БЪЛГАРСКА АКАДЕМИЯ НА НАУКИТЕ

Институт за литература
 БОНЮ СТ. АНГЕЛОВ

Съвременници
на Паисии

София ■ 1963

ИЗДАТЕЛСТВО НА БЪЛГАРСКАТА АКАДЕМИЯ НА НАУКИТЕ

Отговорен, редактор

Проф. K. М. КУЕВ
У В О Д

Вие сте моя радост и веселие,

Вие сте свет очима моима.
Йосиф Брадати

Историята на Паисий Хилендарски ярко се откройва в развитието на

българската литература, тя чертае нови тенденции в културното и поли­
тическото развитие на нашия народ, оказва силно влияние върху съвре­
менници и потомци. „История славяноболгарская“ възпламенява душата
на българина, пробужда и раздвижва у него народностно съзнание, кара
го да възмечтае по светло бъдещ е. Тази велика обновителна роля на
Паисий е причина за големия научен интерес към него, благодарение на
който са изяснени важни въпроси из живота и творчеството му. Но
въпреки голямата научна литература върху Паисий все още остават ня­
кои въпроси за доизясняване, а други се нуждаят от нова разработка.
Интересна проблема например е да се очертае състоянието на исто­
рическата тематика в литературите на останалите балкански народи —
сърби, гърци и румъни, — да се види наличието и разпространението
на исторически съчинения у тях. При онова засилено общуване между
културните деятели на отделните балкански народи, каквото се наблю­
дава през епохата, естествен се явява засиленият интерес у нас към исто­
рическата тематика именно през XVIII в., макар той от своя страна здраво
да се свързва с живота на народа и със старата българска литература.
Съпоставката ще даде възможност да видим в по-пълно измерение ръста
на Паисий като историк на своя народ. А такива печатни и ръкописни
исторически съчйнения, и то съвременни на Паисий, има в литера­
турата на‘ сърби и румъни.
Друг твърде интересен въпрос за нашата историческа наука е да се
види състоянието на българската.литература по времето на Паисий —-
негови предходници, съвременници и последователи. Писаното по този
въпрос има най-общ характер; то обикновено се изразява с мисълта, че
Паисий показва някаква приемственост спрямо своите предходници, черпи
едни или други вести за български светци по техни жития, писани и
преписвани гю-рано. Това наистина е така, но то не изчерпва проблемата.
Българската литература преди и след Паисий не се състои само от ано­
нимни творби, а е дело на много книжовници, част от които са оставили
имената си. Следователно, за да изпъкне по-релефно образът на Паисий
като писател, за да се очертае по-пълно значението на историята му,
нужно е неговото дело да бъде очертано на по-широк исторически фон.
Не може да се каже, че тази литература досега не е била предмет
на проучване. Ценни приноси в тази насока дадоха Ив. Д. Шишманов,
Б. Пенев, Йордан Иванов, В. Н. Златарски, Юрдан Трифонов, H. С. Дер-
жавйн, В. Велчев, П. Динеков, Хр. Гандев и др.1 Най-обширен и ценен
1 И в. Д . Ш и ш м а н о в, Паисий и неговата епоха, СпБАН, кн. VIII, 1914, стр. 1— 18;
Б о я н П е н е в , История на новата българска литература, т. II, 1931, стр. 3 — 203 ; Й о р д а н

5
труд са лекциите на Боян Пенев (том И от неговата История), които за­
почват със следната мисъл : „С какви произведения и какви книжовници
се представлява българската литература през XVII и XVIII в.? Ето един
въпрос, на който историята на българската литература т в ъ р д е м а л к о
в н и м а н и е е обръщала. Тия две столетия н и к о г а не са бивали пред­
мет на о с о б е н и , с п е ц и а л н и литературни изучвания, макар да са от
о с о б е н о значение за развитието на нашата литература“ (разредката моя
— Б. А.).1
Въпреки всичко писано досега върху нашата литература през XVIII в.
и по точно през втората половина на века тя не е очертана в пълнота
нито откъм творци, нито. откъм характер и основни тенденции в нейното
развитие. Усилията на научните работници, занимаващи се с въпроси на
българската културна история през XVIII в., бяха насочени към главните
представители на нашата литература — Паисий Хилендарски и Софроний
Врачански. Доста внимание се отдели и на историческата тематика в ли­
тературата през същото време — Зографска история, Спиридонова исто­
рия и др. В резултат на тези проучвания успешно са разяснени важни
моменти от живота и творчеството на Паисий и Софроний, разкрита е
основната историческа тематика на епохата. Но обемът на българската
литература през това време не се изчерпва с имената на Паисий, Соф­
роний, Спиридон; тя е далече по-богата с творци и продукция. Съвсем
очевидна е следователно необходимостта от по-пълно разкриване състоя­
нието на българската литература през този извънредно важен момент от
нейното развитие, да се представи по-широка картина на нашия книжо­
вен живот. И наистина познатите днес материали позволяват да се кори­
гира представяната досега картина на литературата през втората поло­
вина на XVIII в., да се очертае тя по-пълно с нови писатели и про­
изведения.
Делото на тези творци се свързва с делото на Паисий, което обстоя­
телство има важно значение за нашето литературно развитие. Паисий е
здраво свързан с българската литература преди и след него. От книжов­
ниците и съчиненията преди него той ревностно черпи знания, които гри­
жовно п р е р а б о т в а и п р е д а в а на своите съвременници и последова­
тели. Наличието на такава връзка е хубав израз за актуалността на не­
говата „История славяноболгарская“, оставила дълбоки следи в съзнани­
ето на българския народи Чрез делото на тези книжовници добиваме
много по-пълна представа за състоянието на нашата тогавашна литера-

И в а н о в, История славяноболгарская, 1914; Ю р д а н Т р и ф о н о в , Зографската българ­

ска история, СпБАН, кн. LX, 1940, стр. 1— 6 6 ; Началото на Второто българско царство и
нашите истории от втората половина на XVIII в., СпБАН, кн. LVIII, 1939, стр. 47—72 ; В.
Н. З л а т а р с к и , Към въпроса за тъй наречените преправки на Паисиевата история, Периоди­
ческо списание, LIX, 1899, стр. 723— 757 ; Царственикът на Христаки Павлович, Учил. пре­
глед, XI, 1906, кн. 7, стр. 678— 698 ; История во кратке о болгарском народе словенском.
Сочинися и списася в лето 1792 Спиридоном йеросхимонахом, София, 1900; H. С. Д е р-
ж а в и н, Сборник статей и исследований в области славянской филологий, Москва -Л енин­
град, 1941, сгр. 63— 123; В. В е л ч е в , Отец Паисий Хилендарски и Цезар Бароний. Принос
към изследване изворите на Паисий, София, 1943 ; Неизвестен последовател на Паисий Хилен­
дарски, сн. Език и литература, XI, 1956, кн. 6, стр. 446—458; П. Д и н е к о в, Паисий Хилен­
дарски в развитието на българската литература, Известия на Института за бълг. литера­
тура, кн. II, 1954, стр. 4 9 —66; Движение на идеите в българската литература през втората
половина на XVIII в., сн Български език и литература, год. III, 1960, кн. 4, стр. 3 9.
1 Б. П е н е в, История, т. II, стр. 3.

ti
 typa, за културните интереси на българина, за духовния живот в стра­
ната. Многобройните книжовници задоволяват насъщни нужди в живота
на народа, утвърждават народностното чувство у българина, изразяват
засилени духовни интереси. Поради всичко това тези книжовници заслу­
жават далеч по-голямо внимание, отколкото досега им е обръщано. Чрез
разкриване на тяхното творчество по-правилно и по-пълно се обяснява
и делото на Паисий Хилендарски и Софроний Врачански, най-ярки пред­
ставители на епохата. Разбира се, делото на тези книжовници не може
да се сравнява по значение с делото на Паисий или на Софроний, те не се
възмогват до техните постижения, но чрез творчеството си допринасят
за тяхното идейно оформяне, а също допринасят за активизиране на д у ­
ховния живот у нас. Във всяка област на културата има великани на
човешката мисъл ; редом с тях обаче има и по-скромни труженици, чието
дело също е полезно, а понякога и подпомага изявата на таланта. Такъв
е и случаят с Паисий — неговите предходници и съвременници доприна­
сят за изграждането му като личност и писател.1
Силният икономически подем в живота на българския народ през
втората половина на XVIII в. предизвиква голямо умствено раздвижване у
нас, особено ярко в областта на литературата и изкуството (живопис и
архитектура). За разлика от други векове през продължителното турско
робство сега работят много книжовници, предимно преписвани на ръко­
писи; налице е едно ентусиазирано отношение към книжнината и про­
свещаването на народа, което се осъществява чрез книгата и училището.
Липсата на печатно дело у нас е причина за общуване между книжовни­
ците, за взаимно подпомагане с книги и опит. Нещо повече дори — явя­
ват се отделни книжовни школи, по-ярко или по-слабо оформени — рил­
ска, самоковска, врачанска, котленска и др. Големият брой на книжовни-
’ ците — известни и неизвестни по име — сближава книгата с народа, тя
получава по-масово разпространение и употреба. Тя става действително
книга, предназначена за народа. Любознателният българин вече може да
държи книгата в своите ръце, в своя дом, да се грижи за нейното пи­
сане, разпространяване и използуване. Книжовниците произлизат из средата
на народа, познават нуждите му и се стремят да ги задоволяват. Всичко
това е предпоставка за широко демократизиране на книжнината.
Въз основа на фактически материал, почерпен из български ръкописи
от XVIII в., в този свой труд аз правя опит за едно по-богато очертаване
състоянието на българската литература през втората половина на века.
Оказва се, че броят на книжовниците е твърде значителен; значителна е
и тяхната книжовна продукция. Важен е също фактът, че книжовни прояви
има в различни краища на родната земя.
Днес е трудно да се даде пълна картина на нашата литература през
XVIII в., защото голяма част от произведенията й са изчезнали, друга
1 Тук подхожда да се припомнят думите на съветския учен езиковед С. П. Обнор-
ски, макар те да са казани за дейци в областта на науката : „Есть два типа учених. Одни
учение, богато одареннне интуицией, опираясь на результати предшествующей разработки,
ломают и переворачивают науку, определен для нее новие пути роста, или в самом осно­
вания сильно провдигают ее вперел, откриван новий зтап ее развития. Зтого типа учение,
конечно, редки. . . Д ругие учение неутомимим исследованием и н т е н с и ф и ц и р у ю т
нзучение науки, обработивают материали, из кропотливого их анализа извлекают прове-
ренние ф акти, комбинированием которих приводят к постулированию известних явлений
более общ его характера.“ Памяти А. М. Селищева, Доклади и сообщения Филолог, фак.,
МГУ, вип. 4.

7
част от ръкописите все още не Са откриУи, а трета част ръкописи, макар
и да се съхраняват в някое обществено учреждение у нас или в чуж­
бина, не са описани подробно. Но независимо от тези трудности все пак
може да се очертае тази картина. Такава е задачата на настоящия труд.
Без да се спирам по-обстойно върху делото на книжовниците от онова
време, бих изброил само имената на по-изтъкнатите от тях (освен Паисий
и Софроний): Йосиф Брадати, Партений Павлович, Никифор Рилски, То­
дор Врачански, Янкул Хрельовски, Стоян Кованлъшки, Дойно Граматик,
Йосиф Хилендарец, Йоан Врачански, Теофан Рилски, Роман Габровски,
йеросхимонах Спиридон, поп Пунчо, Алекси Велкович Самоковски, Милко
Котленски и др.1
Някои от писателите са твърде активни — Йосиф Брадати, Никифор
Рилски, Тодор Врачански, Теофан Рилски и др. Те са автори на много
ръкописи. Друга част от книжовните дейци са познати с по-малко ръко­
писи — един, два, три. Разбира се, продуктивността на писателя по онова
време зависела много не само от неговото дарование и трудолюбие, но
също и от материалните му възможности — намиране на хартия, нами­
ране на готов ръкопис за преписване или компилация, осигуряване на
храна, подслон и др.
^Понеже в настоящата част подробно е разгледано книжовното дело
на Йосиф Брадати, Никифор Рилски, Янкул Хрельовски, Стоян Кован­
лъшки, Дойно Граматик и Йосиф Хилендарец, за тях няма да говоря; за
някои от останалите книжовници обаче би следвало да се кажат няколко
думи, защото това ще спомогне да се добие по-пълна представа за на­
шия духовен живот през онова време.
Както^признава сам, поп Тодор Врачански преписвал предимно от
книги на Йосиф Брадати, като се представя за обикновен преписвач.
Основно у него са Йосифовите съчинения, но редом с тях се срещат
преводи на самия поп Тодор, негови компилации или преразказване на
чужди творби. Подобно на други свои книжовници съвременници той чес­
то изпуша известни пасажи или притуря нови пасажи към преписвано
съчинение. Следователно у него също е налице творческо отношение
към ръкописите, макар да заявява, че се придържал строго към тях. От
него са познати около десет ръкописа, някои доста обемисти.
По съдържание книгите на поп Тодор не се отличават съществено
от ръкописите на Йосиф Брадати — жития, проповеди, изобличаване на
социални недъзи, зов за просвета и пр. По темперамент, по живост на
словото, по пламък в работата и чувство за дълг поп Тодор много при­
лича на Йосиф Брадати. Подобно на него той пише простичко, за обик­
новен читател, за да бъде разбран, а чрез това да бъде и полезен. Девиз
на книжовната му дейност са думите на Йосиф Брадати: иГ'де могут
прости людия да разумеют псалтирское тълкование и канонское чтение!
Требуе мирска цръква да имат книги поучителни по прости язик, да се
разбират и прости людие безкнижни да разумеют.“
Подобно на всички свои съвременници и той пише през 1762 г.: „И
много труд положих и исписах сию книгу на иростом езиком ради про-
стие людие. И имат много речи неисправлени, понеже не знаяхме орфо-

1 В изследването не включвам Софроний Врачански, йеросхимонах Спиридон, Партений

Павлович и неизвестния автор на Зографската история, понеже за тях е писано доста в
научната литература. Също не се говори за анонимни ръкописи, които са извънредно много.

8
графия, даскалия. И не клъните нас, но благословите, понеже -не от много
учение написах, но от много книголюбие и ревност потащах се и напи­
сах. . . И сам вижду како не само искусен у книжное учение, ни писа­
ние учих се, и много речи имат неисправлени“ (Соф. нар. библ., № 11/953,
л. 76). Тези думи много напомнят познатите думи на Паисий: „Не учих
ся ни граматика, ни политика, но простим болгаром просто и написах.“
Като книжовно огнище Враца се представя и чрез друг книжовник—
поп Йоан Врачански, — който през [788 г. преписва един голям сбор­
ник, възхождащ към сборниците на Йосиф Брадати и поп Тодор Врачан­
ски. Покрай другите интересни материали в него са поместени още жи­
тията на Иван Рилски и Петка Търновска. Сега този ръкопис се пази
в БАН.1
Верен последовател на поп Тодор е неговият ученик Теофан Рилски.
Приемствеността между тях е толкова голяма, че тя намерила израз дори
в техните почерци, които поразително си приличат — само оставените
бележки определено свидетелствуват коя книга от кого е написана. Тео­
фан има по-стеснени творчески възможности — проявява се главно като
преписван, и то най-вече от книги на поп Тодор. Днес са известни около
десетина негови ръкописа, съхранявани в Народната библиотека в София,
в Рилския манастир и в Църковния музей в София. Като иска извинение
от читателя за допуснати грешки в книгите му, гой също казва за себе
си „понеже не учихме се ортография“.
Софроний Врачански — най-известният български писател през XVIII в.
след Паисий — до запознаването му с Паисий е изграден книжовник,
ревностен поклонник и преписван на обикнатата и разпространена дамас-
кинарска книжнина, а също и на църковно-религиозни книги. През 1765 г.,
когато преписва в Котел „История славяноболгарская“, той пише и един
дамаскин, после два часослова (1768), молитвеник. От неговата ръка ще
са написани и други книги през ранния период на книжовните му зани­
мания, но днес все още неизвестни или изчезнали. По-късно като изтък­
нат български обществен деец във Видин и Букурещ той написва няколко
нови книги, издава първата новобългарска печатна книга „Неделник“
през 1806 г. С всичко това Софроний оставя трайна диря в историята на
българската литература. През 1781 г. за свои нужди преписва повторно
Паисиевата история, в която внесъл доста промени.
Поп Алекси Велкович преписва през 1771 г. в Самоков „История сла­
вяноболгарская“ (сега се съхранява ь Църковния музей в София). От бе­
лежката, която оставил, може да се направи извод, че той е преписвал
направо от оригинала на Паисий. Засега поп Алекси не е познат с друга
негова книга. На свой ред Никифор Рилски преписва „История славяно­
болгарская“ в Рилския манастир през следващата 1772 г. по преписа на
поп Алекси (сега Никифоровият препис се намира в БАН).
Продуктивен и грижовен книжовник е поп Милко от Котел. Той не
само подвързвал или допълвал скъсаните листове на чужди ръкописи,
но и сам се занимавал с книжовна дейност. Пълна представа за тази му
дейност днес нямаме, тъй като част от ръкописите му са изчезнали. Ще
посоча две негови книги: Часослов от 1748 г., съдържащ 214 листа,2 Ча-
1 Вж. моята книга „Из старата българска, руска и сръбска литература“, София, 1958,
стр. 1 1 3 - 1 1 8 .
-’ Вж. 11. Н и к о в, Архивата на Варненската митрополия, ГСУ, Историко-фил. фак.,
XVIII, 1922, стр, 17— 18, сега се намира в Църковния историко-археолог, музей, № 1509.

9
 % "

сослов от 1752 г. (Софийска нар. библ., № 25 951). Прави силно впечат­

ление голямата прилика между почерка на поп Милко и почерка на Соф­
роний Врачански. Понеже такава прилика съществува и с почерка на други
книжовници от Котел (Тодор и Велико), редно е да се допусне, че поп
Милко е бил виден книжовник, който е създал своя школа в родното си
селище ; той следователно може да е бил учител и на поп Стойко (Соф­
роний Врачански). Приликата в техните ръкописи не се свежда само до
почерка или начертанието на отделните букви, но засяга и общото офор­
мяне на ръкописа — орнамент, винетки, подвързия, форма на личните
приписки и др.
Тук именно трябва да се съобщи и за други някои книжовници от
Котел, преписвани на ръкописи: Димо Грешният съставя часослов през
1789 г. (сега у В. Сл. Киселков), поп Тодор подвързва псалтир през 1799 г.1,
поп Тодор и поп Велико, които пишат също часослов през 1771 и 1777 г.2
Големият икономически подем на Котел с неговите видни джелепи
и търговци веднага дава силно отражение върху духовния живот на на­
селението му зачестилите книжовни прояви са добър показател за
този подем. Котел постепенно става книжовно средище между българите,
по обширната Турска империя то се слави не само със своите видни
първенци, но и като културен център на българския народ. В светлината
на всичко това напълно обяснимо става защо първият днес познат пре­
пис от „История славяноболгарская“ се появи именно в далечното, но
славно балканско селище Котел; обяснимо става защо Паисий отива там,
а също така защо Софроний преписва тази история. Естествено е да се
допуща, че още докато бил в Света гора, Паисий е узнал подробности
за оживения икономически, църковен и книжовен живот на котленци ;
това той е могъл да научи от поклонници, които са посещавали свето­
горските манастири. Безусловно такъв интерес той ще да е проявил,
преди да тръгне из родината, за да разнася книгата си — за него не е
безразлично къде ще отиде и с кого ще се срещне.
Роман Габровски подпомага Никифор Рилски в преписването през
1756 г. на големия Габровски сборник, сега съхраняван в Академичната
библиотека виБелград. Сборникът представлява копие от книга на техния
общ учител Йосиф Брадати. Други подробности за живота и творчеството:
на Роман засега не са известни. Участието му в ръкописа го разкрива
като обикновен български книжовник дамаскинар, който не е смеел да
се отклонява съществено от своя първообраз.
Поп Пунчо от село Мокрещ, Видинска епархия, пише голям сборник
от около 400 листа през 1796 г., изпъстрен с много цветни образи. В сбор­
ника особено ценни са преработката на Паисиевата история и Повест за
московския цар Петър; тук са също житията на Иван Рилски, Петка
Търновска и др. Поп Пунчо използува не само български ръкописи, но и
руски печатни книги. Извънредно важна е грижата у него да пише „на
простаго езика“ и подготовката на книгата за печат — „и на печат по­
ставих“, както сам пише. Той следователно е един от малкото български
книжовници, които преди Софроний Врачански имат ясна представа за
значението на печатната книга, поради което са се грижели да я въве­

1 Л. С т о я н о в и ч, Стари српски записи и натлиси, V, № 8887, стр. 258.

- Д о н к а П е т к а н о в и , Един новонамерен ръкопис, Известия на Института за ли­
тература, ХИ, 1962, стр. 175— 177.

10
 дат в живота на своя народ, за да улеснят неговото духовно израстване.
За съжаление мечтата на поп Пунчо останала неосъществена, защото не
успял да напечата обемистата си книга, за която са били нужни доста
средства. Макар и в ръкописен вид, все пак книгата на поп Пунчо оказала
въздействие върху читателя, както може да се съди от факта, че гя послу­
жила като извор на други ръкописи, каквито са например ръкописите
под № 722 и 726 на Софийската народна библиотека,1 а също и ръко­
пис № 31 '953, в който даскал Първан от с. Баня, Михайловградско, копира
рисунките на поп Пунчо.
При очертаване духовния и културен живот на народа през XVIII в.
не може да се отмине името на Партений Павлович (1695— 1760) — бъл­
гарския Раковски през XVIII в. У него има многостранни духовни и по­
литически интереси, той провежда енергична църковна и политическа дей­
ност сред южните славяни и в някои европейски страни, пътува извън­
редно много, за да се учи и да пропагандира идеите си. Партений полу­
чава солидно за времето си образование на гръцки и латински език първо
в родния си град Силистра, а после в Букурещ и Италия. Той посещава
Рим, Неапол, Флоренция, Венеция, о-в Корфу, Албания, Македония, Дал­
мация, Виена, Маджарско, Ниш, София, Пловдив, Рилски манастир и пр.
В Костур изучава философията на Декарт при монаха философ Методий.
В Хърватско, Неапол, Виена има смелост да държи беседи на латински
език, влиза в спор с представители на католицизма. В Рилския мана­
стир прави за себе си копие от хрисовула на цар Иван-Шишман, като
оставя бележка върху оригинала: „Темже вси чтущи прилежно, да знаете
известно, яко аще и разграбили н е в е р н и и с у р о в и агаряни дарова­
ния стяжания от благочестивих и православних царей, но они яко лихо-
имци, грабителие и светотатци будут осуждени во огн вечний со своим
учителем дяволом и лжепророком Мохаметом.“ Тези думи изразяват от­
крита политическа мисъл, ненавист към покорителя — те безспорно са
действували върху съзнанието на многобройните посетители на ма­
настира.
Партений Павлович обаче не е само активен църковен и политически
» деец — той е и книжовник. Наистина неговата книжовна дейност протича
сред сърбите, някакво пряко влияние у нас няма. По-важен е тук самият
факт за културното и общественото издигане на един българин, който из­
пъква със своите лични дарования и култура, благодарение на които е
активен в една малко по-чужда среда — там се утвърждава и бива из­
бран за епископ, бидейки един от най-близките сътрудници на сръбския
архиепископ Павел Ненадович в Сремски Карловци. Измежду книжовните
трудове на Партений особено заслужават отбелязване две съчинения —
неговата Автобиография (останала в ръкопис и издадена едва през 1905 г.)
и неговата ода за Петър Велики. С тези свои произведения той пръв
въвежда два нови жанра в нашата литература — автобиографията и
одата. Провъзгласяването на Петър Велики през 1721 г. за император на
Русия е било повод за Партений да напише одата си, която започва така:
Радуй се росийски
Орле двоеглавий,
Ти бо еси нине
В веем мире славний.

1 Вж. Б. Ц о н е в , Опис, II, стр. 284— 306.

11
 Паисий е върхът на нашата историография през XVIII в., но неговата
бележита история не израства изведнъж и на чисто поле в тази област
на човешкото знание, нито пък остава без последователи. Паисий има
предходници и последователи. На първо място следва да се отбележи Христо­
фор Жефарович с неговата прочута „Стематография“, печатана във Виена
през 1741 г. Жефарович е роден в Дойран към края на'XVII в., а почи­
нал в Москва през 1753 г. Подобно на Партений Павловия и той живее
и работи сред австрийските сърби, ходил е в Ерусалим и Русия. Обще­
ствено-политическите условия на времето изграждат у него съзнание, че
е представител на южните славяни, за чиято просвета и културен на­
предък работи. Това съзнание впрочем добре е показано в книгата му
„Стематография“, в която са дадени гербове на различните славянски на­
роди. Изображенията се придружават със стихове и някои исторически
пояснения. Тъкмо с това свое съдържание книгата е действувала патрио­
тически върху съзнанието на славянина и по-специално на българина,
пробуждала е въображението и мисълта на сърби и българи, ободрявала
и вдъхновявала ги е. Например под герба на България се намират след­
ните стихове:
Светлий лев в чарном полю себе изправлиет,
Грешит черно за светла иже поставляет,
Имя мое соботвенно ест от Болги реки,
На ловитбу искусни зле узриш человеки.
Никакво съмнение не може да има, че Паисий е познавал тази книга—
това впрочем личи в историята му, дето има реминисценции от нея. Паи­
сий се е възторгвал от творбата на Жефарович, защото тя разкрива едно
славно минало, но в същото време е изпитвал огорчение от тежкия жи­
вот на своя народ.
Едновременно с Паисий в Зограф работи и друг монах върху бъл­
гарската история — авторът на т. нар. Зографска българска история.
Името на този монах не е известно, но от творбата му личи, че той е
бил ученолюбив човек. Основни негови извори освен някои домашни
съчинения са били книгите: „Разговор угодни народа словинскога“
от далматинеца Андрия Качич-Миошич и руският превод от 1719 г.
на „Деяния церковная и гражданская“ от Цезар Бароний. Зографската
история поради по-малкия си обем и по-спокойния си тон в разказа
няма обаянието на „История славяноболгарская“. Нейното значение
не е в тази насока — тя е важна преди всичко като исторически и ли­
тературен факт, който говори за пробудено народно съзнание, дирещо
опора в миналото.
Трети български историк от същото време е йеросхимонах Спиридон,
родом от Габрово. Неговите интереси по българска история започват още
докато бил в Света гора, но своята обемиста „История во кратце о бол-
гарском народе словенском“ той завършва през 1792 г. в румънския ма­
настир Нямцу в Молдова. За разлика от Паисий и от анонимния зогра-
фец историк Спиридон имал възможност да използува повече из­
вори, домашни и чужди, и да изложи по-подробно българската история,
която у него е доведена до кърджалийските разорения през XVIII в. По­
ради обстоятелството, че Спиридон бил повлиян твърде много от Паисий,
неговото историческо съчинение е написано по-темпераментно.
У нас през XVIII в. може да е имало и други исторически съчине­
ния, но и познатите вести свидетелствуват за активизиране в тази област,

12
добре разкриват епохата на Паисий. Те показват, че Паисий нито е пръв,
нито е последен български историк. И пак историите на тези други
автори показват особеното у Паисий, неговия принос, неговото място и
роля в развитието на нашата историография през XVIII в.

Това са с а м о ч а с т от познатите поименно български книжов­

ници през XVIII в., оставили по-големи или по-малки ръкописи. Ре­
дом с тези книжовници обаче у нас е имало още много други книжовни
дейци, чиито имена днес не знаем — някои от тях съзнателно не са
оставяли вести от такъв характер, а други имена не са познати поради
повреди в ръкописите. От тази епоха твърде голям е броят на аноним­
ните книги, предимно дамаскини, писани на разни места в България. Пре­
гледът на материалите недвусмислено свидетелствува за голямо книжовно
раздвижване сред българския народ, изразено не само в количествения
прираст на книжовната продукция, в разширяване кръга на грамотните
българи и на книжовните дейци, в социално разнообразяване на книжов­
ниците (духовни и светски лица), но и за обогатяване на българската
литература с някои нови струи и нови тенденции в нейното развитие.
Българската литература вече не се развива така изолирано, както
през предишните векове — сега се засилват нейните връзки с литерату­
рите на останалите балкански народи (сръбска и гръцка), а също с рус­
ката и румънската литература. Идеите на новото време, на френското
Просвещение, намерили отражение в тези литератури, проникват и
у нас, макар не винаги така ярко изяве-ни. Общият дух на епохата без­
спорно е отразен в творчеството на по-видните български писатели —
Йосиф Брадати, Паисий, Партений Павловия, Йосиф Хилендарец, Соф­
роний Врачански и др. Преди всичко отражение намира той в подчер­
тания стремеж към повишаване просветата на народа, в осъзнаване ро­
лята и значението на просветата не само в живота на отделния човек, но
и в живота на обществото; туй обуславя и грижата за подготовка на
грамотни българи, за организиране на училища и книжовни средища; под­
новяват се или се заздравяват много манастири и църкви, към които се
отварят училища. Особено важни са тук мислите на Йосиф Брадати и
Йосиф Хилендарец. Те често не само призовават към просвета, но и да­
ват конкретни указания за четене на книгата: „Коги четеш, пази да ти е
и умо и мисалта при тебе“ (Йосиф Хилендарец).
Засилена е грижата за снабдяване на манастири и църкви с ръко­
писни и печатни книги. Сега се пренасят най-много книги от Русия. Кол-
кото и да е представено в непълен вид книжовното богатство на XVIII в.,
все пак познатите вести дават основание да се твърди, че именно през
този век имаме най-голяма книжовна продукция по нашите земи, че то­
гава най-вече се комплектуват ръкописните сбирки на отделни книжовни
средища.
Може би под влияние на такива просвещенски идеи българският кни­
жовник през втората половина на XVIII в. заживява с едно по-повишено
самочувствие, с по-изявена оценка за делото си. Противно на среднове­
ковния книжовник той по-често говори за себе си, за своята подготовка,
за любовта си към непросветените събратя, за трудностите и мъката на
делото, което върши. Имайки пред вид, че дейността му е предмет на

13
обществена и лична оценка, не винаги обективна и справедлива, понякога
писателят изказва гневни мисли. Йосиф Брадати например пише : „Колико
могох, толико писах. Кои может по-добре, да пишет“ (Софийска нар. библ.,
рък. № 689, л. 177а). .А един негов последовател пише още по-гневно:
„И паки кои се сръдит дека е не добро писано, он нека напишет по-
добро и мене нека да научит“. (Соф. нар. библ., № 716). Това повишено
самочувствие, това съзнание за ролята на своето дело обуславя отбеляз­
ване името на книжовника към написаната от него книга — през XVIII в.
доминира хубавата тенденция да се посочва кой, кога и при какви усло­
вия е завършил даден ръкопис.
Българският книжовник през XVIII в. дава по-пълен израз на своята
личност, той не се стеснява да разгъне по-пълно своя темперамент, да
покаже мислите и чувствата, развълнували душата му, да каже, че неве­
жеството на събратята му го измъчва, че поради грижа за тяхното д у­
ховно израстване той пише даден ръкопис и т. н. Книжовникът обаче го­
вори не само за любов, разкрива не само братска и сърдечна грижа, но
и силен гняв, дори и омраза към лениви и несъзнателни сънародници,
увлечени от страст за богатство, към невежи и суеверни люде, поддър­
жащи езически обичаи и поверия, към пияници, любодейци, остро бичува
увлеченията към разкошко облекло и пр. Личността на писателя намира
най-ярко отражение в творчеството на Йосиф Брадати и Паисий Хилен­
дарски. Надарени творчески личности — единият като разказвач, другият
като страстен публицист, пропити с високо съзнание за дълг към обез-
правения народ, те в пълнота разкриват своите натури. Разбира се, между
самите тях като личности има разлика, изразена в тяхната книжовна под­
готовка и подбуди за творчество.
Любовта към близките и изостреното съзнание за дълг към народа
са причина за разрастване на книжовната продукция през XVIII в., за уве­
личаване броя на книжовниците и на книжовните средища, за по-широко
разпространение на грамотността сред народа. Сега грамотните хора са
далеч по-много, отколкото по-рано, грамотни са не само духовни лица
(игумени, монаси, свещеници), но и светски лица (граматици, учители, тър­
говци, чорбаджии, селяни и пр.). Общуването на българи с други народ­
ности, посещаването на чужди земи и народи между другото пробужда
и интерес към науките, към знанието и учението, което на свой ред обу­
славя грижите за тяхното организиране и насаждане у нас. Българи дори
се грижат да издаване на учебници за сръбските училища, какъвто е
случаят с Марко Теодорович, „булгар, родом из Разлога“1. Туй определя
не само голямата продуктивност на книжовниците, но и териториалната
разпространеност на книжовните прояви — в много предели на страната
се пишат книги, а не само в манастирите, както е било по-рано. Разбира
се, и сега главни огнища на книжовен живот са по-големите български
манастири (Рилски, Бачковски, Етрополски, Троянски, Черепишки и др.),
но покрай тях се оформят като книжовни средища още Котел, Жеравна,
Тича, Елена, Търново, Свищов, Лом, Видин, Тетевен, Карлово, Пирдоп,
Етрополе, Ловеч, Габрово, Враца, Самоков, Калофер, Копривщица, Клисура,
София, Мелник, Пазарджик, Сопот, Кочани и др. Често се съобщ а­
ва за написани оъкописи в някои по-неизвестни селища (с. Рельово,

1 Вж. Й о р. И в а н о в , Вългарски старини из >'акедония. София, 1931, стр. 207 -208,

14
Самоковско, с. Белово, Ихтиманско, с. Оризари, Кочанско, и др.). В ре­
зултат на всичко това налице е безспорният факт — XVIII в. е най-богат
с. книжовници и книжовна продукция в развитието на българската лите­
ратура. А това обстоятелство само по себе си вече говори твърде много,
от него може да се правят известни изводи за духовното израстване на
народа. Тогава се увеличава числото на българите, които подпомагат кни­
жовната дейност чрез изразходване на по-значителни материални сред­
ства ·— те набавят хартия, заплащат труда на книжовника, приютяват го
при себе си, подаряват откупени книги на манастири и църкви. Това под­
помагане на свой ред активизира книжовниците.
Подчертаният стремеж на българския писател през XVIII в. за внед­
ряване на по-голяма просвета у българина, за пробуждане на неговото вер­
ско и народностно съзнание, за засилване на борбата срещу асимилатор-
ските стремежи на турци и гърци намира израз в неговите разбирания
за ролята и значението на идеологията в тази борба, осъществявана чрез
литература. В тежката борба за просвета и народностно опазване са били
използувани и други средства на агитацията — например църковната жи­
вопис, дето се срещат изображения не само на български светци, видни
политически и църковни деятели, но и изображения за мъките на потур-
чили се българи. По-силно е било, разбира се, въздействието на живата
образна проповед, призоваваща към съхраняване на род и език. А за да
бъде по-непосредствено и дълбоко нейното въздействие, нашият книжов­
ник стигнал до друг важен извод — книжнината да се пише на по-близък
и по-понятен за народа език. Наистина такава тенденция има и по-рано
у нас, още през XVI —XVII в., предимно в дамаскините, но сега тя раз­
раства и става доминиращо литературно течение. Спор не може да има,
че и тук е налице в известна степен въздействие от чуждите литератури,
главно гръцката. Това обаче не е толкова важно — по-важна е самата
тенденция в развоя на българската литература. Оттук и постоянните декла­
рации на книжовниците, че те пишат „просто“ на „прост български език“
за „неучените българи“, че те не са учили „ортография“, нито „политика“
Така пише например Теодосий Леков през 1789 г.: „Ибо и человек не-
учен, граматики не учил ся. . . аще ли в чесом противу, ортографии право
не написал. . .“1 За скромността на книжовника говорят и думите на Тео
фан Рилски: „И благии читатели, благословите нас, а не клънете, понеже
от слово наше познавает се како от ревност и от усърдие писахме, по­
неже не учихме се ортография, нам ест писание за велика полза“ (рък.
№ 179, л.^3586, в Църковния историко-археолог, музей). Такива мисли
изказват Йосиф Брадати, Паисий Хилендарски, поп Тодор Врачански, Ни-
кифор Рилски, Софроний Врачански и пр. Това е осъзната нужда и тен­
денция, строго прокарвана, изглежда с цел да се отбие съществуваща
друга практика, изграждаща се върху традицията. Постоянното набля-
гане на мисълта, че пишат и че трябва да се пише на жив народен език,
дава известно основание да се твърди, че българските книжовници през
XVIII в. водят целенасочена борба срещу една консервативна школа у
нас. А това е хубав израз на борбата за изграждане на български лите­
ратурен език, толкова тежка и пламенна през XIX в. до Освобождението.
И нещо друго, също твърде важно — както винаги и навсякъде, борбата

> Рж. Й о р. И в а н о в , Български старини из Македония, София, 1931, стр. 271.

15
за литературен език се свързва с въпроса за правописа. Без да водят
открита теоретична борба с противници на схващанията си, някои кни­
жовници през втората половина на XVIII в. създават и практикуват един
поразително опростен фонетичен правопис, очистен от ненужни букви, за
които липсват съответни звуци в живата реч. В това отношение те били
твърде предвидливи и смели, не се бояли от укори, че се отклоняват
от „свещената традиция“. Макар и да са без всякаква научна подготовка,
тяхната любов към просвещаването на народа ги довежда до такива
радикални реформи в българската ортография.
Примерът на другите народи, особено на Русия, дето печатната
книга е обикновена практика, поражда у някои български писатели от
втората половина на XVIII в. идеята за създаване на българска печатна
книга. Тези писатели имат представа за ролята на печатната книга като
разпространител на знания и просвета. Онова, което Софроний осъщ е­
ствява през 1806 г. с издаването на своя „Неделник“, като инициатива
и грижа е било отдавна осъзнато у нас — нужни са били само необхо­
димите материални средства, за да се реализира то. Делото на Софроний
следователно е завършък на една по-рано осъзната нужда и начало на
една хубава практика. Поп Пунчо готви през 1796 г. своя голям сборник
за печат (№ 693 на Софийската народна библиотека).
Българската литература през XVIII в. се обогатява и тематически.
Наистина в нея доминира все още съдържанието на Средновековието,
изпъстрена е с многобройни жития, похвали и проповеднически слова, с
разнообразни култови съчинения. Това именно я свързва здраво със средните
векове. Обаче покрай това съдържание тя има и нещо друго, което я
отличава и което именно определя нейния облик. Новите идеи намират
израз в новата тематика, която преди всичко се насочва в областта на
историята. За пръв път в нашата книжнина се появяват доста големи
съчинения, писани от българи и посветени на българската история, раз­
глеждащи по-обширно политическото и културното минало на народа. И
нещо друго, също характерно — за един сравнително кратък период
(около 30 години) са написани три отделни български истории незави­
симо 'от връзките, които съществуват помежду им : историята на Паисий,
историята на Спиридон и Зографската история от неизвестен автор. По­
родени от пробудено народностно съзнание, тези истории на свой ред
засилват интереса към българското минало, засилват и самото народностно
съзнание. Доказателство за това са появата на нови преписи от българските
истории, най-вече от „История славяноболгарская“: 1765 г. Софрониев
препис в Котел, 1771 г. Самоковски препис, 1772 г. Никифоров препис,
1783 г. Кованлъшки препис, 1784 г. Еленски препис, 1793 г. преработка
на поп Пунчо. Историческият интерес се удовлетворява и чрез препис­
ване жития на някои български светци (Иван Рилски и др.) или пък раз­
кази с исторически сюжет, макар не винаги пряко свързан с българския
живот. Такива например са разказите за смъртта на цар Иван-Алек-
сандър, повест за московския цар Петър и др.1

1 Б. С т. А н г е л о в , Из старата българска, руска и сръбска литература, 1958, стр.

105— 107; Стари славянски текстове, Известия на Института за бълг. литература, VI,
1958, стр. 251— 259.

16
 Социалната заостреност на българската книжнина през XVIII в. е
друга нейна отличителна черта. Писателят не е обикновен регистратор на,
факти и събития, а страстен проповедник на определени етични норми
изобличител на обществени и лични недъзи. Той познава силата на сло­
вото и иска да го използува за определени цели, а оттук произтича и
патосът на проповедта му. Извънредно характерни са думите на Йосиф
Брадати: „Коя ми полза от слънце, ясно сияющаго, егда печал вас ради
помрачает ми очи ? Кгда вижу ваше житие по бозе изправлено, тогда от-
кривает се тъма от очи мои. Сия въкратце рекох да разумеете колико
желание имам ради душевное ваше спасение. В и е с т е м о я р а д о с т и
в е с е л и е , в и е с т е с в е т о ч и м а м о и м а . Егда вижу ваше изправле-
ние, тогда изплънает се душа моя с радост и веселие“ (Соф. нар. библ.,
№ '328, л. 351). И затова силният стремеж у него да съдействува за из­
кореняване на лични и социални недъзи, каквито са: пиянство, магьосни­
чество, вярване в сънища, езически преживелици, кражба, любодейство,
убийство, лихварство, лицемерие, възгордяване, алчност, разкош в живота,
пищност в облеклото, клюкарство, завист, клевета и пр. Тези и други от­
рицателни черти в живота на хората са предмет на обширни проповеди.
Измежду всички тези случаи бих желал да припомня само за отношението
на Йосиф Брадати към чорбаджиите лихвари, които безмилостно ограбват
своите бедни сънародници. В едно свое компилативно съчинение той
пише за тях : „ Якоже творут идолопоклоници богати в днешний ден, иже
дают две жлътици, окаянии, на сиромаха и узимают три. Кръвопийци и
безутробне, татие и хищници“ (Соф. нар. библ., № 436, л. 82).
Българското общество е вече доста разслоено, с различни класови
интереси, което именно поражда известни социални противоречия и борби
между отделните обществени прослойки. Като застава на страната на
ограбените и онеправданите, писателят бичува алчните лихвари, които са
„кръвопийци, татие хищници“. Такова определено, открито и сатирично
отношение към богатите се среща за пръв път в нашата литература.
Изостреното гражданско съзнание на писателя, който се движи сред на­
рода и вижда неговото тежко положение, го заставя да вземе такова от­
ношение. И нещо повече дори — друг наш книжовник, неизвестен по
име, разкрива още по-остро социално разслонение, засилена социална не­
правда и класова борба. Това е показателно явление. Без да е чел ня­
какви социални трактати, само въз основа на тежките житейски условия,
сам вярващ човек, тъй възроптава срещу порядките в живота, срещу
теглото в него, което не всякога иде от политическия поробител, а от
икономически възмогналите се сънародници. В свое слово за страш­
ния съд по ръкопис от средата на XVIII в. нашият книжовник не се стес­
нява да постави в ада църковни и светски потисници на народа, опреде­
лено говори за слуги и господари, изразявайки симпатии към онеправда­
ните. Тук той казва: „И горе ще да буде на тия властителе, дето са биле
неправедни. Оти е беда велика и страшна и мучение безкрайно, дето се
не смишляват, нито имат грижа за домашни свои сиромаси, но токмо сос
работа ги насилва и бие ги, та им возлага рани на телото им, а облекло,
дрехи и ястие не дава им, ами ги мори сос гладуване и сос голота.“1
Нещо изключително ново и важно за българската литература през
XVIII в. е призивът за запазване на народността. В основата си тази ли-
1 Софийска народна библиотека, рък. № 2 '939, л. 156— 172.

2 Съвременници на Паисий — част първа 17

тература е църковно-религиозна, преследва култови задачи, но покрай тях
нерядко се прокарват и чисто политически цели. И колкото повече се
изостря съзнанието на народа, колкото повече той се просвещава, тол­
кова повече просветната борба прераства в политическа борба. Цялата
история на нашия народ през епохата на Възраждането потвърждава тази
мисъл. На първо време целта на българските просветни дейци е по-
скромна — стремят се чрез вярата и езика да обособят народа, да го
предпазят от чужди асимилаторски стремежи. Редом с това техен стре­
меж е да създадат единен фронт на всички балкански християнски на­
роди, потиснати и ограбвани от турската власт. Тези дейци не'призовават
на борба срещу гърци и сърби, а дирят единение с тях в общата борба
срещу поробителя, която борба излиза на преден план. Мисълта на
Йосиф Брадати, според когото балканските народи сега пъшкат в робия,
понеже не се обединили в обща борба при настъплението на турците, се
среща често в ръкописите през XVIII в. Така мисли и Паисий. Зачестилите
през XVIII в. случаи на потурчване карат българските книжовници да
обърнат повече внимание на това явление. Те не само преписват много
жития на мъченици, в които разказват за техни страдания поради вяр­
ност към християнството, но почват да отправят пряк зов към българина
да пази твърдо своята вяра, да пази народността си въпреки щедрите
обещания за свободен и щастлив живот, ако приеме мохамеданството.
Тази борба, както вече казах, се води не само чрез литературата, но и
чрез живописта. Главна роля обаче се пада на литературата. Призиви в
тая насока се срещат често. Ще приведа само два примера. Неизвестен
български книжовник така укорява някои българки : „В тия наша времена
и лета имат някои жени и имат синове и дъщерни. Порадуват се да ста-
нет турчин нейни син, нежели да станет калугер. Егда станет турчин,
имат го за похвала. Егда гледат сина своего турчина, радует му са. Егда
го видит калугера, они жалут и за присмех го имат.“1 Определена поли­
тическа насоченост имат думите на друг книжовник: „Вънимайте себе,"които
сте робиа у турци, чувайте свою православното веру, да приимете и му-
ченичъски венци и да не убоите с е . . . И ти, аще ги послушаш и станеши
турчин, избавиши твое тело от робство, а свою душ у предал еси у роб­
ство, да работит врагу и б ес у “ (Соф. нар. библ., № 338, л. 247).
Нуждите на времето изнасят напред въпросите около образованието
и възпитанието на децата, на подрастващото поколение. Бъдещето на
народа е заложено в децата. Поради това въпросите на възпитанието
заемат важно място в нашата литература през втората половина на XVIII в. ;
ръкописите от това време често поместват преводни или компилативни
съчинения на педагогическа тема. И отук главен автор и разпространител
е известният и обикнат книжовник Йосиф Брадати. Разбира се, възпита­
телните идеи се движат в кръга на религиозната етика, въпросите се
поставят и разрешават от позициите на църквата, която е ръководеща
сила в духовния живот на народа. Някои от целите на възпитанието са
наивни и първични; редом с това обаче се насажда любов към близки и
родина, към скромност и трудолюбие, към справедливост и състрадание ;
порицават се отрицателни антиобществени прояви в човешкия характер;
дават се наставления към родителите как да се грижат за правилното

Б. С т. А н г е л ов, Из старата българска, руска и сръбска литература, стр. 115.

18
 възпитание на своите деца, а също и съвети към подрастващото поколе­
ние. Нужно е родителите да полагат грижи за моралното възпитание на
децата си, а не да им оставят в наследство материално богатство. Ето
няколко мисли в тази насока: „Длъжни са родителе сас много разум да
изгледуват свои чеда, како ходат и с каковим человеком и сабирает с е ...
Защо е детинска душа като чисто и бело платно — у каква го боя ту­
риш, такова станет. И после, ако искаш да го поставиш у друга боя, да
му промениш лице, а оно по напрежната боя прилича. Така са и мали
деца. Кога са от мали научат на добро и кога порастат, не можат скоро
да се обратат на з л о ... О человече, ако милуваш чедо свое, не давай му
богатство, но му остави добра наука и благочестие; ако ли го ненавидиш,
дай му богатство. .. От мало какво научи дете, тако и до старост ос-
танет.“1
Засиленият интерес към граматически съчинения е друг израз на
светска струя в българската книжнина. Старите граматически съчинения
вече не удовлетворяват, сред другите славянски народи има нови, по-
съвременни граматически творби, които постепенно проникват и в бъл­
гарските земи. Главен извор на такива знания е славянската граматика на
Мелетий Смотрицки (първо издание, 1619 г.), която у нас прониква твърде
скоро след обнародването й, като се разпространяват не само печатни
екземпляри от нея, но и ръкописни екземпляри. Такива преписи има и от
XVIII в., какъвто е например ръкописът от 1788 г., писан в Калофер от
йеромонах Памво (Софийска народна библиотека, № 26/950).1
Недъзите в българското общество пораждат стремеж за изкоренява­
нето им; и понеже дидактическата проповед тук не е достатъчна, тя се
допълня от сатирата, доста разпространена у нас, макар твърде често да
е включена в някое житие или проповед. Като самостоятелно сатирично
произведение се среща рядко. В единия и в другия случай обаче тя е
твърде остра. Типични представители в тази насока са Йосиф Брада­
ти и Йосиф Хилендарец.
Като сатирик и изобличител на недъзи на своето време Йосиф Бра­
дати е нещо съвсем ново за българската литература през XVIII в. Защото,
доколкото в старобългарската литература съществува сатирата като лите­
ратурен жанр, по-късно, през първите векове на турското робство, тя
почти изчезва. Той подхвърля на остра критика някои социални прояви в
живота на народа — възгордяване, алчност за богатство, коравосърдечие,
безбожно лихварство, бягане от четене на книги, недостойно държане в
църква, страст към пищно облекло, езически остатъци и пр. Със своята
сатира Йосиф проправя път на Паисий Хилендарски, сближава се извън­
редно много с него. Само че стрелите на Паисий бият по-далече и по-
определено — срещу открити врагове на народа, срещу отродили се бъл­
гари. Въпреки дидактично-християнския тон в съчиненията на Йосиф на
места той взема по-определено отношение към турското робство, раз­
яснява събития от политически характер, подхваща линия, която по-късно
става главна в борбата на народа за политическа свобода.12

1 Софийска народна библиотека, № 436, 690, л 305—307 и др. Изцяло печатан такъв
текст по ръкопис ст XVIII в. вж. у J о в а н х. В а с и л ь е в и Ь , МаНедонски зборник про-
шлога века. Споменик, XXXI, Београд, 1898, стр. 23— 29.
2 H. М. Д н л е в с к и й , Грамматика Мелетия Смотрицкого у болгар в зпоху их воз-
раждения. Труди ОДРЛ, XIV, 1958, стр. 4 6 1 —473.

19
 В едно съчинение (вероятно пак от Йосиф Брадати) така гневно се
говори за монасите : „О, горе вам, капоносци, на тия наша времена. Тъкмо
раси и капи и иноческо одеяние имаемо, а житие иноческо ни мало не
имаемо. — О, безумни, диви иноци, како не помишляете ваша погибел ? ...
Где непокорство? — У иноци. Где богатство? — У и н оц и ...“1 Подобни
елементи срещаме и у Йосиф Хилендарец. Той жлъчно бичува ленивеца,
който избягва книгата или само я държи в ръка, без да я чете, очак­
вайки книгата „сама да му дума“.
Публицистиката като нов литературен жанр най-добре е представена
в бележитата „История славяноболгарская“ на Паисий Хилендарски, но
нея срещаме, и в други творби „на нашата литература от онова време,
особено у Йосиф Брадати и Йосиф Хилендарец. Нещо съвсем ново за
литературата ни е появата на стихотворения, макар и преводни, с военна
и любовна тематика.
* * *
Делото на многобройни известни и неизвестни по име книжовници
през XVIII в., особено през втората половина на века, неусетно внася нови
елементи в съдържанието на българската литература, чертае линии на
нейното развитие, изважда я от традициите на Средновековието, насочва
я към по-пълно свързване с живота на народа. Наистина преходът е ба­
вен и постепенен, но тук по-важен е самият процес на обновяването,
което при по-нататъшните обществено-политически промени става все по-
силно в развоя на новата българска литература. Д а се проследи и изясни
тази важна проблема — зараждане и начално развитие на новата бъл­
гарска литература, преход от средновековна към нова книжнина, връзки
с литературите на другите балкански народи, а същ о и с руската лите­
ратура — е все още предстояща актуална задача на българската лите­
ратурна история.12 Още повече, че през XVIII в. започва изграждането на
българската нация. Безспорно този исторически факт има решаващо зна­
чение за появата и развитието на нашата нова литература. Бъдещи по-
задълбочени и разширени издирвания въз основа на нови материали без­
условно ще изнесат нови подробности и тенденции в развитието на ли­
тературата през XVIII в. Настоящото проучване е скромен принос в тази
насока, имащо за цел да представи в по-голяма пълнота духовния живот
на българския народ през епохата, по-ярко да изпъкне величавият образ
на най-видния неин представител — Паисий Хилендарски.

1 Б. С т . А н г е л о в , Из старата българска, руска и сръбска литература, стр. 116.

2 Интересни мисли в тая насока напоследък изказа съветският славист А. Н. Робин-
сон в своята ценна и интересна монография „Историография славянского возраждения и
Паисий Хилендарский“ (V международннй съезд славистов). Издательство Академии наук
СССР. Москва, 1963, 139 стр. Както се вижда и от наслова на проучването, Паисий е
разгледан на фона на общославянската историография, поставен е в тясна връзка със ела -
вянската историческа мисъл на своето време, въведен е з а п р ъ в п ъ т в общото нейно
развитие. Тази постановка е твърде важна за нас, защото въвежда развитието на нашата
литература в потока на общославянския духовен подем през XVIII в. Авторът заключава :
„Вьщающимся представителем зтого течения, одним из последних по времени, н о к р у п-
н е й ш и х п о з н а ч е н и ю , бнл Паисий Хилендарский — основатель идей болгарского
Возраждения. В „Истории словеноболгорской“ Паисия с неповторимой оригинальностью со-
четались традиции общих историографических представлений с пиблицистическим пафосом
болгарский живой современности“ (стр. 139).

20
 Материалите показват, че XVIII в. е бурна, раздвижена епоха, със
силно културно движение, изразено чрез делото на много книжовни дейци.
Паисий не изниква случайно и неочаквано, нито пък делото му остава без
въздействие. Той има предходници, има съвременници и последователи.
Тук са разгледани неговите съвременници, български културни деятели
през XVIII в., главно от средата на века насам. Думата с ъ в р е м е н ­
н и ц и не се покрива със с ъ и д е й н и ц и , макар някои от тях горещо да
споделят мислите на „История славяноболгарская“, която те преписват.
Доминиращо у тези съвременници на Паисий е все още старото съдър­
жание, макар и не така вече стабилно. И тъкмо при съпоставка с тях
изпъква величието на Паисий. Той най-добре долавя и изразява тенден­
цията на новото в живота. С патоса на своята „История славяноболгар­
ская“, обусловен от безгранична любов към народа и от дълбоко стра­
дание заради народното тегло, Паисий вдъхновява съвременници и по­
томци на борба за запазване на народността, за извоюване на по-добър
живот. Книгата на Паисий е първото произведение на българската лите­
ратура, което в най-силна степен не само се свързва с живота, не само
отразява неговите нужди, но и ч е р т а е п р о г р а м а н а б ъ д е щ е т о .
В това е силата на неговата малка, непретенциозно написана, но велика по
въздействие „История славяноболгарская“.

21
Йосиф Брддати

встъпление

Йосиф Брадати е виден български книжовник през XVIII в., създател

на книжовна школа, за център на която се счита Рилският манастир.
Неговото литературно дело — оригинални, компилативни и преводни съ ­
чинения — оставило трайни следи в развитието на нашата литература
през XVIII в. Той е извънредно активен и открит, честен и смел пропо­
ведник, книжовник и общественик. Тези качества определят въздействието
му върху неговите съвременници, те са причина за обаянието му пред тях.
Може би в историята на нашата средновековна литература няма друг
български книжовник, чието име съзнателно, с чувство на уважение и
признателност да се отбелязва още приживе толкоз пъти, какъвто е слу­
чаят с Йосиф Брадати. Съвременниците му се чувствуват морално за­
дължени да кажат, че преписват от негови ръкописи. Такъв авторитет,
такова обаяние не се създават изкуствено и насилствено — те може да
бъдат резултат само на действителни заслуги, плод на личността на пи­
сателя и общественика Йосиф. Измежду многото духовни лица, с които
се среща и разговаря в Рилския манастир, Партений Павловия през 1757 г
счита за нужно да отбележи именно Йосиф Брадати. „Такодже и 1юсифъ
Долгобрадатьш ималъ оученика Пахом1а посечена w агарднъ за в-bps. Той
и нин-Ь живитъ 1757.“1
Въпреки голямото книжовно дело на Йосиф Брадати, въпреки голя­
мото му въздействие върху българските книжовници от втората половина
на XVIII в. малко са научните изследвания върху него. Редица моменти
от биографията и творчеството на писателя остават неизяснени.
Отначало името на Йосиф Брадати не задържа пряко вниманието на
учените ; то се споменава покрай имена на други български книжовни или
църковни деятели. Руският учен^А. Гилфердинг е може би първият учен,
който в печатан труд отбелязва Йосиф Брадати като български книжовник
от втората половина на XVIII в. В своите прочути „Письма об истории
сербов и болгар“ той печата житието на Йван Рилски п.о Белградския
сборник № 22, преписан от Никифор Рилски и от монах Роман през
1756 Г. в Габрово от ръкопис на самия Йосиф. Тук Гилфердинг само
цитира приписката на Роман, в която е дадено името на Йосиф Брада­
ти, без да прави някакви разсъждения за него.2

• 1 П а р т е н и й П а в л о в и ч, Автобиография, сп. Српски сиоя, 1905, бр. 15, стр. 431.

2 Вж. Московские ведомости, 1855. Препечатано в А. Г и л ь ф е р д и н г , Собрание
сочинений, т. I, СПБ, 1868, стр. 124— 125.

23
 Ф. Буслаев използува материал по сборника на Григорович за народ­
ните суеверия, за вещиците и пр., без обаче да отбелязва името на Йосиф.
За неговия сборник той дава следната висока оценка : „В упомянутой ру-
кописи, за сообщение которой приношу мою благодарность В. И. Григо-
ровичу, предлагаются замечательнне даннне для истории колдовства, в
собрании обличительннх елов против народннх суеверий под общим за-
главием „Празници бабьши или о бабихъ баснехъ“. В одном месте обли-
читель так внражается о господстве суеверий в болгарской земле: „По
много земли х о д и х ъ ...“1
Преди Гилфердинг и Буслаев в 1848 г. В. И. Григорович в писмо до
И. И. Срезневски (3 юли 1848 г.) съобщава за своя ръкопис, преписан от
монах Никифор Рилски през 1757 г. в Рилския манастир. Григорович дава
и приписката на Никифор, в която се говори за Йосиф Брадати. Ръкописът
е отбелязан като „Поучеше на неделените еггл 1е. Переводн разннх елов
Феод. Студита, Йоанна Дамаскина с прибавл. оригинал, елов“. За него
става дума във връзка с мисълта на автора, „что письменность на про-
стом блъгарском язнке, кажется мне, началась очень давно“2. В друго
писмо (18 ноември 1848 г.) той допълнително дава нови вести за същия
ръкопис : „ У болгар очень много суеверий. У Йосифа Брадатото, о кото-
ром писал, есть: 1) Слово о праздниках бабьих и бабьих - баснях, в ко-
тором, между прочим, упоминаютея : Мартини суботи, волческии празници,
русалискии, горешлацн, гадания: лить олово, баять воду (баеше вода),
глядеть на воск, о залагарах, бродниках; 2) Слово ради самовили, где
говорится о тех, кои ходят на самовили и на бродници и които ба^ть и
залагають и завезують скоти, кои завезують зверове и мечки, кои заве-
зують деца, о баснаркахь, о рекарахь (лекарах), о бшплрахь ; 3) Слово
ради магееници; 4) друго слово ради магееници; 5) друго слово ради
магееници, бродници, самовили и ба^лици. В атом последнем слове ска-
зано: „Но и се да рек8 вамь, благословЪнш христшане, по много земли
ходихь, толко не самь видЪль по много броднщи и самовили, и магеенщм
колк8 оу болгарската зем л д; има др8ги грахове на др8га землга,...
Хотя 9ТО действительно может бнть так, как говорит Йосиф Бра­
дати, я, однакож, не нашел ясних мифологических следов. Упомену о
том, что узнал.“3 По-късно в своя „Обзор славянских литератур“ (Воро-
неж, 1880, стр. 42) Григорович отново се спирана този ръкопис, за който
пак говори съвсем накратко, като поставя Йосиф Брадати между трите
знаменити личности в живота на българския народ през онази епоха. Тук
той пише : „Три знаменитие личности 9той 9похи особенно потрудились в
деле возраждения болгарской литератури, зто —
1. Йосиф Брадатий, тот самий обличитель болгарской тьми и неве­
жества (суеверий), сборник которого явилея в 1750 г. К сожелению био­
графия его севершенно неизвестна.“
В архива на В. И. Григорович също става дума за този ръкопис —
него той отбелязал в два свои списъка (регистъра) на ръкописите и кни­
гите, които изпраща още по време на пътуването си по българските
1 Ф. Б у с л а е в , Исторические очерки русской народной словесности и исскуства,
т. I, СПБ, 1861, стр. 117— 119.
2 В. И. С р е з н е в с к и й , Переписка И. И. Срезневского с В. И. I ригоровичем,
Сп. БАН, кн. LIV, 1937, стр. 29.
3 В. И. С р е з н е в с к и й , пое. съч., стр. 47.

24
земи. Бележките му Се съхраняват в Москва [Държавна библ. „В. И. Ле­
нин“, фонд 86]. Григорович дори отбелязва где е получил или намерил
книгата — в Свищов през лятото на 1845 г., както може да се съди от
едно писмо до него.1 Под архивна единица № 2.24 той написал: „1 (37),
Йосиф Брадатого поучения. Свищов“. Такова уточняване, малко разши­
рено, има и под № 2.25 на лист 13: „Йосифа йеромонаха рильского Бра­
датого. Свищов.
стр. co-ô- (279):
1. Празници бабьши или бабихь баснех.
2. Слово ради самовили.
3. Слово ради магесници.
4. Другое слово ради магесници.
5. Слово ради магесници, и бродници, и самовили и б а н и ц и .“
По-голямо извлечение от своя ръкопис, засягащо народните суеверия,
Григорович прави и трети път — в една тетрадка с български народни
песни има два листа с наслов „Болгарские предрассудки“, извлечения из
наречената от Григорович „Рукопись Свиштовская“ (вж. приложение 9).
През 1883 г. П.о А. Снрку окрито заявява: „Действительное ли лицо
„рилский постник“ Йосиф Брадатий и когда он жил, мне неизвестно; но
что он не есть составитель апокрифического жития Йоанна Рьшского,
видно из того, что он его „привелъ и исписалъ от греческаго 1дзика по
словеньски“2. Според него изразът за гръцкия език в приписката на мо­
нах Роман е притурен „для придания большей важности и значения как
целому сборнику, так и отдельним статьям. Аналогичнне явления в исто­
рии народннх книг встречаются у веех народов, имеющих литературу.“
Според думите на Μ. Н. Сперански измежду другите ръкописи в Со­
фийската народна библиотека особено внимание заслужава Йосифовият
ръкопис под № 328 (62). След като предава съвсем накратко съдържа­
нието на ръкописа, той дава и следната извънредно важна и точна ха­
рактеристика на сборника: „ О с о б е н н о с т ь статей зтого сборника, по-
мимо народното язьша и с в о б о д н о т о о т н о ш е н и я к старому тексту,
представляют в в е д е н и я общего характера, которнми составитель сбор-

1 Писмо до Григорович от Стефан Пенювич Ахтар :

„Благороднейши г. г. Виктор Григорович,
Проводил ти бях 13 монеди бакарени, ни знам приел (ли) ги. И това ти проваждам.
Молим Ви ни на заборавейти, утьговорети ни са за Вашшиту здрави и да знам какво си
ги приел и други пат да ти проводя. Ут бога здрави, дубро ввидени дунявга. Ваши ис-
крении и слуга Вашя Стефан Пенювич Ахтар уставам у в здрави и в надежба за отвит
Ваш .“
Адрес : „В къщата на Кръпановчка
Благороднейшииму Г. Г-ну Виктору Григоровичю руссиянин ут Казан,
ЦАЛУВАТЕЛНО В СВИЩ ОВ.“
На гърба на писмото : „Чрез Вашите слуги Якова Илиева и Ив. Антонова. Свищов
15 юлия 8 4 5 “. Този Яков Илиев ще да е един от потомците на Григор поп Илиевич, който
писал книга през 1789 г.
2 П. А. С н р к у , Несколько заметок о двух произведениях терновского патриарха
Евфимия. Сборник статей по славяноведению, составленннй и изданннй учениками В. И. Ла-
манского, СПБ, 1883, стр. 362. Накратко споменава за него и в Очерки из истории лите-
ратурннх сношений болгар и сербов в XIV—XVII веках, СПБ, 1903, стр. ССХН, CCXXV ;
Византийская повесть об убиении императора Никифора Фоки в старинном болгарском пе-
ресказе, СПБ, 1883, стр. IX.

25
ника пользуется для поучений, ч а с т о н и ч е г о о б щ е г о с самьш жи-
тием, которое он излагает, не имеющими. Такими введениями снабженн
сказание о Константине Великом, житие Илии, Амвросия, Петра и Павла.“1
Отначало В. Н. Мочулски само споменава за Йосиф Брадати по по­
вод на приписката на Никифор Рилски, намираща се в ръкописа от 1757 г.
в сбирката на В. И. Григорович.2 Няколко години по-късно той изказва
мнение, че т. нар. съчинения „ради бабини враговщини“ са писани не от
Йосиф Брадати, а от неговия ученик Никифор Рилски.3
В. Ягич цитира мисълта на Йосиф Брадати : „По много земли ходих,
только не сам видел по много бродници и самовили и магесницн, кольку
у болгарска земля“, по ръкопис от сбирката на В. Григорович, но името
му не посочва. Вероятно сведението, получено може би от Григорович,
не е било пълно.4
Вл. Качановски обнародва по два ръкописа съчинения, които се на­
мират в ръкописи на Йосиф Брадати, но името му не посочва. Вероятно
то е липсвало в използуваните от него ръкописи.5
Повече внимание на Йосиф Брадати не отделя и П. А. Лавров в своята
ценна публикация „Дамаскин Студит и сборники его имени „дамаскини“
в югославской письменности“, дето само споменава името му (Одесса,
1899, стр. 6 и 41).
Един век след Партений Павлович от българските културни дейци
пръв Г. С. Раковски обръща внимание на Йосиф Брадати, за когото е
възнамерявал да пише нещо повече. В писмото си до Йосиф Дайнелов
от 1 август 1861 г. Раковски пише: „Поздравете всички наши родолюбци
и кажете им, че открих и сега в пътешествие си някои си важни памят-
ници за наша нова история. То е житие и страдания отца Софрония, пи­
сано от него самаго. Записки н я к о г о с и Й о с и ф а Б р а д а т а г о от
Рилски манастир, преди 120 години писани, и писма отца Неофита, пър-
ваго двигателя священнаго ни въпроса. Тии всички щат ся обнародва
с първо благовремие.“®
Първата по-голяма и по-цялостна публикация не само в България, но
изобщо^в научната литература е студията на Димитър Маринов „Йеро­
монах Йосиф Брадати“, излязла през 1901 г.3 Авторът пише: „Целта на
тия редове е да извадим из забвение името и спомена на тоя наш деец и негова­
та дейност по нашето свестявание. Един ден историята ще определи несъмне­
но по-точно мястото му в нашето възраждание.“4 Тук той изнася обилен
материал от Белградския сборник, преписан от Никифор Рилски и от
монах Роман през 1756 г. Главно този материал бе използуван от Мари-
1 М. H. С η е р а н с к и й, Заметки о рукописях Белградских и Софийской библиотек.
Известия историко-филолог, института Безбородко, т. XVI, 1898, стр. 84— 85.
2 В. Н. М о ч у л ь с к и й , Описание рукописей В. И. Григоровича. Летопись историко-
филолог. общества при Новороссийском университете, Одесса, 1890, стр. 103— 114.
3 Слова и поучения, направленнме против язнческих верований и обрядов. К битовой
истории болгар, Одесса, 1903, стр. 5 —6.
1 V. J a g i č , Historija književnosti naroda hrvatskoga i srbskoga, Zagreb, стр. 8 4 ;
История сербско-хорватской литератури, Казань, 1871, стр. 102.
5 Вл. К а ч а н о в с к и й, Памятники болгарского народного творчества. Вьтуск I.
Сборник западноболгарских песен с словарем, СПБ, 1882, стр. III, 22—66.
6 Г. Д и м о в , Архив Г. С. Раковски, т. I, София, 1952, стр. 287.
7 СбНУНК, XVIII, стр. 99— 131. Ценни критически бележки върху студията на Д . Ма­
ринов направи Ал. Теодоров-Балан в Периодическо списание, кн. LXIV, 1904, стр. 1 5 3 —154.
8 Д и м . М а р и н о в , пое. съч., стр. 101.

26
 нов и от литературните работници след него за очертаване личността И
писателското дело на Йосиф Брадати. Впрочем делото на писателя все
още остава в сянка, то се нуждае от допълнителни проучвания, каквито
наскоро след Дим. Маринов не се явяват. Наистина сега името му вече
не се забравя, все по-често се споменава в групата на многобройните да-
маскинари. Това най-често става в някои общи изследвания върху бъл­
гарската литература или при описание на старославянски ръкописи.1 В ре­
зултат на всичко това по-голямо внимание на Йосиф Брадати обръщат
вече видни представители на българската наука — Беньо Цонев,12 Боян
Пенев, Петър Динеков, Христо Гандев и др. Техните изследвания опре­
делят по-точно мястото и значението на писателя в историята на българ­
ския език и на българската литература. Беньо Цонев установява, че
Йосиф БРаДати прави свой, трети поред в българската литература превод
на съчинението „Съкровище“ на прочутия гръцки проповедник Дамаскин
Студит (XVI в.). Многобройните преписи от този превод образуват т. нар.
„рилски кръг“ на богатата дамаскинска книжнина у нас.3 На друго място
Б. Цонев пише: „Като се имат пред вид тези бележки, вижда се у този
Йосиф Брадати известна оригиналност, а в същото време известно съз­
нание да внесе нещо ново в нашата книжнина.“4 През 1894 г. Б. Цонев
само споменава името на Йосиф Брадати като един от преписваните на
дамаскини у нас, поставен наравно с другите книжовници.5
Боян Пенев дава твърде висока оценка на Йосиф Брадати, когото
характеризира така: „В дадения случай имаме работа не с обикновен
преписван или компилатор, а с л и ч н о с т , която се отделя от безцвет­
ната маса на другите книжовници и се опитва, както се каза, да изрази
свои лични схващания и настроения. Може да се каже, че този рилски
монах е първата по-крупна личност, която срещаме на прага на нашата
нова книжнина. След него можем да говорим не само за книжовни про­
изведения, резултат на колективен труд, но и за отделни личности, които
насочват литературното развитие.“6
Ценна с изнесения фактически и систематизиран материал, с напра­
вените наблюдения и изводи е публикацията на Б. Гацов „Дамаскинари
от Рилската школа“.7 Авторът смята, че в 46 ръкописа се намират пре­
писи от съчинения на Йосиф Брадати. Недостатък в работата му е, че
той не сочи ръкописа или съчинението, за което говори, къде се намира,
под какъв номер. Задоволява се да означи само годината на ръкописа.
Поради това някои^негови сведения днес не могат да се проверят и из­
ползуват отново. „Йосиф Брадати — пише авторът — внася една жива
1 Е. С п р о с т р а н о в , Опис на ръкописите в библиотеката при Рилския манастир,
София, 1902, стр. 103, 115; Л. С т о я н о в и ч , Каталог рукописа и старих штампаних
книга, Београд, 1901, стр. 51— 5 5 ; М о с к о М о с к о в , Трети нов дамаскин, сп. Българска
сбирка, ХИ, 1905, кн. VII, стр. 442— 4 4 6 ; кн. VIII, стр. 507— 511, и др.
2 Б. Ц о н е в , Опис на ръкописите и на старопечатните книги на Народната библио­
тека в София, т. I, София, 1910, стр. 306, 322— 325, 353, 357 и др.; Опис, т. II, 1923, стр. 237,
241, 249, 269, 368, 422 и др.
3 Б. Ц о н е в , История на българский език, I, София, 1919, стр. 2 8 2 ; вж. още
стр. 297— 303.
1 Б. Ц о н е в , цит. съч., т. II, София, 1934, стр. 293.
δ Б. Ц о н е в , Новобългарска писменост преди Паисия, сп. Български преглед, I, 1894,
кн. VIII, стр. 8 7 - 8 8 .
6 Б. П е н е в , История на новата българска литература, II, 1932, стр. 202.
7 Сп. Духовна култура, кн. 51 - 52 (1933), стр. 245—252.

-27
струй в живота на рилските монаси. Той влива преснота в проповедниш-
ката книжнина и спечелва много подражатели. Неговото влияние се про­
стира от Щип до Габрово и Свищов, от Пловдив до Враца и Видин. На
времето си той е бил най-авторитетният и най-известен писач в българ·-
ските краища. За нас той е интересен като буден народен деец, близък
предходник на Паисий и най-малко 20 години по-стар негов съвременник...
Едно подробно изследване върху него, след като се установи вече какво
е писал, би хвърлило светлина върху фона на времето, през което расте
и се развива Паисий.“1
За ролята на Йосиф Брадати в развитието на българската литература
през XVIII в. говори и проф. П. Динеков: „Сред така наречените дамас-
кинари в нашата книжнина през XVIII в. особено се очертава образът на
рилския монах Йосиф Брадати, работил — по някои сведения — между
1690 и 1757, в Рилския манастир, почти съвременник на Паисий. За раз­
лика обаче от съставителите на дамаскинските сборници и на сборниците
със смесено съдържание Йосиф Брадати внася някои нови идеи, които
го свързват с новото поколение на възрожденците и ни дават право да
го смятаме като предвестник на българското възраждане.“12
Както показва и самото заглавие, проф. Ив. оГошев направи научно
съобщение върху един „Новооткрит сборник на Йосиф Брадати, препи­
сан от монах Никифор в Рилския манастир през 1758 г.“.3 Най-нова и
особено ценна с изнесените данни и изводи е съвместната публикация на
Донка Петканова и K. М. Куев „Нови вести за дамаскинаря Йосиф Бра­
дати“.4 Въз основа на изнесените нови данни авторите обобщават: „С но­
вите вести за дамаскинаря Йосиф Брадати, прибавени към старите, се
получава по-пълна и по-ясна представа за личността на книжовника. В не­
гово лице виждаме един енергичен, буден човек, който не е роден за
бездействие и уединение. По-голямата част от своя живот той прекарва
в движение, в пътуване по чужди и наши земи, в усилен книжовен труд
и нравоучителна проповедническа дейност. Във всяко българско село или

1 Сп. Духовна култура, кн. 51— 52 (1933), стр. 251— 252.

