Людмила Филипова

Войната на буквите
Българска. Второ издание

© Людмила Филипова, автор, 2014, 2019

© Моника Писарова, Kontur Creative, вътрешни илюстрации, 2019
© Небойша Зорич, дизайн на корицата, 2019
© Национален археологически институт с музей – БАН, снимка на
Розета от Плиска, 2019
© „Алто комюникейшънс енд пъблишинг“ ООД, 2019
Издава Enthusiast, 2019

https://4eti.me

ISBN 978-619-164-303-5

2
 Съдържание
Съдържание...........................................................................................................3
Анотация................................................................................................................5
Това съм Азъ, вдън земята, в мрака на незрението си.............................8
Баян................................................................................................................9
Диханието на Абсолютната Истина.........................................................15
Баян. Азъ и Баяна глаголим......................................................................19
Баян..............................................................................................................24
Песоглавеца................................................................................................28
Баян..............................................................................................................30
Песоглавеца................................................................................................36
Баян.............................................................................................................43
Песоглавеца................................................................................................59
Баян..............................................................................................................68
Песоглавеца................................................................................................73
Баян..............................................................................................................79
Песоглавеца................................................................................................81
Песоглавеца................................................................................................94
Баян............................................................................................................103
Песоглавеца...............................................................................................108
Баян............................................................................................................118
Песоглавеца..............................................................................................124
Песоглавеца..............................................................................................131
Баян............................................................................................................133
Песоглавеца..............................................................................................138
Песоглавеца..............................................................................................150
Баян...........................................................................................................156
Песоглавеца..............................................................................................171
Баян............................................................................................................175
Песоглавеца..............................................................................................182
Баян............................................................................................................195

3
 Баян............................................................................................................201
Баян...........................................................................................................207
Песоглавеца..............................................................................................210
Баян...........................................................................................................223
Баян............................................................................................................232
Песоглавеца..............................................................................................234
Баян............................................................................................................239
Баян............................................................................................................250
Песоглавеца..............................................................................................257
Баян............................................................................................................263
Песоглавеца..............................................................................................267
Песоглавеца..............................................................................................273
Баян...........................................................................................................276
Песоглавеца..............................................................................................278
Баян............................................................................................................282
Песоглавеца..............................................................................................286
Песоглавеца..............................................................................................288
Баян............................................................................................................292
Песоглавеца..............................................................................................300
Баян............................................................................................................309
Песоглавеца..............................................................................................312
Баян............................................................................................................317
Песоглавеца...............................................................................................322
Песоглавеца..............................................................................................327
Благодарности...................................................................................................329
За автора............................................................................................................330
„Войната на буквите” през погледа на ..........................................................331

4
 Анотация
Годината е 927-ма. В мрачно подземие живее уродлив божий неверник,
образован изгнаник, който ще разкаже тази история. История за
призванието, което малцина щастливци откриват. За избора между любовта
и обречеността пред дълга. За съкровена тайна, пазена в сърцето на велик
народ. История за тайнствата на българската азбука и скритата в нея сила.
„Войната на буквите“ от водещата българска писателка Людмила
Филипова не е просто исторически роман. В него познатото и
премълчаното се преплитат в разказ за едно от най-значимите дела на
българския народ – съхраняването, защитата и налагането на азбуката ни.
История, която преди 11 века първи разкрива Черноризец Храбър. „За
буквите” обикаля света. Но впоследствие истината бива многократно
преправяна и най-сетне забравена.
Романът пресъздава важно и велико време, в което не армиите, не земите,
нито дори религиите дават контрол и власт, а силата на азбуката. Това е
епохата на Походите на буквите, за които никой не е разказал. Време, в
което наказват със смърт за използването на писмена, различни от
признатите от империите. Време, в което българският народ въпреки
всичко се изправя да защити буквите си. Благодарение на него, на хилядите
му жертви и на апостолите на буквите днес милиони хора по света и
десетки езици използват кирилицата – българицата. Днес тя е и третата
официална азбука на Европейския съюз.
Разказът започва с най-малкия син на великия български цар Симеон,
Баян, който учи в Магнаура. Принуден да търпи подигравките и
високомерието на ромейските аристократи, той гордо носи титлата
български княз и живее за откраднатите мигове в присъствието на Мария.
Внучката на император Роман Лакапин е тайно влюбена в младия българин.
Тя знае, че това е невъзможна любов – рано или късно животът ѝ ще бъде
разменен за мир. Въпреки всичко обича. До деня, в който острието на
императора не посича грамадна каменна статуя. В миг светът им рухва. В
този ден цар Симеон умира, а на престола се възкачва синът му Петър. Слаб
духом, отдаден на книгите и размислите за Бог, той няма волята да спре
амбициите на майка си, която предлага на Роман Лакапин договор за мир,
залог, за който да стане Мария. Баян обаче не ще се спре пред нищо, за да
защити любовта си. А битката за нея ще го сблъска с изненадваща тайна,
която твори чудеса. Тайната на буквите. Легендата за кръвта, която тече във
вените ни. За борбата и волята на един народ да бъде себе си, да бъде силен,
да бъде Български народ.

5
 Този разказ описва малко познат и противоречив период от
българската история. За някои от изложените тук твърдения почти
няма документална информация. За други е твърде разнородна. За
трети е обект на тежки спорове. За четвърти – живее в легендите. В
това сказание за буквите има по малко от всичко, но са направени и
предположения, които, макар и логични, поставят под съмнение
написаното в българската история. Целта на автора е да провокира
читателя да чете отвъд внушенията, удобните твърдения и
политиката.
В този разказ се случват и вълшебства. Казват, че великите дела
сам Господ ги пазил и насочвал, не зная. Ако не вярвате, четете го
като приказка – приказката за буквите – и я помнете.

Затова, братя, не придиряйте, ако намерите някъде не същата

дума, тъй като в нея е вложен същият смисъл. Защото така
казва и св. Дионисий: „Неуместно е, смятам, даже и погрешно е
да се обръща внимание не на (чувствата?) и смисъла, а на
думите.“ И не е правилно, ако поискат да разберат
божественото (слово), да обръщат внимание само на голите
звукове, а самото слово да не достига до слуха им /.../ Моля ви,
вие, които четете тези книги, да молите Бога за мене грешния с
добромислие и с внимание да прочетете и да ме простите:
където мислите, че неправилно съм превел думите.
Из Пролог на Йоан Екзарх, Богословие (Небеса)1

1
Христоматия по старобългарска литература, Наука и Изкуство, С., 1974 – Бел. авт.
6
 Увлекателно и дръзко Людмила Филипова ни повежда из нашето минало. Имена,
които знаем от камъни, музейни витрини и учебници, оживяват пред нашето
въображение, оплетени в изкусна мрежа от премеждия, една голяма любов и битки
за власт. Битки, които не се водят просто на бойно поле, а в светилища на
писмеността, повдигайки важни въпроси. Битки, за които искаме да знаем още.
Зорница София, режисьор

Людмила Филипова е написала история за магичната сила на писмото, изригваща

щом и където буквите се появят.
Етнос, религия, език или общите врагове могат да превърнат общността в нация.
Но те и разделят... Людмила разкрива буквите като универсален обединител,
хвърлящ мост над всеки обществен вододел. Може пък романът и буквите да
вдъхновят към политическо смирение, помирение и мъдрост. „Войната на буквите“
може да спре войната на хората!
Д-р Соломон Паси

Ази, Буки, Веди – свещени букви, направили ни народ, устоял през мрачното
Средновековие и османското иго. Омраза, кръв, интриги и любов съпътстват
величавата битка азбуката да ни даде силата България да пребъде през вековете.
Прочитайки тази книга, ще се почувствате горди, че сте българи.
Проф. Христо Пимпирев

„Войната на буквите“ разказва по един достъпен и завладяващ начин как се е

формирала в едно изключително сложно време единната българска нация, религия и
култура. Нещо, което е осигурило възможността да знаем и казваме гордо – ние сме
българи.“
Доц. д-р Леандър Литов

Един от малцината писатели у нас, които не смятат, че жанрът е мръсна дума.

Людмила Филипова не се ограничава в тематичния си избор; тя посяга към различни
исторически епохи и географски реалии без излишна плахост и забърква интригуващи
сюжети със замах и дързост, които понякога стряскат. Нейната естествена
склонност към тайните и приключенията събужда интереса на широк кръг
читатели.
Алек Попов, писател

7
 Това съм Азъ, вдън земята,
в мрака на незрението си
Види се, че житията се започват с възхвала към Бога, с обръщение към царството му
и послушните му чада. Да ме прости и Той, и вие, но аз тази част ще я пропусна.
Не вярвам в Господ, защото, ако го имаше, най-вероятно щеше да е чудовищен.
Иначе нямаше да ме захвърли в онази яма още като бебе и да ме остави да страдам в
самотата на незаслужено изгнание. Един ден ще ме нарекат Песоглавец.
Майка си никога не съм виждал. Обитавам дупка под краката на хората, които
живеят. Крия се от тях, защото баща ми казваше, че съгледат ли ме, ще ме убият.
Нямам лице, ни здраво тяло, ни очи, с които да се видя. Не съзирам, но усещам. С
душата – как диша времето; с кожата – как сковава студът и прониква влагата; с
ушите – живота горе, теченията; с обонянието – мухъла, пергамента, по който пиша.
Не виждам – усещам. Пазя букви и събирам истории. Защо, не зная. Казват, че
приличам на куче, за други съм просто животно. Не съдя хората, че ги е страх от
различните.
Баща ми се опитваше да ме убеди, че Бог го има. Дори с онази безумна история, че
светецът, който върнал азбуката отново в България и го наричали Наум, умрял точно
когато аз съм се появил на белия свят на 25-и декември някоя си година. А тогава,
казват, се раждали слънцето и всички богове. Най-дългата нощ, след която денят
започва да расте. Векове по-късно по земите ни ще го нарекат Коледа. Какво ли не
мислят хората от страх, че утре просто ще угаснат като пламъка на свещ.
Незрящ съм. Само пламъка виждам понякога. Страх от нищо нямам. Роден съм
мъртъв. Не са ми нужни илюзии, ни вечност, ни Бог.
Но не аз съм важният, а онова, което предстоеше. Разказът ми започва от момента, в
който татко изчезна. Сега вече знам какво се беше случило, но в онези черни дни
никой нищо не подозираше. Нямах представа как изглежда баща ми, но можех да го
усетя в буквите. Вероятно и той мен. Двамата не правихме друго заедно, освен да
редим думи. И сигурно затова, когато го изгубих, започнах да пиша. За да го намеря.
Да открия себе си. За да ни има. Беше ми оставил много суха кожа и мастило.
Всичко това се случваше в инак важно време. Ямата, която обитавах, се намираше
под дъсчения под на църква, в която монаси и държавни люде обсъждаха съдбините на
България. Една от най-могъщните империи в света, каквото и да означава това.
Държавата на българите стигаше до три морета и се управляваше от великия цар
Симеон. Армията му не е губила битка, сякаш я е пазила магия, а той неуморно се
стараел да продължи делото на баща си за утвърждаването на българските писмена и
християнската вяра.

8
 Баян
Трещи! Плющи! Боян напред върви,
клин си върти, път прави, Златна врата гледа!...
(Раковски 1984б: 76)

Константинопол, 26 май

Чувал съм да казват, че когато една жена обича, тя се превръща в ангел-пазител, а

когато е отблъсната – в черен демон. В онази сутрин принцеса Мария дори не
допускаше, че само след минути ще види нещо съдбовно.
Бързаше да остане сама, далеч от бъбривите придворни дами, от досадния си чичо
Теофилакт и самовлюбените си братя. Беше решила да се изкачи на върха на хълма, да
легне под облаците, да улови вятъра с лицето си, да затвори очи и да си представи
ръцете и устните, за които копнееше. Мария бе една от най-красивите девойки в
Константинопол. Всяка нейна стъпка беше вдишвана от десетки мъжки очи и много
владетели я искаха за съпруга на някой от синовете си.
Мария се промъкна покрай мраморната колонада на Магнаура и се огледа следва ли
я някой. Когато се убеди, че императорските стражи отново са я изгубили, усмихна се
доволно и хукна към хълма. Мястото приличаше на градина, осеяна с неподвижни
статуи: застинали фигури, вкаменени лица, мраморни ангели, нелетящи криле. Дори
вятърът застиваше, щом нахлуеше в каменната градина. Казват, че императорът
събирал тук своите трофеи, за да хранят жаждата му за величие. Тук пазел статуи и
антики от миналото, от местата, които беше превзел; дарове от владетелите, които се
страхували от него; скъпоценности, с които другите искали да му се харесат.
Израснала в блясъка на императорския дворец, за принцесата съкровищата бяха
ненужни вещи, а свободата и мечтите – безценности. Беше го прочела в очите на едно
селско момиче в деня, в който дядо ѝ Роман Лакапин помилва някакви варварски
пленници срещу земя и ковчеже със злато. Извади от него тежка огърлица и я закопча
на врата на Мария. А селското девойче се затича към един от мръсните, брадясали
пленници, прегърна го и го целуна. Очите им застинаха едни на други. В онзи момент
Мария би дала всички огърлици за света между тези очи.
Обичаше да броди около каменните лица на хора и животни, край арките, които
оживяваха във фантазиите ѝ. Понякога предпочиташе компанията на мраморните
изваяния, отколкото на живите, защото те не лъжеха, не нараняваха, защото с тях се
чувстваше по-малко сама. Около принцесата винаги имаше тълпа, но по някаква
причина тя все не се вписваше в нея.
Мария беше вече на 17 години, но никога не бе напускала пределите на
Константинопол. Дядо ѝ, император Лакапин, я пазеше повече от собствените си
синове Христофор, Стефан и Константин. Тя вече знаеше, че съдбата ѝ ще бъде на

9
скъпа разменна монета. Откри я в историята на майка си, на братовчедките си, в
участта на жените на братята си. И все пак не спираше да мечтае как един ден ще
напусне двореца. И това ѝ даваше сили да броди в еднообразните си дни.
Светлосинята ѝ руба, извезана със сребристи цветя, шумолеше между каменните
фигури, докато тя пристъпваше с грациозни движения, сякаш беше перо от феникс.
Дългата ѝ лешникова коса беше сплетена на плитки, които блестяха като златни в
слънчеви лъчи. Мария се шмугна между две високи статуи и пое нагоре, където се
зеленееше портокаловата горичка. Обичаше да се крие сред дърветата и да чете, да
лежи в тревата и да плува с поглед в потока на облаците.
Тя наближи величествена статуя, която поразително приличаше на българския цар
Симеон. Стъпките ѝ винаги я отвеждаха натам. Не беше виждала владетеля на
българите, но знаеше как изглежда. Ликът му ѝ напомняше мъжа, за когото мислеше.
Бузите ѝ пламнаха2.
Изведнъж чу мъжки гласове, гневни викове. Сниши се зад един мраморен ангел.
Последва силен звънтеж и грохот от падащи камъни. Надигна се едва и видя как
един от пълководците на дядо ѝ нанасяше удар след удар с железен боздуган по
статуята. Император Лакапин също беше там, бе извадил меча си и говореше строго на
мъж в плетена метална ризница. Мария не можеше да чуе думите, но по лицето на
дядо си разбра, че е гневен.
Прочие то бе следствие на нещо, случило се няколко часа по-рано в двореца.
Ромейският император тъкмо беше заповядал на първия си военачалник:
– Искам да ми събереш всички годни за служба мъже и момчета. Всички от новите
територии! Този път ще спра оня кучеядец, дръзнал да се нарича василевс на българи
и ромеи – изсъска той. Очите му лъщяха и се наливаха с кръв. – Десетилетия ни извива
ръцете, на три пъти дори Константинопол опита да вземе... Каква е тая сила в него,
бездната да го погълне!
– Опасяваш се, че...
– За нищо не се опасявам! – изкрещя Лакапин. – Няма да допусна да отнеме повече и
една гръцка педя!
Изрече последното толкова тихо, че думите прозвучаха по-скоро като въздишка,
отколкото като заплаха.
– Августейши... това вече сме го правили – смотолеви военачалникът, но не посмя
да назове зловещия спомен от битката при Ахелой. Когато ромеите събраха всички
мъже, готвиха се три години, но българският цар пак ги разгроми. Полето при Ахелой

2
Ромейските историци разказват следната случка. Астрономът Йоан видял император Роман
(Лакапин) и му казал: „Господарю, под арката отгоре на Ксиролоф (хълм в Константинопол) е
поставена статуя, която гледа на запад – това е статуята на Симеон. Ако отсечеш главата ѝ, в
същия час Симеон ще умре. През нощта император Роман наредил да отсекат главата на
статуята. В същия час починал в България Симеон. С малки промени тази история откриваме в
хрониката на следовниците на Теофан Изповедник, където е добавено, че цар Симеон умрял
„обхванат от безумие и сърдечна болест“. От съчиненията на Скилица-Кедрин и Йоан Зонара става
ясно, че василевсът направил внимателно проучване, „като разпитвал подробно за времето на
неговата смърт“ и установил, че Симеон умрял, когато била отрязана главата на статуята. В
хрониката на Михаил Глика е добавено, че статуята „била свързана“ по тайнствен начин с
българския цар. Смятало се, че разрушаването на дадено изображение може да причини духовна и
физическа смърт на съответния враг, с чиято личност то се асоциира. В труда си „История на
Първото българско царство“ големият български историк медиавист Васил Златарски също
споменава за статуята и преданието, свързано с нея. – Бел авт.
10
още се белееше от елински кости3. Приложиха им „примката на Ханибал“4. Не посмя
да спомене и битката при Булгарофигон 5. Цар Симеон сякаш беше непобедим! А
българската империя бе по-мощна от ромейската!
– Мълчи! Всеки има слабо място... Всеки!
В нозете на Лакапин трепереше мъж, увит в пъстър плащ. Наричаше се Йоан
астроном и гадател. Няколко часа по-рано бе дръзнал да потърси императора с
твърдението, че Симеон иде да покори Константинопол, и само гадателят знаел
тайната как да бъде спрян. Българският владетел не ще се откажел, преди да сломи
Константинопол. Щял да го постигне до три месеца... – обеща астрономът.
– Как дръзваш да изричаш подобни безумия?! – отвърна бесен императорът. –
Махнете оттук този наглец!
– Милост, василевсе, дойдох да ти кажа... Да разкрия онова, от което се ужасяваш,
което трови сънищата ти... и как да го победите. – Настъпи мълчание, лицето на
Лакапин се обагри в лилаво, погледът му се впи в пророка. – В царя български се е
вселил духът на... на неусмиримата вълчица. Влива мощни сили у избрани още от
Атила – заекваше той. – Не можеш да спреш Симеон! Син е на рода Дуло, наследник
на Стара България, на кръвта на хунския хаганат и непобедимия Атила6.
– Атила? – прошепна ужасен императорът. – Какви ги говориш, мерзавецо?! Та той е
мъртъв!
– Но сърцето му бие... още бие... в синовете на вълчицата.
Лакапин се втренчи безмълвен в гадателя. Само ударите на сърцето му кънтяха в
гърлото. Векове наред владетелите на Константинопол треперели при споменаването
на Атила. Говорело се, че в него се е вселила някаква страшна свръхестествена сила, с
която той с един замах превземал огромни територии от Източната и Западната
Римска империя и нищо и никой не можели да го спрат.
– Същият Атила! Българският владетел носи духа му... Но аз открих... открих как
можеш да го спреш – викна в своя защита гадателят.
– Как? – попита нетърпелив императорът и с една крачка се озова до него. Сграбчи
го за дрехата и приближи лицето му към своето. – Нима има такъв начин? Внимавай
да не ме излъжеш!
– Има... – заекна Йоан. – С магията на Второто сърце!
– С магия?! Говориш за магия, когато Кучеядецът е на път да превземе
Константинопол? Шарлатанин! – ядоса се императорът, а прорицателят се сви и покри
главата си с ръце.

3
На няколко места в книгата авторът използва „елински“ като синоним на „гръцки“, „ромейски“,
така както са го използвали и българските творци от този период (IX-X век), според „Христоматия на
българската литература“ – Бел. авт.
4
Примката на Ханибал е военна тактика, която Симеон бил научил, докато е пребивавал в
Магнаура. Историците я описват по следния начин: конница напада по фланговете, ограждайки врага
от всички страни и в гръб, затваряйки го в кръг. По този начин възможност да се бият имат само
тези, които са по ръба на кръга. Тях нападащата армия убивала бързо със стрели, копия и мечове.
Бойците вътре в кръга са толкова на гъсто, че не можели да размахват мечовете си и просто чакали
да им дойде редът да бъдат убити. – Бел. ред.
5
Днес град Бабаески, Турция – Бел. ред.
6
Атила е последният и най-могъщ владетел на европейските хуни, управлявал от 434 до смъртта си
през 453 г. най-голямата държава по онова време. Той нахлува два пъти на Балканите, като втория
път обсажда Константинопол. В дълъг период от историята си прабългарите и хуните са били
обединени в движението си към Европа. – Бел. авт.
11
 – Но това... това е единственият начин! Открих в хрониките, че дедите ти са сторили
същото, за да убият Атила – със същата магия. Точно... точно преди похода му към
Константинопол!
– Бръщолевиш глупости! Те са просто хора!
– Грешиш, светлейши... Има нещо в тях, нещо в кръвта на рода Дуло... Може би още
от онази вълчица, която кърмила Атила и други воини от тези племена. От тях е и
родът Дуло. Това, казват, им помагало да се превръщат и във вълци 7. И макар учените
люде да са писали много за това, говори се, че мъжете от този род го правели без
усилия.
Щом чу думите му, императорът разтвори пръсти и пусна гадателя, който се сви
като куче на мозайката.
Лакапин почеса замислен брадата си и се сети, че като дете е чувал някаква легенда
за мистериозната смърт на Атила тъкмо когато се канил да превземе Константинопол.
Лицето му потъмня, очите му блуждаещо потънаха в бездната на гнева. Върна се до
трона, подпря с юмрук брадичката си и подвикна на гадателя:
– Научи ме на тази магия! Ако проработи, ще те назнача за дворцов ясновидец –
отсече той. – Ако ли не, просто ще те убия!
Гадателят се разтрепери. Допълзя в краката на императора и зашепна:
– Господарю, статуята... тайната е в статуята, скрита в арката на Ксиролоф и
гледаща на запад. Взрете ли се в нея, ще откриете чертите на българския цар. Зад
образа ѝ тупти душата му. А в самия Симеон – кръвта на Атила... Според поверието,
ако се отсече главата ѝ, в същия час българският цар ще умре!
Лакапин го слушаше внимателно. Оглеждаше го, сякаш мереше достоверността на
думите му. Изведнъж удари с юмрук по трона и заповяда:
– Изведете тоя шарлатанин от двореца ми! Романия8 е велика империя и нейните
владетели не се занимават с магии.
Извърна се, за да скрие нетърпението си да се втурне към арката. Беше толкова
отчаян, че дори не го интересуваше истина ли бяха думите на Йоан гадателя, или
измислица. Готов бе да пробва всяка възможност, за да спре Симеон. В този момент
осъзнаваше единствено опасността поданиците му да видят страха в очите му.
През последните години Лакапин опита всичко да отблъсне настъпващия към земите
му Симеон – със стени, с жестоки битки, в които изгуби хиляди воини, с молби и

7
За пръв път Плиний Стари споменава за превръщането на човек във вълк в „Естествена история“.
След него за ликантропията сведения откриваме и в трудовете на Вергилий, Петроний, Страбон. –
Бел. ред.
8
Романия (на латински: Romania; на гръцки: Ῥωμανία, буквално: „страната на римляните“,
„римската земя) е наименованието, с което самите римляни са наричали през Късната античност и
цялото Средновековие държавата, в която живеят. Като топоним Романия се появява разговорно, а
през втората половина на III в. вероятно вече е бил утвърден почти навсякъде из пределите,
подчиняващи се на римската власт (Imperium Romanum). Първите писмени данни, указващи ни
новото име на римската държава (от Roma към Romania), са от началото на втората четвърт на IV в.
сл. Хр. (330). Самото наименование Византия е неологизъм, произлизащ от старото име на
Константинопол: Византион (Βυζάντιον). През Средновековието името Византион и негови
производни почти не се използват, освен в много редки случаи, стилизирани от някой хронист в
империята. Изразът „византийски“ („византийска“) в съвременният му смисъл се среща за първи път
у Йероним Волф през 1557 г., става традиционен за историческата литература след издаването на
Парижкия корпус – Corpus Byzantinae historiae (1645–1711), и остава най-популярен и най-често
употребяван до наши дни. В настоящия текст ще се придържам именно към наименованието
Романия за обозначаване на Източната Римска империя със столица Константинопол. – Бел. авт.
12
ридания, с подкупи от злато и невести, със силни съюзници дори, но нищо и никой не
успя да го омиротвори. Сякаш в него наистина се бе вселила магия.
Лакапин се подсмихна горчиво. Най-голямата ирония бе, че самата империя беше
предизвикала някога гнева на Симеон. След възкачването му на българския трон той
сам бил дошъл в Константинопол да предложи мир. В замяна поискал единствено да
бъде признат за цар. Но тогава патриарх Николай Мистик му се подиграл и заповядал
пред всички знатни съновници унизително да сложат на раменете му вместо корона
черно расо в знак на смирение.
Лакапин нагласи меча на колана си и излезе от тронната зала.

Следобед ромейският император се запъти към форума на Аркадий. Придружаваше

го единствено верният му пълководец Василий. Изкачиха се на хълма Ксиролоф,
подминаха спираловидната триумфална колона, прекосиха гората от статуи, докато не
откриха описаната от гадателя. Лакапин се изуми колко много приличаше образът ѝ на
българския цар.

И тъкмо там ги завари принцеса Мария...

Тя отново се надигна иззад мраморния ангел, за да види какво става. Гледката я
изплаши. Статуята беше вече обезобразена, но военачалникът на дядо ѝ
продължаваше да замахва към нея с тежкия боздуган. Стоманените му шипове
трошаха мрамора в горната ѝ част. Заклати се и падна с трясък върху песъчливата
почва, сцепвайки се на две.
Мария се сниши. Трепереше от грохота на трошащите се камъни и от страх, че
онова, което видя, не е на добре. Пръстите ѝ конвулсивно се свиха. Изправи се и хукна
към Магнаура. Подмина двореца и спря чак пред входа на страничната жилищна
пристройка. Много пъти се беше доближавала с вълнение до тук, но никога не бе
влизала. Без да мисли за благоприличие, тя изкачи тичешком стълбите до втория етаж
и нахлу в стаята на Боян.
Едва щом го съзря да седи на масата до прозореца, се смути от постъпката си и
лицето ѝ пламна.
Баян държеше перо, от което капеше мастило и гледаше гостенката си едновременно
с почуда и възхита. Гърдите ѝ се повдигаха под напора на учестения дъх. Страните ѝ
руменееха, погледът ѝ бе жив и някак нетърпелив. Това беше мигът, който Баян
сънуваше, но никога не бе допускал, че ще се случи наяве.
Перото се изплъзна от пръстите му и острието тупна върху пергамента. До буквите
порасна мастилено петно. Баян се изправи и прошепна: Мария? Понечи да тръгне към
нея, когато тя извика задъхано:
– Статуята в градината... дето прилича на баща ти... разсечена е!
Все още изумен от появата на Мария, той не осъзна какво му говори. Тя продължи:
– Има поверие... че изображенията на хората пазят душите им... Ликът на статуята,
дето прилича на баща ти... дядо го разруши!
Последните думи пробиха щита му и Баян изплува от шока на неочакваното ѝ
появяване. Грабна меча си, препаса го и прошепна:
– Господи, татко...
Мария кимна. Наблюдаваше го разтревожена. Не само заради случилото се, а и
поради страха, който изпълваше гърдите ѝ като черен дим. Страх, че ако той си

13
тръгне, няма да го види скоро. Лицето ѝ пребледня като на смъртник. Баян се
приближи към нея, поколеба се дали да я докосне, но вместо това промълви сухо:
– Какво видя?
Мария му разказа. Баян закопча тежката сребърна фибула на наметката си и понечи
да излезе. Спря при вратата и впи поглед в ромейската принцеса. Стояха неподвижни,
очите им се срещаха, погледите бягаха. След кратко колебание Баян преодоля
младежкия си свян и я прегърна. Притисна я към себе си и бързо се отдръпна. Досега
не си беше позволявал, защото не бе сигурен какво изпитва тя. Отстъпи още крачка,
втренчен в нея, и хукна към двора на Магнаура.

14
 Диханието на Абсолютната Истина9
Велики Преслав, часове по-рано

– Изнесете книгите от двореца! Бързо! – заповяда Симеон. Лицето му бе напрегнато,

слепоочията му пулсираха. – Пратениците на папа Йоан X скоро ще са тук!
От седмици в Преславския двор кипеше подготовка в очакване на папските легати,
които трябваше да донесат дългоочакваните венец и скиптър за българския владетел.
Окрилен от предстоящото признание на Светата римска църква, Симеон се беше заел
и с подготовката на най-големия си удар срещу ромеите – да превземе
Константинопол. Твърдо бе решил, че щом не може да накара император Лакапин да
го признае за цар въпреки победите му, то сега, когато Рим щеше да го стори, не му
оставаше друго, освен да превземе сърцето на Източната империя.
Той удари със златния си жезъл по трона и заповяда да му донесат картата на
България. Отметна червената си мантия, обточена със злато, и откри туниката си с
цвят на зрял мед. Беше препасана с железен колан, на който висеше мечът му, украсен
със скъпоценни камъни. Върху посивелите му коси блестеше тежка корона. Лицето му
бе строго, кафявите очи – замислени, а правият нос придаваше някаква решителност и
непоколебимост на израза му. Около Симеон се бяха събрали само най-приближените
му боили.
Ичиргу боилът Георги Сурсувул дотича с руло пергамент в ръка и го разпъна на
мрамора пред владетеля. Върху грапавата повърхност с махагонови бои бяха
изрисувани пътища и военни укрепления в българската и ромейската държава. Симеон
огледа с гордост империята си и си представи доволството по лицата на дедите си.
България никога досега не се беше простирала на три морета. За първи път с
основание се нареждаше сред най-големите империи в света. Той вдигна бавно
скиптъра си и го заби в средата на Константинопол.
Сурсувул приглади дългите си сплетени коси и очерта на картата последните
придвижвания на гарнизоните. Гордият поглед на българския цар обходи очертанията
на земите му, но изведнъж челото му се сбърчи и той каза:
– Преди пет века българите дошли тук като бегълци, търсещи земи, в които да се
заселят. Днес... днес сме империя – изтъкна, поглеждайки към сина си Петър. –
Надявам се утре и ти да браниш и разширяваш териториите ни!
– Това ли е целта на държавите, татко, да се разширяват? – попита
деветнадесетгодишният младеж.
Симеон го изгледа учуден, но се въздържа да покаже разочарованието си пред
военачалниците. Отвърна:
9
Ведите (на санскрит , знание, индоевропейски корен, от който произлиза славянското ведение,
неведение). Школите на ведическата философия Веданта и Миманса определят Ведите като
апаурушея – „без автор“, в смисъл, че не са създадени от човешко същество, а са вечни по природа. В
Упанишадите се казва, че те са „диханието на Абсолютната Истина“. Ведическата традиция приема
Ведите за най-висш авторитет. – Бел. авт.
15
 – Голямата империя е силната империя, Петре! Силната империя поставя условия и
осигурява мир на народа си.
– Но не и ако не смогва с грижата за тези земи! – възрази князът. – Сърцето е едно,
тялото не може да се разширява безгранично, защото не ще може да се захранва.
Симеон се усмихна бащински. Петър от малък предпочиташе книгите и приказките
вместо момчешките игри и меча. Израсна като философ, вглъбен в своя свят, в който
дишаше огледалното отражение на външния, пречупен през очите му. Симеон
харесваше да слуша разсъжденията на сина си, но и се тревожеше какъв ли владетел
щеше да излезе от него. Способен ли бе да управлява страната, да води армия и битки,
или щеше да превръща всеки проблем в словесен диспут? Но сега не е време да мисля
за това, каза си. Искаше да изчака Баян да се изучи в Магнаура и тогава да реши. Баян
беше най-малкият му син, но в погледа му вече имаше нещо различно. Нещо, което не
откриваше у другите си синове. Нещо, което му напомняше самия него.
– Мъдър си – отвърна Симеон, за да прикрие мислите си и да не натъжи Петър.
Той беше първороден син от втория му брак с Мариам, красавица от арменската
фамилия Сурсувул. Другите му двама синове, Михаил и Иван, от първия му брак с
Кубра рядко идваха в двореца. Не можеха да простят на баща си, задето остави майка
им и я заточи в далечен манастир, а тях отпрати. Самият Симеон също не бързаше да
стопи леда помежду им. Напрегнатото им присъствие и укорът в очите им го ядеше и
натъжаваше. Децата често отказват да приемат, че и родителите им са хора, пораснали
деца, които също грешат, влюбват се, страхуват се и мечтаят. Но докато синовете му
отказваха да дадат право на баща си да бъде и човек, той негласно бе решил да ги
държи настрана. Беше им дарил земи недалеч от столицата и се стараеше да не
усложнява живота си с допълнителни угризения.
– Укрепването на разрушените крепости около Константинопол завърши – докладва
ичиргу боилът Мостич. – Вече всичките ни войски от Северна България са струпани в
Тракия и гарнизоните са настанени в укрепленията. Ще наредиш ли друго, царю?
– Подсилете и отрядите по Галиполския полуостров, както и на Дарданелите, които
превзехме, за да пресечем излаза на константинополските войски към Егейско море –
нареди Симеон и посочи нарисуваните на картата Дарданели.
– А какво е положението край Солун? Продължават ли там славянските нападения?
– Както поиска, сагудатите, стримонците, драговитите и ринхините отвъд южната ни
граница откликнаха и непрестанно атакуват крепостните стени на Солун и
Константинопол, опустошават околностите и успешно всяват страх, че войната
приближава.
– Мисля, че сме готови! – възкликна царят. – Това ще е решителният удар срещу
Константинопол! Смъртоносният!

Изправи се доволен, а погледът му потъна в цветния витраж – конник, пробождащ

лъв с копието си. Копието сякаш потрепери. Взорът на царя заигра. Отблясъците на
стъклото се сляха и отвъд тях се откриха дворцовите порти на Преслав и кипящият от
живот град.
Симеон се приближи до прозореца и огледа прашния път към града. От папските
легати все още нямаше и следа. Вероятно всеки миг ще се спуснат от хребета, помисли
си. Пръстите му нервно се свиха. Пратениците на папа Йоан Х трябваше да
ознаменуват дългоочакваното признание на усилията и победите му, на значимостта
на неговия народ, като благословят и признаят Симеон за български цар. А в замяна

16
той щеше да сложи край на вековния спор между двете борещи се за надмощие
църкви – Константинополската и Римската. Романия отказа да признае царската титла
на Симеон, но за сметка на това папата се оказа по-далновиден и така спечели
българина за съюзник. В крайна сметка и двамата искаха едно – усмиряването на
Константинопол.

– Може би е време да включим и синовете ти... в битките – предложи несигурно

Мостич. Чувстваше Баян и Петър като свои деца. – Нуждаем се от всеки меч в
царството, а те са вече мъже. Трябва да трупат опит.
След повече от двайсет години рамо до рамо на бойното поле старият воин се беше
превърнал в дясна ръка на българския владетел. Даже често се държеше с него по-
скоро като с брат, отколкото като подчинен с военачалник.
Погледите на Петър и Симеон се срещнаха. Царят съзря страха в очите на сина си.
– Баян се бие отлично! – продължи да настоява ичиргу боила.
– Баян... – повтори Симеон с трепет в гласа, неприсъщ за непоколебимия в него
воин. – Да, можем да му дадем стотня10 или да го направим поне десетник.
– Не те съветвам, царю... Не сега! – скочи Боримир, виден болярин, и пресече
думите на Мостич. Симеон го стрелна с остър поглед, а той се защити: – Това може да
разбуни духовете! Говори се, че... първородният ти син Михаил е също добре обучен.
Че готви опозиция... По-добре го привлечи на наша страна, повери стотня и на него!
Лицето на Симеон се изпълни с кръв. Вените на слепоочията му изпъкнаха.
– Само да посмее... – викна той, но не довърши.
Изведнъж притисна длан към гърдите си и застина. Лицето му се сгърчи в болезнена
гримаса и се покри със ситни капчици. Сухожилията и мускулите му се напрегнаха.
Едва си пое въздух и изпъшка.
Петър улови баща си, преди да се строполи на пода. Боилите и царските люде се
скупчиха около него. Той се преви и падна. Князът му помогна да седне на трона, но
Симеон вдигна ръка да го остави сам.
– Трябва да си починеш, царствò ти! Ще викнем целебника! – изплаши се Мостич.
– Не... не сега... – изрева Симеон. – Пратениците... ще дойдат!

Българският владетел дори не подозираше, че в този момент военачалникът на

ромейския император замахваше отново към статуята, наподобяваща неговия лик.
Вдигна боздугана над главата си и удари камъка с все сила. Отекна звън. От грамадата
се отрониха няколко тежки парчета.
Симеон се свлече отново на пода. Придворните вече бяха повикали царския
целебник, който коленичи до тялото на владетеля и потърси пулса му. Беше слаб.
Симеон дишаше едва. Лечителят викна към болярите да го отнесат в покоите му.

Целебникът долепи ухо до гърдите му, после изсипа някакви капки в устата на царя.
Чертите на лицето му леко се отпуснаха, но дишаше все по-трудно.
– Доведете... Георги… Сурсувул…! – прошепна Симеон. Той беше брат на царицата.
Когато ичиргу боила дойде, владетелят промълви:
– Не съм добре... Събери синовете ми... всички. Изпрати най-бързия конник да
доведе Баян... – И се закашля.

10
Бойна единица. – Бел. авт.
17
 Император Лакапин огледа отломките на статуята сред облак каменна прах и като
откри главата непокътната, вдигна от земята боздугана и гневно замахна да я разсече.
Едва тогава намери покой.

18
 Баян.
Азъ и Баяна глаголим

Преслав, нощта след 27 май 6435 лето11

Конник в черен плащ изникна от мрака на отлитащата нощ. Препускаше през

преславската равнина към хребетите на планината. Копитата ехтяха по утъпкания път
и отекваха чак в Мадарските скали. Заранта се будеше в дъха на росата.
Когато конникът прехвърли възвишенията, каменният път го отведе до Южната
порта на крепостните стени на Преслав – столицата на България. Свали качулката на
кожената си наметка, а стражите, щом го съзряха, мигом вдигнаха тежката решетка.
Мъжът влезе във вътрешния град и пришпори черния си жребец по пустите
безмълвни улици. Денят бавно ядеше булото на сумрака и рисуваше сенки из
каменния град. Камбаните на църквите напяваха вяла песен.
Конникът спря пред портите на двореца и се огледа. Беше пълно с войници и
стражи. Вардещите входа насочиха копия към него. Щом се приближи, го познаха.
– Княз Баян! – викна единият и мигом всички свалиха остриетата.
Отвориха тежките порти, а той пришпори коня в галоп. Копитата му огласиха
вътрешния двор. Щом стигна до белите колони на свода, Баян скочи от седлото и
хукна през коридорите към покоите на баща си.
Беше тръгнал за Преслав веднага след странния разказ на принцеса Мария. По пътя
почти не спира. В ума му бяха лицето ѝ, разрошените ѝ от тичане коси, вълнението му,
че я е грижа, страхът, че се случва нещо лошо с баща му. Едва сега, когато слезе от
коня, усети жестока болка в мускулите на нозете. Умората дъвчеше плътта му.
Баян едва беше прехвърлил седемнайсет години, но вече приличаше на уверен в себе
си воин – висок над средния ръст, със здраво мускулесто тяло. Косата и очите му бяха
гарвановочерни, носът – прав и дълъг като на баща му, кожата на лицето му – бяла,
покрита с няколкодневна гъста брада. Погледът му беше строг и проницателен, рядко
срещан за възрастта му.

Коридорите на двореца бяха пусти и студени, сякаш беше минала чумата. Сенките
на пламтящите факли отчаяно се гонеха по стените, а някои незабелязано бяха
угаснали.
Десетина стражи пазеха изхода, който водеше към царските покои. Щом видяха
Баян, му препречиха пътя.
– Тук ли е баща ми? – попита той строго. Учуди се, че стражите го посрещат така,
като да бе чужденец. Или по-лошо – враг. – Отдръпнете се от пътя ми, трябва да видя
баща си!

11
927 година от новото летоброене – Бел. ред.
19
 Копията обаче останаха насочени към него. В собствения ми дом – двореца, в който
съм роден и израснал, помисли си Баян.
Някъде отвътре се чуха гневни викове на жена. Беше Мариам Сурсувул, царица
Мария, майка му. До ушите му долетяха откъслечни думи на гръцки и арменски.
Нещо ставаше тук и той час по-скоро трябваше да разбере. Чувстваше се така, сякаш
беше попаднал в чуждо царство и единственото общо с двореца, който помнеше, бе
самият дворец. Юмруците на младия мъж се свиха, жилите на врата му се изопнаха
като въжета и не усети кога е извадил оръжието си, готов за бой.
Началникът на стражата пръв кръстоса своя меч с него. Железните остриета
засвяткаха и стоманен звън огласи коридора. В този момент вратите на покоите
зейнаха и се показа едър мъж, облечен в желязна ризница.
– Какво става тук? Кой се бие?
Баян го позна и свали меча си. Беше Кеворк Сурсувул, братът на майка му. Симеон
му беше дал християнското име Георги след брака си с Мариам и в годините му се бе
доверил до такава степен, че чак му възлагаше да води първите войски. Издигна го до
ичиргу боил и първи съветник. Той също позна княза и нареди да го пуснат. Едно от
последните желания на баща му беше да види най-малкия си син. Ала докато
пратеникът препускаше към Константинопол да извести Баян, царят вече беше
издъхнал. Дори самият Георги не подозираше, че часове след смъртта на Симеон
царица Мариам беше наредила на охраната да не допуска никого до покоите на царя
без изричното ѝ позволение.
Баян каза нещо на вуйчо си, което сам не разбра в тревогата си, но Сурсувул го
потупа състрадателно по гърба. Князът хукна към покоите на баща си. Щом прекоси
прага, първо срещна гневния поглед на майка си, а после просълзените и объркани очи
на по-големия си брат Петър.
– Но какво става тук? – викна Баян и се озърна.
– Баяне, сине... – започна майка му. Изразът ѝ омекна в плаха усмивка. Тръгна към
него с разперени ръце, прегърна го и допря сдържано страна до неговата.
– Здравей, майко... Къде е татко?
Тя се поколеба. Погледът ѝ се спря за миг на брат ѝ Георги, после премина на Петър,
след което отвърна:
– Съжалявам, Баяне... Той си отиде.
Младият княз се втренчи в нея.
– Как... Как си отиде?...
– Почина... снощи. Още не сме го огласили.
– Не, не може... Как се случи?
– Не знаем... Чакаше римските пратеници да го коронясат. Планираше решителния
си удар срещу Константинопол и... и тогава се случи... Може би сърцето му не е
издържало. Свлече се безпомощен на трона. Гледаше вяло... Не разбираше какво
става... Отнесохме го в покоите, викнахме най-добрите лечители и знахари... Никой не
можа да каже какво му е. След час от устата му бликна кръв. Целебниците после
донесоха, че нещо е раздробило дори вътрешностите му. – Мариам стисна очи, сякаш
искаше да се скрие от виденията в собствените си думи. – Отиде си...
Баян следеше лицето на майка си, но почти не чуваше разказа ѝ. То бе строго, но не
и тъжно. В очите ѝ нямаше сълзи – сигурно ги е изплакала, каза си той. Всичко му се
струваше странно и неясно, макар дълбоко в себе си да го знаеше още преди да дойде.

20
 Баян се приближи към прозореца. Погледът му се плъзна по крепостните стени на
преславския дворец. Стотици войници се бяха струпали в очакване на заповеди. От
тържищата долиташе врява, уличната суматоха клокочеше. Камбаните напрегнато
забиха.
– Трябва да сторим нещо... да сме единни – добави майка му, като видя реакцията на
сина си. – Царят е мъртъв и нападение грози страната!
За никого не беше тайна опасността, надвиснала над България в този момент.
Притиснат в ъгъла, Константинопол търсеше подходящ момент да удари силната си
северна съседка. А какъв по-добър момент от смъртта на непобедимия цар Симеон и
несигурността, която се очакваше да последва.
– Къде са Михаил и Иван? – попита Баян.
– Михаил е... далеч. Баща ти го отпрати от двореца. Иван... той наглежда земите си –
отвърна Мариам.
Баян срещна погледа на брат си Петър. Прекоси стаята и го прегърна. После добави:
– Добре. Защото на тях двамата не вярвам!
Говореше се, че Симеон оставил майка им, за да се ожени повторно в края на 6412
година12 за Мариам. Тъкмо по това време бил нанесъл тежко поражение на Романия, а
след удара над арабите превзел и Солун. Византийците почти веднага го откупили, но
той стигнал чак до стените на Константинопол. Тогава император Лъв Философ бил
принуден да го моли за мир, за да спаси империята си. Той не само признал новите
граници на България, но приел да минават само на 20 км от Солун. Дарил Симеон със
злато, съгласил се даже да му плаща данък и скрепил мира със знатната красавица
Мариам Сурсувул, която му предложил за невеста. На никого не бе известно каква
съдба е застигнала тогава Кубра. Някои казват, че била заточена в изгнание, други – че
скоро починала. Дори синовете ѝ не знаят, откъснати насила от нея. А Мариам скоро
след това родила още двама синове на българския владетел – Петър и Баян, както и
дъщеря – Зоя.
– Къде е баща ми? Искам да го видя! – настоя Баян.
– В покоите... – промърмори Мариам, сякаш го криеше. – Но щом като и ти си тук,
време е да обявим смъртта му в тронната зала!

Баян хукна към стаята на Симеон. Щом отвори вратите, застина. Очите на царя,
неподвижни, бяха потънали в лъч, бликащ от прозореца. Тънкият сноп светлина
свързваше като струна тялото с онова зад стъклото. Зениците му сякаш все още
виждаха, но тялото не помръдваше. Ледени тръпки полазиха Баян. Той се доближи до
баща си и плахо погали дланта му. Представи си на лицето му да се извива усмивка.
Вгледа се в него. Той все още бе там, в погледа. Хората живеят в очите. Тези на баща
му сякаш всеки миг щяха да се обърнат към него. Стори му се странно, че не бяха
затворени, как никой не беше обърнал внимание на това?! Защо?!
Баян докосна клепачите с трепереща длан и ги спусна върху невиждащите орехови
ириси на владетеля. На страните му все още имаше цвят.
– Татко... – неволно прошепна князът.
Взе ръката му в своята и коленичи. Целуна я, опря чело о кокалестите пръсти и
зачака да заплаче. Сълзите обаче не идваха. Шокът от случилото спираше дори тях. В
съзнанието му изплува спомен. Последният с баща му, преди отново да замине за
Константинопол...
12
904 година от новото летоброене – Бел. ред.
21
 – Защо ме пращаш чак в Магнаура? – попита го Баян в нощта, преди
да замине.
– За да се изправиш срещу врага ни, трябва да го опознаеш. Няма по-
добро място за това от сърцето му! И аз съм учил в Магнаура. И
великият ни учител Константин Философ...
– Но защо пращаш мен?
Баща му сведе поглед за миг. После стисна рамото му и отвърна:
– Различен си, винаги съм го усещал... – Симеон протегна ръка и улови
верижката, която висеше на Баяновия врат. – Виж, дори розетката
носиш до сърцето си.
Розетката беше бронзов медальон със седем лъча. Всяко едно от
децата му беше дарено с подобен. Царят имаше същия, но златен,
обкован със сапфири. Симеон добави с тъга:
– А братята ти предпочитат да се тъкмят с латински и гръцки
знаци... Не подозират, че силни са само свободните да бъдат себе си –
онези, които творят историята си, а не подражават на по-
могъщите...

Инстинктивно Баян потърси медальона на гърдите си. Нямаше го. Изтръпна. Сети
се, че го изгуби в Константинопол. Нощем го слагаше под възглавницата си – носеше
му сънища за Преслав. Един ден обаче не го намери.
Князът се изправи и опипа врата на баща си, за да намери неговата розетка. Хрумна
му, че значението ѝ трябва да е било по-голямо, отколкото той ѝ придаваше. Искаше
да я разгледа отново и разбере защо, но не откри и нея. Стори му се странно, баща му
не я сваляше.
Баян се поклони и излезе тихо, сякаш можеше да събуди заспалия вечен сън
български владетел. Щом отвори вратата, видя на прага сестра си Зоя. Стоеше толкова
близо до рамката, като че подслушваше. Лицето ѝ издаваше страх.
– Зоя... Какво правиш тук? – попита я изненадан. Но когато видя уплахата и
объркването в очите ѝ, съжали. Дребна и анемична, приличаше на дете, на
сестричката, която все се криеше и крадешком наблюдаваше игрите на батковците си.
Той попита по-меко: – Някой нарани ли татко, нападна ли го?
– Не бях там... Мама казва, че просто се строполил.
Баян затвори след себе си вратата и двамата тръгнаха по коридора към тронната
зала. Зоя се огледа и прошепна:
– Оттогава мама и вуйчо Сурсувул управляват... Вчера изпратиха войници да пазят
Михаил... да не се връща в двореца, а Иван държат затворен в дома му. Боят се да не
поискат трона...
– Майка май е намислила нещо... Знаеш ли какво? – Баян обичаше майка си, но
усещаше нейната престорена любезност към околните и суха пресметливост. Не бе
човек, който дава лесно, ала харесваше да получава.
– Не… Но каквото и да е, никой в страната не може да ѝ се опълчи – сега тя
контролира дори войската.

Когато влязоха в тронната зала, съветът на болярите вече се беше събрал. Още с
първите стъпки по цветната мозайка Баян усети нещо топло и меко да се разлива във

22
вените му. Тук всичко бе тъй, както го помнеше от годините, когато за него дворецът
бе дом. Сега обаче на трона седеше не баща му, а царица Мария, майка му. От
дясната ѝ страна беше застанал брат ѝ Георги Сурсувул. Отляво стоеше Петър.
Топлината се изпари в капчиците, които оросиха челото му.
Съветниците бяха наобиколили Мариам и шумно обсъждаха нещо. Като видя Баян и
Зоя, царицата им посочи с пръст да застанат зад Петър.

– Милостивият ни и смел цар, владетелят, който направи България велика империя...

е мъртъв! – заяви тя с метален тон. Баян забеляза напрежението в тялото ѝ, в опита ѝ
да придаде непоколебимост на гласа си. Залата притихна. – Това е скръбен час за
всички ни! Но и момент, в който трябва да сме силни и единни. Цар Симеон остави на
българите невиждана държава на три морета. Много владетели треперят пред
българската мощ, но сега... сега след смъртта му... Боя се, че заплахата от нападение
над земите ни е по-близо отвсякога. Лакапин отдавна чака сгоден момент да ни
атакува, за да си върне изгубеното и измие срама от десетилетните тежки поражения
от меча на Симеон... – Пое си дълбоко дъх.
– Царицата е права! Трябва час по-скоро да обявим наследника на българския
трон! – намеси се Мостич, един от най-приближените пълководци на Симеон. – Каква
беше последната воля на нашия владетел, царице? Предполагам...
Мариам рязко стана от трона и го прекъсна:
– Новият български цар е Петър, както сам Симеон пожела!
Всички погледи се насочиха към него – стоеше до майка си. А той сякаш се сви под
тежестта на вперените в него очи и раменете му увиснаха. Макар и две години по-
голям от Баян, до него изглеждаше някак хилав и неуверен. В изражението му се
четяха колебание и страх. Страх без име. Знаеше, че трябва да го надмогне. Вдигна
поглед и се опита да го задържи над втренченото в него множество. Тежестта на
любопитството и злорадството го притискаше като воденичен камък. Петър сведе
отново очи и поруменя. Тъкмо беше навършил деветнайсет, но изглеждаше по-млад
заради незаякналото си тяло, нежните пръсти и рехавата брадица. Мариам изтръпна
при мисълта, че не е единствената, която виждаше всичко това. Напрежението в залата
натежа – можеше да се сече с меч, – но никой не се осмели да се опълчи срещу думите
на царицата. Настана тягостно мълчание. Патриарх Димитър13 се изправи и каза:
– Царице, нима възнамеряваш да уплашим Романия, маджарите и сърбите с
деветнайсетгодишно момче? Та той дори не е първородният син на Симеон! Михаил е
зрял и...
– Михаил отдавна не живее в царски Преслав! Собственият му баща го изгони! Няма
право да заеме царския престол! – кресна Мариам, а по страните ѝ избиха петна. –
Петър е първородният син на българските цар и царица!
– Но не беше в престолнината, носеше дори расо, преди да поеме царската корона! –
възрази патриархът. – Когато се налага...
– Как смееш?! Когато се налага, престолът може да се заеме и от третия син, също
като Симеон навремето! – Гласът на Мариам трепереше. Съзнаваше, че ако не сложи
Димитър на място, и други може да го подкрепят. – Как смееш да оспорваш думите
ми?! Такава е волята на българския цар на смъртния му одър! Църквата няма право да

13
Димитър по това време е все още само архиепископ и само българите го наричат „патриарх“ –
Бел. авт.
23
се меси в държавните дела. Мери приказките си! Не забравяй, че от милостта ми
зависи да останеш глава на Българската църква!
Повече никой не посмя да оспори изреченото от Мариам, а тя продължи с умерен
тон:
– Разбира се, че няма да оставя делата на българската държава да бъдат поети
единствено от Петър. Съзнавам, че е млад и неопитен. Негови съуправници ще сме аз
и брат ми, който беше пръв съветник и довереник на царя. Струва ми се, че никой от
вас няма да го оспори. Ще бъдем в помощ на владетеля, докато усвои управленческите
дела. Да живее цар Петър! – викна царицата
Последваха секунди мълчание, след което болярите повториха думите ѝ и
приветстваха новия български цар. Баян не каза нищо. Изпита нужда да подкрепи брат
си. Погледна го, но съзря в очите му страх и нерешителност. Брат му беше, но не такъв
искаше да види новия български владетел.
А Мариам повика царските писари да запишат новината и заповяда да бъде
разнесена и оповестена чрез нарочни вестоносци по всички кътчета на обширното
българско царство.

Баян
Два дни по-късно българският народ погреба в сълзи, бляскаво великолепие и черни
одежди обичния си цар, когото единствено смъртта успя да победи.
Белият каменен път, извеждащ от преславския дворец, беше помътнял от хора.
Всякакви люде – бедни и богати, селяни и боляри, пеши и ездачи – всички те – с една
мъка. Ковчега носеха най-верните царски хора, а след него вървяха хиляди българи, за
да изпратят владетеля си. Някои го обичаха като баща, други – като велик и
непобедим цар. Имаше и такива, които таяха тъмни чувства и болка заради мъртвите
си съпрузи, синове и тежките данъци. Но го следваха и в сетния му път – заради
сигурността, в която бяха живели, и неизвестността, пред която смъртта му ги
изправяше. Риданията на жените огласяха преславската долина. Процесията водеха
патриархът и висшият клир, следваха ги царицата, царските деца и сродниците им.
След погребението в двореца се състоя тържественото коронясване на новия
български цар – Петър. Царските регалии – короната, скиптърът и държавата14, му
връчи самата Мариам.
На следващия ден, след като бурните изблици на скръб, гняв, завист, страх и свян се
уталожиха, царицата събра семейството и първите съветници на вечеря в тронната
зала.

– Трябва спешно да предприемем действия спрямо Константинопол. Император

Лакапин от години чака подходящ момент като сегашния – наруши тишината Георги
Сурсувул.
– Ако първи не му вземем страха, той ще се възползва – предположи Баян.
– Нима допускаш, че вече не съм обмислила този ход?! – сряза го Мариам. –
Половината българска войска вече тръгна към границата ни с Константинопол,
останалите наредих да поемат нататък още утре! Ще сбъднем мечтата на баща ти, ще
поведем най-масовия поход, насочен някога срещу Романия!
– Ще обявиш война на Константинопол? Сега? – учуди се Баян.
14
Златно кълбо с кръст отгоре. – Бел. авт.
24
 Мариам се усмихна доволна от ефекта на собствената си хитрост и пресметливост.
После гордо добави:
– В този момент византийският император вече знае, че България готви мощен удар
срещу Константинопол. Още докато беше жив, Симеон струпа многочислени войски
по границата. Лакапин помни и трепери след всички поражения, нанесени от баща ти.
Трябва да оправдаем очакванията му! – закани се Мариам. – Няма да остане мъж,
младеж, непризован да поеме към Босфора с оръжие в ръка!
– Трябва да побързаме! Новината за кончината на българския цар се е разнесла –
помисли на глас ичиргу боилът Мостич, пълководецът на царския гарнизон. – Лошите
новини се разнасят бързо!
– Може би... Но Лакапин все още не знае нищо за Петър и с оглед на ситуацията ще
надцени способностите му – рече Мариам.
Петър изпусна вилицата си и вдигна поглед към майка си. Лицето му почервеня, по
тялото му изби пот. Откопча две копчета на ризата си, като че го душеше.
Снизходителното ѝ отношение болеше особено сега, когато вече трябваше да е цар на
голяма и силна държава.
– Дотук планът ти изглежда добър – съгласи се Баян. – А какво очакваш после?
Лакапин да се стресне и да хукне, предавайки ти Константинопол? Какво ще правим с
всички тези войски под стените му?
– Просто ще сме по-хитри от него! – намеси се Георги Сурсувул. – Само ние тук, на
тази маса, знаем, че не сме готови за битка. Императорът не знае. Ще го притиснем да
се брани, като подпише мир с нас, докато вие двамата – той погледна към Петър и
Баян – укрепнете... достатъчно.
– Очаквате византиеца да сложи подписа си върху суха кожа, приемайки да спазва
вечен мир от страх да не се разходите пак под стените му? – иронично отсъди Баян.
– Не, разбира се, не бъди арогантен! – Мариам примига. – Просто е време да върна
на ромеите мира, за който някога ме размениха...
– Разменена си за мир? – учуди се Петър. – Никога не сте ни казвали!
– Защото никога не е било от значение... Обичах баща ви и той – мен!
Баян и Петър се спогледаха. Не се бяха срещали отдавна. Думите на Мариам
разрушиха някаква стена помежду им. Последният път, когато се видяха, беше преди
три-четири години, когато баща им ги събра, за да даде на всяко от децата си по една
розетка. Неочаквано Баян попита майка си:
– Татко имаше златна розетка на врата. Кой я е взе? Беше му скъпа, важна.
Мариам изтръпна. В тона на сина ѝ прозвуча обвинение.
– Не зная! Не съм я виждала... – отвърна. После с по-ведър тон добави: – За друго
имаме да мислим сега. Трябва да насочим усилията си към най-важното: постигане на
незабавен мир с Константинопол. Време е да извадим доспехите и да притиснем
Лакапин с многочислената си армия, докато не подпише мирен договор и не даде
принцеса Мария, любимата му внучка, за жена на Петър! За българска царица.
В мига, в който майка му изрече тези думи, Баян застина с невиждащ поглед. Сякаш
се бе втренчил в кънтенето на името ѝ. Кръвта нахлу в главата му, запулсира в гърлото
и очите му. Трябваха му няколко минути, за да се съвземе. Хората около него
говореха, но той не ги чуваше. Стисна юмруци и опита да се овладее, докато майка му
продължаваше да нарежда:

25
 – Ще вдигнем всеки меч и копие в България, докато не принудим императора сам да
поиска мира, за да го спазва. А това ще стане само ако го подплашим. Час по-скоро,
преди да изпрати съгледвачите си из земите ни и...
– Замълчи! Не... не и Мария! Никога! – викна Баян. Изправи се, като бутна шумно
стола си. Яростта му изригна и удави здравата мисъл. – Мария не може и няма да
стане съпруга на Петър!
– Какво ти става, Баяне? Успокой се! – учуди се майка му. – Разбира се, че може!
Лакапин е страхливец, ще ни я даде. Познавам го, готов е на всичко, за да спаси
кожата си!
– Замълчи, за бога! Не и Мария! Тя няма място в тази игра! – Баян прикова
погледите на всички.
Мариам се усмихна нервно, устните ѝ се опънаха като струни. Петър мълчеше
объркан и гледаше ту брат си, ту майка си.
– О! Да не би младият княз да си е харесал византийската принцеса? – досети се
Мариам. Знаеше, че така ще го смути и ще го накара да млъкне. – Мария е красавица,
при това с арменска кръв като мен.
Баян сведе рязко поглед. Кръвта му обаче продължи да бушува и той отвърна:
– Не... не е това! Моля те, не я намесвай... Та тя е още дете! – призова майка си с
леден глас. – Ще воюваме!
Мариам се засмя насилено. Започваше да губи контрол, раздразнена, че Баян смее
да ѝ противоречи.
– Гневът и копнежът са лоши съветници. Още много има да учите, а дотогава ще
трябва да ми се доверите! Хитростта, жените и многочислената армия решават
нерешимите спорове!
– Не, няма да допусна да използваш Мария в игрите си! – отстоя позицията си
Баян. – Не ти ли е достатъчно, че татко не спря да воюва и изтощава земите и хората
ни. Стига с тези амбиции за власт.
Петър неволно стисна юмруци. Да можеше той да изрече тези думи. Да можеше той
да защити момичето, вместо да става причина за спора. Намрази още повече брат си.
– Баяне, а не искаш ли направо да поделим държавата между враговете ни? – захапа
го Мариам. После удари с нежния си юмрук по масата и се изправи. – Позволяваш си
да ми противоречиш? Ще правиш каквото ти се казва, в противен случай...
– В противен случай какво? Ще ме заточиш като Михаил?
– Не си позволявай повече да оспорваш думите ми!
– Готов съм да се бия, да дам живота си за България, но... но Мария остави! –
отвърна Баян, стиснал дръжката на меча си.
Думите му отключиха нечакани спомени в Мариам. Мисълта ѝ прелетя океан от
време и пространство и я върна в прегръдките на майка ѝ. Беше почти дете, викаше
през сълзи да я пожалят. Слугите на баща ѝ обаче я изтръгнаха от майчините обятия и
я понесоха. Изкъпаха я, премениха я и качиха в карета. Шест бели коня полетяха към
бойното поле, където цар Симеон избиваше безмилостно гръцките войници и
превземаше град след град. Въздухът тежеше от миризмата на дим и кръв, от екота на
вой и стенание. Колелата на каретата се клатушкаха по останки от хора, калища и
пожарища. Никой не се застъпи за нея тогава. Но бракът ѝ със Симеон избави много
животи от пламъците на смъртта, в замяна на земи, власт и мир. Битките спряха за
няколко години. Майка ѝ почина седмица след нейното заминаване.

26
 – Стража! – призова Мариам с помътнял поглед. Няколко войници дотичаха, начело
със самия Мостич. – Затворете този неблагодарник в тъмницата, докато се опомни!
Петър се втренчи в майка си. Учуди се, че нещо тъй незначително извика подобни
деяния.
– Не е ли прекалено... – прошепна ѝ той.
– Нищо не е прекалено в този момент. Имаме само една възможност да спасим
империята си от нападение. Само една и само сега. Няма да допусна никой, особено
брат ти, да ми попречи!
Мостич не чу този разговор, затова погледна объркан към Мариам. Но тя рязко
махна с ръка да изпълни заповедта ѝ. Сега властта беше изцяло в ръцете ѝ и дори
собственият ѝ брат Сурсувул не смееше да ѝ противоречи. Пълководецът сведе очи за
миг, после даде знак на стражите да хванат Баян и го поведе към тъмницата.

Когато пресякоха вътрешния двор и се насочиха към Южната порта, той нареди на
стражите да му предадат княза и да ги оставят насаме. Те се спогледаха, но Мостич
беше непреклонен. Когато войниците се отдалечиха, той се обърна строго към Баян:
– Удари ме и изчезвай!
Баян го изгледа объркан.
– Чу ли ме?! Баща ти не би допуснал да стигнеш дотук... Вярваше в теб!
– Мостич, кажи ми, какво стана с татко? Как така изведнъж... талисманът му дори...
– Махай се, докато ѝ мине! И си опичай ума... Гневът е лош съветник.
Откъм портата долетя тропот от конски копита. Очите на Мостич се разшириха и
той отново викна на Баян да го удари и да бяга. Князът не помръдна.
– Удари ме! – кресна Мостич.
Най-сетне пълководецът вдигна юмрук и удари Баян в корема. Младият мъж се
преви и се взря в лицето на учителя си. Ичиргу боилът не само го беше учил да се бие,
но и да бъде мъж. Беше до него и в най-тежките моменти, като бащата, когото почти
не виждаше.
– Време е да пораснеш. Сега! – каза му Мостич, без да трепне ни един мускул на
лицето му. Вдигна пак юмрук и този път го стовари в челюстта на Баян. – Чакат ни
тежки времена, в които няма място за мекушавци!
Баян изпъшка и докосна лицето си. Бузата му гореше. Погледите им се сблъскаха. В
зениците на Мостич нямаше нищо. От сърдечния човек, когото познаваше някога, вече
не бе останал и помен. Князът се изправи и на свой ред заби юмрука си в пълководеца.
Ударът бе толкова силен, че посини окото му. Той дори не изохка, само крайчето на
устните му се изви в усмивка. Падна на колене и прошепна:
– Бягай! Порасни, за бога!
Баян се разгневи на нерешителността си. Удари верния воин с лакът в тила и хукна
надолу по стръмнината. Излезе от Южната порта и тръгна из улиците на Преслав.
Той спря едва когато стигна полето извън крепостните стени. Бялата кръгла луна го
следваше неотлъчно. Близо час броди без посока и слуша пращенето на клони и слама
под ботушите си. Най-сетне раменете му се изправиха, вдигна глава и свирна на
жребеца си Аспар. Животното се появи след няколко минути с възбудено пръхтене.
Беше го дресирал още от малко конче да откликва на изсвирването му и да се крие в
гората. Това бе тяхната игра, докато растяха заедно.
Баян се метна на гърба му и го пришпори към морето.

27
 Песоглавеца
Беше тъмна, студена нощ. От онези, в които дори сиянието на луната не успява да
пробие облаците. Духаше силен вятър, наситен с ледени капки. Архиепископ
Димитър, когото българите наричаха патриарх, вървеше по каменния друм към
Южната порта, забулил лице с наметалото си. Стигна до Кръглата църква, озърна се и
влезе тихо. Изтръска наметалото си и го свали. В предверието вече го чакаха монасите
и църковните уредници, които лично бе повикал за късната среща. Храмът беше извън
пределите на вътрешното царско укрепление, но тъкмо затова преди години цар
Симеон, тогава още княз, реши да я построи за тайни духовни срещи и държавни дела.
Дворецът и архиепископията имаха очи и уши навсякъде – свои очи, но от тях най-
много трябваше да се пазят.
Църквата беше уникално по рода си творение, вдъхновено от Симеон. Кубето ѝ
беше от чисто злато, както и много от орнаментите ѝ вътре и вън, затова мнозина я
наричаха Златната. Носеха се слухове, че между подземието ѝ и двореца бил прокаран
таен проход. Но ключ от него имали само царят и най-тайнственият монах –
преславският книжовник Черноризец Храбър. За този мъж много се мълвеше, но
малцина го бяха виждали. Казват, че качулката на черното му наметало винаги
покривала очите му и обичал да работи в пълно уединение в подземието на църквата.
Аз бях от малцината, които бяха улавяли присъствието му. За съжаление обаче, не
виждах почти нищо в мрака и нямам представа как изглеждаше. Понякога прекарваше
часове при мен в студеното влажно мазе и ми говореше за буквите и техните истории.
В онези години България все още нямаше независима патриаршия, макар че
страната отдавна беше голяма и силна империя в очите на съседи и врагове и цар
Симеон многократно бе настоявал за признаване на автокефална Българска църква.
Даже сам бе нарекъл предшественика на архиепископ Димитър – Леонтий – патриарх.
Константинопол и Ватиканът категорично отказваха не само да я признаят, но
доскоро дори отричаха правото на страната да има своя писменост, на която да
проповядва християнската вяра.
Истината е, че в нашата епоха църковната независимост означаваше повече дори от
императорската титла – тя правеше държавите империи, а народите – свободни.
Носеше влияние, уважение, сила. А самата тя зависеше не от друго, а от езика, на
който да се пише и чете. Той пък се основаваше на азбуката, по която се твореше и
мълвеше. Особено време беше – времето на библейското триезичие. С оръжие било
наложено вярването, че да се слови може само на трите най-стари според светите
книги азбуки – еврейската, гръцката и латинската, защото били сътворени от самия
Бог. А оттам идела и „божествеността“ на езиците, на които се твори и слави Бог.
Двете големи сили в християнския свят, Рим и Константинопол, ползваха латински и
гръцки. Те държаха в ръцете си християнските държави и диктуваха политиката им.
Беше време, в което не друго, а буквите – малките черни знаци, чертите и резките,
бяха силата и слабостта на народи, империи и църкви. В тези години, в които хиляди
воюваха и умираха, но не заради земите, нито заради вярата, а в името на силата на

28
писмената. И колцина имаха смелостта да бъдат различни, да поискат езикът им да
има своя азбука, на която да проповядват Словото Божие. Двамина бяха – родените от
славянска майка Кирил и Методий. Братята, които посветиха живота и делото си на
идеята славяните да четат, пишат и словословят Бога на своя език.

Когато в Кръглата църква влезе и дванайсетият монах, той затвори тежката порта,
поклони се и се прекръсти. Шепотът заглъхна и тишина изпълни помещението.
Последният път, когато се бяха събрали тайно, беше една зимна нощ на 6418-о лето 15.
Тогава архиепископ беше отец Григорий, който им съобщи вестта, че в един час беше
предал богу дух учителят Наум Преславски и се бе родил четвъртият царски син –
Баян. Онази нощ монасите помнеха и до днес. Тогава бяха тринайсет. А Наум за тях
беше не просто учител, а водач, светец.
Казват дори, че тъкмо той донесъл някаква тайна на княз Борис, заради която
светите братя Кирил и Методий платили с живота си, а учениците им били жестоко
преследвани и избивани. Когато се укрили в България, българският владетел не само
че не ги прогонил, но дори възложил на най-смелия сред тях – Наум, да създаде
школа, каквато светът до този момент не познавал. Школа, в която монаси и ученици
да учат славянските букви, да пишат на български и да превеждат светите книги и
съчиненията на големите богослови. Когато Наум починал, делото му било наследено
от тайнствен монах и книжовник на име Черноризец Храбър. Дошъл със специален
едикт лично от царя, по волята на който духовникът бил обявен за продължител. Това
се случило на последната им тайна среща.

Тази нощ Димитър отново събираше книжовниците с тъжна вест – да им извести, че

царят е мъртъв. Тази нощ бяха дванайсет, един не се появи – Черноризец Храбър.
– Братя, нека се помолим за душата на нашия цар и за мирно възкачване на новия
български владетел Петър. Дай боже и той да обича Църквата и българските букви
тъй, както великият му баща, но преди всичко да милее за народа си! – Той се
прекръсти три пъти и добави: – А сега се налага да замина с царската свита за
Константинопол. Трябва да знаете, че в идните месеци всичко може да се случи...
Затова скрийте светите книги дълбоко в скалните манастири и пазете буквите!

15
910 година от новото летоброене – Бел. ред.
29
 Баян
Баян пришпори бясно коня си към Босфора. Препуска през поля и калища, през
планини и гори. Не спря да язди почти цялата нощ. Когато жребецът му Аспар започна
да забавя ход, влачейки копита, князът усети болка в нозете си. Гърбът му бе скован,
сякаш беше бит с пръти. Коленете му бяха ожулени до кръв. Спря да отдъхне. Унесе
се. И в полусъница съзря Мария. Отдалечаваше се. Баян протегна ръка и отвори рязко
очи. Скочи на крака и оседла отново коня. Нямаше време да почива. Не сега.
Препускаше бясно и колкото повече умората му растеше, толкова по-нетърпеливо
шибаше изтощеното животно. Не спираше, сякаш беше решил да язди, докато не се
свлече от седлото или не стигне до Константинопол.
Мислите му бродеха през времена и светове. Но все се сблъскваха ту с мъртвите очи
на баща му, ту с разтварящия се в мъгла образ на Мария.
Дали го чакаше? Можеше ли да се надява на нещо въобще? Не бе сигурен какво
изпитва тя към него. Никога не беше ѝ говорил за чувствата си, знаеше само, че онова,
което усеща към нея, бе несравнимо с нищо, което бе изживявал досега.
Беше ухажвал няколко момичета преди нея, но никога не бе усещал толкова силна
нужда от нечие присъствие. Мисълта за Мария беше като постоянно състояние на ума,
а когато бе до нея, се чувстваше странно, сякаш не бе той. Думите му бягаха, а като ги
намираше, звучаха глупаво. Ръцете му се сковаваха като омагьосани. Месеците се
нижеха, двамата се виждаха често в Магнаура и Влахерна, а силата на чувствата му
нарастваше. И след всяка тяхна среща – случайна или открадната, желанието да е
близо до Мария растеше в него като второ сърце. Баян осъзнаваше, че няма да понесе
да я види в ръцете на друг, особено пък на Петър, собствения му брат.

След две денонощия стигна в Константинопол по изгрев-слънце. Пое нагоре по

хълма направо към двореца. За двете години, през които учеше в Магнаура, повечето
стражи вече го знаеха в лице. Не се усъмниха в присъствието му, докато не се насочи
към императорската постройка и не започна да поваля стражите един след друг.
Стараеше се да не ги наранява, искаше само да ги отстрани от пътя си. Последният
часови прободе в бедрото и той се свлече с вик на пода.

Баян стигна до покоите на принцеса Мария и направо влетя. Завари я да стои унила
до прозореца. Щом съзря българския княз, тялото ѝ се изпъна, очите ѝ блеснаха и на
лицето ѝ грейна усмивка. Беше чула виковете и суматохата, но най-малко очакваше
тъкмо него да види в стаята си.
Баян остана на вратата миг, загледан в любимото лице. Усмивката ѝ обаче бързо
угасна и на мястото ѝ се изписа тревога. Тънките ѝ пръсти припряно отместиха
кичура, паднал над очите ѝ.
Баян стоеше пред Мария окалян, с разкървавено лице, разкъсана риза с червени
петна. Страхът в очите ѝ го скова, но, съзнавайки, че това може да е последната им

30
среща, той се насочи решително към нея. Спря на крачка разстояние толкова рязко,
все едно се блъсна в стена.
– Моята Хуба... – прошепна. Само той я наричаше така. Стегнатите рамене на Мария
се отпуснаха.
Баян понечи да вдигне ръка към нея, но усети единствено потрепващите си от
умората и зле прикритото вълнение мускули. Искаше да ѝ каже толкова много неща,
да я прегърне, да я целуне. Но вместо това стисна челюсти, ядосан на непохватността
си. Колко дълго бе чакал този миг, а сега, когато се случваше, стоеше изтощен и
треперещ. Неочакваната смърт на баща му, заветът да го наследи Петър, заканата на
майка му да ожени брат му за Мария и страхът, че може да я загуби, жигосваха всяка
фибра в тялото му. А дългата езда до Константинопол и стълкновението със стражите
беше погълнало и последните му сили.
– Бояне? – промълви Мария. Тук, в Константинопол, го наричаха Боян. В България
името му произнасяха като Баян. Гласът ѝ трепереше. Крехкостта ѝ подсили
желанието му да я прегърне.
– Не го прави... не се жени за Петър... – прошепна той.
– Моля?... – не разбра тя и го погледна учудено.
Баян коленичи и взе ръката ѝ в своята. Погледът му бе тревожен, но и някак див.
Мария никога не го беше виждала такъв. Приличаше на воин, готов да влезе в
последната си битка.
– Искат да... ще се опитат да те омъжат за Петър...
Мария го гледаше изумена. Думите на Баян, безумието в очите му я объркаха още
повече. Тя го улови за ръцете и го дръпна да се изправи.
– За какво говориш, Бояне?
– Баща ми... мъртъв е! Новият цар на българите е брат ми Петър! Искат да те омъжат
за него заради мира... ако има мир.
– Аз... аз... – очите ѝ заблестяха. – Не мога да повярвам, че си тук. Сякаш сънувам...
Моят Боян. – Ръцете ѝ понечиха да докоснат страните му, но той се отдръпна.
– Не чуваш ли какво ти говоря, за бога? Искат да те омъжат за брат ми!
Ръцете ѝ се отпуснаха покрай тялото, усмивката ѝ изчезна. Настана мълчание, най-
сетне тя промълви:
– Бояне, това все някога щеше да се случи... Свободата ми ще бъде разменена срещу
мир, срещу животите, които ще спаси...
– Какви животи! Става въпрос за игра на власт и контрол! Ти не си робиня!
Баян се доближи и стисна китките ѝ. Мария вдиша мириса му на пот и кръв,
почувства учестения му пулс. Устните ѝ потрепериха.
– Бояне.. животът никога не ми е принадлежал...
– Не говори така! Ще те изведа от тук... Ще те отведа далеч, където...
– Върви си, плашиш ме – прекъсна го тя. Очите ѝ все така блестяха. – Не мога... не
бива...
Баян повдигна брадичката ѝ и прошепна:
– Обичам те! От първия миг, в който те видях! Ще сторя всичко за теб, но няма да те
дам на друг!
Погледът му не се откъсваше от нейния. Дъхът му се учести. Прекрачи последната
крачка. Раменете му се сведоха към нейните. Мария усети неговата безпомощност.
Своята безпомощност. Никога не бяха казвали нищо за чувствата си, но думите между

31
тях се бяха превърнали в абсолютни значения. Баян се наведе и притисна устни в
нейните.
Мария беше като зашеметена, не помръдна в ръцете му. Баян се изплаши, че не му
отвръща. Но вместо да я пусне, притисна я още по-силно. Мария усети тръпнещото му
тяло и се отпусна в прегръдката му. Ръцете ѝ обгърнаха врата му, сякаш да го задържи
завинаги.
В този миг вратата на покоите ѝ зейна с трясък. В стаята нахлу дядо ѝ, самият
император Лакапин. Шокиран от гледката, той нареди на войниците да заловят Баян.
Князът опита да се отскубне, но един от тях го удари с дръжката на меча си. Друг го
блъсна в коленете, за да го накара да коленичи. Мария се впусна да го защити, но
императорът даде ясен знак с ръка на стражите да я задържат.
Почеса рехавата си брада и се приближи към княза. Огледа бавно лицето на младежа
и му удари плесница с опакото на дланта си. Пръстенът одра слепоочието му. Баян не
помръдна, от гърдите на Мария се изтръгна стон.

– Що за племе сте вие? Бащата цял живот се опитва да превземе империята ми.
Синът му иска да открадне внучката ми! – Императорът шумно се засмя. Огледа
разкървавеното лице на княза и заповяда на войниците: – Затворете го, докато реша
какво да правя с него!
Мария едва дишаше. Гърдите ѝ шумно се надигаха в пристегнатата рокля.
Погледът ѝ срещна очите на Баян, а той се насили да се усмихне и ѝ кимна
успокоително. Войниците го изправиха на крака и го отведоха, както заповяда
Лакапин. Императорът се обърна към внучката си и каза строго:
– Какво правиш, за бога?! Българите са обсадили Константинопол... а аз те намирам
в обятията на врага! – замълча и я огледа, сякаш пресмяташе цената ѝ. Усмихна се,
докато тя търсеше смисъл в думите му.
Изведнъж му хрумна, че може би има решение за сложната ситуация. До него тъкмо
бе достигнала новината за смъртта на цар Симеон и за възкачването на сина му Петър.
Това беше добра вест, с оглед струпаните български войски пред Константинопол. Но
същевременно беше и лоша, защото новият български цар, макар и плах, можеше да
носи и онази безразсъдна амбиция на младите владетели да се доказват. А това щеше
да е фатално за Константинопол точно в този момент. Заглади отново брада и
премести очи към Мария. Зениците му проблеснаха. Имаше един изпитан начин в
подобни ситуации – да се опита да сроди двете царства. Младият цар още не беше
задомен, а Лакапин разполагаше с прекрасна принцеса. Девойката го гледаше все по-
изплашено.
– Точно така... Веднага го забрави. Ако българите настъпят и ни атакуват, няма да
имам избор – ще трябва да те дам за жена на новия български владетел, за да му
отвлека вниманието.
– Да ме омъжиш? – проплака Мария.
– Не мога да се изправя срещу войската им сега... Ще опитам да превърна младия
Петър в съюзник вместо във враг. Баща му изтощи армията ми, отне от земите ни...
– Не... не искам... не мога да се омъжа за него...
– Казах ти, забрави го!
Лакапин погледна Мария строго и свъси вежди, готов за спор. Битка със собствената
му внучка, която можеше да помогне или да попречи на победата му. Слабото ѝ тяло
сякаш изведнъж порасна и изпълни стаята. Притисна го в ъгъла на страховете му. И

32
макар винаги да беше тиха и деликатна, в този миг очите ѝ излъчваха воля, която му
напомняше самия него на младини. За момчето, с жажда за подвизи, с амбиция да се
докаже и отстоява себе си. Но това момче имаше и слабост – вярваше, че е родено за
велики дела, и на тях подчини страстта и живота си. Тази слабост никой не успя да
укроти. Тя го направи император, но му отне способността да живее и чувства.
Умееше да я разпознава безпогрешно у другите, а също и да я използва. Тъгата в
погледа на внучката му запулсира в главата му.
– Ако имах избор, не бих... – започна той. – Страшното е, че знам какво ще се
случи... Ако не те дам, утре българите ще нападнат Константинопол. И ще го
превземат, защото армията им е два пъти по-мощна от тази, която аз успях да събера.
Повече не мога да жертвам – оголя ли границата с арабите, те ще ни пометат. Ще
загинат хиляди, Романия ще падне, императорското семейство ще бъде избито, а
Църквата... погълната от Рим. – Мария го слушаше, потрепвайки като лист на вятъра.
Лицето ѝ ставаше все по-бяло, устните ѝ се притискаха една в друга. Лакапин видя, че
е привлякъл вниманието ѝ, и продължи. – Ако ли пък предложим мир и го скрепим с
брак, може да последват спокойни години, в които ще победя арабите, ще възстановя
войската и ще се изправя срещу северните варвари. А ти... ти ще избягаш. Важното е
да спечелим време, да спасим животи и Църквата. Тя е важната!
Мария знаеше, че дядо ѝ е прав, съзнаваше, че животът ѝ е подчинен на политиката
и интересите на държавата. Но това не направи думите му по-леки. Не знаеше какво да
отговори, не можеше повече да се съпротивлява, нямаше сили да постави себе си над
хиляди невинни жертви. Но за миг си представи света без Боян и изведнъж всички
други мигове изгубиха значение. Сякаш нищо не можеше да съществува без него.
Безсилна, тя седна на леглото си и заплака.

На другия ден Лакапин изпрати да повикат Мария на площада. Младата принцеса се

появи бледа. Косата ѝ бе разрошена, очите ѝ зачервени и по страните ѝ личаха
засъхнали сълзи. Дотича при дядо си с надежда, че е променил решението си.
Той обаче вдигна ръка към нея в знак да мълчи. Мария проследи погледа му към
площада и с ужас видя в центъра му Баян. Беше качен на дървена платформа с вързани
ръце, а до него стоеше палач.

Дъхът ѝ секна, тялото ѝ се вцепени. Когато се върна в себе си, извика сподавено.
Палачът с брадва в ръка очакваше последна заповед. Императорът усети тревогата на
внучката си и потропа с пръсти по трона, доволен от хитростта си. Съжаляваше
единствено, че в този момент самият Симеон не можеше да зърне какво ще се случи.

– Ако ме убиеш, брат ми ще отмъсти за мен! – викна Баян и отметна с поклащане

черния кичур над лицето си.
– Брат ти? А може би с удоволствие ще се отърве от конкурент за короната...
Особено като научи за опита ти да опозориш бъдещата му жена!
Князът вторачи очи в Лакапин. Мария простена и се затича към дядо си. Улови
жално ръката му и замоли:
– Дядо... пощади го... моля те!
Палачът гледаше объркан ту принцесата, ту императора.
– Не желая синовете на Симеон да ми създават повече проблеми! А този дръзва да се
промъква дори в двореца ми и да прелъстява внучката ми! Заслужава тежко наказание!

33
 – Не, пощади го, моля те – изплака тя. – Накажи мен... Дай ме тогава... робиня за
мир.
– Не, Мария, не за робиня, за царица ще те дам! – отвърна ѝ с усмивка Лакапин и
кресна: – Сечи!
Палачът вдигна брадвата. Принцесата извика. Императорът засука мустаци. Ято
орли се извиха над площада с пронизителни крясъци. Такива орли Лакапин беше
виждал само в битката при Ахелой преди десет лета, когато Симеон позорно изби
ромейската войска. В онези години Лакапин вече се беше издигнал до друнгарий 16 във
флота и трябваше да вземе участие във воените операции срещу България. Но след
като ромейската армия на доместик Лъв Фока беше унищожена, Роман, вместо да
изпълни мисията си, се отправи към Константинопол, без дори да качи на корабите си
бягащите ромеи. Тогава управляващата августа Зоя Карбонопсина го заплаши с
ослепяване. Но той не само запази живота си, но я надхитри и ѝ отне трона. През май
6427 лето17 Роман Лакапин се самообяви за василеопатор и настойник на младия,
четиринайсетгодишен василевс Константин VII, ожени го за дъщеря си Елена и се
превърна в управник на империята.
Василевсът отдавна се надяваше да стори същото и с българските земи. Но първо
трябваше да разкрие тайната за непобедимата сила на българската войска и нейните
предводители. Непобедими вече десетилетия. Имаше много предположения, но
последното, което дочу, го ужаси. Хората, които бе пратил на разузнаване в Преслав,
му бяха донесли, че въпросната тайна я пазел някакъв мистериозен монах на име
Черноризец Храбър. Докато Симеон беше жив, Лакапин нямаше как да се добере до
него. Той погледна внучката си, после Баян на площада и се усмихна. Дори не би си и
помислил да го нарани. Двамата, без да знаят, му бяха осигурили достъп до
българския дворец. А чувствата им той можеше умело да използва.
Императорът потри ръце – всичко се подреждаше по-добре, отколкото допускаше.
Не само че унищожи Симеон, но и синовете му сами залагаха капана, в който да ги
улови.
Лакапин се изправи от трона, вдигна ръка и извика към палача:
– Спри! Жив ще ми е по-полезен! Развържете го и ми го доведете!
Слугите мигом изпълниха заповедта. Замъкнаха Баян при императора и го бутнаха
напред да коленичи. Младият мъж погледна с ярост Лакапин и отмести очи към
Мария. На лицето ѝ се четеше страх. Опита да ѝ се усмихне.
– Всъщност мога и да пощадя живота ти, мизернико, стига да си умен и да сториш
каквото ти кажа – започна Лакапин. Вече беше постигнал търсения ефект.
– Животът ми не струва без Мария! – отвърна младият княз.
Императорът се усмихна, сякаш се забавляваше с отчаянието на жертвата си.
– Пазариш се като баща си... Хм, ако много слушаш, кой знае, може да си върнеш и
любимата... – Баян се втренчи в императора. Опита се да прозре дали мисли каквото
казва. Лакапин се засмя: – Виждам, че те заинтересувах?... Но трябва да сториш точно
каквото искам!
– Казвай?
– Като начало бъди по-любезен, току-що те помилвах!
– Какво искаш? – попита Баян и напрегна мускули да освободи китките си от
въжетата.

16
Адмирал. – Бел. авт.
17
919 година от новото летоброене – Бел. ред.
34
 – Искам да откриеш и да ми донесеш тайната, пазена от Черноризец Храбър! –
Помисли и добави: – А най-добре да ми доведеш и самия него. Жив!
Тялото на Баян се отпусна, веждите му въпросително се вдигнаха и набръчкаха
челото. Не очакваше подобно желание. Дори не познаваше човека, за когото питаше
императорът. Понякога бе чувал името му от баща си в разговори с монаси. Даже
веднъж видя да ги праща при този Черноризец в Кръглата църква за някакви преписи,
но никога не го беше виждал.
– Кой е той? – попита Баян.
– Ти ще ми кажеш, когато го намериш. Хората ми в Преслав твърдят, че пазел
някаква тайна... Искам я!
– За какво ти е?
– Виж го ти! – засмя се иронично Лакапин. – Моя работа.
– Ще опитам – отвърна треперещ Баян. Бесен бе, че остави императорът да го
подчини.
– Не, няма да опиташ, а ще намериш тайната и ще ми я донесеш! Ако отново искаш
да видиш Мария! – заяви императорът и погледна внучката си.
– Как да ти вярвам?
– Нямаш избор. Освен това няма да те чакам вечно. Давам ти месец и половина!
Лицето на Мария беше обляно в сълзи. Тя се изправи и се хвърли към Баян.
Припряно обхвана лицето му с длани и го целуна. Извади нещо от пазвата си и го
сложи в шепата му. Пръстите му трепереха – отвори ги. В тях лежеше розетката, която
Симеон преди време му беше дал.
– Къде я намери? – попита я с възхита.
– Шшшт, беше у чичо ми. – Сведе поглед и прошепна в ухото му: – Върни се за
мен...
Императорът почервеня и заповяда:
– Отведете я! А него изхвърлете отвъд крепостните стени. – Втренчи се в младия
княз и добави строго: – Не се ли върнеш с тайната, ще дам Мария на брат ти.
Обърна се и напусна ложата. Двама византийски войници хванаха българския княз
за ръцете и го поведоха към Влахернската порта на града.

35
 Песоглавеца
Камбаните звънко ехтяха. Железните им гласове се преплитаха и творяха мелодия.
Не беше ни сутрин, ни обяд – делник, затова се зачудих какво става. Последните
дни, след смъртта на цар Симеон, градът беше като мъртъв. Сякаш не хора го
обитаваха, а призраци.
По дъсчения под над мен се чуха забързани стъпки. Този напрегнат тропот винаги
означаваше, че нещо важно се случва. Приближих се към дъното на тунела, където
думите се чуваха най-добре, и се заслушах.
Казаха, че в Преслав пристигнали дългоочакваните папски пратеници. Онези, които
очаквал цар Симеон. Мариам и Петър се бяха подготвили вече да поемат към
Константинопол, където бяха струпани българските войски. Ала отложиха пътуването
с ден и посрещнаха с почести пратениците на Рим. Прашните от пътя папски легати
показаха царския жезъл и короната и попитаха за Симеон. Прие ги царица Мария.
Обясни за смъртта на царя и помоли да коронясат сина ѝ Петър като законен
наследник на Симеона. Те отказаха, изтъквайки, че договорката им била само и
единствено със Симеон заради личните му заслуги.
Истината бе, че от Рим приели да го титулуват, защото вярвали, че той единствен
може да унищожи Константинопол – извечния съперник на Рим, папската Църква и
латинската азбука. А стане ли това, Рим лесно щял да установи духовен и политически
контрол по света. Младият цар Петър обаче не им се сторил тъй силен и обещаващ,
както баща му. Пратениците настояха, че и той ще трябва да заслужи короната, преди
да я получи. Последваха два дни на преговори и придумване от страна на Мариам,
докато те най-сетне склониха с думите:
– Ще благословим младия наследник с императорска титла и ще му дадем скиптъра,
който носим, но при едно условие: да допуснете в земите си нашите проповедници, за
да прочистят страната ви от езически и гръцки букви. И да научат народа ви да
използва единствените признати от папата азбуки: новата славянска18 и латинската.
Петър погледна колебливо майка си. Разбираше какво намекват папските пратеници.
Знаеше, че по някаква причина баща му бе наложил в Преславската школа да се твори
и пише не на признатата от папата и ромейския император славянска азбука, а на
друга, използвана досега тайно, с риск от преследване от страна на триезичниците,
дори смърт. Някои я наричаха кирилица, защото, казват, била донесена от учениците
на Константин Кирил Философ и брат му Методий. Самият Симеон я наричаше
„българица“, а просветените – „тайната“. Буквите ѝ бяха изписвани по камъни, скали,
крепостни стени, а някои символи дори по обредни хлябове и одежди.

18
За да не се обърква читателят, тук е редно да посоча, че по това време „славянска“ се наричала
втората азбука, създадена от Константин Философ, която след векове е позната като „глаголица“.
Става въпрос за азбуката, поръчана от ромейския император и благословена от папата поради
причини, които тепърва предстои да разкажем. – Бел. авт.

36
 И Борис, и Симеон обаче наредили да се пише именно на нея в Преславската школа
и да се разпространява из цялата обширна страна. Но тази азбука се преследваше
както от Рим, така и от Константинопол, сякаш бе анатемосана. Говореше се, че
императорът, след дълги спорове и войни за буквите, сам поръчал на Константин
Философ да сътвори азбука за славяните19. Не за друго, а защото ромеите знаели, че
северните варвари, както ни наричали, не разбирали нищо на гръцки. Петър не
проумявал защо баща му е решил да се опълчи на по-силните, при това за нещо
толкова незначително като буквите, избирайки забранените писмена. За да не се
покаже като слаб владетел обаче, отвърнал:
– Ние вече имаме азбука. Българска. И на нея са написани книгите ни... На какво
ново ще ни учат вашите учители?
– Ще учат хората ви да словят и пишат на признатите от Бога писмености!
– Но нашият цар, Бог да поживи името му, ви каза, че ние вече си имаме азбука и
език! – не се сдържа и се намеси Георги Сурсувул.
– В земите ви се разпространява езическа азбука, която петни името Божие!
Страната ви е низвергната, докато не започнете да словите Божието име на свят език!
– Този спор не е ли разрешен още преди половин век, когато Константин Философ
създал нова азбука за славяните и папа Адриан II я осветил? – попита Петър.
– Тя също е приемлива... Но трябва да унищожите книгите, писани с езическата ви
азбука. Инак отказваме да ви приемем в лоното на праведните.
– Нашата азбука е българска и е също дело на светия учител! – заяви гордо Георги
Сурсувул, пристъпяйки напред. Дълги години тъкмо той бе дясната ръка на цар
Симеон и беше станал свидетел на делото му да разпространява и съхранява
българските букви.
Рицарят, който придружаваше легатите, извади меча си наполовина, в готовност да
замахне и отсече главата на безумеца.
– Спри, Георги! – изправи се младият владетел. – Царят тук съм аз и аз вземам
решенията!
Думите му стъписаха Сурсувул и Мариам. Досега Петър не бе изразявал позиция.
Но на царя вече му бе дотегнало вуйчо му, а и майка му да го подценяват. Направи
няколко крачки и заяви:
– Тъй да бъде тогава! Ще приема духовниците на Светия ви отец, както и знанието,
което ще ни донесат. Това е мой дълг като владетел, коронован от Светата
римокатолическа църква!
– Но, господарю – прошепна Слав, един от царските боили, – как ще пуснеш в
земите ни римски духовници, нали се готвим да сключим мир с Константинопол?
Петър се обърна и го стрелна с поглед, решен да покаже, че и сам може да решава.
– Нямам избор, това, изглежда, е единственият начин да ги склоним... А за да
управлявам страната си, царската ми титла трябва да бъде призната. В крайна сметка и
едните, и другите искат да ни наложат официално признатата славянска писменост.
Има ли разлика кой от тях ще бъде?

Петър коленичи пред папските легати, за да получи короната и скиптъра. Чест, за

получаването на която баща му бе посветил живота си. Младият цар се усмихна на
19
За да не се обърква читателят, тук е редно да посоча, че по това време „славянска“ се наричала
втората азбука, създадена от Константин Философ, която след векове е позната като „глаголица“.
Става въпрос за азбуката, поръчана от ромейския император и благословена от папата поради
причини, които тепърва предстои да разкажем. – Бел. авт.
37
първите си управленчески успехи: накара стария безумец, вуйчо си, да замълчи и
убеди папските пратеници да положат нему тежката златна корона, предназначена за
баща му.
Доволен и по-уверен, още на другия ден Петър се качи на белия си жребец и поведе
останалата в Преслав войска към Константинопол. Мариам и Сурсувул го
придружаваха. От небето се сипеше проливен дъжд, но пълководците вееха знамената,
надуваха рогове и шалмаи20. Българската армия в цялото ѝ многочислие вече бе
струпана пред константинополските крепостни стени – подготвена от самия цар
Симеон. Именно идеята за решителната битка срещу Константинопол го беше водила
и крепяла години наред.
Лакапин знаеше добре, че царят на българите е способен на това, и страхът бе
завладял всяка гънка на мисълта му. Вестта за смъртта на българина временно успокои
императора. Но в деня, в който пусна Баян, до него стигна новината, че към
струпаната българска войска пред градските стени се бе присъединил и младият
български цар Петър. Това означаваше едно – синът бе готов да продължи по стъпките
на баща си. Петър бил неопитен, но императорът не знаеше много за него. Можеше да
съди по качествата и волята на баща му, а също и по силата и безразсъдството на брат
му Боян.
Всичко това за негов ужас означаваше едно – война. Изстина. Сега не можеше да си
я позволи. Не с българите. Нямаше избор, освен да преглътне временно гордостта си и
сам да им предложи мир.
Още на другия ден императорът изпрати писмо до Петър, в което даром му
предлагаше всичко, за което баща му беше воювал. Лакапин пишеше, че дори бил
склонен да признае младия владетел за василевс – онова, което никога не даде на
Симеон. Защото знаеше, че ако за бащата това означаваше допълнителна сила, то на
неопитния младеж би подействало по-скоро като опиянение. В края на писмото си
императорът предлагаше нещо, което зарадва Мариам – Роман Лакапин сам
предоставяше внучката си като гаранция за този мир.
Царицата се усмихна. Не се учуди, че и той бе достигнал до същата идея – в тази
ситуация двете империи имаха само един удобен ход.
Мариам не беше глупава, бе наясно, че Лакапин планира чрез внучката си подмолно
да сложи ръка на българските земи, но искрено се надяваше той все още да не се
досеща какво готви тя.
За да бъде максимално убедителен, в писмото си Лакапин предлагаше също злато и
официално зачитане на българските граници, постигнати от Симеон. Мариам изчете
писмото няколко пъти. Искаше да е сигурна, че няма да ѝ убегне никоя подробност,
защото познаваше ромееца и знаеше колко добре умее да планира ходовете си. В
щедростта му подозираше клопка – съзнателно я търсеше, защото тя залагаше такава.
Царицата майка посъветва Петър да изчака поне ден с отговора, за да не личи
нетърпението им. Мариам старателно подготви писмото им и най-сетне Петър го
подпечата.

***

В това време войниците на Лакапин извеждаха Баян извън стените на

Константинопол. Блъснаха го в калта и го оставиха на друма, излизащ от Цариград.
20
Вид средновековен духов инструмент, подобен на тръбите – Бел. ред.
38
Князът бе толкова изтощен, че известно време не помръдна. Не бе от умората на
тялото му, а от отровата, която замъгляваше ума му. От болката, щом чу Мария да
приема предложението на дядо си да бъде разменена срещу мир. Баян разбираше, че
тя го стори, за да го спаси, ала това не притъпяваше мъката.
Потърка китки, за да се освободи, но бяха здраво завързани. Гръцките войници не
бяха свалили грубото конопено въже, а един дори метна на главата му кучешка кожа с
муцуна. Стражите се отдалечиха с подигравателни подвиквания.
Когато усети влагата на калта да пропива дрехите му, Баян се раздвижи. Вдигна
лице от локвата и си пое дъх. Пропълзя към тревата и остана там с часове. Дори когато
кръвта отново засвистя във вените му, не намери причина да се изправи. Преживяваше
последните дни отново и отново, вглеждаше се в детайлите – до думите на императора
да разбули тайната на Черноризеца. Надигна се, опря длан на коляното си и изсвири с
уста. След минути черният му жребец Аспар се появи. Животното бе с княза от
години. Усещаше настроенията на стопанина си и знаеше пътеките между Преслав и
Константинопол.
Баян се изправи. Улови се с двете си вързани ръце за седлото и се метна на гърба на
жребеца. Пришпори го с пети и двамата се понесоха в галоп на север. Баян не се опита
да свали кучешката кожа от главата си. Не искаше да вижда никого, не искаше да
виждат и него.
Стегна бедра около седлото и се наведе към шията на коня, за да е стабилен. След
няколко километра видя на една нива селяни да орат с бивол. Спря, слезе от коня и ги
помоли да развържат китките му. Селяните го огледаха изплашено и се отдръпнаха.
Решиха, че човек с въже на ръцете и кучешка кожа не ще да е добър знак, и побягнаха.
Баян продължи покрай нивите, докато не видя дете, свито в тревата. Вероятно
чакаше майка му да го прибере след жътва и пазеше вещите ѝ. Момченцето се
изплаши от вида на непознатия и покри глава с ръце. Кучешката кожа бе вързана за
гърба на Баян и той сам трудно можеше да я свали. Успя обаче да я дръпне така, че да
разкрие лицето си. Очите му срещнаха тези на момчето. Погледът на княза успокои
детето, бе човешки, и то разбра, че непознатият не би го наранил. Казват, че душите
живеят в очите на хората, дори животните го усещали и гледали човека в зениците.
Интересно. Аз самият никога не съм виждал очи, дори моите, и няма как да зная.
В онзи ден момчето, повярвало на княжеските очи, се изправи и развърза ръцете му
с мъничките си пръсти. За децата лоши са само онези, които са им сторили зло.
Баян го целуна по челото, яхна пак жребеца и препусна обратно към границата с
България. Не бързаше, знаеше само, че трябва да изпълни заръката на императора –
неговата част от странната им сделка. Тази уговорка бе всичко, за което можеше да се
улови в този миг, за да го изтръгне от поглъщащите го плаващи пясъци. Без
надеждата, която му даваше, не му оставаше друго. Но същевременно мисълта, че
върши нещо по поръка на бащиния му враг, бе отблъскваща. Не искаше да го назове в
ума си, не искаше да го обмисли, а просто да се движи. Да минава през него крачка по
крачка. Да препуска по-бърз от мислите си, които го ядяха. От тях искаше да избяга.
Чувстваше се тъй, сякаш бе достигнал ръба на пропаст и трябваше да го прекрачи. За
първи път в живота си не виждаше пред себе си. Съзираше само целта, която вече
презираше. Към която не знаеше какво ще го отведе. Чувстваше се безпомощен и
малък в един растящ враждебен свят. А дни по-рано бе имал не само посока, но и вяра,
и мечти. Аспар препускаше към Преслав, както го бе правил години наред.

39
 След няколко часа езда Баян пресече границата и стъпи на българска земя. Тежките
черни облаци, надвиснали от небето, отново се сгъстиха и заваля проливен дъжд.
Подгизнал и скован от студ, Баян се загърна в кучешката кожа – не я изхвърли, когато
момчето я развърза.
Няколко километра след границата князът съзря многочислени орди от български
войници – въоръжени с копия, лъкове, мечове и брадви, облекли тежки ризници,
развели червени знамена и яхнали пъстри бойни коне. Изглежда, следваха югоизток.
Черният му жребец се размина с тях – никой не позна княза, нахлузил кучешката кожа.
На няколко метра, в обратната посока, се движеше Петър в бляскави доспехи и на бял
кон.
Поредната доза отрова се разтвори в кръвта на Баян и пося скръб и болка. В
съзнанието му изплуваха думите на Лакапин:
Донеси ми тайната, пазена от Черноризец Храбър!... Имаш месец и половина, ако
искаш да видиш Мария отново!

Каква може да е тази тайна, за която императорът е готов да рискува дори мира с
България, зачуди се князът. И откъде въобще е чул за Черноризеца? Май имаше хора
навсякъде. Възможно ли бе в тези думи да се крие някаква истина? Самият Баян
никога не бе чувал за подобно нещо и дори не знаеше как изглежда този мистериозен
Черноризец.
Ръката му инстинктивно стисна камшика и пришпори коня. Реши, че ако тайната
съществува, трябва да я открие. Каквото и да му коства. Мисълта се загнезди в
съзнанието му и не само че не се стопи, но нарастваше с всеки изминал миг.

Дъждът не го спря. Баян прекоси полята, почернели от български войски, и

продължи през гори и села. Насълзеното лице на Мария изплуваше в ума му.
Тъжните ѝ очи го намираха, пръстите ѝ го докосваха. Устните му вкусваха дъха ѝ, а
затвореше ли очи, усещаше целувката ѝ. Две години бе чакал мига, в който щеше да я
целуне. А когато най-сетне се случи, я изгуби. Като видение, което едва се бе явило в
съня му и се беше изпарило.
Предложението на Лакапин изглеждаше единственият му път напред. И докато
препускаше, под ударите на копитата пагубното отчаяние се смени с нетърпението да
открие тайната на Черноризеца.
Дрехите му така подгизнаха и натежаха, че той сякаш се сля с влагата и студа.
Бедрата му се бяха натъртили от язденето, умората дъвчеше тялото му, но той
продължаваше. В този момент болката му бе съюзник, за да го държи в съзнание. Баян
усещаше, че спре ли да почине, ще затвори очи и повече няма да се събуди.
Ако искаш отново да видиш Мария, донеси ми тайната на Черноризец Храбър... –
връхлитаха го отново и отново словата на императора.
Какъв можеше да е този черноризец, заради когото императорът пощади живота му?
Всъщност нямаше значение – битките за власт и ненаситната амбиция му бяха
чужди. Баян вярваше, че тъкмо те му бяха отнели бащата, който изживя дните си на
бойното поле вместо в двореца със семейството си и в грижа за народа си. Не
разбираше владетелите, които водеха непрестанни войни, за да си разменят едни и
същи парчета земя, докато изтощаваха до крайност населението си, докато враговете
не опожаряха селата им, не избиеха близките им, не отнемеха дома им – заради
всичко, което си струваше да се живее. Всичко, което Баян не притежаваше. Защо

40
хората търсят смисъла или в служба на Бога и себеотричането, или в кървави битки за
нови земи, чудеше се князът под дъжда.
Вдигна поглед напред. А какво очакваше самият той? Отговорът, който откри в себе
си, го изненада. В този миг нищо нямаше значение, освен идеята час по-скоро да
изпълни заръката на императора и да прегърне отново Мария.

Конят му навлезе в последното село преди прохода на Хемус 21. Баян усети по кожата
си уплашените погледи на дрипавите селяни с изнемощели от глад лица. Изцъклените
очи на недъгавите деца. На жените в траур. На прегърбените старци.
Пороят не спираше. Усилваше се. Едрите капки плющяха по кучешката кожа, с
която се бе покрил. А на небето черните облаци се трупаха все по-гъсти като армия от
димни конници, които се сбират за бой. Погледът му бродеше по утъпкания път, по
изтерзаните лица, по опустелите ниви, по локвите и дръгливите кучета, които го
джафкаха. Тъмни къщи. Жени и деца, изгубили мъжете и бащите си. Полета,
чернеещи незасети, а селяните едва смогваха на тежките данъци, отиващи за
многочислената армия и ангарията за местни боили. Небето се гневеше. Земя и хора
бяха изтощени от непрестанните битки, водени от Симеон. А той сякаш след всяка
победа се бе амбицирал да покорява още и още земи.
Когато наближи мегдана на селото, долови виковете на глашатай. Заслуша се. Онзи
съобщаваше нещо за царя на българите, който неочаквано се споминал, а трона заел
синът му Петър. Опърпаните селяни се тълпяха около крещящия и се кръстеха –
смирени, прегърбени, мръсни, осакатени. Жените заридаха. Глашатаят си пое дъх и
продължи да изрежда великите дела на Симеон.
Думи, думи, думи! Баян ги бе слушал цял живот, докато България порасна до три
морета, а книжовната ѝ школа се нареди трета в света след школите във Фес и
Константинопол.
Отдалечи се и скоро престана да ги чува, само дрезгавият глас постепенно
заглъхваше сред воя на вятъра. Селяните влачеха крака из пустите улици и плачеха за
своя цар. Обичаха го, помисли си Баян. Или пък обичаха гордостта от успехите на
страната си.
Баян нахлупи още по-ниско кучешката кожа, не искаше да го познаят в този окаян
вид. Продължи по пътя и след няколко завоя излезе от селото. Болката и студът отново
му напомниха за себе си. Скръбта и срамът от мизерията, погълнала родината му, го
върнаха тук и сега. Светът, построен някога с всяко вдишване и копнеж по Мария,
днес се сриваше с всеки следващ тропот на конските копита, разтварящ се в калта.
Онова, което все още го държеше в света на живите, бе надеждата. Подарената от най-
големия враг на баща му. Надежда.

***

Последните части на българската войска вече се бяха подредили в непосредствена

близост до стените на Константинопол. Десетина войници чевръсто разпъваха
царската шатра. Петър и вуйчо му Георги Сурсувул тъкмо бяха изпратили по пратеник
писмото до Лакапин с отговора им. Забавиха се, както ги посъветва Мариам.
Заявяваха, че приемат справедливото му предложение да се спре най-сетне
проливането на кръв между двете страни!
21
Древното име на Стара планина. – Бел. авт.
41
 В крайна сметка случи се тъкмо онова, което Мариам предвиди. Познавайки добре
тънкостите на ромейската дипломация и военните стратегии, тя успя да постигне
каквото целеше. При това без никой да я заподозре, а двамата владетели да останат с
впечатлението, че сами са взели съдбоносното решение. Целта на царицата бе да
постигне мир, за да укрепи трона на младия и все още неподготвен за управление цар
Петър I. А чрез него необезпокоявана да властва поне няколко години.
Успя да заблуди дори брат си Сурсувул, който не харесваше идеята за мир с
Константинопол, след като бе прекарал целия си живот в битки с империята. Но при
създалите се обстоятелства сам нямаше избор и трябваше да приеме предложения
мирен договор. Знаеше, че изнеженият български владетел не е готов за бран.
Три дни по-късно цар Петър и император Лакапин се срещнаха в Магнаурския
дворец и тържествено подписаха мирния договор. Отбелязаха го с богато пиршество, в
което се включиха всички български и византийски благородници.
Мариам повика ичиргу боила Мостич и го попита научил ли е нещо за Баян,
изчезнал тайнствено след заповедта ѝ за задържането му.
– Нищо, царице наша – отвърна, – все едно е потънал вдън земя!
– Искам да го намериш и да ми го доведеш! – заповяда тя.

42
 Баян
Рано призори Баян стигна до Велики Преслав. Слънцето все още не беше изгряло, но
пурпурният му венец вече осветяваше равнината. Князът свали кучешката кожа от
главата си, за да не изплаши стражите, и се приближи към крепостта.
Покрайнините му се сториха необичайно тихи, дори за този час. На кулата, над
металната решетка, патрулираха само двама часови, за разлика от друг път, когато
бяха поне петима.
Щом наближи, войниците от кулата познаха княза и наредиха на пазача да вдигне
тежката порта. Копитата на жребеца огласиха свода и отекнаха в плътната каменна
стена. Баян влезе в спящия град и се отправи към Кръглата църква, която се намираше
малко преди Южната порта на вътрешния град. Беше уморен, боляха го мускулите,
костите дори, но и сега не спря. Сякаш не можеше да си позволи почивка, преди да
открие тайната, в която бе заключена неговата надежда. Ако въобще я имаше. Ако
това не бе някаква дяволска шега. Стисна неволно юздите и те се врязаха в дланите
му. Трябва да я има, викна в себе си. Ако не, той щеше да я сътвори.
Спомни си, че бе чувал от монасите и баща си, че книжовникът на име Черноризец
Храбър творял в някаква стая в тази църква. За съжаление не беше слушал внимателно
разказите, но поне този факт го бе впечатлил и го беше запомнил. Сторило му се беше
необичайно, при положение че първите скриптории на школите от Плиска и Преслав
се помещаваха в Патриаршията, из манастирите и в покрайнините на планината. От
баща си Баян бе чувал, че именно в Кръглата църква и манастира към нея се пазели
най-ценните ръкописи.

Ако утре ни нападнат ромеи или други врагове, за да унищожат българската

книжнина, казваше баща му, първо ще се насочат към двореца и манастирите.
Кръглата църква ще подминат, защото е малка и извън пределите на двореца. Но е и
достатъчно отличителна, за да привлече вниманието на онези, които ще я търсят
някой ден.

Кръглата, или Златната, църква беше дело на самия цар Симеон, който се бе
стремял да сътвори необикновена постройка, надминаваща дори константинополските
постижения, и го беше постигнал. В манастира към нея пък се учеха църковните
служители и царското семейство. По желание на баща му обаче само Баян беше
изпратен първо в Магнаурската школа, като тази есен трябваше вече да се върне.
Симеон казваше, че като я завърши, ще го прати да се доизучи от книжовниците в
Преславската школа, за да прозре истината за буквите. Онази, която той самият някога
открил. Сега това не ще се случи, помисли си Баян с тъга и стисна в шепа розетката,
която висеше на врата му.
Баян тайно се гордееше, че от четиримата си синове Симеон изпрати именно него в
прочутата Магнаурска школа. Но в същото време това го и тревожеше. Понякога се

43
питаше да не би пък баща му да е искал да го отдалечи от двореца, за да не се пречка
на Петър да го наследи. Баян беше усещал ревността на брат си, която често
замъгляваше разсъдъка му.
Улиците бяха тихи. Тропотът от копитата отекваше в белокаменните стени,
съживявайки ги в ехото си. Ранобудни търговци бързаха първи да заредят сергиите си
на пазара, преди да се събуди градът.

Най-сетне Баян стигна до изящната постройка с цветни прозорци и златни кубета.

Спря коня и го върза за липовия дънер до портата. Умората пропиваше плътта му.
Замая го, но опита да не мисли за нея.
Стори му се толкова тихо, че дори шепотът на вятъра свистеше между процепите.
Огледа се и понечи да почука. Когато докосна желязното чукало обаче, вратата
изскърца и хлътна навътре. Полазиха го тръпки като от хиляди мравешки крака.
Озърна се, но освен мрак и тишина друго не усети. Прекрачи прага и предпазливо
влезе във вътрешния двор. Дясната му ръка стискаше дръжката на меча в готовност да
го извади.
Докато учеше в Магнаура, Баян рядко успяваше да се връща в Преслав и обикновено
само за дни. Спомни си как веднъж баща му го доведе тук. И Петър беше с тях.
Симеон им разказа защо бе преместил книжовната школа в сърцето на държавата и че
именно тя щяла да захрани вените на българите и да ги превърне в непобедим народ.
Тогава ги бе развел из помещенията, в които творяха книжовници, и им показа
много свети книги. Посочи им и най-видните творци, сред които Баян чу имената
Константин Преславски, Йоан Екзарх и Черноризец Храбър. Но Черноризеца така и не
видя. Баща му спомена и Климент Охридски, който избрал да работи на славянската
писменост в Охрид, защото отказвал да рискува живота си за кирилските букви.
Баян стигна централната зала до нартиката 22 пред ротондата23 с иконостаса и
открехна портите към олтара. Беше тихо и мрачно. След залите на Магнаура и
пищните константинополски църкви Кръглата църква му се стори като корабна каюта.
Долавяше дъха на елей, восък, тамян и обработена кожа. Първите слънчеви лъчи едва
започваха да проникват през пъстрите витражи, обагряйки дърворезбата и иконите.
Храмът представляваше сложна двуетажна постройка, съставена от три части:
атрий24, притвор25 и главно помещение – кораб26. Стените на атрия се състояха от
свързани полукръгли ниши и редица колони пред връзките между тях. Овално
оформени греди крепяха тавана. От атрия се минаваше в притвора, който бе
правоъгълно преддверие с две кръгли кули. От притвора през три монументални
сводести порти се влизаше в кораба, който също беше кръгъл, с диаметър около десет
метра. Стената му беше разделена на дванайсет полукръгли екседри 27 с мраморни
колони помежду им.
22
Входното помещение в християнските църкви. Представлява закрита галерия или открит портик,
разположен на Запад от същинската църква или обгръщащ я от запад, север и юг. – Бел. ред.
23
Централна постройка (зала), чиято ограждаща (външна) стена е кръгла отвътре и отвън. – Бел.
ред.
24
Заобиколен с портици двор, развит на запад пред църквата – Бел. ред.
25
Синоним на нартик – Бел. ред.
26
Надлъжно конструктивно и визуално разделение на главното помещение при култови сгради
посредством подпори – арки, колони, пиластири, зидове. Произходът на този термин е свързан
отчасти с алегорията, че църквата е „кораб в житейското море“ – Бел. ред.
27
Полукръгла ниша, вградена от външната страна на зида. Може да бъде наричана още абсида. –
Бел. ред.
44
 Встрани от иконостаса Баян съзря ниска врата. Открехна я, облегна се изтощен и
отпусна глава. За първи път от месеци усети топлина на спокойствие. Напомни му за
детството, за миговете, когато след дълъг път се връщаше в Преслав и хукваше към
полята с приятелите си.
Погледът му мина по работните маси. В сенките изплуваха безплътни силуети на
книжовници, очертания на книги, пера и мастилници. Спомни си как го беше
впечатлило, че книгите тук се пишеха не на една, а на две български азбуки. В друга
школа не бе виждал нещо подобно. Едната книжовниците наричаха „тайна българска“,
или „кирилска“, защото Константин-Кирил Философ и брат му Методий я подредили
и носели. Другата именуваха „славянска“, защото била заръчана на Константин
Философ от ромейския император за славяните. Най-общо книжовниците назоваваха и
двете българо-славянски. Но кому, за бога, са нужни две азбуки, размишляваше Баян,
облегнат на рамката на вратата.
Изведнъж отвън долетя писък на орел. Князът рязко се обърна. Стори му се, че
мярна сянка, която пробяга през нартиката и изскочи от църквата. Едър, висок силует.
Баян хукна навън да го догони. Но когато излезе, бягащият тъкмо се шмугваше през
дворната врата. Баян успя да зърне само част от полите на расото, което се вееше след
него.
В този миг някаква сила го накара да се върне обратно и да влезе в кораба на
църквата. Колоните носеха галерията и скритата на втория етаж библиотека. В една от
нишите имаше килия, в която се обсъждаха тайните монашески дела. Тук под плочите,
разказват, била погребана невръстна княгиня – първото дете на цар Симеон. Починала
от нелечима болест. Храмът бе богато украсен с резбовани мраморни плочи и корнизи,
с облицовки от рисувана керамика, позлата и стъклена мозайка. Подът изглеждаше
като пъстър килим от цветни мрамори, подредени в геометрични композиции.
Баян прекоси кораба и се качи на втория етаж, където имаше две помещения, едно
от които беше библиотеката. В нея, казват, цар Симеон бе събрал най-ценните
произведения, написани или преведени на български. Баян влезе в стаята с ръкописите
и в този миг застина. Книгите бяха разбъркани по рафтовете, някои съборени на
земята, други разкъсани.
Той прекоси стаята и надникна в страничното помещение. На пода лежеше
окървавен мъж. Баян клекна до него. Падналият не дишаше. Князът го обърна с лице
към себе си. Беше отец Никола, който водеше литургиите в църквата.
Князът се озърна притеснен и хукна навън да повика помощ. Няколко стражи мигом
се отзоваха. Огледаха стаите, за да открият следа от извършителя, но освен
разхвърлени и разпокъсани книги друго не намериха.
Когато се убеди, че няма да научи повече, Баян остави войниците и тайно се
промъкна към единственото място, където още не беше проверил – подземието.
Откри решетката в двора, която водеше към тунела, и опита да махне веригата ѝ –
ключ от катинара нямаше. Не успя, затова я разби с меча си. Мислите му отново се
върнаха в деня, в който баща му ги доведе тук с Петър. Показа им църквата, разказа
историята ѝ и най-сетне им посочи решетката към подземието. Баян много искаше да
слязат долу, но Симеон отказа.
Лъхна го хлад. Махна веригата и повдигна предпазливо решетката. Огледа се и пое
надолу по мрачните стъпала, издялани в камъните. В края започваше коридор, който
потъваше в тъмата под храма. До стъпалата намери маслена лампа – още миришеше на

45
дим. Това го озадачи още повече. Запали я и продължи. Следваха го тънките пръски
лъчи, които едва се процеждаха през миниатюрните решетки към двора.
Той тръгна напред. Някъде навътре в тъмата изви ледено течение. Побиха го тръпки.
Усети, че нещо или някой се приближава. Стъпваше тихо и внимателно.
Баян отскочи назад. Ослуша се. Течението му попречи да улови посоката на шума.
След миг обаче пак чу стъпки – животински, тромави.
Баян стисна дръжката на меча си и попита:
– Има ли някой там?
Отговор не последва. Князът отново продължи. Попадна на желязна врата и се опита
да я отвори. Заключена. Пое по друг коридор, докато не стигна края на подземието.
Беше толкова тъмно, че трябваше да извиси маслената лампа над главата си, за да
освети мястото. Ала когато вдигна очи към стената пред себе си, зяпна изумен. Цялата
беше изписана със знаци – букви, стройно подредени в редове и колони. Някои
символи познаваше от българската азбука, а на други не знаеше значението. Само ги
беше срещал из книгите, дори на стена от Магнаурския дворец. Споменът постепенно
се избистри и в съзнанието му изплува лицето на Мария. Чу виковете на един от
преподавателите, който сочеше стената...
Баян усети слабост в нозете. Зави му се свят, дишаше все по-трудно. Мислите му
полетяха към онези дни, към Константинопол и Мария, тялото му се олюля и той се
строполи на пода. Лампата издрънча, търкулна се в ъгъла и угасна.

