Евразийската империя

Елен Карер д’Анкос
ЕВРАЗИИСКАТА
ИМПЕРИЯ
ИСТОРИЯ НА
РУСКАТА ИМПЕРИЯ
ОТ 1552 ДО
НАШИ
ДНИ
<
QÛ
S
Си
ИМПЕРИЯ
ИСТОРИЯ НА
ОТ 1552 ДО
НАШИ
ДНИ
ИСТОРИЧЕСКИ ТРУДОВЕ
НА ЕЛЕН КАРЕР Д ’АНКОС
Réforme et Révolution chez les musulmans de l ’Empire russe, Paris,
Presses FNSP, 1966.
Le Marxisme et l ’Asie (en coll. avec Stuart Schram), Paris, A. Colin,
1966.
La Politique soviétique au Moyen-Orient, Paris, Presses FNSP, 1976.
L ’Empire éclaté, Paris, Flammarion, 1978. (Prix Aujourd’hui.)
Lénine, la révolution et le pouvoir, Paris, Flammarion, 1979.
Staline, l ’ordre par la terreur, Paris, Flammarion, 1979.
Le Pouvoir confisqué, Paris, Flammarion, 1980.
Le Grand Lrère, Paris, Flammarion, 1983.
La déstalinisation commence, Paris-Bruxelles, Complexe, 1986.
Ni paix ni guerre, Paris, Flammarion, 1986.
Le Grand Défi, Paris, Flammarion, 1987.
Le Malheur russe. Essai sur le meurtre politique, Paris, Fayard, 1988.
La Gloire des nations, Paris, Fayard, 1990.
Victorieuse Russie, Paris, Fayard, 1992.
L ’URSS, de la Révolution à la mort de Staline (1917-1953), Paris, Seuil,
« Points-Histoire », 1993.
Nicolas IL La transition interrompue, Paris, Fayard, 1996.
Lénine, Paris, Fayard, 1998.
La Russie inachevée, Paris, Fayard, 2000.
Catherine II, Paris, Fayard, 2002.
L ’Impératrice et l ’Abbé, un duel littéraire inédit entre Catherine II et
l ’Abbé Chappe d ’Auteroche, Fayard, 2003.
ЕЛЕНКАРЕР Д’АНКОС
ИМПЕРИЯ
ИСТОРИЯ НА
ОТ 1552 ДО
НАШИ
ДНИ
Превод от френски
КРА СИ М И Р П ЕТРО В
РИВА
2007
Cet ouvrage, édité dans le cadre du programme de participation
à la publication VITOCHA, bénéficie du soutien du Ministère
Français des Affaires Etrangères et du Service de Coopération
et d Action culturelle de TAmbassade de France en Bulgarie.
Това заглавие, публикувано в рамките на програмата за участие

в книгоиздаването „ВИТОША “, се ползва от подкрепата
на Министерството на Външните Работи на Франция
и на Службата за Сътрудничество и Културна дейност
на Френското Посолство в България.
Ouvrage publié avec le concours du Ministère Français chargé

de la culture - Centre national du Livre.
Hélène Carrère d’Encausse

L’EMPIRE D ’EURASIE
Une histoire de l’Empire russe de 1552 à nos jours
© Librairie Arthème Fayard, 2005

© Красимир Петров, превод
© Веселин Цаков, художник
Издателство „Рива“, 2007
ISBN 978-954-320-092-4
Русия трябва да припознае себе си като
Запад, като Изток-Запад, който обединява
два свята, а не ги разделя.
Николай Бердяев, 1915 г.
Увод
„Руските степи са продължение на азиатската степ.“ Трябва ли да

заключим от това съждение на Рьоне Грусе, изказано в Степната
империя, че Русия принадлежи към тази империя? Или пък че е ос
новала нова степна империя? Не. Империята, чиято история опис
ва Рьоне Грусе, по същността си е азиатска, докато Руската импе
рия открай време е била европейска и азиатска.
Дали, ако перифразираме заглавието на Грусе, не става въпрос
за една Евразийска империя? Без съмнение, защото Евразия е прос
транствено, географско понятие. Ала действителната характерис
тика на Руската империя е, че по своето естество - пространство
то, хората и съдбата - тя представлява Европа и Азия, обединени
в едно.
Всъщност що е империя? Нима съществува понятие, чието оп
ределение да е толкова трудно? То е служило за обозначаване на
най-различни и противоречиви исторически ситуации: българска
та империя от VIII в., империята на Карл Велики, империята на
Наполеон, империята на Бокаса! Между тези исторически форми
рования няма нищо общо, нито социалният модел, нито полити
ческата система, нито начинът на функциониране.
Литре определя империята като „държава, управлявана от им
ператор“, което важи за Рим, за Византия, за Наполеоновата им
перия и за още много други. Ала начело на Британската империя
стои крал, а титлата император се появява в Русия, след като са
мата империя вече съществува. Впрочем Големият енциклопеди
чен речник на руския език, публикуван през 1995 г., допълва опре
делението на Литре по следния начин: „Така биват назовавани и
онези държави, които са имали колониални владения, като напри
мер Британската империя.“
Думата „империя“ има дълга история, която започва от Рим, с
римския imperium. Според Жан-Батист Дюросел Римската импе
рия е най-представителната, най-завършената в цялата история на
човечеството. Тя се явява резултат от „ властта, от завоеванието
и от владичеството, наложено от един народ над други народи“. Пак
според него най-забележителната характеристика на римския
imperium е неговата дълготрайност и следователно способността
за продължителни периоди да налага рах готапа вътре в безкрай
7
ЕВРАЗИЙСКАТА ИМПЕРИЯ
ните и превъзходно защитавани граници. Според същия историк

през следващите векове единствен еквивалент на този модел е Рус
ката, а след това съветската империя. Ето защо непременно тряб
ва да цитираме и видния специалист по римска история Пол Вейн,
който казва: „В случая с Рим думата империя намира основание
най-напред в завоеванието. Рим подчинява различни народи, а им
перия означава хегемония. В крайна сметка хегемонията преминава
в интегрирана империя, в многонационална държава.“ Нима това
не важи с пълна сила и за Руската империя? Империя, която Тойн-
би определя редом с Рим като „универсална държава“, тоест об
ширна от географска гледна точка страна, „смятана от живеещите
под нейна власт за световна“.
В историята на империите Русия в много отношения заема из
ключително място. Тя се отличава най-напред по своето територи
ално единство върху два континента - Европа и Азия; руското прос
транство още от самото начало е неразделна част от евро-азиатс
ката империя. Тя се определя също така по своите размери, тъй ка
то по своята обширност заема трето място в историята на импе
риите след Монголската и Британската и надминава далеч прост
ранството на рах готапа. Ала тя е забележителна и по своята дъл
готрайност. По този критерий несъмнено преди нея стоят Римска
та, Византийската и Османската, ала тя има предимство пред пос
ледните две по своята стабилност. Византия е отслабена и преоб
разена в резултат на голям брой нашествия; поражението при Ле-
панто само три века след раждането на Османската империя пос
тавя начало на нейния залез. Съвсем друго е положението при Рус
ката империя, която в продължение на три века и половина непре
къснато се разширява и укрепва, а след две кратки прекъсвания през
1904-1905 г. и през 1917 г., отново се обединява и продължава своя
ход напред за още цели седемдесет и пет години.
Ако се поставят редом тези три характеристики - размери, про
дължителност и съхраняване на контрола върху имперското прос
транство за определен период от време, - става ясно, че Руската
империя заема първо място в световната история на империите.
Тя е най-сетне и многонационална империя, чийто характерен
белег е териториалното единство. За разлика от морските импе
рии, при които населението на метрополията е отделено от това
на колониите, в Руската империя, плод на непрестанни територи
ални завоевания, съжителството на народите е постоянно и поста
вя остро проблема за отношенията между господстващия и под
чинените народи, които обитават едно и също пространство и тряб
ва да се учат да живеят съвместно въпреки различията.
За Рим решението на този проблем е рах готапа. Продължи
телното съществуване на Руската империя повдига три въпроса.
8
УВОД
Първо: как управляващите схващат pax russica! Великите кня

зе, а по-късно императорите на Русия се намират в твърде особе
но положение, тъй като тяхната империя не е резултат от някаква
скоротечна и ефимерна авантюра на завоевател като Карл Велики
например, който през 768-814 година завладява Западна Европа,
или като Наполеон, който печели и губи своята империя в разсто
яние на петнадесет години, а завоевание, продължило повече от три
века и което поради това налага едновременно разширение и ин
тегриране! Тази империя не е също така и авантюра на една ди
настия, която да налага върху нея своята легитимност и по този
начин да осигурява стабилността й, какъвто е случаят с Омеядите
на Изток или с Хабсбургите в Европа, а дело на две династии и
дори на две системи. Преломът през 1917 г., при който на мястото
на Романови идват болшевиките, не е пречка за възстановяването
на империята.
Втори въпрос: следва ли стремежът към налагане на pax russica
неизменно една и съща логика? Винаги ли преследва едни и същи
цели? И какви са организационните принципи на една империя, ко
ято търпи непрестанни промени в резултат от експанзията, чиято
огромна територия и човешко многообразие, отново върху единно
пространство, поставя проблеми, непознати за коя да е друга импе
рия преди? В това отношение Руската империя не разполага с ни
какъв обрааец, който да следва; нейните наследници след 1917 г.
дори смятат да предложат единствен по рода си модел на цялото
човечество, създавайки съвършената универсална държава. Нейни
ят провал означава ли непременно край на империите въобще или
просто край на един модел?
Най-сетне бурната история на тази Евразийска империя поста
вя важен за бъдещето на европейския континент като цяло въпрос:
представлява ли Евразия след края на Руската империя нова жиз
неспособна единица от гледна точка на международните отноше
ния в момент, когато всички страни се стремят да се включат в
големи общности? Или това е една отживяла времето си съвкуп
ност, чиято всяка отделна част ще се старае да заеме свое място в
света, към който приоритетно принадлежи - или Европа, или Азия?
С други думи, трябва ли този феномен да бъде сведен до една Ев
ропа от Атлантика до Урал, както смяташе това генерал Дьо Гол,
или да се приеме представата за една Евразия от Брест-Литовск
до Тихия океан?
9
* * *
Формирането на Руската империя е продължил повече от три

века процес. Ала този процес е прекъснат и е съставен от настъп
ления - три продължителни вълни, всяка от които от по няколко
десетилетия (първата от тях дори трае почти век и половина), раз
делени от продължителни периоди на застой, по време на който им
перията се консолидира и налага организация в своите завоевания,
без при това нито за момент да отстъпва. Тази териториална екс
панзия едновременно в различни посоки, към Европа и към Азия,
бива осъществявана преди всичко чрез сила, чрез подчиняване на
народи, а понякога и върху почти необитаеми земи, но също така
в известни случаи - Украйна и Грузия например —със съгласието
на държавите, които ще бъдат включени в империята. Без съмне
ние впоследствие присъединените по взаимно съгласие народи в от
делни моменти ще се бунтуват, какъвто е случаят с Грузия. Поня
кога военните завоевания са постигнати с лекота и се свеждат до
настъпление на руските войски, без това да струва много жертви
в жива сила поради слабата съпротива на местните народи, напри
мер в Средна Азия. Друг път обаче те се сблъскват с продължи
телна, отчаяна борба като тази, която води в Кавказ имамът Ша-
мил. Тъй многоликата история на руските завоевания неизбежно е
резултат от разнообразието на обстоятелствата и на преследвани
те цели.
Първоначално съществува малкото Московско княжество, кое
то започва покоряването на разпокъсаните и подчинени на Злат
ната орда руски земи. Обединявайки ги и налагайки им своята хе
гемония, това княжество се разраства и си поставя за цел да при
нуди Златната орда да преговаря с един-единствен партньор, кой
то не след дълго ще се превърне в противник, способен да я побе
ди. По този начин хегемонията на Москва над цяла Русия има за
резултат основаването на руска държава, която през XVI в., опи
райки се на военната си мощ, се обръща срещу външния нашест
веник. Първата фаза на борба за обединение и за създаване на руска
държава е последвана от период на завоевания за сметка на дър
жавите, които са заплашвали същата тази зараждаща се Русия:
Златната орда на юг, Ливония и Полско-литовската държава (Жеч-
посполита) на запад. Спечелените през тази втора фаза победи, ко
ито разтварят клещите, притиснали младата руска държава, отк
риват пътя към големите териториални завоевания на запад и на
юг и отреждат място на Русия в Европа, сиреч в Полша и по бре
говете на Черно море. През последния период с присъединяване
то на Азия и Далечния изток Русия се превръща в същинска коло
ниална империя.
Същевременно трябва непременно да се държи сметка за раз-
10
УВОД
нообразието на покорените народи, на конкретните обстоятелства

и оттам за необходимостта империята да бъде организирана в за
висимост от това разнообразие. Продължителната експанзия води
до укрепване на метрополията чрез централизация на властта и из
граждане на политическата система. Първоначално Русия се свежда
до Московското княжество, чиито велики князе са васали на Златна
та орда, но вече и сюзерени на победените от тях князе. Сетне дър
жавата извоюва своята независимост, набира сили и през 1547 г.*
Иван IV приема титлата цар. Най-сетне през 1721 г. Петър Вели
ки е провъзгласен за император и Руската империя е призната ка
то такава от големите европейски нации.
Последна отличителна черта на тази експанзия, достигнала до
пределите на възможното - когато Русия, ограничена от Черно мо
ре на юг и Тихия океан на изток, се сблъсква с великите европейс
ки държави и империи на запад, е нищожната роля на настъплени
ето по море. Вярно е, че в края на XVIII в. Русия стъпва в Амери
ка, в Калифорния, и изпраща експедиции в Мексико и Хавай. Ала
тези далечни авантюри, чийто съществен резултат е завоюването
на Аляска, привличат малко колонисти и предизвикват силна съп
ротива от страна на Англия и Америка. Русия си взема поука и през
1867 г. продава Аляска на Съединените щати. Така за няколко де
сетилетия тя се е оказала американо-евразийска империя, тъй ка
то е присъствала на три континента; за известно време Беринго-
вият проток е нарушил териториалното й единство. Отказът от
Аляска възстановява това единство. От този момент нататък рус
ките амбиции не надхвърлят границите на Евразия и са белязани
от волята за изграждане на една компактна сухоземна империя с
безконечни, но затворени граници.
* Посочените дати, отнасящи се до събития от руската история, са по Юлианския ка

лендар, или по стар стил. - Б. а.
11
П Ъ РВ А ГЛАВА
ОтМосковското княжество
до Русия
За западноевропейските народи XV в. е период на необикновен

подем във всички области. Велики владетели като Луи XI във
Франция, И забела и Фердинанд в Испания, Тюдорите в Англия,
М аксимилиан в Австрия се заемат с изграждането върху разва
лините на феодалната анархия на организирани държави. Вре
ме, белязано от началото на Възраждането, от книгопечатане
то, от новите хоризонти, разкрити от Христофор Колумб и Вас
ко да Гама. В процъфтяването на тази цивилизация М осковско
то княжество не може да вземе участие. А и кой ли в Европа се
сеща за тези далечни земи, разпокъсани на съперничещи помеж
ду си държавици, зорко следени на север от могъщ и съседи ка
то Литва и Швеция, докато от изток и юг силите на Златната орда
все още заплаш ват е унищожителни набези княжествата, които
М осква се опитва да обедини, и ловко разпалва съперничества
та между техните владетели?
Именно при такива трудни условия на външен натиск и вът
решни междуособици Московското княжество постепенно се на
лага и подготвя обединението на руските земи.
Названието М осква се появява в хрониките през 1147 г., ко-
гато княз Георгий Долгоруки, сиреч „е дълги ръце“, което гово
ри достатъчно за бъдещите му амбиции, очарован от разкрилия
се пред него изглед на Москва река, решава да основе своята сто
лица по нейните брегове. През XII в. мечтата на този княз изг
лежда трудно осъществима, тъй като околното пространство е
заето от могъщ и княжества. Амбицията му е да обедини Рязан,
Суздал, Владимир, Твер и преди всичко Н овгород Велики, кой
то, следвайки примера на градовете от Ханзата, се е превърнал
в политически център на Северозападна Русия. Това е един го
лям, гъстонаселен град, горд е демократичните си институции,
както и е безбройните църкви и манастири, които допринасят за
неговия блясък и богатство.
Ако политическото обкръжение е неблагоприятно за напредъ
ка на Москва, то нейното географско разположение е твърде удоб
но. Градът се намира в центъра на Североизточна Русия, превърна
13
ла се в притегателен център след падането на Киев, за което спо

собства близостта с мястото, където се сливат две големи плава
телни реки, даващи достъп до цялата страна и следователно въз
можност за установяване на контрол върху нея. Не бива обаче да
се преувеличава значението на тези географски предимства и да се
смята, че те са достатъчни за успеха на московското начинание.
Положителният фактор е налице, но нарастващото надмощие на
Москва в Североизточна Русия се дължи преди всичко на полити
ческото умение на нейните князе. Първоначално те разполагат с
твърде скромна територия и постепенно съумяват да придобият по-
голяма тежест в местната политика в сравнение с останалите князе.
Особено ловко използват те монголското благоволение при
борбата срещу съперниците и именно с подкрепата на нашестве
ниците успяват да наложат своето надмощие. В средата на XIII в.,
след завръщането си от Унгария*, монголите решават да предпри
емат голям поход към Европа от Москва. За тази цел осъществя
ват териториално деление на руската земя и започват систематич
но, а не както преди спорадично и нередовно, да събират данъци
и да набират хора. За осъществяването на намеренията си те се
нуждаят от местни съюзници и в това е шансът на Москва.
В служба на монголите
През 1327 г. московският княз Иван Калита разбира, че може да се
превърне в незаменим съюзник на монголите при осъществяване
то на тяхната политика на насилие. И действително събитията в
района му предоставят сгоден случай за това. В град Твер избухва
въстание и местните представители на монголската власт са изби
ти. По това време престолът на Златната орда, владееща руските
земи, е зает отУзбек хан, който решава да приеме услугите на мос
ковския княз и с негова помощ да потуши въстанието. Придобив
ките в резултат на тази наказателна акция са значителни: Иван Ка
лита получава от монголите титлата велик княз, правото да събира
данъците от руските княжества за хана и да раздава правосъдие
между князете. По този начин мечтата на основателя на Москва
започва да придобива плът, тъй като неговото княжество е призна
то за политически център на една несъмнено окупирана страна, но
има възможността да обедини около себе си руските земи.
В своето подчинение на монголите М осква се сдобива и с
* През 1241 г. Унгария е завоювана от монголите начело с хан Батий, внук на Чин
гиз хан. През 1249 г. те се оттеглят и се насочват към Волга. - Б. а.
14
ОТ МОСКОВСКОТО КНЯЖЕСТВО ДО РУСИЯ
други предимства. Макар Златната орда да продължава да под

лага на грабеж руската земя, да отвлича хора и да разрушава
всичко по пътя си, тя щади владенията на московския княз, кои
то си спечелват славата на сигурно място за хора и имоти. В ре
зултат все повече боляри се присъединяват към него, тъй като
той се превръща в олицетворение на власт и благоденствие. Под
закрилата на М осква, която се радва на pax mongolica, руските
търговци от своя страна поемат по пътищата към Каспийско и
Черно море. М осква вече е не само политически, но постепенно
започва да се превръща и в търговски център.
Хановете на Златната орда допринасят дори за религиозното
въздигане на Москва, където през 1326 г. се премества митропо
лията, пребивавала във Владимир след падането на Киев.
След като става религиозна метрополия, Москва най-сетне за
почва да се превръща и във все по-значителна военна сила. Сим
вол на новите й позиции е издигнатата през 1367 г. крепост в цен
търа на града, която я прави недостъпна за вражите набези.
Опирайки се на църквата и на военната си мощ, през 1378 г.
великият княз изоставя политиката на сътрудничество със Злат
ната орда, донесла толкова предимства на М осква, и застава на
чело на съпротивата на обединилите се руси срещ у монголите,
като по този начин прибавя ново измерение на своя престиж и
печели сърцата на изстрадалите и тероризирани народни маси,
жертви на игото и произвола на завоевателя. М еждувременно
именно през последната трета на века завоевателят започва да
проявява признаци на слабост. Златната орда е раздирана от меж
дуособици, като през периода 1360-1380 г. на нейния престол се
изреждат четиринадесетима владетели.
Съзнавайки постепенния упадък на монголското могъщ ест
во, руските князе решават, че е настъпил удобен момент за от
хвърляне на игото, и отказват да изплащат данъците. В место да
смажат въстанието, предприетите репресии само го разпалват,
още повече че в този момент то е оглавено от любимеца на мон
голите, великия московски княз Дмитрий. Призивът му за съп
ротива е чут във всички княжества с изключение на Новгород и
Рязан, които поради съперничество са по-враждебно настроени
към М осква, отколкото към нашественика. Надига се същинско
национално движение, което обединява руските княжества око
ло признатия вече от тях център на властта. Н есъзнателно за
почва да се оформя една нация, опълчила се срещу традицион
ните врагове на Русия, опитващи се да я уловят в клещи: литов-
ците от север и монголите от юг.
15
Куликовското поле: раж дането на една нация

Дмитрий се проявява не само като вещ политик, но и като умел
военачалник. Той разработва план на сражението и изненадва
монголските воини. Непобедими до този момент, на Куликовско
то поле на брега на Дон те претърпяват невероятен разгром. П о
бедата изненадва самите руси и пробужда у тях надежда, че са
прекършили завинаги монголското иго. В действителност надеж
дата намира потвърждение в бъдещето, докато в конкретния м о
мент Златната орда, макар победена и отслабена, все още раз
полага с ресурси в Азия, а именно Бялата орда, на която Тамер-
лан оказва подкрепа и поставя начело енергичния потомък на
Чингиз хан Тохтамиш, провъзгласен от него за законен хан. Де
морализирана от поражението, Златната орда го приема, Тохта
миш сплотява около себе си нейните сили и изпраща на княз
Дмитрий (наречен Донской след извоюваната от него победа на
Дон) ултиматум, по силата на който занапред князете трябва да
плащат данък и да се подчиняват. Все още водени от спомена за
своята победа, руските князе и на първо място московският княз,
не приемат сериозно заплахата. Само Новгород и Рязан, водени
все така от омраза към Москва, подкрепят монголите и вземат
участие в нападението срещу княжеството, център на въстание
то и първа жертва на възмездието на хановете. Въпреки ожес
точената съпротива на войската и населението М осква пада, би
ва опожарена, а жителите й - избити. М ечтата за независимост
сякаш се проваля, също както и мечтата за първенство на М ос
ковското княжество, което отново става васално.
Ала падането на Москва се оказва кратък епизод благодарение
на ловкостта, проявена от нейните князе, които отново решават да
залагат последователно на подкрепата за монголите и на съпроти
вата срещу тяхното владичество. Тази тънка игра е твърде навре
менна, тъй като въпреки някои отделни победи на Златната орда
нейният упадък е неизбежен. Съперничеството между нейния во
дач Тохтамиш, разрушител и палач на Москва, и Тамерлан, който в
началото го е подкрепял, но впоследствие вижда в негово лице по
тенциален съперник за собствената си власт, открива пред великия
московски княз възможност, от която той не пропуска да се възпол
зва. През 1391 г. Тамерлан решава, че бившето му протеже Тохта
миш е извън борбата и му намира заместник, след което спокойно
се оттегля в своята Трансоксиана. Разярен, Тохтамиш получава не
очаквано подкрепата на великия московски княз Василий, премах
ва своя наследник и в знак на признателност дарява Москва с тери
тории и градове, които тя никога преди не е владяла.
16
Колкото и странно да изглежда, обратът в политиката на Васи

лий се оказва обоснован. Централното място на Москва в систе
мата на все още разпокъсаните руски княжества отново намира
признание и никога повече не е поставено под въпрос. Дори от Та-
мерлан, който променя отношението си към прекадено наглия Тох-
тамиш и след нов сблъсък го премахва. През 1395 г. Тамерлан
преброжда земите на Златната орда, опожарявайки и избивайки
всичко по пътя си, по-конкретно Астрахан и Сарай. Москва бива ща
дена и от наследниците на Тохтамиш, когато в началото на XV в. те
подновяват нападенията си срещу руските княжества и отново ги
облагат с данъци. Всичко това се дължи на факта, че княжеството
е на път да се превърне в мощна държава.
Руската метаморфоза
Иван III, който царува четиридесет и три години (1462-1505), е
едновременно вестител на националното освобождение и велик
обединител на руската земя, след като през 1480 г. провъзглася
ва края на монголското иго и отказва да прави повече каквито и
да било отстъпки. Ала преди всичко той се насочва срещу веч
ния съперник Новгород, който открай време отказва да признае
първенството на Москва. Новгородските власти биват обвине
ни, че са слуги на папата и на Литва. В действителност след па
дането на Византия през 1453 г. и неуспешния опит на Флорен
тинския събор за помирение между Източната и Западната цър
ква, московската митрополия се стреми да получи статута на
център на православието и на източното християнство. Ето за
що нападението срещу Новгород, а преди това срещ у Рязан, се
превръщ а в същински кръстоносен поход и като него придоби
ва безмилостен характер.
През 1478 г. Новгород губи свободата си и Иван III присъе
динява всичките му владения северно от града. По този начин
Москва вече разпростира властта си над много руски княжества
чак до Финландия и до Бяло море, достигайки Вятка, река Пе-
чора, проходите в Урал и стъпва в Азия.
По време на тази експанзия към Северозападен Сибир, която
има до голяма степен военен характер, руските войски подчиня
ват много племена, някои от които изповядват анимизъм или бу
дизъм, като Москва обещава да тачи техните обреди и вътрешно
устройство при условие местните водачи да признаят руската
власт и да плащат данък. Макар пермският епископ да се опитва
да играе ролята на мисионер, извършените от него покръствания,
2. 17
наложени повече със сила, отколкото с убеждение, остават без осо

бени последствия. Местните култове и вярвания се оказват трай
ни, за което свидетелстват по-късно пътешественици като абат
Шап д ’Отрош. Тези завоевания на север слагат край на съперни
чеството, тъй дълго противопоставяло Москва на победеното мо
гъщо княжество. Новгород е успял преди това да усмири фински-
те племена, но от това ще се възползва Москва.
Руската колонизация и развитието на търговските отношения
започват едва през следващия век, но е твърде показателно, че
по време, когато европейците откриват отвъд м оретата земи,
превърнали се в техни владения, Москва, която е на път да пре
расне в Русия, прави същото в Азия, съхранявайки единството
на своето пространство. Обединението на руските земи и нача
лото на евразийската политика се извърш ват едновременно.
Раждаща се Русия от самото начало е евразийска.
Нарастващите сили на Русия поставят пред нейните владете
ли - Иван III към края на неговото царуване и Василий III (1505-
1533) - въпроса за възможното направление на тази експанзия.
По това време Русия опира на север до Литва и Швеция, а пло
дородните земи на юг са сами по себе си притегателни, като ос
вен това водят към Каспийско море. Пред владетелите остава от
крит въпросът накъде да насочат усилията си след отпадането
на заплахата от Златната орда: към Поволжието и силното К а
занско ханство или на изток, към Сибир, пътят към който е от
крит след успешната война срещу Новгород?
Развитието на Московското княжество, делото по обединява
не на руските земи, борбите и съюзите против или с монголите
до началото на XVI в. свидетелстват за водената политика на
строителство и съхраняване на държавата. Тази зараждаща се
държава се разраства и придобива очертанията на империя бла
годарение на едно движение напред, което изисква непрекъсна
то печелене на пространство, без което пропада надеждата тя да
се превърне във велика сила. За първи път след обединението
експанзията на североизток подтиква руските владетели да за
почнат дебати по външната политика. Стремежите към П овол
жието предполагат конфронтация с Казанското ханство. Напред
ването към Сибир, тази необятна и слабонаселена област, ори
ентира Русия към Тихия океан, но същевременно я приближава
до Китай, който би могъл да се противопостави на М осква за
контрола върху тази територия. В крайна сметка, какъвто и да
бъде стратегическият избор на великия княз и на неговите съ
ветници, Московското княжество, превърнало се вече в обшир
18
на държава, завою вала в Азия владения, чужди на нейната исто

рия, въплъщава, след векове подчинение на номадски народи, ре
ванша по отношение на тях от страна на едно уседнало и отчас
ти урбанизирано общество.
Очертаващ ата се конфронтация с Казан, бъдещите намере
ния за Сибир доказват, че Степната империя отстъпва място на
други виждания за империята, преди всичко твърде своеобраз
ния възглед за една все още европейска Русия, която обаче вече
е стъпила в Азия и става неделима част от този континент.
19
ВТОРА ГЛАВА
Раждането на една империя
В своите Лекции по руска история големият руски историк В а

силий Ключевски обобщава развитието на държавата, подчерта
вайки непрекъснатата нужда от защита срещу външния свят, с
други думи от съобразяване с националните интереси. И доба
вя: „Тя се формира през XIV в. под натиска на чуждото иго; ук
репва и се разраства през XV и XVI в., борейки се за оцеляване
на запад, юг и ю гоизток.“ Василий III е един от великите дейни
на обединението на руските земи и на образуването на руската
държава. Борбата за оцеляване през XVI в. е преди всичко дело
на Иван IV, наречен Грозни, който воюва с мюсюлманските хан-
ства, наследници на Златната орда, но също така с държавите,
намиращи се на запад, които преграждат достъпа до Балтийско
море - Ливония, Литва, Полша, както и на изток, където присъ
единява Сибир. Този преход от политика на консолидация на при
добитото към имперска завоевателна политика (макар сигурност
та на държавата все още да служи за претекст) изисква реално
политическо виждане, непреклонна воля и постоянство.
Царуването на Иван IV е продължително - близо четириде
сет години. Самият той е забележителна личност, макар с вре
мето проявите му на насилие да стават все по-чести, достигащи
до загуба на разсъдък. Въпреки това той успява да наложи ново
гледище за интересите на своята страна и да създаде средствата
за неговото осъществяване. В началото на царуването си той се
вслушва в съветите на двама свои приближени, Алексей Адашев
и преди всичко приятеля от детинство княз Андрей Курбски.
Впоследствие между него и тях избухва конфликт, като царят об
винява двамата, че са убили неговата съпруга Анастасия. Той
прави това в пристъп на ярост, който бележи при него прехода
от един все още спокоен нрав към развихряне на непрекъснати
насилия, най-отявленото от които е убийството на родния му син.
След като скъсва с тях през 1560 г., той реш ава сам да води вън
шната политика, за чието осъществяване до този момент са доп
ринасяли тези негови съветници.
Иван IV се сдобива със средства за провеждане на активна вън
шна политика чрез провеждането на новаторска по своя дух воен
20
РАЖДАНЕТО НА ЕДНА ИМПЕРИЯ
на реформа. Осъществена чрез мерките, взети през периода 1550-

1556 г., тази реформа задължава всички благородници и земевла
делци да предоставят на държавата хора и снаряжение. По този
начин върху егалитарен принцип бива изградена същинска посто
янна армия, винаги готова да влезе в бой. Главна роля в нея игра
ят стрелците. Въоръжен с модерни за времето си аркебузи, корпу
сът на стрелците е съставен от свободни мъже, които поемат за
дължението да служат пожизнено на държавата. Изградена е съ
що така пехота. При това оръжието на тази войска е изработено
основно в самата Русия. Решаването на всички въпроси, свързани
с личния състав и материалната част на войската, Иван IV възлага
на министерство на войната - Разрядни приказ.
Милюков определя държавата на Иван IV като „военно-наци
онална“, същински укрепен лагер, от който потеглят експедиции,
осигуряващи на Русия териториално разширение и мощ, превър
нала постепенно една до неотдавна заплашвана страна в империя.
Разполагайки с подобни човешки ресурси и несравнима ог
нева мощ, Иван може да започне заедно със своите най-близки
съветници, до които все още се допитва, обсъждането на въпро
са: откъде да се тръгне? Накъде да бъдат насочени усилията?
К ъм татарските сили, наследници на Златната орда? Или на за
пад? В крайна сметка основна негова цел става Поволжието, ко
ето се намира под властта на мюсюлманските ханове.
Краят на Златната орда

М исълта за Волга обсебва Иван IV също както и колективното
съзнание на русите. Тази река дълго време служи за граница меж
ду земеделските и номадските общества, като именно през нея
първите биват подлагани на непрестанни нападения от степните
народи. Откъм Волга потеглят завоевателите, сломили Киев и
заплашващи цяла Североизточна Русия. Политически и админис
тративен център, символ на мощ та на монголите, е Сарай, град,
разположен по долното течение на Волга, в който се намират ор
ганите на властта, която монголите налагат навсякъде със сила
та на оръжието. Сарай е мястото, откъдето бива управлявана под
чинена Русия. Именно там са длъжни да се явяват руските кня
зе, за да засвидетелстват своята вярност към хана и да измолят
от него ярлик, сиреч правото да събират данъци в полза на за
воевателя. Именно в Сарай намира израз тяхното подчинено по
ложение, където те си съперничат помежду си, за да бъдат приз
нати за най-верни съюзници и съобщници на монголите.
21
Трябва да се отбележи, че през XV в. настъпват три сериоз

ни промени в отношенията между руси и монголи, които впос
ледствие помагат на Иван IV да осъществи своите намерения.
На първо място засилването на мощ та на М осква съвпада с
настъпването на разцепление в монголския лагер. През първата
половина на XV в. от Златната орда се отделят три ханства, ко
ито следват своя собствена съдба: Казанското ханство през 1438
г., Кримското ханство и Астраханското ханство през 1441 г.. По
този начин Златната орда губи контрола над ордата на Ногай,
която е разположена по бреговете на река Яик (наречена по-къс
но Урал), а един потомък на Джучи-Шейбан (внук на Чингиз хан)
основава в Средна Азия шейбанидската държава. Най-сетне в Си
бир ханството не е в състояние да попречи на казахските пле
мена да завземат степта и да основат там своя собствена дър
жава. П о този начин тъй мощ ната през XIII и XIV в. Златна ор
да постепенно бива изместена от многобройни държавни обра
зувания, които често изпитват влиянието на народите, обитава
щи тези земи преди монголското нашествие.
В тората промяна, която разтърсва из основи отношенията
между Русия и нейните противници в Поволжието, е победата
на турците над Византия през 1453 г., което превръща Русия в
опора на християнството пред лицето на тази нова мю сю лм ан
ска държава. А за Русия оцеляването на християнството пред
полага преди всичко контрол над Поволжието, намиращо се под
властта на приели исляма ханове, потенциални съюзници на Тур
ската империя.
Третата промяна, засягаща политическото равновесие по то
ва време, е свързана с мястото на религията в Русия. Руската по
беда на Куликовското поле, сама по себе си военно събитие, при
добива религиозно измерение, макар походът на Дмитрий през
1380 г. да не представлява кръстоносен поход в същинския сми
съл на думата. Ала преди да встъпи в битката, князът получава
благословия от духовните власти в Москва и от радващия се на
огромна почит игумен на Троицкия манастир Сергий Радонеж-
ки, който изпраща двама монаси да придружат бойците. В часа
на победата князът и църквата обявяват, че тя е плод на Божия
промисъл, и военният успех е възприет от колективното съзна
ние като тържество на кръста над полумесеца.
М оментът за подобна конфронтация е добре подбран. П ос
тепенното разпадане на Златната орда е съпътствано от разпрос
транението на исляма сред татарите, които придобиват самос
тоятелност. В същ ото време православната църква се налага при
22
русите като средство за отпор срещу нашественика. Достойнст

вата на някои нейни духовници, преди всичко бъдещия свети Сер-
гий, обединителната сила на неговия манастир, ролята на защит
ници на вярата, която възприемат московските князе, всичко то
ва способства за превръщането на борбата между наследниците
на Златната орда и Русия в сблъсък между християнството и ис
ляма. Трябва да се уточни, че става въпрос за православното
християнство, тъй като укрепването на Русия се осъщ ествява и
чрез сблъсъка с друг един противник - католическа Литва.
Така през XV в. отслабването на Казан се превръща в пър
востепенна задача за московските князе. Василий II, наречен Сле
пия, посвещава на това всичките си усилия, възползвайки се в
борбата срещ у татарите от разногласията между князете, също
както на времето в борбата срещу монголите. През 1453 г. той
дарява на татарския княз Касим територия, наречена Касимовс-
ко ханство - малка, васална на Русия държава, която още от съз
даването си привлича многобройни преселници от Казан, убе
дени, че бъдещ ето принадлежи на тези, които са на страната на
Москва и на нейните съюзници. Отговорът не закъснява, но М ос
ква съумява да запази своето преимущество. През 1461 г. претър
пялото временно поражение Казанско ханство е принудено да мо
ли за мир и се задължава да плаща данък на Русия. Историческа
та промяна в съотношението на силите е ускорена при Иван III,
наследил Василий Слепия след 1462 г., който в същото време ум
ножава походите срещу все още независимите руски княжества
- Твер, Вятка, Рязан, които окончателно побеждава и подчиня
ва, давайки по този начин да се разбере колко мощ на е станала
руската държава. Казан си изважда поука, още повече че се оказ
ва лишен от основния си съюзник Литва, на свой ред станала
жертва на политическата динамика на Русия.
Укрепнала след присъединяването на непокорните княжест
ва, Русия се оказва пред лицето на сериозен съперник, Осман
ската империя, която, също както Иван III, смята да се възпол
зва от разпадането на Златната орда и да анексира ханствата. В
средата на XV в. Крим все още се намира извън обсега на руси
те: Османската империя е тази, която осъщ ествява контрол над
него. Първите сблъсъци от борбата за Поволжието не са в пол
за на Русия. Враждебният на нея Крим упражнява влияние над
Астраханското ханство, чиято политическа немощ е очевидна,
и дори над формално васалното на Русия Казанско ханство. Ала
напредването на Османската империя, от една страна, и на Ру
сия, от друга, тревожат Казан, където се притесняват да не би
23
един ден на Русия да й омръзне да контролира Поволжието от

вън и тя да пристъпи чисто и просто към анексиране, напълно
възможно, предвид военната й мощ.
На границата между XV и XVI в., равновесието, на което се
крепят отношенията между Москва и Казан, става все по-крехко.
Вероятно в стремежа си да предвари настъплението от страна на
Русия, казанският хан взема решение да извърши превантивно на
падение, по време на което той избива търговци и отвлича цивил
но население в робство. Това е оказва само началото. През 1521 г.
хан Мохамед Гирай подновява тези нападения срещу Русия. Така
Казан дава да се разбере, че отхвърля съществуващите от мина
лия век връзки. В същото време близкото до Османската империя
Кримско ханство се превръща в нова заплаха за Русия. При това
самата Русия е вложила много усилия за установяването на спе
циални отношения с това ханство: навремето Иван III се е въздър
жал от анексиране на Казан именно за да не тревожи кримския хан.
Подобна политика на предпазливост занапред става невъзможна.
Нападенията на Казан зачестяват, руската граница става несигур
на. Стотици пленници поемат на юг.
През годините, когато младият Иван все още е малолетен, вът
решните борби за наследството на Василий са били пречка за ед
на по-активна външна политика. Ала веднага след своето короняс
ване през 1547 г., Иван IV решава да се справи веднъж завинаги с
опасното ханство. Първите два военни похода през 1547 и 1549 г.
са зле подготвени и се провалят поради съперничествата сред рус
кото дворянство. Ала през 1551 г. Иван подготвя нов поход, този
път контролирайки лично военните приготовления и отношенията
между служителите си. Същевременно дипломацията идва на по
мощ на военните действия. Н а Казан е предложен мир при три ус
ловия: освобождаване на всички руски пленници, отстъпване от
завзетите територии и преди всичко изборът на добре настроен
към Русия хан. И трите условия са отхвърлени като неприемливи.
Военните действия започват през пролетта на 1552 г. и приключ
ват на 2 октомври с превземането на Казан. Идва краят на един
продължителен период от руската история. Най-сетне Русия вла
дее Поволжието, което дотогава за нея е символ на заплаха. Дъл
го време живяла със страха от монголите, завладяна от тях, сетне
попаднала под заплахата на техните наследници татарите, тя най-
сетне отхвърля вековното владичество и на свой ред се превръща
във владетелка.
След превземането на Казан на дневен ред е необходимост
та от овладяване на новото положение, за да бъдат извлечени
24
всички облаги от тази победа и на първо място да се осъществи

интегрирането и русифицирането на татарското ханство. Царят
си поставя за цел да установи по бреговете на Волга pax russica,
ала в същ ото време църквата се стреми да вземе своя дял от по
бедата и да наложи на мястото на исляма православието. В К а
зан руската власт е представлявана от военен управител или во-
евода, на който пост е назначен княз Александър Горбати, наче
ло на хиляда и петстотин воини, произхождащи от дребното дво-
рянство, за които длъжността на местни управители предоставя
неочаквани материални облаги. За отбраната на Казан в него са
разквартирувани три хиляди стрелци и казашки отряди.
Управлението на това ново завоевание води след себе си ре
организация на централните политически органи. През 1553 г.
казанският двор е преместен в Москва и няколко години по-късно
е преобразуван в Казански приказ, вид министерство с много ви
сок статут, тъй като той е единият от всичко четири главни при-
каза, този на войната, на външните работи (посолени приказ) и
Поместния приказ* Новият приказ, на който е възложено съ
бирането на данъците и търговските мита, трябва освен това да
осигурява назначението и заплащането на служителите на рус
ките военни и цивилни власти. Неговият статут свидетелства за
важността, която царят придава на Казан.
За осигуряване на контрола над ханството става все по-нале
жащо заселването му с руси. На войниците, взели участие в прев
земането на Казан, са предоставени земи срещу задължението да
се установят в тази нова руска провинция. Мнозина от тях прие
мат това предложение, твърде изгодно за хора, които често преди
това са се сблъсквали с недостига на обработваема земя. Слухът
за тази доходна възможност достига до самото сърце на Русия и
тълпи селяни веднага се отправят на път, за да вземат участие в
подялбата. Б ез съмнение в руското село се очертава недостиг на
работна ръка, но доброволното заселване се смята за подходящо
средство Русия да стъпи здраво по бреговете на Волга.
Църквата също допринася за осъществяване на мерките, пред
приети от властта, и заедно със заселниците се заема да превърне
Казан в руска провинция. Първоначалният план на църквата и на
владетеля е ислямът да бъде изкоренен от завзетите земи и да се
пристъпи незабавно към установяване там на християнството. Ка
то символ на новата вяра веднага след превземането на Казан за
почва строителството на грамадна съборна църква върху същото
Поместието е имение, преотстъпено от княза срещу направени услуги. - Б. а.
25
място, където преди се е намирала джамията. Навсякъде никнат

църкви и манастири, непрекъснато се множат религиозните общ
ности, а в резултат на тяхното присъствие и дейност мнозина мес
тни дворяни се покръстват и предлагат услугите си на Иван Гроз
ни. През 1555 г. Казан вече е център на православието, издигнат
е в ранг на епархия, а Иван IV заповядва една десета от събраните
данъци, а също и от иззетите земи да бъдат давани на църквата.
Като бивша влиятелна столица на исляма според намеренията на
цар Иван и на православното духовенство Казан трябва да се пре
върне в трамплин за разпространение на християнството в мюсюл
манските земи. Същевременно той забранява всякакви насилстве
ни покръствания и каквито и да е антимюсюлмански мерки, които
биха могли да предизвикат недоволство у местните, като за спе
челването на покореното население за православната вяра разчи
та на блясъка на Русия и на нейната църква. Неговият наследник
обаче се проявява като религиозен фанатик и поема по обратния
път, сиреч покръстването с помощта на силата. Ислямът е поста
вен под запрещение и привидно сломен. Едва по времето на Ека
терина II е сложен край на преследванията срещу мюсюлманите и
на мисионерството, което най-често не води до добри резултати.
Екатерина II възприема подхода на Иван IV, който веднага след
завземането на Казан решава, че интеграцията на мюсюлманите
може да бъде успешна само ако е доброволна. Духът на толеран
тност у един владетел, известен с естествената си склонност към
насилие, разкрива още веднъж противоречивия характер на него
вата личност.
Чиновници, военни, заселници, духовници и монаси биват
последвани от търговците, за които превземането на Казан от
варя пътя към Персия, Китай и Индия. След русите идва ред на
англичаните, открили, че от Москва могат да поемат по същите
пътища, което води до започване на преговори за право на тран
зитно преминаване. За Иван IV това е същински триумф! До този
момент московска Русия е била неизвестна, пренебрегвана от
всички, изолирана от силните католически западни държави. И
ето че нейната способност да контролира търговските пътища
към Далечния изток й осигурява признание от страна на Англия,
една от най-мощните европейски държави.
Победата над казанския хан през 1552 г. намира незабавен
международен отзвук. Ала тя поражда същевременно нови проб
леми и нови предизвикателства. Иван IV трябва да предотврати
всякакви опити за местни бунтове. Разтревожен, кримският хан
се опитва да събере привърженици и царят разбира, че трябва
26
спешно да го лиши от евентуална подкрепа от страна на А стра

хан. Ето защо, без да се бави, той организира и през 1554 г. осъ
щ ествява завладяването на Астрахан. Първоначално на престо
ла там стои подкрепян от Русия хан, съхранявайки някаква илю
зия за независимост, ала подобно решение е неуместно, предвид
непрестанната заплаха, която Крим представлява за руското при
съствие. Само две години по-късно кримският хан, подкрепян от
Османската империя, напада Астрахан и успява да привлече на
своя страна Дервиш Али, владетелят на подчиненото на Русия
ханство. Операцията приключва с разгром на дошлите от Крим
войски, ала Иван IV разбира, че за сигурността на Русия е необ
ходимо по примера на Казан Астрахан да премине под пълен рус
ки контрол. Мерките по управлението на новите владения, при
лагани в Казан, стават валидни и за Астрахан, който също пре
минава под властта на воевода.
Не след дълго става ясно, че решението за анексиране на А с
трахан е било съвсем оправдано, тъй като Крим служи за изход
на база за нападения от страна на прогонени в изгнание татари
и на кримски войски, подкрепяни от султан Селим II. Н ай-ма
щабното нашествие е извършено през 1569 г., но Русия е под
готвена за това, тъй като нейните войски се радват на неутрали
тет от страна на населението от завзетите земи и съумяват да
покажат, че именно тяхната родина владее Поволжието.
Тази позиция, спечелена след ожесточена борба, но която ни
що занапред не е в състояние да разклати, има решаващо значе
ние за бъдещето на Русия. Волга е от стратегическа важност, тъй
като държи подстъпите към река Кама, а отвъд нея към несравни
мите и неразработени богатства на Сибир. Със завоюването на Ка
зан и на Астрахан Иван IV не само прекъсва нескончаемата поре
дица от опустошителни нашествия и дава сигурност на своята дър
жава, но и затвърждава евразийското бъдеще на Русия.
Неуспех на запад
Дали след завладяването на Казан и Астрахан трябва да се стигне
още по-далеч, за да бъде смазан и Крим? Или силите трябва да
бъдат насочени срещу други противници, намиращи се на запад,
които също изпитват тревога от нарастващ ата мощ на Русия и
подозират, че Иван IV подготвя нападение срещу тях?
Между Иван IV и неговите съветници се разгаря спор. Ада-
шев и Курбски настояват за продължаване на борбата срещу мю
сюлманите, изтъквайки трудностите, свързани с войната на за
27
пад срещу държави с много по-добра организация и снаряжение

от тези на хановете. Иван IV обаче е убеден, че преди да про
дължи към Крим, трябва да предотврати опасността откъм за
пад. Нима Литва или Полша няма да се изкушат да извлекат пол
за от продължителното ангажиране на неговата войска в Крим
и дали няма да преминат в настъпление, откъсвайки територии
от Русия? Възможно е царят да е съзнавал презрението, което
се шири в Европа по отношение на неговата страна и да е искал
да си спечели уважение чрез една война, която ще му открие пътя
към морето. Вярно е, че поради своя интерес към търговския път
за Далечния изток, отворен след превземането на Казан, Англия
води преговори с Русия, но търговията и ползата от нея не са
достатъчни на Иван IV, обсебен от мисълта да получи истинско
политическо признание за руската мощ, която да намери израз
в териториално разширение и излаз на море.
Пътят на Русия на запад, към Балтийско море, е преграден
от Ливония и от Ордена на рицарите мечоносци, от Литва, П ол
ша и Швеция. П рез 1558 г., в разрез със становището на своите
съветници, Иван IV решава да даде приоритет на това направ
ление и започва война с Ливония. В този момент той се ползва
от подкрепата на татарски войски. Победеният Казан вече е спо
магателна сила за руската политика; неговите войски са водени
от Шах Али, бивш хан, поставен от Иван IV на престола на м ал
кото, васално Касимовско ханство. В средата на XVI в. поради
вътрешни междуособици Ливония е доста отслабена. Нейните
войски се оказват неспособни да се съпротивляват на татарска
та конница, която се устремява срещу ливонските градове, тъй
желани от Иван IV, чрез които той смята да получи достъп до
търговията по море. Нарва, Дерпт и дванадесетина други града
попадат в ръцете на новите завоеватели.
На следващата година идва ред на Курландия. Великият м а
гистър на Ордена на мечоносците иска помощ от полския крал
Сигизмунд-Август II и подписва с него съюзен договор. В този
момент Иван IV се сблъсква със съпротивата на своя съветник
Адашев, който предлага временно прекратяване на военните
действия. Ц арят не може да прости на „това куче Алексей“ ста
новището, което той смята за предателство. Отлагайки за по-къс
но уреждането на сметките с него, той взема решение незабав
но да продължи войната срещу Ливония и поставя начело на
войските Курбски, с когото все още е в добри отношения.
Годината 1560 е белязана от поражението на мечоносците и
крепостта Фелин, седалище на великия магистър, е превзета.
28
Иван IV може да бъде горд: той е успял да сломи силната кръс

тоносна държава. Ала след тази победа през 1560 г. започват по
раженията на русите.
Успехите на руската армия са изплашили съседните държави
и на първо място Хабсбургската империя. Фердинанд I, който е
сюзерен на Ордена на мечоносците, се опитва да посредничи, ка
то предлага на Иван IV да прекрати военните действия на север
и да довърши своето дело в Крим. Противоречията между две
те страни намират израз преди всичко в стълкновенията от тър
говски характер. Ала на Фердинанд I вече е известно, че други
страни са далеч по-заинтересувани и са готови да отблъснат
Иван IV Това са Полша, Литва, Швеция и Дания, които нямат
намерение да се откажат от участие при подялбата на Ливония.
Тогава царят разгръщ а целия си политически талант, за да не
утрализира някои свои противници и да съсредоточи силите си
срещ у останалите. Той подписва мирен договор с Дания и Шве
ция и се насочва против Литва, която напразно се е опитала да
преговаря с него. На 15 февруари 1563 г. той превзема литовс
ката крепост Полоцк. По всичко личи, че подобно на Ливония
Литва е обречена да бъде изцяло завоювана. Ала също както през
1560 г., тази победа поставя началото на неуспехи и в крайна
сметка царят е принуден да се откаже от мечтата да извоюва из
лаз на Балтийско море. През 1561 г. полско-литовските войски
разбиват русите и ги изтласкват извън територията на Литва.
Иван IV упорито продължава войната, но междувременно е из
правен пред все по-сериозни вътрешни проблеми, без съмнение
свързани с неговата лична драма и влошаването на психическо
то му състояние.
През 1560 г. умира неговата първа жена Анастасия, която той
истински е обичал. Реакцията на Иван IV напомня лудост. Той
започва гонение срещу всички свои съветници, като ги обвиня
ва, че те са я убили. Карамзин нарича този момент „ужасен пов-
рат в душата на царя и в съдбата на империята“, като описва вла
детеля по следния начин: „До този момент той е образец на вла
детел: благочестив, мъдър, загрижен за славата и благоденстви
ето на своята държава“ , ала ето че настъпва миг, в който царят
дава воля на страстите си, на присъщата си жестокост и на раз
пуснатите си нрави. Настъпва време на преследвания и екзеку
ции, които предизвикват страх у болярите и принуждават мно
зина от тях да бягат.
За да затвърди властта си, през 1565 г. царят разделя на две
своята страна и предоставя едната част на опричнината, инсти
29
туция, която разполага с цялата власт и която започва да сее те

рор, продължил седем години. Верните на царя дворяни поемат
пътя на изгнанието, цели княжески фамилии са изтребени и до
ри простолюдието ужасено се опитва да напусне територията на
опричнината. Целият живот на страната е разстроен, търгови
ята е парализирана; икономическата разруха е съпътствана от
крах на общ еството като цяло.
Седемте години терор се превръщат в спирачка и за военни
те успехи, ала въпреки това Иван IV упорито продължава да се
опитва да завоюва Ливония, като по този начин окончателно ра
зорава страната. Въпреки това военните кампании през периода
1573-1577 г. жънат поредица от успехи; Ливония сякаш отново е
превзета с изключение на Ревел и Рига, които падат през 1578 г.,
ала до този момент Иван IV е имал работа със слаби противни
ци, като Швеция, чиято военна мощ не може да се сравни с не
говата или с полско-литовската държава, жечпосполитата, съз
дадена с подписаното през 1569 г. в Люблин съглашение, и от
слабена от трудния избор на полски крал. Н ещ ата коренно се
променят, когато през 1575 г. на престола на По леко-литовско
то кралство е избран унгарецът Стефан Батори.
С три години по-млад от Иван IV, енергичен и притежаващ
остър политически ум, Стефан I Батори реш ава незабавно да
сложи край на руската експанзия. Той преустройва войската, със
тавена в мнозинството си от наемници, провъзгласява се за во
дач на католическия свят срещу Русия и след като успява да спе
чели помощ та на Швеция, започва война, която в разстояние на
пет години, от 1577 до 1582 г., лишава Русия от всички нейни
завоевания на запад. След четвърт век войни в крайна сметка
Иван IV се оказва лишен от излаз на Балтийско море с изклю
чение на тясна ивица земя при устието на Нева.
Колкото големи и окончателни са успехите по направление
на Крим и следователно към Черно море, толкова излазът на за
пад се оказва скъпо струващ а и неосъществена мечта. Европа
още дълго време ще остане затворена за Русия. Европейската
мечта намира израз другаде, в Украйна и едва по-късно там, къ-
дето е била осуетена. Евразийската съдба на Русия намира пот
върждение обаче във факта, че огромното разочарование по от
ношение на Европа бива компенсирано с присъединяването на
безкрайните простори на Сибир. Отчайващата и безполезна аван
тю ра на запад излиза скъпо, но в замяна на това завоюването
на Сибир става с цената на твърде малко средства.
30
Сибир: новата граница

Навлизането на Русия в сибирските простори е резултат както
от историческото наследство на Новгород, така и от личната ини
циатива на отделни лица (търговци на кожи, казаци) и едва на
последно място на държавата.
Нека разгледаме най-напред приноса на Новгород, присъеди
нен към Русия през 1470 г. Горд със своите институции и с факта,
че е избягнал монголското иго, този прославен град още през XII
в. успява да навлезе дълбоко в сибирската земя. След поредица
войни той присъединява цялата област около Печора, разположе
на до бреговете на Бяло море. По-късно Новгород свързва тази
територия с областта край река Об и започва в тези свои владения
интензивен добив на кожи, които са търсени по всички пазари, как
то в Европа, така и при монголите. Русия наследява тези възмож
ности, но в продължение на близо век е заета с преодоляването на
монголския проблем и с борбата срещу исляма, като е готова по-
скоро да даде приоритет на настъплението на запад. При това по
ложение за известно време Сибир сякаш е забравен. Едва превзе
мането на Казан и присъединяването на Поволжието открива пред
русите - преди всичко пред търговците - примамливи перспекти
ви. Това завоевание съвпада с икономическото развитие на Европа
и с нуждата от суровини и на първо място кожи, която Сибир мо
же да задоволи напълно. Руската държава си дава сметка за инте
реса, който представлява тази пренебрегвана до този момент об
ласт, в която проникват все още само отделни предприемчиви лю
де. По стечение на обстоятелствата руските успехи на Волга пра
вят толкова силно впечатление на хан Едигей, чиито владения се
намират в Сибир, че той отправя поздравления към Иван IV и се
провъзгласява за негов васал. За нещастие обаче Едигей е убит
през 1567 г. от съперник за престола, който с идването си на власт
отхвърля васалитета и възприема враждебна на Русия политика,
като обединява около себе си вогулски и остякски племена и им
забранява да плащат данъци. Подкрепата, която му оказва ордата
на Ногай, поставя за известно време под заплаха руските интере
си.
Завоюването на Сибир отначало е дело на видните търговци
Строганови и на казашкия хетман Ермак. Удивителният съюз
между тях предоставя на Русия, която дълго време наблюдава
отстрани сплотените им усилия, необятни територии и източник
на могъщ ество и богатства.
Първи в областта проникват Строганови. Тези предприема
чи с изключителна изобретателност са от селски произход, но в
31
средата на XVI в. ръководят множество предприятия за риболов

и рибопреработване и монополизират търговията със сибирски
те народи. През 1558 г. получават от царя изключителни права
за стопанска дейност в района на Кама, което открива пред тях
пътя за същински Сибир. Освободени от данъци, те се превръ
щ ат в истински господари на страната, като осигуряват отбра
ната и раздават правосъдие сред чуждоземците ( инородците).
Техните предприятия, като тези за добив на сол и на метали, неп
рекъснато се разширяват, поради което нараства нуждата от ра
ботна ръка и от специалисти, някои от които идват от далечни
страни. Икономическите успехи ги убеждават, че областта на К а
ма не може да задоволи техните амбиции и че те трябва да про
никват все по-далеч на изток, към Урал и към река Об. Именно
там те се сблъскват със сибирските ханове, които гледат на тях
като преден отряд на Русия, срещу която се бунтуват. През то
ва време царят е зает с войната в Ливония и с вътрешните кри
зи, така че Строганови не могат да разчитат на никаква помощ
от негова страна. И в този момент се заражда идеята да се обър
нат към казаците и на сибирската сцена се появява фигурата на
Ермак.
Подобно на Строганови, Ермак Тимофеевич е забележител
на личност и един от двамата най-прославени водачи на донско
то казачество. Отхвърляйки владичеството на Златната орда, ка
заците не приемат предложенията за съюз с Турция и хановете,
но същевременно се стрем ят към независимост и по отношение
на Москва. Те смятат за свой дълг защитата на родната земя и
отказват съюз с онези, които се опитват да им я отнемат. За раз
лика от днепърските казаци, които последователно служат на Пол
ша, на Швеция и на Русия, донските казаци никога не са насочва
ли оръжие срещу последната, но същевременно не признават дру
га власт освен тяхната и в никакъв случай властта на царя. Ермак
е въплъщение на тази политика. Той е прочут със смелостта и спо
собността да сплотява около себе си казаците. Независим по дух,
той отначало воюва с Ногай, комуто нанася окончателно пораже
ние, предизвиквайки по този начин гнева на царя, чиято политика
е да спазва постигнатия компромис с азиатските орди и на първо
място с Ногай. Разярен от неподчинението на Ермак, в чиито
войски се сражават избягали от опричнината боляри (друга при
чина за недоволство), Иван IV издава заповед хетманът да бъде
доведен в М осква и да му бъде предаден, за да бъде екзекути
ран. Казаците обаче нямат никакво намерение да предават един
от своите, а самият Ермак няма никакво намерение да капиту-
32
лира. Ето защо през 1577 г. той събира отряд от ш естстотин ду
ши, с които се спуска по течението на Волга, сетне по К ама и
предлага услугите си на Строганови.
Срещата между непокорния казашки герой и сибирските аван
тюристи, установили монопол върху отнети от хана земи, е опи
сана от хронистите по много живописен начин. Кой е инициато
рът на техния съюз? Строганови или Ермак? Историята не уточ
нява това, ала последният заедно със своите авантюристи, пре
доставя липсващата до този момент военна сила. През зимата и
пролетта на 1580 г. Ермак се готви за война с хан Кучум и по
тегля към неговата столица Искер, наречена по-късно Сибир. Ре
шаващият сблъсък между татари и казаци става през октомври
1581 г. Събраните от хана тридесет хиляди татари претърпяват
пълно поражение от по-малобройните, но добре въоръжени и
подготвени казаци. Победата на хетмана е улеснена от паника
та, обхванала татарите, когато те си дават сметка за неефектив
ността на своите оръжия, като мнозина от тях напускат бойно
то поле. Самият хан се спасява с бягство, а на следващия ден
събира всичките си богатства и ценни предмети и напуска сто
лицата, оставяйки я без защита. Това позволява на казаците да я
превземат на 26 октомври. Те загубват в сражението сто и се
дем души, но ханството на Кучум престава да съществува. Е р
мак изпраща при царя посланици начело с Иван Колобо (с ис
тинско име Иван Колишев), болярин, потърсил убежище при ка
заците от опричнината и предизвикал с това гнева на владете
ля. Пратениците носят със себе си богати подаръци и водят та
тарски пленници. Ц елта им е да предадат на царя молба за ми
лост от страна на Ермак, който се покайва за самоволните си
действия в миналото и поднася в знак на вярност покорения от
него Сибир. Царят, до този момент зает с Ливонската война и
нехаещ за случващото се в Сибир, дава прошка, провъзгласява
властта си върху новите земи и изпраща там отряд от петсто
тин души под командването на княз Иван Волконски.
Този нов интерес към Сибир се съхранява и след см ъртта на
царя на 19 март 1584 г. Неговият наследник Фьодор също е прив
лечен от новите владения. Още с възкачването си на престола
той научава за понесените загуби от войската на Ермак, който
продължава да отблъсква нападенията на татарите, и му изпра
ща подкрепления. Те обаче се оказват недостатъчни, за да осуе
тят периодичните атаки срещу русите на хан Карачи, който е ус
пял да привлече на своя страна малобройни местни племена, като
осяките и вогулите. На 5 август 1585 г. Ермак заедно с триста
3. 33
казаци попадат в клопка в собствения им лагер и са избити.

Така приключва епопеята на завоевателя на Сибир, но него
вата смърт не слага край на руското присъствие в завзетите зе
ми. Те биват колонизирани от Строганови, които построяват мал
ки поселища, обитавани от селяни. Въпреки непрестанните на
падения на татарите срещу тези населени места, руската съпро
тива постепенно се организира, а дошлите на помощ на казаци
те войски проникват все по-навътре в Сибир, чийто център от
1587 г. насетне става Тоболск край реките Иртиш и Тобол, на
мястото на изоставената от хана столица Сибир. В него се ус
тановява постоянен гарнизон от седемстотин казаци и стрелци.
По бреговете на Об са издигнати крепостите Березов (1593),
Сургут (1594) и Нарин (1596). Населението са Сибир приема
охотно руското владичество, тъй като засиленото военно присъс
твие допринася за сигурността в областта. М естните вождове ве
че трябва да плащат ясак (данък в кожи) на русите, а не на пред
ставителите на хана, но тъй като това задължение същ ествува и
преди, те го приемат без протести. Последният опит за местна
съпротива завършва през 1598 г. с победата над хан Кучум и това
окончателно поражение убеждава следвалите го до този момент
осяки и вогули да приемат руската власт.
От този момент нататък руската хегемония непрекъснато раз
простира своя обсег независимо от тежката вътрешна криза през
смутното време. Руската система вече е здраво вкоренена в Си
бир и колонизацията бързо напредва. От съображения за сигур
ност отначало тя се съсредоточава около казашките лагери, но
не след дълго се разпространява и другаде, тъй като при цару
ването на Фьодор и след него на Борис Годунов М осква си дава
сметка какви икономически възможности разкрива Сибир пред
руската държава. Официалната доктрина на Русия е проста: ук
репване на завоюваните територии и извличане от тях на мак
симум богатства - кожи, но също така скъпоценни и полускъ-
поценни метали, без при това колонизацията да струва на М ос
ква каквито и да било разходи. За нейното развитие е достатъч
но да бъде насърчено земеделието в областта, за да могат оби
тателите сами да задоволяват потребностите си. Заселниците, ус
тановили се доброволно или насилствено, постепенно достигат
една четвърт срещу три четвърти местно население. Подобно съ
отношение осигурява ако не интеграция, то поне умиротворяване
на туземните племена. Заселниците са предимно селяни, дошли
в търсене на обработваема земя или бягащи от военна служба,
данъчни тегоби или други законови ограничения, на които са би
34
ли подложени в Русия. За мнозинството от тях Сибир е нова

граница, която води към един свят на свобода и благоденствие.
На свой ред се включва и църквата, като броят на духовниците
непрекъснато расте. Н а манастирите са дадени огромни позем
лени владения, а през 1621 г. Тоболск става център на архиепис
копия, чиято власт се простира над цял Сибир.
Установената от русите в Сибир политическа система се от
личава с предпазливост, тъй като Москва се тревожи от възмож-.
на съпротива на сибирските народи, която те вече са оказвали и
понеже икономическата цел - събирането на данък в кожи - пред
полага сътрудничество с местното население. С това се обясня
ват правата и привилегиите, давани на племенните и родовите
вождове, които лично управляват своите владения, раздават пра
восъдие и събират ясака. Москва не разрешава намеса на руска
та администрация и на заселниците в живота на местното населе
ние. Същото се отнася и до църквата, на която категорично се пре
поръчва да не се опитва да покръства народностите, които често
са анимисти, будисти или са под водачеството на шамани.
Подобна търпимост не изключва властта, чиито носители са
воеводите и въоръжените сили и която периодично напомня за
присъствието си чрез наказателни експедиции. Издигнатите пре
димно по бреговете на реките крепости са видим символ на рус
ката мощ. Насърченията за масовия приток на заселници също
са насочени към укрепване на руските позиции: под натиска на
все по-големия брой руси, местното население още по-охотно
приема външ ната власт.
Към края на XVI в. сибирските дела са поверени на Казанския
приказ и по-конкретно на особено сибирско бюро (стол). Ала ко-
гато Русия се сблъсква с вътрешни проблеми през смутното вре
ме и калмиците се възползват от тях, за да въстанат, решаването
на подобни въпроси се възлага на Министерството на външните
работи или посолски приказ. За Казанския приказ Сибир е просто
колония, намираща се под пряко управление, докато за Министер
ството на външните работи положението в областта зависи по-ско
ро от отношенията е дребните местни вождове. След преодолява
нето на безредиците в Русия, Михаил, първият цар от династията
Романови, осъзнава значението на тази област и решава да преус
трои отношенията й с Москва. Сибирските дела са прехвърлени
от Казанския на особен Сибирски приказ, начело на който стои
дяк (длъжност, съответстваща на министър).
Подобна организация, утвърдена в момент, когато руското
пространство все още не е толкова обширно, е твърде показа
35
телна за схващането, което доминира чак до разпадането на им

перията през 1917 г. : всяка част от империята трябва да бъде ор
ганизирана и управлявана в съответствие с нейната специфика,
а не като част от едно глобално колониално пространство, ка-
къвто модел налага Англия с Colonial Office.
Украйна: крачка към Европа

Съединението на Украйна с Русия през 1654 г. - тъй като по то
ва време не може да се говори за обикновено анексиране - е ре
зултат от започналата половин век преди това религиозна, по
литическа и национална криза.
Началото на тази криза е поставено с решението на папа Кли
мент VIII през 1596 г. да подкрепи Брестката уния, която поста
вя началото на униатска църква (католическа църква, съхранила
обредите и обичаите на източната църква, както и употребата на
старославянския като богослужебен език) в православна Украй
на под литовско-полска власт. Украйна до този момент е част от
великото княжество Литва, но с Люблинската уния от 1569 г. е
включена в полската част на републиката и следователно в ка
толическо обкръжение. К ъм тази последица от Лю блинската
уния се прибавя и фактът, че селяните, които съгласно литовс
ката уредба се ползват със статута на свободни люде, биват зак-
репостени по подобие на полските селяни. Единствени казаците
избягват тази участ и тяхната свобода се превръщ а в мечта за
останалите.
След Брестката уния в Украйна същ ествуват съвместно две
църкви: униатската, подкрепяна от Полша, и православната, под
ложена на преследвания, но съхранила любовта на мнозинство
то вярващи. Полският натиск води дори до духовно възраждане
в някои православни украински среди. Така митрополит Петро
М огила основава в Киев школа, център на православната укра
инска култура, но отворена за западното и латинското влияние.
В същ ото време този асимилаторски натиск от страна на П ол
ша в областта на религията и езика, упражняван върху украин
ското селячество, принуждава мнозина да бягат на юг, във вла
денията на днепърските и донските казаци, като се присъединя
ват към тях и по този начин укрепват силите им.
Разделението на църквите достига до степите, където каза
ците дават отпор на поляците, които, в стремежа си да устано
вят контрол над тях, се опитват да ги разделят на враждуващи
лагери. От една страна, са казаците, чийто статут и политичес
36
ка автономия са признати и официално регистрирани и които се

ползват с привилегировано отношение от страна на Полша, в за
мяна на което от тях се очаква да подкрепят униатската църква
и полската политика като цяло (ала тези казаци въпреки оказва
ното благоволение трудно приемат подобно задължение). От дру
га страна, са онези, които не притежават специални привилегии,
зависят изцяло от своя хетман и спонтанно се нареждат на стра
ната на православното селячество в съюз срещу католицизма и
срещу Полша. Непрекъснато се редуват бунтове и ответни реп
ресии, които подхранват все по-мощни антиполски настроения,
постепенно увлекли цялото казачество в защита на национална
та идентичност и православието.
Две личности, еднакво забележителни със своите качества, ог
лавяват процеса на обединение на Русия и Украйна. Това са казаш
кият хетман Богдан Хмелницки, започнал през 1648 г. „война за
освобождение“ на Украйна, и цар Алексей, наречен Тихият.
Алексей Михайлович, син на първия Романов, се отличава с
голямо благочестие, широка култура, особено в областта на ре
лигията, и с реш имост да не се поддава подобно на своя баща,
на влиянието на силните съветници - боляри. Макар облечен в
одежди по византийски образец, той е отворен към Запада и про
карва пътя за своя син Петър I, бъдещият П етър Велики. Алек
сей I кани много чужденци в Русия, мечтае да изпрати младежи
да учат в Европа и сливайки Украйна и Русия, приближава Ру
сия към Европа или по-скоро установява Европа в Русия. Уме
рен и съзнаващ , че трябва да се съобразява с външните факто
ри, той проявява изключителна предпазливост в руско-украин
ските отношения, което обяснява защо тази първа крачка на ру
сите на запад се увенчава с такъв забележителен успех.
Неговият партньор в преговорите, хетманът Богдан Хмелниц
ки, е не по-малко силна личност. Роден през 1595 г. в семейство на
казак, той получава великолепно образование, знае няколко езика,
сред които латински и полски. През 1620 г. баща му е убит в сра
жение с татарите, а самият той попада в плен и е отведен в Тур
ция, където прекарва две години и научава турски език толкова
добре, че след завръщането си получава покана от полския крал
да стане негов близък сътрудник. По-късно, през 1638 г., когато
въстаналите казаци са разбити от полските войски, Хмелницки се
оттегля за известно време при своите, но кралят отново го вика,
за да преговаря във Франция за изпращането на казашки войски,
които да се бият в Испания на страната на французите. Той воюва
още веднъж с татарите, след което окончателно скъсва с поляци
37
те. Причина за това скъсване е лична драма, която му дава да осъз

нае презрението на поляците към неговия народ. В негово отсъс
твие полски шляхтич напада имението му, опожарява го, убива не
говия син и отвлича жена му. Нашият герой отправя жалба до кра
ля на Полша, който обаче дължи престола си на избор и не при
тежава власт, затова му дава следния съвет: „На силата отговори
със сила.“ Именно така постъпва Богдан Хмелницки, който пър
воначално се опитва да си отмъсти на поляците чрез война. През
1647 г. той прави опит да сключи договор срещу тях с кримския
хан. Самият той е избран за хетман на казаците от Запорожието и
се превръща в носител на законна власт. Ала борбата се оказва
твърде неравна и след сблъсък между поляци и казаци последните
са разпръснати. След три години кървави сражения Хмелницки
осъзнава, че е най-добре да прибегне до политическо решение: съ
юз с Русия.
Украинците неколкократно имат намерение да прибягнат до
това крайно средство, за да отхвърлят полското владичество.
През 1625 г. цар Михаил, първият представител на династията
Романови, е поканен да вземе Украйна под свое покровителст
во. По-късно същ ата молба е отправена към неговия син Алек
сей. Ала и двамата през това време са заети с решаването на дру
ги проблеми, стрем ят се да избегнат война с П олш а и поради
това отклоняват украинското предложение. През 1648 г. въпро
сът вече стои на дневен ред. Хмелницки е успял да наложи власт
та на запорожските казаци над голяма част от Украйна. Тъй като
поляците нямат никакво намерение да губят тези територии, ка
заците са принудени да намерят съюзник, който да ги защити и
да запази тяхната независимост. Първоначално изборът им пада
върху кримския хан и Османската империя, ала подкрепата от тази
посока е твърде несигурна; освен това и двете страни нямат ни
какво желание от сблъсък с Полша. Остава Русия, към която ве
че са отправяни подобни искания в миналото. Също като своя ба
ща Алексей се двоуми. В края на краищата обаче решава да се
допита до Земския събор, като го свиква на 1 октомври 1653 г. и
поставя пред него следната дилема: или Русия се съгласява да взе
ме под своя закрила хетмана, запорожката войска и контролира
ните от тях земи, или това ще стори турският султан. Земският
събор не се колебае: той настоява царят да приеме молбата на
Украйна. Н а 8 януари 1654 г. в Переславл, където се намира ка
зашкият щаб, е сключен договорът и Алексей М ихайлович се
превръща за новите си поданици в „цар и велик княз самодър
жец на Велика и М ала Русия“ . Царят гарантира на казаш ката
38
войска особен юридически статут, самоуправление, правото сво

бодно да избира хетман, привилегии и известна свобода в про
веждането на външната политика. Той признава също така при
вилегиите на дворянството, на митрополита, а на украинските
градове правото на самоуправление.
Договорът от Переславл съдържа в същ ото време и неясно
ти. За Алексей М алорусия е част от неговите владения ( вотчи-
на), а обитателите й - негови поданици. За казаците договорът
предвижда единствено покровителство от страна на царя. Взе
ма връх руското гледище и за три века и половина Малорусия
се превръщ а в неделима част от империята.
През годините, последвали Переславълския договор, положе
нието постепенно се изяснява. Полша не може да се примири с
подобна загуба и през 1654 г. избухва първата война между Ру
сия, от една страна, и Полско-литовската държава и Швеция, към
която са се обърнали запорожките казаци, разочаровани от рус
ките претенции. През 1658 г. следва друга война между Русия и
Полша, подкрепяна от казаците. Поражението на полско-казаш
ките войски позволява на Русия да ореже привилегиите на каза
ците и да наложи през следващите години, особено след Андру-
совското примирие от 1667 г. и последиците от него, окончател
ната подялба на Украйна. Така Днепър се превръща в граница
между Русия и Полша. Левобережна Украйна става част от Ру
сия, а Деснобережна е отстъпена на Полша. За Киев е сключено
временно споразумение: разположен на десния бряг на Днепър,
градът като люлка на славянското християнство е оставен под
руска власт за срок от две години. Що се отнася до Смоленск,
то властта на Русия там е за срок от тринадесет години. Ала те
зи споразумения не се спазват и през 1686 г. със специален до
говор двата града са дадени окончателно на Русия, която, след
като в продължение на два века е обединила разпокъсаните кня
жества, с превземането на Киев най-сетне слива в едно минало
и настояще.
През следващите години се оказва, че обединението с Украйна
далеч не донася мир. Турция продължава да се стреми към нея и
цар Алексей, а по-късно неговият наследник трябва да водят войни
чак до 1681 г., за да сложат край на тези амбиции. От друга страна,
след смъртта на Богдан Хмелницки през 1657 г. сред украинците
настъпват размирици и някои претенденти за властта поставят под
въпрос обединението от 1654 г. Настъпва ожесточено противопос
тавяне между привърженици на Русия, на Полша и дори на Турция.
Ала тъй предпазливият преди цар Алексей в случая проявява неп
39
реклонност, понеже съзнава колко жизненоважна е Украйна за им

перията. Властта над нея означава не само приближаване на Русия
към Европа, но тя предоставя възпитан по западен образец и по-
ерудиран елит, който Москва включва в управляващите кръгове на
държавата. Самата украинска църква е по-отворена, по-образова-
на от руската. Като голям славянско-латински център на богосло
вието Киев спомага за разпространението в Русия - поне що се
отнася до висшите кръгове на обществото - на непознатата дото
гава западноевропейска мисъл.
Същевременно Русия започва да прилага в новите си владения
все по-изразена политика на административна и културна центра
лизация. През 1662 г. е учреден Малоруски приказ, на мястото на
Казанския приказ, създаден през 1616 и закрит през 1646 г. Това
министерство, отговарящо за украинските въпроси, се радва на ав
тономия твърде кратко, тъй като само четвърт век по-късно попа
да „под шапката“ на Министерството на външните работи (Посол-
ски приказ). След въвеждането през 1708 г. на колегиите от Петър
Велики, подчинението на Колегията на външните работи се запаз
ва. Все пак свободният избор на хетман ограничава до известна
степен влиянието на Москва над местните власти въпреки руски
те стремежи за контрол над тях. Ето защо съхранилите се инсти
туции запазват своите позиции при вземането на решения. В за
мяна на това върху църквата е оказан далеч по-силен натиск от
руска страна: киевският митрополит се оказва подчинен на мос
ковския патриарх. Що се отнася до руския език, той постепенно
получава разпространение сред елита, отреждайки на украинския
съдбата на селски говор.
С ъщ евременно са налице много признаци, че през целия
XVII в. Украйна - управлявана от центъра, но не и асимилирана
от Русия територия - запазва своя особен статут: наред с роля
та и привилегиите, признати на казаците, по границата с Русия
продължава да същ ествува митнически контрол, отношенията
между центъра и украинската „периферия“ се ръководят от М и
нистерството на външните работи и най-сетне налице е забеле
жително развитие на украинската култура, съхранява се влияни
ето на Киев като религиозен център, а престижът на училищна
та система в Украйна я поставя на челно място в империята и
по този начин тя допринася за всеобщия напредък. Присъединя
ването на Украйна към Русия е един от най-големите успехи от
времето на утвърждаването на империята, който укрепва равно
весието и не позволява везните да се наклонят докрай към Азия.
40
ТРЕТА ГЛАВА
Къмвсемирната империя
След като са извоювали и са укрепили независимостта, основа

на на териториалното обединение, руските владетели се заемат
да постигнат сигурност за своята държава. За тази цел те упо
рито се стрем ят да сплотят един народ, най-малко половината
от който остава извън рамките на законно установената държа
ва и на нейното пространство. Същевременно те трябва да на
мерят решение на проблема за откритите откъм юг и запад гра
ници и следователно подходящи за нападения отвън. Укрепване
на връзките, засилване на контрола над огромна част от руския
народ, изправяне на прекалено уязвимите граници: това са от
правните точки, които от Иван Грозни насетне определят поли
тиката на царете. Основани на грижата за национално единство
и сигурност, тези отправни точки водят до непрекъснато тери
ториално разширение, което към края на XVII в. придава на Ру
сия облик доста по-различен от онзи по времето, когато тя осъ
щ ествява обединението на руските земи.
Макар непосредствените й съседи да са пряко засегнати и до
ри ощетени от този натрапчив стремеж към сигурност, за дру
гите големи европейски държави Русия си остава една твърде да
лечна геополитическа реалност, извън техните непосредствени
интереси и извън голямата сцена на международните отношения.
Преломът настъпва с възкачването на престола на П етър Вели
ки, чиито проекти са от друго естество и поради това променят
геополитическото равновесие по това време.
„П розорец“ към Балтийско море

Още преди царуването на Петър I Русия е влязла в конфликт със
своите съседи: с Швеция в стремежа към излаз на Балтийско мо
ре; с Турция посредством татарите за постигане на сигурност в
земите на юг; най-сетне с Полша в името на окончателното обе
динение на руския народ. Ала редом с тези конфликти тя се ста
рае да укрепи позициите си и да защити интересите си, без те
да са станали част от едно глобално виждане, за чието осъщ ест
вяване тя все още не разполага с достатъчно средства поради вът
41
решната несигурност и уязвимостта на границите, които й на

лагат нуждата от незабавни действия.
Завоевания като Сибир, Източна Украйна и ханствата от Злат
ната орда отговарят на необходимостта от непосредствена си
гурност, ала те в същ ото време откриват перспективата за един
следващ етап от нейната външна политика, основан на по-голя-
ма увереност в силите.
Краят на XVII в. се характеризира с временно преустановя
ване на експанзията. Истината е, че наследниците на цар Алек
сей са изправени пред редица вътрешни затруднения. През пос
ледните години от неговото царуване избухва един от онези бун
тове, които бележат историята на Русия и свидетелстват за сла
бата социална спойка на нейните народи, особено на онези, ко
ито обитават граничните територии, където избухва голямото
въстание на Стенка Разин.
Напредването на царете към Поволжието, умиротворяване-
то на степта с изчезването на Златната орда са породили надеж
ди за установяване на здрава власт върху тези завоювани, но не
и покорени земи. И ето че през 1667 г. Стенка Разин, казак от
долното течение на Дон, който би трябвало да се смята за ве
рен на руската държава, тъй като е вземал участие в делегаци
ите, редовно изпращани от донските казаци в Москва, започва
да плячкосва по Волга царски и търговски кораби, събира за своя
см етка същ инска арм ия от разбойници, увлича със себе си
стрелците от гарнизона в Астрахан и започва да опустошава
каспийското крайбрежие, Дагестан, а сетне и бреговете на Дон.
Ц яла Ю жна Русия се превръща в сцена на неговите грабежи.
След като овладява Ю га, казакът разбойник се обявява за осво
бодител на целия народ и се отправя нагоре по Волга с намере
нието да достигне М осква, като насъсква местното население
срещу всичко, което олицетворява установения ред. Въстание
то е потушено, но споменът за него остава здраво вкоренен в сър
цата на царете. Той им вдъхва убеждението, че само от тях за
виси добруването на народа, че този народ във всеки един м о
мент може да се надигне и поради това редът зависи изцяло от
силата на държавата и на царя самодържец.
Към въстанието се прибавят и безредиците, свързани с борби
те за короната, които приключват едва когато през 1694 г. Петър
I окончателно поема властта. Това е началото на едно забележи
телно царуване, продължило тридесет и една години и преобрази
ло Русия, която скъсва с миналото на Московското княжество и
се превръща в модерна държава и същинска империя.
42
КЪМ ВСЕМИРНАТА ИМПЕРИЯ
Когато идва на престола, царят е двадесет и две годишен, но

притежава богат опит по отношение на руската неустойчивост,
а също и съвсем конкретни проекти. Ключевски подчертава, че
макар Петър Велики да е наследил от своите предшественици и
преди всичко от Алексей идеята за необходимостта от модерни
зация на Русия чрез реформи, преустройството (а не революци
ята, както уточнява Ключевски), което той започва, изисква зна
чителни средства. За новия цар тези средства за изграждане на
модерна държава са мощ та и външната политика.
Възгледите на Петър стават ясни още в самото начало на не
говото царуване. Той открай време е обсебен от идеята за флот
и за излаз на море, която е трудно осъществима поради географ
ското положение на неговата страна. В какво направление да се
насочи той за реализирането на тази своя амбиция? К ъм Шве
ция, която контролира излаза на Балтийско море? Тя обаче е
твърде силна. Към Турция, която държи Черно море, „руска меч
та от два века насам“? Ала Османската империя негласно под
крепя Кримското ханство, което заплашва руското присъствие с
постоянни нападения срещу новозавоюваните земи на Украйна.
Изборът на Петър пада върху Османската империя, от която
той на два пъти се опитва да изтръгне крепостта Азов. Първият
опит през 1695 г. се проваля, но вторият, през пролетта на 1696 г.
се увенчава с успех. Старата руска мечта изглежда е осъщ естве
на и построяването на флот може спокойно да започне. Казаш
ките войски взем ат участие във всички сражения, а хетманът
Иван М азепа (по-нататък отново ще стане въпрос за този леген
дарен казашки герой) застава на страната на П етър. Руско-ос
манският договор от 1700 г. потвърждава властта на Русия над
Азов, макар царят да се съгласява в замяна да отстъпи на тата
рите някои завладени от казаците земи.
М еждувременно укрепнал духом от своите победи, уверен в
морското бъдеще на своята страна, през 1696-1697 г. Петър I
посещава инкогнито Европа. По време на това приключение вла
детелят продължава да действа с оглед бъдещите си начинания.
В действителност мисълта му е съсредоточена върху О сманс
ката империя. Той предвижда изграждане на насочена срещу вра
говете на кръста коалиция на християнските владетели, чиито це
ли папа Инокентий XI е определил при създаването на Свеще
ната лига. Петър очаква като придобивка от този кръстоносен
поход Крим, който според него е необходим за сигурността на
южните краища на Русия. Ала при завръщ ането в родината след
експедицията в Европа и срещите с владетелите, които се опит
43
ва да привлече за осъществяването на своя антиосмански план,

той си дава сметка, че никой от тях не е склонен да го подкре
пи. В резултат настъпва радикална промяна в неговата полити
ка и той реш ава да се насочи срещу друга мощ на страна, с ко
ято баща му и дядо му са се сражавали без успех - Швеция.
Въпреки превратностите в миналото тази война заема мисли
те на царя. Та нали Швеция е страната, която държи ключа към
Балтийско море, другото направление на руските амбиции? Та на
ли някои области под шведска власт - Нарва, Източна Карелия,
Ингрия - са изконни руски земи, тъй като са принадлежали на Нов-
город? Нима не е възможно те да бъдат включени в плана за обе
динение на руските земи? Моментът изглежда подходящ, тъй като
Петър си е намерил съюзник в лицето на полския крал. С този вла
детел, Август II Силни, той има много общи черти: изключителна
физическа сила, неизчерпаема жизненост. Наскоро избран за крал,
впрочем с руска подкрепа, Август II е готов да нападне Швеция
заедно с Петър. Планът трябва да бъде държан в най-строга тайна
и приготовленията протичат интензивно, но индиректно. Спора
зумението между двамата владетели е улеснено от два фактора:
Швеция прегражда излаза на море и на двете страни; след смърт
та на Карл XI на шведския престол се оказва невръстен, едва пет
надесетгодишен наследник, за когото се предполага, че е неопи
тен в изкуството на войната и лесно може да бъде победен. Дип
ломатическите усилия за изолиране на Швеция дават своите пло
дове и Дания на свой ред е привлечена.
Това, което Петър I не знае, е, че младият Карл XII е военен
гений и доказва това, като разбива руските войски при Нарва.
От спечеления при Азов престиж на царя не остава нищо. Ала
също както след първото поражение при Азов, Петър се заема
да преустрои и превъоръжи своята армия. Преди всичко обаче
шансът преминава на негова страна: Карл XII се бои повече от
Полша, отколкото от Русия, и опразва руския фронт, за да се сра
жава с войските на А вгуст II. Петър се възползва от това и пе
чели победи във Финския залив, като по този начин поставя жа-
лоните на бъдещите си балтийски владения - Санкт Петербург
през 1703, Кронщад през 1704 г. - и започва настъпление в Ли-
вония.
Този период на победи се оказва кратък, тъй като не след дъл
го поляците излизат от войната. През 1704 г. те избират за крал
на П олш а Станислав Лешчински и страната се оказва поделена
между двама законни крале, новоизбрания и Август, когото под
държа Петър, но постепенно губи почва. Предвид несигурното
44
положение в Полша, Карл XII отново се насочва срещу Русия,

на свой ред отслабена от вътрешни бунтове в Астрахан, на Дон
и в Поволжието, където стрелците, казаците и башкирците въс
тават срещ у властите. Налага се Петър едновременно да поту
ши бунтовете - което той прави по свойствения му маниер с из
ключителна жестокост - и да спре Карл XII.
Шведският крал намира на руска земя важен съюзник в ли
цето на казашкия водач Мазепа, който повежда войските си на
негова страна. Личността на М азепа и неговото непостоянство
- подкрепя Петър при Азов, а десет години по-късно подкрепя
Карл XII срещу Петър - заслужават внимание и изясняване. Иван
М азепа не е нито обикновен човек, нито обикновен предател, а
казак, воден от мисълта да съхрани независимостта на своите.
Той вдъхновява перото на Волтер, Пушкин, Байрон, Шилер и
много други писатели. Без съмнение за Пушкин той по рожде
ние е склонен към предателство. Но не трябва ли да се вземат
под внимание и вълненията, които разтърсват Украйна в нача
лото на XVIII в.? Не трябва ли да се има предвид тревогата на
казаците, които подозират, че Петър се кани да ги превърне в
обикновена войска, която да попълва армията на империята и да
премахне хетманството, символ на техния особен статут? П ре
дател или патриот, М азепа е предоставил помощ та си на Карл
XII срещ у определени условия и цяла Европа следи с възхита
неговите интриги. Ала и този път късметът е на страната на П е
тър. В место да настъпи към Москва, както желае това Мазепа,
Карл XII се насочва към Украйна с намерението да сплоти каза
ците и след това да започне последен щ урм срещу Русия. Там
обаче го очаква разочарование: без съмнение казаците не харес
ват Петър, но още по-малко харесват шведите. Единствени за-
порожците отвръщ ат на неговия призив, но подкреплението за
шведската войска е незначително. При Полтава, където се изп
равят едни срещу други руси и шведи, двадесет и осем хилядна
та армия на Карл XII не може да се сравни с руските сили, ко
ито наброяват четиридесет хиляди души. Шведите са разгром е
ни. Петър тържествува. Всички камбани в Русия бият, а в цър
квите се отслужва благодарствен молебен за помощта, която Бог
е оказал на руското оръжие. Петър вече може да напише: „Сега
с Бож ията помощ бе поставен последният камък в основите на
Санкт Петербург.“
Значението на тази победа се осъзнава от всички. Пътят към
морето за Русия вече е открит. Има ли някой, който в този мо
мент да не си дава сметка, че съотношението на силите в Европа
45
вече е променено? Русия е съкрушила страна, която до този м о

мент е била смятана за непобедима. Политическата ос на Европа
се измества на изток, включвайки за първи път земите на царя.
Успехът се оказва мимолетен: една година след триумфа при
П олтава Петър се оказва лице в лице с турците. Насъсквани от
Карл XII, те са започнали ново настъпление срещу Русия, под
крепяни този път от кримския хан Девлет Гирай, за когото рус
кото присъствие в Азов представлява пряка заплаха, а също и
от Мазепа, решен докрай да противопоставя Украйна на Москва.
Хетманът умира през декември 1709 г. в Истанбул, без да може
да види успеха на своята антируска политика. Година по-късно,
през ноември 1710 г., султанът обявява война на Русия и разби
ва при Прут руска армия, много по-малобройна от неговата -
четиридесет хиляди души срещу сто и петдесет хиляди. Петър I
едва успява да се спаси от плен.
Поражението при Прут, продължаването на военните дейст
вия в Балтика - през есента на 1710 г. руските войски превзе
мат Ревел, Рига, Лифландия (по-късно Латвия и Естония) и Ви-
борг, с което Русия налага трайно присъствие в региона, - как-
то и продължаването на враждебната политика от страна на Карл
XII подтикват Петър към стратегически прелом: той започва пре
говори със султана, връща му Азов, отказва се от поддържане
то на флот на юг, за да се посвети изцяло на разгромяването на
Швеция и на окончателното утвърждаване на завоеванията по
балтийското крайбрежие.
Предпочитанието към териториалните придобивки на север
пред тези на юг, които са далеч по-несигурни, се оказва плодотвор
но и благоприятно за руската вътрешна политика. През 1713 г.
Петър премества своята столица в Санкт Петербург, подчертавай
ки по този начин своята воля да укрепи европейския характер на
империята. На следващата година той спечелва победи по море и
суша, които веднъж завинаги слагат край на шведското превъзход
ство в региона. Руското проникване във Финландия до самите гра
ници на Швеция стряска европейските държави. Англия не е склон
на да приеме руско присъствие в Балтийско море, сиреч в Европа,
тъй като това би нарушило съотношението на силите. За да й поп
речи, тя напразно се опитва да окаже помощ на Швеция по време
на трудни преговори, завършили с подписването на Нюстадския
договор през 1721 г.
Краят на дългата Северна война съвпада с отслабването на
двата традиционни противника на Русия: Швеция и Полша. П ос
ледната трябва да заплати постоянните си люшкания от единия
46
към другия лагер. Руската територия включва за векове напред

балтийското крайбрежие с Лифландия, Естландия, част от Каре-
лия и Виборг. Единствено Финландия е върната на Швеция.
Именно тогава Петър получава от Сената титлата император
и Русия се превръща в империя. Империя, която се простира от
Балтийско море до Сибир, като по този начин затвърждава своя
двоен характер, европейски и азиатски. Една Евразийска империя.
Покоряването на Полша
Отвореният към Балтийско море прозорец от Петър Велики е
от изключителна важност за равновесието в международните от
ношения. В чисто количествено измерение територията на Ру
сия не се изменя кой знае колко в сравнение с нейното състоя
ние след първата вълна на завоевания, но в случая значение има
спечеленият най-после излаз на море.
След смъртта на Петър Велики през 1725 г. започва период на
смутове около наследството на престола, белязан от застой в стре
межа към експанзия. През следващите четири десетилетия него
вите наследници не се изявяват във външната политика с изклю
чение на Елизавета I, която взема участие в Седемгодишната вой
на и с това утвърждава мястото на Русия на европейската сцена.
Ала временният съюз с традиционните противници така и не вна
ся изменения в географския облик на страната.
Всичко се променя с идването на Екатерина II, същинска нас
ледница на П етър Велики, която продължава делото на импера
тора за ориентация към Запада чрез активна външна политика,
благодарение на която успява да осъществи мечтата на Петър
за експанзия на юг, като същевременно разширява руската те
ритория на запад.
Ето защо може би е уместно да се отдели известно място на
общите черти на тези двама велики руски владетели от XVIII в.,
които въпреки различията между тях, им придават облика на една
и същ а личност.
Освен могъщ ото телосложение и изключителната физическа
сила, за които често се споменава, П етър се отличава и със
склонността си към разюзданост, свидетелство за която са за
поите, белязали младостта му, и неудържимите му пристъпи на
ярост, станали причина за смъртта на неговия син Алексей, под
ложен на изтезания по негово лично нареждане. А ла редом с
крайностите на неговия характер вниманието привличат и някои
негови същностни черти. Детството му се отличава с посредст
47
вено образование и същевременно преминава в обкръжението на

предмети от западния свят, като играчки и произведения на из
куството, спомогнали за оформянето на неговия вкус. Майка му,
царица Наталия, възпитана по западен образец, насърчава отва
рянето на двора към чуждата култура. Нейният баща, цар Алек
сей, е затвърдил у нея тази наклонност. Към това Петър приба
вя още в младостта си влечение към четенето, като по този на
чин на практика се самообразова, по математиката и точните на
уки, както и по всичко, което се отнася до военното изкуство и
морското дело. Детето с донякъде занемарено възпитание съу
мява, съзрявайки, да допълни и разшири знанията си и да се про
яви като гениален самоук. Всичко усвоено по този начин разпал
ва у него стремеж да модернизира своята страна по западен об
разец, да й придаде мощ, основана на военното изкуство, което
той познава всестранно.
В много отношения Екатерина прилича на него. Без съмнение
тя получава добро, но недовършено първоначално образование,
тъй като едва петнадесетгодишна заминава за руския царски двор.
Също както Петър по-късно чрез четене тя развива ума си и при
добива енциклопедични знания. За разлика от него обаче не се ин
тересува от точни науки, а от литература и история; Европа, с ко
ято тя се олицетворява, е преди всичко светът на френския дух.
Ала също като Петър още с възкачването на престола тя дава из
раз на геополитически възгледи, които ръководят действията й
през последвалото дълго царуване, чиято основна цел е да укрепи
веднъж завинаги мястото на Русия в Европа и да я отвори към мо
ретата. Също като Петър Екатерина следва един общ план и се
вслушва в своите съветници само доколкото те й помагат да го
осъществи. М ощта на Русия и нейните национални интереси са
ключовите понятия в дейността на двамата владетели, чието дело
в крайна сметка оформя едно цяло. Жена на страстите и крайнос
тите, подобно на Петър Екатерина никога не жертва заради тях по
литическите си проекти, а, напротив, влага забележителния си ум
и трудоспособност за тяхното осъществяване. И в това отноше
ние двамата владетели си приличат.
Веднага след възкачването на престола и след кратък пери
од, посветен на началото на вътрешни реформи, Екатерина II на
сочва вниманието си към външната политика. Тя е подтикната
към това от презрителното и дори враждебно отнош ение на
френския и австрийския двор към нейната страна. В края на Се
демгодишната война през 1763 г. младата императрица предла
га на вою ващ ите страни своето съдействие за постигане на
48
компромис, ала предложението й е отхвърлено с пренебрежение.

Мирният договор, подписан в Париж на 10 и 15 февруари 1763 г.,
е постигнат без участието на Русия.
Луи XV през цялото време проявява открито несъгласие със
стремежа на Русия да играе роля на международното поле, осо
бено що се отнася до деликатен въпрос, какъвто е съдбата на
Полша. Колкото и отслабена да е тази страна през втората по
ловина на XV III в., европейските сили начело с Франция и Ру
сия се надпреварват да упражняват влияние върху нея. Няколко
руски владетели последователно изразяват съжаление, че въпре
ки присъединяването на Източна Украйна към Русия П олш а е
съхранила властта си над други украински територии и върху Б е
лорусия. По протежение на цялото столетие французи и руси си
съперничат в стремежа да поставят начело на Полша свои про
тежета. След победата при Полтава обаче Русия е тази, която
свири първа цигулка. Петър Велики успява да върне Август II
Силни на престола, който той временно е изгубил в полза на
френския кандидат Станислав Лешчински. Неговият наследник
Август III също дължи властта си на руското покровителство, а
след смъртта му през 1763 г. Екатерина II решава да уреди проб
лема по свой начин, като засилва руското влияние. В резултат
на сложни маневри тя успява да наложи кандидатурата на Ста-
нислав-Август Понятовски, който на всичко отгоре е бил неин
любовник, поставяйки на полския престол верен човек (поне та
ка смята тя). (Впрочем това не е първият владетел, който дъл
жи властта си на нея: малко преди това тя е върнала на престо
ла на Курландия Бирон, бивш фаворит на царица Ана.)
След като по собствените й думи е „създала един полски
крал“ , Екатерина може да се надява да живее в разбирателство
с тази страна, но претърпява разочарование. Крал Станислав-Ав
густ II веднага проявява силен стремеж към независимост. На
всичко отгоре съседите на Полша, Прусия и Австрия, никак не
са склонни да приемат преобладаващото влияние на Русия вър
ху полските работи, още повече че за кратко време Екатерина е
пожънала редица успехи срещу Османската империя и на Б а л
каните, внасяйки дълбоки промени в съотношението на полити
ческите сили в Европа. Подобни промени са неприемливи както
за Фридрих II, така и за Йосиф II, тъй като те са от полза един
ствено за Русия. Ето защо в Берлин и Виена започва да си про
бива път идеята за подялба на Полша, като за нейното осъщ ест
вяване двамата разбойници започват все по-често да нахлуват на
територията на тази страна. В крайна сметка Екатерина отстъп
4. 49
ва и с договора от 25 юли 1772 г. трите държави анексират ня

кои територии на П олш а под предлог, че нейната нестабилност
представлява заплаха за всички тях. По този начин Екатерина пе
чели за Русия Белорусия до Днепър и Двина заедно с Полоцк,
Витебск и полска Ливония, като затвърждава своя контрол вър
ху Курландия. Получавайки 12,7 на сто от полската територия и
един милион и триста хиляди нови поданици, Русия показва да
леч по-умерен апетит преди всичко от Австрия. Трябва да се под
чертае, че в действителност тя си връща територии, отнети й
навремето от Литва. Скромен успех, но той бележи само нача
лото на териториалните придобивки на запад.
Двадесет години по-късно, през 1791 г. на Полша е нанесен
втори удар. За това са налице благоприятни обстоятелства. Крал
Станислав-Август II продължава да търси подкрепа срещу Русия.
Сериозната вътрешна криза завършва с манипулиран от Диетата
{Сейма) преврат, който премахва твърде слабата полска полити
ческа система —избор на краля, liberum veto*, твърде неспокойни
конфедерации - и е приета предложената от краля нова консти
туция. Монархията става наследствена, премахнат е liberum veto.
За Русия това е сериозно поражение! Дали след като веднъж се е
отървала от демоните на вътрешната политика Полша няма да на
бере отново сили и да започне да играе роля на международната
сцена? Екатерина II не може да приеме подобно развитие. Рево
люцията, която съкращава възможностите за действие на Фран
ция извън нейните граници, не позволява на Париж да предприе
ме каквото и да било в подкрепа на Полша и това насърчава Ру
сия да предприеме мерки. На 12 януари 1793 г. е подписан руско-
пруски договор, с който е осъществена втората подялба на Пол
ша. Този път Русия получава 250 000 кв. км и три милиона пода
ници. Придобитите от нея територии са източните провинции от
границата с Курландия до Галиция: Минск, Малорусия, Подолие-
то. Отново руският дял е съставен от руски и литовски земи и на
селение, докато анексираните от Прусия територии са населени
със славяни. Полската Диета и кралят се задължават да отменят
конституцията от 3 май 1791 г., която толкова плаши Русия. В
крайна сметка руско-полският договор от 5 октомври 1793 г. пос
тавя Полша и нейните институции под „руско покровителство“ и
предвижда подписването на споразумение за съвместна отбрана,
което би подчинило полската армия на Русия.
* Припцип, съгласно който за вземането на решение е необходимо пълно единоду

шие. — Б. пр.
50
Екатерина II може да бъде доволна от успеха, който поставя

под нейна власт от географска гледна точка голяма част от Пол
ша, а от политическа - цялата страна. Радостта й обаче е крат
котрайна, тъй като още през пролетта на 1794 г. Варшавското въс
тание начело с Косцюшко сякаш поставя под заплаха постигнато
то от Русия. Въстанието е потушено със съвместните усилия на
Прусия начело с Фридрих-Вилхелм II и на Русия начело с Екате
рина II. То става повод за окончателната подялба на Полша чрез
договора от 13 октомври 1795 г. и договора от Санкт Петербург,
подписан през 1796 г. Полша престава да съществува и задоволя
ва апетитите на тримата си лакоми съседи. Този път Русия полу
чава Литва до Неман и останалата част от Украйна и Белорусия до
Бут, тоест 120 000 кв. км. Империята отново присъединява преди
всичко земи, населени с православни, и Екатерина избягва включ
ването в границите на полско население. Тя обосновава тези анек
сии със стремежа да достигне границите на областите, управлява
ни някога от Рюриковичите, да „обедини земите на Рус“ и приема
в империята православни „едноплеменници“.
Новоприсъединените от Полша земи се подчиняват на общи
те принципи на установеното през 1775 г. административно де
ление на империята на губернии: Витебска и М огильовска гу
берния (анексираната през 1772 г. Източна Белорусия); Подол-
ска, Волинска и част от Киевска губерния (Деснобережна Украй
на); Минска, Вилнюска и Гродненска губерния (Литва), както и
княжество Курландия. Полските институции са премахнати, но
опитните в административните дела поляци са оставени на зае
маните постове. В Белорусия руският език става задължителен
в управлението и правосъдието, повечето длъжности са заети от
руси. В Литва полският език е съхранен в управлението и пра
восъдието, а самото княжество запазва своя статут съгласно Ко
декса от XVI в. Макар Екатерина да се задължава да уважава р е
лигиозната свобода на своите нови поданици католици, върху
униатите е оказан натиск за завръщане в лоното на православ
ната църква.
Руската империя значително се разраства на запад. Представ
лява ли това разширение действителен успех? Още през 1763 г.
при първата подялба на Полша Русия се сдобива с привилегия
та да оказва първостепенно влияние върху тази страна. Има ли
тя интерес от премахването на доминирана от нея буферна дър
жава, която я отделя от амбициозните й съседи заради дял от ед
на разчленена страна, чието население впоследствие се оказва
трудно контролируемо и силно антируски настроено? Освен то
51
ва какво предимство има в прекия досег с другите двама съде-

лители?
Внимателното изучаване на указанията и действията на Ека
терина II сочи, че тя би предпочела решение, при което се съх
ранява целостта на независима на теория Полша, но в действи
телност под руска опека. Въпреки това натискът на Прусия и Ав
стрия, които се стрем ят да придобият части от Полша, вместо
да имат за съсед доминирана от Русия държава, в крайна смет
ка я принуждава да приеме едно неизгодно за нейната страна ре
шение. Действително потушаването на полските въстания пре
дизвиква възмущение навсякъде в Европа. Представителите на
руския обществен и интелектуален елит, сред който расте влия
нието на идеите на Френската революция, осъждат руското вла
дичество над Полша, а това дава храна на опозицията. Въпреки
всички тези неприятни последици, разширението на империята
на запад, окончателното присъединяване на Украйна и на Б ел о
русия укрепват позициите на Русия в стремежа й да се превърне
в център на славянския свят.
На щурм към Черно море

Със своето покровителство над ханствата от Златната орда Ос
манската империя векове наред представлява източник на посто
янни тревоги и неприятности за Русия и пречи за нейното напред
ване на юг. Освен това през XVIII в. тя се превръща в пионка на
френската външна политика, чиято цел е Русия да бъде държа
на настрани от голямата игра на европейските сили. Османската
империя е принудила Петър Велики да отстъпи и да се откаже от
своите стремежи за достигане на Черно море. Пред Екатерина II,
която има намерение да осъществи несбъднатата мечта на своя
предшественик, въпросът за отношенията с Османската империя
още от началото на нейното царуване стои на дневен ред, но твър
де скоро тя си дава сметка, че руските успехи в Полша са прину
дили Луи XV и Мария-Терезия да използват Турция като спирач
ка за нейните европейски амбиции. Нима може да пренебрегне ду
мите на Шоазьол*: „Северна Европа все повече изпада под властта
на руската императрица... Поради това пред Франция се очерта
ва тревожно положение. Най-добрият начин за осуетяване на ней
ните планове [...] е предизвикването на война срещ у нея. Един
* Шоазьол, Етиен-Франсоа (1 7 1 9 -1 7 8 5 ) - френски министър на външните работи

(1758-1761) и на войната (1761-1770). - Б. пр.
52
ствено турците могат да ни направят тази услуга“?