2 П. Д и н е к о в , Първи възрожденци. Второ издание, София, 1944, стр. 5 4 —62; Ли­
тературни образи, София, 1957, стр. 5 — 8 ; Стара българска литература, ч. II, София, 1953,
стр. 175— 180; История на българската литература, т. I, София, 1962, стр. 415— 418. За
Йосиф Брадати накратко пишат още : X р. Г а н д е в, Фактори на българското възраждане,
София, 1943, стр. 101— 103, 264—2 6 5 ; Й о р д . И в а н о в , Св. Иван Рилски и неговият ма­
настир, София, 1917, стр. 114; Старобългарски разкази, 1935, стр. 8 4 ; С т о я н Р о м а н ­
с к и , Български въпроси в преписката на И. И. Срезневски и В. И. Григорович, Сп. БАН,
LIV, 1937, стр. 160 163; Д о н к а П е т к а н о в а , Неделникът на Софроний Врачански.
Извори и идеи, Известия на Института за бълг·. литература, IX, 1960, стр. 199 сл. ;
Б. Ц о н е в , Книжовни старини от Елена, ГСУ, Ист.-фил. фак., XIX, 1923, стр. 37— 3 8 ;
Асен В а с и л и е в , Трем на българското възраждане, София, 1936, стр. 1, с образ на
Йосиф; в. Еленска защита, XIV, 1939, бр. 710, стр. 1— 2 ; XVI, 1941, бр. 790, стр. 1 ;
Д и м . М а м а р ч е в — З в . Ц о н е в , Родословията на трима д,ейци от Заверата в 1835 г.,
София, 1935, стр. 10— 11 ; М а р к о Д и ч е в , Градиво за историята на град Елена. Елен­
ски сборник, кн. I, София, 1931, стр. 32— 3 5 ; М и х . А р н а у д о в , Паисий Хилендарски,
София, 1962, стр. 41— 4 5 ; Н. Ф и л и п о в , Паисий Хилендарски. Български писатели. Ред.
М. Арнаудов, I, София, 1929, стр. 7 и сл. ; Е м и л Г е о р г и е в , Паисий Хилендарски —
между Ренесанса и Просвещението, сб. Паисий Хилендарски и неговата епоха, София, 1962,
стр. 253— 283.
3 Известия на Института за българска литература, кн. II, 1954, стр. 2 6 3 —267.
1 Сп. Език и литература, XIV, 1959, кн. 4, стр. 322— 325.

28
град, където се застоява по-дълго, той осмисля живота си с писане на
сборници, които после предава на други да ги преписват. Тази дейна и
неспокойна личност, която носи името монах и „постник“, напомня Паи­
сий, който напуска манастирските стени, за да разнася своята „История
славянобългарска“. В това отношение, както и с моменти от книжовното
си дело Йосиф Брадати се явява истински негов предходник и предвестник.“1
Животът и творчеството на Йосиф Брадати са предмет на проучване
и в дисертацията на Донка Петканова „Дамаскините в българската лите­
ратура“ (София, 1958).2 Въз основа на направения анализ на Йосифовото
творчество петканова прави извод: „Разбира се, у Йосиф още не излиза
напред българското народностно съзнание. Той мисли за вярата, учи и
повелява от религиозна гледна точка, у него няма съзнанието, както по-
късно у Паисий, че трябва да се запази българският народ“ (стр. 193).
Всички изследвани, които са работили по-непосредно и обстойно със
съчиненията на Йосиф, отбелязват оригинални и характерни черти в твор­
чеството на писателя, изтъкват, че.той се откроява като личност, широко
разкриваща себе си и своята епоха. А всичко това му определя важно
място както в развитието на българската литература през XVIII в., така
и в обществено-политическото и духовното развитие на нашия нарот.
Оттук и пряката връзка на огромното му по обем и въздействие кни­
жовно дело с делото на Паисий Хилендарски — най-великия син на бъл­
гарския народ през втората половина на XVIII в. Може дори да се дирят
и някакви преки връзки между тях, намерили отражение в творчеството
им. Всичко това обуславя нуждата от едно ново изследване върху жи­
вота и книжовната дейност на Йосиф Брадати, като се направи опит за
по-пълно използуване на познатите днес вести, а оттук и по-пълно да се
очертае творческото развитие на писателя, както и неговото значение.
Не особено богатата досега научна литература върху Йосиф Брадати
разполага с малко фактически материал за неговия живот и творчество.
В повечето случаи се използува съдържанието на Габровския сборник по
извлеченията, които Дим. Маринов Обнародва. Често се цитира и припис­
кате на Никифор Рилски по неговия ръкопис от 1757 г., намиращ се в
Одеса. Съхраняваните в Народната библиотека в София ръкописи на
Йосиф Брадати или преписи от тях бяха въведени само библиографски,
не се използуваха за по-пълно разкриване личността на писателя. Те
дори и не се считаха за автографи на Йосиф. Изключение в тази насока
прави публикацията jHa Петканова и Куев, които разясниха някои мо_менти
от биографията на Йосиф Брадати. Новите ръкописи, пряко или косвено
свързани с творчеството на писателя, които не са малко по брой, се
нуждаят от систематизиране и оповестяване. Въз основа на сега
познатите вести тук се прави опит за уточняване на някои моменти от
живота и творчеството на писателя, за по-пълно очертаване обема на
неговата книжовна дейност — оригинална, компилативна и преводна, —
основни тенденции в писателското му дело, личността на писателя и пр.3
1 Пое. съч., стр. 324— 325.
2 Машинописен екземпляр от него се съхранява в Българския библиографски институт
.Елин Пелин“.
3 Единствен Асен Василиев от българските художници е обърнал досега внимание на
Йосиф Брадати, на когото дава образ в книгата си „Трем на българското възраждане“.

29
2. ЖИЗНЕН ПЪТ

Биографичните вести за Йосиф Брадати са твърде оскъдни, но все

пак в сравнение с други наши писатели през Средновековието за него
знаем нещо повече. Приема се, че той е роден в град Елена,1 че живее
и работи между годините 1690— 1757 главно в Рилския манастир. Точ­
ната година на неговото раждане не е установена. В последно време
Донка Петканова и K. М. Куев смятат, че „неговото раждане трябва да
се търси между 1685 и 1690 г.“2. За да твърдят това, главен аргумент за
тях е споменаването на едно събитие, което станало в Пловдив през
1703 г. Те смятат, че посочената случка е лично наблюдавана от Йосиф,
който после я вмъква в един разказ на своя ръкопис. Това,-разбира се, е
правдоподобно.3
Редом с това обаче желая да изнеса един друг факт, който ми се
вижда по-правдоподобен, който ни приближава повече до истинската
рождена година на нашия писател. В Народната библиотека в София се
съхраняват извадки от ръкопис на Йосиф Брадати — дали са от авто­
граф или са от препис на негово съчинение, точно не може да се каже.
Обаче имайки пред вид някои автобиографични изрази, може да се пред­
положи, че са направени от автограф. Извадките са писани през миналия
век, съвременен бързопис. От кого са писани, също не може да се уста­
нови. Намират се в архива на Г. С. Раковски, който ги е получил от ня­
кой свой кореспондент българин или от руски учен. Позната е любовта
на Раковски към нашите стари ръкописи, грижата му за тяхното съхра­
няване и използуване за научни публикации. Както вече се каза, в писмо
до Дайнелов от 1861 г. той пише, че-е открил някакъв ръкопис на Йосиф
Брадати, който ще печата по-късно при благоприятни условия. Дали не
става дума за същите материали, които са оцелели в архива му? Покрай
преписаните няколко съчинения за жените от т. нар. Женски сборник на
Йосиф Брадати тук се намира и следната ценна биографична бележка
„3 h3 hw да е khkw азъ Ииюифъ Брадаий посникъ изведохъ отъ гречес-
юй язьшъ на славенсшй cie писмо ради женски и бабини враговщинн,
ради самовили и бродници, на прочиташе и на полз8 женамъ, въ лЪто
г— 4
3cgA (7264), а отъ рождества Христова x ^-hs (1756) у Рилски монастиръ.
Тога б-Ьхъ мв. години.“4
Подобни приписки се срещат в Романовия (Габровски) сборник от
1756 г. и Никифоровия (Григоричев) сборник от 1757— 1789 г., но с изпу-
щане на точно показаната възраст на Йосиф. В своя оригинал авторът

Той пиш е: „Един от онези, чието име е легенда. Огнен оратор, безпощаден раз-
обличител на гърчеещите се българи, могъщ проповедник на нравствени ценности, тоя
строг и взискателен спрямо себе си човек бичува безмилостно и посочва пътя на народните
водачи, смятайки ги единствено отговорни за погубване на българския н ар од .. . “ (стр. 1).
1 Д и м . М а р и н о в , Йеромонах Йосиф Брадати, СбНУНК, XVIII, стр. 101; Еленски
сборник, I, София, 1931, стр. 31— 37; същ о П. Динеков, Хр. Гандев и др.
2 Сп. Език и литература, XIV, 1959, кн. 4, стр. 323.
3 Изолирано остава мнението на проф. Ив. Д. Шишманов, според когото Йосиф Бра­
дати живее и твори „в края на XVII и началото на XVIII в .“ ; вж. Паисий и неговата епоха,
СпБАН, кн. VIII, 1914, стр. 13.
4 Софийска народна библиотека — БИА, Архив Г. С. Раковски, инв. Ms I. Б. 350 (52).

30
изрично отбелязва: „Тога бЪхъ мв. години.“ Тази важна автобио­
графична подробност се променя от преписваните на неговия ръкопис в
следните варианти :
Роман Габровски: у Габрово Терновьско тогда бехь;
Никифор Рилски: оу Рилски монастир тогда бЪхь.
За преписваните точното означаване на възрастта е ненужно и те го
изпущат като пряко несвързано със задачите им. Въз основа на тази бе­
лежка излиза, че Йосиф Брадати е роден през 1714 г. (1756— 4 2 = 1714).
Тази дата е много по-правдоподобна и по-приемлива с оглед на следва­
щите му прояви като неуморен духовник и^книжовник сред народа.
За детските и юношеските години на Йосиф не се знае нищо. Ве­
роятно още твърде млад той е постъпил в някой манастир като
послушник, подготвяйки се за бъдещ духовен деец. За неговия
буен темперамент, за любовта му към просветата и към просвещаването
на народа, за посетените от него места, гдето разнасял своята жива и
вълнуваща проповед, говорят някои от вестите, с които днес науката
разполага. В същото време тези вести разкриват уважението и любовта
на многобройните му почитатели. По-долу аз ще посоча в хронологи­
чески ред всички_познати днес сведения, които имат някаква връзка с
живота или книжовното дело на Йосиф Брадати. Най-напред ще изнеса
датираните, а после недатираните вести. Както ще се види, те съвсем не
са малко.
1740 г. — Ръкописен сборник дамаскин на Софийската народна биб­
лиотека (инв. № 3740/1925), съдържа на лист 176б следната бе­
лежка: Писах азъ 1юафъ въ лето (1740), меца фервоуарт д . оу
с е л о ...
За голямо съжаление думата, с която е означено селото, дето кни­
гата била писана, е зачеркната и трудно се поддава на четене.
1741 г. — Проф. Йорд. Иванов, като говори за ръкописите на
Йосиф Брадати, пише: „Бележки за дамаскина, писан в Рила през 1741 г.,
у автора на тая книга“ (вж. Й о р д . Й в а н о в , Св. Иван Рил­
ски и неговият манастир, София, 1917, стр. 114). Може да се съжалява
само, че както в тази си книга, така и в по-късни свои публикации
Йорд. Иванов не изнася повече подробности за дамаскина на Йосиф Бра­
дати. Като се има пред вид опитното око на проф. Иванов, може да сме
сигурни, че в случая става дума за автограф на писателя. Впоследствие
се откриха доста ръкописи от Йосиф или преписи от сборниците му, но
за ръкопис дамаскин от 1741 г. никъде не става дума.
1742 г. — Ръкописен сборник № 421 (322), съхраняван в Белград­
ската народна библиотека, на последния лист има такава приписка: На­
писа се си(ь книжица ва посници светомЗ отц8 IwaHHS Рильском8 при ег8-
мена Герасима и при еклисара 0eiv«-aHa въ лето (1742), месеца
септемврт г. 1юс1фъ непотребни ни бог8> ни чловекв (вж. Л. С т о j а н о-
в и h, Каталог Народне библиотеке у Београду. IV. Рукописи и старе штам-
пане кгьиге. У Београду, 1903, стр. 138).
1743 г. — Пише книга в село Оризаре, както се вижда от ръко­
пис № 5/927 в Софийската народна библиотека: Написах Ню кш-
жиц8 въ Щипъска стра(на), въ село (О)ризаръ, въ дома cansyix Абанасъ

31
и Станъчо. Тогда 1*ви се вЪлика звезда, глава и бешк на западъ. |ю аф ъ

непотребни ни бг8, ни члк8, написахъ въ лето w саздание мир8

* 1 *■— * ,__I

(7251), \Ψ μγ(1743), мца апрша к.

1744 г. — Като прочел един ръкопис в Рилския манастир — Зла­
тоуст (№ 4/7(26), — Йосиф оставил такава бележка : Азъ |юс1фъ Бра­
дати оу посниц8 прочктох npi егвмена Герасима и клисара Васша. Ва
нихно лето направиха се г. посници.1 По споменатите тук имена на
Герасим и Василий косвено се съди за времето, когато Йосиф е бил в
Рилския манастир и когато е писал бележката. За това се съди по лето­
писните бележки на монах Йеротей от 1772 г., оставени от него в една
руска печатна книга (Въскресник от Д 715 г., Москва). Според тези б е­
лежки през 1744 г. по настояване на игумена архимандрит Герасим е
възобновена горната част на манастира до Хрельовата кула. Герасим е
умрял на 5 ноември същата година. А Василий бил игумен през 1746 и
1757 г.а Следователно записката на Йосиф Брадати в гореспоменатата
ръкописна книга може да е поставена най-късно през 1744 г. преди
месец ноември, когато умрял споменатият в нея игумен Герасим. Впрочем
тази поправка спрямо мисълта на Димитър Маринов, че до 1740 г.
Йссиф е бил в Рилския манастир, даде Ал. Т.-Балан още през 1904 г.123
Понеже в ценните^ исторически бележки на Йеротей никъде ине се спо­
менава името на Йосиф Брадати, може да се предполага, че Йосиф не е
заемал никаква ръководна длъжност в управлението на манастира. Бил е
само „духовник общи“ на манастира, негов таксидиот — проповедник и
книжовник. Углъбен в своите книжовни занимания, той избягвал всякакви
странични задължения.
1745 г. — Приписка в рък. № 690 на Народната библиотека в София,
лист 136fi, преписан от Янкул, съобщава, че през 1745 г. Йосиф компи­
лирал „Л гръчккн ндводъ“ житието на Параскева Римлянка по молба на
протопоп Велко.4 Това житие сигурно е било включено в по-голям сбор­
ник, от който Янкул преписвал. Може да е бил в този вид, в който го
виждаме в Янкуловия препис. От самия Янкул ни е оставена бележка
т
за времеписането на сборника: W гръчески изводъ ж т е и бит 1е и м8-
чеше преподобнеи м8ченици матере Haiuei Петки. Аще ком8 не бвдетъ
мое писаше, а юнъ самъ да си напишеть по изредно. Азъ, Июсифь, на­
писахъ ва лето зснг (7253), афме (1745). Протопопъ Велко помоли ме и
написах м8 жиДе стеи Петки, егда б8деть празник да се прочететъ. По

1 Е. С п р о с т р а н о в , Опис на ръкописите на библиотеката при Рилския манастир,

София, 1902, стр. 103.
2 Е. С п р о с т р а н о в , Материали по историята на Рилския манастир, СбНУНК,
XVIII, 1903, стр. 172— 173.
8 Ал. Т . - Б а л а н , Рилската ръкописна сбирка. Периодическо списание, LXIV, 1901,
стр. 153.
4 Любознателният поп Велко от Самоков вероятно ще да е баща на поп Алекси Вел-
кович Попович, който през 1771 г. преписал в Самоков Паисиевзта „История славя-
ноболгарская“.

32
добро кстъ да юставиип канонъ стимъ, а жиДе да не <л>ставлаеип. По­
неже w канонъ и w фалтиръ не можетъ прости члвкъ да разберетъ да
се полъз8еть, а ώ по8чеше на простимъ людемъ велика полза биваетъ,
кои ест^ъ Христолюбивъ христига.нинъ. Ако есть ижоже 1юда, ишь ни vv
канона, ни w по8чене не приимаетъ негово срдце.
1745 г. — Пише ръкопис в село Оризаре, Кочанско, както се вижда
т

от бележката в Янкуловия сборник, № 689, л. 177а : W гръчаскаго извода

написахъ 8 село Мризарь вь домъ А-е-анаса и Станча при Кочане въ летю
зснг (7253), a w рождества по плъти бга слова афме (1745). Тогда пои-
дош а т8рци на Къзлъ баша, велика нужда беше по т8рска земла. Азъ,
^ с и ф ъ , написахъ, непотребни ни бг8, н и члвк8, месеца Maia е . днъ, s .
часъ дне, въ четврътъ. И 8 Враца въ домъ Димитр1а певца Цветковъ
снъ, хфм-е- (1749).
Мног8 иматъ съгрешенъ 1 речи и неисправлени, не клъните, но благо­
словите. Колико могохъ, толико писахъ. Кои можетъ по добре, да пишетъ.
И преписахъ азъ -грешни 1Лнк8лъ w всего народа х р и с т н ъ с к а т и
бг8 и члк8, 8 село Хрелово въ свои домъ, въ летю w сътвореша мира
(7262), a w рождаства Хка х ф ц д 1 (1754).
1749 г. — Пише в Самоков в дома на хаджи Йоан Ерина своя голям
сборник № 328 в Народната библиотека, както се вижда от лист 340б :
Писах ciro книжиц8 оу Самоковъ, оу хаци IwaHa Иерша, въ лето хфм-е·

(1749), меца м(а)рт1а i-ô- (19).

1749 г. — Бил във Враца, както се вижда от приписката към Бел­
градския сборник № 421 (322) на последния лист: Писа оу Враца въ
домъ Димитр1а Цветковъ синъ хфм-в· (1749) (вж. Л. Ст о ] ' а но в и1 1 , Ка­
талог Народне библиотеке у Београду, IV, 1903, стр. 138).
1749 г. — Янкуловият сборник № 689, л, роза (177), също известява
за престояване на Йосиф във Враца през 1749 г. : И 8 Враца въ домъ

Димитр1а певца Цветковъ снъ, хфм·«· (1749).

1750 г. — Във Враца Йосиф пише част от своя сборник № 328 в
дома на Димо Николов — житието на Амвросий Медиолански: Написах
това житие оу Враца, въ домъ Димо Николови синъ въ л-Ьто хфн (1750),
азъ 1и>с1фъ (рък. № 328, л. 154а).
1751 г. — Пише в Самоков част от ръкопис № 328 в дома на хаджи
Йоан Ерина: w многи любовъ, им8що mî стом8 wïÏ8 IwaHHS, написахъ
житие и битие и въсвращение честни мощи мца iro H Îa з., въ лето sch-ô-

1 В ръкописа стои погрешно ь\}гмд вместо хч^ид·

3 Съвременници на Паисий — част първа 33

(6259), λν^Ηλ (1751). Оу Самоковъ писахъ въ дом хаци 1и>анъ Ерша.
1ис1фъ непотребни (№ 328, л. 271а).

1751 г. — Същата приписка и в Янкуловия сборник № 689, л. 697б :

w мног8 любовь, им8щом8 стом8 wu8 IwaHS мног8 страдалномЗ, написах
жит 1е и бит1е и вазвръщен1е чесни мощи месеца 1юнт з. (7), въ летю.
зей·«· (7259), (1751). 8 Самоковъ писахъ ва домъ хаци Ииана Ие-
рина. 1и;сифь, непотребни. Преписахь tx азь 1Анк8лъ грешни w васего на­
рода, въ лето λφΝε (1755), меца ферварш, дань двадесети.
1752 г. — Пише в Самоков и в Рилския манастир, което се вижда
от ценната му бележка, останала в Янкуловия сборник, № 689, л. 448а :
Азъ, 1исифъ, написахь сию книжицз 8 Самоковъ, написахь вь домь Ма-
ноила, и др8ги рщ (112) листа 8 манастирь стаго ища при егвмена Виса-
piwHa и хаци М ойсей и Генад1а. Въ това лето развалиха т8рци каща 8
Самоковъ, беха направиле да чет8тъ. Повеза а Двдь 1еромонахъ w Бе-
лово въ лето w сатвореше мира зс£ (7260), a w рождества хфнв (1752),
меца сектевр1а.
Молщ васъ, б р а т , кои чет8ть и препис8ють, не клъните, на благода­
рите како се е нашла такова полазна книжица. 8 слованъски книги не
можеши да наидеши ташва сабрана по8чеша. Азъ есам Λ гръчасти книги
сабралъ за е. грош(а) и к. пари.
1752 г. — Йосиф Брадати написал тълковно евангелие № 759 на
Народната библиотека. Б. Цонев пише: „759 (221). Тлъкование евангелско,
писал монах Йосиф, вероятно Брадати, на 1752 год. в Самоков. Д о с­
тавил пак сакеларий М. Цв. Радулов — не излезе наи лице“ (вж. Опис,
Н, 1923, стр. 419). За обема и съдържанието на този Йосифов труд може
да се съди по тълковните евангелия на поп Тодор Врачански (№ 760) и
Теофан Рилски (№ 349, 715 и 758), съхранявани в Софийската народна
библиотека.
1754 г. — Йосиф е в село Хрелово, защото през тази година Янкул
преписва от сборника му, съгласно с бележката на Янкул в неговия ръ­
копис, № 689, л. 177а : И преписахъ азъ грешни 1Анк8лъ w всего народа
христи(лнъскага и бг8 и члк8 8 село Хрелово ’въ свои домъ, въ лети
w сътвореша мира зс|в (7262), a w рождества Хва (1754).
1755 г. — Йосиф Брадати е пак в село Хрелово, дето Янкул пре­
писва от сборника му: Преписахъ tx азь 1Днък8лъ грешни w васего на­
рода, въ лЪ то\ун« (1755), меца ферварш, данъ двадесети (рък. № 689, л.697).
1755 г. — Бележка от самия Йосиф след едно слово от Ефрем Си-
рин: Д о зде написахъ и 8зеше м иизъводъи истаде слово несавръшено.

34
И ради то мног8 поскръбехъ. Написахъ месеца маръпа ке (25), зс|т
(7263), хФнг (1755) 1тес1С1фъ (вж. Софийска народна библ., рък.
№ 687, л. 299а).и
1756 г. — Йосиф съставя т. нар. сборник за женски и бабини вра-
говщини : 3 h3 hw да е KaKw азъ Иwcиφъ БрадатШ посникъ изведохъ отъ
гречесшй язик на славенскШ cie писмо ради женски и бабини врагов-
щинм, ради самовили и бродници, на прочиташе и на ползу женамъ, въ
л-Ьто з с |д (7264), а отъ рождества Христова λ ^ ns (1756), у Рилски мо-
настиръ. Тога б-Ьхъ мв (42) години (вж. Софийска народна библиотека,
БИА, Архив Г. С. Раковски, инв. № I. Б. 350 (52).
1756 г. — Бележка в Одеския ръкопис, чиято трета част преписва
поп Григор Илиович: Знано б8ди како азь И№сифь Брадатш посникъ из­
ведохъ w грьческии н^зикь на словенскии сие писмо ради женски и ба­
бини враговщини, ради самовили и бродници, на прочиташе на полз8 же-
намь. Ва лето зс| а (7264), w рожд(ес)тва Хрстова x ^ n s (1756), оу Рилски
монастирь тогда бихьЦРъкопис от сбирката, на В. И. Григорович, Одеса,
№ 38 (64), вж. В. Н. М о ч у л ь с к и й , Описание рукописей Григоровича,
Одеса, 1890, стр. 114; Слова и поучения, направленнне против язьшеских
верований и обрядов, Одесса, 1903, стр. 3).
1756 г. — Монах Роман преписва в Габрово през 1756 г. от ръкопис
на Йосиф Брадати: Знано б8ди, како Ии>сифъ Брадати, посникъ w Риль-
скаго монастира, превелъ и исписалъ w греческаго (лзика на словенъски.
И азъ, Романъ йеромонах, преписахъ w негово писаше cia книжица ради
женьски и бабини враговъщини, заради самовили и бродници, да се чета
на польза женамъ, ва лето зс£ а (7264), w рождества Христова ä ^ hs
( 1756). 8 село Габрово, Теръновъско, тогда бехь. Брат1е, благословите, а
не клъните, аще что погреших ιχκο чловекь р8кою моею (Л. С т о j a -
н о в и h, Каталог рукописа и старих штампаних кшига. Збирка Српске
кралевске академще, Београд, 1901, стр. 54; Д и м . М а р и н о в , Йеро­
монах Йосиф Брадати, СбНУН, XVIII, стр. 128).
1756 г. — Поп Тодор от Враца преписва от ръкопис на Йосиф:
1. Сиа книжица написахъ азъ -ф елдоръ грешни w изводъ д8ховника
1юсифа 8 Враца w Ха ьфнв (1756), меца генаръ ке (25) (вж. Народна
библиотека в София, рък. № 322, л. За).
т
2. W Враца написахъ сию книжицв w изводъ д8ховника 1юсифъ
зг?А (7264), bÿNS (1756) -ф-етедоръ непотребни (там, л. 266б).
1757 г. — Никифор Рилски преписва в Рилския манастир дамаскин,
който сега се намира в Църковния историко-археолог, музей, № 917:
Cira КНИЖМЦ8 прописахъ азъ много грЪшнн и недостоинн монахъ Ниш-
фюръ w изводъ дховник8 Ιιναφδ 8 стое 8бителъ преподобнаго и бгонос-
Harw wpa нашего Куанна Рилскаго п8стиню жителд, пре 1г 8мена Сера-
niwHa, въ лЪто w Адама зс^е (7265), w Хса \ф н з (1757), меца април1а а.
35
 1757 г. — Монах Никифор Рилски преписва през 1757 г. в Рилския
манастир книгата Златая чеп: Спо книжиц8 прописахъ азъ многогрешнн
Нишфюръ монахъ w книга, нарицаема Златин чепъ. Има словеса д8шепо-
лезна, w правила аплска и стн саборюмъ, и w отачникъ. Еще има м8-
чен1е и стнм ъ апсломъ Петра и Павла.
Прописахъ е w изводъ двховника 1и>Нфа 8 стои юбитель Рилски

пре иг8мена CepaniwHa 1еромонаха β’α ^ το w Хрста ьфиз (1757), мца сеп-
TeMBpia в’ -е·, день. Читающи, аще что юбрещете изьгр-Ьшено, неправите
и насъ не кльнете, но простите (сп. Труд, I, 1887, кн. 20— 21, стр.
1268— 1269).
1757 г. — Никифор Рилски преписва от книга на Йосиф Брадати.
Ръкописът на Никифор бил в сбирката на Григорович № (38/64) и съ­
държа такава бележка : Спо книжиц8 приведе 1и>Нфъ 1еромонахъ рилскн,
w6 iijh д8ховникъ Брадати. Приведе ю w гръческн книгъ на блъгарьскн
т
прости кзикъ. W неговъ же изводъ прописахъ сто азъ, недостойни
монахъ Никифоръ оу стои юбителъ Рилски, въ л-Ьто vv Адама зс|« (7265),
w въплощен1е Хва кфиз (1757), меца, avrScTa, пре иг8мена Серапиюна ie-
ромонаха и наместника Никита 1еромонаха. И чет8ще, юць1 и браНа, аще
что юбрещете и съгрешено, неправите геда ради и нас простати, xakw не-
веж дн в писаше (В. Μ о ч у л ь с к и й, Описание рукописей В. И. Григо-
ровича, стр. 103; Слова и поучения, стр. 3).
1757 г. — През същата 1757 г. Никифор преписва още веднъж тази
книга, както може да се съди по бележката, съхранявана в Народната
библиотека (БИА, инв. № I. Б. 350/52) : Ciro книжицу преведе Июсифъ
1еромонахъ рилски общи духовникъ, Брадат 1й. Отъ гречесюй язьжъ на
просто българскШ. Оть неговъ же изводъ написахъ Ню азъ недостойннй
монахъ Никифоръ у святой убитель Рилски, въ л-Ьто отъ Адама зс£е

(7265), отъ воплощеше Христова ьф нз (1757), месеца августа, при игу­

мена Серашона 1еромонаха и наместника Никита 1еромонаха. И четуще,
отци и братхя, аще что обрящете и согрешено, неправите геда ради и
насъ простите яко невежди въ писашя.
1757 г. — В своята автобиография Партений Павлович пише: Такожде и
1юсифъ долгобрадатьш ималъ оученика Пахом1а, посЬчена w агарднъ за
вЪрв. Той и нинТ^живитъ 1757“ (Автобиография. Српски Сион, 1905,
бр. 15, стр. 431; Й о р д . И в а н о в , Старобългарски разкази, София, 1935,
стр. 82).
1758 г. — Никифор Рилски преписва дамаскин от Йосиф през 1758 г.
в Рилския манастир : Сто душеполазнЗ книжиц8 w многи книги приведи
хл rua простъ кзикъ 1и>Нфъ 1еромонах Брадатн Рилскн, юбщи д8ховникъ.
т ,—I
W негов же извъдъ прописахъ азъ недостойни НишфФръ монахъ 8 стое

36
<лбителъ Рилски, въ л-Ьто w Адама 3 Cfs (7266), w Хрста а^нн (1758),

мсцъ tAHSapia к (20), пре 1г 8мена Серашмна йеромонаха и наместника Ни-

кита iepoMOHaxa. . . ( И в . Г о ш е в, Новооткрит сборник на Йосиф Брадати,
преписан от монах Никифор в Рилския манастир в 1758 г., Известия на
Института за бълг. литература, кн. II, 1954, стр. 266).
1758 г. — Поп Тодор Врачански преписва тълковно евангелие от
ръкопис на Йосиф Брадати:
т
1. IV гръчъски изводъ написахъ сию книг8 w изводъ двховника ер-

монаха Июсифв азъ попъ -б-еюдоръ w Враца, въ лето зс£з (7267), v Ха

же KÿNH (1758). Конецъ и бг8 слава. Недели ιν въсехъ стихъ до неделю
митара и фарисеи (Народна библиотека в София, № 760, л. 229).
2. Попъ -ф-еюдоръ азъ написахъ сию книг8 w изводъ двховника Hw-

сифа въ лето зс£з (7267), ιν Ха же х^нн (1758) (там, л. 2 3 1б).

1758 г. — Поп Тодор Врачански преписва от дамаскин на Йосиф
Брадати: Сию книжицв написахъ азъ попъ -ф-еюдоръ w Враца ιν гръчъски

изводъ w двховника Июсифа въ лето зс?в (7266), λ,φΝΗ (1758). ф ею дор ъ

непотребни ни бог8, ни члвкомъ. Конецъ и бог8 слава (Е. С п р о с т р а н о в ,
Опис на ръкописите на Рилския манастир, стр. 115, рък. № 4/9, л. 253б).
1760 г. — Поп Тодор преписва във Враца дамаскин от ръкопис на
Йосиф Брадати: Сию книжиц8 написахъ азъ попъ ©еюдоръ ιν изводъ

гръчъски двховника Июсифа въ лето зс£н (7268), лета w Хрста (1760),

меца септевриа 13(17) (вж. Е. С п р о с т р а н о в , Опис на ръкописите на
Рилския манастир, стр. 115, № 4/9, л. 2096).
1761 г. — Поп Тодор преписва във Враца голям сборник от ръкопис
т
на Йосиф Брадати: W гръчъски извотъ написахъ & двховника Июсифа
т

w монастиръ (Рилс)кн, при влдка -ф-еофила и питропа попа KpcKtx (На­

родна библиотека в София, № 338, л. Зб; Б . Ц о н е в , Опис, I, 1910, стр. 353).
1762 г. — Поп Тодор преписва във Враца книгата „Маргарит“ по
ръкопис на Йосиф Брадати: Съвръшихъ сию книгв, глеми Маргаритъ,
т т
w гръчъски изводъ w двховника Июсифа 8 градъ Враца... и написах въ
лета (1762) попъ -ф-еюдоръ w Враца (Народна библиотека в София
№ 11/953, л. 77);
1768 г. — Никифор Рилски преписва от ръкопис на Йосиф Брадати :
CiJo книжицв прописахъ азъ многв грЪшнм и недостойни монахъ Ники-
т
фюрь w изводъ двховникв Ьлюифв рилскаго въ стое wбиτeлъ преподоб-

наго и богоноснаго 1\>ца Hauierw 1манна Рилскаго пвстиножителА пре ек-

лиНарха двховника куръ Василш и наместника к^ръ Пахом1а монаха, въ

37
лФта w Хрста ьф |н (1768),меца декемвр1а, перви день (Народна библио­
тека в София, № 343, л. 1 ; Б. Ц о н е в , Опис II, стр. 357).
1775 г. — Поп Тодор преписва във Видин книгата „Маргарит“ от
т

ръкопис на Йосиф Брадати: Исписахъ сию книг8 w изводъ д8ховника

Ии>сифа 8 Видинъ. И много време юставихъ догде ю исписахъ (вж.
Е. С п р о с т р а н о в , Опис на ръкописите на Рилския манастир, стр. 62,
№ 3/9, л. 3506).
В ръкописа има две поправки: 1) отначало е означено Враца, а после
поправено Видинъ; 2) отначало е посочена година 1776, а после попра­
вена на 1775.
1789 г. — Бележка към препис от книга на Йосиф Брадати: Писахъ
Т - , т

азь Григор1е, синъ попъ Ил1ювичь, w града С вьпцинскат, w махла Т8ка,

лЪтъ w рождества по плоти Христа бога н а ш е т афп0 (1789), март!е (вж.
В. Н. М о ч у л ь с к и й , Описание рукописей В. И. Григоровича, стр. 114).
Запазен е автограф на Йосиф Брадати, съхраняван днес в Народната
библиотека в София под инв. № 5/953. За съжаление в него липсват
вести, които да говорят за времето и мястото на написването му.
Йикифор Рилски преписва дамаскин по ръкопис на Йосиф Брадати.
За това свидетелствува втората част на ръкопис № 691 на Народна библи-
тека, дето има следната фраза: Тлъкованн на простъ гапнкъ w Да-
т

маскина инока и ипод1акона и Ст8дита и приведени w греческн 1лзикъ

т

на блъгарскн w 1и>с1фа 1еромонаха рилскаго юбгцаго д8ховника (лист

187 ). Тук преписвачът Никифор не е отбелязан, обаче почеркът и офор­
мянето на ръкописа убедително говорят, че е от него. В запазената
част на ръкописа липсват вести за времето и мястото на написването му.
Ръкопис № 716 на Народната библиотека съдържа такава бележка:
т t . ..

Азъ, Христо, написахъ w изводъ дзхбвника ^ с и ф а и много грешено

иматъ. И паки κοι се сръдитъ, дека е неди>брк> писано, и>нъ нека напи-
шетъ по добро и мене нека да на8читъ (л. 13б). Вести за времето и мяс­
тото на преписването липсват в запазената част на ръкописа.
Това са вестите, познати днес на науката, в които се споменава
името на Йосиф Брадати или които имат досег с творчеството му.
Както се вижда, те не са малко. При това тук не са посочени значителен
брой ръкописи от XVIII в., които пряко или косвено са свързани с творби
на Йосиф, без това да е означено в тях. Тяхното съдържание и стилно-
езиковите им особености определено ги свързват с произведенията на
Йосиф. Следователно, като се вземе под внимание и този факт, може да
изпъкне още повече голямото влияние на Йосиф Брадати, разпростране­
нието и въздействието на неговите сборници.
Тук естествено възниква такъв въпрос : Дали във всички горепосо­
чени случаи става дума заи Йосиф Брадати ? Дали по туй време не е ра­
ботил и друг книжовник Йосиф и ние днес да преплитаме сведенията
за тях ? Разбира се, възможността да е работил и друг книжовник

38
Йосиф съществува. Независимо от това обаче изнесените по-горе факти
се отнасят за Йосиф Брадати. Основание за такова твърдение дава съпо­
ставката на съответните ръкописи с лични ръкописи на Йосиф Брадати
или с определено засвидетелствувани преписи от негови книги: съдър­
жанието, езикът, стилът, дори правописът без колебание водят към Йосиф.
Изнесените сведения обхващат значителна част от живота на
Йосиф — първата вест се отнася за 1740 г., а последната — за 1789 г.
Тези 50 години безспорно са най-важните години от живота му, когато
той е бил най-активен като проповедник и книжовник. Роден npt3 1714 г.,
учил се в някое от килийните училища в своето родно място или дру­
гаде, прекарал дълги години като послушник в някой манастир (най-ве­
роятно в Рилския манастир), 26—27-годишен той вече излиза като кни­
жовник, както се вижда от бележката му към ръкопис № 3740/1925 (тук
бележка на стр. 31). Като преписван или като съставител на сборника
Йосиф счита за нужно да посочи името си.
Последната година, пряко свързана с името на Йосиф Брадати, е
1789 г., посочена от Григор поп Илиовйч. Нещо определено за годината,
в която е починал, не може да се каже, поне въз основа на сегашните
материали. Може би той е живял известно време и след 1789 г., вероятно
в Рилския манастир. Следователно сц оглед на всичко това трябва да се
коригира досегашното схващане, че Йосиф Брадати е починал към 1760 г.
Все по повод на този въпрос заслужава да се изнесат още две
вести, в които се споменава името Йосиф. Това, разбира се, още не
означава, че тук непременно става дума за Йосиф Брадати, но според
мене много вероятно е те да визират именно него. В своето Тълковно
евангелие от 1770 г. Никифор Рилски съобщава, че го написал „пре иг8-
мена киръ Вешамина 1еромонаха и пре скевофилака киръ 1юПфа йеромо­
наха“. Длъжността скевофилакс е почетна длъжност в манастирите, тя
се дава на заслужил и почитан член на манастирското братство. Значи
през 1770 г. Йосиф (наречен к и р Йосиф) е бил жив и вземал участие в
уреждането на живота на Рилския манастир.
В ръкопис на Рилския манастир (№ 4/3(35) има такава бележка;
„Да се знае кога беше ег8менъ хаджи Июсифъ & Разлокъ, та ΐλκο беше
зло WHOBa време, саклетъ за пари Ον Фета ага, затвориха го, та гажо зле
беше — 1784, 1ан8ар 2 0 “1. Въз основа на тая бележка може да
се допуща, че Йосиф Брадати е бил избран за игумен на Рил­
ския манастир, като годината 1784 е една от годините на неговото
игуменствуване. Роден през 1714 г., вече уважаван старец (70-годи-
шен), който не може много да се движи из страната като таксидиот,
той приел игуменския пост. Значението на тази вест^обаче е по-голямо
в друга посока — ако тя действително се отнася за Йосиф Брадати, то­
гава следва да се преразгледа и пререши въпросът за неговото родно
място. При това положение излиза, че той е от Разлог, от Разложкия
край. А това е много по-правдоподобно, отколкото досега лансираната1
но недоказана теза, че Йосиф Брадати бил родом от град Елена. Езиковите
особености на неговите ръкописи не се свързват с източнобългарските
говори, не разкриват своя автор като човек от Източна България, а сви-
1 Е. С п р о с т р а н о в , Опис на ръкописите на Рилския манастир, стр. 83.

39
детелствуват по-скоро за западнобългарски^ предели. Известно е, че сво­
ята книжовна и проповедническа дейност Йосиф Брадати провежда пре­
димно около София, Самоков, Рила, Враца, Македония. Негово отиване
на изток по-далече от Габрово (и то съмнително) не е известно. Ако
беше от Елена, той щеше да намери случай да отиде там, да се свърже
с местни книжовници, които да препишат нещо от книгите му. Такава
вест досега няма. Нещо .повече, богатата дамаскинарска книжнина, съз­
дадена в пределите на Източна България, главно около Елена, Търново,
Котел, Тича, Жеравна, показва значителни разлики откъм език и съдър­
жание спрямо ръкописните книги на Йосиф, към които възхождат мно-
гобройни дамаскини, писани в Западна България. u
Разбира се, въпросът за родното място на Йосиф Брадати изисква
нови допълнителни издирвания на материали и тяхното проучване. Тук
аз само изказвам някои съображения, които ни заставят да бъдем по-
критични към сегашното мнение, че той бил от Елена.
Познатите днес материали изнасят ред факти из биографията на
Йосиф : местата, които е посетил, в коя година, с кого се е срещал,
в чий дом е работил. Подробностите са важни и с оглед на условията,
при които се е творяла нашата писменост по онова време. Като се за­
почне от 1740 г., липсват вести за 1743, 1746— 1748, 1753, 1759, 1763—
1767, 1769— 1774 г.1 Прави впечатление, че отначало за него се говори
по-често, отколкото по-късно, когато той е поостарял, вследствие на
което пътуванията му са намалели значително.
От всички български книжовници през XVIII в. Йосиф Брадати е
бил най-активен не само по книжовна продукция, но и като вдъхновен
агитатор на своето дело, което той счита за народополезно. Оттук и
постоянната му връзка с народа, пребиваването му в различни български
селища и т. н. В това отношение на него прилича само Паисий Хилен­
дарски, който също обикаля родината и разнася своята „История славя-
ноболгарская“, чрез която сгрява душата на своите изстрадали братя.
Както по местата, дето е преписвана историята, до известна степен може
да се говори за пътя на Паисий, така и по местата, дето се преписват
ръкописи от книгите на Йосиф, може да се говори за пътя на Йосиф
Брадати. Оказва се, че този път твърде много лъкатуши. Освен в Рил­
ския манастир, дето е прекарал голяма част от живота си, той посетил
още: Оризаре, Кочанско (1743, 1745), Самоков (1749, 1751, 1752, 1755),
Враца (1749, 1750, 1756, 1758, 1760, 1761, 1762), Хрелово (1754, 1755),
Габрово (1756), Видин (1775), Свищов (1789).
Това са селищата, за които има документално свидетелство, че Йосиф
е бил там. Има обаче други ръкописи, в които липсва такава изрична
бележка. Следователно кръгът на посетените места е далеч по-голям, от­
колкото е засЕидетелствуван опо отделни ръкописи. Нещо повече, има
основания да се допуща, че Йосиф е ходил и по чужди страни ; из­
вестни пасажи от съчиненията му определено говорят за такива посе­
щения. Например думите му: И азъ по мног8 земле ходихъ и не самъ

1 Б. Гацов, без да съобщава своите извори, казва, че Йосиф през 1741 г. пише в
Рилския манастир Поучения за неделите на Велики пост, през 1742 г. пак там пише Слова
за богородични празници, през 1743 г. пише сборниче в село Оризаре (стр. 248). Къде са
тези ръкописи ?

40
виделъ толико мног8 магесницн като 8 тза наша замлА блъгарска,и са-
мовилн и бродницьь По др8ги земли иматъ др8ги гр-Ьхове, нь лесно при-
ходвтъ на покаАше,1
В посетените селища той е посрещан добре, както може да се съди
по продължителното му престояване понякога в тях. Отсяда в дома на
видни българи, които му създават нужната обстановка за проповедни-
ческа и книжовна дейност. В това отношение особено място в живота
и дейността на Йосиф заемат Самоков и Враца, дето твърде често е
ходел, прекарвайки продължително време в дома на Хаджи Йоан Ерина
(Самоков) и в дома на Димитър Цвятков (Враца). Без материалната под­
крепа на^тези лица* и на други българи от онова време някои от кни­
гите на Йосиф не биха се явили. Твърде често писането им е продъл­
жително — ^започнати са в едно село, а завършени в друго село. Из­
глежда, че Йосиф никога не е считал своите ръкописи за окончателно
завършени. При своите пътувания той често вмъква нови съчинения,
които допълнително прочитал и които допадали на задачите му. Д о из­
вестна степен тази бързина в преписването, свързана с честите пъту­
вания, може да е причина за не твърде хубавия му почерк и за лошото
външно оформяне на неговите ръкописи.
Йосиф Брадати обичал да оставя бележки за себе си — кога и
къде писал книгата, какъв цизвор е използувал. Сам той се нарича:
Йосиф, Йосиф непотребни, Йосиф Брадати. Някои преписвачи се при­
държали толкова строго към оригинала, че преписвали и тези лични бе­
лежки на Йосиф. В това отношение най-прецизни са Никифор Рилски и
Янкул. Именно тези бележки съдържат най-ценните биографични све­
дения за Йосиф.
Някои от книжовниците, които преписвали от книги на Йосиф, оз­
начили името си: Никифор Рилски, Роман Габровски, Янкул, поп Тодор
Врачански. Характерно за всички тях е, че те говорят с известен пиетет
към Йосиф Брадати, считат за необходимо да посочат^ че преписват от
негов извод. Назовават го : Йосиф, Йосиф Брадати, Йосиф йеромонах-
Йосиф духовника, Йосиф общи духовник. Това безспорно говори за ав­
торитета на писателя, за известността му сред книжовниците през XVIII в.

3, КНИЖОВНА ДЕЙНОСТ
Йосиф Брадати е централна фигура в развитието на българската ли­
тература през средата на XVIII в., има ръководеща роля в туй развитие.
Причина за това е не само броят на неговите съчинения, оригинални и
преводни, но и неговите лични качества, намерили отражение както в
произведенията му, така и в отношенията му към своите съвременници.
За обема на книжовната дейност на Йосиф Брадати днес имаме непълна
представа, защото значителна част от съчиненията му са пропаднали или
все още са неизвестни за науката. Едно е абсолютно безспорно — тази
дейност е била голяма. Д обро свидетелство за това са както познатите
лично негови ръкописи (автографи), така и познатите преписи от онези
негови книги, които са изчезнали.

1 Софийска народна библиотека, № 325, л. 77 ; също рък. Ws 324, л. 48 и др.

41
 Една част от голямата книжовна продукция на Йосиф Брадати е
запазена по оригинала на самия писател. В туй отношение той прави
щастливо изключение в историята на нашата средновековна литература,
дето са малко оцелелите автографи. Отначало тези ръкописи не се
считат за автографи на Йосиф, а се приема, че са преписи. Главно съ­
ображение за това е твърде необработеният, небрежен почерк и пра­
вопис на автора, показващ дори известна езикова неграмотност. Той не
само пише фонетично, но не спазва и никакви правописни правила, про­
изволно разчленява някои, думи, а други също така произволно пише
слято. С право Б. Цонев пише за втората част на рък. № 687, писана
лично от Йосиф: „Както тия 4 листа, тъй и другите листа до края пи­
сала твърде неопитна ръка : освен че писмото е грозно, ами и текстът
е предаден съвсем погрешно.“1 Едва в последно време се заговори за
автографи на Йосиф Брадати, и то главно за № 328 на Софийската на­
родна библиотека. Боян Гацов например пише: „Сборниците на Йосифа
Брадати са познати само в преписи.“ Независимо от това обаче въз ос­
нова на някакви свои непоказани събражения той смята, че единият
препис ина т. нар. Оризарско сборниче „по всичко изглежда ще да е ръ­
копис Йосифов“.
Донка Петканова, която в последните години доста работи върху
творчеството на Йосиф Брадати, също заключава, цче няма негови авто­
графи: „Установяването на книжовното дело на цЙосиф Брадати— пише
тя, — от една страна, е улеснено от това, че Йосиф се подписва под
трудовете си, а, от друга, много затруднено, защото н я м а м е ни т о
е д и н о р и г и н а л е н с б о р н и к , запазен от автора. Всичко, що е оста­
нало, е в п р е п и с и “12 (разредната моя — Б. А.).
Днес обаче не може да иима н и к а к в о с ъ м н е н и е за оцелели
лични ръкописи автографи на Йосиф. Решаващо значение в случая има
онази малка непретенциозна бележка, оставена от Йосиф след прочита­
нето на ръкописния Златоуст, съхраняван сега под № 4/7(26) в Рилския
манастир. Почеркът на тази бележка показва п ъ л н о п о к р и т и е с по­
черка на няколко ръкописа, поради което те трябва да се считат за не­
гови автографи.
Ако се съди по броя на многото преписи от книги на Йосиф и по
броя на различните съчинения, поместени в тях, може да се приеме, че
той е автор на няколко ръкописа. Кои са те и какво е тяхното съдър­
жание, днес е трудно да се установи. Засега познавам следните негови
автографи :
I. Дамаскин № 5/953 на Народната библиотека в София.
Малка осмина. Не е запазен изцяло; липсват листове в началото и края.
Започва от лист 10, а свършва с лист 322. Сега има запазени 317 листа.
Съдържанието му е църковно-религиозно, проповедническо.3
Съпоставките показват, че Янкул в село Хрелово е преписвал през
1755 IV част от своя голям сборник № 689 именно по този ръкопис на
Йосиф. Това важи особено за т. нар. оглашения. Същите оглашения има

1 Б. Ц о н е в , Опис, II, стр. 241.

- Д о н к-а П е т к а н о в а, Дамаскините в българската литература, София, 1958,·
стр. 183.
3 Пълно постатейно описание на ръкописа вж. у М а н ь о С т о я н о в и Х р и с т а К о -
д о в, Описание на славянските ръкописи в Софийската народна библиотека, т. III (под печат).

42
43
и в ръкопис № 3740/925, но твърде много Съкратени. И понеже той
е пи|сан през 1740 г., следва, че първият ръкопис е възникнал преди
тази родина.
Й. Д а м а с к и н № 421 (322) на Народната библиотекац в Белград.
Писан на хартия, осмина, обема 207 листа (без първия). Йосиф го е
писал през 1742 г. в постницата на Рилския манастир. Вече не същ е­
ствува ; унищожен е от немците при бомбардировката на града през 1941 г.
заедно с останалите богатства на библиотеката. За него може да се
пише само въз основа на описанието, което му направил сръбският
учен:Люба Стоянович в своята книга „Каталог Народне библиотеке у
Београду. IV. Рукописи и стари штампане книге“ (Београд, ^ 1903,
стр. 137— 138). На последния лист се намират две бележки от Йосиф
Брадати :
1. Написа се сив» книжица ва посници светомв отц8 IwaHHS Риль-
ском8 при ег8мена Герасима и при еклисара -О-еюфана въ лето афмв (1742),
месеца септември г. 1юНфъ непотребни ни бог8, ни чловек8.
2. Малко по-долу с друго мастило е означено пребиваването на
Йосиф във Враца през 1749 г. : Писа оу Враца въ домъ Димитрш Цвет-

ковъ синъ Афм-е- (1749). Тази бележка красноречиво говори, че Йосиф е

пътувал със своя ръкопис. Така е правел и с други свои ръкописи,
които той допълвал с нови съчинения.
Белградският ръкопис съдържа следните съчинения :
1. л. 1. Продължение (без първия лист) на словото за благовещение.
г" ·

2. М есеца авъг8ста въ ei. денъ. Дамаскина инока иподъвжона и

ст8дита слово il., тлькввано на простомъ езикомь въ 8спение пресветеи
богородици и присно деви Марии (л. 23б— 48).
3. МЪсеца ноемъвр^а ка. Дамаскина инока ипод^акона и ст8дита слово
на простомъ езикомъ на ваведение преблагослов-Ьною владичицВ наш8
богородице и присно деви Марию. Слово ir. (л. 48б— 69б).
4. Месеца iionia I. положение чесние ризи пресветеи владичици наши
богородици и присно деви Марии и принесени бише w 6р8салимъ въ
царъстввющаго града и положени биша въ цръковъ, нарицаемою Влахе-
ръна въ лето vah. при цара Лъва и жена его 1р1на (л. 70— 85б).
5. М есеца авг8сть ла. положение чеснаго notAca пресветеи Богоро­
дици (л. 86— 93).
6. Въ вЪлики постъ въ е. с8бот8 въ преславна ч8деса, иже сатво-
рише се Λ пресветою Богородице оу Цариградъ и нарицаемаго Акатистъ
(л. 94— 111).
7. МТсеца февр 8ар1а въ I. Дамаскина инока ипод 1акона и ст8дита
слово на простомъ езйкомъ господ8 нашем8 1с8С8 Христ8 по рождество

м. дни сретение, слово а · ( л . 1 П 6— 143).

8. М есеца сЬ(птем)вр1а въ н. рождество пресвете! владичица наша
Богородица (л. 143б— 154).

44
 9. М-Ьсеца сЬптемвр1а s. иже ва Коласеи фригиске бивьши ч8деса
архистратша Михаила, йже нарицаетъ се Хонесъ (л. 154®— 165).
10. МЪсеца ноемвр1а н. сабраше аръханъгела Михаила и Гавриш,
т
тлък8вано на простомъ езикомъ w Дамаскина инока ипсщакона и ст8-
дита, слово ίϊι (л. 165— 206).
III. Д а м а с к и н (№ 5/927) на Софийската народна библиотека,
писан през 1743 г. в село Оризар, Щипско.1 Ръкописът е малка
осмина, на каквито листове обикновено Йосиф пише; не е запа­
зен изцяло; оригиналът имал 211 листа, а сега са запазени 196 листа,
започва от лист 14. Поместените съчинения са с църковно-религиозно,
проповедническо съдържание. Отделните съчинения посочвам по сегаш­
ната пагинация на ръкописа:
1. Л. 1—30а: Чудеса на архангелите Михаил и Гавриил. Началото, а
следователно и насловът, липсва. Запазен е краят на петото чудо. Раз­
казани са 24 чудеса.
2. Л. 30*— 37* : Мца декевър 1'а д. ста. в-Ьликомчнща Вървара.
3. Л. 37®— 55®: Мца декемвр 1а въ а. житие и битче стм8 Филаретв,
подоби се милостивом8 Хрстз.
4. Л. 56*— 71*: Мца декеврт b î. житие и битие преподобнаго и бого-
т
носнхго wna наше(го) Спиридона чвдотворъца.
5. Л. 71*— 79®: Мца Д1'кевр1а к. стаго свещеномчка 1гнат1а Богоносъца.
6. Л. 79®— 97* : Мца джевр^а кн. две тъм-Ь сти мченщи, иже въ Ни-
комидии и сти (?) мчнща Домни(на) тогда пострада.
___ f__, т
7. Л. 97®—98*: Мца декевр 1а к·«·. изъбиени младенъци w 1рода цара
|д. хилади.
8. Л. 98®— 114*: Мца декевр 1а кд. житие и битие преподобнш мче-
нща EvreHia.
9. Л. 114*—127*: Мца сЪптевр1а кд. житие и жизанъ ста и пръво
т т
мченща Текла. Тлък8вано w елински езикъ на прости беседи w Arania
инока кри(т)скаго.

1 Като книжовник от село Оризар се обажда дяк Христо през 1748 г., както личи от
една приписка към ръкописен триод, който по-рано се намирал в Лесновския манастир.
Приписката гласи: „Въ лЪто зсм и ’з(7247), а лето w рождества Христова слава \ф м н(1748),

съписах и азъ д 1акъ Христо 8 село Щ ризоръ (sic) за знамеш д w М ухамеда проклетаго

(1161).“ Според друга бележка книгата била подвързана от поп Стойчо през 1732 г.
по настояване на игумена йеромонах Исайя (вж. Д и м и т ъ р М а р и н о в , сп. Религиозни
разкази, 1, 1896, стр. 189). Д руг книжовник Христо, същ о от XVIIÎ в., известява, че пре­
писва от „извод духовника Иосифа“. Неговият ръкопис се съхранява в Софийската на­
родна библиотека под № 716. Дали този книжовник Христо не е също от село Оризар,
дето Йосиф Брадати е ходил и писал свои книги ? М оже би дяк Христо е един от него­
вите последователи ?

45
 Фиг. 2. Йосиф Брадати'— автограф от 1743 г.

46
 Фиг. 3. Йосиф Брадати — автограф 1743 г.

10. Л. 127а— 130б : Мца феур 8ар1а въ а. данъ стаго мчнка Триф8на.
т

11. Л. 130б— 134б : Преподобнаго wua нашего авва Доротеи слово п·

сказветъ ради стаго и вЪлика(го) поста.
12. Л. 1346— 142а : Мца генара ks. Ж1тие £енофонъта и чеда негови.
13. Л. 142б— 147а : Мца феур8ар1а е. в-Ьликомченща Ага-е-и.
14. Л. 147а— 165®: Мца ноемвр1'а ке. ста вЪликомчшца и девица
Икатерини.
15. Л. 166а— 195®; Мца Maia ка. стом8 вЪликомя цар8 Костанъдинв.
На л. 195®— 196а е
1Углавлени(е) въ Ню книжиц8.
Непосредствено след това идва приписката на Йосиф Брадати.

47
 IV. Д а м а с к и н (сборник) № 328 на Народната библиотека в София,
писан през 1749— 1751 г. в Самоков. Обема 353 листа и съдържа:
1. Л. 1б : Иже въ свети wua нашето IwaHHa Златооуста слово в не-
делю I. стаго поста w покаяние и ради Каина, и ради Авела, и пророка
Данила, и ради Ахава царя и w Давида цара, и ради апела Паула.
2. Л. 12б : Въ сред8 е-ю неделю Кирила монаха.
f —* *

3. Л. 16а: Иже въ стихъ wua нашето IwaHa Златооуста радидворе и

змию и ради житие в-Ька сего светнато.
4. Л. 27а: Иже въ сти wua нашето IwaHa Златооустаго слово на
цветоноНе.
5. Л. 27® : Слово стаго Върълама ради свутнаго вЪка сего.
т

6. Л. 29а : Слово боитъ се врагъ w смерение.

7. Л. 30а : За третия вселенски събор в Ефес.
8. Л. 32б : Сти мвченщи Минодори, Митродори, Hимъφoдwpи, тие
бехв три сестри девици.
9. Л. 34а: Павелъ Моновъски еписквпъ, сказана намъ како три жени
наидоха на една пвста гора въ една пропастъ.
10. Л. 37а: Повчение -феидора Ствдита.
11. Л. 38б: Слово ради неко^ блвдница.
12. Л. 39б: Слово стаго Анъдюха w wбъв^дe.
13. Л. 42а: Слово ради гаанъство стго AH ^nwxa.
14. Л. 43а: Ради блаженою Taicm.
15. Л. 47а: Слово ради милостта.
16. Л. 47а : Слово ради wma, кои искатъ да се спасвтъ.
17. Л. 56“: Въ сти велики понъделъникъ, иже въ сти wua нашето
IwaHa Златооуста слово како исахънв смоковницв.
18. Л. 58б : Слово како нестъ подобно и не е прилично да беседв
сасъ развращена жена, които се китатъ и пременвватъ, рече Златооуст ь.
19. Л. 61б: Что хощетъ да речетъ ради десетъ деви.
20. Л. 63б : Въ сти вълики вторъникъ, иже въ сти wua- нашето
юана Златооуста аръхиеписквпа Костанъдина града.
21. Л. 66б— 84“ : Мца MaiÄ въ ка. денъ стго и вЪликаго царь и рав-
ноапела Костъдина. ' ' ■' г
22. Л. 86“— 103“ : Мца генара I. »лца нашето Силивестра папа ри-
мъскаго.
23. Л. 104“ : Мца юлт к. стаго славнаго пророка 1л1а Тезъвитенина
да речеме предесловие.
24. Л. 130“— 154“ : Мца дикемврш з. иже въ свети wua нашето Амъвор-
о ь Meдиwлъcκaгo. §
25. Л. 154б : Мца генара ia. преподобнаго и богоноснаго wua нашето
•ö-ewÄOcia wбъщeжиτeлa.

48
 Фкг. 4. Йосиф Брадати — ръкопис Л% 328

Ί Съвременници на Паисий — част първа 49

 26. Л. 176 —271а : Меца ноемъврт ir., иже въ сти wpa нашего
IwaHa ЗлатоВста нищолюбива.
27. Л. 271б— 301б : Мца ю н т к*. празн8емъ преставление стим апеломъ
Петра и Паула.
28. Л. 301б—325а : Мца ноемврш въ л. стом8 и въсехвалъномВ и връ-
ховномВ Анъдриа Пръвозванаго, Петрова сародника.
29. Л. 325а— 326б : Мца wKToepia s. стаго апостола -фюма.
30. Л. 327а : Иже въ сти и>ца нашего IwaHHa аръхиеписк8па Костанъ-
дина града Злато8ста слово повчителъно въ сти велики четврътъкъ.
31. Л. 341а— 352б : Наравооучеше г. аще кои желаетъ епискзпъство,
или 1ереиство, или ег8менъство, или д8ховничество, или 8чителъство, или
аще кое др8го начелъство (да) б8детъ.
32. Л. 353: 1№главление въ тою книжицв.1
V. Р ъ к о п и с № 687 на Софийската народна библиотека съдържа
част от съчинение на Йосиф Брадати. Оцелели са 36 листа, и то в не­
много добро състояние. Пагинацията на целия ръкопис е от една и съща
ръка. Има следното съдържание:
1. Листове 265— 267 са повторени с последните листове (2 9 4 — 299)
дето е някакво слово от Василий Велики, Григорий Богослов и Йоан Златоуст.
2. Л. 268а—277а: Иже въ сти «ггъца нашего IwaHa Златовстаго
слово is. ради нищолюбие.
3. Л. 277а—280а : Иже въ сти wpa нашего К\ана Злато8ста слово ι
ради клевети и wc8ждeниe и празнословие.
4. Л. 280а—288б : Слово кв. Рече сти ^ а н ъ Злато8стъ...
5. Л. 288®— 291®: Слово стаго IwaHa Злато8стаго ради нищаго Лазара
и лихоимъца богатаго.
6. Л. 291®—293®: Рече пророкъ Дккдъ: сасъ преподобанъ — препо'
добанъ б8деши, сасъ расъвращени — разъвратиши се.
,—t F—*

7. Л. 293®: Мца тогожде поша кз. преподобнаго wpa нашего Самъ-

фона нищолюбиваго. — Само началото на житието.
8. Л. 294а— 299а : Иже въ сти wpa нашего Василт Великаго и Гри-

горщ Нискаго, брата негова, и нищолюбиваго Златовста слово is. ради

оумеръши.
9. Последен лист 299а : Незавършено слово на Ефрем Сирин.
Външният вид на тези фрагменти, повторното преписване на някои
съчинения в тях и различията при отделните преписвания определено
свидетелствуват, че в дадения случай имаме работа с ч е р н о в а на
Й о с и ф Б р а д а т и . В туй отношение листовете са твърде интересни,

1 Бележките на Йосиф към този ръкопис вж. тук, стр. 3 3 —34.

50
защото в историята на нашата средновековна литература не са известни
други такива материали. Д о известна степен те може да говорят за ор­
ганизирането и осъществяването на книжовната дейност през Среднове­
ковието. Те разкриват следния литературен процес: Йосиф започва един
превод или една компилация, но твърде скоро той е недоволен,.от на­
писаното, поради което пристъпва към нова работа, като на места из­
ползува и предишни постижения. Добра представа за характера на по­
правките му, за редакционната му и преводаческа дейност може да се
добие от следните няколко примера. Тук дори и отделните приписки,
о т н а с я щ и с е л и ч н о з а н е г о , с е р а з л и ч а в а т — дотолкова
той като че ли не може да се повтаря.

Л. 266а Л. 281 Л. 298а

Потршно естъ н мн riOTjlOBHO сстъ н нлмъ riOTjKBHO ССТЪ н мн
ДЛ (»ЛЗВМССМЪ, что слтво- д л рзВмеемъ ΚΛΚΟ слт· ДЛ |>Л38МеСМЪ, что слт-
|>Н Γ|>ΗΓ0(>ίΛ Днмчогъ, стл- KOjiH Γ()ΗΓ0()ΐκ Лвоесловъ, BOjiH Tj)Hroj)iK Двоесловъ,
р г о Рнмл епнск8пъ, м8- рнмъскн епнск8пъ, м8жъ СТЛ(!ЛГ0 Ρ.ΙΜΛ спнск8пъ,
жъ стн н сбсастъ(л )- слв^ъшеиъ, сл стнмн лггелн М8ЖЪ СКВ|)ЪШСН Η (λ
СТВ8ВЛИН, К\ NCM8 СЛ8ЖЛ" сл8жлше. Въ Рнмъ нмлтъ СТНМН ЛГГСЛН СЛ8ЖЛШС.
шс слсъ вожестлвннмн KjJKCNH МОСТЪ. НлП|)ЛВНЛЪ Η ВЛ РНМЛ НМЛТЪ П(К-
лггелн. Н въ Рнме нмлтъ вешс го цлръ Трлннъ Kj)\CNH МОСТЪ. Ихп^внлъ
nj)EKj)XCNH МОСТЪ. Т«Г0
С|КТНКЪ. вешс го цлръ Т(>лннъ
МОСТЛ СЛТВ0()НЛЪ вешс го
С|)СТНКЪ.
ЦЛ()Ь Т(>ЛННЪ.

л. 2б7б д. 277а Л. 299

До зле нлпнсл)<ъ н Доздс нлпнсл^ъ н Де ЗАе нлпнсл)Съ н
8зешс мн нзъвотъ н wctk 8зешсмн мзъвотъ н wc- 8зеше мн нзъвоаъ н
СЛОВО NCCKBpmCNO Н ()ЛАН тддо сдово нсслвршсно. <ЛСТЛДС СЛОВО ИССЛВ|)ЪШС-
ТО МН0Г8 ПОЖЛЛН^Ъ. РЛАН ΤΟ ΜΝ0Γ8 ПОСК^Ъ“но. Н ^ЛДН ТО МН0Г8
ВСХЪ Н ПОЖЛЛНХЪ рлдн П0СК(1ЪБС>(Ъ. Илпнсл>:ъ мс-

ПОЛЛЗИОС СЛОВО. «ЦЛ МЛрЛТЛ КС (25),

зс£г (7 2 6 3 ) , л ф н с(1 7 5 5 )
Iwcï^Jb.
Тези пет автографа на Йосиф Брадати са известни днес на науката.
Безспорно той е написал повече ръкописи, отколкото сега познаваме. За
такова заключение определено говорят самите негови ръкописи и препи­
сите на други книжовници от ръкописите му. Така по косвен път може
да се уточни броят и видът на ръкописите, съставени от Йосиф Бра­

51
дати. Аз познавам следните ръкописи, в които изрично е отбелязано не­
говото име като автор, от когото книжовниците преписват :
1. Неизвестен преписван, 1740 г. — дамаскин № 3740/925 на Софий­
ската народна библиотека.
2. Янкул, 1751 — 1754— 1755 г., село Хрелово, Самоковско — сборник
№ 689 на Софийската народна библиотека.
3. Роман Габровски, 1756 г. — дамаскин № 85(22) на Сръбската
академия на науките в Белград.
4. Поп Тодор Врачански, 1756 г. — Златоустови и други слова,
№ 322 на Софийската народна библиотека.
5. Поп Тодор Врачански, 1758 г. — тълковно евангелие № 760 на
Софийската народна библиотека.
6. Поп Тодор Врачански, 1758 г. — дамаскин № 4/9 на Рилския
манастир.
7. Поп Тодор Врачански, 1760 г. — дамаскин № 4/9 на Рилския
манастир.
8. Поп Тодор Врачански, 1761 г. — голям сборник № 338 на Со­
фийската народна библиотека.
9. Поп Тодор Врачански, 1762 г. — Маргарит № 11/953 на Софий­
ската народна библиотека.
10. Поп Тодор Врачански, 1775 г. — Маргарит № 3/9 на Рилския
манастир.
11. Никифор Рилски, 1757 г. — Златая чеп, писан в Рилския
манастир.
12. Никифор Рилски, 1757 г. — Неделни поучения, писан в Рилския
манастир, № 38 (64) от сбирката на В. И. Григорович в Одеса.
13. Никифор Рилски, 1758 г. — дамаскин, писан в Рилския манастир,
№ 982 на Църковния историко-археологически музей в София.
14. Никифор Рилски, 1768 г. — дамаскин № 343 на Софийската на­
родна библиотека.
15. Никифор Рилски, без посочена година — дамаскин № 691 на
Софийската народна библиотека, втората част.
16. Христо преписван, неозначена година — дамаскин № 716 на Со­
фийската народна библиотека.
По съдържание, по стилно-езикови особености и редакция на текста
някои дамаскини от XVIII в. възхождат към ръкописи на Йосиф Брадати
въпреки отсъствието на неговото име. В тая група спадат например ръ­
кописите на Софийската народна библиотека: № 323, 324, 325, 329, 344,
354, 687 (първа част), 688, 690 (Янкулов сборник — втори), 691 (първа
част), 714, 715, 717 и други.
Въз основа^на всички тези преписи — с посочване или без посоч­
ване името на Йосиф Брадати — може да се направи извод, че той е
автор и на няколко други ръкописа освен на познатите вече негови ав­
тографи. Връзките между тези ръкописи са твърде усложнени главно по
линията на обема им, поради което извънредно трудно е определено да
се говори за съдържанието на книгите на Йосиф. Изглежда, че отделните
книжовници, като препцсват^ от Йосиф, притурят съчинения и от други
ръкописи, не от ръката на Йосиф. Някои от тях преписват от няколко
Йосифови книги, поради което ръкописите им стават понякога много го­
леми. Но има и случаи, когато книжовникът преписван преписва само от

52
един ръкопис на Йосиф, без да притуря към него творби от други ав­
тори или ръкописи. В такива случаи ние имаме по-автентичен ръкопис,
съдържанието е по-близко до оригинала.
* Независимо от тези трудности обаче все пак като съчинения на
Йосиф Брадати може да се п о с о ч а т :
1. Т ъ л к о в н о е в а н г е л и е ( н е д е л н и с л о в а ) . Беньо Цонев
сочи такъв ръкопис под № 759, писан от Йосиф през 1752 г. в Самоков,
но подробности не дава, тъй като ръкописът не бил налице. За съжа­
ление той е неизвестен и днес. За ръкописа обаче може да се съди по
преписите, направени по-късно от него. Такива преписи например са:
№ 38 (64) от сбирката на Григорович, направен от монах Никифор през
1757 г. в Рилския манастир; № 760 на Софийската народна библиотека,
направен от поп Тодор Врачански през 1758 г., който съобщава, че пре­
писвал w нзкодъ ΑδχοΒΝΗκ* С|>монь)с\ Hwch^>s ; № 349 на Софийската на­
родна библиотека, писан от Теофан Рилски през 1778 г. в Пазарджик;
№ 715 и 758 — на същата библиотека, писани пак от Теофан Рилски.
2. З л а т о у с т о в и с л о в а (Маргарит). За него съдим по преписите :
№ 436 на Софийската народна библиотека, писан от Никифор Рилски
през 1767 г. в Рилския манастир; № 11/953 на Софийската народна
библиотека, писан от поп Тодор Врачански през 1762 г. във Враца; № 3/9
на Рилския манастир, писан пак от поп Тодор във Враца през 1775 г.
3. З л а т а я чеп. Този ръкопис е известен само по преписа на Ни­
кифор Рилски от 1757 г., правен в Рилския манастир. Не се знае сега
къде се намира. Познат е само въз основа на онова кратко описание,
което му е дадено в търновското списание Труд, I, 1887, кн. 20— 51,
стр. 1268— 1269.
4. Ж е н с к и с б о р н и к. За съдържанието му съдим например от
преписите: Романов сборник от 1756 г., писан в Габрово; № 323, 324,
325, 343, 691 на Софийската народна библиотека; № 38 (64) от сбирката
на Григорович, трета част, писана от Григор поп Илиович през 1789 г. в
Свищов, и други. Този сборник е бил много преписван — изцяло или
пък отделни произведения от него.
5. Д а м а с к и н и о ( с б о р н и ц и ) . Понеже мнозина преписвачи сочат,
че все преписват от Йосиф Брадати, и понеже между отделните преписи
има значителни разлики (в обема на целия ръкопис или на отделно про­
изведение), трябва да се приеме, че Йосиф е автор съставител на ня­
колко такива сборника. С други думи казано, той постоянно е менял съ­
държанието и обема на книгите, които съставя. Отначало те са по-кратки,
а после стават доста големи. При наличието на много преписи и на зна­
чително различие между тях твърде трудна задача е да се проследи
творческият процес у Йосиф. Толкова по-трудна става задачата, като се
вземе под внимание и обстоятелството, че промени съзнателно са вна­
сяли и книжовниците преписвачи. Колко отделни ръкописни сборника е
написал Йосиф и какво е било съдържанието на всеки от тях, е невъз­
можно да се каже. Но може би това не е толкова необходимо. По-важно
е да се види изобщо обемът на тези сборници и особено тяхното про­
никване в живота на нашия народ през втората половина на XVIII в., а
дори и в началото на XIX в., да се почувствува, че те са били обикнати
съчинения, поради което са били и често преписвани.

53
 За тези сборници на Йосиф може да се съди по следните преписи
от тях: Романов (Белградски) дамаскин от 1756 г .; Янкулови сборници
№ 689 и 690; дамаскин № 3740/925 от 1740 г.; поп Тодорови дамаскини
№ 322 и 338 на Софийската народна библиотека и № 4/9 на Рилския
манастир; Никифорови сборници № 325, 343 и 691 на Народната библио­
тека в София, № 982 на Църковния историко-археол. музей; Христов
ръкопис № 716; Ковачевски сборник № 687; Михайлов сборник № 688;
ръкопис № 691 и други.1
Към запазените автографи на Йосиф (пет на брой), като притурим и
другите пет съчинения, засвидетелствувани по различни преписи от
XVIII в., излиза, че той е автор на десет ръкописни сборника.
Броят на споменатите съчинения в ръкописите на Йосиф е много
голям — само в автографите му отделните заглавия са 128. Притурим
ли към тях и съчиненията, които срещаме в преписите от негови книги,
те стават далеч по-много. При такова положение естествено възниква
въпросът — какво отношение имат всички тези съчинения към творче­
ството на Йосиф, дали пряко се свързват с неговата книжовна дейност?
Възможно ли е един български книжовник при онези условия (матери­
ални, политически и културни) да бъде автор на такова голямо книжовно
дело? Поставянето на въпроса добива „още по-голямо основание, като
вземем под внимание декларацията на Йосиф, че превеждал от гръцки
на прост български език. Тук, разбира се, напълно уместно е едно резер­
вирано отношение по въпроса. Едно е безспорно, а именно, че все пак
книжовните занимания на Йосиф за онова време са били твърде големи,
че той е творец на много ръкописни книги, които са получили значително
разпространение. Благодарение именно на този реален факт, на извест­
ността му като книжовник отпосле нему се гриписват и други съчинения.
Твърде често книжовниците, като преписват от книгите на Йосиф, при­
турят към тях творби, заемани от други ръкописи. Така най-добре се
обяснява съдържанието на някои„ ръкописи, които по обем значително
надхвърлят обема на познатите Йосифови автографи. Тази констатация
важи за всички произведения на Йосиф — оригинални, компилативни и
преводни.