Три лета по-рано, Романия

След дълга тридневна езда Баян най-сетне стигна до портите на

Константинопол, столицата на Романия. Дръпна юздите на коня си, за да намали
в тръс. Пред него се издигаха високи бледосиви крепостни стени, които
опасваха грамадния град. Краят им се губеше на хоризонта, където морето и
небето се сливаха в тънка бяла ивица. Макар да беше идвал тук като малък с
баща си и брат си, днес стените му се сториха толкова високи, че той се
почувства нищожен. Един от стражите на портата го приближи с навъсен
поглед. Баян извади писмото от цариградския патриарх, което потвърждаваше,
че му се позволява да учи в Магнаурската школа. Разви го и го връчи на
стражата. Онзи огледа българина с недоверие, изплю се встрани и даде знак да
вдигнат желязната решетка.
Баян изпъчи гърди и пришпори коня. Но щом премина през високите каменни
стени, се изуми от мащаба и величието на ромейския град. Кръвта му кипна и
оцвети лицето му. Обхвана го еуфория и гордост, че е тук. Шумът на тълпата го
увлече, превърна се част от нея. Оглеждаше се и опитваше да се ориентира към
двореца по напътствията на патриарх Димитър. Изгуби се още на първата пряка.
Погледът му скачаше по шарени сергии, ароматни чували, нагиздени моми,
войници в лъскави доспехи и позлатени мечове, изписани къщи и пищни
керемиденочервени храмове. Отвсякъде се носеше гръцка реч – шепот, гръмки
гласове, женски кикот и тропот на конски копита кипяха в едно. Минувачите
заглеждаха Баян и се обръщаха след него, сякаш разбираха, че е чужденец.

46
 Беше облечен като за път в кожени панталони, ботуши, бяла риза, обточена с
везба, кожен елек и вълнено наметало. На колана му бяха окачени меч и кама.
От дете избягваше натруфено облекло. Тогава играеше с децата в прахоляка
край града и не искаше да се вижда различен.
На главата си Баян носеше кожена шапка. Когато забеляза, че тук никой
нямаше такава, свали я и мушна в наметката си. Подсмихването и шушукането
след него не престанаха.
Някъде в далечината са разнесе тържествена песен на тръби и заглуши
градското жужене. Идеше от западния хълм. Князът вдигна поглед и съзря
високи кули, от които се вееха ромейски знамена. Това трябва да е дворецът,
помисли си и дръпна юздите на коня в тази посока. Когато доближи портите,
няколко стражи го спряха отново.
– Идвам да уча в Магнаура! – заяви гордо той.
Войниците го изгледаха с насмешка. Градският военачалник излезе напред и
заяви:
– Докажи! Писмо имаш ли?
Баян бръкна в пазвата си и извади писмото от цариградския патриарх. В него
се споменаваше, че е син на българския владетел. Щом го прочете, стражът се
поклони на младежа и помоли да го последва.
Отведоха го при Лъв Граматик, един от най-изявените преподаватели на
Магнаурската школа, който бе определен за наставник на Баян. Настаниха го в
жилищната постройка към школата. Вече мръкваше, затова Баян реши вместо да
се губи в непознатия град, да запали маслената лампа в стаята и да почете от
книгите, които му остави Граматика. Бяха на гръцки и макар Баян да говореше
добре този език, трябваше му време да свикне да чете гладко. Постави си за цел
да привикне към гръцките букви и да подобри произношението си до първия
учебен час. Имаше цяла нощ.

Камбаните на голямата църква го събудиха призори с първите лъчи на утрото.

Отвори очи и се протегна. Бе заспал върху книгата. Изправи се и нетърпеливо
погледна през прозореца, сякаш да се увери, че пристигането му не е сън.
Слънцето изгряваше на розово-лилави криле. А до него, като свещена планина,
пробляскваха куполът и камбанарията на „Света София“. Беше чувал, че тя е
най-голямата църква в света. И действително, постройката беше толкова
величествена, че трудно можеше да се обходи с поглед. Звънът на камбаните
огласи тържествено града и полетя над крепостните стени към Мраморно море и
Босфора.
Обзе го нетърпение да излезе и да разгледа Константинопол. Ето че баща му
изпълни клетвата си да го изпрати да се учи в императорското училище.
Патриарх Димитър обичаше да му разказва историята кога и защо царят бе
стигнал до това решение. Случило се преди години, когато Баян бил едва на
седем, а Петър – на девет. Баща им решил да ги вземе за първи път на лов със
свитата си. В гонка обаче след бързите диви прасета Баян паднал от коня си и се
изгубил. Търсили го дни наред, докато не го открили в гората, пазен от два сиви
вълка, легнали до него. Димитър казваше, че в онзи ден Симеон се зарекъл
момчето да се изучи в Магнаура. Така, както той някога бе учил там. Истината
за решението си обаче цар Симеон не сподели с никого. Случката с вълците

47
имала символично значение за него. Заради легенда в рода Дуло – казват, че в
кръвта им са събрани силата и умът на вълка. И понякога, през поколения, се
раждали момчета, които я носели, също като непобедимия Атила. Тях, казват, и
животните ги надушвали. Цар Симеон решил, че случката с вълците означавала
тъкмо това и е негов дълг да подготви Баян за свой наследник – ако не като цар,
то поне за духовен водач на българите. Тогава не споделил с никого, за да
предпази Баян от завистниците и амбициите за престола. Симеон си отиде с тази
тайна, а за живите остана загадката защо именно най-малкият му син имаше
честта да учи с членове и родственици на императорското семейство,
привилегированите и богатите синове на ромейските патриции.

Облече се бързо и хукна навън. Пое нагоре по широката улица, покрита с

гладки камъни. Прекоси прага на високата мраморна порта, пресече вътрешния
двор и се озова в Магнаура – така наричаха мястото, където се извисяваше
прочутата по цял свят школа, храма „Света София“, постройките към тях и,
разбира се, императорския сенат.
Магнаурската школа вече повече от половин век имаше славата на едно от
най-големите и уважавани светски училища. Преди това в нея били застъпени
религиозните науки. Баян с гордост си помисли, че баща му и дядо му пък бяха
основали в Плиска и Преслав третата значима школа в света, редом до Магнаура
и Фес.
Българският княз вдигна уверено брадичка и тръгна през градината. В
центъра ѝ се простираше правоъгълен площад, който завършваше в двата си
отдалечени края с шадравани. Опасваше го пищна зеленина, лехи с цветя и
високи мраморни колони, които поддържаха каменния навес около двора. На
десетки скамейки бяха насядали ученици, преподаватели и царедворци,
дискутиращи увлечено научни и държавни дела. Младежите бяха все от знатни
родове, както и от императорското семейство.
Щом Баян се появи, глъчката затихна, погледите се впиха в него. Сякаш го
бяха чакали, за да го зяпат. Усети тежестта им и си наложи да не мисли за тях,
но нозете сякаш не го слушаха. Огъваха се и спъваха като чужди. Дочу младежи
да шушукат нещо и да се побутват. Стори му се, че долавя в шепота „Булгар,
булгар“. Костваше му много усилие да остане добронамерен и да кима за
поздрав. Никой не му отвръщаше. Никого не познаваше. Почувства се смешен.
Сведе поглед и забърза. Шмугна се в Магнаурската базилика, за да се скрие, но
щом прекрачи прага ѝ, застина. Досега не бе виждал толкова внушителен Божи
храм с високи тавани, дълбоки куполи, пищно декорирани със злато стени,
цветни витражи, дърворезба и стенописи. Плахо пристъпи по оживяващите
мозайки на пода, оглеждайки се на всички страни. Едва сега осъзна величието
на културата, съградила града. А също и амбицията на баща си ако не да я
надскочи, то поне да я достигне. Прекоси базиликата и се озова във вътрешен
коридор, който водеше към залите за дискусии. Продължи между тухлени
сводове с бели колони, докато стъпките му ехтяха под високите куполи. Най-
сетне стигна до площадка, осеяна с врати към различни зали. Спря и си пое дъх.
В този ден Баян за първи път се почувства различен.

48
 Откри стаята, към която го бе насочил наставникът му, и влезе. Подготви се за
нова атака от гладни очи и вдигна поглед. Вместо тях обаче съзря ангел. Вгледа
се. На една от масите седеше младо момиче с дълги кестеняви коси със златен
оттенък. Други момичета няма в Магнаура, значи трябва да е от
императорското семейство, помисли си той. Имаше наситенозелени очи с
цветни пръски в тях. Никога не бе виждал досега очи с такъв цвят. Кожата ѝ
беше толкова бяла, че подсилваше усещането за нереалност. В Константинопол
се срещаха доста светли хора, но не толкова, колкото в България или Киевското
княжество. Беше облечена в светлосиня копринена рокля със златоткани
ширити, а дългите ѝ коси бяха сплетени на плитка. От прозореца зад нея
нахлуваха слънчеви лъчи, които ѝ придаваха неземно сияние, сякаш имаше
светещи криле. Очите ѝ срещнаха за миг неговите, после тя свенливо се усмихна
и ги отклони. Странно, в този миг хапещите погледи изгубиха силата си.
Изпариха се заедно с кикота и шепота. Остана само тя и сиянието около нея.
Неочаквано някой сложи ръка на рамото му и го заговори. Баян се обърна. До
него стоеше мъж около шейсетте, с дълга прошарена брада и добри, кафяви очи.
Широката му усмивка и изпъкналият корем подчертаваха благото му излъчване.
Представи се като Йоан Философ, преподавател по право и философия.
– Ти си българчето, което очакваме, нали?
– Как разбрахте?
– Виждал съм те вече... – отвърна възрастният човек и се усмихна. – Толкова
приличаш на баща си, Симеон Български.
– Затова ли всички ме гледат така...
– Тук не идват много чужденци. Особено от север. Ела да ти покажа къде ще
седиш – покани го мъжът.
– Благодаря ти... учителю! – отвърна все още зашеметен Баян.
Философа го поведе през стаята.
– Любопитно, баща ти има четирима синове, но изпраща само теб... Знаеш ли
защо? – попита той, без да очаква да получи лесно отговора.
– Предполагам, за да се отърве поне от единия! – засмя се горчиво Баян.
Мъжът обаче не видя нищо смешно в думите и добави:
– Тук никой не идва случайно... А ти си третият българин, който ще се учи в
Магнаура. Първият беше Константин Философ, по род от солунските българи.
Учил е тук и е преподавал. – Баян го погледна любопитно, а мъжът продължи: –
Тук учи и баща ти... Имаше литературни заложби, но избра меча пред перото.
Философа стигна дъното на стаята и посочи масата на Баян.
– Във всяка зала се изучават различни предмети като астрология, риторика,
право, медицина, философия, музика, математика и език – обясни той. – Тази е
залата, в която ще започнеш. Така е поискал баща ти – първо да учиш риторика
и философия.
Мъжът спря поглед на Баян. В него се четеше едновременно тревога,
колебание, но и желание да научи час по-скоро защо младежът бе тук.
– Бъди спокоен, никой за нищо не ме е избирал!
– Зная. Избрани са онези, които сами избират себе си! А ти още дори не си го
проумял!
След кратко мълчание Философа подкани Баян да седне на посоченото място.
Минути по-късно коридорите се огласиха от стъпки и гласове. Помещението, в

49
което беше Баян, се напълни. Той огледа новодошлите. Бяха десетина ученици.
По дрехите си личеше, че всички са от знатно потекло.
Погледът на Баян обаче непрестанно търсеше момичето – и тя бе тук, най-
отпред. Гледаше я, докато девойката не се обърна и очите им се срещнаха
отново. Той се почувства неловко и поруменя. Повече не посмя да я наблюдава,
но образът ѝ се запечата в ума му. Когато часовете приключиха, Баян отново я
потърси. Събори рулата си пергамент и перата и побърза да ги събере, преди
някой да е забелязал. Поведението му беше неочаквано дори за него.
Когато пак я видя, златокосото момиче излизаше от залата. Баян побърза да я
последва. Вървеше след нея, като се прикриваше в сенките на мраморните
колони. Когато тя стигна до портите на двореца, стражите я приветстваха с
поклон и я пуснаха да влезе.
Момичето със сигурност е от императорското семейство, помисли си той.
Върна се в учебната зала и потърси учителя. След кратко суетене го попита знае
ли коя е. Един младеж, който четеше наблизо, впи поглед в българина. Йоан
Философ го огледа притеснен, озърна се и му направи знак да мълчи. Князът се
намръщи, че не получава отговор. Тогава учителят сграбчи ръката му и го
задърпа през страничен вход към улицата. Излязоха така бързо, че се сблъскаха
с търговец на птици, които се разцвърчаха и разхвърчаха из клетката. Йоан
Философ не спря и продължи по улицата. Когато се отдалечиха и камбаните на
„Света София“ заглушиха гласовете на множеството, той заговори:
– Момче, изглеждаш умен, а и баща ти явно има големи планове за теб, щом
те е изпратил тук... Не си и помисляй да сториш някоя глупост. Забрави за
Мария!
– Мария? Но коя е тя...
– Момичето, за което питаш, е... любимата внучка на императора! Не
случайно учи тук. Навярно Лакапин планира нещо специално за нея. Не мисли
за това момиче!
Баян не беше сигурен как да разбира тези думи. Нима преподавателят го
обиждаше, че не е достоен за нея? Или защото тя вече е сгодена? Някога и
братовчедка му Елена бе дадена за жена на невръстния руски цар. Баща му
Симеон я беше вардил през целия ѝ живот от нежелани погледи зад стените на
двореца. Дори замонаши един болярски син, който се бе опитал да я заговаря.
Баян кимна на учителя и се отправи към жилищните помещения. Не спря да
мисли за Мария. Седна да чете. По мрак се съблече да си легне. На гърдите му
висеше груба кожена връв, на която беше окачена бронзова розетка от баща му.
Досега не съм видял някой тук да носи такава, мина му през ума. Отличаваше
го. А нещо дълбоко в него искаше да е част от света на принцесата. Развърза
медальона и го скри под възглавницата си.
През следващите дни се опита да не показва любопитството си към девойката.
Ала интересът му към нея растеше. Не искаше да я вижда, но ходеше там,
където допускаше, че ще я срещне. Търсеше я с поглед. Стоеше часове, вперил
очи в нея, докато тя четеше край фонтана. В клас сядаше близо до Мария, за да
усеща аромата ѝ на жасмин и морски бриз. Понякога долавяше, че и тя го
поглежда. В тези мигове се чувстваше странно, сякаш душата му олекваше и се
отделяше от тялото.

50
 Баян забеляза, че често след учебните занятия компания ѝ правеше
невръстния ѝ чичо Теофилакт Лакапин. Перчеше се, говореше ѝ усмихнат,
подаваше ѝ ръка и двамата тръгваха към двореца. Теофилакт бе само на
петнайсет години, но се говореше, че баща му го готвел за патриарх, който да
замени починалия наскоро Николай Мистик. Амбициозният Лакапин, който бе
взел властта с хитрост, отдавна търсеше начин да прокара интересите си не само
в двореца и армията, но и в църковната йерархия. Но нима едно
петнайсетгодишно момче може да е духовен наставник на вярващите,
възмущаваше се Баян. В такива моменти губеше желание да има досег с църкви
и дворцови особи.
Следваше Мария и чичо ѝ, докато се скриваха зад дворцовата порта. Тогава
князът отиваше в голямата библиотека на „Света София“ и сядаше да чете.
Налагаше се клисарите да го гонят, за да затворят. В началото го правеше, за да
не мисли за Мария. После, както всяко често повтаряно действие се превръща в
навик, така и науките започнаха да го увличат в тайнствата си. А Мария се
превръщаше в неизменна част от света му. Изпълваше дори мислите, които не
бяха свързани с нея.
Така неусетно се изнизаха месеци от пристигането на Баян в Магнаура. В
императорската школа ги учеха не само на наука и езици, но и на дворцови
навици, обноски и на бойни умения.

А веднъж се случи така, че няколко младежи, с които Баян учеше, четяха

„Пир“ на Платон в градината. В този ден той по случайност седеше точно до
Мария. Като дойде техният ред да четат, Лъв Граматик им даде „речта на
Федър“. Баян рецитира с дълбок и прочувствен глас. Мария го поглеждаше и
устните ѝ се извиха в усмивка. В края на текста той вдигна очи от страниците,
впери поглед в нея и задекламира последните редове:
– Боговете действително ценят извънредно тази добродетел в любовта, но
те все пак повече ценят, възхищават се и възнаграждават, когато любимият
обича по-силно влюбения, отколкото когато влюбеният обича предмета на
своята любов – понеже влюбеният е нещо по-божествено от любимия, тъй
като е боговдъхновен.28

Стори го несъзнателно, но усети учудения ѝ поглед.

– Знаеш го наизуст? – попита тя, за да прикрие вълнението си.
– Много мъдрост има в словата на Платон... на Питагор и Аристотел.
Чичо ѝ Теофилакт се заяде:
– Добре че са гърците да образоват варварите!
Мария го стрелна гневно с поглед. Опита се да проумее откъде идеше тази
неприязън към българина. Не можеше да допусне, че собственият ѝ чичо се е
привързал дотолкова, че проявяваше болезнена ревност към всичко и всеки,
който се докоснеше до нея. Тя се почувства неловко пред Баян заради думите на
Теофилакт и лицето ѝ пламна. Извини се, изправи се и забърза към базиликата.

28
Превод от старогръцки: Георги Михайлов, в: Платон. Диалози, т. ІІ, С.: „Наука и изкуство“, 1982,
с. 419-487 – Бел. ред.
51
 Князът стисна юмруци, за да укроти гнева си. Беше се научил, че няма по-
фатално за един мъж от загуба на контрол над яростта. Знаеше, че тя има силата
да заслепява, трови, да предрешава в черно всичко и всеки.
– Мисълта, геният и Бог нямат народност! – отвърна Баян. – Чета Платон и
Питагор, тъй както те някога са чели и учили словата на тракиеца Орфей.
Теофилакт замълча с разкривено лице, а князът погледна към базиликата,
където се бе отправила Мария. Беше забелязал укора в погледа ѝ към чичо ѝ и
едва се сдържаше да не хукне след нея. Но кой съм аз да ѝ давам утеха,
помисли си.

На следващия ден отново се случи нещо необичайно. Учеха право и

държавното устройство, когато преподавателят покани Теофилакт да говори за
външната политика на ромейската държава. Но той така се отнесе в историите за
величието на империята, та не се усети как каза, че е крайно време да си върнат
властта над земите до Дунав.
В този момент Баян не сдържа гнева си. Скочи от мястото си и кресна:
– Как смееш! Териториите от Дунав до Солун принадлежат на българите. И е
време всички вие да научите, че България е силна държава, която по нищо не
отстъпва на вашата. Баща ми е владетел, също като твоя, и ти си най-малкият му
син, също като мен! – Князът пристъпи към Теофилакт. – Не те обиждам дори
като виждам, че си завистлив страхливец – не смей да ме обиждаш и ти!
Преподавателят разтревожен се впусна и застана помежду им. Призова ги да
замълчат и напуснат залата. Теофилакт засрамен сведе глава. Тялото му се
сгърчи виновно и той забърза към вратата да се скрие от унижението.
Баян, напротив, излезе победоносно. Беше надделял над алчните очи, както и
над чувството, че е различен. Погледът му бе уверен и насочен напред, за да не
среща ничий друг. За да е негов изборът да ги пренебрегва, вместо да е бягство.
На излизане не трепна, само премерено се поклони на учителя. Мария го
наблюдаваше с любопитство. Нямаше я у него онази агония на новите, слабост
от нуждата да се харесат, да бъдат приети. Повечето момчета тук имаха една
обща черта – лишеното от израз лице и готовност да одерат собствената си
кожа, но да нахлузят маска, която другите да харесат. Боян беше различен. У
него липсваше това угодничество да го харесат на всяка цена. Има и нещо
особено в очите му, помисли си, гледайки след него. Нещо в блясъка, в силата, с
която се задържаха на събеседника, в независимостта им от присъствието на
околните. В самоувереността. Тъкмо те я бяха привлекли още първия миг, щом
го видя.

След учебните занятия Мария побърза да потърси Баян и чичо си, но и от

двамата нямаше следа. Теофилакт вече беше избягал засрамен в покоите си. Не
помръдна с часове от леглото си, притиснал глава между дланите си. Ноктите
му се забиваха в плътта, а той не ги усещаше. Мисълта му бе насочена
единствено в търсене на идеи как да си отмъсти. Трябваше да направи нещо, с
което да нарани българина и да му върне за унижението. И то пред Мария и
останалите знатни ромеи.
Привечер, когато Баян отново беше отишъл да чете в библиотеката,
Теофилакт изпрати доверения си слуга да влезе в стаята му и натрие

52
 възглавницата му с дръжки от олеандър29, за да разяде отровата кожата му.
Момчето наистина се промъкна в стаята, но когато вдигна възглавницата, за да я
намаже, зърна някакъв бронзов медальон, изписан с тайнствени знаци.
Заприлича му на онези магически талисмани, за които беше чувал, че използват
варварите. Изплаши се, че розетката пази притежателя си и ако нарани Баян, тя
ще му стори магия. Пусна обратно възглавницата и се скри като мишка. Стоя
така няколко минути, но като не стана нищо, грабна медальона и хукна към
господаря си. Теофилакт го разгледа и се усмихна. Реши, че е намерил нещо още
по-добро за отмъщението си. Познаваше политиката на баща си и знаеше, че със
забранените еретични символи, като тези по украшението, можеше да отрови
българина по-страшно от олеандъра.

На следващия ден, малко след началото на учебните часове, императорски

стражи нахлуха в учебната зала. След тях гневен крачеше Лъв Граматик. Влезе и
посочи младежа. Стражите уловиха княза и го поведоха към базиликата.
Последваха ги и други ученици, любопитни да научат какво се е случило. Вън в
градината вече се бяха струпали преподавателите и оглеждаха притеснени
каменната стена. Някой бе изписал по нея странни знаци с въглен. Стражите
избутаха Баян напред пред зяпачите.
– Той го е сторил... – каза Лъв Граматик. – Тези еретични букви се драскат от
варварите!
– Какво си направил, синко? – попита по-меко патриархът, който тъкмо
пристигаше. – Знаеш, че има строг закон срещу еретичните символи!
Баян огледа стената. Учителят бе прав – тези букви можеха да се видят по
камъните и стените из Плиска и Преслав, покрай морето и нагоре към Дунава.
Имаше ги и в книгите, които се съхраняваха в Преславската школа. А също и по
розетката, която баща му беше дал. Той опипа неволно шията си. Нямаше я.
– Не съм ги писал, кълна се! – заяви дрезгаво Баян.
– Ясно е, че си бил ти! – викна Теофилакт. – Но по-лошото е, че си страхливец
да си признаеш!
Младият грък се усмихна, доволен от гениалността си. Виновен или не, след
тези думи българинът нямаше как да отрича – едва ли искаше всички да го
вземат за страхливец.
Войник домъкна съд с вода и парче плат и ги остави в краката на княза.
Погледът му се изгуби в мътната течност. Всички присъстващи се втренчиха в
него. Но онова, което не видяха, ги разочарова. Не видяха гнева към
презрението им. Сякаш българинът не само че не беше смазан, но дори стоеше
пред тях в цялата си сила. Все едно укорът им бе насочен към другиго, а той бе
далеч, сам със себе си.
В този миг Мария заяви:
– Не е той... Аз ги написах!
Настъпи мълчание. Очите на всички се впиха в принцесата. Пръстите ѝ се
свиваха нервно, издавайки усилието да издържи на погледите. Лъв Граматик
пребледня, представяйки си последиците от това признание. Изплаши се
толкова, че му идеше сам да скочи и да започне да заличава буквите. Теофилакт

29
Често срещан в Южна България и Гърция разноцветно цъфтящ храст, чиито сокове са силно
отровни. – Бел. авт.
53
беше най-учуденият и едва съумяваше да сдържа яда си. Отмести поглед, за да
не се издаде, и зачеса ръката си. Не усети огнените следи, които остави по
кожата си. Вдигна рязко лице и кресна към племеницата си:
– Как ти?... Това са варварски знаци? Откъде ще ги знаеш?
Истината беше, че Мария бе виждала подобни символи още като дете при
дядо си. Тя погледна плахо Баян, потрепери и отвърна:
– Сънувах ги...
Насъбралите се онемяха. Притеснен, патриархът улови принцесата за ръката,
дръпна я настрана, а на зяпачите викна:
– Тя... само е искала да се пречисти от злата магия... Сега ще кажем молитва за
нея и...
– Почакай, свети отче... – спря го тя – не е ли редно аз да почистя стената,
както се полага на всеки съгрешил?
Патриархът се вцепени. Трябваше да реши дали да измъкне принцесата от
тази неловка ситуация, или да защити честта на короната, като я остави да
почисти. Даде си сметка, че с първото рискуваше да предизвика съмнение и
негодувание у учениците. А ако оставеше Мария да измие буквите, както сама
пожела, веднъж завинаги щеше да се приключи с тази история. Трябваше обаче
да държи дядо ѝ далеч, за да не види тази гледка. Пръстите му се разтвориха,
пускайки ръката ѝ.
– Добрината ти е безгранична, принцесо... – обърна се към Мария той. –
Разбира се, примерът ти ще е поучителен за всички...
– Аз ще ѝ помогна! – намеси се българинът, изтръгвайки ръце от стражата.
– Ами... да, да... ще помагаш – смотолеви объркан патриархът. – Нали
еретичните букви са стигнали дотук от твоите земи. Хайде всички останали да
се върнат към книгите!

Мария и Баян останаха сами пред изписаната с въглен стена. Когато всички си
тръгнаха, настъпи мълчание. И двамата не намираха думи, и двамата не смееха
да се погледнат. Езикът на Баян бе като вързан, сякаш беше забравил гръцкия.
Чувстваше се странно до Мария, като в магия, в която тялото не беше негово.
Но сега беше различно. Не само заради случката, но и заради постъпката на
момичето. Не вярваше, че ги е писала тя. Погледна я крадешком. Но тогава защо
го защити пред всички?
Баян пристъпи и вдигна хвърления на земята плат. Потопи го в ледената вода
и започна да търка надрасканите камъни. Мария понечи да стори същото, но той
улови ръката ѝ миг преди да я потопи.
– Принцесо, дори не си го помисляй, по-добре аз...
Тя се усмихна неволно. Грижата му ѝ хареса.
– Наричай ме Мария... Благодаря, че... че предложи да ми помогнеш...
Ръката ѝ трепна в неговата. Той я пусна и се изправи. Лицата им бяха толкова
близо, че усети дъха ѝ. Усети го като натиск в стомаха.
– Аз ти благодаря... спаси ме! Щяха да ме изгонят от школата...
Парцалът прокапа между пръстите на Баян. Той се сепна, беше забравил за
него – наведе се и го изцеди. Запретна ръкави и с неловки движения затърка
стената. Мария вдигна очи и проследи движенията му. Погледът ѝ се плъзна по
силната му ръка, докосваше смуглата кожа, загорелия от слънцето врат, силните

54
рамене. Сториха ѝ се различни от тези на Теофилакт, които виждаше всеки ден.
Дрехите на чичо ѝ му висяха като окачени на прът, ризата му падаше свободно,
сякаш под нея нямаше плът. Тялото на Боян, мислеше си, изпълва ризата му и ѝ
придава форма. Мария си позволяваше да го гледа едва сега, когато бе с гръб
към нея – не можеше да я види и улови мислите ѝ. Следеше движенията му,
чаровния белег на шията, точно под ръба на косата.
Баян изтри няколко букви, изплакна плата във водата и изстиска чернилката.
Вдигна го и започна да търка поредната буква, наподобяваща равнораменен
кръст.
– Това Божият кръст ли е? – попита Мария.
– Първата буква в славянската азбука... – обясни Баян. – Нарича се „Ази“,
изписва се и като А.
– Като гръцкото А? – усмихна се тя. – Гръцката азбука е свята, както буквите
на евреите и латинските писмена...
– Всички букви, сътворени от народите им, са свети – отвърна Баян. Мария
поруменя. Отдръпна се и седна на близката пейка.
Баян остави парцала, изплакна ръце и тръгна към нея. Мария застина.
Написаните знаци вече нямаха значение. Усещаше как сърцето ѝ бие все по-
бързо с всяка негова крачка. Харесваше ѝ как я гледа.
– Защо го стори... Защо ме... защити? – попита Баян, като я доближи. – Не
вярвам да си ги писала ти.
– Ами... – Мария опита да измисли нещо. – Исках да ми разкажеш повече за
тези знаци... Тук са забранени, защо?
Изгледа я смаян.
– Истината е, че и аз не съм сигурен в значението им...
– Не си ли ги написал ти? – учуди се тя.
– Не, разбира се! Кълна се! Но е вярно, че земите около Преслав са осеяни с
тях... Баща ми чете книгите, написани с тези букви. – Невидима ръка стисна
гърлото му. Баща му често предпочиташе книгите пред хората. – А теб... защо те
интересуват?
След кратко колебание Мария прошепна:
– Дядо ги нарича словени букви, защото се словяли с думи... Но ги забрани,
били еретични... Епископ Николай веднъж пък каза, че българите пишели с тях
светите си книги... Но ако е така, защо хвърлят в тъмницата заради тях?
– Не зная.... Но ти защо...
– Шшшт! – Мария сложи пръст на устните си. – Не мога да говоря за това
тук... Ела по залез слънце в градината на хълма... откъм Мраморно море.
Усмихна се смутена и хукна през двора. Баян гледаше след нея зашеметен и
продължи да се взира дори след като тя се изгуби. Когато усети в дланта си
отново парцалът да капе по ботушите му, вкопчи пръсти в него и продължи да
търка стената. Все по-настървено, сякаш можеше да изтрие и нетърпението да я
види скоро.

Когато най-сетне ги изличи, слънцето вече гонеше облаците в хоризонта над

морето.
Ризата му беше мокра и почерняла. Баян хукна към стаята си да се преоблече.
Изрови от сандъка чисто нова риза и я облече. Опита се да подреди косата си с

55
мокра длан и хукна обратно. Изкачи друма по хълма и потърси градината.
Сърцето му биеше учестено, едва си поемаше дъх. Не му се бе случвало дори
когато тичаше.
Когато стигна уреченото място, тя вече беше там. Седеше на каменна пейка
под сплетените клони на маслиновите дървета. Сенките им танцуваха по
зелената ѝ рокля. Няколко кичура се бяха измъкнали от плитката ѝ и се вееха с
бриза. Бялата ѝ кожа беше добила прасковен оттенък в залязващите лъчи. Беше
се зачела и не го чу. Едва когато я приближи, Мария вдигна глава.
– Аз съм... – прошепна Баян и пристъпи. Извади ръка иззад гърба си и ѝ
подаде разцъфнало жасминово клонче. – Исках пак да ти благодаря... Ако не
беше жестът ти, вече нямаше да съм в Магнаура.
Мария взе клонката. Пръстите ѝ докоснаха неговите. Затвори плахо клепки и
отдръпна ръката си. Доближи цветовете до лицето си, за да прикрие
неудобството.
– Благодаря... просто исках да ми кажеш повече за онези букви. Искам да
разбера защо дядо толкова се страхува от тях? Реших, че ти знаеш...
Думите ѝ го учудиха. Досега не бе мислил за тях. Замълча. Мария го покани
да седне до нея. Баян погледна в очите ѝ – виждаше себе си. Хареса се.
– Ще науча, обещавам... – прошепна ѝ. – В Преславската школа работят
монаси, които пишат на тази азбука... Наричат я тайна, българица. Татко също я
използва – ще ги попитам... А ти... ти откъде чу за тях?
Мария се огледа несъзнателно и зашепна в ехото на вятъра:
– Беше отдавна... дядо тъкмо се беше възкачил на престола, когато баща ти
обсади Константинопол. Искаше да установи нови правила с императора. Дядо
го покани в двореца – само него и двама пълководци. След дълъг спор му заяви,
че никога не ще даде Константинопол. После попита баща ти какво желае, за да
се оттегли и повече да не безпокои ромеите.
– Татко не ни е разказвал за тази среща... Ти беше ли там?
Мария се усмихна смутено и призна:
– Като дете обичах да се крия и да се промъквам из двореца. Вече бях научила
всички кътчета и проходи. Има даже два, които водят до тронната зала, и...
както и да е... Когато в онзи ден мама ми каза, че в двореца влязъл
кръвожадният български владетел, побързах да изпълзя до вратата на тайния
коридор, свързващ тронната зала с школата. Залепих ухо и се заслушах. От
разказите на дядо бях започнала да си представям този цар... баща ти де, като
змей. – Пак се усмихна и погледна Баян, за да долови реакцията му. – Дядо
много се страхуваше от него, макар и да се опитваше да не се издава. Още от
битките, в които е участвал като военачалник. Заслушах се и се изумих как на
чист гръцки баща ти поиска да бъде признат за василевс и още нещо... да бъде
официално призната българската азбука. Дядо му отвърна, че Константинопол
вече е дал на славяните писмена и други не са им нужни. Баща ти обаче
настояваше за признаването на някакви български букви. Дядо не е учен човек...
и той като неговия баща е войник, но по някаква причина се страхува от
чуждите букви. Той... ние сме от арменски произход... казват, че в земите на
дедите ни знаците на българите били познати от далечни времена, че били
вълшебни... – Мария се опита да си спомни нещо, после продължи: – Дядо
много се разгневи и отказа на баща ти да изпълни желанията му. Закани се даже,

56
 че ако чуе някой да използва забранените букви вместо дарените от
великодушния император, ще ги изтрие заедно с българските земи. Двамата се
скараха и отправиха жестоки закани един към друг... Изплаших се и избягах.
Стана ми обаче интересно какви бяха тези чак толкова важни букви. Отидох да
ги потърся в библиотеката на храма „Света София“. Когато попитах
библиотекаря за български букви, той ме изгледа изплашен. После каза, че само
Константин Философ говорел за тях... Странно, никой не пише какво чак
толкова се крие в тях! – възкликна принцесата с разширени от любопитство
очи. – Императорът дори заповядал на Константин Философ да създаде нови
букви, без никаква връзка с българските знаци. А той му отвърнал: Че върху
вода никой не може да напише беседа, без да бъде наречен еретик?... Ако ти
поискаш това, казал императорът, може да ти даде Бог...30
Баян слушаше Мария с интерес. Досега не си даваше сметка колко важни
може да са буквите. Беше отправила взор към хоризонта, аленеещ в залеза.
Косите ѝ се развяваха като воал от светлина в краските на огненото небе.
Погледите им се пресичаха и той престана да чува думите ѝ – светът беше
нейните очи. Мария не приличаше на момичетата в Преслав. Имаше нещо в
очите ѝ, в осанката, в движенията, което едновременно го привличаше и
плашеше. Когато се съвземаше от унеса, пак улови думите ѝ.
– Не съм чувал тази история... – отрони той.
– Никога не съм виждала дядо по-ядосан от срещата с баща ти... В тези букви
има нещо, което го ужасява... Какво е... Искам да знам!
– Истината е, че и аз не зная... все още.
Мария задържа поглед върху лицето му. Баян се стъписа. Изучаваха го очите,
които единствено искаше да го видят. В тях нямаше неприязън, както в
погледите на другите ромеи. А по-скоро любопитство и откритост. Умееше да
устои на погледите, пълни с ненавист, но не можеше да издържа погледите на
онези, които харесваше.
Чудеше се как да отвърне на думите ѝ. Щеше му се да я впечатли, но не
знаеше отговора на въпроса ѝ.
– Трябва да съм сигурен, преди да ти отговоря... – каза.
– Обещаваш ли?!
Тя се усмихна и наклони глава. Косата ѝ се отметна и оголи шията. Кожата ѝ
бе толкова нежна, че личеше движението на всяка жила. Баян потрепери. Не
беше се вълнувал от букви досега.
– Нямах представа... – добави и опита да прикрие вълнението си. – Обещавам!
Лицето му си върна строгото изражение и това направи обещанието по-
твърдо.
– Захладнява... Не искам да се простудиш...
Мария не очакваше последните му думи. Позволяваше си за първи път да
флиртува с някого, въпреки че мнозина бленуваха за нея, а Боян бързаше да си
ходи. Усмивката ѝ се стопи.
– Да тръгваме тогава! – подкани го, не би преглътнала обидата той да го
изрече първи.
Изправи се и изтупа роклята си от нападалите маслинови листа. Баян стисна
клепачи, за да преглътне разочарованието си, и я последва. Мария пристъпваше
30
Из Пространно житие на Кирил – Бел. авт.
57
така леко, като че ли се носеше над земята. Огромната луна осветяваше
фигурата ѝ. Цветът на косата ѝ стана лешников. Принцесата вървеше надолу по
пътеката, без да се обръща, а Баян запаметяваше всяко нейно движение.
Помисли си, че не е виждал по-красиво човешко създание. Как въобще си
въобразяваше, че може да мечтае за нея. Граматика сигурно бе прав. Ще учи
още година тук и ще си замине, а тя ще стане императрица.
Мария сякаш чу мислите му и се обърна. Изгледа го особено, с тъга. Опита се
да се усмихне, за да я прикрие. Воден от собствената си несигурност обаче, Баян
не можа да усети желанието ѝ този момент да не свършва.
Той я изпрати до портите на двореца и се поклони вежливо. Обърна се и пое
по чакълената пътека. Мария остана да го гледа в очакване, че ще се обърне. Но
той го стори едва когато тя се прибра.
Баян не спа добре, мислеше за Мария и бълнуваше в просъница.
През следващия месец странеше от принцесата, избираше науките, от които тя
не се вълнуваше. Искаше да не мисли за нея. Четеше постоянно, за да е зает
умът му. Ходеше все по-често на упражненията по физическа подготовка и с
часове седеше на каменистия бряг, загледан в пяната на морските талази. Но
ликът ѝ беше пред очите му. Дори звънът на меча му, шепотът на вятъра,
слънцето и луната като че се появяваха единствено за да усети отново
отсъствието ѝ.

58
 Песоглавеца
Бях започнал да се тревожа, че Баян няма да се съвземе. Всъщност тогава дори не
знаех кой е мъжът, лежащ в подземието. Бе неподвижен от часове, въпреки всичките
ми усилия да го разбудя. Не помръдна дори когато грубо го бутнах и ударих. Извадих
сандъчето с тонизиращи билки и сложих на лицето му.
В това време той е бил другаде. Живеел отново в дните, където била Мария. Когато
мисълта за нея нараствала като снежна топка.
На свечеряване мъжът се разшава. Усети, че лежи на твърдо и хладно. Отвори очи в
мрака и разпери ръце, за да опипа наоколо. Сънят и спомените още дишаха в тялото
му. Запълзя по влажната земя, добра се до една от позеленелите в мъх стени и
внимателно се надигна. Направи няколко крачки, но усети слабост. Прилоша му и
падна на колене. Прокара длан по лицето си, напипа билките и с насечени движения ги
махна.
Очите му привикваха към мрака. Протегна ръка към стената, по която баща ми ме
учеше да пиша. Слаб, прозрачен лъч едва достигаше буквите и потъваше в контурите
им. Докосна някои и си помисли, че приличат на символите, които преди време някой
бе изписал на стената в Магнаурската школа.

Все още му се виеше свят и усещаше умора в мускулите си. Протегна се, ала в този
миг очите му се ококориха и той застина. Кожата му толкова пребледня, че се сля с
белия лъч. Беше се втренчил в мен.
Изплаших се, но усетих, че се напряга да види по-добре. Явно е забелязал само
силует.
Замръзнах на свой ред със светилника в ръка. Вторачен към мен, той изучаваше
сенките в бягащия по подземното течение пламък. Имаше нещо пред него. Очертания
като на джудже с гърбица. Или пък на животно, навярно си е помислил. Разбрах го,
щом усетих как отстъпи и неволно вдигна ръка да се предпази. С другата сякаш
посегна към меча си. Не помръдвах. Не исках да го плаша, но не исках и да бягам.
Нямах страх от смъртта – понякога я чаках.
Той отново напрегна очи в сумрака, за да види. Премига, като че ли да се отърси от
замайването си.
В този миг камбаните мощно забиха. Камбанарията на църквата бе само на метри от
подземието. Тътенът им укроти дори течението. Пламъкът на светилника засия,
огрявайки по-ясно фигурата ми. Мъжът изумен огледа изцапаното ми с чернилка лице.
Изпъкналият ми нос, широк и сплескан като муцуна. Горната ми устна – враснала към
ноздрите, разкривайки предните ми зъби. Кучешките, симетрично стърчащи от двете
страни. Познавах всеки милиметър от лицето ми с пръстите си. Бях го докосвал
хиляди пъти с надежда, че то се превръща в човешко. Най-сетне очите му се спряха на
моите. И нещо в тях го накара да се успокои.
– Кой си ти? – попита строго.

59
 – Лежеше тук... едва дишаше... – отвърнах. Чертите му се поотпуснаха. Гласът ми го
изненада приятно. Усетих объркването му, добавих: – Наложих те с билки.
Почувства се неловко, че ми се е разгневил. Изразът на страх у него се смени със
съжаление. Моментът, в който от чудовище се превръщах в урод.
Той пусна дръжката на меча си, изправи се и изтупа дрехите си от билките.
– Благодаря... – промълви. После попита строго: – А ти кой си? Защо си в тази
дупка?
– Тук никой никога не слиза... – прошепнах. Ала щом се бе случило и аз още съм
жив, попитах: – А ти защо?
– Търся един човек... Слязох тук, защото... – Замисли се, после изстреля: – Ти знаеш
ли нещо за убийството горе?
– Убийство? – изплаших се. – Тук... тук никой не идва, освен...
– Освен кой?... – чакаше отговор. Но видя по лицето ми страх и болка. Опита с по-
мек тон: – Знаеш ли какво се е случило в църквата? Има мъртвец.
Не отвърнах. Не можех. В гърлото ми растеше буца, която спираше думите. Знаех
само едно – единственият, който идваше тук, явно бе изчезнал. Мълчанието ми
разгневи Баян, който беше на предела на силите си. Тялото му изглеждаше изтощено,
а душата му като че ли я нямаше. По-късно разбрах, че била в Константинопол.
– Разбирам... не си от приказливите! Търся един човек, наричат го Черноризец
Храбър... Чувал ли си за него?
Изпуснах светилника. Пламъкът запълзя. Тялото ми се сгърчи като под напора на
тонове тежест.
– Черноризеца?... – прошепнах. – Нима знаеш нещо за него?
– Аз първи попитах!
Исках да извикам. Да кресна, че него чакам, че се тревожа защо не идва. Отворих
уста, но заръката му да мълча сякаш ме зашлеви като плесница. Вместо думи се
отрони въздишка и ту на два, ту на четири крака потънах в мрака.
– Почакай... – извика след мен мъжът. – Няма да ти сторя нищо! Не ми каза
познаваш ли Черноризеца?
Чувах стъпките му – бързаше след мен. Не знаеше, че тези тунели са моят дом, че в
тях мога да се появявам и изчезвам, когато поискам. Стигнах дъното и спрях. Потънах
в нищото. Мъжът се ослуша, но освен течението, което свистеше в мрака, друго не
долови.
Баян излезе от подземието, прекоси двора и влезе в Кръглата църква. Тялото на
мъртвия вече бе отнесено. В церемониалната зала се бяха събрали стражи и монаси,
които обсъждаха случилото се.
– Научихте ли кой е бил… Кой е влизал? – попита князът, като се приближи.
Мъжете се обърнаха и на лицата им се изписа почуда. По-възрастните войници се
поклониха, а игуменът отец Илия го стисна за рамото. Началникът на стражите
докладва:
– Княже, никой нищо не е видял. – Замълча, сякаш обмисляше следващата си
реплика. – Но... откакто царят си отиде... цар Симеон, тук се случват странни неща...
– Какво имате предвид? Други убийства ли е имало?
– Не съвсем... изчезнаха двама братя, които работеха по преводите! – уточни един
монах. Теодосий, главният писар, го стрелна с поглед и онзи млъкна.
– Хайде да се връщаме по стаите и да се захващаме за работа. Тук не можем да
сторим нищо повече! – добави строго Теодосий.

60
 Събралите се го послушаха и се разотидоха. Монахът обаче, който говореше за
изчезналите, не помръдна. Изучаваше Баян с поглед.
– Чудиш се какво правя тук, нали?! – подхвърли князът. Без да чака отговор,
добави: – Търся един човек... Черноризец Храбър. Чувал ли си за него?
Монахът го загледа още по-изпитателно.
– Черноризеца? Никой не пита за него. Малцина са го виждали... беше от най-
изявените ни творци. Като че ли по-често може да бъде срещнат в книгите му,
отколкото наяве. Царят беше близък с него.
– Тук ли живееше?
– Рядко преспиваше... Пишеше, превеждаше и изчезваше. Знаеше добре гръцки,
латински, но познаваше изтънко и нашите азбуки. Пишеше все на... на тайната.
– Тайната? Имаш предвид онази, която баща ми наричаше „българица“?
– Вероятно знаеш, светли княже, че има три азбуки, които хората в страната наричат
български: славянската31, провъзгласената от баща ти за официална българска, и
тайната.
– Първите две, мисля, изучавах тук, преди да замина за Магнаура. Но за третата не
съм сигурен...
Монахът се поколеба и се огледа. Прошепна:
– Третата, казват, е онази, която народът ни носи от векове... Но нито зная откъде,
нито защо. Тъкмо тя обаче, говори се, е в основата на словената и най-вече в
българицата. Кирил и Методий са използвали именно нея. Не разбираш, княже...
гърците и римляните никога няма да ни оставят да я пишем. А откак го няма баща ти...
вече няма и кой да ни защитава. Извън стените на Преслав хората се страхуват да я
словят. Страхуват се за живота си... – Монахът се обърна и тръгна към манастира.
– Почакай! – викна Баян след него. – Някой може ли да ми каже къде да открия
Черноризеца?
Монахът спря, пое шумно въздух и заяви:
– Мога да те отведа до килията му... Понякога съм му носил книги, виждал съм го,
но винаги беше с качулка... Знаеш ли, княже, той сякаш потъна вдън земя вече повече
от месец.
– Моля, отведи ме!
Баян го догони, монахът го поведе. Изглеждаше млад, едва ли имаше двайсет и пет.
Тялото му беше хилаво, на ръст не бе висок. Представи се като Михаил. Двамата
прекосиха градината и влязоха в манастира към Кръглата църква. Качиха се на горния
етаж по вито стълбище, минаха по открит коридор, обрасъл с лози, и спряха в дъното.
Монахът извади връзка железни ключове и отвори.
– Ето я! – каза и направи път на княза.
Баян влезе и огледа скромната килия. Имаше нар, постлан с груба черга, долап,
светилник и сковани лавици за книги. Бяха наредени няколко томчета от телешка и
заешка кожа. Взе едно и го отвори. Страниците бяха изписани с български букви и
украсени с пищно изрисувани цветни орнаменти. Баян прочете заглавието: „Азбучна
молитва“ от Константин Преславски. Погледът му пробяга и по другите, сред които
бяха: „Проглас“, отново на Константин Преславски, „Симеонов сборник“, „Житие на
Кирил“, „Похвала за цар Симеон“, „Шестоднев“ на Йоан Екзарх, все известни творби
на именитите преславски книжовници. Връхлетя го спомен...

31
Глаголицата.
61
 ... чу детски смях, тупуркане на крачета, пукот на удрящи се една в друга
пръчки. Баян, Петър, Иван, Макрина, Борис тичаха и се гонеха по площада...
Баян се скри от другите тук, точно в този палат. На входа се сблъска с някого.
Вдигна очи – висок, як мъж, но покрит с наметало, така че от лицето му се
виждаше само брадата. Князът се изплаши и отстъпи. Мъжът не помръдна,
гледаше го и каза с тих глас, че тук не е място за игра... имаше нещо в този глас.

Кожата на ръцете му настръхна.

– Може ли да остана... – попита Баян – да пренощувам?
– Но, княже... в двореца сигурно те очакват? – учуди се отец Михаил. – Тук наровете
са твърди, а в двореца имаш извезан със злато балдахин...
– Просто ми кажи, може ли?
– Както предпочиташ, княже! Синовете на нашия велик цар са винаги добре дошли!
Тази църква, школата, Велики Преслав са дело на баща ти!
– Благодаря ти, отче... Няма да забравя добрината ти!
Монахът кимна сконфузено пред княза. Не беше свикнал толкова високопоставени
особи да му благодарят. Почувства се задължен да каже още нещо.
– Черноризеца работеше често долу в... някакво подземие, но само той слизаше
там... – прошепна. – Израснал съм в манастира, знам всичките му тайни, но за този
потаен книжовник никой нищо не говореше.

Баян заспа в мига, в който главата му докосна твърдата възглавница. Миризмата на

чергата му се стори толкова близка – дъхът на дома.
След няколко часа се събуди, плувнал в пот. Надигна се уплашен, че губи време.
Излезе на двора и наплиска лицето си. Ледената вода го разсъни. Приглади косата си
пред потъмнялото огледало. Преслав бе един от малкото градове в света с
канализация, но манастирите следваха строгия канон и страняха от всякакви удобства.
Първата половина от деня чете от книгите, оставени в килията. Надяваше се да
открие нещо. Когато усети глад, оправи се и излезе. Не тръгна към Южната порта на
вътрешния град, а тъкмо обратното – към чаршията, която винаги беше оживена.
Животински звуци и хорски гласове се сливаха в общия тътен на града. Тропотът на
конски копита и звънът от железни брони го допълваха. Баян зави покрай пазара и се
насочи към площада. Помнеше, че тук някъде имаше гостилница.
Загледа скованата сцена за уличния театър. Спомни си, че като дете често идваше
тук с братята си Михаил, Иван и Петър. Пътуващи трупи идваха в града и почти всяка
седмица имаше представление. Поставяха комедии и трагедии. Най-весело беше,
когато играеха пантомими. Смехът им изплува някъде от тишината на разбуждащите
се улици и огласи пустия площад.
Сега подиумът бе покрит с платнища. Изглежда, скоро не е имало представление.
Баян понечи да продължи, когато чу женски кикот. Обърна се и видя момиче и момче.
Неволно си представи първия път, когато си бе позволил да докосне плахо Мария.

Случи се на една от тайните им срещи. Беше различна от другите досега. Един

следобед в школата Мария мушна бележка в ръката му. Пишеше му да се видят
на площада зад Базилика цистерна32 по тъмно. Това бе малко посещавано място

32
В Истанбул, като скрита под земята базилика, се намира една от най-забележителните атракции
на града – Йеребетан сарнъджъ – в превод „цистерна на базиликата“. Цистерната е най-голямото и
62
 близо до „Света София“, където е входът към едно от легендарните
водохранилища на Константинопол, някогашна базилика. Баян се учуди какво
ли е намислила и едва дочака уречения час. Когато се появи на посоченото
място, принцесата вече бе там. Беше покрила косите си с кърпа. Улови ръката
му и го поведе, без да каже и дума. Открехна тясна дървена врата на гърба на
базиликата и едва когато я затвори зад тях, му рече:
– Някой ни е видял вчера на брега... Мама ми обади, че татко се ядосал, като
научил. Ако пак ни видят заедно, може и да ме затворят в някой от палатите
извън Константинопол.
Вдигна печално очи и развърза забрадката си. Косите ѝ проблеснаха на
пламъка от свещта в ръката ѝ.
– Какво е това място?
– Спокойно, тук никой не идва. Ела!
Баян я последва надолу по стръмно каменно стълбище. Обгърна ги полумрак,
в който играеха единствено сенките в отблясъците на факлите по стените.
Сводовете шепнеха с ехото на стъпките им. Когато стълбището свърши, пред
тях се разкри огромна зала. Баян застина – дъното ѝ не се виждаше. Никога не
бе попадал на по-вълшебно място. Приличаше на грамаден дворец от огньове и
дим в Царството на сенките. Стотици колони поддържаха куполите, потъващи в
мрака. Стълбовете сякаш трептяха в гонещите се пламъци и се вплитаха с
огледалните си отражения в черната вода около основите им. Сякаш дворецът бе
израснал в грамадно езеро. Във водата се мяркаха червени рибки, които ловяха
мехурчетата на падащите от тавана капки.
– Какво е това място, за бога? – прошепна Баян. – Царството на Хадес?
Мария се усмихна.
– Това е тайното водохранилище на Магнаура. Още преди четири столетия е
било пригодено, за да съхранява питейна вода в случай на суша или обсада. В
града има десетки такива, но това е най-голямото.
– Огромно е... Никога не съм виждал нещо подобно!
– Тук няма да ни намерят. Хайде.
Мария го поведе по дъсчена пътека над водата. Пресякоха залата и влязоха в
една по-малка, добре осветена ниша. В дъното ѝ имаше каменни пейки. Една от
колоните завършваше с глава на чудовище с човешко лице. Баян се наклони, за
да го види по-добре.
– Това е Медуза – обясни Мария. – Главата ѝ е обърната, за да не вкаменява
оногова, който я погледне... Вярваме, че ни пази.
Тя се обърна и седна на пейката. Баян я последва. Тук бе толкова тихо, че я
чуваше как диша в песента на падащите капки. Погледна я скришом.
Принцесата се взираше в каменното чудовище. Тялото ѝ излъчваше
спокойствие. Очите му обхождаха лицето ѝ и в този миг някакъв порив го
накара да изрече:
– Хуба... моята Хуба...
Мария се обърна към него учудена. Баян се смути.
– Моля?
– Не, нищо... Всъщност да, сетих се за една история... българска легенда.

добре запазено водохранилище в Истанбул. Изградена е в далечната 532 година и е дело на великия
римски император Юстиниан. – Бел. авт.
63
 – Разкажи ми я, моля те! – оживи се тя и откъсна очи от горгоната.
Той приближи лице към нея и заговори:
– В едно далечно време в края на живота си великият владетел на
прабългарите хан Кубрат повикал петимата си синове и им заръчал да останат
заедно, за да бъдат силни и единни. Не след дълго ханът починал. Хазарите
нападнали земята на прадедите ми и пленили дъщерята на Кубрат – Хуба.
Предводителят им, хан Ашина, предложил на Кубратовите синове да го
признаят за техен владетел, ако искат да освободи сестра им и да им позволи да
останат по земите си. Ханските синове били поставени пред изпитание:
трябвало да вземат трудно решение. Най-големият от тях, Баян, признал
хазарското владичество и останал при пленената си сестра. Другите не спазили
заръката на баща си и тръгнали да търсят земя за племената си. Преди да се
разделят обаче, братята тайно се уговорили един ден да се върнат за Хуба и
Баян. Първият от четиримата, който успее да се установи някъде, щял да им
изпрати птица с вързана бяла нишка на крачето, която ще бъде знак да избягат.
След това братята потеглили и оставили пленената девойка и Баян в ръцете на
Ашина. Зимата вече си отивала и настъпвала пролетта, когато при Хуба долетял
гълъб с бял конец на крачето. Както била уговорката, Хуба и Баян избягали от
хана и стигнали водите на Дунава. Не знаели какво да направят. Само птицата,
която Баян държал, знаела пътя. В този момент се появили преследвачи от
хунското племе и започнали да ги обстрелват. Баян бил ранен от стрела –
конецът и птицата се обагрили с кръв. Гълъбът полетял, понасяйки окървавения
бял конец. В този момент на другия бряг на реката се появил Аспарух с неговите
войници. Хазарите, като го видели, побягнали. Аспарух помогнал на Хуба и
Баян да минат реката и ги отвел в новите български земи. Взел конеца от гълъба
и завързал белия му край с кървавия. Заръчал червено-белият конец никога да не
се разкъсва, защото тази окървавена нишка завинаги ще свързва и пази
българите. Оттогава с пукването на пролетта всички българи до ден-днешен
следват завета на Аспаруха и се окичват с бяло-червени нишки33.
– Красива традиция... – прошепна Мария. – И тази легенда за Хуба и Баян...
чудесна е. Сигурно носиш неговото име.
– Ти си моята Хуба... Означава „хубава“.
Баян протегна несигурно ръка и докосна нейната уж случайно. Тя не се
отдръпна. Баян забеляза устните ѝ да потрепват. Изтръпна от радост. Тя
заговори за нещо, а той се престори, че я слуша. Гласът ѝ звучеше като мелодия.
Загледа го с големите си кафени очи и сподели:
– Понякога се моля в параклиса враждата между народите ни да свърши...
Жените да не погребват мъжете и синовете си... Ние да не сме врагове. Дали е
възможно?
– Не зная... Не разбирам какво повече иска баща ми. Откак се помня, все
воюва, все има неразрешени проблеми...
– Знаеш ли, дядо много се страхува от него... Нарича го непобедим. Понякога
казва, че не мечовете на българите ни побеждават, а техните знания. Дядо е
неук, за разлика от начетения ти баща, но като че точно невежеството му
позволява да усети невидимото...

33
Това е истинската легенда за мартеницата. – Бел. авт.
64
 Пръстите ѝ потрепериха в неговите. Остана неподвижна секунди, после се
изправи. Извади къса кама от ботата си и като се доближи до каменното лице,
издълба в колоната над него: Б и Х. Беше точно на нивото на лицето ѝ. Острието
лесно дращеше влажната мъхеста повърхност.
– Ако някога се изгубим, тук, на тази колона, ще си пишем. И ако другият е
жив, ще отвърне... Искаш ли? – попита го живо.
Баян кимна. Мария примигна от вълнение. На тази светлина очите ѝ бяха като
опръскани със златни кристали в отблясъка на близката факла. Уголемиха се и
изпълниха видението му. Разтърси го трепет. Непознат, неизменен, изкусителен.
Връщаше аромата ѝ, спомена за допира с кожата ѝ, за трапчинките ѝ, за
смешния начин, по който чистеше семките в гроздето или хапеше устните си, за
въздишките ѝ в неловките моменти...

От дъното на улицата прокънтя конски тропот. Споменът се пръсна на златните

кристали от очите ѝ, а Баян отскочи встрани, за да не го отнесе градската стража.
Продължи нагоре по улицата, но видението не се върна. Остави празнота. Щеше ли
да я види отново? Щеше ли императорът да спази думата си и да му я даде, ако
намереше тайната? Или само го използваше? Беше сигурен само в едно – без Мария
беше като сянка без тяло, на което тя принадлежи.
Баян изкачи баира и пред него се разкриха кулите на двореца. Белите му стени гордо
се издигаха оттатък площада. Извивките му бяха пищно украсени с бродерии от камък
и дърворезба. Металните обкови блестяха в лъчите на изгряващото слънце.
Замисли се дали да не се отправи натам, но бързо се отказа, спомняйки си
последното си посещение. А също страха и прикритостта в очите на брат си,
бездушното отношение на майка си, която не се посвени пред паметта на баща му и
нареди да го затворят. Винаги беше усещал, че властта за нея е важна, но едва сега
проумя крайността на амбициите ѝ.
Почувства се слаб и отпаднал. На метри пред себе си видя гостилницата.
Влезе вътре и се огледа. Имаше малко хора. Всички очи се впиха в него.
Гостилничарят бършеше тезгяха. Баян си наложи да продължи към първата празна
маса, сякаш не ги виждаше. Дори тук, в родния му град, чувството, че е различен, не
го напускаше. И в Константинопол го гледаха така. Не принадлежеше ни на двореца,
ни на града. Седна в дъното и поръча хляб, сирене и кана вино. Гостилничарят го
позна и не се изхитри, а донесе от хубавото вино. Баян отхапа залък и затвори очи да
се наслади на вкуса. Заслуша се в хорските приказки. Говореха с уважение за баща му
и със страх за бъдещето. Надигна каната с вино. Алкохолът го замая. Отпи пак, за да
размъти потока от мисли.

– Търсих те... – изведнъж стигна до него глас.

Князът вдигна поглед – беше един от монасите, помощник в Преславската школа, не
помнеше името му.
– Как ме намери? – учуди се Баян.
– Предположих.
Монахът се доближи и прошепна:
– Отец Михаил... намерен е мъртъв.
– Убит?
– Черепът му бил посечен.

65
 Ръката на Баян, държаща каната до устните му, се стовари шумно на масата. Очите
му се разшириха.
– Но аз го видях снощи...
– Намерили го в килията, където си спал... Така твърди отец Теодосий, който
отговаря за школата.
– Почакай, да не намекваш нещо? – притесни се Баян.
– Нищо друго не знаем... Паднал ли е, или...
– За бога, сутринта, когато излязох оттам, нямаше никого!
– Но, изглежда, ти последен си видял отец Михаил... Трябва да дойдеш с мен. Брат
Теодосий иска да те види.
– Мисли, че аз съм го убил?
– Нещо не е наред... – Монахът се смути, но като видя, че Баян не бърза да става,
придърпа един стол и седна до него. Загледа се в очите на княза, помисли и добави: –
Исках и да ти благодаря. Добро си сторил... – Князът се втренчи отново в него. –
Спрял си онзи крадец... дорде безчинствал из църквата.
– Просто го изненадах и той избяга... Той ли е убил отец Иван в Кръглата църква?
– Никой не знае... Но ти не ще да си тук случайно. Божие дело е това!
Баян надигна каната и отпи още няколко глътки. Червеното вино вече не бе вкусно.
Не му беше до Божиите дела. Остави няколко монети на масата и тръгна заедно с
монаха.
– Странни неща стават тук, не мислиш ли? – попита Баян.
– В царството ли?
– Царството го виждам... и сам. Кажи за школата. Какви са тези нападения? Кой би
посегнал на служители на Бога и писмената?
– Княже... мнозина се страхуват от буквите и книгите повече, отколкото от
многобройна армия. Трябва да го знаеш. – Князът спря и се обърна към монаха. Гласът
и напрежението в тялото му показваха, че се опитва да загатне нещо важно. Добави: –
Те са власт и сила, способни да подчиняват народи...
– Нима намекваш, че може да са причина за убийство?
– Дааа, там, откъдето идваш... няма такива проблеми – каза с ирония монахът. –
Преди да заминеш, мощта на баща ти гарантираше сигурността и спокойствието ни –
няма откъде да го знаеш... но сега... опасявам се, че те са наясно... допускат колко сме
уязвими.
Двамата крачеха бързо към манастира. Баян осъзна колко слаба представа има за
ставащото в България и за делата на баща му. Последните години беше живял с
поетичните съждения на великите гръцки философи и потънал в ежедневие, въртящо
се около мисълта кога ще види отново Мария. Трябваше да научи повече.
– Знам, че не е моментът, но... кои са те? На кого толкова пречат нашите букви? На
императора ли?
Отецът се засмя с горчивина и отвърна:
– Той е един от първите, които биха изтрили писмеността ни с все българите. Но да
беше само той... На Запад папата и немските духовници посичат и гонят всеки, който
използва друга азбука освен латинската. Преди столетие в Рим на Вселенския събор са
разрешили проповедите и на славянски34. Тази благословия е имала сила само няколко
34
Вселенските събори, които се признават и от Константинопол, и от Рим, са седем и последният се
провежда през 786/787 г. Следващите събори се считат за поместни, тъй като по онова време
разногласията между Рим и Константинопол вече са доста сериозни. Правото на проповед на
славянски език е защитено от Кирил пред папата в Рим през 867 г. и оборва триезичната догма. – Бел.
66
години. След смъртта на Кирил и Методий западните духовници започнали отново
гоненията срещу учениците им и всички, които дръзвали да пишат с буквите им. Ако
не е бил дядо ти да ги спаси и приюти в Плиска, може би азбуката ни е щяла да
изчезне. Баща ти поде делото му, премести и доразви книжовната школа в Преслав.
Създаде всички нужни условия, събра най-добрите книжовници измежду учениците на
Климента и Наума и наложи кирилските букви като първи български. Посвети живота
си да ги брани.
– Не знаех, че... нещата са така сериозни – впечатли се Баян. – Имало ли е и други
нападения?
– Всъщност не... Западните и източните духовници от векове се опитват да посеят
буквите си в териториите ни и да изтрият нашите. Чуждите духовници не спират да
бродят из земите ни и да унищожават всеки писмен опит, до който се домогнат.
Единственото, което все още ни пази, е яростната битка за надмощие между двете
азбуки: гръцката и латинската. – Монахът се замисли. Погледът му пробяга по
пъстрите сергии на пазара. Направи път на жена, стиснала за краката четири кокошки,
и вдигна поглед към крепостните стени. – Някога, казват, нападнали школата в
Плиска, затова княз Борис и цар Симеон построили Преславската крепост на
писмеността. А Черноризец Храбър пази тайната на буквите. Лично царят ми го
сподели веднъж.
Думата тайна привлече още повече вниманието на Баян. Той спря и попита:
– Виждал ли си Черноризеца?
– Аз? – учуди се монахът. – Странен беше... Не говореше много с нас, но работеше
неуморно. Предпочиташе мрака на подземието пред уюта на градината и
скрипториите. Ходеше предрешен с черно наметало и качулка винаги покриваше
главата му. Може да е бил недъгав... иначе защо ще се крие?... Последните години
твореше и превеждаше само на българската азбука, която баща ти пожела да стане
основна в страната.
– Разбирам... – отвърна князът някак разсеяно. Вълнуваше го думата тайна. – А
поне творбите на този монах къде мога да намеря? В килията му нямаше негови.
– Не съм сигурен... Трябва да има преписи в библиотеката на църквата... Ще
потърся.
– Ще съм ти благодарен, отче! За какво пишеше?
– Казах ти, особен монах... Сякаш не Бог владееше мислите му, а писменàта,
политиката, народът. Като се замисля, странно е, че не се е мяркал от известно време.
Има-няма месец... Откъде този интерес у теб, княже?
– Много има за разправяне... – отвърна сухо Баян и замислен стисна устни. – Ако все
пак чуеш нещо за него или откриеш книгите му, веднага ми кажи, трябва да го намеря
час по-скоро!

авт.
67
 Баян
Константинопол, юни 6435 лето35

Трети ден Мария не излизаше от покоите си. Лежеше, четеше, взираше се във
вратата с напрегнато очакване. Затваряше очи и си представяше как влиза Баян.
Отново. Вземаше бродерията и механично прокарваше иглата през плата. Бод след под
отмерваше времето. Часовете и дните се връщаха назад, вместо да вървят напред.
Тичаше из спомените си към мига, в който той я погледна и впи устните си в нейните.
Обгърна я с ръце и я притисна към себе си.
Много знатни ромеи търсеха вниманието ѝ, но нито сърцето ѝ, нито тялото ѝ бяха
трепвали досега. Когато беше до Баян обаче, плътта ѝ изненадваше самата нея.
Живият му поглед сякаш проникваше през зениците ѝ и усещаше силата му като
тръпка в стомаха. Харесваше начина, по който се съсредоточаваше върху нещо и
стискаше замислен челюстите си. И плътния му глас, който, обръщайки се към нея,
беше топъл и мек.
Вратата се отвори и прекъсна мислите ѝ. Мария погледна с надежда. В покоите
влезе дядо ѝ, самият император, следван от слуги.
– Тези дни си мълчалива… Не идваш на вечеря, нито в тронната зала, дори на
училище не ходиш... – започна той в опита си да спечели симпатията на внучката си. В
моментите на самота хората лесно се привързват към онези, които проявят внимание
към тях.
– Не ми е добре... сигурно съм болна – излъга тя.
– Българският владетел замина, но част от войските му все още са пред стените на
Константинопол. Сигурно ще останат, докато Петър и майка му не получат онова, за
което бяха дошли.
Мария вдигна очи и го погледна в лицето. Искаше ѝ се да прозре какво ще последва.
Първото ѝ предположение бе, че Боян е намерил онова, което поиска дядо ѝ?
Второто – че Константинопол е в опасност?
– Ще ни нападнат ли?
– Не мисля. Всичко е уговорено! – Мария притаи дъх, а той продължи: – Подписах
мирен договор с Петър... А за да съм сигурен, че не ще ме измами, ще те дам за негова
жена!
Иглата, която Мария бе забола в бродерията, се заби в показалеца ѝ. Капка кръв
капна върху копринената рокля, но принцесата не усети. Пребледня като мъртвец.
Сърцето ѝ болезнено заби в гърдите.
– Но как... нали ти изпрати Боян да открие и донесе някаква тайна... и...
– Мария, дъще, те са хиляди! Хиляди войници пред нашите стени. Не мога да победя
българите от десетилетия, а сега са на път да превземат Константинопол... – гласът му
звучеше угрижено. – Нищо друго няма значение, освен час по-скоро да постигнем
мир. На всяка цена!
– Това ли съм за теб? Цена? – простена тя.
– Умна си, ще проумееш. Ако не постигна мир с тях днес, утре може и да ни няма. А
ти... Ти ще си царица, съдбата на страната е в ръцете ти...
– Но нали обеща на Боян?! – извика отчаяно Мария.
35
927 година от новото летоброене – Бел. ред.
68
 – Мило дете, какво струва обещанието към един младеж пред спасението на цяла
империя от многочислена озверяла армия?
– Но ти каза, че ако той се добере до онази тайна, може да ги победим! Че всекиго...
може да победим – продължи да настоява Мария през сълзи. – Нали затова била
толкова важна и трябва да чакаме!
– Досега никой от хората ми не успя да я открие, не вярвам, че и той ще може. Та
той е още е дете. Не мога да си позволя да губя време! – заувърта дядо ѝ.
– Изчакай го, моля те... – проплака Мария и скри лице във възглавницата.
Знаеше, че дядо ѝ е прав, но не искаше да го признае. Не сега. Усети
категоричността на решението му и безсилна зарида. Тялото ѝ потъна в широкото
легло, покрито с прозрачен балдахин.
Император Лакапин остана загледан във внучката си. Не искаше да ѝ причинява
болка, но съзнаваше, че в този миг най-доброто за нея бе тя да приеме съдбата си, без
омекотения ефект на надеждата, че нещо може да се промени. Обърна се и излезе.

Дни наред Мария не му проговори. Стоеше или в стаята си, или се разхождаше в
градината и се молеше за вест от Боян. Беше убедена, че стига да е жив, в този момент
правеше всичко, за да се върне при нея.
Прислужницата ѝ Елени пък се стараеше да накара господарката ѝ да се храни.
Наблюдаваше я как обикаля из градината и пак се връща обратно в покоите си, сяда
пред прозореца и се взира през него с надежда, че там някъде нещо ще се случи.

***

В това време Баян лежеше угрижен на грубия нар в манастира. Бяха му дали друга
килия, онази на Черноризеца беше опръскана с кръв и пазеше следите на убийството.
Чакаше сънят да го вземе. Трябваше да поспи няколко часа, но мислите не му даваха
покой. Месецът надничаше през стъклото и лъчите му изпълваха килията. Баян ту
криеше лице, ту отваряше очи и втренчваше поглед в блестящия диск. Чудеше се дали
и Мария не гледа същия диск в небето. В Константинопол луната трябваше да е
същата. Бяха си обещали, че на пълнолуние ще поглеждат към небосклона, където и да
се намират, и поне за миг ще бъдат заедно, вперили поглед в лунното сияние.
Когато Баян най-сетне заспа, сънищата отново го върнаха при принцесата, там,
където все още я имаше – в спомените му.

Прочее дните му в Константинопол се нижеха между библиотеката, школата и

манастирските съграждения, където беше настанен. А умът му се лашкаше от
еуфорично щастие до мъка и опасения, че Мария го влечеше все повече въпреки
предупреждението на граматика. Чичо ѝ Теофилакт пък сякаш нарочно все по-
рядко я оставяше сама. А влезеха ли в двореца, охраната препречваше вратата
след тях.

Един ден Йоан Философ го покани на императорския прием по случай

раждането на първородния син на Христофор, съимператора и бащата на Мария.
Учителят му обясни, че събитието било важно за двора и присъствието на
всички знатни ромеи и гости на Константинопол е задължително. Предвид
дългогодишната вражда между страната му и ромейската империя, в която

69
България надделяваше последните десетилетия, Баян предположи, че мястото
му не беше на тържеството. Но Йоан Философ беше толкова настоятелен, че
българският княз нямаше как да упорства.
На другия ден Баян намери шивач, който набързо му скрои официална туника
в бордо и златовезани ширити, прилягаща на княз. Подстрига се при бръснаря,
избръсна се и дори си купи нови ботуши. Знаеше, че там ще е и Мария, редом до
баща си.

Няколко часа по-късно Баян вървеше към тържествената зала. Когато

приближи, чу свирня на лютни и гласове. Забави крачка. Задмина го весела
компания в бурен смях. Ръцете му неволно загладиха гънките на туниката.
Мислите му се блъскаха една о друга, докато се опитваше да реши дали да
продължи. Влезеше ли там, рискуваше да понесе поредната доза унижение.
Върнеше ли се – месеци наред щеше да се терзае, че е пропуснал позволената му
възможност да я види. Придърпа туниката си, намести колана с меча си и
закрачи напред. Човешкото злорадство калява духа, каза си.

Когато Баян влезе в пищно украсената тронна зала, повечето гости вече бяха
пристигнали. По-възрастните бяха насядали на отрупаната с гозби дълга маса, а
младите танцуваха по цветните мозайки. В един от ъглите музиканти свиреха на
арфи, флейти и мандолини. Бяха се събрали царедворци и благородници от
няколко страни, даже от Рим и от Венеция, и, естествено, всички членове на
императорското семейство.
Баян забави крачка пред прага, сведе поглед, но щом си спомни защо е тук,
наложи си да продължи. Смеси се с гостите. Седна на масата до учителя си Йоан
Философ. Един слуга веднага наля вино в чашата му. Князът бавно отпи.
Разгледа присъстващите. Гостите се бяха пръснали на групички – пиеха и
разпалено обсъждаха политическата ситуация. Говореха за арабите, българите,
немците.
Баян се огледа и след като никой не го заговори, остави чашата и тръгна към
танцуващите. Музикантите тъкмо бяха засвирили нова мелодия. Ритмите и
стъпките не се отличаваха много от българските. Застана в края на редицата при
мъжете. Срещу него се падна леко пълна и нисичка девойка. Дори не я виждаше,
мислите му бяха другаде. Мелодията се забърза, двойките започнаха да
разменят местата си. До него застана чернокоса дама със синя копринена рокля
и перли в косата. Усмихна му се. После двойките отново размениха местата си и
така фигура след фигура. Музиката се лееше. Изведнъж Баян видя сред
танцуващите Мария, не беше далеч от него. Погледите им се задържаха един на
друг. Устните ѝ се присвиха за миг, после се отпуснаха в усмивка. Кавалерът ѝ я
завъртя и продължиха танца лице в лице. Беше поразително красива. Носеше
зелена рокля със златни бродерии. Косата ѝ беше сплетена на плитка, а воалът
на главата ѝ правеше кестенявите ѝ коси да изглеждат като старо злато. Но
очите ѝ бяха някак празни, безизразно потъващи в тълпата. Сякаш само
красотата ѝ беше тук, а тя самата бе някъде далеч от очите, от ръцете, които не я
вълнуваха.
Баян я следеше с поглед. Чакаше мига, когато танцът ще ги събере. Прецени
така стъпките, че да се озове до нея.

70
 Нежната ѝ длан се плъзна в неговата. За миг двамата спряха, вторачени един в
друг, вцепенени от близостта си. Князът пое ръката ѝ и я поведе сред
танцуващите. Пръстите ѝ конвулсивно трепваха в неговите и Мария
отклоняваше поглед. Ала той не можеше да откъсне очи от нея. Понесоха се в
музиката. Десетки очи се втренчиха в тях. Двамата бяха красиви. Обсъждаха ги
сбръчкани в гримаси лица. Гостите, идещи отдалеч, питаха кой е младият мъж с
принцесата. „Булгарчето“, отговаряха запознатите и клатеха възмутено глави.
Баян обаче виждаше само Мария. Бе по-хубава от всяка негова фантазия.
Дланта ѝ бе застинала в неговата. Не отрони дума, не извърна очи да го
погледне. Изплаши се да не би да я е разочаровал с нещо. Но осъзна, че тя все
пак беше най-красивата ромейска принцеса, а той бе просто „булгарчето“ от
омразните за цялата империя варварски земи – не биваше да очаква много.
Въпреки това не бързаше да я пуска. От мига, в който бе прекрачил прага на
залата, вече нямаше какво да губи.
Усети, че дланите му се навлажняват, и обърка стъпките. Едва сега Мария го
погледна.

Няколко дни по-късно я изчака в градината след учебните занятия. Мария се

появи на входа, срещна погледа му и се усмихна. Разбра, че нея чака. Извини се
на чичо си Теофилакт и тръгна към княза.
– Мария... принцесо... исках да благодаря за танца и... – започна той.
– Стига с това принцесо – усмихна се тя. – Ще те чакам по залез при Медуза! –
прошепна му, изплашена от раздразнения поглед на Теофилакт.
Този ден Мария беше усмихната. Изтича към чичо си и продължи с него към
двореца.
Двамата се срещаха все по-често във водното хранилище при Медуза или
когато бяха сигурни, че никой не ги следва – на маслиновия хълм, гледащ към
Хиподрума. Дните и нощите на Баян бяха подчинени на тези мигове.
Разговаряха на всевъзможни теми, разхождаха се, четяха заедно, а понякога уж
неволно докосваха ръце. Преструваха се на приятели и несподелено копнееха за
прегръдката на другия.
С всеки изминал ден Баян усещаше, че се пристрастява към усмивката ѝ,
уханието ѝ и погледа ѝ, в който се харесваше.
Един път, на техния хълм, докато се взираше в златните пръски по ирисите ѝ ,
Баян прошепна:
– Ти не ме гледаш като тях... като другите.
– Като другите? – не разбра тя.
– С недоверие, с неприязън... От мига, в който дойдох тук, ме гледат така.
Защо?
Мария се засмя и добави:
– Нима не разбираш? Страхуват се от теб. Страхуват се от българите... – Сведе
поглед и продължи: – Дядо и татко все си говорят, че ако ромеите не победят
варварите, те ще победят нас. Че баща ти не ще се спре пред нищо, докато не
превземе Константинопол.
– Да, баща ми не се спира пред нищо... – повтори Баян с тъга.
Мария го огледа с възхита и си помисли, че това е най-хубавото момче, което е
виждала. Но не толкова заради чара, който караше девойките да извъртат очи

71
 след него, нито заради здравото му тяло на боец, будещо страх у мъжете, а
заради силата, която излъчваше. Която блестеше в погледа му, позволяваше му
да остава верен на себе си, вместо като мнозина други да се маскира според
хората и ситуациите. Харесваше суровата му справедливост, с която можеше да
не одобри дори победите на баща си. Мария сведе очи.

Слънцето отдавна беше прехвърлило Босфора, бавно се топеше и пурпурното

сияние над водата. Говориха дълго. Мария разказваше чудни истории за
Артемида и за огромния ѝ храм, който в един миг се сринал със земята.
– Вероятно е разгневила някой от боговете... – допусна тя.
Баян я слушаше и изследваше всеки сантиметър от лицето ѝ, от плътните ѝ
розови устни, които му шептяха.
Последните портокалови лъчи на слънцето ѝ придаваха нереална безплътност.
Той се наведе несъзнателно към нея – толкова близо, че усети топлия ѝ дъх с
вкус на жасмин и портокал. Принцесата го погледна. В очите ѝ имаше
едновременно изненада, вълнение, свян, маскиран в страх. Погледът ѝ отрезви
Баян и той се отдръпна. Връхлетяха го думите на Йоан Философ да стои далеч
от нея.

Споменът му върна усещането, че Мария е реална, не просто сянка от фантазиите

му. Баян написа няколко думи на парче пергамент, сгъна го и го изпрати по търговец
на кожи за Константинопол. Имаше му вяра, познаваше го от дете.

72
 Песоглавеца
Велики Преслав, юни 6435 лето36

Баща ми не дойде и днес. Не познавах живота без него. Някаква огромна тежест
растеше в мен. Из ребрата ми дишаше страх.
И все пак някой продължи да ми оставя паничка с ядене и хляб на отвора към
улицата. Снощи не се стърпях и излязох от подземието, прикрих се в една ниша и
зачаках да видя кой го прави. Призори, почти задрямал, дочух стъпки. Бяха леки,
ситни, припрени. Развиделяваше се и на крехката светлина очите ми съзряха черен
силует. Беше плътно забраден, приличаше на превита жена. Примижах, но в този миг
преславските камбани шумно забиха. Жената се стресна и хукна. Прибрах паницата,
която остави, и изядох овесената каша със сирене. Като куче в бърлогата си.
Продължих да чакам баща си, но мислех и за непознатия, когото наричаха Баян.
Ослушвах се и за него. Имах лошо предчувствие. Свикнах да ловя думите му, докато
бродеше горе из църквата, говореше с монасите и търсеше разни ръкописи. Чаках
стъпките му, познавах ги – когато бяха спокойни, но и когато кънтяха в пода хапливи,
гневни. Изплаших се дали няма да си отиде, защото не беше открил каквото търси.
Като че в него говореха двама човека – единият бе внимателен, загрижен, благ;
другият – неспокоен и объркан. Монасите го наричаха „княза“ и го обграждаха с
внимание, но то не го ласкаеше, не се величаеше, напротив, по-скоро го натъжаваше.
Това засилваше още повече любопитството ми да разбера защо го усещах различен.
Лежах с часове на нара, въртях се на сламената постелка, ала сънят не идваше.
Тревогата не ме напускаше. Същата яма, същият мрак, същият аз – но в един момент
някой нахлува в света ти и вече нищо не е същото. Гърдите ми се стегнаха, оставяйки
ме без въздух. Болка без рана.
Денят се изтърколи и луната отново изгря. Мисълта, че князът ще си замине на
сутринта, ме тревожеше вече повече от страха да не бъда заловен. Нощта се спускаше
и отново поглъщаше града в димни челюсти от тишина и сенки. Мракът превземаше
света на хората, за да го предреши в моя свят.
Изправих се и реших, че трябва да направя нещо. Дори да рискувах живота си, какво
значение щеше да има той, ако не сторя нищо. За първи път осъзнах, че дните не бяха
само бреме, което трябва да се изтърпи – в тях можехме да посяваме семената на по-
добрите дни.
Станах и си сложих вехтата наметка. Промъкнах се в двора на църквата и се
ослушах. Тихо, твърде тихо. Бях вън... вън от подземието. Баща ми многократно ми
беше разказвал колко страшно е горе, че ще ме убият, щом ме зърнат, а аз трябва да
пазя онова, на което ме е научил. Ослушах се пак и като не долових нищо тревожно,
промъкнах се до сградата на манастира. Бях слушал толкова стъпки към него, толкова
разговори, че все едно сам бях ходил там стотици пъти. Не виждах почти нищо. Броях
36
927 година от новото летоброене – Бел. ред.
73
крачките и опипвах. Постепенно очите ми сякаш започнаха да привикват със сенките.
Появяваха се силуети и очертания. Нима проглеждах? Продължих по-уверено. Едва
сега, когато започнах да различавам очертанията, усетих и тялото си, скритото в мен
същество придоби цялост.
От разговорите в църквата вече знаех, че Баян е преместен в съседната килия, до
тази на Черноризеца. Тя беше последната в дъното под чардака. Почуках. Никой не
отговори. Реших да вляза, не губех нищо.
Нямаше го, но дисагите му бяха тук. Тежестта в гърдите ми олекна. Ще се върне,
помислих си, дори само за да ги вземе. Странно, изпитвах желание да го познавам, да
му разкажа толкова неща. Да науча повече за него, сякаш търсех себе си... Разтърсващ
е мигът, в който осъзнаваме, че очите, които гледат през тялото ни, сме самите ние.
Азъ. Аз е заглавието на живота. Азъ е заглавието на писмената.
Долетя спомен от деня, в който за първи път разбрах, че безформената маса, в която
съществувах, има център и това съм Аз. Че съм онзи, който чува в нея, диша, усеща.
Че аз съм отговорен за всеки неин миг. Случи се в деня, в който баща ми хвана ръката
ми и начертахме заедно в праха буквата А. Произнася се Азъ – обясни ми той. –
Началото на знанието, на съществуването. Дотогава не бях се замислял, че ме има.
От този миг нататък той започна да ме учи на буквите, а аз – да се уча да живея.
Протегнах ръка през прозореца, напипах лозата и откъснах няколко клончета.
Почистих ги и ги подредих под формата на буквата А върху масичката до нара.

***

На другия ден чух как Баян оседла коня си в конюшнята и го пришпори под яркото
слънце към школата на манастира „Св. Пантелеймон“ в Патлейна. Искаше да прекара
деня в библиотеката, за да прерови всяко кътче, но да открие онова, което търсеше
императорът. Дните минаваха, а му оставаше едва месец, за да изпълни поръката и да
се върне при Мария. Опитваше да не мисли за друго, дори за Петър и майка си, които,
както разбра, тъкмо се били върнали в двореца.
Влезе в манастира и се запъти през двора към големия скрипторий. През целия ден
обаче не успя да се съсредоточи над нито един текст. Мислите му все се връщаха към
буквата от лозови клони, която беше открил до нара в килията си. Щом я видя, си
спомни за първия разговор с Мария за буквите. Беше пред онази стена. Започна с
буквата А. Събра клоните в ръка и чу отново смеха ѝ. От липсата ѝ го заболя. Баян
стисна клонките между пръстите си.
Привечер, връщайки се, отново мислеше за буквата. Кой и защо я беше написал.
Стигна до манастира, но не влезе. Загледа се в Кръглата църква. Погледът му се
отмести към млад чинар, израснал в основите ѝ. Дървото махаше тревожно с клони
след вятъра. Като порасне, монасите ще го отсекат, помисли си Баян. Хората не обичат
дървета да никнат където им падне.
Ярък лъч очертаваше фигурата на княза. Баян погледна към отвора за подземието,
сякаш усети нещо да го влече. Спомни си буквите, подредени на стената долу. И А-то,
с което започваха. Беше същото, с ченгел на върха, каквото бе открил и в килията си.
Заобиколи църквата – бавно, замислено. Сякаш стъпваше днес, а мислеше преди
години. Оглеждаше се. Знам, виждаше във всичко света, в който бе израснал. Но от
това само го болеше, защото нищо не му бе останало от него. Нямаше го дори онова
момче, изпълнено с мечти и очаквания.

74
 Когато се убеди, че никой не го гледа, вдигна тежката решетка на подземието и
тръгна надолу по каменните стълби. Спря чак когато го полази хладната тъма. Очите
му постепенно свикнаха с мрака. Видя маслената лампа, която бях оставил. Това го
зарадва, но и притесни. Все пак тук имаше някой, помисли си. Запали я и тръгна
предпазливо напред. По тялото му пробягаха тръпки. Димът миришеше на риба,
светилникът бе пълен с рибена мазнина.
След няколко крачки коридорът се събра с друг. Баян пое по него, докато стигна до
три врати. Опита да ги отвори, бяха заключени. Потропа, но и отговор не последва.
Баща ми държеше да ги заключвам. Водеха към тесни помещения, в които държахме
провизии, пергаменти, мастилници, а също и нишата, в която спях.
Баян продължи и стигна до стената с издяланите букви. Освети ги.
Изви течение, което разтрепери пламъка. Погледът му трескаво скачаше по
символите, сякаш се опитваше да види какво се крие зад тях. Като малък по заръка на
баща си беше изучил и двете славянски азбуки, но тогава не бе им обърнал внимание и
почти ги бе забравил. Тук сякаш бяха използвани знаци и от двете, както и от третата –
писмената от розетката му. Докосна неволно гърдите си и я стисна между пръстите си.
Опита да прочете буквите в няколко комбинации, но от тях все не се получаваха
думи. Изглежда, бяха произволно наредени или между тях имаше някаква друга,
непозната нему връзка. Някои наподобяваха и гръцката азбука.
Изведнъж усети замайване. Като слабост, зави му се свят. Но в следващия миг и
някакъв тласък, като прилив на енергия. Отстъпи. Беше чувството, което бе изпитал
първия път, зачитайки буквите. Преди да ме види.
В този миг аз стъпих на слама, която прошумоля под нозете ми. Баян извади кама от
колана си и се вторачи напрегнат в мрака.
– Ти не ме издаде... – прошепнах.
Очите му омекнаха. Сякаш бе очаквал ръмжене вместо глас.
Баян съсредоточи поглед и присви очи, за да ме разгледа по-добре. Направих две
плахи крачки към него. Танцуващият пламък на маслената лампа очерта силуета му.
Виждах го като в мъгла. Беше висок и як. Миришеше на кал и кон. Съзрях в погледа
му уродливата си осанка.
– Защо да го правя? – каза Баян и опита да прикрие объркването си.
– Никой никога не слиза тук освен... баща ми... – Изгледа ме така, сякаш се учуди, че
и аз имам баща. Продължих: – Той ми казваше, че трябва да се крия от хората, защото,
ако ме видят, ще ме убият.
Усетих с кожата си колебанието му. Навярно се питаше как мога да говоря толкова
спокойно за смъртната си присъда. Едва ли знаеше, че когато си затворен в подземие,
в недъгаво и незрящо тяло, когато нямаш ни минало, ни бъдеще, от затворник се
превръщаш в свободен човек. Защото не стените ограничават, а страховете,
очакванията, невежеството и алчността. Свободата е състояние на ума.
– Да, хората са странни същества... – отвърна Баян.
– Значи е истина... могат да убият някого само заради начина, по който изглежда?
Чух изплъзналата се от гърдите му въздишка. Пристъпи бавно. Съжаляваше ме.
– Понякога да... Всъщност истина е – призна сухо. – Могат да те убият, защото си
различен – когато не те харесват. Но могат да те убият дори само защото си по-умен,
по-хубав, по-силен – с думи, с камъни, с меч... кой както може.
– Жесток свят. Хората не искат ли да се променят?
Погледна ме и рече:

75
 – Учителят ми по философия казва, че можем да променяме само себе си, когато
знаем за какво живеем... Но другите – не.
– Промениш ли част, променя се и цялото.
Замълча. Явно не очакваше да познавам математическите закони. После призна:
– Всъщност... прав си. Тук ли живееш?
Кимнах.
– Ти ли си бил снощи в килията ми? – попита и впери поглед изпитателно. Не можах
да отговоря. Той разбра.
– Знаеш ли какво се случва горе?
– Знам само каквото татко ми разказва... Говори ми за история... за буквите – гласът
ми застърга и се изгуби, сякаш невидима ръка стисна гърлото ми.
– А къде е сега баща ти? Мога ли да ти помогна? – Усещах как тонът му омекна.
– Не зная... Не е идвал от месец.
Челюстта ми затрепери. Това трябва да е мъката, помислих си. Досега никой никога
не ми бе липсвал. Бях сам, но не съзнавах, че съм самотен. Или поне не до деня, в
който открих отвора към улицата. Седях с часове зад него и слушах хората – как се
обичат, смеят се, играят, работят, карат се. Щом паднеше нощта и аз се връщах в
тишината на мрака си, започвах да се чувствам все по-сам и ненужен. Когато стана
нетърпимо, появи се мисълта за смъртта като спасение. Тогава мъжът, който се
грижеше за мен, отгатна мислите ми, прегърна ме и аз усетих допир на тяло. После ми
каза: „Не си сам... аз съм твоят баща“.
– Не е идвал? – прекъсна мислите ми князът. – А кой се грижи за теб?
Не отговорих. Знаех, че не бива да казвам нищо. Татко дори ме съветваше да се
скрия и никога да не се показвам. Но в този мъж имаше нещо различно. Нещо, което
не бях усещал у непознатите горе, които слушах. Гласът му ме докосваше по начин,
който го правеше познат. Някаква сила в присъствието му ме караше да говоря с него
въпреки опасността да ме издаде.
– Пак се умълча. Няма да ти сторя лошо... – добави той. – Вчера се случиха страшни
неща в църквата, сигурно си чул?
Мълчах, той добави:
– Знаеш ли... наскоро и аз изгубих баща си... разбирам как се чувстваш.
– Вик... – отговорих му. – Чух вик и онези стъпки. И друг път съм ги улавял – тежки
стъпки на търсещ, на гневен мъж...
– Това описание едва ли ще ми помогне много. – Пристъпи колебливо към мен. –
Избяга, когато те попитах за Черноризеца. Защо?... Знаеш ли нещо за него? Трябва да
го открия... Или поне неговите писания... Трябва!
Баща ми се оказа прав, помислих си, беше ме предупредил, че ако някой научи за
мен, ще ме разпитва за него. Запомних онзи разговор, защото тогава ми каза и друго –
да разкажа каквото знам, стига да усетя, че трябва. Попитах го: „Но как, как мога да
съм сигурен?“ А той ми отвърна, че ще разбера.
Последните думи Баян изрече с някакво отчаяние и тъга, които като кокалести
пръсти се вкопчиха в сърцето ми. Изплаших се. Позволих му да стои прекалено дълго.
Бутнах лампата и хукнах в мрака. Той извика след мен. Приличах на диво животно,
което хем иска да е сред хората, хем се страхува от тях.

***

76
 Баян остана да се взира в тъмата и да ме търси. После се качи обратно горе, при
хората, и се запъти към отец Теодосий.
Помоли го да отидат в скриптория на школата, за да види новонаписаните книги.
Отец Теодосий го стори на драго сърце. Гордееше се с нея, като че беше негово
творение. Началото ѝ било сложено още в старата българска столица Плиска от княз
Борис. Той, говори се, я развил с помощта на учениците на Кирил Философ –
Климент, Наум и Ангеларий. Преследвани от западното духовенство, тримата успели
да стигнат до България, но скоро след това един от тях, Ангеларий, издъхнал. Другите
намерили спасение при княз Борис, и то не само за себе си, но и за най-ценното, което
носели – буквите. Симеон продължил да развива книжнината, като се стремял тя да
достига до все повече българи, а не само до избрани кръгове. Не спирал и да воюва, за
да я пази. Но ето че след смъртта му атаките срещу школата се възобновили – както в
свещените храмове из страната, но дори и в Преслав. Ала най-странното бе, че
изчезваха предимно ръкописи с тайната азбука, наречена от Симеон „българица“ –
кирилската, но не и сътворените със славянската писменост.

Теодосий показа на Баян няколко от оцелелите след нападенията ръкописи – криели

ги в една пещ. После заведе княза в залите с десетки писарски маси, където се пишели
и преписвали книги. Той се учуди, че в този ден работят само четирима, а местата бяха
много повече, наредени с пособия за писане.
– Малко са писарите днес...
– Повечето... се страхуват да работят... – прошепна Теодосий. – Откак започнаха да
ни се случват разни неща... А и брат ти, царят... рядко ни посещава, за разлика от цар
Симеон. Монасите губят вяра. Затова толкова се зарадваха да те видят сред нас.
– Разбирам... Каза, че ще ми покажеш ръкописи на Черноризец Храбър – подсети го
Баян.
Ръцете на отеца конвулсивно се стегнаха, сякаш да се предпази от нещо. Тихо
отвърна:
– Не съм забравил... рових навсякъде... Изглежда, при нас не е останал ни един.
– Но как е възможно?
– Онзи, който е идвал да тършува, вероятно е търсил тях...
Баян го погледна едновременно с недоумение и разочарование.
– Но как така изведнъж тъкмо този монах изчезва, а с него и всичко, което е
написал?
– Странно, нали?
– Освен това излиза, че малцина знаят как изглежда... Надявам се, че не криеш нещо
от мен?
– Не, княже, кълна се в паметта на баща ти! Интересът ти към делата на школата е
радост за нас! То самият Черноризец беше доста прикрит... Талантът и трудолюбието
му обаче нямаха равни!
– Къде може да е отишъл? Трябва да го намеря!
– Съжалявам... дойде от нищото и изчезна... Баща ти го покровителстваше. Даде му
да се разпорежда дори с подземието на Кръглата църква, където не допускаше
другиго.
– Но защо?

77
 – Никой не знае... Предполагаме заради тунела. – Теодосий сниши глас: –
Строителите на Кръглата църква разправяли, че царят им заповядал да я свържат с
тайно подземие към двореца... Може би предпазна мярка. И в Плиска имало такъв!
– Разбирам... – рече Баян и си спомни как като деца с Петър баща им ги заведе в
подземието на църквата и им съобщи за тайния тунел, който можел да ги спаси в
случай на беда.
По-късно ми каза, че тогава си помислил за мен, едва се сдържал да не попита.
Защото, ако било вярно всичко, което му разказал Теодосий, то значи и Черноризеца е
знаел за мен, подземния урод. Зачудил се още повече. Знаех, но не можех да му кажа
истината. Не и по онова време.
– Значи сега нямате нищо, написано от този монах? – поясни Баян.
– Не съвсем... – намеси се един от възрастните монаси, който пишеше в скриптория
и дочу разговора им. – Трябва някъде да е запазена поне творбата „За буквите“...
Помня, че някога бързаше да я завърши, сякаш животът му зависеше от нея. Сътвори я
още в началото на Симеоновото управление – добави с половин уста. – Много пъти
сме я преписвали, цар Симеон нареди тя да се разпространи по цялата България.
– Всъщност... истината е – несигурно поде Теодосий, – че днес, когато я подирих в
библиотеката, не открих ни един препис. Може би трябва да потърсим в храмовете из
страната.... Ще се опитам да намеря и други негови произведения.
Интересът у Баян растеше с всяка следваща дума. Но също и тревогата, че не може
да открие следа. Тогава се сети за мен като за единствената нишка, която му остава. И
попита Теодосий:
– Отче, слизал ли си в подземието на Кръглата църква? Там има един урод... –
Съжали в момента, в който го изрече. – Знаеше нещо за Черноризеца, защото побягна,
щом произнесох името му.
Теодосий го погледна ужасен. Баян извърна лице. Поклони се и излезе смутен.

78
 Баян
Неволно нозете му го поведоха към Преславския дворец. Измъчваше се от
противоречивите чувства дали да последва отговорността си и да предложи подкрепа
на брат си и майка си, или да остане скрит и да се посвети на това, за което беше
дошъл. Чу, че са се върнали от Константинопол, но никой още не знаеше какво се бяха
договорили с императора. Баян изгаряше от любопитство да научи, обаче реши, че е
рано да се мярка пред очите на Мариам. Не беше забравил какво стана при последната
им среща.
Тези дни Баян се чувстваше като чужденец в страната си. Градът, в който беше
израснал, сега му бе чужд, различен, враждебен. Той сам си бе чужд, сякаш всичко, на
което се крепеше светът му, се стапяше в сенки от сънища: напусна Магнаурската
школа, баща му почина, страната му се променяше ежедневно; някой крадеше букви и
мъстеше на книжовници, поданиците тънеха в мизерия и страхове. Редът, в който се
нижеха дните и нощите му, се обърка. Но най-страшно бе опасението, че може да
изгуби жената, която оживяваше всяка негова мисъл, без която нямаше утре.
Понякога, за да заспи, фантазираше как двамата ще избягат в други земи и ще имат
свое семейство. Ала бе наясно, че ако иска да бъде с нея, трябва или сам да стане цар
на България, или да открие тайната. Баян дори не бе сигурен, че Лакапин ще спази
обещанието си, но друг избор нямаше. Каквато и да бе истината, князът знаеше едно –
трябва да стори всичко, за да си върне Мария. Спря пред портите на двореца и стисна
юмруци. Поколеба се дали да влезе, после се обърна и закрачи в обратната посока.

Хапливи мисли дълбаеха канали в съзнанието му и маскираха сетивата. Краката го

отведоха пак в гостилницата. Липсата на Мария го ядеше, гузната съвест, че е издал
уродливото същество от подземието, го давеше.
Влезе и поръча кана вино. Огледа се. Нямаше много хора. Две закръглени девойки
го бяха зяпнали. Едната се изправи и с кокетна усмивка пристъпи към него.
Клепачите ѝ мигаха с всяко поклащане на облия ханш. Седна на масата му и подпря
брадичка на дланта си.
– Хубав мъж, а сам... – ухили се тя.
– Вече не съм сам – отвърна Баян. Нямаше сили да спори, още повече с жена.
Наля ѝ чаша, доля и на себе си. Огледа лицето ѝ, луничавите ѝ рамене, голямото
деколте, от което надничаха гърдите ѝ. Опита се да си представи, че я докосва. Бе
виждал мъжете в Константинопол да търсят такива жени, когато желаят наслада или
бяха изгубени, тъжни.
На съседната маса Баян видя Крум, началника на дворцовата охрана. Пиеше вино,
сграбчил едно момиче. Недъгавата му лява ръка притискаше налетия ѝ ханш. Бе я
изгубил в някоя битка. Плътта в края ѝ бе почерняла. Самотник, помисли си Баян.
Познаваше го от дете и беше забелязал как често се скатава от работа, макар иначе да
бе добър човек.

79
 Момичето, което дойде при Баян, улови замисления му поглед и дръпна ръката му
към кръста си. Той се ококори и поруменя. Огледа се притеснен, но бързо се успокои,
че тук, в кръчмата, всички бяха невидими един за друг. Ръката му не помръдваше, като
скована. Стените сякаш се раздвижиха и започнаха да приближават, все едно ще го
премажат. Лицата на хората погрозняваха, светлината се израждаше в сенки, а той не
можеше да мръдне.
Пръстите му се раздвижиха и усетиха топлата плът на момичето. Връхлетя го
спомен как осъмна веднъж с такава жена, докато учеше в Константинопол. Стана
някак случайно – пи вино с младежи от школата, после всички тръгнаха към бардака,
повлякоха и него. Когато всичко приключи, усети лекота, но и някакво чувство за
празнота и самота. Като бляскава броня, лишена от тяло. Постепенно обаче блясъкът
на бронята се превърна в увереност и хладнокръвие в близостта му с жените.
Тайнствата им, които го плашеха, се превръщаха в приятно предизвикателство. Ала
пред Мария бронята се разпадаше – появяваше се тялото. Баян дръпна рязко ръката си.
Момичето улови колебанието му, доближи се и седна в скута му. Гърдите ѝ
докосваха неговите. Миришеше на вино и кисел парфюм. Протегна ръка към
слабините му и прошепна:
– Знам едно скришно местенце, съвсем наблизо...
– Остави ме... не търся това.
– Аууу! – звънливо се засмя тя. – Очите ти говорят друго май!
Той сведе поглед, сякаш сам не бе сигурен в израза му.
– Бягай оттук, остави ме! – викна ѝ и надигна чашата си. Пресуши я до дъно.
Момичето не се отказа. Обви ръце около шията му. Целуна го зад ухото, разкопча
две копчета на ризата му и ловко бръкна в пазвата му. Баян я погледна изненадан, а тя
усети неволната му възбуда. Стисна дланта му и го задърпа към вратата. Движението
привлече погледите. Баян срещна очите на Крум и прочете страха му, маскиран в опит
за присмех. Князът се обърна и излезе след жената.
Тя отметна победоносно рижите си коси и го поведе из тъмната улица. Стискаше
ръката му, сякаш можеше да ѝ се изплъзне. Баян я следваше като слепец, изгубен в
тълпата. Тялото и умът му бяха достигнали предела, след който не му оставаше друго,
освен да се предаде на течението. Не желаеше дори да докосне тази непозната, но
съзнаваше, че ако спре, ако се върне в празната манастирска килия, ако пак го
обхванат тъмните мисли, ще се задуши в тях. Стъпалата му се редуваха по големите
каменни павета.
Дните отлитаха като черни врани и го теглеха към безименна пропаст, от която
можеше да го изтръгне единствено Мария. Една нейна дума, усмивката ѝ, сянката ѝ
стигаха да спрат течението. Но тя бе далеч, а може би скоро и дадена на друг. Тази
мисъл го подлудяваше, изпълваше вените му със сляп гняв. Ядосваше се на Лакапин,
на изчезналия Черноризец, на себе си, че продължава да върви след жената, миришеща
на вкиснало вино и облечена в лекьосана рокля, вместо да изскубне ръката си и да се
опълчи срещу вихрушката, която го връхлиташе.
Момичето спря и се обърна. Баян премести поглед от мрачната улица върху
пълните ѝ устни и се сепна. Тя се усмихна. Прикани го към някаква врата, но Баян не
мърдаше като подкосен – сякаш нямаше сили ни нея да последва, ни себе си.
Осъзнаваше падението си.

80
 Изведнъж чу викове, които го изтръгнаха от мига. Князът се обърна по посоката,
откъдето идваха. Ярки пламъци багреха нощта. Виеха се някъде в другия край на
площада, при Кръглата църква. Отрезвиха го ледени тръпки. Баян се дръпна от
момичето и хукна към огъня. Когато приближи, видя, че пламъците идваха откъм
скриптория на манастира, където бяха книгите.
Няколко стражи профучаха покрай него. Тичаха в обратната посока. Той ги спря и
строго им заповяда да съберат всички свободни войници от двореца и да донесат вода.
Те го погледнаха, учудени от дързостта му, но непоколебимостта и силата в очите му
ги накараха да се подчинят.
Баян хукна отново към пожара. Нахълта в двора и видя постройката, погълната от
пламъци. Изтръпна. Монасите се суетяха в паника. Казаха му, че горят библиотеката и
част от горния етаж. Един от монасите го задърпа към изхода:
– Не бива да си тук, княже! Да бягаме, огънят се разраства бързо!
– Никъде няма да бягаме! – дръпна се Баян. – Дай ми наметката си и отивай за вода.
Викай на помощ всеки, когото срещнеш.
Баян уви единия край на плаща около ръката си и заудря пламъците с другия.
Дотича и Теодосий, който мъкнеше чувал с пясък. Баян грабна чувала, разкъса го и
замята с лопата пясък към пламъците. Няколко войници дотичаха с ведра вода и се
впуснаха да гасят пожара. Постепенно огнените езици се стопиха в облаци дим.

Песоглавеца
Всичко това се случваше над подземието, в което се криех. Чувах гласовете и
виковете, бързите стъпки, плющенето на огньовете. Усещах горещината, задушаващия
ме дим, нахлуващ през пролуките на дъсчения таван.
Чувах разпорежданията на Баян – изглежда, той бързо организира войниците и
монасите. Но не това ме впечатли, а фактът, че макар и отскоро тук, всички му се
подчиняваха. Едни – с уважение и възхита, други – заради силата и непоколебимостта,
която усещаха в него. Когато пламъците поутихнаха, той поведе по-здравите навътре в
манастира.
Татко казваше, че някои хора се раждат различни. Имали особен блясък в очите,
който другите инстинктивно разпознавали и следвали. За първи път обаче ставах
свидетел на нещо подобно. Съдба – някои се раждат с блясък в погледа, а други – без
очи.
Една опушена греда падна в подземието и задушливият дим се разнесе из тунелите.
Таванът изръмжа и се стовари още една. Отстъпвах назад, преследван от пареща
прегръдка. Ставаше все по-горещо, димът ме душеше, сгъстяваше се. Слабостта ядеше
тялото ми, умът ми отказваше да ми служи. Осъзнах, че скоро ще изгубя съзнание, ако
не сторя нещо.
Загърнах се в наметалото си и се изкатерих до решетката, която ме делеше от света.
Вкопчих се в нея отчаяно – можех да се задуша тук или да се покажа на хората, за да
ме убият. Обзе ме паника. Помислих, че ако се задуша, напразно ще съм живял, ял,
учил хиляди дни буквите и техните истории. И за какъв дявол баща ми бе изговорил
милионите думи, като ми посвети стотици часове, вместо да бъде при книгите си?
Вдигнах решетката и изкочих. Дължах му го. Усетих с кожата си горещия вятър.
Съзирах танцуващи ярки петна. Очертаваха силуети на тичащи люде и горящи
постройки. Вцепених се. Виждах.
81
 Сърцето ми биеше все по-бързо от вълнение. Тръгнах към светлината. Гласовете и
виковете се усилваха, пламъците пращяха навсякъде около мен. Движех се ту на два,
ту на четири крака. Бутах се в разни прегради и продължавах. Изведнъж чух бързи,
тежки стъпки. Мъжки глас извика:
– Какво е това? Дръжте го...
Две ръце ме уловиха и ме задърпаха нанякъде. Сърцето ми се разтуптя в очакване на
смъртта. Толкова години бях живял с мисълта за нея, че едновременно ме плашеше и
радваше.
– Появи се от подземието на църквата – каза онзи, който ме държеше. По звъна на
железата по него разбрах, че е от стражата.
– Ето го дявола, опожарил библиотеката! – изрева друг. Гласът му приличаше на
Теодосиевия. Той излезе напред. Гледаше ме, сякаш знаеше. Знаеше онова, което му
бе казал Баян предния ден.
– Вижте, главата му е като на пес... Песоглавец!
– Господи – закръстиха се монасите. – Това е поличба! Да го изгорим!
Мълчах. Нима можех да говоря пред тези учени мъже. Стражите ме пуснаха
ужасени и аз се свлякох на земята. Някой ме блъсна и попита:
– Казвай, ти ли запали огъня?
– Кълна се, не съм! – извиках. Друг ме ритна. Знаех, че това е краят, но не се
прекръстих. Нямаше да доставя това удоволствие на Бога, след като цял живот не се бе
сетил за мен.
Изведнъж се намеси и друг глас – различен, силен и плътен:
– Пуснете го! Нищо не ви е сторил!
Познах го – беше мъжът, който дойде в подземието. Баян.
– Но, княже, види се, че той е злосторникът. От подземието излезе! – обясни се
войникът, който ме държеше.
Отец Теодосий пристъпи напред и попита:
– Но нали тъкмо ти ни предупреди за урода в тунела?
Тия думи се превърнаха в острие, което ме прониза. По-силна болка не бях
изпитвал. Вдигнах лице. Догарящите пламъци огряваха княза така, че можех да го
видя. Той сведе поглед, раменете му увиснаха като под страшна тежест. По челото му
изпъкнаха дълбоки бръчки.
– Без да проверим не можем да знаем! – заяви с нисък глас. – Виждал съм го и
преди, живее в подземието. Свести ме, когато... когато припаднах, и... Не можем да го
осъждаме без доказателства! – Обърна се към кръстещите се монаси и попита: –
Палили ли сте нещо тук?
– Не, не, за бога, всички спяхме!
– Може да е влизал някой? Да сте видели някой чужд?
– Не! Особено пък днес – идваха само пратеници на славянския болярин Слав
Белезин, за да търсят книги за болярството му. Единственият чужд... е този...
песоглавец.
– Идвали са пратеници на Слав? – запита Баян, сякаш другото не го бе чул.
В този миг от библиотеката дотича млад монах и тревожно заяви:
– Половината архив е изгорял! Дясната част... цялата. Там пазехме творбите от
учениците на Кирил и Методий, на Константин Философ, Йоан Екзарх и Черноризец
Храбър.

82
 – Господи... сега вече може да сме сигурни, че нищо не е останало от тях – с горчива
ирония изрече Теодосий и погледна към Баян.
Думите предизвикаха у мен буря от противоречиви усещания: гняв, желание да
помогна, тъга за баща ми, страх да не привлека отново вниманието към себе си.
Спомних си обаче какво говореше за страхливците. Често им се гневеше и казваше:
Що за битуване е съществуването, посветено на бягане от опасности, вместо
живот, отдаден за творене на дела!
– Не съвсем... – промълвих тихо. Всички млъкнаха и впериха очи в мен. Самият аз се
изненадах от думите си. – Не всички книги горят!
– Какво иска да каже този? – чух подигравателен възглас.
Кожата ми пламна под плаща. Вече не бях сигурен дали хапещите езици на огъня не
бяха по-милостиви от човешките.
– Дайте ми суха кожа и перо – добавих, – нещо, на което да пиша.
Отново настана мълчание. Изглежда, това беше последното, което очакваха да чуят.
Тогава мъжът, когото наричаха Баян, рече:
– Не чухте ли, дайте му нещо за писане!
– Ама нали той... – обърка се войникът, който ме държеше.
– Без доказателства няма вина – повтори князът. – Затова пък, ако знае нещо за
Черноризеца, искам да го науча.
Защити ме по-скоро от чувство за вина, отколкото с надежда, че ще научи нещо от
мен. Ръцете отново ме уловиха и понесоха. Чувах как насъбралите се отстъпват, за да
сторят път. Пренесоха ме през прага на църквата, която не бе засегната от пожара.
Долових мирис на восък и дима от тамяна в кадилницата. Светлината се усилваше,
силуетите се размазаха. Пламъци на свещи искряха в сияещи кръгове. Сложиха ме да
седна на дървена пейка. В тишината на подземието бях чувал как тук идват монаси,
скърцат със столове и говорят. Слушах ги и си представях, че съм един от тях. Бях се
научил да мечтая нещата, които не ми беше писано да изживея. Понякога си мислех,
че физическото усещане не е задължително за преживяването. Има хора, които не
преживяват дори каквото усещат. А аз мисля, че мога да съпреживявам дори когато не
усещам. Мисля го. Затварях очи и се пренасях в друг свят. Затова въображаемите ми
истории, както и разказаните ми от Черноризеца, ги бях изживял много по-истински,
отколкото хората, които бяха дишали в тях.
– Е, хайде, пиши! – подкани ме Баян.
Опипах внимателно масата, докато усетих мастилницата под пръстите си. Нагласих
парчето кожа и натопих перото. Започнах да рисувам и редя букви. Монасите не
проронваха и дума, докато най-сетне един, който дишаше над лявото ми рамо, викна:
– Ама Песоглавеца наистина пише!... С български букви!
Думите му заглъхнаха в шепота на останалите. Малцина дръзваха днес да пишат с
тях. Чувах нервни стъпки по пода – приближаваха ме предпазливо, за да надзърнат.
Наложих си да се съсредоточа в изписването на всяка буква, всяка дума, която
изникваше под пръстите ми. Виждах ги в мои си цветове: Л е бяло, М е червено, В е
зелено, Ш е сиво, Р е жълто, Д – черно, Ъ – прозрачносиво. Чувам ги да звучат –
мелодии, сред които се носи и гласът на баща ми. Всемирни гласове. Чувам го как се
смее и казва, че малцина виждат цветовете на буквите, някаква дарба било. А аз му се
чудех, защото буквите наистина бяха в цветове, в звуци и истории.

83
 Рисувах ги бавно и внимателно, за да не обърквам редовете. Помагах си с пръсти,
тъй както той ме беше учил стотици пъти. Изведнъж усетих да ме насочва ръката на
княза. Чух го да срича от дясната ми страна. Глас, ръка, които познавах. Защо, откъде?
Очите ми сякаш привикваха към светлината. Вдигах глава и виждах размазани лица.
Виждах лица!
Продължих да пиша, минали са часове. Докато онзи, когото наричаха игумен, не
заяви:
– Господи, Песоглавеца пише „За буквите“!
– Наистина ли? – не повярва князът.
– „За буквите“ е първата творба на Черноризец Храбър, именно нея искахме да
намерим... Писал е и други произведения, но тази трябва да видиш първо. – Онзи се
загледа пак в буквите, които редях, и добави: – Но... как е възможно някакъв
невиждащ... гърбушко, идещ от подземието, да пише така добре, толкова вярно...
Цялата творба!
Скупчилите се мъже зажужаха като рояк пчели. Не спирах да пиша. Чувах Баян да
срича през рамото ми. Някои букви ги произнасяше някак по гръцки, изглежда, е
свикнал да чете на този език.
– Но как... откъде знаеш текста? – попита ме той. – Какво означава?
– Баща ми ме научи... Каза, че ти ще знаеш. Ще разбереш...
Настъпи мълчание. После шушукане: Нима някой го е учил?, Но кой е способен? А
Баян попита:
– Почакай... баща ти е говорил за мен?... – Докосна гърдите си. – За мен?
– Не точно... Каза, че онзи, който дойде да търси буквите, ще знае.
– Но императорът... той... – започна Баян, но не довърши. Грабна пергамента от
ръцете ми и трескаво зачете. Спря за миг и пак попита: – Хайде, обясни ми... Тук ли е
записана тайната?
– Каква тайна... – не разбрах. – Това е съчинението „За буквите“ на Черноризец
Храбър... Писал го, когато се водела ожесточената война на буквите.
– Този е луд! – чух шепот. – За каква война на буквите бълнува...
– Продължи – нареди ми Баян със строг тон, по-скоро насочен към другите.
– Ами... от баща си знам, че Черноризеца е искал повече хора да научат и вярват в
азбуката ни, защото така по-трудно ще бъде изтрита и забравена. А с нея и българи, и
славяни. Тя беше важна за него...
– А Черноризеца познаваш ли? Онзи ден избяга, като те попитах?
Замълчах. Баян ме гледаше изпитателно.
– Хайде, кажи! Защо тъкмо теб ще учи някой на произведенията на Черноризеца?
Продължавах да мълча. Не можех да му кажа истината все още. Но не можех и да
излъжа. Погледът му се върна отново на творбата. Разбра, че друго няма да чуе от мен,
и изгуби интерес. Прикова го един пасаж за древността на българската азбука, а също
и че гръцката и латинската не са свети, както твърдяха триезичниците, а просто са
преписани от финикийската. Препрочете го два пъти и рече:
– Пишеш неща, за които никога не съм чувал, ако са истина... могат да променят
света! Как да повярвам, че не си измисляш, че това наистина са думи на Черноризеца?
– Всъщност... аз мога да кажа! – намеси се Васил, един от най-изявените преписвачи
и преводачи в школата. Взе пергамента от ръцете на Баян и зачете. – Преписвал съм
съчинението повече от десетина пъти, откак Черноризец Храбър го сътвори. Тук,
изглежда, всяка дума е на мястото си... Не е за вярване!

84
 – Но що за безумие е това?! Някакъв песоглавец да пише така правилно „За
буквите“!
– Нима външността е мерило за ума и душата?! Дори тук, в храма?! – възкликна
Баян. Обърна се към мен и добави: – Благодаря ти... Сега разбирам защо този текст е
апокрифен! Та той доказва, че гръцката азбука не е от първите, нито пък латинската.
Устроени са от финикийската37! – Усмихна се доволен, че ги е разкрил. – Ето защо е
забранено буквите на сирийците се учат в Магнаура. Виж ти, виж ти... И ни
еврейският, ни елинският, ни латинският са били първите богоизбрани езици, както
Рим и Константинопол искат да вярваме, а сирийският език, от който се страхуват
така, както от българския!

Князът нави изписаната суха кожа на руло и я прибра в джоба си. После събра
няколко монаси и им каза, че трябва да огледат опожарената сграда. За мен нареди да
ме настанят в една от стаите на Патриаршията. В тялото ми се разля топлина. Тази
вечер ще съм като хората, казах си, техен гост.
Останах с двама монаси, които ме поведоха към килия в края на коридора. Беше
тъмно да виждам, но усещах сковаността на телата им, мириса на кисела пот и страх.
Плашех ги. Когато стигнахме, направиха ми път да вляза и завъртяха ключа. Не, не
бях гост, а звяр зад решетка. Оставиха ми хляб, сирене и ме заключиха.
На сутринта дойде самият Баян. Влезе и се втренчи в мен. Чувствах, че ме съжалява.
Ала близостта, погледът му по уродливото ми тяло ми донесоха неочаквано
спокойствие и утеха. Усещане, което изпитвах само когато Черноризеца беше до мен.
Огледа стаята, после пак се вторачи в мен. Сведе поглед и каза:
– Съжалявам... Прости ми, че те издадох. Сам не мога да си простя...
– Не бива така – отвърнах, – това бреме те ослепява.
– Зная, но не мога да си простя.
– Трябва. Можеш – опитах да го успокоя. – Защото не си го сторил от зли помисли,
ни от глупост, а от болка и отчаяние. Затова се каеш.
– Не ме ли мразиш?
– Не, не те мразя.
Усетих как вдигна очи и ми се стори, че ъгълчетата на устните му потрепериха.
Безмълвно и невиждащо се взирахме един вдруг. Казахме си всичко. Изправи се,
огледа книгите по рафтовете и попита с ясен глас, сякаш друго не е имало:
– Кажи ми, как е възможно всички книги от Черноризеца да изчезнат, а тъкмо ти,
слепецът от подземието, да умееш да ги пишеш?
Страхувах се да му призная. Не бях убеден, че мога да му вярвам. Но исках да му
вярвам.
– Не зная защо са изчезнали... Не зная дори къде е Черноризеца – отвърнах с
покруса.
– Това сега няма значение. Питам те откъде знаеш да пишеш така добре... Та ти едва
виждаш!
Поколебах се да отговоря. Ала думите се изплъзнаха, устните ги изговориха, сякаш
принадлежаха на друг човек, аз само ги чух:
– Черноризец Храбър ме учи... Цял живот ме учи – на буквите.
– Черноризеца?! – изуми се той. Очите му се разшириха. – Бил си преводач и писар,
така ли?! В скриптория ли работеше?
37
Наричана по това време и сирийска.
85
 – Казах ти... не съм излизал от подземието... Изписвах ги с пръчка в праха и по стари
кожи.
Пръстите му изведнъж се впиха в гърлото ми. Дъхът ми секна. Задушавах се. Той
извика:
– Подиграваш ли ми се? Никой никога не е виждал този монах, а ти дори твърдиш,
че те е учил да пишеш в праха?
Кашлях. Не можех да говоря. Той ме пусна.
– Искаше да знаеш. Казах ти – отвърнах с такова безразличие към обидата, че той ми
повярва.
– Но защо теб, защо в праха?
– Черноризеца казваше, че всяка изписана буква се запечатва в сърцето... че книгите
могат да бъдат изгорени, камъните – разрушени, но не и написаното в сърцата на
хората. Той ги рисуваше в моето... Така ми обясняваше – отвърнах. Но защо избра
точно на мен да разкаже, не можах да обясня.
– Не ми казваш много. Друго какво записа в сърцето ти?... – Князът погледна пак
пергамента и добави: – В края на текста пише, че и друго има да каже... Говорил ли ти
е за другото освен за буквите?
Изглеждаше разочарован, че не е намерил нищо освен подробни обяснения за
сътворяването на славянските букви.
– Написаното завършва с няма време! – прочете той. – Какво трябва да означава
това?
– Не ми каза... но по някаква причина бързаше да даде тези знания на славяните.
Сякаш усещаше, че се задава буря, но каква е връзката ѝ с писмената, не зная...
– За бога, само за букви ли ти говори? И защо нарича писмеността „славянска“, а не
„българска“?
– Разказваше, че преди векове българите дошли тук от много далеч... от някакви
земи на вълците, също като Атила.... Донесли името си, писмените си знаци, които
пазели духа им, и заживели със славяни...
– И?
– И станал свещен съюз – сплав между местното население и българите. Затова
имаме по две думи за нещата – на български и на славянски. Като например пес и куче,
хубав и красив, любов и обич и много други38.
– Ясно, ясно. – Бях му досадил с подробности. – Но защо тези букви са толкова
важни?
– Зная само това, което ми е казвал Черноризеца... че те са кръвта на народите!