Подстрекавани от Франция и в по-малка степен от Австрия,
турците първоначално започват с провокации: хвърлят в затвора
пратеника на Екатерина II в Цариград, насърчават антируските
действия на кримския султан и най-сетне, позовавайки се на Прут-
ския договор от 1712 г., искат от Русия да престане да се меси в
полските дела. За Екатерина положението през 1768 г. е повече от
неприятно: нима би могла да воюва на два фронта: в Полша, къ-
дето конфедератите застрашават нейната хегемония, и срещу тур
ците близо до Подолието, готови да им се притекат на помощ? На
изпитание е поставена способността й да съхрани своята власт в
Полша и същевременно да затвърди международния си авторитет.
Едно отстъпление пред султана би означавало да прояви слабост,
от която ханствата по Волга незабавно ще се възползват, за да по
търсят покровителството на Високата порта.
По това време Русия все още не е готова да срещне турските
войски и поради това Панин, министър на външните работи на Ека
терина II, призовава към „солидарност на християните“ . Напраз
но. Ето защо войната започва при изключително неблагоприятни
обстоятелства: турците контролират Крим и дори южните руски
територии, оставайки в същото време господари на Черно море.
Бойното поле е отдалечено от базите в Русия, която при този кон
фликт трябва да окаже отпор на двама и дори на трима противни
ци, ако се вземат предвид кримските татари. Най-сетне руските
войски са много по-малобройни от османските.
Въпреки това Турция претърпява разгром. Налага се да дава
отпор на грижливо подклажданите от Панин претенции на Крим
за независимост. Много по-тежки от пораженията по суша са те
зи по море, където турският флот е разбит при Хиос, а на 6 юли
1770 г. потопен в залива Чесма. Равносметката от турска страна е
катастрофална: Азов, Крим, черноморското крайбрежие от Дне-
пър до Днестър, Бесарабия и Влахия падат в ръцете на русите.
Към това се прибавя и удивителното майсторство, проявено от
руските моряци по време на войната по море. Никой дотогава не
предполага, че Русия може да спечели морско сражение. Екатери
на поверява командването на дислоцирания в Балтийско море
флот, предназначен да вземе участие във войната срещу турците,
на Алексей Орлов. Извоюваната от него пълна победа при Чесма
незабавно въздига страната до ранга на морска сила. Именно то
гава редом с Франция и Англия Русия се превръща в световна си
ла. Страстно привързаният към морето и корабите Петър Велики
така и не е успял да издигне своята страна на такава висота. Вярна
53
на своята мисия, Екатерина осъществява мечтата на великия им

ператор. За европейските сили това е краят на една илюзия: Русия
вече не може да бъде държана настрани от техния концерт. Пос
тавя се въпросът докъде ще стигне тя. Може ли да й се попречи да
извоюва излаз на Средиземно море.
За Екатерина задачата далеч не е изпълнена. Б ез съмнение
Османската империя е отслабена от тези поражения, както и от
началото на Гръцкото въстание, насърчено от руските победи.
Въпреки това тя все още представлява голяма опасност за Ру
сия. От този момент Крим се превръща в основна цел за Екате
рина, тъй като тя си дава сметка, че с неговото завоюване ще
лиши султана от плацдарм за действия по руските граници. То
ва е следващият етап от плана на императрицата.
Нуждата от незабавни действия в Крим се дължи също така
на факта, че ханът е наясно с намеренията на Русия и се опитва
да привлече на своя страна запорожките казаци, за да ги използва
срещу нея като военна сила. Екатерина не може да пренебрегва
подобна опасност, понеже казаците неведнъж са се сражавали
срещу Русия на страната на нейните врагове, а споменът за пре
дателството на М азепа все още е жив. През 1771 г. тя решава
да започне война и обещава на татарите да признае тяхната не
зависимост и да ги брани от султана, ако приемат руската власт.
Военните победи на Русия по време на войната в Крим довеж
дат до споразумение, съгласно което Москва превръща завою
ваната страна, отърсила се от властта на Портата, в независима
държава под руско покровителство. Подбуждана от Франция, чи-
ято основна цел е да попречи на Русия свободно да търгува в
Черно море, Турция протака преговорите. Техният провал довеж
да до възобновяване на военните действия през 1773-1774 г. Ру
сия обаче е принудена временно да ги прекрати, тъй като на ней
ните земи въстава казашкият атаман Пугачов, който претенди
ра, че е истинският Петър III (съпруг на Екатерина, детрониран
през 1762 г. и загинал по време на свада), и иска да си върне
престола, захващайки едно от онези безразсъдни начинания, с ко
ито Русия е свикнала. Едва когато Пугачов е изоставен от сво
ите казашки войски и предаден и спокойствието в страната пос
тепенно е възстановено, кримският проблем намира решение с
подписването на мирен договор между Турция и Русия в Кючук
Кайнарджа на 21 юли 1774 г.
Екатерина излиза победителка от всички тези драматични из
питания, което й дава възможност да поставя условия пред новия
султан Абдул Хамид I, а косвено и на неговите френски покрови
54
тели. Победата е пълна. С договора, установяващ независимостта

на Крим под руско покровителство, са спечелени значителни те
риториални придобивки: Азов, превърнал се в символ заради П е
тър Велики, Керч, степите между Буг и Днепър и подстъпите към
Кавказ със завземането на Кабарда. Русия се сдобива със свобода
на плаване и търговия по Черно море, както и с достъп до Егейско
море през Проливите. Тя получава също така за своите търговци
статут на най-облагодетелствана нация. Най-сетне на нея е приз
ната ролята на покровителка на всички християни в границите на
Османската империя. Успехът при Крим бива затвърден девет го
дини по-късно с анексирането на тази територия.
М еждувременно позицията на Русия в света и по отношение
на Османската империя се променя. През 1775 г. умира Луи XV
и неговият наследник Луи XVI, страстно увлечен по историята
и географията - по геополитиката, както бихме се изразили днес,
- осъзнава измеренията на руските успехи и необходимостта
френската външна политика да ги приеме и да се съобрази с тях.
Екатерина установява, че противопоставянето на руската експан
зия от френска страна е претърпяло неуспех. Тя си дава сметка
преди всичко, че през годините, последвали възкачването на
престола на новия френски владетел, вниманието на Париж ще
бъде съсредоточено върху американската война.
Османската империя също е изпаднала в трудно положение.
През 1778 г. турците решават да търсят реванш по море, ала след
като дислоцираните в Крим руски батареи провалят опита за де
сант на техните войски, на тях остава единствено да констати
рат, че Черно море се е превърнало в зона на руско влияние и
че залязващ ата мощ на техния флот не е в състояние да попре
чи на това. В Крим също изникват проблеми. Съперничествата
между местните князе, едни от които са подкрепяни от Русия, а
други - от П ортата, сеят нарастващ хаос, а многобройните бун
тове създават климат на гражданска война.
Всички тези безредици карат Екатерина да заключи, че един
ственият възможен изход за Крим е анексията, която тя провъз
гласява с манифеста от 8 април 1783 г. Османската империя не
е в състояние да реагира, тъй като нито една западна столица
не проявява готовност да й окаже подкрепа срещу Русия. Със
съглашението, подписано в Айнали Кавак на 9 януари 1784 г.,
П ортата е принудена да признае присъединяването към Русия на
Крим, който бива наречен Таврическа област, разделена на се
дем уезда и превърнат в обикновена руска област. В случая връх
взема асимилацията.
55
Кавказ - път към Индия?

Присъединяването на Крим и примирението на П ортата не сла
гат край на руските амбиции на юг. Придобила увереност след
постигнатите успехи и насърчавана, ако не и подбуждана от своя
фаворит Потемкин, взел участие във войната за Крим, Екатери
на мечтае да завладее Цариград. Нима това не е дълг на Русия,
която е „трети Рим“? Съгласно този „гръцки проект“ трябва да
бъде създадена държава Дакия, която да обединява Молдавия,
Влахия и Бесарабия, да се намира под руско-австрийски конт
рол и да бъде управлявана от владетел с гръцко вероизповеда
ние. Проектът така и не е осъществен поради силната турско-
френска съпротива, а Русия не успява да намери съюзник, кой
то да я подкрепи.
Като има предвид трудностите, с които се е сблъскала около
своя гръцки проект, Екатерина насочва амбициите си към Кав
каз. Този път шансът е на нейна страна, тъй като малките хрис
тиянски грузински държави (Картвелия и Имеретия) молят за
нейното покровителство срещу опитите за анексия от страна на
силните мюсюлмански съседи Персия и Турция. След завою ва
нето на Крим Русия може да отговори на молбата им и през 1783
г. тя поставя Източна Грузия под свой протекторат.
Сключеният с цар Ираклий II договор открива нови перспек
тиви пред държавата протектор: защо да не започне настъпле
ние на север, към Кавказките планини, където чеченци и дагес-
танци се надигат, изплашени да не изгубят своята независимост.
Защо да не се продължи и на изток, където Русия би могла да
започне преговори с персийския шах за територията на Карабах-
ското ханство, населена с арменци.
Веднага след поставянето на Грузия под протекторат Кавказ
се превръща в източник както на примамливи перспективи, така
и на затруднения. Защитата на исляма се превръща в лозунг, кой
то обединява народите от Северен Кавказ на „свещена война“
срещу Русия, която шейх Мансур повежда през 1785 г. Движе
нието започва в Чечения и бързо обхваща авари, кабардинци, ку-
мики и ногайци. Всички тези бойци късно са приели вярата на
Пророка, но са водени от чувство за единство, подсилвано от об
щите традиции и начин на живот. На всичко отгоре те подози
рат, че Русия се готви да наложи християнството, тъй като са
мата тя се провъзгласява за защитница на християните в Осман
ската империя, а тази нейна претенция е намерила потвържде
ние в договора от Кючук Кайнарджа. Именно това ги кара да се
опасяват от постепенно изтласкване на исляма. П ървата свещ е
56
на война се проваля поради междуплеменни съперничества, про

тивопоставили чеченци и дагестанци. Шейх Мансур е принуден
да отстъпи към Кабарда, а след това и на територията на Ос
манската империя. Въпреки поражението в Кавказ шейх Мансур
отказва да се признае за победен и продължава да се сражава в
дунавските провинции редом с османските войски по време на
втората руско-турска война (1787-1791). Той подкрепя усилия
та на османците да вдигнат цял Кавказ на война срещу Русия,
но войските му са разгромени в Кабарда от руската армия, на
чиято страна се бият и отряди кабардинци. През 1791 г., послед
ната от конфликта, русите печелят сражението при Анапа, шейх
Мансур попада в плен и е откаран в Русия, където умира в тъ м
ница. Споменът за свещената война и за нейния вожд обаче про
дължава да живее в Кавказ, където стремежът за отърсване от
руското господство подклажда продължила десетилетия въоръ
жена съпротива.
Постоянните вълнения сред народите, обитаващи Кавказките
планини, и неуспешният опит за завоюване на Карабах не пречат
на Екатерина да мечтае известно време за алтернативен план на
гръцкия проект: персийски и дори индийски проект! Повод за това
тя получава през 1795 г., когато новият персийски шах нахлува в
Грузия, опожарява Тифлис и се опитва да прогони русите от реги
она. Реакцията на Русия е дело на Платон Зубов, последния фаво
рит на императрицата, който й предлага да атакува персийците, за
да си върне Грузия (което става през 1796 г.), а след това да про
дължи настъплението към Испахан и дори до Тибет. Смъртта на
Екатерина слага край на това безразсъдно начинание. Армията на
генерал Валериан Зубов, брат на фаворита, потегля със задачата
да „премине границата на Персия“, но незабавно бива извикана об
ратно в Русия. Въпреки това военните действия не са били нап
разни: Баку и Дербент падат под руска власт. Русия вече има из
лаз не само на Черно, но и на Каспийско море, което е подходящ
плацдарм за ново настъпление в Кавказ.
М еждувременно се налага да бъде спечелена още една вой
на срещу Турция, която постоянно се стреми да постави под съм
нение руските завоевания в Крим и Кавказ и сключените за то
ва договори. Победата в тази втора руско-турска война идва мно
го по-трудно, отколкото в първата, тъй като този път срещу Ру
сия се изправя цяла коалиция, обединила Англия, Прусия и Фран
ция, като в същ ото време Екатерина знае, че нейният австрийски
съюзник Йосиф II няма да й се притече на помощ. В края на то
зи труден конфликт Русия отново успява да разгроми турския
57
флот и да постави Османската империя на колене. Нейните по

беди са затвърдени с Яшкия договор, който потвърждава хеге
монията й в Грузия и измества руско-турската граница до Днес-
тър, като по този начин земите между Днестър и Б уг стават рус
ки. Макар Екатерина да трябва да се откаже от надеждата да об
разува независими дунавски княжества под руско покровителст
во, тя окончателно е извоювала за своята страна Черноморско
то, както и азовското крайбрежие, Кубан, Грузия и силни пози
ции при Каспийско море.
Ето защо, откъдето и да бъде погледната Русия към края на
царуването на великата императрица, заключението може да бъ
де само едно: тя продължава делото на Петър Велики и превръ
ща своята страна в империя със съвсем нови същностни и прос
транствени измерения. Петър I и в още по-голяма степен тя, ко
ято смята себе си за негова духовна дъщеря, са получили в нас
ледство една Русия, която може да нарече себе си „втора Киев
ска Рус“, тоест голям а православна руска държава, заличила
всички географски последици от вековното татарско господст
во и в по-малка степен от полско-литовския натиск. При см ърт
та на Екатерина II на международната сцена вече се е появила
Русия с претенциите да бъде „трети Рим“. Това е настъпателна,
завоевателна държава, която включва в новите си граници като
лици и мюсюлмани; държава със забележително морско присъс
твие, която с пълно основание може да поеме ролята на закрил
ница на балканските християни.
Европа открива край своите граници една всемирна империя,
след като не е могла да попречи на нейното разрастване и ут
върждаване по суша и море и чиято експанзия далеч не е прик
лючила. През XIX в. Руската империя ще пожъне нови победи
и ще засвидетелства за сетен път своя евразийски характер.
58
Ч ЕТ В Ъ РТ А ГЛАВА
Колониалната експанзия
Със завоеванията на Петър I и Екатерина II Руската империя ся

каш е достигнала своите окончателни граници. Дали след като
е получила излаз на моретата, след като границите и са сигурни
поради факта, че противниците на Русия от миналото са погъл
нати (Полша), преклонили глава пред нейната мощ (Швеция) или
преживяват период на упадък (Османската империя), времето на
завоевания е отминало? Поне такава илюзия хранят за кратко
време великите сили.
Кавказ —Закавказието: царството на сложността

П ървата работа на Павел I, син на Екатерина II, е да затвърди
властта си над завою ваните в Кавказ територии. Подобно на
своята майка той смята, че този район е изключително важен за
интересите на Русия, но решава да промени методите на уми-
ротворяване и да отложи напредването към Индия, което му се
струва твърде рисковано. Намерението му да сътрудничи с мес
тните елити намира отражение преди всичко в Кабарда. Разпо
ложена южно от Терек и граничеща с Осетия и Чечения, Кабар
да привлича Русия от времето на Петър Велики и е предмет на
многобройни опити за анексиране. Още през XVI в. руси и ка-
бардинци са сключили съглашение за военно сътрудничество, с
което регионът е васален на Русия. Не след дълго обаче това съг
лашение е оспорено от местния елит, подкрепян естествено от
Османската империя.
Разгърнатата в Кавказ активност от последователните фаво
рити на Екатерина II Потемкин и Зубов постига твърде проти
воречив резултат: от една страна, тя засилва присъствието на Ру
сия в региона, но, от друга, предизвиква все по-силно недовол
ство у местните водачи, което позволява на шейх Мансур да го
превърне в център на въстанието. Раздразнена от срещаната съп
ротива, Екатерина незабавно поставя Кабарда под пряко руско
управление и през 1792 г. окончателно налага там руска власт.
Именно тази юридическа и политическа русификация на един из
ключително чувствителен район Павел I се опитва да смекчи, ка
59
то провъзгласява, че наравно с християните мю сю лманите имат

право да следват своите обичаи. От друга страна обаче, новият
император без колебание прави решителна крачка и през 1801 г.
окончателно присъединява Грузия към Русия. Реш ението му
впрочем е твърде неясно, тъй като той не уточнява каква поли
тическа форма ще приеме руската власт и каква роля се отреж
да на династията на Багратидите.
Два месеца след този акт, който ще предизвика сътресения в
цял Кавказ, Павел I е убит и Александър I, внук на Екатерина И,
когото тя е предпочитала за свой наследник, трябва на свой ред
да реши бъдещето на този тъй сложен регион, раздиран от про
тивоположни политически интереси.
Александър възприема курс към пълно завладяване на Гру
зия, разполагане на руска администрация и законодателство в то
ва древно царство, без оглед на неговата вековна култура и дъл
боко вкоренени национални традиции. Отношението към Грузия
е безогледно и презрително, а мнозинството от местните управ
ленски кадри са отстранени от длъжност. Мнозина руси по оно
ва време нямат никаква представа за древната история и изтън
чената култура на грузинците и ги смятат за „азиатски варвари“,
а Кавказ за свърталище на „разбойници и грабители“ . Кавказ
ците са убедени, че анексията на Грузия е само първа крачка, ко
ято ще даде възможност на русите да завладеят целия Северен
Кавказ, и това предизвиква вълнения преди всичко у чеченците.
Губернаторът на Грузия генерал Павел Цицянов установява
управление, основано изключително на силата, тоест на русифи-
кацията и на отстраняването на местните елити. Резултатите от
тази политика, целяща разпростиране на руската власт от Гру
зия над целия Северен Кавказ, са противоположни на онези, кои
то очаква нейният автор. През 1804 г. Грузия въстава, а в Ка-
барда, Осетия и Чечения сред населението се надигат бунтове в
опит да бъдат възпрени руските амбиции.
Убийството през 1806 г. на генерал Цицянов, както и усилията,
които влага Александър във войната срещу Наполеон, отклоняват
за известно време вниманието от Кавказ и натискът върху регио
на отслабва. Ала през 1816 г. Кавказ отново се превръща в пър
востепенна задача за владетеля. След поражението на Наполеон
руската политика се насочва към консолидиране на империята и
преди всичко на Кавказ. За затвърждаване на руската власт в този
размирен район царят назначава там генерал Ермолов, герой от
войната срещу френския император. Новият губернатор си поста
вя за задача да „умиротвори“ племената и да изгради линии от ук
60
КОЛОНИАЛНАТА ЕКСПАНЗИЯ
репления като свидетелство за руската мощ. Тази демонстрация

на сила надхвърля мащабите на Кавказ и е насочена срещу Ос
манската империя и Персия. Първата крепост е построена през
1818 г. в Грозни, в земите на чеченците, и по-късно се превръща
в руска столица на региона. Ползата от тези укрепления се проя
вява през 1828-1829 г., когато с помощта на тази стратегическа
позиция Русия започва война едновременно с Персия и Турция. От
Персия са откъснати Ереванското и Нахичеванското ханство, а от
Турция Месхетия. Остават непокорени само Кавказките планини,
обитавани от племена, които Русия се опитва отначало да изпла
ши, а след това да покори със сила.
Генерал Ермолов смята, че демонстрацията на сила е необхо
дима. Самият той казва: „Страхът, който всява моето име, пази
нашите граници по-сигурно от всякакви крепости.“ А Пушкин при
пява: „Смирись, Кавказ: едет Ермолов!“ Въпреки бруталните дейс
твия на генерала съпротивителното движение на мюридите, въз
никнало най-напред в Дагестан, скоро обхваща цял Кавказ.
Дълго време народите от този регион са останали анимисти,
като се кланят на открито пред безброй божества закрилници.
Мисионерите така и не успяват да ги приобщят към християн
ството и едва през XVI в. благодарение на усилията на татарите
и турците ислямът си пробива път. Първоначално ислямизация-
та е частична и засяга само равнините, като не успява да измес
ти изцяло нито езическите божества, а още по-малко обичайно
то право, адат. Ала в началото на XIX в. в планината се уста
новяват суфитски братства, които придават на кавказкия ислям
специфичен характер. Най-известно и популярно е братството на
накшбандийците, зародило се в Средна Азия през XIV в. и не
съмнено проникнало в Кавказ през Турция, където има много
последователи. Около 1820 г. в Дагестан се разнася слухът, че в
отдалечени села учители суфити подготвят ученици, преподавай
ки им тази мистична версия на исляма, наречена „път към исти
ната“ . М ълвата стига до ушите на Ермолов, който е разтрево
жен от влиянието, което биха могли да спечелят тези водачи
(мюршиди) над своите възпитаници, наречени мюриди (откъде-
то и понятието мюридизъм, обозначаващо съвкупността от те
зи братства). Първоначално учението на мюршидите не е войн
ствено и просто отваря пътя за мистично единение с Бога, а бор
бата на вярващия трябва да бъде най-напред вътрешна и духов
на срещ у неговите собствени демони. Твърде бързо обаче мю-
ридизмът се превръща в антируски кръстоносен поход, а влия
нието на самото накшбандийско братство от Дагестан, където
61
взема връх, се разпространява и в Чечения. В практическите си

действия това братство проявява силно влечение към властта и
стремеж към преминаване от състояние на съзерцание към об
ществено действие, на което свещената война придава смисъл.
През 1827 г. проповедниците от братството призовават право
верните да започнат свещена война ( газават) срещу руските не
верници нашественици и тази борба трае четвърт век.
По това време двама младежи разпалено се вслуш ват в сло
вата на един учител на име М олла М охамед от Ягарл, когото
русите все още не смятат за опасен. Те се наричат Гази М оха
мед и Шамил. Двамата са родени в аула Гимри. На първия от
тях, приел името Гази Молла, учителят поверява воденето на га-
завата. Първоначално той проповядва в своя аул, а след това
събира отряд от осем хиляди мюриди и атакува руските пози
ции. Той е твърде пламенен, но слаб стратег и след редица по
ражения през 1832 г. загива в бой. Русите, чието командване след
снемането от длъжност на Ермолов е поето от Паскевич, посре
щат с облекчение смъртта на Гази Молла. Те смятат, че въста
нието е потушено, но не знаят, че неговият истински водач Ша
мил ще застане начело на продължителна и изтощителна борба
срещу тяхното владичество.
По онова време за Шамил се знае твърде малко. Роден през
1797 г. в семейството на аварски благородници и спътник на по
чиналия имам, Шамил прекарва няколко години обучение при
влиятелния М олла Джемал уд Дин, потомък на Пророка, който
го подготвя за истинската му роля на имам, на военачалник и
държавен глава. Шамил притежава изтънчена култура, но се от
личава също така със силна вяра и неукротим нрав. Той се явя
ва трети имам на Кавказ след злощастен преходен период и за
винаги остава най-почитаният измежду всички водачи на съпро
тивата. Предприемчив политик, той основава една теократична
държава, имамат, която съветският историк Покровски сравня
ва с основаната от М охамед държава в Медина. В ластта на Ша
мил е изборна и налага на всички шериата, общ за всички м ю
сюлмани закон, който измества адата (обичайното право). Той
осъжда също така силно разпространеното в Кавказ кръвно от
мъщение, твърдейки, че правото на живот и смърт над другия
принадлежи единствено на водача, който въплъщава държавата.
Шамил, превърнал се от два века насам в обвеяна със слава ле
генда, е колкото забележителна, толкова и противоречива лич
ност. Той е едновременно религиозен водач, държавник, воена
чалник и стратег. М ечтата му е да обедини Кавказ под черното
62
знаме на мюридите. В името на успеха той прилага изключител

но насилие спрямо племенните вождове, които отказват да го
подкрепят, като опустошава и опожарява селата, реже ръце, обез
главява. Дълбоко вярващ, той действа в името на една върховна
мисия, за която се смята призван. Проявява еднаква жестокост
към руси и кавказци. Въпреки това обаянието му си остава не-
накърнено. Продължителните успехи в борбата дължи на уме
нието, с което сплотява около себе си чеченците, дагестанците
и аварите от Източен Кавказ, които през 1840 г. се присъединя
ват към него начело с прославения от Толстой Хаджи Мурат, ала
така и не успява да обедини трайно осетите, черкезите и преди
всичко кабардинците, което в крайна сметка се оказва и негово
то слабо място.
Срещ у толкова добре организираните бойци на вярата Русия
е принудена да изпрати сто и петдесет хиляди войници в пълно
въоръжение, водени от опитни командири. Въпреки подобно раз
гръщ ане на сили, което струва твърде скъпо на руската хазна,
войната се оказва продължителна и преди всичко оставя дълбо
ки следи в руско-кавказките отношения. В действителност ста
ва дума за партизанска война в планинска местност, при която
свикналите с воденето на класически бойни действия руски вой
ници дълго време не успяват да се справят с водените от вярата
и от неистовата жажда за независимост противници. Умиротво-
ряването се оказва невъзможно и се изражда във война на изт
ребление. В нея се прибягва до всякакви средства и на първо мяс
то сплашване на населението: опожарени села, унищожени по
севи и стада, преследвано и подлагано на глад население. Нито
жертвите на тези мерки, нито техните потомци могат да прос
тят. Краят на Кримската война през 1856 г. дава възможност на
Николай I да насочи към Кавказ всички сили, които до този м о
мент се сражават другаде, и най-сетне да нанесе окончателно по
ражение на Шамил. Имамът слага оръжие при почетни условия:
той е приет тържествено от царя, покрит с почести и се ползува
с правото да пътува от мястото на заточение в Калуга, където
живее с многолюдното си семейство. Така през 1870 г. той по
сещава Цариград, Кайро, Мека и най-сетне Медина, където уми
ра като добър мюсюлманин точно според желанието си.
Капитулацията на Шамил обаче не слага край на съпротива
та в Кавказ. Чеченците от равнината са последвали своя водач,
ала планинските племена отказват да се признаят за победени.
Тази разлика в позициите се дължи на принадлежността им към
различни братства. Подобно на своето племе и на всички оби
63
татели на равнината, Шамил принадлежи към накшбандийците.

Планинските племена са свързани с братството Кадирия, осно
вано през XII в. от Абдел Кадер ал-Гилани в Багдад, и вместо
да последват него и племето му, продължават борбата. Черке
зите, които също воюват с русите, постъпват по същия начин,
но се превръщ ат в основна цел на императорските войски, кои
то се стремят преди всичко да подчинят черноморското крайб
режие. Победени, те се оттеглят в Османската империя, послед
вани от много чеченци, абхазци, кабардинци и ногайци. Това м а
сово изгнание, осъществено на няколко вълни, нанася дълбока
рана на кавказкото население от планините. Върху руините от
войната и мъката по изгубената родина в Кавказ никога вече ня
ма да се възцари пълен мир. По време на руско-турската война
от 1877-1878 г. в Чечения и Дагестан отново избухват въстания
с водачи в Дагестан Хаджи Мохамед, а в Чечения Али Бек Х а
джи, които показват, че войната в Кавказ далеч не е приключи
ла. При тези обстоятелства правоверните от двете големи брат
ства в Чечения се бият рамо до рамо, като репресиите от руска
страна отново обливат в кръв Кавказките планини.
Въпреки войните и бунтовете организирането на Закавказие-
то и на Кавказ продължава и претърпява многобройни проме
ни. В Закавказието Русия завладява земи, населени основно с
християни, но също и с мюсюлмани. Присъединената през 1801
г. Грузия е християнска и именно защитата на нейното населе
ние е повод за анексията, което не пречи на някои князе да се
надигнат срещу свършения факт. Царят на Имеретия Соломон
II дори вика на помощ Наполеон. Без съмнение империята се
опитва да се помири с грузинската аристокрация, като й обещ а
ва равни права с руската, назначавайки на отговорни длъжности
мнозина нейни видни представители. Ала средното грузинско
дворянство, което не е в състояние да докаже съответните тит
ли, бива декласирано и това предизвиква неговото недоволство
и съпротива. Автокефалната грузинска църква също става жер
тва на анексията от 1801 г.: през 1811 г. тя е присъединена към
руската църква и подчинена на руски екзарх. Чудно ли е при то
ва положение, че през XIX в. тя се превръща в символ и средо
точие на все така живата воля за независимост?
В резултат от руско-персийската война от 1804-1813 г. към им
перията са присъединени ханствата от Северен Азербайджан, до-
като Южен Азербайджан остава неделима част от Персия. После
диците за целия регион от това разделение, което Русия въпреки
многото усилия така и не успява да преодолее, стават особено оче-
64
видни след Руската революция и след Втората световна война.

Руската част от Азербайджан трудно се поддава на интеграция и
за разлика от привилегирования статут на татарската аристокра
ция, призната от империята още през XVI в., азербайджанските
аристократи така и не получават съответните позиции.
Най-сетне войната срещу Персия през 1828 г. дава възмож
ност на Русия да анексира Източна Армения, докато нейната за
падна част остава още известно време под османско владичест
во. Арменската църква и многобройните манастири от тази об
ласт съхраняват автономия, макар върху тях да е упражняван из
вестен контрол от страна на Русия. За разлика от грузинския ка-
толикос, поставен под властта на руски екзарх, католикосът от
Ечмиадзин е признат от Русия за духовен водач на всички ар
менци в Русия и от диаспората.
Сътрудничеството на руската власт с местната аристокрация
от закавказките държави, възможността за свободно развитие и
разцвет на блестящата местна култура обясняват в крайна сметка
относително мирната интеграция въпреки спорадичните кризи на
тези народи в империята, което дава възможност на национал
ното чувство - особено в Грузия - да се съхрани и укрепне през
XIX в. Съвсем различно е положението в Кавказ, където импери
ята дълго време смята, че има работа с разбойници и където
интеграцията почива до голяма степен върху колониална логика.
П рестиж ът на Ш амил продължава да живее и след неговата
смърт, ролята на суфитските братства, племенната структура на
обществото дълго време подхранват духа на съпротива срещу
Русия, което се проявява дори по време на В тората световна
война.
Непрекъснато разширяващите се граници

Макар Средна Азия да е завоювана едва в средата на XIX в., тя
много преди това влиза в плановете на руските управляващи кръ
гове. Икономическите интереси и размяната на пленници са при
чина връзките между Русия и средноазиатските емирства, пре
къснати по време на монголското нашествие, да бъдат възста
новени още през XVI в. Това възстановяване до голяма степен е
дело на англичанина Антъни Дженкинсън, който защ итава инте
ресите на лондонските търговци и на лондонско-московската
компания, като в същото време е и личен пратеник на Иван IV
Този твърде специален пратеник не само донася в Русия ценни
сведения за търговските възможности и икономическото състо
5. 65
яние на Средна Азия, но и довежда в Русия представители на

емирствата за водене на преговори. Връщ а също така в родина
та им двадесет и пет руски пленници, като знак на добра воля
от страна на владетелите на емирствата.
По това време приоритетите на двете страни са различни. За
търговците, пристигащи от Средна Азия, е важно да получат без
препятствен достъп до руския пазар и да избягнат опасността от
нападение на калмикски шайки по пътищата. За Русия търговс
ките, връзки са преди всичко средство за установяване не поли
тически отношения. През XVIII в. тя вече присъства в Оренбург
(1735) и Астрахан и нейните кервани трябва да прекосяват Сред
на Азия на път за Персия и Индия, а без сигурни пътища към
тези страни не е възможна никаква търговия. Това е времето, ко-
гато Русия мечтае за далечна експанзия, когато смята за възмож
но да ^конкурира в тези страни нарастващата английска мощ. От
правилите се натам руски търговци се сблъскват с всевъзможни
премеждия: ограбени кервани, отвличания, убийства. В края на
века към нуждата от сигурност за руските кервани се прибавя и
друга необходимост: насърчаването на търговията с коприна, па
мук и тюркоази, които Русия купува в Азия и продава в Европа.
Изгода от нея имат както самите търговци, така и имперската
хазна. Гражданската война в Съединените щати дава нов тласък
на руската търговия: след прекратяването на износа от САЩ Ру
сия повече отвсякога има полза от вноса в Европа на памук от
Средна Азия. От тази търговия се възползва и собственото й
фабрично производство, което по това време се развива с уско
рени темпове.
Руските търговци и фабрикантите, които ползват памука ка
то суровина, започват да настояват пред императорското прави
телство за засилване на руските позиции в емирствата, където
той се произвежда, или за оказване на натиск върху онези емир-
ства, през които минават търговските пътища, с цел извоюване
на привилегировано положение за Русия. Тогава излиза на дне
вен ред проблемът как да бъде постигната тази цел, без самите
емирства да бъдат лишени от независимост?
Руският интерес към Средна Азия се основана и на друга под
буда; търговията с пленници и роби, В продължение на няколко
века тази търговия изобщо не смущава чувствата на руските ца
ре. Киевските князе охотно продават във Византия или в Евро
па роби, като същевременно и купуват за задоволяване на соб
ствените си нужди от работна ръка. По-късно Тоболск и А стра
хан се превръщ ат в главни центрове на търговията с роби, къ-
66
дето основни купувачи са емирите от Средна Азия. Н а тези па

зари се продават и пленници от Средна Азия, отвличани от ро-
ботърговци, тъй като руските завоевания в степите водят до уве
личаване на търсенето на работници на място. Единственото пре
пятствие пред тази търговия е религията: Русия предпочита да
продава на турците и татарите преди всичко пленници мю сю л
мани, а не пленници християни от Швеция. Съвсем иначе стои
въпросът с руските пленници, които империята, чиято мощ и
престиж непрекъснато растат, не желае да вижда превърнати в
стока по пазарите в Средна Азия и дори в Индия. При това са
мата Русия се нуждае от работна ръка, което прави подобна тър
говия още по-неприемлива. Нуждите на търговския обмен, проб
лемът с човешкия „добитък“ още повече насърчават желанието
за разпростиране на завоеванията в Средна Азия.
Периодично М осква установява тесни връзки с някои хано
ве, като например владетеля на Хива през 1703 г., предлагайки
им закрила в замяна на подчинение. В случая с Хива предложе
нието отначало приключва със споразумение. Впоследствие ха
нът, станал васал на Русия, е свален от престола и неговият нас
ледник денонсира споразумението. Обикновено подобни случаи
остават без последствие. Понякога се стига до по-обхватни до
говори. Подобен договор обвързва през 1842 г. Бухара с Русия:
той задължава емира да прекрати нападенията срещу руските по
даници, установили се в казахските и туркменските степи, да не
взема в плен руси и да не дава убежище на разбунтувалите се
срещу Русия казахи. В замяна на това империята поема задъл
жението да забрави за предишните грабежи и да осигури за в бъ
деще редовна и сигурна търговия между двете държави. Този до
говор така и не е приложен на практика, а следващото предло
жение от страна на Санкт Петербург, тържествено подписано
през 1858 г., изобщо не е зачитано от средноазиатската страна.
Отношенията с номадските народи са още по-несигурни. Всич
ко това убеждава Русия, че завоюването на емирствата, както и
земите на номадите се е превърнало в необходимост.
Традиционно уседнали, макар понякога принуждавани от исто
рическите превратности да извършват масови миграции, русите
открай време по силата на географското положение се сблъскват
с номадски общества, които заплашват живота и имуществото им.
От източните степи нахлуват номади, които разрушават люлката
на Рус и унищожават бляскава цивилизация. По-близки до тях но
мади, разположени по границите на руското пространство, пери
одично извършват нападения из равнините, като налагат на кня
67
жествата своите правила и своя политически ред. Падането на Ка

зан отхвърля заплахата от страна на номадския свят за Русия, ко
ято съумява да се обедини и да наложи своите собствени тради
ции. Ала разширяването на руското пространство в резултат от на
расналата мощ на царете го поставя в обширен досег със степта
и създава ново положение, при което уседналото общество се
превръща в заплаха за оцеляването на номадските общества. След
векове номадско владичество идва момент, когато селска Русия за
почва да завладява и да колонизира степта, като този процес про
дължава близо три столетия.
Завоюването на казахските степи от Русия е продължителен
процес, чието начало е поставено с падането на Казан, който се
ускорява с трайното руско присъствие в Башкирия. На пръв пог
лед той не среща затруднения, тъй като напредването на изток
и юг става откъм Казан, който е чудесен трамплин и изходна база
за трайна експанзия. В резултат от това настъпление е завою ва
но безкрайно пространство, което се простира от татарската зе
мя и Волга до подстъпите към Китай на изток и от Урал до емир-
ствата в Средна Азия на юг.
Началото на руската експанзия към казахските степи е пос
тавено веднага елед завземането на Казан през 1552 г. с настъп
лението в Башкирия. Башкирците си дават сметка, че това съ
битие ще наруши равновесието в региона и изпращат свои пред
ставители при Иван Грозни, за да изразят своята готовност за
мир и дори за покорство. В действителност те придават твърде
малко значение на тези думи, а просто констатират руското при
съствие по своите граници и се опитват да ограничат последи
ците от него, докато Иван Грозни и неговите наследници възп
риемат башкирското пратеничество като признак на слабост и
израз на съгласие с едно бъдещо присъединяване на Башкирия
към Русия. Впрочем веднага след този акт на покорство башкир
ците започват все по-често да извърш ват нападения и да се бун
туват, като по този начин показват намерението си да бранят сво
ята независимост. Русите се оказват пред лицето на силен про
тивник, тъй като мнозинството от башкирското население е но
мадско и следователно привикнало да се придвижва бързо от ед
но място на друго, а техниките и методите за водене на военни
действия, възприети от монголите, открай време са водили до
успех в Русия. С цел умиротворяване на башкирската земя и от
криване на пътища за колонизация руските царе започват стро
ителство на линия от укрепления около Казан, а сетне по тече
нието на Кама. Издигането на тези крепости кара башкирците
68
да реагират незабавно, понеже възприемат тези действия като на

рушение на тяхната територия, предвещаващо бъдещо завоева
ние. Раздразнени от данъците, които трябва да плащ ат на Русия
и от масовото заселване на руси, през 1662 г. те започват въо
ръжена борба. Конфликтът продължава две години и принужда
ва Русия да докара нови военни сили по същ ествуващ ата линия
от укрепления и да прибегне до по-активни действия. Новото нас
тъпление, изграждането на нови крепости и постоянните въоръ
жени сблъсъци през последвалите десетилетия водят до опусто
шение на областта. Руската власт използва всеки сгоден случай
за изтласкване напред на границата, която от К ама се измества
до река Урал, където е построен Оренбург. Русите привличат на
своя страна аицките казаци (наречени по-късно уралски казаци)
и те вземат участие в това непрекъснато настъпление на баш-
кирска земя... Мнозина казаци обаче не желаят да оказват помощ
на Русия и впоследствие вземат масово участие в големите въс
тания на Стенка Разин и по-късно във въстанието на Пугачов.
Постепенно цяла Башкирия е завзета от Русия; след войниците
вървят заселници и свещеници, което от етап на етап, от една
укрепена линия на друга превръщат страната в руска провинция.
Екатерина il проявява прозорливост и през 1763 г. възлага на
администрацията да организира усвояването на завладените зе
ми и да привлича заселници от Русия, но също така от нейната
родна Германия. В резултат от това заселване, плод на военни
те победи и на издигането на крепости, предназначени да затвър-
дят руското присъствие, в крайна сметка Русия влиза в пряк до
сег със степта. Нейните обитатели, казахите, тюркоезични но-
мади, заем ат огромна територия, която се простира от Южен
Урал до Каспийско море, от една страна, от Алтай до Тяншай и
границите на Китай, от друга, а по направление север-ю г от Си
бир до ханствата в Средна Азия. Казахите, които русите нари
чат киргизи, се делят на три орди (или жузи): Малка орда на за
пад, Средна орда на север и Голяма орда на изток, като всяка от
тях се дели на племена начело с вождове. Начело на всяка орда
стои хан. За разлика от башкирците, чиито единствени против
ници са русите, казахите трябва да се отбраняват откъм изток
от западните монголи, което ги принуждава понякога да търсят
руско покровителство. През X V III в. хановете на М алката и
Средната орда се подчиняват на Русия, ала също както преди то
ва башкирците, не се чувстват обвързани от васални отношения,
докато за руските владетели тези съглашения имат окончателен
характер. Русия се възползва от това двусмислено господство,
69
а също и от междуособиците вътре в ордите и племената, за да

свали казахските водачи и да постави ордите под руска опека, ка
то след това ги разтуря. Тази намеса под предлог уреждане отно
шенията между съперничещи си вождове и племена е улеснена от
военното присъствие, което непрекъснато измества отбранител
ните линии все по-напред. Така през периода 1820-1840 г. са пос
троени множество укрепления в степта, сред които е и Акмолинск,
поставил начало на нова отбранителна линия.
Раздразнени от непрекъснатото настъпление на своя могъщ
противник, казахите започват да се бунтуват, да нападат търгов
ци, заселници и руски военни части, като в крайна сметка се вди
гат на всеобщо въстание. То започва в Средната орда, чийто хан
е свален и която от 1821 г. се намира под опеката на руската ад
министрация на Западен Сибир в Омск. Установяването на рус
ка власт над ордата и масовото нахлуване на заселници предиз
викват гнева на казахите, начело на които застава забележител
ният водач Кенесари Касимов (султан Кенесари Касим Ули, 1802-
1847). Първоначално той поддържа близки отношения с русите,
но през 1837 г. организира голямо въстание с цел възстановяване
на ханството. През 1847 г. самият Касимов е убит в сражение, но
на руските власти са необходими още десет години, за да се спра
вят с въстаниците и да възстановят реда в степта. Русите опре
делят Касимов като „метежник“, но за казахите той се превръ
щ а в национален герой, легендата за когото, подобно на имам
Шамил, продължава да вълнува въображението на народа.
За справяне с казахската съпротива руската власт прилага
последователно моркова - подкупвайки от М осква верните во
дачи и манипулирайки в рамките на възможното избора на ха
новете - и тоягата - сваляйки от власт непокорните ханове, ка-
къвто е случаят с хана на Средната орда през 1821 г. В начало
то на XIX в. Русия насърчава формирането на нова казахска ор
да, наречена Букеевска орда. В основата на нейното създаване
стои един от синовете на Нурали хан, Букей Нурали хан, който
разцепва М алката орда, увличайки със себе си племена, привле
чени от мощ та на Русия, но вероятно и насърчени с финансови
подкупи. През 1812 г. Букей получава от Петербург титлата хан,
тоест бива провъзгласен, а не избран според традицията. Така или
иначе през 1845 г. както длъжността, така и титлата биват пре
махнати. Въпреки масовото заселване мощ та на руската войска,
построените от нея укрепления и поставените в тях гарнизони
за охрана на установилите се заселници и за привличането на но
ви чрез гарантиране на тяхната сигурност, казахите продължа
70
ват да се съпротивляват на завоевателите. В това отношение те

получават подкрепа от емира на Хива, който им оказва и м ате
риална помощ въпреки протестите на русите. През 1839 г., две
години след въстанието на Кенесари Касимов, губернаторът на
Оренбург генерал Перовски преминава от заплахи към действия
и напада Хива. Набързо организираният поход завърш ва с раз
гром и при това положение властите в Петербург решават, че е
по-добре степта да бъде обкръжена от плътна верига военни ук
репления, които да я откъснат от Средна Азия, откъдето каза-
хите винаги могат да разчитат на помощ.
Първоначално руското настъпление в Казахстан не е водено
от намерения за колонизация, а Русия просто желае да опази пъ
тищ ата и живота на своите търговци. Ала в началото на XVIII
в. положението рязко се променя. В земите на казахите нахлу
ват голям брой руски селяни, които бягат от крепостничеството
и са привлечени от перспективата да се сдобият с плодородна
земеделска земя. Отначало това преселение е спонтанно, а след
това насърчавано от руските власти. Военното присъствие на Ру
сия в региона се засилва, тъй като Петербург се стреми да оси
гури закрила на своите поданици, пък били те и бегълци. Н арас
тващият военен натиск означава повече сигурност за заселниците
и това допълнително засилва миграцията. Бунтовете на номадите
срещу настъпващ ото завземане на земите им довежда Русия до
решението за систематична колонизация на степта.
През 1730-1740 г. на казахите е наложен данък върху кибит-
ките (ю ртите или регистрираните жилища); те получават също
така особен юридически статут на инородци, който ги освобож
дава от военна повинност и им предоставя административна ав
тономия, но, от друга страна, не ги прави пълноправни подани
ци. Така те се ползват от статута на останалите номади в рам
ките на империята от 1552 г. и не могат да вземат участие в Го
лямата комисия, свикана от Екатерина II през 1767 г.
В средата на XIX в. Русия вече има пълно надмощие в ка
захската степ. К ъм военното присъствие, намерило израз в об
кръжаващата я линия от укрепления, към политико-администра-
тивното влияние,.което ще бъде разгледано по-нататък, се при
бавя и масовото заселване на обработваемите земи и пасищата
от рускй и украински селяни. Всичко това оказва решаващ о вли
яние върху отношенията между центъра и казахската страна, за
чиито пагубни последици може да се съди в дългоррочен план.
Премахването на крепостничеството през 1861 г. също способ
ства за засилване на руското надмощие в региона, тъй като ос
71
вободените селяни остават без земя, докато в Казахстан тя се

намира в изобилие и това ги кара масово да се отправят натам.
В резултат на това движение към края на века броят на новите
заселници достига двеста хиляди.
Колонизацията се поощрява и от статута на степта от 1891
г., който ограничава правото на собственост на казахите. През
1895 г. тези разпоредби са подсилени от създаването на „позем
лен фонд“ , който има за цел да предоставя на обезземлените се
ляни земята „която не е полезна за казахите“ . Заселниците се
възползват тези мерки, за да си присвоят най-плодородните зе
ми и най-добрите пасища, от които номадите в действителност
се нуждаят за сезонната си миграция. По този начин под въпрос
е поставен самият начин на живот на казахите и поради това те
многократно въстават. Действителните размери на натрупаното
казахско недоволство стават ясни през 1916 г., когато са разкла
тени самите устои на империята.
В сърцето на исляма
Превърналата се в руско владение степ е обградена от три сред-
ноазиатски емирства - Бухара, Хива и Коканд, като техните те
ритории нямат ясно определени граници. До средата на XIX в.
те са охранявани откъм Русия от степта, която номадите ревни
во бранят. Внезапно една велика сила и малките държави от
Средна Азия се оказват лице в лице. Със своето настъпление в
този регион Русия има възможност да пристъпи към осъщ ест
вяване на мечтата на Екатерина II от миналия век, а именно за
воюването на Индия. Ето защо в руската столица са разработе
ни два плана, ала Кримската война и поражението на Русия ста
ват причина за изоставянето на индийския проект и заменянето
му с по-реалистичната идея за завоюване на Средна Азия.
Този регион се оказва уязвим в много отношения. В по-го-
лямата си част той се състои от пустини и полупустини - Кара-
кум и Къзълкум, - прорязани от две големи реки, Амударя и
Сърдаря, чието крайбрежие е гъсто населено с многолюдни оази
си. Между трите емирства същ ествува ожесточено политическо
съперничество, тъй като през неясно определените им граници
непрекъснато преминават племена, които не признават каквато
и да било държавна власт и живеят под постоянната заплаха на
големите си съседи Персия, Афганистан и Китай. На всичко от
горе узбеките и таджиките, от които е съставено тяхното насе
ление, са мюсюлмани, но са разделени на сунити и шиити и труд
72
но съжителстват. Вътрешните борби и стълкновенията между

емирствата постоянно изсмукват силите им. Като пример за те
зи конфликти е достатъчно да се припомни, че през 1842 г. еми
рът на Бухара напада и за известно време завладява град Коканд.
Както вече споменахме, трите емирства се намират в досег
не само със степта, но и с Персия, Афганистан, Индия и Китай,
което не може да остави безразлична Русия, чиято постоянно рас
тяща мощ й позволява да мести фигурите там, където Британ
ската империя все още има доминиращ о положение. Отново
прословутата мечта за завоюване на Индия.
Емирството Хива, наричано някога Х орезъм, е разположено
южно от Аралско море и граничи на юг с туркмените номади,
които се придвижват от Каспийско море и бреговете иа Амуда-
ря до Иран и Афганистан. В сърцето на емирството се намира
оазисът Хива, център на бляскава цивилизация. Населението на
Хива, наброяващо около седемдесет и пет хиляди души, е със
тавено освен от узбеки, които са мнозинство, също така от ка-
ракалпаки, туркмени и казахи. Емирството Бухара от своя страна
заема територия, разположена между Сърдаря и Амударя; доли
ната на Зеравш ан е гъсто населена - повече от два милиона и
половина жители, 50 на сто от които узбеки, една трета таджи-
ки и значително туркменско малцинство. Негови политически и
културни центрове са два прочути града - свещеният град Б у
хара (Бухара-и Шариф) и Самарканд. Най-сетне Коканд се на
мира между Сърдаря и китайски Тяншан, но животът е съсредо
точен в богатата Ферганска долина и оазиса Ташкент. Равнини
те, както и най-големият град в Средна Азия - Ташкент, имат
население от три милиона души - узбеки, казахи и киргизи.
С проникването си в степта Русия продължава своето напред
ване: липсата на естествени граници, политическото разделение
в региона, съседството на англичаните я принуждават да запъл
ни „политическия вакуум“, за да не бъде изпреварена от тях. „В
случай на конфликт с Англия само в Средна Азия можем да се
сражаваме срещ у нея с надеждата да постигнем успех и да я от
слабим“ , пише през 1858 г. Николай Игнатиев, руски военен ата
ше в Лондон.
Без съмнение недостигът на американски памук допринася за
засиления интерес от превземането на тези оазиси, в които широ
ко се отглежда тази култура, ала икономическите причини за рус
кото настъпление в емирствата са от второстепенно значеше. През
60-те години на XIX в. основният мотив за завоюването на реги
она е свободата на движение, постигната след края на войната в
73
Кавказ и на Кримската война, макар и неуспешна. В този момент

Русия възнамерява да дири реванш и да покаже - преди всичко на
Англия, - че въпреки поражението си остава могъща империя.
Най-сетне завоюването на степта във всеки един момент м о
же да бъде поставено под въпрос, докато казахите продължават
да се надяват на помощ от страна на емирствата. Планът, чиито
основни цели са господство в региона и лишаване на степните
номади от потенциални съюзници, е твърде примамлив, но въп
реки това не се приема с единодушие. Военните ръководители
и губернаторите на съседните територии естествено настояват,
че сигурността на контролираните от тях пунктове налага раз
ширяване на руската власт в Средна Азия. Най-горещ ият при
върженик на експанзионистичната кауза сред цивилните е Нико
лай Игнатиев, който е ръководил две мисии в Бухара и Хива и
през 1860 г. е водил в Пекин преговори за сключването на дого
вор с Китай. Като ръководител на азиатския департамент в М и
нистерството на външните работи той прави агресивни изказва
ния за разлика от своя министър княз Горчаков, който се при
теснява да не би ненавременните руски начинания да отровят
бездруго сложните руско-английски отношения. Предпазливата
позиция на Горчаков се поддържа и от министъра на финансите
Рейтерн, който изтъква състоянието на хазната, опразнена в ре
зултат от Кримската война, и призовава към прекратяване на ек-
спанзионистката политика. Разкъсван между вродената си пред
пазливост и надеждата с малко разходи да придаде блясък на рус
ката мощ, Александър II споделя виждането на своя министър
на войната граф Дмитрий Милютин, който се старае да пази рав
новесие между двата лагера и възнамерява да съчетае проекта
за експанзия с трезва преценка на шансовете за руска победа. В
крайна сметка местните ръководители са тези, които чрез нав
ременни решения налагат избора за завоюване на етапи.
Няколко отделни експедиции по казахската граница през 1853
г. убеждават Русия в слабостта на емирствата. През юли същ а
та година генерал Перовски превзема крепостта Ал М ечет на
брега на Сърдаря, на кокандска територия, и я преименува на Пе-
ровск, като я превръща в изходна база за настъпление на руски
те войски. Построени са и други крепости, които заздравяват рус
ките позиции по границата и дори във вътреш ността на емирст-
вото, а на изток през 1865 г. са завзети Пишпек и районът около
Исък-кул по китайската граница. По време на това „отхапване“
на територии Русия се старае да поддържа добри отношения с
останалите две емирства, настъпвайки същевременно по направ
74
ление на градовете в Туркестан и на Чимкент, които генерал Чер-

няев през 1864 г. напразно се опитва да превземе. Емирът на Ко-
канд си дава сметка, че само една спечелена от него истинска
война би могла да го спаси.
От руска страна спорът се разгаря след превземането на Чим
кент и Туркестан: какво да се предприеме по-нататък? Дали да
се продължи настъплението, или да се затвърди извоюваното?
И ако се вземе първото решение, накъде да бъдат насочени уси
лията? Генерал Черняев настоява, че Русия при всички случаи
трябва да завземе час по-скоро Ташкент, тъй като емирът на Бу-
хара също се стреми към Коканд и може да се възползва от труд
ното положение, в което е изпаднал този град. Предложението
на Черняев надделява, още повече че през 1865 г. е взето реш е
ние за присъединяване на завоюваните територии между Арал-
ско море и Исък-кул към Оренбург под управлението на губер
натор със специални пълномощия, на която длъжност е назна
чен самият генерал Черняев. Опрян на новото си положение и
без изрично нареждане от столицата, през юни 1865 г. начело на
хиляда деветстотин и петдесет войници и двеста оръдия той за
почва настъпление към Ташкент, отбраняван от тридесет хиля
ди души, които обаче са слабо въоръжени и не са в състояние
да противостоят на руските войски. Само за няколко дни, на 7
юни, Ташкент е превзет. Стреснат от този успех на русите, еми
рът на Бухара М узафар уд-Дин предявява искане руските войс
ки да напуснат Ташкент, като взема за заложници членовете на
руската мисия. Редувайки преговори с въоръжени акции, той про
дължава да оказва натиск върху Русия, но напразно: Ташкент се
явява невралгична точка за Средна Азия и веднъж завзет, Русия
не може да си позволи да го изостави. В крайна сметка тя го
анексира с императорски декрет от август 1866 г.
След падането на Коканд Бухара, чиято мощ дълго време е
надценявана, излиза на преден план за руските интереси. И мен
но в този момент икономическите съображения натежават в пол
за на експанзионистката политика. Завземането на Ташкент от
варя неговия пазар, търговски център на целия регион, за рус
ките търговци, които се насочват натам и с подкрепата на цен
тралния печат - особено на Биржевие ведомости (Борсови но
вини) - настояват пред царя за укрепване на териториалните при
добивки и за анексирането в краткосрочен план на Бухара, смя
тана за източник на постоянна заплаха.
Осъществената през 1867 г. организация на новоприсъедине-
ните земи спомага за завземането на Бухара. Териториите, разпо
75
ложени северно от Коканд, са отделени от Оренбургска губерния и

са превърнати в отделна Туркестанска губерния, начело на която е
назначен генерал Константин фон Кауфман, комуто са предоста
вени почти неограничени пълномощия. Това решение предизвиква
бунт в Бухара, където по призив на духовенството е обявена све
щена война. Емирът настъпва към Зеравшан, но не успява да поп
речи на Кауфман да превземе Самарканд, без да срещне сериозна
съпротива. Войските му са разбити от руската армия, която се втур
ва да ги преследва. На емира не остава нищо друго, освен да капи
тулира и на 30 юни 1868 г. той подписва с Кауфман мирен договор
само шест месеца след договора, ознаменувал превземането на Ко
канд. По този начин Бухара се превръща във васална на Русия дър
жава, като й отстъпва Самарканд, макар и при особени условия.
В източната част на емирството вълненията не стихват и нас
коро след подписването на договора там избухва въстание на
местните племена, насочено по-скоро срещу емира, отколкото
срещу русите, от които при създалото се положение Музафар уд-
Дин е принуден да иска помощ. Царските войски бързо потуш а
ват бунта и с договор от 1873 г. източната част на Бухарското
емирство е поставено под руска власт. Междувременно пристиг
налите откъм Кавказ, от Махачкала войски прекосяват Каспийско
море, превземат Красноводския залив и оттам могат да започ
нат настъпление в туркменската пустиня.
Така независимо остава само емирството Хива, но то се на
мира в обкръжението на руските военни области в Кавказ, в
Оренбург и в Туркестан. След грижлива подготовка през 1873 г.
генерал Фон Кауфман започва настъпление срещу неговата сто
лица, която е превзета на 29 май. В този момент в Хива цари
пълен политически хаос поради извършения в същ ия момент
преврат, което принуждава хана, останал без каквито и да било
възможности за съпротива или за преговори, да подпише на 12
август мирен договор.
Завоюването на Хива позволява по-добре да се оцени привиле
гированото положение, от което се ползва ханът на Бухара. За раз
лика от Хива поради своя статут на прочут религиозен център Бу-
хара-и Шариф се радва на особено отношение от страна на руските
войски, които са разположени в околностите. Макар и победен, еми
рът на Бухара е обвързан с Русия чрез договор за приятелство,
въпреки че внесените в него изменения през 1885 г. задълбочават
неравноправието в отношенията. Така или иначе през 1872 г. емир
Музафар уд-Дин все още е независим владетел, докато ханът на
Хива се признава за „смирен слуга на императора на Русия“.
76
В Коканд положението остава неспокойно. Лишено от свои

те най-престижни градове, ханството продължава да същ еству
ва, но все така отслабено от вътрешни вълнения и политически
съперничества, които предоставят на Русия множество предло
зи за намеса. Жителите на Коканд негодуват срещу наложените
им данъци и поради това през 1874 г. въстават, предизвиквайки
безмилостни репресии от страна на техния собствен хан. Под
ложени на преследване от техния владетел, мнозина бягат в Тур-
кестан и молят Русия да го вразуми! През 1875 г. избухва ново
въстание, при което кипчакът Абдур Рахман Автобаши се опълч-
ва срещу властите в Коканд. Първоначално то е насочено против
хана, който е свален от престола в полза на своя син, ала впос
ледствие вълненията прерастват в свещена война против русите,
като местните водачи загубват всякакъв авторитет. Генерал Фон
Кауфман си прави изводи от създалото се положение и на 29 ав
густ завзема Коканд, налага на новия хан определени изисквания,
но въпреки това така и не успява да потуши въстанието. Б ун
товниците са разбити през януари 1876 г. при Андиджан от ге
нерал Скобелев. С това Кокандското ханство престава да същес
твува и на негово място е установена Ф ерганска област под
властта на генерал Скобелев, който съумява да възстанови реда.
Остава уреждането на въпроса с Туркменистан, където пър
вото настъпление откъм Кавказ е осъществено още преди пада
нето на Бухара.
По времето, когато се подписва договорът между Русия и Хива,
британският печат повдига въпроса за Афганистан и за туркменс
ките земи, от които може да бъде осъществено проникването в не
го. Русия е дала отговор на този въпрос още на 19 януари 1873 г.,
уверявайки, че „Афганистан [се намира] извън сферата на [нейно
то] влияние“ . Това изявление е потвърдено три години по-късно,
но що се отнася до Туркменистан, княз Горчаков е далеч по-малко
категоричен, като подчертава, че всичко ще зависи от туркмените,
които до този момент са показали изключителна агресивност. По
ходът от 1873 г. приключва със създаването на закаспийска воен
на зона, чиито два центъра, Мангишлак и Красноводск, са превзе
ти и поставени под контрола на кавказката армия, като по този на
чин са превърнати в удобна база за надзор и при нужда за окупа
ция на туркменската територия. Опитът за нахлуване през 1877 г.
завършва ç тежко поражение със сериозни последици за престижа
на Русия като завоевателна сила. В резултат положението в цяла
Средна Азия е разклатено, където започват да се питат доколко
мощна е империята, справила се до този момент с всички препят
77
ствия. Александър II си дава сметка за последствията от това по

ражение и предупреждава генерал Скобелев да не предприема ни
какви действия, които биха могли да събудят съмнения у средно-
азиатските народи относно възможностите на Русия да поддържа
присъствие в този регион.
Войната, започната три години по-късно, е много добре под
готвена и жъне поредица победи: след продължителна и кърва
ва обсада на 12 януари 1881 г. генерал Скобелев превзема кре
постта Гьок тепе, на 15 януари полковник Куропаткин превзема
Ашхабад. Туркменските племена се предават. В продължение на
три години руската армия действа предпазливо, като следва за
поведта да не напредва източно от оазиса и да не се приближава
до персийската граница, за да избегне евентуална английска или
англо-персийска реакция. Превзетият оазис Ахал тепе е присъе
динен към закаспийската военна зона и е създадена „Закаспийска
област с център Ашхабад.
През трите години на изчакване регионът е подложен на пос
тоянни нападения от страна на мервските туркмени, които през
януари 1884 г. биват убедени да се присъединят към русите и оази
сът Мерв става руска област. Англия реагира незабавно срещу то
ва присъединяване, на което тя гледа като на заплаха за Афга
нистан. За Лондон Мерв представлява ключ към Афганистан и за
това с тревога следи напредването на руските войски към проло
ма Зулфакар, смятан за възлов за неговата отбрана. В този мо
мент войната между Англия и Русия изглежда неизбежна. Алек
сандър И обаче съзнава опасността и налага мъдро решение, а
именно спиране на настъплението. През 1885-1887 г. граничният
спор за Зулфакар е уреден чрез преговори между двете страни. Ру
сия признава, че нейната сфера на влияние не бива да се простира
до Хималаите и за избягване на всякакъв по-нататъшен конфликт
предлага на Лондон мирно споразумение за определяне на афга
нистанската граница. Така очертаната през 1887 г. граница минава
от Амударя до персийски Хорасан, но оставя неустановена зоната
откъм Китай, а Англия запазва за себе си контрола върху Памир.
Едва през 1895 г. се разиграва последното действие на руската ек
спанзия в Средна Азия с определянето на памирската граница.
В крайна сметка завоюването на степта и на Средна Азия се
оказва - въпреки поредицата трудни сражения и постоянните бун
тове - относително не толкова кръвопролитно за Русия. В замяна
на това то е много по-кръвопролитно за покорените народи, у
които дълго време се запазва чувството на ненавист.
През 1895 г. Русия достига границите, отвъд които не може
78
да премине, ала завзетата територия е грамадна и предстои да
бъде организирана.
Навлизането в Далечния изток

Както стана ясно, Сибир е спечелен за империята от казаците и
търговците. За ловците на кожи, които се стрем ят да разш ирят
ловните си полета, това завоевание разкрива още по-широки хо
ризонти. Водени от завоевателен дух, през 1631 г. казаците дос
тигат езерото Вайкал, а оттам и бреговете на Охотско море. Един
от тях, на име Семьон Дежньов, се спуска по течението на Ко-
лима до нейното устие и плавайки покрай бреговете на Север
ния ледовит океан, навлиза в Берингово море. След същински
Сибир обекти на руската експанзия стават Далечният изток и
Аляска, като в същото време напредването на казаците на юг по
река Амур ги отвежда до границата с Китай.
Русия затвърждава присъствието си в този близък до Тихия
океан регион с овладяването на Камчатка, но китайският импе
ратор Канси не желае да се примири с това положение. Той пра
ви опит да изтласка Руската империя, озовала се ненадейно на
границата с неговата. Стълкновенията зачестяват и само посред
ничеството на двама йезуити убеждава страните да подпишат до
говор, определящ общите граници. Нерчинският договор от 1689
г. между Русия и Китай прекратява конфликта и установява мир,
продължил век и половина.
Русия си дава сметка, че напредването към Тихия океан от
към юг става невъзможно поради несъгласието на Китай, и за
това насочва усилията си на север към морския път за Аляска,
където обитават китове и преди всичко морските видри, чиято
кожа е твърде ценена по това време. През 1797 г. е основана рус
ко-американска компания, на която правителството предоставя
монопол за търговия с кожи. Ожесточената съпротива на някои
малки народи като алеутите, доведени до отчаяние от пагубни
те последици от руското присъствие, белязано едновременно от
данъци, от употребата на водка, тютюн и донесло болести, сък
ратили техния брой от двадесет хиляди на две хиляди и петсто
тин, както и материалните затруднения в живота на заселници
те, принуждават Русия да напредне на юг, където построява ук
репления, сред които Форт Рос, на чието място по-късно изник
ва Сан Франциско. Руското присъствие в Калифорния има за цел
снабдяването с провизии и осигуряването безопасността на лов
ците на север. Тези намерения обаче се оказват илюзорни, тъй
79
като там Русия се сблъсква с Испанската империя, която също

се отнася враждебно към нейната експанзия.
Първоначално само Съединените щати са благоприятно наст
роени към напредването на русите, които по този начин застраш а
ват английските интереси, като се има предвид, че и Русия, и аме
риканците са еднакво враждебни към Британската империя. В съ
щото време обаче Съединените щати се стремят към Аляска, така
че през 1841 г. Русия им отстъпва най-напред Форт Рос, а сетне,
през 1867 г. поради недоволството на великите сили и изпразнена
та по време на Кримската война хазна им продава Аляска. Идеята
за това не е нова: още през 1853 г. граф Николай Муравьов (наре
чен по-късно Муравьов Амурски в памет на ролята му при заво
юването на Амур), губернатор на Източен Сибир, призовава за то
ва, изтъквайки, че едно сближаване на Русия със Съединените щ а
ти ще й даде повече свобода на действие в Далечния изток. Пре
ценката се оказва точна: през 1875 г. Русия завзема Сахалин, а
Япония присъединява Курилските острови. По право островът и
архипелагът принадлежат на Китай, но той вече не е онази могъ
ща държава отпреди два века и не е в състояние да се противопос
тави на тези завоевания. С Айгунския договор (1858) и Пекинския
договор (1860) той признава руския суверенитет върху територи
ите южно и източно от река Амур. Един век по-късно тези „нерав
ноправни договори“ ще отровят отношенията между двете най-
мощни комунистически държави, но Китай, който при сключване
то на Нерчинския договор е съумял да защити интересите си, през
втората половина на XIX в. е принуден да приеме измененията в
неговите клаузи. Действително овладяването на долината на Усу-
ри се оказва решаващо за присъствието на Русия в Далечния из
ток: там е построено пристанището Владивосток с огромно стра
тегическо значение, тъй като позволява да се наблюдават отблизо
Япония и Курилите, а на юг Корея, която също се явява обект на
руските стремежи. Това пристанище допълва руското морско при
съствие в Тихия океан, другият ключ за което по-късно става Порт
Артур. До края на века Русия продължава настъплението си в Да
лечния изток, за което отслабеният и унижен Китай вече не пред
ставлява пречка, но където тя ще се сблъска с японските амбиции
до катастрофата от 1904 .
Построяването на Транссибирската железопътна линия в дейс
твителност поставя нови проблеми като правото на транзит от
въд Харбин на територията на Манджурия. Русия получава то
ва право като цена за оказаната от нея помощ срещу Япония по
повод Симоносекския договор, с който на Китай са наложени
80
драконовски условия: през 1895 г. Петербург налага ревизиране

на договора и Япония не забравя понесеното унижение.
Построяването на Порт Артур и Дайрен заздравява руските по
зиции. Това е времето, когато великите сили се надпреварват да
изтръгват отстъпки от Китай, изпаднал в състояние на пълно раз
ложение. Това типично империалистическо отношение предизвик
ва разногласия в руските управляващи кръгове. Министърът на фи
нансите Вите се интересува преди всичко от китайския пазар и за
разлика от останалите съперничещи си велики сили призовава към
по-умерени амбиции. Военните начело с генерал Куропаткин оба
че искат Русия редом с останалите империи да извлече изгода от
слабостта на Китай и да вземе участие в разпределението на пляч
ката. Въстанието на боксерите през 1900 г. се превръща в очакван
повод за проникване в Манджурия. Подобни действия се твърде
непредпазливи и потвърждават становището на Вите, тъй като те
стават причина за японско-английска мобилизация и за пробужда
нето на враждебност от страна на Съединените щати. Русия е при
нудена да оттегли войските си от Манджурия, но в същото време
тихомълком изпраща част от тях в Корея.
М ечтата за завоюване на Корея отдавна е намерила почва в
руската политика. Тя получава развитие и подкрепа от една забе
лежителна личност, княз Ухтомски, дългогодишен директор на
Санктпетербургски ведомости, който през 1895 г. е и директор
на Руско-китайската банка и главен строител на Транссибирската
железница. Ухтомски принадлежи към група интелектуалци, кои
то през онези години придават на руската идеология евразийски
оттенък. Нима съдбата на Русия и на нейната империя, заявява той,
не е свързана с Азия, където тя вече присъства чрез сибирските си
владения и където разполага с грамаден икономически и страте
гически потенциал? Завоюването на Корея обаче се оказва твърде
трудна задача, тъй като Япония е нащрек. При това положение той
предлага да бъде постигнато с могъщата съседка споразумение за
сферите на влияние: Манджурия за Русия, Корея за Япония. Убе
дена, че съдбата й е свързана с Азия, Русия възприема обаче твър
да позиция, подхранвана от презрението, с което се отнася към
Япония, и отхвърля всякакъв компромис. Няма да минат много го
дини и тя ще си даде сметка за своята непредпазливост, която ще
й струва твърде скъпо.
В края на века Русия изобщо не се съмнява в своите възмож
ности за експанзия. Търпеливо изгражданата след падането на Ка
зан империя без съмнение е достигнала предела на своите грани
ци, наложени обаче от международното съотношение на силите и
6 . 81
от природата. Докато движението напред е възможно, то бива осъ

ществявано от военни, от чиновници, търговци и духовници. В
крайна сметка Русия се сблъсква с други империи, които са я при
нудили да спре. Но в много случаи това са естествени граници:
къде по-нататък да напредва Русия, след като е достигнала брего
вете на Тихия океан? Или на Северния ледовит океан? Започнало
в съседни пространства, населени с народи, които нямат нищо об
що с великите сили - татари, степни номади, малобройни сибир
ски народности, - руското движение напред се превръща в между
народен проблем в момента, когато се сблъсква с други империи
и други амбиции. Логично е рано спряното настъпление на запад
- в Полша през XVIII в., - където отдавна съществуват силни дър
жави, да продължи за повече от век на изток. Ала през XIX в. им
периите вече са здраво установени и руските завоевания водят до
опасни конфронтации. В продължение на близо три века великите
европейски държави са били свидетели на нарастването на руска
та имперска мощ и на нейния напредък и са я приели. Ала в опре
делен момент на тази експанзия те я принуждават да играе по пра
вилата на равновесието на силите.
Н яма никакво съмнение, че тази империя е донесла на Русия
огромни материални блага, значително териториално разш ире
ние, многобройно население, икономически ресурси, особено
важни за ускорената индустриализация на страната към края на
XIX в., която я превръща в голям потребител на суровини. Ала
преди всичко тя поставя Русия редом с великите сили и дори в
тесния кръг на „най-великите“ .
Продължителното разширение на тази многолика империя, ко
лониална в Азия, многонационална и без колониално измерение
на запад, подобно на империята на Хабсбургите изважда на пре
ден план две черти, които трябва да бъдат споменати в заключе
ние стремежът към разширение благодарение на териториалните
завоевания колкото се може по-далече в Европа, за да бъде приз
ната Русия като безспорна част от европейския континент и от не
говата цивилизация; като след постигането на тази цел стремежът
към експанзия се премества на изток, все по-навътре в Азия. М о
же ли да се говори в такъв случай за противоречие в призванието
на Русия? Или по-скоро за взаимно допълване в усилията на една
страна, която се домогва до европейско признание и го спечелва
само благодарение на мощ та, постигната чрез осъщ ественото
единство между европейското наследство на Рус и азиатския жре
бий, основан на целостта на континента.
82
П ЕТА ГЛАВА
Pax russica I
Интеграция или зачитане на различият а?

Съставена от твърде различни по размер и култура нации и на
роди, произхождащи от разнообразни в исторически и полити
чески аспект формации (държави, племенни съюзи, родови об
щества), но обитаващи едно цялостно пространство, Руската им
перия трябва да се справя с много по-сложни организационни
проблеми от тези, с които се сблъскват империите, чиито части
са разпръснати. Така например Френската империя в своя апо
гей, със своите африкански и индокитайски владения може да
прилага еднакви или различни, дори противоположни организа
ционни принципи, без при това да предизвиква обща реакция. До-
като определянето на отношението център-периферия в Русия
се характеризира с две противоположни отличителни черти: цен
трализация като всеобщ принцип и разнообразие на статутите
като практика. При наличието все пак на непрекъснат стремеж
към засилване на централизацията.
В своето изследване Империята на царете и русите Льороа-
Болийо подчертава противоречието между „руската земя, отли
чаваща се с единство, представляваща цялостно географско по
нятие, и многообразието на хората, обитаващи тази земя“. В зак
лючение той задава един фундаментален според него въпрос, от
насящ се до степента на спойка на тази обширна империя. Имен
но спойката е проблемът, който стои пред всички руски ръково
дители още с преминаването отвъд стадия на обединението на
територията. Как да се постигне мирно съжителство на една тол
кова разнолика човешка общност? Това е предизвикателството,
което стои пред всички владетели, които се опитват да наложат
pax russica.
По времето, когато империята се разпростира отвъд своите
чисто руски граници, държавата вече е достигнала известна сте
пен на зрялост. През 1833 г. министърът на просвещението граф
Уваров определя нейните основополагащи принципи: правосла
вие, самодържавие, национален дух. По-късно, при царуването
на император Александър III, оберпрокурорът на Светия синод
83
Победоносцев уточнява, че Русия е руска и православна. В ъз

можно ли е тези принципи да бъдат прилагани безпрепятствено
спрямо народи, които не са нито руски, нито православни?
Руският характер на империята присъства в самото й название,
което впрочем търпи изменения: Российская империя, тоест им
перия на Русия - вместо предишното Русская империя (империя
на русите). От друга страна, след падането на Византийската им
перия и утвърждаването на призванието на Русия да бъде „трети
Рим“ православието е същностна черта на проекта, осъществяван
от всички владетели за определяне естеството на страната. Ала ако
държавата действително бе сведена до тези две измерения, твър
де скоро империята щеше да се превърне в арена на постоянни
сблъсъци, което не се случва. В нея дълго време цари относите
лен мир, характерен за общото битие в нейното лоно и резултат
от умел избор на решения от политическо и културно естество.
Без този избор pax russica не би бил възможен.
Концепцията за съжителството на народите в империята, из
кована в началото на XIX в., е до голяма степен дело на Алек
сандър I, наследил необятните пространства, завоювани от не
говата баба Екатерина II и получил по нейна воля образование
от швейцарския мислител Ла Арп. Александър I възприема от
своя учител възхищението от Америка и свободния дух, който
тя въплъщава. Сам той споделя в писмо до Ла Арп от 27 сеп
тември 1797 г. своите намерения за бъдещето: „Да дам свобода
на моя народ... а след това да напусна властта.“ Негов образец
несъмнено е Джордж Вашингтон, който година преди това е пос
тъпил точно по този начин. За Александър I Съединените щати
за разлика от Френската революция, която той подобно на Ека
терина II смята за проклятие за френския народ дават пример
за добра употреба на властта, чиято цел е да осигури свобода
на хората. Намерението му е да осъществи в Русия американ
ския модел в рамките на империята като цяло. Полша е тази, ко
ято му предоставя случай да въплъти в практиката своята прог
рама и, уви, да се откаже от нея. Ала преди да стигнем до този
епизод, уместно е да разгледаме решенията, които руската власт
преди това е прилагала при организирането на отношенията си
със завоюваните територии.
Централизация и многообразие
Стремежът към равновесие в отношенията между завоюваните
държави или територии и центъра е първата и най-важна състав
84
PAX RUSSICAI
на част на руската имперска система. Без съмнение тази систе

ма се променя, но основните й принципи - власт, принадлежа
ща на центъра, приспособяване към разнообразието на народи
те и историческите традиции - постоянно присъстват в полити
ческата организация на империята. Лоялността на поданиците от
всякакъв произход към владетеля, а не толкова към държавата,
е едно от най-важните изисквания. Що се отнася до държавата,
през различните периоди за политическата организация като цяло
отговорността пада върху три висши инстанции: болярската Ду
ма до царуването на Петър Велики; Сенатът до 1810 г.; най-сет
не Държавния съвет. Именно те осъщ ествяват контрол над дей
ността на институциите, на които е възложено управлението на
новите владения: първоначално приказите, по-късно колегиите
и накрая министерствата.
Приказите , учредени през втората половина на XVI в. със
седалище Москва, за които вече стана дума, са първите адми
нистративни структури върху завладените територии. Казанският
приказ е предтеча на всички териториални управления. По-къс
но е създаден Сибирският приказ, после Малоруският, сиреч Ук
раинският, Лифланският (или Латвийски) и Литовският приказ,
а за известен период съществува дори Казаш ки приказ. В извес
тни случаи за завладените територии отговаря Посолският при
каз, тоест М инистерството на външните работи; в други случаи
той дели отговорността с местните органи. Територия, зависе
ща от Посолския приказ, разполага с действителна автономия,
тъй като става въпрос за отношения между държави. Зависимост
та от териториалните прикази, намиращи се под властта на бо
лярската Дума, а по-късно от Сената, предполага определена сте
пен на зависимост по отношение на руските органи и неминуе
мо преминаване под общия статут на руска област.
В областта, управлявана от приказ (или след 1720 г. колегия),
действа териториална администрация начело с воевода или на
местник, който лично контролира местните власти, приемници
на системата на управление отпреди завоюването. В резултат от
реформите на Петър I и на Екатерина II имперските дела са раз
пределени между различни колегии или министерства, а мест
ната власт е поверена на генерал-губернатори и на подчинени на
тях губернатори.
Когато през 1697 г. младият император Петър Велики зами
нава инкогнито на обиколка из Европа, той поверява властта на
комитет от петима членове, негови приближени и свързани с ди
настията Романови, който се заема да преустрои административ
85
ната система. Учредени са нови прикази (общо петнадесет), на

товарени с различни сектори на обществения живот. От предиш
ната териториална организация остават единствено Казанският
и Сибирският приказ, а все по-често завоюваните територии са
смятани за големи руски области. По места генерал-губернато
рите стоят над отговорните лица от ограничената местна авто
номия, а централните ведомства в столицата - тоест М инистер
ството на външ ните работи и М инистерството на войната -
въплъщават общия проект.
Голямата разлика в статута на различните територии от ко
лониалната сфера, включени в империята, намира отражение в
централните органи, от които те зависят. Така например ханст-
вата Бухара и Хива в Средна Азия съхраняват до самата рево
люция статута на независими държави, поставени под протек
торат, и като такива са от компетенциите на М инистерството на
външните работи. Начело на държавата стои емирът, който р ъ
ководи традиционните институции, но редом с него стои руски
агент - едновременно посланик и представител на силата про
тектор. Всички решения минават през него. От друга страна, ге
нерал-губернаторът на степта е подчинен на М инистерството на
войната. Закаспийската област, завладяна през 1884 г., остава до
1890 г. под властта на царския наместник в Кавказ, а след това
преминава към М инистерството на войната. Ала макар въпрос
ната област да не е превърната в губерния, а да си остава об
ласт начело с комендант, той също както генерал-губернатори
те е назначаван пряко от императора.
В Средна Азия управлението е поверено на военните. Със
тавните области са разделени на уезди и тези две нива са под
чинени на военни лица. По-долу органите на местно самоуправ
ление са организирани в самостоятелни единици, волости, на
чело на които стоят руски заселници, тъй като местното насе
ление е лишено от всички граждански права. Уседналото насе
ление разполага с органи на местна автономия, понякога назна
чавани от руските военни власти, а понякога избирани. Що се от
нася до номадите, те се сблъскват с отношения и институции,
които нямат нищо общо с наследените от техните деди. Тази
практика се прилага съзнателно, тъй като руската власт се на
дява по този начин да отслаби традиционното им чувство за об
щност и възможностите им за съпротива.
Тази гъвкавост в статута на колониалното пространство не е
свързана с избора, направен в началото на експанзията в Казан
и след това в Крим. В манифеста от 8 април 1783 г., издаден вед
86
PAXRUSSICA I
нага след анексирането на Крим, имперската доктрина е изразе

на съвсем ясно: административната организация на Кримското
ханство може да бъде съхранена под властта на руски губерна
тор. Руски чиновници и приобщени към дворянството татарски
аристократи работят съвместно. Получили признание и гаран
ции за своите привилегии и владения в империята, татарските
благородници приемат руското владичество, доколкото то не ги
откъсва от техните традиции. За разлика от Крим отношението
към Украйна е доста неясно. Първоначално Русия тачи казаш
ките обичаи, сетне започва да ги пренебрегва, а накрая ги пре
махва. През 1654 г. царят приема да осъществява само контрол
ни функции над хетманството, което продължава да същ еству
ва, като хетманът, избиран от Казашки съвет, отговаря за по-дол
ните инстанции, също избираеми и разполагащи с реална власт.
Създаденият през 1662 г. Малорусийски приказ е натоварен с ре
шаването на тези проблеми и се намира под властта на Посол-
ския приказ, което означава, че става въпрос за равноправни от
ношения. Предателството на М азепа се превръщ а в повод, от
който руското правителство се възползва, за да ограничи посте
пенно властта на хетмана, и бележи рязък завой по посока на цен
трализацията. Административната реформа от 1720 г. заменя
приказите с колегии и ускорява този процес. Създадена е спе
циална колегия, независима от Министерството на външните ра
боти, което означава промяна в статута и налагането вече не на
междудържавни отношения, а по-скоро отношения между цен
тър и области. Екатерина II довежда този процес докрай, като
премахва хетманството и превръща Украйна в руска губерния.
По този начин в края на XVIII в. присъединяването на Украйна
към Русия окончателно приключва.
За разлика от Украйна, подложена на все по-тясна интегра
ция, балтийските държави се радват на неотклонно спазване на
автономията, като при тях е приложен принципът на непряката
власт. Вярно е, че Ливония и Естония са разделени на губернии
начело с генерал-губернатори, но те произхождат предимно от
местната балтийска аристокрация. М естната законова система и
областна администрация са запазени и с изключение на назна
чавания от центъра генерал-губернатор връзките с империята са
по-гъвкави. В рамките на административната реформа Екатери
на II прави опити за сближаване на структурите на балтийските
държави с тази на Русия, но Павел I отменя най-важните разпо
редби, издадени от неговата майка.
Автономията, на която се радват балтийските държави, в още
87
по-голяма степен важи за Финландия, присъединена към Русия

през 1808 г. Великото княжество съхранява своите институции,
закони и чиновници. Единствен генерал-губернаторът е предста
вител на Русия, но той действа напълно независимо от центъра.
Финландия разполага със своя парична единица и митническа
граница, която я дели от Русия. В крайна сметка тя е свързана с
Русия единствено посредством личността на царя, носещ титла
та велик княз на Финландия, но който избягва да се меси в ней
ните дела. Нека припомним думите на Михаил Сперански, най-
близкия съветник на Александър I: „Финландия е държава, а не
губерния.“
Отношението към Полша е далеч по-сурово на първо място,
защото нейният статут е изработен по време на поделбите, когато
тя е присъединена към Русия. При последната подялба на Полша
е наложена създадената през 1775 г. губернска система. Тогава
страната е разделена на Варшавско генерал-губернаторство и Вис-
ленски губернии - Киевска, Волинска, Подолска, Вилненска, Грод-
ненска и Ковненска. Премахнати са полските институции и по-кон
кретно Сеймът, който олицетворява нейното единство. В същото
време Русия запазва правата и привилегиите, с които са се ползва
ли преди новите й поданици, а статутът на Литовското княжество
съгласно кодекса от XVI в. е потвърден.
През XIX в. либералните възгледи на Александър I вдъхват
на поляците надеждата, че Русия би могла да признае една по-
независима организация. През юни 1815 г. Виенският конгрес на
сърчава раждането на Полското кралство, но в действителност
то е плод на четвъртата и последна подялба на нейната терито
рия. По това време Александър I смята да обедини голяма част
от страната под своя власт, давайки й особен статут на почти
пълна независимост и цялостно съхраняване на нейните инсти
туции. Той пише до председателя на Сената, че ще направи „не
възможното за смекчаване на тежките последици от разделени
ето и да гарантира на поляците възможността да се радват на
своята националност“ . Кралство Полша, намиращо се под рус
ки протекторат, трябва да има своя конституция и парламент, ка
то признае за монарх руския император. Полското дворянство в
този момент е убедено, че така възстановеното кралство, обе
диняващо всички полски земи, придобити от Русия по време на
поделбите, би могло по волята на Александър I да се сдобие със
статут на самостоятелна държава. Тази перспектива много ско
ро се оказва илюзорна не поради промяна във възгледите или по
ради лицемерни изявления на Александър I, а защото той среща
88
PAX RUSSICA I
ожесточена опозиция вътре в самата империя. Глашатай на от

хвърлянето на този либерален проект се оказва историкът Ка-
рамзин, който излага своите възгледи в адресирана до импера
тора записка, озаглавена Мнение на един руски гражданин, пос
ветена на въпроса за възстановяването на Полша: „Трябва ли да
твърдим, че Екатерина II е разделила Полша в нарушение на пра
вото? Ала вие ще постъпите още по-незаконно, ако се опитате
да премахнете сторената от нея неправда, като разделите Русия.
Ние завладяхме Полша с меч, което е право на всички държа
ви... В политиката няма вечни крепости. Ако разсъждаваме инак,
би трябвало да възстановим Казан, Астрахан, Новгородската ре
публика, великото княжество Рязан и пр. В това отношение или
всичко, или нищо.“ А в своята История на руската държава Ка-
рамзин заключава безапелационно: „С една дума, възстановява
нето на П олш а ще доведе до упадък на Русия.“
Не след дълго отношенията между полското дворянство и
руската власт се обтягат. Вероятно отговорност за това носят и
двете страни. Поляците си дават сметка за отрицателното отно
шение на обкръжението на Александър I относно това, което
бива разобличавано като прекомерен и опасен либерализъм.
Превратът от декември 1825 г. им се струва признак на полити
ческа слабост на империята и ги кара да предявят по-категорично
исканията си. Последиците от това в Русия и в П олш а са проти
воположни. В Петербург властта реагира остро, което увелича
ва напрежението между Варшава и руската столица и ускорява ра-
дикализацията на полското националноосвободително движение.
В резултат през 1830 г. избухва въстание, породено от недоразу
мение. Убедени, че следват духа на революциите, които по това
време разтърсват Европа, поляците се смятат за неуязвими, при
положение че Александър I, който би могъл да ги защити, вече
го няма. Подобно на Карамзин неговият наследник Николай I е
убеден, че възстановяването на Полша ще наруши равновесие
то в империята. Давайки си сметка, че Русия вече е разклатена
от декемврийския преврат, той стига до заключението, че тряб
ва да заздрави императорската власт. Полското кралство става
жертва на тази реакция и бива заличено от картата на империя
та, а полските области са приравнени към руските губернии.
В организацията на империята Кавказ заема особено място
като компромис между различното отнош ение, прилагано в
Средна Азия, и суровите мерки, от които дълго време страда
Полша. Историческото и културното многообразие, с което се
отличава този регион, обяснява защо Русия се старае да създа
89
де особен статут за всеки отделен случай. Ето защо са разрабо

тени две системи на отношения с центъра. Първата се отнася до
васалните държави, които се ползват с привилегии, обсипвани
са с дарове в знак на връзките им с империята. Същевременно
тези държави, макар съхранили своите законови системи и ди
настии, не разполагат с никаква свобода на действие извън гр а
ниците и трябва да плащ ат данък на Русия. Други териториални
единици, напротив, са поставени под пряко управление. В ъпре
ки привидно ясното разграничение между тези два подхода чес
то се прилагат едни и същи мерки за двете категории, тъй като
Москва без колебание се меси в живота на васалните държави.
Организацията на Закавказието протича мирно, но в самия К ав
каз военната администрация е заместена с гражданска едва след
края на войната. Източната част е обособена като Терекска об
ласт, западната като Кубанска област, а в Дагестан е осъщ ест
вена особена организация, свързана със Закавказието. В среда
та на XIX в. Кавказ най-сетне е разделен на губернии, които в
края на века наброяват единадесет. Символ на присъединяване
то на този многолик закавказки регион е царският наместник*,
който известно време управлява от своята резиденция в Тиф лис.
Национални елити и култури

Разнообразието в статутите, разработени за различните нацио
нални и етнически съставни части на империята, съответства на
разнообразието в организацията и ръководството на културната
политика.
Подчинените европейски народи се възприемат като част от
свят и цивилизация, към които принадлежи и Русия. Основният
критерий при подбора на националните елити и при определя
нето на целесъобразната културна политика е лоялността.
В йерархията на статутите най-привилегировано положение
заема Финландия. Тя е управлявана от своите собствени елити,
съхранила е всички свои държавни структури (включително ар
мията), признато й е правото да притежава собствена култура,
език и дори възможността да следва шведското културно и ези
ково влияние, така че присъединяването й към Русия се оказва
благоприятно за постигане на завърш еност в националното раз
витие, започнато по време на шведското владичество. Финската
* Обичайната длъжност царски наместник, съществуваща от 1854 г., заменя офици

алната титла наместник. През 1882 г. Александър III я премахва, но тя отново се по
явява към края на века. - Б. а.
90
PAX RUS SICA I
нация осъзнава своята специфика и своите амбиции като част от

държава, която без съмнение е протекторат, но към която Русия
проявява толерантност и преди всичко спрямо която пази дис
танция. Финландия има възможност също така да съхрани сво
ята обществена организация, разделена на съсловия, свободно
то селячество и образователната система, в което преобладава
влиянието на лутеранството. В състава на Руската империя тя
представлява изключение, нещо като поле за експерименти на
промените, които страната като цяло преживява за кратък пери
од от време.
Развитието в останалите европейски владения на Русия е
твърде сходно. То се отличава първоначално с опит за опиране
на националните елити и приобщаването им към властта. По-къс
но в резултат от развитието на събитията - полските въстания
от 1830 и 1863 г., появата на мощно славянофилско движение,
смяната на владетеля - се наблюдава нарастващ стремеж за за
мяна на умереното руско влияние с русификация във всички об
ласти на културния и обществения живот.
Същевременно балтийските страни се радват на предимства,
близки до тези на Финландия, тъй като ръководството и адми
нистрацията на Ливония и Естония се намират трайно в ръцете
на местните елити и те съхраняват традиционните си органи за
самоуправление и привилегиите на градовете. Включването в
състава на империята тежи преди всичко върху селячеството, ко
ето бива закрепостено. В определени моменти също така авто
номията на балтийските народи бива ограничавана. Още Екате
рина II през последното десетилетие на своето царуване прави
опити да ги подчини на общия статут, но Павел I отменя нейни
те разпоредби за приравняване, така че те съхраняват полити
ческите привилегии и културни свободи до царуването на Алек
сандър III, когато през 1881 г. редом е останалите нации стават
обект на частично успешен опит за русификация във всички об
ласти. Тя засяга на първо място забележителната им образова
телна система: прочутият университет в Дерпт е русифициран,
като не след дълго същ ото сполетява останалото образование.
По този начин руското правителство се опитва да откъсне насе
лението от местната аристокрация, която остава свързана с гер
манските традиции. Начинанието се оказва доста опасно, тъй ка
то латвийският и естонският национализъм получават развитие
именно като реакция на този натиск.
Полша 0т своя страна е подложена на променлива и поняко
га дори непоследователна политика. В момента на присъединя
91
ването си към империята руските владетели имат намерение да

използват нейното дворянство и поради това приобщ ават към
руското с всички привилегии всеки, който може да докаже сво
ята титла. Полският език се запазва в управлението и в съдеб
ните институции. Полската култура получава възможност за раз
цвет в университетите и училищата. Ала след въстанието от 1830
г. Николай I предприема сурови мерки: университетите във Вар
шава и Вилнюс са поставени под строг надзор. Постепенно рус
кият език бива въведен в училищата, администрацията и право
съдието.
Въстанието от 1863 г. води до радикална промяна в руското
отношение към Полша. От този момент нататък доктрината на
Петербург е заявена открито: ако Полша не бъде усмирена и под
ложена на пълна русификация, тя винаги ще се бунтува. Руско
то правителство се бои също така от влиянието, което замина
лите в изгнание в Западна Европа полски патриоти биха могли
да окажат върху своите съотечественици. Що се отнася до изк
лючително активните по това време руски славянофили, те се бо
рят за пълно руско господство в Полша. След отмяната на кре-
постничеството от Александър II полското дворянство е лиш е
но от доходи, а също така от правото да заема длъжности в мес
тното управление. По този начин то престава да играе ролята
на посредник между императорската власт и обществото. Н ав
сякъде е наложен руският език за сметка не само на полския, но
и на белоруския, на украинския и на литовския. Постепенно пол
ските чиновници биват изместени от администрацията в Полша,
превърната в руска провинция, който статут се запазва чак до
П ървата световна война.
Последната европейска територия на империята Украйна за
Русия е неделима част от нейната идентичност, история и кул
тура. Именно благодарение на нея Русия е получила възможност
та да установи тесни връзки със западната традиция и поради та
зи причина М осква по времето на цар Алексей, а по-късно, при
неговите наследници, Санкт Петербург разтваря широко врати
за украинския елит. Културните отношения между Русия и Ук
райна се развиват двупосочно.
Първоначално е налице същински внос на украински елит в
Русия, свидетелство за което е литературата от XIX в. Н есъм
нено Гогол е един от най-видните представители на руската ли
тература, но именно Украйна вдъхновява голяма част от него
вото творчество, а неговите „малоруски“ герои са носители на
едно твърде двусмислено послание: дали тяхното мракобесие и
92
PAX RUS SICA I
корумпираност не са резултат от руското владичество, помрачи

ло дош лата от Киев цивилизация? Също както философа М иха
ил М аксимович Гогол въплъщава интеграцията на украинската
интелигенция към руската култура, но също така и известен стре
меж към еманципиране от нея.
Русия от своя страна гледа на украинския елит като на рус
ки. Вярно, че Полша се опитва да го привлече на своя страна,
така че важно е да бъде откъснат от полското влияние. Забрана
та за изучаване и за писане на украински език след въстанието
от 1863 г. се обосновава с необходимостта от подкопаване на по
литическото влияние, което Полша се опитва да прокара чрез не
го. Занапред обучението на всички равнища става на руски език,
а администрацията и правосъдието се осъщ ествяват единствено
на руски. В резултат на това центърът на същинската украинска
култура се премества в Лвов (Галиция), но Киевският универси
тет, превърнал се след 1834 г. в център за изучаване на украин
ския език и култура, към който се насочва елитът на Русия, съх
ранява въпреки забраните своя престиж и интелектуално влия
ние. Занапред същ ествуват две Украйни: М алорусия, принудена
да се равнява в културно отношение с империята, и Западна Ук
райна, която щ е се превърне в център на украинското национал
но възраждане.
От времето на Екатерина II Украйна е също така място за ус
тановяване на немски заселници, които императрицата кани и ко
ито първоначално се радват на особен статут, съхранявайки своя
език, органи за самоуправление и освобождаване от военна по
винност. През XIX в. и особено през неговата втора половина
привилегиите на немските общности постепенно са поставени
под въпрос, по-конкретно чрез премахването на органите за са
моуправление и чрез езиковата русификация на административ
ната система. Все пак едва към края на века, през 1890 г., рус
кият език е въведен в училищата наравно с немския. За разлика
от П олш а тук русификацията не придобива всеобщ характер, а
само бележи намерението тези немци постепенно да бъдат кул
турно интегрирани в руския народ.
Отношението на Русия към народите, обитаващи азиатската
част на империята, е съвсем различно. Те са „азиатци“ и следо
вателно варвари. >Ето защо те се смятат за чужди на цивилиза
цията въобще: Никой не мисли да ги „интегрира“ ; достатъчно е
те да бъдат подложени на ефикасен контрол и да се държат ка
то лоялни поданици.
Веднага след завоюването на Казан мю сю лманите са опре
93
делени като ишшерци (принадлежащи към друга вяра). Това оп

ределение обаче, почиващо на религиозен критерий, бива измес
тено през XIX в. от понятие с по-сериозни научни амбиции, а
именно инородци (от друг произход). То е приложено първона
чално през 1798 г. по отношение на номадските народи, за кои
то през 1822 г. Сперански разработва специален юридически ста
тут. Впоследствие всички азиатски поданици на империята са на
речени инородци. Изключение правят християните от Закавка-
зието, грузинци и арменци, чиято древна култура руската власт
често забравя и приема за азиатци, признавайки същевременно,
че те са приели християнството, и то далеч преди самата Русия!
За инородците, особено за онези, които още от самото нача
ло са определени като такива, проблемът за елита се поставя по
особен начин. За да могат да управляват малобройните племе
на от Далечния север, прехранващи се с лов и риболов, а по-къс
но и родовете и племената от Сибир, русите сътрудничат с тр а
диционните власти, предоставяйки им по този начин широко са
моуправление. Инородците трябва да плащат ясак, а за някои ка
тегории и местни данъци, но всички те са освободени от военна
повинност. Що се отнася до езиковия проблем, при тях той въ
обще не стои. Значителен брой малки народи не разполагат със
собствена писменост, а училища в Далечния север не същ еству
ват, така че Русия спокойно може да осъщ ествява - впрочем в
скромни мащаби - онова, което тя смята за цивилизационна ми
сия, сиреч поставяне началото на тяхното образоване.
Езиковият проблем се решава по твърде различен начин в за
висимост от това дали се отнася за мюсю лмани или за христи
янски народи. Странно е, че отношението към християните е
много по-сурово, отколкото към първите, които Русия никога не
е имала намерение да русифицира. Сътрудничеството с елита
или, когато става въпрос за по-малко напреднали народи, с тр а
диционните власти, е общовалиден принцип за империята, коя
то се старае да спечели лоялността на своите поданици.
Възприетият модел за източните части на империята е същи
ят, който вече е прилаган към татарите след първата фаза на ру-
сификация, на която Екатерина II слага край. Тя строго забраня
ва политиката на насилствено покръстване и езикова русифика-
ция на онези, които отговарят за татарите и за Крим. Препода
ването на татарски език става задължително както в религиоз
ните училища, мектеби, така и в руско-татарските училища, ос
новани по-късно от професор Илмински от Духовната академия
в Казан. Решението, възприето от него през 1863 г., заслужава
94
PAX RUS SICA I
нашето внимание, тъй като то има за цел да предотврати бъде

щи трудности.
Създадената в Казан от този мъдър деец училищна система,
предназначена за разпространение у всички източни народи на
империята, преследва две цели: подготовката на елит с мю сю л
мански произход, обърнат в християнството и възпитан в евро
пейски дух, и предоставянето на мюсюлманските или частично
ислямизираните народи - на първо място казахите - на собст
вен литературен език, използващ кирилицата, за да се избегне
солидарността между тях, която неизбежно се гради върху из
ползването на арабския като общ език, както и откъсването им
от мюсюлманската традиция чрез съхраняване на собствената им
културна идентичност. През XIX в. усилено се търси най-умес
тният подход към националните култури на източните народи на
империята, тъй като непосредствено след ограничените завое
вания по Волга Русия все още смята, че е в състояние да асими
лира без затруднения местното население, но голямото настъп
ление в Средна Азия и Кавказ превръща източните и южните об
ласти на империята в същински мюсюлмански свят. По какъв на
чин обитателите на тези области биха могли да станат лоялни
поданици на империята, без при това да изпитват чувството, че
са лишени от собствена идентичност? По какъв начин би тряб
вало да се подготвят техните елити?
Колебливите и често противоречиви решения относно Казан по
времето на Екатерина II, а след това и по време на новите завое
вания, се оказват непригодни. В това отношение руските полити
чески ръководители са подпомогнати от стремежа към модерни
зация по западен образец от страна на някои поданици на импери
ята. В Казахстан три забележителни личности - ориенталистът Чо-
кан Валиханов, потомък на князете от Средната орда, етнографът
Ибрай Алтинсарин, принадлежащ към казахска аристократична фа
милия, и писателят Абай Кунанбаев, син на племенен вожд, се
превръщат в радетели за сътрудничество с русите. „Без русите,
казва Валиханов, казахите са просто азиатци и ще си останат та
кива“ , нещо, което този ревностен почитател на западната циви
лизация не може да си представи. В резултат на тяхната дейност
през четиридесетте години на XIX в. в степта са открити руско-
казахски училища; военните училища в Омск и Оренбург разтва
рят широко вратите си за млади казахи, а развитието на казахския
литературен език се превръща в тяхна първостепенна задача. При
това положение задължителното въвеждане на руския език в об
ществения живот става ненужно, тъй като самият елит се гордее
95
с образованието си на руски език и той получава бързо разпрост

ранение. Що се отнася до руските власти, те защитават идеята, че
казахският език трябва да се използва навсякъде, където е нужно,
доколкото хората имат желание за това.
Ако степта е предмет на особени грижи, то е, защото там ру
сите са се сблъскали с номаци, чийто начин на живот прави труд
на интеграцията, още повече че в степта нахлуват все повече за
селници, които дестабилизират икономическия живот и племен
ните структури на номадите. Ето защо руските власти правят
всичко възможно да спечелят съюзници в този регион.
Съвсем различно е положението в Туркестан и поставените
под руски протекторат емирати. В Туркестан назначеният през
1867 г. за генерал-губернатор генерал Фон Кауфман незабавно
дава да се разбере каква политика смята да следва в този регион:
ненамеса в делата на хората, никакъв натиск по отношение на ре
лигиозните убеждения и начина им на живот и ясно определяне
на техните права. Що се отнася до проблема с формирането на
елитите, в Туркестан той е твърде различен от този, с който Ру
сия се сблъсква в степта. Ислямът отдавна се е наложил в Тур
кестан, където съществува гъста образователна мрежа. За гене
рал Фон Кауфман е важно да реши какво отношение да възприе
ме към съществуващите ислямски училища. Най-доброто, което
би могло да се направи според него, е те да бъдат затворени и за
местени от руски училища. Подобно решение обаче противоречи
на самия принцип за „ненамеса“ . Ето защо Кауфман реш ава да
открие начални двуезични училища, предназначени за децата на
русите и на тези от местните, които биха желали да изпратят де
цата си там. В действителност те са посещавани много повече
от руски, отколкото от местни деца, тъй като впоследствие това
лишава последните от достъп до средното и висшето образова
ние в Ташкент. Ето защо постигнатите резултати от тези учили
ща са скромни, но все пак благодарение на тях се формира за
родиш на местна интелигенция, която по-късно получава достъп
до административната и политическата система. Основен прин
цип все пак си остава свободата на местното население в избо
ра на училищата, където да изпраща децата си. Както ще видим,
в мнозинството си те предпочитат неруските училища.
Участието на туркестанците в управлението на обществени
те дела се осъщ ествява на равнището на у езда, където руският
военен комендант има двама помощници, единият от които е от
местен произход. В селата и селските уезди местните разпола
гат с известна власт, докато в градовете тя се намира в ръцете
96
PAX RUSSICA I
на руските военни представители. Кауфман поверява на друго

верците отговорни длъжности в съдилищата и по събирането на
данъците, но при условие, че в случай на конфликт или проти
вопоставяне на прилагането на руското законодателство контро
лът върху всички дела ще премине в ръцете на представителите
на генерал-губернатора. Теорията на генерал Фон Кауфман за не
намеса има за следствие едно изискване: пълна лоялност на за
интересованите към Русия.
Нарастващ ите трудности в региона се дължат не толкова на
враждебността на местното население, колкото на невежество
то на номадското население, неспособно да избере свои предста
вители и да излъчи от средите си способни кадри. Ето защо из
борите за местен елит са манипулирани от уседналите узбеки с
по-добро материално положение, често обитаващи градовете, ко
ито слабо познават проблемите на номадите. Утежняващо обс
тоятелство е относително ниското образование на военните чи
новници, които също са корумпирани и некомпетентни.
Отначало Кауфман е възхваляван в Русия за мъдрото си уп
равление и за своите методи (но също така и за завоеванията си,
тъй като неговите войски продължават да напредват към А фга
нистан), но впоследствие върху него започват да се сипят кри
тики. През 1882 г. в Туркестан е изпратена анкетна комисия за
оценка на провежданата политика от генерал-губернатора, кой
то впрочем не е в състояние да се защити, понеже предишната
година е получил мозъчен инсулт, в резултат от който е парали
зиран и е изгубил говора си. В крайна сметка макар неговото уп
равление да е оценено като прекомерно скъпо и понякога непос
ледователно, то ръководните принципи - ненамеса, съхранява
не на местните езици и прибягване до помощ та на лоялни сът
рудници - остават в сила.
Същевременно в Санкт Петербург дълго време се подценя
ва значението на региона за Русия с изключение на неговия стра
тегически аспект. Без съмнение руското присъствие в Туркестан
подхранва надежди за навлизане в Индия и за съперничество с
Британската империя, но тези надежди имат много висока цена
с оглед поддръжката на войските. Що се отнася до икономичес
кото значение на региона, руските делови среди и правителст
вото поне в началото никак не вярват в него и малкият брой за
селници там е свидетелство за това. Едва с преминаването през
Туркестан на транскаспийската железопътна линия и преди всич
ко с довършването в началото на XX в. на връзката О ренбург-
Ташкент руските власти си дават сметка, че регионът може да
7. 97
играе важна роля в икономическото развитие на империята.