1 Без да посочва изворите, въз основа на които прави своите заключения, Б. Гацов
приписва следните седем ръкописни сборника на Йосиф Брадати :
1. Поучения за неделите на великия пост. Писан в Рилския манастир през 1741.
2. Слова за богородични празници. Писан пак там през 1742 г.
3. Оризарско сборниче. Писано в село Оризаре (къде се намира, не сочи) през 1743 г.
Било познато по два преписа, единият от които „по всичко изглежда, ще е ръкопис
Йосифов“.
4. Неделни поучения от неделя на митаря и фарисея до неделя на вси светии.
5. Неделни поучения от неделя след вси светии до неделя на митаря и фарисея.
(Това е продължение на първия ръкопис.) Писан през 1752 г.
6. Сборник от нравоучения, съдържа 35 слова. Писан през 1755 г.
7. Женски сборник — повчение на полз8 женамъ. Писан през 1756 г. (сп. Духовна
култура, кн. 51— 52, 1933, стр. 248).
Някои от ръкописите, които Гацов сочи, са неизвестни.
В „История на българский език“ (т. II, 1934, стр. 290), проф. Б. Цонев пише : „Такъв
е един сборник от 1740 г., писан в Самоков, № 327 в Народната библиотека, писан от
някой си Йосиф.“ Безспорно тук става дума за Йосиф Брадати, но за кой негов ръкопис
се говори, трудно е да се каже — може би погрешно е означен номерът 327 ? Дали не е
ръкопис със сегашен инв. № 3740/925 ?

54
 В светлината на изнесеното дотук възниква въпросът за изворите,
които Йосиф Брадати е използувал в книжовното си дело. Разрешаването
на този въпрос се затруднява много от пъстротата на текстовете в раз­
личните преписи на съчиненията му. Освен това, ако не всички, то пове-
чето съчиненид, поместени в неговите ръкописи или в преписите от тях,
срещаме в старославянски ръкописи преди Йосиф. Тези ръкописи от своя
страна също не са единни по отношение на текст, език и правопис.
От друга страна, известна е често изказваната от Йосиф мисъл, че
той превежда от гръцки на прост български език. Д а се смята, че всичко
писано от него е превод от гръцки, ще бъде явна грешка. Толкова повече,
че в ръкописите му има оригинални български произведения, за които
понякога се казва, че са преведени от гръцки. Ясно е, че обемът на
Йосифовата преводаческа книжовна дейност ще трябва д а б ъ д е м н о г о
н а м а л е н . Тази дейност обхваща преди всичко съчинението „Съкровище“
на гръцкия книжовник от XVI в. Дамаскин Студит, а после разни жития
на светци, църковно-проповеднически слова и някои други произведения.
Тук спадат например слова на Йоан Златоуст, Григорий Богослов, Васи­
лий Велики, Ефрем Сирин и други видни представители на християнската
църква. От житията може да се посочат : житие на Филарет Милостиви,
Георги Кападокийски, Димитър Солунски, великомъченик Мина, апостол
Тома, цар КонстантиИДелики и майка му Елена, Силвестър Римски и пр.
Най-важен извор на Йосиф Брадати, с най-голямо значение за нашата
книжнина е била книгата на Дамаскин Студит „Съкровище“. Но кое от
тези произведения е личен превод на Йосиф, кое е преписвано от по-
стар, наличен вече превод, трудно е да се каже.
Други съчинения, поместени в ръкописите му, не са негов превод,
той е използувал стари преводи. В единия и в другия случай обаче
Йосиф не е роб на първообраза, той се отнася по-свободно към него:
изпуща пасажи, вмъква нови места, изменя увода и заключението. Изобщо
показва се като извънредно подвижна натура, която обича разнообразието,
която не може да се повтаря. Оттук онази живост и емоционалност, така
характерни за произведенията му. Оттук и трудността да се характери­
зира книжовната дейност на писателя, да се определи кое е преведено,
кое е оригинално и кое е компилативно произведение. Границата между
тях не е голяма, особено между компилативно и оригинално съчинение.
По този въпрос уместно е да се припомни обобщението на Димитър Ма­
ринов, който пише: „Йеромонах Роман в бележката си спомня, че отец
Йосиф Брадати е превел своята „книжица“ от г р е ч е с к и език. Наистина
той знаел гръцки език, но своя превод той все пак ще е направил от
старобългарски текст, каквито ръкописи изобилствували някога, а има ги
и днес. Няколкотоо„слова“ от св. Йоан Златоуста, които са поместени в
сборника на отца Йосифа, сравнени със с л о в а т а в „Златоустаλ № 26,
сочат, че се взети оттам, макар и да са съкратени негде, а негде и раз­
тегнати и изменени. А че тоя „Златоуст“ (навярно заедно с други) бил в
ръцете на отца Йосифа, това се вижда от самата негова бележка, която
съобщих по-горе. Това никак не намалява обаче цената на сборника.
Преводът, който направил отец Йосиф, личи навсякъде, че е свобо­
ден. Той гледал да предава ясно и вразумливо смисъла, а за думите не
е гледал толкова. Това’прави, та всичките му слова, и тия, които уж
превождал, излизат като оригинален труд. На много места в тия слова
той вметва свои думи и свои мисли, а на няколко места има цели встъп­

55
ления и цели заключения, които са негови собствени. Само нарядко той
предава буквално изреченията, и то повече текстовете из светото пи­
сание.“1
Сравненията, които направих, последователно показват все това —
отклоняване на писателя от оригинала, който той използува, независи­
мо дали е гръцки или славянски. Въз основа на тях може да се
говори не толкова за .превод, колкото за компилация, в която авторът
влага изцяло себе си, своя темперамент, държейки сметка за конкретните
обществено-политически условия, при които протича животът на българ­
ския народ. Съпоставях с дамаскините : копривщенски, свищовски, троян­
ски, дряновски, протопопински, с № 709, 710, 711 на Народна биб­
лиотека в София, с дамаскини в Белградската народна и академична
библиотека по описите на Люба Стоянович — навсякъде отклонения.
Прилики има само с ръкописи, ^възникнали през втората половина на
XVIII в., п р я к о с в ъ р з а н и с Йосифови произведения. И от всичко това
следва изводът за обема и характера на книжовната дейност на Йосиф Бра­
дати. Ясно е, иче трябва да се отхвърли вече остарялото, традиционно
схващане за Йосиф като о б и к н о в е н проповедник книжовник. У него
д о м и н и р а компилацията, която понякога стига до напълно самостоя­
телна и оригинална творба. Що се отнася до съчиненията от „Съкровище“
на Дамаскин Студит, в случая наистина имаме работа с нов превод, до-
колкото, разбира се, тук е налице придържане към оригинала. Тази ре­
дакция на „Съкровище“ получава голямо разпространение главно около
София, Враца, Самоков, Рилския манастир.
Ще ппиведа само два примера, за да се види по-нагледно отноше­
нието на Йосиф Брадати към използуваните от него извори.
1. С л о в о з а в ъ в е д е н и е Б городично
Θεσανρός Йосиф — рък. № 5/953
Πάλιν εορτή, και πχλιν πανήγνρις ; Пхкн прхзъннкъ н тръжество, пхкн
εορτή, δχι ώς την προχθεσινήν, αλλά
εορτή μεγάλη και θαυμαστή, και τής прхзмнкъ н не hx цхровн слогн прхз-
οωτηρίας των άνϋρώπων πρόξενος ; διότι ННКЪ, MX ГОСПОАЪСКН nj)X3 NHKb. Н (>х-
και al έορταί και πανηγύρεις των αλ'/ων
άγιων ώφέλιμαις είναι κα\ αγιαις, άλλά Ан Nxmero спхсенне Бнвхетъ, (хкоже
τής Δεσποίνης ημών τής Θεοτόκον, την прем8Арн Соломоиъ повъ(ле)вхстг. 6г-
οποίαν σήμερον εορτάζομεν, είναι τιμιω- Ах по)Свхлхетъ се прхвеАИнкъ, рх-
τέρα και θαυ и αστοτέρα', όσον εκείνοι
μεν οι Άγιοι είναι και ονομάζονται δού­ А8ют се люАНе. бгдх въсхком8 стом8
λοι Χρίστου, ή δε νπεραγία Θεοτόκος пхметъ твооимъ, рхд8«м се. Колико
είναι Μήτηρ τον κυρίου ημών ' Ιηαοϋ
Χρίστου, και Δέσποινα και βασσίλισσα τον
по мног8 потревно естъ Богородични
κόσμον δλον (Θησαυρός Δαμασκηνού похзннкъ по вълнкх почсстъ ах сх-
υποδιακόνου καί στονδίτου του Θεσαα- творнмъ. Nïx, грешин яловици, ме
λονικέως. Ε ν ’Ενετησι 1752, C. 144).
можем ах . ю почетемъ по aoctoix-
нне, почест иеннн превхсъхоАНТть вг-
•схкх почеетъ (л. 28).
1 Димитър Маринов, Йеромонах Йосиф Брадати, СбНУНК, XVIII, стр. 104.
 2. С л о в о з а в ъ з , ; в и ж е н и е на ч е с т н и я к р ъ с т
Йосиф — рък. № 328 Тревненски дам .— Свищовски дам. 1753 г.
XVII в.
Н ΒΑπροαιχΑ 1юда, А 5'- Царица Cacha чюдешн
Црид СленАчюд-вше се н с а , г. кръстове, не з н а с -
ЛН ПОЗИАВАЮТЪ ком еХсвъ
рддост нспльнн се. Лмн Х а кой е Христов кръстъ
кръстъ. H whïi ие можи
ВНДН, КАТО СА г . като­ Н кое СА НА OHÎA Д ВА ТА
А* познхетъ. Тогда прн-
а8чн се н Νοιπλχδ мрът-
ве н не знАе кой е Хрсто- рАЗБОЙИНКА, Ц!ОТО г и рАС-
ΠΈ\Ά 3ACAN0 САС XjHCTA.
ва чавка на погреБснне. ВАТ KpcTb H КОН СА НА
Н рече ; 1удо, как щем
Н прннесошА МрЪТВАГО WNÏA Д ВА ТА рАЗБОНИНКА,
ПрСДЪ ЦАрНЦА, НОСТАВНША ΐροτο ГН рАСПСХА ДАСДНО CCI bl Д А ПОЗНАСМЪ КОЙ С
едниъ кръстъ врь>;8 мрът- СОС ХрСТА. H рСЧ6 ПАКЪ кръстъ ΒΛΑΑΗ Κγ XoilCTV?
ваго, не показа се нн Ьд8 : IV 18до,
Н Бешн тогнзь! днк часъ
ΚΑΚΗ
CANO 3HAMCNHC. ΤΑΚΟ Н щемь нне ссга д а п о з - •0·. Н СД8ЧН СА, че H3NCC0-
вътооо не бнстъ. Поста­ НАСМЬ КОН е К(КТЬ ВЛДК8 XА еДИОГО мрЪТВЬЦА Д А
вила третсго кръста, всъ-
Хрст8 ? Б-вше т о г а з н ГО ПОГреБАТЪ. Η ΙγΑ Α,
КОрС ВЪСТА МрЪТВН. Н ТОГ- КАТ γ ВИД-В МрЪТВЪИА
дню час н СА8ЧН се, че
да μνογ8 evpee Е-вр8въшА. ТОГО, рАДЪ БЬ1, Н Д ^ Х Ъ
изнесо^А едиого м р ьтв ьц А
Рече цдрни.А Cacha да CECTbl отвори MV рАЗ^МЪ
Д А ГО ПОГрНБАТЬ.!8ДА, к а т о
нщатъ н чесин гоздвне. ДА оп н та кръст овнте
ВНД-В МрЬТВЬЦА ТОГО, рАДЬ
1»ДА САСЪ Aj)8rn Х(ЧСТ1А- НА МрЪТВЪЦА ΤΟΓ-γ, Н
БН Н А Х Ь СТН WTBOpH М8
не КОПАЛА H NAHA0XA ГН. рече U.A0HU.H : Cerbi щемъ
j)A38Mb Д А CVnHTA KjJCTO'
Н ТОГДА САТВОрН се в-в- ПОЗНА, ЦАрНЦС, Н КОС «

АНКА рАдостъ. Н повеле вете на мрьтвьцА того. CHAHbl кръстъ Хрнстовъ.

ЦАрНЦА Н ПОСТАВНША 1юДА Н рече црцн : СегА щань Н повел-в ДА СТАНЪТЪ САС
А(>ъХнеое1А 6р8с^лнмскн. Н Π83ΝΑ, црнце, кой е с н а ь - мрътвъцА тогу н з^иесн
NxpcKeim нме ем8 Кн- едннъ кръстъ, ЧТО Ε-Βχλ
нbi креть Хрстовь... (На­
ръкскъ (л. 79б—80а). ДВА CANAKBbl, Н ПОСТАВИ
родна библиотека в
София, № 710, л. 60; ГО НА МрЪТВАГО H NC ЕЬ1
също ръкописи № 709, НИЩО. Н К0ГЬ1, ЩО БЬ1АЪ
711, 712 и др.).
Хрнстовъ кръстъ... (Л. М и-
л е т и ч, Свищовски да­
маскин, стр. 290—291).

По подбуди за книжовни занимания и по характер на съставените

ръкописни сборници на Йосиф Брадати много прилича сръбският книжов-

57
ник Гаврило Стефанович; той също работи през средата на XVIII в. и е
автор на няколко големи ръкописа с църковно-религиозно и проповедни-
ческо съдържание.1
Гаврило Стефанович съзнателно пише на говорим сръбски език, на­
рочно съставя такива четива, които ще бъдат разбираеми за народа. Припис-
ки в този смисъл той оставя често. Ето една от тях : Бог8 нашемв слава, дав-
шемв почети србско простим кзьжом и съвръшити на сл8жб8 селгашом некни-
жевньш, на хвал8 светьш, имже слова с8тъ. И понижно просим чат8щих
не за смЪх имЪти вам, нъ погрЪшенна исправлжи и сего хвАаго писца,
трвдившаго ce w сих на п а р о х и с в о е и, благословите и простите.12
Не е изключено Йосиф Брадати пряко да се е повлиял от някой
ръкопис на Гаврило Стефанович. Известни прилики в подбуди и в съдър­
жание са налице. Обаче само едно по-специално проучване би могло да
разреши този въпрос.

4. ТЕМАТИКА. ОТНОШЕНИЕ КЪМ РОБСТВОТО

Тематиката на голямото по обем книжовно творчество на Йосиф Бра­

дати не е разнообразна. Тя е тясно свързана със задачите на книжовника
проповедник. Негова основна цел е да разяснява и укрепва християнската
вяра. Всичко е подчинено на тази цел : избор на проповед-поучение, разказ,
житие, оглашение. Доминират кратките поучителни разкази. Не е малък
броят и на житията. При подбора на отделните съчинения една основна
мисъл е ръководела писателя — да покаже и докаже превъзходството на
християнската религия пред другите религии : католицизъм, мохамеданство,
юдейство, разните еретически учения. У него често се срещат жития и
разкази, които показват твърдост при защита на християнската вяра, по­
казани са страданията, мъченията и смъртта на християнски апостоли,
мъченици и светци. Не са пропуснати и произведения, свързани с вселен­
ските събори в защита на християнството ; поместени са доста полемични
творби, в които смело се брани християнството, въздигнато като най-
справедливо религиозно учение. Определената и открита цел на всичко
това е да се укрепи у българина верското, а чрез него и народностното
чувство, да се укрепи твърдостта му в защита на вяра - и народност.
В онзи исторически момент все още стоят здраво свързани верското и
народностното съзнание. Често пъти, след като е разказал за живота на
един или друг християнски светец, Йосиф приканва своите читатели или
слушатели да проявят също твърдост в защита на вярата си. Особено
лиричен е той в уводите и в заключенията на словата.
Като разяснява християнството, писателят се грижи всеки българин
не само да знае, но и да прилага на дело повелите на своята вяра. За-

1 Л. С т о ] а н о в и Н , Каталог рукописа и старих штампаних кн>ига. Збирка Српске

крал>евске академще, Београд, 1901, стр. 42—51, 82—102, 120— 171 (някси от тези ръко­
писи са превод от съчинения на руския писател Лазар Баранович).
При проучване на Йосифовите ръкописи може да се използуват също и славянските
ръкописи № 261, 416, 417, 451, 456—460, 470, 479 на Белградската народна библиотека.
Вж. Л. C T O j a H O B H h , Каталог, IV, 1903; С в. М а ти h, Опис рукописа Народне биб-
лиотеке, Београд, 1952, стр. 42—47, 62—74, 109—121 и др.
2 Л. C T O j a H O B H h , К аталог... збирка Српске кральевске акад., 1901, стр. 101.

58
щото има мнозина, които страдат не от глад за хляб и от жажда
за вода, а от глад за поучително слово. Тази категория люде създават
най-много тревоги и труд на проповедника, мъка разяжда сърцето му.
По този повод Йосиф пише : И да молимъ се бога за въси брат 1а наша,
иже ес 8 по разълична месте paceiAHH, ш цръква вид 8тъ, ни изъпов-Ьдъ
знают, ни по8чение слиш 8тъ, и тако w глада 8мираютъ. А не w гладъ
ради хлебъ и вода, нъ ради повчителъное слово. Тъкмо нарицаютъ се
хрштине, а ни мало не знаютъ хрштшнъски законъ. Др 8ги и законъ
знаютъ, и повчение слишвтъ и никако не рад 8тъ w свое спасение. Ради
такови егда помислимъ, w жалъби сагризает ми са срдце. Того ради рекох
ради такови да се молиме бог 8, да би ги вараз8м(ил)ъ богъ, да пршдвтъ
въ ч8ство (рък. № 5/953, л. 246—247).
Изглежда, че по онова време наложителна задача е било да се под­
държа бодро народностното чувство, да се дава отпор на съществуваща
тенденция за отродяване, а също и на съзнателно провеждана политика
за асимилиране. Тъкмо тези тенденции пораждат бунтовния протест на
Паисий Хилендарски, пламенно изразен в неговата „История славянобъл-
гарская“. За тези опасни тенденции се говори и в други произведения от
втората половина на XVIII в., когато се забелязва не само увлечение за
погърчване, но също и увлечение за потурчване. Като типичен случай ще
посоча примера, който намирам в ръкопис от 1788 г., писан от поп Йогн
във Враца. В разказа за четиридесетте мъченици има такова отклонение :
Вь TÎA наша времена и лета имать некои жени и имать синове и дьщерки,
порад 8ват се да станеть т 8рчшь нейни синь, нежели да станеть кал8герь.
Егда станеть т8Рчинь, имат го за похвала, егда гледать сина своего т 8р-
чина, радвет м8 са. Егда го видить кал8гера, whh жалвть и за присмехь
го имать. Почто ради тако биваеть? Пршдеть враг и речеть имь: По
добро ксть защо е станаль т 8рчин твои синь, нежели кал8герь. И whh поч-
н8ть да се рад 8ють, защо е станаль иноверень, нежели защо е станалъ
девственикь.1
И може би именно с оглед на подобни случаи Йосиф Брадати пре­
дупреждава да не бъдат възхвалявани приживе някои българи като мъченици
за своята вяра, защото не се знае какво може да сторят после. Той пише;
Не ли ради православною Bips тръпимъ досадв & агарене и биютъ нас?
TaKw тръпиме ради име Христово. И егда видим некоегю khkw тръпитъ,
да го не похвалиме, понеже не знаеме до последи что хющетъ бити
(рък. № 3740/925, л. 30б). Похвала заслужава той чак след своята смърт,
ако е показал твърдост във вярата.
В произведенията на Йосиф понякога намираме по-открито изявено
отношение към турците, към политическото робство, под което българ­
ският народ е попаднал. Разбира се, тук няма и не може да има за
онзи исторически момент определена политическа програма и линия на
борба. Отношението е изразено в най-общи линии: ненавист, гняв срещу
поробителя, който несправедливо и ненаказано измъчва и ограбва народа,

1 Българска академия на науките, Архив, рък. № 3312, л. 215.

59
който руши дома и културата на народа, който се гаври с неговата чест и
вяра. Писателят използува различни случаи, за да внуши твърдост у бъл­
гарина, стоицизъм при отстояване на вяра и народност. Вдъхновяващ ло­
зунг, отправен към съвременниците, за него е : Стойте кр-Ьпко и непоко­
лебимо, тръпите и не бойте се & свпротивницн вЪри наши. Стойте крепко
на добро дело боиае.
На някои места в съчиненията си Йосиф Брадати намира смелост
направо да изобличава турската вяра и да призовава българина към опаз­
ване на своята християнска вяра. Извършените грехове не бива да обез­
куражават хората за избавление, поради което те се потурчват. Заплахите
на врага да не смущават никого — за предпочитане е човек да умре за
вярата си, отколкото да се продаде. Проникнат с топло чувство към на­
рода, особено типичен в това отношение е следният пример: Вънимаите
себе кои постатъ(!) въ р8це т 8рски, да имате тръпеше и да не предаете
свою вер8» но äw конца да 8дръжите чисто свою вер8 и да приемлете ιν
бога венацъ. И да се не 8боите, да речете: „Мног8 есме грешни и не
хоще богъ насъ простити, того ради по добре да се пот 8рчимь. И тако
Лпаль есамъ w бога и того ради да се пот8рчимъ“. Н и к а к о т а к о д а
не р е ч е т е . Но егда прилвчит се и речвтъ ти агарене да похвлишина
Χχ, хощеме да те посечеме, и ити помоли се бог 8 и речи: „Гаи 1с 8се X«,
колико съгрешилъ есамъ Λ юности моемъ до селе, ти ж е txKO чхвко-
любиви, сподоби ме д а прим8 съмрътъ ради твое чхвеколюб 1е “. И
тогда, аще те коначно 8биютъ, ιχκο прежни мчници нарицаеши се и
хощеши заедно сасъ нихъ да се рад 8ваши. Аще ли 8боиши се и
предадеши свою вер8 и и>скврънишъ свое кръщеше, хощетъ да те крьс-
титъ Хс въ негасими югнъ, |*коже рече ма на бгоишлеше сти Квзманъ :

„Въ рек 8 w ra H o io хощетъ Хс до крьститъ, които се врекоха w Χχ и не

знах 8 и не почетоха rw за истинаго бога“.
Д а не бвдетъ намъ тешко на τοιχ светъ. Тесноти и досади и беди
νν чхвци и w бесове — васа да претръпиме. А щ е п р и л 8 ч и т се, и
с ъ м р ъ т ъ д а п р и м е м ъ р а д и л ю б о в ъ χκ*. И тако можем се про­
славите въ царство h6 chw к 8пню съсъ χχ, том 8 подобаеть васака слава,
(ръкопис № 689, л. 176). 4
Другаде писателят казва, че на този, който има твърда вяра, „не м о­
жете ч8ж до неверие никое зло да ме сътворитъ на д 8ш 8 или на тело“
(рък. № 324, л. 55).
Много грижи създават на Йосиф онези българи, които само на име са
християни, а дружат с агаряните, изпълняват техните обичаи и закони.
Словото на писателя към тях е много язвително, защото те не само съ­
знателно постъпват така, но и защото стават по-люти мъчители, откол­
кото турците. Негови са например думите : А въ п а наша лета иматъ
неции нарицают се хрисппхне благочъстиви и покарвт се подъ некою
агаренъскою властъ и станвтъ тъщеславни и гръделиви и високовмни, и
станвтъ горки мвчителе нежели нечъстиви и неверни. W безвмне чловече,
160
почто не речеши благодаримъ бога, пришла ми е властъ и потребно ми
е да се смеримъ и да порадимъ да сътворимъ неком8 некое добро
(рък. № 324, л. 5 8 —59).
Все в тоя паисиевски дух писателят продължава своите укори и ха­
рактеристика на такива българи християни : Иматъ некои нарицают се
християне и ποκορδτ се подъ некою агаренска властъ и въси нихни зли
на8ки назчитъ, тъкмо едина вера християнска дръжатъ, а др8го въсе по
агаренско ибичаи дръж8тъ и творбтъ. И вер8 срама ради дръжЕтъ, да
не беж8тъ християне w нихъ и нихни съродници. А др8ги конъчно и ώ
вер8 &ст8пиша. Егда видиши некоего християнина да се «'речетъ w вер8,
да не речеши днесъ се естъ Лрекалъ. Мнъ се естъ & многа лета wpe-
калъ. Такови и да се не Лречвтъ, не мог8тъ видети лице божие. Когда се
Лрицаемъ ? Егда станемъ сребролюбци, сластолюбци. .. (рък. № 324,
л. 60б— 61а).
За укрепване на устойчивост във вярата трябва да се използуват
всички случаи, които дава историята на християнството в лицето на не­
говите многобройни светци и мъченици. Затова авторът не пропуща да
припомни и примера на някои жени, понесли тежки наказания в името на
християнската религия. За нашия книжовник този пример е особено по­
казателен и убедителен — щом жени са проявили такъв героизъм, щом
те успешно са понесли толкоз жестоки мъчения, мъжете нямат право да
се оправдават, защото те са по-твърди и може да понесат всякакви мъки
за своята вяра. Като добра илюстрация за подвига на жена мъченица
Йосиф Брадати привежда житието на Петка Римлянка. В него именно при
едно отклонение от прекия разказ се намира следният много характерен
и ценен пасаж: „И да смислиме како сти мвченици трьпели и м8ж 1е и
жени, и девици млади, немощно естаство женьское. Егда придеть на жени
да постраждатъ ради име Хво, да помислатъ и да речетъ прежна вре­
мена, колико мног8 жени и девици претрьпеха м8чеше ради име Xfo. А
не да речетъ: „Hie есме женьска слаба страна и не можеме да тръпиме
мвчеше.“ И да не мог8ть тая речь да рекет. Аще и речатъ я , но лажовна
есть та я речь. Понеже на васакь день слвшаме 8 црькви, како се про-
читаетъ слово, колико жени и моми. . . Едини станаха посници и са зло
страдаше м8чеха св оя телеса, а др8ги предаваха свои телеса на различна
м8чеша, м8чеха ги нечастиви цар^е и да се.поклонать идоломъ, a w h h не
васхотеха да се покорать.
т

IV такови жени, иже рекохме, беше и данашна преподобна Парас-

кева-Петка. Нейно мвчеше хощ8 да скаж8 на ваше господьство, такмо
сась ванимание да 8слишите и да развмеете... М8ж 1е, да не «бретаемь
вини w гресехь и да речемь: „Не можемь трьпети мвчение“. Егда еста­
ство женско и неможно и девици млади претрьпеха м8чеше, к а к о не
м о г 8 т ъ м 8 ж i е т р ь п е т и , е г д а х о щ в т ? “ (ръкопис № 690, л. 123®—
124б).
Писателят привежда конкретни примери за неблагополучие на ония
българи, които дружат с друговерци и забравят своите сънародници— не­

61
справедливите им дела ги водят към душевни и телесни страдания: Не
тъкмо, които се са родили въ арменска вер8 нарицают се армене, нъ и
които родиша се въ християнска вера и не любатъ да се мешатъ съсъ
християне, колико любатъ да се мешатъ съсъ ариане. И юни нарицают
се ариови аченици. Хати Костандиновъ синъ Июванъ тръгвваше съсъ
проклети армене, съ нимъ ядеш е и пиеше и съ нимъ велика любовъ
имеяш е, до последи ни дашевно, ни телесно добро не виде. И дрвги
много видехомъ. Не видеха добро, иже имеше любовъ съ армени..
(рък. № 324, л. 9).
Предупреждението на нашия писател продължава — всеки българин
трябва да бъде внимателен към разните проповедници, дори когато те
носят одеянието на духовника, защото някои от тях са еретици, а други
поради своето невежество вършат еретически дела. Поповете и калуге­
рите, между които той поставя и себе си, най-много съблазняват хората.
Йосиф пише : Зане и еретика въси его знаютъ, како естъ йлаченъ ώ пра­
вославни. 1Акоже рекохме да бежиме и не рекохме тъкмо w православни
т.
прости чловеци развращени да бежиме, нъ и Λ попове и калВгере. W нихъ
по скоро можетъ да се съблазнитъ члвкъ, w них же пръви есмъ азъ
грешни (рък. № 324, л. 9— 10).
Йосиф Брадати правилно долавя една от причините за робството на
балканските народи — взаимната вражда и борба между тях. Тази ценна
негова мисъл досега беше известна по Романовия сборник от 1756 г.
Туй аз я привеждам по личния ръкопис на Йосиф, № 328 на Софийската
народна библиотека: То рекохме: хрщДанинъ хршттнина да се покоритъ
и да послвшатъ. Аще бихме ша, христшане, единъ др8гом8 трпеле досади,
не би предал бгъ нас въ раце агаренъски, да досаждаютъ намъ и да
биютъ, и да не имаемо ни едина мъзда. Аще бихме тръпеле хрютшнъ
хрюттнина и да се покореваме единъ драгома, по многа мъзда имеле
бихом Λ бга. Но ми сами на себе наведохомъ мВчение, и земалъно гос-
подъство и царъство погабихомъ.1 Тази мисъл определено се свързва с
думите на Паисий: Тако не били никако покорни едини драгимъ, доютЬ
привлекли на сЪбе гнЪвъ божи и погвбили свое царство и господарство
и стали нижаиши раби тарски и до сего днЪ. Д о са и м а л и любовъ и со-
гласие греци и болгари, не би могли тврци «»долети ихъ никако. Но whh
сами греци позивали ихъ на помощъ и предали се сами въ р8це ихъ;
«»бтекли ихъ т8рци всвда и покорили ихъ подъ своА властъ и иго.

1 № 328, л. 17. Подобни изрази с някои изменения съдържат и ръкописите на НБ в

София: № 324, л. 5 4 ; № 329, л. 16 ; № 343, л. 44 ; № 689, л. 721 ; 691, л. 10— 11 ;
№ 697, л. 69 и др. Вж. същ о Романовия сборник, СбНУНК, XVIII, стр. 106. Щ е
приведа и текста в рък. № 691 като една разширена редакция : Тако рекохме : вьсаки
хрсНанинь да се покорить хрст!анин8. Ако бихме Hie, хрспане, единь др8гом8 имели покореше
и посл8шаше, не би предаль нас богь вь р8цЪ агареномь да досаждають намь и да бш ть нас и да
. т
наричать нас, како не познахме бга и не имами Btpa. И тако люти и горки досади трьпиме w нихь

62
 При такова подчертано патриотично съзнание у Йосиф Брадати из­
ненадва липсата на съчинения с българска тематика. Само две жития на
български светци се намират в ръкописите, свързани с името на Йосиф
Брадати — житието на Йван Рилски и житието на Петка Търновска.1
Никакви други съчинения или вести, пряко свързани с българската исто­
рия, у него не се срещат. В тази насока той явно не следва предишната
книжовна традиция, богата с такива произведения. Противно на него
Паисий написва своята история в приповдигнат патриотичен тон, широко
използувайки именно тази книжнина и преди всичко житията на българ­
ските светци. На какво се дължи този пропуск (доколкото тук наистина
може да^се говори за пропуск), трудно е да се отговори днес. Не е въз­
можно Йосиф да не е чел например житието на Кирил Философ, пох­
валното слово за Кирил и Методий, жития на Иларион Мъгленски, Ми­
хаил воин, съчиненията на патриарх Евтимий и др. Всички тези и още
много други български съчинения се намирали в ръкописната сбирка на
Рилския манастир, дето той е работил предимно.

5. КАРТИНА НА БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО

Творчеството на Йосиф Брадати е ценен извор за разкриване на бъл­

гарското общество през втората половина на XVIII в. За това общество
е характерно преди всичко идейно раздвижване, каквото не се наблюдава
по-рано. Главен негов израз е силният стремеж към просвещаване на на­
родните маси, към организиране и засилване на просветната дейност сред
народа. Отначало подета твърде плахо, тази идея постепенно се изяснява
в съзнанието на културните работници, ролята й става все по-осезателна.
На тази просветна тенденция се дължи друг важен факт в нашето кул­
турно развитие — засилената книжовна продукция, дело на много бъл­
гарски книжовници през това време. Пробуденото народностно съзнание
дири начини за изява; един от начините на изява е просветната и кни­
жовна дейност, която на свой ред съдействува още повече върху народ­
ното свестяване. Икономическото възмогване на някои български общест­
вени прослойки е предпоставка за културното раздвижване сред народа.

Т т
и ньи едина мазда не имами, защо w непокорство наше трьпиме досади w агарени. Д 8де

имахме блгочастиво црство, грькь не покори се б8гарин8, тако и богаринь не покори се

грьческом8 цр8. И кога видЪ бгь нихно непокорство, 8зе нихууь царство и вьсака власть и
даде а агареном. И рече гсдь : „Дадохь вамь црство и господство, и eie не кете единь
др8гим8 да се покорите. И азь да предамь вас вь р8це нечестиви и сас сила да се покорите
нечестивом8 и да нарича вас неверни и безаконици и какво де не знайте никако бга. Така

сотвори вамь непокорство ваше да сте под посл8шаше и покореше нечестивом8 цр8“
(л. 10— 11).
1 Народното житие на Иван Рилски е поместено в Романовия сборник от 1756 г.
(обнародвано е от Гильфердинг, Собрание сочинений, I, СПБ, 1868, стр. 125— 131) и в Ян-
куловия сборник № 689, л. 393б— 402. Житието на Петка по ръкописа на поп Йоан от
1788 г. е обнародвано от мен в книгата „Из старата българска, руска и сръбска литера-
Тур а“, стр. 100— 104. Това житие се среща много често в ръкописите преди и след Йосиф-

63
От друга страна, икономическият и културният подем у гърци и сърби
оказва също положително въздействие в тая насока.
Сред българския народ съществува остро класово разслоение. Йосиф
определено говори за богати и бедни хора, за лихвари, духовенство, ратаи,
занаятчии, търговци, учители и др. Бедните пораждат най-много любов и
грижи у него. За тях той говори твърде често, приканва имотните да не
ги притесняват, да се грижат за духовното им просвещаване. Много често
той подхвърля на жестоко порицание стремежът към трупане на богат­
ство, понеже то покваря човешката душ а и става причина за гре­
хове и престъпления.
Изобличително-сатиричната струя се среща често в книгите на
Йосиф Брадати, но най-хубав израз тя намира в послесловието му към
житието на Ксенофон.1 Остро е изразена ненавистта на писателя срещу
богатите българи, които ограбват бедното население. Те са жестоки, не­
милостиви, вършат беззакония и неправди; нарича ги: идолопоклоницн,
без8мницьг, кръвопийци, тапе и хищници, окаАницн. Лихварството ще да
е било твърде разпространено явление тогава, с тежки последици върху
бедняка, поради което поражда справедливия гняв на проповедника, гри-
,жещ се за духовния подем на народа. Оставяйки встрастените лихвари
на страна, понеже те не се поддават на въздействие, писателят отправя
такъв съвет към честния, искрено вярвящ християнин българин : Не 8пл"Ьнь1
срдце свое на проклетое сребролюбш, пжоже твор8тъ идюлопоклоницн
богатн въ днешньш день, иже дають две жлътици, «кадньш, на cipo-
маха и 8зимаютъ три. Кръвопийци и безь8тробни, татш и хищници!
(рък. № 436, л. 83а). Богатите са немилостиви — те ненаситно „шють
кръви нищимъ сас рези и каматъ“. Към тях той все пак отправя зов:
Прочее, аще хощете да се изъбавите w н егаси м ат wrHro, w богати, 8га-
сети сега гафость с8дто и изчистите сас м и л о с т и н а н е п р а в д и и бе -
з а к о н 1 А в а ша . И не запалАети пламено, юкаАници, сас лихви и ка-
матн, иже пршмаите неправедно (л. 84а). Те са крадци и похитители на
чуждия труд, а това е голям грях : Горшее безакоше естъ да взимаете на
сребреници каматъ, нежели бл8дъ и др8ги грахови (л. 84а).
При това положение напълно естествено се явяват скъперничеството
и свидливостта на богатите хора, тяхната жестокост и безразличие към
съдбата на своите сънародници. А тия качества лесно водят към
отродяване. Разбира се, не случайно Паисий отправя злъчни укори именно
към тази категория българи, които заради своите материални интереси
почват да се погърчват : А кои не любатъ за свои родъ болгарски знати,
но се юбращаютъ на ч8жда политика и на ч8жди ьхзикъ, и не радатъ за
свои (хзикъ болгарски, но се оучатъ четати и говорити по гречески и
сраметъ с а да се наречатъ болгари.
Наистина Йосиф никъде определено не говори за погърчване, но
такъв процес по негово време безспорно е имало. Но, както вече се каза

1 Това послесловие се намира в ръкопис на Софийската нар. библ. № 5/927 — авто­

граф на Йосиф, а също в Романовия сборник от 1756 г. (Белград), Никифоров сборник от
1767 г. (№ 436 на Софийската народна библиотека) и в сборника на поп Йоан от Враца от
1788 г. (БАН, Архив, ръкописна сбирка). Печатано е в СбНУНК, XVIII, стр. 110— 111.

64
по-напред, той енергично воюва срещу проявите на сближаване с чуждо-
верците — турци, евреи, арменци. М оже би поради единоверието у него
не става дума за гърците. От писанията му дори се съзира поло­
жително отношение към гърците и към гръцката култура, която обилно
използува в книгите си.
Във връзка с всичко това показателен е един факт — липсата на
грижа за странноприемници. Такива грижи се очакват, разбира се, от бо­
гатите хора. Има много богати българи, обаче те нехаят в това отноше­
ние; грижите им са насочени за увеличаване на тяхното богатство. С го­
ляма мъка в душата си Йосиф изтъква, че е посетил много села и гра­
дове, но страннолюбци видял само в лицето на Андрей Каравела и него­
вата жена Елена. С възмущение писателят възкликва : W 8каАнство наш8!
Д а се не юбретаеть на всаки градъ и село единь м8жъ и жена, Пккоже
вьппе поменвтн, да с8 добродетелни, да странолюбатъ нищ1а. Ни, по
истин8. На колики градови и села ходихъ, не познахъ, токмо единаго въ
странахъ шропетрш, монахолюбнаго и Христе подражателА Андреа Кара­
вела, еас честнейш8ю и м8дрейш8ю госпожв Елен8, неговв с8пр8жниц8. Ко-
торьш толико с8тъ милосерди на страша и к монахом, гашо не е и£икъ
никогда кал8геръ домъ ихъ, но естъ ikkw монастиръ (рък. № 436, л. 82).1
Голяма част от изобличенията на Йосиф са пряко свързани с бита
на народа. Укорите на писателя са отправени в две посоки : против мно-
гото остатъци от езическо време и против страстта на жените да се об­
личат кокетно, да се червят, да говорят в черква и пр. Йосиф Брадати е
написал няколко съчинения, в които изобличава прояви от такъв ха­
рактер. Именно в тези съчинения той се разкрива най-пълно като ори­
гинален български писател сатирик. Изобличителни струи се срещат не­
веднъж и в други произведения на Йосиф, но тук те са получили съв­
сем целенасочена и ярко изразена форма. Важно е също така и обстоя­
телството, че сам писателят е събрал тези свои съчинения в един
ръкопис, който впрочем и след него твърде често е преписван пак като
отделно произведение. Това безспорно говори за голямото значение,
което е отдавал сам ^писателят на книгата си. Впрочем такава оценка дават
и съвременници на Йосиф, които преписват изцяло книгата или отделни
части от нея, известна в науката обикновено под името ж е н с к и
сборник.
За целенасочеността на книгата си Йосиф говори така: Знано б8ди
како азь, Июсифь Ерадатш посникъ, изведохь w грьческии гашикь на сло-
1 И в трите преписа на послесловието не се споменава селището, дето е живял
Андрей Каравела. Твърде е вероятно тук да става дума за Копривщица. Относно прякора
на рода Каравеловци вж. : X р. В а к а р е л ск и, За прякора „Каравелов“, сп. Родна реч,
V, 1936, кн. 3 —4, стр. 120— 123; Й о р д а н И в а н о в , Прякорът „Каравелов“, сп. Родна
реч, IX, 1936, кн. 5, стр. 222—225.
В ръкописа на поп Йоан от 1788 г. (л. 68) този пасаж е видоизменен така: Въ тиа
наша времена богати, егда даютъ некоем8 сиромахв две жлътици на заемъ, три хощ8тъ да
м8 8зматъ файда. Татие, и грабителе и кръвници. Понеже не можихъ да наида или въ
град или въ село или м8жъ или жена ш ю ж е Зенофонта. Многа места есмъ ходилъ, тъкмо
единаго наидохъ въ стран8 ieponeTpa, именемъ А ндред, и чъсна его с8пр8жница Елена.
Нихъ видех колико любовъ имаха на кал8гере и на свещеници и на страннимъ, и на ни-
щимъ, и на 8богимъ, сиримъ и вдовицамъ, на цръкви и монастире.

5 Съвременници на Паисий — част първа 65

венскии сие писмо ради женски и бабини враговщини, ради самовили и
броднщн, на прочиташе на полз8 женамъ.1
Книгата е писана през 1756 г., както сам свидетелствува Йосиф.
През същата година от нея преписва монах Роман, който така перифра­
зирал бележката на Йосиф: Знано б8ди како Июсифъ Брадати, посникъ
vv Рильскаго монастира, превелъ иисписалъЛ греческаго га^зика на сло-
веньски. И азь, Романъ иеромонахь, преписахь vv негово писаше cia кни-
жица ради женьски и бабини враговьщини, заради самовили и бродници,
да се чета на польза женамь.12 Тази книга на Йосиф е получила най-го­
лямо разпространение — от нея има най-много преписи, преки или кос­
вени, по-пълни или частични. Понеже няма запазен автограф, за нейното
съдържание съдим по някои по-обширни преписи, каквито например има
в ръкописа на Никифор и поп Григор Илиович (1756— 1789 г.), в ръко­
писи № 324 и 325 на Народната библиотека в София, в ръкописа, за
който говори Вл. Качановски, намерен от него в село Рила, и други. Въз
основа на тези преписи може да се допуща, че книгата е съдържала
следните произведения:
1. Празници бабини илн w бабихъ баснехъ. Словото е печатано от
В. Н. Мочульский, Слова и поучения, стр. 7— 17 по Одеския сборник.
2. Слово ради самовили. Печатано от В. Мочулски в Слова и поу­
чения, стр. 17—27, и от Качановски в Памятники болгарского народното
творчества, по ръкописа в с. Рила, стр. 22— 27.
3. Слово ради магесницн, собраное vv многих кшгь. Печатано от Мо­
чулски (стр. 28—30) и Кочановски (стр. 2 7 —28).
4. Др8гое слово ради магеснщьь Печатано от Мочулски (стр. 30— 36)
и Качановски (стр. 2 8 —31).
5. Др8гое слово ради магесницн и броднщн и самовили и баАлицн.
Печатано от Мочулски (стр. 36—40) и Качановски (стр. 32— 33).
6. Слово а · ради влн женн. Печатано от Мочулски (стр. 40—42) и
Кочановски (стр. 33—34).
7. Слово похвала добрнмъ и благимъ женамъ. Печатано от Мо­
чулски (стр. 42— 45) и Качановски (стр. 34— 36).
8. По8ченне мца и к ш а кй. (25). (Слово s. ради жени и моми). Печа­
тано от Мочулски (стр. 4 6 —51) и Качановски (стр. 36—38).3
Всички слова разкриват широка картина на народния живот, тясно
свързан с ниското просветно състояние на народа, поради което той
упорито живее със стари езически вярвания. За всичко това писателят
говори с голяма болка. И пак на предна линия изпъква грижата за про­
свещаването на народа, мисълта за задачите на учителите. Впрочем с
тази мисъл започва и книгата му : който иска да живее в правда, нужно
е да пита много, докато намери човек, който може да му каже истината.
Нужни са такива просветени учители. Редом с тях обаче има и друга

1 В. Н. М о ч у л ь с к и й , Слова и поучения, стр. 4 ; Описание рукописей В. Н. Гри-

горовича, стр. 114; Народна библ. в София, БИА, Архив Г. С. Раковски, инв. № I.
Б. 350/52.
2 В. Н. М о ч у л ь с к и й , Слова и поучения, стр. 4 —5 ; Д и м . М а р и н о в , Йеро­
монах Йосиф Брадати, СбНУН, XVIII, стр. 128.
3 Някои от тези съчинения се намират и поотделно в ръкописите.

66
категория учители, които, въпреки че не „знають що говорать, почнать
да оучать д р в г а т “1.
Конкретните укори и наставления на писателя са отправени към ж е­
ните като главни пазители и разпространители на езическите преживелици.
Често се срещат такива изрази: w> безвмне чловече и жено, и не"
смисленнш ; можеши ли th , w без8мнаА жено, и др. Авторът подхвърля
на изобличение много народни поверия, обреди и празници, наречени от
него „дяволски начинания“. Не бива да се празнуват празници, които
няма в свещените книги, като например празниците : вторници, четвър­
тъци, петъци, съботи, горещници, вълчи празници, русалии. Също така
трябва да се отхвърли поверието, че работенето в деня на тези празници
е свързано с някакво нещастие : Видите ли κεκνν w грЪхь намь прихо-
дить MHorw зли», а не w работа, гажоже без8мнии говорать: Работихь оу
петокь и оу четвертокь и мартини с8боти и волческии празници и р8са-
лискии и горешлаци (стр. 12— 13). По този повод той подигравателно
подхвърля: Лесно било би сось празници да оугодими» бог8. Не иска
богь да празнЗеме vv работа, но иска да празнзвамА w зло дело (стр. 10).
Хората, които почитат такива празници, са не православни християни, а
идолопоклонници. Към тях е отправен такъв въпрос: Азь вась да питамь,
да ми кажетА w дека наоучихте тиа празници да празнвватд, кои сказа
вамь т н а бесовски празници? Никои не можеть да ми скажеть, w дека
сте ги приАли такива празници (стр. 15).
Йосиф Брадати сам разяснява произхода на тези езически празници.
Разказът му е свързан с имената на баба Друса и баба Петка, на поп
Торно и поп Мигно. За да се види наивитетът на обяснението на писа­
теля, към което той пристъпва съвсем сериозно,2 може би не е излишно
да се приведе малка част на съчинението му: Азъ васъ въпросихъ да
ми скажете, w где на8чихте или кои сказа вамъ да празн8ете такови
празници бесовски и никои не можи да ми скаже, и»к8д8 есте приели та­
кови празници. Егда не можихте виа да ми скажите, азъ да скажв вамъ·
Некое време имаше две баби. На една име беше баба Дрзса —
л т ш е и»лово и баеше вода. А (на) др8гата име беше горогледа баба
Петка — гледаше на восокъ. Тшл бех8 и залагаре и бродници, и дрвги
многи лекове зна!дх8. И въ wHa времена имаше два попа — попъ Торно
и попъ Мигно. Тиа две баби празнввали b i. петци на година.3
1 В. Н. М о ч у л ь с к и й , Слова и поучения, стр. 8. По-нататък цитирам все по това
издание.
2 Нека си припомним думите му : Еда не можехте да ми кажете, да скаж8 вамь
(стр. 15).
3 Този пасаж привеждам по ръкопис № 324, л. 22б— 23а (ц ръкопис). Изцяло съчи­
нението е печатано от М о ч у л с к и , Слова и п оуч ен и я ..., стр. 15— 17. За ръкопис, съ­
държащ смешни старобългарски разкази, се говори в една дописка на в. България (III,
Цариград, 1861, бр. 108, стр. 63). Дописникът пиш е: „И друг ръкопис от Мисилим в Чир­
панските села. Имало в реченото село стари ръкописи, от които ми донесоха ; те са на
книги дебели и обемат смешни приказки старобългарски. Ето ги : За баба Горогледа, за
баба Друса, За баба Петица — следоват и басните им ; Поп Торлю, Поп Дърлю, Поп
Миглю — те сказовали за вълчите праздници и за кукувичен ден, и за сушица и юрица.
И още други : широта, питора, титора, растопетора и рутърск.

67
 В Слово ради самовили предмет на изобличение са народните по­
верия в съществуването на самовили и бродници, а също и свързаните
с тези поверия-обичаи за тяхно тачене и общение чрез разните вещици.
Словото започва направо с установката: Кои ходи на самовили и на
бродници и които бадт и залагають и завезвють скоти, таковш с8ть ан-
тихристови оученици. И които ходеть до нихь, тшх се покланАть враг8,
като да са негови. И др8гии нема гр-Ьхь по големь и» то а (стр. 17). И
по-нататък писателят уточнява тези идолопоклонски обичаи: Такожде и
кои ходетъ на самовили и бродницн и на ба^не, и на и»тваране еугелие. И
«>ни нарицають се идолопоклоници, такожде и кои лиють олов«> и во-
сокь, и кои вер8ють магш и залагане, и които завезвють вверове и мечки,
и гледать на вода и завез8ють деца малечки; и кои жени викать себ-fe
лекаре и давають биле и б8рАне. Такови женн нарицают се антихристови
оученщн и ди^ волски сл8ги, защо прелащають незлобиви д8ши (стр. 22).
Картината на народните поверия се разширява още — като средство за
лекуване магьосниците жени поставят над болника също така „сини» платно
и цръвено цренъ ножь и бургсшь, и Λ» връба древи» и други многии
враговщини“ (стр. 23). Всичко това те вършат от простота, защото
иначе вярват в Христос и почитат светците : Жена же рече : Егда баю,
кое бло твор8 ? И (хзе има Христов«» призиваю и престои бдц и . . . (стр. 24).
Заслепена от дявола, вплетена в неговите мрежи, тя наивно мисли, че
служи на бога. В спора с жената магьосница писателят изтъква ощ е
едно важно съображение, което я кара при баенето да споменава бо­
жието име — съображение от чисто материален характер : Но егда
баеши, има Христови» призиваеши и бдцн и стьшь имена нарицаеши,
да не oyôotxT се чловеци; раз8мевше твоа враговщина и побегн8ть vv
тебе, т и ж е х о щ е ш и л и ш и т и с е т о г д а н е к о А п ь р а з а п и е н е
и з а ix д е н е . Но аще би исперва призвала бвдеши бесовски имена,
ншои не би прихождалъ до тебе да им баешь (стр. 24).
Хората вярват в магията, боят се от нейната сила, тя е получила
широко разпространение: Где с8тъ t î a , които говореть: Маги а ми е
сотворено и не раждамь; а др8зи каж8ть: ιν маги^ ми оумирають деца
и оумирають ми добицн; а др8ги кажвтъ: Оу кащи имамъ магиА и на­
пред ми не идеть всака работа. IV без8мне чловЪче, ти самь себе твориши
магиА (стр. 34).
Въз основа на своите многогодишни наблюдения писателят с голямо
огорчение съобщава: Но и се да рек8 вамь, благословЪнш христи!хне:
по много земли ходихь, толко не самь видЪль по много броднщи и само­
вили и магеснщн, колк8 оу болгарска землА. Има др8ги грахове на др8га

Ако ми позволите, ще ви напиша тези стари български басни, най-много за баба Го-
рогледа.“ При прегледа на в. България не можах да намеря допълнително печатани мате­
риали, за каквито става дума в дописката. Дали е запазен този интересен ръкопис, също
не е известно.

68
землл, по лесно можать да се покають. Нема др8ги по великь гр-Ьхь,
егда се некои и»речеть vv Христа господа (стр. 39).1
Нужно е народът да се освободи от тези религиозни преживелици,
защото те спъват развитието му, приучват го към безразличие и пасив­
ност. Това успешно могат да сторят учителите и духовниците, към
които авторът отправя призив за просветна дейност. Тях той съветва
още какво отношение да имат към магьосниците, по-опасни дори от
еретиците.
Йосиф Брадати рисува и други прояви на жените: т8рать червили» и
белили» и премен8ват се ва красни дрехи, и сребро носать на с е б е ... И
коА жена не имать да се пременить, а и»на се присмеваетъ, кои с8 без-
чадни. Егда се двЕ скарать, до смерти не прощавают се. И егда имь
оумреть чадо или м8жь, или сродшкь, тога х 8л а т ь на бога, и т8жать и
плачЗть до смерти ; и ищуть лекь да раждають машки деца (стр. 37— 38).
В църква ходят, за да покажат облеклото си, да говорят и да съблаз­
няват мъжете : Сътвориха цръковъ како механа : пршмехови и смехови в
цръкви биваютъ, како и по пазарз, прозевают с а въ цръковъ. Ж ени съ-
бирают с а да- се зговор8ть, что да работатъ и да се видатъ свои пре­
мени, и да кл-Ьветатъ и да и»с8ждаютъ една др8га и пршмиват с а . В ъ
цръкви жанат се и разжен8т се. Ни страх и» бога, ни срамъ ф члов-Ьцц
(рък. № 343, л. 85). Възмутен от такива постъпки, писателят възкликва :
W без8мнн ж ени! W несмислени роде! Почто не мислите? На пазаръ
ли сте дошле или на свадба, да се смейте и да се кикотите ?
Все в такъв смисъл той често разкрива едни или други нрави в
живота на българката през втората половина на XVIII в., останали от
далечното минало. Неговите съчинения са ценен извор за етнографски
проучвания върху бита и културата на нашия народ. Сам писателят пише,
че се отказва да говори за всички женски враговщини, защото това по
начало не е възможно да се осъществи: Помислихь да сед8 да пиш8
женски враговщини, кои твор8ть м апл и воспоменвх прем8драги» Соло-
мона. Защо онь поче да пишетъ колк8 имать жени враговщини и рече:
Аще кои можеть да изчететь морскш песокь, онъ можеть исчести женски
враговщини ради мапи. И азъ престахь писати (стр. 40). И в духа на
средновековната християнска литература счел за нужно да препише
някои мисли за злите жени (стр. 40— 42).
Но в живота има и добри жени, за които е нужно също да се го­
вори, да се похвалят и посочат като пример за подражание. На тая тема
е посветено неговото Слово за похвала добрнм и благьшъ женамъ.
Както изобщо в своите произведения, и тук Йосиф пристъпва направо

1 Този израз се среща и в ръкописите на Софийската народна библиотека № 324,

л. 48, № 325, л. 77, в Одеския сборник на Григорович и др. Привеждам го и по рък.
№ 325 : И азъ по мног8 земле ходихъ и не самъ видель толико мног8 магесницн като 8
таА наша землА блъгарска, и самовилн и бродници. По др8ги земли имать др8ги грЪхове,
т
нь лесно приходЗтъ на покаАше. Понеже не имат по тешки грехъ, егда се «»връжетъ
' ' т
члвкъ w Христа.

69
към пряката си задача: Вчера много женн оукорихомь, които не
творать добро, а днесь хощ8 да похвалимь, които творать добро. Понеже
тако е прилично — блото да оукоримА, да се не оумножаеть Блоба, а
добра дЪла въсегда да се похвалАеть. Не оукараеть божественое пи-
саше нарЪд8 вси женьг, но укараеть, които бло творать (стр. 42—43).
За целенасочеността на тази книга на Йосиф Брадати, известна под
името „женски сборник“, добре говори последното съчинение, поместено
в нея. След като е подхвърлил на остро изобличение много езически
остатъци в живота на народа, след като говори за добрите и лошите
жени, писателят счита за нужно да даде едно заключително „Слово ради
жени и моми. ПоЗчение ради оукрашени жени и девицн, како да ж ивелтъ“.
Целта на Словото, както се вижда, е ясно показано в самото му за­
главие. Тежко прозвучава заплахата : Които жени не любать да се спас8ть,
др8гш грЪхь да не творить, токмо да се кити и да тврать червило и
белило, това и фтас8ва да наслфдить вЪчнвю м8к8 (стр. 50). Силно реа­
листична е и следната картина, която трябва да предпази хората от су­
етни увлечения: Които любать своа тЪлеса и да се китать, да идать на
гробищата, да видать кости мертвш. Дали можать да познають, ко а ли
беше жена, к о а мома, кога, ли стара, кон», ли млада, кога. ли красна,
кога, ли р8жна, кога ли нища и оубоча, кога, ли царица и к о а робинга.
Все претвориха се она красота вь смрадь и гн8сота. Оно τ·Κτνν оукра-
шеню и накитено, и лице помазано сось цервило и белило стана прахь
и пепель, и w черви изеденно. Сего ради, благословенш христиганки, бе-
гаите w китене и wöarame и магии и vv всаки грЪхь (стр. 51).

6. ПРОСВЕТА НА НАРОДА

Най-пълно като писател и проповедник Йосиф Брадати се разкрива,

когато говори за просветата на народа. Просвещаването на народа е
първа грижа в живота на писателя, защото от него зависи всичко: да
се запази народностното съзнание, да отпаднат езическите суеверия, да
се подобри моралното и материалното състояние на българина. У нас
няма друг книжовник преди него, който така възторжено и убедително
да говори за просветата, да се бори за нейното проникване сред народните
маси, да зове към съзнателно и трайно четене на книгите. Във всичко това
безспорно трябва да се съзира влияние на просвещенските идеи на века,
които проникват и между балканските народи. Разбира се, местните ус­
ловия определят характера на просветителската дейност. За условията,
при които живее българският народ, съвсем естествено е да възникнат
изисквания преди всичко от просветен характер. Също така естествено е,
че нуждата от просвета тясно се свързва с религиозно-верски задачи.
Оттук тясната връзка между книжнината и църквата. Българските кни­
жовници не можеха да поставят задачи, надхвърлящи условията на на­
родния живот. Зародена в тясна връзка с верските нужди на народа,
по-късно просветата постепенно се отделя от тези нужди и се обосо-

70
бява като мощна Струя в нашия културен и политически живот през
втората половина на XIX век.
В произведенията на Йосиф Брадати доминира именно идеята за про­
света, за даване знание на народа. Материал за това авторът черпи или
от историята (изключително историята на християнската черква), или от
бита на народа. Живото слово има решаваща роля тук, то трябва умело
да се използува. Негови са думите : Такова навикновение иматъ д8ша да
се полззетъ w живо слово (Народна библ. в София, рък. № 322, л. 206).
Затова писателят обича толкоз много беседата, разказа, обикновеното
поучение, отправено на проста разговорна реч към неукия българин. У
него често се срещат мисли като тия : Ми, 8чителе, w прости людие има-
емо похвала и прости людие с нами хвалютъ се, како им8тъ пастири и
8чителе. Хотел бихъ и свои ючи за ваша любовъ дати и за ваше д8-
т
шевное спасение. W таковое мое радение ради ваше двшевное спасение
' т

никои w м8дри не би запретил не 8чити. По велики рани приимаетъ

т т т

д8ша w любоаъ, нежели w ненавистъ; Кма ми полъза w слънце, iacho

сВкЮщаго, егда печалъ васъ ради помрачаетъ ми ючи? Егда вижд8 ваше
житие по бозе изъправлено, тогда Лкриваетъ се тъма w очи мои; Cia
въкратце рекохъ да раз8меете колико желание имамъ ради двшевное
ваше спасеше. Вие сте moia радость и вЪселш, вие сте светъ ючима моима
Егда вижд8 ваше изъправление, тогда изъплънаетъ се д8ша moi\ съ радостъ и
веселие. Понеже вие сте мои ищи и матери, и сестри и браПа, и сародници и
чеда Μοίλ (рък. № 328, л. 16, 351— 352). Каква искреност и топлота
в тези думи, колко обич към народа. И за да отклони някакво
подозрение към себе си, писателят добавя: Д а не помислите, како
т
да хощ8 w васъ неконь телесна почестъ и того ради тако глаголю
вамъ? Знаетъ богъ, како не мислимъ ради то (същия ръкопис, л. 352).
Четенето създава голяма наслада на човешката душа, изгражда
навик и влечение към книгата: Егда кои сас ванимаше четет писаше, ни-
когда не можетъ да се насититъ да чететъ. Писаше колики» четешъ,
толико еще желаешъ да четеши. Почто толико желаеть д8ша да слнша
повчеше? Понеже оу писаше w6peTaeT се животъ вЪчни. Иматъ некои
четцн и рек8тъ: Мног8 книги прочетохъ и 8м8дрих се и наситих се че-
тати. Такови четецъ не можилъ да познаетъ какова сладостъ иматъ пи­
саше, того ради тако е реклъ (рък. № 687, л. 136— 137).
Редом с това четенето дава на човека знание, което поражда у него
дързновение: Нъ нчкоже рекохме, колико чавкъ оупражнАетъ се въ пов­
чеше, толика сила и дръзновеше приходитъ на д8ш8 свою и можетъ да
раз8меетъ, что се нарщаетъ пророчество, что есть пов-Ьсть, что есть
притча, что есть инов-Ьщаше, что есть начерташе, что есть юбразъ, что
есть еvraie (рък. № 687, л. 136—137.)
Потребно е да се създават трайни навици за четене на книгата и за
слушане на проповедта, хората да се поучават от прочетеното или слу­
шаното. Писателят обобщава: Понеже иматъ юбичае оумъ члвчески,
71
егда поч8етъ некое полазно слово, приходитъ д8ша на 8милеше; (гжоже
нестъ въсможно да станатъ члвкъ богатъ тъкмо да слишатъ, како
др8ги нахождатъ богатство, а юнъ не можетъ никако да наидетъ. Тако
ес8 и които слишатъ по8чение и житие стимъ и не творзтъ како ес8
слишале (рък. № 328, л. 126— 127). А на друго място Йосиф запитва :
Κοιχ потреба w мног8 8чение, егда не б8детъ неко|& д8шевна полза?
(Народна библ. в София, рък. № 322, л. 206).
Такива мисли, както вече казах, се срещат твърде често у Йосиф Бра­
дати. По-цялостно те са изложени от него в увода му към житието на
пророк Илия (рък. № 328, л. 104— 108). На този, който желае да поучава хо­
рата, са необходими следните четири качества: да е благочестив, да про­
повядва от каноничните книги, да бъде обичан от народа, да няма пороци.
Защото, когато някой учител е еретик, как ще проповядва православието ?
Нужно е той да използува само специалните църковни книги, а да из­
бягва лъжовните книги (Карътанови книги), съдържащи хулни речи.
Тъкмо по този повод Йосиф съвсем накратко изброява някои от тези
отречени, апокрифни съчинения в нашата средновековна книжнина. За
т
да бъде „w васего народа любимъ и милъ и драгъ“, учителят трябва да
е без пороци и най-важно — да съгласува проповедта си със своя личен
живот: Д а сказ8етъ: „Добро есть постъ и въздръжание“, а и>нъ да лю-
битъ «л’б|хдение и шанъство; да 8читъ ради девъство и телесна и д8-
шевна чистота, а и>нъ да естъ бл8дникъ; да 8читъ и да похвалаетъ Hi-
щета, а онъ да естъ сребролюбацъ. Таковом8 како да м8 пршмвтъ оу-
чение?—И писателят обобщава : „ ^ к о же рекохме, кои хощ8тъ да 8чатъ,
да им8гъ тие четири добродетели“.
За да бъде проповедта резултатна, писателят поставя изисквания и
към слушателите, на които са нужни също четири добродетели : Пръво —
да им8тъ благочастие ; въторо — да им8тъ вънимание ; трето — повино-
вЪние ; четвръто — слишатели (т. е. да бъдат послушни). Нужно е
онова, което хората са чули от проповедника, да го помнят през целия
си живот, да пазят своя ум от „мирские суетние вЪщи“. Добрите слуша­
тели „любатъ да слишатъ слово божие, нежели да ид8тъ да тръгвютъ“,
тяхното сърце прилича на хлебородна „земла, което приимаетъ семе и
въсращаетъ сторицею“.
Но в живота няма само добри читатели и слушатели, нито пък само
добри учители и проповедници. В него има също така лоши читатели и
слушатели, лоши учители и проповедници. И ако се съди по броя на
укорите на писателя към тях, по вниманието, отделено за тях, те като че
ли преобладават. Разбира се, грижа за писателя представляват преди
всичко учителите, хората, които са длъжни да разпространяват зна­
ния сред народа. В увода към житието на Амвросий Медиолански той
пише: Тие рече тъкмо не рече Хсъ на свои оученици, но и на васи,
които хощ8тъ да се нареквтъ оучителе, аръх 1ереи, иг8мене, д8ховници и
др8ги оучителе. Които искатъ да 8чатъ, подобно кстъ да имъ светитъ
нихна добра дела, и да видатъ члвци нихъна добра дела и да рек8тъ :
Благодаримъ бога, какови са тие оучителе, добро и полазно оучатъ, и

72
добра дела творвтъ, и много члвци приводВтъ на пока^ше (рък. № 328,
л. 130).
Това е идеалното пожелание, но вместо него в живота се наблюдава
нещо съвсем друго. То е срамно петно за духовните дейци от онази
епоха, което поражда силни чувства у Йосиф Брадати. Той може
да бъде не само дълбоко нежен и обичащ, какъвто се показва в ре­
дица моменти, но също така и дълбоко критичен и язвителен. Стрелите
на писателя са насочени към всички хора, които задържат духовното из­
растване на любимия народ. Отродилите се и нехайни дейци ще станат
„непотребна солъ“. За да ги вразуми, припомня дейността на пре­
дишни църковни дейци и учители, които били миротворци, запазили ду-
т
шевна и телесна чистота. И най-важно : Не боеха ce w царие и мвчителе,
т

ни же срамлахв ce w боларе, нъ в-Ьлико дръзновение имавав, пргств-

т т
пающи заповЪди и запрещахб имъ тешъки каноне и юл8чах8 ихъ w цръкви
на време (рък. № 328, л. 131). Но писателят вижда нещо съвсем друго
в дейността на архиереите и учителите, което рязко противоречи на тях­
ното предназначение. Словата му към тях са пълни с мъка и укор:
W горе таковимъ! Не можеши да ги наречеши пастире и 8чителе, нъ
разъвратители и съблазнителе и мвчителе! Мни не почетоша заповеди
божи и богъ хощетъ поп8стити на нихъ да станвтъ безъчаени и да ста-
н8тъ непотребна солъ (рък. № 328, л. 130). Свещеникът е длъжен „да
украсггь церковъ сас различни поучителни книги, а не да купува мрежи
и да мисли, где има риба да лови“ (СбНУН. XVIII, стр. 119). В друго
слово писателят отправя силно саркастични думи към свещеници и монаси :
„Нь въместо книги, котки дрьжите, или кученца гладите, или мангале
играете, или духанъ пиете и точите смрад нь! лигн и гнусно плювате“
(СбНУН, XVIII, стр. 105).
Тежки са задачите на учителя проповедник. Преди всичко трябва
да е скромен и трудолюбив; само тогава да поучава, когато знае.
Званието учител е велико нещо, то трябва заслужено да се носи и пази :
т
Егда еси вчителъ, не показви чвжда житиа, нъ w свое житие на8чи на­
рода (рък. № 322, л. 204). Така високо се издига принципът за съгласу­
ване между проповед и личен живот, да няма противоречие между тях.
Личният пример е най-заразителен и подходящ за привличане на дру­
гите хора към проповядваната идея. И понеже това е трудна задача, в
живота по-често се среща другата картина, която писателят иронично
рисува : Им8тъ юбичае г р ъ д е л и в и 8 ч и т е л е съсъ велико дръзновение
т
с т а н 8 т ъ п о с р е д е н а р о д а и почнвтъ w ч 8 ж д и с л о в е с а 8 ч и т и
и проповедати, и помигшнхютъ, како да творвтъ некое 8годно дело. Аще
ли же тихо и кротко скончаютъ слово, н е б 8 д 8 т ъ радостни и весели.
т
Не люблютъ w тихое повчеше да наслаждаютъ д8ш8 свою, нъ люблютъ
да 8слиш8тъ различни гласи, ьхкоже некои песни, да 8слаждаютъ ч8вства
CBOtÄ. И w томъ ни е д и н а д 8 ш е в н а п о л з а не можетъ бити, гажо
да похвални бвдемъ, а не да 8чимъ и полз8емъ и на вмиление приведемъ
(рък. № 322, л. 205). От това, че учителят притежава дар, той не трябва

73
да се „възноситъ надъ прочие ради того дара; подобаше ем8 w въси да
иматъ себе по доле и недостойна да се наречетъ“ (л. 204). Или пък д у ­
мите му : Аще не можеме да станеме 8чителе, да не станеме съблазни-
теле — дрзгаго да 8чимъ, а сами да не творимъ (л. 33). Има много на­
бедени учители, които нямат добродетели, а поучават народа. Гневни са
думите на писателя към такива просветни дейци: По-добро естъ тебе
млъчати и свои грехъ плакати, нежели да 8чиши и себе си да и»с8ж-
т

даеши. Ти с а м ъ с е б е с и не м о ж е ш и д а с е п о л з г е ш и w 8 ч е-
ние , к о е т о 8 ч и ши . Тако и които посл8шаютъ твое вчение, н е мо-
т

г 8 т ъ д а с е п о л з в ю т ъ . Видите ли страшно и»вещание, които искатъ

да 8чатъ, а да не им8тъ ни едино исправление на себе. Т а к о в и м н о г о
т

б 8д 8 т ъ w п р о с т а г о народа и » с 8 ж д е н и и 8 к о р е н и (рък.
№ 322, л. 205).
Жива и реалистична картина на духовника проповедник, на неговия
външен образ и на душевната му пустота Йосиф Брадати рисува в едно
от словата на своя женски сборник: Тако творать и неиск8сши д8хов-
ницн, гькоже и м е н е w б л e ч e н и в а ш и р о к i и р а с и , р а з ч е ш л а н и
к о с и и б р а д и , и в а р у к а х ь с в о и х ь п а л и ц и д е р ж 8 т ь , и т4-
л е с н о е о у к р а ш е н 1 е с е б е д о в о л н и » оукрасиша многоценшми и
легкими ризами, и со дерзновешемь великомь г о р д е л и в н и » п о с р е д е
н а р о д а с т о и т ь . И егда некои ка намь пршдеть и питать ни за неко а
т т
вещь w закона, а мн н е м о ж е м ь w в Ъ т ь да м8 дадемь (В. H. М о-
ч у л ь с к и й , Слова и поучения, стр. 26).1
За тези разбирания на Йосиф Брадати показателно е неговото „Нра-
воучеше, аще кои желаятъ еписк8пъство или 1ереиство, или ег8менъство,
или д8ховничество, или 8чителъство, или аще кое др8го начелъство“ (рък.
№ 328, л. 341—352).12 Кандидатите за някое „начелство“ — епископи,
игумени, свещеници, учители — трябва да не са сребролюбци, славолю-
биви, чревоугодници, а да са благоговейни, смирени, кротки, братолюбивн,
нищолюбиви, щедри и милостиви. И най-важно — никой от тях да не е
як8пилъ WHOB3 начелъство. И толико да иматъ желание и Д8Ш8 свою да
положитъ ради стадо Христово.“
Големи затруднения стоят пред онези, които искат да станат учи­
тели на народа: Егда пожелаеши еписквпъство или ереиство, прежде
въспомени, колико тр8дъ иматъ по ред8 да се савръшитъ. Наложително
е архиеписк0път, преди да ръкоположи някого за свещеник или дякон,
да „изъпитветъ каково житие и наравъ им8тъ, да не с8 непокоръни, таще-

1 Този пасаж се намира и в други ръкописи, напр. в ръкопис № 3 2 5 : „Тако тво-

риме и ниа д8ховницн : \л>блекле себе въ 8крашеше д8ховническо, капи и раси, длъги коси
разрешени и широки бради, и патерици дръжиме вь р8це свои и с великою гръдинею
стоиме посреде народа. И егда пршдетъ некой и вопроситъ насъ ради некое вещъ, а ниа
не знаеме кое бил1е да го напоиме, аречь не знаеме кой грехъ са що может да се ис-
целит“ (л. 6 0 б— 6 1 а).
2 Това съчинение се намира ощ е в ръкопис № 322, л. 9 — 12, № 687, л. 12 и др.