38
Славянска – Българска:
красив – хубав
зъл – лош
любов – обич
бягам – тичам
дом – къща
пъстър – шарен
слагам – турям
родина – татковина
ходя – вървя
летя – хвърча
ленив – мързелив
Из публикация на Мария Георгиева в сайта „Откровения“ – Бел. авт.
86
 – Кръвта значи... Но има нещо, което не разбирам... – продължи да настоява Баян. –
Чувал съм, а и в Магнаура сме учили, че Кирил Философ създал славянската азбука 39,
на която се учат славяните. Но тук, в Преславската школа, се пише и на друга, която
татко наричаше „българска“. В нея има някои букви, подобни на гръцките, както и на
онези, изписани по камъните и стените в Плиска. За коя от двете всъщност е писал
Черноризец Храбър?
– Предполагам, че говори за втората – допуснах. – Тя е изписана и в подземието? В
нея са буквите, които наричаш гръцки, но истината е, че много отдавна гърците просто
са приспособили вече създадените финикийски в свои.
– Но годината на сътворяване на азбуката40, посочена в твоя текст, е 6363 от
сътворението на света – това е годината, известна със създаването на славянската
азбука41 и мисията на Кирил Философ във Велика Моравия. Именно там той започва
да учи славяните на букви. Учили сме го в Магнаура. Сам императорът, казват,
подарил тази азбука на славяните.
– Естествено, че за нея ще се учи в Константинопол...
– Но нима наистина Константин Философ е създал две славянски азбуки, абсолютно
различни, и то в една година? Защо е било нужно това безумие?
– Макар да зная творбата наизуст, никога не съм търсил отговорите на тези
въпроси – отвърнах. – Дори нямах представа, че има друга азбука...
– Всъщност – замисли се той – ти си един от малкото, които ползват българската
азбука. Не съм я виждал другаде освен в Плиска и Преславско.
Баян неволно си спомни разговора с Мария за буквите. Хрумна му, че зад буквите
може би се крие нещо много по-значимо от писмените знаци. Погледна ме. В очите му
нямаше вече страх и съжаление. Само благодарност и нужда. Молба да научи повече.
В тези очи за първи път съзрях себе си като човек, като силует от плът и кръв.
– Първата буква свети Кирил нарекъл Азъ – казах. – Азъ сме всички ние, онези,
които чрез азбука се учат на разум 42. Ако искаш да откриеш скритото в азбуката,
трябва да стигнеш дъното на историята, така казваше Черноризеца. Трябва да научиш
какво се е случило в Солун...
– В Солун? Но защо там?
– Черноризеца ме учеше не само да пиша български творби, но ми разказваше много
за буквите и за онези, които са ги сътворили. От него знам, че Кирил Философ
започнал да работи над българските писмена в Солун.
Щом го казах, усетих погледа му. Сякаш се опитваше да прозре дали крия нещо.
– Защо споделяш всичко това с мен? – попита.
Този въпрос ме изненада. Осъзнах, че говоря с него повече, отколкото с когото и да
било друг през целия си живот.
– Не зная... различен си от останалите. Усещам те като... – замълчах, щом улових
мислите си. Присъствието му влияеше така, както когато бях с Черноризец Храбър. –
Като един мой близък човек...
– Май не познаваш много хора...
39
По онова време така са наричали азбуката, която днес светът познава като глаголица, и която е
почти напълно забравена. Днес с термина „кирилица“ пък се обозначава азбуката, наричана преди 11
века „тайна славянска“ или „българска“. – Бел. авт.
40
По Александрийската ера 6363 – 5500 = 863 г., из Христоматия по старобългарска
литература. – Бел. авт.
41
Има се предвид глаголицата. – Бел. авт.
42
Из За буквите, Черноризец Храбър. – Бел. авт.
87
 – Макар да не виждам добре, ги усещам... Имаме лица не само от линии и бръчки, но
и други, нарисувани в присъствието ни... Не мога да го обясня, просто те виждам със
сетивата си: с кожата си, с ушите си, в гърдите си, в трептенията на въздуха. Виждам и
други, понякога дори през стените, но ти си различен...
– Странен си... – усмихна се той. – Но ти благодаря за онова, което стори днес. Сега
имаме поне един текст от потайния монах Черноризец Храбър.

Константинопол, 6435 лето43

В онзи ден Мария не беше на себе си. Давеше се в собствения си дъх. Усещаше
настоятелните погледи по тялото си. В залата бяха всички съветници на дядо ѝ, висши
църковни служители и пълководци. Още минута, и щеше да се строполи. Помисли си,
че повече не може да отлага онова, което, рано или късно, щеше да стори.
– Не! – викна тя и усети напрежението в залата като желязна топка в стомаха си.
Почувства, че по гърдите ѝ избиват червени петна. Малките ѝ юмруци бяха стиснати и
готови за битка. – Моля те, дядо... не ме жени за българския цар. Сърцето ми
принадлежи на друг...
Признанието стъписа присъстващите. Настана тишина. Погледите осъдително я
следваха. Тълпата не признаваше правото на благородниците да изпитат човешки
чувства – налагаше притежанието си, не прощаваше своеволията.
В този момент в Червената зала на Магнаурския дворец се бяха събрали най-
приближените съветници на император Лакапин. А в дъното покорно седеше неговата
внучка Мария и чакаше да чуе съдбата си. Червените петна на гърдите ѝ растяха –
усещаше ги през ефирната тъкан. Никой не смееше да продума, очите бяха вперени в
императора с очакване на гнева му. Но грешаха. Далеч преди тях, той вече знаеше за
чуствата на Мария и се бе подготвил за отговор. Достатъчно съобразителен беше, за да
е наясно, че ничия воля или заплаха не бе в състояние да се опълчи на поривите на
сърцето. Чувствата можеха да бъдат манипулирани единствено с чувства.
Императорът се обърна към съветниците и ги помоли да напуснат залата. Останаха
само Мария и баща ѝ, съимператор Христофор Лакапин. Когато Лакапин се убеди, че
са сами, заповяда на стражите:
– Доведете момичето!
Войниците се подчиниха и въведоха в залата закръглена млада жена. Очите ѝ
изплашени търсеха опора. Румените ѝ бузи бяха някак гузно увиснали. Облечена беше
в синя рокля, впита в пищните ѝ форми. Косата ѝ беше сплъстена, разпусната по
раменете. Озърташе се неловко, докато я водеха като пленница. Когато се
приближиха, войниците я избутаха напред по червения килим. Вцепенена от страх, тя
вдигна умоляващия си за милост поглед към императора. Мария отстъпи крачка,
сякаш жената бе чумава.
– Не се бой, момиче! – каза ѝ Лакапин и задържа настойчиво очи върху нея. – Стига
да ни кажеш онова, което ни интересува, всичко ще бъде наред!
Тя кимна и преглътна болезнено, сякаш камък бе заседнал в гърлото ѝ. Лакапин
продължи:
– Преди няколко нощи са те видели в преславска кръчма с млад мъж... – Стрелна
принцесата и попита: – Кажи ни, кой беше той?
43
927 година от новото летоброене – Бел. ред.
88
 – Ами... – Девойката пристъпи от крак на крак и призна: – Ами... един от царските
синове, Баян му викат.
Мария се вцепени. Петната по кожата ѝ избиха като огньове, нозете ѝ се застопориха
към мозайката да не падне. Ушите ѝ забучаха. Сведе глава, за да скрие смутеното си
лице. Опита да си внуши, че момичето няма предвид онова, което тя си помисли.
– После сте излезли заедно и сте тръгнали нанякъде. Къде отидохте? – продължи да
разпитва императорът.
– Ами... всъщност... поканих го в дома си... – обясни момичето на развален гръцки.
– И прекарахте заедно нощта?
– Ами... да!
Мария усети как роклята ѝ стяга гърдите, че не ѝ достига въздух. Залитна, но успя да
се подпре на една колона. Повтаряше си: „Стига, това е само една лека жена... Сигурно
всички го правят...“ Но в следващия миг си представи Боян с момичето. Гняв, ревност
и погнуса избухнаха едновременно в нея. Не, не, не може всички да го правят, закънтя
в главата ѝ. Гадна е дори самата мисъл. Не и нейният Боян.
– Какъв ти е князът? – Лакапин потърси очите ѝ и я стрелна с нетърпящ възражение
поглед. – Била си с него и друг път, нали?
– Ъъъ... да. Той... той... Посещава ме. Обичаме се....
Пръстите на Мария се вкопчиха в пукнатините на мраморната колона. Сърцето ѝ се
вкамени, спря, подскочи, а после продължи да тупти, но сякаш вече празно. От
пустотата покълна болка, която се пръсна и оцвети всичко в черно. Сърцето биеше, но
сякаш вече не в нейното тяло, а в сянката ѝ, която продължи без нея. Когато черното
се разсея, принцесата се огледа – всичко беше на мястото си, само дето вече нямаше
багри, единствено нюансите на сивото. Вкопчените ѝ в колоната пръсти се отпуснаха.
– Ясно... Всичко е ясно. Това беше, момиче. Свободна си! – долетя като ехо гласът
на дядо ѝ. Императорът сложи ръка пред устата си и прошепна на един от
доверениците си: – Отведете я и ѝ дайте кесия монети.
Стражите изведоха девойката, а вън я чакаше Василий, верният слуга на
императора. Той ѝ връчи кесията и я отпрати от двореца.

Мария седеше като вцепенена до колоната. Знаеше, че трябва да вдигне глава и каже
нещо на дядо си, но тялото ѝ не помръдваше, все едно не бе нейното. Сякаш бе умряло
без нея. Очите ѝ бяха премрежени от сълзите, които не напираха. Не тук, не и пред
дядо ѝ. Мислите ѝ се блъскаха една о друга. Нещо ѝ подсказваше, че не може да вярва
на това момиче. Но пък всичко беше толкова истинско и логично. Особено сега, в
страха и тъгата ѝ, в липсата на вести от Боян, беше склонна да остави лошите мисли да
надделеят.
Забиха шумно камбани. Известяваха наближаването на чуждестранни пратеници.
Звънът им размрази тялото ѝ, което най-сетне се подчини на желанието ѝ в този
момент. Мария сграбчи с две ръце полите на роклята си и хукна навън.
Излезе от Червената зала и продължи по дългия коридор. Блъскаше се в стражи и
придворни. Нозете ѝ не се подчиняваха и тя ги движеше с такова усилие, все едно
потъваше в плаващи пясъци. Болката преливаше в ярост, с която си налагаше да не
спира да се движи, да не плаче, да не крещи, мислите ѝ да не избухват.
Щом излезе от двореца, очите ѝ се напълниха с влага. Мария хукна по шумните
улици, но не нагоре към маслинената гора, която я успокояваше, където се криеше,
където се срещаше с Боян, а към вълнолома на Босфора, където се разбиваха вълните

89
на Мраморно море. В този миг си пожела сърцето ѝ да бе къс мрамор, в който черните
талази на болката да се разбият безчувствено.

Мария седя дълго на брега и гледа вълните. Чувстваше се като изсмукана от

съдържание и посока. От време на време от тялото ѝ се изтръгваше въздишка.
Представяше си сцени между Боян и онова момиче, които дамгосваха душата ѝ като
нажежено желязо, но тя не ги спираше, сякаш така се самонаказваше за грешката си да
превърне българския княз в своя свят. Но днес той бавно се сриваше в пепел и руини.
Опита се да измисли нещо, което да я привърже към бъдещето, но по силата на
някакво невидимо заклинание всичко, което я бе вълнувало, сега беше лишено от
смисъл. Озърна се – беше паднала нощта. Погледът ѝ се плъзна по водата.
Вълните я носеха, разкъсваха и блъскаха във вълнолома, превръщаха я в пяна и я
връщаха в морето, за да я разбиват отново и отново. Мария нямаше сили да се
изправи. Съзнаваше, че има само един път назад към живота. И той бе днес и сега – да
успее да задуши в себе си всичко, свързано с Боян. Затова не спря да разнищва
случилото се. Трябваше да издържи и изпие отровата до дъно, защото, убивайки себе
си, заличаваше и лика му. Оставеше ли дори песъчинка надежда, струна копнеж, петно
спомен, нота оправдание, адската агония на очакване щеше да продължи. А тя беше
по-страшна от смъртта.
Привечер прислужницата Елени я намери премръзнала на брега. Мария трепереше
от студ, роклята ѝ беше прогизнала от пръските на вълните, устните ѝ бяха посинели.
– Господарке – викна Елени изплашена. – Да тръгваме, тук ще замръзнете!
– Да, време е – отвърна Мария вяло.
Прислужницата изпита странното чувство, че си е тръгнала от вълнолома с друга
жена.

В следващите няколко дни принцесата се луташе от нетърпима болка до гняв, чийто

единствен изход бе да поеме в друга посока. В тези мигове тя съзнаваше, че за да
преодолее мъката, час по-скоро трябваше да намери друг път, по който да продължи –
път, в който щеше да съумее да повярва.
Една вечер се разходи до маслиновата гора. Слушаше как тихият бриз играеше в
клоните и гонеше сребърните листа. Изви се и прошумоля в косите ѝ. Зашепна спомен.
Мислите ѝ неусетно се върнаха година назад, когато отново бе тук сама...

…глас зад нея прошепна:

– Един танц, принцесо?
Тя се обърна рязко и зяпна от почуда. Беше Боян, спретнат и хубав, с
пригладена коса, бяла риза и княжевски кафтан във вишнев цвят. Маслиновите
му очи я гледаха предизвикателно изпод вежди. Този поглед винаги я вадеше от
кожата ѝ. Не го бе очаквала. Не и след като го наказаха да не стъпва месец в
школата, задето говорил с някакви сирийци. Потърсили го, за да му дадат стара
книга. Самият той ѝ довери, че те го повикали и че нямал никаква представа кои
са.
Дланта му все още висеше във въздуха, протегната към нейната.
– Танц? – повтори тя объркана, за да спечели време. – Тук?...
Той кимна. Ръката ѝ трепна във въздуха, в усилието си да преодолее
съпротивата ѝ. Плъзна се в дланта на Боян. Усмихна се и свенливо го последва.

90
 Не можеше да се познае – досега не беше престъпвала заповедите на баща си.
Силната ръка на младежа я поведе. Мария усети как пръстите му я обгръщат.
Лицето ѝ гореше. Никога никой не беше я докосвал така. Никога кожата ѝ не се
бе галила в друга. А сега ставаше така естествено, сякаш винаги му е
принадлежала. Сякаш близо до него тялото ѝ се пробуждаше и започваше да
диша. В този миг Боян вече не беше забавният и умен младеж от школата, а
мъж, когото Мария харесваше, чийто допир я вълнуваше. Искаше да вярва, че е
тук заради нея, че не е докосвал друга така, както нея в маслиновата гора. Очите
им се срещнаха. Погледът му потъна в нея, разсъблече я. Хареса ѝ.
Изведнъж заехтя тропот от стъпки и мъжки гласове. Някой се приближаваше.
Мария се уплаши и инстинктивно пусна Боян. Когато мъжете се приближиха, тя
с ужас видя, че сред тях е и собственият ѝ баща.
– Какво правиш тук? С българина?!
– Ами появи се случайно...
– Мълчи. Не искам скандали... Дядо ти не бива да вижда! Настоявам да се
върнеш в покоите си.
– Не.
– По-добре в покоите ти, отколкото в Смирна или Фес, нали?
Лицето ѝ пламна. Идеше ѝ да се развика, но съзнаваше, че спорът с баща ѝ е
безсмислен. Мразеше да я командва, докато тя нямаше право дори на отговор.
Погледът на Боян все още бе в очите ѝ, ръката ѝ – в неговата.

Баща ѝ я хвана за ръка и я поведе към двореца. Мария се тръшна в леглото си и

зарида. Хълцаше така силно, че едва ѝ достигаше въздух. Но тъкмо тогава чу
някакви почуквания по стъклото. Показа се на прозореца и видя Боян. Усмихна
се и отвори въпреки забраната на баща си.
– Какво правиш тук? – викна тя. Опитваше се да изглежда ядосана, за да не
личи, че е плакала за него. – Махай се, да не искаш да ме пратят във Фес заради
теб?
– Където и да те отведат, ще те открия! – отвърна той.
Нямаше как да отговори, но усмивката ѝ каза всичко. И за двамата. Изтри
сълзите си и си помисли, че това е най-щастливият ден в живота ѝ.

Тъпа болка раздираше гърдите ѝ. Тялото ѝ изплуваше от спомена и се връщаше

беззащитно към остриетата на непоносимия ден. Боян ѝ липсваше повече от въздуха.
Беше му позволила да се срасне с нея, да се превърне в причина за всяко нейно
движение. Нима този същият мъж можеше да я смени за една лека жена? Нима
дотолкова не го познаваше, нима си го бе въобразила? Или пък се бе променил? Дали
чернилката на болката го ваеше в черни краски, или ефирността на илюзията ѝ за него
бяха крили истинското му лице?
Казват, че смъртта на родителите понякога променя мъжете. Особено когато са
млади. Сблъсква ги със страховете – смъртта, отговорността да поемат живота в
ръцете си, провалът. Може би затова, мислеше си тя. Или той просто не е героят,
какъвто го бе нарисувала.
Не, нямаше да му прости, но щеше да се опита да го забрави. Тази мисъл ѝ хареса.
Приличаше на задача, посветена на него – като тези, дето изпълняваше всеки ден. Но

91
този път задачата щеше да води към собственото ѝ спасение. Надигна се бавно.
Очите ѝ се разшириха и тя си повтори, че трябва да го забрави.
Имаше мигове, когато ѝ се искаше Боян да може да я убеди, че всичко това никога
не се е случвало. Как искаше да вярва. Готова беше да вярва. Но помислеше ли си го,
разплакваше се, защото той така и не идваше – ни с молби, ни с гняв, ни с лъжи, ни с
истина. Най-сетне очите ѝ пресъхнаха, сърцето ѝ се отпусна като удавник по морските
вълни и течението я понесе. Спря да го чака. Удави момичето в себе си и престана да
се надява. Болката изчезна, а животът ѝ сякаш вече беше нечий друг.

Колкото повече мечтата за Боян вехнеше в душата ѝ, толкова дните започваха да

посивяват и тежат. Трябваше да се научи да оцелява в тях, като имитира пеперудите.
Пеперудите от маслиновата ѝ гора. Беше забелязала, че каквото и да се случеше на
тези твари – да нагазят в смола, да смачкат крилата им, да се оплетат в паяжина, –
докато са живи, докато все още дишат, те се движат – движат се, без да спират.
Движат се, за да не спрат. Сега и Мария трябваше да стори така – макар с отровено
сърце, трябваше да продължи да се движи, без да мисли. И, рано или късно, времето
щеше да отмие всичко.
Един ден отиде при дядо си и помоли:
– Дядо, нека поканим цар Петър да ни гостува. Щом държиш да му стана жена,
искам да се запозная с него... – Лицето ѝ бе лишено от емоция.
Върна се в покоите си и отвори намачканото от четене последно писмо от Боян –
едно изречение на гръцки, няколко думи, които я крепяха след заминаването му:
Ще сторя всичко по силите си да открия тайната, за да те прегърна отново!
Усмихна се, но в мислите ѝ тутакси нахлуха думите на момичето със синята рокля.
Мария се втурна към камината и запали края на свитъка. Пусна го в огъня и загледа
как догаря.

***

Доволен от победата над внучката си, Лакапин изпрати писмо до младия български
цар. Изказваше радостта си от общото им желание за мир, както и че го кани да посети
Константинопол за няколко дни. Пергаментът бе придружен от покана, подписана
лично от принцесата. За да има сватба обаче, пишеше той, ще поставя още само едно
условие: ромейските духовници да бъдат допуснати по българските земи. За да учат
българите на права вяра в Бога, на славянски и на гръцки език, защото българите все
още не разполагат с достатъчно образовани духовници. И в земите им пъпли ерес.
Ерес, пишеше той, която разяжда вярата и мира.

Мария зачака със свито сърце непознатия мъж, който щеше да ѝ стане съпруг.
Бродеше из градините на двореца и всеки път, щом я обземаше неизбежна мисъл за
Боян, тя се връщаше към очакването на Петър. Представяше си го как влиза в тронната
зала, висок и снажен, с блестящи доспехи, очертаващи силното му тяло, с червен
плащ, веещ се зад него. Приближава се и дълбоко ѝ се покланя. Гледа я с възхищение,
повежда я със себе си...
Ден след ден принцесата в отчаяното си бягство свикна с тази фантазия и с
въображаемото присъствие на Петър. Неусетно невидимият български цар се
настаняваше в мислите ѝ и добиваше форма.

92
93
 Песоглавеца
Победоносният поход на българската армия към Константинопол приключи със
завръщането ѝ в Преслав. Петър и Мариам се прибраха, доволни от постигнатите си
цели. След хилядите конски копита и ботуши на пешаците по пътищата оставаше прах
и пепел. Вятърът я загребваше с шепи и я посипваше като рояци мухи над
притихналите села и разораните земи. Това лято имаше много пожари по нивите.
Селяните – жени, деца и старци, седяха в къщите си и дебнеха изплашени какво ще ги
връхлети. Здрави мъже почти нямаше – крачеха в армията или бяха измрели в
нестихващите войни.
Вестоносец на бял кон разсече пепелищата и задмина прибиращата се българска
армия. Препускаше към преславските порти с писмо от император Лакапин. Този път с
любезна покана за гостуване.
Пепелта се посипа и над къщата на Яна. Жената прегърна изплашена децата и ги
дръпна от прозореца. Момчето ѝ бе на десет, момичето – на седем. Големият ѝ син и
мъжът ѝ бяха убити във войната с хърватското кралство миналата година – последният
военен поход на Симеон. Голямата ѝ дъщеря Макрина беше ратайкиня в имението на
един от царските боили, Слав Белезин.
Понеделник, от години идваха в понеделник. Яна се ослуша за конници – ако отново
дойдеха да ѝ искат данъка за земята, този път нищо нямаше да може да им даде. Щяха
да ѝ вземат животните. Всичко, което имаше. А после? Изцапаната в сажди кремава
роба потрепваше с ударите на сърцето ѝ. Буца заседна в гърлото ѝ, тя се огледа в
стъклото. Ще дойдат и днес.
Пепелявите пеперуди се рояха в небето. Идват от Преславската крепост, помисли си
тя. Тези дни хората мълвяха, че княз Баян се бил завърнал от Константинопол.
Познаваше го. Като дете си играеше със сина и дъщеря ѝ – гонеха се по нивите,
въргаляха се в сеното от плевнята им. Беше като всички момчета и не се големееше
както другите князе. Селяните споменаваха името му в отчаянието си – мълвяха
предание, че е закрилник, че в него трябва да се е вселил духът на Вълка и на княз
Баян – Енравота44. Баян, казваха, значело „Воин на доброто“. Яна потрепери и потърси
с поглед небето. Макар да бе рано призори, отвъд пепелищата блестеше бяла точка.
Вълчата звезда, помисли си. Нареди на децата си да се скрият и да не отварят никому.
После облече грубо вълнено наметало, върза черна кърпа на главата си и забърза по
пътеката към Южната порта.

Един монах събуди Баян с известието, че някаква жена тропа на вратата на

манастира и пита за него. Когато се показа, жената се хвърли в краката му:
44
Баян, известен още като Енравота, бил най-големият син на хан Омуртаг (814–831), внук на хан
Крум (802–814), a майка му била славянка. Енравота приема християнското кръщение под името
Баян. Поради влечението си към християнството той бива лишен от правото си да наследи престола
от баща си Омуртаг. След смъртта на Омуртаг на българския престол се възкачва третият му син
Маламир. – Бел. авт.
94
 – Тук си!... Право мълвят хората...
Баян отначало се стъписа. После се наведе, хвана я под мишница и ѝ помогна да се
изправи.
– Коя си ти?... Какво се е случило?
– Моля те, ела в селото, помогни... – заплака тя. – Искат да ми вземат животните...
Само тях имаме, ще умрем от глад. Дечицата...
Баян изгледа жената учуден как си позволява да го занимава с проблемите си, когато
той самият имаше не малко.
– Остави ме – отвърна мрачно. Тези дни се гневеше на всичко и всеки, които го
отдалечаваха от Мария.
– Но... ти си единствената ми надежда... – изплака тя и пак се хвърли в краката му. –
Няма да мръдна оттук, докато не дойдеш!
– Но как да помогна?
– Казват, че не си като другите...
– Остави ме... Никой съм тук. Имате си цар да ви пази.
Но жената не си тръгна и продължи да настоява:
– Царят ни има... по-важни дела. А ти се върна... Носи се сказание, че таиш силата на
Баян, внука Кубратов, който първи сред българите приел християнската вяра и умрял,
за да я защити. Първият български светец и защитник на народа... Зовем духа му,
когато сме изплашени. Затова той ни прати теб!
– Слушай, жено, може да съм Баян, но не съм вашият светия! Имам много грехове...
а и работа, за да те слушам! – каза ѝ строго, за да я пропъди.
Жената втренчи поглед в княза. Очите ѝ заблестяха. Лицето ѝ пребледня. Баян се
подготви за гнева ѝ, но тя прошепна:
– Не вярвах, че си се променил с годините...
Обърна се приведена и тихо пое обратно. Думите ѝ го стъписаха и сякаш стопиха
маската, която бе наложил.
– Почакай – викна. Тя се обърна. – Нима ме познаваш?
Яна се взря в очите му с пронизващ поглед и кимна.
– Защо се страхуваш да следваш съдбата си? Светият Баян ни даде знак, че си
избран да ни защитиш!
– И какъв беше този знак? – подсмихна се той.
Жената го гледаше сериозно и тъжно, засегната от подмятането. Върна се обратно и
прошепна:
– Още като се роди, княже, на небето блесна звезда... Най-ярката. Вълчата звезда...
Онази, която озарява небосвода, когато се раждат светиите, същата, за която вълците
вият в нощта. Звездата, която българите от векове следват като пътеводител... А и
нашият обичан цар ти даде тъкмо името Баян и те изпрати в странство, защото си
избран.
Князът я гледаше объркан. Челото му се сбърчи, веждите бавно се събраха. Съжали
я, в немотията се бе вкопчила в името му като в спасение. Новодошлите са подходящи
за герои, не познатите, обременени с грешки. А може би тя знаеше нещо повече за
него? Ни майка му, ни баща му бяха разказвали истории от детството му.
Баян се обърна и огледа преддверието на манастира. Отдясно, на дървена закачалка,
бяха окачени кафяви вълнени наметки с черни ивици. Грабна една и излезе при
жената.
– Хайде... води ме.

95
 Сякаш лъч озари лицето ѝ. Усмихна се и поведе княза към портата на града.
Вървеше бързо, но поглеждаше назад, да се убеди, че Баян я следва.
Той вървеше с безразличие. Вятърът въртеше пепелища над главите им. Примами
мислите на княза и ги отнесе към двореца. Петър вече се беше върнал. Празнуваше
победата си и се готвеше да гостува на Мария. Търпението на Лакапин скоро ще се
изчерпи, рече си Баян, а той още не бе открил прословутата тайна на Черноризеца.
Само текстове и букви. Имаш месец и половина... гръмнаха в мислите му думите на
императора.
– Побързай, княже! – помоли се жената.

Когато стигнаха до къщата, няколко войници вече бяха отворили плевнята и дърпаха
кравата. Друг влизаше за прасето в кочината.
– Оставете животните и изчезвайте! – викна той строго.
Мъжете се вцепениха и погледнаха Баян с почуда. Лицата им се смръщиха.
– Ти пък кой си? Я мълчи, че ще си изядеш боя.
Другият го сръчка и му прошепна, че това е княз Баян. После заяви:
– Тази земя е на българския цар и боил Слав Белезин и всички трябва да се
подчиняват на законите.
Баян бутна жената настрани и извади ловко меча си. Онези пуснаха животните.
Кравата измуча, разтърси глава и отстъпи назад. Войниците извадиха оръжия и
приближиха към Баян. Нахвърлиха му се, но той се завъртя, стъпалото му профуча по
песъчливата пръст и запрати струя към тях. Очите им се напълниха с прах, а князът с
няколко замаха ги повали и обезоръжи. Не искаше да пролива кръв – това бяха
български войници, като самия него. Насочи меча си към лицето на водача и им
нареди да събуят кожените си панталони. Върза ръцете им и заповяда да си тръгват. А
когато стигнат до боила, да му кажат да взема по-малко от изнемогващите селяни. Ако
иска данък, да им позволи първо да се възстановят след непосилните дажби за
огромната войска.
Истина беше, че налозите в страната растяха почти всяка година. Събираха ги
царските войници и хората на местните боили.
Войниците неохотно поеха през храсталаците, а жената се хвърли пак в нозете на
Баян да му благодари. Той се отскубна от нея като от мръсно псе. Но не защото се
гнусеше от жената, а защото се гнусеше от себе си, че бе част от тази несправедливост.
Че дрехите му бяха скъпи, докато нейните бяха опърпани. Подаде ѝ монета и ѝ каза да
нахрани децата си.
Яхна припряно един от конете на войниците и понечи да го пришпори. Ала очите му
се спряха на схлупената къщурка. Две детски личица уловиха погледа му и се скриха
под прозореца. Като от дълбините на мътна вода изплува спомен.

Момче и момиче стоят на прозореца и дебнат селяните, замерят кошниците им

с прашки. Един ги поглежда и тръгва към тях. Скриват се бързо от прозореца...
Момчето бе той. Момичето се казваше Макрина.

Пресече спомена с камшика на собствения си гняв, отклоняваше го от пътя му.

Пришпори бясно коня и се изгуби по прашния път.
След него вятърът събра пепелта и я изви във въздуха на фуния, за да я разпилее
отново. Понесе я на всевиждащите си криле някъде далеч, далеч отвъд битието.

96
 В този момент Петър и майка им Мариам четяха новото писмо на ромейския
император. Приеха любезната покана, но преди това трябваше да се свърши друго
важно нещо. До тях бе достигнала новината, че Баян е в Преслав и спял в
манастирската постройка към Кръглата църква. Монасите му се доверявали, особено
след потушаването на пожара, а селяните често мълвели името му и го чакали като
спасител, за какъвто не смятаха цар Петър. Мариам посъветва сина си да привлече
Баян като съюзник, защото инак можеше да е твърде опасен противник. Отмени
заповедта за задържането му – в този момент само можеше да навреди на короната.

***

В следващите дни Баян всеки ден идваше при мен, носеше ми пергаменти и писец и
ме молеше да пиша текстовете на Черноризеца. Беше убеден, че тъкмо в тях ще открие
нещо, следа, която да го насочи към онова, което диреше така усилено. Вечер вземаше
написаното, четеше по цели нощи, а денем ходеше в библиотеката на манастира в
Патлейна да търси из другите книги повече за прочетеното. Четеше неуморно по цели
дни. Разочарованието обаче лъхаше от цялото му същество. Така и не откриваше
каквото му трябва. Беше толкова залисан, че дори не обърна внимание на кипящото
напрежение в града. Много боляри, приближени някога на Симеон, недоволстваха
срещу смирението на цар Петър пред Константинопол, както и срещу нарастващия
брой гръцки войници из страната. Говореше се също, че по земите ни тръгнали
ромейски монаси, които проповядвали на гръцки и заклеймявали българските книги.
А аз пишех. И сам се чудех на текстовете, които излизаха изпод перото ми. Цял
живот всеки ден се бях упражнявал да чертая букви. Хората горе работеха, а аз стоях в
мрака, четях и пишех с пръсти. Черноризеца настояваше да науча мястото на всяка
буква в творбите, които искаше да пиша. За всяка грешка ме караше да ги преписвам
отново. Държеше ръката ми и движеше пръстите ми по релефа на изписаните по
кожата символи. Учеше ме да ги усещам и чета. После заедно ги чертаехме в прахта,
диктуваше ми дума по дума и не се отказваше, докато не беше сигурен, че мога да ги
изписвам без грешка. Правех го, откак се помня. Текстовете, на които ме учеше, бяха
за букви, за книги, за техните съчинители, за народите и битките им. Бяха навсякъде
около мен, изпълваха мислите и съществото ми. Без въпроси, без причина.
В мига обаче, в който усетих трепета на монасите и на Баян, докато пишех „За
буквите“, сам се изумих от силата на вълнението при изписването на всяка следваща
буква. Уж черти и резки, както ги зовеше Черноризеца, но в тях имаше нещо много
повече от средство за писане. Нещо, което в един миг като магия ни свърза, превърна в
едно. А света облече в нови краски. Не мога да го обясня. За първи път четях.

Отново ден. Вън изцвили кон. Някой нетърпеливо скочи от гърба му и тръгна към
килията си. Чуха се гневни стъпки. Стъпките на Баян. Усещах го, че губи търпение.
Влезе в килията и ме загледа. След миг рече:
– Няма я... Черноризеца не ти ли каза нещо за някаква тайна?
Не зная защо, но въпросът му ме изплаши. Подсети ме, че тези писания, които му
давах всеки ден, не бяха за всички очи.
– Не зная нищо за никаква тайна – отвърнах тревожен. – Може би дори тези творби
не бива да пиша...

97
 Седна до мен.
– Страхуваш се, че можеш да го предадеш, така ли? – Аз кимнах. – Не бива... Та
нима не виждаш, монахът е записал в теб не тайни текстове, а вечни знания. Онези,
които не бива да изчезнат в един пожар заради нечии зли помисли. Записал ги е в теб
за дни като днешните и онези, които ще настъпят след нас.
В думите му имаше истина. А най-странното бе, че аз исках да му вярвам. Исках да
пиша за него. Когато бе наблизо, страховете ми се стапяха, колебанието ми изчезваше.

Въздъхнах и отново напипах перото. Започнах да пиша, а князът мълчаливо следеше

ръката ми, под която се появи заглавието „Похвала за цар Симеон“.
Чувах го да срича буквите, които редях. Слушах ги и сякаш сам четях онова, което
пишех. Разбрах, че за да четеш, не е достатъчно да знаеш буквите, но и да имаш
причина да разбираш написаното с тях. Щом го осъзнах, пръстите ми спряха след
думите:

Тях (мислите) като трудолюбива пчела

от всеки цвят на Писанието
той събра във велемъдрото си сърце /.../
за да просвети.45

Черноризеца е пишел в сърцето ми, за да ме просвети, помислих си. За да просветя.

За да пребъдат мислите и след огньовете. Това ли беше причината цял живот усърдно
да ме учи буква по буква? Нима е знаел, че нещо ще се случи с книгите и ще остане
само писаното в сърцето? Настръхнах.
– Хайде, пиши! – нетърпеливо ме подкани Баян.
Наведох се и започнах отново, жаден за всяка следваща буква. Знаех ги наизуст, но
никога не бях съзирал смисъла. Носел съм в себе си велики творби, които не съм чел.
Кожата на дланта ми се протъркваше в пергамента болезнено, но не спирах.
Миризмата на мастило бе като балсам за сетивата ми.
Баян докосна ръката ми, спря ме и бавно прочете последните думи:

Владетелят
както пожела с твърде голям копнеж
да извади на яве скритите мисли
в дълбочината на много мъчните книги...46

– Кой, кой иска да ги извади? – развълнува се Баян.

– Ами, изглежда, сам царят е заявил на Черноризеца да направи промяна в
словесната форма, но да запази точността на мислите му. Така пише той в
„Похвалата“ – отвърнах.
– Но нима царят... баща ми... също е знаел тайните мисли? – предположи князът
тихо, сякаш говореше на себе си. – Тайни мисли, които дал на Черноризец Храбър да
запише... Хайде, кажи ми, какви са те? – викна и ме разтърси за наметалото.
– Съжалявам... не ми е споменавал дори... за тайни – отвърнах.

45
Из Похвала за цар Симеон – Бел. авт.
46
Пак там
98
 Усещах нетърпението у него да научи час по-скоро значението на думите. Но тогава
още не знаех каква е причината, която го изгаряше.
– Трябва да си спомниш, важно е! – настояваше.
– Не зная, наистина не зная... Може би е посочено в текста... – допуснах аз. –
Например казва се: С тях, тоест с буквите, е просветлявал болярите като Птолемей
Втори... А той е онзи владетел, направил първия превод на Библията от еврейски на
гръцки. Може би тайната е свързана с вярата или книгите...
– ...за да се създаде вечен спомен... – продължи Баян – венец от блажените и свети
мъже през вековете...
Вдигна пергамента и жадно продължи да чете. Чудех се какво може да накара
някого така да ламти за думи.
– Тук си писал, че баща ми поискал някакви букви и азбука от Черноризец Храбър...
За кои става въпрос? – попита и ме погледна.
– Може би онези, за които пише в „За буквите“ – отвърнах. – Божия дъжд на
буквите47. Но истината е, че има само един начин да проумееш – като стигнеш до
началото – до онзи, който ги е сътворил, така ми казваше Черноризеца и цитираше:

Господи, живия дух изпрати,

да вдъхне в сърцето ми словото,
което ще бъде за благото на всички,
живеещи в твоите заповеди48.

– Не на славяните, а на всички? – повтори Баян и пак се замисли. – Сега съм още по-
озадачен кои букви е имал предвид и...

Не довърши, защото вратата зейна с трясък. Няколко войници нахлуха в

манастирската килия. Водачът им посочи Баян с меча си и двама го хванаха. Той дори
не опита да се защити.
– Последвай ни! – заяви строго ичиргу боилът.
– Сега пък какво? – с усмивка попита князът.
Онзи обаче настояваше да покаже, че не се усмихва често, и опря острието си в
гърдите на Баян.
– Казах, последвай ни! Хвърли оръжието!
Баян извади меча си – по-скоро с досада, отколкото със страх. Oгледа острието,
проверявайки за нови драскотини, и рязко го подаде на войника. Мъжът подскочи,
после го грабна припряно.
Войниците го поведоха към двореца. Стъпките им отекваха в стените на пустите
коридори, сенките на факлите танцуваха в ехото им. Когато стигнаха до тронната зала,
въведоха Баян и го избутаха напред. На трона седеше Петър. Погледът му играеше,
нямаше сила да го задържи на брат си. Около него се бяха наредили няколко боляри,
впили любопитните си очи в младия княз. Отдясно седеше майка му. Чертите на
лицето ѝ издаваха зле прикрит гняв.
Князът усети как гърлото му се стяга.
– Какво си мислиш, че правиш?! – викна Петър. Тонът му звучеше фалшиво и
показваше несигурността му.

47
Из Похвала за цар Симеон.
48
Из Азбучна молитва.
99
 Баян се вгледа в брат си. Видя как челото му се набразди. Цялата тронна зала
пулсираше от растящото между двамата напрежение.
– За какво говориш?
– Знаеш. Ударил си Мостич и си избягал от тъмницата. А сега, вместо да се скриеш
в миша дупка, ми се подиграваш, като унижаваш войниците ми и един от най-
уважаваните ни боили. – Петър погледна към Слав, който беше стиснал юмруци,
втренчен в младия княз.
– А, това ли? – Баян едва сдържа смеха си, представяйки си как нареди на войниците
да се разсъблекат и ги прати да си вървят. – Надявам се, че са запомнили и предали
посланието ми.
– Как смееш да ми се подиграваш! – истерично изкрещя Петър в безсилието си.
– Вместо да ми викаш, погрижи се за царството си. Селяните едва сколасват да
издържат с труда си двореца, болярите ти и скъпата войска. Нареди на боилите да не
събират данъци половин година, а после да ги намалят.
Слав стисна дръжката на антския си меч – древното славянско оръжие, с което
толкова се гордееше, и сбърчи чело. Нямаше да прости, ако Баян засегнеше
интересите му.
– Не ме учи как да управлявам царството! – отвърна Петър. – И ти ли като братята
си замисляш преврат?... Ония са толкова умни, че даже готвят два и се боричкат кой
първи да се разбунтува. – Той се засмя нервно.
– Те са и твои братя! И поданици на българската държава. Имат право да са
недоволни от управлението ти. Не е ли по-добре да ги привлечеш като съюзници?
– Колко си наивен! Нима не знаеш, че Михаил и Иван не дават пет пари за
страната – искат единствено трона! С тях ли си? – попита младият цар.
Баян наблюдаваше реакциите му. Изучаваше страха в очите му и виждаше колко
дълбоко в себе си го бе допуснал. И сега страхът се израждаше в сляп гняв.
– С никого не съм! – отсече.
Петър го погледна с надежда и рече:
– Тогава ела при мен. – Чертите на лицето му се отпуснаха, сякаш с тия думи свали
планина от гърба си. – Ще ти дам стотня... оръжие. Ще те изпратя да размажеш онези
мизерници, които си позволяват да оспорват решението на баща ни.
Баян го погледна изумен. Очите му се прехвърлиха на Мариам, после попита:
– Първо ме затваряте в тъмница, после търсиш подкрепата ми. Защо?
Петър се поколеба, не знаеше какво да отговори. Трябваше бързо да измисли нещо.
– Само ти не се бунтуваш срещу мен още... – отвърна.
– Но и с теб няма да съм – не мога да участвам в тази братоубийствена война.
Обедини ги с добро, спечели уважението им.
– Предлагаш да им отстъпя трона, който завеща баща ми?
– Баща ни – поправи го. – Предлагам да се вслушаш в недоволството на народа си,
включително и на братята ни. Говори с тях!
– Те са алчни глупци, които мислят само за власт и имоти! А аз само за два месеца
постигнах това, за което баща ни се бори... цял живот.
– Не, ти само взе спечеленото от него за цял един живот, неговия живот!
– Имай уважение към владетеля си! – пресече го Мариам. – В името на мира
императорът му дарява титлата цар на България. Дори ще повиши архиепископията ни
в патриаршия.

100
 – Заслугите за това са изцяло на цар Симеон! На неуморните му битки и победи.
Доказа, че не се нуждаем от ничия милост и благословия, за да сме пълноправни с
останалите, да имаме свои титли, писмена, империя и църква. Доказа, че ако поискаме,
можем да сме по-силни дори от Константинопол. Той нямаше нужда от подаяния, той
бе василевс.
– Аз не отричам победите на татко... но ето че сега император Лакапин е склонен да
ми даде всичко това, за да постигнем дълбок мир. Какво повече искат братята ти?
Срещу какво недоволства народът?
– Срещу мизерията например – кога последно ходи по селата да видиш как живеят
хората? Срещу начина, по-който позволяваш на ромеите да те манипулират, вместо да
отстояваш името на баща ни. Срещу убийствата и унищожаването на писмеността ни.
– Убийства?... Никой и с нищо не ме манипулира! – кресна Петър.
– А защо тогава, откак си се върнал, Преслав е пълен с ромейски войници? Онзи ден
в манастира приютихме един монах от покрайнините на Филипополис 49. Ромейски
духовници го изгонили от църквата, в която служи. Разказа ни, че посещенията им из
земите ни зачестили – словяли на гръцки и проповядвали на азбуката, която им е
угодна!
– Тези войници... те са пратеници… мира да пазят! Двата народа имат нужда да се
сближат... вместо да воюват!
– Да се сближат? Искаш да кажеш, че одобряваш присъствието им? – изуми се
Баян. – Да се сближаваме, докато ни претопят и асимилират по китайския закон:
Като не могат да се преборят с враждуващи племена и народи, пусни ги да се удавят
в морето на китайския народ – цитира Баян с горчива усмивка. – Претопяването на
народите е далеч по-успешно от войната, само дето за първото е нужен слаб владетел,
а за второто – армия и цар с воля за бъдещето!
– Не смей! – разгневи се Петър. – Замълчи! Няма да допусна претопяване на народа
ни! Не ме подценявай... – по челото му избиха ситни капчици. – Ромеите ме признават
за цар на българите... Това е важно. Присъедини се към мен – ще ти дам армията!
– Откъде си сигурен, че няма да те измамят? Че няма да те използват, за да наложат
интересите си?
– Защото ще се оженя за внучката на Лакапин, Мария – тя е живата гаранция за
мира! За думите на императора!
Баян задържа поглед върху брат си. За миг сякаш всичко застина. Срина се. Мигът
бе дълъг, изпълнен с адско усилие да не трепне нито мускул, да не проличи
изпепеляващата буря, която изригна в него. Няколко секунди, а му се сториха вечност.
Ушите му бучаха, очите му се напълниха с кръв. Когато отново усети тялото си и
раздвижи очите си, мъжът отпред вече не беше неговият брат. Сякаш изведнъж ги
раздели вековна пропаст и Баян видя зад познатото лице на Петър непознат. След тези
няколко думи изгуби не само Мария, но и собствения си брат.
– Не... не може да е истина... – прошепна.
– Не бих ти го казал иначе! – настоя Петър. – Ето писмото!
Той разгърна пергамент с императорското клеймо и му го подаде. Баян зачете
текста. В него императорът канеше Петър като свой гост във Влахерна, към него се
присъединяваше и внучка му, принцеса Мария, за да изрази своята милостива
благословия да признае българския народ за господар на земите, които владее.
Баян захвърли свитъка на пода.
49
Днешен Пловдив – Бел. ред.
101
 – Това нищо не значи. Само някакво предложение...
– Аз приех – отвърна Петър.
И царят подаде друг пергамент с печат и подписа на принцеса Мария. Баян стисна
юмруци, кръвта нахлу в лицето му. Помисли си, че трябваше да побърза и да намери
онова, което искаше от него Лакапин.
– Без мен! – викна строго той. – Аз няма да съм част от превръщането на България в
гръцка провинция! Татко ще се обърне в гроба, ако може да види как потъпкваш
всичко, за което се е борил.
Петър впи пръсти в трона, за да преглътне безсилния си гняв. И неговото лице
аленееше. Беше бесен, че няма контрол над Баян, дори сега като цар. Бесен бе и на
собствената си боязън, и че не е решителен като брат си, че дори на трон със скиптър
пак има нужда от одобрението му, а усещаше как го губи. Искаше да изрече нещо, но
устните му бяха като слепнали, умът му бе изтръпнал. Можа само да удари с юмруци
по облегалките на трона. Дълбоко в себе си съзнаваше, че Баян е прав, но той, вместо
да го послуша, избираше да му се противопостави, за да се наложи. За да не признае
грешката си.
– Приличаш на кутре, което джафка по керван – захапа го Баян.
Петър не издържа и заповяда на Мостич да изхвърли кучето от двореца, сочейки
малкия си брат. Ичиргу боилът погледна към Баян, побиха го тръпки. Защото видя
онзи решителен поглед, същия като на цар Симеон пред битка. Поглед, който можеше
да окрилява хиляди мъже да полетят към хоризонта, делящ победата от смъртта.
Години наред старият воин бе един от най-добрите пълководци на царя, нанасял беше
решителни удари в бран, като победата при Ахелой. А заради верността му Симеон му
повери гарнизона, който пазеше Преслав.
– Какво чакаш? – подкани го Петър. – Изхвърли кучето!
– Не! – заяви тихо Мостич. За първи път отказваше да изпълни заповед на господаря
си. В този момент предпочиташе да изгуби службата си пред мисълта да потъпче
самоуважението си.
– Не е нужно да ме изхвърля... – защити учителя си Баян и се поклони. – Знам пътя.
Младият княз излезе. Стъпките му отекнаха в свода. Петър остана загледан в гърба
му, докато не се изгуби. Беше толкова бесен, че чак безсилен да помръдне. Пръстите
му се впиваха в трона до болка. Слабостта му като владетел бе лъснала дори пред
болярите, които го бяха потърсили за помощ. Не смееше да вдигне очи, за да не
съгледа разочарованието им.
– Нима ще го оставиш да ти говори така? – възнегодува Слав.
– Какво искаш – да му отсека главата, задето сам си тръгна? – Петър се изправи и с
бавна крачка слезе от подиума. Замисли се за миг и добави: – Нужно е малко
търпение... След сватбата всичко ще си дойде на мястото.
Обърна се и излезе от залата.

102
 Баян
Баян крачеше гневен по мрачния коридор. Пелерината му плющеше и разиграваше
пламъците на факлите. Изведнъж насреща му изникна слаб силует. Държеше в ръцете
си каишите на пет охранени овчарки. Князът понечи да им направи път, но човекът
спря пред него, свали сивата кърпа, с която бе омотана главата му, и прошепна плахо:
– Баяне? – Облеклото му бе мъжко, но гласът беше женски.
Князът се вгледа в лицето, но фигурата не изчака да бъде разпозната.
– Аз съм Макрина! – заяви. – Макрина от селото, дъщерята на Яна! Играехме
заедно... – Очите на княза се разшириха и той кимна. Спомни си бегло. Именно
техните лица бе видял зад прозореца на онази селянка. Момичето добави: –
Съжалявам за баща ти...
– Благодаря! – отвърна сухо той. – А ти... какво правиш тук?
– Грижих се за царските кучета. Сега съм от дружината на Слав – каза тя и се
усмихна неловко.
Баян свали шапката си, опря я до гърдите си и ѝ се поклони. Понечи да продължи
пътя си, ала тя пак заговори:
– Благодаря ти, че си помогнал на мама... онзи ден в селото!
Баян не отвърна. В този момент не можеше да мисли за друго освен за яростта към
брат си. За Мария. За подписа ѝ върху писмото. Трябва да бързам, кънтеше в главата
му.

Излезе от двореца. Погледът му тревожно блуждаеше. Не можеше да повярва, че

Мария беше изпратила онази покана. Поколеба се дали да тръгне към
Константинопол, но знаеше, че това беше равно на самоубийство и нищо не можеше
да промени. Принцесата бе зорко охранявана след последното му нахлуване. Точно
сега императорът не можеше да си позволи да я изгуби – държеше с нея и Баян, и
Петър, и цялото българско царство.
Оставаше му само едно – час по-скоро да се заеме с издирването на онази тайна и да
застави с нея Лакапин да не омъжва Мария за Петър. Императорът му беше дал дума.
И каквото и да бе вложил в нея, тя бе единственото, което Баян имаше сега. Но къде
можеше да научи повече за тази загадка, мътните я взели? Нито Черноризеца успя да
открие, нито книгите му – единствено писанията от гърбавото джудже.
Краката му неусетно го заведоха към онази кръчма. Чувстваше, че е попаднал в
затворен кръг, чийто единствен изход беше тайна, на която не откриваше следите.
Влезе и седна в най-мрачния ъгъл. Поръча си кана вино, парче месо и хляб. Дъвчеше
и отпиваше с потънал в нищото поглед. За друго сега не искаше да мисли. Няколко
денонощия бе чел почти без почивка в библиотеката на Преславската школа, главата
му беше пълна с думи, но онова, което търсеше, все още не се появяваше.
Поръча нова кана вино, надигна я и изпи няколко големи глътки. Тропна я на масата
и отново впи невиждащ поглед напред.

103
 Именно така го завари Песоглавеца, когато влезе в кръчмата. Едва я намери, почти
не виждаше денем. Никога не бе вярвал, че ще си позволи някога да напусне
пределите на манастира. Доведе го единствено паниката, че ще изпусне Баян и повече
няма да го види. Предната нощ, докато пишеше поредните слова на Черноризеца, беше
попаднал на изречение, което знаеше, че ще заинтересува княза. Отиде пред килията
му и зачака, но той не се появи. Песоглавеца разпита монасите за него, но никой не
знаеше къде е. Най-сетне случайно дочу едно момче да приказва на улицата, че видяло
Баян да влиза в кръчмата. Хлапетата много се впечатляваха щом го видеха – следваха
го и го имитираха.
Тогава Песоглавеца се наметна и тръгна към пивницата. По нетърпението и
напрежението в гласа на Баян, по нервните конвулсии на тялото му вече бе разбрал, че
онова, което търси, е важно. И че ако не го намери, нещо лошо ще се случи. Придърпа
качулката ниско над лицето си и закрачи по улицата. Съзираше само силуети и
очертания. Хората се спираха и го зяпаха, той ги разбираше – знаеше, че прилича на
клатеща се буца месо, покрита с плат.
Когато влезе в кръчмата, в първия момент не успя да види нищо. Паникьоса се и
викна:
– Баяне, тук ли си? Баяне?
Настъпи тишина. Един сух невъзмутим глас попита:
– Какво правиш?
Песоглавеца позна гласа. Тръгна в посока към него, блъскайки се в столовете и
масите. Трепереше – от страх и от срам. Седна на масата на Баян и се вцепени. Князът
трябваше да го попита няколко пъти за какво е дошъл, докато най-сетне размърда
устни:
– Аз... писах цяла нощ и мислих над текстовете... И няколко пъти попаднах на
изречение като: Тайните на разума в Солун го намериха... Реших, че може да ти
помогне... За тайна обаче не се говори.
Баян се заслуша и спря да тропа нервно с пръсти по масата.
– За какъв разум става дума? – попита той.
– Не мога да зная – отвърна Песоглавеца. – Ако искаш да разбереш защо Черноризец
Храбър толкова се е интересувал от тях, трябва да отидеш там.
– Искаш да хукна към Солун да гоня вятъра?... Остави ме, не ми е до това... – Той
надигна каната. Пи толкова дълго, че Песоглавеца си помисли, че ще се задави.
– Да! – отвърна му той убедително. – Нали те интересува тайната на Черноризеца? В
текстовете му именно буквите са важни. Тайната може да е свързана с тях... Защото,
ако Константин Философ е устроителят 50 на българските букви, може би ги е намерил
в Солун, където е роден.
– Може би, а може и да не е така... – отвърна Баян и пак надигна каната.
– Ще научим, ако отидем там... На друго не се натъкнах.
Баян остави виното и огледа грозното същество пред себе си. Опита се да разбере
как тъкмо то бе способно с няколко думи да го изпрати дори в Солун, сред ромеите. И
разбра – силата не бе в разумността на словата му, а в нуждата на Баян да стори нещо
в този момент. Нещо, в което да повярва, че ще го доближи до Мария. Че ще затвори
кървящата рана в гърдите му. И освен да се вкопчи в предположението за Солун,
друго нямаше.
50
Онзи, който е устроил (подредил, наредил и допълнил) азбуката. – Бел. авт.
104
 – Добре, ще ти повярвам... – каза с неохота. – Но само ако ми обясниш защо му е
било на Черноризец Храбър да се довери точно на теб? Защо точно на теб сред
толкова учени монаси – защо те е учил на буквите и текстовете си?
Песоглавеца се вцепени. Не очакваше този въпрос. Знаеше само, че истината може
да е опасна. Несъзнателно се наведе към Баян и устните му се разтвориха, канейки се
да изрекат онова, в което самият той още не вярваше. Онова, което някога го бе
спасило – думите, с които щеше да свали тежкия товар от плещите си. Кожата на
челото му пламна, през зъбите му се процеди дъх, езикът се задвижи, но думите, които
излязоха, бяха други:
– Не мога да кажа...
– Аз пък не мога да дойда с теб в Солун! – отвърна князът. – Всичко това ми звучи
много съмнително, да знаеш... Да не си някой издайник? Защо точно пък теб ще учи?
Един...
– Един изрод? – довърши джуджето.
Баян замълча. Песоглавеца помириса срама и напрежението, процеждащи се през
кожата му. Съжали го и добави по-меко:
– Ако ти кажа, ще дойдеш ли наистина с мен в Солун?
– Защо теб?
– Добре... това все щеше да се случи... Някога и аз се питах същото... Всеки път,
когато Черноризеца слизаше в подземието, докосваше внимателно ръката ми и ме
учеше да пиша буква след буква, да боготворя писмената и да виждам световете в тях,
се питах защо го казва точно на мен... Питах се и когато се мразех. Така, до онзи черен
ден, когато пожелах да умра... Не ме гледай така! Не издържах повече да се събуждам
и заспивам сам в мрака. Сам, без минало и бъдеще... Един ден легнах и не станах.
Лежах денонощие, две. Най-сетне тялото ми изтръпна, изгуби сетивност, олекнах и
разбрах, че умирам. Затворих очи и се подготвих. Но тогава от дълбините в мрака на
собствената ми душа долетя глас. Беше той, Черноризеца. Викаше ме. Отворих очи.
Гласът бе истински, идваше до мен от коридора. Зовеше името ми... Да, аз също имам
име и тогава чух за първи път някой да го изрича – Вениамин ми казваше... Защо съм
ти?, прошепнах, а той: Всеки живот е толкова важен за света, колкото всяка буква
за азбуката! Но защо съм ти точно аз?, викнах гневен към съдбата си. Той отвърна:
Защото си мой син!
Няколко секунди Баян гледа Песоглавеца изумен. Очакваше всичко друго, но не и
това признание. Поколеба се дали джуджето не му се подиграва и сви юмруци.
Помисли обаче, че ако е истина, тя обясняваше защо и Черноризеца все се е криел под
наметало. Защо никой никога не е виждал лицето му, защо никой не можеше да го
опише – навярно и той е пазел лика си, също като сина си. Князът реши да не
противоречи, но и да не се доверява бързо.
– Но тогава ти трябва да я знаеш? Тайната! – скочи изведнъж Баян и улови
Песоглавеца за дрехата.
– Кълна се... не съм чувал нищо... Черноризеца не ми е говорил за нея!
– Тогава какво си се разбързал да търсиш?
– Смисъла... аз търся смисъла. Откакто ти издирваш тази... тайна, аз помислих, че
зад буквите, зад всички творби, които цял живот съм писал, трябва да има нещо по-
голямо... важно. Нещо, което ще ми обясни защо баща ми ме криеше и ме караше да
уча букви и книги. Ти ми помогна да осъзная, че животът ми може да има някаква
стойност, стига да разбера смисъла на онова, което пазя. Ако съществува някаква

105
тайна, то тя ще го обясни... Мен ще обясни. Усещам го. Ето защо и аз искам да дойда с
теб в Солун. Черноризеца все казваше: Мисълта с букви разгадай... Е, време е да
разбера...
Песоглавеца се бе изправил до Баян и говореше разпалено. Изведнъж обаче някой го
удари в хълбока. Беше висок и пълен мъж, който не видя джуджето и се спъна в него.
Обърна се и изрева:
– К’в е този? Откога пускат изроди в кръчмата!
Всички се засмяха. Песоглавеца се сви като таралеж в бодлите си и дръпна
качулката си колкото може по-ниско.
– Ето защо те е крил... – прошепна Баян. Изправи се и с плътен глас каза на мъжа: –
По-кротко, друже, кръчмата е за всички.
– Я, ама изродът си имал защитник! – заяде се онзи. – Мислех, че кръчмата е само за
хора?
Песоглавеца се преви, сякаш очакваше удар. А Баян скочи срещу подпийналия мъж,
събаряйки го назад. Сграбчи го за гърлото и започна да го души, докато онзи се опули.
На лицето му се изписа ужас. Изплашеният кръчмар се втурна към мъжете, притеснен
за масите и столовете.
– Момчета... по-спокойно! – замоли и се обърна към царския син: – Княже,
каменоделецът не искаше да те обиди... Виж го колко е пийнал... Не си струва да го
биеш.
Думите на ханджията отрезвиха Баян. Носеше титла, в която бе запечатана честта на
баща му, на дедите му, на славните им дела, и той нямаше право да я петни в някаква
кръчма. Дръпна Песоглавеца към вратата и прибра меча в ножницата си. Уродливото
същество се свлече в краката му да благодари. Никога никой не се бе застъпвал за
живота му.
– Ставай. Не се унижавай! Човек е голям, докато не падне в собствените си нозе.
Песоглавеца се стъписа, след миг стана и изтупа дрехите си. Баян вече крачеше
надолу към манастира. Закуцука след него. Когато го настигна, дочу да си шепне:
– Мисълта с букви разгадай... Разгадай... Кои букви?
– Тъкмо това е въпросът! – изкоментира Песоглавеца. – Черноризеца ме учеше, че
земите ни били единствените, в които били сътворени не една, а цели четири важни
писмености: тракийската, славянската51, българицата52 и готската.
– Готската ли? – учуди се Баян. – Онази, на която пишат северняците? Нима и тя е
сътворена тук?
Песоглавеца кимна. Изпълни го гордост, че и той може да е полезен и да разкаже
нещо на княза. Опита се да си припомни всичко, което му беше разказал баща му.
– Така съм чувал... от някой си Вулфила. Името означава „вълче“.
– Какво общо има азбуката с вълците?
Песоглавеца замълча и сведе очи. В гърдите му се надигна болезнен дъх. Хората
описваха лицето му като кучешко, вълчо. Чуеше ли за вълк – тежеше му. Преглътна и
обясни:
– Имало народ, различен народ, когото наричали вълчи. Преди хиляди години
обитавал нашите земи. После нещо страшно се случило53 и той се пръснал към Персия
51
Глаголицата. – Бел. авт.
52
Кирилицата. – Бел. авт.
53
Имат се предвид събития около 5000 г. пр. Хр, когато се разкъсва естествената босфорска
преграда, след което през Босфора нахлуло огромно количество солена вода от Световния океан и
така се образувало Черно море. Водата заляла земите на една от най-напредналите в това време
106
и Кападокия. Носил със себе си традиции и древни символи. Черноризеца разказваше,
че из българските земи от векове се носят легенди за великите фригийци 54 и пеласги55.
Тъкмо те населявали някои от днешните български земи. А фригите имали едни от
най-старите букви. Казваше ми също, че този народ, макар и да стигнал далеч, не
забравил корените си – следвал Вълчата звезда, най-ярката, с вяра, че някой ден тя
пак ще ги събере.
– Тия истории с буквите все повече ме объркват...
– Затова трябва да идем в Солун и да научим кои... Кои са буквите, за които пише
Черноризеца, за да разгадаем с тях казаното от него.
Баян се замисли. Нямаше какво да губи. Останеше ли тук, щеше да продължи да се
ядосва на брат си, който в желанието си да се докаже допускаше все повече грешки.
Единствената светлина, която все още го вдигаше сутрин на крака, беше мечтата да си
върне Мария.
– Да тръгваме – заяви решително.

древни цивилизации, обитаващи земите около Варна, и хората се пръснали. Предполага се, че това
събитие вдъхновило разказа за библейския Потоп. – Бел. авт.
54
Тракийско племе – Бел. ред.
55
Полумитично древнотракийско племе, което според древногръцките историци Херодот и
Тукидит е изконното население на Балканите. – Бел. ред.
107
 Песоглавеца
Баян подготви дорестия си жребец Аспар, а за мен оседла муле. Каза ми, че друса,
но се свиква. Потеглихме още на другия ден заранта. Пътищата бяха пусти. Очите ми
все повече свикваха със светлината. Силуетите ставаха все по-отчетливи. А това
заедно с изострената ми сетивност ми помагаше да се ориентирам все по-добре.
Князът не говореше по пътя. Яздеше ритмично, вперил решителен поглед напред.
Изглежда, пътуването до Солун го беше изпълнило с надежда. Не вярвам в Бог, но в
душите – да. Вярвам, защото аз, незрящият, виждам не хората, а душите им. Не мога
да го обясня с думи, защото не различавам образи. Рисувам лицата им по начина, по
който докосвам присъствието им – има малки и сгърчени души, има грамадни, ярки и
непоколебими, има красиви и уродливи, има бели и лилави. Всякакви. Рисувам ги в
ума си така, както Черноризеца ме учеше да чертая буквите. Интересно, и те сякаш
имат души и цветове, и някаква магична връзка с човешките лица. И някъде дълбоко в
мен, там, където виждам лицата на душите, разбрах, че нещо особено ни свързва с
Баян. Това бе различното, което усетих, срещайки го за първи път.

Движихме се по крайбрежието, за да избегнем изкачването по хребетите на Хемус

планина. Князът се боеше, че неопитен ездач като мен може да се потроши из
проходите. А и нападнеха ли ни разбойници, нямаше как да избягаме. Пак заради мен.
Препускахме покрай села и крепости. Погледът му замислено скачаше по каменните
стени, по надписи и символи, белязали сгради и храмове. Бяха навсякъде край
Преслав, Равна, Плиска, цялата морска долина чак до Месемврия. Досега не му бяха
правили впечатление. Но ето че днес от символи, които хората виждаха ежедневно, за
Баян те започваха да се превръщат в нещо значимо. Дали заради загадките, които ги
забулваха, или заради надеждата, която му носеха.
В един момент усетих, че задържа поглед върху мен. Опитваше се да осъзнае какво е
моето място във всичко това. После очите му отново заскачаха по камъните и заиграха
по резките и заврънкулките. Търсеше приликите, смисъла, връзката. Едни и същи
символи се повтаряха навсякъде. Беше ги виждал и на розетката от баща си, а също и в
моето подземие.
– Толкова много знаци... – рече тихо, сякаш на себе си. – Винаги са били тук, но едва
сега ги забелязвам.
– Черноризеца казваше, че няма цвете без семе, няма борба без идея, очите без
знание не съзират... А семената на знанието били буквите. Мислиш за тях, затова ги
виждаш
– Да... прав си. Мъдър е бил твоят Черноризец. Затова ли все те учеше да пишеш?
– Казваше, че трябва да изписваме буквите и текстовете в сърцето си, защото
книгите горели, губели се, но буквите са като вярата, любовта и народността, те са над
империите и религиите дори – писмеността се носи и пази в сърцата на хората.
Фалшивите, празните азбуки биват забравяни рано. Но буквите, които имат минало и

108
съдържание, те живеят в сърцата и са безсмъртни... Понякога питах Черноризеца: Не е
ли по-лесно да ги напишеш на камък, на кожа и да ги скриеш? Аз не съм умен, ще ги
забравя. А той ми отвръщаше: Ако напиша книга, вън е пълно със слуги на
триезичниците, които дебнат да унищожат буквите ни. Но ако азбуката ни
наистина заслужава свято място, ако Бог и хората не случайно са я пазили през
вековете, тя ще пребъде в сърцата им. И ще се носи от човек на човек. Затова и той
ежедневно идваше и пишеше в моето сърце.
Изучаваше ме с интерес и почуда. Сякаш още не вярваше, че тъкмо аз съм синът и
довереникът на един от най-мъдрите мъже в царството. Не вярвах и аз. Той обаче не
посмя и да го отрече. Надеждата, че ще се натъкнем скоро на нещо в Солун и аз ще му
помогна със знанията на Черноризеца, изглежда, го крепеше.

Изведнъж до нас долетя пронизително скимтене, вой и нещо като удари на желязо в
камък. Спряхме. Баян се заслуша по посока на шума. Идеше от храсталака. Конят и
мулето пръхтяха неспокойно и тропаха с копита. Князът слезе от седлото и ми даде да
държа жребеца му. Тръгна внимателно към шубрака. Воят спря. Превърна се в жално
виене. Князът разтвори храстите и застина.
На метър от него стоеше огромен вълк. Дори аз виждах очертанията му. Козината му
беше сиво-кафява, очите – искрящожълти. Едната му лапа беше стегната в железен
капан и животното се опитваше да я измъкне. Но зъбците само се впиваха по-дълбоко
в плътта. Желязото се удряше в камъка под него. Козината му беше опръскана с кръв.
Вълкът погледна Баян право в очите. Князът не се изплаши, а се приближи още
крачка. Настръхнах – животното можеше да го захапе. Но вместо това то се сниши в
тревата и сведе глава. Как стори това Баян, не знам. Поколеба се, но протегна ръка към
окървавената лапа. Животното седеше покорно. Князът отвори железните зъби и го
освободи.
Стиснах клепачи. Не исках да виждам как вълкът ще скочи върху княза, после и връз
мен. Очаквах боричкане и звук на сдавена плът, ала не последваха. Отворих плахо
очи – вълкът покорно гледаше Баян. Князът го погали и тръгна обратно към мен.
Конят му все още потропваше тревожно. Баян го възседна и жребецът се успокои.
Поехме по пътя си, но виждах как Баян се обръща от време на време. Вълкът ни
следваше като вярно куче. Вечерта, когато изгасихме огъня и легнахме, глутница
дълго ви из гората.
– Ще ни нападнат ли? – попитах, треперейки.
– Вълкът е най-мъдрото и щедро животно – убива само ненужните и опасните за
видовете зверове.

След още два дни езда стигнахме бреговете край Солун. Когато влязохме в града, се
смрачаваше. Улиците вече бяха пусти, само по пазарищата имаше търговци, които
прибираха стоката си. Жени и мъже бързаха към домовете си. Последните лъчи на
слънцето бляскаха по влажния чакъл.
Когато заглъхна екотът на камбаните, градът притихна съвсем. Чувах само тропот от
копита, пръхтенето на коне и мулета, хлопатари на добитък, който се прибираше от
паша, и забързани стъпки. Улавях гласове, които се отдалечаваха или замлъкваха, щом
се доближавахме. Хората ни разпознаваха, че сме от севера, и страняха, сякаш се
страхуваха. Говореха на гръцки и български диалект.

109
 Баян няколко пъти спираше и опитваше да ги заприказва. Питаше знаят ли къде е
митрополията, в която служел някога Константин Философ. А те щом чуваха името, се
отдръпваха.
Аз се криех под наметалото и не смеех да се покажа. Мулето ми бе вързано за коня
на Баян и сляпо го следваше. Продължихме навътре, докато не доловихме българска
реч. Баян ми каза да го изчакам на място и се отдалечи. Чух, че пита за Солунската
митрополия. А някой предпазливо полюбопитства защо му е.
– Търся нещо... Чувал ли си за Константин Философ, който някога е живял тук и
служил в митрополията?
Непознатият го дръпна припряно и прошепна:
– Луд ли си, трай! – Огледа се и добави: – Не споменавай повече това име!
Тази реакция не изплаши Баян, напротив, успокои го – явно човекът не бе
равнодушен. Князът извади от пазвата си ръкописа на „За буквите“ и го бутна в ръцете
на мъжа. Последва мълчание. Онзи ту четеше, ту ни оглеждаше.
– Откъде имате това писание? – попита той.
– Намерих го в... едно подземие – отвърна Баян. Не можеше да каже, че аз съм го
написал.
Човекът взе листа, разгледа го внимателно и добави:
– Отдавна не го бях виждал... мълвеше се, че са унищожили преписите...
– Кой... Кой според теб иска това?
– Шшшшт! Така не се приказва на улицата... Познавате ли автора?
– Ами... – започна Баян несигурно. Посочи ме и обясни: – Баща му го е писал и...
Искаме да научим коя азбука е имал предвид в разказа си...
– Как коя?
– Ами писал е за една-единствена, а в земите ни са сътворени цели четири.
Непознатият рязко се протегна и запуши устата на княза. Озърна се изплашен.
– Не тук, за бога! – прошепна.
Махна и на мен и ни поведе из сумрачните улички. Вървеше и мълчеше. Разминахме
се с каруца, пълна с кокошки. Колелото ѝ се удари в камък и птиците бурно
закудкудякаха. Водачът ни се обърна и повтори, сякаш чак сега достигна до ума му:
– Баща му?!... Авторът на това произведение изглежда много учен човек. Такъв език
и култура сигурно се учи в някоя известна школа като Магнаура. – След кратка пауза
добави: – А защо не попитахте самия автор?
– Изчезнал е...

В един момент непознатият ни помоли да вържем коня и мулето и се мушна в една

уличка, виеща се между белите къщи като планински поток. Беше толкова тясна, че
пълен човек трудно можеше да се провре.
– Откъде научихте за митрополията? – попита ни.
– Ами... в житията пише, че Константин Философ като дете е ходил при някакъв
чужденец да учи от него граматика в Солун 56. А другаде четох, че чужденецът бил
близък на митрополита. Малко е, но това е единствената ни следа.
Мъжът спря, втренчи поглед в мен и попита:
– Тази история малцина я знаят... А приятелят ти защо се крие?
– Налага му се...
– Няма да ви кажа нищо, докато той се крие... Откъде да знам, че не е самият дявол?
56
Из Пространно житие на Кирил. – Бел. авт.
110
 Баян изтръпна и ме погледна. Разбрах притеснението му, но свалих наметалото си.
Мъжът ме прониза с поглед и изпъшка, все едно него го заболя, не мен. Прекръсти
се. Очите му бързо се преместиха от лицето на гърдите ми.
– Розетката?!... – възкликна той. – Господи, кой ти я даде?
Приближи се и я взе в длан да се убеди, че е истинска.
– Не помня... имам я цял живот – излъгах, но не бях сигурен този човек радва ли се,
че я вижда, или тъкмо обратното. Учуди ме обаче реакцията на Баян, който пребледня
и заопипва гърдите си.
– Имам... същата – прошепна. Само аз чух. Втренчих се в нея, като че видях призрак.
– Последвайте ме! – смотолеви непознатият и продължи напред. Не каза нищо
повече за медальона и остави любопитството ми да тежи.
Двамата го последвахме. Избираше все странични и пусти улички. Стигнахме до
голяма църква. Камбаните ѝ тъкмо забиха гръмко, беше осем часът.
Въведе ни и ни представи на митрополита.
– Онзи дребният... носи розетката – подшушна му непознатият.
Митрополитът се вторачи с интерес в талисмана ми и разгледа гравираните в него
символи.
Мъжете си размениха няколко реплики на гръцки и митрополитът даде знак на
спътника ни да ни поведе пак. Отведе ни в помещение зад олтара. Там възрастен
монах редеше някакви книжа. Косата и брадата му бяха снежнобели и придаваха
синкав нюанс на кожата. Тялото му беше приведено напред, облечено в черно расо.
Движеше се с усилие. Изгледа ни с недоумение и любопитство и се поклони на княза.
Изглежда, го позна. Представи се като отец Никола. Приближи към мен и прокара
пръсти по изрязаните символи по лъчите на розетката:
– Първите букви... – прошепна на български с богопочитание в гласа. – Тук обаче
може да са опасни... Наричат ги еретични. Крий ги в пазвата си.
Побързах да я мушна под туниката си. Винаги я носех до гърдите си и не зная каква
случайност я бе извадила точно сега. Вероятно от друсането върху мулето.
– Грешиш, това не са еретични букви – обадих се, защото тази обида петнеше името
на баща ми. – Просто не ги познаваш.
– Това не можеш да го обясниш на хората... По някакви демонски закони те винаги
предпочитат да вярват в лошото. А който иска да ги манипулира, използва тези букви.
Империята ги нарича „еретични“, а гръцките – „свети“, въпрос на интереси.
– Значи вие не мислите така?
– Не, разбира се... Но отдавна не бях виждал тези символи тук. Василевсът направи
много да ги изтрие. А който още ги помни, не смее... – Той замлъкна за миг и огледа
пак розетката. – Седем лъча... „Седем“ е числото на Създателя!
– Значи все пак си виждал тези букви по-рано?
– Много императорски мечове са се опитвали да ги покосят, но те все намират
някакви чудодейни начини да възкръснат... – Отецът направи пауза и добави: – Има
легенда как някога и тук... са се появили...
Старецът говореше бавно и с усилие. Думите му изостриха вниманието ни.
– Тук? Но това не са ли български букви? – попита Баян.
– Елате... ще ви покажа нещо.
Тръгнахме след него. Не виждах нищо освен светлината от свещта в ръката на
отчето. Слязохме по вито каменно стълбище. Лъхна ни хлад, пламъкът заигра. Чу се
прищракване на ключ в железен катинар, изскърцване на ръждясали панти.

111
 По ехото разбрах, че влязохме в някаква зала. Отец Никола остави свещта на
голямата маса в средата и запали още няколко. Едва сега видях, че сме в нещо като
подземно хранилище за стари книги. Той затърси по рафтовете и извади някакъв
свитък. Разви го и прошепна:
– Тук някъде трябва да е... Да, ето: „Солунска легенда“ 57, която Константин Философ
научи в тази митрополия като дете и по-късно написа. Разказва историята на Кирил
Кападокийски, който някога донесъл буквите в Солун – обясни и зачете: –
Роден съм в Кападокия и се учих в Дамаск. И веднъж, когато бях в църквата на
великата Александрийска патриаршия, чух отправен към мен от олтара глас,
казвайки ми: „Кириле, Кириле, иди в обширната земя и сред славянските народи,
наречени българи, защото Господ те е определил да ги покръстиш и да им дадеш
закон“. Наскърбих се много, защото не знаех къде се намира българската земя.
Отидох в Крит и тук ми казаха: „Иди в град Солун“. И аз отидох и се явих при
митрополит Йоан. И когато му разказах, той ми се присмя и ми рече: „О, безумни
старче, българите са човекоядци и ще те изядат.“ Тогава излязох на пазара и чух
българи да разговарят. И сърцето ми така се уплаши, че бях като в ад. И един ден, в
света неделя, видях гълъб, който говореше и носеше в устата си вързоп смокинови
пръчки, двойно привързани. Той ги хвърли в скута ми, аз ги прочетох и намерих, че са
32. Занесох ги на митрополита. Тогава те се скриха в тялото ми и аз забравих гръцки
език. И когато митрополитът изпрати да ме поканят на трапезата, аз не разбирах
какво ми приказва по гръцки. Всички се събраха и ми се чудеха. Също така те ме и
скриха. Чуха и българите за мене. И великият княз Радивой, княз Преславски, и
всичките български князе се събраха около Солун и воюваха срещу Солун три години,
проливайки много кръв. И говореха: „Дайте ни човека, когото Бог ни е изпратил!“
Тогава ме дадоха. Българите ме взеха с голяма радост и ме заведоха в град Равен на
река Брегалница. Аз им създадох 32 букви и ги учих малко, те сами много постигнаха.
Те, каза Господ, ще предадат на Бога православната вяра и християнството.

– Значи буквите били смокинови пръчки! Нима очаквате да повярваме на тези

измислици? – ядоса се Баян.
– Нетърпелив си, момко, нетърпението ослепява. Като страха.
– Нямам време да слушам поучения! Трябва да намеря нещо час по-скоро!
– Слушайте сега с целия си ум,
слушайте, цял славянски народе,
слушайте словото, /...
което кърми човешките души, словото, което крепи сърцата и умовете,
словото, което подготвя да познаем Бога58 – изрецитира той.
– Какво е това? – попита князът.
– Блаженаго учителя нашего Константина Философа слово – отвърна възрастният
отец и дочете: – Вярата, падаща върху човешките сърца, изисква Божия дъжд на
буквите. Каквато и да е тайната, която търсиш, момко, тя е записана с Божия дъжд на
57
Солунска легенда е станала популярна по време на византийското робство. Като възможен автор
се посочва Константин-Кирил Философ или южнославянско народно творчество. Вероятно след
унищожението на оригинала историята дълго се е предавала от уста на уста, докато отново е
записана през XI в. Това обяснява защо е наричана „легенда“, както и някои от неточностите в нея,
които са се видоизменили във времето. – Бел. авт.
58
Из Проглас, изучавано днес като произведение на Константин Преславски, но в по-стари преписи
(вкл. Хилендарския и много други) се среща като слово на Константин Философ. – Бел. авт.
112
буквите. Но първо трябва да научиш кои са тези букви и защо са били сътворени.
Защо според Кирил Философ с тях се пише в сърцето. Отвори сърцето си, за да видиш
какво се крие в тях.
Баян ме погледна. Тези думи твърде напомняха словата на Черноризеца. Князът
обиколи помещението с премерени крачки и отново седна.
– Добре... този Кирил от легендата... защо пише, че иде от Кападокия?
– Тук, младежо, Константин Философ разказва легендата за Кирил Кападокийски.
Солунци и до днес си я предават от уста на уста и още помнят как българи и славяни
нападали тогава града.
– Звучи ми познато... Има ли нещо общо този Кападокийски с Вулфила – попитах, –
той по същото време, казват, се е появил от Кападокия... и открил в земите ни
готските, немските букви?
– Умен си, младежо, и види се, чел си – похвали ме отец Никола. – Малцина знаят,
че този Кирил, всъщност е Курила. Курт означава „вълк“, а курила – „вълче“, също
като Вулфила. Бил е отвлечен като дете заедно с родителите му от Кападокия и
израснал в днешните български земи и Солунско. Езикът, който говорел, бил вероятно
тракийски диалект, който в българските земи се прелял в славянския език. И макар сам
да не знаел, бил наследник на тракийски племена, които преди векове се изселили към
Кападокия и планината Имеон. В земите ни Курила намерил рунически надписи,
близки до знаците и звуците, които му били вече познати. Според „Солунска легенда“
така нареченото „готско“ покръстване, станало на територията на днешна България
преди четири века, всъщност е първото по-масово покръстване на българи и славяни,
„готският“ епископ Вулфила, родом от Кападокия, е тъждествен със свети Курила, а
„готската“ писменост – с кирилската. Името Курт било много разпространено сред
населението на така наречения вълчия народ, но откъде иде този народ, не зная...
– Отче, нима казвате, че българите са живели в земите отвъд Солун и преди хан
Аспарух? – учуди се Баян.
– Разбира се. Името на българите се споменава по тези земи в десетки източници
още преди шест века и са живели непрекъснато там до Аспарух. След разпадането на
Велика Кубратова България отсам и оттатък Дунав синовете на Кубрат, или наричан
още Курт, се разделили – някои се изгубили, а Аспарух заздравил българските
територии отвъд Дунав. Също така на карта от онова време, чертана от свети Йероним,
също е написано името на българските земи в Античността – Mesia hec&Vulgaria59.
Били са вече тук, при това като силен народ, способен да отнеме от Романия
дунавските провинции60.
59
„Мизия, тук и България“. Картата е сътворена по още по-стари карти – на владиката Евсевий
Кесарийски (270–338), наричан „баща на църковната история“. – Бел. авт.
60
Анастасий (Historia de viti Rom. Pont. Patrolog. lat. 128, col. 1393 f) пояснява събитието с
любопитната подробност, че българите обединили своето отечество, съгласно родственото им право
(„…quia Bulgares, qui jure gentile sibi pariam subjugantes“). Има и други източници, споменаващи
българите преди Аспарух (610–641). На карта на света от VI век от „Равенски космограф“ е
отбелязано името „bulgare“ със следния текст: „В Тракия и Македония и Долна Мизия само българи
живеят...” Картата е съставена 100 години преди времето на Аспарух. За автор на тези думи се
посочва Йорданес – готски историк от VI в. („Inter vero Thraciam vel Macedoniam et Mysiam
inferiorem modo Bulgari habitant“. Ravennati Cosmographus, IV). На карта от IV век от свети Йероним
(331–420) той е написал името на нашите земи в Античността „Мизия, тук и България“. Картата е
запазена в препис от XII в.
„Император Константин Велики (274–337) поради нападките на българи направил от Тракия
особена тема (за защита на Цариград)“, пише император Константин Порфирогенет („to ton Bulgaron
113
 Баян седна замислен на една от пейките до масата. Макар много да бе чел история в
Константинопол, съзнаваше, че не знае почти нищо за българския народ.
– Това не сме го учили в Магнаурската школа – каза той.
– Разбира се, защото не е лицеприятно за гърците. Но има и друго – древните
летописци често наричали българското население с различни имена – мизи, скити,
илири, хуни, българи, траки, пеласги и прочие. Ето например Йоан Малала, писал
преди четири века, разказвайки за едно и също събитие, употребява едновременно
„хуни и българи“, „хуни и готи“, даже „готи и скити“ 61. А прочутата стена, издигната
през 6020 година62 пред подстъпите на Цариград, била отново за защита от българите.
Цариград изпаднал в паника тогава, след като български войски разбили гръцката
армия през 6007 година63 в голямо сражение край река Цурта в района на Крива
Паланка64. Тези различия в наименованията дават свобода днес на гърците да
променят историята. Ала с малко старание, като обединим написаното в източниците,
ще видим, че българският народ е населявал земите отсам и отвъд Дунав вече поне
четиристотин години, а славяните векове по-рано.
– Тогава излиза, че и онзи Курила е живял в българските земи и подредил в азбука
именно българските рунически знаци?
– Именно. Израснал е в тракийските земи и е говорил местния диалект, който днес
наричаме славянски и български. Административната власт обаче се държала от гърци
и готи. Курила е подредил всъщност първата българска азбука. Издигнат обаче от
готите в епископ, той превежда за тях Библията през 5858 година 65, но с български
букви. Тогава Библията не била преведена дори още на латински.
– Това ли е тайната азбука?
– Основата, по която е сътворена българицата, да...
Белобрадият монах отново ни даде знак да го последваме. Заведе ни в странична
килия. Тясна, издялана в подземния камък. Приличаше по-скоро на пещера, отколкото
на стая. И цялата бе надраскана с букви от въглен. Нямах търпение да продължи
разказа си. Историята на буквите беше белязала живота ми и с всяко следващо
откритие чувствах, че се доближавам до причините за него и към вратата за самия мен.
– Ето, това са смокиновите клонки на Кирил Кападокийски – рече отецът и посочи
надрасканите с въглен букви.
– Но защо са трийсет и две букви? – попита Баян.

genos ton Istron potamon dieperasen“). През 499 г. в хрониката си Комес Марцелин пише, че при р.
Цурта, днес Чорлу, българите разбиват военачалника Арист. Византийците панически бягат зад
Босфора. Пълният контрол над Тракия на кого остава? Анастасий... построява дълга стена от Черно
море до Силимврия на Мраморно море „против нахлуванията на мизите или българите“. Илия
Илиев – „Византийското наследство и седемте славянски племена са измислици“. – Бел. авт.
61
Така някои автори като Теофан, Йоан Антиохийски, когато говорят за българите, използват
израза „тъй наречените българи“ – защото етнонимът „българи“ явно и в V в. е употребяван сред
народа, а гръцките и латинските хронографи и летописци са ползвали друго „официозно“ име (мизи).
Това описва и доказва д-р Ганчо Ценов – професор по древна история от Берлинския университет. –
Бел. авт.
62
512 година от новото летоброене – Бел. ред.
63
499 година от новото летоброене – Бел. ред.
64
Каква е била военната мощ на българите по онова време, личи от страшното поражение на
византийците – разбитата им войска наброявала 15 000 души и само обозът ѝ се пренасял на 500
товарни коли. В сражението загинали 4000 византийци и всички пълководци. За древния свят тази
победа била нещо епохално. – Бел. авт.
65
350 година от новото летоброене – Бел. ред.
114
 – Нима не познавате писмената си?
– Звучи странно, но в България се пише на три азбуки. А ако причислим и онези,
които още си служат с гръцки и латински знаци, стават пет.
– Изумително! Вие, българите, имате три азбуки, а някои народи нямат нито една.
– Отче, не ни обърквайте още... Дошли сме тук, за да научим коя е азбуката, която
Черноризец Храбър нарича българица и която е устроена от Константин Философ –
уточни Баян.
– Ако сдържиш нетърпението си, княже, и ме изслушаш внимателно, мисля, че
скоро и сам ще се досетиш – отвърна отецът. – Трябва да ви разкажа всичко... Вие сте
Божи пратеници. Не ми остава още дълго да живея и е време да предам знанията си,
които пазя цял живот.
– Отче, никакви Божи пратеници не сме. Търсим само... – започна Баян, но отец
Никола го прекъсна:
– Дори не подозирате за могъществото на светите сили. Някои ги наричат
съвпадения, други чудеса и съдба. Казват, че и буквите ги насочват.
Слушах ги, докато пръстите ми опипваха символите по стената. Бях се научил да ги
чета с кожата си. А, Е, Г, Л, Х, Б, Ш, Ъ, Ж, Y... изписани красиво, със старание.
Пръстите ми се движеха по извивките им и търсеха прилики с буквите, на които ме
учеше Черноризеца. В този миг усетих нещо като сияние да ме озарява отвътре, тялото
ми стана леко и се изпълни с енергия. Очите ми сякаш съзираха по-добре. Изплаших
се и се отдръпнах.
– Константин Философ също е служил тук – продължи да ни разказва старецът. –
Сам дошъл да моли митрополита да го учи на граматика, а той все го отпращал.
Когато се убедил, че момчето няма да миряса, взел го при себе си. Един ден влязъл тук
и намерил тези букви. Опитал се да ги учи сам, толкова бил жаден за знания. Казват,
че тогава тук живеел някакъв чужденец, който ги четял. Детето му се помолило:
Добри учителю, научи ме на граматическо изкуство! Чужденецът все го отпращал,
като че искал да го предпази, а то се молило през сълзи на очи 66. Най-сетне
чужденецът се смилил над него и започнал да го учи на буквите. Момчето пораснало и
изучило още много езици в Цариград, но никога не забравило странните букви на
Кирил Кападокийски... – обясни отецът.
– И? – нетърпеливо го подкани Баян.
– Хм, не вярвах, че някога пак ще разкажа тази история... При пътуванията си из
България Константин-Кирил виждал често същите символи по камъни и крепости,
както и българите да ги използват редом с гръцките и латинските. Българският език му
бил родният, та той знаел колко трудно се пишел с чужди писмена. Най-сетне сам
решил да устрои тайните букви в азбука за мизите, сиреч за българите.
Баян слушаше внимателно и се опитваше да подреди историята на отеца в ума си,
както и разказаното от мен.
– Буквите са по-голяма сила от всяко оръжие. Някои народи се опитаха да направят
азбуките си свещени с войни, други с лъжи. А българите никога не са налагали
азбуката си – сам Бог сякаш я пази хилядолетия с чудесата си. Ето, едно такова чудо
ни е изпратило Кирил Кападокийски с буквите. А след него Кирил Философ ги е
устроил за рупския говор.
– Рупски? – не разбра князът.

66
Из Пространно житие на Кирил. – Бел. авт.
115
 – Български. Така се нарича диалектът на югоизточните българи... Този на братята
Кирил и Методий. Още от времето, когато хан Аспарух освободил мизите, а брат му
хан Кубер установил мирни отношения с Константинопол и се заселил с още хиляди
прабългари в околностите на Солун. Дори създал военноплеменен съюз с местните
славяни и съжителствали мирно редом с Аспарухова България, пазейки традициите,
културата и езика на Велика България. Ето откъде иде и рупският, българският говор
по солунските земи. Диалект, който още се говори и оттатък Днепър.
– Татко никога не ни е говорил за това – учуди се Баян. – Но защо тогава ромеите
твърдят, че по тези земи други букви, освен техните, не е имало?
– В свят, в който земи и власт се печелят с религиозно и азбучно господство, силен
народ е онзи, който може да докаже, че има свята азбука. Дадена от Бога! Затова
империите защитават ревностно триезичната догма, според която първите, светите
азбуки, са само еврейската, латинската и гръцката.
– Но Черноризец Храбър пише, че тези азбуки са преписани от финикийската! И
дори не са първи – настоях аз.
– Това го знаеш ти, защото помниш творбите му. Но скоро истината ще бъде
изтрита.
– Ето защо изгарят книгите ни! – възкликна Баян. – Ето защо Черноризец Храбър е
бързал да завърши „За буквите“, а татко пазеше школите с войските си... Излиза, че
буквите и илюзията за светостта им са оръжие, по-силно от армии! – замисли се той. –
Коя е истината, отче?
Отец Никола почеса брадата си и продължи да разказва, въодушевен от интереса на
княза:
– Истината... Има много по-стари писмености от гръцката и латинската. Такава била
и сътворената в земите ни. От летописците учим например, че някога македонските
войници в Мала Азия са писали писма, нали? Летописецът Диодор ни уверява, че
Евмен67 е съставил писмо, което написал със „сирийски букви“. Но както вече знаем,
преди гръцката азбука е имало финикийски букви, така че термина „сирийски“ е доста
объркващ. Диодор е бил запознат с финикийската писменост и едва ли е имал предвид
„финикийски“, когато е казвал „сирийски“. Евмен е писал в Арменската империя,
която пък е съседна на Кападокия. А „сирийци“ според Херодот „е името, с което
гърците наричали жителите на Кападокия“. Всичко се нарежда. Може би Евмен е
съставил писмото с кападокийски букви. А както знаем, Кападокия е граничила с
Фригия на запад и с Пафлагония на север. Вероятно древните език и букви, на който
са писали траки и македонци, са били фригийските или още пеласгийските. А това
било населението преди славяните в днешните български земи68.
– Отче, откъде знаеш всичко това? Познанията ти по история са като учебник.
67
Евмен (362 или 361 пр. Хр.) е тракиец, секретар на Александър Велики. Той е единственият
немакедонец и цивилен сред диадохите. Въпреки това е смятан за един от най-способните генерали
от диадохските воини. – Бел. авт.
68
Линеарен А и Линеарен Б са древни писмености, считани за най-старите в Европа. И въпреки че
днес се свързват предимно с Крит и Гърция, коренът на тези древни писмености е в Тракия. Още от
дълбока древност българската земя е обитавана от тракийски племена, на които принадлежат
неолитните цивилизации на Караново и Градешница. Историкът В. Георгиев отбелязва, че печатът от
Караново ( VI в. пр. Хр.) и плочицата от Градешница (V в. пр. Хр.) съдържат знаци със силни
прилики с древните писмености на остров Крит. Понеже знаците от Градешница и Караново са
много по-стари от критските, то следва, че създателите на линеарните писмености трябва да са
дошли от Тракия. Има много доказателства за тази теза. Подробна разработка по темата е на Георги
Сотиров, „Чие е писмото Линеар Б“ – Бел. авт.
116
 – Преди да дойда тук, работих в библиотеката на „Света София“ в Константинопол,
също като младия Константин Философ. Тежеше ми да гледам как българската
писменост се преследва като ерес, затова посветих живота си да събирам историята и
истината за нея. Пазете и ползвайте тези знания, за да я защитавате. Тук е опасно.
Войниците на императора правят всичко, за да изтрият следите на буквите... Но съм
чувал, че имало някакви монаси в Херсон 69, които пазят отдавна забравени книги.
Говори се, че манастирите им били скрити в планината. Някога дори самият
Константин Философ ги потърсил, за да научи истината.
– Монаси в Херсон? Чак там? – изненада се Баян. Оставаше му все по-малко време.
– Малцина са ги виждали. Криели се по необитаемите върхове. Показвали се на
избрани. Някога се появили на Константин Философ, когато ги дирил. А като
разбрали, че познава езика им, дали му книги с рупски букви, които почти никой вече
не можел да чете. Той засловил на тях Евангелието и Псалтира и станало чудо –
морето се отворило пред Философа и той открил мощите на свети Климент Римски 70.
Чудо! Заради него и сам папата го приел, разказват...
– Но, отче, коя е азбуката, за която пише Черноризец Храбър?
– Княже, ако трябва да съм честен, тук няма да откриеш отговора. Само монасите от
Херсон могат да ти го дадат. Методий, братът на Константин Философ, твърдеше
преди смъртта си, че там се пазели книги, каквито ние не сме виждали.
Отец Никола се замисли, после потърси в библиотеката „Житието на Кирил“.
Разтвори го, а показалецът му шумно зашари по листа.
– Ето тук е записано – обясни той, – че в Херсон Константин Философ намерил
Евангелие и Псалтир, написани с рошки букви, подредил буквите с оглед към своя
говор и започнал да чете и разказва. И мнозина му се чудеха, славейки Бога. А тези
роски, или рошки, букви всъщност са рупският български диалект. Рошки букви може
да означава също и стари, тайни букви. Ако истината обаче все още се пази някъде,
това е само в древните земи на Херсон, в сърцето на Велика България.
Монахът докуцука обратно до полиците на библиотеката и върна книгите, които
беше извадил. После всички се качихме обратно в митрополията. С Баян се
прекръстихме и понечихме да си тръгнем, когато отчето ни спря.
– Почакайте... Обещайте да не казвайте никому какво сте видели тук! Императорът
унищожава всички книги и жития с кирилските и кападокийските букви... Убива
всеки, който ги крие!
– Устните ни са запечатани! – отвърна Баян. – Ти също пази тайната ни, отче!
Усетих как дъхът му се учести, канеше се да изрече нещо важно. Прошепна:
– Вземете ме със себе си... Не ми остава много живот. Съкровеното ми желание е да
видя старите книги, първите български букви!
– На твоите години...
– Моля ви... зная пътя!
– Може да е опасно – предупреди го Баян. Побиха ме тръпки.
– Предпочитам опасна смърт пред смиреното ѝ очакване тук... Посветил съм живота
си на българската книжнина. Искам да видя тези първи книги... книгите, отворили
морето за Учителя Константин Философ.

69
Днешен Крим – Бел. авт.
70
Из Пространно житие на Кирил. – Бел. авт.
117
 Баян склони да вземем стареца и на заранта поехме към Черно море. Растящият диск
на слънцето се издигаше в небето и осветяваше пътя ни. Лъчите му галеха лицата ни с
кадифена топлина, а светлината постепенно ми връщаше зрението. Копитата на
животните лениво почукваха по калдъръмения път. Нейде от далечината долетя вълчи
вой. Тъй пронизителен, че птиците изхвърчаха от короните на дърветата и покриха
небето с криле.
– Досега не съм чувал вълци тук – изплаши се монахът и се заоглежда.
– Когато са гладни, слизат и на юг – обясни спокойно Баян. – Отче, мога ли да те
попитам нещо, което не разбирам... Кажи ми, защо му е било на Константин Философ
да твори две азбуки, щом са го вдъхновили тъкмо буквите, които ни показа?
– Добър въпрос, момко. Ще ти отговоря с отговора на самия Учител – отвърна той. –
Сякаш бе вчера, когато открих сборника на летописеца, разказал срещата между
твореца на славянските букви и император Михаил III. Прочетох следния текст:
Константин Философ отишъл при императора и заявил: „Преди години Божие
провидение ми показа в Солун древните букви на славяните. Същите символи
българите използват от векове в земите си. Нося ви ги днес на теб, велики
императоре, за да ми наредиш да им ги подредя в азбука, за да приемат с тях
Божието слово. А императорът отвърнал: „Ромейските духовници вече покръстват
северните варвари на гръцки!“ Константин рекъл: „Но, господарю, докато
езичниците не разбират Божието слово на собствения си език, и да се наричат
християни, пак си остават варвари! А ако не им дадете вие думите Божии, ще им ги
даде друг и ще ги направи свои роби“. Философа милеел да дари славяните с букви, на
които да пишат словата си. Но по някаква причина василевсът строго му забранил да
използва намерените стари букви. Никъде не пише обаче защо! – възкликна монаха с
разширени от любопитство очи. – Даже буквите толкова го уплашили, че дори
заповядал на Философа да създаде съвсем нови букви, без никаква връзка със старите
знаци и език, които бил намерил – само и само да е сигурен, че те ще изчезнат.
Философа му отвърнал: Че върху вода никой не може да напише беседа, без да бъде
наречен еретик. Ако ти поискаш това – казал императорът, – може да ти даде
Бог71.

Баян
Прислужницата тайно се промъкна в покоите на Мария и ѝ подаде малък пергамент,
нагънат на руло. Беше ѝ го дал български търговец на кожи, пътуващ от Преслав.
Елени знаеше от кого е, не попита.
Тези дни Мария беше като затворник в Магнаурския дворец. Дядо ѝ се опасяваше,
че принцесата може да реши да избяга, затова беше наредил на стражи зорко да я
вардят. А тя дори не бе разбрала, че часовите са пред вратата ѝ, защото вече бе
затворник в собствената си мъка. Ала не заради Боян, когото се беше опитала да
изреже като рана от плътта си, а заради агонията в празнината, която остана. Бе
впримчена в догарящата инерция на човек, изгубил душата си. Защото, когато спреш
да се бориш да живееш за онези смисли, които те движат напред, всъщност започваш
да се бориш да умреш.

71
Из Пространно житие на Кирил. – Бел. авт.
118
 Мария отмота връвчицата и разгъна пергамента. Щом видя, че писмото е от Боян,
сърцето ѝ прескочи. Пръстите ѝ потрепериха, но не посмя да го прочете. Не и след
болката, която ѝ беше причинил. Не и след всички усилия да го изтръгне от себе си.
Сигурно се извинява и оправдава, помисли си. Безсмислено бе да го чете и отново да
търси причини да му прости. Отново да започне да чака и отново да боли. Знаеше,
щеше да го пусне пак в мислите и сънищата си, след като тъкмо го бе заличила.
Стисна устни, сякаш се бореше с нещо, и сгъна писмото. Прибра го в шкафа до
леглото си и затвори очи.

Баян яздеше замислен. Вълните се разбиваха в брега и пръскаха солена пàра, която
бляскаше в слънчевите лъчи. Погледът на княза рисуваше в тях лице с дълги златни
коси. Брегът му напомняше за Мария, за срещите им край Мраморно море. Всичко му
напомняше за нея. Присъствието ѝ беше като пулсиращ фар, чиято светлина никога не
угасваше. През деня стъпваше до него като сянка, говореше в ума му, усещаше я с
всяко сетиво на тялото си. Вечер бродеше из сънищата му – хем с него, в него, хем не
може да я улови – посегнеше ли да я докосне, разпадаше се на пяна. Солената пяна по
лицето му. Прокара длан по бузата си. Опита да си я представи къде е сега, мисли ли
за него, прочела ли е писмото му.

След два дни езда стигнаха пристанището на Месембрия. Песоглавеца и монахът

бяха изтощени. Баян намери товарен кораб, който потегляше за Херсон след идващия
отлив. Плати няколко златни монети и се качиха на палубата. Корабът беше
достатъчно голям, за да вземат и конете. Миришеше на водорасли и развалена риба.
Над главите им пляскаха и крещяха чайки. Тримата пътници бяха толкова уморени, че
спаха почти през цялото пътуване.

Събудиха ги мъжки викове и тревожна камбана. Бяха се сгушили при товарите,

които корабът превозваше. Баян стана първи и се качи на палубата. Наоколо се
стелеше гъста мъгла. Високо в небето слънцето едва прозираше като бяла точка.
Корабът се клатушкаше по вълните и ги разбиваше. Наближаваха Херсон. Капитанът
извика и екипажът започна да се подготвя за влизане в залива.
Баян разбуди Песоглавеца и отец Никола. Стегнаха дисагите за път. Отчето
трепереше от студ, свит на кълбо. Корабът навлезе в оживено пристанище, намиращо
се на Днепровския лиман, където река Днепър се влива в Черно море.
Слязоха и поеха навътре към града. Брегът бълбукаше в гласовете на търговци и
моряци, в трясъка на колелата на каруците, разминаващи се, пълни със стока. Конете
цвилеха, кучета възбудено лаеха, хората газеха в кал от пръст, тор и морска роса.
Когато тримата навлязоха в града, шумотевицата се сля с говоренето, с ритмичния
звън от ковачниците, с блеенето и хлопатарите от плевните. Баян се впечатли, че и тук
въпреки голямото море, което ги делеше, се носеше българска реч.
По пладне най-сетне излязоха от града. Баян слезе от коня и се приближи до група
селяни, товарещи сено на каруци. Представи се като „Баян Български“ и попита не са
ли чували за стар български манастир в планината. Всички го зяпнаха с почуда. Един
постави длан на гърдите си и се поклони. Децата, които играеха наоколо, яхнаха
пръчки и хукнаха в кръг, викайки: „Бат Баян, Бат Баян“.

119
 Тримата пътници се спогледаха учудени на детските викове, но решиха, че това
сигурно е някаква игра. Баян повтори въпроса си, а селяните зашепнаха нещо за
магия, чудо и започнаха да се кръстят.
Песоглавеца се криеше под качулката си, за да не видят косматото му и уродливо
лице. Баян яхна отново коня си и даде знак да тръгнат. Поеха към планината.
Посребрелите ѝ върхове се издигаха над гората и сечаха ниско падналите облаци. Не
след дълго срещнаха момче, което влачеше тежък наръч дърва. Баян попита и него за
манастира и то най-сетне ги упъти. Каза да вървят към Черната гора, която опасва
подножието на планината. Предупреди ги също, че била гъста и непроходима, а
старите хора даже разправяли, че нечистите сили властвали в нея. Момчето обясни, че
влизало там да събира дърва, за да ги продава в града. Веднъж видяло монаси, които
говорели за манастир на върха на планината и следвали тясна пътека нагоре.
– Черната гора значи? – повтори Баян замислен
– Ами да... Селяните я мислят за прокълната, рядко припарват там – обясни
момчето. – А русите даже ни наричат Черна България72 зарад нея.
– България? Нима и тези земи са български? – учуди се Баян. Бръкна в кесията си,
извади монета и я пъхна в ръката на малкия. Изпоцапаното му лице засия в усмивка.
– Откак се помня, българи сме... – продължи то, но се притесни да не е казало твърде
много на непознатите и хукна по пътя.
Тримата продължиха към планината. Привечер навлязоха в гъста борова гора. Беше
толкова непроходима, че лъчите на залязващото слънце почти не се процеждаха през
короните и дънерите. Нямаше нито листа, нито иглички, сякаш бяха оловни. Затова
стволовете се издигаха все по-високо към небето. Пътеката водеше нагоре към
херсоновите върхове.
Ставаше студено. Изви се вятър. Спускаше се мрак. Черни дънери и клони се
оплитаха все по-гъсто едни в други. Само сребърните кедри вдъхваха на гората живот.
Песоглавеца си спомни, че Черноризец Храбър му бе разказвал веднъж за тази гора –
опасвала подножието на най-високия връх на Херсоновите планини73. Казваше, че
била една от най-древните на континента и пазела в сърцето си безценни тайни.

Конете ставаха неспокойни, дори мулето, което до този момент не бе издало звук.
Стъпваха предпазливо в меката постелка от изсъхнали клони и борови игли, по която
сякаш от години никой не бе минавал. Вървяха часове. Ставаше все по-тъмно и
студено. Изведнъж конете изцвилиха, жребецът на Баян се изправи на задните си
крака. Нещо в тъмата го плашеше. Князът едва го удържаше. Той държеше юздите и
на мулето, което яздеше Песоглавеца. Аспар пак изцвили и се дръпна назад. Баян се
загледа през черните стебла, опитвайки се да види какво плаши животните.
– Има нещо в гората... – прошепна Песоглавеца. – Трябва ли да минаваме през нея?

72
„Експедиция на Кримския полуостров, която работи в тясно сътрудничество с тамошни
изследователи, се запознава с данните от периода между VII и XII–XIII в. Регистрирани са над 300
прабългарски обекта само в Крим, а броят им със сигурност е още по-значителен – подчерта проф.
Павлов. – Най-мощният пласт е от периода VII – средата на X в. и е свързан със Старата Велика
България и с българите на Батбаян, най-големия брат на Аспарух. Това е т. нар. Черна България,
която е имала определена автономия, а през Х в. е практически независима от Хазарския каганат. С
други думи – през Х в. е имало три български държави – българското царство на Балканите, Волжка
България и Приазовската и Кримска Черна България“ – из интервю на проф. Пламен Павлов за сп.
„8“ от 3 януари 2013 г. – Бел. авт.
73
Кримските планини, чийто най-висок връх днес се нарича Роман-Кош. – Бел. авт.
120
 – Така ни упъти момчето – отвърна отчето. – Това трябва да е Черната гора, която
опасва херсоновия връх.
– Страшна е...
– Нали затова са я избрали, да брани друма към манастира – пошегува се Баян. – Ако
въобще има нещо там горе... Дръж здраво юздите – тук ще яздиш сам. Аз ще
проправям път с меча си.
Баян подкара коня си напред – държеше юздите в едната си ръка, а с другата –
острието, с което сечеше обраслите клони. Мракът и студът ги погълнаха. Лазеха по
гърбовете им като хиляди мравки. Вятърът донасяше призрачни гласове, дебнеше с
безлики очи, щипеше с ледени пръсти, виеше между дърветата и ревеше като звяр.
Конете отново изцвилиха. Мулето се изправи рязко, а Песоглавеца се свлече от
седлото. Нарани се на гърчещите се като змии корени. Животното побягна. Стъпките
му заглъхнаха.
Изведнъж от мрака долетяха викове. От храстите изскочиха десетина мъже и се
втурнаха към пътниците. Оръжията им иззвъняха и проблеснаха на едва
процеждащите се през короните лунни лъчи. Бяха облечени в черно, носеха телени
ризници и черни шлемове. Един от тях се хвърли към коня на монаха и разсече
глезените му. Животното изцвили жално и се свлече на земята. Отец Никола тупна
след него зашеметен. Опита да лази, за да избяга. Нападателят замахна отново с меча
си и отчето падна без дъх. Друг се хвърли срещу Песоглавеца, но той се търкулна в
храсталака и се изплъзна. Трети вдигна меч срещу Баян. Жребецът му, полудял от
страх, се изправи пак на задните си крака. Хвърли княза от гърба си. Той скочи
мигновено, вдигна оръжието си и тръгна срещу мъжете без лица. Онези изскачаха
отвсякъде, но той бе бърз и ловък. Мечът му сечеше, предвиждаше ударите на
противника и им отвръщаше. Един успя да го рани в рамото. Баян извика от болка и се
преви. За да избегне последващите удари, се затича към близкото дърво. Стъпалата му
се засилиха нагоре по ствола, оттласквайки се, и се завъртя над враговете си. Вдигна
отново меча и продължи да се бие. Останаха осем. Трябваше да е по-силен от тях, ала
се чувстваше все по-слаб. Друго острие прониза хълбока му. Баян изкрещя. Чу се
цвилене. Приближи се конник на бледожълт жребец. Скочи на земята и даде знак на
бойците да се оттеглят и да му оставят княза.
Беше висок и едър. Гърдите му бяха покрити с ризница. На главата си също носеше
черен шлем, който скриваше лицето му. Вдигна ръка и мечът му проблесна в лунното
сияние. Баян побърза да се изправи, но боецът замахна. Остриетата им се срещнаха.
Онзи бе снажен и силен, а Баян – все по-немощен. Въпреки това успя да го рани в
ръката. Противникът му се разяри от болката и оръжието му засвятка все по-бързо.
Плъзна се по Баяновите гърди и поряза кожата му. Князът извика и замахна с меча си.
Мечовете им зазвъняха един в друг, в един миг боецът оттласна княза и той отскочи
назад.
– Какво искаш от нас? – простена Баян с опряно в гърлото му острие. – Само
минаваме през гората... Търсим планинския манастир.

Песоглавеца чу тези думи. Усети надигащата се у него ярост и се изправи. Затича се

и бутна с всичка сила мъжа. Онзи изпусна меча си, обърна се и го удари силно с
опакото на ръката си. Песоглавеца полетя и се тресна в един дънер. Не можеше да
помръдне. Чуваше само звъна на мечовете, юмручните удари и стоновете на мъжете.
Боецът без лице удряше Баян по гърдите и гърба.

121
 Но изведнъж от мрака на гората се появиха и други бойци. Мечовете им зазвънтяха
в схватка с нападателите ни. Тътенът от желязо се сля с бученето на вятъра, с болката,
с разстилащата се мъгла.

Константинопол

Времето летеше, а Мария се утешаваше с мисълта, че успява да живее без спомена

за Боян. И така до деня, в който младият български цар прекрачи портите на
Константинопол. Принцесата го чакаше едновременно със страх, но и с надежда, че
нещо ново може да се зароди в нея. И то да я преведе през мрака на безименните ѝ
дни.
Стоеше до трона на дядо си и баща си в очакване на цар Петър. Стъпалата ѝ бяха
раздалечени, за да е стабилна, сякаш предчувстваше ураган. Мраморът под краката ѝ
трептеше от тропота на приближаващата се конска потеря. Тя тръпнеше, сякаш всеки
удар на копито я блъскаше към пропаст.

Българският цар влезе в двора на Магнаура на бял жребец. Беше облечен в лъскави
позлатени доспехи, а червената му мантия се стелеше по гърба му и надолу по коня.
Предхождаше го цяла стотня войници.
Петър слезе, намести меча си и влезе в тронната зала с десетина воини. Мария го
наблюдаваше с любопитство и си мислеше, че досега такъв знатен гост не бе идвал за
нея. Усмихна се. Вниманието му я ласкаеше.
Погледите им се срещнаха. Други очи, чужди очи, гледаха я, но не стигаха до нея.
Не я докосваха. Младият цар се поклони на императорското семейство и поднесе
скъпите си дарове.
След тържествената вечеря Лакапин покани семейството си, Петър и ромейските
съветници да се разходят из градините на двореца. Петър вървеше до Мария и ѝ
говореше за гръцките философи и поети. Принцесата го слушаше, но не чуваше ни
дума. Изучаваше го. Търсеше причини да го хареса. Намираше го за изтънчен,
ерудиран и внимателен. Беше хубаво облечен, миришеше добре и стъпваше елегантно.
Много жени харесват това, помисли си тя. И на мен трябва да хареса. Погледът ѝ го
окуражи и той се доближи. Тялото ѝ се стегна в готовност за отбрана. Всяка следваща
крачка ѝ тежеше така, като че стъпваше в блато. Вятърът, нехаещ, подхвана сухите
листа по пътеката, издигна ги на фуния и ги хвърли да танцуват във въздуха. И те се
развъртяха като пеперуди с кафяви сгърчени крила, като стотици огледала на
душата ѝ. Не искаше да е тук, а горе, на хълма, на криво скованата пейка, в
маслиновата гора. Там, където се срещаха с Боян.
Петър докосна ръката ѝ. Мария изтръпна. Мигът се превърна в безконечен. Допирът
болеше. Ръката на Боян я караше да тръпне, замайваше я приятно. Осъзна, че въпреки
усилията ѝ да го изхвърли от мислите си, той живееше в нея пълнокръвен.
Пръстите ѝ се свиха в шепата на Петър и се стегнаха в юмрук. Докосването му я
плашеше – ръка, която щеше да чувства от днес. Мария вдигна очи към портокаловото
сияние на залязващото слънце. Сокол изписка в небето и закръжи над купола на
Магнаура.

122
 На другия ден Петър и ромейският император подписаха мирен договор. Последва
церемония в двореца, където Лакапин официално титулува българския владетел – цар,
а българския архиепископ – патриарх.

123
 Песоглавеца
Стори ми се, че чух крясъци на сокол. Че ме сграбчва и разтърсва...
Отворих рязко очи. Клатушках се на гърба на муле, което внимателно редеше
копита по стръмна пътека. Движеше се в редица покрай остри скали. Брулеха ледени
планински течения и се блъскаха в гъстите облаци. Мъглата бе толкова гъста, че едва
си поемах дъх.
Животното ме носи часове нагоре. Всичко ме болеше, не чувствах краката си, само
раната на тила си.
Пред мен, на седлото на коня му, беше преметнат Баян. Не мърдаше. Ръцете му се
клатушкаха безжизнени в ритъма на копитата. От тялото му долавях тихи хриптения.
В този момент Баян е бил между живота и смъртта. Разбойниците, които ни
нападнаха, го бяха ранили тежко в гърдите, рамото, главата.
Преминахме под течаща вода, чиито хладни струи раздвижиха Баян и той простена.
Продължихме нагоре, там, където вече нямаше друго освен въздушни течения и
облаци. Пътеката ставаше все по-стръмна. Мулето ми хлъзгаше крака по острите
камъни. Трябва да сме били твърде високо. Изгубил съм съзнание.

Призори отново отворих клепачи. Не зная колко дълго сме се изкачвали. Вятърът
беше спрял и около нас се стелеше само мъглата. Животните се движеха бавно покрай
груб каменен зид. Клатех се на седлото. Надигнах глава и се озърнах – Баян все още
беше в несвяст. По лицето му се стичаше кръв. Пред коня му вървяха още две мулета,
водени от хора с наметала и качулки. Криеха се в тях от хапещия студ.
Ехото от копитата отекваше в дебелите каменни стени. Чу се метален рев и триене
на камък о дърво. Отвори се тежка порта и копитата огласиха свода.
Влязохме във вътрешен двор и животните спряха. Намирахме се в нещо като здрава,
но ниска крепост на върха на планината. Мъглата започна да се вдига като облачни
криле, а слънцето пробляскваше под тях. Животните пръхтяха в студа. Баян остана
неподвижен.
Някакви резки приковаха погледа ми към крепостната стена. Бяха символи, надпис:
IYI. Същия го имаше на десетки места по камъни и стени в Плиска и Преслав. Над
портата пък като герб беше издялан знакът Ж. Приличаше на седмата буква от
българска азбука. От баща ми знаех, че е специална, затова вниманието ми се изостри.

Свалиха ни от седлата и ни оставиха на влажната земя. Тялото на Баян лежеше

неподвижно до мен. Дишаше. От другата ми страна поставиха вкочаненото тяло на
отец Никола. Очите му бяха втренчени в небето с ужас. Буквите, стори ми се, че
простена той и в същия миг издъхна. Един от монасите се наведе и затвори клепачите
му. Приближи се до мен и провери дали дишам. После клекна до Баян и го обърна с
лице нагоре. Вторачи се в княза и застина с почуда. Свали качулката си и се

124
прекръсти. Шушукащите наоколо мъже замълчаха и също се загледаха в Баян.
Крясъци на орли раздраха мрачното небе. Един глас промълви:
– Ичи!
За миг отново настъпи тишина, след което един след друг десетина мъжки гласа
зашепнаха тази дума. Шепотът изпълни каменното укрепление и се превърна в басов
хор, мълвящ: Ичи... Ичи... Ичи...
Нечия ръка ме стисна здраво за врата и ме изтегли нагоре.
– Ти отде идеш? – попита ме на стар български диалект, който почти не се чуваше
вече.
– С него съм – отвърнах и посочих Баян. Двама монаси вече влачеха тялото му към
манастира, вграден в скалата. Ръката свали качулката ми и отново настана тишина.
Мъжът, който ме държеше, прошепна:
– Песоглавеца!
Каза го така, сякаш беше чувал за мен... В Преслав отскоро ме наричаха с тази дума.
Уплаших се дали ще ми сторят нещо. Вече не чаках смъртта – огледах лицата на
струпалите се. Но по тях нямаше и следа от насмешка или отвращение. Същата ръка
внимателно отново покри главата ми, после ме поведоха към портата на манастира.
С Баян ни настаниха в една килия. Беше тясна, с нисък таван. Имаше два нара и
масичка, върху която видях купа с вода и окървавени парцали. Бяха свалили
разкъсаната риза на княза и почистваха раните му. Един монах ми помогна да легна на
съседния нар. Болеше ме всичко, но като видях изтерзаното тяло на спътника ми,
забравих за своето. Изглеждаше зле ранен. Особено зеещата на гърдите му дълбока
рана.
Монасите внимателно я зашиха, не спирайки да шепнат молитви. Баян беше в
безсъзнание, но хриптеше от болка. Намазаха го с билкови мехлеми, завиха го и ни
оставиха да починем.
През прозорчето долитаха гласовете на молещите се. Заслушах се, не разбирах
всичко. Говореха на стар диалект, който в Преслав вече бе видоизменен, сливайки се
със славянския. Слушах ги дни наред и осъзнах, че двата езика се бяха преплели,
думите не бяха се изгубили. Бяха се запазили и от единия, и от другия, като за едно
понятие си имахме две названия.74
74
Славяно-български – Прабългарски:
хляб – пита
любов – обич
плещи – гръб
твърд – корав
красив – хубав
нога – крак
дом – къща
следа – диря
лес – гора
одежда – дреха
дим – пушек
отец – баща
цветен – шарен
продължавам – трая
хладно – студено
хълм – планина
силен – як
пес куче
125
 Монасите влизаха в килията ни по два пъти дневно и сменяха превръзките на княза.
Квасеха устните му с вода и го мажеха с мехлем. На мен даваха топло вино с билки,
супа и хляб. В тишината на нощите мислех и за онази дума Ичи, която мъжете
зашепнаха, щом видяха лицето на Баян. Не можех да се сетя дали съм я чувал, нито
какво означава. Въртях я в съзнанието си, но ми хрумваха само съчетания като ичиргу
боила, ичиргу коловър, ичиргу багаин и други. Това ми подсказа, че думата трябва да е
българска. Прабългарска. И че означава нещо важно.
Дните се нижеха. Баян не помръдваше, не отвори очи. Не дойде на себе си въпреки
грижите на монасите. Налагаше се дори да въртят тялото му на различни страни, за да
не се разрани кожата му. Стоях неотлъчно до него и слушах стоновете му. Нощем
пронизителен вълчи вой огласяше планинските хребети. Струваше ми, че животните
приближават. Ала с усилването на воя хриптенето в дробовете на Баян намаляваше,
стоновете му секваха. Сутрин, при изгрев-слънце, вълците се оттегляха. Тогава идеха
крясъците на соколите. Стоновете на Баян се превръщаха в думи.
Понякога долавях устните му да шепнат Мария, татко, тайната.
На четвъртата нощ той сънува глутница вълци. Не просто вълци, а грамадни, огнени.
Видя ги да нападат Преслав, да върлуват из къщи и храмове, а подире си да оставят
пепелища. Баян застава срещу им с меч в ръка и се опитва да ги посече, но желязо
огън не коси. Вълците му скачат, а под тях се отваря бездна. Баян пада в нея, пада
дълго. Изведнъж вижда ръка. Удължава се към него и го стиска здраво. Дърпа го
нагоре. Той се опитва да види лицето, но е неясно. Само розетката, която виси на врата
му, се разпознава. Върти се, а знаците по нея ловят огнените пръски светлина,
отразяват ги и ги запращат горящи в очите на вълците. Ръката го изтегля от бездната,
князът си поема въздух...
– Татко! – викна той до мен.
Опита да се изправи, но раните го прерязаха, не успя дори да помръдне. Само се
завъртя и ме погледна. Лицето му бе осеяно с пресни белези и синини. От очите му
гледаше объркана, предала се душа. Това ме уплаши.
Отвън отново долетяха напевни гласове, монасите се молеха и повтаряха: Ичи, Ичи...