Колебанието относно отношението на империята към пода
ниците-мюсюлмани не се отнася до отношението съм васални
те християнски държави. Езиковата русификация в тях е неот
менно правило, макар руското правителство да прави опити - са
мо в отделни преломни моменти - да приобщи местния елит към
управлението на обществените дела. В Грузия и Армения ези
кът в училищата е руският, включително и в духовните семина
рии. В същ ото време и печатането на книги на местните езици е
забранено. Напротив, в мюсюлманските територии на Кавказ се
прилага същ ата толерантност, както и в Средна Азия. За разли
ка от съдбата, на която са обречени християнските държави от
Закавказието, тук руската власт има работа с иноверци и следо
вателно не се намесва в областта на образованието. Ислямът си
остава една от главните тревоги за руската колониална система
поради убеждението, че учението на Пророка във всеки момент
може да мобилизира населението, което го изповядва, и да дес
табилизира положението на империята като цяло. На това се дъл
жи изключителната предпазливост в отношението към тези на
роди. На това се дължи и привилегията да бъдат освободени от
военна повинност.
98
Ш ЕСТА ГЛАВА
Pax russica II
Диференцираната политика, прилагана към поданиците, насоче

на ту към административна и културна интеграция, ту към съб
людаване на различията, се проявява в още по-голяма степен по
отношение на религията, където статутът на църквата и на кул
товете варира в зависимост от пространството, в което тя пре
обладава.
За да стане по-ясна същността на проблема, трябва да се дър
жи сметка преди всичко за ролята на православната църква в им
перията. От началото на царуването на династията Романови тя
е автокефална и представлява същностен елемент от руската по
литическа система. Михаил, първият владетел от династията, е
син на виден духовник, достигнал до патриаршески сан. От то
зи момент нататък властта е поделена между представителя на
духовната и представителя на светската власт. До царуването на
Петър Велики господари на Русия в еднаква мяра са Б о г и це
зар. Възвръщ ането на земите, окупирани от католици и татари-
мюсюлмани, както и падането на Византия век и половина пре
ди възш ествието на Романови подхранват у руските религиозни
и светски власти стрем еж а да представят Русия като „третй
Рим“ . По този начин до 1721 г. всичко способства за превръща
нето на църквата в основен идеолог на руската държава и в не
редки случаи за пряката й намеса във властта. През 1721 г. П е
тър Велики реш ава да измести църквата на втори план, да я ли
ши от политическа власт, като премахва патриарш ията и поста
вя цялата духовна йерархия под ръководството на Светия синод,
който е държавно учреждение.
Макар лишена от предишната си политическа власт, църквата
все пак си остава държавна и руска, като по този начин осигурява
единството и дава морална опора на светската власт и общество
то. Още по времето, когато руските земи се намират под татарско
иго, православието на руската държава се утвърждава в противо-
борството с полско-литовското католичество. През XV в. москов
ският велик княз получава подкрепата на столичния митрополит
(патриаршията съществува от 1589 г.) в амбицията си да обедини
всички земи на Рус, сиреч на изповядващия православието народ.
99
Със залеза на Монголската империя през XVI в. православната

църква дава подкрепата си на движението, което ще се превърне в
същински кръстоносен поход против исляма. Ето защо ролята на
православната църква като национална твърде рано се прелива с
нейната духовна роля, а православието става неделима част от рус
кото национално самосъзнание. Затова не бива да ни учудва фак
тът, че след своята консолидация и влизане в досег с други рели
гии империята трябва да определи политиката си едновременно
по отношение на мюсюлманите и на Ватикана.
Преди началото на завоевателните походи руси и м ю сю лм а
ни вече имат опит в съвместния живот. От началото на XV в. в
Москва живеят татари, които образуват общност, до голяма сте
пен обособена в някои зони. Дори в наши дни градът все още
носи следи от това съжителство в названието на улици и квар
тали: Китайгород - от турски китай, крепост; Балчуг - татар
ска дума, означаваща „глинеста почва“ ; Арбат, за който не м о
же със сигурност да се твърди дали произхожда от татарското
арба или от арабското арбад, но при всички случаи дължи наз
ванието си на мюсюлманите.
Определяне на политиката към мюсюлманите

И така първите завладени поданици са татарите. Нима русите мо
гат да забравят, че в продължение на близо три века тези м ю
сюлмани са били техни завоеватели? По отношение на тях ре
лигиозните императиви се съчетават с жажда за мъст, които в
началото намират израз в принудителното покръстване. П ърви
ят негов проводник е казанският архиепископ Гури. Веднага след
назначението му на поста той получава задачата да осъществи
тази задача, но без прилагане на насилие. Въпреки това проце
сът е белязан от терор, тъй като всички джамии са разрушени и
навсякъде набързо са издигнати православни църкви като сим
вол на руското господство, но също така и на тържеството на
кръста над полумесеца.
В резултат от политиката на покръстване, която продължава
и през смутното време, се появява значителна общ ност от пок
ръстени татари, наречени кряшчен. Впоследствие първите Рома-
нови проявяват повече предпазливост, като спират покръствани
ята, предизвикващи открито недоволство у татарското населе
ние. При Петър Велики обаче политиката на налагане на хрис
тиянството със сила бива възобновена и продължава до прекра
тяването й от Екатерина II.
100
PAX RUSSICA II
До този момент руската власт рязко разграничава две групи

татари: тези, които приемат християнството, и тези, които се
съпротивляват на православния прозелитизъм. За първите новият
казански архиепископ Тихон открива училище за покръстените
деца, където те често са изпращани насила и поради това, че вла
деят татарски език, след това имат задължението на свой ред да
покръстват своите сънародници. Начинанието така и не се увен
чава с успех въпреки натиска, оказван върху новопокръстените.
Независимо от този провал през 1728 г. са открити нови учили
ща и дори семинария за татари, като един татарин даже е ръко
положен за свещеник.
След като не успява да принуди татарите да се откажат от вя
рата си и си дава сметка за слабите резултати от натиска и на
силието, по-конкретно при принудителните покръствания, власт
та прибягва до сплашване чрез административни и фискални
мерки. Така покръстените биват освобождавани от данъци и во
енна повинност за срок от три години. Напротив, онези, които
не приемат християнството, ги очакват данъци и военна служба.
През 1728 г. руското правителство отива още по-далече, като заб
ранява всякакъв мюсюлмански прозелитизъм; съборени са всич
ки джамии, като негови огнища, а онези, които се опитат да раз
пространяват исляма, са заплашени от смъртно наказание. С вся
ка изминала година преследванията стават все по-сурови. През
1731 г. започва прогонване на правоверни мю сю лмани от села,
където има покръстени татари под предлог, че могат да окажат
върху тях зловредно влияние. В Казан е създадена Новокреш-
ченска кантора с цел да извършва масови покръствания. Нейна
та дейност се развива успешно с тази подробност, че повечето
новопокръстени са анимисти, а не мюсюлмани, които твърдо от
казват да сменят вярата си, въпреки натиска и преследванията.
Екатерина II слага край на този християнски прозелитизъм. На
ложената от нея промяна в руската политика е резултат от ярос
тната съпротива, която тя до този момент е предизвиквала, но съ
що така на привързаността на императрицата към либералните
идеи на френските философи, на които тя се позовава. Няма ни
какво съмнение, че тя самата е ревностна християнка, приела пра
вославието още с пристигането си в Русия на петнадесетгодишна
възраст, но същевременно не се е отрекла от духа на търпимост,
възприет от нейните френски учители. Най-сетне, по време на бун
та на Пугачов, който едва не слага край на царуването й, тя уста
новява, че татарите, също както и башкирците, на които казашки
ят водач предлага да се вдигнат, посрещат много по-сдържано от
101
очакванията му неговите призиви. Относителната лоялност, която

те проявяват в този кризисен за империята момент, е твърде раз
бираема, тъй като смекчаването на суровите мерки спрямо мю
сюлманите, осъществено от Екатерина II, не е достатъчно, за да
бъдат забравени миналите насилия.
По това време е разпусната Новокрешченската кантора. Отме
нени са дискриминационните военни мерки спрямо мюсюлмани
те, които не желаят да се покръстят; от този момент нататък ця
лото население от инородци независимо от вероизповеданието е
освободено от военна повинност и данъчните тежести са уеднак
вени. През 1767 г. татарите са поканени за участие в Законодател
ната (Уложенная) комисия и техни представители получават въз
можността свободно да изложат своите оплаквания и да изискат
правото свободно да изповядват религията си. Исканията им са чу
ти и Екатерина II разрешава издигането на джамия в Казан, а по-
късно подобно строителство по цялата завоювана територия, къ-
дето преди това 80% от джамиите са разрушени. Забранява също
така насилственото покръстване и през 1773 г. с указ За търпи
мост на всички религии тя изрично споменава исляма и заповяд
ва на всички власти и на православните мисионери да прекратят
опитите за налагане на тяхната религия. С указ от 17 април съща
та година се дава религиозна свобода на всички мюсюлмани в им
перията, както и правото да строят джамии и да откриват духовни
училища. По този начин тя отговаря на исканията на татарските
представители в законодателната комисия.
Последен етап от този поврат е предоставянето на собствен ад
министративен статут на исляма от страна на императрицата, с
което той става законна религия в империята. През 1782 г. е съз
дадено мюфтийство, което по-късно е преместено в Уфа, а през
1788 г. устройството на вероизповеданието е допълнено и с Духо
вен съвет на мюсюлманите. Също както членовете на Светия си
нод мюфтията се назначава и получава възнаграждение от руско
то правителство. Властта му над татарите и башкирците има ду
ховен, но също така и светски характер, тъй като в тези области
важи мюсюлманското право с изключение на наказателните дела.
Извън властта на мю фтията остават само казахите, понеже те
следват своето обичайно право - адат, - а не шериата.
Резултатите от проповядваната от Екатерина II търпимост се
проявяват не само в религиозната, но и в икономическата област.
В религиозно отношение тази политика осигурява до известна
степен лоялността на друговерците към Русия. Десет години по-
късно Пугачов не намира съюзници сред татарите, тъй като те
102
PAX RUSSICA II
са установили мир c Русия, която признава тяхната самобитност.

Друг не по-малко значим и неочакван резултат е известно от
стъпление на християнството: мнозина мюсю лмани се възпол
зват от свободата на вероизповедание и се завръщат към вярата
в Пророка. В резултат от свободното изучаване, разпространение,
проповядване и печатане на Корана ислямът печели терен сред та
тарите, за които той е освен това израз на тяхната идентичност
по отношение на русите, които те вече нямат причина да мразят,
но от които желаят да се различават. През целия този период на
търпимост, продължил близо един век, ислямът осъществява съ
щинска експанзия дори в области, където преди това има малко
последователи, като казахските степи и малките народи, изпо
вядващи анимизма, като чуваши, удмурти и марийци.
Средна Азия: компромисът

Резултатите от религиозната търпимост в икономическата област
също заслужават внимание. През този период, когато руското
настъпление се насочва към Средна Азия и пазарите в емирст-
вата, руските търговци се сблъскват с препятствие от конфеси-
онално естество, тъй като там неверниците не да добре приети.
В замяна на това татарите са добре дошли. Ето защо Екатерина
II реш ава да използва за свои посредници татарските търговци,
към които се отнася като към привилегирована класа. Насърча
вани по този начин от Русия, тези търговци се установяват н
Средна Азия и Сибир, като достигат чак до Манджурия и Ки
тай, приемани навсякъде като предпочитани партньори в м ест
ната търговия. В резултат на това татарската търговска буржо
азия укрепва. Татарите придобиват културно влияние в Средна
Азия, където дават своя принос за икономическото развитие и
за разпространението на исляма. По този начин казахи (и кир-
гизи) са ислямизирани от татарски молли, пристигнали по сле
дите на търговците в земите на Средната орда.
Влиянието на татарите в Средна Азия има и обратен резул
тат: въздействие на средноазиатския ислям върху татарския.
Почти изкоренен по време на насилствената християнизация през
XVI и XVII в., татарският ислям се намира в слаба позиция. П о
литиката на търпимост, следвана от Екатерина II, насърчава та
тарите да получават образование в известните ислямски учили
ща (медресета) в емирствата, на първо място в Бухара, за да
възстановят прекъснатите връзки с ислямското познание. Ала те
зи медресета са не само престижни, но и носители на традици
103
онния и фанатичен ислям. Ето как от Средна Азия към К азах

стан получава разпространение консервативен ислям, който при
дава особен характер на татарския национализъм, тъй като, както
пише руският ориенталист Бартолд, „за един народ, лишен от
политическа независимост, религията е единствен израз на на
ционално единство“ .
През втората половина на XIX в. руската политика към ис
ляма се променя, тъй като този период е белязан от последова
телното включване в границите на империята на мюсюлмански
народи, чието положение и религиозни традиции налагат особе
но отношение към всеки от тях.
Завоюването на Кавказ след разгрома на Шамил през 1856 г.
налага нов подход. Там преобладава суфизмът, който открива пъ
тя за иранско и турско влияние. Положението допълнително се
усложнява от наличието на няколко братства или тарикати -
Накшбандия, Кадирия, Шазилия, - които често се надграждат
върху племенните и родовите структури на населението от р е
гиона. По този начин руската власт се сблъсква с различни влас-
тови системи, вкоренени в обществената организация и ревниво
пазещи своята независимост. Макар основаното още през XII в.
братство Кадирия да съществува двеста години преди Накш бан
дия, именно второто упражнява значително влияние в Кавказ и
Дагестан, тъй като привлича еднакво и двата клона на исляма,
сунити и шиити, които присъстват в региона. Както вече видях
ме, руското проникване в Кавказ твърде скоро се сблъсква със
съпротивата на религиозните водачи: шейх Мансур, Гази М оха
мед и преди всичко Шамил. Престижът на тези имами, обявили
свещена война на Русия и опитващи се да основат теократична
държава, е толкова голям, че не съществува никаква надежда за
съглашение между християнската велика сила и исляма. Толс-
той описва срещ ата между Николай I и Шамил като между два
ма владетели, единият от които олицетворява европейския, а дру
гият азиатския абсолютизъм. Чрез суровата оценка, която дава
за войната в Кавказ, писателят подчертава непримиримия харак
тер на сблъсъка между двамата водачи, единият от които, Ша
мил, радващ се на изключително уважение, въплъщ ава исляма.
Интересно е да се отбележи, че след капитулацията на Шамил и
присъединяването към Русия на подчинените му племена и на
братството Накшбандия, много от тях впоследствие се насочват
към Кадирия, чиято ориентация е подчертано антируска. Що се
отнася до бунтовните планинци, те или забягват в Турция, или
се оттеглят във враждебно уединение, където вярата се превръ
104
PAX RUSSICA II
ща в тяхна опора срещу Русия, която е принудена да поддържа

със сила реда в региона. В този момент всякаква друга полити
ка се смята за неприложима.
От този момент нататък вниманието е съсредоточено върху
Туркестан, който поне на пръв поглед не представлява толкова
сложен проблем. Неговото завоюване през периода 1865-1884
г., приключило с превземането на Мерв, се осъщ ествява отно
сително лесно. Именно то става причина за преоценка на офи
циалното отношение към исляма. Туркестан и емиратите са на
селени с убедени мюсюлмани, върху които татарите трябва да
оказват религиозно и икономическо влияние. Ето защо пред Ру
сия стоят две неотложни задачи: избягване на опасността от въз
никването на „мюсюлмански фронт“ и управление на всяка от
делна област с оглед нейните специфики и конкретните прояв
ления на исляма. Това обяснява едновременното прилагане на ня
колко политики.
Н а първо място Русия се стреми да елиминира от Средна
Азия татарите, чието присъствие там носи повече неприятнос
ти, отколкото полза. След като веднъж е завладяла въпросните
територии със силата на оръжието, Русия повече не се нуждае
от посредници, превърнали се за нея в съперници, чиито пози
ции бездруго са подронени от изграждането на преки железопът
ни връзки между м етрополията и завладените земи. Казан е
престанал да бъде задължителен междинен пункт за търговците.
Икономическият упадък на татарите е съпроводен и с религиозен
упадък, тъй като възобновеното по техните земи разпростране
ние на православието води до масови покръствания. С тях Русия
цели в дългосрочен план денационализиране на свързаните с хрис
тиянството татари, кряшчените, които биват насърчавани да се
обособят в отделна група вътре в татарската общност, което е фор
ма на пълзяща асимилация. За поддържане на вярата у новопок
ръстените в Казан се създават множество религиозни дружест
ва, които организират сбирки и преди всичко публикуват текс
тове с православна насоченост на татарски език. Татарският на
ционален елит осъзнава опасността от политиката на разделение
на общността, противопоставяща мюсюлмани на християни. По-
нататък ще стане въпрос за отпора, който той дава.
Руската държава провежда умела политика в областта на рели
гията чрез установяването на различни видове статут. Така напри
мер би могла да се изтъкне разликата в отношението към подложе
ните на насилствена или пълзяща християнизация татари и към тех
ните кримски събратя. Жителите на Крим са съхранили вакъфите
105
(имоти, които не могат да бъдат унас ле дявани), докато в Казан те

зи имоти са иззети от руската държава. В резултат казанското ду
ховенство обеднява и очевидно губи престиж, докато кримското
духовенство, съхранило богатствата си, запазва своето влияние и
е готово - също както и кримската аристокрация, призната и интег
рирана от Русия, без претенции за отказ от исляма - да сътрудничи
на руската власт, при условие че привилегиите му няма да бъдат
накърнени. По този начин Русия ловко преодолява опасността от
мюсюлманска солидарност между казанските и кримските татари.
Руската политика в казахската степ цели да предпази късно ис-
лямизираните номади от културното влияние, което татарите се
опитват да упражняват върху тях. Успехът на Русия в това отно
шение е основан на два принципа. На първо място тя възлага на
деждите си върху казахската аристокрация, която без да бъде ин
тегрирана към руската аристокрация е запазила своите богатства
и статут. Обсипвана с почести, тази аристокрация се превръща в
авангард на модернизацията на казахския народ, осъществявана в
сътрудничество с русите. Вторият принцип е зачитане на исляма,
за който се смята, че е лишен от дълбоки корени и следователно
не толкова опасен, а също зачитане на присъщите на номадското
общество социални традиции. С една дума, никаква русификация,
а сътрудничество, целящо модернизация на обществото, съчета
ваща интелектуален напредък и съхраняване на традициите.
Вече стана въпрос до каква степен руско-казахската образо
вателна система съответства на това намерение, също както и
подкрепата от руска страна за развитието на националния език.
Тази политика трайно откъсва казахите от татарското влияние и
осигурява имперската власт и мира в степите. Мир, който ще бъ
де нарушен в края на XIX в. поради масовото нахлуване на рус
ки заселници, които прогонват казахите от плодородните земи
и предизвикват враждебна реакция от тяхна страна. За тази р е
акция обаче ще стане въпрос по-нататък, тъй като за момента
умелата и оригинална политика на Русия в степта през периода
1840-1890 г. представлява един от най-забележителните градив
ни елементи на pax russica сред мюсюлманите.
В Средна Азия Русия прибягва до особен вид религиозно сът
рудничество: консервативно, догматично, предназначено да изо
лира региона от всякакви външни влияния. Там духовенството
запазва своите приходи от вакьфите - отново поразително раз
личие в отношението в сравнение с татарите - и Русия избягва
всякакво вмеш ателство в неговия начин на живот и ориентация.
Напротив, обучението в ислямските училища, следващо веков
106
PAX RUSSICAII
ната традиция, се оказва най-голямата гаранция за обществена

та стабилност. Ето защо то се радва на закрила от страна на рус
ките власти. В поставените под протекторат емирства и преди
всичко в Бухара като престижен духовен център Русия не може
да се намесва пряко, но за нея е важно Средна Азия като цяло
да не се превърне в единно пространство, обединено около ис
ляма. Ето защо руската политика във всяка от частите на сред-
ноазиатското пространство се отличава със своя специфика.
Последният център на исляма е Закавказието, където азери-
те гледат едновременно към Персия поради близостта на шиит-
ското вероизповедание и към Турция, тъй като техният език е
тюркски и самите те понякога се определят като турци. По от
ношение на тях руската политика се отличава с толерантност.
П ривързаността на азерите към исляма се зачита и към тях не
се прилага политика на русификация в ущърб на тюрко-иранската
им култура, която има дълбоки корени. Враждебността на азе
рите към арменците ги настройва в много по-голяма степен сре
щу тях, отколкото срещу руското присъствие.
Умелата политика, следвана от империята, се дължи на пре
ценката на всички противоречиви фактори, благодарение на ко
ито мю сю лманското Закавказие се оказва зона, която не създа
ва сериозни тревоги. Освен това откриването в края на XIX в.
на нефтени залежи, ускореното превръщане на Баку в промиш
лен център обединяват руси и азери около едни и същи интере
си и откъсват страната на азерите, радваща се на подобно бо
гатство, от останалия мюсюлмански свят.
Тъй като голяма част от новото имперско пространство е мю
сюлманско, Русия, която още от XVI в. е включила исляма в оп
ределението на своята политика в завоюваните земи, съумява в
продължение на десетилетия да го превърне във фактор на ми
ра при отношенията си със своите поданици.
В замяна на това отношенията с християнските народи са бе
лязани от нетърпимост в случаите, когато те признават върховен
ството на Рим. Диференцирана политика е налице и когато става
въпрос за християнските народи в Кавказ. Вече бе споменато за
поглъщането на грузинската църква и демонстративното зачитане
на арменската. Подобно противопоставяне напомня различията в
отношението към казанските и кримските татари. По този начин
Русия избягва опасността от образуване на християнски фронт в
Кавказ. Тя не може да допусне един ден тези автокефални църкви
да се превърнат в центрове на обща съпротива.
107
Наш враг е Ватиканът!

Поляците и украинците католици плащ ат цената за привърза
ността към Рим. Фактът, че са християни, ни най-малко не сму
щ ава петербургските политици, които търсят най-сигурните
средства, за да не позволят църквите да се превърнат в средища
на националното съзнание. Русия отдавна е определила отнош е
нията си с вярващите в църква, свързана с външна власт като
Ватикана. Още цар Алексей, присъединил през 1654 г. украин
ците католици, налага своята власт над украинската църква; през
1686 г. патриархът получава правото да назначава не само киев
ския митрополит, но и местното духовенство, поради което го
лям брой руски свещеници са изпратени в Украйна. Въпреки то
ва Алексей трябва да приеме съществуването на украинци като
лици. Враждебно настроеният към православната църква Петър
Велики от своя страна е привърженик на съжителство между ка
толици и православни при условие първите да не прибягват до
прозелитизъм. Екатерина II първоначално следва вярно своите
принципи на търпимост, но впоследствие се опълчва не само сре
щу католиците, но и срещу самия Ватикан. Тя оказва подкрепа
на йезуитите, когато папа Климент XIV разпуска техния орден,
а после реш ава лично да даде архиепископски сан на могильов-
ския епископ.
Завоюването от империята на полски земи придава на руска
та политика ясно определена антикатолическа насока. След въс
танието от 1830 г. римокатолическата църква е обвинена в под
стрекателство и руската власт премахва нейните основни струк
тури. През 1839 г. униатската църква е разпусната в западните
територии, а нейните вярващи насилствено са интегрирани в пра
вославната църква. Александър II отначало се отказва от анти-
католическата политика на Николай I и прави някои отстъпки на
полската църква, назначавайки архиепископ на вакантния прес
тол във Варшава, ала въстанието от 1863 г. го принуждава да
сложи край на това краткотрайно разведряване и атакува по всич
ки линии римокатолическата църква. В Полша епископите са от
странени, манастирите затворени, а връзките с Рим забранени.
На същите сурови преследвания е подложена и униатската цър
ква. При идването на престола на Александър III католическата
и униатската църква на практика са престанали да същ ествуват
на територията на империята. Най-сетне лутеранската църква,
ползваща се със силно влияние в балтийските провинции, става
жертва на същата нетърпимост; без формално да бъде забране
на, тя, както и нейните вярващи, е предмет на постоянни притес
108
PAX RUSSICAII
нения, имащи за цел да насърчат приемането на православието.

Владетелка на многолико пространство, в което цивилизации,
религии и традиции същ ествуват съвместно и взаимно се про
никват или се сблъскват, Руската империя, загрижена непрекъс
нато да овладява ситуации от най-различен характер и да пре
възмогва опасността от обединяване на различните опозицион
ни движения, твърде рано възприема принцип на управление,
който не следва строга и праволинейна политика. Този тънък под
ход става разбираем в светлината на интересите на руския инте
лектуален елит, макар бюрократичният елит не винаги да ги спо
деля. Цялостният характер на имперското пространство отчас
ти обяснява афинитета на този елит към някои покорени наро
ди. Интелектуалните връзки между руси, украинци, поляци и бал-
тийци същ ествуват отдавна, в определени периоди дори са поощ
рявани от властта и обогатяват Русия. Не по-малък е интересът
на елита към Кавказ и мюсюлманския свят. Та нали още през 1716
г. Петър Велики заповядва да бъде направен руски превод на Ко
рана. Той е преиздаден през 1792 г. и последван от други прево
ди. Що се отнася до Екатерина II, през 1787 г. тя нарежда на Ака
демията на науките да отпечата Корана на арабски език. При то
ва положение никак не е чудно вниманието, което отделят на ис
лямската цивилизация и литература велики руски писатели като
Жуковски и Грибоедов, но също така Пушкин и Лермонтов. В ре
зултат от това влечение, свидетелство за което е и Лев Толстой,
който изучава в университета арабски и персийски език, в Русия
израства могъщ а школа по ориенталистика и са събрани фондо
ве от ориенталски източници с изключителна стойност. Админис
тративните управители —предимно военни - често изпитват вли
янието на този интелектуален елит и редом с провежданата от тях
политика на силата се опитват да разберат естеството на тази мно-
голика евразийска империя, която е тяхна родина.
В своя стремеж да наложи pax russica руската власт съчета
ва елементарното старание да установи ред в завладените земи
с мечтата да изкове империя, признаваща културните различия
и способна постепенно да асимилира тъй многообразната гама
от народи и цивилизации. В продължение на няколко десетиле
тия подобна мечта изглежда претворена в реалност, но реакци
ята на покорените народи, които Русия смята, че може ако не да
асимилира, то поне да контролира, разкрива обратната страна на
тази империя.
109
СЕДМ А ГЛАВА
Разклатеният престол
на Белия цар
К ъм края на века pax russica прави на външния свят такова сил

но впечатление, че правителства и инвеститори се устремяват
към Русия, за да станат съпричастни с нейното могъщество. Ала
в същия този момент, когато Русия омайва страните в гонитба
на съюзници и хората в гонитба на богатства, започва да придо
бива очертания един въпрос: дали това могъщ ество не е само
мираж за очите.
Самите руски владетели са убедени, че „възцарилият се във
Варшава ред“ се е разпрострял над всичките им владения и че
ако времето на завоеванията е отминало, то е настъпило безк
райното време на могъщ еството на Белия цар. Това убеждение
носи спокойствие за Александър III и Николай II и трайно заля
га в тяхната вътрешна политика.
Същевременно и единият, и другият си дават сметка за раз
растващ ата се опозиция в Русия: та нали царят-освободител
Александър II е намерил смъртта си през 1881 г. от ръката на
терорист, и то след цяла поредица покушения. Въпреки това не
говите наследници си въобразяват, че протестите и насилията са
дело на малки групички, е които една твърда политика може лес
но да се справи. Смятат също така, че имперският ореол, свиде
телство за руската мощ, ще спомогне за победата над опозици
ята. Като цяло за тях pax russica е гаранция за здравината на ця
лата руска политическа система. Последните двама руски вла
детели се успокояват е тази мисъл и не виждат, че в пукнатини
те на този pax russica се извърш ват незабележими промени, ко
ито предвещават бъдещи сътресения.
Първа бива засегната от тези промени източната част на им
перията. Именно там народите постепенно започват да се питат
каква в действителност е същ ността на отношенията е техните
господари, да се замислят върху собствената си идентичност и
да поставят под въпрос законността на руското присъствие на
тяхна земя.
110
РАЗКЛАТЕНИЯТ ПРЕСТОЛ НА БЕЛИЯ ЦАР
Традиция или реформа?

Трябва ли да се учудваме, че завладеният и подложен на хрис-
тиянизация и русификация народ, татарският, първи осъзнава
тежката дан, която плаща от сблъсъка си с русите, и опасности
те, които тя крие за неговата идентичност. Дали съзнателно осъ
щественото от руската власт вътрешно разцепление между пок
ръстени и мюсюлмани, спънките и още повече забраните, кои
то тегнат над живота на правоверните и над дейността на духо
венството, няма да доведат в крайна сметка до разрушаване на
единството на татарския народ, сплотен до този момент около
своята вяра и своя език. Татарите се гордеят също така с влия
нието, което оказват върху Средна Азия, където с културната и
търговската си дейност традиционно придават измерение на по
нятието тюркско-мюсюлманска общност. Ала ето че след 1860
г. те са изместени от този регион, изтласкани към първоначално
заеманото от тях пространство, лишени от ролята, която дото
гава им е печелила значителен престиж. Предвид това отстъп
ление, те започват да дирят средства за съхраняване на собст
вената си общност и собствените си интереси. Пред тях се отк
риват два пътя, първият от които води към запазване на иден
тичността и единството чрез затваряне зад стените на религия
та, които да възпрат всякакво руско влияние, или може би съ
ществува и друг път, освен този на строгия консерватизъм? Път,
който да им позволи да избягнат налаганата от русите асимила
ция и същевременно да намерят място в модерния свят?
Татарските елити си дават сметка, че тюркско-мюсюлманска-
та идентичност не може да бъде съхранена чрез изолация и зав
ръщане към миналото и поради това в мнозинството си са за вто
рия път. Те вече са следвали първия и са били парализирани от
руския динамизъм, затова предусещат, че най-добрият начин е
да изявят открито своята идентичност, като същ евременно пос
ледват примера на русите и се приспособят към модерния свят.
Спасението е в съчетание на традицията с отварянето към съв
ременността.
Това ново мислене татарите дължат на един от най-бележи-
тите представители на тяхната интелигенция - Исмаил бей Гас-
прински (1851-1914). Произхождащ от старата кримска арис
токрация, Гаспрински учи в Московското кадетско училище, а
след това допълва образованието си във Франция и Турция. Те
зи три източника най-напред го насочват към славянофилство-
то, което по това време се ползва с голямо влияние в Русия. Чеда
на романтизма, славянофилите мечтаят да го присадят на родна
111
почва и са убедени, че Русия трябва да намери свой път към м о

дернизацията, опирайки се на своята култура и история. Те оба
че далеч не се задоволяват с рамките на Русия и се стрем ят да
наложат схващанията си на всички славянски народи, които спо
ред тях трябва да се обединят в здраво единство, споено от об
щ ата православна религия и от сродните езици и култури. Това
панславистко схващане, съчетаващо волята за съхраняване на
идентичността и за сплотяване на една общност от култура и вя
ра неизбежно привлича Гаспрински. Повлиян освен това от иде
ите на младотурците и на Френската революция, той приема от
панславизма стремежа към съчетаване на идентичност и общ
ност, ала на мястото на славянския свят той поставя тюркския.
Намерението му е родният Крим да бъде включен в тюркския
компонент на империята като цяло, който с общи усилия да се
модернизира, опирайки се на общата вяра, език и култура. С ъ
що както панславистите той вярва в силата на религиозната спой
ка и в необходимостта от съхраняване на една голяма общност.
Редом с младотурците той е убеден в необходимостта от модер
низация на своя народ и на всички тюркски народи в империята,
като се последва опитът на завоевателя в приспособяването към
един бурно променящ се свят. Гаспрински отхвърля носталгич
ния консерватизъм, споделян от мнозина негови сънародници,
като непрекъснато им напомня, че трябва да помогнат на татар
ския народ да намери своето място в ерата на икономическите
промени, на индустриализацията, на напредъка в транспорта и
за да бъде постигнато това, му е необходимо преди всичко об
разование. За него Русия е част от западния свят и руският опит
трябва да бъде последван от сънародниците му. Той пише: „Ру
сия е посредница между Европа и Азия, между знанието и неве
жеството, между движението и застиналостта.“
За разпространение на своите идеи през 1883 г. Гаспрински
започва да издава вестник с многозначителното название Тер-
джуман („Преводач“ или „Посредник“). Основна негова грижа
обаче си остава образованието, тъй като той съзнава, че именно
то ще се превърне в поле на битката между консерватори и ре
форматори, отначало в Крим, а след това и по всички м ю сю л
мански земи на империята. Гаспрински така и не успява да осъ
ществи докрай езиковата част на своя проект. Мечтаейки да обе
дини всички тюркски народи около един общ език, той смята,
че за тази цел е нужен прост, достъпен за всички език, освобо
ден от многобройните заемки от арабски и персийски, и обога
тен чрез неговия роден език, кримския татарски. Този опростен
112
и обновен тюркски език, чийто основен разпространител е Тер-

джуман, се радва на голям успех из цялото мюсюлманско прост
ранство, намиращо се под руско владичество. Ала в сблъсъка с
други обединителни проекти езиковото единство, за което меч
тае Гаспрински, така и не се осъществява. Ето защо в крайна
сметка основна грижа на мюсюлманите става образованието,
бойно поле за всички поданици на империята, тъй като чрез не
го всичко бива поставено под въпрос: религията и нейното мяс
то в обществото, модернизацията на исляма, оформянето на ели-
та и на обществото като цяло.
Сърцевина на споровете върху образованието е религията, за-
щото в мю сю лманските среди никой не може да получи образо
вание извън мектебигпе (училищата) и медресетата, където гос
подства закостеняло тълкуване на вярата в Пророка и като след
ствие от това методи на преподаване, изключващи каквито и да
било лични разсъждения. Не бива да се забравя и влиянието на
уахабитското движение, което през XVIII в. се стреми да въз
роди исляма чрез завръщане към първоначалната му форма, пре
чистена от всякакви добавки от Средновековието, от мистични
те заблуди, от чуждестранния интелектуализъм и от всички при
носи на историята в полза на чистата традиция, основана на К о
рана и на суната, което се чувства в големите мюсюлмански цен
трове на Русия като Казан и преди всичко Бухара, чиято духов
на власт се разпростира върху цяла Средна Азия. Уахабитската
реакция не е плод на спонтанно възникнало движение, а на съз
нанието за залеза на мюсюлманския свят, причините за който се
приписват на политическия и духовния натиск на Запада. И мен
но съзнанието за този залез води до разсъжденията за неговите
причини и за възможния изход от положението. В Арабия, къ
дето се ражда уахабитството, в Индия, в Либия и Руската импе
рия мюсюлманите тревожно си задават въпроси и веднага си от
говарят било с упрек към своята общност, отклонила се от из
началния ислям, било с нападки срещу господстващия Запад,
причина за този залез, но същевременно и образец за подража
ние по пътя към нравственото и политическото възраждане. Та
кава е именно тезата на Джамал ал-дин ал-Афгани*.
Всички възможни по онова време анализи неизменно водят
до едно и също заключение: нуждата от духовно обновление.
Единствени турците може би се опитват през втората половина
* Джамал ал-дин ал-Афгани (1838-1897). Мислител и деец, изиграл важна роля в ре
формата на исляма през XIX в. - Б. а.
8. 113
на XIX в. да дадат незабавно едно по-скоро политическо, откол-

кото духовно решение на кризата в исляма и в мюсюлманското
общество, а именно османизма. Ала във време, когато мю сю л
манският свят, над който Западът е установил господство, изжи
вява трагично историческия прелом, който това господство на
лага, Турция представлява изключение. Единствено тя избягва
чуждото владичество и когато нейните мислители смятат рефор
мата за неизбежна, те имат предвид политическото положение
на целия мюсюлмански свят, а не кризата в самата Турция, за-
щото този залез не се отнася за нея.
Напротив, при мю сю лманите в състава на Руската империя
и преди всичко при татарите началото на кризата в исляма се
проявява твърде рано. Още в средата на XIX в. Шихаб-уд-дин
Марджани, виден мюсюлмански духовник и историк, си задава
въпроса как да оцелее ислямът в един модерен свят, където
властва Западът с неговия мироглед, с рационализма на П рос
вещението и вярата в прогреса. Спасението трябва да се търси
в две противоположни посоки, които трябва да бъдат съчетани:
връщането обратно към изначалната чистота на исляма и приспо
собяването към модерния свят. За отделната личност това озна
чава да мисли свободно, да дава на всеки въпрос свой собствен
отговор, основан несъмнено на Корана, но със свое тълкуване.
Тези изисквания водят до отхвърляне на сляпото подчинение на
традиционните авторитети и до преустройство на обучението в
медресетата: отказ от схоластичната философия, въвеждане на
обучение по точни науки и преди всичко по руски език като про
водник на западната мисъл.
Марджани несъмнено има огромна заслуга за утвърждаване
то на идеята за известна свобода на мисълта и за съвместимостта
на исляма с модерната наука, но Гаспрински и неговите после
дователи в Средна Азия са тези, които утвърждават една обра
зователна система, предназначена да разклати традиционния ис
лям и да изгради нов елит. В резултат мю сю лманската общност
се разцепва на привърженици на традицията (кадимисти) и на ре
форматори (джадиди). Предмет на полемиката между тях е об
разованието, но същ о така нуждата от промяна в духовната
власт, по-конкретно при моллите, духовенство, което по това вре
ме същ ествува в Русия, докато като цяло ислямът не налага по
добна прослойка. Джадидите си задават въпроса при кои са тези
молли, ако не паразити, живеещи на гърба на общ ността и изо
пачаващи ислямското учение в своя изгода.
През 1905 г. един ученик на Марджани, Риза уд-дин Фахридин,
114
станал по-късно мюфтия на Уфа, предлага програма за либерали

зиране на съществуващата в Русия мюсюлманска религиозна ор
ганизация: избор на мюфтиите, които дотогава се назначават от
владетеля; контрол над моллите, упражняван от тези духовни влас
ти и от образовани светски лица. Тази действително революцион
на програма така и не е осъществена, но тя е свидетелство за стре
межа към промяна на джадидите. Поради невъзможността да пре
устроят радикално исляма и мирогледа на мюсюлманите, те под
готвят бъдещето в реформирани училища, които започват да ник
нат навсякъде. Появили се първоначално при татарите, тези учи
лища бързо намират почва в Средна Азия и при казахите. В нача
лото татарите са тези, които откриват реформирани училища в
Туркестан и в степта, но - и това е важен белег за пробуждането
на националното съзнание у останалите народи - щафетата бързо
бива поета от местния елит в Ташкент, Самарканд и дори в Буха-
ра, чийто интелектуален климат се определя от консервативното
духовенство, ползващо се с подкрепата на емира. Местните руски
власти не си дават сметка за политическите последици в дългосро
чен план от този реформаторски проект, но по-скоро подкрепят те
зи учебни заведения поради ударението, което се поставя в тях
върху изучаването на руски език.
При това значението, което татарите и техните туркестански
и казахски последователи придават на образованието, има сери
озни политически последици, тъй като то се оказва решаващо за
бъдещето на мюсюлманските народи. Всеки си дава сметка, че
то не представлява цел сама по себе си, а средство да се даде
отговор на въпроса, който тревожи умовете: как да се отхвърли
едно унизително владичество и да се възродят миналият блясък
и мощ на мюсюлманския свят.
Следователно отвъд постигането на модерно мислене стои
политически проблем. Именно той е в центъра на публикации
те, посветени на духовното обновление, които по това време про
никват в Средна Азия. Вдъхновен от младотурската революция,
през 1881 г. Гаспрински публикува студия, която се радва на зна
чителен успех в тези покрайнини на империята: Руският ислям
- мисли, бележки и наблюдения на един мюсюлманин. Макар
привидно да не отхвърля руския модел, този негов труд утвър
ждава идеала на пантюркизма. Така единството на тюркските на
роди се превръщ а в мечта на мю сю лманите в Русия. Традицио-
налисти или реформатори, всички са въодушевени от пантю р
кизма и в един глас повтарят: „Нашата кръв е тюркска, нашият
език е тюркски, нашата вяра ни е дадена от свещения Коран и
115
затова ние сме една нация!“ Несъмнено напредъкът на национал

ното съзнание - с изключение на татарския елит - е все още не
сигурен и спъван от чувството за родова и племенна принадлеж
ност; жителите на Средна Азия и на степта смятат себе си пре
ди всичко за мюсюлмани. Ала руските власти проявяват голяма
непредпазливост, като мислят, че техните източни владения са
пространство на мира, а ислямът е консервативна религия, спо
собна само да поддържа спокойствието в умовете.
Свещена война срещу империята

Безгрижието на руските власти е сериозно наказано от избух
налото през 1898 г. в Андиджан въстание, което скоро придоби
ва измеренията на свещена война.
При това тревожни признаци не липсват. След завоюването
на Средна Азия тя редовно е разтърсвана от враждебни прояви
с антируска окраска. В почти всички случаи те имат религиозен
характер и са насочени срещу „неверника, настанил се в земите
на исляма“ . Така през 1880 г. във Фергана избухват вълнения,
организирани от местните духовни власти. П ет години по-къс
но, в Ошки, М аргилански и преди всичко в Андиджански уезд
едър земевладелец призовава към въстание срещу владичество
то на „неверния ак падишах“ (Белия цар) и са необходими ня
колко военни похода, за да бъде възстановен мирът в областта.
Водачът на въстанието обаче успява да се изплъзне от преслед
ването, което доказва солидарността на населението и популяр
ността на неговите призиви.
Потушаването на това въстание е последвано от няколко го
дини относително спокойствие, ала Андиджан си остава център
на религиозна дейност с очевидна протестна насоченост. През
1895 г. един мюсюлмански духовник започва събирането на сред
ства за свещена война от името на Накшбандийското братство.
Той е арестуван, но след това освободен при неизяснени обсто
ятелства, вероятно поради народното недоволство, и успява да
се укрие. Движението започва да се разраства.
През 1898 г. в Андиджан избухва въстание, което много ско
ро обхваща Ошки, Намангански и Маргилански уезд. И този път
начело стои суфитски водач ( исхан) от Накшбандийското брат
ство на име М охамед Али, наричан Мадали, забележителна лич
ност, смятан за пророк, пред чиято памет десетилетия след това
се прекланя цяла Фергана. Със свои средства той построява мед-
ресе, две джамии, библиотека и благодарение на това редом с
116
авторитета на духовник придобива и истинска политическа власт.

Движението, което той оглавява, не възниква случайно, а е р е
зултат от продължителна подготовка, доказателство за която са
предхождащите го бунтове, финансирането на въстанието от не
говото братство и даренията на правоверните. Преди всичко то
ва въстание има ясно определена цел: обединение на правовер
ните и прогонване на нашественика неверник. През май 1898 г.
М адали обявява свещена война и начело на две хиляди право
верни, събрани под зеленото знаме на исляма, се насочва към
Андиджан. Генерал-губернаторът изпраща срещу него далеч пре
възхождащи го по сила войски, които след няколко сражения го
разгромяват. М адали и най-близките му сподвижници са обесе
ни, а голям брой въстаници са оковани и изпратени в Сибир.
По време на процеса, предшестващ екзекуциите, Мадали е об
винен, че е действал в интерес на султана. Ала тезата на руски
те власти за дирижиран отвън заговор разкрива своята несъсто
ятелност по време на смелата реч на религиозния водач и никой
не вярва в нея, тъй като в Средна Азия движението се радва на
огромна популярност. Той ясно заявява, че целта му е била да
вдигне целия регион и да възстанови ханството и теократичната
власт. Бързината и обхватът на руските противодействия са му
попречили да я осъществи.
Анкетната комисия, натоварена след събитията да проучи из
точниците и целите на движението, заключава, че цяла Средна
Азия отхвърля руското присъствие. Установява също така - нещо
твърде тревожно за руските власти, - че бун та’ не засяга само ели-
та, но че Мадали е съумял да мобилизира масата на бедните, дъл
боко развълнувани от призива за свещена война. Руската реакция
съответства на мащабите на тази война, придобила всенароден ха
рактер. Цели села са обвинени в съучастие или най-малкото в съп
ричастност с въстанието и са напълно разрушени, а техните оби
татели, прогонени от домовете им. Същевремегшо голям брой рус
ки заселници получават поливни земи, на които може да се отг
лежда памук, който е богатството на този регион.
Андиджанското въстание оставя в съзнанието на туркестан-
ците неосъщ ествената мечта за независимост, яркия спомен за
героя на исляма Мадали и неизличимото огорчение от загубе
ните земи, подсилено от омразното за тях присъствие на новите
собственици - руските заселници. Самото императорско прави
телство е силно смутено от това въстание, което му напомня за
друг религиозен водач и за събития отпреди половин век, ста
нали в другия край на мюсюлманските земи на империята: Ша-
117
мил и свещената война в Кавказ. Този религиозен пожар, плам

нал на място, където най-малко са го очаквали, кара Русия да
си направи дръзки и често нелогични изводи. Първата й реакция
е съжалението за водената неадекватна политика, която „не е взе
ла под внимание“ признаците, предвещаващи бунта до самото
избухване на кризата в Андиджан. Анкетната комисия разобли
чава силната панислямистка пропаганда и липсата на реакция от
страна на местните власти. Възмутен, царят отстранява от длъж
ност губернатора и назначава на негово място генерал Духовс-
ки, като му възлага да действа безапелационно, прибягвайки пре
ди всичко до военна сила. Новият губернатор реш ава да подси
ли армията и полицията, да отмени изборите за традиционни ор
гани на властта, разреш ава на заселниците да се въоръжат и да
организират отряди за самозащита.
В центъра на политическите дебати в Петербург стои въпро
сът за отношението към исляма и двете противоположни възмож
ни решения. Дали драматичните събития да се припишат на ис
лямския фанатизъм и на руската политика, която е предпочела да
не му обръща внимание, тоест на политиката, проповядвана от Ка-
уфман. Или пък да се разиграе картата на модернизацията на мес
тния елит и на сътрудничеството с него? Губернаторът Духовски
желае да работи съвместно с мюсюлманското общество, но така
и не може да вземе решение по кой от двата пътя да тръгне. В ко
лебанието си той установява политически контрол над религиоз
ните училища и отказва да изгради, както го съветват, мюсюлман
ска религиозна администрация в Средна Азия. Привържениците на
такава администрация изтъкват, че тя би могла да откъсне мест
ните мюсюлмани от техните едноверци край Волга и в крайна
сметка да разцепи панислямисткото чувство в полза на привърза
ност към исляма, затворен в рамките на Средна Азия. Новият гу
бернатор разчита на подкрепата на отворен към руската култура
елит, който с времето съдейства за помирението между цялата мю
сюлманска общност и Русия. Андиджанското въстание обаче по
казва, че е налице движение на народното чувство в обратна посо
ка, а големите политически сътресения от 1904—1905 г. правят про
пастта още по-дълбока.
Не може да се отрече обаче, че към края на XIX в. схващ а
нията на руските власти в някои отношения започват да съвпа
дат с тези на мю сю лманските привърженици на модернизация
та. И едните, и другите се стараят да наложат един умерен и м о
дерен ислям, който да може да бъде противопоставен на него
вото фанатично проявление. Същите тези дебати, които текат в
118
западните общ ества от началото на XXI в., вече са били на дне

вен ред в Руската империя един век преди това, ала по онова вре
ме никой не дава задоволителен отговор на проблема.
Поражението на Белия цар

В началото на XX в. Николай II в един момент е обзет от убеж
дението, че руската експанзия е на път да преживее нов подем.
Малко преди това той с презрение е отхвърлил японските пред
ложения за подялба на сфери на влияние, тъй като неговите ам
биции тогава са насочени към Корея. Япония не забравя този от
каз, възприет от нея като оскърбление.
Въпреки японската съпротива на неговия проект Николай II
упорства. Под предлог, че оказва помощ на Китай, той изпраща
войски в Манджурия, които след това остават там. Нещо повече,
руското правителство се възползва от факта, че авантюристи про
никват в района на река Ялу с цел да основат там предприятия за
дърводобив и заявявайки, че трябва да ги защитава, изпраща войс
ки в Корея. Токио и Лондон не могат да се примирят с този факт,
нито с претенциите на Русия да постави Далечния изток под свой
контрол. Англо-японският договор от януари 1902 г. свидетелства
за безпокойството на двете подписали го страни и гарантира на
Япония британска помощ в случай на конфликт с Русия. Въпреки
това Япония продължава да се стреми да избегне подобен конф
ликт и отново прави предложение за определяне на сфери на вли
яние, за да отклони руските амбиции от Корея. Властите в Токио
се надяват по този начин да постигнат компромис, тъй като им е
известно, че политиката по отношение на Корея не се приема еди
нодушно от обкръжението на царя.
Действително далекоизточната политика е предмет на ожесто
чени спорове в Санкт Петербург. От една страна, Вите, най-близ
кият и влиятелен сътрудник на императора, подкрепян от минис
търа на външните работи Ламсдорф и от Победоносцев, призо
вава към предпазливост: Русия трябва да укрепи позициите си в
Манджурия, да наложи влиянието си в Китай, но да се откаже
от Корея, чието завоюване би струвало твърде скъпо както от
военна гледна точка, така и от гледна точка на външ ната поли
тика. Това становище се поддържа и от генерал Куропаткин, кой
то настоява Русия най-напред да си създаде стабилни позиции
на Балканите и Проливите, които са задължителни за нейното
могъщ ество. За разлика от тази група на умерените една разно-
лика коалиция подтиква Николай II да продължи корейската аван
119
тю ра и да опита щастието си във война, която според нейните

членове може да бъде спечелена с незначителни загуби. Начело
на тази коалиция стои великият княз Александър Михайлович,
братовчед на императора, покровителстваният от него кавале
рийско офицер Безобразов, авантюрист, ангажиран с експлоата
цията на ресурсите по Ялу, и министърът на вътрешните работи
Плеве, привърженик на една външнополитическа авантюра, ко
ято да сложи край на вътрешните смутове, с които той не е в
състояние да се справи. Към тях се присъединяват и неколцина
адмирали, жадуващи да изпробват силите на руския флот.
Николай II много скоро взема страната на привържениците
на войната и през юли 1903 г. назначава един от най-разпалени-
те сред тях, адмирал Алексеев, за царски наместник в Далечния
изток. Какъв по-добър символ на неговите амбиции! Падането
на Вите е друг признак за войнолюбивите намерения на импе
ратора, който все още не е забравил сабления удар по главата,
който му е нанесъл един японец през 1890 г., когато като прес
толонаследник се е отправил на пътешествие, за да опознае Да
лечния изток. Николай II никога не е обичал японците, към кои
то изпитва презрение и е убеден, че лесно могат да бъдат побе
дени. Той се вслушва не само в гласовете на своите най-агресив-
но настроени съветници, но и на самия Вилхелм II. Та нали него
вият „скъп братовчед Вили“ му е писал на 3 февруари 1904 г.:
„Всеки човек без предразсъдъци следва да признае, че Корея
трябва да бъде и ще бъде руска.“ Слова не дотам приятелски и
невинни, колкото си въобразява Николай II...
Инициативата за войната обаче е дело на Япония, която пред
приема действия, напомнящи тези, с които половин век по-къс
но ще се опълчи срещу Съединените щати. Без предупреждение
и без обявяване на война в нощта на 9 февруари 1904 г. японци
те атакуват руския флот, който се намира на рейд в Порт Артур.
След тази същинска генерална репетиция за Пърл Харбър япон
ците жънат успех след успех и скоро войната се превръща в раз
гром за Русия. Николай II вярва в националното единство, в Б о
жията помощ и в силата на своя флот. Ала японските кораби за
почват преследване на руския флот, който претърпява пораже
ние при Порт Артур и Мукден, а на 15 май 1905 г. окончателен
разгром при Цушима. Николай II е принуден да започне прего
вори. На 5 септември в П ортсмут е подписан мирен договор,
който задължава Русия да се откаже от едната половина на ост
ров Сахалин, от Порт Артур и Далян и да предостави свобода
на действие на Япония в Корея. Като се има предвид мащабът
120
на поражението, тези условия оставят на Русия значителни стра

тегически позиции в Далечния изток и й спестяват унижението
да изплаща контрибуции на победителя, поради което могат да
се смятат за приемливи и не толкова катастрофални, колкото би
ха могли да бъдат. Изправен в същия този момент пред сериоз
ни вътрешни вълнения, Николай II така и не си дава сметка за
въздействието на това свое поражение върху поданиците мю сю л
мани.
Това поражение на Русия, което европейските сили, не по-мал
ко заслепени от Николай II, смятат за временна слабост на импе
рията, е възприето по съвсем различен начин от периферията на
същата тази империя и от всички колониални територии. За първи
път откакто Русия е тръгнала по пътя на колониалната експанзия
и за първи път, откакто е започнало изграждането на големите ев
ропейски империи, завоевателят е победен от чужд на Запада на
род. В покрайнините на Руската империя, а също така и сред по
даниците на останалите големи империи, както и там, където все
още се проявяват техните колониални амбиции, на руския разгром
се гледа като на „първото поражение на белия човек“, като на пър
ви етап от бъдещия реванш на колонизираните. Така въпросът за
причините, довели до упадъка на исляма, и за начините той да бъ
де преодолян, който си задават едновременно уахабитите в Ара
бия и мислителите в Индия, мюсюлманите от казахската степ и
последователите на Джамал ал-дин ал-Афгани, намира отговор.
В деня, когато империите отслабнат, пред попадналите под коло-
ниализма народи ще се открие пътят на възраждането. А за мю
сюлманите в Русия руското крушение означава, че поробените на
роди вече могат да мечтаят за освобождение.
Тази мечта достига до далечни земи. Офицерът от френски
те колониални войски Бернар Верние питие в спомените си, че
четвърт век по-късно номадите в Сирия все още продължават да
приветстват японската победа и поражението на Белия цар, ка
то първа крачка към възмездието на поробените народи. По то
зи начин Ц ушима заема водещо място в мечтата за освобожде
ние на арабите, индийците и африканските народи.
Въздействието на руския разгром върху съзнанието на хора
та може да бъде измерено точно. В стремежа си да запознае мла
дежта от мюсюлманските територии на империята (все още ди
рещ а пътища за модернизиране на исляма), през периода 1903-
1905 г. правителството организира екскурзии за тамошните уче
ници и студенти. Близкият до тази младеж Остроумов отбеляз
ва как първоначалното възхищение на младите пътешественици
121
от великолепието на столицата след новината за поражението ми

гом отстъпва място на презрение.
Всичко това обаче остава незабелязано за правителството. Вяр
но е обаче, че в същия този момент, пак в резултат от разгрома на
изток, империята понася сътресение в самото си сърце.
1905: пробуждане на националното съзнание

През януари 1905 г. избухва първата от революциите, които през
следващите дванадесет години ще пометат монархията. Това е
една чисто руска революция, зародила се в столицата, която след
това стига до М осква и до останалите големи градове. Военно
то поражение изостря дремещ ото народно недоволство. То се
вписва в същ ествуващ ото политическо и обществено брожение,
чиито източници Николай II трудно може да проумее, както труд
но може да си представи политиката, способна да го потуши.
Самото начало на века е белязано от студентски вълнения,
които принуждават властта да затвори университетите и да из
прати в дисциплинарни роти студентите, заподозрени като но
сители на революционни възгледи. Опасно решение, тъй като
именно тези млади хора ще се превърнат в пропагандатори на
революцията. Техните проповеди оказват видимо въздействие по
време на войната с Япония, когато железопътните работници,
към които често са насочени, започват да протестират срещу вой
ната и да блокират военните ешелони към Далечния изток. За
честяват и покушенията: през юли 1904 г. е убит непопулярният
министър на вътрешните работи Плеве.
Заместилият го на поста княз Святополк-Мирски се опитва
да посрещне тези драматични събития с една по-умерена поли
тика. Той е убеден, че политическите отстъпки и смекчаването
на принудителните мерки и на полицейския надзор ще внесат ус
покоение в жадуващото промени общество. Негово дело е крат
котрайната „политическа пролет“ през 1904 г., белязана от раз-
хлабване на цензурата, отваряне на университетите, завръщане
на заточениците, преосмисляне на политиката на русификация по
периферията и преди всичко от насърчаване на земствата - пър
вите изборни органи в руското общество - да се изявят и да из
работят политически предложения. Свиканият през ноември 1904
г. Всеросийски земски конгрес - проведен напълно легално! -
представя същинска програма за реформи, чиято негласна цел е
еволюция на политическата система по посока на известен кон
ституционализъм. Дебатите по време на подготовката и провеж
122
дането на този конгрес и „кампанията на банкетите“ , вдъхнове

на от примера на Френската революция, мобилизира руския ли
берален елит и отгласи от тях достигат чак до мюсюлманските
владения на империята.
Тази „политическа пролет“ вдъхва големи надежди, ала вмес
то да потуши общественото брожение, тя по-скоро го насърча
ва. Последиците от това се проявяват в заводите на столицата и
сред студентите, които използват случая, за да възобновят сво
ята пропаганда.
На фона на тази картина, озарена от пламъците на една из
губена война, Кървавата неделя, организирана от поп Гапон -
двойствена личност, платен провокатор на правителството, но съ
щевременно фанатично убеден в своята свещена мисия - мирно
шествие, разпръснато чрез насилие от обхванатото от паника
правителство, прераства в революция в столицата и предизвик
ва стачки, обхванали провинциалните градове и селячеството.
1905 г. е белязана преди всичко от руската революция, но от
звукът и последиците от нея са значителни за останалите народи
в империята. В западната част - Полша и Украйна - тя оказва вли
яние не толкова върху националното чувство, което бездруго е
твърде мощно, колкото върху работническото движение.
В П олш а работническата класа, която до този момент оста
ва встрани от политическия живот, доминиран от поземлената
аристокрация и от интелигенцията, внезапно излиза на преден
план в развитието на събитията. Броят на стачките през 1905-
1906 г. и техният обхват са по-значителни, отколкото в Евро
пейска Русия. Интелектуалците се сближават с работническото
движение, което организира обща стачка с политически харак
тер, нещо на практика непознато до този момент в Европа. Имен
но през 1905 г. в Полша се утвърждава работническата класа,
която занапред ще играе главна роля в политическия живот на
страната. Тя проявява своята готовност за борба както през 1956
г., така и в движението „Солидарност“ .
В Украйна революцията се проявява като национално движе
ние с културен характер, чиято цел е преди всичко утвърждава
нето на украинския език и култура. В двата първи състава на Ду
мата, избрани след революцията от 1905 г., ясно се очертава на
ционалният подем, настъпил през този период. Украинските де
путати, на брой четиридесет в Думата от 1906 г. и четиридесет
и седем през 1907 г., защитават преди всичко каузата на нацио
налната автономия на Украйна.
Още по-тревожни за бъдещето на империята са последиците
123
от 1905 г. в нейната колониална периферия, в Закавказието и в

Средна Азия, където правителството смята, че е затвърдило
трайно своята власт. В тези две покрайнини на империята съби
тията не следват една и съща посока, нито приемат еднакви м а
щаби, но значението им е едно и също: поставя се под въпрос
самото руско владичество и развитието на националното съзна
ние придобива нов тласък.
Бурята в Закавказието
В Закавказието революцията от 1905 г. незабавно предизвиква
значително сътресение, което се отличава с избухването на изк
лючителни по своя характер насилия, по-продължителни откъ-
дето и да било другаде в империята. Също както Кавказ като ця
ло, този район се отличава с народностно и оттам езиково раз
нообразие. В навечерието на революцията от 1905 г. там живе
ят двадесет и две националности с близо четиридесет езика, ка
то общият брой на населението възлиза едва на пет и половина
милиона. Сред тази пъстрота доминират четири национални гру
пи: татарите, като това название се разпростира върху десетина
тюркски и тюркско-татарски народностни групи (названието азе-
ри се появява едва през 1905 г.), които съставляват 37% от на
селението; на второ място са грузинците, възлизащи на една чет
върт, арменците (20%) и русите (5%).
При наличието на множество етнически, религиозни и общес
твени прослойки руското правителство с мъка се опитва да изпол
зва сложната плетеница от отношения, за да утвърди своята власт,
ала с времето политическата линия по отношение на Кавказ се е
менила в зависимост от назначаваните от Центъра местни упра
вители. Последният генерал-губернатор Голицин, заемал този пост
от 1896 до 1904 г., управлява изключително авторитарно, което се
отнася и за неговата администрация, и въпросният период се от
личава със стремеж към пълна русификация на региона. Решени
ето за конфискация на имуществото на арменското духовенство,
взето съвместно от княз Голицин и министъра на вътрешните ра
боти Плеве, свидетелства за желанието да бъдат подкопани сами
те основи на арменската култура.
Ала револю цията от 1905 г. е започнала в Закавказието още
през 1902 г., много преди Кървавата неделя. Причините за това
са преди всичко икономически: депресията засяга петролната и
минната промишленост, а оттам и железничари, работници и се
ляни. В Батуми и Тифлис избухват стачки, предшестващи общата
124
стачка от лятото на 1903 г., която напълно парализира тези два

града, както и Баку. В същото време селски бунт разтърсва За
падна Грузия, където под влияние на социалдемократите е съз
дадена просъщ ествувалата кратко Гурийска република, която
бойкотира руската администрация.
Изземането на имуществото на духовенството предизвиква на
територията на спокойната до този момент Армения бурни де
монстрации, завършващи с безкрайни шествия и кървави сблъ
съци, по време на които селяни, работници и интелигенция из
дигат враждебни лозунги срещу Русия и срещу царя. И звърш
ват се и терористични акции под ръководството на партията Даш-
нак, Арменска революционна федералистка партия, която при
зовава арменците към гражданско неподчинение и по примера
на Грузия към бойкот на руската администрация.
Най-сетне в Баку през декември 1904 г. избухва обща стач
ка. Грижливо подготвена от различни политически групировки,
тя първоначално предявява икономически искания, а в крайна
сметка завърш ва с политически триумф на стачниците, намерил
израз в първия колективен трудов договор, изтръгнат от рабо
тодателите под натиска на руското работническо движение. В нея
вземат участие рамо до рамо работници мюсюлмани, руси и ар
менци, които, защитавайки общите си интереси, забравят за вся
какви етнически различия.
Когато в столицата на империята се разгаря Кървавата неде
ля, кавказката работническа класа, удовлетворена от неотдавнаш
ния си успех, вече организира професионални съюзи, показвайки
по този начин, че в Баку съществува истинско работническо дви
жение от европейски тип. Ала революцията от 1905 г. се проявява
в Закавказието и като етническа война между арменци и тюрки,
която избухва в Баку през февруари, а след това обхваща и източ
ните и централните провинции, където съжителстват двата наро
да. Всичко започва с погром, жертва на който стават арменци от
всички обществени класи - работници, селяни, търговци - и в кой
то руските власти не се намесват. Сетне насилията обхващат Ере
ван, Нахичеван, Тифлис и селата, а накрая отново се разразяват в
Баку. Тази етническа война продължава през цялата 1905 г. Обзе
ти от омраза към мюсюлманите, арменците започват да се въоръ
жават. Партията Дашнак организира въоръжени групи за самоот
брана, снабдява ги с оръжие и започва антимюсюлмански теро
ристични акции, на които жертва става и самият губернатор на Б а
ку, обвинен, че е толерирал и дори подкрепял погромите. Непод
готвен за война от подобен характер и с такъв обхват, царският
125
наместник Воронцов-Дачков се обръща към грузинските социал

демократи с молба да потушат кланетата със сила. Този призив
обаче е чут преди всичко от черносотниците, които започват
убийства и грабежи в Баку, без да се интересуват към кой лагер
принадлежат техните жертви. Етническите сблъсъци продължават
до пролетта на 1906 г., като в тях вземат участие близо двеста хи
ляди души, оставили след себе си камари от трупове, неизкорени
ма омраза и неописуема нищета.
Политическите последици от този конфликт са многобройни и
хвърлят мрачна сянка върху бъдещето на империята. В него про-
тивоборстват две политически сили: партията Дашнак, придобила
статут на представител на арменците, който осигурява тяхната за
щита, организира отбраната и при случай ги опълчва срещу мю
сюлманите; от другата страна са социалистите - меншевики и бол-
шевики, - които се опитват да потушат националната омраза, при
зовавайки без особен успех към класова солидарност.
Борбата, разорила Кавказ и превърнала региона редом с Пол
ша в едно от огнищата на революционни вълнения през 1905 г.,
има и положителен аспект в резултат от действията на трите го
леми национални групи: програми за реформи, разработвани ус
поредно, но близки по същ ността си, които ще достигнат до
Санкт П етербург. Тази реф орм аторска дейност, провеж дана
въпреки разразилата се драматична криза, очертава ролята на
елита, неговия стремеж да се възползва от политическия климат
на 1905 г., за да промени съществуващия в империята статут и
в крайна сметка да преустрои отношенията център-периферия.
Що се отнася до исканията, те не се отличават много едни от дру
ги: грузинците се борят за автономия на Грузия; арменците же
лаят Русия да се превърне в конституционна и либерална дър
жава, в която те биха се задоволили с местна автономия; тата
рите настояват техните политически интереси - тези на азербайд
жанската поземлена аристокрация и на нефтопромишлената бур
жоазия, както и културната им самобитност (мю сю лманска ре
лигия и език) - да бъдат зачитани, като мечтаят за развитие на
местната икономика, от която да се възползва мюсю лманското
население.
Освен исканията, предявени от елита и връчени на губерна
торите или направо на министъра на вътрешните работи, нали
це са три резултата, които свидетелстват за промените, настъ
пили след револю цията от 1905 г. в Закавказието, където тя се
проявява под различни форми.
На първо място трябва да се отбележи излизането на преден
126
план и консолидирането на националното чувство. При грузин-

ците това чувство е свързано с древната история на славни цар
ства и придобива политически оттенък, а именно правото на гру
зинската нация да живее в собствено държавно пространство. Ар
менската идентичност не е толкова политически обагрена и е
свързана с религиозната принадлежност и свързаната с църква
та култура, и поради това главното искане е именно защитата на
църквата: арменците се опълчват срещу Русия, доколкото тя се
опитва да ограничи ролята на тяхната национална църква. Що
се отнася до азерите или татарите, те се проявяват едновремен
но чрез действията на техните елити и чрез общото враждебно
отношение към арменците.
На второ място, сериозната етническа криза способства за
сплотяването на мюсюлманските маси около техния собствен ели-
т. И при трите групи събитията от 1905 г. противопоставят по-ско
ро общностите една на друга, отколкото на русите, и поради това
сепаратизмът сам по себе си все още не е на дневен ред.
Най-сетне политическите партии успяват да канализират на
ционалната енергия: меншевиките в Грузия, Дашнак в Армения,
а в Баку, създадената през 1904 г. промарксистка партия Хюмет.
Целите на тези партии все още не са ясно определени, но вече
увличат към социализма всички онези, които се опитват да пог
леднат в бъдещето.
В заключение трябва да се подчертае, че революцията от 1905
г. оказва силно влияние върху Закавказието и подготвя почвата
за промени в целия Изток. Народите на Изтока с вълнение сле
дят тази първа революция в „ориенталска“ среда. М ладотурска-
та революция от 1908 г., иранското Конституционно движение
получават тласък благодарение на намерилите убежище в П ер
сия и Турция дейци на закавказките социалистически партии, ко
ито дирят спасение от развихрилите се в империята репресии.
Колониална революция в Туркестан

За разлика от Закавказието Средна Азия, която представлява ко
лония в същинския смисъл на думата, не взема пряко участие в
револю цията от 1905 г., но въпреки това в резултат от нея там
настъпват сериозни промени.
Характерно за последствията от революцията е, че те се оце
няват от русите по диаметрално противоположни начини. М ест
ните губернатори твърдят пред Санкт Петербург, че регионът
изобщо не е засегнат от вълненията, разтърсили империята. Ад
127
ЕВЙАЗИЙСКЛТА ИМПЕРИЯ
министрацията обаче привлича вниманието на централната власт

към факта, че регионът постепенно изпада в състояние на всеоб
що неподчинение и дори на скрита война срещу Русия и че имен
но под такава форма се проявява влиянието на революцията от
1905 г. Объркано от тези противоречиви оценки, руското прави
телство изпраща на място комисия под председателството на се
натора Пален, която да проучи всички аспекти на вълненията, за
които сигнализира администрацията. Заключението на тази коми
сия позволява по-добре да се оцени този на пръв поглед странен
и объркващ феномен: забележително спокойствие през 1905 г. и
същинска колониална революция през последвалите години.
През 1905 г. населението на региона е съставено предимно
от друговерци, но руското присъствие вече поставя сериозни
проблеми. Съотношението между пет милиона и петстотин хи
ляди туркестанци и триста и двадесет хиляди руси не изглежда
застрашаващо за първите, ала това е така, ако не се вземат пред
вид редица фактори. На първо място броят на русите значител
но нараства в навечерието на войната. Близо една ш еста от тях,
или петдесет хиляди души, пристигнали в началото на века, са
селяни, които лош ата реколта през 1905 г. е прогонила от Ц ен
трална Русия с надеждата да се възползват от подялбата на зе
мите в Туркестан. Тези закъснеели заселници остават разочаро
вани в очакванията си, тъй като раздаването на земи вече е прик
лючило. За да оцелеят, те прибягват до какви ли не средства, бро
дят по градове и села като една огромна обедняла човешка м а
са, чужда на каквато и да било форма на организиран живот, го
това да приобщи всякакви недоволни от обществото елементи.
А такива са работниците от дребните предприятия за обработка
на памук и коприна, наброяващи около петнадесет хиляди души,
още толкова железничари, към които се прибавят и две хиляди
миньори. Всички те образуват същински пролетариат. И поне
же подобен вид труд изобщо не привлича представителите на
местното население, това е в действителност руски пролетари
ат. Той бива подсилен и от военните, сред които частите, нато
варени с охраната на железопътната мрежа, заслужават особено
внимание. В тези части правителството е мобилизирало изклю
чени от университетите студенти, взели участие в демонстрации
от началото на века, с една дума, свръхполитизирани елементи.
Именно тези части и зараждащият се пролетариат привличат в
този момент политическите заточеници, чийто брой нараства от
петдесет на четиристотин - несъмнено нищожно число в срав
нение с местното население и дори с руското население, но чи-
128
ето влияние върху пролетариата се оказва решаващо. Студенти

и заточеници започват да образоват политически все още слабо
организираната маса от работници и войници чрез малки диску
сионни кръжоци и да преодоляват разпокъсаността на пролета
риите чрез общи действия. Изключителна е ролята на студенти
те в „неделните политически училища“, чийто брой непрекъснато
расте, където те пропагандират идеите, заради които са били из
ключени от университетите и изпратени на заточение.
В сравнение с руското население, сплотено от общото недо
волство и от известно недоверие към местното население, масата
на туркестанците все още не осъзнава новите течения, които въл
нуват останалите мюсюлмански части на империята. В мнозинс
твото си те са чужди на стремежа на своя елит, често предимно от
татарски произход, към развитие на истинско национално съзна
ние, както са чужди и на напредъка на политическите идеи и дви
жения, които вълнуват по това време Русия. Слабото разпростра
нение на руския език - образованието се осъществява в училища,
ръководени от консервативното духовенство - допринася допъл
нително за изолацията на местните от русите.
Такова е състоянието, което заварва револю цията през 1905
г., чиито вълни достигат до всички краища на империята. В Сред
на Азия те засягат точно определени места и обществени гру
пи: железопътните центрове, предприятията, където се труди рус
ки пролетариат, както и районите около железопътните линии,
населени с късно пристигнали руски заселници, в мнозинството
си безработни, лишени от земя и особено податливи на влияни
ето от страна на онези, които се стремят да вземат участие в про
тичащите в Русия събития.
Пламъците на революционния пожар през 1905 г. се разпрос
траняват бързо: първи май, лятото, октомври и най-сетне ноем
ври, когато в Средна Азия избухва обща стачка. В Ташкент е съз
даден революционен комитет, който прераства в кратко просъ
щ ествувало Временно правителство. Като цяло движението не
трае дълго, тъй като при всяка стачка собствениците на пред
приятия бързат да направят отстъпки, след което стачниците се
завръщ ат на работа. Кои са участниците в тази спорадична и ог
раничена по своя обсег революция? Основно това са руси, же
лезничари, работници и дори гимназисти. Що се отнася до мес
тното население, налице са само изолирани прояви.
Втора характерна черта на тази революция е, че руските учас
тници предявяват искания или от политически характер, както то
ва става в самата Русия, или от социален характер, но изобщо
9. 129
не се интересуват от съдбата на местното население, нито от

проблема за владичеството, което тегне над региона. Н есъмне
но те се опълчват срещу самодържавието, но правят това като
руси, от гледна точка на собствените си отношения с централ
ната власт. Що се отнася до мюсюлманското население, сред ко
ето живеят, към него те проявяват известна враждебност, която
намира израз в разпространения тогава лозунг: „Дайте ни зем я
та, която местните пазят за себе си.“
Ето защо може да се каже, че движението от 1905 г. е град
ско, пролетарско и преди всичко в интерес на заселниците, до-
като селото - с изключение на безимотните руси - изглежда ос
тава встрани от събитията.
Същевременно положението бързо се променя и тази ускоре
на еволюция намира отражение в отчета на комисията Пален.
Стряскащата констатация на комисията е, че не става въпрос за
селски бунт, а за разрастващо се разбойническо движение на мест
ните, като израз на мюсюлманския бунт срещу имперското вла
дичество и срещу неговите местни представители. Разбойничес
ките нападения срещу имотните и земевладелците открай време
са съществували в Средна Азия, но този път не става въпрос за
изолирани случаи или за ограничени метежи. От 1906 г. насетне
се заражда организиран грабеж: цели отряди бродят из Туркестан,
техните нападения се множат и са насочени не само против бога
тите собственици, но преди всичко срещу заселниците и руската
администрация. Понятието експроприация, с което се обозначават
действията в Кавказ на човека, който по-късно бива наречен Ста
лин, служи за лозунг и в Туркестан. Движението, което руските
власти определят като „разбойническо сборище“, за мюсюлманс
кото население е израз на неговите искания и средство за защита
на интересите срещу русите. Разбойниците намират убежище в
мюсюлманските села, като често техни обитатели вземат участие
в нападенията. Нерядко отделни групи селяни самостоятелно на
пускат родните си места, за да се присъединят към отряда на ня
кого от прочутите водачи, смятани за герои, които бранят нацио
налната кауза и интересите на бедните, тъй като редом с „експ
роприацията“ на администрацията и на руските заселници, много
от тези разбойници, подобно на Робин Худ, защитават своите ед-
новерци и им раздават част от плячката.
Така в областта на Самарканд всенародно възхищение пре
дизвиква легендарният Намаз, издирван от руската полиция раз
бойник, укриван и обожаван от своите сънародници.
Комисията П ален прави социологическо проучване върху те
130
зи банди и тези разбойници, а нейното заключение предизвиква

тревога в Санкт Петербург. От социологическа гледна точка бан
дите са съставени преди всичко от селяни, чиито земи са били
отнети от русите и които комисията определя като „обезземлен
пролетариат“ . Лишени от средство за преживяване, отдали се на
разбойничество, тези „пролетарии“ се ползват с подкрепата на
мю сю лманското селячество, тъй като те олицетворяват основ
ните негови искания. Първоначално социални, тези искания при
добиват национален оттенък, понеже именно Русия е отнела зе
мята на местното население.
През периода 1906-1909 г. това разбойничество започва да пре
раства в същинско селско движение, все още чуждо на национал
ната и реформаторската кауза на интелигенцията, но постепенно
тези две течения започват да се сливат. До 1917 г. разбойничест
вото и нападенията срещу руската администрация се удвояват, иде
ите на интелигенцията укрепват и придобиват все по-ясно нацио
нален характер, като по този начин враждебността към Русия и
към колониалната система се превръща в обща константа на две
те движения. В светлината на отчета на комисията Пален руската
власт е принудена да заключи, че Туркестан всъщност се намира
в „състояние на война“ . Междувременно представителите на ко
мисията изпращат все по-тревожни предупреждения: „Не бива
местното население да започва да се съмнява в руската мощ; сред
тези хора винаги е имало фанатици, които чакат само удобен слу
чай, за да повторят Андиджанското въстание.“
Николай II се вслушва в тези предупреждения и решава да на
ложи на Туркестан политическо наказание. В първата Дума тур-
кестанците не са имали свои представители, въпреки че в нейния
състав заседават двадесет и пет мюсюлмани, докато във втората
те имат право на петима делегати. След нейното разпускане на 3
юни 1907 г. Николай II променя избирателния закон и Туркестан
се оказва лишен от каквото и да било представителство „поради
състоянието на война“ , което цари там, докато в същото време,
макар и ограничено, представителството на мюсюлманите си ос
тава в сила. Ала едновременно с това руската власт прави на ос
новата на нарастващите вълнения в региона и друго политическо
заключение, а именно, че единствено консервативното духовенс
тво е в състояние да държи местното население встрани от наци
оналните движения и от влиянието на реформаторския елит. От
този момент съюзът с консервативния ислям става основен прин
цип за политиката в региона. Именно на духовенството властта
възлага възпитанието и културния живот, отказвайки се от мечта
131
та за създаване на рускоезичен и близък до Русия елит.

При своя стратегически избор руската власт не взема под вни
мание развитието на националната интелигенция и борбата, която
тя води срещу консервативното духовенство за обновление на ис
ляма. Именно тази интелигенция ще се заеме сама да възпита ед
на модерна ислямска младеж в рамките на образователната систе
ма и обновените училища. Опълчили се срещу Русия, която изби
ра за свой съюзник срещу нея консерваторите, тези реформатори
естествено стават привърженици на модерния ислям по турски об
разец. В своята борба срещу Русия и срещу колониалната систе
ма, те ще се превърнат в глашатаи на пантюркския реформизъм,
представян като решение за бъдещето на Туркестан.
Бързият успех на реформаторите в областта на училищната
система и нарастващ ото им влияние върху умовете не остават
незабелязани за някои представители на руската администрация.
През 1911 г. генерал-губернаторът Самсонов бие тревога, твър
дейки, че само за няколко години отсъствието на национално чув
ство в Туркестан е отстъпило място на активна дейност за него
вото утвърждаване. Той заключава, че спешно трябва да бъде
променена политиката и на модерните тюркско-мюсюлмански
елити трябва да бъдат противопоставени русифицирани елити и
следователно да се заложи на образователна система, основана
на руския език и способна да привлече мюсюлманите. Предлага
освен това всички мюсюлмански училища да бъдат поставени
под строг контрол. Неговият анализ се оказва съвършено точен.
Очевидно е, че последователните стратегически решения на Ру
сия - „игнориране на исляма“ преди 1905 г., сътрудничество с
неговото най-консервативно проявление след 1905 г. - довеждат
до пренебрегване на появата на един национален елит, обърнат
към задграничния турски модел и поел ролята на гарант за ед
но бъдеще на Туркестан без външна намеса.
По този начин революцията от 1905 г., която за Туркестан,
където цари pax russica, първоначално засяга само и единстве
но руския колонизатор, впоследствие поражда едно антируско
съзнание и следователно едно антиколониално движение. Никъ
де другаде pax russica не претърпява такъв пълен неуспех.
Редом с осъзнаването на своя колониален статут, което доп
ринася за радикализацията на елитите, Туркестан се включва в
панмюсюлманското движение, по това време с силен подем, и
което придава известно единство на надеждите и на исканията.
По инициатива на татарски интелектуалци през 1905 г. привър
жениците на панислямистко обединение в империята отправят
132
молба за разрешение да проведат мюсюлмански конгрес. Макар

че това разрешение не им е дадено, през август в Нижни Новго-
род се провежда нелегално Първият мюсюлмански конгрес, чии-
то участници, на брой между сто и двадесет и сто и петдесет, са
председателствани от двама татари, Гаспрински и Ю суф Акчура
- и от един азербайджанец - Али бей Топчибаши. Това събрание
взем а две важни решения: създаването на съю з, който според
инициаторите има за цел да обедини всички мю сю лмани в им
перията, и гласуването на резолюция с всички основни искания
на делегатите. Две от тези искания са изцяло новаторски: равни
политически, граждански и религиозни права за мюсю лмани и
руси и право за основаване на единна организация на мю сю л
маните, която периодично да свиква конгреси.
Делегатите потвърждават също така своята воля за създаване
то на обща организация за всички мюсюлмани в Русия, разделена
на шестнадесет окръга, всеки от които се намира под ръководст
вото на асамблея, избирана от регионален конгрес, като всички те
зи асамблеи съставляват Централна асамблея на Съюза на м ю
сюлманите със седалище Баку. В крайна сметка подобна асамблея
е учредена единствено в Казан (център на Горното Поволжие).
През февруари тя свиква Втори мюсюлмански конгрес в столица
та на империята. И този път провеждането не е разрешено, така че
участниците се събират на банкети: това е така наречената „бан-
кетна пролет“, за която вече стана дума, като легално прикритие
на забранения конгрес. Той става повод за равносметка на полити
ческия напредък, осъществен само за няколко месеца, тъй като
дейността на делегатите е посветена на изработването на страте
гия за осигуряване на изборен успех на мюсюлманите за Думата
и на определяне на средствата за участието в нея. След бурни де
бати и яростна опозиция от страна на кримските и кавказките пред
ставители, мнозинството взема решение за съюз с Конституцион
но-демократическата партия (кадети).
Ш ест месеца по-късно се провежда, този път законно, трети
конгрес в Нижни Новгород, на който вземат участие представи
тели на всички мюсюлмански политически движения с изклю
чение на социалдемократите, които представляват незначител
но малцинство. Конгресът е посветен на стратегията за изпол
зване на Д умата за постигане на най-неотложните искания: рав
ни права, организиране на финансирано от държавата мю сю л
манско образование без руска намеса и без налагане на руския
език, и най-сетне мащабна аграрна реформа, която да даде земя
на безимотните или на онези, които са били лишени от нея (става
133
въпрос естествено за селяните мюсюлмани, станали жертва на

заселниците). Макар мюсюлманите да са представени и в чети
рите Думи - двадесет и пет депутати в първата, тридесет и пет
във втората, десет в третата, седем в последната, - те са разо
чаровани от своето участие, тъй като никой не им обръща вни
мание и никоя партия, включително кадетите, с които опитват
да се съюзят, не подкрепя техните искания. След като първона
чално са смятали, че е възможно парламентарно решение на пос
тавените от тях проблеми, излъганите им надежди ще имат из
ключително тежки последици. След като осъзнават безразличи
ето на европейските либерали, дори на онези, които представ
ляват поробени народи, като поляците от империята, мю сю лм а
ните ще потърсят решения, водени от колониални и антируски
възгледи. Обезсърчени от заключението, че умерените реформи
не могат да бъдат осъществени по законен път, убедени в своя
та изолация, те ще се сближат със социалистическите партии и
за да влязат в тон с тях, сами ще се радикализират. Единствени
ят истински победител в тази продължителна борба, ще се ока
же антируският национализъм.
134
О С М А ГЛАВА
Когато „тъмницата на народите“

разтваря врати
Макар разклатена от поражението през 1904 г. и от революция

та през 1905 г., империята все още е твърде мощна. Макар и с
нежелание Николай II прави равносметка на трагичните събития
от 1904-1905 г. и се съгласява да проведе политически реформи
на режима, които да заместят самодържавието с конституционна
система. В същото време той изобщо няма намерение да проме
ня отношенията с подчинените народи. Напротив, според негови
те виждания имперското пространство трябва да се превърне в
„резерв“ за монархията; в неговото съзнание единството на Цен
търа и периферията притежава непоклатимостта на догма.
В своето обръщение към третата Дума министър-председа
телят Столипин се опитва да убеди полските депутати, които се
оплакват, че са онеправдани и поставени в неравноправно поло
жение, в шанса, който им е даден: „Ако видите нещ ата от наша
гледна точка, ще трябва да признаете, че няма по-щастлива съдба
от тази на руски гражданин... тогава ще придобиете всички пра
ва.“ Столипин не вярва в съществуването на „национален въп
рос“ в империята и за да осъществи своята програма за аграрна
реформа, без колебание призовава руските селяни да се отпра
вят в Сибир, в Далечния изток или в Средна Азия, където ще на
мерят земя, забравяйки, че в последния от тези региони мест
ното население непрекъснато дава израз на своята враждебност
към руската колонизация.
Да бъдат забравени нациите

М ного решения на имперската власт от периода 1905-1914 г.
свидетелстват за нейния отказ да отстъпи пред исканията за ав
тономия на нациите. Първият признак за това е намаляващият
брой техни представители в последователните състави на Дума
та. Основните закони от 1906 г., които поставят началото на пар
ламентарен живот, признават правото на глас на всички етничес
ки групи, включително на иноверците и на евреите. В резултат
на това в първата Дума русите едва постигат мнозинство (двеста
135
и седемдесет руски срещу двеста неруски депутати), макар съ

отношението на различните етнически групи да е твърде нерав
но, като основната част от тях са украинци и поляци. Във вто
рата Дума обаче русите имат много по-голяма тежест. След ней
ното разпускане стремежът за справедливо представителство на
различните нации отстъпва място на противоположната концеп
ция, изложена в манифеста от 3 юни 1907 г.: „Създадена за ук
репване на руската държава, Думата трябва да бъде руска по
дух.“ Новата ориентация проличава още в основния закон от 23
април 1906 г., в чиито членове 1 и 3 по въпроса за нациите се
казва, че „руската държава е единна и неделима“ и че „руският
език [...] е официален език в държавата; употребата на местните
езици в официалните институции се определя с отделни разпо
реждания. Избирателният закон от 1907 г. внася сериозни про
мени в условията на представителството, в резултат на което в
последните два състава на Думата броят на русите непрекъсна
то расте, а някои групи, като туркестанските и степните мю сю л
мани са изключени.
В предвоенните години правителството често се отказва от
направени преди това отстъпки. Така Финландия, на която през
1905 г. е признат особен статут, през 1910 г. е лишена от него и
отново подчинена на общото право. Същото се отнася и за П ол
ша, където отстъпките по въпросите на образованието и адми
нистрацията са отменени. Н а украинците пък са наложени заб
рани, отнасящи се до културните прояви и по-конкретно публи
кациите на роден език. Всички тези мерки далеч не успяват да
задушат националното чувство на тези три народа, а по-скоро
го разпалват и украинците, сравнявайки привилегиите, с които
се ползват техните сънародници в рамките на Австро-унгарска-
та империя, ги представят като аргумент за оспорване на собс
твения си статут в Русия.
Отношението на властта към националностите не се свежда
само до утвърждаването на руското превъзходство и единство
то на империята. Б ез съмнение тя поема в тази посока поради
тревогата, причинена от събитията през 1905 г., както и поради
засиления руски национализъм, уязвен от унизителното пораже
ние, понесено от Япония и белязан от дълбоко вкоренен антисе
митизъм. В същ ото време някои руски ръководители изпитват
притеснение при мисълта за последиците от този завой към pÿ-
сификация. Либералният елит, представен в Думата, по-конкрет
но кадетите, държавници като Вите, губернатори като „царския
наместник“ в Кавказ Воронцов-Дачков призовават за завръщ а
136
КОГАТО „ТЪМНИЦАТА НА НАРОДИТЕ“ РАЗТВАРЯ ВРАТИ
не към по-гъвкава национална политика. А ла тези колебания

между русификация и централизация, от една страна, и някол-
кото плахи опита за смекчаване на враждебната към национал
ностите политика така и не довеждат до някакъв последователен
избор, а това в крайна сметка само подхранва разочарованието
и отчуждението.
При това същинският политически проблем за развитието на
държавата към известен федерализъм, способен да уталожи тре
вогата на периферията, така и не е поставен по върховете на
властта. Непрестанното колебание на отношенията между цент
ралната власт и периферията в крайна сметка убеждава нацио
налния елит, че той сам трябва да се заеме с този проблем и да
постави или да противопостави ясни решения за бъдещето на на
родите от империята пред едно толкова нерешително правител
ство. Ето защо дълго пренебрегваният от центъра дебат по на
ционалния въпрос от 1914 г. насетне придобива ново измерение
с враждебни на империята участници, чието влияние в перифе
рията непрекъснато расте.
Да се реформира или да се разруши империята?

