на мира да прогони турците?
Тончев му отговори, че е невъзможно за България да води една нова война с Турция.
На 19 юли, преди да започне заседанието, Майореско ми зададе същия въпрос.
„Майореско - телеграфирах аз на Генадиева - ми говори все за лансираната идея да си
вземем Одрин със сила, като добави, че би било желателно да свършим кризата с един
военен успех. Отговорих: считам, че би било във висша степен нежелателно да хвърлим
народа в нова война. Добавих, че се поставя във всякой случай един предварителен
въпрос: армията ни трябва преди всичко да види, че румъните са се оттеглили. Майореско
ми отговори, че оттеглянето на румъните би могло може би да почне веднага, след като се
констатира формално, че сме съгласни напълно върху условията ни с Румъния." Румънските
внушения бяха химерични. При физическото изтощение на българската войска и при
състоянието на духа у българския народ, тъй жестоко разочарован в своя цар и в своите
водители, никой в България не можеше наистина да спре на мисълта отново да се бием с
турците. В дипломатическите кръгове се говореше също за едно средство да се добие
оттеглянето на турците; но тук се препоръчваше не възобновяването на войната с Турция,
а едно споразумение с нея чрез някои отстъпки от българска страна. Такъв съвет ми даде и
френският пълномощен министър. След разговора си с него аз телеграфирах:
„По въпроса за Турция Блондел ми каза, че Портата е сплашена от единодушието на
Европа, но за да се използува психологическият момент, трябвало да се направи някоя
концесия. Казах му, че нямам инструкции, но зная, че българското правителство ще даде
на турците всички религиозни привилегии. Попита ме дали бихме се съгласили на правата
линия Енос - Мидия и на задължението да разрушим крепостите около Одрин. Казах му, че
не съм в състояние да отговоря. Тончев и Фичев мислят, че тази жертва може да се
направи, дорде не е минал страхът на турците от Европа. В заключение заявих на Блондел,
че българското правителство не може да влиза в прями преговори с Портата по един
въпрос, който е от компетентността на Великите сили, но за да улесним действието на
Европа, ний бихме направили възможното. Тончев и Фичев одобриха декларацията ми."
Българското правителство поддържаше от своя страна, че дългът да се принудят
турците да се оттеглят от Тракия се падаше на Великите сили, които начертаха на
Посланическата конференция в Лондон линията Енос - Мидия. Но то още в първите дни
беше търсило и допир с Турция, изпращайки Начовича в Цариград. У него имаше готовност
за примирителство с цената на някои жертви. След получаването на моята телеграма
Генадиев ни даде следните инструкции:
„По въпроса за отстъпките на Турция дръжте следния език: 1. Можем да дадем всички
религиозни гаранции; 2. Ще кажете, че макар да нямате качество да говорите по
одринските укрепления, знаете мнението на правителството и вярвате то да се съгласи за
тяхното събаряне като доказателство и залог за мир и разбирателство в бъдеще с Турция;
3. Що се касае до линията Енос - Мидия, заявете, че вие сте делегати за мир със Сърбия и
Гърция, а не с Турция. Въпросната граница е определена от Великите сили, които, вярваме,
ще се застъпят за решението и престижа си."
Генадиев не изглеждаше да е бил съвсем доволен от моя разговор с френския
дипломат. На черновката горецитираната телеграма свършваше с бележката, после
изпусната: „Ако Великите сили има да правят предложение за тая линия, да го направят в
София." Той е виждал, види се, един опит да се прехвърлят преговорите от София, дето им
е мястото, в Букурещ. Такова е било май и намерението на Блондел, който виждаше тук
сгода да създаде една задача на френската политика и една роля за себе си. Внушението,
което сам ми направи, той го представил пред правителството си като изходяще от нас и го
украсил с подробности, в които аз бях избягнал да влизам. Телеграмата, изпратена от него
до правителството му, гласеше:
„От разговора, който имах с един от представителите на България в конференцията,
изглежда, че българското правителство би било наклонно, за да улесни на турците почтено
отдръпване, да приеме следната комбинация: Одрин ще бъде обявен открит град, т.е.
укрепленията ще бъдат съборени. Султанът ще има един верски представител (в града) и
че екстериториалността ще бъде призната на мохамеданите, аташирани към джамията.
България би желала щото това предложение да бъде направено в Цариград от френското
правителство, което би станало гарант пред Турция за точното изпълнение на
задълженията, поети от българското правителство. Бих бил благодарен на Ваше
превъзходителство да ми съобщите какво последствие би трябвало да се даде на тоя
разговор."
Блондел, както го разбрах по-сетне, беше един пъргав, деен дипломат, но с ограничен
ум, и както става ясно в тоя случай, неосведомен за това, което мисли правителството му.
Докато той мечтаеше да стане посредник за едно отдръпване на турците, Пишон, всецяло
под натиска на френските финансови кръгове, гледаше как да им помогне да се задържат
там, дето бяха стигнали. От френските документи не се вижда какво той е отговорил на
своя представител в Букурещ. Във всеки случай Блондел не ми отвори по-нататък дума. Не
му заговорих и аз. Слуховете, които достигаха до нас, ни караха да бъдем оптимисти. На 25
юли аз телеграфирах на Генадиева: „Руският пълномощен министър ми каза, че получените
от него днес депеши потвърдяват неговото постоянно убеждение, че Русия ще извади
турците от Одрин."
В заседанието на 27 юли гръцкият пръв министър ни попита пред лицето на
конференцията за нашия окончателен отговор. В протокола се казва: „Г. Радев заявява, че
българската делегация поддържа, поради изложените вече мотиви, своето становище и
съжалява, че българското предложение, предназначено да обезпечи за териториите, взети
от Турция, най-широките свободи, необходими за националното им развитие въз основа
на взаимността, не получи единодушното одобрение на четирите балкански държави." Не
зная какво раздразни Венизелоса повече - самата провала на неговото предложение или
начинът, по който ний го провалихме, оставяйки отговорността да падне върху неговите
съюзници сърбите, които отхвърляха поставеното от нас условие за взаимност и от тяхна
страна. За пръв път той виждаше българите да го маневрират, вместо той тях, както бе
навикнал. Ний никак не бях ме го видели в течение на цялата конференция така ядосан.
Като че ли цялата му маска на умереност и на духовито търпение бе паднала от лицето му,
за да остави място на една едва сдържана ярост. Гледайки го в този неочакван вид, аз
можах да си спомня, че преди да стане държавник и дипломат, знаменитият грък бе
командувал чети в Крит.
В това същото заседание намери своя епилог и другият въпрос, възбуден от гръцките
делегати: въпросът за репарациите. Още при повдигането му в предидущото заседание
Спалайкович се бе присъединил с няколко думи към Политис: надменността на единия се
споразумяваше тук с озлоблението на другия. Сега Ристич изказа съжаление за нашия
отказ. Той заяви, че Сърбия си запазва правото да се отнесе до Хагския съд. Тоя път ролите
се размениха: сръбската делегация излизаше на преден план. Гърците се присъединиха
към нея. Но тия заявления минаха, без да произведат впечатление. Конференцията
бързаше под натисна на Майореско. В това заседание аз предложих щото веднага след
подписването на мира румънските военни власти да се споразумеят с българското
правителство за незабавното възстановяване на железопътните движения, спрени поради
румънската окупация. Това предложение отговаряше на една голяма грижа на българското
правителство, което бе в затруднение да продоволствува София и войската. Генерал
Коанда го прие. След това се докладва един сръбско-български протокол досежно
принципа и процедурата за уреждане на дълготрайния и многошумен Бреговски въпрос,
източник на толкова разпри между двете държави. С туй се изчерпваше дневният ред на
последното заседание. Мирът бе готов, редактиран. Оставаше да се подпише.
Ние обаче не искахме да го подпишем, преди да подчертаем още веднъж най-
тържествено, че той е несправедлив и че ни е наложен със сила. Ние имахме сега случай да
направим и това, което не бяхме направили при откриването на конференцията: да
противопоставим на принципа на равновесието - тоя остатък от времето, когато
дипломацията на монархиите гледаше на народите като на стадо и от името на който се
извършваше това грабителство на български земи - един друг принцип, прогласен от
новата ера на света и върху който българският народ бе положил своето възраждане и
своята държава. Аз съставих един текст, който Тончев одобри. В предпоследното
заседание на конференцията той стана и заяви:
- Господин председателю, преди да се приключи работата на конференцията, искам
думата, за да направя следната декларация:
„Българските делегати мислят, че общото желание да се постигне в Балканите един
траен мир и едно справедливо равновесие би се осъществило най-щастливо въз основа на
принципа на народностите.
Въпреки това обаче, държейки сметка за настоящето положение и за да покажат
уважението си към Великите сили, на които следват послушно съветите, съгласиха се да
установят със съюзниците си за подялбата на териториите, добити от Турция, едно
споразумение, диктувано единствено от фактически съображения.
Българските делегати изказват надеждата си, че България ще намери при Великите
сили поддръжка, способна да подобри нейното положение, съобразно с нейните жертви и
необходимостите за нейното стопанско и национално развитие."
Съгласно обичаите, въведени в конференцията, ние бяхме съобщили предварително
своята декларация на нашите бивши съюзници. Тя ги бодна на най-слабото им място. Щом
Тончев свърши, Политис прочете в отговор една декларация на гръцката делегация. Той
каза, че бившите съюзници на България показали спрямо нея най-широк дух на
примирителност и че те се вдъхновявали от нуждата да се установи между християнските
народи на Балканския полуостров едно справедливо и трайно равновесие. Повдигайки се
против нашето становище, че сключеният мир няма принципиална, а само фактическа
основа, плод на временно създадените условия, той заяви, че постигнатото съгласие не
било само резултат на настоящето положение, че то отговаряло на постоянните интереси
на държавите, участвуващи в него, и че току-що казаните думи (на Тончева) не могли с
нищо да засегнат юридическата сила на договора. Спалайкович се присъедини накратко
към това заявление на гърка. След това взе думата Майореско. Ние бяхме през цялото
време на конференцията крайно внимателни към румъните, защото нашата тактика беше
да ги спечелим, доколкото бе възможно. Когато бе въпрос за правата на народностите,
ние, които бяхме дали толкова привилегии на куцовласите, не поискахме от тях взаимност
за българите в Добруджа. Но начинът, по който Тончев се позова на принципа за
народностите, за да покаже, че наложените нам условия са неприемливи, засягаше и
Румъния - най-вече нея, тъй като земите, които тя ни изтръгна, бяха част от свободна
България и тяхната българщина от никого не бе оспорвана. Недоволен, но твърде
тактичен, за да покаже иначе своето недоволство, румънският пръв министър се задоволи
да подчертае и той, че думите на шефа на българската делегация не могат нито да
отслабят, нито да обезсилят юридическата стойност на договора, който има да се подпише.
Подписването стана на другия ден в едно предобедно заседание, което се откри на
часа 9 и половина. Сега от протоколите виждам, че най-напред се размениха между
Венизелос и Майореско кратки, подходящи за случая речи, но от тях никакъв спомен не ми
бе останал. Въобще на цялата тая церемония аз присъствувах като сомнамбул. Докато
имаше да водим борба, чувството ми за дълг, националната ми страст, поривът ми да се
противопоставя с всичките си средства на тия, които се бяха сдружили да разкъсат
отечеството ни, всичко това държеше моя дух високо, даваше ми решителност,
хладнокръвие, енергия. Някаква тъмна, неразгадаема вяра също бе ме крепила,
действуваща незабелязана от мене в подсъзнанието ми. Аз виждах ясно ден по ден как
всяка надежда за помощ изчезва, как развязката пристъпва до нас със своята жестока
неизбежност и при все това като че ли бях - напук на разума си - в мистично очакване на
някакво чудо. Сега, когато седнахме около зелената маса, цялото ми битие като че ли се
оттегляше от мене, а в главата ми, изпразнена от всяка друга мисъл, се въртяха все тия
думи: „Всичко се свърши!"
След подписването противниците ни станаха да се приветствуват за щастливо
свършеното дело и дойдоха при нас да се ръкуват. По лицето им сияеше радостта на
успеха. Ние бяхме съкрушени, с гняв и с бунт в душата си, но гледахме да надделеем над
своето вълнение. Още от вечерта аз си казвах: „Не бива да покажем отчаяние и малодушна
скръб. България е минала и през времена още по-страшни." Трябваше ни обаче голямо
усилие върху самите нас. Може би за мене като най-млад това самообладание да беше
най-мъчно.
От Министерството на външните работи ние тръгнахме всички за катедралната
черква, за да присъствуваме на един благодарствен молебен. По улиците се бе натрупал
многоброен народ, който пълнеше простора под палещето юлско слънце със своите
викове. Заедно с победителите трябваше да минем през тия овации и ние, победените. В
черквата бе събрано всичко бележито в Букурещ: високите военни в своите парадни
униформи, високото общество със своя външен блясък. Пристигнаха подир нас кралят,
кралицата, цялото кралско семейство. Свещенодействието почна с многобройно
духовенство при голяма тържественост. От многото народ, от горещината беше задушно.
Аз чувствувах, че някакво странно изнемогване ме обзема, и правех отчаян опит да скрепя
сърцето си. Поисках да се моля, но молитвата бягаше от мене. Всичко, което изпитвах,
беше едно роптание против Провидението, една сръдня към Бога. По едно време като че
ли почнах да губя и чувството за действителността. Някакъв унес ме обзимаше и
разбъркваше пред очите ми всички представи. Отведнъж, стори ми се, не зная как, че тия
песнопения, възгласи са някакво погребение. Все пак разумът ми продължаваше още да се
бори, но свестта ми гинеше. Всичко пред мене почна да се размества, цялата черква взе да
се върти. Как Маргиломан видя, че с мене става нещо? Не знам. Но той ме хвана под ръка
и ме изведе от черквата. За щастие, молебенът тъкмо тогава свършваше и моята слабост
мина незабелязана в шума и бъркотията.
Когато се завърнахме в хотела, журналисти, румънски и чужди, дойдоха да ни питат
какво ще кажем за договора. През време на преговорите ние бяхме в изявленията си пред
печата много въздържани. При враждебната атмосфера, която ни обгръщаше отвред,
нужно бе наистина да избягваме всичко, което може да предизвика раздразнения и един
добавъчен повик срещу нас. Излагайки становището на България, бранейки нейните права,
ние гледахме да не влизаме в полемики. Но сега издигнахме високо гласа си. Казахме, че
договорът, който подписахме, бе жесток, че той ни бе диктуван, че ние ще настояваме за
ревизията, която ни бе обещана, че не може да има траен мир на Балканите. По всякакъв
начин ние искахме да дадем да се разбере, че у нас няма ни обезсърчение, ни
примирение. Една французойка поиска за своя албум няколко думи, които да изразяват
мисълта на българската делегация в тоя момент. Тончев ми каза:
- Напиши ѝ нещо.
[190]
Аз написах следното: „L'histoire n'arrive a la stabilite que par la justice." Такова бе и
нашето дълбоко убеждение. Букурещкия договор ние приехме като изпитание на
България, а не като нейна съдба.

ЦДА, 145 л. Оригинал. Машинопис.

 ПРИЛОЖЕНИЯ

Приложение № 1

ШИФРОВАНА ТЕЛЕГРАМА ОТ Д-Р НИКОЛА ГЕНАДИЕВ ДО ЛЕГАЦИИТЕ НА ВЕЛИКИТЕ

СИЛИ В СОФИЯ ЗА СЪСТАВА НА БЪЛГАРСКАТА ДЕЛЕГАЦИЯ ЗА МИРНИТЕ ПРЕГОВОРИ В
БУКУРЕЩ
СОФИЯ, 13 ЮЛИ 1913 Г.
Днес отпътуваха за Букурещ нашите делегати по водене преговорите за примирие и
мир. Те са министър Тончев - 1 делегат, генерал Фичев, Сава Иванчев и Симеон Радев.
Полковник Константин Станчев и Теохар Папазов - технически съветници.
(п) Генадиев

Приложение № 2
ТЕЛЕГРАМА ОТ С. РАДЕВ ДО Д-Р Н. ГЕНАДИЕВ
БУКУРЕЩ, ИЗПРАТЕНА НА 25 ЮЛИ 1913 Г., ПОЛУЧЕНА НА 25 ЮЛИ 1913 Г.
Руският пълномощен министър ми каза, че получените днес от него депеши
потвърдявали неговото постоянно убеждение, какво Русия ще извади турците от Одрин.
Радев
Приложение № 3
ТЕЛЕГРАМА ОТ Д. ТОНЧЕВ, ПРЕДСЕДАТЕЛ НА БЪЛГАРСКАТА ДЕЛЕГАЦИЯ В БУКУРЕЩ ДО
Д-Р Н. ГЕНАДИЕВ
БУКУРЕЩ, ИЗПРАТЕНА НА 26 ЮЛИ 1913 Г., ПОЛУЧЕНА НА 27 ЮЛИ 1913 Г.

В днешното заседание на конференцията Майореско прочете писмата на австрийския

пълномощен министър и руския пълномощен министър. Първият прави резерва за целия
договор, а вторият само за Кавала. Радев прочете от наша страна декларацията, че сме
приели да подпишем мира, след като сме били уведомени от страна на българското
правителство за тези резерви от двете Велики сили. Въпросът за обезщетението за вреди е
окончателно отхвърлен, вследствие на нашия отказ. Ние поискахме общи черковни и
училищни правдини за народностите в Гърция, Сърбия и България. Предложението биде
отхвърлено от сърбите. Тогава ние отхвърлихме гръцкото предложение. Прие се
редакцията на предисловието на договора и на членовете, отнасящи се до териториалното
разграничение. В комисията биде изоставен, по силното настояване на Радева, пасажът, в
който се казваше, че мирът е сключен въз основа на принципа на равновесието.
Останалите членове на договора ще се приемат в утрешното заседание.
Тончев
 Приложение № 4

ТЕЛЕГРАМА ОТ С. РАДЕВ ДО Д-Р Н. ГЕНАДИЕВ

БУКУРЕЩ, ИЗПРАТЕНА НА 5 АВГУСТ 1913 Г., ПОЛУЧЕНА НА 5 АВГУСТ 1913 Г.
По въпроса за Одрин Майореско ми съобщи, че говорил повторно на турския
пълномощен министър, какво турците вършили голяма грешка и че Европа ще ги принуди
да почитат Лондонския договор. Неговото мнение е, че германският посланик в Цариград
поддържал сегашния курс на турците, без обаче да има инструкции от императора. Това
му съобщил румънският пълномощен министър в Цариград, който по заповед от тук имал
разговор по тоя въпрос с казания посланик.
Румънската легация от Париж съобщила преди една седмица, че Франция би
погледнала добре, ако Австро-Унгария направи предложение да се даде мандат на Русия
да извади турците от Тракия. Майореско предал тая идея на тукашния австрийски
пълномощен министър, но последният забелязал, че естественият път за подобно
внушение е Австрийското посолство в Париж. Майореско добави, че идеята за една руска
акция зреяла; за нещастие обаче, в Петербург владеело колебание.
Попитах за ревизията. Каза, че споразумението между Русия и Австрия било
затруднено от Изволски, който искал да отмъсти за поражението си по анексирането на
Босна и Херцеговина и преследвал австрийската политика.
Радев
Приложение № 5
ТЕЛЕГРАМА ОТ С. РАДЕВ ДО Д-Р Н. ГЕНАДИЕВ
БУКУРЕЩ, ИЗПРАТЕНА НА 6 АВГУСТ 1913 Г., ПОЛУЧЕНА НА 6 АВГУСТ 1913 Г.
Безспорно тук има силно влечение към Русия, обаче кралят ми каза, че ще държи
еднакво с Русия, както с Австрия, като препоръчва и нам същото. Дали съществува съюз със
Сърбия и Гърция, не мога да зная. Каквото научих за усилията на Венизелос в този смисъл,
съобщих на Тончева в деня на заминаването му. Министърът на търговията Ксенопол,
който ме покани на разговор по бъдещето ни сближение, мимоходом каза, че румъните
нямали никакви намерения да гарантират, чрез съюз, завоеванията на Сърбия и Гърция и
че докато е жив кралят, Румъния ще запази своята свобода на действие. За сега факт е, че
помежду Сърбия и Румъния има голямо приятелство. Тук се радват, че са се избавили от
страха от Австрия, и се блазнят от сръбските изкушения да освободят сърбите и румъните
от маджарския гнет. Това чувство е особено силно у либералите и във войската. Не мога да
се произнеса, дали всичко това е повърхностно или трайно.
Радев
Приложение № 6
ТЕЛЕГРАМА ОТ С. РАДЕВ ДО Д-Р Н. ГЕНАДИЕВ
 БУКУРЕЩ, ИЗПРАТЕНА НА 8 АВГУСТ 1913 Г., ПОЛУЧЕНА НА 8 АВГУСТ 1913 Г.