На другата сутрин, когато с Баян отворихме очи, до нас седеше белобрад монах.
Беше един от онези, които се грижиха за него последните дни. Очите му бяха сини,
меки. Косата и брадата – дълги и бели като мляко. Носеше черно расо, от което се
подаваха само дланите и лицето му.
здрав – читав
стар – дърт
дребен – ситен
зъл – лош
слаб – мършав, хърбав
пъстър – шарен
ленив – мързелив
отряд – чета
площад – мегдан
покривка – кърпа
длан – шепа
летя – хвърча
Из Българите са имали писменост и преди Св. Кирил Философ, Деян Енев, статия във в. „Сега“. –
Бел. авт.
126
 – Какво... се случи – прошепна с усилие Баян.
– Нападнали са ви разбойници. Не сме ги виждали досега в този край – обясни
монахът. – Спътникът ви е мъртъв... Съжалявам!
Баян погледна към мен, после към монаха и отвърна:
– Отец Никола... Не трябваше да му позволявам.
– Княже, нямаш вина. Живот. Единственото, което нямаме право в него, е да се
предаваме. Продължи ти делото му!
– Откъде знаеш кой съм? – учуди се Баян.
– Видяхме надписа на меча ти... Ти си последният от рода Дуло!
– Може да съм го откраднал!
– Знаехме, че ще дойдеш. Такова е поверието! А и твърде приличаш на Бат Баян,
сина на великия хан Кубрат Дуло, родоначалник на Черна България.
Баян го загледа съмнително, но реши, че сега не е време да спори и противоречи.
Изпъшка и рекох:
– Какво означава Ичи? Чух монасите да го повтарят...
Белобрадият мълчеше, затова и Баян го попита. Едва тогава отвърна:
– Стани, ще ти покажа!
– Не мога... да помръдна... – изохка князът.
– Можеш, но трябва да пожелаеш. Не тялото движи разума, а умът – тялото.
Баян стисна челюсти и напрегна всеки мускул. Не защото искаше, а защото се ядоса
на монаха, че го подценява. Надигна глава, но изрева и се отпусна. Прясно
затворилите се рани прокървиха, превръзките се оцветиха. Монахът остана
невъзмутим – подпъхна ръка под тялото му, напрегна ръце и каза на Баян да опита
пак. Помогна му да се изправи в леглото. На лицето на княза се изписа болезнена
гримаса. Монахът сякаш не забеляза и това и посочи:
– Погледни напред към крепостната стена... Виждаш ли символите, издялани в
камъка?
Баян присви очи и се втренчи през прозореца. Размазаният му поглед се спря на
знаците по стената. Изведнъж камъните и символите сякаш се завъртяха и изписаха
лика на баща му.
Баян сбърчи вежди и се вторачи по-внимателно. Образът премина в линии и точки и
изчезна.
Знаците се появиха отново: IYI и Ж. Баян ги бе виждал стотици пъти по дрехите на
баща си, по накити и обредни хлябове, по крепостните стени на Плиска и Преслав,
дори втъкани в килими и одежди в двореца.
– Татко... – прошепна той и протегна ръка.
– Не, не баща ти... Той си отиде зарад тях!
– За какво говориш? – върна се в килията той.
– Баща ти посвети живота си да брани буквите! И заплати за дързостта си с него.
Баян погледна накриво монаха. Не знаеше като обида ли да приеме чутото, или като
възхвала.
– Каква е връзката с тези символи? – изпъшка. – Виждал съм ги...
– Това са символите на рода ти – предците ти са ги носели векове из земите, които
населявали и покорявали.
– Значи този символ означава Дуло?
– Не, с този символ се изписва думата Ичи. Означава единствен, избран. Написана е
със стари български букви, още от времето, когато дедите ни са живели до Китайската

127
империя. Думата е близка и до китайския йероглиф, който означава същото – обясни
монахът.
– Избран?... – не разбра Баян.
– Събери сили и стани. Тогава пак ще говорим!
– Кой си ти?
– Наричай ме отец Кордан – отвърна монахът. Името му идеше от старобългарската
дума коръда, която означаваше „меч“. Поклони се и излезе.

Цяла нощ Баян бълнува. Светлината от маслената лампа се отразяваше в капките

пот, избили по лицето му. Понякога споменаваше баща си, понякога викаше Мария.
Раните не спираха да кървят.

Рано сутринта го събудиха крясъците на орлите, които и днес се виеха по вятърните

течения над манастира. Баян направи усилие да се изправи, но жестоката болка отново
го преряза. Пети ден. Ледена пот обля тялото му.
Чуха се стъпки. Един от монасите влезе в килията ни и свали качулката си. Беше
отново отец Кордан. Изглеждаше към петдесетте, но бе висок и здрав. Погледна Баян
и каза:
– Днес ще вървиш!
Баян се вторачи изумен.
– Не мога да помръдна... – простена той.
– Това очакваш. Способностите ни достигат само очакванията. Оставиш ли ги да те
водят, сетивата ти ги превръщат в реалност.
Баян сбърчи вежди и пак опита да се надигне. Усети пронизваща болка в гърдите си,
сякаш отново някой заби острие.
– Казах, че не мога! – ядоса се князът и се тръшна на дървения нар.
– Боли те, защото очакваш да боли. Очакваш, защото знаеш, че раните болят –
обясни търпеливо Кордан. – Очакваш, защото имаш рана на гърба и на гърдите и
знаеш, че трябва да болят.
– Какво искаш от мен? – смръщи се князът.
– Събери мислите във волята си, не в ограниченията на очакванията. Наложи на
тялото си, че зависи от ума!
Баян стисна юмруци. Искаше да се изправи за Мария. Стори всичко, което му каза
монахът, напъна се отново, но без резултат.
– Не, не с гняв. С гняв не може. Онази нощ, когато пристигнахме при вас в гората,
ти вече беше тежко ранен, имаше прорези по цялото тялото, но продължаваше да се
биеш, защото не приемаше да се дадеш без бой. Сега имаш същите рани, но според теб
трябва да лежиш. Стани!
Разумът в думите на монаха подтикна Баян да опита отново с всички сили. И този
път успя да седне. Тогава раните го прерязаха – изрева и падна в леглото. Болката го
замая и той изгуби съзнание. Сънува пак баща си. Протяга ръка към него и го моли за
помощ! Буквите... Пази буквите... – шепне му. След това видя Мария, която се
отдалечаваше.
Баян отвори рязко очи и се изправи в леглото.
– Мария... – повтори той. – Трябва да открия тайната и да се върна при нея!
– Успокой се – казах му. – Тук сме в безопасност.
– Ти не разбираш... – викна той.

128
 Продължи да се мъчи да се изправи, докато в стаята не влезе отново Кордан, този
път придружен от другия монах, който всеки ден почистваше раните на княза. Бяха
чули стоновете му.
– Трябва да намеря тайната... – повтаряше Баян, все едно бълнуваше.
– Тук ще научиш всичко – рече му Кордан. – Така както преди десетилетия самият
Константин Философ!
– Не, нямам време, Мария ме чака! – Баян стисна зъби, седна в леглото и провеси
крака. Болката изкриви лицето му, но той не издаде и звук.
– Виждаш ли, когато забрави очакванията си, тялото ти се изправи! – Баян не
отвърна. – Щом се почувстваш готов, ще се върнеш в земите си.
– Мария ме чака...
– Трябва да си търпелив. Духът на баща ти няма да намери покой, докато не
завършиш делото!
– Какво дело? Да превзема Константинопол ли?
– Да съхраниш буквите, за които той воюва.
– Буквите?... Защо точно аз? Имате си български цар – синът му Петър!
– Баща ти имаше петима синове, тъй както ханът на Велика България – Кубрат, но
само един е Ичи.
Баян се загледа в него неразбиращ.
– Избраният, единственият – добави монахът. – Такъв беше и Симеон, затова и дядо
ти го изпрати да се учи в Магнаура – най-добрата школа в света. Симеон знаеше, че и
ти си Ичи, затова изпрати тъкмо теб в великата константинополска школа. Не можеш
да се откажеш сега!
Князът опита да стъпи на пода. В болката си извика:
– Замълчи! Не ме интересуват легендите ви, не искам власт и земи...
– Не земи – сряза го отец Кордан. – Избран си да върнеш буквите на славянските
народи!
– Буквите? – учуди се той. – Но защо всички говорите за тези букви?
– Буквите за народа са като кръвта за човека, но вместо енергия и въздух те вливат
във вените надежда, вяра, памет. Правят тълпата народ, човеците – герои. Но
българските букви пазят и една тайна... Тайната, която ще научиш, ако проявиш
търпение и смиреност.
Баян се заслуша. Чертите му се отпуснаха, сякаш забрави за болката. Очите му се
присвиха в очакване. Старецът продължи:
– Долу, в града... из селата говорят, че Бат Баян се е завърнал...
– Какво означава това? – не разбра той.
– Бат Баян... ти носиш неговото име, името на „избрания“. Той е бил най-големият
син на хан Кубрат, създателя на Велика България. Единственият измежду петимата
синове, който послушал заръката на баща си – да останат сплотени в земите ѝ.
Другите тръгнали да търсят спасение и нови земи и днес има цели три Българии:
вашата, нашата, Черната – Баяновата, и Волжка България. Има български селища и в
Солунско, и в Римско, вместо да сме една мощна империя. Тези земи, нашите, обаче са
различни... – разказваше Кордан, а Баян така се беше заслушал, че без да се усети,
допря стъпалата си до пода. Не биваше да изпуска и дума. Стъпи.
– Защо са различни?
– Тук пазим безценното, завещаното от Кубрат!
– Мислите, че златото ви прави различни?

129
 – Безценното не е злато – засегна се монахът, – а онова, което е съхранило българите
и силата им във вековете.
– Какво е? – попита князът и опита да прехвърли тежестта върху стъпалата си.
Сухожилията му се изопнаха, лицето му се напълни с кръв, челото му заблестя в
капчици пот. Изпъшка и се отпусна.
Монахът се поколеба за миг как да отвърне, после изстреля:
– Скоро ще го откриеш. Трябва първо да заздравим тялото и ума ти, да те обучим, за
да се върнеш обратно. Само ти можеш да завършиш делото, преди да е станало късно.
– Късно за какво?
– След смъртта на баща ти империите – римската и гръцката, започнаха да набират
сила. Лакапин е решен на всичко, за да сломи България и да изтръгне веднъж завинаги
силата ѝ.
– Каква сила? Отче, говорите неясно! – намръщи се Баян.
– Буквите. Говоря за буквите – отвърна монахът. – Хайде, подпри се на раменете ми
и опитай да направиш крачка.
Баян се довери на Кордан и направи усилие да се изправи. Съсредоточи се над
копнежа за Мария. Представи си, че тръгва към нея. А болката – щом не го убиваше,
наложи си да не мисли за нея.
– Буквите?... – повтори той, докато стъпваше. – Мислиш, че императорът се
интересува от букви?!
– Буквите са велико оръжие. Те са власт и подчинение за едни, но свобода и знание
за други.
Облегнат на монаха, князът направи няколко крачки из манастирския коридор.
– Хайде, почини си – подкани го Кордан, – утре те чака тежък ден!
Баян заспа бързо, изтощен.
На сутринта още по изгрев дойдоха двама монаси да сменят превръзките му. Малко
след тях се появи и Кордан. Подаде чиста роба на княза, расо и грубо като чувал
вълнено наметало. Друго нямаха.
– Облечи се, вън е студено – каза му сухо.
Помогна на Баян да се изправи и за първи път ни въведе в магерницата. Монасите
вече закусваха мълчаливо, насядали на дълга дървена маса. Направиха ни място и ни
дадоха топла овесена каша, хляб и сушено заешко месо. Свариха и чай от малинови
листа. После отец Кордан изведе княза в двора и внимателно започна да го раздвижва,
да му помага да проходи. Следвах ги навсякъде като сянка, забравил собствените си
терзания. Радвах се на всеки лъч, в който очите ми успяваха да разпознават все повече
детайли.
– Отец Никола твърдеше, че пазите стари книги – отбеляза Баян. Замисли се и
добави: – А чували ли сте за някаква тайна... на Черноризец Храбър?
Възрастният човек се втренчи в княза и попита:
– Откъде знаеш за нея?
– Императорът... Роман Лакапин я търси.
– Императорът? – повтори монахът със страх в очите. – Лакапин знае? Ако е така,
Преслав е в опасност. Час по-скоро трябва да се върнеш, но подготвен, за да го спреш!
– Кажи ми всичко, нямам време за губене! – примоли се Баян.
– Скоро сам ще разбереш! Трябва да си готов.

130
 Песоглавеца
Когато Кордан реши, че Баян е заякнал достатъчно, даде му меч. Самият той взе
дълъг прът и започна да го обучава да контролира тялото и ума си. Седях отстрани и
наблюдавах. Князът беше тъй слаб, че едва вдигаше желязното острие, докато монахът
ловко въртеше своето и не спираше да му разказва.
Обясни му, че първото, което Баян трябва да постигне, е да обедини духа и тялото си
в обща воля. Взе дървения си меч и с ловък скок и някакви движения монахът изписа
във въздуха символа IYI. Струваше ми се, че извършва нещо като ритуал от бойни
умения и танц. Монахът се поклони, прибра пръчката към тялото си и каза на Баян да
опита същото.
Отначало князът едва задържаше меча във въздуха. Ранената му ръка трудно се
движеше, а болката в гърдите ограничаваше движенията му. Князът замахна няколко
пъти, но ръцете му увисваха, преди да изпълни движенията. Гневеше се на слабостта
си – насочи острието напред, свъси вежди и си наложи този път да изпише знаците.
Въпреки болката. Съсредоточи се и размаха меча. Сега ги изсече по-ясно във въздуха.
Пусна оръжието и се свлече на колене.
– Не се получи! – отсече монахът. – Пак.
– Пак? – прошепна Баян.
– Да. Правиш го, без да мислиш – само тялото ти участва. Така няма да се получи.
Пак.
Баян сведе изтощен глава и стисна клепачи. Пое си дъх, за да изчисти гнева, и каза:
– Не мога да почувствам нещо, което не разбирам... Дори езика, на който е написан
този знак, не знам!
– Ичи е на стар български диалект, казах ти. Днес все още се използва от
възрастните хора по селата. Иде от древната родина на българите – Бактрия. В
съвременния език е останал предимно в първостепенни титли, като ичигур боила
например. Думата се използва и в Китайската империя, с чиито земи са граничили
българските племена преди векове – разказваше Кордан. – А през китайските канджи75
символът е навлязъл и в империята на Нара 76. Ние го изписваме със знаците I(и) Y(ч)
I(и), но съчетанието напомня китайския йероглиф за три, наречен сан. Може би оттам
е произлязло и хан на български и тюрски77.
– Китайски? – повтори с ирония Баян. Лицето му беше изкривено от болка. – Но
какво общо има българският с китайския?

75
Йероглифи, писмени знаци, означаващи понятия. – Бел. авт.
76
Днешна Япония. Между VIII и XII в. императорската власт е съсредоточна в град Нара. – Бел.
авт.
77
От Балх българите се заселват към Азия, племената им граничили с Китай. От там те носят своите
Куниг (обмен на финикийско с китайско писмо), където се е зародило и IYI – изговаря се като един,
голям, избран; пише се като китайския символ за номер три. От китайците пък се пренася към
японците (като канджи), където означава „един, голям“. Стига и до индианците, където се
преобразува в ИШИ – мъж, един. Dai-ichi: – означава на японски първи, единствен. – Бел. авт.
131
 – Дървото не вижда гората. Не ограничавай разума си. Народите обменят културата
си един с друг и това е добре, когато е естествен процес. Близо век българи и китайци
са живели в мирно съседство и са споделяли знание. Важни думи сме обединили с тях,
като ичи, сан и къниг78. А със символите IYI българските хански родове са се
именували още от далечната ни родина в планината Имеон.
– Имеон? И нея не съм я чувал... – учуди се Баян. – Звучи като Симеон.
– Може би не случайно баща ти е онзи, който възражда буквите в новата българска
родина. Малцина помнят, че най-старото българско обединение е било в подножието
на Памир и Хиндукуш – държавата, която индийци и араби наричали Балх или
Балхара, а гърците – Бактрия. В дълбоката Античност Балхара е смятана за едно от
най-прочутите царства в Азия. А древните историографи Агатий Миринейски,
Теофилакт Симоката и Михаил Сирийски посочват планината Имеон и царството
Балхара като родина на древните българи. Тя е държавата, от която водят произхода
си множество знаменити герои и царе, които дори и след преселението си в Индия са
наричали себе си българи. И навярно затова в Индия и до днес веди, името на третата
българска буква В, означава свято знание. Българи се нарича и народът, който под
натиска на нашествениците се наложило да потърси нови земи. Казват, че понякога
имената коват съдбите на хората, а други ги получават заради съдбата си. Затова и ти
си Баян, както създателя на Черна България. Затова си и тук днес.
Баян мълчеше. Не искаше да разочарова стареца, обяснявайки, че всъщност е дошъл
заради любовта към една жена. Ромейка при това. Кордан се изгуби в манастира.
Върна се със стара книга в ръце. Разлисти дебелите ѝ кожени корици и показа някакви
символи. И те приличаха на стотиците изписани по камъни и съдове из цяла България,
както и на онези, които видяхме в Солун. Подаде ги и на мен да ги видя. Пръстите ми
се плъзнаха по релефната боя. Там бе изписана таблица с букви:

Българско руническо писмо79 © CC-BY-SA-3.0 by Пакко

Баян я прелисти и каза:

78
Коренът на думата „книги“, „кънигъı“, иде от стара китайска дума „k‘üen“: – Бел. авт.
79
Прабългарски рунически знаци, из разработки на Петър Добрев и Божидар Димитров. – Бел. авт.
132
 – Познавам повечето от тези букви. Български ли са?
Монахът се усмихна и добави:
– Нужно е търпение. Започнахме от Ичи... и как с вековете символите се превръщат
в знак на българския род. Когато този знак обаче се изписва осъзнато с дух и тяло, има
способността да обединява във велика сила. Във велика сила. Българите са забравили,
но ние пазим традицията. В Китайската империя писмото още се изписва в пясък, по
камъни или с меч във въздуха, като заклинание, което променя духа и материята. –
Пое шумно въздух и завърши: – Сега вече знаеш. Пиши.

Баян стисна челюсти и се надигна. Вдигна меча и замахна няколко пъти, за да разсее
болката. После се съсредоточи и като замахна отново, очерта с острието символите
във въздуха. Кордан притаи дъх.
Този път князът не се свлече на земята. Не изпусна и меча си. Тялото му стабилно се
закрепи на стъпалата. Ръцете му забиха желязното острие в пръстта и Баян се подпря
на дръжката. Чертите на лицето му се отпуснаха. Погледът му се проясни, раменете му
се изправиха.
– Господи... – възкликна той. – Нима е истина? Няколко букви ме накараха да се
почувствам по-силен?
– Ти ще решиш. Моята работа е да те уча, твоята – да откриеш отговора – отвърна
Кордан. Погледна Баян в очите, но се разочарова. Не откри в тях блясъка, който
търсеше. Добави: – Урокът приключи за днес!

Баян
На другия ден след закуска монасите отново изведоха княза и Песоглавеца в
манастирския двор. Наоколо нямаше друго освен камъни и ниско слезли облаци.
Бледата слънчева светлина се разтваряше в мъглата на светли петна и рисуваше
жасминови цветя. А щом задухаше вятър, облаците падаха и поглъщаха скалния
манастир.
Белобрадият монах връчи отново меча на Баян и му показа движения, които
едновременно приличаха на бойна техника, но и с които се изписваше буква в пръстта.
После му каза да ги повтори и да изпише символа в каменния зид.
– Стига... Нямам време за това! – ядоса се Баян и захвърли меча. Болките отново
заръфаха тялото му, а страхът – ума му. – Не съм дошъл тук да рисувам...
– Това не е рисунка, а свята буква – обясни монахът. – Изписването на тези букви
превръща хаоса в хармония, физическата сила – в мощ, емоциите – в интуиция, в
сливане с природа и народ. Не можеш да изсечеш с меча си букви като

докато не постигнеш пълно обединение с духа си.

– Добре, това е лесно – отвърна Баян. – Учил съм се да се бия в най-добрите школи в
света!
Князът размаха меч пред скалата. Острието му кънтеше и прорязваше тънки бели
линии в камъка. Опита няколко пъти, но буквата все не се получаваше. Ядосваше се и

133
удряше все по-ожесточено. Отец Кордан му даде знак да спре и се доближи. Взе меча
и го заби в земята.
– Не, това е различно – каза той и прокара длан на сантиметри покрай гърдите на
Баян, изобразявайки във въздуха Ж. – Буквата на живота. Ще я изпишеш едва когато
усетиш хармонията в себе си. Затова е толкова важна, седмата поред, по чиято форма е
устроена цялата ни азбука80. Обединява в едно енергията на духа, тялото, Вселената,
Бога.
– Стига!... Думи, думи, думи... – извика Баян и понечи да грабне меча си.
– Усещаш ли гнева? Обидата, която носиш в себе си? Те заслепяват, притъпяват
сетивата и силата ти.
– Познавам се достатъчно, силата ми е в ръцете и тялото. Ти бил ли си се в истинска
битка?
– Ако отговорът ми ще ти помогне да ми се довериш – да! Сега усещаш ли отровата
в себе си? Гневът към всичко, към самия теб дори, към слабостта ти да го спреш?
Баян сведе глава.
– Страхът носи гняв. Гневът заслепява, приспива ума, ако не си по-хитър от него и
му обърнеш гръб!
– Но той дава и сила! – отвърна князът.
– Грешиш. Превръща те единствено в оръжие на собствената му отрова.
Баян не вдигаше лице, за да скрие признатото поражение в погледа си.
– Как да го спра? – попита покорно.
– Първо трябва да го разбереш! Едва когато погледнеш в очите онова, от което се
боиш, ще го приемеш и победиш.
Князът отпусна рамене, направи няколко крачки. Загледа се към хоризонта, където
планинските върхове подпираха небето, а слънцето висеше над тях, забулено в мъгла.
– Искаш много... не мога да повярвам, без да разбирам.
– Но гневът ти не е към мен, нито към буквите! Той е към неспособността ти да го
контролираш... За днес толкова. Ела с мен да ти покажа нещо.
Баян вдигна меча си и стисна дръжката му. Последва мълчаливо възрастния мъж.
Нейде от гората отново долетя вълчи вой.
– Научи ли нещо за разбойниците, които ни нападнаха? – подсети се князът.
– Не – отвърна монахът, – но тук от години не е имало вълци.

Заведе го в параклиса и отвори покрит с прах скрин. Затърси нещо и след минути
извади блюдо от злато и сребро. Каза, че било дарено на манастира от самия хан
Кубрат, когато им поверил да пазят тайните му свитъци. Той самият имал същото и го
използвал само за тържествени поводи. А знакът, който бил изобразен в центъра му,
великият владетел носел и на ризницата си. Вярвал, че го пази. Отец Кордан обясни,
че това е същият символ, с който от векове се изписвала българската буква Ж. Баян се
загледа в знака.

80
Из разработките на Васил Йончев в книгата му „Азбуката от Плиска, Кирилицата и Глаголицата“,
в която изказва тезата за създаването на кирилицата по фигурата модул „Ж“, по която е устроена
азбуката от Плиска. – Бел. авт.
134
 Печат на Хан Тервел81
© Списание „Нумизма“;

– Прилича на първия християнски кръст, избран от Константин Велики. Онзи, за

когото твърдят, че Господ му се явил и казал, че ще го пази.
– Прав си, това е същата буква. Българската азбука е единствената, която включва
този знак. Писмената ни са изградени по формата ѝ. Тя е седма поред в кирилицата, а
това е числото на Създателя. Не е случайно. Предците ни пазят този знак още от
родината си Бактрия, далеч преди да се свърже с християнството. Константин Велики,
който е роден в славянските земи82, също е вярвал в силата му и затова не само го е
носил, но го е превърнал в символ в християнската религия. Постепенно обаче
раннохристиянската идея бива изменена, както и знакът ѝ. – Монахът се загледа в
блюдото и добави: – От двете му страни са изписани Алфа и Омега, но в нашата
писменост се четат и като АЗ.
Остави го и показа някакъв печат. Обясни, че принадлежал на хан Тервел. И на него
се открояваше същият знак, точно над лявото рамо на българския владетел.

81
Снимка на блюдото на Хан Кубрат. Алфата и Омегата символизират началото и края като
основна древна философията на човешкото битие и връзката му с писмените означения. Анаграмата
от лъчи е с форма, която отговаря на формата на лъчите на кръста от друг съд на хан Кубрат. Не се
знае точната древна история на този необикновен съд, но е бил намерен и вече възвърнат, отново е
използван по предназначение, както показва по-късният надпис. Мнозина предполагат, че епископ
Патерн е връчил тържествено съда на Кубрат като знак за приятелство от императора на
Константинопол. – Бел. авт.
82
Днешен Ниш. – Бел. авт.
135
 – Не знаех, че тази буква е толкова стара, важна... – изрече князът с възхита. – Да,
виждал съм знака и на щита на Константин Велики! На гроба му също.
– Най-великите мъже по тези земи не само са носели буквата Ж, но и са умеели да я
изписват до съвършенство. Сега вярваш ли в силата ѝ?
– Татко също носеше този знак... Беше непобедим – прошепна Баян. – Но нима е
възможно, един знак...
– Ще разбереш само ако го почувстваш. Ако пребориш гнева и страховете си.
– Този знак е и в основата и на розетката – намеси се Песоглавеца, напипа я под
ризата си и я извади. – Според разказа на Черноризец Храбър буквите от тази розетка
са доказателство, че първата създадена от Константин Философ азбука, кирилицата, е
творена именно по руническото писмо от Плиска. Казваше, че всичките ѝ букви са
устроени по нея като по образец. Затова Константин Философ сложил Ж за седма
буква – за да запази целостта на новата азбука и тайната на произхода ѝ – древната
българска писменост83.
– Млади момко, познанията ти са удивителни! – похвали го отец Кордан. Обърна се
към княза и добави: – Надявам се да помислиш над думите ми. За днес толкова.
Щом изрече това, монахът се обърна и пое към портата на скалния манастир.
Привечер седнахме да вечеряхме мълчаливо, после си легнахме. Баян се въртеше
неспокоен в леглото и не можеше да заспи.

83
Фигурата модул на азбуката от Плиска според разработките на Васил Йончев в книгата му
„Азбуката от Плиска, Кирилицата и Глаголицата“. – Бел. авт.
136
 Песоглавеца
На другия ден, докато закусвахме, Баян беше мрачен и навъсен. Не разговаряше, а
когато го питаха нещо, гледаше намръщен в пода.
– Как си, княже! – поздрави го млад монах. Усмихна се и вметна: – Днес ще се
справиш!
Усетих напрежението, което растеше в душата му, надигащия се гняв. Ядосваше се
на монасите, че сякаш не виждат раненото му тяло и го карат да се занимава с
небивалици. Баян ги изпълняваше безропотно с надеждата, че ще му дадат каквото
търси. Но ден подир ден въгленът на съмнението се разпалваше и димеше в него.
– Повече не мога! Трябва час по-скоро да намеря каквото търся и да замина! –
отвърна Баян с приглушен глас.
– Ти сам дойде при нас. Избран си, за да завършиш мисията на рода Дуло. На
българския род!
– Стига с тези мисии и чудеса, зоват ме дела... Дойдох при вас, защото се надявах да
намеря тайната на Черноризеца. Защото само вие пазите...
– Замълчи! – прекъсна го Кордан с глас, нетърпящ възражение. – Спри да се гневиш
срещу инстинкта си да поведеш народа си! Спри да се боиш, че може да изгубиш
онова, което не ти принадлежи! Тук си по Божията воля! Инак Той не би те довел в
земите на свещения ни вековен храм, пазещ древните тайни на българите!
– Не искам да съм груб... На вас дължа живота си! Но трябва час по-скоро да науча
каква тайна е пазил Черноризеца. Ще ми помогнете ли да открия коя е азбуката, за
която е писал – тя е единствената ми следа? Ако ли не, ще тръгвам още сега?
– Млади момко – започна с усмивка най-възрастният монах, – не можеш да тръгнеш,
защото си в окаяно състояние. А що се отнася до буквите – за нас е чест, че си дошъл
да ги търсиш при нас. Тъкмо те са безценният завет на хан Кубрат, който пазим и до
днес. Но за да го разбереш, трябва да почувстваш силата им, да ги проумееш...
Този път Баян не отговори. Молех се да склони, защото повече от всичко исках да
останем и да научим още.
– Прав си, Баяне! Време е да чуеш историята, която се крие зад първите букви, за да
проумееш важността им!
Отец Кордан седна до нас.
– Нима ще ми кажеш? Без да ме караш да размахвам отново пръчка и меч? – попита
Баян с ирония.
Монахът не обърна внимание. Подпря се на масата и заразказва:
– Ще започна отдалеч. Днес азбуката и вярата са власт, сила или свобода, защото с
тях се налагат удобни лъжи, но и се съхраняват истини и народна памет, които
освобождават. Например Живот: буквата на Създателя Ж, разкрива удивителното
прозрение, че светът е много по-стар от записаното Сътворение в Петокнижието.
Далеч преди евреите да разкажат историята за Мойсей и Ной, по земята живели и
други народи с други, не по-малко интересни съдбини. Едни от тях били траките.

137
Населявали днешните български и гръцки земи от дълбока древност – казват още от
времето, когато Черно море било езеро 84. Те били първата развита цивилизация и от
хилядолетия използвали писмени знаци.
Монахът изсипа сол на масата и начерта с пръст в нея няколко символа. Сред тях
бяха Ж и Ф, IYI, меандър, кръст и други. Векове по-късно българите щели да открият
по камъни и глина древните тракийски знаци.

Плоча от Градешница © Институт по Трансцендентна наука;

– Тракийските земи се ширели от река Морава, Черно море до остров Тасос –

продължи той, – a културата им чак до Крит 85. В сърцето на Тракия пък, в планината
Родопа, се родил мъдрецът Орфей – тракийският пророк на Бога и учител на вярата и
знанието. Траките повлияли с културата си и на крито-минойската цивилизация.
Доказателство за това е първото писмо86, използвано в Крит. Гърците твърдят, че е
тяхно, защото е първото намерено, но не могат да прочетат дори една дума 87. В същото
време свободно се чете на стария тракийски език, съхранил се частично и в
славянския. Буквите пазят историята на народите – затова са опасни за онези, които
искат да я изменят посвоему. – Баян го изгледа учуден, а монахът допълни: –

84
Тезата е доказана още от праисторика проф. Петър Детев, че местната етнокултурна общност се е
оформяла от края на VII в. пр. Хр., когато са налични данни за най-старата европейска култура,
създавана от палеобалканското население. Траките са по-младите му генерации. – Бел. авт.
85
Днес се вярва, че именно в тези земи край Черно море се е зародила индоевропейската група,
разселила се после към Западна Европа, Русия, Персия. Счита се, че тази етноезикова група е в
основите на днешна Европа и Русия. – Бел. авт.
86
Днес се нарича Линеар А и никой не го е разчел, макар многобройните артефакти, защото е писан
на изчезналия тракийски език. – Бел. авт.
87
Имат се предвид древните протоазбуки Линеар А и Линеар Б, които получават името си едва през
XX в. – Бел. авт.
138
Разбирам, не знаеш. Тогава трябва да чуеш цялата история. През второто хилядолетие
преди Христа в тракийските земи започват да нахлуват данайци, които идват от
Африка. Те имали семитски произход, смесват се с местното население на Балканите,
както и с племена като ахейци, аргосци, йонийци и се превръщат в днешните гърци.
Но колкото и да твърдят, че имат свята азбука, която била от първите в света,
Черноризец Храбър ни подсказва, че азбуката им е устроена по финикийската и
тракийската. Така както латинската и българицата. Днес можем да проследим
движението на народите по легендите, летописите, културата и най-вече по езика и
буквите. Затова са толкова важни за нас и опасни за други.
Баян слушаше с интерес, подпрял ръце на коленете си и затворил очи.
– Това е битката на рода ти! На народа ти! – завърши Кордан. – Тук си по Божията
воля.
Настъпи тишина. Монасите впиха погледи в княза.
– Нима всички вярвате в тези приказки? – попита той.
Възрастният монах продължи, без да обръща внимание на Баяновия гняв.
– Ти си Баян, съдбата те праща при нас след векове, за да съхрани душата на
България – онази душа, която хан Кубрат повери на манастира ни. Бог те прати при
нас, тъй както някога и Бат Баян 88, за да продължиш делото на предците си. За да ни
освободиш от безхаберието и невежеството. Защо мислиш, че Бог те остави жив дори
със зейнала рана на гърдите? Раните ти бяха смъртоносни! Ала отхвърлиш ли Божия
избор, нищо добро не ни чака!
Баян оцени разбирането на отец Кордан. Сякаш монахът знаеше, че князът му
противоречи от ярост към собствената си слабост в този момент. Съжали за думите си.
Но вместо да се извини, Баян удари с длан по масата, изправи се и се отправи към
вратата на магерницата. Изведнъж обаче се олюля и се строполи на пода. Монасите го
отнесоха в килията ни.

***

През цялата нощ глутница вълци виеше и броди по планинските хребети. Луната
потъваше и изгряваше от черните облаци, а аз ги броях през тясното прозорче. Баян
бълнува до разсъмване. На заранта стана и разтърка очи. Седна на твърдия нар и
остана така няколко минути, като че вземаше важно решение. После ме побутна и ми
каза да се облека и да го придружа. Облече се и се загърна във вехтото вълнено
наметало. Пресякохме двора, потънал в мъгла, побелял от есенната слана, и влязохме в
молитвения параклис. Баян, изглежда, вече е знаел, че може да открием тук отец
Кордан. Князът се доближи до монаха, който се молеше, опрял лакти на молитвеника,
и му се поклони. Възрастният човек отвори очи и се обърна към нас. Погледът му
беше благ и спокоен. Прекръсти се и ни покани да седнем на дървените кресла,
наредени покрай стената.
– Прав бяхте, отче... – заговори князът. – Много гняв съм събрал. Гняв и страх... Не
съзнавах, че ме заслепяват.
Кордан се изненада от признанието. От силата му да отстъпи. Баян знаеше, че
монахът е прав, но имаше нужда от време да преглътне ината си.

88
В много източници името се изписва и като Батбаян. Авторът обаче се придържа към тезата, че то
е съчетание от „Батко“ и името Баян. – Бел. авт.
139
 – Гняв и страх към какво, момче? Силен и умен си, дадено ти е сърце на водач,
избран да поведе народа си!
– Тези думи не значат нищо... Друго ме мъчи. Опознавах света сам в
Константинопол, далеч от семейството и приятелите ми. Бях чужденецът, българчето.
Търпях обидите на знатните ромейци. Страх ме е, че мога да изгубя жената, която
обичам... Гневен съм на брат си, който се страхува да се противопостави на майка ни,
на гърците.
– Гневиш се за неща, които не зависят от теб, а се страхуваш от онова, което можеш
да промениш. Страхуваш се от провала пред неизвестното! Трябва да знаеш, че има
само един провал и той е бездействието, пропуснатите възможности – не усилията да
сториш добро. Каквото не зависи от теб, приеми го, пригоди се към него. Каквото
мислиш, че заслужава народът ти – борù се, за да му го дадеш. И не забравяй: най-
важното е да се научиш да твориш силата в себе си, вместо да я търсиш навън.

Когато разговорът между двамата приключи, Баян се поклони и излезе на двора.

Свали наметалото си, нави ръкавите на ризата си и пое дълбоко въздух. Вдигна меча
си, размаха го и разсече мъглата.
Мисли цял ден над думите на монаха и се упражнява на всичко, което го бе учил
Кордан. Не видя как слънцето обходи небосклона и оцвети в огнени багри
планинските хребети. Не усети дори раните си, които започнаха да кървят, докато
размахваше тежкото острие. Когато се умори, заби го в земята. Погледът му беше
различен – отчаянието бе отстъпило място на решимостта. Викна Кордан и му каза, че
е готов.
Монасите един по един се струпаха в двора, вгледаха се в княза и затаиха дъх. А той
затвори очи, пое си въздух и с ловки движения, в огън от искри, изсече перфектно в
скалата символите Ж и IYI.
От този ден Баян сякаш започна да се променя. Тялото му заздравя, самият той стана
по-борбен, тренираше всеки ден, а вечер четеше свитъците на хан Кубрат и творбите
на Константин Философ. Не роптаеше и не се гневеше. Спря да бълнува. Раните му
започнаха да заздравяват. И все по-често говореше с мен – обсъждахме предимно
текстовете.
Монасите продължиха да го тренират. Всеки ден го учеха на нови умения и нещо
като бойни движения, с които да изписва останалите букви или съчетанието им с
други.
След месец Баян вече беше усвоил цялата българска, тракийската и финикийската
писменост, от които Константин Философ бе сътворил новата азбука. Князът научи и
изкуството да реди буквите с меч, а тялото и духът му заздравяха. След всеки изминал
урок се чувстваше по-уверен и силен. Но с напредването на времето растеше и страхът
му, че губи Мария. Помоли монасите да го пуснат, а те му отвърнаха, че е нужно още
търпение.
Някаква мисъл обаче не му даваше покой. Една вечер стана от леглото, загърна се в
наметалото си и излезе. Отишъл и почукал на килията на отец Кордан. Възрастният
човек го поканил и попитал какво има.
– Преди време спомена, че ако не разбирам буквите, ако не вярвам в тях, те няма да
действат... Но тези дни ми се струва, че започнах да усещам силата им. Нима е
възможно? Та те са просто букви, с които се пише езикът?

140
 – Истината е, че в тях има вълшебство... Магия, създадена от силата на човешкия ум,
от духа на народа и Божието вдъхновение, вплетени едновременно в тях. Проблемът е,
че както могат да сътворяват чудо, така силата им може да бъде и отнета, ако зад тях
няма силен народ, който да вярва в тях и да ги брани! Така, както се случва сега.
Буквите почти напълно са изгубили силата си, защото все по-малко хора я познават.
– Излиза, че макар и да са имали сила, сега тя изчезва? Защото няма кой да вярва в
нея! – заключил Баян.
Монахът кимнал и очите му се усмихнали, задето срещнал разбиране. Прошепнал:
– Но ти повярва, нали?
– Иска ми се... Иска ми се да има нещо повече от мен... от нас...
– Съществуват толкова сила и чудеса, колкото допуснеш да има! В колкото
повярваш, че има – отвърнал спокойно Кордан.
– Ще ми се да вярвам... Досега никога в нищо не съм вярвал... Aко чудото на
буквите е истина, може да даде сили на народа ми... сили, с които да го защити! – каза
вдъхновено Баян. Замисли се. Очите му изведнъж блеснали: – Но ако е истина… може
би тъкмо това търси и императорът...
– Императорът? Нима знае за буквите?
– Може би допуска... – Баян не посмял да сподели договорката си с Лакапин.
– Легендите за буквите от години обикалят земите... Сигурно е чул нещо, но тайната
им никога не бива да попада в чужди ръце.
Баян стиснал неволно юмруци.
– Господи... да не би това да е тайната... Силата на буквите?! – прошепнал Баян и се
изправил. Очите му горели. – Отче, но ако силата им изчезва, означава ли това, че
всичко е изгубено?
– Не съвсем. Има начин... един начин да я възродим – Чудото на Петимата!
– Петимата? – повторил Баян.
– Има легенда, че петима побратими, обединени във вярата към буквите, могат да
върнат силата им. Вече се е случвало. Така петимата синове на хан Кубрат завладели
земите оттук до Бяло море и разнесли първите писмена. Имали са, казват, страшна
сила. После и верните на Кирил и Методий ученици пак са петима: Климент, Наум,
Горазд, Сава и Ангеларий. И те, сплотени, са ги възкресили по българските земи. Днес
вие отново сте петима братя. Трябва да се обедините и да върнете силата на буквите...
– Всъщност ние сме четирима братя и сестра... – обясни Баян. Учуди се, че монахът
не знае.
– Има брат... братята винаги са петима! – отвърнал Кордан. – Пророчеството се
повтаря.
Баян се вгледал в стареца, поклонил се и излязъл. Час по-късно се върна при мен.
Дълго черта и писа нещо на крехкия пламък на свещта. Заспал съм, докато съм слушал
как перото му дращи по листа.

На другия ден отец Васил, най-възрастният сред монасите, дойде в килията ни преди
изгрев и каза да се облечем топло. Когато излязохме в двора, вече ни чакаха три
оседлани мулета. Отец Кордан също беше там, поздрави Баян с кимване и ни посочи
животните. На първото се беше качил отец Васил, другите ни чакаха.
Князът мълчаливо се подчини. Последвах го. Издрънчаха вериги, изръмжа метален
механизъм и се вдигна решетка. Копитата на животните огласиха каменния свод и за
първи път от месец излязохме от скалното укрепление. На хоризонта, отвъд хребетите,

141
слънцето изгряваше като фенер над море от лавандулова пара. Мракът бавно
изтегляше наметалото си от заспалата планина. Гората махаше с черни клони.
Мулетата внимателно пристъпваха надолу по стръмната пътека. Редяха копито след
копито и пръхтяха.
След час стигнахме до издадена в скалите тераса. Отец Васил слезе от мулето си и
ни даде знак да го последваме. Извади от дисагите си дълги въжета и някакви сечива.
– Днес ще се катериш! – каза на Баян и свали шапка. До нас се извисяваше отсечена
отвесно като стена скала, а върхът ѝ се губеше във висините.
– Да се катеря? Това пък защо? – учуди се князът.
– Време е да те науча да сечеш каменни ниши – отвърна невъзмутимо отецът и
подхвърли дебело въже към Баян.
– Мислех, че сме приключили с обучението.
– Не още. Малцина са имали шанса да бъдат посветени в скалните тайнства. Ти
заслужи тази чест с усилията си и днес ще бъде твоят последен урок. Ще трябва да
подчиниш напълно ума и тялото си – по-близо до небето, където всяко грешно
движение може да ти струва живота.
– Вие ли измислихте това? – загледа го с недоверие Баян.
– Нищо подобно. Така са се подготвяли още древните воини на Тракия. И до днес
скалните възвишения в Родопа планина са отрупани с изсечени в скалите ниши. Не си
ли ги виждал?!

Тракийски култов комплекс Доган Кая (Орлови скали) © Коста Димов;

Баян стисна челюсти и замълча. Беше си обещал, че повече няма да противоречи на

мъдреците. Освен това си спомни, че в България отдавна се говореше за изсечените

142
прозорци по най-стръмните скали в Родопа. Но никой не знаеше откога са и защо са
там.
– Добре, покажи ми! – каза той.
Отец Васил го върза и му обясни как да се катери и използва сечивата. После уви
въже около себе си и двамата се заизкачваха нагоре по отвесната скала. Стъпалата на
княза се хлъзгаха по влажния камък, студът проникваше като болка през пръстите му.
Често се свличаше и увисваше на въжетата. Монахът му помогна да издълбае нишата.
Длетата им се забиваха с трясък в скалата, хвърчаха отломки. Когато Баян усети
камъка под пръстите си, започна да се справя все по-добре. Научи се да се закрепва,
улавяйки цепнатините, и да пази равновесие. Челото му бе плувнало в пот, макар
земята да беше покрита в скреж. Когато приключи, Васил му каза да изпише в нишата
първата буква от азбуката.
– Научих всички букви освен първата – каза Баян.
– Защото тя е най-високата планина. И защото нея сам трябва да откриеш – отвърна
монахът. – Най-трудно е началото. Но всяко начало е вече покорен връх. После е
лесно – всичко е въпрос на време. Трудното е да се появи идея, да има кой да я защити
и устрои във форма. Едно А е достатъчно да отвори цяла вселена.
Обясни му още, че някога е имало два знака за звука А: А и +, но вторият
постепенно отпаднал, защото кръстът се възприел с времето като християнски символ,
а азбуката трябвало да служи на хората, не на църквите.
Дълго се катериха и още по-дълго висяха и сечаха в отвестието. А монахът
разказваше и учеше Баян.
– Чии са тези земи? – попита князът, докато погледът му обхождаше териториите
около планината.
– Всичко това било част от Кубратова България преди три века. Тази, която Бат Баян
се опитал да съхрани тук, в Черна България. Оттогава са запазени десетки
прабългарски надписи по камъните и керамиката. Но както вече знаеш, след смъртта
на великия хан Кубрат петимата му синове се разделили и разнесли навред
прабългарското знание. Котраг повел онези, които го последвали, обратно към Китай
и създал Волжка България. Българите, които тръгнали с Алцек, днес все още населяват
земите на латините. Някои се заселили и в Панония, днес територия на Велика
Моравия и маджарите. Поелите след Кубер пък се установили около Солун. А
Аспарух последвал пътя на буквите и основал нова България в земите, където открил
най-старите от тях.
– Но тази азбука не е само на българите – продължи отец Васил, – тя е древна и
творена по земите на десетки народи.
– Това обяснява защо във всички посоки, накъдето са поели прабългарите, се
използват едни и същи рунически символи – отвърна Баян.
– Именно. Но и днес народите по тези земи – от Англия до тюрките на Орхон, ги
използват тайно, докато Римската и Константинополската империя налагат своите със
силата на оръжието. В буквите е скрито всичко – не само азбучната история, но и
миналото на народите и знанието им. Затова и Лакапин иска да унищожи тайната
азбука. Защото колкото и да гори села и крепости, да избива хора, те пак се възраждат
в пепелищата. Но изтриеш ли техните достижения, култура и памет, знанието за
писмеността им – изтриваш и тях.

143
 Карта на разселението на българите © CC-BY-SA-3.0.

– А вие... вие защо стоите още тук? Животът в този манастир е труден, изолирани
сте от всички!
– За това утре – отвърна монахът.

Константинопол

Константинополските камбани забиха тържествено из целия град. Ята от гълъби и

чайки запърхаха хаотично над града. Пазарите оживено жужаха, улиците гъмжаха от
празнично облечени хора.
Четири придворни дами внесоха внимателно сватбената премяна в покоите на
Мария и ѝ помогнаха да я облече за проба. Лицето на ромейската принцеса беше
безизразно застинало като скулптура от плът. Погледът ѝ бе зареян някъде отвъд
прозореца, тялото ѝ бе отпуснато и превито, сякаш нямаше сили да го държи
изправено. Придворните дами бъбреха и забождаха златистия плат с карфици, а
мислите на Мария бодяха душата ѝ. Не се погледна в огледалото. Нямаше смисъл.
Роклята беше за другите. За Мария бе бягството от самата себе си. От оковите на
копнежа ѝ за Боян. Искаше да вярва, че сватбата ще я откопчи от тях. Опитваше се да
мисли за Петър, докато бъбрещите прислужници се суетяха. Когато свършиха
карфиците, съблякоха роклята ѝ и излязоха.
Мария остана отново сама. Ефирна бяла роба покриваше тялото ѝ. Стоеше
неподвижно в центъра на покоите си, но дори огледалото не я ловеше. Безжизнена и

144
бледа. Когато най-сетне се раздвижи, тя се приближи с бавни стъпки до прозореца и
потъна в лабиринта от линии отвъд стъклото.
Очите ѝ рисуваха силуета на Боян. Пръстите ѝ се свиха в юмруци, силуетът се
пръсна. Погледът ѝ се понесе с облаците след звъна на камбаните. Където и да е той
сега, помисли си Мария, трябва да вижда това небе. Представи си го... Но видя и
другите жени.
Две сълзи потекоха по бузите ѝ. Дъхът ѝ секна, тялото ѝ се сгърчи в агония като
сухите листа, танцуващи пред прозореца. Листа, отронили се от своето дърво,
ликуващи в последения си танц към земята. В танца на своята смърт.
Пръстите ѝ се свиха отново. Проследи прелитаща гугутка и юмрукът ѝ удари
неволно рамката на прозореца. Ядоса се, че мисълта за него продължава да е
постоянно състояние на ума ѝ.
Опита се да ликува за малките си бягства, за минутите, в които не беше мислила за
него, думите, които не изричаше за него, без да съзнава, че и те всички пак бяха за
него. И докато целият град тържествуваше пред очакваната сватба за мир, Мария се
готвеше за битка. За деня, когато ще разбие оковите, в които сама се бе оковала.
Повтаряше си, че българският цар държи на нея, за разлика от Боян, който с лека
ръка ѝ беше изневерил с онази жена. Налагаше си, че не бива да мисли за мъж, който
толкова лесно можеше да я забрави и нарани.
Мария стисна клепачи, за да спре сълзите. Опита се да нарисува в мислите си Петър.
Спомни си как беше дошъл за нея в Константинопол. Припомни си галантността му,
изисканите му обноски. Върна се на разходката им из царската градина. Нарисува
развълнувания му поглед, който не се откъсваше от нейния. Да, него трябваше да се
научи да обича. Него. Някак си. Затвори очи, но в този миг на лицето ѝ пламнаха
целувките на Боян – по устните ѝ, по страните ѝ. Не отпрати спомена, за да го изживее
отново. Отвори очи. Беше болезнено сама.
Вдигна поглед към небето, където още пърхаше една гугутка. Сякаш бе затворена
над прозореца ѝ в стъклен похлупак.

***

Гугутка изпърха край килийното прозорче и размаха сиви криле в съня на Баян.
Сънуваше Мария, която го галеше по косата. После се изправи и пристъпи босонога
в мъглата, докато облачната пара я поглъщаше.
Баян отвори рязко очи, плувнал в пот, и се втренчи в прозореца.
– Това гугутка ли беше? – попита възбудено. – Чу ли, пляскаше с криле...
– Не видях – отвърна Песоглавеца, – но пееше като гугутка.
– Повече не мога да чакам! – ядоса се той и се надигна.
Облече се, без да пророни дума, и излезе в манастирския двор. Мъглата днес му се
стори по-гъста отвсякога. Сякаш ден след ден поглъщаше планината в димните си
челюсти. Монасите вече бяха станали и оседлали мулетата, за да ги водят отново при
скалите. Щом ги съзря, Баян неволно стисна юмруци, но не каза нищо. Вече не се
бунтуваше, само яростно си налагаше да е по-добър, за да си тръгне по-скоро. Вземаха
винаги и Песоглавеца, като твърдяха, че връзката между двамата не бивало да се
прекъсва. Имало нещо особено в нея. А Песоглавеца се радваше и запаметяваше всеки
разказ за буквите. Сякаш Баян ги пишеше, а той ги четеше.

145
 Този път ги качиха още по-високо в планината, в подножието на нова отвесна скала.
Поляната беше покрита с камъни и кафяво-зеленикав мъх, брулени от дивия вятър.
Отец Васил даде пак меч на Баян и му каза да изсече във въздуха всички букви от
азбуката. А докато князът ги сечеше по невидимите течения, монахът продължи да
слови историята им. После помогна на Баян да се върже с въжето, връчи му сечива и
го накара да се покатери по скалата. По-високо от предния ден, до върха, и там сам да
изсече нова ниша. Придружаваше го и учеше да владее тялото и ума си.
Някъде от подножието на планината се чу виене на вълци. Глутницата отново се
събираше. Воят сякаш влизаше през кожата им. Монахът се заслуша и настръхна.
– Тук отдавна не са идвали вълци... – прошепна той. – А тези дни е пълно с тях.
Странно.
Баян не отвърна. Не знаеше много за вълците. Изсече припряно нишата, бързайки да
я привърши. Когато слезе долу, попита мъдреца:
– А вас буквите как ви намериха?
Отчето се загледа далеч към линията, в която небето потъваше в дълбините на
морето, и заговори:
– За съжаление рядко наследниците на великите владетели са мъдри както бащите
си... Така и синовете на Кубрат се разпръснали. Ала мъдреците на хана успели да
спасят безценните му книги с буквите и историята. Една нощ ги натоварили на сал и
се пуснали по течението на река Днепър. Стигнали дотук – до Херсоновите планини.
Изкачили се на най-високия връх и изградили тайния ни манастир. Манастир, който да
съхрани знанията на древния български народ. Казват, че великите дела се пазят в
сърцата на хората, а чудесата – в Божието. Монасите зачакали – чудо, знак, човек,
нещо... Учели и предавали мъдростта си поколение след поколение с вярата, че това
знание ще бъде намерено дори тук, накрай света. По това време българите, водени от
синовете на Кубрат, се изгубили сред море от други народи. Държава основали
единствено предвожданите от Аспарух и от Кубер, защото продължили да се наричат
българи и да носят буквите си. След поколения обаче и те започнали да се сливат с
местното славянско население.
– А славянският език отде иде? – попита Песоглавеца.
– Не съм сигурен... Някои казват, че славяните са дошли от северните царства –
обясни монахът. – Други твърдят, че те са местното балканско население,
наследниците на траките.
– Отче, а истина ли е, че Константин Философ дошъл някога също тук при вас? –
попита Баян.
Монахът го погледна с възхищение. Не очакваше някой да помни тази история.
– Истина е, княже. И заговори не на какъв да е език, а на стария български диалект,
който монасите в скалния манастир отдавна не били чували. Философа дори го четял и
познавал символите му. Тогава най-възрастният се престрашил и му дал загадъчна
книга, която манастирът пазел от незапомнени времена. Дал му Евангелието. И
станало чудо. Той го зачел на онези почти забравени рошки букви, който днес наричат
рупски.
– Рупският диалект?! – възкликна Баян. – Значи наистина е бил българският, който
се говори все още в Солунско, където Константин Философ намерил буквите на Кирил
Кападокийски!
Монахът доволно кимна и добави:

146
 – Именно! Там, откъдето идел и този свят човек, самият Константин Философ. И
станало чудо – морето, казват, се отворило, зейнало като разсечено с брадва и в него
открили...
– Мощите на свети Климент Римски? – предположи възбуден Песоглавеца. – Тази
история е записана в Житието на Константин Философ. Пише също, че заради тези
мощи папата признал славянската писменост... Заради чудото на азбуката.
– Признал е обаче не старата писменост, а поръчаната от ромейския император. И
макар тогава Римската и Константинополската империя да били врагове, древните
български букви били по-големият им общ враг и те негласно се обединили, за да го
изтрият от земята.
– А мощите? – настоя Песоглавеца.
– Мощите... Откриването на мощите в морето наистина е чудо. А чудесата се
случват, за да ни насочват... Това чудо ни показа, че именно Константин Философ е
очакваният от нас светец, а рошките букви – избраните писмена, които, ако се
използват с вяра и знание, имат страшна сила, отваряща дори морета.
– Но нима морето се е отворило наистина заради силата на буквите?... – намеси се
Баян и улови монаха за ръкава. След всяко ново откритие любопитството му растеше.
Сякаш, като превъзмогна яда си, започна да вижда отвъд очевадното. – Нима силата
им е толкова могъща? Затова ли Черноризеца е пазил чудото им в тайна?
– Утре... – прошепна монахът. – Днес си все още слаб и телом, и духом. А за тази
история трябва да си готов!
– Но, отче, аз трябва да тръгвам... Трябва!
– Бъде търпелив – предстои ти още един важен урок.

Велики Преслав, имението на болярина Слав Белезин

– Искам меч!
– Не може, Макрина, боилът настоява да използваме антски мечове и сулица 89,
каквато е славянската традиция. Ние сме воини на Персей, не забравяй! – обясни Влад,
опитен боец, който тренираше отряда на Слав.
– Времената са други. Българските воини не случайно са силни... Като малка
тренирах с тях... – тя замълча. Очите ѝ заискриха. Рязко вдигна глава и настоя: –
Искам да ме научиш да се бия като тях. Инак нашата дружина ще остане по-слаба.
– Силно е сърцето, Макрина. Виждал съм хилав мъж с голи ръце да побеждава
маджарин с доспехи и меч. Защото с ръцете си бранеше дома и децата си.
– Влад, не разбираш ли, традициите са хубави, но ако не ме послушаш, дружината
ти не ще успее да се изправи срещу силна войска – каза тя и с един ритник изби
тънкото острие от ръцете на мъжа.
Той се ядоса и тръгна към нея с големи крачки. Макрина не посмя да вдигне оръжие
срещу него, но той замахна с юмрук. След кратък ръкопашен бой я стисна за гърлото и
процеди през зъби:
– Внимавай! Може да си ми братовчедка, но всичко има предели! Или се
подчинявай на правилата ни, или се омитай оттук. Не ме интересува от какво ще се
изхранвате!
– Знаеш, че съм добра! Че се бия отлично!
89
Славянско късо копие. – Бел. ред.
147
 – Знам също, че си вироглава и рискуваш безразсъдно. Ако само още веднъж ми се
противопоставиш, ще намекна на боила, че си жена, и изчезваш! Разбра ли?!
Влад пусна гърлото ѝ и се изплю встрани. Макрина се закашля. Кърпата, с която бе
увила главата си, се свлече на раменете ѝ. Показа се криво отрязаната ѝ като на момче
коса. На места беше остригана почти до кожа и се виждаха белезникави петна. Тя
стисна припряно краищата на забрадката и побърза да я омотае около главата си.
Седна намусена на един камък и загледа мъжете от отряда, които тренираха със
славянски мечове и лъкове. Петнист помияр се приближи към нея и размаха ниско
опашка. Подуши я и се сви на топка в нозете ѝ.
– Къде е Слав, господарят ти? – подвикна на братовчед си, като ѝ помина. – Не съм
го виждала от дни!
– Не зная. Събра дружина и замина нанякъде. Взеха много оръжие... Няма значение,
нашата подготовка продължава.
Макрина зарови неволно пръсти в козината на кучето, а мисълта ѝ полетя по
прашния път към селото, където като дете играеше с дървен меч. Беше винаги с група
момчета. От малка не се разбираше с момичета. Игрите с кукли и безсмисленото
бъбрене я дразнеха. Погледът ѝ търсеше все едни очи. Порасна различна – стана
смела, вироглава. Издължи се жилава като хлапак, но умееше да се бие не по-зле от
войниците. Когато убиха баща ѝ, семейството започна да изнемогва, майка ѝ Яна
едвам смогваше да изхранва себе си, Макрина и по-малките си деца. Тогава девойката
потърси работа в двореца, но не като прислужница – такава не умееше да бъде.
Мостич, който познаваше баща ѝ, първи се съжали над нея. Оцени таланта ѝ да
дресира добре и общува с псетата и я назначи да отговаря за царските бойни кучета и
гончетата. Работата беше мъжка – край армията, в конюшните, но това не я плашеше.
Свикна да се облича като мъж, така ѝ беше удобно да тича, язди и да се бие. Когато
цар Симеон почина и Мариам пое властта, царицата смени много от служителите в
двореца, включително и царския гончия.
Макрина трябваше да изхранва семейството си и останала без работа, помоли
братовчед си Влад да ѝ помогне да постъпи в дружината на болярина Слав. А той
беше един от най-приближените до царя и с отряд, който винаги участваше във
войните. Именията му бяха недалече от Преслав, заобиколени от високи зидове.
Говореше се обаче, че той фанатично следвал някакви други традиции и не допускал
прабългарски и гръцки влияния.
Ала всичко това оставаше далеч за Макрина, която имаше един смисъл в живота си
и той се наричаше – Баян.

Когато гневът ѝ премина, тя се изправи и отново взе антския меч. Завъртя го

няколко пъти във въздуха и го кръстоса с остриетата на някои от упражняващите се
мъже. Ударите ѝ бяха нетърпеливи и припряни, със сила вместо с ловкост, което беше
нетипично за нея. Знаеше, че в битките ѝ със снажните мъже единствено хитростта ѝ
можеше да надделее.
– Спри мислите, които те мамят! Укроти страха, който те гневи! – насочи я Влад,
като улови ръката ѝ.

148
 Песоглавеца
Призори монасите ни предупредиха, че предстои последният и най-труден урок за
княза. Този път го качиха на най-високата скала, брулена от мощни планински ветрове
и скрита в облачните валма. Там, където се чува само крясъкът на орлите и соколите.
Дадоха му тежък меч с позлатена дръжка, който някога принадлежал на самия хан
Кубрат. После му казаха да се изкачи до върха на скалата и да стъпи на ръба ѝ, над
бездната, в която плаваше бялата река от мъглата. Баян се подчини, сякаш съзнаваше,
че оттук можеше да си тръгне единствено със знанието за буквите.
Отец Кордан излезе напред и рече:
– Готов си за последния си урок! Завършиш ли го, ще станеш Апостол на буквите.
Време е. Но там, на ръба между земята и небето, трябва да изсечеш с меча си цялата
азбука по вятъра. В съвършена хармония на ума и тялото.
– Но коя... коя от всички азбуки? – попита той. – Разказахте ми за древните
тракийски букви, за финикийски и български, за пътя на българите и техните писмена,
за славянската азбука, научихте ме да ги изписвам... Но не сте ми казали коя е
азбуката, за която пише Черноризец Храбър.
– Защото не беше готов. Днес, след като знаеш историята на буквите, сам ще се
досетиш за отговора!
– Ще опитам – отвърна Баян.
– Довери се на инстинкта си. Видял си много букви – каза Кордан, – изписаните в
Плиска, Мадара и Преслав. А и тук, в Черна България. Можеш да ги видиш из степите
чак до Имеон и Китай. Това са древните български букви, които пазят паметта на
народа ни90. Когато Константин Философ дойде тук и донесе със себе си буквите от
Кирил Кападокийски, той откри в светите ни книги и всички онези стари български
90
Старинните български знаци и надписи, близо 1500 на брой, са основно от периода VII–X в. в
Плиска, Мадара, Дръстър, Шумен, Преслав, Мурфатлар (Бесараб). Наличието на паралелни текстове
на кирилската и на по-старата руническа писменост се оказва един от ключовете за дешифрирането
на руните. Предположението, че старите български знаци са изпълнявали ролята не само на родови
гербове, но и на буквени знаци, са изказвали учени и преди. Пръв обръща внимание на руническите
надписи от Мурфатлар чл. кор. В. Бешевлиев в студия през 1977 г. Той твърди, че древната
българска писменост е била вид азбука и внимателно намеква, че цяла редица знаци от Плиска и
Мурфатлар имат прилика с по-късни кирилски букви. Но пръв специалистът по стопанска история
Петър Добрев систематизира и разчита голяма част от тези надписи и доказва категорично
съществуването на собствена българска писмена и знакова система. Пълното съвпадение на серия
знаци от нашите земи със знаци от Старата Велика България е друг знаменателен факт, сочи същият
изследовател. Той показва, че още преди да се преселят отсам Дунава, древните българи са имали
своя писменост, която заедно с тях е била пренесена в новите български предели. Това позволява на
Петър Добрев да обяви революционното твърдение, че при създаване на кирилицата са били
използвани някои от руническите знаци, характерни за древната българска писменост. Между
руническите знаци, служили за записване на буквите Б, Ж, Ц, Ч, Ш, Щ, Ъ, Ь, Ю, голям юс, малък юс
и др,. и кирилските букви, чрез които се записват тези липсващи в гръцката азбука звукове, има
голяма прилика – не само във формата, но и в названията, които са от древен източен произход.
Тоест налице е двоен начин на създаване на кирилицата. Деян Енев, 2003 г., в. „Сега“. – Бел авт.
149
букви, които не познаваше. И веднага ги зачете, тъй като бяха сътворени за собствения
му език. По тях устрои азбуката за новия българо-славянски език, изписвайки всяка
буква по извивките на древната буква Ж. Подреди ги по езика, който сам говореше по
майка Мария. И тази именно новоустроена кирилска азбука прие българският народ.
Защото бе азбука на хората, не на империите и религиите. Азбука, която освобождава,
а не поробва. Затова и морето се отвори пред нея, щом Философа зачете. В Библията
пише, че и Мойсей сторил някога такова чудо, за да спаси еврейския народ – очите на
монаха изживяваха всяка дума. – В онзи ден херсоновските монаси разбраха, че това
са буквите. Сега вече знаеш и ти!
– От думите ви излиза, че азбуката, която баща ми е наричал българица, всъщност е
кирилицата? Устроената от Константин-Кирил древна азбука? А поръчаната нявга от
ромейския император е трябвало да изтрие историята и силата на букви, таяща
паметта на народа – осъзна Баян.
– Именно, княже, затова днес повече отвсякога е нужна истината! Защото времето
може да я замени с всяка стократно повторена лъжа.
– Азбуката, за която е писал Черноризеца... Чудото на буквите, накарало дори
морето да се разтвори! – прошепна Баян. – Ето защо толкова я иска императорът...
– Сам трябваше да откриеш истината. Инак нямаше да повярваш в нея.

Баян кимна и затвори очи. Стъпалата му докосваха ръба на скалата. Изпълни

гърдите си с въздух, стисна меча и го вдигна над главата си. Погледна към хоризонта,
вглъби се и замахна. Стъпваше внимателно и сечеше мощните въздушни течения,
които го тласкаха с невидими криле. Отблъскваше ги като воини и изписваше в тях
една след друга българските букви. Беше опасно и той го знаеше. Не го правеше за
монасите. Нито за писмената. Това беше изпитание за него самия, без което не
можеше да се върне при хората, да бъде себе си, да потърси Мария.
Първите няколко замаха му се сториха трудни. Мечът тежеше, раните режеха,
теченията го удряха като гигантски камшици. Беше стъпил здраво на нозете си и
докато се бореше да устои на вятъра, продължаваше да сече удар след удар. Вятърните
езици намериха пролука през дрехите му и плъзнаха около тялото му. Изтръпна в
ледената им прегръдка, но не спря да сече. Отвръщаше на болката с удари. И
постепенно студът премина в топлина, като че вятърът влезе в самия него, обединиха
силите си и станаха едно. Мечът олекна, пулсиращата болка от раните заглъхна.
Баян замахваше все по-уверено. Въздушните течения вече не го блъскаха, а
обгръщаха тялото му като броня. Умът му се избистри. Мисълта му полетя по вятъра
из времето. Погледът му стигна оттатък хоризонта. И Баян видя, като в милиарди
парченца от цветна мозайка, мигове от живота си, от историята. Завъртяха се във
вихър, пръснаха се и се подредиха около него като невидим купол. Връзките между
събития и причини пробляскваха по-ярко. И сякаш в един миг тялото и умът му се
сляха с природата и паметта на народа му. За първи път той осъзна, че има ясна цел,
която го изпълни с увереност.
Когато изписа и последната буква, Баян мушна меча в ножницата, погледна напред и
разпери ръце да улови вятъра. Беше готов да понесе адската умора след това
изпитание, но такава нямаше. Чувстваше се силен и лек. Огледа се – всичко около него
му се стори различно. Дори цветовете на тревата и небето бяха нови. Беше стъпил на
самия ръб на скалата, но пропастта не го плашеше, изпълваше го с енергия.

150
 В този миг, като из нищото в ума ми нахлуха словата на Климент Охридски, който
ги бе написал за Кирил Философ: Той разясни на всички народи разумно скритите
тайни във формите на думите – на едни чрез писмена, на други чрез учение.
Божията благодат се изля91... Ами ако буквите са тайната, даваща Божия благодат,
помислих си.

Баян слезе при нас. Стори ми се, че тялото му бе по-изправено, движенията ловки,
сякаш не бе никога раняван. Погледът му таеше различен блясък и аз осъзнах, че у
него е настъпила промяна. Ние с Кордан се бяхме свили в наметалата си, за да се
пазим от пронизващия вятър. А Баян сякаш не го усещаше.
– Готов съм! – прошепна той и се поклони на монаха.
Кордан се изправи и на свой ред се поклони на Баян. Думите бяха излишни. Яхнахме
мулетата и поехме към скалния манастир. За последен път.
– Истина е за силата на буквите... – прошепна князът сякаш на себе си.
Не се стърпях и споделих:
– Тайната, която търсиш... може би са именно буквите. Спомних си, че в „Похвално
слово за Кирил“ Климент Охридски нарича буквите и писмената тайни, които вдъхват
Божията благодат.
– Прав си млади момко, види се, че и двамата сте готови да проумеете истината –
каза Кордан и цитира: – В началото бе Словото; и Словото беше у Бога; и Словото
бе Бог92. А словото е в буквите. Религиите се променят – вчера славяните зовяха
Перун, българите – Тангра, гърците – Зевс. Днес се молим пред Христа, потомците на
същите хора, същите народи. Но човеците се определят от самосъзнание, изковано с
историческа памет и култура, принадлежност и народен дух. Ето тези стойности се
пазят в буквите – но онези букви, носените от хората и епохите, не от алчността на
царете. И който ги познава, ще получи цялата мъдрост и сила на света. Народът, който
ги използва, ще се съхрани вовеки.

***

Когато по изгрев-слънце отворих очи, Баян вече беше облечен, седнал на нара и
готов за път. Нетърпението му сякаш бе изпълнило цялата стая.
Монасите се бяха събрали в двора, за да ни изпратят. Дадоха ни светите книги,
които Константин-Кирил Философ беше чел, и ни заръчаха да ги занесем в Преслав.
Събраха ни провизии за из път, а на Баян дариха позлатения меч на хан Кубрат, с
който бе изсякъл вчера азбуката на върха. Натовариха всичко в дисагите на мулетата и
ни изпратиха.
– Върнете писмената при хората! – заръча отец Кордан. – Буквите се пазят в сърцата.
Баян се поклони и задържа поглед на монасите. После се приближи до коня си и го
потупа по шията. Юка, чевръстият млад монах, дето се грижеше за мулетата, понечи
да помогне на Баян да се качи на седлото, както всяка сутрин. Но този път князът
отказа. Искаше сам. В погледа му имаше увереност, а болката от раните беше
изчезнала.
Откакто го бяха ранили, не се беше качвал сам на коня. Монасите зашепнаха отново:
Ичи... Все по-звучно, глас подир глас, огласяйки планината. Баян се поколеба за

91
Из Похвално слово за Кирил, Климент Охридски. – Бел. авт.
92
Из Светото евангелие от Йоана, Глава 1. – Бел. авт.
151
секунда, после улови черния си жребец за гривата. Напрегна мускули и се метна на
седлото. Устните му потрепериха. Почувства се стабилен, раните сякаш бяха
изчезнали. А само преди месец бе влязъл в този манастир, следван от сянката на
смъртта. Изпитваше едновременно нетърпение да препусне към Константинопол, но и
колебание да издаде наученото от монасите.
Конят му изцвили сред кънтежа на мъжките гласове, повтарящи Ичи като молитва.
Мъглата се разнесе. Князът благодари за последно и потеглихме надолу по хлъзгавите
камъни. Тропотът от копитата се сля с гласовете зад нас.
– Княже – подех плахо, – ако мъдреците са прави за буквите, то трябва час по-скоро
да разкажете за силата им на цар Петър. Той ще ни помогне да разгласим кирилската
азбука навред, както е правел и баща ви...
– Нима вярваш в това? Петър дори няма да ме изслуша – горчиво отвърна Баян и се
извърна, за да скрие разочарованието си. – Но имам нещо друго наум.

През останалия път през планината Баян мълчеше, загърнат плътно в черното си
наметало. Мислеше за последните думи на монаха и за онова, което трябваше да
стори.
Сега вече допускаше коя е тайната, пазена от Черноризеца, както и защо я търсеше
императорът. Знаеше и на какво бе посветил живота си собственият му баща и се
ругаеше, задето го бе корил, че все воюва, вместо да му се възхищава за волята да се
отдаде на българските букви. Но онова, което най-вече го измъчваше, бяха размислите
какво да стори с полученото знание. Можеше да го занесе на Лакапин и да се бори за
Мария – причината, заради която беше стигнал чак дотук. Заради която се бе върнал
от смъртта. Но това значеше да предаде народа си, баща си и рода си. Нима можеше да
измени на битката на поколения българи и славяни да защитят буквите с живота си?
Щеше ли да си прости? Нима можеше да е щастлив в обятията на Мария с този товар
на плещите си?
Над планината надвисваха черни дъждовни облаци, но сякаш се скупчиха не в
небето, а в гърдите на Баян. Продължаваше да размишлява. Занесеше ли знанието на
Петър, той вероятно нямаше да му повярва. Можеше дори да се обърне срещу буквите.
Макар и цар, брат му все още не успяваше да преодолее завистта си към Баян. Трупал
я бе от дете, докато тя не спирала да расте и трови чувствата и сетивата му.
Превръщаше го в момче, което не виждаше себе си и не се стремеше към друго, освен
да се надбягва с ревността и завистта си към по-малкия си брат. Възможно е и сега,
мислеше си Баян, заслепен от тези чувства, нарочно да приеме гръцките букви, за да
не се наложи азбуката, която иска брат му. Баян цял живот се опитваше да смири
Петър, да му покаже братските си чувства. Прощаваше му всичко и пак подаваше
ръка. Милееше да има брат и да се разбира с него така, както приятелката му от
детските години Макрина се разбираше със своите. Но добрината му още повече
нахъсваше Петър и той все намираше за какво да завижда: че Баян беше по-висок и
силен; че Баян се биеше като рицар, а Петър едва вдигаше меча; че Баян имаше волята
да отстоява позицията си, а Петър приемаше удобната; че Баян го харесваха най-
хубавите момичета в двореца, а Петър бе свенлив, непохватен и за да се скрие от
срама, предпочиташе да се затваря в библиотеките и да чете. Последната капка на
търпимостта му бе, когато баща им изпрати не него, а Баян да се учи в Магнаурската
школа. Оттогава Петър напълно се промени и дори не се стараеше да крие ненавистта
към брат си.

152
 Баян имаше и още двама братя от първия брак на баща си. Помисли си дали да не
потърси тяхната подкрепа в битката за буквите. Ала бързо си припомни омразата,
насадена в тях още от деца към него и Петър – галените синчета на царя, живеещи в
двореца, докато Михаил и Иван растяха далеч от бащиния дом. Съжали. Днес всички
те трябваше да са обединени и да се борят делото на баща им да продължи. Както е в
легендата за Петимата братя. Изведнъж си спомни и се зачуди защо монасите
твърдяха, че има и пети брат? Сестра им Зоя ли имаха предвид? Истината бе, че в този
момент не можеше да разчита на никого.
Погледите ни се срещнаха – в тях бе неизказаното: имахме само себе си. Сега ние
бяхме пазителите на тайната.
От гората отново долетя вълчи вой. Пронизителен. Беше по-ясен отвсякога. Вълчата
глутница, изглежда, бе наблизо. Юка, който ни водеше, даде сигнал да спрем.
– Търсят нещо... – прошепна той притеснен.
– Храна? – попитах.
– Не зная... Казват, че следват Вълчата звезда...

Грохот от падащи камъни прекъсна думите му. Баян погледна надолу в пропастта.
Нещо или някой бе отронил камъни, които се сипеха по склона. Ято прилепи се
разхвърчаха хаотично и се извиха над главите ни.
Юка се ослуша и като не долови друго, даде знак да продължим. В този миг нещо
тупна до княза. Конят изцвили и се изправи на задните си крака. Баян се търкулна от
гърба му и в този миг една ръка го стисна за гърлото.
Видях силует. Беше мъж, облечен в черно, с качулка над лицето. Замахна с тънък
меч. Князът ловко извади своя и след няколко удара отпрати оръжието на противника
си във въздуха. Непознатият използва момента и на свой ред изби това на Баян със
силен ритник. Князът скочи пред него и го заудря с юмруци. Противникът беше висок,
здрав и, изглежда, кален в битки. Стъпваха по тясната пътека, виеща се между скалите
и пропастта. Князът напредваше решително и удряше с все сила нападателя си. Вече
почти го бе повалил, когато онзи извади изневиделица кама. Острието проблесна в
блед слънчев лъч. Скритият с качулката замахна няколко пъти към княза. Баян успя да
стисне ръката му и обърна острието право към лицето му. Ножът проряза лявата му
буза и мъжът изрева. Стисна лицето си с шепи. Пръстите му се обагриха с кръв. Баян
го ритна с все сила в урвата. После коленичи и се загледа в бездната. Когато се убеди,
че сме сами, попи потта от челото си, изтупа дрехите си и яхна пак жребеца. Не каза
нищо.
Продължихме да яздим надолу. Когато стигнахме черната гора в подножието,
усетих тревогата на Баян. Пръстите му стискаха здраво юздите, очите му се озъртаха.
Не бяхме слизали тук от нападението. Яздеше напрегнат, с ръка на меча, в очакване да
ни връхлетят отново. Гората остана пуста, огласяна единствено от трошащите се
клони под копитата на мулетата и жребеца. Дори вълците вече не се чуваха.
Юка ни заведе до херсоновското пристанище и ни показа кораба, който отплаваше
към Одесос, пристанище близо до село Равна. Спомних си, че за това село
Черноризеца ми беше разказвал с особен трепет в гласа. Казваше, че там е
ковачницата на буквите, каквото и да значеше това.
Корабът отплава, а Баян остана замислен на палубата да се взира в оловносивите
вълни. Чайките крещяха и се рееха около издутите корабни платна, а вятърът шумно
плющеше. Противоречивите мисли все още кънтяха в ума на княза. Въпреки заръката

153
на монасите да занесе свещените книги на българите, непрестанно търсеше
оправдание пред себе си да тръгне към Константинопол вместо към Преслав. Мария
не излизаше от мислите му. Страхът, че ще я загуби, болеше по-силно дори от раните,
които едва не го убиха. Най-сетне реши, че това не е просто изкушение, а вътрешен
порив, който бе длъжен да последва.
Корабът акостира в пристанището на Одесос. Баян купи от пазара кон и за мен –
достатъчно стар, че да излезе почти без пари, а и да не ме метне още на първото ми
качване.
– Вече си готов за кон! – каза той и ми помогна да достигна стремената.
После привърза юздите на моя за неговия кон и потеглихме покрай морето. Но не
към Преслав, както очаквах, а към Константинопол. Баян не спря, не намали дори, с
часове. Усещах как кожата на седалището ми се протърква, мускулите на бедрата и
гърба ми се изтръпваха от болка. Идеше ми да заплача, когато се случи нещо особено.
От храстите изскочи грамадно сиво животно и се изпречи на пътя ни. Можех да видя
дори очите му, които проблясваха в жълто. Животното зави като вълк. Жребецът на
Баян се изправи на задните си крака и изцвили, князът едва се задържа.
Звярът се приближи към нас предпазливо. Едва сега видях, че беше същият, който
Баян освободи от капана на път за Солун. Князът замахна и викна да го изпъди.
Животното обаче продължи да вие, оголвайки зъбите си към нас. Въртеше се в кръг и
гледаше в посоката, откъдето се бе появило. Приличаше на мелез между голямо куче и
сребърен вълк.
Баян разбра, че има нещо, и скочи от коня си. Погледите им се сблъскаха. И в този
миг се случи нещо неочаквано. Кучето вълк захапа крачола на Баян и го задърпа към
храсталаците. Объркан, князът направи няколко крачки и осъзна, че животното се
опитва да го заведе нанякъде. Баян спря, върна се, помогна ми да възседна неговия кон
Аспар, в чиито дисаги бяха светите книги, и ми каза, че жребецът ще ме отведе в
Преслав. Удари го по задницата, а сам яхна моя. Заръчка го безмилостно в ребрата и
препусна след вълка. Аз се клатех безпомощен на гърба на буйния му жребец в
обратна посока.

154
 Баян
Баян следваше неотлъчно кучето вълк през дерета и храсталаци. Прекосиха Хемус
планина и се озоваха на пътя за Константинопол. Тогава животното легна край пътя.
Князът разбра, че мелезът го е довел тук за нещо. Скочи от коня и се скри в
храсталаците.
Не след дълго земята се затресе от препускащи копита. От хълма се зададе колона
ромейски конници, а след тях се носеше изящна карета, теглена от три реда впряг.
Носеше герба на ромейския император. Когато се приближи, кучето вълк се хвърли
към впряга. Изплашени, конете се разцвилиха и втурнаха необуздано напред. От
каляската долетяха писъци. Баян изстина, позна гласа на Мария.
Пришпори коня си и препусна след колесницата. Императорските конници го
видяха и го последваха. Щом го настигнаха, кръстосаха мечове с неговия. Но князът
бързо поваляше всеки, който му се изпречеше. И все по-яростно сръчваше стария кон
в хълбоците, за да догони принцесата. Впрягът навлезе в нива. Колелата на
колесницата заподскачаха по браздите. Впрегнатите коне препускаха необуздано из
житното поле, а Мария крещеше за помощ.
Когато Баян най-сетне я настигна, доближи коня си и скочи върху колесницата.
Кочияшът се обърна и стовари юмрука си в гърдите му, точно в раната. Баян изохка.
Виковете на Мария не му позволиха да мисли за болката. Удари на свой ред кочияша в
челюстта и двамата се вкопчиха един в друг. Конете препускаха по нивата, а колата
подскачаше по неравното поле. Баян успя да изтласка кочияша, който падна и се
затъркаля по браздите. Придържайки се за ръбовете на тресящата се кола, князът
стигна вратичката и влезе при Мария.
Тя извика ужасена, но в следващия миг го позна.
– Бояне! – каза и застина. Дори ужасът пред смъртта не можеше да накара в този миг
вцепененото ѝ тяло да помръдне.
Баян уви ръка около кръста ѝ. Притегли я към себе си и я загледа, сякаш да се убеди,
че е истинска. Поведе я внимателно да излязат от колесницата. Държеше я с една ръка,
докато се придвижваше по външните степенки към мястото на кочияша. Когато
стигнаха до конете, Баян отвърза най-близкия и викна:
– Трябва да скочим на гърба му!
– Не... – простена Мария.
Колесницата се клатушкаше все по-нестабилна с изпотрошените от браздите колела.
Впрягът я носеше към дълбоко дере. Без да се бави, Баян прихвана Мария и скочи с
нея на гърба на коня.
Колата продължи да се носи по полето, докато колелата ѝ подскачаха и се чупеха по
сухите буци пръст. Накрая тя се разцепи, търкаляйки се надолу в дерето. Баян
прегърна Мария пред себе си, препусна към гората. Когато се увери, че са избягали от
ромейските войници, спря коня край тих поток и скочи на земята. Свали внимателно

155
принцесата и я задържа в прегръдките си. Сърцето му заби в забравен ритъм. Наведе
се да я целуне, но тя ненадейно му удари плесница. Той отстъпи и я погледна объркан.
– След това, което стори, не помисляй да ме докосваш! – викна му тя.
– Какво има, Мария?... Задето те спасих ли?
– Стига! – Лицето ѝ пламна. – Знам всичко за онова момиче. А сигурно има и
други...
– Какво момиче? – не разбра той.
– Новата ти любима... Тя дойде в двореца, за да ни разкаже...
– Какво говориш? Не съм бил с друга жена. Не искам. Мисля само за теб! –
Пристъпи към нея. В погледа му имаше едновременно копнеж и гняв. – Едва не
загинах да сторя каквото пожела дядо ти...
Мария познаваше този поглед. Търсеше го, сънуваше го. Усети слабост в нозете си.
Отстъпи.
– Момичето ми разказа всичко... – настоя тя. – Имаш ли представа колко страдах?
Достатъчно... махай се!
Тя се обърна и заплака. Ала Баян улови ръката ѝ и я дръпна отново към себе си.
Прегърна я и рече с нисък глас:
– Мария, нима не знаеш, че ти си всичко за мен?!
Вдигна поглед към него, задържа го за миг, но отново го удари. Големият и пръстен
раздра буза му. Баян не издаде и звук. Хвана ръцете ѝ и ги изви на гърба ѝ. Мария
опита да се откопчи, но не успя да помръдне. Усещаше пулсиращите му мускули.
Мирисът му върна спомени от допира с кожата му. Мария пак опита да се откопчи.
По-яростно отпреди. Тъкмо се бе научила да мисли без него.
Най-сетне нзскубна болезнено едната си ръка и заудря с нея по гърдите му.
Баян я притисна към себе си, за да спре юмруците ѝ, и впи устни в нейните. Мария
го блъсна, но хватката му беше здрава. Предаде се. Истерично желаеше да намери
причина да се предаде. От устните ѝ се процеди въздишка, беше успяла да пребори
самата себе си. Очите му потънаха в златистозелените ѝ ириси. Пръстите му се
размърдаха и пуснаха китките ѝ. Лицето ѝ поруменя, защото не помръдна. Баян я
целуна. Мария откликна и обгърна с пръсти врата му. Сама не можеше да познае
тялото си. Сякаш отново го усещаше след цяла вечност сън.
Превземаше я жадният копнеж на тялото ѝ, който никой и нищо друго освен Боян не
можеше да утоли. В този момент нямаше сила, която да я отдели от него. И мъката, и
венчавката, и империите – целият свят изгуби смисъл и тя се отдаде на мига. Един миг
от онези, които си струват да заплатиш със стотици дни другост.
Баян вдигна Мария внимателно на ръце. Понесе я към сянката на брезата до потока.
Остави я на тревата и я целуна с целия копнеж и болка, които живееха в него през
последните месеци. Прегърна я така, както си представяше всеки ден далеч от нея.
Телата им се притиснаха едно към друго, ръцете се сплетоха. Баян заразвързва
нетърпеливо връвта на роклята ѝ. Ръкавите ѝ се свлякоха, откривайки голите рамене.
За първи път пръстите му докоснаха плътта ѝ, дланите му покриха гърдите ѝ. Целуна
шията ѝ. Устните ѝ имаха вкус на къпини. Срамът от допира на телата им се разтвори
в целувките и се превърна в безформена сянка. Баян усети трепет, който не можеше да
се сравни с нищо изживяно. Беше различно, сякаш за първи път бе с жена.
После останаха да лежат един до друг безмълвни в прегръдките си. Легнала върху
гърдите му, Мария усещаше ударите на сърцето му, въздуха, който вдишваше и го

156
изпълваше – дишаше с него, – знаеше, че скоро въздухът ѝ ще спре. Песента на вятъра
шумолеше в короните на дърветата, ручеят ромолеше в приспивна мелодия.
Когато Баян се събуди, мракът вече бе покрил земята. Мария спеше на рамото му.
Той се заслуша в гората, в шепота на листата, в тихите стъпки на животни, в
пърхането на птици, в потропването на кълвача, стъпил на брезата. Не се чуваше
вятър, ни вълчи вой. Загледа се в луната, бяла и кръгла, зад короните на дърветата.
Съвършен миг, в който като че дебнеше тревога.
Князът внимателно отмести Мария и се изправи. Облече грубата си конопена риза и
кожения панталон. Закопча кафтана си и наметалото, дадено от планинските монаси.
Окачи кожения колан на кръста си и мушна меча в ножницата. Златната му дръжка
проблесна на лунните лъчи. Очите му се спряха на спящата принцеса. Цялото ѝ
същество излъчваше спокойствие и смирение. По устните му пробяга усмивка.
Прокара длан по черната си коса и я приглади назад. Конят възбудено изпръхтя.
Мария се събуди от шума. Срещна погледа на Боян и сънено се усмихна. Той
приклекна до нея и е целуна.
– Моята Хуба – прошепна.
Мария обви ръце около врата му и се усмихна. Изведнъж обаче лицето ѝ посърна и
пребледня. Пусна го като опарена и се изправи. Започна да облича роклята си с
припрени движения. Баян разбра, че нещо не е наред. Доближи се несигурно, прегърна
я и попита:
– Какво се е случило, защо си в България?
Тя вдигна очи и го погледна едновременно с почуда и страх. Зениците ѝ се
разшириха, заблестяха като въглени в жарава.
– Нима не знаеш?... – прошепна.
– Какво да знам?... Цял месец бях в една планина, ранен... Търсех тайната, която
дядо ти поиска... – ядоса се, ала съжали за тона си. Взе ръката ѝ в своята и горчиво се
пошегува: – Да не би да е решил да те даде без бой?
Мария дръпна дланта си и извърна глава. Лицето и гърдите ѝ пламнаха. Очите ѝ
лъщяха влажни.
– Какво има, Мария?... Прости ми, ако те обидих.
– Ирина... Името ми вече е Ирина! – изплака тя.
Ръцете на Баян изстинаха. Кръвта нахлу в главата му и забуча, дъхът му секна.
– Какво... се е случило? – повтори, сякаш друг го каза.
Секунди тя стоя безмълвна. Поглеждаше ту към княза, ту към земята. Пръстите ѝ се
стегнаха в юмруци.
– Дядо ме даде... даде ме на българския цар... за ирини?93
– Дал те... на брат ми?! – мисълта бавно си прокарваше път към ума му. – Не,
никога! Няма да го допусна!
Мария го гледаше все по-тревожно. Тялото ѝ затрепери.
– Бояне, но ние вече... вече се венчахме... в Константинопол... преди седмица. След
два дни ще е тържествената литургия в Преслав...
В първия миг Баян не разбра думите ѝ. Сториха му се толкова невероятни, че чак
невъзможни. Но щом съзря сълзите по бузите на Мария, сърцето му бясно заби.
– Но как... как си позволила?! – Разтресе я за раменете.

93
За мира (гр.). – Бел. авт.
157
 – Нима мислиш, че имах избор... А и ти – извика тя, – онази история с момичето...
Ако не беше тя, поне можех да избирам между брака и смъртта! Но след като научих
какво си сторил, аз... аз умрях, Бояне. Съжалявам... Забрави ме!
– Дори не го казвай! И защо говориш все за някакво момиче? Не разбираш ли, че ти
си всичко за мен? Избягах от смъртта за теб! – Вдигна брадичката ѝ и впи очи в
нейните. – Мария, обичам те повече от всичко! А ти... ти обичаш ли ме?
Принцесата извърна лице и след миг отчаяно отвърна:
– Моите чувства вече нямат значение... Мирът е важен... мирът между двете
империи. Важен е животът на хилядите хора, които ще живеят без война... докато аз
съм жена на... българския цар.
– Мътните ги взели животите!
– Не говори така... това е дългът ми на принцеса, Бояне... А и ти не дойде...
– Защото в този момент рискувах своя живот за теб!
Тя се разплака и отблъсна ръцете му.
– Няма значение... Нищо вече няма значение. Дори истината вече не е нужна...
Дадена съм!
– Но как?
– Принадлежа на Константинопол... горда съм, че... че ще служа на мира!
– Мирът?! Принадлежиш на мен!
Тези думи стъписаха Мария. Знаеше, че признанието ѝ го смазва, но самата тя вече
бе само сянка на самата себе си. И ако досега някак беше отмервала минутите и
оцелявала с мисълта, че той е някъде жив, в този миг гневът му ѝ отне дори тази сянка
на съществуване. Разбра, че не ще ѝ прости.
Баян стисна челюсти, метна се на коня и грубо го пришпори в галоп. Животното
жално изцвили и полетя през шубраците. Клоните шибаха лицето и тялото на княза, но
той не усещаше. Яростта му бе толкова бурна, че трябваше да стори нещо, за да я
смаже, да стои далеч от Мария, от себе си дори. Щом мислите му го догонваха, той
пришпорваше животното още по-бясно.
А принцесата седна на изстиналата земя и се предаде на скръбта си. Пръстите ѝ
загребаха студената влажна шума.
Баян язди, докато изтощи тялото си, мозъкът му изтръпна, конят започна да отпада.
Треперещ от гняв, пропил плътта му, той се върна при Мария. Все още бе там. Нямаше
избор, бяха твърде далеч от дирещите я войници. Беше се свила на топка, прегърнала
колене, опряла гръб на брезата. Раменете ѝ още бяха оголени. Очите ѝ бяха
пресъхнали и зачервени от плач. Баян скочи от седлото и коленичи в нозете ѝ.
Притисна лице в дланите ѝ и прошепна с глас, пропит от болка:
– Обичам те, Мария! Да те изгубя, за мен е все едно да се дам на смъртта!
Тя го целуна с изпръхнали от плач устни, но той не ѝ отвърна.
– И аз те обичам... твърде... – прошепна Мария. – Но дългът е над чувствата!
Той стисна клепачи и пое въздух, сякаш се канеше да потъне в бездна. Мария се
сгуши в него. Сърцето ѝ биеше учестено. Опита да запечата в спомен всеки детайл от
този миг, защото знаеше, че често щеше да се връща в него. Че това е краят. Останаха
прегърнати известно време.
– Хайде... да те водя в двореца – отсече Баян неочаквано и се изправи. Думите
прозвучаха от устата му като неумолима присъда.
Отиде при коня си и се зае да оправя седлото.
– Прости ми... – изплака тя. Князът не ѝ отговори.

158
 Мария несъзнателно заглади с пръсти разпилените си коси и ги подреди в плитка.
Опита да оправи роклята си, но някои от панделките бяха скъсани.
– Ще ми помогнеш ли? – попита, завъртайки се с гръб към него.
Баян улови краищата на вървите и започна да ги завързва. Трудно бе да завържеш
нещо на раздяла, развързвано с толкова страст.
Качи я пред себе си на коня и препуснаха към Преслав. Мария се сгуши в гърдите
му, но той не пусна юздите, за да я прегърне. Не каза нито дума.
Кръглата бяла луна тревожно ги следваше през облаците и клоните на дърветата.
Когато стигнаха крепостните стени на столицата, вече бе заран. Часовите познаха
княза и побързаха да вдигнат тежката решетка. Един от тях се втурна към двореца с
новината.
Конят на Баян пристъпваше бавно през вътрешния град. Мария седеше все така
сгушена в него. Хората ги гледаха объркани – не знаеха да се радват, или да се
тревожат.
Улисани в работа, дворцовите слуги украсяваха площада за представянето на новата
българска царица. Улиците бяха изпълнени с ромейски войници, отвсякъде се носеше
гръцка реч. Баян не можеше да познае града, в който бе израснал.
На дворцовите порти се показаха цар Петър, Мириам и самият кесар Христофор,
бащата на Мария и син на император Роман Лакапин. До него бе и Теофилакт, чичо ѝ,
издигнат вече във висш църковен сан. Косата на Петър беше разрошена, сякаш
пръстите му безпощадно са ровили в нея. Впусна се разтревожен към приближаващите
Баян и Мария.
– Какво се е случило, къде изчезна, княгиньо? – викна към Мария, която слизаше от
коня. Без да изчака отговора ѝ, се обърна треперещ към Баян и понечи да го удари: –
Какво си ѝ сторил?
Баян спря юмрука на Петър, без да трепне, докато лицето на младия цар пламтеше.
Жилите му се бяха изопнали от гняв.
– Спокойно... – спря го вуйчо му Сурсувул, лицето му бе усмихнато. Отдавна
чакаше най-малкият син да се появи. Погледна го и каза: – Сигурен съм, че Баян може
да обясни случилото се.
– Ще обясня... – започна той, но принцеса Мария го прекъсна:
– Князът... ме спаси... Крадци нападнаха колесницата и...
Кесар Христофор се ухили мрачно, прозирайки какво се крие зад отговора на
дъщеря му.
– Крадци значи?... Истина ли е това, княже Бояне?
– Крадец е онзи, който взема чужда жена! Онзи, който краде живот, насилвайки
жена да се омъжи против волята си! – отвърна Баян, отказвайки да приеме ролята в
театъра.
Петър се разгневи още повече на Баяновата сила и замахна пак с юмрук. Баян ловко
отскочи и избегна удара. Не отвърна. Царят почервеня от ярост. Озърна се и се вгледа
крадешком в лицата наоколо. Засрамен от безсилието си, заповяда на стражите:
– Хванете този предател, дръзнал да обижда царя си!
– Предателят си ти! – отвърна му непоколебимо князът. – Не е минала и година от
смъртта на татко и тук вече гъмжи от ромеи, говори се на гръцки. Свещениците са
принудени да се крият по храмовете.
– Казах, заловете предателя, дръзнал да предаде царя си и да отвлече царицата!

159
 Стражите се подчиниха и заловиха Баян. Той не се съпротивляваше и се остави в
ръцете на обърканите войници. Мария наблюдаваше сцената с тревога. Петър напусна
вътрешния двор, за да укроти беса си.

Настаниха Мария в покоите ѝ, достроявани специално за нея към двореца. Освен

стаята ѝ, приемна и градина към тях имаше и помещение за прислугата.
Придворните ѝ дами побързаха да съблекат окаляната скъсана рокля и изкъпаха
принцесата във вана с топла вода, жасмин и билки.
Когато след няколко часа цар Петър я потърси, тя все още трепереше. Беше облякла
нова рокля в лимоненожълто, косите ѝ бяха вчесани и пригладени, но лицето ѝ бе все
тъй бледо и посърнало. Той седна до нея, но не каза нищо. Очите им обхождаха стаята
и потъваха някъде в есенните багри отвъд прозореца. И двамата знаеха какво се е
случило. Знаеха и какво ще последва. Но в този миг това само ги сближаваше. В този
момент между тях нямаше друго освен безименна неизбежност, която и двамата
трябваше да следват. И в нея се чувстваха като спътници, изправени пред бедствие,
което можеха да преодолеят единствено заедно. Беше ясно, неизбежно, но голо –
трябваше да го облекат в думи.
– Какво се случи на нивата, когато стражите са те изгубили? – попита Петър.
Предполагаше за чувствата на брат си към Мария, но все още не бе сигурен в нейните.
– Както вече ти казах, царю, Боян ме спаси! – отвърна тя. Лицето ѝ беше лишено от
емоция. – Нападнаха ни крадци... вълк подгони конете на колесницата и те препуснаха
през полето. Само той успя да ги догони и да ме изведе, преди цялата да се разпадне.
А после... после търсихме пътя обратно.
Петър реши, че отговорът е задоволителен. И двамата нямаха сили за преструвки.
Но все пак нужни му бяха подробности, за да успокои достойнството си.
– Ами стражата ти – защо се е сбил и с тях?
– Не зная! Сигурно не са го познали и... и са го нападнали, докато колата летеше към
някакво дере.
Петър прие думите и след кратко колебание се усмихна. Обърна се към Мария и
приближи дланта ѝ към устните си.
– Милата ми, представям си колко си се изплашила! – каза ѝ загрижено. Ръката му
потрепери в желанието да я погали.
Мария се дръпна. Изправи се рязко и застана до прозореца с гръб към царя.
– Царю, приеми скромното ми мнение... – продължи тя с метален тон. – Мисля, че
ще изгубиш уважението на хората, ако оставиш спасителя на съпругата ти в затвора!
Помисли какъв пример даваш, целият град видя... че той ме върна!
– Баян... ме оскърби!
– Но ти си царят на българите, трябва да си справедлив към всички... Та той ме
спаси!
Петър не отвърна, защото осъзна колко бе права Мария. Беше оставил ревността да
надделее над разума. Но как щеше да обясни утре на народа си, че не той е ръката, с
която майка му управлява царството? Трябваше да освободи брат си, ако искаше да
докаже, че ще бъде мъдър и далновиден владетел.
– Права си, царице моя! – каза и се доближи към нея. Обви ръка около кръста ѝ и
добави: – Щастлив съм, че ще бъдеш моя жена... А от утре след тържествената
литургия ще станеш и царица на България.

160
 Мария не се обърна. Не продума. Съзнанието ѝ изцяло бе обзето от тревогата ѝ за
Боян и мисълта, че повече няма да го види. Кожата ѝ още тръпнеше от допира и
целувките му. Потъваше в спомена и се опитваше да го запечата завинаги в себе си.
Боян бе първият мъж, на когото се бе отдала. Не откъсваше очи от стъклото, за да не
види царят сълзите в очите ѝ. Как щеше да намери сили да застане утре пред Бога с
него, пред олтара? Да се изправи и продължи?
Усети ръката на Петър на кръста си и се сепна. Обърна се припряно.
– Пусни ме, царю... – прошепна тя с ужас в очите. Петър се изплаши от начина, по
който се видя в тях, и отстъпи.
– Но ти си моя съпруга! – каза.
При тези думи безизразността на лицето ѝ се превърна в решителност, тялото ѝ се
стегна като на котка, готова да скочи и да се брани.
– Твое царство, трябва да разбереш – поде тя, – този брак е договорка, прави ни
единствено съмишленици за постигането на онова, от което държавите ни се нуждаят.
Можете да разчитате на верността и подкрепата ми за всичко, което е потребно на
страната и управлението ви, но сърцето не се получава с договор. – Мария разпозна
покрусата, която потъмни лицето на Петър, и добави: – Сърцето иска време, за да
бъде... спечелено, нали?
– Подобни думи може да каже само жена, която умее да обича! Приемам... – отвърна
объркан той. Не бе очаквал това от невестата си, ала съзнаваше, че тя не бива да вижда
дълбокото му разочарование. Знаеше, че човешкото падение се случва едва тогава,
когато людете го покажат. – Ще сторя всичко, за да спечеля сърцето ти, Ирина.
Целуна нежно ръката ѝ и излезе от покоите. Вратата на новия ѝ затвор хлопна, път
назад нямаше. Мария отчаяно чакаше този момент – хвърли се на леглото и заплака.
Друго не можеше да стори.

***

В това време младият гръцки принц Теофилакт се промъкваше в Преславската

тъмница. Тялото му беше толкова слабо, че се бе превило, сякаш неспособно да носи
тежестта си. Кожата му бе синкавобяла поради факта, че почти не излизаше от
двореца и библиотеките. Жените не го изкушаваха. Приятели нямаше, освен онези,
които се опитваха да се възползват от положението му, за да се домогнат до
дворцовите облаги. И в дебрите на празната му душа се бяха настанили много гняв,
омраза и завист. А мечтите бяха отстъпили на стремеж за мъст.
Теофилакт не беше забравил унижението, което му бе причинил българският княз, и
не можеше да пропусне шанса си да го види също така унижен в тъмницата.

– Изглежда, не си се променил, кожогризецо! – ухили се хилавият грък, доволен от

дързостта си. – Време е да научиш мястото си!
– Какво искаш? – отвърна Баян с безразличие. Седеше на студения каменен под,
облегнал гръб о стената. Очите му потъваха някъде напред, дори не си направи труда
да ги вдигне към Теофилакт.
– Да видя как се гърчиш в тъмницата. Съжалявам, че дядо не те хвърли в нашата, а
те изпрати да дириш някакви тайни.
– Лакапин ме измами!

161
 – Как смееш да обиждаш ромейския император! Да беше изпълнил заръката му.
Забави се.
– Имахме уговорка. Не беше лесно да открия това, което той пожела... Обиколих
много земи, докато го намеря.
Лицето на Теофилакт застина в почуда. Очите му се изцъклиха. Обърна се към
княза, приближи се до решетката и прошепна:
– Нима си открил нещо?!
– Какво значение има, щом Мария вече е дадена на Петър?
– Все още не са венчани от българската църква, нали? – възрази Теофилакт,
опитвайки се да скрие вълнението си. Подсмихна се. – Разполагам с цяла нощ да
мисля дали това ще се случи, или не. Жените са капризни, понякога могат да променят
мнението си пред олтара!
– На теб ли да вярвам?!
– Твоя воля. Стой тогаз в кафеза и вий утре с празничните камбани.
Баян се изправи и тръгна към Теофилакт. Стори му се, че тялото на ромееца се бе
издължило още, а лицето му бе така изпито, че гърбавият нос изпъкваше като могила
по средата. Когато се ухилеше, разкривените му зъби щръкваха. Раменете му
потрепваха възбудено. Теофилакт знаеше, че дядо му отдавна търси някаква тайна, и
сега предвкусваше лаврите, в случай че сам той му я донесе. Сетне императорът щеше
да го провъзгласи за патриарх в Константинопол.
– Нима очакваш да я кажа на теб? – засмя се Баян.
– Нямаш друг избор! – стрелна го с поглед гръкът. – Или я кажи на мен, или си пази
тайната и слушай тържествените камбани на венчавката.
Баян удари с юмрук в решетките. Направи няколко крачки из килията и процеди
през зъби:
– Тайната на Черноризеца е в буквите! В българицата.
Теофилакт задържа поглед на княза, после се засмя гръмко, доволен от победата си.
– Това вече го знам. Дядо има хора навсякъде. Все пак ти благодаря, че потвърди
новината. Но какво толкова има в тия проклети букви?!
– Това не зная... все още го търся... – излъга Баян. Макар и отчаян, не можеше да не
забележи, че Теофилакт го манипулира. Тъжната истина беше, че от него не зависеше
нищо. – Ала ако ме пуснеш, ако ми дадеш няколко дни... ще науча. Вече знам къде да
търся!
– Хитрец. Всъщност вече нищо няма значение! – ядоса се младежът, че Баян се
опитва да го преметне. – Лакапин има сега нов план – ще изтрие всяка писана буква от
земите ви. Ще изтрие вас! И бракът между Мария и брат ти само ще му развърже
ръцете да напълни България с гръцки войници и свещеници.
Теофилакт гръмко се засмя. Баян вкопчи пръсти в решетката. Стискаше ги толкова
силно, че грапавините разраниха дланите му. Не усети.
– Не! – изкрещя той.
– Нима мислиш, че можеш да се противопоставиш на дядо?! Дори баща ти не можа
да го спре – Теофилакт отново се засмя. – Дядо го погуби, преди да се опита да срине
Константинопол с проклетата си тайна сила. Каквато и да има в тези букви, скоро ще
бъдат изтрити заедно с езика ви!
– Грешиш, сърцето на баща ми не издържа... – процеди през зъби Баян.
– Ха, така ли мислиш? А как според теб Симеон се свлече изведнъж, бидейки в
добро здраве, точно преди похода му срещу Константинопол?

162
 Кръвта нахлу в слепоочията на Баян, погледът му помътня.
– Какво е сторил? – викна той и се вкопчи отново в железните пръти.
– Наистина ли искаш да знаеш? Да не се разкайваш?
– Говорù, страхливецо!
Теофилакт се опули глупаво. Реши обаче, че днес силният е той и не ще остави Боян
да го мачка.
– С магия – отвърна. – Дядо уби баща ти с магия!
– Лъжеш! Това е невъзможно. Няма магии!
– Напротив, има. Лакапин посече статуята, която носеше образа и силата на баща ти.
Не ме гледай така – нима очакваш, че великият император щеше да го остави да
заплаши Константинопол?
– Баща ми защитаваше правото на българите да живеят свободно в земите си, да
пишат и изповядват вярата, буквите и езика си!
– Сигурно – присмя се Теофилакт, – и затова умря!
Баян притисна отчаяно чело в решетките и стисна клепачи. Едва сега осъзна думите
на монасите от Херсон, че баща му е платил с живота си, за да защити свободата на
буквите, да ги върне на хората. Спомни си също как царя му казва веднъж в градината
със стария дъб: Трябва да се учиш, Баян, за да усетиш мощта, която виждам аз
сега...
– Баща ми може да е мъртъв, но той не бе сам!
– Може би! Но ти ще останеш зад решетките, за да не решиш случайно да
последваш примера му!
Теофилакт се усмихна и подигравателно се поклони. Завъртя се припряно и
наметалото му изплющя. Изгуби се в мрачния коридор и само ехото от стъпките му
напомни за присъствието му. Баян остана загледан в тъмнината пред себе си, вкопчил
ръце в железните пръти. Думите на гърка го стъписаха. Убит? Баща ми е убит подло
от Лакапин!, кънтеше в съзнанието му. Остана така, докато нозете му не изтръпнаха.
Тук, в тъмницата, времето не съществуваше. Когато дойде на себе си и пусна
решетките, в главата му имаше само една мисъл – да отмъсти за смъртта на баща си.
Да отмъсти по най-жестокия за Лакапин начин – като завърши делото на Симеон и
възкреси българските букви.

***

Петър мисли цяла нощ над думите на Мария-Ирина. Осъзнаваше правотата ѝ, че

задържането на Баян сега може само да се изтълкува като несправедливо управленско
решение. Мразеше го, задето все така печелеше хорските симпатии. Страхуваше се от
брат си, защото виждаше как без усилие от негова страна хората му вярваха. И
дълбоко в себе си не желаеше повече да го вижда. Но Мария бе права, че затварянето
му преди сватбената литургия е позорно. Особено щом той бе нейният спасител.
Без да сподели решението си с майка си, царят изпрати стражи да доведат Баян
тайно при него. Знаеше, че Мариам няма да одобри освобождението му – тя се
опасяваше да не би най-малкият ѝ син да се опълчи срещу опита ѝ да наложи контрол
в царството. Петър също не одобряваше това, но за разлика от Баян предпочиташе да
мълчи. Искаше да успее да се надмогне и да предложи на брат си да се присъедини
към него.

163
 Царските стражи доведоха Баян в тронната зала. Петър даде знак да освободят
ръцете му от въжетата, с които бяха стегнати. До владетеля седяха само двамата най-
заможни боили, на които се доверяваше.

– Виждам, че продължаваш да не си вземаш поука и се бъркаш все повече в делата

ми! – започна Петър, придавайки тежест на гласа си. Боилът Слав стрелна младия княз
с изпитателен поглед. Баян реши, че има нещо особено в очите му. Нещо, което не бе
забелязал досега. Усети го като острие, пронизващо гърдите му. Несъзнателно докосна
раната си там. Петър продължи: – Нападаш вече не само болярските войници, но и
ромейската стража. Позволяваш си да яздиш на един кон с жена ми, унижаваш царя и
боилите ни. Плашиш хората с шаманските си лудости за тайни и букви, придружен от
един изрод! Какво си мислиш, че правиш?
– Опитвам се да спася делото на баща ни... – невъзмутимо отвърна Баян. – Да защитя
бъдещето на народа...
– Намекваш, че аз го руша?! – вбеси се Петър.
– Вместо да се разправяш с мен, разбери кой се опитва да унищожи школите ни, кой
гори и краде книжата с българо-славянска азбука, която татко въведе като свята...
– Тази азбука е стара и объркваща! Татко мислеше само за войни и не е имал време
да размишлява за писмена. Не и така, както аз го правя по цял ден в библиотеките.
– Библиотека без азбука е като народ без душа – просто хранилище за сухи кожи.
Азбуката не е поредица от мъртви букви, а историческа памет, човешка воля, народно
достижение и пролята за тях кръв и вяра.
– Баяне, май забравяш, че царят тук съм аз! – ядоса се Петър. – Казах, че ни е нужна
нова, съвременна писменост, която да отива на империята, която аз ще създам! Ще
приемем или гръцката, за да улесним общуването си, или славянската, разпространена
вече сред западните славяни94, скъп дар от Романия.
– Почакай, помисли... – възрази Баян. – Баща ни е познавал буквите добре, също
като самия Константин-Кирил Философ, и тъкмо затова е посветил като него живота
си да защити българицата. Онази, устроената от Философа по древните български
руни, изписани из Преслав и Плиска, за да я наложи като официална. Така, както е
сторил и дядо ни Борис. Всички те до последния си дъх са се борили за нея, за буквите
на хората!
– Изгубил си си ума… Казах, България ще бъде съвременна страна, която ще
принадлежи на бъдещия свят на силните, няма да позволя някакви остарели езически
традиции да ни срамят!
– Буквите не са езически! Народът ни ги е носил векове, споделял ги е с други,
докато не се е получила кирилската азбука – древна и универсална. Значими и силни
са писмената, създадени от народите. И малко са онези като нас, които са се
преборили за своите. Наш дълг е да продължим тази битка. Затова Лакапин иска да
унищожи българската азбука, защото тя подронва светостта на гръцките букви и
влиянието им.
– Стига! Това са глупости, не позволявам да се говорят в двореца. Романия е велика
империя – само можем да се учим от нея, от високата ѝ култура! Вместо
кръвопролитни войни заедно може да положим основите на новия свят. Аз съм
напредничав владетел и тъкмо затова утре пратениците на императора ще ме

94
Позната днес като глаголица. – Бел. авт.
164
провъзгласят за цар. Това бе мечтата на татко, не помниш ли, която той не постигна с
войните си!
– Ще го сторят, защото Лакапин се страхува от войската, която е дело на баща ни
със силата на буквите и защото му отваряш вратите да нахлуе свободно на
северозапад.
– Това е лъжа! С него подписахме договор, който позволява двете страни да си
сътрудничат във военно и културно отношение, за да живеят народите ни в мир и да
не позволяваме на варварите да безчинстват в земите ни. Трябва да се гордееш с
постигнатото.
– Някой е промил ума ти, братко... – отвърна с ирония Баян. – Все още не е късно да
приемеш истината... Аз също доскоро не я знаех! Прочети поне „За буквите“ на
Черноризец Храбър и „Солунска легенда“, за да видиш откъде иде азбуката ни и защо
татко толкова е искал да докосне всеки... После трябва да ти разкажа за тайната им, тя
дава велика сила! Длъжни сме да я пазим за българския народ – обясни Баян.
Очакваше думите му да привлекат вниманието на Петър така, както на Теофилакт, но
българският цар отвърна:
– Ти си този с промития ум! Защитаваш езически символи и рискуваш мира ни с
Константинопол. Забравяш ли, че тъкмо ромейският император е накарал Константин
Философ да сътвори новата и напредничава азбука за нуждите на славяните?
Славянската азбука е велика, дарена ни е от Константинопол. Призната е дори от
папата! Кому е нужно да се отказваме от нея за друга, непозната?
– Непозната?! Може би за теб, но народът ни я пази векове! А така наречената
„славянска“ азбука е призната от империите, защото е празна, без минало, без народна
памет! Затова не е заплаха за гърците, нито за папата, а им помага да изтрият
българската писменост. Нейната сила ги заплашва! Довери ми се поне веднъж!
– Ти си се побъркал, Баяне! – заяде се Петър, бесен, че брат му все повече го обърква
с думите си. Беше си обещал, че ще държи на позицията си. – Не искам повече да те
слушам. Славяницата е напредничава азбука за времето си! Неповторима. Сътворена е
по сложна начална фигура и всички калиграфски новости. А азбуката, за която ти
говориш, е стара смесица от символи.
– Кирилицата, Петре, е писмената на свободни хора. Букви, събирани във вековете.
Не заради красотата им, а заради силата на духа и знанието, вплетени в тях! Петре, за
бога, спри тази надпревара и себедоказване... довери ми се! Не сме вече момчета – в
тези букви е бъдещето на народа ни.
Петър удари с юмруци в трона. Усещаше, че губи спора. А това още повече го
вбесяваше.
– Не зная да те съжалявам ли, или да те накажа – отвърна. – Но този въпрос няма да
дискутирам повече! Времената са тежки за всички. Баяне, не бъди глупав както
останалите ни братя – подкрепи ме! Двамата заедно можем да сме по-силни!
– Това казвам и аз. Изгони ромеите от страната и защити като баща ни българските
букви! – заяви Баян. – Ще те подкрепя!
– Като дете си! Това не е игра... – Петър замълча за миг. Устните му се стегнаха.
Добави: – Присъедини се към мен да защитим империята!
Баян впи поглед в очите на брат си. Откри в тях несигурност и страх.
– Казвам ти кой е начинът да го постигнеш! – отвърна той.
Лицето на царя омекна, усети, че Баян не му е враг. Почувства се уязвим пред
желанието си да отстъпи. В този момент един от съветниците на царя излезе напред.

165
Досега бе мълчал, прикрит в сянката на една колона. Беше Слав Белезин, най-силният
измежду боилите – не само физически, но и като влияние.
Баян се втренчи в него, нещо странно привлече вниманието му – голям пресен белег
на лявата му буза. Приличаше на буквата Л. Князът изтръпна. Усети болка в раната на
гърдите си. Проблясък го върна в боя с разбойниците в Херсоновата планина. Същият
белег, който вряза на лицето на маскирания нападател.
Баян го изгледа съмнително. И преди беше виждал болярина в двореца и знаеше, че
още по времето на баща му личната му дружина беше една от най-добре подготвените
във военните походи. Той понечи да каже нещо, но Петър вдигна ръка, показвайки, че
отхвърля съвета. Слав улови погледа на Баян, свъси вежди и бързо се върна в сянката.
– България преживя достатъчно войни, време е за мир! – заяви царят. – Сродяването
с ромеите ще ни помогне да опазим земите си. Нима не разбираш?! Предлагам ти да
застанеш начело на армията.
Петър изрече последните думи с облекчение, че бе превъзмогнал пагубния си
стремеж да противоречи на брат си. Дори му предложи мястото, което заслужаваше.
За негова огромна изненада Баян отвърна:
– Императорът те използва, братко! И ти наивно му вярваш!
– Стига! – вбеси се царят, унижен отново от малкия си брат пред съветниците.
Даваше му всичко, а Баян му се подиграваше. – Свободата си днес дължиш на
българската царица, признавам, спасил си я от опасност... Но се кълна, че лично ще те
тикна в тъмницата, ако продължиш да заплашваш реда в страната. Изхвърлете го от
двореца!
Слав доволно се подсмихна и засука златистия си мустак. Петър напусна мрачен
залата, а боилът излезе с бърза крачка от двореца. Яхна пъстрия си кон, покрит с
червена мантия, и яростно сръга животното в хълбоците. Жребецът се понесе по пътя
към земите му, в подножието на Преславските възвишения.
Имението му бе укрепено с високи зидове, приютило домовете на роднините му и
верните му поданици. Освен жилищните постройки имаше и конюшни, бойни
площадки, общи пристройки и езически храм. Щом премина през портата, Слав се
озова в различен свят. Свят, в който можеше да се отпусне, да свали строгата си маска,
да се почувства силен и с вяра в бъдещето.
Укроти коня си и продължи в лек тръс. Червеното му наметало шумно се вееше зад
него. Погледът му се успокои и гордо обходи земята. Тук хората бяха бяло-руси като
самодиви, с изумрудени очи, за разлика от общото население по българските земи,
където днес можеше да видиш всякакви – и руси, и златокоси тракийци, и
гарвановочерни с маслинови очи, чак до жълтокожите с леко издължени очи.
Гърдите на Слав се изпълниха с вълнение, че бе успял да съхрани кръвта и
традициите на едно от седемте славянски племена, населявали Мизия и Тракия още
преди българската държава. Някога дядо му беше изтъкнат славянски воин, който
почиташе и ревностно пазеше вярата си в Перун. Казват обаче, че бил убит от княз
Борис, защото отказал да приеме християнството и да се отрече от вярата си в
славянското божество. Преди да бъде обезглавен, заръчал на сина си, бащата на Слав,
да пази кръвта и вярата на дедите им. Баща ми беше слаб, мислеше си Слав, и не го
стори – кланяше глава пред Симеон. Но Слав израсна с мечтата за славно славянско
племе, което един ден той щеше да поведе и да научи да бъде народ.

166
 Слезе от коня си и се разходи край площадката, където се обучаваха войниците му.
Усмихна се доволно и влезе в дома си. Вечерята беше сложена и семейството му го
очакваше.
Щом обаче погледът му се спря на Преспа, дъщеря му, усмивката му изчезна.
Стисна юмруци и тръгна към нея.
– Казаха ми, че са те видели извън имението с българско момче. Няколко пъти! –
поде с гневен тон. – Забранил съм ти?
– Но, татко... той не е враг... Българите не са чужди... – опита да се защити
момичето. – Ходим в едни църкви, храним се от една земя. Българските царе ни пазят
и щедро управляват...
– Защото ние им позволяваме! – сряза я Слав. – Но това няма да трае дълго.
Племената ни са мнозинство. Ако се обединим, ще бъдем непобедима сила срещу
хуните и гърците, които ни поробват.
– Ако си прав, ако наистина сме такава сила, тогава защо славяните никога не са
създали държава? – възрази Преспа. – От векове сме тук, гледаме си земята и друго не
ни интересува. Но в днешните времена някой трябва да води страната, да я пази и
разширява.
– Онзи хун ли те научи на това? – разгневи се повече Слав. – Ти си славянка и моите
внуци ще бъдат славяни като белите воини на Перун. Велик бог и ние ще го
прославяме! Стига сме робували другиму.
– И как ще постигнеш това? – попита го за първи път тя.
– Ще обединя останалото от племената ни и като се преборя славянската азбука да
достигне до всичките ни земи. Ще върна и бога, който ни е пазил векове... – Погледът
му се зарея към планината отвъд прозореца, сякаш виждаше бъдещето, което
описваше. – Хайде, ела се храни и повече да не си посмяла да излизаш от
загражденията!
Слав също седна на трапезата и замълча. Откъсна бут от печеното пиле и впи зъби в
месото.

След вечеря Слав стана мълчаливо от масата и отиде да се моли в храма на Перун.
Вдигна ръце и зашепна:
– Велики Перуне, бъди щедър за людете ти, вдъхни мъдрост на човеците, които
даром се дават за оръжие на варварите. Направи ги бойци на славянското племе.
Славяните са славни, но заради добрината им силните ги претопяват. Дай им вяра да
се вдигнат на оръжие и защитят бога и словото си...
Слав мълви дълго с ръце към небето, както правеше всяка нощ. После обиколи
укреплението, за да се убеди, че всичко е на мястото си. Докосна белега на бузата си –
още смъдеше. Намръщи се и изръмжа като куче.

***

Тази нощ в покоите на Мария влезе Мариам, следвана от няколко слугини. Тя

приветства принцесата, която на следващия ден щеше да стане официално българска
владетелка. Мария покорно я поздрави, а царицата майка заразглежда разсеяно
приемната ѝ. Направи се, че не вижда разчорлената ѝ коса и подпухналото ѝ, обляно в
сълзи лице, за да ѝ даде време да се посъвземе. На български език заповяда на

167
прислужниците да подготвят принцесата за предстоящата церемония, а тя самата
седна в плюшеното кресло до прозореца.
– Тази вечер ще останеш в стаята си – каза Мариам с мек тон на чист гръцки. – По-
добре е женихът да не вижда булката в нощта преди сватбата.
– Но нали вече се венчахме в Константинопол? – попита наивно Мария, без да си
дава сметка, че това е последното, което интересуваше Мариам.
– България е независима страна със собствени закони и обичаи.
Мария не отвърна. Гласът ѝ бе пресипнал от плач и вече нямаше сили да се
преструва. Отчаянието и мъката ѝ бяха стигнали предел, след който никой и нищо
нямаше значение.
Мариам взе четката за коса от масичката с огледалото и започна да сресва медните
коси на принцесата.
– И аз като теб съм византийска арменка... – сподели тя. – И някога бях дадена от
баща ми срещу мир... Зная, че си объркана, че те е страх, че се съмняваш... Съветвам
те обаче да избереш удовлетворението от изпълнения дълг пред пагубните чувства.
Такава е съдбата ни, дете! – Мариам се стараеше да влага грижа и нежност в гласа си.
– Разбирам го... – прошепна Мария.
– Ще поспиш, ще си починеш, а утре всичко ще изглежда по-светло. Петър е добър
мъж.
– Зная.
– Любовта боли, когато не можеш да я последваш...
– Зная.
Мариам сплете косите на Мария в плитки и ги зави от двете ѝ страни.

На другия ден Мария се събуди късно. Главата ѝ тежеше. Тялото ѝ не я слушаше,

сякаш силата му се бе изпарила като мъгла. Остана в леглото. Не искаше, не можеше
да стане. Лежеше със затворени очи и бродеше в спомените си. Оставаше дълго,
където ѝ бе скъпо. Бягаше, където болеше.

Топлите лъчи полазиха лицето ѝ през дървените капаци на прозорците. Слънцето

блестеше в деня на нейната смърт. Тя пое дълбоко въздух, защото ѝ се стори, че
потъва. След няколко часа щеше да мине под венчило с българския цар пред очите на
любимия си. И никога вече нямаше го държи в прегръдките си. Днес щяха да умрат и
двамата, но поотделно. Боян нямаше да ѝ прости, че се жени за брат му. От гърдите на
Мария се изтръгна болезнена въздишка. Откъде щеше да вземе сила, за да го стори?
Обзета от ужас, Мария си представи, че побягва. Погледна към вратата и се отказа –
къде да иде, как ще живее, как ще си прости предателството пред рода си, пред две
империи, които се нуждаят от този ден заради мира? Щом не можеше да избяга,
оставаше ѝ да се примири.
Изправи се бавно и тръгна към прозореца. Слънцето изплуваше на хоризонта като
грамадна звезда. Пурпурното му сияние очертаваше черните дворцови кули и
застиналите клони на дърветата. Очите ѝ блуждаеха някъде далеч през нивята и
планинските хълмове. Неволно търсеха да зърнат Боян как препуска на коня си.
Днес след литургията и венчавката щеше да бъде коронясана за българска царица.
Щеше да се врече на един непознат. Гърдите ѝ се свиха. Крепеше я единствено
мисълта, че днес ще го види. Боян трябваше да дойде на венчавката. Ще мисли за това.
Ще бъде красива за него. Ще живее в Преслав и ще копнее да го зърне.