Макар и пренебрегван от властта, националният въпрос е център
на дебат, който тече непрекъснато с разрастването на империята.
Първи го поставят на дневен ред декабристите, герои на не
успешната революция от 1825 г. Вдъхновени от американския
пример, либералните дворяни, които по онова време обсъждат
бъдещ ето на империята, пламенно призовават към слагане край
на централизма и към реорганизация на руската държава на фе
дерални основи, за да бъдат осъществени въжделенията на на
циите. За тях демократичният напредък на Русия е невъзможен,
без подчинените народи да получат ако не свобода, то поне рав
ни права с русите.
Без съмнение декабристите не са единодушни в предложени
ята си за „свобода на нациите“ . Някои от тях препоръчват дава
нето на широка автономия; други се боят, че подобно решение
може да доведе до сепаратизъм и разпадане на Русия.
Съчетаването на руския национален интерес с този на оста
налите нации се оказва изключително трудно* а по-късно исто
рията - тази на XX в. - ще покаже, че не същ ествува стабилно
решение. Този сложен въпрос не стои само пред русите. Създа
деното през 1846 г. в Киев тайно Кирило-М етодиево братство,
обединяващо млади интелектуалци, съчетава в своята програма
137
националните въжделения и стремежа за политическо преуст

ройство на империята. По първата точка програмата на братст
вото е ясно определена: независимост на славянските държави,
обединени в една голяма федерална държава. В националния про
ект основно място заема езикът, а оригинална черта на тази бъ
деща федерална държава е, че за нейна столица се предлага Ки
ев. Тези идеи са развити от видния украински историк Микола
Костомаров, който предлага завръщане към традицията на Рус
и следователно към изначалната политическа система на Русия.
Според него тя се отличава с „федерализъм“ и добавя, че отк
лонението към централизиран модел се дължи на възприемане
то от московските князе на централизираните и йерархични прин
ципи на монголската държава. „Обединението на руските земи“
по негово мнение води до разрив с историческата традиция и до
тържество на монголския политически модел.
Този дебат отново се разгаря през втората половина на XIX
в., когато в двете многонационални империи - Русия и Австро-
Унгария, се засилват националните движения. И отново най-про-
дуктивните идеи се раждат в Украйна. През осемдесетте години
украинският интелектуалец Михайло Драгоманов разработва фе-
дералистка програма, която според него трябва да се разпрост
ре върху цялата империя. Той се отнася враждебно към сепара
тизма, който според него е плод на краен национализъм, опасен
за мира между нациите, но отхвърля също така и централизира
ните модели. Смята, че федерализмът ще даде задоволителен от
говор на националните въжделения, ще допринесе за мирното съ
жителство на народите и същевременно за развитието на истин
ско интернационалистко съзнание. Описваното от него федерал
но пространство би трябвало да се разпростре върху цяла И з
точна Европа, населена със славяни и неславяни, и да оформи
държава, която ще обхване в една доброволна и егалитаристка
система руски и украински области.
Дали този „свободен съю з“ на нациите не е предвестник на
многонационалната съветска държава, макар че при Драгоманов
ударението пада върху съдбата на отделните нации, докато съ
ветският вариант ги подчинява на федеративна държава? При
всички случаи влиянието на федералистките идеи в Русия не бива
да се подценява, особено техният принос за развитието на пан-
славизма.
Неуспехът на полското въстание през 1863 г. кара поляците
да започнат по-радикален дебат, по време на който социализмът,
страдащ от липса единство по националния въпрос, ще предло
138
жи многобройни решения. Не по-малко интелектуално оживление

по този въпрос цари и в Закавказието, където грузинци и армен
ци се обединяват около политически партии, които печелят дове
рие и влияние именно с позициите си по националния въпрос.
Връх в дискусиите след 1900 г. взема Социалистическият ин
тернационал. Нека припомним, че проблемът за нацията изоб
що не занимава Марк и Енгелс. Б ез съмнение и единият, и дру
гият се стремят да внесат яснота по конкретни исторически проб
леми от национално естество и констатират, че в епохата на ка
питализма нацията играе реална и неизбежна роля. Тяхното убеж
дение - плод по-скоро на вяра, отколкото на разсъждения - е,
че победата на пролетариата ще доведе до залез на нациите. Ето
защо те разглеждат нацията като временна историческа катего
рия, свързана с епохата на възходящия капитализъм и на класо
вата борба, като явление, което не заслужава особено внимание
от страна на социалистите. На Лондонския конгрес през 1896 г.
Вторият интернационал, верен на идеите на отците първоосно-
ватели, но изправен пред възхода на националните сили, заклю
чава, че тяхната борба трябва да бъде обвързана с класовата бор
ба, но като второстепенен фактор.
Социалистите от мултиетническите империи, за които отно
шенията между нациите са всекидневие, не са единни по въпро
са за възможните решения. Австромарксистите разглеждат въз
можността за реформа на империята - Автро-Унгария вече е по
ела по този път - като отговор на националния проблем. За раз
лика от тях близките до Ленин руси налагат като предварително
условие скъсването със съществуващия политически режим.
Представителите на първия лагер Карл Кауцки, Карл Ренер
и Ото Бауер непрекъснато имат предвид конкретното положе
ние в дуалистичната империя. На Кауцки принадлежи заслугата
за осмислянето за първи път на националния проблем от соци
алистическо гледище в неговата книга Модерната национал
ност, в която нацията е представена като неотменима културна
реалност, чиято основна отличителна черта е езикът. Противно
на Маркс и Енгелс той заключава, че работническото движение
не може да остане чуждо на една национална програма. Ю рист
по образование, Ренер продължава по същия път, като се опит
ва да впише нацията в политическата рамка на държавата, на ко
ято той отрежда ролята на регулатор и организатор на нацио
налния живот. Ала Ото Бауер е този, който отива много по-да-
леч от Кауцки и Ренер и дава решителен тласък на дебатите по
този сложен проблем.
139
В своята книга Националният въпрос и социалдемокрация

та Бауер преследва двойна цел: да предостави на нациите аргу
менти, способни да консолидират тяхното самосъзнание и да
пречисти работническото движение от националния нихилизъм,
като го помири с нациите, чиито въжделения то признава. Нему
дължим следното определение: „Нацията е съвкупност от хора,
свързани с общност на характерите.“ Според него съдбата на на
циите зависи преди всичко от общата история на хората, които
я съставят, а общ ността на характерите произтича преди всичко
от споделения език. За разлика от Маркс Ото Бауер смята, че
нацията не е мимолетна категория, свързана с определена фаза
на класовата борба, а постоянна величина на човешката история,
която ще надживее тази борба. Ето защо социализмът трябва да
разкрие пред всеки трудещ се перспектива не за надживяване на
нацията, а за приобщаване към нея. Ако, както пише Маркс,
„трудещите се нямат родина“, причината за това е, че в крайна
сметка собствениците са им я отнели и че именно социализмът
е длъжен да им я върне.
Така според Ото Бауер пролетарският интернационализъм
предполага хармонично съжителстване между нациите. Същевре
менно е необходимо да се посочат и средствата за неговото пос
тигане. Доколкото културата, тоест езикът и историческото съзна
ние, са същностен компонент на нацията, то решението е в извън-
териториалната лична културна автономия. Оттам и разграниче
нието между обсега на държавата, чиито компетенции трябва да
бъдат сведени до въпросите от общ интерес, и принципа на лично
извънтериториално самоопределение, което дава насока на общес
твените отношения. Ото Бауер обстойно разглежда отношенията
между националните култури и пролетарската култура и стига до
необходимостта от равновесие между тях в една хомогенна съв
купност, в която първите ще представляват външната и видима
част. Макар остро да разобличава Ото Бауер, Сталин, на чиито
възгледи ще се спрем по-нататък, възприема от него този прин
цип и го влага в своето собствено определение за хармонизиране
то на съществуващите в Русия култури.
Предложенията на австромарксистите, основно тези на Ото
Бауер, са възприети от националните партии от периферията и
преди всичко в Закавказието. Грузинските меншевики прегръщат
идеята за извънтериториална културна автономия, а преведени
те на руски език произведения на Ото Бауер предизвикват ожи
вени дебати в Грузия. Възприемането на подобна ориентация ста
ва ясно, ако се вземе предвид политическото развитие на Русия
140
след 1905 г.: империята се опълчва срещу надигащата се вълна

от национални претенции, като взема мерки от консервативен ха
рактер, дори отменя съществуващи до този момент статути и
рязко възприема линия на русификация. Руските политически
партии гледат на тази авторитарна реакция от национални пози
ции, като социалистите например не поставят на дневен ред раз
падането на империята, а само търсят начини за осигуряване на
национална автономия на малцинствата. Що се отнася до руска
та социалдемокрация, тя не може просто да следва идеите на
Маркс, тъй като той слабо се интересува от националния въп
рос, докато тя е принудена да действа в рамките на една мулти-
етническа империя. Колкото и примамливи да са идеите на авс-
тромарксистите, тя не може да си позволи да ги възприеме.
Освен това еврейският въпрос придава ново измерение на де
батите в Русия по националния въпрос. В действителност имен
но делът на евреите сред работническата класа в империята до
голяма степен обяснява вниманието, което руските социалисти
отделят на националния въпрос. Като цяло в страната към края
на XIX в. работническата класа е все още малобройна и неорга
низирана и затова еврейският пролетариат, концентриран и срав
нително по-образован от русите, първи осъзнава своята специ
фика поради антисемитското обкръжение, в което трябва да оце
лява, и се превръща в проводник на този въпрос. М ного скоро в
еврейското работническо движение, чиято първоначална цел е
интегрирането с руската работническа класа, настъпва разцеп
ление между привърженици на асимилацията и привърженици на
заселването в Обетованата земя, насърчавано от зародилия се в
империята ционизъм. Така през 1897 г. се появява Бунд, еврейско
работническо движение, зародило се от тревогата на еврейски ин
телектуалци марксисти с най-виден представител М артов, кои
то са напълно асимилирани, но с болка гледат на същ ествува
щ ото разцепление и дори противопоставяне между руски и ев
рейски работници. За излизане от тази ситуация те естествено
предлагат национално равенство, но за неговото постигане на
първо време създават отделна работническа партия, която да да
де опора на евреите и да допринесе за диалога им с русите.
Бунд възприема програмата на австромарксистите. Според
тази партия разпръснатите из империята и лишени от собствена
територия евреи, обединени от съзнанието за дискриминацията,
на която са подложени, трябва да бъдат признати за национал
ност и следователно да получат извънтериториална културна ав
тономия. Подобно искане се сблъсква със съпротивата на рус
141
кия ортодоксален марксизъм в лицето най-напред на Плеханов,

привърженик на „равенство за всички граждани без оглед на тях
ната верска или национална принадлежност“, и преди всичко на
Ленин, който категорично отхвърля опасността от отслабване на
наскоро родилата се Руска социалдемократическа партия чрез
подчиняването й на конкретни искания от страна на национал
ните групи. Обсебен от идеята за единството на партията, Ле
нин не може да приеме аспирациите на Бунд, нито дори негово
то съществуване, което го довежда до скъсване през 1903 г. Ре
волюцията от 1905 г. и нарастващото вълнение в периферията
обаче го убеждават в необходимостта от изработване на опре
делени позиции по националния въпрос.
Макар разглеждайки нацията като мимолетна историческа ка
тегория, Ленин по принцип да остава верен на Маркс, той все
пак не може да пренебрегне отзвука от идеите на австромарк-
систите сред националния елит и разногласията в партиите по
този въпрос. На Лондонския конгрес през 1907 г. кавказките со
циалдемократи настояват руската социалдемокрация да приеме
създаването вътре в нея на национални организации. Партиите
и социалистическите групи в империята искат признаване на на
ционалния проблем в програмните документи.
Меншевиките, които привличат членове на Бунд, но също така
и Троцки, налагат по време на конгреса във Виена през 1912 г.
изработването на национална програма и дават ясен израз на на
мерението си да накарат партията да признае принципа на кул
ту р н ата автоном ия. С оциалреволю ционерите (есерите) пък
включват през 1905 г. в своята програма искания за широка ав
тономия и федерален принцип. За разлика от Плеханов, баща на
руската социалдемокрация, който продължава да отхвърля проб
лема, по-прагматичният Ленин, загрижен да не би съблазнител
ните изказвания на меншевики и есери да отслабят неговата пар
тия, бързо си дава сметка за необходимостта от отговор на въж
деленията на националностите.
Принципният отговор, който той дава, има две страни. В рам
ките на определен исторически период - докато все още същ ес
твува капитализмът - той приема необходимостта от признава
не на националния проблем с всички произтичащи от това пос
ледици. Подобно положение е в сила до револю цията и до тър
жеството на работническата класа. Към този отговор той при
бавя две допълнения, като възлага първото на един от своите съ
ратници на име Джугашвили с псевдоним Сталин, когото сам на
рича „чудесния грузинец“ , а другото е негов собствен принос,
142
което заема централно масто в съчиненията му от периода 1913—

1914 г.
През 1913 г. той възлага на „чудесния грузинец“ да даде отпор
на Ото Бауер. Изборът е разумен. Дошлият от един толкова сло
жен в етническо отношение регион като Кавказ Сталин е марксист
до мозъка на костите и същевременно познава отблизо национал
ния проблем. Верен съратник на Ленин, той неуморно бичува гру
зинските меншевики, противопоставяйки им своите непримирими
болшевишки убеждения. Освен това в момента, когато вождът на
болшевиките има нужда от него, той се намира в изгнание в Кра
ков и следователно е на разположение. Поръчението Сталин из
пълнява, като написва дълга статия, озаглавена „Марксизмът и на
ционалният въпрос“, която без съмнение не отговаря напълно на
очакванията на Ленин. Въпреки това приносът на грузинеца далеч
не е за пренебрегване. Той е най-напред в определението, което
Сталин дава за нацията: „Исторически оформила се общност от
хора, възникнала на основата на общността на езика, територия
та, икономическия живот, и психическо устройство, проявяващо се
в общността на културата.“ Ако дори само един от тези критерии
за нация липсва, за нация не може да се говори. Даже Сталин да
отнася това определение за периода на възхода на капитализма,
което предполага преходния му характер, той същевременно вли
за в противоречие с позициите на Маркс и Ленин, изброявайки та
кива характеристики на нацията, които предполагат постоянство
и устойчивост. Макар това съчинение да има за цел да осъди те
зите на австромарксистите, то изцяло е пропито от тях, тъй като
вероятно действителното положение на националностите в Кавказ
е взело връх в разсъжденията на автора.
Без съмнение именно поради тази причина малко по-късно
сам Ленин разглежда проблема в своята творба За правото на
нациите на самоопределение, която той впоследствие допълва
с няколко статии. Този Ленинов принос към въпроса още веднъж
подчертава неговата сложност. По принцип той, същ о както
Маркс или Роза Люксембург, не е склонен да признае статута на
нацията. Същ о като тях той си остава убеден, че пролетариатът
трябва да може да преодолее националните различия, но в съ
щото време е принуден да заключи, че там, където е налице наци
онален проблем - на първо място в Русия, - неговото пренебрег
ване води до отслабване и дори до разцепление на работничес
кото движение. Според Ленин крайната цел и историческата ми
сия на класовата борба е осъществяване единството на работ
ническата класа, която единствена може в крайна сметка да за
143
личи националните различия. Ала за постигането на тази цел той

признава необходимостта от компромис с принципите, тоест так
тически и временен съюз с нациите, който да ги приобщи към
борбата на работниците. Ето защо, за да бъде приложена на де
ло тази тактика, трябва да бъде признато на нациите „правото
на самоопределение до отделянето и образуването на независи
ма държава“ . С тези свои разсъждения Ленин преследва една-
единствена цел: да осигури крайната победа на работническата
класа и на интернационализма, за да бъде създадена след рево
люцията единна пролетарска държава. Предложението за сам о
определение е предназначено да успокои недоверчивите и потис
кани нации, но същ о така и да съкруши шовинизма на господст
ващата нация. По този начин Ленин предлага една педагогика на
интернационализма. В дългосрочен план обаче, тоест по отно
шение на револю цията и родената от нея държава, той отхвър
ля федерализма - да се залага на нациите при следреволюции-
онната организация няма никакъв смисъл, - както и всякаква
форма на автономия. Самоопределението важи само за стадия
на капитализма, като „изключение от основния принцип на де
мократическия централизъм“, пише той и веднага добавя: „О т
делянето ни най-малко не влиза в нашата програма.“
През 1913 г. Ленин пише до Горки: „Войната между Австрия
и Русия би била много полезна за революцията, но малко веро
ятно е Франц Йосиф и Николаша* да ни доставят това удовол
ствие.“ Войната, която той желае и в която не вярва, ще избух
не не след дълго, противопоставяйки на Русия не само Австрия,
а Централните сили. Скандализирайки Плеханов и дори Троцки,
тогава Ленин заявява, че поражението на Русия е шанс за рево
люцията и че трябва да се допринесе за него с всички средства,
включително с пораженческа пропаганда и национални бунтове.
Неговият радикализъм се сблъсква в този момент не само с мно
зинството болшевики, но също така и с националните елити, ко
ито никак не са подготвени за подобни пораженчески изказвания.
Без да обръщ а внимание на критиките, Ленин продължава да
разсъждава в тази насока и констатирайки военните затруднения
на Русия, отива отвъд своите предложения от 1913 г. относно до-
революционната фаза, като рисува едно бъдеще, чието настъп
ване предчувства. Как да се направи така, че самоопределения
та, които ще съпътстват разпадането на империята, да не обре
меняват след това съществуването на работническата държава?
* Николай II. - Б. а.
144
Отговорът вече е готов: придобитото благодарение на револю

цията самоопределение ще има за главно действащо лице бур
жоазията или една слаба работническа класа, което го прави от-
менимо. Напротив, когато националният пролетариат възтържес
твува, той ще трябва на свой ред да се самоопредели с оглед сво
ите класови интереси и ще пожелае да се присъедини към про
летарската държава, от която е бил отделен - неотменим по сво
ята същ ност съюз, тъй като за негова основа служат пролетар
ските идеали.
Тази теория бива приложена на дело от 1917 г. насетне, ала
преди това войната и антируската стратегия на воюващите стра
ни ще ускорят процеса на разпадане на империята.
Още през 1914 г. всички воюващи страни възнамеряват да
прибягнат до оръжието на самоопределението на нациите, за да
отслабят своите противници. Първото публично използване на
национализма като оръжие е проведената през юни 1916 г. в Ло
зана Конференция на националностите. Организатор на тази кон
ференция, имащ а за цел да отслаби Австроунгарската империя,
е Съюзът на националностите, основан в навечерието на война
та, за да обсъжда, както се твърди, безпристрастно проблемите
на всички нации. Твърде бързо обаче инициативата придобива ан-
тируски характер. Пренебрегвайки първоначалните намерения,
представителите на Централните сили правят всичко възможно
в Лозана Русия да бъде поставена на подсъдимата скамейка от
своите неруски поданици. Несъмнено те са относително предпаз
ливи в своите изказвания и искания, които започват с равнопра
вие и стигат до автономия в рамките на една федерация. Две из
ключения обаче са признак за радикализацията на духовете. Един
финландски делегат и един делегат на тюрките джагатаи от Сред
на Азия предявяват искане за пълна независимост на своите на
роди. Н яма съмнение, че те представляват малцинство, но из
бухналото няколко седмици по-късно в степта голямо въстание
показва, че тези екстремистки призиви не са чужди на еволюци
ята на духовете в периферията на империята.
Голямото Степно въстание

В основата на Степното въстание стоят войната и нуждата от
човешки ресурси, които тя налага. Нанесените на Русия пораже
ния от армиите на Централните сили, водят до значителни те
риториални загуби, лишаващи империята от многобройно пол
ско, литовско, белоруско и балтийско население. Те разкриват съ
10. 145
що така на националностите слабостта на техния владетел. Н ем

ските победи карат мнозина да поставят под въпрос връзките с
империята. Отправените по време на конференцията в Лозана
критики дават израз на това ненадейно откритие за разклатени
те устои на руския колос и за възможностите, които се разкри
ват за действия на националните сили. Ала най-сериозни после
дици за периферията имат човешките загуби в сраженията през
1915-1916 г. На 25 юни 1916 г. правителството реш ава да при
бегне до мобилизация на неруско население за попълване на бой
ните части. Още от времето на завоеванието тези народности са
освободени от военна повинност. Несъмнено на тях им се каз
ва, че няма да бъдат изпращани на фронта, а за формиране на
тилови батальони. Въпреки това решението предизвиква възм у
щение, още повече че то съвпада с нарастването на напрежени
ето, свързано с недостига на обработваема земя в степта и в Тур-
кестан. Очевидно през 1915-1916 г. броят на заселниците рязко
намалява, но положението на местното население си остава теж
ко. Като се прибави и фактът, че руското правителство е разпо
ложило в областта и военнопленнически лагери, става ясно до
каква степен е нараснал икономическият натиск върху населе
нието. Сякаш всички тези обстоятелства се съчетават, за да пре
дизвикат бурна реакция, макар че колкото и да е странно цент
ралната власт и местните представители са убедени, че в този
отдалечен край на империята цари мир.
На 4 юли 1916 г. узбеките се вдигат на бунт. Започват наси
лия, които се разпространяват в резултат на репресиите от страна
на армията. Скоро размириците обхващат равнините на Кирги-
зия, където придобиват ново измерение, прераствайки във все
общо въстание. При киргизите проблемът със земята стои осо
бено остро. Именно там заселниците са особено ненаситни и нап
режението е силно още преди декрета от 25 юни. Налице са мно
го признаци, предвещаващи буря, и разтревожени от брожение
то на местното население, заселниците започват да се въоръж а
ват. Същевременно сред местното население започват да се но
сят слухове за нови изземвания. Дошлите през XIX в. от Китай
дунгани започват да се завръщ ат в родината, убедени, че този
път заплахата е сериозна. Бурята се разразява на 6 август. Ор
ганизирано в отряди от по няколко хиляди души, местното на
селение започва нападения срещу руските селища и военните
постове, унищожавайки по пътя си всякакви символи на евро
пейския живот. Изпадналите в паника заселници се обръщат към
армията, събират се в групи за самозащита и използват всеки
146
случай на надмощие, за да отнемат земи от техните собствени

ци. Започват повсеместни кръвопролития. Номадите и обеззем-
лените селяни се сплотяват около техния водач Амангелди Ули,
който по-късно ще стане един от висшите комунистически р ъ
ководители в Средна Азия. Той обсажда Тургай, въодушевявайки
своите войски едновременно с призиви за свещена война и за връ
щане на земята на нейните законни собственици. В крайна смет
ка генерал Лазарев, комуто е възложена отбраната на равнината,
потушава въстанието, но Амангелди Ули отказва да сложи оръ
жие чак до общата амнистия, обявена едва след Февруарската ре
волюция от Временното правителство. Равносметката от въста
нието е ужасяваща: в него са намерили смъртта си няколко хиля
ди руси и повече от сто хиляди казахи и киргизи, а двеста хиляди
номади са избягали в китайски Казахстан. Разорени, жертва на
ново изземване на земи, останали без стада, номадите се нами
рат в изключително тежко положение през следреволюционния
период, когато завзелите властта болшевики окончателно слагат
край на техния начин на живот, като ги избиват.
Б ез съмнение в Туркмения декретите за мобилизация също
предизвикват известна съпротива, ала племената проявяват пред
пазливост и избягват въстанието. Те се задоволяват с отделни на
падения срещ у руските войски и саботажи на съобщ ителните
връзки, които завърш ват с масово преселение на номадите към
Персия и Афганистан.
Най-сетне Туркестан става театър на същинска партизанска
война, продължила няколко месеца, ала генерал Куропаткин раз
полага със значителни сили и се справя с бунтовниците, като ги
блокира, обрича ги на глад и залавя главните водачи. Много кир
гизи се преселват в неплодородната област Нарин, където лип
сват всякакви условия за живот.
За номадите от степта и за уседналото население на Туркес
тан равносметката от въстанието е твърде тежка: огромни чо
вешки загуби, всеобщо обедняване и преминаване в руски ръце
на всички все още налични земи. В този страховит сблъсък мест
ното население не получава нито внимание, нито подкрепа от
страна на руските политически партии, които при това след 1905
г. са доста активни в Средна Азия. По време на въстанието тези
партии остават настрани от събитията и нито един руски глас не
се надига за протест срещу репресиите и изземванията. По този
начин пропастта между русите и населението на тази колониал
на периферия става още по-дълбока и няма да мине много вре
ме, когато ще се проявят последиците от това разцепление между
147
общностите. Новаторски настроените национални елити са сму

тени; протестите не са тяхно дело и те не знаят как инак биха
могли да окажат подкрепа на въстаниците, освен чрез няколко
митинга, по време на които пламенните слова заместват конк
ретните решения. В края на краищата през този период най-ак
тивно се оказва консервативното духовенство. Неговото влияние
е голямо при уседналото население, по-незначително при нома-
дите, ала призивът за свещена война срещу руси и мю сю лмани,
редом с протеста на бедните срещу богатите заселници, допри
нася за огромното влияние на това духовенство. Въстанието от
1916 г. е предвестник на насоката, която ще възприеме револю
цията от 1917 г. в тази колониална част на империята.
Разпадането на империята
Свалянето на монархията през февруари 1917 г. поражда огром
ни надежди у повечето социални групи и нации в Русия. Заро
дила се в руските столици, революцията бързо обхваща големите
градове и промишлените райони. Избухват повсеместни стачки
и по образец големите руски съвети подобни съвети са създаде
ни в Хелзинки, Ревел, Рига, Киев, Одеса, Минск, Тифлис, Баку
и Ташкент. Вълненията се разпространяват и в селските райони,
където населението заграбва земята, както и в колониалната пе
риферия, където, верни на традицията, руските заселници се въ
оръжават за защита от местното население. Твърде скоро рево
люцията придобива социален аспект, ала при отделните нации и
националности, тя поражда и очаквания, че Временното прави
телство ще се съобрази с техния стремеж към освобождение.
Скоро обаче тези очаквания са опровергани. На 25 април Пет-
роградският съвет се обявява за национална автономия в култур
ната област, без да си дава сметка, че подобно предложение от
давна е изпреварено от събитията и от нажежаването на страс
тите. Ръководителите на страната в този момент са обсебени от
мисълта за продължаване на войната, което изисква запазване на
единното държавно пространство, те стават жертви също така
на своя легализъм, който ги кара да избягват всякакви решения
до избирането на Учредително събрание. За нациите подобно
очакване е нетърпимо, което обяснява масовото им включване
в революционния процес, придобил по този начин за тях значе
нието на освободително движение.
Без съмнение Временното правителство си дава сметка за те
зи стремежи и предприема известни мерки за тяхното задоволя
148
ване. Така например то провъзгласява равенство на правата и сво

бодите и признава културните права на отделните нации. Евреи
и инородци, до този момент жертви на дискриминация, са при
равнени към останалите граждани.
Поляци и финландци, които се радват в империята на особен
статут по силата на историческата традиция и на техния поли
тически опит, през 1917 г. предявяват искания за пълна незави
симост и по различни причини обстоятелствата позволяват те да
наложат своята воля. Войната и немската окупация са откъсна
ли поляците от руската власт и тяхната независимост, обявена
през 1916 г. от Германската империя, има за цел единствено да
отслаби Русия. Трябва да се има предвид, че тази полска държа
ва е ограничена единствено върху руската част. Във Финландия,
където от средата на XIX в. се е развила модерна европейска
държава, парламентът (Ландтагът), който последователно е въз
становяван, премахван, а неговите правомощия стеснявани, въп
лъщ ава волята за политическа независимост на страната. Той
възстановява властта си, ограничена през 1907 г., и се превръ
щ а в средоточие на националното възраждане. През юли 1917 г.
Ландтагът, в който мнозинство имат социалдемократите, провъз
гласява своята върховна власт над финландската политика, като
единствено дипломацията остава под надзора на Русия.
Не по-малък е и стремежът на украинците да се възползват
от затрудненото положение, в което се намира Временното пра
вителство, за да подложат на преразглеждане своите отношения
с Русия. Селяните, които съставляват 90% от населението, уч
редяват Селски съюз и съвет. Свиканият през юни конгрес на ук
раинските селяни предявява искания за аграрна реформа и по
литическа автономия. М есец по-късно се ражда Всеукраинският
съвет на работническите депутати, рожба на Всеукраинския кон
грес на работниците.
Успоредно с това спонтанно движение, което бързо се ради
кализира, националния елит като цяло проявява повече умере
ност. Н а 15 март представители на политическите партии и ор
ганизации създават Радата, която изпълнява функциите на пар
ламент. Начело на нея застава завърналият се на 27 март от емиг
рация Михайло Хрушевски, който на 1 април пред стохиляден
митинг предявява искане за автономия на Украйна, като същ ев
ременно уверява Временното правителство в своята лоялност.
Събитията обаче се развиват бързо. Състоялият се от 17 до 21
април Всеукраински национален конгрес признава Радата и я
превръща в революционен парламент, в който заседават вече ор
149
ганизираните селяни и работници. По същото време Всеукраин-

ският войскови конгрес избира Украински генерален войскови ко
митет начело със Симон Петлюра.
Събитията в Украйна тревожат руските власти много повече,
отколкото тези в Полша или Финландия, тъй като поради големия
брой на нейното население и важното икономическо и стратеги
ческо значение на нейната територия на карта е поставена руската
мощ. Отговорът на Петроград не закъснява. Временното прави
телство заменя губернаторите с комисари, които в мнозинството
си са руси. По този начин там е установена двойна власт: на укра
инските институции и на пратениците на Петроград. Тогава укра
инците предявяват искане за действително признаване на тяхната
автономия чрез украинско участие в бъдещите мирни преговори и
чрез размяната на комисари между Киев и Петроград, която да
предшества бъдещата размяна на посланици. Това вече е твърде
много за Временното правителство, което отхвърля всякакви от
стъпки. Украинският отговор е категоричен: първият универсал
(декрет) на Радата от 23 юни провъзгласява, че „занапред ние са
ми ще градим нашия национален живот“, като добавя, че Украин
ското учредително събрание единствено представлява законода
телната власт и създава Генерален секретариат на Централната ра-
да, същинско революционно правителство от осем членове, чети
рима от които са социалдемократи, а двама - есери. Петроград е
принуден да пристъпи към преговори.
Делегация, ръководена от Керенски и трима негови минист
ри, се заема с трудната задача да води преговорите с тримата
ръководители на украинското национално движение: председа
теля на Радата Хрушевски, водача на революционното движение
Виниченко и главнокомандващия Петлюра. Керенски е принуден
да признае украинските институции, като в замяна те се задъл
жават преди свикването на Учредителното събрание да не обя
вяват едностранно и окончателно независимостта на Украйна. От
ново легализмът взема връх във Временното правителство, пре
дизвиквайки недоволството на украинците, без при това да спе
чели подкрепата на умерените среди в Русия.
Лятото на 1917 г. е белязано от бърза промяна на ситуация
та. Кадетите излизат от Временното правителство. В Украйна се
ляни и работници негодуват, че Радата „влиза в съглашение“ с
Петроград, а засилващите се социални искания едновременно от
слабват украинските институции и предоставят на Временното
правителство предлог да ограничи отстъпките.
Въпреки това в Киев става знаменателно събитие: от 21 до 28
150
септември се провежда Конгрес на народите в Русия под лозунга

за преобразуването на страната във федерация на свободни наро
ди. Самият факт, че той се провежда в Киев, показва водещото
място на украинците в националните движения, които обхващат
цяла Русия. Причината той да остане без последствия е, че вече се
очертава следващата фаза на революцията, а нарастващите конф
ликти в самата Украйна между Радата и Временното правителст
во, между Радата и радикалните съвети довеждат до известна анар
хия, подобна на тази, която вече цари в Петроград. Октомврийска
та революция внася яснота в отношенията между украинския на
ционализъм и победителите от преврата в Русия.
Другаде еволюцията е по-бавна и не толкова драматична за
онези, които в този момент стоят начело на Русия. Тъй като бело
руската територия и балтийските провинции се намират под нем
ска окупация, националистическите елементи от неокупираните
области не разполагат с възможности за установяване на нацио
нални представителни органи. В Кавказ вълненията са много по-
силни, макар близостта с фронта срещу Османската империя да
налага на всички партии известна въздържаност. Там Временното
правителство оказва подкрепа на Извънредния комитет на Закав-
казието, но съветите в Тифлис и Баку вече вдигат на крак социал
демократическите партии от областта и се превръщат в глашатаи
на амбициите на всяка нация. Меншевиките, които имат надмо
щие в Тифлис, все още са склонни да преговарят с Временното
правителство и с Петроградския съвет, тъй като в него важна роля
играят грузинците Церетели и Чекидзе. Бакинският съвет е много
по-разнороден, тъй като в него редом с членовете на азербайджан
ската партия Мусават, бореща се за федеративно устройство на
Русия, заседават и представители на арменската партия Дашнак,
решени да подкрепят Временното правителство, докато то се на
мира във война с Османската империя, а меншевики и болшеви-
ки, все още малцинство, непрекъснато се опитват да засилят вли
янието си. Мюсюлманската периферия става сцена на по-бавно на
растваща конфронтация с центъра, която обаче оказва сериозно
влияние върху бъдещите събития. Потушаването на голямото
Степно въстание и на въстанието в Туркестан от 1916 г. оказва
смазващо въздействие върху населението. То посреща революци
ята с облекчение, но раните от 1916 г. все още не са зараснали и
никой не взема участие в движението, преобразило Русия. Привър
зано към своите привилегии и към иззетите земи, многобройното
руско население от тази периферия има една-едничка цел: да съх
рани хегемонията си в областта. Първоначалната му поддръжка
151
за Временното правителство се дължи на неговия стремеж да се

противопостави на националните аспирации и да спаси руското
господство и извоюваните позиции. Веднага щ ом научава за из
бухването на революцията, генерал-губернаторът на Туркестан за
явява, че се присъединява към нея и се поставя на разположение
на съвета в Ташкент, „за да бъде предотвратен бунт от страна на
местното население“ . Тонът е даден. Временното правителство
подкрепя властта на генерал Куропаткин и нарежда всички отго
ворни лица в областта да останат на постовете си. Едва през ап
рил генерал-губернаторът бива заместен от изпълнителен коми
тет на Временното правителство, а губернаторът на степта е пос
тавен на пряко подчинение на правителството.
Виждайки, че революцията е преди всичко руско дело, мю сю л
маните постепенно се сплотяват около национални водачи, учас
твали в дейността на Думата и в борбите за приобщаване към нея
на Средна Азия. Туркестанските водачи, организирани в национа
лен комитет, вземат участие в работата на проведения през май в
Москва Всеруски конгрес на мюсюлманите, обединил политици,
интелектуалци и духовници. Както би могло да се очаква, в този
конгрес настъпва разделение по въпроса за бъдещите отношения
с Русия. Оформят се две мнения: това на татарите, защитници на
„извънтериториалната културна автономия“ в рамките на унитар-
на република, тъй като се боят да не би федерализмът да се пре
върне в спирачка за икономическия и социалния напредък на мю
сюлманите и на туркестанците, които, напротив, са за установява
нето на федеративна държава, където да бъде призната територи
алната автономия, тъй като според тях по-добре съответства на
колониалната система, от която са част. Второто становище над
делява с близо две трети от гласовете. Неговите защитници обаче
напълно отсъстват от Всемюсюлманския конгрес, проведен в Ка
зан през юли, несъмнено поради офанзивата на генерал Корнилов,
която препятства придвижването в областта, но преди всичко за-
щото по същото време се борят с руските власти, опитващи се да
разширят своето влияние в Туркестан и да изключат мюсюлмани
те под предлог, че „революцията е осъществена от русите и власт
та трябва да принадлежи на тях“.
Несъмнено известно време туркестанските националисти хра
нят илюзията, че биха могли да се съю зят с руските либерали
от областта срещ у безмилостните потисници, но скоро прежи
вяват разочарование: въпреки вътрешните разногласия, всички
руси проявяват солидарност, когато става въпрос за отстраня
ване на националистите от властта. От този м ом ент нататък
152
напрежението бързо нараства, от една страна, заради трудното

икономическо положение - от Русия вече не пристига зърно и
за произвеждания в Средна Азия памук няма купувачи, - а, от
друга, започнат стълкновения между селяните мюсю лмани (ко
ито смятат, че могат да върнат земите си, позовавайки се на ре
волюционните лозунги за равноправие) и заселниците (убедени,
че с подкрепата на властите, могат да задържат всичко заграбе
но). Като се добави и упоритият слух, че заминалите след 1916
г. в изгнание в Китай дунгани, ще се завърнат, за да уредят смет
ките си с руските потисници и да помогнат на селяните от об
ластта, става ясно до каква степен ситуацията се е изменила в
разстояние само на няколко месеца.
През септември в Ташкент е свикана конференция на мю сю л
маните от Средна Азия, в която вземат участие представители на
всички организации и социални слоеве от областта, от съветите
до най-консервативно настроените молли. Тази конференция из
лиза с призив за създаване на автономна република Туркестан във
федерация с Русия, в която обаче да бъде съхранено традицион
ното право на шериата. Начело на републиката трябва да стои Ис
лямско събрание с религиозен ръководител, шейх ул-ислам. За
последен път при Керенски е изпратена делегация в опит да бъде
постигнато споразумение с Петроград. Керенски заявява, че не
вярва в Средна Азия да избухне антируско въстание, но че ако то
действително избухне, той е готов да го смаже.
По този начин в Туркестан влизат в конфликт три власти: рус
ките представители на Временното правителство, откъснати от
местното население и неспособни на каквито и да било дейст
вия; съветът в Ташкент, съставен също така от руси и готов на
всичко, за да защити руските интереси, и най-сетне мю сю лман
ската власт, оглавена постепенно от реформаторите джадиди и
приемана от населението като цяло. Сблъсъкът между тези две си
ли - руската и местната, придава на революцията особен оттенък:
също както през 1905 г. става въпрос за колониална революция,
при която в стремежа си да съхранят властта и имотите си, ру
сите са готови още през септември 1917 г. да се съю зят с бол-
шевиките, чиято победа им се струва неизбежна. Това положе
ние на нещ ата дава основания на някои историци да заключат,
че „в Туркестан Октомври настъпва още преди октомври...“
По същ ото време безредици избухват и в казахската степ, до
пълвайки картината на една колониална революция, която се раз
гръщ а на фона на конвулсиите на империята. Почти унищоже
ните по време на репресиите през 1916 г. номади са готови от
153
ново да започнат борба. Следа падането на монархията в степта

се оформят две политически групировки.
Начело на партията Алаш Орда стоят либерално настроени ка
захски интелектуалци - Букейханов, Байтурсун, Мир Якуб Дула-
тов, до един близки до партията на кадетите, но защитаващи в съ
щото време по-радикални от тях позиции: подялба на земята, от
деляне на църквата от държавата и преди всичко създаването на
автономна казахска държава. В стремежа си да изразява по-пълно
интересите на степните племена тази партия се дистанцира от та
тарите, които се опитват да обединят и да оглавят всички мю сю л
мански движения. По време на първия всекиргизки (казахски) кон
грес, проведен в Оренбург през април 1917 г., казахите защитават
позицията за подкрепа на Временното правителство с надеждата в
замяна да получат признаване на административна и културна ав
тономия. Впоследствие път си пробива федералната идея, но ръ
ководителите на Алаш Орда в този момент смятат, че един съюз
с руските прогресивни движения е необходим за напредъка на но-
мадите. Техните лозунги - автономия, край на колонизацията, про
гонване на пристигналите в последно време заселници - са умере
ни, но са достатъчни, за да предизвикат негодуванието на русите,
и довеждат до стълкновения през лятото на 1917 г.
Съвсем различна е позицията на втората групировка, която из
лиза на политическата сцена през лятото на 1917 г. и действа сред
казахите от Сърдаря в Туркестанска губерния. Тя се нарича Юч жуз
(Трите орди), повлияна е от панислямистките идеи и има ярка ан-
тируска ориентация. Юч жуз разчита на казахите, приели исляма
далеч преди обитателите на степта, и по-склонни да откликнат на
екстремистките призиви. Пропагандата на Юч жуз спомага за от
слабването на позициите на Алаш Орда, която бива упреквана за
умереното й отношение към русите. За тези екстремисти, вклю
чително за силно повлияните от панислямизма, подкрепата на ра
дикалните призиви на болшевиките, в които те не откриват про-
руска ориентация, е най-добрият начин за победата на национал
ната кауза. Именно това обяснява странния съюз, сключен между
благочестивите мюсюлмани и партията на Ленин.
За да бъде допълнена картината, трябва да се споменат татари
те и кавказките планинци. Възходът на татарското национално дви
жение започва от Крим със създаването на националната прогре
сивна партия Мили Фирка, която се бори за автономия на Крим и
за политически реформи, заети от програмата на социалистите, с
които тази партия ще сътрудничи до октомври. Същевременно ед
на лява фракция на Мили Фирка е привлечена от болшевизма, по
154
ради което част от татарските националисти се присъединява към

силите, извършили Октомврийската революция. Най-сетне в мю
сюлмански Кавказ споменът от миналото, славната памет за Ша-
мил и влиянието на суфитските братства обясняват разцепление
то в елитите между по-умерени проекти, чиято цел е автономия в
рамките на една федерация и мечтата за завръщане към теокра-
тичната държава. И двете тенденции се радват на успех. Първият
конгрес на планинците (горци), свикан във Владикавказ през май
1917 г., решава да подкрепи Временното правителство; втори етап
е основаването през следващите месеци на Съюз на планинските
народи, който се бори за автономен Кавказ в рамките на Русия.
Напротив, под влиянието на духовенството дагестанците и чечен-
ците избират имам, който установява теократична власт и обявя
ва свещена война на русите. Дагестанските планинци заедно с че-
ченци и ингуши нахлуват в равнината под зеленото знаме на ис
ляма, за да върнат земите си. Проруските позиции иа горците се
сломени в резултат от кървави стълкновения и цял Северен Кав
каз е обхванат от анархия.
През месеците, когато Временното правителство идва на мяс
тото на монархията, се забелязват значителни отлики в дейст
вията на населението от различните краища на империята. Съ
щевременно навсякъде са налице две общи черти: засилване на
националните аспирации и стремеж на народите към преразглеж
дане поне на първо време на отношенията с Русия; от друга стра
на, това е неспособността на Временното правителство да отго
вори на надеждите и исканията, отправяни към него, която се
проявява навсякъде.
Б ез съмнение Февруарската революция е руска по своя ха
рактер. Тя обаче скоро повлича след себе си поредица от наци
онални революции, които Временното правителство нито е в със
тояние да разбере, нито пък да овладее. През февруари 1917 г.
са малко народите, които искат пълно отделяне от Русия. Техни
главни искания са равноправие и справедливо отношение. Н ес
пособността на Временното правителство да се вслуш а в тези
искания води до радикализация на всички национални движения
и често до търсене на съюзници, по-склонни да се вслуш ат в те
зи искания. Болшевиките, чиято идеология е съвършено различ
на, съумяват да проявят откритост и да осъзнаят стратегическия
интерес от подобен съюз. По този начин Октомврийската рево
люция се възползва едновременно от заслеплението на Времен
ното правителство и от разумния опортюнизъм на Ленин и не
говите съратници.
155
Д Е В Е Т А ГЛАВА
П ревъплъщ енията
на сам оопределението
Родено от Февруарската революция, Временното правителство

след по-малко от година ще бъде пометено от преврата на Ле
нин. Сред причините за поражението на една демократична ре
волюция трябва да бъде поставено на преден план разочарова
нието на обществото. Разочарование на цялото общество пора
ди отказа на новата власт да сложи край на една опустошителна
война. Разочарование на селячеството поради нейната неспособ
ност да даде отговор на най-наболелия проблем, този за зем я
та, прехвърлен на едно Учредително събрание, чието сформира
не февруарските ръководители непрекъснато отлагат, определяй
ки в края на краищ ата датата 12 ноември, когато властта вече
ще им се е изплъзнала. Разочарование на всички националнос
ти, които в продължение на месеци държат в ръце собствените
си съдбини и са предлагали случайни решения за постигане на
самоопределение и които постоянно са се сблъсквали с един и
същ отговор - че нищо няма да бъде предприето преди сфор
мирането на Учредителното събрание, докато болшевишките си
рени все по-гръмко припяват марша на независимостта.
Трябва ли да се удивляваме, че завърналият се в Русия през
април Ленин незабавно осъзнава измеренията на това общ ест
вено разочарование и на място намира конкретни решения: от
една страна, масово дезертиране като бягство от безконечната
война, изземане на земите, което да замести тъй очакваната аг
рарна реформа; от друга, установяване на национални правител
ства. Ленин си дава сметка също така, че безсилието на прави
телството го лишава от доверието на обществото, което му об
ръщ а гръб и се насочва към други инстанции - преди всичко съ
ветите, които постепенно придобиват легитимност. Долавяйки
това развитие, през април 1917 г. той отправя прословутия си
призив „Цялата власт на съветите“ , но съвети не такива, какви-
то си ги представят февруарските ръководители, а завзетите от
неговата партия съвети; „пролетарските съвети“, както уточня
ва той само няколко часа след завръщането си в Русия.
От този момент нататък завоюването отвътре на тези орга
156
ПРЕВЪПЛЪЩЕНИЯТА НА САМООПРЕДЕЛЕНИЕТО
ни се превръща в първостепенна задача на болшевиките, която

повсеместно дава ефект. Няколко седмици преди преврата Ленин
констатира, че „след като са спечелили мнозинството на съве
тите [в Петроград], болшевиките могат да завземат властта“. То
ва ще бъде направено на 25 октомври. Грижливо подготвено въс
тание парализира за една нощ комуникационните центрове, прив
лича армията на своя страна, сваля укрепилото се в Зимния дво
рец правителство и поставя Втория конгрес на съветите, все още
с разнороден състав, под контрола на болшевиките. Пред този
конгрес тържествено е прочетен дълъг документ, който съдър
жа трите първи решения на новата власт: декрет за мира, дек
рет за земята, сформиране на болшевишко правителство. Нито
един декрет обаче не засяга националния въпрос. За ръководи
теля на преврата най-важно в момента е да се сложи край на вой
ната и да се постави начало на световната революция.
Силна централна власт

След 25 октомври Ленин поема в свои ръце властта благодаре
ние на две институции: Съветът на народните комисари (Совнар-
ком), на който е председател, и Всеруският централен изпълни
телен комитет, законодателен орган от сто членове, деветдесет
от които са болшевики и леви есери. Ала въпросът за Учреди
телното събрание продължава да стои на дневен ред.
В навечерието на свалянето му Временното правителство взема
решение за организиране на избори; те се провеждат, когато болше
виките са вече на власт. Още преди Октомврийския преврат Ленин е
заявил необходимостта от свикване на Учредително събрание, но в
последния момент се изкушава да не прави това. По настояване на
Троцки и пред лицето на започналата вече кампания от страна на
политическите партии и преди всичко на есерите той решава да спа
зи обещанието си. Резултатът от гласуването, в което избирателите
вземат масово участие, включително жените, оправдава неговите опа
сения: есерите получават 40%, или седемнадесет милиона гласа, а
болшевиките едва 24%, тоест десет милиона гласа. Изборите при
отделните националности чувствително укрепват позициите на есе
рите и потвърждават поражението на болшевиките: така например
украинците дават пет милиона гласа за украинските есери, с което
делът на тази партия достига 50% от подадените гласове.
Неруското население като цяло гласува за националните пар
тии. Грузинците подкрепят меншевиките, арменците - партията
Дашнак, азерите - Мусават. Същото се отнася и за Поволжието
157
и за Средна Азия, където националните партии събират почти

всички гласове за сметка на есерите и болшевиките. Същ евре
менно националните партии често са близки до есерите, както е
при украинците и арменците, до социалдемократите при грузин-
ците или до кадетите при казахите и киргизите, ала с изключе
ние на балтийските народи и белорусите, които гласуват за бол
шевиките, националните партии не желаят да се съю зяват с тях.
Подобно враждебно отношение към болшевиките е лесно раз
бираемо. Октомврийската революция се възприема от перифери
ята, общо взето, като победа на града и на работническата класа
над неруското население, в мнозинството си селско и номадско.
В резултат от влиянието на есерите върху руските и украин
ски избиратели и от противопоставянето между руси и не-руси,
съставът на Учредителното събрание потвърждава поражението
на болшевиките. От седемстотин и три места есерите получа
ват четиристотин и деветнадесет, или 60%, болшевиките сто
шестдесет и осем плюс четиридесет за левите есери, кадетите -
седемнадесет, меншевиките - шестнадесет, а деветдесет места
са заети от представители на националните партии, които под
силват редиците на противниците на болшевиките.
Самият състав на Учредителното събрание показва, че Октом
врийският преврат далеч не отразява обществената воля. Едно
събрание, избрано чрез всеобщо гласуване при забележителна об
ществена мобилизация, се изправя срещу изпълнителен и законо
дателен орган, появили се в резултат от преврат и от манипулация
на Конгреса на съветите от страна на Ленин. Тъй очакваното Уч
редително събрание се превръща в противотежест на болшевики
те, понеже в мнозинството си то е враждебно на тяхната власт и
на техните идеи. Конфликтът обещава да бъде разгорещен и пора
ди факта, че веднага след избирането на събранието се сформира
Комитет за защита на Учредителното събрание, в който влизат
представители на неболшевишките партии, на синдикатите и на
различни съюзи. Този комитет показва, че обществото ясно си да
ва сметка за парадоксалната ситуация на страната, която изпадна
лите в малцинство болшевики желаят да управляват.
За Ленин подобно предизвикателство е неприемливо. Ведна
га щом резултатите от изборите стават известни, той пуска в ход
механизма, който трябва да го отърве от едно събрание, което
прави властта му нелегитимна. Под предлог, че избраните пред
ставители трудно могат да се съберат, той иска от Совнаркома
да отложи първото заседание на Учредителното събрание, а сет
не, чрез декрет от 28 ноември забранява партията на кадетите с
158
обвинението, че води „контрареволюционна дейност“, сиреч ис

ка да свали установената от Октомври власт, „използвайки Уч
редителното събрание в полза на буржоазията“ . На 12 декември,
тоест по-малко от месец от предвидената за свикването на Уч
редителното събрание дата, Ленин излага позициите си в „Тези-
си относно Учредителното събрание“ , публикувани в Правда. В
тях той открито заявява, че подобно събрание вече е лишено от
смисъл, доколкото парламентарният стадий е отминал. Учреди
телното събрание, казва той, отразява състоянието на общест
веното съзнание отпреди 25 октомври.
На 5 януари 1918 г., в деня, предвиден за откриване на Учре
дителното събрание, то вече е осъдено на смърт от мерките, ко
ито Ленин предварително е взел. П етроград се намира в обсад
но положение, Таврическият дворец, където е свикано събрани
ето, е обкръжен от червени матроси; болшевишките депутати
крещят, ругаят и заплашват своите колеги. Въпреки целия този
натиск Виктор Чернов, избран за председател на събранието,
подлага на обсъждане и гласуване решения, които обществото
очаква още от ф евруари 1917 г: призив към съю зниците за
сключване на общ мир, национализация на земята и установя
ване на федеративна република. Чут е дори гласът на нациите.
Поради безпорядъка, който цари в чертите на Таврическия
дворец и около него, както и поради заплахата, надвиснала над
депутатите, вече през нощта вземат решение да прекъснат засе
данието за няколко часа. При завръщането им обаче достъпът
до сградата е преграден от войска, а върху вратите е разлепен
издаден съвместно от Совнаркома и от Централния изпълните
лен комитет декрет, с който се обявява разпускане на събрани
ето. М ечтата за парламентаризъм е мъртва.
След като завземат цялата власт, болшевиките не забравят
проблема за отношенията с националностите. Вторият конгрес
на съветите от 25 октомври е взел решение за създаване на ко
мисариат по националните проблеми (Наркомнац), начело на
който застава Сталин с двама заместници, единият от които, Фе-
ликс Сенюта, е бивш обущар. Този комисариат би трябвало да
се състои от две национални секции, за които да отговарят пред
ставители на националностите. Първоначално обаче - до февру
ари 1918 г. - той е ръководен от Сталин и от неговите помощ
ници, които се заемат с изпълнението на най-належащите зада
чи. Създаването на този комисариат разкрива объркването на Ле
нин пред лицето на разнообразието от реалности по перифери
ята и на смесването на правомощията на различни органи и лич
159
ности. Как при наличието на подобно разнообразие да се при

ложи на практика проповядваното през 1913 г. самоопределение?
Решението на този проблем е в разнообразието на пътищата към
това самоопределение.
Самоопределения под опека

Полша и Финландия се оказват способни не само да искат незави
симост, но и да я удържат, което и правят през февруари 1917 г.
Пътят към полската независимост минава през войната и през
немската окупация и тя е обявена още преди идването на бол-
шевиките на власт, поради което революционна Русия не е в със
тояние да попречи на подобно развитие. Ленин проявява праг-
матичност, приема факта и си взема бележка. Всичко приключ
ва през 1920 г., когато в резултат от полските действия на него
вите революционни въжделения е сложен край.
При поражението на Германия начело на полската държава е
Пилсудски, чиито намерения са да създаде антируска федерация,
включваща Полша, Литва, Белорусия и Украйна. Ленин от своя
страна гледа на Полша като на предмостие на руската револю
ция към световна революция. Ала в кой момент да се стъпи на
това предмостие? Болш евиките решават, че това трябва да ста
не след разгром а на Деникин, когато ще са в състояние да взе
мат инициативата в този нов конфликт. Пилсудски си дава ясна
сметка за руските намерения и ги изпреварва. Н а 17 април 1920
г. неговите войски настъпват към Киев. Той признава властта на
Директорията начело с Петлюра, както и украинската независи
мост. Руските войски са принудени да отстъпят, но украинците
не приемат поляците по-охотно от русите и с нищо не доприна
сят за отбраната на Киев по време на настъплението на Ч ерве
ната армия през юни.
Тази победа на болшевиките поставя начало на разгорещени
дебати: трябва ли да се премине границата на Полша, за да бъде
пренесена там революцията? Ленин е убеден, че часът на светов
ната революция е ударил и че напредването на Червената армия в
Полша ще насърчи немския пролетариат да поеме по същия път.
Ето защо на 14 август Червената армия под командването на Ту-
хачевски нахлува в Полша с призива „Към Варшава!“ Полският
народ обаче остава глух за този апел, Червената армия е спряна
пред Варшава, разгромена при Висла и принудена да отстъпи.
М ирният договор е подписан в Рига на 12 октомври 1920 г.
Съгласно него П олш а получава по-благоприятни граници от те-
160
зи, които предлага Антантата, и Русия е принудена да приеме.

По този начин Съюзниците решават, че са избегнали революци
ята в Европа.
Ленин смята, че също както Полша Финландия е в състоя
ние да упражнява своя суверенитет, но в случая отношението му
е двойствено. М иналият му политически опит, положението на
страната през 1917 г., наличието на съзнателен и добре органи
зиран елит, буржоазното правителство, излъчено след изборите
през октомври 1917 г., всичко това му диктува, че отделянето е
неизбежно. А ла в същ ото време болшевиките са изкушени да
приемат противоположното решение, тоест пролетарското само
определение. Във Финландия социалдемократическата партия,
подкрепяна от все още пребиваващата в страната руска армия,
печели все по-голямо влияние и сякаш е на път да осъществи
пролетарска революция. На проведения през ноември 1917 г. кон
грес на Финландската социалдемократическа партия Сталин взе
ма думата в качеството си на комисар за националностите и под
чертава революционния потенциал в страната, като заявява, че
е абсурдно да се осъщ ествява исканото от буржоазията самооп
ределение, тъй като в резултат от него ще бъдат пожертвани про
летариатът и неговите възможности да дойде на власт. Тази реч
- първата публична проява на човека, олицетворяващ револю
ционната политика на Русия към националностите - разкрива
двусмислието на понятието самоопределение такова, каквото го
разбират болшевиките, и техните колебания в този момент да
ли да не преминат към действие. Правителството на Финландия
не обръщ а внимание на тези настроения и оказва натиск върху
Ленин да признае независимостта на страната. Совнаркомът от
говоря на това искане с декрет от 18 декември 1917 г., с който
признава формално съществуването на независима финландска
държава, акт, с който Полша не е удостоена.
Още по-категорично, отколкото пред финландските социал
демократи, Сталин се изказва по време на дебатите в Ц ентрал
ния изпълнителен комитет, който трябва да одобри този декрет,
критикувайки подобно решение, окачествено от него като пре
дателство към пролетариата, който е толкова близо до победа
та. Макар в този момент думите му да не са чути, то малко по-
късно тезата, която той защитава, взема връх. На 15 януари 1918
г. организиран от Червената армия преврат провъзгласява Фин
ландска социалистическа република на трудещите се. Ден преди
това в реч пред конгреса на железничарите Ленин обявява, че ре
волюцията е на път да избухне във Финландия. На 1 март 1918 г.
161
социалистическата република подписва договор за приятелство

с Русия. П ролетарската революция обаче така и не побеждава:
избухналата гражданска война противопоставя правителството
на М анерхайм, признал съветска Русия през декември, на репуб
ликата на трудещите се, която тя е признала през март. Забеле
жителен конфликт между две легитимности, който ще бъде раз
решен от все още воюващата Германия. Повиканите на помощ
от М анерхайм немски войски унищожават социалистическата ре
публика и възстановяват неговото правителство. Съветската дър
жава трябва да отстъпи и в крайна сметка да преглътне незави
симостта на Финландия.
Провалът на пролетарската революция във Финландия поставя
начало на поредица подкрепяни от Русия революции през периода
1918-1920 г., които до една завършват с поражение. Финландски
ят пример е поучителен в две отношения: с причините за това по
ражение, но също така и защото разкрива затрудненията на бол-
шевиките при осъщ ествяването на горещо защитавания преди
1917 г. от Ленин принцип на национално самоопределение. Фин
ландската пролетарска революция претърпява неуспех без съмне
ние поради германската военна намеса, но също така защото ней
ните водачи са социалдемократи, привързани също както своите
руски съпартийци, към законността на демокрацията. Финландска
та комунистическа партия е основана едва през 1918 г., когато ре
волюцията вече не е на дневен ред. Тази неуспешна революция сви
детелства за разногласията сред болшевиките, които разчитат ед
новременно на приятелството с едно буржоазно правителство и на
възможността за неговото сваляне, залагайки на картата на про
летариата. Тя хвърля светлина също така върху границите на въз
можностите за извоюване на независимост. Финландия успява не
толкова благодарение на собствените си сили, колкото на герман
ската намеса. Успешното постигане на самоопределение през този
период на разпад на империята става единствено чрез подкрепата
на трета сила. Така е в Полша, спасена през 1917 г. чрез немската
окупация, а след това благодарение на факта, че от половин век
„полският въпрос“ е придобил международни измерения. Твърде
слаба през първите години на своето съществуване, победена в
Полша през август 1920 г., Русия не е в състояние отново да на
ложи своето господство.
По същия начин намесата на една държава, както и между
народното положение позволяват на балтийските народи да се
сдобият с независимост, която съхраняват до Втората световна
война. В много отношения Естония и Литва напомнят случая с
162
Финландия. През октомври 1917 г. там са наложени просъвет-

ски правителства, които биват свалени в резултат от настъпле
нието на немските войски и заменени с национални правителст
ва. Германското поражение през ноември 1918 г. отваря пътя на
самоопределение на работниците, вдъхновено от финландския
пример, чийто защитник е Сталин. В Естония с подкрепата на
руската армия е създадена Комуна на трудещите се от Естлан-
дия, призната от Русия на 7 декември 1918 г. По същ ото време
в Латвия при същите условия на 4 декември е създадено прави
телство на работническите депутати, безим отните селяни и
стрелците начело със Стучка.
Най-сетне в Литва през февруари 1918 г. независимостта на
страната е провъзгласена от прогерманско правителство. Също
както в двете съседни балтийски страни то е пометено след гер
манското поражение и заместено от временно революционно
правителство, признато от Русия на 22 декември 1918 г. През
февруари 1919 г. Литва и Белорусия решават да се обединят око
ло правителство със седалище във Вилно. Подобен съю з е бла
гоприятен за Русия, която е тясно свързана с Белорусия; той въз
произвежда същ ите федеративните връзки и обхващ а простран
ство, което става част от РСФСР (Руска съветска федеративна
социалистическа република). Поради международната обстанов
ка обаче съюзът е обречен на скорошно разпадане. В действи
телност положението в Литва се променя под натиска на П ол
ша. Когато през 1920 г. полските войски, намиращи се във вой
на с Русия, окупират Вилно, съюзът с Белорусия престава да съ
ществува. По-късно, след оттеглянето на полските войски, Лит
ва отново провъзгласява своята независимост, която Русия е при
нудена да признае чрез мирния договор, подписан на 12 юли 1920
г. Присъствието на немски, а след това на полски войски в Лит
ва и накрая, след германското поражение, пристигането на бри
танския флот в Балтийско море и нейната подкрепа за другите
две балтийски страни са решаващи фактори за тяхната незави
симост. Закриляни от британското присъствие след края на вой
ната дошлите на мястото на просъветските правителства наци
онални правителства са в състояние да осигуряват действител
на независимост, докато международната обстановка позволява
това, тоест до следващата световна война.
По този начин провъзгласеното от Ленин самоопределение
след преодоляване на многобройни трудности в крайна сметка
води до създаването на независими държави. През трите годи
ни, последвали руската революция, болшевиките следват две
163
противоположни стратегии, защитавайки идеята за „волята на

пролетариата“, когато има изгледи за победа на революциите и
когато Русия може да им окаже подкрепа, а, от друга страна, при
емайки самоопределението на буржоазните правителства, кога
то са подкрепяни от чужда сила и проявяват жизнеспособност.
Въпреки тези колебания, свидетелстващи за прагматизма на Л е
нин, през тези смутни години той продължава да храни надежда,
че една революция в Европа - световната революция, - започна
ла след военната офанзива в Полша, в крайна сметка ще сложи
край на новопридобитата независимост на тези страни. Тази тъй
очаквана революция би трябвало да роди единно пространство,
върху което на мястото на временния сепаратизъм ще се възца
ри единство на държавите, основано върху пролетарската власт.
Нанесеното на Червената армия поражение при Варшава от пол
ския пролетариат, който е останал глух за интернационалистките
призиви, убеждава Ленин, че най-важна задача в момента е сигур
ността по западните граници на съветската държава. Това заклю
чение означава отказ от възвръщане на изгубените територии на
империята, тъй като подобен опит би настроил европейските
държави срещу все още неукрепналата Съветска Русия. Прину
ден да признае независимостта на бившите западни руски вла
дения, Ленин се надява този регион да се превърна в пояс от бу
ферни държави, добре настроени към Русия, след като тя вед
нъж се е отказала от имперските си амбиции.
Украйна и Белорусия: бъркотията

Преди револю цията Ленин, който е готов на много отстъпки, за
да осигури водеща позиция на своята партия в средите на нацио
налистите, се съгласява, че Украйна също има право на незави
симост. Ала след като взема властта в Петроград, пред него не
забавно се изправя украинският проблем, който е твърде разли
чен от проблемите, изникнали по периферията на Русия. Харак
терно за положението в Украйна е удивителната бъркотия в пра
вомощ ията на различните властови структури с техните проти
воречиви амбиции.
На 19 ноември 1917 г. украинската Рада провъзгласява наци
онална република в Украйна, без при това да претендира за пра
вото на отделяне, тоест „без да скъсва федералните връзки с Ру
сия“, понеже не желае сблъсък с руската част от населението.
Ала при провъзгласяването на републиката Радата не уточнява
за коя Русия става въпрос, тъй като Временното правителство е
164
престанало да съществува, а Радата не желае да признае власт

та на болшевиките и не крие намерението си да подкрепи едно
социалистическо правителство с по-голяма представителност от
това на Ленин.
Още от самото начало между П етроград и Киев възникват
причини за търкания, като две от тези причини оказват особено
голямо влияние върху развитието на събитията.
Болш евиките се тревожат от съществуващите връзки между
Украинската република и донските казаци, които са открито ан-
тиболшевишки настроени. В областта по поречието на Дон се
събират офицери от царската армия и скоро там се появява К а
зашка република начело с атаман Каледин. Болш евиш ката власт
открива в подобна ситуация сходство с бунта на шуаните във
Вандея и настоява Украинската република да попречи на каза
ците да преминават през нейна територия на път към Дон. Улти
матумът е категорично отхвърлен от Радата.
Втората причина за безпокойство на болшевиките са нацио
налистическите настроения сред украинските части в руската ар
мия, които се сражават на фронта срещу Централните сили. В
този случай Ленин е хванат в собствения си капан. Преди Ок
томври, верен на своята пораженческа тактика, той насърчава ук
раинците да организират национални части вътре в император
ската армия. След Октомври, когато Петлюра се опитва да пое
ме командването на своите сънародници от украинските части,
той се сблъсква този път със съпротивата на болшевиките, за ко
ито подобно начинание е чисто предателство.
На 4 декември П етроград изпраща ултиматум до украинско
то правителство, в който критикува „неговите антиболшевишки
действия, иска помощта му срещу казаците на Каледин и забра
нява всякакви опити за отслабване на намиращите се в Украйна
войски чрез сформирането на национални части. Самият тон на
ултиматума е твърде заплашителен: ако украинците не отстъпят,
това ще означава война. Украинското правителство отговаря, по
зовавайки се на своя суверенитет и подчертавайки нелегитим-
ността на болшевишката власт.
В този момент обаче Украинската република се оказва меж
ду два огъня: болшевишката власт в П етроград и болшевиките
на нейна собствена земя.
Болшевишкото правителство в Петроград изпраща войски в
Харков, който се смята за достатъчно отдалечен от Киев, за да пос
лужи като изходна база за осъществяване на неговите намерения.
Тези войски се намират под командването на Антонов-Овсеенко,
165
който все още носи ореола на човека, завзел Зимния дворец. По

същото време в Киев пристига Зиновиев, за да се опита за постиг
не споразумение. Опитът му се оказва неуспешен.
Болш евиките в Украйна образуват втория фронт, срещ у кой
то трябва да се бори националното правителство. Впрочем тези
болшевики се колебаят между присъединяването към неприми
римата линия на П етроград и търсенето на компромис с м ест
ното национално ръководство, като разчитат този проблем да бъ
де решен на Конгреса на съветите, който те успяват да свикат в
Киев въпреки съпротивата на Радата. Този конгрес в крайна смет
ка разкрива мощ та на националното чувство чрез осъждането на
„намесата“ на П етроград и още веднъж потвърждава малцинст
веното положение на украинските болшевики, проявило се по
време на изборите за Учредително събрание, проведени почти по
същото време.
Разярени от своя провал на Конгреса на съветите, където са се
надявали да вземат превес, сто и петдесетте болшевишки делега
ти, изправени срещу две хиляди и петстотинте национални деле
гати, които Радата е успяла да събере, заявяват, че конгресът е не
законен, и веднага заминават за Харков, превърнал се благодаре
ние присъствието на войските, водени от Антонов-Овсеенко, в бол-
шевишка столица на Украйна. На 25 декември коалицията между
харковските болшевики и техните съпартийци, пристигнали от Ки
ев, провъзгласява съветска република. Това украинско съветско
правителство се позовава на „общите интереси на руския и укра
инския народ“ и на „пролетарското самоопределение“, което след
революцията надделява над националните стремежи.
От Харков болшевиките предприемат поредица опити за прев
рат в името на съветската република (изтъквана като законна),
опитвайки се да завземат властта в големите украински градо
ве. Червената армия под командването на Муравьов започва нас
тъпление към Киев, където останалите там болшевики готвят
въстание. Изправена едновременно пред външна и вътрешна зап
лаха, Радата решава да се обърне за помощ към Централните си
ли, което предполага предварително сключване на примирие и
юридическо основание за водене на преговори. На 22 януари
1918 г. Четвърти универсал провъзгласява независимостта на Ук
райна, официално отделена от Русия, което й дава възможност
да изпрати представители в Брест-Литовск.
Преговорите за мир в Брест-Л итовск са започнали още през
ноември 1917 г., веднага след издаването на декрета за мира, чрез
който Ленин се надява да опълчи народите срещу техните пра
166
вителства. Както е известно обаче, той не среща никакъв отзвук

от страна на народите, докато техните правителства, които пред
намерено игнорира, заявяват, че преговорите трябва да се водят
с тях. Именно така започват и преговорите. През декември 1917
г. Троцки оглавява делегацията, в която първоначално Петроград
възнамерява да включи един украински представител, ала укра
инците искат да преговарят сами от името на своята суверенна
държава. Докато в Русия все още има колебания относно целта
на преговорите, намерили отражение в разгорещения спор меж
ду Бухарин, който ги отхвърля в името на световната революция
с аргумента, че мирен договор с един държавен ръководител би
му открил възможността да се обърне срещу собствения си про
летариат, за да го смаже, и Ленин, който се стреми да спаси сво
ята революция, като излезе от войната независимо на каква це
на, то целта на украинците е ясна: те искат мир, тоест подкрепа
от страна на Централните сили срещу болшевиките.
На 9 февруари 1918 г. украинските представители сключват се-
паративен мир с Централните сили, България и Турция, а украин
ската независимост е призната от немци и австрийци. Облекчени
ето на украинците обаче не трае дълго. Червената армия завзема
Киев, националното правителство бяга в Житомир и в този момент
Украинската република престава да съществува. Харковското съ
ветското правителство незабавно се премества в Киев, който ста
ва столица на съветската власт. Тази червена република също се
оказва краткотрайна, първо, защото в очите на украинците тя е
рожба на победата на Червената армия, а след това защото самата
Червена армия с помощта на своите пристигнали от Харков бол-
шевишки агенти проявява небивала жестокост към украинците.
Военната намеса отново преобръща ситуацията. На 10 фев
руари Троцки е изправен пред германския ултиматум, който го
задължава да приеме всички поставени условия. При това поло
жение той прекъсва мирните преговори, напуска Брест-Литовск
и германците незабавно преминават в настъпление. Немско-ав
стрийски войски, чието придвижване е определено чрез подпи
сания от Украйна сепаративен мир, напредват на нейна терито
рия, превземат Киев и слагат край на същ ествуването на просъ-
ветското правителство. През април отново се появява избрано
то от Радата национално правителство, но то не трае много по-
дълго от съветското.
Украйна, разбира се, е независима и Ц ентралните сили са
признали това през февруари 1918 г. в Брест-Литовск. Същев
ременно те са наложили на Русия, когато тя на свой ред подписва
167
договора през март 1918 г., редом с останалите тежки условия

и признанието за загубата на Украйна. Подобно признание оба
че не реш ава нищо. Немците незабавно влизат в конфликт с ук
раинското население, което подлагат на организиран грабеж, от
немайки му зърното, от което тяхната собствена страна ужасно
се нуждае. В стремежа си да имат за партньор склонно на отс
тъпки правителство, немските окупатори започват тайни прего
вори с генерал Скоропадски, който е поставен на власт на 29 ап
рил 1918 г. и провъзгласен за хетман на Украйна.
Периодът на хетманството се оказва мрачен за Украйна, в ко
ято цари политическо двувластие: от една страна, немците, а, от
друга, хетманът. Първите разполагат със значителна власт, коя
то използват, за да ограбват икономиката и да се месят във вът
решната и външната политика на хетманството. Националната
власт се отнася не по-малко зле към обществото, особено към
селячеството, което същевременно е подложено на систематич
на експлоатация от немците. Тя бързо забравя за обещаните от
Националната република реформи, което води до бунтове и во
енни репресии.
Непопулярността на хетмана редом с очертаващото се пора
жение на Централните сили принуждава Скоропадски да вземе
отчаяно решение, с което ускорява окончателния си провал. В
хартата от 14 ноември 1918 г. хетманът обявява, че Украйна се
присъединява към неболшевишка Русия и съставя правителст
во с участието на руски монархисти. Тогава украинският народ
се надига срещу него, а победените Централни сили изтеглят сво
ите войски и го лишават от външна подкрепа.
На мястото на хетманството е установена национална репуб
лика под властта на Директория с председател Виниченко, в ко
ято водеща фигура е Петлюра.
Как би могла Украйна да съхрани своята независимост при
подобен хаос и под постоянно тегнещ ата над нея болшевишка
заплаха? Ленин последователно насърчава двете форми на само
определение. Ала след окупацията на Украйна от немските войски
той е загрижен преди всичко за сигурността на Русия. Действи
телно в Украйна се оказват съсредоточени всички враждебни на
болшевишкия режим сили: първо германците, после френските
войски, които Директорията е повикала на помощ, след това бе-
логвардейците на генерал Деникин, който мечтае оттам да въз
станови единството на империята, и най-сетне анархистките дви
жения - преди всичко движението на Махно, - които допълни
телно дестабилизират страната.
168
В Украйна болшевишката държава влиза в съперничество с

други държави - Германия, съюзниците - и се чувства застра
шена откъм тила. Пред лицето на подобна заплаха нейната по
литика си остава несигурна и непостоянна. А ла местните влас
ти - Скоропадски и Директорията - са принудени да преговарят
именно е болшевиките и същевременно да се пазят от тях.
Първа мишена на болшевиките е Скоропадски. През пролет
та на 1918 г. руска делегация, водена от Христо Раковски, бъл
гарин по произход, румънец по националност, французин по об
разование, отличил се през войната със своя анализ на нацио
налния въпрос на Балканите, заминава за Украйна по поръчение
на Ленин. Официално Раковски трябва да води преговори за мир,
но в действителност е натоварен със задачата да проучи обста
новката и да подготви условията за сваляне на враждебната на
Русия украинска власт. Разговорите, които води със Скоропад
ски, са по-скоро фасада, докато тези с Виниченко и бъдещите ръ
ководители на Директорията са далеч по-сериозни.
Ала намеренията на Москва - столица на Русия от март 1918
г. - не могат да повлияят върху конкретната ситуация. Болш е
виките се сблъскват на място с националните комунистически ор
ганизации, които упорито се стремят към курс на въстание. Про
водник на този курс е блестящият комунист Георгий Пятаков, ко
гото през 1923 г. Ленин ще посочи като вероятен свой наслед
ник, но който също така е сред най-яростните критици на него
вата политика. По това време Пятаков, който произхожда от Ки
евска област, е един от най-забележителните ръководители на ук
раинските комунисти. През пролетта на 1918 г. той е натоварен
със задачата да осъщ естви самоопределението такова, каквото
си го представя Ленин, чиито възгледи по националния въпрос
той не споделя. За разлика от Владимир Илич Пятаков изтъква
необходимостта от създаване на автономна организация на ук
раинските комунисти, защото смята, че Болш евиш ката партия
е твърде отдалечена и твърде заета с руските проблеми, за да
може да вникне в нуждите на Украйна. К ъм конфликта Ленин -
Пятаков трябва да се добави и отпорът, който Пятаков среща от
страна на комунистите от Екатеринослав, убедени, че всяка от
стъпка за създаване на Украинска комунистическа партия ще раз
руши единството на руско-украинската работническа класа. Ре
шителният аргумент на противниците на Пятаков е, че съветска
та държава не би могла да оцелее, ако не овладее промишлени
те центрове в Донбас и Харков, където е съсредоточен работ
ническият пролетариат на Украйна.
169
Объркването, което предизвиква политическият дебат, се за

силва поради многовластието в Украйна - държавното правител
ство и трите комунистически власти непрекъснато си съперни
чат. След свалянето на съветското правителство в Киев от нем
ците в Харков се появява нова Донецко-криворожка съветска ре
публика, която се стреми да отнеме на киевските комунисти кон
трола върху промишлените райони, при положение че те отно
во се върнат на власт. По същото време са провъзгласени други
две съветски републики - в Одеса и в Крим. Украинските кому
нисти не се задоволяват с това множене на правителства, но ос
вен това и са разделени по въпроса за бъдещето. От една стра
на, левицата начело с Георгий Пятаков призовава към курс на
въстание и за съюз със селячеството, без който според него ус
пехът на револю цията е невъзможен. Според тази левица само
една автономна комунистическа партия, господарка на реш е
нията си, би могла да спечели на своя страна населението. От
друга страна, комунистическата „десница“ , която доминира в До-
нецко-криворожката република, обединява харковските комунис
ти и не крие своята проруска ориентация. Нейните ръководите
ли твърдят, че селска Украйна може да застане на страната на
революцията единствено с помощта на Русия. На комунистичес
ката конференция в Таганрог през април 1918 г. десницата и ле
вицата постигат компромис. По призива на Пятаков двете съпер
ничещи фракции трябва да се слеят в една Украинска комунисти
ческа партия, но по предложение на Скрипник към нейното наз
вание трябва да бъде прибавено и „болшевишка“. В резултат от
този компромис се ражда една независима партия, която се при
съединява към III интернационал, но която в същото време е бол
шевишка и следователно свързана с партията на Ленин.
Победата, впрочем относителна, на привържениците на неза
висима комунистическа организация се оказва краткотрайна, тъй
като тя е неприемлива за Ленин, все така обсебен от мисълта да
се съхрани единството на партията. Още през юни 1918 г. леви
цата трябва да отстъпи. На своя конгрес в Москва партията гла
сува за своето сливане с Руската комунистическа партия и при
ема за изпълнение решенията на руския Централен комитет, ка
то в същ ото време се отказва от самостоятелно представител
ство в III интернационал.
Победата на комунистите, които призовават към единство с
Москва, е затвърдена от провала на вдигнатото през август 1918 г.
въстание. Смазано от все още намиращите се в Украйна герман
ски войски, това неуспешно въстание бележи окончателното по
170
ражение на левицата и на нейната концепция за самоопределе

ние. Когато през октомври 1918 г. в М осква се провежда конг
ресът на Украинската комунистическа партия, Ленин вече лесно
му налага своята власт и стратегия. Десницата заема силни по
зиции в Централния комитет и макар Пятаков и неколцината му
привърженици да си остават негови членове, те вече не могат да
влияят върху политическите решения, още повече че Сталин ста
ва член на Централния комитет на Украинската партия като пред
ставител на руската партия. Ленин налага на украинците пред
пазлива политика, основана на агитация сред работническата кла
са от промишлените центрове и предлага в съгласие с Москва
партията да изработи стратегия за бъдещето на Украйна след гер
манското поражение.
През декември 1918 г., когато германците се изтеглят от Ук
райна, тя отново се превръща в сцена на сблъсък между две съ
перничещи си власти: наследилата хетманството Директория, под
крепяна от комунистическата фракция начело с Мануилски и Ра
ковски, и двамата убедени, че една революция в Украйна би била
преждевременна, и левицата, все още водена от Пятаков, но този
път подкрепяна от Сталин, който смята, че с изтеглянето на нем
ските войски ситуацията се е изменила и е съгласен с решението
за сваляне на Директорията. От този момент Пятаков застава на
чело на комунистическо правителство със седалище в Курск и про
възгласява началото на революционна борба с два лозунга: разда
ване на земята на селяните и национализация на предприятията.
Той обсипва Ленин с телеграми, в които моли да му бъде разре
шено да премине към настъпление срещу Директорията.
Виниченко, който разчита на обещаната няколко месеца пре
ди това подкрепа от Мануилски, изпада в паника. Срещу него се
опълчва временното правителство на Украйна, нов вариант на
курското правителство на Пятаков, в което взем ат участие и
представители на Червената армия с военно образование като
Ворошилов и преди всичко Антонов-Овсеенко, чието присъствие
е знак за войнолюбиви намерения. По същото време руски войс
ки навлизат в северните части на страната и окупират градове
те. На 3 януари 1919 г. Харков пада. Виниченко непрекъснато
изпраща протести до руския комисар по външните работи Чи-
черин, а сетне и ултиматум до правителството на Ленин, който
отвръщ а с ирония, че Украйна се намира в състояние на граж
данска война и Русия не може да се меси в нейните вътрешни
работи. Тогава Виниченко обявява война на Съветска Русия и об
винява Ленин, че иска да „възстанови царската империя“ .
171
Директорията обаче не е в състояние да се бори едновременно

срещу руските войски и срещу въстаниците. Тя се обръща за по
мощ към Антантата, която изпраща войски в Одеса, а също и към
генерал Деникин. Напразно. На 6 февруари 1919 г. Директорията
бяга от Киев и се установява във Виница, където съставя ново пра
вителство, докато в Киев е възстановена съветската власт под зак
рилата на Червената армия, която успява да се задържи само се
дем месеца, след което е прогонена от генерал Деникин.
През месеците, когато са на власт, комунистите успяват да
станат също толкова непопулярни, колкото и техните предш ес
твеници с бруталните мерки, които предприемат: колективиза
ция на земята, насилствено вкарване на селяните в колхози, ек
спроприация на предприятията. Докато украинският политичес
ки пейзаж непрекъснато се променя, положението на населени
ето непрекъснато се влошава. Когато на свой ред войските на
белите установяват контрол над Украйна, те предизвикват същата
омраза, както с откритото намерение на генерал Деникин в слу
чай на победа да възстанови унитарната държава, така и с наси
лията срещу селяните и евреите. От своя страна комунистите,
намерили убежище на руска земя, изгубват подкрепата на анар
хистите, сред които и прочутият Махно, които негодуват срещу
централизацията и презрението към украинската култура. Имен
но тогава М ахно излиза с лозунга „Долу комунистите, евреите
и русите!“ Съвсем разбираемо е защо в страната, разкъсвана от
враждебни помежду си сили, които до една са ненавиждани от
населението, гражданската война е по-неконтролируема и без
милостна откъдето и да било другаде.
За революционните сили в Украйна, както и за Русия 1919 г.
приключва с повсеместен крах. В Украйна продължава да цари
анархия, но постепенно Деникин изглежда взема надмощие. Той
и Колчак започват общо настъпление срещу Червената армия,
което в продължение на няколко месеца поставя под заплаха
властта на Ленин. Сега той има само две цели: да задържи на
всяка цена властта и да подобри икономическото положение на
Русия, което през 1919 г. е отчаяно и окончателно настройва на
селението срещу него. Ала как да изпълни втората цел, след ка
то е лишен от ресурсите на Украйна?
На 22 май Ленин телеграфира на Троцки, че „за да бъде из
зето житото от украинците и да бъдат решени военните пробле
ми, трябва да бъдат изпратени там един батальон доверени че-
кисти, няколкостотин балтийски моряци със задача да набавят
жито и въглища, един отряд работници от М осква или от Ива-
172
ново-Вознесенск, както и неколцина сериозни пропагандиети“ .

През тази трагична 1919 г. Ленин действа по две противопо
ложни направления. От една страна, той непрекъснато повтаря,
че самоопределението на Украйна трябва да се спазва, за да не
се стигне до криза, която да застраши оцеляването на собстве
ната му власт в Москва, повдига въпроса за украинската неза
висимост на XVIII конгрес на Руската комунистическа партия,
проведен през декември 1919 г., бичува „великоруския шовини
зъм“ на много от участниците в конфликта и по-конкретно на Пя-
таков, на когото противопоставя стратегическата необходимост
да се уважават националните стремежи на украинците. Ала, от
друга страна, той повтаря, че единството на пролетариата и на
партията е необходимост, поради което Украинската партия тряб
ва да е подчинена на руския Централен комитет. Именно в из
пълнение на тази директива през лятото на 1919 г. Централният
изпълнителен комитет приема документи, които поставят отго
ворните за армията и транспорта в Украйна инстанции на пълно
подчинение на компетентните органи в Руската република. Ле
нин обосновава тази русификация на възловите сектори на Ук
райна с нуждите на гражданската война и борбата срещу бели
те армии, твърдейки, че веднага след извоюването на победата
украинците сами ще решат бъдещето на своите институции. Ала
установената през този труден период система сякаш предрешава
бъдещето. В мнозинството си болшевиките са враждебно наст
роени към самоопределението, а Раковски, назначен в края на
1919 г. за председател на Съвета на народните комисари на Ук
райна, трудно поддържа равновесието между техния стремеж
към централизация и въжделенията на украинците за независи
мост. При това наложилата се по време на гражданската война
практика Руската комунистическа партия да отсъжда и да опре
деля всичко, да подчинява всички украински управленски орга
ни под предлог неотложността при вземането на решения започва
да става правило. Така през март 1920 г., когато заплахата е осо
бено голяма, Руската комунистическа партия влиза в сблъсък с
новоизбрания украински Централен комитет, обявява го за враж
дебен на Русия и го разпуска без всякакви формалности.
През трите години, които делят революцията от окончател
ния успех на болшевиките, историята на Украйна е по-объркана
от тази на което и да било друго бивше царско владение. В нея
се изреждат девет правителства, като нито едно от тях не съу
мява да се задържи, да спечели действителна подкрепа и да поп
речи на разпадането на Украйна, която след края на тези години
173
на изпитания остава без каквото и да било географско или об

ществено единство. Селячеството, съставящо мнозинството от
населението, отначало приветства болшевиките, които му обе
щават земя; сетне, възмутено от реквизициите, до които прибяг
ват, въстава и се насочва към есера Антонов и преди всичко към
анархиста М ахно, който успява да създаде в Украйна същинска
селска армия. Опълчило се срещу болшевиките, от които тол
кова много е очаквало, украинското селячество в същ ото време
не оказва подкрепа и на белите, въпреки техните призиви. Това
се дължи на факта, че контрареволюционерите защ итават два
принципа: единство на Русия, тоест възстановяване на импери
ята, и „ненакърнимост на собствеността“ , което означава отказ
от аграрната реформа.
В началото на двадесетте години, когато съветската власт
окончателно побеждава, тя се оказва пред лицето на огромна ма
са отчаяни селяни, които не са намерили удовлетворение у нито
една партия и не виждат в лицето на болшевиките свои предста
вители.
Гражданската война дезорганизира също така градовете, къ-
дето дотогава болшевиките са разполагали със силни организа
ции, ала годините на хаос и вътрешни борби са довели до почти
пълно унищожение на местните комунисти и на националните
сили въобще. Бъдещ ите управленски кадри на съветската репуб
лика ще дойдат от Русия, което придава на самоопределението
насока на русификация.
В крайна сметка би ли могъл да бъде пренебрегнат фактът,
че осъществяваното в Украйна самоопределение става с помощта
на външен натиск: от страна на Германия, на Франция, на П ол
ша? Германия обаче скоро бива победена, Франция е твърде от
далечена от украинския театър, за да може да играе трайна ро
ля, а Полша в този момент е заета да избегне революционните
амбиции на Русия. Щом тези три страни престават да оказват
влияние върху нея, Украйна твърде скоро губи придобитата в
Брест-Литовск независимост и се оказва неспособна да се съп
ротивлява на внезапно придобилата увереност Русия.
Революционната история на Белорусия напомня тази на Ук
райна, макар страната да създавагтпрмалко проблеми на М оск
ва. Развиващият се в нея процес на самоопределение не прите
жава един същ ествен елемент: национално съзнание, което да
обедини обществото. Без съмнение някои интелектуалци мечтаят
да вдъхнат живот на една типично белоруска култура, но тази
част на империята е обитавана от много народи - белоруси, по
174
ляци, евреи и литовци - така че утвърждаването на белоруска

култура (все още не става дори въпрос за нация!) би станало в
ущърб по-скоро на културите на останалите народи, отколкото
на руската култура.
Същ о както в Украйна, револю цията и войната издигат на
върха поредица правителства, до едно мимолетни. По време на
революцията Националният белоруски конгрес провъзгласява не
зависима република, почти незабавно свалена от болшевиките в
Минск, подкрепяни от болшевизирани войски на подчинение на
Москва, които поставят на власт съветско правителство. Три м е
сеца по-късно то на свой ред е пометено от немските войски.
След многобройни опити за създаване на отделно правителство
в Минск и Вилно, през март 1918 г. се появява Белоруската на
ционална република. Тази марионетна държава е лишена от вся
каква основа и след оттеглянето на германските войски преста
ва да същ ествува. Въпреки това тази м им олетна република
изиграва важна роля не с взетите от нея решения, а защото ос
тавя следа в колективното съзнание на белорусите. Този крат
котраен държавнически опит ги кара да повярват, че независима
Белорусия има легитимно право на съществуване, че може да
претендира за статут, подобен на този на останалите държави,
и да бъде третирана от тях като равна.
Б ез съмнение белоруските болшевики са малобройни, но се
ползват с уважението на Москва. Действително те показват си
лата си по време на изборите за Учредително събрание, когато
печелят 60% от гласовете, забележително представителство в
сравнение със своите другари, които печелят в страната като ця
ло само една четвърт. Тези болшевики си дават сметка, че през
осемте месеца относителна независимост на тяхната родина се
е зародило национално чувство и осъзнават необходимостта от
включване на това чувство в сметките за бъдещето.
В Белорусия обаче е налице така нареченият „полски въпрос“,
поставен на дневен ред както от благоприятно настроените към
Полша белоруси, така и от самите живеещи в страната поляци.
В момента на падането на независимата република разтревож е
ните за бъдещето „полонофили“ стигат до идеята за един съюз
между Белорусия и Полша. Нима Пилсудски, питат те, не е от
белоруски и литовски произход и не е подсказал възможността
за съюз между двете страни?
Разтревожени от тези сепаратистки или полоноцентристки
тенденции, белоруските болшевики убеждават Ленин, че трябва
да приеме същ ествуването на белоруска държава като по-мал
175
кото зло. Владимир Илич се съгласява с подобно разсъждение

и дава съгласието си за създаването на Белоруска република, ко
ято е обявена на 31 януари 1919 г. През пролетта на същ ата го
дина Белорусия се сдобива с конституция и органи за управле
ние, като доказателство за нейното съществуване. В същото вре
ме обаче Русия й налага федеративни връзки, които огранича
ват нейния политически, а също така икономически суверенитет.
Разликата между колебанията на Ленин по украинския въпрос
и относително ясните и бързи решения относно Белорусия се нуж
даят от известни обяснения. Първо, в Белорусия Ленин се сблъс
ква с някои специфични проблеми: несъмнено там сепаратизмът е
по-слаб, отколкото в Украйна, ала в същото време са налице пол
ската заплаха и стремежът към белоруско-литовски съюз. В слу
чая Ленин донякъде съди за Белорусия по опита си с Украйна и
затова надценява белоруското национално съзнание. Според него
носители на това съзнание са болшевиките и в крайна сметка на
тях, а не, както в Украйна, на истинските национални сили трябва
да се предостави самоопределение. Оттам и този твърде неочак
ван жест от негова страна. Освен това в Белорусия Ленин се сблъс
ква с присъствието на германски войски, но не си дава сметка, че
те не биха могли да играят съществена роля при наличието на сла
бо национално съзнание, докато в Украйна националните сили се
опитват - впрочем напразно - да вземат връх с помощта на чужди
сили. В действителност тези сили, с изключение на Полша, слабо
се интересуват от Белорусия.
През февруари 1919 г. Конгресът на съветите на Литва и Б е
лорусия постига споразумение за обединение на двете държави;
едно твърде парадоксално решение, тъй като Литва е силно при
вързана към своята независимост, докато болшевиките, под чий-
то контрол се намира Белорусия, са за засилване на връзките с
Русия. Тази двунационална държава с противоречива ориентация
просъщ ествува кратко, тъй като през април 1919 г. полските
войски нахлуват на нейна територия, която остава под тяхна оку
пация в продължение на една година. Пилсудски, чиято амбиция
е да я присъедини изцяло към Полша, налага там полския език
и аграрна реформа, чрез която присвоените от селяните земи са
върнати на бившите собственици. След това той се опитва да
приложи същ ото и в Украйна. Така че ако Ленин без колебание
подкрепя независимостта на Белорусия - дори в момент, когато
по-голямата част от нейната територия се намира под полска
окупация - то е, защото със своята близост до Русия тя за него
е образец за съю за на бъдещите републики от СССР. Впрочем
176
Белорусия играе ролята на същински помощник на Русия при

нейното сближаване с придобилите независимост страни, тъй ка
то през май 1919 г. нейният Съвет по отбраната предлага вое
нен съюз на всички съветски републики.
След края на руско-полската война и подписването на Риж
кия договор Белорусия си връща статута на независима, но тяс
но свързана с Русия съветска република. Несъмнено проектът за
обединение с Литва е мъртъв и полските амбиции са осуетени,
но проруската ориентация на Белорусия е потвърдена. Тя се прев
ръща в пример за благоприятно за Русия самоопределение. Въп
реки големия брой правителства, които се изреждат на власт -
две национални правителства, двете съветски републики и една
двунационална република, - в крайна сметка политическото раз
витие в Белорусия през периода 1917-1920 г. се отличава с из
вестно единство. Това единство се основава преди всичко на над
мощ ието на местните болшевики, на тяхната връзка с Москва и
на известно доверие, с което Москва им се отплаща. Белорусия
е илюстрация на „интернационалисткото“ схващане на Ленин, ко
ето съчетава националното самоопределение и водещата роля на
трудещите се, тоест на местните болшевики.
Разделението на Кавказ
За Кавказ трудните години на самоопределение напомнят поло
жението в държавите от западната част на империята, но същ ев
ременно си имат своя специфика, което обяснява преходния ха
рактер на придобитата там независимост. Също както при Фин
ландия или балтийските страни съдбата на кавказките държави
зависи от международното положение, ала отликата се състои в
това, че те стават жертва на различията и разногласията помеж
ду си, от които болшевиките умело се възползват.
Първоначално руската революция сякаш води до единство на
Кавказ. На 15 ноември 1917 г. в Тифлис е създаден Кавказки ко
мисариат, доминиран от грузинци, начело на който застава ра
дикалният меншевик Евгений Гегечкори с помощници още един
меншевик, двама есери, двама арменци от партията Дашнак, че
тирима азери от М усават и един грузински федералист. Това вре
менно правителство очаква свикването на Учредителното събра
ние, което да даде отговор на техните национални въжделения.
Разпускането на Учредителното събрание от Ленин става причина
то да не признае болшевишката власт и да възприеме независи
ма политика спрямо Русия. Този стремеж към автономия неза
12. 177
бавно е поставен на изпитание, тъй като в Брест-Л итовск, къ-

дето кавказците нямат представители, Русия реш ава да отстъпи
на Турция Б атум и и вилаетите Каре и Ардахан за сметка на
Грузия и Армения, които нито са консултирани, нито дори пре
дупредени за руските намерения. Реакцията на Кавказ не закъс
нява: на 25 април 1918 г. свиканото след края на Учредителното
събрание в Тифлис Кавказко събрание провъзгласява независи
мата от Русия Закавказка федеративна република. Така в Кавказ
съвместно същ ествуват три форми на власт: федеративната ре
публика, родената през април 1918 г. и доминирана от комунис
тите Бакинска комуна начело със Степан Шаумян, която се обя
вява за „свързана с руската централна власт“ и има намерение
„да прилага в съответствие с местните условия всички декрети
и решения на работническо-селското правителство на Русия“, и
най-сетне властите в областите, отстъпени на Турция и намира
щи се под нейно управление.
Съществуването на федеративната република веднага е поста
вено под въпрос от национални разногласия, които стават особено
явни при обсъждането на мира с Турция. Изправена пред тези от
крити съперничества, парализиращи Републиката, на 26 май 1918
г. Кавказкото събрание решава да я разпусне. Така от нея се раж
дат три независими държави: Грузия, където надмощие имат мен-
шевиките, Армения, управлявана от членове на партията Дашнак,
и Азербайджан без Баку, където властва Мусават.
От тези три републики най-способна да брани своята незави
симост е Грузия. Още с раждането си тя се обръща към Берлин и
на 28 май сключва договор, с който признава границите от Брест
- Литовск, тоест загубата на Батуми и Каре, но в замяна получава
гаранция за немска подкрепа срещу нови турски териториални
претенции. Този договор идва като отговор на различни немски ам
биции, като присъствие по търговските пътища на нефта или дос
тавките на манган. В същото време Берлин внимава да не влезе в
конфликт е Русия и едва след нея, през август 1918 г., признава
независимостта на Грузия. През този период, продължил до пора
жението на Централните сили, стратегията на грузинските мените -
вики е изцяло основана върху търсенето на външна подкрепа като
гаранция за независимостта. Те съзнават заплахата от страна на
Турция, тревожат се от революционните и дори териториалните
амбиции на Русия, и затова изборът им пада върху съюз с Герма
ния с нейните икономически и стратегически интереси, особено що
се отнася до природните ресурси на Кавказ и до излаза на Черно
море, разчитайки също така на евентуално руско-германско съпер
178
ничество в района. След ноември 1918 г., лишена от сигурността

на немския съюз, Грузия изпада в трудно положение. Британските
войски, разбира се, не са далеч и Англия е благоприятно настро
ена към младата република, която благодарение на нейните нас-
тоявания взема участие в мирната конференция. Същевременно
обаче Англия и нейните съюзници подкрепят усилията на белите
генерали да си върнат властта, а открито признават, че се борят
не само за свалянето на болшевиките, но и за реставрация на Рус
ката империя.
Армения и Азербайджан остават твърде кратко независими
държави, тъй като към края на лятото на 1918 г. Турция изпра
щ а там военни сили. В Баку, който до този момент е комунис
тическа крепост, властта на няколко пъти преминава от едни ръ
це в други. През август дошлите от Персия английски войски на
генерал Дънстървил, прогонват комунистите от Баку, но не след
дълго трябва да отстъпят пред турското настъпление. Бакинска-
та комуна е мъртва, а нейните ръководители, направили опит да
избягат по море в Астрахан, са заловени и екзекутирани. Рево
люцията в Кавказ е потушена. След края на войната немци и тур-
ци на свой ред се оттеглят от района и неговата съдба трябва да
бъде реш ена от англичаните и от бялата армия. Англия подкре
пя участието на Армения и Азербайджан в мирната конферен
ция, както е направила това за Грузия.
Ала възгледите на съюзниците относно бъдещ ето на трите
кавказки държави далеч не съвпадат с техния стремеж към не
зависимост. Съюзниците смятат преди всичко, че една федера
ция между тези държави би била по-жизнеспособна и би осигу
рила повече стабилност в района, отколкото разногласията, про
явили се в края на 1918 г. До поражението на белите през 1920
г. те отказват да разглеждат бъдещето на тези държави отделно
от Русия. Едва през януари 1920 г., след разгром а на Деникин,
Върховният съвет на Антантата признава де факто тяхната не
зависимост. В този момент английските войски вече са се изтег
лили от Кавказ (с изключение на Батуми, където остават до ав
густ), а това поставя пред трите държави проблема за съхраня
ване на тяхната независимост от Русия. Действително дотогава
при наличието на немски, турски, а сетне и на английски войски
Русия напълно отсъства с изключение (до юли 1918 г.) на под
крепяната от нея Бакинска комуна. Ала след изтеглянето на ос-
.таналите армии руските войски нахлуват в Кавказ и активизи
рат своите комунистически посредници във всяка от трите ре
публики, които трябва да търсят нова международна подкрепа.
179
Още през лятото на 1919 г., когато белите сякаш са на път да

извоюват победа, кавказките републики са изпратили свои пред
ставители в Париж, за да дирят помощ от съюзниците, но са
срещнали отказ. В края на годината те се опитват да намерят зак
рила от съветската власт, като се поставят под мандата на чуж
да държава. Армения избира тази държава да бъдат Съединени
те щати, Грузия и Азербайджан от своя страна се обръщ ат към
Великобритания. Когато и това искане е отхвърлено, възниква
идеята за италиански мандат върху цялото Закавказие, ала и тя
не се увенчава с успех.
Така независимите държави се оказват сами пред лицето на
болшевиките. А за Русия Кавказ има съвсем различно значение
от това на бившите й западни владения. На първо място иконо
мическо значение, тъй като там се намират нейните основни руд
ни и енергийни източници. Освен това стратегическо значение:
от XVIII в. насам тя непрекъснато се бори за излаз на Черно м о
ре. Със завоюването на Крим Русия вече разполага, разбира се,
с такъв излаз, но не бива да се забравя, че турската заплаха тег
не над нейните интереси по цялото кавказко крайбрежие.
През 1919 г. се очертава един съвсем неочакван съюз между
кемалистка Турция и съветите, който ще превърне в приятелство
историческото съперничество, на което Кавказ - с изключение на
Армения - открай време е предмет. По този начин Русия печели
по-голяма свобода на действие, тъй като под ръководството на
М устафа Кемал Турция е заета с вътрешни реформи и забравя за
тюркоезичната солидарност и за някогашните си амбиции.
До август 1920 г. Русия е заета с осъществяването на своя ре
волюционен проект на запад, но след като става очевидно, че меч
тата за световна революция е неосъществима, приоритет става
спасението на нейната революция, тоест на собствените й иконо
мически интереси, територия и граници. И тъй като Кавказ не мо
же да разчита на защита отвън, съдбата му е решена.
Първата независима държава, която става жертва, е Азербайд
жан, в който Русия разполага със солидна комунистическа база,
наследство от Бакинската комуна. През април 1920 г. Революци
онен военен комитет извършва преврат, с който сваля правителс
твото и призовава Русия на помощ срещу „империалистите“ и за
„победата на пролетариата“. Сценарият с дошъл отвътре призив
впоследствие бива разиграван много пъти чак до гибелта на съ
ветския режим. Русия откликва и съдейства за раждането на Азер
байджанската съветска социалистическа република, в която глав
на роля играят трима болшевики: русинът Киров, грузинецът Ор-
180
джоникидзе и арменецът Микоян. Не бива да се пропуска фактът,

че още на II конгрес на Коминтерна Ленин безцеремонно заявява,
че Русия и Азербайджан поддържат федерални отношения, които
обосновават руската помощ за революцията, след като тези отно
шения формално са установени едва три месеца по-късно! Думи
те на Ленин обаче напълно съответстват на неговото схващане за
политиката', ситуацията трябва незабавно да бъде облечена в юри
дически термини. Правото произтича от фактическото положение
дори ако то е постигнато със сила.
За Армения през 1920 г. ситуацията се усложнява от два фак
тора: сътрудничеството на дашнакското правителство с щаба на
генерал Деникин - твърде обяснимо, като се има предвид изо
лацията, в която са изпаднали арменците, - който предоставя на
републиката в замяна оръжие и финансови средства; от друга
страна, Армения смята, че Турция е отслабена от поражението
и през 1919 г. анексира арменски територии под турска власт.
Сметката обаче се оказва погрешна: М устафа Кемал е достатъч
но силен и освен това има намерение да си възвърне оспорвани
те от Армения територии. Това става причина за смъртта на та
зи държава. В края на годината между турци и арменци избухва
същинска война за тези територии, която завърш ва с поражени
ето на последните през есента на 1920 г. Арменският разгром
се оказва твърде удобен предлог за Москва. Несъмнено там ко
мунистическата партия е твърде слаба, но Сталин решава да сва
ли претърпялото военно поражение правителство и да установи
на негово място болшевишка власт. Операцията на място е въз
ложена на Орджоникидзе, а към дашнакското правителство е от
правен руски ултиматум с искане да отстъпи пред революцион
ния комитет на Арменската съветска социалистическа републи
ка. Този революционен комитет, който Орджоникидзе е докарал
от Баку, незабавно издава декрет, с който всички руски закони
стават валидни в Армения. Той получава признанието на М оск
ва и през 1921 г. сключва мирен договор с Турция, който приз
нава нейната власт над спорните територии. Орязана територи
ално, превърнала се в сцена на народни бунтове, за да оцелее,
Армения е принудена да повика на помощ Москва. Останало без
всякаква външна подкрепа, самоопределението приключва с ли
шено от всякакви формалности анексиране, макар официално Ар
мения да съхранява своя суверенитет.
Остава Грузия, която, поне за известно време, има повече къс
мет от своите съседки, тъй като първоначално успява да накара
Русия да признае нейната независимост. Руско-грузинският до
181
говор от 7 май 1920 г. потвърждава това признаване от страна

на Социалистическата държава и предоставя ценни гаранции, тъй
като в член 1 се уточнява, че РСФСР „се отказва доброволно от
всички права, принадлежали на Русия върху народа и територи
ята на Грузия“, а в член 2 се заключава, че „Русия се задължава
да не се намесва по никакъв начин във вътрешните работи на
Грузия“ . В този договор обаче има тайна клауза, която обезсмис
ля всички тази красиви обещания: по силата на тази клауза Грузия
се задължава да даде легален статут на Комунистическата партия
и да не пречи на нейната дейност. Междувременно партията е взе
ла решение да смаже меншевиките в Грузия така, както е напра
вила това в самата Русия. В момента на подписването на догово
ра Орджоникидзе се отправя за Тифлис и дава заповед на своите
войски да настъпят към Кура. За предлог той използва заплахите
от репресии, отправени към грузинските комунисти, които на 2
май са се опитали да вдигнат въстание в столицата. Агресивните
действия на Орджоникидзе са особено ненавременни, тъй като по
същото това време полските войски настъпват в Украйна. Пред
пазливият Ленин не желае в никакъв случай към затрудненията,
причинени от поляците, да се прибавя и конфликт в Кавказ, така
че нарежда на Орджоникидзе да не „самоопределя“ Грузия по свой
начин. Впрочем член 2 на договора от 7 май не позволява на пос
ледния подобна агресивност, но в същото време тайната клауза
му предоставя възможност да играе картата на Грузинската ко
мунистическа партия и по този начин да заобиколи както забра
ната на Ленин, така и ограниченията на договора.
Москва назначава Киров, близък сътрудник на Орджоникидзе,
за посланик в Грузия. Той използва поста си, за да вкара в Тиф
лис голям брой комунисти и да предприеме опити за дестаби
лизиране на меншевишкото правителство, което обвинява в на
рушение на договора поради „преследванията срещу комунис
тите“ и призивите, отправени към съюзниците. Грузинските ко
мунисти - или по-скоро Комунистическата партия, внедрена от
Москва - не крият намеренията си да завземат властта. В същото
време вестникът на Комисариата по националностите Живот на
националностите в своя брой от 3 ноември 1920 г. твърди, че
въпреки легализирането на партията почти всички нейни члено
ве са хвърлени в затвора. От същата статия става ясно, че в Тиф
лис, в седалището на партията има само една служителка, тъй
като всички нейни активисти са или в затвора, или принудени да
излязат в нелегалност.
М еншевиките си дават сметка за надвисналата над тях зап
182
лаха и се опитват да спечелят на своя страна европейските со

циалдемократи. През септември на посещение в Грузия присти
га делегация от социалисти, сред които са Кауцки, Ремзи Мак-
доналд и Емил Вандервелде. Подкрепа оказва и Анри дьо Ман.
Насърчено от подобна положителна според него за каузата му
тенденция, грузинското правителство подава през декември мол
ба за членство в Обществото на народите. Б ез успех. Резулта
тът е отрицателен и по отношение на Русия, която смята този
опит и обявената чуждестранна подкрепа като враждебни на са
м ата нея. Яростен противник на независимостта на собствената
си родина, Сталин започва непрекъснато да отправя предупреж
дения. Той твърди, че Грузия се опитва да въвлече Антантата в
антиболшевишки фронт и не спира да повтаря, че независимият
статут на Грузия, при положение че Армения и Азербайджан са
влезли в сферата на влияние на Русия, освен всичко друго дес
табилизира Кавказ и пречи на общата комунистическа полити
ка. Той добавя: „Кавказ е важен за революцията, защ ото е из
точник на суровини и на храни. Важен е и заради географското
си положение между Европа и Азия, между Европа и Турция и
заради наличието на съществени от икономическа и стратегичес
ка гледна точка пътища.“
Тези безцеремонни думи на Сталин напълно изразяват руско
то гледище по националния въпрос към края на 1920 г. Световна
та революция се е оказала неосъществима мечта и на дневен ред
е борбата за оцеляване на съветската държава, което налага да се
държи сметка за нейните икономически и стратегически интереси
и в крайна сметка възвръщане на изгубените територии.
Подобно на Сталин Ленин е убеден в тези приоритети, но спо
ред него оцеляването може да бъде постигнато по други пъти
ща. Той не желае конфликт с положително настроеното към Гру
зия международно обществено мнение. Не желае също така да
вреди на интегрирането на Русия в международната общност.
Вярно е, че Лойд Джордж е потвърдил пред К расин*, че цял Кав
каз остава в руската сфера на влияние. Ала Ленин се бои, че упот
ребата на сила срещу готовата да се брани Грузия може да пре
дизвика английска реакция, опасна за сигурността на затънала
та в безкрайна гражданска война Русия. Той мисли също така за
преговорите с Турция, които приключват през март 1921 г. с под
писването на договор за приятелство, и се страхува да не пре
* По това време Леонид Красин се намира в Лондон за сключване на англо-съветско

споразумение. - Б. а.
183
дизвика сходна отрицателна реакция. Н а него му е известно ос

вен това, че Грузия е заплашена отвътре от комунистите и от
вън от руския натиск и от враждебността на Турция. Именно по
ради това той се колебае да отстъпи пред исканията на Сталин
и Орджоникидзе за слагане край на грузинската независимост.
През януари 1921 г. те получават подкрепа от комисаря по
външните работи Чичерин, който обвинява Грузия, че нарушава
договора от 7 май и призовава към намеса „за спасяване на ко
мунистите“ . Впрочем всичко вече е готово за тази намеса. Зав
зелата Баку 11-а армия само чака заповед за настъпление към
Тифлис. Кавказкото бюро на партията (Кавбюро), което работи
съвместно с 11-а армия, настоява пред Ленин да даде заповед за
преминаване към действие. На 14 февруари 1921 г. след продъл
жителни дебати Ленин дава съгласие за военна операция. В дейс
твителност той не знае, че тя е започнала два дни преди това.
„Зелената светлина“ на Ленин е съпроводена все пак от препо
ръка да се проявява сдържаност; той желае преди всичко „спаз
ване на международните правила“ . Истината е, че грузинските
дела вече са извън неговия контрол. Всичко вече е организира
но, дори манипулирано от Кавказкото бюро, което действа все
пак съвместно със Сталин; това бюро твърди, че положението в
Грузия е непоносимо за комунистите и нетърпимо за Русия и че
дълг на болшевиките е да установят там комунистическа власт.
Кавказкото бюро има намерение да връчи на Ленин призив за по
мощ от страна на грузинците, но той така и не е в състояние да
установи неговата истинност. При това 11 -а армия се подчиня
ва на Орджоникидзе, а не на своя министър Троцки, който впос
ледствие извърш ва разследване за условията, при които е взето
решение за нахлуване.
Това нахлуване се осъществява в две направления: от юг и
от изток. Въпреки отчаяната съпротива на грузинците те са по
бедени и на всичко отгоре през това време Турция се възползва
от конфликта, като в началото на март окупира Батум и, а на 17
обявява неговата анексия. На 18 март грузинското правителст
во капит улира. Ч ервенат а ар м и я наст ъпва т огава к ъ м Б ат ум и,
този път от имет о на р е в о л ю ц и о н н а Г р у зи я и на 19 март про
гонва оттам турците. С договора от Каре Турция се отказва от
претенциите си.
^Все така загрижен да не създаде „грузински казус белли“,
който да настрои отрицателно международното обществено мне
ние, Ленин непрекъснато призовава за уважение към грузинско
то население, към неговите елити и институции, като нарежда
184
на Орджоникидзе да дири компромис с меншевиките и да не на

лага „руска“ политика на завоюваната страна. „Нека грузински
те комисари да не прилагат нашия стереотип, пише той, а да из
ползват специфична и гъвкава тактика.“
Подписаният на 21 май 1921 г. двустранен договор прирав
нява Грузия с останалите кавказки републики и я поставя в рус
ка орбита. В този случай самоопределението става жертва на не
достатъчната международна подкрепа, която не успява да при
нуди Русия да отстъпи и да изтегли войските си.
Червено знаме срещу зелено знаме

Макар Ленин винаги да е смятал, че пролетариатът от развити
те странни ще бъде главното действащо лице в световната ре
волюция, той не оставя без внимание и Изтока, в който съзира
революционен потенциал. След идването си на власт той се на
сочва към изостаналите общества от империята, в които доми
нира ислямът, и на 24 ноември 1917 г. отправя апел към „труде
щите се мю сю лмани в Русия и на изток“ :
„М ю сю лмани от Русия, татари от Поволжието и Крим, кир-
гизи и сарти от Сибир, тюрки и татари от Закавказието, чечен-
ци и планинци от Кавказ, всички вие, чиито джамии и молитве
ни домове биваха разрушавани, чиито вярвания и обичаи бяха
потъпквани от царете и угнетителите на Русия [...] От днес на
татък ваш ите вярвания и обичаи, вашите национални и култур
ни учреждения се обявяват за свободни и неприкосновени. Уст
ройвайте вашия национален живот свободно и безпрепятствено.
Вие имате право на това!“
Този апел означава открита подкрепа от страна на револю
цията за мю сю лманите, като ги призовава в замяна те да подк
репят революцията. Червеното и зеленото знаме трябва да се ве
ят редом. За отбелязване на този съюз веднага е извършен сим
воличен жест: върнат е на мю сю лманите О смановият Коран,
съхраняван в Публичната библиотека на империята. Преходът от
призив за съю з до постигането на същия този съюз между бол-
шевики и мю сю лмани се оказва труден. Болш евиките трябва да
изберат измежду съществуващите ислямски организации съю з
ници, способни да привлекат мюсюлманските маси. Осъщ ествя
ването на този проект е възложено на комисаря за националнос
тите Сталин.
През периода на подготовка за Октомврийския преврат м ю
сюлманите не остават пасивни, а се опитват да се възползват от
185
бързото разпадане на империята, за да задоволят собствените си

интереси. Първият конгрес на руските мюсюлмани, проведен в
Москва през юли 1917 г., в който вземат участие представители
от всички национални групи, се обявява за защита на „правото
на народите сами да определят съдбата си“ . Той потвърждава
преди всичко привързаността към исляма, който делегатите же
лаят да съчетаят със социализма. Ала когато става въпрос за по
литическа организация, тези общи пожелания не са достатъчни,
за да бъде постигнато съгласие между привържениците на две про
тивоположни схващания: онези, които призовават към интегрира
нето на мюсюлманите в единна Русия, която признава тяхното из-
вънтериториално единство, и онези, които, напротив, искат да жи
веят във федерална държава. Към първия лагер принадлежат та
тарите, докато туркестанци, кавказци и кримци са заклети феде-
ралисти, претендиращи за териториална автономия в рамките на
една Руска федеративна република. Отначало последните вземат
връх, но през есента, изправени пред необходимостта да прего
варят с болшевиките на основата на обща позиция, приемлива
за техните партньори, мюсюлманските ръководители провъзгла
сяват национална културна автономия за тюрките в Русия и Си
бир, а за да я въплътят в институции, те реш ават да учредят Н а
ционално мюсюлманско събрание - така и останало на книга -
и да изградят въоръжени формирования, които действително са
създадени в някои райони като Казан например.
Сталин от своя страна се обръща към създадения по това вре
ме в Москва Мюсюлмански национален съвет, но който заседава
в Петроград под председателството на кавказкия меншевик Ахмед
бай Цаликов, горещ защитник на единството. Именно него Ста
лин избира за партньор, като му предлага поста председател на
Комисариата по мюсюлманските въпроси, който болшевиките
възнамеряват да учредят. След неговия отказ той прави същото
предложение на един татарин от Поволжието, М олла Нур Вахи-
тов, основател на Социалистическия мюсюлмански комитет, при
върженик на болшевиките още от Октомври, но чието присъеди
няване към болшевизма има за цел преди всичко да разпространя
ва марксистките идеи сред мюсюлманите. Неговите панислямист-
ки възгледи за революцията не пречат на Сталин да му повери ръ
ководството на Комисариата по мюсюлманските въпроси, пост с
твърде неясни функции: несъмнено министерски, за какъвто го
представя Сталин на своите събеседници, но действителността зад
този примамлив статут е повече от скромна, тъй като той е пряко
подчинен на него и задачата му е да обедини под егидата на Ко
186
мунистическата партия всички мюсюлмански организации и да

привлича мюсюлманите в редовете на Червената армия.
По места, също както из останалите територии на разпадна
лата се империя, отношенията между болшевики и мюсюлмани
се усложняват от два фактора: от една страна, намесата на чуж
дестранни въоръжени сили, а, от друга, изборът, пред който са
изправени болшевиките при търсенето на съю з било с появили
те се след войната национални мюсюлмански движения, било с
евентуални комунистически организации.
На първо място трябва да се имат предвид различните въо
ръжени сили, които през периода 1918-1920 г. застраш ават ре
волюцията по мюсюлманската периферия. Всичко започва с чеш
кия легион, съставен от военнопленници от австрийската армия,
евакуирани по посока на Владивосток. През април 1918 г. чехи
те вдигат бунт и окупират разположените покрай Трассибирска-
та железница градове, а това води до всеобщо антиболшевишко
въстание в района. По същото това време съюзниците стовар
ват войски в М урманск и Владивосток, в Крим се настаняват
немски части, а Кавказ бива окупиран последователно от турци
и англичани. Заплашена от всички страни, болшевишката власт
е принудена да си сътрудничи с националните движения, след ка
то преди това се е опитвала да постави под свой контрол ново
появилите се държавни образувания.
П ървото образувание от този род е татаро-баш кирската р е
публика начело с М олла Нур Вахитов, който се опитва да съче
тае националната мюсюлманска държава с исканията на Сталин
и Ленин. Вахитов твърди, че републиката е „сърце на револю
цията, която обхваща целия Изток“ . Тази държава обаче просъ
ществува твърде кратко, тъй като чешкият бунт принуждава бол-
шевишките войски да се оттеглят от района. Чехите залавят В а
хитов, когото разстрелват заедно с известен брой болшевики и
болшевизирани татари. Разгорялата се от този момент нататък
в областта гражданска война лишава болшевиките от всякаква
инициатива и води до разделение между татари и болшевики,
враждебни на формалното обединение от пролетта на 1918 г.
Същ о в Поволжието промяната в позициите на башкирците
под водачеството на Валидов* - провъзгласил веднага след ре
волюцията раждането на непризната от болшевиките автоном
на държава - е показателна за колебанията на мюсюлманите при
избора на съюзници. Виждайки поражението на болшевиките, те
* Наричан още А хмет Заки Велиди Тоган. - В. а.
187
залагат първоначално на един контрареволюционен фронт, ди