Имах разговор с френския пълномощен министър. Той не вярва, че сближението

между Румъния и Русия ще отиде далече. Неговото убеждение е, че кралят ще си пази
свободата, която е имал досега.
- Аз съм убеден - каза той, - че румъните нямат военна конвенция с Австрия, а само
разменени писма между краля и императора.
Според него австрийското влияние в Букурещ било отслабнало до крайна степен.
Говорихме дълго за балканските работи. От думите му ясно личи, че той работи за един
съюз между Румъния, Сърбия и Гърция, съюз отбранителен, в който може да влезе, когато
поиска, и България.
- Ако един балкански блок се образува - заключи той, - вратата ще бъде винаги
отворена за България.
После той забеляза, че френските финансисти били готови да ни поддържат, но да не
употребяваме заемите за военни цели. Напомних му по тоя случай думите, които дюк
Деказ каза на Бисмарка на 1875 г., че дълг на всяка държава е да мисли най-напред за
своята отбрана и че въоръжение - значи предпазливост, а не предизвикателство.
Радев
Приложение № 7
ДОГОВОР ЗА МИР МЕЖДУ БЪЛГАРИЯ, ОТ ЕДНА СТРАНА, И ГЪРЦИЯ, ЧЕРНА ГОРА,
РУМЪНИЯ И СЪРБИЯ, ОТ ДРУГА
БУКУРЕЩ, 28 ЮЛИ 1913 Г.
Техни Величества кралят на Румъния, кралят на елините, кралят на Черна Гора и
кралят на Сърбия, от една страна, и Негово Величество царят на българите, от друга,
въодушевени от желанието да сложат край на състоянието на война, съществуващо
понастоящем между техните държави, искайки по вътрешно убеждение да установят мира
между техните народи, така дълго страдали, решиха да сключат окончателен мирен
договор. Техните гореуказани величества в изпълнение на това назначават за техни
законни представители, а именно:
Негово Величество кралят на Румъния:
Негово Превъзходителство господин Титу Майореско, негов председател на
Министерския съвет и министър на външните работи; Негово Превъзходителство господин
Александре Маргиломан, негов министър на финансите; Негово Превъзходителство
господин Таке Йонеску, негов министър на вътрешните работи; Негово Превъзходителство
господин Константин Г. Дисеско, негов министър на вероизповеданията и на общественото
образование; генерал-лейтенант-адютант С. Коанда, главен инспектор на артилерията, и
полковник С. Христозко, заместник-началник на Генералния щаб на неговата армия.
Негово Величество кралят на елините:
Негово Превъзходителство господин Елефтериос Венизелос, негов министър-
председател, министър на войната; Негово Превъзходителство господин Деметре Панас,
пълномощен министър; господин Николас Политис, професор по международно право в
Парижкия университет; капитан Ат. Ехзодактилиос и капитан С. Пали.
Негово Величество кралят на Черна гора:
Негово Превъзходителство генерал сердар Вукотич, негов председател на
Министерския съвет, министър на войната, и господин Иван Матанович, бивш шарж
д'афер на Черна гора в Константинопол.
Негово Величество кралят на Сърбия:
Негово Превъзходителство господин Никола П. Пашич, негов председател на
Министерския съвет, министър на външните работи; Негово Превъзходителство господин
Михайло Г. Ристич, негов извънреден пратеник и пълномощен министър в Букурещ; Негово
Превъзходителство господин доктор Мирослав Спалайкович, извънреден пратеник и
пълномощен министър; господин полковник К. Смилианич и подполковник Д.
Калафатович.
Негово Величество царят на българите:
Негово Превъзходителство господин Димитър Тончев, негов министър на финансите;
генерал-майор Иван Фичев, началник на Генералния щаб на неговата армия; господин
Сава Иванчов, доктор по право, бивш заместник-председател на Народното събрание;
господин Симеон Радев и подполковник от Генералния щаб Константин Станчов.
Които съгласно предложението на правителството на Кралство Румъния се събраха на
конференция в Букурещ, снабдени с всички пълномощия, които са в добра и изискана
форма.
Между тях се установи пълно съгласие и те се споразумяха по следните клаузи:
Член I
От деня на размяната на ратификациите на настоящия договор ще има мир и
приятелство между Негово Величество царя на българите, Негово Величество краля на
гърците, Негово Величество черногорския крал, Негово Величество румънския крал, Негово
Величество сръбския крал, както и между техните наследници и приемници, техните
държави и съответните поданици.
Член II
Между Царство България и Кралство Румъния старата граница между Дунава и Черно
море се поправя съгласно протокола № 5 от 22 юли (4 август) 1913 г. на Букурещката
конференция, както следва: Новата граница тръгва от Дунава, по-нагоре от Тутракан по
течението на реката и достига до Черно море, на юг от Еркене. Между тия две крайни
точки пограничната линия следва трасето, означено върху картите 1/100 000 и 1/200 000,
издание на румънския Генерален щаб, и съгласно описанието, приложено към настоящия
член. Изрично е уговорено, че България ще събори най-късно в един срок от две години
съществуващите фортификационни съоръжения и не ще построи нови в Русе, в Шумен, в
промеждутъчната област и в една зона от двадесет километра около Балчик. Една смесена
комисия, съставена от еднакво число представители от двете високо договорящи страни,
ще бъде натоварена преди изтичането на петнадесет дни от подписването на настоящия
договор да приложи в изпълнение на самото място трасето на новата граница съгласно
предшествуващите постановления. Тая комисия ще установи подялбата на недвижимите
имоти и на капиталите, които са принадлежали досега на окръзи, общини или на селища,
разделени занапред от новата граница. В случай на несъгласие досежно трасето и мерките
за изпълнение двете високо договарящи страни се задължават да се отнесат до трето
приятелско правителство с молба да назначи един арбитър, чието решение върху спорните
точки ще се счита за окончателно.
Член III
Между Царство България и Кралство Сърбия границата следва съгласно протокола,
съставен от респективните военни делегати и приложен към протокол № 9 от 25 юли (7
август) 1913 г. на Букурещката конференция, по следното трасе: Пограничната линия тръгва
от старата граница, от върха Патарица, следва старата турско-българска граница и
водораздела на реките между Вардар и Струма, с изключение на горното течение на
Струмица, което остава в сръбска територия; тя свършва при планината Беласица, гдето ще
се свърже с българо-гръцката граница. Подробно описание на тая граница и нейното трасе
върху картата 1/200 000 на австрийския Генерален щаб се прилага към настоящия член.
Една смесена комисия, съставена от представители на двете високо договарящи страни, по
равно число от двете страни, ще се натовари преди изтичането на петнадесет дни от
подписването на настоящия договор да тури в изпълнение на самото място трасето на
самата граница съгласно предидущите постановления. Тая комисия ще установи подялбата
на недвижимите имоти и на капиталите, които са принадлежали досега на окръзи, общини
или на селища, разделени занапред от новата граница. В случай на несъгласие върху
трасето и мерките за изпълнение двете високо договарящи страни се задължават да се
отнесат до едно трето приятелско правителство с молба да назначи един арбитър, чието
решение върху спорните точки ще се счита за окончателно.
Член IV
Въпросите, отнасящи се до старата българо-сръбска граница, ще се уредят според
постигнатото между двете договарящи страни споразумение, отбелязано в протокола,
приложен към настоящия член.
Член V
Между Царство България и Кралство Гърция границата следва съгласно протокола,
съставен от респективните военни делегати и приложен към протокол № 9 от 25 юли (7
август) 1913 г. на Букурещката конференция, по следното трасе: Пограничната линия тръгва
от новата българо-сръбска граница по гребена на Беласица планина и свършва при
вливането на р. Места в Егейско море. Между тия две крайни точки пограничната линия
следва трасето, означено на картата 1/200 000 на австрийския Генерален щаб, и според
описанието, приложено към настоящия член. Една смесена комисия, съставена от
представители на двете високо договарящи страни, по равно число от двете страни, ще се
натовари преди изтичането на петнадесет дни от подписването на настоящия договор да
тури в изпълнение на самото място трасето на границата съгласно предшествуващите
постановления. Тая комисия ще установи подялбата на недвижимите имоти и на
капиталите, които са принадлежали досега на окръзи, общини или на селища, разделени
занапред от новата граница. В случай на неспоразумение за трасето и мерките за
изпълнение двете високо договарящи страни се задължават да се отнесат до трето
приятелско правителство с молба да назначи един арбитър, чието решение върху спорните
точки ще се счита за окончателно. Изрично е уговорено, че България се отказва отсега от
всякаква претенция върху о[стро]в Крит.
 Член VI
Главните квартири на респективните армии ще се уведомят веднага за подписването
на настоящия договор. Българското правителство се задължава да сведе армията си още
на следния ден след това съобщение към състава ѝ в мирно време. То ще отправи
войските си в техните гарнизони, гдето ще пристъпи в най-кратко време към връщането на
разните видове запасни в техните огнища. Войските, чийто гарнизон се намира в зоната,
окупирана от армията на една от високите договарящи държави, ще се изпратят в друг
пункт от старата българска територия и могат да се завърнат в обикновените си гарнизони
само след изпразването на гореказаната окупационна зона.
Член VII
Изпразването на българската територия, била тя стара или нова, трябва да започне
веднага след демобилизацията на българската армия и ще се привърши най-късно до 15
дни. През това време демаркационната зона за опериращата румънска войска ще бъде
означена от линията Свищов - Ловеч - Турски извор - Гложене - Златица - Мирково -
Арабаконак - Орхание - Мездра - Враца - Берковица - Лом - Дунава.
Член VIII
През време на окупацията на българската територия различните армии си запазват
правото на реквизиция срещу изплащане в наличност. Те свободно ще се ползуват там от
железните пътища за превоза на войски и провизии от всякакво естество, без каквото и да
било обезщетение в полза на местната власт. Болните и ранените ще бъдат под закрилата
на речените войски.
Член IX
По възможност в най-скоро време след размяната на ратификациите на настоящия
договор всички военнопленници взаимно ще бъдат възвърнати. Правителствата на
високите договорящи страни ще назначат комисари, натоварени с приемането на
пленниците. Всички пленници в ръцете на едно правителство ще се предадат на комисаря
на правителството, комуто принадлежат, или на надлежно упълномощения му
представител в мястото, което ще се определи от заинтересованите страни.
Правителствата на високите договарящи страни ще представят респективно едно на друго
и по възможност веднага след предаването на всички пленници сметка за направените
преки разходи за грижите и поддръжката на пленниците от деня на пленяването до деня
на смъртта или на връщането им. Прихващането ще се направи между сумите, дължими
от България на една от другите високо договарящи страни, и ония, дължими от последните
на България, като разликата се плати на правителството кредитор по възможност в най-
скоро време след размяната на гореспоменатите сметки.
Член Х
Настоящият договор ще бъде ратифициран и ратификациите ще бъдат разменени в
Букурещ в 15-дневен срок или по-рано, ако това се окаже възможно.
В уверение на което респективите упълномощени лица да го подпишат и да поставят
върху него своите подписи.
Изготвен в Букурещ, 28 ден на месец юли (десети ден на месец август) на 1913 година.
Подписали:
За Румъния
 Негово Превъзходителство Т. Майореско, Ал. Маргиломан, Таке Йонеску, С. Г. Десеско,
генерал-адютант Коанда, полковник С. Христозко
За Гърция
Н. П Е. К. Венизелос, Д. Панас, Н. Политис, кап[итан] А. Екзодактилос, кап[итан] Пали
За Черна Гора
Н. П. генерал сердар Я. Вукотич, К. Матанович
За Сърбия
H. П. Никола П. Пашич, М. Г. Ристич, М. Спалайкович, полк[овник] К. Смилианич,
подпол[ковник] Д. Калафатович
За България
Н П. Д. Тончев, генерал Фичев, д-р. С. Иванчов, С. Радев, подпол[ковник] Станчов
Приложение № 8

ЦАРИГРАДСКИ ДОГОВОР
I. Протокол от заседание на Българо-турската комисия за сключването на договор
между двете страни
Цариград, 14/27 септември 1913 г.
На днешното заседание Турската делегация направи следното предложение на
Българската делегация:
По повод сключването на Турско-българския договор Турската делегация има честта
да информира Българската делегация, че ако Българското царско правителство се откаже
от всякакви искания за издръжка на военнопленниците и се задоволи с изплащането на
заплатите на офицерите - Турското имперско правителство ще се откаже реципрочно от
своите искания за капитализиране на приходите от вакъфи (Евкаф), състоящи се от годишни
наеми, обикновени и със свръхтакси, аренда (Мукатаа), оръжия, право на транспорт или
придвижване и различни права, както и обезщетяване на недвижимите имоти от
държавния сектор, които се намират в изоставените територии и състоящи се от
недвижима собственост, застроена и незастроена, в сгради, земи, езера, места за риболов
и пр., предвидени в члена на Договора, както и по изключение (Мюстесна), нарушаващите
суверенните права.
Българската делегация се присъедини към това предложение.
Освен това бе уговорено между двете делегации настоящият протокол да не се
публикува до два месеца.
Изготвено в два екземпляра в Константинопол на 14/27 септември 1913 г.
За Турция: Талаат — Махму — Халил
За България: Савов — Г. Д. Начович — А. Тошев
Изразът „за когото по право" в алинея първа на договора, свързана с вакъфите (член
от Договора), не предрешава нищо свързано с правата на вакъфите, що се отнася до
възможността за управлението им от фондове на българската власт - имотите вакъфи
(градски и селски) под негова компетентност.
 Предишните