168
 Мисълта ѝ се връщаше отново и отново на часовете, които бяха прекарали край
потока. Тук, в спомените, винаги можеше да го среща и той щеше да бъде неин.
Прегърна го. Сърцето ѝ бурно заби. Телата им се сляха толкова естествено въпреки
всички пречки, които деляха разума им.
Погледът ѝ се върна в стаята, но тя продължи да мисли за Боян. Видя промяната у
него, щом му каза за венчавката. Стана чужд, далечен, студен. Искаше ѝ се да вярва,
че страстта му беше истинска, а последвалата студенина – престорена. Сърдеше ѝ се,
защото не избяга с него, когато ѝ предложи в Константинопол, когато още бе
възможно. Защо не можеше да върне времето!

На вратата се почука и още преди Мария да отговори, в стаята влязоха отново

Мариам и няколко прислужници. Носеха рокля от златни нишки с дълъг шлейф,
обсипани с перли и брилянти.
– Скъпа Ирина, скоро ще станеш българска царица – усмихна се Мариам. – Има ли
нещо, което би желала да сторя за теб?
Мария се замисли за миг, това, което желаеше, все бе едно. Тихо отвърна:
– Благодаря ти за грижата, Мариам... Бих искала на първата ми тържествена поява
пред българския народ да се събере цялото царско семейство... – В спомените ѝ оживя
последният танц с Боян в Константинопол и гласът ѝ увисна във въздуха. Засрами се,
че Мариам ще отгатне мислите ѝ. Че всичко, което искаше, беше да знае, че той ще е
там. Бузите ѝ пламнаха.
– Дадено! – отвърна царицата майка.
– Цялото семейство, нали?... И братята на Петър без изключение въпреки враждата
им? Не ми се чудете... майко – Мария произнесе последната дума трудно. – Иска ми се
венчавката да е знак, че царското семейство е отново обединено!
Мариам се усмихна и отвърна:
– Издала съм изрична заповед за присъствието им! Радвам се, че се разбираме,
новата царица на България изглежда съобразителна млада жена!

Мариам излезе, а Мария се усмихна тъжно. Ще го види. Имаше цел. Погледна се в

огледалото и раздвижи ръка, сякаш излизаше от ледената си обвивка. Приглади косите
си, освежи страните си с ароматна вода и си наложи да се усмихне. Отиде до леглото и
огледа сватбената рокля. Беше красива, макар и по-скромна от подарената ѝ от Роман
Лакапин за венчавката в Константинопол. Тогава, на 8 октомври, се врече пред целия
Сенат в храма на Пресвета Богородица, при Извора. Според българските закони обаче
венчавката трябваше да се състои и по местните традиции. Затова се налагаше и
повторението ѝ днес в Преслав.
Облече внимателно златната одежда – беше ѝ съвсем по мярка. Хареса се.
Простотата на кройката подчертаваше женствеността ѝ.
Прислужниците ѝ помогнаха да сплете косите си и да ги украси с перли. Когато
беше готова, Мария спусна булото пред лицето си, вдигна уверено глава и пристъпи
по коридора. Пламъците на факлите я следваха и протягаха езици в отчаяни опити да
се откъснат и полетят с нея.
Петър наметна багреницата на баща си, препаса неговия меч и вдигна тежкия царски
скиптър.

169
 Венчавката трябваше да се състои в Голямата базилика. Вън вече се бяха събрали
стотици българи да видят младата царица.
Патриарх Димитър извърши тържествената служба и ги венча. Мария и тук
тържествено получи името Ирина за ирини95 и я обявиха за българска царица! Звуците
и образите минаваха покрай нея, сякаш тялото ѝ принадлежеше другиму, а тя бе
призрак, който бродеше в нарисуван от другите мираж. Сянката, която търсеше едни
очи.
Но Боян го нямаше. Сърцето ѝ болезнено се сви. Наложи си да се стегне, да не
мисли за него, поне докато пресичат площада към двореца.

Песоглавеца
Ден по-рано жребецът на Баян ме доведе пред стените на Преслав. Изчаках да падне
нощта и прикрит в мрака, намерих пътя към подземието, в което живеех вече двайсет
години. Учудих се, че на прозорчето към улицата отново имаше купа с храна, така
както я бях намирал през целия си живот. Някой би казал, че е унизително да те хранят
като куче. Унижението, струва ми се, обаче е право на избор. За мен старата тенекиена
купа с хляб, сирене и овесена каша беше дар, с който оцелях. Някога мислех, че я
слага Черноризеца, но паничките с храна и вода продължиха да се появяват и след
като той изчезна.
Взех яденето и загребах с дървената лъжица – не бял слагал нищо в устата си вече
денонощие. Нахраних се и тръгнах навътре към килията си. Вонящият мрак ме
погълна. Градският канал минаваше съвсем наблизо. Царедворците са горди, че
Преслав е от първите градове в света с канализация.
Легнах и се приготвих да чакам. Ако Баян беше жив, щеше да се върне и да ме
потърси именно тук. Надявах се, защото все още не беше получил отговорите, които
търсеше. Пазех и светите книги от монасите. Цялото ми същество бе като смазано от
скръб. Бях свикнал с присъствието му до степен, в която липсата му болеше.

Два дни по-късно чух стъпките му по улицата – бавни и провлачени. Нощта тъкмо
оцветяваше в черно града. Излязох да го пресрещна. Той продължи по улицата и влезе
в кръчмата. Поръча вино и започна да пие. Когато пресуши няколко кани, излезе.
– Баяне! – викнах и го дръпнах в нишата, където се прикривах. – Какво правиш тук?
Пиеш... Чака ни работа, забрави ли?
– Остави ме...
– Друг си – изненадах се. – Какво се е случило? Чакам те два дни... Нали трябваше
да разкажем на царя какво сме открили, да върнем буквите и светите книги в школите?
– Отказах се, остави ме! – отвърна ми грубо и ме бутна към стената. – Върви си в
подземието!
Болка крещеше във всяка негова дума, в отпуснатите му рамене дори, в празния
поглед. Сякаш собственият му дух го бе изоставил. Не можех да го позная.
– Омъжена... Мария е омъжена за Петър. Вече нищо няма значение...
– Не... не говори така след всичко, което преживя? След всичко, което сторихме и
открихме! Народът има нужда от теб... Славянството се нуждае от буквите, които
носиш. Една жена...

95
За мира (гр.). – Бел. авт.
170
 – Казах стига! Нищо вече няма значение... Никому нищо не дължа. Това е моят
избор!
– Разбирам – отвърнах. Баян ме погледна изненадан. Не очакваше. – Позволи ми да
ти разкажа една история... Целия си живот съм прекарал в онази яма под църквата –
сам, в мрака и студа на подземието. И все пак имах една светлинка – моята мечта...
Повече от всичко исках да съм като другите деца, да играя с тях. Слушах ги през
дупката към улицата, представях си, че съм с тях. Преживявах дните си заради
мечтата, че един ден ще изляза и те ще ме приемат, ще ме научат на игрите си. Имах
право на тази мечта. Бях сам. Нямах си нищо и никого на света, освен тази мисъл –
моето съкровище. Един ден, когато отново чух детски смях и гласове, не се стърпях и
излязох. Позволих си да ги доближа и... ги попитах искат ли да играем... Погледнаха
ме. В очите им имаше страх, не, ужас беше, който се заби право в сърцето ми. После
се засмяха, но това не бе просто смях, а стотици ножове, които болезнено се впиваха в
плътта ми. Невидима ръка стисна гърлото ми... Едно от момчетата предложи да ме
замерят. И започнаха да мятат камъни по мен. Знаеш ли, мъката и унижението така ме
бяха ранили вече, че не усещах камъните. Дори когато тънка струя кръв потече по
лицето ми. Побягнах с разперени напред ръце. Съзирах само сенки, удрях се в
издатини... знаех къде е гората и тръгнах към нея. Дращеха ме клони, падах в шумата.
Стъпих в пукнатина, изтъркалях се в локва. Унижен, наранен, омазан в кал лежах на
земята и нямах сили за повече. Заваля дъжд. Това беше дъното. В онзи миг се отрекох
от Бог. Лежах така минути, които ми се сториха вечност. Не болката ме притискаше
към земята, а мъката, че изгубих светлината си и вярата – изгубих всичко, което ме
крепеше. Което ми даваше смисъл да ставам сутрин, да лягам вечер. Бяхме там само аз
и калта. Нямах никаква причина да продължа напред. Калта се просмукваше през
дрехите, стигаше до костите, покриваше лицето ми. Мислех, че това е смъртта, и
зашепнах единствената молитва, на която ме беше учил Черноризеца – Азбучната
молитва на Константин Преславски. Но тогава сякаш някаква невидима ръка ме
вдигна – предадох ѝ се. Изправих се, поех въздух и тръгнах в мрака да диря
подземието си. Търсих с часове, загърнат във вълненото си наметало, подгизнал в студ
и вода, когато дочух песента на преславските камбани. Насочиха ме. И тогава осъзнах,
че ръката, която ме изправи от локвата, беше собствената ми сила да избера живота
пред калта, в която завинаги щях да остана слаб, недъгав и недостоен. Осъзнах, че там,
на дъното, аз все още имам нещо – имам себе си. А със себе си можех да продължа, да
променям света... – Гърлото ми пресъхваше. Преглътнах и добавих: – Щом аз мога,
можеш и ти! Ако не станеш сега, никога няма да имаш очи за себе си, да бъдеш силен,
да отстояваш онова, в което вярваш. Ако не станеш сега, ще продължиш да живееш,
но духът ти ще умре тук. Стани ако не за себе си, то помогни на народа си да промени
орисията си.
Баян откъсна поглед от точката, в която се бе втренчил. Светлината се върна в очите
му и ме видя. Задържа очи в моите и устните му се раздвижиха. Може да съм си
въобразил, но реших, че съзрях благодарност. Постави длан на рамото ми, изправи се,
без да отрони дума, и закрачи уверено по улицата.
Яхна коня си и препусна към портите на града. Вече знаех, че когато Баян си науми
нещо, никой не можеше да го спре.

***

171
 – ... и да се нарича пред Бога и народа Ирина! – завърши тържествената си служба
патриархът. Мария се сепна и се върна в множеството на площада.
След тържествената церемония царското семейство и високопоставените гости се
пренесоха в Мраморната зала на Преславския дворец. Предстоеше тържественият
обяд.
Мария седеше до трона на Петър с невиждащ поглед, потъващ в тълпата. Към тях се
приближаваха знатни гости и ги поздравяваха, хората танцуваха и се веселяха,
музиката жизнерадостно ехтеше. Ала тя не чуваше, не виждаше. Минаваше през
всичко това като през облак шум от сенки и се взираше в портата, оглеждаше нервно
лицата и търсеше Боян. Въпреки заповедта на майка му той единствен от семейството
не присъстваше. Това беше всичко, за което бе събрала сили сутринта да се изправи и
преброди още един ден.
Очите ѝ се изпълниха с тревога, престорената ѝ усмивка увехна. Ледените ѝ пръсти
висяха в шепата на българския цар. А той ликуваше и жадно поглъщаше словата на
поздравяващите ги, сякаш думите можеха да го дарят с щастието, което сам не
можеше да си вземе. Дали заради властната си майка или сянката на баща си, Петър бе
свикнал да разполага само с онова, което му се даваше даром. Не умееше да пожелава
и още по-малко да постига, да си взема. За сметка на това обаче виждаше, че Баян
може, той бе творец на съдбини и Петър ревнуваше всеки път, бе свидетел на
сполуките му. Мария също го бе усетила и презираше това в съпруга си. Харесваше
силните мъже, които мечтаят смело и се борят за сбъдването на всяка цел. Без да се
спъват в препятствията, а напротив – да се мотивират от тях. Както виждаше, че прави
Боян. Обичаше Боян.
– Доволна ли си? – попита я Мариам, която стоеше до нея.
– Цялото ли царско семейство е тук?... – Мария се надяваше Мариам сама да
забележи липсата.
Царицата майка огледа редицата от най-близки сродници и едва сега видя, че Баян
го няма.
– Струва ми се, че да. Само малкият ми син не е тук... Ще поправя грешката! – каза
строго.
Мариам се приближи до патриарх Димитър и нервно го зачака да приключи
разговора с някакви монаси.
– Свети отче, знаеш ли къде е Баян? Издадох заповед цялото царско семейство да е
тук! Спомена ми, че живее в Патриаршията... Предай му да се появи и да не ме излага
пред ромейските благородници.
Патриархът кимна. Не одобряваше поведението на царицата майка, но не можеше да
си позволи разногласие с нея сега. Напусна двореца и пое към Мадарските скали,
знаеше, че само там може да завари Баян. Ходеше там, когато бе объркан, още от дете.
На път мина през Патриаршията и му взе чисти дрехи.
Завари го на поляната край скалите да сече вятъра с меч в ръка. Беше гол до кръста.
Мускулите му бяха напрегнати, челото му – потънало в пот.
– Какво правиш! Защо си тук? – попита строго патриархът. Познаваше гнева на
Мариам.
– Подготвям се – отвърна князът с горчива ирония. – Чака ме битка...
– Замълчи! – пресече го патриархът. – Едва те пуснаха от тъмницата, а вече дръзваш
да мислиш за нови дрязги! Защо не си на тържеството? Майка ти е издала заповед!
– Не мога, Димитре... Моля те, остави ме...

172
 – Да те оставя? Майка ти е бясна! Гневът ѝ е опасен за всички.
– Не искам да създавам проблеми... Ти знаеш, че аз...
– Знам! Бъди силен и забрави за тези чувства – бъди верен на народа и Бога!
– Ще се усъмнят, ако...
– Ще се усъмнят, ако се криеш тук, вместо да се присъединиш към тържеството
както подобава на български княз! – скара му се патриархът. Изгуби се някъде и се
върна с красива княжеска туника. Беше от любимите одежди на Симеон, в пурпурно и
златно, цветовете на силата и победата. Връчи я на Баян и добави: – На баща ти беше...
отдавна... Облечи я, побързай!

Дрехата му пасна тъй, сякаш бе шита за него. Заглади черната си коса, стисна
решително юмруци и си наложи да тръгне към двореца. Не искаше да мисли какво го
очаква, стъпка по стъпка ще го прекоси. Дори и в най-тежкия поход стъпките са лесни.
Князът влезе в залата и продължи непоколебимо през нея. Не се огледа. Не видя как
погледите един по един се впиваха в него – с любопитство, с възхита, с ревност.
Следяха го, докато той бавно, но уверено крачеше към трона. Някои се престрашаваха
и радушно го заговаряха. В увереността му имаше нещо, което мигом ги подчиняваше.
Овладяваше страховете им, неподвластен на хапещите погледи. Беше свикнал и с
враждебността, с чуждостта, а престорената добронамереност не разбираше.
Усмихваше се и продължаваше.
Не видя и когато Мария го забеляза. Нито как лицето ѝ пребледня, тънките ѝ пръсти
застинаха, очите ѝ останаха на него. Едва като се приближи и поздрави брат си, Баян
вдигна поглед към нея.
Един миг.
Миг, в който очите им се срещнаха, в който сякаш цялата Вселена се събра в точка с
експлозивен заряд. Баян улови безжизнената ѝ длан и я целуна нежно. Прошепна само
„Хуба“, повече не можа. Светът между погледите им изказа останалото. Мария стисна
пръстите му, искаше да го задържи, да изрече нещо, което да го накара да остане.
Знаеше, че не може. Той я пусна и се върна в множеството на веселите, танцуващите,
смеещите се, пиещите сладко вино.
Мария продължи да го следва с поглед. Стори ѝ се изумително красив в тази туника,
с това гладко лице и сресана назад гарванова коса. Следеше движенията му, жадните
погледи на жените около него. Не искаше да ги вижда, не искаше да го гледа, но
трябваше. Това беше нейният свят. Понякога и той я поглеждаше. Животът ѝ, като
живо сърце, пулсираше в погледите му, от среща на среща.
До края на вечерта Мария не стана от трона. Но когато изпи достатъчно вино, за да
изтрие страховете си от утрешния ден, най-сетне се изправи и потъна в тълпата.
Намери го и прошепна:
– Танцувай с мен... – Протегнатата ѝ длан потрепери. Очакваше да ѝ откаже.
Пръстите му се сплетоха с нейните. И я понесе по вълните на музиката. А когато
мелодията заглъхна, Мария прошепна:
– Прости ми... Мога да умра, но съдбата си на разменна монета не мога да променя!
Последва мъчителен миг тишина, докато Баян отрони:
– Ще бдя над теб...
Стисна пръстите ѝ. Искаше му се да остане завинаги в обятията ѝ. Забранените ѝ
обятия. Положи усилия да я пусне. Поклони се. Мария знаеше какво означава това и

173
очите ѝ заблестяха. Баян вдигна дланта ѝ към устните си и я целуна. Един последен
поглед. Един убиващ копнеж.

174
 Баян
Когато Мария се прибра в покоите си, Баян седна на празничната трапеза и
мълчаливо си наля вино. Нещо привлече вниманието му. Видя отново белязания мъж.
Излизаше с бърза крачка от залата. Извини се на гостите и хукна след боила. Проследи
го чак до крепостните стени на болярството му. Придружаваха го няколко войници,
затова реши да изчака. Този път нямаше да го остави да се измъкне. Не и след всичко,
което му бе причинил. Баян вече знаеше, че той бе нападателят му в гората, който за
малко не го уби. Заради него закъсня за Мария.

След няколко часа белязаният боил се появи на портата, придружаван само от трима
войници. Стаен в храстите, Баян изчака мъжете да поемат по пътя и когато минаха
покрай него, изскочи от скривалището си и се втурна подире им. Жребецът му бързо
настигна Слав, князът замахна с меча си. Остриетата им иззвъняха едно в друго и
пръснаха искри като ято светулки. Князът позна ударите. Вече нямаше съмнение, бил
е Слав. Но дори сега пак не проумяваше защо. Та той беше един от най-приближените
люде и съветници на баща му и брат му. Изтръпна. Нима собственият му брат го бе
пратил?
Кръстосаха отново остриета. Един от воините на Слав се опита да нападне Баян в
гръб, но князът го усети. Обърна се рязко, заби острие в бедрото му и с един удар го
повали. Нападна го втори воин и успя да свали княза от гърба на жребеца му. Той се
претърколи бързо и се изправи. Замахна с меча си към краката на коня на войника.
Животното се сгромоляса, а Баян заби острието в гърба на нападателя. Слав
замахваше от седлото си към княза, но той повали и него. Двамата преплетоха
остриета на земята. Третият воин побягна към гората.
Слав и Баян се дуелираха дълго. Баян бе бърз и често изненадваше с ударите си.
Слав се отбраняваше, отстъпвайки бавно назад. Ботушите му потъваха в калта, сякаш
търсеше опора. Стори му се, че князът този път бе по-силен и ловък, биеше се
различно, усещаше и твърдата му решимост да си отмъсти. Дланите му започваха да
се потят. Отстъпи пак. Баян изби меча от ръцете на боила и го събори на земята с удар
в лицето. Притисна гърлото му с плоската страна на острието си и попита:
– Защо се опита да ме убиеш в Херсон? На кого служиш? – Острието обаче така
притискаше гърлото му, че той само хриптеше.
Баян поотпусна хватката и повтори въпроса си гневно.
– На себе си служа! – отвърна Слав и се закашля. Бе станал моравочервен в усилието
си да отблъсне княза.
– Защо ме преследваш?
Слав извърна глава, показвайки, че няма да говори. Но накрая яростта му изригна:
– Тези земи са на славяните! И ние заслужаваме не по-малко от вас да тачим нашия
бог и нашата славянска писменост! Не домъкнатите от варварите символи, натрапени
от баща ти.

175
 Баян го удари с юмрук в лицето.
– Баща ми нищо не е натрапвал! И той, и княз Борис се опитваха да създадат народ!
– Справяли сме се и без вас! – процеди през зъби боилът.
– Да, затова никога не сте имали държава, служите на всеки, който мине оттук и ви
използва! Но само един обединен народ може да защити земите си, буквите си и да
пребъде! – говореше разпалено Баян. Не желаеше да го убива, защото виждаше, че под
гнева на смелия боил се криеше нещо много по-голямо, в което той вярваше.
– Не искаме вашите букви!
Баян стовари юмрука си в корема му и Слав се преви. Князът рече:
– Струва ми се, че не знаеш много за буквите, срещу които се бунтуваш! Говориш
така, сякаш друг е поставил думи в устата ти.
В този момент откъм гората се чу грохот. Земята под краката им затрепери. Идеха
конници, поне двайсетина. Изглежда, третият, избягалият войник, се беше върнал за
подкрепление.
Слав използва разсейването на Баян и заби юмрука си в лицето му. После се изправи
и взе меча си, изхвърчал на няколко метра.
Войниците наближиха, скочиха от конете и атакуваха княза. Той отстъпваше
внимателно, като се бранеше с оръжието си от всеки удар. Успя да повали няколко, но
силите му отслабваха, а нападателите бяха твърде много.
Един от войниците, сравнително слаб телесно, с шапка, козя брадичка и рижи
мустаци, набра преднина пред другите и започна ловко да се дуелира с Баян. И
въпреки че бе дребен и хърбав, беше умел в боя. Владееше отлично острието си и
скачаше пъргаво като коза.
– Оставете го на мен! – заяви войникът с тънък, но категоричен глас. – Ще го
довърша!
Останалите мъже отстъпиха, явно му имаха доверие. Младокът се оживи и
размахвайки меча си, започна да изтласква Баян към ръба на дерето. Нападаше смело
и отблъскваше ловко всеки удар. Ала не нараняваше, сякаш искаше да удължи
агонията на жертвата си. Баян беше на предела на силите си. Идваше направо от
двореца и нямаше ризница. От ръкава му се стече тънка струя кръв, отбраняваше се
вече механично и отстъпваше назад.
Неочаквано, точно на ръба на клисурата, хърбавият воин рязко прокара острието
между ръката и тялото на Баян – сякаш го промуши, но само двамата видяха, че не
уцели. Това движение го обърка, защото приличаше по-скоро на някаква игра,
отколкото на опит да го рани. Баян се вгледа в нападателя си. Но в този миг младежът
го ритна в гърдите и князът се строполи в дерето.
– Свършен е! – викна към другите войникът. – Пронизах го в сърцето!
– В дерето ли се търкулна? Да го занесем на господаря!
– Да му занесем мъртвия брат на царя? – изуми се намръщен хилавият. – Знаеш ли
какви грижи ще си навлечем, ако го открият в болярството?! Оставете го там да го
разкъсат вълците и да заличат следите.
В този миг откъм планината се разнесе вълчи вой. Войниците се спогледаха в
сумрака, яхнаха конете и препуснаха към укреплението.

Баян дълго лежа в дерето в несвяст. Събуди го привидение на самодива в бяла роба
със спуснати рижи коси и тих, напевен глас. Усети нежна ръка на бузата си и отвори
очи. До него стоеше някой. Баян не можеше да види добре – погледът му все още бе

176
замъглен. Развиделяваше се. Напрегна очи, но му се стори, че отново съзира онзи
младеж, който го бутна в дерето.
Без да каже нищо, силуетът сграбчи дясната ръка на Баян и я сложи на раменете си.
– Хайде, изправи се! – каза строго, като се напрегна да вдигне княза.
Баян си наложи да не мисли за болката и подпирайки се на непознатия, се изправи.
Тръгнаха мълчаливи по пътеката между гората и полето. Младежът, който за малко не
уби Баян, имаше кокалести рамене, дребно, но жилаво тяло. Водеше мълчаливо княза
към селото. Миришеше на чисто.
Когато стигнаха, преведе го по пуста безлюдна уличка и се шмугнаха през ниска
порта. Озоваха се в тясна дървена колиба с нар и огнище. Непознатият го сложи да
легне на нара и запали огън.
– Кой си ти? – прошепна Баян, опитвайки да се изправи. Беше ясно, че хърбавият не
иска да го нарани.
– Лежи и почивай! Тук си на сигурно място – отвърна му сухо войникът. – Скоро
силите ще са ти нужни.
Воинът се обърна към огъня и сложи над него менче с вода да заври. После се
приближи до Баян и внимателно разкопча кожения му елек и разкъсаната риза. Не
говореше, не го поглеждаше в очите. Огледа кървящата рана на рамото му и другите
по-дребни драскотини. Взе мехлем от рафта и ги намаза.
Баян улови ръката му и впи поглед в неговия. Очите на непознатия го изненадаха и
объркаха. Бяха меки, нежни, хубави. Познаваше тези очи.
– Кой си, да му се не види? – попита князът.
Младежът се поколеба за миг, после бавно свали шапката си. На нейно място се
появи рошава рижа коса. Заглади я припряно с ръка, дръпна мустаците и брадата и те
останаха в ръката му. Появи се гладка нежна кожа, бяло като сметана лице с розови
страни, трапчинка и бенка над устата, съзвездие от лунички и познатите зелени очи.
– Господи, Макрина? – прошепна той невярващо и понечи да се надигне.
– Шшшт, сега съм Михаил96! – Тя сложи пръст на устните си.
– Какви ги говориш? – изуми се князът. – Къде са рижите ти къдрици, роклята?
Какво си сторила със себе си?
– Казах ти, тихо! – ядоса се тя. Дръпна един стол към нара и го възседна към
облегалката. – Войник съм в дружината на Слав Белезин. Просто е.
– Просто е? Да не си си изгубила ума? – попита той и се насили да се усмихне.
Макрина нахлузи отново шапката със сърдито лице. Още от деца Баян умееше да я
вбесява със закачките си. Обожаваше ги.
– Слушай, изгубеният си ти! Нямаш представа какво се случва тук... как живеем ние,
селските хора.
– Напротив... имам. И е крайно време нещата да се променят.
Макрина го изгледа едновременно с изненада и признателност.
– Биеш се добре... – изпъшка той.
Настъпи неловко мълчание. После тя сякаш отново стана Михаил, страхът и
невинността изчезнаха от лицето ѝ и строгият израз се върна. Взе парче плат, натопи
го в затоплената вода с билки и започна да почиства засъхналата кръв около раните на
Баян.

96
Има легенди, които разказват за смелата мома Макрина, превърнала се в една от първите
апостоли на богомилите и приела духовното име Михаил Унгарец. – Бел. авт.
177
 – Благодаря, че ме спаси... – прошепна той и затвори очи. Отварата от успокояващи
треви започваше да действа. Унасяха го.
– Благодаря, че спаси мама... Яна.
Погледите им се срещнаха. Други думи не бяха нужни.

Велики Преслав, октомври 6435 лето97

Мария, която вече всички наричаха Ирина, стоеше от часове на прозореца в

сватбената си премяна. Погледът ѝ бродеше навън в градината, потънала в тъма.
Цветята и дърветата чернееха като силуета на собствената ѝ душа. Лунните лъчи
посребряваха единствено върховете на дърветата, а денят, страшният ден, вече се бе
стопил. Свърши, помисли си тя и се обърна. Огледа стаята – четири стени, таван, –
живота, за който се бе подготвяла шестнадесет години. Но днес, днес имаше и него –
беше с Боян, с тази рокля. Пръстите ѝ погалиха златистовезаната коприна.
Трепереше, опита да се овладее. Не се страхуваше от царя, а от близостта, която
щеше да поиска, и тя нямаше право да му откаже.
На вратата се почука. Мария припряно оправи косата си, избърса влагата под очите
си и викна към вратата. Влезе новата ѝ прислужница, Пресияна, израснала в двореца и
сред малцината тук поназнайваща гръцки.
– Царице, цар Петър те очаква! Ще те заведа до покоите му.
Ирина, която нямаше право вече да е Мария, се огледа бързо, сякаш търсеше
спасение. И като не видя нищо, с горда осанка и с каменно лице последва
прислужницата. Вън чакаха още няколко, всички със запалани свещи в ръце. Ирина
тръгна след Пресияна. Други две застанаха до нея, а останалите зад тях. Пламъците на
факлите по стените проблясваха по златните и мраморните орнаменти в коридора,
багреха лицето на царицата и изстиваха в черните ѝ зеници. Стъпките им кънтяха във
високите тавани. Едва сега, следвана от прислужниците, до ума ѝ стигна мисълта,
която досега бе само гола дума.
– Царица... царица на българите! – прошепна тя.
В този миг двете тежки, позлатени двери се разтвориха пред нея и я заля ярка
светлина. Прислужниците се отдръпнаха. Ирина потрепери, стомахът ѝ се сви в ледена
буца, но си наложи да е силна, както подобава на царица. Царете и войниците воюваха
на бойното поле, цариците и княгините имаха други битки – в сърцето, тялото,
честта, – битки, в които трябваше да са не по-малко смели, защото в тях се умираше
многократно.
Цар Петър се приближи и целуна ръката ѝ. Покани я да влезе и даде знак на
прислужниците да затворят вратите. Мария-Ирина се озова в малка зала, но пищно
украсена със злато, дърворезба, мозайки и витражи. В центъра ѝ беше наредена маса
за двама, с изящен сребърен свещник, а някъде отдалеч се носеше мелодия на флейта и
арфа.
– Видях, че не хапна почти нищо... – каза той с мек тон на гръцки.
Ирина го погледна изненадана от вниманието. Истина беше. Не можа да сложи и
залък, стомахът ѝ се беше свил на топка, всеки се домогваше до нея, да я зърне
отблизо, да я заговори, а тя мълчаливо се проклинаше и търсеше едни очи.

97
927 година от новото летоброене – Бел. ред.
178
 Цар Петър я покани да седне до него. Ирина пристъпи колебливо. Оставаше за
първи път насаме със съпруга си, непознатия, и се притесняваше до степен, в която
сякаш падаше след всяка стъпка. И въпреки това неговото присъствие я караше да се
чувства някак уютно и спокойно.
Вечеряха и пиха малиново вино, докато Петър се стараеше да я забавлява и не
спираше да я изненадва с хумора си.

След вечеря царят освободи всички в залата и седна до Ирина. Докосна ръката ѝ, но
тя я дръпна. Опита се да я прегърне, ала усети, че трепери.
– Иска ми се да ми имаш доверие... – прошепна той. – От днес вече делим всичко!
Мария-Ирина си повтаряше, че трябва да се успокои. И да говори с царя за онова,
което изпитва. Нямаше избор. А когато проговори, сама се учуди на уверения си глас.
– Царю – започна тя, – почитам те като владетел и ще ти бъда верен съюзник и
спътник! Двамата трябва да си имаме доверие заради делата, които ни предстоят... Но
те моля, не искай друго от мен сега.
Петър сведе поглед. Нужни му бяха няколко мига да приеме думите ѝ. Хареса
принцесата от първия ден, в който я видя преди три години в Константинопол. Искаше
да спечели не само ръката ѝ, но и любовта ѝ. Съзнаваше, че нямаше херкулесовско
тяло, но можеше да се бори за уважението ѝ от позицията на цар, а също с грижа и
благородство.
– Разбирам. Няма да настоявам... Засега ми стига, че имам в твое лице съюзник в
тежко време, в което на никого не мога да се доверя... А скоро, моля се, ще убедя и
сърцето ти да ме обикне... – каза Петър със зле прикрито оскърбление и замълча,
сякаш обмисляше следващите си думи със страх. – Но за да се убедя, че можем
наистина да си имаме доверие един на друг, ще разчитам на искреността ти, Ирина, и
ще попитам... питам те, има ли друг, за когото мислиш?
Мария се стъписа. Изплаши се, че изненадата се изписа на лицето ѝ.
– Никой не е господар на сърцето си, царю... – отвърна. – Не мога да му нареждам,
дори да искам...
– Разбирам, затова те питам. Имам право да знам какво изпитва жена ми.
– Прав си... и за мен най-важното е да си имаме вяра! Ще ти споделя, че... скоро
сърцето ми ще бъде свободно. – Петър отмести поглед, не би понесъл нейния в този
момент. Лицето му се напълни с кръв. – Не се гневи, зная... че нямам право на това, и с
времето ще залича старите си чувства. – Искаше ѝ се да си повярва.
– Баян е... нали? – не се сдържа Петър.
Лицето на Ирина пламна. Като че ли изреченото име увисна във въздуха, стисна я с
огнени пръсти.
– Петре... моля те, не искай това от мен!
– Добре – прошепна той и сви юмруци. Нямаше да понесе да си навлече гнева ѝ.
Мария се отдалечи. Напрежението между тях тежеше. Но тя не изпита неприязънта,
която очакваше, а усещане, че е намерила подслон и разбиране.
В идните дни дори сама започна да търси Петър, да предпочита компанията му пред
самотата. И макар в съпруга ѝ да нямаше нищо, което да я вълнува като жена,
усещането, че е обичана, я теглеше към него. Но най-силна бе мисълта, че той бе част
от света на Боян. Присъствието му, дворецът ѝ носеха сладостта, че е по-близо до
Боян.

179
 ***

Макрина остави спящия княз на нара в одаята си и тръгна към укрепеното имение на
боила Слав Белезин, както правеше всеки ден. Липсата ѝ днес в болярския гарнизон
щеше да извика съмнение, а и тя трябваше да научи какво става. Слав обаче не се
появи в болярството днес, придружавал цар Петър на лов.
В края на деня момичето воин бързаше да се върне обратно вкъщи. Отвори с трепет,
но Баян го нямаше. Не бе оставил нищо. Само окървавените парцали, с които почисти
раните му. Тя се удари сякаш в прозрачна стена, вибрациите болезнено отекнаха в
тялото ѝ. Затвори след себе си и няколко минути седя неподвижна в средата на стаята.
Раменете ѝ увиснаха като откачени от тялото, лицето ѝ изгуби руменината си. Когато
най-сетне се раздвижи, механично събра кървавите парцали и ги стисна в шепи. Допря
ги до лицето си. Тялото ѝ се сгърчи и тя зарида.

В този момент Баян бродеше из гората. Не искаше да вижда никого и никой да не

вижда него. Стъпваше по влажната шума, покрила земята в хладния октомврийски
здрач, и слушаше вълчия вой. Започваше да свиква с него, но не помнеше да го е
долавял в детството си. Напоследък този вой го следваше неотлъчно, ден и нощ, в
залеза на слънцето, в изгрева на бялата луна. Спря и се заслуша. Близо бяха. Може би
са надушили раните му. Казват, че усещали кръвта от разстояние. За Баян обаче това
нямаше значение в този момент. Трябваше да преодолее зейналата пропаст в душата
си.
Ботушите му тъпчеха нападалите листа, клонки пращаха, краката не спираха, поели
в неизвестна посока, сякаш не бяха негови. Дишаше, но въздухът като че не достигаше
дробовете му, гледаше, но не виждаше. Много пъти беше раняван, но толкова
дълбоко – никога. Този път раните бяха в душата му. От загубата на Мария, от
сватбата ѝ с брат му, докато той рискуваше живота си, за да я спечели. Ала не беше
само това. Тровеше го и мисълта, че най-приближеният човек на Петър едва не го уби
в Херсон. Че великата империя на баща му ставаше все по-слаба и уязвима, по
земите ѝ бродеха ромеи и тъпчеха граденото с векове. Нозете му се спъваха в
коренищата, шубраците дращеха лицето и ръцете му, но мислите му го теглеха в
неспирния си поток. Излезе от гората и пресече полето, влизайки в покрайнините на
Преслав. Мъглата се стелеше над града.

Стигна до Златната църква и влезе в криптата. Не беше идвал тук от смъртта на

баща си. Погледът му бродеше по каменните плочи, по надписите и застина на
царския гроб, в който бе положен баща му.
Баян изправи рамене и тръгна към него с някаква безименна надежда. Сякаш
очакваше, че духът на баща му ще му вдъхне сили да се върне в собственото си тяло.
Всяка следваща крачка го изпълваше с увереност. Почувства близостта му, на мъжа,
до когото беше израснал, от когото се бе учил, но когото всъщност не познаваше. Сега
вървеше по следите на буквите, все едно стъпваше по свещена пътека към баща си,
който вече го нямаше.
Изведнъж някакво движение привлече вниманието му, сянка край параклиса.
Инстинктивно Баян се скри зад една колона. Когато надникна отново, му се стори, че
на гроба имаше някой. Приближи се няколко крачки и видя силует, загърнат в черно.

180
Силуетът остави нещо на гроба, помоли се, прекръсти се пред каменния параклис, а
после с бързи ситни стъпки се отдалечи и излезе.
Баян го последва. Не бяха много хората, които посещаваха гроба на Симеон по
здрач, в гъстата есенна мъгла. Силуетът мина покрай Кръглата църква и спря, където
бе прозорчето към подземието ѝ. Огледа се и изсипа храна в паничката до решетките.
После се загледа навътре, но както винаги се виждаше само мрак. Пресече градината
на църквата, скована в есенен скреж, и пое към портите на вътрешния град. Един
часови го спря, но като размениха няколко думи, му даде път към укреплението. Това
още повече заинтригува Баян и той продължи след него.

Забуленият изкачи тясна улица и се шмугна през дървена порта. В този миг Баян
скочи към него, стисна го в здрава хватка и свали качулката. Онова, което видя, го
изуми. Под наметалото се криеше прорязано от бръчки лице на старица. Слаба и
съсухрена, кожата ѝ бе провиснала по опнатите сухожилия. Гледаше с остър поглед,
издаващ готовността ѝ да се отбранява. Бе толкова суров, че Баян я пусна.
Жената не извика. Напротив, огледа с любопитство княза и посегна към лицето му
да го докосне. Баян отстъпи.
– Коя си ти? Беше на гроба на баща ми...
Възрастната жена се усмихна едва доловимо, обърна се и пое към вратата на къщата.
– Попитах те коя си? – повтори Баян по-строго, но я последва.
– Виждали сме се преди двайсет години, дете – отрони тя.
– Какво говориш... преди двайсет години съм бил бебе!
Жената невъзмутимо се изу на прага, влезе в къщата и остави отворено след себе си.
Взе почерняла от огнището тава и започна да чисти фасул. Баян реши, че може да е
изгубила ума си.
– Сядай – каза му тя. – Ще приготвя нещо да хапнеш.
– Не съм гладен! Кажи ми, какво правеше на гроба? И после... после остави нещо на
отвора към подземието... На кого го остави?
– Ти знаеш – отговори и сложи на масата хляб със сирене.
Баян я погледна учуден. Увереността в очите ѝ го убеди, че жената не е луда. Князът
взе парче питка и отхапа залък. Когато яхнията от фасул стана готова, старицата му
сипа с дървена лъжица в купа и седна до него. Баян пое топлата гозба, нахрани се и
едва тогава тя проговори отново. И този път го изненада. Каза му да доведе
Песоглавеца, защото имала да им разкаже нещо.

181
 Песоглавеца
Щом чу, че знае за мен, Баян изтри всяко съмнение у себе си за истинността на
думите ѝ. Помня как в онзи ден дойде при мен в подземието. Изглеждаше разсеян и
замислен. Каза ми да тръгна с него. Не ме попита как съм, нито кога съм пристигнал.
Не разбра, че съм броял минутите до появата му и че няма сила, която да ме спре да го
последвам.
Когато пристигнахме в дома на жената, тя се приближи към мен и с грапавите си
като шкурка ръце свали наметалото от главата ми. Очаквах ужаса ѝ, но вместо него
видях в мъгла от сенки усмивката ѝ. От гърдите ми се изтръгна въздишка на
облекчение и благодарност. Покани ни да седнем, запали свещ и седна до нас.
Прочисти гласа си и заразказва:
– Преди двайсет години бях уважавана знахарка. На много деца съм помогнала да
дойдат на бял свят в този град... В една мразовита декемврийска нощ на портата ми
почукаха царски стражи. Отворих. Настояха бързо да взема акушерските си
принадлежности и да ги придружа. Отведоха ме в двореца. Царица Мариам раждаше.
Беше почти в несвяст, леглото бе цялото в кръв. Царските целебници не могли да
сторят много и решили да потърсят и мен. Обясниха ми, че водите ѝ изтекли отдавна,
но бебето така и не иска да излезе. Трябваше да направя нещо бързо, иначе нямаше да
оживее нито тя, нито бебето. Опипах плода, беше голям и със странна форма. Едвам
намерих главата, насочих я и започнах да натискам под ребрата ѝ. Най-сетне бебето се
появи. Прекрасно момченце, но обездвижено и посиняло. Направих каквото можах да
го върна към живот, чувствах, че в онази нощ Бог бе с нас. Чувствах. С билки и
масажи върнах дъха на детето и то проплака. Докато се занимавах с бебето, оставих
царицата на един от целебниците, за да я прегледа. В стаята бяхме само тримата.
Изведнъж той простена ужасен и заяви, че в утробата ѝ има и друго бебе... Прав беше.
Извадих още едно. Различно бебе... сгърчено, сакато, космато. Имаше голяма глава,
гърбица и уродливо телце. Царицата се ужаси и изпищя при вида му. Царят също
дойде и започна да се кръсти. Случвало се бе и преди, но много, много рядко.
Понякога при близнаци в утробата единият може да отнеме от силата и плътта на
другия. В повечето случаи недъгавият близнак умира, но понякога се ражда и жив... –
Двамата с Баян слушахме и почти не дишахме. Ноктите ми се впиха в дървената маса.
Жената разказваше: – Ужасена, царицата крещеше, че уродливото бебе трябва час по-
скоро да бъде хвърлено в реката, инак ще бъде клеймо за семейството. Царят възропта.
Каза, че това ще е против Божията воля, но тя настоя. Заяви, че инак сама ще го убие.
Той ѝ повярва и ѝ обеща, че ще стори, както тя пожелае. Повихме малкото телце и
двамата с царя излязохме. Беше ледена декемврийска нощ... – жената замълча, стисна
краищата на козия си кожух и се загърна по-плътно. Сетне продължи: – Повървяхме
мълчаливо и изведнъж цар Симеон спря. Връчи ми телцето и помоли, ако оживее, да
го скрия някъде. Щял да ме възнагради богато. Нямал сили да посегне на плът от
плътта си... Съгласих се. Само аз и царят знаехме. Помоли ме като знахарка да се

182
опитам да спася бебето и ме проводи до дома ми. След два дни целебниците,
присъствали на раждането, бяха намерени мъртви. Тогава цар Симеон пак ме посети и
ни скри с бебето в къща в близко до престолнината село. Първите месеци мъничето
живя с мен. Дребно, уродливо, почти не шаваше. Хранех го с козе мляко. Царят идеше
да го вижда понякога тайно. Разповиваше го с надежда, че уродливостта му е
изчезнала. И стискаше болезнено юмруци при вида на все по-сгърченото и космато
тяло... – старицата въздъхна. Гърлото ми се сви. – Понякога той се питаше грешеше
ли, че дава живот, който ще е изпълнен със страдание, но погледнеше ли в очите му –
копие на неговите, – осъзнаваше, че под грозната обвивка се крие дете, човек с душа и
право на живот не по-малко от това на останалите. Ала един ден верен страж на
царица Мариам проследил царя до дома ми. Щом цар Симеон излязъл и се отдалечил,
онзи нахълта и извади меч. Очакваше да завари младо момиче, защото царицата се
усъмнила къде ходи мъжът ѝ през вечер. Но вместо девойка стражът попадна на мен и
уродливото бебе. Лиснах вряла вода от огнището в лицето му и той избяга. Знаех
обаче, че ще се върне, и нямаше да е сам. Тогава с баща ти, Баяне, решихме да скрием
детето, защото където и да идеше горкото, все щеше да привлича погледите и страха
на хората. Царят беше мъдър и дори не кореше жена си за жестокостта ѝ. Разбираше,
че позорът от появата на уродливото бебе можеше да подкопае дори вярата в него като
владетел. Пък и в синовете му. Оставихме го на най-скришното място в царството – в
подземието на Кръглата църква, строено от самия Симеон за най-потайните му дела.
Само той имаше ключ от подземието. – Тя ни погледна право в очите и добави: – Да,
бебетата, които изродих в онази нощ, сте вие двамата: Баян и Вениамин. И ти,
Вениамине – втренчи се в мен, – си детето, което растеше скрито под храма, а аз и
баща ти се грижехме за теб. Той казваше, че всеки човешки живот има цел на тази
земя.
Баян ме погледна втрещен. Усещах изненадата и вълнението му, които изпълниха
стаята като взривоопасна мълния. Загрижен за него, почти не мислех за собственото си
изумление.
– Това не може да е истина! – викна князът. – Искаш да кажеш, че той... той... –
посочи ме – е мой брат?
– Да, твой брат. Брат близнак! – отвърна невъзмутимо жената, чакала двайсет
години, за да ни разкрие истината. – Дойде моментът да узнаете тайната.
На Баян му бе нужно време, за да преосмисли и нареди в ума си случилото се.
Лицето му беше застинало бледо като на мъртвец. Но очите му изведнъж се
разшириха.
– Искаш да кажеш... – започна той бавно – излиза, че Черноризеца... Черноризец
Храбър всъщност е баща ми?
– Да, вашият баща! – невъзмутимо го поправи старицата.
– Но как... Какво говориш? – Той се изправи, ядосан от брътвежите ѝ.
– Успокой се, Баяне! Баща ви даде името Черноризец Храбър на монаха, който
превеждаше и твореше в школата, и зад това име се криеше самият той. Симеон беше
мъдър човек и владетел – трябваше да отдели двата си свята: да бъде едновременно
книжовник и добър владетел за народа си. Баща ви стана цар по волята на дядо ви
Борис, който копнееше да сплоти българи и славяни чрез християнството и
българските букви. Симеон израсна като книжовник в Преславската и Магнаурската
школа, взе най-доброто от двете. Беше отличен преводач и книжовник със смели идеи.
Ето защо сам създаде образа на мистичния книжовник Черноризец Храбър. И така,

183
необезпокояван, хем управляваше страната си и воюваше, хем пишеше книги и
градеше Преславската школа.
– Ако това е истина... – започна Баян – то обяснява защо никой не е виждал лицето
на Черноризеца... и защо е изчезнал след смъртта на татко.
По страните ми се стичаха сълзи. Баща ми е имал лице. Свято лице.
– Някой друг знае ли, че татко е Черноризец Храбър? Знае ли въобще за тази
история? – продължаваше да пита невярващо Баян.
– Да, патриарх Димитър... – отвърна старицата.
– Тогава трябва да го намеря и говоря с него! – заяви князът и скочи.
Каза, че е време да тръгваме, и ме дръпна припряно. Излезе и с бързи крачки се
отправи към Патриаршията. Не откъсвах очи от силуета му и тичах след него. Баян
намери покоите на Димитър и потропа.
Влезе, погледна побелелия старец и се опита да проумее, че това е същият свети
отец, когото помнеше от детството си. Тогава той бе здрав и силен мъж с дълга черна
коса.
Баян свали шапката си и се поклони. Димитър разбра по очите му, че днес младият
княз е друг човек, не онзи, когото изпрати вчера на сватбеното тържество.
– От години чакам този поглед... – прошепна патриархът и ни покани да седнем.
– Свети отче... преди малко научихме, че...
– Зная – прекъсна го той и му даде знак да седне. Като видя изумения вид на княза,
реши да му обясни: – В очите ти е, синко... в очите ти е всичко, което искаш да ми
кажеш и попиташ. Затова ще говоря... Благодаря ти, Боже милостиви, че ме запази
жив, за да разкажа... – Двамата с Баян седнахме край масата, а той – срещу нас.
Подпря брада с длан, погледна ни и заразказва: – Никога не ще забравя нощта, в която
се появихте на бял свят... Същата нощ с монасите се бяхме събрали около ложето на
вехнещия Наум Преславски, нашия учител. Той бе довереникът на братята Кирил и
Методий и заедно с Климент и Ангеларий бяха избягали от Велика Моравия, когато
гоненията почнали. Преследвани от триезичниците, успели да се укрият в България.
Щом научил за тях, княз Борис наредил да му ги доведат и единствен от всички
славянски властници не само че не ги прогонил от страх пред защитниците на
триезичието, но ги и скрил в двореца си. Когато Наум разбрал, че може да се довери
на българския владетел, разказал му за Тайната на буквите, за която били преследвали
и за която много ученици на светите братя намерили смъртта си във Велика Моравия.
Кирил и Методий първи заплатили с живота си. Симеон пък я научил от баща си –
говореше се, че дори я скрил в подземието на Кръглата църква. На Наум пък възложил
да създаде българска книжовна школа – да обучи монасите на азбуката, първата
устроена от Константин Философ, и да организира преводите на светите книги и
писания. Изненадата за всички била, че азбуката, която той въвел в школата, била не
онази празната, създадена от Константин-Кирил Философ по заповед на ромейския
император. Не, той въвел първата азбука, устроена от светия учител, по древните
български руни. Гневни на Борис, а после и на Симеон, папата и гръцкият император
неведнъж изпращали посланици, а понякога и войски да заплашват царя ни с война,
ако не се откаже от езическата азбука и не изгони учениците на Кирил и Методий. Но
и Борис, и Симеон не само че не се изплашили, но разгромявали всеки опит за
вмешателство в държавните им дела. Баща ви стигна и по-далеч – за да защити
правото на българската държава за независима църква, азбука и език, той не спираше

184
да разширява границите и да настоява Константинопол да го признае за император...
Но вместо това беше убит. Зная, че са го убили.
– Значи е истина? – попита Баян.
– Император Лакапин е намерил някаква пъклена магия, с която унищожи баща ти,
само и само да не признае буквите и църквата ни!
– Бил е прав... – прошепна Баян, спомняйки си разговора с Теофилакт в тъмницата. –
А какво се случило с Наум в онази нощ?
– Наум... той носеше тайната на Кирил и Методий... Тайната за силата на буквите,
чийто пазител след него стана баща ви. В нощта на смъртта му, точно на двайсет и
трети декември 6418 година98, обаче се случи чудо, което не мога да проумея и до
днес... Щом Наум издъхна, небето се озари с невиждана светлина. И в тази светлина се
родихте ти и брат ти...
Патриархът замълча. Баян безмълвен гледаше пред себе си. Все едно чак сега
допускаше историята за раждането ни да проникне през кожата му.
– Историите, които ни разказваш тази вечер, са небивали... – промълви князът.
Разбирах го. Всичко, което чухме, напълно объркваше представите ни за света, в
който мислехме, че живеем.
– Нормално е да се гневиш – съгласи се патриархът. – Сигурно и аз на твое място
щях да съм изплашен.
– А доказателство имаш ли? – настоя Баян.
Патриархът благо се усмихна и обясни:
– В криптата в югоизточния край на Златната църква е гробът на Черноризец
Храбър – отворете го и ще разберете!
Баян кимна и нетърпеливо хукна към монашеската крипта, в която никога досега не
бе влизал. Патриарх Димитър ми помогна да се изправя и двамата последвахме княза.
Любопитството ядеше и мен не по-малко от Баян. Защото, ако Черноризец Храбър
наистина се окажеше цар Симеон, а Баян – мой брат... Господи, цялото ми същество
настръхна – това значеше, че и аз имам семейство и съм човек, роден от майка... При
тази мисъл дъхът ми секна. Майка, която е искала да ме убие! Що за свят бе
човешкият. Спрях да бързам. Разкриването на истината изгуби значение. Баян и
патриархът се смалиха и изчезнаха в далечината.
Когато стигнах, двамата вече повдигаха плочата над ковчега. Под нея имаше
дървено покритие с надпис Черноризец Храбър. Ужасен, се отдръпнах встрани. Нямах
сили да видя тялото на баща си, обезобразено и разлагащо се. Покрих очите си с шепи,
но в този миг чух Баян да вика:
– Празен е... Ковчегът е празен!
Струпахме се изненадани над сандъка. В него наистина нямаше тяло. Само
златоткана плащеница, върху която лежеше златен медальон. Розетката.
– Господи, това е талисманът на татко! – изуми се Баян. – Учудих се, че не беше на
шията му в деня... когато видях мъртвото му тяло. А инак никога не го сваляше.
Протегна се и го взе. Огледа го внимателно. Неговият беше, нямаше никакво
съмнение.
– Но за да бъде той тук... той е знаел, че един ден ще търсим и отворим ковчега...
– Надяваше се – призна патриархът.
– Но кой...

98
910 година от новото летоброене – Бел. ред.
185
 – Аз – отвърна патриархът. Той беше изпълнил последното желание на Симеон да
погребе сърцето на тайната му заедно с мистичния образ на Черноризеца в един гроб.
За да остане като знак за онзи, който може да го разчете един ден.
– Розетката е следа... Следа към нещо, което татко е искал да ни завещае, нали, свети
отче?
– Вижте, розетката е оформена като най-старата буква Ж, може би тя е ключът –
предположих аз. Баян и патриарх Димитър се втренчиха в мен. – Изглежда, буквата не
е случайна, нали тя е рисунката, по която е създадена старата българска азбука?
– Оставил ни е ключ, за да открием с него истинската българска азбука, в която е
силата – досети се Баян. – Тази, чиито писменà пазят тайната! Самата розетка е
изписана с буквите ѝ.
Баян въртеше талисмана и го разглеждаше внимателно от всички страни. Прочете
врязаните в него символи и си припомни думите на монасите от Херсон.
– Ж е седмата буква в българската азбука. Числото „седем“ е символът на
Сътворението и Създателя– започна да размишлява той. – Но тази буква е и началото
за устрояването на кирилицата, българицата 99. В центъра на розетката е изписано IYI –
знакът на българския род, както ни казаха мъдреците в Херсон, символът за избран,
единствен. А на старобългарски с него се пишело и числото седем100. Прав си,
Вениамине – нарече ме за първи път по име, – розетката трябва да е ключът, който
показва, че именно прабългарските руни са в основата на днешната кирилска азбука.
Ала в този миг не буквите имаха значение. Погледна ме. Очите му тежаха. Таяха
едновременно ужас, съжаление, болка и недоумение.

***

99
В книгата си „Азбуката от Плиска, Кирилицата и Глаголицата“ проф. Васил Йончев разглежда
подробно корените и връзката между трите азбуки. Доказва тезата, че най-стара от тях е азбуката от
Плиска, позната още като „старите български руни“. Доказва и как е била създадена по фигура-
модул, наподобяваща буквата Ж (стр.9). А по нея е били разработени първо кирилицата, после
глаголицата (наречена в романа славяница). – Бел. авт.
100
Предлаганият в таблицата втори начин за записване на цифри на прабългарски е подобен на
системата от римски цифри. Съгласно тази хипотеза знаците Y и IYI са играли роля на основните
свещени цифри ТРИ и СЕДЕМ, колкото е броят на чертичките и на върховете в тях. Като косвено
доказателство за такъв начин на изписване на цифрите може да се приведе фактът, че в по-късната
кирилица (наложена в Преслав) цифрата 7 (IYI) е записвана и с буквата Ж, която единствена от
другите кирилски букви прилича на знака IYI. Из Основни прабългарски символи (y, iyi) и тяхното
значение. Азът на българите, Иван Танев Иванов. – Бел. авт.

186
 Изпратихме патриарх Димитър, а Баян пожела да дойде с мен в подземието на
Кръглата църква. В него се бе загнездило усещането, че има още нещо, което все му
убягва, и нямаше да намери покой, докато не го разкрие. Слязохме долу и запалихме
старата маслена лампа и няколко свещи. Останахме да пренощуваме тук. След чутото
и двамата бяхме като изгубени в собствените си светове. Не знаехме на кого можем да
се доверим. Неусетно невидимата връзка помежду ни придоби плът и съдържание и
без думи, без клетви се превърна в осезаема. Бяхме като две страни на една монета,
търкаляща се през пожарища и хаос. Едно бе сигурно – от днес вече нищо нямаше да е
същото за нас.
Не говорихме, но усетих как от тази нощ помежду ни започна да се гради близост и
доверие. Не ги търсихме, но и двамата чувствахме, че приличаме на корабокрушенци,
чието оцеляване зависи от сплавта помежду ни.
На сутринта мека топлина погали клепачите ми и се размърдах. Станах с първия
слънчев лъч, процедил се през дупката към улицата. Баян още спеше, изчаках да се
събуди. Нямах търпение да започне новият ден.
Не след дълго и той отвори очи. Огледа се. Трябваха му няколко мига да осъзнае, че
е в подземието.
Лъч, нахлуващ зад гърба му, порасна и огря стената пред него. Князът се загледа
към нея. Стори му се, че там нещо е написано – разтърка очи и се приближи.
Беше азбука. Българската азбука. Същата, която видя, преди да изгуби свяст, когато
за първи път слезе тук. Към всяка буква бе изписана и дума. Изведнъж си спомни
словата на монаха от Солун, че Константин Философ бе устроил буквите в словена
азбука, на която не само се пише, но и се слови. Ала досега не бе изричал значенията
им поред. Баян коленичи пред стената и засрича думите една по една:

187
 – Аз буквите веди зная да глаголя, добре е, когато людете мислят за нашия оня
покой, ръцете словото твърдо изсичат с брадва... ижица – всички... – мълвеше той.
Изведнъж обаче млъкна и се замисли. После ми викна: – Вениамине, ела да ми
помогнеш! Кажи ми... татко някога казвал ли ти е значението на всички тези букви?
– Да – отвърнах, – до една имат смисъл... – Начертах няколко букви в прахта на пода
и обясних: – Ето например Ф и Y идат от най-древните земи на българите и затова
могат да се разчетат само със стари думи като фрът и чръв101.
Баян кимна и продължи да срича буквите:
– И ижа , тоест съединение, како люди мыслите – наш он покой, сиреч „Каквото вие
люде мислите, това ще е светът ни...“ Господи, колко точно е речено! Буквите създават
мислите, мислите – света ни. Всичко е казано само в една азбука... Това са буквите на
хората точно както ни учиха монасите от Херсон. Те не носят имена, както всички
други по света, а значения, знание! И не се изричат като азбука, а като послание през
времето и пространството.
Баян ги изговори до края. И усети нещо, което не бе изпитвал досега. Тялото му се
изпълни със сила, умът – с покой и свобода. Мислите му полетяха по лъча светлина,
огряващ стената. Светът се промени.
– Господи, това е тайната на Черноризеца – знанието, скрито в българските букви!
Смисълът и паметта, която носят, е силата, от която се страхува Лакапин! В
изговарянето на посланието им е вярата! Дават не само физическа сила... но в тях е
събрана мъдростта на религията, науката и чудесата! Ето защо монасите казват, че
народ, който пази и следва това знание, ще устои на всичко и ще пребъде! – Баян
скочи на крака и заяви: – Тази мъдрост трябва да стигне до всички! Трябва да научим
хората на буквите, трябва да се сричат във всички градове и школи.
– Но горе убиват за това! – припомних му.
– Ще видим таз работа... – закани се. – Хайде, тръгваме. Няма време за губене.
Без да питам какво бе наумил, грабнах наметалото си и го последвах. Всичко, което
имах тези дни, бяха буквите и доверието ми в Баян. Ако аз можех да ги пазя, вече
знаех, че той може да ги превърне в сила.
Баян отиде отново в Патриаршията и потърси Димитър. Хвърли се в краката му,
целуна му ръка и рече:
– Свети отче, вече зная, открих тайната на Черноризеца, тайната на буквите! В нея е
най-значимото достижение на народа ни, всичко... Всичко, което ще ни съхрани!
Време е да стигне не до враговете ни, а до хората!
Димитър гледаше княза изумен. Устните му потрепериха.
– Мислех, че не ще доживея да чуя тези слова, Баяне! – призна той.
101
Названията на някои негръцки кирилски букви са обяснени с думи от иранските езици, което
говори и за прабългарския произход на тези названия. Първо доказателство за тази връзка е дадено
от проф. Петър Добрев, според когото формата на кирилската буква Ф прилича на двойна брадва, а
нейното название „фрът, ферт“ означава „брадва“ и произлиза от думата porat = „брадва“ на много
ирански езици и на тохарски. Второ доказателство е изследване върху значението и етимологията на
кирилското название „чръв“ на буквата (старобългарските думи „чрьвен“ и „чръв“). Статията е
публикувана в списание „Анали“, Иван Танев Иванов, УИ „Св. Климент Охридски“, 2008, брой 2–4.
Според това изследване кирилската буква има формата на сърп, а нейното название „чръв“
означава „сърп“ и има ирански произход (аланск – и хсърф, сърф; осетински – хсирф). От същата
дума „чръв“ произлиза и назването на жътварския месец „чръвен“ , известен още като „сърпен“ (юни
в старобългарски и юли или август при северните славянски народи), а също и названието на
крепостта Червен, която има формата на сърп поради завоя на река Русенски Лом, където тя е
построена. – Бел. авт.
188
 – Знаел си? Защо не ми каза? – учуди се на свой ред князът. – Та аз израснах пред
очите ти!
– Не беше готов... Иначе баща ти сам щеше да ти каже. Трябваше да извървиш пътя,
да разбереш кой си и да откриеш смисъла им.
– Тайната им, мощта им е в посланието и паметта на азбуката, нали?
– Показват къде е силата ѝ.
– Къде?
– В историята и знанието, което носят буквите, в мислите, които пробуждат, и
думите, с които хората рисуват света си – обясни патриархът. – В чудото, в което им
позволиш да се превърнат. Буквите са кръвта на народите. На свободните народи.
Тайната им е в сътворяването, което прави човека личност, а множеството – народ. В
изписването и изричането им с вяра, които обединяват дух, природа и тяло в огромна
сила. Буквите носят историята на народите, които са ги сътворили, от траките, през
персите, през земите край планината Имеон, Кападокия, през северните степи и Китай,
та чак до днешните български земи. Това знание дава святост на едни и я отнема на
други, които си я присвояват с лъжа.
– Така казаха и мъдреците от Херсон. Истина е значи!
– Истината е онази, за която сме готови. Доскоро ти самият търсеше други истини.
– Свети отче, ти си от малцината, узнали значението на буквите, за които се е борил
татко... Помогни ми да спасим писмената на българите, на всички, жадуващи за
свободата си народи! – Пое си въздух и добави с тъга: – Брат ми... той не повярва.
Патриархът едва се усмихна. Топлите му сини очи се откроиха на бялата кожа и
коса.
– Порасна... Баща ти беше прав, че ще бъдеш водачът! Чакаше те с нетърпение.

Прекарахме деня с патриарх Димитър, който дълго ни разказва за делото на баща ни

и за вековните борби със Западната и Източната империя. Вечерта настоя да ни даде
топли килии да нощуваме в Патриаршията.
– Починете, утре ни чака работа! Прав си, Баяне, трябва да върнем буквите на
хората, преди онези, които унищожават книгите ни, да ги изтрият напълно.
Легнахме. Баян отново се въртя дълго на нара, неспособен да приспи съзнанието си.
Призори дойде патриархът. Събуди ни и закусихме още преди другите монаси.
Дървена маса изглеждаше твърде дълга в сумрака и самотата на заранта. Димитър ни
остави да се нахраним и се върна с черни наметала. Даде едно на Баян, на мен и сам се
загърна в третото. Каза да си сложим качулките и ни поведе през коридора към задния
изход. Излязохме, без никой да ни види.
– Има... има начин да ги съхраним – прошепна той, крачейки уверено по спящата
улица. – Ала ни е нужна силна воля и водач...
– Ще е трудно, няма да вразумиш Петър! – отвърна Баян. – А азбука не може да се
налага без царска воля. Трябват ни стотици кожи, книги, просветители, школи...
– Не, нямам предвид Петър, нито царската воля. Как според теб буквите са стигнали
до нас и са оцелели през вековете? Не само без царе, но и въпреки враговете и
владетелите? Щом Петър не ще ни подкрепи, ще пазим българската азбука... въпреки
него!
– Но как без държавна воля ще дадеш букви на хиляди, пръснати из обширната ни
страна.

189
 – Не царска воля е нужна, момчето ми, а хора. Хора, готови на всичко в името на
буквите, и... водач, който да разпалва вярата им. Баяне – патриархът спря и го
погледна, – ти трябва да си този водач!
– Аз? – извика князът. Димитър му даде знак да говори тихо. – Но, свети отче, това
не е по силите на никой човек!... Нужна е организация и...
– Именно! А тя се прави от хора, хората се сплотяват от вяра и водач. Баща ти
знаеше, чувстваше, че ти ще продължиш делото му. Нима те е страх да погледнеш
съдбата си в очите!
– Но кой съм аз?... Нима допускаш, че хората ще ме последват?
– А кой е бил Кирил Кападокийски, преди да върне тайните, древните ни букви
обратно по тези земи? И кои са били братята Кирил и Методий, преди да подредят
българските букви в славянска азбука, преди да преборят и убедят ромейския
император и папата, да обучат ученици, а те да обучат други десетки, и така до днес?
Кой е бил Наум Преславски, преди да основе Плиско-Преславската школа и да положи
основите на българската книжнина?
– Кирил и Методий... учениците им – прошепна Баян и се замисли. – Да, ще работим
по техен пòчин, ще обучим хора, които на свой ред да ходят и обучават из славянските
земи...
Погледът му се плъзна към планинския хребет. Остана неподвижен, след което
целуна ръка на патриарха.
– Благодаря ти, свети отче... Думите ти са прави и окриляващи. Благодаря, че вярваш
в мен... Може би не случайно ангелите два пъти ме измъкнаха от ръцете на смъртта.
Сякаш има начертан път, от който при всеки опит да избягам нещо все ме връща на
него. Тези букви... преследват ме от деня, в който се появиха на магнаурската стена...
Навсякъде са и във всичко, което се случва около мен. Не може да е случайно... и,
изглежда, няма да ме напуснат, докато не сторя каквото искат от мен.
В този миг Баян повярва, че им отдава свободата си. Но сам той отчаяно се вкопчи в
тях, за да се освободи.
– Така е, момчето ми, радвам се, че го разбираш и приемаш. Както някога баща ти и
дядо ти.
– Помогни ми, отче, да осъществя това дело... Кажи ми, откъде да започна?... Та аз
дори нямам дом?
Патриарх Димитър докосна рамото му с кокалестата си ръка и му посочи вързаните
отпред оседлани коне.

***

Възседнахме ги. Баян ме качи на своя кон и излязохме от заспалия град.

Препуснахме през полето и се отправихме към планината. Яздихме часове.
Седалището ми изтръпна и вече едва се задържах на гърба на коня, вкопчил ръце в
Баян.
Леден есенен вятър виеше и се усукваше покрай дънерите на дърветата. Лютеше в
очите ни, щипеше бузите ни. Слънцето се издигна в небето. Цветовете обагриха сивата
гора. Най-сетне на хоризонта, под растящото слънце, се очерта силует на манастир.
Патриарх Димитрий забави хода на коня си, свърна от коларския път и продължи по
тясна пътека. Преминахме покрай няколко постройки – жилищни сгради, работилници
и пещи, в които догаряше огън. Във вътрешния двор се издигаше богато изографисан

190
храм. Баян изумен каза, че е копие на Голямата базилика в Плиска – най-значителното
архитектурно постижение на полуострова.
От работилницата долиташе метален звън. Наоколо се суетяха монаси – някои
пренасяха чували с брашно, други вързопи с кожи или пък сечаха дърва. Някакъв
монах дотича да ги посрещне. Патриархът слезе от коня и ни даде знак да го
последваме.
– Какво е това място? – попита князът.
– Манастирът „Света Богородица“102 – сърцето на българската книжнина! – Баян
изгледа Димитър недоумяващо, но той вече крачеше напред.
Влязохме в главната постройка на манастира и той ни поведе по дълъг коридор.
През отворените врати се виждаха книгохранилища, рафтове със свитъци и работни
маси. Миришеше на свещи, тамян и старо дърво. Прекосихме пустата магерница с
дълги маси и слязохме по вито дървено стълбище. Озовахме се в покрит тунел, едва
осветен от пламъците на запалените факли. Той ни отведе в обширна зала, добре
осветена с витражи към вътрешния двор. Строителите ѝ са искали да я скрият добре.
Сводовете ѝ бяха високи, таванът – украсен с орнаменти и стенописи. Пъстри снопове
лъчи се процеждаха през разноцветните кристали на прозорците. Двамата с Баян се
озъртахме с любопитство. Никога не бяхме виждали нещо подобно. Залата беше като
огромна библиотека, но не книжна, а каменна. Стените бяха покрити със стотици
каменни надписи и рисунки. С острие върху камъка бяха издялани текстове на шест
писмености – с рунически знаци, надписи на гръцки език, с латински букви на гръцки
език; на славянската азбука и на кирилски, български двуезични – на гръцки и
старобългарски език.
– Ето тук, в тези скриптории – обясни патриархът, – са работили велики учители
като учениците на Кирил и Методий и техните ученици – безстрашните апостоли на
буквите!
102
Tова старобългарско книжовно средище от IХ–Х в. е представено още през 1983 г. в сп. „Куриер
ЮНЕСКО“ в специален брой, посветен на езиците по света. То привлича дори Умберто Еко, автора
на известния роман „Името на розата“, в Равна. Манастирът „Св. Богородица“ е открит през 1978 г.
край гара Равна, между Провадия и Варна. Той обхваща площ от около 8 дка. Там са разкрити
църква, скрипторий, жилищни сгради, баня. Каменен надпис датира освещаването на църквата – 889
година. Манастирът е опожарен през втората половина на ХI в. при нашествието на печенезите.
Археологът Казимир Попконстантинов изследва в продължение на години изображенията върху
стените на манастира. Досега са открити около 200 каменни надписа и 600 рисунки върху камък. С
острие върху варовика са изписани шест вида надписи – рунически знаци, надписи на гръцки език; с
латински букви на гръцки език; глаголически; кирилски двуезични – на гръцки и старобългарски.
Сред рисунките има много изображения на конници, езически жреци (шамани), символи „кон“ и
„кръст“. Изобразени са християнски светци, например св. Василий и св. Алексий. Представена е
сцената на Възнесението. Има също образи на различни животни – елен, козел, вълк и заек. Върху
варовиковите отломъци личат заставки, познати от украсата на най-ранните старобългарски
ръкописи. Прави впечатление, че буквите от надписите имат същата големина и начертания, каквито
имат и върху пергамента. Всичко това дава основание изданието на ЮНЕСКО (отпечатвано на 30-
ина езика, плюс пет за слепи хора по системата на Брайл) да нарече манастира край Равна „каменна
библиотека от Х век“, „първата българска езикова лаборатория“. Находката дава основание за
хипотезата, че тъкмо на това място са настанени ученици на Кирил и Методий след пристигането им
в България. Манастирът се намира на три часа път с кон от столицата Плиска. Красивата околност
предразполага към уединение и творческа дейност. Мястото е настрани от представителите на
византийското духовенство и прабългарите езичници, които се съпротивяват на стремежа на княз
Борис Първи да създаде самостоятелна българска Църква, за да проповядва християнството на
третия класически европейски език – старобългарския. Каменна библиотека от Х век, сп. „Европа
2001“, бр. 2, 2002 г. Илия Пехливанов. – Бел. авт.
191
 Освен писмена тук имаше и рисунки, сред които изображения на конници, езически
шамани, символите кон и кръст. Пръстите ми нетърпеливо заопипваха каменните
стени. Редиците от букви за мен бяха пределите и формите на света. Крият особена
красота – някои не ги виждат, други ги четат, трети съзират в тях магията на малките
вселени. Четвърти ги сънуват и творят с тях светове за останалите.
Баян също ги оглеждаше с любопитство. Застана пред централния надпис и каза:
– Това буквите от подземието ли са?... Азбуката, която са носили Кирил и Методий?
– Сам си отговори на въпроса, който много писари задават. Именно тази, кирилската
азбука, е била свещената за братята. Затова учениците им са избивани и прокуждани,
защото отказали да склонят глава и да приемат гръцките букви или славяницата,
поръчана от императора. А в знак на благодарност, че княз Борис ги спасил, те му
разкрили тайната си мисия, започната от светите братя. Тогава дядо ви, както и баща
ви, не само обявил тайната азбука за българска, но посветил на защитата ѝ всяка своя
битка и победа. Важно доказателство, че тайната азбука била именно кирилицата, вече
устроена от светите братя и развита, е, че учениците им започнали веднага да
използват точно нея в Плиско-Преславската школа. Изключение направил само
Климент Охридски, който се придържал към славяницата и се оттеглил в
Кутмичевица. Симеон е знаел, че кирилската азбука, съхранила паметта и духа на
българи и славяни, никога не ще бъде приета доброволно от триезичната ерес, както я
наричал Константин-Кирил Философ. И единственият начин да я защити бил България
да стане толкова мощна, че сама да определя азбуката и езика си. Така започва
усилената преводна и книжовна дейност на българска азбука. А учениците, които
творили тук, са Климент, Наум, Ангеларий, Константин Преславски и Черноризеца,
баща ви. Константин и Наум преподаваха до смъртта си – спомни си патриархът. –
Българската школа се превърна в една от трите водещи в света, творящи и носещи
културата.
– Петима... Чудото на Петимата... – прошепна Баян. Припомни си думите на отец
Кордан: „Винаги са пет. Винаги има пети брат...“ Обърна се към мен. Разбрах погледа
му. Аз бях петият.
– А Горазд? – попита Баян. – Знам, че е бил сред най-видните ученици на Кирил и
Методий?
– Той бил хвърлен във великоморавска тъмница заедно с останалите ученици заради
съпротивата им срещу влиянието на немския клир и триезичната догма. Съдбата му
след това не е ясна. Възможно е при гоненията на Кирило-Методиевите ученици да е
бил убит от немското духовенство, както мнозина други. Възможно е да е останал в
тъмницата или високопоставените му роднини да са платили за освобождаването му.
– Свети отче, ще ми отговориш ли и на още един въпрос – не разбирам защо
Климент Охридски, който също е бил ученик на Кирил и Методий и също е бил спасен
от княз Борис, се е изолирал в Охридската школа и до смъртта си е творил на
славяницата?
– Забелязваш всичко! – отбеляза патриархът. – За него се говори, че предпочел
азбуката, благословена от императора и папата, и че имал спорове с баща ти за нея.
Опитвал се да го убеди, че новата азбука ще даде шанс на славяните да пишат, без да
бранят ежедневно буквите си с оръжие. Но баща ти и дядо ти били непреклонни, че
каквото и да коства на България, народът ще слови един ден свободно на свещените си
букви. Според тях славяницата била не само празна от значение, но и толкова сложна,
че застрашавала славянския език да остане откъснат от света.

192
 – A Черноризец Храбър, татко... нима и той е работил тук?
– Да. Но се стараеше да остава предимно в Кръглата църква, където беше скрита и
царската библиотека. Вече знаеш защо... – Погледна към мен и добави: – Трябваше да
е близо до двореца, до вас. Помня, че на една от стените в подземието на Златната
църква нареди да изсекат българската азбука, така както е тук, в „Света Богородица“, в
така наречената „каменната библиотека“.
Дума по дума се озовахме в обширен вътрешен двор. Опасан бе с чардаци и лози,
под които имаше няколко сковани пейки и маси. Тримата монаси, седнали на слънце,
скочиха на крака, щом ни видяха, и се поклониха. Прекръстиха се и се шмугнаха в
помещенията.
Пресякохме градината и влязохме в отсрещното крило. Патриархът ни разведе из
залите с работни маси за преписвачите и многобройни рафтове с книжа. Но навярно и
тук нещо странно се бе случило, защото чиновете бяха разбутани, книгите –
изпопадали по пода, а някои – дори разкъсани.
– Какво е станало тук? – попита Баян.
– Не съм сигурен... Намерихме залата така миналата сутрин. Изглежда, някой е
тършувал през нощта. Търсил е нещо. Много книги липсват... Добре че на каменните
букви не могат да посегнат. Баяне, след смъртта на баща ти азбуката ни отново е в
немилост. А заплахата от ромейското и немското духовенство е по-жива отвсякога...
Усетили са, че няма държавна воля за защитата ѝ, и нападките зачестяват. Брат ти е
избрал удобна позиция – да не чува.
Баян се замисли, тялото му неволно се стегна. Направи няколко крачки и попита:
– Чий е този манастир сега?
– Създаден е тайно от дядо ти княз Борис, развиван е и пазен от баща ти... А той ми
завеща... поръча ми да те доведа, когато си готов.
Князът се поклони.
– Свети отче, благодарен съм за доверието ти! Не съм виждал никъде подобно нещо,
дори във великия Константинопол. Каменната библиотека е нечувано постижение на
вярата в буквите. Тук е мястото, от където можем да започнем възстановяването на
българските писмена! Ще дадеш ли манастира за книжовната школа?
В очите на възрастния човек заблестяха сълзи, но той побърза да ги спре.
– Господи, баща ти знаеше...Беше сигурен, че този ден ще дойде! – Извади връзка
ключове от расото си. Ръцете му трепереха. Баян и аз се спогледахме. Димитър ги
стисна в шепа за миг, после ги връчи на Баян. – От този момент аз, Димитър, патриарх
на вече независимата Българска църква, те благославям за Апостол и Пазител на
буквите! Ако не цар на българите, то нека си Пазителят на душата им!
Баян коленичи и целуна ръката на патриарха.
– Изправи се! – каза му строго старецът. – Чака ни работа! Делото на баща ти... на
баща ви е застрашено!
Последното Димитър изрече отново с навлажнени очи. Даде ни знак да тръгнем след
него и пое през страничен коридор.
Въведе ни в административното крило, изографисано и украсено с фина дърворезба.
Пресякохме го и се озовахме в зала с олтар. Стените и тук бяха богато изрисувани със
стенописи и икони, основите им украсяваха високи кресла. Изглежда, служеше за
официални срещи. Подът бе изпъстрен с мозайка, а по стъклата сияеха витражи.
Над олтара бе изографисана Богородица със златни бои. От двете ѝ страни стояха
учителите Кирил и Методий и техните ученици. В центъра обаче чернееше нещо като

193
празнина от седем лъча. Баян я забеляза и тръгна към нея. Огледа я с любопитство –
имаше формата на розетката. Свали от врата си златната, която бяхме намерили в
празния ковчег, целуна я и я насочи към дупката. Пасна перфектно.
Изведнъж залата се озари от блясъка на разноцветни слънчеви лъчи, които нахлуха
през витражите. Стъклата се раздвижиха и купола се покри с пъстри букви, изписани
от слънчеви лъчи. Бяха толкова ярки, че дори недовиждащ като мен можеше да ги
разчете. Изпълни ме сила, настръхнах.
В този миг камбаните забиха и в залата заприиждаха писари и монаси, които
обитаваха манастира.
– Пророчеството се сбъдна! – прошепна един с озарено лице. Очите на всички бяха
вперени в Баян с очакване.
А той, сякаш напук на чудесата, стисна юмруци, поклони се и излезе с бързи крачки.

Велики Преслав

Мария-Ирина прекарваше дълги часове в покоите си. Опитваше се да чете, но

буквите бягаха от погледа ѝ. Захващаше се да бродира и плете, но пръстите ѝ не я
слушаха. Излизаше да се разходи, но краката едва я държаха от слабост. Слабостта на
обезкръвеното ѝ сърце. На бавната смърт, в която душата отказва да диша, а тялото
все още броди в света на живите. И ако до днес нещо я бе поддържало жива, то бе
чакането. Беше живяла от среща до среща с Боян, от писмо до писмо, от новина до
новина, от мисъл до мисъл. Живееше с надеждата, че нещо, все нещо предстои.
Мария чакаше и сега, но беше различно. Не тя, а тялото ѝ чакаше да се изтърколи
денонощието, да минава времето. Всяка стъпка тежеше. След всяка крачка ликуваше,
че я е преодоляла.
Разхождаше се из двореца и градината, но виждаше Боян във всяка мраморна
колона, във всяка изписана буква, събираше точките и рисуваше силуета му, докато
сърцето ѝ прескачаше. Той бе израснал тук, това беше неговият свят, повтаряше си и
улавяше присъствието му навсякъде. Често се усещаше, загледана в някоя посока, да
го съживява. Да чува думите му, да чувства докосванията му, да си спомня целувките
му и да се моли и той да мисли за нея.
Но Боян се променя, помисли си тя, виждаше го. От една страна, ѝ харесваше, че
става все по-силен, възмъжава, има устременост, цел. А именно целта превръщаше
младежа в мъж и рисуваше чертите по лицето му. Изправените му рамене,
напрегнатите му в очакване мускули и замислените очи издаваха решимостта му да се
бори. Ала от друга страна, това я плашеше, защото усещаше как той се отдалечава и
как тя заема все по-малко място в дните и мислите му, за сметка на другото, което
растеше в него като лавина. Мразеше го, каквото и да бе то. Защото тя не бе част от
него. Тогава изгаряше в собствените си видения.

В същото време вниманието и постоянните грижи на Петър я успокояваха. Беше до

нея в тежките дни и неусетно се превръщаше в упора и утеха. Мария все повече се
привързваше към него. Случваше се естествено, някъде там долу, на дъното на
мъката ѝ. Петър беше едновременно бягство от зависимостта към Боян и
пристрастяващо усещане за близост до света на княза, до него самия.

194
 Сега Мария-Ирина се бореше и с друго – всеки ден ѝ ставаше лошо,
причерняваше ѝ, често ѝ се гадеше. Отслабна, защото почти не ядеше, и все ѝ се
виеше свят. Вярваше, че се дължи на мъката ѝ. На двайсетия ден обаче силите не ѝ
стигнаха дори да се изправи от леглото. Тайно от Петър и майка му повика
императорския доктор, на когото единствено имаше доверие. Той се грижеше за
здравето ѝ от години. Докторът пристигна от Константинопол, прегледа я обстойно и
заключи:
– Царице, очакваш първото си дете!
Мария застина, вторачена в него. Беше мислила за всичко друго, дори за смъртна
присъда, но не и това. Ръцете и нозете ѝ се вледениха, сърцето ѝ неукротимо заби,
лицето ѝ пребледня като платно. И след като почти не се задуши, наложи си да се
овладее, защото докторът я наблюдаваше тревожно. Усмихна се вяло и го изпрати.
Когато остана сама, затвори се в покоите си и зарида от безсилие. Това трябваше да
е щастлива новина, мислеше си. Трябваше да е най-щастливият ѝ ден! Но всичко така
се обърка, че от днес животът ѝ от затворнически щеше да се превърне в кошмар. Как
се бе случило, отдаде се на Боян само веднъж! Веднъж. Умът ѝ се върна в онзи миг.
Когато две тела се обичат, природата прави всичко, за да ги събере. Но не и хората,
мислеше си. Какво ще прави сега? Опита да се успокои и да разсъждава разумно.
Трябва час по-скоро да види княза. Написа му бележка и изпрати вярната си
прислужница Елени да го търси. После дръпна балдахина на спалнята си и легна в
грамадното ложе. Затвори пресъхналите си от сълзи очи и се помоли да заспи. Да
заспи задълго, до мига, в който всичко случило се ще бъде отдавна забравено.

Баян
От деня, в който цар Петър се ожени, а патриархът разкри истината на Баян за баща
му, той наистина започна да се променя. Опитваше се да сграбчи тайната на
Черноризеца и да я превърне в цел на съществуването си. Най-вече, за да избяга в нея
от пагубния копнеж – страстта по жената, която обичаше над всичко. Защото накъдето
и да погледнеше, каквото и да правеше, когато лягаше или ставаше, тя все беше пред
него, в него. Където и да се скриеше, носеше присъствието ѝ. Дори местата, където тя
никога не бе стъпвала, но той я бе мислил, и те му напомняха за нея. Но сега споменът
само болеше. Напомняше му невъзможността за единственото бъдеще, живот, който
познаваше. Баян ходеше из гората, а мислите му следваха неговата Хуба, бродеща
като призрак из градините на детството му. Протягаше безплътна ръка в изпепеляващ
копнеж да я докосне и тя се разпадаше.
Единственото, което беше способно да спусне поне за миг завеса пред скръбта, бе
идеята за буквите, за делото на баща му и отговорността, която носеше: да го
продължи. И българските букви да стигнат до всяко кътче на България. Така колкото
опитваше да избяга от болката, толкова повече идеята го завладяваше. Ако досега
буквите бяха най-силното средство за него да се приближи към Мария, вече се
превръщаха в единственото, което можеше да го откопчи от нея. За да не мисли за
Ирина, която нямаше право дори да поглежда. За да не се гневи на брат си. За да не
съди майка си за делата ѝ. За да не вижда сам себе си.

Баян и Песоглавеца останаха няколко дни в манастира „Света Богородица“. Князът

се запозна с всички монаси, които живееха и работеха там. Научи историята на
195
обителта и на съхраняваните тук ръкописи. Изучи всеки кът в него, планира и
предложи подобрения в работата, зае се да изучава текстовете сам. Когато имаше
време, се залавяше и да преписва. Не спираше да работи и за миг. Сякаш намираше
сили в мисълта да остане без сили. Сякаш основната му цел бе да не мисли за нищо
отвъд високите зидове на храма.
Ден след ден Баян потъваше в света на буквите. Работеше неуморно с неколцината
верни на баща му монаси, които въпреки заплахите и набезите срещу българската
книжнина продължаваха да творят и да преписват на нея. Когато Баян възстанови
дейността на манастира „Света Богородица“, се зае да обиколи и храмовете в
околията, както и онези около Преслав. Събра оцелелите книги с кирилски букви и ги
прибра в тайните хранилища на Патлейна и „Света Богородица“. Организира и
усилени занятия за монаси и ученици, които дръзваха да творят и разпространяват
азбуката, независимо от гоненията срещу нея.
Баян продаде златото и кожите, който имаше, на търговци и закупи още пергаменти,
мастило и оръжия, с което да брани Преславската школа. Застрои заслони из пещерите
край Мадарската скала с каменния воин и подслони там онези, които го последваха.
Зае се и лично да ги обучава на бойните умения, научени от монасите в Херсон. Също
и на знанието за буквите.
Пещерите и полята заехтяха в стоманен звън. Ковяха се остриета на копия и лъкове,
кънтяха мечове, хвърчаха трески от забиващите се в дънерите брадви. Цвилеха коне,
лаеха кучета, каруци пренасяха провизии и пергаменти, докато необитаемите пещери
около Мадара не се превърнаха в тайна Баянова крепост.
Имаше и друга промяна – Баян започна да търси Бога. Следеше и се вслушваше в
знаците му. Инак не можеше да намери покой, обяснение за онова, което му се случи.
Когато се съмняваше, ходеше по изгрев-слънце при изсечения от камък конник и се
молеше, вдигнал ръце към небето, за знак дали е верен пътят му. Тогава слънцето
огряваше каменния конник и планината запяваше.
Баян търсеше Божията мъдрост в Евангелието и свещените книги, които донесохме
от Херсон. Нагодените в Константинопол Божии правила обаче не приемаше и
казваше, че са писани да обслужват императорите. Не вярваше в Бога с име, а в
Създателя на света и човеците. Църквата също не приемаше като място за славене и
общуване с него. Учеше последователите си, че Бог е един и е за всички без значение
кой какви храмове тачи, какви светилища има или сам е избрал да общува с Него.
Учеше младите, че Той е в нас и ние сме в Него, че е буквите и словата. И дали ще го
намерим, зависи само от нас – не от Църквата, която се опитва да наставлява живота
ни. Учеше неуки и учени, вярващи и неверници да се обръщат към Бога в сърцата си.
Казваше, че именно това била и първата Божия воля, преди да се изопачи от имперски
властници. А най-чудното бе, че в делата и учението на княза тайно го подкрепяше
дори патриархът. За него Патриаршията, изглежда, беше повече инструмент за
постигане на независимост, отколкото повеля свише. Тъй както бе искал и самият цар
Симеон.
Баян работеше неуморно от изгрев до залез. Отвореше ли му се свободно време –
запълваше го с два пъти повече работа. Създаваше и обучаваше отряди, градеше
библиотеки и скриптории, събираше ученици и сам проповядваше тайната на
кирилските букви, знанието и вярата, която носеха. Водеше беседи и превеждаше
книги, защитаваше селяните от разбойници и непосилни данъци и не спираше – сякаш
се боеше от почивката, от онова, което можеше да открие в нея: раздраното му от мъка

196
сърце, обезобразеното от болка лице. Песоглавеца бе от малцината, които знаеха
истината за княза – Баян не смееше да спре, за да не мисли, за да не чува копнежа си за
Мария, болката от предателството на брат си и надвисналата заплаха от
Константинопол.
В двореца не стъпваше, все едно бе престанал да съществува за него. Сякаш
изведнъж целият му живот се беше завъртял около съхранението и разпространението
на буквите и грижата за всички онези, които го търсеха за помощ. Съветниците на
Петър му донасяха къде е брат му и с какво се занимава. Настояваха царят да
предприеме нещо, защото се подкопава стабилността на короната. Царят на два пъти
провождаше пратеници с покана за разговори, но Баян ги отпращаше. Петър
предпочиташе да се прави, че не вижда – знаеше, че Баян е силен и че дори войската е
готова да го последва. Но сега гневът не го ловеше, защото Мария-Ирина го радваше с
компанията си.
Междувременно се променяше целият Велики Преслав, дори царският двор.
Модернизираше се и процъфтяваше. Търговията с Константинопол се удвои.
Навлязоха много нови стоки, престижни учения, висша култура и традиции.
Променяха се одеждите на хората, започнаха да се използват ромейските титли.
Строителството също следваше гърцкото. Влиянието навлизаше все по-осезаемо в
страната, измествайки българското. Дворцовите особи го наричаха „развитие“, а Баян
го зовеше „погърчване“. Чувстваше се най-силно в двореца, където с царица Ирина
бяха дошли гръцки прислужници, придворни дами, дори войници и съветници. А в
царските църкви все по-често се чуваха богослужения от гръцки свещеници. Казваха
също, че в двореца започвало да се пише и на гръцки.
Един ден на градския площад някаква жена се сблъска с Баян. Приличаше на
византийска придворна. Впи настоятелно очи в него и прошепна на гръцки:
– Княже, изпуснахте нещо!
Жената се наведе уж да го вдигне, после пъхна парче плат в шепата му и се
отдалечи. Баян беше толкова гневен, задето в българската столица все по-често се чува
гръцка реч, че не се впечатли от случката. Мушна парчето в джоба си, яхна жребеца си
и препусна към Мадара. През нощта обаче, когато се събличаше да легне, платът
изпадна от елека му. Баян го вдигна и разгърна. Беше изписано нещо. Трескаво го
зачете:
Ще те чакам утре привечер в параклиса пред Южната порта. Важно е! Мария

***

Мария чу стъпки по паважа и сърцето ѝ задъхано заби. Наложи си да се успокои,

защото се чувстваше все по-слаба. Трепереше от вълнение и едва дишаше.
Дръпна качулката на наметалото си по-ниско, за да прикрие напрежението си. Боян
не биваше да разбере колко много означава за нея. Придворните все си шушукаха, че
някои мъже губели интерес към жената, когато са сигурни в силата си над тях.
Вратата се открехна. През процепа нахлуха хлад и сребриста лунна светлина. Лъчът
очерта едър мъжки силует. Сърцето ѝ прескочи. Кръв нахлу в лицето ѝ, прималя ѝ.
Най-сетне го виждаше. От плът и кръв. Само двамата.
Той я забеляза и влезе. Измести меча към гърба си, издаде звук, сякаш прочистваше
гърлото си, но по-скоро бе, за да преодолее несигурността си. Когато я доближи,
прошепна името ѝ. Навътре параклисът бе тъмен и той не можеше да види добре.

197
 – Тук съм... – обади се тя.
Баян затвори вратата след себе си и едва сега забеляза сянката ѝ в мъждукащата
светлина на свещите. Стомахът и сърцето му станаха едно. Впусна се към нея и я
притисна към гърдите си. Не беше я държал в обятията си толкова отдавна, че допирът
до тялото ѝ изтри скръбта.
– Добре ли си? – попита я, докосвайки с длан бузите ѝ. – Моята Хуба...
Тя кимна, без да е сигурна дали въобще разбира въпроса му. Вълнението съживи
плътта ѝ. В този миг Мария дишаше своя въздух – Боян.
Той стисна дланта ѝ и я затегли към вратата.
– Ела с мен, тук не е безопасно!
На прага се огледа и като се убеди, че никой не ги вижда – качи я на коня пред себе
си и препусна в галоп.
Отведе я до белите скали на Мадара. Местните хора вярваха, че те крият особена
сила. Говореше се, че са дом на богинята на земята и че ги пазели горски духове и
самодиви. От векове тук се извършвали религиозни обреди, но вечер никой не смеел
да стъпва, защото се боели от пазителите на скалите.
Мария оглеждаше каменните фигури и възвишения като омагьосана. Луната
огряваше облите скали, сякаш бе грамаден сребърен остров. На един от склоновете
личеше изсечен в камъка огромен конник, чието копие пронизваше звяр. След него
тичаше вярно куче. Сенките на облаците играеха по тях и ги съживяваха. Тревата по
поляната бе скована в скреж и бляскаше като изумрудена. Царицата се сгуши в Баян и
въздъхна.
След малко той спря коня под скален свод, наподобяващ зейнала уста на великан.
Скочи от седлото и свали Мария. Тялото ѝ се плъзна покрай неговото. Тя усети
очертанията му и се облегна на гърдите му. Щом Боян се убеди обаче, че Мария е
стъпила на земята, я пусна и се отдалечи. Тя прехапа устни.
– Вече си царица на българите... Трябва да внимаваме!
Мария го погледна измъчена. Почуди се какво ли значат тези думи. Понечи да му
каже, че нищо друго не я интересува освен него, но се спря.
Баян я поведе към малка пещера вдясно от скалния свод. Едва когато се скриха
вътре, той си позволи плахо да я докосне. Пръстите му потрепнаха на лицето ѝ.
Отмести кичур, паднал на бузата ѝ, и дръпна ръката си като опарен. Мария сведе
поглед с тъга. Още ѝ се сърдеше.
– Всичко наред ли е... в двореца? – прошепна объркано той.
– Да... всичко... – гласът ѝ трепереше.
– Петър и майка ми?
– Всичко... – отвърна тя и се разплака. – Освен че теб те няма.
Баян се поколеба, но я прегърна. Инстинктът да я защити бе по-силен от обидата, от
благоприличието. Мария се надигна на пръсти и го целуна. Той простена
едновременно от радост и изненада. Отвърна ѝ.
Мария го прегърна силно, сякаш можеше да го превърне в частица от себе си.
Когато откъсна устни от неговите, все още замаяна, прошепна:
– Бояне... да избягаме... Имам роднини... леля в Армения... ще ни приеме. Ще
започнем живота си отначало, ще сме двамата... Завинаги!
Той я погледна изненадан и натъжен.
– Не мога да повярвам, че го казваш... сега.

198
 – Качи ме на коня си и да напуснем завинаги тези земи! – Сълзите ѝ капеха по
бузите.
Лицето на Баян се свъси. Пусна ръцете ѝ и се изправи. Приближи се до каменния
олтар, върна се и заяви:
– Не сега... Сега вече не може.
– Защо?... Нима има нещо по-важно?
– Открих нещо... Трябва да завърша едно дело, важно за... за народа ми. – Баян
забеляза, че Мария трепереше, коленичи до нея и взе дланите ѝ в своите.
– Моля те! – изплака тя. – И двамата страдахме достатъчно... Да избягаме!
Баян напипа златния медальон на гърдите си и го стисна в шепата си. Погледът му
се плъзна по черните очертания на планинските хребети срещу входа на пещерата.
Разтвори юмрук, огледа познатите букви по талисмана и прошепна:
– Аз оставам... Никъде не мога да тръгна сега, те разчитат на мен!
– Те? Кои „те“?
– Скоро ще научиш...
Баян сключи решително пръсти около розетката. А Мария стисна отчаяно клепачи и
прошепна:
– Бояне... аз очаквам дете...
Ръцете им застинаха една в друга. Думите ѝ изплющяха във въздуха като писък.
Никой не помръдваше, не говореше в един безкраен миг. Най-сетне Мария добави:
– Твое е...
Той втренчи поглед в нея. Не знаеше какво да каже. Искаше да я прегърне и целуне,
но ръцете му висяха вцепенени. Искаше да крещи от щастие, но устните му бяха
безмълвни. Когато най-сетне се раздвижи, прегърна я, притисна я, сякаш го правеше за
последно. Усети сърцето ѝ, биеше толкова бързо. От гърдите му се изтръгна болезнен
стон.
– Всичко ще бъде наред... Мария?
– Наред?... Как?... – плачеше тя. – Ще избягаш ли с мен?
Баян стисна дланите ѝ, после се изправи. Крачеше напред-назад, а стъпките му
отекваха в скалния свод. Когато коленичи отново до нея, прошепна:
– Не сега... но ще измислим нещо.
– Нима? Какво е по-важно от мен... от нашето дете? Бягаш!
Князът наведе глава и стисна челюсти. Трапчинката му изпъкна. Мария я
обожаваше. Той я дръпна към себе си, целуна я и рече с приглушен глас:
– Господи... колко те обичам. – Останаха прегърнати, докато Баян не прошепна: –
Ще ти покажа нещо... Скоро, съвсем скоро...

Мисълта обаче, че има нещо по-важно от нея, я натъжи. Ядоса му се, но положи
усилие да прикрие яда си. Трябваше, защото знаеше, че така само щеше да го
отблъсне. Може би и това трябваше да приеме – да се виждат тайно занапред?
Гнева си прикри, но сълзите не можа – потекоха отново по страните ѝ. Баян ги изтри
с грапавите си пръсти и зацелува лицето ѝ.
– Трябва да тръгваш, Хуба, ще те търсят... – каза тихо той. Мария знаеше, че е прав,
и отново му се ядоса. Ядосваше се, задето можеше да е разумен в такъв момент. В миг,
в който тя бе готова да се откаже от всичко за минута вечност в прегръдките му.

199
 – Да... трябва! – отвърна му на инат. Изправи се и побърза да изтупа роклята си от
полепналите сухи треви. Погледна го крадешком. Луната огряваше профила му.
Помисли си, че не ще може да живее без него.
Князът я последва и развърза юздите на жребеца. Настани Мария пред себе си на
седлото, а тя се сгуши в прегръдката му. Щом излязоха от скалния подслон, луната ги
огря и се отрази в сребристата грива на коня.
– Дай ми малко време... – промълви той.
Мария не отвърна, броеше последните стъпки на копитата. След малко Боян щеше
да я свали от седлото. Душата ѝ се свиваше като юмруците, с които се бе вкопчила в
наметалото му. В този миг тя се ужаси от силата, с която го обичаше. Която я
превръщаше в негова безусловна пленница. Но днес той беше различен. Младежът се
беше превърнал в мъж. Пламъкът в очите му, решимостта му я изумиха и изплашиха.
Но едновременно и пристрастяваха. Харесваше борбения му дух и остър ум.
Баян спря коня и с отмерени движения скочи от седлото. Юмруците ѝ се отпуснаха и
увиснаха край тялото ѝ. Той протегна ръце и я свали. Мария го гледаше вцепенена и
объркана. Той все трябва да стори нещо – повтаряше си Мария. – Не може да ме
остави просто така. Князът каза:
– Ще бдя над теб!
Наведе се и я прегърна. Толкова силно, че тя улови звук като стон някъде дълбоко в
гърдите му. Пусна я и задържа поглед на нейния. Мария потрепери. В очите му
живееше душата ѝ, светът ѝ. Баян затвори клепачи и се обърна – взе си света и
препусна в нощта.
Тя остана да гледа след него. След всеки тропот на копито разпънатите до крайност
жизнени връзки помежду им болезнено се късаха една подир друга. Толкова бе чакала
тази среща, толкова беше копняла да го докосне отново – само миг и той отново се
отдалечаваше. А тя оставаше да чака пак. Дни и нощи да брои часовете.
Обичаше го повече от всичко, но едно беше сигурно – той се променяше,
отдалечаваше и тя не можеше да го спре. Не можеше да разчита вече на него.
Трябваше да измисли как да се справи сама. Да оцелее.
Обърна се на свой ред и тръгна към двореца.

200
 Баян
Баян потърси патриарха още на сутринта и заяви нетърпеливо:
– Свети отче, готов съм – събрах всички книги, които открих, творени с българската
азбука. Занесох ги в скрипториите в Патлейна и „Света Богородица“. Монасите вече
работят по преписите им. – Пое си дъх и с твърд глас добави: – Време е скритото в
писмената знание да стигне до народа...
Говореше така, сякаш рецитираше сух текст, а духом бе някъде далеч. Сякаш
миналата нощ, когато остави своята Хуба, остави там и сърцето си.
– Не още, не сме готови! – изненада се Димитър. – Не разполагаме с достатъчно
книги и учители.
– Няма време! Вече съм убеден, че Лакапин и папата няма да се спрат пред нищо,
докато не унищожат школите ни... Може да ги спре само едно – ако българските букви
покълнат в сърцата на хората, ако се словят от целия народ. Тогава вече нищо и никой
не ще може да заличат земите ни.
– Мъдър си, синко! И смел! – усмихна се Димитър. Беше горд с княза, като че бе
негов собствен син.
Но Баян не се усмихна – сви юмруци и избегна погледа му. Не искаше патриархът да
види, че в очите му беше Мария.
– Сам няма да успея... – завърши той. – Трябва да ми помогнете да стигнем до всеки
манастир, във всяко по-голямо селище. Нужни са ни верни хора, апостоли на буквите!
Патриархът улови в очите на княза някаква отчаяна решимост, която го озадачи.
Дори лицето на младия мъж беше различно от вчера. Сякаш през изминалата нощ
невидим художник бе заличил с четката всяка ведра и блага черта от израза му.
Истината бе, че Баян не беше спал цяла нощ след срещата си с Мария. Бе очаквал да
чуе всичко от нея, но най-малко, че чака дете. Негово ли беше, или на Петър? Беше ли
му се отдала вече? Нямаше сили да я попита. Или пък наистина чакаше неговото дете,
което той никога нямаше да прегърне? И двете предположения звучаха жестоко,
убиваха го. Единственият начин да ги заглуши бе да се отдаде изцяло на делото за
буквите. Да погребе в себе си любимата и детето си, заедно с лицето си.
– Прав си, Баяне! Трябват ни повече хора – изплува гласът на патриарха някъде от
нищото. – Време е да продължим делото на баща ти.
– Имам нужда от помощта ти, свети отче, да събера верни люде... Ти познаваш
повече люде в Преслав, доверяват ти се!
– Не се тревожи. Мисля за това... Ще направим тайна среща с всички, на които
можем да се доверим и които вярваха в делото на баща ти... – Димитър се замисли. –
Но преди това трябва да те срещна с някого...

Качиха се на конете и препуснаха към големия манастир „Свети Пантелеймон“ в

Патлейна, в подножието на преславската планина. Ако „Света Богородица“ беше най-
големият скрипторий в България, то в този манастир школата можеше да се нарече

201
царска. Беше изградена от цар Симеон, за да се творят книги и произведения на
изкуството за двореца, Патриаршията и околните манастири. Тук бяха работили най-
изявените творци на първата българска школа. Ала като известно културно средище
беше твърде уязвимо на влияния и сигурността му бе застрашена.
Патриарх Димитър заведе Баян в книгохранилището. Залата беше празна, само в
дъното ѝ едва мъждукаше крехка светлина. И там някаква жена, облечена в бяло,
четеше книга на свещ. Кестенявата ѝ коса беше покрита с кърпа. Тя вдигна поглед и
свещта озари лицето ѝ – нежно, бяло като сметана, с красиви правилни черти.
Изглеждаше на около трийсет. Щом видя посетителите, тя се изправи рязко,
хлопвайки книгата пред себе си.
Димитър пристъпи към нея и я прегърна.
– Добре дошла! – каза ѝ радушно, после я представи на Баян: – Княгиня Олга!...
Княгинята на Русия!
Баян се вторачи озадачен в Димитър, после в Олга с очакване някой да му обясни
какво означава тази среща. Жената тръгна към него, прегърна го и проплака:
– Господи, Баянчик... това ти ли си?
Князът остана безмълвен и объркан в прегръдката ѝ. Студенината му я изненада и тя
го пусна. Лицето ѝ поруменя, добави неловко:
– Извинявай... ти сигурно не ме помниш...
– Съжалявам... – отвърна объркан Баян.
– Колко си пораснал... Хм, изглежда, Симеон не ме е споменавал често... – Лицето ѝ
посърна. – Аз съм Елена... братовчедка ти.
Баян затаи дъх и се загледа в жената. Замисли се и рече:
– Братовчедка... Ти трябва да си първородната дъщеря на Ана, сестрата на татко? –
Жената кимна. Очите ѝ блестяха на пламъка на свещта. – Но какво правиш тук?...
Ъъъ... имам предвид защо не си в двореца, а тук, в манастира? Защо си в България?
– Никой не бива да знае, че съм в Преслав! – отвърна му тя строго. – Никой, чуваш
ли! Съпругът ми ще побеснее!
– Но какво се е случило? Обясни ми!
Тя въздъхна, седна на масата и сподели:
– Щом чух, че делото на Симеон се унищожава след смъртта му, тръгнах насам...
Някой трябва да се погрижи за всичко тук час по-скоро! За буквите... – прошепна тя и
погледна Димитър, сякаш търсеше подкрепата му. – Разбрах, че вече знаеш за тях!
Баян продължаваше да я гледа озадачено. Приближи се към княгинята и попита:
– А ти... ти откъде знаеш? И в Русия ли пазите буквите?
Тя сведе глава и отвърна:
– Не... Русия е езическа страна. Няма азбука, не познава и християнството. Аз зная
всичко от... баща ти. Зная, че буквите ни са знание и свобода! – обясни с патос.
– Говориш за татко с възхищение...
– Той беше моят учител... Даде ми вяра и смисъл, когато бях изгубена, превърна ме в
личност – отвърна Олга.
– Иска ми се да съм познавал татко като теб...
Олга не отвърна, очите ѝ се натъжиха. Обърна се и започна да събира разпилените
книжа по писалището.
– Криеш ли нещо? – попита Баян, улавяйки скръбта ѝ.
– Вечерял ли си?
– Всъщност не... Напоследък рядко успявам...

202
 – Каня те да се присъединиш към скромната ни трапеза.

Седнаха да вечерят в магерницата. В залата миришеше на готвено и дим от пещта.

Имаше две дълги маси, на които монасите вече бяха насядали. Наредени бяха паници
с хляб, сушени плодове, яхния от ечемик с жълъди и буци бяло сирене.
Елена седна до Баян и му разказа за себе си. Или поне онова, което можеше да се
сподели с почти непознат братовчед.
Каза му, че е първородната дъщеря на Ана, голямата сестра на цар Симеон. Когато
пораснала и дошло време да се учи, Симеон я довел тук, в Патлейна, където дядо им
Борис се оттеглил в последните години от живота си. След смъртта му Симеон
далновидно преместил центъра на Преславската школа в Равна, в манастира „Света
Богородица“.
– Майка ми беше против жените да се учат, но Симеон настоя. Каза, че всеки
български наследник трябва да слови българските букви. Доведе ме тук и започнах да
уча и чета книгите... Това промени живота ми, даде му смисъл. Освободи ме от
затвора на предразсъдъците, че княгините си стоят в двореца с везмо в ръка, без право
на глас. Започнах да се занимавам с книжовна дейност, да преписвам произведения и
всеки ден бях благодарна за удовлетворението и смисъла, с които бе изпълнена
душата ми. Израснах тук... сред писмената и знанието... Ако може да се нарече
израстване – сподели княгинята. Гласът ѝ потрепери, сякаш в гърлото ѝ запулсира
болка. – Когато бях на тринайсет, в царството дойде варяжкият княз и владетел на
Русия Олег. Търсеше царска невеста за невръстния тогава княз Игор І, от чието име
управляваше укрепващата млада държава. Тогава Киевското княжество воювало с
арабите и Олег искал да си подсигури съюзник сред силните си съседи
Константинопол и България. Цар Симеон също видя изгода в един такъв съюз, защото
вече бе решил да стигне до Константинопол. А когато някой владетел си постави тази
най-амбициозна цел, то по останалите си граници трябва да подсигури мир. И така...
Симеон даде мен, българската княгиня... Бях само на тринайсет. Олег ме венча за Игор
и получих ново име – Олга. После ме повери на девически манастир в град Псков. Там
раснах сама, далеч от дома. Но знаеш ли... истината е, че ме крепяха вярата и буквите,
които ми даде баща ти. Защото дори там, далеч в ледения пущинак, аз се чувствах част
от нещо голямо, нещо, което ще пребъде и след мен. Нещо, с което мога да променя
света. Отдадох му се изцяло. Започнах да строя храмове в Псков и да го превръщам в
град. Построих църкви, наричах го дори Плисков, на столицата, в която съм родена –
Плиска. После Игор ме взе при себе си в двореца в Киев... Там започна моята
обикновена история на княгиня, дадена за интересите на страната си. Щом научих
обаче за смъртта на чичо, побързах да се върна. Защото делото на живота му, на моя
живот, не бива да бъде затрито...
– Въпреки всичко ти си му останала вярна... – впечатли се князът.
– Буквите и вярата нямат нищо общо с личното ни страдание... Те са над него. Над
всички нас. Затова и дядо Борис свали от престола и ослепи собствения си син
Владимир, който предаде делото му.
– Така е, Олга... – съгласи се Баян. – Затова и аз съм тук! Но ние сме и хора...
– Въпрос на избор – отсече тя и лицето ѝ се скова. Приличаше на човек, който се е
борил дълго да изкорени собственото си сърце и чувствителност, за да не болят
повече. – Хайде, стига приказки, чака ни работа! За жалост, когато пристигнах в
Преслав, се убедих, че се е случило онова, от което най-много се боях.

203
Константинопол не успя да унищожи езика и буквите ни с оръжие, но императорът се
възползва от смъртта на Симеон, за да го стори с хитрост. Виждам, че е омаял Петър,
подкупва боилите, преследва всеки, който използва азбуката ни... И ако не сторим
нещо сега, скоро ще бъде късно.
– Опитах се да говоря с Петър, но той е непримирим... Вярва на императора повече,
отколкото на нас... на мен. – Баян стисна юмруци.
– Не го разбирам! – ядоса се Олга. – Още като дете все беше един тих, бягаше от
неприятностите, нагаждаше се... Но дали ще се справим сами?
– Всъщност ние вече започнахме. – Баян погледна патриарха. – Не е случайно, че
буквите са обиколили света, за да стигнат дотук. И не са ги спрели нито границите,
нито времената, нито враговете, защото са писани в сърцата на хората, защото са ги
пишели и творили людете. Буквите са чудо и ние трябва да сме част от него!
– Предлагаш да ги оставим сами да се борят? – учуди се Олга.
– Предлагам да продължим да учим хората, а те да учат други хора, докато знанието
стигне до всяко кътче на страната. Защото буквите вече имат родина, която да ги пази
и брани.
Олга размени поглед с Баян, а Димитър каза:
– Долу... в подземието на „Свети Пантелеймон“ може да направим училище за
просветители, тъй както е било още при Борис в Плиска.
– Мисля, че нямаме много възможности... – съгласи се князът. – Олга, трябва да ти
покажем и скрипториите в Равна, където вече тече усилена книжовната дейност, също
и край Мадара. Нужни са ни книги и преписи, както и Апостоли и бранители на
буквите. Ще разпространим азбуката в храмове и школи по цялата страна. Дори извън
нея, защото буквите нямат граници, ни религия – те са памет, знание и свобода. Стига
да са избор на самия народ, не наложени със сила!
– Баяне... Радвам се, че казваш всичко това и че си с нас! – призна княгинята и го
прегърна.
– Хубаво е, че имам съмишленици...
Тя сложи ръка върху неговата и добави:
– Остани да пренощуваш тук!
– Благодаря ти, Олга, но трябва да се върна при... при... – не знаеше как да нарече
Песоглавеца. – Утре ще те запозная и аз с един човек...
– Баяне – прекъсна го тя, – не казвай за мен и за това място на никого, ако не можеш
да му се довериш като на себе си!
– Разбира се. Отнася се за всички ни! – отвърна той. – Предлагам след седмица по
същото време да съберем тук всички, на които можем да поверим бъдещето на
буквите! На България!

***

Мария се събуди с главоболие. Очите ѝ горяха, пресъхнали от сълзи. Беше толкова

уморена да страда, че сякаш вече и тялото, и съзнанието ѝ бяха изтръпнали.
През дървените капаци на прозорците едва се прокрадна тънък лъч. Очите ѝ го
проследиха до стената, където рисуваше цвете от светлина. Някога слънчевите струни
бяха достатъчни да осветят сенките в мислите ѝ и тя да ги последва в новия ден.
Липсваха ѝ онази свобода и жизнерадост. Докосна корема си с длан, частица от Боян
растеше в нея.

204
 Надигна се да види слънчевото цвете. Нямаше друга причина. Изправи се. Виеше ѝ
се свят, но тя си наложи да направи няколко стъпки. Стигна до стената и постави длан
на върха на слънчевия лъч. Усети топлината му и сви пръсти.
Отиде до прозореца и дръпна завесите. Огря я ярка светлина и тя замижа. После
отвори рязко клепачи и си каза, че повече няма да се остави един мъж да превзема
живота ѝ. Време беше да се научи да е по-хитра от сърцето си. Особено сега, когато
чакаше дете. Изтръпна. Изтръпваше всеки път, щом се сетеше за това. Усети, че ѝ се
гади.
Бледа и слаба, започна да се облича. Трябваше. Ако сега някой научи, че е бременна,
нямаше как да скрие истината. Никой никога не биваше да разбере, че първородното ѝ
дете не бе от Петър, а от Боян. Инак рискуваше да го убият, а нея да заточат в някой
манастир.
Мария изчака слънцето да потъне отвъд преславската планина и нареди да ѝ
приготвят топла ароматна вана. Когато излезе, сложи красива рокля, освежи лицето си
и се усмихна. Поръча на прислужницата кана вино и грозде и изпрати съобщение на
царя, че го очаква в покоите си. Да управлява чувствата и сърцето си, не можеше, но
тялото и живота си – да. Беше време да се научи да е жена, да строи диги и стени, да
накара течението на живота да тече в посоката, която бе избрала.
Щом Петър се появи обаче, тя потрепери. С усилие запази присъствие на духа.
Отказа да бъде наивната, осъдила себе си и детето си на неблагодарна участ заради
една невъзможна любов.
Царят влезе. Искаше ѝ се да заплаче, затова се усмихна и пристъпи напред.
– Радвам се, царю, че така бързо се отзова на поканата ми!
– За теб винаги, царице моя. Тъкмо приключих молитвите си в параклиса... Какво се
е случило?
– Трябва ли да се е случило нещо, за да поканя съпруга си в покоите си? – закачливо
поде тя.
– В нашия случай... в твоя, да! – отвърна той сухо, без да я поглежда.
Ирина отново си наложи да не се поддава на чувствата си, а да бъде умна. Да мисли
единствено за онова, което трябваше да постигне.
– Е, времето променя всички ни... – отвърна тя и му поднесе сребърен бокал с
червено вино. – Искам да ти благодаря за грижата и вниманието към мен. Ще изпием
ли по чаша вино? От нашите константинополски лозя е... – Посочи му дивана до
масата от черен мрамор и надигна бокала си.
Петър седна, а Мария се настани близо до него. Толкова близо, че бедрото ѝ се
притисна в неговото.
– Разкажи ми как вървят църковните въпроси, изглеждаше притеснен миналата
седмица?
– Скъпа Ирина, в страната ни протичат съдбоносни процеси. От няколко седмици
Българската църква официално е обявена за автокефална! Една от малкото в света –
заяви гордо той. – И не само това, но дядо ти я призна за патриаршия. Нужни са
преобразования, а убеден съм, че скоро дейността ни ще излезе и извън пределите на
страната. Българската църква трябва да се превърне в стълб на православието сред
славяните. Нагоре русите са същински варвари!
– Струва ми се, че се справяш блестящо! – коментира тя с усмивка. Църковните дела
най-малко я вълнуваха в този момент. Отново ѝ се гадеше. Остави виното и си откъсна
зърно грозде от чепката.

205
 – След като установихме мир с Константинопол – продължи царят, – мога да се
отдам на строежите на църкви и манастири из страната. Българите са отскоро
християни и ако не бъде култивирана вярата, религията може да се изроди в нещо
друго, неудобно...
Мария-Ирина се престори, че слуша, борейки се с бурята от чувства в тялото си. Взе
пак чашата и опита да преглътне няколко глътки вино. Започваше да става
нетърпелива, че въпреки старателната ѝ подготовка Петър май дори не се изкушаваше
да я докосне. Не я попита даже как е, свиква ли с новия живот, като че ли манастирите
му бяха по-важни. Колко бързо е повярвал, че е над всичко и всеки, мислеше си гневно
тя. Сега обаче знаеше, че всичко зависи от нея.
– Възхищавам се на ума ти... на голямата ти предвидливост! – поласка го тя.
Ирина плахо докосна ръката му. Изненада се колко нежна бе кожата му. Беше ли
държала меч? Колко различна беше от мъжките ръце, които познаваше – на баща си
Христофор и на княз Боян. Допирът с дланта на Петър я стресна, но тя се постара да
не ѝ проличи. Да не чувства, да гледа на случващото се отстрани. Мария преплете
пръсти с неговите. Той я погледна изненадан. Жестът ѝ беше последното, което
очакваше от жена си днес. Бе приел, че дълго ще се бори със студенината ѝ.
Развълнуван, той се наведе към лицето ѝ и я целуна. Това не бяха устните, за които тя
копнееше, а чужди, тънки, сухи и стегнати. Пламна от срам. В същия миг обаче си
спомни, че няма избор, че няма време, и остави тялото си в обятията на Петър. Mиг по
миг можеше да мине през всичко. Страшно е, когато виждаше цялото.
Надигна и наля още вино в бокалите, изпи своя до дъно и постави дланта на Петър
на бедрото си. Целуна го и му наля отново. Трябваше да го напие, за да не се усъмни,
че не е чиста и недокосната. Позволи му да я разсъблече и уж неволно разля остатъка
от червеното вино. Той така и не разбра.
Всичко свърши бързо. Мария се учуди как бе възможно нещо толкова прекрасно да
е тъй различно – в един миг да се разтапя в него, а в друг да изпитва срам и болка.
Петър я галеше по косите и ѝ се усмихваше доволно.
– Направи ме щастлив, Ирина... Щастлив и силен цар!

206
 Баян
Слав се бе притаил зад едно дърво на хълма, точно над Патлейна, и вече час
наблюдаваше монасите, които разтоварваха каруца с пергаменти. Учуди се, че не знае
нищо за това. Защото, ако то не бе достигнало до него, означаваше, че и царят не знае.
Реши да се приближи и да провери, но в този миг забеляза Баян до портата на
манастира. Говореше с някакъв монах, после сам се зае да пренася книги и чували с
нещо.
Това бе достатъчно за славянина да се досети, че по някакъв начин всичко беше
свързано с книжнината. Очите му се напълниха с кръв. Поколеба се дали да препусне
към тях с въоръжените си воини, но се овладя. Не можеше просто така да напада един
от най-големите и уважавани манастири в България. Това можеше да го злепостави
пред царя и да изгуби високото си положение, доверието му. Трябваше да подходи с
хитрост.
Възседна коня си и даде знак на воините да останат и да наблюдават манастира.
После препусна към Преславския дворец и поиска среща с царя. Разказа му какво е
видял и добави:
– Може да ти е брат, но не бива да го оставяш, царствò ти, да те злепоставя и да те
прави за смях пред Константинопол!
– А какво мога да сторя аз, Славе? Опитах няколко пъти да го вразумя! Дори в
тъмницата го хвърлих.
– Не... не бива с лошо – усмихна се Слав. – Така само ще го амбицираш и превърнеш
в герой. Трябва да го привлечеш на твоя страна, царствò ти. Ако не можем да
премахнем един враг с меч, трябва да го спечелим!
Петър загледа озадачено русокосия боил и се замисли.
– Имаш право... Това е последното, което ми остава. Не искам Баян за враг, но го
познавам, вироглав е.