рейки подкрепа при русите, които начело с Колчак за известно
време овладяват Сибир, и на юг при Деникин. Не след дълго оба
че мюсюлманските движения си дават сметка, че един успех на
белите би означавал възстановяване на империята. Ето защо през
март 1919 г. Валидов започва тайни преговори с болшевиките.
Сключеното между башкирския водач и комунистическия режим
споразумение включва големи отстъпки от страна на режима. В
него е предвидено създаването на автономна Баш кирия в рам
ките на федеративна държава - автономия в твърде широк сми
съл, тъй като башкирците имат намерение да запазят контрола
върху вътрешната си политика и армията си, отстъпвайки на фе
дерацията мините, заводите и съобщителните връзки.
Защо Ленин ратифицира едно споразумение, което толкова се
разминава с правилата на федеративната организация? Стремежът
му през пролетта на 1919 г. да постигне на всяка цена компромис
може да се обясни с две причини. Преди всичко той се стреми да
лиши от подкрепата на мюсюлманите белите армии, в момент, ко-
гато те все още жънат победи. Ала в разсъжденията си Ленин оти
ва по-далеч от конкретния случай с башкирците: той иска по този
начин да покаже своето уважение към мюсюлманите, за да убеди
„киргизите, туркмените, узбеките, таджиките, все още под влия
ние на моллите“ , че болшевиките не са техни врагове. В предста
вите на Ленин подобен компромис естествено е временен. Това
става ясно веднага след приключването на гражданската война, ко-
гато с декрет от май 1920 г. болшевишката власт определя окон
чателния статут на Башкирската република.
Номинално тя, разбира се, остава автономна и съхранява ком
петенциите на местното управление. Ала този декрет - по съ
държанието на който башкирците нито са консултирани, нито до
ри предварително информирани - ги лишава от всичките поли
тически, военни и икономически компетенции, вписани в стату
та от 1919 г. Валидов го разобличава като далеч по-централист-
ки, дори по отношение на правомощията на местната власт, от
всички наредби от времето на монархията. Възмутени, башкир-
ските ръководители избягват в планината, а населението се вдига
на въстание. През май 1920 г. обаче болшевиките вече са госпо
дари на играта и имат възможност да насочат войските си за по
тушаване на очертаващата се гражданска война. Въстанието е
смазано, а върху окупираната територия се възцарява терор.
Поволжието изправя Ленин пред други национални предиз
викателства: на първо място татарите и чувашите. За разлика от
188
башкирците, обединени около силна личност като Валидов и не

говия проект за национална държава, татарите, водени от Сул
тан Галиев, още от самото начало залагат на комунистическата
карта. Султан Галиев е едновременно мюсюлмански националист
и комунист (става член на партията през ноември 1917 г.), за-
щото вижда в революцията път за освобождение на своя народ
и за всички поробени народи. Според Султан Галиев, който е ате
ист, ислямът е цимент, който споява поробените народи, ето за
що комунизмът трябва да се съчетае с него, за да го модернизи
ра. Той се явява най-високопоставеният мю сю лманин в йерар
хията на съветската държава; след смъртта на Валидов става по
мощник на Сталин в Комисариата по националностите и е пос
тавен начело на М юсюлманската военна колегия, която отгова
ря за мюсю лманските части в състава на Съветската армия.
Султан Галиев се бори за единна татарско-башкирска държава,
която да включва цялото мюсюлманско население от Поволжие-
то и Урал. Поради несъгласието на Ленин и създаването през 1919
г. на Башкирската автономна република той променя своя проект
и работи за формирането на Татарска република, в която да влязат
всички мюсюлмански територии от Поволжието с изключение на
Башкирската република, сведена до своята най-проста формула.
Конфликтът между Султан Галиев и Ленин разкрива друта осо
беност при приложението на проекта за самоопределение. Вода
чът на татарите разчита на своята принадлежност към комунисти
ческата партия и на възможността да бъде приета една централи
зирана федерация, която да осъществи обединението на всички
мюсюлмани от Поволжието. В подобно предложение Ленин виж
да заплаха от обединение на всички мюсюлмани около по-образо-
ваните татари и следователно от перспективата за национален про
ект, който, макар и претендиращ за комунистическа ориентация,
за него си остава неприемлив. Той предотвратява тази „великота-
тарска“ опасност чрез създаването на Татарска автономна репуб
лика, а сетне на Чувашка автономна област, тъй като в един мо
мент чуващите изявяват желание да се обединят с татарите. Най-
сетне към края на 1920 г. се появяват други две автономни облас
ти: Марийската и Вотякската. По този начин мечтата за обедине
ние на мюсюлманските народи от Поволжието приключва след ид
ването на болшевиките на власт, с появата на множество нацио
нални единици, разполагащи с ограничени правомощия.
Друг труден район, но по съвсем различни причини, е Кир-
гизия. Вече бе споменато, че киргизите се сплотяват около пар
тията Алаш Орда, която по времето, когато войските на Колчак
189
представляват заплаха за болшевиките, се опитва да намери под

крепа в руската контрареволюция. Неуспехът на белите, както и
на техния съюзник атаман Дутов обаче връщ а постепенно степ
та във властта на болшевиките, които обещ ават на киргизите
пълна амнистия, стига те да дойдат в техните редици.
В Киргизия болшевиките се сблъскват със сериозно предиз
викателство: съжителството на две непримирими една към дру
га общности: киргизите, които искат преди всичко да си върнат
отнетите земи, и руските заселници, които са се присъединили
към революцията, за да съхранят придобитите имоти. Как да се
прим ирят тези две взаимно изклю чващ и се искания? Ленин
включва киргизите в групата на народите, към които трябва да
се проявява разбиране, за да бъдат „изтръгнати те от моллите“,
тъй като съзнава с какво влияние се ползва ислямът в този ра
йон. Решението на М осква идва, без дори да бъде направен до
ри привиден опит за съгласуване: на 10 юни 1919 г. в М осква е
създаден Киргизки революционен комитет, съставен от комунис
ти, много от които не принадлежат към този народ, нито пък из
повядват исляма, с председател поляк, който е изпратен на м яс
то, за да упражнява там пряко властта.
Този комитет трябва да се съобразява с двете национални об
щности, обитаващи степта, и следователно с културните права на
всяка от тях. Ала вместо да разреши конфликта, тази спусната от
центъра власт допълнително го изостря. Русите отказват да приз
наят този комитет, а киргизите се оплакват от него направо на Ле
нин, без да постигнат каквото и да било. В края на краищата също
както в Поволжието поражението на белите и краят на натиска от
вън дават възможност на болшевиките да наложат в Киргизия при
лаганото вече другаде решение: автономна република, която отс
тъпва всички правомощия на центъра. На киргизите, които искат
да си върнат земите, е направена една-единствена отстъпка: прек
ратяване на колонизацията. В същото време обаче заселниците за
пазват придобитите вече земи. Такова частично и несправедливо
решение засилва икономическите трудности и предизвиква недо
волството на местното население. Не след дълго степта ще поста
ви пред Москва драматичен и дълготраен проблем.
В Туркестан, където ислямът има здрави позиции и където ко
мунизмът привлича единствено руското население, Ленин смята,
че не може да се прилага самоопределение. Колония на империя
та, сетне на революционната власт, Туркестан бива пренебрегван
от Москва до 1919 г. Едва през есента на същата година изпрате
ната там мисия на Сафаров докладва пред Ленин взривоопасното
190
положение в тези покрайнини: шовинизмът на русите настройва

местното население срещу болшевишката власт, която е отъждес
твявана чисто и просто с империализма на царете; надига се въо
ръжена национална съпротива, движението на басмачите, като зап
лашва да обхване целия район. Най-сетне налице е нарастващо не
доволство на националния елит, който не е привлечен толкова от
самоопределението, колкото желае да противопостави на руското
присъствие единството на Туркестан, сплотен около своята култу
ра и около исляма. Зеленото знаме, издигнато от националистите
и от бойците - басмачи, е в крайна сметка отговорът, който мес
тното население като цяло дава на червеното знаме.
Как да се постигне мир в тези стратегически важни, но кул
турно чужди на Русия покрайнини? Как да се наложи съветска
власт, без това да предизвика още по-ожесточена съпротива? Как
да се отговори на очакванията на многобройното руско и укра
инско население в Туркестан, което отхвърля отделянето на стра
ната и иска от болшевишката власт поддържане на „руски ред“?
Ленин е изправен пред избора между две предложения. Ед
ното е разработено от приели комунизма туркестанци начело с
Турар Рискулов и Файзула Ходжаев и предвижда създаването на
Туркестанска автономна република в състава на Русия, включ
ваща всички тюркски народи от района. Ленин не иска и да чуе
за подобен проект, който няма нищо общо с интересите на ре
волюцията. Но не по-малко го смущава и другото предложение,
дошло от една комисия към Централния комитет, което предвиж
да централизирана организация на целия район, без оглед на
стрем еж ите на м ю сю лм анските народности. Ленин напълно
справедливо отхвърля и двата проекта.
Негодуващи от „колониалисткото“ поведение на русите, тур-
кестанците подкрепят както басмачите, така и политическото ре
шение, предлагано от Рискулов и Ходжаев в неговата най-ради
кална форма: проникване на националисти във всички комунис
тически структури и открито предявено искане за тюркско един
ство. Специалната комисия, изпратена в района от Ленин през
1919 г. със задачата да установи сътрудничество с местното на
селение, а също така да проучи положението, предизвиква нео
чаквана реакция. Мюсюлманите се възползват от тази склонност
към компромиси и проникват в местното бюро на мю сю лманс
ките организации към Руската комунистическа партия. На сви
каната в Ташкент през януари 1920 г. конференция на комунис
тите мю сю лмани мнозинството представители се оказват наци
оналисти, което обяснява нейното решение за създаване на ав-
191
тономна тюркска република, включваща цял Туркестан, и за пре

образуване на местната организация на Руската комунистичес
ка партия в Тюркска комунистическа партия.
Провалената акция за обединение на мюсюлманите от Повол-
жието сякаш има изгледи да успее към началото на 1920 г. в
Средна Азия. А ла също както в останалите части на страната,
краят на полските операции в Украйна и разгромът на белите поз
воляват на Ленин да овладее положението. Крайно време е: оку
ражени от първите си успехи, комунистите от Средна Азия при
зовават всички тюркски народности в Русия да се присъединят
към вече основаната република. Изпратеният от Ленин в Таш
кент Фрунзе му телеграфира: „Тук мюсюлманите са на път да
завземат цялата власт.“
Болш евиките не могат да си върнат контрола в района, без
да сложат край също така на независимостта на емирствата в Хи-
ва и Бухара, които служат за база на басмачите. С тази задача е
натоварен Фрунзе. Всички усилия обаче все още не дават резул
тат и няма изгледи националната съпротива скоро да бъде побе
дена. Туркестан е твърде отдалечен от Центъра и поради това
трудно управляем.
Подобно положение изправя Ленин пред особено сложен проб
лем: трябва ли в името на мира в района да се приеме проектът за
обединение на мюсюлманите? Или както в Поволжието да се на
ложи самоопределение в строго определени граници?
Решението се затруднява допълнително от факта, че обитава
щите Туркестан руси, приели комунизма, за да съхранят имотите
си, гледат на него като на колония и за тях всички мюсюлмани са
националисти, чиято едничка цел е премахването на руските при
вилегии. За мюсюлманите комунистите са преди всичко руси, ко
ито с ожесточение се борят за запазване на своето владичество, а
червеното знаме е символ на вековни имперски претенции. Еднич
ко спасение срещу този постоянен империализъм е ислямът, обе
диняващ всички потиснати. Ленин още през 1920 г. осъзнава зна
чението на тази конфронтация между червеното и зеленото знаме.
За него подобна конфронтация е напълно неприемлива, още пове
че че революцията в Азия започва да заема централно място в не
говите планове. Как би могло да се говори за интернационализъм,
за солидарност между трудещите се на Запад и народните маси на
Изток, когато мюсюлманското население в Русия обвинява бол
шевиките, че са наследници на царете? Ето защо в началото на
1920 г. бъдещето на Средна Азия се превръща в основен елемент
на революционната стратегия.
192
Баку: колониалното предизвикателство

На 1 септември 1920 г. в Баку се открива Конгрес на народите
от Изтока, свикан от III интернационал с цел да разработи рево
люционна стратегия за пренасяне на револю цията в колониал
ния свят. За болшевиките обаче, които с вземането на властта
през октомври 1917 г. смятат, че поставят началото на един нов
свят, в този момент конгресът придобива неочаквано значение
на последна възможност. Действително след Октомври всичко
се е променило. Световната револю ция, от която руската би
трябвало да бъде само първото звено, се е провалила именно
там, където е трябвало да се състои - в европейските общества.
За да оцелее, руската революция е длъжна да намери опора в дру
ги сходни движения. Тъй като Европа е отказала да я последва,
остава колониалният свят и именно поради това Интернациона
лът свиква този конгрес в Баку.
Това отчаяно обръщане към революциите от Изтока - та кой
комунист през 1920 г. би могъл да си представи, че револю ци
ята ще успее в една-единствена страна! - е в центъра на речта
по откриването на Зиновиев. Обръщайки се към близо две хи
ляди източни делегати, почти три четвърти от които идват от
мюсюлмански райони на Русия, председателят на Интернацио
нала ги призовава на свещена война срещу империализма. Този
така чужд на М аркс израз е разбран буквално от делегатите, ко
ито отвръщат с колкото въодушевени, толкова и удивени възгла
си: „Джихад“ , тоест „свещена война!“ . Ала докато пренебрегвай
ки обичайния си речник, Интернационалът се опитва да се поми
ри с Изтока, той е принуден да констатира, че свиканите в Баку
комунисти мюсюлмани имат свое собствено виждане за револю
цията, почиващо върху собствения им революционен опит на те
риторията на Руската империя. На призива за класова солидар
ност, който се съдържа в речта на Зиновиев, делегатите от Сред
на Азия отговарят, че революцията на изток би трябвало да бъ
де специфична, национална, тъй като само като такава тя би мог
ла да гарантира освобождението на колониалните народи.
Малко след Конгреса в Баку Султан Галиев, който при това
е виден представител на централната комунистическа йерархия,
извлича теория от изказванията на туркестанските делегати. П о
робените народи от Изтока, казва той, като такива са и проле
тарски народи. Следователно техните национални движения за
освобождение имат характера на „социалистическа революция“ .
Коминтернът трябва да приеме и подкрепи националните борби
като неделима част от световното революционно движение. От
193
тези негови думи, изцяло основани върху практическия опит на

мюсюлманите от неговата страна, на Ленин става ясно, че не би
ва да се надява да намери на Изток поле за революционни дейст
вия, солидарни е Русия, и че тук става въпрос за съперничество
и дори за противопоставяне между две революции.
През следващите години Султан Галиев и неговите другари
фактически довеждат докрай тези разсъждения и стигат до убеж
дението, че единственото истинско революционно огнище се на
мира в колониалните аграрни общества и че освобождението на
тези общ ества минава през поврат във връзките между индуст
риалните западни метрополии и източните земеделски общест
ва. Оттам и обрат в ситуацията на превъзходство, тъй като Ру
сия, макар и революционна, се свързва от мю сю лманските тео
ретици е индустриалния свят. На марксисткия Интернационал
мю сю лманите смятат да противопоставят един колониален Ин
тернационал, в който решаваща роля играе солидарността меж
ду мю сю лманите, на първо място мюсюлманите от Русия.
Тези речи, предшествани от изказванията на конгреса в Б а
ку, изпълват страниците на органа на Комисариата по национал
ностите и водят до отстраняване в средата на двадесетте годи
ни на Султан Галиев и неговите съратници, като налагат на бол-
шевиките две заключения.
Първото от тях е, че революционна Русия не само че не е мог
ла да предизвика революция в Европа, но и не може да разчита
на колониалната революция. Тя е обречена да си остане единст
вената родена от революцията държава. Пред нея стои изборът
или да се самоунищожи, или да приеме еретичната идея за по
бедата на револю цията в една отделно взета страна и оттам за
строителството на социализма в този единствен бастион.
Второто заключение е, че за оцеляването на революционна
та цитадела са необходими средствата, пространството и ресур
сите на бившата империя. Предстои изграждането на една жиз
неспособна държава и за тази цел е необходимо помирение с на
родите, избрали пътя на самоопределението, обединяването им
с Русия, без при това те да възприемат връзките с нея като при
нуда. В раздираното след 1917 г. от войни, омрази и борби за
независимост руско пространство подобна идея изглежда като
безумно предизвикателство. Именно на неговото решаване е ра
зумни средства Ленин посвещава последните години от своя жи
вот, а наследниците му голяма част от своите усилия.
194
Д ЕС Е ТА ГЛАВА
Pax sovietica I
Политическият компромис
Приемането на държавата
Годината е 1921: болшевиките си дават сметка, че са в безизхо
дица. В продължение на три години те са очаквали надигането
на работническата класа на Запад. Пасивността на полския про
летариат, провалът на окупацията през 1920 г. на заводите в И та
лия и на общ ата стачка в Германия са все свидетелства, че све
товната революция не е на дневен ред. В същ ото време от кон
греса в Баку става ясно, че революциите на Изток поставят под
заплаха класовата борба и пролетарската солидарност в полза
на съюз между потиснатите народи, насочен срещ у бившите им
потисници - западните страни.
След като революцията навсякъде е спряна, Ленин решава да
спаси осъщ ествената от самия него революция, макар тя да ос
тава затворена в стеснилото се междувременно пространство на
руската империя.
От този момент нататък е необходимо да се гради държава,
да се охраняват границите й чрез нормализиране на отношени
ята със съседните страни за опазване на революционната кре
пост, да се поставят върху все още неясни основи, чиито очер
тания никой още не си представя, отношенията между различ
ните народи, отначало разделени, а после обединени от револю
цията, но чиито въжделения си остават противоречиви.
Докато съветската държава все още не е определила своето
първо по рода си естество, за момента тя изгражда отбрана сре
щу външния, враждебен на революцията свят. През 1918 г. ко
мисарят по външните работи Троцки смята нейната функция за
временна, тъй като развитието на революционното движение в
Европа в своя порив ще заличи държавата на съветите, за да я
впише в рамките на една всемирна държава. През 1920 г. него
вият наследник Чичерин вече е наясно, че представлява една об
речена на оцеляване държава, която трябва да съхрани револю
ционната идея за бъдещето и поради това негова първа грижа е
защитата на нейните позиции. Такава е причината за сключени
те двустранни договори със съседните страни, които да гаран
195
тират сигурността на Русия и на нейните граници. През 1920 г.

тези договори с бивши царски владения същевременно потвър
ждават тяхната независимост: Естония - 2 февруари 1920; Лит
ва - 12 юли 1920; Латвия - 11 август 1920; Финландия - 14 ок
томври 1920; П олш а - 18 март 1921. Следват страните, разпо
ложени южно от съветската държава, които никога не са били
поданици на империята, но често са представлявали заплаха за
нея. Това са договори за приятелство, подписани с Иран - 26 фев
руари 1921, и с Турция - 16 март 1921. Далекоизточните страни
са по-резервирани към родината на революцията и преговорите
с тях се провеждат в средата на десетилетието.
Най-сетне през двадесетте години съветската държава започва
преговори и със западните страни, които се плашат от революци
ята. Разногласията между съюзниците спомага за възобновяване
то на отношенията с Великобритания, приключили с подписване
то през март 1921 г. на търговски договор, но преди всичко с по
бедената и унизена Германия, към която Ленин отправя призив за
солидарност между „аутсайдерите“ от следвоенния период, което
позволява възстановяване на известни отношения между двете
правителства и преди всичко сътрудничество между Червената ар
мия и Райхсвера. Така революционната държава, отхвърлена от
кръга на Великите сили, която сама трудно определя собствената
си природа, твърде скоро се сдобива с международен статут, ко
ето съответства на най-неотложната за нея необходимост: гаран
тиране на жизнеспособност на световната сцена.
Каква държава е необходима за една изолирана революция?
Въпросът се поставя особено остро, когато се отнася до една тол
кова сложна от политическа и човешка гледна точка съвкупност.
Още през 1920 г. съветската държава успява да вземе под свой
контрол част от народите на империята. Новата общ ност се от
личава от разрушената през 1917 г. по това, че при нея центъ
рът на тежестта се измества на изток. Империята на царете е ев-
разийска по своята територия, но историческата й традиция е
свързана със Запада, с нейните европейски завоевания. С ъветс
ката държава обаче губи през 1920 г. най-западните владения на
империята - балтийските държави, Финландия, Полша - и си въз
връща източните владения. По този начин бива подчертан евра-
зийският характер на новата държава.
Тя се сблъсква освен това с проблем, който несъмнено е стоял
пред империята, но не така остро: мултиетническият състав, под
силен от осъзнатите национални стремежи. Преди 1917 г. в името
на победата Ленин се е възползвал от въжделенията на нациите
196
PAX SOVIETICAI. ПОЛИТИЧЕСКИЯТ КОМПРОМИС
и е поел задължението да ги уважава. Ала в неочакваните за не

го рамки на изолираната държава, обречена да се бори за оце
ляване, основополагащите принципи на съжителство на нации с
противоположни стремежи не могат да бъдат заети от импер
ското минало. Съветската държава почива върху един проект -
революцията, и върху една идеология - победата на работничес
ката класа. Възстановеният със сила контрол върху освободе
ните нации, не може да бъде удържан. Болш евиките са прину
дени да изградят нов тип държава, в която е налице равновесие
между революционния проект и националните въжделения.
В крайна сметка подобно на империята - болшевиките се
сблъскват с проблемите за отношенията център-периферия, но за
разлика от империята, която основава своята стабилност върху ле
гитимността на свършения факт, тоест върху завоеванието, те
трябва да преустроят цялата система в двойна времева перспек
тива: краен проект, при който отпадат различията между център и
периферия, и преходен период, през който се вземат под внимание
интересите на всяка страна. По този начин замислената от Ленин
държава представлява компромис между центъра, носител на край
ния проект (единството), и периферията, представляваща разно
образие от нации и от политически стремежи.
Този компромис определя формата на държавата и начина на
нейното функциониране. Той бива допълнен от втори компромис,
този път в сферата на културата, който има за цел да държи смет
ка едновременно за отделните стремежи и да води тези общ ес
тва към р азц вета на едно единно общ ество, то ва на Homo
commiinismus.
Федерализъм или признати различия

„Революцията в една отделно взета страна“ неминуемо предпо
лага създаването на държава, но нито Маркс, нито неговите нас
ледници не се занимават особено с проблема за държавата; от
ците основатели се колебаят между идеята за нейното изчезва
не след револю цията (Енгелс) и общи формулировки - „бъде
щ ата държава на комунистическото общ ество“ (Маркс), при ко
ето остават неясни както нейната форма, така и нейните задачи.
В стремежа си към властта Ленин много скоро опира до този
проблем и още преди 1917 г. поставя ударението върху преход
на фаза, отделяща успеха на революцията от осъщ ествяването
на комунизма, заключавайки, че през тази фаза е необходима
държава на прехода. Тази държава, различна по своето естество
197
от традиционната, трябва да се отличава със своя ефимерен ха

рактер, с факта, че още с нейната поява започва процес на от
миране. Когато през октомври 1917 г. веднага след завземането
на властта Ленин се обръща към народите, а не към правителс
твата за слагане край на войната, той има предвид именно тази
държава на прехода, когато отказва да признае традиционните
власти като страна в международните отношения и ги заменя с
народите.
Това схващане за държава на прехода минава през ново оп
ределение на нейната форма и съдържание и на първо място на
нейната територия. В нея липсва стабилност с изключение на за
воюваното от револю цията пространство. Впоследствие Ленин
уточнява, че обединението на една държава с държавата на ре
волюцията не би могло да се разглежда като анексиране, тъй като
то е резултат от народната воля в полза на такова сливане. Ето
защо и границите променят своята функция: те са ненарушими,
когато бранят пространството на революцията, но могат да се
разширяват, когато революциите водят народите към присъеди
няване към съветската държава и в крайна сметка ще изчезнат,
когато световната революция доведе до оформянето на едно-
единствено пространство.
Какво място би трябвало да се отреди обаче на нациите през
преходния период? В Декларацията за правата на народите от 2
ноември 1917 г. се казва, че самоопределението е правило, че то
може да доведе до създаването на независима държава, но съ
що така до волята за обединение в една обща, родена от рево
люцията държава.
Единна или федеративна държава? Ленин винаги е смятал, че
единната централизирана държава е по-добра от различните моде
ли федерализъм, но че напредъкът на националните стремежи му
налага да се съобразява с тях и още в Декларацията на трудовия и
експлоатиран народ от 12 януари 1918 г. се казва, че „руската съвет
ска република е създадена на основата на свободен съюз от сво
бодни нации, като федерация от национални съветски републики“ .
Така в разстояние на три месеца, от октомври 1917 до януа
ри 1918 г. три основополагащи документа - Декретът за мира,
Декларацията на правата на народите в Русия и Декларацията на
трудовия и експлоатиран народ очертават контурите на съвет
ската държава, открита за революционните стремежи и за тях
ното обединение, но във федерални рамки. Равенството на на
родите вътре в изграждащата се многонационална държава е ос
новен принцип на съвместното съществуване.
198
Ала тези основополагащи документи не са лишени от двусмис-

леност. За Ленин най-важен си остава преходният характер на
съветската държава и оттам преходният характер на федерализ-
ма, който е резултат от компромис, а не от дългосрочно поли
тическо виждане. В тази система водеща си остава волята на тру
дещите се, която определя всеки избор. Именно те реш ават да
ли да се присъединят към съветската държава, а не привилеги
рованите класи. За Ленин компромисният преходен федерализъм
се компенсира от демократическия централизъм, който е както
първостепенен организиращ принцип, така и крайна цел, която
ограничава обсега на федерализма.
Руската конституция, приета на 10 юли 1918 г. от Петия об-
щоруски конгрес на съветите, организира държавата според въз
гледите на Ленин и споменатите документи, но твърде оскъдно
се позовава на понятия като „федерален“ и „федерация“ , макар
изграждането на държавата да се позовава на тези принципи. То
ва се дължи на факта, че през 1918 г., в самия разгар на Граж
данската война, никой не е в състояние да каже към кои народи
ще бъде прилагана тази конституция. На практика съветската фе
дерация се образува за период от пет години според най-различни
процедури в зависимост от различните съотношения на силите
и различното състояние на националното съзнание.
От 1920 до 1923 г. при най-разнообразни условия Русия непре
къснато създава републики и автономни области. Понякога тя из
ползва като предлог защитата на народа от белите, за да подпише
първоначално договор за приятелство и закрила, който след от
минаването на опасността от белите, едностранно превръща в
анексиране. Така става с Башкирия на Валидов, чието съществу
ване Колчак отказва да признае, а също и с татарите и чувашите.
В други случаи интегрирането на един народ към съветската фе
дерация става благодарение на „самоопределението на трудещите
се“ : пример за това са калмиците. Обитаващите западно от Кас
пийско море калмици, монголи будисти и номади биват призова
ни през 1919 г. от Ленин да се самоопределят, но също така да се
присъединят към Червената армия за борба срещу Деникин. Са
моопределението се явява отплата за тяхната военна помощ. Това
самоопределение обаче веднага бива заобиколено, тъй като за бъ
дещето може да се произнесе единствено Конгресът на трудещите
се, открито подкрепян от руското правителство. Изборът, напра
вен от тези „трудещи се“, в действителност грижливо подбрани
номади, довежда до решение (съвсем естествено!) за присъединя
ване към Русия под формата на автономна област.
199
Рухването на Алаш Орда в степта позволява на комунистите

да основат Казахско-киргизка република, разделена през 1920 г.
на две републики, включени тогава в РСФСР като автономна об
ласт на киргизите и Автономна казахска република. Друг при
мер за самоопределение на трудещите се: обединението с Русия
въз основата на решение на Комуната на трудещите се от Каре-
лия. В раздробения Северен Кавказ организираното лично от
Сталин сам ооп ределете има за цел, както той непрекъснато пов
таря, да спазва правата и особеностите на областта, без при то
ва да води до отделяне. В резултат от неговите действия се раж
дат две автономни републики, Дагестан и Планинската репуб
лика. Според същия модел Русия включва Кримската автоном
на република (октомври 1921), Якутската автономна република
(април 1922), а през 1922 г. цяла поредица автономни области:
Бурятско-монголска, Карачаево-черкезка, Кабардино-балкарска,
Ойротска и Адигейска.
В резултат от този процес Русия интегрира седемнадесет ре
публики и автономни области. Макар номинално и на теория те
да имат различен статут - политическа автономия за републи
ките, административна за областите - на практика компетенци
ите им са почти еднакви, тоест стеснявани и спъвани от непре
къснатата намеса на комунистическите партии. Разликата в тех
ните статути се дължи на условията, при които е осъществено
тяхното интегриране. Ала в крайна сметка самоопределението
за всички национални групи се решава и осъщ ествява от кому
нистите и под натиска на руското правителство.
Много по-трудно е установяването на отношения с незави
симите републики, създадени по време на гражданската война,
които не желаят да се подчинят на налагания от болшевиките
централизъм. В тези случаи става въпрос за силни, вече утвър
дени нации, които се стрем ят да последват примера на Полша
или на Финландия, чиято независимост се оказва окончателна.
Така седем републики се превръщат в същинско предизвикател
ство за болшевиките: Украйна, Белорусия, трите кавказки дър
жави и емирствата Бухара и Хива в Средна Азия, поставени през
XIX в. под руски протекторат. Тук не може да става дума за на
силствено присъединяване, а за развитие на двустранни връзки,
които постепенно водят независимите републики от равноправ
но партньорство с Русия към ограничен суверенитет.
В своя статия, публикувана в Правда, Сталин посочва пътя,
който трябва да следват отношенията с тези републики. Още на
10 октомври 1920 г. той легитимира действията, които ще бъ
200
PAX SOVIETICA I. ПОЛИТИЧЕСКИЯТ КОМПРОМИС
дат предприети след прекъсването на световната революция и по

ради необходимостта от трайна организация на отнош енията
между Русия и нейните бивши владения по периферията. Това е
пътят, пише той, по който, чрез двустранни договори, определя
щи общите цели и компетенции на руската република и нейните
партньори, ще бъде намерено нужното равновесие.
За по-малко от година - от 30 ноември 1920 г., когато е под
писан договорът с Азербайджан, до 30 септември 1921 г., отко-
гато датира договорът с Армения - разработената от Сталин сис
тема е вкарана в действие. Тя се състои от общи принципи и от
някои различия.
Тези договори до един притежават всички външни черти на
класически съю зи между равноправни държави. Въпросните съ
юзи почиват върху две области на общи интереси: икономичес
ката и военната. Що се отнася до втората, още от времето на
Гражданската война Червената армия е поела контрола върху на
ционалните въоръжени сили. Макар в тези договори да не се спо
менава нищо за външната политика, на практика до 1922 г. един
ствена Украйна съхранява връзки с други държави. Нейните въз
можности обаче са ограничени чрез съвкупност от препокрива
щи се двустранни договори. Въпреки липсата на съответни кла
узи в техните текстове зависимостта на републиката по отноше
ние на международните връзки става очевидна още през 1921 г.
с подписването на Рижкия договор, който слага край на войната
с Полша. Вярно е, че Украйна изпраща на преговорите двама
свои представители, но за поляците те са част от руската деле
гация. Още по-красноречив е случаят с кавказките републики, ко
ито не са асоциирани при подписването на съветско-турския до
говор от 1921 г., имащ за цел при това да уреди именно техните
гранични проблеми. В преговорите участва единствено Русия с
твърдението, че във втората фаза ще присъстват и пряко заин
тересуваните кавказки държави. Последните действително под
писват договора от Каре, но с уточнението, че тяхната позиция
е плод на съгласуваност с Русия.
И така до 1922 г. Русия полага усилия да съхрани привидни
те дипломатически компетенции на републиките, но краят на то
зи респект към техния суверенитет настъпва на Генуезката кон
ференция, която за разлика от споменатите договори, отнасящи
се до регионални проблеми, е същински международен форум.
Въпреки отчаяните усилия на Украйна да изпрати делегация, на
нея е поканена само Русия. На 22 февруари 1922 г. „суверенни
те“ републики са принудени да „поверят“ на руската република
201
„мисията тя да ги представя и да подписва от тяхно име“ .

Макар Русия да успява да наложи тези договори без особени
конфликти, въпреки действителното накърняване на суверенитета
на републиките, Грузия упорито продължава да брани своята не
зависимост и нейното несъгласие с руското разбиране за равен
ство между нациите дори предизвиква истинска политическа кри
за в Кремъл.
Както вече стана ясно, военната интервенция през 1921 г. до
вежда на власт комунистите, но това не слага край на стремежа
към независимост, чиито глашатаи стават грузинските болшеви-
ки Буду Мдивани и Филип М ахарадзе, опълчвайки се на своите
сънародници Сталин и Орджоникидзе, които въплъщ ават воля
та на М осква да накара Грузия да отстъпи. Продължилият през
1921 г. конфликт засяга проблема за обединението на региона.
Ленин не желае да се прибягва до сила в началото на зимата и
на този втори етап от конфликта с Грузия одобрява проект за ре
гионално обединение, което според него се налага поради пъл
ната икономическа дезорганизация на Русия. Неговият стремеж
за постигане на регионална интеграция е продиктуван и от по
литически причини. Лишени от независимост, кавказките репуб
лики, се вкопчват в своя икономически партикуларизъм - парична
единица, митнически бариери, които пречат на развитието на съ
ветската държава като цяло. Освен това Армения приема идея
та за регионални връзки като предварителен етап за включване
във федерацията, но Грузия предпочита самостоятелното влизане
на републиките в бъдещата федерация на основата на равенст
во, тъй като смята, че една предварителна регионална федера
ция ще намали тежестта на всяка от кавказките държави във фе
деративната съветска държава.
Грузинските комунисти напразно се опитват да убедят Ленин
в основателността на своята кауза, тъй като за него единството
на Кавказ има безспорни политически и икономически предим
ства. Орджоникидзе от своя страна заплашва грузинските кому
нисти с наказание за „фракционна дейност“, която неотдавна е
забранена с решение на проведения през март 1921 г. X конгрес
на партията. Грузинските комунисти се оплакват на Ленин, че
междурегионалните връзки им се налагат „отгоре“ , изтъквайки,
че условията за една федеративна организация трябва да бъдат
създадени на място. Тяхната битка се оказва предварително из
губена: през 1921-1922 г. Ленин е убеден в необходимостта от
разпространение на федеративния принцип върху цялото съвет
ско пространство и от пристъпване към създаването на федерал
202
ни институции. В този момент той защитава интересите на цен

търа и те вземат надмощие над тези на грузинците.
Въпреки отчаяната съпротива на грузинците, през март 1922
г. в Тифлис е провъзгласена Закавказка социалистическа феде
ративна съветска република. На тази Закавказка федерация са
придадени пълномощия по външните отношения, икономиката,
транспорта, сигурността и информацията. Правомощията на вся
ка република са сведени до дейностите от чисто местно значе
ние. В член 13 на споразумението от 12 март, което има значе
нието на конституция, се предвижда отношенията на Закавказ-
ката република с РСФСР да бъдат определени с договор. Н а
практика в разстояние на няколко месеца чрез поредица спора
зумения е осигурена икономическата интеграция на Закавказка-
та федерация с РСФСР и на последната е възложено тя я пред
ставлява на международната сцена.
От този процес на обединение най-много губи Грузия, тъй ка
то той лишава републиките от Закавказието от всякакъв приви
ден или реален суверенитет, отнема им възможността за пряка
връзка с центъра, тъй като в случая Закавказката федерация се
явява посредник и в същото време засилва властта на изцяло пре
даните на М осква комунистически партии.
Остава да се определи федералната държава, която ще обе
дини всички тези единици с ограничен политически статут. Л е
нин излага своето схващане за отношенията между съветските
републики: федерацията се явява преходен етап към единство
то, което предполага непрекъснато стесняване на федералните
връзки. Що се отнася до естеството на тези връзки, той е доста
неясен, но прави разлика между договорните връзки на Руската
република със суверенните републики и органическите връзки,
които са в основата на отношенията между включените в РСФСР
автономни единици. При Белорусия и Туркестан се съчетават два
та типа връзки.
През 1922 г. е създадена комисия за разработване на феде
ралната система; в нея влизат Сталин и петима представители
на федерацията, както и делегати на републиките (Бухара и Хи-
ва нямат представители). Като съставител на проекта Сталин иг
рае главната роля. Неговото собствено схващане за федерация
та е в сърцевината на проекта, който бива разработен и изпра
тен в централните комитети на партиите на републиките. В тек
ста за модел на федерацията като цяло служи РСФСР. Тази фе
дерация трябва да включва републиките чрез официално присъ
единяване, което им дава статут на автономни републики.
203
Ръководителите на Белорусия и Азербайджан приемат про

екта, тъй като той потвърждава установените вече от тях реал
ни връзки е Русия, но Украйна заявява, че предпочита запазване
на статуквото, а Тбилиси чисто и просто отхвърля документа,
който превръща републиките в обикновени автономни единици.
Грузинците са особено възмутени от предложението на Сталин
руските органи на властта - правителство, Централен изпълни
телен комитет - да се превърнат в централни органи на властта
във федерацията.
Протестиращите се обръщат за помощ към Ленин, чието здра
ве вече е твърде влошено, но той се изказва в тяхна подкрепа и
упреква Сталин за неговата припряност. Съставеният от него про
ект, предназначен да замени варианта на автономизацията, изхож
да от принципа за равноправие между РСФСР и републиките, а не
за подчинение на Русия. В съветската федерация Русия и неруски-
те републики трябва да влязат с равни права и за да бъде това ра
венство действително, Ленин изрично уточнява, че федерацията
трябва да разполага със свои собствени органи на властта.
Сталин вътрешно негодува срещу онова, което той нарича
„националния либерализъм“ на Ленин, но привидно се съглася
ва с него и предлага нов вариант на проекта, който е одобрен
както от Ц ентралния комитет, така и от националните партии.
Изпаднали в изолация, грузинците на свой ред са принудени да
го приемат, но като поставят твърде важното условие да влязат
в съю за не с посредничеството на Закавказката федерация, а да
бъдат третирани наравно с украинците, тоест да им бъде приз
нат статут на пълноправни членове на изграждащия се съюз.
От този момент конфликтът между Сталин, подкрепян от вис
ши ръководители на Руската партия (Бухарин и Каменев), и гру
зинското ръководство се задълбочава до крайна степен. На м яс
то този конфликт център - периферия допълнително се услож
нява от противопоставянето между Орджоникидзе, пратеник на
Сталин в Тифлис, и грузинските ръководители, които непрекъс
нато се позовават на Ленин. Орджоникидзе отвръща, като про
вежда чистка в редиците на грузинската партия и отправя заплахи
срещу нейните ръководители, упражнявайки върху тях дори фи
зическо насилие. Болният Ленин постепенно осъзнава последс
твията за периферията от „шовинистичната, великоруска“ поли
тика на Сталин и на неговите поддръжници, които нарича импе-
риалисти и держиморди. Отчаян от създалото се положение, той
успява преди болестта окончателно да го повали да предприеме
две последни действия.
204
PAX SOVÎETJCA I. ПОЛИТИЧЕСКИЯТ КОМ П РОМ И С
В дните преди последния пристъп и въпреки усилията на Ста

лин да го изолира и лиши от информация за развитието на кри
зата Ленин пише Бележки по националния въпрос, които са не
говото последно съчинение. Той признава, че не е проявил дос
татъчно бдителност по този въпрос и констатира до каква сте
пен националните малцинства са ощетени за сметка на велико-
руския ш овинизъм, предрешен в одеждите на комунизъм. Нуж
но е, пише той, малките, тоест националностите, да се закрилят
срещ у руските бюрократи. В това изпълнено с патетика съчине
ние Ленин изтъква редица аргументи срещу сподвижниците си,
без да успее поради заболяването си да стигне докрай в своите
разсъждения, но прави всичко възможно да го превърне в оръ
жие срещ у Сталин. Обръща се към Троцки, комуто предава те
зи Бележки, за да може той да оправи положението на XII кон
грес на партията.
Това последно действие, предприето от Ленин, обаче се оказва
недостатъчно, за да бъде преодолян разобличаваният от него ук
лон. Троцки твърде малко се интересува от националните проб
леми и по време на конгреса на партията изобщо не прибягва
до оръжието, което му е поверил Ленин. Така или иначе, когато
през април 1923 г. е открит конгресът, проблемът вече е решен
съгласно намеренията на Сталин. Н а 30 ноември 1922 г. Полит
бюро е приело документ, в който се съдържат основните прин
ципи на организация на съюза: в член 1 се уточнява, че в съюза
ще влезе Закавказката федерация. В същото време Закавказката
федеративна република приема конституция и взема решение за
влизане в съю за, което става на 30 декември чрез договор, под
писан от РСФСР и три републики: Украйна, Белорусия и Закав
казката република. По време на този процес на обединение ни
кой не е обърнал внимание на протестите на Грузия.
На 6 юли 1923 г. конституцията на СССР е предоставена на
компетентните органи и на 31 януари 1924 г. е приета на II кон
грес на съветите.
Конституция за преходния период

Тази конституция първа утвърждава принципа на федерализма
и някои нейни основни черти заслужават да бъдат анализирани.
Макар в нея да отсъстват понятия като „федерален“ и „фе
дерация“ , тя безспорно съдържа разпоредби от федерален харак
тер. В нея се казва, че в съюза влизат суверенни, равноправни
републики, които запазват правото си да излязат от него. Дву-
205
камарната система на съю за отрежда място на събрание, което

отразява многонационалния характер на държавата, тоест ней
ната федерална същност. Ала дали в действителност може да се
говори за същинска федеративна държава, която удовлетворява
националните стремежи?
Първият отговор намираме в различния статут, отреден на на
циите вътре във федерацията. Договорът от 1922 г. обединява че
тири републики, две от които - Русия и Закавказката, вече са сами
по себе си федеративни. През 1925 г. към Съюза се присъединя
ват Узбекистан и Туркменистан, които преди това са излезли от
РСФСР. Закавказката федерация е разпусната през 1936 г. и едва
тогава трите закавказки републики се сдобиват със суверенитет и
влизат самостоятелно в съюза. Най-сетне към суверенните дър
жави се присъединяват Таджикската, Казахската и Киргизката ре
публика, което бива утвърдено в конституцията от 1936 г.
През 1924 г. обаче броят на суверенните републики остава ог
раничен и редом с техния привилегирован статут, същ ествуват
множество ползващи се с различна степен на автономия едини
ци: автономни републики, автономни области, разпръснати по
цялата територия етнически групи. По този начин намират приз
нание всякакви статути - от пълен суверенитет до културна ав
тономия. Различията между тях са резултат от действието на оп
ределени фактори: малочисленост или неблагоприятно географ
ско положение. Н амиращ а се в анклав нация, без външни гр а
ници не може да разчита на суверенен статут, тъй като за нея
едно излизане от съю за е лишено от смисъл. По този начин та
тари и башкирци със силно развито национално съзнание ста
ват жертва на географията.
К ъм тези различия в статутите би трябвало да добавим и
двойствения характер на съветския федерализъм от 1924 г., който
съответства на двойствения характер на концепцията за съветс
ката държава. От една страна, тя се представя за класическа,
трайна, ясно определена в пространството, в отбранителна по
зиция спрямо „капиталистическото обкръжение“ и следовател
но очертана от сигурни граници, а, от друга страна, се стреми
към универсалност и следователно е преходна, в позиция на из
чакване на други революции, които да разш ирят нейното прос
транство. Това противоречие между отбранителната позиция и
затварянето в себе си в краткосрочен план и стремежа към екс
панзия в по-дългосрочен план се съдържа в самата представа за
федерализъм: конституцията подчертава преходния характер на
федеративната държава, в нея федерализмът е представен като
206
временна отстъпка пред националните чувства, чието преодоля

ване ще бъде улеснено от направения през 1924 г. компромис.
П ри п о-задълбочен прочит на тази конституция същ ата
двойственост се открива и в практическите разпоредби. Федерал
ните компетенции са значителни и текстът подчертава преди
всичко правомощ ията на съюза: първенство на конституцията и
федеративните закони над конституциите и законите на отдел
ните републики; ролята на Върховния съд като контролен орган
по отношение решенията на републиките; икономически право
мощия на федерацията, доколкото икономическото положение е
основна грижа на властта. Конституцията от 1924 г. не разгра
ничава конкретните републикански компетенции; в нея дори не
се казва, че онова, което не влиза в обсега на федерацията, ос
тава в обсега на републиките.
Институциите на съюза такива, каквито са определени в член
1 на конституцията, в крайна сметка са много близки до сталин
ския проект, който Ленин е осъдил през 1922 г: те са чисто и прос
то проекция на органите на РСФСР на федеративно равнище. Кон
гресът на съветите на съюза, избиран с ограничено, непряко и яв
но гласуване, дава предимство на градовете, тоест на руския цен
тър. Между конгресите, провеждани на теория ежегодно, но в дейс
твителност след 1931 г. епизодично, функционира Централен из
пълнителен комитет, съставен от Съвет на съюза и Съвет на на
ционалностите, който поема функциите на Комисариата по наци
оналностите и е съставен от по петима делегати от съюзна или
автономна република и по един от автономна област. Най-сетне
правителството, или Совнаркомът, е изпълнителен орган, но при
тежава също така законодателни правомощия. Външните работи,
отбраната, военноморските сили, транспортът и съобщенията са
поверени на федеративни комисариати, чиято власт е абсолютна,
докато останалите комисариати се занимават с въпросите от общ
характер с компетентни органи на две нива - център и периферия.
Ясно е, че тази система поверява всички важни въпроси на центъ
ра и поставя на преден план бъдещото единство. Такъв е смисълът
на компромиса за преходния период.
В крайна сметка неяснотите в текста са в полза на федерал
ните правомощия за сметка на институциите и решенията на ре
публиките. Въпреки неравновесието в изгода на федерацията,
конституцията от 1924 г. все пак утвърждава двоен принцип:
признаване на националното многообразие вътре в съю за и пра
вото - макар и относително - на народите да реш ават своята по
литическа и икономическа съдба.
207
Реабилитираната държава
На държавата - съюза, но също така и на републиките - кон
ституцията от 1924 г. не отрежда продължително същ ествува
не. След 1934 г. правото и концепцията за съветската държава
се променят. В основата на тази промяна е отчетът на Сталин
за първата петилетка и дълбоките изменения, настъпили в СССР.
Пред своите сънародници той обявява, че е постигната победа.
Класовата борба е приключила, отбелязва той, „нашето общ ес
тво вече е построило в основни линии социализма. То изгради
социалистически строй, което означава, че е достигнало онова,
което марксистите наричат първа фаза на комунизма“ .
Какъв е смисълът от съветската държава, след като преходът,
който оправдава нейното съществуване, вече е приключил и со
циализмът е построен? В действителност тази държава заляга в
основата на конституцията на съюза през социалистическата епо
ха, приета през 1936 г., и намира ново теоретическо основание
за консолидиране на нейната нова същност: тя е стабилна и оп
ределена, а перспективата за нейното изчезване е забравена. Кон
ституцията от 1936 г., която претендира, че отчита постигнатия
през прехода успех, реабилитира държавата, потвърждава ней
ната определеност в пространството за продължителен период,
тъй като тя се схващ а като наследник на държавата при царете.
По този начин е възстановена държавната приемственост. Спо
ред теоретиците от това време тази държава би трябвало да про
дължи да същ ествува и при стадия на комунизма, докато някъ
де на земното кълбо същ ествува капитализъм, докато някаква,
макар и далечна заплаха, продължава да тегне над нея.
Тази държава с определено пространство, непрекъснатост и
историческа дълбочина се оказва не само федеративна, но на те
ория дори засилва компромиса по отношение на отделните на
ции. Стабилността на федеративната държава действително пред
полага стабилност на републиките и признаване на техните су
веренни права, което заляга в основата на новата териториална
организация на институциите. През 1936 г. федерацията набро
ява вече не седем, а единадесет републики в резултат от разпа
дането на Закавказката федерация и от създаването на Казахската
и Киргизката република. През втората половина на четиридесет
те години в резултат от осъществените през Втората световна
война анексии съюзът е допълнен с още четири републики: три
те балтийски държави, изгубили придобитата през 1918 г. неза
висимост, и Молдавия.
Статутът на суверенните републики укрепва благодарение на
208
тяхната тежест в Съвета на националностите, който, заедно със

Съвета на съю за, съставлява Върховния съвет на СССР. В това
ново събрание суверенните републики са представени от дваде
сет и пет депутати, докато автономните републики разполагат с
единадесет, а автономните области - с пет. Освен това благода
рение на всеобщ ото и пряко гласуване, заместило ограничената
и непряка избирателна система от 1924 г., Съветът на съю за е
съставен от депутати, чийто брой се определя от съотнош ение
то един на триста хиляди избиратели. По този начин национал
ните републики са справедливо представени в центъра, а прин
ципите на равноправие и свободно присъединяване към съюза,
както и възможността за излизане от него сякаш установяват съ
щинско равновесие между център и периферия.
В двете първи конституции на съюза се говори единствено за
държавата и се отделя малко място на Комунистическата партия.
През 1924 г. тя дори не е спомената; през 1936 г. за нея става въп
рос мимоходом в член 126, където обществените организации се
определят като „авангард на трудещите се“, но редом с друти ор
ганизации, без някакви особени привилегии. Според тези докумен
ти излиза, че организацията на държавата и властта в нея почиват
върху институции от традиционен законодателен и изпълнителен
тип, както и върху ролята, която играят тези институции, а разви
тието на федеративните органи от 1924 до 1936 г. подсказва, че
политическият компромис се движи по посока на нарастващо приз
нание на направените към отделните нации отстъпки.
Третата и последна конституция на Съветския съюз, приета
през 1977 г. , внася сериозни промени в съществувалото половин
век институционално равновесие. Партията заема място в сърце
то на държавата и се превръща в неин централен двигател: това е
същественото изменение, наложено от основния закон, защитаван
през 1977 г. от Леонид Брежнев. От двадесет години съветските
граждани си дават сметка, че тяхната конституция вече не съот
ветства на историческия напредък на страната. През 1959 г., на
XXI конгрес, започналият три години преди това десталинизаци-
ята Никита Хрушчов прави тържествен отчет за положението в
страната: „Построяването на комунистическо общество се прев
ръщ а в практическа задача на партията и народа.“ Нека отбеле
жим по този повод, че държавата не присъства сред строителите
на комунизма. На наследника на Хрушчов Леонид Брежнев се па
да задачата да адаптира институциите към историческото разви
тие, като предложи през 1977 г. нова конституция.
Определяйки в член 6 Комунистическата партия като „сила,
14. 209
която ръководи и направлява съветското общество, сърцевина на

политическата система, на държавните органи и на обществените
организации“ , новият основен закон отразява много по-вярно
равновесието на властите в СССР, отколкото предишните кон
ституции и хвърля ярка светлина върху двойствеността на на
ционалния компромис. Без съмнение в него федерализмът по
лучава потвърждение, но мястото му е далеч по-скромно, откол
кото в по-старите разпоредби: той не лежи в основата на общес
твената и политическата организация, докато Комунистическата
партия заема централно място в тази първа част на конституци
ята и се появява едва в нейната трета част след държавата, лич
ността и пространно изложение върху правата на гражданите.
През 1977 г. член 70 от новата конституция определя федера-
лизма по следния начин: „Многонационална единна федеративна
държава, основана на принципа на социалистическия федерализъм.
СССР въплъщава държавното единство на съветския народ, спло
тява всички нации и народи за съвместното построяване на кому
низма.“ Очевидно този член прави отстъпление по отношение на
определението, дадено в член 13 на конституцията от 1936 г.: „Съ
юзът на съветските социалистически републики е федеративна
държава, основана на свободно изграден съюз.“
М ястото и ролята, отредени през 1977 г. на партията, която
„определя общата насока на развитие на обществото, ориента
цията на вътрешната и външната политика“, разкриват същ ин
ското значение на единен и единство. Партията, като водач на
СССР като цяло, въплъщава принципа на единството, който ве
че характеризира федеративната система. Тя е гарант на леги
тимността на държавата и като такава разполага на всички рав
нища със суверенитет, който ограничава суверенитета на държа
вата и в още по-голяма степен суверенитета на поддържавите,
каквито са републиките.
Партията над държавата

Както видяхме, отстъпките пред националните въжделения при
раждането на федеративната държава се смятат за временно при
емане на разнообразието в името на по-успешния напредък към
крайната цел: единството на революционния народ. Гарант за та
зи обща цел трябва да бъде Комунистическата партия, неотде
лима от държавата, тъй като в противен случай наложилият се
временен компромис би могъл да се превърне в необратимо ис
торическо явление.
210
Все пак през 1918 г., когато става ясна необходимостта от то
зи компромис, партията все още не е готова да играе тази роля.
От всички довоенни конфликти на Ленин е Бунд и меншевиките
личи, че той непрекъснато се противопоставя на идеята партия
та да се гради на национална основа. Принципите, от които спо
ред него не бива да се прави никакво отклонение, са централи
зацията и интернационализмът. Ето защо през 1918 г. се налага
самата партия да прави компромиси по националния въпрос, за
да не бъде възприета от обединяващите се в раждащ ата се фе
дерация нации като чисто руска партия и следователно като ин
струмент за ново господство.
Тези компромиси са ограничени до пространството на няколко
района и на няколко народа и преди всичко ограничени във време
то на преходния период, който дели болшевишкия преврат от пър
вата истинска федеративна постройка, изградена през 1924 г.
Времето на националния комунизъм

Две забележителни изключения: поради съображения, свързани
с особеното положение на всеки от двата народа, туркестанци и
евреи през първите години от властта на болшевиките стават
предмет на особено отношение от тяхна страна.
През 1928 г. болшевиките се сблъскват в Средна Азия с два
проблема: почти пълното отсъствие на национални комунисти
чески структури и различния произход - руски и местен - на гру
пите, които изповядват комунизма. Поради това остро се поста
вят два въпроса: как революцията, а след това федеративният
компромис да не бъдат приети от местното население като нов
вариант на имперското господство? Как, при положение че съ
щият този компромис придава на партията „местен колорит“ , ко
мунизмът да не бъде обсебен от предрешените като комунисти
мю сю лмани и да не бъде отклонен от целите на интернациона
лизма в служба на националните интереси?
По време на революцията партията присъства слабо в реги
она и поради това масово приема членска маса. В съответствие
с указанията на Ленин започват да се множат местните органи
зации. В нея непрекъснато постъпват нови членове, избират се
комитети, но техният състав си остава основно руски. Служите
ли, заселници и дори духовници - всички руси се устремяват към
новите центрове на властта, за да съхранят привилегирования си
статут. При това Ленин препоръчва да бъдат привличани и мес
тни, които се чувстват отблъснати от тази русификация на пар
211
тията. В това отношение нарежданията му са изрични: в Средна

Азия „партията трябва да бъде дерусифицирана“ и „свързана с
местното население“ .
Как да се промени очерталата се опасна тенденция? Ha I кон
грес на местната Комунистическа партия, проведен в Ташкент
през декември 1918 г., основният докладчик прави еретично пред
ложение: да се пропагандират комунистическите идеи с помощ
та на Корана! Колкото и смайващо да е това предложение, в края
на краищата то е прието, което показва объркването, в което са
изпаднали местните болшевики. Към този неочакван проводник
на комунистическите идеи се прибавя и употребата редом с рус
кия на местните езици за тяхното разпространение и за ускоре
ната подготовка на местни кадри, без да се държи строга смет
ка за тяхната принадлежност към исляма или за принадлежността
им към една или друга етническа общност.
Тези общи принципи, предназначени да привлекат местното
население, се обогатяват от един по-конкретен дебат относно ес
теството на Комунистическата партия в мюсюлманска среда. На
коя партия да бъде оказана подкрепа през периода, докато е в
сила компромисът: една мюсюлманска комунистическа партия,
обединяваща всички организации в Средна Азия, които да се пол
зват с равен статут на този на руската партия, или организация
от същия тип, но включена в руската партия и следователно на
мираща се в подчинено положение в нейната йерархия, нещо като
мю сю лманска комунистическа секция на руската партия?
Започналата в Ташкент дискусия по този проблем не е изо
лирана. Тя е отзвук на идеите, които ръководят дейността в М ос
ква на Султан Галиев, един от най-високопоставените членове на
мюсюлманския комисариат. Той също се стреми да обедини м ю
сюлманите в Комунистическата партия, но е убеден, че една обе
динена партия като тази, която се опитва да наложи Ленин, ня
ма никакви шансове да привлече масите. Ето защо през 1918 г.
той основава М юсюлманска партия на социалистите комунисти,
открита за всички, комунисти или не, която няколко месеца по-
късно се превръща в Руска партия на комунистите (болшевики)
мюсюлмани, независима от Комунистическата партия на Ленин.
Изработените в Ташкент предложения разкриват опасности
те, свързани със създаването на подобна партия: комунизмът е
на път да се разпадне и от него да се родят организации, които
под прикритието на червеното знаме и в името на Маркс ще бъ
дат отражение на националните, етническите и дори религиоз
ните различия. Подобна перспектива е неприемлива за болше-
212
PAX S0VIET1CA I. ПОЛИТИЧЕСКИЯТ КОМПРОМИС
виките. C възстановяването на реда се заема Сталин. За тази цел

той създава вътре в Руската комунистическа партия Централно
бюро на мюсюлманските организации, М юсбюро, което да кон
тролира дейността на органите на всички партии, същ ествува
щи на мю сю лманска земя.
Трябва да уточним, че статутът на Туркестан по това време е
доста неясен. Макар и автономна република, той в началото има
комисариат, по принцип независим от Комисариата по национал
ностите, който служи в Москва като посредник между центъра
и периферните единици, но който на практика работи за центра
лизацията и контрола на цялата периферия. Самият факт, че на
Туркестан е позволено да разполага в рамките на своето прави
телство с подобен орган, показва объркването на Ленин по от
ношение на този регион. Едва през 1921 г. Комисариатът по на
ционалностите на центъра успява с помощта на своето местно
представителство да се намеси пряко в живота на републиката.
Първата проява на М юсбюро се провежда през май 1919 г. в
Ташкент със свикването на I конференция на мюсюлманските ко
мунистически организации. Избраният момент е особено непод
ходящ: бунтовниците басмачи жънат навсякъде победи и се пол
зват с подкрепата на местното население, което вижда в тяхно
то движение обещание за окончателна независимост. Съветски
те власти в Ташкент са като в обсадно положение, заплашени,
от една страна, от басмачите, а от друга, от М ю сбю рото, тоест
от центъра, който има намерение да им наложи участие на м ю
сюлмани във всички органи на властта. Свиканата конференция
е твърде показателна за тези проблеми, макар местното съвет
ско, следователно руско ръководство да се опитва да спре дос
тъпа до нея на местните. М юсбюро обаче успява да наложи тях
ното участие, така че представители изпращат сто и осем орга
низации. М естните власти имат всички основания да се притес
няват от предложенията, които тези представители правят, но съ
що така се притеснява и Москва, тъй като тези хора, които се
представят за комунисти, искат създаването на мю сю лманска
държава, обединяваща всички тюрки в Русия, а това тяхно ис
кане се подкрепя от Мюсбюро! На всичко отгоре в областния
комитет на М юсбюро, избран преди закриването на конферен
цията, има много мюсюлмани, следователно заклети национа
листи, като Тутар Рискулов.
Указанията на Ленин, разбира се, са изпълнени, но на каква
цена? Гласуваните от конференцията лозунги и заключения са
промюсюлмански: ташкентското М юсбюро е в ръцете на мест
213
ните, които между впрочем по призива на своите водачи масово

се записват в партията, за да наложат волята си чрез числено пре
възходство.
Колкото и тревожно да е положението, Москва не е в състоя
ние да реагира, за да не тласне окончателно населението в ръцете
на басмачите и да накара дори комунистическите организации да
минат на тяхна страна. Резултатът от това изчакване не закъснява:
запълването на редиците на Комунистическата партия е местни се
засилва. През юни 1919 г. на III конгрес на Туркестанската кому
нистическа партия повече от половината делегати са националис
ти, а дебатите все повече се ориентират към национални искания.
Само няколко месеца по-късно III конференции: на мюсюлмански
те организации провъзгласява Туркестан за тюркска република,
обединяваща всички тюрки от Средна Азия и Кавказ; Туркестанс
ката партия до този момент интегрирана с руската, се превръща в
независима Тюркска комунистическа партия.
Това вече е прекалено и Ленин лично се заема е решаването
на проблема. Мюсбюро е разпуснато и заместено от Тюркска ко
мисия, на която е възложено да „се справи с националистичес
кия уклон в Туркестанската комунистическа партия“; Ленин следи
за попълването на нейния състав и не допуска нито един мю сю л
манин. В местните организации е проведена чистка.
Въпреки грубата намеса на V областна конференция на пар
тията, проведена през януари 1920 г., Рискулов изисква спазва
не на решенията относно пантюркската република и Тюркската
партия, а конференцията, чиито делегати в мнозинството си ос
тават мюсюлмани, го подкрепя. Конфликтът с Москва става явен.
На 8 март Москва отговаря, че може да има само една К о
мунистическа партия в Туркестан, една областна организация на
РКП и една Туркестанска автономна република; е една дума, вре
мето на компромисите е отминало. На чистка са подложени всич
ки организации на партията: през 1922 г. от нейните редици са
изключени петнадесет хиляди членове, а други са принудени са
ми да напуснат. Тъй като по това време партията има само де
ветнадесет хиляди членове, това означава, че само за няколко ме
сеца тя е напълно обновена. Освен това занапред тя трябва да
се подчинява на строги правила: равновесие между членовете от
руски и от местен произход; съобразяване с обществената струк
тура на областта, поставянето на ръководни постове на предста
вители на пролетариата.
Последиците от този начин за набиране на членове са доста
разнообразни. М естните народи продължават да запълват реди
214
ците на партията, ала техният произход - предимно селски, тъй

като елитът станал жертва на чистките - ги държи настрани от
отговорните длъжности, заемани предимно от руси, принадле
жащи към работническата класа. По този начин поне в числено
отношение приличието е запазено: мнозинството членове на те
зи партии са от мюсюлманското население, а властта е в ръце
те на русите, което спомага за подчиняването им на РКП. Така
през 1922 г. Рискулов и неговите последователи губят битката
за националната власт.
За да може по-лесно да упражнява контрол върху ситуацията
от Москва, Руската комунистическа партия създава през 1920 г.
нов орган, Тюркско бюро (Тюркбюро) със задача да попълни ре
диците на партията и нейните властови структури с представи
тели на местното население, но не спонтанно, както това става
през първата фаза, а организирано, планомерно и под непрекъс
натия контрол на центъра, за да не се остави никакво простран
ство за маневри на националните сили. Впоследствие Ленин за
явява, че попълването на кадрите с местни представители в Тур-
кестан след 1920 г. трябва „да служи за пример“ на целия И з
ток. И действително от този момент нататък започва да се раз
вива същинската комунистическа политика по отношение на мю
сюлманите.
По същ ото това време двете все още независими републики
Бухара и Хива постепенно минават под контрола на съветската
държава, чиято цел е обединението на Средна Азия. Този план
неизбежно е свързан с опасности: дали пантюркският национа
лизъм няма да се възползва от възможността, която му предос
тавя разширеното съветско пространство, за да постави още вед
нъж на дневен ред идеята за голяма Тюркска или Туркестанска
република? Б ез съмнение проведените в редовете на партията
чистки са намалили броя на привържениците на тюркската кау
за, ала дали включването на нови териториални единици към този
район няма да бъде почувствано от националностите като уни
жение и да ги накара да гледат на осъщ ествяваното обединение
като ново проявление на руското господство?
Ето защо единствено възможният път е ограничен между по
тискането на пантюркския и мюсюлманския национализъм, от
една страна, и от русификацията на управленския апарат, която
би могла да изостри националната опозиция, от друга. Как да бъ
де контролиран този обширен Туркестан, без да се предизвикат
подозрения в колониализъм?
Първият отговор на Москва е промяна в семантиката. Думата
215
Туркестан, носителка на исторически и културен заряд, способен

да сплоти всички обитатели на региона около общото наследство
- исляма, тюркските езици и култура, - бива изместена от неут
рално географско название: Средна Азия. Тюркското бюро на пар
тията (Тюркбюро) се превръща в Средноазиатско бюро (Средаз-
бюро), а в момент, когато тази промяна на названията носи значи
телни политически последици, неговото ръководство е поверено
на специалиста по обединението на Кавказ Орджоникидзе.
Когато той поема длъжността в Ташкент, заедно с него са и з
пратени сто и петдесет руски комунисти, които да помогнат на
средноазиатската партия да упражнява ефикасен контрол върху
всички местни държавни органи. В конституцията от 1924 г. Тур
кестан не е в числото на независимите републики: в съю за вли
зат автономни средноазиатски държави, които стават част от
Руската федеративна социалистическа република. Само за някол
ко месеца положението в района е овладяно: в автономните р е
публики започват да функционират стабилни институции, наци
оналните кадри, с които разполага всяка държава, са признак на
уважението към всяка отделна нация в Средна Азия, докато един
ството се осъщ ествява от Средноазиатското бюро, пряко подчи
нено на Руската комунистическа партия. За Туркестан и за тюрк-
ска нация никога повече не става въпрос: тези понятия изчезват
за десетилетия напред от официалния речник.
Случаят с еврейската общност се оказва не по-малко труден
за решаване след революцията: отново проблем представлява оп
ределението за нация. Несъмнено еврейската общност не разпо
лага с територия, докато болшевишкото схващане за нация има
териториално измерение. Въпреки това Ленин признава на общ
ността статут на националност. Така че при създаването на Нар-
комнац, подобно на наложения от реалностите в страната м ю
сюлмански комисариат, на евреите е предоставен национален
статут и учреден Комисариат по еврейските дела, като призна
ние на техните стремежи.
Комисарят по еврейските дела Диманщайн взема под внима
ние последиците от този обрат и предлага на Ленин вътре в пар
тията да бъдат изградени еврейски секции, които да привлекат
евреите и да ги интегрират в съветската система. Старият бол
шевик Свердлов, който по това време заема пост на върха на пар
тийната йерархия, е възмутен от подобно според него скандал
но предложение, което би могло да даде нова сила на уклоните
на Бунд и да разбие единството на партията. Ленин, който от
край време е враждебно настроен към Бунд, за пореден път про
216
явява прагматизъм и допуска компромисно решение, като по то

зи начин признава трудностите при решаване на еврейския въп
рос, но без да приема разделение вътре в организацията. Пред
ложеното от него решение се оказва временно. Той подкрепя съз
даването вътре в партията на еврейска секция - Евсекция - коя
то да формира еврейски комунистически кадри и да приобщава
еврейския пролетариат към болшевизма, но след изпълнението
на тази задача секцията трябва да бъде закрита.
Тези сметки, които карат Ленин временно да отстъпи от прин
ципите си, се оказват криви: развитието на еврейската секция оп
равдава всички опасения на Свердлов. Липсата на еврейски кад
ри, която Ленин се опитва да преодолее чрез този временен ком
промис, води до практическото сливане на еврейската секция с
еврейския комисариат, представителна организация на еврейската
общност, което вместо да осигури укрепването на интернацио
налното съзнание, засилва еврейския национализъм.
Диманщайн изиграва решаваща роля за сплотяването около
тази секция на еврейски интелектуалци, чиято основна цел е съх
раняването на културата и чувството за принадлежност към ев
рейската нация. Идиш става работен език при общуването меж
ду тези комунисти от особена порода, които се стрем ят към ук
репване на еврейската секция с нейната специфика и към прев
ръщането й в автономна организация. Успехът на това начина
ние оказва сериозно влияние върху действията на еврейската об
щност, което кара болшевиките доста безцеремонно да разкри
тикуват илюзиите, породени от избора на Ленин. Тъй като сек
цията се възприема като еврейска организация, тя привлича мно
го членове, сдобива се с финансова свобода и все повече започ
ва да претендира за самостоятелно съществуване. От този м о
мент конфликтът се разгаря вътре в еврейската общност, проти
вопоставяйки привързаните към своята еврейска идентичност ко
мунисти на асимилираните евреи, които отдавна членуват в пар
тията и желаят да наложат руския език в дейността на секцията,
упреквайки я в комунитаристки отживелици, несъвместими със
следреволюционната държава.
В самата партия веднага става очевидно колко неуместно е
същ ествуването на подобна секция. След като Ленин веднъж е
възприел туркестанския модел, тоест национални комунистичес
ки организации на териториална основа, еврейската секция, ко
ято не е свързана с територия, остава встрани от системата. За
преодоляването на това затруднение Ленин нарежда всички ор
гани на тази секция да бъдат обвързани с обществените органи
217
зации на партията, следователно постепенно да се влеят в нея.

Друга причина за незабавното закриване на еврейската сек
ция е собственият й успех. Приемайки създаването на Евсекци-
ята, Ленин се стреми преди всичко да лиши от поддръжници тра
диционните еврейски организации като Бунд и Поале Цион, ко
ито привличат руските евреи и засилват тяхното чувство за иден
тичност. През 1924 г. тази цел е постигната благодарение на сил
ната кампания, проведена от Евсекцията срещу ционизма, юда-
изма, както и срещ у останалите религиозни или светски групи,
които са придавали пъстрота на живота на многобройната ев
рейска общност в империята.
Равносметката на партията от това тъй еретично начинание
през 1924 г. е нееднозначна: многообразието на еврейската об
щност е сериозно засегнато от проведената борба срещу разни
те нейни организации. Руската комунистическа партия не се е
компрометирала, тъй като е възложила това разрушително де
ло на еврейската секция. От тази гледна точка преследваната от
Ленин цел е постигната. Ала картината има и друг, тревожен ас
пект: вместо да открие пътя за асимилиране на евреите от един
ствената партия, успехът на Евсекцията е засилил еврейския пар-
тикуларизъм; той несъмнено носи цветовете на комунизма, но и
тук, както при мю сю лманите, комунизмът насърчава не единст
вото, а националните различия. Еврейската секция в Комунис
тическата партия не само желае да поддържа собствени партий
ни организации, но и да гради ново еврейско общество, съветс
ко, разбира се, но съсредоточено върху културните специфики.
Подобно развитие е присъда над компромиса.
По всички покрайнини, в Средна Азия, в Кавказ, в Украйна,
навсякъде, където живее значителна еврейска общност, но също
така в самото сърце на Русия, където тя не е по-малобройна, през
1924 г. след консолидирането на федерацията болшевишките ръ
ководители си дават сметка, че нейното съществуване зависи от
наличието на обединена партия. Времето на националния комуни
зъм, бил той мюсюлмански или еврейски, вече е отминало.
Единството на партията - гаранция за бъдещето

Съветската комунистическа система, утвърдена с конституция
та от 1924 г., по принцип е плод на волята на Ленин и се отли
чава с равенство на държавите вътре във федерацията. Ала дру
гата страна на системата - партията, не просто придава допъл
нително единство на цялото, а по-скоро отговаря на схващане
218
то за единство на Сталин: с други думи, единството е осъщ ест

вено около Русия и изцяло в нейна изгода.
Организацията на Руската комунистическа партия през 1924
г. се осъщ ествява на основата на два принципа - териториален
и функционален.
Териториалният съответства на политическото и администра
тивното деление: всяка република има своя партия, включена в
партията на федерацията. Именно по този въпрос възгледите на
Сталин надделяват. В действителност само Руската република
няма своя собствена Комунистическа партия: тази роля се из
пълнява от партията на федерацията. През 1922 г. Ленин осъж
да идеята за сливане на организацията на федеративната държа
ва с организацията на Русия. Тогава Сталин отстъпва, защото
има намерение да приложи подобно смесване при партията. През
1924 г. това вече е направено и по този начин Русия заема при
вилегировано положение в съветската система; тя се оказва „по-
равна от останалите“ .
В същото време партиите на републиките не са автономни; те
са териториални организации на Комунистическата партия на фе
дерацията. Така че те не притежават собствени компетенции, а съ
що както териториалните подразделения - областни, градски и пр,
организации - са подчинени на идеологическата власт и дисципли
на на общата партия. В изграждащата се система на властта фун
кцията на партията става ясна от мястото на нейните организации:
на всяко административно или национално равнище съответства
и определено партийно звено, като по този начин партията покри
ва всички териториални и национални подразделения на държава
та, осигурявайки по този начин нейното единство и цялост. Логика
та на тази система е ясно изложена от Свердлов още през 1919 г:
„Във всички създадени от нас независими съветски републики
трябва да поддържаме върховенството на нашата Комунистичес
ка партия. Навсякъде ръководството принадлежи на Централния
комитет на Руската комунистическа партия.“
Ha XII конгрес, проведен през 1923 г., Сталин формулира вът
решнопартийните правила, които определят връзките между цен
търа и периферията. В своите последни размисли по този въп
рос Ленин се тревожи от заплахите за интернационалното съз
нание, свързани с „руския шовинизъм“ , и заявява, че той е да
леч по опасен от национализма на малките общности. Б ез да се
опълчва открито срещу Лениновите твърдения, Сталин защита
ва друг възглед за местния национализъм, представяйки го не ка
то реакция срещ у великоруския ш овинизъм, а като вътрешно
219
присъщо явление, което се нуждае от съответни мерки. Според

него партията е тази, която трябва да брани федерацията от от
делните прояви на национализъм, а партията, способствала за из
граждането на тази федерация, е преди всичко руска.
Несъмнено Сталин също както и Ленин приема необходи
мостта да се държи сметка за действителността при отделните
националности и потвърждава необходимостта партията да на
бира навсякъде местни кадри, за да хвърли мост между кому
низма и масите, давайки в същото време възможност за пред
ставителство на всички национални групи в централните органи
на партията. Това предложение, което според Ленин е безспор
но, се съпровожда от идеята, че националните партии би тряб
вало да се стрем ят да бъдат пролетарски по своя състав и ед
новременно с това - поне на първо време - да отразяват общ ес
твената реалност, тоест почти повсеместното преобладаване на
селячеството. Зиновиев изразява това сложно и понякога проти
воречиво становище на партията, заявявайки, че ако „партията
трябва да бъде работническа, но в едно селско общ ество да
включва в редовете си и селяни“, тя трябва да се пази да не про
никнат в нея идеалите на селячеството.
Политиката, следвана от наследниците на Ленин, има за цел
да вкорени партиите в националните общества, съхранявайки за
тях като перспектива крайната цел. Това вкореняване, наричано
на руски коренизация, се осъществява до 1930 г. То се отличава
с усилия, насочени в противоположни направления: от една стра
на, за привличане на национални кадри, а, от друга, за „прочист
ване“ на партиите от всички онези, които се опитват да ги из
ползват за задоволяване на частни, етнически или културни ис
кания. Това ще рече, че кампаниите за набиране на членове са
многобройни, най-често хаотични, придружавани със също тол
кова масови изключвания на членове, още повече че по това вре
ме в центъра се водят големите битки за наследство на властта,
създаващи благоприятен климат за вълни от чистки в партията
като цяло.
Годините на консолидиране на съюза - 1922-1927 - свиде
телстват едновременно за определен успех на политиката на вко
реняване на партиите и за значителни различия при отделните
национални групи.
Успехът - впрочем относителен - се дължи на известно отс
тъпление на русите в полза на неруската членска маса в парти
ята на федерацията: през 1922 г. русите, които съставляват 52,9%
от населението на СССР, са представени в партията със 72%, до-
220
като през 1927 г. те са само 65%. В същ ото време делът на ня
кои групи нараства значително, но рядко пропорционално на на
селението като цяло. Едни групи са облагодетелствани: кавказ
ките народи, поляците и балтийците са свръхпредставени, а съ
що белорусите, които в разстояние на няколко години придоби
ват пропорционално представителство (3,2% от населението на
съю за и 3,2% от членовете на партията през 1927 г.).
Привилегированото положение на тези народи вътре в парти
ята се дължи на различни причини. Бившите и твърде активни ор
ганизации на социалдемократите в Кавказ, както и качествената
интелигенция играят важна роля по време на целия революцио
нен процес, като му доставят кадри; въпреки мащабните чистки
кавказките партии съумяват след сътресенията лесно да наберат
нови членове. Белорусите от своя страна се възползват от закъс
нялото развитие на национално съзнание; както стана ясно, по си
лата на обстоятелствата болшевиките са принудени да им предос
тавят суверенитет, използвайки ги за образец, и това обяснява от
реденото им в партията място. След 1920 г. поляците и балтийци
те са малцинства без територия и при положение, че не са избяга
ли в техните национални държави, това означава, че са „интерна
ционалисти“ , или привързани към каузата на съветите. За съвет
ската власт, приела неизбежната независимост на Полша и на бал
тийските страни, представителите на тези народи, останали в
СССР, символизират волята на пролетариата, надеждата за бъде
що обединение с отделилите се държави и евентуално оръжие сре
щу тях. Ето защо няма нищо чудно в доверието и почестите, ко
ито им отдава партията.
Съвсем различно е положението на украинците и в още по-
голяма степен на мюсюлманите. И едните, и другите остават не
достатъчно представени в партията: при украинците 5,9% през
1922 г. и 11,7% през 1927 г., при положение че те съставляват
21% от цялото население; средноазиатските комунисти са 2,5%
и съответно 3,5%, а представляват 7% от населението на СССР.
Причините за това са ясни: преобладаващо селско население в
Украйна; типично селско и номадско общество, свързано с м ю
сюлманската цивилизация в Средна Азия. Това са все фактори,
които затрудняват както социалната, така и политическата ин
теграция в съветското общество. При това във втория случай
елитите са ултранационалистки настроени, а народните маси не
образовани, така че се налага да се използват руски кадри.
Съветската държава си поставя за задача ускорено да образова
изостаналата периферия, за да излъчи кадри, които да бъдат при
221
общени към интернационалистките цели на системата, но също та

ка да даде тласък на развитието на обществото. Дори при онези,
които са смятани за най-сигурни, тази програма оказва неочаква
но въздействие върху колективното съзнание на населението. Фор
мираният навсякъде с ускорени темпове комунистически елит чес
то се обръща самостоятелно съм националната идея.
В това отношение примерът с Белорусия и поразителен. В та
зи република, където националното съзнание е слабо развито и къ-
дето елитът е русифициран, представителите му, превърнали се в
комунисти, постепенно се ориентират към национализма и в ре
зултат през 1930 г. е основан Национален център. Тази спонтанно
възникнала организация защитава две идеи: съществуването на бе
лоруска нация, по-западна от руската, воля за откъсване на Бело
русия от федерацията и поемане по независим път на развитие. В
този идеал комунизмът няма никакво място и се налага прибягва
нето на масова чистка в Белоруската комунистическа партия, за
да бъдат прогонени от нея защитниците на тази кауза, чието избу-
яване никой не е могъл да предвиди.
Подобно движение вътре в самата партия се разгаря и в Сред
на Азия. Начело застава приелият комунизма бивш водач на наци
оналните борби Файзула Ходжаев*, който публично държи про-
съветски речи, но спъва съветизацията на обществото и сплотява
около себе си привърженици на тюркското единство. Тази съпро
тива срещу системата, разрастваща се на фона на борбите срещу
басмачите, с които съветската власт все още не може да се спра
ви, свидетелства преди всичко за дълбоката привързаност на об
ществото в Средна Азия - както народните маси, така и елита -
към една цивилизация, която комунизмът се стреми да заличи.
По време на процеса през 1938 г.** Ходжаев обяснява свои
те действия и неговата изповед, макар насилствено изтръгната,
както при всички останали подсъдими, и изпълнена с безумни
признания, съдържа разяснения, които важат и за други белорус
ки или украински комунисти... Неговото обвързване с комуниз
ма, издигнало го до върховете на партийната йерархия, преследва
именно тази цел и не е резултат от някакъв идеологически из
бор. Когато в началото на двадесетте години разбира, че съвет
ският режим ще победи, той решава, че единственото средство
* Файзула Ходжаев Оглу е забележителна личност. Аристократ с внушителна физи

ческа красота, той отначало принадлежи към реформаторското движение Джадид в
Бухара, а по-късно става първият председател на Узбекската република. - Б. а.
** Това е процесът срещу „деснотроцкисткия антисъветски блок“, проведен от 2 до
13 март 1938 г. Ходжаев е разстрелян. - Б. а.
222
за избягване на пълното му господство в Средна Азия е да про

никне в механизмите на властта и привидно да отстъпи от наци
оналните си убеждения в полза на присъединяване към СССР.
Признанията на Ходжаев, както и действията на белорусите
показват, че по цялата периферия елитът веднага е осъзнал ес
теството на предложения му от съветските власти компромис.
Предвид реалната власт на партията, скрита зад привидния су
веренитет на държавите, националният елит насочва усилията си
към партиите, опитвайки се да спечели позиции, които да му поз
волят да промени характера и централистката обвързаност на на
ционалните партии.
Това развитие е напълно ясно на Сталин, който е действител
ният творец на политиката по националния въпрос и който от
1929 г. нататък разполага с достатъчно власт, за да приложи на
практика възгледите си. Всички опити на нациите да насочат сис
темата към реален федерализъм и да отслабят клещите на пар
тията получават през целия период, предш естващ Втората све
товна война, един и същ недвусмислен отговор - чистки. Логи
ката на репресивната система е сурова: през тридесетте години
тя насочва ударите си срещу елита, който открива национално
то чувство, какъвто е случаят с Белорусия, или който се присъ
единява към комунизма, за да съхрани националните интереси,
подобно на мюсю лмани като Султан Галиев, отстранен още в
средата на двадесетте години и ликвидиран в началото на след
ващото десетилетие, или като азербайджанските комунистичес
ки ръководители, които руснакът Киров, секретар на партията в
тази република от 1921 до 1925 г., подлага на две последователни
чистки за „националкомунистически уклони“ .
През годините, предшестващи „големите чистки“ от следващо
то десетилетие, националните комунистически партии са обхвана
ти от кризи, а Москва изпраща в тях функционери като Киров в
Азербайджан или Каганович в Украйна със задача да ги „прочис
тят“ . През тридесетте години, когато репресиите придобиват без
прецедентни мащаби и засягат сякаш безогледно цялото населе
ние на СССР, в периферията се наблюдава неизменно една и съща
логика: унищожаване на националния елит. Старият болшевик Ми-
колай Скрипник, бивш член на изпълнителното бюро на Комин-
терна и заместник министър-председател на Украйна, защитава
идеята, че „дейността на комунистите трябва да бъде насочена към
разкриване на възможности за развитие на националното съзна
ние“, което да се съчетае с пролетарския интернационализъм. През
1933 г. в Харков той е заклеймен от Постишев, един от ръководи
223
телите на Украинската партия, руснак по произход, който го обви

нява, че се е превърнал във водач на украинската контрареволю-
ция. Скрипник се самоубива.
Този трагичен случай става сигнал за масова чистка сред ук
раинския елит и преди всичко в редиците на партията. През 1938
г. нейни жертви стават всички членове на украинското Политбю
ро. Ръководството на партията е поверено на украинец по про
изход, който по това време е секретар на партията в М осква и
за когото по-късно много се говори - Никита Хрушчов. Н азна
чен на длъжността първи секретар в Украйна, Хрушчов се заема
да отстрани целия национален комунистически елит, за което по-
късно, през 1956 г., съжалява, разобличавайки „произвола на ста
линските репресии“ .
По това време са премахнати всички ръководители от пери
ферията: Икрамов в Узбекистан, водачите на партията в К азах
стан, ръководителите на Арменската партия; в Грузия са ликви
дирани двеста и шестдесет от общо триста партийни секретари.
Същата съдба сполетява навсякъде и държавните ръководители,
които, излишно е да напомняме това, са до един комунисти.
В резултат от тези чистки националните партии, които през
двадесетте и тридесетте години са привлекли кадри и дейци от
местен произход, по-късно с мъка успяват да наберат членове,
тъй като центърът ги смята за съмнителни. Така например Уз
бекската партия, чиито членове от местен произход през 1933 г.
са 61%, в началото на войната са сведени до 50%, докато при
таджиките това съотношение спада от 53% на 45%, а при кир-
гизите от 59% на 44%.
В края на тридесетте години стремежът към набиране на мес
тни кадри вече не е на дневен ред. Напротив, центърът се стре
ми да наложи навсякъде свои кадри независимо от тяхната на
ционалност и дори принадлежността към съответната републи
канска партия вече е без значение. Положението се променя ед
ва през следвоенните години, когато сталинското ръководство
прави равносметка от разгрома през 1941 г. и от измяната на на
ционалностите към съветската система.
М акар К ом ун исти ческата партия на С ъветския съю з да
включва в централните органи на системата представители от
други нации, то тя не ги допуска до отговорни длъжности в Цен
тралния комитет, в Политбюро или в Оргбюро. Естествено има
отговорни кадри от неруски произход, но това неизменно са бол-
шевики, работили в Руската комунистическа партия, изцяло из
губили връзка с общностите, от които произхождат, като поля-
224
ка Косиор (ликвидиран през 1938 г.), издигнал се до член на Сек

ретариата през 1927 г. и на Политбюро през 1928-1930 г., и отново
през 1934 г.; арменеца Микоян, член на Политбюро от 1927 г.; гру-
зинеца Орджоникидзе, „самоубил се“ през 1937 г. според офи
циалната версия, а също неколцина други. Техният брой е нез
начителен и на никого не би хрумнало да ги смята за национал
ни кадри. Централните органи на партията са изцяло заети от ру
си или от комунисти „интернационалисти“ .
Трябва ли да се заключи, че бурната история на Комунисти
ческата партия през този период, ликвидирането на мнозинството
национални кадри и намалелият приток на членска маса от от
делните националности означават открито скъсване с политичес
кия компромис? Ни най-малко. Конституцията от 1936 г., в ко
ято ударението е поставено върху държавата и федерализма, е
свидетелство за волята на Сталин да съхрани привидно компро
миса с нациите. Несъмнено за националните партии е очевидно
засилването на руските позиции вътре в тях, но чистките, нап
равили несигурни всякакви постове, частично прикриват тази ру-
сификация на техните кадри. Войната става причина да се проя
вят реакции, които до този момент не са намирали израз. И ед
ва след войната сталинската концепция за политическия компро
мис може да се прояви в истинската си същност.
15, 225
Е Д И Н А Д Е С Е Т А ГЛАВА
Pax sovietica II
Културният компромис
Всички утописти мечтаят за появата на едно сплотено и хомо

генно общество. Още Русо пише: „Добри институции са тези,
които са способни да пренесат личността в съвместния живот.“
През 1922 г. родената от революцията държава се позовава
на марксизма и от тази гледна точка СССР представлява чудо
вищно образувание. От една страна, политическата структура
претендира, че държи сметка за радикалната промяна, извърш е
на през 1917 г., със създаването на държава от нов тип, която
съчетава нацията и интернационализма, тоест реалното състоя
ние на обществото (федерацията) и проекта за бъдещ ето (пар
тията). Ала, от друга страна, обществото или по-скоро общест
вата вътре в тази държава са напълно чужди на тази структура
и се отличават с изключителна разнородност. В мнозинството си
тогава това са селски общества, чийто хоризонт се простира до
границите на землищ ето, където чувството за вярност е свърза
но с религията, ценностите на семейството и на затворената об
щност и брани личността от външни влияния. Това са общ ест
ва, разнолики от национална и етническа гледна точка, а същ о и
от гледна точка на културата, с която са свързани.
М нозинството от населението е славянско (над 75%), изпо
вядва преди всичко православно християнство и е относително
развито в интелектуален план, тъй като грамотни са 45% от ру
сите, 43% от украинците и 37% от белорусите. Естествено то да
леч не може да достигне културното равнище на някои малцин
ства, като фини, естонци и евреи, сред които грамотните дости
гат 70%. В самата Русия малцинствени групи са взели участие
в интелектуалния напредък на русите, съхранявайки при това
своите езици. М ного по-контрастна е картината в Кавказ: при
двата големи християнски народа, грузинци и арменци, грам от
ните възлизат съответно на 39% и 35%, но редом с тях малките
съседни народи са почти изцяло неграмотни. Що се отнася до
мюсюлманските народи от Средна Азия, те са още по-назад в
областта на знанието, тъй като извън градовете грамотността е
едва 3% до 10%, а освен това се отличават със специфична об
226
PAX SOVIETICAII. КУЛТУРНИЯТ КОМПРОМИС
ществена организация, при която номадството е все още широ

ко разпространено и преди всичко ислямът наслагва върху пле
менното и родовото единство, както и към привързаността към
патриархалния ред, чувството за обща солидарност, която при
дава на мюсюлманските народи собствена идентичност. Същ ес
твуването на национални държави засилва това чувство за иден
тичност, подчертава различията между отделните групи и пораж
да допълнителни териториални деления вътре в голямото раз
деление между руси и неруси.
Първият проблем, пред който се изправят основателите на
системата, е как да бъдат заличени тези специфики, за да отстъ
пят място на една хомогенна човешка общност, тази на Homo
sovieticusl За постигането на тази цел властта прибягва до две
средства: първото е по-общо, основано върху културен компро
мис, успореден на политическия компромис, с цел да бъде изг
радена съветска култура за съветския човек; второто е „култур
ната револю ция“, каквато нито едно общество все още не поз
нава, предназначена да заличи спецификите, която се прилага
върху всички народи в СССР, но в „специален“ вариант върху
по-отдалечените от общия модел народи, като тези, които изпо
вядват исляма.
Култура, съчетаваща всеобщото и частното

Син на прочут педагог, който известно време упражнява способ
ностите си в мю сю лманска среда, Ленин си дава сметка за вли
янието на националните култури и особено към края на живота
си се старае да не накърнява чувството за идентичност на мал
цинствата. По това време той дава израз на желанието си наци
оналните култури да съхранят своето място в живота на съвет
ската федерация. Ала как да се съчетае признаването на тези кул
тури с изграждането на пролетарската култура?
Сталин е този, комуто се пада да определи естеството и ус
ловията на компромиса, целящ да превърне съветската съвкупност
в непозната дотогава човешка общност, признаваща разнообрази
ето, съвършено различна от империята и все пак сплотена около
една обща култура, неделима част от революционния проект. Ста
лин подчертава възможността за помирение на двете привидно
противоположни концепции за културата, без да бъде пожертва
на нито една от тях: „Ние градим пролетарска култура. Ала про
летарската култура, социалистическа по съдържание, възприема
различни форми и използва различни изразни средства у народи
227
те, участващи в социалистическото строителство, според разни

те езици и условия на живот. Пролетарска по съдържание, наци
онална по форма: такава е общочовешката култура, към която кра
чи социализмът [...]. Пролетарската култура не премахва нацио
налната култура, а й придава съдържание. Националната култура
не премахва пролетарската, а й придава форма.“
Подобни разсъждения според Сталин са напълно правилни,
тъй като за него основният градивен елемент на националната
култура е езикът. Именно той определя на първо място идентич
ността на народите и около него съветската власт ще изработи
своята културна политика.
Зачитането на езика на всеки народ обаче неизбежно създава
затруднения. Големите народи като грузинци, арменци, украин
ци и дори белоруси са обединени около своя език, което не ва
жи за многобройните в началото на XX в. мюсюлмански наро
ди, които се опитват да се сплотят около един език: татарски,
тюркски и дори арабски при някои кавказки народи. По-незна
чителните общности, будистите например, мечтаят да се приоб
щ ят към монголския, а финският е притегателен за малобройни
народности от фински произход, които нямат писмен език и се
стремят чрез избора на общ език да оформят по-значителна чо
вешка група.
Как да се подходи към различните езикови тенденции и про
ектите за обединение? Решението на Сталин е безапелационно:
всеки народ да говори своя език с всички произтичащи от това
предимства, тоест образование на националния език и културни
институции, които да се грижат за неговото опазване.
Този подход е приветстван от големите народи, но поражда
редица политически проблеми. Съветската федерация почива на
териториални основи. Как да се постъпи с пръснатите в някол
ко държави народи? И преди всичко с малките народности, кои
то нямат собствен език или пък писменост, с тези, които са прик
репени към определена територия, но не разполагат с действи
телен статут на нация? Подобни примери изобилстват в Далеч
ния изток и Сибир. Как да се постъпи също така с териториал
ните единици, където съжителстват множество езици, какъвто е
случаят със Северен Кавказ? Само в Дагестан същ ествуват сто
тина говора, смятани за езици, и които определят идентичност
та на населението, което ги говори.
За големите нации, обединени около един език, решението е
просто. Още през първите години от същ ествуването на СССР
те са призовани да превърнат своя език в оръдие на собствения
228
PAX SOVIETICA II. КУЛТУРНИЯТ КОМПРОМИС
си напредък и скъсвайки напълно с имперското минало, да заб

равят руския език, който до този момент им е бил налаган. Пред
лицето обаче на техническия прогрес, на научните и политичес
ките проблеми, тези езици често не притежават съответната тер
минология, тъй като до този момент руският е спъвал тяхното
развитие. И ето че ненадейно са принудени да изковават нови ду
ми, чрез които да избегнат употребата на същ ествуващите рус
ки съответствия. Така през първото десетилетие от същ ествува
нето на СССР политиката за развитие на националната култура
налага строг езиков национализъм. Националният език трябва да
се употребява на съответната територия не бива да бъде „раз
валян“ чрез заемането на липсващите термини от друг език и
особено от руски.
Прилагането на тази политика не винаги е лесно. Пример за
това е случаят с Украйна. В тази република украинският език е
слабо разпространен, тъй като до 1917 г. руският там е задъл
жителен. И тук компромисът се проявява по удивителен начин.
Украинският става задължителен за всички, образованието м о
же да се извърш ва единствено на този език, който през 1922 г.
малцина владеят до степен, че да могат да го преподават. Съг
ласно наредбата обаче обучението в училищата трябва да се осъ
ществява само на украински, който става задължителен и в по
литиката и управлението, така че никой не може да заема общес
твена длъжност, ако не го владее до съвършенство. И отново
Сталин излага по този въпрос донякъде цинични възгледи, спо
ред които благодарение на задължителната употреба върху оп
ределена територия на националния език, тези, които го говорят,
не изпадат в положение на политическо неравенство, с други ду
ми, това неравенство остава скрито. Така украинците са призо
вани да се „украинизират“ , тоест да научат език, който до този
момент не са владеели.
Същото става и с белорусите, чието национално и културно
единство все още не е постигнато. Върху тази територия с бело
русите съжителства значително еврейско и руско малцинство и
най-употребяваният език е руският, а също полският и идиш, но
не и белоруски, който не съществува в писмена форма. Едва след
създаването на републиката е изкован и белоруският език на осно
вата на един от местните славянски говори, а изборът пада върху
него, тъй като той е най-отдалечен от руския!
Положението се оказва изключително сложно там, където обе
динителните езикови проекти са привлекли някои народи. През
1918 г. татари и башкирци осъществяват кратко просъществувало
229
обединение, като решават техен общ език да бъде татарският. За

Сталин подобен проект е неприемлив, тъй като зад него, както той
разсъждава, се крие стремеж към тюркско единство. Та нали та
тарският обединява различни народности по Поволжието, които
използват както собствените си говори, така и този език? „Всяка
нация със свой език!“ е лозунгът, който обрича на провал плани
раното обединение около татарския. Башкирците получават соб
ствена държава и техният език придобива писмена и литературна
форма със съответните културни институции, които да го утвър
ждават - училища, печат, книгоиздаване.
За да бъдат откъснати от татарите, на някои малки народи, ка
то нагайбаките например, болшевиките дават статут на национал
ност с право на собствена култура, тоест на език, създаден на ос
новата на техния говор и снабден с писменост. За Средна Азия са
взети решения от същото естество. Номадите казахи и киргизи по
статут са разделени. Казахите съхраняват своя език, а киргизите
получават право на собствена култура и език, създаден на основа
та на техния говор. Н яма никакво значение, че тези два народа в
един момент търсят решение в споделеното единство на всички
останали народи от Туркестан (преди това название да бъде забра
нено) и че това единство кристализира около общ език, тюркския
джагатайски! Този език, разбира се, не се употребява от всички,
тъй като узбеките говорят както техния роден тюркски език, така
и в образованите среди таджикски, който е сроден с персийски.
Към тях се прибавят и различни диалекти, разпространени сред
туркменските и каракалпакските племена, а също и таджикски,
роден за уседналите и наследници на древна културна традиция
таджики. Постоянните опасения от появата на тюркска държава ка
ра болшевиките да дадат на всеки от тези народи - включително
на номадите без определена територия - конкретен териториален
статут и да им наложат собствен език, прекъсвайки напредъка на
тюркския джагатайски.
По този начин узбеки, таджики и туркмени се сдобиват със
собствена държава и се задължават да използват националния
език на тази държава. Ако за таджиките това става относително
лесно, то при узбеките се налага създаването на литературен
език, който след това да бъде наложен като задължителен вър
ху таджикската територия на Узбекистан, където обитават узбек
ски малцинства.
Някои малцинства не разполагат със собствена територия: та
къв е случаят с тюрките уйгури. Въпреки това те също се сдо
биват с културни учреждения и с език. Това означава, че поли
230
тиката за даване на собствен език и култура на всяка етническа

група понякога принуждава болшевиките да отстъпят от прин
ципа за териториална културна автономия в полза на извънте-
риториални култури, които до неотдавна са били отричани като
белег на австромарксистки уклон. По този начин цяла Средна
Азия се оказва разделена на езикови държави, което неизбежно
обрича на неуспех всякакъв стремеж към обединение.
В Северен Кавказ прилагането на езиковия принцип се про
явява по още по-несъстоятелен начин. При цялото същ ествува
що многообразие, където общественият ред и организация за
висят едновременно от етническите различия, от племенното и
родовото деление, от принадлежността към религиозни братства,
болшевиките смятат, че могат да постигнат единство чрез съз
даването на държави. През 1919 г. те обединяват тези многоб-
ройни общности в две републики: Планинската република и Да-
гестан.
П ървата почти веднага се разпада на осем отделни народнос
ти: кабардинци, балкари, чеченци, ингуши, карачайци, черкези,
адйгейци и осетинци, които са включени под формата на авто
номни области в Руската федерация (като първите две са обеди
нени в една). Решението изглежда просто, но се усложнява от
разделението на осетинците в две държави - Русия и Грузия, ко
ето ще има сериозни последици седемдесет и пет години по-къс
но като причина за влошаване на руско-грузинските отношения.
На какво се дължи това териториално разцепление? Все на стре
межа на Сталин да се придържа към езиковите различия: през
1920 г. южните и северните осетинци говорят два различни ди
алекта, дигор и ирон, без нито един от тях да същ ествува в пис
мена форма. В разгара на насърчаването на диалектите и еди
ният, и другият са снабдени с писменост и след това провъзгла
сени за езици на различни народи, нуждаещи се от различни по
литически структури. В навечерието на Втората световна война
дигор е почти напълно изчезнал и осетинците в Русия и Грузия
вече говорят един и същ език - осетински. Времената обаче са
се променили, федерализмът е консолидиран и никой дори не по
мисля да обедини този разделен народ.
Подобни противоречия не липсват: кабардинци и балкари са
обединени на една и същ а територия, без при това техните ези
ци да са сходни. В замяна на това балкари и карачайци, които
говорят един и същ диалект, са разделени и са им наложени раз
лични езици! А какво би могло да се каже за прилаганата поли
тика в Дагестан, където тридесет и пет етнически групи са свър
231
зани с четири езикови групи: иберо-кавказка, тюркска, иранска

и семитска?
Вероятно именно на това многообразие, както и силните ези
кови и културни влияния отвън (турско, руско, арабско) се дъл
жи стремежът на народите от Дагестан към обединение около
един език, бил той арабски, азербайджански или кумикски. И з
правена пред толкова сложен проблем, противно на повсемест
но прилаганата политика, съветската власт първоначално прие
ма решение за постигане на известно единство около арабския.
През 1923 г. Сталин дори отправя обръщение към дагестанско-
то духовенство на този език. Твърде скоро обаче това решение
започва да му се струва доста опасно и той оказва натиск върху
дагестанското ръководство за отхвърляне на арабския в полза на
език, принадлежащ към културния свят на федерацията, като из
борът пада върху азербайджанския. В очите на комунистическия
елит в Дагестан той има предимството да осъщ ествява връзка с
тюркоезичното население на съветското пространство като ця
ло. През 1928 г. обаче съветската власт осъзнава недостатъците
и на този избор: макар и разделен, Дагестан се ориентира към
едно пантюркско обединение, което М осква се старае да избег
не по цялата национална периферия. И едва тогава възприетият
повсеместно принцип - един народ, един език - бива наложен и
в Дагестан, който е разделен по езикови граници и по този на
чин единадесет местни езика се сдобиват с официален статут и
дори с писменост, ако преди това не са я притежавали.
Не би трябвало да пропускаме и стремежите на будистките
народи - буряти, монголи и калмици, които след мирния дого
вор от 1918 г. се стремят към създаването на една велика М он
голска империя, която да ги обедини с техните събратя от В ън
шна Монголия. Също както исляма будизмът обърква болшеви-
ките, които първоначално мислят върху възможността да го из
ползват за мобилизиране на елита, за превръщане на религиоз
ните общности в колхози с надеждата тази политика на компро
мис да приобщи към комунизма едно население, сред което той
очевидно не намира никаква почва. В началото на тридесетте го
дини обаче тази илюзия се разсейва. М осква започва да се тр е
вожи от все още живата идея за Велика М онголия, включител
но при бурятите, които междувременно са придобили статут на
нация с политическа автономия. Тази тревога се дължи освен то
ва на влиянието върху тези народи от страна на външните мон-
голци. Впрочем именно външните монголци дават сигнал за от
каз от компромис по отношение на монголската будистка кул
232
тура. Властите във Външна Монголия започват гонения срещу

будизма и срещу монголския партикуларизъм. Какво основание
би могла да има закрилата на същия този партикуларизъм на съ
ветска територия, след като в самото сърце на монголския свят
той е на изчезване? Все пак в продължение на още няколко го
дини съветската държава толерира по своите граници същ ест
вуването на малката независима монголска Тувинска република
под руски протекторат, където общият език продължава да кре
пи мечтата за М онголска империя у населението, възлизащо на
по-малко от сто хиляди души.
Каква азбука да се използва за образованието?

