ЧАСТ I

БИЗАНТИОН
ГЛАВА 1
Проливът и градът до
ок. 658 г. пр. Хр.
Най-добре ще е да приближим към Истанбул откъм морето, както
повечето пътешественици са го правили в продължение на двадесет и
шестте столетия от неговото съществуване, когато идвали да посетят
този град, известен в древността като Бизантион, а по-късно като
Константинопол. Корабът първо преминава от Егейско море през
Дарданелите, гръцкия Хелеспонт, а после прекосява Мраморно море,
древния Пропонтий. Когато доближим източния край на Мраморно
море, внезапно ще видим как императорският град драматично
започва да се оформя между морето и небето, как неговите кубета и
минарета се въздигат от хълмовете по другата страна от входа към
Босфора, несравнимо красивия пролив, който разделя Европа и Азия
между Мраморно и Черно море, античния Понт Евксински. Това
действително е императорски град, едно след друго столица на две
световни империи в продължение на приблизително шестнадесет
столетия. Паметници и развалини на Византийската и Османската
империя коронясват хълмовете от всяка една страна на пролива,
докато корабът се насочва към пристанището, пресичайки устието на
Златния рог към вълнолома в долния край на Босфора на европейския
бряг. Накрая сме стигнали до древния метрополис. Него имат предвид
гърците, когато казват „stin polis“, което означава „в града“ или „към
града“, без да се нуждаят от друго име, за да го отъждествят, защото
това наистина е несравнимият Град.
Истанбул е единственият град в света, разположен между два
континента. Основната му част, която образува най-крайната
югоизточна точка на Европа, е отделена от своите предградия в Азия
чрез Босфора, който пък тече през една дълбока пукнатина, разделяща
от своя страна двата континента в северозападния край на Турция.
Европейската част на града на свой ред е разделена от Златния рог –
широко устие, напомнящо по формата си ятаган, подхранвано от двата
си края от два потока, известни като Сладките води на Европа,
гръцките Кидарос и Варвизес. Рогът, наричан от гърците Хризокерас,
се простира приблизително на осем километра от Сладките води към
мястото, където се влива в Босфора, а широчината му достига
приблизително 500 метра. През последните пет километра от
течението му Рогът дели европейската част на града на две –
средновековния пристанищен квартал Галата на север; а на юг самата
древна императорска столица, стария град, който някои предпочитат
да наричат Стамбул, въпреки че за гърците той винаги ще си остане
Константинополис или Константинопол.
Отначало градът бил известен като Бизантион. Той вече бил на
хиляда години, когато Константин Велики го направил столица на
Римската империя в 330 г. сл. Хр., откогато започнал да се нарича
Константинопол, Града на Константин. След това в 1453 г.
Константинопол бил завзет от турците през царуването на султан
Мехмед II и станал столица на Османската империя под днешното си
име. Османската империя престанала да съществува в 1932 г. с
основаването на модерната Република Турция, чиято столица станала
Анкара. Така за пръв път от късната античност Истанбул вече не е
столица на една световна империя. Но и досега той продължава да
бъде най-важният град в Турция, населението му днес надхвърля 12
милиона, а неговите европейски и азиатски предградия се простират
по двете страни на Босфора с изглед към Черно море.
Древният Константинопол образува приблизително триъгълен
полуостров, ограден на север от Златния Рог, на юг от Мраморно
море, а на запад от Теодосиевите стени, издигнати от Теодосий II през
първата половина на V век сл. Хр. и простиращи се на повече от седем
километра през Тракийската долина. Оградената от Теодосиевите
стени площ включва седем хълма, шест от които се издигат от
паралелния на Златния рог хребет, а седмият – с двата върха в
югозападния ъгъл на стария град. Река Ликус, сега канализирана под
улиците на Истанбул, влиза в града и тече по долината, отделяща
Седмия от Петия и Шестия хълмове, докато накрая се влива в
Мраморно море в залива Елевтериу. В средата на XVI в. френският
учен Петрус Гилиус използва тези седем хълма за жалони в своето
пионерско проучване на топографията на древния град. Той определя
Първия като най-високата точка на върха на Константинополския
полуостров, днешния Сарай Бурну, известен в древността под името
Променториум Босфорум.
Византийският историк Прокопий описва Константинопол като
„заобиколен с гирлянда от води“. Градът все още дължи голяма част от
красотата си на това уникално местоположение – той е възседнал
пролива там, където заедно текат Босфорът и Златният Рог, чиито
води се срещат в Променториум Босфорум, за да се влеят в Мраморно
море.
Гилиус нарича Босфора „протока, който надвишава всички
протоци, защото с един ключ отваря и затваря два свята, две морета“.
Двете морета, за които говори Гилиус, са Егейско и Евксинско, а двата
свята са Европа и Азия, защото Босфора и Хелеспонт през цялата
история са били основните кръстопътища между двата континента. И
точно както Троя е контролирала проливите в предисторическата
епоха заради местоположението си на Хелеспонт, така и
императорският град на Босфора е бил ключът към двата свята и двете
морета още от зората на историята чак до модерните времена.
При всяко описание на града се намесват имената Румели
(Румелия) и Анадолу (Анадола), отнасящи се съответно до
европейските и азиатските брегове на пролива. Първият от тези
топоними произлиза от старата отоманска провинция Румели, или
Източна Тракия, където „рум“ се отнася до източните римски
доминиони, които по-късно започват да се наричат Византийска
империя. Анадолу е турското наименование на Анатолия, азиатската
част на Турция, където е разположено 93 процента от местното
население, един подконтинент, известен като Мала Азия. „Анатолия“
е гръцката дума за „изток“, или още по-буквално „земята на изгрева“.
Името „Азия“ вероятно има същият произход както в
индоевропейското и семитското езиково семейство, докато „Европа“
навярно означава „залез“ или „земя на тъмнината“. Разликата между
тези две имена навярно е била драматично очевидна за древните
мореплаватели, пътуващи през Босфора от Пропонтис към Евксина,
когато слънцето изгрявало над единия бряг на пролива, а след това
залязвало зад другия, а дълбоките води на канала отчетливо разделяли
„земята на изгрева“ от „земята на залеза“.
 Босфорът е дълъг приблизително 35 км, ако се измерва по
линията на развалините към центъра на неговия канал, който девет
пъти променя посоката си между Черно и Мраморно море и тече
предимно от север на юг. Дълбочината на пролива е от 50 до 70 метра
в по-голямата си част, но на едно място около половината му внезапно
се увеличава до 110 метра. Неговата най-голяма широчина е около
3500 метра, измерено между Румели Фенери и Анадолу Фенери,
фаровете (на турски „fener“) на Европа и Азия, които бележат входа
към пролива от Черно море. Най-тясната ивица на Босфора започва
приблизително на 20 километра от Черно море, където в протежение
на около 3 километра противоположните континентални брегове са
отделени един от друг само на 700 метра. В средата на тази ивица
Босфора минава между Румели Хисаръ и Анадолу Хисаръ, замъците
(на турски „hisar“) на Европа и Азия, две крепости, построени от
турците преди да завземат Константинопол. Крепостите на Анадолу
Хисаръ стоят на устието на един от двата потока, наречени Сладките
води на Азия, древните Арета и Азарион, на турски Гьоксу и
Кючюксу.
И двата бряга на Босфора са нарязани от многобройни заливи и
пристанища и човек скоро разбира, че вдлъбнатината на един от
бреговете на залива отговаря на издадеността на другия. Повечето от
пристанищата служат за заслон на села, по-голямата част от които са
основани в античността, докато онези по горния Босфор са населени
през последните години предимно от рибари и техните семейства.
Въпреки бързо увеличаващата се урбанизация на босфорските
брегове, претопила всички крайбрежни селца по долната част на
пролива в градската територия на Истанбул, хълмовете и долините
покрай водната линия все още са добре залесени, предимно с
кипариси, пинии, чинари, диви кестени, терпентинови дървета и диви
рошкови. Тъмният пурпур на розовите цветове на рошковите през
пролетта, примесен с бледорозовото на вездесъщите глицинии и
червените и бели свещи на кестените, придава изключителна красота
на Босфора през този сезон – понякога болезнена в края на април и
началото на май. И когато нощем от беседките край пролива славеите
започнат своите серенади, те отекват в нашите сънища.
Случайният посетител на Истанбул, особено дошлият през
зимата, навярно трудно ще повярва, че Босфора може да бъде
опърничава и опасна вода. Гледан от хълмовете над неговите брегове,
той се вие, последователно се стеснява и разширява и често прилича
на дълго езеро или на поредица езера, докато бързото му течение от
Черно към Мраморно море го кара да напомня река. И който някога е
наблюдавал неговите насрещни и обратни ходове, ветровете, които
подпомагат или пречат на навигацията по натоварения трафик на този
международен воден път, непроницаемите мъгли, които го покриват,
дори понякога айсбергите, които го задушават, все пак всеки ще
разбере, че той е част от неуправляемото море. Тук е воювал
военачалникът на Юстиниан Велизарий, без да претърпи поражение,
докато Порфирий, този Моби Дик, е съкрушавал всяко движение по
водите в продължение на месеци; и пак тук Гилиус е наблюдавал най-
голямата акула, която бил виждал в живота си. През виолетовите дни в
средата на зимата пък могат да се видят стада делфини, които се
премятат през вълните му, докато се насочват през пролива, за да ни
напомнят, че върху някои от най-ранните монети, сечени в Бизантион,
има изобразен делфин. В гръцката митология Аполон понякога
приема облика на делфин, който води навигаторите към селищата на
новите задморски колонии, и се предполага, че неговият оракул в
Делфи е насочил натам първите заселници.
Първите гръцки митове за Босфора вероятно датират от края на
бронзовата епоха, втората половина от второто хилядолетие пр. Хр.,
когато елините за пръв път влезли в досег със света отвъд
хелеспонтския край на Егейско море. Един от неговите разкази ни
предава мита за Зевс и неговата любима Ио, дъщеря на речния бог
Инах, която той превърнал в крава, за да я скрие от ревнивата си
съпруга Хера. Хера обаче не се поддала на измамата и прогонила Ио,
като изпратила да я преследват безжалостни стършели, които я
принудили да преплува пролива между Европа и Азия. Оттогава
проливът започнал да се нарича Босфора, или „Брод на кравата“, в
памет на Ио, „Инаховата дъщеря, любима на Зевс“.
Легендата как Язон търсил златното руно навярно е запазил се
сред народа спомен за първите пътувания на гърците през пролива,
които разширили далеч на североизток връзките на елинистичната
oecumene, или населения свят. Омир поставя пътуването на Язон едно
поколение преди Троянската война, която древните и съвременните
учени датират около 1200 г. пр. Хр. Когато Язон решил да предприеме
експедицията си, той наел кораб, наречен „Арго“, в чийто нос Атина
вградила късче дърво от дъба на прорицалището в Додона, като му
дала дар слово. След пускането на вода на „Арго“, чието име означава
„бърз“, герои от цяла Гърция пожелали да попълнят петдесетте места
на гребците, а между тях били Херакъл и Орфей. Това били
аргонавтите, екипажът на „Арго“, наречен от Спенсър в „Кралицата
на феите“ „дивният „Арго“, който, рискувайки, пръв през Евксинските
моря цвета на Гърция понесе“. Единственият разказ за пътуването на
„Арго“ е оцелял в „Аргонавтика“ на Аполон Родоски, написана в
средата на III в. пр. Хр. Обаче за Язон и аргонавтите се споменава и в
източници, по-ранни от Омир, който в „Одисея“ кара Одисей да
говори, че „Арго“ е в съзнанието на всички“. Пиндар споменава за
аргонавтите в една от своите „Питийски оди“, където пише как „Хера
запали сладко желание в божиите синове към кораба „Арго“. „Защото
Хера всели в синовете на боговете всевластна сладка скръб по Арго,
тъй че никой край майка да не лелее безтревожен живот, а и в смъртта
всеки между своите връстници да търси най-силното биле –
доблестта.“
Гилиус с въображение идентифицира редица места край
Босфора, свързани с легендата за Язон и аргонавтите. Тези места и
днес могат да се отъждествят, а най-забележителни между тях са
Симплегадите1 край Румели Фенери, известни като Кианийските
островчета или Смазващите скали, през които „Арго“ преминал в
Евксина, преди тесният проход да се затвори след него. Бреговете по
горната част на Босфора, стигащи до Румели Фенери и Анадолу
Фенери, са запазили красотата си повече от което и да е друго място
по протежение на пролива, защото са разположени във военна зона
извън градските очертания на Истанбул. Единственото свидетелство
за модерна цивилизация по горната част на Босфора са флотилиите от
петролни танкери и товарни кораби, които преминават през прохода
към и от Черно море, наследници на търговията, започнала с
установяването на първите гръцки колонии по бреговете на Евксина.
Първата от тези колонии била Синопи (Синоп), основана в
средата на VIII в. пр. Хр. от йонийския град Милет. През следващото
столетие Милет основал около тридесет колонии по бреговете на
Евксина и Пропонтис, докато други гръцки градове добавили още
няколко тук, покрай Хелеспонт и Босфора. Първата гръцка колония на
Босфора бил Халкедон, основан от Мегара около 675 г. пр. Хр. на
азиатската страна на пролива, там, където той се стича в Пропонтис.
Тази колония продължава съществуването си под името Кадъкьой,
това азиатско предградие на Истанбул, отдавна засенчено от
императорския град отвъд пролива. Самият град започнал
съществуването си като гръцката колония Бизантион. Според Херодот
Бизантион бил основан седемнадесет години след Халкедон. Поради
по-късната слава на императорския град много други държави се
опитват да намерят подкрепа на твърдението си, че са изиграли
някаква роля при основаването на Бизантион, но както древните, така
и съвременните учени единодушно са съгласни, че Мегара е
първоначалният му основател.
Отначало Бизантион бил разположен на Първия хълм, там,
където бил акрополът над Променториум Босфорум. Основните
паметници на Първия хълм са „Света София“, огромната църква,
издигната от Юстиниан; „Топкапъ Сарайъ“, императорската
резиденция на османските султани в продължение на четири века
след завладяването на града от турците; и „Синята джамия“,
построена от султан Ахмед I в началото на ХVII в. – три сгради,
просъществували повече от хиляда години в историята на имперския
град. При археологическите разкопки на Първия хълм са открити
съдове и други предмети, датирани към края на шестото хилядолетие
пр. Хр., дошли вероятно от някои селища на раннотракийски племена,
включително и фригийците. Обаче акрополът на Първия хълм никога
не е бил систематично проучван от археолози, защото по-голямата
част от платото му се заема от дворовете и павилионите на двореца
„Топкапъ“. Сараят е издигнат върху част от Големия дворец на
византийските императори, на свой ред издигнат върху развалините
на древния гръцки град Бизантион, като по този начин Първият хълм
се превръща в достоверен исторически палимпсест.
Според традицията Бизантион бил основан от мегареца Бизас,
който в една от версиите на мита се смята за син на Посейдон и
нимфата Кероеса, дъщеря на Зевс и Ио. В мита за основаването се
казва също, че преди Бизас да предприеме пътуването си, той се
допитал до оракула на Аполон в Делфи, който го посъветвал да се
засели „срещу земята на слепите“. Според Херодот, който цитира
персийския военачалник Мегабазий, „сигурно хората от Халкедон по
онова време били слепи, защото ако имали очи, нямало да изберат по-
лошо място, когато едно, далеч по-добро, било съвсем наблизо“.*
Едно от преимуществата на селището Бизантион в сравнение с
Халкедон било това, че то можело по-лесно да се защитава, защото
стръмният хълм на акропола при сливането на Босфора и Златния рог
бил защитен от морето от всички страни, с изключение на запада,
където трябвало да се издигне защитна стена. Друго преимущество
било това, че Златният рог предлагал превъзходно естествено
пристанище, предпазвано от бурите от височините, които го
заобикаляли от всички страни с изключение на мястото, където се
открива към Босфора, а там издадеността под Първия хълм се вие на
север, за да защити вътрешния порт. Тази издаденост служи също като
преграда, която отклонява пасажите от риба тон, плуващи по Босфора
от Черно море, принуждава ги да навлязат в порта и по този начин
предлага изобилен улов. Риболовството става един от основните
източници на доходи за населението на Бизантион. Друг значителен
източник на приходи били налозите и пристанищните такси,
заплащани от корабите, които минавали през пролива, защото
Бизантион контролирал Босфора още от началото на своята история, а
това е една от основните причини той да поеме пътя към своето
величие. Както Гилиус сочи, „Босфорът е първият създател на
Бизантион, по-велик и по-важен от Бизас, първооснователя на
Бизантион“.
Такива били началата на гръцката колония Бизантион, която с
времето се превърнала в „града на всички градове“ и все още си остава
толкова царствен в своя блясък, въпреки че империите, на които
някога бил столица, вече са изчезнали.

ГЛАВА 2
Гръцкият град-държава Бизантион от
ок. 658 г. пр. Хр. до 196 г. сл. Хр.
Бизантион и Халкедон били между дузината гръцки колонии по
бреговете на Пропонтис. По-близо до Бизантион на европейския бряг
бил Селимврия, а зад него Перинт, докато основни съседи на
Халкидон на азиатския бряг на Мраморно море били Даскилий и
Кизик. Между гръцките колонии по Черно море най-близко до
Босфора била Месемврия (Несебър) на европейския бряг, а на
азиатския Хераклеа Понтика. Хинтерландът на европейските колонии
в тази група бил част от Тракия, докато азиатската част била във
Витиния. Земите извън градовете по двете части на проливите по
онова време били обитавани от варварските тракийски племена,
описани от Херодот в книга V на неговата „История“, където той
пише, че между тях „най-почитани източници на доходи са войната и
грабежите“.*
Така Бизантион и другите гръцки колонии по бреговете на Тракия
и Битиния били малки островчета на елинистична цивилизация,
заобиколени от варвари, от които те се пазели, като обграждали
градовете си със стени. Първоначалните стени на Бизантион
затваряли хълма на акропола от всички страни, включително и
стръмните скатове, водещи към Босфора и Златния рог. Защитните
стени били възстановявани на няколко пъти, за да се използват
издатините във военното инженерство. Много от тези издатини били
построени от Филон от Бизантион, който през III в. пр. Хр. пише своя
първи трактат по военно инженерство. Стените на Бизантион били
толкова здрави, че при няколко случая градът устоял на
нашествениците, завладели Халкедон и други градове в региона.
Първите заселници на Бизантион били преимуществено
дорийски гърци от Мегара и поради това политическите институции
на града били по-скоро спартански, отколкото атински. Една от
спартанските традиции, усвоена в Бизантион, била да превръщат в
роби тракийското население и да го свеждат до подобни на илотите
слуги, които византийците наричали prounikoi, или носачи на товари.
Културните традиции на Бизантион през първите години били
унаследени от Мегара, включително азбуката и религиозните култове,
както свидетелстват надписи и релефи от архаични надгробни
паметници.
Наред с другите гръцки колонии Бизантион бил polis, или град-
държава, неговото управление обикновено било демократично,
въпреки че понякога градът бил контролиран от олигархи, а понякога и
от тирани. Византийците имали обичайния съвет или народно
събрание на гръцкия полис, а неговите служители били наричани
полемархи или военачалници. Те почитали олимпийските богове на
Гърция, а някои антични източници споменават за храмове в
Бизантион, посветени на повече от дузина от тези божества, както и
светилища на анатолийските богове Кибела и египетския бог Серапис.
На някои от техните религиозни празници най-забележителното
събитие било надбягване с факли, при което голи младежи бягали от
Променториум Босфорум до акропола, за да запалят там свещения
огън.
В древните източници рядко се пише за всекидневния живот на
град Бизантион, а когато пишат, обикновено споменават неговите
древни демократични и търговски традиции, както и сибаритския
начин на живот на византийците и халкедонците, установили тесен
съюз в класическия период. Историкът Теопомп от Хиос така описва
този живот във втората половина на IV в. пр. Хр.:

„Византите отдавна имали демократично управление; освен това

техният град бил разположен на удобно за търговия място и цялото
население прекарвало времето си на пазара и край водата; така те се
приучили на любовни занимания и пиянство по кръчмите. Колкото до
халкедонците, преди да получат дял наред с византите в
управлението, те неуморно се посвещавали да преследват по-добри
цели в живота; но, вкусили веднъж от демократичните свободи на
византите, безвъзвратно потънали в разложителен лукс и във
всекидневния си живот, след като били най-трезвени и въздържани,
станали винопийци и прахосници.“

Търговците от Бизантион имали репутацията на пияници, както

отбелязва атинският драматург Менандър в един съхранен фрагмент
от изгубените му комедии „Флейтистката“: „Бизантион прави
пияници всичките си търговци. Цяла нощ безспирно пихме за твое
здраве, и аз също, а и виното беше много силно. Поне аз пих за
четирима.“ Атеней Наукратийски цитира един поет от Бизантион и
споменава за пословичното пиянство на търговците от Бизантион в
своя „Deipnosophists“, или „Пирът на учените“: „Защото човек, който
смуче вино, както конят смуче вода, говори глупости и не може да
разпознае една-единствена буква, безсловесен, той лежи, потопен в
сън, като някой, който е изпил лекарство с опиум.“ На друго място
Атеней цитира драматурга Дифил Синопски, който има герой, описан
като пиян търговец от Бизантион:
 „Но друг е доплавал в пристана на Бизантион; само двудневно
пътуване, без никакво скрибуцане; направил е пари и е преизпълнен с
радост, че е спечелил дванадесет процента отгоре. Неспирно говори за
пътните си разноски и че е отхвърлил дълговете си, и празнува на
гуляй с отявлени пияници. До него аз се настанявам и му наливам в
момента, в който е изпразнил чашата си; слагам ръката си в неговата,
напомням му за Зевс Спасителя и цял съм се отдал на обслужването
му. Така действам.“