Няколко часа по-късно царските войници доведоха Баян при Петър, както им бе
наредил. После им рече да ги оставят сами. Настана напрегнато мълчание от
неизказаните крещящи мисли.
– Викал си ме? – започна Баян, макар че се надяваше брат му да заговори пръв.
– Знаеш, че дворецът е и твой дом, нали? – отвърна с въпрос Петър, намусен като
обидено дете. Беше го срам, че трябваше да се извини, а нямаше сили да го стори.
– След последния път, когато бях тук, и двамата знаем, че няма как да го чувствам
като дом.
– Да, прав си! – отвърна Петър, а Баян го погледна учуден, не очакваше тази
откровеност.
– Е?
– Ще говоря направо. Братя сме... Хората очакват от нас да сме единни. И аз мисля,
че само така ще сме силни. Ще повторя поканата си... – продължи още по-нацупено

207
Петър – каня те да управляваш България с мен. Това е чест! Ще направим велик и
силен съюз.
– Готов ли си вече да се разграничиш от Константинопол?
– Почакай, Баяне... Сега това е равносилно на самоубийство! Изгубени сме без мира
и подкрепата им. По всичките ни граници точат ножове... – В очите му блестеше
молба за разбиране.
– Петре, изгубил си си ума! – отсече Баян. – Нима даром ще дадеш империята, която
татко цял живот се бори да построи? Дедите ни!
– Не давам никому нищо! С Романия трябва да сме в съюз, за да оцелеем в тези
смутни времена. Те ще пазят границите ни и...
– Те пазят своите граници, като използват нас! Успиват най-големия си враг, за да
ни погълнат! – разгневи се на късогледството на брат си Баян. – Не виждаш ли, че се
опитват да превърнат земите ни в поредната си тема103?
– Не е вярно!
– Нима? Огледай се – в Преслав вече е пълно с гърци, в двореца се говори и пише на
гръцки.
– Ти се огледай – страната изнемогва! А този съюз ми дава стабилност и средства да
я укрепя – отвърна Петър и скочи на крака. Наметалото му се изпълни с въздух, после
плавно олекна. – Войните на баща ни са опустошили земите, а маджарите и сърбите ни
заплашват с нахлуване! Без коалиция с ромеите няма да се справим.
Баян се изненада от промяната, която видя у Петър. Беше някак по-уверен. Но не
можеше да допусне, че причината всъщност беше Мария.
– Не бива да позволим да се превърнем в гръцка тема. Само защото ни е страх да
следваме своя път – контрира го Баян. – Може войската ни да не е подготвена както
преди, но от нас зависи да върнем мощта ѝ. Ще се борим! Татко ни е завещал сила!
Щом искаш да защитиш страната си, спри нахлуването на гърците и наложи навред
изучаването на българицата.
– Какви ги говориш? Каква азбука!?
– Ти по-добре трябва да знаеш, ти си живял тук. Учил си в третата по значимост
школа в света – Преславската! Чел си на наште писмена, подредени от Константин-
Кирил Философ по азбуката, носена от българите с векове!
– А ти учи в центъра на света! В императорския дворец на Константинопол.
Ухажвал си ромейските принцеси. – Кръвта нахлу в главата на Петър и оцвети лицето
му в пурпур. – И сега идваш тук и започваш да се разпореждаш! Какво знаеш ти за
мен?! Имаш ли представа, че баща ни почти не разговаряше с мен? Знаеш ли, че
израснах в манастир пред крепостните стени на двореца? Че единственият ми свят
бяха книгите, с които живеех... и много от тях бяха гръцки. С тях възмъжах и те ме
посветиха във вяра.
– Не говори така, татко обичаше всички ни... Но е имал по-важни дела от това да ни
дундурка! – Баян се учуди на думите си. Доскоро и той се гневеше на същото като
Петър. Продължи: – Съхранил е азбуката ни, последвал е делото на дядо ни, княз
Борис, и на Константин Философ. Сторил е всичко по силите си, за да достигнат
буквите до хората. Нима ще позволиш всичко това да бъде унищожено? Преди месец
бях в Херсон... Видях с очите си, с тялото си мощта на тези букви. Те могат да
направят народа ни силен! Затова императорът иска да ги премахне, чуваш ли! Татко е
знаел, че се опитват да унищожат старата азбука, и е дал живота си да я защити и
103
Провинция. – Бел. авт.
208
върне на славяни и българи. А празната азбука, славяницата, която сега ти сляпо
подкрепяш, е държал не случайно настрана. Смъртта прекъсна делото му и...
– Слушай, във вътрешните ми дела не се бъркай! Славянската азбука, която
подкрепям, е благословена от самия папа и от ромейския император. Не разбираш ли,
че няма да позволят смяната ѝ с преславската, за която говориш?
– Да, защото ги е страх от нея! И се надяват ти да не осъзнаеш истината. Българската
азбука е оръжието, пред което треперят!
– Не разбираш нищо от политика! – засегна се Петър. Чувстваше се все по-немощен
в доводите си. Мразеше споровете. – Не всичко се решава с оръжие! Няма да допусна
гнева на Константинопол, не сега!
Баян се замисли и втвърди тона си:
– А аз няма да допусна делото на баща ми да се унищожи и българите да бъдат
изтрити от света с лека ръка!
– Или просто се опитваш да ми кажеш, че отказваш да се присъединиш към мен и
ще предадеш страната си?
– Ако това е цената, да!
– Глупак!... Никога не забравяй, че пръв ти подадох ръка! – заяде се Петър в срама
на унижението си.
– Както и аз на теб! – отвърна Баян. Поклони се и се обърна да си ходи. Наметката
му изплющя от внезапното движение.

Баян крачеше по коридорите, заобикаляйки местата, където знаеше, че има стражи.

А след всяка стъпка една мисъл болезнено се забиваше в съзнанието му. Мисълта, че
жената, която обича, е бременна, че очаква неговото дете. Далеч от него. Мътните го
взели, беше ли се отдала вече на Петър? Разбира се, че бе, нали му е съпруга. Досега
не бе допускал тази мисъл да го докосне, но тук, между стените на двореца, се
превръщаше в болезнена истина.
Непразна? Чака дете? Думите кънтяха в ума му.
Огледа се и осъзна, че е стигнал до страничната врата на покоите ѝ. Озърна се и я
отвори, без да почука дори.
Мария се беше подпряла на рамката на прозореца и гледаше някъде навън. Щом чу
хлопването, стресна се и се обърна. Лицето ѝ беше изплашено, страните – влажни от
сълзи. Беше бледа и отслабнала, сякаш не бе докосвала храна с дни. Скулите ѝ бяха
хлътнали, под очите ѝ тъмнееха сенки, косата ѝ се спускаше небрежно по раменете.
Носеше семпла атлазена рокля. Стори му се по-хубава отвсякога. Щом я зърна,
тежестта от плещите му се стопи като с магическа пръчка. Сиянието, което струеше от
прозореца и очертаваше силуета ѝ, откри за него рая. Спусна се към нея и я прегърна.
– Какво правиш тук, Бояне...
– Дойдох да говоря с Петър... Но истината е, че исках да те зърна... Не мога да живея
без теб!
Тя сведе лице. Думите му ѝ причиняваха повече болка, отколкото радост. Защото
отново пожелаваше да са истина, той да е истински. И се ядосваше, че Боян не стори
нищо, като му каза за бебето.
– Знаеш... знаеш, че не искам нищо друго освен теб и детето... – прошепна той,
повдигайки брадичката ѝ. – Но как мога да ти го причиня... Как да те отведа от
двореца и да те осъдя на мизерен живот като беглец. Дори на смърт, ако ни заловят...
Нима мислиш, че мога да го позволя?!

209
 Мария усети, че гласът му трепери, и го погледна. За първи път видя очите му
насълзени. Сърцето ѝ се сви и тя го прегърна нежно.
– Зная... – отвърна. – Зная... Не мисли за детето... то е вече на Петър.
Баян се втренчи в нея.
– Какво искаш да кажеш?
– Това, което и ти... Това, което се опитваш да поискаш от мен...
– Да поискам? Мисълта ми не може дори да си представи, че той ще те докосне... –
Князът стисна юмруци.
– А какъв е моят избор... – Мария го пусна и се отдръпна. Продължи да отстъпва,
докато опря гръб в стената и промълви: – Тръгвай си. Моля те... Остави ме в моя
затвор, тъкмо го приех.
Баян я пусна. Умът му изтръпна при мисълта, че е допуснала Петър до себе си.
Очите им се срещнаха – вече бяха чужди. Излезе гневен от двореца и с бързи крачки
пресече площада. Преди да стигне до Южната порта обаче, до него се появи монах,
загърнат в наметало. Подшушна му да го последва и двамата се запътиха към
Патриаршията, вдясно от баните на площада.

Песоглавеца
Баян влезе в килията ми и помоли да го придружа. С него беше и някакъв млад
монах. Не ми каза нищо, тръгнахме право при патриарха. Димитър започна да му
говори, съобщи, че е разпратил писма до най-верните сподвижници на баща му и се
надявате да пристигнат утре вечер в „Света Богородица“.
– Тук е опасно. Ще трябва да се срещнем в подземния скрипторий на манастира! –
добави. – И ще решим заедно какъв път да поемем!
Наблюдавах ги с любопитство. Изпитах благодарност към тези велики мъже, които
допуснаха мен, Песоглавеца, да чуя тез тайни слова, да стана част от историческите им
дела.
Преди да ни изпрати, патриархът предупреди да не казваме никому нищо и че ще ни
очаква утре в манастира след залез-слънце.

Щом се развидели на другия ден, Баян ме взе. Беше довел два коня, с които
препуснахме към манастира „Света Богородица“. Яздех бавно и той все ме изчакваше.
През това време влизаше в селата, покрай които минавахме, и говореше с местните.
Възхищавах се на желанието му да вдъхне увереност на хората, да помогне с каквото
може. Виждаше ли дете, хвърляше му монета. Не подминаваше нито една църква по
пътя и говореше със свещениците. Питаше ги имат ли български свети книги, учили
ли са българицата, както и дали ги посещават гръцки духовници. Понякога малко
внимание върши чудеса за хората. А липсата му носи злини на всяко обединение –
било то семейство или цяла държава.
Стигнахме по тъмно. Манастирът тънеше в мрак и тишина. Дори пламъкът във
фенера на входа беше угаснал. Не виждах почти нищо. Баян държеше ръката ми и ме
теглеше след себе си. Дланта му бе влажна и ледена, предположих, че може би силно
се вълнува. Влязохме и продължихме по стълбището надолу.
Едва когато князът отвори портичката на подземния скрипторий, усетих светлина,
мирис на свещи, долових напрегнати гласове. Очите започнаха да привикват със
сенките, видях, че се бяхме събрали едва тринадесет души. Нима това е срещата, за
210
която говореше патриархът, зачудих се. С Баян седнахме на свободните места до
Димитър. Всички се бяхме наредили около голяма правоъгълна маса. Тук бяха и Олга,
и отец Богомил, както и Дамян, които активно се занимаваха с разпространението на
книги из цялата страна, и Иван, наш братовчед, Симеон Антипа, Василий Византиец и
Гавриил Лесновски, Баян, аз и други именити монаси, тъкмо пристигнали от страната.
Щом забелязаха Баян, всички замълчаха и го проследиха с уважение. Следяха всеки
негов жест, очакваха всяка негова дума. Хорските погледи обаче не го интересуваха.
Обратното на мен, който се стараех всячески да помагам и услужвам на людете с
каквото мога – копнеех да ме забелязват и харесват. Но така само се превръщах от
изрод в невидим. Баян кимна на Иван – не беше го виждал от погребението на Симеон.
Първи се изправи да говори патриархът. Огледа се в очите на присъстващите и се
поклони.
– Благодаря ви, че бързо се отзовахте на поканата ми! – започна той. – Всички вие
добре знаете, че пътят на един народ е тежък и дори в най-славните си дни се нуждае
от верни апостоли и водачи. Днес... днес, опасявам се, България има нужда от такива
хора повече отвсякога. Помните как най-великият измежду царете ни Симеон посвети
живота си не на разширяване на границите, както мислеха сляпо Константинопол и
Рим, а на съхранението и изучаването на българската азбука и книжнина. Онази, която
баща му Борис пръв въведе официално в България. Симеон мечтаеше буквите да
стигнат до всеки българин, до всеки славянин, до всеки народ, който копнее за
духовна свобода и знание. Милееше да разбие измамната крепост на триезичниците и
духовния гнет на империите. Но днес кирилските букви, пазещи духа на народа ни,
отново са заплашени. Откакто цар Симеон почина, книжнината ни е в немилост. Вече
няколко български книжовници намериха смъртта си... – Той стисна неволно пръсти и
сведе глава. – Много книги бяха откраднати и изгорени, наши монаси бяха
заплашвани и гонени. Време е да сторим нещо! Да се обединим и защитим
писмеността си!
В залата се възцари тишина. Думите на патриарха бяха прави, но носеха и
усещането, че се задава някаква голяма опасност.
Един монах се изправи, представи се за Никола, и попита:
– И все пак, убедени ли сте, че именно това е писмеността, която трябва да завещаем
на славянските народи? – Той идеше от Охридската школа, където използваха
предимно славяницата, поощрявана от Константинопол.
– Дори за миг не бива да се съмнявате в кирилските букви, за които
блаженопочиващите ни владетели Борис и Симеон дадоха живота си! – напрегна се
патриарх Димитър. – Символите, по които е сътворена, именно нашият народ ги е
носил векове из планини и степи, през възходи и падения, а Кирил и Методий ги
претворили за славянските люде104.
В този миг се изправи Баян и заяви:
– Позволете ми да добавя и аз! Видях с очите си силата на тези букви – те върнаха
тялото и душата ми от смъртта. Българските букви не са само знаци, а знание, вяра,
сила и дух. Те са памет за народите, които са ги пазили и творили. – Докато говореше,
в очите му блестеше непримирима решимост. – Има войни за земи и влияние, войни
104
През 2005 г. стана известно, че доц. Трендафил Кръстанов е разчел старобългарски текст от X
в. – изборно Евангелие, съхранявано във Ватикана. Така нареченият „църковнославянски“ език се
оказва говоримият, живият български език, на който са написани литургичните и всякакви други
български текстове. Ето защо и книгите, които са носели и съгласували с православната догма
учениците на Константин-Кирил и Методий, са били на говорим български език. – Бел. авт.
211
на религиите, войни за надмощие, но днес е времето на войната на буквите. Защото с
тях започва всичко – и знанието, и силата, и Бог, и вярата, и народната история. Затова
империите се опитват да налагат азбуките си като първи и свети, за да защитават
правото си на господари на света. Затова триезичниците преследват всяка друга
писменост. Истината обаче е друга. Азбуките имат един корен – финикийските букви,
както още Черноризец Храбър е написал. И общото помежду им трябва да обединява,
не да разделя хората! Българицата пази в себе си най-доброто от символите на
народите, които са я творили. Затова хората са я предавали от поколение на
поколение. Всяка буква ни носи история и значение, показва пътя, през който сме
минали. Буквите са кръвта на народите, затова, когато някой иска да ги руши – сече
първо писмената! Това е войната на буквите. И ако триезичниците победят, ще ни
превърнат в себе си и ще изчезнем както траките, предците на културата ни. Ето защо
някой гори историята на азбуката, докато се опитва да налага празната – уж била
славянска, уж била като руните, но и дете ще каже, че нямат прилика!
– Значи затова са нападенията над школата?! – попита Иван, братовчедът на Баян.
Димитър го беше повикал, защото от малък се вълнуваше от книгите.
– Писмеността е лицето на един народ – обясни Баян. – Египтяните имат йероглифи,
персите – свое писмо. – Бе чувал и за други, много по-стари народи, по-късно щяха да
ги знаят като шумери и акадци, те също използвали свои знаци. Клинове им викали. А
много, много далеч, в една приказна и непозната още страна, индийците вече рисували
изящните деванагари. А в тракийските и егейските земи са се употребявали особен вид
знаци, познати105 като критски106. Малцина знаят, че произходът им е в тези земи. Че
тракийките рунически знаци предшестват с векове тези от Крит и Пелопонес 107.
Българският народ е от малкото, борещи се да спасят буквите си. Но докато писмената
са само в книгите и по камъните, учителите ще бъдат преследвани, а библиотеките
ни – изпепелявани. Буквите трябва да влязат във всяко българско сърце.
– Хубаво е намерението ти, княже – подкрепи го Симеон Антипа, – но какво ще рече
за това българският цар?
– Не ще и да чуе... – отвърна с тъга Баян. – Лакапин му влияе.
– Времената са тежки... брат ти се опитва да запази мира в страната. Дай му
време... – опита се патриархът да смекчи нападката.
– Ромейците използват слабостта му, за да наложат своята политика – ядоса се
князът. Замисли се и добави решително: – Щом той няма смелостта да защити народа
си, ще го сторим ние. Ще върнем буквите на хората!
Димитър се усмихна.
– Но за това е нужна цяла държава... – скептично подметна Иван.
Баян направи няколко крачки из залата и заяви:
– Тогава ще направим държава в държавата!
Настана мълчание. Погледите бяха вперени в него едновременно с възхищение и
изненада.
– Господи, Баяне, колко приличаш на баща си! – изуми се Олга. – Но как тъкмо ти,
израсналият в Константинопол с гърците?

105
Серафимов, Павел Тайната на българската розетка, 2013 г. – Бел. авт.
106
Днес познати като Линеарен А и Линеарен Б. Линеарен А е възникнал през XVIII в. пр. Хр., а за
Линеарен Б се смята, че е създаден през XV в. пр. Хр., като знаците са взаимствани от Линеарен А. К.
Порожанов, Общество и държавност у траките. – Бел. авт.
107
Георгиев, В Траките и техният език. – Бел. авт.
212
 – Може би татко точно затова ме е изпратил! В Константинопол виждаш пътя на
религиите, цивилизациите, империите, възходът и паденията им и разбираш, че и най-
великите са били нищожни. И пак ще бъдат, ако започнат да съществуват заради себе
си вместо за народа си. Развращават и теб да съществуваш там за себе си. После обаче
се сблъсках с великия поход на буквите и благодарение на тях разбрах кой съм, видях
смисъла на борбата ни, осъзнах, че баща ми е живял, за да даде това знание и
богатство на народа си. И аз не ще го предам!
– Баян е прав... – изправи се Димитър. – Ние всички дължим това дело на народа си.
На българска земя са създадени много писмености – от тракийските знаци, през
готската, българската и славянската азбука. Няма друга такава страна. Но кирилската
азбука е особена – тя е събрала в себе си най-същественото от останалите. Длъжни сме
да я защитим като предците си!
– А как ще стане това, та ние сме... – Гавриил Лесновски се огледа – само тринайсет!
– По-добре от един. И светите апостоли заедно с Иисус Христос са били тринайсет,
но това не ги е спряло, нали? Всички ние ще обучим ученици, които на свой ред ще
обучат ученици – съгласи се поп Богомил. – Аз ще подкрепя княз Баян! Много монаси
из страната вече знаят азбуката и имат нужда единствено от сигурност за живота си и
от книги, за да продължат да я разпространяват. Сега се страхуват от гръцките
духовници.
– Богомил е прав! – съгласи се патриарх Димитър. – Все по-често из земите ни се
срещат не само гръцки, но и немски духовници. Царят ни е миролюбив и е предпочел
да ги остави сами да се боричкат помежду си.
– Но това е недопустимо! – възмути се Олга.
– Успокойте се! Ще се защитим! – заяви Баян. – Ще създадем и армия... Армия на
буквите, която ще пази книжовниците и правото на всеки българин да слови езика си.
Основата вече е положена, трябва само да продължим започнатото. Но не затова сме
се събрали. Искам да знаете, че школата може да бъде запалена с факла, посечена с
меч – не в нея е смисълът на буквите. Ще се опитаме да сторим нещо, което никой
народ досега не е успял. Ще върнем буквите на хората, за да са свободни от робството
на ума, от робството на триезичниците, построено върху лъжи. Ще го постигнем
обаче, като пишем буквите не само в книги и по камъни както досега, а и в сърцата на
хората. Защото само там нито огън, нито меч могат да ги посекат. И докато хората
имат сърца, ще я има и писмеността. И в нея ще живеят паметта и познанието, трупано
векове. Ще обикаляме като апостоли из страната и ще учим българите. Ще създадем
тайна общност, която ще носи на хората не само буквите, но и тяхната история,
знание, сила – ще учи на азбучната вяра!
– Как хубаво го каза, азбучна вяра... – повтори замислена Олга и скочи. – Аз съм с
Баян. Ще разнесем буквите през целия славянски свят.
Патриархът се изправи и рече:
– Благодаря ви, че ми вдъхвате нова вяра! Посвещавам всички тук в истински и
верни апостолите на буквите! А нашият символ нека бъде буквата Ж – символът на
първите християни, седмият знак от азбуката ни – формата на древната ни азбука!
– Патриархът е прав! – извиси глас Баян. – Това е знакът, който сам Господ наш
прошепва на Константин Велики, че ще му даде сила, но присъства само в българската
азбука. А тя е по скалите и крепостите по целия път на българите. И ще ни води, за да
го продължим. – Князът пристъпи напред и рече решително: – Който е с мен, да се
изправи!

213
 Един по един станахме на крака всички, които бяхме там. Сложихме ръка на сърцето
си и безмълвно се поклонихме. В погледа на княза имаше някаква магия, сила и
увереност, която завладяваше хората и ги караше да го следват.
– Благодаря за вярата в мен – промълви той с трепет в гласа. После отново стана
суров и добави: – Трябва да знаете нещо... Дали ще успеем, зависи и от нас, от народа
и от противника ни. Едно обаче е сигурно – всички ние ще намерим смъртта си в тази
битка, във войната на Буквите! Ще разбера всеки, който не иска да излага на опасност
живота си и напусне още днес този манастир.
Никой не помръдна. Никой не се огледа да види какво ще сторят другите – бяхме
убедени в себе си. Димитър каза:
– Не знаем колко земен път ни е отредил Бог, сигурно е само, че всеки един от нас
някой ден ще се върне при Създателя. По-важното е не кога, а как и защо си отиват
хората, какво оставят след себе си. Какво ще си спомнят за тях. С теб сме, Баяне.
Всички!
В този велик момент усетих силно вълнение, тялото ми олекна като безплътно,
сърцето ми трескаво заби. Бях горд, че Баян е мой брат. Брат! Бях горд, че е българин
като мен. Бях благодарен, че тези велики хора не само ме виждаха като човек, но ме
бяха приели за един от тях. Дори Олга, макар че бе жена, щом чу историята ми от
Баян, ме прегърна и ме нарече „братовчед“.

***

След тайния събор всички останахме да пренощуваме в манастира „Света

Богородица“. Когато излизахме от залата, Баян догони Олга и я прегърна.
– Братовчедке, благодаря, че ме подкрепи! Думите ти бяха тъй сърдечни!
– Вярвам в делото на баща ти... В нашето дело. – Тя стисна дланите му, но
погледът ѝ избяга. Добави: – Извини ме, трябва да свърша нещо.
Княгинята забърза по коридора към отредената ѝ килия, а Баян остана загледан след
нея. Изведнъж чу стъпки зад гърба си и се обърна. Беше един от най-възрастните
монаси, обитаващи манастира от десетилетия.
– Името ми е Испор – представи се той. – Тук съм, откак баща ти построи „Света
Богородица“... – замълча и се загледа след княгинята. – Защо я наричаш
братовчедка?... Сигурен ли си, че я познаваш?
Князът се втренчи в него. Не го изненадаха толкова думите на монаха, колкото
дързостта да се съмнява.
– Това шега ли е?... – попита Баян. – Бях с патриарха, когато тя... ми каза, че е
дъщеря на Ана?
– Не искам да те оскърбя... Само питам дали я познаваш добре? Сестрата на баща ти,
Ана, няма деца.
Лицето на княза застина и пребледня. Монах Испор се поклони и продължи по
коридора, докато изчезна в сенките на колоните. Баян остана като вцепенен, сякаш
изчакваше кръвта да се върне в плътта му, после забърза към стаята на Олга.
– Защо ме излъга?! – кресна той, нахълтвайки. – Ти не си племенница на баща ми!
– Не се гневи, Баяне, моля те! – прошепна изплашена тя.
Тези думи го ядосаха още повече. Той извади камата си и притисна острието към
гърлото ѝ.

214
 – Използваш ситуацията, че не общувам с никого от двореца, за да ме лъжеш?!
Каква игра играеш? – В яростта си Баян натисна леко острието и Олга извика.
– Ако Симеон наистина ми беше чичо... ако ме бе разменил за мир преди десет
години, мислиш ли, че щях да му простя?... – изплака княгинята. – Щях ли да се
върна?
– Коя си ти?
– Какво значение има... Само това, което правим, само делото ни има значение!
– Съжалявам, не мога да ти вярвам повече! Кажи ми коя си или се махай!
– Хвърли ножа! – изрева отнякъде мъжки глас.
Баян се обърна. От мрака изплува едър силует, загърнат в наметало. Когато се
приближи, князът позна Иван, братовчед му. И макар той да бе с повече от двайсет
години по-възрастен от Баян, бяха живели като братя в двореца. Баян знаеше, че Иван
му е родственик, отрано останал сирак, а Симеон го беше взел като царски храненик в
двореца. Никога не разказваше за него и никой не питаше.
– Пусни Елена. Веднага! – викна пак той. Лицето му беше почервеняло от гняв.
– Иване? – учуди се Баян.
– Казах пусни Елена... Пусни дъщеря ми!
– Дъщеря?... – изуми се князът. Ръцете му се отпуснаха от изненада. Отстъпи
объркан, гледайки ту Олга, ту Иван. – Кои сте вие, за бога?
Иван се поколеба дали да разкрие истината, но осъзна, че са стигнали момент, от
който няма връщане.
– Аз съм син на... Владимир... Владимир Расате! – заяви той.
В момента, в който го изрече, от гърдите му се изтръгна въздишка на облекчение.
Баян разшири очи, сякаш съзря привидение. Споменът за княза езичник, който беше
управлявал преди баща му, още бродеше из България и всяваше страх. Онези, които го
помнеха, се кръстеха и молеха времето му да не се върне. А родилите се след смъртта
му бяха слушали историята за размирния княз Расате, който се обърнал срещу волята
на баща си, за да върне езичеството в наскоро покръстената държава. Тогава обаче
Борис нарушил усамотението си в „Св. Пантелеймон“, където се грижил за
българската книжнина и чакал смирено смъртта си, захвърлил монашеското расо,
събрал верните си боили и пълководци и му отнел властта. Борис пощадил живота на
сина си, но година по-късно, когато научил, че Владимир готви преврат, вече нямал
избор – ослепил го и го хвърлил в тъмница.
– Но защо... – прошепна Баян. За повече нямаше сили.
– Защо не ти казах?... – довърши княгиня Олга. – Не исках да ни мразиш... Не и ти...
След онова, което е сторил дядо ми, всеки би ни мразил. Затова и баща ти никому не
каза кои сме. А аз никога няма да забравя какво стори той за нас!
– Татко?
– Когато дядо ни научил, че сваленият от него Владимир готви преврат, затворил
го... А майка ми, жената на Расате, заточил на остров край Крит! – довърши Иван.
Лицето му се отпусна в скръбна маска. – Повече никога не я видях. Пощади само
мен... А баща ти ни взе при себе си... Елена израсна с теб в двореца, слава на баща ти,
та тя беше бебе! Майка ти обаче винаги се е страхувала от нея и от бъдещите ѝ
наследници. Един път дори се опита да я отрови... Елена едва оживя... После баща ти я
даде на Олег, който търсеше съпруга за невръстния княз Игор. Така спаси живота ѝ!
– Симеон ме научи на четмо и писмо, на вяра в Бог и буквите, на знание и ме даде в
Русия, за да ме спаси! Ще съм му вярна до смъртта си... – изрече Олга, докосвайки

215
нараненото си гърло. Затича се към баща си и го прегърна. – Татко... радвам се, че си
тук. Нямах вести от теб! Къде беше? Ще ни подкрепиш, нали?
Иван погали плахо дъщеря си по косите. Не знаеше как се прави това. Никога не бе
прегръщан като син. Не беше държал в обятията си и собствената си дъщеря, която
израсна като дъщеря на Ана. Притисна я едва към себе си. Сърцето му прескочи,
ръцете му се отпуснаха върху нея.
– Елена... съжалявам, нямам намерение да си губя времето с букви и книги... Тия
глупости са за монасите! – заяви той. Олга го погледна разтревожена. Той продължи: –
От година подготвям отряд... за да се опълчим срещу оня плъх, който пусна
византийците в българската държава!
– Татко... – проплака Олга. Очите ѝ се разшириха ужасени.
– Така се постъпва с плъховете, дъще – ако не ги смачкаш, плъзват навсякъде!
– Какво си намислил? – попита го.
Иван насочи поглед напред, сякаш не я чу. Отмести я от пътя си и решително тръгна
към княза.
– Баяне, а ти ще се присъединиш ли към мен? – поде той.
– Иване, недей, не това е начинът! – отвърна му князът.
– А кой? Да пишем книги? Всички ли сте си изгубили ума?
– Вразуми се! Не можеш да вземеш властта, защото тя не е тронът на Петър, а
позицията, която са му поверили гърците. Дори да го убиеш, нищо няма да
промениш – за жалост Лакапин държи нещата в ръцете си, а срещу него не можем да
се изправим, още не!
– Изненадваш ме... И ти ли ще се окажеш блюдолизец?! – възрази Иван. – Властта
ми принадлежи – аз съм законният наследник, с мен са и боилите от западните и
южните земи.
– За бога, бунт днес ще е равносилен на самоубийство! От смъртта не ме е страх,
дори я чакам, проклета да е! Но не мога точно сега да предам буквите и апостолите,
които ще върнат България на българите! Не разбираш ли – народът ни днес е съхранен
повече в писмената, отколкото в земята.
– С молитва и еретизъм дори собствения си живот не ще оправиш! Запомни го от
мен.
– Мислиш, че стоманените остриета са всичко... но истината е, че тази война се
печели в сърцата на хората. А в сърцата се пише с дела. Делата се записват с букви –
те са паметта и силата на народите. Унищожиш ли ги – обезкръвяваш ги. Това смята
да стори с нас Лакапин и ние трябва да го спрем!
– Предлагаш ми да се изправя срещу ромейската армия с букви вместо с меч?!
– Предлагам ти да ми помогнеш да довършим делото на Симеон и да върнем
писмената и вярата на народа ни.
– Баяне, не съм допускал, че си способен на подобно безумие! Давам ти няколко дни
да помислиш с мен ли си! Очаквам те в Плиска – завърши Иван и излезе гневен.
Тропотът на ботушите му огласи коридора и разгони пламъците на факлите.
В стаята останахме аз, Баян и Олга. Настана мълчание. Княгинята първа го наруши:
– Зная какво си мислиш... Да, Иван ми е баща, но няма да го подкрепя в това
начинание! Не съм предател! Всяко царуване, което не ще защитава устоите на народа
ни, е опасно. С теб съм, както вече казах пред останалите!
– Как мога да ти вярвам?

216
 – Баща ти спаси живота ми, даде ми смисъл да живея – изменя ли на делото му,
изменям на себе си.
– Надявам се наистина да мислиш така... Харесах идеята да си моя братовчедка! –
Баян се усмихна, не се сдържа и я прегърна. – Имаме нужда от теб, Олга!
Когато я пусна, лицето му вече беше придобило строг, борбен израз, той заяви:
– Хайде, време е да изградим държавата на буквите!
– Мисля, че първо трябва да се справиш с баща ми... В Плиска е подготвил голяма
дружина, която всеки миг може да нападне двореца. Не трябва да го позволим!
– За това ще мисля утре. Сега искам всички да се съберем на вечеря – взехме важно
решение, историческо!

Вечерята беше в общата зала. Монасите поднесоха пресен хляб, сирене, мед и
ръжена каша. Сипаха ни и червено вино, което пазели от година – дар от местен
болярин. Баян седна до мен и Олга. Без да искам, слушах разговора им. До нея Баян
беше различен. Говореше свободно и леко, шегуваше се, споделяше. Олга беше като
отломка от детството му – светът, който го бе създал, който бе безвъзвратно изгубен.
– Не липсваш ли на съпруга си? – попита я той, надигайки чашата с вино. – Зная
какво е любимият да е далеч...
– Да си далеч, не е страшно, да си незабележим, е жестоко... Дори няма да разбере,
че ме няма, зает е с войните си! – отвърна тя с тъга в гласа.
– Знаеш ли, и аз мислех така за баща си, дори го мразех за това. Но истината е, че не
съм го познавал. Обичал ме е и е вярвал в мен, но аз не пожелах да видя какво се крие
зад владетеля, така и не го опознах истински... Не виждахме лицата си, а само сенките
си. Дай му шанс!
– Аз да му дам? Той да си го вземе, нали е мъж.
– Може би има нужда да покажеш, че сърцето ти е отворено, че те е грижа... Може
да мисли, че го виниш за съдбата си. Направи първата крачка.

Велики Преслав

Дните и седмиците препускаха безпощадно. Есента оголи дърветата, донесе гъсти

мъгли и ледени ветрове. В средата на ноември падна и първият сняг, но бързо се
стопи. Мария за първи път виждаше натрупал сняг. Студът я плашеше и вцепеняваше.
Предпочиташе да стои в закътаната и оградена с дебели зидове южна градина,
отколкото да се разхожда навън. Тя бе топла, защото през стените ѝ минаваше улей с
гореща вода. Съзерцаваше посивялата планина и галеше кучетата си. Беше наредила
да ѝ донесат южни цветя и дървета, които да растат в градината, но и те не я топлеха.
Дори въздухът пронизваше гърдите ѝ като леден нож. Мислите ѝ за бъдещето бяха
като изгубени в снежни виелици пътеки. Когато ходеше, оглеждаше се непрестанно
дали отнякъде няма да се появи Боян. Чуваше гласа му в шумотевицата, виждаше
усмивката му по безименни лица, даже сянката му изникваше в сумрака. Понякога му
говореше, като че бе в ума ѝ. Копнееше болезнено за знак, бележка, че не я е забравил,
че и той мисли за нея вместо само за важните си дела. Това стигаше да ѝ даде сили да
продължи. Поне сега, в белотата на студа, в болката от липсата му, в жестокостта да
носи в утробата си детето му. Докосна корема си. Все още можеше да го прикрие.

217
Скоро обаче трябваше да съобщи на Петър. Отвори очи – бездушна, мрачна стая.
Нейната стая.
От коридора долетя ек от бързи стъпки. Някой потропа на вратата, Мария се сепна.
Беше вярната ѝ прислужница Елени. Влезе и побърза да затвори след себе си.
– Княз Боян е тук! – прошепна на гръцки. Изглеждаше толкова развълнувана, сякаш
нейният любим се беше появил. Тя бе единствената в двореца, която знаеше
причината за тъгата на царицата и се страхуваше, че ако скръбта ѝ продължава, скоро
щеше съвсем да се поболее.
Царицата подскочи изумена. Сърцето ѝ шумно заби.
– Къде... къде е?
– Дочух, че поискал да се види насаме с царя. Дори майка му не знае, че е тук.
Искаш ли да сторя нещо, царице?
В първия миг Мария се изплаши и зачуди за какво ли може да е дошъл Боян при
Петър? После сведе тъжно глава и отвърна:
– Няма смисъл...
Беше готова на всичко, за да го види, но не така. Искаше той да пожелае, той да я
потърси. Да знае, че още е важна за него, както в дните, в които я радваше с
вниманието си. В които копнееше за всеки неин поглед. Или пък... поколеба се, може
би още ѝ се сърди? И затова въпреки желанието си не я търси? Може би все пак тя
трябва да стори нещо? Познаваше вече тази игра на сърцето, когато сама се опитваше
да се излъже. Нямаше сили да ѝ се съпротивлява. – Почакай... – викна след
прислужницата. – Вземи, дай му ключа за страничната врата на покоите ми!
Нямаше какво да губи.

***

Баян наистина беше в двореца. За първи път сам бе пожелал да се види насаме с
царя. А Слав Белезин се страхуваше младият княз да не се сближи прекалено с Петър,
защото това щеше да подрони влиянието му. Още не можеше да си обясни как князът
отново бе оцелял. Боилът се опита да предотврати срещата, предупреждавайки царя да
не би това да е капан, но Петър отвърна, че вярва на брат си, дори той никога да не
застане зад него.
Когато Баян влезе в тронната зала, поклони се и без излишно суетене разказа на
Петър плановете на братовчед им Иван.
– Трябва да предприемеш нещо! – заключи строго. – Събери болярите и
пълководците, на които вярваш безпрекословно, и подсили охраната на града. – Баян
се наведе напред и прошепна: – Внимавай със Слав.
При последните думи Петър прикова учуден поглед в брат си. Баян не изчака
отговора му. Обърна се и пое да си ходи. Петър обаче викна след него:
– Почакай... Защо ме предпазваш, след като дори не ме харесваш? – гласът му бе
някак смирен.
– Ти си ми брат и законен цар на българите... Знам, че, рано или късно, ще
прогледнеш през завесата на гнева! Трябва да има причина татко да ти е завещал
короната! Вярвал е в теб.
– България губи, ако се изолира! Бъдещето ни е съюз с Константинопол. Нима не им
се възхищаваш? Та те са разбираеми за всички, културата им е пример за света,

218
школите им са сред най-добрите – там е бъдещето! Защо да рискуваме мира и живота
на хиляди хора, за да отстояваме отживели езически обичаи!
– Това не са езически обичаи! Говоря ти за българската азбука, в чиято сила вярва
дори Лакапин, но не и ти! Откажем ли се от тях, все едно да отсечем корените си и за
няколко поколения да се претопим и увехнем. Може да не сме силни като
Константинопол, но сме не по-малко значими като народ – един от най-старите в
света – нашият.
– Но тези букви са ерес – не са благословени от папата, нито от Вселенската
патриаршия... – възрази Петър.
– Не е еретик онзи, който слави езика си! Еретик е този, който се гизди в лъжи! Дори
апостол Павел учи на това! Говориш за святост, а познаваш ли собствената си вяра?
– Няма да се обърна срещу императора, Баяне! Сторя ли го, той ще ни нападне и ще
ни размаже. Слаби сме... И маджарите точат мечове срещу нас.
– Петре, за бога, разбери, дори да паднем от нечий меч, езикът и буквите ще останат.
И ние с тях. Ако се боиш от нападение, премахни причината да ни атакуват!
– Да унищожа буквите?
– Не! Тъкмо обратното – буквите трябва да стигнат до всеки, каквато беше волята на
баща ни, да се слеят със сърцата. Поне помисли! – Баян се обърна, за да излезе, и
добави: – Ще събера хора и ще пресрещна дружините на Иван, преди да нападнат
двореца. А ти като цар опитай да го вразумиш с мир!

Князът напусна залата и забърза към изхода, когато една ръка го спря. Беше
дребничка жена. Позна я. Вече знаеше, че е прислужницата на Мария. Елени мушна
ключ в шепата му и избяга.
Баян разгледа ключа. Стисна го между пръстите си и продължи към изхода.
Ботушите му кънтяха гневно по мрамора. Но с всяка следваща крачка в ума му
нахлуваха спомени, усещания, копнеж, оживяваше лицето на Мария. Мисълта, че тя е
тук някъде, зад тези стени, се вкопчваше в него с ледени пръсти. Гневеше ѝ се, че не
избяга с него, когато я молеше, и все още можеше. Сега връщане назад нямаше, но
нямаха и бъдеще. В същото време всяка частица в тялото му копнееше и дишаше за
нея. Не можеше да излезе оттук, без да я види. Ако не заради себе си, дължеше ѝ го.
Обърна се и тръгна по тесен страничен коридор, извеждащ към покоите на царицата.
В тази част дворецът наподобяваше лабиринт, но Баян познаваше отлично всяка педя.
Някога като деца двамата с Петър се криеха и играеха тук. Тогава коридорът водеше
към покоите на майка им.
Когато стигна тайната врата, усети забравен трепет. Сърцето му прескочи, ритъмът
му на дишане се обърка. Изплаши се колко много означаваше тя за него. Превъртя
ключа и отвори. Мария лежеше унила на плюшения диван. Щом чу, че вратата се
отваря, подскочи. Лицето ѝ се оцвети, устните ѝ се извиха в усмивка.
– Мария... – прошепна Баян. От решителността и строгостта, с които бе дошъл при
Петър, нямаше и следа.
– Само ти все още ме наричаш Мария... Липсваше ми!
Баян затвори тихо след себе си. Седеше на вратата с отпуснати ръце, с оголено от
преструвки лице и я гледаше. Само пръстите му потреперваха.
– Хубава си – прошепна така, сякаш това го нараняваше.

219
 Пристъпи към нея несъзнателно. Тя мълчеше. Коленичи и взе ръцете ѝ в своите.
Опря дланите ѝ в челото си и затвори очи. Приличаше на човек, молещ за помощ. Но
изведнъж се изправи и целуна устните ѝ.
– Мислех... страхувах се... че вече не ме обичаш... – шепнеше тя, целувайки го.
– Никога няма да спра да те обичам... – отвърна и отмести кичур коса от лицето ѝ. –
Моята Хуба!
Ръката му се плъзна от кръста към корема ѝ, сякаш можеше да усети живота в него.
Устните му се извиха в усмивка за миг, после в очите му отново пламнаха гняв и
болка.
– Какво ще правим? – попита го Мария. – Все още не е късно да избягаме!
– Някога ти предложих същото, но ти отказа...
– Тогава не вярвах, не осъзнавах...
– Сега не може... Не точно сега...
Мария пусна дланите му. Лицето ѝ посърна.
– Не ме съди, Мария, моля те... Помниш ли, когато ти ми каза за мира и спасените
животи в двете ни страни – да, понякога трябва да се жертваме!
– И нямаш против брат ти да ме докосва, да нарича сина ти свой?
Баян стисна юмруци. Сухожилията на врата му се изпънаха.
– Откъде знаеш, че ще е син?
– Зная... И ще прилича на теб!
Царицата се отпусна на дивана. Болеше я цялото тяло, но лицето ѝ бе спокойно.
Баян коленичи до нея и сложи глава в скута ѝ. Обичаше я повече от всичко. От живота
си дори. Знаеше, че остави ли я тук с детето им, самият той ще умре. Ще остане само
воинът, който се бе заклел вчера пред апостолите да създаде армия на буквите и да
защити народа си. Но бягство сега с царицата на България би означавало да измени на
родината си. Готвеше се и бунт. Нямаше избор. По-добре бе да погребе душата си тук,
в ръцете на любимата си, и да изпълни дълга си. Целуна пръстите ѝ и я притисна
силно. Изправи се и тръгна обратно към вратата.
– Господи, как ми липсваш...
– Защо тези букви... – ядоса се Мария. – Някога, без да зная, ти открих пътя към тях,
а днес ги мразя... Толкова ли са важни?
– Твърде... Преди тях бях като изгубен и макар да имах дом, чувствах се като
изкоренено дърво. – Баян се върна и седна до нея. – Благодарение на кирилските букви
отново имам корени, усещане за място, минало и бъдеще. Трябва да ги дам и на
народа си, инак всички ще се изгубим.
– Не ме оставяй отново! – проплака тя.
– Трябва да бързам... Скоро дворецът може да бъде нападнат! Не излизай от покоите
си... – Целуна я и се изправи. – Ще се погрижа да си в безопасност!
Щом вратата хлопна, Мария пое дълбоко въздух. Болката от мисълта, че едва го бе
дочакала, а вече трябва да чака отново, я смаза. Пръстите ѝ напипаха купата на
масичката. Стисна я и захвърли към вратата. Тъгата се изроди в ярост. В ума ѝ
пулсираше недоумението как може да има нещо по-важно за Боян от нея и детето. Ако
е така, то той не я заслужаваше. Трябваше да намери начин да го изтръгне от душата
си. Този път завинаги. Повече не можеше да преглъща пренебрежението му, агонията
на чакането и неизвестността. Но как, за бога, се изтръгва обич от сърце?

220
 Баян излезе с гневна крачка от двореца и пришпори коня си през преславското поле.
Когато се върна в манастира в Патлейна, всички спяха. Слезе в подземието и запали
свещи в тайния скрипторий. Погледът му се плъзна по свитъците и книгите, пазени
десетки години. Хиляди думи, милиони букви, в които дишаха стотици човешки
съдби, истории на народи, памет на поколения, духът на баща му и дядо му. Не съм
сам, не съм изгубен. Докато ги има буквите, расли с хората през вековете, никой няма
да е сам и изгубен, а част от цялото. Както буквите от азбука. Длъжен бе да върне тази
истина на хората. Не биваше да мисли за друго.

На сутринта преславските камбани огласиха града по-звънко отвсякога. Песента им

полетя по хребети и поля, през горите, почернели без листата си, и стигна чак до
морето. Железният звън премина през Баян, всмука се в душата му и я преобърна.
Разтърси всяка негова клетка. Само той знаеше за какво са тези камбани – Мария е
казала, че очаква дете.
Брадвата, с която сечеше дърва, се изплъзна от пръстите му и тупна на земята.
Изгуби се – за минути остана само тялото му – нямо, неподвижно, опустяло.
Юмруците му се стегнаха, докато не усети болка.
Избърса потта от челото и се отправи към манастира. Слезе в подземието му и
трескаво заоглежда рафтовете. Обходи ги с бърза крачка и извади всички преписи на
произведението За буквите. Разпредели ги и ги подреди по масите на монасите. Щеше
да ги накара да ги препишат десетки пъти, за да могат той и апостолите да ги разнесат
из българските земи.
Щом извади всички преписи, потърси и свитъци с азбуката. Намери само два с
пълния набор от кирилски букви и техните значения. Нужни му бяха много повече.
Разрови се за пергамент и мастило. Откри в един долап и сам се зае да реди буква по
буква. Трябваше да приспи гнева и болката си. Да не мисли.

Киевското княжество

Олга напълни чувал с книгите, колкото можеше да носи, сбогува се с монасите,

прегърна Баян и му прошепна:
– Нещо ме кара да вярвам в теб тъй, както в Симеон! Не се предавай!
После замина обратно за руската земя. Когато пристигна в Киев, княз Игор го
нямаше. Посрещна я празен, студен дворец с безразлични слуги. Този ден реши, че не
може да живее в студа му.
На следващата вечер Олга облече позлатена роба, обшита с перли и кристали.
Разпусна и среса гладко черните си коси – знаеше, че съпругът ѝ я харесваше така.
Сложи аромат от диви рози по шията си и го зачака да се прибере. Свещи горяха из
цялата стая. Безмълвна наблюдаваше сянката си, която трептеше по стените с играта
на пламъците. Душата ѝ трепереше. Знаеше, че Баян е прав, че е време тя да опита да
спечели сърцето на съпруга си, щом той за толкова години не бе го сторил. Знаеше, че
той има други, безименни, затова не я бе пожелал. Нямаше какво да губи, ако е по-
дръзка. Отново потрепери. Но онова, което я изуми, бе дълбокото и непоколебимо
усещане, че обича съпруга си, стотици нощи беше сънувала как го целува. Да, така ще
го целуна и сега, а после ще съм наясно какво да сторя.

221
 Сянката ѝ на стената трепна като лист, брулен във ветровете – ами ако я отблъсне?
Нямаше избор, трябваше да направи нещо. Инак щеше да се презира до края на дните
си.
Чу шум. Игор се връщаше. Сърцето ѝ биеше по-бързо отвсякога. Руският княз влезе
в покоите с тежки стъпки. Изглеждаше ядосан. Видя Олга и застина на място. На
лицето му се изписа почуда.
– Какво правиш тук? Защо не спиш?
– Ядосан си...
– Всичко е наред... Отблъснахме маджарите, но изгубих много воини... Прибирай се
да спиш!
Тиха въздишка се отрони от гърдите ѝ. Както винаги беше суров и далечен. Но
вместо да се оттегли, Олга се изправи и се приближи към него. Очите на княза
застинаха в нейните. Сянката на гнева по лицето му се разсея. Пламъците на свещите
играеха по стените, очертавайки силуета на Олга в ефирната роба.
Тя улови плахо дланта му и видя почудата в погледа му. Почервеня от свян и
дланите ѝ се изпотиха. Но въпреки срама и притеснението си, се надигна на пръсти и
целуна устните му. Както го бе правила в съня си. Той продължи да я гледа изумено за
миг, после изведнъж се раздвижи и я прегърна. Впи устни в нейните и я притисна към
себе си. Олга усети непозната възбуда в тялото си. Отпусна се в ръцете му. Стана лека,
полази я сладък гъдел. За първи път бе щастлива.
Игор я вдигна на ръце и я занесе до леглото. Разсъблече я нежно, като че
боготвореше всяка педя от плътта ѝ. Легна до нея и докато Олга изучаваше
непознатите усещания на тръпнещото си тяло, князът заплака.
– Но защо... – изплаши се тя. Никога не беше виждала съпруга си уязвим, камо ли да
плаче.
– През всички тези години бленувах за този миг... Но мислех, че ме презираш –
отвърна ѝ той.
– Да те презирам?
– Да... задето заради мен те откъснаха от дома ти. Задето живееш тук... сама и
следваш чужда воля като робиня. Построих ти дворец в Псков и го прекръстих на
родния ти град Плиска, но чаках да дойдеш.... да ми простиш.
– Мислех, че ти ме мразиш, че имаш друга, други. Че си ме взел само за заложница
на мира... и ме държиш далеч, да не преча.
Той прекъсна думите ѝ с целувка. Тази нощ двамата за първи път спаха в едно легло,
с преплетени ръце, гърди до гърди.

222
 Баян
Този път Петър повярва на предупреждението на брат си. Бе време да стори нещо
решително, за да спечели уважението на народа си. Събра верните си люде, както го
бе предупредил Баян, и изненада Иван, който се готвеше в дома си за атака. Царят
остави свитата си пред къщата му и влезе, придружаван единствено от верния на баща
си ичиргу боила Мостич.
– Зная какво си намислил – започна Петър. – Откажи се и се предай, преди да са
пострадали много хора! Преди да посегнеш на граденото от баща ми, от дядо ни.
– Нищо не знаеш ти за болката! Винаги си бил царският син, любимият! А мен и
брат ти Михаил баща ти натика в миша дупка. Майките ни замонаши като прокажени,
заточи ги в манастир, а нас скри от хорските очи. Да не изпитва вина. Вината е
дяволско чувство, от което той мислеше, че ще избяга, като ни скрие.
– Раснал си в двореца като мен! – възрази Петър.
– Да, като дете, когато не разбирах нищо.
– Съжалявам за всичко, което си преживял... братко! Но аз нямам вина... още по-
малко народът ни. Не може цялото българско царство да страда заради нашето
детство!
– Тогава ми отстъпи доброволно трона! Но не опитвай да ми заповядваш! Само
защото арменската ти майка омагьоса Симеон, не значи, че имаш повече права от
мен – аз съм първи по ред и право за трона!
– Мери си думите! – разгневи се Петър. – Какво искаш, гърците да използват
слабостта ни и да ни превземат още утре, та България да изчезне?
– След час воините ми ще нападнат столицата и ще пратят Мариам там, където
винаги ѝ е било мястото.
– Само посмей! – Лицето на Петър пламна. Махна с ръка и даде знак на Мостич да
насочи меч към Иван. После добави: – Сега ме слушай ти! Имаш избор: или час по-
скоро да те хвърля в тъмницата заедно със сподвижниците ти, или да приемеш
предложението ми да те оженя за знатна жена в Константинопол, да ти дам земя и да
забравиш страната ни!
На царя му беше нужна воля, за да се въздържи да не отсече главата на бунтовника,
а вместо това да използва ума си. Познаваше Иван от дете и знаеше, че богатствата и
привилегиите го блазнеха много повече от честта.
В този момент при тях в къщата нахлу Баян с новината, че бунтовниците са заловени
и съдбата им вече е в царските ръце. Както обеща, нощес бе тръгнал срещу тях и
дружината му ги бе пресрещнала край крепостните стени.
След тези думи Иван нямаше избор, освен да се предаде и да приеме благата. А цар
Петър изпълни обещанието си – ожени го за дъщеря на гръцки благородник и го
изпрати далеч от България.

Преди да тръгне към двореца, Петър се обърна към Баян и каза:

223
 – Какво искаш за награда?
– Мирът е достатъчен... – рече брат му с тих глас. – Защити българските букви!
– Поискай нещо за себе си! – настоя мрачно Петър.
– Отстъпи ми манастирите „Света Богородица“ и „Свети Пантелеймон“.
Петър не попита защо. Знаеше.
– Твои са! Допускам, че ще се грижиш добре за тях!

***

Измъчван от гняв срещу скръбта си, срещу неизбежността да е далеч от Мария и

детето, което тя носеше, Баян се отдаде на единственото си спасение – посвети се
изцяло на буквите и българската книжнина.
Пое грижата над Преславската школа и изгради още скриптории из страната.
Започна усилена книжовна дейност по преписите и творенето на нови произведения.
Земите и пещерите около Мадарската скала с изсечения воин пък използва за убежище
за желаещите да се посветят на делото, както и за лагер за обучаването им в бойни
умения. Знаеше, че, рано или късно, щеше да им се наложи да се изправят срещу
враговете си и тогава щеше да има нужда от воини, готови да умрат за буквите. Петър
бе научил за дейността на брат си, но не предприемаше нищо срещу нея, все едно не
съществуваше. Не позволяваше и на никого да му говори за това. Не забрави какво
стори брат му за него.
Месеците се нижеха. Понякога, когато копнежът го изпепеляваше, когато се
чувстваше изгубен, прокрадваше се нощем към двореца, прикрит в тъмата, и
наблюдаваше Мария, неговата Хуба. Попиваше и запаметяваше всяко нейно
движение. Изпиваше до дъно болката от невъзможността и се успокояваше с идеята,
че и двамата се бяха отдали да градят по-добро бъдеще, чийто смисъл бе над тях, над
тленното им страдание.
И колкото повече болката разяждаше душата на Баян, толкова повече скрипториите
се множаха, а с тях и българските книги и ученици. Буквите се изучаваха по
манастири, храмове, домове, дори в пещери и поляни. Апостолите обикаляха из
страната и учеха не само на буквите, но и на знанието, скрито в тях, на мъдростта им,
носена през вековете, както и изначалните истини на първото християнство – онова,
запечатало се в българската култура още по времето на хан Кубрат, не новото,
налагано от Константинопол и Рим.
През това време Олга също работеше упорито. Зае се да разпространява буквите и
християнската вяра из цялата земя на росите 108. Нареди из манастирите да започне да
се изучава кирилската азбука. А също и да се преписват на нея български свети книги,
за да покълне християнството и тук. И макар езичниците боляри и велможи да се
съпротивляваха, българският език и писмена започваха да навлизат и сред росите. До
този момент те нямаха своя писменост, а не използваха и гръцката.

Постепенно хората започнаха да наричат апостолите Богу милите и да вярват, че те

не само ги учат на знание, но и закрилят народа по волята на самия Бог.
Новините за Баяновите апостоли бързо стигнаха и до император Лакапин. С всеки
изминал месец той виждаше как дейността на така наречените богомили подкопава
гръцкото културно и религиозно влияние на север. А за това влияние империята се
108
Русите. − Бел. авт.
224
бореше от векове. Тъкмо заради него Лакапин унищожи и цар Симеон, а после прие на
трона му младия Петър.
Когато се убеди, че не ще успее сам да спре набиращото сила Баяново движение, той
изпрати писмо до българския цар, настоявайки Петър спешно да го посети в
Константинопол за таен разговор.
Петър не можеше да откаже. Не искаше с нищо да рискува крехкия мир между двете
царства. Взе най-силните си боили, сред които и Слав, и скоро потеглиха към
Константинопол само с две стотни.
Мария, вече в напреднала бременност, остана сама в двореца и единственият ѝ
близък човек бе вярната ѝ прислужница Елени.
Опитваше се да си намира занимания, за да не мисли, за да минава времето.
Понякога се разхождаше с часове из градината и двореца. Погледът ѝ прескачаше по
изкования камък, цветните мозайки, дърворезбата, дворцовите кули и медните
орнаменти. Чуваше ги да ехтят с неразбираемите слова на българите, с тропота на
воинските доспехи. Градът неусетно се пропиваше в нея през всичките ѝ сетива. Един
непознат град, чужд град, несравним с пищността и блясъка на Константинопол.
Задъха се от тежестта на корема си и спря, облягайки се на стената. Пръстите ѝ се
впиха в релефа на камъка – грапав и студен, сякаш проникваше през ръкавиците ѝ, –
гласът на двореца. Градът на Боян.
Плочата бе набраздена от български букви. Щом ги видя, стомахът ѝ приятно се сви,
сякаш усети докосването на княза. Пръстите ѝ с трепет преминаха по символите, но в
сърцето ѝ оставяха следи от пепел. И боляща празнина. Нуждата да го види отново
растеше.
В идните седмици, неочаквано за нея самата, Мария започна да се интересува все
повече от българските букви и книги. Вземаше по няколко и сядаше под сянката на
дъба в градината да чете. Ходеше в царската библиотека и разпитваше за езика и
писмената. А след всяка буква, която научаваше, усещаше лекота и удовлетворение,
като че с още стъпка се бе приближила към Боян. Липсата му, макар за миг, ставаше
по-малко болезнена и преодолима.
Царицата даже посети българския патриарх и го помоли да ѝ изпрати някой, който
да я учи на български букви. И докато бебето в корема ѝ растеше, тя поглъщаше
жадно уроците и пишеше до несвяст. Щеше ѝ се да вярва, че го прави, защото вече е
българска царица. Ала го правеше, защото така се чувстваше по-близо до Боян.

Цар Петър не знаеше нищо за тези занимания на жена си. Той пристигна в
Константинопол и без да губи време, се отправи към Влахерна. Императорът настоя да
разговарят сами, разхождайки се из градината. В двореца, казваше той, и стените
имали уши.
– До мен достига слух, че в земите ти продължава да се разпространява еретичната
азбука... Въпреки забраната ми! – започна императорът.
– България е свободна страна! Азбуката е въвел още баща ми, цар Симеон...
Всъщност използват се и двете азбуки – засука отговора си Петър.
– Забрани я!
– Василевсе... българската азбука се използва повече от век! Народът ще се бунтува.
Недоволството ще нарасне и може да заплаши вътрешния мир, дори Константинопол!
– Зависи кой е врагът! Всяка страна има нужда от врагове, за да бленува за победи.
Ако не бъде измислен враг, властта се превръща в такъв!

225
 – Подсказваш ми да обявя българските букви за враг? – престори се Петър, но
знаеше, че Лакапин целеше тъкмо това.
– Ни най малко! Доколкото чувам, буквите ги разпространява брат ти Боян. Срам за
Магнаура, беше отличен ученик на школата... – Императорът поклати глава и зацъка с
език. – До ушите ми стигна също, че брат ти е създал тайна общност някъде в
планините и подготвя книги и учители. Обикалят по земите ти и тайно учат българите.
Не само на букви, но и на ерес. Това е недопустимо! Противозаконно!
– Доколкото съм запознат, учат хората на традициите и вярванията, които народът
ни пази от векове...
– Това е ерес! Ерес, която разклаща не само твоята власт, но и моята. Заплашва
всички ни с хаос и неподчинение. Не, брат ти не учи хората на букви, а на безверие и
непокорство. Искам да го спреш! – Настъпи мълчание, императорът добави: – Ние сме
ви дали славянска азбука, високо достижение на културата и вярата!
– Щом такава е волята ти... – примири се българският цар. Доводите на императора
звучаха прави и справедливи.

Петър се прибра мрачен в отредените му покои и не се появи на вечеря, оправда се,

че е изморен от пътя. Но и сънят бягаше от него. Стоеше буден в ложето си и чакаше
спасението на изгрева.
В това време император Лакапин гощаваше българските боили, придружаващи царя.
До него седеше самият Слав Белезин и с охота опитваше тежкото червено вино от
императорската изба.
– Истина ли е, че по българските земи имало все повече тайни скриптории. Къде са
те? – обърна се към него Лакапин, когато се убеди, че друг не ги чува.
– Не съм сигурен... – отвърна Слав и гузно захапа пилешки бут. – Крият ги.
– Имахме уговорка! – сряза го строго императорът с гневен поглед. – Доверих ти се,
платих ти! Обещах ти власт и славна славянска книжнина, която Константинопол
благослови за вас!
– Благодаря... благодаря ви, августейши! – отвърна боилът, вторачен в наръфаното
пилешко. Не смееше да вдигне очи.
– Не ми благодари, щом не спазваш договорката!
– Правя всичко... всичко, но Баян... Откакто се върна, само неприятности създава. –
Слав отпи вино от бокала и добави, показвайки бузата си: – Този белег ми е от него,
опитах се да го спра...
– Боян... – процеди през зъби императорът – обеща ми го мъртъв!
– Мислих, че е мъртъв... Трябваше. Не зная как е оцелял... Мнозина го подкрепят,
дори царицата.
– Млъкни! – извика Лакапин и удари с юмрук по масата. Веселящите се боили
замълчаха и втренчиха погледи в него. Той махна с ръка и викна: – Вън, всички вън! –
След миг прошепна към Слав: – А ти оставаш!
Kогато всички напуснаха, Лакапин рязко извади камата си от колана, насочи я към
гърлото на Слав и заяви:
– Или ще унищожиш Боян, както и всичките му еретични свърталища, или аз ще
нахлуя в земите ви с войската си и ще изпепеля всичко! Всичко!
– Не, не... Ще сторя, както искаш... Дай ми още малко време.

226
 – Имаш месец! Аз държа Петър, но на теб разчитам за тайните дела. Искам да спреш
еретиците и тяхното разрастване. Да унищожиш книгите им, богохулните им символи
и всеки, който ги използва... Разбра ли?
Слав кимна и преглътна шумно.

Лакапин беше хитър управник и знаеше, че символите на народността не се гасят

отвън, а само отвътре – с народна воля или, обратното – с липса на такава. И тъкмо
затова бе решил да използва умело амбициите на славянския болярин. Императорът
беше готов на всичко да претопи българските славяни, защото бяха единствените, с
които вече векове Константинопол не можеше да се справи. Напротив, те се
разрастваха, обединяваха и отнемаха от земите на империята. Но най-страшни от
всичко му се струваха буквите. Защото хора се посичат с мечове, крепости се рушат с
тарани, села се горят, но народ – не. Може да бъде унищожен само когато изтриеш
лицето му, рисувано от традиции, достижения, език и букви.
Досега никой ромейски император не беше успял да надделее над тях. Аз може да
съм първият – мислеше си Лакатин, изучавайки с поглед Слав. – Тогава името ми ще
се помни вечно. – Тази мисъл му допадаше все повече.
– Кога да очакваме в земите ни книжовниците, които ще изпратиш? – попита плахо
Слав.
– Щом разчистиш земите от езичниците! Инак тез варвари ще избият моите
книжовници.
Слав сведе глава. Императорът имаше право, но вече му беше омръзнало да чака.
Беше посветил живота си да сбъдне мечтата на дядо си – да върне великото име на
дедите си, на славяните, както се бе борил дядо му – последният славянски вожд,
който цар Борис беше убил. Слав беше дете, когато видя как царски войници отвеждат
дядо му от селото. Повече не се върна. Когато порасна, реши, че трябва да следва
стъпките му. Изгради укрепление, в което и до днес пазеше туптящото сърце на
племето им и жадуваше да му вдъхне славен живот.
– А ако все пак планът не успее, какво ще сториш? – престраши се да попита.
– Ще изгоря тази земя! – отвърна Лакапин. – Ще я изпепеля, за да не остане и една
изписана буква!
– Но тази земя е и наша...
– Именно. Затова ти се доверих, вместо да изтребя и вас! Славяните сте повече, но
сте слаби духом и оставяте варварите да ви водят!
– Не... не всички са слаби! – възрази Слав и стисна юмруци. Лакапин се усмихна:
колко лесно бе да получи каквото желае. – Ще ти докажа, че не могат да владеят
всички! Делата ми вече трябваше да са видими, ако не се бе довлякъл Баян. Мисли си,
че е непобедим... Но и с него ще се оправя скоро!

На сутринта българският цар и свитата му напуснаха Константинопол. Петър беше

унил и не продума чак до Велики Преслав. Когато пристигна, се затвори в покоите си
и размишлява дълго как да постъпи. Искането на императора беше жестоко, но Петър
знаеше, че не го ли стори, можеше да стане по-лошо. За всички. Видно бе, че Лакапин
е твърдо решен да нахлуе с войските си в българските земи. И колкото повече
размишляваше Петър, толкова повече императорските думи му се струваха верни.
Остави брат си да прави каквото иска и предпочете да страни от пререкания. Но
Лакапин май бе прав. Баян разпространяваше ерес по земите, градеше някаква тайна

227
общност и макар да не вършеше нищо против закона, разклащаше устоите на властта
и уважението към короната. Едва сега Петър си даде сметка, че Баян може би бе много
по-хитър, отколкото изглеждаше. И докато се правеше, че уж защитава царството от
бунтуващите се братя, той сам плетеше невидима мрежа, с която щеше да опита да
присвои властта.
Петър застина. Лицето му пламна от гняв, очите му потъмняха. Не, няма да го
остави повече да подкопава страхопочитанието към българския цар. Нито пък да
заплашва мира между две мощни империи.
Удари с юмрук по стената. Нагласи колана с меча на кръста си и с решителна крачка
пое към тронната зала. Свика съветниците и боилите и им заповяда да издирят Баян и
сподвижниците му и да ги заловят. А тайните убежища на апостолите им веднага да
унищожат.
Щом чу това, очите на Слав светнаха. Отдавна чакаше възможност да се
саморазправи с княза, но знаеше, че стори ли го без изричната заповед на царя,
можеше да си навлече гнева му. Днес обаче самият Петър му развързваше ръцете за
всичко, което бе поискал императорът.

Привечер Петър излезе да се разходи из градината. В небето плуваха черни облаци,

очертани от лунното сияние. Скупчваха се над планината. Лазеха по нея и сипеха
пороища. Главата му тежеше, все едно не в планината, а в него дишаха облаците.
Пурпурното му наметало се вееше зад гърба му. Влагата изостряше миризмите на
пръст и гнила шума.
Изведнъж от сумрака на здрача изскочи едра фигура, улови го и стисна устата му:
– Мълчи, Баян съм! Искам да се разберем мирно. Само двамата.
Петър изви рязко юмрук назад и удари брат си в корема. Баян залитна, пусна царя,
обаче не побягна, не извика.
– Как се осмеляваш?! – попита строго Петър.
– Изпратил си войници да ловят хората ми! Допускаш голяма грешка...
– Тези твои незаконни учения... веднага трябва да прекратят. Веднага!
– Подкрепи ме, Петре, това бе волята на татко...
– Не! – отвърна твърдо царят. – Така само ще предизвикаме война с
Константинопол. Това ли искаш?
– Как е възможно да си ми брат!
– И аз това се питам! – отвърна Петър и извади меча от ножницата си. – Щом
отказваш да ми се подчиниш, ще трябва да те задържа в тъмницата. Този път задълго!
Баян стисна юмруци, инстинктивно понечи да вдигне меча си, но се отказа. Вместо
това го прибра. Нямаше смисъл, знаеше, че Петър дори не можеше да се бие.
– Само опитай! – отвърна сурово той. Обърна се и изчезна в сумрака към бойниците.
– Спри! Това е заповед! – викна след него Петър, но Баян дори не се обърна. Разярен
в безсилието си, царят се развика към стражите: – Стража! Заловете го веднага!
Войниците, които чакаха на входа на градината, едва сега чуха гласа му. Хукнаха
след княза, но Баян с няколко замаха на меча си ги отблъсна. Изскочи навън, яхна
жребеца си Аспар и се изгуби в нощта.

Това унижение Петър не можа да прости на Баян. Позволи му да потъне дълбоко в

него и да се влее като отрова в плътта му. И дни наред не можеше да си намери място.

228
Държеше го единствено мисълта, че е дошло време да покаже на брат си кой
управлява тази страна.
След това решение вече му бе далеч по-лесно да изпълни заръките на императора и
да вземе остри мерки срещу разпространението на богомилството и кирилските букви.
В този ден бе поставено началото на най-страшната война – българи срещу българи. В
името на буквите. Царските войници започнаха да преследват апостолите на Баян.
Нахлуваха в манастирите и тършуваха за книги, писани на забранената от ромейския
император азбука. Гонеха монасите, които я използваха, и ловяха учениците им. След
като жертвите зачестиха, казват, че Петър отново потърсил Баян, за да го помоли да се
откаже от дейността си. Въпреки гнева си той не искаше да нарани брат си, нито
българите, които го следваха. Предложи му злато и земи, но Баян така и не прие
предложението му. Царят опита дори да се срещне с един от най-отдадените му
апостоли, най-големия им брат, наричан по това време Йоан Рилски, за да убеди и него
с мир да се откаже от идеите си и да повлияе и на Баян. Но Йоан отказал дори да се
срещне с българския владетел. Или поне така се шушукаше.

Киевското княжество, 6437 лето109

Олга и Игор прекарваха нощите си заедно, а в дните приближените на княза

откриваха господаря си все по-смирен и спокоен. Вечно гневните му очи омекваха,
стиснатите му някога устни се отпуснаха и дори усмихваха. И вместо яростни
заповеди понякога се опитваше да се шегува.
Самата Олга също преоткриваше съпруга си. Изумяваше я нежността, с която се
отнасяше към нея, въпреки че у всички останали будеше страх.
Един ден тя му сподели за последните си пътувания до България и за борбата на
Баян да съхрани българославянските букви. Онези, които приел още дядо им. Обясни
му също, че българите изповядват вече християнската религия и че имат своя азбука,
на която превеждат и пишат книги.
– Това ги превръща в народ, дава им сила и ги обединява, казва Баян. Вярвам му.
Откакто са ги приели, вече почти век са непобедими, знаеш – завърши тя, очаквайки
плахо какво ще отвърне мъжът ѝ.
– Олга, това е нелепо... буквите нямат нищо общо със силата на българите!
– Не съм луда, не мисли, че вярвам как някакви знаци могат да направят хората
непобедими... Но буквите, вплетени в историята и народния дух, могат да обединят, да
внушат усещане за принадлежност, свобода, смисъл в борбата и жертвата. Защото
едно е да се биеш за земя, друго е – за народ и неговото бъдеще! Ето това дава сила.
Това прави българите непобедими, откакто създадоха книжовна школа и станаха
народ.
– Говориш мъдро, Олга, но все още не съм сигурен какво целиш... И ние ли искаш да
създадем азбука?
– Азбука не се пише във вода е казал Константин-Кирил Философ, когато
ромейският император му заповядал да сътвори писмена за славяните от нищото.
Светите букви не са гръцките, нито латинските, а всички онези, които са част от
историята, паметта и общата воля на един народ. Русите нямат азбука, но хората ти от
години използват буквите, намерени в земите ни... Но това са именно онези, носени от
109
929 година от новото летоброене – Бел. ред.
229
българите във времето, когато са живели по тези места. Кирилската азбука е част от
историята на славянските народи – обясняваше разпалено Олга, – трябва да я дадеш и
на русите!
– Олга, забрави тези идеи! Нашите бояри110 ще възроптаят. Дори не говори за това!
– Нима от тревога за боярите ще оставиш народа си безписмен и неук? Варвари,
които те следват, го правят само от страх, не и заради народа си?... – Тя замълча и го
целуна. Стисна пръстите му в дланите си и добави: – Довери ми се, Игор, събери утре
Съвета. Аз ще говоря, ще опитам да ги убедя... Позволяваш ли ми? Ако се разгневят,
ще е срещу мен – усмихна му се мило и той я целуна на свой ред.
На другия ден княз Игор свика Съвета и ги призова да изслушат княгинята. Боярите
не скриха почудата си. Някои зашушукаха грубо, други я гледаха пренебрежително,
убедени, че ще я изплашат с кривите си лица. Тя потрепери, но въпреки страха се
изправи пред тях. Нямаше какво да губи, така или иначе, не я одобряваха от самото
начало. Можеше да изгуби само ако не опита. Спомни си Баян и непоколебимостта му
и реши, че трябва да е като него.
Изправи се и им разказа каквото бе видяла в България, както и за предложението ѝ
да въведат българските букви в княжеството им. Олга завърши разпалено:
– За да има народ, за да е силен той, трябва да сплотим хората около обща вяра,
светини и дела. Да пишем историята си, но с наши букви!
– Дори така да е... защо да вземаме тъкмо българската азбука?
– Защото тя не е само българска, а и славянска. Тя е на всички народи, през чиито
земи е носена и творена. Тези писмена не са на един народ, който сее власт над други,
а на силни хора, борещи се за свободата си. Ето, вижте, донесла съм книги!
– Това е измама! – викна един от боярите. – Българката се опитва да ни омагьоса със
заклинания...
Другите се разшумяха и започнаха спор с княгинята. В този момент Игор се изправи
и заяви:
– Замълчете! Не бързайте с присъдите! Спомнете си непобедимия цар Симеон,
когото никой, дори Константинопол, не сломи. Не беше глупак, а далновиден
владетел! Той и баща му Борис може би наистина не случайно наложиха тези букви из
България. А после сякаш се случи чудо и народът им стана непобедим. Нямаше
войска, която да ги срази, а царството им стигна до три морета. Превърнаха се в най-
силната империя след Романия. И това не бе случайно... Нека позволим на Олга поне
да ни покаже.
Княгинята се втренчи невярващо в съпруга си. Доскоро той сякаш не я забелязваше,
а днес я защитаваше пред Съвета, а от боярите зависеше стабилността на властта му.
Баян се оказа прав – помисли си тя, – трябва първо да дадеш любов, за да получиш,
както учи и самият Иисус Христос. Беше прав и че понякога хората се разминават, ако
всеки се страхува да протегне пръв ръка.
Княз Игор долови недоумението в очите на приближените си, затова продължи:
– Нека Олга опита... да учи монасите в столицата. Може да не приемаме буквите за
свои, но поне светите мъже да се научат да четат българските църковни книги. Нямаме
други. А и русите разбират български. Ако това не доведе до добро, ще се откажем.
Боярите се спогледаха, сякаш търсеха помежду си кой ще се осмели да надигне глас.
Всички мълчаха, докато не се изправи Николай, родственик на Игор, най-

110
Така са наричани боилите в руските земи. – Бел. авт.
230
непримиримият, който все още не можеше да преглътне гнева си, че не е на престола
вместо него.
– Помни ми думата, Игор, ако жена ти се окаже предател, и двамата ще съжалявате
жестоко !
Думите му режеха като ножове, Олга едва издържаше да слуша обидите и
недоверието на боярите. Искаше да побегне, но остана заради мъжа си.

Когато Съветът приключи и двамата се скриха от погледите, Олга го прегърна и

прошепна:
– Благодаря ти, скъпи! Обещавам, няма да съжаляваш, че ми се довери!
Той не отвърна. Само стисна челюсти. Не вярваше в буквите, но не ги приемаше и за
заплаха, не и пред щастието на съпругата си.

231
 Баян
Тези дни Баян не можеше да си намери място. Все гледаше да се занимава с нещо,
но така и не успяваше да го завърши. Трудно се съсредоточаваше, не чуваше, когато
някой му говореше. Погледът му бягаше през прозореца и следваше очертанията на
дворцовите кули. Когато ходеше, сливаше се със сянката си.
Очакваше Мария да роди всеки миг и се опитваше да се подготви за жестокия час, в
който неговото дете ще изплаче на бял свят, а той няма да е там. Няма да е бащата,
който ще го прегърне и целуне, който ще му даде света. Не, ще бъде брат му Петър.
Носеше се като призрак – блед, с празен поглед, очите му често бляскаха влажни.
Почти не спеше, не се хранеше.
Песоглавеца го наблюдаваше с тревога и се молеше мъката му скоро да свърши.
Чудеше се как може Баян толкова да обича тази жена, че от невъзможността да е до
нея да губи дори способността си да диша. Вениамин не знаеше какво е любов, но като
гледаше брат си, представяше си, че това е най-голямата мощ на света. Но не самата
любов, а силата на сърцето, което обича. Колкото по-голямо и силно е едно сърце,
толкова душата, в която бие, е по-способна да обича. Особено когато любовта е
копняна, когато не е хабена в евтини страсти. Не всяка любов е еднаква, мислеше си
Песоглавеца, обичта на ненаситните, както и на дребните души, които не умеят да се
борят за чувствата си, изглежда като дим на гаснеща свещ. А на силните като Баян,
които не склоняват глава пред трудностите, любовта им е тъй ярка, че може и самите
тях да изпепели в пожара си.
Тези дни Баян се опитваше да оцелее въпреки нея, живеейки за народа си, чертаейки
пътя му с буквите. Ако не беше вярата му в тях, сърцето му отдавна да бе спряло да
бие.

Един ден новината дойде. Баян беше край Патлейна, защото не смееше да се
отдалечи от Преслав. Дотича Елени, доверената прислужница на Мария, и му
прошепна нещо. Баян изпусна пергаментите, които носеше, и пребледня. Дясната му
ръка потрепери нервно.
Преславските камбани безпощадно закънтяха. Скачаха като полудели една през
друга и се удряха с мощен звън. Елени му каза, че царицата е родила, но и че е
изгубила много кръв и е почти в несвяст.
Баян захвърли всичко и хукна към конюшнята. Оседла Аспар и го пришпори в галоп
към двореца. Камбаните не спираха да бият, а преславци радостно се поздравяваха за
раждането на царския наследник. Чуваха се възгласи и за голямата любов, която
кипяла в царското семейство, щом е довела до мъжка рожба.
Поданиците се стичаха към площада. Баян скочи от коня и започна да си пробива
път през тълпата с лакти, теглейки животното за юздите. Възгласите кънтяха в ушите
му. В душата му се блъскаха едновременно ярост и бяс, безизходица, проблясък на
щастие – има син, – а после отново го сковаваше адската болка, че това дете никога

232
няма да бъде негово. Никога не ще може да е до него като баща. Блъскаше хората с
ръце, а те го гледаха изумени. Преславските камбани ехтяха все по-силно – гърмяха в
сърцето му.
Върза коня и премина през подземния тунел към двореца. С бързи крачки пресече
страничните коридори и най-сетне стигна до покоите на Мария. Царицата лежеше в
леглото си безжизнена, завита с одеяло. Лицето ѝ беше бледо, почти се сливаше с
възглавницата. Косите ѝ бяха влажни, устните ѝ сухи и напукани с кървави цепки.
Завивката потрепваше в диханията ѝ.
Както му бе казала Елени, царицата родила преди няколко часа. Тълпата зяпачи,
сред които жените от царското семейство, бабите, които я израждали, и прислужници
оставили най-сетне Ирина да почине и се оттеглили.
Баян се хвърли към нея, прегърна я и я целуна.
– Господи, Хуба... Мария, добре ли си?
– Имаш син – прошепна тя и едва раздвижи устни в усмивка. Посочи му люлката и
го подкани с очи да надникне.
Баян се приближи. Вътре шаваха миниатюрни ръчички, с розови пръстчета като на
мишле. Очичките се въртяха невиждащи. Спряха се на Баян. Дъхът му секна. Трябваха
му минути да улови отново ритъма му. Устните му трепереха усмихнати.
– Избрах му име... казах на Петър, че искам да се казва Борис. На дядо ви... Твоята
буква...
Очакваше думите ѝ да предизвикат радост у княза, но вместо това видя как
юмруците му се стягат, а усмивката му се стапя. Лицето му пламна. В този миг Баян си
представяше как Петър прегръща детето и го милва, как целува Мария. Обърна се към
стената и опря на нея глава. Остана дълго неподвижен, че Мария се изплаши. Опита да
се изправи, но болката все още бе прекалено силна. Напуканите ѝ устни прошепнаха:
– Ела тук, моля те... – Баян не продума и тя отново го подкани: – Моля те.
Той се обърна, погледна нервно към люлката, към Мария и коленичи до леглото. Взе
ръката ѝ и я целуна.
– Как да живея с всичко това? – прошепна князът. – Как да намеря сили и
оправдание да го преживея... Да се изправя и продължа?
Той опря чело в дланта ѝ и Мария усети как потрепери и тихо зарида.
– Нима мислиш, че на мен ми е лесно... – отвърна му.
– Как... как се стигна дотук...
– Когато две сърца се обичат, логиката между тях не съществува. Ненужна е.
– Не мога повече така... – прошепна той. – Не издържам да си далеч от мен, друг да
те докосва... А сега и синът ни...
– Стани, ела... – Мария се опита въпреки болките да го притегли към себе си. Очите
му бяха насълзени и зачервени. – А нима можем да сторим друго?
Баян не откъсваше поглед от нея. Дълбока бръчка разполови челото му.
– Обичаш ли ме, Мария, обичаш ли ме все още?
– Как може да ме питаш... Обичам те повече от себе си.
– Нима е справедливо да пропуснем собствения си живот в името на чуждия?
– Господ ще ни възнагради – каза му тя.
– Не съм убеден, че там има някой... – Баян погледна гневно нагоре. – Че на този
проклет свят има друго освен собствения ни живот и делата ни.
Сълзи опариха очите на Мария. Разбра, че този път Боян бе прекалено наранен, за да
продължи агонията, в която и двамата живееха. Самата тя искаше единствено него,

233
любовта му, близостта му. Доскоро Мария мразеше буквите, които ѝ го отнемаха. Но
откакто започна сама да ги учи и чете, осъзна, че в тях той намираше нещо повече от
писмена. И ѝ ставаше по-леко, защото разбираше, че го дели с нещо важно. Копнееше
да е с него, но виждаше, че избереше ли нея, чувството му за вина щеше да унищожи и
двамата. Това би означавало да му отнеме света, в който вярваше, за който толкова
упорито се бореше. Един живот... Имаха обаче само един живот. Как бе редно да го
изживеят?
Очите ѝ обхождаха лицето му, докато мислите ѝ се блъскаха една о друга. В този
миг взе решение, че няма да позволи на мъжа, когото обича, и на сина им един ден да
се проклинат заради нея. Все някак щеше да намери начин да живее с това. Да се
научи да мечтае за Боян, да следва сянката му по улиците, да го докосва в сънищата си
като привидение. Някак. Сърцето ѝ затуптя болезнено, пръстите ѝ се вкопчиха
неволно в китката му. Това трябваше да каже всичко.
– Бояне... искам да... стига болка... Прав беше, тук е мястото ми.
Той я погледна недоумяващ.
– При Петър?
– Аз съм царица на българите, синът ти ще стане цар – нямам право да мисля за
друго... Дано разбираш, правя го за теб... Забрави ме!
Погледът му потъмня. Мария не откъсваше очи от него. Търсеше знак, че не я мрази
за казаното. Той се изправи и отвърна сухо:
– Разбирам... Ще те оставя да починеш!
Пръстите ѝ се отпуснаха и освободиха ръката му. Баян целуна детето в люлката,
целуна и нея по челото и тръгна към вратата. Непоносимата скръб смаза Мария, сякаш
излезеше ли Боян сега, сърцето ѝ щеше да спре. Даде си сметка колко много
означаваше той за нея.
– Бояне! – простена тя. Князът се обърна. Колко много искаше да му каже, но
устните ѝ мълчаха. Неговите също. Днес беше родила сина му, днес трябваше да е
паметният им ден. Но ето че днес дойде и мигът, в който сърцата им молеха за вечен
покой. Няколко думи се отрониха: – Не забравяй... колко те обичам.
Усети болезнена печал в гласа ѝ и се върна. Наведе се и притисна тялото ѝ към
гърдите си. Целуна устните ѝ едновременно с мъка и копнеж. Долови хриптене,
устната ѝ, впита в неговата, се изпъна. Плачеше. Той обгърна раменете ѝ с ръце.
– Не мога да се откажа! – промълви, притискайки сърцето си до неговото.
Той не отвърна. Остана няколко мига неподвижно в прегръдката ѝ, после се изправи
внезапно. Приличаше на войник, решен да марширува към смъртта като спасение.
Преди да излезе, каза:
– Всичко ще е наред... Винаги ще бдя над вас...

Песоглавеца
През следващите седмици Баян продължи да живее с книжовната дейност и
разпространението на буквите. Още по-настървено, сякаш, спреше ли, светът щеше да
рухне. Затвори се в себе си, не говореше почти с никого. Намираше си често причини
да язди до Равна, защото пътят и препускането можеха да приглушат бурята в ума му.
Спеше все по-малко и работеше все повече, страхувайки се да остане сам със себе си,
за да не съзре отново адската болка, изписана в чертите му.

234
 Ден след ден князът превръщаше делото на дядо ни и баща ни в съществуване. В
спасение. Далеч от любимата и сина си светът му беше празен и единственото, с което
можеше да го изпълни, бе вярата, че гради бъдещето на народа си. Бъдеще, от което
дори собственият му брат бе готов да се отрече, за да угоди на силните.
Но, за добро или лошо, в това тежко за него време Баян успя да построи здрави
основи за един нов път, който можеше да промени България. Укрепи манастирите в
Патлейна и „Света Богородица“ и събра в тях изтъкнати книжовници, готови да се
посветят на българската книжнина. Ден след ден последователите на делото му се
увеличаваха. Историята за буквите и за княза, пазител на народа, обхождаше земите
тъй бързо, сякаш се носеше на крилете на вятъра. Броят на желаещите да се
присъединят нарастваше – както да се учат, така и за редиците на тайната му войска.
Един ден при Баян дойде жена. Беше Макрина. Без да увърта, го помоли да я
приемат при тях като бранител и воин.
– Макрина, опасно е... – отвърна ѝ той.
– Мога да се бия не по-зле от всеки мъж – гласът ѝ беше твърд, уверен, но очите ѝ
гледаха в земята.
– Не искай това от мен... – каза меко Баян. Усещаше, че нещо я терзае. – Не мога и
пари да ти дам... зная, че издържаш семейството си.
– Семейството ми е добре. Мама вече работи – отсече тя. – Позволи ми да се боря за
нещо, в което вярвам. Виж ме... сама съм. Нямам си нищо освен... Позволи ми да стана
част от делото ти!
Разбра я. Самият той бе започнал така. Не попита повече, нямаше значение. Прие я и
знаеше, че може да ѝ се довери. Позволи ѝ, ако иска, да остане на служба и при Слав,
за да следи дали боляринът няма отново да си науми нещо, а и за да си докарва
някаква прехрана.
Макрина бързо навлезе в дейността. Беше на всички срещи и учения, изпълняваше
перфектно всяка задача и никога не се оплакваше, даже при най-трудните. Скоро дори
я приеха за тринайсетия апостол, когото бяха изгубили с предателството на Иван.
Баян пътува тайно до Константинопол и успя да донесе много книги за превод от
Магнаура – богословски, научни, философски. Поръча да се напишат нови. Когато
можеше, дори сам сядаше да пише, както беше правил и баща ни. Книжата, които се
творяха, бяха посветени на различните области на познанието за държавността,
науката, литературни творби и за силата на буквите. Сред тях най-често се преписваше
За буквите на Черноризец Храбър и богословски книжа, които се разнасяха из
българските храмове. Целта на Баян бе апостолите полека да заменят всички гръцки
книги с български и народът да не слуша повече чужда реч в църквите. Баяновите
апостоли пишеха и книги, в които се говореше за изконните ценности на първите
християни. Пишеха и учеха хората на вяра и на революционни за времето идеи като:
религиозната свобода, свещенодейното равноправие между хората, нуждата от
промяна в социалния ред, за свещеното отношение към всички живи същества, тъй
както някога е призовавал и тракийският пророк Орфей. Апостолите проповядваха
обаче и нетърпимост към своеволията на властта и насилието, прилагано от Църквата
и държавата, наричани често от тях противочовешки общини. Но не защото бяха за
анархията, а защото искаха да откъснат хората от втълпяваната им още с раждането
нужда да се подчиняват сляпо. Учеха българите да мислят, преди да сторят своя
избор – било за живота, било за смъртта, било за вяра, било за писмена. Идеите им
бързо попиваха сред изстрадалия народ като капки вода в пустиня и Баяновите

235
следовници се радваха на всенародна обич. Хората съзираха в апостолите и княза
надежда и спасение, промяна към добро. По села и градове говореха за тях и ги
наричат „пратеници на Бога, избраници или просто Богу милите“, като постепенно се
наложи името им богомили. Не се мина дълго и революционните им възгледи излязоха
даже извън пределите на страната. По това време Църквата и държавата грабеха все
повече от селяните, като им оставяха само колкото да оцелеят. Така съвсем естествено
и недоволството растеше. Хората се нуждаеха от вяра в по-доброто бъдеще и тъкмо
нея съзряха в идеите на богомилите.
Книжовниците пишеха книгите на български и разнасяха едновременно
богословските и обществените възгледи, познанието за буквите и българския език.
Баян създаде и нови скриптории из Карвунската земя 111 и Одесос, далеч от очите на
ромеите.

Това, което особено ме впечатляваше, бе как всички апостоли съзнаваха, че, рано
или късно, дейността им ще бъде разкрита, но не спираха борбата си дори за ден. За
тях не беше важно, че ще умрат, а каква част от делото ще завършат, преди да ги
застигне смъртта. Вероятно затова Баян построи укрепления около проходите и
скалите на мистичния Мадарски конник, както и по преславското планинско плато и
Равна. В скалните килии укриваха книги. Там, далеч от хорските очи, творяха и
писарите.
Дейността им набираше сила, буквите достигаха до все по-далечни краища на
страната. И това все повече тревожеше императора. Бързината, с която се
разпространяваха, го плашеше. Когато се убеди, че Слав не се справя със задачата да
ги спре, изпрати в Преслав още гръцки войници под предлог, че пазят царското
семейство и правата вяра. Петър пък пращаше войници, които да преследват
богомилите, за да доказва верността си към Лакапин.
Така ромейските и българските воини все по-упорито преследваха апостолите на
буквите, като и техните сподвижници. Дори успяваха да издебнат и заловят по
пътищата мнозина от последователите им. А когото хванеха – хвърляха го в
тъмницата и го изтезаваха жестоко, за да се отрече от вярванията си и да предаде
останалите.
В манастирите и скрипториите Баян и верните му хора не допускаха
инакомислещи – бранеха ги зорко и от ромеи, и от царски войници.
А народът все по-често мълвеше името на Баян. Историите за храбростта и
щедростта му обхождаха земите от уста на уста. Нарекоха го даже Боян Магесника и
Пазителя. Някои от тях търсеха помощта му за селата си, други – за да укрият
семействата си в манастирите му. Но един ден се случи нещо, което настърви още
повече император Лакапин срещу българските книжовници.

Беше пролет, селяните сееха нивята, пъстри цветове и зелени листа багреха гората,
птиците пееха от заранта и се завръщаха в гнездата си.
Този ден Баян ме изпрати да придружа отец Богомил до манастир край Одесос.
Когато се представихме на портата, ни пуснаха и пред нас се разкри широка постройка
на два етажа. В двора ѝ имаше и църква. Свещеник ни поведе към тясна врата в мазето
на сградата. Самата тя беше голяма и здраво построена, покривът ѝ бе покрит с кафяви
керемиди, коминът ѝ димеше, по прозорците ѝ пъстрееха цветя. Приличаше по-скоро
111
Добруджа. – Бел. авт.
236
на болярски дом, отколкото на манастирска постройка. Когато слязохме долу, видях,
че мазето бе пригодено като работно помещение за книжовниците. Имаше дървени
маси с пергаменти и мастилници.
Това беше едно от тайните училища в страната, където освен монаси учеха местни
сподвижници и дори две момчета, синове на тукашен велможа, верен пълководец от
свитата на цар Симеон. „На баща ми“, така се очаква да напиша, но все още пръстите
ми отказват. Тук беше дори майката на младежите.
Мъж в расо чертаеше букви с въглен по груба дъска. Пръстите му бяха почернели от
катранения прах. Млади и стари бяха впили погледи в символите, изписани по
назъбеното дърво, и повтаряха след него:
– Ижица, ер малък, шъ, щъ... – После той обясни: – Тези букви ги няма никъде
другаде по света освен в българската азбука. Създадени са преди векове, за да
изразяват звуци, които ги има само в нашия език. Както и: жъ, бъ, чъ...
В този миг дървената врата зейна, удряйки се в каменната стена. В залата нахлуха
десетина ромейски войници.
– Какво правите тук? – викна този, който ги предвождаше. – Какви са тези
драсканици?
– Буквите на българите! – заяви едно от момчетата, като се изправи. Ужасèна, майка
му го дръпна да се сниши, но то остана изправено.
– Хванете този сополанко! – заповяда воинът, а майката извика. Мъжете до нея я
спряха. Пълководецът не я видя, защото в този миг беше зает да сече дъските,
изписани с кирилски букви. После кресна: – Езическите драсканици са забранени със
закон! Императорът ви е дал славянска азбука! Ако не ви харесва, използвайте
свещената гръцка!
– Свещена е толкова, колкото и българската! – отвърна момчето, въпреки че
ромейските воини вече го държаха.
Водачът им се обърна към него и го стрелна с очи. Млад монах извади нож и се
хвърли срещу войниците, но не можа да пребори силните им мечове и те го повалиха
на земята.
– Отведете детето! Веднага, докато тази паплач не забрави еретичните драсканици, с
които оскверняват земите!
Майката в дъното отново проплака сподавено. Войниците вече излизаха,
отвеждайки момчето. Жената зарида, въздухът се изпълни с отчаяни възгласи.
Но в този миг отвън долетя глъчка и метален звън от мечове. Монаси и селяни
хукнаха да видят какво се случва. Лицата им се озариха, щом съзряха Баян на черния
му жребец с меч в ръка да се бие храбро с гърците. Острието му звънеше в ризниците.
Самият той беше облечен в кожени панталони и ботуши, бяла риза и кожен нагръдник
с метални люспи. На главата си носеше шлем с конска опашка, както една време
прабългарските пълководци. С няколко удара повали ромейския военачалник и
освободи детето. Изтегли го на коня си и се приближи към къщата да го върне на
ридаещата му майка. После пришпори жребеца си и догони останалите войници.
Остави ги живи, но нареди на хората си да ги жигосат с българска букви, за да
разказват.
И войниците отнесоха кървавите букви в Константинопол и предадоха за случилото
се на императора, а той се закле да отмъсти на Боян веднъж завинаги за унижението.

***

237
 В тези дни Петър прекарваше голяма част от времето си в манастира до Кръглата
църква, потънал в богословски книги и молитви. Това беше неговият начин да вярва,
че прави нещо за страната си, без да се налага да използва меча си. Без да спори с
боилите, които все повече негодуваха, че страната се пълни с ромеи, вместо да се
вдигнат на оръжие и превземат Константинопол, както искаше някога Симеон. Петър
не понасяше спорове и сблъсъци от дете, страхуваше се от тях и гледаше да ги решава
по мирен път, да отстъпва или да се крие. И тъй като в този случай беше наложително
да отстъпи пред Лакапин, предпочиташе да избягва боилите. За успокоение им даваше
все повече земи.
Вечер се прибираше и се радваше на малкия Борис. Мария обаче все по-рядко го
допускаше до себе си. Странеше от Петър, оправдавайки се с грижи по детето и
безсъние. Не бе я прегръщал от нощта, когато тя пожела.

За разлика от Петър, който мразеше конфликтите, брат му Михаил все по-уверено

събираше около себе си боилите и велможите, които копнееха за славните дни на цар
Симеон. Беше ги убедил да го подкрепят с бойните си дружини, за да вземе престола.
Вярваше, че короната му принадлежи, и виждаше своя възможност именно сега,
когато доверието към Петър бе разклатено както сред боилите, така и сред
поданиците, които почти не виждаха царя си.
Княз Михаил, нашият брат от първата съпруга на Симеон, вече бе привлякъл най-
силните сред болярите, обещавайки им, че ако го подкрепят, ще увеличат земите си,
както и че ще изгонят гърците. А неуспешният опит за бунт на княз Иван отдавна бе
забравен.

238
 Баян

Един ден при княз Баян пристигна непознат мъж. Свали калпака си и лъсна
сплъстената му сива коса. Беше облечен във вълнена риза, зле закърпена с парчета в
различни цветове. Представи се, че иде от село край Преслав. Извини се за дързостта
си и го предупреди, че е дочул разговор за бунт в местната кръчма. Чул да говорят
княз Михаил и двама боили. Баян яхна коня си притеснен и препусна към брат си
Михаил. Нахълта в къщата му и го завари да вечеря. Баян настоя пред семейството му
да ги оставят сами. Княз Михаил се изправи, залитайки. Очите му гневно святкаха.
Дъхът му вонеше на вино. Стисна дръжката на меча си, но Баян сложи ръка върху
неговата и го стрелна с поглед. Очите му стъписаха Михаил с категоричността си.
Баян опита да го придума, че заедно братята са по-силни, също като петимата синове
на хан Кубрат. Разказа легендата за Чудото на Петимата. „И ние сме петима“, каза
му, но Михаил не щеше и да чуе – искаше всичко за себе си.

Михаил излезе бесен от къщата. Цял живот чакаше тази възможност за трона, а
последните години го крепеше единствено мисълта да организира перфектния бунт.
Беше подготвил хората си, но бе пропуснал една малка подробност – бе подценил
Мариам, която винаги успяваше да постига целите си още от мига, в който измести
майка му от сърцето и дома на цар Симеон.
След разговора с Михаил Баян изпрати писмо до Петър с предупреждение да очаква
нов бунт и сам събра най-добрите си воини. Знаеше, че школите не са заплашени от
Михаил, защото той не се интересуваше от буквите, а единствено от короната. Затова
Баян насочи всичките си бойци към двореца. Там, където живееше сърцето му. В
онази нощ той бе готов да загине, но не и да допусне животът на Мария и сина им да
бъде застрашен.

Същата вечер Михаил събра боилите, с които се бе съюзил, и обсъдиха атаката си,
която готвеха за изгрев-слънце. После яхна коня си и препусна към дома си. Когато
наближи портите, за малко да се сблъска с конник, който изхвърча от имението му в
галоп. Беше покрит с наметало и Михаил не можа да го разпознае. Видя само, че
юздите на белия жребец бяха украсени с царски знаци. В гнева си не отдаде значение
на случката. Без да разговаря с никого по пътя си, влезе в покоите си и нареди на
слугите да му донесат кана вино. След втората чаша се тръшна в леглото си и заспа.
Не подозираше, че конникът, с когото се бе разминал, беше самата Мариам, която
тайно беше посипала възглавницата му с капки отровен орлеандър.
Михаил не се събуди и бунтът не се състоя.

През това време, както беше заповядал императорът, Мариам и Петър не спираха да
изпращат войници към манастирите и укрепленията, за които им донасяха, че укриват
апостолите. Но всеки път царските войски биваха разбивани от добре обучените бойци
на княза. Пазеше ги така зорко, че книжовните средища бяха недосегаеми.

239
 Един ден царицата майка повика Петър в покоите си. Той се подчини, но още с
влизането си тя му се стори по-притеснена от друг път.
– Ако не спрем брат ти и сподвижниците му, рискуваме мира с Константинопол,
знаеш – започна тя. – Рискуваме всичко, защото не можем да се изправим срещу
императорската армия! Войските ни не могат да спрат дори маджарските нашествия,
плячкосващи земите ни.
– Какво ми предлагаш, майко? – попита изплашен Петър.
– Има само един начин да унищожим средищата на ереста – трябва да издебнем
момент, когато брат ти е далеч и не ще може да ги брани.
– Той вярва в тях... – сподавено отвърна Петър. Думите му изненадаха самия него. –
Вярва, че са в името на българския народ.
– Народът ни има нужда от мир – заяви Мариам.
Петър сбърчи вежди и сви устни. Искаше му се да е права. Не можеше да спори с
нея.
– Ще помисля! – каза и излезе от покоите ѝ.
Петър не подхвана повече темата с майка си, но и не предприе нови атаки срещу
книжовните средища на Баян. Въпреки това набезите срещу тях не стихнаха. Някой
продължаваше да напада монасите и свещениците, които използваха българската
азбука и проповядваха на български език. Не стихнаха и нападенията срещу школите.
И с всеки изминал ден жертвите на неназованата война на буквите се множаха. Баян се
бореше неуморно със заплахата, докато един ден и той се почувства безсилен. Отиде
при патриарх Димитър, единствения, на когото вярваше, и му поиска съвет.
– Ти си ми като баща – призна. – Вярвам ти за всичко! Кажи ми какво да сторя... Как
да спра тази негласна война? Правя всичко по силите си, но става все по-страшно...
Къде греша? Все трябва да има начин да спася буквите и всички онези, които вярват в
тях.
Старият човек потърка пръсти в дългата си бяла брада. Пое дълбоко въздух,
погледна към небето и заговори:
– Историята ни учи как да променяме бъдещето си, Баяне! Припомни си какво е
сторил някога самият Константин Философ, когато в същата тази война на буквите и
неговите апостоли са били гонени и жестоко заплашвани. Тогава е било дори по-
страшно, защото славянските писмена били извън закона във всички страни, дори и в
България, а немци и гърци избивали навред учениците на светите братя.
– Какво... какво е сторил тогава Константин-Кирил?
– Въпреки възрастта си и крайната умора, налегнала тялото му, когато се убедил, че
няма друг избор, вдигнал се и отишъл чак в Рим, при папата. Говорил с него и успял
да го убеди да благослови славянската азбука. Постигнал го с хитрост, внушавайки му,
че този е начинът папата да ограничи разпространението на гръцката азбука и
влиянието ѝ на Запад... Но най-съществен принос за това имала самата сила на
буквите.
Баян се втренчи в патриарха в очакване да чуе продължението на историята.
– В Херсон вече са ти разказали какво се е случило, когато Константин Философ
започнал да чете Евангелието на тайната азбука, нали? Морето се разтворило и на
дъното му открили мощите на свети Климент Римски. Именно с тази случка той
доказал на папа Адриан Втори, че славянските букви заслужават благословията му. И
Светият отец склонил.
– Папата благословил ли е буквите?

240
 – Невероятното е, че чудото с мощите се случило тъкмо когато било най-нужно във
войната на буквите. И това само показва, че чудесата са Божии знаци, които винаги
имат велика причина да се сбъдват. Да, славянската азбука била благословена, макар
не кирилската, а императорската, празната. Но за онова време случилото се било
важна първа стъпка... Тогава последвало и друго... – Димитър се замисли, погледът му
засия. – Константин-Кирил Философ се споминал най-неочаквано скоро след тези
събития. Някои казват, че заболял от странна болест, други – че бил тровен с нещо.
Така или иначе, той не се завърнал и повече никой не го видял. Погребан бил в Рим.
Но учениците му вече можели да разпространяват славянската азбука, без да бъдат
гонени и заклеймявани. Няколко години не били преследвани и за това време успели
да изучат много последователи и да поставят основите на славянските школи и
писмената традиция. Методий правел всичко да запази живо делото на брат си. След
като обаче и той се споминал, а също и папа Адриан Втори, гоненията се възобновили
и така до днес. Дядо ти и баща ти успяха да направят поне България толкова силна, че
се превърна в остров за свободата на буквите, но виждаш, че сега дори тук не е
безопасно... Изглежда, Лакапин е готов на всичко, за да спечели тази война веднъж и
завинаги!
– Не мога да позволя да умират повече хора! – заяви твърдо Баян. – Ако това е
начинът, то трябва да накарам папата отново да признае писмената ни, за да ни
оставят на мира византийци и немци.
– Баяне... – прошепна старецът и очите му лъснаха – баща ти щеше да се гордее да
чуе тези думи. Да ги чуе от теб! Имаш пълната ми подкрепа!
Патриархът прегърна княза и го притисна с треперещи ръце, за да скрие сълзите си.

***

Баян се подготви за дългия път и когато всичко бе готово, довери единствено на

патриарха, на Макрина и на Песоглавеца, че ще замине рано сутринта на следващия
ден.
Не искаше да знае чакат ли го опасности. Дори не бе сигурен дали тръгва, за да
защити буквите, или за да е далеч от Мария, за да намали болката от липсата ѝ. Доста
се колеба дали да не ѝ сподели. Последната нощ се въртя дълго на дървения нар, но
мисълта, че може повече никога да не я види, не му даде покой, не го пощади и сънят.
Когато едва се бе зазорило, той се предаде, осъзнавайки, че не е способен да замине,
без да види любимата си за последен път. Без да ѝ обясни.
Князът отложи пътуването и рано сутринта написа бележка до Мария. Сложи я в
подвързията на книга, която ѝ изпрати по самия патриарх. Знаеше, че тя неведнъж се
бе обръщала към него за книги и че именно той я бе научил на българските букви.
Мария откри бележката още щом разлисти страниците. Сърцето ѝ прескочи и отново
заби – толкова бързо, че се задъха. Трябваше да прочете думите няколко пъти, за да е
сигурна, че не си въобразява. Баян ѝ пишеше, че я чака в Кръглата църква.
Царицата скочи от креслото и нетърпеливо смени роклята си със сребристата, която
пазеше за него. Среса косите си до блясък, сложи руж на бледите си страни и хукна
към тайния проход под двореца.
Баян вече я чакаше в дъното му. Ослушваше се, но долавяше само далечния марш на
царските войници и пукота на капките вода, стичащи се от тавана. Губеше търпение и

241
вяра, че ще я види отново, слънцето скоро щеше да залезе. Изведнъж долови ситни,
припрени стъпки.
Превъртя се ключ в желязната ключалка и решетката изскърца. Отново стъпки, но
сега някак забързани и леки. В тунела се очерта фигура, скрита в наметало. Баян не
помръдна. Вече нищо друго нямаше значение, освен да види Мария, да я прегърне.
– Бояне!... – чу се възглас. Приличаше на ридание. Беше тя.
Затича се и се хвърли в обятията му. Притисна се към него и скри лице в гърдите му.
– Мислех, че повече няма да те видя! – проплака тя.
Баян вдигна брадичката ѝ към лицето си и се изгуби в очите ѝ. Така както беше
копнял с месеци. Искаше да ѝ каже толкова много, а не можа да продума. Челото му се
набърчи, все едно щеше да заплаче, очите му заблестяха и той впи устни в нейните.
– Добре ли си... – попита я, когато дойде на себе си?
– Жива съм, дните се нижат...
– Детето?
– Борис е добре... опитва се вече да говори. – Тя се усмихна.
Баян отново я целуна по устните, по всяка луничка на лицето, сякаш се опитваше да
изпие мъката ѝ. Усещаше как плътта му се съживява, след като месеци е била като
мъртва. Месеци нищо не бе трепвало в него, а сега всяка фибра гореше от жажда, от
страст. Ръцете му развързваха наметалото ѝ, тялото му, ръцете му я обгръщаха. Тя се
вкопчи в ризата му и я задърпа. Върховете на езиците им дръзко се докосваха. Баян
усети въздишка някъде дълбоко в нея, вкуса на солените ѝ устни, топлината на
тялото ѝ, стоновете, които го удряха в стомаха и разпалваха страстта му, блясъка на
погледа ѝ, впит в неговия.
Останаха притиснати един в друг, облегнати на влажната стена. През решетката
откъм църквата се процеждаше едва доловима слънчева светлина. От гърдите му се
изтръгна пареща въздишка. Сложи длани на бузите ѝ и вдигна лицето ѝ към своето.
– Как ще живея без теб...
– Не е нужно – проплака Мария.
В отговор той я прегърна и прошепна:
– Искам да те помоля за нещо...
– Да? – побърза да отвърне тя.
– Ела с мен... трябва да ти покажа нещо.
– Какво... какво – зашепна Мария и лицето ѝ се озари с надежда. Какво можеше да е
толкова спешно, освен ако не бе нещо за тях.
Стиснала дланта му, тя го последва през тунела към светлината. Излязоха зад
църквата и Мария плътно придърпа качулката над очите си, така че да не се вижда
лицето ѝ. Баян яхна коня си и протегна ръка към нея да я издърпа на седлото. Докато
яздеха през полето, здрачът бавно поглъщаше града. Оцвети крепостните стени в
черно и ги превърна в зъбци на трион. Денят се стопи в бледа жълта ивица.
Докато Аспар препускаше към скалите, царицата се бе сгушила в гърдите на княза.
Обожаваше мириса му, ударите на сърцето му. Не искаше да мисли за после. В този
миг Мария беше до него и знаеше, че той не я е забравил.
Стигнаха до Мадарската скала с каменния воин. Луната го огря, подчертавайки
стотиците изсечени около него букви – някои български, други гръцки, трети
тракийски символи. Мария се опита да ги чете, но не можеше да разбере дори
гръцките.

242
 Баян скочи от коня и ѝ помогна да слезе. Хвана я за ръката и я поведе. Минаха
покрай скалните масиви и продължиха да се катерят нагоре. Стигнаха до дълбока
пещера. На входа вардеше стража. Баян ги поздрави и влезе с Мария. По стените на
пещерата играеха сенки. Придвижиха се до огромна, осветена от пламъците на
факлите зала. Около дървени маси и постлани по земята кожи седяха мъже, които
пишеха по пергаменти. Един от тях рязко се изправи и тръгна стремително към Баян.
Сграбчи го за лакътя и го дръпна настрана. Погледна изплашен Мария и зашепна:
– Какво прави тя тук? Нали се сещаш, че пуснем ли я жива оттук, утре гърците ще
изпепелят всичко и всички ни! – Беше Борил, монахът, който ръководеше тайния
мадарски скрипторий и школа.
– Спокойно, никога няма да ни издаде!
– Защо си я довел?
– Тя... Ирина е царица на българите... майка на царския наследник. Трябва да знае!
– Ха, че той българският цар не ще да знае, ти за нея се грижиш! – Борил се засмя
горчиво, но погледът му се сблъска с този на Баян. Беше като щит, готов да спре всяка
съпротива. Монахът разбра. – На твоя отговорност – отвърна и като стрелна с очи
заплашително царицата, се отдалечи и седна да пише.
Мария се вкопчи в Баян изплашена.
– Какво е това място?
– Тук се крием, за да пишем книгите си на български, да учим езика и азбуката си.
Петър слуша за всичко дядо ти Лакапин – позволил му е дори да изпрати войници из
земите ни да унищожават огнищата на буквите… Беше права – страхуват се от
писмената ни! Осъзнават собственото си безсилие и фалшиво величие.
– Но дядо твърди, че се бори с езичниците!
– По българските земи отдавна няма езичници!
Баян понечи да улови ръката ѝ, но се спря. Не можеше пред всички тези очи.
Помоли я да го последва и разведе Мария из пещерата. Влязоха и в хранилището,
където ѝ показа готовите вече книги.
– Трябва да видиш всичко това... Моля се един ден синът ни... да продължи делото
на предците си. Обещай ми!
– Обещавам... – прошепна тя. Но мислите ѝ не се докосваха до думите. Вълнуваше я
само че е там, с него.
Мария се огледа. В един от ъглите белобради монаси учеха по-млади да четат и
пишат. Лицата на учениците сияеха, очите им бяха изпълнени с благодарност и жажда
за знание. На една от стените беше изписана българската азбука, а до всяка буква –
нейният смисъл. Тя зачете думите и осъзна, че това беше нещо като азбучна молитва.
Потърси с очи Боян, но той беше застанал на дъската пред учениците и пишеше думи:
„България“ и „Живот“. Докосна Ж-то с пръсти, сякаш бе свята реликва, и обясни:
– Някога всички се превъзнасяли по „висотата“ на великите гръцки и латински
езици. Рим и Константинопол ги налагали с меч и закони, наричайки ги „свети“.
Поощрявали се в школи, църкви и форуми, докато други люде, обикновени хора, се
борели с цената на живота си да защитават и развиват българския език и писмена,
обявени от „великите“ за срамни и недостойни. Бивали изолирани, подигравани,
преследвани и убивани. Но те не са се отказали! И затова днес всички ние можем да
напишем тези думи на езика си. И аз няма да се откажа да се боря за това право!
Учениците се изправиха на крака, с ръка на гърдите.
– Не ще се откажем! – повториха.

243
 Мария усети тръпки като стотици игли по кожата си. Помисли си колко истинско
беше всичко тук – силно, смислено и красиво, макар и в тъмна пещера. Тя идеше от
земя на велики философи и учители, но за първи път цялото ѝ същество запулсира със
силата на знанието. Усети го с всичките си сетива през буквите, блясъка на свещите,
по влажния черен камък, кожените пергаменти, кървавата боя, жадните очи, шепота и
в изпълнения с дим и вълнение въздух. Колко различно бе всичко от блясъка и лукса
на константинополската школа, но и колко по-скъпо бе – забиваше се право в сърцето.
Боян продължаваше да говори пред монасите, но тя не чуваше вече думите.
Виждаше него. И тук, в света му, осъзна нещо жестоко. Даде си сметка, че досега тя бе
притежавала единствено тялото на Боян, копнежа му за близост и собствената си
илюзия за него. Но в тази пещера, сред книжата и потъналите в думи писари, сред
хилядите букви, шептящи от всеки ъгъл, Мария за първи път видя лицето му отвътре.
Лицето му, разкрито за всички. Прозря пътя му, причината и целта, събрани в едно.
Мислеше, че е неин, но той принадлежеше на всички, познали силата на тази азбука.
Мислеше, че го познава, но едва днес го виждаше цял.
В погледа му вече нямаше колебание, а блясък на човек, убеден в пътя и целта си.
Делеше го с всички. А най-жестокото бе, че в този миг го обичаше и желаеше повече
отвсякога.
– В кирилските, истинските славянски букви, са втъкани знанието и вярата на
народа ни. Всеки българин трябва да ги знае и да се гордее с тях. Създадени са от
старите български и славянски букви и езика, който днес наричаме български. Дори
молитвата ни към Бога е азбучна – разказваше Боян с патос, като вдигна ръкописа на
Азбучната молитва.

После седна до Мария и двамата заслушаха Борил, който разказваше на учениците

си за българските писмена и устроителите им Кирил и Методий.
– Българо-славянската азбука е единствена по рода си не само заради древността и
историята, вплетени в нея, не само заради дълбокото познание за човек и народ, но и
понеже се уповава на учението на апостол Павел. Именно той премахва сред
християните границите между гърци и варвари, като не се позовава нито на Източната,
нито на Западната църква. Казва: ...не се лъжете един други, след като съблякохте
вехтия човек заедно с делата му; и се облякохте в новия, който се обновява в
познанието, по образа на своя Създател; дето няма ни елин, ни иудеин, ни обрязване,
ни необрязване, ни варварин, ни скит, ни роб, ни свободник, а всичко и във всичко е
Христос112. Римската и Константинополската църква защитават триезичната догма и
схващането, че мерило за християнството са гръцкият, латинският и юдейският език,
защото Пилат Понтийски изписал някога на Христовия кръст на тези три езика Тоя е
Иисус, Иудейският цар. Kирил обаче смело го обявява за безбожна заблуда, защото
според това схващане народите трябва да се откажат от езика си, даден им от Бога, за
да станат християни! Затова във Венеция и Рим Kонстантин-Kирил и Методий се
борили срещу триезичната догма във време, когато и Изтокът, и Западът твърдели, че
всичко, що не е написано на гръцки, латински или еврейски, води към ерес и разруха.
Kирил и Методий първи надигат глас, че Всички, които мислят така, са еретици
триезичници! В писмеността ни е въплътена вярата, че всички хора са равноправни и
имат еднаква стойност, че в християнството се встъпва като човек с широко отворена
уста, изговаряща Азъ. „Аз вярвам и приемам“, както пише Черноризец Храбър. А
112
Послание на апостол Павел към Kолосяните [3, 9-11], издадена от Св. синод, 1992 г. – Бел. авт.
244
Константин Философ устроява писмената ни на южнославянския диалект, който и до
днес се нарича български. Затова в много исторически извори пише, че след като
създал азбуката, Кирил превел Евангелието първо на български.
Учениците засричаха след него: Азъ, букъви веды, глаголи, добря естъ живяти
дзяло земли, тоест: „Аз, който буквите познавам, казвам, че е добре да се живее на
земята“. А после: иже, и, джервъ, тъй като в Евангелието – заветът на Иисус – е
благата вест. Учениците продължиха да мълвят: Како людье мыслите нашь онъ покой,
сиреч: „Kак хората си представяте, че той е нашият мир“.

Мария слушаше, облегнала глава на рамото на Боян. След урока той я заведе на
поляна в подножието на Мадарските скали. Беше оградена от каменен градеж, по
който вардеха стражи. Когато минаха през портата в зида, Мария се изуми от нова
гледка: двайсетина мъже и жени с пръти като мечове в ръце се упражняваха на бойни
умения.
– Всичко това трябва да бъде съхранено – прошепна Боян, като видя учудването ѝ. –
Преслав... трябва да пазим Преслав. Теб и Борис... трябва да пазя.
– Но ние... имаме войски – не разбра Мария.
Той сведе поглед и отвърна:
– Петър няма опит в боя, нито воля... Познавам го добре, за да знам, че има нужда от
помощ. Сама видя – най-сетне българите осъзнават правото си да се борят за свещения
си език и букви, мнозина са готови да умрат за тях... а аз не мога да ги предам и
изложа на опасност.
– Обичам те! – прошепна тя. Долепи лице към гърдите му и застина в ударите на
сърцето му.
– Ти... ти трябваше да си българският цар, а аз твоя съпруга – прошепна тя.
Баян понечи да я целуне, но Мария се отдръпна. Кръвта запулсира в гърлото ѝ,
замъгли съзнанието ѝ. В този момент тя му се възхищаваше и го обичаше повече
отвсякога, но и болезнено осъзнаваше невъзможността на тяхната любов. Видя
блясъка в очите му, докато разказваше за проклетите букви, видя трепета му, когато
показваше школата и верните си хора – едни с перо, други с меч. Това беше светът на
мъжа, когото обичаше, и тя нямаше право да му го отнема. Без значение колко щеше
да страда от това.
Баян се изненада от погледа ѝ, последва я и прегърна в гръб.
– Винаги ще те обичам – прошепна той.
Мария не отвърна. В този миг всичко в нея крещеше, мигът на раздялата им
наближаваше. Боян ще се откъсне отново от ръцете ѝ и ще продължи без нея, ще се
изгуби от очите ѝ, ласките му ще се стопят по тялото ѝ и всяка нейна фибра ще увехне.

Баян не разбра неочакваната ѝ печал и я поведе към коня. Преди да се качат на

седлото, той я улови за раменете, обърна я към себе си и каза:
– Трябваше да знаеш защо... Защо сме страдали... Защо поемам риска...
– Рискът?... Какъв риск? – изплаши се тя.
– Ти си жената, на която мога да споделя всичко... – Взе дланите ѝ и ги целуна.
Притисна ги към сърцето си. – Господи... колко ми липсваш, Мария.
– Не е нужно да ти липсвам... Ще се срещаме тайно.
– Мислиш ли, че не го искам повече от всичко? Но с брат ми... с брат ми не мога да
те деля.

245
 – Стига! – ядоса се тя. – Буквите са светът за теб, нали виждам...
– Мария... не говори така... Не сега! Трябва да ти кажа още нещо... Заминавам
далеч... налага се. Заминавам за Рим, за да поискам подкрепата на папата. Инак
съществуването на стотици достойни българи е застрашено. Буквите ни са
застрашени, паметта на народа ни.
– При папата? – изуми се тя. Другото не чу.
– Там е опасно... Днес може да е последната ни среща!
– Но как... – изплака Мария. – Как смееш да кажеш това на майката на сина си? На
жената, която живее за теб?
Той стисна ръцете ѝ толкова силно, че Мария изпъшка.
– Трябва... Това е единственият начин да защитя буквите и всички онези хора, които
са им отдали живота си!
– А ние... Аз и Борис?
– Знаеш... вие сте всичко за мен!
– Що за безумие?! Папата? Та той дори няма да те приеме! Кой си ти? Как ще го
убедиш? – питаше тревожно тя. Трепереше.
– Ще намеря начин! Нямаме избор... Ромеите и немците ще сторят всичко, за да
унищожат славянските букви. Страхуват се, че нашата азбука застрашава властта им. –
Баян се приближи към нея и прошепна: – Целуни ме, преди да тръгна.
Но Мария се отдръпна и отвърна:
– Гордея се с теб! Синът ти също ще се гордее. Знам го!
По пътя обратно и двамата не продумаха. Стигнаха до Кръглата църква и слязоха от
коня в сянката ѝ. Държаха ръцете си, но не се гледаха, не говореха. Лицето на Баян бе
като каменно. Тя местеше очи по него нервно. Щом влязоха в тайния тунел, Мария се
поколеба, спря и впи устни в неговите. Баян се отскубна с усилие, остави я и
пришпори бясно Аспар.

Велики Преслав

– Кой ще предвожда войските? – попита Мариам и бухна косите си.

Мария слушаше безучастна спора за защитата на българските граници от
маджарските нападения. Не беше там, а някъде далеч отвъд полята с натежали житни
класове, далеч отвъд обагрените гори и клокочещите пълноводни реки. Летеше в
ритъма на конските копита след сянката на нейния Боян. Но в един миг до ушите ѝ
стигнаха думите на царя:
– Изпратете някой от ичиргу боилите, няма да рискувам живота си за шепа северни
диваци...
В съзнанието ѝ нахлуха картини и слова от онова, което бе видяла край скалите.
Всичко, което правеше Боян за народа си в тежките условия на живот, воден от
верните му хора, както и ежедневният риск да бъдат разкрити. Устните ѝ се
раздвижиха и от тях се изтръгнаха думите:
– Не се тревожи, вече има кой да рискува живота си за народа ти... – мълвеше ги с
презрение към слабостта на съпруга си. – Брат ти вече замина...
Говореше толкова тихо, сякаш на себе си. Рязко замълча. Не вярваше, че го е
изрекла. Мариам обаче долови думите ѝ и скочи:
– Какво искаш да кажеш с това заминал? Как... за къде е заминал?

246
 Мария се втренчи изплашена в царицата майка, после заби поглед в пода.
– Казвай! – викна Мариам и впи нокти в нежната ѝ китка. – Казвай, аз съм му майка,
за бога! Трябва да знам къде е синът ми!
– И да знаех, няма да кажа... Надявам се никога повече да не се върне...
– Но какво говориш, за бога? – намеси се и Петър. – Нима е заминал, оставяйки
зорко пазената си твърдина?
– Не зная... споменах го така... Боян би се жертвал за народа си! – измънка Мария,
съжалявайки, че се е изпуснала, и с бързи, ситни крачки понечи да излезе. В този миг
чу шепота на свекърва си:
– Ако това е истина, сега е времето да атакуваме! Без Баян те са като змия без глава!
Ако не го сторим ние, утре земите ни ще са пълни с византийски войски, които ще
свършат тази работа.

Мария се прибра в стаята си, затвори и застана в центъра ѝ като прикована. В

тялото ѝ пулсираше и нарастваше тревога. Сърцето ѝ прескачаше. Приближи се до
легълцето на сина си. Момчето кротко спеше. Наведе се и го целуна по челото.
Облегна се на рамката на прозореца и очите ѝ потънаха в мрака. Напоследък все по-
често живееше там, където погледът потъва.
Усети се след час, че не е мръднала. Сърцето ѝ все още биеше неукротимо.
Гърдите ѝ бяха покрити с ярки червени петна. Сипа си няколко капки дилянкова
отвара113, но и тя не можа да я успокои. Непрестанно мислеше за заплахата на Мариам
и онова, което можеше да стори на Боян и апостолите му. Мария вече знаеше какво
означават буквите за него, за страната му, дори за бъдещето на сина им. Опита се да си
внуши, че това не е нейна работа и сама не може да стори нищо, но мисълта, че Боян е
в опасност, не ѝ даваше покой. Можеше да го получи само ако стореше нещо. Всичко.
Размърда се и преметна на гърба си наметалото. Кашмирът плътно покри слабата ѝ
фигура. Царицата хукна към тайния тунел. Прешляпа локвите, образували се след
нощния дъжд, и излезе зад Кръглата църква. Промъкна се в конюшнята край
Патриаршията, оседла един от конете и препусна към укреплението, където я заведе
Боян.
Беше толкова изплашена, че не забеляза конниците, които я последваха. Прикрити в
мрака, те я бяха чакали от часове по заповед на Мариам. Царицата майка беше
убедена, че ако Баян наистина е заминал и ако Мария знаеше нещо за това, рано или
късно ще се опита да поправи грешката си и да предупреди съмишлениците му. А така
щяха да открият и тайното му скривалище. Мариам усещаше хората и предвиждаше
ходовете им. Малцина успяваха да прикрият чувствата и намеренията си от
бдителността ѝ. Мариам не можеше да усети единствено Баян и така беше, откакто той
бе малко момче. Не долавяше какво мисли и не успяваше да го води. С времето
започна да презира и перфектността му – защото не ѝ се удаваше да я управлява. А той
сякаш можеше всичко и беше любимецът в двореца, докато баща му не го изпрати в
Константинопол. Другият ѝ син, Петър, пък беше точно обратното – плах и
предсказуем. Държеше се за майка си и я слушаше, защото силата ѝ му помагаше да се
чувства можещ.