74
Славни, гръделиви, Сластолюбъци, шаници, метежотворъци, крамолъницй,
непосл 8шливи, юбадници, клеветници, сребролюбъци“. Ако се установи, че
кандидатите притежават такива слабости, добре е епископът да ги не
„оставлаетъ на свещенъство. П о н е ж и т а к и в а , е г д а п р и и м в т ъ
в л а с т ъ , п о з л и с т а ю т ъ “.
От погледа на писателя проповедник не се изплъзва и въпросът за
възпитанието на младото поколение, за което са нужни големи грижи от
родители и учители. Грижите да започват твърде рано: Тако длъжни ес 8
Т т т
родителе w малки да накажвтъ cboi* чеда, да ги 8чатъ w седмо лето или w
пето, догде да придвтъ до is лета. Понеже д 8ша младо дете т 8 подобна
естъ како бело платно, и аще ва каква 601 Д поставишь его, то юстаетъ
т
ем 8 до последи (рък. № 690, л. 302—303). Защото детето, „егда w мало
на8чит се на добро, не можетъ скоро да се юбратитъ на зло до свои
т
самрътъ, що е w малко навчило“. Подчертава се следователно мисълта за
навика у детето, изграждан отрано и целенасочено. Важна роля за въз­
питанието играе също средата, в която расте детето, примерът, който
възприема от възрастни и другари : Зли беседи развращаетъ добри на8ки
младомЗ и да не ч8дим се, како некои стаютъ крадливи и 8биици и
т т
блюдници и и ф и ц а ю т ce w Християнъска в е р а. Аще биха ро-
т т
дителе нихни w мали 8чиле на законъ божи и w мали да 8зъматъ страхъ,
не би такови биле.—Авторът дори обобщава: Аще кои ютацъ ненаказЗетъ
своего сина, ненавидитъ его. Аще ли и>тацъ наказ8етъ своего сина, юнъ
любитъ его w срдца. И понеже възпитанието е трудно дело, той още
съветва: Не можеши ли да 8чишн свое чедо, дай го др 8гом8 8чителю,
добромв да ги накажетъ.
Тези наставления се отнасят за момчетата, но писателят не забравя
и девойките, чието възпитание върви в друга насока : Тако рекохме ради м8-
жеска чеда да наказвеме. Колико по мног8 требветъ да наказвемъ женска
чеда. Требветъ да ги гледаме како ходатъ, како бесед 8ютъ, да не б 8д 8тъ
безсърамни, или прекоречи, да не возвращаютъ речъ.
С топло чувство той продължава поучението си: Услишите, вие ма-
терн, кои имате девойки, да не навчатъ w васъ некое зло. Егда Bie д 8-
мате безсрамни речи или клънете, или се заклинаете, или лажете или
др 8го некое зло творите, и w hh слишвтъ, w васъ гледатъ и w hh творатъ,
т
гдкоже w васъ виждатъ. Егда чедо ваше б8детъ добро, и родители его
рад 8етъ се сасъ добро чедо. Аще ли ги ненаказ8ете и стан8тъ зли, ютъцъ
т
и матеръ хощ 8тъ да се засраматъ w чловеци (рък. № 690, л. 301—307).
Картината на българското общество се разширява още — писателят
говори за слушателя в църквата, за читателя на книгата, отправя съвети
или укори към тях. Те не пазят тишина в църквата, когато слушат някоя
проповед, не четат внимателно книгите, поради което малко се поучават :

75
Им8тъ и»бичае прости людие, егда почвютъ w 8чителгх некои ч8дна речь,
почнвтъ да се ч8датъ и творатъ млъва въ цркви. Егда ползветъ ce w
речи тайно и съкровено на свое срлце, хвали и блгодари ба. Toro ради
молю, ваше господство, да не творите млъва въ цркви, нъ съ страхо и
вънимание да слишиме слово.
Хс на гор8 8чаше народа, нъ съсъ велико вънимание слишахВ слово.
Тако и ми да твориме, съсъ вънимание да пршмаемъ речи и др8гаго да
навчимъ. Такова полъзна словеса, иже слишахомъ въ цркви. Κοιχ двшевна
т
полза, егда почвемъ различни гласи и г8сли, κοίλ полза w такови гласи и
что б8деши др8гом8 сказати? (ръкопис № 322, л. 30).
Писателят не се отчайва от отношението на слушателите към про­
поведта му, която не винаги и не изведнаж може да бъде разбрана.
Нужно е постоянство и любов в поучението, братска грижа за слуша­
теля. Такъв е смисълът на думите му: Мног8 п8тн помислнхъ нищо да
не ги»ворим вамъ, понеже не слзшате моа словеса. Нъ азъ есамъ ixkw
некой сребролюбацъ — никогда не можетъ да се наситетъ сребро. Та-
кодже и азъ никогда не имамъ насищеше да скаж8 вамъ, каки» ни едина
двшевна полза не имате & такивое сабраше. Донели же вижд8 ваше не-
изправлеше, никогда не иматъ покой д8ша моа . Егда пр^вЪдв васъ на
изъправлеше, тогда възрад8кт се д8ша моа . Не беше вамъ прилично то-
лико небрегома да сатворите словеса моа . Понеже множицею реки»х и
паки говоримъ да се не хвалите, како често въхи»дите въ цръкви, нъ да
видимъ, что есте оузеле w цркви и занесохте въ доми ваши ? Цръковъ
нарьщаетъ се каки» единъ безистенъ, и да иматъ различни тръговини оу
неги» и многвценн бисери (рък. № 687, л. 210).
Писателят разкрива и съвсем неприязненото настроение на слуша­
телите към него, за което говори с прискърбие : Азъ же показзю п8тъ
божи, показвю вамъ покаяние, показвю царство небесное и въсегдашна
радостъ и веселие и безъконъчно да имате. И паки мене ненавидите и
мръзите на мене, южо горки и люти мвчителе 1хвл 1м о се вамъ. — Така
творят и тези, които са болни и имат телесни рани. Когато видят, че
при тях иде лекар, носещ остри ножове, клещи и горчиви билки, за да
реже гнили меса и да гори рани, те почват да викат, да плачат и да не­
навиждат лечителя. Тогава лекарят им казва: „Аще не напою васъ съ
т
тиа горки билиа и не гор8 ваши рани, и не и»реж8 ваши гнили меса, не
можетъ да исцелеетъ ваши рани и без време хощете умрети“. След това
сравнение авторът заключава: Толико радение иматъ лекаръ да излекветъ
телесни рани и паки по временемъ хощетъ и»нова тело да изгниетъ 8
т
земли. Азъ же хощ8 д8ши ваши да исцелю и» грехъ, да имате нескон­
чаема радость и веселие, а вие не можете да познаете свое двшевное
спасение, а вие мене ненавидите (рък. № 322, л. 28— 30). На друго място,

76
като си послужва пак с примера за лекаря, той изтъква безкористието
на своята проповед : Ми ка вамъ бесъ мазди подаваемъ вамъ д8шевное
лек8вание и паки нерадиво и по сила приходите при мене (рък. № 328,
л. 3 5 1б).
Проповядвайки всичко това, Йосиф Брадати има ясна представа за
ролята на своето дело, живее с определено съзнание за значението на
туй дело. И понеже за него то е преди всичко осъзнат дълг, той не се
смущава, че някои не харесват проповедта му. В това отношение твърде
характерен е следният по-цялостен пасаж, разкриващ мотивите за твор­
чество у писателя: Тиа речи рекохъ вамъ и на многимъ не бистъ 8годно.
Нъ и мали детие, егда 8чатъ книга, ненавид8тъ и мръз8тъ на своего 8чи-
телнч ; каратъ ги и биетъ ги. Того ради и w h h ненавидатъ го. Егдз на8-
чатъ добра да чет8тъ, забвваратъ како ги е билъ и каралъ 8чителъ, нъ
почн8тъ да м8 благодар8тъ Зчителю своем8. Такодже и нихни родителе
мног8 б8д8тъ м8 благодарите, како добро на8чи нихна чеда на книжною
м8дростъ (рък. № 322, л. 28). Непосредствено след това с повишено
т
чувство добавя: И азъ w бога поставленъ есмъ 8чителъ надъ вами и
длъженъ есмъ васъ ечите, аще и да не е вамъ 8годно.

7. ОБРАЗ НА ПИСАТЕЛЯ. ТВОРЧЕСКИ ПРОЦЕС

По характер, темперамент, духовни стремежи и култура Йосиф ярко

се откройва сред своите съвременници. Той е неспокоен дух, борческа
натура, която продължително време не може да се заседи на едно място.
Йосиф обича да пътува, подтикван не само от своята природа, но и за-
щото гори нещо по-възвишено в душата му — любов към изстрадалия,
обезправен и непросветен български народ. Тази силна любов е извор
на вдъхновението и на труда му, тя го кара твърдо да понася несго­
дите в живота. С такова съзнание той се движи сред народа, полага го­
леми старания за запазването му, проповядва на жив народен език.
Посещава много предели на своята родина, дето негова първа грижа
е да остави някаква трайна диря от престояването си : да пробуди
или да укрепи народностното съзнание у българина, да поддържа кни­
жовната традиция, да подготви книжовници.
Йосиф Брадати е личност, която във всичко намира начин да
изяви себе си, да покаже чувствата, настроенията, мислите си, да
вземе определено отношение по някои важни въпроси в живота на на­
рода. Той рязко се отличава от мнозина свои съвременници книжовници,
чиято дейност протича тихо, незабелязано, скрито в манастирската килия,
без вълнение за близкия, без болка за тежката съдба на народа. Такова
разбиране на живота за него е непознато. Той не може да живее затво­
рено, за себе си, а постоянно дири форми за самоизява, за активно уча­
стие в живота. Тази обществена активност той осъществява като д у ­
ховно лице и особено като книжовник. Гореща любов към неукия, непро­

77
светен българин го кара да се грижи за просветното му и морално
издигане, да пише назидателни слова, с които да поддържа бодро на­
ционално чувство, да освобождава живота от стари езически преживе­
лици, да изгражда по-добър морал между сънародниците. Природно умен
човек, с дар на добър разказвач, проповедник и полемист, Йосиф работи
упорито над себе си — постоянно чете различни книги, компилира или
заема нещо от тях, съчинява нови произведения. Така успоредно израст­
ват писателят и гражданинът. В творчеството на Йосиф Брадати „е проя-
Ъено — според Б. Пенев — личното дело на един от предвестниците на
нашето литературно възраждане“1.
Писателят твори въз основа на богати лични наблюдения, не обича
измислицата, а дири свързване с живота. В неговото творчество, за раз­
лика от всички предшествуващи го наши книжовници, има силно реали­
стични тенденции, прокарвани съзнателно и целенасочено. Йосиф се стреми
винаги да бъде конкретен, ясен и лесно разбираем. Дори и когато го­
вори по най-отвлечени религиозни и психологични въпроси, у него е на­
лице стремеж към конкретизиране на понятията, показано чрез свързване
с обикновени, добре познати житейски понятия.
Емоционалната натура на писателя е изцяло отразена в творчеството
му, разкриващо загриженост и обич, мъка и радост, свързани с народ­
ния живот. И тъкмо поради това с неподправена човешка искреност той
се обръща към своите сънародници с такава молба: Но и ради мене
смеренаго и недостоинаго молите се, да есть ми е полазно слово въ
уснахъ моих, и ж и т и е п р а в о и с л о в о и ст и н о (рък. 5/953, л. 347б).
Йосиф Брадати има определена представа за себе си като творец,
чието дело е от значение за народа. У него е забележим стремежът за
разкриване на своята индивидуалност. И тъкмо това съзнание го под­
тиква и вдъхновява за творчество. Безспорен белег за това са бележките,
които често оставя в своите ръкописи, дето дава някакви сведения, свър­
зани с живота и творчеството му. В повечето бележки Йосиф съобщава
кога и къде съставил даден ръкопис, но срещат се и други по-интересни
бележки. Може би недоволен от укори на свои съвременници, в една
бележка пише: Мног8 иматъ съгрешенъ! речи и неисправлени, не
клънете, но благословите. K o л и к о м о го х ъ , т о л и к о п и сахъ . К о и м о ж е т ъ
п о д о б р е , д а пиш ет ъ (Янкулов сборник, № 689, л. 177а). Тези думи пи­
сателят изрича твърде рано в своето творческо развитие, още през 1745 г.
Те определено говорят за оценка на онова, което е направил. Ав­
торът не се бои да посочи, че превежда от гръцки език. Посочвайки
това, той същевременно изтъква и голямата полза от наличието на та­
кава книга за българския народ. Йосиф напр. пише : Молю васъ, братт,
кои чет8ть и препис8ють, не клънете, но благодарите, к а к о с е е н а ш л а
т а к о в а п о л а з н а к н и ж и ц а . 8 слованъски книги н е м о ж е ш и д а н а и деш и
такта сабрана по8чент. Азъ есам w гръчасти книги сабралъ (Янкулов
сборник, № 689, л. 448а). Тази кратка приписка говори за няколко неща:

1 Б. П е н е в , И с т о р и я , II, стр . 19 3 .

78
книгата на Йосиф се чете и преписва ; поместените в нея съчинения лип­
сват в славянските ръкописи, а тя е полезна и е преведена от гръцки
език. И на друго място писателят дава своя оценка за преписваното или
превеждано съчинение : Д озде написах и 8зеше ми изъвотъ и <л>стаде
слово несавръшено. Ради то мног8 поскръбехъ и пожалих ради полаз-
ное слово (ръкопис № 687, л. 277а, № 328, л. 27а — Народна библ.,
София).
Особено показателна за подбудите към творчество у Йосиф Бра­
дати, за неговите литературни схващания (кое е полезно и кое не е по­
лезно, какво четиво трябва да се поднася на българския читател през
онова време) е бележката му след житието на Петка Римлянка. В духа
на просвещенската епоха писателят говори по-определено за себе си, за
своето дело, подчертава личността си : „Азъ, Ии>сифъ, написахъ.“ Или пък
думите му: „Аще ком8 не б8детъ мое писаше, а юнъ самъ да си напи-
шеть по изредно.“ Или на трето място: „Колико могохъ, толико писахъ.
Кои можетъ по добре, да пишетъ.“ А един негов последовател пише
още по-гневно: И паки κοι се сръдитъ, дека е нед№бри> писано, «н ъ
нека напишетъ по добро и мене нека да на8читъ (рък. № 716, л. 13б).
Това е показателен факт за епохата.
Писателят има определено схващане за литературата, която трябва
да се разпространява сред народа — не каноните (службите) на отдел­
ните светци, а техните жития или пък проповедническо-дидактични съ ­
чинения. Простият народ не може да разбере каноните и псалтира, а от
простичките поучения получава голяма полза: По добро естъ да «ста-
вицл канонъ стимъ, а житш да не «штавлаецп. Понеже w канонъ и &
фалтир не может прости чдвкъ да разберетъ да се полъз8етъ, а ιν по8-
чеше на простимъ людемъ велика полза биваеть (рък. № 690, л. 136а).
В един от ранните си ръкописи — дамаскин от 1743 г., писан в
село Оризаре, той казва : Мног8 д8шевна полъза биваетъ w позчение и
егда четемъ жит 1а стимъ; и не такмо Лбивъетъ се члкъ w зло, нъ и
еже и на добродетелъ приходитъ. Понеже, аще кои кст навикнвлъ не-
кои грех, егда поч8етъ житие стимъ, прихождатъ на покагашш. Въсем
стимъ жит!а полазни ес8 и 8тешителъни, нъ жит 1е стом8 Сшридон8 в е ­
лика сладостъ иматъ и двшевно 8тешение. Того ради и азъ данас хощ8
да скаж8 негово житие и ч8деса и молю въше господъство сасъ въни-
мание да 8слишите и да приемете и мазд8 w стаго (л. 56'а).
Тази мисъл е ръководна в голямата проповедническа и книжовна
дейност на Йосиф Брадати, нея той често разгънато развива в други свои
съчинения. Типична е напр. фразата: Где мог8тъ прости людш да раз8-
меютъ фалтирское тлъковаше и канонское четаше! Миреше црквм и
др8го правшо треб8етъ, да има по8чителнн книга на прости гащикъ, да
се разбиратъ и прости людш и безъкнижнм да развмеютъ. Коа црква
не иматъ по 8чен1е, «ние людш въходатъ гладим и некръменм иеходатъ.
Како въшле, тако и изишле (рък. № 691, л. 156б— 157а. Също в Рома-
новия сборник, вж. СбНУНК, XVIII, стр. 119; № 324, л. 77— 78).

79
 Това именно обуславя съдържанието и характера на неговите ръко­
писи, подбора на поместваните в тях съчинения — жития, проповеди,
тълкуване на евангелски текстове. Няма нито един канон, нито една бо­
гослужебна книга. Писателят, който постоянно се движи сред народа,
добре е схванал неговите нужди и се стреми да ги удовлетвори. Следо­
вателно книжовната дейност на Йосиф Брадати се обуславя от нашето
обществено-политическо и културно развитие през XVIII в., свързва се с
живота.
За творческия процес у Йосиф Брадати са характерни и такива при­
мери, които разкриват отношението му към неговите книжовни занима­
ния. У него често се срещат бележки от тоя род :
1. Писахъ въ кратъце (рък. № 687, л. 262®, 294а).
2. Иматъ мног8 богословие, н т въкратъце да речеме (рък. 5/953,
л. 13®).
3. Озеха ми изъвотъ и юста несавръшено слово (рък. № 328, л. 27а),
4. Озеше μι извотъ и «»стана слово, не писахъ го (рък. № 328, л. 47а).
5. Мног8 имах пис8вати ради то, нъ които са раз8мни, мало да м8
скажешъ, мног8 можетъ да раз8меютъ (рък. № 328, л. 66®).
6. В словото за Йоан Златоуст (27 януари) Йосиф препраща
към обширното му житие: Писахме п . (13) ноемврш и w twm въ -
саки можетъ да раз8меетъ w начела как«» бо житщ имаше досточ8дное
(рък. № 3740/925, л. 159а).
т

7. W много любовъ, им8що ми стом8 «щ8 IwaHHS мног8 страдалъномв,

написахъ житие и битие и всъвращение чесни мощи (рък. № 328, л. 271а ;
№ 689, л. 697®).
Особен интерес представляват думите, казани в заключението към
житието на Ксенофон: 1Акоже въ др8гою книг8 изобразихъ извЪстнейше,
зде въ мало врЪменнй м1ръ есми изьгнанн (рък. 346, л. 83). Писателят
живее с делото, което създава, прави съпоставки, препраща към пре­
дишни съчинения, дава характеристика на книгата. Като не желае да се
повтаря, той насочва към по-раншно свое съчинение, от което читателят
може да се поучи. Коя своя книга е имал пред вид Йосиф Брадати, ко-
гато е писал горната фраза, не може да се определи. Тук е важна осъ­
ществяваната от автора връзка между отделните му ръкописи.
Такова осмисляне имат и следните два характерни примера, които
намирам в обширното житие за цар Константин и майка му Елена. За да
избегне преразказване на житието на папа Силвестър, поместено в същия
ръкопис и започващо от лист 89, Йосиф Брадати пише: „И ради кръ­
щение Костадиново чати на Силвестрово житие п©., черъвенъ кръстъ
объгражденъ“ (ръкопис № 328, лист 74а). Понеже в този ръкопис на
много места е писано за първия вселенски събор и за борбата против
Арий, нашият компилатор счита за потребно изрично да отбележи: „Хо-
тех писати ради пръваго сабора, ради проклетаго Apia и негови едино-
мисалъники, нъ на много места иматъ писано ради то. Того ради wcTa-
вихъ го неписано“ (лист 80®).
Тези и подобните на тях примери разкриват постоянно критично
съзнание у автора, който чувствува нужда да каже нещо повече за себе

80
си или за съответното съчинение. Признанието, че пише „въкратъце“ е
хубаво конкретно доказателство за компилативния характер на по-голя-
мата част от книжовното му дело.: Може би няма съчинение, поместено
а някой негов сборник, в което да не са внесени едни или други про­
мени. И. това е друга извънредно важна, отличителна особеност в твор­
чеството на Йосиф Брадати. Като типичен пример за този творчески про­
цес у него може да се вземе словото за великия вторник (рък. № 328,
л. 636— 666)· В наслова то е дадено като творение на Йоан Златоуст.
Отначало Йосиф следва оригинала, но после преминава към съвсем
кратко предаване на съдържанието му със свои думи, понеже вижда, че
то има твърде философско съдържание и е трудно за разбиране от по-
обикновен читател или слушател. Той пише: W колико е покривена тагх
речъ ! Никой не можетъ да се досетитъ, к8де тлък8етъ се.
Почехъ това слово да пиша и познахъ мног8 богословие иматъ 8 него
и не е ради прости людие и оставихъ го писати. Нъ въкраце да рекВ и
да сатвор8 конацъ (№ 328, л. 66а).
И следва кратко преразказване на започнатото слово, което завършва
с думите : Мног8 имах пис8вати ради то, нъ които са развмни, мало да
м8 скажешъ, мног8 можетъ да раз8меютъ.
Понякога Йосиф Брадати пренася съчинения от един свой ръкопис
в друг. Но и в тези случаи той не показва пълно покриване с предиш­
ния текст, а внася известни изменения — стилно-езикови или редакционни.
Такива промени върши и когато използува чужд превод. Нещо повече,
писателят пренася изказани мисли и фрази от едно съчинение в друго
Такъв е например случаят със следните две съчинения, които съдържат
един и същ пасаж, с някои малки езикови изменения.

Слово повчеше ради простим Слово по8чително на всаки праз-

Кога пастфь соберетъ овць1 да
ги кармить и не дава имь i трици
и соль, ами почнеть да имь свирить,
а они жално блеютъ. Тако творАтъ
и мирьски попове, егда собер8тъ
люд 1е въ церковь, а они почнвтъ
да читатъ фалтиръ, да поють ка-
ноне. Где могвть прости люд 1А да
раз8меють фалтирское тълковаше
и канонское четаше ! Мирски цръ-
кви др8го правило треб8е, да имать
книги по8чителни по прости ИчЗИКЪ,
да се разбиратъ и прости люд 1е
безкшжни да раззмеють. К о а црьк-
ва не имать по8чеше, о н ь а л ю д ь а
влазЪть и некръмени излазЪть. (Ро-
никъ
Егда пастирь саберет v v b h h да
ги крьмитъ и не даетъ имъ трици
и солъ, но почнет да имъ свиретъ,
a WHH жално блеютъ. Тако тво-
р8тъ и мфскьш попове. Сабирают
люд 1е въ цркви и почн8ют да че-
т8тъ фалтиръ и да поютъ каноне.
Где мог8тъ прости люд 1е да раз8-
меют фалтирское тлъковаше и ка­
нонское четаше! M ipcK ie црквьг и
др8го правшо требзетъ, да има по-
8чителнн книга на прости (лзикъ,
да се разбиратъ, и прости люд 1е и
безъкнижнм да раз8меютъ. Коа

6 Съвременници на Паисий — част първа 81

манов сборник от 1756 г. СбНУН,
XVIII, стр. 119).
Ето още два примера:
Ръкопис от 1742 г.
1. М есеца авъгвста въ .ei. днъ
Дамаскина инока иподъг^кона и
Ст8дита слово ле. тлькввано на про­
стомъ езикомь въ 8спение пресве-
теи богородици и присно деви
Марии.
На три чести разъделаетъ се
естаство чловечское, благословени
xpicTitÄHe, глкоже и светое писаше
сведетелств8етъ.
црква не иматъ по8чеше, «шие лю-
д 1е въходатъ гладим и некръменн
исходатъ. Како въшле, тако и
изишле. (Народна библ., № 691,
л. 156б— 157а ; също № 324, л. 76
и др.).
Ръкопис 5/953
Мца авъгйстъ ле. Дамаскина ино-
ка ишщакона Ствдита на вспение
престеи бци, слово лк.
Три нарави имат въси чловеци,
(ькоже цръковни книги пишвтъ·
Иматъ некои чловЪци бесъ вчение
творатъ заповеди бжи. Боголюбиви
Авраамъ прииде м8 добри поми-
салъ и рече. (л. 17б).

2. М есеца ноемъвр1а. ка. Дама­ Мца ноемъвр 1а.ка. Дамаскина

скина инока ипод 1акона и Ст8дита
слово на простомъ езикомъ на ва-
ведение преблагословЪною влади-
чицз нашв богородице и приснз
деви Марию, слово .Д.
Паки празникъ и радостъ, паки
тръжество веселие, паки грешнимъ
надежда и утешение.
инока и тш ак она и Ст8дита слово
на простомъ езикомъ на въведение
престеи бци npicHO деви Марии,
слово .1Г.
Паки празникъ и тръжество, па-
ки празникъ и не на царови слоги
празникъ, но господъски празникъ.
И ради нашего спасение биваетъ.
(л. 27б)

Йосиф често изтъква, че превежда „w гръчески изводъ“. Същото

посочват и негови съвременници, които преписват от ръкописите му.
Чрез едно такова посочване той иска да каже, че поднасяната книга е
полезна за българина, че в нея се говори за неща, не противоре-
ч щи на вярата му. По онова време Гърция все още е главен източник на
културни ценности, които проникват сред българския народ. Единове-
рието с гръцкия народ, цариградската патриаршия като върховен и гла­
вен институт, играещ решаваща роля в целокупния живот на гърци и
българи, има важно значение за изграждане на такова положително от­
ношение към гръцката култура. Движението на идеите в Гърция, про­
никването и разпространението на новите идеи в нея, борбата между старо
и ново намира отражение и в живота на нашия народ, макар и с изве­
стно закъснение понякога. Борбата за създаване на литература, близка и
понятна за народа, през средата на XVIII в. се разраства в Гърция. От­
там тя прониква и у нас, но като по-осъзната и по-целенасочена задача,
отколкото преди. Сега вече книжовниците изрично отбелязват, че пишат
на прост, говорим български език. За тях това е жизнено осъзната

82
нужда; само така делото им постига своето предназначение за проник­
ване и въздействие върху отрудения неук българин. Нещо повече —
това е вече осъзната тенденция в българската литература от XVIII в. на­
сам. За нея говори Паисий Хилендарски, нея подчертават Йосиф Брадати
и последователите му. Изхождайки от ръководната си мисъл за пропо­
вед, близка на народа по съдържание, Йосиф се стреми да облече тази
проповед и в близка за народа езиково-стилна форма. Към това той се
стреми напълно съзнателно. За него е гордост да каже, че превежда на
„блъгарьскнй простн кзьшъ“. Към същата задача се стремят и последо­
вателите му, които от своя страна също посочват, че Йосиф превеждал
и пишел на жива българска реч.
Някои от бележките на Йосиф, оставени по ръкописите му, разкри­
ват интересна страница от творческия процес у него. Твърде често той
започне един ръкопис в едно селище, а го завърши в друго : Самоков,
Рилския манастир, Враца и пр. Въз основа на такива бележки може да
се съди изобщо за книжовната дейност у нас през XVIII в., за трудно­
стите при нейното създаване.
Но бележките на Йосиф Брадати понякога съдържат и някои съвсем
конкретни исторически вести. Напр. рък. № 689 известява, че през 1745 г
„поидоша т8рци на Къзлъ баша, велика н8жда беше по турска земла“
(л. 177а). Същият ръкопис на л. 448а съобщава: „Въ това лето разва­
лиха тврци каща 8 Самоковъ, беха направиле да четвтъ.“ Както изглежда,
тук се касае за някаква специална сграда в Самоков, дето хората хо­
дели да четат книгите, нещо като читалище. Такава инициатива още в
1745 година!
Когато разказва нещо, авторът иска да бъде конкретен и докумен­
тиран. Измислиците той не обича. За такава линия в творчеството му
говори следната фраза към житието на папа Силвестър Римски : Д а ска-
жемъ колико наидохъме писано. На едно старо изъдображение не рече
ни мало ради негови родителе кои бех8. Того ради и н т не можемъ да
пишимъ ради то. К о л и к о н а и д о х п и с а но, т о х о щ в и а з ъ п и-
с а т и (рък. № 328, л. 86). В тясна връзка с тази страна от творчеството
му е и начетеността на писателя. Наистина неговата култура прозира
общо от произведенията му, но понякога изрично отбелязва някои
съчинения, по които се води, които преразказва. Ще посоча два-три по­
добни примера. В края на словото за апостол Тома, при извода Йосиф
пише: Просвети ги апслъ, последи стадоша за почасъ и за похвала,
н^коже въ житие 1асафа написано естъ, вшоже беше царовъ синъ шъ-
диски и достави настоюще царъство и да добрещетъ небесное и вЪчное
(рък. № 5/953, л. 186б). В ръкописа си от 1743 г. пише: Тиа ч8деса до
т8ва, що писахме, прежде рождество Христово сътвори арханъгелъ Ми-
хаилъ. Тъкмо ва кратъце да речемъ, защо имамъ и др8га напред и многа
да пишемъ... Той хощетъ и анъдихршта да погвбитъ на сконъчаше века,
гашоже 1доанъ Богословъ ва апокали^исъ рече. И др8го сказание оусли-
шите, да раззмеете колика чвдеса сатвори аръханъгелъ Михаилъ и на
последна времена (рък. № 5/927, л. 12а).

83
 Искреността и любовта на писателя към народа обуславят и стилно-
езиковите особености на творчеството му. Йосиф Брадати обича сравне­
нието и запитването. Твърде често си служи и с диалога, създа­
вайки по-тясна връзка между себе си и читателя. Тогава именно писате­
лят е най-много откровен или саркастичен. Подвижен и бърз ум, той не
обича заобикалките, а направо пристъпва към излагане на своята тема.
Все тези качества го карат често да прави отклонения от прекия си раз­
каз, да призове читателя към повече внимание, да извлече определена
поука от разказа или проповедта. Което и съчинение да се вземе, все
носи отличителните особености на писателя, чувствува се неговият стил.
Забележимо е също така школуването му от големите църковни писа­
тели, чиито произведения добре познава и обилно използува. На първо
място тук стои Йоан Златоуст, после може би идва Дамаскин Студит.
У него няма сложна, заплетена фраза, няма изкуственост и маниерност ;
напротив, всичко е просто, простичко казано, за простички, неуки, не­
образовани люде, потънали в грижи за своя тежък живот. Тук няма мя­
сто за високопарни слова, защото те ще останат неразбрани, а това озна­
чава, че напразно ще отиде трудът на проповедника и писателя. Без­
спорно тъкмо тези схващания подтикват писателя да пристъпва своеоб­
разно, творчески към чуждите съчинения, да ги подлага на обработка
съобразно изискванията на народа. Примери, както казах, може да се
вземат от всяко негово съчинение. Д а вземем следния типичен пример
за диалог: Егда виде ди^волъ постъ и всъдръжание, оубо(к се. Почто
толико боиши се, дяволе, vv поста ? Самъ богъ и въси ангели и небесни
сили рад8ют се, егда гавет се постъ, а ти, дяволе, почто боиш ce w
постъ и всъдръжание?“ — „Како не имамъ боикти се, рече, како не
имамь плакати и твжити ? Многа зла сатвори мне покаяние : блвдницам
ми оузе, и митара, и разъбоиника, и др8ги многи слвги имах, и творехв
мою волю. И покаяние сатвори ги и побегоше w мене“ (рък. № 328, л. 1).
Или пък следното разгънато сравнение, изградено вероятно и въз
основа на лични наблюдения: Тако и море, егда почнет да играет и нач-
нетъ корабъ да се колебает, и колико ес8 оу корабъ людие, въси поч-
н8тъ да се боютъ и да жал8тъ. Егда престанетъ в-Ьтаръ, забзваратъ
страхъ и скръбъ и почнвтъ единъ дрвгомв да сказ8ютъ, що са патиле
оу корабъ и радостни и весели ecs (рък. № 328, л. 47). Така конкретно
е и следното сравнение: 1Акоже естъ пролетъ w дрзгите времена презъ
въсего лета по любимо и по блаю и по красно w драгите времена, ιλκο
ж е С1ает гашно слънце νν звезди, тако естъ и житие стом8 -Оеищосню w
др8ги преподобни и>тци (рък. № 328, л. 154).
* £ *
Със своето голямо книжовно дело Йосиф Брадати се утвърждава
като създател на книжовна школа в нашата литература през XVIII в.
Надарен и начетен, извънредно трудолюбив книжовник, той е рев­
ностен разпространител на своите идеи, коита прокарва чрез книгите
си. Имал е ясна представа за силата и ролята на идеите в живота
на обществото. Историческият момент налага сред българския народ да

84
се съ здаде идейно раздвижване, да излезе от тежкото си просветно
състояние, плод на вековна политическа и духовна тирания. Движението
на идеите, обхванало другите европейски народи, досегнало същ о гърци
и сърби, трябва да обхване и българите. Напълно естествено е, че трябва
да се започне с проповед за просвещаване на народа, да се пробуди на­
родностно съзнание, да се предпази народът от асимилиране. При орга­
низиране на тази просветна дейност решаваща роля има да играят учи­
телите и духовните лица. Но нужно е те да бъдат подпомогнати от
икономически заможните българи, които също да радеят за народната
просвета. Съзнанието за тази тежка и сложна за оня исторически момент
задача вдъхновява писателя да тръгне по родната земя, да разнася своите
книги, да ги дава за преписване и поука, да дири книжовници и покро­
вители на книжнината и просветата. Навсякъде чрез своето пламенно
слово Йосиф разпалва любовта към народа, запалва искрата за народо-
полезна дейност. Така той създава своята книжовна школа, изиграла
важна роля в културното развитие на народа. Център на тази школа е
Рилският манастир, извънредно важно културно огнище през турското
робство. Оттук книгите му се разнасят из страната било лично от него,
било от негови последователи, чийто брой не е малък. Някои от ревно­
стните последователи са оставили имената си. Но те не са само ревностни,
обикновени разпространители на ръкописите му, а понякога разкриват и
свой писателски облик, пишат свои съчинения, обогатяват идеите на учи­
теля си. В това отношение особено изпъкват книжовниците Никифор
Рилски и поп Тодор Врачански. Тази страна от писателската дейност на
Йосиф Брадати разширява и задълбочава неговото значение в развитието
на нашата литература.

85
 Никифор Ρι/мски

Рилският монах Никифор е един от ревностнитеибългарски книжов­

ници през втората половина на XVIII в. Ученик на Йосиф Брадати, той
е негов добър последовател и на книжовното поприще — грижовно пре­
писва не само творби на своя учител, но също и други книги, които
може да бъдат полезни за съвременниците му.
Биографските вести за Никифор са съвсем кратки. Роден е в село
Арбанаси, Търновско — сам се назовава „Никифор Терновалия“ или „Ни­
кифор от Арбанаси“. В родното си село той ще да е научил добре гръцки
език. поради което негови съвременници му притурили прозвище „Ники­
фор грък“, понякога употребявано и от самия него. Не е известна нито
годината на раждането му, нито годината на смъртта му. За тях може
да се говори само условно. Като се има пред вид, че най-ранният негов
ръкопис, познат днес, е от 1753 г., и ако по време на писането му той
е бил около двадесетгодишен, трябва да се допуща, че Никифор е ро­
ден през тридесетте години на XVIII в. Никифор ще да е живял докъм
края на века (ако дори не и в началото на XIX в.), както може да се
съди по следната приписка, която навярно се отнася за него : „Да се
знае кога прндоха двховникъ рильски Вениаминь 1ермонахь и Никифорь
монах на поклонеше светому Киршв а^чз (1797) лето.“ Бележката се на­
мира на последния лист на ръкописна служба на Кирик и Юлита, писана
от поп Младен Мали през 1704 г.1 Активната книжовна дейност на пи­
сателя протича през втората половина на XVIII в., когато сред българ­
ския народ настава значително културно раздвижване, обусловено от
съответен икономически подем в живота. Своите книжовни занимания
Никифор провежда изключително в Рилския манастир. Там живее него­
вият учител и насърчител Йосиф Брадати, там има и по-добри условия
за книжовен труд. Твърде често Никифор пише по поръка на мана­
стирския игумен.
По обем книжовното дело на Никифор Рилски е значително — днес
са известни около 20 негови ръкописа. Естествено е да се допуща, че е
написал и други книги, които са унищожени или все още не са открити.
Но и познатите ръкописи свидетелствуват, че в случая имаме работа с

1 Е. С п р о с т р а н о в , Опис на ръкописите на Св. Синод, стр. 78. Името Никифор

се споменува и в някои по-късни ръкописи, но тук едва ли става дума за Никифор Рил­
ски. В Църковния историко-археологически музей, ръкопис № 136, л, 74б , има нарисуван
образ, срещ у който е казано: „1824. Cie юбразъ писал покойни Н иифоръ Рилецъ дохов
никъ и «щ ъ“. А ръкописна Александрия от 1814 г. (№ 1011/924 на Софийската народна биб­
лиотека), на лист 95б тайнописно съобщава : „Никифор 1еромонахъ рилски“.

86
човек, за когото книжовните занимания не са толкова служебно повеле­
ние, колкото проява на вътрешен душевен импулс. Това именно опре­
деля до голяма степен характера на ръкописите му.
Произведенията на Никифор са задоволявали насъщни нужди на на­
шия народ, утвърждавали са народностното чувство у българина, били
са израз на засилени духовни интереси. Те допринасят за по-релефно
очертаване картината на духовния и книжовен живот през епохата, по­
ради което заслужават далеч по-голямо внимание, отколкото досега им
е обръщано. Защото досега Никифор не е бил предмет на специални
проучвания. Казаното за него е съвсем откъслечно и то все във връзка
с оповестяване на някой негов ръкопис.1 Значителният брой ръкописи на
писателя, пръснатите за него вести, по-голямата част дори непознати д о­
скоро, задължават историка на българската литература да обърне по-
голямо внимание върху творчеството му, да очертае образа и значението му.
Никифор е скромен книжовник, чиято дейност, както вече се каза,
протича предимно в Рилския манастир. Там той преписва главно от сбор­
ниците на Йосиф Брадати. Едни от познатите днес Никифорови ръко­
писи-автографи са датирани, а други не са датирани. При разглеждането
им, някои от които са доста обемисти, започвам с датираните, предста­
вени хронологически.
I. — 1753 г. — З л а т о у с т о в М а р г а р и т . За него днес съдим
само по казаното от Беню Цонев: „Намира се сега в София у наслед­
ниците на Симеона Андонов, бивши учител в Лясковец (Моравско). Кни­
гата има 390 л. 8 ° + 4 листа за съдържание и предговор, а на последния
лист се чете: Исписахъ cia божественаА книга, зювема Маргаритъ, азь
грешни монахъ Никифюръ, родомъ w великаго Трънова, Λ село Арба-
насти, ва стое юбитель преподобнаго wqa Iwana, свщи ва гора Рильска,
1 f—*
ва лето w сотворение мир8 (7261), νν рождества Христова b^Nr (1753).
(Вж. Б. Ц о н е в , История на бълг. език, I, стр. 299). Не е известно сега
дали ръкописът е запазен и къде се намира.
И. — 1756 г. — С б о р н и к , съхраняван в библиотеката на Сръбската
академия на науките, № 22. Не е запазен изцяло — първоначално имал
288 номерирани листа, към които били притурени неномерирани листове,
(шест от тях са оцелели). Началните 44 листа липсват, а същ о така лип­
сват и листове от края на ръкописа. Сега започва от 45 лист. Писан е
от трима книжовника, както може да се съди по. трите различни по­
черка. По намиращата се в него приписка от монах Роман досега се
смяташе, че сборникът е писан през 1756 г. от самия Роман в Габрово,
поради което в науката е известен под името Романов или Габровски

1 Б. Ц о н е в , История на българский език, т. I, стр. 299— 300 ; Опис, I, стр. 357,

4 5 4 ; Е. С п р о с т р а н о в , Опис на рък. в библ. на Рилския манастир, стр. 3 3 —3 4 ; М о -
ч у л ь с к и й , Описание рукописей Григоровича, стр. 103; Слова и поучения, стр. 3 ; С т .
Р о м а н с к и , СпБАН, кн. L1V, стр. 161; Б. Г а ц о в , Дамаскинари от Рилската школа,
сп. Духовна култура, кн. 5 1 - 5 2 , 1933, стр. 251; Ив. Г о ш е в. Новооткрит сборник на
Йосиф Брадати, преписан от монах Никифор в Рилския манастир в 1758 г„ Известия на
Института за българска литература, кн. II, 1954, стр. 263—2 6 7 ; И в а н а Р у с е в а , При-
писки и бележки по нашите писмени паметници, Известия на Семинара по славянска фи­
лология, кн. IV, 1921, стр. 3 8 ; Й о р д а н И в а н о в , Свети Иван Рилски и неговият ма­
настир, стр. 114.

87
 сборник. Подробното запознаване с ръкописа дава основание да се кори­
гира това схващане.1 Оказва се, че участието на Роман е съвсем малко —
той е написал въпросната приписка и няколко листа след нея. Нещо по­
вече, има листове, по които на едната страница пише Роман, а на дру­
гата — Никифор ; срещат се и такива страници, на които пишат и двамата
{Никифор и Роман). По-голямата част от ръкописа е дело на Никифор
Рилски — той пише до лист 2676, а взема участие и в работата на оста­
налите двама книжовника, като преписва в техните части цели листове,
страници или част от страници. Последните листове пак са писани от
Никифор. Втората ръка започва да пише от 267б до 285 лист. Почеркът
на този неизвестен книжовник е най-необработен. Роман започва да пише
от лист 287, а същ о пише и по неномерираните листове. Неговият по­
черк е хубав, обработен, дело на школуван книжовник. В случая имаме
нещо ново и твърде характерно в нашия културен живот — трима кни­
жовника вземат участие при създаването на една книга. Те работят в
едно и също време, на определено място (може би в Габрово?), може
би взаимно си помагат — когато единият не пише поради заетост или
болест, другият продължава делото. Общата номерация на листовете,
различните' почерци по една и съща страница определено говори за та­
кава мисъл. Главен книжовник, може би ръководител на групата е бил
Никифор Рилски. Ръкописът е започнат и завършен от него. Участието
на останалите двама книжовника е сравнително малко. Поради всичко
това следва и този сборник вече да с е с ч и т а з а д е л о на Н и к и ф о р
.(а не на Роман), защото той дава облика на сборника.
Понеже началните и крайните листове не са запазени, липсват преки
данни за авторството на Никифор, но съпоставката на почерка с други
положително Никифорови ръкописи недвусмислено потвърждава неговото
авторство. За времеписането на сборника съдим по приписката на Ро­
ман — 1756 г., която гласи: Знано б8ди како Июсифь Брадати, посникъ
w Рильскаго монастира, превелъ и исписалъ vv греческаго гашика на сло-
венъски.
И азъ, Романъ йеромонах, преписахъ vv негово писаше cia книжица
ради женъски и бабини враговъщини, заради самовили и бродници, да
се чета на полъзо женамъ. Ва лето з с £ \ [7264], vv рождства Хрстова
кфнв [1756]. 8 село Габрово, Теръновъско, тогда бехъ.
Брат!е, блсвите, а не клъните, аще что погреших ιχκο чловекъ ps-
кою мою.
Въпреки изричната декларация на Роман, че преписал от Йосифов
извод „cm книжица ради женъски и бабини враговъщини, заради само­
вили и бродници“ като полезно четиво за жените, в самия сборник липс­
ват именно посочените съчинения, познати по много други ръкописи —
автографи на Йосиф Брадати, или по преписи от тях. Защо и как се е
получило това, не може да се каже. Може би те са били на последните
листове на сборника, които са изчезнали ?

1 В Софийската народна библиотека постъпи микрофилм от ръкописа, с който аз ра­

ботих.

•88
 Този ценен ръкопис на Никифор е въведен твърде рано в науката.
За него пръв съобщава руският учен А. Гилфердинг в своята „История
сербов и болгар. Часть первая“ през 1868 г.1 Тук той печата народното
житие на Иван Рилски по този сборник. Според Гилфердинг тази редак­
ция на житието е „съвършено особена“, нея той счита за „древнейшую“.
Никифоровият ръкопис от 1756 г. става широко известен о едва през
1901 г. главно чрез публикацията на Димитър Маринов за Йосиф Бра­
дати.2 Все през същата година сборникът е постатейно описан от сръб­
ския учен Люба Стоянович.3 Маринов дава подробно описание на кни­
гата, печата изцяло някои съчинения, а от други дава значителни извадки.
След като отбелязва, че сборникът е писан от две ръце, Маринов под­
хвърля мисълта, че той може да е автограф на Йосиф: „От бележката
на йеромонаха Романа излиза, че ние имаме пред себе си не оригиналния
ръкопис на отца Йосифа, а негов препис. Лично иска ми се да мисля
обаче, че запазеният ръкопис не е препис. Така да мисля ме кара не
само почеркът на йеромонаха Романа, но още и бележката на отца
Йосифа в „Златоуста“ № 26, на която писмото много се схож да с това
на сборника.“4 Тази негова мисъл обаче е съвсем неоснователна — по­
черкът на Йосиф е по-друг, твърде типичен, своеобразен и не може да
се свързва нито с почерка на Никифор, нито с почерка на втория кни­
жовник, взел участие при съставянето на сборника от 1756 г.
III. — 1757 г. — З л а т а я че п. Ръкописът обема 342 листа, познат
днес само по описанието, което му е направил Хр. Калчев през 1887 г.
в търновското списание Труд (I, кн. 20— 21, стр. 1268— 1269). Бил писан
от една ръка, четливо и чисто. Скъсани били само два листа. Съдържа­
нието на ръкописа е показано в

1А>главлеше на ciro книжицв

Слово ради покаАШе, исповЪдаше, листъ ь.

Слово I. ради пюкаАше k s.

Слово ради празницц, листъ ма.

Слово СТОМ8 Tewpnro, листъ ме.
Слово ради причестеше ί Β·
Слово ради зчителе и д)совниць1, листъ ч.
Слово дрвго ради исповфдаше, листъ чи.
Слово ради епитшиахъ, листъ Р^1·
Слово Λ житю ста(го) CtmewHa, листъ Р^а-
Слово w жит!е стаго IwaHHa милостиваго рки.
W патерика Рла·

1 А. Г и л ь ф е р д и н г , Собрание сочинений, т. I, СПб., 1868, стр. 124— 131.

2 д . М а р и н о в , Йеромонах Йосиф Брадати, СбНУНК, XVIII, стр. 99— 131.
3 Л. С т о я н о в и ч , Каталог рукописа и старих штампаних книга, Београд, 1901,
стр. 51— 5 5 .. .. ..
4 Д . ' М а р и н о в , пое. съч., стр. 104.

89
 Ради празници и поете, лис(тъ) рлз.
Ради еретици, листъ ^ро.
Слово ради сти д х ъ ров.
Слово стаго A-ô-анааа Великаго рпе.
Слово стнмъ апеломъ Петра и Павла, листъ сог.
Р8кою Никифюръ грешим.
Важна е бележката на преписвана, оставена на първия лист: Ciro
книжицв прописахъ азъ, многогр-Ьшнн Нишфюръ монахъ, w книга на-
рицаема Златин чепъ. Има словеса двшеполезна w правила аплека и
ст н caбopwмъ, и & отачникъ. Еще има м8чеше и стим ъ апеломъ Петра
и Павла.
Прописахъ е w изводъ двховника Ιιναφβ 8 стои юбитель Рилски пре
игвмена CepaniwHa 1еромонаха в лЪто ιν Хрста aÿN3, мца септемврш в
•е·, день. Читающи, аще что юбрещете изьгрЪшено, неправите и насъ не
кльнете, но простите.
И на този Никифоров ръкопис не е известна съдбата.
IV. — 1757 г. — Т ъ л к о в н о е в а н г е л и е , част първа от ръко­
пис № 38 (64) в сбирката на Григорович, Одеса. Целият ръкопис, съста­
вен от Никифор (1757) и поп Григор Илиович (1789), обема всичко
328 листа. Никифор преписал първите 179 листа. В края на съдържа­
нието, дадено на началните два листа, има такава бележка : C m книжицв
приведе 1юсифъ 1еромонахъ Рилски, юбщи двховникъ Брадати; приведе
ю w гръческн книгъ на блъгарскн прости кзикъ. W неговъ же изводъ
прописахъ cito азъ, недостойни монахъ Никифоръ, оу стои юбителъ
Рилски, в лето w Адама 3θξε (7265), & въплощеше Хка а^нз (1757), меца
avrecTa, пре игвмена Серапиюна 1еромонаха и наместника Никита îepo-
монаха. И чете ще ищн и братт, аще что юбрещете и съгрешено, изпра­
вите геда ради и нас простати, »ако невежди в писаше (В. Η. Μ о ч у л ь-
с к и й , Описание рукописей Григоровича, стр. 103; Слова и поучения,
стр. 3; Л. С т о ] ' а н о в и Н , Записи и натписи, II, Београд, 1903, стр. 191,
№ 3116).
Самото Тълковно евангелие има такова заглавие, дадено изглежда от
Никифор: Пооучеше на неделените eirviie по всего лето. Прш-Ьденн w
греческо тлъковаше на прости гезикъ блъгарскн w двховника 1и>с1фа Рил­
ската юбитель и въсемъ хрщтшном юшци дзховникъ ( М о ч у л ь с к и й ,
Описание рукописей Григоровича, стр. 104). То съдържа 20 поучения за
неделни дни, като напр. : Тлъковаше в А. н дл т Митара и Oapicea ; Повче-
ше въ неделю бледната; Повчеше въ недЪлю месопвстною. П о 8 чен1е в
неделю снропвстною; Пооучен 1е въ неделю I. стаго поста, еже есть
православна, и пр. (вж. М о ч у л ь с к и й , пое. съч., стр. 104— 106).

90
 V. — 1757. — С б о р н и к ( Д а м а с к и н ) , № 917 на Църковния
историко-археологически музей в София. Обема 298 листа, плюс три листа
в началото неномерирани, на които се намира приписката на Никифор и
съдържанието на книгата. Листовете са малка осмина; книгата е добре
запазена, с дебели подвързийни корици. На първия лист е бележката на
преписвана Никифор: Ciro книжьщв прописахъ азъ много грЪшнн и не.
достойни монахъ Нишфюръ w изводъ дховникв ϊννΗφδ 8 стое вбителъ
преподобнаго и бгоноснаш wua нашего 1юанна Рилскаго пвстиню жи-

телА, пре Семена CepaniwHa, въ лЪто w Адама зссе (7265), w Хса

а^нз (1757), меца април1а а.
Четзши, аще что юбрЪщете изгр-Ьшено, изправлАите бга ради и насъ
прощавати ^ kw невежди и неисквени есми въ писаше, и BÎe да полените
црство небесное, аминъ.
В сборника са поместени 60 съчинения — църковно-поучителни слова
и жития. По съдържание и по оформление този ръкопис много прилича
на друг Никифоров ръкопис, писан през следващата 1758 г., а именно на
ръкопис № 982 на Църковния историко-археолог, музей. Според Ники­
фор целият сборник бил съставен от Йосиф Брадати на прост език. Също
така много важно е определянето на Йосиф като духовник не само на
Рилския манастир, но и „на всички православни християни“. Тази харак­
теристика говори за голямата известност и за авторитета на Йосиф, раз­
крива негови духовни качества. Преди да почне преписването на отдел­
ните поучения, Никифор счел за нужно в една кратка бележка да поясни
кой е първоначален съставител на предлагания сборник, от който той
преписва. Тази бележка се намира на първия лист (номериран) и гласи:
„Словеса дш е полазънн, сабранн w многи ст и х ъ юцъ и пршедени на
простъ кзикъ трвдюмъ Iwcujja 1еромонаха юпщаго двховника рилскаго и
всемъ христтном православнимъ.“1
V I. — 1758 г. — Д а м а с к и н , № 982 на Църковния историко-архео-
ь-огически музей в София. Има 366 листа (началните осем листа не вли­
зат в пагинацията на преписвача). Крайните листове не са запазени. На
лист пети биографична бележка: Сио д8шеполазно(ю) книжиц8 w многи
книги приведи tA на простъ кзикъ 1юафъ щромонахъ Брадати, Рилски
т

w6 iuh двховникъ. IV неговъ же изъводъ прописахъ азъ недостойни Ни-

щфюръ монахъ 8 стое юбителъ Рилски въ л-Ьто w Адама зс£в (7266), vv
Хрста а^ни (1758), мецъ laHsapia к. пре 1г8 мена Серапиюна щромонаха и
наместника Никита щромонаха.
И четвщи, WT4 U и братт, аще что юбрещете изьгрЪшено, не клъ-
нете, но изправите геда ради, и насъ простите, iako неисквени есми въ
писаше, и Bie да пол8чите милостъ w бга въ день евдний.

1 П ъ л н о п о с т а т е й н о о п и с а н и е на с б о р н и к а в и ж т у к — п р и л о ж е н и е 8.

91
 На следващите три листа е предадено съдържанието на книгата, в
която са поместени 64 съчинения.1
VII. — 1764 г. — Ръкопис, подвързан заедно с ръкописи от други
книжовници, някои от по-късно време. Намира се в Софийската народна
библиотека, № 8/961. Никифоровата част обема 66 листа, малка осмина.
На последния лист е бележката: Конацъ и бг8 слава, а ^ д (1764), меца

ноември s. Много грЪшннй Никифюръ монах р8кою.

Съдържа :
1. Посл-Ьдоваше молебное w немощннхъ, wб8peвaeмьIxъ Ж Д8хювъ не-
чистмхъ и ст8жаемнхъ (л. 1— 27б).
2. Млтвьг ciecTb заклинашд (от Василий Велики и Йоан Златоуст,
л. 27б— 57а).
3. Славослови на трапеза е егда есть празник (л. 57б—66).
Най-важна е третата част, Никифоровата, дето се споменават бъл­
гарските светци Кирил Философ (л. 59), Петка Търновска (л. 60), Иван
Рилски, Йоаким Осоговски, Гавриил Лесновски, Прохор Пшински, Йоа-
никий Девически (л. 62). За Иван Рилски има отделна стихира, към ко­
гото се отправя молба за закрила (л. 65— 66). Не са пропуснати и рус­
ките светци Антоний и Теодосий Печорски (л. 61).
Вероятно въз основа на ръкописа, от който Никифор преписвал, той
споменава за сръбските крале : и стих црие срьбскихъ и поморскихъ
просветитель CvMewHa муроточиваго и сна erw прьваго арХ1епскопа срьб-
скаго с т л а Сави и АрсешА, и кралА Стефана Дечаньскаго, и Милотина
Софийскаго, Драготина и кнеза Лазара, иже въ Раваница (л. 62— 63). За
български владетели не се говори.
VIII. — 1767 г. — З л а т о у с т о в М а р г а р и т , № 436 на Софий­
ската народна библиотека. Обема 84 листа, осмина. Началните четири
листа не са пагинирани. На първия лист е съдържанието и приписката
на Никифор :
Ц>главлеша на cia книга
1. Слово а. стом8 IwaHS Злато8сто ради воспиташа чадомь, лис(тъ) а.
2. Страдаща ctom s Егстамю , лис(тъ) з.
3. Ж и т т АлеНа члка бжш, листъ д
4. Ж и тт прекраснаго 1юсифа, лис(тъ) m s.

5. Ж и тт прпдбнаго ища Hauierw Еенофюнта и дрзжинн erw, лис(тъ) ξ-β·.

Все на първия лист Никифор е оставил следната бележка за тази
своя книга: Пршеденн w гр еч еск ат (&зика τp8дwммъ многогрЪшнат и мен-
шаго въ монасехъ (Hиκиφwpa) Pильcκaгw, въ стьш wбиτeлъ Рнлскн, пре ir8-
мена к^ръ Kaewna iepoMOHaxa, въ л^то ώ Хрста а^?з (1767), меца де-

1 П ъ л н о о п и с а н и е в ж . у И в . Г о ш е в , п о е. с ъ ч ., ст р , 2 6 4 — 2 6 6 .

92
 Фиг. 5. Никифор Рилски — ръкопис № 436 от 1767 г.

кемврт bi. Читающи wpbi и брана, аще что юбрещите грешено, непра­
вите бга ради, а не клънете, понеже невежди есми въ писанш.
Недостойни Ншифорь монахь р8кою.

Преди житията Никифор е поместил Предословш въ книга c ia ,

глемаА Маргаритъ Златовстовв (л. 2 — 4 непагинирани).
I X. — 1768 г. — Д а м а с к и н , № 343 на Софийската народна библио­
тека. Има 138 листа, писан на западно наречие, с руско влияние в пра­
вописа и сръбско в езика, както го определя Б. Цонев. На лист първи
е бележката:
Спо книжицв прописахъ азъ мног8 гр4шнн и недостойни монахъ
Никифмръ w изводъ дховник8 Ινναφδ Рнлскаго, въ стое субителъ пре-
подобнаго и бгоносна(го) wpa нашепу Куанна Рнлскаго пвстиножителд, пре
еклиаарха дуовника киръ Васшиа и наместника киръ П ахомт монаха, въ
»тЬта w Хрста aa-âi (1768), меца декемврт, перви день.

93
 Читвщи wuw и брати, аще что юбрещите изьгрЪшено, неправите
бга ради и насъ простите, а к о невежди и неисквснн есми въ писаше,
и вне да полепите милостъ въ день евднмй. Аминъ.
На втория лист е :
Ц)главлеше на С1Ю книжицв
1. Слово а. на 1. заповеди бжш, листъ а.
2. Слово в. ради покадше, листъ ке.
3. Слово г. ради лозето, листъ ли.
4. Слово а · ради двора и 3MÎa, (листъ) ма.
5. Слово е. на ржетво IvvaHHS Предтеча,листъ ни.
6. Слово s. ради хрсианско жит1е, листъ оа.
7. Слово з. ради мертви, листъ ча·
8. Слово и. ради страшньш день, листъ нд·
9. Слово ради милостина, листъ ог ·
10. Слово ради немилостиваго Петра, листъ о з-
11. Слово ради странолюб1е, листъ п.
12. Слово w книга (ювли, листъ пк.
13. Слово како стоати 8 цръковъ, листъ пе.
14. Слово ино ради страшнаго евда, листъ чи.
15. Слово ради любовъ, листъ ра.
16. Слово ради влм жени, листъ Ps.
17. Слово ради добрн женн, (листъ) р·«·.
18. Слово ради вкрашеше женамъ, листъ pri.
19. Слово на страдаша и чвдеса стом8 Димитр18, листъ рка.
X. — 1768 г. — Т р е б н и ч е , № 2/4 от сбирката на Рилския мана­
стир, руска редакция, полууставно писмо, 196 листа, много от които са
празни. Има няколко бележки от Никифор:
1. След оглавлението авторът пише на лист 10б : Написа са cia кни-
жица во стьш юбитель Рнлскн въ л-Ьто w Хрста афеи. (1768), меца мат,
ки (28), пре игвмена Клеи>па 1еромонаха, р8кою много гр%шнаго Ники-
фуура монаха грека. (После думите Н и к и ф ю р а и г р е к а са зачеркнати).
2. На лист 138б : Исписа са cia книжица ва лЪта Λ Адама 3Cos
(7276), ώ ржетва же по плоти бога слова а^-о- (1769), меца «жтомврш ι
(10) день.
3. На лист 1566 : Менши въ монасехъ Никифлръ rptmHiü рвкою
а^£з (1767), меца а т с т а ла. (31) день.
4. На задната подвързийна корица, отвътре : Списа ce cia книжица·
во стнй обитель Рнлскш мнЪ Hиκиφwpoм MOHaxwM rpÎKwMb в лЪто 1773.
 5. А на лист 9б приписка за продажба на ръкописа: Cia книжица
1Лкова 1еромонаха, квпихъ a w Никифюра монаха в лЪто aÿt·«· (1769).1
Ръкописът съдържа:
1. ДОглавлешА на d A книжица.
2. Чинъ блгсвеше и юсщеше новихъ сщеническнх одеж дь: стихарь,
епитрахиль, п о а с ь , нар8кавиць1 и филонь (л. 11— 72).
3. Последоваше исходное монахювъ (л. 77— 138).
4. Параклисъ ctoms «Щ8 №анн8 пвстиножителе рмлскомв (л. 112— 156).
5. Млтвн С1есть заклинана вeлиκaгw Васш а к страждзщьшъ w де*
моновъ и на вс а к 8 ю немощъ (л. 157— 173; вж. Е. С п р о с т р а н о в ,
Опис, стр. 33— 34; Л. С т о ] ‘ анови11, Стари српски записи и натписи,
III, стр. 208). Такова съчинение Никифор помества и в ръкописа си от
1764 г. (вж. тук № VII).
XI. — 1770 г. — Т ъ л к о в н о е в а н г е л и е , което сега се намира в
Синай; познато е по библиографски вести. За него пишат Порфирий Ус-
пенский (Первое путешествие на Синай, СПБ 1856, стр. 215), А. В. Розов
(Болгарские рукописи Йерусалим а и Синая, сп. Минало, III, 1914, кн. 9,
стр. 30—37), Μ. Н. Сперанский (Славянская письменность XI— XIV вв.
на Синае и в Палестине. Известия II Отдел. AH, XXXII, 1927, стр. 114),
H. Н. Розов (Южнославянские рукописи Синайского монастнря, Научнне
доклади внсшей школн. Филологические науки, 1961, № 2, стр. 135),
Люба Стоянович (Стари српски записи и натписи, т. V, стр. 174, № 8373).
Обема 408 листа, някои от които първоначално били чисти, но отпосле
по тях са поставени разни бележки. Както се вижда от приписката на
Никифор, книгата му не съдържа само тълкувания на евангелието, но и
седем поучителни слова на Йоан Златоуст. Микрофилм от този ръкопис
сега има в Държавната Публична библиотека „Салтиков-Щедрин“ —
р
Ленинград, под № МФ По получени от Ленинград снимки и бележки
04 и
ще дам тук някои по-пълни вести за ръкописа, главно за намиращите се
в него приписки.
Преди всичко приписката на Никифор, намираща се на лист 3, която

досега не бе позната в нейния пълен вид : Изволешемъ оца и с поспе-

шешемъ сна и совершеше cTarw д)<а, преписахъ из греческаго извода d e
тлъковаше емтлское w второю нд,лю по всехъ стнхъ даже до нед-ЬлА
Закхеова. Еще имеетъ и з. слова инаА двшеполезнаА Злато8стови w по-
кадше, и w хршанское жипе, и w страх бж!й, и w с8де страшное, и w
милостиню, и како стоати оу ц^кви, и w добра и зла хотеше.

1 В ръкописа има бележки и от други лица, които може да се видят у Спространов,

Опис, стр. 33—34. Почеркът на Никифор свършва на лист 173 включително.

95
 Преписахъ азъ смиреннй и много грЪшньш Hиκиφwpъ монахъ въ
стьш юбителъ Рнлскьш, въ лЪто афо (1770), меца ноемвр1а а. день, пре
игвмена куръ Вешамина 1еромонаха и пре скевофилака керъ 1юс1фа iepo-
монаха.
Чит8щш wu,bi и брат!а, аще мбрЪщете нечто погрешено, неправите
молим с а , и насъ поминайте въ стьш ваши молитвьг, f\Kvv да и вне w6p-fc-

щете милостъ w геда нашего 1иса Хрста въ день с8дннй, аминь.

На л и с т о в е 3 -4 е: „ М г л а в л е Ш А на cia книга“. Посочва се на коя
д а т а какъв евангелски текст се чете и негово тълкуване. Като заглавия

са посочени още : Слово ради страшнаго с8да, листъ тч ! Слово ради

м и ло с ти н а , листъ тчв ; Слово како с то а ти оу цркви, листъ тче ; Слово
ради добро хотеше и зла (хотеше), листъ тчО.
След написването на книгата от Никифор тя изглежда останала у
него, защото две години по-късно (1772) той внесъл допълнителна бе­
лежка : „афов. меца щктомвр1а а. на покровъ престнА б д ц н въ вЪчеръ
в час е. к\ви с а знаменш л8на к р в а в а , и п и с а х м е д а се з н а е “ (л и с т 1).
На същия л и с т има и една п р и п и с к а на г р ъ ц к и е зи к .
Други бележки по книгата:
„1798, меца маш 16 день преставися оцъ игвменъ Герасим поти>м“
(?, лист 1Й).
„Ази Харитонъ м8нахъ рилски преложилъ сие книга 8 Синайски мо-
настиръ, к8гат8 седАхъми цасъ (= с а с ъ ) Митодие awm, мартъ“ (л· 2).
„1770 меца ноемврш а. Никифс\>ръ грЪшньш р8кою“ (л. 406).
По долното поле на листове 5 — 13 има запис: „Chia книга т8лк8ваше
евангелска (попъ — зечертано) на Феечжлита йеромонаха Рилскаго мона-
стира 1780“.
На лист 408б са изброени много имена, между които : Димитръ, Петре
Митре, Станчи», Михаиле, Костадине, Харитонъ, Никола, Иванн, Лазарн
H o h w , H w b 40. ..
XII. — 1772 г. — Преписва „История славяноболгарская“ на Паисий
Хилендарски. Ръкописът сега се пази в Архивния отдел при Българската
академия на" науките, № I— 29. Първоначално съдържал 123 листа, от
които са оцелели 119. Своя препис Никифор извършил по преписа на
поп Алекси Велкович (Самокозски препис) от 1771 г. Подражавайки на
поп Алекси, той оставил една приписка, в която изтъква своите подбуди
за преписване на историята: Того ради желашемъ возжелехомъ по своего
рода болгарскаго и преписахомъ ю да се не изгЗбитъ.1

1 По-подробно за отношението на Никифоровия препис на „История славяноболгар­

ская“ към Зографския препис и към Софрониения препис от 1765 г. вж. в издадената от
мен книга „История славяноболгарская“. Издание на БАН, София, 1961.

96
 XIII. — 1775 г. — С ъ к р а т е н а с л у ж б а на И в а н Р и л с к и
Намира се в ръкопис на Софийската народна библиотека, № 7/952. Пред­
ставлява част трета от общо подвързана ръкописна книга, в написването
на която има дял и друг книжовник. Никифоровата част има наслов
„Честньш параклис npnAWÔHOMS wpS IwhhhS Р ьшском8 пВстини жителю“.
Обема всичко 22 листа, малка осмина. Преписаната служба има богослу­
жебно предназначение, необходима за нуждите на Рилския манастир. На
първия лист е оставена (като че ли от друга ръка) дата „лето а ^ о е“
[1775]. От това следва изводът, че книгата е писана не по-късно от 1775 г.
Писаните от Никифор листове се предхождат от други 65 листа, писани
от неизвестен български книжовник по същото време. Интересно е да се
отбележи, че такова общо съставяне на ръкописна книга представлява и
ръкопис № 6 953 на Софийската народна библиотека — първата част
(53 листа) е писана от същия неизвестен книжовник, а втората от Ники­
фор. Пагинацията на ръкописите е самостоятелна. Общо съставяне на
книга Никифор практикува още през 1756 г., когато заедно с Роман Габ-
ровски пишат големия ръкописен сборник, известен под името Габровски
(Романов) сборник.
XIV. — Д а м а с к и н , сръбско-българска редакция, с русизми, № 323
на Софийската народна библиотека. Сега има 173 листа, малка осмина
без начало и край. По стара (оригинална) пагинация започва от лист 62.
Липсват бележки за преписвача и за времето, когато е писан. Почерк —
безспорен на Никифор.
Ръкописът съдърж а:
1. Края на слово за второ пришествие (по предишна пагинация
л. 62— 65).
2. Ж ипе и жизнъ праведнаго и прекраснаго 1и>сифа (л. 66— 114а).
3. Меца декемврт в а. днь жит 1е и жизнь стаго Фшарета Милости-
ваго (л. 114б— 152б).
4. МВчеше стом8 велик8м8ченик8 Еуста-М8> новом8 Iwb8 и с8пр8ги erw
0еоп1сти и чедом erw Агаша и ©ewmcTS (л.. 153а— 214б).
5. Повестъ ради некоА жена како а наиде блженн w^b Марко въ
wcTpoBfe морскомъ с сномъ е А (л. 215а— 226б).
6. Меца tXHSapia é ks . ж ипе прпдбнаго wna Hainerw ξεΗθφθΗΤ3 и др8
жинн erw (л· 227а — до края, не е запазено изцяло).
XV. — С б о р н и к о т с л о в а — дамаскин, № 325 на Софийската
народна библиотека. Няма бележка, от която да се вижда, че книгата е
писана от Никифор Рилски, обаче нейното оформяне и почерк определено
я свързват с негови ръкописи. Такова предположение впрочем прави и
Б. Цонев : „По своето писмо, език и правопис тоя ръкопис прилича твърде
много на сборник № 436 (618), писан на 1767 г. от монах Никифор в
Рилския манастир“ (Б. Ц о н е в , Опис, I, стр. 314). Кога точно е писана,
също не се знае, защото липсват началните листове (1, 2, 4, 5), дето ве­
роятно е имало бележка в този смисъл, както обикновено практикувал
Никифор. Липсват още листове 58 и 59. Накрая останали пет празни
листа, по които по-късно били написани различни бележки. По авторска

7 Съвременници на Паисий — част първа 97

 Фиг. 6. Никифор Рилски — „История славяноболгарская“ от 1772 г.

98
пагинация ръкописът имал 91 листа. На първата подвързийна корица се
намира приписка: Cie словаце повеза попъ Младенъ на (уца Ме-е-одиА
више село Драгалевски мстиръ, 1800, WKTOôpiA I.
В началото е поместено следното :

М^главлеше на Ню книжиц8

Слово .а. ради хрстпанско жиДе, листъ .а.

Слово .е. ради страхъ бж 1Й, листъ .е.
Слово г. ради покаАше, листъ .и. на wöopwTe.
Слово .д.. ради любовъ, листъ .дп, на wöopOTe.
Слово .е. ради ненавистници наши, листъ ,И1 .
Слово .s. ради милостина , листь .к ., на уубороте.
Слово .з. ради странолюб 1е, листь ,лв.
Слово .и. w книга [w bha , листь .лд.
Слово .а . ради немилостиваго Петра, листъ .лз.
Слово .i. ради некоА деца постница, листъ .ма.
Слово .ai. ради самовили, листъ .ми.
Слово .BÎ. ради магесницн, листъ ,ξκ.
Слово .ri. ради s ли жени, листъ .ои.
Слово ,Д1. ради добри женьг, листъ .па.

Слово .ei. ради моми и женьг, листъ .ns·

Слово .si. ради страшнаго с8да, листъ .чг., на гмбороте.
Вътре в текста на ръкописа тези заглавия понякога са доста разгъ­
нати. От посочените в оглавлението съчинения последното „Слово si. ради
страшнаго с8да“ не е запазено, но то вероятно е еднакво с онова слово
за страшния ден, поместено в ръкопис № 343 (л. 94— 98).
Част от съчиненията на ръкопис № 325 се намират също в № 343
и в Романовия (Габровски) сборник от 1756 г.
XVI. — Д а м а с к и н , № 691 на Софийската народна библиотека,
262 листа. Писан от двама души — от Никифор и друг неизвестен кни­
жовник. Пагинацията е обща за целия ръкопис. Липсват листове в нача­
лото и в края, дето вероятно е имало бележки от преписвачите. Никифор
пише от лист 115 (по сегашно състояние на ръкописа).
Съдържание :

1. Слово ме. IwaHHa Злато8ста ради ненавистници наши (л. 115— 117).
2. Слово ms. ради покаАше стаго Ефрема (л. 118— 121).
3. Слово мз. К\'анна Злато8ста ради милостина и воздаАше w б г \
(л. 122— 129).

99
 4. Слово ми. да се не надееме на свое исправлеше, но да се боиме
до самрть (л. 129— 130).
5. Слово μ Θ. ино ради покаАше (л. 130— 132).
6. Слово н. стаго Fpiropia папа римскаго ради странолюбхе (л. 132—
134).
7. Слово на. w книга 1ювли (л. 134— 137).
8. Слово нв. ради ели ж ени (л. 137— 140).
9. Слово нг. похвално добримъ и блгьшъ женамъ (л. 140— 144).
10. Слово нд.. меца iSflia ks . ради 8крашеше женамъ и моми како
да живеютъ на той светъ (л. 144— 150).
11. Слово не^ ради арменн (л. 150— 153).
12. Слово HS· ради евреи (л. 153— 155).
13. Слово нз. повчително на всаки празникъ (л. 155— 159).
14. (Меца окто)мвр1а ks - .. мЗчеше стаго (велико)м8ченика Д1(митр1а)
(л. 159— 187).
15. Меца апршпа кг. день стаго великом8ченика Teivpria, м8чеше и
ч8деса (л. 187— 223).
16. Меца 18л1а кз. стаго великом8ченика и цЪлебника Пантелеимона
(л. 223—229).
17. Меца HoeMBpia ai. стаго великомвченика Мина чвдотворца е г т г е -
нина (л. 2 3 0 —239).
18. Слово ta. на м8чеше стаго славнаго великом8ченика -б^юдора Ти­
рана (л. 2 3 9 —262, без край).
XVII. — П и с м о в н и к ( п о с л а н и ч е с к ) . Ръкописът се намира в Со­
фийската народна библиотека — № 6/953. Сега обема 50 листа, но пър­
воначално е бил по-голям — липсват листове от 48 до 55, а също и
краят. Подвързан с друга църковно-поучителна книга. Писан е вероятно
между годините 1768— 1770, както може да се съди по някои посочени
години в писма образци, например 1764 г. (л. 103), 1768 г. (л. 102, 104) и др.
Най-късна посочена година е 1768. Липсва приписка от Никифор. Ве­
роятно тя е била на началния или на последния лист, който е откъснат.
Никифор нарича книгата си п о с л а н и ч е с к ъ — сбирка от писма —
образци на писма до различни лица и по различни въпроси. С нея той
задоволява практически нужди в живота на българина. Тук например има
такива образци: до патриарх, до митрополит, до епископ и от епископ,
писмо до търговец, от син до баща, от баща до сина, писмо до турчин
и от турчин до митрополит, образци за завещание, договор между съ­
дружници (ортаци), съгласие на баща за женитба на дъщеря му, Завеща­
ние, решение за развод и пр. Писмата може да се разделят на две групи —
първата (до л. 40) е по-официална, писмата са адресирани до ръководни
духовни лица ; втората (от лист 40) има по-обикновен, делови, граждански
характер — завещание, развод, посвещение на монах, женитба, съдруж-

100
нкчество и пр. Затова сам Никифор отбелязал : „И c i a бо доволна с8ть
ради да возможетъ всаки да писбетъ на Korw хощетъ. Д а знамен8емо же
и инал 'некотора а нвжнаА.“
XVIII. — Т ъ л к о в н о е в а н г е л и е . От този ръкопис е запазен
само един лист, притурен към Никифоровия препис на История славяно-
болгарская, № I. 29 в Архивния отдел при БАН. На едната страница е свър-
шекът на Слово ради втора(го) пришествБл, а на другата страница е на­
чалото на ПОвчеше въ первою ндлю стаго поста, иже нарицает се пра­
вославна.1
XIX. — Д а м а с к и н . Запазен е само един лист, на който е част от
съдържанието на ръкописа. Притурен е към рък. № 761 на Софийската
народна библиотека (вж. добавка 1).
Познатите сведения разкриват Никифор Рилски като ревностен кни­
жовник, чиято грижа е да поддържа бодро верско и народностно съзна­
ние. Той е скромен книжовник, занимаващ се предимно с преписване на
чужди книги. Будното народностно съзнание го вдъхновява за книжовен
труд, чрез който да бъде полезен на своя народ. А тая задача може да
се изпълни най-добре, като се поднасят съчинения, в които се разяснява
християнската вяра или като се разкриват животът и страданията на ней­
ните привърженици. Необходима предпоставка за такова въздействие е
книжнината да бъде писана на разбран за народа език. Това изобщо е
една от отличителните особености в развитието на нашата литература
през XVII— XVIII в. Колкото се идва по-насам, толкоз тази тенденция
става по-осъзната и по-силна. Нееднократно Никифор изтъква, че преписва
или превежда на прост български език (пршеденн & греческаго к»змка на
блъгарскнй Вкзнкъ по просто). Тъкмо такова убеждение го подтиква да
се залови с нов превод на съчинения, които отдавна са познати на ста­
рата българска литература, но чиито преводи вече са остарели в езиково
отношение, трудни са за четене, следователно и въздействието им се
ограничава.
Никифор бил трудолюбив и продуктивен книжовник, добър израз за
което са неговите познати днес 19 ръкописа. Никакво съмнение не може
да има в това, че той е написал и други книги, още непознати. Но и
известните му книги категорично говорят за любов към народа и кни­
жовните занимания, за прокарвана тенденция в живота, разкриват стре­
меж за свързване на книжнината с живота.
Главно съдържание в книгите на Никифор е религиозната поука;
всичко е подчинено на нея: житие, разказ, повест, тълкуване. Това
определя у него избора на съчинения за преписване или превеждане. Тук

1 В своята »История на българский език“ (т. II, 1934 г., стр. 2 9 0 —291), като говори
за по-известни дамаскинари, Б. Цонев казва : „На 1797 г. пише някой си монах Никифор
в Рилския манастир, на полународен български е з и к ... Такъв писал и някой си монах
Никифор в Белово в 1768 г.“ Няма спор, че тук става дума за Никифор Рилски, обаче не
се разбира кои ръкописи е имал пред вид Б. Цонев — може би те са изчезнали или не
са приведени в известност.
През 1742 г. се обажда един Никифор от Сливен, който превел от гръцки език опи­
сание на Йерусалим, понеже книгата не се намирала на български език, за да „се чите по
нашенски 1а зи к ъ “. Вероятно тук става дума за друг книжовник Никифор, същ о загрижен
за просвещаването на своите събратя (вж. Ю р д а н Т р и ф о н о в , Приписки и бележки с
летописен характер, Периодическо списание, LXIII, 1903, стр. 7 7 6 —777).