На друго място, когато отново споменава за алкохолизма и общия

упадък на византийците, Атеней се позовава на атинския историк
Филарх:

„Филарх в шестата си книга говори, че всички византи се

опияняват с вино и живеят във винарните; те изоставят съпружеските
си покои заедно със съпругите си на чужденците и не могат да
понесат да чуят звук на военна тръба дори в съня си. Веднъж, когато
ги сполетяла война, военачалникът им Леонид заповядал върху
стените да поставят палатки за винотърговците и те накрая неохотно
престанали да напускат редовете на войската; това е записано от
Дамон в книгата му за Бизантион.“

Разпуснатият начин на живот на византийците често се

споменава от градските поети, най-ярко от Антифил от Бизантион,
чието творчество разцъфтява през I в. сл. Хр. Антифил се надсмива
над неморалността на своите съграждани в една поема, озаглавена „За
кораба, построен с печалбите от един бордей“, в която натовареният с
проституиращи жени плавателен съд говори за себе си:

„И аз също преди бях съдружник на господаря си в неговата

изгодна търговия, когато събраният от него екипаж се състоеше от
обществени жрици [проститутки] от Кипър. От тези печалби той
построи моя кил, за да може Кипър да ме види, плод на тази земя,
който се носи по морето. Моят такелаж прилича на жена за
удоволствие; аз нося изтънчен бял лен, а крайниците ми са обагрени
от деликатна боя. Елате, моряци, доверчиво се качете на моята кърма.
Аз мога да поема независимо колко гребци.“
 Други поеми на Антифил се обръщат към различни жени, които
той някога е ухажвал, като тази епиграма, очевидно писана към края
на живота му:

„Аз съм дюля от миналата година, запазена свежа в младата ми

кожа, неразвалена, ненабръчкана, мъхеста като новоузрелите, все още
на листатия си клон, рядък дар през зимата; но за такива като теб
дори студът и снегът носят плодове.“

Бизантион е дал една от малкото поетеси на древна Гърция освен

безсмъртната Сафо. Това била епическата поетеса Моеро от
Бизантион, чийто талант разцъфтял около 300 г. пр. Хр., а най-
известната є творба е едно томче, наречено „Arai“, или „Проклятия“.
Между малкото съхранили се стихове на Моеро е поемата в чест на
Дионис и Афродита, божествата на виното и любовта, чиито култове
очевидно били много популярни в Бизантион:

„Грозд, пълен със сока на Дионис, ти почиваш под покрива на

златната стая на Афродита; лозата, твоята майка, вече няма да обвива
красивите си клонки около тебе и няма да полага на главата си твоите
нежни листа.“

Такива са последните оцелели отзвуци от поезията на древния

гръцки град Бизантион, чиито останки са погребани под паметниците
и развалините на византийския Константинопол и османския
Истанбул.
Бизантион и гръцките градове в Мала Азия попаднали под
персийко владичество скоро след 546 г. пр. Хр., когато Кир Велики
завладял Сарди. Кир и неговите наследници, от които първите са
Камбис II, Дарий и Ксеркс, организирали Персийското царство в
двадесет провинции, наречени сатрапии, всяка от които била
управлявана от назначен от царя управител – сатрап. Гръцките
градове в Мала Азия имали управители, избрани между собствените
им жители и назначавани от сатрапите, под егидата на Персия
претопили се в демократичните събрания и управлявали като
диктатори, които гърците на своя език наричали тирани. Бизантион
бил част от сатрапията, управлявана от Дасцилий, а най-ранният є
тиран според Херодот бил Аристон, който контролирал града, когато
Дарий организирал големия си поход срещу скитите в 513 г. пр. Хр.
На следващата година Дарий стигнал до Босфора, където
Мандрокъл от Самос построил мост от кораби през пролива. Херодот
описва този случай в книга IV на своята „История“, като по този
начин Бизантион за пръв път се появява в записаната история.
Неговото описание сочи, че мостът е бил изграден между Анадолу
Хисаръ и Румели Хисаръ, най-тясното място на пролива. Той пише, че
Дарий „издигнал на бреговете му две стели от бял мрамор, върху
които издълбал – на едната с асирийски, а на другата с елински
писмена – имената на всички народи, които водел“. След като
изброява персийските сили, той продължава: „Известно време след
това жителите на Бизантион пренесли тези стели и ги използвали за
олтара на Артемида Ортоска [Покровителка (гр.). Бел. прев.] – с
изключение на един камък: него оставили при храма на Дионис в
Бизантион.“*
През оставащите от VI в. пр. Хр. години Бизантион и другите
гръцки градове на изток били под управлението на тирани, назначени
от Дарий. После в 499 г. пр. Хр. йонийските градове в Мала Азия се
разбунтували срещу персийското управление, те били поведени от
Аристагор, тиранина на Милет. След някои първоначални успехи,
включително и освобождаването на Бизантион и Халкедон,
въстанието било съкрушено в 494 г. После персите спешно разрушили
Милет и поробили оцелелите му жители, след което покорили всички
останали йонийски градове. Когато този поход завършил, персийците
изпратили своята финикийска флота да атакува останалите гръцки
градове по пролива. Според Херодот „ жителите на Бизантион и
техните съседи отсреща в Халкедон, вместо да изчакат нападението
на финикийците по море, изоставили домовете си и отплували на
черноморския бряг, където се установили в Месемврия“.* Херодот
продължава и пише, че финикийците унищожили „с огън“ всички
гръцки градове по проливите, като се предполага, че в това число
включва Бизантион и Халкедон.
Бизантион и другите градове по проливите очевидно скоро били
отново построени, защото когато Ксеркс навлязъл в Гърция в 481 г. пр.
Хр., те изпратили стотина кораба срещу персийската флота, според
Херодот. След като персийците били разбити край Платея в 479 г. пр.
Хр. от гърците под командването на Павзаний, оцелелите се насочили
към дома под командването на Артабазий, който ги прекарал през
Босфора край Бизантион.
След две години Гръцкият съюз изпратил флота под
командването на Павзаний, който принудил персийският гарнизон в
Бизантион да се предаде. Когато бил в Бизантион, Павзаний започнал
да интригантства с Ксеркс, с цел да се установи като управник на цяла
Гърция. Когато обаче слуховете за неговия заговор достигнали
Спарта, Павзаний бил призован да се върне в родината си и изправен
пред съд, но бил оправдан и сам се върнал в Бизантион. Там той
незабавно подновил интригите си, което довело до прогонването му
от града в 475 г. пр. Хр. По време на управлението си като тиран на
Бизантион, Павзаний построил стадион в града, както се вижда от
един надпис, поставен на външните защитни стени на двореца
„Топкапъ Сарайъ“, върху който можем да прочетем името му.
Скоро след това Бизантион станал член на Атинския съюз. Атина
изцяло доминирала в този съюз и налагала годишни данъци на
държавите членки, които били съобразени съответно с възможностите
им. Броят на държавите бил около 300, а общата годишна сума
варирала от 400 000 до 600 000 таланта, от които първоначалният
принос на Бизантион бил 15 таланта, една от най-високите квоти в
Съюза, което е мяра за богатството на града по онова време.
Бизантион и Самос се разбунтували срещу господството на
атиняните през лятото но 440 г. пр. Хр. Атиняните незабавно
изпратили флота под командването на Перикъл, която обсадила
Самос, и градът се предал през май следващата година, а Бизантион
също скоро капитулирал.
Когато Пелопонеската война започнала в 431 г. пр. Хр.,
Бизантион бил принуден отново да се присъедини към Атинския съюз
срещу Спарта, а целият този съюз просъществувал в продължение на
две десетилетия. Но след това, в 413 г. пр. Хр., след неуспеха на
атинския поход срещу Сиракуза, Бизантион и много други съюзници
на Атина се присъединили към Спарта.
Атиняните предприели експедиция по море срещу Бизантион и
Халкедон в 409 г. пр. Хр. Когато стигнали до Босфора, те изградили
укрепено селище на азиатския бряг срещу Бизантион и го нарекли
Хризополис, град на златото, днес известен с турското си име
Юскюдар. Като използвали за своя база Хризополис, предвожданите
от Алкивиад атиняни обсадили Бизантион. В разгара на обсадата
антиспартанската партия позволила на атинянските сили да
проникнат в града, като спуснала стълби от стените. След това
атиняните завзели Бизантион и върнали града на жителите му при
условие, че те ще влязат в съюз с Атина.
Пелопонеската война приключила в 404 г. пр. Хр., когато
спартанците решително победили атиняните край Егоспотами на
Хелеспонт. На другата година Бизантион, разкъсван от вътрешни
междуособици и война с тракийските племена, поискал от
спартанците да вземат повторно контрола над града. Спартанците му
изпратили военачалника Клеарх, който събрал войска от наемници и
се провъзгласил за тиран на Бизантион, като екзекутирал мнозина от
най-богатите граждани. В края на краищата жестокостта на Клеарх
принудила Спарта да го отстрани от власт в 403 г. пр. Хр.
Клеарх веднага бил заместен от спартанския военачалник
Анаксибий. Той бил тиран на Бизантион, когато гръцките наемници,
известни под името „Десетте хиляди“, пристигнали на Босфора в 400
г. пр. Хр., в края на епическото си пътуване обратно от служба на
Персия, обезсмъртени от Ксенофонт в неговия „Анабазис“.
Анаксибий неохотно осигурил кораби да преведат наемниците през
Босфора в Бизантион, а скоро след това ги измамил, като им дал
лъжливи обещания да ги изпрати в Тракия и затворил градските врати
зад тях. Когато десетте хиляди разбрали, че са били жестоко изиграни,
се обърнали и атакували града, но Ксенофонт ги убедил да се оттеглят,
като им казал, че завинаги ще бъдат обезчестени, ако оплячкосат един
гръцки град.
Спартанците продължили да държат Бизантион до 390 г. пр. Хр.,
когато демократичната фракция поела контрола и позволила градът да
бъде превзет от атинската флота, командвана от Трасибул. После, през
март 377 г. пр. Хр., атиняните обявили създаването на втори Атински
съюз, в който Бизантион бил един от основателите. В 363 г.
демократичната фракция отново завзела властта с помощта на
тиванския водач Епаминод и Бизантион преустановил съюза си с
Атина. В 337 г. карийският цар Мавзол образувал антиатинска
коалиция и сключил съюз с Бизантион и островите Родос, Хиос и Кос.
Атиняните изпратили флота да атакува Хиос, като по този начин
започнал конфликтът, известен под името Социална война. Войната
продължила до лятото на 355 г., когато Атина сключила мир със
съюзниците и признала независимостта на Бизантион и трите
острови-държави.
Междувременно на сцената като нова сила се появила Македония
през управлението на Филип Втори, който се възкачил на престола в
359 г. Отначало византийците били съюзници с Филип, но когато в
341 г. пр. Хр. той навлязъл в Тракия, оставяйки сина си Александър да
управлява като регент в Пела, те и техните съседи се съюзили с
атиняните и подготвили отбраната си срещу македонците. В 340 г.
Филип нападнал Бизантион и започнала една паметна обсада, в която
на византийците помагали атиняните. Накрая през пролетта на 339 г.
Филип свалил обсадата, докато гражданите на Бизантион издигнали
паметник в чест на атиняните заради това, че са им се притекли на
помощ.
Бизантион съхранил своята независимост през елинистичния
период, започнал със смъртта на Александър Велики в 323 г. пр. Хр.
Градът устоял на нахлуването на галите, започнало в 279 г. пр. Хр., на
една обсада от селевкидския цар Антиох II през 246 г. и друга обсада
на родосците и витинския цар Прусий I през 220 г. пр. Хр. За Мала
Азия елинистичният период в действителност приключил в 129 г.,
когато римляните създали своята провинция Азия. Така Бизантион
сключил формален съюз с Рим, който му осигурил протекцията на
римляните и въпреки че плащал данък, запазил статута си на свободен
град. Римляните свързали новата провинция с Италия посредством
„Виа Игнация“, едно главно шосе, водещо от Адриатическия бряг до
крайната точка на Тракия в Бизантион.
Бизантион продължил да поддържа добри отношения с Рим и в 53
г. пр. Хр. сенатът отменил годишния му данък. В началото на
управлението на Август (27 г. пр. Хр.–14 г. сл. Хр.) Бизантион бил
лишен от владенията си във Витиния, въпреки че запазил земите си в
Тракия, където отдавна бил отнел тази територия от съседния си град
Селимбрия. Бизантион формално бил включен в Римската империя в
73 г. сл. Хр. от Веспасиан и по време на управлението на Траян бил
превърнат в част от провинция Витиния. Въпреки всичко той все още
запазвал статута си на свободен град под егидата на Рим. Римляните
построили един акведукт, за да снабдят Бизантион с вода, по времето
на Адриан (117–138), който навярно посетил града в 123 г.
Бизантион останал свободен град до последните години от II в.
Тогава привилегированият статут на града бил компрометиран поради
въвличането му във война за наследството на трона, възникнала след
убийството на император Пертинакс в 193 г. Двамата претенденти за
трона били Септимий Север и Песцений Нигер. Византийците
доброволно се присъединили към силите на Нигер, в резултат на което
Север изпратил армия да нападне града. Силите на Нигер се изтеглили
от Бизантион към Мала Азия, като оставили града да се изправи пред
армията на Север, който го обсадил. Обсадата продължила почти три
години, през което време Север разбил и убил Нигер и се възкачил на
престола като единствен император. Жителите на Бизантион сега
били в отчаяно положение, след като всичките им запаси се
изчерпали и останали без никаква надежда за помощ. Въпреки всичко
те продължили да се съпротивляват на римляните. Историкът Дион
Касий в своя живописен разказ за обсадата пише, че византийците
хвърляли камъни и бронзови статуи от театъра си по главите на
обсаждащите ги римляни и че построили кораби от покривите на
разрушените си къщи, за които изплели въжета от косите на жените
си. След това мнозина от тях предприели отчаян опит да избягат с
кораби, докато останалите зад стените се отдали на канибализъм, за
да оцелеят. Римляните без никакви усилия заловили претоварените с
бегълци кораби по време на една буря и ги потопили, докато
останалите в града ужасени гледали от стените – сцена, описана така
от Дион Касий:

„Докато наблюдавали тази сцена, жителите на Бизантион

известно време продължили да призовават боговете за помощ… Но
когато видели как всичките им приятели загинали, обединената
навалица започнала да издава хор от стенания и плачове, а след това
хората тъжали през целия ден и цялата нощ. Общият брой на
претърпелите корабокрушение изглеждал толкова огромен, че
труповете на някои били отнесени от течението до островите и
азиатския бряг и и за поражението станало известно, преди още да се
чуе за него. На следващия ден ужасът за хората от града нараснал още
повече, защото когато водите спаднали, цялото море край Бизантион
било покрито с трупове, остатъци от кораби и кръв, а много трупове
били изхвърлени на брега.“

Останалите живи нямали никакъв друг избор освен да се

предадат на римляните. След това Север си отмъстил, предавайки на
смърт всички оцелели войници и магистрати на Бизантион, и лишил
града от неговата независимост, като постановил да плаща данък на
Перинт. Той също така разрушил стените на Бизантион, устояли на
войските му в продължение на три години, като мислел, че по този
начин ще унищожи целия град, оставяйки го беззащитен. Дион Касий
посетил града скоро след това и бил толкова потресен от
опустошението, че могъл само да опише стените на града такива,
каквито били преди падането му. Тогава кулите на Бизантион още
отвръщали с ехото си на гласа му, когато той ги поздравявал, както
пише в следващия завладяващ пасаж:
„Сам аз видях стените, след като бяха паднали и изглеждаха,
сякаш са били завладени от друг народ, а не от римляни. Видях ги
също така да стоят и дори ги чух „да говорят“. Трябва да обясня, че
имаше седем кули, издигащи се от Тракийските порти до морето, и
ако някой доближи отначало до една от тях, тя ще остане мълчалива,
но ако извика нещо срещу някоя или хвърли камък, тя не само ще
отвърне с ехо и сама ще „заговори“, но също така ще накара и другата
до нея да стори същото. И така звукът ще продължи от едната към
другата през всичките седем, и те не се прекъсват една друга, но на
свой ред го препращат, след като всяка получи звука от стоящата
преди нея, поема ехото и гласа и ги изпраща по-нататък.
Такива бяха стените на Бизантион.“
И такъв бил самият Бизантион, а неговата история като
автономен гръцки град приключила, когато паднал под властта на
Септимий Север в 196 г. сл. Хр., въпреки че щял да се възправи от
пепелищата си и да започне нов живот като римски град.
ГЛАВА 3
Римският Бизантион
196–330
След оплячкосването му от Септимий Север Бизантион в
продължение на няколко години останал в руини. Но по-късно синът
на императора Каракала убедил баща си да прости на византийците,
като посочил, че стратегическото значение на града е твърде голямо,
за да бъде изоставен. И така, в началото на II в. Север наново изградил
Бизантион на по-голяма площ и го обградил с нов обръч защитни
стени.
Първоначалните стени на Бизантион затваряли само Първия
хълм, те се простирали около акропола от Златния рог до Мраморно
море. В сравнение с първите фортификации новите стени на
Септимий Север започвали на около 500 метра по-горе от Златния рог,
а северният им край минавал надолу от днешния мост Галата. Оттук
стените се качвали нагоре до най-високата част на Втория хълм,
откъдето се спускали до Хиподрума, преди да завият на изток по
долните скатове на Първия хълм над Мраморно море. Така оградената
площ била два пъти по-голяма от архаичния град Бизантион. Новият
кръг включвал също така двете порти на Златния рог, които били
заровени в края на ХIХ в. Разположени западно от „Сарай Бурну“,
първата била известна под името Просфорион, а втората – Неорион.
Просфорион, по-голямата от двете порти, била на мястото на
първоначалното пристанище на архаичния Бизантион.
Хиподрумът бил една от новите постройки, издигнати от
Септимий Север, а днес на неговото място се намира „Ат Мейданъ“,
или „Конският площад“, парк, разположен пред „Синята джамия“. В
същото време той построил обширни thermae, или обществени бани,
край североизточния край на Хиподрума. Те били наречени „Баните
на Зевксип“ и били предназначени да служат на тълпите, изпълващи
Хиподрума, за да наблюдават надбягванията с колесници или други
забавления. Петрус Гилиус цитира византийския летописец Кедрин
относно многото статуи, с които били украсени баните:

„Кедрин разказва, че в тези бани имало красиво множество

гледки от изненадващо изкуство, изработени от мрамор и камък,
статуи от мед и фигури на хора от древността, на които не им
трябвало нищо друго освен душа, за да оживеят и да се раздвижат…
Това място също така било разкрасено с бронзови статуи на всички
онези прославени хора, прочути със своята мъдрост, ораторско
изкуство или смелостта си в целия свят.“
 Север също така издигнал един колонаден път покрай хребета
между връхните точки на Първия и Втория хълм. Известен като
„Портика на Север“, този блестящ булевард следвал пътя на днешния
„Диван Йолу“, който започва от „Айа Софиа Мейданъ“, големия
площад извън „Агиа (Света) София“. Самият площад представлявал
форум, наречен „Тетрастун“, който, ако съдим по името му („четири
стои“), трябвало да има портици на всичките си четири страни.
Изглежда, че това е била една от агорите, или пазарните площади на
архаичния град, към който по-късно били добавени заобикалящите го
портици. „Портикът на Север“ образувал главния булевард на
Бизантион, известен под името „Месе“, или „Средния път“,
простиращ се от „Тетрастун“ до най-горната точка на Втория хълм,
който след това бил продължен, когато границите на града се
разширили. Началото на „Месе“ в „Тетрастун“ бележело мястото на
Тракийската порта, първоначалния главен вход към Бизантион откъм
сушата. Там, където „Месе“ напуска „Тетрастун“, имало
монументална порта, наречена Мiliarium Aureum, или „Златният
километричен камък“, известна простичко като „Милион“1.
„Милион“ бележела отправната точка, от която се измервали
разстоянията от Бизантион по „Виа Игнация“. Една мраморна стела,
която била част от „Милион“, била изкопана в 1952 г. и сега е
поставена в северната част на „Диван Йолу“ в началото на булеварда.
„Месе“ се споменава в един строителен кодекс или сборник със
закони, издаден в края на V в., където се говори за един портик, който
може да се отъждестви с „Портика на Септимий Север“: „Ние
заповядваме никому да не се разрешава да запречва със сгради
многобройните редове от колони, издигнати в обществените портици,
като този, водещ от „Милион“ към Капитолия“; всички магазини и
будки, разположени между колоните, „трябва да бъдат облицовани
отвън поне с мрамор, за да украсяват града и да радват минаващите“.
Вътре между стените над двете порти имало терен за военно
обучение, наречен „Стратегион“, разположен на равнището на
почвата в подножието на Първия и Втория хълм. Мястото на
„Стратегион“ навярно е било около днешната гара „Сиркеджи“; близо
до него бил държавният затвор, светилищата на Ахил и Аякс и
Ахиловите бани. „Стратегион“ съществувал от най-ранните години на
Бизантион, когато бил извън стените; новите фортификации на
Септимий Север го обграждали вътре в границите на разширения
град. Северно от „Стратегион“ се намирала една градска порта,
известна по-късно като „Арката на Урбикус“, или по-просто
„Урбикон“.
Постройките, издигнати и възстановени от Север, са отбелязани в
един ранен византионски източник, „Chronicon Paschale“, в който
също така се споменават и ранните паметници в града. След като
упоменава „Баните на Зевксип“, „Хрониката“ отбелязва и други
сгради, издигнати от Север:

„Отсреща в акропола той изгради храма на Аполон, който също

гледа към два други храма, единия на Артемида с маслината, а другия
на Афродита Федалианска. Срещу храма на Артемида той построи
„Кинегийона“, голяма менажерия за диви животни, и един театър
срещу храма на Афродита.“

Споменатият в „Хрониката“ храм на Афродита бил един от най-

старите в Бизантион и не изчезнал напълно чак до царуването на
Теодосий I (379–395), който го превърнал в склад на колесници.
„Кинегийон“, амфитеатър за гладиаторски борби и представления с
диви животни, очевидно се е намирал на брега на Мраморно море на
Първия хълм, докато театърът, изглежда, бил на северния склон на
акропола.
В ранновизантийския източник на Дионисий Византий се
споменават редица постройки. Ето какво пише Дионисий, след като
отбелязва, че цитаделата на Бизантион се е намирала на акропола над
Променториум Босфорум:

„На малко разстояние над височината е олтарът на Атина Екбазия

– там колонистите [Визий и другарите му] слезли на сушата и се били
за нея като за собствена земя. На това място също така има един храм
на Посейдон, древен и следователно напълно открит, който стои над
морето… Край храма на Посейдон, но вътре в стените, са стадионите,
гимназионите и писти за младежта.“

По-нататък Дионисий пише за един храм на Гея Онейсидора –

Плодородната Земя, който се състоял от „непокрито пространство,
заобиколено от стена от полиран камък“. Наблизо били „храмовете на
Деметра и Девата [Персефона], с много картини в тях, остатъци от
миналото им богатство“. На Дионисий също така показали местата на
храмовете, посветени на Хера и Хадес, „като вторият бил разрушен от
Дарий, а по-късно и от Филип Македонски“.
Територията извън стените на Септимий Север не била съвсем
незаселена. От някои изказвания на Дионисий Византий и
упоменавания в по-късни византийски извори става очевидно, че край
бреговете на Златния рог, на Мраморно море и Босфора имало
множество вили и обществени сгради, както и други между хълмовете
и долините отвъд границите на града. Град Сика, наречен така поради
своите смокини, вече се бил развил през Златния рог на мястото на
настоящата Галата; известният под името „Влахерна“ квартал бил
разположен по северния склон на Шестия хълм; на западния бряг на
Златния рог имало място, което по-късно започнало да се нарича
„Космидион“, а още по-късно, в турско време, „Еюб“; на западния
връх на Седмия хълм, наречен Ксерофолос или Сухия хълм, в едно
свещено заграждение бил построен храмът на Зевс; а на брега на
Мраморно море под Седмия хълм имало село, наречено Псаматион,
на турски Саматия, име, което все още се използва за този
достопочтен квартал на стария град. Селища имало и по азиатския
бряг на Мраморно море отвъд Халкедон, както и на малкия архипелаг,
известен под името „Принцеви острови“.
След повторното му изграждане от Септимий Север Бизантион
живял в мир поне над половин столетие. Но около 257 г., по време на
съвместното управление на Валериан и сина му Гален, варварите готи
се придвижили по западния бряг на Черно море и нахлули в Тракия и
Витиния. Халкедон паднал в ръцете на нашествениците, обаче
Бизантион отново бил предпазен от здравите си защитни стени.
Готите пак нахлули в Тракия през 268 г. скоро след като Гален бил
убит и наследен от Клавдий II. С огромна флота варварите минали
през Черно море, продължили надолу към Босфора и предприели
неуспешен опит да завземат Бизантион, преди да минат през
проливите, за да нападнат Гърция. Накрая те били победени от
Клавдий, оставяйки на полето 50 000 убити, след което преустановили
нахлуването си и се върнали в своята родина. Императорът приел
титлата Клавдий Готски и изсякъл монети в памет на победата си, но
скоро бил поразен от чума и умрял през януари 270 г.
През следващите четиринадесет години на трона се изредили
няколко императора, като всички от тях, с изключение на един, били
убити; изключението бил Кариний, победен и убит в битката от своя
наследник Диоклециан, който по този начин започнал своето
историческо и дълго управление в 284 г. Девет години по-късно
Диоклециан установил своята знаменита тетрархия, „Управлението на
четиримата“, защото почувствал, че Римската иперия е твърде
огромна, за да бъде управлявана ефективно само от един владетел.
Диоклециан управлявал като август на Изтока и взел за свой цезар
Галерий, докато направил Максимиан август на Запада и определил
за негов цезар Константин Хлор, а четиримата образували колегия или
съвет на владетелите. Във всеки случай августът бил старшият
император, докато цезарят с него бил младши. След това във всички
основни градове на империята били издигнати порфирни статуи на
тетрарсите, включително и в Бизантион, където монументът бил на
кръстовището, което по-късно ще бъде наречено „Филаделфий“; то се
намирало в западния край на „Месе“, като оттогава мястото се
разширило чак до връхната точка на Третия хълм.
Напредналата възраст и лошото здраве принудили Диоклециан да
абдикира в 303 г., след като накарал Максимиан да даде тържествена
клетва, че също ще се оттегли през пролетта на 305 г. След това
Константин бил провъзгласен за август на Запада, а негов цезар станал
Север, докато Галерий станал август на Изтока с цезар Максимин
Дая. През следващите шест години между четиримата тетрарси и
техните наследници се разгоряла борба за власт. През пролетта на 311
г. римският свят бил разделен между четирима императори:
Максимин, Лициний, Максенций и Константин, син на Константин
Хлор – една тетрархия, която скоро щяла да се превърне в управление
на трима, двама и накрая само на един император.
Константин разгромил Максенций на 28 октомври 312 г. северно
от Рим в Понте Милвио, а на следващия ден влязъл триумфално в Рим
със забучената на кавалерийско копие глава на неговия съперник.
Преди битката при Милвийския мост Константин получил знамение в
небето, по което разбрал, че ще бъде победител. Ето как описва
видението си Константин пред своя биограф Евзебий от Кесария: „Той
каза, че около пладне, когато слънцето започва да залязва, видял със
собствените си очи награда от светъл кръст в небето над слънцето, на
който пишело „С това ще победиш“ (hoc Vince). При неговия вид
самият той бил поразен от почуда и войската му също.“
В деня след победата му сенатът формално дал на Константин
титлата на старши август. Оттогава Константин в известен смисъл
приел християнството, въпреки че историята поддържа, че не е бил
кръстен чак до смъртното си ложе. През зимата на 312–313 г. той
написал три писма, в които ясно посочил новото си отношение към
християнството – вече не само да толерира църквата, но и активно да
я облагодетелства посредством субсидии и други мерки.
В 313 г. другата част на тетрархията била сведена до
управлението на един само император, когато Лициний отстранил
Максимин и триумфално влязъл в Никомедея, древната столица на
Витиния. След това Лициний обявил Никомедея за своя столица и
управлявал оттам като източен император, докато Константин
властвал в Рим като западен император, подготвяйки сцената за
окончателната битка между двамата августи за самостоятелен контрол
над Римската империя.
Последното действие от този двубой започнало на 3 юли 324 г.
край Адрианопол, където Константин обградил Лициний и го
принудил да се оттегли в Бизантион. Последната битка се разгоряла по
хълмовете над Хризополис на 18 септември 324 г., когато Константин
още веднъж победил Лициний. Бизантион и Халкедон веднага
отворили вратите си пред Константин, докато Лициний избягъл в
столицата си Никомедея, където скоро след това приел условията за
капитулация, предложени му от Константин. След това Лициний бил
изпратен в изгнание в Солун, там по-късно бил екзекутиран,
оставяйки Константин Велики, както е известен в историята, за
единствен владетел на Римската империя.
Няколко месеца след победата си Константин решил повторно да
изгради Бизантион, но на много по-обширна площ, защото смятал, че
това място е по-подходящо за негова столица от Рим, който отдавна
престанал да бъде административен център на империята. Освен това
Рим с езическите си традиции не бил подходяща столица за една
християнска империя, каквато той като че ли замислял след
видението на Кръста по време на битката на Милвийския мост.
Константин обаче не ни е оставил нищо относно своите мотиви за
основаването на нова столица, освен забележката в един от едиктите
му относно възстановяването на Бизантион, където обявява, че
действа „по заповед на Бога“.
Докато възстановяването на Бизантион вървяло, Константин
живеел в Никомедея, където Диоклециан бил построил дворец и
където обитавали на свой ред Галерий и Лициний, докато
управлявали като императори на Изтока. Един от първите му актове
там бил да издаде нова конституция за своите нови поданици, в която
обещавал да възстанови всички християни, пострадали по време на
предишните преследвания. След това предприел стъпки да внесе
съгласие сред християнската църква, която била въвлечена в широко
разпространено противоборство. То се отнасяло до съперническите
теологически доктрини на александрийския епископ Александър и
един от неговите свещеници, поддържащи, че Христос не е
безсмъртният Божи син, нито е от същата субстанция – доктрина,
известна по-късно като арианство. Константин искал да предизвика
диспут и свикал Първия вселенски събор на църквата, който се
състоял във витинския град Никея между 20 май и 19 юни 325 г.
Съборът, председателстван от самия Константин, низвергнал
арианството и решил някои други проблеми, като постигнал съгласие
и за датата, на която да се празнува Великден.
Възстановяването на Бизантион завършило в началото на 33 г.,
когато Константин се установил в града в подготовка за неговото
обявяване за столица. Императорският едикт за основаването бил
изписан на една стела и публично поставен в Стратегиона,
напомняйки, че оттук нататък Бизантион ще се нарича NOVA ROMA
CONSTANTINOPOLITANA, „Новия Рим, града на Константин“.
Онова, което е останало от древния град Бизантион, в по-
голямата си част е погребано под развалините и паметниците на
византийския Константинопол, които на свой ред лежат под сградите
на османския и модерния Истанбул. Археологическите разкопки на
Първия хълм разкриха архитектурни и скулптурни фрагменти от
Бизантион, които сега са изложени в Археологическия музей2,
разположен в югозападната част на акропола с изглед към „Гюлхане
Паркъ“. Между другите експонати на музея най-впечатляващи са
погребалните паметници, открити в древния некропол извън
архаичните стени на Бизантион, като най-старите от тях са датирани
до IV в. пр. Хр. Особено интересни са релефите от погребалните
стели, защото те изобразяват покойниците, заобиколени от
предметите, използвани от тях във всекидневния им живот. На стелата
на моряка Херис са представени неговите оръжия и един кораб
трирема; ученикът, син на Хекадатор, е показан със своята книга,
писалка и мастилница; лекарката Муза е изобразена с нейните
хирургически инструменти и един медицински текст; астрономът
Теодот е с глобус и слънчев часовник. Един особено трогателен релеф
изобразява гол младеж, държащ птичка в дясната си ръка, докато
тъжно гледа надолу към любимото си куче, легнало в краката му. На
друг релеф е показана патрицианката Лолия Салвия, легнала на
кушетка и заобиколена от своите прислужнички, които държат
огледалото, парфюмите и козметиката є, защото тя трябва да изглежда
възможно най-добре и в подземния свят. Стелата на комическия
актьор Кефалон го изобразява в две от вероятно най-популярните му
роли: на лицевата част на погребалния камък той носи маска на вълк,
а на обратната му страна – на мечка; главата му е комично наклонена
встрани и той е застанал в отпуснатата поза на палячовски водевилен
изпълнител в бурлескно представление, а провесените тестикули се
люлеят между кривите му крака.
„Гюлхане Паркъ“ заема част от площта на древния Бизантион,
чиято първоначална укрепена линия следва линията на външните
защитни стени на „Топкапъ Саръйъ“, изградена приблизително около
1465 г. Стените са осеяни с двадесет и седем масивни кули, същия
брой както и оригиналните стени на древния Бизантион, и човек се
пита дали те „разговарят“ една с друга, както ги е описал Дион Касий
преди осемнадесет столетия. Над вътрешната страна на парка се
виждат високи стени, в които се намират дворовете на „Топкапъ
Саръйъ“, заемащи площта на акропола на древния Бизантион. Край
северната част на парка една пътека води нагоре към малкоизвестен
паметник, наречен Готската колона3, почти скрита между горска
дъбрава. Предполага се, че коланата е била издигната в чест на
Клавдий I Готски и увековечава неговата голяма победа над готите в
269 г. Ако това е вярно, тя е единственият оцелял паметник от
предконстантиновия град наред със стелата на „Милион“ и онези
части от Хиподрума, които са датирани към времето на
първоначалната постройка, издигната от Септимий Север. Според
византийския историк Никифор Григора, писал в първата половина на
ХIV в., Готската колона някога е била увенчана със статуя на Мегареца
Бизас, легендарния основател на Бизантион. Този паметник трябва да
е стоял на най-подходящото място, издигащ се над носа при сливането
на Босфора и Златния рог, където гръцкият град Бизантион бил
създаден около хиляда години, преди Константинопол да стане
столица на Римската империя.

ЧАСТ II
КОНСТАНТИНОПОЛ

ГЛАВА 4
Градът на Константин
330–337
Въпреки че новоизграденият град официално бил наречен Нов
Рим, в народния говор още отначало той се наричал на гръцки
Константинополис, градът на Константин, или Константинопол.
Местните жители обаче продължавали да назовават себе си
византийци, защото „били от Бизантион“.
Церемонията по освещаването започнала на 2 април 330 г. и
продължила четиридесет дена, като празненствата представлявали
смесица от езически и християнски обреди, вкючително и
тържествена литургия в „Света Ирина“, църквата на Божествения мир,
която била катедралата на Бизантион. Последният ден от
церемониите, 11 май, започнал със събирането на цялото население
на града на Хиподрума, отново издигнат и разширен от Константин.
След обредите по освещаването всички тръгнали в шествие към новия
форум, построен от Константин на върха на Втория хълм, където се
извисявала огромна порфирна колона с колосална статуя на
императора, изобразен като Аполон. Там самият Константин оглавил
освещаването на своя нов град, който отсега нататък ставал столицата
на Римската империя и по този начин измествал Стария Рим.
Линията на защитните стени1, с които Константин оградил града,
вероятно започвала на Златния рог някъде над настоящия мост
„Ататюрк“, оттам се насочвала към върха на Петия хълм, после
минавала през долината на река Ликис към Седмия хълм, откъдето се
спускала към брега на Мраморно море. Градът на Константин бил от
три до четири пъти по-обширен от Бизантион след неговото повторно
изграждане от Септимий Север. Населението на новата столица може
да се изчисли от обстоятелството, че Константин доставял
всекидневно свободен хляб за 80 000 души, като дажбите се
разпределяли на специални места из целия град, наречени „степи“.
Населението на Константинопол трябва да е било поне четири пъти
повече, отколкото това на Бизантион в късната римска епоха.
Най-ранното описание на новия град принадлежи на Зосима и се
намира в неговата „Нова история“, писана в края на V в. След като
определя размерите на новия град, Зосима продължава и описва някои
от сградите, с които Константин украсил своята столица. Между тях
са един форум, хиподрум, дворец, няколко храма и „къщи за някои
сенатори, които го последвали от дома“.
Първата от тези постройки била „Константиновият форум“ на
Втория хълм с център порфирната колона, върху която се намирала
неговата статуя. Около „Константиновия форум“, украсен както с
езически, така и с християнски статуи, се издигали обичайните
обществени постройки: сенатът (имало още една сенатска сграда край
„Света София“), преториумът (главната квартира на преторианския
префект на Изтока), „Нимфеумът“ (постройка, използвана за
празнуването на сватби) и няколко храма и църкви. Останките от
цялото това величие сега са погребани на около три метра под
днешното равнище на „Диван Йолу“, а онова, което все още може да
се види, е Колоната на Константин.
„Портикът на Север“ останал в града на Константин, ограждайки
„Месе“ между „Константиновия форум“ и „Августеума“, обширен
площад, чиито блокове по разпореждане на Константин били изрязани
от древния „Тетрастун“, а границите му до голяма степен отговарят на
тези на днешния площад „Айа София Мейданъ“. Според Зосима на
този площад Константин издигнал два езически храма, единият
посветен на Рея, майката на боговете, а другият – на Фортуна Романа,
гръцката Тихе, богинята на щастието. Откъм северната си страна
„Августеумът“ имал достъп до „Света София“; на западния му край се
намирали втората сенатска постройка и „Халке“, или „Домът на
безочието“, монументалното преддверие на „Големия дворец“,
императорската резиденция на Константин. „Халке“ бил разположен
извън югоизточния край на „Августеума“, до него от запад се стигало
по „Ахиловия портик“, продължение на „Месе“, което започвало в
„Милион“, една от оцелелите от стария Бизантион структури.
„Милион“ бил увенчан от скулптурна група, изобразяваща
Константин и майка му Елена, държащи помежду си Честния Кръст,
който тя била открила по време на поклонението си в Йерусалим. На
североизток от „Милиона“ имало друг площад, наречен „Стоа
Базилика“, или „Императорският портик“.
Южно от „Августеума“ се намирали „Баните на Зевксип“, а на
югозапад от баните бил Хиподрумът2. Хиподрумът бил разширен от
Константин и сега разполагал с 80 000 места. Константин го украсил с
редица паметници и произведения на изкуството, от които две все още
стоят на неговата спина, или централната му ос – т. нар. „Колос“3 и
„Колоната на Серпент“4, наред с „Египетския обелиск“5, издигнат
шестдесет години по-късно от Теодосий I.
Обредите по освещаването на Новия Рим били първото от
многото събития, чествани на Хиподрума. Когато един император се
възкачвал на трона, той по традиция се появявал в „Катизма“, или
императорската ложа, където получавал акламациите на населението.
Победите на мнозина императори и военачалници били чествани тук,
това били триумфи, по традиция отпразнувани по стария римски
начин. Редица императори били екзекутирани на арената на
Хиподрума след детронирането им, както и няколко патриарха. Но
Хиподрумът преди всичко действал като спортен център, където се
провеждали надбягвания с колесници и се давали циркови
представления за забавление на простия народ на Константинопол.
От късноримската епоха нататък тълпите на цирковите
запалянковци на Хиподрума били организирани в четири партии,
всяка от които имала свой отделен цвят: зелените, сините, белите и
червените. Тези партии тясно били свързани с различни занаятчийски
и търговски гилдии, а всяка от тях имала своя традиционна роля в
гражданския и религиозния живот на града. През ранните векове на
Константинопол сините и зелените започнали да заемат доминиращо
положение, докато белите и червените се претопили в другите две
партии. По традиция сините произхождали от средните и горните
класи, изповядвали православието и били консервативни в
политическо отношение, докато привържениците на зелените идвали
от работническото съсловие и били радикални както в религиозно,
така и в политическо отношение. Тази поляризация между двете
доминиращи партии била постоянен източник на ожесточени свади и
в продължение на векове пораждала в живота на града проблеми,
които водели до жестоки размирици.
В надбягванията на Хиподрума обикновено вземали участие
четири квадриги, двуколесни колесници с четири впрегнати в тях
коня, а колесничарите носели цветовете на съответните си партии.
Едно обичайно състезание изисквало четири обиколки на арената на
общо разстояние от около два и половина километра. Успешните
колесничари се превръщали в национални герои. Най-прочут бил
Порфирий, на когото император Анастасий I издигнал паметник на
Хиподрума, днес съхраняван в Археологическия музей. Това е белег за
голямата популярност на надбягванията с колесници, водещи до
изблици, за които една хроника пише следното:

„Изглежда, че надбягванията водят по-скоро до ярост, отколкото

доставят радост, и вече са станали причина за разрушаването на
няколко важни градове. Те водят до прахосване на пари, до
престъпления и смърт. Хората поставят интересите на своите партии
по-високо от интересите на семействата си, дома или родината си.
Както мъже, така и жени биват обхванати от своего рода лудост и
надбягванията наистина са широкоразпространено заболяване на
ума.“

По време на интервалите между надбягванията тълпата се

забавлявала, като є показвали диви животни, клоуни, джуджета,
акробати и музиканти. Норвежкият крал Сигурд посетил Хиподрума в
XIII в. и наблюдавал там фойерверки и едно представление, на което
артистите се появявали, издигнати във въздуха. В края на същото
столетие Бениамин от Тудела съобщава, че във времето между
отделните надбягвания наблюдавал удивителни жонгльори, както и
представление с диви животни като лъвове, тигри, мечки и леопарди.
Надбягванията с колесници и игрите продължавали през цялата
година. Държавните календари от IV и V в. показват, че на Хиподрума
били отпразнувани шестдесет и шест годишни празници, на всеки от
които се провеждали по двадесет и четири надбягвания дневно. От Х
в. нататък обаче имало по по-малко от дузина такива празници, на
всеки от които се провеждали едва по осем надбягвания. Най-важните
дати били през първата половина на януари, когато новоназначеният
консул чествал началото на своето управление с богати забавления, и
11 май, когато се отбелязвала годишнината на основаването на града
от Константин. При такива специални случаи надбягванията
продължавали през целия ден, редувани с циркови спектакли, а
празникът завършвал с процесия от Хиподрума до „Света София“,
водена от императора и неговата свита, както го описва хроникьорът
Аталиат:

„Когато императорската процесия се приготви, главите на

гилдиите на агората покриха земята със скъпи копринени килими, от
самия дворец до вратите на почитаната и най-свята „Света София“.
Направиха го, за да може императорът да мине с почести с
въоръжената си свита.“