Мария спря край Мадарската скала и скочи от коня. Завърза го набързо и хукна
нагоре. Нозете ѝ се оплитаха в наметалото, спъваше се в коренища. Усети, че бе
113
Валериан. – Бел. авт.
247
паднала, когато се изправи и продължи. Стигна до пещерата, където беше
скрипторият, и затропа на дървената порта. Но още преди да ѝ отворят, някой я
сграбчи за ръцете. Извика изплашена и опита да се отскубне. Пръстите, които я
държаха, бяха твърде силни. Задърпаха я назад. Царицата успя само да види как друг
мъж, с меч и факла, се опитва да разбие портата към пещерата. Като не успя, пъхна
факлата в основата ѝ и я подпали. Онзи, който държеше Мария, вече я бе отвел далеч,
за да не може да види какво се случва. Съзираше само пламъците, които зловещо
танцуваха край скалите. Чуха се викове, стонове и звън от мечове. Ръцете, които
държаха Мария, я метнаха грубо на седло. Зад нея се качи мъж с шлем и препусна към
двореца. Отново опита да се отскубне от войника, но не успя. Онзи я отведе в тронната
зала, където вече чакаха Петър и майка му.
– Господи, Ирина... – едва прошепна като непознат Петър. Пристъпи към жена си,
вдигна брадичката ѝ и добави: – Кажи ми, че греша... кажи ми, че не си търсила Баян...
Когато майка ми каза, не повярвах!
Мария не отвърна. Дръзкият ѝ поглед пареше боязливите очи на Петър. Дръпна
лицето си от ръката му и отстъпи.
– Казах ти, Петре, жена ти мисли повече за брат ти еретика, отколкото за теб и за
царството ти! Няма смисъл да я питаш, не ти ли стига, че я заловихме на входа на
скривалището им? – изкоментира Мариам, наслаждавайки се на начина, по който
измъчваше Мария за предателството ѝ. – Сега всички изменници ще си получат
заслуженото!
– Неее... – викна отчаяно Мария. Царицата майка се засмя.
– Господи, права е била... – прошепна Петър. После се обърна към жена си: – Защо?
Аз ти се доверих... дадох ти всичко... Моя съпруга си! Как смееш да ме предаваш!
– Не съм те предала! Нима мога да те предам, след като не правиш нищо? – отвърна
Мария с ирония.
– Предаде доверието ми! С какво толкова те омая онзи... онзи езичник?!
Петър стисна юмруци. Мускулите му се стегнаха в усилие да се овладее. Надяваше
се, че Мария ще се разкае и ще поиска прошката му. Обичаше я. Мислеше, че и тя го е
обикнала, но постъпката ѝ доказваше обратното. Мария отвърна по начин, който
никой не бе очаквал.
– Омаял? Как смееш!.. Боян е силен духом и се бори за народа си... Дори с риск да
плати с живота си – извика с пламнало лице тя и зарида. Не мислеше. Мразеше Петър
за слабостта му и неусетно се изпусна: – Уж ти си царят, ти трябваше сега да си в
Рим... и да молиш за благословия!
Тези думи извадиха Петър от равновесие. Лицето му се оцвети в мораво. Той извади
украсения си с рубини меч и замахна с всичка сила по масата. Разхвърчаха се дъбови
трески, Мария извика.
– В Рим?! – изуми се Мариам, без да обръща внимание на гнева на сина си и
риданията на младата царица.
– Пратете войници да заловят този предател и жив да ми го доведат! – заповяда
царят на стражите си. После се обърна към Мария: – А ти... ти повече няма да излезеш
от двореца!
В този миг Петър беше бесен не само на жена си. Едновременно презираше волята
на брат си и ненавиждаше собствената си слабост да последва примера на баща си и
дядо си. Но вече беше късно да се промени.

248
 Стражите поведоха Мария към покоите ѝ, но тя се изтръгна от ръцете им и се хвърли
в нозете на Петър.
– Милост, Петре, милост... Прави каквото щеш с мен... хвърли ме в тъмница, но
пощади Боян! Гордей се с делото му!
Тези думи само разяриха царя още повече и той нареди в гнева си:
– Искам да заловите всички еретици заговорници, дръзнали да последват Баян. Да ги
доведете тук, оковани във вериги! Който не се подчини, жив го изгорете!
В този момент дори Мариам не можеше да познае хрисимия си син, който правеше
път дори на плъховете в двореца. Но гневът към собствената му слабост и ревността
към Мария, която не само имаше чувства към Баян, но изглеждаше готова да предаде
собствения си съпруг за него, го бяха изкарали от кожата му. Замъглиха разума му,
заслепиха очите му.
Щом останаха сами с Мириам, Петър закрачи из залата, за да се успокои и намери
решение. Съзнанието му обаче рисуваше страшни картини, които още повече го
тровеха.
– Собственият ми брат заговорничи срещу мен, а съпругата ми го подкрепя... –
прошепна в безсилие. – Помогни ми, майко, какво да сторя!
– За Баян няма ли да се погрижиш? – попита Мариам.
– Няма смисъл да си губя времето. Ако наистина е заминал към папата, жив от Рим
няма да се върне!... Но е време да открия всички онези, които са го подкрепяли!
– Внимавай, Петре, ако си твърде жесток към тях, ще предизвикаш недоволството на
народа!
– Тъкмо обратното – крайно време е да покажа, че тази страна има цар. И този цар
има воля!
Мариам целеше да чуе тъкмо тези думи. Отдавна искаше да се разправи с
бунтовниците и еретиците, водени от най-малкия ѝ син. Знаеше обаче, че Петър сам
трябва да узрее за такива стъпки, и само му помагаше, като хитро го насочваше.

249
 Баян
Баян се събуди на корабната палуба от плисъка на вълните. Леденият вятър, напоен
с морска пяна, стържеше бузите му и оставяше червени следи. Гларуси и чайки
кръжаха над платната и крещяха като гладни деца. Князът се надигна. Не беше усетил
кога е заспал от умора. Изправи се на крака и застана до перилата. Огледа хоризонта.
Още бяха в Адриатическо море, но брегът вече се виждаше. Наближаваха
пристанището на Остия114. Опасваха го бели крепостни стени, по които растяха
гигантски укрепления, сякаш зад тях не живееха хора, а великани. Когато наближиха,
Баян съзря висок морски фар и десетки товарни и бойни кораби. Влязоха в голямото
пристанище и князът слезе в земите на Папската държава.
Препусна нетърпелив към Рим. Когато достигна крепостните му стени, на входа го
спряха стражи. Провериха усърдно всички новопристигнали. Един от тях попита и
Баян за какво е дошъл.
– Трябва да предам важно послание на папата – обясни той на латински. – За светия
ви език и буквите. Българин съм!
– Булгар... – подсмихна се пажът. – И той защо ще иска да те види?
Стражите свъсиха вежди и го огледаха с недоверие от главата до петите. Баян извади
писмо до папата, написано от патриарх Димитър. В него той молеше Светия отец да
приеме българския княз и да чуе думите му.
Стражите решиха, че обяснението е правдоподобно, и го пуснаха да мине през
крепостните стени. Още с влизането размерите и величието на града го изумиха.
Напомниха му централната част на Константинопол. Очите му прескачаха по високите
крепостни стени, бойници и кули, пищните дворци и катедрали, украсени с грамадни
колони, мраморни ангели и светци. Следваше широки каменни улици и се
разминаваше със знатни мъже, позлатени колесници, конници с лъскави ризници,
цветни щитове и мантии.
Баян пресрещна един от тях и попита къде е папският дворец. Конникът го изгледа
недоверчиво, но след кратък размисъл го насочи. Баян пое в указаната посока.
Вървя дълго по Виа Апиа – най-дългата улица, която някога бе виждал. А също и
най-оживената, гъмжаща от благородници, войници и търговци от цял свят. Отстрани
се нижеха пини и кипариси, шумни пазари, красиви вили и тихи градини. Князът
пресече много улици и хълмове, докато най-сетне пред очите му не се разкри огромен
дворец. Спря и го разгледа. Не бе виждал такъв дори в Константинопол – града, който
доскоро мислеше за център на света. Той се намираше по средата на площад, който не
можеше да се обхване с поглед.
Вдясно от него се издигаше пищна бледосива базилика, чиито камбани звъняха
ритмично. Едва сега младият княз осъзна защо император Лакапин толкова ревнуваше

114
Един от най-старите пристанищни градове край Рим. Намира се на около 23 км от столицата. –
Бел. ред.
250
от величието на Рим и го мразеше. Ромейският владетел не търпеше нищо по-значимо
от своя Константинопол.
Това трябва да е Латеранският дворец, помисли си Баян. Тук според указанията на
римляните, които срещна, живеел папата.
Пое дълбоко въздух и тръгна към двореца. На входа го спряха стражи с мечове и
копия. Огледаха го изучаващо, но и заплашително. Един епископ мина покрай тях и се
подсмихна на калните кожени панталони на чужденеца. Князът свали притеснен
шапката си и я смачка към гърдите си. Почувства се като просяк, идещ от гората.
Бузите му пламнаха. Трябваше да си припомни за какво бе тук и за опасността, на
която бяха изложени апостолите на буквите, за да забрави срама. Българската
писменост трябваше час по-скоро да получи благословията и подкрепата на Светия
отец. Поне на папата, както някога бе успял Константин Философ. Въпреки
безмилостните стремежи на империите да налагат своите писмености – къде с лъжи,
къде с меч, защото осъзнаваха политическото им значение и власт. Много народи го
приемаха, мълчаха и скланяха глава, за да не си навлекат гнева на Светата църква.
Само сред българите и арменците все още имаше такива, които дръзваха да се борят за
правото си на език и писменост, за да запазят миналото и бъдещето на народа си.

Баян си спомни молитвите на Константин Философ да погуби триезичната ерес,

записани в „Житието на Методий“. В него бе описана и срещата на славянските
просветители с триезичници в Рим, които хулели славянските книги и говорели, че
никой друг народ не може да има своя писменост освен евреите, гърците и римляни. И
тогава сам папата заповяда на един епископ, който беше болен от същата болест
(триезичната болест), и той посвети трима от славянските ученици за попове и
двама – за четци115.
Думите и делата на Константин Философ даваха сили на княза в този труден
момент. Както и вяра, че дори един човек, слаб и немощен, но с бистър ум и силен
дух, може да пребори най-силните империи и да обърне съдбата на народа си. Спомни
си и думите на монасите от Херсон, че всяка мисия е възможна, ако човек вярва в нея
и разчита на уменията си повече, отколкото на страховете си – измислените страхове
за бъдещето. Днес Баян можеше да разчита единствено на себе си.
– Тук съм да се срещна с папата! – заяви уверено на стражите. Те се подсмихнаха.
– С папата? Ти?
– Да, аз. Идвам да му предам важни новини!
– Какви новини?
– Лични!
– Няма да те пуснем, без да ни увериш, че папата наистина те очаква.
Когато се убеди, че е привлякъл достатъчно вниманието им, Баян заяви:
– Предайте му тогава, че българският княз Баян е тук за среща, доведен лично от
духа на свети Климент Римски, за да спре разрастващото се влияние на
Константинополската империя. – Той се постара да не трепне нито един мускул на
лицето му, докато изричаше тези думи. Бръкна под елека си и извади писмото от
българския патриарх. – Ето, предайте му и това.

115
Из Пространно житие на Методий, Христоматия по старобългарска литература, с. 119. – Бел.
авт.
251
 Стражите се опулиха и не посмяха да питат повече. Единият отдръпна копието си,
грабна писмото и се изгуби в тъмния коридор на двореца. Когато се върна, заяви с тон,
в който се долавяше доза страхопочитание:
– Последвай ме!
Баян не се стърпя и вирна брадичка за победата, тръгвайки след него.
Влязоха в двореца. Тропотът от ботушите им огласи мраморни коридори с високи
тавани, към които се издигаха десетки каменни колони. Баян оглеждаше с
любопитство богатата дърворезба, пъстрите стенописи, витражите с библейски сцени,
които багреха слънчевите лъчи. Минаха през няколко обширни зали с пищна наредба
в злато, скъпи тъкани и богато изографисани тавани.
Българинът се впечатли, но в следващия миг си помисли, че всичкото това
великолепие, тъй както и константинополското, лежи на плещите на покорените от
тези империи народи. Крачеше след стража и не спираше да мисли за тази
несправедливост. За триезичната ерес, както бе наречена 116 от самия Константин
Философ. Ерес, оправдана според Черноризеца от един-единствен надпис на Пилат
върху дъска117, който бил само на еврейски, римски и елински. А славяни там
нямаше118. Триезичието обаче имаше своите далечни корени още в прохождането на
църковното управление след Миланския едикт 119 в 5821 лето120. А също и в стремежа
на Рим и Константинопол за власт и влияние през Златния век на християнската
книжнина, когато гръцкият и латинският станали господстващи езици.
Гвардеецът въведе Баян в обширна зала и прекъсна мислите му. Беше светла, но
семпло мебелирана в бяло, зелено и златно. До прозореца стоеше висока, облечена
богато и с вкус жена. Изглеждаше на около четирийсет години, но все още бе
изключително красива. Твърдостта на характера ѝ бе попила с годините в чертите на
лицето ѝ. На главата си носеше златна тиара, украсена със скъпоценни камъни.
– Прощавай, сигурно има някаква грешка – започна сконфузено Баян, който
очакваше да види най-малко нея.
Обърна се и понечи да излезе, когато чу жената да казва:
– За да се видиш с папата, трябва първо на мен да обясниш какво желаеш.
Той я погледна с недоверие, а тя добави надменно:
– Личи си, че си чужденец. В този град моята дума е всичко!
Баян не подозираше, че насреща му стои самата патриция Марозия, майката на
невръстния папа Йоан XI, която действително от години решаваше съдбините на Рим,
както и на западни крале и немалко папи. Историята ѝ бе впечатляваща. Известно е, че
в началото на века се бе омъжила за граф Алберт I, от когото имаше синовете Алберих
II, Сержио и Константин. Освен това се говореше, че била любовница на папа Сергий
III, от когото бил синът ѝ Йоан XI. Днес тя вече владееше Папската държава и няколко
поред Свети отци121.
116
Из Пространно житие на Методий и Пространното житие на Кирил, Христоматия по
старобългарска литература, с. 119. – Бел. авт.
117
Из Пространно житие на Методий и За буквите, Черноризец Храбър. – Бел. авт.
118
Из За буквите, Черноризец Храбър. – Бел. авт.
119
По силата на Миланския едикт християнството от преследвана става позволена и после
официална религия. – Бел. авт.
120
313 година от новото летоброене – Бел. ред.
121
Времето, в което Марозия доминира в световната и църковната политика на Рим, влиза в
историята като епохата на порнокрацията (господството на метресите). Около 932 г. Марозия
(вероятно заедно с Йоан XI) е затворена от нейния син Алберих II, който превзема властта в Рим.
Това става при нейния опит да се короняса за императрица. Внукът ѝ Октавиан също става папа под
252
 – Слушам, кой си и какво искаш? – попита строго тя.
Той свали отново шапката си и отвърна:
– Княз Баян Български. Идвам с мисия от изключителна важност при папата! Не
исках да те обидя, господарке... но се бях подготвил за разговор с него!
– Е, засега ще трябва да се задоволиш с разговор с мен!
– Мога ли да попитам поне с кого имам честта да говоря?
– Аз съм патриция Марозия, майка на папата и действителна управница на Рим!
Баян я изгледа изумен. Това бе последното, което очакваше да чуе. А най-странното
беше, че не се усъмни в думите ѝ.
Истината бе, че амбициозната Марозия толкова вярваше в себе си, че сама се бе
провъзгласила за кралица. Сега подготвяше третия си брак с Хуго I от Виена, крал на
Италия. И единственото, което временно я спираше, бе, че той все още е женен.
Марозия обаче бе планирала как до месец да развенчае официалния му брак. А самият
крал беше готов да стори всичко, което тя му нареди, защото знаеше, че тази жена
олицетворява властта в Рим. Марозия пък виждаше в Хуго короната, която най-сетне
щеше да легитимира властта ѝ.
– Добре тогава, ще говоря направо! Дойдох да отстоявам правото на българи и
славяни да пишат и словят свободно на своята собствена писменост – заяви Баян без
колебание.
Марозия го изгледа, учудена от дързостта му. Беше забравила това чувство.
Напомняше ѝ годините, когато именно дързостта ѝ и вярата, че няма затворени врати,
я бяха теглили напред.
– Кому е нужен този варварски език и откъде-накъде ще петним Божиите слова с
него? – разгневи се тя.
– Варварски език? – повтори Баян и стисна юмруци. Наложи си да се успокои,
знаеше, че гневът никога не решава проблемите. Пое си дъх и цитира Константин
Философ: – Но нима не пада от Бога дъжд еднакво за всички? Също и слънцето не
грее ли на всички? Не дишаме ли всички еднакво въздух?122
– Тези езици са изрично забранени. Винаги са били!
– Не, господарке, това е погрешно – възрази той. Марозия го стрелна с яростен
поглед. – През 6376 лето123 именно тук, в Рим, е дошъл великият ни учител
Константин Философ и лично е получил благословията на папата за славянската
азбука. На литургия в голямата базилика „Санта Мария Маджоре“ папа Адриан Втори
признал славянския за равнопоставен на гръцкия и латинския език и осветил книги,
написани с новата славянска азбука. В Рим се отслужили даже литургии на славянски
език. Лично папата и най-висшите му прелати ръкоположили за свещеници славяни –
ученици на Кирил и Методий, дошли заедно с тях в Рим. И благодарение на това
славянският свят започва да чете в Божиите храмове и най-сетне да разбира Божиите
слова. Докато, воден от заблуди и лъжи, папа Йоан VIII не издал разпореждане, с
което отново забранява на Методий да служи в църква на славянски!
– Ти сам го каза, княже, справедливостта е възтържествувала! – отвърна му тя, като
търпеливо го изслуша. – Какво още искаш?
– Баща ми, цар Симеон, помогна някога на Римската империя да защити влиянието
си на изток и да възпре настъплението на ромеите. Тогава папата му обеща

името Йоан XII. Вероятно тя умира в затвора. – Бел. авт.

122
Климент Охридски. Събрани съчинения, т. 3, с. 137. – Бел. авт.
123
868 година от новото летоброене – Бел. ред.
253
благословията си – както за писмеността ни, така и за короната, но татко... татко
почина, преди да ги получи... А брат ми прие сътрудничеството на Константинопол...
– Зная! И се ожени за внучката на Лакапин. – Баян не отвърна, лицето му почервеня,
а Марозия продължи гневно: – Щом приемате кръвта и властта на този арменски
узурпатор в земите си, търсете неговата благословия!
– Но ти сама каза, господарке, че той е само един арменски узурпатор. Нима такъв
може да даде Божия благословия за нещо тъй свещено като писмеността, която само
папата може да благослови? – отвърна Баян, използвайки нейните лицемерни
аргументи. – Освен това тази благословия, както казах, ни е дадена вече веднъж от
светия папа Адриан Втори и после отново обещана на баща ми. Нима свещена
благословия се отменя? А че някои папи са били лъжливи Божи наместници и не са
спазвали Божиите повели, значи ли, че народът ни е изгубил Божията благословия?
– Тогава за какво си дошъл, щом я имате вече от Господ? – усмихна се тя.
– Права си, господарке, но Божията благословия като че ли не е достатъчна да спре
немските духовници да преследват славянските. А ти най-добре знаеш, че земите ни са
осеяни с невежи и неверници и тъкмо заради тях Бог ни е пратил човешки наместници,
които да богословят с разбираеми думи и...
Марозия се изнервяше все повече и повече от остроумието на българския княз.
– Достатъчно! – прекъсна го тя. – Какво ще получа аз в замяна, ако ви подкрепя?
Гнева на онзи арменец?
– Тъкмо обратното – нашата подкрепа срещу настъплението на ромеите към
римския свят.
– Нима? Та нали царицата на България е внучка на Лакапин, а царят е в договорни
отношения с узурпатора!
Баян се поколеба как да отвърне и заяви:
– Но цар Петър не е България! Българският народ иска и се нуждае от буквите си, за
да оцелее, за да се въздигне и слови Божиите думи, да въстане срещу ромеите, които
все се опитват да го погълнат. А погълне ли ромейската империя България, вече нищо
не ще спира настъплението ѝ на запад.
Марозия бързо оцени истинността на тези думи. Направи няколко крачки из залата
със замислен поглед и съвършена грация и отвърна:
– Добре, ще помисля! Ще те срещна с папата и... И ще чуем неговото мнение. А сега
те оставям на грижите на отец Сигмонто, който ще те настани като наш гост.
Отецът мълчаливо поведе княза към покоите за гости. Отредената за него стая се
намираше в отдалечено крило, пътят до което бе дълъг коридор, осеян с картини и
глави на дивеч. Преди да си тръгнат, Сигмонто прошепна:
– Трябва да внимаваш с тази жена!
Това бе достатъчно за Баян да разбере, че въпреки силата ѝ папските поданици не
бяха много щастливи от влиянието ѝ.

Князът трябваше да чака до другия ден, за да бъде приет от Светия отец. Но когато
влезе в огромната и пищно декорирана зала, откри с изненада, че на папския трон седи
едно хилаво момче. Лицето му беше покрито с рехава брадица, ала въпреки това
изглеждаше несъразмерно малко, нежно и младежко под грамадната папска корона.
Баян се поклони и пристъпи напред. Колкото повече се приближаваше, толкова повече
левият клепач на младия папа започваше да играе, а пръстите на ръката му нервно да

254
потропват. Баян не можеше точно да определи възрастта му, но изглеждаха на едни
години.124
Князът не можа да скрие изненадата си от вида му, представяйки си папата далеч по-
величествен и достолепен. Внимателно наблюдаваше поведението му колкото от
любопитство, толкова и за да може да намери най-правилните думи към него. Не му
убегнаха и неволните потрепвания на младежа, както и честото бягане на погледа му
встрани. Несигурен и притеснен е, помисли си Баян. Това, както и истината, че
Марозия беше майка му, означаваше, че момчето бе просто поставено от нея на
папския престол, за да прокарва интересите ѝ. Но Баян нямаше избор и разговорът
между тях трябваше да се състои.
– Свети отче, благодаря за тази среща!
– Княже Баяне Български, благодаря, че отдалече идваш! – започна той. – Какво те
води при мен?
– Свети отче, ще карам направо... Идвам при теб от името на славянските народи...
Моля те, като най-висш Божи наместник на земята, да благословиш и приемеш
българската, сиреч славянската писменост и език, така, както го стори и твоят
предшественик Адриан Втори. За съжаление благословията му беше несправедливо
отменена и сега всички словящи я са жестоко преследвани!
– С цялото ми уважение към езика ти, княже, опасявам се, че Адриановата
благословия не случайно е била отменена! – отвърна младият папа, опитвайки се да си
придаде твърдост на гласа. – Тя е била еретична и в противоречие с евангелските
текстове. На света има само три свети езика и без да са от значение земните дела,
всички останали езици петнят Божиите слова! Аз дори да исках, няма как да променя
Божията воля.
– Но папа Адриан Втори...
– Папа Адриан е бил притиснат от обстоятелствата да каже нещо невярно, за да
вземе от варварите и върне на Рим мощите на свети Климент Римски. За тези дела
Господ многократно е оправдал думите, които клетникът е бил принуден да изрече.
– Почакай... нима твърдиш, че е било някаква измама?
– Казвам, че благословията, която настояваш да се повтори, е била дадена по
принуда, но втори път това не ще се случи!
– Даже и да знаеш, че срещу нея мога да помогна на Рим да спре настъплението на
император Лакапин?
Младежът се усмихна ехидно.
– Съжалявам, княже, предложението ти е примамливо, но не можеш да ми дадеш
подобно обещание! Ти не само че не си цар на страната, чиято мощ ми предлагаш, но
доколкото разбирам, не си дори и царски съветник!
Тези думи жегнаха Баян, напомняйки му за стореното от майка му и Петър. Засегна
го и грубото отношение на младия мъж, който се опитваше да се почувства по-значим,
оскърбявайки госта си. На княза беше ясно: така той се самозалъгваше, че е папа, а не
безгласна пионка на властната си майка – обида, която откриваше в очите на всички
около себе си и която тровеше душата му.
– Прав си, Светейшество... но царската власт невинаги е всичко... Зад мен са стотици
хора, които...
– Съжалявам, княже, обаче по тази тема мога да преговарям само с българския цар....
Ти не идеш от негово име!
124
Предполага се, че е роден 910 г., а неговата майка е самата Марозия. – Бел. авт.
255
 – А нима ти не си... кукла на конци! – изпусна гнева си Баян. – Това са думите на
майка ти, нали?
– Как смееш да ми говориш така – викна папа Йоан и стана от трона.
– Как смееш да ме отпращаш и унижаваш, без дори да се замислиш над думите ми?
Знаеш ли колко почтени животи зависят от благословията ти? Що за Божи наместник
си, щом зад всяко твое изказване стои собствената ти майка?
Гневната реч на Баян увисна във въздуха и времето спря. Самият той се изплаши от
въздействието ѝ. Лицето на младия папа стана мораво. Не словата, а истината зад тях
го жигоса и изпепели последната капка търпение, на която бе способен. Но тъкмо на
това разчиташе Баян. Още щом видя колебанието в погледа му, на княза вече бе ясно,
че успее ли да го притисне до стената, онзи ще признае намеренията на майка си.
– Внимавай как ми говориш, княже! Изглежда, не знаеш нищо за живота и
обноските в Рим!
– Може да си папа, но майка ти е онази, която се разпорежда тук, поставила
невръстния си син на папския престол, за да прокарва интересите ѝ. Що за Божи
наместник може да е момче, на което дори мустаците още не са покарали?
Йоан потърка нервно пръсти по мантията си и стрелна българина с убийствен
поглед. Баян обаче продължи:
– Баща ми, цар Симеон, чакаше папски пратеници, за да го коронясат. Почина,
преди да дойдат.
– Нима вярваш на това?! – избухна папата, макар очите му да бяха пълни със
страх. – Това бяха пратениците на майка ми, които трябваше да убедят баща ти, че ще
получи каквото иска, стига да унищожи Константинопол. А прехваленият от теб
Константин-Кирил е отмъкнал мощите на нашия светия, за да изнудва с тях папа
Адриан Втори. Сигурно е искал да стане висш църковен служител! Но после си е
получил заслуженото!
Баян усети, че лицето му застива в недоумение. Не можеше да повярва, че този
страхлив младеж, гневен на целия свят, задето майка му го мачка, се осмеляваше да
петни името на най-великия славянски учител и духовник.
– Що за думи от един папа! Константин-Кирил Философ наистина е получил
заслуженото – славянската азбука, за която се е борил, е била благословена, а самият
той е бил ръкоположен във висш духовен сан!
Този път Негово Сиятелство не успя да възпре гнева си и изрече нещо, което никой
никога не биваше да произнася:
– Духовен сан?! – Йоан XI се засмя с глас. – Бил е убит, за да спре да петни в свади
свещения ни език!
Баян се втренчи в него изумен.
– Гнусен лъжец! – викна той и стисна дръжката на меча си. Успя да се овладее, но
десетината стражи мигом насочиха копия срещу него. – Бил е благословен, а
славянската писменост – призната наред с латинската и гръцката.
– Получава само одобрение, за да даде черноризецът ви мощите на нашия светец! А
после бил отровен с живак, за да спре да създава проблеми... – избълва папата в гнева
си. – Нима не знаеш, че е умрял тук, в двореца?... В твоята стая!
– Лъжец! – викна Баян, вадейки меча си.
Часовите мигом насочиха отново копията си към гърлото на княза. Младият папа
добави:

256
 – Не, не съм лъжец! Тази история я знам от мама! Но сега, след като и ти я знаеш,
предполагам, се досещаш, че жив от Рим няма да си тръгнеш!
– Ако това е истина... нима ти очакваш, че Рим няма да си плати за стореното?
– Светата... Светата Римска империя! – поправи го с усмивка младежът. После
подхвърли към стражите: – Хвърлете този дивак в тъмницата. По-късно ще реша какво
да правя с него!

Песоглавеца
Бяхме се скрили в подземията на манастира „Света Богородица“. Отец Богомил
беше поел грижата за мен, но тук, в подземията, се чувствах като риба във водата.
Дочувахме, че ромейският император използва примирието с цар Петър и слуховете
за заминаването на Баян и бе изпратил войници и свещеници из цяла България. Имали
уж за цел да помогнат на българския владетел да прогони еретиците, за които Лакапин
твърдеше, че всяват смут и безредици, а българите тайно ги наричаха „богомили“.
Когато пристигнаха и в Преславския дворец, Петър прие военачалника им и го увери,
че ще им съдейства с каквото може. Каза му каквото знаеше за скривалищата, които
вече познаваше, и ги изпроводи с български войници. Гневът му, че собствената му
съпруга мислеше повече за Баян, отколкото за него, го бе заслепил до степен, в която
бе готов да убие всеки, дръзнал да последва брат му. Да изгори всяка книга, написана
по заръка на Баян, да изпепели всяко скривалище на тайната му общност.
Тези черни дни дълго щяха да се помнят, защото с тях започнаха мрачни времена за
цяла България. В името на доброто българи воюваха с българи. А царят избра
смирение пред волята на императора и бягство от съвестта си в книгите. Казват, че цар
Петър прекарвал все повече и повече време в библиотеките. С гръцките книги. И с
молитви в храмовете, за да има оправдание за грешките си.
През това време гоненията срещу богомилите125 зачестяваха. Опълчилите биваха
убивани, а когото залавяха, хвърляха в тъмницата. Аз още се криех с отец Богомил в
„Света Богородица“, но до нас достигаха все по-страшни вести. Говореше се за
жестоките мъчения, на които били подлагани заловените богомили, за да признаят
имената на водачите си и да се откажат от идеите и буквите си. За да приемат
наложената от Романия азбука.
– Трябва да си слепец в душата – отвръщали те, – за да наречеш измислената азбука
българска. Азбуката е история и народен дух!
Богомилите бяха непримирими, а ромейските и българските войници – все по-
жестоки. Не след дълго започнаха да се издигат и клади. Жестоки и кървави. Горяха се
книги, горяха се хората, които ги пишеха. Но апостолите не предаваха вярванията си.
125
В историческия си очерк „Богомили“ руският писател С. Венгеров стига до извода:
„Богомилството е един от ония редки случаи, когато славянството е вървяло начело на човечеството,
когато по-добрата част на силния със своята философия Запад на драго сърце е преклонил глава пред
нравствената сила на славянските „еретици“... Богомилството е имало грамадно влияние върху хода
на европейските идеи. Албигойците във Франция са приели цялото учение на богомилите. Ние се
убеждаваме, че великото значение на славянската мисъл за по-нататъшната общоевропейска свобода
се е изразило като религиозна свобода. То е център на оная верига, около която се е групирала цялата
българска история, и това дава високоидеален характер на ролята на българите в историческия живот
на народите“. Оценката на руския учен А. Н. Веселовски пък е следната: „Славянските народи чрез
богомилството за пръв път до появата на Хус внасят своя интелектуален дар, който оставя трайни
следи върху целия развой на средновековната култура.“ – Бел. авт.
257
Слабите люде живееха с омразата и битката срещу силните. Силните оцеляваха с
пренебрежението и прошката към слабите, с безкористната вяра в собствените си
идеали.

Войниците нахълтаха и в дома на болярина Борил, за когото се носеха слухове, че

укрива богомили буквописци. Първо изкараха жена му и децата му на двора, а най-
сетне намериха и него и го вързаха на кол в центъра пред всички. Ромейските воини
търсеха още книги и хора, но не откриха нищо. Военачалникът удари Борил през
лицето и попита къде е скрил еретиците. Боляринът не отвърна, само впи дързък
поглед в мъчителя си. Онзи побесня, извади от колана си камшик и заудря с него
Борил.
– Кажи, къде криеш книгите и еретиците? Говори или ще изгорим къщата ти!
Острият език на камшика плющеше в гърба на болярина и оставяше кървави резки.
Той вдигна мътни очи към жена си и погледите им се сблъскаха. В нейните съзря укор
и неразбиране защо им бе причинил всичко това. Но таяха и онзи блясък на уважение
и преклонение към силата му. Жената се разплака и замоли войниците да ги пуснат.
Военачалникът се приближи към нея и я попита на гръцки дали тя знае нещо.
Дръпна косите ѝ назад и ги отряза с меча си. Тя изкрещя. Дъщеря ѝ Илина гледаше
ужасена, опитвайки да се измъкне от ръцете на ромееца, който я държеше, и да защити
майка си.
Пребит и окован, войниците поведоха Борил към тъмницата, където бяха и
сподвижниците на Баян.

Беше 6439 лето126. Баян го нямаше от месеци. Не зная нас още колко ще ни има. Но
докато мога да пиша, ще го правя. За да се помнят жестокостта и героичността
човешка и онези, които идат след нас, да не повтарят първото и да ценят второто.
Страшни неща се случиха в царската тъмница. Мрачните подземия се изпълниха с
ридания, болка, мирис на кръв и смърт. Мнозина си отидоха, умъртвени по заповед на
император Лакапин. Други бяха подложени на жестоки изтезания. Един ден, когато
отец Богомил се опитвал да стигне до скалните манастири над Преслав, бил заловен и
той.

Велики Преслав

Царица Ирина ходеше из двореца и градината като призрак. Очите ѝ бяха

пресъхнали, тялото беше безчувствено. Дойката играеше в градината с малкия Борис,
а тя нямаше сили дори да ги погледне. Виждаше в очите на детето си укора на Боян.
Сърцето ѝ се свиваше от ужас, че той може би вече е мъртъв, а тя дори не знае къде е.
Смазваше я мисълта, че ако пък се върне и види какво се случва с делото му, с хората,
които го бяха последвали, гледката бе достатъчна да го унищожи. Така, както тя се
терзаеше, че всичко това се случва заради нея. Защото в тревогата си да го предупреди
за опасността не усети, че я дебнат, и сама заведе войниците на Мариам право в
тайното му средище. Искаше ѝ се да хукне и да тича, да тича, докато не го открие.
Портите на двореца обаче вече бяха заключени за нея. Петър затвори дори тайния
проход и остави Мария сама в мъка и самообвинения.
126
931 година от новото летоброене – Бел. ред.
258
 Изведнъж откъм портата на двореца долетяха шумотевица и конски тропот. Мария
се надвеси над прозореца и видя свитата на Слав. Войниците му бяха въоръжени,
телата им покрити с железни ризници. Заявили на стражите, че идват за среща с царя
по важен въпрос. Гледката разтревожи Мария и тя хукна към тронната зала, за да
разбере какво се случва. Трябваше да знае. Слав не идва без причина, сигурно са
открили нещо за Боян, помисли си. Тичайки натам обаче, някой я дръпна в една от
нишите на коридора. Беше някакъв войник от свитата – позна го по сребристата
ризница със знака на Перун. Войникът запуши устата ѝ с кокалести пръсти и направи
знак да мълчи. Имаше нежно лице, топли очи и тънки мустачки. Заговори с женствен
глас:
– Царице Ирина... зная, че мога да ти се доверя... – Мария се втренчи в него
изумена. – Бях там онзи ден в пещерата, когато се опита да предупредиш апостолите...
Рискува живота си!
– Кой си ти?
– Казвам се Макрина... помагам на Баян и поп Богомил! – Мария загледа
непознатата още по-объркано. – Зная, че си на наша страна... На страната на княза!
Трябва да ми помогнеш!
– Какво искаш?
– Вън е страшно... Затварят учители и монаси, убиват апостоли... А сега боилът Слав
се кани да търси със свитата си Баян... Ще го убият! Трябва да го предупредя!
– Какво искаш от мен?
– Кажи ми къде е! Трябва да знаеш. Не може да е заминал, без да те уведоми.
Царицата се поколеба дали да извика, но дълбоко в себе си усещаше, че може да се
довери на момичето. Имаше добри очи и изглеждаше загрижено. Спираше я
единствено ревността към свободата на непознатата, докато самата тя трябваше да
стои заключена в двореца.
– А... ти откъде разбра?
– От Баян... знаем се от деца.
Макрина побърза да сведе глава, за да не разгадае погледа ѝ царицата. Но Мария
знаеше какво е да обичаш и още повече какво е да криеш чувствата си. Болезнената
ревност се смени с почтителност към девойката, облечена като войник, готова да
рискува живота си, за да защити княза. Нещо, което Мария не бе сторила. Винаги
имаше оправдание срещу риска – заради сина си, заради мира, заради себе си. Дълбоко
в душата си се презря, че не бе толкова силна и предана както тази непозната.
– В Рим... Отиде в Рим при папата! – заяви тя с леден глас.
– Рим... Господи! – Лицето на Макрина побеля. – Нещо се е случило! Твърде дълго
се забави... Доста опасно е там за него... сам.
Девойката благодари и целуна ръката на царицата.
– Почакай – спря я Мария, – кажи ми, какво става навън?...
– Заловиха много от учениците и апостолите на Баян... В тъмницата са. Гонят ги,
палят клади...
– Но кой... Петър сам не би...
– Жаждата за мъст е силно чувство... Ще тръгвам! – прошепна Макрина и хукна.
Срещата толкова я разтърси, че няколко минути Мария не можа да помръдне.
Подпря се на мраморна колона и се втренчи в мрака, обагрен от пламъците на
факлите. Не само заради онова, което ѝ каза момичето. Заради сблъсъка с цял един нов

259
свят, свят на различни хора, който Макрина олицетворяваше. Беше недодялана,
грубовата, привикнала да живее в тежки условия, но същевременно бе силна,
безстрашна и готова да защити всеки, когото обича.
Сълзи опариха очите ѝ. Заплака, презирайки слабостта си, неспособността си да
живее трудно, за да бъде себе си. Слабите ѝ юмруци трепереха. Удари колоната и се
отправи към тронната зала. Сякаш, ако излееше гнева си върху Петър, собствената ѝ
съвест можеше да олекне.
Когато стигна, с ужас видя, че съпругът ѝ не е там, а свекърва ѝ Мариам и Георги
Сурсувул. Разговаряха със Слав Белезин и други боили. Щом зърнаха царицата,
сепнаха се и замълчаха.
– Къде е Петър? – попита тя от вратата.
– В Патриаршията... – отвърна майка му. – Отказа да дойде!
Без да обясни друго, Мария хукна към Патриаршията. Намери го в библиотеката да
чете. Сякаш в думите можеше да избяга от действителността.
– Какво правиш тук?! – викна му гневна. – Имаш ли представа какво става навън?
Оставил си майка си и брат ѝ да се разпореждат в страната ти?
Той вдигна глава и я погледна безизразно. Лицето му бе толкова измъчено и
безжизнено, като че ли принадлежеше на мраморен бюст.
– Мога да си представя... – отвърна. Гласът му бе пропит от тъга.
– Да си представиш? Иди и виж! Ти си цар на тази страна!
– Никога не съм го искал.
– Но ти си! Защо си се затворил тук? Нима мислиш, че като не го виждаш, то не
съществува?
– Ирина... не бъди и ти жестока! Всичко това е твърде много... много за мен. Не мога
да го понеса.
Ръцете на Мария се отпуснаха безсилни до тялото ѝ. Разбра колко безсмислена ще е
всяка следваща дума. В първия миг не можа да повярва, че чува тези слова от устата
на българския цар. После проумя, че всъщност тя никога не го бе познавала. За Петър
винаги бе мислила като за цар на българите, но не и като за личност. Но сега,
виждайки измъченото му лице, погледа на предал се човек, скрит в тясната
манастирска килия с книги, в лавина от думи, осъзна, че по нещо дори си приличаха –
умееха да си измислят важни оправдания, когато се страхуваха да преследват някоя
цел, идеал, рискувайки всичко. Не му се ядоса, съжали го, защото знаеше, че в този
миг той сам се презираше, така както преди малко тя се бе почувствала. Съзирайки
него, за първи път видя себе си в такъв момент и реши, че повече никога не би искала
това видение да се повтори. Дори животът ѝ да се срине, предпочете да е като
Макрина, която отстояваше себе си и вярванията си. Животът, помисли си Мария, не
се измерва с броя на дните със спокойствие и сигурност, а в смисъла на делата, в
силата да останем верни на себе си, да сме достойни да обичаме. Разбра, че много по-
непосилно се живее в старанието да се избягват рисковете, отколкото в устрема на
сърцето въпреки рисковете. Не, няма да съм като него, повтори си, гледайки Петър.
– Трябва да го понесеш! Ти си цар на тази страна! Животът ти принадлежи на твоя
народ! Излез и се борù за бъдещето му! Нима не разбираш? Смисълът на царуването
не е в твоя уют!
– Ирина, моля те... Нещата не са толкова прости! Нищо не зависи от мен!

260
 – Но ти си цар на България! Нима не можеш да се противопоставиш на майка си? Да
заявиш на дядо ми, че бракът ни означава мир, а не превръщане на страната в гръцка
провинция?
– Лакапин е силен... Няма да застраша мира с Константинопол... За дни ще ни
пометат. Мислиш ли, че ми е лесно да гледам ромейските духовници и войници из
земите ми? Понякога нямаме избор... Понякога изборът е да затворим очи. Мога
единствено да идвам тук, сред книгите, и да опиянявам съзнанието си с думи... Инак
мъката ще ме погълне.
Мария се приближи към него, подаде му ръка да се изправи и го прегърна. Петър
отпусна глава на гърдите ѝ. Затвори очи и заплака като дете, дълго жадувало ласка.
Топлите му сълзи попиха в копринената рокля. Колко е сам и нещастен, помисли си
Мария. А колко много имаше тя – обичаше и бе обичана. Макар и в една невъзможна
любов. А този мъж, който плачеше в прегръдката ѝ, нямаше нищо и никого до себе си.
Беше цар на страна, над която се разпростираше ромейското влияние, беше свързан с
жена, която обичаше друг, имаше син, за когото не подозираше, че не е негов, имаше
майка и вуйчо, които го използваха, за да защитават интересите си, имаше брат, който
жертваше живота си, за да върши царските дела, а Петър го ненавиждаше, защото не
можеше да бъде като него.
– Разбирам те... разбирам... – каза тя със загрижен глас. – Но вън умират хора, които
вярват, че дават живота си за доброто на народа! Трябва да измислим нещо... Дори
само за да спечелиш тяхното уважение!
– Благодаря, Ирина... – Той се изправи и засрамен избърса сълзите си. Прочисти
гърлото си и добави твърдо: – Но как едновременно да изпълня исканото от дядо ти
срещу мир и да подкрепя бунтовниците?
– Те не са бунтовници... Опитват се да запазят буквите си, традициите!
– Но заплашват дори Църквата, също като еретици!
– Защото в храмовете се говори на гръцки, защото Църквата взема непосилен
канонник127 и българите не я чувстват като своя. Ако сега се отдръпнеш, и ти няма да
си техният цар!
– Каква ирония... гръцката принцеса защитава българите, сякаш аз, българският цар,
ги предавам – рече Петър с тъга и се вгледа в нея. – Защо го правиш?
Мария вдигна ръка и я сложи на сърцето си.
– Всичко тук е... – поколеба се да прошепне думата „обич“, но вместо това добави: –
Забрави ли, че съм твоя жена и българска царица? Че синът ти ще е утрешният цар на
българите?
Петър я погледна с благодарност.
– Какво да сторя тогава, кажи ми.
– Като начало можеш да спреш кладите и преследването на апостолите! Бъди
справедлив и милостив... Не убивай никого без съд. А когато дойде... Боян... когато
той дойде, разберете се като братя кое е най-добро за България. Хората му вярват и ще
го последват...
– Баян?! Пак Баян! – ядоса се той. Отдръпна се от Мария и затвори рязко книгата,
която лежеше на масата. – Затова ли ме съветваш, заради него, мътните го взели!
Петър събори няколко книги от полиците на библиотеката, възнамерявайки с гнева
си да стресне Мария. Ядоса ѝ се.
– Остави ме! – кресна той. Едва се сдържа да не ѝ каже да се маха.
127
Данък. – Бел. авт.
261
 Мария излезе уплашена. Трепереше. В очите ѝ обаче нямаше сълзи, а увереност, че
бе сторила нещо, което отдавна желаеше: да защити Боян и хората му.

262
 Баян
Баян стоеше заключен в римската тъмница вече повече от месец. Не броеше дните,
нямаха значение. Държаха го в отделна килия и не му даваха да говори с никого.
Подът и стените бяха студени и влажни. Леглото му представляваше топка сено. През
деня погледът му следваше тънък като конец сноп светлина, идващ някъде от общото
отделение с останалите затворници. Вечер слушаше ритмичните капки от тавана и
далечните крясъци на прилепи. Няколко пъти моли за нова среща с папата, настояваше
да се срещне и с Марозия, но никой не откликваше на думите му.
Един ден дойдоха стражи и го изведоха. Не казаха нищо – ни кой ги праща, ни къде
го водят. Излязоха от тъмницата и продължиха по безлюдна улица, опасана с високи
каменни стени. Очите му пареха и в началото почти не виждаше на светлина. Скоро
обаче зрението му се върна. Баян огледа придружителите си. Бяха облечени в плетени
ризници, въоръжени с копия.
Неочаквано се появи конник. Имаше железен нагръдник и шлем, въоръжен с меч и
щит. Доколкото Баян можеше да види, шлемът беше римски. Конникът замахна с
острието си към стражите и заповяда на твърде лош латински:
– Оттук поемам аз! Добра работа!
Хвърли им кесия с жълтици и подаде ръка на Баян. Князът възседна коня, стегна
бедра около тялото на жребеца и се улови за кръста на спасителя си. Конникът
пришпори животното в галоп през зеленото поле, опасващо входовете на римските
катакомби. Колкото по-здраво се държеше Баян, толкова повече осъзнаваше, че тялото
пред него бе прекалено слабо и крехко за мъжко.
– Кой си ти? – викна той.
В този миг изневиделица ги връхлетяха конници.
– Разкрили са ни! – каза спасителят му. Даде меча на княза, стисна юздите и
пришпори коня с всичка сила.
Баян ловко парираше всеки удар и отблъскваше нападателите, докато най-накрая не
ги изгубиха в горите край Рим. Когато конят спря, спасителят на княза се обърна и
свали шлема си.
– Макрина?! – зарадва се Баян. Прегърна я и целуна по бузата.
А тя нахлузи обратно шлема и каза:
– Тихо! Сега най-важното е да се измъкнем оттук!
– Благодаря ти! – прошепна той. Усмивката не слизаше от устните му. Размениха си
местата и Баян пришпори коня.
Яздиха, докато животното започна да преплита крака. Бяха излезли вече от Рим и
следваха посоката към пристанището. Избираха прикрити пътеки, макар да знаеха, че
стражите бяха останали далеч зад тях. Когато Баян усети, че конят е изтощен, спря и
двамата слязоха.
Самата Макрина едва ходеше. Бедрата ѝ пулсираха натъртени от дългото яздене.
Беше пристигнала днес, след няколкодневно препускане от Преслав. Беше спирала

263
само за да сменя конете и да хапне. Спала бе едва няколко часа. Опита да прикрие
умората си от Баян, но нозете едва я държаха. Седна на тревата и се отпусна назад.
Баян завърза коня и събра клони за огън. Запали го и едва тогава седна до Макрина.
– Дрехите ти са мокри! – установи той, като я погледна.
Тя едва отвори клепачи. Очите ѝ издадоха тъга. Опитваше се да преглътне, че
мокрите дрехи бяха единственото, което Баян виждаше в нея.
– От два дни вали... – отвърна му.
– Ела... ела да те стопля – предложи ѝ той и протегна ръце.
Отпуснатото ѝ в скръб лице се озари. Сгуши се в Баян и въздъхна. Болката и
умората изчезнаха. Усети топлината му. Думите изгубиха значение. Колко нощи беше
сънувала този миг.
– Благодаря, че спаси живота ми! – прошепна Баян, като я уви с вълненото си
наметало и притисна тялото ѝ към своето.
За него Макрина беше скъпа приятелка, свързана с най-хубавите му детски спомени.
Сега беше станала и един от най-верните му и опитни бойци в тайната им общност.
– Страхувах се, че си в опасност и... а... имаме нужда от теб!
Той я погледна, очите му се разшириха.
– Какво се е случило?
– Случи се... Ромейски и царски войници гонят... апостоли и ученици. Откриха
много школи и скриптории, скривалището дори!
Баян потрепери. Макрина усети как мускулите по цялото му тяло се стегнаха.
– Открили са ги? Преследват ги? Но как се е случило... Никой не знаеше за местата...
– Някой знаеше... – намекна Макрина и стисна клепачи, все едно да се скрие. В мига,
в който го изричаше, вече съзнаваше, че не прави добро.
– Имаш предвид... искаш да кажеш... Мария? Не...
– Нищо не искам да кажа... – отвърна намусена, знаейки, че от нея се очаква да
защитава жената, от която го ревнуваше. – Нищо... ти знаеш на кого какво си казал,
нали?
– Господи... трябва веднага да се върна! Веднага!
– Ще се върнем... Първо да починем. Нито ние, нито конят сме в състояние да
продължим сега.
– Да... да... Господи, преследват ги... Залавят ли ги? – попита и погледна Макрина
със страх да не чуе най-лошото. А тя реши да му спести тревогата, поне сега, и само
кимна.
– Хайде да поспим... По изгрев-слънце продължаваме.
Баян обаче не можеше да заспи. Голямата бяла луна сияеше през короните на
дърветата, вятърът играеше с листата, а сенките им танцуваха по студената влажна
почва. Князът се изправи и обиколи наоколо да потърси някаква храна. В главата му
не спираха да шепнат гласове, да го връхлитат тревоги и догадки. Страхуваше се както
за апостолите, така и за Мария и сина им – беше ли я видял някой с него онази нощ?
Ами ако бе казал на Петър?
Призори успя да заспи. Сънува страшен сън – Преслав бе обхванат от алени
пламъци и той изгаряше с него. Мария и Борис ги нямаше.
Сутринта беше мълчалив, лицето му строго. Макрина го погледна няколко пъти с
надежда да ѝ заговори, но Баян сякаш не я виждаше. Като че се беше затворил в себе
си. Тя угаси огъня, оседла коня и каза сухо:
– Да тръгваме!

264
 Яздиха дълго. На пристанището успяха да намерят товарен кораб, на който без
много въпроси ги взеха за пет нумизми 128. Макрина беше толкова изтощена от дългата
езда, че още щом се качиха, веднага заспа. Баян броди по палубата и слуша вятъра,
който плющеше в платната. Облегна се на перилата и дълго гледа пенливите гребени
на вълните – идеха от нищото и се разбиваха в носа на кораба.
Когато стигнаха до другия бряг, Макрина и Баян взеха два коня и продължиха към
Преслав. Вечерта спряха и запалиха огън. Князът обиколи и съзря заешка дупка –
разкопа я и залови заека. Скърши врата му и го одра с меча. Изпече го на огъня и си го
поделиха с Макрина. Легнаха под звездите и зачакаха съня. Изведнъж Баян се обади:
– Защо правиш всичко това... за мен, искам да кажа? Спасяваш ме вече втори път!
Рискуваш живота си?
– Нима не си разбрал...
– Какво да съм разбрал?
Тя поруменя и извърна поглед. Знаеше, че не бива да говори за чувствата си, но бе
изгубила надежда, че Баян някога ще погледне на нея като на жена. Не можеше да го
изгуби повече от това.
– Че... че те обичам... – прошепна неочаквано в тишината.
Князът се втренчи стъписан в нея. Стори му се, че я вижда за първи път, макар да я
познаваше от дете. Чертите на лицето му омекнаха, гневът и тревогата се стопиха.
Взираше се в Макрина едновременно с любопитство и недоумение.
– Ти?... В мен? – заговори. – Но аз...
– Знам! Не е нужно да ми обясняваш! Нито пък аз на теб... Да спим – отсече тя. –
Утре ни чака дълъг път!
Обърна се и не помръдна цяла нощ. По изгрев-слънце Макрина се изправи, изтупа
грубовато дрехите си и нагласи сабята на кръста си. Баян се събуди от шума и стана.
Мълчешком, тя тръгна към конете. Князът я догони.
– Почакай, Макрина...
– Не казвай нищо – прекъсна го. – Всичко е наред... Трябваше да знаеш. Сега ми е
по-добре... Единственото, което има значение, е животът на всички онези, които
повярваха в буквите, в теб... България има смисъл! Ние и нашите чувства са като праха
във вятъра.
Тя измъкна ръката си от неговата и с припрени движения отвърза единия кон.
Започна да го оседлава, а князът се зае да подготви другия. Разбра, не каза нищо.
Качиха се на конете и продължиха пътя си, докато не се изтощиха отново. Спряха
край отвесна скала в гъста кедрова гора. Баян събра пак клони и запали огън. Вече не
говореше. Тревогата за хората му, за Мария все повече растеше. Но сега се
прокрадваше и друга мисъл, жестока мисъл. Едни думи на Макрина не излизаха от ума
му: Ти знаеш на кого какво си казал, нали? За мадарското скривалище знаеха само
апостолите, учениците и Мария. Първите бяха все хора, за които школата беше
животът и домът им. Но нима е възможно Мария да го е предала? Опитваше се да
изхвърли тази мисъл, но тя го ядеше непрестанно.
А Макрина го наблюдаваше скришом и се срамуваше, че между тях вече зее като
пропаст нейната тайна. Чудеше се какво ли мисли за нея.

128
Монети. – Бел. авт.
265
 На сутринта Макрина стана рано, преди още Баян да се е събудил, и отиде да се
измие на близкия извор. Първо разпусна и изми рижите си коси, които винаги
пристягаше под шапка или шлем. Свали войнишките си дрехи и се изкъпа. После
облече само ризата си, за да изчака да изсъхне косата ѝ. Затвори очи под утринните
слънчеви лъчи и се отпусна.
В това време Баян се събуди и като не откри Макрина до себе си, се притесни.
Тръгна да я търси, викайки името ѝ. Обиколи и стигна до извора. Мина през
храсталака и като излизаше от другата страна, се сблъска в нея.
Загледа я стъписан. Макрина беше облечена в риза, нозете ѝ бяха голи, снагата ѝ
прозираше през светлия плат, а косите като медна коприна падаха до раменете. Беше
доста пораснала от първия път, когато я видя облечена като момче. Гледаше я
едновременно с любопитство и възхищение.
И нейните очи бяха приковани в неговите. Очи като на сърна, втренчена в хищник с
готовност да побегне. Баян видя в тях и друго, което преди не бе откривал. Учуди се,
че то го вълнува. Нещо в тях го възбуждаше, но и плашеше, защото беше непознато.
Лицата им бяха толкова близо едно до друго, че усещаше дъха ѝ.
Неочаквано Макрина се доближи до него. Той не помръдна, не се и отдръпна. Тя се
надигна на пръсти и притисна устни в неговите. Баян отново не помръдна. Стоеше
като вцепенен, объркан от нея, от себе си. Макрина се засрами и рязко се дръпна
назад. Очите ѝ бяха широко отворени, изплашени. Слънчевите отблясъци от реката
играеха по лицето ѝ и оживяваха в зениците ѝ.
– Съжалявам... – прошепна тя.
Баян я гледаше объркан. Не задето го целуна, а заради странните чувства, които
целувката пробуди у него. Досега Макрина бе сестра и приятелка. Никога не беше
гледал на нея като на жена. Не беше изпитвал чувства към друга освен към Мария. А в
тази целувка усети нещо различно. То го развълнува, сякаш бе целунал жена, към
която не е безразличен. И един последен тласък на разума върна мисълта: Ами ако
Мария ме е предала?
Нещо забушува в тялото му и го раздвижи, все едно той бе безучастен наблюдател.
Пристъпи към нея, обви лицето ѝ с длани и впи устни в нейните. Рижите ѝ букли се
разпиляха по ръцете му. Телата им се опряха на дънера на висок бор. Пръстите му я
разсъбличаха. Бе рязък и нетърпелив, воден не само от влечението си към нея, но и от
гнева, който нарастваше към Мария. Тя ли го е предала?
Тези мисли, макар и жестоки, върнаха образа на Мария в съзнанието му. И той
започна да расте и пулсира като сърце. Баян пусна Макрина като опарен и се обърна
към потока. Девойката трепереше. Изправи се бавно, притискайки разкопчаната риза
до тялото си. Гледаше недоумяващо в княза и очакваше да стори нещо, ала той не
помръдваше.
Тя не издържа и побягна нагоре. Потокът постепенно се разширяваше в реката.
Макрина тича покрай нея, докато се изгуби. Падна на тревата и заплака с грохота на
водата. Знаеше, че след този ден всичко щеше да е различно. Копнежът, който бе
крила от детските им години, беше само красив сън, тя дори не мечтаеше за това. Бе
нещо, което носеше винаги у себе си. Но днес, когато той я целуна, когато усети
ръцете му по тялото си, устните му по своите, той се превърна от постоянна мисъл в
желание и липса.

266
 Песоглавеца
В този момент бях стигнал до вратата на скриптория и се ослушвах. Чух, че Баян
говори с някого, ала не можех да предположа, че е бил самият цар. Поколебах се да
вляза, но нареждането на княза бе ясно. Баян ме беше изпратил да му донеса
Методиевия препис на Евангелието, за да свери нещо, затова почуках. Гласовете
замлъкнаха. После чух Баян да казва: „Влез“. Усетих страха за секунди, като
убождане. Натиснах бравата и се запътих към гласа му. Стаята бе тъмна и почти нищо
не виждах. В този момент чух другия глас да възкликва:
– Господи... какво е това...
Спрях изплашен, изпуснах книжата. Бях забравил да се покрия с наметалото. В
манастира живееха само няколко монаси, свикнали с вида ми, и бях престанал да се
крия вечер. Не очаквах, че има непознат.
Отстъпих стъписан и се ударих в стената.
– Спокойно, Вениамине! – каза ми Баян. Гласът му винаги ме успокояваше с
някакъв вълшебен тембър, като гласа на татко.
– Кой е този? Какво му е? – попита другият мъж.
Мълчах, залепен с гръб към стената, и треперех. Натрапваният ми цял живот страх
да се крия се върна с пълна сила. Върна се заради нещо в непознатия глас. Плашеше
ме несигурността в него. Вече знаех, че човешката слабост и страхове бяха далеч по-
страшни от човешката сила. Баян също мълчеше, онзи попита:
– Какво става тук, Баяне?
Князът се поколеба дали да обясни, но най-накрая отвърна:
– Замислих се... да те излъжа ли, или вече си готов да научиш истината?
– Каква истина? Попитах какво става тук? – повтори непознатият със заплашителен
тон.
– Петре... – започна Баян, а аз с ужас осъзнах, че той беше не друг, а българският
цар – това е... това е брат ни... нашият брат Вениамин!
– Брат?... Какви ги говориш? Побъркал ли си се? – викна гневно. – Та той дори не
прилича...
Замълча. Знаех, че се канеше да каже, че не приличам на човек.
– Успокой се... ще ти обясня. Казвам ти истината!
– Изглежда, буквите са те докарали до лудост! Как смееш да твърдиш, че този урод
ми е брат?
– Той ни е брат! Не го наричай урод. За хората се съди по сърцата и делата им, не по
лицата, не по телата.
– Що за безумица? – питаше Петър гневен и объркан.
– Съжалявам, ако истината наруши душевния ти покой, но е крайно време и ти да я
научиш. Този човек тук, когото наричаш урод, е наш брат, син е на баща ни, цар
Симеон, и майка ни, Мариам, също като нас... Всъщност е мой близнак, но майка ни
пожелала... повече никога да не го види.
Настъпи напрегната тишина. Петър се вторачи в Баян, обаче този път не каза нищо.
Само лицето му се промени от гневно в тревожно и объркано.
– Петре, Вениамин заслужава цялото ти уважение. Именно той с риск за живота си е
съхранил най-скъпата тайна на татко – буквите. Симеон лично го е учил, отгледал го е.

267
 – Откъде знаеш, че не лъже? Че не е измамник? Нима има някой, който да
потвърди?... Не прилича на...
– Дори не го изричай! – прекъсна го пак Баян. – Достатъчно е страдал, за да слуша
обиди от собствения си брат. Казах, наш брат е. И патриархът може да го потвърди.
Но не държим да ни вярваш. Достатъчно е това, което ни позволи да правим. Стига ни,
че си тук, че позволи използването на българската писменост. Реших, че трябва да
знаеш истината.
Настъпи мълчание. Изведнъж Петър се обърна и излезе, тряскайки вратата след себе
си. Сега очаквахме всичко от него. Ала след няколко дни той ни потърси отново в
манастира. Сам. Лицето му беше покрусено и унило. Събра ни двамата с Баян и рече:
– Простете ми... всичко това е ново за мен... Искам да науча какво се е случило...
Трябва!

Седнахме на писарските маси и Баян му разказа историите, за които Петър не

предполагаше. Започна с това как след смъртта на баща ни гоненията срещу
пишещите на кирилската азбука станали все по-упорити. За някои Петър наистина не
знаеше, за други си бе затварял очите. Разказа му как ромейските пратеници –
свещеници и войници – гонели и тайно избивали монаси и учители. Как помагали на
онези, които използвали създадената по поръчка празна азбука. Как ромейски
духовници се опитвали отново да налагат гръцкия език в църквите, а българските
монаси се борели за писмеността си и укривали книги в скалните манастири,
рискувайки живота си.
Петър слушаше толкова внимателно, че почти не дишаше. Беше навел глава, за да
скрие срама си. Челото и веждите му се бяха набръчкали загрижено. Болеше го, че
истината за буквите се е виждала дори от един недовиждащ като мен, но не и от него.
Болеше го, защото слепецът бе той, че е по-слаб, отколкото би искал.
– През всичкото това време Вениамин... нашият брат, е живял в ямата, в подземието
на църквата, пазейки буквите, които ние с теб не сме разбирали. Те са били
съкровището на татко. Вениамин ги е пазел в сърцето си, за да ги имат и днес българи
и славяни.
Петър слушаше и притискаше слепоочията си с длани, втренчен невиждащо в
дъсчения под.
– Опитвах се да сторя най-правилното... да угодя на Лакапин, за да ни пожали. Да
слушам майка ни и вуйчо Сурсувул, които бяха мои наставници... Мира исках да
съхраня.
– Една страна, един народ не могат да се управляват чрез страх, братко, а чрез вяра в
бъдещето, творена в делата от миналото и настоящето. Дядо и татко закриляха
славянската писменост, посветиха ѝ живота си, за да я дадат на нас, на България. И
бяха непобедими. Ала след като ти не я защити, страната рухна, хората затънаха в
мизерия, армията ти губи силата си.
– Съжалявам... опитах се да угодя всекиму. – Петър прокара пръсти през косата си и
стисна яростно няколко кичура. – Исках само мир.
– Зная, затова не ти се и сърдя... – отвърна Баян – но и ти запомни: народ не се води
с угаждане и кланяне пред силните, а с воля и вяра този народ да пребъде. Досега дори
в най-тежките времена, бедни и размирни, именно вярата в бъдещето и устоите на
народността са ни съхранили.

268
 Баян замълча. Манастирските камбани забиха в кулата към съседното крило. Звънът
им отекна в залата. Тишината натежа. Петър промълви:
– Добре, използвайте ги... Върнете ги. Но не очаквай от мен подкрепа! Не мога да
рискувам мира.
– Само толкова? – учуди се Баян.
Петър вдигна очи към брат си. Погледът му гореше.
– Прав си, мътните го взели! Бях толкова късоглед! – изригна той с болката на
унижен от разголването си човек. Искаше да го каже още в онзи ден, когато Баян се
отрече от земния живот. Беше му трудно да го каже и сега, но знаеше, че ще се мъчи
много повече, ако пак замълчи.
Баян го погледна с признателност. Знаеше какво означават тези думи. Спомни си
всичко, което бе преживял заради слабостта му. Заради ревността му към Мария.
Ревност, която не извираше от любов, а от завист. Стисна юмруци в усилието си да не
допуска отровата на гнева. Разбираше, че желанието за мъст не би ги отвело далеч.
– Така да бъде! – отсече той. – Ще следваме дълга си, без да очакваме помощта ти.

269
 Баян
На следващия ден отец Богомил посети Баян в залата, в която работеше. Не
случайно избра този час – другите монаси и апостоли вече бяха слезли на вечеря в
магерницата. Долу бе и патриарх Димитър. По стените бяха запалени факли. Монасите
тревожно шептяха и очакваха своя водач – княза.
Баян вдигна поглед от книгата и проследи Богомил, който се доближи и каза тихо:
– Приел си да станеш архиепископ... Видели са даже Петър тук... Какво си
намислил?
– Платих цената... цената за свободата ви. Цената да получим царската подкрепа да
продължим делото си.
– Какво трябва да означава тази „царска подкрепа“? – изуми се Богомил.
– Договорка... договорка между нас двамата – отвърна князът. – Без нея ще ни гонят
и избиват. Животът ви е в опасност.
– Знаехме го от самото начало.
– Спокойно, Богомиле, вярвай ми! Петър даде думата си, че ще ни подкрепи...
Негласно – няма да ни преследва, ще отпрати дори гръцките войници и духовници! А
цената... сам я плащам. – Очите му блестяха. Думите му изпълниха залата. Монасите
се разшушукаха.
– Можеш ли да му се довериш?
– Струва ми се, че да... Петър може да е страхливец, но не е лъжец. Освен това той
видя Вениамин...
– Царят видя Песоглавеца?
– Видя го... и аз му казах кой е. Не вярвам да ни предаде.
Гласът на Богомил поомекна, но верният апостол продължи с въпросите:
– И какво поиска той от теб? От нас?
– Казах ти, касае само мен... Приех да стана архиепископ и като такъв ще мога да
помагам повече за дейността и на Българската църква като център на писмеността ни.
Ще развием скриптории и школи към храмовете из цялата страна. И вече няма да ни
преследват за това.
Богомил замълча, обмисляйки последните думи. После рече строго:
– Слез долу да обясниш всичко това на апостолите! Объркани са и не знаят какво да
мислят. Ти трябва да им говориш, от мен няма да го приемат.
– Прав си, да вървим!
Баян се огледа, сякаш проверяваше дали не е забравил нещо, и последва поп
Богомил надолу по тясното стълбище.
В подземната зала вече се бяха събрали оцелелите Баянови апостоли. Тук бяха
Вениамин, Макрина, Гавриил Лесновски, Иван Отшелника, Симеон Антипа, Василий
Византиец, патриарх Димитър и други. Мълчаха и очакваха появата на княза. Дрехите
им бяха мръсни и прокъсани, но лицата им – обнадеждени.

270
 Баян им разказа за разговора с Петър и за решението си да стане архиепископ.
Обясни им как ще поеме разпространението и обучението в Преслав, а те споделиха
какво са успели да свършат, докато го нямаше, за пропагандирането на азбуката и на
идеите си.

В идните месеци апостолите на буквите продължиха да развиват школите и да

проповядват писмената и познанието за тях из цялата страна. Откъдето и да минеха,
говореха с хората, които можеха, ги приютяваха и помагаха. Българите виждаха в тях
Божи пратеници. Пазеха буквите и книгите им, слушаха историята им и ги разнасяха
навред. Изписваха ги с въглен и длето в скали и каменни стени, за да се словят и
пребъдат. Сред издяланите знаци най-често се виждаше буквата Ж, символите от
розетката на Баян, както и рисунка на орел, с която често ги олицетворяваха.

Времената бяха трудни. Усещаше се в погледите, носеше се във въздуха, тежеше на

плещите, сковаваше душите. Българите се чувстваха несигурни за бъдещето,
предадени от двореца и Църквата. В такива дни на тегоби всяка светлина може да се
превърне в спасителна и пратена свише. И някак естествено пътеводна светлина за
българите станаха самият Баян и онези, които го следваха. Хората ги наричаха „Богу
мили“, защото виждаха всеотдайните им усилия да пазят народността, да бранят
правото на всеки да води праведен живот и да изповядва вярата си, без да робува на
Църквата и короната. Виждаха как апостолите бранят традициите и кирилските букви.
Боготворяха Баяновите богомили заради стремежа им да са близо до Всевишния,
близо до народа, близо до българското. А Петър спази обещанието си и вече не ги
преследваше, не пречеше, но и не застана редом до тях. Остана скрит в двореца си.
Удивително бе, че апостолите биваха приемани радушно и в съседните страни,
където се налагаше да се укриват понякога от ромейските и немските духовници.
Последователите им се множаха и сред русите, и сред маджарите, сред сърбите и на
запад чак до Венеция, и сред поляци, словенци, французи, даже сред елините.
Баян се отдаде и на църковните дела и все по-тясно ги обвърза с книжовните школи.
Изпращаше апостолите на мисии по всички краища на българските земи, а скоро и в
съседни страни да просвещават народите в кирилските, славянските букви. Олга ги
покани в Киевското княжество. А княз Чеслав – в сръбските земи. Той не бе забравил
обещанието си към Баян, а може би и сам виждаше нуждата от буквите. Апостолите
посетиха и охридските земи, където до този момент се използваше преди всичко
славянската азбука, поръчана от ромейския император. Казват, че някога само
Климент Охридски отказал да работи в Преславската школа с кирилските букви и се
отделил в Охридско, където до смъртта си писал на новоустроената славянска
писменост. Апостолите проповядваха вяра и букви, Баян и Петър градяха школи,
скриптории и църкви. Последователите им стигнаха до всички краища на континента,
а следите им дълго щяха да се помнят.
И колкото по-бурни и несигурни ставаха времената, толкова повече се мълвеше за
буквите, за „Богу милите“ и за Баян, народния пазител. В тези години богомили
започнаха да стават и много църковни служители, въпреки че движението биваше
наричано от Църквата еретично. Но тяхната основна задача бе да пазят знанието,
вярата и силата на буквите и да го разнасят навред чрез църковните книги и
проповеди.

271
 Песоглавеца
Баян и моя милост останахме в Преслав, но вече не трябваше да се крием.
Просълзявам се, като пиша тези редове. Онези дни бяха първите, в които можех без
страх да се разхождам по улиците, да влизам в църквите, да говоря с хората. Носех
книги, обикалях скрипториите, слушах литургиите. От куче, скрито в мазето, се
превърнах в човек.
Баян не спираше и ден да разпространява буквите и книгите из страната, да
организира преписи, както и поддържането на школите, обучението на нови и нови
ученици. В двореца не стъпваше. Не изричаше името на Мария. Не общуваше с хората
за друго освен за вярата и буквите. А те все повече го благославяха и следваха.
Беше пълната моя противоположност. Колкото повече се стараех да се харесам
заради вида си, толкова по-незабележим ставах. Колкото по-независим бе Баян от
хорското одобрение, толкова повече порастваше в очите им. Винаги имаше лице, а аз
бях невидим, макар и жестоко биещ на очи. Исках да съм като него, а той желаеше да
усеща буквите и думите като мен. Бяхме неразделни. Дори когато ни деляха
километри. Дотолкова, че след години, когато вече и двамата нямаше да ни има,
хората щяха да говорят за нас като за Баян Песоглавеца129.

Получихме писмо, че апостол Стефан стигнал чак до Венеция. Макрина пък

обикаляше маджарските земи, отдадена на мисията си покорно и всеотдайно. Искаше
да е далеч. Трябваше да броди по ръба на живота и смъртта, за да задуши терзанията
си за Баян. Защото, след като вече имаше онзи спомен с него, той не бе блян, а
болезнена липса.
Отец Богомил пък пое просветителската мисия из Тракия, а Иван Отшелника – из
Мизия. Епископ Симеон Антипа също се превърна в един от значимите водачи и
апостоли на просветителството. След като събра стотици последователи из България,
се превърна в един от най-ярките книжовници и пое дейността из полските земи.
Сътвори много книги и преписи и все повтаряше, че утрешните хора ще открият нас и
делата ни по буквите, а ние творим бъдещето им, като го пишем. Мъдър бе и хората го
следваха тъй, както княза. Тъкмо той все напомняше на Баян да записва всичко, което
правехме, за да бъде открито и помнено един ден. Когато се забрави.
Баян продължи да подготвя и бойците, с които защитаваше селяните от
разбойниците и от непосилните данъци на боилите, от гръцките духовници и от
набезите на печенеги, на маджари и ромеи.
Вече не очакваше вести от Мария. Знаеше, че вричайки се в Бога, бе разбил
сърцето ѝ. Учеше се да живее без постоянната мисъл за нея. Работеше неуморно –
денем обучаваше войската и пълководците на Преслав, вечер се занимаваше с
преписи, организацията на школите и църковните дела. После заставаше край олтара и

През вековете в легендите и историите за княз Баян името му често се изписва като Баян (Боян)
129

Песоглавеца, Баян Мага, Баян Магесника, Баян Вениамин. – Бел. авт.

272
се молеше с часове, настървен да замени мисълта за Мария с онази за Бога. Но това
все не се случваше. И тогава се опита да я мрази. Спомняше си как ги бе предала, но
умът му непрестанно издигаше прегради и я оправдаваше. Започваше да си представя
как я докосва брат му, как прегръща сина му, как Мария го забравя в красивия си свят.
Докато най-сетне отровата на гнева, обидата и ревността не започна да пълзи по
вените му. Онази отрова, която задушава сърцата, замъглява разума, всяко светло
чувство и го маскира с болка, гняв, усещане за предателство. И колкото катранът на
скръбта се сгъстяваше в душата му, толкова брадата на лицето му растеше и го
обезличаваше. Очите му се изпразниха от живот, но тялото му сякаш напук на всичко
оставаше яко. Като че мощният заряд на любовта сменяше мястото си с мощната
отрова на гнева.
А всички ние отчаяно се нуждаехме от неговата непоколебимост. Все по-често ни
нападаха печенеги и маджари, разбойници причакваха селяните, тежките данъци
пиеха от силите на земята ни. Ромеите преследваха свещениците ни в пограничните
територии, но Баяновите воини безстрашно ги бранеха.
Всеки път преди бой отрядите му се събираха и словяха азбучната молитва. После с
мечове и брадви, кой с каквото намери, се впускаха смело в битка. И сякаш наистина в
буквите се съдържаше някаква магия, сила на вярата и принадлежността към един
достоен народ, която се вливаше в тези бойци. Селяните ги мислеха за магесници
пазители, а самия Баян наричаха Магесника. Защото никой и нищо не можеше да
обясни несломимата му воля. Придаваха му дори вълшебни умения, казваха, че можел
да се превръща във вълк, орел или горски дух. Наричаха го още Баян Песоглавеца, но
това недоразумение за съжаление беше заради мен. Хората често ни виждаха заедно и
постепенно моето име се сля с неговото.
Тук трябва да отбележа, че понякога князът ме пращаше и в двореца. Казваше ми
кои книги да занеса на царя, но винаги изпращаше пергамент и за Мария. Обясняваше,
че било добре и тя да учи, та синът ѝ да знае български език и букви. А когато ѝ ги
давах, виждах в погледа ѝ, че знае от кого са. И защо. Вземаше ги, притискаше ги до
гърдите си и не казваше нищо. Очите ѝ бяха винаги тъжни.
После Баян ме питаше как е тя, а аз смотолевях, че изглежда добре, за да не се
тревожи. Казвах му, че и Борис е добре. Какво друго можех да сторя. Как да споделя,
че Мария линее ден след ден, че почти не излиза от двореца, че рядко отделя време
дори на сина си. Не издържах да гледам повече страданието му.

А месеците се нижеха един през друг и Мария понасяше липсата на Боян все по-
болезнено. Защото преди, макар и далеч един от друг, утеха ѝ беше силната им любов.
А сега отсъствието му бе хладно като смъртта – от нея нямаше връщане назад.
Прислужницата ѝ Елени беше единствената, с която можеше да споделя чувствата си.
Нейният съвет към господарката ѝ бе, че времето ще излекува сърцето ѝ. Че трябва да
е търпелива и постепенно болката и очакването, и копнежът ще изтлеят. Но не
минаваше и ден, в който Мария да не преживява отново и отново последните им
срещи в пулса на скръбта. Спомняше си дните, когато Боян бе готов на всичко, за да
избяга с нея, а тя събра целия си кураж и му отказа, за да го избави от самия него.
Спомни си и нощта, в която ѝ довери голямата си тайна, онази, която и след най-
тежките мъчения богомилите не издаваха – знанието за буквите и тайната им общност.
После я целуна и замина. Замина, докато не се случи онова... Откриха ги. Откриха ги,
мислеше си, защото тя пожела да ги предупреди.

273
 Знаеше, че най-добре бе да го забрави, а после с времето да обикне съпруга си.
Самозалъгваше се, че любовта на Петър ѝ стига, за да запълни зейналите в сърцето ѝ
празнини. Мъчеше я едновременно загубата на Боян, както и тежестта на вината ѝ за
случилото се.
Ала пропасти не се запълват с пропасти. Царицата изгуби отново съня и апетита си,
отслабна, блясъкът в очите ѝ помътня. Тогава разбра, че отново е бременна.
Петър прие щастлив новината и продължи да обсипва съпругата си с внимание и
грижи. А тя най-сетне намери мисъл, с която да маскира пустотата в сърцето си.
Когато царят реши, че на Мария ѝ е все по-трудно да се справя едновременно с
бременността и с малкия Борис, предложи ѝ да го изпратят да се учи. При най-добрия
учител – при самия архиепископ Баян. Тези дни Петър се разбираше все по-добре с
брат си, макар че не прие да е част от делата му.
Пръстите на Мария се вкопчиха в гънките на роклята. Лицето ѝ придоби цвят.
Сърцето ѝ спря, сви се и отново заби. Представи си как отново ще вижда Боян.
– Да, време е – отвърна тихо. Молеше се гласът ѝ да не издаде останалото.

Петър сам отиде при брат си и го помоли да приеме малкия Борис да учи в школата.
Момчето бе вече на шест години.
– Да се учи... – повтори Баян, за да спечели време. Потърка брадата си с пръсти и се
вглъби в себе си. От години мислеше и чакаше деня на срещата със сина си. Но сега,
когато стана възможно да се случи, изпита необясним страх, който сякаш го скова.
Не можеше да откаже на Петър и се съгласи да приеме детето.

Когато му доведоха Борис, загледа го с уплах, какъвто не бе изпитвал към другиго.

Сам не можеше да си обясни защо. Страхуваше се да не открие себе си в очите на
момчето, да не върне спомена за любовта, която го бе създала, и да се удави отново в
болезнената ѝ липса.
– Чичо Баяне, мама каза, че ще ме учиш да съм българин! – забъбри то.
Думите пронизаха княза като ледено острие. Изведнъж осъзна, че това момченце
никога няма да научи кой е истинският му баща. А баща му никога нямаше да го
прегърне бащински.
За да скрие мислите си, той рязко се обърна. Каза на момчето да го последва и се
упъти към библиотеката. Взе Азбучна молитва от Константин Преславски и я даде на
Борис.
– Сядай и преписвай! – нареди Баян, сякаш малкият беше виновен за болката, която
стягаше гърдите му.
– Но аз не мога да пиша... – отвърна хлапето.
– Гледай буквите и ги повтаряй! – обясни князът и излезе.
Когато се върна следобед и видя момчето упорито да рисува всяка буква, опитвайки
да я уподоби на истинската, дожаля му, че е бил толкова строг. Седна до него и го
погали по главичката.
– Изпълнителен си...
– Харесвам буквите – рече Борис.
Баян се усмихна и добави:
– А още колко има да видиш. Утре ще пишем заедно.

274
 Детето дойде в школата още заранта, но този път Баян не го остави сам. Учеше го да
пише, да чете, да държи дървен меч. Разказваше му историята. И така продължи ден
след ден.
Докато Мария не издържа на любопитството. Наметна се със сивата дреха на
прислужницата и се запъти към Патриаршията, където знаеше, че са Боян и Борис.
Видя ги на двора – Боян учеше момчето да си служи с меч. Застана тихо край оградата
да ги погледа. Боян беше внимателен и грижовен, а детето, изглежда, се чувстваше
добре с него и не спираше да бъбри. Можеше да е прекрасен баща, помисли си тя. В
очите ѝ заблестяха сълзи. И в този миг той, сякаш усетил болката ѝ с кожата си,
вдигна поглед.
Видя я. Позна я, макар и със спусната над очите качулка. Мария се изплаши. Обърна
се и забърза обратно към двореца. Баян остави детето на монасите в двора и хукна
след нея по калдъръмената улица.
– Мария! – викна той.
Тя не се обърна. Настигна я и улови ръката ѝ. Дръпна я към себе си и свали
качулката, да се убеди, че е тя. Мария го гледаше уплашена, засрамена, трепереща.
– Защо бягаш?
– Не исках... да ви прекъсвам.
Той сведе поглед. Тя не биваше да открие в очите му болката, нуждата да я мрази,
изгарящия трепет да вкопчи ръце в нея и да я целуне. Тя не биваше да види щастието,
ала и мъката да е със сина, който никога не ще го нарече „татко“.
– Да вземеш Борис ли... си дошла? – попита той. Мария мълчеше. Не можеше да
каже истината, но не искаше и да лъже. – Прекрасно момче! Много е умен...
При тези думи тя не се сдържа и се разплака заради всичко, което си бе мислила,
заради онова, което пожела. Нахлузи отново качулката на главата си.
Баян едва се сдържаше да не протегне ръка към нея. Но това бе недопустимо – тя
принадлежеше на друг свят. Сети се, че ги бе предала, че се беше врекъл на Бога.
Трябваше да си спомни и десетките монаси, които пострадаха, някои намериха
смъртта си. Стисна челюсти, пристъпи напред и я прегърна.
Но в този миг той усети наедрелия ѝ корем и разбра. Ръцете му се отпуснаха като
отсечени. Лицето му побеля. Нейното пламна. Между тях зейна пропаст.
Мария премести поглед към двора на Патриаршията и съзря сина си да стои до
оградата и да ги гледа. Очите му я върнаха. Тя стисна с пръсти китката на Боян, само
миг и после хукна като крадец.
Стигна до сина си, дръпна го за ръката и със ситни стъпки забърза нагоре по улицата
към двореца. Момченцето подтичваше след нея.
Баян ги проследи с поглед. Мария не се обърна нито веднъж.
Когато двамата се изгубиха, Баян пое към конюшнята. Тялото му беше превито,
сякаш носеше огромна тежест. Оседла жребеца си и го пришпори към планината.

Мария не мигна цяла нощ. На сутринта поиска разрешение от Петър да замине с

Борис за известно време в Константинопол.
Изтри сълзите си и си наложи да се успокои. С бързи, заучени движения подготви
Борис за път и нареди да пренесат сандъка с най-важните ѝ вещи до каретата. Вирна
брадичка и тръгна към колесницата. С всяка следваща крачка се чувстваше победител.
Всяка крачка бе прекършена окова в непрестанната мисъл за него. Достатъчно, той е
просто призрак, крещеше нещо в нея. Спъна се в издаден камък, залитна, но бързо се

275
изправи и продължи. Ще се качи в каретата, ще замине, ще му покаже, че може без
него. Седна до малкия Борис и стисна ръчичката му в своята.

Баян
Баян се събуждаше всеки ден с намерението да преброди деня без мисълта за Мария.
Заниманията му по просветната и църковната дейност запълваха всеки миг от дните,
а молитвите – будните часове на нощите. Когато тревогите го догонваха, вземаше
меча си, яхваше коня си и препускаше към северните погранични битки с маджарите и
печенегите. Мечът му звънеше с все сила в топори и мечове, жребецът му летеше
между ордите сред дъжд от стрели, а Баян се молеше някоя да го застигне, да го
откопчи от обречеността на мислите му. Числеността на дружината му се множеше и
все по-силна препускаше след него, бранейки границите. Българската войска пък,
тъкмо обратното – предвождана от пълководци без вяра, все по-често губеше
сражения. А цар Петър седеше далеч от нея.
Междувременно из страната се усещаше нестабилност. Боилите недоволстваха
срещу бездействието на Петър и буквалното му отдръпване от престола, оставяйки го
в ръцете на майка си. Селяните, смазани от тежките данъци, изнемогваха, а живеещите
по източните граници забягваха към ромейските земи. Други пък търсеха спасение във
вярата и следваха Баян и апостолите му. Въпреки трудностите обаче Петър не дойде
повече в Патлейна да търси подкрепата на Баян.

Но тогава се случи нещо, което щеше да остави ярък отпечатък за дълго време. В
края на 6442 и началото на 6443 лето130 в Северна България отново нахлуха
маджарите.
За първи път след смъртта на цар Симеон Георги Сурсувул и цар Петър събраха
цялата българска войска и поеха на север да защитават границите. Ала частите им
отново бързо бяха разбити. Маджарите навлязоха в страната и започнаха да грабят и
безчинстват. Вестите стигнаха и до Баян, който по това време беше из Хемус планина.
Върна се в Мадара и събра дружините си.
Когато маджарите наближиха столицата, Баян им устрои клопка и ги атакува
изневиделица с добре обучените си воини. Победени, варварите се оттеглиха, а Петър
отново се скри в манастира в Преслав и засрамен, не се показа с дни.
Сякаш се самобичуваше за слабостта и грешките си. Беше се провалил отново.
Освен това, откакто Мария-Ирина бе заминала, Константинопол нарушаваше
договорките си с България. През 6435 лето131 двете страни се бяха споразумели, че не
само ще спазват мира по границите си, но и Романия ще брани България от
маджарските набези. Това обаче сега не се случи.
Царят се затвори в тясна килия до библиотеката и се показваше само за да вземе
нова книга и върне прочетената. Мълвеше молитви и търсеше Божията прошка.
Измъчваше се не само за падението на армията си, но и защото едва сега осъзна, че бе
позволил ромеите години наред тихомълком да превземат земите му по силата на
договор, който, изглежда, работеше само за тях.
Измина цяла седмица. И един ден Петър излезе предрешен от манастира и посети
Баян в Патлейна. Помоли го да изпрати човек да намери и доведе Песоглавеца.
130
Съответно 934 и 935 година от новото летоброене – Бел. ред.
131
927 година от новото летоброене – Бел. ред.
276
 – Помогнете ми... – започна царят. Приличаше на човек, готов да оголи душата си,
но не и да продължава да живее с демоните, които я разяждаха. – Сърцето ми вече не
издържа да вървя по грешния път.
– Какво се е случило, Петре? – попита го Баян притеснен.
– Провалих се... Защитих чуждите интереси и предадох страната си. Прав беше,
мътните го взели! Но кълна се... вярвах, че правя добро.
– Успокой се, братко, гневът е лош съветник – опита се да го усмири князът. –
Прозрението ти е ново начало, всичко друго е въпрос на дела!
– Ромеите пъплят из земите ни, гонят свещениците ни, ще ни превземат, стига да
решат. А аз едни маджарски разбойници не можах да спра. Как ще защитя страната
си?
Изглеждаше отчаян, не знаеше какво говори. Баян го съжали.
– Хленченето не ще помогне. Българската войска е изгубила форма, няма добри
пълководци, ни воля за победа – разбира се, че ще падне!
– Помогнете ми... Само на вас мога да се доверя тези дни.
– Какво искаш да сторим?
– Съжалявам за слабостта си... казах го. Помогнете ми да върнем силата на
България. На буквите... Баяне, вземи армията и я направи силна като дружините ти!
Князът се замисли. Знаеше какво означава тази молба.
– Но това, братко, може да се случи само по един начин. Не зная готов ли си...
Силата на войската мога да върна само с помощта на Азбучната молитва, само с
вярата в буквите! – Погледите на братята се срещнаха. – Готов ли си като български
цар да защитиш кирилските букви за народното писмо и вяра? Така както стори татко?
– Но, Баяне, ти знаеш цената... Ще дадем повод на ромеите да ни нападнат...
Петър се изправи рязко и направи няколко крачки из килията. Пръстите му нервно
подръпваха пурпурното наметало.
– Искаш ли силна войска? Искаш ли да бъдеш български цар, или името ти да остане
срам в историята?
– Не мога повече да се мразя... да съм слаб... Прав си, Баяне, струва си да си верен на
сърцето си, дори това да означава само ден живот! Да го сторим!
– По-добре късно, отколкото никога! – усмихна се князът. – Разкаянието и
осъзнаването е достойна постъпка! С теб сме!
Тримата братя се прегърнаха. Първата им братска прегръдка.

Същата вечер Петър се прибра в двореца, отказвайки да се срещне с когото и да

било. На другия ден заяви пред съветниците и боилите, че назначава официално Баян
за ичиргу боил заедно с вуйчо им Георги Сурсувул. Щом чу това, майка му се втренчи
изненадана в младия цар. Опита се да го спре, защото това назначение заплашваше
абсолютния ѝ контрол. Но Петър беше непреклонен в решението си.

Същия ден Баян свика пълководците на войската и стотниците им. Провери

въоръжението и бойните им умения. Подбра най-подготвените и ги взе да обучат
останалите. Самият той бе практикувал военно изкуство още в Магнаурската школа,
която беше не само добра, но му даде и познания за гръцките тактики.
Освен бойната подготовка той нареди на всички български войници да изучат
кирилските букви – и знаците, и смисъла на всяка. А после ги накара да наизустят и

277
Азбучната молитва. Князът пожела също да се възстановят и доукрепят пограничните
укрепления, които не бяха поддържани от години, но рушени в битките.
И месец след месец войската все по-успешно отблъскваше набезите на маджари и
печенеги.
По това време в Константинопол също протичаха сложни и противоречиви процеси.
Доверието в Роман Лакапин намаляваше и все повече нарастваше одобрението към
съвластника му император Константин Багренородни. А той не ламтеше за власт на
всяка цена, отдаваше се на науката и книжовността. Виждаше обаче промените в
България и все повече се опасяваше от възвръщащата се сила на съседката.
Един ден той извика при себе си Мария-Ирина, която наскоро се бе завърнала от
Преслав и роди втория си син.
Когато българската царица влезе в тронната зала, императорът пребледня при
вида ѝ. Някогашното нежно и красиво момиче днес изглеждаше слабо като скелет
въпреки доскорошната бременност. Очите ѝ бяха мътни, а под тях тъмнееха сенки.
Чертите на лицето ѝ бяха отпуснати като на човек, изгубил света си. А дрехите ѝ бяха
семпли, прилягащи по-скоро на прислужница, отколкото на царица.
– Добре ли минава времето ти в Константинопол? – опита се да е мил той. – Не те
виждаме много.
– Добре съм – отвърна Мария.
– Виждам, че нещо се случва в Преслав – укрепват се граници... Какво знаеш за
това?
– Не зная... не се бъркам в царските работи.
– А трябва! Ти си царица, за бога!
– България си има цар.
– Изпратихме те, за да си нашите очи и уста. Искам да знам защо мъжът ти се
промени изведнъж? Кой го подучва?
Мария сведе поглед. Пръстите ѝ се свиха. Платът над тях потрепваше.
– Казах ти, че не зная... – отвърна тя, като се овладя. – Моля те, позволи ми да се
оттегля в покоите си!
– Искам да се върнеш в България и да научиш какво са намислили.
– Ами ако откажа?
– Значи наистина се е случило нещо! – сбърчи вежди император Константин и стана
рязко от трона. Продължи с нисък, сух глас: – Докато си ромейска дъщеря, аз се
разпореждам с живота ти. Заповядвам ти да се върнеш и да ми донесеш новини какво е
намислил мъжът ти!
– Не ми оставяш избор... В такъв случай трябва да се откажа да съм ромейка!
– Не можеш да го сториш! Кръвта вода не става.
– Мога! Ако стана Божия невеста?
– Не, това не! – побесня съимператорът.
– Това е мое право. Моето наказание. От днес съм мъртва...
Мария се обърна и тръгна към вратата с бързи крачки. Константин викна след нея,
но тя не се обърна. Същата вечер повика монахините от манастира „Св. Богородица
Перивлепта“ край Константинопол и им каза, че иска да се врече на Бога. Монахините
се учудиха и опитаха да я разубедят. Но тя бе непреклонна.

Малко по-късно Мария-Ирина се завърна в манастира със синовете си. Остригаха

дългата ѝ златистокестенява коса и стегнаха темето ѝ в бяла кърпа. Прости се с

278
Борис – остави го на дойката му, но обеща да го вижда ежедневно. И че ще идва даже
в сънищата му като сянка. Бебето взе. После монахините я поведоха към манастира.
Борис дълго плака след майка си и тича по пътеката, по която тя се отдалечаваше.
Мария положи обет пред Господ. Оттогава никой в Константинопол не я видя, нито
чу за нея. Дори летописците спряха да я споменават. Само синът ѝ Борис ходеше всяка
неделя да я види.

279
 Песоглавеца
Далеч на север княгиня Олга също не се отказваше от битката за буквите. Въпреки
упорития протест на боярите. Окриляваше я любовта на съпруга ѝ Игор и това бе
всичко, което имаше значение за нея. Отдаде се на съграждането на църкви и
манастири, носеше им българските букви и църковни книжа. Ръководеше и
просветителска дейност в цялата страна.
Докато синът им Светослав бе малък, на майка му често се налагаше да го оставя, за
да обикаля из страната и да пътува до България за нови книги и апостолските срещи.
Баща му, княз Игор, пък често беше на война. Битките с арабите го изтощаваха. Олга
се опитваше да се грижи едновременно за сина им и за книжнината, макар все по-явно
да усещаше съпротивата на Съвета.

Един ден боярски войници спряха каретата ѝ в гората и я изкараха насила от нея.
– Предателка! – процеди през зъби предводителят им. Беше Николай, братовчедът
на Игор. – Заслепила си с магиите си княза ни, който вече не забелязва как ни мамиш!
Искаш и нас да омагьосаш с буквите си... За да ни превземат българите, нали?
– Нима вие не виждате, че с тези букви са осеяни и вашите земи? – отвърна
изплашена, но не искаше да им го показва. Бяха я накарали да коленичи в шумата.
Един държеше меч над нея, да я пази да не хукне. – Това са славянски букви, които
българите са съхранили и устроили, за да ги върнат на славянските народи.
– Предателка!
Николай беше на коня си и теглеше грубо юздите му, за да пристъпва около
пленницата му. Животното изцвили.
В този миг от храстите изскочиха няколко селяни със сопи и брадви в ръце. Били в
гората да секат дърва, когато чули свада и цвилене. Дрехите им бяха мръсни, омацани
със сажди и зле закърпени. Лицата им почти не се виждаха от рошавите бради. Щом
познаха княгинята, коленичила в шумата, най-едрият дървар излезе напред и викна:
– Княгиня Олга е светица! Как смеете да я заплашвате! – Вдигна брадвата и
пристъпи още крачка. – Тя построи черква в селото, та да ни чуе и нас Господ!
– И на думи ни научи да се молим – защити я друг от селяните. Изглеждаше почти
момче. – Донесе книги, да се научим на четмо и писмо!
Николай ги загледа гневен, че са съсипали опита му да изплаши княгинята.
– Пусни я! – викна той на онзи, който я вардеше. Броят на селяните ги
превъзхождаше и бояринът си даде сметка, че няма шанс срещу тях. Лицето му
почервеня, гърлото му издаде хриптящ звук. Изплю се в тревата и направи знак на
хората си да отстъпят.

В този миг земята затрепери, по пътеката долетя конски тропот. Не след дълго
сивата светлина на сумрака очерта няколко конници. Беше княжеската свита, водена
от Игор. Когато наближи, кресна:

280
 – Какво става тук? – Скочи от коня и извади меча си. – Казаха ми, че княгинята е в
опасност! Олга, какво се е случило?
И наистина тази заран при Игор бе дошла Тамара, съпругата на Николай, и
заклевайки княза да не я издава, бе признала намеренията на съпруга си. Беше дочула
разговора му за нападението на княгинята и бе опитала да го вразуми. Ала той беше
заплашил и нея. Тогава Тамара решила да предупреди самия княз Игор. Искаше
децата ѝ да растат с четмо, писмо и християнска вяра.
– Вече... вече всичко е наред! – отвърна Олга. Гласът ѝ трепереше. Виждаше обаче
беса в очите на Николай и хората му и не искаше да ги дразни.
Бояринът шибна коня си и процеди през зъби:
– Ще съжаляваш, Игоре...

Никой от боярите не посмя да нападне княгинята отново или публично да ѝ се

противопостави. И тя продължи църковната си и книжовна дейност из руските земи,
но и недоволството на част от велможите не стихна.
Княз Игор много скоро се впусна в нови битки с войската си. Ала неочаквано бе
убит през 6453-о лето132 от древляни, когато се опитвал да събере повече от
обичайните данъци. Наследи го малкият му син Светослав, от чието име трябваше да
управлява самата Олга. Княгинята толкова страда за смъртта на съпруга си, че въпреки
християнската си вяра отмъсти жестоко на древляните. Казват, че на гроба на Игор
били изгорени живи мнозина от тях по стар езически обичай на жертвоприношение.
Тя го направи и заради боярите, които останаха езичници до смъртта си, но бяха верни
на съпруга ѝ. Повечето оцениха жеста ѝ на примирие. Така агонията на горящите тела
роди нов съюз между Олга и руските велможи, които застанаха зад нея.

132
936 година от новото летоброене – Бел. ред.
281
 Песоглавеца
Писмата на Олга продължаваха да идват до манастира „Света Богородица“ и да ни
известяват за дейността ѝ. Беше неуморна. Княгинята не спираше да развива
книжовната и църковната дейност в руските земи. Роди и син, когото с Игор нарекоха
Светослав. Но дори през бременността тя не спря да ръководи строенето на църкви и
обучението на монасите да пишат и четат на български, за да проповядват на
славянски светите книги, които им донесе от България.
Велможите бояри все още се противопоставяха на буквите и християнската вяра, но
пък и все повече поданици се доверяваха на българската княгиня. Наричаха я „ангел“
и „светица“. Княз Игор не спираше да я подкрепя. Щастлив с рожбата си и любовта на
жена си, не обръщаше внимание на боярското негодувание. Беше се отдал да защитава
границите си, а вътрешните дела повери на жена си.
Боярският съвет я дебнеше да сгреши в нещо, но вместо това градовете под нейно
влияние се множаха и се облагородяваха, все повече руси можеха да четат и пишат.
Църквите се пълнеха, престъпността намаляваше, а силата на армията укрепваше.

Бaян и Макрина наближиха Преслав. Навсякъде из селата хората се криеха

изплашени в къщите си, полята пустееха безлюдни. Когато влязоха в града, първата му
работа бе веднага да се отправи към Мадара. Но вместо изградените от него
скриптории, школи и книгохранилища местността чернееше опожарена. Вратите бяха
изкорубени. Книгите изпокъсани, по поляните чернееха клади.
Князът стисна яростно юмруци и изкрещя към небето.
Когато се овладя, върна се при Макрина и със суров глас я помоли да го чака тук.
Изсвири с пръсти и се озърна да види откъде ще се появи верният му кон Аспар. Не
след дълго черният жребец изскочи от храсталаците. Баян се метна на гърба му и го
пришпори към двореца. Щом наближи портите на вътрешния град, към него
препуснаха десетина конници. Войникът, който ги предвождаше, извика:
– Да, това е Бaян! Заловете го!
Останалите извадиха мечовете си и се насочиха към княза. Той не посегна към своя,
не опита да се защити. Слезе от Аспар и сведе глава. Войниците скочиха след него от
конете си, хванаха го и вързаха ръцете му. Поведоха го към тъмницата, а той не се
съпротиви.
Ден по-рано Петър беше заповядал да открият Баян и да го заловят. Но този път не
за да иска помощта му, а да го прати където му бе мястото. С другите. В тъмницата
бяха вече почти всичките му апостоли. Само мен и Баян още не бе заловил.
Петър беше непримирим, сякаш искаше да види белега на възмездието по лицето на
брат си.
Стражите го отведоха право в тъмницата. Баян оглеждаше килиите със свито сърце.
Всички бяха пълни, повечето хора познаваше. Чу се шепот „Това е Баян Магесника!“
„Магесника?“, понесе се като вятър по устните на затворниците. Натикаха го в килия с

282
разбойници. Едни го гледаха с изцъклени очи и бърчеха вежди, други се хилеха.
Зъбите им бяха гнили и криви, дрехите – дрипави. Баян седна в един ъгъл и подпря
брада на ръцете си.
Няколко дни никой не го потърси. Не говореше с никого от затворниците. Само ги
наблюдаваше и слушаше. Разбра, че единият от тях, русолявият, е княз Чеслав. Не го
беше виждал досега. Спомни си, че беше хвърлен в тъмницата от баща му, след като
Симеон покори сръбските земи. Оттогава близо десетилетие не бе излизал. Кожата му
бе неестествено бяла, лицето изпито. Косата му беше посивяла, макар да бе около
годините на Баян. Изглеждаше обаче силен духом. Другите затворници в килията му
се подчиняваха.
Дни наред Чеслав странеше от Баян, но внимателно го наблюдаваше. Един ден
българският княз взе от пода въглен и започна да пише по грапавите стени. Трябваше
да се занимава с нещо и да поддържа ума си буден.
Чеслав следеше ръката му с любопитство и разглеждаше символите, които въгленът
оставяше по стената. Най-сетне попита:
– Какво пишеш?
– Българските букви.
– Букви? Нима имате букви?
– От близо век! – отвърна с гордост Баян.
Чеслав присви очи и ги загледа. Опита се да не издава колко е впечатлен. Сърбите
нямаха свои букви и пишеха с латински или гръцки.
– Да, говореше се, че славяните на изток имат някакви писмена... А сега защо ги
пишеш?
– Вдъхват ми сила и вяра. За теб това е стена с драсканици, за мен – смисълът за
всичко. В буквите оживяват историята и народът ми, в думите – цели светове.
Чеслав се приближи и присви очи. Един от символите прикова вниманието му.
– Виждал съм този знак... – каза, като посочи Ж. – Носил го е и Константин Велики!
– Прав си. Но това е седмата буква от българската азбука – рисунката на твореца.
– Не знаех... Красива е...
– Бил е и знакът на свещеното християнство много преди римляните да го нагодят
към нуждите си и да изберат кръста като символ.
– Нима?
– Константин вярвал, че пази армията му, затова бил на щитовете и знамената им.
Всяка една от буквите ни има история и смисъл, а всички заедно са сила.
Баян забеляза блясъка в очите на сръбския княз. Макар той да се стараеше да го
прикрива, интересът му се долавяше.
– Сърбите също говорят славянски, може и вие да използвате тези букви – сътворени
са за нашия език. С тях народът ти може свободно да чете и пише.
– Сладки са думите ти, княже, но както виждаш аз съм български затворник?
Баян се подсмихна.
– Ще те освободя оттук, ако обещаеш да занесеш буквите на народа си!
Чеслав го погледна учуден.
– Шегуваш ли се с мен? И ти си затворник тук!
– Само така изглежда. Но истината е, че чакам подходящия момент – отвърна
спокойно Баян и прикова вниманието на сърбина.
– Приличат на руните на северняците – изкоментира той.

283
 – Разбира се, защото техните са същите. Преди векове в нашите земи е била
създадена готската азбука, на основата на тракийското руническо писмо. Чрез нея
руните са стигнали и до северни райони. Но тази азбука – Баян показа написаната на
стената – е устроена за новия ни език. Затова трябва да ги занесеш в родината си!
– А ти ще ме освободиш?
Баян кимна. Чеслав се замисли. Не губеше нищо, народът му и бездруго се
нуждаеше от писменост.
– Дадено! – отвърна той.
От този момент между двамата се установи тихо приятелство.
На десетия ден дойдоха царските стражи и поведоха Баян към двореца. Вкараха го в
тронната зала, където вече се бяха събрали Петър, майка му и Георги Сурсувул. Боили
нямаше, но бе дошла Мария. Баян задържа погледа си на нея и пулсът му се ускори.
Радваше се, че я вижда, но присъствието ѝ тук го притесни. Досега Петър не бе я
канил на подобни срещи. Значеше ли това, че наистина го беше предала? И с
присъствието си тук показва, че е с Петър? Баян нямаше откъде да знае, че брат му бе
настоял да я повикат.
Князът не откъсваше поглед от Мария, макар нейните очи да го избягваха. От една
страна, му се късаше сърцето да я гледа така свита, бледа, безжизнена. От друга – като
не го поглеждаше, за него беше още едно доказателство за предателството ѝ. Стисна
юмруци и си наложи да не показва обидата си, да не признава победата на брат си.
– Надявам се най-сетне да си се вразумил – започна Петър.
– Зависи какво влагаш в тези думи.
– Каня те за последен път да се присъединиш към нас... Към семейството, на което
принадлежиш. Към страната си.
– Казвай направо какво искаш.
– Умееш да водиш хората... Народът вярва, че говориш Божии слова... така съм
чувал... Но сега тази народна вяра ражда ерес. Призовавам те да я използваш за добро.
В името на народа и Бога...
– Говори направо! – пресече го Баян, все едно не той беше затворникът.
– Застани начело на Църквата след патриарха... предлагам ти да станеш български
архиепископ.
Настъпи мълчание. Най-сетне Баян отвърна:
– Първо освободи хората ми, апостолите на буквите!
Петър се втренчи в него гневен. Никой освен брат му не си позволяваше да
възразява на заповедите му. Камо ли да поставя условия. Баян винаги го караше да се
чувства слаб.
Изгарян от ревност, той погледна жена си, за да прочете лицето ѝ. Ирина гледаше в
пода. Бузите ѝ бяха румени и дишаше учестено, все едно досега бе тичала. В един миг
очите ѝ се вдигнаха и крадешком огледаха княза. Тайно, не искаше той да я забележи.
Дори и не помисли, че в този момент някой друг може да я наблюдава. А на Петър му
се прииска да не беше видял този поглед. В него бе копнежът, за който той жадуваше
и никога не съзря в очите на Ирина. Ревността, която царят изпита в този момент,
предизвика гняв. Той замъгли ума му, пръстите му се впиха в жезъла и облегалката на
трона. Мощна струя кръв нахлу в лицето и очите му. Изправи се и отсече:
– Да ги освободя?! Всички те са престъпили закона и потъпкали българската корона!
Не само че няма да им дам свобода, но и водача им ще тикна зад решетките!
Петър не назова името на водача, но и двамата знаеха за кого говори.

284
 – Освен... освен ако не се покаеш...
Баян улови погледа на Петър, който често търсеше Марииния, после стрелкаше
княза. Разбра, че царят е прозрял чувствата на жена си и именно това го ожесточава.
Осъзна, че тъкмо тази завист и ревност са породили жестокостта, с която се е отнесъл
към книжовниците и апостолите му. И ако искаше да ги спаси, можеше да стори само
едно – да освободи брат си от пагубните чувства. Така щеше да изгуби единствено
Мария. Вече съм я изгубил, помисли си князът. В този миг Мариам също улови
погледите им и прочете колебанието на най-малкия си син.
– Деца мои... спрете да се карате! – започна тя със загрижен глас. – В този миг
повече отвсякога имаме нужда да сме единни и силни! Така както нашият цар не се
поколеба да покаже волята си срещу еретиците, така както нашата царица лично ни
заведе до скривалищата им, така и ти, сине – обърна се тя към Баян, – може да дадеш
приноса си да запазим стабилността в царството.
– Не, аз... – простена Мария. Погледна ужасена към Мариам, после към Боян.
Царицата майка побърза да пресече думите ѝ, за да не развалят въздействието, което
опитваше да предизвика у малкия си син.
– Ние знаем какво се случи, дъще! И ти постъпи правилно! – заключи победоносно
тя и се втренчи в Баян.
Той стисна челюсти, обгърна с пръсти розетката от баща си и си наложи да укроти
яростта си. Истина е значи, както намекна Макрина – Мария беше издала
скривалището на апостолите? Беше ѝ се доверил, а тя го бе предала... Умът му
трескаво пренареждаше случки и думи, душата му отхвърляше логиката в тях.
Погледна отново Мария. Очите им се срещнаха. Петър ги видя и пожела да може да
разсече погледите им с меч.
В този миг Баян взе своето решение. Време беше да освободи жената, която никога
нямаше да му принадлежи, и да се отдаде изцяло на народа си – единственото и
всичко, което му бе останало. Време беше да дари в жертва невъзможната си любов, за
да превърне родината си в своя единствена истина, дом и религия. Погледна розетката,
която стискаше в шепа. Загледа руната Х – символът на даването, на жертвата, срещу
която да получиш. Време беше. Вдигна очи към Петър и заяви със суров, решителен
глас:
– Добре, приемам! Ще стана архиепископ на България! – След миг добави: – Ще се
врека във вечна вярност на Бога и народа си... царю. Но само ако пуснеш хората ми!
Защото и те като нас се борят за доброто на тоя народ. Да забравим враждата.
От гърдите на Мария се изтръгна сподавен стон. И тя, и Петър знаеха какво
означават думите на княза. Ако приемеше монашеския сан, той завинаги се отказваше
от любовта на Мария. Отначало тя не можеше, не искаше да повярва, че Боян ги беше
изрекъл. Но когато видя непоколебимостта в очите му и отпускащите се черти по
лицето на Петър, осъзна, че в този миг Боян бе разменил любовта си за живота на
всички онези хора, които именно тя от глупост предаде. Не можеше да го кори – той
бе постъпил достойно, отказвайки се от най-скъпото си. Или искаше да ѝ отмъсти, че
го беше предала? Сълзите напираха в очите ѝ, гневът крещеше в ума ѝ, гърдите ѝ
тежаха. Не издържа и хукна към вратата на залата.
Баян я проследи с поглед. Помисли си, че в този миг смъртта можеше да е
единствената му утеха. Щом Мария се изгуби, Баян се обърна към Петър и зачака
отговора му. Друго вече нямаше значение. С почуда откри, че лицето на брат му се бе
променило – чертите му бяха спокойни, погледът – благодарен.

285
 – Приемам! – отвърна Петър. – Отдавна имаме нужда от мъдър и силен архиепископ
в Преслав... който да обуздае еретичните течения и да ги обърне в народна сила.
С тези думи Петър не само се съгласяваше с предложението на брат си, но му
даваше позволението си пред Сурсувул и Мириам да освободи хората си.
Царят стана от трона и се приближи към брат си, сякаш се канеше да каже нещо
трудно, но важно. Баян побърза да изрече:
– Царю, имам още една молба към теб – моля те, освободи и сръбския княз Чеслав.
– Това пък защо? – Лицето на Петър отново се сбръчка.
– Доброто сее добро! Ако оставиш Чеслав в тъмницата, настройваш народа му
срещу българите. Ако го освободиш, добрината ти ще се запомни и между страните ни
ще настане разбирателство.
– Позволяваш си твърде много! – прекъсна го Петър. – Чеслав е мой пленник! По-
добре ми благодари, че ще освободя разбойниците ти!
Петър стисна юмруци в готовност да срещне гнева на Баян, но вместо това той се
поклони с безизразно лице и излезе, преди царят да е успял да произнесе и дума.

Ден по-късно Баян пристигна в манастира „Света Богородица“. Редом с него яздеха
двама монаси, които бързо разпространиха новината, че князът ще бъде ръкоположен
в архиепископ, а апостолите и учениците им вече са на свобода.
Ала нито един от щастливите възгласи не достигна до княза. Погледът му оставаше
строг, пълен с тъга. Не говореше, не чуваше никого. Само от време на време търкаше
окървавените си китки от въжетата, с които беше вързан в затвора.
Когато се убеди, че всички оцелели са на свобода, а скрипториите ще могат да се
възстановят, събра най-добрите си воини, сложи ризница и препуснаха към Преслав.
През нощта се промъкнаха до тъмницата, където беше Чеслав, и тайно го освободи.
Раниха само няколко стражи, които им се изпречиха на пътя.
Когато стигнаха безопасно място, Баян помоли хората си да поемат към Патлейна
без него и двамата с Чеслав препуснаха на север към границата.
– Не забравяй уговорката ни! – предупреди го Баян, когато се разделяха. – Говорим
един език. Трябва да се обединим в славянските букви срещу враговете си.
Сръбският княз стисна ръката му и кимна одобрително.
– Имаш думата ми! – отвърна.
И оттук насетне продължи сам.

Същата нощ Мария плачеше в покоите си и се молеше Боян да дойде поне за да ѝ

обясни защо. Плака с часове, вторачена във вратата, заслушана в сенките на тишината.
Когато остана без дъх, когато очите ѝ пламнаха пресъхнали, тя прие истината, че той
повече никога не ще бъде нейният Боян, а тя – неговата Хуба. От този миг насетне
трябваше да се научи да живее без надеждата за чудото, което един ден може би
отново щеше да ги събере.

***

Петър дълго мисли за постъпката на Баян. Знаеше, че с клетвата си брат му се

отказваше от Мария, за да спаси хората си. За да върне стабилността в царството. Да
спаси смелите мъже, които Петър бе готов да убие, за да си отмъсти.

286
 Последните години Бог беше едничкото спасение за царя и той бе станал толкова
набожен, че видя в съня си как Господ го наказва, ако не се покае пред брат си. А
истината бе, че той наистина искаше да го стори онзи ден в тронната зала, но Баян
напусна, преди да го чуе.
На сутринта царят се облече семпло, наметна черно наметало и взе със себе си най-
верните си люде. Тръгнаха към Патлейна, беше чул, че там се е приютил Баян. Беше
склонен да му прости дори за нападението над тъмницата, за да върне покоя в душата
си.
Князът тъкмо се бе прибрал и работеше над препис от Евангелието, което му бяха
дали монасите в Херсон. Щом му съобщиха, че Петър е тук и пита за него, веднага
стана да го посрещне.
Царят влезе сам в манастира и кимна. Обиколи мълчаливо залата за преписи и
разгледа томовете от агнешка кожа по лавиците. Истината беше, че дори не ги
виждаше – събираше увереност и слова, с които да заговори. Пламъците на свещите
рисуваха сенки по лицето му. Брат му го следеше с любопитство, но и с тревога. Петър
никога не бе идвал тук.
– Превели сте доста книги... – започна царят.
– Знаеш, че такова беше желанието на татко! Българският народ се нуждае от тях!
– Но защо толкова държиш на тази азбука?... Другата, която империята ни е дала...
също е славянска... българска. А гръцката е свята, на нея са писани светите книги,
разумници, наука и философия. С този език може да се разбереш по цял свят, тъй
както с латински – това е напредъкът!
– Не мога да повярвам, че го казваш, Петре. Напредък означава да пазим и
развиваме собственото си знание и култура, тъй както познаваме и чуждото. Народ,
отказал се от езика си, е изгубен.
– Но гръцкият е богат език. А знанието, писано от елинските учени мъже, се
преподава във всички школи!
– Не отричам! Така както някога древните траки са се извисявали със знание и
култура. Онези, благодарение на които са се развили пристигналите от Египет
данайци. Така Омир нарича първите гърци. После те се преименували елини, а днес
ромеи. Ако се вгледаш дори в краските и фигурите, с които красят сградите си, ще
проумееш, че са същите, каквито траките са използвали векове преди елините. А
кръвта на траките е в нас. Хубаво е да ценим напредъка, но и собствените си
постижения – бъдещето на народа ни. Знаеш ли, че древните символи от Крит 133, за
които ромеите твърдят, че са техни, но дори не могат да ги разчетат, са също
тракийски. Не искам да отричам ничие достижение – днес най-известната школа в
света е Магнаурската, съгласен съм. Но не приемам да се забравя и отрича онова,
което и ние сме постигнали – Преславската е третата велика школа в света! Прав си
също, че императорът ни разрешава да използваме новата славянска азбука. И тя е
създадена от Учителя Константин Философ, но е празна азбука – не носи смисъл, ни
история като другата, българската. Затова Лакапин позволява новата 134 да се
разпространява – тя унищожава корените ни тъй, както чуждата. А за тайната, за
българската, Лакапин убива! Защото знае, че докато я използваме, ще ги има
българите и той не ще може да сложи ръка на страната ни.
– Точно сега не се нуждаем от противопоставяне...

133
Днес наричани Линеар А и Линеар Б. – Бел. авт.
134
Има се предвид глаголицата. – Бел. авт.
287
 – Точно сега е най-важно е да защитим народността! – прекъсна го Баян. – Оставим
ли триезичниците да надделеят, азбуката ни ще изчезне. А с нея – народното съзнание
и памет. Българите ще пропишат отново на гръцки и латински, постепенно ще
навлязат и чуждите думи поради трудността да се изписват нашите с други букви и
българският език ще изчезне. Най-сетне земите ни ще се погърчеят.
Петър не отвърна, знаеше, че брат му е прав. Стисна юмруци и се приближи до
прозореца.
– А нима е по-добре да ни завладеят с оръжие?... – попита. – Да избият стотици
невинни хора?
– Няма да го позволим! Ще обучим войската, ще я укрепим! Щом татко е могъл,
можем и ние!
– Не чу ли какво се случи, като се опитахме да отбием набезите на маджарите?
Избиха половината ми войници, а останалите се разбягаха?
– Войниците се нуждаят от обучение, но най-опасното е, че те нямат вяра, воля,
окриление за победа. Ето това могат да ти дадат буквите, а също и увековечаване на
името ти, на народа ти.
Петър погледна брат си учуден. Но постепенно чертите му се отпуснаха. Баян усети
колебанието му.
– Довери ми се, дай ми възможност да обуча хората ти и ще видиш разликата!
– Защо да ти вярвам?
– Откъде мислиш, че идваше непобедимостта на татковата армия? – Петър се
втренчи в него с очакване – От силата на буквите. Същата, която ми вдъхна живот,
след като бях смъртоносно ранен в Херсон.
– Баяне... Това, което стори... постъпката ти в двореца... – започна смирено Петър. –
Исках да ти кажа, че... постъпи правилно.
– Зная. – Баян наведе глава, замълча за миг и зададе въпроса, който не му даваше
покой: – Как е Мария?
Петър се изненада, но като се улови, че е мълчал дълго, отвърна:
– Добре е... Тези месеци изцяло се е отдала на сина ни Борис!
Сърцето на княза замря в гърдите му, цялото му тяло се стегна.

Песоглавеца
Както обеща на Петър, Баян се зае усилено и с укрепването на българската войска. И
тя ставаше все по-силна, а съседите ѝ –маджари, печенеги, хървати, бяха все по-
предпазливи в нападенията си. Настъпиха години на покой, в които укрепнаха и
българските села и градове.
От Мария нямаше вести. Не се завърна вече в Преслав. Баян не питаше, макар
неизменно да мислеше за нея и Борис. Повтаряше си, че няма право на това, а за
скръбта си сам си бе виновен. Стигаше му да се надява, че са живи. Инак все щеше да
се чуе нещо.

288
 Цар Петър пък, изненадвайки всички, се зае да гради и укрепва страната си. Нареди
много нови строежи на църкви и храмове, в които Баян неуморно провеждаше учения,
книжовна и богословска дейност.
В останалото време князът архиепископ продължаваше да подготвя и българската
войска. Учеше войниците на бойни техники, нападайки с мечове напълнени със слама
чучела. Предаваше им и знанията, които беше усвоил от монасите в Херсоновата
планина, както и в Магнаурската школа. Но освен умения с оръжия всеки ден ги
учеше и на буквите. Показваше им как да ги пишат и изговарят, да ги секат във
въздуха с меч. А когато воините ги усвоиха, Баян ги научи и на Азбучната молитва.
Всичко това изумяваше Петър. Някои от тези занимания намираше за безсмислено
пилеене на средства и това го ядосваше. Но не казваше нищо. Беше дал думата си, че
няма да се бърка в делата на брат си. А и някакво особено усещане се зараждаше в
него. Нещо леко и светло на мястото на гнева и завистта, нещо, което му нашепваше,
че може да се довери на Баян.
Тримата братя почти не се срещахме да говорим, но в заниманията ни всички
откриваха необяснимо взаимодействие. Като че ни свързваха буквите, на които и
тримата се бяхме отдали. Всеки посвоему. Аз в скрипториите, Баян на бойното поле, а
Петър в християнските храмове. Самият аз прозрях в душите на братята си
благодарение на буквите и постиженията ни. В тях разчетох смирението на Петър и
благодарността на Баян към него, че е преодолял себе си и ревността си. Царят се
възхищаваше все по-открито на княза за силата му да следва волята на баща ни и пътя
на народа си. И макар с думи още да не признаваше, в делата си покорно му
подражаваше.
В тези времена се оживи и строителство в цялата страна. Градяха се нови крепости и
погранични укрепления, бойни машини и изкопи, кораби и храмове.

Въпреки всичко Баян остана все тъй мрачен и напрегнат. Приличаше на човек,
носещ огромен товар на плещите си. Другите просто го приемаха за суров и лишен от
емоции, но аз знаех истината. Това бе само черупката, под която туптеше сърцето му –
неугасващата мисъл за Мария.
Понякога ме изпращаше в двореца, за да науча дали не се е върнала царицата от
Константинопол, дали има вести за нея и Борис. Но годините минаваха и от тях
нямаше и следа. Понякога питаше търговците и пратениците, които идеха от
ромейската столица, но дори те не бяха чували наскоро нищо за Мария-Ирина. Баян
страдаше, виждах, обаче се опитваше да го прикрива даже от себе си и да приспива
сърцето си с работа.
И буквите обикаляха българските земи, докосваха устните на хората, раждаха се от
ръцете им и потъваха в сърцата. Приемаха се все повече и извън пределите на
страната. И това беше най-силното доказателство, че носеха всенародно знание и
духовна независимост. Защото, ако другите азбуки налагаха влияние и контрол, силата
на българо-славянските букви беше познанието и правото да бъдат избрани.