За преобразуването на диалектите в културни езици най-напред
е необходимо да се избере за тях подходяща писменост. В нача
лото на двадесетте години обаче множеството азбуки, използ
вани на територията на съветската федерация, представлява се
риозно препятствие при общуването между народите, при поло
жение че употребата на руския като общ език е премахната, а
също и поради големите разходи, които са необходими за осъ
ществяването на политика на ускорено културно развитие. Съ
ветската власт трябва едновременно да избира азбуки за създа
дените от нея езици, да подготвя кадри, способни да я използ
ват, да печата учебници и периодични издания с много видове
правопис.
С възникването на проблема народите, към които е насочена
тази политика, прибягват в зависимост от случая до кирилица,
латиница, арабска, монголска, грузинска, арменска, еврейска
писменост или до смесени системи. Как да бъде направен избо
рът? Ако за славянските народи употребата на кирилицата се раз
бира от само себе си, ако грузинци и арменци имат свои азбуки,
които не подлежат на промяна, то въпросът за мю сюлманите,
както и за наскоро и набързо придобилите писмен език народи
въпросът остава открит. До 1917 г. кирилицата се използва и от
някои малки народи, като марийците от угро-фински произход
или от чуващите, макар техният език да е тюркски, но тя труд
но би могла да замести арабската азбука при мю сю лманите, ко
ито имат писмен език. Да им бъде отнета писмеността на К ора
на би означавало да се предизвика незабавно културен конфликт.
Ако тя бъде заместена пък с азбуката, на която пишат русите,
това би означавало и политически конфликт, който ще постави
под въпрос предложения от болш евиките компромис. Колко
233
струва един национален език, ако неговата форма и писменост

са като на руски?
Междувременно Мустафа Кемал е осъществил в своята стра
на същинска езикова революция, като е въвел използването на
латиницата в турския език. За всички тюркски народи на съвет
ска територия това е твърде съблазнителен пример, още повече
че в началото на века някои интелектуалци от империята като
например в Азербайджан вече търсят начини за модернизиране
на техните общ ества и предлагат замяната на арабската писме
ност с латиницата. Н а проведения през 1926 г. конгрес по тюр-
кология в Баку е предложена подобна замяна, която се подкре
пя от Москва, но предизвиква съпротива от страна на мю сю л
маните ригористи, особено в Средна Азия, а също и от страна
на немюсюлманите. Въпреки това латиницата им е наложена. По
същия начин е премахната и монголската вертикална писменост.
Това решение, взето в началото на тридесетте години, създава
голямо объркване. За народите, съхранили своята азбука, като
славяни, грузинци, арменци, евреи и някои малцинствени групи,
подобна революция остава без последствия. Напротив, при оне
зи, на които е наложена латиницата - а това са шестдесет и де
вет езика, - тази реформа несъмнено дава тласък на интелекту
алното развитие, но пречи на общуването с народите, които пи
ш ат на кирилица или на други азбуки. Като цяло липсата на общ
език и изключителното многообразие от азбуки водят до извес
тно затваряне на народите в себе си.
Няколко години по-късно Сталин, вече пълен господар на съ
ветската политика, си дава сметка за нуждата от сближаване на
народите от СССР около един общ език и от уеднаквяване на аз
буките на националните езици. В края на тридесетте години ла
тиницата е премахната и на всички с изключение на грузинци и
арменци е наложена кирилицата. Това поставя началото на нова
епоха, при която везните на културния компромис - култура, на
ционална по форма и пролетарска по съдържание - се накланят
по посока на втория термин. Общото за всички пролетарско съ
държание вече натежава и дава нова насока на системата за смет
ка на националната форма, от която първоначално са се възпол
звали всички езици.
Към тази обща политика на утвърждаване на нацията посред
ством език с привилегирован обществен статут трябва да се при
бави и една удивителна страна на съветската политика през два
десетте години, а именно чисто и просто изобретяването на но
ви нации и култури, което се дължи по-скоро на инициативата
234
на учени - езиковеди и етнолози, отколкото на някакъв после

дователен проект. В трескавата атмосфера на тези години, кога-
то продължава разгорещ еният дебат върху статута на народите
и на техните култури, някои учени откриват в Крайния север и в
Далечния изток местни народности, които живеят на племена,
препитават се най-често с лов и риболов и говорят местни на
речия - същинска лаборатория за експериментиране на техните
хипотези относно културното развитие на първобитните общ ес
тва. Тези учени се обявяват за зачитане на тези човешки общ
ности и за правото им да придобият национален статут. Така ня
колко десетки хиляди туземци, принадлежащи към малобройни
групи, по силата на тези принципи биват обявени за национал
ности, техните племенни институции получават признание, м а
кар да са напълно чужди на съветското право, а фолклорът им е
провъзгласен за национална култура. Понякога освен това на ос
новата на техните говори са създадени езици. В действителност
тази политика често ги спасява да не бъдат погълнати от по-мно-
гобройни групи, както и от насилствена русификация. Впослед
ствие те започват да ползват руския език, но доброволно, за да
не останат настрани от един променящ се свят, а не защото то
ва им е било наложено.
Според господстващите през 1922 г. схващания езиците са
същностен елемент от националната култура. Те трябва бъдат но
сители и на една обща култура, която минава най-напред през
образованието. По това време училището задължително трябва
да бъде национално, тоест в обучението в него трябва да се осъ
щ ествява от местни кадри и на родния език. П ървият комисар
по образованието на новата държава Луначарски допълва, че ос
вен това училището трябва да бъде комунистическо, тоест да по
чива на комунистически основи. Подобно обучение е лесно при
ложимо при руси или украинци, които могат да съчетаят собстве
ното си национално културно развитие с изискванията на идео
логията, но е далеч по-неприемливо за народи, чиято национал
на култура е проникната от религиозни ценности и препратки,
което важи преди всичко за мюсюлманите. При тях на почит от
край време са традиционните учебни заведения, мектебите, къ-
дето се изучава Коранът, и медресетата, в които се образоват ог
раничен брой студенти. Декретът от 23 януари 1918 г. им забра
нява да смесват религиозното с общото образование. Тази заб
рана на първо време си остава теоретична и в продължение на
няколко години държавата толерира тези училища и универси
тети, но след това влиза в действие чрез спирането на матери
235
алната помощ, благодарение на която те съществуват. През пе

риода 1922-1925 г. държавата иззема имотите (вакъфите), с при
ходите от които се финансират тези учебни заведения, лишавайки
ги по този начин от каквато и да било възможност за оцеляване.
Болшевиките си дават сметка за обществената съпротива сре
щу съветизацията на съзнанието и решават в продължение на ня
колко години да проявяват към мюсюлманите известна толерант
ност на думи, опровергавана от административните им решения.
Официалните изявления за равенство на народите и културите
не важат за всички. Пряко засегнати се оказват евреите. Техните
училища (хедери ) са затворени, особено в Белорусия, където
броят им е твърде голям, въз основа на наредби, с които се заб
ранява религиозното образование на деца под осемнадесетго
дишна възраст. Съпротивата срещу подобна строга мярка е сла
ба, тъй като през тези години, когато все още е налице колеба
ние между зачитането на националните култури и пропаганди
рането на комунистическите идеи, именно еврейските секции на
партията се заемат с образованието на младите евреи.
Ала изпълването на националните култури с комунистичес
ко съдържание се проявява най-силно при ограмотяването на
възрастното население, един от грандиозните проекти на дваде
сетте години. Указанията са категорични: ограмотяването тряб
ва да върви редом с политическото възпитание на възрастните.
Създадена е специална комисия с цел да определи съдържание
то на това образование: комисия по ликвидиране на неграмот
ността. Неграмотните трябва да се учат да четат чрез упражне
ния по разбиране на смисъла на лозунги, като „Трудещите се
трябва да бранят револю цията“ или на текстове с антирелиги-
озно съдържание и призиви за саботиране на религиозните об
реди. Когато започнат да се справят сами, им се дават за четене
съчинения на Ленин или решения на партията.
Започвайки тази образователна кампания, съветската власт
смята, че проблемът стои по един и същ начин в цялата страна и
че е достатъчно да се мобилизират членовете на партията и на
личните кадри, за да бъде доведено това дело до успешен край.
Скоро обаче идва разочарованието. Ако в славянските държави и
в страните от Закавказието, където образователното равнище без
друго е задоволително, усилията дават своите плодове, в мю сю л
манските райони, където към масовата неграмотност се прибавя
и силна политическа и културна съпротива срещу комунистичес
ките лозунги, или в районите, където гъмжи от езици без писме
ност, условията за идеологизирано ограмотяване са твърде небла
236
гоприятни. При това положение властта осъзнава нуждата от прис

пособяване на всеобхватната кампания по ограмотяване към кон
кретните условия, поради което често тя е поверена на местните
власти. Именно това обяснява огромните разлики в постигнатото,
констатирани в началото на тридесетте години.
По същ ото това време са вложени огромни усилия за укреп
ване на м атериалната база на комунистическата пропаганда:
учебници, печатни издания и пр. Те без всякакво съмнение ж ъ
нат успехи. През 1929 г. в Украйна повече от 54% от вестниците
и книгите се печатат на украински език. В Средна Азия деветна
десет вестника и двадесет и четири списания, печатани на раз
лични национални езици, бележат значителен напредък в срав
нение с единадесетте вестника от началото на периода, при това
с четири пъти по-малък тираж.
Ала тези успехи имат и обратна страна, която не убягва на
Москва. Несъмнено навсякъде се оформя местен елит, който те
оретически е спечелен за идеалите на системата. Въпреки това
същ ият този елит често е привлечен от ценностите на общ ест
вото, от което произхожда. Не навсякъде, разбира се, но основ
но там, където огорчението от отнетата независимост е силно,
използването на националните езици способства за придаване на
по-голяма тежест на националната форма, отколкото на проле
тарското съдържание на идеите, които изповядва този елит.
Въпреки всичко мястото, отредено на националните култури
през двадесетте години и на тяхното езиково изражение, показ
ва, че по това време съветската държава като цяло (с няколко
изключения, като въстанието в Грузия през 1926 г. и упоритата
съпротива на басмачите) се радва на вътрешен мир, твърде бла
гоприятен за планираното преустройство на обществото. Това е
времето на pax soviet ica.
Великото руско „покаяние “

Друга важна съставна част от тези култури, предназначени пос
тепенно да променят мисленето на бъдещия Homo sovieticus, са
възгледите за миналото на отношенията между народите на съ
юза, които властта развива.
В началото на XXI в., когато получи разпространение мода
та на „покаянието“ , ни е изключително трудно да оценим уди
вителния характер на преосмислянето на миналото, което нова
та съветска държава налага на своите граждани. В действител
ност става въпрос за много по-радикална ревизия, отколкото по
237
каянията от втората половина на XX в., когато бе разровена пе

пелта на по-близкото или по-далечното минало в рамките на от
ношенията между нации и общности, които рядко са споделяли
една и същ а съдба.
Сигнал за тази ревизия дава Ленин, като свързва понятията
руски, шовинизъм и господство. След него цяла школа руски ис
торици от двадесетте години преразглежда миналото на отноше
нията между нациите в съюза в тази перспектива, чиято основ
на характеристика е руското господство. От тази гледна точка
руският царизъм е система, подчинила чрез сила всички наро
ди, попаднали в неговия обсег. Причината той да бъде властник
и Русия да пороби множество народи е капитализмът, който по
тиска хората, независимо дали те са обединени в нации или в об
ществени класи.
Сталин развива широко тези идеи и дава тон на историчес
ката школа, водена от М ихаил Покровски, блестящ учен, посве
тил се на изучаването на Руската империя като явление.
Според него началото на това господство е поставено от Мое- ·
ковското велико княжество, което води политика на агресия и на
силие срещу съседните държави и започва експанзия, продължила
без прекъсване до края на XIX в. Тези действия в миналото, пише
той, които нищо не би могло да оправдае, са дело на една полити
ческа система, но също така на една ръководна класа и армия, на
които владетелите позволяват всичко срещу подкрепа от тяхна
страна, предоставяйки им завладените земи. Според Покровски
развитата от царете колониална система е чисто и просто разп
ростиране на крепостничеството над неруските народи.
Както пишат руските историци, този колониализъм със сво
ята жестокост е по-страш ен от всички други системи на коло
ниално господство. Подобно диаболизиране на руския колониа
лизъм се нуждае от известни разяснения. Покровски и неговите
последователи имат за задача не само да осъдят, но и да отх
върлят класическите оправдания за колониалното господство, ка
то цивилизационната роля на колонизатора, все още изтъквана
през двадесетте години от съществуващите колониални систе
ми. Тъкмо в името на тази „цивилизационна роля“ се лансира
идеята, че руското господство е спасило някои народи от още
по-ужасна участ, като се привежда примерът от XIX в. с Грузия,
която Русия била „спасила“ от мюсюлманското владичество на
Турция или Персия.
Според историческите схващания на Покровски нищо не го
вори в полза на руското колониално минало, дори фактът, че
238
свързаните с Русия завладени народи получават възможността

заедно с нея да навлязат в ерата на революционното освобож
дение. След като, както се твърди по това време, руската коло
низация е „абсолютно зло“, то народите, станали нейна жертва,
са имали пълното право да се опълчат срещу нея с всички сред
ства. Поради това техните националноосвободителни борби в ми
налото могат да се смятат за неразделна част от тяхното исто
рическо наследство и национална култура. Така Шамил, макар ре
лигиозен водач, установил диктаторска власт, е възвеличаван от
Покровски като носител на прогреса. Тази възхвала на Шамил
заема много място в съчиненията на Покровски и е твърде забе
лежителна, като се има предвид, че този историк изтъква на пре
ден план по-скоро социалните борби, а не тези на личностите.
Н еговата теория обаче се нуждае от признание за националните
герои. По този начин с перото си той приветства всички народи
за тяхната съпротива: киргизите и въобще народите от Средна
Азия, татарите, както и онези, които са водили свещена война.
Битката на Мадали в Андиджан през 1898 г. се изтъква като при
мер за славен епизод от миналото.
Именно в светлината на тези радикални възгледи, представя
щи в черно и бяло отношенията между руси и неруси, съветска
та историография от двадесетте години се опитва да затвърди
колективната памет на народите от СССР. Върху това „покая
ние“ трябва да се гради чувството за равенство между народи
те. „Покаянието“ трябва да всее успокоение в душите на няко
гашните потиснати народи и да допринесе за pax sovietica. Тъй
като руският дълг по отношение на тези народи е незаличим, ру
сите не могат да претендират за ръководна роля в новия съюз.
Признанието за „абсолютното зло“ им дава право само да учас
тват в неговото изграждане редом с другите. Приносът на това
покаяние към общата, този път социалистическа, а не национал
на култура, според неговите глашатаи трябва да бъде решаващ.
Русите могат да претендират за едно-единствено право: да взе
мат участие в общата съдба и да подпомагат братски онези, ко
ито някога са потискали, за да могат те да наваксат изоставане
то от времето на колониализма.
Резултатите от тази педагогика на интернационализма не ви
наги са от интернационалистко естество. Убеждението в мъче
ническото минало често подхранва у неруските народи чувство
на неприязън към Русия и на възхищение от съпротивата, която
техните деди са оказвали срещу нея. Това „покаяние“ насърчава
по-скоро националното съзнание на нерусите, отколкото чувст
239
вото за солидарност с русите.

Все пак по този начин pax sovietica печели ценно време, през
което народите от бившата империя се съгласяват да се разде
лят с мимолетната си независимост и да се впишат в едно прос
транство, което по доста неприятен начин напомня това от вре
мето на империята.
Преобразуванията в националните общества

Езиците, образованието, погледът към миналото не са достатъч
ни, за да дадат представа за болшевишкото схващане за поми
рението на националните стремежи и за формирането на едно
всемирно общество. Според представите на пропагандаторите на
тези идеи обществото като цяло трябва да съхрани своята на
ционална форма, но и да възприеме общ възглед за съдбата на
гражданите в следреволюционната държава.
Как да бъде съхранена идентичността на нациите с тяхната
обществена организация и начин на живот? И как да бъде изгра
дено едно безкласово общество, хомогенно в своите стремежи
и начин на мислене? Все трудни за решаване въпроси, като се
има предвид многообразието, с което се сблъсква съветската
власт и че тази „табула раза“, върху която един ден ще бъде пос
троено комунистическото общество, не може да бъде осъщ ест
вена навсякъде по едно и също време и при едни и същи усло
вия. След 1921 г. НЕП дава възможност на властта да пристъпи
към постепенни преобразувания на едно общество, което след
трагедията и разрухата на военния комунизъм започва да се зав
ръща към мирния живот.
В този момент болшевиките се сблъскват преди всичко, но
не само в бившето мю сю лманско колониално пространство с
най-голямото предизвикателство. Те са принудени да се съобра
зяват с общества, привързани към традициите на исляма, но съ
що на будизма или към номадските обичаи. Предизвикателство
е преди всичко мюсюлманското право, което действа в общ ест
ва, затворени за всякакви европейски норми. По времето на им
перията то е било съхранено заедно със свързаните с него ин
ституции. Шериатът и обичайното право ( адат ) същ ествуват
съвместно с руското право, като единственото ограничение е те
да не влизат в противоречие с общото право. Съветската власт
без колебание премахва незабавно това особено право и свър
заните с него институции, ала поради упоритата съпротива на
засегнатите народи тя на практика проявява известна толерант
240
ност, в резултат на която в продължение на няколко години съ

щ ествуват две правосъдни системи. През 1922 г. Ленин решава
да сложи край на това положение: изработената тогава консти
туция, прилагана по отношение на всички независими републи
ки, утвърждава смесването на властите и контрола на партията
над правосъдието. Макар да са признати правомощ ията на от
делните републики, изграждането на техните правосъдни систе
ми и кодекси е изцяло подчинено на законите на РСФСР, което
ограничава броя и компетенциите на религиозните съдилища в
ислямските страни, както и особените общ ествени и съдебни
практики, които тези съдилища продължават да следват (такива
са калим , купуването на годеница, принудителните бракове, по
лигамията и пр.). След 1927 г. мюсюлманското право престава
да същ ествува на съветска територия.
Тази съдебна революция от двадесетте години е насочена пре
ди всичко към Кавказ и Средна Азия, тъй като там интеграция
та на общ ествата с новата система се сблъсква с много устой
чиви семейни и патриархални традиции. Единството на семейст
вото, властта на възрастните и на мъжете като цяло, подчине
ното положение на жените изолира тези райони от останалата
част на федерацията и забавя напредъка на образованието, кой
то съветската власт се стреми да осъществи с ускорени темпо
ве. За мю сю лманите традициите са неделима част от тяхната
култура, но съветското правителство не се оставя да бъде заблу
дено: в случая става въпрос не за формата, а за съдържанието
на културите, тоест за онова, което според компромиса трябва
да бъде общо и вдъхновено от идеологията. Това обяснява и вни
манието, отделено на обичайното право по отношение на семей
ния статут и преди всичко на статута на жените. Съветското пра
во отхвърля всичко, което отрежда на жената особено място: уре
дени бракове, бракове на непълнолетни момичета, прокуждане,
полигамия и пр. Н а мястото на тези традиционни практики, раз
глеждани като престъпни обичаи, съветският закон налага раз
вод по взаимно съгласие и изплащането на издръжка, еподелена
родителска отговорност, разделение на имущ еството и равни
права за жените в обществения живот. Най-сетне кръвното от
мъщение, все още широко разпространено, е включено в нака
зателния кодекс наред с останалите престъпления.
Тези разпоредби са предназначени да разклатят устоите на ед
но семейство, което вписва личността в свои собствени правила и
я изолира от общността. Освобождението на жената от властта на
мъжа също има за цел да я превърне в носител на новото мисле
16 . 241
не, особено при възпитанието на децата в духа на новите норми

на обществен живот, чийто носител е също така съветската обра
зователна система. Тази пряка атака срещу определен тип общест
вени връзки, дълбоко вкоренени в районите с мюсюлманско насе
ление, е особено трудно възприета от него, тъй като то съзнава,
че са разклатени самите устои на неговата цивилизация. То доня
къде охотно приема премахването на традиционните съдилища,
тъй като те се оказват прекалено скъпи в сравнение с руските съ
дилища, а и решенията им остават без последствие, но се съпро
тивлява ожесточено на мерките, насочени срещу неговите общес
твени обичаи. Върху жените се оказва натиск, отправят им се зап
лахи, понякога дори се стига до насилие срещу тях, ако те спазват
съветското законодателство. Носенето на фередже в Средна Азия
(в Кавказ то не е разпространено) на първо време не се забранява,
но „не се препоръчва“. Ала изобилстват примерите, когато жени с
открити лица са били заплашвани, обругавани, понякога прокуж-
дани, откъсвани от децата им, а в някои крайни случаи и заравяни
живи със съгласието на общността.
Големите трудности при налагането на еднаквите обществени
обичаи на мястото на така наречените „отживелици от първобит
ния строй“ кара властта да заложи преди всичко на преустройст
вото на жизнената среда на хората, като постепенно замести сел
ския и номадски бит с урбанизация и пролетаризация с цел да ги
приближи до обществения модел на комунизма.
В резултат от етническото и културното многообразие на Рус
ката империя след 1917 г. зараждащото се съветско общество се
сблъсква с проблема за значителното неравенство, което принуж
дава властта да възприема понякога противоречиви стратегии в за
висимост от това дали става въпрос за културата или за жизнена
та среда на народите. В областта на културата властта се изправя
пред две ситуации: тази в славянския свят, тоест в европейската
част, която не е далече от разработения от болшевиките модел и
съчетава славянската цивилизация с революционния мироглед; от
друга страна, периферните общества, доминирани от исляма, юда-
изма и племенните или родовите структури, чужди както на сла
вянския модел, така и бъдещия революционен модел. Това обяс
нява защо след периода на насилия по време на „военния комуни
зъм“ съветската власт възприема по отношение на славянската и
европейската среда стратегия на постепенна промяна, докато в не
европейската среда тя действа силово срещу съществуващия об
ществен ред. Втората стратегия е определена от мюсюлманите ка
то худжум (буря), което дава представа за многоизмерния щурм
242
срещу техните общества. В резултат на двойната стратегия през

тези години в Русия и останалите славянски страни цари мир, до-
като въпреки културния компромис по неевропейската периферия
се наблюдава нарастваща национална съпротива или пък отдале
чаване от системата.
Икономическо равенст во; неравенство в политическия

подход
Н а двойната обществена стратегия съответства и двойна стра
тегия на икономическата интеграция, при която се проявява про
тиворечието между двете ситуации. Още от самото начало пред
съветската държава изниква селският въпрос. Без съмнение в им
перията същ ествуват индустриализирани райони с развит про
летариат и с повишаващо се средно културно равнище на маси
те, ала именно в тази част на империята през 1918 г. се раждат
независимите държави, лишавайки съветската система от бла
гоприятни за общия прогрес фактори. С орязана западна пери
ферия държавата на съветите съхранява все пак известна по-нап-
реднала част: безспорно селската Русия, но в която пролетари
атът е започнал своето развитие.
Макар Ленин да отказва да признае на Русия привилегирова
ната позиция и надмощието над останалата част от страната, съх
ранило се и след 1920 г., действителността неизбежно го опро
вергава. Именно в Русия са налице кадрите и средствата за все
общото развитие. Поради това е твърде изкусително да се даде
приоритет на нея и нейните възможности за развитие. Думите
на Ленин все пак не остават без последствие и е прието реш е
ние за осъщ ествяване на икономическо равенство между отдел
ните нации, което означава, че Русия трябва да даде своя при
нос за развитието на останалите части от федерацията. В извес
тен смисъл подобен избор съответства на егалитаристката док
трина, прилагана по националния въпрос, а също така на господ
стващото схващане за историята, която поставя ударението вър
ху дълга на Русия към нейните партньори. Все пак става въпрос
за избор от идеологическо естество, който се сблъсква не само
с реш аването на конкретни практически задачи, но също така и
с въпроса за рационалността на определената по това време стра
тегия на развитие.
Забележителният напредък на Руската империя през перио
да 1880-1914 г., който всички икономисти отбелязват, се дължи
на природните богатства от периферията: жито и технически кул
243
тури в Украйна, Кавказ и Туркестан, полезни изкопаеми от съ

щите райони, благодарение на които руската промишленост пре
живява подем и се формира руският пролетариат. Връщайки си
тези територии, болшевиките си дават сметка, че техните богат
ства са необходими за спасяването на Руската революция, а от
немането на тяхната независимост се дължи именно на този факт.
Проблемът обаче отново излиза на дневен ред при избора на пъ
тищата за преустройство на страната и адаптирането й към ре
волюционния проект. Икономическото равенство предполага пре
махване на разделението на труда между индустриализиращата
се Русия и периферията, която предоставя нужните за това ре
сурси. Отказът от това разделение на труда означава отказ от
ефективността в името на изискванията на егалитаристката иде
ология и че Русия, забавила развитието си в полза на всички те
зи нации, не би била в състояние със своя напредък да им пре
доставя по-късно ефикасна помощ.
Сблъсквайки се с тези противоположни изисквания, болш е
виките търсят компромис, който да държи сметка за конкретни
те ситуации и интереси, а същевременно да не се отклонява от
постигането на равенство, като обща цел. Периодът на НЕП да
ва възможност на Русия да си поеме дъх, да възстанови град
ския живот, да внесе успокоение сред селячеството, към което
Бухарин отправя прословутия призив: „Обогатявайте се!“ Сами
ят Сталин обещава през 1925 г. „да осъществи здрав съю з със
средните селяни“ . Благодарение на НЕП се възражда промиш
леността, преди всичко производството на средства за потреб
ление, което стимулира живота в градовете и насърчава селячес
твото. Без съмнение селото си остава убежище на традицион
ните ценности като семейството и религията, а властта на кому
нистите е слаба, но тези години безспорно са белязани от извес
тно помирение между властта и руското общество.
Съвсем друго е положението в неруската периферия.
Най-напред в Украйна, където до революцията около промиш
лените центрове се появяват големи градове. В тях усилията на
властта са насочени към възстановяване на градския живот и по
силата на националната политика, към украинизация на градо
вете, където до този момент украинците са малцинство в срав
нение с русите, евреите и поляците. Положението коренно се
променя с призива „украинизация на работническата класа“ . Ук
раинските работници в самата Украйна са по-малко от руските,
но в навечерието на прелома от 1929 г. ги настигат по брой. Те
приветстват появата на местна работническа класа, но това пре
244
PAX SOVIETICA И. КУЛТУРНИЯТ КОМПРОМИС
дизвиква недоволството на евреите, които смятат, че този насър

чаван от властта в периферните републики процес се извършва
за сметка на живеещите там малцинства. Украинското население
ускорено се урбанизира, превзема градовете, без при това село
то да пострада.
Успехът на призива към урбанизация и пролетаризация е
далеч по-малък в Белорусия, където близо половината от обита
телите на градовете са евреи, докато еврейската общност въз
лиза едва на 8,2% от населението като цяло и заема пето място
сред пролетариата. С изключение на М огильов във всички голе
ми белоруски градове има повече евреи, отколкото белоруси, ко
ето силно подклажда антисемитизма. За съжаление Втората све
товна война предоставя възможност той да се прояви открито.
Така насърчаваното обществено преустройство на народите
от периферията понякога се вписва в контекста на конкретни
трудности от национално естество, като например противопос
тавянето между белоруси и евреи, а в още по-голяма степен в
случая с немците от Поволжието.
Положението на това, установило се още преди два века в Ру
сия малцинство, в началото на двадесетте години е твърде осо
бено. Според социалистите Германия би трябвало да се превър
не в локомотив на световната революция. Макар действителност
та да опровергава тези надежди, болшевиките продължават да
се отнасят с голямо уважение към немското население, което би
ва обединено първоначално в Комуна на трудещите се (символ
на революционния мит за германците), а след това в автономна
република. Постепенно обаче този мит отстъпва място на опа
сенията, че тази твърде хомогенна в културно отношение общ
ност може да се превърне в резултат от бързия й напредък в нем
ски анклав на руска земя. Ето защо политиката спрямо нея съ
четава насърчаването на урбанизацията и на икономическото раз
витие на републиката с мерки, целящи „денационализация“ на
градския живот, като например промяна на столицата на тази ре
публика. Първоначално столица е Марксщат, град с немско на
селение, но тя бива заместена с Покровск, където 80% от жите
лите са руси и украинци, преименувана след това в Енгелск. М а
кар немците да не осъщ ествяват масова миграция към новата
столица, те съумяват да я превърнат в център на своята култура
и традиции.
Икономическата модернизация на извъневропейската перифе
рия поставя далеч по-трудни проблеми. Там до револю цията са
се развили само шест големи града, в които с изключение на Б а
245
ку и неговия нефтодобив промишлеността е слабо развита. Ето

защо съветската власт решава да съчетае урбанизацията с про
мишления подем, за да преустрои тези тъй отдалечени от кому
нистическия модел общества. Вложените усилия са големи, а ре
зултатите не са за пренебрегване. Съществуващите там заводи,
прекратили производството по време на войната, отново са пус
нати, изграждат се нови промишлени предприятия, разработват
се нови източници на суровини, като нефтените находища в Ка
захстан. Тази индустриализация се отразява положително на раз
витието на градовете, но това не важи за местното население.
През периода на НЕП по цялата съветска територия се шири без
работица, която не стимулира жителите на Средна Азия да на
пускат селата, така че там пролетариатът от местен произход
твърде слабо нараства.
Ето защо усилията на властите се насочват към селячество
то, чиито обществени традиции и национално чувство отхвър
лят класовата борба. Разделението на обществото следва етно-
историческа линия: местното население срещу руските заселни
ци. Начинът на живот на номадите пък ги държи встрани от вся
какво външно влияние. Как да се стигне до водещите затворен
начин на живот селяни и до обособените в племена номади?
Средна Азия се превръща в арена на волунтаристка политика
на преобразувания, която силно контрастира с толерантното отно
шение към селяните славяни. В обстановка, белязана от колониал
ното наследство, властта преследва едновременно няколко цели.
На първо място в името на принципа за равенство ръковод
ството се стреми да изтръгне отживелиците от колониалното ми
нало, да приобщи местното селячество към класовите отнош е
ния, да създаде пролетариат и да накара номадите да водят усед-
нал живот. В този случай цел и жертва стават руските заселни
ци. Ленин лично определя начина на действие: да се отнеме от
заселниците земята, от която те са прогонили местното населе
ние. Той обръща внимание върху натиска, на който трябва да бъ
дат подложени заселниците, и препоръчва на местните власти да
изпращат в концентрационни лагери руските чиновници и „ку
лаци“, за да бъде привлечено вниманието на местните върху та
зи мярка. И ззетата земя трябва да бъде върната на местните при
определени от самите тях условия. Така при киргизите разпре
делението е възложено на племенните водачи.
Първоначално властите се надяват да постигнат по този на
чин двоен резултат: да убедят местното население в реалността
на политиката на равенство (в което успяват) и чрез върнатите
246
на племената земи да съкратят броя на номадското население,

което да започне да води уседнал живот. Вторият резултат така
и не е постигнат и дори икономическите последици са отрица
телни. Номадите нямат намерение да променят традиционния си
начин на живот, изоставят дадените им земи и селскостопанско
то производство намалява.
Това убеждава властите, че към номадите трябва да се при
ложат силови мерки. Преди това обаче трябва да реш ат проб
лема с уседналото селячество, като го приобщят към класовата
борба, за да осъщ ествят разделение и да пролетаризират част от
него. За тази цел са създадени обществени организации на „бед
ните селяни“ и на „обезземлените селяни“, които да противопос
тавят сдружените в тях селяни на по-заможните и преди всичко
на традиционните селски власти. За да спечели тези безимотни
селяни, властта им предоставя средства за натиск върху техни
те събратя.
На първо място това са мерките за контрол при разпределе
нието на водата, която е изключително важен фактор в живота
на селячеството в Средна Азия и е същинско злато за този ре
гион. Болш евиките налагат принципа: водата трябва да принад
лежи на онези, които сами обработват земята, а не на онези, ко
ито експлоатират чужд труд. Чрез контрола върху водата властта
дава в ръцете на бедните огромна власт върху цялото селско на
селение и по този начин разбива неговата солидарност.
На второ място идва властта, дадена на съю зите на бедните
без земя. Именно тези съюзи оказват натиск при изземването и
преразпределението на земята; те съставят списъци на собстве
ници, които зле обработват земята си; от само себе си се разби
ра, че от тях идват сигналите и доносите. Още със създаването
на тези съю зи средноазиатското село се разделя на две: от една
страна, са покровителстваните от властта безимотни, в чиито ръ
це е бъдещ ият прогрес, а, от друга, едрите и средните собстве
ници, които до този момент са държали властта.
Докато в Съветския съюз все още на дневен ред е НЕП, през
1925 г. Сталин постановява, че е настъпило времето на аграрна
та революция в Средна Азия. Революция, чиято цел не е колек
тивизацията, която би обединила селячеството около една цел,
а изземване на земите на богатите и раздаването им на бедните,
което води до още по-дълбоко разцепление и поражда противос
тоящ и си класи.
Провеждането на тази политика трае до края на НЕП и пос
тига безспорен политически успех. М еждувременно са иззети
247
всички имения, вакъфи, под двойния натиск на комунистите, ко

ито действат скрито, и на мюсюлманските селяни, които искат
равенство и следователно премахване на вакъфите в името на
проповядвания от Корана идеал за обществена справедливост.
Това странно съчетание на интереси показва ясно стремежа на
комунистите да използват исляма, когато това им е изгодно. Об
щите земи на големите племена също са иззети и раздадени на
техните членове, което има за цел отслабване на племенните
връзки. Често иззетите от едно племе земи са предоставени на
друго племе, което е друг начин да се разбие солидарността, този
път не вътре в племето, а в племенното общество като цяло. Те
зи мерки, към които настоятелно призовават сдруженията на бед
ните, имат предимството, че прикриват действителната роля на
комунистите и съсредоточават недоволството вътре в общността
на местното население било то уседнало или номадско.
В икономическо отношение същите мерки често имат отри
цателни последици, тъй като по-скоро разстройват производст
вото, вместо да го подпомагат, но така или иначе целта в слу
чая е друга. В ластта се стреми да пречупи спецификата на об
ществата, които не съответстват на нейните норми, и до голяма
степен успява. През 1929 г. мюсюлманското село вече е проме
нило своя облик: в него цари разделение, традиционните власти
са забравени, също както и традиционните му опори. Макар но-
мадите да се оказват по-неподатливи на упражнявания върху тях
натиск, и при тях отсрочката е краткотрайна и приключва с нас
тъпването на „железните години“ .
Усилията на съветската власт да разруши мирогледа и оби
чаите, наследени от миналото, са насочени и срещу други две
групи - евреите и първобитните народи, два полюса на нацио
налната политика по времето на НЕП.
Вече видяхме, че евреите представляват за съветската власт
особен, безпрецедентен проблем. В мнозинството си те са по-
скоро работници, отколкото селяни, по-образовани са от почти
всички останали народи в съюза, по-урбанизирани, активни как
то в управлението, така и в търговията и занаятите и поради то
ва се отличават от всички останали общности. От социална глед
на точка би могло да се помисли, че ще се интегрират най-лес
но в изграждащ ото се съветско общество, особено работничес
ките среди. Ала съветските ръководители от Еврейската секция
се тревожат от тяхната териториална разпръснатост. Макар по
това време да е в сила принципът за равенство и опазване на кул
турите, малко вероятно е евреите да се възползват от него, тъй
248
като не разполагат с териториална опора и не биха могли да опа

зят своята идентичност. Именно в този момент изниква стран
ната идея за привързването им към определена земя, което ще
ги превърне в селяни, докато навсякъде другаде са заплашени
самите устои на селячеството. През 1924 г. партията решава да
насърчи еврейското преселване и са създадени органи, които да
организират установяването на евреите на село. Двеста хиляди
от тях отвръщ ат на призива, обединяват се в земеделски кому
ни и благодарение на този успех поставят въпроса за национа
лен статут с всички произтичащи от това последици, тоест пре
доставянето на собствена територия.
Къде обаче да бъде тази територия? Може би в Украйна? П о
добно предложение е поставено за разглеждане и многобройни-
те украински евреи са напълно съгласни с него. То обаче среща
силната съпротива на украинците, които отхвърлят всякаква въз
можност за еврейска колонизация на тяхна земя. В случая анти
семитизмът се съчетава с украинския национализъм и предложе
нието е отхвърлено.
В крайна сметка през 1928 г. изборът пада върху Биробид-
жан. Тази територия, разположена по границата със Северен Ки
тай, обявена за национален окръг, а през 1934 г. за автономна
област, първоначално е приета с одобрение от евреите. П осте
пенно обаче те започват да я напускат, а тези, които остават там,
се превръщ ат в малцинство в сравнение с русите и украинците.
Това отхвърляне е напълно обяснимо, тъй като изборът на те
риторията е изключително несполучлив. Тя има преди всичко
стратегическо значение за възпиране на китайските амбиции и е
не само неподходяща за развитие на земеделието, но е и отда
лечена от всякакви културни центрове и от местата, традицион
но обитавани от евреи. В Украйна евреите проявяват готовност
да се превърнат в земеделски народ, но за тях се оказва непо
силно да пуснат корени върху толкова неплодородна земя, без
крайно отдалечена от техните традиции. От този проект оцеля
ва необичайното намерение да бъде преориентиран към земеде
лие един народ, който от дълго време е скъсал всякакви връзки
със земята. От друга страна, успехът при колонизирането на П а
лестина от евреите показва, че подобна възможност е напълно
реална, когато се опре на националното съзнание и на история
та, колкото и древна да е тя.
Друг популярен пример за стремежа към установяване на рах
sovietica върху принципа за равенство на всички народи е отно
шението към първобитните племена. По времето на империята
249
спрямо тях не е предприемана никаква намеса от страна на влас

тите. До средата на двадесетте години те продължават да бъдат
встрани от вниманието на Москва, която се задоволява с оказ
ването на медицинска помощ. Съветската власт обаче започва
да се тревожи от влиянието върху тези малки общности на ш а
маните, често враждебно настроени към медицинските и вете
ринарните бригади, особено по време на кампаниите за имуни
зация. К ъм това се прибавя и икономически конфликт, предиз
викан от желанието на властта да насърчи отглеждането на се
верни елени с търговска цел, на което племената, насъсквани от
шаманите, се противопоставят под претекст, че това животно е
свещено и не може да се продава. При това положение М осква
се задоволява с няколко опита за внос на класова борба при те
зи племена, опитвайки се да ги настрои срещу шаманите, пред
ставяни като „експлоататори“ . Начинанието претърпява пълен
неуспех и понеже става въпрос за малки, разпръснати човешки
общности, то скоро бива изоставено. Единствено учените про
дължават да проявяват интерес към тези народности, като едни
се опитват да им предоставят средства за общуване помежду им,
а други полагат усилия да ги държат настрани от влияния, кои
то биха се оказали пагубни за тяхното оцеляване. Именно тази
забрава се оказва за тях най-сигурната закрила.
Периодът на НЕП дава както на обществото, така и на властта
отдих, от който те се нуждаят, но той е белязан същевременно
при различните нации от постоянния стремеж на болшевиките
да намерят отговор на проблема, изникнал пред революцията със
затварянето й в едно мултиетническо и поликултурно общ ест
во, стремеж към преустройство на съзнанието, на мирогледа и
на отношенията. През този период, когато след колапса от вре
мето на „военния комунизъм“ преобладава желание да се действа
предпазливо и постъпателно, за да се постигне помирение меж
ду отделните общ ества и революцията, докато културната поли
тика във всичките й измерения - компромис между национална
та идентичност и всемирното съзнание, волунтаристки подход за
налагане на собствен език на всяка нация, утвърждаване на об
разователната система и свързаните с нея културни елементи, ут
върждаване на кадрите, постигане на икономическо равенство,
което да породи класово съзнание и начин на действие - напъл
но съответства на изначалната утопия. В тези отърсили се от ог
раниченията на миналото потисничество народи, уверени в сво
ята идентичност и готови да встъпят в следващия етап на раз
витие, трябва да се роди новият човек.
250
PAX SOVIETICA И. КУЛТУРНИЯТ КОМПРОМИС
Това утопично схващане до известна степен се увенчава с ус

пех; свидетелство за това е pax sovietica. Ала разривът не закъс
нява. Той настъпва не поради трудностите, създадени от отдел
ните нации, не поради отказа от политическия и културен ком
промис от двадесетте години, а е резултат от съзнателната воля
на Комунистическата партия да пристъпи към следващ етап, кой
то има за цел да промени обществото и хората „отгоре“, без до
пускането на каквито и да било компромиси.
251
Д В А Н А Д Е С Е Т А ГЛАВА
Всичкидо един-
съветски граждани!
„Ние се движим с пълна пара по пътя на индустриализацията и

на социализма, оставяйки зад нас стара Русия и нейната веков
на изостаналост.“ Това решително изявление на Сталин, напра
вено на 7 ноември 1929 г. по случай дванадесетгодишнината от
революцията, потвърждава окончателното скъсване с НЕП. Те
представляват преди всичко присъда над двойствената система,
при която същ ествуват съвместно две култури: на родената от
револю цията власт и свързаната с нея утопия, и на едно общ ес
тво, разделено по многобройни културни признаци.
Основното противоречие противопоставя комунистическата
утопия и селското общество, у което НЕП е внесъл успокоение.
Това общество, съставляващо огромното мнозинство от населе
нието - сто и двадесет милиона селяни срещу двадесет и шест
милиона граждани - съумява благодарение на мира и на НЕП
да възстанови рамките на своето битие и ценностите, с които е
свързано. Във всеки руски селянин, колкото и беден да е, дреме
стопанинът. Неговият свят е селото. Всички усилия на властта
през годините на НЕП той да бъде откъснат от своя начин на
живот и от ограничения си хоризонт посредством колективни
стопанства не се увенчават с успех: през 1928 г. в такива сто
панства са влезли едва 1,7% от селяните.
Към успоредното съществуване на социалистическата и на
селската култура се прибавя и множеството национални култу
ри. В това отношение лозунгът на Ленин - да се даде възмож
ност за разцвет на нациите - е изцяло осъществен на дело. НЕП
е период на разцвет на всички национални култури върху осно
вата на националното съзнание, така че „компромисът“, целящ
да осъщ естви равновесие между националната форма и социа
листическото съдържание до голяма степен не изпълнява своя
та цел. Навсякъде тържествува селската цивилизация, която не
утрализира социалистическото съдържание на културите.
Призивът на Сталин от 7 ноември служи като сигнал за изос
тавяне на всякакъв компромис: обществото като цяло и отдел
ните общ ества трябва да се подчинят на социалистическото съ
252
ВСИЧКИ ДО ЕДИН - СЪВЕТСКИ ГРАЖДАНИ!
държание и по този начин мозайката от нации да се превърне в

един съветски народ. Сталин би могъл да добави: „Нека всички
да изоставим различията между нас и да станем съветски граж
дани.“ Неговото изказване е като заключение на очерталата се
през 1927-1928 г. криза поради слабата реколта, която поставя
начало на дебат на тема „Как да принудим селячеството да про
извежда повече и по-добре?“
По този начин на дневен ред излиза въпросът за принудата и
редом с него въпросът да се остави ли или не селячеството да
работи по свое усмотрение, тоест въпросът за колективизация
та. Привържениците на НЕП твърдят, че приложена спрямо се
ляните, принудата ще доведе до политически сблъсък и до ико
номическа катастрофа. Ала още през 1928 г. Сталин демонстрира
на практика, че вместо да укрепи селячеството, сблъсъкът го
смазва. Тази демонстрация се нарича „урало-сибирски метод“ .
През януари същ ата година Сталин го прилага, като лично оти
ва в Сибир и Урал, за да даде отпор на онова, което смята за
„стачка на кулаците“. При добра реколта, слаби доставки за дър
жавата. Реакцията е насилствено изземване. Националната пери
ферия се превръща в поле за приложение на този метод, който
помощниците на Сталин пренасят в Украйна, в Северен Кавказ
и в Поволжието. Дебатът е открит: на тези, които призовават към
въздържаност и към вдигане цените на зърното, Сталин проти
вопоставя твърдението, че изземванията не са достатъчни за ре
шаване на проблема със селячеството и че трябва да се преми
не към друга система: на мястото на дребната селска собстве
ност да се изградят обширни, технически добре оборудвани сто
панства. Според него наложителна е колективизация и пълна ин
дустриализация на страната. През 1929 г. Сталиновият план ста
ва ясен: времето на компромис с обществото е отминало, също
както и времето на постепенните мерки; необходима е радикал
на промяна, при която значение има единствено волята на пар
тията, а не тази на хората.
Железните години
Според Сталин за всички икономически трудности на страната
- в селското стопанство, но също така в промишлеността с нис
ка производителност, скъпата и в същото време нискокачестве
на продукция, както и покачването на цените - са виновни селя
ните. Ето защо преобразуванията трябва да започнат от тях.
На 27 декември 1929 г. той обявява началото на нова епоха,
253
на „движението напред“ чрез колективизация и „разкулачване“ .

Този план е приложен върху цялото селско общество и несла-
вянската периферия, в която основен поминък е земеделието, по
нася всички негови последици. Това са „железните години“ , от
немането на свободата на селяните съвпада с програмата за ус
корено промишлено развитие, която се съдържа в лозунга: „Пе
тилетката за четири години!“ и поставя все по-трудни цели, ко
ито няма да могат да бъдат постигнати.
Известно е какъв обхват придобива процесът на колективи
зация. Печатът публикува поразителни статистики: само за три
месеца са колективизирани близо 60% от селяните! Действител
ността обаче е съвсем друга. Колхози все още няма, но въпреки
това селяните са откъснати от земята, която обработват, а и имо
тът им - иззет. В отчаянието си те колят добитъка и не могат да
засеят, тъй като посевният материал им е отнет.
Самият Сталин е изплашен от последиците, до които са до
вели мерките, предприети по негово нареждане, и през март 1930
г. разобличава „главозамайването от успехите“, като призовава
да се сложи край на безчинствата. Този отдих обаче не трае дъл
го. След като получават разрешение да се „деколективизират“ ,
още през март селяните започват масово да напускат колхози-
те, така че само няколко месеца по-късно процесът на колекти
визация е възобновен, този път необратимо. През 1932 г. 61%
от стопанствата са колективизирани; те съставляват 88% от об
работваемата земя.
Цената на подобна политика е невъобразима! Поради безог
ледното клане на добитъка от разбунтуваните селяни на живот
новъдството е нанесен непоправим удар: броят на конете и на
свинете намалява с 55%, с 66% на дребния рогат и с 40% на ед
рия рогат добитък. О громен брой действителни или мними ку
лаци са изпратени в лагери или по големите строежи. Цялата об
работваема земя е отнета от селяните и на тях не им е оставено
нищо, което би им позволило да оцелеят, а за престъпления ка
то кражба на зърно или недостатъчно производство се налагат
строги наказания, понякога и смърт!
Последиците от това насилие, приложено върху мнозинството
от населението, са почувствани от всички, но с особена острота
от някои народи. Обществото като цяло преживява сътресение
в резултат от това огромно преселване на човешки маси. Селя
чеството като цяло е откъснато от своята жизнена среда, за да
бъде включено в съвсем чужди на неговите морални устои и тру
дови навици рамки. П о-голямата част от него се превръщ а в р а
254
ботна ръка за колективните стопанства. Ала планът за индуст

риализация предполага наличието на многобройна работна ръ
ка. Ето защо много селяни се отправят към градовете, ако пре
ди това не са изпратени по големите строежи или лагерите, къ-
дето да се трудят безплатно. В този момент връзката между реп
ресиите и нуждата от работна ръка е толкова тясна, че властта
превръща насилието в икономически регулатор.
Селячеството престава да съществува в предишния си вид и
отстъпва място на „трудещите се на село“ или в града; превър
нато е в същински лумпенпролетариат. Пред лицето на упраж
няваните срещу тях насилия мнозина селяни - особено онези, ко
ито са определени като кулаци - предпочитат да избягат в гра
довете или по големите строежи. Въвеждането през 1932 г. на
вътрешни паспорти, предназначени да ограничат придвижване
то в страната на отделни лица, позволява те лесно да бъдат от
кривани и изпращани в трудови лагери, носещи понякога невин
ното название „колонии“ или „трудови общежития“ , което ни
най-малко не променя същността им.
Селската култура не може да оцелее нито по селата, където
обичайните жизнени устои - населени места, енории и дори се
мейства - са унищожени, нито в градовете, където населението
рязко нараства поради огромния брой пришълци, чужди на град
ската цивилизация, предизвикали същински хаос, чийто харак
терен белег е недостигът от жилища.
Най-ясна представа за този бурен период дава следният факт:
в края на първата петилетка, тоест през 1933 г., почти никой
гражданин на страната не живее там, където е живял през 1929
г . , и е принуден да обитава среда и да води начин на живот, ко
ито са му напълно чужди. По този начин Сталин създава едно
население, откъснато от предишните си убеждения и устои, но
селският въпрос такъв, какъвто той самият го схваща, в крайна
сметка е решен: бурята е помела цялата селска цивилизация.
Към този разпад на обществото се прибавят и допълнител
ните изпитания, на които са подложени някои народи, като ук
раинците, мю сю лманите от Средна Азия и известна част от пър
вобитните народности.
Съдбата на украинците през тези години е особено трагич
на. Причините за това са две: ролята на Украйна в снабдяването
на страната със зърно и упоритият национализъм на украинци
те, включително вътре в партията. През 1928 г. списание Бол
шевик Украини заклеймява „колониалната политика на Москва
в Украйна“ . Очевидно съпротивата расте дори сред най-висши-
255
те партийни кръгове. През 1932 г. Косиор, поляк по произход,

но на пост в Украинската комунистическа партия, се опитва да
убеди Сталин в необходимостта от сътрудничество със селяни
те в тази република. Сталин отвръща с успокоителни изявления,
но ни най-малко не променя непримиримата си позиция по от
ношение на украинското селячество. През същ ата 1932 г. той е
особено раздразнен от лошия добив на зърно в Украйна и Севе
рен Кавказ, където изпраща комисия начело с М олотов за „оказ
ване на натиск“ , за изземане и прилагане на силови мерки. Тези
репресии са узаконени с декрет от 7 август 1932 г., съгласно кой
то на тежки наказания - затвор, депортиране и дори смърт - под
лежат всички, които извърш ват посегателство над обществена
та собственост (именно тогава събирането на класове влиза в
списъка на тежките престъпления). Въпреки заплахите реколта
та се оказва лош а и селяните няма с какво да преживяват, тъй
като целият им добив е иззет. Настъпва глад, който бива приз
нат от някои отговорни партийни ръководители като Молотов.
но не и от Сталин. Той принуждава селяните да бягат, което за
тях е равносилно на присъда, тъй като всички без изключение
са арестувани и депортирани. Повече от три милиона украинци
умират от глад, десетки хиляди семейства са депортирани.
Ж естокото отношение на Сталин към Украйна през 1933 г.,
когато там вече няма нищо за изземване и населението агони
зира, е само част от общата картина на разрухата, преживяна от
селячеството, но в действителност на терор и унищожение е под
ложена цяла една нация. П аметта на украинците за това време е
съхранена първоначално в нелегалната, а след това официална
та литература и се проявява през 1941 г., когато германските
войски нахлуват на тяхна територия, както и по-късно, след 1990
г., когато трябва да се реши бъдещето на Украйна.
Със същ ото недоверие се отнася Сталин и към мю сю лманс
ките народи. Бунтът на басмачите към края на двадесетте годи
ни е отслабнал, тъй като голяма част от тях бягат от Червената
армия в Афганистан, но през тридесетте години отново се раз
гаря в резултат от колективизацията, която селяните отказват и
попълват редиците на бунтовниците. Едва през 1933 г., след
приключването на колективизацията, властта успява окончател
но да смаже тази безкрайна съпротива, която вече не намира опо
ра в съсипаните села.
Съветската власт обаче не само принуждава селяните да вля
зат в колхозите; в случая тя прилага двойна политика, предназ
начена да интегрира социално и икономически народите, които
256
отказват да приемат системата на уеднаквяване.

Първата цел са номадите, които не могат да се приспособят
към съветската култура; през 1930 г. им е забранено да се прид
вижват от място на място, да използват земите за пасища и са
взети енергични мерки за включването им в колхозите. Тяхната
съпротива води до употребата на сила, на което те отвръщ ат с
бунтове и изтребване на добитъка. Така киргизите са принудени
да водят уседнал живот; разстрелвани или депортирани подоб
но на кулаците и „контрареволюционерите“ , те измират от глад,
тъй като стадата им са унищожени от самите тях или иззети от
властта. В крайна сметка те са принудени да се покорят, но най-
малко един милион от тях намират смъртта си.
Същото бедствие сполетява и казахите, макар при тях извес
тен брой селяни да водят уседнал живот. Също както номадите
те прибягват до унищожаване на добитъка и са подложени на те
рор. Резултатът е всеобщ глад.
Изпитанията, през които преминава Узбекистан, са от различ
но естество, но са също толкова пагубни за неговото бъдеще. От
край време селяните там се стремят да намерят равновесие между
отглеждането на хранителни култури и отглеждането на памук.
Царската власт насърчава памукопроизводството, заради което Ле
нин я упреква, че води „колониална“ политика. След 1917 г. обаче
болшевиките поемат по същия път и смятат, че колективизацията
ще им даде възможност да превърнат областта в „памучна“ за
нуждите както на износа, така и на руската текстилна промишле
ност. Подобна ориентация на Узбекистан има не само икономичес
ки предимства. Тя е предназначена да осъществи пълната интег
рация на републиката в съветското пространство, от което тя ста
ва зависима. Местните партийни ръководители обаче настояват за
запазването на диференцирано селско стопанство, способно да
съхрани известна икономическа независимост. Ето защо колекти
визацията предизвиква двойна съпротива: от страна на селяните и
от страна на местното ръководство.
Москва налага своето решение: съпротивата на селяните е сма
зана например чрез недоимъка на хранителни продукти, преди
всичко на ориз, който заема основно място в изхранването на на
селението и чието производство е съкратено в полза на памука, а
също и чрез насилие, насочено, както навсякъде, срещу селяните,
но в случая и срещу местните комунисти. През 1933 г. сред тях е
извършена чистка, а не след дълго те са ликвидирани. По време
на повдигнатия през 1938 г. срещу него процес за „стопански са
ботаж“ Файзула Ходжаев разкрива причините за своята съпротива
‘ 7. 257
срещу превръщането на Узбекистан в рай на памука. Той заявява,

че защитава не независимостта, а икономическата автономия на
своята страна. Екзекутирането му ясно показва, че икономически
те мерки, предприети през тридесетте години, имат за цел не самс
преустройството на съюза, но също така и премахването на въз
можността за маневриране на най-ревностно отстояващите свои
те интереси национални републики.
Малките първобитни народности от своя страна не представ
ляват никаква заплаха от национално естество за системата. В
Крайния север много от тях водят съществуване, чуждо на оста
налата част от страната, като отглеждат елени за собствени нуж
ди, ревностно пазейки своята самобитност, без техният кръгозор
да стига отвъд малобройната етническа група. Подобна крайна
изолация, засягаща не повече от сто и петдесет - двеста хиляди
души, също е неприемлива за властта, която се стреми да прило
жи върху всички принципа на класовата борба. През 1931 г. тези
скотовъдци научават, че са разпределени в три категории в зави
симост от броя на притежаваните от тях елени: кулаци (богати соб
ственици), средняци и бедняци. Първите подлежат на депортира
не, а другите две групи трябва да се обединят в колхози или да
започнат работа в совхози, създадени на основата на иззетите от
кулаците елени. Племената не познават принципите на съветската
икономика и изобщо не проумяват в какво се състои този проект,
освен че ги лишава от имуществото им и им налага начин на жи
вот, който не могат да приемат. Единственият изход е бягството
колкото се може по-далеч от центровете на властта. И също така.
както навсякъде другаде, масово избиване на елени.
Отговорът на властта не закъснява: „племенните царчета, ша
маните и кулаците“ са обвинени в национализъм и тероризъм и
срещу тях са предприети жестоки мерки. Разрухата обаче дос
тига такива размери, че през юни 1932 г. партията реш ава да
смекчи мерките и само да „ограничава броя на кулаците“ у тези
народности до момента, когато не се създадат по-благоприятни
условия за общественото им интегриране. Човешките загуби в
Далечния север са огромни и оцелелите му обитатели са обре
чени на постепенно изчезване.
Населението на съю за се оказва лишено не само от своята
жизнена среда, но и от моралните си устои. Друга опазваща лич
ността структура като семейството е пряко засегната от вихъра
на тези години. Двата, впрочем неотделими един от друг, фак
тора, оказали влияние за отслабването на семейството, са пряко
свързани с репресиите. Това са арестите и депортиранията, кои
258
то през тридесетте години нанасят удар върху обществото като

цяло, разделят семействата и подкопават връзките между тех
ните членове. Може ли в подобен момент човек да остане бли
зък на някого, обявен за „народен враг“? Най-трагична е участ
та на децата, които по принцип са най-уязвими. Те биват обуча
вани да доносничат срещу близките си. Тази педагогика придо
бива през 1934 г. силата на закон, според който съдебна отго
ворност носят и дванадесетгодишни деца. Освен това, за да по
лучат обвинение, не е необходимо да са извършили престъпле
ние, достатъчно е да не са съобщили за него.
Подобна разпоредба разкрива своето значение в светлината
на мита за „примерния съветски юноша“ , прославен чрез леген
дата за Павлик Морозов. През тридесетте години, когато всич
ки деца са длъжни да искат да стана пионери, а по-късно комсо
молци (да не си такъв е знак, че не си верен на системата и по
принцип си съмнителен), героят, който им се дава за пример и в
името на когото те се кълнат, е селското момче Павлик М оро
зов, който издава своя баща на властите. Митът е разработен до
съвършенство: провинил се пред комунизма баща не заслужава
да бъде родител. Като го издава на властите, Павлик М орозов в
крайна сметка се обръща към партията, която е истинският ро
дител на народа и на всички деца.
Този образец - когото възмутените жители на селото убиват
с риск за живота си, показвайки по този начин колко жизнен е
традиционният морал! - е твърде показателен за състоянието на
обществото. Той разкрива колко крехки са семейните връзки, ко
гато всички членове на семейството не са еднакво предани на ко
мунизма, както и принизяването на традиционните авторитети,
на първо място този на бащата. Той показва същ о така, че един
ствен източник на власт вече е партията, в която през този пе
риод връх взема Сталин.
Особено важна е тази поука за традиционните общества от
периферията, където семейството, старейте и религиозните во
дачи открай време служат за посредници между властта и инди
вида. През тридесетте години тази преграда между властта и от
делния човек изчезва.
Разгорялата се след прелома от 1929 г. антирелигиозна бор
ба, насочена срещу всички изповедания, води до ликвидирането
или депортирането на носителите на духовна власт и още пове
че допринася за изолацията на индивида. Освен това отпадане
то на религиозното образование - в училищата децата са при
нуждавани да гласуват „смъртна присъда за Б о га“ - води до из
259
чезването на всякакви морални норми, предоставяйки на парти

ята налагането им.
През 1935 г. Homo sovieticus вече може да се роди, тъй като
единствена партията е овластена да го изгради. Никоя нация или
обществена група не остава настрани от тази културна револю
ция, която определя какъв трябва да бъде човекът в съветското
общество, един и същ по цялата територия на страната, макар
той да изразява своите въжделения и мъки на различни езици.
При тази безпрецедентна в историята на света революция в
мисленето изчезват онези, които отделните нации са издигнали
през двадесетте години като свои представители с цел да прида-
дат местен характер на властта в отделните републики и да дока
жат на практика проповядваното от болшевиките равенство. Чист
ките в партийния и държавния апарат на всички равнища следват
една след друга и водят до постоянно обновяване на членската ма
са и на партийните кадри. Макар те да засягат населението като
цяло, при по-внимателен поглед става ясно, че те премахват поч
ти изцяло националните кадри от най-ниските равнища до самия
връх на партийния и държавен апарат, както и интелектуалния елит
на всяка от републиките. Това систематично ликвидиране на наци
оналния елит води до две последствия: на първо място то слага
край на принципа за издигане на местните кадри, тъй като да си
представител на национална култура престава да бъде предимство
при назначаването на отговорен пост, а, напротив, от средата на
тридесетте години се превръща в мотив за отстраняване; на второ
място, националния елит във всички републики е заместен от кад
ри, формирани по съветски образец, тоест по-отстъпчиви в отно
шенията с централната власт. Навсякъде кормилото е поето от чо
века, принадлежащ към съветското пространство, в което „наци
оналният компромис“ вече няма място.
Реабилитацията на Русия
През периода от революцията до края на тридесетте години Ру
сия е прогонена от колективното съзнание както поради мина
лите й грехове - „великоруският шовинизъм“ и колониализмът -
така и поради ролята й в революцията от 1917 г., поради която тя
трябва да служи преди всичко за главна опора на интернациона
лизма. Въпреки това в средата на тридесетте години се очерта
ва тенденция към промяна, която много бързо придобива очер
тания. Тази промяна проличава най-напред от публикациите в пе
чата. В тях на преден план излизат две понятия: родина и Ру
260
сия. Борбата срещу опозицията и процесите през тридесетте го

дини разкриват простор пред подобен речник. Често опозицио-
нерите са наричани „космополити“, подчертава се „чуждият им
на Русия произход“ и „антируската“ им дейност. Партията, коя
то до този момент сплотява и приветства нациите в тяхното мно
гообразие, сякаш престава да държи сметка за тях в момент, ко-
гато отново изплува на повърхността понятието интернациона
лизъм.
А ла връщането на Русия в колективното съзнание получава
окончателно потвърждение в конституцията от 1936 г. По вре
ме на предшестващите нейното приемане дебати реабилитира
ната държава е представена в цялата й историческа дълбочина,
тоест историята на Русия. Описвайки тези дебати, вестник Из
вестия приканва своите съветски читатели (не само русите) да
изучават миналото, послужило за основа на тази конституция.
В резултат ясно се очертава перспективата за реабилитация на
цялата история на Русия. До този момент господства наложено
то от Покровски виждане за историята като „покаяние“, но към
средата на тридесетте години Сталин вече си е дал сметка, че
Покровски и неговите ученици не само не са осъзнавали влия
нието, което миналото оказва върху сегашното, но и че напъл
но са го пренебрегвали. Именно поради тази причина е поставе
но началото на едно пренаписване на историята на Комунисти
ческата партия и преди всичко на едно ново виждане за руската
история, за историята на народите, споделяли съдбата на Русия,
и за отношенията между тях.
Това преосмисляне се отнася най-напред за самата Русия и за
връзките между нейното минало и революцията от 1917 г. До мо
мента, когато Сталин подлага на критика механистичните възгле
ди на Покровски, нещата са ясни: в миналото на Русия липсва ка-
къвто и да било период на напредък, който да подскаже, че тя ще
се превърне в най-прогресивната страна в света благодарение на
революцията от 1917 г. Дотогава тя е една деспотична държава с
потиснато общество (дълго време наричано поробено с цел да бъ
де разобличено крепостничеството) и чужда на народа култура, та
ка че в нейната история значение имат единствено народните бун
тове, които, макар и спонтанни, разкриват изконните добродетели
на народните маси. Новото виждане се стреми да изтъкне на пър
во място характерните черти на руската държава и на личностите,
които са я изградили. След 1936 г. историците започват да пишат
за положителната роля на тази държава, послужила като щит за
Европа срещу варварските нашествия, което е позволило на евро
261
пейските страни да осъществят постоянен напредък. Поради това

положителната оценка за онези, които са се бунтували срещу дър
жавата, независимо дали става въпрос за народни вълнения като
тези на Стенка Разин или Пугачов, или за по-осмисления протест
на декабристите, вече е много по-нюансирана. Както пишат тога
ва историците, отслабването на руската държава често е водило
до забавяне на напредъка, към който са се стремили забележител
ни владетели като Дмитрий Донской или Петър Велики. Реабили
тирането на водачите на руската държава или поне на някои от тях.
макар съпроводено с описание на насилията, осъществявани от по
литическата система (крепостното право, самодържавието), е ре
зултат от признаването на ролята на държавата и на руските наци
онални интереси.
Това изтъкване на миналото се разпростира и върху общ ес
твената култура на Русия върху и някои специфични черти на
нейната история. Оттук нататък революцията се обвързва с рус
кото минало, с неговите особености и се стига до твърдението,
че щом револю цията е победила в Русия, а се е провалила в по-
напредналите европейски общества, това означава, че тя е наме
рила благоприятна почва в руската история и руската душевност.
Комунистическите историци от средата на тридесетте годи
ни възприемат и някои идеи на народниците от XIX в., като съ
четават руското своеобразие с политическото развитие на стра
ната. Ала след като Русия е успяла да изгради една силна държа
ва, как да бъде оценено нейното имперско минало, което Покров-
ски нарича „гангстерско“ и свързано със стремежа към господ
ство, белязал цялата руска история? По този особен въпрос - връз
ката на Русия с нерусите - историческата преоценка е относител
но предпазлива, тъй като тезата за равенството между народите
не бива да бъде поставяна под съмнение прекалено открито. Не
съмнено колониализмът продължава да бъде заклеймяван, ала не
говото прилагане и последиците от него се описват много по-ню-
ансирано. Покровски твърди, че руският колониализъм е най-
страшен от всички други видове колониализъм, по-брутален, по-
експлоататорски, по-унизителен към подчинените народи. Това
не е така, поправят го неговите наследници. Вярно е, че негови
ят гнет е бил твърде тежък, но той ни най-малко не е бил по-
жесток от английския или френския колониализъм. И макар при
съдата над него да не бива да се отменя, тя трябва да бъде смек
чена поради две причини. В някои случаи, като завоюва народи
те, Русия ги предпазва от други завоеватели или от робството,
наложено им от техните собствени управници, нехаещи за бла
262
гото на своите поданици. Освен това за всички покорени народи

руското господство има поне една положителна страна: то им е
дало възможност да навлязат в революционната ера заедно с Ру
сия. За разлика от Покровски и неговите последователи истори
ците от този период вземат предвид тези важни последици от
руското владичество и го определят не като абсолютно, а като
относително зло, което трябва да бъде оценявано в светлината
на съвкупността от всички исторически фактори.
След като господството на Русия над други народи вече не се
смята непременно като достоен за осъждане факт, то и съпротива
та на същите тези народи трябва да се разглежда по-комплексно.
През двадесетте години неруските историци с въодушевление се
обръщат към националното минало и преди всичко към борбите
на своите народи срещу нашественика. В историческите съчине
ния, но също така и в училищните учебници се превъзнасят фигу
рите на велики борци срещу чуждото владичество, като Шамил,
Кенесари Касимов, Мадали, тоест преди всичко онези, които из
дигат срещу Русия знамето на исляма и другите атрибути на мю
сюлманската цивилизация. Това се дължи може би на все още здра
вите връзки с исляма, на трудностите по приобщаването на мю
сюлманското население към съветската култура, но вероятно и на
факта, че като призовава историците да разгледат по новому ми
налото, Комунистическата партия, вдъхновител и ръководител на
това преосмисляне, се опълчва открито преди всичко срещу наци
оналните елити на по-близките народи, особено на украинците,
чийто национализъм бездруго се смята за достатъчно опасен, за
да бъдат призовавани, те да се опират в изследванията си на този
нов подход. Като цяло всички историци са вкарани в правия път и
творците на тази промяна на курса, Сталин и Жданов, обявяват,
че е крайно време да се престане с превъзнасянето на украинската
или на грузинската история и че, напротив, на преден план трябва
да излезе историята на народите на СССР, тоест онова, което е об
що за всички тях.
На 16 май 1934 г. Комунистическата партия обявява, че на
нея се пада задачата да насочва работата на историците и изу
чаването на миналото. В името на тази мисия тя започва систем
но да отправя предупреждения и да заклеймява. Първи са пос
тавени на прицел украинските историци и преди всичко най-вид-
ният от тях, Хрушевски, към когото незабавно е отправено об
винението, че като акцентира изключително върху украинската
нация и върху нейното минало, той пречи на разбирателството
и дружбата между руси и украинци. Предупреждението е ясно:
263
изучаването на миналото не бива да изм ества общ ата цел, а

именно строителството на единното съветско общество; е дру
ги думи, прекомерното внимание, отделяно на националното ми
нало, влиза в противоречие с напредъка на народите. През тези
години става неуместно да се говори за „тъмницата на народи
те“, като самият израз започва да буди подозрение. Партията из
веднъж противопоставя на украинците фигурата на Богдан Хмел-
ницки, който през XVII в. е подписал договора за присъединя
ване на Украйна към Русия. До този момент украинските исто
рици гледат на него в най-добрия случай като на опортюнист, а
в най-лошия като на предател. Партията ги принуждава да пре
осмислят неговата роля като главен фактор за включването на
Украйна в империята, а по-късно и като революционер, който
„спасява украинския народ от владичеството на П олш а“ , която
по това време води активна „империалистическа“ политика.
Същ ата равносметка прави Сталин и по отношение на гру-
зинците, които през XVIII в. се обръщ ат към Русия за помощ
поради непрекъснатата заплаха от турско или персийско влади
чество, спъващо развитието на тяхната християнска цивилиза
ция.
Както заключава през 1937 г. Сталин, за тези два народа при
съединяването към Русия е по-малкото зло. П ромяната в значе
нието на понятието „руско господство“ се оказва изключително
бърза: през двадесетте години то се разглежда като абсолютно
зло, в началото на преоценката се превръща в относително зло,
а през 1937 г. вече е по-малкото зло!
С реабилитацията на Русия и на родината, която е в същ ина
та на идеологическата преоценка от тридесетте години, е изос
тавен принципът за равенство, който господства през първите го
дини от същ ествуването на Съветския съюз. Макар понятието
равенство само по себе си да не е заличено, на почит вече е Ру
сия с нейното историческо наследство и ценности. Б ез съмне
ние идеята за патриотизма, която едновременно с това излиза на
преден план, не се свързва непременно с Русия, а със С ъветс
кия съюз и има за цел да съсредоточи представата за вярност
около общи за всички народи на страната ценности. Макар схва
щането за нация и за патриотизъм постепенно да налага ново
равновесие, то ударението все така пада върху общото, върху съ
ветския проект. Войната обаче ще премести тежестта по посока
на прославата само и единствено на Русия.
264
Руската война
Когато на 22 юни 1941 г. германските войски нахлуват на съ
ветска територия, страната е слабо подготвена за война. Чист
ките са обезглавили армията. В края на тридесетте години С та
лин, разбира се, е положил големи усилия за изграждането на
една нова армия, чиито възможности в момента на нападението
далеч надвишават тези на нашественика. През 1939 г. Червена
та армия вече няма нищо общо със схващанията от 1917 г. В нея
цари желязна дисциплина; тя представлява здрав организъм, при
тежаващ достатъчно привилегии, за да бъдат преодолени после
диците от объркването, което са предизвикали в нейните реди
ци чистките. Възстановено е единството на командния състав.
Слабостта на СССР през 1941 г. се дължи на две причини. На
първо място трайното доверие, което Хитлер е успял да вдъхне на
Сталин. Н яма съмнение, че той си дава сметка за временния ха
рактер на съветско-германския договор от 1939 г. Ала две години
по-късно той все още си въобразява, че нарушаването му ще бъде
негово дело, а не на Хитлер, който жъне победи на континента и
по-скоро ще се погрижи да затвърди завоеванията си на запад, от-
колкото да открива още един фронт на изток. Цялата съветска во
енна стратегия почива върху това убеждение на Сталин въпреки
мнението на командването, както и върху стремежа да не се дава
повод на Хитлер първи да наруши договора. В известен смисъл
Хитлер и Сталин следват една и съща линия на поведение. И еди
ният, и другият отказват да се съобразяват със становището на сво
ите генерали: Хитлер в решението си да започне война с Русия,
Сталин в стремежа си да бъде лоялен съюзник. В резултат на това
възприелата дефанзивна стратегия съветска армия позволява на
немските войски да осъществят забележително настъпление и да
окупират огромни територии, да вземат повече от два милиона
пленници и да стигнат пред вратите на Москва.
Именно в този момент се проявява втората причина, засяга
ща този път населението като цяло, което при избухването на
Втората световна война е зле подготвено за подобно изпитание.
Съвсем неотдавна то е преживяло моралното сътресение, свър
зано с колективизацията и чистките. Селячеството е обуздано,
но отчаяно от наложената му участ. Неруските нации вече не са
толкова сигурни, че са равни с руската, а към общите страдания
се прибавя и известна избирателност, която накърнява солидар
ността между отделните народи.
Б ез да отслабва натиска и терора върху населението, Сталин
полага усилия да му вдъхне жизненост, като възстанови дове
265
рието в него. Такава е ролята на конституцията, която поне ви

димо стабилизира системата и потвърждава, че времето на апо
калиптичните промени е отминало. Такава е ролята и на възста
новяването на семейството, чиито устои са разклатени, ако не и
унищожени от лаксизма на двадесетте години и от терора, до
вел до разрив между неговите членове и заместил традиционните
сърдечни връзки с подозрителността. Ала демографският срив,
предизвикан както от човешките загуби през П ървата световна
война и Гражданската война, така и от колективизацията и чист
ките, принуждава Сталин да се откаже от политиката, която раз
бива семейството, и да го постави отново на почит, както и да
насърчи раждаемостта. Освободената и трудеща се жена продъл
жава, разбира се, да бъде образец, но тя възвръщ а статута си на
спойка на семейството и на майка, която се радва на почит и наг
ради. Това развитие насърчава обърканите съветски хора да се
завърнат към семейния ую т и да се опитат да забравят държа
вата и нейните изисквания.
По този начин в обществото е внесено частично успокоение,
но то все още не е забравило нито за страданията, нито за оне
зи, които са затворени по лагерите отвъд полярния кръг, и все
ки се опитва вътрешно да запечата в сърцето си спомена за ня
кой близък човек. Това успокоение се дължи и на усилията, ко
ито Сталин полага чак до юни 1941 г. да убеди страната, че от
към Германия не идва никаква непосредствена заплаха. Макар по
границите вече да се чува тропотът на войнишките ботуши, печа
тът и радиото продължават да уверяват съветските хора, че най-
важната им задача в момента е къде да прекарат летните отпус
ки! Ясно е, че едно общество, което се люшка между огорчени
ето и успокоението, изобщо не е готово да посрещне огромни
те предизвикателства, които поставя пред него мълниеносното
германско настъпление.
Към това се прибавя и още един фактор. По съветско-герман
ския договор към СССР са присъединени територии и народи,
които през периода 1918-1920 г. са получили независимост. Б а л
тийските страни, Бесарабия и Буковина, Западна Украйна и За
падна Белорусия възприемат този факт като безмилостна анек
сия, тъй като каузата на СССР за тях е не само чужда, но и ом
разна. Немското настъпление отнема от СССР контрола върху
голяма част от Украйна и Кавказ. То често се осъщ ествява вър
ху земи, съвсем неотдавна попаднали под съветска власт и не
забавно подложени на жестоки чистки. Техните жители първо
начално възприемат немците като освободители от съветско вла
266
дичество и ги посрещат с радост. По този начин съветският строй

показва уязвимостта си най-напред по своята неруска периферия.
Впрочем Сталин, чиято политика на анексии и насилия предиз
виква подобна склонност към колаборационизъм, няма никакво
доверие в нерусите. Той показва това още в началото на война
та чрез отношението си към немците от Поволжието. Потомци
на приети от Екатерина II заселници, те никога не са проявява
ли каквито и да било признаци на солидарност с родината на сво
ите предци и по време на империята винаги са се радвали на пъл
но доверие. Сталин подхожда по съвсем друг начин и скоро след
нападението, още през август 1941 г., ги обвинява в сътрудни
чество с Германия (което изобщо не отговаря на истината, тъй
като лоялността им си остава безупречна) и им налага колектив
но наказание, като премахва тяхната автономна република и ги
депортира в Урал и Средна Азия.
Подобна репресия върху цял един народ, напълно невинен по
отправените към него обвинения, предвещава и други подобни ре
шения, взети след военната стабилизация на Съветския съюз. Ала
в този момент, с изключение на конкретния случай, Сталин се
стреми да постигне национално помирение и да сплоти своя на
род около съветския патриотизъм. Военният разгром към края на
1941 г. му разкрива степента на пораженията върху лоялността на
населението, нанесени от водената до този момент от него поли
тика. Интернационализмът е претърпял провал, равенството меж
ду народите също е поставено под въпрос и през 1941 г. вече ни
кой не знае върху какви основи би трябвало да се гради съветски
ят патриотизъм. Ясно е обаче, че паметта за основателите на ко
мунизма или за дейците на революцията не е достатъчна. В своя
първи призив към населението Сталин се съобразява с необходи
мостта да придаде на патриотизма, за който говори, историческа
дълбочина, способна да мобилизира хората и да прибегне до реч
ник, в който класовата борба отстъпва място на съществуването
на един монолитен народ. Той изоставя традиционното „другарю“
и се обръща към своите „братя и сестри“, възкресявайки по този
начин идеала за братство и равенство от зората на революцията,
без при това да придава на това обръщение каквото и да било мар
ксистко съдържание. Призовава също така към национална гор
дост, и то не само руската, но и към гордостта на всички останали
нации, припомняйки имената на героите, успели да мобилизират
обществото за защита срещу нашественика, независимо кой е той,
пък бил и самата Русия. Сталин призовава към патриотичен по
дем „великия руски народ на Плеханов, Ленин, Белински, Черни-
267
шевски, Пушкин, Толстой, Глинка, Чайковски, Горки, Чехов, Лер-

монтов, Суворов, Кутузов“ и го приканва да последва „славния
пример на Александър Невски, Дмитрий Донской, Кузма Минин и
Дмитрий Пожарски...“
Русите, разбира се, имат готовност да чуят славните имена от
своето минало, тъй като те често се повтарят от средата на триде
сетте години насетне. Ала при нерусите въпросът стои по-различ
но. Трябва ли да бъдат реабилитирани герои, които само няколко
години преди това са били заклеймявани, че не са почувствали „хо
да на историята“ и са се противопоставяли на Русия? При напом
нянето на миналото на различните народи с едничката цел те да
бъдат мобилизирани за отпор срещу нашественика връх взема из
вестна предпазливост. В подкрепа на общото чувство на патрио
тизъм са споменати само две имена на неруси: Богдан Хмелницки
и Шамил. Изборът е твърде разбираем. Вече казахме, че първият
от тях въплъщава съюза на Украйна с Русия. Вторият без съмне
ние се бори срещу Русия, но след като претърпява поражение, се
покорява и се радва на братско отношение от страна на руския вла
детел. Ясно личи как през тези трудни години, когато властта е
готова да прибегне до всякакви средства за разпалване на желани
ето за обща борба у неруските народи, тя продължава да изпитва
опасения от техните национални чувства и затова припомня един
ствено фигури, символизиращи съюза с Русия или в краен случай
борци срещу враждебни и на Русия съседни държави. Така грузин-
ците са приканени да си спомнят двама техни велики владетели,
царица Тамар и Давид Строителя, които водят борба срещу тур-
ците, както и цар Георгий V, който прогонва татарите от страната.
За арменците това е Давид Бек, който през XVIII в. воюва срещу
Персийската империя, за азербайджанците - Бабек, герой от съп
ротивата срещу арабите. На народите от Средна Азия обаче, чи-
ято история е белязана от непрестанна борба срещу руската зап
лаха, не се предлага никакъв роден пример за подражание и не им
остава нищо друго, освен да се присъединят към общата плеяда
от славни имена, които Сталин изрежда.
Военните действия изискват обаче участието на всички наро
ди. Мобилизирайки всички свои сили, Русия се нуждае в тила от
местни кадри в републиките, които да заместят призованите на
фронта руски кадри. По този начин отстранените в началото на
тридесетте години представители на местното население във
властта заради техния действителен или мним национализъм от
ново заемат ръководни постове и това естествено води до извес
тно възраждане на националната идея.
268
Същ ата роля изиграват и духовните сили, които Сталин е

принуден да призове на помощ за сплотяване на обърканите от
преживените сътресения хора. Конституцията от 1936 г. е отк
рила пътя за промяна в безкомпромисната до този момент по
литика по отношение на религията, като признава на граждани
те правото на вероизповедание, което впрочем остава на хартия
чак до 1941 г. Пред лицето на вражеското нашествие и на об
ществената апатия и отчуждение Сталин си дава сметка, че при
зивът към религиозното съзнание на хората има много по-сил
но въздействие, отколкото позоваването на Маркс или на Ленин!
През 1942 г. държавата започва постепенно да признава своите
исторически връзки е православната църква, да отваря отново
храмовете за богомолци, да освобождава свещениците от лаге
рите, а след победата при Сталинград дори разреш ава провеж
дането на събор за избор на патриарх (тъй като след 1926 г. рус
ката църква е оставена без водач), като разчита той да обедини
около себе си не само русите, но и останалите славянски наро
ди като украинци и белоруси.
Скоро от тази промяна в политиката се възползват и мюсюл
манските народи. От началото на тридесетте години ислямът е на
пълно парализиран, тьй като нито една от неговите религиозни ин
ституции не е призната в СССР. През 1942 г. обаче в своята реч
върху исляма Сталин изтъква „патриотизма на мюсюлманите“ и
традицията на съвместни борби на християни и мюсюлмани в пе
риферията на империята. През 1943 г., когато Руската църква въз
становява своята йерархия, Сталин обявява създаването в Ташкент
на Централна духовна дирекция на мюсюлманите със седалище
Ташкент, е чийто мюфтия властта установява връзки и който се
превръща във водач на всички мюсюлмани в страната. Немските
окупационни власти в Кавказ незабавно усещат на гърба си пос
ледиците от това своевременно решение, с което се признава съ
ществуването на мюсюлманската общност като цяло. Те се опит
ват да се противопоставят чрез избора на прогермански мюфтия,
но напразно дирят личност, която да изиграе тази роля. През съ
щата тази 1943 г. мюсюлманите в СССР осъзнават, че Германия
вече не е онази непобедима сила, която две години преди това е
окупирала толкова голяма част от територията на СССР. Победа
та при Сталинград започва да обезсърчава склонните към колабо-
рационизъм, като освен това именно Москва е поела инициатива
та за признаване на мюсюлманската общност в Кавказ и Средна
Азия, чийто водач се намира на съветска територия, а не в окупи
раната зона.
269
До известна степен са задоволени и стремежите на еврейска

та общност. Отношението на съветската власт към евреите е осо
бено удивително. Отстъпките към православни и мюсюлмани по
чиват не толкова на религиозна, колкото на национална основа.
През годините на войната властта признава религията като ис
торическа и културна даденост на всяка от нациите. А ла в нача
лото на четиридесетте години номиналното признаване на ев
рейска нация с център Биробиджан вече е лишено от всякакъв
смисъл, тъй като мнозинството евреи са напуснали предоставе
ната им територия и са се завърнали в местата, които открай вре
ме са обитавали, като на тяхно място са се заселили руси, кои
то да обработват тези неплодородни земи. Евреите не притежа
ват нито училища, нито културни институции и живеят разпръс
нато, като все пак голям брой от тях населяват Украйна, Б ел о
русия и Крим. В двете национални републики немците залавят
и избиват голяма част евреите, но тези, които обитават Крим,
са евакуирани и изпратени в райони, до които немците не са дос
тигнали. Нападението и масовите кланета на евреи в окупира
ните територии обаче предизвикват същинско възраждане на ев
рейската идентичност, отразена в думите на Еренбург - един не
съмнено съветски писател! - който през август 1941 г. заявява,
че той самият несъмнено е съветски човек, но вече си дава смет
ка, че в същ ото време е и евреин! Разпространението на това
изявление в печата е знак за известна промяна във водената до
този момент политика.
Външната политика също се превръща във фактор, който кара
Сталин временно да преразгледа позициите си. Проблемът с аме
риканската помощ предизвиква промяна във възгледите му, тъй
като съветските евреи могат да допринесат за хвърлянето на
мост до Съединените щати, където една много влиятелна общ
ност е готова да протегне ръка на своите събратя в СССР. През
1942 г. е създаден председателстван от Берия Антифашистки ко
митет, който развива дейност в подкрепа на съветските военни
действия. Благодарение на осъщ ествената от него пропаганда и
събирането на средства Антифашисткият комитет сам успява да
получи от Съединените щати три милиона долара, които са пре
доставени на Червената армия.
За разлика от християните и мю сю лманите обаче въпреки
всички прояви на солидарност евреите така и не получават отс
тъпки от културно и религиозно естество. Не се появява нито ед
но училище, нито един вестник с изключение на няколко публика
ции, предназначени за външнополитическа пропаганда. Ръководи
270
телите на Антифашисткия комитет, двама полски членове на Бунд,

Хайнрих Ерлих и Виктор Алтер, специално за целта освободени
от лагер, все пак се надяват, че с връщането към мирен живот тях
ното движение ще получи признание и ще допринесе за извоюва
нето на правото на свободен живот за тяхната общност.
Макар в речта на Сталин да преобладава прославата на Русия,
някои отстъпки от религиозно и национално естество будят нався
къде надежда, че след войната отново ще бъде наложен принци
път на равноправие в отношенията между нациите. Подобни на
дежди, родили се по време на войната, трудно биха могли да бъ
дат разбрани, ако не се вземе предвид цялостната национална по
литика, преминала през поредица краткотрайни и хаотични фази.
През периода 1922-1929 г. преобладава егалитаристкият принцип.
Преломът по време на колективизацията е белязан от брутално
завръщане към централизма, целящ уеднаквяване на цялото прос
транство и на всички граждани, независимо от техния произход.
Конституцията от 1936 г. създава впечатлението за намаляване на
напрежението. Тази надежда се засилва по време на войната от про
мяната в националната политика. След победата, която разширя
ва съветското пространство и създава ново, „сателитно“ простран
ство от нации, притежаващи пълно съзнание за идентичност, власт
та неизбежно е изправена пред проблема за необходимостта от
втвърдяване на тази политика. В този момент Сталин е изправен
пред съвършено ясна алтернатива: да приеме завръщането към на
ционалното чувство в съветското съзнание и да се съобразява с
него или да го прекърши.
В крайна сметка е избрано второто решение.
Предателството на нациите
На 24 май 1945 г. Сталин отправя обръщение в чест на победа
та. А ла в своята реч той недвусмислено подчертава, че тази по
беда е дело на руския народ на когото цялата страна дължи приз
нателност. „Наздравицата за победата“ възвеличава не съветския,
а руския народ и Сталин изброява доводите за това свое твър
дение: „Тя е ръководната нация в СССР.“ Ролята, която русите
изиграват по време на войната, им дава правото да бъдат вода
чи на всички останали народи в съюза. Най-сетне той признава
на руския народ присъщи нему качества, като мъжество, инте
лектуална последователност и упоритост, които го поставят на
първо място сред останалите народи.
Тази реч има изключително значение; тя влиза в крещящо
271
противоречие не само с теорията за равенство между нациите,

но и е практиката, която през 1924 г. съчетава политическия и
културния компромис с една недотам егалитаристка ориентация.
Каквито и да са били преди войната отклоненията от ленинско
то изискване за „уважение към малките народи и отказ от вели-
коруския шовинизъм“, официалните изявления продължават поне
на думи да се придържат към линията, предложена от бащата
на революцията. Б ез съмнение равенството между нациите пос
тепенно отстъпва място на идеята, че руският народ е пръв меж
ду равни или че той е „по-равен от другите“ , но теоретическата
основа на разработената през 1920-1922 г. национална полити
ка винаги си остава в сила.
През 1945 г. Сталин развива едно лично виждане за национал
ната политика, почиваща върху три принципа: смазване на избу
ялия повсеместно по време на войната национализъм, сплотяване
на съветските народи около Русия, строг политически контрол над
нациите, който не оставя никакво място за предишния компромис.
Репресиите са започнали още през войната, но придобиват пъ
лен размах едва след нейния край. По принцип те са насочени
не толкова срещ у проявите на национални стремежи, колкото
срещу сътрудничеството на едни или други националисти с нем
ските окупационни власти. С други думи, става въпрос за една
извратена проява на националното чувство. Още по време на вой
ната Сталин заявява по повод проблема за колаборационизма на
някои народи, че ако трябва те да получат наказание, то целият
украински народ трябва да бъде наказан с депортиране и само
неговата численост, 18% от населението на Съветския съю з, го
спасява от подобна заслужена участ. Скритият смисъл на това
изказване е, че действително може да се говори за колабораци-
онизъм на цели народи. Подобно обобщено схващане за кола-
борационизъмв национален мащаб създава предпоставки за про
тивопоставянето на извършилите предателство нации на една из
цяло героична нация - руската!
Трябва да се подчертаят две особености на този подход и на
новата преценка по отношение на нациите. На първо място Ста
лин забравя за класовите различия и възприема нацията като ед
но цяло. Освен това с осъждането на цели народи той изтъква
руската нация в нейната съвкупност и с нейното морално пре
възходство, което определя ръководната й роля. От това след
ва, че след като същ ествуват добри и лоши национални позиции,
то доброто и злото се дължат на присъщите на всяка отделна на
ция традиции и ценности.
272
Практическото приложение на тази глобална присъда над от

делни нации започва още през есента на 1943 г. и продължава до
средата на 1944 г. С настъплението на съветските войски в окупи
раните от немците територии започват репресии срещу някои на
роди. След като си дава сметка, че не може да накаже всички ук
раинци, Сталин решава да се насочи към шест малки народа, об
винени в колективно предателство, и да ги накаже с депортиране
и заличаване на всички знаци за тяхното национално съществува
не: територия, статут, културни институции. Повечето от тези на
роди обитават Кавказ: чеченци, ингуши, карачайци, балкари, но съ
що така кримски татари и калмици, които обитават автономна те
ритория северно от Кавказ. Така шест малки народа, възлизащи
общо на повече от един милион души, са откъснати от домовете
им и в разгара на зимата заедно със старците, децата и болните са
натоварени във вагони за добитък, подобно на депортираните от
нацистите в Западна Европа, и изпратени в Средна Азия и Сибир.
По време на това транспортиране при нечовешки условия, а също
и през месеците, последвали пристигането на местоназначението,
десетки хиляди умират от глад, болести и в резултат от условия
та, сходни с тези в концлагер. Те са съсредоточени в специални
селища ( спецпоселения), където обикновеното законодателство е
заместено от особени правилници, предназначени за депортирани
те или въдворените. При същите условия преди това са били пос
тавяни кулаците. За цялата система на депортиране и надзор отго
варя Лаврентий Берия, главен ръководител на чистките през три
десетте години и министър на вътрешните работи по време на вой
ната. Освен тези народи и други неруски малцинства, обитаващи
същите райони, като кюрда, гърци, българи са „отдалечени“ (ев
фемизъм на думата депортиране); подготвя се дори депортиране
то на всички абхазци, което не се осъществява само поради стече
ние на обстоятелствата.
Освен въвеждането на педагогическа йерархия сред народи
те на СССР според техните предполагаеми достойнства това ко
лективно наказание има предимството, че прогонва от страте
гическите зони по бреговете на Черно море и от районите, къ
дето е имало прояви на национално напрежение, естествените
обитатели и ги замества с руси, в които властта, общо взето, има
по-голямо доверие. След войната идва ред на народите, които в
резултат от световния конфликт са попаднали в съветската сфе
ра на влияние. Още през 1939 г., като следствие от съветско-гер
манския договор, са депортирани балтийци и поляци - общо око
ло един милион, - както и слабо „съветизирани“ украинци. През
273
1945 г., макар да признава колко трудно е да бъдат наказани всич

ки украинци, Сталин осъщ ествява масово депортиране на укра
инци от Западна Украйна и ликвидира в този анексиран район
униатската църква, подчинявайки я на М осковската патриаршия.
Към наказанията за колаборационизъм след 1945 г. се при
бавят и депортирания за „отказ от колективизация“ на балтий-
ците, които яростно се съпротивляват на тази наложена им от
горе система и на насилственото им включване в границите на
съветската държава. В Украйна се води същинска война, прик
лючила едва в началото на петдесетте години, когато репресии
те успяват да смажат съпротивата на отделни групи, решени да
се борят докрай.
Съветски граж дани или руси?

Така въвеждането на ред след войната води преди всичко до кру
шение за малките нации, до депортиране на цели народности и
до откъсването на много народи от естествената им среда. Ала
тази педагогика на терора е само една от проявите на новия съ
ветско-руски ред. Сталин се опитва да изтръгне от корен сами
те национални чувства, разработвайки нова култура, която този
път съвсем недвусмислено приема за образец руската култура в
различните й проявления. Отново историята е подложена на „по
добрение“ във великоруска, но също така и славянско-центристка
перспектива.
Пренаписването на руската история върви с пълен ход. То ми
нава през прославата на най-далечното минало на Киевска Рус,
чиято висока степен на развитие е потвърдена. Ала засяга също
така и XIX в., тъй дълго разобличаван от болшевиките като вре
ме на изоставане, а също и на поробване на други народи, което
внезапно бива обявено за прогресивно дело. Занапред на съвет
ските ученици се преподава, че реакцията през XIX в. не е в Ру
сия, а в страните от Западна Европа. Тази положителна преоценка
на цялото руско минало дава едно огромно предимство: тя оп
равдава същ ествуването на социализма в една отделна страна,
тъй като това белязано от прогрес минало обяснява защо рево
люцията е успяла не другаде, а именно в Русия и как, макар изо
лирана, Русия е съумяла да съхрани нейния дух и цели.
Най-сетне все така по отношение на миналото през този пери
од особено се подчертава историческото и културното единство
на славянските народи в СССР, дължащо се както на вътрешни,
така и на външни причини. Във вътрешен план това придава осо
274
бена стойност на сплотеното около Русия славянство, като по то

зи начин Сталин посочва, че отвъд националните различия в СССР
съществува друго разделение, противопоставящо западните сла
вянски народи на други чужди народи. Това разграничение има и
външнополитически аспект: Втората световна война е разпрост
ряла съветската сфера на влияние до самото сърце на Европа и
славянските народи заемат значително място в този нов геополи-
тически пейзаж. Скритият панславизъм на това ново историческо
схващане се стреми да легитимира насилствено осъществените
придобивки. През този период специалистите подчертават заслу
гата на Русия за осъществяването на панслависткия идеал не само
в границите на СССР, но и в голяма част от Европа. Сталин дава
ясно да се разбере, че предпочита да обоснове господството по-
скоро чрез славянското колективно съзнание, отколкото чрез съз
нанието на трудовите класи; нима дискретно възкресеният пансла
визъм не е начин да се потвърди, че превръщането през 1945 г. на
някои страни в сателити е естествен резултат от тяхната принад
лежност към едно историческо семейство?
Излизането на преден план на славянското единство вътре в
границите на СССР е затвърдено чрез статута на страни членки
на ООН, който Сталин извоюва за Украйна и Белорусия. Без съм
нение той се надява по този начин рано или късно всички така
наречени „суверенни“ републики в СССР да получат място в тази
международна организация. За момента обаче трябва да се за
доволи с членството на двете славянски републики. През 1946
г. е променена конституцията с оглед техния нов международен
статут, като по този начин тези републики се сдобиват с право
то да имат отделни дипломатически представителства, както и
свои собствени въоръжени сили. Естествено всички тези права
остават в сферата на теорията, но в резултат от тях се наблю да
ва повсеместно засилване на националното чувство и в отделни
случаи чувството на онеправданост.
След войната съветската държава лишава някои народи от
правото на каквото и да било национално съществуване, но съ
що така от правото да се чувстват равни. Само за няколко годи
ни тя им отнема самостоятелния дял от тяхната история и всич
ки културни белези, които те до този момент са успели да съх
ранят като символи на своята идентичност. Привързаността към
миналото, чужда на съю за с Русия, се оказва обречена, тъй като
именно този съюз, осъществен или не по насилствен път (деба
тът по този въпрос вече е несъстоятелен), назован „сплотяване
на народите“, им е донесъл благата на революцията, от които
275
така наречените „напреднали“ европейски общ ества са били ли

шени. От миналото и от въплътилите го често ярки личности от
делните нации могат да съхранят единствено героите на обеди
нението с Русия, символизиращи споделената с нея съдба, сред
които най-представителен е грузинецът Сталин, превърнал се в
глашатай на руската слава.
Н а първо място на тези народи биват отнети литературните
пам етници, сим волизиращ и тяхн ата културна идентичност.
„Компромисът“ , съчетаващ националната форма и социалисти
ческото съдържание, е пометен веднъж завинаги чрез мащабна
идеологическа кампания, която подлага на безмилостна крити
ка епичните произведения, около които са се развили национал
ните култури. Всички тези творби са отхвърлени и забранени,
тъй като се оказват национални както по форма, така и по съ
държание. Така узбеките са приканени да изтрият от паметта си
епопеята Алпамиш, възпяла миналите им борби срещу калмиците
будисти. За киргизите това е Манас, епическо, повествование за
борбата на номадите мюсюлмани срещу китайците; в този слу
чай упрекът към тези разкази за борбите на тюрко-мюсюлман-
ските народи е, че те будят прекомерен национализъм, който не
позволява на тези народи да осъзнаят, че трябващ а съжителст
ват със съседните народи, а не да водят битки с тях. Действи
телно по време на тези прочиствания Китай вече е комунисти
ческа и следователно братска страна. При азерите присъдата па
да върху Деде Коркут, в който се описва историята на огузите,
тъй като отразявал техните „клерикални, пантюркски и антина
родни пристрастия“ . Същата съдба сполетява и Коркут Ата, ва
риант на азерския епос у туркмените, към който се отправят съ
щите упреци. Това прочистване засяга и казахите, както и гру-
зинците, закърмени с поемата Витязът в тигрова кожа. Лишени
от своето епическо наследство, което, както се твърди, ги зат
варяло в собствените им рамки и ги привързвало към едно ми
нало, което пречи на техния напредък, неруските народи са при
з о в а т да споделят заедно с русите онази култура, която според
Сталин и неговите приближени винаги е била отворена за света
и за прогреса. По този начин Слово за похода на Игор се прев
ръщ а в общо достояние за всички народи в съюза.
Следвоенните години са белязани от крещящи противоречия
в националната политика. „Наказанието“ за предателство, нало
жено на някои народи, непрекъснатото напомняне за историчес
кото и културното превъзходство на Русия сякаш са белег за ре
шимост да се скъса веднъж завинаги със стремежа към съхра
276
няване на известно равновесие между нациите. Първоначално те

са призовани да се претопят в съветския калъп, а впоследствие
са подложени на насилствена русификация. С една дума, съвет
ските хора трябва да бъдат руси или да следват руския модел.
Въпреки това „политическият компромис“ продължава да съ
ществува и в началото на петдесетте години партията, главен ор
ган на контрола и централизацията, си поставя за задача да прида
де видим образ на федерализма, като отдели известно място за
местните кадри. Тази промяна в политиката на партията по наци
оналния въпрос обаче е предшествана от чистки, които през 1952
г. в Грузия например приемат мащабите на пълна разправа, засег
нала преди всичко партийния и в по-малка степен държавния апа
рат. Ала макар класическото обвинение в национализъм да служи
за оправдание на тези чистки, уместно би било да се отбележи, че
зад него се крие сложна игра на Москва, която противопоставя на
определено антируския грузински национализъм защитата на мал
цинствата в републиката - аджари, осетинци, абхазци. По време
на войната Грузия внимателно следи германското настъпление и
надигането на някои кавказки народи, което подхранва нейния на
ционализъм с надеждата за освобождение с помощта на Германия.
Сталин добре познава непримиримия характер на този национа
лизъм и вместо да го атакува открито, предпочита да му противо
действа - в името на равенството - чрез „правата на малките на
роди“ в границите на Грузия. Националните разделения от след
военния период и тяхната роля в политиката по отношение на Кав
каз намират отражение половин век по-късно, когато СССР е прес
танал да съществува и Русия се опитва чрез същите тези свои съ
юзници - преди всичко абхазци и осетинци - да укрепи влиянието
си върху вече независимата Грузия.
Ала като се остави настрани примерът с Грузия, трябва да се
отбележи, че след 1946 г. партията се старае да ограничи дела на
русите в апарата на отделните републики и да издигне кадри, за
които се предполага, че ще защитават съветския интернационали
зъм, тоест които са достатъчно русифицирани, за да не попаднат
под влиянието на национализма. През тези години в това отноше
ние положението в републиките се подобрява. Изключение пра
вят Украйна и балтийските страни, където в следвоенния период
партията все още се въздържа от ограничаване на руския контрол
върху местния управленски апарат. Балтийците, които до 1940 г.
са независими и решително се противопоставят на анексирането,
стават жертва освен това на мащабни депортирания, като в техни
те републики масово се заселват руси. При това положение къде
277
биха могли да се открият местни кадри? В Украйна е налице съ

щият проблем поради включването в нейните граници на западни
те украински територии. Необходимо е известно време, за да бъде
смазана националната съпротива по тези земи и да се оформи елит,
който приема съветизацията. Ала с изключение на тези народи,
чиято следвоенна съдба е твърде нерадостна, навсякъде другаде
призивът на партията за издигане на местни кадри (до известна сте
пен той напомня лозунга от първите години на съществуването на
Съветския съюз) се оказва плодотворен. Осъществената промяна
естествено не е голяма, но е реална.
В центъра на системата обаче положението е съвършено раз
лично: всички партийни и държавни постове остават са заети от
руси и дори в периферията най-отговорната длъжност секретар
по кадрите и следователно абсолютната власт върху партийния
апарат остава в руски ръце, което позволява ефикасен контрол
върху издигането на местни кадри, съобразени със следвоенния
общ ествен и политически модел в СССР: съветски по своята
същност и до голяма степен русифициран човек.
Този противоречив стремеж за съхраняване на привидно ра
венство в политическата система и неговото премахване в об
ластта на културата е лесно разбираем. Войната, поставила вне
запно под властта на чужда сила голяма част от съветското на
селение и открила пред него възможността за възможно рухва
не на системата като цяло, дава на Сталин да осъзнае ограниче
ната ефективност на едно основано върху терора управление. П о
уката от тези събития е, че ако в период на всемогъщество власт
та може чрез терор да наложи покорство на населението, тя не
е в състояние да промени начина му на мислене. За да бъде обез
печено бъдещето, усилията трябва да се насочат именно към на
чина на мислене на хората, което обяснява упоритата амбиция
за изграждане на новия човек и на ново обществено съзнание.
Само по този начин може да достигне до нов стадий и за да бъ
де уравновесена тегнещата върху умовете принуда, се правят из
вестни политически отстъпки - без съмнение незначителни, тъй
като осъщ ествяващите контрол структури остават непокътнати.
Федерализмът привидно остава непокътнат и дори укрепва от
изпитанията на войната и от мерките за възстановяване на реда
през следвоенния период, но ударението пада върху уеднаквява
нето на умовете и върху налагането на една обща култура, на
ционална по форма и вече руска по съдържание, а това означа
ва, че оцелелият благодарение на националното съзнание феде-
рализъм не след дълго може да бъде поставен под въпрос.
278
Връщане към утопията

С мъртта на Сталин е последвана от признаци за промяна на сис
темата. Те незабавно пробуждат огромни надежди у всички пос
традали от репресиите и преди всичко у депортираните народи.
Сталиновите наследници си дават сметка, че е невъзможно ос
нованата на терор система да остане непокътната, и затова пред
пазливо отварят вратите на лагерите, като през 1955 г. обявяват
амнистия за хората (но не и за народите), осъдени за сътрудни
чество с германците. Макар тези мерки да не се отнасят до тях,
депортираните народи отначало проявяват желание, а след това
и воля да се завърнат по родните места. Нелегално, с цената на
огромни усилия и подлагайки се на реални опасности, отделни
малки групи потеглят обратно натам, където нямат законно пра
во да пребивават, а още по-малко да обитават. В ластта прави
опити да спре това движение, като смекчава режима, при който
живеят депортираните. П ремахнат е специалният контрол, на
който до този момент те са подложени, но без право да напус
кат местата, на които са въдворени, още повече че едно евенту
ално тяхно завръщане би създало сериозни проблеми на власт
та, която бездруго се колебае какъв подход да избере.
Завръщ ането им би създало на първо място икономически
проблеми в районите, където живеят и работят. Освен това къде
биха могли да се дянат, след като на родните им места вече са за
селени други народности, заели техните домове, работни места,
училища? Много по-сериозни от икономическите проблеми биха
били конфликтите между „прокудените“ и „облагодетелстваните“ .
При това подобни конфликти биха имали етнически характер, тъй
като по-голямата част от заселниците са руси.
Пример за това става Крим, където татарското население е
напълно заменено с руско. Когато през 1954 г. по случай триста-
годишнината от присъединяването на Украйна към Русия Ники-
та Хрушчов предава Крим на Украйна, той предвидливо прехвър
ля на украинците проблема с татарите, когато един ден те ре
ш ат да се завърнат в родината. По този начин бъдещият конф
ликт ще противопостави една неруска република на едно нерус-
ко малцинство и ще засегне устроените в спорния Крим от Ста
лин руси. В такъв случай централната власт съвсем закономер
но би могла да поеме ролята на арбитър. Тези тънки сметки се
риозно накърняват интересите на Русия в Черноморския район,
когато с разпадането на СССР Украйна става независима дър
жава. А ла кой през 1954 г. е в състояние да си представи подоб
но развитие?
279
Така или иначе две години по-късно М осква осъзнава, че не

може повече да отлага решаването на проблема с депортирани
те народи. В тайния доклад пред XX конгрес на КПСС, в който,
макар и предпазливо и частично, Хрушчов разобличава престъп
ленията на Сталин, този проблем е представен селективно. За
що карачайците, балкарите и калмиците са обвинени в сътруд
ничество с врага, възмущ ава се той? В същ ото време забравя
да спомене чеченците, ингушите, кримските татари, немците от
Поволжието, както и значителни групи украинско и прибалтийско
население, както и всички онези, които са депортирани не гру
пово. Тези забравени по време на десталинизацията хора отказ
ват да приемат подобна дискриминация и си присвояват право
то сами да се възползват от хрушчовската преоценка, като пре
одоляват всякакви административни и чисто битови прегради, за
да се завърнат по родните места.
На 24 ноември 1956 г., по-малко от година след прочитането
на тайния доклад, партията вече си е извадила поука от разкри
тията на Никита Хрушчов, като връща автономията на чеченци
те, ингушите, калмиците, карачайците и балкарите, забравяйки
отново кримските татари и немците от Поволжието.
Окуражени от десталинизацията, татарите започват непрекъс
нато да отправят призиви към Кремъл, да организират подписки и
демонстрации. Едва през 1967 г., когато поставилият началото на
този процес Хрушчов вече не е на власт, те постигат частична по
беда: с декрет, обнародван на 5 септември, от тях е снето обвине
нието за сътрудничество с врага. Въпреки тази реабилитация та
тарите не придобиват нито политически статут, нито правото да
се завърнат по домовете си. В декрета, който ги освобождава от
отговорност за предателство, се уточнява, че става въпрос за
„кримските татари, въдворени в Узбекистан и в други републики“.
Това означава, че декретът не признава връзката между етническа
група и територия и следователно не им дава статута на нация, а
оттам и правото на завръщане. Татарската нация не съществува:
такъв е смисълът на въпросната реабилитация!
Същото е отношението и към немците. Те представляват зат
руднение за властта, принудена да държи сметка за исканията на
Западна Германия, когато връзките между М осква и Бон са въ з
становени. Аденауер и неговите наследници постоянно се инте
ресуват от съдбата на своите сънародници, заселили се в Русия
два века преди това, и пледират за възстановяването на тяхната
република. Хрушчов реабилитира немците през 1964 г., но изоб
що не повдига въпроса за тяхна национална територия. В зам я
280
на на това е принуден да отстъпи пред настояванията на Герма

ния по въпроса за „събирането на семействата“ , което води до
постепенно нарастване на емиграцията като част от Ostpolitik.
Завръщ ането на кавказките народи по родните им места се
оказва трудно. Чеченци и ингуши трудно могат да се устроят на
територията, която им оспорват русите както в политически, та
ка и в чисто битов план. Ето защо през 1958 г. избухва кървав
конфликт между тези два народа и русите от Грозни, прераснал
в същински погром. Позовавайки се на „комунистическия интер
национализъм“ , русите отказват да отстъпят каквито и да било
ръководни постове на чеченците, поради което в Кавказ се ус
тановява постоянен климат на междуетническо напрежение. Нап
режение възниква обаче и между ингуши и осетинци в ингуш-
кия окръг Пригородни, придаден от Сталин към Северна Осе
тия след депортирането на ингушите. Половин век по-късно те
зи разцепления отново се проявяват по време на новите етничес
ки сблъсъци. Калмиците също не са добре дошли за русите, нас
танили се на тяхна територия. Напротив, украинците, получили
през 1954 г. Крим благодарение на Хрушчов, който по този на
чин се стреми да изкупи суровото отношение на Сталин към тях,
с лекота реш ават проблема с приемането на своите депортира
ни сънародници.
Всички тези действия на Хрушчов са под знака за „завръщ а
не към ленинските принципи“ . Ето защо не е чудно, че в своя
стремеж да бъде верен на тях той до известна степен възстано
вява идеята за равенство на нациите. Освен това неговата вън
шна политика и политиката по отношение на Източна Европа на
лагат прилагането на принципа за равенство. Във външнополи
тически план по това време Хрушчов залага на националните ре
волюции в Средния изток и Азия, опитвайки се да печели сфери
на влияние. Подобна политика изобщо не се съчетава с пълното
незачитане на националните стремеж и вътре в границите на
СССР. Реакциите на източноевропейските страни по отношение
на десталинизацията му подсказват как би могъл да постигне раз
бирателство с подчинените народи. Още през 1955 г. Хрушчов
е принуден да признае пред Тито, че Сталин е допуснал грешка,
като се е опитал да наложи волята си на Ю гославия, и по насто
яване на самия Тито признава също така, че принадлежността
към една идеологическа и политическа система с нищо няма да
накърни независимостта на Ю гославия и че СССР няма никак
ва власт над нея. Ha XX конгрес той потвърждава, че по отно
шение на чуждестранните комунистически партии е вършен про
281
извол, особено към П олската обединена работническа партия.