Тези процесии, както и всички други формални събития от

всякакъв род, в които се включвали императорът и дворът му, са
описани в „Церемониалната книга“, съставена от Константин VII
Порфирогенет или Багренородни през Х в. Но без съмнение
записаните протокол и процедурите са били установени по-рано в
историята на империята, може би още по времето на Константин
Велики. Този подробен, но лаконичен труд също така описва пътя,
който трябва да следват всички императорски процесии, както вътре в
пределите на Големия дворец, така и при посещения на много други
места в Константинопол, преди всичко на църквите и манастирите на
града. Така „Церемониалната книга“ е един от най-важните извори за
изучаването на топографията на града. Тя също така е писмено
свидетелство за всички ритуали, свързани с всекидневния живот на
императора, от раждането му до неговата смърт и погребение. При
последното събитие тялото на императора е било пренасяно от Халке
за погребение в църквата „Свети Апостоли“, а докато процесията
минавала през преддверието, присъстващите викали: „Върви,
господарю, защото Царят на царете те призовава сега, и Господарят на
господарите!“
 Църквата „Свети Апостоли“ била изградена на върха на
Четвъртия хълм, на около 400 метра вътре в константинополските
стени. Процесията от Големия дворец към „Свети Апостоли“
минавала край „Месе“, първо се отправяла през „Константиновия
форум“, после през „Форум Таври“ на върха на Третия хълм, а после
по хребета между Третия и Четвъртия хълм през друг един площад,
наречен „Форум Амастрианум“. Там друго едно разклонение на
„Месе“ водело към югозападната част на града по протежение на
склона към Мраморно море на Третия хълм, като първо се минавало
през „Форум Бовис“, а след това през „Форума на Аркадий“. Между
„Форум Таври“ и „Форум Амастрианум“ „Месе“ минавало през
кръстовището, наречено „Филаделфиум“ в чест на „братската любов“,
съществувала според преданието между Константиновите трима
синове – Констант, Константин и Констанс, които го наследили като
съимператори след смъртта му и чиито статуи стоели там наред със
статуите на тетрасите. По-късно, след издигането на Теодосиевите
стени, „Филаделфиумът“ започнал да се нарича „Месомфалос“, или
Център на града, защото бележел географския център на
Константинопол.
„Месе“ била една от трите улици, минаващи по цялата дължина
на града на Константин, които образували основните комуникативни
артерии. Едната започвала от югоизточния край на постройката и
принадлежащите є площи на „Големият дворец“ и продължавала
оттам покрай брега на Мраморно море до южната крайна част на
стените на Константинопол. Друга улица започвала в югозападния
край на дворцовата площ от „Циканистерион“, или игрищата за поло,
продължавала оттам до „Променториум Босфориум“ и стигала до
„Мангана“, арсенал, построен от Константин. След като минавала
през носа, тя тръгвала западно по Златния рог, през трите основни
пристанища там и достигала до северния край на стените. Имало
също така и три напречни улици, които минавали от север към юг
през полуострова. Най-значителната от тях започвала на брега на
Мраморно море от едно пристанище на име Контоскалион, сега
известно като „Кумкапъ“, което все още е главният порт на рибарската
флотилия на града. Оттам улицата тръгвала на север през полуострова
към Златния рог с тетрапилиона на нейното кръстовище с „Месе“. От
двете страни на отсечката от „Месе“ до Златния рог имала покрити
колонади и затова започнали да я наричат „Макро Емболос“, или
„Улицата на дългата колонада“. Тя следвала посоката на днешната
„Узун Чаршъ Кадеси“, „Булеварда на дългия пазар“, която все още е
главната пазарна улица между „Покрития пазар“ и Златния рог.
Дошли до нас текстове, писани от автори от Бизантион, уверяват,
че Константин бил основал или повторно изградил редица църкви в
неговата нова столица, между които най-забележителни са „Света
Ирина“ и „Свети Апостоли“. Но най-достоверният от тези извори,
историкът от V в. Сократ, твърди, че Константин построил само
сградата на „Свети Апостоли“ и възстановил „Света Ирина“. Той
пише, че първата църква „Света София“ била завършена от
Констанций, след като наследил баща си като император. Константин
основал църквата „Свети Апостоли“ като свой мавзолей и бил
погребан там след смъртта си в 337 г. Очевидно първата църква
„Свети Апостоли“ била кръгъл мавзолей, към който Констанций
добавил кръстовидна базилика и поместил там мощите на св. св.
Тимотей, Лука и Андрей. В 550 г. Юстиниан повторно изградил
църквата и добавил към нея втори мавзолей. Двата мавзолея служили
като основно място за погребването на византийските императори до
1028 г., след което те били полагани за вечен покой в други църкви.
Обстоятелствата около последните дни на Константин са
разказани от Евзебий от Кесария в неговата „Vita Constantini“*, където
той пише, че последното заболяване на императора го връхлетяло в
336 г. Константин се опитал да лекува болестта си в горещите бани на
Константинопол, но когато това не му помогнало, заминал за родното
село на майка си край Никомедея, където имало термални извори,
прочути с лечебните си свойства. Но като и там не намерил
облекчение, Константин се преместил в двореца на Диоклециан в
Никомедея, където свикал местните епископи и изповядал вярата си.
След това никомедийският епископ Евзебий кръстил Константин и го
приел в лоното на християните. Когато тайнството свършило,
Константин, според Евзебий от Кесария, възкликнал: „Сега наистина
знам, че съм благословен; сега съм убеден, че съм част от
божествената светлина!“.
Константин изчакал до последния възможен момент да приеме
кръщението, защото починал само след няколко дни на празника
Петдесетница (Свети Дух), 22 май 337 г. Неговите мотиви за това
отлагане много са били дискутирани, като за една от възможните
причини се приема, че той бил убеден, че изповедта му на смъртното
ложе и кръщаването ще му позволят на умре „спасен“ и поради това
ще му се осигури вечен живот.
Поставено в златен ковчег, покрит с пурпурен плащ, тялото на
Константин било пренесено от Никомедея в Константинопол, където
тържествено било изложено в главната зала на „Големия дворец“ в
продължение на три и половина месеца. Дългото отлагане на
погребението на Константин се дължало на въпроса за неговия
наследник, защото в 335 г. той правел планове да раздели империята
между останалите си живи синове, Константин, Констанций и
Констант, въздигнати в ранг на цезари. В допълнение Константин дал
малки дялове от империята на двамата си племенника, Далмаций и
Ханибал, които също въздигнал в сан цезар. Всичките пет млади
цезари били извън града по времето, когато Константин починал, но
Констанций бързо се върнал в Константинопол, за да възглави
погребението на баща си. Ковчегът на Константин бил отнесен с
тържествена процесия от двореца по „Месе“ до неговия мавзолей в
църквата „Свети Апостоли“, където бил положен в огромен саркофаг
от порфир, заобиколен от други дванадесет саркофага. Според Евзебий
Константин бил замислил тази погребална церемония като подходяща
за дадената му от самия него титла Исапостолос, или Равноапостол.
Съвременните учени изказват съмнения в твърдението на
Евзебий, че дванадесетте саркофага представляват гробовете на
апостолите, заобиколили гроба на Константин – подреждане, за което
Филип Гриърсън казва, че „звучи като декорация за „Вълшебната
флейта“ на Моцарт“. Изследването на Гриърсън сочи, че дванадесетте
саркофага в мавзолея на Константин наред с другите двадесет и три в
гробницата, добавена от Юстиниан, евентуално съдържат останките
на императори и членове на техните семейства.
Освен Хиподрума и „Колоната на Константин“ в града няма
други паметници от епохата на Константин. Стените, с които той
оградил Константинопол, били срутени, когато Теодосий издигнал
стените си един век след неговата смърт. Има една изоставена
джамия, наречена „Иса Капъ Меджиди“6, построена върху и от
развалините на късновизантийска църква. „Иса Капъ“, което означава
„Христова порта“, е също така името, което се чете на автобусната
спирка до болницата „Джерахпаша“. Предполага се, че „Иса Капъ“
пази спомена за една от вратите в Константиновите стени, които тук
стигали до брега на Мраморно море под Седмия хълм. Това навярно е
била вратата, през която минавало южното отклонение на „Месе“, за
да се съедини с „Виа Игнация“ точно извън село Псаматион, днешна
Саматия.
Кварталът около „Иса Капъ Меджиди“ през епохата на Бизантион
се наричал Еленине, наименован на света Елена, майката на
Константин, за която се предполага, че е основала там манастир. Това
бил манастирът „Гастрия“, за който се разказва, че там Елена
посадила цветята, които донесла от поклонничеството си след
откриването на Честния Кръст. Традицията свързва манастира в
Гастрия с един паметник, наречен „Санджактар Меджиди“7,
византийска църква, превърната в джамия след завладяването на града
от турците. Обаче френският учен Раймон Жанен доказа, че за
манастира в Гастрия не се споменава преди IX в. и, изглежда, че тази
романтична традиция навярно е апокрифна.
В Саматия няма друг паметник, който да се е свързвал с
манастира на света Елена, въпреки че и тук свидетелствата отново са
несигурни. Става дума за мартириона на светите Карп и Папилий8,
датиран към началото на V в., като по този начин това е най-старата
християнска постройка в града.
Паметта на Константин и неговата майка е почитана в една
гръцка православна църква в Саматия, която е наречена на техните
имена. Днешната постройка на църквата „Светите Константин и
Елена“ датира от средата на ХIX в., но енорията вероятно е
съществувала по времето, когато Псаматион е бил крайморско селце
извън Константиновите стени. Един стар релеф на църковната стена
изобразява Константин и Елена от двете страни на Кръста, в същата
поза, в която те са представени в статуята, която стои на върха на
„Милион“. Константин и Елена се упоменават в литургията,
отслужвана тук на техния празник, 21 май, повече от шестнадесет
хиляди и половина години, след като Константин направил този град
първата християнска столица в света.

ГЛАВА 5
Столицата на империята
 337–395
През трите и половина месеца след смъртта на Константин и
неговото погребение държавата била в криза поради въпроса кой ще
бъде негов наследник, а вътрешните є дела били ръководени всъщност
от името на покойния император.
Безвремието свършило на 9 септември 337 г., когато тримата
синове на Константин си дали титлата августи, а този им акт бил
утвърден от сената в Рим. След това тримата августи отстранили
евентуалните си съперници в императорското семейство, като
подбудили метеж в гарнизона в Константинопол, който довел до
убийството на двама от чичовците им и седем от братовчедите им.
Единствените оцелели мъже в императорското семейство били
двамата малки синове на Юлий Константин, полубрат на Константин
Велики; това били Гал, тогава на единадесет години, и Юлиан, който
бил петгодишен, като животът на двамата бил запазен поради
младостта им. Оттогава младите принцове били под строго
наблюдение, а после били изпратени в един отдалечен замък в Мала
Азия.
Тримата августи се срещнали в началото на лятото на 338 г., за да
си поделят империята, запазвайки всъщност същите региони, в които
управлявали като цезари. Констанций властвал над източната част на
империята със столицата є Константинопол, докато западните
провинции били управлявани от Константин и Констанс. Това
разделяне на империята довело до продължителна борба между
тримата, в която Константин и Констанс били убити, и в 353 г.
Констанций станал едновластен владетел на Римската империя със
столица Константинопол.
Управлението на Констанций и неговите непосредствени
наследници е хроникирано в „Res Gestae“* на Амиан Марцелин, грък,
роден в Антиохия около 330 г. Амиан дава оценка на личния характер
на Констанций в книга ХХI на „Дела“, като изброява първо неговите
добродетели, а след това недостатъците му. Между добрите му
качества са неговото „достойнство на императорско величество“,
почтеността на гражданската му администрация, изключително
грижливото поддържане на армията, скромността, умереността и
въздържанието в личния му живот и накрая добрите му маниери и
атлетически способности – като последните се дължат на
изключителната физика на императора, както отбелязва Амиан,
когато сочи, че „краката му бяха много къси и криви, поради която
причина той добре бягаше и скачаше“.
Между недостатъците на императора Амиан особено подчертава
неговата едва ли не патологична подозрителност към заговори, чрез
които да се узурпира трона му, накарала го да екзекутира мнозина
членове на императорското семейство, както и други въображаеми
съперници и вътрешни врагове. Амиан приписва това на
обстоятелството, че Констанций „извънредно много беше под
влиянието на съпругите си, пискливите евнуси и някои царедворци,
които ръкопляскаха на всяка негова дума и само чакаха да чуят
неговото „да“ или „не“, за да се съгласят с него“.
Евнусите играели важна роля във Византия и мнозина от тях
достигнали до водещо положение в гражданската, военната и
религиозната йерархия, като някои станали патриарси, а един –
magister militum, или главен военачалник на армията. Пост, който
почти неизменно се заемал от евнуси, бил този на praepositus sacri
cubiculi, или велик началник на спалните. По време на управлението
на Констанций този пост бил заеман от евнуха Евзебий, който имал
голямо влияние върху императора и вливал отрова в съзнанието му
срещу младите затворени принцове Гал и Юлиан.
В 351 г. Констанций освободил Гай от дългото му пленничество и
го издигнал до сана на цезар, като му дал командването на армията на
персийския фронт. Три години след това Евзебий успял да убеди
Констанций, че Гал заговорничи, за да узурпира трона. Констанций
наредил да арестуват Гал и скоро след това да го обезглавят – присъда,
която била изпълнена под ръководството на Евзебий.
На следващата година Констанций въздигнал Юлиан до цезарско
достойнство и го изпратил да командва армията в Галия, въпреки че
той нямал абсолютно никакъв военен опит, защото до този момент
бил прекарал живота си в учене. Макар и да бил убеден християнин в
младостта си, заниманията на Юлиан с класическа гръцка литература
и философия го накарали да отхвърли християнството, когато станал
на двадесет години, и да се обърне към боговете на стария гръко-
римски свят, въпреки че по очевидни причини той пазел
отстъпничеството си в тайна. Когато Юлиан пристигнал в Галия,
според Либаний от Антиохия младият цезар „нямал власт да прави
нищо друго освен да носи униформа“, но след пет години той
спечелил забележителни победи над франките и се наложил като
изключителен военачалник.
Друг недостатък на Констанций, отбелязан от Амиан, е неговият
стремеж да се меси в делата на църквата, в резултат на което през
цялото му управление, а и години след това империята се тресяла от
религиозни борби, като обикновено централните фигури били
императорът и Константинополският партиарх.
По онова време катедрала на Константинопол била църквата
„Света Ирина“, посветена на Божествения мир („Ирина“ на гръцки),
както „Света София“ била посветена на Божествената Премъдрост
(„София“ на гръцки). Докато „Света София“ била наричана „Голямата
църква“, „Света Ирина“ винаги била известна като „Старата църква“,
като традицията поддържа становището, че тя е била катедралата на
Бизантион преди основаването на Константинопол.
Религиозните противоречия около арианството отново се появили
в началото на управлението на Констанций. Самият Констанций бил
умерен последовател на арианското учение и след смъртта на
константинополския епископ Александър той поставил на престола
един последовател на Арий, но православната партия го отхвърлила и
посочила свой собствен епископ. Това довело до битка, в която
отрядите на императора нападнали партизаните на православието в
църквата „Света Ирина“ и изклали повече от 3000 души. Горчивите
спомени за това клане тровели отношенията между Констанций и
народа на Константинопол през цялото останало време от неговото
управление.
Констанций умрял на 3 ноември 361 г. по време на един поход
срещу персите. Юлиан вече бил обявен за император от своите войски
и бил на път за Константинопол, където стигнал на 11 декември
същата година. Той бил посрещнат възторжено от населението като
първия император, роден в града му, както пише Зосима:

„Когато приближил Бизантион, всички го приветствали с

похвални песнопения, поздравявали го като техен съгражданин и
отгледано от чужди родители дете, тъй като бил роден и отгледан в
този град. Те изразявали почитта си и по всякакви други начини,
сякаш той бил голямо благословение за човечеството. Така той поел
едновременно властта над града и над армията.“