2. Цариградски договор между България и Турция за полюбовното уреждане върху

една трайна база редът на нещата, създаден след станалите събития подир сключването
на Лондонския договор и установяването отношения на приятелство и добро съседство
Сключен в Цариград на 16/29 септември 1913 година. Ратифициран на 29 септември
(9 октомври) 1913 година
Чл. 1. Границата между двете Страни тръгва от устието на реката Резвая, на юг от
Монастира „Св. Иван", находящи се на Черно море; тя следва течението на тази река до
водоизливната точка на реките Пирогю и Делива, на запад от Камила Кьой. Между устието
и горепоменатата водоизливна точка, реката Резвая от устието си тече най-напред в
югозападно направление и, като оставя на Турция Плака, образува един лакът и се
направлява към северозапад, а после към югозапад; селата Мазура и Пиргопло остават в
турска територия. Реката Резвая, след като е взела от Пиргопло южно направление на
разстояние от около пет километра и половина, образува един лакът към запад и север и
след туй продължава по общото направление към запад, като образува една твърде малка
дъга към север. В тази част селата Ликуди, Кладара остават в българска територия, а селата
Сигнигори, Мавродио и Лафва припадат на Турция; след туй границата като продължава
по течението на реката Резвая, оставя Торфу Чифлик на България, направлява се към
югоизток и като оставя селото Радославци в турска територия, се изкривява към запад, на
около 800 метра на юг от това село; тя оставя селото Камила Кьой в турска територия и
достига на едно разстояние от около четиристотин (400) метра на запад от това село, до
водосливната точка на реките Пирогу и Делива. От тази водосливна точка границата
следва течението на реката Делива и като продължава с помената река по общо
северозападно направление, оставя на Турция селата Паспала, Кандилджик и Дели и
свършва на изток от Сук Су; това последно село остава на Турция, а село Севелигу припада
на България. Граничната линия, след като минава между Сук Су и Севелигу, продължава по
северозападно направление, като следва гребена, който минава през котите 687, 619 и
563; оттатък котата 563 тя оставя селото Кайглайк (Чаирлик) в Отоманска територия, и като
заобикаля това последно село на три километра на изток и на север, достига притока
Голяма. Границата следва течението на Голяма в една дължина от около два километра и
достига до водосливната точка на този приток с другия ръкав на същата река, който иде от
юг на Карабанлар (Карабаалар). От тази водосливна точка граничната линия минава по
гребена на север от притока, идящ от Тюрк Адатли, за да достигне старата турско-
българска граница. Съединителната точка на новата линия и на старата граница се намира
на 4 километра на изток от Тюрк Алатли, в точката, където старата турско-българска
граница образува един лакът към север по направление на Айкири Йол. От тази точка тя
следва точно старата турско-българска граница до Балабан Баси, на запад от Тунджа и на
север от село Дервишка Могила. Новата гранична линия се разделя от старата граница в
околностите на Балабан Баси и слиза по права линия към Дермен Дере. Точката, където
новата граница се разделя от старата, се намира на два километра разстояния от църквата
на село Дервишка Могила. Границата, като остава село Дервишка Могила в отоманска
територия, следва течението на Дермен Дере до село Булгар Лефке, като остава в
българска територия. От източните и южните окрайнини на Булгар Лефке граничната линия
напуща течението на Дермен Дере и се направлява към запад, оставя в отоманска
територия селата Тюрк Лефке и Димитри Кьой и следвайки водоразделната линия между
Буюк Дере и Демирхан Дере (кота 241), достига до най-северната точка на лакътя,
образуван на север от река Марица, на изток от Мустафа паша. Тази част от лакътя се
намира на три километра и половина от източния вход на моста на Мустафа паша.
Границата следва западната част на лакътя на Марица до воденицата и от там, по права
линия, доближавайки се до Сермен Дере, достига на север на железнопътния мост
(Сермен Дере е реката, която се влива в Марица на 3 километра на запад от село Сермен)
и след това, като заобикаля Сермен на север, отива до Тази Тепеси. Границата остава
Сермен на Турция и като следва течението на Сермен Дере, пресича железнопътната
линия на северозапад от Сермен, тя следва пак същата река и се възкачва до Тази Тепеси
(кота 613). (Точката, гдето Сермен Дере пресича железопътната линия на северозапад от
Сермен, се намира на едно разстояние от 5 километра от центъра на село Сермен и на
3200 метра от западния изход на моста на Мустафа паша). Границата остава в отоманска
територия най-високата точка на Тази Тепеси и от тази точка следва вододелната линия
между Арда и Марица, като минава през селата Яйладжик и Гюлджук (Гюлджик), които
остават в отоманска територия. От Гюлджик границата минава през кота 449 и след това
слиза към котата 367 и от тази кота се направлява към Арда по южно направление, почти в
права линия. Тази права линия минава на един километър на запад от Бек Тазли, което
остава в отоманска територия. Граничната линия, след като достигне от котата 367 до
Арда, следва към изток по десния бряг на тази река и достига до воденицата, разположена
на един километър на юг от село Синджирли; от тази воденица тя следва вододелната
линия, находяща се на изток от село Гайдохор Дере; минава на един километър на изток
от с. Гайдохор и като оставя село Дребизна на България и минавайки на около един
километър на изток от това село, слиза на Атерен Дере на един километър от това село; от
там отива в югозападно направление, по най-късия път, до извора на притока, който тече
между селата Акалан и Кайдикли Кьой, следва талвега на тези води и слиза до реката
Кизил Дели. От гореказания приток границата, като остава Гьокчеунар в България, взима
течението Кизил Дели Дере и от там следвайки талвега на притока, който се отделя към юг
в една точка, находяща се на 4 километра на юг от Мандрица и на 3 километра на изток от
Соганлики Бала, отива до извора на същия приток; границата слиза след туй по най-късия
път до извора на Мандра Дере; следва талвега на Мандра Дере, начиная от извора му, и
достига до Марица на запад от Мандра. В тази част селото Кранту остава в българска
територия, а селата Баш Клиса, Ахирянбунар и Мандра припадат на Турция. От тази точка
границата следва талвега на Марица до точката, където тази река се разделя на два
ръкава, на 3 километра и половина на юг от селото Калдиркос; от там тя следва талвега на
десния ръкав, който минава недалеч от Фереджик, и достига до Егейско море. В тази част
блатата Акъ Су, както и езерата Кенели Гьол и Казикли Гьол остават в Турция, а езерата
Тузла Гьол и Драна Гьол припадат на България.
Чл. 2. Десет дена след подписването на настоящия договор от горепоменатите
пълномощници войските на двете договарящи страни, които понастоящем би окупирали
територии, припадащи се на другата страна, ще побързат да ги изпразнят и в течение на 15
последующи дни да ги предадат, съгласно правилата и обичаите на властите на другата
страна. Освен това уговорено е, че двете държави ще демобилизират войските си в един
срок от 3 седмици, начиная от датата на настоящия договор.
Чл. 3. Дипломатическите, както и пощенските, телеграфните и железнопътните
съобщения ще се подновят между Високите Договарящи Страни веднага след
подписването на настоящия договор. Спогодбата за мюфтиите, съставляваща Приложение
II към настоящия договор, ще се приложи във всичките територии на България.
Чл. 4. За да се благоприятствуват икономическите сношения между двете държави,
Високите Договарящи страни се задължават да турят пак в сила, веднага след
подписването на настоящия договор и за един срок от една година, начиная от този ден,
Конвенцията за търговия и мореплаване сключена на 6/19 февруари 1911 год., и да дадат
на техните индустриални, земледелчески и други произведения всякакви митнически
улеснения, съвместими със съществующите им ангажименти по отношение на трети
държави. Консулската декларация от 18 ноември/2 декември 1909 год. ще влезе тоже в
сила за същия срок. Обаче всяка една от Високите Договарящи Страни ще може да открие
генерални консулства, консулства и вицеконсулства по кариерата във всичките местности
на техните територии, където се допускат такива на трети сили. Освен това Високите
Договарящи Страни се задължават да назначават, в най-непродължителен срок, смесени
комисии за сключването на един търговски договор и на една консулска конвенция.
Чл. 5. Военнопленниците и заложниците ще бъдат разменени в срок от 1 м., начиная
от деня на подписването на настоящия договор или по-рано, ако е възможно. За тази
размяна ще се грижат специални комисари, назначени от едната и другата страна.
Разноските за издържането на казаните военнопленници и заложници остават за сметка на
правителството, в ръцете на което те се намират. Заплатите на офицерите обаче,
изплатени от това правителство, ще бъдат повърнати от правителството, на което тези
офицери принадлежат.
Чл. 6. Високите Договарящи Страни дават пълна амнистия на всички ония, които са
взели участие във войната или са се компрометирали в политическите събития, станали
преди настоящия договор. Жителите на отстъпените земи ще се ползуват от същата
амнистия за политическите събития, станали в тези земи. Ползуването от тази амнистия ще
престане след като изтече двуседмичният срок, определен от законно конституираните
власти, при реокупацията на земите, припадающи се на България, и след като това бъде
надлежно разгласено между населението.
Чл. 7. Всички лица, родом от земите, отстъпени от Отоманската империя на Царското
Българско правителство, които имат там постоянното си местожителство, ще станат
български поданици. Гореказаните лица като станат български поданици, ще се ползуват в
срок от 4 години от правото да оптират на самото място за отоманско поданство с една
проста декларация до местните български власти и едно зарегистриране в отоманските
императорски консулства. Тази декларация в странство ще се прави в канцелариите на
българските консулства и ще се зарегистрира от отоманските консулства. Опцията ще бъде
индивидуална и незадължителна за Императорското Отоманско правителство. Сегашните
малолетни ще се ползуват от опцията през течение на четиритях години след навършване
пълнолетието им. Мюсюлманите в отстъпените земи, станали български поданици, няма
да подлежат през този срок на военна повинност и няма да плащат никакъв военен данък.
След като използуват това си право на опция, мюсюлманите ще напуснат отстъпените земи
до изтичането на горепредвидения срок от 4 години, като си запазват правото да пренесат
през границата техните движими имоти. Те обаче могат да си запазят собствеността на
техните недвижими имоти от всякаква категория, селски или градски, и да ги управляват
чрез трети лица.
Чл. 8. Мюсюлманите български поданици, в която и да било територия на България,
ще се ползуват от същите политически и граждански права, както и поданиците от
българско произхождение. Те ще се ползуват от свободата на съвестта, от свободата и от
външното управление на религиозните обряди. Обичаите на мюсюлманите ще бъдат
уважавани. Името на Негово Императорско Величество Султана като Халиф ще
продължава да се споменува в публичните молитви на мюсюлманите. Съществующите
понастоящем мюсюлмански общини, или които ще се конституират в бъдаще, тяхното
йерархическо устройство и техните имоти ще бъдат признати и зачитани; те ще зависят
безпрепятствено от тяхното духовно началство.
Чл. 9. Българските общини в Турция ще се ползуват от същите права, от които се
ползуват понастоящем и другите християнски общини в Отоманската империя. Българи
отомански поданици ще запазят своите движими и недвижими имоти и няма да бъдат
възпрепятствувани в изпълнение на своите човешки и имотни права, както и в ползуването
от тях. Тези, които са напуснали огнищата си през последните събития, ще могат да се
завърнат най-късно в срок от 2 години.
Чл. 10. Права, придобити преди анексията на териториите, и юридическите актове и
официалните документи, издадени от компетентните Отомански власти, ще бъдат
зачитани и ненарушими до законното доказване на противното.
Чл. 11. Правото върху недвижима собственост в отстъпените територии, както то се
предвижда от отоманския закон върху недвижимите имоти, градски и селски, ще бъде
признато без никакво ограничение. Собствениците на недвижими или движими имоти в
казаните територии ще продължават да се ползуват от всичките си права на собственост,
даже ако те се установят на временно или постоянно местожителство вън от България. Те
ще могат да дават имотите си под наем или да ги управляват чрез трети лица.
494
Чл. 12. Вакуфите Мюстесна, Иджаретеин, Мюлк, Мукатаа, Идасареи Вихаде, както и
вакуфските десятъци в отстъпените територии ще бъдат зачитани тъй, както те са
установени понастоящем от отоманските закони. Те ще бъдат управлявани от
правоимеющите. Техният режим не ще може да бъде изменен освен след едно
справедливо и предварително обзещетение. Правата на религиозните и благотворителни
заведения на Отоманската империя върху вакуфските приходи в отстъпените земи във вид
на Иджареи Вахиде, Мукатаа, на разни права, на равноценност (Contre-Valeurs) на
вакуфските десятъци и други върху застроени или незастроени вакуфи, ще бъдат зачитани.
Чл. 13. Частните имоти на Негово Величество Султана, както и ония на членовете на
Императорската Династия ще бъдат запазени и зачитани. Негово Величество Султана и
членовете на Императорската Династия ще могат да ги продават или дават под наем чрез
пълномощници. Също ще става и с частни имоти, принадлежащи на държавата. В случай
на отчуждение при еднакви условия ще се предпочитат български поданици.
Чл. 14. Високите Договарящи Страни се задължават да дадат заповед на техните
провинциални власти да зачитат гробищата и специално гробовете на войниците, паднали
на бойното поле. Властите няма да забраняват на родителите и приятелите им да пренасят
останките на погребаните жертви в чужда земя.
Чл. 15. Поданиците на всяка една от Договарящите Страни ще могат както в миналото
да пребивават и пътуват свободно в територията на другата договаряща страна.
Чл. 16. Българското Царско правителство поема правата, тежестите и задълженията на
Отоманското правителство спрямо компанията на Източните железници за частта от
линията, която тя има по концесия и находяща се в отстъпените територии. Българското
Царско правителство се задължава да повърне незабавно взетия подвижен материал и
други предмети, принадлежащи на казаната компания.
Чл. 17. Всичките недоразумения и спорове, които биха се появили в тълкуванието или
прилагането на членовете 11, 12, 13 и 16 от настоящия договор, ще бъдат уредени чрез
арбитраж в Хага съгласно компромиса, съставляющ Приложение III от настоящия Договор.
Чл. 18. Протоколът, отнасящ се до границата (Приложение I); Съглашението, отнасяще
се до мюфтиите (Приложение II); Съглашението за арбитраж (Приложение III); Протоколът
отнасящ се до железницата и до Марица (Приложение IV), и Декларацията, отнасяща се до
чл. 10 (Приложение V), се прилагат при настоящия Договор и съставляват неразделна част
от него.
Чл. 19. Постановленията на Лондонския договор, доколкото се отнасят до
Отоманското Императорско правителство и Царското Българско правителство, остават в
сила дотолкова, доколкото те не се отменяват или видоизменяват от горните
постановления.
Чл. 20. Настоящият Договор влиза в сила веднага след подписването му.
Ратификациите ще се разменят в 15-дневен срок, начиная от този ден. За удостоверение на
което надлежните пълномощници го подписаха и положиха своите печати. Съставен в два
екземпляра в Цариград на 16/29 септември 1913 год.
Подписали: Савов - Г. Д Начович - А. Тошев - Талаат - Махмуд - Халил
Приложение I
Протокол № 1
А. - Високите Договарящи Страни се съгласиха да прибавят към описанието на
границата, поместено в чл. 1 от Договора, следните забележки:
1. Границата е описана според картата на Австрийския Генерален щаб, мащаб 1/200
000, и трасето е отбелязано върху едно кроки – приложение, копирано от тази карта.
Показанията, отнасящи се до долната част и до притока на Марица, са отбелязани според
топографическата карта мащаб 1/50 000 и нанесени на една подробна и пълна карта на
този участък, която обозначава окончателната граница от Мандра до устието.
2. Смесени Комисии от отомански и български офицери ще изработят картата на
новата гранична линия върху едно пространство от 2 километра от всяка страна на тази
линия по мащаб 1/20 000; окончателната граница ще бъде определена върху тази карта.
Комисиите ще бъдат разделени на 3 секции и ще почнат работите си едновременно в
следните части: крайбрежието на Черно море, територията, находяща се между Марица и
Арда, и оная между Арда и Мандра. След тая операция граничната линия ще бъде
обозначена върху местността и казаните Смесени Комисии ще имат грижата да се
въздигнат пирамиди. Протоколите за окончателната граница ще бъдат съставени от
Комисиите.
3. Когато ще се трасира граничната линия, Комисиите ще снемат план на частните и
държавните имоти, които остават отсам или оттатък линията. Двете Високи Правителства
ще проучат мерките, които би трябвало да се вземат, за да се избягнат възможните
конфликти поради експлоатацията на подобни имоти. Разбира се, че докато се постигне
съглашение по този въпрос, собствениците ще продължават да се ползуват свободно както
и в миналото от техните имоти.
4. Съставените по-рано протоколи от двете страни за частта от старата турско-
българска граница, която и понастоящем не се изменява, остават в сила. Ако граничните
знаци или кули, които се намират в тия части, са унищожени или повредени, ще трябва да
се заменят или поправят.
5. По рекичките и потоците, освен Тунджа - Марица и Арда, граничната линия ще
следва талвега на водите. За трите горепоменати реки граничната линия е точно
обозначена в Протокола.
Б. - Разграничението на островите, находящи се в коритото на Марица, ще се повери
на една специална Комисия. Двете правителства се задължават да се споразумеят
своевременно за канализиранието на Марица.
В. - Двете Правителства се съгласяват да улесняват взаимното факултативно
разменявание на българското и мусюлманско населения от едната и другата страна, както
и на имотите им в една зона от 15 километра най-много по цялата обща граница.
Разменяванието ще става по цели села. Размяната на селските и градски имоти ще става
под покровителството на двете Правителства и с участието на старейшините на селата,
които ще се разменяват. Специални смесени комисии, назначени от двете Правителства,
ще пристъпят към разменяването и обезщетението, ако стане нужда, на разликата,
произходяща от размяната на имотите между въпросните села или лица.
Съставен в два екземпляра в Цариград на 16/29 септември 1913 година.
(Следват подписите)
Приложение II
Съглашение относително мюфтиите
Чл. 1. Един Главен Мюфтия ще пребивава в София и ще служи за посредник между
Мюфтиите в България в сношенията им с Шейх-юл-Исляма, за религиозните и граждански
работи, зависящи от Шерията, и с Българското Министерство на Изповеданията. Главният
Мюфтия ще се избира от Мюфтиите в България и из между тях, специално събрани за тая
цел. Заместниците Мюфтии ще вземат участие в това събрание, но само като избиратели.
Българското Министерство на Изповеданията ще уведоми Шейх-юл-Исляма за избора на
Главния Мюфтия чрез Императорската Легация в София, а Шейх-юл-Исляма ще му изпрати
един Меншур и едно Мюрасале, които го упълномощават да изпълнява длъжността си и да
дава, от своя страна, същото право на другите Мюфтии в България. Главният Мюфтия ще
има, в границите на предписанията на Шерията, право на надзор и на контрол върху
Мюфтиите в България, религиозните и благотворителни мусюлмански заведания, както и
върху техните прислужници и Мютевелии.
Чл. 2. Мюфтиите се избират от мусюлманските избиратели на България. Главния
Мюфтия проверява дали избрания Мюфтия притежава всички качества, изискуеми се от
Шерията, и в утвърдителен случай той уведомява Шейх-юл-Исляма да му даде нужното
разрешение за издаване Фетви (Меншур). Той дава на новия Мюфтия, едновременно с
така добития Меншур, Мюраселето, за да го облече с правото на религиозна юрисдикция
върху мусюлманите. Мюфтиите могат в границите на тяхната област и в местности, гдето
има нужда, да предлагат назначението на Заместници Мюфтии под условие техният избор
да бъде одобрен от Главния Мюфтия. Тези Заместници Мюфтии ще изпълняват
определените от настоящето съглашение функции под надзора на местните Мюфтии.
Чл. 3. Заплатата на Главния Мюфтия, на Мюфтиите и на Заместниците Мюфтии, както и
на персонала на канцеларията им, ще бъдат в тежест на Българското Царско Правителство
и ще се определят в зависимост от тяхното достойнство и важността на техния пост.
Организацията на Главното Мюфтийство ще се определи от един правилник, изработен от
Главния Мюфтия, Мюфтиите и Заместниците Мюфтии, както и техния персонал, ще се
ползуват от всички законни права, от които се ползуват и българските чиновници.
Чл. 4. Уволняването на Мюфтии и на техните Заместници ще става съгласно закона за
държавните чиновници. Главният Мюфтия, или неговият делегат, ще заседава в
дисциплинарния Съвет всякога, когато този Съвет ще трябва да се произнесе върху
уволнението на един Мюфтия или на един Мюфтийски Заместник. Обаче мнението на
Главния Мюфтия или на неговия делегат ще служи на казания Съвет за основа при
оценката на оплаквания от чисто религиозен характер. Актът за уволнение на един
Мюфтия или Мюфтийски Заместник ще определя деня на избирането на заместника му.
Чл. 5. Хюджетите и решенията, издавани от Мюфтиите, ще бъдат проверявани от
Главния Мюфтия, който ще ги утвърдява, ако ги намери съгласни с предписанията на
Шерията, и ще ги препраща на компетентното учреждение за изпълнение. Хюджетите и
решенията, които няма да бъдат потвърдени поради несъобразност с Шерията, ще се
повърнат на Мюфтиите, които са ги издали, и работите, за които тези решения се отнасят,
ще бъдат разгледани и уредени повторно, съгласно предписанията на този закон.
Хюджетите и решенията, които ще се укажат несъгласни с предписанията на Шерията, или
ония, разглеждането на които заинтересованите страни са поискали от Шейх-юл-Ислямата,
ще се изпратят от Главния Мюфтия на Негово Величество Шейх-юл-Исляма. Хюджетите и
решенията, утвърдени от Главния Мюфтия или санкционирани от Шейх-юл-Ислямата, ще
бъдат изпълнявани от надлежните Български Власти. В този случай хюджетите и решенията
ще се придружават от превод на български език.
6. В случай на нужда Главния Мюфтия ще дава на другите Мюфтии нужните
наставления и съобщения по въпроси, засягащи брака, развода, завещанията, наследствата
и настойничествата, издръжката на съпругата (nafaka) и други въпроси от Шерията, както и
ония по управляването имотите на сирачетата. Освен това той ще разглежда оплакванията
и рекламациите, относящи се до гореказаните въпроси, и ще съобщава на надлежното
Министерство какво има да се направи съгласно Шерията. Мюфтиите са натоварени с
надзора и управлението на Вакуфите. Главният Мюфтия обаче ще има между другите си
главни задължения и онова да им иска да представят сметките си и да приготовляват
ведомостите, отнасящи се до тия сметки. Книгите, отнасящи се до сметководствата на
Вакуфите, могат да бъдат държани на турски език.
Чл. 7. Главният Мюфтия и Мюфтиите ще инспектират, ако е нужно, учебните
административни съвети на мусюлманските училища, както и Медресетата в България и ще
вземат мерки за учредяване на училищни заведения в местностите, където ще се чувствува
нужда; Главният Мюфтия ще се отнася, ако е нужно, до компетентното Министерство за
работи, отнасящи се до мусюлманското народно просвещение. Царското Правителство ще
учреди на свои разноски първоначални и средни мусюлмански училища в установената от
закона пропорция за българското народно просвещение. Преподаването ще става на
турски език и съгласно с официалната програма и със задължително преподаване на
български език. Всичките закони, отнасящи се до задължителното образование, както и до
числото и правата на учителите, ще се прилагат за учителското тяло на мусюлманските
общини. Заплатите на учителския или друг персонал в тези заведения ще се изплащат от
Българското Съкровище при същите условия, както и учителските тела при българските
учреждения. Едно специално учреждение ще бъде тъй също създадено за подготвяне на
Найби.
Чл. 8. Във всеки окръжен или друг град, който има едно многобройно мусюлманско
население, ще се избира една мусюлманска община, натоварена с вакуфските работи и със
средното народно просвещение. Тия общини ще бъдат признати при всякакъв случай и от
всички власти като юридическо лице. Тъй като Вакуфите на всеки окръг ще трябва да бъдат
управлявани според законите и наредбите на Шерията от съответствующата мусюлманска
община, то тая община като юридическо лице ще се смята собственица на тези вакуфи. Тия
общини ще бъдат признати при всякакъв случай и от всеки окръг ще трябва да бъдат
управлявани според законите и наредбите на Шерията от съответствующата мусюлманска
община, то тая община като юридическо лице ще се смята собственица на тези вакуфи.
Мусюлманските публични гробища, находящи се близу до джамии, влизат в областта на
вакуфските имоти, принадлежащи на мусюлманските общини, които ще разполагат с тях
както намерят за добре и съгласно законите за хигиената. Никакъв вакуфски имот не може
в никакъв случай да бъде отчужден, без да се внесе стойността му на съответствующата
община. Ще се полага надзор за доброто запазване на находящите се в България вакуфски
имоти. Никаква религиозна сграда или такава за благотворителни цели не ще може да се
разруши освен ако има належаща нужда и съгласно със съществующите закони и
правилници. Когато една вакуфска сграда трябва по наложителни причини да бъде
отчуждена, това отчуждаване ще става само след като се определи един друг терен от
еднаква стойност в съотношение с мястото, където се намира, и след като се заплати
стойността на сградата. Сумите, които ще се получат за отчуждени по наложителни
причини вакуфски имоти, ще се внасят на мусюлманските общини и ще бъдат употребени
всецяло за поддържание на вакуфските сгради.
Чл. 9. В шестях месеци, които ще последват подписването на настоящето Съглашение,
Българското Правителство ще назначи една специална Комисия, на която Главният Мюфтия
ще бъде член по право и която ще има за цел в срок от 3 години, начиная от датата на
съставянето ѝ, да прегледа и провери рекламациите, които ще се подават от Мютевелиите
или от упълномощените от тях. Ония от заинтересованите лица, които не би се задоволили
от решенията на Комисията, ще могат да се отнесат до надлежните съдилища на страната.
Съставен в два екземпляра в Цариград на 16/29 септември 1913 г.
(Следват подписите)

Приложение III
Компромис за арбитраж
Чл. 1. В случай на спор или недоразумение, според както е предвидено в чл. 17 от
Договора, сключен с днешна дата между Отоманското Императорско Правителство, от
една страна, и Българското Царско Правителство - от друга, спорът или недоразумението
ще се представи на арбитраж в Хага съгласно следните наредби:
Чл. 2. Искащето Правителство ще нотифицира на ответното Правителство при всяко
повдигане въпроса или въпросите, които то смята да подложи на арбитраж, като даде по
тях кратки, но точни указания.
Чл. 3. Арбитражният Съд, на който казаните въпроси ще бъдат подложени, ще се
състои от пет члена, които ще бъдат определени по следния начин: Всяка една от Страните,
щом стане възможно и в един срок не повече от два месеца, начиная от датата на
нотификацията, предвидена в предшествующия член, ще назначи двама арбитри.
Върховният арбитър (Sur Arbitre) ще бъде избран между Владетелите на Швеция, Норвегия
и Холандия. Ако не се дойде до съгласие върху избора на един от тия Владетели, изборът
ще стане по жребие. Ако ответната Страна не назначи своите арбитри в гореказания срок
от 2 месеца, тя ще може да направи това до деня на първото заседание на Арбитражния
Съд. След изтичането на този срок искащата страна ще посочи Владетеля, който ще трябва
да избере върховен арбитър (Sur Arbitre).
След избора на този последния съдът ще бъде законно съставен от върховния
арбитър (Sur Arbitre) и от двамата арбитри, избрани от искащата Страна.
Чл. 4. Спорящите страни ще бъдат представени пред Арбитражния Съд от Агенти,
Съветници или Адвокати, съгласно предвижданията на чл. 52 от Хагската Конвенция за
миролюбиво уреждане на международни конфликти. Тези Агенти, Съветници или
Адвокати ще се назначават овреме от Страните, за да не закъсняват действията на
Арбитража.
Чл. 5. Съставен веднъж, Арбитражният Съд ще се събере в Хага на един месец,
начиная от назначението на върховния арбитър (Sur Arbitre). След уреждането, съгласно с
текста и духа на Хагската Конвенция от 1907 г., на всичките процесуални въпроси, които
биха се появили и които не са били предвидени от настоящия компромис, казаният Съд ще
отложи идущето си заседание за една дата, която ще се определи. Обаче решено е Съдът
да не може да открие разискванията по спорните въпроси нито преди два месеца, нито по-
късно от трите месеца, които ще следват връчването на Контр-Мемоара или на Контр-
Репликата (отговор), предвидени в чл. 7.
Чл. 6. Арбитражната процедура ще има две различни фази: писменото следствие и
разискванията, които ще се състоят от устното развитие на средствата на Страните пред
Съда. Едничкият език, с който съдът ще си служи и употреблението на който ще бъде
допуснато, е френският.
Чл. 7. В срок най-късно от 10 месеци, начиная от нотификацията, предвидена в чл. 2,
искащата Страна ще връчи на всеки един от членовете на Арбитражния Съд в 5 екземпляра
пълни преписи, написани или напечатани, от Мемоара си, който ще съдържа всичките
книжа в подкрепление на своето искане, които книжа биха се отнасяли до предмета или
предметите на спора. В срок от 10 месеца най-късно след това връчване ответната Страна
ще връчи на всеки един от членовете на Съда, както и на искащата Страна,
горепоменатото число екземпляри пълни преписи, ръкописни или печатни, на своя Контр-
Мемоар с всичките книжа в подкрепа на искането си. В срок от 1 месец след това връчване
искащата Страна ще съобщи на Председателя на Арбитражния Съд дали тя има намерение
да представи една Реплика (отговор). В този случай тя ще разполага най-много с четири
месеца, начиная от тази нотификация, за да съобщи тази Реплика при същите условия,
както и Мемоарът. Ответната страна тогава ще разполага с пет месеца, начиная от това
съобщение, да представи своята Контр-Реплика при същите условия, както Контр-
Мемоарът. Сроковете, означени в настоящия член, ще могат да бъдат продължени било по
взаимно съгласие на Страните, било от съда, когато той счете това за нужно, за да се
постигне едно справедливо решение. Но Съдът няма да вземе под внимание Мемоарите,
Контр-Мемоарите и други съобщения нему представени от Страните след изтичането на
последния срок, определен от него.
Чл. 8. Ако в Мемоарите или в другите разменени книжа едната или другата страна се
е отнесла или споменала за някой документ или книжа, които тя изключително притежава
и препис от които не е приложила, тя ще бъде длъжна, ако другата Страна ги изисква, да
даде такъв препис най-късно в срок от 30 дена.
Чл. 9. Решенията на Арбитражния Съд върху спорния или спорните въпроси ще бъдат
издадени в срок най-много от един месец след приключването от Председателя
разискванията, отнасящи се до този или тия въпроси.
Чл. 10. Решението на Арбитражния Съд ще бъде окончателно и ще трябва да се
изпълни веднага точно.
Чл. 11. Всяка една от Страните понася разноските си и поравно разноските на Съда.
Чл. 12. За всичко, което не е предвидено в настоящия компромис, ще се прилагат
Постановленията на Хагската Конвенция от 1907 год. за миролюбивото уреждание на
международните спорове, за Арбитражите, произходящи от настоящия Компромис, с
изключение обаче на ония членове от тази Конвенция, които са биле резервирани от
Договорящите Страни.
Съставен в два екземпляра в Цариград на 16/29 септември 1913 година.
(Следват подписите)
Приложение IV
Протокол № 2
Понеже граничната линия пресича реката Марица и железопътната линия Мустафа
паша - Одрин - Дедеагач, които обслужват отоманските и българските земи, двете
Договарящи Страни, за да запазят търговските си и други сношения и от най-малките
пречки, се съгласиха да бъдат запазени в своята цялост правилниците и обичаите, които
понастоящем регулират търговските движения както по реката Марица, тъй и по казаната
железопътна линия, както и всичките права, такси и други произходящи от казаните
правилници, както и да бъдат дадени всякакви улеснения, съвместими с казаните
правилници и обичаи. Никакво изменение не ще може да бъде внесено в тях без
предварителното съгласие между двете Договорящи Държави и Администрациите на
казаните железопътни линии и реката. Прямият транзит на стоките ще бъде освободен от
всякакви мита и такси; обаче всяко едно от двете Правителства ще може да уреди надзора
на казания транзит. Горните постановления ще бъдат в сила за железопътната линия само
до деня, когато двете Високи Договорящи Страни ще са вече построили едновременно,
България една съединителна линия до Егейското море в своята територия, и Турция - една
линия, която излиза на казаното море. Разбира се, че в мирно време България ще бъде
свободна, до постройката на предвидената линия, която ще стане най-късно до десет
години, да пренася по казаната железница, както и по реката новобранци, войски, оръжие,
муниции, припаси и пр. Отоманското Правителство ще има винаги правото да взима
нужните мерки за надзор. Обаче това пренасяне на войски и други неща не ще може да
почне преди 3 месеца, начиная от този ден.
Съставен в два екземпляра в Цариград на 16/29 септември 1913 година.
(Следват подписите)
Приложение V
Декларация
Относително член 10 от Договора Отоманското Правителство заявява, че то от деня на
окупацията на отстъпените територии от българските войски не е прехвърлило на частни
лица права, които да ограничават суверенните права на Българската Държава.
Съставена в два екземпляра в Цариград на 16/29 септември 1913 година.
(Следват подписите)
(Коригиран и допълнен с конвенцията по ректификацията на българо-турската
граница от 24 август (6 септември) 1915 година.)
3. Съглашение между България и Турция за бежанците от Тракия, сключено в Одрин
на 2/15 ноември 1913 година
Делегатите на Българското Правителство, от една страна, и делегатите на Турското
Правителство - от друга, за да третират въпроса за бежанците от Тракия, след като си
съобщиха пълномощията, намерени в изправност, съгласиха се върху следното:
Чл. 1. Българските селяни от Лозенградския и Одринския санджаци да се настанят в
изпразнените мусюлмански села, находящи се в отстъпената на България територия от
Тракия, тъй като българските села от тези два санджака са заети от мусюлманските
бежанци, дошли от помената територия.
Чл. 2. Уговорено е, че правата на собственост ще бъдат строго зачитани от едната и
другата страна. Вследствие на това веднага след настаняването на селяните Комисията ще
пристъпи към оценката на селата и определяне на обезщетението, ако се появи разлика
при тази оценка. Разменяването ще става по цели села. Ще се състави списък на
разменените села.
Чл. 3. Българите, отомански поданици, от селата на Родосткия и Галиполския
санджаци могат свободно да се върнат в селата си. Понеже селата Хеделий, Теслим, Ейля
Гюню, Лизгар, Кадъ Кьой и Кадъ Дьондьорме са заети от мусюлмански бежанци, с тях ще се
постъпи съгласно предидущия член от настоящето Съглашение. Българите, живущи в
градовете в Тракия, могат свободно да се върнат в градовете си. В Одринския и
Лозенградския санджаци понастоящем се считат за градове: Одрин, Лозенград, Бунар
Хисар, Узун Кюпрю, Димотика, Баба Ески и Люле Бургас. Понеже къщите на българите в
Лозенград и Бунар Хисар са понастоящем заети от мусюлмански семейства от същите
градове, чиито къщи са съвършено разрушени, и предвид материалната невъзможност да
се намерят за тези семейства други жилища, уговорено е, че българите-бежанци от тия
градове ще се завърнат в огнищата си три месеца след одобрението от респективните
Правителства на настоящето Съглашение, тъй като този срок е абсолютно необходим за
настаняването на поменатите мусюлмански семейства.
Съставен в два екземпляра в Одрин на 2/15 ноември 1913 г.
(Следват подписите)
Приложение към член първи
Уговорено е, че Императорското Отоманско Правителство ще достави превозни
средства на бежанците - българи - на ония от тях, които биха имали нужда - за
преминаването им през турска територия до селата, които ще им бъдат определени от
Комисията в земите, отстъпени на България и отстоящи най-много на 20 клм. от границата.
Съставен в два екземпляра в Одрин на 2/15 ноември 1913 г.
(Следват подписите)
Приложение към член 4