Всички тези изявления означават, че комунистическите държави
- сателити на СССР - трябва да бъдат третирани на равна нога.
А нима това не се отнася и за неруските нации? Н алага се
Хрушчов да постигне крехко равновесие между „връщането към
ленинизма“ и необходимостта да не стига прекадено далече по то
зи път, за да не дестабилизира съветската система. Ето защо връ
щането към ленинизма има преди всичко идеологически характер.
Съветската власт за пореден път трябва да дири ново определение
на миналите връзки между народите в СССР; с други думи, дали
тези народи имат право да включат своето историческо наследс
тво в съветската култура. И отново на преразглеждане е подложе
на историята и преоценен въпросът за законността на руската власт
над нерусите. Позовавайки се на Ленин, Хрушчов иска от истори
ците да признаят, че завоевателната и колониална политика тряб
ва да бъде заклеймена. Подобна политика, водена от страна на Ру
сия, носи злини за покорените народи, които са в правото си да й
се противопоставят, така че техните герои, сражавали се срещу Ру
сия, трябва отново да заемат своето място в националния им пан-
теон. Това се отнася и за вездесъщия Шамил, който открай време
е звезда от първа величина на небосклона на историко-идеологи-
ческите спорове. Неговата борба е героична, както твърдят моби
лизираните за случая историци, но една евентуална негова победа
би представлявала катастрофа, тъй като тогава Кавказ би се ока
зал трайно откъснат от прогреса!
Този дебат разкрива двойствения характер на проекта на Ни-
кита Хрушчов. За да постигне помирение с нациите и да намери
за в бъдеще опора в тях, той връща миналото им. А ла това връ
щане не е самоцелно. За него, както и за Ленин, отстъпките имат
педагогически характер и целят преодоляване на напрежението
и насаждането на истински интернационализъм. В замяна на то
ва той не е съгласен те да се превърнат в храна за възраждане
на националните чувства.
Редом с идеологическия аспект на отстъпките, може да се го
вори и за техен политически аспект, който се отнася до федера-
лизма. Хрушчов има намерение да се върне към него и за тази цел
дава по-голяма икономическа автономия на нациите, като им прех
върля отговорността за ръководството на предприятията, намира
щи се на тяхна територия, които до този момент зависят от цен
търа (от федералните министерства). Същото се отнася и до об
ластта на правото, като на републиките са прехвърлени компетен
ции в областта на законодателството и организацията на съдебна
282
та система. Най-сетне на два пъти, през 1957 и 1959 г., са разши

рени прерогативите на политическите органи на републиките, по-
конкретно на техните министерски съвети. Следвайки все така ле
нинския път, Хрушчов увеличава броя на местните кадри и разши
рява пълномощията им, за да получат практическа реализация ре
формите, даващи повече компетенции на републиките.
Издигането на местни кадри се прилага не само в съюзните
републики, но и в центъра, където първият секретар, проявяващ
голяма активност на международната сцена, привлича в своите
дипломатически инициативи известен брой представители от ре
публиките. Б ез съмнение измененията в сталинската конститу
ция от 1946 г. предоставят на републиките правото да откриват
свои собствени дипломатически представителства (добавената
алинея 18 към текста на конституцията). Ала това разпорежда
не, предназначено да обоснове мястото на Украйна и Белорусия
в ООН, си остава мъртва буква. Неговото практическо прило
жение започва едва през шестдесетте години, когато дипломати
от неруски произход започват да се появяват в съветските ми
сии в Средния изток и в мюсюлманския свят като цяло. По вре
ме на своите пътувания Хрушчов понякога е придружаван от
представители на мюсюлманските народи в СССР. Те изпълня
ват длъжността сътрудници в страните, с които по онова време
СССР поддържа активни връзки. Това привличане на неруси към
политиката, водена в Третия свят, естествено носи плодове, тъй
като чрез тях СССР се представя като мултиетническа държава,
едновременно европейска и азиатска, съумяла да съчетае прог
реса с уважението към традициите, за което свидетелства ней
ният елит. По този начин тя напълно закономерно може да пред
ложи свой модел на развитие.
Тази политика на намаляване на напрежението има положи
телно въздействие върху отношенията център-периферия. Ала
тя има и обратна страна, тъй като понякога националният елит
смята, че трябва да проявява по-голяма взискателност за пос
тигането на по-солиден статут и на повече права отпреди. Твърде
скоро Хрушчов си дава сметка за тази позиция и за напрежени
ето, до което тя води. Неговата цел е била окончателното спра
вяне с националното съзнание и неговите претенции, а в дейст
вителност резултатът е тяхното ново активизиране. Неговите
партийни съратници и съперници не пропускат случая да отбе
лежат, че подобна национална политика подхранва „местния ш о
винизъм“ . Хрушчов незабавно реагира, воден този път от уто
пични схващания.
283
На проведения през 1961 г. XXII конгрес той обявява, че в

СССР е налице ново общество, което с пълен ход върви към из
градения комунизъм. Според него това общество се отличава с
преодоляване на всички предишни национални и културни про
тиворечия. Същ ествуват безброй свидетелства за това ново об
щество: икономическите преобразувания в СССР, водещи до неп
рекъснат напредък, на който се основава актуалният в този м о
мент лозунг „да бъдат настигнати и надминати Съединените щ а
ти“ ; този напредък обединява пространството и хората, които ве
че могат свободно да се придвижват според нуждите на иконо
миката и постепенно скъсват връзките със земята, от която про
изхождат. Обединението на пространството води следователно
до непрекъснато смесване на народите и до запращане в мина
лото на етническите различия. Ала в същ ото време Хрушчов
описва и едно преобразувано културно пространство. Високата
степен на образование на обществото, в което националните ези
ци съхраняват своето място, го обединява около един общ език,
руския, който преди е бил само lingua franca, а вече се е пре
върнал във „втори майчин език на всички съветски хора“ .
Нагърбвайки се с осъществяването на целите, предначерта
ни от неговите предшественици, а именно разцвет на нациите в
СССР, плод на етапа на равенство, за който говори Ленин, сбли
жаване в резултат от всеобщия прогрес на обществото и на до
верието, постигнато чрез това равенство, Хрушчов заявява, че
нациите в СССР вече са достигнали този етап, когато по пътя
към комунизма те преживяват процес на сливане в една единна
човешка общност, тази на комунизма.
Волунтарист подобно на Ленин, Хрушчов смята през 1961 г.,
че тези достижения са резултат от политиката, следвана през пет
те години от десталинизацията. Смята, че е постигната промяна
в мисленето, освободено от бремето на недоверието, посято от
Сталиновата политика на централизация, и че благодарение на
възвърнатото равенство то ще достигне равнище, при което ще
преобладава обществената солидарност. Ето защо предлага на
своите съграждани една нова, „общонародна“ държава, която ще
бъде първа по рода си и ще отразява промяната в обществения
морал. За национални различия вече няма място, тъй като те са
заличени от общия език, от единството на политическата култу
ра и от наложената от нуждите на икономиката миграция, която
ще замести връзката на личността с родната земя с нова обвър
заност с цялото придобито от него пространство. М ежду друго
то Хрушчов смята да обвърже двете десетилетия, които остават
284
до достигането на комунизма, с нова конституция. Неговите съ

перници, които го свалят през 1964 г. не му оставят време за то
ва. Макар да отправят сурови критики към наследеното от него,
те се придържат към тезата за изчезването на нациите и поне от
части към използваните от него методи за ускоряване на този
процес.
През 1977 г. Леонид Брежнев осъщ ествява намерението на
Хрушчов с приемането на нова конституция, последната в исто
рията на СССР. Макар в нея да продължава да присъства феде-
рализмът, ръководната роля на партията, която съставлява сър
цевината на текста, утвърждава държавата и правото на „огра
ничен суверенитет“ . Нациите са представени като отживелици,
длъжни да се съобразяват с принципа за единство на партията.
„Социалистическата общонародна държава“ , предмет на тази
последна конституция, е точно такава, каквато си я представя
Хрушчов: държава, в която федерализмът е само прикритие за
отмирането на нациите. Започналият още през двадесетте годи
ни дебат център-периферия достига по този начин до своя за
вършек. СССР е длъжен да живее с представата за един завър
шен процес или да престане да съществува. Това е дилемата, от
която напразно се опитва да излезе неговият последен ръково
дител, реформаторът Михаил Горбачов.
285
ТРИ Н А Д ЕС ЕТА ГЛАВА
Разпадането на империята
След продължила три години криза в ръководството, която пара

лизира насъщните за СССР дебати и решения, начело на КПСС
застава Михаил Горбачов. Страната, чието управление поема той,
се намира в състояние на дълбок застой във вътрешен план и е
изправена навън пред отправеното от Съединените щати предиз
викателство на надпреварата във въоръжаването и в овладяване
то на космическото пространство, чиято тежест вече е непоноси
ма за съветската икономика. Издигането на този млад, петдесет и
четири годишен ръководител е наложено от необходимостта стра
ната да излезе от безизходицата, до която са я докарали немощни
екипи, начело на които стоят старци, чиято едничка грижа е да ум
рат спокойно на своите постове. Горбачов оглавява партията в ре
зултат от негласен консенсус на номенклатурата, съзнаваща, че
от нейния избор зависи съдбата на системата.
Дошлият на власт при подобни обстоятелства Горбачов раз
полага с предимство, което три десетилетия преди това Хруш
чов няма. Конгресът на КПСС трябва да се проведе само няколко
месеца по-късно; това дава възможност на новия партиен ръко
водител да постави начало на нужните промени и преди всичко
да извърши размествания и назначения, които ще укрепят пози
циите му и ще му позволят да провежда новата политика.
XXVII конгрес на партията е открит на 25 февруари 1986 г.,
точно тридесет години след XX конгрес; също както постъпва то
гава Хрушчов по отношение на сталинизма, този конгрес трябва
да скъса с брежневския застой. В някои отношения речта на Гор
бачов действително позволява сравнение между тези два решител
ни за историята на СССР конгреси. Новият генерален секретар
прави откровена равносметка на миналото и възприема нов стил,
който предвещава настъпването на перестройката. Страната вни
мателно се вслушва в думите му, защото те казват истината за про
вала на системата, която вече е общоизвестна не от признанията
на партийните и Държавни ръководители, рисуващи идиличната
картина на несъществуващи успехи, а от средствата за масова ин
формация, които в резултат на новите технологии минават през
границата въпреки всички забрани. За известно време искрената
реч на Горбачов носи помирение между колективното съзнание и
286
РАЗПАДАНЕТО НА ИМПЕРИЯТА
ръководителя на страната благодарение на познатата на всички,

но премълчавана от официалната власт истина.
Ала СССР е същевременно мултиетническо общество, със
тавено от нации, които в посветените на тях пасажи не откриват
отглас от насъщните им проблеми. Горбачов се старае да обри
сува реалната картина на обществото, но когато става въпрос за
неговото многообразие, той се придържа към традиционните из
рази от миналото. Редом с общия провал на предишното управ
ление той изтъква успехите в националната политика, говори за
същ ествуването на „общност от нов тип“ , където „потисничес
твото и неравенството са премахнати“, и което се характеризи
ра с „дружба между народите и уважение към различните кул
тури и националното им достойнство“ . В заключение заявява, че
е постигната интеграцията на народите в едно ново общество.
Ала въпреки тези възторжени изявления, които свързват ак-
туалното състояние на мултиетническото общество с възгледи
те на Ленин и сякаш потвърждават тяхната правота, Горбачов
привлича вниманието с централисткото представяне на национал
ния проблем. Според него всичко е съвършено що се отнася до
линията, която партията следва от 1922 г. насам, и тя заслужава
поздравления за това. От друга страна, са налице известни не
достатъци в живота на отделните нации. На местно равнище про
дължават да същ ествува национализъм и местничество с етни
ческа окраска. Най-сериозни се оказват честите прояви на наци
онален „паразитизъм“ . Някои републики, заявява той, смятат, че
съюзът като общо семейство съществува само за да ги издър
жа, без те да дават своя принос за общото благосъстояние. Ето
защо редом с грижата за развитието на републиките СССР тряб
ва да проявява непримиримост към подобна тенденция и да се
стреми към създаването на единно икономическо пространство,
с чиито закономерности всички да се съобразяват.
Тази критика намира отражение в твърде чувствителната об
ласт на националните култури и елити. Горбачов приветства те
зи култури при условие да не се забравя, че закрилата, на която
те се радват, трябва да подпомага процеса на сближаване меж
ду нациите, а не да задълбочава различията. О бщ ата идеология
очертава рамката на националните култури и дава насока на тях
ното развитие. Що се отнася до националния елит и особено по
литическия елит, критиката на генералния секретар е отправена
срещу постоянната тенденция на затваряне в себе си, срещу про
явите на „национални предпочитания“ и на непотизъм, обясня
ващи проявите на корупция, които твърде често се наблюдават
287
в отделните републики. Подобни отклонения са неизбежни, ко-

гато една национална група се облагодетелства за сметка на об
ществото като цяло.
В едновременното подчертаване от Горбачов на интеграция
та на съветския народ и на проявите на национален паразитизъм,
няма противоречие. Той констатира, че постигнатият успех по
създаването на единен съветски народ е бил забавен или откло
нен от брежневския застой, позволил на националното мислене
и на отживелиците от миналото отново да наберат сили.
Тази реч има съвсем практическа цел. Б ез съмнение Горба
чов се намира на върха на системата и напълно владее апарата,
но в същ ото време трябва да се съобразява с проявите на опо
зиция, най-сериозни от които са тези на местните комунистичес
ки „баронства“, развили се върху благоприятната почва на бреж
невския застой.
Пораж енията от перестройката

Проблемът за представителството на местните кадри на всички
равнища на властта - републиканска и централна - стои открит
още от 1922 г. и намира различни решения, които понякога са в
тяхна полза, а понякога ги съкращават до минимум или дори ги
премахват. А националните републики непрекъснато упражняват
натиск върху центъра за съхраняване на техните собствени кад
ри, обосновавайки този натиск ту със спазването на федералния
компромис, ту с придържането към принципите на интернацио
нализма. Горбачов от своя страна незабавно поставя ударение
то върху необходимостта от достъп на кадри от националните
малцинства до отговорни постове в републиките, но с една-един-
ствена цел: развитието на интернационализма.
За да бъде разбрана същ ността на проблема такъв, какъвто
той стои на дневен ред през 1986 г., необходимо е да бъдат раз
гледани неговите отделни страни.
Първата констатация е, че мястото на местните кадри в репуб
ликите се определя от известни и често прилагани правила. Дълго
време подялбата на отговорностите между руси и неруси става ха
отично в зависимост от кризисните периоди и от съотношението
на силите. Ала след 1956 г. общоприетото правило за преоблада
ваща отговорност на местните кадри в републиките с успех се при
лага в държавните структури. Министър-председателят и минис
трите принадлежат на съответната нация, макар че някои неврал
гични постове като този на министъра на вътрешните работи са
288
поверявани на руси или на украинци. На това равнище дебатът се

води не върху руското присъствие на отговорни постове, а върху
съотношението между преобладаващата нация в републиката и
малцинствените групи на нейна територия.
В структурите на партията обаче нещата стоят по съвсем раз
личен начин. Веднага след като в резултат от десталинизацията
е постигната известна стабилност, при набирането на кадри в ре
публиките започва да се прилага почти без изключение един и
същ принцип: строго разпределение на отговорностите между
местните и руските представители на основните партийни Пос
тове. Партията официално се ръководи от първия секретар. При
осъщ ествяваното от Хрушчов разпределение, просъщ ествувало
до самото разпадане на СССР, основна задача на втория секре
тар са подборът, ръководството и контролът на кадрите. П оня
кога той открито ръководи и други сектори, но дори само властта
над кадрите е достатъчна, за да му осигури решаващ о влияние в
управлението на държавата, на партията, а също и на култура
та. От началото на шестдесетте години назначаването на тези
постове е ясно определено: първият секретар е местен кадър, а
вторият секретар - русин (понякога украинец).
Длъжността първи секретар в определени случаи предполага
място в политбюро, но задължително в централния комитет, до-
като вторите секретари са само членове, ако не и кандидат-члено
ве на централния комитет. Грижата да се предостави престижен
пост на местния партиен ръководител показва стремежа на Кре
мъл да се поддържа представата за действителна власт на местни
те кадри и за тяхното върховенство над руските, макар реално та
зи власт да се намира в ръцете на последните. Това привидно вър
ховенство често подтиква местните кадри към утвърждаване на
собствената власт и към прояви на национализъм. За това способ
ства разпределението на длъжностите, тъй като първият секретар
въплъщава националното многообразие, докато вторият е символ
на централизма и на общия политически проект.
На върха на системата, в централните органи делът на нерус-
ките представители е ограничен, както и възможностите им да
представляват своята нация. С идването си на власт Горбачов за
варва върховните партийни органи в състояние, което ни най-
малко не е в полза на нерусите. От тринадесет членове на по
литбюро с право на глас само трима не са руси. В секретариата
на партията, изпълнителен орган на комунистическия бастион,
нерусите са отстранени още след падането на Хрушчов. М иха
ил Горбачов настоява за включването на по-голям брой предста
19. 289
вители от републиките в секретариата и едновременно за нама

ляването на техния дял на върха на управлението.
Характерна черта в развитието на централните органи на пар
тията към края на осемдесетте години е, че неруските предста
вители в тях дължат поста си не на ролята, която са играли в
своите републики, а на длъжност, която преди са заемали на цен
трално равнище. Такъв е случаят с Шеварднадзе, който дълго
време е кандидат-член на политбюро, като представител на Гру
зия и първи секретар на Грузинската комунистическа партия.
През 1985 г. обаче Горбачов го назначава за министър на външ
ните работи и той става член на политбюро с право на глас. В
случая е налице лично повишение на един грузинец, но, от дру
га страна, Грузия вече няма национален представител в полит
бюро! Белорусия е представена в лицето на Слюнков, заместил
свой сънародник, но през 1987 г. той получава назначение в сек
ретариата и по този начин оставя длъжността на национален
представител. Н есъмнено като белорусин той продължава да
представлява своята страна в централните органи на партията,
но фактът е, че властта привлича в по-голяма степен братя сла
вяни, прибавяйки по този начин към опозицията руси-неруси и
нова дихотомия, противопоставяща славяни на неславяни.
В резултат от проявите на славянска солидарност по време
то на Горбачов представителството на кавказките и на м ю сю л
манските републики по върховете на системата не е осигурено.
Б ез изобщо да става дума за балтийските републики или за А р
мения, които през този период напълно отсъстват. Подобно раз
витие създава у републиканския елит усещането, че е изгубил
терен и че е подложен на някакъв ускорен централизиращ про
ект, който ще го погълне.
За преодоляване на отклоненията на национално равнище,
разкритикувани от генералния секретар, Лигачов, който в пар
тийната йерархия идва веднага след Горбачов, предлага полити
ка на „обмен на кадри“ от една република в друга и от центъра
към периферията. В действителност това означава спускане на
кадри „отгоре“ , политика, която националният елит добре поз
нава и от чиито последствия често е страдал. Елитът съзнава,
че става въпрос преди всичко за разбиване на негово единство
чрез преместването му в друга национална среда или чрез внед
ряване на чужди кадри.
През този период недоволството в периферията расте, под
хранвано от неласкавите изказвания на Горбачов за националния
„паразитизъм“ и от отявлената русификация на централните по
290
литически органи. Това е област, за която Горбачов е слабо под

готвен. На него му липсват сътрудници на място, които незабав
но да го информират за растящата тревога, за чиито специфич
ни причини и обхват той със закъснение си дава сметка. Горба
чов произхожда от Ставропол, където преминава голяма част от
неговата политическа кариера. Той е типичен представител на
руския управленски кадър, макар родният му град да се намира
в покрайнините на една белязана от постоянни вълнения пери
ферия. По силата на житейски обстоятелства или в резултат от
политическата си дейност неговите предшественици до един имат
опит по въпроса с националностите. Сталин познава чудесно род
ния Кавказ; Хрушчов и Брежнев познават Украйна, а Брежнев
има опит и от Молдавия и Казахстан, докато Андропов е рабо
тил в Карелия. Дори кратко управлявалия и невзрачен Черненко
е заемал отговорни длъжности в Карелия. Всички те в една или
друга степен осъзнават националните специфики и стремежи,
спечелили са приятели и сподвижници сред местните ръководи
тели, които после са издигнали, запазвайки връзките си с нерус-
ките среди. Своя опит по отношение на проблемите и на хората
Горбачов придобива единствено в Русия. Той, разбира се, назна
чава Шеварднадзе за министър на външните работи, но с това
го откъсва от средата, която той чудесно познава, и по този на
чин се лишава от съветите на човек, който притежава изключи
телно богат опит в областта на националната политика. Лично
то обкръжение на Горбачов, с изключение на Аганбегян, който
е арменец, но отдавна живее в Москва и е далеч от своите съна
родници, е съставено преди всичко от руси, което дава основа
ние новият стопанин на Кремъл да бъде смятан по-скоро имен
но за такъв, отколкото за съветски ръководител.
Освен това Горбачов поставя на дневен ред програма за обнов
ление, което предполага борба с корупцията и отстраняване на ко
румпираните кадри. Именно републиките в Кавказ и Средна Азия
са твърде благоприятен терен за подобна практика. Когато гене
ралният секретар я заклеймява, той не си дава сметка, а и никой
не го предупреждава навреме, че тази борба се възприема в юж
ната периферия като оспорване от руска страна на отношения, ти
пични за националните традиции. Когато поставя началото на пе
рестройката, той все още не знае, че съветското общество далеч
не е онзи народ, чиито добродетели той превъзнася, и е белязано
от национални стремежи, подсилени по времето на застоя.
Разпадът на съветската сграда вече е в ход и радикалните мер
ки на перестройката ще ускорят този процес.
291
Националният взрив
През седемдесетте години екипът на Брежнев провежда в репуб

ликите мащабни чистки под предлог, че се бори с корупцията и
санкционира плачевното управление на икономиката, което на
кърнява интересите на страната като цяло. Така през 1969 г. се
риозно е обновен политическият апарат в Таджикистан и Турк-
мения, през 1970 г. в Азербайджан, а през периода 1971-1974 г.
на същите мерки на няколко пъти е подлагана Армения; най-сет
не, през 1972 г. идва ред на Грузия и Украйна. Тези чистки се въз
приемат от отделните нации като накърняване на техните инте
реси и права.
Реформаторската реч на Горбачов през 1986 г. пробужда в пе
риферията спомена за действията на Брежнев и предизвиква все
общо недоволство, мобилизация на кадрите, а в отделни случаи
същински взрив. Този хор от протести започва в Казахстан към
края на 1986 г., където се надига бунт, превърнал се в прелюдия
към драматични събития, които като пожар обхващат една след
друга всички републики. М отивите или понякога предлозите за
това недоволство понякога са различни, но общ ото между тях
е, че те поставят под въпрос съветския федерализъм и в крайна
сметка системата като цяло.
Всичко започва в Алма-Ата на 17 декември 1986 г. с масова
демонстрация, в която вземат участие преди всичко младежи под
лозунга „Казахстан на казахите!“ Вълненията са потушени, но
това ни най-малко не накърнява значимостта на събитието. П ър
во, защото от 1927 г., когато Сталин успява да смаже последна
та публична проява на своите противници левичари, в СССР ма
нифестациите се провеждат единствено по волята на властта и
под неин контрол. Второ, защото зад призива, около който се
обединяват демонстрантите в Алма-Ата, се крие друг, непроиз-
несен на глас лозунг, който обаче е чут от всички: „Не на руско
то господство в Казахстан!“ Макар властта да твърди, че това
не е нищо друго освен хулиганско сборище, вероятно инспири
рано от сваления малко преди това партиен ръководител на р е
публиката, действителното недоволство на демонстрантите в
много отношения тревожи Москва.
Б ез съмнение детонаторът на този взрив е от национално ес
тество: първият секретар, казахът Кунаев, е заместен от русин,
което е нарушение на принципа за разпределение на постовете
в партийното ръководство и следователно опит за неговата пълна
русификация. М осква незабавно си взема поука и три седмици
292
след вълненията за втори секретар, обикновено русин по произ

ход, чийто пост открай време се смята за по-важния от двата, е
назначен казах. Тази размяна обаче не се приема от казахите. В
крайна сметка възможно е първият секретар да стане член на по
литбюро, а той е русин... Две години и половина по-късно Гор
бачов отстъпва и назначава начело на партията казаха Нурсул-
тан Назарбаев, ловък ръководител, който се ползва с доверието
както на Москва, така и на своята партия и чиято дълга полити
ческа кариера свидетелства за редките му способности.
Ала макар да използват като предлог едно неуместно размес
тване на кадри, като онова, за което настоява Лигачов, казахите
преследват по-далечна цел и с техния бунт поставят на дневен
ред далеч по-значими проблеми.
На първо място те бранят своето съществуване като нация. А
колко удари е понесла тяхната страна след революцията, дошла
на мястото на руската колонизация! Насилственото налагане на
уседнал живот и колективизацията са отнели живота на повече от
един милион души, тоест една четвърт от населението като цяло.
Казахите с пълно основание окачествяват това като геноцид. След
това републиката е наводнена от руски, украински и белоруски за
селници. По-късно идват депортираните народи, жертва на гнева
на Сталин, с други думи, стотици хиляди имигранти. Ето че идва
ред на пълния с идеи Хрушчов, поставил началото на „разорава
нето на целините“ в Казахстан, съпроводено с пристигането на но
ва вълна заселници. В резултат на всичко това казахите започват
да губят значението си на преобладаващо население върху тези
земи, принудени непрекъснато да приемат огромен брой чужден
ци. През шестдесетте години те съставляват едва една трета от на
селението и естествено се боят за съхраняването на своята иден
тичност. Превърналият се в многонационална мозайка Казахстан
към 1979 г. е на път да стане жертва на руския интеграционен ка
пацитет. Руският език вече е задължителен за всички, тъй като та
зи мозайка от народности се нуждае от общ език, за да общува и
да води съвместен живот.
Преброяването през 1989 г. обаче носи на казахите огромна из
ненада: налице е небивал демографски възход, който ги превръща
за първи път от десетилетия в най-многобройна етническа група в
републиката пред русите, която може да се разчита не след дълго
да възлезе на половината от населението. Това е несъмнен повод
за национална гордост! Всички граждани добре осъзнават значе
нието на този факт, приветстван от националния елит, който чер
тае надежди за бъдещето на една нация, до неотдавна изправена
293
пред заплахата да изчезне политически. Казахите започват да из

числяват, че ако това демографско възраждане продължи със съ
щите темпове, в началото на следващото хилядолетие те ще въз
лизат на около дванадесет милиона.
Това упование е съпроводено от бурно недоволство пред лице
то на икономическите трудности. Вярно е, че през този период
СССР като цяло бележи изоставане. Ала положението в тяхната
република е особено тежко. В продължение на десетилетия Казах
стан, притежаващ забележителни природни ресурси, стои начело
по развитие пред останалите средноазиатски републики, като в то
ва отношение надминава също така страните от Кавказ и Молда-
вия. В момент, когато демографският растеж възвръща вярата в
бъдещето, в резултат от бързото обедняване страната изостава и
зад нея се оказват само Таджикистан и Туркмения. На хората е яс
но, че този упадък се дължи преди всичко на политиката, разра
ботвана в Москва. Центърът се интересува от Казахстан до мо
мента, когато приоритет има тежката индустрия. Същото става и
през периода на завоюването на „целините“ . По това време непре
къснато валят инвестиции. Впоследствие обаче московските пла
новици се насочват към други приоритети, към други райони и Ка
захстан е оставен да се оправя сам. И то в окаяно положение: от
прекомерната експлоатация продуктивността на земеделските зе
ми рязко е спаднала; страната, превърната в ядрен полигон, пла
ща за това ужасна цена: стотици хиляди нейни жители са облъче
ни и най-малко сто хиляди умират от радиацията.
Казахите дълго време пазят мълчание, защото системата за
трансфер на ресурси от центъра към периферията остава благоп
риятна за тях. Ала когато Горбачов започва да заклеймява „па
разитизма“ на републиките, те осъзнават, че той има предвид
тях. Пристигането на русин, който оглавява Комунистическата
партия на Казахстан, комуто се пада да решава съдбата на стра
ната в Москва, ги плаши, защото им е известно, че никой друг
народ не е така застраш ен от политическо изчезване. Казахите
все още са малцинство в своята република и М осква на няколко
пъти е изкушена да присъедини Казахстан към Русия. Подобен
проект първоначално е разработван от Хрушчов, включващ от
късването от републиката на районите, където се установяват за
селниците, пристигнали за усвояване на „целините“, тоест най-
плодородните земи, обитавани от една трета от населението. К а
то начало древният казахки град Акмолинск получава руското
название Целиноград и се превръща в столица на област, която
вече не принадлежи изцяло на Казахстан.
294
Осъществяването на тази мечта на Хрушчов е изоставено, съ

що както и кампанията на „целините“, но през 1979 г. тя е въз
родена под нова форма: под натиска на Федерална република Гер
мания Брежнев реш ава да прояви благосклонност към принуди
телно заселените през 1942 г. в Средна Азия немци, като преоб
разува района на Целиноград в немска територия. Вълненията,
които това намерение предизвиква, го кара да се откаже от не
го. Споменът за заплахата, тегнеща над Целиноград и над тери
ториалната цялост на Казахстан, все още е жив през 1986 г.
По този начин демонстрациите в Алма-Ата се явяват продъл
жение на онези, които разтърсват Целиноград седем години пре
ди това. Те показват, че казахите отказват да бъдат „опитни зай
чета“ в експеримента по „сливането“ на нациите. Н яма никакво
съмнение, че намирайки се в положението на малцинство и с поч
ти забравен език, изгубил позиции в полза на вездесъщия руски
и на ширещия се билингвизъм, казахите си дават сметка, че за
Москва подобно развитие не изключва възможността за отказ от
прилагане по отношение на тях на федерализма и възприемане
то на позиция, че националният проблем на практика е намерил
решение. Репресиите и последвалото ги мълчание вдъхват надеж
да на Горбачов, че случаят е приключен. Ала съвсем скоро след
възстановяването на спокойствието на юг протести избухват в
балтийските републики и Украйна.
За някои народи август 1987 г. бележи тягостна годишнина. Из
минали са четиридесет и осем години от подписването на съвет
ско-германския договор, с който двамата злодеи на Европа вземат
решение да отнемат независимостта на балтийските държави. Още
през януари на същата година Горбачов е дал свобода на гласност
та, която предоставя възможност на всеки да изразява мнението
си. Започват да валят разкрития. Филмът на грузинеца Абуладзе
Покаяние разтърсва съветското обществено мнение. Балтийците
решават, че е настъпил часът на равносметката, и се сплотяват, за
да дадат израз на своето негодувание и да поискат да бъде сложен
край на потисничеството, което е трябвало да понасят близо по
ловин век. Украинците от западните части на страната, които съ
ветско-германското съглашение също е обрекло на анексиране,
вземат участие в това движение, при което жертвите настояват
властта да се покае, но преди всичко искат справедливост, тоест
да бъде сложен край на съветското господство. По време на тези
първи масови прояви на протест все по-ясно придобиват очерта
ния исканията за независимост.
Н яма съмнение, че първоначално сериозността на тези дви
295
жения убягва на Горбачов, тъй като по същото това време меж-

дуетническите напрежения в Кавказ прерастват в гражданска вой
на и засенчват провежданите другаде мирни демонстрации. При
чина за трагедията, довела до кръвопролития в Кавказ, е стату
тът, наложен там от Сталин, специалист по създаването на дър
жави и по очертаването на граници на принципа „разделяй и вла
дей“ . През 1920 г. в рамките на териториалното преразпределе
ние, осъщ ествявано от Ленин и Сталин, населената с арменци
планинска област Нагорни Карабах е дадена на Азербайджан ка
то удовлетворение на кемалистка Турция. Първоначално той се
ползва със статута на автономна област в границите на А зер
байджан. Това положение е нетърпимо за арменците, поставени
в зависимост от една тюркска държава, с изключително ограни
чени права, и то съвсем наскоро след геноцида от 1915 г. Още
от началото на шестдесетте години жителите на Нагорни К ара
бах непрестанно отправят искания към Москва за присъединя
ване към Армения, но без всякакъв резултат. А ла през 1987 г.,
когато гласността отприщва вълната на обществените дебати, ар
менците от Азербайджан решават, че е настъпило време за дейс
твие, и изпращат до Горбачов петиция, подкрепена от осемде
сет хиляди подписа, на практика от цялото възрастно население
на областта, с искане за корекция на границите от 1920 г. П ети
цията остава без отговор, което незабавно води до ускоряване
на събитията. На 11 февруари 1988 г. в столицата на областта
Степанакерт избухват масови демонстрации. Те намират отклик
в самата Армения, където протестите в полза на Нагорни К ара
бах са съпроводени с дебати за опазване на околната среда, тъй
като арменците твърдят, че са жертва на „екологически геноцид“ .
От Степанакерт до Ереван се носи призивът: „Един народ, една
република!“ И тук, както в Алма-Ата година преди това, основ
ното искане е „Да вземем съдбата си в наши ръце!“
Азерите от своя страна са в паника. През 1987 г. ръководи
телят на тяхната комунистическа партия и заместник министър-
председател на СССР Алиев е свален от поста си и е изваден от
състава на политбюро. При това положение азерите вече нямат
представител по върховете на управлението и се боят да не би
Горбачов да застане на страната на арменците. Ето защо те р е
шават сами да уредят проблема и след редица отделни сблъсъ
ци извърш ват същински погром в промишленото предградие на
Баку Сумгаит, където редом с тях живеят много арменци. Към
това ужасно престъпление се прибавят не след дълго въоръж е
ни стълкновения от Карабах до Баку. При създалото се положе
296
ние арменците започват да напускат Азербайджан, а живеещите

в Армения азери бягат в родината си.
Всички погледи са насочени към Горбачов, който се колебае.
От една страна, той оценява политическата тежест на големия
брой арменци в Москва и Русия. Няма друга нация в СССР, която
да е по-близка до русите и по-добре интегрирана. Освен това ар
менците се ползват със силна подкрепа в много страни и помощта,
която тяхната мощна диаспора оказва след земетресението през
1988 г., напомня за неразривната връзка с майката родина. Ала, от
друга страна, също както през 1920 г. Азербайджан се ползва от
поддръжката на Турция, която съвсем уместно припомня на Гор
бачов, че следи с внимание съдбата на всички тюрки, независимо
дали те живеят в други държави. Ето защо няма решение, което
би могло да задоволи и двете страни, оспорващи си Карабах.
На 26 март 1988 г. Горбачов дава нареждане да бъде спряно
движението на арменците. Решението има отрицателни последи
ци, тъй като са обединени в Комитета „Карабах“ , забележител
на масова организация, чиято дейност е забранена от Москва, а
нейните ръководители са арестувани. Въпреки това стълкнове
нията продължават. Объркването на центъра пред лицето на съз
далата се ситуация проличава от неговите противоречиви дейс
твия. Най-напред той използва класическата процедура с назна
чаването на анкетна комисия. В същото време Горбачов прибяг
ва и до типичните съветски методи, решавайки да уреди проб
лема отгоре по административен път. Двамата първи секретари
на противоборстващите партии - Демир в Армения и Багиров в
Азербайджан - са свалени от постовете им, а въвеждането на ред
е възложено на двама близки сътрудници на Горбачов: консер
ваторът Лигачов е изпратен в Баку, а реформаторът и баща на
перестройката Яковлев в Ереван.
Тази „полицейска акция“ на централната власт на място не
дава никакъв резултат. Проблемът окончателно се оказва в ръ
цете на улицата и на местния елит, които отхвърлят намесата на
Москва и тръгват по пътя на самоопределението. През юни 1988
г. арменските депутати гласуват присъединяването на Нагорни
Карабах към Армения, а тези от Азербайджан гласуват за оста
ване на областта в тяхната република. М есец по-късно депута
тите от Нагорни Карабах се присъединяват към своите колеги
от Армения. Така арменският народ както в Ереван, така и в Сте-
панакерт провъзгласява своето право сам да кове съдбата си.
Притисната от волята на един народ, принадлежащ към все още
същ ествуващия Съветски съюз, за първи път след 1920 г. отп
297
равил предизвикателство с реш имостта си сам да определи своя

политически статут, Москва е длъжна да даде отговор. След дъл
ги увъртания Горбачов осъзнава, че самоопределението на ар
менците в разрез с централната власт и цялата федеративна сис
тема заплашва да постави началото на процес на разпадане, кой
то никой не знае кога и как ще приключи. Следователно трябва
навреме да бъдат спрени именно онези, които с волята сами да
определят съдбата си са поели по този опасен път.
На 18 юли 1988 г. Върховният съвет на СССР отхвърля ар
менския проект за присъединяване на Нагорни Карабах и обя
вява, че ще бъдат взети всички марки за възстановяване на ре
да. Разрушителното земетресение, сполетяло Армения на 7 де
кември, окончателно съкруш ава населението, лиш ено в тези
трудни моменти от своите водачи, тъй като Горбачов е аресту
вал ръководителите на Комитета „Карабах“ с убеждението, че в
разгара на политическия хаос и сред развалините от бедствието
арменците няма да могат да реагират, като по този начин редът
в Кавказ ще бъде възстановен.
Несъмнено той се оказва прав, тъй като за известно време
настъпва спокойствие. Ала цената, която Горбачов е платил, за
да сложи край на кризата, е огромна. Арменците открай време
са били верни на Русия, а след това на СССР и сега имат чувст
вото, че са били предадени от онези, които са смятали за техни
закрилници срещу турците. От този момент нататък моралният
договор между Армения и СССР вече не е в сила. Това скъсване
на арменците с Русия - тъй като за тях СССР е неин приемник
- намира израз в проведената на 28 май 1989 г. в Ереван мани
фестация по случай годишнината от независимостта под черве-
но-синьо-оранжевото знаме на свободна Армения. С траната все
още не е тръгнала открито по пътя на независимостта, но в Ере
ван федерализмът умира.
Не по-добро е отношението към Горбачов и от страна на азе-
рите. В случая с Нагорни Карабах те, разбира се, са спечелили,
тъй като Москва се е произнесла в тяхна полза, ала в същото вре
ме смятат, че тя трябва да стигне още по-далече и да престане да
подкрепя културните права на арменското малцинство. Стремежът
им е да „тюркизират“ Нагорни Карабах чрез нахлуването там на
азерско население. Погледите на азербайджанците се насочват към
ирански Азербайджан, обитаван от техни етнически братя, които
са техни братя и по религия. Мечтата за обединен Азербайджан,
която отначало плаши Ленин, а след това и Сталин, извършил по
тази причина предателство през 1946 г. по отношение на родената
298
в Северен Иран демократична република Азербайджан, която очак

ва неговата подкрепа, отново се възражда и поставя под въпрос
цялото съветско държавно устройство.
Този път Горбачов разбира, че трябва да предложи на двете
страни действителни решения. Нагорни Карабах временно е ос
тавен под властта на Азербайджан и поверен на специална ко
мисия начело с руски председател, известният Аркадий Волски,
като негови заместници са трима арменци и един азербайджа
нец. Редът в областта се поддържа с помощ та на съветската ар
мия, а Волски успокоява азерите, като ги уверява, че извънред
ното положение скоро ще бъде свалено. Ала в Кавказ подобна
позиция не е приемлива за никого. Арменците искат с възстано
вяването на реда Нагорни Карабах да получи специален статут,
който да подготви неговото присъединяване към Армения. А зе
рите пък отхвърлят съществуването на подобна комисия, коя
то, макар и временно, ограничава тяхната власт, а още повече
участието на арменци в нея.
Дебатът се пренася в Конгреса на народните депутати, изб
ран през март 1989 г., което променя неговото естество. В този
извънреден конгрес, който се следи с внимание от целия Съвет
ски съюз, арменските представители публично предявяват искане
пред М осква за провеждането на референдум, който да уреди
въпроса с Нагорни Карабах. Естествено Горбачов отказва; в то
ва отношение той може да разчита на подкрепата на всички ре
публики, в чиито граници живеят ползващи се с автономия ет
нически малцинства, които са готови да се позоват на прецеден
та с Нагорни Карабах за защита на собствената си кауза. В слу
чая губят арменците, но в още по-голяма степен СССР, тъй ка
то самата идея за референдум, поставящ под въпрос национал
ните статути повече не може да бъде възпирана.
През това време на място избухва гражданска война, която
заплашва да обхване цял Кавказ. Азерите организират блокада
на Армения и призовават Грузия да се присъедини към нея. Две
републики се оказват въвлечени в открита война помежду си и
навсякъде демонстрантите и бойците пеят песни за независимост.
При това положение Волски заявява, че оглавяваната от него ко
мисия не може повече да осъществява своята дейност и иска ней
ното разпускане. М осква е принудена да потвърди неговото ста
новище. М еждувременно гражданската война достига до грани
цата с Иран, където азерите премахват загражденията, също как-
то постъпват унгарците по австрийската граница, поставяйки по
този начин начало на рухването на съветската власт в Берлин и
299
в цяла Източна Европа. В случая резултатът е същият: отваряй

ки се към външния свят, подчинените и сателитните на СССР на
роди се опитват да разкъсат стягащите ги окови и да дадат из
раз на волята си за самоопределение. Ала това, което е възмож
но в Източна Европа, все още не може да бъде осъществено вът
ре в границите на СССР. Б и могло да се предположи, че Горба
чов не прави опит да спаси на запад външните подстъпи към им
перията и не изпраща там танкове, защото самият той по при
рода не е тиранин, но преди всичко защото по същ ото това вре
ме той е зает да спасява целостта на самата съветска държава.
Действително за две години конфликтът в Нагорни Карабах
придобива открита антисъветска насоченост, дължащ а се както
на развитието на политическата обстановка в Азербайджан, за
късняло в сравнение с Армения, но затова пък още по-тревожно
за Москва, тъй като съживява стария призрак на ислямизиращия
се народен фронт, опиращ се на азербайджанската, тюркската и
иранската солидарност. Ц елта на този народен фронт е обеди
нен Азербайджан, включващ Нагорни Карабах, съветски и иран
ски Азербайджан, а също отказ от руския език в полза на азер-
ския като официален и единствен език в републиката. Подобна
радикализация на Азербайджан е напълно неприемлива за М ос
ква, която взема решение, впрочем закъсняло, да предприеме во
енни действия.
По този начин войната между две нации и две републики през
1990 г. прераства във война на Кавказ срещу СССР. Арменци и
азери си дават сметка за това развитие и за произтичащите от
него последствия, поради което през януари сключват примирие,
за да уредят проблема на място, без да се допитват до Москва,
обединени този път от обща ненавист към съветската власт. Кон
фликтът в периферията мутира в отхвърляне на центъра от пе
риферията. Изпратената в Кавказ съветска армия е лишена от
всякаква легитимност. Горбачов е освиркван и посрещан с въз
гласи „Фашист!“ , а СССР потенциално престава да съществува.
Междувременно пожарът е достигнал до Грузия. Там той се
дължи на конфликт между малцинства в границите на една репуб
лика. Още една последица от осъщественото от Сталин територи
ално разделение. В конкретния случай неговата цел е била да по
туши грузинския национализъм чрез обявяването на територията,
обитавана от далеч по-малобройните в сравнение с грузинците аб-
хазци, за автономна република. Грузинците винаги са били про
тив подобно решение, облагодетелстващо едно малцинство, кое
то поради това дължи признателност на Москва.
300
Абхазците мюсюлмани открай време се бунтуват срещу хрис

тияните независимо дали те са грузинци или руси. Първият кон
фликт избухва през 1977 г. Тогава грузинците демонстрират с
искане техният език да бъде признат за официален в цялата ре
публика, което сякаш се разбира от само себе си, но в случая
представлява същинска революция. Грузия представлява мини
атюрна федерация, включваща две републики и една автономна
област: Абхазия, Аджария, Осетия. Грузинското искане би ли
шило тези малки държавици от едно основно тяхно право. В от
говор през 1978 г. абхазците излизат с искане да се присъеди
нят към Руската федерация. Поради силната съпротива на гру
зинците М осква капитулира и отхвърля това искане. През 1989
г. абхазците в Грузия възлизат само на осемдесет хиляди при три
милиона и осемстотин хиляди грузинци. Те обаче са малцинст
во и в собствената си република, където грузинците са почти три
пъти по-многобройни. През това време делът на грузинците в Аб
хазия непрекъснато нараства и абхазците смятат, че става въп
рос за съзнателно заселване, целящо да ги литтти от тяхната ав
тономия. Езиковото неравновесие подкрепя подобно подозрение,
тъй като едва 0,3% от грузинците говорят абхазки и автономна
та област е на път да изгуби своя културен облик.
Трескавата атмосфера на перестройката, актуализацията на
националния въпрос обхваща и малобройните малцинства, така
че през 1988 г. абхазците възобновяват борбата, която веднъж
са изгубили през 1978 г., като пред XIX конференция на парти
ята, извънреден форум, посветен на обновлението, представят
искане за право на отделяне. Стигат дори още по-далече и пос
тавят въпроса за придобиване статут на република, какъвто е
грузинският. Подобна идея е несъстоятелна, тъй като не същ ес
твува република с население по-малко от един милион жители
и мнозинство на съответната нация (макар в това отношение ка-
захите да правят изключение). Ала самата несъстоятелност на
идеята дава представа за установилия се по периферията климат,
при който всякакви промени изглеждат възможни или поне са в
състояние да мобилизират хората.
Грузия е обзета от гняв и тревога, тъй като объркването на
М осква пред лицето на конфликта в недалечния Нагорни Кара-
бах свидетелства, че от страна на Горбачов не може да се раз
чита на разумна реакция. Също както в Алма-Ата, както в Ере
ван демонстрантите са тези, които смятат да наложат исканията
си и на 4 април 1989 г. в Тбилиси се провежда огромна демон
страция. Не за първи път улиците на столицата се изпълват с про
301
тестиращи. М есец и половина преди това грузинците масово от

белязват анексията на страната през 1921 г., освиркват окупато
рите и искат независимост. През април към това се прибавя и
нов лозунг: русите да се махат от републиката, за да могат гру
зинците сами да уреждат своите вътрешни работи, без участие
то на това население, което представлява интересите на М оск
ва. Само за три дни протестите обхващат останалите големи гра
дове и издигат нов призив: употреба на сила срещ у исканията
на абхазците за отделяне.
По този начин три конфликта дават началото на едно непре
къснато разширяващо своя обхват движение: конфликтът Тбили-
си-М осква и два вътрешни, междукултурни конфликта. А бхаз
ците на свой ред се намесват и канят русите на своя територия.
Отговорът на центъра е мълниеносен: бунтът в Тбилиси е сма
зан, има голям брой убити, като при това за първи път срещу
демонстранти, и то мирно протестиращи, е употребен нервно-
паралитичен газ! Жестоките репресии не успяват да укротят гру
зинците, които организират протести срещу тях, а след това по
време на погребението на жертвите.
М осква незабавно си дава сметка за обхвата на разигралата
се в Тбилиси трагедия и за последиците от нея; вярно е, че там
е грузинецът Шеварднадзе, който бие тревога. Именно той за
минава за Тбилиси, за да се опита да възстанови спокойствието
и да проведе разговори с Националния фронт, който организира
демонстрациите и е единствената власт, призната от население
то. Шеварднадзе действа едновременно като човек, който познава
положението на място и като представител на централната власт.
Като местен човек той отправя обвинение - силите на реда са
изгубили хладнокръвие и са прибягнали до недопустими наси
лия - и призовава партийните и държавни ръководители на р е
публиката да подадат оставка. Като човек на М осква той пече
ли двойна победа: съдейства за уталожване на атмосферата и
хвърля върху местните кадри главната отговорност за трагеди
ята. Ала освен това обяснява разигралите се събития но начин,
който според него може да помири Грузия с тръгналия по пътя
на перестройката СССР: по думите му именно противниците на
перестройката, способна да удовлетвори националните и общес
твените стремежи, са мобилизирали грузинското общество. С
други думи, това е била клопка срещу Горбачов, в която са по
паднали грузинците.
След кървавите събития в Тбилиси Върховният съвет на Гру
зия и Конгресът на народните депутати на СССР назначават ан
302
кетни комисии, оглавявани от безупречни юристи. Втората от тях

е председателствана от Анатолий Собчак, който е решен на вся
ка цена да изясни случилото се. Ала още преди те да започнат
работа, Шеварднадзе се постарава да разчисти терена и да сва
ли от Горбачов всякаква отговорност, съзнавайки, че ако той бъде
компрометиран в трагедията, от образа му на либерал няма да
остане нищо.
За грузинците обаче случаят е напълно ясен: затънала в не
разреш имия конфликт между арменци и азери, затрупана от ис
кания за независимост, идващи от периферията, централната
власт е избрала Грузия, за да даде урок на останалите и да по
каже, че за националните претенции същ ествува точно опреде
лена граница. Независимо дали грузинците имат или не основа
ния за подобна категорична оценка, безспорно е едно: на 9 ап
рил 1989 г. в Тбилиси федералната система и съветският народ
като такъв престават да съществуват. На този ден грузинците в
своето съзнание вече са напуснали Съветския съюз и очакват мо
мента да превърнат този свой избор в конкретно решение.
Ала в резултат от трагедията е накърнена и териториалната ця
лост на Грузия. Абхазците продължават да претендират за излиза
не от републиката и започват да се въоръжават, за да постигнат
целта си. Грузинците са наясно с това и постъпват по същия на
чин, така че изблиците на насилие между двете общности стават
все по-чести и парализират живота в цялата република. Впрочем
това не е единственият етнически проблем, с който грузинците
трябва да се справят: азербайджанското малцинство, което живее
на територията на Грузия и е три пъти по-многобройно от абхаз
ците, иска да получи същия статут на автономия като тях.
Към общия хор се присъединяват и осетинците, чието поло
жение е не по-малко странно от това на останалите малцинства:
шестстотин хиляди от тях са разделени между автономната ре
публика към РСФСР и автономна област, включена в Грузия.
Близо две трети от осетинците, повечето от тях мюсюлмани, жи
веят в Русия, докато осетинците в Грузия в мнозинството си са
християни. П о-голямата част от представителите на този индо-
европейски народ, чийто език принадлежи към персийската гру
па, говорят руски независимо дали обитават Русия или пък Гру
зия, където владеят руски в много по-голяма степен от самите
грузинци. Техен отколешен стремеж е да се обединят в една дър
жава, ала Сталин и грузинците винаги са били против, освен ако
обединена Осетия не стане част от грузинската държава, за ко
ето осетинците не искат и да чуят.
303
След покоряването им от Екатерина II осетинците са част от

Руската империя и вземат участие във войните, които тя води.
като тяхната вярност се признава през 1945 г. дори от Сталин,
който разш ирява Северна Осетия за сметка на чеченска терито
рия, което шест десетилетия по-късно става причина за етнически
конфликти и допринася за дестабилизацията на Кавказ.
Трагичните събития в Тбилиси карат осетинците да послед
ват примера на абхазците и да опитат да се възползват от труд
ното положение, в което е изпаднала Грузия. Учреден е Осетин-
ски народен фронт, който предявява искане за отделяне на осе
тинците от Грузия и за създаването на обединена осетинска дър
жава в рамките на Руската федерация. За постигане на целите
си Народният фронт въоръжава своите привърженици, което при
нуждава грузинското правителство да изпрати войски в района.
Осетинците правят алтернативно предложение: ако отделянето
е невъзможно, тяхната област да бъде издигната до ранг на ав
тономна република, но и това решение е напълно неприемливо
за грузинците. Осетинците обаче не спират дотук, а предявяват
искане на тяхна територия да бъдат признати три официални ези
ка - осетински, руски и грузински, - като отхвърлят идеята гру
зинският да бъде доминиращ на територията на републиката.
Грузия, твърдят те, не е хомогенна държава, а конгломерат от
народи и култури, които трябва да се ползуват с равни права.
Пред лицето на малцинствата на нейна територия, които я из
правят пред опасността от разпадане, успоредно с това на СССР,
Грузия се стреми да избегне всяко предложение за промяна на
статут, дошло от М осква и поради това се дистанцира от СССР,
за да не зависи повече от общ ата национална политика. Оконча
телното скъсване става на 18 ноември 1989 г., когато Върхов
ният съвет на Грузия гласува промяна на конституцията, съглас
но която федералното законодателство не може да бъде прила
гано в републиката, ако грузинците сметнат, че то накърнява тех
ните интереси. След като федералните закони нямат приоритет
над републиканските, за какъв федерализъм може да става ду
ма? И за каква федерация?
Няколко дни след това гласуване пада Берлинската стена. Съ
ветското върховенство е отхвърлено навсякъде.
В същ ото време навсякъде разпадането на системата е съп
роводено от насилия, противопоставящи както едни общности на
други, така и периферните общности на центъра. Узбеките и та-
джиките в Средна Азия изваждат на бял свят стари претенции.
Всички народи и по-конкретно казахи и киргизи започват гоне
304
ния срещу живеещите на тяхна територия малцинства, а в край

на сметка и срещу русите. Обстановката е белязана от изблици
на насилие, започва трупането на оръжия, които влизат в упот
реба. Ю жната периферия на СССР се превръща в гигантски ба
рутен погреб, където никой не е в състояние да внесе успокое
ние. Ала не насилието в тази част на империята е най-тревожно,
тъй като другаде напълно съгласувано и мирно се осъщ ествява
ликвидирането на федерализма, тоест на СССР.
Агонията на федерализма
Установената през 1922 г. федеративна система, предназначена
да осигури съвместното съществуване на една изключително хе
терогенна човешка общност се разпада под едновременните уда
ри на националните народни фронтове, на Руската република, ко
ято на свой ред се стреми към себеутвърждаване, и на неуспеш
ните опити на Горбачов да овладее положението, търсейки из
ход в утвърждаването на ново юридическо устройство.
Гласността е отприщила вълната от критики срещ у система
та и е увлякла обществото в един безконечен дебат. Навсякъде
никнат групи, за да се включат в него, а Горбачов, който се опит
ва да привлече тази обществена мобилизация за каузата на про
мяната и в същ ото време се бои от нейния спонтанен характер
(като ученик на Ленин той от малък знае, че „спонтанността“ е
заклет враг на всяка власт), търси начини за канализиране енер
гията на обществото. Средството, чието формиране той насър
чава, е народният фронт, плод през тези години както на общ ес
твената инициатива, така и на разработената от властта страте
гия. Горбачов се надява, че както в миналото - когато обаче ни
кой не оспорва всемогъщ еството на СССР - комунистическата
партия ще съумее да овладее и се възползва от тези народни
фронтове. В действителност понякога става въпрос за полити
чески партии, които възникват навсякъде в СССР за защита на
най-различни интереси. В национална среда те черпят сила от
факта, че цялото общество, въпреки съществуващите в него раз
личия, брани задружно своето съществуване като нация. Единс
твото се осъщ ествява именно около тази цел.
Тон в това отношение дават балтийските републики, където
образователното равнище е изклю чително високо. П рез юни
1988 г., когато на XIX конференция на партията Горбачов про
възгласява създаването на „социалистическа правова държава“
и извършването на конституционна реформа, в трите балтийски
20 . 305
републики възникват народни фронтове. Това са масови органи

зации, обявяващи се за подкрепа на перестройката, за да защ и
тят чрез нея националните си интереси. Те се сдобиват със сред
ства за комуникация с обществото, за да дадат насока на него
вата енергия, а през май 1989 г. учредяват координиращ орган,
наречен Балтийска асамблея, който да определя общите цели и
инициативи, както и да подготви бъдещето, към което се стре
мят гражданите на тези републики. Много скоро комунистичес
ката партия осъзнава каква опасност представляват тези алтер
нативни движения, които поставят под въпрос нейната ръковод
на роля. За разлика от народните фронтове, комунистическите
партии в балтийските републики не разполагат с обща страте
гия, чрез която да дадат отпор.
Литовските и естонските комунисти се склонни на компро
мис с народните фронтове, но Латвийската комунистическа пар
тия проявява непримиримост. Истината е, че в Латвия руската
общност, наброяваща деветстотин и пет хиляди души, е съиз
мерима с броя на латвийското население, което възлиза на един
милион и триста осемдесет и осем хиляди, още повече че в ре
публиката живеят сто и двадесет хиляди белоруси, осемдесет хи
ляди украинци и съществува голяма еврейска общност. Дейност
та на латвийския народен фронт е спъвана от наличието на го
леми чужди общности. Първоначално той е склонен да приеме
мирно равновесие между отделните общности и спиране на имиг
рацията, която отслабва позициите на латвийците, ала подобна
умерена позиция не се приема от обществото, което взема при
мер от другите балтийски народни фронтове и настоява за за
щита преди всичко на националната кауза. Ето защо латвийски
ят народен фронт бързо се радикализира, докато в същ ото вре
ме Латвийската комунистическа партия търси опора в останалите
националности в републиката и защитава тезата за „дружба меж
ду народите“ , която вече не е на дневен ред.
Въпреки тези различия съюзът между балтийските народни
фронтове се превръщ а в образец за останалите народи, които
бързат на свой ред да заемат мястото си в големия парад на на
ционализма.
Централната власт логично може да очаква балтийците да зас
танат начело на борбата за национално самоопределение, но има
една република, която не вдъхва никаква тревога в това отноше
ние, а именно Моддавия, станала съветска в резултат от войната,
откъсната от Румъния и от румънския език и култура, които преди
е споделяла. Румънският език в Молдавия възприема кирилицата
306
и се превръща в молдавски език, като по този начин според Ста

дии става основа на една нова култура и следователно на един нов
народ. Молдавия изглежда се развива без затруднения в съветска
та система и през 1989 г. централната власт приветства нейното
пълно приобщаване към руския език, говорим за повече от поло
вината население, макар националният език, румънският, да не
принадлежи към групата на славянските езици. Появата в тази ре
публика през юни 1989 г. на Демократично движение за перестрой
ка сякаш не представлява заплаха за системата. А ла разработена
та от това движение програма, включваща езикови и териториал
ни искания, скоро го поставя в редицата на най-активните и насто
ятелни народни фронтове (не след дълго то възприема това назва
ние). Особено упорито отстоява то искането молдавският да ста
не държавен език в републиката (в чиито граници живеят голям
брой малцинства) и кирилицата да бъде заместена с латиница, с
което националният език да се завърне в романското семейство.
Зад подобна претенция се крие стремеж към откъсване от съвет
ската орбита, в която (с изключение на Грузия и Армения) повсе
местно е наложена кирилицата.
По въпроса за границите народният фронт поне в началото
проявява повече умереност, но все пак повдига въпроса за при
съединените към Украйна молдавски окръзи. Очевидно и в този
случай е налице стремеж от страна на населението да внесе поп
равки в обсега на своето присъствие. По този начин е поставено
началото и на друг един дебат, който придобива все по-голямо
значение, а именно оцеляването на молдавската нация, заплаше
на както от политиката на интеграция, която провежда властта,
така и от малцинствата, на които са дадени прекомерни права.
Представителите на тези малцинства, руси, украинци и евреи,
са разтревожени от молдавския национализъм. За да му дадат
отпор, русите и украинците създават Интернационален фронт,
който настоява за равенство на руския език и за неговото приз
наване за държавен редом с молдавския, с което се отхвърля връ
щането към латиницата, чужда на народите от съветската общ
ност. Що се отнася до евреите, те напускат републцката, като
осъждат скрития антисемитизъм на фронта.
Народният фронт реагира, като втвърдява позициите си и са
мо няколко месеца по-късно предявява още по-радикални иска
ния: пълен суверенитет на Молдавия, спиране на всякаква имиг
рация, обновление на ръководния елит без намеса на центъра,
премахване на номенклатурата, тоест на партийния контрол вър
ху назначенията, и най-сетне релатинизация на езика. Тези иска
307
ния представляват едно неделимо цяло и не могат да бъдат об

съждани поотделно. Това оставя твърде малко пространство за
диалог с Москва, а внушителните демонстрации в Кишинев прев
ръщ ат молдавската столица в един от центровете на национал
ните вълнения. Впрочем молдавците се позовават на балтийци-
те и имат намерение да изградят общ фронт с тях.
Надигането на порива към национално самоопределение, на
помнящ трескавата атмосфера от началото на двадесетте годи
ни, засяга и славянските народи, които централната власт се
стреми да държи настрани от вихъра и да приобщи към руския
народ. Белорусите с пълно основание заклеймяват централната
власт за злото, което са понесли след катастрофата в Чернобил.
През 1986 г. наложеното отгоре мълчание, а след това лъжите,
съпроводили инцидента в ядрената централа, донякъде са поту
лили случая, но белорусите се стремят с всички средства да се
домогнат до истината и мнозина от тях, поединично или на гру
пи предприемат проучване на всички сведения, до които могат
да се доберат. От тази колективна тревога се ражда Народен
фронт. Властта прави опити да се справи с него, като разгонва
със сила първите негови прояви и отправя заплахи към активис
тите му. Ала тук роля изиграва историческата солидарност. Н а
родният фронт на Литва оказва подкрепа на белорусите и им по
мага да регистрират официално организацията. Със сътрудничес
твото на балтийските си съседи и насърчаван от мащабите на
драмата в Чернобил, Белоруският фронт бързо набира сили, м а
кар да му липсват авторитетът и независимият дух на по-голе-
мите му братя от Вилнюс, Рига и дори от Кишинев.
Именно катастрофата, заплашила физически и културно бъ
дещето на украинския народ, дава тласък за създаването на „Рух“
(Украински народен фронт в подкрепа на перестройката), появил
се твърде късно, но оказал значително влияние върху национал
ното движение, разтърсило из основи СССР.
Не бива да се забравя, че Украйна е втората по значение р е
публика в СССР с население от петдесет милиона души, 20% от
които руси. Б ез съмнение републиката е съставена от две твър
де различни помежду си части: източна, която в продължение на
повече от три века споделя обща съдба с Русия, същ о като нея
е православна и преживява трагедията на сталинизма, и запад
на, притежаваща различни политически и културни традиции, в
която горчивият спомен от насилственото присъединяване през
1945 г. все още е жив. През 1989 г. мнозина нейни жители все
още си спомнят и разказват за тази чужда на Русия Украйна. В
308
своята памет тези „западни“ украинци са близки до народите от

Източна Европа, които през 1989 г. разкъсват оковите на съвет
ското господство. За тези изповядващи католицизма украинци,
принудени от Сталин да скъсат връзките си с Ватикана и да се
слеят с православния свят, папата славянин Йоан-Павел II, съ
що както за неговите полски сънародници носи надежда за сво
бода. Впрочем полската църква не е далеч, тъй като с риск за
живота си полски свещеници преминават нелегално през грани
цата, за да вдъхнат упование на своите украински братя.
Съвместното съществуване на тези две Украйни с различно
отношение към Русия и към русите, които са много по-малоб-
ройни в Западна Украйна, много трудно могат да определят при
оритетите, които да отстояват и следователно да създадат обща
организация. Въпреки това през септември 1989 г., в сложна по
литическа обстановка се появяват организациите на „Рух“ в Лвов
и Киев. Твърде скоро усилията се обединени около проблема за
опазването на околната среда и за езика, който украинците ис
кат да наложат като официален в държавата, макар руският да е
по-употребяван. Ала важен елемент в общата картина е стачно
то движение на миньорите, което парализира Донбас от 10 до 20
юли и заплашва цялата минна промишленост. Направените от
Москва незабавни отстъпки са последвани от същинска полити
ческа революция: признаване правото на стачка за съветските тру
дещи се. С този свой успех украинските миньори застават редом
със своите полски братя: безспорно е влиянието на „Солидарност“,
свидетелство за което е участието на Адам Михник, близък съ
ратник на Лех Валенса, в учредителния конгрес на „Рух“ . От то
зи момент нататък полското демократично движение, наложило
през август във Варшава коалиционно правителство, взема под
своя закрила украинците, както ще постъпи петнадесет години
по-късно, когато надигналото се в Украйна мощно всенародно
движение окончателно ще освободи страната от номенклатура
та. В това отношение есента на 1989 г. е предвестник на укра
инската зима на 2005 г. Това доказва с какво внимание поляците
се отнасят към този народ, смятан от тях за братски, и чиято во
ля за самоопределение подкрепят два пъти на драго сърце.
Годината 1989 г., през която Източна Европа връщ а свобода
та си, е белязана в Русия от възхода на народните фронтове: от
Грузия до Средна Азия под най-различни форми се разгръщ а
движение, което преследва една цел - да заяви пред света същес
твуването на една или друга нация. Година, белязана освен това
от сблъсъци, по време на които понякога се стига до кръвопро
309
лития. Най-сетне това е годината, когато това движение посте

пенно става общо за всички народи от СССР, отбелязано с мно
гохилядни демонстрации на единство. Две от тях са особено зна
менателни с това, че нанасят удар върху мита за съветското по
литическо единство.
През 1989 г. жертвите на съветско-германския договор нас
тояват петдесетгодишнината на това събитие да бъде отбеляза
на с неговото заклеймяване. Начело на тази борба естествено
застават гражданите на балтийските републики. Те упражняват
непрекъснат натиск върху Москва да признае съществуването на
тайните протоколи към договора, с което ще излезе наяве неле-
гитимността на тяхното анексиране. Съветската власт отначало
упорито отрича, а след това се опитва да омаловажи значението
на този договор. Ала на 23 август 1989 г. трите фронта извою
ват победа и организират шестстотинкилометрова жива верига,
свързваща трите столици, Вилнюс, Рига и Талин, в която вземат
участие между два и три милиона души. Символичното значе
ние на тази верига е ясно: окованите през 1939 г. балтийци се
обединяват, за да разкъсат оковите.
Тази идея се харесва на украинците, които на 21 януари
1990 г. отбелязват друг юбилей: седемдесет и две годишнината
от основаването на независимата украинска република; подобна
верига свързва Киев и Лвов. Символът е същият, но значението
му е различно: окованите украинци превръщат своите вериги в
жива връзка, която обединява тяхната нация.
За М осква и двете прояви са еднакво неприятни. Те свидетел
стват за една и съща позиция по отношение съдбата на народи
те в съю за - оковани против волята им в една федерация по на
чин, който противоречи на конституцията, а освен това за нарас
тващото влияние на балтийските републики, само на крачка от
независимостта, върху украинците, които централната власт все
още се опитва да държи настрани от подобни радикални иска
ния.
Ударите, нанесени от нациите върху федерализма, намират
гигантски отзвук в центъра, където самата власт със своето трес
каво търсене на спасителни решения неволно ускорява процеса
на разпад на системата.
Предлаганите от Горбачов политически реформи имат за цел
да изпреварят разгарянето на национализма, като предложат пре
устройство на федералната държава. Първата реф орм а се със
тои в поправка на конституцията, гласувана на 1 декември 1988
г., с която се учредява Конгресът на народните депутати, върхо
310
вен орган на държавната власт, чиито представители за първи път

се избират измежду много кандидати. Същата процедура се при
лага и при изборите за Върховен съвет. За републиките тази ре
форма носи разочарование, тъй като чрез нея се съкращава тях
ното представителство в центъра. При старата система те раз
полагат с 50% от местата в двете камари. Законът от 1988 г. им
предоставя само седемстотин и петдесет депутати от общо две
хиляди двеста и петдесет места в конгреса, а освен това броят
на депутатите в избирания от него Върховен съвет също нама
лява (сведен е до петстотин четиридесет и четири), което озна
чава, че и в него те са по-слабо представени.
При това ново съотношение електоратът от републиките с не
охота се отправя към урните, тъй като цари убеждението, че в
крайна сметка всичко ще се реши на местен терен. Налага се на
родните фронтове да организират кампания, за да накарат свои
те привърженици да гласуват. Действително новите „плуралис
тични“ избори позволяват на фронтовете да излъчат свои пред
ставители. След преброяването се оказва,че кандидатите на на
родните фронтове са победили с голямо мнозинство кандидати
те на комунистическата партия, сред които има видни държавни
ръководители, а тяхното присъствие на Конгреса на народните
депутати им позволява да изложат исканията си на този нов за
СССР форум - първият почти свободно избран парламент след
Учредителното събрание от 1918 г. Н а изборите за парламенти
на републиките през март 1990 г., проведени при същите усло
вия, в Русия, Украйна и Белорусия комунистите отново са побе
дени. Впрочем именно по този повод русите като нация се при
съединяват към протестното движение на периферията и се дис
танцират от СССР, с който Русия винаги се е идентифицирала.
Русия се сдобива с институции, идентични на тези в другите ре
публики, в които изпраща реформаторите за сметка на комунис
тите. Вече избраният от Конгреса на СССР Елцин триумфално
влиза в руския парламент, който оглавява на 29 май 1990 г. и дава
своята подкрепа на различните декларации за независимост.
Преди това обаче трябва да се спомене за друга една рефор
ма от капитално значение за лишаването на същ ествуващата все
още през 1989 г. федеративна система от нейния основен обе
диняващ фактор - реформата на партията. Записаната в консти
туцията от 1977 г. „ръководна роля на партията“ (член 6), която
прави от Съветския съю з особена държава, в която целите се оп
ределят от единствената партия, служеща за спойка и стояща над
всички останали структури, се оказва в центъра на исканията,
311
представени на конгреса. Андрей Сахаров от място влиза в раз

горещена полемика по този въпрос и едва не е наруган от Гор
бачов, който все още се колебае каква позиция да заеме. На 4
февруари в Москва се провежда многолюдна демонстрация с ис
кане да бъде отменен член 6, който прави смешни опитите на
властта да представи Съветския съюз като правова държава. В
резултат от целия този натиск на 14 март въпросният член е от
менен, като конституционната реформа включва и друга промя
на: учредяването на поста президент на СССР, подпомаган от Съ
вет на федерацията и от Президентски съвет. Задачите на пър
вия от тези два органа е да придава гласност и ефективност на
връзките на центъра с периферията.
На пръв поглед отделните нации могат да бъдат удовлетво
рени. Съветската система постепенно се превръща в правова дър
жава, където съвместното съществуване на народите е свобод
но от господството на една централизираща партия, а се ръко
води от федералистки юридически принципи. Ала тези реформи,
благодарение на които Горбачов се надява да възстанови феде
ративния ред, са изпреварени от реалностите. В Кремъл съвет
ската система сякаш продължава да функционира както преди,
ала Конгресът на народните депутати, в който представителите
на народните фронтове вдигат шум до Бога, свидетелства за про
мяна във властта, която вече не принадлежи на центъра и се на
мира извън неговия контрол. По периферията, а и в самата Ру
сия никне спонтанната власт на народни фронтове, на всевъзмож
ни комитети и сдружения, които не са свързани с централната
власт и нехаят за нея и за възможните й реакции. Подобно по
ложение напомня последните дни на империята през 1917 г., ко-
гато все още същ ествува централна власт, но навсякъде в дъл
бините на страната никнат много други властови центрове. Д ъл
боко консервативният комунист Лигачов с основание се трево
жи от подобно дублиране на властта, което поставя под въпрос
съветската система като цяло.
В действителност тази система, макар да продължава да същес
твува официално, вече е престанала да функционира, доколкото са
налице обричащи я на разпад решения, взети без нейно участие и
без да се държи сметка за последиците от тях. В разстояние на
две години националните движения са решили самостоятелно да
съборят или да отхвърлят устоите на общата система: конститу
цията и първенството на федералните закони над местните; ръко
водната роля на партията; уважението към армията и наборната
система - все интернационалистки институции, които никога не
312
са били ограничавани от националния суверенитет.

Както винаги начало поставят балтийските държави, като за
менят теоретичния (в действителност ограничен) суверенитет,
който до този момент са им предоставяли съветските конститу
ции, с действителен суверенитет. Първото, което предприемат,
е промяна на основните закони!' Естония (на 16 ноември 1988 г.),
Литва (на 18 май 1989 г.) и Латвия (на 28 юли 1989 г.) обявяват,
че занапред отношенията им със СССР почиват на международ
ното право, а не на специфични споразумения, с други думи, Съ
ветският съю з трябва да води преговори за участието в него на
тези републики. След това всяка от тях взема решение за пър
венство на нейното законодателство над съюзното. Освен това
балтийските републики едновременно провъзгласяват пълна не
зависимост на тяхната икономическа политика, възвръщ ане на
техните природни ресурси и намерение да създадат обединение
на балтийските страни.
На първо време централната власт се опитва да избегне кон
фликта и признава тяхната икономическа автономия. Тази уме
рена реакция има за цел да не привлече вниманието на остана
лите републики върху подобен прецедент. Твърде късно! Б ал
тийският пример вече се разпространява необратимо.
През септември 1989 г. Азербайджан приема закон за своя су
веренитет, който му предоставя изключително право върху по
литическото устройство, вътрешната организация и всякакви те
риториални промени. Това означава, че съдбата на Карабах се
реш ава единствено по волята на народа на Азербайджан. М ест
ните закони във всички случаи имат първенство. За утвърждаване
на независимостта предстои провеждането на референдум, кой
то трябва ща отговори на въпроса за окончателното отделяне.
По същия път тръгва и Армения, а през 1990 г. Грузия отк
рито се подготвя да провъзгласи независимост. Следвайки бал
тийските страни, Молдавия предприема допълнителна стъпка, ка
то подава молба за членство в ООН извън рамките на С ъветс
кия съюз. Украйна също върви към независимост и решава ед
новременно да учреди украинско гражданство (а не национал
ност), да създаде национална армия и да започне емисия на соб
ствена национална валута.
М еждувременно Русия играе сложна игра, основно действа
що лице в която е Борис Елцин, чиято звезда е изгряла след за
конодателните избори. Неговите действия се вписват в общия
процес на обявяване на действителен суверенитет, укрепен с въ
веждането на президентска институция, като по този начин пър
313
вият човек в републиката престава да бъде в подчинена позиция

спрямо СССР и неговия президент. Именно тази мярка дава да
се разбере колко трудно може да бъде определен суверенитетът
на Русия. Тя не може да си поставя за цел да излезе от Съветс
кия съюз, тъй като представлява негова сърцевина. Не може да
се откъсне и от Москва, тъй като съставлява едно цяло с нея.
Останалите републики могат лесно да очертаят граница, която
ги отделя от СССР, докато единствената алтернатива за Русия -
и Елцин веднага осъзнава това - е да замести СССР на своята
национална територия или да го експулсира от нея. Именно то
ва се случва в края на 1991 г. Ала след като самата Русия залага
върху картата на действителния суверенитет, става ясно, че та
зи игра може да завърш и единствено с изчезването на Съветс
кия съюз и че само тя може да оглави този процес.
Междувременно последният удар отново идва от страна на
балтийските страни; този път от Литва, където все още същ ес
твуващата Литовска комунистическа партия влиза в надпревара
с Народния фронт и оглавява борбата за независимост. Нещо по
вече: тя решава да скъса с КПСС и това става на извънреден кон
грес, който на 20 декември 1989 г. приема това решение с ог
ромното мнозинство на 80% от делегатите. На теория Литва все
още е в състава на СССР, но това гласуване е поражение както
за Михаил Горбачов, така и за Ленин, който винаги се е борил
против федерализацията на партията. Подобен акт означава фе-
дерализация на партията в една номинално федерална държава.
Няколко месеца по-късно, на 11 март 1990 г., Върховният съвет
на Литва гласува възстановяването на независимостта. Република
Литва престава да бъде социалистическа и съветска, а според де
путатите е родена през 1918 г.; периодът между 1945 и 1990 г. е
само един епизод, обречен на забрава от историята.
След месеци на колебания и на натиск върху републиките
(Литва е подложена на енергийна блокада) Михаил Горбачов най-
сетне реш ава да спре със сила надпреварата за обявяване на не
зависимост. На 7 януари 1991 г. съветската армия се намесва в
балтийските страни. Повод е отказът на младите граждани там
от военна служба, тъй като те се подчиняват на новите разпо
редби, издадени от тяхната страна. Москва решава, че движени
ето е смазано.
В своя стремеж да си върне инициативата Горбачов предла
га на републиките нов договор за съвместно същ ествуване чрез
референдум относно „съхраняването на един обновен съю з“ . По
всичко личи, че играта е спечелена, тъй като в деветте републи
314
ки*, приели по принцип това допитване на 17 март, повече от три

четвърти дават положителен вот, а участието в референдума е
впечатляващо. Насърчен от тази привидна победа, Горбачов ка
ни в своята вила в Ново Огарьово ръководителите на деветте
участвали републики. Поставено е началото на процеса, наречен
9+1, приета е декларация, пълна с чудесни намерения, като съх
раняването конституционния ред и съвместно изработване на нов
статут на съюза, но веднага проличават противоречията в това
привидно помирение. Оказва се невъзможно постигането на съг
ласие по въпроса за избора между федеративно и конфедератив-
но устройство. Горбачов разчита на неяснотите в подписаната на
23 април в Ново Огарьово декларация и в окончателния текст,
за да се опита да я наложи на всички.
Н яма никакво съмнение, че републиките, определени като
„суверенни държави [...], пълноправни членки на международната
общ ност“, се сдобиват с широки политически и икономически
компетенции, сред които собственост върху техните природни
ресурси. Те успяват да победят центъра също така по въпроса
за езика, тъй като руският престава да бъде „държавен език“ на
съюза, а е само „език посредник“ . В текста обаче не се казва нито
дума за отношението на съставения от девет страни съю з към
ш естте откъснали се републики. Политика на празното кресло
или окончателно приемане на факта? На всичко отгоре в самия
лагер на деветте Украйна проявява такива резерви, че предвари
телно обрича на неуспех договора, който трябва да бъде рати
фициран на 20 август.
През това време консерваторите негодуват срещу „ликвиди
рането на съветската родина“ и се готвят за отпор. Това става
на 19 август, когато в Москва е извършен преврат, който издига
на власт група крайни консерватори, въвежда извънредно поло
жение, забранява демонстрациите, възстановява цензурата, от
странява Горбачов и слага край на договора.
Борис Елцин е човекът, който организира съпротивата сре
щу преврата. От 12 юни той е президент на Руската федерация
и по този начин печели авторитет на държавник. По време на сре
щ ата между него и Горбачов, завърнал се от Крим, където е бил
поставен под домашен арест от превратаджиите, единият пред
ставлява нациите, а другият СССР, единият - бъдещ ето, което
принадлежи на независимостта, другият - миналото на съюза.
* В референдума не вземат.участие само балтийските републики, Молдавия, Грузия

и Армения. - Б. а.
315
Вече не същ ествува съюзен договор, но преди всичко не съ

ществуват републики като част от федерацията. Литва и Грузия
са провъзгласили независимост още преди преврата. Веднага
след него те са последвани от Латвия, Естония, Белорусия, Мол-
давия, Азербайджан, Киргизия, Узбекистан, а месец по-късно от
Таджикистан, Армения и Туркменистан. Украйна напуска СССР
на 1 декември. В края на годината в съю за остават само К азах
стан и Русия. А ла дали последната не се е превърнала в център
на самата себе си? И след като периферията е поела по самос
тоятелен път, какво решение й остава?
Съюзът е станал призрак, въплъщаван от президента, който
в продължение на още няколко месеца се опитва да основе ико
номическа общност и заявява, че новият съюз (с кого?) е „све
товна сила“ .
Краят на играта
На 8 декември 1991 г. президентите на трите славянски репуб
лики - Борис Елцин, украинецът Кравчук и белорусинът Шуш-
кевич - се събират в една дача в Беловежката гора, недалеч от
Минск, за да констатират, че основаният през 1922 г. от тези три
държави (и Азербайджан) СССР е престанал да съществува, тъй
като всички са се възползвали от правото на отделяне. СССР не
представлява повече нито субект на международното право, ни-
то геополитическа реалност. След това заключение тримата дър
жавници се постарават да не прекъснат тъй мощните в минало
то връзки и обявяват раждането на Общността на славянските
държави. За останалите републики обаче този см ъртен акт е
твърде произволен (с тях не са осъществявани консултации) и
тревожен (бъдещите отношения между републиките и особено
споровете между тях изобщо не са уредени). По инициатива на
президента на Казахстан Нурсултан Назърбаев републиките от
Средна Азия, Азербайджан, Армения и Молдавия заявяват сво
ето присъединяване и така общността променя названието си и
се превръща в Общност на независимите държави (ОНД). И з
вън нея остава само Грузия, а що се отнася до балтийските стра
ни, те не искат и да чуят за тази „общност“ , почиваща на твър
де неясни принципи.
Официално Михаил Горбачов все още е президент на СССР,
чийто смъртен акт вече е подписан, но никой не се сещ а да го
покани да застане начело на този необичаен семеен празник. Въп
реки това Русия възприема позицията на държава продължител
316
на СССР. Тя се отказва от названието „наследник“ , но обсебва

всички федерални структури; нейните партньори от ОНД й от
стъпват пълния контрол върху ядрените оръжия и мястото на
постоянен член на Съвета за сигурност, заемано до този момент
от СССР. Това означава, че наследниците бързат да разпределят
имущ еството на федерацията, докато чисто юридически м ърт
вият все още диша!
В действителност едва на 26 декември 1991 г. Върховният съ
вет на СССР потвърждава края на съюза и се саморазпуска. Пре
дишния ден Михаил Горбачов е подал оставка като президент на
СССР и е предал ядрения код на Борис Елцин. Така до последния
момент републиките и на първо място Русия в лицето на своя пре
зидент решават съдбата на съюза, а не обратното. Периферията е
тази, която води играта в последната фаза на процеса, което по
казва, че краят на Съветския съюз и на федералната власт е нас
тъпил, преди още това да бъде правно установено.
Краят на СССР неизбежно напомня края на империята на ца
рете. През 1917 г., също както през 1991 г., държавата и нейни
те структури са непокътнати, а силите, които ще я унищожат, ид
ват от дълбините на обществото. В същ ото време между двата
процеса е налице съществена разлика. През 1917 г. воюваща Ру
сия е опустошена и нито народните маси, нито нациите са в със
тояние да доведат докрай революционния процес. През 1991 г.
СССР несъмнено е изправена пред икономически крах, но вър
ху него не тегне никаква международна заплаха и той не изпит
ва никакъв външен натиск; напротив, светът полага усилия в под
крепа на М ихаил Горбачов, който не може да си представи раз
падането на съюза. В края на протеклия на два пъти процес, то
зи от 1917 и от 1991 г., основен резултат е изчезването на една
градена от много царе империя, възстановена и изградена отно
во от Ленин и неговите наследници. Ала ако комунистическата
утопия успява да убеди света, че на мястото на империята на ца
рете се появява една нова всемирна империя, то краят на СССР
поставя точка на всички имперски надежди на Русия. От импе
рията остава само Русия: тя е обречена да поеме по пътя на дър
жавност, каквато от XVI в. насам не познава.
317
Заключение
През 1981 г. Ж ан-Батист Дюросел пише: „Всяка империя е об

речена на гибел.“ Разпадането на съветската империя десет го
дини по-късно и настъпилите в резултат от него сътресения пот
върждават неговата правота. Този удивителен поврат - краят на
една четиривековна империя, легитимирана през XX в. от кому
нистическата идеология, която възнамерява да я впише в едно
безмерно бъдещ е - е дело само и единствено на Русия. В про
дължение на четири века тя представлява империя, метрополия
с непрекъснато разширяващо се пространство. През периода на
утвърждаване на националните суверенитети и тя се провъзгла
сява за суверенна държава и престава да бъде империя.
Ала какво представлява Русия след края на империята? Дали
това е руската нация, тъй дълго идентифицирана с империята?
До 1917 г. определяща е Русия, независимо дали названието е
Русская или Российская империя. В стремежа си да скъсат с ми
налото болшевиките я кръщават на своята съветска политическа
система; така тя става съветска, показвайки по този начин, че иде
ологията взема връх над географията и над човешкия фактор.
Днес Русия си възвърна названието на народа, който открай
време обитава нейното пространство, помирявайки по този на
чин държавата и нацията. Ала от своята бурна имперска исто
рия тя е наследила една отличителна черта, оставайки мултиет-
ническа и мултикултурна. Русите живеят в контакт с други на
роди, сред които двадесет милиона мюсюлмани от общо сто и
четиридесет милиона жители, населяващи исторически принад
лежащите им територии в Поволжието и Кавказ. В Русия съжи
телството с тези народи не е резултат от миграции, а единстве
но от руското настъпление върху земите на други народи, ня
кои от които подучиха независимост през 1992 г., а други про
дължават да бъдат граждани на нова Русия. Н а този факт се дъл
жи колебанието на русите, когато става въпрос за тяхното са
моопределение. Днес се използват названията русские, тоест ру
си, а също россияне, което обхваща както русите, така и всички
обитатели на принадлежащите на руската държава земи.
318
ЗАКЛЮЧЕНИЕ
Отношенията между руси и неруси в границите от 1991 г. са

плод едновременно на дълга история и на недалечното минало.
В своята нова държава русите са мнозинство и това им придава
нова увереност. Ала в същото време те изпитват чувство на дъл
боко унижение при вида на смалената в териториално и човеш
ко измерение родина, лишена от своя статут на империя и на
свръхсила. Редом с русите, неруското население живее със съз
нанието за своите национални интереси, изострено от факта, че
други народи от бившата империя са получили независимост, ко
ято на тях е била отказана.
Геополитическото равновесие на Русия също претърпя изме
нения. Империята на царете, а след нея съветската империя бяха
обърнати на запад и здраво свързани с Европа. Загубата на бал
тийските държави, на Полша и на Украйна отдалечиха Русия от
Европа, докато нейното азиатско пространство си остава непро
менено. Вярно е, че земите отвъд Урал чак до Далечния изток са
слабонаселени, но са богати на нужни за развитието на страната
ресурси. Най-сетне морският излаз, който привлича всички руски
владетели и яростно е защитаван от техните комунистически нас
ледници, днес се свежда до малка ивица от балтийското крайбре
жие и до едно-единствено пристанище на Черно море - Новоро-
сийск. Този упадък на руското присъствие по моретата придава но
во значение на съхранения широк излаз към Тихия океан. Богат
ствата на Сибир, откритото морско пространство към Азия са в
контраст със създалата се ситуация откъм Европа, където Русия
граничи с враждебни или най-малкото отнасящи се с недоверие
към нея държави, решени да се бранят с помощта на Европа и в
още по-голяма степен на натовския чадър.
Така Русия се оказва раздвоена между своето европейско
призвание, което тя винаги е защитавала, но което започва да й
се изплъзва, и разкриващите се пред нея възможности в Азия.
Въпреки това географските дадености и континенталното й прос
транство обединяват тези два полюса на ориентация, макар днес
страната да е по-евразийска откогато и да било преди и откол-
кото са се стремили да я направят онези, които от векове насам
са я управлявали.
Ето защо Русия трябва да определи своята идентичност и
своя национален интерес при наличието на съвършено ново прос
транство и геополитическо равновесие; тя трябва да открие сред
ства за постигане на нов модел на pax russica и на ново м огъ
щество.
Във вътреш ен план не може да се каже, че е налице рах
319
russica. Отношенията между народите в границите на Русия са

вписани в двойна политическа и институционална рамка. П ър
во, политическа, която е свързана с конфликта на личностите и
проектите, сложили край на съветската система. През 1990 г. Гор
бачов се стреми да съхрани СССР чрез помирение на народите
с него, а в същ ото време Борис Елцин залага на пълното само
определение. Никой от неруските народи не би могъл да остане
безучастен към неговия призив: „Вземете колкото се може по
вече независимост!“ , също толкова еретичен, колкото и отпра
вения ш ест десетилетия преди това призив на Бухарин „О бога
тявайте се!“ Започва същинска надпревара за постигане на са
моопределение, което чеченците обаче схващ ат в най-радикал
ното му значение, тоест пълната независимост.
Дошъл на власт сред период на изчакване и на трагичен сблъ
сък с парламента (Белия дом) през октомври 1993 г., Борис Ел
цин реш ава да заздрави системата и предлага провеждането на
референдум на 12 декември 1993 г. за одобрение от страната на
федерална конституция, приета с 58% от гласовете (броят на
негласувалите възлиза на близо 46%). Тази конституция утвър
ждава границите на федералната държава, очертани след проце
са на отделяне на независимите държави през 1989-1991 г. Ней
ната територия съответства на територията на РСФСР, а съста
вящите я народи автоматично стават „граждани на федерация
та“ . Конституцията приема за факт единството на руското прос
транство и помирението на народите. В този основен закон Ру
сия е наречена „многонационална правова държава“ , включва
щ а в своите граници осемдесет и девет субекта, двадесет от ко
ито организирани в републики, сред които са Татарстан, Пече
ния, Ингушетия.
Именно в това отношение няма съответствие между правата
на народите и тяхната воля. Основният закон предоставя изця
ло на федерацията компетенцията по обезпечаване целостта на
територията, по „приемането или оформянето на нов субект“, но
в нея не се казва нито дума за евентуално право на отделяне на
субектите. Семейството на народите в Русия според тази конс
титуция има окончателен характер, което незабавно бива оспо
рено от две нации - татарите и чеченците. Начинът, по който е
приет референдумът, сам по себе си подсказва бъдещи труднос
ти. В Татарстан преобладават негласувалите; при башкирците и
в Дагестан тя е напълно отхвърлена. Що се отнася до Печения,
тя се намира в открит конфликт с Русия още от 1990 г. и тлее
щ ата война замества конституционния дебат.
320
Въпреки това развитието на нещата в Татарстан и в Чечения

като субекти на федерацията поема в различни посоки.
Суверенитетът на Татарстан е провъзгласен през август 1990 г.
и потвърден с референдум през март 1992 г. През ноември 1992
г., тоест година след приемането на руската конституция, Татарс
тан утвърждава своя собствена конституция, която го определя ка
то „суверенна демократична държава, субект на международното
право, асоциирана към Руската федерация“. Руската конституция
от 1993 г. поставя проблема за съвместимостта между привидно
несъвместимите статути на асоциирана към федерацията страна и
страна субект на федерацията. На 15 февруари 1994 г. обаче Та
тарстан подписва с Русия двустранен договор, според който той е
„обединен“ с федерацията на основата на този текст и на двете кон
ституции - татарската и руската. Русия признава на Татарстан пра
вото да поддържа самостоятелни отношения с външния свят и не
зависима от централната държава политика. Двусмислените фор
мулировки в руско-татарския договор не са достатъчни, за да прик
рият, че в много отношения той влиза в нарушение с федералната
конституция, но така или иначе конституционният конфликт меж
ду Москва и Казан официално е разрешен и Татарстан получава
възможност да отстоява мирно на своя територия националните
си интереси и да дава все по-ясно израз на своите особености, на
първо място на исляма.
В Татарстан религиозната принадлежност подхранва както на
ционалното чувство, така и стремежа към защита на особен ста
тут. Решението на властите за възстановяване на голямата джа
мия, разрушена от Иван Грозни след превземането на Казан с
цел да бъде измито преживяното през 1522 г. унижение, е сим
вол на мобилизиращата сила на исляма в татарското общество,
както и на спечеления отново суверенитет. Ала стремежът на то
зи народ да осигури съществуването на своята национална кул
тура се съсредоточава преди всичко в борбата за татарския език.
Татарският вече заема централно място в живота на република
та, докато руският, макар официално да се ползва със същия ста
тут (в републиката живеят почти толкова руси, колкото и тата
ри), губи позиции във всекидневната употреба, отстъпвайки мяс
то на езиците на малцинствата, като чуваши, марийци, удмур-
ти, мордовци, които се преподават в училищата със значително
присъствие на тези малцинства. За ръководителите на републи
ката утвърждаването на татарския е първостепенна задача и про
дължителният дебат за избора на азбука - съхраняване на кири
лицата, преминаване към латиница или завръщ ане към арабско
21 . 321
писмо - свидетелства за желанието на татарите да подчертаят

своите различия в рамките на Русия. Така или иначе компроми
сът от 1992 г. осигурява траен мир с Москва, доколкото с него
се признава същ ествуването на една силна нация.
В своите отношения с М осква Чечения поема по диаметрал
но противоположен път от този на Татарстан. Разпадането на
СССР и призивите на Елцин към независимост без съмнение спо
собстват за разгарянето на руско-чеченския конфликт, но не би
ва да се забравя и влиянието на тежкото наследство от минало
то. Недоволството на чеченците започва с преживяното от тях
през 1859 г. след края на Кавказката война. Следва „наказание
то“, наложено им от Сталин по време на последната световна
война. К ъм това се прибавя и „имперският“ характер на тяхна
та реабилитация. Без съмнение от тях е снето обвинението в сът
рудничество с врага и им е разрешено да се завърнат в родните
си места, но през 1956 г. там вече се намира Чечено-ингушетска-
та република, чиято територия е грижливо преначертана - все в
духа на географската манипулация на народите - така че да раз
мие огорчението на „наказаните“ върху ограничената територия,
споделена с останалата общност (от 58% за чеченците през 1939
г. на 41% през 1956 г.). Слушайки по време на своето изгнание
речите, разобличаващи престъпленията на сталинизма, чеченците
мечтаят за собствена държава, с каквато разполагат през пери
ода 1922-1934 г. През 1934 г. Сталин си наумява, че и чеченци
те, и ингущите в действителност са вайнахи и следователно тряб
ва да живеят заедно, и така се ражда Чечено-ингушетската ре
публика, възстановена през 1956 г., докато чеченците винаги са
оспорвали тази общ а идентичност.
През 1991 г. подалият оставка от руската армия генерал Ду-
даев реш ава да осъщ естви старата чеченска мечта за еднонаци-
онална държава. По това време първият президент на независи
ма Грузия Звиад Гамсахурдиа оказва подкрепа на чеченците и
вълненията обхващат целия Кавказ. Чечено-ингушетската репуб
лика престава да съществува, но идеята за една независима че
ченска държава плаши руските власти, за които Дудаев е един
нов Шамил, чиито действия могат да предизвикат втора Кавказ
ка война. Въпреки натиска и неуспешния опит за нахлуване в
края на 1991 г. Чечения продължава съпротивата и руското пра
вителство се колебае дали да прибегне до сила. В действител
ност по това време в процес на отделяне са две държави - Чече
ния и Татарстан, но след като Татарстан постига мир с Москва,
единственото предизвикателство идва от страна на Чечения.
322
Проблемът е твърде сериозен. Примерът на чеченците привли

ча погледите на цял Кавказ и трябва на всяка цена да се избегне
опасността той да бъде последван. Пред заплахата да попадне под
влиянието на тържествуващия чеченски национализъм, Ингуше-
тия се поставя под закрилата на Русия. Ала скоро идва ред на ико
номическите трудности. Дудаев обявява, че Чечения ще се превър
не във „втори Кувейт“ и че ще снабдява с питейна вода целия араб
ски свят! Всичко това е мираж. Нефтодобивът, основен източник
на доходи за чеченците, непрекъснато намалява и свързаните с не
го производства се оказват блокирани. Дудаев е принуден да спа
сява републиката с не дотам законни средства: контрабандата на
оръжие и производството на фалшива валута са двете гърди, от
които суче агонизиращата република. Към тях трябва да се при
бавят и кражбите от петролопровода към пристанището на Ново-
росийск и трафикът на афганистански и таджикски наркотици през
Ростов на Дон, който залива цяла Европа.
Руското правителство обявява на всеослушание, че Чечения
се е превърнала в гнездо на корупция и престъпност, в свърта
лище на всички световни мафии, като, отправяйки тези обвине
ния, забравя да спомене за ролята, която играят някои негови
граждани, военни и съмнителни бизнесмени. Чечения действи
телно се е превърнала в свободна зона, която привлича мафиот
ски организации и корумпирани личности, изпълзели на откри
то по време на „голямата бъркотия“ през 1992 г.
Москва започва да се притеснява от възможността за възраж
дане на кратко просъщ ествувалата през 1918 г. Конфедерация
на кавказките народи; ако тази идея на Дудаев се осъществи, част
от Руската федерация би се отделила във враждебен н а нея съ
юз. Ето защо в М осква се оформя „партия на войната“, която
оказва натиск върху Елцин да използва сила срещу чеченската
независимост. Руският президент разчита на проявеното търпе
ние и на уважението към институциите. Той се надява, че конс
титуцията от 1993 г. ще усмири разбунтуваните народи. По от
ношение на татарите той се оказва прав, но чеченците остават
глухи за неговия призив.
Така през декември 1994 г. започва война. Решавайки да пре
чупи чеченците със сила, Елцин разчита да премахне опасност
та от „чеченска зараза“, ала привържениците на подобна мярка
са го убедили също така, че републиката се намира в състояние
на хаос и че една светкавична операция би била достатъчна, за
да се справи с проблема. Не след дълго обаче той е принуден да
признае, че подобни надежди са били илюзия. Н яма съмнение,
323
че Чечения не успява да обедини около себе си изплашените от

нейния радикализъм кавказки народи. Всички те се дистанцират
от разбунтувалата се република. Това обаче не спестява на К ав
каз кризата, свързана с Чечения. Навсякъде - в Дагестан, в Осе
тия, в Ингушетия, се надигат искания и отново избухват конф
ликти, в основата на които стоят териториалните манипулации
на Сталин. Русия вече е изправена не пред конфедерация на кав
казките народи, а пред не по-малката заплаха от балканизация.
Що се отнася до отчаяния опит за провеждане на светкавична
война, то тя се проточва и преминава през две последователни
войни и безброй атентати в сърцето на самата Русия.
Наследникът на Борис Елцин е изправен пред същ ото безиз
ходно положение, в което е поставен от безконечния конфликт,
който по неприятен начин напомня, че в миналото Кавказ е ус
тоял на руския натиск в продължение на половин век. Тази вой
на пробужда и позабравения призрак на свещената война. При
зивът към джихад се разнася не само в Кавказ, а в определени
моменти привлича и други мюсюлмански народи в границите на
Русия. През март 2003 г. той е издигнат в столицата на башкир-
ската столица Уфа от висшите духовни водачи, макар не срещу
Русия, а срещу Съединените щати в знак на солидарност с Ирак.
В случая с Баш кортостан*, друг „субект“ на федерацията, той
остава без последствие и е отхвърлен от гражданските власти,
които го обявяват за незаконен, като в същото време са прину
дени да признаят, че джихадът е в съответствие с нормите на мю
сюлманското общество.
От този пример става ясно как партикуларизмът на субекти
те на федерацията намира пролуки в системата. Не е достатъч
но да се провъзгласи съществуването на един многонационален
народ, за да бъдат премахнати по силата на това смислово сък
ращение различията между отделните народи и между техните
стремежи. Именно като отговор на тези различия Владимир Пу-
тин установява „вертикал“ на властта, тоест опитва се да укре
пи позициите на централната власт чрез обединяването на някои
територии. Въпреки това мюсюлманските „субекти“ на федера
цията по различни начини - преговори върху отношенията, от
крито несъгласие или дори бунт - упорито отстояват своите осо
бености срещу централизма и в крайна сметка срещ у Русия. Те
достатъчно недвусмислено дават израз на своята воля, което при
нуждава руския президент на няколко пъти да потвърждава сво
* Официалното название на Башкирия. - Б. а.
324
ето уважение към исляма и към неговите последователи, същ ев

ременно отхвърляйки проявите на фундаментализъм на терито
рията на федерацията. Според него чеченците са ислямисти фа
натици, свързани с „Ал-Кайда“ и поради това се намират във вой
на с целия свят. Останалите мюсюлмани в Русия изповядват или
симпатизират на една религия, за която той охотно твърди, че
представлява неделима част от историческите религии в руско
то пространство.
Също както навремето империята на царете и СССР, постсъ-
ветска Русия трябва да намери равновесието между многонацио
налната държава, понякога силно изразения национализъм на ня
кои от своите „субекти“ и един нововъзникнал фактор: чисто рус
кият национализъм, който започва да се проявява все по-често.
Ала в същ ото време Русия трябва да уреди отношенията си
и с придобилите независимост бивши субекти на империята.
Тръгнала последна по пътя на деколонизацията, която бележи це
лия XX в., тя трябва по примера на останалите метрополии на
бившите империи, да се научи да общува с освободилите се от
нейното господство държави. В това отношение примери не лип
сват, но поради специфичния начин, по който се разпадна съвет
ската империя, са нужни съответни решения. М ирното разделя
не на империята, териториалният континюитет, човешкият фак
тор в лицето на многобройни руски общности (общо двадесет и
пет милиона души), останали в границите на новите държави и
значителни национални малцинства в Русия я изправят пред
трудна ситуация, която не познава нито една бивша империя.
Ч есто семантиката се оказва полезна за разбирането на ис
торическите явления. През 1992 г. за русите светът, съставен от
възникнали по техните граници държави носи многозначително
то название ^близка чужбина“ за разлика от „далечната чужби
на“ , тоест останалата част на света. Очевидно в руското съзна
ние разривът е първата не е пълен. Всичко това предполага осо
бени отношения между Русия и тези независими държави и по
всичко личи, че отговор може да бъде намерен чрез изгражда
нето на ново обединение. Кое би било най-доброто решение: ор
ганизирана на доброволна основа общност, позволяваща да бъ
дат съхранени предимствата от миналото и определянето на ус
ловията на една обща или най-малкото съгласувана политика?
Или да бъде прикрит окончателният разрив чрез някакво подо
бие на Британската общност, лишено от институции, от реал
ност и от каквато и да било воля за съвместно съществуване?
Именно в резултат от колебанието между тези две перспек
325
тиви за бъдещ ето след края на империята на 8 декември 1991 г.