Княгиня Олга също не забрави просветителската дейност. Въпреки смъртта на мъжа

си не спираше да носи книги в Русия и да се грижи за развитието на просветната и
църковната дейност в страната. Самата тя яхна кон и взе меч в ръка. Поведе руската
войска и продължи да мъсти за смъртта на княз Игор, но и да разширява територията

289
на страната. Спечели страха и уважението на повечето бояри. Мнозина я подкрепиха в
битките и застанаха до нея.
Остана обаче малка група велможи, които продължаваха да я възприемат като
проводник на българската власт и отказваха да я подкрепят. Твърдяха, че Олга иска да
ги омагьоса, за да върне земите им обратно на българите. Затова, като не можеха да
спрат нея, решиха да спечелят сина ѝ Светослав. Ласкаеха го и се опитваха да му
втълпят от малък, че трябва да е като дядо си Владимир Расате – българския княз,
ослепен от собствения си баща княз Борис, задето избрал да служи на древната
езическа вяра. И не позволявал на народа да я заменя с ромейско влияние.
Княз Чеслав пък спази уговорката си с княз Баян и въведе българските букви в
няколко манастира. Когато се убеди, че българското царство спази обещанието си и
той получи независимост за княжеството си, отвори земите си за Баяновите апостоли.
И така и буквите, и християнската вяра уверено навлязоха в Сърбия. Ала всичко това
все повече тревожеше Константинопол, както и набиращият влияние немски крал.

***

И в тези размирни времена на Запад се заговори за новия и мощен владетел Отон I,

който не се спирал пред нищо в стремежа си за власт и разширяване на страната си.
Скоро от херцог на Саксония през 6444 лето135 стигна чак до крал на
Източнофранкското кралство. А през 6470 лето136 се възкачи и като император на
Свещената Римска империя.
Отон I неуморно превземаше нови и нови земи и камък по камък градеше мощната
си западна империя. Амбициите му бяха да превземе континента. С меч и хитрост
покоряваше държава след държава, разширявайки границите на империята си чак до
река Одер.
Най-голямата заплаха за него в този момент бяха маджарите с техните непрестанни
набези. А също и българите, които освен силна войска, както дочуваше, имали и по-
мощно оръжие – славянски букви, устроени от братята Кирил и Методи, за които
всички вече бяха чували – от арабските земи чак до Ватикана. Буквите им като зараза
се разпростираха все по-упорито и на север, и на запад. А това само показваше, че
силата им не бе случайна.
В същото време немските владетели и духовници вече век водеха неуспешна война
срещу тях и с оръжие, и със закони, и с измислени Божии слова и повели. Те
познаваха силата на писмената и се страхуваха от нея. Защото тя бе по-мощна от
мечовете на рицарите и от походите на немски духовници, които сновяха из
славянските земи, говореха неразбираемо и се опитваха да сеят контрол. Някои казват
дори, че затова славянските народи ги наричали „немци“, от „неми“, „неразбрано
говорещи“.
Крал Отон беше мъдър владетел и знаеше, че трудно се покорява осъзнат народ със
собствена азбука, която пази духа и свободата му. Затова наред със завоеванията той
си постави за цел да спре и кирилските букви. Така както преди век се бяха опитвали и
предшествениците му, избивайки и преследвайки учителите ѝ. Бяха успели да
прочистят Велика Моравия, позволила си първа да защити народния си облик в
славянската писменост. Крал Карл III, управляващ тогава Източнофранкското

135
936 година от новото летоброене – Бел. ред.
136
962 година от новото летоброене – Бел. ред.
290
кралство, хвърлил Методий и учениците му в тъмница, докато учениците не избягали.
Преплували Дунав и намерили спасение в България.
Последните десетилетия обаче Отон наблюдаваше още по-тревожен процес – все
повече западни земи започнаха да заменят латинските букви с български, а вярата в
Светата римокатолическа църква – с вяра, носена от Бояновите апостоли. И това бе
време, в което езикът, буквите и религията постигаха повече от всяко друго оръжие.

Затова сега Отон беше решен да не се спира пред нищо, разширявайки границите на
Свещената империя и налагайки латинския език.
Плашеше го само, че славянските букви попиваха бързо и естествено в хорските
сърца, сякаш бяха чакани. А също и че твърде наподобяваха руническото писмо на
северните народи, донесено от Вулфила преди шест века. Някога тази писменост
служела за записване на древния готски език. Впоследствие била забранена, за да се
наложи латинската писменост. Руните обаче се използваха и до днес тайно из
северните земи. А хората ги възприемаха за свети и вълшебни. Всичко това правеше
българо-славянските букви още по-опасни врагове.
След като разби угрите137 през 6463-о лето138 при река Лех, заедно със земите, които
получи, Отон реши, че трябва да използва победата си и като оръжие срещу по-
голямата заплаха – буквите ни.
Срещна се с маджарските владетели и им постави условие, че ще им позволи да
останат в княжеството си, в земите на Панония, и няма да ги закача, ако те в замяна
нападнат и изтощят България и Константинопол. А също и ако преследват славянските
книжовници и горят школите им.
Така, по волята на Отон, около средата на нашия век, угрите започнаха все по-често
и ожесточено да нападат земите ни, както и тези на ромеите.
През 6466 и 6470 лето139 те извършиха даже две големи нападения в Тракия. Този
път Баян успя да събере своите воини и поведе българската войска, подготвена от
самия него.
Когато обаче наближиха бойното поле, той усети страха и колебанието във
войниците. Разбра ги, бяха изгубили вяра след неуспешните битки. Извика със себе си
двама знаменосци и тримата излязоха пред стотниците с бойците. Самият Баян вдигна
високо червеното българско знаме.
– Войници, днес е денят, в който ще покажем, че величието и силата на българската
войска не са сломени. Това е вашата войска! Достатъчно безчинстваха в земите ни,
достатъчно горяха храмовете и книгите ни – извика князът с мощен глас. –
Българският народ е силен и е време да надигне отново глава! Ще докажем
непобедимостта на българските воини, които вярват в силата на буквите си, в народа
си. Не е важно колко дни имаме в живота, а какво оставяме в тях след себе си! В
нашите букви е волята и свободата ни да бъдем народ. Могат да отнемат живота ни, но
не и правото ни да защитим езика и писмената си! Войници, словете гласно азбуката и
нека силата ѝ да се влее в нас!
Цар Петър също беше там и гледаше брат ни от едно възвишение. Аз бях до него.
Видях как очите му заблестяха. В този миг той осъзна, че се гордее с брат си.

137
Маджари. – Бел. авт.
138
955 година от новото летоброене – Бел. ред.
139
Съответно 958 и 962 година от новото летоброене – Бел. ред.
291
 Баян пришпори коня си и се понесе покрай редиците със знамето в ръка. И стотици
мъжки гласове заехтяха като рояк гигантски пчели и огласиха полето. Словяха
буквите. Птиците тревожно се разлетяха над върховете на дърветата. Някъде в
далечината завиха вълци. Хиляди мечове се удряха в щитовете и звъняха в ритъма на
азбуката.
Страхът в очите на войниците се смени с увереност и готовност да се впуснат в
битка. Едва сега Баян ги поведе напред по обширното поле. Войските се устремиха
една към друга. Заваля черен дъжд от стрели, които съскаха край тичащите мъже и ги
жилеха. Копията, мечове и щитовете се сблъскваха и звъняха. Мъжете ръмжаха,
замахвайки с все сила. Конете цвилеха и пръхтяха. Замириса на кръв. Разнесоха се
стенания.
Българските бойци се биха смело и жертвоготовно, както ги бе учил Баян. След
няколко сражения успяха да отблъснат маджарите, въпреки пораженията, които те
нанесоха из българските села.

Няколко месеца по-късно немският крал Отон опита да спре българите и с хитрост.
Проводи пратеници до цар Петър, предвождани от Лиутпранд, епископ Кремонски,
посланик на Отона. Той изказа много обещания за злато, земи и военна подкрепа само
за да убеди цар Петър да им стане съюзник. Опита се да му внуши също, че сегашното
му обвързване с Константинопол е грешка, защото империята само използва България
като жива стена срещу маджарите. А това, каза епископът, изтощава българската
държава без резултат. Немците предложиха даже да пазят българските земи, но при
едно условие – ако Петър приеме латиницата и немския език в страната си. Така,
заявиха те, българите ще се влеят в най-силния съюз на света. Цар Петър и Баян ги
отпратиха, отказвайки щедрите предложения.
Немските пратеници се разгневиха и вместо подкрепа сега звучаха закани. Епископ
Кремонски обаче силно се бе заинтересувал от личността и делата на Баян. И беше
записал за вековете няколко думи за него: ... а Баян бе силен в магия, вълшебство и
тайно очарование.
Когато Отон научи за случилото се и за влиянието на Баяна, остана му само
възможността да се договори единствено с Петър и да му предложи сделка.
През 6473-о лето140 българският цар отново опита да си осигури подкрепа в борбата
срещу угрите, преговаряйки със съюзниците им – германския крал и вече император
на Свещената Римска империя Отон. Не съм присъствал лично, но по всичко
изглежда, че между страните не е постигнато споразумение. Този път Петър не
допусна същата грешка, както когато се съюзи с ромеите, позволявайки им да бродят
из земите ни.
После проводи и българско пратеничество към маджарите. Петър им предложил
мирно споразумение и опитал да ги убеди, че така ще пазят границите си и щадят
силите си за истинските си врагове. Онези, които сега ги използват. И че урги и
българи нищо не делели. Повярваха му и се съгласиха.
Според сключения договор маджарите се задължиха да не грабят българските
територии, през които преминават в походите си срещу Константинопол. А от своя
страна българският цар обещаваше да не помага на гърците в битките им срещу тях.
Този договор очерта нова насока в българската държавна политика спрямо Романия.

140
965 година от новото летоброене – Бел. ред.
292
 Така защитавайки българо-славянските букви, най-героичното дело в нашата епоха,
българите се оказаха на кръстопътя от влияния за Ромейската и Свещената Римска
империи.
Не след дълго Отон отново се договори с маджарите да подновят набезите си срещу
България. Предложи им повече злато и земи, отколкото можеше Петър. Ромеите пък
използваха слабостта и страховете на руския княз Светослав, убеждавайки го да
нападне българите. А младият владетел бе израснал сред руските боярски семейства,
които се противопоставяха на новата християнска вяра и азбука, донесени от
собствената му майка, княгиня Олга, от българските земи. Бяха му внушили и идеята,
че е наследник на детронирания от баща си български цар Владимир Расате. Така
Светослав бе твърдо убеден, че българският трон му принадлежи.

Баян
Сивата светлина на заранта нахлу в килията на Баян през тясното прозорче. Баян
стана рязко като войник на пост. Облече черното си расо с премерени движения и
излезе в двора на манастира. Слънцето тъкмо изгряваше в пурпур над планината.
Князът уми лицето си с ледена вода и тръгна към школата.
Работата в скрипториите, просветната дейност и българската войска се бяха
превърнали в нова кожа. Отдаваше им цялото си време. Спеше все по-малко, като че
се страхуваше да не види истинското си лице в съня си. Рядко допускаше мислите за
Мария. Но те вече бяха непреодолимо присъствие, още едно сърце, което пулсираше в
него.
Усилията на буквотворците и апостолите даваха вече плодове. Буквите се пишеха и
словяха във все повече земи из България и далеч извън пределите ѝ. От тайна азбука,
изписвана по камъни и скали, кирилицата, а и знанието, което носеше, се превръщаше
в една от малкото, преборили се за съществуването си писмености по света. Хората я
допускаха в сърцата си, защото им носеше свобода и вяра. Даваше им усещане за
народ и бъдеще, за обединение, в което никой вече не е сам и слаб, даваше им
усещане, че вчера, днес и утре са свързани и че дори болката може да има смисъл.
Вениамин се включваше активно в книжовната дейност. Преписваше книги, скрит в
школата, но и вече не обитаваше подземията. Показваше се предимно пред братята,
монасите и апостолите. Баян се чувстваше някак спокоен до него. Неусетно започна да
го усеща като неизменна част от света си. Като частта от баща му, която някога не
допускаше, а сега, когато я откри, разбираше, че го допълва.
След още година цар Петър не издържа на натиска на съвестта си и подкрепи
официално българската писменост. Сам прописа на нея. Едва сега нападенията срещу
школите спряха. Монасите не се страхуваха да творят и учат хората на кирилица.
Училищата се разраснаха, а така също и скрипториите около Преслав, Плиска и край
морето.

По това време император Лакапин вече се бе споминал. Линията му на управление

бе продължена от Константин VII Багренородни, а след него от Роман ІІ – внука на
Лакапин. Но никой от тях не посмя отново да навлезе с армия в българските земи.
Споменът за унищожителните победи на врага все още бе жив.
В този период книжовността в българската държава укрепваше и се развиваше.
България бе на път да се превърне в един от най-значимите културни центрове в света,
293
когато владетелите на големите империи и отношенията между тях отново се
промениха.

На 15 март 6471 лето141 император Роман II почина. А няколко месеца по-късно беше
коронован Никифор Фока. Новият ромейски владетел трябваше да започне
управлението си с тежки битки с арабите. Беше толкова зает в тази война, че не
можеше да си позволи стълкновения с България. Дори се съгласи, въпреки
нежеланието си, Романия и занапред да плаща ежегодно дан на северната си съседка.
Ала в замяна поиска от българския цар да остави в Константинопол синовете си Борис
и Роман като гаранция за мира. Защото, откакто царица Ирина беше влязла в
манастир, никой не я бе виждал.
Петър поиска време да помисли. Това не бе лесно решение. Каза си обаче, че щом
Баян може да жертва всичко свое най-скъпо за родината, то може и той. Пък и
момчетата, изглежда, по свой избор, не се връщаха вече години.
Петър прие. Длъжен бе да осигури спокойни граници, тъй като България постоянно
бе нападана от маджарите.

Ала през пролетта на 6475-о лето142 настъпи нов обрат в българо-ромейските

отношения. Случи се, когато българските пратеници отиваха в Константинопол, за да
получат годишния данък от империята. Според гръцкия хронист Лъв Дякон
пристигането им съвпаднало с триумфа на император Никифор Фока от победата му
над арабите в Киликия и превземането на град Тарс. Силно възгордял се, а и изпил
немалко вино, императорът прогонил позорно българските пратеници и прекъснал
продължилия цели четирийсет години мир.
Говореше се, че Никифор отдавна се блазнел от мисълта да докаже, че е по-добър от
династията на предшествениците си Лакапини. Никифор искаше да покаже, че е
различен и заслужава короната, макар да бе взел властта с преврат, както някога Роман
Лакапин. За целта обаче трябваше да се пребори и с българите и техните букви, които
заплашваха гръцкото влияние от десетилетия по славянските земи.
Никифор подготви войските си и ги поведе към българската граница. Два дни по-
късно вече бяха в България.
Щом научи за наближаващата гръцка армия, притеснен, Баян нахлу в тронната зала
при Петър и помоли за разрешение да атакува с войската.
– Но ние не можем да победим ромеите. Фока тъкмо надви арабите – една от най-
мощните войски в тези времена! – възрази Петър.
– Важното е, че той не знае нищо за нашата сила. Петре, видял съм много войски и
те моля да ме послушаш! Оставиш ли Никифор да броди в земите ни без съпротива,
всички усилия да запазим силната държава на татко и народа ни ще се провалят!
Българите ще изгубят вяра в короната и в себе си.
– Какво предлагаш – да паднат хиляди българи в неравностойна бран с предрешен
край?
– Довери ми се... Ще измисля нещо! Учил съм военните стратегии в Магнаура,
познавам добре гръцките.
Георги Сурсувул кимна към Петър в знак да подкрепи брат си. Пръстите на
побелелия вече воин неволно стиснаха дръжката на меча. Умът му се изпълни със

141
963 година от новото летоброене – Бел. ред.
142
967 година от новото летоброене – Бел. ред.
294
спомени от времето на сраженията и победите при цар Симеон. Сурсувул беше доста
възрастен, но като че не допускаше да го споходи смъртта, преди да се върне отново
на бойното поле.
– Баяне, аз те помолих да ми помогнеш да поведа народа, да го избавя, а ти искаш от
мен да ти позволя да го унищожиш!
– Не си научил най-важното, братко. Мъртвият, безсмисленият живот е онзи, който
убива. Убива тези, които го живеят, но и онези след тях. Живата смърт обаче ражда
живот – смъртта на хора, врекли се в един по-добър свят. Всички ще си отидем един
ден, важното е как. За какво. Ако излезем сега и се бием, дори да загинем, след нас ще
се родят силни българи. И ще следват примера ни.
Петър стегна юмруци и замълча. Разбра, че брат му е прав.
– Войската е твоя! Поведи я! – заяви най-сетне той.
В залата настъпи мълчание. Баян впи взор в брат си. Изучаваше лицето му, за да
разбере доколко осъзнаваше решението си. Погледите им се срещнаха. Очите на
Петър бяха непоколебими. Князът се поклони и отвърна:
– Ще ги спрем... Ще ги спрем дори с цената на живота си! – Обърна се рязко и
расото му изплющя. Изгуби се в мрачния коридор на двореца.

Още същия ден Баян се зае да подготви войската за поход. Назначи за пълководци
онези, на които се доверяваше. Дори пред смъртта.
Поведе ги към Хемус планина и прикри войниците в проходите. Знаеше, че
ромейските войски ще минат оттук на път към българската столица. Изпрати
разузнавачи да проверят докъде са стигнали гърците и колко са на брой. Сам той събра
пълководците, за да подготвят тактически предстоящата битка.
– Войските им са отлично въоръжени и многобройни. Десетки хиляди! – докладва
десетникът. – Не можах да ги преброя добре заради планинската местност... Но,
изглежда, са поне два пъти повече от нас.
– Нямаме шанс! – викна един от военачалниците.
– Ако нямаме шанс, тогава ще го създадем! – отвърна решително князът.
– Но Никифор е победил дори арабите!
– На това разчита – да ни изправи срещу собствения ни страх! – каза Баян. – Не
забравяйте, че планината също е с нас, и ако сме умни, тя ще ни даде предимството, от
което имаме нужда! Не можем да отстъпим и да ги оставим да стигнат до Преслав! С
мен ли сте?
Един по един пълководците излязоха напред и с ръка на сърцето застанаха до княза.
Сурсувул също пристъпи и промълви:
– Иска ми се баща ти да можеше да те види сега. Да ни види всички... – Закашля се.
Очите на Баян заблестяха. Наложи си да се овладее. Войните не се водеха със сълзи
в очите. Сложи ръка на сърцето си и отвърна с дрезгав глас:
– Няма да ви подведа!
После с отсечени движения, които издаваха вълнението му, се залови да чертае план
къде и как да разположат войските! Проходът, който ромеите щяха да използват, беше
Суки143. Той бе удобен за прикритие на българските воини. Баян начерта на картата
143
Няма много точни данни за старите названия на проходите в източната част на Стара планина.
Римската пътна мрежа говори за Via Smiadova като път, свързващ провинциите Тракия с Мизия и
Дакия. Във Византия често се споменава за прохода Суки. Ана Комнина (XIв.), пишейки за
подвизите на баща си в битките срещу печенегите, говори за прохода Сидера. От IXв., поради
честите войни с българите, византийците използват общо наименование за проходите в този дял на
295
мястото за всяка военна част и за всеки пълководец, който да ги поведе. Каза им и
сигналите, които ще използва, за да ги насочи. Когато планът беше готов, излезе от
шатрата и яхна дорестия си жребец. Извади меча си и в звъна на желязото се насочи
напред, следвайки вятъра. Препусна към планината. Сърцето му биеше диво в гърдите.
Очакваше ги важна битка. Първата битка с ромейската армия, откак баща му бе
починал. Дължеше му победата. Пое нагоре по стръмна камениста пътека – трябваше
да се изкачи до възвишението над прохода. Заваля. Вятърът плющеше в лицето му.

Когато ромейските войски навлязоха в Тракия, Баян вече беше настанил български
части по проходите на Хемус. Дебнеха часове в засада из планинските върхове.
Дъждът спря. Планината се покри с бяла пара. Остри камъни се оголиха в калта.
Изгнилата шума подгизна, миризмите на гората се изостриха.
В дъното на прохода се появи черна колона. Нарастваше и се виеше като змия по
пътя. Изгряващото слънце проблясваше в брони и щитове. Чу се рев на бойни рогове,
кънтеж от стомана. Екът на хилядите стъпала и конския тропот се смесваше с ударите
на желязото, с планинското им ехо, творейки някаква страховита музика. Музиката на
войната.
Щом безчислената ромейска армия наближи, Баян вдигна високо меча си,
привличайки вниманието на притихналите български воини. Пришпори коня си
покрай тях и занарежда Азбучната молитва. Бойците замълвиха след него. Буквите и
думите се понесоха над планината със свистенето на стрелите, които покриха
проходите като черен дъжд. Ромейските войници побягнаха, озъртайки се изплашени.
Баян даде нов сигнал и над прохода заваляха камъни и огнени кълба. Конете на
ромейците зацвилиха изплашено и запрепускаха в безпорядък. Вдигаха се рязко на
задните си крака, удряха се в скалите, спъваха се в неравния път.
Князът вдигна отново меча си и поведе надолу българските конници. Излязоха от
прикритията си и гласовете им се сляха със дрънченето на оръжията, грохота от
копитата, с цвиленето на конете и песента от струните на лъковете. Земята затрепери,
десетки орли се извиха в небето, вълци завиха в гората. Български и гръцки войници
кръстосаха остриета в яростни схватки. В пукот, звън и стенания.

Ромеите, изплашени и объркани, побягнаха обратно. Споменът за непобедимата

българска армия все още бе жив. Онези, които успяха да преминат прохода с
Никифор, влязоха в схватка с Баяновите бойци. Императорът се насочи към самия
княз, за да го повали. Баян ловко парираше ударите и отвръщаше с нови. Никифор се
учуди на силата му. Досега не бе виждал подобна ловкост, както и непоколебимост в
очите – за този човек страхът не съществуваше. Сякаш някъде отдавна бе срещнал
смъртта, а духът му още бродеше по земята за своето възмездие. Тялото и ударите му
бяха здрави и умели. Никифор се изплаши, че е подценил българската войска, и преди
да изгуби прекалено много бойци, даде сигнал за отстъпление. Беше дошъл
неподготвен, подведен от самочувствието си след победата над арабите. Поведе
гневен армията си обратно, изтегляйки се към Константинопол.
Българската войска радостно заликува. Цар Петър излезе напред на бял жребец и се
приближи към Баян. Не каза нищо, само сложи ръка на гърдите си и едва забележимо
се поклони от коня. Погледите им се срещнаха. В тях бе неизказаното.

Балкана – Верегава. Близо се намира и Турийския проход (светиниколски). – Бел. ред.

296
 Месец по-късно българският цар получи писмо от Никифор Фока с предложение за
помирение. Предложение, на което Петър бе разчитал през цялото си управление. Ала
в този момент той се чувстваше твърде уверен от победата и за първи път не изпита
нужда да се подчини на мира. Освен това отново бе договорил съюза си с угрите.
Българският цар отхвърли императорското предложение и дори се осмели да
настоява синовете му да бъдат върнати в България. Ала Никифор категорично отказа.
Прославеният ромейски пълководец трудно преглътна провала си, особено след
гръмките си победи на Изток. Той не намери спокойствие месеци наред, мислейки
единствено как да отмъсти за унижението и да отстрани веднъж завинаги българите
като заплаха.
Най-сетне измисли тактика как да се справи с България, като използва старата
византийска практика. Реши да спечели съюзник, който не само да поеме основната
тежест във войната, но и да намали съпротивителната сила на противника. Никифор
Фока обмисли положението на съседните на България страни и като разбра, че
маджарите са в мирен съюз с българите, насочи се към наскоро коронования киевски
княз. С огромна изненада дори откри, че точно сега Светослав копнее за военни
победи, особено срещу българите. Младият княз бе израснал с идеята, че българският
престол му принадлежи. А за руските бояри, които никога не приеха донесените от
Олга букви и вяра – Светослав бе най-мощното оръжие срещу самата нея. И не се
поколебаха да го използват.
Светослав беше израснал в Новгород без баща и с често отсъстваща майка.
Обграден бе от силните в областта бояри и техните деца. Един от тях бил бояринът
Николай. Малкият Светослав ходел често в дома му да играе със синовете му и там
постепенно, уж случайно, но все по-често слушал историите за детронирания си дядо
Владимир Расате. „А сега – казвал Николай на малкия Светослав – майка ти Олга се
опитва да ни натрапи същата онази вяра, заради която дядо ти е умрял с чест!“ И така
ден след ден в сърцето на Светослав започнала да покълва омраза към българите и
християнската вяра, но също и пагубна амбиция за българската корона. Повярвал, че
ако не е бил цар Симеон, именно той е можел да се роди български цар.
Затова и предложението на Фока за съюз срещу България сега му се стори като
възможност да осъществи целите си. Руският княз събра внушителна армия от 60 000
мъже и през 6476-о лето144 се появи с нея край Дунава.

Щом научиха за наближаващата опасност, Петър и Баян се опитаха да съберат

всички годни бойци в царството. Въпреки усилията им успяха да посрещнат киевския
княз едва с трийсетхилядна армия близо до Дръстър.
Битката между руси и българи продължи два дни. На втория, с настъпването на
нощта, българите успяха да надделеят над русите и да ги подгонят обратно. Но след
няколко селища Светослав неочаквано спря своите бягащи войници и непоколебимо
пое отново срещу атакуващата ги българска войска. Вдъхновени от примера на княза
си, русите го последваха – този път с цялата си сила. И многочислието им се оказа
решаващо. Българите отстъпиха в крепостта Дръстър, а противникът ги обсади.
Смелостта и жертвоготовността на българите не се оказаха достатъчни да спрат
огромната руска армия.
В тази битка Светослав превзе цели 80 селища и крепости, разположени по
бреговете на реката. Голяма част от българските войски все още бяха струпани на юг и
144
968 година от новото летоброене – Бел. ред.
297
в столицата и не можаха да се включат в защитата. Частите бяха изтощени от битката
с ромеите, не достигаше и снаряжение. Баян знаеше всичко това и въпреки крайното
си нежелание посъветва брат си да се помири с Константинопол. В този момент
опасната заплаха беше не Фока, а княз Светослав.
Ужасена от случващото се, княгиня Олга опита да вразуми и спре сина си.
Коленичила в нозете му, го замоли да напусне българските земи ако не заради нея, то
заради паметта на баща му княз Игор. Но умът на Светослав беше като замъглен от
гняв и амбиция, трупани с години. Князът не чу молитвите на майка си и продължи.
Даже, подразнен, че му се бърка в управлението, нареди да я затворят в манастир –
далеч в град Псков, който самата тя някога бе изградила.

Цар Петър нямаше избор и прие съвета на брат си. Изпрати най-бързия си
вестоносец към Константинопол с писмо за помирение. Никифор прие веднага.
Самият той вече бе прозрял грешката си да се обърне към русите. Светослав, макар и
твърде млад, се оказа опасен и силен противник.
Войската на Баян обаче все още бе обсадена от русите. Князът трябваше да намери
бърз начин да пребори два пъти по-многочислената армия на Светослав. Замина на
север да преговаря с печенегите да нападнат Киев. Претърпели многократни загуби от
смелия български княз, те на драго сърце приеха този път да му бъдат съюзници и да
се помирят с него.
След всички тези усилия Светослав бе принуден да напусне Балканите. Печенегите
напредваха и заплашваха да обсадят столицата му.
През лятото на 6477-а145 Светослав успя да отблъсне печенегите от Киев и почти
веднага пое обратно към България. Този път бе твърдо решен да стигне до Преслав и
не само да го превземе, но и да си отмъсти на Баян и Петър, че са си присвоили
земите, които според него му принадлежаха. Светослав свика всички мъже и
младежите над петнайсет години в царството си да се включат в армията му.
Разказват, че отново повел армия, сега вече над 60 000 бойци, и изгарял всичко по
пътя си, воден от нестихващия си стремеж към българския трон.

Княз Баян пак опита да му се противопостави, повеждайки бойците си, макар и

наполовина по-малочислени от русите. Мирът в държавата отново бе застрашен. От
една страна, немският крал продължаваше да упорства да спре българските
просветители, чиито букви все повече ограничаваха латинското влияние. От друга, ги
притискаше ромейският император. А сега в българските земи безчинстваха и русите,
готови на всичко, за да превземат Преслав.
Баян разположи войскови лагер край Дунав и зачака княз Светослав. В очите на
българските войници откри отново страх и несигурност, както при първата им битка.
Князът нахлу в царската шатра и потърси Петър.
– Трябва да дойдеш и да се биеш с войската си! С меч в ръка! – призова го Баян. –
Как мислиш, че изглежда войска, която не е предвождана от владетеля си в решителна
битка?
– Не искай това от мен... Не съм боец... не зная как да водя армия.
– Не, не мога да искам бойците да жертват живота си, докато собственият им цар
пие вино в шатрата си. Излез и се бий с врага!
– Никога не съм се бил...
145
969 година от новото летоброене – Бел. ред.
298
 – Просто бъди до мен. Достатъчно е.
– Ти винаги си искал да бъдеш пълководец... Води армията!
Пръстите на Баян се вкопчиха в дръжката на меча му. Погледът му потъмня. Излезе,
без да отговори.
Междувременно руската армия навлизаше в българските земи. Баян яхна жребеца си
и поведе верните си пълководци и дружини срещу русите. Българите бяха едва около
петнайсет хиляди. И този път нямаше дори планина, която да ги защити.
Баян виждаше страха в очите им. И съзнаваше, че не само бяха малко, но и
отсъствието на царя отслабваше допълнително волята им. Князът държеше здраво
меча си и водеше войската напред.
Българските и руските воини се сблъскаха отново в бран. Изви се пронизителен вой
на роговете, кънтеше желязо, мъже крещяха в смъртта си, конете цвилеха. Кръвта на
славяни ненужно багреше доспехи и сухата сива трева. Баян препускаше редом с
първите редици и сечеше нападателите. Острието му посичаше воин след воин,
отбранявайки се от вражеските остриета и стрели. Куражът и силата му даваха вяра и
на останалите войници, че могат. Струваше им се, че Баян беше недосегаем от
човешка ръка. Сякаш го пазеше магия. Като че бе част от друг свят. Донякъде бяха
прави – той отдавна бе приел, че принадлежи към света на мъртвите. И този, земният
живот вече с нищо не можеше да го нарани. Всяка сутрин се събуждаше с мисълта, че
трябва да продължи и днес, макар само тялото му все още да принадлежеше на
човешкия свят, на страната му. Затова не бързаше да си ходи – знаеше, че всяко негово
движение, всяка крачка, удар можеха да са нови камъни в крепостните стени на
родината му.
Биха се часове. Дни. В кръв, кал, зловоние на смърт, пепелища и болка. Той съзря
много смели български и руски бойци да падат разсечени – хора, говорещи един език,
пишещи с еднакви букви, зовящи един Бог. И се питаше, нима е възможно човешката
алчност да сее толкова ненужна смърт?
Макар и отлично подготвени, българите бяха далеч по-малобройни от русите.
Многочислието на вражеската войска отново надделя. Българските части започнаха да
отстъпват. Бяха успели да задържат русите за няколко дни само заради уменията си и
вярата в Баян.
На следващия ден Светослав навлезе в преславската долина и продължи към
укрепленията на града. Баян прибра остатъка от армията в крепостта, за да бранят
столицата до последно. Потърси Петър, но този път не го откри. Царедворците му
казаха, че царят получил припадък и го отнесли в несвяст в манастира „Св.
Пантелеймон“. Очаквали русите да нападнат двореца.
Баян изпрати малка част да брани и манастира, а сам се зае с подготовката на
укрепленията за предстоящата битка. Сега не можеше да мисли за брат си. Преслав
никога не бе се изправял пред такава непосредствена опасност.
Дори Вениамин Песоглавеца поиска оръжие да се бие, но Баян му отказа. Помоли го
да се скрие, защото мисията му да пази буквите бе по-важна от смъртта му.
– Вениамине – рече той, – ние всички можем да загинем днес, земите ни да паднат
под иго, крепостите и школите да изгорят, но докато буквите ни са живи, ще са живи и
българите, ще ни има и нас. Пази ги! – Заповяда му да се скрие в подземието на
Кръглата църква.

299
 Песоглавеца
Знаех, че е прав, макар да не беше честно все аз да се крия, а другите да мрат,
бранейки родината си. Твоето оръжие са буквите – казваше ми някога Черноризеца, –
а врагът ти е времето. Колкото по-дълго ги пазиш, толкова ще е по-велика
победата!
Сведох глава и се скрих в подземието. Над мен забушува битка.
Чувах ревовете на бойците, звъна на желязото, свистенето на стрелите от бойниците.
Препускаха коне, а после започнаха стенанията и агонията на смъртта. Слушах шума
от пожарите, сновящите крака и копита, рухващите в огъня стени, виещите кучета.
Слушах и се криех. Накрая всичко утихна. Дори кучетата и цвилещите умиращи коне.
Заглъхнаха даже стенанията. Преслав беше превзет.
На другия ден Баян дойде за мен. Не каза нищо. Измъкна ме от подземието и поехме
към манастира, в който криеха полуживия Петър. Влязохме в килията му. Царят беше
на легло. Говореше несвързано. Монасите и най-близките му съветници го
наблюдаваха със страх и тъга. Баян беше неотлъчно до него. След няколко дни царят
умря.
Князът написа спешно известие до Константинопол с молба към императора Борис и
Роман да се върнат в България. Нагъна сприхаво пергамента и го връчи на пратеника.
Чух го как си повтаряше, че не го прави за нея, че не се надява да я види. Борис и
Роман трябваше да са тук за погребението, както и за провъзгласяването на новия цар.
След няколко дни чакане тялото започна да се разлага и князът заповяда да го
подготвят за погребението.
На церемонията най-отпред вървяха Баян и патриархът. Зад тях беше Макрина. В
мига, в който погребваха Петър, тя се загледа в Баян. Приличаше на елен, заслушал се
в съскането на летяща към него стрела. Приближи се и стисна ръката му.
Пръстите му се вкопчиха в нейните.
Същия ден Баян отново писа на Фока с молба да пусне синовете на Петър да се
върнат в страната. Борис трябваше да заеме българския престол. Изтръпваше при
мисълта, че той бе неговият син.

След погребението Баян яхна жребеца си и препусна в галоп към лагера на

Светослав край Преслав. Прокрадна се незабележимо до шатрата му и се вмъкна
безшумно. Руският княз беше в компанията на две девойки, вероятно задигнати от
някое българско село. Едната седеше изплашена в ъгъла, другата бе почти
разсъблечена в ръцете му.
С бързи крачки Баян се озова до княза, опирайки нож в гърлото му. Светослав
замръзна. Очите му се изцъклиха. Баян каза на момичетата да се облекат и да бягат.
После прибра ножа си и се отдръпна от руснака. Видът на Светослав го стъписа. За
първи път го виждаше отблизо без шлем и доспехи. Главата му беше обръсната
наполовина, на ухото му висеше тежка златна обеца.

300
 – Какво искаш? – викна той и шкембето му се разтресе.
Баян се приближи, но не отвърна. И докато Светослав го наблюдаваше презрително,
българският княз стисна юмруци и го удари в челюстта. Светослав не очакваше, не се
предпази. Скочи за меча си, но Баян пъргаво извади своя и го насочи към руснака.
– Това беше за брат ми... – Светослав се втренчи в Баян стъписан и се улови за
бузата. Българският княз отново го удари и добави: – За всички смели войници, които
ти жестоко уби. Това е за майка ти, светица, която дари страната ти с букви и вяра, а
ти я посрами.
Светослав падна на земята и покри главата си с ръце. Изглеждаше жалък без
армията си. Юмруците на Баян се отпуснаха. Извърна лице, гледката го отблъсна.
Светослав почервеня от яд и се изправи.
– Ти ги уби! Тези земи ми принадлежат! – викна той. – Дядо ти е лишил от власт
моя. Ослепил го е!
Гневът му надделя над страха. Светослав се озъби и тръгна към Баян с вдигнат
пестник. Понечи да го стовари, но Баян отскочи настрани и ловко удари руския княз в
гърба. Когато той се приведе от болката – го ритна в корема. И Светослав отново се
свлече.
Баян го съжали. Видя, че яростта му е продиктувана от завист и страх и бе израз на
слабост – не на сила.
– Не ми пречи! – изсъска Светослав. – Дошъл съм за престола на дядо си и няма да
си тръгна без него.
– Престолът е нищо, ако не го заслужиш! Тук, зад тези стени, се творят и пазят
букви, които ще дадат знание и свобода на хиляди хора, на народи. Нима не разбираш,
че писмената ни са свобода за славянските народи? А ти ги гориш за един трон –
вземи си го и се махай.
– Тези земи трябваше да са мои!
– За да ги плячкосваш и палиш?
Светослав рязко се изправи и замахна към Баян. Но той отново избегна юмрука и го
фрасна в челюстта. Руският княз разтърси глава и пак скочи към Баян. Сбиха се.
Светослав удряше с всичка сила, но рядко уцелваше. Не след дълго Баян го повали. В
този миг в шатрата нахълтаха няколко бояри. Извадиха мечове срещу българския княз.
Пръв го нападна вече възрастният Николай, но Баян го повали. После викна към
останалите:
– Спрете, глупаци! Не виждате ли, че Фока само ви използва, за да се избиваме един
друг, ние, братя по кръв и език. Целта са земите ни! – Светослав пъшкаше безсилен на
пода. – Трябва да е тъкмо обратното – да се обединим и да ги защитим, както и
писмеността ни.
Николай тъкмо се изправяше с меча си, но като чу това, ръката му се отпусна.
Оръжието издрънча на пода. Баян добави:
– Фока скоро ще е тук!
Думите отекнаха в шатрата. Не изненадаха никого. Като че изведнъж всички
напуснаха странен сън и се върнаха в действителността, която познаваха. Баян излезе
от шатрата и препусна към Патлейна. Боярите не го спряха. Самият Светослав не
заповяда нищо.
Българският княз се затвори в килията си до сутринта. Отказа дори вечеря. А на
сутринта се случи нещо, което изненада всички ни. На портата на манастира
пристигнаха двама пратеници на Светослав. Търсеха Баян. Той се появи и тръгна с

301
тях, сякаш ги бе очаквал. Руският княз желаеше лично да му каже, че приема
предложението да се изправят заедно срещу ромеите и да бранят Преслав.

***

След няколко дни Борис и Роман се върнаха в Преслав. Градът ги посрещна с

радостни възгласи и почести. Баян трябваше да ги приеме от името на царското
семейство. Аз бях в наметалото си сред тълпата. Когато се появиха на портата,
първото, което князът видя, беше, че Мария не бе с тях. Сърцето му замря в гърдите.
Борис и Роман пристъпваха към него в ритъма на радостните възгласи. Баян се
втренчи в Борис. Беше се подготвял години за този момент. Момчето се бе превърнало
в силен висок мъж. Бузите му бяха покрити с гъста черна брада. Погледите им се
срещнаха. И двамата познаха очите си. И двамата се изненадаха. Цветът се върна на
Баяновото лице.
Поклониха се един на друг.
Князът ги покани в двореца и рече:
– Това е вашият дом. Тук сте родени!
Придворните бяха подготвили богата трапеза. Баян ги поведе безмълвен.
Масата бе отрупана с месо от дивеч, хрупкав топъл хляб, боб с бекон, печен фазан и
бокали с червено вино. Поканиха и мен. Седнахме да вечеряме заедно с болярите.
Лицето на Баян беше сурово и безизразно. Избягваше да гледа Борис, очите му гонеха
последните лъчи, процеждащи се през високите прозорци на тъмната зала. Не чуваше
нищо от онова, което се говореше. Значение имаше единствено присъствието им. И
нейното отсъствие.
– Император Никифор ни пусна само за погребението. След няколко дни ще трябва
да се върнем обратно... – заговори го Борис. Роман мълчеше.
– Борисе, ти ще наследиш баща си на царския престол. Трябва! – отвърна Баян. И
двамата знаеха защо – той бе първородният. Баян не можа да го изрече.

След вечеря, когато Борис вече излизаше от залата, Баян вдиша дълбоко, като че
изплуваше от бездна, и попита:
– А майка ти? – Мразеше се, че изрече тези думи.
Борис спря и се обърна. Загледа го учуден, сякаш всички трябваше да знаят
историята на Мария-Ирина. Но бързо си даде сметка, че от години никой не я бе
виждал. Лицето му посърна.
– Тя... тя е в манастир... Даде монашески обет малко след като се върнахме в
Константинопол.
Баян пребледня. Като се улови, че мълчи, добави сухо:
– Утре ще се видим. – Положи усилия да запази спокойствие. Пръстите му
безпомощно се отпуснаха.
Щом Борис напусна, Баян стана рязко и също излезе. Яхна коня си и го пришпори
към планината. Не биваше никой да го вижда така.
Когато тропотът на копитата се сля с ледения вятър и шума на листата, на
милионите листа, Баян изрева. Чуха го само бялата луна и бродещите в планината
вълци.
Сведе лице и впи пръсти в юздите. Живееше за нея, дишаше в нея, събуждаше се с
образа ѝ. Но нямаше да я потърси и сега. Не биваше. Беше го предала, а после

302
избягала със сина им. Трябваше да остане верен на избора си да се отдаде на Бог,
вместо да осъди на смърт верните си хора.

Борис сбъдна очакванията му и не се оказа страхливец. Остана в Преслав въпреки

забраната на Никифор и бе коронясан от патриарха и Баян.
Борис II стана цар на българите в тежко време. От север русите продължиха да
нахлуват и да превземат земите ни чак до Югоизточна Тракия. Междувременно пък,
през 6477-о лето146, византийският император Фока бе убит и на престола се възкачи
Йоан Цимисхи. Баян посъветва Борис да се съюзи отново с русите, защото двата
славянски народа можеха заедно да се изправят срещу най-силния си враг – ромеите.
Борис го послуша, доверяваше се на всеки негов съвет. А русите приеха поканата на
младия български цар, ала поставиха условие за съюзническо управление на
българските територии. Борис прие, в тези времена нямаше избор. Така остана
български цар в Преслав, но и русите настаниха своите войски в българските земи.

В идните месеци новият император направи опит да се помири с цар Борис и с княз
Баян. За разлика от Петър обаче той отказа да подчини родината си на ромеите и
отхвърля предложението. Бесен, Цимисхи им обяви война и подготви огромната си
армия за поход към Преслав. Изглеждаше готов на големи жертви, но да сложи край
на вековното унижение, което Константинопол търпеше от България, както и да спре
заплахата от славянските букви.
Баян отново се отдаде на книжовната дейност, която отдавна бе излязла от
пределите на българската държава. Един ден му хрумна, че може да използва мощната
обединителна сила на буквите. Обиколи съседните страни и след разговори с
владетелите им българският княз успя да привлече за съюзници печенегите,
маджарите, сръбските велможи и русите. Лично Баян и Борис подготвиха останалото
от българските войски и рамо до рамо двамата, заедно със Светослав поведоха
огромната армия от петдесет хиляди воини към Източна Тракия.
И така, за първи път от век една обединена от силата на буквите славянска армия
щеше да се бие с ромейската – за земите си, за правото на писменост и свобода, в
похода на буквите.
Аз отново не бях допуснат в битката, но събрах много разкази от очевидци, за да я
опиша. За да се помни за бъднините.
Въпреки големия съюз славянската армия бе отново с поне двадесет хиляди по-
малка от византийската. Но всички бяха обединени около една идея и следваха волята
на княз Баян да защитят независимостта на земите и езика си. Дори Светослав му даде
правото да води войските му.
В деня на битката Баян отново излезе пред бойците и ги призова да се бият за
правото си да пишат историята си на своя език. Вдигна българското знаме и започна
да слови азбуката в молитва. Българската войска, глас по глас, заехтя след него.
Сръбските и маджарските войници им запригласяха. Княз Светослав се огледа и с
почуда видя как и неговите воини засричаха буквите. Гласовете им закънтяха в
тракийското поле.
Баян пришпори коня си и поведе войската. Знамената на конниците заплющяха след
него.

146
969 година от новото летоброене – Бел. ред.
303
 Князът вдигна меча си и черен облак от стрели изсъска към ромеите. Скорпионите
изстреляха горящи топки към небето, които се посипаха в пепел над гръцката армия.
Конните части се сблъскаха, мечовете зазвънтяха под дъжд от огнени стрели. Конете
цвилеха, ревяха пронизани мъже.
Полето се обагри в трупове и кърви, в блясък на доспехи и щитове. Битката
продължи със седмици. И ту едните надделяваха, ту другите. Земята се покри с пепел
и стенания, небесата почерняха от прелитащи стрели, пушек и рояци гарги се виеха
над умрелите. Когато блясъкът се стопи и пушекът се разсея, избиха алените калища,
посечените човешки тела и мирисът на мърша.

През лятото на 6478-а147 при крепостта Аркадиопол превъзходството във военната

сила на ромеите надделя. Войската на Светослав и Баян бе разбита от един от най-
добрите военачалници на гръцката армия – Варда Склир148. Руският княз бе принуден
да се върне обратно на север от Хемус планина.
Оттегляйки се, Светослав остави в Преслав част от своите войски. Лично Баян го
помоли, защото знаеше какво ще последва. Познаваше ромейските военни тактики и
знаеше, че щом се установят в Тракия, гърците ще поемат към столицата. В
жестокостта на гръцките нападения Баян прозря готовността на Цимисхи не само да
превземе Преслав, но и да го унищожи. Защото, освен че бе столица на българската
държава, беше и сърцето на кирилската азбука. Именно тук за първи път бяха
покълнали семената ѝ, носени и пазени векове наред от българи и славяни. Тук се бе
зародила първата българска книжовна школа и славянската писмена култура. А после
като семена по вятъра се бе разпръснала по земите навред, ограничавайки ромейското
влияние и мощ.

В следващите месеци ромеите наистина продължиха да разполагат военни части в

Тракия и да се подготвят за нова битка. Ковяха мечове и бойни съоръжения, пренасяха
с каруци боеприпаси.
Княз Баян очакваше атаката им и също възстановяваше укрепленията на Преслав.
Подсили колкото можеше войската и отново я обедини с русите, за да пазят заедно
сърцето на славянската писменост. В ковачниците от изгрев-слънце кънтяха ударите
на чуковете в остриета, ризници и шлемове. Огньовете пукаха в пещите. Стрелците
тренираха, опъвайки струните на лъковете срещу сламени чучела, конниците сечаха
ветровете.

Една сутрин Баян събуди рано Борис и го заведе при Мадарските скали. Даде му меч
в ръка и рече:
– Времето е малко, трябва да тренираш упорито, за да си готов да поведеш армията
си.
Пръстите му неволно потрепериха в очакване на отговора. Ала младият цар вдигна
меча си и заяви:
– Учи ме! Готов съм.
Баян посвети цялото си време да предаде на сина си уменията, които бе придобил в
манастира на Херсон. Тренираше го да изсича буквите с меча си, учеше го на

147
970 година от новото летоброене – Бел. ред.
148
Варда Склир е военачалник на ромеите от втората половина на X в. със съществен принос за
отбиването на руското нападение срещу Романия през 970 г. – Бел. авт.
304
значенията им и обсъждаха военните ходове. Борис жадно попиваше знанията. Без
колебание. Уважаваше чичо си Баян и още от малък се стараеше да му подражава.
Доверяваше се на опита му и се осланяше на него да води действията в страната. За
Баян момчето бе толкова скъпо, колкото любовта, която го бе създала. Правеше
всичко възможно да го предпази от всяка злина и ненужна опасност. Обичаше го
дотолкова, че нямаше да го остави да бъде недостоен цар. Посвети му се, сякаш Борис
бе последната му останала връзка с живия свят.
Идваха при скалите всяка сутрин и сечаха ледените планински ветрове. Младият цар
правеше всичко, което му казваше Баян. Веднъж след тежка тренировка князът не се
стърпя и рече:
– Горд съм със теб, Борисе – не само не избяга от отговорността си, но ѝ се отдаде!
– Зная, че ме водиш вярно. Чувствам те като баща.
Тези думи сякаш изпълниха поляната и заечаха в скалите. Сърцето на Баян
прескочи. Втренчи се в сина си. Гърлото му болезнено се сви.

През пролетта на 6479-о лето149 ромейският василевс реши, че е готов – вдигна

цялата си армия и я насочи към Преслав. Полето край градските стени почерня от
войници, от летящи копия и стрели. Въздухът се изпълни със злокобен вой на рогове,
викове и ридания, сливащи се във злокобна музика. Дни наред българо-руската войска
защитава смело българската столица от три пъти по-голямата ромейска войска. Ала
превъзмогването ѝ бе невъзможно.
Император Цимисхи обсади българската столица. Помня го, сякаш бе вчера.
Побиват ме тръпки и днес, когато пиша.
Началото на април, пети, ако не ме лъже паметта, започнаха палежите. Тогава Баян
каза на Борис, че е по-добре да се предадем. В този момент нямахме шансове за
победа, но рискувахме Цимисхи да опожари Преслав до основи. Това означаваше да
бъдат унищожени и усилията на десетките книжовници, работили в Преславската
школа, преписите, буквите, учебниците, силата, която ги скрепяше.
Баян сложи ръка на рамото на Борис и го погледна настойчиво. Опита да остане
спокоен. В този миг Борис почувства някаква необяснима сила. Видях я, защото съм я
усещал и аз. Младият цар се учуди колко обич и грижа намира в иначе мрачните очи
на своя чичо.
– Да вървим... – каза му Баян. На върха на езика му беше да изрече сине.
Двамата вървяха напред един до друг. Прошарената коса на Баян сияеше в
пролетните слънчеви лъчи, сякаш бе сребърна. Лицето му бе спокойно и благо.
Знаеше, че неговото спокойствие е спокойствието на Борис. В този момент това бе
всичко, което можеше да му даде. А Борис усещаше непознат уют до Баян. Като че го
обгръщаше невидим щит, който можеше да го предпази от всичко. Дори днес, когато
крачеше право към Цимисхи, в него нямаше страх. Спомних си как и аз се чувствах
някога така до баща си. Дори преди да знам, че ми е баща. Изглежда, връзката между
децата и родителите е много по-силна, отколкото хората допускат.
Когато доближиха императора, той слезе от коня и свали шлема си. Тръгна към
българския цар, като даде знак с ръка на войниците да останат по местата си.
– Идем да се предадем – заговори Баян. – Не опожарявайте столицата!

149
971 година от новото летоброене – Бел. ред.
305
 – Това няма да е необходимо – отвърна ромеецът. Оцени пречупването и
отстъплението на българите. – Тук съм да прочистя земите от руските войски! Те са
тези, които със сила и хитрост се опитаха да ви превземат.
Думите му бяха неочаквани. Борис срещна погледа на Баян, но този път откри в него
тревога.
– Какво искаш? – попита Баян, предугаждайки уловката.
– Отговорих. Тук съм, за да отблъсна русите! Бъдете мои съюзници и защитете
гърба ми! – предложи императорът с благ тон.
– А после ще се оттеглиш ли отвъд границите ни? – попита Борис с блясък в очите.
Баян побърза да го прекъсне, отвръщайки на Цимисхи:
– Разискването на един такъв свят съюз предполага най-малкото да ти окажем
почестите да бъдеш наш гост в Преславския дворец.
Борис се втренчи в чичо си с изненада.
Цимисхи огледа войниците си, като че търсеше отговора по лицата им, а Баян и
младият цар се отправиха обратно към крепостните стени. Когато се отдалечиха на
безопасно разстояние, Борис сприхаво попита:
– Но защо? Какво си намислил?... Предложението му е добро за нас!
– Нищо не съм намислил. Исках първо да говоря с теб, но не пред императора. Той
не бива да подозира несигурността ти.
– С мен?
– Да. Не можеш да приемеш предложението му. Това е капан!
– А какво, предлагаш да му обявим нова война по време на вечерята?
– Довери ми се. Ще се прави на съюзник, докато изгони русите, а ти му пазиш гърба.
После ще се върне и превземе Преслав необезпокояван. Разделяй и владей.
– Но той няма интерес от нова война!
– Има интерес да унищожи Преслав и българската книжнина, която все повече
ограничава ромейското влияние. Ще направи всичко да те убеди, че е съюзник, защото
знае, че продължи ли сега след русите, ще е уязвим за удар откъм гърба. Ето тази
възможност трябва да използваме! – Баян изучаваше погледа на сина си. Мускулите на
ръцете му неволно се стегнаха. Отговорът му щеше да покаже в кого се бе превърнал
Борис – в мъжа, който го бе отгледал, или в мъжа, който го бе създал.
Борис нямаше време да отговори, защото в този момент в залата влезе Йоан
Цимисхи със свитата си.

Вечерята премина в мълчание. Мракът в залата като че бе изпълнил и

присъстващите. Трополяха само чинии и прибори, долавяше се дори пукотът от
пламъка на свещите по масата. От време на време присъстващите боляри и
военачалници разменяха общи приказки. Едва към края ромейският император се
обърна към Борис и заяви:
– Когато приключа с русите, ще се върна и ще те провъзглася тържествено за цар на
българите... Какъвто беше и баща ти!
– Той е цар на българите! – засече го Баян.
– Никой не носи тази титла, без да е призната лично от ромейския император!
Борис седеше, вкопчил неволно пръсти в позлатените облегалки на трона си. Беше в
средата на трапезата, а Цимисхи насреща му. В един момент масата сякаш сама се
раздвижи и разтегна до безкрай. Борис усети, че стиска облегалките, като че ще
изпадне. Напрежението в тялото му издаваше несигурността му.

306
 – Ще бъдеш ли мой съюзник и император на българите? – попита настойчиво
Цимисхи. Долавяше вътрешната борба на царя.
Борис се изправи. Сухожилията му се изпънаха, заяви:
– Приемам съюза... – Баян пребледня и погледна сина си изумен. Царят се почувства
длъжен да обясни: – Баща ми четирийсет години поддържа мира с Константинопол и
той бе спазван. Даде букви и вяра на русите, но те го предадоха, убиха го! Правилната
позиция за България е да подкрепи верния си съюзник!
Гърдите на Баян се свиха болезнено. Задържа поглед на сина си, но младият цар не
събра смелост да срещне неговия. Князът стисна яростно юмруци, толкова силно, като
че се опитваше да изцеди от сърцето си отровата, която го ядеше.
– Твърде дълго си живял в Константинопол, Борисе... – прошепна той.
– Длъжен съм да защитя честта на баща си! – отвърна. Лицето му се пълнеше с
кръв. – Да отмъстя за смъртта му...
Без да отговори, Баян излезе от залата. Скочих от края на масата и го последвах.
Сега не биваше да е сам. Прибра се в килията си в манастира и не излезе цяла нощ.
Борис, доколкото чух, останал на тържествената вечеря. Няколко дни по-късно дори
изпратил български войски в похода му след русите. Последиците от решението му
вече бяха необратими.

Баян събра апостолите на тайна среща. Лицето му бе като изсечено от камък,

лишено от емоция. Това ме тревожеше. Приличаше на човек, който след дълга борба
се бе предал на противоречивите сили, кипящи в него.
Баян се изправи и заговори с плътен глас, който изпълни залата. Обясни ни, че
Преслав е в огромна опасност и най-вече книжовната школа – сърцето на славянската
писменост. Припомни ни, че нашата задача е да я пазим с цената на всичко. Даде
задачи и се разотидохме. Въпреки уплаха от онова, което щеше да последва, всеки
един от нас всеотдайно се залови за работа. Събрахме книгите, преписите, пергаменти
и мастило, всичко, каквото пазехме, и го натоварихме през нощта на мулета. Не беше
много, само най-важното. Останалото заключихме в подземията в Патлейна и „Света
Богородица“.
После поехме към планината, водени от княза. Изкачвахме се близо ден. Сякаш
беше решил да стигне не върха, а небесата. Ставаше все по-студено и ветровито.
Спряхме преди платото, край някакви ниши, изсечени в отвесни високи скали. Само
бях чувал за съществуването им, наричаха ги небесните килии. Но сега, когато ги
зърнах, ми се сториха вълшебни. Когато слязохме от седлата и се приближихме,
видях, че в скалите имаше грубо издълбани цели коридори, ниши и помещения. Като
огромен човешки кошер в скалната грамада. Посрещнаха ни местни монаси с факли.
Разтоварихме книгите и ръкописите и завързахме животните. Въведоха ни в обширна
скална ниша като оформена с длето пещера и седнахме на дълга дървена маса. Гостиха
ни бобена чорба и топъл хляб. Често поглеждах към Баян. Пламъците осветяваха
лицето му и можех да видя почти всяка негова черта. Лицето му бе неподвижно. Цяла
вечер не продума, освен обясненията къде и как да бъдат скрити книгите, кой ще ги
пази през нощта и че ще трябва да останем тук известно време. Когато легнахме да
спим, той оседла коня си и препусна нанякъде.
След време щях да разбера, че всяка нощ, докато ние спяхме, той е ходел тайно да
бди над Борис. И не толкова защото очакваше опасност, колкото от нуждата да е близо
до него. През деня сечеше дърва, събираше храна, работеше пак над преписите, но

307
почти не говореше. Раменете му бяха привити, чертите на лицето му застинаха в
разочарование, светлината в очите му угасна.
Въпреки скръбта си, Баян успя да укрие петдесетина монаси в планината и най-
добрите си воини и апостоли. В пещерите съхранихме всички книги и преписи, които
смогнахме да пренесем. Ден след ден към нас се присъединяваха и други монаси и
люде, които искаха да помогнат.

През това време Йоан Цимисхи се напредваше към Дръстър, където все още бяха
разположени последните части от войските на киевския княз Светослав. Обсади ги с
огромната си армия и Светослав, който вече изнемогваше след тежките битки, се
оттегли, отказвайки се от балканските завоевания.
Няколко дни по-късно ромейският император се завърна в Преслав. Но докато Борис
се бе подготвил да го посрещне с почести, Цимисхи нареди на пълководците си да
заловят младия цар, както и брат му Роман. Заключи ги в двореца и превзе българската
столица. После нареди на войниците си да съберат и натоварят всички ценности, които
открият в града, а всяка книга с български писмена да изгорят на площада.
Една вечер до нас, в небесните килии, достигна дим. Щом го усети, Баян мигом взе
няколко мъже със себе си, яхна коня си и препуснаха към града. Когато стигнаха, вече
се бе случило онова, от което се страхуваше.
Столицата беше почти безлюдна. Улиците – отрупани с мъртви и ранени войници, с
посечени коне. Сградите димяха. От всички посоки се носеха стенания, кучешки лай,
мирис на мърша, конски тор и кръв. В центъра на града пушеше грамадна клада от
изгорели книги. Баян скочи от коня и с викове понечи да го гаси. Изписаните с букви
пергаменти свистяха в пламъци и дим, които съскаха при всеки опит да бъдат угасени
като разярено огнено чудовище.
Князът хукна към двореца да търси Борис, но от него и брат му нямаше и следа.
Оцелелите стражи му казаха, че ромеите превзели града и дори го преименували на
Йоанопол в чест на новия му владетел. А после императорът отвел Борис и Роман в
Константинопол.
Йоан Цимисхи беше взел със себе си като трофей не само богатствата на покорената
българска столица, но и нейния цар. А там, в Константинопол, на площада пред
всички нареди на Борис сам да свали от себе си символите на властта. Над живота му
се смили, но за да го унижи още повече, го назначи за висш ромейски сановник. Вече
знаеше, че той няма сила да откаже. След този акт Йоан Цимисхи прие българската
територия за свое владение.

308
 Баян
Ромейският император не подозираше, че все още имаше земи, които се наричаха
свободни. Такива бяха западните и югозападните български територии. След
пленяването на Борис II те преминаха негласно под управлението на синовете на
българския велможа комита Никола – Давид, Мойсей, Арон и Самуил.
Из останалите територии, и най-вече в столицата, закрачиха ромеи, гръцки войници
и свещеници, които поеха управлението дори над българските църкви.
Започнаха жестоки гонения на Баяновите апостоли. Заловените бяха хвърлени в
тъмница и измъчвани, за да предадат местонахождението на останалите.
Непоколебимите във вярата и мисията си изгаряха живи, за поука на другите.
Настанаха черни времена.
На кладите нечовешки бяха изгорени десетки Апостоли на буквите, сред които дори
поп Богомил. Тогава мнозина изгубиха надеждата, че ще видят отново светлина.
Ромеите измъчваха и селяните, за да издават Баяновите последователи, както и
тайниците на книжата. Където намираха пергаменти, горяха ги, монасите прогонваха,
апостолите измъчваха и убиваха.
През 6480-о лето150 заловиха и апостол Симеон Антипа. В мига, в който научи за
това, Баян яхна коня си и препусна към Преслав, за да го спаси. Когато пристигна
обаче, завари само кладата му. Антипа гореше безмълвен. Огънят плющеше и ръфаше
тялото му, а той нямаше дори език, за да извика. Беше отсечен. Бяха го мъчили
месеци, за да издаде книгите и учениците си. Но въпреки всичко той отказал да
предаде делото на Баяновите последователи151.
Щом го видя, Баян се хвърли към кладата. Огънят облиза ръцете му. Извика и се
свлече на колене пред кладата. Взираше се в пламъците, поглъщащи мъртвото тяло на
мъченика, и стискаше яростно юмруци. Страданието му бе тъй силно, че в този миг
искаше той да е мъртвият. Изневиделица в ума му изплуваха думи, които някога
Песоглавеца му бе казал: На дъното си само ти...
Баян се изправи и изрева към небето. Метна се на коня си и го пришпори към
планината. Язди с часове, брулен от трънливите клони и ледения вятър. Докато се
изтощи до степен, в която не усещаше вече болката. Тогава спря и се предаде на
мислите, които го преследваха. Колкото и жестоко да бе това, което се случваше, той
нямаше право да умре с него. Не и преди смъртта да го пожелае. Дотогава трябваше да
продължи да се бори. Защото дори едно усилие на този свят е способно да промени
историята.

***

150
972 година от новото летоброене – Бел. ред.
151
Епископ Симеон Антипа е изгорен на 17 ноември 972 г. на същото място, където преди това е
бил изгорен архиепископ Богомил. – Бел. авт.
309
 Макрина издирваше Баян от дни. Знаеше, че бе достатъчно силен, но всеки човек
имаше своя предел. Страхуваше се именно от това – че може би той бе стигнал своя.
Докато беше далеч от княза, години наред в безнадеждността да е с него, бе
приспала сърцето си за чувствата. Чужда дори на себе си, облечена в стоманена кожа.
Но щом се върна в Преслав, щом го видя и почувства прегръдката му на погребението
на Петър, стоманата се стопи. Топеше се въпреки нежеланието ѝ. Въпреки че без нея
щеше да остане болезнено гола.
Макрина обиколи всички манастири, където знаеше, че може да го открие. Претърси
пещерите по платото, разпита монасите да не би да е заминал, но никой не знаеше
нищо.
Най-сетне го намери. При Мадарските скали с изсечения воин. Паднал на колене в
тревата, покрита със сажди. Някогашното им скривалище днес тънеше в тишина и
пепел. Беше се подпрял с ръце и не помръдваше. Макрина издаде сподавен вик и се
спусна към Баян. Коленичи до него, но той не помръдна. Не посмя да го докосне. Не
беше неин, нямаше право.
– Добре ли си... Дирих те навсякъде! – прошепна трескаво.
Потърси погледа му. В него нямаше нищо. Очите му бяха влажни и зачервени, като
че бе плакал. Не беше го виждала да плаче. Докосна рамото му. Той рязко се обърна.
Погледът му бе остър, фанатичен. Режеше. Макрина го понесе. Постепенно очите му
омекнаха. Тя вкопчи пръсти в китката му. Толкова силно, сякаш се опитваше да го
събуди.
Баян обиколи лицето ѝ с поглед, после тялото ѝ. Ръката му се раздвижи и той
докосна бузата ѝ с върха на пръстите си. Жената потрепери и се вцепени. Лицето ѝ
пламна. Погледът му се задържа на нейния. В очите му имаше нещо непознато, диво,
което винаги бе търсила, но сега я изплаши. Защо чак сега, сред смъртта и разрухата?
Изведнъж той я прегърна и притегли към себе си. Впи устни в нейните.
Непоколебимо, сякаш винаги са му принадлежали. Макрина понечи да се откопчи.
Дори само заради онова, дивото. Сложи ръка на гърдите му да го избута, но той стисна
китката ѝ и я изви зад кръста ѝ. Беше прекалено силен, за да се съпротивлява. Тогава
усети устните му на своите, дъха му, който я замайваше. Тялото ѝ се отпусна до
неговото. Усещаше с длани мощните удари на сърцето му. Зачестяваха. Както мислите
му, които го разтърсваха. Какво правя? Какъв е този трепет на плътта ми? – крещеше в
себе си. Това ли е краят на цял един живот, вкопчен в мисълта за Мария?
Баян разкопча ризата ѝ. Трепетът у него нарастваше. Жестоките мисли не спираха.
Това ли е краят на агонията, започнала в мига, в който научи, че Мария е издала
хората му? Години се опитваше да забрави, да прости, да разбере, но да изтръгне
сърцето на съществуването си бе много по-трудно, отколкото да прости
предателството ѝ. Но ето че тази болка е растяла в него, кървяла е, забирала и днес за
първи път осъзнаваше със страшна сила, че го бе разяла.
Притискаше тялото на момичето към своето, но мислите не млъкваха. Ставаха по-
остри и си отмъщаваха. Какво беше за него Мария? Светлината, която имаше нужда да
следва, за да оцелее, за да намери сили да завърши делото на баща си? Тялото на
Макрина се гърчеше в ръцете му. Тя беше истинска. Познаваха се от деца, беше му
приятел, но не бе гледал на нея като жена. До онази заран, когато двамата се сблъскаха
край потока. Тогава усети топлината на тялото ѝ, страстта в очите ѝ – превърнаха я в
жена.

310
 Останаха един до друг. Баян не говореше, не я докосваше. Отдръпването му я
нарани повече, отколкото отсъствието му. Мисълта, че я бе използвал, я вцепени.
Той сякаш чу мислите ѝ и се обърна. Подпря главата си с ръка и я загледа. Лунните
лъчи осветиха очите му. Но това, което Макрина видя в тях, я прониза още по-
жестоко.
Тя все още бе там. Макрина обичаше Баян повече от всичко. От себе си дори. Но
всеки път, щом го погледнеше, виждаше в очите му Ирина. Тя живееше в тях и щом я
съзреше, погледът му я нараняваше. След случилото се сега обаче бе сигурна, че поне
за миг ще види себе си в тях. Беше се излъгала. Искала бе да се излъже.
Макрина стисна клепачи и задържа дъха си. После рязко отвори очи. Аз съм боец,
каза си и реши да остане вярна на себе си. Воинът умее да се бие, но добре умее и да
губи. Силната жена трябва да може да си тръгва, когато любовта ѝ няма значение.
Макрина вярваше, че е такава жена. Изправи се и каза:
– Все още не си простил на царицата...
Погледна я учуден. Но не защото каза нещо неочаквано, а че описа целия му свят в
един въпрос. И той се изуми да се открие в него, въпреки усилията да се откопчи.
Макрина също разбра погледа му.
– Не, царицата не ни предаде... – прошепна тя. Не повярва, че го казва.
Двамата впиха очи един в друг.
– Но... Мария дори не отрече... – прошепна Баян.
– Разбирам я. Не е могла да повярва, че ще се усъмниш в нея...
– Но кой... Кой тогава ни е издал?
– Прислужницата ѝ! Била е верен човек на ромейския император. Донасяла му е
всичко, което научавала в двореца! Ирина искаше да ни предупреди в онази нощ...
тя... – Макрина скри поглед, на гърдите ѝ пламнаха червени петна, но го изрече: – Тя
винаги те е обичала.
Усети как мускулите на Баян се стягат конвулсивно. Той се надигна, загледан в
мрака.
Макрина разбра, че го беше изгубила в нощта, в която го бе имала. Но знаеше, че и
иначе не можеше – Ирина все още бе всичко за него. Избра да преглътне самотата си.
Любовта е странна игра на сърцето, в която няма правила, нито пожелания – никой не
избира в кого да се влюби, нито кога да разлюби.

Баян се изправи. Затегна ризницата и коланите с резки движения, сякаш искаше да

се нарани. Загледа се в черния хребет и остана така за малко. После се върна при
Макрина и я прегърна. Силно, топло, без думи. Обичаше я, макар по различен начин.
Напомняше му самотно митично животно, което броди в мрака на гората и каквото
докосне, превръща го в светлина. Но тази гора, нейната, макар и видима, бе като част
от друг свят, друго време. Не съумяваше да я почувства, като че преградата между тях
не бе за телата им, а за сетивата им. Тази преграда беше Мария.
Макрина знаеше, че ръцете му я държат за последен път. Искаше завинаги да остане
в тях. Можеше. Но те не ѝ принадлежаха. Вдигна очи към неговите – да, другата още
бе там. А в нейните плуваха сълзи.
– Сигурна съм, че те чака... Намери я! Това отдавна трябваше да се случи –
прошепна тя. Сълзите опариха бузите ѝ.
– Макрина... Това е моята Макрина! – Баян изтри влагата от лицето ѝ и я целуна. –
Колко сила трябва...

311
 – Хайде. Върви.
Когато се увери, че е добре, остави я и яхна коня си. Препусна в галоп към
Константинопол. Усещаше как тялото му си връща силата, припомни си дните, в
които бе препускал по същия път, за да спре Мария да се омъжи за брат му. Когато я
целуна за първи път. Когато препускаше, за да спаси баща си. Спомените съживяваха
отново тялото му. Сякаш някаква магия го бе пазила през всичките тези години здрав,
сега беше по-силен отвсякога. Баян следваше огряната в лунни лъчи пътека.
Храсталаците като че сами се разплитаха да му правят път. Вълците завиха в гората.
Вече знаеше какво трябва да стори и нищо не можеше да го спре.

Песоглавеца
Казват, че там някъде, горе, имало Бог, който ни гледал и решавал съдбините ни. Не
вярвам в него заради живота в дупка, който ми бе отредил. Но в онзи ден, когато Баян
препусна към Константинопол, за първи път си помислих, че може би все пак
съществува някаква висша сила, нещо повече от тленните ни тела, въргалящи се в кал.
Когато Баян стигна до града, той започна да разпитва чувал ли е някой за
българската царица Ирина. Хората отвръщаха, че не знаят нищо за нея от години, дори
дали е жива. Тя си бе отишла с вярата, че той я смята за предател, и тази мисъл го
ужаси.
Не можеше да се откаже да я търси, докато не е сигурен. Не знаеше накъде да
тръгне. Бродеше из града, докато изведнъж не си спомни за подземието с питейна
вода, където някога го бе завела Мария.
Препусна нагоре по хълма към храма „Света София“. Върза коня, огледа се и като
видя, че никой не го дебне, влезе в подземната базилика. Хукна надолу по влажните
стъпала и заброди из полумрака. Намери факла, оставена някога от някого, и я запали.
Продължи, докато не откри колоната с главата на Медуза, където преди години бяха
седели двамата. Тогава Мария му каза, че ако се изгубят, ако някога я търси, да дойде
тук и да чете на камъка. Освети го с факлата. Още личаха издяланите от Мария букви
Б и Х. Докосна ги с пръсти. Във водата плуваха грамадни червени риби. Зачете
трескаво, докато намери думи на гръцки, които не бе виждал:

В Бога се вричам, вече Ефросина се наричам.

От нея трябваше да са. Искаше му се, защото това би означавало, че е жива, макар и
в манастир. Обнадежден, сети се да потърси Борис и Роман. Научи, че живеят във вила
до двореца Антиох. Късно на следващата нощ се промъкна между ромейските стражи
и откри синовете на Мария. Щом го видя, Борис сведе мрачно глава и прошепна:
– Съжалявам... чичо... Трябваше да те послушам. Дори жестока смърт в битка е по-
добра от срама в ромейския дворец... – Дни и нощи бе чакал да го изрече.
– Така е – отвърна Баян. – Къде е майка ти?
Борис погледна чичо си учуден, но и благодарен за въпроса.
– В един манастир... извън града. Нарича се... „Света Богородица Перивлепта“, но
няма да те пуснат.
– Къде се намира килията ѝ? – сухо попита Баян.
– На втория етаж... откъм морето. Мисля, че се пада третата...

312
 – Чакай ме тук – заяви Баян и излезе от покоите на Борис. На лицето му изгря
усмивка.
Този ден никой не беше виждал Мария, с духовно име Ефросина. Нито вчера.
Силите ѝ да броди през дните си като сянка се бяха изчерпали. От месеци всяка сутрин
поглеждаше шишенцето с отрова, което бе купила от знахарката. Минаваше ѝ мисълта
да я погълне днес, но после решаваше, че това е лесно. Трудното бе да изкара още
един ден. И го правеше като изкупление.
Напоследък Ефросина нямаше сили да излезе от завивките. Монахините ѝ даваха
отвари с надежда да я върнат към живот. Тя не се съпротивляваше на смъртта. Защото
и Раят, и Адът бяха тук, на земята. Реши, че няма да доставя повече удоволствие на
Всевишния и ще си отиде завинаги.
Когато отново падна мракът, тя извади тапата на стъкленицата и я допря до устните
си.
Изведнъж дървените капаци на прозорците рязко се отвориха. Ужасена, тя се
изправи да ги затвори. Беше от силния есенен вятър, който брулеше гората. Задуха
силно и утихна. Тя остана на прозореца и погледът ѝ се плъзна по морската шир. По
блясъка на сребристата лунна пътека. Някога ѝ носеше мечтите.
Отново чу необичаен шум. Нещо дращеше по стената, сякаш се катереше. Изтръпна
и отстъпи назад.
В този миг в килията ѝ връхлетя някой. Мъж, висок и силен. Лунната светлина го
осветяваше в гръб и лицето му не се виждаше – само едър силует. Мария пое дъх и
понечи да извика, но с една крачка мъжът се озова до нея и притисна устата ѝ с длан.
– Мария... – прошепна той. – Моята Хуба.
Тя го погледна с разширени очи. Невярващи. Баян свали ръка от устните ѝ. Мария го
гледаше вцепенена, като че се опитваше да осъзнае човек ли е, или дух. Брадата и
косата му бяха по-дълги, отколкото ги помнеше. Цветът им не беше вече
гарвановочерен, а посребрен. Очите му – те бяха същите – все тъй зорки, но и благи.
– Само не ме удрай отново – опита да се пошегува той.
Мария искаше да отвърне, но думите ѝ се превръщаха в дихания, въздишка.
Изведнъж се строполи на пода. Баян се опита да я свести, ала без успех. Вдигна я на
ръце и я отнесе на дървения нар. Тогава видя шишенцето на масата и го помириса.
Позна течността. Грабна го и го хвърли през прозореца. Извика. Доближи лице до
нейното, тя едва дишаше. Излезе от килията и потърси монахините. Някои вече бяха
чули врявата.
– Викнете лекар! Бързо викнете лекар!

Мария отвори очи след два дни и първо попита за Боян. Той чакаше отвън. Почти не
бе спал и беше пребледнял като призрак. Приближи се към нара и коленичи. Взе
дланта ѝ в своята и огледа лицето ѝ – бяла кожа, изпити черти, времето – сгушено в
гънките на кожата, косата ѝ – с цвета на сутрешната роса. А очите – очите бяха на
момичето, което за първи път срещна тук, в Константинопол, преди цял един живот.
Това бяха очите на неговата Хуба. Гледаше я като вцепенен и не можеше да повярва,
че е до нея, че е истинска. Пръстите ѝ помръднаха в шепата му. Той се надигна, бавно
се приведе и целуна устните ѝ.
– Бояне... ти... тук... – прошепна тя. Нямаше сили за повече.
– Прости ми... Прости ми, че се усъмних... – той заплака.
– Прегърни ме.

313
 Други думи не бяха нужни. Баян обви ръце около нея. Нежното ѝ тяло се сгуши в
гърдите му. Момент, но тъй всепоглъщащ, сякаш граничеше с вечността.
– Нима щеше да изпиеш онази отрова? – попита я.
– Не зная... Истинската отрова изпих много отдавна... В шишенцето бе само нейната
противоотрова...
– Никога повече няма да те оставя... Не ме оставяй и ти.

Няколко седмици бяха нужни на Мария, за да се възстанови, макар само да бе

вдишала течността. Много пъти бе вадила тапата. Но случилото се в онази нощ бе като
знак, че може би все пак някъде имаше нещо повече от нас.

Константинопол

Баян остана в покрайнините на Константинопол и всеки ден посещаваше Мария в

манастира. Двамата се разхождаха и говореха с часове, лежаха под сенките на
маслиновите дървета, докосваха ръцете си, спомняха си, мечтаеха. Сега не можеше да
я остави – все още не бе добре, а и той се чувстваше така, сякаш, ако се раздели от нея,
дори за ден, ще му се пръсне сърцето. Тези седмици го болеше от мисълта за България
и се отдаде изцяло на Мария. Щастливите им дни, в които любовта им най-сетне бе
изживяна.
Въпреки това Мария често го подканяше да се върне в Преслав. Да се върнат всички
те и Борис като цар на българите да освободи земите им от ромеите. Баян отказваше.
Мария разбираше колко дълбоко го бе засегнало предателството на сина му. Искаше
да стори нещо, за да ги сближи – двамата бяха животът ѝ, бъдещето на България.
Странно нещо е животът – ако някой някога ѝ бе казал, че в нея ще се пресекат
съдбините на българската империя, би се засмяла. Днес не можеше да си представи
друга съдба.
Същевременно с всеки изминал ден някъде дълбоко у Борис настъпваха промени.
Провокира ги неочакваната му среща с Баян. В душата на младия цар растяха болка,
срам и гняв, породени от съжаление за стореното. Дните му минаваха в ада на
омразата към грешките си и желание да върне времето, за да ги поправи. Но тъй като
това бе невъзможно, започна да осъзнава единственото си спасение – да се отправи
обратно към България и там да организира бунт срещу гръцкото владичество.
Нетърпелив, той избяга от двореца и се зае с подготовката още в Константинопол.
Подцени обаче верните на ромейския император хора, които бяха навсякъде, и без да
се усети, попадна в мрежите им. Няколко пъти бе на косъм да го заловят, но Борис
успяваше да се измъкне. Тогава воините на императора сториха друго – заловиха брат
му Роман и да го затвориха в тъмницата.
Когато научи, Борис нямаше избор и трябваше да потърси Баян. Помоли майка си да
му помогне. А когато двамата отново се срещнаха, поиска подкрепата му да спасят
Роман. Баян го изслуша. Не каза нищо за предателството, рядко поглеждаше сина си.
Молбата му не можеше да отхвърли. Стиснаха си ръцете и се подготвиха.
Константинополската тъмница беше прекалено добре охранявана.
Седмици наред тъмничарите бяха измъчваха Роман да издаде брат си и бунта, който
готвеше. Но той не предаде ни Борис, ни Баян. Дори когато го скопиха. Тогава
мъчителите му се убедиха, че не ще изкопчат нищо от момъка, и го захвърлиха

314
окървавен в покрайнините. Останаха обаче да дебнат, както им бе заповядал
военачалникът на императора. Той бе сигурен, че Борис и Баян ще се появят отнякъде,
щом научат за тялото. Пуснаха дори мълва.
И наистина, не след дълго се появи Борис и помогна на брат си да се качи на коня
му. Ромейските войници ги оставиха да се измъкнат и ги проследиха до манастира.
А когато в двора му се появи и Баян, следван от Мария, гърците излязоха от
прикритието си и стрелецът им стреля с лък към българския княз. Мария го видя и се
хвърли към Боян, за да го спаси. Едва сега и той ги забеляза. Но в този миг стрелата
вече прониза българската царица.
Баян вкопчи пръсти в меча над рамото му и го извади със замах. Хвърли се към
нападателите и ги посече с ярост, каквато не бе изпитвал досега.

Върна се тичешком при Мария и я вдигна внимателно на ръце. Борис и Роман

гледаха майка си с ужас. Монахините чуха глъчката в двора и побързаха да отворят
манастира и да покажат на Баян най-близкия нар. Той положи Мария и коленичи до
нея. Тя все повече прималяваше. Князът взе ръката ѝ и стисна пръстите ѝ в своите.
Лицето ѝ побеляваше, сякаш го сковаваше скреж. Раната на гърдите ѝ кървеше
неспирно. Тя пое въздух, стисна клепачи от болка и изговори:
– Борисе... трябва да знаеш... Боян... той е твоят баща... – последните звуци се сляха
с издиханието ѝ.
Борис вдигна очи към чичо си и се втренчи. Лицето му застина. Думите се изпариха.
Като че целият му свят се срина, а после изведнъж от казаното израсна нов. Борис се
учуди колко лесно му бе да повярва. Баян наблюдаваше сина си притеснен. Самият
той не очакваше това признание от Мария. Бе приел, че никога не ще може да го
погледне с очите на баща.
– ... добър баща – добави едва Мария. – Знаем само ние... Ти трябва да си цар на
българите... имаш силата на баща си. Върнете се... освободете България.
– Но как... – не проумяваше Борис.
– Сърцето не робува на разума... – отвърна майка му и добави: – Остави ни за
малко...
– Сигурна ли си, майко?
Тя кимна. Борис разбра и излезе.
Щом останаха сами, Баян се свлече над Мария и я прегърна. Лицето му беше
смачкано от мъка и страх. Страх, какъвто никога не бе изпитвал. Мария направи
усилие и докосна бузата му. Всичко друго изчезна, остана само светът между очите им
и преплетените им пръсти. Царицата не усещаше вече болка. Баян се наведе и целуна
устните ѝ. Сълзите се стичаха, не можеше да ги спре. Мария не искаше да откъсне
устни от неговите. Пръстите ѝ се вкопчиха в ръката му. Тялото ѝ се притискаше в
неговото – топло, силно.
– Не ме оставяй! – прошепна той, усещайки конвулсиите ѝ. – Не отново...
– Смъртта не може да е краят.
– Вземи ме... Вземи ме с теб – изплака той.
– Не сега... Не идвай при мен, преди да завършиш делото си... Освободи народа си –
и с меч, и с буквите. Покажи им пътя и чак... чак тогава... – каза, давеща се в сълзи и
скръб.
Баян усети как тялото ѝ потрепери, започна да се отпуска. Вкопчи се в нея, като че
можеше да я изтръгне от смъртта.

315
 – Някой ден някъде... пак ще те открия! – прошепна ѝ. – Ще те търся във всеки
живот. Обичам те!
– Обичам те... – простена Мария.
Останаха прегърнати. Времето изгуби значение. Когато усети, че тялото ѝ е
изстинало, Баян отвори очи. Нощта бе паднала, на небето нямаше звезди.
Излезе от килията ѝ. Докосна ризата си – дрехите му бяха прогизнали от кръв.
Нейната кръв. Вкопчи пръсти в плата. Борис и Роман чакаха отвън. Когато прочетоха
погледа му, сърцата им замряха. Втурнаха се към леглото на майка си.
Баян остана сам с цялата болка на света, с гнева, че Мария бе умряла заради него.
Стисна юмруци и изкрещя с пълно гърло. Не можеше да я върне. Не можеше да умре с
нея. Зарида. Можеше само да даде смисъл на смъртта ѝ. Реши, че докато има живот в
тялото му, трябва да се бори за делото си, в което вярваше и тя. Трябваше, за да не са
напразни всички онези жертви. За да се пишат писмената и да се помнят и след тях.

316
 Баян
През 6484-о лето152 властта в Константинопол отново се смени. Възкачи се властният
Василий II, който един ден щеше да си спечели жестокия прякор Българоубиец. Още в
началото на управлението си той се зае да готви военни атаки срещу все още
независимите български земи, които му създаваха проблеми.
Щом научи, че Борис и Роман са избягали от Магнаура, жестоко се разгневи.
Изпрати войници да претърсят града и околията, всяка къща, всеки манастир, но да ги
открият и да му ги доведат. Нареди да следят за тях зорко по границите, за да е
сигурен, че няма да се измъкнат.
Няколко седмици след погребението на Мария-Ирина Баян най-сетне успя да
организира и бягството на Борис и Роман. Използва помощта на банда разбойници и
суматохата около някакво празненство, организирано за ромейските велможи.
Тримата се облякоха в богаташки гръцки одежди и успяха да напуснат града,
подвеждайки подпийналата охрана. Разбойниците трябваше да ги разсеят, а после
Баян да се разплати с тях със злато.
Той купи три коня и поеха към единствените български земи, останали все още
свободни от властта на ромеите.
Беше началото на люта зима. Снегът бе натрупал няколко стъпки, но Баян беше
опитен воин и познаваше проходите като резките на дланите си. Земите, към които се
бяха отправили, българите наричаха Самуиловите. Казват, че ги управлявал Самуил,
най-малкият син на комитопул Никола153, заедно с тримата си братя. Но по-важното
бе: никой от тях не отричаше, че царската титла принадлежи на пленения от ромеите
цар Борис II.
Въпреки пораженията, нанесени от Цимисхи, българската държава все още се
разпростираше над големи територии от Черно и Адриатическо море до маджарите, с
граници далеч отвъд Дунав.
Това бе чул и Баян, затова след като пресякоха границата, тримата конници се
насочиха към Преспа. Баян беше чул, че там управлява Самуил, който, казваха, бил
водачът. Самите комитопули бяха част от българското болярско съсловие, но,
изглежда, бяха и единствените, които в тези смутни времена се опитваха да пазят
българската държавност. Четиримата братя си бяха разпределили управлението. Давид
ръководеше българските територии в Тесалия и част от Южна Македония. Мойсей пое
управлението в Струмица. Третият брат, Арон, пое властта над Средец. А най-
малкият, но и упорит брат, Самуил, пое териториите с център Преспа. Говореше се
дори, че си поставил задачата да подготви освобождаването на изгубените български
земи на североизток.

976 година от новото летоброене – Бел. ред.

152

Относно произхода и служебното положение на Никола изворите са категорични, че комитата и

153

синовете му са били на върха на българската провинциална администрация. Из История на

България, том 2, Издателство на БАН, София, 1981г., с. 398. – Бел. авт.
317
 Преди да стигнат до Преспа, Баян, Роман и Борис трябваше да минат през гъста
гора. Конете бяха неспокойни. Голите корони на дърветата се клатеха и пукаха.
Заледеният сняг под копитата хруптеше. Застигнаха ги звуци от стъпки в шубраците и
тропот на копита. Изведнъж от храстите изскочиха войници. Говореха български, но
подгониха предрешените като гърци конници.
– Спрете! Българи сме – викна им Баян.
Но стрелите вече бяха изстреляни. Чу се глух вик. Борис се сгърчи, изпъшка и падна
от коня. Баян скочи след него. Роман гледаше стъписан.
Войниците спряха объркани стрелбата. Борис стенеше на земята. Червено петно
порасна под него в снега. Баян го улови за раменете и завъртя към себе си. Видя
стрелата, която го бе пронизала. Беше преминала през гърдите и кървеше дори на
гърба. Изстина. Борис трепереше в ръцете му. Опитваше се да изрече нещо, но устните
не го слушаха. Раната бе фатална. В един жесток миг Баян разбра, че не може да стори
нищо, за да спаси сина си. Миг, в който всичко свършваше, от който нямаше изход.
Даде си сметка, че ужасът е изписан на лицето му. Нямаше право, овладя се заради
Борис.
– Спокойно... всичко ще е наред.
– Боли... адски... умирам ли? – Всеки мускул по лицето на младия цар потрепваше.
Тялото се тресеше.
Мигът погълна Баян. До ушите му достигаха само откъслечни слова на Роман, който
крещеше на стрелците. Обясняваше им, че са българи и идат да се срещнат със
Самуил.
Баян си пое дъх и изплува от бездна. Не отговори на сина си, но му се усмихна.
Внимателно постави ръце под раменете му и го прегърна. Притискаше го в обятията
си за първи път. Тялото на сина му се раждаше в прегръдката му, за да облекчи
болката му, за да не е сам в смъртта.
Когато сърцето на Борис спря и дъхът му секна, Баян нададе яростен рев. Ехото му
разтърси гората. Гаргите запърхаха в черните клони, стотици катранени крила
запляскаха над ледената гора.
Роман ридаеше до тялото на брат си. Само него имаше. Войниците се приближиха
до тримата непознати и заобясняваха, че са ги взели за ромеи, защото са облечени като
ромейски велможи.
Баян беше коленичил до Борис с опрени в земята юмруци. Не виждаше, не чуваше,
не говореше, не помръдваше. Когато най-сетне вдигна глава и осъзна, че не е умрял
със сина си, изправи се бавно и вдигна тялото му. Внимателно го закрепи на коня му и
се обърна към войниците. Погледът му гореше. Войниците отстъпиха, очаквайки гнева
на княза.
– Това ли са земите на Самуил? – попита той глухо.
Мъжете се спогледаха. Един от тях поклати утвърдително глава. По лицето му изби
влага.
– Водете ни при него – добави Баян и яхна коня си.
Войниците мълчаливо ги поведоха. Князът не разбра кога стигнаха. Движеше се по
инерция. Само защото не можеше да падне тук и да умре. Въздухът все по-трудно
достигаше до гърдите му. Виеше му се свят. Причерня му, помисли, че ще се строполи
на земята. Изведнъж в съзнанието му изплуваха последните думи на Мария: Не идвай
при мен, преди да завършиш делото си... Освободи народа си – и с меч, и с буквите.
Покажи им пътя и чак... тогава...

318
 Цял един живот. Животи. Толкова много животи, посветени на този народ, на
славянобългарската писменост. Не, не можеше да се откаже сега. Погледна
безжизненото тяло на сина си, което се поклащаше на коня. Премести очи на унилия
Роман. В този момент България нямаше нито цар, нито стабилност, повечето апостоли
бяха избити, в църквите в югоизточните територии отново проповядваха гърци,
Романия готвеше армията си, за да нанесе решителен удар върху България, която
повече отвсякога се нуждаеше от воините си. Баян поклати глава, не можеше, нямаше
да го позволи. По някаква причина Господ все още го пазеше жив и силен. Въпреки
всички закони на природата. Нямаше право да предава усилията на всички онези,
жертвали се за родината си, за народността, за буквите.
Стрелците ги отведоха до крепостните стени на Преспа и дадоха знак на Баян и
Роман да ги последват през портата. Отведоха ги до тронната зала и помолиха да
изчакат. Скоро се появи набит, изненадващо нисък, но як мъж. Бе облечен в болярски
одежди, а ножницата на меча му бе обкована със скъпоценни камъни. След него
вървеше свита велможи.
Мъжът спря пред Баян и Роман, поколеба се за миг, после се поклони.
– Научих какво се е случило в гората... – заговори със строг тон. – Приеми
извиненията ми, княже... Налага се зорко да охраняваме границите. – Погледът на
мъжа тежеше, бягаше.
Пръстите на Баян болезнено се свиха в юмруци, вените на слепоочията му
запулсираха. Пръстите му се вкопчиха в дръжката на меча, но си наложи да се
овладее. Поклони се и погледна строго Роман да стори същото.
– Заслугата ти, както и на братята ти, е огромна... – отвърна Баян сурово. – Опазили
сте свободните земи на България.
– Надявахме се... чакахме цар Борис да заеме престола! – заяви Самуил
едновременно с гордост и вина в гласа.
– Трябва да го погребем – добави Баян.
– С всички почести! – рече Самуил и сведе глава.

Настаниха Баян и Роман в крепостта. След няколко дни тялото на Борис бе изнесено
на площада, за да му отдаде народът последна почит. После, теглен от четири бели
коня, водени от Баян, Роман, Самуил и братята му, ковчегът бе откаран до църквата в
града и погребан. След тях се нижеше неизброима върволица от хора, които плачеха,
макар да не бяха виждали приживе българския цар. Сякаш не погребваха него, а
надеждата за бъдещето на родината си. Баян не каза нищо в този ден.

На другия ден, на същия площад, където изпратиха Борис, Самуил лично, в

присъствието на братята си и Баян, короняса Роман за следващия български цар.
Самуил и Баян пък бяха провъзгласени от комитопулите за първи пълководци на
българската държава.
– От нас зависи да върнем надеждата на българския народ! – каза им Баян след
церемонията. – Благодаря ти, Самуиле, че запази българската държавност.

Самуил вярваше на Баян толкова, че даже му повери голяма част от армията си.
Изправи се дори срещу братята си, които не одобряваха споделянето на властта. Но
Самуил знаеше защо – страхуваха се от Баян и от легендите за него, че е магесник,
дори човек-вълк, куче, даже орел. Че е повече от човек и това го доказваше силата му

319
дори на тези години. Че е живата история на България от незапомнени времена. Ала
Самуил долавяше с кожата си, че може да му вярва. И нещо много важно – ако някой
можеше да обедини сега страната и да върне вярата на народа, това беше именно той –
Баян Пазителя, Магесника, Белия апостол, както го наричаха хората.

За няколко седмици князът успя да събере оцелелите ученици на апостолите, донесе

и част от скритите в планините книжа. Взе със себе си и Вениамин Песоглавеца. После
разказа на Самуил за тайната на буквите. Помоли го да се довери на силата на
славянската писменост. И Самуил му повярва. Едва сега след този разказ комитопулът
осъзна легендарната сила на Борисовата, Симеоновата и Петровата армия – царете, на
които подражаваше. Знаеше кой е и Баян, от дете беше слушал легенди за него.
Самуил помоли да го научи на буквите, а войниците – на Азбучната молитва.
– Трябва да подготвим добре армията ти, да я обучим – каза Баян.
А той сдържано отвърна:
– Армията ми е подготвена, не виждаш ли успехите ни?
– Виждам, Самуиле, и затова дойдох при теб. Но няколкото града, които си превзел,
само ще вбесят Василий и ще го доведат тук с цялата му войскова мощ. В този момент
трябва да сме изключително подготвени! Армията му ни превъзхожда по численост.
Самуил отново се довери на Баян. Не само заради мъдростта, с която говореше, и
досегашните му победи, но и заради някаква особена сила в погледа му, която сякаш
омагьосваше. Но имаше и друго, знаеше, че без Баяновата подкрепа и признаването на
българския цар, комитопулите бяха само разбунтували се боили, разбойници без
корени.
Баян отново използва всичките си знания и умения, за да обучи Самуиловата армия.
Научи я и на Азбучната молитва, а Роман, който не умееше да се бие добре, научи на
българските писмена. Отнасяше се към него като към сина, който копнееше да
отгледа. Той бе последната следа от Мария в този свят. Посвети му книжовната и
църковната дейност и го научи, че в тези тежки времена само вярата и буквите са в
състояние да съхранят духа и силата на народа, за да защити той на свой ред земите
си. Самият Роман се посвети на съхранението на книжата и скрипториите, с помощта
на Вениамин Песоглавеца.
Скоро, както бе предрекъл Баян, ромеите настъпиха към българските земи. И князът,
заедно със Самуил и братята му се впуснаха отново в тежки битки. Българската армия,
сякаш пазена с невидим щит, започна да превзема и освобождава крепост след
крепост. Да брани българските земи и да си връща легендарното прозвище
„непобедима“. Един ден след поредната битка, изтощени, но доволни, пълководците
се бяха подредили на възвишение край планински проход, за да прекарат през него
армията. Баян загледа устремените към победа четирима братя и осъзна, че е петият
воин сред тях. Тогава си спомни думите на Херсоновите монаси за Чудото на
Петимата. За него се бе опитал да говори някога и на Петър, на своите петима братя,
но те бяха твърде отдадени на собствените си амбиции, за да го послушат.

Петимата бързо успяха да освободят българските територии от река Дунав до Хемус

планина и се насочиха към отвъддунавска България, която също бе превзета от
гърците. Ромейските войски там не очакваха атака и не бяха подготвени за битка.
Напълно изолирани и слаби, скоро след българското нападение отстъпиха.
Българската армия набра сила и продължи да освобождава земя след земя. Навред ги

320
посрещаха ликуващи хора. А Баян освен независимостта им връщаше и буквите.
Азбуката мълвеше вече и всеки български войник.

И така неочаквано за ромеите, които бяха повярвали в победата си над България,

армията на Самуил и Баян не само поведе и надделя над гърците, но на юг достигна
чак до Пелопонес.
Император Василий започваше да се тревожи, че е подценил българите. Вече
няколко години, откак Баян се бе присъединил към братята, армията им не познаваше
загуба. При това бе по-малочислена от ромейската.
Василий II обаче беше също хитър пълководец и възпитаник на ромейската военна
школа. Знаеше, че което не може да се пребори с оръжие, можеше с дипломация. А
когато и с нея не можеше, ставаше с най-мощната сила – човешкото сърце. Постара се
да проучи четиримата братя и скоро усети прикритата завист на по-големите Арон,
Давид и Мойсей към най-малкия, но и най-силен брат – Самуил. Императорът реши да
пробие щита им чрез Арон – стори му се, че тъкмо той най-много ламтеше за слава и
власт. Предложи му да сключат таен договор, чрез който Василий уж да го признае за
български владетел и двамата да скрепят мира си чрез сродяване на родовете си. Арон
не каза нищо на братята си и бързо се съгласи. Даже прояви неочаквана и за
императора алчност, като избира за своя съпруга не друга, а собствената му сестра.
Тази дързост византиецът не прости. Той изпрати според уговорката севастийския
митрополит, но вместо сестра си императорът му даде да води със себе си никому
неизвестна невеста. Когато разкри измамата, Арон побесня и изгори митрополита жив,
както по-късно отбеляза и арменският летописец Асохиг.
Скоро и Василий разбра за стореното и реши, че не може да не отмъсти жестоко за
унижението. Събра отново голяма армия и се насочи към Царския проход 154, известен
още като Български. Премина без особени усилия и доразби Ароновите бойци чак до
Средец. Обсади града и три недели не се отказа да атакува, за да го превземе. Беше
убеден, че това е началото на края за България.
Ала в този момент изневиделица се появи Баяновата войска. И точно както се
мълвеше в легендите, българските воини се подредиха в безконечна редица и стотици
гласове заехтяха буквите. Извадиха мечове и копия и с плющящи на вятъра знамена се
впуснаха в битката. Бяха като омагьосани, сякаш нищо не можеше да ги победи и
спре. Разкъсаха обсадния обръч на Средец, изгориха ромейските бойни машини и
разгромиха армията на Василий. Не само това, но гръцките летописци описват как
българите взели от императорската войска много добитък, злато и пленници. Василий
се видя принуден да отстъпи към Филипопол, ала трябваше да мине отново през
Царския проход. Там го очакваше обаче нова обсада на Самуиловата армия, която му
нанесе окончателен удар и разби и последните му части.
На 17 август 6494-о лето155 почти цялата гръцка армия бе унищожена, а мнозина от
оцелелите бяха заловени за пленници. Самият император оцеля по чудо и избяга. Но
тази битка не забрави – закле се, че жестоко ще отмъсти.

154
Траянови врата. – Бел. авт.
155
986 година от новото летоброене – Бел. ред.
321
 Песоглавеца
Тази част на историята, признавам, ми е по-малко позната, защото почти не излизах
от скрипторията на манастира „Света Богородица“. Но най-важното мога и трябва да
разкажа. Съдбата на Арон стана известна на всички ни по българските земи.
Стремежът му към самовластие и тайните му преговори с Василий II доведоха до
жесток раздор между братята. Самуил прие тежко предателството. Някога си бяха
дали клетва за вярност и равноправие, скрепена с кръв. А изменничеството на Арон
във време, когато трябваше да са най-сплотени, разгневи Самуил. Беше бесен на
слабостта на брат си, но също и на себе си, че не го бе усетил по-рано. Въпреки
настояването на цар Роман братята да се разберат с мир, късно една вечер Самуил
събра верни воини и изненада Арон в съня му.
Ликвидира не само него, но и целия му род. Оцеля единствено синът му Иван
Владислав, защото в онази братоубийствена нощ за живота му по ирония на съдбата се
застъпи лично Самуиловият син Гавраил Радомир. Двамата с Иван бяха израснали
като най-добри приятели и се наричаха един друг братко. След тази нощ двамата
никога повече не използваха тази дума. На следващия ден, когато се разчу за смъртта
на Арон, цяла България премина в ръцете на Самуил.

Последваха няколко мирни месеца, в които Самуил и Баян се опитаха да възстановят

укрепленията по граничните райони и да подсилят изтощената армия. Не спираше
възраждането и на книжовната дейност.
В края на 6494-о лето156 обаче се случи нещо непредвидено. В Константинопол
избухна тежък бунт срещу управлението на Василий. Императорът беше принуден да
изтегли голяма част от войските, вардещи по границите на империята, и да ги
прехвърли в столицата.
Баян си даде сметка, че това е добра възможност за българите, защото в този момент
съпротивителните сили на ромейската държава бяха отслабени. Познаваше законите
на войната и знаеше, че за да не бъдат нападнати, трябва да нападнат те. Не искаше
повече от това да върне старите граници на българската държава. Онази, която баща
му бе оставил, и в нея да осигури мирен живот за народа и да защити книжнината –
най-великото дело на българите.
Той, Самуил и Роман изработиха стратегия за нападението. Решиха да опитат да
превземат Солун – не само защото откъсването на голямо парче от гръцката държава
щеше я разтърси, но и защото преди век тъкмо там бяха разпалени пожарите на
вековната битка срещу българската писменост. През 6492 лето 157 тогавашният
василевс Лъв VI решил да накаже българите, че провъзгласяват българо-славянския
език и писменост за официален в България. Тогава по закон се считало, че всеки друг
език освен гръцкия и латинския бил ерес. За назидание той преместил тържището на

156
986 година от новото летоброене – Бел. ред.
157
984 година от новото летоброене – Бел. ред.
322
българските търговци от Константинопол в Солун. И именно тогава цар Симеон се
вдигнал за първи път на война срещу ромеите. И вече век те не можеха да надделеят
над българите и титаничната им воля да защитават писмеността и земите си. Гърците
не можеха да ги победят въпреки многочисленото си военно превъзходство, въпреки
беса на ромейските императори, въпреки мощните съюзници, които купуваха на своя
страна, въпреки огромните си територии. И тази невиждана сила не убягваше на
никого в света. За българските войници започнаха да се мълвят легенди, тъй както за
Баян Магесника и Богу милите Апостоли на буквите. Вече никой не смееше да напада
границите им.

Когато Баян и Самуил достигнаха до Солун, съгледвачите им научиха, че тъкмо тук

е разположен огромен вражески гарнизон. Но двамата пълководци не се отказаха.
Събраха цялата българска армия и начертаха план за нападение. Избраха добрите
военачалници и ги сложиха начело на стотниците. Баян настоя един от тях да е
Макрина.
Напоследък обаче самият Баян се чувстваше все по-отпаднал. Като че с
възстановяването на държавата и писмеността силите му го напускаха след всяка
следваща победа. Казват, че всеки живот има мисия. Дори животът на захвърления в
яма изрод. И ако е така, то се отнасяше най-вече за Баян. И може би мисията му никога
не е била той да живее в мир и блаженство, а да ги брани за страната си. Да си отиде
едва когато ги постигне. Това ми сподели, когато дойде до манастира и му казах, че се
тревожа за него.
– Този път трябва да починеш... – предложи му притеснен и Самуил, който го
придружаваше. – Ще оглавиш командването в ариергарда на армията. Имам нужда от
човек с опит и сила там.
– Какво трябва да означава това? – напрегна се Баян. Косите му вече бяха побелели,
лицето му набраздено, но тялото му все още бе здраво.
– Тези дни изглеждаш... уморен. Все някога и най-силните воини губят крилете
си... – Самуил произнесе това с известен страх, че ще ядоса Баян. Реши обаче, че е
негов дълг да го предпази от собствената му чест.
Юмруците на княза се свиха импулсивно. Сърцето му шумно заби. Кръвта забушува
из вените му.
– Летенето е състояние на ума, не криле на раменете ни! – отвърна той. Погледна
към Роман, който стискаше в шепа кръста на врата си, и добави: – Затова има хора,
които винаги летят, и други, които се молят и мечтаят за криле! Не се тревожи за мен,
Самуиле, в битката ще бъда в първите редици. Поемаме към Солун след ден! Каквото
има да се случва, ще се случи. Не е срамно да си уморен, нито да те покоси оръжие,
срамно е да бягаш от участта си.

След ден, още по тъмно, докато изгревът бе тънка пурпурна линия на хоризонта,
българската армия достигна стените на Солун. Баян вдигна меч, за да ги спре, и излезе
с коня си пред стройните редици. Вдигна високо българското знаме, та всички да го
видят:
– Български войници, днес е денят, в който можем да върнем мира в земите на
родината си, които ромеецът пороби, за да унищожи буквите ни. Защото народните
букви пазят духа и паметта ни, кръвта на онези, които са ги носили през вековете, за
да я има днес България. И всички вие да имате причина да сте тук. Никой народ не е

323
поробен, докато сам той не го приеме. Да защитим буквите на българи и славяни –
крилете ни.
За миг сякаш цялото поле затаи дъх. Дори вятърът стихна. Слънцето изплуваше над
планината. Войниците чуваха само дъха си. Напомни им, че са тленни, че оттатък
крепостните стени спи огромен гръцки гарнизон. Когато тишината се разтегна и
натежа, Баян улови мислите им и завърши:
– Да, можем всички тук да загинем. Всеки ще загине някога. Но не всеки ще има час,
в който да се врече на свободата, на правото на народа си да пребъде!
Жребецът му се изправи на задните си крака и изцвили. Баян вдигна отново меча си
към небето, обърна се и препусна към града. Самуил даде знак на военачалниците да
последват княза и сам пришпори коня си след него.
Полята край Солун почерняха от конници и пешаци, земята затрепери от нозе и
копита, от ударите на копията, сякаш я тресеше гигантският пулс на армията. По
вятъра се разнесе кънтежът на стотици гласове, зовящи българските букви.
Пригласяха им екът на стоманата и плющенето на знамената. Баян се обърна и ги
огледа. На лицето му се изви усмивка – този път дори не ги призова да ги словят.
Ромейският военачалник закрещя заповеди. Над полето заплющяха стрели и копия.
Започна тежка битка. Гърците имаха значително превъзходство, защото бяха повече,
използваха укрепленията си и познаваха добре местността. Звъняха мечове и щитове
сред човешко стенание и цвилене на коне. Баян, Макрина и Самуил се сражаваха в
първите редици рамо до рамо. Българските войници се възхищаваха на силата, с която
Баян въртеше тежкия си меч и поваляше вражеските воини един след друг. Въпреки
годините и умората си. Окриляваше ги, давайки им усещането, че са недосегаеми
както за врага, така и за времето.
Битката за Солун трая цели два дни, докато неочаквано за ромеите градът падна и те
трябваше да отстъпят. Независимо от срама за императора войските му се изтеглиха.
Баян поведе армията си след гърците. А после и към останалите поробени български
земи. Беше решил да освободи цяла Североизточна България. Тя бе сърцето на
писмената, там бе началото на войната за буквите. Там бяха първите кирилски
скриптории. Там бяха започнали да творят учениците на Кирил и Методий, самите
братя бяха устроили там азбуката. И днес най-сетне тези земи бяха отново свободни.
След десетилетия преследване. Оттук, мислеше си Баян, България се е превърнала във
велика империя. Навред скалите и крепостните стени бяха изписани със светите
знаци – българославянски букви.
Баян пришпорваше коня си след ромеите и водеше българската армия. Препускаха
през селата, покрай ниви и къщи, по чиито врати беше изписан знакът IYI. Излизаха
мъже и кой с каквото намери – сопа, сатър, меч или брадва, хукваше след Баян и
зашепваше: Ичи.
Така след няколко успешни битки почти цялата Солунска област, Епир и
Северозападна България били освободени. Българската войска отново бе непобедима.
Дойде денят, в който Баян и Самуил поведоха войниците и в битката за последните
крепости Верия и Сервия. Ромеите бяха приели, че именно тяхната защита е
решаваща – биха се настървено и отдадено. Няколко от най-опитните им пълководци
поведоха гръцката войска и кръстосаха мечове с Баян и Самуил.
Князът се чувстваше все по-уморен, кървящите рани една след друга оцветяваха
ризницата му. Ала след дълга и тежка битка българската армия успя да превземе и

324
тези две крепости. Ромеите отново бяха принудени да отстъпят – този път
признавайки пълното си поражение.
Това бе голяма победа за България. Въпреки че войската ни бе два пъти по-малка.
Въпреки че не тя бе защитената зад високите крепостни стени. Въпреки че месеци,
години неуморно и смело се бе сражавала. Това бе победата на Баян и на буквите му.
България отново се простираше на три морета, както беше и по времето на Златния век
на цар Симеон.
Макар и ранен, князът апостол продължаваше да се държи на крака, да размахва меч
и да гони гърците. Тъкмо тогава насреща му излезе пълководецът от гръцкия
гарнизон, охраняващ крепостта на Сервия. Усещайки слабостта на княза, той опита
още с първия си замах да го разсече. Баян обаче успя да отбие удара с щита си. Силата
на воина го повали и той падна на колене. Умореният поглед на Баян пробяга по
бойното поле. Времето сякаш спря, виковете и звънът на мечовете заглъхнаха и той
видя българските войници, устремени в битката. Следваха го всеотдайно вече години.
В този миг от облаците като че изплува образът на Лакапин, който грубо се изсмя и
закле, че ще унищожи българските земи и Симеоновия род. Че не ще остави ни знак от
българските букви. После видя лика на Борис, който бе затворил очи в ръцете му.
Видя силуета на баща си с протегната към него длан, стискаща бронзовата розетка.
Видя Мария в облачна премяна да му се усмихва, озарена в светлина. Баян видя
полето пред себе си и българската победа, за която бе милял.
Стисна с всичка сила дръжката на меча си и го заби в пръстта. Подпря се на него и
се изправи. Вдигна отново острието и замахна срещу ромейския пълководец. Онзи не
очакваше и мечът се заби в ръката му. Изрева. Баян атакува пак. След тежка размяна
на удари князът прониза пълководеца и той се строполи на земята. Последният
ромеец. Гръцките войници, изплашени и без водач, отстъпиха и побягнаха презглава.

Баян разбра – това бе победата, заради която смъртта не го спохождаше години.

Свлече се на колене. Прималя му, погледът му се премрежи. Макрина бе наблизо и
забеляза как князът се олюлява. Хукна към него и се хвърли на земята да го прегърне.
Ръцете и дрехите ѝ се изцапаха с кръв. Щом ги видя, разтрепери се.
Очите ѝ трескаво се местеха от алените петна до пребледнялото му лице. Стискаше
все по-хладните пръсти. Вкопчи се в тях, сякаш така можеше да го задържи при себе
си, да пребори смъртта. Искаше да крещи, да пищи, да удря с юмруци. Но знаеше, че в
този миг трябва да е спокойна, да е с него. Беше извървяла цял един живот без Баян, за
да бъде с него в смъртта. Смъртта? Не, не може! Тя не спохожда онези, които обичаме,
помисли си. Пръстите ѝ опипаха окървавената ризница и с усилия я свалиха от
безжизненото му тяло. Огледа изплашена раните му. Бяха много и дълбоки. Лицето му
все повече побеляваше. Блуждаещият му поглед следваше бягащите по небето облаци.
– Баяне... победихме! – прошепна тя и се насили да се усмихне. – Ти посвети живота
си на тази земя, на духа ѝ – ти ѝ го върна с буквите! А днес върна и България, за която
живя баща ти.
– Битките тепърва предстоят... – отвърна той, но се задави. Едва говореше. –
Предстоят големите битки... на духа. Но аз сега мога да си отида. Днес видях, чух –
буквите вече не са само по камъните, а дълбоко в сърцата на хората!
Около тях войниците викаха и се радваха на победата, събираха ранените. Въздухът
гъмжеше от стенания, но и щастливи възгласи, кучешки лай, конски тропот и цвилене.

325
Слънцето обходи небето и запали хоризонта над морето. Макрина чуваше само
Баяновите думи. Ръцете ѝ долавяха все по-слабите удари на сърцето му.
– Обичам те... – прошепна му. Цял живот мечтаеше да го изрече без страх.
Баян с мъка повдигна ръка и я постави в дланта на Макрина. Погледна я и
произнесе:
– ... когато си отида... качи тялото на коня... да ме отведе в сърцето на планината...
– Не! – викна тя.
– Трябва... там ми е мястото – думите му потънаха във въздишка.
Стисна пръстите ѝ. Очите на Макрина се напълниха със сълзи. Клепачите на Баян се
затвориха.

Тя изпълни заръката му и качи тялото му на седлото на коня. После дълго плака след
него. Остана на пътя, докато не заглъхна тропотът на копитата, далеч отвъд погледа ѝ.
Повече никой никога не видя Баян. Но народът вярва и до днес, че в онзи ден духът му
се е слял с планината, с природата, с всяка жива твар, със сърцето на българския
народ. Казват, че князът Магесник вижда всичко и всички и бди като закрилник над
българите. Някои го усещат, намират го.

В този ден България отново достигна три морета, в църквите се служеше на чист
български език, дори далеч отвъд пределите на страната. И книгите се пишеха навред
на български. Самуил остави цар Роман на престола, а самият той пое управлението на
армията.

326
 Песоглавеца
Баян си отиде, но българската история продължава. Ще продължава и след всички
нас. Разликата е, че едни я водят и насочват, а други просто я следват.
В лето 6497-о158 размириците в Константинопол приключиха и бунтовниците бяха
разбити от императорската войска. Василий отново можеше да насочи цялата си мощ
срещу България. Година по-късно войната пламна отново и в една от тежките битки
българският цар Роман бе заловен и отведен в Магнаура.
В черната 6505-а159 до нас достигна вестта, че плененият български цар е починал в
катакомбите на гръцката столица. За нещастие ни той, ни Борис оставиха наследници.
Смъртта на Роман бележи края на рода Дуло, създал и опазил най-новата българска
държава на славяни и българи, дала ни вярата и писмеността.
Изборът за нов български престолонаследник справедливо се падна на най-близкия
родственик на Симеон, онзи, който дълги години бе водил вярно войските: Самуил. И
той се провъзгласи за цар на българите.
Император Василий не забрави вековната вражда със северната си съседка и не след
дълго насочи отново цялата си армия и многократно нападна страната ни. Самуил
успяваше да го отблъсне всеки път със силата и знанията, дадени му от Баян 160.

А българските букви вече бяха навсякъде по българските земи. Не само по

камъните, не само в книгите, но и в сърцата на хората. Бяха в църкви, в школи и
домове. Заради битката на Баян да ги върне и да ги съхрани. Заради всеотдайността и
жертвите на българските Апостоли на писмената. И днес срещу чуждите букви и език,
които се опитваха да изместят нашите, заставаше всяко българско сърце. От тайна
азбуката остана в историята на хората като кирилица, наречена по нейния устроител
Константин-Кирил Философ. Благодарение на българските царе Борис, Симеон и
Петър и на княз Баян кирилицата се наложи и разви като българската азбука. А после
благодарение на Баян и апостолите му буквите и знанието, скрито в тях, завладяха не
само българите, но бяха приети и от русите, сърбите, маджарите, а в идните векове и
от милиони други сърца. И така столетия наред.

Ромеите изпълниха голямата си цел – събраха огромна войска и покориха България с

оръжие. Преслав, сърцето на българо-славянската култура и вяра, бе опожарен.
Стотици жители гледаха как пламъците поглъщат двореца, църквите, къщите, хората,
книгите и буквите, докато враговете им потриваха ръце. Но онова, което те още не
подозираха, бе, че буквите бяха покълнали толкова дълбоко в хиляди сърца, че никой
и нищо не можеше вече да ги изтрие и унищожи. И тъкмо те, българските букви,
творени и носени векове, пазени с цената на милиони жертви, съхраниха народа ни,
158
989 година от новото летоброене – Бел. ред.
159
997 година от новото летоброене – Бел. ред.
160
Следвана е историческата хронология, описана в История на България, том 2, Издателство на
БАН, София, 1981 г., с. 402–416. – Бел. а
327
българската и славянската култура, дори и във векове на робство. Точно тъй, както ни
учеха апостолите.

А аз стигнах до пещерата на Мадара, която Баян превърна в скривалище и

скрипторий, и останах там до смъртта си, завършвайки този ръкопис. Когато пиша
последните редове, вече съм на преклонна възраст, но сякаш и мен нещо все ме
пазеше жив. Както някога Баян. Разбирам, че недоумявате как е възможно. Както и за
другите вълшебства, които се случиха в тази история. Не зная... Може би затова ни
наричаха магесници, а силата на буквите – чудо. Може би наистина великите дела сам
Господ ги пази и насочва. А ако не вярвате, то тогава четете разказа ми като
приказка – приказката за буквите – и я помнете. Защото сега вече знам, че има и друго,
голямо отвъд нас. И че смъртта не е край, а начало.

Днес аз вярвам в Господ. Но нe в онзи, за когото се колят варвари и християни, а в

оногова, който отключва човешките сърца. В онзи, който ни окрилява за велики дела,
който ни прави от джуджета гиганти, който пази народите, който пише историите,
който твори чудесата, който живее в словата, който може да се скрие дори в една
буква. В една руна. Вярвам в Бог, защото видях как отрежда съдбите. Защото само Той
може да хвърли дете в Ада, за да съхрани в сърцето му чудо за възраждането на цял
народ. На десетки народи. А после да му даде очи и от чудовище да го превърне в
човек.

Един ден, казват, някой ден друг велик български герой също щял да се събуди от
Баяновите букви и наречен Георги Раковски, да напише в своята Народна българска
песен:

Трещи! Плющи! Баян напред върви,

клин си върти, път прави, Златна врата гледа!
Семо гърци троши, над глава му орле фърчи,
та уплаши мегкушави гърци, тии назад бягат!
Ей, Семо! Семо! Български царю!161

161
Раковски, 1984б: 76. – Бел. авт.
328
 Благодарности
Тук искам да изкажа дълбоката си благодарност на:

− Веселин Тодоров, който подкрепи с мнението си идеята за тази книга още в

зародиш;
− Светлозар Желев, който бе сред първите, докоснали се до текста, и ми даде
прекрасна идея за усъвършенстването му;
− Нели Димитрова, която отново бе моят блестящ коректив по линията на сюжета;
− Румен Младенов, който неуморно ми помагаше с бързи справки по исторически
въпроси, изискващи второ мнение;
− рецензентите си д-р Соломон Паси, проф. д-р Христо Пимпирев, доц. д-р
Леандър Литов, Алек Попов и Зорница София, които споделиха мнението си за
романа преди всички;
− Илиян Джевелеков, който пресъздаде с визия историята на Баян и Песоглавеца в
един запомнящ се трейлър;
− трийсетте Апостоли, които станаха лица на буквите си.
И на читателите си, които ме следваха през трите години, когато пишех „Войната
на буквите“, и ми даваха сили с подкрепата си, с това, че ги има.

БЛАГОДАРЯ!

329
 За автора

Людмила Филипова следва магистратура по астрономия към Физическия факултет

на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Завършила е специалност
„Икономика и управление на индустрията“ в УНСС и има магистърска степен по
мениджмънт от „Сити Юнивърсити“ САЩ.През 2009 г. завършва програма по
творческо писане в Оксфорд. Участник е в българската антарктическа експедиция
през 2015 и 2016 г.

Автор е на книгите „Анатомия на илюзиите“ (2006), „Червено злато“ (2007),

„Стъклени съдби“ (2008), „Мастиленият лабиринт“ (2009), „Антихтонът на Данте“
(2010), „Аномалия“ (2011), „Печатна грешка“ (2012), „Където се раждат ангелите“
(2013), „Войната на буквите“ (2014) и документалната книга „Пътуване до Края на
света“ (2015), „Смисълът“ (2017), някои от които са преведени и издадени в Америка,
Русия, Сърбия, Гърция, Румъния, Кипър и Турция. По три от романите се разработват
международни филмови продукции. National Geographic засне и излъчи документален
филм с участието на Людмила Филипова по романа ѝ „Мастиленият лабиринт“. През
2011 г. е наградена с отличието Жена на годината. Книгите ѝ са преиздавани
многократно в големи тиражи. Член е на APECS и на БАИ. Има номинации в
престижни международни литературни конкурси.

330
 „Войната на буквите” през погледа на...
„Това е роман за магичната сила на писмото,
изригваща щом и където буквите се появят.”
Д-р Соломон Паси,
председател на Атлантическия клуб в България

„Ази, Буки, Веди – свещени букви, направили ни народ, устоял

през мрачното Средновековие и Османското иго. Омраза, кръв,
интриги и любов съпътстват величавата битка азбуката да ни
даде силата България да пребъде през вековете. Прочитайки тази
книга, ще се почувствате горди, че сте българи.”
Проф. Христо Пимпирев,
директор на Българския антарктически институт

„С романа си Людмила Филипова е вградила поредната тухла

във вековечната сграда на българското.”
Доц. д-р Леандър Литов,
ръководител на българския екип
в Европейската организация за ядрени научни изследвания (ЦЕРН):

„Людмила Филипова посяга към различни исторически епохи и

географски реалии без излишна плахост и забърква интригуващи
сюжети със замах и дързост.”
Алек Попов, писател

„Увлекателно и дръзко Людмила Филипова ни повежда из

нашето минало. Исторически фигури оживяват пред нашето
въображение, оплетени в изкусна мрежа от премеждия, една
голяма любов и битки за власт. Битки, които не се водят просто
на бойно поле, а в светилища на писмеността, повдигайки важни
въпроси. Битки, за които искаме да знаем още.”
Зорница София, режисьор

331
 Людмила Филипова

ВОЙНАТА НА БУКВИТЕ
Българска. Второ издание

Редактор Илияна Бенова

Коректор Роси Драгнева
Дизайн на корица Небойша Зорич
Вътрешни илюстрации Моника Писарова, Kontur Creative
Предпечат Анна Георгиева

Формат 16/60х90
Печатни коли 34,5

https://4eti.me

ISBN 978-619-164-303-5
Издава Enthusiast

Запазена марка на
„Алто комюникейшънс енд пъблишинг“ ООД
София, ул. „Кракра“ No 20
тел.: 02/943 87 16
e-mail: office@enthusiast.bg

Книгите на „Ентусиаст“ може да закупите

от www.bookstore.enthusiast.bg
Печат Алианс принт

332