Уговорено е, че след изтичането на установения тримесечен срок българите жители

на Лозенград и Бунар Хисар могат безпрепятствено да се върнат в своите огнища.
Връщанието ще става по 15 семейства на ден и след като се предизвестят три дена по-рано
административните власти в Лозенград за деня на тръгването.
Съставен в два екземпляра в Одрин на 2/15 ноември 1913 г.
(Следват подписите)
(Това Съглашение не е внасяно за одобрение от Народното събрание, нито е
облечено с ратификация, следов. не е получило силата на Междудържавен акт. При все
това от турска страна се поддържа противното.)
4. Поверителен доклад на министър-председателя д-р В. Радославов за
приложението на Цариградския договор между България и Османската империя
[София], 3 декември 1913 г.
До г.г. окръжните управители в Гюмюрджина, Бургас, Стара Загора, Пловдив,
Струмица, за изпълнение.
 До г.г. окръжните управители в София, Враца, Варна, Русе, Кюстендил, Плевен, Видин
и Търново, за сведение.
До Министерството на външните работи и изповеданията на № 3643.
До Министерството на правосъдието, за сведение.
Цариградският мирен договор съдържа следните членове, върху които привличам
Вашето внимание, като Ви моля да наредите потребното в свръзка с тях, съгласно
изложените по-долу указания:
Чл. 6. Договарящите страни дават пълна амнистия на всички лица, които са взели
участие в неприятелските действия или които са се компрометирали в политическите
събития, предшествуващи настоящия договор.
Жителите на отстъпените територии ще се ползуват от същата амнистия за
политическите събития, станали там.
Ползуването от тази амнистия ще се прекрати след изтечането на срока от две
седмици, който законно установените при реокупирането на припадающите се на
България територии власти ще определят и надлежно съобщят на населението.
Чл. 7. Местните жители на териториите, отстъпени от Турската Империя на
Българското Царско Правителство, които имат там своето местожителство, ще станат
български поданици.
Тия местни жители, станали български поданици, ще имат в течение на един срок от 4
години право да предпочетат на мястото си турското поданство чрез просто заявление,
отправено до местните власти, и чрез зарегистровка пред турските императорски
консулства. Това заявление в странство ще се предава в канцелариите на българските
консулства и ще се зарегистрова от отоманските консулства. Предпочитанието (за турско
поданство) ще бъде лично и то не е задължително за Императорското Отоманско
Правителство.
Тия, които са малолетни, ще се ползуват от правото да предпочетат турското
поданство в четирите години, след като станат пълновръстни.
Мюсюлманите от отстъпените територии, станали български поданици, през време на
този срок не ще бъдат подложени на военна служба и не ще плащат никаква военна такса.
След като се възползуват от това си право да предпочетат турското поданство, тия
мохамедани ще напуснат отстъпените територии в разстояние на същия предвиден по-
горе четиригодишен срок с право да изнесат, свободни от такси за износ, своите движими
имущества. Същите обаче могат да запазят своите недвижими имоти от всякакъв вид -
градски и полски, и да ги управляват чрез трети лица.
Чл. 8. Мюсюлманите български поданици, от цялата територия на България, ще се
ползуват със същите граждански и политически права, както и поданиците от българско
произхождение. Те ще се ползуват от свободата на убежденията, на вероизповеданията и
със свободно упражняване на религиозните си обряди. Обичаите на мюсюлманите ще
бъдат почитани.
Името на Негово Императорско Величество Султана като Халиф ще бъде произнасяно
в публичните молитви на мюсюлманите. Съществуващите сега мюсюлмански общини,
както и ония, които ще се образуват занапред, тяхната йерархическа организация, имоти
ще бъдат признати и зачитани; те ще се управляват безпрепятствено от своите духовни
началници.
Чл. 9. Българските общини в Турция ще се ползуват със същите права, с каквито се
ползуват сега другите християнски общини на Отоманската империя.
Българите отомански поданици ще запазят своите движими и недвижими имоти и не
ще бъдат по никой начин обезпокоявани в упражнението и ползуването от техните лични
права и от правата на собственост. Ония от тях, които са напуснали огнищата си през време
на последните събития, ще могат да се възвърнат в срок - до две години най-късно.
Чл. 10. Правата, придобити преди анексирането на територията, както и съдебните
актове и официални документи, произходящи от компетентните Отомански власти, ще
бъдат почитани и ненарушими до законното установяване на противното.
Чл. 11. Правото върху недвижими имоти в отстъпените територии, така както то
произтича от отоманския закон върху недвижимите градски и селски имоти, ще бъде
припознато без всякакво ограничение.
Собствениците на недвижими или движими имоти в казаните територии ще
продължават да се ползуват от всичките права на собственост, даже ако те се установят -
временно или окончателно - на местожителство вън от България. Те ще могат да дават под
наем имотите си или да ги управляват чрез трети лица.
Чл. 14. Договарящите Страни се задължават да заповядат на своите провинциални
власти, за да се почитат гробищата и особено гробовете на падналите в полето на честта
войници.
Властите няма да препятствуват на родителите и роднините да вдигат костите на
погребаните в чужда земя жертви.
Чл. 15. Поданиците на всяка от Договарящите Страни ще могат да пребивават и се
движат свободно, както през миналото, върху територията на другата договаряща страна.
Чл. 16. Българското Царско Правителство заместя Отоманското Правителство в
правата, тежестите и задълженията спрямо Компанията на Източните железници за частта
от нему предоставената линия, находяща се в отстъпената територия.
Царското Правителство на България се задължава да повърне незабавно завзетите от
него подвижен материал и други вещи, принадлежащи на казаната компания.
С манифест от 16 октомври т.г. Правителството, като прогласи присъединяването към
Царството на земите, които съгласно Турско-българския договор остават на България,
съобщи между другото от името на Негово Величество Царя, че се дава пълна и всеобща
амнистия на всички лица, които са взели участие в неприятелските действия или са се
провинили в политическите събития, предшествуващи мирния договор. Съгласно чл. 6 от
договора съобщението за тази амнистия трябва да се разгласи между населението от
административните власти в новите земи, щом те се установят там, като се напомни, че
ползуването от тая амнистия ще се прекрати след изтичането на две седмици от деня на
обявяването ѝ.
Върху това обстоятелство привличаме вниманието на г[оспо]да окръжните
управители, за да наредят, ако това не е вече направено, да се обяви по-скоро течението
на срока, след свършването на който всички виновни в разни престъпления лица, които
биха се завърнали в пределите на Царството или биха били някак заловени от нашите
власти, ще могат да се преследват по углавен ред.
Наредбата на чл. 7 е доста ясна. Считам при все това да дам следните пояснения,
които трябва да разберат добре и да изпълнят точно подведомствените Ви органи. Според
тоя член жителите от отстъпените на България територии, по принцип, стават български
поданици. От това правило се прави едно отклонение в полза само на мюсюлманите
(мохамеданите), които имат право в четиригодишен срок, считан от 16 октомври т.г.,
когато се възстанови българското управление в новите земи, да оптират за турското
поданство, като изрично заявят това писмено на местната българска административна
власт и поискат зарегистроване (записване) това оптиране в надлежното турско
императорско консулство. Всеки мохамеданец, който е оптирал за турско поданство, е
длъжен в същия четиригодишен период да напусне пределите на Царството, като има
право да изнесе движимите си имоти, без да плаща за тях някакви мита.
Заявленията за предпочитане турското поданство всеки жител ще подава на висшата
административна власт в мястото, гдето има своето местожителство, т.е. на кмета в селата,
на околийския началник в градовете и селата, които са околийски център, и направо на
окръжния управител в окръжните градове.
Заявлението ще се подава лично и когато лицето не е лично познато на
административния чиновник, самоличността на заявителя ще се удостоверява от двама
познати достоверни лица, които ще се подписват върху самото заявление при служебна
уговорка, направена в канцеларията, че удостоверяват за самоличността на подателя.
Жителите мюсюлмани от околийските и окръжни центрове, преди да подадат
заявленията си на околийските началници или на окръжния управител, ще заверяват
подписите си в общинското управление, за да може последното да държи, в особен
регистър, точни бележки за името, презимето, възрастта, занятието, месторождението и
семейното положение на лицето, което приема турското поданство, какъвто регистър ще
държи всяка селска и градска община.
Върху всяко заявление общинското управление ще отбелязва ясно поредния № на
регистъра, в който заявлението е записано, и датата, на която това е станало.
Околийските началници и окръжните управители ще следят строго за изпълнението на
това нареждане, като ще връщат всяко заявление, което не е било предварително
зарегиструвано пред надлежното общинско управление. Всички редовно направени
заявления ще се представляват по установения за сношаване ред на окръжния управител,
който ще съобщава на надлежния турски консул за получените заявления, за да може и
последният да зарегиструва името, презимето, възрастта, занятието и местожителството на
заявителя, както и датата, на която е подадено заявлението за оптиране в полза на
турското поданство.
Във всяко окръжно управление ще се държи точен регистър, в който ще се отбелязват
данните, записани и в общинския регистър, освен които ще се отбелязва още с кой № и
дата е съобщено на Турското консулство заявлението и на коя дата най-късно заявителят
трябва да напусне нашата територия.
Малолетните мюсюлмани ще се ползуват от правото на оптиране за турско поданство
в течение на 4 години, след като станат пълнолетни. Пълнолетието ще се смята според
нашия закон.
 През време на 4-годишния период, за който е реч, мюсюлманите няма да се подлагат
на военна служба и на военен данък.
По чл. 8. Съдържанието на тоя член трябва да знаят административните власти, за да
съобразяват с него действията си.
По чл. 9. Наредбата на II-та алинея трябва да се разгласи, като се държи сметка, че
след изтичането на двегодишния срок Турция ще има право, основавайки се на договора,
да не допуща да се завръщат в нейна територия българите, които са напуснали огнищата
си през време на последните събития.
Първите 5, както и последните - след 16-ия, членове от договора не са поместени в
настоящето, понеже се отнасят за границите и за арбитража по изпълнението на договора.
Към договора има 5 приложения, от които по едното - за мюфтиите, ще ви се дадат
допълнителни наставления, когато Ви се изпрати преводът по целия текст.
Преди да приключа настоящето, намирам за уместно да Ви обърна вниманието, че
според постигнатите съглашения в България не съществуват други видове вакъфи освен
ония на Богоугодните заведения - джамиите, и на училищата, тъй че в пределите на
нашата територия ще се признават само тия, съществующи досега и признати такива
вакъфи.
Земите, които са принадлежали на турската държава, преминават сега във владение
на българската и те трябва да се приведат в известност колкото е възможно по-скоро.
Министър: (п.) д-р В. Радославов
Главен секретар: (п.) д-р А. Попов
Началник на отделението: (п.) Л. Луканов
Вярно, за началник на отделението: Р. Николов
(Докладът е препис, който е препращан от МВРНЗ, Отделение изборно, с № 4166.)
 Симеон Радев
ЛИЦА И СЪБИТИЯ ОТ МОЕТО ВРЕМЕ
СПОМЕНИ

Том V

Подготвили за печат
КРАСИМИР КАРАКАЧАНОВ и ЦОЧО БИЛЯРСКИ

Корица
ЖЕКО АЛЕКСИЕВ

Предпечатна подготовка
ЛЮБОМИРА БИЛЯРСКА

Издателство
„ЗАХАРИЙ СТОЯНОВ"
http://www.zstoyanov.com
e-mail: office@zstoyanov.com