Един от първите актове на Юлиан като император бил да изправи

пред съд и да екзекутира евнуха Евзебий, който тровел съзнанието на
чичо му с интригите си срещу него. Юлиан отстранил също така и
всички други евнуси на императорска служба, както и многобройната
прислуга, назначена от Констанций. Както пише Ливаний за
отстранените от Юлиан, „имало хиляда готвачи, както и много
бръснари и дори прислужници. Имало тълпи лакеи, евнусите били по-
многочислени от мухите около стадата през пролетта, както и
множество търтеи от всякакъв род и вид“.
След това Юлиан реорганизирал управлението на империята и се
разпоредил да се построят няколко обществени сгради и съоръжения в
Константинопол, като издигнал нов сенат, две пристанища и една
библиотека. Сенатът, който бил разположен в източната част на
„Августеума“, след това бил повторно изграден от Юстиниан. Двете
пристанища, които се намирали на брега на Мраморно море в града,
били „Юлиановият порт“, сега наричан „Кадирга Лиманъ“1, и
Контоскалион2, наричано на турски „Кумкапъ“. Построената на „Стоа
Базилика“ библиотека съхранявала личната библиотека на Юлиан, а в
края на V в. тя наброявала около 600 000 тома. Петрус Гилиус,
цитирайки по-ранни византийски източници, пише за Юлиановата
библиотека, че „между другите чудати предмети на това място било и
едно змейско черво, дълго тридесет и седем метра, върху което със
златни букви били изписани „Илиада“ и „Одисея“ от Омир“.
Юлиан открито обявил своето езичество веднага щом станал
император. Няколко дена след пристигането си в Константинопол
издал декрети, с които се разрешавало публичното изпълняване на
всички религиозни обреди, както езически, така християнски и
еврейски. Той компенсирал собствениците на всякакво храмово
имущество, конфискувано по времето на Констанций, и преустановил
субсидиите, които държавата давала на православното свещеничество.
Издал още един декрет, с който заповядвал връщането на всички
христиански духовници, изпратени в изгнание за ерес или поради
схизма. Когато Юлиан реорганизирал управлението на държавата, той
изключил християните от назначенията си, като по този начин
окуражил мнозина амбициозни и равнодушни към религиозните
вярвания хора да се откажат от християнството и да се върнат към
езичеството. Така Юлиан се опитал да възстанови езичеството в
империята – реформа, която накарала най-яростните му врагове в
християнската църква да го нарекат Апостат или Отстъпник, името, с
което той е известен в историята.
Юлиан прекарал само пет месеца в Константинопол, напускайки
столицата на път за Антиохия и персийския фронт през юни 363 г. Той
никога вече не се завърнал там, защото бил смъртоносно ранен в една
битка с персите, умрял на 26 юни 363 г. и бил погребан в Тарс. За
негов приемник армията избрала Йовиан, след което започнал дългият
поход обратно към Константинопол. Йовиан обаче никога не стигнал
до града, защото на последния етап се разболял и умрял на 17
февруари 364 г.
След смъртта на Йовиан войската продължила похода си до
Никеа, където командирите спрели, за да изберат приемник на
императора. Те бързо се съгласили той да бъде Валентиниан, полкови
командир от императорската гвардия, който на 26 февруари 364 г. бил
провъзгласен за август. Армията изискала Валентиниан да посочи
свой съимператор, за да се осигури онаследяването на престола. И
след един месец, като довел армията обратно в Константинопол, той
определил по-младия си брат Валенс, който бил провъзгласен за
император на 28 март 364 г. в Хебдомон, предградие на
Константинопол, сега известно под името „Бакъркьой“, на седем
километрични камъка от „Милион“. Според споразумението, което
било постигнато, Валентиниан бил обявен за император на Запада със
столица в Милано, докато Валенс трябвало да управлява Изтока от
Константинопол. И двамата братя били дълбоко вярващи християни,
но въпреки това те били толерантни по религиозните въпроси и
продължили политиката на Юлиан по отношение на езичниците и
всички християнски секти.
В началото на пролетта на 365 г. Валенс заминал от
Константинопол, за да се справи с едно ново нахлуване на персите в
Армения. Веднага щом напуснал столицата, бил извършен държавен
преврат от Прокопий, братовчед на Юлиан, който дотогава се криел в
Халкедон. Прокопий получил подкрепата на армията в Тракия и
завзел Константинопол, като скоро разширил контрола си върху
Халкедон и други градове във Витиния. Валенс се върнал обратно, за
да се справи с узурпатора, и в края на май, изглежда, потушил бунта.
Самият Прокопий бил пленен във Фригия и бил доведен пред Валенс,
който заповядал да го обезглавят. Но революцията отново пламнала,
когато Халкедон бил завзет от един офицер от императорската
гвардия на име Марцел, роднина на Прокопий, който след няколко
дена бил пленен и екзекутиран. Валенс жестоко си отмъстил на
народа на Константинопол и Халкедон, като екзекутирал всеки, който
би могъл да вземе участие в революцията. Освен това той разрушил
стените на Халкедон, за да накаже тамошното население, че дало
подслон на Прокопий.
Скоро след това Валенс използвал камъните от стените на
Халкедон, за да изгради акведукт до Константинопол. Голяма част от
„Валенсовия акведукт“3 все още се е запазила и минава през долината
между Третия и Четвъртия хълм. Валенс също така издигнал редица
паметници в Хебдомон, мястото, където бил акламиран като август.
Според „Церемониалната книга“ оттогава станало обичай
императорите да получават акламацията си там при възшествието си
на престола. Откритото пространство на Хебдомон било използвано
за военни упражнения, поради което мястото започнало да се нарича
„Кампус Марциус“, приемайки името си от древното Марсово поле на
река Тибър. Хебдомон станал извънградска императорска резиденция,
като императорите от Валенс нататък построили там дворец, портици,
форум, бани, фонтани, църкви и манастири.
Валентиниан умрял на 17 ноември 375 г. и бил наследен от
шестнадесетгодишния си син Грациан. По-младият брат на Грациан,
Валентиниан, бил обявен за съимператор, въпреки че Валенс
продължавал да управлява Изтока.
В началото на 378 г. Валенс бил в Антиохия, когато получил
новината, че големи орди готи са пресекли Дунава под натиска на
хуните и се придвижват на юг в Тракия. Валенс върнал армията си в
Константинопол и след кратка почивка започнал похода си срещу
готите в Тракия. След първоначалната победа над готите римляните
били напълно разбити във втората битка на 9 август 378 г. край
Адрианопол, когато Валенс бил убит заедно с две трети от армията си.
Като не успели да завземат Адрианопол, готите бързо се насочили
към Константинопол, надявайки се да превземат и разрушат
незащитената столица. Градът обаче бил спасен от намесата на
сарацински войски, които скоро след това били зачислени на
императорска служба.
След като Грациан разбрал, че Валенс е убит, решил, че трябва да
посочи друг съимператор. Така той избрал испанския военачалник
Теодосий, който бил провъзгласен за август на 19 януари 379 г., като
управлението му се простирало над източните провинции на
империята. Теодосий официално влязъл в Константинопол на 24
ноември 380 г. начело на процесия, която започнала в Хебдомон.
Зосима пише, че „император Теодосий бляскаво влязъл в
Константинопол, сякаш празнувал голяма победа“.
Теодосий бил решен да изкорени ересите и през управлението си
издал общо единадесет едикта, насочени срещу схизматичните секти.
От друга страна, той бил толерантен към евреите и по няколко случая
издал заповеди за повторното построяване на синагоги, разрушени от
християните, като наказвал онези, които ги били срутили. Той бил
абсолютен противник на езичеството и издал няколко закона, с които
запрещавал принасянето на жертви в поклонение на боговете, и
позволил редица храмове да бъдат разрушени или да бъдат
превърнати в църкви. Най-драстичните закони срещу езичеството
били издадени в 391–392 г. В тях всички жертвоприношения били
забранени, а езическите храмове в цялата империя били затворени за
посещение, дори частното поклонение пред езическите богове било
забранено под заплахата от жестоки наказания.
Грациан бил убит в 383 г., същата съдба постигнала и
Валентиниан II в 392 г. Теодосий отмъстил за тяхната смърт, като
свалил и убил онези, които ги детронирали, а усилията му достигнали
върха си в неговия триумф над узурпатора Максим. След това той се
отправил към Милано, където започнал да прави планове по въпроса
за своя приемник. Решил да раздели империята между двамата си
сина, като Изтокът трябвало да бъде управляван от Аркадий, а Западът
от Хонорий, когото провъзгласил за август към края на 393 г. По онова
време и двамата му синове били в Константинопол, затова Теодосий
повикал Хонорий в Милано, където той пристигнал едва към средата
на януари 395 г. Тогава Теодосий вече бил сериозно болен и един ден
след пристигането на Хонорий умрял. Останките на Теодосий били
върнати в Константинопол, за да бъдат погребани в църквата „Свети
Апостоли“. В историята той е познат като Теодосий Велики предимно
поради това, че бил последният император преди Юстиниан, който
управлявал цялата Римска империя от западното Средиземноморие до
персийската граница.
Теодосий въздигнал четири паметника, които все още могат да се
видят в Истанбул, въпреки че два са в развалини. Един от тях е
„Пристанището на Теодосий“4, най-големият от византийските
портове на Мраморно море, като неговите внушителни
фортификационни стени днес са възстановени. Части от друг негов
градеж могат да се видят на „Баязид Мейданъ“, на върха на Третия
хълм, където в 1958 г. бяха разкопани останките от „Форума на
Теодосий“5 наред с огромните фрагменти от една триумфална порта
и възпоменателна колона.
Най-забележителният паметник от Теодосий I е „Египетският
обелиск“, който той издигнал на днешното място в Хиподрума през
390 г. Релефите от неговата база са от по-късна епоха, от ранното
Средновековие и от османския период, предполага се, че на тях са
изобразени пророчества относно бъдещето на града. Евлия Челеби,
турски историк от ХVII в., нарежда „Египетския обелиск“ между
талисманите, които още от древността са пазели Истанбул от
враговете му, и пише, че „фигурите по страните му предсказват
различни събития от бъдещето на града“.
Другият оцелял паметник от епохата на Теодосий е „Порта
Ауреа“, прочутата „Златна врата“6, която е построена в стените на
древния град на около 600 метра северно от брега на Мраморно море.
Това е триумфална арка, издигната от Теодосий през последните
години на неговото управление. По същото време, преди
изграждането на стените на Теодосий II, „Златната врата“ се издигала
на „Виа Игнация“ на около 1500 метра извън „Константиновите
стени“. Според „Церемониалната книга“ когато нов владетел бил
обявяван за август на Хиподрума, неговата процесия влизала в града
през „Златната врата“, където градските власти го чакали, за да го
приветстват, а когато императорът се връщал в столицата след
победен поход, неговият триумфален парад следвал същия път. Едно
от тези триумфални влизания в града се описва от Робер дьо Клари,
хронист на Четвъртия кръстоносен поход през 1204 г.:
 „Някъде другаде в града има още една порта, наречена „Златната
врата“. На тази врата има два слона, направени от мед, които бяха
толкова големи, че изглеждаха истинско чудо. Вратата никога не се е
отваряла освен когато един император се завръщал от сражение след
покоряване на територия. Тогава свещениците на града излизали в
процесия да го посрещнат, а вратите се отваряли, и те докарвали
златна колесница, която била изработена като кола с четири колела,
каквато ние наричаме каляска. И по средата на каляската имало трон,
а около трона четири колони, носещи балдахин да засеня трона, и
всичко изглеждало като да е от злато. След това императорът, носещ
корона, заемал мястото си на трона, влизал през тази врата и бил
откарван в тази колесница с горяма радост и ликуване към двореца
си.“

Тези и други градежи на Теодосий Велики били част от

страховитото разрастване на града през неговото владичество и това
на непосредствените му приемници – сина му Аркадий и внука му
Теодосий II. Увеличаването на градското население е описано в един
енкомий* на Теместий, придворен оратор на Теодосий I:

„Вече няма празно пространство по-обширно от онова, заето от

постройки; сега ние обработваме повече територия вътре в стените си,
отколкото обитаваме; красотата на града не е, както преди,
разпръсната на късчета, а покрива цялата му площ като дреха,
подгъната до самия є ръб. Градът блести от злато и порфир. Той има
нов форум, наречен на императора; той притежава бани, портици,
гимназии; и предишните му покрайнини сега са негов център. Ако
Константин можеше да види столицата, която направи, щеше да я
намери надвишаваща всяка слава и блестящо място, а не гола и празна
пустош… предградията се разшириха; мястото е пълно с дърводелци,
строители, бояджии и умели занаятчии от всякакъв вид и с право
може да се нарече цех на величието. Ако жарта на императора е да
украсява непрестанно града, ще е нужен по-голям кръг и ще възникне
въпросът дали градът, добавен към Константинопол от Теодосий, не е
по-блестящ, отколкото този, който Константин добави към
Бизантион.“
 ГЛАВА 6
Теодосиевите стени
395–450
Смъртта на Теодосий I още веднъж оставила Римската империя
разделена, като неговият по-голям син Аркадий, който тогава още не
бил навършил осемнадесет години, управлявал Изтока, а Западът бил
поверен на по-малкия му син Хонорий, който бил само десетгодишен.
Теодосий направил някои приготовления за престолонаследието,
като назначил съветници за двамата си млади синове. Той поверил
Аркадий на грижите на Руфин, преторианския префект на Изтока,
докато Хонорий бил поставен под попечителството на magister
militum на Италия, Стилихон, син на един вандалски вожд. И двамата
съветници се възползвали от преимуществата на своето положение, за
да се обогатят и да увеличат властта си в ущърб на империята.
Стилихон засилил влиянието си над Хонорий, като уредил
дъщеря му Мария да се омъжи за императора през 398 г. След това,
когато Мария починала десет години по-късно, той убедил Хонорий да
се ожени за Терманция, по-младата сестра на Мария. Руфин също
имал династични амбиции и правел планове да омъжи дъщеря си за
Аркадий. Схемата обаче била нарушена от великия спалник
Евторпий, евнух, който не искал да изгуби контрола си над слабия
млад император. Като се възползвал от отсъствието на Руфин,
заминал за Антиохия, той показал на Аркадий портрета на едно
прекрасно младо момиче на име Евдоксия, дъщеря на франкски
военачалник, взет в семейството на един константинополски
патриций. Аркадий се влюбил в девойката и я избрал за своя съпруга,
а подготовката за императорската сватба завършила преди
завръщането на Руфин.
Евдоксия се омъжила за Аркадий на 27 април 395 г., само три
месеца след като той станал император на Изтока. По време на
останалите девет години от краткия си живот Евдоксия му дарила
четири дъщери и един син – бъдещия Теодосий II, който се родил в
Константинопол на 10 април 401 г. Теодосий бил провъзгласен за
съимператор на 10 януари следващата година, а неговото кръщение
станало повод за всеобщо ликуване, както отбелязва епископ
Прокопий от Газа: „И младенецът Теодосий беше роден в пурпур,
след което бе провъзгласен за император още при раждането си. И в
града настъпи голяма радост, и в градовете на империята бяха
изпратени мъже, носещи добрата новина, с подаръци и дарове.“
По това време патриарх на Константинопол бил Йоан Златоуст,
наречен така поради красноречивите си проповеди. В много от тези
проповеди се критикували екстравагантностите на императорския
двор, като се противопоставяли на бедността на обикновените хора от
града, негови пламенни последователи. Той също така заклеймявал
неморалните представления, изнасяни в театъра. Ето какво пише Йоан
Златоуст в една от своите „Хомилии“*:

„Когато седиш в театъра и радваш очите си с голите крайници на

жените, ти си доставяш удоволствие за кратко време, но каква ужасна
треска пораждаш! След като главата ти е пълна с такива гледки и
песните, които вървят с тях, ти си мислиш за тях дори в сънищата…
Не избираш да гледаш гола жена на тържището, защото с жар
присъстваш в театъра. Каква е разликата, ако тази, която се съблича, е
блудница? Тя има същото тяло, както и свободната жена. Защо се
позволяват такива неща, когато се събираме, а са срамни, когато сме
насаме със себе си? Наистина по-добре би било да намажем лицата си
с кал, отколкото да присъстваме на такива представления.“

Армията на Изтока била поставена под командването на Гаин,

гот, стигнал до положението на военачалник на императорска служба.
Щом поел командването, Гаин повел войските си направо към
Константинопол и пристигнал до Хебдомон на 27 ноември 395 г. Там
той бил посрещнат от Аркадий и Руфин, който, изглежда, се надявал,
че войските ще го приветстват като съимператор. Вместо това
войниците убили Руфин, убийство, за което Зосима казва, че било
замислено от Стилихон и осъществено от Гаин.
Гаин завзел властта в Константинопол в началото на 400 г.,
окупирайки града с готските си войски. Обаче жителите му се
вдигнали на революция и избили 7000 готи според Зосима, а Гаин бил
принуден да отстъпи на север в Тракия. Той скоро паднал в ръцете на
хунския крал Улдин, който го убил на 23 декември 400 г. и изпратил
отсечената му глава като подарък на Аркадий.
След падането на Евторпий, осъден и екзекутиран в 399 г.,
императрица Евдоксия поела властта в сянка и на 9 януари Аркадий я
коронясъл като августа, императорска титла, давана само от време на
време през първите два века след въздигането на Константинопол.
Изглежда, че Евдоксия не уважавала особено императора. Предполага
се, че е имала няколко любовника, от които най-забележителен е
главният съветник на императора, Йоан, за когото се носели слухове,
че е истинският баща на сина є Теодосий. Поведението на Евдоксия я
довело до конфликт с Йоан Златоуст, чиито проповеди също така
заклеймявали неморалността на императорския двор.
Конфликтът достигнал върха си на 20 юни 404 г., когато Аркадий
осъдил Йоан Златоуст и го прогонил в изгнание в Понт, където той
починал след три години. Когато населението узнало, че техният
любим патриарх е осъден, хората се вдигнали на бунт пред вратите на
„Големия дворец“ и причинили пожар, който унищожил „Света
София“ и сената в източния край на „Августеума“.
Евдоксия не живяла дълго след прогонването на Йоан Златоуст,
защото умряла при раждане на 6 октомври 404 г., след което била
погребана в „Свети Апостоли“. Населението на Константинопол
изтълкувало преждевременната смърт на Евдоксия като наказание за
жестокото є държане с Йоан Златоуст, почитан като един от великите
светци на византийския Константинопол. Аркадий надживял
Евдоксия с три и половина години и умрял на 1 май 408 г., когато бил
едва на тридесет и една години, и бил положен да почива до съпругата
си в „Свети Апостоли“.
Единственият оцелял от епохата на Аркадий паметник е твърде
незабележим, почти скрит в една задна улица на ската към Бяло море
на Седмия хълм, той се намира в квартал, наричан по времето на
османците „Аврет Пазаръ“, или „Пазарът за робини“. Това е много
увредената основа на една възпоменателна колона1, която Аркадий
издигнал в центъра на форума, построен от него в 402 г. Колоната
останала на мястото си повече от тринадесет столетия, а по-късно,
когато дори името на паметника било забравено, се смятала за един от
талисманите, пазещи града.
Аркадий бил наследен от сина си Теодосий, който тогава бил
седемгодишен. През първите шест години от неговото владичество
Теодосий II бил поставен под опеката на най-доверения съветник на
покойния си баща, Антемий, преторианския префект на Изтока,
управлявал империята като регент до смъртта си през 414 г. По време
на регентството му била построена новата базилика „Света София“,
която заменила унищожената от пожара през 404 г. постройка, днес
известна като „Теодосиевата църква“.
След смъртта на Антемий ролята на регент минала върху
принцеса Пулхерия, най-възрастната от трите живи сестри на
императора, която била петнадесетгодишна – само две години по-
голяма от брат си. Пулхерия, получила оттогава титлата августа,
управлявала като регент до 416 г., когато Теодосий достигнал
пълнолетие. Въпреки това тя продължила да властва в сянката на
трона през следващото десетилетие.
Пулхерия дала публичен обет за целомъдрие на шестнадесет
години и в апартаментите на „Големия дворец“ не се позволявало да
влиза никакъв мъж, така че се говорело, че по време на нейното
регентство дворът бил превърнат в манастир. Оттам тя следяла за
възпитанието на брат си и под нейно влияние в него се развил интерес
към науката и теологията, продължил през целия му живот, при което
научните му интереси били по-силни от тези към държавните дела.
По-голямата част от свободното си време той прекарвал, като
илюстрирал своите ръкописи, а превъзходният му почерк накарал
историците да го нарекат Теодосий Калиграф. Поради дребното си
телосложение дори и през зрелите му години го наричали „Малкия
Теодосий“; хронистът Йоан Антиохен съобщава, че „той не пораснал
на ръст, защото бил затворен в двореца“.
Когато навършил години, Теодосий накарал Пулхерия да му
намери подходяща съпруга. Скоро тя открила една съвършена
кандидатка: прекрасната и учена Атенаис, дъщеря на атинския
философ Леонтий. По време на сватбата им Атенаис приела
християнското име Евдокия; след това тя родила на Теодосий две деца
– син на име Аркадий, който умрял като малко дете, и дъщеря,
Лициния Евдоксия, която на петнадесетгодишна възраст била
омъжена за Валентиниан III, императора на Запада. Валентиниан
станал император на шест години, в 425 г., две години след смъртта на
Хонорий. Управлявал до 455 г. и през по-голямата част от това време в
сянка властвала майка му, августата Гала Плацидия, дъщеря на
Теодосий I. Макар и да се оттеглила в Равена, когато синът є станал
император, Плацидия продължила да поддържа двореца си в
Константинопол, който се споменава като първи район на града в
„Notitia Urbis Constantinopo-litanae“*, описание на столицата,
създадено около 447–450 г.
По времето, когато е написана „Notitia“, затворената площ на
Константинопол достигнала постоянните си граници с изграждането
на Теодосиевите стени2. Новите стени навлизали на приблизително
километър и половина навътре в Тракия в сравнение с тези на
Константин и се простирали на повече от шест километра между
Мраморно море и Златния рог. Първият етап на укреплението, една-
единствена линия от стени, укрепени с кули, бил завършен през 413 г.
под ръководството на префекта Антемий. После, в 447 г., поредица
силни земетресения разрушила голяма част от стените и срутила
петдесет и седем защитни кули. Това се случило по много критично
време, защото хунът Атила напредвал към Константинопол със своята
Златна орда. Възстановяването на стените започнало веднага под
ръководството на новия префект на Изтока Константин. Всички
циркови партии от Хиподрума заедно работили за възстановяването
им и за два месеца стените били повторно изградени и далеч по-
здрави от преди, като принудили Атила до промени посоката на
своето нахлуване към западните региони на империята.
Стените на Теодосий обгръщали седем хълма – три повече в
сравнение с града на Константин. Така сега Константинопол се
разполагал на същия брой хълмове, както и старият Рим, нещо, което
имало голямо символично значение при неговото установяване като
новата столица на империята.
По-голямата част от площта между очертанията на стария град на
Константин и Теодосиевите стени отначало била слабо населена, а
новоприсъединените площи се използвали за построяването на
манастири и резервоари. Първият от тези резервоари била отворената
„Цистерна на Еций“3, огромна постройка, изградена около 421 г. на
Шестия хълм. По-късно през същия век на тази площ били построени
два други резервоара: „Цистерната на Аспар“4 на Петия хълм и
„Цистерната на свети Моций“5 на Седмия. Последната и днес е
известна като „Алтъмермер“, „Шестте мрамора“, наречена така по
половин дузината статуи, които очевидно все още стоели там през
османската епоха. Евлия Челеби смята, че те всички били талисмани,
както пише в описанието на магическата сила на една от тях:
 „На върха на друга от шестте мраморни колони Сократ Мъдреца
поставил бронзов петел, който пляскал с крила и кукуригал веднъж на
всеки двадесет и четири часа, а когато го чуели, всички петли в
Истанбул започвали да кукуригат. И истина е, че те кукуригали по-
рано от петлите на други места, като надавали своето „кукуригу“ в
полунощ и така предупреждавали заспалите и забравящите за
наближаването на зората и на часа за молитва.“

В „Notitia“ се изброяват основните паметници на всеки район,

както се привежда и броят на частните жилища от различни типове,
които освен дворците включвали и предимно зидани къщи, наричани
domi. Повечето от най-важните паметници се намират в първите
четири района, включително и „Големият дворец“, църквите „Света
София“ и „Света Ирина“, Хиподрумът, сенатът, театърът,
амфитеатърът, стадионът, „Милион“, „Августеумът“, „Стоа Базлика“,
„Баните на Зевксип“, трибуналът, съдилищата и „Циканистерионът“.
Освен тях за четиринадесетте района се изброяват още четири
пристанища, четири форума, пет дворци, дванадесет църкви, осем
обществени и сто петдесет и три частни бани, двадесет държавни
хлебопекарници за онези, които получавали безплатен хляб, сто и
двадесет частни хлебопекарници, петдесет и два булеварда с
колонади, триста двадесет и две други улици и 4388 domi. Макар и да
не са изброени в „Notitia“, имало и определен брой многоетажни
постройки за даване на жилища под наем, наричани insulae*, където
живеели низшите класи. Съществуването на тези insulаe се
потвърждава от разпоредбите относно тяхната височина, ограничена
до тридесет метра, защото имало закони, които защитавали правото на
домопритежателите да имат изглед към морето, както и правила,
регулиращи разстоянието между къщите, минималната височина на
балконите и еркерните прозорци и широчината на улиците.
Във всички частни къщи имало вода, докарвана с тръби от
резервоарите, тоалетни, които се изтичали в морето, и бани в повечето
жилища. Улиците през нощта били осветени, а всеки район имал по
пет нощни пазачи от различни занаятчийски цехове, тъй че в първото
столетие след основаването си Константинопол бил образцов град, с
добри порядки, безопасен и здравословен. Но с нарастването на
населението му, с появяването на множеството нови негови
обитатели, по-голямата част от които бедняци, привлечени в града от
надеждата да си изкарват препитанието, в сърцето на Константинопол
започнали да се появяват бездънни клоаки. Най-лошите от тях били
непосредствено в сянката на самия „Голям дворец“, а техните коптори
нарушавали всички разпоредби за домостроителство и ги превръщали
в благодатна почва за появата на престъпления и народни бунтове.
Освен Големия дворец „Notitia“ изброява редица други дворци,
включително и този на Гала Плацидия. Там също се споменава
дворецът на Пулхерия, който бил в трети район, вероятно край
Хиподрума. От тези две сгради не са намерени никакви следи, но при
разкопки в началото на 50-те години на ХХ в. бяха открити останки от
два съседни дворци непосредствено до западната част на Хиподрума,
където техните основи могат да се видят и днес. Това били дворците
на Антиох и Лаус6, двама изтъкнати дворцови служители при
управлението на Теодосий II. Вторият от тях бил прочут със своите
знаменити класически статуи, между които според Петрус Гилиус
имало произведения на Фидий, Праксител и Лизип. Гилиус мисли, че
дворецът на Лаус е бил край „Цистерната на Филоксен“7, а
разкопките на дворците на Антиох и Лаус потвърждават, че е бил прав,
защото цистерната е на кратко разстояние от западната им страна.
Пулхерия построила църква малко по на запад от „Света София“,
в „Халкопратея“, или „Медния пазар“, където очевидно майсторите-
занаятчии, работещи с мед и бронз, търгували още от времето на
Константин Велики. Това била църквата „Богородица Майка Божия“,
известна също по това, че била разположена в „Халкопратея“8.
Църквата навярно била издигната на мястото на синагога, построена
от еврейските медникари в „Халкопратея“ с разрешението на
Теодосий I. След като била подпалена от разярени християни,
Теодосий открил подпалвачите и позволил на евреите да си построят
там нова синагога. Обаче миланският епископ свети Амброзий
упрекнал императора, че „евреите строят синагога в самия център на
Царицата на градовете“, и принудил Теодосий да оттегли
разрешението си, така че постройката останала в развалини.
Освен издигането на втората църква „Света София“ и
Теодосиевите стени двете най-важни начинания на Теодосий II били
основаването на Константинополския университет и създаването на
сборник със закони, носещ неговото име, „Codex Theodosianus“.
Новият университет, построен на „Стоа Базилика“, бил основан на 27
февруари 425 г., а лекциите се водели както на латински, така и на
гръцки. В университета имало десет катедри по гръцка и десет по
латинска граматика, пет по гръцка и три по латинска риторика, както
и две по право и една по философия.
„Codex Theodosianus“ бил съставен през 438 г. и съдържал всички
закони, издадени от управлението на Константин Велики нататък.
Кодексът влязъл в сила за цялата империя от името както на Теодосий
II, така и на Валентиниан III. Връзките между Източната и Западната
империя никога не били по-силни, отколкото по онова време, защото
само година преди това Валентиниан пристигнал в Константинопол,
за да се ожени за принцеса Лициния Евдоксия, дъщеря на Теодосий и
Евдокия, като женихът бил на осемнадесет, а невестата на петнадесет
години. На следващата година Евдокия заминала на поклонение в
Йерусалим, защото след раждането на Лициния Евдоксия била дала
обет да го направи, ако дъщеря є стане императрица.
Теологическите спорове продължавали да бунят империята по
време на управлението на Теодосий II също както и по време на
противопоставянето на арианството през миналия век. Ето какво
пише свети Григорий Нисийски, преситен от теологически разпри:

„Навсякъде е пълно с онези, които говорят за неразбираеми неща

– по улиците, пазарите, площадите, кръстовищата. Питам колко обола
трябва да платя; отговарят ми, философствайки върху родения и
неродения; искам да разбера цената на хляба; отговарят ми „Отец е
по-велик от Сина“; питам дали банята ми е готова; отговарят ми:
„Синът е бил създаден от нищото“.“

Новите религиозни противоречия се отнасяли до природата на

Христос и до въпроса за Неговата човешка и природна същност.
Последователите на константинополския патриарх Нестор
поддържали, че двете отделни природи съществуват съвместно в
Христа, както и вярвали, че Дева Мария не е Майка на Бога, а просто
Майка на Христа. Третият вселенски събор, свикан в Ефес на 7 юни
431 г., осъдил несторианството като еретическо учение, а Теодосий
осъдил Нестор на изгнание и го пратил в Египет, където той починал
около 452 г.
Й
 Малко преди завръщането си от Йерусалим в 439 г. императрица
Евдокия била отстранена от Теодосий, когото накарали да повярва, че
тя му изневерявала с неговия близък приятел Павлин, началника на
канцелариите. Подробностите по тази история са неясни, но се знае,
че Теодосий екзекутирал Павлин в 443 г. и че на другата година
Евдокия се отправила в доброволно изгнание в Йерусалим, от което
никога не се завърнала.
Последните години от неговото управление били трудни за
Теодосий, защото той се отчуждил от сестра си Пулхерия и тя
напуснала „Големия дворец“, за да се установи в резиденцията си в
Хебдомон. Хронисти от онази епоха приписват това отчуждение на
евнуха Хризаф, който очевидно установил пълен контрол върху
Теодосий през последните години на неговото управление. После, в
447 г,. градът бил поразен от поредица земетресения, които разрушили
построеното на първия етап от Теодосиевите стени и принудили
мнозина да мислят, че е настъпил краят на света. Това довело до
помирение между Теодосий и Пулхерия, която се присъединила към
него и патриарх Прокул начело на процесията, с която населението на
Константинопол се отправило да се моли да спрат трусовете. Когато
земята най-после се успокоила, всички запяли благодарствени псалми,
включващи и ново песнопение за възхвала на Христа, специално
композирано за случая и което все още е част от литургията на
Гръцката православна църква.
Начело на армията на Теодосий II били поставени предимно
чужденци наемници, привърженици на арианството, особено готи и
други германци, известни като алани. По време на последните три
десетилетия от управлението му най-високопоставеният военачалник
в неговата армия бил аланът Аспар. Този magister militum, потушил
въстанието в Италия, вдигнато в 423 г. от узурпатора Йоан, който
командвал флотата срещу вандалите в 431 г. и застанал начело на
похода срещу хуна Атила в 441 г. Въпреки своята власт Аспар не
представлявал опасност за Теодосий, защото един варварин,
изповядващ арианството, никога не би могъл да стане император. Това
превърнало Аспар в естествен съюзник на Пулхерия и през
последните години на Теодосий те се съюзили, за да поддържат
равновесието във властта при константинополския двор.
 Ефеският събор бил последното забележително събитие от
управлението на Теодосий, който починал на 28 юли 450 г., след като
паднал от коня си по време на езда край града по бреговете на Ликус.
Той бил погребан в „Свети Апостоли“, докато Евдокия била отделена
от съпруга си дори и в смъртта – тя била положена за вечен покой
десет години по-късно в църквата „Свети Стефан“ в Йерусалим,
основана от нея през последните години от изгнанието є.
Днес Теодосий се помни преди всичко заради големите стени,
носещи неговото име, които останали крепостна стена на
Константинопол в продължение на повече от хиляда години.
Теодосиевите стени все още са величествени дори и в развалини, а
дългата линия от кули и назъбени парапети е един от устойчивите
символи на Византия.
ГЛАВА 7
Късноримският град
450–527
Третата четвърт на V в. била хаотичен период в историята на
Римската империя. Владетелите на Западната империя се сменяли
един след друг, като последен бил Ромул Августул, свален от престола
в 476 г. Той бил последният август на Запада, а оттогава императорът в
Константинопол се превърнал в самовластен владетел на останалото
от Римската империя.
Теодосий II бил наследен от Марциан, оттеглил се от активна
военна служба офицер, който бил domesticus, или адютант на Аспар.
Пулхерия добавила още легитимност към престолонаследието, като се
съгласила да се омъжи за Марциан, но само формално, защото
подновила обета си за целомъдрие.
Марциан започнал управлението си, като екзекутирал евнуха
Хрисаф, най-големия враг на Пулхерия. Освен това той престанал да
плаща паричната дан на хуна Атила, практика, започнала при
Теодосий II. Така Марциан могъл да намали тежките данъци,
наложени от неговия предшественик, и по този начин си спечелил
голяма популярност.
На следващата година Марциан свикал Четвъртия вселенски
събор, който се състоял в църквата „Света Ефимия“ в Халкедон през
октомври 451 г. Ефимия била първата светица на Константинопол,
умряла мъченически в Кинегион през 303 г., защото отказала да се
отрече от християнската си вяра. Съборът установил православната
доктрина, станала известна като „Халкедонския символ на вярата“,
която поддържа тезата за двете природи на Христос – човешката и
божествената, съединени в една личност. Онези, които се
противопоставяли на тази доктрина, се наричали монофизити поради
вярата си, че Христос има само една природа, която е божествена.
Хронистът Теофилакт разказва, че православният tomos, или
писменото становище, бил избран пред това на монофизитите по
чудотворен начин от Ефимия, чийто ковчег лежал отворен през цялото
време, докато съборът заседавал. Той пише, че епископите, които
поддържали православната доктрина, „взели мъдрото решение да
поставят tomos-а върху чудотворните и облечени в плът мощи на
мъченицата Ефимия. И Господ вдъхнал живот в мъртвата и
безжизнена ръка и тя я протегнала да вземе написаното и да го
целуне, а после го върнала на онези, които служели на
православието.“ Мощите на света Ефимия останали в нейната църква
в Халкедон до първата четвърт на VII в., когато били пренесени в
Константинопол поради нашествието на персите; след това те били
положени в мощехранителница в един параклис, посветен на паметта
є край Хиподрума. Днес мощите є се пазят в църквата „Свети Георги“
в Гръцката православна патриаршия, разположена в стамбулския
квартал „Фенер“ в Златния рог.
Пулхерия умряла през юли 453 г. и била погребана в „Свети
Апостоли“. Тя била последната от рода си и с нея завършила
династията, започнала с дядо є Теодосий Велики. Пулхерия е
почитана като светица от Гръцката православна църква, а паметта є се
отбелязва на 11 юли и на 10 септември.
През последните години от живота си Пулхерия изградила църква
във Влахерна, посветена на Богородица1. Църквата се намирала около
едно аязмо, свещен извор, чиито води са надарени с изцелителна сила
от Влахернитиса, Богородица от Влахерна. Десетилетие след смъртта
є църквата във Влахерна била използвана, за да приюти светите дреха
и плащ на Богородица, получени от Йерусалим от императрица
Верина, съпруга на Лъв I, наследил Марциан.
Марциан надживял Пулхерия с четири години и умрял на 27
януари 457 г., на приблизително шестдесет и пет години. Той
управлявал седем години, едно владичество, което хронистът Теофан
след три века ще нарече златна епоха на гражданския и религиозния
мир.

Като спомен от управлението на Марциан в града е останал един

паметник – издигнатата в чест на императора колона на Четвъртия
хълм2. Статуята на Марциан, която някога увенчавала колоната,
отдавна е изчезнала, но неговото име все още може да се види на един
латински надпис в основата є. На турски паметникът се нарича „Къз
Ташъ“, или „Моминската Колона“, заради фигурите на две Нике в
основата. В по-късните епохи тази колона била смятана за талисман, а
името є на турски карало европейските пътешественици да я бъркат
със стоящата наблизо колона на Афродита, която според преданието
имала силата да различава истинските от неистинските девойки.
Марциан бил наследен от един дакски офицер на име Лъв, на
времето си служил като domesticus на Аспар. Лъв бил коронясан от
патриарх Анатолик в Хебдомон на 7 февруари 457 г. За пръв път
константинополски патриарх короновал император – практика, която
оттогава ще стане обичайна.
През третата година от управлението на Лъв един млад монах
издигнал колона в Анаплус на европейския бряг на Босфора и обявил
намерението си да прекара остатъка от своя живот там в покаяние и
молитви. От Константинопол започнали да се стичат тълпи, за да
видят монаха, познат в историята като св. Данаил Стилит, или
Стълпник. Между тях бил и Лъв, толкова развълнуван от постъпката
на Данаил, че му построил два значително по-високи и с по-голям
диаметър стълба от онзи, върху който той живеел, така че стълпникът
можел да прескача от единия на другия, за да се разтъпква от време на
време. Скоро след това Константинопол бил опустошен от голям
пожар, започнал на 2 септември 465 г. и продължил цяла седмица,
като унищожил голяма част от града. Онези от жителите, които не
побягнали, се събрали около стълбовете в Анаплус и поискали Данаил
да моли Бога да се смили над тях. А когато накрая пожарът спрял,
император Лъв повел хората да отдадат почит на светеца за неговата
намеса.
След две години Константинопол бил връхлетян от зимен
ураганен вятър, от който Данаил измръзнал почти до смърт. В
резултат Лъв го убедил да позволи да му бъде построено оградено
помещение на върха на стълбовете, за да намира там убежище срещу
природните стихии. Императорът водел всички по-забележителни
посетители на Константинопол да видят прочутия стълпник, затворен
в безопасност на високия си стълб, както е отбелязано в „Житие на
свети Данаил“:

„С големи трудности император Лъв убедил светия мъж да

приеме предложението му; и бил направен заслонът. И оттогава
нататък светият мъж останал незасегнат от бурите. Всички
посетители, които идвали от различни народи, било те крале,
императори или посланици, императорът лично водел при светеца
или ги изпращал там и никога не преставал да хвали светеца и да го
показва на всички, като обявявал неговия подвиг в издръжливостта.“

Данаил останал на върха на своите стълбове повече от тридесет и

три години, докато смъртта накрая не го свалила на земята на 11
декември 493 г. Той надживял Лъв, както и осем императори на
Западната империя, която оттогава паднала в ръцете на варварите.
Друг популярен светец се появил в Константинопол по време на
управлението на Лъв. Това била света Елисавета Тауматурга, или
Чудотворица, родена в „благородно и богато семейство“ след дълго
безплодие на родителите є. Когато Елисавета останала сираче на
петнадесетгодишна възраст, тя поделила наследството си между
бедните, освободила своите роби и станала монахиня в манастира
„Свети Георги“, където след две години наследила леля си като
игуменка. Лъв дал на манастира държавно имущество в Хебдомон,
което било изоставено, тъй като наблизо в една пещера се заселил
змей. Елисавета „запечатала“ змея в пещерата му с нейното разпятие,
заплюла го презрително и го стъпкала, докато той умрял. След
смъртта є били приписани многобройни чудотворни изцеления и тя
била канонизирана за светица, а паметта є се отбелязвала на 24 април,
един ден след празника на свети Георги. Предполагало се, че света
Елисавета Чудотворица е версия в женски образ на свети Георги и на
други светци, убили змейове.
Лъв продължил да раболепничи пред Аспар през първите шест
години от своето управление, когато германите и други чуждоземни
наемници продължавали да преобладават в армията на империята.
Императорът се опитал да противодейства на Аспар, като се
възползвал от услугите на исаврийците, хора от едно диво племе,
което живеело в Таврийските планини, управлявано по онова време от
вожд на име Тарасикодиса. Лъв довел исаврийски отряди в
Константинопол и ги включил като нов контингент в императорската
армия, наречен екскубитори, под командването на Тарасикодиса,
който тогава променил името си на Зенон. Около 466 г. Зенон се
оженил за принцеса Ариадна, най-голямата дъщеря на Лъв и Верина.
Императорът нямал синове, така че бракът на Зенон с Ариадна го
поставил в линията на престолонаследниците на трона. Пет години
след женитбата си Зенон подбудил исаврийските войски да вдигнат
метеж в Константинопол, по времето на който убил Аспар и сина му
Ардабур и по този начин отстранил своите основни съперници.
Лъв умрял на 30 януари 474 г. на около седемдесет и четири
години и бил погребан в „Свети Апостоли“. Често го наричат Лъв
Велики не поради неговата значимост, а просто за да го различат от
внука и наследника му Лъв II, известен като „Малкия Лъв“.
Единственият оцелял паметник от управлението на Лъв I в града
е църквата „Свети Йоан Кръстител Студит“3, чиито развалини все още
стоят в стария квартал Саматия. Църквата била завършена в 463 г., а
свързаният с нея манастир „Студион“ бил издигнат скоро след това.
Църквата и манастирът били основани от римския патриций Студий,
служил като консул през 454 г. по време на управлението на Марциан
и очевидно оттеглил се в „Студион“, след като Лъв се възкачил на
престола. „Студион“ е един от най-важните манастири в
Константинопол и в продължение на почти хиляда години играл
водеща роля в религиозния и интелектуалния живот на града.
Църквата „Свети Йоан“ е една от най-прочутите в града, тя е сцена на
редица събития и често се споменава в „Церемониалната книга“ във
връзка с религиозните шествия на византийския двор. Една от тези
церемонии се е състояла в деня на обезглавяването на свети Йоан,
когато императорът винаги посещавал „Студион“, пристигайки с
лодка от „Големия дворец“, и слизал на суша на брега на Бяло море
при портала, наречен „Нарлъ Капъ“, или „Вратата на наровете“,
където игуменът на „Студион“ го очаквал, за да го посрещне. Човек
още може да измине пътя на тяхното шествие от развалините на
„Вратата на наровете“ до „Студион“, защото старите улици в тази част
на Саматия не са променили посоката си от византийската епоха.
Лъв II, синът на Зенон и Ариадна, бил седемгодишен, когато
наследил дядо си Лъв I. Няколко дена след възшествието си на
престола „Малкият Лъв“ назначил баща си за съимператор на
Хиподрума, като това бил първият път, когато коронацията била
изпълнена там, а не в Хебдомон. Девет месеца след това Лъв внезапно
починал и имало подозрения, че е бил убит от баща си, според някои
латински извори.
Зенон започнал управлението си, като се договорил с вандалския
крал Гайсерик и сключил мир, който трябвало да трае почти
шестдесет години. Но след това предзнаменователно начинание Зенон
скоро се оказал изолиран и заобиколен от врагове в Константинопол,
където тъща му, августата Верина, била уплела заговорническа мрежа
с намерение да го свали от престола. През първите десет години от
управлението си той успял да се справи с три заговора, подстрекавани
от Верина, докато накрая я принудил да избяга в една крепост в
Исаврия, където тя умряла в 484 г.
Зенон починал от епилептичен пристъп на 9 април 491 г. и
няколко дена след това бил положен в „Свети Апостоли“. Има
легенди, че той бил погребан жив и че три дена след погребението му
се чувал глас, който викал: „Смилете се над мен!“, но защото всички
толкова го мразели, никой не направил опит да отвори гробницата му.
Хронистите не казват нищо добро за Зенон, освен че бил много бърз
бегач; един съобщава, че „бил въплъщение на всякакъв вид пороци“, а
друг добавя, че бил такъв страхливец, че дори не можел да погледне
картина, на която се изобразявало сражение. Лъв Граматик го описва
по следния начин: „С рунтава коса и лошо телосложение, Зенон
изглеждал така, както гърците описват Пан, с космати крака като на
коза, с черна кожа и невероятно нисък.“
Зенон бил наследен от Анастасий, шестдесетгодишен дворцов
служител, заемащ поста на силенциарий, или един от благородниците
церемониалмайстори в императорския съвет. Той бил номиран от
императрица Ариадна – изненадващ избор, който тя оправдала, като
казала, че е „надарен с всяка добродетел, толкова съвършен, колкото
може да бъде един човек“. Анастасий бил коронован за император на
11 април, а след шест седмици се оженил за Ариадна.
 Две години след възшествието на Анастасий на престола в
империята нахлули българите, които разбили императорската армия в
Тракия и нападнали още два пъти страната през следващото
десетилетие. При нахлуването си те опустошили Тракия чак до
покрайнините на Константинопол и разрушили акведуктите, по които
се доставяло вода в града. Анастасий решил да изгради една вътрешна
укрепителна линия в Тракия, която да възпира нападателите да
доближават до околностите на столицата. Тези, тъй наречени „Дълги
стени“, се простирали на шестдесет километра извън града, те
започвали западно от Селимбрия и оттам продължавали на около
седемдесет километра от Мраморно до Черно море. Тъй като били
съответно обслужвани от необходимия брой защитници, „Дългите
стени“ осигурявали ефективна външна защита на столицата и
възпрели поредица нашествия, преди неприятелят да успее да стигне
до самия град.
Анастасий още не бил осигурил балканската си граница, когато
избухнала война на изток, където персите сложили край на дългия
мир и нападнали Армения през август 502 г. Императорските войски
скоро спрели нахлуването и в 505 г. Анастасий се споразумял с
персите и сключил договор за мир, който продължил повече от
двадесет години.
Анастасий нямал толкова успехи при поддържането на мира в
Константинопол, който при неговото владичество често бил
разтърсван от метежи. През 501 г. на Хиподрума възникнали сериозни
вълнения при честването на езическия празник „Брите“, който се
празнувал с танци и пеене на арената. По време на тържествата
сините и зелените започнали да се бият и неколцина от тях били
убити, включително и един незаконен син на Анастасий. Това
подтикнало Анастасий да наложи постоянна възбрана на
празнуването на Брите в цялата империя, което накарало един
хронист да се оплаче, че императорът по този начин „лишава града от
най-красивите танци“.
След двадесет години избухнало въстание под ръководството на
Виталиан, готски военачалник, който тръгнал към Константинопол с
огромна армия, наброяваща до 50 000 души. Последвали две години на
схватки и преговори, като Анастасий използвал това време, за да
засили отбраната на града и да екипира наново императорската флота.
Междувременно Виталиан също подготвил собствена флота и през
есента на 515 г. я изпратил в Босфора, докато армията му окупирала
Сике. Анастасий поверил командването на императорската флота на
Марин, преторианския префект на Изтока, който решително разбил
бунтовническата флота в една битка при сливането на Босфора и
Златния рог. Според хрониста Йоан Малала тази победа била
постигната с употребата на един химически състав, чрез който
бунтовническите кораби били поглъщани от пламъци – вероятно там
за пръв път бил използван ужасният „гръцки огън“, който
византийците употребявали по-късно с разрушително въздействие
срещу арабите и други нашественици.
Ариадна умряла през 515 г. и била погребана в „Свети Апостоли“.
Анастасий я надживял с три години и починал на 8 юли 518 г. на
осемдесет и осем години – по-възрастен от който и да е друг
император в историята на Византия. Йоан Малала пише, че Анастасий
умрял от страх по време на една гръмотевична буря, докато някои по-
късни извори сочат, че императорът бил ударен от гръм, което
тълкували като божествен гняв срещу неговата монофизитска вяра.
Той имал прякора Диокорос, „С двете зеници“, защото очите му имали
различен цвят, както пише Малала в своето описание на Анастасий:
„Той беше много висок на ръст, късо подстриган, с изящни маниери и
обло лице; косата на главата и брадата му бяха посивели. Дясното му
око беше светлосиньо, а лявото черно, но въпреки това очите му бяха
много привлекателни. Често бръснеше брадата си.“
Основният паметник, датиращ от управлението на Анастасий в
града, е „Влахернският дворец“4, чиито впечатляващи останки все
още могат да се видят на склона на Шестия хълм, спускащ се надолу
към Златния рог. Дворецът, построен от самия Анастасий, вероятно
бил предназначен за междинна резиденция по време на посещенията
му до светилището на Пресвета Богородица във Влахерна. Следващите
императори добавили и други постройки към Влахерна, който в
късновизантийската епоха станал основна императорска резиденция.