101
следва да се изтъкне още една особеност в ръкописите на Никифор —
той не винаги преписва буквално от чуждите ръкописи. Твърде често из-
пуща някои пасажи, други видоизменя, а понякога добавя нови. Изобщо
проявява творческо отношение.
У Никифор се среща и друго явление — помества няколко пъти
едно и също съчинение в различни свои ръкописи, като при повторното
преписване внася отклонения спрямо предишната редакция. Това безспорно
е белег за интереса към тях от страна на читателите, а също подсказва
и оценката на самия писател за тяхното значение. Дори и когато пре­
писва, Никифор внася известни промени, най-често стилно-езикови, а по­
някога и композиционни. Някои от преписаните съчинения са по-къси, от-
колкото са в ръкописите, от които е заемал. Такъв е примерът с житието
на великомъченик Мина, поместено в ръкопис № 691 (л. 230 и сл.). Съпо­
ставено със съответното житие у Йосиф Брадати, то е много съкратено
и далеч по-слабо в художествено отношение. Изобщо у Никифор е забе­
лежима тенденцията да бъде по-кратък, но по-ясен и разбран. В това от­
ношение той се различава съществено от Йосиф, който някак си е по-
разточителен словесно. Ръкописите на Никифор и на книжовниците от
неговия кръг добре потвърждават тезата, че произведенията на старите
славянски литератури не са застинали форми, а винаги се подлагат на
промени от следващите книжовници, търпят развитие.
Следните няколко примера добре разкриват характера на Никифоро-
вите книжовни занимания като преписван и преводач (според негови думи
ръкопис № 436 е преведена, а не преписана книга).
Ж и т и е на К с е н о ф о н
Йосиф Брадати 1743 г. Никифор № 323 Никифор № 436
Беше некои болеринъ ■ денофюнтъ стмй бе Беше некой болеринъ
въ Цариградъ и телес­ въ Цармградъ, синкли-
единь w первейшихъ
но и д8шевно богата- тикъ саномъ, богатейши
болАръ въ Цриградъ,
ство имеи^ше, именемъ богатъ внЪшними им-Ь- гЬломъ и двшею, сено-
£енофонтъ, и С8пр8жница нШ, богатЪйппй же вн8- фсунтъ именвемъ. Той
его Mapia, и две чеда — имаше и жен8, Mapia
треними, B-fepsio и блго-
единомв име 1«>аннъ, а чесДем и всЪхъ запове­ именемъ, и два енна —
др8гом8 Аръкади(к. И единаго нарицаемъ |юан-
ден бжшхъ оусердньшь
сасъ вънимание въсъ- на, и дрвгаго Аркад1а
хранешемъ, славенъ са­
питаха свои чеда и на д8- (л. 6 9 - 7 0 ) .
на ради и блгород1А.
шевни, и на телесни до-
Славнейппй же добро-
бродетелъ и да ги им8тъ нрав1А ради и дЪлъ
наследници (№ 5/927,
л. 134б—135а). клгих. Елико 6w високъ
беше чесию, толико
оумомъ смиренно мдр-
ствоваше, не в о з н о с а
с а срдцем, ни гордА с а w

времЪнней Mipa cerwoia-

ве ... Бе же ем8 подр8 ж 1е,
именемъ MapiA, веем erw

102
 добрнхъ дЪлъ подража-
телница и во всемъ ем8
единонравна. .. Родиста
же два сна, Iwamia и
Аркад!а (л. 227— 228).
С л о в о за л о з е т о
Йосиф № 328 Никифор № 343
Беше некои члвкъ богати и на­ Беше некой члвкъ богатъ и на­
сади лозие и загради го наоколе, и сади лозе, и загради го наижоле, и
направи врата и сатвори въ немъ направи врата и сатвори въ немъ то.
точило, и остави врата т в о р ен а . И чило, и «»стави врата т в о р ен а . И
^иде въ домъ свои и рече въ «»тиде въ домъ свой и помисли ко.
себе : Кого да «»ставимъ да стре- rw да «»ставитъ да ч8ва лозето. Р е­
житъ мое лозие ? Аще «»ставим че : Ако «»ставимъ w мои сл8гн, а
w мои сл8ги, WHH знают мене како WHH знаютъ мене како есамъ кро-
есамъ кротакъ и пон^дВтъ въса w b o - токъ и по»лД8тъ вса « 'B o m i a , ко­
Щ 1а, колико наидвтъ оу лозие. Нъ лико наид8тъ по лозето. Но по-
тако 8мислих, тако да сатвор8 — мислихъ тако да Зчинимъ — да
да поставим единаго хромъца и сле- «»ставимъ единаго хромца и единаго
пъца да стрежвтъ врата на лозие слепца (л. 38).
(л. 12).
С л о в о за д в о р а и за з м и я т а
Йосиф № 328 Никифор № 343
Потребно естъ и то да знаеме. Потребно есть и това да знаемо
т
Значела показа бгъ nacrapie и 8чи- како «»начало показа бгъ пастири
т
теле ради нас. И ми w нихъ прие- и 8чители ради насъ. И мн w ннх
хомъ и ми с ванимание на др8ги да n p i e x M H и сас внимашемъ дрвгьшъ
т
да предадеми. Мн, оучител 1е, w прс.
предадемъ. Ми, 8чителе, w прости
сти лкдае имеемъ похвала и прости
людие имаемо похвала и прости
людие с нами хвалютъ се, како людш с нами похвалдют с а ,
им8тъ пастири и 8чителе. како имеютъ nacrapie и вчители
(л. 41— 42).
Най-важните ръкописи на Никифор са съставени по книги на Йосиф
Брадати. От него той взема много съчинения при комплектуване на
своите сборници, а понякога и изцяло преписва Йосифови книги. Тук
на първо^място спадат съчиненията за жените, заети от „женския сбор­
ник“ на Йосиф Брадати: за злите жени, за добрите жени, за държането
им в църква, против езическите- остатъци и др.
Ръкописите на Никифор обогатяват нашите знания за епохата, в
която работи, спомагат за разкриване бита на народа, изобщо те са
добър исторически извор. От друга страна, Никифор споменава имената
на някои лица, с които е имал досег в културната си дейност. Най-лас-

103
каво говори за Йосиф Брадати и за поп Алекси Велкович. За него Йосиф
е авторитетен книжовник, от когото може да се учи. И за това тол­
коз често използува книгите му, някои от които преписва изцяло. В
някои от приписките си се представя като очевидец на преводите на
Йосиф : Сто д8шеполазною книжиц8 w много книги п р и в е д и tx на простъ
кзикъ 1юафъ 1еромонахъ Брадатн (рък. № 982 на Църковния истор.-арх.
музей). Или друг случай: Сто книжицв п р и в е д е Ινναφ 1еромонахъ Рил­
ски (ръкопис от 1757 г., в Одеса). По отношение на своите извори той
е категоричен, известявайки, че е преписвал „w изводъ дзховника Ιννοιφδ
Рнлскаго“. Затова ръкописите о на Никифор допринасят за по-пълно
разкриване книжовното дело на Йосиф Брадати, от чиито автографи малко
са оцелели. А като говори за поп Алекси Велкович, Никифор съобщава
следната подробност, твърде важна за генеалогията на преписите на
„История славяноболгарская“ : Собранною νν различних книгъ и шторш
Паиаемъ 1еромонахомъ Х и л а н д а р и ц 8 и п о e r w о у р е ж д е н и о ,
| А к о ж е v v ö p e T e више реченн кгръ попъ АлеЕт, т а к о и н а п и с а л ъ .
Никифор е първият книжовник, който е употребил името Паисий X и-
лендарец.
Никифор Рилски не е само обикновен преписван на чужди ръкописи.
Това наистина доминира, но редом с него той е и преводач. Превежда
от гръцки език, както сам свидетелствува на няколко места. Гръцки език
е научил в родното си село Арбанаси, гдето гръцката култура е била
силна. За степента на владеенето на този език косвено указание е проз­
вището му г р ъ к. При такова познаване на гръцки език, при усилените кни­
жовни занимания, естествено е да се очаква, че Никифор ще се прояви
и като книжовник преводач. Най-добре това е показано в неговия ръкопис
Маргарит от 1767 г. (№ 436). След като дава съдържанието на книгата
си, Никифор съобщава, че поместените съчинения са „пршеденн w
греческа1^ (хзика τp8дwмъ многогрЪшнат и меншаго въ монасехъ Ни-
кифора Р и л ь ск а т въ стьш юбителъ Рилски“.
Въпреки наличието на български преводи от съчиненията на Дамас­
кин Студит книжовникът Никифор Рилски решава да направи свой пре­
вод на някои Дамаскинови слова. Към това го подтиква желанието да
даде превод, още по-близък до живия народен език : Слово Дамаскина
инока иподткона и Ст8дита на десетословщ MwvcevvBbi, пртеденьг w
греческаго &зьгка на блъгарскьш »азьж ъ по п р о ст о ... (рък. № 343, л. 1).
М ежду ръкописите на Никифор твърде обособено място заема кни­
гата му Маргарит от 1767 г. Тя, както вече е известно, съдържа едно
поучение на Йоан Златоуст за възпитанието на децата и четири жития
(на Евстатий, Алексей человек божий, Йосиф Прекрасни и Ксенофон).
Според бележката на Никифор в началото на ръкописа книгата е преве-
дена^от него. Някои от поместените тук жития се срещат и в ръкописи
на Йосиф Брадати, поради което основателно е да се допусне, че не
всички посочени жития са Никифоров превод. Към такова заключение
води особено поместеното житие на Ксенофон, включително и ценната бе­
лежка заключение към него, в която книжовникът говори за Андрей Ка-
равела и за жена му Елена като големи страноприемници. Бележката е

104
от Йосиф Брадати и по най-ран препис е позната в един негов автб-
граф — ръкопис № 5/927. Среща се и в Никифоровия Маргарит
от 1767 г. с малки промени. А, от друга страна, доколкото може да
се правят сравнения въз основа на наличните материали от туй слово
(Романов сборник, Никифорови ръкописи № 323 и 436), вижда се все
пак, че текстът на житието в № 436 показва значителни отклонения от
Йосифовия превод. Поради това ще бъде правдоподобно да се допусне,
че Никифор е използувал превода на своя учител, като на места го ви­
доизменил и направил по-лесен в езиково отношение. Другите жития по­
казват по-съществени отклонения спрямо ръкописите на Йосиф. При тях
Никифор действително ще да е извършил нов, свой превод, като, разбира
се, е имал пред вид и Йосифовите преводи. Защото известно е, че в
други ръкописи на Никифор са поместени същите жития, но по превода
на Йосиф (например № 323). Това е дало основание на Никифор да направи
обобщението, че поместените в ръкопис № 436 жития са „пршеденн Λ
греческаго »Азика“.
И четирите жития (на Евстатий, Алексей, Йосиф Прекрасни и Ксено-
фон) спазват композиционните особености на средновековната житийна
литература с нейните три поделения — увод, изложение, заключение
(поука). В тях обаче често се срещат някои по-лирични отклонения, раз­
криващи настроението на преводача, който се обръща към своите чита­
тели, или пък особености на съвременното общество. Книжовникът пре­
водач здраво свързва прказаните образи на мъченици на християнската
вяра с нужди на живота, с битови прояви на българина: да се изоставят
езически преживелици, хората да бъдат по-примерни християни, да не се
стремят към земно богатство, да се проявява твърдост за опазване на
вярата и пр. Показателни в туй отношение са заключенията, лично дело
на преводача. А житието на Алексей человек божи се предхожда от
едно встъпление, което в този разгънат вид не се среща в други редак­
ции.1 Допущам това встъпление да е също лично дело на Никифор. То
обема няколко листа (30—32) и завършва със следната мисъл.· Сем8
ч8дном8 Але?1ю ж итт, возлюбленаА брат 1А, в о с х о щ 8 д а с к а ж в вамъ
днесъ. И внимаите wnacHO, да пршмите многою полз8, »akw иное ж и т l е
стом8 нестъ 8милинеиши cerw и краснеиши.
Житието на Йосиф Прекрасни, макар да показва близост например с
ръкопис № 689 (на Янкул), съдържа значителни отклонения, отразени и
в заключението към него. Всичко показва, че то наистина е нов превод.
Ръкопис № 436 започва с едно яПредослов 1е къ книга c ia , глаголе-
маА Маргаритъ Злато8стов8“. Редом с общата оценка на Златоустовите
съчинения тук Никифор дава възхвала изобщо на четенето. Нужно е хо­
рата да четат, за да знаят, а чрез знанието те укрепват вярата си, за
която са работили толкоз много църковни писатели. Стремеж у хората
трябва да бъде получаване не на материално богатство, а на духовно.
Съчиненията на Йоан Златоуст спомагат много за получаване на такова

1 Подобно встъпление има в ръкопис № 691, но приликите са малко и н а й -в а ж н о то

е доста по-кратко, отколкото в ръкопис № 4 3 6 . Съвсем друга е р е д а к ц и я т а н а п р и м ер в
Тихонравовия дамаскин от XVIII в. (в ж . П. А. Л а в р о в , Обзор з в у к о в и х о с о б е н н о с т е й
болг. язнка, Приложения, стр. 15). Също и ръкописи № 3 0 8 и 3 0 9 н а С о ф и й ск а т а н а р о д н а
библиотека.
богатство. Те стоят като на тържище и продават безценни камъни и би­
сери : По правдв и по истин8 бисери ес8 Злато8стови речи. И не потребно
есть w др8гн книгм свидетелство искати, понеже w6 ujh вселенски про-
светитель посреде стоить и свед-Ьтелств8еть, 1ккоже вса словеса Злато-
8СТОВИ злати нарицают се.
Никифор е възнамерявал да преведе избор от Златоустови слова,
събрани в „таА книга Маргаритъ, по словенски б и с е р ь нарицает се.
И дрвго да речеме : w вса Злато8стова по 8чен1А т м а е с 8 п о из б р а н н “ ·
И нещо друго — като че ли е възнамерявал книгата да бъде отпечатана, за
да стигне до по-широк кръг читатели. За своите подбуди по подбора на
превода на словата сам той говори така: Того ради и азь видехь и по-
жалихъ такива златна словеса небр-Ьгома б-Ьх8 и сабрахь и поставихь на
типография.
Намерението на Никифор е било едно, а във въпросния ръкопис е
дал нещо съвсем друго. Вместо ръкопис -— избор от слова на Йоан Зла­
тоуст, известен под името Маргарит (Бисер), той превел само едно слово,
което се свързва с името на Йоан Златоуст, и посочените вече по-горе
жития на Евстатий, Алексей божи човек, Йосиф Прекрасни и Ксенофон.
Защо не е осъществил намерението си, не може да се каже точно.
Също така неосъществена остава и мисълта му да напечата книгата. Но
независимо от това тази негова мисъл има важно значение за нашата
културна история, защото тя говори вече за нуждата от печатна книга
в българското общество, оценява се значението и ролята на тази книга,
замисля се нейното организиране. Впрочем идеята за печатна българска
книга се заражда и у други наши книжовници от втората половина
на XVIII в. като напълно закономерна проява в нашия обществен и
и културен живот.
В живота на всяко общество важен е въпросът за възпитанието на
децата. Поради това християнската църква е обръщала голямо внимание
на този въпрос, по който са писали видни нейни представители. Докол-
кото има съчинения на такава педагогическа тема в нашата средновековна
литература, те са преведени главно от византийската християнска поучи­
телна книжнина. Един от много превежданите писатели е Йоан Златоуст,
от когото и през XVIII в. рилският монах Никифор също превел едно
слово, поместено в неговия Маргарит от 1767 г. (№ 436). У Никифор
съчинението има заглавие „Слово а. иже во стнхь юца нашего 1\\!анна
Злато8стаго ради воспиташе и наказашА чадъ“ (л. 1— 7).
Разбира се, прокараните възпитателни идеи са напълно в духа на
християнската религия : нужно е родителите да учат своите деца на страх
пред бога, на почитание към бога и божиите служители, да добият д у­
шевни добродетели. Говори се най-вече за това, как родителите да въз-
действуват върху децата си, като постоянно се напомня за страшните
мъчения в задгробния живот. Това съчинение е ценно преди всичко с
поставянето на въпроса за възпитанието на младото поколение, за отно­
шенията между родители и деца, за грижите, които обществото и роди­
телите са длъжни да полагат за своите деца. Туй слово има важно зна­
чение още в едно отношение — разкрива прояви в бита на хората : грижа
за натрупване на богатство, което трябва да завещаят на децата си, ми­

106
лостиво и невзискателно отношение на родителите към децата, престъп­
ления на децата, осъждането на децата от съда и обществото, опозоря­
ването на родителите и др. В последна сметка за всички прегрешения на
децата са виновни техните родители, понеже не са ги възпитавали хубаво,
не са били строги и придирчиви към тях, когато са били още малки:
IV чловЪче, не ли ти е срамъ, кога видишъ сьша своего на с 8дище при-
веденъ и предъ толикьшъ народомъ наказВетъ сьша твоего и 8чит го ра-
3 8 мъ ? Не ли тебе беше прилично да 8чишъ свое чедо ? Аще би ти
оучилъ прежде свое чедо, не би се сега срамввалъ, не би се крилъ ώ
народа iakw злодЪеА· Но ти самь предалъ еси сьша своего на смертъ и
сталь еси оубница сьш8 своем 8. Видиши ли колико без 8манъ чловЪкъ
бнлъ еси?
Никифор обаче не е превел изцяло словото на Йоан Златоуст, което
е далеч по-голямо, отколкото се намира в неговия ръкопис. Пълен превод
на туй слово се намира в ръкописен сборник, който се пази в Сръб­
ската академия на науките, № 114 (323).1 Тук то има такова заглавие :
Слово како подобаеть оучити свои чеда на спасеше.
Никифор е превел и други съчинения от гръцки език, каквото е на­
пример доста разпространеното Слово а. Дамаскина инока и иподткона
и ствдита на десетословш MwucewBH, пртеденн w греческаго 1кзнка на
блъгарскн ншикъ по просто w меншаго въ иноцехъ Никифюра Рнлскаго
(рък. № 343). Ако се съди по значителните различия между някои съчи­
нения, поместени в ръкописи на Никифор и на Йосиф, може да се на­
прави изводът, че преводаческата дейност на Никифор е доста по-обширна,
отколкото ни се представя тя въз основа на изричните негови бележки
за преведени произведения.
Никифор е обжарен от духа на своето време за пробуждане на на­
родностно съзнание у българина, за предпазването му от асимилиране.
Преди всичко в този дух го възпитава книжовното дело на Йосиф Бра­
дати, чиято мисъл за враждата между гърци и българи като предпо­
ставка за покоряването им от турците му е направила силно впечатление.
Тази мисъл, дори малко разширена, той преписва в някои от ръкописите
си (например дамаскин от 1758 г.).12 Воден от такива родолюбиви съобра­
жения, той преписва (или написва?) в книгите си съчинения, в които от­
рицателно се разкриват другите религии. Помества дори и кратки анекдо-
тични разкази за евреи и арменци със съвсем определената цел да. се
избягва общуване с тях.3 Все същата цел преследва и разказът за Д и­
митър Солунски и Ахил Лариски, които напущат покровителствуваните
от тях градове Солун и Лариса, понеже бог решил да ги предаде на
турците заради греховете на техните жители.4

1 Л. С т о j а н о в и h, Каталог рукописа и старих штампаних книга. Збирка Српске

кралевске акадеище, стр. 197— 198.
2 Целия пасаж печата И в . Г о ш е в, пое. съч., стр. 264— 265. Виж също ръкопис
№ 343, л. 44.
3 Софийска народна библиотека — № 691, л. 150— 155; № 343, л. 134.
4 Ръкопис № 691, л. 184. Печатан текст на този разказ виж у Е. С п р о с т р а н о в ,
Опис на ръкописите в библиотеката на Св. синод, стр. 213; П. А. С н р к . у , Отголоски
народной песни о свв. Димитрии и Ахиле в духовной литературе южних славян, Известия
ОРЯС, V, 1900, кн. 1, стр. 280— 289.

107
 Никифор е измежду малкото наши книжовници от онова време, които
поместват съчинения за български светци — житие на Иван Рилски,
житие на Петка Търновска и др. Макар и накратко, той говори за най-
прочутите български светци — Кирил Философ, Иван Рилски, Иларион
Мъгленски, Йоаким Осоговски, Гаврил Лесновски, Прохор Пшински, за
сръбските Стефан, Сава, Стефан Дечански, крал Милутин, княз Лазар, за
руските Теодосий и Антоний Печорски. Към Иван Рилски напр. отправя
такава молба : Гора нбсн подоблАше се, пр^емлющи свЪтилника пвстинаго
ища IivaHHa iakw мати младенца старостпо ючею. Тьше, прпдбне юче,
IAKW юрелъ стммъ д)сомъ прелитал гори и врът’пн рнлские въиспръ, w
краснод8шнне,^просв-кцае вЪрнюе притекающе к чстнЪи рацЪ твоей, вос-
пЪваемь съ бдцею , мли ce w спасенш дшамъ нашимъ.
Тези чувства на Никифор намират най-добър израз чрез преписването
на Паисиевата „История славяноболгарская“, което извършил през 1772 г.
в Рилския манастир. Самото нейно преписване говори за чувствата, които
са вълнували и Никифора, и рилските монаси изобщо, по чието искане
се заловил за работа. Впрочем сам той говори: Того радй желашемъ
в о з ж е л е х о м ъ п о с в о е г о р о д а б о л г а р с к а г ю и преписахомъ ю,
да се не изьгвбить.
Рилският манастир е посещаван всяка година от много българи и
това обстоятелство трябвало да се използува за разясняване историята
на народа, за отбиване укорите на гърци и сърби: „Понеже многажди
оукараютъ насъ cep6ie и грецн, защо не имеем своа iCTopiA заедно со-
ввквплена за цри болгарски и стнхъ, що били прежде црствовали и стнли
се Λ нихъ.“ Имайки пред вид тези обстоятелства, игуменът на Рилския
манастир Герасим поръчал на Никифор да се заеме с преписване на ис­
торията, за да я имат в своя манастир: „да ю имеемъ во стьш и>бнтель
нашъ Рилски“. За подлога Никифор използувал Самоковския препис на
историята, преписана от поп Алекси Велкович през 1771 г. в Самоков.
Автографите на Никифор го разкриват като добре школуван книжов­
ник, полагащ старание за тяхното външно оформление : те са грижливо
и чисто написани, почерк обработен, четлив и индивидуализиран. Всичко
това е безспорен белег за по-спокойно провеждана книжовна дейност, а
вероятно е израз и на характера на писателя. Макар и твърдо рядко,
понякога Никифор целенасочено характеризира книжовните си занимания.
Той например за един свой ръкопис пише: „Имасловеса двшеполезна w
правила аплска и стн саборомъ и w отачникъ. Еще има м8чеше и стнмъ
апсломъ Петра и Павла“ (Златая чеп от 1757 г.).
Катои творческа личност Никифор Рилски стои далеч по-назад от учи­
теля си Йосиф Брадати. Преди всичко у него липсват подвижният темпе­
рамент, голямата наблюдателност, оригиналното поглеждане върху дейст­
вителността, гражданският патос и писателското дарование на Йосиф Бра­
дати. Неспокойният, бурен темперамент на Йосиф, неговото активно уча­
стие за преобразяване на живота у Никифор са заменени с едно старание
и трудолюбие, със съзнание за чувствуван дълг, съгряван от тихо
изявена любов към вяра и народ. Доколкото в ръкописите му има такива

108
елементи, те са чужди. Наличието им обаче говори за отношение на кни­
жовника към тях, той ги споделя и проповядва. Това обстоятелство уве­
личава неговото значение в историята на българската литература и осо­
бено значението му в развитието на обществената мисъл у нас през
XVIII в. Още едно обстоятелство засилва значението на Никифор — не­
говите книги безспорно са били използувани от други книжовници за
преписване. Някои от многото анонимни ръкописи през XVIII в. положи­
телно водят към Никифор, понеже по съдържание показват сродство с
неговите книги. Никифор следователно и по тази линия съдействувал за
увеличаване броя на българските книги, изиграли важна роля за народ­
но свестяване през продължителното турско робство.
Заслужава специално изтъкване още една характерна черта в твор­
чеството на Никифор — колективно писане на книги. Типичен пример за
това е т. нар. Габровски сборник от 1756 г., писан от Никифор, монах
Роман и още един неизвестен книжовник. Особено важно в сборника е
обстоятелството, че в него често се явяват страници, писани от двама
книжовника. Може би като по-подготвен книжовник Никифор е обучавал
Роман как да състави книга. Тук пагинацията е обща. Също така обща
пагинация има и в ръкописа, дело на Никифор и Григор поп Илиович,
намиращ се сега в Одеса, в сбирката на Григорович. Това е ново явле­
ние в практиката на българските книжовници.
Творческият път на Никифор се очертава така: отначало като по-
млад човек и начеващ книжовник той започва с обикновеното приписване
на чужди книги (в случая главно от Йосиф Брадати) ; после преминава към
превеждане и компилиране, а също и към създаване на свои оригинални
съчинения — кратки встъпления или заключения към превеждано произ­
ведение. Творческо участие показва и в превежданите съчинения, гдето
често си позволява съкращения и други композиционни изменения.

109
 ЯНКУЛХРвЛЬОВСКИ

Янкул': е ревностен последовател на Йосиф Брадати. Той живее и

работи п р ез’втората половина на XVIII в. Бележките, които оставил по
свои ръкописи, са единствен извор за биографията му. От тях узнаваме
само името на писателя, селото, гдето е работил, от чии книги преписвал,
колко книги е съставил.
Янкул е продължител на укрепналата и разрастваща се у нас тради­
ция за широка народна просвета чрез словото и книгата. Като че ли д е­
виз на епохата е било повече* културни и обществени дейци да се вклю­
чат в борбата за просвещаване на народа, да се буди и пази неговото
народностно съзнание, да се пази вярата и народността. Така се обясня­
ва оня радостен факт, че тогава се появяват много книжовни дейци, на­
истина предимно преписвани, но това не изменя по същина предназначе­
нието на тяхната дейност. С книжовна дейност се занимават пак най-
вече духовни лица, но редом с тях все по-често се явяват и светски
лица. Янкул е един от тези светски книжовници. Това обстоятелство
обаче, както вече се каза, съвсем не е оказало някакво влияние върху
книжовните му занимания. Общата насоченост на ръкописите му, идей­
ното съдържание на поместените в тях съчинения с нищо не се разли­
чава от книгите на книжовници духовни лица, например от книгите на
Йосиф Брадати и Никифор Рилски. Следователно не професията е опре­
деляла съдържанието на книжнината през онази епоха, а общите нужди
на живота на българския народ.
Както се каза, Янкул е светско лице. Съгласно една от бележките
му работил е в село Хрелово (Рельово), Самоковско. Учил се е вероят­
но в това село, в Самоков или в Рилския манастир. Училището създало
у него любов към народа и книгата, добре изразена в книжовните му
занимания. Той е крайно грижовен, старателен и трудолюбив книжовник,
свидетелство за което са познатите днес негови ръкописи.
Подобно на своите съвременници и Янкул е оставял бележки за себе
си по ръкописите, които преписвал. Тези бележки може да се тълкуват
като свидетелство за оценка на вършеното дело. И друго нещо
характерно — бележките са твърде подробни понякога, поради което са
ценен извор за творчеството както на Я^нкул, така и на книжовниците, от
чиито книги е преписвал (предимно от Йосиф Брадати). В тези случаи за
себе си книжовникът обикновено казва : И преписахъ азъ, грешни 1Лнк8лъ,
w всего народа христиншъстагте и бг8 и члк8, 8 село Хрелово въ свои
домъ, въ л ет ю ... (ръкопис № 689, л. 177а). За разлика от други кни­
жовници преписвани Янкул се придържал по-близко към оригинала,
от който заемал — преписвал и бележките, намиращи се в тях

110
Фиг. 7. Янкулов сборник Λ1» 689

11 1
Благодарение именно на тази страна от книжовните му занимания
са оцелели ценните приписки на Йосиф Брадати, които другаде не се
срещат и които имат важно значение за очертаване обема и характера
на книжовната му дейност. В това отношение ръкописите на Янкул зае­
мат специално място.
Днес са познати два ръкописа на Янкул, съхранявани в Софийската
народна библиотека под № 689 и 690.1 И двата ръкописа са големи
сборници от различни съчинения — № 689 (писан през 1755 г.) има 743
листа, а № 690 има 308 листа, малък формат (16°). Само тези два ръко­
писа обемат около 1050 листа. При това ръкопис № 689 не е запазен
изцяло — липсват последните три съчинения, означени в оглавлението:
Слово а· стаго Варлама, листъ фки; Слово е. ради смереше, листъ фл;
Месеца апрюпа кг. стаго славнаго великомчника Tewpna, листъ фда.
Тук е употребен голям човешки труд, който става още по-понятен, ко-
гато се видят самите ръкописи, говорещи и с външното си оформ­
ление — написани ситно, чисто и четливо. И тук любовта към народа,
грижата за неговата просвета е давала сили на книжовника, вдъхновя­
вала го е да завърши своите книги, въпреки че преписването е вървяло
твърде бавно.
За съставянето на своите големи сборници Янкул е използувал мно­
го ръкописи на книжовници преди него. Главен източник са били книгите
на Йосиф Брадати, както може да се съди от поместените в ръкопис
№ 689 няколко бележки на самия Йосиф Брадати. За ръкопис № 690
също е използувал книги на Йосиф, свидетелство за което е една лична
бележка на Йосиф, преписана от Янкул. Тя започва така : Азъ, ИКмсифь,
изброихь колико црие помин8ша w рождество Χ ίο до цра Костандина...
(л. 197).
При съставянето на ръкопис № 689 сам Янкул съобщава, че е из­
ползувал четири книги. Това се вижда от думите му „w дрвга книга“,
поставени на три места встрани при предаване съдържанието на ръко­
писа. Но вън от всяко съмнение е, че Янкул ще да е използувал и ръ­
кописи от други книжовници. Защото голяма част от съчиненията, по­
местени в Янкулови ръкописи, не се срещат в ръкописи на Йосиф. От
друга страна, не е изключено сам Янкул да е превел някои съчинения
или пък да е автор на някои от заключенията към тях.
По съдържание Янкуловите сборници не се отличават с нищо от
многобройните ръкописи през онова време. И в тях са поместени жития
на християнски светци или поучителни слова, голяма част от които се
срещат в ръкописи на Йосиф Брадати и Никифор Рилски. Общо двата
му ръкописа съдържат 149 заглавия (105 и 44).
И в двата си сборника Янкул показва известни отклонения от пър­
вообразите, от които преписва — внася промени в езика, в ъ в фразата,
изпуща пасажи, променя някои места. Изобщо в тази насока проявява
творческо отношение, а не отношение на копист педант. Ще приведа
само два примера.
1 Подробно описание вж. у Б. Ц о н е в , Опис, II, стр. 249 -2 7 5 . Приписките вж, тук
при Йосиф Брадати, стр. 3 3 —34.

112
 Фиг. 8. Янкулов сборник № 689

S Съвременници на Паисий — част първа 113

 1. Начало на житието на Алексей божи човек
Никифор Рилски Янкул
Се приспе вр-Ьме воздержашй, И се приде време въздръжаше,
возлюбленнй, подвигь Лверзи се w савише Хс призираетъ всаком8
подвигоположникъ и црь Хрстосъ
изволеше и аггли дръж8ть венци
съвише стоитъ, зрещи бодростн
да венчають, които по закона под-
страдалцевъ, стмй аггльг держатъ визают се. И надвиеть с8противник8
вЪнцн и дари многоценнн, да воз- враг8. Им8ть «юичае землъни царие,
дад8тъ на елицн закон8 постраж- егда им8тъ некоего мВжеставнаго
д8тъ и побфдвтъ м8жествено соп8- воина и победитела, любитъ го и
стата и гордаго демона. И кой под- дарветъ м8 светни дари (рък. №
вигнет са доблествено, пршмлетъ 689, л. 219б).
не почестъ мало вр-Ьменое и ЗвЪ- Тук предговорът е много по-къс,
даемъ в-Ьнецъ, но слав8 вЪчное и отколкото в Никифоровия ръкопис
во зьд яаш а нескончаема. ΪΛκιν зде № 436.
upie землънне, егда 8ч8тъ воинни
и посшаютъ ихъ на брань, пршо-
ж8тъ имъ едино токмо даръ, иже
вредитъ сто златицн най виш е...
(рък. № 436, л. 30а6).
2. З а к л ю ч е н и е на ж и т и е то на Й о с и ф П р е к р а с н и
Никифор Рилски Янкул
Това е жит 1а и ч8дное жителство Таково ч8до и жит 1е поживе пре­
патр1арх 8 Ιιναφδ, негово целом 8др 1а красни 1юсифъ, каковою телесн8ю
да подражаемъ и мн, брат!а, и да и двшевно чистота показа нам и ре­
поперемъ сопротиво борца, 8ничи- че : Вище (sic) Λ мене и на8чите се.
жающи тлЪша сластн, iäkw да вос- Видим и HÎa, брапа, да се погн8-
пр!'имемъ неизглаголаное и неизре- симъ vv телесна наслаждеша; които
ченое, κοτορΪΑ не сподоблАют са последВваша телесна наслажден[а,
плътолюбцн и неистовньга. W не- до последи стадоша за срамъ и за
ч8вств1а некотор!мь, да предпочита- 8коръ. И срамлают се и кают се>
ють wKaAHHUH едина сквернал и какови нечисти дели ес8 твориле.
малейшаА сластъ. IV, нелестное who Които ваздръжаха ce vv такови гнус­
красотв и превеселно BOcnpÏATie ни дели, васегда рад8ют се (рък.
плотское (рък. № 436, л. 67аб). № 689, л. 238а).
Българска тематика или съчинения на стари български книжовници
също липсва у Янкул. Причина за това ще да са били преди всичко
ръкописите, от които е заемал. Но все пак за разлика от някои свои
съвременници той поместил в единия от сборниците си народното житие
на Иван Рилски (№ 689, л. 393б— 402а): Месеца WKTWBpia ιθ. ж ш е и

П4
Фиг. 9. Янкулов сборник № 690

115
бит1е преподобнаго юца нашего п8стиножитела Iw aH a Рильскаго. Слово
ради пренесеше мощи.
Обаче определена патриотична тенденция книжовникът прокарва чрез
много други съчинения в своите сборници. Тази тенденция прозира пре­
ди всичко в привежданите многобройни примери за запазване на вярата
и народността, българинът да не се стряска от заплахите, които покори-
телят му отправя. Особено хубав израз има тя в мисълта на Йосиф Бра­
дати за враждата между българи и гърци като причина за завладяването
им от турците и тежкото робство, в което се намират. Тази мисъл, мал­
ко разширена, Янкул преписва в своя ръкопис от 1755 г. (№ 689, л. 721,
вж. по-горе, стр. 62). Или пък да вземем срещата между Димитър Со­
лунски и Ахил Лариски, която е добавена в житието на Димитър Солун­
ски (рък. № 690, л. 287). Тази среща меж ду двамата светци се намира
и в други, по-раншни и съвременни на Янкул ръкописи. И самият този
факт за нейното често преписване говори за актуалността й, за въздей­
ствието й. Срещата става край р. Вардар в момент, когато турците на­
хлуват на Балканския полуостров и заплашват градовете Солун и Лариса.
Заради греховете на хората бог е решил да предаде тези градове в ръ­
цете на турците, поради което е поръчал на своите угодници да напус­
нат градовете, на които те са защитници. Ободряващо ще е действувал
и разказът за спасяването на Цариград от яростните нападения на сара­
цините, дадени тук под името агаряни (№ 689,. л. 346—352).
Обемистите сборници на Янкул укрепват повествователните традиции
на нашата литература, със своите художествени качества създават лю­
бов към книжнината, развиват вкус към повествователния жанр. В тях
често се срещат художествени средства от рода на следните сравнения,
например: (Дкоже сась единъ волъ не можетъ да юретъ члвкъ и да тег-
литъ кола, и мрелъ не можетъ да летитъ на возд8хь сасъ едно крило,
такожде и дело безъ вера и вера безъ дело не може да се наречетъ
саврашено дело (рък. № 690, л. 13а); Им8т юбичае, които прип8скаютъ с
коне : начела не брьзатъ ; колико приближают се до белегь, толико биютъ
коне по скор8 да трьч8тъ. И кои предваритъ по напреди да придеть до
белегь, да го похвалать и да 8зметъ дарь (рък. № 690, л. 2 4 —25).
Янкул споделя мислите на авторите, чиито съчинения преписва. Той
собствено за това преписва съчиненията, за да ги направи въздействени,
да стигнат до по-широк кръг читатели.
Макар и заети от други автори, у него често се срещат мисли като
следните : Молю ваше господъство с ванимаше да посл8шате. Аще ли се
разлените и почнете дремати, хощете се лишити и д8шевно мазд8 и те-
лесною польз8· И егда 8слишите преславна^, ч8деса, да не речете, азъ w
себе похвалаю его. Но колико есть написалъ Глигор1а Богословъ и др8гн
философе написале сти Анфилюхиа и Исократъ Сколащикосъ и EpeMÎa,
сьвръшени елинъски м8дараць. И азь инокъ Arania данасъ на простомъ
езикомъ сказ8ю вамъ“ (ръкопис № 689, л. 369а).
В едно слово за Йоан Кръстител е отправено такова обръщение към
слушателите : „Тиге, петь вапрошеша имаемо протлък8вати, но донели же
не сме начели сказ8вати, молю ваше господьство да се не разлените и

116
почнете дремати. биждв неци w много ст о еш е на правило ради сана
есе ютекчени и дремвть, а др8ги имать w лености и нерадение и не
мог8ть сась благоговенство да 8слиш8ть слово и срдце имь заспало Λ
нерадение. Стое поЗчеше им8ть го за некое вкореше“ (№ 690, л. 280а).
В преписаните от Янкул Съчинения често се говори за просвета, за
нуждата и ползата от учението (рък. № 689, л. 407, 592, № 690, л. 6— 8,
11— 15 и др.). Например той пише: „Того ради потребно естъ велико
ванимание да иматъ, кои хощетъ да 8чить, да не саблазнитъ некоего про-
стаго народа и члкка“ (рък. № 689, л. 594а). И нещо повече — говори
се какви да бъдат читателите, как да четат книгата. Не са забравени и
слушателите, за които се казва: „Кой нарицают се добри слишателие?
Които по добре любатъ да вслишать слово бож!е, нежели да ид8тъ да
тръгвютъ. Тие нарицают се добри слишателе, кои нарицают се вънима-
тели, кои слиш8тъ слово божие и приимает го вь свое срьдце и биваеть
нихно срьдце южо хлебородна земла и приимаеть семе и вазвращаеть
сторицею (ръкопис № 689, л. 594а). Подборът на четивата, за чието пре­
писване е вложил толкова труд и старание, е бил извършен именно
от позициите на такива разбирания за полезно четиво. В тази насока Ян­
кул проявил значителна самостоятелност, защото не е преписвал всички
съчинения наред, както ги е намирал в ръкописите, от които заемал.
Преди да пристъпи към преписване, той правел подбор. Според разбира­
нията на книжовника поднесените съчинения трябва да бъдат понятни за
народа по съдържание и език. Поради това у Янкул няма съчинения с
по-задълбочено философско, теоретическо, догматическо или полемично
съдържание. Такива творби съзнателно отбягва. Вместо тях преписва
тълкувания на евангелски текстове, жития и похвални слова. Изобщо у
него съзнателна и очевидна е тенденцията към по-понятно четиво за на­
рода. Впрочем тази тенденция е налице и у други книжовници през съ­
щото време, тя е тенденция на нашето литературно развитие.1

1 Като книголюбец от Село Хрельово през 1738 г. се обажда поп Вуче, който купиЛ
ръкописен служебник от X V — XVI в. В приписката си към книгата известява, че „беше
тогда бозг8нл8къ, тогда турци Нишь оузеш е и посекоше т. (300) . . . . м8же посекоше,
жени поробите, стока откараше, овце и говеда с кона, и Нишь побираше . . . “ (вж. Б.
Ц о н е й , Опис, I, стр. 168).

117
GTOflHKOBđHfTblUKH

Един от книжовниците в Източна България е поп Стоян от село

Кованлък (Пчелище), Търновско. Няма никакви данни за биографията на
този български книжовник — известно е само, че е бил свещеник в с.
Кованлък. Това узнаваме по бележките, които сам оставил към своите
ръкописи. Къде и при кого се е учил, кой пръв е запалил у него пла­
мъка на любознателността, кой е пробудил жаждата му за просвета и
съзнанието за просвещаване на народа, също не знаем. Но по-важно в
случая е самото наличие на любов към родната книга, грижата за ней­
ното съхраняване и разпространяване. Като се вземе под внимание мяс­
тото на неговата книжовна и пастирска дейност, редно е да се допуща,
че в тази насока поп Стоян е бил под силното въздействие на поп Стой­
ко, по-късно широко известен като първи български епископ Софроний
Врачански. Впрочем за такава връзка говори и характерът на книжовното
дело на поп Стоян. Може да се каже, че той изцяло върви по следите
на поп Стойко — преписва такива съчинения, каквито пише и поп Стой­
ко в ранния период на своите книжовни занимания : историята на Паисий
Хилендарски и дамаскини. За такова въздействие определено говорят още
външното оформяне на ръкописите (орнамент, правопис, почерк, подвързия)
и начинът, по който поп Стоян прави свои приписки към ръкописите си.
Извънредно важен факт за връзката между двамата книжовници е да­
тата, която поп Стоян сочи като година, когато Паисий написал своята
история — според поп Стоян тази година е 1765, т. е. същата година, в
която поп Стойко преписал „История славяноболгарская“ в Котел. Греш­
ката, а оттук и връзката с поп Стойко, е очевидна.
За поп Стоян като книжовник е писано съвсем малко, и то предимно
като един от многото преписвани на „История славяноболгарская“. А
оказва се, че той не е случаен книжовник, че е написал и други книги
освен преписа на Паисиевата история. И наистина това е естествено по­
ложение — човек, който се вдъхновява от историята и я преписва, не
може да остане равнодушен към тежкия живот на своя народ, да не се
погрижи за задоволяване на неговите нужди от четиво и от просвета.
Кръгът от книжовници, сред които се движи поп Стоян, въвлича и него
към народополезна книжовна работа. В живота си безспорно той се ръ­
ководи от пламенната мисъл на Паисий: „Кои любить свои род и отече­
ство болгарское и любите знати за свои род и н^зикь, приписвите кторш-
ц8 cîk ), платите, нека и вамь препишать, кои оумеють писати и имеюте
ю, да се не погвби.“ Плод на такова съзнание са и познатите днес не­
гови четири ръкописа. Има основания да се предполага, че той е автор
и на други ръкописи, които са изчезнали или все още не са открити.

118
 В български ръкописи от XVIII в. често се срещат бележки, в които
се говори за поп Стоян или граматик Стоян. Не е изключено някои от
тези бележки да се отнасят за поп Стоян Кованлъшки.
Като книжовник поп Стоян днес е известен със следните ръкописи:
I. П р е п и с на „ И с т о р и я с л а в я н о б о л г а р с к а я “. През 1783 г.
поп Стоян преписал историята на Паисий Хилендарски в село Кованлък,
Търновско. Преписът сега се намира в Софийската народна библиотека,
№ 369; има 132 изписани листа — едро, четливо, новоуставно писмо. За
този ръкопис най-напред съобщава Ал. Теодоров-Балан през 1899 г.,
който пише: „Лани през лятото узнах в Търново за неизвестен досега
препис от Паисиевата история, и то препис стар, от 1783 г. Благодарение
на студента от Висшето училище Илия Янулов аз могох да добия в ръце
тоя препис и да го сравня както с Котленския на Стойка иерея, така и
с Тошковичева по моето издание от 1898 = второ издание на Лонгинсв.“1
На лист 2а (непагиниран) има бележка, която съобщава за колко време
била преписана книгата: Записахъ cîh книга на меца 18лШ w з. день, а
исписахъ и совершихь ю меца ауг8с(ть) в Θ. день. Другата бележка, коя­
то се намира на обратната страна на същия лист, известява кога и къде
поп Стоян направил своя препис. Понеже външното оформяване на бе­
лежката много прилича на Софрониевата бележка, която той оставил в
своя втори препис на Паисиевата история от 1781 г., ще приведа двете
приписки в съпоставка:
поп Стойко поп Стоян
Мсць аугвсть кг. Мсць аугвсть Θ.
Вь л^то а'}'па. Въ лЪто афпг.
Вь слав8 вь тройщЬ бг8 единома. Вь слав8 вь тройц-Ь бг8 единомв.
Исписахь ciro ктор 1йц8 азь много- Исписахь ciro 1стор 1йц8 азъ много-
грТшньш C toîkS 1ерей на село Котель, гр-Ьшньш CroibHb iepefi, w село К8вал-
исписанн8ю и избраннвю ПаиНемь ie- нак, исписаннЗю и избраннзю ПаиНемь
ромонахомь Хшандарскимь во СгЬмь iepoMOHaxoMb Хшандарскимь во
горЪ АбонстМ, вь лЪто a ^ fe. Λ по СтЪмь горТ АвонстМ, вь лЪто
I--- 1 ,__ _

воплощеше геда нашего 1иса Хрста. aÿfe. w по воплощен!е геда Hauierw

1иса Хрста.
Кованяъшкият (поп Стояновият) препис на „История славяноболгар­
ская“ възниква в Източна България, поради което съдържа редакцион­
ните и езикови особености на преписите на историята от този край. Поп
Стоян преписвал не от първия Софрониев (Котленски) препис от 1765 г.
(пряко свързан с носен от самия Паисий екземпляр), а от втория Софро­
ниев (Котленски) препис от 1781 г. Тази здрава и пряка връзка между
Кованлъшкия препис и втория Софрониев препис изтъкна проф. Ст. Ро­
мански в своя труд „Нов Софрониев препис на Паисиевата история от

1 А л. Т. - Б а л а н, Кованлъшки препис на Паисия. Периодическо списание, LV1II, 1899,

стр. 66»3 ; -в ж . същ о „Кованлъшкият препис от Паисия спрямо Котленския и Тошковичева“.
Период, списание, LX1, 1901, стр. 144— 148.

119
 Фиг. 10. Стоян Кованлъшки — приписка към .История
славяноболгарская“ от 1783 г.

120
1781 г., съпоставен с преписа от 1765 г.“1. Въз основа на направените
съпоставки между четирите преписа — Софрониев от 1765 г., Софрониев
от 1781 г., Кованлъшки от 1783 г, и Еленски от 1784 г. —- изследовате­
лят стига до извода, че Кованлъшкият и Еленският преписи съдържат
всички промени и допълнения, които се намират във втория Софрониев
препис в повече спрямо първия Софрониев препис от 1765 г. (вж. стр.
XVII—XIX). По думите на Ст. Романски в Кованлъшкия препис „дори
пригшската е буквално преписана от втория Софрониев ръкопис, с греш­
ките в датата на написването на Паисиевия първообраз, като е променено
само името на преписвана“.
Впрочем за такава връзка със Софроний говори и Ал. Т.-Балан още
през 1899 г., само че той има пред вид познатия тогава негов препис от
1765 г. : „Кованлъшкият се види да е работен по Котленския, за което
не е маловажен белег и грешката му, че Паисиевата история била уж
писана в 1765 год., когато именно е направен Котленският препис.“ Ал. Т.-
Балан също пръв обръща внимание на важното значение на Кованлъш­
кия препис по въпроса за оригиналния ръкопис на Паисий : „Аз и по­
преди бях изказал мисъл — пише той, — че Котленският препис, ако и
да е имал за подложка автографа на Паисия, все пак не изразява ори­
гиналните му черти на езика и правописа тъй близо, както Тошковиче-
вият препис и че зарад първоначалния Паисиев текст тия два преписа са
еднакво важни, като се допълнят взаимно (вж. Български преглед, IV,
кн. 12, стр. 163). Сега още повече се укрепям в тая мисъл, като сравня­
вам и текста на Кованлъшкия препис с Котленския и Тошковичева.“
Извършените сравнения между преписите на Паисиевата история да­
ват основание на проф. Ст. Романски да уточни Балановото наблюдение,
като стига до важния извод за наличие на две основни групи от препи­
сите на „История славяноболгарская“. Романски обобщава: „Подобно на
първия Котленски препис от 1765 г. и другите по-стари преписи, като
Самоковският от 1771 г. и Рилският от 1772 г., както и известният Тош-
ковичов (Лонгинов) от 1830— 1840 г., се отнасят към Паисиевия първо­
образ или направо, или посредством точни преписи от него. Те, както и
направените от тях преписи съставят една група на П а и с и е в а т а и с ­
т о р и я , които спазват точно първоначалния текст, а с незначителни пра­
вописни промени и неговия език. Срещу тях с т о и д р у г а г р у п а р ъ -
к ο п и с и на същата история (не говоря за сетнешните преправки), в о с ­
н о в а т а на к о и т о л е ж и в т о р и я т К о т л е н с к и ( С о ф р о н и е в )
п р е п и с от 1781 г. с характерните си новобългарски особености в езика
и с възпроизвеждане на посочените промени в текста“ (стр. XVI; раз-
редка Б. А.). И като такива преписи, възхождащи към втората група,
той сочи преди всичко Кованлъшкия и Еленския препис.
При преписване на „История славяноболгарская“ поп Стоян се е
придържал строго към своята подложка — Софрониевия препис от 1781 г.
У него се срещат само малки отклонения — пропущане или замяна на
някои думи, правописни различия. Кованлъшкият препис е ценен не тол­
кова със своето съдържание, колкото с факта, че е направен по вто­
рия Софрониев препис само две години след неговото съставяне. Поп
Стойко преписва повторно или по-точно преработва своя пръв препис в
родното си село Котел, защото и той, и народът е имал нужда от такъв
1 Български старини, кн. IX, София, 1938.

121
 Фиг. 11. Стоян Кованлъшки —
препис на „История славяноболгарская“ от 1783 г.

122
препис, за да се чете по-свободно, да се дава за преписване от други
любознателни българи. Известно е, че съгласно с бележката към преписа
от 1765 г. книгата е оставена на съхранение в котленската църква „Пе­
тър и Павел“, гдето само може да се чете или преписва. Самият този*
факт говори премного за патриотичното съзнание на поп Стойко, а също
разкрива духовните интереси на Котел и на околните селища. Дали поп
Стойко подобно на своя велик предшественик и учител Паисий е тръг­
нал да разнася своите ръкописи за четене и преписване, или любозна­
телни книжовни българи са отивали при него в Котел, за да преписват,
ние не знаем. Тук по-важен е резултатът, а не как се е стигнало до него.
А резултатът е поява на нови преписи от „История славяноболгарская“,
извършени по Софрониевите два преписа. И един такъв препис е Ко-
ванлъшкият препис на поп Стоян от 1783 г. С него той изпълнява за­
вета на автора на историята — тя да бъде преписвана, да се разнася
сред народа за четене, да буди любов към родния език и към славното
историческо минало на българския народ.
II. Д а м а с к и н о т 1796 г. Ръкописът сега се съхранява в библио­
теката на Академията на науките в Ленинград, № 13.6.16, гдето е
постъпил от сбирката на П. А. Сьгрку, взет от него, когато пътувал
из България по време на Руско-турската освободителна война. Има
214 листа, малка осмина, доста от тях празни, по които е писала
и друга ръка. Без начален лист. Подвързийните кори са обвити с кожа,
орнаментирана чрез притискане на железен уред. На първия, по-рано чист
лист има бележки от друга, по-късна ръка, в които се съобщава кой
светец кога се празнува. Има геометрични цветни винетки. На вътрешната
страна на задната подвързийна кора поп Стоян е оставил следната бе­
лежка за своя труд: Приписахь c ïa кшжица и повезах азь гр-Ьшнш гюпь
Стоань Λ село Кввалнак, во времА при митрополит(а) гсдна МатОеа,
л-Ьта w Х(рист)а афчв (1796), мсцъ апрш, денъ si.
По съдържание дамаскинът не прави изключение от разпростране­
ните тогава у нас дамаскински сборници. В него са поместени следните
жития на светци и поучения:
1. Слово w А л е| 1а члка бж 1а (л. 1— 13а).
2. Ч8до стаго IwaHHa млстиваго w жене, иже прости Λ rpfcxa по
смерти своей (л. 13б— 16б).
3. ПамАть стаго и славнаго великомчнка I'ewpria (л. 16б—-21 а).
4. Г1о8чеше еуглское (л. 21а—25а).
5. Повчеше стаго LrapiwHa w ползЪ д8ши (л. 25а—30б).
6. Повчеше стимь праздником (л. 31— 35б).
7. Слово стаго IwaHHa Златовста (л. 35б—37б).
8. Слово Нкко не подобаеть wc8ждaτи согрНнающаго (л. 3 8 —41б).
9. Повчеше w чадехь (л. 41— 44“).
10. CÎA стаА е п и с т м а гсда бога и спаса нашего 1иса Ха како сниде
w небеса въ град 1ер8салимъ (л. 45“— 72“).

123
 11. Дамаскина шока тодщ ш она и стйдита слово за второ пришествие
гсда Hamerw ïv*c(8ca) Х(рист)а и за антихркта (л. 72б— 1776).
12. Слово които врач8вать и бадть (л. 177б— 179б).
13. Степени сродьства, идЪже подобаеть бракь творити и идЪже не
подобаеть (л. 180а— 196а).
Крайните листове (196—214) са писани с друг почерк. На тях са
поместени следните съчинения:
1. Слово за злите жени (л. 196б— 197а).
2. Поучение за богатството — слово за сина и дъщерята на цар
Антон и на жена му Кесария (л. 198).
3. Втора Епистолия — Месеца априлъ сене awfli (1814) слези тази
света а епистолиА (л. 203). — От тази бележка се разбира, че добавките
са писани не по-късно от 1814 г.
За този ръкопис на поп Стоян първо по-пълно научно известие даде
Петър П. Иванов през 1921 г. в своята работа „Котленски дамаскин, пре­
писан от Стойко йерей на 1765 год. (Принос към изучването на нашите
дамаскини)“1. Той обаче не предава двете по-късни бележки в ръкописа,
намиращи се на лист 214а и разказващи за падането на Цариград и на
Търново, писани през 1802 г. Понеже в тях става дума за важни поли­
тически събития от живота на балканските народи, понеже изразяват ин­
терес и отношение на български книжовник към такива събития, счи­
там за нужно да ги приведа изцяло. Дадената в тях датировка на
събитията е много точна. Това говори за добра осведоменост на техния
автор. Ето и двете летописни бележки:
Сие запись да се знай когито зеха торцити Цариградь на сЬнЪ w
Адама sH|a, мсць май.
Сие запись да (се) знай w когито зе т8рчинать Тврново, минаха са
до той сЪне awB минаха са години y*i (1802 — 419 = 1393 г.).
III. Д а м а с к и н о т 1799 г. — Ръкописът сега се намира в библио­
теката на Румънската академия на науките, Букурещ, № 6 8 !. Има 49
листа, от които последните три са празни. Писмото е хубаво и четливо.
Книгата е подвързана и добре запазена. На вътрешната страна на зад­
ната подвързийна кора на чист лист е бележката от преписвача : Cia
повчешА приписах азъ грЪшнш и смиренш поп С тоань w село Кввалнак,
I—1
лЪта Λ Ха афч-е· (1799), меца марта. — В ръкописа има бележка с друг
почерк : CepvA монахъ азъ грЪшшй.
По съдържание този ръкопис прилича на дамаскина от 1796 г.; по­
местените в него съчинения преписвачът определя като поучения. А те са;
1. Дамаскина шока ипод1акона и ствдита слово простимъ сказашемъ
w десетих словъ Мюусеювнхъ (л. 1а— 26б).
2. -О-еюфана шока и рнтора оучителство къ православнммъ xpcTÎa-
нюмъ простнмъ сказашемъ w дванадесетихъ съставъ правнА вЪрн (л.
27а_ 4 2 а).з12
1 И зв е с т и я н а С ем и н а р а п о сл а в я н ск а ф и л о л о ги я , к н . IV , 1 9 2 1 , с т р . 5 0 — 5 1 .
2 З а Т еоф ан в ж . Ю р д а н Т р и ф о н о в , Р и тор Т еоф ан и иподякон Д ам аскин С ту-
д и т . С п и са н и е Б А Н , кн. L X X I, 1 9 5 0 , с т р . 1 — 2 7 .

124
 3. Слово стаго Ефрема w сЗдЪ и w покаАнШ (л. 42а—47а).
IV. У п ъ т в а ни я з а е в а н г е л с к и т е ч е т и в а .
В Дряновския манастир имало едно руско печатно евангелие от
1752 г. Към него поп Стоян притурил малък ръкопис, в който се давали
упътвания за евангелските четива. В края на ръкописа стоял печатът на
някой си архимандрит х. Иларион, а след него била бележката на поп
Стоян, написана с червено мастило : Приписахъ теизи листа азъ грЪшнш
попъ С тоань w село К8валнакь, близ8 при Трьновъ градь, вь лЪто а^чв
(1792), меца reHoa(pia).1 Повече подробности за тази книга не са известни.
Показателна е тук грижата на поп Стоян да допълни руската печатна
книга с такъв показалец за евангелските четива, който бил много необ­
ходим във всекидневната работа на свещеника. Дали в печатното еван­
гелие изобщо е нямало такава прибавка или тя била скъсана в неговия
екземпляр, не се знае. Също така не знаем по какъв образец поп Стоян
преписал съответните упътвания и какво е тяхното съдържание, доколко
те са пълни и пр.
Подобно на много свои съвременници книжовници и поп Стоян про­
явявал грижи за опазването на книгите. Той сам е подвързал своя препис
на Паисиевата история, както се вижда от бележката му върху вътреш­
ната страна на задната подвързийна корица: „Исписахъ и поверзахъ cira
истор1йц8 азъ многогрЪшшй попъ Стогашъ в село К8ванлакъ, в лЪто aÿnr.
1783.“ Въз основа на широки наблюдения върху манастирски и църков­
ни книги из Търновския край, които направил в началото на нашия век,
Йор. п. Георгиев пише: „Поп Стоян е бил много известен подвързан.
Името му се среща на корите на много църковни книги в по-старите ма­
настири и църкви в Търновско.“12 Ще приведа две негови бележки, писани
с гръцки букви и оставени върху гръцки книги. Този факт показва, че
поп Стоян е знаел и гръцки език като мнозина от българските книжов­
ници от Търновско. Първата бележка е от 1784 г. — намира се върху
подвързията на миней, намерен в Арбанаси. Тя гласи: „βαζη-κνηγα πο4ρζα
поп Σ Λ ά ν ω ΰ οελο Κΐ&αλνάκα“3. Другата бележка е от 1786 г. — в гръц­
ки ръкописен номоканон от XVIII в., намерен също в Арбанаси, а сега се
пази в Софийската народна библиотека. За себе си поп Стоян съобщава :
„Аа ζνάετ σε κάκο поζέρζα τάζη μηο8ο08χνοΚενναα κνίγα non Στόνιάν ώτ Κ%%α-
λνάκα β γοδίν 1786, η ερ. 26. “ 4
Сега известните ръкописи от поп Стоян не дават достатъчно мате­
риал за по-пълно разкриване на книжовника, не се долавят негови инди­
видуални творчески импулси и прояЕИ. Изглежда, че той е бил скромен
и трудолюбив книжовник, който обичал българската книга, обичал и
своите изстрадали и малко просветени сънародници. Тази обич именно
го подтиква да дири книги за преписване, да ги подвързва грижливо

1 Й о р . п. Г е о р г и е в , Град Дряново и манастирът му „Св. Архангел“, Периоди­

ческо списание, LXVII, 1907, стр. 750.
2 Й о р . п. Г е о р г и е в , Село Арбанаси. Периодическо списание, LXIV, 1903,
стр. 111.
3 Й о р . п. Г е о р г и е в , пое. съч., стр. 111.
4 Б. Ц о н е в , Опис, I, стр. 515.

125
чрез които да въздействува върху народа, да пробужда у него верско и
народностно чувство. Това съзнание определя и насоката на книжовните
му занимания — българско историческо четиво, от една страна, и д у ­
ховно-религиозно четиво, от друга страна. Поместените съчинения в да­
маскините му се срещат много често в български ръкописи от времето
на поп Стоян и в по-ранни ръкописи. В тях се проповядва твърдо защи­
щаване на християнската вяра, готовност за понасяне на страдания за
нея ; или пък се дават примери за правдив християнски живот, бичуват
се някои социални неправди, битови прояви, езически остатъци. В това
отношение той не внася нищо ново, а само продължава делото на своите
предходници, най-вече Йосиф Брадати, чиито произведения проникват и в
Източна България. Значението му като книжовник е именно в тази на­
сока — разпространява родната книга, грижи се за нейното съхра­
няване, буди любов към книжнина и просвета, а чрез това и любов към
народа. Делото на мнозина знайни и незнайни книжовници като поп Стоян
Кованлъшки допринася за ускоряване на процеса за народностно свестя-
ване, за изграждане на българската нация през XIX в., която все по-
ярко започна да се изявява чрез делото на свои вилни представители в про­
дължителната и тежка борба за духовно и политическо освобождение.

126
 Д о й н о ГРДгШТИК

Дойно Граматик е книжовник също от Източна България. Той се

е родил в Елена, гдето е протекла неговата просветна и духовническа
дейност. В сравнение с други наши книжовници за него има по­
вече биографични вести, макар не винаги много точни. Тези вести го
представят като любознателен и твърде културен за времето си човек,
активен участник в борбите на еленчани срещу своеволията в Турската
империя и срещу злоупотребите на местни чорбаджии. „Родоначалникът
на поп Дойноаата фамилия — пише Йор. п. Георгиев — според едно се­
мейно родословно писмо, запазено в книжата на същата фамилия, бил
дядо Стоян от еленското селище Дрента. При едно заробване дядо Стоян
като малко момченце бил грабнат от турците и отведен в плен, но един
селянин от Елена го откраднал, скрил го, отгледал го като свое дете и
го оженил. Внук на дяда Стояна бил поп Дойно.“1 Според Μ. Т. Ради-
воев в началото на XVII в. в еленското село Дрента пристигнало едно
отделение яничари, които „идели откъм Западна България и със себе си
водели няколко пленени малки български момчета. След като си почи­
нали един-два деня, те оставили децата в квартирите си и се пръснали
из околните населени места по плячка и грабеж“. Едно от тези деца,
като се навъртало в дома на стопаните, поискало сланина от домакинята.
Тази българка, чието сърце „горяло от жал за участта на това злочесто
дете, веднага го задоволила и побързала да използува благоприятния
момент от отсъствието на яничарина, като наченала нежно, мило да му
говори, че тя не само ще му дава, каквото иска, но и ще го храни с ху­
бави гозби, ако приеме да стане нейно дете“. Заробеното дете, разбира
се, пожелало това. Тогава съпругът на жената побързва да отведе мом­
чето при един свой приятел — овчар в планината, който поел грижа за
него. Й когато яничарите се завърнали в Дрента, господарят на детето
в гнева си насмалко щял да убие селянина укривател. Момченцето се
казвало Стоян, но то не знаело нито името на родителите си, нито своето
родно място, поради което по-късно другарчетата му го наричали роб-
чето, отдето дошел и прякорът Робовци за неговото потомство. Стоян
Робът имал двама сина — 'Михо и Дойно, които били заведени да се
учат в Елена, дето и се задомили.12
Дойно Граматик се родил около средата на XVIII в., а е починал
към 1810 г. По думите на Радивоев „още от младини той проявявал
особен стремеж и в работите си винаги имал успех о каквато работа

1 Й о р . п. Г е о р г и е в , Град Елена. Периодично списание, LXV, 1904, стр. 95—96.

2 Μ. Т. Р а д и в о е в , Поп Андрей Робовски, СбБАН, XI, 1920, стр. 3—4.

127
се е залавял, извършвал я благополучно. Отначало той бил златарин и
от голямо любопитство сполучил да направи един дървен стенен часов­
ник“. Учил се е в Елена при хилендарския таксидиот Хаджи Сергия, а
от Стоян Граматик научил как да подвързва книги. По-късно и той ста­
нал учител (граматик) в Елена — децата учил в своя дом. Именно като
учител преписал през 1784 г. „История славяноболгарская“ на Паисий.
Наскоро след това той вече станал свещеник — свидетелство за това са
два сахана, по-рано пазени у неговите правнуци. Върху первазите на тези
съдини са написани две красиви букви: П. Д (т. е. поп Дойно) и дата
1786 г.1
Наравно и съвместно с еленските чорбаджии Дойно Граматик взе­
мал дейно участие в обществения живот на Елена, включвал се е във
важни обществени инициативи, засягащи интересите на населението. Това
говори за големия авторитет, с който се е ползувал сред своите съ гра­
ждани, разкрива черти от характера му. Към края на XVIII в. еленчани
изпратили в Цариград своя делегация, за да иска разрешение за по­
строяване на каменно укрепление на града, защото той бил често напа­
дан от кърджалии и подлаган на разрушение и ограбване. Членове на
делегацията били чорбаджията Хаджи Панайот (брат на чорбаджи Хаджи
Йордан Брадата), поп Дойно и Иван Кършов. Те наистина издействували
позволение и еленчани си построили каменно укрепление над града, което
нарекли „кале“. Калето се издигало в южната част на града, на една
почти кръгла височина. Било построено през 1802 г., в което при нужда
можело да се прибере цялото население на градчето.12
Изглежда, че поп Дойно е инициатор за възобновяване на изгоря­
ната от кърджалии през 1800 г. еленска църква „Св. Никола“. Според
преданието тя била строена от много майстори денем и нощем в про­
дължение на 40 дни ; еленчани бързали с изграждането й, понеже ня­
мали разрешение от турската власт. И за да заблудят търновския паша,
който се заинтересувал за строежа на църквата, чорбаджията Хаджи
Иван заповядал веднага да измажат сградата отвън и отвътре с въг-
лища и вар, та да изглежда окадена като старо здание.3 В тази църква
именно се намира една каменна плоча (висока 85 см, широка 63,5 см и
дебела 12 см), работена от поп Дойно през 1805 г. Плочата е писана с
правилни и красиви букви, по краищата е с орнаменти. Тя известява за
изгарянето на църквата от кърджалиите през 1800 г., за нейното въ зоб­
новяване през 1804 г. и осветяване. Изцяло надписът гласи: Благоволе-
шемъ отца, поспешешемъ сина и сод’Ьиств1емъ всесветаго двха, w 6 hobï
с а сей по запалеше w агарднсшхъ татехъ, еже бнстъ вь лЪто aw (1800).
И потомъ сей храмъ созда с а w основаше паки во им а светаш отца
Н 1кола1А вь лЪто аюд (1804) трздомъ и иждивешемъ здЪ подьписаннмхъ
ктиторовъ đ x IwaHb поклонникь, Стошовъ Михаль, СтОань поклокк
•ф-еодоровъ Петка, Михавъ Стефанъ, поклонк СтОанъ, Михаловъ Петко»

1 Μ. Т. Р а д и в о е в , пое. съч., стр. 4 ; Йор. п. Георгиев сочи само един сахан,

(стр. 96).
2 Срв. М а р к о Д и ч е в , Градиво за историята на град Елена. Еленски сборник,
кн. 1, София, 1931, стр. 50—51.
3 Й ο ρ. π. Г е о р г и е в, Град Елена, стр. 86.

128
Недювъ Пею, iepen Крьстю, Вел1к8 Цоню Стойков1ч и прочиА ктитори
с в А щ е н н щ и н мирскиА, в с и х р и с т н и помани господи во царствш своемъ.
W cbath са храм сей w митрополита Дашила Теркове.
avve 1805), марта кз. Дойно iepeA писалъ.1
Поп Дойно обичал книгата, полагал грижи за нейното опазване. Той
не се задоволявал само с книгите, които е преписвал — при сгоден слу­
чай прибирал или купувал книги от други лица, като си е образувал
сбирка от ръкописни и печатни книги (славянски и гръцки). Този извод
правя въз основа на приписки по книги, които е използувал, а също
и въз основа на книгите, които се намирали в библиотеката на неговите
наследници син му поп Андрей Робовски и внук му Стоян А. Робов-
ски. Така през 1802 г. поп Дойно оставил бележка за купуване на една
книга от Хилендарски дякон, в която имало съчинения върху старата
българска църковна история. Йор. п. Георгиев, който видял книгата, за­
ключава: „ Значи, поп Дойно и син му поп Андрей са имали доста точни
познания за нашата стара църковна наредба и самостоятелност, и то
преди да се започне борбата за църковната ни свобода ; ето защо тия
двама заслужили народни просветители... били такива големи родолюбци
и пламенни борци против тиранията и злоупотребленията на фанарио-
тите.“12
В библиотеката на еленската фамилия Робовски (Дойно Граматик,
син му поп Андрей Робовски и внук му Стоян Робовски), събирана в
продължение на няколко десетилетия, имало твърде много книги — ръ­
кописни и печатни (български, руски, сръбски и гръцки). Според Йор. п.
Георгиев „ръкописи има в тая библиотека много, но повечето са с цър­
ковно съдържание, от които някои, до колкото може да се съди по
езика им, трябва да са писани в XVII в.“3. От книгите, които изброява
той (11), аз ще посоча само ония, за които предполагам, че са от вре­
мето на Дойно Граматик, а именно:
1. Десетослов — подарен на църквата „Св. Никола“ от Атанасий
Маркович през 1798 г.
2. Сбирка от стихове из светото евангелие, печатана през 1763 г.
Кориците на книгата са от 1707 г.
3. Гръцко евангелие, печатано в Падуа през 1752 г.
4. Грамаден ръкописен сборник с църковни проповеди, съдържащ и
съчинения против самовили и магьосници. Кога е писан, не се знае; има
бележка : „Сие книжица написахъ азъ даскалъ Петко“. Както изглежда,
това е дамаскински сборник.
5. Стар псалтир, красиво венецианско издание, печатан от Винченцо
Вукович.
6. Староруско съчинение, купено от поп Дойно през 1802 г., с раз­
кази из българската история.4

1 Йо р . и. Г е о р г и е в , нос. съч., стр. 86—87.

- Й о р. и. Г с о р г и е в, нос. съч., стр. 98. За съжаление авторът не дава повече и
конкретни вести аа това староруско историческо съчинение ; той дори не уточнява ръко­
писна или печатна е била книгата.
3 Й ο р. π. Г е о р г и е в, пое. съч., стр. 97.
1 Пак там, стр. 97—98.

9 Съвременници на Паисий част първа 129

 Макар и твърде възрастен, поп Дойно се е занимавал с обучаване
на еленските деца, на които преподавал по старата килийна школа; де­
цата учил в собствения си дом. За тази негова дейност известна пред­
става дава син му поп Андрей, който в своята ценна автобиография
пише: „ . . . И тъй до край возишком и игришком запознах писмената.
После ми написа буки-аз-ба, да сричам съгласни с гласни и достигнах до
наустницата, захванах псалтир, после светче. По това прочитането (на)
пролозите и житията“. Все от баща си поп Андрей изучил старото цър­
ковно пение : „Когато станах, за да пям, баща ми ми пее музика от старата
с неане, неана и пр. Чорт да я земе, много ме мъчи, но научих я пак. Като
я украсих добре, според тогавашното учение, удостоиха ме за учител.“1
Милан Т. Радивоев — заслужил деец на просветното дело в Елена
през възрожденската епоха — така обобщава своите издирвания: „Све­
щеник Дойно от всичко казано и по предания за онова време бил доста
интелигентен, патриот, даровит да говори и ревностен изпълнител на
свещеническите си длъжности. Той обичал да проповядва в църква и
тъй привлекателно, че старите еленчани и бебревани (по онова време
еленските свещеници свещенодействували и в Бебрево) имаха много добри
спомени за него.“12
# * *
Днес е познато само едно книжовно произведение на Дойно Грама­
тик — неговият препис на „История славяноболгарская“. Има сериозни
основания да се допуща, че той е автор и на други ръкописи, още не­
известни. Своя препис на „История славяноболгарская“ Дойно Граматик
направил през 1784 г. в родното си градче Елена, поради което препи­
сът е известен под името Е л е н с к и п р е п и с . Сега той се съхранява
в Софийската народна библиотека, № 370. Ръкописът се състои от
112 листа, писани с полууставно, не твърде красиво, но четливо писмо.
Пред заглавията на отделните глави има цветни винетки, не много х у ­
дожествено изработени (л. 1, 3, 7, 79, 90, 98). Заглавията са написани с
червено мастило. По полетата на доста страници има бележки, нанесени
по-късно от друго лице, чийто почерк се различава от основния текст.
Тези приписки се отнасят към някой израз на съответната страница. На­
край има доста празни листове. Интересно е да се отбележи, че ръко­
писът е подвързан заедно със „Стематографията“ на Христофор Жефа-
рович, отпечатана във Виена през 1741 г. (по-напред е „Стематографията“,
а после Паисиевата история). Няма спор, че „Стематографията“ ще е
оказала силно влияние върху съзнанието на нашия любознателен кни­
жовник, че от нея той ще да е черпил знания, които предавал на съвре­
менници и ученици. Че действително тази българска старопечатна книга
е била в ръцете на Дойно Граматик, личи от една бележка, оставена от
него на 10 лист, на който започва стихотворната похвала на Христофор
Жефарович към сръбския архиепископ Арсений IV. Тук Дойно Граматик
пише: „афоа (1771) на месица дикемврш п. ань. ва Вфторникь (sic). То-
гази беши визирь Мисинт\'л8.“ Тази бележка показва, че Дойно е при­
тежавал „Стематографията“ още през 1771 г. ; тя дава основание да се

1 С. С. Б о б ч е в, Принос към историята на българското Възраждане. Поп Андрей

Робовски — автобиография и преписка. СбНУН, XXI, 1905, стр. б — 7.
2 М. Т. Р а д и в о е в , Поп Андрей Робовски. СбБАН, XI, î 920, стр. 5.