Формат 70x100/16
Печатни коли 32,50

Печат „Мултипринт " ООД

 [1]
Интересно е, че също такъв един намек за миналото на Ататюрк чух, по същото време от Лютфи бей
Симави, бивш секретар на султан Мехмед V. Доколкото разбрах, касаело се за някакво предложение на Ататюрк до
султана да му даде властта и да го освободи от Младотурския комитет. Лютфи бей добавяше: „По-добре е да ме
забрави, че оставам като жив свидетел."
[2]
Забележително е това заслепление у хората, над които е надвиснала вече гибелта. Когато предупреждавали
Дантон, че Робеспиер е решил да го изпрати на гилотината, той отговорил „On ne touche pas a moi, ja suis l'аrсhе."
(Никой не смее да посегне на мене, аз съм кивотът, т.е. стълбът, на революцията.)
Един мой приятел, който бе арестуван с Йосиф Хербст след атентата в „Света Неделя", казваше ми, че от него
чувал същата самоувереност, че на него никой не може да посегне. „Всяка вечер - казваше ми тоя приятел - извличаха
някого, който вече не се връщаше. Всичките ние чакахме своя край. Само Хербс изглеждаше спокоен. „Мене не могат -
казваше той, - аз съм познат в Европа." Една нощ го извадиха и вече не го видяхме."
[3]
„Кутбе" се нарича една молитва, полурелигиозна, полунационална, която ходжата чете всеки петък за
халифа.
[4]
С. Радев, Новият политически режим в Турция и българските интереси, в. „Вечерна поща", 14 юли 1908 г.
[5]
Турците нямат дума за свобода. Те употребяват за това понятие арабската дума „хуриет" и персийската
„сербестиет". „Сербест" на персийски значи „свободен". Оттам сме взели и ние думата сербес.
[6]
Германия, за да покаже приятелството си към Турция, отказа да приеме един сектор.
[7]
Помощта се раздаваше от Славчо Бабаджанов, демократ, народен представител. Той бе родом от
Кюстендил, син на един войвода от хайдушките времена. Имаше тогава една много упорита мълва, че при
раздаването ставали големи злоупотребления от него. Хората подписвали разписки за суми, по-големи от тия,
които получавали. Познаващ леснотата, с която в България се пускаха клевети, аз отказвах да давам вяра на тия
слухове. Но поведението, което Славчо Бабаджанов показа през 1912 година през време на войната като временен
управител на Гюмюрджина, го посочваше като човек, към когото всички подозрения са позволени.
[8]
Georges Lorand, публицист, оратор, беше един от водителите на Либералната партия в Белгия.
[9]
Както съм отбелязвал и по-рано, Турция, като сюзеренна държава, имаше в София Императорско
комисарство, докато другите държави се представляваха от дипломатически агентства.
[10]
Междувременно напредняците сключиха в 1881 година тайния договор с Австрия, с който Сърбия се
отказваше от Босна и Херцеговина срещу задължението на Австрия да я поддържа за едно териториално разширение
на юг, в Македония.
[11]
Сестрата на Пашича била женена за един българин, после окръжен управител на Видин. Тя се чувствувала
българка. Като овдовяла, Пашич поискал да вземе нейния син, за да го възпита. Тя отказала, понеже не искала син ѝ да
стане сърбин.
[12]
Оттам бе, мисля, но не съм сигурен, и Георги Занетов, бивш магистрат, известен публицист, автор на две
ценни брошури върху Западните български покрайнини.
[13]
„Србиjа и Турска".
[14]
Имаше ли Австрия действително намерение да се спуска към Солун? Както много мои съвременници тогава,
аз силно я подозирах в това. Днес след всичко, което съм чел върху дипломатическата история на тая епоха, смятам,
че не бях прав. Каква беше наистина политиката на Австрия тогава? Да държи пътя за Солун свободен за себе си.
Турската власт в Македония беше най-добрата ѝ гаранция за това. Оттам идеше и нейната енергична и неотстъпна
съпротива на идеята за автономна Македония, поддържана от Западните сили. Автономна, под международен
контрол, щеше да бъде в действителност една пречка за нейните съобщения с голямото пристанище на Егейското
море. Едно австрийско спускане към Солун, даже желано от Австрия, не беше по силите ѝ. Наистина руският военен
министър генерал Куропаткин - това съм вече разказал - каза на полковник Иванова, че ако Австрия се опита да слезе в
Солун, Русия не ще може да я спре. Но това беше, за да накара българите да мируват. Не ще никакво съмнение, че Русия,
колкото и да бе ангажирана в Манджурия, нямаше да остане със скръстени ръце. Западните сили, Франция и Англия,
също щяха да се възпротивят, Австрия щеше да срещне съпротива дори и от своите съюзници от Тройния съюз.
Германия, приятелка и покровителка на Турция, нямаше да позволи едно нахлуване в нейната територия. Тя
поддържаше идеята за Drang nach Osten, но в смисъл на икономическо завладяване, а не за уголемяването на
Хабсбургската монархия. Италия, съперница на Австрия в Балканския полуостров, също щеше да ѝ се
противопостави. Как може при такива условия Австро-Унгария да се хвърли в една авантюра? Тоя анализ можеше да
се направи още на времето, за което говоря. Но сърбите, които винаги са успявали да ни влияят, заразиха някои умове
със своя страх. От друга страна, шефът на българското правителство Рачо Петров и Димитър Петков, шеф на
стамболовистката партия, участвуващ в кабинета, които гледаха да се забрави в Петербург тяхното русофобско
минало, охотно се отзоваха на съвета на Русия, която настояваше за едно сръбско-българско сближение.
[15]
От книгата на Кирил Христов „Затрупана София" се научавам, че Симич бил в София в 1896 или 1897 година.
Покойният поет пише, че една вечер проф. Шишманов го поканил у дома си, за да го запознае с Алеко Константинов,
Пенчо Славейков и един сръбски книжовник, консул в Македония, Света Симич:
„Когато отидох, заварих там само сърбина; Пенчо и Алеко дойдоха по-късно... Единствен неприятен спомен тази
вечер ми е оставил сърбинът, особено с хитрите си очи. Той наистина правеше видими усилия да изглежда, че е „искрен
приятел на българите", че е тъй сърдечен към нас, щото повече от това не може да бъде към своите. Но не знам защо,
аз много пъти си помислих: „Ех ти, лисицо!" (с. 43-44.)
[16]
Симич нямаше, както споменатите по-горе от мене сръбски дипломати, западноевропейска култура. Той бе
учил философия във Великата школа в Белград и бе следвал сетне една година в Петербург. Той имаше зад себе си
голяма обществена дейност в Сърбия. Публицист, той бе издавал вестници на Радикалната партия през време на
борбата ѝ срещу крал Милана. Неговите връзки със сръбската интелигенция бяха големи. Между сръбските видни
писатели имаше негови близки приятели. Той бе основателят на „Српски книжевни гласник", около който се групираха
най-блестящите сръбски литератори: професорите Богдан Попович и Слободан Йованович, поетите Дучич и Ракич и
пр. Такъв род връзки с общественици и интелектуалци той търси и намери в София.
[17]
„Да живее свободата!"
[18]
„Това е френско."
[19]
„Ойле ми" значи: „Тъй ли е?"
[20]
Това бяха прословутите „каменаци" и „чукари" на Македония. Тия думи за пръв път бяха казани от българи
от Царството през време на Първата световна война, когато, отивайки за Южния фронт, минаваха покрай Вардара.
После „каменаците" и „чукарите" на Македония станаха лозунг на тайната сръбска пропаганда в България, която
целеше да охлади и отдалечи българите от Македония. И наистина, леко-умни българи, готови винаги да се поддават
на чужди влияния, подеха тая сръбска пропаганда и направиха поражения в българския дух.
[21]
Равен по име като войвода в Македония беше Васил Чекаларов, който действуваше в Костурско. Но между
тях имаше голяма разлика. Чекаларов беше природно интелигентен, живееше със съзнанието за добитата от него
слава и хранеше големи амбиции. Когато след Илинденското въстание пристигна в София, аз помолих Генадиева,
министър на земеделието, да му намери някаква служба. Генадиев го назначи началник на един магазин по булевард
„Дондуков", в който се продаваха произведения от държавните чифлици. Чекаларов беше много уязвен, че не го
намерили способен за нещо по-високо.
- Бях цар в Костурско, а тук станах бакалин - казваше той с огорчение.
- Какво друго да му дам - казваше Генадиев - като няма образование?
Чекаларов залегна да се учи. Той взимаше уроци по гимназиалните предмети, за да държи изпит и да получи
диплома. Аз отдавна познавах Чекаларова и ние особено се сближихме през Балканската война, където бяхме и
двамата доброволци в същата дружина. Тоя човек, прочут по своята храброст и във водителството си като войвода,
имаше необикновено здрав ум и разбиране по политическите въпроси. Аз винаги съм мислел, че от него можеше да
стане държавник. Апостол беше неимоверно скромен и сякаш чужд на славата си. Докато други войводи парадираха,
когато пристигаха в София, той живееше незабелязано. Сиромашията той си носеше като нещо естествено. Веднъж,
като дойде да ме види във „Вечерна поща" - беше по Великден, - видях, че обущата му едвам държат на краката. С
голяма мъка можах да го накарам да приеме от мене пари, за да си купи нови.
[22]
Министър на външните работи през време на моята мисия в Анкара.
[23]
Тогава Ирландия не беше още свободна.
[24]
Известен под името Кел Али, т.е. Келавия Али. По-късно той стана министър в кабинета на Исмет паша.
[25]
В. „Вечерна поща", 8 август 1908 г.
[26]
В срещите, които имах с някои видни солунски граждани, повдигна се въпрос в каква форма и под какво име
трябва да се организира българският народ в Македония за новата задача, която стоеше сега пред него. Да се
образува една партия, щеше да изглежда като че ли искаме да се делим от общото сътрудничество, към което ни
канеше Младотурският комитет и което ние приемахме. От престоя ми във Виена през 1904 година като
кореспондент на „Вечерна поща" аз помнех, че там се говореше за чешки клуб, полски клуб и пр. - име, под което се
разбираше партията им. Сметнах, че такова име ще подхожда и на бъдещата наша организация в Македония. Това
наименование толкоз повече ме привличаше, че откакто се обяви Младотурската революция, на ума ми беше
примерът на борбите, водени от народностите в Австро-Унгария. Така се роди името Съюз на конституционните
клубове, което се даде на българската политическа организация, основана в Македония.
[27]
Мелас беше гръцки офицер и принадлежеше на едно видно гръцко семейство. Той бе зет на Драгумис, бивш
гръцки министър. Неговият шурей беше гръцки консул в Битоля. Брат му - секретар на крал Константина, за когото
писа една интересна книга.
[28]
Beaman, Macedonia.
[29]
„Аджаиб", т.е. странен.
[30]
Нека да отбележа, че албанец беше и основателят на египетската династия Мехмед Али, бивш
тютюнджия в Кавала. По повод на имотите, които тоя род има още в Кавала, през 1917 година, през време на
войната, когато бях пълномощен министър в Берн, мина през легацията една кореспонденция между цар Фердинанда и
живущия тогава в Лозана бивш хедиф Абас Хилми.
[31]
Такава изненада изпитах и аз, когато чух еднъж в Банки един стар човек да ми разправя за един свой
съселянин от Филиповци. През работното време той жънел и орел с другите, през зимата четял латински книги. От
справката, които направих, се научих, че той учил в Католическото училище в Одрин, бил малко време чиновник и
после се оттеглил на село.
[32]
В действителност между прочутите герои на Гръцката революция, изглежда, да е имало твърде малко
истински гърци. Моят приятел Фаик Коница, който издаваше „L'Albanie" в Брюксел, когато аз издавах „L'Effort" в
Женева, обяви веднъж в своя вестник, че ще даде премия на тогова, който докаже, че поне един от тях е бил от гръцки
произход. Участието на българите в Гръцката революция, макар не толкова голямо, както това на албанците, е било
бележито и бляскаво. Достатъчно е да споменем за Хаджи Христо, когото и самите гърци славеха. Един въпрос се
повдига досежно Марко Боцарис. Както е известно, Раковски пише за него, че бил българин, че бил от Воден, че се
казвал Бочар и че жена му говорела български. Никола Трайков, който познава Гръцката революция по гръцки
източници както никой друг българин, твърди, че в писаното от Раковски няма нито зърно от истина. Аз лично съм
посветил много време, за да изучавам Гръцката революция. Мога да кажа, че съм прочел всички книги по нея, писани от
чужденци и които се намират в Националната библиотека във Вашингтон (Library of Congres). В тия книги на
доброволци в Гръцката революция, на съвременници, на пътешественици и на историци намерил съм две данни за
Марко Боцарис, които искам да отбележа тука. В едно писмо до чичото на Марко Боцарис (къде беше то? Pouqueville?
Leak?, не помня точно), Коста Боцарис, Али паша го нарича Мπоτσαρ, което очевидно значи Бочар. Това изглежда като
едно потвърждение на Раковски. В друга една книга от английския пътешественик Edmound Spencer, публикувана в 1851
година под надслов „Travels in European Turkey", се казва, че Марко Боцарис бил славянин, том II, с. 115.
[33]
Хабер, т.е. известие.
[34]
Фаик Коница след освобождението на Албания игра в нея една бележита роля. Той беше мой колега във
Вашингтон. Веднъж, като говорехме за Младотурската революция и го попитах защо не дойде в Солун, той ми каза:
- Аз отхвърлях всяко сътрудничество с младотурците. За мене имаше едно разрешение на албанския въпрос:
независимостта.
Макар и мохамеданин, той говореше за турците с голямо презрение и сарказъм. Не се яви в Солун и никой от
настанения в Париж щаб на албанския претендент Аладро Кастриоти, един испански маркиз, който неочаквано бе
открил, че е потомък на прочутия албански герой от петнадесетия век. За запознанството ми с него, за връзките, в
които го поставих с Борис Сарафова, за някои любопитности около неговата личност съм разказал вече по-преди.
[35]
Т.е. не зная, не видях.
[36]
С Балканската война почна между сърби и албанци оттатък Шар една жестока взаимоизтребителна борба.
Косово поле бе окървавено. След победата си върху турците, когато сърбите нахлуха там, те извършиха страшно
клане на албанци. Три години по-късно, при отстъпването на сърбите към Адриатическото море, албанците ги клаха.
След свършването на Европейската война сърбите си отмъстиха по същия свиреп начин. Втората Европейска война
пак се ознаменува с кръвопролития в Косово поле. При италианската окупация албанците пак клаха сърби. Какво е
станало след това, когато Югославия започна да се възстановява, един Бог знае.
[37]
Еднъж във Вашингтон, когато приказвах с моя колега Фаик Коница за моите спомени от детинство, за
терора, упражняван в Западна Македония от гегите, той ми каза:
- Вярно е всичко това, но гегите са най-здравата част от албанския народ. Тоските са една болест за Албания.
Съжитието с гърци и власи ги е покварило. Гегите са останали запазени от чужди тлетворни влияния. У тях живее
чистият албански дух, особено у тия, които обитават Косово поле. Без тях - заключи той - няма да има истинска
албанска държава.
Действително в Турския парламент само един албанец се прояви като политик, Хасан Прищина, известен под
името на своя роден град.
Това е една от странностите на историята албанците да претендират върху Косово поле, тъй наречената
Рашка, майка на сръбската държава. По един географически закон обаче те слизаха от планините, заселиха се тук и
станаха мнозинство. Така, слизайки от своите планини, те се спуснаха към македонските полета и стигнаха с един
малък пласт до Велес, както се вижда от географическата карта на Македония от проф. Йорд. Иванов. По същия
географически закон българите се спуснаха от Средна гора и Балкана към Тракия. Толкова пъти напразно завладявана с
меч от българските царе, тя стана българска чрез ралото и сърпа. Трябва да се види една статистика от 1876 година,
за да се разбере колко българска по своето население беше станала тая земя, толкова пъти наша и толкова пъти
загубена.
[38]
За трудностите, в които се намираше вече Младотурският комитет в Азия, и особено в Кюрдистана, аз
пишех във в. „Българска независимост", където също пращах дописки под псевдоним, следните подробности:
„От Анадола пристигат много неблагоприятни известия. На много места са се появили ако не формени действия
на реакцията, то поне безредици, които издават едно смътно недоволство от новосъздаденото положение.
Кабинетът на Кямил паша, чиято пряка задача бе да организира една нова администрация, състоящи се от хора
порядъчни и предани на конституцията, не успя ни най-малко в своите стремления. В Анадола агентите на бившия
режим бидоха изпъдени, но нови лица не заели техните места, понеже ги няма. Управлението е в ръцете на
офицерите, които съставляват Комитета. Пълни с добра воля и с отлични намерения, тия офицери нямат нужната
опитност и страната чувствува, че не е управлявана. Оттам начинающето разочарование на владеющата класа и на
еснафа от конституционния режим; оттам и начинающата дързост на реакционните елементи, които се
раздвижиха вече и пристъпват към устрояване на смутове.
Младотурският комитет е много обезпокоен от тия известия. Доколко той гледа сериозно на предстоящите
усложнения в Анадола, се вижда от обстоятелството, че там е изпратен с мисия да обиколи най-важните центрове
най-влиятелното лице между младотурските водители Манаси Заде Рефик бей, солунски адвокат и организатор на
младотурското движение. Д-р Назим, познат по своята революционна агитация през миналия режим, облечен ту
като дервиш, ту като войник, той цели две години скита по турските земи в Мала Азия, без никой да го усети, замина
също за Смирна с цел да вземе мерки срещу вероятната реакция.
Новините пък, които идат от Кюрдистана, са още по-тревожни. Кюрдите не са признали още новия режим и не
показват никакво намерение да се подчинят на властите. Отлично въоръжени (те съставляват прочутата
кавалерия „Хамидие", устроена по подобие на руските казашки полкове), те са в състояние, ако се обявят против
конституцията, да създадат извънредно големи неприятности на правителството. Живеейки, от една страна,
размесени с арменците, върху които биха могли да произведат кланета, а от друга страна, близо до руската граница,
на която могат да предизвикат инциденти, кюрдите представляват един опасен елемент, върху който
Младотурският комитет не си прави илюзии. Ето защо, преди още да се усложни там положението, младотурците
побързаха да вземат мерки. След едно съвещание, в което са взели участие тук новопристигналите водители от
Цариград, като докладваха върху положението, взе се решение да изпратят в Кюрдистан Хабиб бея и Вахов бей,
офицери от Генералния щаб, членове на Битолския комитет. Към тях ще се присъединят около 15 души, които ще
бъдат пръснати по агитация по целия Кюрдистан, но ще стоят в постоянна връзка с тях. Целта им ще бъде главно да
спечелят кюрдите за новия режим и да основат в Кюрдистан клонове на организацията „Единство и Напредък".
Тук се появи обаче една голяма мъчнотия. В Кюрдистан съществува особен революционен комитет, начело на
който стоят образовани кюрди, които, проникнати с национални идеи, издаваха дори вестник в Париж и имат
няколко печатници в Европа. Един делегат на този комитет, капитан Бедри бей, бивш адютант на султана, човек,
произходящ от княжеско семейство, заяви тук на младотурците, че те не могат да проникнат в Кюрдистана,
дордето не се споразумеят с кюрдския комитет. Той им е заявил горе-долу следното:
- Ако вашите пратеници заминат за Кюрдистан без мое съгласие, аз ще дам заповед да ги върнат назад вързани.
Не забравяйте, че е достатъчна една телеграма на нашия комитет, за да станат 20 000 кюрди и да вземат
оръжието.
Бедри бей е настоявал също щото Младотурският комитет да се споразумее и с арменците, специално с
Комитет „Хинчак", с който кюрдите били в съюз.
Бедри бей напусна завчера Солун, без да каже, дали се е дошло до някакво съглашение с Младотурския комитет.
По всяка вероятност преговорите ще продължат в Цариград, дето са пристигнали и делегатите на „Хинчак."
[39]
Нека отбележа пътьом един любопитен факт от историята на евреите под Турция. Султан Селим II,
наречен от турците Сархош Селим, или Селим Пияницата, назначи принц на Наксос, най-големият остров на
Цикладите, един евреин, който му доставял вина. Това е може би първата титла на благородство след
разпръсването на евреите.
[40]
Подробен и живописен репортаж на еврейските манифестации в Солун даде във в. „Българска независимост"
нейният специален пратеник Петър Завоев. Ето как той описва първото събрание в залата на „Олимпос Палас", дето
били натъпкани към 10 000 души, докато друго още по-голямо множество задръстило широкия приморски площад: „В
дъното на кафенето, над спиртопродавния тезгях - пишеше той - се беше покачил един млад господин, който махаше
с ръце и се мъчеше да говори. Обаче никой не го слушаше. В залата всякой беше оратор, тук всякой говореше на най-
близкия до него." По едно време ораторът от тезгяха успял да въдвори ред. „Сега речта му - продължаваше Завоев -
протече гладко и ясно. Но не отиде задълго. Когато завърши думите си с възгласа „Яшасън Карасо", един брадат момък
приближи до тезгяха, хвана за палтото оратора и като парцал го смъкна долу. Сетне чевръсто скокна на мястото му
и почна да се дере. Когато се извършваше тая сцена - продължава Завоев, - в залата настъпи такъв вой и шум, че за
минутка помислих, какво стените и таванът на масивната сграда се ломят и падат върху главата ми. Сега взе
думата новият оратор. Види се, той ругаеше Карасо, защото неговите думи не отиваха по-далече от устата му. И
когато завърши с противен на първия възглас „Долу Карасо!", неколцина здрави хамали го хванаха под мишницата и
като орех го изхвърлиха вън от залата. Сега на трибуната след всяка минута се покачваха нови оратори. Ала тях
никой не слушаше. Залата кънтеше само от единствените викове: „Долу Карасо!", „Да живее Карасо!"
Описвайки еврейските манифестации по улиците на Солун, Завоев продължаваше: „От площада на „Свободата"
тълпата се раздвои на две групи и като отмина по две противоположни направления, поотделно почна
манифестирането на желанията си. И до два часа след полунощ солунските улици се оглашаваха от рева на
манифестантите и от виковете: „Долу Карасо!", „Да живее Карасо!" Към манифестантите, които обикаляха
улиците, се прилепяха все нови и нови тълпи. На полунощ всички солунски евреи бяха на крак: мъжете с дългите си
антерии, жените със своите пъстри венециански носии. И цялата тая маса от народ се афектирваше, вълнуваше се и
протестираше."
Завоев предава и речта на Сам Леви, държана от балкона на хотел „Д‘Англетер" на митинга през следващата
вечер. Сам Леки беше човек с френска култура, но речта му е била пълна с ориенталски образи, хиперболи. Той
сравнявал Карасо с лъча на утринното слънце, с капка бисерна роса, със звездата, която води моряка, и пр. Докато
ораторът надигал слушателите си до едно все по-високо въодушевление, от кафенето на „Олимпос Палас" младежи
социалисти почнали да викат:
- Недейте слуша тоя подлец! Карасо е вагабонтин, Карасо е куче... Изберете нашия кандидат...
За миг - продължава дописникът - настъпи смущение. Сетне се повдигна глух ропот и един креслив глас,
въздигнат от средата на тълпата, почти заповядващ:
- Братя, какво чакате още... Дръжте безбожниците...
Със светкавичен полет гъстата маса полетя към кафенето. В миг вратите и прозорците му бидоха превърнати
в късове... Побоят, нанесен на социалистите, беше жесток... Някои от тях са опасно ранени.
След четвърт час митингаджиите се събраха в редове, сега по-гъсти и шумящи, и начело с музиката си тръгнаха
да манифестират из улиците. И бяха спокойни, сякаш нищо се не беше случило!" - В. „Българска независимост" от 12 и
13 август 1908 г., с. 4
[41]
Шемседин Шинаси бе голям турски поет и писател. Той е опростил турския книжовен език и е основател на
новата турска литература. Известно време чиновник, той заминал за Париж. Оттам се завърнал с новите идеи на
века и станал им проповедник в Турция.
[42]
Причината за свалянето на Абдул Азиса бяха неговите разхищения на хазната, които накараха Турция да
фалира, и деспотическите му капризи, които сменяваха великите везири и министрите като на кадрил. Един турчин,