президентите на трите славянски републики подписват смъртния
акт на СССР и създаването на Общността на славянските дър
жави. Този първи вариант на ОНД е вече резултат от едно голя
мо недоразумение. Борис Елцин неведнъж подчертава, че рус
ките интереси налагат изоставянето на империята, но в същото
време не си представя, че разрив ще настъпи и между Русия и
Украйна. С помощта на белоруския президент Шушкевич той ус
пява да убеди твърде сдържания украински ръководител Крав-
чук, че славянската общност ще съдейства за мирното урежда
не на проблемите по отделянето. Останалите народи от СССР
обаче остават настрани от този договор и се чувстват излъгани.
Макар да смятат, че центърът открай време ги е пренебрегвал,
те не си представят подобен недвусмислен разрив. В резултат
на 21 декември в Алма-Ата се ражда Общността на независимите
държави.
Първоначално никой не знае към какво да се стреми: към една
силна и сплотяваща или чисто формална ОНД? В резултат от
това колебание нейните членове на първо време остават доста
безразлични към нея: в онзи момент Русия е съсредоточена вър
ху реформите и не е в състояние да помогне на своите близки
съседи; що се отнася до последните, те очакват инвестиции и по
мощ за своето развитие от външния свят - Световната банка и
западните държави. Първият външен министър на младата рус
ка република Андрей Козирев, пламенен привърженик на запад
ната ориентация, не проявява никакъв интерес към ОНД. През
1996 г. обаче той е заместен от Евгений Примаков, опитен в по
литиката по отношение на Изтока, специалист по външ ното ра
зузнаване, който смята, че ОНД е необходима за руските инте
реси като пазар, но също и като зона на влияние, която ще поз
воли на лишената от имперски владения страна да си възвърне
изгубената мощ. Ето защо той незабавно започва да се стреми
към организационно структуриране на ОНД.
В много от републиките вече се очертава нова тенденция. Тя
се дължи на разочарованието на младите държави от сдържаното
отношение на Запада при оказването на помощ, както и от иконо
мическите трудности в резултат от изгубените връзки и прелива
нето на средства от времето на СССР. На всичко отгоре тези мла
ди държави често са изправени пред кризи и пред заплахата от вът
решно разцепление, плод на порочната етническа география, нас
ледена от Сталин. Твърде скоро Грузия става жертва на конфлик
та с Абхазия и е принудена да се присъедини към ОНД.
326
Провъзгласена за автономна република в рамките на Грузия,

Абхазия скоро проявява изпълнен с високомерие национализъм,
поставил през 1989 г. началото на борба за обединение на кав
казките народи, които провеждат своята първа среща в нейната
столица Сухуми. Факелът на кавказкото единство след това е по
ет от чеченците, но горди, че от тях е започнало пробуждането
на Кавказ, през юли 1992 г. абхазците предявяват претенции за
отделяне от Грузия, като викат на помощ Русия и декларират го
товност да преминат под нейна закрила.
Първоначално техният бунт е насочен против президента Гам-
сахурдиа, изявен противник на всякаква автономия в страната, а
когато той е заместен на поста от Шеварднадзе, бивш външен ми
нистър на Горбачов, те се опълчват въобще срещу Тбилиси. Меж
ду абхазци и грузинци избухва същинска война, спечелена от пър
вите с помощта на слезлите от планината чеченски доброволци,
водени от Шамил Басаев, превърнал се по-късно в легенда по вре
ме на борбата срещу Русия, но също така и с руска помощ. След
приключването на сраженията абхазците започват „етническо про
чистване“ на областта, прогонвайки оттам двеста хиляди грузин
ци, които се отправят към градовете на Грузия и по този начин
увеличават политическите и икономически трудности в тях. След
петнадесет месеца неуспешна война за Грузия, която по същото
това време трябва да се справя с бунта на осетинците, последвали
абхазкия пример, Шеварднадзе е принуден да се обърне към М ос
ква, да се включи в ОНД и да подпише е Русия двустранен дого
вор, с който последната получава правото да настани на грузинска
територия четири военни бази и да поеме охраната на границите.
В замяна на това Русия гарантира териториалната цялост на Гру
зия и поема задължението да окаже помощ при уреждането на ней
ните вътрешни конфликти. За грузинците подобно отстъпление е
особено неприемливо, тъй като те обвиняват Русия в подстрека
телство на абхазците и осетинците с цел да принуди Тбилиси да се
съгласи на компромис. За Москва този договор е действителен ус
пех, тъй като по този начин тя придобива върху Кавказ едно ос
порвано влияние.
Това разширение на ОНД през 1994 г. сякаш е потвърждение
на възможността тя да се превърне в интегриращо пространст
во, за което Европейският съюз започва да бъде сочен като об
разец. Степента на интеграция обаче в действителност е твърде
недостатъчна. Б ез съмнение в рамките на ОНД са определени
конкретни и разностранни области на сътрудничество, органи
зирани са множество срещи, подписани са двустранни и мно
327
гостранни договори, основани са институции и ръководни орга

ни, зародила се е многолюдна бюрокрация. Ала онова, към ко
ето Русия се стреми преди всичко, е установяването на сътруд
ничество във външ ната политика и изграждането на колективна
система за сигурност, основана на многонационални въоръжени
сили. Като цяло подобна система се явява копие на НАТО или
по-скоро по неприятен начин напомня на независимите държа
ви за разпадналия се Варшавски договор... П ървото от тези на
мерения се свежда до декларации за намерения, а второто се
сблъсква с желанието на държавите да изградят свои собствени
въоръжени сили. Идеята за военно сътрудничество никак не прив
лича партньорите на Русия и е приложена на практика единст
вено за защ ита на Средна Азия от Афганистан, където руските
войски в крайна сметка са основните „миротворчески сили“ .
Същото се отнася и за Таджикистан, където гражданската война
заплашва да подпали целия регион.
ОНД се оказва съю з без определени цели и не успява да се
превърне в център на икономическа интеграция, тъй като твър
де често интересите на отделните членове се разминават. Едни,
като Беларус, Казахстан, Армения, Таджикистан, Киргизия же
л аят развитието на общ пазар. Други, като Украйна, Узбекистан,
Туркменистан, Азербайджан и М олдова веднага се ориентират
към външни пазари. Русия се опитва да оглави първата група,
но в същ ото време не желае да пожертва намерението си да се
отвори за Запада. Освен това не й се ще да поддържа бъдещите
скъпоструващи партньори с кредити и преференциални цени, към
които те се стремят. Дори прибягва до ответни икономически
мерки в отговор на политическите противоречия с някои от стра
ните.
В резултат на това младите държави започват изграждането
на групировки без участието на Русия, като ГУАМ (Грузия, Ук
райна, М олдова, Азербайджан), прераснала в ГУУАМ с присъе
диняването през 1999 г. на Узбекистан. През 2003 г. Русия на
сърчава изграждането на обединеното икономическо простран
ство, което привлича към нея Беларус, Украйна и Казахстан. Това
пространство става предмет на спорове още по време на първа
та среща в Я лта на 24 май 2004 г., тъй като Казахстан и Украй
на са против стремежа към „интеграция“ на белоруския прези
дент Лукашенко. В същото време Русия пристъпва към изграж
дането на групировка, която надхвърля рамките на ОНД и не
включва някои нейни страни членки. Това е създадената на 26
април Шанхайска група, която обединява около нея Киргизия,
328
Казахстан, Таджикистан и Китай. Всички тези организации пра

вят от ОНД общност с променлива геометрия и свидетелстват
за политическите разногласия или за разминаващите се интере
си на съставящ ите я държави.
С идването си на власт през 2000 г. Владимир Путин решава
да внесе яснота в концепцията на Общността на независимите
държави и да направи подбор сред лоялните елити, опортюнис
тите и онези, които гледат в други посоки. След осемгодишно
същ ествуване равносметката е налице и тя не е много утеши
телна.
Украйна, която по-скоро толерира, отколкото желае ОНД, се
дистанцира от М осква, сближава се с държави от ОНД, които
биха могли да й доставят енергия и суровини, като Казахстан и
Азербайджан, и се стреми преди всичко към приемане в Евро
пейския съюз, с който, в очакване на по-добри времена, е обвър
зана от 1994 г. чрез договор за партньорство и сътрудничество.
В Кавказ Русия има двама неудобни партньори в лицето на Гру
зия и Азербайджан, чиято политика е обременена от сериозни
вътрешни конфликти и един-единствен лоялен съюзник - А рме
ния, която разчита на руската помощ срещу Азербайджан и го
ляма част от гражданите на която живее в Русия. К ъм края на
деветдесетте години обаче посредническите усилия на западни
те страни и особено на Съединените щати за решаване на кон
фликта в Нагорни Карабах лишават Русия от ролята й на пред
почитан покровител в региона. В резултат и арменците отпра
вят поглед извън ОНД. Средна Азия също не е може да се см я
та загопора на руското влияние в общността. Средноазиатските
държави поставят акцента върху своя собствен облик, което про
личава от средствата, до които всяка от тях прибягва за реш а
ване на регионалните проблеми. Узбекистан непрекъснато напом
ня, че сигурността е дело единствено на държавите от региона
или на всяка от тях поотделно; поради тази причина той се от
тегля от системата за колективна сигурност и предпочита ОНД
да бъде преди всичко зона за свободна търговия. Туркменистан
подчертава своя неутралитет и. опирайки се на богатите си на
ходища от. природен газ, избягва прекомерно обвързване с Русия.
В крайна сметка единствено Казахстан се стреми към действи
телна интеграция, която би му помогнала да се справи с дели
катния проблем с населението: казахите, дали названието на ре
публиката, като цяло са малцинство и техният брой едва надви
шава този на русите, а в същ ото време Северен и Южен К азах
стан далеч не оформят хомогенна държава. През последните го
329
дини от същ ествуването на СССР Москва дори предлага присъ

единяването на северната част на страната към Сибир. Със сво
ята недвусмислена подкрепа за ОНД президентът Н азарбаев от
странява тази опасност.
На запад остава М олдова, на която Русия смята, че може да
разчита; откъсването на Приднестровието и изборният успех на
местните комунисти през 2001 г. сякаш подхранват проруски нас
троения в тази страна, но те са свързани с конкретни обстоятел
ства и М осква си дава сметка, че факторите, оказващи влияние
върху обстановката, могат лесно да се променят. В крайна смет
ка най-проруската държава в ОНД се оказва Беларус, която на 8
декември 1999 г. - дата на забележителна и поради това твърде
символична годишнина* - подписва в Минск договор за обеди
нение с Русия. Президентът Лукашенко непрестанно повтаря, че
се стреми към възстановяване на изгубеното единство. За Ру
сия подобен съюзник е по-неприятен дори от сдържаните или
враждебно настроени партньори. Действително политическата
ориентация на белоруския президент прави от него компроме
тираща фигура, тъй като той е наложил в страната си система,
от която не би се отрекъл дори Брежнев. На всичко отгоре, ако
неговата мечта за поредност на поста президент на една възста
новена славянска федерация бъде осъществена, тя би поставила
един ден Русия под властта на Белорусия! Нещо, което руският
национализъм в никакъв случай не би приел.
Президентът Путин си дава сметка, че ОНД не е Европейски
съюз в зародиш, защото в нея са налице слабост на връзките и
липса на сътрудничество, а също така надигане на центробежни
сили. Освен това вероятността благодарение на системата за ко
лективна сигурност тя да се превърне в копие на НАТО става все
по-малка. Макар Афганистан да представлява постоянна запла
ха за стабилността в Средна Азия, партньорите на Русия, загри-
жени за опазването на своите граници, избягват в същ ото вре
ме прекомерната зависимост от Москва по отношение на сигур
ността. За повечето от тях търсенето на подкрепа другаде се е
превърнало в първостепенна задача.
Недоверието на независимите държави към Русия обяснява
предпазливото отношение на Владимир Путин към ОНД и дори
известно разочарование от липсата на всякакъв напредък на орга
низацията. Новият руски президент дава ясен израз на позициите
* На същия този ден осем години преди това, почти на същото място е взето реш е
ние за разпускането на СССР. - Б. а.
330
си към „близката чужбина“ : основна грижа на Русия е колектив

ната сигурност, тъй като тя се тревожи от надигането по нейните
граници на екстремистки движения, от засилващия се тероризъм,
а също от последиците, до които водят вътрешните конфликти в
съседните държави. Този приоритет Владимир Путин съчетава със
стремежа към реализъм. Русия не е съгласна да пожертва иконо
мическите си интереси заради несигурни и нестабилни партньори.
Тя е готова да продължи сътрудничеството, но на принципа „пито
платено“, а не в името на криворазбрана солидарност. Ако се при
еме, че ОНД е замислена като компенсация на разпадналата се им
перия, или още повече като средство за нейното възстановяване
под друга форма, то провалът е пълен. Близката чужбина не е съг
ласна да бъде привилегирована зона за международните действия
на Русия. Остава надеждата тя да се превърне в зона на влияние,
но събитията, които ускоряват своя ход, скоро ще поставят под
въпрос и тази перспектива.
Америка губи позиции: това е лайтмотивът по отношенията
на събитията, които внесоха смут в международния живот през
периода 2001-2005 г. Съкрушителното нападение на „Ал-Кай-
да“ на американска територия през септември 2001 г. открива
пред Русия възможността да възвърне своя образ на велика си
ла. Ала в същ ото време това предимство на Русия отслабва ней
ното влияние именно там, където тя се стреми да го укрепи: в
близката чужбина. Със своята подкрепа за Съединените щати в
борбата срещ у тероризма тя несъмнено отново започна да иг
рае важна роля на международната сцена. Това партньорство от
ново я издигна до ранга на велика сила, но то означава също та
ка, че там , където бушува тероризъм, руси и американци занап
ред трябва да действат съвместно. А районите, където се ражда
тероризмът, се намират преди всичко в подстъпите към Русия, в
същ ата тази зона, която още от началото на деветдесетте годи
ни тя се стреми да задържи изключително под свое влияние. Въз
можно ли е да се упражнява контрол над Афганистан, Таджикис
тан и Кавказ, без да бъдат допуснати там Съединените щати, ка
то партньор на Русия в борбата срещу тероризма?
Ето защо М осква е принудена да даде съгласието си за раз
полагане на американски бази в Узбекистан, в Таджикистан, а
след това и в Азербайджан. Тя не е в състояние да попречи на
сензационното сближаване на Грузия с НАТО, когато без съгла
суване с нея през 1999 г. президентът Шеварднадзе обявява, че
подкрепата на Атлантическия съюз е необходима за възстановя
ването на стабилността в Кавказ. В същ ото време грузинските
331
депутати искат премахване на руските бази и изтегляне на ми-

роопазващите сили на Русия от тяхна територия и заменянето
им с войски на страни членки на НАТО. Наскоро след това Гру
зия се оттегли от договора за колективна сигурност на ОНД.
НАТО и Съединените щати са притегателен център за стра
ните от ОНД още преди началото на „цветните революции“ , про
менили политическия пейзаж на близката чужбина. Н яма нищо
удивително в това, че началото е поставено от Грузия, където
през зимата на 2003 г. побеждава революцията на розите. П обе
дата на последвалата година по-късно оранжева революция в Ук
райна идва много по-трудно, макар тя да е толкова мирна, кол-
кото и движението, довело на власт Саакащвили. И в двата слу
чая детонаторът е един и същ: негодуванието от фалшифицира
ни избори. Лукашенко обаче трябва да вложи огромни усилия,
за да мобилизира масите в студа и снега и в крайна сметка да
постигне успех. Последвалата революционна лавина приема най-
различни форми: твърде неопределената революция на лалета
та в Киргизия, революция в М олдова без смяна на ръководния
екип, но довела до скъсване с ОНД и решителен завой на запад;
най-сетне неуспешната революция в Узбекистан, където обаче
бъдещето остава неясно.
Тези сътресения откъсват от ОНД известен брой страни и й ос
тавят съмнителни съюзници - Лукашенко, Назарбаев, туркменба-
шият Ниязов. Дори арменският президент Роберт Кочарян, макар
да не става жертва на революционната треска, подобно на своите
кавказки съседи търси евроатлантическа ориентация.
Макар тези революции да протичат по различен начин, между
тях са налице общи черти. Най-напред това е отхвърлянето на уп
равляващите кръгове, олицетворяващи все още съветската ера и
преходния период, който не доведе нито до демокрация, нито до
пазарна икономика. Дошлите на власт нови елити заявяват своята
решимост твърдо да следват курса към тези две цели с помощта
на западния свят. На второ място, тези революции в постсъветс-
кото политическо пространство изразяват отказа о_т членство в
ОНД, общност, свързана с миналото и в още по-голяма стенен с
Русия. Последната е принудена да наблюдава пасивно това движе
ние, обричащо на неуспех намеренията й да гради общо бъдеще и
да съхрани своята зона на влияние. Дори плахите й опити да стрес
не Украйна, размахвайки плашилото на източния сепаратизъм, не
са в състояние да променят хода на събитията, нито да попречат
поне на първо време Съединените щати да се възползват от тях.
Новите ръководители все по-настоятелно обръщат поглед именно
332
към Съединените щати и, разбира се, към Европа, в която скъса

лите с ОНД страни искат да се включат, но техните стремежи са
насочени преди всичко към НАТО.
Ако тези революции протичат мирно почти навсякъде (с изк
лючение отчасти на Киргизия), това се дължи на факта, че Москва
остава извън играта и дори в някои случаи се старае да избегне
влизането в открит конфликт (такъв е случаят с Грузия, където
руският министър на външните работи убеждава Шеварднадзе да
не оказва съпротива на движението, което го сваля от власт). Тази
пасивност на Русия се дължи на няколко причини. Първата от тях
е стремежът да се избегне на всяка цена конфронтация със Съеди
нените щати. Това проличава от сравнението между мълчанието
на Москва по отношение на Грузия и отправените преди това зап
лахи към балтийските страни, за да бъде предотвратено тяхното
членство в НАТО. Времената са се променили. Москва държи да
съхрани преди всичко своето партньорство със Съединените ща
ти, макар то постепенно да се разпада.
Руските ръководители са разтревожени освен това от ширеща
та се нестабилност по южните им граници. Революционното бъ
деще на Киргизия си остава неясно, а туркменският президент из
глежда е в състояние да удържи положението, но Таджикистан и
Узбекистан продължават да бъдат обект на нападения от страна
на ислямистките движения, съпротивата срещу които им коства
изключителни усилия. Андиджан, който в продължение на цял век
е център на свещената война срещу Русия, отново е средище и
символ на възхода на крайния ислям, който отхвърля западните
образци и влияние, на които днес Русия се явява проводник. Из
глежда единствено Казахстан си остава затворен за ислямисткото
влияние. Казахите номади твърде късно приемат тази религия, ко
ето вероятно обяснява тяхното безразличие към това политико-
религиозно течение. Освен това младият казахски елит се оформя
след 1992 г. под влияние на западния свят и мечтае за модерниза
ция, която го дистанцира както от наследения от СССР модел, та
ка и от този, който проповядват ислямистите.
В някои страни на Средна Азия революциите, които премах
ват отживелиците от съветската система, възприемат същ евре
менно ислямистко измерение, което еднакво тревожи и Съеди
нените щати, и Русия, въпреки същ ествуващото между тях съ
перничество за реш аващ о влияние в региона. Американската
сдържаност по отношение на събитията в Андиджан и послед
валите ги репресии свидетелстват за действителните притесне
ния на Вашингтон. Що се отнася до Русия, тя вижда как агре
333
сивният ислям започва да се проявява и вътре в нейните грани

ци, и то не само в Кавказ и Поволжието, чиито проявления са
отглас от протичащите в независимите средноазиатски държави
процеси. М юсюлмански духовници открито призовават към обе
динение на всички руски мюсюлмани и публично раздават фун-
даменталистка литература; младежи на висок глас настояват за
правото да следват в ислямски университети в Средния изток и
да ходят на поклонение в Мека. Когато подобни явления се наб
людават в Урал, в градове като Екатеринбург, където до този м о
мент подобни изяви са били непознати, руските власти охотно
ги свързват с движенията, съществуващи в средноазиатските ре
публики и говорят за ислямистка експанзия.
Б и ли могло да се каже, че поредицата революции в постсъ-
ветското пространство са плод на манипулация, но на чия?
Тези въпроси, които властите в Москва не смеят да поставят
открито, но които без всякакви задръжки се обсъждат от експер
тите и от руския печат, получават отговори, които заслужават вни
мание. Налице са множество факти, които сочат, че тези револю
ции са получавали външна подкрепа, но от тяхното изброяване и
тълкуване не бива произволно да се заключава, че е налице стра
тегия, целяща дестабилизация по руската периферия. Според рус
ките медии зад масовите демонстрации стоят Съединените щати
и тези революции са част от „голямата американска игра“ , целя
щ а да постави Русия в изолация и дори да я дестабилизира.
По-предпазливите анализи* сочат, че тези движения систем
но се ръководят от някакъв нов Интернационал, обединяващ неп
равителствени организации, „интернационални демократични
бригади, ръководени от Вашингтон“ . Дошли откъде ли не под-
стрекатели си поставят задачата да изградят демокрация върху
руините на комунистическите държави. Подобна хипотеза е твър
де примамлива. Тя има предвид различни видове организации и
преди всичко безспорното и подмолно участие на мощни инс
титуции като фондацията „Сорос“, проявяваща активност в ня
кои страни, където назряват революции.
Ако подобни предположения налагат известни резерви, то не
може да остане без внимание проявената солидарност с Украй
на от страна на влиятелната украинска диаспора в Съединените
щати и Канада, както и помощта на бившите дейци на полската
„Солидарност“, за които събраното на площад „М айдан“ м но
* Виж прецизната статия на Венсан Жовер „Майсторите на революции“, Л ьо Нувел

обсерват ъор, 25 май 2005 г. - Б. а.
334
жество следва техния собствен пример. В този случай влияни

ето е безспорно. Твърде прибързано би било обаче заключени
ето, че зад тях стои „ръката на Съединените щ ати“ . Истината е,
че във всички разбунтували се през периода 2003-2005 г. общес
тва събитията са ускорени от нарастващото негодувание срещу
корупцията в управляващите кръгове, техния авторитаризъм и
неспособността им да се справят с икономическите проблеми,
Това дремещ о народно насилие представлява благодатна почва
за дейността на всякакви съветници и институции, а в крайна
сметка Съединените щати непременно са приветствали случва
щото се. Руските ръководители са твърде предпазливи в своите
коментари, защото им е известно, че в Киев и в някои други сто
лици си пробива път идеята, че същият модел би могъл да се
приложи в самата Москва и че за тази цел трябва да се устано
вят връзки с откъсналите се от Владимир Путин либерали. Фак
тът, че реформаторът Немцов, звезда на постсъветския период,
от Нижни Новгород отиде в Киев, за да предложи услугите си
на новия украински президент, означава, че е налице изкушение
Русия да бъде тласната по същия път и подобно заключение не
избежно кара руските ръководители да проявяват мъдра въздър
жаност.
В същ ото време „голямата американска и гра“ не е просто
предположение. Тя е в основата на ожесточеното съперничество
за контрола върху нефтените пътища и следователно на установя
ването на ос, свързваща Азербайджан с Казахстан, които се пол
зват с покровителството на Съединените щати. Тези намерения са
насочени към петрола и към наличните запаси в Каспийско море.
Баку дълго време е важен нефтодобивен център на Русия, а след
това на Съветския съюз, но се очертаваше заплаха от изчерпване
на запасите. Откриването в началото на деветдесетте години на
значителни залежи по крайбрежието на Азербайджан поражда на
дежди, че световното потребление ще преодолее зависимостта от
находищата в Персийския залив. От този момент нататък започва
надпревара при инвестирането в Каспийско море не без участието
на Русия. Тази надпревара е белязана от спорове около нефтопро
водите. Предложени са две трасета, едното от които свързва Баку
с Новоросийск през Махачкала, заобикаляйки Чечения, и е изгод
но за Москва. Другото трасе Баку - Цейхан в Турция, минава през
Грузия. Съединените щати решително дават подкрепата си за вто
рия проект, който според тях има две предимства: от една страна,
заобикаля Русия и по този начин я отдалечава от Каспийския ра
йон и от пътищата на петрола, а, от друга, облагодетелства Тур-
335
пия и преди всичко Грузия, която е на път да се превърне в опора

на американската стратегия в Кавказ. В крайна сметка изборът па
да върху втория проект, нефтения коридор „изток - запад“, който
по-късно трябва да бъде продължен до Казахстан и се превръща
в ос на действителен съюз.
Първото следствие от неговото осъществяване е, че страните,
разположени по трасето, ще придобият средства за своята сигур
ност, тоест военна помощ от Съединените щати. Азербайджан и
Грузия вече предоставиха територията си за разполагане на аме
рикански бази, а Казахстан е на път да направи същото, което окон
чателно ще разклати системата за колективна сигурност на ОНД.
Що се отнася до Русия, тя е принудена да се задоволи с ролята на
наблюдател при осъществяването на стратегия, която превръща
част от нейната близка чужбина в зона на влияние на Съединени
те щати и НАТО. По отношение на Азербайджан и Казахстан Ру
сия не може да си позволи да приложи заплаха или икономически
натиск, тъй като техните собствени природни ресурси правят без
предметни подобни мерки.
Краят на империята означава ли и край на Русия? В никакъв
случай. М акар силно обедняла, Москва разполага все още с мно
го козове. Първият от тях са връзките с някои бивши републи
ки на СССР, които никак не бива да бъдат пренебрегвани.
Н яма съмнение, че Грузия, която настоява за подписването
през пролетта на 2005 г. на споразумение за изтегляне на руските
бази, упорито отстоявани от Москва, е сред държавите, в които
Русия има най-малко влияние. Дори раздиращите страната вът
решни конфликти - в Абхазия, Осетия и Аджария - едва ли биха
могли поне за момента да укрепят руските позиции поради голя
мото внимание, което американската политика отделя на региона.
Съвсем различен е случаят с Украйна. Нейните териториал
ни и човешки измерения, делът на руското население в тази стра
на, връзките, същ ествуващи на основата на смесените бракове
и на социалните отношения, наличието на голяма украинска об
щност в Русия сочат, че действителен разрив би бил труден. Ру
сия разполага с лостове и в областта на икономиката. Н есъмне
но оранжевата революция породи надежди за окончателно скъс
ване с миналото и за насочване към Европа, чието бързо разш и
рение обещава топъл прием на една страна, кандидатурата на
която се ползва с горещ ата подкрепа на Полша. Ала времето на
възторзите отминава и реализмът предявява своите права. Укра
инската икономика е тясно свързана с Русия и не може да бъде
преустроена толкова бързо. Съединените щати, от които Украй
336
на чака спасение, вероятно няма да бъдат в състояние така лес

но да помогнат на всички страни, които разчитат на тях. Дошъл
е моментът и Русия да размисли добре и да прояви въздърж а
ност. След неадекватния начин, по който посрещнаха оранжева
та револю ция, руските ръководители започват да разбират, че
въпреки разделението на страната на две части, украинската на
ция същ ествува и че проявява готовност да установи връзки с
всяка държава - на първо място с Русия, - стига тя да признава
нейната цялост. Ако Русия приеме веднъж завинаги, че Украйна
е страна като всички останали, а не просто част от нейната близ
ка чужбина, географската близост несъмнено би допринесла да
установяването на здрави отношения.
Сред другите козове, с които разполага Русия, би трябвало
да се спомене преориентацията на външната политика, чиято цел
е именно компенсация заради загубата на близката чужбина и
спечелването на нови позиции на влияние. Тази преориентация
вече дава известни резултати. На първо място те се наблюдават
в ислямското направление: срещу откъсването на някои мю сю л
мански партньори, срещу ислямистката заплаха Русия също как-
то в миналото противопоставя своя статут на държава с мю сю л
мански елемент. Все по-често Владимир Путин подчертава, че
ислямът е неделима част от Русия, от нейната история, от ней
ната цивилизация и това е силен аргумент в полза на активна по
литика в Средния изток. Ала когато говори за исляма, той неиз
менно подчертава, че не става въпрос за ислямизма. Въпреки
войната в Чечения, отговорността за която се приписва на исля-
мистите, Русия развива своите икономически отношения и сво
ето сътрудничество с Турция. От години връзките между двете
страни намират реално измерение в търговския обмен, туризма
и достъпа на турски работници до руския трудов пазар. Н есъм
нено петролопроводът да Цейхан, който заобикаля Русия, хвър
ля сянка върху тези отношения, но не може да се пренебрегне
фактът, че въпреки това неблагоприятно за нея решение, руска
та страна се въздържа от критики към турската позиция.
Основна цел на руската дипломация обаче си остава Иран. Же
лание за диалог се проявява и от двете страни. Техеран неизменно
пази мълчание по въпроса с Чечения дори когато е призоваван да
изрази своето становище. Неговият доброжелателен неутралитет
създава благоприятен климат за развитието на обмена между две
те държави и по-конкретно за сътрудничеството в ядрената област:
строежът на атомна централа е поредно доказателство за руската
съпротива срещу американския натиск. След 2001 г. Русия е при
22 . 337
нудена да приеме настъплението на Съединените щати по много

направления, като всеки път отстъпва, за да не наруши негласния
договор, сключен с Вашингтон след 11 септември 2001 г., който я
връща в кръга на „големите“ на международното поле. Ала по въп
роса за сътрудничеството с Иран в ядрената област тя не отстъпва
нито веднъж, което показва от каква важност е тази страна в ней
ната стратегия. Откакто изборът на трасето за нефтопровода об
лагодетелства американските интереси, Иран с още по-голяма охо
та се вслушва в гласа на московските сирени. Също както Русия,
и той е жертва на едно решение, което го оставя встрани от новия
царски път на петрола.
В очертаващата се руска стратегия фигурират и две арабски
страни: Саудитска Арабия и Сирия. Към първата Русия с пълно
основание би могла да отправи упрек заради нейната подкрепа
за Чечения и за политиката на разпространение на исляма, коя
то е засегнала бившите мюсюлмански републики на СССР и до
ри нейната собствена територия. Саудитска Арабия е финанси
рала и продължава да финансира строителството на джамии и
подготовката на свещеници за бедния ислямски свят. Въпреки
това Владимир Путин се опитва да установи истинско сътруд
ничество с тази страна поради общите интереси, свързани с пет
рола (съперничеството между двете страни производителки не
избежно би им нанесло взаимен ущърб), като се възползва от
охлаждането на отношенията между Саудитска Арабия и Съеди
нените щати, предизвикано от войната в Ирак. Сирия от своя
страна е стар партньор на Русия, която в продължение на десе
тилетия поддържа с нея военно сътрудничество. Владимир П у
тин използва възможностите, които разкрива нуждата от въоръ
жение на Д амаск, и недоверието, с което той се отнася към С ъ
единените щ ати поради подозрението, че те са на път да орга
низират демократичен кръстоносен поход, следващата жертва на
който може да се окаже баасисткият режим.
Освен в мюсюлманския свят Русия дири съюзници и в Азия и
преди всичко в лицето на Китай, с който вече са уредени спорните
въпроси. Несъмнено в случая става въпрос по-скоро за краткос
рочна политика, отколкото за действителна преориентация, тъй ка
то с намаляващото си население (сто и четиридесет милиона през
2005 г., но според оценките деветдесет-сто милиона към 2050 г.)
Русия, чиито територии, граничещи с Китай, са ненаселени и бо
гати на енергийни ресурси, неизбежно изпитва опасения пред своя
съсед с грамадно население, който открай време се взира алчно
към пространствата и подземните богатства на Сибир. Може би
338
бъдещето на руско-китайските отношения, не се очертава безоб

лачно, но в момент, когато Русия е изтласкана по южните си гра
ници, а на запад е следена зорко от страни, които се пазят от нея,
Азия представлява спасителен хоризонт. Днес Китай и Русия из
питват общото усещане, че не са обичани на международното по
ле, върху което Съединените щати, на върха на своята мощ, се
опитват да наложат пълен контрол. Руско-китайското сближава
не, чието бъдеще несъмнено си остава неясно, днес има предим
ството, че противопоставя на Вашингтон един азиатски „фронт“.
М акар да съзнава проблем ите, с които й предстои да се
сблъска в бъдеще, Русия поддържа равновесие в отношенията
си с Китай, опирайки се на друг свой азиатски съюзник, Индия,
където същ о както в Сирия известна част от елита е формиран
под руско влияние.
В тази преоценка на международните позиции не е изключена
и Япония. Несъмнено отношенията с тази страна са обременени
от нерешени въпроси около придобитите от Русия през 1945 г. ос
трови. Ала и в този случай Москва се опитва да намери пътища за
диалог и прави „малки крачки“ за постигане на компромис не за
Курилските острови като цяло, но давайки да се разбере, че съд
бата на някои от тях би могла да стане предмет на преговори.
Нареждайки се в групата на големите азиатски държави, да
вайки заявка за една колкото европейска, толкова и „мю сю лман
ска“ природа, Русия сякаш възприема развиваните в началото на
XX в. идеи от привържениците на евразийството, които подчер
тават двойния характер на тази „единствена по рода си евразийс-
ка сила“ , естествен посредник между Европа и Азия, между За
пада и Изтока. Тези идеи намират почва сред националистите, из
питващи носталгия по изгубената империя, които чрез това схва
щане за Евразия се опитват да възкресят имперската мечта. Тряб
ва ли от това да се заключи, че изваждането на преден план, вър
ху основата на географския фактор, от руското ръководство на
исляма и на Азия, представлява последно превъплъщение на им
перското мислене, оцеляло след края на империята? Или това е
чисто и просто проява на прагматизъм от страна на една дър
жава, която трябва да се научи да живее, без да бъде империя?
И която се опитва да компенсира разпадането на своите владе
ния чрез изграждането на зони на влияние върху основата на ня
какво подобие на „доктрината М онро“ по руски образец?
Дали в крайна сметка Русия не е водена от амбицията, по при
мера на Съединените щати, да се преобразува в имперска репуб
лика?
339
Речник
Адат - обичайно право

Болшевики - фракция на Руската социалдемократическа работническа
партия, ръководена от Ленин и представляваща според него мно
зинството в партията
Вакъф - имоти, които не могат да бъдат наследявани, дарявани на
религиозни институции или за общо ползване
Воевода - военачалник, военен управител на провинция
Волост - селска териториална единица
Вотчина - наследствено владение
Временно правителство - название на правителствата в Петроград
от февруари до октомври 1917 г.
Газават - свещена война в Кавказ и Средна Азия. Другаде се нарича
джихад
Губерния - административна единица в Руската империя
Дашнак (Дашнакцутюн) - Арменска революционна федералистка
партия
Джадид - реформатор, за разлика от традиционалист (вж. Кадимист).
Диета - вж. Сейм
Дума - царски съвет, по-късно Народно събрание
Държавен съвет - властова институция в Русия през XIX в.; през
1906 г. изпълнява функцията на горна камара на Думата
Есери - членове на Партията на социалистите революционери
Жечпосполита - полско-литовски държавен съюз
Жуз - казахска орда
Земски събор - събрание, съставено от представители на основните
групи население, определени от губернията
Имам - „водач“. Ръководител на колективната молитва в джамията
В Средна Азия и Кавказ, духовен водач на общността
Имамат - теократична държава, управлявана от имам
Инородци - понятие, обозначаващо номадските народи в Сибир през
1798 г., превърнало се в правна категория през 1822 г. По-късно
то се разпростира върху различни народностни групи в азиатска
Русия. От средата на XIX в. придобива отрицателно значение по
адрес на неруското население на империята
Итифак - съюз на мюсюлманите в Русия
340
РЕЧНИК
Кавбюро - Кавказко бюро на Болшевишката партия

Кадети - членове на Руската конституционно-демократическа партия
Кадимист - традиционалист за разлика от новаторите, джадиди
Колегия - централно административно учреждение, основано от Пе
тър Велики на мястото на приказите, заместено през XIX в. от
министерствата
Колхоз - колективно земеделско стопанство
Комбеди - комитети на бедните
Конфедерация - стара полска институция начело с краля или насо
чена против него, която приема формата на въоръжено движение
Кулак - богат селянин в речника на болшевиките
Liberum veto - в Полша, принцип, според който всеки член на Дие
тата (Сейма) може да блокира с гласа си приемането на решение
Медресе - богословско училище; по-късно научно-образователно уч
реждение
Мектеб - начално мюсюлманско училище
Меншевики - фракция на Руската социалдемократическа работничес
ка партия (РСДРП), определяна от Ленин като малцинство
Молла (мулла) - ислямски духовник, доктор по богословие
Мюридизъм - учение на суфитските братства, което налага на възпи
таника (мюрид) пълно покорство пред религиозния водач, мюршид
Мюсбюро - бюро по мюсюлманските въпроси към Руската комунис
тическа партия
Мюфтия - мюсюлмански юрист. В Русия, председател на Духовно
то събрание на мюсюлманите
Наместник - представител на царя, наричан понякога императорски
наместник
Област - административна единица в периферните райони на Руска
та империя
Опричнина - „специални“ войски по времето на Иван Грозни
Поместие - неотчуждаем имот
Приказ - централна администрация на Московското княжество; уч
реждение, предтеча на министерството
Рада - Украинско народно събрание
РСДРП - Руска социалдемократическа работническа партия, преиме
нувана в Руска комунистическа партия (б), тоест Болшевишка пар
тия, по-късно Комунистическа партия на Съветския съюз, КПСС
Сейм - полско-литовски парламент (наречен още Диета)
Сенат - върховен орган на властта, основан от Петър Велики
Сеч - свободна казашка република
Совнарком - Съвет на народните комисари, руско правителство след
революцията от 1917 г.
341
Уезд - окръг
Указ - декрет
Униати - католическа църква, основана през 1593 г. по силата на Брес-
тката уния, която съхранява православните обреди, но признава вър
ховенството на папата; наричана също така гръко-римска църква
Хан - владетел на ханство; титла на владетелите на Монголската им
перия
Ханство - княжество
Хетман - казашки предводител; вместо това полско-украинско наз
вание русите употребяват по-често атаман
Хромада (общност) - организация на украинското национално дви
жение
Шериат - мюсюлманско право, уреждащо духовния и светския жи
вот на правоверните
Ярлик - у монголите декрет, с който владетелят предоставя право
мощия на руските князе
Ясак - данък в Московското княжество, изплащан от подчинени на
монголската власт; по-късно данъци, които населението на Сибир
изплаща в кожи
342
Библиография
ГЕОГРАФИЯ
Brawer (М.), Atlas of Russia and the Independent Republics, New York,
Londres, 1994.
Brunei (R.), Eckert (D.), Kolossov (V.), Atlas de la Russie et des pays
proches, Paris, 1995.
Chew (A. F.), Atlas of Russian History : Eleven Centuries of Changing
Borders, New Haven, 1970.
Feshbach (M.) ed., Environmental and Health Atlas of Russia, Moscou,
1995.
Колосов (В.) ред., Геополитическое положение России, представление
и реалъностъ, Москва, 2000.
Ламанский (Л.) Семенов Тьяншянский (Π. П.), Россия. Польное
географическое описание нашего отечества, Санкт-Петербург, 1901.
Масальский (В. И.) Россия —Полное географическое описание нашего
отечества, Санкт-Петербург, 1913.
ЕТНОГРАФИЯ
Алекторов (А. Е.), Инородци в России, Санкт-Петербург, 1906.
Будилович (А. С.), Может ли Россия отдать инородцам свои окраини?,
Санкт-Петербург, 1907.
Пипин (А. Н.), История русской зтнографии, Санкт-Петербург, 1890-
1892.4 t.
Токарев (С. А.), Зтнография народов СССР, Москва, 1958.
ИСТОРИЯ
История на Русия
Florinski (М. Т.), Russia : A History and an Interpretation, New York,
1953, 2 vol.
Heller (M.), Histoire de la Russie et de son Empire, Paris, 1997.
Rappeler (A.), La Russie. Empire multiethnique, Paris, 1994.
Карамзин (H. M.), История государствароссийского, Санкт-Петербург,
1892, 12 т.
Кизеветтер (А.), Исторические очерки, Москва, 1912.
Ключевский (В. О.), Курс русской истории, 5 т., преизд. в Москва, 1956-
1958, фр. изд. Париж, 1956.
Leroy-Beaulieu (A.), L’Empire des Tsars et les Russes, Paris, 1881-
1898, 3 vol.
343
Milioukov (P.), Seignobos (C.), Eisenman (H.), Histoire de Russie,

Paris, 1933, 3 vol.
Наше отечество. Опит политической истории, Москва, 1991, 2 т.
Nolde (В.), La Formation de l’Empire russe, Paris, 1952-953, 3 vo.
Pascal (P), Histoire de la Russie des origines à 1917, Paris, 1972.
Pipes (R.), Russia under the Old Regime, New York, 1974.
-, The Formation of the Soviet Union, Harvard University Press, 1964 (éd.
révisée).
Platonov, Histoire de la Russie des origines à 1918, Paris, 1929.
Rambaud (A.), Histoire de la Russie, Paris, 1918.
Riazanovsky (N.), A History of Russia, Oxford University Press, 1963
(complétée en 1984). Version française, 1987.
Sokoloff (G.), La Puissance pauvre. Une histoire de la Russie de 1815
à nos jours, Paris, 1993.
Соловьев (C. M.), История Poccuu c древних времен, Москва, 1960.
Stählin (K.), Geschichte Russlands von den Anfängen bis zur Gegenwart,
Berlin, 1930-1939, 4 vol.
Szamuely (T.), La Tradition russe, Paris, 1971.
Vernadsky (G.), Karpovitch (M.), A History of Russia, New Haven
(Conn.), 1943-1969, 5 vol.
Weidlé (W.), La Russie absente et présente, Paris, 1949.
Werth (N.), L’Histoire de l’Union soviétique, de l ’Empire russe à
l’Union soviétique, 1900-1990, Paris, 1991.
Русия, Европа и Азия

Бердяев (Н.) Русская идея, Париж, 1946.
Данилевский (Н. Я.), Россия и Европа. Взгляд на кулътурньге и
политические отношения славянского мира к германо-римскому,
Grünwald (C. de), Trois siècles de diplomatie russe, Paris, 1945.
Карсавин (JL), Восток, запад и российская идея, Петроград, 1922.
Лось (В. А.), Россия-Восток и запад: на пути кустойчивой цивилизации
третъего тъгсячилетия, Москва 1994.
Российская интелигенция и судьби России, Москва, 1992. Вж. главата
върху евразийството (Евразийство, Опъгт систематического
изложения).
Тарле (Е.), Запад и Россия, Санкт-Петербург, 1918.
Трубецкой (H. С.), О туранском злементе в русской кулътуре Россия
между Европой и Азией. Евразийский соблазн, Москва, 1993.
-, Верхи и низъ1 русской кулътури - пути Евразии, Москва, 1992.
Завоеванията на империята
Allen (W. Е. D.), Muratov (F), Caucasian Battlefields : A History of the War
on the Turco-Caucasian Border 1828-1921, Princeton, 1953.
Barthold (W.), Histoire des Turcs d’Asie centrale, Paris, 1945.
344
БИБЛИОГРАФИЯ
Duby (G.), Mantran (R.), L’Eurasie, XV-XIIIe siècle, Paris, 1982.

Ерофеева (H.), Российская имперская идея в истории. Россия и восток.
Москва, 1993, 2 т.
Grekov (В.), Iaboulovski, La Horde d ’Or ei la Russie, Paris, 1939.
Grousset (R.), L’Empire des steppes, Paris, 1939.
Hunczak (T.), ed., Russian Imperialism from Ivan the Great to the Revolu
tion, Rutger University Press, New Brunswick (N. J.), 1974.
Lantsev (G.), Pierce (R.), Eastward to Empire. Exploration and Conquest of
the Russian Open Frontiers to 1750, Montréal-Londres, 1973.
Lensen (G.), The Russian Push towards Japan 1697-1875, Princeton, 1959.
Presniakov (A.), The Formation of the Great Russian State : a Study of Rus
sian History in the Thirteenth to Fifteenth centuries, Chicago, 1970.
Riasanovsky (V.), Fundamental Principes of Mongol law, La Haye, 1969.
Roux (J. R), Histoire de l ’Empire mongol, Paris, 1993.
Rywkin (M.), Russian Colonial Expansion, Londres-New York, 1988.
Seton-Watson (H.), The Russian Empire 1801-1917, Oxford, 1967.
-, Nations and States. An Inquiry into the Origins of Nation and the Politics
of Nationalism, Londres, 1977.
Spuler (B.), Die Goldene Horde. Die Mongolen in Russland, 1223-1502,
Leipzig, 1943.
Toynbee (A.), « Islam in the West and the Future », in Toynbee, A Civilization
on Trial, Londres, 1948.
Vernadsky (G.), The Mongols and Russia, New Haven, 1953.
-, The Origins of Russia, Oxford, 1959.
Национализъм
Gellner (E.), Nations and Nationalism, Oxford, 1983.
Kedourie (E.), Nationalism, Londres, 1960.
Kohn (H.), The Idea of Nationalism, New York, 1961.
Lichtheim (G.), Imperialism, New York, Washington, 1971.
Smith (A. D.), The Ethnic Origins of Nations, Oxford, 1986.
345
Библиография по глави
ПЪРВА ГЛАВА. ОТ МОСКОВСКОТО КНЯЖЕСТВО ДО РУСИЯ
Batunski (М.), « Muscovy and Islam: Irréconciliable Strategy. Pragmatic

tactics», Seculum, 39, 1988.
Boyle (J. A.), The Mongol World Empire 1206-1370, Londres, 1977.
Fennel (J.), The Crisis of Medieval Russia 1200-1304, Londres-New York,
1983.
-, The Emergence of Moscow, Londres, 1968.
Гумилев (Л. H.), Древпяя Русъ и великан степъ, Москва, 1989.
Halperin (Ch. J.), Russia and the Golden Horde. The Mongol Impact on Me
dieval Russian History, Bloomington, 1985.
Кнзнлов (А.), Земли и народи Poccuu в XIII-XV вв., Москва, 1984.
Lemercier-Quelquejay (C.), La Paix mongole, Paris, 1970.
Plan Carpin (J. du), Histoire des Mongols, Paris, 1965.
Roublev (M.), « Le tribut aux Mongols d’après les testaments et accords des
princes russes », Cahiers du monde russe et soviétique, VII-4.
Рьщзевская (Е. A.), Древняя Русъ и Скандинавия в IX-XIV вв., Москва,
1978.
Spuler (В.), Les Mongols dans l ’histoire, Paris, 1961.
Троицкая летописъ, Москва-Ленинград, 1950 (за Куликовската битка).
Тихомиров (М 1), Древняя Русъ, Москва, 1975.
ВТОРА ГЛАВА. РАЖДАНЕТО НА ЕДНА ИМПЕРИЯ
Бахрушин (С.), Очерки по колонизации Сибири вXVI-XVIIвеках, Москва,

1928.
-, Избранниеработи по истории Сибири в XVI—XVIIвв., Москва, 1955.
Basarab (L), Pereiaslavl 1654. A Historiografical Study, Edmonton, 1982.
Базилевич (K. В.), Внешняя политика русского централизованного
государства. Вторая половина XV века, Москва, 1952.
Bickford O’Brien (С.), Muscovy and the Ukrainefrom the Pereiaslavl Agree
ment to the Truce of Andrussovo 1654-1667, Berkeley, 1963.
Collins (D. N.), « Subjugation and Settlement in Seventeenth and Eigteenth-
Century Siberia », in Wodd (A. E.), The History of Siberia: from Russian
Conquest to Revolution, Londres-New York, 1991.
Деболский (H. В.), История приказного строя Московского государства
'-пособие полекциям, Санкт-Петербург, 1900-1901.
Dmytryshyn (В.), To Siberia and Russian America: Three Centuries of Rus
sian Eastward Expansion, 1558-1857, Portland, 1985-1989, 3 t.
Долгих (B. O.), Родовой и племенной состав народов Сибири в XVII в.,
Москва, 1960.
346
Durand-Cheynet (C.), Ivan le Terrible, Paris, 1981.

Fennel (J. L.), Ivan the Great of Moscow, New York, 1961.
Gajecky (G.), The Cossack Administration of the Hetmanate, Cambridge
(Mass.), 1972, 2 vol.
Гордеев (А.), История казаков, 4 т., Москва, 1992-1995.
Grey (I.), Ivan III and the Unification of Russia, New York, 1964.
Хрушевский (M.), История Украини, Лв1в 1898, 9 т. Киев, 1991.
Keenan (Е. L.), Muscovy and Kazan 1445-1552. A study in Steppe politics,
Ph. D., Harvard, 1965.
Кизеветтер (А.), Местное самоуправление в Poccuu IX-XIX столетии.
Исторический очерк, Петроград 1917.
Кобрин (В.), Иван Грозний, Москва, 1989.
Kohut (Z.), Russian Centralism and Ukrainian Autonomy : Imperial Absorp
tion of the Hetmanate 1760-1830, Cambridge (Mass.), 1988.
Костомаров (H.), Богдан Хмелъницкий. Историческая монография,
Санкт-Петербург, 1894, 3 т.
Костошихин (Г.), ОРоссии в царствование Алексея Михайловича, Санкт-
Петербург, 1906 (4 изд.).
Крьшякевич (Л.), Богдан Хмелъницкий, Киев, 1954.
Lantzeff (G.), Siberia in the Seventeeth Century, Los Angeles, 1934.
Новосельская (А. А.), Боръба Московского государства c татарами в
первой половине XVII века, Москва-Ленинград, 1948.
Устюгов (Н. В.), «Еволюция приказното строя Русского государства в
XVII в.”, в Абсолютизм в России, Москва, 1964.
Pelenski (J.), Russia and Kazan: Conquest and Imperial Ideology
(1438-1560), La Haye-Paris, 1974.
Платонов (C.), Иван Грознъш, Петроград, 1923.
Rywkin (М.), «The Prikaz of the Kazan Court: first Russian colonial
office», Canadian Slavonic Papers, vol. VIII, septembre 1976.
Сергеев (В. И.), «К вопросу о походе в Сибирь Дружини Ермака»,
Вопроси истории, № 1, 1959.
Скрьшников (Р.), Иван Грознъш, Москва, 1976.
Subtel’nyi (O.), Ukraine. A History, Toronto-Buffalo-Londres, 1988.
Черепнин (Л.), Образование русского централизованного государства
XIV-XVee., Москва, 1960.
Vernadsky (G.), Bohdan Khmelnitsky, Hetman of Ukraine, New Haven,
Yale University Press, 1941.
Вернер (И. И.), O времени и причинах образования Московских приказах,
Москва, 1907.
Веденский (А. А.), Дом Строгановъгх в XVI-XVIIв., Москва, 1962.
Воссоединение Украиньг с Россией. Документи иматериали 1620-1654,
Москва, 1953-1954, 3 т.
Зимнин (А.), «Сложение приказной системи на России», Доклади и
сообщения, Институт истории Академии Наук, Москва, 1954.
347
ТРЕТА ГЛАВА. КЪМ ВСЕМИРНАТА ИМПЕРИЯ
Alexander (J.), Catherine the Great. Life and Legend, Oxford, 1989.
Анисимов (Е. В.), Елизавета Петровна, Москва, 2002.
Бильбасов (В. А.), История Екатерини II, Санкт-Петербург 1890-1891,2 т.
Blanc (S.), Pierre le Grand, Paris, 1974.
Богословский (M.), Петр I. Материали для биографии, Москва, 1940—
1948, 5 т.
Брикнер (А. Г), История Екатерини IIв пяти частьях, Санкт-Петербург,
1885.
Carrère d’Encausse (H.), Catherine IL Unâge d’or pour la Russie, Paris, 2002.
Chtcherbatov (éd.), Journal de Pierre le Grand depuis l ’année 1698jusqu’à
la paix de Nystadt, Londres-Berlin, 1773, 2 vol.
Dabrowski (J.), Etienne Bàthory, roi de Pologne, prince de Transylvanie,
Cracovie, 1935.
Davidenkoff (A.), Catherine II et l'Europe, Paris, 1997.
Davies (N.), God’s Playground. A History of Poland, Oxford, 1981, 2 vol.
Дубровин (H.), ред., Присоединение Крима к России, Санкт-Петербург,
1885-1889, 4 т.
Duffy (С ), Russia’s Military Way to the West : Origins and Nature of Russian
Military Power 1700-1800, Londres, 1981.
Eversley (lord), The Partitions of Poland, Londres, 1915.
Fischer (A.W.), The Russian Annexation of the Crimea 1772-1783, Cam
bridge University Press, 1970.
Fleischhauer (L), Die Deutschen im Zarenreich. Zwei Jahrhunderte deutsch
russische Kulturgemeinschaft, Stuttgart, 1986.
Hatton (R.), Charles XII of Sweden, Londres, 1968.
Jewsbury (G.), The Russian Annexion of Bessarabia 1774-1828: A Study of
Imperial Expansion, New York, 1976.
Кабузан (В. M.), «Немецкое население в России XVIII-начале XIX века»,
Вопроси истории, 12-1989.
Каменский (А. Б.), Жизнъ и судьба Екатерини Великой, Москва, 1997.
Klioutchevski (V.), Pierre le Grand et son œuvre, Paris, 1853.
Kudrinski (F. A.), Imperatrista Ekaterina II i razdely Pol’chy, Vilno, 1905.
Лебедев (П. C.), Графи Никита и Петр Панини, Санкт-Петербург, 1863.
Liechtenham (F. D.), La Russie entre en Europe. Elisabeth I et la succession
d ’Autriche 1740-1750, Paris, 1997.
Longworth (Ph.), The Three Empresses : Catherine I, Anne and Elizabeth of
Russia, Londres, 1973.
Лопатин (В. C.), Потемкин и Cyeopoe, Москва, 1992.
Madariaga (I. de), Russia in the Age of Catherine the Great, Londres, 1981.
Martens (F. de), Recueil de traités et conventions conclus par la Russie avec
les puissances étrangères, Saint-Pétersbourg, 1874-1909,15 t.
Massie (R.), Pierre le Grand, Paris, 1980.
Некрасов (Г. A.), Роль России е европейской международной политике
1725-1739 гг., Москва, 1976.
348
Oldenbourg (Z.), Catherine de Russie, Paris, 1966.

Olivier (D.), Elisabeth de Russie, Paris, 1962.
Устрялов (M.), История царствования Петра Великого, Санкт-
Петербург, 1858, 6 т.
Oustrialov (М.), Istoriia isarstvovania Petra Velikogo, Saint-Pétersbourg,
1858, 6 vol.
Pascal (P.), La Révolte de Pougatchev, Paris, 1971,
Павленко (H. И.), Петр Великий, Москва, 1990.
-, Екатерина Великая, Москва, 1991.
Петров (А.), Война России с Турцией и Польскими конфедератами е 1769-
1774 гг., Санкт-Петербург, 1866.
- , Екатерина II. Ее жизнь и сочинения, Москва, 1910.
Portal (R.), Pierre le Grand, Paris, 1969.
Пушкин, История Пугачева, в Собрание сочинении, Москва, 1962, т. 7.
Пронштейн (А. П.) ред., Дон и НижнееПоволжие в период крестьянской
войни, 1773-1775 гг., Сборник документов, Ростов, 1961.
Raeff (М.), Peter the Great. Reformer or Revolutionary?, Boston, 1966.
-, Catherine the Great. A Profile, Londres, 1972.
Россия и Голландия. 300 лет сотрудничества, Москва, 1995.
Россия и Черноморские проливи (XVIII-XX столетия), Москва, 1999.
Sebag Montefiore (S.), Prince of Princes; the Life of Potemkine,
Londres, 2000.
Соловьев (В.), История России в царствование Елизавети Петровни,
Москва, 1874.
Соловьев (С. М.), История падения Польши, Ростов-на Дону, 1997, 2 т.
Сумароков (П. Л.), Обозрение царствования и свойств Екатерини
Великой, Санкт-Петербург, 1852.
Стегний (П,), Раздели Польши и дипломатия Екатерини II, Москва, 2002.
Тарле (Е. В.), Екатерина Ни ее дипломатия, Москва, 1945.
Черкасов (П.), Двухглавьш орел и королевские лилии, Москва, 1995.
-, Екатерина II и Людовик XVI, Москва, 2001.
-, ЛюдовикXVи Емелян Пугачев: французская дипломатия и восстание
Пугачева, Москва, 1998.
Чечулин (Н. Д.), Внешная политика России е начале царствования
Екатерини II, 1762-1774, Санкт-Петербург, 1896.
Thaden (E.G.), Russia’s Western Borderlands 1710-1870, Princeton, 1984.
Tolstoï (A.), Pierre le Grand, Paris, 1929.
Troyat (H.), Pierre le Grand, Paris, 1979.
-, Catherine la Grande, Paris, 1977.
Виноградов (В. H.), «Дипломатия Екатерини Великой», Новая и
новейшая история, № 3-4 и 6, 2001.
Voltaire, Histoire de l ’Empire de Russie sous Pierre le Grand, in
Œuvres complètes, éd. 1784 en 70 vol., t. XXIV.
Waliczewski (K.), Pierre le Grand, Paris, 1887.
-, La Dernière des Romanov. Elisabeth I impératrice de Russie
1741-1762, Paris, 1902.
349
-, Le Roman d'une impératrice. Catherine II de Russie, Paris, 1892.

Williams (N.), Chronology of the Expanding World 1492-1762, Londres, 1969.
Wittram (R.), Peter I. Tsar under Kaiser, Göttingen, 1964, 2 vol.
Woodward (D.), The Russians at Sea: A History of the Russian Navy,
New York, 1966.
Zamoyski (A.), The Last King of Poland, Londres, 1992.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА. КОЛОНИАЛНАТА ЕКСПАНЗИЯ
Адаев (ред.), Чеченци: история и современностъ, Москва, 1996.

Ахмедов (Ш.), Имам Мансур, Грозньш, 1991.
Афганскоеразграничение: переговори между России и Великобритании
1872-1885, Санкт-Петербург, 1886.
Алексеев (А. И.), Освоениерусскими лъюдми Далънего востока и Русской
Америки до конца XIXвека, Москва 1982.
Allworth (Е.) ed., Central Asia. A Century of Russian Rule, Duke University
Press, Durham-Londres, 1989.
Atkin (M.), Russia and Iran 1780-1828, Minneapolis, 1980.
Baddeley (J.), The Russian Conquest of the Caucasus, Londres, 1908.
Becker (S.), Russia ’s Protectorates in Central Asia: Bukhara and Khiva, 1865-
1924, Cambridge (Mass.), 1968.
Бекмаханов (Б.), Присоединение Казахстана к России, Москва, 1957.
Белявский (H. Н.), Потто (В. А.), Учреждениерусского владичества на
Кавказе, Санкт-Петербург, 1901-1902, 12 т.
Белокуров, Сношение России с Кавказом, Москва, 1889.
Bennigsen (A.), «Un mouvement populaire au Caucase au XVIII siècle», Ca
hiers du monde russe et soviétique, avril-juin 1964.
Blanch (L.), Les Sabres du paradis, Paris, 1990.
Блиев (M.), Дегоев (В. В.), Кавказкая война, Москва 1994.
Бутков (R), Материали для новой истории Кавказа с 1772 по 1803, Санкт-
Петербург, 1869, 3 т.
Carrère d’Encausse (H.), Réforme et Révolution chez les musulmans de l ’Em
pire russe. Bukhara 1867-1924, Paris, 1966.
Curzon (G.), Russia in Central Asia in 1899 and the Anglo-Russian
Question, Londres, 1889.
Дегоев (В.), Имам Шамиль, пророк, властитель, воин, Москва, 2001.
Дубровин (Η. Ф.), История войни и владичества русских на Кавказе,
Санкт-Петербург, 1871-1888, 6 т.
Ермаков (И.), Микульский (Д.), Ислам в России и Средней Азии, Москва,
1993.
Фадеев (А. В.), Россия и Кавказ в первой третиXIXвека, Москва, 1960.
Fischer (R.), The Russian Fur Trade 1550-1700, Berkeley-Los Angeles, 1943.
Галузо (41. Г), Туркестан колония, Москва 1929.
Gammer (М.), Muslim Resistance to the Tsar. Shamil and the Conquest
of Chechnia and Daghestan, Londres, 1994.
350
Гродеков (Н. И.), Война в Туркмении. Поход Скобелева в 1880-1881 годи,

Санкт-Петербург, 1883, 3 т.
Hayit (В.), Turkestan zwischen Russland und China, Amsterdam, 1971.
Hoetzsch (O.), Russland in Asien : Geschichte einer Expansion, Stuttgart, 1966.
Кабардино-русские отношения в XVI-XVII вв., Москва, 1957.
Казахско-русские отношения вXVIII—XIXвв., сборник документов, Алма-
Ата, 1964.
Кауфманский сборник, Москва, 1910.
Казембек (М. А.), «Муридизм и Шамиль», Русское слово, 1859, т. 12.
Халфин, Присоединение Средней Азии кРоссии, Москва, 1965.
Lang (D.M.), The Last Years of Georgian Monarchy 1658-1832, New York,
1957.
-, A Modem History of Georgia, Londres, 1962.
Mackie (J.M.), Life ofSchamil and narrative of the Circassian War of
Independence against Russia, Boston, 1956.
Махеев (А. И.), Исторический обзор Туркестана и наступательного
движения в него русских, Санкт-Петербург, 1890.
Olcott (М. Brill), The Kazakhs, Stanford, 1987.
Pierce (R.), Russian Central Asia 1867-1917 : A Study in Colonial
Rule, Berkeley-Los Angeles, 1960.
Salia (K.), History of the Georgian Nation, Paris, 1983.
Schuyler (E.), Turkistan : Notes of a Journey in Russian Turkistan,
Kokand, Bukhara and Khiva, New York, 1877.
Suny (R.), The Making of the Georgian Nation, Blooinington, Indiana
University Press, 1994.
-, Transcaucasia. Nationalism and Social Change. Essays in the History of
Armenia, Azerbaïdjan and Georgia, Ann Arbor (Michigan), 1983.
Чичагова (M. H.), Шамиль на Кавказе и в России. Биографический очерк,
Терентьев (М. А ), История завоевания Средней Азии, Санкт-Петербург,
1906.
Туркестанский край. сборник материалов для истории его завоевания,
Ташкент, 1912-1916, т. XIX.
Yaroshevski (Dov), «The attitude of Catherine II towards the nomads of the
Russian Empire », Paper, IV International Conference on Eighteenth-
Century Russia, Hoddeson, 1989.
Записки П. Ермолова 1798—1826, Москва, 1991.
ПЕТА И ШЕСТА ГЛАВА.PAXRU SSICA/ И / /
Абсолютизм в России (XVII-XVIII вв.), Сборник статей, Москва, 1964.

Alston (Р), Education and State in Tsarist Russia, Stanford, 1969.
Андреев (А. П.), История орденов йезуитов. Йезуити в Российской
империи (XVI-начало XIXвека), Москва, 1998.
Arkhangelsk! (A.), Le Feu follet, Paris, 2000.
351
Bacon (Е.), Central Asia under Russian Rule. A Study in Cultural Change,
Ithaca, New York, 1966,
Baron (S.), The Russian Jews under Tsars and Soviets, New York-Londres,
1964.
Baumann (R,), «Subject Nationalities in the Military Service of Imperial
Russia», Slavic Review, 46, 1987.
Beauvois (D.), Le noble, le serf et le revizor: la noblesse polonaise entre le
tsarisme et les masses ukrainiennes 1831-1863, Paris, 1985.
Шильдер (H.), Император Александр I, Санкт-Петербург, 1897, 4 т.
Czartoryski (prince A.), Mémoires et Correspondance avec l'Empereur
Alexandre 1, Paris, 1887, 2 vol.
Curtiss (J. S.), The Russian Army under Nicholas 1. 1825-1855, Durham, 1965.
Дамешек (И. M.), Внутренная политика царизма и народи Сибири, XIX—
начала XXвека, Иркутск, 1986.
Demko (G.), The Russian Colonization of Kazakhstan 1896-1916,
Bloomington (Indiana), 1969.
Федоров (Μ. M.), Правовое положение народовВосточной сибири (XVII-
начала XXвека), Иркутск, 1978.
Фирсов (H. Н.), Прошлое Татарин, Казань, 1926.
Градовский (О.), Висилая адлшнистрация России XVIII cm. и генерал-
прокурори, Санкт-Петербург, 1866.
Грибовский (В. М.), Государственное устройство и управление
Российской империи, Одесса, 1912.
Григорьев (А. Н.), «Християнизация нерусских народностей, как один
из методов национально-колониальной политики царизма»,
Материали по истории Татарии, Казань, 1948.
Казанския Ново-Крещенская школа, Казань, 1887.
Григорьев (В. А.), Реформа местного управления при Екатерине II.
Учреждения о губерниях 7 ноября 1775 г. Санкт-Петербург, 1910.
Ivancevitch, The Ukrainian National Movement and Russification,
Ph.D., 1976, Chicago Northwestern University.
Кабузан (В. M.), Изменения в размещении населения России в XVIII-
первой половине XIX века. По материалам ревизии, Москва, 1971.
-, «Немецкое население в России XVIII-начале XIX века», Вопроси
истории, Москва, 1971.
Каменский (А. В.), От Петра I до Лаела I. Реформи е России XVIII е.,
Москва, 2001.
Kappeier (A.) ed., The Formation of National Elites, Aldershot, 1992.
Keep (J.), Soldier of the Tsar: Army and Society in Russia 1462-1874, Ox
ford, 1985.
Kirby (D. G.) ed., Finland and Russia. 1808-1920. From Autonomy to Inde
pendence, Londres, 1975.
Коркунов (Η. M.), Русское государственное право, Санкт-Петербург,
1899, 2 т.
Ланда (П. Г.), Ислам в истории России, Москва, 1995, глави IV-V-VI.
Le Donne (J. Р), Ruling Russia. Politics and Administration in the Age
352
of Absolutism, Princeton, 1984.

Liechtenham (F. D.), Les Trois Christianismes et la Russie, Paris, 2002.
Малов (A. O.), O Ново-Крешченской конторе, Казань, 1878.
Мироненко (С. В.), Страници тайной истории самодержавия:
политическая история первой половини XIX столетия, Москва, 1990.
Никольский (H. М.), История русской церкви, Москва, 1985.
О наместниках, воеводах и губернаторах, Санкт-Петербург, 1864.
Osten-Sacken (baron von der), The Legal Position of the Grand-Duchy
of Finland in the Russian Empire, Londres, 1912.
Paléologue (M.), Alexandre I un tsar énigmatique, Paris, 1937.
Pierling (R), La Russie et le Saint-Siège, Paris, 1891-1912, 4 vol.
Raeff (M.), «Patterns of Russian Imperial Policy towards the Nationalities »,
in Allworth, Soviet Nationality Problems, New York-Londres, 1971.
Riazanovski (N.), Nicholas I and Official Nationality in Russia, Los Angeles,
1959.
Saunders (D.), The Ukrainian Impact on Russian Culture 1750-1850,
Edmonton, 1985.
Screen (J.), The Entry of Finnish Officers into Russian Military Service
1809-1917, Londres, 1967.
Скрмнников (R), Крест и корона. Церковъ и госедарство на Руси IX-
XVII вв., Санкт-Петербург, 2000.
Соловьев (С. М .), Александр I. Политика-дипломатия, Москва, 1995.
Thaden (Е.), éd., Russification in the Baltic Provinces and Finland
1855-1914, Princeton, 1981.
Владимирский-Будаков, Государство и народное образование в России
XVII в., Москва 1878.
Заборовский (Л.), Католики, православние, униати, проблеми религии
в руссо-польско-украинских отношениях конца 40-80 годов XVII в.
Документи исследования, Москва, 1998.
Зайнчковский (Р.), Правителъственной аппарат самодержавия России
в XIX веке, Москва, 1978.
Zenkovski (S.), «KulturKampf in pre-revolutionary Russia», The American
Slavic and East-European Review, février 1955.
СЕДМА ГЛАВА. РАЗКЛАТЕНИЯТ ПРЕСТОЛ НА БЕЛИЯ ЦАР
Аширов (Н.), Ислам и нации, Москва, 1975.

All worth (Е.) ed., Tatars of the Crimea: Their Struggle for Survival,
Durham-Londres, 1998.
Aronson (I. M.), Troubled Waters : the Origins of the 1881 Anti-Jewish
Pogroms in Russia, Pittsburgh, 1990.
Аршаруни (А.), Габидуллин (X.), Очерки панисламизма и пантюркизма
в России, Москва, 1931.
Ascher (A.), The Revolution of 1905: Russia in Disarray, Stanford, 1988.
Бартольд (В.), История кулътурной жизни Туркестана, Ленинград, 1927.
23 . 353
Bennigsen (A.), Quelquejay (C.), Les Mouvements nationaux chez les mus
ulmans de Russie. Le sultangaliévisme au Tatarstan, Paris, 1960.
-, L’Islam en Union soviétique, Paris, 1968.
Bensidoun (S.), Alexandre 111, 1881-1894, Paris, 1990.
Berk (S.), Years of Crisis, Years of Hope : Russian Jewry and the
Pogroms of 1881-1882, Londres, 1985.
Carrère d’Encausse (H.), Nicolas II. La transition interrompue, Paris,
1996.
-, «la politique culturelle du pouvoir tsariste au Turkestan », Cahiers
du monde russe et soviétique, III, 1962.
Coquin (Fr.-X.), Gervais-Francelle (C.) éd., 1905: la première révolution russe,
Paris, 1986.
Фирсов (H. H.), Александр III, Москва, 1925 г.
Гаспринский (И.), Русское мусулъманство. Мисли, заметки, наблюдения
мусулъманина, Симферополь, 1881.
Кауфман (А. А.), К вопросу орусской колонизации Туркестанского края,
Климович (Л.), Ислам в Царской России, Москва, 1936.
Krawchenko (В.), Social Change and National Consciousness in Twentieth
Century Russia, Londres, 1985.
Krendler (L), « Nikolai Ilminski and Language planning in Nineteenth
Century Russia », International Journal of Sociology of Languages 22,1979.
Кузнецов (И. Д.) ред., Националъне движения в период первойреволюции
России. Сборник документов, Чебоксарн, 1935.
Le Donne (J.), «La réforme de 1883 au Caucase», Cahiers du monde
russe et soviétique, 8, 1967.
Lieven (D.), Nicolas //, Emperor of all Russians, Londres, 1993.
Мартенс (Ф. Ф.), Россия и Англия в СреднейАзии, Санкт-Петербург, 1960.
Mende (G. von), Die Nationale Kampf der Russlands Türken, Berlin, 1936.
Пален (K. K.), Отчет по ревизии Туркестанского края произведеннъгй
по Височайшему повелению Сенатором графом K. К. Паленом, Санкт-
Петербург, 1910-1911.
Pierce (R.), Russian Central Asia 1867-1917. A Study in Colonial Rule,
Berkeley-Los Angeles, 1960.
Революция 1905—1907в националънъгхрайонахРоссии. Сборник статей,
Москва, 1955.
Seton-Watson, The Decline of Imperial Russia 1855-1914, Londres, 1952.
Shanin (Th.), Russia 1905-1907: Revolution as a Moment of Truth, Londres,
1986.
Тихонов (В.), Переселения в России во второй половине XIXв., Москва
1978.
Vernier (В.), Qedar. Carnets d’un méhariste syrien, Paris, 1938.
Villari (V.), Fire and Sword in the Caucasus, Londres, 1906.
354
ОСМА ГЛАВА . КОГАТО „ТЪМНИЦАТА НА НАРОДИТЕ“

РАЗТВАРЯ ВРАТИ
Асфендиаров (Д.), Националъно-освободителъное восстание 1916 г. в

Казахстане, Алма-Ата, 1936.
-, «Джизакское восстание 1916 г.», Красний архив, LX, 1933.
Бакунин (М.), Федерализм, социализм, антитеологизм. Избранние
сочинения, Петроград-Москва, 1920, т. III.
Bloom (S.), The World of Nations. A Study of the National Implications of the
Work of Karl Marx, New York, 1941.
Boersner (D.), The Bolsheviks and the National and Colonial Question,
Genève-Paris, 1957.
Бунд (публикация на Централния комитет), «К вопросу о национальной
автономии и преобразовании апарата на федеральньгх началах»,
Лондон.
Бурмистрова (Т.), Националънъй вопрос и рабочее движение в России,
Москва, 1954 г. 3 т.
Брайнин (С.), Амангелди Имамов, Алма-Ата, 1936.
Бройдо (Г.) «Материали к истории восстания киргиз», в Новьш Восток,
1924.
Carrère d’Encausse (H.), «Unité prolétarienne et diversité nationale. Lénine
et la théorie de l’autodétermination», Revue française de science politi
que, vol. XXI, avril 1971.
Chmieliewski (E.), The Polish Question in the Russian State Duma, Knox
ville, 1970.
Comptes rendus analytiques, L’Union des nationalités, Lausanne, 1917.
Davis (H. B.), Nationalism and Socialism. Marxist Theories of Nationalism
to 1917, New York-Londres, 1967.
Диманштейн (C.), Революция и национальний вопрос, т. III, Москва, 1930.
Драгоманов (М.), «Отношения великорусских социалистов 70-х годов к
на-родно-федеральному направлению», Киевская старина, май-юни,
1906.
Галузо (П.), Туркестан колония, Москва 1929.
Gratchev (G.), « La politique des nationalités du gouvernement provisoire»,
Cahiers du monde russe et soviétique, 2, 1961.
Грушевский (M. C.), Украинство в России. Его запроси и нужди, Санкт-
Петербург, 1906.
-, Движение политической и общественной украинской мисли в XIX
столетии, Санкт-Петербург, 1907.
Hasegawa (Т.), The February Revolution, Petrograd 1917, Londres, 1981.
Haupt (G.), Lowy (M.), Weill (C.), Les Marxistes et la Question nationale,
1848-1914, Paris, 1974.
Калиничев (Ф.) ред., Государственная Дума в России в документах и
материалах, Москва, 1957.
Kerenski (R), Browder (R), The Russian Provisional Government 1917, 3
vol. (documents), Stanford, 1961.
355
Медем (В.), Социальдемократия и национальньш вопрос, Санкт-

Петербург, 1906.
Minsky (E.L.) éd., The National Question in the Russian Duma, Londres,
1915.
Олшанский (П.),Декабристь1 и польское национально-освободительное
движение, Москва, 1959.
Olcott (М.), The Kazakhs, Stanford, 1987.
Рубач (М.), «Федералистические теории в истории России», в Покровский
(ред.), Российская историческая литература в классовом освещении,
Москва, 1930.
Sokol (E.D.), The Revolt of 1916 in Russian Central Asia, Baltimore, 1954.
Соловьев (В.), «Национальньш вопрос в России», Собрание сочинений,
Санкт-Петербург, т. V, 1901-1905.
Турсунов (K. X.), Восстание 1916 года е Средней Азии и Казахстане,
Ташкент, 1962.
Восстание 1916 года е Средней Азии и Казахстане, Москва, 1960.
ДЕВЕТА ГЛАВА. ПРЕВЪПЛЪЩЕНИЯТА

НА САМООПРЕДЕЛЕНИЕТО
Armstrong (J.), Ukrainian Nationalism, Littleton (Col.), 1980.

-, Nations before Nationalism, Chapel Hill (North Carolina), 1982.
Bammate (H.), Le Caucase et la Révolution russe, Paris, 1921.
Carr (E. H.), The Bolshevik Révolution 1917-1923, vol. I, Londres, 1950.
Carrère d’Encausse (H.), Le Grand Défi : bolcheviks et nations, 1917-1930,
Paris, 1987.
Castagne (J.), «Le bolchevisme et l’Islam», Revue du monde musulman, LX,
1, 1922.
- , Les Basmatchis, Paris, 1925.
Conte (F.), Christian Rakovski 1873-1941, Paris, 1975.
Daniels (R.), Red October, Londres, 1968.
Дризул (A.), В. И. Ленин и революционная Латвия, Рига, 1970.
Ferro (M.), La Révolution de 1917, 2 vol., Paris, 1967.
Florinsky (M.), The End of the Russian Empire, New Haven, 1931.
Guthier (S.), «The Popular Base of Ukrainian Nationalism in 1917», Slavic
Review, mars 1979.
Жвания (Г.), Великий октябрь и борьба за советскую власть, Тбилиси,
1967.
Kazemzadeh (I.), The Struggle for Transcaucasia, 1917-1921, New York-
Oxford, 1921.
Куусинен (O.), Революция в Финляндии, Петроград, 1919.
Малчевский (И.) ред., Всероссийскоеучредителъное собрание, Москва-
Ленинград, 1930.
Мельгунов (С.), Как болъшевики захватили власть, Париж, 1953.
Μ. Н., «Под знаком ислама», Новъгй восток, 4, 1923.
356
Национальньш вопрос и советская Россия, Москва, 1921.

Pipes (R.), The Russian Revolution, Londres, 1990.
-, The Formation of the Soviet Union. Communism and Nationalism 1917-
1923, Cambridge (Mass.), 1964.
Политика советской власти no националъним делам: 1917—1920.
Москва, 1920.
Premier Congrès des Peuples de l ’Orient, Bakou, 1920. Compte rendu
sténographique, Pérograd, 1921.
Reshetar (J.), The Ukrainian Révolution 1917-1920, Princeton, 1952.
Сафаров (Г), Колониалънаяреволюция (опит Туркестана), Москва, 1921.
Сагадеев (А.), Султан Галиев и идеология националъно-освободителного
движения, Москва, 1990.
Skirda (A.), Les Cosaques de la liberté. Nestor Makhno, le cosaque de V anar
chie et la guerre civile russe, 1917-1921, Paris, 1985.
Suny (R.), Nationalism and Class as Factors in the Revolution of 1917, Ann
Arbor (Michigan), 1988.
-, The Baku Commune: Class and Nationality in the Russian Revolution,
Princeton, 1972.
Tchokaev (M.), «The Basmaji Movement in Turkestan », The Asiatic Review,
Londres, XXIV, 1928.
Чугунов, (А.), Конец басмачества, Москва, 1970.
Вайткявичус (Б.) рер,.,Борьбаза советскую власть в Литве в 1918-1920 гг.
Сборник документов, Вильнюс, 1967.
Война в песках. Материали по истории Гражданской войни.
Гражданская война в Средней Азии, 12 т., Ленинград, 1935.
Знаменский (О.), Всероссийское учредительное собрание, Ленинград, 1976.
ДЕСЕТА И ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА. PAXSOVIETICA / И / /
Алексеенков, Крестъянское восстание в Фергане, Ташкент, 1927.

Carr (Е.Н.), A History of Soviet Russia, vol. II, The Interregnum 1923-1924,
Londres, 1954; vol. Ill, Socialism in One Country 1924-1926, Londres, 1958.
Carrère d’Encausse (H.), L’Empire éclaté, Paris, 1978.
«Le réformisme musulman en Asie centrale (ouvrage collectif). Du premier
renouveau à la soviétisation» in Cahiers du monde russe et soviétique,
vol. XXXVII, 1996.
Castagne (J.), Notes prises par J. Castagne au Turkestan, papiers personnels,
3 cahiers, s.d.
-, «La réforme agraire au Turkestan», Revue des études islamiques, 11,1928.
Шохор, «Религиозно-бьгговне суди в СССР», Советское строительство,
№ 8 и 9, 1927.
Conquest (R.), Soviet Nationality Policies in Practice, Londres, 1967.
Деятелъностъ Совета националъностей: его президиума-Москва, 1929.
Декрети советской власти, Москва, 1957-1975 (томове I—VII, 1917-1920).
357
Дембо, Земелъний строй Востока, Ленинград, 1927.

Денисов (А.), Народний комиссариат по делам национальностей,
Москва, 1931.
Диманштейн (С.), Революция и националъний вопрос —документи и
материали, т. III, Москва, 1930.
Дурденевский (В. Н.), Равноправие язиков в советском строе, Москва,
1927.
Драбкина (Е.), Грузинская контрареволюция, Ленинград, 1928.
Фиолетов (Н.), «Основние вопроси советского брачного права», Ташкент,
1929.
Гинзбург (С. Б.) , «Басмачество в Фергане», Новий Восток, № 10-11,
1925.
Хармандарян, Ленин и становление Закавказкой федерации, Ереван,
1969.
Holquist (R), «Conduct merciless mass terror. Decossackization on the
Don», Cahiers du monde russe et soviétique, vol. 37 (1-2), 1997.
laroslavski (E.), Religion in the USSR, Londres, 1932.
История советской конституции в документах 1917—1934, Москва,
1957.
Хансуваров, Латинизация орудие ленинской националъной политики,
Москва, 1932.
Kolarz (W.), Russia and Her Colonies, Londres, 1952.
-, Peoples of the Soviet Far East, Londres, 1967.
Koshelivet’s (I.), Mykola Skrypnyk, Munich, 1972.
Краскин, Земелъно-водная реформа в Средней Азии. Сборник
документов, Москва, 1927.
Lewin (М.), Le Dernier Combat de Lénine, Paris, 1967.
Лозовский (Ж.), Бибин (Ж.), Советская политика за 10 лет по
националъному вопросу в РСФСР, Москва, 1928 (сборник документи).
Майер (А.) ред., Боевие зпизоди, басмачество в Фергане и Хорезме,
Москва-Ташкент, 1934.
Massel (G.), «Law as Instrument of Revolutionary change in a traditional
milieu: the case of Soviet Central Asia», Law and Society Review, 11,
1968.
-, The Surrogate Proletariat: Moslem Women and Revolutionary
Strategies in Soviet Central Asia 1919-1929, Princeton, 1974.
Мерквиладзе (В. H.), Создание и окрепление советской государственности
вГрузии (1921-1926), Тбилиси, 1969.
Motyl (A.) éd., Thinking Theoretically about Soviet Nationalities,
Columbia University Press, 1992.
Мусаев (K. M.), Алфавити язиков народов СССР, Москва, 1965.
- , «Из опита создания писменостей для язьгков народов Советского
союза», в Социологические проблеми развивающихся стран, Москва,
1975.
Мушперт (Я.), Файнберг (Е.), Комсомол и молодеж национальних
меншиств, Москва, 1926.
358
Пашуканис, «Международное право», Знциклопедия государства и

права, Москва, 1925.
-, Общая теория права и марксизм, Москва, 1927.
Пентковская (В. В.), «Роль В. И. Ленина в образование СССР», Вопросъг
истории, 3-1956.
Покровский (М), Русская история с древнейших времен, Москва, 1933.
-, Дипломатия и войни царской России в XIX столетии, Москва, 1923.
Поляков (Ю.), Чугунов (А.), Конец басмачества, Москва, 1976.
Политика советской власти по националънът делам за три года 1917-
1920, Москва, 1920.
Рейхель (М.) ред., Советский федерализм, Москва, 1930.
Smith (D. Е.), Religion and Political Modernization, Yale University Press., 1974.
Съезди советов союза ССР, союзних и автономних советских
социалистическихреспублик 1917-1936, 3 т., Москва, 1959-1960.
Социалъньш и националънът состав БКП (б). Итоги всесоюзной
партийной переписи 1927 г., Москва-Ленинград, 1928.
Список народностей Союза советских социалистических республик,
составен под редакции Л. Зарубини, Ленинград, 1927.
Справочник Народного комиссариата по зелам националъностей,
Москва, 1921.
Воробьев (Н. А.), Всесоюзнаяъ переписъ населения 1926г., Москва, 1927.
Василевский, «Фази басмаческого движения в Средней Азии», Новий
Восток, т. 29, 1930.
Зак (Л.), Исаев (М.), «Проблеми писменности народов в культурной
революции», Вопроси истории, 2-1966.
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА. ВСИЧКИ ДО ЕДИН -

СЪВЕТСКИ ГРАЖДАНИ!
Алиев (Т.), “Следствия депортации”, Известия. 23-6-2005.

Allworth (Е.) éd., Ethnie Russia in the USSR, New York, 1980.
Авторханов (А.), Сила и бессилие Брежнева, Франкфурт, 1979.
Azrael (J.) éd., Soviet Nationality Policies and Practices, New York, 1978.
Barghoom (R), «Stalinism and the Russian Cultural Heritage», Review of
Politics, XIV, 1952.
Bilinsky (J.), The Second Soviet Republic: Ukraine after World War II, Rutgers
University Preess, 1964.
Black (C.) ed., Rewriting Russian History, New York, 1956.
Blum (A.), Naître, vivre et mourir en URSS, 1917-1991, Paris, 1994.
Бромлей (Л.) ред,, Современние зтнические процесси в СССР, Москва,
1975.
Brzezinski (Z.) ed., Dilemmas of Change in Soviet Politics, New York, Co
lumbia University Press, 1969.
Бугай (H.), «В бессрочную ссьглку», Коммунист, 3,1990.
Бурлацкий (Ф.), «Хрущев», Литературная газета, 24-12-1982.
359
Cohen (S.), The Soviet Union since Stalin, Bloomington, Indiana Un. Press,
1980.
Collignon (J.-G.), La Théorie de l’Etat du peuple tout entier en Union sovié
tique, Paris, 1967.
Conquest (R.), Harvest of Sorrow: Soviet Collectivization and the Terror
Famine, Oxford University Press, 1986.
-, The Nations Killers, New York, 1970.
Davies (R. W.), The Industrialization of Soviet Russia, 2 vol., Londres, 1980.
-, The Socialist Offensive: The Collectivization of Soviet Agriculture 1929-
1930, Cambridge (Mass.), Harvard University Press, 1980.
Dolot (M.), Les Affamés. Ukraine 1929-1932, Paris, 1986.
Dunlop (J.), Russia Confronts Chechnya, chap II, Cambridge University Press,
1998.
Gammer (M.), «Shamil in Soviet Historiography», Middle-Eastern Studies,
n° 4, 1992.
Ишмаев, Советская армия - армия дружби народов, Москва, 1955.
Kerblay (В.), Du Mir aux agrovilles, Paris, 1985.
-, La Société soviétique contemporaine, Paris, 1977.
Хрущев (H. C.), «Сталинская дружба народов. Залог непобедимости
нашей Родини», Болъшевик, 24, 1949.
Khrushchev Remembers: The Last Testament, Boston, 1974, et Time,
1.10.1990; et Khrushchev Remembers : the Glasnost Tapes, Boston, 1990.
Knight (A.), Berici. Stalin’s First Lieutenant, Princeton University Press, 1993.
Кожевников (H.), Советское государство имеждународное право 1917—
1947, Москва, 1948.
Кулишенко (М. И.), Националъние отношения в СССР, Москва, 1972.
Lewin (М.), Political Undercurrents in Soviet Economic Debates, Princeton
(N. J.), 1974.
Linden (C), Khrushchev and the Soviet Leadership 1957-1964, Baltimore,
1969.
Malia (M.), The Soviet Tragedy. A History of Socialism in Russia 1917-1991,
New York-Toronto, 1994.
Mazour (A.), Modem Russian History, Princeton, 1958.
Medvedev (lores), Krushchev: the Years in Power, New York-Columbia Uni
versity Press, 1978.
Medvedev (Roy), Krushchev, New York, 1984.
Motyl (A.), Sovietology, Rationality, Nationality. Coming to Grips with Na
tionalism in the USSR, Columbia University Press, 1990.
Nekritch (A.), The Punished Peoples, New York, 1978.
Нечкина (M. В.) ред., История СССР, т. II, Россия в XIX веке, Москва,
1940.
Nove (A.), Stalinism and After: the Road to Gorbatchev, Boston, 1989.
Панкратова (A. M.), «Великий русский народ и его роль в истории»,
Преподавате истории в школе, 5, 1946.
Покровский (M. Н.), Историческая наука и борьба классов, т. I, Москва,
1933.
360
Попов (А.), «Из истории завоевания Средней Азии», Историческия

записки, IX, 1940.
Present-Day Ethnic Processes in the USSR, Moscou, 1982.
Против антимарксисткой концепции Μ. Н. Покровского. Сборник
статей, Москва, 1939.
Shafarevitch (I.), «Separation or Reconciliation the Nationalities Question in
the USSR», in Soljénitsyne (ed.), From under the Rubble, Boston, 1975.
Sokoloff (G.), L'Armée noire. Témoignages sur lafamine en Ukraine, Paris,2000.
Советский народ. Новая историческая общность, Москва, 1975.
Tatu (М.), Le Pouvoir en URSS : du déclin de Khrouchtchev à la direction
collective, Paris, 1967.
Tillet (L.), The Great Friendship: Soviet Historians on the Non-Russian Na
tionalities, Chapel Hill, 1969.
Tucker (R.C.), Stalinism. Essays in Historical Interpretation, New York, 1977.
Vakar (N.), Belorussia : the Making of a Nation, Harvard University Press,
1956.
Williams (C.) ed., National Separatism, Cardiff, 1982.
Зотов (В.), «Национальньш вопрос: деформации прошлого», Коммунист,
№ 3, февр. 1989.
ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА. РАЗПАДАНЕТО НА ИМПЕРИЯТА
Alexiev (Н.), Wimbush (Е.), Ethnic Minorities in the Red Army: Asset or
Liability?, Londres, 1987.
Bialer (S.), ed., Politics, Society and Nationality inside Gorbachev’s Russia,
Boulder (Colorado), 1989.
Бромлей (Ж.), Зтносоциалъние процессьг и теории. История и
современностъ, Москва, 1987.
Brzezinski (Z.), The Grand Failure : the Birth and Death of Communism in
the Twentieth Century, New York, 1989.
Carrère d’Encausse (H.), The Nationality Question in the Soviet Union and
Russia, Scandinavian University Press, Oslo, 1995.
Шешко (C.), Распад Советского союза, Москва, 1996.
Conquest (R.), The Last Empire : Nationality and the Soviet Future, Stanford,
1986.
Dallin (A.), Lapidus (G.), ed., The Soviet System from Crisis to Collapse,
Boulder (Col.), 1995.
Dunlop (J.), The Rise of Russia and the Fall of the Soviet Empire, Princeton
University Press, 1993.
Eltsine (B.), Jusqu’au bout, Paris, 1990.
Enloe (C.), Police, Military and Ethnicity: Foundations of State Power,
Londres, 1980.
Feshbach (M.), The Soviet Population Policy Debate. Actors and Issues, Santa
Monica, Rand Corporation, 1986.
Gemer (K.), Hedlund (S.), The Baltic States and the End of the Soviet
361
Empire, Londres, 1993.

Gorbatchev (M.), Perestroïka: New Thinking for Our Country and the
World, New York, 1987.
Горбачев (M.), За новое политическое мьштение в международних
отношениях, Документи и материали, Москва, 1987.
-, Жъгзнъ реформи, Москва, 1995, 2 т.
Hérodote, Géopolitique de l ’URSS, n° 54, 4e trimestre, 1989.
Яковлев (A.), Сумерки, Москва, 2003.
Ярлнкапов (A. A.), Вахабизм на Кавказе: социально-политическая
ситуация на Кавказе, Москва, 2001.
Итоги всесоюзной переписи населения 1989 г., Москва, 1991.
Karklins (R.), Ethnie Relations in the USSR: the Perspective from
Below, Boston, 1986.
Lewin (M.), The Gorbachev Phenomenon, Berkeley, University of California,
1988 (éd. complétée en 1991).
-, Russia-USSR-Russia : The Drive and Drift of a Super State, New
York, 1995.
Материали XXVII съезда КПСС, Москва, 1986.
Материали пленума ЦК КПСС, 27-28 янв. 1987, Москва, 1987.
Материали XIX всесоюзной Конференции коммунистической партии
Советского союза, Стенографический отчет, Москва, 1988, 2 т.
Matlock (J.), Autopsy of an Empire: The American Ambassador’s
Account of the Collapse of the Soviet Union, New York, Random
House, 1996.
Motyl (J.), Will the non-Russian Rebel? State, Ethnicity and Stability in
the USSR, Ithaca-Londres, 1987.
Mouradian (C.), De Staline à Gorbatchev. Histoire d’une République
soviétique : l ’Arménie, Paris, 1990.
«Национальная политика партии в современних условиях», Правда, 16
и 17.7.1989.
Примаков (Е.), Годи большой политики, Москва, 1999.
Шахназаров (Г), Цена свободи: реформации Горбачева глазами его
помощника, Москва, 1993.
Smith (G. Е.), «Gorbachev’s Greatest Challenge. Perestroika and the
Nationality Question», Political Geography Quarterly, 8, 1989.
Ter Minassian (A.), La République d’Arménie, Bruxelles, 1989.
Tinguy (A. de), ed., The Fall of the Soviet Empire,
Boulder, New York, 1997.
362
Broxup (М.) ed., The North Caucasus Barrier, New York, 1992.
Бухараев (R), Носталъгия no откровению, Москва, 2005 (особено гла
вите, посветени на Татарстан, «Зачем Татарстану суверенитет» и «Та-
тарстан и исламские традиции демократии»),
-, Президент Минтимер Шаймиев и моделъ Татарстана, Санкт-Петер-
бург, 2001.
Данилин (И. В), «Политика США в Закавказие. 1991-2004», в Кавказ-
кий сборник, т. 1 [33], Москва, 2004.
Дегоев (В.), Болъшая игра на Кавказе, Москва, 2003.
Dunlop (J.), Russia Confronts Chechnya. Roots of a Separatist Conflict, Cam
bridge University Press, 1998.
Einsenbaum (B.), Guerres en Asie centrale, 1850-2004, Paris, 2005.
Гаджиев (K. C.), Геополитика Кавказа, Москва, 2003.
Гусаев (М.), «Россия и США на южном Кавказе, перспективи сотрудни-
чества или соперничества», в Центральная Азия и Кавказ, 1, 2003.
Ислам на територии бьгвшей Российской империи, Москва, 1999.
Жильцов (K. С.), Геополитика Каспийского района, Москва, 2003.
Johnson (L.), Archer (С.) ed., Peace Keeping and the Role of Russia in Eurasia,
Boulder (Col.), 1996.
Карабах, вчера, сегодня, завтра, Баку, 2002.
Ханбабаев (K. М.) ред., Религия и религиозньге организации в Дагеста-
не. Справочник, Махачкала, 2001.
Хасбулатов (Р), Чечня: мне не дали остановитъ войну, Москва, 1995.
Kramer (М.), «Guerilla Warfare. Counterinsurgency and Terrorism in the North
Caucasus: The Military Dimensions of the Russian-Chechen Conflict»,
Europe-Asia Studies, vol. 57, 2, 2005.
Ланда (П.), Ислам в истории России, Москва, 1995 (глава IX и заключе
нието).
Макаров (Д. В.), Официалъний и неофициалъний ислам в Дагестане,
Москва, 2000.
Малашенко (А. В.), Исламское возрождение в современной России, Мос
ква, 1998.
-, Ислам и политика в государствах Центральной Азии, Москва, 2000.
Мальппева (Д.), «США и Россия на постсоветском Востоке. Что впе
рел?», Центральная Азия и Кавказ, 1, 2003.
Медведев (Р), Владимир Путин: четъгре года в Кремле, Москва, 2005
(особено глави IV и VIII за Чечения).
Мойсеев (Е.), Международние правовие основи сотрудничества стран
СНГ, Москва, 1977.
Motyl (A.), Dilemmas of Independence: Ukraine after Totalitariam,
New York, 1993.
Музафарли (H.), Хартия Четирех. Южньш Кавказ - Нестабидънийре
гион заморожентх конфликтов, Тбилисси, 2002.
Музаев (Т), Чеченская республика, Москва, 1995.
363
Надеин-Раевский (В.), «Турция, Россия и тюркскоязмчнне народн пос

ле распада СССР», MEMO, 4, 1994.
Николаевский (Ю.), «Казань открмвает самую вмсокую Мечеть Европм»,
Известия, 24-6-2005.
Орлов (Д.), «Большая труба для Дяди Сзма», Независимая газета, 26-
12-2003.
Павлов (А.), «Грузия может развалиться на восем мельких государств»,
Зксперт Евразии, август 2001.
Постнова (В.), «От теракта к теракту. Радикализация молоднх мусуль-
ман в Татарстане идет по нарастающей», Независимая газета, 20-
6-2005.
Raanan (U.), Martin (К.) eds., Russia a return to Imperialism?, New
York, 1995.
Rashid (A.), Central Asia. The Resurgence of Islam or Nationalism!,
Londres, 1994.
Roy (O.), La Nouvelle Asie centrale ou la Fabrication des nations,
Paris, 1997.
Rubinski (L), Les Eclats de l ’Empire ou la Communauté des Etats indé
pendants (CEI), Paris, 2001.
Сборник договоров и соглашений между органами государственной влас
ти Российской федерации и органами государственной власти су-
бъектов Российской федерации оразграничении предметов ведения
и полъномочий, Москва, 1997.
Szporluk (R.) ed., National Identity and Ethnicity in Russia and the
New States of Eurasia, Armonk-New York, 1994.
Sokoloff (G.), La Métamorphose de la Russie, 1984-2004, Paris, 2003.
Tinguy (A. de), La Grande Migration. La Russie et les Russes depuis
l’ouverture du rideau defer, Paris, 2004.
Waal (Th.), Black Garden : Armenia and Azerbaïdjan through Peace
and War, Londres, 2003.
364
КАРТИ
Съдържание
У в од / 7
ПЪРВА ГЛАВА
О т М о ск о в ск о т о к н яж еств о д о Р у си я / 1 3
ВТОРА ГЛАВА
Р а ж д а н ет о на ед н а и м п ер и я / 2 0
ТРЕТА ГЛАВА
К ъ м в сем и р н ата и м п ер и я / 4 1
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
К ол он и ал н ата ек сп ан зи я / 5 9
ПЕТА ГЛАВА
P a x r u s s ic a I I 83
ШЕСТА ГЛАВА
P a x r u s s ic a I I / 99
СЕДМА ГЛАВА
Р азк л атен и ят п р ес т о л на Б ел и я цар / 1 1 0
373
ОСМА ГЛАВА
К о г а т о „тъ м н и ц ата на н а р о д и т е “
разтвар я врати / 1 3 5
ДЕВЕТА ГЛАВА
П р ев ъ п л ъ щ ен и я та на с а м о о п р е д е л е н и е т о / 1 5 6
ДЕСЕТА ГЛАВА
P a x s o v ie tic a I. П оли ти ческ и ят к о м п р о м и с / 1 9 5
ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
P a x s o v ie tic a II. К ултурни ят к о м п р о м и с / 2 2 6
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
В си чк и д о ед и н - съ в етск и граж дан и ! / 2 5 2
ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Р а зп а д а н ет о н а и м п ер и я та / 2 8 6
Заключение / 3 1 8
Речник / 3 4 0
Библиография / 34 3
Карти / 3 6 5
374
Елен Карер д’Анкос
История на Руската империя от 1552 до наши дни
Първо издание
Коректор Невена Николова
Печат „Абагар“ АД - Велико Търново
Предпечатна подготовка - „Рива“
Издателство „Рива“
1000 София, ул. „Граф Игнатиев“ 53 Б
Тел./факс: 986 56 86
E-mail: riva@rivapublishers.com
www.rivapublishers.com
ISBN 978-954-320-092-4

Евразийската империя

Uploaded by

Document Information

Copyright

Available Formats

Share this document

Share or Embed Document

Sharing Options

Did you find this document useful?

Is this content inappropriate?

Copyright:

Available Formats

Евразийската империя

Uploaded by

Copyright:

Available Formats

Елен Карер д’Анкос

Това заглавие, публикувано в рамките на програмата за участие

Ouvrage publié avec le concours du Ministère Français chargé

Hélène Carrère d’Encausse

© Librairie Arthème Fayard, 2005

Издателство „Рива“, 2007

„Руските степи са продължение на азиатската степ.“ Трябва ли да

ните и превъзходно защитавани граници. Според същия историк

Първо: как управляващите схващат pax russica! Великите кня­

Формирането на Руската империя е продължил повече от три

нообразието на покорените народи, на конкретните обстоятелства

* Посочените дати, отнасящи се до събития от руската история, са по Юлианския ка­

За западноевропейските народи XV в. е период на необикновен

ла се в притегателен център след падането на Киев, за което спо­

други предимства. Макар Златната орда да продължава да под­

Куликовското поле: раж дането на една нация

Колкото и странно да изглежда, обратът в политиката на Васи­

наложени повече със сила, отколкото с убеждение, остават без осо­

на държава, завою вала в Азия владения, чужди на нейната исто­

Раждането на една империя

В своите Лекции по руска история големият руски историк В а­

на реформа. Осъществена чрез мерките, взети през периода 1550-

Краят на Златната орда

Трябва да се отбележи, че през XV в. настъпват три сериоз­

русите като средство за отпор срещу нашественика. Достойнст­

един ден на Русия да й омръзне да контролира Поволжието от­

всички облаги от тази победа и на първо място да се осъществи

Поместието е имение, преотстъпено от княза срещу направени услуги. - Б. а.

място, където преди се е намирала джамията. Навсякъде никнат

спешно да го лиши от евентуална подкрепа от страна на А стра­

пад срещу държави с много по-добра организация и снаряжение

Иван IV може да бъде горд: той е успял да сломи силната кръс­

туция, която разполага с цялата власт и която започва да сее те­

Сибир: новата граница

средата на XVI в. ръководят множество предприятия за риболов

казаци попадат в клопка в собствения им лагер и са избити.

ли подложени в Русия. За мнозинството от тях Сибир е нова

телна за схващането, което доминира чак до разпадането на им­

Украйна: крачка към Европа

ка автономия са признати и официално регистрирани и които се

те. Причина за това скъсване е лична драма, която му дава да осъз­

войска особен юридически статут, самоуправление, правото сво­

реклонност, понеже съзнава колко жизненоважна е Украйна за им­

След като са извоювали и са укрепили независимостта, основа­

„П розорец“ към Балтийско море

решната несигурност и уязвимостта на границите, които й на­

Когато идва на престола, царят е двадесет и две годишен, но

ва да привлече за осъществяването на своя антиосмански план,

положение в Полша, Карл XII отново се насочва срещу Русия,

вече е променено? Русия е съкрушила страна, която до този м о­

към другия лагер. Руската територия включва за векове напред

вено образование и същевременно преминава в обкръжението на

компромис, ала предложението й е отхвърлено с пренебрежение.

ва и с договора от 25 юли 1772 г. трите държави анексират ня­

* Припцип, съгласно който за вземането на решение е необходимо пълно единоду­

Екатерина II може да бъде доволна от успеха, който поставя

ва какво предимство има в прекия досег с другите двама съде-

На щурм към Черно море

* Шоазьол, Етиен-Франсоа (1 7 1 9 -1 7 8 5 ) - френски министър на външните работи

ствено турците могат да ни направят тази услуга“?

на своята мисия, Екатерина осъществява мечтата на великия им­

тели. Победата е пълна. С договора, установяващ независимостта

Кавказ - път към Индия?

на война се проваля поради междуплеменни съперничества, про­

Първо: как управляващите схващат pax russica! Великите кня

* Посочените дати, отнасящи се до събития от руската история, са по Юлианския ка

ла се в притегателен център след падането на Киев, за което спо

други предимства. Макар Златната орда да продължава да под

Колкото и странно да изглежда, обратът в политиката на Васи

наложени повече със сила, отколкото с убеждение, остават без осо

на държава, завою вала в Азия владения, чужди на нейната исто

В своите Лекции по руска история големият руски историк В а

Трябва да се отбележи, че през XV в. настъпват три сериоз

русите като средство за отпор срещу нашественика. Достойнст

един ден на Русия да й омръзне да контролира Поволжието от

спешно да го лиши от евентуална подкрепа от страна на А стра

Иван IV може да бъде горд: той е успял да сломи силната кръс

туция, която разполага с цялата власт и която започва да сее те

телна за схващането, което доминира чак до разпадането на им

те. Причина за това скъсване е лична драма, която му дава да осъз

войска особен юридически статут, самоуправление, правото сво

реклонност, понеже съзнава колко жизненоважна е Украйна за им

След като са извоювали и са укрепили независимостта, основа

решната несигурност и уязвимостта на границите, които й на

вече е променено? Русия е съкрушила страна, която до този м о

ва и с договора от 25 юли 1772 г. трите държави анексират ня

* Припцип, съгласно който за вземането на решение е необходимо пълно единоду

на своята мисия, Екатерина осъществява мечтата на великия им

на война се проваля поради междуплеменни съперничества, про

флот и да постави Османската империя на колене. Нейните по

Със завоеванията на Петър I и Екатерина II Руската империя ся

знаме на мюридите. В името на успеха той прилага изключител

дето основни купувачи са емирите от Средна Азия. Н а тези па

жествата своите правила и своя политически ред. Падането на Ка

да реагират незабавно, понеже възприемат тези действия като на

В Коканд положението остава неспокойно. Лишено от свои

ствия. Александър II си дава сметка за последствията от това по

от природата. Докато движението напред е възможно, то бива осъ

Победоносцев уточнява, че Русия е руска и православна. В ъз

на част на руската имперска система. Без съмнение тази систе

ната система. Учредени са нови прикази (общо петнадесет), на

нага след анексирането на Крим, имперската доктрина е изразе

ожесточена опозиция вътре в самата империя. Глашатай на от

де особен статут за всеки отделен случай. Ето защо са разрабо

* Обичайната длъжност царски наместник, съществуваща от 1854 г., заменя офици

корумпираност не са резултат от руското владичество, помрачи

делени като ишшерци (принадлежащи към друга вяра). Това оп

нашето внимание, тъй като то има за цел да предотврати бъде

с образованието си на руски език и той получава бързо разпрост

на руските военни представители. Кауфман поверява на друго

Диференцираната политика, прилагана към поданиците, насоче

онния и фанатичен ислям. Ето как от Средна Азия към К азах

(имоти, които не могат да бъдат унас ле дявани), докато в Казан те

ната традиция, се оказва най-голямата гаранция за обществена

К ъм края на века pax russica прави на външния свят такова сил

почва и са убедени, че Русия трябва да намери свой път към м о

станал по-късно мюфтия на Уфа, предлага програма за либерали

затова ние сме една нация!“ Несъмнено напредъкът на национал

мил и свещената война в Кавказ. Този религиозен пожар, плам

западните общ ества от началото на XXI в., вече са били на дне