130
предполага, че по-късно сам Дойно е подвързал двете книги, както обик­
новено са практикували книжовниците по онова време сами да подвърз­
ват своите книги.
Нленският препис има такъв наслов:
ÎcTOpÎA славеноболгарскал w народехь и w црЪхь ихь и w стихь
болгарскихь и w вс-Ьхь делнии и битиА болгарскаго. Собрано же и н а-
режденно Паиаемь иеромонахомь, бившаго во Ст-Ьи горЪ А-в-онст-Ьи, ιν
enapxin Самокофскои, на пол38 род8 болгарском8, вь лЪтЗ афсв.
На първия лист (1б) се намира ценната бележка на Дойно Граматик:
Во слав8 стиа единос8щниА и животворАщиА и неразделимиА
троици оца и сна и стаго д)са, исписах а'ю юторшцВ азь многогрешньш
Дойно граматикь ιν село Елена, вь лЪто ιν сотворениА мира зсчв (7292),
а ιν рождество бга слова афпд (1784), мсць марта 1. день. Собраномь и
изображенномь тр8домь и иждивениемь Паисиемь 1еромонахомь Хилан-
дарскимь, ιν епархиА СамоковскаА, на полз8 род8 болгарском8, вь лЪто
аф£в, въ монастирь Хилендарь, повелениемь бжиемь, ем8 же слава во
в-Ьки. аминь.1
Въпреки че този препис на Паисиевата история се отличава твърде
много от другите нейни преписи и преработки, въпреки че към него
пряко възхождат и други по-късни преписи на историята (напр. Славей­
ков първи и Славейков втори препис, Шишков препис), досега върху
него е писано съвсем малко в нашата научна литература. През 1910 г.
проф. Б. Цонев го описва накратко, като все пак изтъква, че ръкописът
съдържа прибавки и две сръбски песни за цар Крум и за цар Самуил,
заети от книгата на хърватския писател Качич-Миошич „Razgovor ugodni
naroda slovinskoga“1. През 1938 г. проф. Ст. Романски обръща внимание
на Еленския препис във връзка с изследването си върху втория Софро-
ниев препис от 1781 г. Според него Дойно Граматик е преписвал именно
по този Софрониев препис. Това заключение проф. Романски прави въз
основа на няколко добавки, които се намират в двата преписа (Софро-
ниевия и Еленския). Такива са добавките за Димитър Басарбовски, Георги12

1 С т о я н А. Р о б о в с к и — внук на Дойно Граматик — пише следното за този

препис на историята : „В Елена, у поп Дойна, когото земаха гръцките влядици за про­
поведта му), имало, казва ми майка ми Койка, един Царственик, писан на кожа. Казвал й
баща ми Андрей Робов, който баща ми го дал на Стоенча Търновчанина, а той го дал в
Букурещ на С. Кипилсвскаго, за да го печата. Но за зла чест н ам ......... (нечетливи думи),
когато горял Букурещ, изгорял. Казаха ми някои, когато попитах а з . . . . любопитство. И на
Враца, когато учителствувах, видях и зех и четох и прегледах един Царственик от
св. рилски духовници г. Даниила и г. И еронима.. . Туй беше 1853 г .“ (Търново — Окръ­
жен архив, № 54. 1. 21). Рилските монаси Даниил и Иероним кой ли препис на „История
славяноболгарская“ са косели със себе си — дали Никифоровия от 1772 г. или друг ?
В свой „Спомен за една случка в Преслав 1868 г .“ същият Стоян Робовски раз­
казва, че писарят от Преслав Дочо му дал части от пергаментен ръкопис (около 20 листа),
на които пишело : „Наши деди приели св. кръщение от ръки св. Методйя, братасв. Ки-
рила, в Преславскаго дворе при реки Б . . . . чини (?) тамо кръстил, сатворил и дом
си . . . в лЪто м ат меца ia ден. Борисъ умр!> на ка мяа “ (Търново — Окръжен архив,
№ 54. 1. 20).
2 Б. Ц о н е в , Опис, I, стр. 412—413.

131
Софийски, Йоан Нови, в послесловието и др. Такава зависимост Роман­
ски съзира дори и в приписката на Дойно Граматик, в която той изве­
стява кога и къде направил преписа.1 Но веднага трябва да се каже, че
Еленският препис на историята съдържа и няколко други добавки, отна­
сящи се до важни моменти из българската история. Чудно е, че
проф. Романски, който непосредствено е работил с ръкописа, не само че
не говори за тях, но дори и не ги отбелязва. А тъкмо тези бележки са
извънредно ценни — те разкриват културата на преписвана, неговото
творческо отношение към преписваното чуждо съчинение, вижда се не­
говият изработен стил на разказвач.
Самият факт, че Дойно Граматик преписал бележитата творба на
Паисий, е показателен — свидетелствува за възродено и развълнувано
народностно съзнание, за висока оценка на историята и ролята, която тя
има да играе; разкрива желанието на преписвана да бъде полезен на
своя народ. Но Дойно Граматик не се задоволява с точното преписване
на Паисиевата история, както правят други книжовници, негови съвре­
менници; не се задоволява същ о само с някои малки стилно-езикови
промени, за да направи книгата по-понятна за читателя. За него тези
чисто формални промени са недостатъчни. По-важно е тук творческото
отношение към българската история, която преписва, за да я поднесе на
читателя. Такова творческо отношение той действително показва в ня­
колко свои добавки, които дават нови подробности и по-засилена, целе­
насочена интерпретация на пасажи от историята на Паисий. Тези
добавки с е я в я в а т з а п р ъ в п ъ т в препис на Паисиевата история —
те липсват в Софрониевите преписи, Самоковския препис, Иикифоровия
препис и др. Те представляват н е щ о с ъ в с е м н о в о в развитието и
въздействието на „История славяноболгарская“ върху съвременниците.
Това именно определя тяхното значение, а оттук и значението на Дойно
Граматик като книжовник.
Дойно Граматик не си поставя за цел да ревизира или да поправя
Паисий, а само да допълни известни места. Именно тези добавки, както
вече се каза, го разкриват като подготвен книжовник, твърде начетен за
времето си. При преписване на историята той вмъкнал шест по-големи
пасажа. Първата по-обширна добавка се отнася за Ной и за тримата му
синове — Афет, Сим и Хам. Разказът не се ограничава с казаното от
Паисий, нито пък с казаното в самата библия, по която книжовникът се
води. При това тук разказът е далеч по-подробен, пикантен и целенасо­
чен. Дойно Граматик умее да разказва просто и интригуващо. Той за­
почва така: „И пакь на библие пише, к8гат8 щеши да раздели Ное сич-
каА землА и ги блгсви Ное, кои какво да робете, да са хране и рече :
„Ти, Хамъ, б8деши юрати и Афетъ же воевати, а Симъ бга прославАти.“
Следва разказът как Ной насадил лозе, как направил вино, от което се
упил и заспал. В съня си Ной се отвил и син му Хам го видял гол
и с присмех веднага обадил на другите си братя. Те обаче не се
присмели, а взели една дреха, турили я на плещите си и тръгнали зад-
нишком към него, за да го завият. Когато Ной се събудил и узнал за
всичко това, проклел Хама „да бъ де слуга на братята си и от не-

1 С т . Р о м а н с к и , Нов Софрониев пре пис . . . . стр. XVI— XIX.

132
Фиг. 12. Дойно Граматик — „История славяноболгарская“ от 1784 г.

133
говия род всички да са все роби на братята м у“. Сима благословил да
прославя бога, а на Афет дал благослов „да б8де воевати, сиречь да
живеи сасъ мечь и да е силень на юр8жие и на войска“. Впрочем съ от­
ветният стих от библията има по-друг текст : „да разшири бог Афета и
той да се посели в шатрите Симови; а Ханаан ще му бъде роб“ (Първа
книга Мойсеева, гл. 9, ст. 27).
Казаното дотук по библейския разказ е съвсем целенасочено — то
има за цел да покаже, че славянските народи възхождат именно към
рода на Афета, благословен от бога да бъде войнствен и покорител на
другите народи. Нашият книжовник добавя: „И vv този Афета родиха са
страшни и силни народи, льви земньш, кат8 бласкавици страшни и борзи
и силни. И в с а вселеннаА w t a x са 6 о а ш и . И w т8и племе са нахож­
дат члвеци са поглидъ члка оубиватъ. И ιν т а х ъ имаши жени, та са зо-
вАха амазоние. Велик8 частъ вселенн8ю покарАхв юр8жиемь“. Логиче­
ският завършък на целия разказ е следващата фраза,, пропита с патрио­
тично чувство и която възвежда славянските народи към рода на Афет :
„ИЛ> този род Афетввъ произишле род славянскии, сиреч славни на име
москови, п о л а ц и , чехи, кроати, серби, болгари, моравлАни и прочьш пре-
многи народи, щ8 са били наи-силни на землАта.“
Книжовникът има усет за развитието на своя разказ, поради което
в края на пасажа пише: „И д8 т8ка казахъмЪ какъ блгсви Ное син8вете
си, кои какавъ да баде. Ами да кажимъ какъ имъ раздели земАта на
три ДАла.“ И подема отново текста по Паисий Хилендарски.
Обширна е добавката, в която става дума за разселването на сла­
вянските народи. Отначало върви по Паисий, но после използува други
неуточнени засега извори; на едно място споменава за „ н а к 8а книга
философи а “. За западните славяни Дойно пише: „И сега юнази землА дар·
жатъ др8ги (хзици, що ги зоватъ ниглежи и юландежи и шведи и данимар-
кежи, а московците ги зоватъ три кралевини, сиречъ иматъ три беилици, та
ги заповАдатъ московците.“ От народите, които населявали прародината
Скандинавия, били също русите, сърбите и българите; когато се умно­
жили много, те тръгнали „да тарсдтъ себЪ землА добра и берекетна.
И дете имъ аресваши землА, а тие там са населиха“. Те имали трима
войводи, по чиито имена отпосле били наречени — Сербин войвода, Мо-
сох войвода. Българите живеели покрай река Волга, отгдето иде и тях­
ното име.1
Компилаторът свързва историята на славянските народи с Алексан­
дър Македонски — той им дава тази земя, която „са з8ве СармациА,
СлавониА, Полониа, МалаА Росиа, БохемиА, СлавониА, Лигониа, Ала-
ниа, ВунгариА, АрбаниА (sic), ГориА, ПомераниА, Босна, КроациА, Сер-
6 иа, Р8сиа, ТатариА, Пр8сиА“. Такова е географското разпространение
на славянския род. Според автора „всички тези земи, що ги нарекохме

1 За добавките по Шишковия препис на История славяноболгарская, който пряко

възхожда към Еленския прение на историята, вж. H. A. H а ч о в, Забележка за Паисие-
вата история, Периодическо списание, XLVI, 1894, стр. 509— 513.

134
фиг. 13. Дойно Граматик — „История славяноболгарская“ от 1784 г.

135
тука, са все покрай Океан море“. А под това море се разбира „Адриат-
ское и Болтинское и Помаршско море“. Интересна е тук мисълта на на­
шия автор, която той черпи от „ h a k s a книга филосифиА“ и според която
„ wh 8b3 море е юк8л8 с и ч к и а т ъ с в а т ъ , w него веке нема нататъкъ др8га
земА или h aksa ада“. Твърде интересно е и съобщението, че там се
намира някакъв остров, който поради своя магнетизъм привлича железни
гемии: „Или гимие да ходатъ, дет8 са правени сась ж и л а з 8, защо има 8
и нова море камакъ, та са зове махладъсъ таши (магнитъ). И wh3h ка-
макъ, к8га са 8л8ве 8 ж и л а з 8, а той ни п8ща са.“
Третата добавка е пак за славяните — тук още веднъж се изтъква
мисълта, че измежду другите народи, възхождащи към рода на Афет,
славяните били най-прочути : „Но и Λ т а х ъ ти а три (хзици биле най
силни и най славни — московци, серби и болгари.“ Понеже българите,
живеещи покрай Волга, се умножили много, те тръгнали на юг, към Бал­
канския полуостров, да дирят нови земи. Това станало през 378 г., както
говори и Паисий, с когото отново установява връзка в разказа.
Интересни са и двете прибавки за цар Самуил, заети, както сам
казва Дойно Граматик, от „др8га исторьх“. Наистина той не уточнява
книгата, от която заимствува, но безспорно е, че прибавките идат от
прочутата и пламенно написана книга на хърватския поет Андрия Качич-
Миошич „Razgovor ugodni naroda slovinskoga“. Сравненията напълно по­
казват това.
Андрия Качич-Миошич (1702— 1760) е борец за южнославянско
единство. Тази идея той широко прокарва в книгата си с исторически
песни Razgovor ugodni naroda slovinskoga, в която възпява всички южни
славяни — хървати, словинци, сърби, българи. В книгата преобладават
песните, написани в духа на народната поезия; освен тях обаче има и
прозаичен материал, предаващ важни моменти из историята на всеки
южнославянски народ чрез кратък разказ за техни видни царе. Както
вече се каза, централна част на книгата са нейните песни — първото
издание от 1756 г. има 46 песни, а второто от 1759 г. — 138 песни. За
нашия народ са дадени доста исторически разкази (32) и само две песни —
Pisma od Oruna i Nicefora и Pisma od Basilia cesara.1 Прочел веднъж
тази книга, на Дойно е направил силно впечатление разказът за цар Са­
муил. Когато преписвал „История славяноболгарская“, той не останал д о­
волен от казаното в нея за този прочут български цар, поради което
счел за необходимо да допълни разказа с онова, което вече знаел. Та­
кава благородна постъпка на цар Самуил и особено на дъщеря му Ко-
сара, каквато те проявяват спрямо сръбския крал Владимир, заслужава
да бъде разказана в една българска история. Ето и самата добавка:
И пакь пиши въ др8га истор1А за сего црА Сам8ила, защо 8чини кавга
сас сербскиго кралА Владимира и 8л8ви го на превара, чи го сварза и го
затвори вь една мрачна тамница и щеши да го затр!е. Ала кат8 развмА

1 Срв. Ю р д . Т р и ф о н о в , Зографската българска история, СнБАН, кн. LX, 1940,

стр. 5 — 7 ; Е м и л Г е о р г и е в , Очерни по история на славянските литератури. Първа
част. София, 1958, стр. 131— 132.

136
за негв дащерА м8 на црА Самоила, Косара именемь, и измоли го w
баща си. И 8жени а баща и за кралА Владимира срьбскигю. И варна
са пакь краль Владимирь вь ДалмациА сас своАта жена Косара, дьщи
на црА Самоила. Вь то времА 6аш и престолъ сербскии оу ДалмациА.
И пакъ сторилъ црь Самоилъ крамола сас црА греческаго ВасилиА Пор-
фирогенита и 8своилъ много места и градове (л. 416—-42а).
Разказът на Дойно Граматик е много по-кратък, отколкото е в не­
говия извор, както се вижда от съпоставката с Качич-Миошич. И тук
Дойно счита за необходимо да пропусне подробния разказ у Качич-
Миошич за бягството на крал Владимир в планината, за измамата на
цар Самуил, чрез която го уловил и затворил, за любовта на Ко­
сара към страдащите хора в живота. Понеже заемката е важен момент
от историята на българо-сръбските литературни връзки и понеже този
материал е съвсем неизвестен досега, ще си позволя да процитирам из­
цяло разказа на Качич-Миошич за крал Владимир.1
Vladimir II kralj slovinski XXVII na 1006.
Izvan čudnovate lipote tilesne, kojom narav kralja ovoga, biše narešen
od boga svim krepostinam duhovnim tako, da u ljubavi, dobroti i svakomu
dilovanju krščanskomu ne imade sebi prilična. Do nikoliko vrimina kralj
bulgarski, S a m u e l imenom, učini protiva njemu rat i, došavši s jednom
si.nom vojskom, udari na Vladimira i na dfave njegove. Ma, videči Vladi­
mir, da se protiva tolikoj sili opriti ne može, ne smîde ga dočekati ni po-
b it se s njime; nego s ono malo vojske, što sa sobom imadiše, pobiže u
planinu, u kojoj nahođeći se mnoge zmije puno ljute, počeše klati vojsku
niegovu. Koje zlo vid eo Vladimir, izmoli u gospodina Boga da nikoga u
napridak ujesti ne rnogu. 1 tako u rečenoj planini ni sada zmije ne kolju ni­
koga po dostojanstvu kralja Vladimira, velikoga sluge Božjega.
V ideo dakle Samuel, kralj bulgarski, da mu u planini nahuditi ne mo-
gaše, poće ga moliti da sagje s njime besiditi od stvari od kraljestva nje-
gova, lažući mu i daući tvrdu viru i Boga jamca da će se s njime pomiriti
i da mu neće učiniti zla nikakva. Vladimir, buduci pun dobrote, ne znadući
što će reći nevira ni privara, sagje s planine. Koga Samuel, imavši u ruke,
svezana posla ga u Bulgariu i čini ga postaviti u tamnicu. Pak, porobivši
svu gornju Dalmaciu, povrati se u kraljestvo svoje s jednim mnoštvom ro-
blja, koje biše zarobio.
Ovi kralj imadiše der, Kosaru imenom, i ova bise vrlo dobra i Boga
boječa, čineći mnogu ljubav siromahom, navlastito sužnjem u tamnici, koje
desto pohagjaše, diled im lemozine mnoge i odiću njihovu perud i svaku
ljubav pokazujud. Čineći dakle Kosara običajno dobro sužnjem u tamnici,
dogodi se da ugleda u jednoj mračnoj tamnici siromaha Vladimira, kralja
dalmatinskoga, mladića puno lipa, pristala 1 poniza. Koga dobro razgledavši,
ulize joj u volju i zaželi ga imati za svoga zaručnika.
Vrativši se dakle k dvoru svomu, ulize prid oca Samuela, kleče na ko-
lina i poče ga moliti, da joj Vladimira daruje za svoga zaručnika. Premda
srce Samuelovo bise vazda tvrdo, ljuto i nemilostivo, navlastito pramä suž-

1 Цитирам по петото издание на книгата, излязло в Загреб през 1896 г.

137
njem ništa ne manje, zašto Kosaru vele ljubljaše, đopusti joj milost, koju
želajaše.
I tako udilj čini izvesti Vladimira iz tamnice, obuće ga u kraljske hal-
jine, povrati mu sve države, koje biše nepravedno oteo, čini ga vinčati s
Kosarom i posla ga vesela u kraljestvo svoje. Ma posli nikoliko vrimena
umri Samuel, tast njegov, i stade za kralja bulgarskoga Radimir, sin Samue-
l ov . . . . (стр. 42— 43).
Другата добавка предава подробности около тежкото поражение на
цар Самуил от гръцкия военачалник Никифор, неговото криене между
мъртъвците и печалното му завръщане при своите. И тази подробност е
почерпена из същата история, от която заимствувал разказа за Косара и
Владимир. Самуил не проявил нужната бдителност при отдиха на своята
войска, което му струвало скъпо — той бил нападнат нощно време и
ненадейно от византийските войски и получил пълно поражение ; от бъл-
гарите малцина се спасили живи. Ето и разказа на Дойно Граматик:
И на др8г8 мАст8 пиши за то­ Samuel, kralj bulgarski XV.
Bi obran za kralja bulgarskoga Sa­
зи црА Самоила, защо кат8 са биха muel u vrime cesara Basilia i ovi
сас ВасилиА црА греческаго и црь oslobodi Bulgariu od progonstva grč-
Василие пратилъ едного крЪпка ге- koga— Učini rat protiva Vladimiru
ниралА, именемь Никифорь. Той dalmatinskomu i živa ga na privari
uhvati i svu gornju Dalmaciu porobi.
ютиде сась войска и намери црА Са-
Malo posli toga opet cesar Basilio
м8ила край идна вода. И 8дари на vojsku sakupi i prid njom posla na
него сась войска нащьА вьненадеж- Bulgare jednoga pametna i vele kri-
да и разби войската болгарскад, и posna na boju glavara, imenom Ni-
т cefora, koji ode s vojskom, nači kralja
малк8 НАК8И пвбАгнаха vs т а х ь жи­ Samuela s odlukom da se s njime
ви. А црь Самоиль и неговь снь pobije. Î našavši ga u kraj jedne ri-
Радомирь1 имаха голАма чстъ, защо ke, gdi se bise s vojskom utaborio,
са скриха межд8 мертвите телеса. udari obnoć na njega iz nenada, raz-
bi i isiče i malo ko uteče. Kralju
И каке са п8таи сичкото, и тие Samuelu i sinu njegovu Radomiru
т

изьбАгнаха w WHe3H леш8ви. И 6 а - srića velika priskoči, jer se sakriše

т
megju mrtva tilesa; koji, kad vidiše
raxa w планина д8 планина претрв- svoje vrime, iskopavši se ispod tile­
ждени и дойдоха д8 свои домь sa, od planine do planine bižeči, do-
само двата сас сина си (л. 42б). gjoše trudni i žalosni u Bulgariu. Ce-
sarova vojska, izvan onizih, koje po­
stée, petnaeset hiljada živih uhvati i
k Carigradu povede, kojim Basilio
čini obe oči povaditi izvan jednomu
samu, komu samo jedno oko izvadi
i posla ga nakazna u Bulgariu, da
kaže kralju Samuelu nemilostivo dilo,
koje biše učinio. Kralj ga videći na-
grigjena i razumivši što se s ostalim
dogodi, poblidi i izagje izvan sebe,
pak povrativši se u se, zapita vode;
koju kada popi, pade mrtav na zem-
1 В ръкописа е Рамомйрь. lju (стр. 98).

138
 Като говори за взаимните ежби и борби меж ду отделните феодали
и балканските народи, напълно в духа на своя учител Дойно Граматик
написал и следната лирична добавка, адресирана към неговия любим чи-
т т
тател : Ахь, ахь, воистин8 ахь. W без8миА ихь, w завистъ сички шцАха
да са цри и господари, а сига сички [са] т8рски робие и говедари. Единъ
др8ги са тикаха и двам(а)та паднаха въ пропасть лютвю и вь 8ста ле­
вова, да ги Адать живи и тие да ги гледать. Тако, мои любимии чита­
телю, вь то времА голАма т8га и жалость било въ whha члци под т8р-
скад держава (л. 68б—693).1
Без да се вземат под внимание някои по-дребни отклонения в после­
словието на „История славяноболгарская“, тук все пак заслужава да се
посочи добавената фраза, приканваща отново към грижа за преписване
на историята, каквато мисъл е изказана веднъж в предговора. Дойно
Граматик счел за нужно да повтори тази молба: „И аще кто желаеть
своего рода исперво оуведати, како и что били болгари, да речетъ и да
препишеть С1ю исторшц8 иск8снимь писаниемь и ю^зиамъ “ (л.112б).
Особено важни прибавки в Еленския препис на Паисиевата история
са двете стихотворения, които Дойно Граматик поместил в него, едното
за цар Крум, а другото за цар Самуил и дъщеря му Косара. Тук те се
срещат за п р ъ в п ъ т в нашата литература. Забележителен е фактът,
че Дойно Граматик счел за нужно да притури тези стихотворения, за да
покаже по-пълно живота и подвизите на съответните български царе.
Извънредно важно обстоятелство е, че тези стихотворения, макар и пре­
водни, са първи произведения в българската литература със светска те­
матика — военна и любовна. Това е голяма заслуга на Дойно Граматик,
защото той ломи закостенелите вековни традиции на ' религиозната пое­
зия, свързана с живота на някой светец или говореща за религиозно-ми­
стични чувства. Противно на всичко това в стихотворенията се прославя
бойната победа на Крум над гордия византийски император Никифор или
пък силната любов на Самуиловата дъщеря Косара към пленения от
баща й сръбски крал Владимир. Тези поетични творби са вълнували на­
шия книжовник и Дойно Граматик намерил за полезно да ги притури
към съответния текст от „История славяноболгарская“, за да я допълни.
Когато преписвал историята, той безспорно щ е д а е и м а л п о д р ъ к а
и онази сръбска книга, от която взел стихотворенията. Не може да се
предполага, че ги е писал по памет. Каква сръбска книга е имал Дойно
Граматик, не може да се каже, но той сигурно е преписвал, както пише
проф. Беню Цонев, „чрез някоя сръбска антология“. Впрочем сам Дойно
известява в насловите, че стихотворенията са писани „по сербскии 1*зикъ“.
А в наслова на песента за Крум съобщава, че тя е „составленна некимь
сербскимь пЪснописцемь“. Въпреки че не казва името на този „сръб­
ски песнописец“, известно е, че автор и на двете стихотворения е из­
вестният хърватски поет Андрия Качич-Миошич, поместени в книгата

1 Както вече е известно, такава мисъл изказват също Паисий Хилендарски, Йосиф
брадати, Никифор Рилски. Без да смятам, че тя има пряка връзка с Качич-Миошич, тук
ще гриведа и думите на хърватския поет, казани в края на частта за българската исто­
рия : Evo, moj štioče ! Kiid se окгепи slava bulgarsKa i ostalih Kralja slovinsKih ; nesKlad
i riëmir m egju bračom bi k nče Otmanoviča uzvišen je, a slavnih Kralja skončanje (стр. 106).

139
му с исторически песни Razgovor ugodni naroda slovinskoga. Вече ce
каза, че заемката става не направо от латинското издание на книгата, а
посредством някоя книга на сръбски език. Те носят такива наслови:
ГТЬсна w црЪ 1Ур8на и црА греческаго Никифора, составленна не-
кимь сербскимь пЪснописцемь, сего ради по сербскии га^зикь писаль ю и
Пксна w црА Самоила и кралА сербскаго Владимира и кралица Ко-
capfc, дщи црА Самоила, по сербски азикь .
Особено въздействуваща върху съзнанието на българина е била пе­
сента за победата на цар Крум над гръцкия император Никифор. Уме­
лото използуване на антитезата позволява на автора да засили изживя­
ното чувство — гордият и надменен, дързък и жесток Никифор, както
се разкрива в началото на песента, е поразен и убит от мълчаливия, но
умело действуващ Крум. Финалът на песента ободрява читателя славянин :
Еи, цесаре, покойна ти д8ша.
Када кралю къ 6 а л 8 дворв доке,
Зове мещри & земли латински.
Цесаревв глав8 ижоваша
Св8 оу сребро и оу с8хо злато
и оу ноизи чаш8 оутвориша.
Када кралю юбфца чинАше,
р8ино винце изь неА пиАше.
И господомь своимь напиАше
све оу здравле Кр8нЪ ц-Ьсареве.
Веднага след песента за Крум Дойно Граматик обяснява на своя чи­
тател: „Никто да се не ч8де, що е оно ситно писано — и wbhko са
пЪсна пишетъ“. Следователно той иска да поясни п о н я т и е т о стихо­
творение; у него срещаме едно от първите у нас определения из тео­
рията на литературата. Това е показателно явление за епохата — все по-
широкото проникване на културата от Западна Европа и Русия разши­
рява кръга на културните интереси и прояви сред българския културен
читател. Това влияние се изразява и в областта на поезията. Характерно
явление е външната форма на съчинението — за разлика от средно­
вековните стихотворения тук стиховете се предават в отделни редове.
Стихотворения Дойно Граматик е чел и в „Стематографията“ на Хр. Же-
фарович, която е притежавал. Там има две стихотворения — едното от
Хр. Жефарович, посветено на неговия покровител сръбския архиепископ
Арсений IV, а другото е от сръбския архиепископ и книжовник Павел
Ненадович, посветено на Христофор Жефарович. И на двете съчинения
само външното им оформяване — отделните стихове — говори за пое­
тически творби. Те са много тромави и лишени от всякакъв лиризъм.
Основното и ценното в тях са мислите, които авторите им изказват по
повод заслугите на Арсений IV и на Жефарович. Спрямо песните на Ка-
чич-Миошич, поместени в Еленския препис, те стоят неизмеримо назад.
Разбира се, щом е притежавал някаква сръбска книга с произведения на
Качич-Миошич, а може би и с други поетични творби, не е било нужно
на Дойно Граматик да подражава на „Стематографията“ по отношение
на стихотворенията. По-скоро въздействието е дошло от Качич-Миошич.

140
 Фиг. 14. Дойно Граматик — „История славяноболгарская“ от 1784 г.

Дойно Граматик проявява критично отношение към своя избор — не

преписва буквално, но комбинира и преразказва отделни пасажи, които
харесва. В случая той показва твърде будно народностно съзнание, за-
щото не всичко, което намира за българската история, счита за полезно.
От писаното той подбира, като му дава свое осмисляне. Дойно преписва

141
песента на Качич-Миошич за цар Крум и Никифор, защото в нея се
прославя героичен епизод от българската история. Обаче същият кни­
жовник не помества песента за цар Василий (Pisma od Basilia cesara,
стр. 98— 99), тъй като в нея е показано поражението на българския
цар Самуил от византийския император Василий, унищожаването на мно-
гобройна българска войска, смъртта на Самуил при вестта за гаврата
над неговите бойци. Вместо тази песен Дойно Граматик счел за нужно
да препише друга песен — „Песен за цар Самуил, за сръбския крал
Владимир и за кралица Косара“. Тази песен обаче, която у Качич-Мио­
шич има наслов „Pisma od kralja Vladimira“, се намира на друго място
в книгата му, н е п о с р е д с т в е н о след разказа за крал Владимир при
дела за хърватската история. Нейното поместване в Еленския препис на
„История славяноболгарская“ разширява образа на прославения българ­
ски цар Самуил, рисувайки го като любещ и нежен баща.
Какво е отношението на двете песни на Качич-Миошич, поместени
в Еленския препис, спрямо техния първообраз? У Дойно Граматик пес­
ните са доста по-кратки, отколкото те са в оригинала — има пропуснати
отделни стихове и цели пасажи. За размера на съкращаването говори
броят на стиховете в двете песни. У Качич-Миошич песента за цар Крум
и Никифор има 75 стиха, а у Дойно — 54; песента за крал Владимир
у Качич-Миошич съдържа 150 стиха, докато в Еленския препис те са
само 104 стиха. Колкото за илюстрация ще приведа един пример :
Качич-Миошич Дойно Граматик
Tišila ga Kosara divojka: Тешила го Косара девица:
„Nemoj cviliti moj sužnju nevoljni! nHe плачи са , мои с8жню неволне
Ja sam ćerka kralja bulgarskoga,
Samuela, gospodara tvoga. Него ищи w бга помоки,
Rasplitaću žute kose moje, а скоро ке теб-Ь помощь док и “.
Ljubiću mu skuta i kolina, 1Уиде она кь бЪл8 двор8 своем8,
N oge ću mu suzam polivati, на п8т8 са сама разговарА:
Živim ću ga bogom zaklinjati, „Мили боже, прекрасна юнака
Da te pusti iz tamnice tamne т

I pošalje staroj majci tvojoj. w сербскаго рода и колена“.

Nek se tvoja obeseli majka, Оулазие оу дворе биеле,
Kad ugleda Vladimira sinka“. люби отц8 ск8ти и колена.
Pak odšeta bilu dvoru svomu, Ноги ем8 с8замь посипаше
Ter se sama sobom razgovara: и WB3K8 нем8 говораше.
„Sto sam go dir vidila junaka
Slovinskoga roda i plemena,
Ja ne vidih lipšega junaka,
Ni lipšega, ni pristalijega,
Nit’ ga može poroditi majka,
Od mladoga sužnja Vladimira.“
Pak ulize u dvore biele,
Ljubi babi skuta i kolina,
Noge mu je suzam oblivala,
Ovako je babi govorila.
Сега възниква въпросът: кой е автор на съкращенията? Дали са
дело на Дойно Граматик или идат от използуваната книга? Ако са из

142
вършени от нашия книжовник, те говорят твърде много за него. Разре­
шаването на въпроса е свързано с издирване на нови материали из исто­
рията на сърбо-хърватската литература, което засега не мога да направя.
Книгата на Качич-Миошич като много популярна книга на времето си
сред южните славяни е била разпространявана ръкописно меж ду сърбите
в кирилска транскрипция (нейно печатно кирилско издание през XVIII в.
не ми е известно). Склонен съм да мисля, че от нея е бил направен из­
бор на по-важни места из историята на балканските славяни, като съкра­
щенията ще са засегнали и стихотворенията.
Ще посоча два такива преписа и двата от XVIII в. Намират се в Л е­
нинград — единият в библиотека „Салтиков-Щедрин“ (шифър Сербск.
Q. XIV, № 1), а другият — в Академичната библиотека също в Ленин­
град (№ 13. 6. 18 — от сбирката на П. А. Снрку). Първият ръкопис,
съдържащ 288 листа груба, дебела хартия, помества преписи главно из
„Razgovor ugodni naroda slovinckoga“ и е посветен на княз Григорий
Александрович Потемкин (посвещение на лист 1). Съдържа и кратко из­
ложение на сръбската история. На листове 41—42 е „Песна одь краля
Владимира“, а на листове 82—83 е „Пксна одь Уруна и Ницефора“.
Вторият (академичният) ръкопис е също от втората половина на XVIII в.
(има бележка от дяк Лука — от 1784 г., л. 76, 81, от 1786 г., л. 54),
Обема 82 листа, осмина, много лош почерк, трудно четлив. От голяма
употреба листовете са доста оръфани. На листове 12— 16 е „ГГЬсань од
крала Владимира“.1
Нужно е също да се помнят думите на Дойно Граматик, че пре­
писвал от „др8га историк“, които думи той казва на две места, когато
говори за цар Самуил. А както вече бе изтъкнато по-горе, съответните
пасажи за цар Самуил пряко възхождат към съчинението на Качич-Мио­
шич „Razgovor ugodni naroda slovinskoga“. Забележително е, че Дойно
Граматик определя използуваната книга като „историк“. Също така важни
са и думите му, казани в насловите на двете песни, че те (песните) са
писани от „сръбски песнописец“ на „сръбски език“. Той съзнателно на­
бляга на сръбския произход на стихотворенията, за да бъде оправдано
тяхното поместване на „сръбски език“. Д а се заеме с превеждането им
книжовникът не смее; но въпреки мисълта, че ги преписва по „серб
скии ИкЗикъ“, все пак той внесъл някои особености на своя роден език —
фонетични, морфологични, синтактични, лексикални. В резултат се е по­
лучил един смесен сръбско-български език, при който естествено преоб­
ладават сръбските езикови черти. Това е характерна за епохата проява —
на общо основание български книжовник преписва сръбски произведения,
преследвайки родолюбиви цели. Този факт говори за тясното общуване
между българи и сърби, за общност в тяхното литературно развитие,
което засяга и техните литературни езици — за българския книжовник
не е трудно да чете и разбира сръбска книга, както и обратно — сръб­
ският книжовник лесно разбира българска книга.
Отношението на Дойновите преписи на стихотворенията на Качич-
Миошич спрямо техен сръбски кирилски препис се вижда добре от след­
ната съпоставка:

1 Тези ръкописи, кячто и други материали, ще бъдат предмет на специално изслед

ване за Андрия Качич-Миошич.

143
 Сербск. Q. XIV. № 1 Дойно Граматик
Г орко цвили сужань Владимеръ Горко плаче свжань Владимире
У тамници крале Булгарскога, Оу темници кралА болгарскога,
Горко цвили, данак проклиняше Горко плаче и свои день проклина,
У кои се на свщтъ родио.
Оу кои са на свЪть породи«.
Цасни (?) яданъ да не чуе нико.
Алъ го чуе Косара девойка, Мисли юнакь да никто не ч8е,
Jliena ктерца краля Булгарскога, Ала га ч8е Косара дивоика,
Коя беше рода славенскога. Дьщи родна кралА болгарскаго.
Пита нЪга Косара девойка : Пита него Косара дивоика:
Што е тебн, мой сужнЪ неволни, Що е тебЪ, «с8женю неволне,
Али ти е о майка омилЪла, Те ти плачишъ и свои день прокли­
Али ти е жио завичагк, наш.
Али ти е гладакъ доднао, Или τι е глад тебЪ досади«
Алъ тамница 1Адна к у т tboiä , И темница гащна к8ка твоа,
Алъ на ноге негве д о колЪна,
Алъ на руку тешке лисичине ? Или ти е майка на 8мъ пала,
Одъговора сужанъ Владимире: Или «бичаи своего велаета,
ПродЪме се, бугарко девице, Или с8 ти гвозди досадию,
Ни е мени жао завичакч, К од с8 ти на ног8 и р8к8 ?
Нити ми е омилЪла майка, Говори« свжанъ Владимире :
Нитъ е мени гладакъ доднео.
Остави ма , болгарко дивоико,
Ни е мен4> глада д о с а д а ,
Ни тамница мрачна, к8ка моа,
Ни вериги на ног8 и р8к8,
Ни на врата железа претешка.
Вероятност за кирилска транскрипция на Качичовата книга Razgovor
ugodni изказва и Юрдан Трифонов. Той пръв твърдо установи, че авто­
рът на т. нар. Зографска българска история широко е използувал посо­
ченото съчинение на Качич-Миошич. Във връзка с това именно по­
ставя въпроса: „Как е било възможно един светогорски български мо­
нах от половината на XVIII в. да използува добре хърватско съчинение,
напечатано с латиница, и то по стария тежък хърватски правопис, ко-
гато в Света гора не са се четели книги, писани с латиница, и следова­
телно не е имало навик да се борави с такова съчинение ? Не трябва ли
да се допусне, че преди Razgovor-ът да бъде използуван, потребните
части от него са били преведени с кирилица ? Повод за повдигане на тоя
въпрос дава и обстоятелството, че Качичовите стихотворения, които са
били употребявани от български книжовници през втората половина на
XVIII в., са се преписвали с кирилица и са се считали за сръбски... При
все това преписването на части от Razgovor-a с кирилица е вероятно, за-
щото досега никой не е съобщавал, че в библиотеките на Хилендарския
и Зографския манастир е намерен екземпляр от книгата на Качич.“1
Широкото използуване на Качичовата книга Razgovor ugodni, което
наблюдаваме в Еленския препис на Паисиевата история от 1784 г., може
да послужи като косвено свидетелство за времето, когато е била напи-
1 Юр д . Трифонов, Зографската бъчгарска история, СпБАН, кн. LX. 1940,
стр. 31— 32.

144
сана българската Зографска история. Подробно и солидно научно изслед­
ване за нея написа покойният акад. Юрд. Трифонов, който изказа опре­
делено мнение: „Най-вероятно ни се вижда, че Зографската история е
била свършена във втората половина на 1761 г.“1 Понеже заетите вести
в Еленския препис по Качич-Миошич не се посрещат с вестите в Зо­
графската история, съвсем правдоподобно е да се допуща, че те са из­
ползували някой общ извор, писан с кирилски букви. Въз основа на Елен­
ския препис днес вече определено може да се счита, че Зографската
история е възникнала най-късно до 1784 г. при положение, че не се
приеме твърде ранното й датиране от Юрдан Трифонов — 1761 г.
Извършената от Дойно Граматик допълнителна обработка на „Исто­
рия славяноболгарская“ го разкрива като подготвен български
книжовник през втората половина на XVIII в. Той не преписва буквално
от своя извор, а само заема основната мисъл на съответния разказ, който
предава накратко със свои думи. Като добросъвестен книжовн ик в духа
на своето време Дойно счита за необходимо да отбележи, макар и с
най-общи думи, своите извори — библията и „др8га истор/λ“, която се
оказва Razgovor ugodni на Качич-Миошич. У него няма желание чрез
изтъкване на своята култура да минава за философ; по-важно за кни­
жовника е чрез делото си да допринесе по-голяма полза за народа.
За това той не само преписва вдъхновеното съчинение на Паисий, но се
и постарал да го допълни с някои нови пасажи, целящи да засилят па­
триотичното въздействие на книгата. И наистина той постигнал целта си.
Еленският препис на „История славяноболгарская“ има важно значение
в по-нататъшната съдба на Паисиевата творба, в засилване на интереса
към нея и изобщо за генеалогията на редица преписи, появили се след
него. Както Еленският препис с много свои черти възх ож да към втория
Софрониев препис от 1781 г., с който образува една група сродни пре­
писи, така, от друга страна, към Еленския препис на Дойно Граматик
възхождат няколко преписа, пряко свързани с него. Такива са например
преписите Славейков I (№ 371), Славейков II (№ 372) и Шишков препис
от 1845 г. (№ 376). Те съдържат всички добавки на Дойно Граматик,
поместват и песента за цар Крум (Славейков I, л. 19б— 20б, Славейков II,
л. 15б— 16б, Шишков, л. 26«— 28а). Шишковият препис съдържа и песента
за цар Самуил (л. 39а— 41б), която липсва и в двата Славейкови преписа.2

1 Ю р д. Т р и ф о н о в , нос. съч., стр. 62.

- Славейков I препис (№ 371, л. 43) съдържа една „Похвала къ переводчикамъ“,
която величае Паисий Хилендарски, Христо Драганов и Петко Славейков, първия като
автор, а останалите двама като преписвани и побългарители на „История славяноболгар­
ская“. При обнародването на тази похвала (вж. Проучвания върху „История славянобол­
гарская“ — Известия на Института за литература, кн. X, 1961, стр. 144— 145) аз под­
хвърлям идеята, че автор на стихотворението е „може би сам Славейков“ (стр. 102).
И сега смятам, че тази редакция на „Похвалата“ е дело на Славейков, н о с а м о р е -
д а т ц и я. Защото в действителност стихотворението не е нищо друго о с в е н п о б ъ л ­
г а р я в а н е на подобно стихотворение на Павел Ненадович, печатано в Жефаровата
„Стематография“ от 1741 г. Тук именно на л. 53— 54 се намира стихотворение „Благо-
почтенномВ господин 8 Христофор 8 Жефарович 8 “. Съпоставката меж ду двете стихотворения
показва п р я к о з а и м с т в у в а н е на Славейков от Павел Ненадович. Независимо от
този факт все пак побългареното стихотворение на Славейков е показателно за нашия
културен живот ; то е ценно преди всичко с това, че за п р ъ в п ъ т в п о е т и ч н а
ф о р м а се говори за Паисий, изтъква се значението на творбата му.

10 Съвременници на Паисий — част първа 145

 Йосиф Хипенддрец

Интересен представител на българската литература през XVIII в. е

Йосиф Хилендарец. Вестите за него са съвсем оскъдни — тях узнаваме
главно от уводните думи на неговото съчинение, познато по един неиз-
цяло запазен препис.1 От това съчинение именно узнаваме, че той бил
Т

монах в Хилендарския манастир (w многю грЪшнаго и во иноцЪх прех8-

дейшаго, и во юбнтели ХилиндарскШ п оследнейш ат и во смиреннй
пооучающаго с а 1юсифа), че своето съчинение отправя към жителите на
Жеравна (во богом хранимвю весь, именимь зовомою Жер8вна, на про-
читание тамо юбретающим с а w господ -Ь христоименит1е чада). А от го­
лямата грижа, която показва за жеравненци, като им изпраща специално
съчинение за ползата от четенето на книгата, за да имат полза (за ваша
голАма файда), следва да се заключи, че Йосиф Хилендарец е родом от
Жеравна или пък че като Хилендарски таксидиот той е бил много тясно
свързан с Жеравна, по-специално с първенците на това прочуто българ­
ско селище (христоименитие чада), гдето наистина Хилендарският мана­
стир е имал свой метох. Във всеки случай тук по-важна е самата пряка
връзка на Йосиф с Жеравна, която връзка е причина за поява на не­
говото съчинение.
Други преки вести за Йосиф липсват. И поради това тук аз ще си
позволя да изнеса още две други вести, без засега да смятам със си­
гурност, че те се отнасят за него. Датировката и съдържанието на ве­
стите ми дават известно основание да допускам, че те се свързват с
живота на Йосиф Хилендарец.
През 1800 г., 20 юли, един йеромонах Йосиф, таксидиот на Хилен-
дар някъде из Търновско, изпраща писмо до манастирското управление.
В това делово и крайно интересно писмо, макар и немного дълго, се
споменава само едно българско селище, и то именно Жеравна, за което
се казва: „И друго — Жеравна w половинъ повече изгориха, а челове-
ците се разбегаха кой накаде виде.“ Разказът му е разказ на очевидец —
сам Йосиф е видял и изстрадал опожаряването на Жеравна. Източно-
българският език на писмото, стилът на писмото, естествеността на раз­
каза — всичко това подсеща за Йосиф Хилендарец, свързва се с него­
вото познато съчинение.123

1 Преписът сега се пази в Държавна библиотека „В. И. Л енин“ в Москва, останал от

ръкописната сбирка на известния славист В. И. Григорович, № 1711.
2 Щ е цитирам изцяло това интересно писмо на Йосиф, рисуващо добра картина на
тежкия живот на нашия народ в началото на XIX в. :

146
 Едно четвероевангелие (печатано в Киевопечерската лавра през
1737 г.) на първия чист лист от подвързията има бележка: „Сие 1еван-
гелие на д8ховника Ьлсифа исповедника у село Алистрати (?) 1787 афпз.“1
За Йосиф Хилендарец досега в научната литература е писано малко.
Кратка бележка за него дава А. Викторов при описание на ръкописите на
В. И. Григорович през 1879 г. : „Послание Хилендарского инока Йосифа,
XVIII в., 8-ку, на 10 л . .. В послании очень много встречается турецких
елов. Конец утратен.“2 Използувайки данните на Викторов, за него спо­
менава и Константин Иречек.3 За този ценен паметник на нашата лите­
ратура през XVIII в. е възнамерявал да пише у нас проф. Йордан^ Ива­
нов. В неговия архив се пазят не^само снимки от съчинението на Йосиф,
но също и следната бележка: „Йосиф Хилендарец в Жеравна. За про­
читане на книгите. Против леност от четене, носи дивит и се хвали, а
книга не улавя, а сами пише вересии. Чака го страшно наказание във
вечната мъка.“ Йордан Иванов е подготвял съчинението за издаване,
защото е започнал да го преписва — запазен е препис само на първата
страница.4 Единственото по-цялостно проучване върху Йосиф Хиленда­
рец е работата на Донка Петканова — „Един непознат съвременник на
Паисий Хилендарски (Йосиф Хилендарски).“5 И според нея Йосиф ве-

Сие известителное писъмце приимете и прочтете съборно.

Пратихъ писма по духовникъ КиприАна Ватопедски. Ако ви са пршшли, хубаво.
А ако ли не са, а то тука пиша пакъ, дано ми пратите една полица до петъ— шестъ сто­
тини гроша да ви а исплатимъ, wth на панаиро нема никои wnaae Ста гора. И друго —
т
Жеравна w половинъ повече изгориха, а человеците са разбегаха кой накаде виде. Попъ
Герасимъ иска да си дойде оу манастиръ и асъ не знамъ какво да му стора — дали да
rw задържавамъ или да rw пусна да си дойде. Дано ми известите, какво да стора.
И №тецъ Симеюнъ, ако е оу монастиръ, дето му бехъ наръчалъ за онаизи вещъ, дано ми
извести, какво стори. А ако ли не пришелъ, а то, коги дойде, ега стане мукаетъ да съ-
връши таизи поела.
Др8го, ако питате какво е и що е, нема никаковъ здравъ хаберъ, какво ще да
стане до есенъ. Тук8 седиме като на търнЪ. Т8рци зинали за пари, че да изедатъ чело­
веците сасъ дрехите. Ката день напълнАватъ затворете сасъ хрисДане — като Диюклитианъ

съсъ стмй м 8 чениць1.

1800 — 18лиа — 20 дна.

ΙνναιφΒ iepwMOHaxB вашъ сосл8житель.

(В. К ъ н ч е в , Българско просветително огнище в началото на 19-ия век. — Юби­

леен сборник по случай 25-годишнината на Габровската Априловска гимназия, Пловдив,
1900, стр. 103).
1 Книгата се намира в Окръжния народен музей в Стара Загора.
- Отчет Московското Публичното и Румянцевского музеев за 1870—1878 г., Москва,
1879, стр. 2 6 —27. Тук е дадено и началото на посланието.
3 К. И р е ч е к , Княжество България, ч. И. Пътувания по България. Пловдив, 1899,
стр. 719.
4 Архивен институт при БАН — ф. Йордан Иванов, арх. ед. № 129.
5 Сп. Език и литература, XVII, 1962, кн. 6, стр. 41— 54.

147
 Фиг. 15. Йосиф Хилендарец

148
роятно произхожда от Жеравна, доказателство за което са между дру­
гото и езиковите особености на съчинението му, определено като беседа.
Въз основа на направения анализ Донка Петканова смята, че Йосиф, ма­
кар да е оставил само едно произведение, „има своето скромно място в
историята на българската литература от XVIII в. Неговата творба бележи
един от моментите в развитието на българската култура.“1
Творбата на Йосиф няма определено заглавие — по нейното съдър­
жание може да се приеме като поучение за ползата от четенето на кни­
гите. Викторов я определя като послание. Сам авторът нарича съчине­
нието си „таА рвкописана“. То е предназначено за жителите на Жеравна —
„во бгомь хранимвю весь, именимъ зовомою Жер8на, на прочитание тамо
I1■
· , I ,

юбретающимь са w гсдЪ хрстоименипе чада, w бга прещедраго раз8ма

наоучити желающимъ, за ваша голАма файда“. Към тях той отправя
молба не само да четат, но и да се грижат за преписване и разпростра­
няване на творбата му — „да е предавате единъ на дрвгиго. Ако м8 са
поревни, пакь той да си а препиши и млого да е не бави. Защ о и е
името оустень, да иде и дрвгигю да подбажда, и той да врьви на бож ш
хизметь.“
Целта на автора е да докаже голямата полза от четенето на кни­
гите. Разбира се, той има пред вид църковно-религиозните книги, които
подготвят човека за „отиването“ му в рая. Тази страна на посланието
за нас не представлява никакъв интерес. Важно е то в друго отноше­
ние — с искрения си зов към българина да се просвещава, да обикне
книгата, да се грижи за нейното разпространение. Авторът е дълбоко
убеден в голямата просветна роля на книгата. Оттук неговата искрена
грижа за нейното проникване сред българина, любовта му за неговото
просвещаване. Това е лайтмотивът на поучението, съзиран в отделните
по-важни части на творбата: за тепавицата, за яденето, за ризата, за ди-
вита, за саждите в комина, за мандрата, за съденето на хората и пр.
Авторът предава свой личен опит и наблюдение в живота. Някога и
той дирил леснина, живот без труд, но не намерил „в сърцето си ни­
каква сладост или рахатлък“. Откак се заловил да дири божиите запо­
веди, намерил „много сладост“. Тъкмо този свой опит той иска да пре­
даде на своите сънародници, казвайки: „Зато не можа i да сто а и да
мьлча, ами викамь и вась подира ми.“ Грижата си за тяхната просвета
авторът изказва и на друго място: „Затова са 6 оа и ась, та чета стое
писаше. А коги виДа ась, защо е тверди х8бав8, бнва ли да малча и
ась да не ви юбадимь?“ Неразумните не може да го спрат в неговата
грижа; той не пише за тях. Наученото от книгите нужно е да се пре­
даде на другите любознателни читатели, а също така и да се изобличи
леността за четене на полезните книги. Не ще се намери книга, която да
учи на леност. Ленивецът не бива да се оправдава с това, че книгата е
написана някак си „завадено и покритв“, поради което трудно разбира
съдържанието й: „Ни е то тъй, ами тн искашь да лежишь, а книгата
сама да ти д8ма.“ В това именно отношение, в спора си с ленивеца

1 Донка П е т к а н о в а , па:, съч., сгр. 53.

149
 Йосиф Хилендарец показва голяма находчивост и страстност при изна­
сяне на аргументацията. Тук разкрива най-пълно своя характер и
идеи, тук изпъква като писател сатирик. На едно място писателят пише :
„А той г8диль дивить на п о а с 8 си и г8диль рьце ф y îô s b h , и седи пра-
зьнь, та мАта лафови. Ак8 г8 надвмат на тос д 8 к а н ь , а той ща иди на
др8ги, а за книга не д8ма.“
Книгата е „онзи мост“, по който човек минава и намира път за
спасение. Дадени са и правила как да се чете книгата: „Коги читешь,
пази да ти е и оумо и мисалта при теби.“ Или пък, след като си про­
чел нещо, нужно е да се размислиш върху него. Ако от първо прочи­
тане не можеш да разбереш писаното, нужно е да прочетеш втори, трети
път, докато го проумееш. И като доказателство добавя: „фати ми
вЪра, защо е това истина, дето ти пиша.“
Изобщ о съчинението на Йосиф е гореща прослава на книгата, на
знанието, на просветата. Независимо от обстоятелството, че авторът има
пред вид просвета в църковно-религиозен дух, неговата проповед за лю­
бов към българската книга, за създаване у българина на навик да дири
и чете книгата има важна прогресивна роля в нашия обществен и кул­
турен живот. През втората половина на XVIII в. особено остро се по­
ставя задачата за създаване на по-висока просвета сред народа,
неговото обществено-икономическо развитие вече изисква по-просве-
тени българи, с по-будно национално съзнание. Напълно естествено е в
началото да се говори за просвета в религиозен дух. Това се обуславя
не само от книжовниците, в повечето случаи духовни лица, но и от об­
щото политическо, икономическо и културно състояние на нашия народ
по онова време. Религиозната просвета обаче, както красноречиво по­
казва това по-нататък епохата на Възраждането, постоянно се обогатява
с нови по-определени и конкретни задачи не само от общ просветен, но
и от политически характер.^ За такава просвета говорят Паисий Хилендар­
ски, Софроний Врачански, Йосиф Брадати и учениците му, поп Пунчо и
почти всички книжовници от епохата. Като илюстрация за тази основна
тенденция ще приведа само една мисъл на Софроний Врачански : IX раз-
смотрете, w род-fe болгарсшй, кой др8гьш (хзмкь тако глвпавь и неоучень
и под иго покорен толкова и на много ВкЗьщи поработень ? Ами защо ?
Не ли w не8чеше, не ли w нерадеше книжное и ιν м8дростное гневни-
маше?1
Почти цялото съчинение е написано във формата на диалог — авто­
рът разговаря със своите читатели или слушатели. Това е извънредно
характерна особеност на Йосифовата творба, защото такова съчинение и
особено с такава тематика не е познато в цялата наша средновековна
литература. Вдъхновението на писателя, ясната негова представа за ро­
лята и значението на книгата в живота на всеки човек го кара да пише
така пламенно, да призовава своя непросветен сънародник към просвета,
да му дава конкретни указания как да чете книгата, за да разбере ней­
ното съдържание. И именно в този диалог се разкрива образът на на­

1 И в. М о л л о в , Новонамерен ръкописен сборник на Софрония Врачански от 1802 г.,

СпБАН, I, 1911, стр. 157. Става дума за т. нар. втори видински сборник, сега съхраняван
в Народната библиотека в София.
шия писател. Той е прям чове^, назовава нещата пряко, обръща се на-
право към своя читател, когото иска да вразуми чрез редица конкретни
примери, почерпени непосредствено от живота. Онова, което казва или
привежда като пример, не съдържа никаква дълбока философия, не носи
чертите на догматиката и риториката, а е нещо близко, познато, с него
човек всеки ден се сблъсква в живота си. Тази конкретност и извест­
ност на мислите на автора е може би най-характерната особеност на съ­
чинението му. Той не желае да замайва съзнанието на читателя си с ня­
какво дълбоко философско и непонятно съдържание, защото обича
читателя, защото страда и се грижи за него. Тъкмо тази любов и грижа,
тази откровеност и непринуденост в разговора е причина за друга
характерна черта в творбата на Йосиф Хилендарец — сатирата и хумора.
За да поправи известни недъзи, любовта към народа заставя писа­
теля да посочи и изобличи известни недостатъци и навици в живота на
хората. Заслужава да се подчертае, че такива изрази се намират главно
в оная част, дето се говори за българина, който може да чете, но го
мързи, който се оправдава с това, че не разбирал или че трудно разби­
рал смисъла на прочетеното. След като привежда примера за трудолю­
бивите пчели, Йосиф пише: „Ами ти и на страшньш с8дь щешь и да
излезишь, и на вечната м8ка щать да та пр8водАт зарад твою хайнлакь,
а тн т8к8 една гола тафра продавашь. За то ли го си затакналь на п о а с о
си? Защо ще и t o i да та сьди, защо дивить носишь, а грЪховети си не
пишишь на едно, дето ги пичелишь, и славата, дето пишишь земано и да­
дено, не смАташь що двмать.“ Самото носене на дивит не спасява чо­
века — то само повишава изискванията към него: Ами ще да та запита
т

w седим години коги какво си сториль, а чи да та видим тогись какво

щещь да стрввашь сас г о л и 8 д и в и т ь , д е т е с а т р в ф и ш ь . Сас
нег8 оу голйо дивить нема страхь божш.“ Главна прицел на изобличение
е мързелът на грамотния българин, това е средищно място в запазената
част на Йосифовото съчинение. Епохата, в която живее Йосиф, повелява
всемерна и упорита просветна дейност сред народа. Защото самият на»
род е в движение и подем, той дири просвета, нови форми на живот,
оглежда се в живота на другите християнски народи, сред него проник­
ват нови обществено-политически и религиозни идеи, раздвижващи тех­
ния живот. Този народен стремеж трябва да се удовлетвори. А тази за­
дача може да се изпълни, разбира се, само от грамотните, трудолюбиви
и любознателни българи. Ленивите грамотни българи са вредни, те спи­
рат или забавят духовното израстване на народа, поради което срещу
тях трябва да се води борба. Оттук и лиричното обръщение на автора
към такъв несъзнателен българин : „Ами стани, та земи книгата, та а
баремь погледай, какво а написа тось ч и л а к ь , дето ти а дади. Какво
си snw видЪль Λ неА, та не рачишь ни в р8ка да а земишь ? И t u a
д8ма башка и плачи, и к аж и ...“
Навсякъде Йосиф разкрива себе си, дава да се разбере какво мисли
по въпроса. Това впрочем е характерно явление за епохата — по-
ярка и по-пълна изява на твореца в сравнение с предишната среднове­
ковна епоха, когато писателите са по-плахи и по-прикрити в чувства и

151
 мисли. Най-важните примери, с които иска да внуши своите мисли, Йосиф
смело черпи направо от живия всекидневен живот, сред който бълга­
ринът живее, примери, които той вижда на всяка крачка дори в своя
личен живот. Нека ленивецът наблюдава работата на тепавицата
или своето хранене, или приготовляването на дрехата, която носи
на гърба си, и пр. Само един пример: „Ами пакь сл8шай да ти кажа —
к од рабвта бнва безь тр8дь, без м8ка ? ^ д е н и е лесни», а τνν и то ищи
пакь да са дьфчи. ΙΛ сметни, коги (лдешь, колко хапки изАдашь д8р§
са наддешЬ.“ Наблюдателността на писателя, неговите оригинални мисли
и примери из народния бит се срещат често в творбата му — те именно
я правят изцяло оригинално, крайно самобитно и интересно явле­
ние в нашата литература и в нашето културно развитие.
Наистина някои нейни мисли се срещат и в други старославянски
ръкописи (предишни или съвременни на писателя), но това никак не на­
малява нейното значение. Защото творбата на Йосиф Хилендарец е нещо
по-голямо, завършено дело, с определена цел, която авторът преследва:
въз основа на личен опит и на широки житейски наблюдения да докаже
необходимостта от просвета на народа, да внуши на грамотния бълга­
рин, че той е длъжен да работи за своето културно издигане, чрез което
безспорно съдействува изобщо за повишаване културата на своя народ.
Никъде в нашата литература не се води такъв интимен и аргументиран
разказ за ролята и значението на книгата в живота наичовека и на на­
рода. Подобни мисли, кактоцвече се каза, срещаме у Йосиф Брадати и
Софроний Врачански, но у Йосиф Хилендарец те са развити много по-
Шйроко и убедително. Поради всичко това трябва наистина много да се
съжалява, че произведението на Йосиф Хилендарец не е запазено изцяло,
че по-специално липсва неговият завършък.
Както вече казах, някои мисли на Йосиф Хилендарец се
срещат и в други славянски ръкописи, предишни или съвременни
нему.^Съпоставките показват, че е заимствувал от чужди съчине­
ния. Йосиф обаче не преписва изцяло, а само заема основната мисъл или
случка. Приведеният от него пример за овцете и козите, които преживят
храната си, се среща често под заглавие „Слово м. како полезно есть
често да прочитаме писание“. Ще дам съпоставка на този текст със
съответния пасаж у Йосиф.
Слово за ползата от четенето Йосиф Хилендарец

Некой оць живеше вь и>бщо жи-
Tie, лен8ваше се да чети пооучеше
и рече своем8 оц8: „Оче, зал8д8
мача се и чета писаше и ни мало
не мога да запомнимь слово, що го
самь прочель.“ Рече ms старець :
„Чедо, погледай на и»вци и на ко­
зи, кога найдать добра трева, брь-
же щдать и не гльгать ιλ , но кога
се напасать, тогащ станать и не
И др8ги единь таков бнль хай-
нинь, та иггишаль при едного д8-
ховника да са и»плачи, защи» т8к8
чите, а не разбира ювето. Пакь той
м8 речи: „Не ли си видель и>вцн,
коги пасать, тиа тогива не при-
гризвать, ами коги земать да ли-
жать, тогива прегр8звать. И ти, ко­
ги имашь времи, чети, а коги са
понахранишь, а то ще да ти са и

152
пасать, но преживать, и ToraiA гль. само юбади w д 8хь стнй. И щешн
тать ΙΛ. Така и ти, чедо, да чинишь. да г8 дишь НАкое сила w четинито,
Кога найдешь полезно слово, про- дето ти са оучиль и тн .“
т

читай или w др8гаго некоего да

чзешь слово. И кога познаеть гь
твое срдце, да имаши смереше и
покореше, на смереше и на поко­
реше прилеп8ва се слово бож 1е. Но
ти доде си живь, да се не ленишь,
но прочитай слово по8чително и не
пог8биши тр8да своего.“1
Съчинението на Йосиф Хилендарец е извънредно характерно и от­
към език — писано е на източнобългарски народен говор с отражение
на редукциите на гласните и с дисимилация на някои съгласни. В него
също се срещат думи и фрази от турски език, на което впрочем обърна
внимание и Викторов. А това е едно доказателство за източнобългарския
произход на автора на съчинението.
През 1894 г. Ст. Аргиров обнародва „Един български ръкопис от
XVII в. в Пражкия музей“ (Периодическо списание, кн. XLIV, стр. 169—200;
самият текст на паметника е печатан на стр. 188— 100). Както се вижда
от наслова, според него ръкописът е от XVII в., като такъв той го води
и в езиковото си изследване. Според Бащица и Вайс обаче (Soupis staro-
slovanskÿch rukopisû Nârodnih© musea v Praze. Praha, 1957, стр. 146) ръ­
кописът е от XVIII в. Това определение, което впрочем споделят още
Б. Цонев, А. И. Яцимирски, Μ. Н. Сперански, е много по-правдоподобно.
Главно съображение са стилно-езиковите особености на ръкописа, които
го сближават с източнобългарските говори. Авторът на съчинението по­
казва особена близост с творбата на Йосиф Хилендарец. Като него и той
разказва непринудено и увлекателно, служи си със сходна фразеология,
редукции на гласните, речник, чужди думи и пр. Въз основа на тези осо­
бености на ръкописа аз съм склонен да допусна, че това съчинение при­
надлежи на Йосиф Хилендарец. В дадения случай дали имаме негов авто­
граф или препис от произведението му,не може да се каже ; необходими
са снимки от ръкописа.
Друг препис на същото съчинение се намира в Софийската народна
библиотека, № 781, писан преди 1806 г.
Накрай ми се щц да поставя един такъв въпрос — дали известният
наш книжовник Йосиф Брадати и авторът на съчинението за четенето
на книгата Йосиф Хилендарец не е едно и също лице? Право за такава
мисъл ми дава не само и не толкова еднаквото име на двамата книжов­
ници, но преди всичко съдържанието на творбата на Йосиф Хилендарец,
която се приближава до познати произведения на Йосиф Брадати, а също
така и езикът на неговата творба.

1 Софийска народна библ. — № 329, л. 106б— 107а ; също № 691, л. 104б — 105а ;
Църковно-истор. музей — № 982, л. 59— 60 и др.

153
ПРИЛОЖ ЕНИЯ
Йосиф Брадати

1. В с т ъ п л е н и е к ъ м ж и т и е т о на п р о р о к И л и я

Да речеме предесловие.

Аще кои члвкъ хощетъ да оучитъ, потребно естъ ем8 да иматъ че­
тири добра дела. Пръво — благочастие, сиречъ благочастиви нарицаетъ
се, да естъ православни и да вЪрЗетъ колика предаде намъ Хсъ и сти
апостоли и въселенъски саборъ. Понеже егда б8детъ оучителъ еретикъ,
како можетъ оучити православно и похвалати православие? Т.огп ради
порвчаетъ намъ благовЪсникъ 1юаннъ въ пръва свони посланица, тако
рече: „БоаДа, не въсакомз д8х8 вървете“, сиречъ въсаком8 члвк8 да не
вЪрВемъ повчеше ; но да видиме иматъ ли благоговенъство на себе и бла-
т
гочасДе и w писание оучитъ, тогда да вЪрвеме и негово оучение. И въ-
торо — да любитъ право да 8читъ; кои речи ес8 писани въ нарочити
т т
книги цръковни, W нихъ да 8читъ и да не говоритъ w себе некои изъ-
ображеша и не с8 прави.
Понеже иматъ и лъжовни книги и х8лни речи им8тъ, (лкоже иматъ
некои книги и нарицаютъ се Карътанови книги. И въ нихъ пишетъ ради
Хса, егда беше мало ютроче, ходеш е по зари слъначни и с пола носеше
вода, и теглеше дръво и станеше по длъго. Такова и тимъ подобно ска-

з8етъ и ради стою троица, и како порасте Хсъ, и на рожд(ест)во Хсво,

и на распетие. Такови речи еретици говор8тъ, а не цръковни наши оу-
т т
чителе. И юкръв-Ьние богородично, и видение апосла Паула, и «жръвение
T т t
стом8 Tewpriio, и юкръвение Аврамово, и 1укръвение Iwamia Богослова. И
не тан», иже ю четеме оу цръкви, нъ др8гою, иже глаголетъ: „Оуслиши,
• т
IwaHHe.“ И некои лажатъ и говоратъ, како е паднала книга w небеса
ради ста недела. И слово ради ста фею дора. И дрвго слово говоратъ,

како да естъ писалъ 1аковъ, братъ бжи, на рождество Хсво. И др8го

слово, како да го естъ писалъ 1и>аннъ Богословъ на 8спеше богородично.
И ради зачене стомз Tewpriro и како м8чи го царъ Диоклипанъ и др8ги
три papie. И многи лажовни книги иматъ.

157
 И кои оучителе любатъ право да 8чатъ, не хощ8тъ да чет8тъ на та­
кива лажовни книги, нъ еще где наидетъ такива кшги лажовни, да ги
_ ' ' т
—·
изъгоритъ, ижоже повелеваютъ сти <а>ци д. сабора, въ *. глава. Такови
оучителъ нарицаетъ се праволюбиви.
Иже естъ трети наравъ — оучителю прилично естъ да е любимъ
т
w въсего народа. Егда го ненавидатъ, како да пршмвтъ и негови речи,
т
кои ги пооучитъ? Того ради подобаетъ оучителю w васего народа да
естъ любимъ и милъ и драгъ.
Рекохме ради три нарави, да речеме и четврътое. Мног8 потребно
естъ и пршчно оучителю да иматъ четвръти наравъ ; да не иматъ некога,
порока на себе, некое оукорение w народа. Егда почнетъ да 8читъ и
самъ не творитъ, което сказветъ народомъ. Да сказветъ: „Добро естъ
постъ и въздържание“, а wнъ да любитъ юб(Адение и шанъство; да
8читъ ради девъство и телесна и двшевна чистота, а юнъ да естъ бл8д-
никъ; да 8читъ и да похвалаетъ шщета, а онъ да естъ сребролюбацъ.
Таковомв како да м8 пршмвтъ оучение ? 1Лкоже и апослъ Пауелъ пишетъ
ка римъланомъ: „Аще кои любитъ да вчитъ дрвгаго, прежде да навчитъ
себе, потомъ дрвгаго да Вчитъ.“
Того ради потребно естъ вЪлико ванимание да иматъ, кои хощетъ
да 8читъ, да не саблазнитъ некоего простаго члвка. Ако же рекохме,
кои хощвтъ да 8чатъ, да им8тъ тие четири добродетели.
Такожде и които любатъ да сл8шатъ повчение, хощвтъ чеДри доб­
родетели. Пръво — да им8тъ благочестие; въторо — да имвтъ въни-
мание; трето — повинов-Ьние ; четвръто — слишатели. Кои нарицаютъ
се добри слишателе ? Които по добре любатъ да слишатъ слово бжие,
нежели да идвтъ да тръгвютъ. Тие нарицаютъ се добри слишатели,
кои нарицаютъ се въниматели, кои слиш8тъ слово бжие и прииматъ го
ва свое срдце, и биваетъ нихно срдце »ако хлебородна земла, и прии-
маетъ семе и въсъращаетъ сторизъцею. Такови нарицаютъ се како с
ванимание и сасъ благоговенъство послушаютъ слово божие. Четвръти
наравъ естъ да помниме, което сме слишале. И не тъкмо τοια часъ,
егда го вслишаме, да го помниме, нъ и до живота да го помниме. И да
не юставимъ оумъ нашъ и поидетъ въ мирские светние вЪщи и за-
бввариме словЪса бж 1а.
Егда тако бвдемъ творити, хощемъ имети дръзновЪние сасъ пророка
Давида [да] речемъ: „Ги, в срдце мое сакрихъ словеса τβοια и да не
_ t I—*
бихъ сагрешилъ преде тобою, гди бже мои.“
^ к о ж е и прежде рекохме, четири добродетелъ прилично естъ да
I I*

имвтъ, които хощвтъ да слвшатъ слово бжие. Того ради и азъ молю
въше господъство да видимъ в(а)съ дали имате тие четири добродетели,
да имвтъ, които да слишвтъ повчение. Виждв ви, како сте се сабрале да

158
Зслишите повчение. Нъ добре сте сатвориле и сабрахте се. Нъ егда 8сли-
шите слово, да го не забвварите, нъ въсегда мислите, 1М<оже рече пре-
м8дри Сихаръ въ е. глава: „Блажеш, кои оучитъ на благоговени оуши,
да слишатъ.“ И не рече ради телесни оуши, нъ ради двховните оуши
рече. ЬАкоже и Хсъ повЪлеваетъ въ стое щтелие, иже рече: „Имеи 8ши
слишати, да слишетъ.“ Такови оуши да отвориме, да 8слишиме, иже
т
иматъ данасъ да се скажетъ ради пророка Ша. Д а скажеме w где беше
и како поживе на toia вЪкъ. Того ради да го скажеме по ред8, въси да
развмеютъ ( С о ф и й с к а н а р о д н а б иб л . , ръкопис № 328, л. 104— 108).

2. С л о в о от Йоан Златоуст за великия вторник

Слово иже рече : „Wne мои, аще въсможно б8детъ, да мимо идетъ
TatA чаша w мене.“
По въсем8 подобни ес8 учителе цръковни ιακο HeKOtA чедолюбна
т
жена. Мног8 тр8дитъ се да би охранила чедо. 1Акоже напа1кетъ млеко
чедо свое, тако и цръковни оучители словесно млеко напитаютъ народа,
последи по твръдо 1Астие даетъ имъ, на ^уганъ печени хлебъ. И въкра-
тъце да речеме, понеже г д ъ нашъ 1съ Хсъ ради наше спасеше нрииде
и ради насъ въсхоте да 8мретъ, и приде при кръста и рече: „Аще естъ
възможно, да мимо идетъ TatA чаша w мене.“ Мнози не могвтъ да се
досетатъ, к8де идетъ TatA речъ. Почто ради, гди, са свою волю пришалъ
еси на волъною страстъ и боиши се и говориши : „Wne, аще въсможно
кстъ, да мимо идетъ cia чаша“ ? Егда боиши се да пиеши чаш8 ? Почто
рекалъ еси: „Кръщение имамъ кръстити с е “ и сега не хощеши да пиеши
чаш8? Не ли ти самъ рекалъ еси: „Подобаетъ син8 члвеческомв да се
предаде въ грешни р8це члвечески, и хощ8тъ да го разъпнвтъ и ва трети
днъ хощетъ да въскръснетъ“ ? И близ8 при кръста пришалъ еси и боиши
се да пиеши TatA чаша.
т
Нели егда рекалъ еси, како имаши пострадати w зависливи подеи,
Петаръ, теплеиши твои оученикъ, рече: „ Гди, жалъ ме е да гледамъ
TBOtA страдаща, нъ сатвори да не б8детъ тебе тако.“ Ти же, гди, рекалъ
т
еси Петре : „Иди юс8д8, враже, не мислиши божеставна дела, нъ миръска
м8даръств8еши.“ Тамо запретилъ еси Петр8 да ти не речетъ да не страж-
даши, а т8ва говориши да не страждеши.
Ти, гди, разълични рани и болести и кръвоточиви са едина речъ
т

изъцелилъ еси, беси изъгналъ еси, мрътви въскръсилъ еси, w пети хлебъ

159
петъ тис8щи народъ наситилъ еси, тебе море и вЪтри послушаютъ и са
т

страхомъ тебе сл8г8юп., а сега боиши ce w самрътъ, и говориши: „1А>че,

т
аще възможно б8детъ, да мимо идетъ Taix чаша w мене“ ? — Аще ти,
т
гаи, боиши ce, a Hia что да сатвориме, w где да се надеемъ да приидетъ
намъ помощъ, да пол8чимъ животъ вечни ? Аще се боиши самрътъ, како
си рекалъ, азъ есамъ животъ и васъкръсение, и никако не боиши се.
Или не знаеши, мошно ли естъ или немошно да изъпиеши чаш8 ?
W колико е покривена та»х речъ ! Никои не можетъ да се досетитъ,
к8де тлъкветъ се !
Почехъ това слово да пиша и познахъ мног8 богословие иматъ 8
него и не е ради прости людие и оставихъ го писати. Нъ въкраце да рек8
и да сатворв конацъ.
Гъ нашъ 1съ Хсъ w многа знамеша и ч8деса, иже твораше, не мо­
жеше врагъ да го познаетъ, дали естъ б гъ или естъ члвкъ. Н\ко члвкъ
трвдитъ се, потитъ се, (лдетъ, шетъ, спаватъ. Чвдеса и знамеша гсшо
бгъ творитъ. Того ради въсхоте бгъ да изъмамитъ врага. Егда пршде
Хсъ на волъною страстъ и рече : „Прискръбна естъ д8ша мшх до сам­
рътъ“, и паки рече : „Мче, аще въсможно бвдетъ, да мимо идетъ Taix
т

чаша w мене.“ Егда такови речи оуслиша д^аволъ, зарад8ва се и рече:

„Сега познахъ, како члвкъ боитъ ce w самрътъ и ^к о и др8ги прости
людие хощетъ да 8мретъ и да го поставим при Адама, Аврама, 1сака,
1акова, тамо к8де са въси пророци.“
Е^коже пророкъ М о у с и изъмами <f)apawHa цара, изъведе рода еуреи-
т

скаго w Египта, тако и Хсъ присмее се враг8 и бес8 ιχκο без8мна. По-
т

неже хвалеше се врагъ и глаголаше: „Азъ заповед8ю въс8 землю w

истокъ до западъ. “
Прилично кстъ таковомъ враг8 и бес8 да се присмее ме и да познаеме,
како ес8 без8мни. Аще биха биле раз8мни, не биха гд а распеле.
Ради та(л речъ, иже рече Хсъ: „Мче, аще възможно бвдетъ, да
т
мимо идетъ Taf\ чаша w мене“ мног8 имахъ писввати ради то. Нъ които
са раз8мни, мало да м8 скажешъ, мног8 можетъ да раз8меютъ ( р ъ к о п и с
№ 328, л. 63— 66).