бивш мой колега, бащата на когото е бил близък свидетел на това събитие, ми е разказвал една любопитна
подробност за трагично свършилия султан:
- Когато Абдул Азис - казваше ми той - се завърна от своето посещение в Париж и Лондон, той свикал
министрите, за да им съобщи своите впечатления. Две неща - заявил той - го поразили: хубостта на Евгения, жената
на Наполеон III, и английската флота. Сега трябва да търсите за мене в империята една жена хубава като Евгения и
да построите една флота като английската. За флотата Абдул Азис накара Турция да изхарчи луди пари. Така
турците през време на Руско-турската война - 1877/1878 година имаха господството над Черното море, докато през
1828/1829 година това господство бе у русите и Николай I можеше да тръгне от Варна за Одеса по море. Още една
любопитна подробност по пътуването на Абдул Азиса в Европа. Никой султан преди него не бе излизал от империята
или вън от земите, дето тя воюваше. Казано било - от кого? къде? - не зная, че където един султан стъпи, земята
трябва да стане турска. С отиването на Абдул Азис в Париж и Лондон мъчно беше обаче тия два града да се
причислят към Турската империя. Тогава измислили да турят в подметките на обущата му тънък пласт от турска
пръст и така да стъпва на турска земя, където и да отиде вън от империята.
[43]
Намък Кемал беше опитал всички родове на литературата: драма, повести, поезия. Той бе за турците от
онова време това, което Иван Вазов беше за нас. Преследванията на Абдул Хамида, скръбната му смърт в остров
Родос, дето се намираше в един вид заточение, макар и на служба, му придаваха особен ореол. Имаше в Лицея един мой
съученик, албанец, който, когато бяхме насаме, рецитираше някои негови сатирически стихове. Аз намирах в тях
големи наивности. Така, изобличавайки чиновниците на Високата порта, през чиято служба бе минал, се провикваше
за тях: „Ифлатона сев месчен чок диванелер гьордюм" (Видях много диванета, които не обичали Ифлатона.)
Ифлатон, това бе Платон. По-сполучлива бе една сатира срещу Абдул Хамида, на която всяка строфа свършваше с
един циничен стих против него, който обаче не мога да предам на български. Ще кажа само, че на турски беше: „Абдул
Хамида сикимде." Тая сатира, с тоя си език, може да се причисли към някои стихове на Алфред дьо Мюсе или на
Пушкина, които са се запазили чрез предавания от уста на уста.
[44]
Т.е. духовните семинарии.
[45]
Шериятът е религиозния турски закон, който обема и част от правните отношения.
[46]
Той твърдеше, че мохамеданите, християните и евреите са от същата вяра, тъй като вярват в същия бог.
Цитираше даже едно стихотворение, от което съм запомнил първите четири стиха. Там се казваше, че както
пчелите правели в разни кошери същия мед, така и тия три вери си приличали по своите свещени книги.
 [47]
Яраби, т.е. Боже Господи.
[48]
Винаги, когато съм взимал в ръка „Илиядата", спомнял съм си със скръб и негодувание за големия грях,
извършен от Нешо Бончев, който със своята критика в „Периодическо списание" на публикуваната в „Читалище" част
от превода на Григор Пърличев накара поета от огорчение да изгори всичко останало. Критиката на Нешо Бончев -
казвал съм го и друг път - беше критика на педант. Той не видя сочността, героичния ритъм и това старинно
очарование, което имаше Пърличевият превод, направен в духа на народните песни, а само посочи грешки на
неточност и на пропускане, без значение за художествеността на самото дело. Преди двадесетина години почина в
Лондон, в напреднала възраст един грък, за когото прочетох в английските вестници, че превел „Илиядата" на
новогръцки, както направи Пърличев, т.е. в духа на народните песни. Тоя превод бил много ценен, защото давал тоя
именно старинен лъх, който бе голямата прелест на Пърличевия превод. Нека да забележа пътьом, че има един
английски превод на „Илиядата" на езика, на който е била преведена Библията в шестнадесетия век. Целта е била да
се почувствува старинността на Омировото велико дело. Още една бележка. Преводът на Библията, издаден от
Протестантското дружество в 1874 година и направен от П. Р. Славейкова на езика на Възраждането, има много по-
голяма призивателна сила за библейските времена и времето на Христа и апостолите, отколкото превода в наше
време на Св. синод.
[49]
Аз няма да говоря за отношенията ми с княз Фердинанда, тъй като тогава нямах никакви с него. Те почнаха
от назначението ми в 1913 година за пълномощен министър в Букурещ и имаха от начало до край чисто служебен
характер. До 1913 година нито аз съм искал да вляза в допир с него, нито той ме бе търсил. Моите лични чувства към
него, изразявани и в моите статии, бяха враждебни. Идеята, която ние, македонските революционери, имахме, че той
използувал за свои цели въстанието от 1895 година, и подозренията, които падаха върху него във връзка с убийството
на Стамболова, обясняваха тая моя вражда. На трапезата на д-р Генадиев аз бях срещал хора от Двореца. Но с никого
от тях нямах голямо познаство. Вярно е, че отивах често у госпожа Петрова-Чомакова, известната придворна дама.
Но госпожа Петрова-Чомакова, която беше най-културната българка на своето време - която по обща култура
надминаваше и много образовани българи, - говореше за всичко: литература, изкуство, музика, история; само за
политика не. За пръв и единствен път тя ми говори за Фердинанда в 1918 година, когато се завърнах от примирието в
Солун. Тя поиска да чуе тогава, вероятно по поръка на Фердинанда, дали Франше Д'Епре ни бе говорил за него и какво.
[50]
Министър на външните работи в кабинета на Малинова.
[51]
Формално наистина той си оставаше такъв по Берлинския договор и решението на Цариградската
конференция на посланиците. (След Съединението.)
[52]
Българските консули в Турция носеха името търговски агенти поради васалното положение на
Княжеството. Търговски агент в Солун беше А. Шопов, по-рано началник на Духовния отдел в Екзархията. Той беше
добър българин и умен човек, но треперещ за своето положение и боящ се от сянката си. Българите в Солун
негодуваха, че с обявяването на Младотурската революция той намерил за добре да замине в отпуск. Още по-голямо
беше възмущението, когато се узна, че той приел да се яви пред валията след консулското тяло и че валията го
накарал да чака.
[53]
Лоди и Кастолди бяха в италианската делегация в Париж като експерти при сключването на мирния договор
с България. Кастолди употреби всички усилия, за да ни помогне.
[54]
При конкордата, който се сключи в 1881 година, образува се в Цариград Dette publique ottomane, финансов
комитет, състоящ се от представители на Великите сили, без Русия, на който Турция даде да събира, за посрещане
задълженията по външния дълг, шест косвени данъка, между които тютюна. За събирането на тия данъци
комитетът имаше собствена администрация, назначавана от него и независима от турското правителство. Той
имаше право да изисква от турското правителство нови закони и наредби за улеснението на своята служба.
Определено бе да се плаща на тоя финансов комитет и данта на Източна Румелия, обстоятелство, което толкова
много затрудни българското правителство, когато обяви независимостта на България.
[55]
Георги Занков беше един буен и неустойчив млад човек. През време на Радославовия режим той бе народен
представител. Запасен подпоручик, той стоеше на фронта и идваше в София за сесиите на Камарата, дето държеше
остри речи против Главната квартира. След войната той бе във Виена като член на групата, наречена „Вътрешна
организация - обединена", ходи и в Москва. После се завърна в София и се отдели от всяко участие в македонското
движение. Доскоро го срещах по улиците и поразен бях, че върви като някакъв сомнамбул. Казаха ми, че бил побъркан.
[56]
Негов съученик от Военното училище.
[57]
Паница биде убит дълги години след това, подир Европейската война. Убийството му стана във Виена.
Австрийският съд оправда убийцата, една мома от Крушево, Менче Кърничева, която после се омъжи за Иван
Михайлов.
[58]
Тефиков, както е известно, е бивш български офицер, сега жандармерийски бинбашия.
[59]
Тоя владика беше после преместен в Смирна. Тук, след дебаркирането на гръцките войски, той бил
подстрекател за станалите кланета над турското население. Когато турците подир победата си се върнали в
града, той бил подвергнат на жестока смърт.
[60]
Ефкяр, т. е. идея.
[61]
Няма цяр отникъде.
[62]
Османлия, т.е. гражданин на Турция, отоманец, както те казваха.
[63]
Така Паница е наричал своите въоръжени хора.
[64]
Иван Харизанов, родом от Дупница, роднина на Сандански, познат после като общественик, беше добър
човек и не без дарба, но малко нещо объркан в идеите си и любител на бомбастични фрази. Деветнадесети май го
показа между авторите на преврата. Той тогава произнесе в една публична реч прословутите думи: „Ние ще огънем
икономиката."
[65]
Неволно изпъква пред очите ми приликата между него и Петко Пенчев. И двамата, след като се подвизаваха
между революционерите в Македония, се явиха ръка под ръка между авторите на Деветнадесети май. Харизанов се
заканя ... да огъне икономиката; Петко Пенчев, както видяхме, се запретна да „обнови“ България. Но имаше една
разлика между тях. Първият имаше чисто сърце; вторият беше една мътна личност.
[66]
Велик човек.
[67]
Ченгелов е завършил по химия в странство и бе учител в Солунската гимназия.
[68]
Паница бил зле гледан, както разбрах после, от самата група на Сандански. Той падна убит от нейните
неприятели, но останалите живи негови другари не само не го смятат като мъченик, но и даже не споменават името
му сега, когато Сандански е на такава голяма почит.
[69]
Ниязи бей можеше да ме избере за депутат въпреки неразположението, което бях предизвикал у
младотурците в Солун, защото неговото влияние в Битолския вилает тогава беше изключително. С него аз имах
много срещи. Еднъж поиска да се фотографираме. Понеже знаеше, че шефът на моята партия, д-р Генадиев, бе родом
от Битоля, т.е. от нашите места, каза ми да изпратим тая фотография и на него. И той се подписа на нея по турски.
Въобще той искаше във всяко едно отношение да изкаже своето приятелство към мене. Знаейки моите лоши
отношения със санданистите, той ми заяви, че няма да пусне никого от тях да мине Вардара и даже се закълна
„Валлахи, билляхи". Едно само му беше мъчно, че аз не носех фес, а шапка. Трябва да кажа, че аз се разхождах в Солун с
цилиндър. Аз му обясних, че нося шапка, а не фес, за да видят чуждите кореспонденти, че след революцията има в
Турция свободен режим.
- От друга страна - разправях му аз, - фесът не е нещо турско. Турците са го заели от гърците. Когато султан
Махмуд - добавих аз - образува новата армия, низам-и-джедид, и тури фесове на войниците, те негодуваха и искаха да
носят чалма, като еничарите. Против феса бяха и улемите.
Той вече не ми говори по тоя въпрос, но видях, че не съм го убедил.
Аз бях много учуден, когато един ден големият сръбски поет Йован Дучич ми каза, че сърбите през време на
тяхното национално възраждане през миналия век смятали феса като емблема на истинското сръбство. Не исках да
му вярвам. Но после намерих потвърждение на думите му в прекрасната книга на Йован Скерлич „Омладина и ньена
книжевност (1848-1871)." Белград, 1925. И през цялото време на този романтичен национализъм - пише той - владее
истинска мания за национализиране на всичко и всякакво посърбяване, на всичко, което се дава на посърбяване. Както
Аксаков като външен израз на своето руско народничество бе носил кафтан и калпак на главата, така нашите
считаха феса като знак на своето сърбуване. Вук Караджич своя национален фес не е свалял и в черква. Бранко
Радичевич е стоял вкъщи с фес на главата и с дълъг турски чибук в ръка. Людевит Щур е минавал по улиците също с фес
на главата. „Сега това е, разбира се, дреболия - разправя Йован Илич, - а тогава беше много нещо, или както е казал
Чубро, „голяма дреболия" - видим знак за борбата на съединеното славянство против швабската култура. Джуро
Даничич един ден се изтърси в редакцията на „Сръбски Народен Лист" в пълно херцеговинско облекло. В Карловци, 1848
година, трицветните народни шапки полека изчезваха, а почнаха да носят фес. Тази мода изглеждаш нещо
терористично. Който е искал да се покаже, че е за движението, той имал фес на главата, също така и онзи, който е
искал да отстрани от себе си съмнението и да докаже, че е добър войводинец." Скерлич дава и други подробности за
тоя национален романтизъм у сърбите. „Вместо обуща - пише той - мнозина носеха еменлии и шарени чорапи. Към
тая мода идел като апендикс, добавък, чибук, кесия с турски тютюн..." Светозар Милетич носел в Буната
(въстанието) селски дрехи, а по време на омладинското движение идвали в Събранието с кожуси. Омладинците идвали
на увеселенията и танцували без ръкавици, за голямо неудоволствие на младите жени в бяло облекло. Белградските
гимназисти се обричали, че ще носят през целия си живот цървули, а старите белграждани още си спомнят
тогавашните омладинци, които минавали „Господарската улица" с ямурлук на плещите и кавал на пояса." Вж. Йован
Скерлич, Омладина и ньена книжевност (1848-1871). Белград, 1925, с. 171-172.
Д-р Генадиев ми е разправял за подобни прояви и в България в първите години след Освобождението. В 1885 година
по случай хилядогодишния юбилей на Св. св. Кирил и Методий Димитър Петков и Димитър Ризов решили да си
направят нов костюм. Стамболов им казал:
- Да го поръчате от сукно.
 - Аз такава подлост не правя - се провикнал Ризов.
За него шаякът бил символ на българския патриотизъм.
[70]
В ония дни в София се пръснал слухът, че младотурците мислели да поканят в бъдещия кабинет д-р Ал.
Радев, бивш министър. В тоя слух нямаше нищо вярно. Д-р Александър Радев беше съвсем непознат на младотурците.
Може би някой думи, казани по мой адрес от Хилми паша, са дали повод на това смешение на имената ни.
[71]
„Пашам" - турско обръщение, което значи „мой паша", както се казва „беим" и „ефендим".
[72]
Някои софийски вестници, враждебни спрямо мене поради полемиките, които бях водил срещу тях, писаха, че
аз съм напуснал Солун преди конгреса на Конституционните клубове, защото не съм бил избран за делегат от Ресен,
където даже не съм отишъл, понеже съм бил непопулярен там. Истината е, че аз бях избран, без мое знание, от друго
едно място, дето съм имал почитатели. А в родния си град не отидох, за да избегна обиколката, която Ниязи бей беше
ми предложил да направим заедно.
[73]
Особено в първите дни: манифестации на тълпи, ръкопляскания на безброй ръце, зурли, които раздираха
лазура на горещото южно небе, и тия ужасни тъпани, които подплашваха дори вълните на морето до брега.
[74]
Духовна семинария.
[75]
Страхът от България се чувствуваше от всички турски среди, които под упоението на успеха на
революцията не бяха загубили чувството за действителността. Тома Карайовов, който на път за Солун спря в родния
си град Скопие, ми разказваше за тревогата, която владеела там у турците след отзоваването на Гешова от
Цариград. Един от турските първенци на града му казал:
- Дано България да не се нахвърли върху нас. Нахвърли ли се... ни е мамката до деветдесет и девет байрама.
Ще предам казаните думи от турчина и на турски:
- Сакън Булгаристан. Юстумюзе дюшмесън а! Юстумюзе дюшту му се ... тър анамъз доксандокуз байрама кадар.
[76]
После, години по-късно, видях същия в Америка, свещеник на българо-македонската колония в Харисбург,
столицата на щата Пенсилвания. Тук той се бе съвсем покварил. Неговите енориаши, всички от Прилеп, идеха да се
оплакват при мен, че той води безпътен живот. Направих многобройни опити пред Св. синод да го отзове, но той
отказа. Нека да отбележа пътем, че и тримата български свещеници в Съединените щати бяха в мое време хора
недостойни.
[77]
Архимандрит Кирил след като се завърна в България, участвува в Църковно-народния събор, където водеше
групата на македонската емиграция. Когато архимандрит Стефан биде избран за Софийски митрополит, Кирил беше
един от тримата кандидати. Не ще съмнение, че Св. синод бе поставил един такъв непознат човек, за да осигури още
по-добре Стефановата кандидатура.
[78]
Турското произношение на Спиридон, както казват и Истефан.
[79]
Брат на прословутия Неджиб Мелхаме, отомански комисар в София, за когото съм говорил в една предидуща
глава, дето описах физиономията му на международен мошеник.
[80]
Турците, когато говореха за чужденци, казваха „мосю". Титлата „ефенди", която даваха на Гешова, целеше
да покаже неговото качество на представител на една васална държава, формално част от Турската империя.
[81]
Великите везири носят титлата Височество (Altesse).
[82]
Неговата кариера е била въобще твърде блестяща. Той е бил изпращан с мисии в странство и е бил
необходимият човек във важните международни преговори в Цариград. Последната търговска спогодба с България се
сключи с неговото участие.
[83]
А. Малинов, Странички от нашата нова политическа история, София, 1933, с. 75-76.
[84]
Както съм обяснил в една предидуща глава, правителството на д-р Стоилов откупи Източните железници в
1898 година. Договорът, свързан и с един голям заем, мина през Народното събрание след сцени от страна на
опозицията, която намираше сделката много скъпа. Между туй Стоилов си подаде оставката и двата договора, за
откупването на железниците и за заема, останаха непотвърдени от княз Фердинанда и пропаднаха.
[85]
British documents, v. V.
[86]
Някои от фанариотите бяха заварени от гръцките събития като князе на Влашко и Молдова; други бяха
представители на Портата в чужди столици. Те, разбира се, не се върнаха.
[87]
В Париж ще срещнете безхитростни чада на южноамериканските републики, които се рекомендуват с
такива също скромни думи „Жуан Салнерон и Корида и Леон и Передос, най-великият писател в моето отечество."
[88]
И самата Германия като че ли беше уморена от постоянните искания на Турция да се застъпва за нея пред
Великите сили. Германският министър на външните работи, оплаквайки се от такива настоявания на турския
посланик, казал на френския посланик Жюл Камбон:
- Той дойде да ми донесе една нота от своето правителство, за да иска от мене да въздействувам заедно с
другите сили върху България, и аз му забелязах, че Портата не бива да иска да прави от Германия посредник между нея
и Европа, а трябва да се отнесе направо до другите сили. (Documents diplomatiques francais, 15.VII.1908, н.с.)
Все пак имаше случаи, когато Германия показа своето благоволение към Турция и разви усилия да ѝ помогне. Това
пролича особено по Македонския въпрос. Както забелязах, тя отказа да прати свои офицери в турската жандармерия
в Македония. В 1907 година нейният посланик в Цариград, Фон Маршал, провали проекта за съдебната реформа в
Македония.
[89]
Той беше тогава пълномощен министър в Букурещ.
[90]
Die Groβe Politik, 26 юни 1908 г.
[91]
British documents, v. V, № 207.
[92]
В английския кабинет имаше, както се е случвало толкова пъти в миналото, две течения. Едното се
представляваше от сър Едуард Грей, който чрез един договор с Русия в 1907 година ликвидира всичките спорове с нея в
Азия и дейно спомогна за образуването на Тройното съглашение, а другото от Лойд Джордж и Уинстън Чърчил, което
търсеше сближение с Германия. Тъкмо през време на Младотурската революция Чърчил, министър на търговията,
държа една крайно германофилска реч, и подир туй Лойд Джордж посети Берлин. Няма нужда да изтъквам
общоизвестния факт, че разочаровани от Германия, тия двама английски държавници станаха нейните най-люти
врагове и в ръководството на войната срещу нея показаха най-голяма енергия.
[93]
Генерал Буланже, бивш министър на войната, бе се поставил начело на едно движение във Франция, което бе
повлякло много хора и бе станало в един момент опасно за самата република. Неговото движение напомнюва това,
което днес води Де Гол. След като избяга от Франция, Буланже се самоуби върху гроба на своята любовница.
[94]
British documents, v. V.
[95]
Азиатският департамент бе отделът на Близкия изток.
[96]
Идеята за децентрализация на империята бе посрещната от самото начало зле от младотурците.
Сабахедин стана още по-непопулярен след завръщането си в Цариград, тъй като бе се изказал за даване избирателни
права на жените. Да се извади туркинята на публичната арена без фередже и ешмак на лицето, това се смяташе от
болшинството на турците като едно посегателство на морала и традициите на исляма. Между тия, които
направиха революцията, имаше не по-малко опозиция, отколкото у другата част на турското общество. Моят
приятел Ниязи се обади с едно дълго писмо против такова едно скандалиозно и опасно нововъведение.
[97]
British documents, v. V.
[98]
Кочо Х[аджи]калчов бе избран от Великото народно събрание заедно с Д. Греков и д-р К. Стоилов като
депутация пред Великите сили, която да търси помощта им за разрешението на българската криза и избиране на
български княз. След като посети Виена, Берлин, Париж, Лондон и Рим, тая депутация на връщане мина през Цариград
и има няколко срещи с Кямил паша, тогава велик везир. В едно интервю в „Утро" преди няколко години К.
Х[аджи]калчов, разказал, както съм чул, надълго за тази своя мисия и за резултатите от нея. Ще повторя тук, че той
не се придържаше винаги до истината и обичаше да се хвали.
[99]
Госпожа Гешова, която беше оставила децата в Цариград след заминаването на г-н Гешов, ми разказваше, че
когато тълпата се приближила до агентството и чула нейните викове, много се уплашила. Но се успокоила, като ме
видяла и мене между манифестантите.
[100]
На млади години Кямил паша бил ходил в Англия, за да учи английски. Като говорех еднъж с един турски
дипломат за неизменното англофилство на тоя турски държавник, той ми каза:
- Не е чудно. Още от Кримската война Кямил паша е бил абониран на в. „Times", чел го е през целия си живот и
оттам му бяха всичките идеи за Европа, за Великите сили, за Източния въпрос и пр.
Наистина в един разговор със сър Джералд Лаутър Кямил паша му казал:
- От единия край на империята до другия Англия се смята като естествения приятел, а Русия естествения враг
на Турция. (British documents, том V.)
Тая мисъл личи във всеки ред на мемоарите, които той е оставил. Част от тия мемоари са преведени от Лев
Кацков и стоят още необнародвани. Ще приведа тук някои пасажи от тях, които се отнасят до новата история на
България и хвърлят върху нея особена светлина. След като описва как е станало Съединението, Кямил паша
продължава: „Тези действия и движения, които станаха в близост с Одрин, не бяха известни на Високата порта.
Руският посланик в Цариград г. Нелидов, осведомен през нощта от телеграмата на софийските руски чиновници,
изпратена през Европа (понеже с обявяването на Пловдивския преврат беше прекъсната телеграфната линия с
Цариград, б.м.) до Руското посолство, веднага осведоми Негово Величество (т.е. султана, б.м.)". По-нататък Кямил
паша разказва, че на молитвата по случай Байрама, на която по обичая присъствували и министрите, султанът
изказал своя гняв за станалото в Румелия, след което заповядал да се свика Министерски съвет и да се разгледа
въпросът. Министър-председател тогава бе Кючук Саид паша, а Кямил паша заемал в неговия кабинет поста на
министър на вакъфите. „Съгласно височайшето желание - пише той - събралите се възбудени колеги (министрите,
б.м,) след обстойно съвещание изказаха мнение да се побърза да бъде изпратена войска, за да попречи на
Съединението. Когато поискаха моето мнение, аз запитах главнокомандуващия Гази Осман паша колко войска има в
Одрин. Последният ми каза: около 7000 души, и че натам и в Цариград нямало много войска, като наличните части
били разпределени по места за запазването на реда." Тогава Кямил паша изказал мнение, че независимо от това дали
въстанието в Източна Румелия е било извършено със съгласието на Русия или без него, е извънредно неразумно с тия
7000 войници да се започва една война с неизвестен край срещу българите. „Особено - забелязал той - когато
последните нарушават постановлението на Берлинския договор и възстановяването на статуквото може да стане