Анастасий не оставил друг наследник на престола освен тримата

си племенника – Проб, Помпей и Хипатий. Армията обаче ги
отхвърлила и предпочела военачалника Юстин, който тогава бил
шестдесет и три годишен. Това, че Юстин се възкачил на престола, до
голяма степен се дължи на прозорливостта на неговия племенник
Юстиниан, млад офицер от елитните императорски гвардейци,
известни под името „кандидати“. Армията отначало избрала
Юстиниан, но той се отказал, за да може чичо му да наследи
престола.
Юстин се родил в илирийско селско семейство край днешно
Скопие в Македония, където като момче бил свинар. По време на
Исаврийската и Персийската война през царуването на Лъв I и на
Анастасий служил във войската и въпреки че не можел нито да чете,
нито да пише, стигнал до ранга на началник на екскубиторите.
Неговата съпруга Лупикина била пленничка, която той взел за
наложничка, а по-късно се оженил за нея; когато била коронясана за
августа, променила името си на Ефимия. Юстиниан бил нейн сестрин
син, когото по-късно тя осиновила и довела в Константинопол, където
му дала най-доброто образование, което можело да се получи в града.
Когато достигнал подходящата възраст, той бил зачислен към
„кандидатите“. Веднага, след като Юстин наследил покойния
император, Юстиниан бил назначен за началник на доместиците, след
което бил обявен за патриций. Така Юстиниан бил невидимата сила
зад трона, а когато Юстин го обявил за кесар в 525 г., станал
вероятният наследник и наследил чичо си на престола след две
години.
През по-голямата си част управлението на Юстин минало в мир
както в религиозно отношение, така и във външните дела на
империята. По онова време империята много се различавала от онова,
което била, когато Константин установил столицата си в Бизантион.
Нейните западни райони били завладяни от варварите, а онова, което
останало, било преди всичко Балканите и Мала Азия, където по-
голямата част от населението оттогава приела християнството, а
преобладаващият език в столицата бил гръцкият. Въпреки че
латинският останал официалният език на двора чак до средата на VI
в., империята все повече ставала гръцка и християнска по характер и
скъсвала връзките си с класическите традиции на Атина и Рим.
Историците смятат, че първата половина на VI в. е вододел в
историята на империята, която оттогава предпочитат да наричат
Византийска, а не Римска. Както ще напише големият църковник
Генадий след повече от девет века, „Въпреки че съм елин по реч,
никога все пак не бих казал, че съм елин, защото не вярвам така, както
са вярвали елините. Бих искал да се наричам според вярата си и когато
някой ме пита какъв съм, отговарям: „християнин“. Въпреки че баща
ми живееше в Тесалия, не бих се нарекъл тесалиец, а византиец,
защото съм от Византия.“

ГЛАВА 8
Епохата на Юстиниан
527–565
В началото на 527 г. Юстин сериозно заболял, което го накарало
да обяви за свой приемник Юстиниан. Юстиниан бил провъзгласен за
съимператор на 4 април 527 г. и бил коронясан в един параклис в
„Големия дворец“ заедно с жена си Теодора, за която се оженил преди
три години. Юстин починал на 1 август 527 г. и Юстиниан го
наследил на престола, а Теодора била провъзгласена за августа.
Основният извор за историята на управлението на Юстиниан е
Прокопий от Кесария. Константинопол чува първо за Прокопой през
527 г., когато той бил назначен към щаба на младия военачалник на
Юстиниан, Велизарий. Той придружил Велизарий в неговите
персийски, африкански и италиански походи, а след това в 542 г. се
завърнал в Константинопол, където след двадесет години бил
назначен за префект на града. Тогава той започнал да пише своята
„История на войните“, публикувана в 551 г., а през следващите четири
години съставил „За постройките“, една възхвала, в която се описват
всички сгради, издигнати от Юстиниан до това време. Първа от тях
била църквата „Светите Сергий и Вакх“1, която Юстиниан построил
на брега на Бяло море на Петия хълм, под Хиподрума.
В същото време Прокопий частно публикувал и една книга,
наречена „Анекдоти“, повече известна като „Тайната история“,
злобна, цинична и понякога невъзможна за вярване атака срещу
Юстиниан и Теодора. В нея той ги обвинява за всичко лошо, случило
се с Римската империя, в противовес на щедрите похвали, които
излива върху императора в другите си две книги. В „Тайната история“
Прокопий пише също така и за Велизарий и прословутата му съпруга
Антонина. Според книгата и двете жени имали низш произход –
Теодора била дъщеря на продавач на бира на Хиподрума, а бащата и
дядото на Антонина били колесничари. И двете жени били хетери и
живели в поквара, преди да се омъжат, но след това Теодора се
поправила, докато Антонина продължила да върви по пътя на порока
през целия си живот според Прокопий.
През почти цялото управление на Юстин източните граници
били спокойни, но през последната година от живота му персите
нахлули в Армения. Юстиниан наследил този конфликт, първата от
поредицата войни на източната и западната граница, които ще го
занимават през цялото време на неговото дълго управление. По време
на Първата персийска война (527–532) Велизарий спечелил голяма
победа през 530 г., но на следващата година бил жестоко разгромен и
го повикали обратно в Константинопол. В началото на 532 г. той все
още бил в града, когато Юстиниан се изправил пред най-голямата
криза в своето управление.
Кризата започнала като бунт на Хиподрума на 10 януари 532 г.,
който три дена след това преминал в пълнообхватни размирици,
когато партиите на сините и зелените в цирка се обединили, за да
нападнат „Големия дворец“ с виковете „Ника!“ („Победа!“) – призив,
който дал име на въстанието. В неделя, на 18 януари, партизаните
довели Хипатий на „Катизма“ и го коронясали със златна огърлица,
докато тълпата на Хиподрума в това време го поздравила като
император.
Междувременно Юстиниан и неговият съвет се събрали отчаяни
в двореца. Приближените му посъветвали императора да избяга в
Хераклея на Пропонтис, където би могъл да реорганизира силите си и
евентуално да си върне града, но една подбуждаща реч на Теодора го
убедила, че трябва да остане и да се бие за своя престол. След това
Велизарий повел своите войски от варвари, като вкарал тълпата на
арената и избил там 30 000 души според Прокопий. Хипатий и
неговият брат Помпей били екзекутирани, а телата им хвърлени в
морето, докато останките на избитите партизани навярно били
погребани в общ гроб на Хиподрума.
Въстанието „Ника“ оставило в развалини по-голямата част от
императорския квартал на Първия хълм, църквата „Света София“ била
напълно унищожена заедно със „Света Ирина“. Голямото
възстановяване започнало на 23 февруари 532 г., четиридесет дена
след края на въстанието, когато Юстиниан се заел с изграждането на
нова катедрала, посветена на света София 2, като я издигнал от
развалините на Теодосиевата църква. Според Прокопий „императорът,
без да обръща внимание на всички въпроси за разходите, енергично
оказал натиск да започне работата по изграждането, събирайки
всички майстори от целия свят“. Главен архитект на Юстиниан бил
Антимий от Тралес, най-забележителният математик и физик на
епохата, на когото помагал Исидор от Милет, знаменит математик,
който възглавявал Платоновата академия в Атина. Църквата била
завършена за шест години и на 26 декември 537 г. патриарх Мена я
посветил на Божествената Премъдрост. Теодора заедно с Юстиниан
взела участие при изграждането на църквата, а нейният императорски
монограм е свързан с неговия върху величествените капители на
арките в наоса* и галериите.
Юстиниан издигнал също и възпоменателен паметник на самия
себе си в „Августеума“. Това била колосална колона, носеща огромна
бронзова конна статуя на Юстиниан, „в одеянията на Ахил“, според
Прокопий. Монументът останал на мястото си в продължение на
повече от хиляда години; на една немска гравюра от 1493 г. може да се
види, че статуята все още е на върха, издигаща се толкова нависоко,
колкото и куполът на „Света София“ – издържалия атаките на времето
паметник на неговото владичество.
През 532–537 г. Юстиниан построил също така и една нова
църква, посветена на света Ирина3, издигната на мястото на „Старата
църква“, разрушена по време на въстанието „Ника“. Както пише
Прокопий, „църквата, наречена на Ирина, която се намираше близо до
„Голямата църква“ [св. София] и беше изгорена заедно с нея,
император Юстиниан построи наново в по-големи размери, тъй че тя
едва ли отстъпваше на която и да е от църквите на Бизантион, освен на
тази на София.“
Една от благотворителните фондации наТеодора била хоспис за
паднали жени, основана от нея на азиатския бряг на Босфора, и била
наречена „Метаноя“, или „Покаяние“. Прокопий я отбелязва в своята
„Тайна история“:

„Теодора пък се стараеше да измисля наказания и за

прегрешилите с тялото си. И именно, събра повече от петстотин
блудници, които насред площада се отдаваха по за три обола, колкото
да припечелват препитанието си, изпрати ги на отвъдния бряг и ги
затвори в манастира, наречен „Покаяние“- с това ги принуди да
променят начина си на живот. Някои от тия блудници после се
хвърляха нощем от височината и така се отърваваха от
принудителната промяна.“*

В едно от последните проучвания се изказва предположението,

че Юстиниан е основал четиридесет църкви в Константинопол и
неговите предградия, от които Прокопий споменава тридесет в своята
книга „За постройките“. Единствените останали са „Света София“,
„Света Ирина“ и „Светите Сергий и Вакх“. Най-забележителната от
изчезналите църкви на Юстиниан била „Свети Апостоли“, голяма
базилика, издигната от него на мястото на първоначалната сграда на
„Свети Апостоли“, построена от Константин. Друга важна църква,
датираща от неговото управление, била „Свети Полиевкт“4, чиито
разкопани останки могат да се видят на хребета между Третия и
Четвъртия хълм. Църквата била основана от принцеса Аниция
Юлиана, дъщеря на Олибрий, един от последните западни
императори. „Свети Полиевкт“ била една от най-големите и
величествени църкви в Константинопол, надвишавана по размери
единствено от „Света София“. Тя била завършена в 527 г., в първата
година от владичеството на Юстиниан.
Някои от създадените от Юстиниан църкви оцелели като
параклиси, въпреки че първоначалните църкви, построени от него,
изчезнали, заменени от значително по-скромни сгради, изградени по-
късно. Една от тях е прочутото светилище на Богородица в Зудохос
Пеге5, „Животворящ източник“, което се намира извън Теодосиевите
стени, близо до вратата „Силиври“. Преданието разказва, че докато
един ден бил на лов в тракийските тревисти хълмове, Юстиниан
попаднал на тълпа жени, отправили се на поклонение към свещен
извор в Пеге, и те му казали, че неговите води имат огромна целебна
сила. Скоро след това той издигнал голяма църква до извора, като
използвал някои останали материали от „Света София“. Един от
неговите наследници там построил дворец и оттогава светилището на
„Зудохос Пеге“ станало любима императорска почивна резиденция.
Като изброява създаденото от Юстиниан в „За постройките“,
Прокопий дава лирично описание на светилището, което все още и
днес е място за поклонничество:
 „Той посветил друго светилище на Богородица на мястото,
наречено Пеге. На това място има гъста гора от кипариси и потънала в
цветя ливада посред парк, обрасъл с прекрасни шубраци, и извор,
тихо бълбукащ с нежния поток от сладка вода – всичко, особено
подходящо за светилище.“

Публичните градежи на Юстиниан включвали огромния

подземен резервоар на Първия хълм, известен като „Базиликанската
цистерна“6. Цистерната носи името си от обстоятелството, че е била
построена под „Стоа Базилика“, претърпяла големи поражения по
време на въстанието „Ника“ и след това възстановена от Юстиниан.
Между многото възстановени от Юстиниан сгради се включвали
и части от „Големия дворец“, разрушени по време на въстанието
„Ника“. Остатъци от „Големия дворец“7 са били разкопани на брега на
Мраморно море на Първия хълм, някои мозайки и архитектурни
детайли днес са изложени в Музея на мозайките под „Синята
джамия“8. Единствената част от „Големия дворец“, която още стои, е
дворецът „Буколеон“9, чийто разрушен скелет е част от морските
стени на брега на Мраморно море, а императорският монограм на
Юстиниан още може да се прочете на капитела на единствената
оцеляла колона.
Прокопий прекъсва разказа си за Втората персийска война, за да
опише ужасната бубонна чума, започнала в 542 г., която избухнала
първо в Египет, а на следващата година достигнала Константинопол.
Един съвременен историк изчислил, че от това бедствие само в
Константинопол умрели около 300 000 души, а по онова време
населението на града наброявало около половин милион.
След като Прокопий завършва разказа си за Втората персийска
война, започва да описва повторното завоюване на Северна Африка и
Италия. То почнало през ранното лято на 533 г., когато Велизарий
заминал от Константинопол като военачалник на един поход, в който
трябвало отново да завоюва Африка от вандалите. Както винаги
Антонина придружавала Велизарий, като взела със себе си своя млад
любовник Теодосий. Велизарий успял да победи вандалския крал
Гелимер на около шестнадесет километра извън Картаген, след което
завладял града на 15 септември 533 г. На следващата година той бил
повикан обратно от Юстиниан и взел със себе си около 3000 пленени
вандали, включително и самия победен Гелимер. След това Велизарий
бил възнаграден с триумф на Хиподрума, а в процесията след него
вървели Гелимер и други пленници.
Две години по-късно Юстиниан изпратил Велизарий на поход, за
да върне Италия от остроготите, а Антонина отново придружавала
мъжа си. Велизарий веднага разбрал, че силите му не са достатъчни,
за да постигне решаваща победа. Разстроен, през пролетта на 548 г.
той изпратил Антонина обратно в Константинопол, за да го защити
пред Теодора. Дългото є пътуване обаче било напразно, както пише
Прокопий в разказа си за войната в Италия: „По приблизително
същото време Антонина, жената на Велизарий, беше изпратена в
Константинопол с цел да осигури повече средства за воденето на
войната. Обаче императрица Теодора се разболя и напусна този свят,
живяла като владетелка двадесет и една години и три месеца.“ Така
Антонина се върнала в един потънал в траур град, Юстиниан бил
толкова съкрушен от скръб, че не могъл да я приеме. Антонина обаче
успяла да постигне да повикат Велизарий обратно в Константинопол,
защото императорската кампания в Италия била заплашена от
неуспех, а тя не искала вината за това да падне върху него.
Усилията на Юстиниан в полза на религиозното единство
включвали и изкореняването на всички остатъци от езичество в
империята. Неговото най-забележително действие в тази посока било
осъществено през 529 г., когато той затворил Платоновата академия в
Атина, последна крепост на езическата философия. Въпреки
закриването на академията управлението на Юстиниан дало
последното възраждане на класическата култура, която разцъфтяла в
Константинопол, след като Атина и други центрове на древна Гърция
били разрушени от варварите. И това било гръцко възраждане, по-
скоро християнско, а не езическо, защото по онова време латинският
малко се използвал в столицата, освен в дейността на
администрацията и правораздаването. Управлението на Юстиниан
създало историка Прокопий, юриста Тирбониан, учените Антамей от
Трал и Изидор от Милет, както и поетите Агатий Схоластик и Павел
Силенциарий. Някои от произведенията на двамата поети са запазени
в „Гръцката антология“, включително и тези три любовни епиграми,
първата от Агатий, а другите две от Павел, чиито чувства са напълно
езически по лицемерието, с което описва своята страст:

„Ако ме обичаш, не оставяй духът ти съвсем да коленичи и да

пълзи в мазно моление, а бъди малко по-устойчив в начините, по
които действаш, поне дотолкова, да вдигнеш вежди и едва да я
погледнеш. Защото работата на жените тъй или иначе е да
пренебрегват горделивостта и да правят за смях онези, които са
преобилно състрадателни. Най-добрият любовник е онзи, който
смесва двете, умерената плачевност с малко мъжка гордост.“

„Целувките на Галатея са дълги и мляскащи. На Демо са меки, а

на Дорис хапят. Коя вълнува повече? Сърце мое, ти си силно; ти знаеш
вече меката целувка на Демо и сладкия мед на нейната свежа уста.
Остани си тук; тя побеждава без рушвети; ако някой изпитва
удоволствие от друга, няма да ме откъсне от Демо.“

„Докато целувам Хипомен, сърцето ми си остава при Леандър;

прилепнала към устните на Леандър, аз нося образа на Ксант в ума си,
а докато прегръщам Ксант, сърцето ми се връща при Хипомен. Така,
дори и да му отказвам, аз го имам в обятията си и получавайки единия
след другия във всеобятните си ръце, се домогвам до богатството на
любовта. Нека който ме обвинява, да си остане в бедност.“

Друга епиграма от Агатий е насмешливо оплакване на една

двойка, застигната от смъртта in flagrante*:

„Един мъж тайно се наслаждаваше на нечестиво сношение,

откраднал обятията на жената на друг; но внезапно покривът падна и
погреба греховниците, още свързани. Един капан ги хвана двамата и
заедно те лежат в прегръдка, която никога няма да свърши.“

Много от византийските стихове в „Гръцката антология“ са

посветени на обществените бани в Константинопол, които, изглежда,
били социален център на града. „Notitia“ изброява осем thermae** в
града, най-голямата и най-прочутата от които били „Баните на
Зевксип“, наново построени от Юстиниан. „Баните на Зевксип“ се
споменават и от поета Леонтий Схоластик в една епиграма,
адресирана до негов приятел:

„От едната ми страна съвсем наблизо е „Зевксип“, приятна баня,

а от другата е Хиподрумът. След като гледаш надбягванията в
последния и се изкъпеш в първата, ела и почини на удобната ми маса.
После следобеда ще имаш много време за други надбягвания, като
съвсем отблизо ги наблюдаваш от стаята си.“

В някои от стиховете баните на Константинопол се споменават

като място за уговорени тайни срещи, както в една анонимна
епиграма за банско помещение със съмнителна репутация:

„Някои такива жени имат желание да се наслаждават (а те всички

го имат) и ти ще спечелиш големи очарования. Онази, която си търси
мъж, ще развълнува мнозина, които да є предложат брак. А която се
препитава от тялото си, ще има рояк любовници пред своята врата.“

Редица епиграми от Агатий и Павел описват красотите на

Константинопол и от техните стихове изглежда, че и двамата са
живели в къщи с изглед към морето. Както пише Агатий, „От три
страни аз гледам приятната шир на морето, огряван в слънчева
светлина от всички квартали.“ А Павел в епиграмата си „ На една
къща върху висок хълм в Константинопол“ отбелязва, че „… една стая
с хубав изглед е по-сигурна собственост от някоя добродетел“. Един от
издадените от Юстиниан закони отново се опитва да защити изгледа
към морето на домопритежателите от възможността да бъде
препречен от незаконни постройки и постановява:

„В този наш царствен град една от най-приятните наслади е

изгледът към морето; и за да я запазим, ние постановихме нито една
постройка да не се издига в обхват тридесет метра от морския бряг.
Това разпореждане беше нарушено от някои. Те първо издигат сгради,
които отговарят на законите; след това пред тях издигат заслон, който
отрязва изгледа към морето, без да нарушават закона; след това вътре в
този заслон издигат сграда; и накрая преместват заслона. Всеки, който
нарушава закона по този начин, ще трябва да бъде принуден да
разруши сградата, която е издигнал, и да заплати глоба в размер на
четири и половина килограма злато.“