3. Н а р а в о о у ч е н ^ е г. а щ е к о и ж е л а е т ъ е п и с к 8 п ъ с т в о )
или 1е р е и с т в о , или е г в м е н ъ с т в о , или д в х о в н и ч е с т в о , или
8 ч и т е л ъ с т в о и л и а щ е к о е д р 8 г о н а ч е л ъ с т в о (д а ) б в д е т ъ .
Въса начелъства добри ес8, егда ги саврашиме добре, к^коже рече
писание: „Въсакъ даръ савръшенъ савише саходитъ“, сиречъ, аще кого
самъ бгъ изъберетъ; того ми въси да последземъ бесъ въсако свмнение,

160
понеже Л бга изъбранъ естъ. Аще ли кои таковаго не приимаетъ и woe-
съчастяетъ, самого бга не приимаетъ и и'бесъчаст8етъ. Понеже постав-
лаетъ врагъ некои въ ненавистъ и завистъ. И реквтъ : „Почто WH b по
т
велика слава да иматъ w насъ ?“ Тако и Каинъ сатвори, егда виде жертва
т
брата своето АвЪла и беше приетна бг8, и w народа похваленъ бистъ.
И тото ради завиде брате своем8. Видите ли завистъ что сатвори ? Бгъ
приетъ жертв8 Ав%лова, братъ не приетъ.
т

Рече некто : „Како mots познати, кои естъ приелъ даръ w бга, кои
ли естъ приелъ w чдвка ?“ И азъ да ти скаж8, и тогда и самъ можеши
раз8мети. Егда видиши некоего, иже желаетъ аръх1ереиство или др8го
некое начелъство и не сребролюбие ради, или тащеславие ради, или те­
лесни оугождеша, иматъ на себе благоговЪнъство, смеренъ и кротакъ,
братолюбивъ, нищолюбивъ, щедаръ и милостивъ, и на вЪрв оутвръжденъ,
поучителъни. И да не е к8пилъ юнова начелъство. И толико да иматъ
желание и д8ш8 свою да положитъ ради стадо Хсво. Такови даръ са-
т
више сашелъ естъ, такови w бга приелъ естъ той даръ, таковаго начелъ-
ника самъ бгъ го естъ изъбралъ. Ради въсекое начелъство тако да
разВмеваеши. Тако подобаетъ епископе васемъ людемъ тегот8 да поне-
сетъ; на то подобие и ег8мен8 подобаетъ васемъ брат 1амъ тегот8 да по-
несетъ.
Егда прости людие разъгневаютъ се, скор8 приимаютъ прошение.
Аще ли еписквпъ и ег8манъ разъгневаютъ се, не могвтъ лесно да пол8“
чатъ прошение. Аще прости люд 1е сагрешвтъ, им8тъ и некои wπpaвъдaниe
τ ' . т
(лвЪтъ да реквтъ, егда еписквпъ и егвменъ ш единъ юветъ да рек8тъ и
да теправдаютъ себе..
Аще бихме зна^ле каково страшно истезаше хощетъ бгъ да исте-
за(е)тъ въсакое начелъство, никои не би желалъ да приеметъ начелъство,
но бихме Далеко бегале \\ начелъство ; никои не би желалъ начелъство,
най паче еписхЗпъство. Аще кои др8ги сагрешитъ, можетъ да 8кр1етъ
свое сагрешение. Егда сагрешитъ еписквпъ, не е всъможно да 8криетъ
свое сагрешение, понеже въси на него възираютъ, мнози име негово на
т т
езице своемъ нош8тъ, мнози w немъ бесед8ютъ. W велики и w мали на

васакъ днъ хощетъ досаж денъ и 8коренъ бити.

Мног8 ненависници и зависници иматъ, иже рекохме ради сластолю-
бъци и сребрслюбъци, и тащеславни и плътооугодници, и лениви и не-
радиви. Нъ рекохме ради wHÏa, които трзждаютъ се днъ и нощъ, бд8тъ
и молатъ се ради д8шевное ваше спасение, и на васакъ данъ привла-
чаетъ простаго народа на спасение.

11 Съвременници на Паисий — част първа 161

 Скажите ми, аще би некои w васъ имелъ десетъ синовЪ, не ли би
васи имелъ подъ свою властъ, не ли би имелъ попечение ради нихъ?
Тако подобаетъ и епископе не десетъ синовЪ иматъ, нъ множество; и
множество народъ иметъ, и прости и велики, и медри и невежди, и не
есе въквпе васи въ едино да живитъ, нъ особно кажд8 въ свовк си,
тъкмо подъ власти и подъ повеление епископе ес8. Toro ради длъжанъ
естъ да иматъ ради нихъ велика грижа и за телесни потреби и за д8-
шевное спасение.
т
Рече некто, иматъ "w нихъ частъ и похвала. Такова частъ и похвала
толико мног8 цена иматъ мжоже три медници на тръжище, иматъ ги
за присмехъ, и не можетъ да претитъ, а не да не х8латъ на него, аще и
мног8 добро да бвдетъ имъ сатворилъ. Понеже мал8 члвЪци боютъ се
т т
w страха бж^а, (лкоже боютъ ce w запрещеше кнезова. Что можетъ да
сатворитъ iepetà и по(пе)чение да иматъ w лидехъ (sic) и на васакъ днъ да
пооучаетъ ихъ ? 1Акоже корабъ колеблаетъ ce w вЪтаръ и влъни моръские,
т т
тако и д8ша iepeoBa въсегда естъ въ млъва и ва ме(те)жъ w народа, w
т т т

вас8д8 оутесневаемъ w др8говъ, w враговъ, w своихъ, w ч8ждихъ.

Царъ въселеною запов-ЬдЗетъ и въси боютъ се повеление царево.
IepeiÄ единъ градъ или едино село заповЪдветъ и не хощ8тъ да м8 се
покоратъ. Почто ради царево повеление всъкоре савръшаетъ се ? По­
неже въси людие — и кнези, и прости, — помагаютъ. И тако всъкоре
савръшаетъ се повеление царово. Ради д8шевное спасение не можетъ
Т т
тако да б8детъ, понеже не им8тъ страхъ w повалеше iepeoßo гажоже w
царево. Егда имъ повЪлитъ некое да сатворатъ, рек8тъ ем8: „Кои мо­
ж етъ такова велика заповЪдъ да савръшаетъ?“ Аще ли по леко запове-
даетъ имъ, рек8тъ ем8, како еси ленивъ и разъвращаеши прости людие.
Подобно кстъ простимъ людемъ да не досаждаютъ iepero и иере^ да
т
тръпитъ прости людие и глвпави. Понеже иногда i w epetà приходитъ
саблазанъ простимъ людемъ. Иногда люд 1е саблазнаютъ и досаждаютъ
iepeio.
Нъ хощ8 да рек8 едино страшно слово, нъ истино естъ. Въ На
наша времена и лета vv свещеническаго чина мал8 хощ8тъ да се спа-
с8тъ — два дела хощ8тъ погибнвти, единъ делъ едва да се спасетъ.
т
Почто ради тако хощетъ да б8детъ ? Понеже w васехъ делехъ, иже съ з­
даде бгъ, д8ша по велико здаше бж 1е кстъ vv въса здаша. Того ради
иматъ и мног8 с8противници и бор8тъ се сасъ д8ш8. И того ради по­
требно кстъ силъни мзжие да стрежвтъ д8ш8 с поЗчение и втешение, нас-
Т
тавление. Того ради подобаетъ наставникЗ ювъс8д8 да иматъ W4H, да
естъ бадаранъ, трезвенъ, да стрежитъ вър8чено ем8 Х сео стадо. Видите

162
ли како повЪлеваетъ апслъ Пауелъ, колико изъправление подобаетъ да
иматъ аръх^ере^ i epetA : да ес8 благоговени, кротъки, смерени, незло-
биви, непрестано да 8чатъ вЪръно слово.
И по толика изъправлеша, аще кои сагрешитъ w народа, иже ес8
подъ негова р8ка, на него приходитъ юнова сагрешеше. Аще единъ члвкъ
оумретъ бесъ причещение, д8ша начелнъкова погибаетъ ради wHa(tA) по-
гибъшвю д8ш8. Видите ли, ради едина д8ша колико истезание хощетъ да
бздетъ, егда погине? Колико паче w наше нерадеше многи д8ши поги-
баютъ. Какови ювЪтъ бвдемъ ЛвЪщати правЪдномв С8Д1Ю ? Видите ли ко­
лико вЪлико дело естъ спасение. И спасение ради прииде синъ бжи на
земли и пострада ради наше спасение.
Такожде и ша, аще не постраждемъ, ни себе можемъ помогн8ти. Аще
сагрешитъ попъ или д 1аконъ, владика хощетъ да дадетъ Оуветъ ради
нихъ. Понеже длъженъ естъ еписк8пъ прежде рвкоположение да изъпи-
т8етъ каково житие и наравъ им8тъ, да не с8 непокоръни, тащеславни,
гръделиви, сластолюбъци, шаници, метежотворъци, крамолъници, непо-
слвшливи, юбадници, кле(ве)тници, сребролюбъци ; и да ес8 оутвръждени
на в-ЬрЪ; или др8га неко(А страстъ да не им8тъ на себе. Аще ли же не
изъстежитъ ихъ еписк8пъ прежде р8коположеше, аще они кои грехъ
сатворатъ, на еписквпа приходитт? той грехъ, 1\к ож е рекохме. Егда поз-
наетъ ихъ еписк8пъ да имвтъ мног8 страсти на себе, потребно естъ да
ги не поставлетъ на свещенъство. Понежи такови, егда приимвтъ властъ,
по зли стаютъ.
На TÎa времена и лета наша, аще кои желаютъ еписквпъство или
свещенъство, или толико им8тъ ревностъ ради божество и велики
подвигъ им8тъ, ши толико ес8 лешви и нерадиви. Нъ ва На лета не
можеши да наиде(ши) благоговена еписквпа или презъвитера тъкмо та-
щеславие ради и телесное оугождение.
Егда пожелаеши еписквпъство и ереиство, прежде всъпомени, колико
тр8дъ иматъ по ред8 да се съвръшитъ. Такови чинъ аще ли не савръ-
шиши како естъ прилично, велико м8чеше ж детъ те. Понеже въ простомъ
т
жиНе, аще и сагрешиши, ради самого себе хощеши да дадеши wB'b^
бг8. Аще ли еси еписквпъ или презвитеръ, егда не савръшиши заповеди
до мала вЪщъ, погвбилъ еси свою д8ш8. Помисли пророка Movcia колики
трвдъ и подвикъ, колика любовъ еуреискомЗ род8 показа. Потомъ едина
мала запов-Ьдъ не савръши, горъко м8ченъ бистъ ; и никои не зна!* WHOBa
Т

сагрешение каково беше. И ни единъ не саблазни ce w онова сагре-

шеше. Нъ понеже име(хше ереиски чинъ i ереиско сагрешеше вЪлико
нарицаетъ се. Нъ аще и сагреши Movch, нъ никого не саблазни. По­
неже аще кои сагрешитъ и 8таитъ се сагрешение и не саблазнитъ, мало
м8ченъ хощетъ бити. Аще ли же саблазнитъ, мног8 хощетъ м8ченъ бити.

163
Не всъможно ест да сакриетъ еписквпъ грехъ свои ; и то А бга биваетъ
тако, да не можетъ да сакриетъ свое сагрешение ради две вЪщи : едино
да се срамлаетъ w народа и да не сагрешаетъ и да се не вЪличаетъ.
Понеже въси на него възираютъ. Или разъгневаетъ се, или засмеетъ се
или празно некое слово речетъ, и множи истезвютъ его. Мнози надъ него
законодавъци, мнози оучителе, мнози изъправителе. Егда стегаетъ на­
рода, оукараютъ го. Аще ли раслаблаетъ, юсвждаютъ го. И Λ ненавистъ
тако творвтъ.
Т

И вЪлика боръба w народа биваетъ на аръх(ере(А и на epeiA. ВЪлико

досаждение им8тъ; на такова досада не иматъ велика сила.
Показую вамъ да развмеете, колико страхъ и трепетъ иматъ аръх 1е-
реиство и ереиство. Аще кои желаетъ таковое начелъство, подобаетъ
имъ прежде да навикнвтъ въсака добродетъ, догде не е изиша(лъ) да
се боритъ сасъ врага. Които се боратъ члвкъ сасъ члв-Ька, то на теле
единъ др8гом8 рани творатъ. Егда почнеме да се бориме сасъ врага,
егда надвиетъ врагъ, тогда и д8ша и тело погибаетъ. Аръхиереи и ереи
пастири нарицаютъ се, да пасвтъ словесно Хсво стадо.
Т

И вслиппте страшное ювещание ка Езекпо пророка, сице глаголетъ :

Т
„Сине члвчески, стража те поставихъ домъ 1илвъ. Оусли w мене слово
и запрети имъ не прествпати пов-Ьление мое. Аще ли не послвшаютъ, бе-
закони самрътъ хощвтъ оумрети. Ти же, аще не запретиши имъ, кръвъ
Т Т

ихъ w р8ки твои всъищ8. Аще ли же запретиши и не ювратиша ce w

безакоша, ти же д8ш8 свою изъбавиши“.

Кто можетъ Λ насъ показати тр8дъ ради стадо Хсво, (Акоже показа
1аковъ ради стадо Лаваново? Д енъ и нощъ бдеше, мрасъ и зимв и зной
тръпеше. И толико ванимание имаше и въ данъ, и ва нощи, стре-
жаше да не приидетъ некои зли члвкъ да 8крадетъ неко(А ювъца или
вл(ъ)къ да взъметъ. Тако подобаетъ аръх 1ерею и ерею да стрежвтъ стадо
Т

Хсво. Мног8 тр8дъ, и подвигъ, и тръпение хощвтъ да имвтъ w прости

людие.
Нъ и да видиши колико и почестъ иматъ свещеничество; таковою
почестъ дрвги не можетъ да иматъ, разъв-fe свещеникъ. И епархи, и гос-
подъства, и велъм 8ж 1е, и войводи, и начелъници, васи имвтъ власт ь и
слава, и почастъ, но не (ако свещенъство. Аще въ царъски полати въни-
детъ, и>нъ пръви межд8 народа. Аще ли въ в-Ьлики доми въ-
нидетъ, межд8 болере и болеръки никтоже препочетенъ, (Акоже све­
щеникъ. ВЪликъ трвдъ иматъ свещеникъ да сахранитъ свой чинъ. Нъ по
Т

вЪлика слава и почестъ иматъ w народа. Видите ли, които савръшаютъ

Т

заповЪдъ бжи(ю) и на той животъ хощвтъ да им8тъ w народа почестъ,

и похвала, а въ б8д8щихъ вЪкъ по вЪлика слава хощвтъ да имвтъ.
164
 Й им8тъ юбичае людие, егда некои всъвЪдетъ некоего на некое
господъство, за велика благодетела иматъ го. Егда би поч8лъ некои да
речетъ некоя зла речъ ради него, и юнъ не би юставилъ да го 8караетъ,
въсегда би го похвалалъ с великое благоговенъство. И срам8валъ би се
Т .
W него, и почиталъ би го въсе дни живота своего. Видите ли, ради св­
етна властъ и въ кратко време господъство, никако не забиваетъ благо­
детела своего. Колико би потребно било да имаемо благодарение на
Т
благодетела нашего бга, w юности и до старости наша промишлаетъ
ради нашего живота и васакомВ даетъ против8 Bips, елико иматъ. И по
самръти наши иматъ др8го дарввание да дар8етъ намъ, по велико и по
славно, я к ож е рече Пауелъ : „Иже wko не биде и на срдце члвк8 не ва-
зиде.“ Иже оуготова бгъ любещимъ его, колико подобаетъ намъ таковое
благодеяние никогда да го не забзвариме.
Аще кои не бздетъ благодарити таковаго благодетела, др8ги грехъ
да не сатворитъ, том8 довлеетъ да пог8битъ свою д8ш8. Аще таковаго
благодетела имаемо и обещаваетъ намъ небесна блага дарввати, егда
небесна блага юбещаваетъ се намъ дарзвати, како не можетъ ли и те­
лесни потребни намъ дати, егда вЪрою просиме? Егда просиши и же-
Т
лаеши некое начелъство, почто не просиши w въсемог8щаго и т8не даю-
Т '^
щаго бг8 ? Нъ идеши и w члвка просиши даръ бжи, як ож е рече се.
Прииде Симонъ магесникъ при апсле и принесе сребро и рече имъ :
„Приимете TÎa сребръници и дадите и мне даръ, иже имате и вии. И
егда полож8 и азъ р8це мои на некоего болънаго, да твор8 ч8деса якож е
и ви.“ Рече ем8 Петаръ: „Сребро твое с тобою въ погибелъ да пои-
детъ, Симоне; не даетъ се съи даръ са сребро и са злато. Нъ да имаши
мног8 изъправлеше на себе, толико да бвдешъ достоя н ъ да приидетъ
Д8хъ сти на тебе. Тогда и бесъ сребро можеши да приимеши того дара.
А ти, Симоне, лвкавъ еси и въсака злоба изъплъненъ. Того ради не си
достоя н ъ да приимеши того дара.“
[Дкоже рече Петаръ СимонЗ, така хощетъ да речетъ Хсъ на страш-
Т
наго с8да на оша, които к8п8ютъ и продаютъ даръ стаго д8ха. „Мидете
Т Т
w мене, не знаю васъ w к8д8 есте“ — тако хощетъ да речетъ.
И които любатъ да приим8тъ некоя властъ ради тащеславие, и пос-
тавлаготъ члвци и мито даютъ да приим8тъ начелъство, и не им8тъ на­
деж да на васесилънаго и на васемогвщаго бога, и т8не дающаго васакого
дара. Аще некои речетъ: „Ми такова oöiqae не имаемо“, и азъ ради та-
кови не рекохъ. И законъ на таковимъ не свдитъ. Слово бжие юбъщо
естъ, на васе юбъщо лек8вание даетъ. И такое лек8вание с многимъ
трвдомъ даетъ се.

165
 Toro ради и ми мблимъ се и просто насл8хъ рекохме глаголи наши.
Аще би било тъкмо сасъ слово мвчение грешникомъ, азъ радъ билъ
васа речеша на мне да приидЗтъ. Аще хощете б8д8 млъчати, но и млъ-
чание да не б8детъ зал8д8. Аще билъ некои зeлw тащеславъ и не поко-
ранъ, мнитъ ми се да не бй запретилъ не 8чити ради д8шевное спасение.
Не ли естъ потребно врачъ да сатвараетъ разълични бил1а да помаз8етъ
болъни ? Аще и мазд8 приимаетъ врачъ, и паки болъни приходатъ ка
врач8 на изъцеление. Ми ка вамъ бесъ мазди подаваемъ вамъ д8шевное
лекввание и паки нерадиво и по сила приходите при мене.
Хотелъ бихъ и свои W4H за ваша любовъ дати и за ваше д8шевное
Т Т
спасение. W таковое мое радение ради ваше двшевное спасение никои w
Т
мздри не би запретилъ не 8чити. По вЪлики рани приимаетъ д8ша w лю-
Т
бовъ нежели w ненавистъ, кчкоже рече се : „Людие мои, кои любатъ
васъ, w h h ненавидвтъ васъ и зло твор8тъ вамъ“. Ни едина радостъ не
Т
имамъ на сего в%ка, расъвТ ваше спасение. KatA. ми полъза w слънце,
iacho Нающаго, егда печалъ васъ ради помрачаетъ ми ючи? Егда вижд8
Т Т
ваше житие по бозе изъправлено, тогда WKpHBaerb се тъма w очи мои.
Нъ егда прил8читъ се некоемв некое изък8шение, то да не б8детъ
всъкоре да приходитъ ка мне бесъ васако с8мнение. Аще и спеща ме
wopemeTe или въ велика болестъ есамъ, приидете бесъс8мнено и хощ8
Т
дати намъ wb-Ьтъ и д8шевною полъз8 и целъб8. Зане егда ви изъцелеете
Т Т
w д8шевние ваши рани, тогда и азъ свобождаю ce w телесни нед8гъ,
Т
тогда оутешаетъ се срдце мое w печали.
Cia въкратце рекохъ да раз8меете колико желание имамъ ради д8-
шевзое ваше спасеше. Вие сте μοιλ радостъ и Btce-aia, вие сте светъ
№чима моима. Егда вижд8 ваше изъправление, тогда изъплънаетъ се д8ша
мои. (съ) радостъ и в-Ьселие. Понеже вие сте мои ищи и матери, и сестри
и брапа, и сародници и чеда moix.
Т
Да не помислите, како да хощ8 w васъ некои. телесна почестъ и
того ради тако глаголю вамъ ? Знаетъ бъ, како не мислимъ ради то, нъ
Т
Цккоже речено, братъ w брата двшевною полъз8 приимаетъ ιχκο твръди
градъ. И ви iäko непотребна Μοίλ слов^са въмените. Такожде и азъ го-
Г
товъ есамъ оуслишати васъ, аще кое прошение имате въпросити w мене.
И хотелъ бихъ w васъ навикн8ти ( р ъ к о п и с № 3 2 8 , л. 3 4 1 — 3 5 2 ; също
№ 3 2 2 , л. 9 — 2 3 ; № 6 8 7 , л. 1 2 сл.).

166
 4. За н и в а т а и т р ъ н и т е

И др8го да речеме. Аще кои иматъ лозие или нива и не работи го,
запВстеетъ и почнетъ да раждатъ тръние и капини. Егда почнетъ да от-
ребитъ тенова тръние и гложе, хощетъ да си изъдеретъ р8це и да се
текръвавитъ. Потребно бе ем8 да не теставитъ да изърастетъ тръние.
Аще хощетъ да отребитъ нива, егда режетъ тръние връх8 земли, паки
скор8 хощетъ да изърастетъ тръние. Нъ егда изъкопаетъ корене, тогда
скор8 не мог8тъ да изърастетъ тръние. И тако можеши да отребиши
нива, егда tx добре течистиши, тогда ποννρι... и да сатвори(ши) оугаръ и
да изъбереши Деница добра и да ю посееши. Аще ли почистишъ добре
и потомъ теставишъ ю неработена, по мног8 тръние сатворитъ нежели
прежде, и големи корене сатворитъ.
Тако и ради д8ша биваетъ. Прежде потребно естъ да тесечеши зло
възъжделение и зла навка. Не иматъ дрвго по зло те зла наука, txKO же
рече в-клики Въсшпа: „Велики тр8дъ потребно естъ да тесечетъ члвкъ
зла на8ка“. Понеже зла навка, егда се застареетъ оу чдВКа, станетъ го­
леми коренъ и станетъ еставна (sic) злоба.
т т т

Аще кои хоще да тесечетъ зла на8ка те себе и страсти и те где се

раждатъ, тие се нарицаю(тъ) зли д8шевни корене. Аще тие корене не
изътребиме, не можеме ни едно дело бгооугодно да сатвориме. Понеже
сама завистъ нищо не можетъ зло да творитъ, но иматъ помощника та-
щеславие. Кои любить да го похвалаютъ, тенъ завидитъ, егда почветъ да
похвалатъ некого... 1Акоже и прежде рекохме ради нива. Егда tx течи-
т

стимъ нива те тръне и по скор8 не посетъ ю, паки порастетъ тръние и

гложие по мног8, нежели прежде. Тръние, егда найдетъ мека земьх, по
мног8 раждаетъ се. Тако и ди1лволъ, егда видитъ неко»х д8ша течищена
и изъпащрена, радитъ да ю тескръ(ви)тъ и да посеетъ некои грехъ и
безаконие ( р ъ к о п и с № 3 2 8 , л. 5 2 а— 5 4 а).

5. З а к л ю ч е н и е к ъ м ж и т и е т о на Й о а н К р ъ с т и т е л

Благословени христи>дне, далеко да бежиме те Иродово зло8м1е и

Иродианино и дащери еи, да не станеме м8жие ьхкте же Ирода, и жени
toKO же Иродиада и дащери еи. Егда твориме празници, да се не тепи-
ваме и да не поемо високи песни, и да не играемо демонъски игри. Тако
твор8тъ безъбожни елини. Егда творахВ празници на свои богове, тогда
мног8 адех8 и пига.х8, и играеха и поеха, и мног8 безъсрамни дели тво-
рах8. Аще кои мног8 »хдеше и мног8 пиеше и мног8 срамни работи тво-
раше, него похвалах8, како добре естъ празнввалъ и почиталъ свои бо­

167
гове. Какови бехо нихни богове нечисти и гнвсни и безакони, такова
имъ и почестъ требветъ да имъ творатъ. Безъчаснимъ безъчасНе по-
добаетъ.
Но ми, православни христшАне, празнвемъ стимъ и богомъ почетени
и равно агглии. Тако и ми требветъ да празнвемъ, дЗховно да празнЗемъ.
Аще не вбиваемъ Предитеча (Акоже Ирода, но ми свою д8ш8 8биваемъ,
егда празнЕемъ (Акоже елини. Оуслишите, кои имате зли жени и развра-
щенм девойки. Оуслишите, кои есте се вадали ва женски любовъ-
Оуслишите, кои се клънете за н и ...
Коликю иматъ ва данашни день несмислъни члвци, клънвт се и за-
клинают се и савръшают се клетви ихъ. Такоже и жени иматъ несами-
слъни, приходатъ 8 цркв8 и не сто(атъ сасъ благо говеше. Една сасъ
др8га двмаатъ, една др8га икЗждаютъ и клеветаютъ. Егда придзтъ 8 цръ-
ковъ, не стоютъ сасъ благогювенъство да 8слиш8тъ слово стом8 и жи-
т

тие, но »ако W беса надихани вастаютъ и играютъ. И по големо зло за

велика похвала им8тъ его, koia се по добре пременитъ да играетъ. W горе
w горе на такви!А жени ! Свою д8ш8 8биваютъ и не могвтъ да познаютъ
како 8биваютъ свою д8щ8, но гледа1Ать на Ирода и ч8дат се, како по-
гзби Предитеча.
Колико има ва ти»а дни ради женъское вазжделеше единъ дрвгаго
8биваютъ. Тако ни единъ зверь не вбиваеть сами себе свое естаство
»Акоже чловеци. Пючто ради такови вещи бивають w некои ? Понеже „не
наказвютъ cboia чеда, догде ес8 малъки да 8зматъ страхъ. Не можещи
ли да 8чишн свое чедо, дай го др8гом8 8чителю добромв да ги нака-
жетъ. Такожде и матери да накажвтъ девици, да не гледатъ безъсрам-
но, да не празнославатъ, да се не сме1АТъ безвмно, да се не присмиватъ,
да не юбичатъ да играатъ хоро, да не творатъ дело, което се рад8етъ
врагъ. Тако длъжни ес8 родителе w малки да накаж8тъ cboia чеда,
да ги 8чатъ w седмо лето или & пето, догде да прид8тъ до is. лета.
Понеже д8ша младо дете подобна естъ како бело платно и аще ва
каква 6otA поставишь его, то «ютаетъ ем8 до последи.
TaKw и мало дете. Егда Λ мало на8чит се на добро, не можетъ
т

скоро да се «»братитъ на зло до свои самрътъ, що е w малко навчило,

Того ради и апостолъ Павлъ пншеть ка корин-в-еном I. послаше ва е.
глава. Зли беседи развращаетъ добри на8ки младомз и да не ч8дим се.
т Ч

како некои стаютъ крадливи, и 8биици, и блюдници и ютрицают се . w

т
христианъска вера. Аще биха родителе нихни w мали 8чиле на законъ,
т

божи и w мали да 8зъматъ страхъ, не би такови биле. Но не беха 8чени,

т т

w мали и последи наидвтъ по развращени w себе и мал8 вина 1убретаютъ,

васкоре вападаютъ ва зло, (Акоже и апостолъ Павелъ пишетъ ка ефе-

168
сомъ ва s глава, рече: „Чеда, послвшаите свои родителе w гд е , сии бо
естъ заповедъ права ва юбетоване, да благо тебе б 8детъ и бвдеши длъ-
говечанъ на земли“. И паки ка евреюмъ ва i. глава, како можетъ бити
снъ без наказаше wua своего. И паки премвдри Соломонъ ва десета
глава рече: „Наказани синъ прем8дръ биваетъ“ . . .
Аще кои ютацъ ненаказветъ своего сина, ненавидитъ его. Аще ли
т
WTanb наказветъ своего сина, wHb любитъ его w срдца. Тако рекохме
ради мвжеска чеда да наказвеме. Колико по мног8 требветъ да наказвемъ
женска чеда. Требветъ да ги гледаме како ходатъ, како беседВютъ, да
не б 8д 8тъ безъсрамни, или прекоречи, да не вазвращаютъ речъ.
т

Вслишите, вие матери, кои имате девойки, да не навчатъ w васъ

некое зло. Егда eie д 8мате бесрамни речи или клънете, или се закли-
наете, или лажете или др 8го некое зло творите, и whh слишвтъ, w васъ
гледатъ и whh творатъ (лкоже w васъ видатъ. Егда чедо ваше б8детъ
добро и родители его радветъ се сасъ добро чедо. Аще ли ги ненака-
звете и станвтъ зли, &цъ и матеръ хощ 8тъ да се засраматъ & чловеци.
(Акоже рекохме велико ванимание да имаемо да наказвемъ свои,
чеда. Иматъ некои жени безъчедни и 8зимаютъ ч8жди сирачета, да ги
юхранатъ за двшевно спасение. Подобаетъ и нихъ да 8чатъ на законъ
божи, (Акоже и свои . . . ( С о ф и й с к а н а р о д н а б и б л.— Янкулов сборник
№ 690, л. 301а—3076).
6. Д о б а в к а към с л о в о за в ъ з д в и ж е н и е на ч е с т н и я к р ъ с т

Азъ, Июсифь, изброихь колико црие поминвша w рождество Χ ίο до

дра Костандина ме. а. црь Иродь, снь Андипатров; I. Архелае; г. кесара

Авг8сть; д . Тивер1а кесарь; е. др 8ги Иродь; s. Гаиа; з. Агрипа И род;

н дрвги Агрипа; ·«■. Faia; ι. Клавд:а; ia. Неронъ; iß. Гал1а; ir. Мготитъ;

1д . 8 спесиань ; ie. Титъ; is· Доменьтиьгкнь; 13. 8 нер(а; ш, 8 нер1а; н·. Траинъ;

к. Връхолива; ка. Антонинь; кв. Аврил1а; кг; Комодь; кд. Cepia; ке

1—*
Пертинь; ks. Сефер1а : кз. Анътонинь; кн. Мартинь; к·«·. Марькин; л.
Алесандрь; ла. Д ^им ианъ; лв. PSMta; лг. Горьгца ; л д . Филикь; ле. Де-
ке»А ; ле. Алериань ; лз. Клавд1а ; ли. Аврел1а : л-в·. Филор1а ; м. Карь ; ма.
Диюклитианъ ; мв. Ма^имианъ : мг. Ерък8л1а ; мА. царь Костадинъ, наре­
чени Хларось, ютаць цр8 Костандин8; ме. црь Костандинъ. (Янкулов
с б о р н и к , № 690, л. 197— 198). .........

169
 7. З а к л ю ч е н и е к ъ м ж и т и е т о на К с е н о ф о н
Таково житие показа блажени Гинофонтъ сасъ свою С8пр8жниц8 и
сасъ CBOIK чеда. И толико богатаство именкше, нъ никое вреждение не
сатвори м8 богатаство да се не спасетъ. Богатъ беше денофонтъ, въи-
стин8 богатъ, и по правд8 и по истинв, не лажни рабъ Хсвъ. Никако не
имаше оумъ свои на с8етное богатаство, ι\κο же твор8тъ въ TÎa наша
времена богати. Треперат iako же Каина надъ светное богатаство. По в е­
лика любовъ им8тъ на богатаство нежели на Хса. Нъ блажени .Еинофонтъ
никако не пожали ради светное богатаство, тъкмо ради Хса имаше в е­
лика жалостъ.
Въ TÎa наша времена богати, егда даютъ некоем8 сиромахв две жлъ-
тици на заемъ, три хощ8т да м8 оузъметъ файда. Тати и грабителе и
кръвници! Понеже не можих да наид8 или въ градъ, или въ село, или
м8жъ или жена iako же £енофонтъ. Много места есамъ ходилъ, тъкмо
едного наидохъ въ страни 1ер 8петр8, именемъ Анъдре 1А КалавЪла1 и чесна
его с8пр8жниц 8 Елени — них видех колико любовъ име1хх 8 на калвгери
и на свещеници, и на странни и на нищи, и 8богимъ, и сиримъ и въдо-
вицам, и на цръкви и на манастирах.
W безвмни, w несамисалъни сребролюбъци, како васъ преласти врагъ,
како помрачи очи ваши и не можете да познаете кое дело кс(тъ) вам
за потреба ! W безвмни, кое кс(тъ) по добро — дали да имате единъ часъ
оупокоеше, изъобилие на сего сзетънаго в-Ька, нъ противв б8д8ща(го)
вЪка? Ни единъ данъ не можеши да наречеши настоюще оупокоение
противв б8д8щаго. И блажени ес8, които биша на τοια светъ милостиви
и щедри нищимъ и 8богим, въ вЪки хощвтъ радввати се. И които ес8
немилостиви, w h î нарицаютъ, како да пиютъ кръвъ члкски. IV богати,
аще хощете да 8толите гневъ бжи Λ себе, станете милостиви, всъпоме-
ните како рече оу стое е^гелие. Петъ деви приидоша и тлъкн8ша мило-
стви (sic) двери и рекоша: „Ги, Лвръзи на(м)“. И Хсъ рече имъ: „Не
знаю васъ &к8д8 есте“. Велико ч8до — сахраниле бех8 девъство и не
бех8 милостиви, того ради изъгна ги Хсъ. Не может немилостиви да ва-
нидвтъ въ царъство небесное.
Они петъ деви не даваха милостина, ос8ждени биша. Колико по мно-
г8 грехъ хощ8т да им8тъ, кои 8зимаютъ ч8ждо и грабатъ сиромашко. По
в-Ьлики грех кс(тъ) да 8зимаши файда w сиромаха, нежели да твориши
бл8дъ. По добра кс(тъ) волъна нищота (sic) и телесно да проидеме на
TOfo светъ, нежели да имаемо многа, егда вмреме, да ги взъматъ др8ги,
доволъно да ги ^д8тъ. ( С о ф и й с к а н а р о д н а б и б л . , ръкопис №
5/927, л. 140а— 142а).

1В други ръкописи Каравела.

.170
Фиг. 16. Никифор Рилски — автограф от 1767 г., ръкопис № 436

171
 8. С л о в о I w а н н а З л а т о 8 с т а ради п р о ч 1т а н 1е книги

Подобаетъ често да прочитаеме бжственое писание и въ цркви да

сказвютъ слово вчителе. Мног8 члвци иматъ и знаютъ четати и мръзи
ги да 8зм8тъ книга въ свои р8це и да прочетвтъ некое слово; нъ ни же
въ цркви хощ8тъ да вънидвтъ и да слвшатъ. Д а видиме евн8х’ пвтемъ
идегАше и на колесница седеше, и книга въ р8це дръжаше и 8милено
четеше и съсъ прилежание вънимаше, което чътеше.
т
IV васъ никои не иматъ да се 8празнитъ да 8зметъ книга въ свои
р8це. Нъ въместо книга, котки дръжите или кечета, или мангала играйте,
или двханъ пиете и гнвсно плювате. Или гнвсни речи говорите и б8 не-
т 0_,
нависни работи творите. Wc8ä 8 се познавате, како не имате блгоговенство
на себе и не имате любовъ на ба, истинало bî е срдце w законъ бжи.
Възрите на евнвха, на црица Кандакиина слвга, егда п0шде въ Иер8-
салимъ и виде млъва и метежъ. Гонех8 евреи апслето и не може ни ма­
до да се ползветъ. Нъ егда изиде w Иервсалима и седеш е на колесница
и четеше книга Hcaia пророка и тогда ползвва се. Видите ли, кои имвтъ
блгоговенство и които са боютъ (отъ) ба, како творвтъ? Тако и вие
творите 1
Аще любите да се ползвете & ч8деса и знамениа, кои любатъ да про-
читаетъ повчеша. Многв чвдеса и знамениа можетъ наити g писание и мо­
жеше се ползввати, (Акоже и евнвхъ w повчение позна Ха. Таково четеше
(ако wB4a на заколение веде се и въ смерение его с8дъ възетъ се (ако
распетъ бистъ. 1Ако въземлетъ ce w земли животъ его, (ако грехъ не
сътвори. И не 1\)брете се лъстъ въ 8стехъ его, (ако можетъ и др8ги
спасти, (ако родъ его неисповедимъ естъ ; ιακο катапетазма раздираше се
и повъс8д8 тма бистъ ; (ако камение распадоша се ; ιακο мрътви & гроба
въставл(Ах8. Тиа речи тлъквваше ем8 Филипъ апслъ.
Видите ли колика сила иматъ писание, колико дръзновение даетъ
4ΛΒΚ8, колика дховна радостъ раждаетъ се Λ писаше? [Акоже пророкъ
Мойсей рече: „Или седиши, или ходиши, или κοια работа работишъ, или
на трапеза седиши, въсегда да въспоменаеши име га ба своего“. Най па­
че егда есме на п8тъ, на безъмлъвие, тогда потребно естъ да се молиме
68. Понеже и евнвхъ на п8ти вервва, и апслъ Павелъ на п8ти верева.
И да речеме, кои не любатъ да прочитаютъ писание, подобни ес8
како WHia, да 8зм8тъ книга и да ю погребетъ въ гноище. Колико м8чими
хощвтъ бити такови, колико 68 досадно есть w такови. Предъ нихъ

172
стоитъ бжствное писание да имъ показветъ п8тъ, к8де да ид8тъ и да с
спасвтъ, a whh го погребоха въ гноище! Такожде и т д е и глах8 про-
рокомъ: „Не сказвите намъ, понеже не хощемъ послвшати ваша сло-
веса“.
Тако и които не хощ8тъ да прочитаютъ бжствное писание. Вервете
ми, толико досадно ми естъ, егда поч8ю кои не люблютъ да четвтъ
повчение, како где ми са връзани 8ста moi& и по велика досада естъ ми
ваша досада. Аще кои не даетъ да се чътетъ повчение, вета бжиа за-
граждаетъ. Кои любатъ да сказвютъ слово божие, 8ста бжиа нарицаетъ
се и дша 8ста нарицаетъ се. Како дша можетъ жива бити, аще не иматъ
вета? И пророчъска словеса 8ста бжиа нарицаютъ се.
Слишите и да се 8боите, како дигажонъ стоитъ и юбщо възиваетъ :
„Вънъмемъ, сей гласъ црковни нарицаеть се юбщи гласъ“. И что хощетъ
да речетъ „Вънмемъ“, сиречъ готови бедете да 8слишите слово бжие
И потомъ начинаеть ώ пророчество чътение, а ниа тогда не вънимаемъ
того гласа. И речеть чътецъ: „Тако глетъ гъ “ и некои страшни речи про­
читаютъ се. А ниа никакъ не вънимаемъ.
Егда поидете на позорище да видите некои бесовски игри, съсъ ве­
лико вънимание елзшате бесовски игри. Не ли ви е срамъ, еще имена
пророческа не знаете, пророчество чътете. А ти w начала не знаеши име
προροκδ. Егда име не знаеши, како можеши и развмети ?
Ти еси книжовникъ, потребно естъ ти да сказвеши др8гом8, а не
т

др8ги тебе да сказвютъ. Мт8д8 познаваетъ се, како не вънимаите слово

което се чътетъ. Аще бихте съ ванимание слово слишали, въсаком8
бихте съсъ дръзновение w писание слово Лвещали. Слишите Павла како
повелеваетъ Тимо^ею, тако рече: „Чедо Тимо-«-ею, вънимаи чътению и
8тешешю; егда чътеши писание, съсъ вънимание да чътеши“.
Егда Koi съсъ вънимание чътетъ писание, никогда не можетъ да се
насититъ да чътетъ. Писание колико чътешъ, толико еще желаеши да
четеши. Почто толико желаетъ дш а да слиша повчение? Понеже 8 пи­
сание юбретаетъ се животъ вечни.
Иматъ некои четци и рек8тъ: „Много книги прочетохъ и не 8м8дрихъ
се и наситихъ се четати“. Такови чътецъ не можилъ да г.ознаетъ какова
сладостъ иматъ писание, того ради тако е рекалъ· Нъ гакоже рекохме
колико члвкъ 8пражн(ьетъ се въ писание, толика сила и дръзновение
приходитъ на дш8 свою и можетъ да раз8меетъ, что се нарицаетъ про­
рочество, что естъ повестъ, что естъ притча, что естъ иновещание, что
естъ начрътание, что естъ юбразъ, что естъ евгелие.
И на въсакъ днъ слишиме стое еггелие и небрежливо и безъ страхъ
посл8шаите стое еугел!е. И да 8слишиме како страшно показ8етъ стое

173
ai/телие, егда речетъ: „М>гнъ ихъ не 8гашаетъ и чръвъ ихъ не Змираетъ“.
Иже поЯма расечетъ ихъ и положить чъстъ ихъ съ лицемершми, и егда
се речетъ: „Не вемъ васъ w к8д8 есте, юидете vv мене, проклети“. И д а
не преластите се, да речете: „Тъкмо на страхъ тако глетъ стое еугелие“
Нъ аще кои естъ блгоговенъ и блгочъстивъ христигашинъ, егда Вслишитъ
такови страшни речи, поникнетъ лицемъ на земли и млъкомъ и тихомъ
и съ страхомъ пршмаетъ и повин8етъ се на такови страшни речи, иже
слишитъ w стое е^гелие. И на въсако ei/тлско слово повин8етъ се,
^кож е рече Хс : „Аще кои възненавидитъ w u a или матеръ ради мене,
не естъ мене потребанъ такови“. И паки рече: „Не пршдохъ поставити
миръ на землю, нъ мечъ и скръбни б8дете въ живота сего“.
Такова словеса потребно естъ намъ единъ др8гом8 да сказ8еме и да
позчаеме. И паки, егда рече Хс, егда изрекоха: „Пришле ес8 мати τ β ο ιλ

и братиа τ β ο ι λ , ищ8тъ да те вид8тъ“, н>веща Хс и рече имъ: „Кои сл8-

шатъ и твор8тъ волю μ ο ι λ , t h î a м о г 8 т ъ да се нарек8тъ мати m o i \ и бра­
тиа, и съродници мои“.
Почто писание разделиетъ и това нарицаетъ се пророчество, а това
еггелие? Понеже пророчество и е^гелие едино глютъ. Рече пророкъ:
„Хромъ члвкъ ίλκο еленъ можетъ скочити“. И паки рече: „Гъ (да)
дастъ глаголъ блговествзющемз силою многою“. Нели ес8 и тиа речи
еггелски ? Почто ради 8мал1-леме ихъ ιν еугелие ? Почто ' ради четири
блговесници биша? Почто не биша ι. или к. ? Или многи написаха стое
щтелие или единъ да го напишетъ ? Почто 8ченици нарекоша се, а не
неЗченици? Почто на ветхи заветъ противЗ новом8 глетъ: „Дамъ вамъ
нови заветъ?“
Нъ вер8ите ме — ничесоже не хощ8 вамъ ректи ради таковою вещъ,
ни 1усо6 ъ, ни юбщо. Нъ аще кои пршметъ та^ речъ за полза, хощ8 ем8
помогн8ти мног8 да раз8меетъ w писание. Аще кои не б8детъ се полз8-
вати, ^ставл1лю его и на такови не мог8 помогнати. И васъ сътворихъ
безъ&ветни, ни мали Лветъ да не имате да се юправдаете предъ мною.
Се вамъ доволна прошениа показахъ w пророчески книги и w evre-
лие. Аще и Λ такова словеса не б8дете се ползввати, нъ почнете w др8ги
книги да ищете да се полз8ете, тиа словеса, които сте ч8ле w това мое­
то повчение и забвварите го ; егда се на8чите да заб8вар8вате, въси книги
да прочитаете, въса хощете забвварити. И азъ, аще искаж8 вамъ и др8го
по 8чен1е, и него хощете заб8варити.
Того ради не хощ8 сказ8вати, да не имате по мног8 грехъ и м8чение.
Нъ ваша произволениа стоитъ да тлък8ете стое писание или да го не
тлъквете. Егда познаю васъ, како и виа блгоиск8сни свиете се, и азъ

174
бвд8 съсъ вами радввати с е ... ( С о ф и й с к а н а р о д н а б и б л., № 322,
л. 119«— 127®).

9. Бележки на В. И. Григорович за Свищовския

(Одеския) рък опи с

Рукопись Свиштовская
Празници бабини или о бабих баснях.
еча — празнувате îb. петци и десеть четвертци и мартини суботи, и
вторници и волческш праздници и русалгйский и горяшнаци и да не пре­
дат жени у петок.
ечв — имаше двЪ баби, на една беше има баба Друса, лшмие олово
и баеше вода, а (на) другата има беше Горогледа баба ПАтка, глядаше
(на) bock. Tîa беху и залагаре и бродници и другии многи лякове знаАху.
И во оно врЪме имаше два попа — попь Торно и попь Мигно. TÎA два
баби празнували bi'. петци на година. Дойде баба Друса и рече попу
Торну да напиши ни ти а Bi. празници, защо попь Торно беше книжен.
Баба Друса казоваше и поп Торно писоваше — поимено (?) петкамъ.
Попь Торно и Горогледа баба гледала на восокъ и познала дека добро
било и други празници да напишать. Горогледа... рече попу Мигну да
напишемА Мартини суботи и четвертки и волчески празници и свети Гер-
мань и жени да не предуть у п а то к ь и некои торници.
C4S — Слово ради самовили. Кои ходи на самовили и на бродници и
които бавкТ и залагают и завезуют скоти.
баснарки.
та — кои ходет на самовили и на бродници и на бавкне и на отваране
еуангелия — такожде и кои леют олово и восок, и кои веруют мапи и
залагания, и които завезуют зверове и мечки, и гледат на вода, и заве­
зуют деца малечки, и кои жени викают себе лекаря и давают биля и
бвряне.
тв — конк помощъ можи да сотвори мало воже и сино платно и
црено црен нож и бурвкнь и върба древо и други многи враговщини.
TS — самовили или баснарки или бродници или билгафе или бургаше
напаВкИ, такови нарицают се невЪрни бавкльници.
рекаре не лЪкарь?
ти — Слово ради магееници.
1 —
2. — говорег : мапА ми к сотворено и не раждам, а друзи кажут
w магш ми умирают деца, оумирают ми добици, а други кажут у кащи
имам мапя.
Tsi. — Но и се да реку вам, благословени христиане, по много земли
ходих, толко не сам видЪл по много бродници и самовили и магееници,
колку у болгарска землик. ( М о с к в а — Държавна библиотека „В. И. Л е ­
н и н “, ф. № 87 В. И. Г р и г о р о в и ч ) .

175
 Никифои Рилски
1. С л о в о а., и ж е в о с т н х ь ю ц а н а ш е т о I i vaHHa Зла-
т о в с т а г о ра ди в оспи тан 1е и н а к аз ан ! а чадъ.

Молю ваше господство, блгсвенн хрсианн, много вънимаше и та-

щаше да имате и да сатворите на своа чада и на свои рабш, въсегда
да имате за ннх попечение како да се спасвть, како да са бг8 оугодни.
И да воспоменете блженаго IwBa, како на вьсакъ день твораше жрьтва
ради своа чеда, понеже боАше се да на сагрЪш8ть пред бга с некое
влое помишлеше. Въспоменн Авраама, како пор8чи на свои оунвцн :
Добре, рече, да сахранетн заповЪдь бжйо. Такожде и пророкь Д вдъ и
цръ, егда хотеше да се преставитъ, пр1зва сна своето и въместо да м8
wcTaBHTb некое богатество, а и>нъ м8 порзчи и рече м8 : W чедо мое, аще
любиши и хощеши да живееши по законъ бдай, никогда не хощет ти
пр1итн некое зло, но всака в-Ьщъ хощет тн лесно и 8годно битн, и хо-
щещи vv вс8д8 иметн великое оукрЪплеше. Аще ли паки испаднешь w
онаА помощь, никоа помощь не хощеши имети w црскою силв и бо­
гатество.
Понеже 8 кого члвка не имать правда и блгочаспе, погвблАеть свое
богатество и юстанетъ за срамъ и за 8корь. Но аще кои имать правда и
блгочасДа, аще и что не имать, помогнет ем8 бгь и стежить богатество·
Потребно есть и родителю, или юцъ или матеръ, да не радатъ сос
земльно богатасто да юбогатеютъ чеда своа, и да гн 8крашаютъ сос
х8бави пременн, но да ги юбогатеють с по8чен1е, да б8д8тъ блгогов^на
и смирена и терпеливн, и послвшливм, и кроткн, и тихи, и милостивн,
и блгочестивьь Да не с8 сластолюбнм, да не с8 ^бАдницн и шаници,
да не с8 м1ролюбць1, да не б8д8ть се вьдали вь тел%сше страстьк
Егда твои снъ бвдетъ бг8 Вгоданъ, тогда есть оукрашень, тогда есть
богагь, тогда есть оукрашень и пременень и славенъ. Длъж нн ес8 ро-
дител 1е са многм раз8мь да изглед8ютъ свод чеда : како ход8гь, како
жителств8ютъ, с каковимъ члвекомъ сабирают се. Понеже още не имате
грижа за своа чеда и w ваше нерадеше сътворитъ н^Ькои грЪхъ, васъ
хощетъ да мвчить бгь ради ннх. Понеже аще не имамо и за др8гаго
чКвка попечение, како би се спасаль, хощеть да с8дитъ насъ бгь. Е^коже
и апслъ Павелъ насъ 8чить, рече ни: Кто же ώ вас тъкмо за свою спа­
сеше да радетъ, но и др8гом8 хрсДанинЗ да помогнеть за спасеше. Ко-
лико по мног8 хощетъ еусвжденн битн w бга, които родители не нас-
тавлАютъ чеда своа на законь бжщ.

176
 Видите ли како оучитъ насъ писаше, да 8чиме наша чада ? А нне
не TB op iM e тако, но ги оучиме да стан8ть богати, да имаАтъ красни ка­
ши и премени, и добрн коне и лоз1е, и ниви и ливади и др 8 га многа
стока да стечатъ. И егда стечатъ многа стока, тогда им се радите, тогда
ги похвалАете, а ради ннхно двшевное спасеше никако не помишлАите.
Ако ли речеши : мои сннъ развманъ есть, да того ради стече богатаство
и васи чловеци имат го за похвалаА, знай до некое врЪме хошет да го
иматъ и богатаство и славата. Потомъ хощетъ да погибнетъ и и>нъ, и
богатество и слава.
Но южоже рекохме, аще кои иматъ блгочест 1е, whh нарицают са
богати и развмни, (лкоже рече се, аще кто вЪра и надежда на бга, не
гребзеть нем8 богатество. Аще ли толико не имагь в-Нра и надежда,
никоа помощь не имать vv богатаство.
Многи родители таковое s.io навикновеше им8тъ — никако не хо-
щ8ть да 8дар8ть свое чедо, или да го скаратъ, или нещо да го 8скръ-
батъ. И гледат ги како разьвращено живеютъ и нищо имъ не кажатъ.
И многажди азь видехъ такива ненаказана заведоша гн пред с 8д 1а
и wceKoma имъ глави. И стадоши (sic) родители на cbohv чада 8биицн,
понеже w мали възрасть не 8чиха ги, не скараха ги и не биха ги. И
vvhh се сабраша сос ели и развратени члвцн и vv нихь навикоше се зло
творитн и до послфди npiß^aST ги на шбщи законъ, сиречъ на црски
с8дь, и предь голики народь ос8дат го на самрътъ. И тогда негови ро'
дители vv народа засрамат се и за сина своего велика жалба подим8тъ.
Такови нераз8мнн родители, които не наказвютъ своа чеда, много
Зкореше подемлют vv простаго народа и с прьстом ги показ8ютъ, и межд8
собою говорвтъ: „Не ли том8ва сннъ vvôecH.xa, а том8ва сина фатиха на
блвдъ, а том8ва оубница есть ?“ И w члвцн срамь не смеютъ такови
родителе да излез8ть пред народа, и vv срама и vv жалби станвтъ >лко
6ез8мни.
W чловЪче, не ли ти е срамъ, кога видишь сина своего на с8дище
приведень и пре(дъ) толикнмъ народомъ наказветъ сина твоего и 8чит
го развмъ, не ли тебе беше прилично да 8чишъ свое чедо ? Аще би ти
оучилъ прежде свое чедо, не би се сега срам8валъ, не би се крилъ w
народа «νκο влод^А. Но ти самь предалъ еси сина своего на смерть и
сталь еси оубница син8 своем8. Видиши ли колико безвманъ чловТкъ
бнлъ еси ?
Кад би виделъ чвжди члв-Ькъ да скаратъ снна твоего или да го
Здаритъ, а тебе пр[идетъ жалъ и расардиши се на vvHoroBa члка, и поч-
нешъ да се карашъ. IV безвмне, почто тако расферепилъ се еси како диви
ввЪрь и горше vv sß-fepa и ваздвизаеши в-Ьлики метежъ и крамола? А
егда видиши врага на всакъ день биетъ снна твоего и хощеть дш8 его
да м8 извадить и да а занесетъ оу в^чна м8ка, а тн гледашь и никоа
грижа не имашъ да го избавишъ w реки враж1А.

}2 Съвременници на Паисий — част първа 177

 Ко а милостъ имаши npieibi ώ бга ? Колико без8мнн есте, колико
несмислени есте, колико без8мнн (есте), егда видишм свое чедо на новъ
мсцъ падаетъ и м8чит го бесь, почнете да м8 ищете лековн, да го но­
сите по цркви и да молите стн да м8 дадвть телесно здрав 1е и да го
избаватъ w мвченше. А егда видишь сьша твоего въсаки грехь саде-
ваетъ и валАет са въ грЪхь ixkw свина в каль, тогда не имашь грижа
да го излеквеши.
т

Знай, w члвЪче, ιχκο видишъ сина твоего да падаетъ w беса, телото

м8чить бесъ, а на д8шата никое зло не можеть да м8 сатворить, но еще
т

по много добро имать на дшата. Той члвекъ, които пада w на дворъ, да

терпить и да блгодаритъ бга, ιχκο мчникъ нарицает се. Но които на
всакь день сагрЪшають и никако не пр1хож д 8ть на покалше, такива и на
той светь w ч л й ц н хощ8тъ битн 8коренн и посрамленьк И егда оум-
ротъ, хощеть дша ихь поить1 вь вЪчнаА м8ка. Хощетъ бгъ да речетъ на
ти а , които имаха чеда : „Азь сатворихь вась да есте начелницн и 8чи-
тели на свои чеда. Не ли предадохь ваша чеда 8 ваши р8це ? Не порвчих
ли вамь w мали да гн 8чите на блгочаст^е?“ — Хощеши да речешь :
„Оучихме ги и не сл 8шають“. И ιχ то знамъ, како те не слвшатъ, защо
са станали големи. То потребно беше да ги си оучилъ, егда беха еще
малки. Но врагъ приноситъ вамъ милостъ, да ги мил8еть1 догде ес 8
т

мали и разгалихте гн w малки. А егда пораст8тъ и да ги 8чиге, не сл8-

шають ви. Понеже потребно беше да ги сте оучиле догде беха мали,
да оузматъ страхъ и да ви се боютъ.
Cerw ради и градинар^е им8тъ юбичае, егда що посеють 8 градината,
кадь порасте диво бшпе, често го плеватъ, догде есть младо, не дает
м8 да се 8коренить, да не подавить питомната сеидба. Тако и вамь по-
добаеть да творите на ваши чеда, да не 1\>ставлАеть некоА s.ao6a да се
оукоренитъ 8 ннхь догде ес8 млади.
Кои мвЪтъ бедите ^вТщатн бг8, егда чеда ваша оукореваютъ васъ
и 1Л'безчаств8ютъ ? Понеже оу закона пишеть : „Аще кое чедо ^безьча-
ств8етъ wua и матеръ свою, съмръНю да 8мретъ, стречь да го побнютъ
с камен1е “, колико по много хощеть м8чень битн, ком8 са ненаказани
чеда и досаждаю тъ бг8. Понеже, аще ваша чеда творать вло и гр%хь,
бг8 досаждаютъ.
А ние, WKaAHHH и грЪшнн, вид 1ме на въсакь день како наша чеда
досаждаютъ бг8 и х8латъ на стое име erw, и никако не имами грижа
да ги исправиме. Видиши ли, колико почитаетъ насъ бгъ и рече: „Егда
те оукоритъ сннъ твои, да го побиють с камеше“. А ти видишъ сннъ
твои, како попираеть законь бжш и никако не внимаеши, каква милость
т

надЪеши се да полвчиши w бга.

 Torw ради рекохме, блгословенн хрстчанн, да се не лениме, но да
наказвемь свод чада, да творатъ заповЪдь б ж 1ю. Понеже вси можете да
развмеите, егда 8гаждаютъ бг8 и бгь с нимъ есть, и на τοίλ св-Ьгь добро
хощетъ да проидатъ и на whhh свЪтъ да полвчатъ црство нбсное к8пно
съ вами... ( С о ф и й с к а нар. б и б л . , ръкопис № 436, л. 1—7).

2. С л о в о -Т. р а д и м а г е с н и ц н и самовилн и б р о д н и ц н,
и з ал а г а нi е и б а д нiе
Пишеть въ книга, нарицаеми ЛамОщикъ, како беше единь члвкъ бе-
сань и преведоша го при единаго п8стиножителд, и помоли се бг8 и
изгна беса w члка. И стн юцъ запрети бес8 и рече м8: „Запрещаю ти,
лвкави враже, право да ми скажешъ, 8 меката кои д8ши по мног8 иматъ —
дали м8ж 1е или ж ен и ? “ Рече врагъ: „По мног8 женн имат 8 меката“.

И рече елщъ : „ Не верввам те, лвкаве враже. Женн не стрежвтъ пътища

да вбиваютъ и да 8бираютъ члвецн, или да ходат сас бардкъ да кра-
Д8тъ. Како да те в-Ьр8ю, враже, како да имат по мног8 жени 8 меката?“

Рече врагъ: „Да те скаж8, wne, почто ради по мног8 ес8 жени 8 ме­
ката. Не имъ аресова това лице, което имь бгъ дар8ва, нь поставлдють
белило и червило, и пременвют се в красни премени, и поставлдють на
себе сребро и злато. И колико wHe 8крашают се, толико ние, бесове,
радеем се, понеже мног8 члвецн прелащаютъ. И код не имат да се при-
менатъ, а тие се присмиватъ на драгите. А които ес8 безьчеднн, а тие
ни 8кораютъ и ^усвждаютъ. Егда се две скаратъ, едина др8га до самрътъ
не прощаютъ. Егда имъ 8мретъ чедо или сародникъ, х8латъ на бга и
т8жатъ, и плач8тъ до самрътн. И искатъ лекове да раждатъ мъшки
деца. ^
[Лкоже рекох те, юче, велика радостъ иматъ нашъ господаръ Вел-
зев8лъ на магесницн женн. Егда 8мретъ некод магесница жена и прене­
сем д8шата еи 8 пеклот8 и почитаетъ д нашъ господаръ Велзев8лъ, и по-
ставитъ ю в преисподнв адов8, и тамо где с8 елински богове и еретицн,
тамо где есть и предатель 1юда. Такова почесть творит нашъ господаръ
на самовиле и бродници и магесницн и ^бадлници. И поставлдет ги,
где wrHb не 8гашаетъ и черви не 8мираютъ.
И толико 8годни са намъ магесницн. Аще що имь речеме, посл8ша-
ютъ насъ. Егда имъ покажеме некое лекове и бврьдне, или др8го некое
sjio да сатворатъ, WHe w насъ по добре сатворвтъ s.tot8. Ниа мало имь
показвемо, a WHe на мног8 раз8меваютъ. И велика помощъ имаемо w
ннхъ и вси наши работи велики WHe саврьшаютъ. И мног8 помощь
имаемо w магесницн. Ниа рекохме да ги на8чиме, a WHe по хитрн ста­
наха vv насъ. И ниа, бесове, 8боАхме са w магесницн жени, понеже WHe
многн невлобиви д8ши прелащаютъ и пр1вед8т ги при нашего господина.
т

Колико м8Ж1е иматъ 8 м8ката, по веке ес8 w женн прелащенн не-

т

жели други грЪхъ.

Тако ниа 8чиме жените догде са млади, да се накитатъ и да се пре-
мен8ватъ, прелащают невлобивн Д8ши. Егда се застареютъ, wme стан8тъ
магесницн. И стан8тъ лютн и сръдитн, почн8тъ да клън8тъ и да се за-
клинатъ , и да не прощаютъ, кой имъ нещо сагр-Ьшитъ“.
Такова словеса рече врагъ юномвва д8ховник8 и невидимъ бнсть. И
азъ по мног8 земле ходихъ и не самъ видель толико мног8 магесницн
като 8 таА н а ш а з е м л А б л ъ г а р с к а , и самовилн и бродници. По дрвги
земли иматъ дрвги грахове, нь лесно приходвтъ на покалше, понеже не
т т ___

имат по тешки грЪхъ, егда се ювръжетъ члкъ w Хрста.

Кои са ^рицаютт, Хрста бга. Самовилн, и бродници, и магесницн,
които ходатъ по нихъ, искатъ лекове w нихъ, тие ес8 противници
б ж 1и и безьбожницн, щолопоклоницн. Такови, егда се покаютъ, таково
покаАШю да покажвтъ : да се Лречвтъ Л злн д-Ьли и враговщини, гажоже
Лрекоха се въ вр-Ьме кращеше свое, и да проклън8тъ магии и самовили
и бродници, и баснарки и всака билАвища, и всака ина вражьска начи-
нан1е. Егда таковое покалше сатвор8тъ и довр^Ьменн да им8тъ запре-
щен1е, и тогда да ги пр^емет попъ 8 цркви, да имъ даетъ анафора и при-
чещеше ( С о ф и й с к а н а р о д н а б и б л . , ръкопис № 325, л. 73— 78).

3. С л о в о , в I. I w a n на З л а т о в с т а г о како п о д о б а е т ъ сто-
ати 8 црковъ

Члов^че, смиели въ себ-fc и 8бой са ! Оу цркви безъ страха стоиши.

Не видеши ли црковъ нво нарицает се. Иматъ некои блгоговЪйнн члвЪцн
и сотвориха домови свои цркви. Въ домъ господинъ седитъ на престолъ,
сл8ги сл8г8ютъ, послвшницн едини предвтъ, др8гн ткаютъ, др8гн шиютъ.
Т

Господинъ сас своа стопаница w закона бж 1 а повчают са и полезнаА

Т

бесед8ютъ ; и чеда ихъ сл8ш8тъ, и послвшницн нихнн 8чат са w н н хъ .

Не ли есть пршично таковъ домъ да го наречеми цръковъ, понеже въ
таковъ домъ миръ и тишина есть.
Иди въ црковъ, въ домъ бжш, да почвешъ млъва и метежъ. Сътво­
риха црковъ како механа : пршмехови и смехови в цркви биваютъ како
и по пазар8, прозеваютъ са въ црковъ. Ж енн събирают са да се зговорвтъ,
что да работатъ и да се видатъ свои премени, и да клфветатъ и да
^усвждаютъ една дрвга и пркмиват с а .

180
 r T

Въ цркви женат će и разженвт се. Ни страхъ w бга, ни срамъ w

члвЪцн.
W безвмнь! жени! W несмислени роде! Почто не мислите? На па­
заръ ли сте дошле или на сватба, да се смейте и да се кикотите ? Или
сте дошле на место сто? Т8ка агглн и арханьгглн предстоютъ, стаж
бж 1а црква нво нарицает са . Почто ради поставлена есть стал трапеза
въ юлтаръ? Кои бвдетъ възити на престола totw ?
Т Т
Оусльшите, что рече пророкъ: „W ctsiihtu w земли и възндете на
нво.“ Вид1'те ли како нарицаетъ пророкъ црква нво? Torw ради прмично
есть намъ, егда хощемо да идемо оу црква, да се наготвимо и сас стра-
хомъ да възндемъ на нво. Помисли, кого хощешъ да найдешъ в цркви!
Не ли нарицает са црква домъ бжШ? А вие глъчите и смейте са и
т
празнословите. Егда сте на пазаръ, седите кротко и тихо, и w члвЪци
Т
боите се и срамввати са да ви не найдатъ некоА махана. Бгъ w нвса
страшни заповеди запов%д8етъ и паки не боим се и не срамввами се
Т
w бга.
Егда хощете да се разговарате ради некоА потреба т-ЬлеснаА, по
домови зговарайте са или на 8лица, или на пазаръ, или на дворъ,

егда излезите w црква. Не подобаетъ оу црква да хоратите. Не рекохъ

вамъ да се не зговарате ради некоА потреба, тъкмо 8 црква да не д8мате.
По кол потреба идемо оу црковъ? Да смислимо своа съгр-Ьшеша
Т

и да просимъ w бга да ни кшроститъ наша согрЪшеша. А вие сотво-

рихте црква како хамамъ и пазаръ. Аще кой м8жъ естъ женолюбацъ и
блвдникъ, оу црква идетъ и тамо да видггъ соблазанъ; тамо да видггь
двшевна погнбелъ; тамо да видДъ прелащен1е, тамо да видггъ жени
8крашенн, да преласт8ватъ маловмннхъ. Аще кой блвдникъ иматъ вож-
дел-Ьнга ради жени, оу црковъ идетъ, да исполнитъ св.ое желан1А. Aine коа
жена искатъ нещо да квпитъ или да продадетъ, оу црква идетъ, тамо да
пазаритъ. Коа жена хощетъ да 8женитъ сьша или щерка, оу црква идетъ
да творитъ годежъ. К о а искатъ да клев-Ьтитъ или да се пркмеетъ
некомв, или драго некое зло да сътворатъ.
Азъ же грЪшнм на всакъ денъ имамъ велика грижа ради васъ, да
бихте некое двшевно спасеше пр1ели w црковъ. А вие на пакостъ и на
грЪхъ сабираите са въ цркви, и не тъкмо себе зло творите, но и др8-
гммъ творитм зло, и на кротки и на смирени творите зло.

181
 Речетъ развратени : „Что да гвор8? Ид8 оу црква и не мог8 да ра-
З8мею, егда се чегетъ слово“. Како б8дешъ развметн, егда не имашъ
страхъ бж 1й въ себе и срдцето ти е ствдено ради закона бж1а и не
имашъ блгоговТинство на себе ? Torw ради не можешъ да развмеешъ.
На л8каво срдде и гръделиво, не можегъ да се прклепитъ слово бж1е.
Вид|'те ли evHSxa Кандакьш царицинъ? Пвтемъ идеше и четеши
Hcaia пророка, и не можеши да развмеетъ, къде тлък8еши юнова слово.
Позна бгъ негово блгоговТинство и незлобиво и чисто срдце. И поела
бгъ апела Филипа и протлък8ва м8 шниа речи, които не можеши да гн
развмеетъ.
Тако и ради насъ сътворилъ би бгъ, егда сми достойни да пршмемъ
слово бжш. Послалъ бн бгъ оучителА да скажетъ намъ ради двшевно
наше спасеше. Тъкмо смири се и покори се и млъчи, не д8май 8 црква.
А ще ли не можешъ да се вдръжишъ да не д8машъ 8 црква, а тн не
ходи 8 цръковъ. По добре ти е да не ходиши, нежели да ходишъ и да
Т
береши грТхъ, и дрвгн да твориши да се соблажнаватъ w тебе. Рекохми
кои м8 ж 1е или жени говоратъ 8 црква, да не ходатъ оу црква, догде се
Т
не <д>биютъ да не д8матъ оу цркви.
И др8го да речемъ. Кои м8 ж 1е иматъ лични жени и млади, да имъ
не давагъ да се пременатъ. Аще ли се премен8ватъ и ходатъ оу цркви,
биваютъ саблазанъ простом8 народе. 1Лкоже рекохме, 8 црковъ никой да
не д8матъ, но сас страхомъ да стоимъ и да елншаме како се чететъ и
поетъ. Влдка млъчитъ и слишитъ. Почто юставихте правдв и истинв, и
гоните маглн и лублаци ? Оставихте д8ховните на8ки и возлюбихте Mip-
ска прелащен1а. Ради то мног8 досаждаети бг8.
Но молю васъ, мои блгословени хрейани, сами себе помилвиге. W с-
тавите зли на8кн и навчити се добро да творите. Които сте говориле оу
т
цркви — или м8же, или жени — да престаните w таковое зло, да не
г о в о р и т е о у цркви ( С о ф и й с к а н а р о д н а библ., ръкопис № 343,
л. 85— 90).
4. Како писветъ са писмо, егда р а з b w p т а ч а т са два
wрт ак а
Съ настодщи написаное и свидЪтелное писмо известно творитъ, i a k w
[wHCHpa] и [и!нсица] нришедши въ наш8 митрополию, сказаша t\n w имех8
1уртаклакъ на [^жсицад] трьговина, работающи лЪта сега толикаА, въ
[«шейна] д Вкань или место, ньш% же похисапиха са междв себе по всемв,
8зе въсаки свою wpranKO правд8, що м8 се падаше въсе, и не имеетъ
Т Т
проситн единь w дрвгаго, ниже многб, ниже мало, ниже w главното, ниже
182
T т
vv Bepecbie, ниже w инаА wpTa4KaA вЦць ни мало. Гакоже хисапиша са
wnacHO и чисто по всем8 (хкоже речено, разрешиша помеждв себе
им8ще wpTa^aKb и раздЪлиша са и не имеютъ причасДА прочее ижоже
Т

рехомъ, еже даватн или взимати единь w др8гаго. ТЪмже въ показаше

написаха с а и два писмена подобнаА, и едино бо даде са [юнсиц8], а
др8гое же [whchpS] пред свидетелство и прочее аф£д (1764) ( С о ф и й ­
с к а н а р о д н а библ., ръкопис № 6/953, л. 56"— 57").
5. О п и с а н и е на р ъ к о п и с № 917
Понеже ръкопис № 917 на Църковния историко-археологически
музей е съвсем неизвестен, тук ще предам насловите на всички съчи­
нения, поместени в него :
1. Иже в стих wpa нашето IwaHHa Злато8стаго слово а. ради по­
канеше и ради Авела и пророка Даншла и Ахава цра, и Двда цра и w
апела Мавла (л. 1 15).
2. Преподобна Кирша монаха некоА притча дш8 полезна (л. 15"—20").
3. Иже въ стих wua нашето IwaHHa Златовста слово ради двора и
светнато вЪка (л. 20б— 40).
4. Меца iSHia кд. по8чеше на рождетво стато IwaHHa КрстителА
(л. 40б— 56").
5. Месеца ÎSHÎa кд. слово похвално на рождетво стато Кланна Крсти­
телА (л. 57— 58).
6. Ч8до стом8 CvMewHS Стлъпник8 (л. 58"— 61").
7. И др8го ч8до стом8 CvMewHS (л. 62— 63).
8. Слово преподобнаго wua нашето IwaHHa (л. 63— 65").
9. Слово ради гневъ и Нерость, и кой мръзитъ на некоето и не хо-
щеть'да~се простить сас него, таковш враге сл8та биваетъ (л. 65° —67).
10. По8чеше стато Васил1а ради добродетел (л. 67— 68).
11. Слово ai. 3axapia пророка ради които са немилостиви с8д1амъ
(л. 6 8 -7 0 ).
12. Слово κι. ради бездажд1е (л. 70 - 72).
13. Слово п. ради wc8ждeнie (л. 72" -74").
r~> Т

14. Слово Д1 . како изнде бесъ w члвка (л. 74"— 75).

15. Слово ei. ради поканеше (л. 75"— 77").
16. Слово si. ради нищета (л. 78— 82).
17. Слово з1. стато IwaHHa Злато8ста ради прочиташе кньп ъ (л. 82° —84).
18. Слово И1 . ради гневъ и нфость (л. 84— 85).
19. Слово * 1. ради плача (л. 85— 86).
20. Слово к. ради милостиню (л. 86— 87).

183
 21. Слово ка. ради некоего iepea мвченика (л. 87— 90).
22. Слово кв. како подобаетъ въсакомв хрспанинв да ходит (л. 90 -92").
23. Слово кг. ради немилостиваго Петра (л. 92«—97).
24. Слово кд. како 1и’аннъ бгословъ спасе единаго разбойника
(л. 97— 100").
25. Слово ке. ради и-свждеше (л. 100" -102).

26. Слово KS- ради наказаше еже не лените се (л. 102л— 104e).
27. Слово кз. Григор1а Двоеслова ради nonaixnie (л. 104" - 105).
28. Слово кн. IwaHHa Златоуста ради мертви (л. 105"- 109).

29. Слово к-в·, ради плача (л. 109— 111).