и чрез политически преговори с Великите сили. Министрите - продължава той, - които бяха против, настояваха на
своето мнение и въпреки че председателят на съвета също намери за неразумно да се обявява война със 7000 души
войници, той се намираше в ужасно положение пред Негово Величество и бе принуден да се присъедини към
болшинството." Финансовият министър Зюхни паша се присъединил към мнението на Кямил паша. След съвещанието,
преди да бъде подписан протоколът, черновата на председателството, без даже да бъде прочетена пред
министрите, била изпратена на султана. С това съветът се разотишъл. На петия ден от Байрама Кямил паша бил
извикан в двореца и назначен за министър-председател. Неговите първи грижи били, покрай преговорите с
английското правителство по Египетския въпрос (касаеше се за прекратяването на английската окупация в Египет,
б.м.), да побърза със събирането на войска от вилаетите и да следи политическата страна на румелийското събитие,
което изцяло поглъщало грижите му. „На това - бележи той, - че Съединението стана след завръщането на княза
(Александра, б.м.) от Англия, се отдаде смисълът на едно дело на английската политика. Султанът Абдул Хамид,
убеден в това, клонеше към руска страна.
Въпреки че Съединението бе в своята основа благоприятно за политиката на руския император - пише
турският държавник, - понеже то не стана с неговото съгласие и одобрение, императорът знаеше, че се накърнява
неговото влияние в България и бе ядосан на постъпката." След това Кямил паша ни дава оценка за Съединението,
което въпросното събитие предизвикало в Тройния съюз. Той смята, че две от държавите на този съюз, Австрия и
Германия, щели да се отделят от Русия по основните въпроси за запазването на статуквото. Те щели да вземат със
себе си Италия и да образуват нов Троен съюз. „При все че официално не влизаше в тоя съюз - продължава той, - Англия
одобряваше тази политика и Високата порта бе получила покровителството на тези четири държави." При
почването на Сръбско-българската война Министерският съвет бил на мнение да се изпрати турска войска да
окупира Източна Румелия. Султанът обаче не дал съгласието си.
Кямил паша бележи, че под влиянието на бившия турски посланик в Петербург Риза паша и на някои други турски
паши, на които той казва имената, и под въздействието на руския посланик в Цариград, Нелидов, султанът клонял
към руската политика. По тоя случай Кямил паша изтъква способностите и умението на руския дипломат.
„Султанът - пише той - имаше по-голямо доверие в руския посланик, отколкото във Високата порта. По моите
доклади за Източна Румелия Негово Величество даваше своите отговори след като се съвещаваше с г. Нелидов
посредством Риза паша."
Кямил паша имаше едно неизкоренимо недоверие към Русия. Излагайки разликата, която той виждаше между
нейната политика спрямо Турция и политиката на Англия, той пише:
„Русия ни уверява, че тя на Изток няма никакви аспирации и по Българския въпрос желае само спазване
разпореждането на договорите, а пък Англия желае разширяването на българската независимост и подстрекава
българите... Според наблюденията, заетата от Русия позиция по Българския въпрос се състои в усилията ѝ под
предлог да запази клаузите на Берлинския договор, да разшири своето влияние в България и в бъдеще да приложи
Санстефанския договор. Англия пък желае да подчини тази креация (т.е. България, б.м.) под свое влияние във вреда на
Русия. Руските интереси са да вземат в свои ръце военното командуване на войската в България и при удобно време да
обсади и да затвори Протоците за английската флота. Противно на това, желанието на Англия е да вижда
Протоците да се „намират в способни ръце под нейно влияние и противни на Русия." (Доклад до Главния секретариат
на двореца, 12 ноември 1886 година.)
Кямил паша дава в своите мемоари ред доклади до султана, които показват с каква твърдост той се е борел да
освободи султана от руското влияние и да го привлече към своите схващания за правата турска политика.
Избирането на княз за вакантния български престол е било предмет на постоянните негови старания. Русия, след
като видя, че предложеният от нея кандидат Мингрели не беше нито приет от българите, нито одобрен от
Великите сили, прибягна до друго едно средство за разрешението на Българската криза. Тя предложи да се назначи
един княз-регент на България, който да разтури заседаващото Велико народно събрание, да произведе избори за едно
ново на негово място, което да измени конституцията и да избере княз. Кямил паша доказвал на султана, че по тоя
начин не само няма да бъде разрешена кризата, но ще стане по-опасна. В един доклад-отговор до Главния
секретариат на двореца от 26 март 1887 година той пишел: „Да предположим, че Силите по неосведоменост одобрят
това предложение и се съгласят, мислейки, че въпросът ще бъде приключен и след това ще подложат на избор
посочения кандидат. След като се постигне първата част от целта, когато започне да се прилага образуването на
правителството, сменяването на чиновниците със сторонници на Русия от опозиционната партия, връщането на
изгонените офицери, поверяването на Военното министерство на един руски генерал и изменението на
конституцията, частта от свободните българи няма да допуснат това против своята воля. Също така държавите,
които не искат да се повърне руското влияние, ще окуражат опозиционното население и няма съмнение, че българите
веднага ще побързат да изпъдят от страната си княза-регент. По този начин българите ще бъдат в положение на
въстание и против Русия, и против Турция. В този случай, по отношение на Русия, Турция ще бъде задължена да
изпрати в България войска, за да държи в подчинение населението. Другите сили няма да допуснат това. Занапред
Турция не ще може да задоволи Русия и само ще наскърби другите сили. Българите не ще се подчинят и поради това
направеното предложение от Русия освен че няма да се завърши с добър край, но ще увеличи мъчнотиите и Турция ще
се намери в опасно положение."
В 1881 година се подписа Троецарският съюз (съюзът между Русия, Германия и Австрия) и в 1884 година биде
възобновен. Кямил паша е мислил (впрочем погрешно), че тоя съюз развързвал ръцете на Русия в Изток, и бележи със
задоволство, че след Съединението - при избухването на българската криза той се разпаднал. В докладите си до
султана той набляга, че нови групировки се образували в Европа: от една страна, Русия със слабата помощ на
Франция, от друга, Тройният съюз, т.е. съюзът на Германия, Австрия и Италия, с помощта на Англия. Според великия
везир това разделяне на Силите на два лагера давало гаранция за териториалната цялост на Турция, увеличавало
нейното значение в поддържането на европейското равновесие. Той настоятелно съветвал султана, че турската
политика трябва да се придържа към противоруската група, която била и най-силната. Той беше добре осведомен
върху международното положение, но правеше все пак една грешка: противоруската група не се състоеше, както
мислеше той, от Тройния съюз с поддръжката на Англия, а от тъй нареченото Средиземноморско споразумение
между Австрия, Италия и Англия с поддръжката на Германия. Това споразумение, което фактически беше станало
през време на Регентството, се оформи и биде подписано на 12 декември 1887 година (нов стил), значи след избирането
на Фердинанда. Тъй като този документ е останал неизвестен досега в България, ще предам тук неговото
съдържание.
Второ средиземноморско споразумение между Великобритания, Австро-Унгария и Италия - 1887.
(а)
Австрийска нота до Великобритания, предлагаща:
1. Поддържане на мира и изключване на всяка агресивна политика.
2. Поддържане на status quo-то на Изток, почиващо на договорите, при изключването на всяка политика на
компенсации.
3. Поддържане на местните автономии, установени от тия същите договори.
4. Независимостта на Турция, пазителка на важни европейски интереси (независимост на халифата, свобода на
Проливите и т.н.) от всяко външно преобладаваще влияние.
5. Следователно Турция не може нито да отстъпи, нито да делегира своите сюзеренни права върху България на
някоя друга сила, нито да се намеси, за да установи там чужда администрация, нито да толерира действия за
съединение, предприети с тази последна цел, под форма било на военна окупация, било на изпращане на доброволци.
Така също Турция, поставена от договорите като пазач на Протоците, не може да отстъпи никаква част от своите
суверенни права, нито да делегира своята власт на някоя друга сила в Мала Азия.
6. Желание на Трите сили да си привържат Турция за общата защита на тези принципи.
7. В случай на съпротива на Турция на незаконни предприятия, такива, каквито са посочени в член 5, Трите сили
ще влязат веднага в съгласие върху мерките, които трябва да бъдат взети, за да бъде зачетена независимостта на
Отоманската империя и целостта на нейната територия, както те са осветени в предишните договори.
8. Ако обаче поведението на Портата спрямо Трите сили вземе характер на съучастие и на мълчаливо съгласие
(Commicance) с едно подобно незаконно предприятие, Трите сили ще се считат като оправдани от съществуващите
договори да постъпят било задружно, било поотделно за временното окупиране от техните сухоземни или морски
сили на такива пунктове от отоманската територия, които те ще признаят в съгласие за необходимо да се
окупират с намерение да осигурят целите, определени от предишните договори.
9. Съществуването и съдържанието на настоящето споразумение не ще трябва да бъдат открити на Турция,
нито на други сили, които досега не са били информирани за него, без предварителното съгласие на всичките и на
всяка една от Трите споменати сили.
The Secret Treaties of Austria-Hungary 1879-1914, by Dr. Alfred Francis Pribram. Camgridge, Harvard University Press, 1920, c.
124-127. (Оригиналът на споразумението е на френски език.)
[101]
British Documents, v. VI, № 206, с. 265.
[102]
Документи за българската история, том II, София, 1932, с. 168, № 176.
[103]
Става дума за българиста Норберт Рандов. - Бел. наша.
[104]
Цитирам по памет.
[105]
Издатели ми бяха двама запасни офицери - Гуджгулов и Котев. Условията: 12 хиляди лева за втория том, 3
хиляди за едно ново издание на първия. За дванадесетте хиляди лева ми издадоха дванадесет полици, които редовно
ми се изплащаха. Трите хиляди лева никога не получих. Гуджгулов падна през време на Балканската война и аз
помислих, че ще бъде срамно да диря вдовицата му, за да ми плати. Котев сам не се обади никога.
[106]
Писмото на Иречек бе ми изпратено от Виена през време на Балканската война и носи дата 3/16 декември
1912. То ми беше адресирано до Главната квартира, но аз бях заминал с Македоно-Одринското опълчение и не го
получих. Черновката му се намира обаче в неговата архива, купена след смъртта му от БАН. По хронологически ред то
трябваше да влезе във втория том от писмата на големия историк, издадени от БАН. Редакторът на тоя том обаче
акад. Ив. Снегаров не го е включил. Ще го публикувам тук в пълния му текст не толкова за високата оценка, която дава
на моя труд - макар тя да ми иде от такава личност като венец, - колкото за да знае българската общественост
благопожеланията на Иречек към българския народ.
 Иречек ми пише:
„Уважаемий г-н Сим. Радев!
Когато се върнах в началото на месец октомври след едно почти тримесечно отсъствие във Виена, намерих у
мене в къщи Вашето знаменито съчинение „Строителите на съвременна България“ (София, 1911, 2 тома), което
имахте голямата добрина да ми проводите. Исках веднага да Ви благодаря, но не можах дълго време да узная Вашата
адреса. Чак сега се научих, че сте главен цензор при Главната квартира в Лозенград. Пиша Ви там, макар че не зная
дали писмото ми ще може да Ви стигне там. Приемете моето най-сърдечно благодарение за книгата Ви, която
впрочем не ми беше непозната, защото я бях купил вече за нашия университетски „Seminar fur Osterreichische
Geschichte". Заедно изживявам големите успехи на българските войски на бойното поле между Одрин и Цариград.
Дано да се свършат тия подвизи с едно желателно голямо и трайно разширение на българските граници!
С особено уважение
Ваш К. Иречек
[107]
Сп. „Ново време", г. XIV, 1910, кн. 12, с. 741.
[108]
Мечкаров направи в журналистиката дълга кариера, която завърши като сътрудник на вестник „Слово".
После той стана директор на печата, за кратко време и пълномощен министър на самостоятелен пост. Родом от
Кюстендил, името на семейството му е свързано с една необикновена история в този град.
- Баща ми - разказваше ми той - починал и го занесли в черквата „Свети Мина" да го опеят. Погребението обаче
не могло да стане поради силен дъжд. Оставили го за другия ден. Сутринта, когато клисарят отворил вратата,
видял, че мъртвият бил седнал в ковчега и пушел.
- Че къде е намерил цигари и огън? - попитах аз.
- Обичай у нас е - отговори Мечкаров - при погребение да слагат в единия джоб на покойника пара (парата за
минаването на Стикса), а в другия това, което най-много обича. На баща ми турили кутия цигари. Като се събудил,
той изважда една от тях и я запалва на свещта, която горяла до ковчега му.
Клисарят припаднал и останал дълго време болен. Мечкаровият баща обаче се завърнал дома, като че ли нищо
не му е имало. Йордан Мечкаров имаше добро перо и беше духовит събеседник, обичан от другарите му.
[109]
Ще кажа няколко думи за начина, по който се е родила у него идеята за тази маневра. В 1909 година офицери,
участвуващи в една турско-българска комисия за точната делимитация на границата, забелязали, че при Странджа
планина, която ни делеше от Турция с гора, смятана непроходима за една армия, можела да мине артилерия. Две
години по-късно Фичев води там на полски поездки офицерите от Генералния щаб, служещи при него.
- Констатирахме - разказваше ми един от тях, - че действително артилерия може да си пробие път там.
Тогава Фичев променил операционния план на своите предшественици начело на Генералния щаб, между които
Радко Димитриев. Появяването на Трета армия пред Лозенград, където турците не я очакваха, беше голям удар за
тяхното командуване. То внесе разстройство в техния фронт и отвори за българската армия пътя за Цариград. Как
по тоя път тя бе спряна от заповеди за неоправдано закъсняване, е въпрос, който не принадлежи на мен да го
разглеждам.
[110]
Полковник Лешанин не беше, собствено, военен аташе, а представител на сръбската Главна квартира при
нашата.
[111]
Сега Свиленград.
[112]
Като диктувам тези редове, аз, макар да съм сигурен за паметта си, питам се все пак дали това отиване на
фронта с Гибънс стана след изпъждането на чуждите кореспонденти или малко преди това. Във всеки случай важно бе
за мен да разкажа за писмото на убития турчин до майка му. Нещо, което не мога да си спомня, без да почувствувам
вълнение.
[113]
Така се наричаха до Независимостта нашите консулства в Турция.
[114]
Реабилитира.
[115]
Да живеете!
[116]
Когато влязохме в Малгара, припомних си, че оттам беше родом един арменски революционер, който биде
обесен в Одрин заедно със Слави Мерджанов, и двамата участници в една революционна чета. Като чуха на каква
почит ние от Македоно-Одринското опълчение държим името на героично погиналия млад арменец, неговите
сънародници пламнаха с неочакван ентусиазъм за неговата памет. Сиромашкият дом на майка му, който по-рано е
бил избягван, стана сега, от толкова много посещения, като дом за поклонение.
[117]
Засада.
[118]
Фланг.
[119]
Арабска дума, която е минала от турския език в нашия.
 [120]
Говори се, че Тефиков командувал турските войници при сражението, в което падна убит Гоце Делчев. Те
били съученици във Военното училище.
[121]
На другия ден, 30 ноември, била извършена от наша страна и друга атака на Шаркьой, която също е била
безуспешна.
[122]
В 1933 г. аз ходих в Рилския манастир, за където придружих един шведец, Ролф де Маре. Там намерих отец
Серафим. Говорихме за дружината. Той си спомняше за нея с умиление и поиска от мен да му изпратя препис от
заповедта по Македоно-Одринското опълчение за награждаването му с орден „За храброст".
- Желая - каза той - да го оставя в архивата на манастира.
В 1942 г., минавайки през Рилския манастир на път за Солун, пак заварих отец Серафим. Той беше вече много
остарял. Исках да запазя един спомен от него и понеже в манастира се намираше по това време един млад художник,
поръчах да му направи портрет.
[123]
Конят ми беше изпратен на железопътната станция Муратли от по-стария ми брат Владимир, началник
на Хлебопекарската рота в Македоно-Одринското опълчение. Той именно ми каза, че конят, когато аз го върнах, бил
ослепял и прогледнал след три месеца.
[124]
Думата „клефти" имаше у гърците значение на „хайдути"; те я употребяваха за възвеличаването им като
борци за свободата през време на робството.
[125]
От турски „Бог даде"; това било обичайно провикване в Кавказ при пиене на веселби.
[126]
Михаил Думбалаков извършил своите злодеяния в Кавала преди настаняването там на българската власт.
Той задигнал от местните турци чрез заплашване, че ще ги коли, голямо количество злато, което после загубил на
покер в Монте Карло. Трябва, за жал, да отбележа, че той беше брат на моя дружинен командир Атанасов, който
казваше за него:
- Той е позорът на семейството.
Атанасов имаше и един по-малък брат, Трендафил, който следвал във Военното училище. Подполковник Радан
Раданов ми казваше:
- Седяхме на един и същ чин. Един ден той изчезна. Това бе през 1906 година.
Трендафил заминал с чета в Македония. Той бе от фалангата на младите хора, които, обградени от турската
войска на „Ножот", се биха докрай, като оставиха последния куршум за себе си. За тия, които се занимават с
въпросите на наследствеността, е чудно, че от един и същ баща и от една и съща майка са се родили двама чисти
герои и един престъпник. Михаил Думбалаков заради своите мошеничества лежа няколко пъти в затвора и преди 9
септември, и подир.
[127]
Орце Попйорданов беше водителят на групата младежи, които извършиха през следващата пролет
атентатите в Солун. Той дойде в Женева да се съвещава с Борис Сарафов. От него получи тогава 10 000 франка
швейцарски за купуването на динамит и другите нужди на заговора. Почти всичките му другари погинаха в този
подвиг. Той сам, в уречения ден и час, извърши сполучливо една от най-важните акции на групата - хвърлянето във
въздуха зданието на Отоманската банка в Солун (чрез взривяване на динамита, поставен под нея в копания месеци по-
рано подземен канал, успявайки, минути преди експлозията, да предупреди семейството на живеещия в банката
френски директор да бяга). На другия ден Орце от квартирата си започнал безстрашно неравна борба с турската
войска. А когато хвърлил и сетната си бомба, той - според една версия - се оставил да падне, пронизан от вражеските
куршуми; според друга - се застрелял с револвера си. Турските войници, които се спуснали с щиковете си върху неговия
труп, били спрени от своя началник. Поразен от толкова героична самоотверженост, той изкомандувал да му се
отдадат военни почести.
[128]
За Коце Ципушев съветвам да се прочете неговата книга „19 години в сръбските затвори". Там читателят
ще види как сърбите са му предлагали да каже, като македонец, че не е българин, след което ще го освободят, и как
гордо е отхвърлял това предложение, готов да излежи наказанието си докрай.
[129]
Директор на Обществената обнова след преврата на 19 май, за него се приказваше между познатите му с
присмех. Но като участник в македонското революционно движение имаше заслуги. Роден във Варна, той бе посветил
наистина част от живота си на Македония. Петко Пенчев бе един от тези, които, Илинденското въстание
потушено, вложиха усилията си за възстановяване разстроените кадри на Вътрешната организация. През 1905 г.
той, скрит в Щип и в постоянна опасност да бъде заловен, списваше един малък вестник под името „Революция",
който се печаташе на циклостил. Нашите отношения след 19 май не бяха много добри. Затова още повече смятам за
дълг да му отдам тази дан за неговата по-раншна дейност.
[130]
По моя молба Нелчинов ми даде следната своя бележка върху образуването на споменатите чети и
тяхната участ:
„През месец април 1913 г. една заповед по Македоно-Одринското опълчение извести между разните дружини, че
ще бъдат организирани партизански чети за Македония, които ще имат за задача да проникнат във вътрешността
и в случай на военни действия да бъдат в услуга на настъпващите български войски, като със своите партизански
действия внесат смут в тила на противника. Със същата заповед се търсеха доброволци от разните дружини. Аз бях
в Шеста Охридска дружина, която тогава се намираше на лагер в с. Оризари, Кочанско. След известно време в селото
пристигна войводата Петър Чаулев, който съобщи, че той ще води Охридската чета. Записахме се около 24 човека, от
които 18 охридчани, в това число: Димитър А. Спространов, студент; Исая Чудов, бивш учител и дошъл от Америка
като доброволец; Дуле Дуков и др. Между доброволците за четник се записа и Любен Весов, студент и поет. Петър
Чаулев ни каза, че сборният пункт на четата ще бъде Радовиш, където беше тогава щабът на Четвърта армия.
След като бяхме снабдени с необходимото въоръжение и бомби, потеглихме за Щип, където ни посрещна Тодор
Александров, който ни разквартирува и нареди нашето продоволствие. След като постояхме около десетина дни,
заминахме за гр. Радовиш, където вече пристигна и войводата ни Петър Чаулев, защото той беше отишъл да събере
някои важни личности от Битоля, които да влязат в четата, за при случай на нужда да заемат веднага
административни постове. Между тях беше Павел Христов, революционен ръководител на Битолския вилает, и
Атанас Христов, гимназиален учител от Битоля, който, макар и болнав, искаше да придружи четата.
На 14 юни тръгнахме през Конча планина към р. Вардар със задача да минем през с. Градец на Вардара, като, след
като превземем моста на реката, се отправим към гара Демир Капия и се озовем в тила на сръбските войски, които се
намираха разположени по десния бряг на реката при Криволак. Възложената задача изпълнихме и когато бяха
започнали големите боеве при Криволак, ние бяхме в тила на сърбите и обезвредихме много техни отделения и обози.
По-нататъшното движение на нашата чета, както и на останалите чети, които се водеха от 19 души войводи
като: Дякон Евстати, Васил Чекаларов, Иван Попов, Христо Чернопеев, Марко Иванов, Милан Матов, Пандо Кляшев,
Методи Стойчев, Милан Гюрлуков, Карамфилович, Джонето и др.; след отстъплението на българските войски всички
те оставаха в Македония и трябваше да решат да продължат ли пътя си из своите райони, или да се върнат в
старите предели на България. За това въпросните чети се събраха в с. Чемерско, в Кожух планина, и там след едно
дълго съвещание, което продължи няколко дни, надделя становището на Васил Чекаларов да не се връщаме в България,
а да се пръснат четите по околиите си и там да останат за поддържане духа на населението. Така и стана, но след
няколко месеца всички чети бяха разбити и разпръснати, а четниците и войводите, които бяха останали живи,
върнаха се - едни през Албания, а други по разни пътища - в България. Някои, които бяха хванати живи, се завърнаха
след направени дипломатически постъпки, че това са бивши войници от българската армия и като пленници
подлежат на връщане срещу заловени от нас пленници сърби. Четата на Петър Чаулев има същата участ.
Останалите живи можахме да се спасим през Албания."
[131]
-р Генадиев ми обясни защо съм бил викан в София. Данев искал да изпрати него и мен в Париж за пропаганда.
Сега беше обаче късно. Христо Силянов ми каза после, че когато Данев, при второто му заминаване за Лондон по
преговорите за мира с Турция, го взел със себе си за сношения с печата, искал да вземе и мен, но народняшките
министри в кабинета се възпротивили. Народняците ме мразеха, защото бях водил борба срещу тях както във
„Вечерна поща", тъй и по-късно във „Воля". Петър Абрашев, министър в Гешовия кабинет, дава в своя дневник един