30. Слово л. стаго Васил1е ради тьщеслав1е (л. 111-113) .
31. Слово ла. да не вер8ваме сънь въ нощи (л. 113« -116).
32. Слово ле . ради спасение (л. 116 118Й).
33. Слово лг. AHTÎwxa каки’ призиваетъ нас богъ на пока1кже (л
118"- 123).
34. Слово лд- како прилично есть да жив8ть хрстлане православни
(л. 123"— 129).
35. Слово ле. стаго Генад1а narpiapxa Царьнрада како да имаме
страхъ божи (л. 129 133").
36. По8чеше^:таго IwaHHa Злато8ста ради страшнаго с8да (л. 1ЗЗ6 - 138)
37. Слово лз. ради милостина (л. 138— 143б).
38. Слово ли. IwaHHa Златовста како подобаеть стоати оу црква
(л. 143"— 150").

39. Слово л-β. ради некоА двца како побеж е в п8стиню (л. 150б— 159)
40. Слово м. како полазно есть често да прочитаемь писаше (л
159"— 160").
41. Слово ма. IwaHHa Злато8ста ради покореше къ наставник(8)
(л. 160" 163).
42. Слово мв. w добро хотеше и s.io хотен1е (л. 163й 165).
43. Слово мг. 1ианна Злато8ста ради страшни день с8дни (л. 163Л 170).
44. Слово мд. стаго AHTÎwxa ради любовъ к ближнимъ своимъ
(л. 170"— 175").
45. Слово ме. Куанна Злаго8ста ради ненависницн наши (л. 176- 178).
46. Слово ms. стаго Кгрема ради пока^н 1е (л. 178fi— 182).
1

47. Слово мз. IwaHHa Злато8ста ради милостина и въздаете w бога

(л. 182«- 191).
48. Слово ми. да се не надееме на свое исправлеше, но да се боиме
до самръть (л. 191«-..192).

184
 49. Др8го слово м·«·. ради пока&ше (л. 192«— 194ή).
50. Слово н. стаго I'pHropia папа римскаго ради странопр1емство
(л. 195-197).
Т

51. Слово на. w книга I w b o b h ( л . 197й—201).

52. Слово нв. ради зли жени (л. 201Й—204").
53. Слово νγ. похвала добрьшь и благимь женам (л. 205—209«).
54. Меца 18л1а k s . день по8чеше ради 8крашен1е женамъ и момимь,
како да живеють (л. 210—2181*б).
54. Слово ради арменн (л. 218«—224).
55. Слово ради еиреи (л. 224—226б).
56. Меца wKTOMBpia k s . стаго м8ченика Димигр1а (л. 227— 243).
57. Слово ради празници и ради по8чеше (л. 243«—247").
58. Мсцъ април^а кг. день стаго велико м8ченик8 Георпю м8чеше
и ч8деса (л. 247«—279«).
59. Меца is.iia кз. стаго велико м8ченика и исцелебника 11антелеимона
(л. 280—287«).
60. Меца HoeMBpia ai. стаго велико мвченика и ч8дотворца Мина
еггптенина (л. 288—298«),

Янкул Хрельовски
1. С л о в о к а к о п р и л и ч н о е с т ь п р а в о с л а в н и м ъ христи-
| \ н о м ъ да х о д а т ь в ъ ц р ь к о в ъ
Того ради и>стави цръкъвь бгъ, да ходиме често и да слишаме
слово и по8чеше, како ес8 живели сти и Hie да се теглиме по нихъ ко­
лики! можеме и да им се молиме да пи!могнать и намь, да бихме ваз-
могле да 8годиме бг8, (хкоже и whh 8годиша бг8. Аще ли слишаме, а не
твориме, нико1х помощъ не имаеми!, ако сме слишале, 1\коже рече Хс 8
стое еггл^е : „Кои познаютъ добре законь бжи и не творитъ, многоу хо-
Ш8тъ да б8д8тъ м8ченьт“ . Ако мал8 знаютъ законь и сагреш8тъ, по мало
хощеть бити м8чени. Ч го да речемь : WHÎa, които 8лазатъ често 8 црковъ
и излазатъ и на васакъ днъ слишатъ и никако не творатъ. Почто ради
нарицаемь се христи^не и раби Хки? Егда се нарицаемь раои Хки и по­
добно естъ и да творимъ вол8 Хв8. Кое добро сатворилъ еси болном8.
егда м8 речеши здравь еси, или сиромахв — богатъ еси. Тако и хрис-
ти1лнин8 , кои не ходить по заповеди Хки, како можеши да го наречеши,
како есть прави славни христигашинъ. Но еще по многв м8 зло твориши.

185
егда го похвалаеши, како есть добри христианинъ. Рекалъ еси на чер­
ното бело, а на белото — черно естъ.
Тако и развращеном8 христианин8 да го похвалиигь и да м8 речеши,
како естъ добри и благочастиви христианинъ, кое добро м8 си сатво-
рилъ, но еще по мног8 зло м8 твориши и тешки грехове налагаеши на
негова д8ша. |Дкоже рече Хс 8 стое enraie : „Велика грехота на wHHa,
които излазатъ по велика похвала како ес8 добри и бог8 8годни, а дело
ни мало не им8ть.“ Такожде и апостолъ Инчковъ пишеть ва саборно свое
послание, тако рече на wHÎa, които се хвалатъ, како им8ть чиста вера и
исповед8ютъ истинаго бога, а ни едно бог8 8годно дело не им8тъ. Κ οιλ
потреба, братι а μ ο ι λ , да речете, како имате вера и знаете бога, а ни
едно добро дело не творите, да есть бог8 8годно ? Но васегда враг8
^бьгхдеше и пшлньство — тигсч дели пръва заповедь враг8 есть. Можеть
ли сама вера безь дело да сиасетъ д8ш8? Егда видиши некоего гладна
и жедна, и гола, и помръзнала, и речете м8 : „Иди, 1хшъ и пии, и юблечи
се, и грей се“, и не си подалъ телесною потреба, коем8 си добро сат-
ворилъ w празни речи. Тако и вера безъ дело, мрътва естъ.
И аще речетъ некои некоем8: „Имамъ дело, ти имаши вер8; покажи
Т Т

ми вер8 твою w делъ твою и азъ да ти покаже w дела мою вер8“.

т

Ти вервеши, ιλκο единъ естъ богъ. Добре творишъ. W многа лета

прежде тебе бесове вервютъ и знаютъ, како хощетъ да ги м8чить. W
светне члвче, w прелащене, и несамислъне, w безвмне ! Хощеши ли да
т Т

скаж8 тебе : Вера безъ дело мрътва естъ. Аврамъ, wirb нашъ, не ли w
Г— Т
делъ wπpaвдa себе, не помил8ва единороднаго сна своего, но wnfle да
го заколе ради льюовъ бжи. Видите ли како помогна вера на дело и
дело помогна на вер8, и сасъ дело похвална бистъ вера. |Дкоже сасъ
единъ волъ не может ь да wperb члвкъ и да теглитъ кола и юрель не мо­
жеть да летитъ на ваздвхъ сасъ едно крило, такожде, и дело безь вера,
и вера безь дело не може да се наречетъ савръшено дело. И паки, рече,
Т

вер8ва Аврамъ бога и вамени се правда и дрвгь божи нарече ce. W добри
Т

делъ нарече се Аврамъ др8гь божи, а не такмо w вера. Не можетъ

члвкъ такмо сасъ вера да се юправдаетъ предъ бога. Аще би такмо
сасъ вера безъ дело да се wnpaßflae^ члвкъ, не би рекалъ Хс 8чени-
комъ да ид8тъ да8ч8тъ, васи езици да вервютъ и да се крьщаютъ ва
име wua и сина и стаго д)С8·
И не рече, егда вервютъ и крьстатъ се, тогда биваютъ савръшени
христшлне. Не рече тако, но рече : егда вервютъ и кръщают се и не сат-
ворвтъ и драга повелен^а, не могвтъ да са савръшени христиглне. И паки

186
рече Хс йчеником своим : Да идете да 8чите ; егда повер8ютъ и позна­
ете, како могвтъ дръжати чисто стое кръщеше, тогда да ги кръщавате
и да ги мирос8вате, и да саврьшатъ васа мокч повелеша, и тогда б8д8тъ
савръшени христикчне, и тогда 68д8тъ са вами до скончаше века. Аминъ.
W ч8дно wôemaHie, w ч8дно речеше ! Рече и wôeiua се да б8деть ва-
сегда сась wHia, които твор8тъ негово повелеше. И ни ιν що да се бшоть,
т Т Т

ни w зли члвци, ни w м8чителе npie, ни w гонителе. Такмо крепка на­

дежда да им8тъ на васесилнаго и васемог8щаго бога. Раз8меите, слиша-
теле, и не рече Хс такмо сась свои 8ченици да бвдетъ, на които вервютъ
ва Ха и творВтъ негова заповедь. И не рече до скончаше века хощеть
да б8деть сасъ нихь, а на w h ьзи стъ да не б8детъ сас ь нихь. Тащ речь
х8лна есть и такови речи да се не говоратъ, сиречь дсч скончаше века
на Tot*, стъ и ва цръство небесно хощеть да б8деть Хс сасъ свои 8год-
ници, кчкоже рече апстлъ [Дковь : Вера безъ дело мрътва естъ, таке и
тело-безь д8ша мрътво естъ.
Того ради и намъ подобаатъ, гхкоже имаемо избрана вера и пох­
вална, тако и да тащиме се и да стежиме добро дело. И да е прилично
жит1е наше на вера наша; да дръжиме тело наше чисто w греха; да
б8демь щедри и молостиви нищимь и 8богимъ; и да видим кои творатъ
намъ зло ; и да ги почитаме д8ховни наши 8чителе ; и да сахранаемъ
наши W4H да не гледатъ на неподобни вещи ; и 8мъ и помишлеше да
дръжиме да не мислать на л8каво ; да се не уобъ1чдеме и да се не впи­
ваме, ΐλκο свинче да се валаме 8 каль ; да не дрьжиме паметозлоб1е ικκο
камила; да не сме хитри на зло ίκκο лисица; да не сме люкави ικκυ
зм1и ; да не сме <д>скрьнителе и блюдници ιχκο нечисти скоти ; да не
л'С8ждаемь единъ дрвгаго ; да не творимъ пакос(т)ъ единъ др8гом8; да
не творимъ работи, които любитъ врагь.
Тит\ дели, иже ги рекохме, васн ди!дволъски заповеди ес8. Кои ги
творвтъ, w h h ес8 раби враг8. Но да радиме да 8годиме х8 бог8 нашем8,
да станеме хей раби, и тако можемъ сподобити се и царъство небесно
пол8чити ( С о ф и й с к а н а р о д н а биб л., ръкопис № 690, листове 11 — 15).
2. З а к л ю ч е н и е към с л о в о за в ъ з д ъ р ж а н и е т о
И сега хощ8 да скаж8 ради свещеници како ес8 длъжни да пока-
ж8тъ добро жит1е, пред простаго народа да покаж8ть пость и ваздрь-
жаше, да покаж8тъ кротость и смиреше и покорство, да покаж8ть щед-
ро(с)ть и млеть и нищолюб1е. Аще ßie, 1ереи, не б8дете тако творити
иже есте се нарекле земльни аггли и бжи сл8жители и васи люд1е на
вась гледать, аще Bie ^убезьчастите стаго поста сась 1чбь1ддение и пи-
ixHbcTBo и сась викаше и сась 8кореше, егда те видатъ твръдо8мни

137
члвеци, не хощ8т се саблазнити w тебе. Но иматъ некои мало8мни члвеци
Т

васкоре саблазнают ce « тебе и не почитають стаго поста.

Т

И 8слишиге како рече гь 8 стое е^глие w MaTeix. ih . глава : W горе

Т

члвк8 том8, иже w него приходитъ саблазань. Видите ли колика зло

естъ да саблазнитъ некси др8гаго члвка. Того ради длъжни есме и по­
пове, и м8 ж 1е, и жени, и васакъ вазрасть да почетеме стаго поста. Како
есме начеле, тако и до коньца да го савръшиме чисто и да се не рас-
лабиме. Той велики пость нарицает се како да даеме десетакъ бг8 презъ
васего лета. Того ради рекохме да се не раслабиме.
Т

Им8т и>бичае, които припвскаютъ с коне, «»начела не брьзатъ ; колико

приближают се до белегь, толико биютъ коне по скор8 да тръч8тъ, и
кои предваритъ по напреди да придегъ до белегь, да го похвалать и да
8зметъ даръ. Тако и намъ подобаегь да гвориме. Колико се прибли-
жаемь при чесни страсти гд8 нашем8 Ic8 Х8 и сти прести днъ васкръ-
сеше Χίο, да се н8диме и скор8 да бръзаме да предваримъ, догде не е
пришалъ данъ васака добродетелъ да исправимъ и да 8множиме и стаго
честнаго поста добре да почетеме. £гда τβκνν б8демь сатворити, тогда хо-
щетъ бгъ насъ сподобити на то»\ стъ мирно и безгрешно и Хко вас-
крьсеше и 68Д8Щ8Ю nacxs да сподобим се пол8чити, иже есть гдъ нашъ
1сь Хс. (ръкопис № 690, листове 24— 25).

3. Вь то й д а н ь с л о в о , к о и т о се н а р и ц а ю т ь 8 ч и т е л е и
n a c T H p i e н а д ь с т а д о Χί ο
W горе таковимь ради сластолюбие и «юь|*,дение и пиншьство и пе-
ваше песни бесовски. Криете таланьтъ и бисерь ГАна своего вь вино и
ва сластолюб1е. Да споменемъ «жогова - приелъ бе единь талантъ и не
сакривъ го, но принесе го господине своем8 и рече: „8бон»х се ιν тебе
ίλκο и жестокь. Тамо, где не си се^лъ, жнеши ли и сабираеши ли Лгде
не раздаль (sic). Того ради 8бо^х ce w тебе и сакрих го, да го не по-
г8бимь. И се, прими свое сребро.“ Кои Лветь рече м8 господинь, κοίΛ ли
похвала? Нели м8 рече: „Зли рабе и л8каве и лениве, и нерадиве, почго
не далъ еси сребро мое на трьговци и азь бихь w трьговци по мног8
8зель“ ? Тогда страшно рече господинь ка предстоюгцимь : „Възмете сего
лениваго и нерадиваго и поставите его ва негасими югань“.
Посл8шите, които се нарицають 8чителе. Видите ли единь сребрьникъ
не пог8би, но веза го ва чисти w6p8Cb и принесе го и даде го господине,
и паки «>с8ждень бисть. Колико по мног8 хощ8тъ бити и»с8ждени, kohtw
приеха два таланта да ес8, или три; или петъ и погВбиши ги. Когда ги
погвблають ? Егда почн8ть Да твор8т неподобни вещи, които не имъ е

188
прилично. И почн8ть прости и бескнижни да се саблазнають w нихни ра­
боти. Тогда пог8блають wHna таланъти, сиречь дари, които са приеле w
бога, ι&ко же речено бистъ оу стое evre.aie: „Егда се соль 8смръдитъ,
да се просипетъ на гноище, да ю рабът8тъ (sic) члвци".
Лепче есть прости люди книжовни да 8ч8тъ и да сказ8ютъ, такмо
благоговени, нежели да ес8 оученици и да ес8 разьвращени. Егда естъ
Вчителъ бог8 б0 1 дзливь и благоговень ? Да есть, аще кои посл8шаютъ
негово 8чение, польз8ет се. Что хощетъ да речетъ единь таланътъ, или
два, или три, или петъ? Единъ талантъ по мало 8чеше имать, пети —
сьврьшено 8чеше им8тъ. На аще кои имать теплотВ на божие заповеди,
такови по мног8 д8ши приводить на покааше при бога. Аще и мало
8чение им8ть, можеть члвкь и сась 8ста, и сась глава и сась тело да
8читъ, и сась ^удежди, и сасъ погледь, и сасъ проста речъ можетъ да
полъз8етъ члвка, и сасъ питие можетъ да иолъз8еть.“ ( С о ф и й с к а нар.
б и б л., ръкопис № 689, л. 407а— 408л).
4. С л о в о н е к о и с в е щ е н и к ь , е г д а к р ь щ а в а ш е жени,
с а б л а з н а в а ш е се.
Ва некои манастирь некои сщеникь, именемь Кононь, бе го поставили
ег8мень, кои приходать на кръщеше, да ги крьщавать. Кгда крьщаваше некою
жен8 и хоте^шеда ю помажеть, тогда саблазнаше се. Ради то хотегдше
да побежить ιν манастира. Егда хотегаапе да изидеть w манастира, кчви се ем8
Куанъ Крьститель и рече м8: „Не бежи w с8д8 и азь да твор8 да се не
саблазнаваеши“. Тако рече сти Куань и Лиде w него. И ва той дань при-
де Heiik девица, персидина родом, зело прекрасна и хогегкше да се крь-
стить. И сатвори тамо единь днь девица; архдеписк8пь Петрь 8слишаль
беше ради нейна красота и w добра рода. И похвали ю и хотегдше да
|д 8зметь за своего дигсжона, но wma сама не васхоте. Попь Кононь 8зе
свою патериц8 и рече: „Не мог8 т8 седети“.
И изиде w манастирь и приде на една гора. II тамо срете го сти
JwaH Крьститель и кротко рече м8 : „Вазврати се ва манастирь и азь да
твор8 да не имаши саблазань“. Попь се расрьди : „И др8ги пать рекал
ми еси да сатвориши и не сатвориль еси и к том8 не мог8 да трь-
пимь w борба“. Рече м8 сти: „Седи доле“ И vvhb седна. И ваздвиже м8
поли на корем, сась прьсть свои прекрьсти трищи и рече м8: „Расрьдиль
се еси, како те не исцелихь, азь же рекохь да имаши борьба, по велика
,— . Т

мазда да имаши w ба, а ти не можеши трьпети. Wce.ie иди, мажи жени

и лежи при ихь, никако не бои се да се саблазниши“.
Вазврати се ва манастирь и за8тр8 крьсти красною девиц8 и помаза
ю с миром и никако не помисли, како ксть жена. EI сатвори дрзги кд-
леть, крьщаваше и мазаше и никако не помисли ради жена, и тако пре-
Стави се ( С о ф и й с к а нар. библ., ръкопис № 689, част I, л. 6а— 7а).

189
Стоян Ковсжпъшки

Ic T o p iA славеноболгарскаА
vv народЪхъ и ιν царЪхъ и w стнхъ болгарскихъ и w всЪхъ дЪа ш а
и бмт1А болгарскат. Собрано и нареждено Паиаемъ 1еромонах1Умъ, бнв-
niarw во СгЬй горЪ А-в-онстЪй, w епархш Самок>л>фск*А, на ползв род8
болгарскомв, въ лЪ^о аф£в.
Предислов1 е къ хотащимъ цитати и послвшати написаннал во i'cto-
рШЦ8 CÎK).
Внемлите ви, читатели и слншатети, род-fe болта рекли, кой реннветъ
и оусердствветъ но CBoerw рода и по свое отечество болгарское, и же-
лаетъ развмЪти и знати известно ради своег(о) болгарскаго рода и за
свое оцн и праоць1, и црове, и naTpiapct, и стнхъ, како са исперво по-
живали и проишле. И вамъ потребно и полезно да знайте известно дЪ-
AHÎe оцъ вашихъ, како що знаАтъ все др8пй родове и к\зьщи за тЪхни
родъ и жзнкъ. И имЪютъ icTopÎH и вса к Ш книжникъ w нихъ знаетъ и
сказ8етъ и хвалит са сас свой родъ и жзнкъ.
Т8й ради и азъ вамъ написахъ по ред8 извЪстно за вашъ родъ и
кчзнкъ. Читайте и да знайте, замъ да не бедите w др8гите родове и
жзьщи подсмЪани и оукорени.
Азъ бо излиха поревновахъ по рода и по отечество болгарское и
много трвдъ подахъ собирати w различиш книги и icTopm, дондеже соб-
рахъ и совок8пихъ д-Ьдше рода болгарскаго во книжиц8 cito ради вашел
полза и похвала. Зане, аще кто хощетъ и любитъ свой родъ и отечество
болгарское и любить знати за свой родъ и жзикъ, да препишетъ îcto -
piihi8 cifo, да се не пог8би. Защо нецьш члцн не люоатъ за свой родъ
болгарсюй знати, но са vvöpamaeT на ч8ждаА политика и на ч8жд1й нчзнкъ
и не радАтъ за свой жзнкъ болгарскш, но 8чат са читати и говорити
по гречески, и срамАт са да се нарек8тъ болгари. IV нераз8мн+, и юродЪ
члвче, защо са срамишь да наречешъ ce6t болгаринъ и не чтешъ своАта
книга, що е по свой жзнкъ и не говоришъ по свой ж знкъ? Или не са
имали и болгари црство и гсподарство ? И за толико времА црствовали
и били славни и ч8дни по сичкаА землд. И много пьги вьзимали дань w
силньш р1млАни и Λ м8дрш греци. И давале имъ нарове и кралмве свои
црскш дщери въ сопрвжество, tokmw да би имЪали миръ и люб<д>вь съ
нимъ. И най-славни били iv ecerw cлaвeнcκaгw народа. И w нихъ перво
са whh цари нарекли, и перво τίε naTpiapxa имали, и перво са Tie

190
крещали, и най много тхе землА оусвоиле. И такчу чу всегчу словенскагчу
рода они най-силни и честни бнли. И перво словенски сватьш чу болгар-
скга родъ и 1лзнк проНдле, како по ред8 вс-Ьхъ за то въ Ню исторхйцв
написахъ. И за то имамъ w много книги и чу много icTopm свидетел­
ство, какъ е истина това се за болгари, що помЪн8хъ.
Но защо са срамАшь тн, неразВмнЪ члвче, w свой родъ и влачиш
са по ч8ждш нчзикъ? Но ще да речешъ : „Защо са греди по м8дри и по
политични, а болгари са прости и гл8пави, и не иматъ речи политични-
затова по добре е да се примЪсдмъ по гречески“. Но азъ тео% да ска-
ж8 — виждь, нераз8мнЪ, колко има чу греди по м8дри и славни, дали
чустзва ндкой чу тахъ свой родъ и хлзикъ, или свое оучеше като тебе
без8мне, що чуставАШь свой хлзнкъ и 8чеше, и примесАш са въ гречес-
скаА мвдрость и политика, щото немашь оу неА никой прибнтокъ, нито
раз8мевашь.
Ти, члвче болгарине, не прильщай са , знай си свой родъ и ιλββικ, и
оучи са по своем8 глзик8. По добро е болгарскаА простота и нейлоб^е w
греческаА прегордад политика и мвдрость. Болгари прости и невежи»
но вс акзгчу члка пр!емлють в домн свои и оугощаваютъ и милостию
дарвютъ, кой w тахъ просАтъ. А м8дрш и политичнш (греди) то никакъ
ни творАтъ, но i чуще чунематъ w простите и грабАть неправедно, и по­
вече грехъ пр1емлютъ w тАхна мвдрость и политика, а не полза.
Или са срамдшь, чи са греди прем8дри, и тьрговци и славни на
земли w свой родъ и глзнкъ, а болгари са прости и нема w тахъ тер-
говцн, и хитри книжнидн, и славньш на земли на това време, но повече
са w тахъ прости юрачи и копачи, и овчари и прости занаАтлш. Азъ на
Т

то во кратце да те (sic) скаж8. W Адама даже до )»л>сифа, б д ц н w6p84-

никъ, i wme колико бнха праведни и стьш пророци и патр1арси, и на­
рекоха са велики на землдта и пред бга. Ала не беше w тахъ никой
тьрговецъ или прехитръ и горделивъ, k3kw сегашните хитерци, що ги ти
имашь за почесть и ч8диш са сас тахъ и влачиш са на техинь нчзнкъ
и на тАхно «|бичае. Но они стьш и праведнш праодн сички бнли земле-
делатели и ювчари, и бнли богати сас скоти и плоди земльньш. И бнли
прости и невлобиви. И самъ Хс бъ слезе оу домъ простаго и нищетнаго
Uvci(})a и T3MW поживе. Виждъ како милва бгъ повече простите и невло-
бивите wpane и чувчаре, и най перво тахъ возлюбилъ на землдта и про­
славил ги. А ти са срамАшь, защо са болгаре прости и нехитри чувчаре
и чураче. И чуставдш свой родъ и (лзнкъ и хвалиш са сась ч8ждьш
|лзнкъ, и влачиш са на тахно чубнчай.
То азъ видЪхъ многчу члвцн чу болгари, защо такчу стр8ватъ, идат
по ч8жди хлзнкъ и чубичай, а свой хлзнкъ х8лдтъ. Затова написахъ т8ка
на онш оць1р 8гателей, дето не лю бдтъ свой родъ и (кзнкъ. A Bie, които
ревньлите за свой родъ и итечество и ищите да знайте и да ч8йте, затова
написахъ вамъ, да знайте каки ни са бьши и нашеи болгарски цровЪ и
narpiapcfe и apxiepeH без летописни книги и кондики. Що са за толико
лЪта црствовали и гствовали на земли и имали са icTopm црскш и кон­
дики арх 1ерейски всЪхъ известни, и жит 1А и правилахъ стнхъ болгар-
скихъ многи. Но не било въ оно времд щамби по словенски, а члвцн
и небрежеше не притолковали, но на мало са мЪста намКрдли таквисъ
книги. А кога оузели т8рцм болгарскад землд, напрасно погазили и по-
палили церкви и монастири и црскш и архтереискш дворове. В то времд
члцьгге и страха и н8жда и и оужаса т8рскаги бягали да оупаздтъ ток-
MW свой животъ. И в то лютое времд пог8били иньш icTopin црскш и
кондики арх 1ерейск 1и и патр!аршескш, и на многи стьш жит 1А и правила.
И сега нема ohîa книги .тЬтописнш, що са били пространни» написани
зарад всеги народа и царей болгарскихъ.
Азъ многи книги и премноги прочетохъ и взнскахъ прилежни» за
многи» времд и не возмогохъ никако да намЪрд таквас книга р8кописна
или печатна. Н амдрд са, ала по мало и рддко во кратцЪ. Намерихъ една
кратка icTopiA, що д бнлъ преписалъ ндкои латининъ, на имд Мавр8-
биръ, и» греческад icTopiA за болгарскш цровЪ, но весма кратка; едва
наидохъ т-Ьхни имена и кой по коего црствовал ь. Сам той Мавр8биръ
написалъ : „Како греци и» завистъ и и» ненавистъ, що имедли на болгари,
та не писали храбрьтд пост8пки и славнад дЪ дш д царей и народа бол-
гарскаго, но во кратц-fe и вопреки писали, како е тдмъ било прилична
и оугодни», замъ да не им е срамотии, защо ги болгари многи пьти гю-
бКждали и дань и» тдхъ вземали“.
И азъ и» тоги» Мавр8бира и и» др8гш многи» книги и щторш собрахъ
за многое времд по прилика и пораспространихъ и совок8пихъ ciio ic-
тор1йц8. Макаръ ако са и находд оу дрвпй много книги и icTOpift по ма­
ло и во кратцК написано за болгари, ала не можи сЪки члкъ да чете и
да помни. Тоги ради разсвдихъ и совок8пихь всд заедни во книжицв
С1ю, изв олаай да чтетъ (л. 3fi— 9а).

2. П о с л е с л о в и е

Азъ, Г1аис1А iepoMOHax и прогг8мен хшандарскшй, собрахъ и напи­

сах, и р8ски речи простьш ибратихь на болгарскШ простьш речи. Защо
по мали снЪдаше м д ревность и жалость по рода своеги болгарскаг(и),
чи немать icTopiA наедно собранна за преславнад д-Ьдшд, исперва вре­
мена рода нашего стьш и црей. Затова многаждм оукарах8 нас серби и
греци, чи немами ÎCTopÎA. И азъ гледахь по многих книгахь, какь има
зарад болгари много извЪсНе. Torvv ради воспргАхъ трздъ много. За две
л-Ьта собирахь по мало vv много кторш. И оу НемскаА землА повече за
то намерете ходихь. И TaMW намЪрих icTOpÎA Мавр8бирова, що писаль
во кратцЪ за еерби и за болгари и за цари. А за стьш никако не писаль,
защо бнлъ латининь и не казва за стмхь болгарскихь и сербскихъ, щото
прос^Али сетне, Лкако са ЛдЪлили латини vv греци. Но и за сербски стьт
влЪ пиши, покрива ги, а за болгарскш никакь не помАн8ва.
TaKW азъ презрЪхь свое главобо.те, защо за много време се тр8дих·
'Гак<л> и оутробою поболАхъ велми. И то w желаше много, що име ах ,
презрехъ и w многаго времена погребеннаА и забравеннаА едвамь соб-
рахь наедно во icTopiüuS Ню, речи и слова написахь. Не оучих са ни
граматика, ни политика никако, но простимь болгар1л>мь просто написахь.
Не бнсть мнЪ тш аш е за речи по граматика слагати и слова намещати,
но собрати на едно cito ктор 1Йц8. И собрахь Ню вь Хшандарь на полз8
род 8 нашем8 болгарском 8. . . ( С о ф и й с к а н а р о д н а б и б л., рък. № 369,
л. 131 — 132).

ДОЙНО ГРСКТЮТИК
1. Д о б а в к и към „К л е н с к и я п р е п и с “
I. И пакь на библие пише, к8гат8 щеши да раздели Ное сичкал землА
и ги блгсви Ное, кои какво да раб 8те, да са хране и рече: „Ти, Хамъ
бвдеши wpa™, и Афетъ же воевати, а Симъ бга прославАти“. И пакь
пише на др 8 го масто, кат8 излези Ное изь ковчега сас грима синове свои
и сась три снахи, и сась жената си нег8ва, и насади лози. И лозието
роди грозди и Ное направи вин8 vv гроздито. И пи Ное vv него и wim са
и заспа, и са Лвилъ голь. А среднАт (sic) м8 синъ, що г8 зовАха Хамь,
той влези при баща ши (sic), чи говида како са е Лвилъ голь, чи са
присмА на баща си. И излези воньи оубади на др 8ги два брата свои,
Сим8 и Афет 8, какь е голъ баща м8. А тие ни са присмАха на баща
ши (sic), ами зеха идна дреха, чи а оугвдиха на плещите си, чи трагнаха
назатъ и покриха баща си, та г8 ни видАха кат8 беши голь. И к8га
иставрези Ное и саб 8ди са и раз8мл, какь е билъ голъ и как м8 са е
присмАль Хамь, и прокле Хама да б 8де сл 8га на братьАта си, и vv нег8-
ватъ сой да са се роби сичките на нег8вите братьА. И тъй би проклетъ
Хамъ vv баща си.
А на Сима рече Ное да прославАбга; и vv нег8вото семе биха про­
роци и апстли. И Афет 8 рече да б 8де воевати, сиречь да живеи сасъ
мечь и да е силень на wpSKHe и на войска.

J3 Съвременници на Паисий — част мърка 193

 И IV този Афета родиха са страшни и силни народи, льви земньги,
кат8 бласкавици страшни, и борзи и силни. И всд вселеннад w тдх са
бодши. И w т8и племе са нахождатъ члвеци са поглидъ члка оубиватъ-
И « т дх ъ имаши жени, та са зовдха амазоние. Велик8 частъ вселенн8ю
покардх8 «р8жиемь.
Таквизи са, мой читателю, силни блгослови бащини.
И w този родъ Афет8въ произишле родь славенскии, сиречъ славни
на име москови, полдци, чехи, кроати, серби, болгари, моравлдни и про-
чьти премноги народи, ms са били най силни на землдта.
И д8 т8ка казахъмЯ какъ блгсви Ное синВвете си, кои какавъ да
баде. Ами да кажимь какь имъ раздели земдта на три ддла (л. 8а— 9а)

II. И имдлъ Афеть едното сьша, зовали го Мосхось. На негово племд

падналь и разделил са нашъ словенскьш гхзикь и зовали са мосхосовь
родь и |дзикъ. И поишле на пол8нощнад страна, дет8 е нинд Москов-
скад землд. И по «лшогози Мосхоса, праддда своето, гдет8 са населили
п8краи идна рЯка, та нарекли «нази рЯка -Москва, на името Мосхосово
Афетоватъ синъ, сиречь Сканданавид, а спореть WHaA река и WHoe село.
Сетне по мало времд начинили го градь и поставиле тамо престолъ
црскьш. И поради това има нарекли того града Москва и до днесъ.
iwnw оу Московскад землд има страна, щ8 д реквхми и по напретъ
Сканданавид. Кат8 са разделили исперво гдзиците по « н а д землд, та ги
зовали скандалдни. И сега «нази землд даржатъ драги »^зици, що ги зо-
ватъ ниглежи, и «ландежи, и шведи, и данимаркежи, а московците ги
зоватъ три кралевини, сиречъ иматъ три беилици (sic), та ги заповддать
московците. И w гдхъ дань земать и до днесъ. А «н и д скандалдни,
кат8 са оумножили по «нази землд и напалниха WHaA землд и почеха
да си тарсдтъ мдсто. Тид три ^^зици дигнаха войска, да тарсдтъ себЯ
землд добра и берекетна. И дет8 имъ аресваши землд, а тие там са
населиха.
И кои бЯха тид три (^зици ? — серби, москови и болгари. И тие
имаха трима воеводи като паши, та имь заповядаха. И тие са наричаха
п8 техните имена воеводски. И едного т8кь зовдха Сербинь воевода и по
нег8вото имд, та са нарек8ха негЗвите хора, сиреч войската м8 са наре-
к8ха серби и до днесъ. А московците имаха едного воевода, на име Мо-
соха. И по того Мосоха та са наричдтъ нег8вите хора московци и д8
днесь. А болгарите биле п8краи идна рЯка, дет8 д зовать Волга. И по­
ради тази рЯка, та са зоватъ болгари и до днесь.
И прочи родь словенски - «вом8 народ8 славенском8 даде Aлeξaн-
дръ царь великии с е д земд, дет8 са з8ве Сармацид, Далмацид, Полонид,
Малад Росид, Бохемид, Славони(д), Лигонид, Аланид, Оунгарид, Арба-

194
ниа (sic), Горил, Померанид, Босна, Кроацид, Сербил, Р8сид, Татари а ,
Преси а . И тези сичките земли, т о т о ги нарекохми т8ка, се са пвкраи
IVKHAHb мор"Ь. То са зове WH8e м8ре зове (sic) Адриатское, и Болтинское
и Помаршско море. И за т8ва море казватъ на н а к 8а книга философид,
та казватъ ^н8ва море е и>к8(л8) сичкиатъ с в а т ъ , w него веке нема на-
татъкъ др8га земл или h a k sa ада; или гимие да ходатъ, дет8 са пра­
вени сась ж и л а з 8, защо има 8 и>нова море камакъ, та са зове махладъсъ
гаши (магнитъ). И мнзи камакъ, к8га са 8л8ве 8 ж и л а з 8, а той ни п8ша са.
Та зат8(и) кажать н а к 8и философе, защо кат8 влезе жилАзна гемиА, а
ти а п8тава въ м8рет8. И покрай он8и м8ре са населиха whha лю ди , щото
ги нареквхми по напреть скандаллне (л. 11"— 13'·).

111. И тие а зи ц и , що ги наредихми и по напретъ, тье са биле най

силни и най славни на сиа землл 1европа, дет8 а дади Ное младом8 син8
своемВ Афет8. И тье са биле w неговото племА, зат8ва са биле толкози
силни и славни, сирЪчь по заповеди Ноеви. Защот8 Ное, кат8 благослови
синовете си, та речи на Афета да баде ваевати, сиречъ да е силень, га
зат8и са т и а азици най силни и най славни въ wea времА. Но и w гахъ
т и а три гхзици биле най силни и най славни московци, серби и болгари.
И кат8 са оумножиха тиа болгари п8 vvHa3H землл и край юнази рАка
Волга и не са веке збирали тамъ п8 шнази страна, вь лЪто w рждство
Хрстово той (378) (л. 14аб).
2. П о с л е с л о в и е
Азъ, ПаисиА 1ермонахъ и проиг8мен Хилендарски, собрахъ и напи
сахъ w р8ски речи простьш и wôpaTH.xb на болгарски прости речи, защо
по мало снедаше ме ревность и жалость по рода своего болгарскаго, чи
нематъ кториА наедно собрана за преславнал деАнил исперва времена
рода нашето, стьш и цреи. Затова многажди оукарА Х8 нас ь серби и греци,
чи немами icTopiA. И азь гледахъ по много книги какь има известие
зарад болгари. Того роди воспридхъ тр8дь много, за две лЪта собирахъ
по мало w много щторьш. И оу Немска землА повече за то намерение
ходихъ. И тамо намерихь истор(А Мавробирова, що писаль во кратцТ
За серби и за болгари и за цри, а за стьш никако не писаль, защо биль
латинин ; и не казва за стнхъ болгарскихь и сербскихъ, щото просидли
сетне, Лкако са Лделили латини w греци. Но и за сербски свети s .tT
пиши, покрива ги, а за болгарски никакь не помдн8ва.
Тако и азъ презрехъ свое главоболие, защо за много време са тр8-
дихь ; тако и оутробою поболАхъ велми, и то w желание много, що
имахь, сичко презрехъ. И w многаго времена погребеннаА и забравеннад
едвам собрахъ на едно во 1сторшц 8 ciro, речи и слова написахь. Не 8чих
са ни граматика, ни политика никако, но простимь болгаромь просто на-
писахъ. И аще кто желаеть своего рода исперво оуведати како и что
били болгари, да речетъ и да препишегь ciw исторщ8 исквснимь писа-
ниемь и 1мсиамъ. Зане не бистъ мне тщаниемъ за речи по граматика сла-
гати и слова намещати, но собрати сию историицв.
И собрахъ cito вь Хилендарь монастирь на полз8 род8 болгарском8,
во слав8 и похвал8 гсд8 нашем8 1ис8 Хрст8, ем8 же подобаеть в сдк ад
слава... (л. 11 Ie— 112б).

3. П е с е н за цар Крум и Н икиф о р

Pisma od Grima i Nicefora П-Ьсна w црЪ WpSHa и црд гре-
ческаго Никифора, составленна не-
кимь сербскимь пЪснописцемь, сего
ради по сербскии глзикь писаль ю.

Hvalio se césar Niceforo Фалию са цесаръ Никифо(р)8

U bielu gradu Carigradu :
„Sakupiću silnu vojsku moju
Üd istoka lipo do zapada.
Porobiću ravnu Bulgariu,
Porobiću kralja bulgarskoga,
Majku eu mu konjem pogaziti,
A ljubovcu za roba odvesti,
Zašto više živiti ne mogu
Od Oruna, kralja bulgarskoga;
Traciu je ravnu osvojio
i Sardiku blizu Carigrada.
dos se hvali Orun, zmija ljuta,
Da će osić rusu glavu moju
I siditi na pristolju uiomu,
Da će sudit kano césar sudi.
Nuder dakle, po izbor gospodo !
Sakupite Grke vitezove
1 zovite k sebi Persiana,
Još silnoga сага Tatarana.
Otićemo u zemlju bulgarsku,
Palićemo sela i gradove,
Isiéemo malo i veliko
î Oruna kralja ohologa.
Puno mi je Orun nahudio,
Vojsku mi je pod mač okrenuo,
Gjenarele moje pohvatao,
U tamnicu tamnu postavio.
Ako mi ga uhvatiti bog da,
gola eu ga po vojsci voditi,
Ziva eu ga na mime derati,
Niegove se krvce napojiti,“
оу биелз град8 Цариград8 :
„Сок8пик8 силн8 воискз мою
w востока л-femv д8 запада,
Поробикв равн8 Болгарию,
пог8бик8 крала болгарскога.
Майка м8 кемъ конемъ погазити,
жен8 ms к(ем)ъ за раба Лвести.
Защо више живети не мог8
w WpSHa, крал а болгарскаплк
Тракиею равно пороби^·
и Сардикв близ8 Цариграда.
И w arn са фали WpSHb, sm ha люта,
да ми хощеть и глав8 Леещи,
И сфдети на моемъ престол-fe
и да с8дитъ, како цесарь евдитъ.
IV господо, в%рни СЛ8ГИ мои,
сш<8пите греки витазови,
И зовите кь c e 6 t Персиана
и силнаго црА Татарана.
Да идим8 оу землю болгарск8,
да палимо села и градове,
Д а сечимо мало и велико
и WpSHa кралА силенога.
Много ми е IVpSHb навдим
воискв мою мечемь WKpsHmv.
Генирале мои πaφaτиw
и гса 8 гречк8 зароби w.
Ако ми го оухвати бгъ да,
гола К8 i'a по воисц-fe водити,

19(3
Kada bani njega razumiše, Живо ko Mg очи извадити,
Brzo silnu voisku sakupiše, землю κ8 ms крови напоити."
Još na pomoć zovu Persiana Кадъ гсда крал а развмФша,
Î silnoga сага Tatarana. силн8 В0ИСК8 борзо соквпиша.
Ode vojska k ravnoj Bulgarii, И призваша къ себф. Персиана
Prid njome je kruna cesarova.
и силнаго црд Татарана.
Ali njemu loša srića biše,
Udri Orun iz gore zelene 1\>идоша къ равнои Болгарш,
Капо vuče u b ie leo v ce , предъ нима е крвна цесарева.
Sivi soko u bile golube ;
Дочака и 1\>р8нь на планинф —
Sve isiče, niko ne uteče.
Kamo hvala grčkoga cesara ? — все изсече, никто не 8тече.
Nicefora živa uhvatiše, Никифора живава 8хватиша,
АГ mu brzo glavu osikoše, оу таи чаистъ (sic) м8 глав8 wck-
Ter je meću gradu na beđenie. коша.
Ej cesare ! pokojna ti duša ! — Еи, цесаре, покойна ти д8ша.
Na grčku je zemlju udario,
Када кралю къ 6 ал 8 двор8 доке,
Gradove je mnoge osvojio,
Pak otigje belu Carigradu, Зове мещри w земли латински.
Ter ga bije sa četiri strane. Цесарев8 главв wKOBaina
Bio ga je godinicu dana, Св8 оу сребро и оу с8хо злато
АГ Carigrad osvojit ne može. и оу ноизи чаш8 оутвориша.
Diže vojsku ispod Carigrada, Када кралю мбФда чинАше,
Pak otigje u zemlju bulgarsku.
р8ино винце изь неА пиАше.
Kad je doša’ k dvoru bielomu,
Zove Orun mlade kujundžije, И господомь своимъ напиАше,
Mudre meštre od zemlje latinske, све оу здравле кр8нФ цФсареве.
Ter je njima tiho govorio : Кои ма чве, на часть нека м8 е,
„Okujte mi glavu cesarovu, нем8 пФсна, мене — чаша вина.
Ol’ u zlato tri krat prilivano,
01’ u srebro zlatom izmišano,
ί okujte alem-kamen dragi,
Koji sjaje капо sunee žarko.
Kada budem činiti sobete,
,1a ću njome rujno vino piti,
Î gospodi inojoj napijati,
Sve u zdravlje krune cesarove.“
Kujundžije njega poslušaše
î u srebro glavu okovaše,
Često Orun s njome napijaše,
Nicefora starca spominjaše.
Ko me čuje, па čast пека mu je,
Njemu pisma, meni čaša vina!
(стр. 95— 96)
4. 11 е c e h з а В л а д и м и р и Ко с ара
Pisma od kralja Vladimira ПФсна w црА Самоила и кралА
сербскаго Владимира и кралицФ Ко-
сарф, дщи црА Самоила, по серб-
СКИ АЗИКЬ.
197
 üorko cvili sužanj Vladimire
U tamnici kralja bulgarskoga,
Gorko cvili, danak proklinjaše,
U koji se na svit porodio.
Cini jadan da ne čuje nitko,
АГ go čuje Kosara divojka,
Lipa ćerca kralja bulgarskoga,
Kuji bise roda slovinskoga.
Pita njega Kosara divojka:
„Sto je tebi, rnoj sužnju nevoljni?
Ali ti je tnajka omilila,
Ali ti je žao zavičaja?
Ali ti je glädak dodijao?
АГ tamnica, jadna kuća tvoja,
Al’ na mogu negve do kolina,
Al’ na ruku teške lisićine?
Al’ si čuo, moj sužnju nevoljni,
Da s’ udaje vir na ljuba tvoja,
Ter proklinje danke i godine
Î stariu jadnu majku tvoju?“
Govori joj sužanj Vladimire:
„Progji me se, Bulgarko divojko,
Nije meni žao zavičaja,
Niti mi je omilila niajka,
Nit’ je meni glädak dodijalo,
Ni tamnica, jadna kuća moja,
Ni na nogu negve do kolina,
Ni na ruku teške lisičine,
Nit’ s’udaje virna ljuba moja,
Jer se do sad nisam oženio,
Nit ću se jadan oženiti,
jerbo ću ti brzo poginuti
ü tamnici kralja Bulgarskoga
Samuela, da ga bag ubio!
Na viri je mene privario,
U tamnicu tamnu postavio.“
Jos mu veli Kosara divojka :
„Ta reci mi, moj sužnju nevoljni,
Od kud si ? od koje si zemlje ?
Od koga li roda i plemena“ ?
Ciovori joj dite Vladimire :
„Ja sam sužanj od Hercegovine,
Dvorio sam kralja slovinskoga
U Tribinju, gradu bijelomu.
Što me pitaš za rod i za pleine,
I to ću ti povidati pravo :
Ja sam, seko, roda gospodskoga;
АГ sam sužanj kralja bulgarskoga.
U mene je blago nebrojeno,
Moja bi me iskupila majka;
198
Горко плаче свжань Владимире
оу темници кралА болгарскога,
Горко плаче и свои день проклина,
оу кои с а на свТть породил.
Мисли юнакь, да никто не ч8е,
ала га ч8е Косара дивоика,
Льщи родна кралА болгарскаго.
Пита него Косара дивоика:
„Що е тебТ, иювженю неволне,
те ти плачипгь и свои день про­
клинаш.
Или τί е глад гебК досадил
и темница 1хдна к 8к а т в о а ,
Или ти е майка на 8мъ пала,
или и*бичаи своего велаега,
Или с8 ти гвозди досадию,
коА С8 ти на ног8 и р8к8“ ?
Говорни* с8жанъ Владимире :
„Щстави м а , болгарко дивоико,
Ни е мен-Ь глада досад 1и*,
ни тамница мрачна, к 8к а моа ,
Ни вериги на ног8 и р8к8,
ни на врата железа претешка.
Но е мене приеваре жаи*
и Самоиль да и* бга наиде,
На верие мене прелетни*,
оу тамницв мрачн8 затвории*.
А ютрость ми жалостенъ глас дойде,
да ке д8 ме борзо пог8бити.“
I овори м8 Косара девица :
„1Ук8д8 си, и* кога ли града,
w кога ли рода и племена,
ес8т ли ти родители живи?“
т
ЩговарА с8жанъ Владимире :
„1А самъ, сестро, рода господарска,
и* ТребинА“ града биелога.
Оу менТ е неброено злато,
М оа ми би ижвпила майка,
ал ма кралю на и*к8пь не даде.
Веке хоке да ми и*сече главв,
А на мир8 и на твердои в-fepe“.
Тешила го Косара девица :
„Не плачи с а , мои с8жню неволне,
 Al’ me kralju ne da na odkupe,
N ego ište rusu glavu moju“.
Tišila ga Kosara divojka:
„Nemoj cvilit, nioj sužnju nevoljni!
Ja sam ćerka kralja bulgarskoga,
Samuela, gospodara tvoga.
Rasplitaću žute kose moje,
Ljubiću mu skuta i kolina,
Noge eu mu suzam polivati,
Živim ću ga bogom zaklinjati,
Da te pusti iz tamnice tamne
î pošalje staroj majci tvojoj,
Nek se tvoja obeseli majka,
Kad ugleda Vladimira sinka“.
Pak odšeta bilu dvoru svomu,
Ter se sama sobom razgovara :
„Što sam godir vidila junaka
Slovinskoga roda i plemena,
Ja ne vidih lipšega junaka,
Ni lipšega, ni pristalijega,
Nit’ ga inože poroditi majka,
Od mladoga sužnja Vladimira“.
Pak ulize u dvore biele,
Ljubi babi skuta i kolina,
Noge mu je suzam oblivala,
Ovako je babi govorila :
„Daruj meni sužnja Vladimira
Za mojega virna zaručnika,
A tako ti svitle krune tvoje
1 tako ti sinka Radomira.
Čini mi se, moj mili babajko,
Da će biti roda gospodskoga,
Dvorio je kralja slovinskoga,
Lipo zbori, ponizno govori,
Oprosti ga iz tamnice, bäbo!
A tako ti šarca konja tvoga,
î tako bridke ćorde tvoje,
Jer je lipo momče H ercegovče“.
Na to se kralju nasmijao,
Kosari je tiho govorio :
„Nije ono momče Hercegovöe,
Već je ono kralju Vladimire.
Ja ne mogu drugo učiniti,
Valja mi ga tebi darovati.
Sva je tvoja slika i prilika,
Slavi njega Krbara i Lika.“
Kad razumi Kosara divojka,
Da će biti kraljica slovinska,
Od dragosti suze prolivaše,
Него ищи w бга помоки,
а скоро ке тебЪ помощь доки“.
1Л>иде она кь бЪл8 двор8 своем8,
на п8т8 с а сама разговарл :
„Мили бже, прекрасна юнака
w сербскаго рода и колена.“
Оулазие оу дворе биеле,
люби оц8 ск8ти и колена.
11оги ем8 свзамь посипаше
и WB3K8 нем8 говораше :
„Дор8и менА с8жнл Владимира,
ахь тако ти свТ крвни твои,
И тако ти сна Радомира,
и такв ти свЬтли сабли твои.
Чини ми са, драгьш родителю,
Владимирь е рода господарска.
Лепо збори, прем8дро говори,
лепша майка родити не можеть
Дар8и~ми го, драгии родителю,
прекрасное момче херсоговче.“
На то кралю много жаи> бАше
и Косари дщери говораше :
„Ни е WHO момче хереговче (sic),
него е оно кралю Владимире.
L\ не мога др8го оучинити,
вале ми га тебТ даровати.
Сва е тво а слика и прилика,
wHb е сербска слава превелика.“
Кадь раззме Косара дкица
да ке сербска да б8ди кралица,
Своемз оц8 р8ки целоваше.
т
IV тамници ключи оузимашк,
Тамници е врата ЛварАла,
Владимира оумилно зовала :
„Стани горЪ, кралю Владимире,
«1иди къ мнЬ, свЬтла кр8на моа.
Дьщи тебТ зоветь кралА болгар-
скаго,
оди, славо, народа сербскаго.“
Мведе го кь бТл8 двор8 своем8.
Самвил га лЬпо дзчакаи',
За здравле се сь нимь oynrnraw,
На глав8 м8 кр8н8 nocTaBHW,
199
 Svoniu bäbi ruke celivaše. Венча нега сь Косаромь девицомъ,
Od tamnice ključe uzimala, поврати м8 сербскв кралевинв.
Tamnici je vrata otvorala,
Племените обТдь оу чинигм,
Vladimira sužnja dozivaše,
Ter ovako njemu govoraše : сви господ8 на 1\юТдь созваип
„Ustani se, kralju Vladimire! Да е кома иослвшати било
Ter otari gorke suze tvoje; Самоила крала болгарскаго,
Kvo tebe zaručnica zove, како своего зета цоловата,
Lipa ćerca kralja bulgarskoga. када нега кь дом8 wnSmame :
Kad je sužanj riči razumio, „Поиди зь богомь, драго чадо мое,
Niz obraz je suzam oborio,
на п8т8 ти добра срекА била.
Blagoslivlje Kosaru divojku
Veče nego svoju milu majkii. Много самь ти, синко, навдии',
Pak izigje iz tamnice tamne стар8 маик8 твою оувредии',
I otide k dvoru divojčinu. ДержАки та оу темниц8 тъмн8,
Lipo ga je taste dočekao, м8чаща та и гладна, и жедна.
Za zdravlje se s njime upitao. Води, синко, кь бЪл8 двор8 своем8
Zove k sebi bulgarske terzije,
дъщеръ мою, а с8пр8г8 твою.
Da mu kroje sa zlatom haljine;
Oblači ga u skrlet i zlato, Поздрави ми св8 сербск8 г с а 8
Sinu cužanj капо sunee žarko. и кралице, craps маик8 твою.“
Plemenit je sobet učinio. Онда 6 hw, сад са споминаг\>,
Gospodu je na sobet sazvao, а садь кто пиеть, он са и смеегъ.
Vinća njega s Kosarom divojkom,
Povrati mu krunu i kraljestvo.
Tu veselje veliko bijaše,
Ne može se pobre, reći više ;
U dvoru su bubnji i svirale,
A prid dvoroin divno kolo igra,
U kolu su bugarke divojke,
Kolo vodi seka Kosarina,
Lipe ona pisme izvodila,
Svaku pisinu seki pripivala.
Da je komu pogledati bilo
Samuela, kralja bulgarskoga,
Како svoega zeta celivaše,
Celivaše i blagoslivljaše :
,H odi s bogom, drago dite moje,
Na puti ti dobra srića bila!
Puno sam ti, sitiko, sagrišio
I staricu majku rascvilio,
Držeći te u tamnici tamnoj,
Moreći te i žegjom i gladom.
Uzmi, sinko, zaružnicu tvoju,
Povedi je k bilu dvoru tvoinu.
Pozdravi 1111 slovensku gospodu
1 staricu, milu majku tvoju,
Koju no sam vrlo uvridio,
Bezakonje svako učinio“.
Svim delijam pisma poštenje,
Bog nam dao zdravlje i vèselje!
(стр. 44— 45)
200
Йосиф Хипенддрец
Слово за ползата от четенето

Во слав8 стн а единосвщньш животворАпцА и нераз(д)елимаА трои­

ци vvua и сна и ctt vv д \а , написахь таА рвкописана А м н о г у у грЯшнаго
и во иноцЯх прехвдейшаго, и во юбнтели Хилиндарсшй πocлeднeйшaгw
и во смирений пооучающаго с а 1и>сифа во бгом хранимвю весь, именимь
зовомою Жер8(в)на, на прочитание тамо п'бретающим с а w гсдЯ Хрсго-
именипе чада, А бга п р ещ едр ат развма наоучити желаютимь, за ваша
голАма файда. И вий пршмнегн сас все срдце и почитети. И ако наме-
рити негде нещо, дето ш е по ваша в о л а , а то трьпеше положети, защо
и по моА в о л а ни е писана, ами сас бж 1е произволеше. И др8го ви са
мола — да е предавате единь на др8гиг8. Ако м8 са поревни, пакь той
да си а препиши и млого да е не бави. Защо й е името оустень, да
иде и дрвгигсу да подбажда, и той да вр’ви на бж 1ю хизметь.
Защо, Korw мр’зи да раб8ти, той и на този свЯть не можи леснуу да
са помине, а црство небЯсное как ще казандиеа. Ась мног8 са испит8-
вахь дано са помина сас леснина и безь трудь, а то не можих да на-
мерА ф срдцето си никаква сладость или рахаглакь. А Акакво оуловихь
да дирим бжшти заповеди, А тамуу намерихь млог8 сладость. Зато не
можа i да стоа и да мьлча, ами викам и вас подира ми. Рекаль гсдь
на свои.............1
. . . писана да оугади, що са заповядали и той да го стрвва. Защо вишь,
коги т а х ь прВводиль Хр(и)сгось, како имь заповЯда и речи: „Които сл8-
шать вас, той и мени сл8ша, който не сл8ша вас, а той и мени не сл8ша.“
Затова са 6 о а и ась, та чета стое писан1е. А коги в и д а ась, защо
е тверди х8бав8, бьша ли да малча и ас да не ви субадимь ? Ако ли има
н а к о и си неразбрань, та ни ще да г8 прочете и ни ще да сл8ша, а той
нека ходи по негово си кефь. Азь заради него не ща да си затакна
оустата, та да м(ь)лча, a w h h a , дет8 сл8шат или да чегать, га да 8ста-
вими и тЯхь п(р)ости. Ами и ась оубаждам на т а х , дето им са ревни,
да ищат, да не рачать и т м а д8мат: „Ньш ищим, ами не можим да на­
мерим н а к о й да ни и>бади, а пакь ньш сами не знаим какво е заповя­
дано А бга и А апостолити, та да стр8вами и празни да ни седими, ами
какво е заповЯдашу да стрввами“. Та и ась за то пиша т8ка.
За тепавицата вишь какво стр8ва и>но(ва) древо, дегуу нема нито
д8ша, ни оумь, ами (е) и то чилЯчска направа, пакь вишь какво раб8ти.
A Tbi, като сн ч и л а к ь , А самопу бга сторень и синката ти нареда той
1 Ръкописът прекъсва липсват листове.

201
даль, и хвбаве та сквпосаль, па така τω 3ariOB^aHw малк^ нащо да ме
посл8жишь или да м8 похезмет8вашь. И това, дет8 щешь да м8 пораб8-
тишь, г8лам хакь ти готви да ти даде. А ако ли не рачишь да rw по-
сл8шашь и да м8 поработишь, и той ти е 1убадиль, защо ще да та фьрли
вь м8к8 вЪчнзе да горишь во в-Ьки. Защо и хак ти са wöpeKa/ib и мека
ти показаль, а ти не рачишь да rw послвшашь, ами седишь, та и др8ги
развращавашь, да м8 не работАт тьш. Ако ги развращавашь и г8ва да ги
wôaAHMb w стое е 1ТЛ1е, дето речи Хр(и)стось : „Горе миР8 w саблазень“.
A t u a д8ми знаеш ли що щат да ричать ? Tue са двми за секаковь ка-
хабат, дето rw стрввами ний сакоги пред хората, та са и t u a расп8-
скать, та и т и ( а ) грЪшать. Не ли си чвваль actw д8мат мал8 оумнити
человКци: „Еди кой какво стр8ва, а ась wth да ни сторА ? Та ась не
самь по лошафь w Herw. А чи той и книга держи, и писмо знай, та
тось така стрвва, абана некалда“. Разбра ли сега какь земашь нег8в8
грЪхь вьрхв ти ? А теби ти са стрвва, защо за t u a работи, чи нищать
да та питат за то, та си ходишь по своАта вола . E tw , това е t u a речь,
дето а рекаль Хрщтось : „Испитайте писаше“.
Разбра ли ? Неговата идната д8ма t îa наполнА ш ч к и а т ь свЪть сас
wбaждaни, та пакь ц-Ьла ст8и. И ти вишь, ако ти п8носи, нидей чети, ни-
дей пита, каде ще да ти иди д8шата, коги та повикат там8, да та попи-
тагь: „ Гам8 що си работиль и що си стр8валь, и какво си поминаль
толкв времи, колкото си ж иваль “ ? То на тамошньш с8дь не........лича,
ами т8кашньш. Колко да казвашь, пакь не можишь постигна да гоиска-
жишь, толк8сь млог8 страшно испитввани. Защо ни ще да та попита за
единь день или за една ниделА, или за идна година, та да м8 намеришь
нАкаковь колай. Ами ще да та запита w седим години коги какво си
сториль, а чи да та видим гогись, какво щешь да стр8вашь сас голи8
дивить, дет8 са трвфишь. ('.ас нег8 оу голйо дивить нема страхь бж 1й
Ами ак8 ищишь, ф книгата с(а) намира w стьш wpu, дето б|лха мокаАть,
та написаха кой колко е можиль да испроси w бга. Защо t u a млог8 са
чальщисввали да сторАть бжшти заповеди, а и гсдь не ги не послвша,
ами каквото м8 поискаха, така ги и той дариль__
....... разбирашь. сметни сас оумо си, колко си са време оучиль.
И тось, дето та оучиль, твьрде оучеши ли та ? И той беше ли оучень,
та та оучеши сас голАма м8ка ? А тебе ти са не вдаваши да са навчишь,
та за то д8машь, че е 3aeaAeHW и покрита, та ти не можишь да rw раз-
бирешь. Ни е то тьй, ами ти искашь да лежишь, а книгата сама да ти
д8ма. А ась да ти кажа, г8к8 сл8шай. Ако би ти и книгата сама двмала,
пакь ти, коги ни рачишь да а слвшашь, не беше Л1 ти са додеАло да
а махнешь каде годи, т8к8 да та не застава. Колк8 щешь да лежиш, да
са хайнишь. Тиа да ти виква: „Лешь, не ставай“, тогива би а слвшаль.
А то т а к а в а книг а н е са наме рА.

202
 Ами пакь слвшай да ти кажа — коа рабвта бьша безь тр8дь, оез
м8ка? (Адение лесни», а ти» и то ищи пакь да са дьфчи. (А сметни, коги
1хдешь, колко хапки излдашь Д8р8 са наАдешь. Таки замни и книгата в
рьцете си, та па и толк8 пьти прочети. Една молитва или идна стихира,
или идна панакида, дет8 са вика, а че избери, koatw не си хичь читаль,
та а почети. А че коги игладнеешь, пак стори тьй, та пакь. Ако не ти
са вдава, а тн ибьрни пакь наипаки — нидей 1хди напреть, ами пишинь
си ичети толк8 пьги преть »хстет8, д8ри не си ь\ль, да ти итегни. Ак8 ли
не, и пакь са испитай и т о т о ти е к8с8рн8, та не можишь да са наоу-
чишь. Дали е и» многи вин8 пики (sic) или е и ракнА, да ти помрачи
оуми, та ни можиш да са наоучишь, или и млого спани. Защо и то по­
мрачава на чилАка и млог8 страни памет8.
И така, ак8 видишь, защо не можишь да са навчишь, а ти тогива
поговей, неколко дни да пост8вашь и митаже да стр8вашь. И речи: „Реди
каквото си ивьрзал оуми на твоите оучениць1 и апостоли, та развмАха
писажет(о) и наоучиха толкози свЪть да та в%р8ва, така ивьрзи и мойи
оумь. И дай ми да са на8ча да познаА, що си зарачаль, и азь да ти по-
сл8жа“. И така стори, тапа i пакь. Ако не са наоучишь, тогива и да ри-
чешь : „Не ми са вдава“, не ще би срамота и гр&хота. А ние не така.
Нми »мпь, и пш, и лешь, та спи, и не фащай книгата ни ф рька, да ви­
дим има ли нащо писани» в неА или е бела книга, та пак д8мами, защо
е завадени», та ни са разбира.
И др8ги единь таков бнль хайнинь, та и»тишаль при едного д8хов-
ника да са иплачи, защи» т8к8 чите, а не разбира ивето. Пакь той м8
речи: „Не ли си видель и»вць1, коги пасат, тиа тогива не пригризвагь
ами коги земать да лижат, тогива прегр8зват. И ти, коги имашь времи,
чети, а коги са понахранишь, а то ще да тн са и само и»бадн и» д \ь
стнй. И щещн да г8дишь нАкое (sic) сила и» четинито, дето ти са
оучиль и тн. Ако искашь да са наоучишь, а тн гледай сакогн ф кни­
гата д8р8 та познае гсдь, дали ищишь или................ милостивь и тверди
гледа, дали щи некой си да поиска, дет8 е нем8 оугодн8, та па вишь,
дали ни ще ти да. Ануакь нидей са тенбели, каква да е книга, книга
т8к8 прочитай. Ако не разбираш млог8, а ти» ù хилАдата баремь едни»
ни щеш ли позна, ни щеш ли оугади, та т8к8 викашь : „Ни можа да са
наоуча“.
Коги читешь, пази да ти е i оуми» и мисалта при теби. Та пакь, коги
арнишишь, а ти мислн за това, дето ги» читешь, за кого е писани. Та
коги та оугади бгь, защо негввити речи питашь, защо са писани, а той
ще (т)и и»бади. А тиа д8ми, т8ка дет8 ти пиша, и фати вЪра, защо не са
льжа. Помисли, коги грей сльнце, пак ти изнесешь нащо мокри, та ги
иставишь срещ8 сльнцето, а то какво г8 исвшава, ак8 е слнце. Пакь ак8
нема сльнци, а ветьрь, не исзшава ли ги ? И ветьрь коги нема, а то като

203
стои, тапа пакь исьхнвва. A. τω като четешь, какь бива да не са наоу-
чиль ? E tw , това е whha или wh3h мость , дето т н казах и по напреть.
|Д помнели, като гледашь тн сас и>чите си кокошкитн какво стр8-
вать ? Дали са насищат, та вечи да ни ровАть ? Т и а сита да е, пакь не
стои, ами рови. А ти, коти са наоучишь книга, и арниса да читешь. И cè
седишь, та намирашь махана, защо е заваленю, та не са разбира, дет№
четешь.
h \ посметни, к о а е раб8та лесна, га са без тр8дь вьрши. И ризата
си попитай, дето а носишь на снагата си, и г н а ти стига да та и>сьди.
Защо тн а дери стана риза, колк8 пьги мина през рьцн. А това, дето а
биха ф ч8Т8рата, н е т нидей смАта, амн пак го белдгь, да стани 6 ало
това и това. Ак8 г8ждашь на хисапь ти толко пьти да прекарашь едни»
четини през оустата сн, то са и пре8чава. А ти не фащашь книгата ни
единь пьть на день и кажешь, че е мьчна, та са не разбира. Ако бн мислиль
за сетни, що щешь да питашь ? Защо не рачи да са наоучишь и на др$-
г н а да вбадишь, що пиши оу писаше, и какво е заповЪданм на ceKHrw
члвЪка, дето са е крьстиль и са вика хр(и)ст1Анинь, какво да любн бга
и какво да м8 са бои, и какво да го почита, и какво да rw слави. Еми
сатан8 нап8спаль и легналь на хайнлько, кати1 на некой твьрде дебель
леть стр8ва м8 са. Стр8ва м8 са, защото нито ща са стопли, нито ще се
размрази, нито ще се ледо стопи w вси страни. Виждь, защо топлио вЕ-
трь д8ха и реката гьрми и троши .тЬдо. А гой г8диль дивить на поас 8
си и гвдиль рьце ф yî68 b h , и седи празень, та мАга лафови. Ак8 г8 на-
двмат на тос д 8к а н ь , а той ща иди на дрвги, а за книга не д8ма.
Прем8дрий Соломонь кажи w тембелин8 : „Ιλ иди на гнездото, дето
са мрафкити, та стори сеирь що стр8ват т н а , дето нема да са боАть w
вечна м8ка, нито щать да излАзать на страшннй сьдь, тапа пак са 6 о а т ь
vv бего си ? И коа колк8 е кадарь, голко са чалащисва да си сбире за-
хирА.“ Ами тн и на страшннй с8дь щешь и да излезишь, и на вечната
м8ка щать да та пр8водАТ зарад твою хайнлакь, а тн т8к8 една гола
тафра продавашь. За то ли го си загакналь на поасо си ? Зато ще и
toi да та сьди, защо дивить носишь, а грЬховети си не пишишь наедню,
дето ги пичелишь, и словата, дето пишишь земаню и дадена, не см а -
ташь що д8мать. Ако не знайшь, и това да ти кажа. Като пишишь салть
за световната потреба и за двшета си не пишишь, или нАкое млтва да
прочитешь, да са молишь да ти прости гедь нАкое грехь. Ами сл8шай,
що кажат словата: „За то са нн и приемна w бга да с(а) хлензввать
сас нас. И h u a * кажеми : нито ни земаши w бга, зашо щеш да ни про-
важдашь секи день напредь бога, да стр8вами молба за д8шата ти, да а
привидем оу бж 1ето црство. А ти нь: запре, та ни держишь запрени·
Нито τω щешь да идишь, hhtw нас п8скашь. Ами ищишь и нас да за-
карашь оу м8ката вечнае, дето щешь τω да идишь, да са мьчимь и ний

204
сас теби. Не лн й к\закь за нас ? Чи нма толкози пророци на пророче­
ство наставихме1, толкос апостоли, толкос светители, толкос препо­
добни i колко праведни. И агглнте сас нас са хвалдть и славАт, и що
млог8 двмать : „Коа раб8та бива без аас, детс\' и самси гсдь сас нас на-
полни стое evrviie и сички свТгь сас писмо.“ А ти щешь да ни закарашь
сас твою хайнлакь оу вечната м8ка. А тне така плачат словата и дв­
мать, а ти са смеишь. Ако та ни е кахарь за теби си, ами не ли та а
страхь w вЪчната м8ка? А то бари словата пожали, да не ги закарашь
в меката.
Ами стани, та земи книгата, та а баремь погледай, какво а написа
тось чилакь, дето ти а дади. Какво си ял^у вид%ль w неА, та не рачишь
ни в река да а земишь ? И тна д8ма башка и плачи, и кажи: „Мени
ма сам си гсдщ пр8води да ти и’бадим какво е добро приготвили за
ти а , дето ма пр1емнать сас pa/iw срдце, и дето ма держать в рьцети
си, и често ма питат за тогось, дет8 ма првводиль. И гой, дет8 ма пр8-
водиль, и той сас мени врьви и гледа какво мислать и тиа , дето ма
держать на рьката си.“ Akw не вЪрввашь, а ти сл8шай, що речи гсдь на
Натаила. Той речи: „W де ма знайш“ ? А гсдь м8 кажи: „Iwmn ти khtw
седеши под смокингхта и читеши, и азь та вид%хь“. Фаги ми в1}ра, защо
е това истина, дето ти пиша. Ти, като не рачишь да м8 пр!емнишь кни­
гата, дето ти а првводиль да та калеса и да та испита и да та види,
дали искаШь нег8в8т8 u(a)pcTBw, ами или щешь и ти да са Лричешь
кат№ еврейски™ книжници, като rw не npiexa, ами и сетни rw расп-Ьха.
A TW, коги доде времи да влАзат оу ц(а)рство небФсное, тогива ща
да са види, кой какво й почиталь бж(ето писаше и кой каква ще почеть
да npieMHH w бга.
Ась колк8 книги прочетохь. w сичкити книги, що сам разбраль, това
и пиша. И вас канимь и молим да ставати мокалт, да замните книгата
в рацети си и да а прочитат(и) по чест8. Колк8 е често читешь, и това,
дето си оучень, и Herw не заборавеш, и др8г8 при Herw при8чаваш, и
оумо ти са просвещава. Ако ли си са хайнишь, и това, дето си са из8-
чиль, и Herw ще заборавишь, и др8гв не можишь да са пр18чишь, ами
стоишь K3TW сажди оу непометинь коминь или камина.
Та пакь като τι са изминать днити и г8диннти, дето ти са дадени
да си казандисашь вКчний животь. А промен8вашь животат си сас празно
ходени. А сетни сас какво лице ще излезишь пред бга и пред хората на
страшннй с8дь ? Г8лам8 ч8дw, на твою оумь ! Какво мислишь и чакаш да
ти са мин8ват днити Hanpa3HW ? h\ иди на тепавицата, та стори сеир, та
вишь, що стр8вать ч8канети. Можат ли да стоать празни, коги имь п8с-

В ръкописа е н а с т а ь и х а м а,
нать водата на келАвотВ? Така тр-Ьба и ти да п8ст1шь страх бж|'й в
срьдцето си, дано ти бм(е) по мисалать и по умо ти, и по совеста τι',
та да не седишь ни единь час празень. Защо кажи стнй апсль. Той д8ма
на тейзи, ;ieTw щат да м8 прифатать. А който и детуу не рачи да м8
прифати ; той дет8 не рачи да сл8ша заповедите, гой ни книгата му фаща,
нито е сл^ша, нито а вЪр8ва, нито а держи. А тось, дет8 е преклонень
на TAXHOT8, за тось едньш млог8 писали, та 1\'ставили и за нас да чи-
теми. А др8ги малк8, а пакь дрвги хичь нн е (sic) писали. Толквсь им са
стрвва KaTW бЪда, да не согрЪшать и да не са похвалАть. Та и тьш по­
минали, а и тяхното живеже писано, колк8 са трвдиль и мвчиль да стори
бж 1Ата заповТдь. А ожшать заповТд (sic) ни е тверди тешка или м8чна.
Ами защо вижда Д1аволь, чи исками да идим там8, дето ни беши най
напреть сториль гсдь нов рай, а той ни w тамь сабори и испьди вьнь·
Ами сега ли искашь ти без тр8ть и без м8ка там8, дето той варди и
гледа гю сичкиа свать, дали има накой си да е трьгналь на тось пьть,
дето оутвожда оу рай бж 1й ? Та иска ли да та п8сни пакь гамо, w дет8
та й пропадиль ? А ти, колко да си ауамиА или гл8павь, пакь треба да
раз8меишь баримь ^ т8ка. Коги ищишь да идишь на накоа кьша или на на -
коа мандра, дет 1У има млог8 кечета, можиш ли пристьпи w тахь , ак8 не
излези нАкой си да та июрани ? Пакь белки ще са намери некаковь ко­
лай, ix щешь намери накой др8гарь, та ще та подбрани. А тамо, дето
има двадесеть и четири стьрги или вратници, дето са викать митарства,
дето ще секи хркпАнинь да промине w там8, защо нема дрвги
пьть, ами сичкити д8ши, дето са крьщани. А некращани той там^у и не
IVCT3BА.
А чи там8 какво е чилакь, такова е. И испит8ва ни; владика башка
питать, царА башка питат, двховника башка, и попа башка, и 4op6aviA,
и болерина, и сиромаха — секиго башка, башка тефтишать. А тнй, дето
б-hxa зели писмо на рацети си, та пакь не рачиха ни тьш сами да го
четать, нито го на дрвгиго предадвха, ами са залепиха за хайнлько и за
тембеллако като сас т8ткаль, пакь тТхь как щат да питать и да ги сь-
дать ? Ч ииа (sic) Нкзикь можи исказа и уу6 иави ? И ась ни зила , нито
миоумсу стига ιν страхь и w треперани ка....... 1

1 Тук ръкописът свършва.

206
 ДОВАВКА

Част от съдържанието на загубен ръкопис на

Пикифор Рилски

(\>ГЛАВА{ША
(Слово) мг. ради покаАше (стаго) Ефрема, листъ ркд
(Слово) мд. ради м илостина рми.
Слово ме. ради надежда рне.
Слово MS. ради покаАн(ие) рнз
Слово мз. ради странолюб(ие) pHt.
Слово ми. ради fwßa Pf
Слово мО. ради зль! жен(н) P f г.

Слово н. ради добри жен(н) PfS-

Слово на. ради 8крашеше женамъ, листъ Po.
Слово нв. ради арменн pos.

Слово нг. ради евреи рпа.

Слово нд ради повиеше рпг.
Слово не ради м8чеше . . . рпз
Слово
Слово нз. ' на мвчеше светом8 Пантелеимон8
Слово ни. стом8 (м8че)ник8 Мини, листъ сни.
Слово η Θ. на м8чеше стом8 -Oewflops TvpoHg
листъ cf и.

207