пример докъде отиваше тази им вражда. „В болшинството се долавя - пишеше той на 24 септември - силно
негодувание за това, че в Главната квартира са се приютили патентовани патриоти като С. Радев и Ачков.
Господата Гешов и Данев полагат усилия да внесат успокоение. Общо е мнението, че военнолюбци като
стамболовистите и македонците трябва да бъдат не само на фронта, но и в първите редове." Ето по-късно друга
бележка: „Негодуванието против настаняването в Главната квартира на топли места стамболовисти и македонци
расте. В Министерския съвет не само се говори за това, но и се замоли генерал Никифоров да се разпратят
облагодетелс-туваните по местата им. Генералът си взе бележка за това." Ето с какво се занимаваше
Министерският съвет, когато българският народ бе викан под знамената за една съдбоносна война. Що се отнася до
мен, ще напомня, че бях в Главната квартира като неслуживш и поради нуждата в нея от човек, който да пише на
добър френски език бюлетините по военните действия. Аз заминах като доброволец в Македоно-Одринското
опълчение въпреки настояването на началството ми да остана на дадената ми служба. Следната бележка, писана на
5 октомври от Абрашев, показва какъв род разговори са водили някои министри в самия ден на обявяването на
войната: „Съобщи ни се по телефона, че Съветът ще се състои в 5 часа, тъй че събралите се в помещението министри
Пеев, Христов и аз се предадохме на приказки и може би и клюки. И за да докаже, че склонността към рекламата е една
опасна болест за един държавник, Пеев ни разправи, че един бивш министър, голям русофил, писал писмо на С. Радев, в
което го наричал „драги приятелю" и го канил „да се поразговарят и споразумеят".
[132]
A Kings private letters, с. 127. Книгата е излезнала в Лондон без дата и без името на издателството.
[133]
Необходимостта не признава закон.
[134]
На турски - плячка.
[135]
Крал Константин дава и някои подробности по тези преговори: „Предложено ми беше (за сключване
договора, б.м.) от един турски генерал, когото плених при Янина; позволих му да замине за Цариград и вчера той се
върна с отговора, чието съдържание досега не зная, но той ми телеграфира да се осведоми на кого да го съобщи.
Интересно е, нали?"
[136]
През 1904 г. аз ходих в Белград като пратеник на „Вечерна поща" за анкета върху сръбската политика по
Македонския въпрос и за пропаганда на идеята за сръбско-българско споразумение въз основа на автономията на
Македония. Имах среща с по-видните сръбски държавни мъже, между които и Пашич. За Пашич чувах много от негови
приятели и врагове. Всички изтъкваха тази му бавност, за която говорих, като я придружаваха в описанието ѝ с разни
анекдоти. На връщане в София, разказвайки във „Вечерна поща" своите впечатления от Белград, се спрях върху
особения образ на Пашич. Сръбският дипломатически представител в София Света Симич ми каза после, че аз съм бил
дал най-верния портрет на Пашич. Така мислили и други сърби в Белград, до които стигнала моята статия. Кой би ми
казал тогава, че тази бавност на Пашич, която подигравах като негова слабост, ще се покаже един ден като
държавническа способност да се изчакват събитията, както той направи в 1913 г.
[137]
Така се наричаше тогава отделът за Близкия изток в руското Министерство на външните работи.
[138]
Този цитат е взет от рапорта на френския пълномощен министър в Белград Деко, с дата 1/14 юли 1914 г.,
веднага подир внезапната смърт на Хартвиг. Ще цитирам по-нататък и другите пасажи, отнасящи се до Хартвиг.
„Сърбия - пише Деко - направи на г-н Фон Хартвиг (така е в текста, б.м.) великолепно погребение, отговарящо на
общественото чувство, твърде засегнато от загубата. Градът беше окичен с черни знамена, войската на крак и
грамадна навалица от хора пълнеше улиците. Белградският митрополит и министър-председателят (Пашич)
произнесоха речи в черквата; кметът на града говори на гробищата. Вестниците не престават да публикуват за него
статии, пълни с похвали и благодарност. Общинският съвет се събра, за да посочи улицата, на която да се даде
името на Хартвиг; образува се комитет, за да му се издигне паметник. Тези прояви на страстна скръб са понятни -
бележеше френският дипломат, - защото, дошла в настоящите обстоятелства (след убийството в Сараево, б.м.),
смъртта на Хартвиг е непоправима загуба за Сърбия. Хартвиг беше извлякъл от дългата си служба в Азиатския
департамент несравнимо познаване на балканските работи, на тяхното уреждане и на руската традиция. Той беше
интелигентен, як и непреклонен. Доведен от случайността в Белград, Хартвиг успя да постигне тук това, което
общите условия не му бяха позволили да направи в Техеран, и той възприе сръбската кауза като оръжие за борба
против собственото си правителство. Поддържан от консервативните и православни среди в Петербург, той се
опъна на Сазонов, за когото се произнасяше открито с най-голямо презрение, и увлече руската дипломация в
развитието на балканските работи през последните две години, развитие, което той начерта и изпълни. През петте
години, които прекара в Белград, той ходи в Петербург само веднъж, по случай краткото посещение на крал Петър
там, а разрешението, което поиска да отиде миналата зима (в Петербург) през време на престоя там на Пашич и
княз Александър, му бе безмилостно отказано. Г-н Сазонов побърза да даде съгласието си на Белградския общински
съвет щото Хартвиг да бъде погребан в Сърбия и сръбските почести замениха над гроба му малкото почести, дошли
от Русия. Хартвиг -свършва своя рапорт Деко - беше за сръбската кауза скъпоценно и сигурно оръдие, арбитър между
партиите, опора на кралското семейство, покровител на Сърбия и сърбизма в качеството си на представител на
Русия и шампион на славянската раса. Той влагаше в това дело, което отговаряше на славянофилските му чувства и
ласкаеше наклонността му към властвуване, познанията си и опита на бележита зрялост. Хартвиг почина в
момента, когато личността му, добила още по-голямо значение, ставаше най-нужна на Сърбия, за да се опре срещу
Австрия по въпроса за Босна и против Европа по въпроса за Македония." Комисията, която издаде френските
дипломатически документи, дава следното обяснение за думите в рапорта на Деко досежно „опирането" на Хартвиг
срещу Европа по въпроса за Македония: „Българските комитети в Македония бяха няколко седмици по-рано изпратили
на всички, или почти всички правителства един мемоар, за да се оплакват от „адското" положение, създадено в
Македония от сръбския „терор".
[139]
Рапортът е до Гешов. Последният го предава в телеграма до Бобчев в Петербург.
[140]
Т.е. да оттегли войските си от пределите на Албания, определени от Конференцията на посланиците в
Лондон. Иначе можеше да се дойде до военни действия против Сърбия от страна на Австрия.
[141]
Писмото на Хартвиг, писано на руски, е поместено с факсимиле в моята книга „Българският въпрос и
балканските държави", излезнала в 1919 г. без мой подпис, като издание на Министерството на външните работи, за
да бъде представена на Конференцията в Париж за сключване мира с България. Това писмо ми бе предадено от Стефан
Чапрашиков, бивш пълномощен министър в Белград и впоследствие, през време на войната, в Ниш. Той ми каза, че
германците го намерили в хванатите от тях сръбски архиви и му го предали като важен за нас исторически
документ. Споменатата ми книга излезе на френски и английски. Макар и анонимна, тя е отбелязана в чуждите
библиографии с името ми.
[142]
Тази телеграма фигурира в „Сборникъ дипломатическихъ документовъ, касающихся собитий на Балканском
полуострове (августъ 1912 г. - июль 1913 г.)". От там ще бъдат взети и другите цитати, отнасящи се до политиката
на Сазонов.
[143]
А propos de la derniere guerre dans les Balkans, „Revue Blue", 17 Janvier 1914, p. 74. Статията продължаваше в два
броя. Те ми бяха изпратени от моя другар от Македонското опълчение, запасният капитан Владимир Каназирев,
когото Генадиев по моя препоръка назначи канцлер в легацията в Париж, за да довърши своето следване по правото,
прекъснато от войната.
[144]
Впоследствие привържениците на двете партии, съставляващи българското правителство, в борбата си
да ги оправдаят за този дял от отговорност, падащ върху тях за катастрофата, до която бе доведена България,
поддържаха, че Пашич се бил съгласил на арбитраж по договора тъкмо преди нашето нападение. Така вината се
хвърляше изцяло върху България. Противно на този род българи, се яви един сърбин, за да възстанови истината. Това
бе Чедомил Миятович, бивш министър на външните работи и министър-председател. Говорейки за отказа на
сръбското правителство да приеме арбитража на руския цар така, както той бе предвиден в Сръбско-българския
договор, Миятович пишеше в своите мемоари: „Аз мислех и неведнъж казах, че такава политика не е нито
справедлива, нито благоразумна. Вероятно аз съм по-скоро доктринер, отколкото практически политик. Но
поддържах, че Сърбия трябва да уважава своя подпис при всички обстоятелства. Ние бяхме подписали договора и ако
не можехме да получим съгласието на България за приятелско изменение на постановленията му, трябваше, по моето
мнение, като честен и почтен народ да изпълним първоначалното си задължение." В миналото си Чедомил Миятович
не беше се проявил като приятел на българския народ. Той като министър на външните работи сключи в 1881 г.
тайния договор с Австрия, с който се осигуряваше нейната помощ за сръбските домогвания в Македония. В 1886 г. той
бе делегат на Сърбия при преговорите за Сръбско-българския договор за мир, сключен в Букурещ. Тогава той се държа
много язвително спрямо България. По-подир обаче се забелязва една благотворна промяна в него. Женен за англичанка,
той прекара като пенсионер последните си години в Лондон. Тук средата му повлия, за да гледа на балканските
събития не съвсем като балканец. Сърбите, негови съвременници, нито оценяваха, нито можеха да разберат това
негово отношение към въпросите на съвестта. Те даже го осмиваха за това. Разнасяше се даже една легенда, че подир
Първата европейска война Пашич мислел да го направи след смъртта на жена му Ипекски патриарх.
[145]
Баучер е погребан в Рилския манастир.
[146]
Моят стар приятел Коста Ципушев ми разказва: „През 1910 г. пристигна в Скопие Ибрахим бей, доктор на
медицината, учил в Париж и живял там 13 години. Той идеше като пратеник на Младотурския комитет. Ибрахим бей
свика представители на всички народности в Скопския вилает на едно събрание в кафенето „Ада кафеси". Като взе
думата, той каза:
- Ние сме се делили на разни народности и вери и това ни е причинявало само зло. Отсега нататък не трябва да
се делим на турци, българи, албанци, сърби, а да се слеем в едно общо цяло, с равни права в империята.
Конституционните клубове на разните народности трябва да престанат да съществуват, а на тяхно място да се
образува един комитет и с името „Итихади сиаси" (Политическо обединение), в който да влязат по двама души от
всяка народност. В Швейцария едни говорят френски, други немски, трети италиански, всички обаче се казват
швейцарци. Така и ние в бъдеще трябва да се казваме отоманци."
Коце Ципушев беше един от двамата българи, участвували в събранието. „Обади се - продължава той - един от
албанците на име Драга, брат на Неджиб Драга, виден член на Турския парламент:
- В предложения от вас комитет разните народности не трябва да бъдат представени, както вие искате, с по
двама души, еднакво. Всяка от тях трябва да фигурира в него според числеността си. Албанците и българите сме в
Скопския вилает грамадната част от населението. Броят на сърбите е нищожен.
Думите на албанеца не се понравиха на Ибрахим бей. На другия ден той поиска среща с Христо Матов, директор
на Българската гимназия, известен от по-рано като един от водителите на Вътрешната организация. Аз
присъствувах на свиждането им като преводач. Ибрахим бей разви същата идея, както в събранието на „Ада кафеси".
Матов му заяви, че откакто младотурците взеха властта, нищо не са направили ни по данъчната реформа, ни по
аграрния въпрос (чифлиците) и че въобще турската държава си остава, каквато беше. Ибрахим бей обясни, че ние
българите сме отишли много напред в образованието и че младотурското правителство ще пристъпи към големите
преобразувания, когато турците ни настигнат в това отношение. Матов му отговори:
- Французите, англичаните, немците не се задоволиха със сушата, завладяха моретата и сега летят във
въздуха. Ние желаем да ги догоним, а вие искате от нас вас да чакаме. Как да ви чакаме, когато сте останали толкова
назад? Вие все още държите майките и жените си в робство.
Ибрахим бей каза:
- Нашето положение е мъчно. В Анадола старите са много силни.
Така се свърши срещата. На края на учебната година Матов замина за София. Конституционните клубове
турското правителство ги закри, останалото е известно: започването на революционното движение,
обезоръжаването, придружено с много насилия и пр."
[147]
Остров Крит бе добил вече своята автономия, но чезнеше да се присъедини към Гърция. Абдул Хамид бе
допуснал автономията; младотурците не искаха да допуснат присъединението към Гърция. Те се изявяваха готови да
се бият за това
[148]
Die GroBe Politik.
[149]
Ще отбележа, че освен Сърбия и Гърция във войната против България участвуваше и Черна гора.
[150]
Рачо Петров, началник-щаб на българската армия в 1885 г. през Сръбско-българската война.
[151]
Според Конституцията главокомандуващ бе царят. Савов бе назначен за негов помощник.
[152]
Около убийството на Михайляно, вследствие на което румъните искаха даването под съд на Борис
Сарафов.
[153]
Аз, Вашият избран принц (от френски).
[154]
Иванчов бе до смъртта си тайният съветник на цар Борис. За разговорите си с него той държал дневник,
който за жалост изгоря при бомбардировките.
 [155]
Нека забележа пътьом, че в 1940 г., когато при германското нахлуване в Белгия напуснах Брюксел и след
едномесечен престой в Париж при избягалото белгийско правителство се завърнах в София, носещ със себе си, като
близък свидетел върху станалите големи, събития - абдикацията на крал Леополда между другото, - цар Борис,
наследник на прийомите на баща си, не рачи да ме приеме на доклад и до смъртта си ме държа вън от всяка работа в
министерството.
[156]
Вж. „Разобличенията на гръцкия публицист Вентирис в „Елефтерон Вима". В. „Зора", 9 февруари 1931 г., с. 2.
[157]
Documents diplomatiques francais. 3 serie, tome VII, № 457, p. 494.
[158]
Вж. цитираната по-горе статия в „Зора".
[159]
На черновата Генадиев бе написал най-напред: „Те ни отвориха тая беля на главата."
[160]
За тая му слабост се носеше в Букурещ една любопитна история.
- Когато - разказваше ми по-късно един румънин, мой приятел - Кидерлен Вехтер, бе германски пълномощен
министър в Букурещ, той живееше в легацията с една жена, стара негова приятелка, която той доведе от Берлин.
Нейното нередовно положение ѝ затваряше вратите за румънското общество, на което моралът не е много висок,
както е известно, но което все пак държеше за някои външни правила. Жената на Таке Йонеску, англичанка и не
толкова придирчива, а сигурно и по желанието на мъжа си, я посещаваше и я канеше у себе си. Кидерлен бе
чувствителен към това внимание. Така между него и Таке Йонеску се завързаха лични отношения, които Таке
(румъните го назоваваха по малкото му име) обичаше да изтъква. Румъния бе още привързана към Тройния съюз и
приятелството на германския представител бе за един румънски държавен мъж голяма реклама. Ето че Кидерлен
Вехтер бе повикан за министър на външните работи. Таке можеше сега да посочва като свой приятел едно от най-
важните лица в Европа. Той не бе човек да се скъпи за това. Името на Кидерлен не слизаше от устата му. Когато
излизаше от Румъния, той трябваше непременно да отиде при него - на поклонение. През зимата на 1912-а, на
заминаване за Лондон (дето трябваше да преговаря с нашия Данев), неговата програма бе да се спре в Берлин и носеше
със себе си една кутия с черен хайвер, подарък за Кидерлен. Но за нещастие, стигнал във Виена, той се научава, че
Кидерлен починал. Голямо разочарование за Таке; но Таке не можеше да остане задълго затруднен. Поанкаре,
френският министър-председател, бе заел едно важно положение в европейската политика. Неговата популярност в
самата Франция предвещаваше, че той е предстоящият председател на Френската република. Сега бе моментът за
Таке да си припомни, че Поанкаре и той бяха били заедно адвокати по едно арбитражно дело в Букурещ. Едно слънце бе
угаснало - друго изгряваше. Таке тръгна за Париж и занесе хайвера на Поанкаре.
Има злост в тоя анекдот, но има и истинска характеристика. Предназначен за една столица и занесен в друга,
тоя хайвер бе един символ.
[161]
Приятелството на един велик човек е едно благодеяние от небето.
[162]
Министър-председател на Румъния.
[163]
Ето имената на делегатите в Букурещката конференция: румънските - министрите Майореско,
Маргиломан, Таке Йонеску, Дисеску, генерал Коанда, главен инспектор на артилерията, полковник Кристеску,
подначалник на Генералния щаб; сръбските - Пашич, Ристич, сръбски министър в Букурещ, Спалайкович, полковник
Смилянин, подполковник Калафатович, бивш сръбски военен аташе в София; гръцките - Венизелос, Панас, бивш гръцки
министър в София, Политис, професор по международно право в Париж, капитан Пали; черногорските - генерал
Вукотич, пръв министър, и Митанович.
[164]
В. „Зора", 9 февруари 1931 г., бр. 3478.
[165]
Не по-малко славна беше отбраната на Видин от опълчението, събрано от града, от дунавските брегове и
от Варна. След примирието генерал Маринов отправи до тия героични старчоци следната вдъхновена заповед:
„Додето синовете ви далече от вас и от родното бащино огнище летяха в славни и страшни подвизи от победи
на победи, вий, бащите им, се притекохте тук чак от Черното море, решени да потвърдите и запечатате с кръвта
си, с бащин пример тяхното славно дело. И сега не се знае чии подвизи стоят по-високо в очите на изумения свят -
вашите ли или тия на синовете и внуците ви.
Вий стояхте блиндирани във влажните и задушни окопи - отпред блокирани от врага, отзад от водите на
Дунава, без път и надежда за помощ.
Вий нямахте сън и покой. На вашите стари плещи лежеше защитата на родния край, честта и славата на
българското оръжие, вашият бащин престиж, родителски дълг пред потомството.
Сега ще си идете по домовете. Предавайте тая готовност на синове и внуци и Бог ще благослови примера и
труда на такива силни, крепки, непобедими борци."
[166]
Беше неудобно да наблягаме много върху това поведение на румънската войска в един момент, когато
търсехме благоразположението на румънското правителство и особено това на румънския крал, който бе крайно
чувствителен към доброто име на своята войска. Но Тончев прави нужните постъпки, стараейки се със своя обичаен
добродушен тон да избегне всичко, което можеше да нарани румънското честолюбие. За жалост не може да се каже,
че тия постъпки много помогнаха, тъй като заповедите на румънското правителство до войската оставаха
непослушани.
[167]
Може би влияеше му и неговият български произход. Родът му бе от Свищов. Дядо му се казвал Кондов.
[168]
При това Кристеску имаше голяма репутация между румъните.
[169]
Това се установява между другото и от английките документи.
[170]
Такава е, каквото и да се говори, неоспоримата историческа истина.
[171]
Генерал Иван Фичев, Балканската война 1912-1913, с. 461-462.
[172]
Това е смисълта на разменените телеграми, но не и точният им текст. При справка не ги намерих в
преписката.
[173]
Аз дълго мислих по тоя въпрос. Моето заключение беше, че добре постъпих, приемайки да нося този кръст.
Без македонец в делегацията можеше една зломишлена мълва да се разнесе, че България леко е пожертвувала
Македония. Моето присъствие можеше да бъде едно свидетелство, че жертвата бе неизбежна.
[174]
Когато ще стигнем това време, ще разкажа подробно как в 1921 г. в Париж, когато трябваше да браним
Западна Тракия, аз развих тия съображения пред знаменития френски публицист Jacques Bainville, който ги възприе и
обнародва.
[175]
Според Изволски тия кръгове се боели, че България ще въведе монопол на тютюна.
[176]
За любопитство предаваме тук в превода на Св. синод първите стихове на тоя псалом:
„Господи, в яростта си не ме изобличавай и в гнева си не ме наказвай,
защото твоите стрели се забиха в мене, и твоята ръка тежи върху ми.
Няма здраво място в плътта ми от Твоя гняв; няма мира в моите кости от греховете ми;
защото беззаконията превишиха главата ми, като тежко бреме ме притискаха,
смърдят и гноясват моите рани поради безумието ми."
[177]
Германската делегация в Атина.
[178]
Умалителното име на кайзер Вилхелм.
[179]
Тогава Фердинанд назначи за дипломатически агент в Берлин генерал Н. Никифоров.
[180]
То е обнародвано в Австрийските документи, т. VI.
[181]
След конференцията в Букурещ, не помня вече по какъв случай професор Шишманов говори с голямо
възхищение за австрийската дипломация, окайвайки нашата.
- Камо у нас един Мерей! - се провикваше той.
Мерей беше в Министерството на външните работи erster Sections-chef, т. е. второто лице след министъра. Той
е имал техническото ръководство на австрийската политика и не ще съмнение, че технически австрийското
Министерство на външните работи е било винаги отлично. Това аз съм сам констатирал, когато работих близо две
години (1921 до 1923) в неговите архиви. Политическото ръководство обаче е било, поне от периода на борбата на
Метерниха с Наполеона насам, винаги погрешно. Без да цитирам други примери из историята на деветнайсетия век,
достатъчно е да напомня тук като образец на непредвидлива политика поведението на Австрия по Македонския
въпрос. За всеки познавач на европейското положение бе ясно, че намерението на Австрия да слезе в Солун беше една
химера, тъй като нито Русия, нито двете средиземноморски сили - Англия и Франция - можеха да го допуснат, без да
броим Италия. Автономията на Македония нямаше следователно да нарани никакъв осъществим австрийски
интерес. Напротив, една автономна Македония щеше да затвори пътя на сръбските амбиции за уголемяване, които
Австрия намираше тъй опасни за себе си. Сърбите много добре разбираха това, когато отхвърляха идеята за
автономия. Аз ще повторя тук писаното по-рано за моя разговор със Света Симич, един от водителите на сръбския
национализъм и пълномощен министър в София. Това бе след избухването на Младотурската революция. Света Симич
ми каза радостно тогава:
- Е, Радев, сега вече за автономия на Македония не може да става дума.
- Толкова ли се радвате - попитах го аз.
- Радвам се - отговори той, - защото да бяхте вий, българите, могли да добиете една автономна Македония, за
нас нямаше да остане друго, освен да си вземем куфарчетата и да отидем в Будапеща при граф Тиса и да го помолим
да ни вземе в лоното на Хабсбургската монархия. Друго бъдеще за Сърбия не оставаше.
[182]
Двамата силни министри на външните работи на Австрия след Метерниха - граф Андраши и барон
Ерентал, са тези, които извършиха най-фаталните за нея грешки; първият - с унищожението на Санстефанския
договор, а вторият - с анексията на Босна и Херцеговина.
[183]
В действителност двамата „нови приятели" бяха в тоя момент Франция и Германия, които, макар и по
противоположни мотиви, се противопоставяха на Австрия в Букурещ.
[184]
Така англичаните наричат правителството.
[185]
Съветската енциклопедия го нарича „один из главных политических персонажей, подготовивших
империалистическую войну".
[186]
Види се, когато Хартвиг е трябвало да осведоми сърбите за руското становище.
[187]
А. Nekludoff, Diplomatic Reminiscences, p. 214.
[188]
Блондел бележеше в телеграмата си до своето правителство, че Шебеко искал така да угоди на Австрия,
понеже очаквал да бъде назначен посланик във Виена. Може това да е клюка, но действително малко след Букурещкия
мир Шебеко получи тоя пост.
[189]
Вие ще ми оставите тоя млад човек тук като (пълномощен) министър.
[190]
Историята постига трайност само чрез справедливост.