Юстиниан никога вече не бил същият след смъртта на Теодора и

се отдалечил от хората край себе си, пренебрегвал държавните дела и
отлагал решенията, като прекарвал цялото си време, занимавайки се с
неясни теологически проблеми. Неговата голяма имперска мечта вече
се била осъществила, защото империята му сега се простирала от
персийските граници през Мала Азия до Балканите и Италия, както и
до югозападния бряг на Испания, по североафриканския бряг през
Египет, Светите земи, Сирия и Месопотамия. В книгата си „За
постройките“ Прокопий изброява стотиците крепости, които
Юстиниан издигнал, за да защити границите на своята огромна
империя. Авторът пише и за колосалните суми за безкрайните войни,
водени, за да се завладеят отново изгубените доминиони на Рим, и за
огромните разходи, направени от императора за основаването на
църкви и други постройки в Константинопол и навсякъде другаде в
империята. Всичко това довело държавата буквално до банкрут в края
на неговото владичество, като съкровищницата била толкова
изпразнена, че дори „Дългите стени“ на Анастасий не могли да бъдат
ремонтирани. Това подтикнало хунското племе котригури да нахлуе в
Тракия под ръководството на своя вожд Заберган, който в 559 г.
обсадил Константинопол по време, когато всички имперски сили били
по границите. Юстиниан нямал друг избор, освен да повика още
веднъж Велизарий, който живеел уединено. Велизарий събрал толкова
мъже, колкото могъл между населението на Константинопол,
подсилил ги с триста ветерани от своите италиански походи и
потеглил да защити града. Неговата малка войска заобиколила
огромната орда на варварите, които се обърнали и побягнали, за да
спасят живота си, и никога повече не заплашили Константинопол.
Но дори и тогава за Велизарий нямало нито покой, нито награда,
защото след три години бил неправилно обвинен, че е участвал в
заговор за убийството на Юстиниан. В резултат бил поставен под
домашен арест до юли 563 г., когато убедили Юстиниан да го
помилва. Велизарий умрял в Константинопол през март 565 г., само
няколко месеца преди Юстиниан. Жена му Антонина го надживяла с
няколко години, които прекарала в мизерно уединение в един
манастир, защото когато Велизарий умрял, държавата сложила ръка
върху цялото му имущество и я оставила да мизерства. Тъжният край
на Велизарий дал храна за възникването на една апокрифна легенда, в
която цяла Европа вярвала по-късно. Това е приказката, че последните
години от живота си той прекарал като сляп просяк по улиците на
Константинопол, а онези, които му подхвърляли по някоя медна
монета, не знаели, че той е великият военачалник, който спечелил
победи на три континента и бил възнаграден с триумф на Хиподрума.
Епохата на Юстиниан щяла да завърши в атмосфера на дълбока
потиснатост и с чувството за надвиснала гибел, усилващи се от
поредица земетресения, поразили Константинопол между 553 и 557 г.
Тези трусове отслабили сградите на „Св. София“ и когато на 7 май 558
г. станало ново земетресение, то силно увредило „Голямата църква“,
предизвиквайки срутването на източната част от главния купол.
Юстиниан се надигнал, за да започне веднага ремонта, и поставил
проекта под ръководството на Изидор Млади, племенник на Изидор от
Милет. Възстановената църква била наново осветена на Бъдни вечер в
563 г., а Юстиниан възглавил процесията в колесница заедно с
патриарх Евтихий.
Юстиниан продължавал да изпълнява императорските си
задължения до последния ден на своя живот, 14 ноември 565 г., когато
паднал мъртъв от удар или инфаркт. Два дена по-късно той бил
отнесен в новия мавзолей, който изградил в църквата „Свети
Апостоли“, където бил погребан в порфирен саркофаг до този на
Теодора.
Когато починал, Юстиниан бил осемдесет и три годишен и
управлявал повече от тридесет и осем години – най-знаменитото
управление в историята на Византийската империя. И все пак,
завършвайки разказа си за владичеството на Юстиниан, хронистът
Евагрий пише, че „така умря този принц, след като изпълни целия
свят с шум и тревоги: и след като до края на живота си получаваше
възнаграждението за своите злодеяния, той отиде да потърси
справедливостта, което беше негово задължение пред правосъдния
престол на ада“. Възгледът на съвременните историци е по-щедър, те
гледат на управлението на Юстиниан като на златна епоха в
историята на Византия, образци за която са неговата огромна църква
„Света София“ и имперската му визия за повторното завладяване на
изгубените доминиони на Римската империя.
Такова било и впечатлението, което постройките създавали преди
хиляда години, когато посланиците, изпратени от киевския княз
Владимир, докладвали на своя господар какво са видели в
императорския град и съобщили с благоговение пред „Голямата
църква“:
„Не знаехме дали сме на небето, или на земята. Защото няма на
земята такъв блясък и такава красота и ние нямаме думи да я опишем.
Знаем само, че Господ обитава там между хората и че тяхната служба
е по-прекрасна от церемониите на другите народи. Не можем да
забравим тази красота.“

ГЛАВА 9
Борбата за оцеляване
565–717
Само няколко години след смъртта на Юстиниан границите на
Византия от всички страни били нарушени от нашественици и през
следващото столетие и половина империята била подложена на
безнадеждна борба за оцеляване.
Юстиниан бил наследен от племенника си Юстин II, чиято жена
София била племенничка на Теодора. По време на управлението на
Юстин в империята нахлули от изток персийците, а от север един
централноазиатски народ, аварите, които тръгнали към Балканите.
Яростната атака на нашествениците довела нестабилния Юстин до
пълно умствено разстройство, от което той никога не се възстановил.
Хронистът Йоан от Ефес съобщава, че когато Юстин се чувствал по-
спокоен в някои моменти, неговото единствено забавление било да
кара около двореца количка играчка, докато наоколо му свирели
музиканти. След това обаче той избухвал в неописуема ярост и се
опитвал да ухапе съпровождащите го. Тъй като понечвал да се хвърли
през прозорците на двореца, трябвало да им поставят решетки, за да
го опазят.
След смъртта на Юстин в 578 г. на престола се възкачил Тиберий
II. Той управлявал до смъртта си в 582 г. и бил наследен от Мавриций,
кападокиец, който командвал императорската армия в Мала Азия. По
време на управлението си в продължение на две десетилетия
Мавриций държал както персицийте, така и аварите на почетно
разстояние. Междувременно той поставил начело на екзархийските
области Равена и Картаген заместник-императори, така че в края на
VI в. бъдещето на империята изглеждало сигурно.
По природа Мавриций бил скептик и това го накарало да
заповяда да се разследва предполагаемото чудо, което ставало всяка
година в мартириона на света Ефимия в Халкедон, в деня на
годишнината от нейната мъченическа смърт. Ето как записал този
инцидент хронистът Теофилакт:

„Чудото изглеждаше съвсем невероятно за онези, които не му бяха

свидетели. Защото, въпреки че тялото беше положено в гроба преди
четири века или приблизително толкова, на споменатия ден
[годишнината от мъченичеството є] главният свещеник на църквата в
онези части започваше да попива с гъба фунтове кръв от мъртвото
тяло… и ги раздаваше на множеството в малки съдове, направени от
стъкло. Тогава на император Мавриций прибързано му дойде на ум, в
двадесетата година на неговата императорска власт, една идея относно
божествеността на душата и той приписа чудото на човешки умения.
От гроба съответно беше свалена сребърната му орнаментация и
гробницата беше охранявана с печати, защото такъв беше гласът на
безочливото неверие. Но когато определеният ден настъпи, провериха
печата, провериха тайната, изследваха чудесата и чрез чудесата тя
стана свидетел на собствената си сила: още веднъж реки от ухаеща
кръв потекоха от гробницата, тайната избликна обилно и гъбите се
обогатиха със свята кръв, а мъченичеството умножаваше сиянието. По
този начин мъченицата даде поука на императора. А в отговор на
преизобилното струене на кръв той изля потоци сълзи и въздаде
почит на сиянието и уханията с порой от очите си, изричайки: „Чуден
е Бог в своите светци!“.“

В началото на 692 г. императорската армия на Дунава се

разбунтувала под ръководството на един центурион на име Фока,
който узурпирал трона и обезглавил Мавриций и петте му сина.
Хронистът Теофан започва разказа си с това събитие и пише: „Фока
заповяда главите им да бъдат изложени на Хебдомон за няколко дена.
Обитателите на града идваха да ги гледат, докато от тях започна да се
издава зловоние.“
През следващите шест години персийците под ръководството на
цар Хозров II прекосили Армения, Месопотамия, Сирия и Палестина,
след което нахлули в Мала Азия и проникнали до Халкедон,
оставяйки смърт и разрушения по пътя си. По онова време
Константинопол бил раздиран от метежи и размирици, жестоко
потушавани от Фока. Междувременно аварите били пратени да
нахлуят на Балканите, защото те и всички други вярвали, че
императорът е загинал.
Когато всичко изглеждало загубено, империята била спасена от
Ираклий, екзархийския управител на Картаген, който изпратил флота
в Константинопол под командата на сина си, също наречен Ираклий.
Флотата стигнала в Константинопол на 3 октомври 610 г., в града
избухнало въстание и Фока бил свален. Фока бил отведен пред
Ираклий Младши и после обезглавен, след което останките му били
публично изгорени на „Форум Бовис“. По-късно в същия този ден
младият Ираклий бил коронован за император.
Ираклий прекарал дългото си владичество в почти непрекъснати
битки срещу персийците и аварите, които отначало продължили да
напредват въпреки неговите усилия. През 615 г. една персийска армия
разорила Мала Азия и още веднъж достигнала чак до Халкедон. Това
накарало Ираклий да пренесе тялото на св. Ефимия в
Константинопол, където било положено в посветено на нея
светилище, близо до Хиподрума. Аварите нападнали предградията на
града през юни 617 г., но огромните Теодосиеви стени се оказали
голямо препятствие за тях и те били принудени да отстъпят, като
отвели със себе си повече от четвърт милион пленници от Тракия.
Сега положението изглеждало безнадеждно и Ираклий обмислял
възможността да напусне Константинопол и да установи столицата си
в Картаген. Това предизвикало паника между жителите на
Константинопол и те принудили патриарх Сергий да накара Ираклий
да се закълне, че никога няма да изостави града на варварите.
Преди Ираклий да замине на поход срещу персийците, той
пренесъл в Константинопол мощите на св. Теодор Сикейонски, за
които вярвал, че ще защитават града. Това е отбелязано в „Житие“ на
свети Теодор, който бил роден към края на управлението на
Юстиниан. Житието започва с разказа за раждането на Теодор от
„една твърде прекрасна дева“, наречена Мария, която заедно с майка
си и сестра си държала странноприемница на пътя между столицата и
Анкира, където трите „упражнявали професията на хетери“. Една нощ
Мария приела гостенин от Константинопол, „добре известен мъж на
име Козма, който станал популярен на Хиподрума с изпълненията си
на акробатични номера върху камили“.
По пътя си към Изтока той останал известно време в
странноприемницата и като видял Мария и колко прекрасна е тя, я
пожелал и я взел в леглото си. От този съюз тя заченала и видяла в
съня си необикновено блестяща звезда, която се спуснала от небето в
утробата є. Цяла трепереща, Мария „се събудила със страх и разказала
видението, което имала през нощта, на Козма... и той є казал: „Добре
се грижи за себе си, мила, защото Бог навярно ще те наблюдава и ще
ти даде син, който ще бъде удостоен да стане епископ.“ С тези думи
той я оставил на утрото и, ликувайки, поел по пътя си.
Теодор действително станал епископ в началото на управлението
на Мавриций, от което време бил почитан като чудотворец. Мавриций
го поканил в Костантинопол и „му оказал голяма почит“, а „за
краткото време, през което Теодор останал в столицата, Господ чрез
него направил големи чудеса в града“. Теодор се върнал в
Константинопол, след като Мавриций бил свален от Фока, когото той
лекувал от подагра. В същото врече обаче Теодор увещавал Фока,
казвайки, че „трябва да престане да убива хора и да лее кръв, и при
тези думи императорът много му се разгневил“.
Теодор бил критичен също и към константинополските
аристократи, както пише биографът му:

„Мнозина в Константинопол, и особено онези по високите места

били привикнали да отиват в баните след Причастие. Теодор осъжда
тази практика. Много от катедралните духовници отиват при него и
го питат дали това проклятие е подкрепено в Писанието, или се
основава на особено разкриване. Теодор отговаря, че Господ му
открил, че онези, които се къпят след получаването на Светото
Причастие чрез разпътство и за радост телесна, извършват грях,
„защото никой, който се намазал с мирта и благовония, не може да
измие приятния мирис след това и никой, който е обядвал с
императора, не бяга после право към баните.“

Много от чудесата на Теодор включвали и екзорцизъм*, както е в

един случай, когато той пресичал проливите от витинското
пристанище Пиле:

„Теодор прогонва демона от един свой спътник в лодката, когато

пресичал от Пиле към Константинопол; демонът тайно действал в
мъжа от много години и докато плували, жестоко мъчил светеца.
Другите пътници, които не знаели, че мъжът е обладан от бесове, му
казали да стои мирен и да не обижда светеца по този скандален и
пиянски начин. Теодор ударил мъжа по гърдите и като направил
кръстния знак, принудил демона да излезе. Онези в лодката видели
беса да излиза през устата на мъжа във вид на мишка.“

Редица случаи в „Житието“ на свети Теодор разкриват неговата

сила да предсказва, както този от началото на неговото служение,
след като станал игумен на един манастир в Галатия. Теодор решил,
че неговият стар мраморен потир за причастие вече не е подходящ, и
наредил на един от монасите си да купи нова сребърна чаша в
Константинопол. Върху чашата имало императорски печат, който
свидетелствал, че е направена от чисто сребро, но Теодор имал
основания да мисли, че скъпоценният метал по някакъв начин е
осквернен, и я върнал в дюкяна. Когато го сторил, златарят признал,
че чашата наистина е осквернена, защото среброто, от което била
направена, дошло от едно претопено сребърно нощно гърне на
някаква хетера.
Освен това Теодор бил и голям целител както на физически и
умствени заболявания, така и на душевни разстройства и служил като
лекар и психиатър наред с духовния си сан, както пише неговият
биограф към края на „Житието“:

„ И пак, ако някой имаше нужда от лечение за някакво

заболяване, хирургическа намеса, очистително или горещи извори,
този боговдъхновен мъж предписваше най-доброто за всеки, защото
дори в техническите въпроси беше станал опитен лекар… И на онези,
които му разкриваха, че имат съмнения и скрити заболявания на
сърцето, той даваше подходящ и лечителен съвет; а на онези, които
бяха прегрешили по някакъв начин, той налагаше определен срок на
покаяние и ги пречистваше, като им предписваше връзване, молитви и
милосърдни дела.“

Ираклий повел своите армии в два успешни похода срещу

персите, във втория от които бил ранен в ръкопашна битка. Преди
началото на втория поход заплахата от нахлуване на аварите в Тракия
принудила Ираклий да изпрати част от армията си обратно, за да
защитава Константинопол. После, в 626 г., аварският каган нахлул в
Тракия с голяма орда, в която се включвали българи, славяни, хуни,
скити и гепиди. В същото време огромна персийска армия тръгнала
през Мала Азия и спряла на лагер край Халкедон в очакване да
координира нападението си срещу Константинопол с аварите. В един
момент аварите почти се промъкнали през стените на най-слабото им
място, където укрепленията започват да слизат към Златния рог във
Влахерна, но Богородица Влахернитиса внезапно се появила и
разпръснала варварите – или поне така разказвали гръцките
защитници там. След това в средата на август пристигнали новините
за голяма римска победа в Месопотамия и персите и аварите снели
обсадата и тръгнали назад към родните си земи. Така
„богохранимият“ град Константинопол бил спасен, а местното
население отдало специални благодарности на Богородица в нейния
храм във Влахерна, като пеело химн, съставен от патриарх Сергий,
един акатист, който и днес е част от литургията в Гръцката
православна църква.
Скоро след това Ираклий наредил да се изградят нови укрепления
на северния край на стените край Златния рог. Тези укрепления,
познати под името „Ираклиевите стени“, били предназначени да
защитават храма във Влахерна, откъдето аварите едва не нахлули в
града.
После Ираклий съсредоточил силите си по източната граница и
на 12 декември 627 г. спечелил голяма победа над персийския цар
Хозров, който скоро след това бил убит и наследен от сина си Кавад-
Сирой. Новият цар помолил за мир и приел условията на Ираклий,
които включвали връщането към империята на всички спорни
територии.
Междувременно една нова и далеч по-забележителна сила се
появила в Арабия, където с бягството на пророка Мохамед от Мека в
622 г. започнала ислямската ера. Въоръжената мощ на исляма станала
очевидна в 636 г., когато една римска армия под командването на
брата на императора, Теодор, била буквално унищожена от арабите в
битката при Ярмук в Йордания. Това отворило цяла Сирия и Йордания
за арабите, които завзели Йерусалим в 638 г., а след две години и
Кесария, като в същото време силите им прегазили и Египет.
Тогава Ираклий вече умирал, душата му била разбита от загубата
на всичко онова, което успял да завоюва с толкова големи усилия.
Накрая той починал на 11 февруари 641 г. и бил погребан в „Светите
Апостоли“. Хронистът Никифор отбелязва, че предсмъртното
желание на императора било гробницата му да остане отворена в
продължение на три дена, след като положат тялото в нея, защото,
изглежда, се страхувал, че може да го сполети съдбата на Зенон, който
според слуховете бил погребан жив.
Ираклий сложил началото на една династия, която управлявала
седемдесет години след смъртта му. Двама от неговите синове,
Константин II и Ираклоний, властвали като съимператори за няколко
месеца през 641 г. Константин умрял от туберкулоза на 24 май същата
година, а към края на септември Ираклоний бил свален от сената и
изпратен в изгнание заедно с майка си Мартина. Сенатът заповядал да
отрежат носа на Ираклоний, за да се предоврати връщането му на
власт – първият пример във византийската история на
обезобразяването, познато под наименованието rhinometia*, а езикът
на Мартина бил разцепен.
Ираклоний бил наследен от осемгодишния си племенник
Константин, син на Константин II. Управлението на Константин III
представлявало почти непрекъсната битка срещу арабите, които първо
нахлули в Мала Азия през 641 г., а флотилиите им ограбвали
бреговете и островите на източното Средиземноморие. Арабското
нахлуване толкова подтиснало Константин, че в 660 г. решил да
напусне Константинопол и да установи столицата си на запад. Той
веднага се насочил към Сицилия и в 663 г. се спрял в Сиракуза, която
направил свой главен щаб. Две години по-късно императорът пратил
да доведат жена му и синовете му, за да се присъединят тук към него,
но жителите на Константинопол отказали да ги пуснат, защото се
страхували, че градът им може да изгуби своето положение като
императорска резиденция и да бъде изоставен на варварите. Това
решило съдбата на Константин и на 15 юли 668 г. той бил убит в
Сиракуза.
Константин бил наследен от по-възрастния си син, също на име
Константин, който бил шестнадесетгодишен, когато се възкачил на
престола. Константин IV прекарал по-голямата част от управлението
си, защитавайки империята срещу арабските нашествия, започнати от
халифа Муавия. Първото нахлуване станало в 668 г., когато една
арабска армия под водачеството на сина на Муавия, Язид, пресякла
проливите и нападнала Константинопол по суша, но не могла да
пробие Теодосиевите стени и била принудена да се оттегли.
Следващият пристъп започнал в 674 г., когато една арабска армия
окупирала Кизик, който флотилията на Муавия тогава използвала за
база, за да атакува Константинопол. Византийците приложили своя
„гръцки огън“ с унищожителен ефект, като си послужили със сифони,
за да разпръскват огнената течност върху арабските военни кораби и
да ги обгръщат в пламъци. Арабската флотилия била принудена да се
оттегли в Кизик, откъдето през следващите четири години срещу
Константинопол всяка година били предприемани нови атаки, но
всеки пристъп бил разгромяван чрез ужасния „гръцки огън“. Накрая
арабите се отказали след петата си атака срещу Константинопол през
лялото на 678 г. и отплували обратно към Средиземно море, където
флотилията им била потопена от буря. Тогава Муавия се принудил да
приеме условията на Константин и се съгласил на тридесетгодишен
мирен договор.
Освен това Константин трябвало да се справи с теологичните
спорове относно учението на монотелетизма, което поддържало
твърдението, че Христос има две природи – човешка и божествена, но
само една воля. Константин се опитал да сложи край на пренията,
като свикал Шестия вселенски събор, който заседавал в
Константинопол от 7 ноември 680 г. до 16 септември 681 г. Той взел
активно участие в разискванията, които накрая осъдили
монотелетизма и отлъчили от църквата неговите поддръжници.
 Докато съборът още заседавал, се появил един монах на име
Полихроний, който поддържал монотелетизма, и обявил, че може да
връща мъртвите към живот, като поставя върху тях символа на вярата.
Събралите се епископи решили Полихроний да покаже своята сила
публично в „двора на обществената баня, която се нарича
„Зевксипова“. За демонстрацията бил донесен трупът на един току-що
починал мъж, Полихроний поставил върху тялото своя символ на
вярата и се молил в продължение на няколко часа, но без никаква
полза.
Константин починал в края на юли 685 г. и бил наследен от сина
си Юстиниан, който тогава бил шестнадесетгодишен. След две години
Юстиниан II предприел успешен поход срещу славяните, които
толкова успешно се били настанили в Гърция, че страната била
наричана Склавиния. След това Юстиниан разселил славяните в Мала
Азия в продължение на политиката, чието начало сложил баща му, но
в много по-големи мащаби.
През шестата година от своето владичество Юстиниан
председателствал един събор, наречен „Куинисекстум“*, тъй като
допълнил постановленията на Петия и Шестия вселенски събор.
Някои от 102-та канона забранили все още продължаващото спазване
на езическите празници и обичаи, като този на Брумелия, когато
жителите на Константинопол се маскирали и танцували по улиците –
празник, който и днес се чества по време на гръцкия „Апокреас“, или
карнавала. Канон 21 забранявал мимите, пантомимите и
представленията, в които участвали животни; Канон 24 не позволявал
на свещениците да присъстват на театрални представления и игри на
Хиподрума; Канон 62 забранявал публичните танцови изпълнения на
жени, носенето на женски дрехи от мъжете и обратното,
призоваването на името на Дионисий по време на гроздобера и
празнуването на лятното слънцестоене, когато млади мъже
прескачали големи огньове, въпреки че тази практика все още се е
запазила на празника на свети Йоан Кинегос, Ловеца.
Към края на 695 г. Юстиниан бил свален и на негово място като
император бил поставен патрицият Леонтий. Леонтий убедил
поддръжниците си да запазят живота на Юстиниан, тъй че те вместо
да го убият, сцепили езика и отрязали носа му. Юстиниан, който
оттогава получил прозвището „Риномет“ („човек с отрязан нос“), бил
заточен в манастира „Далмату“ в Псаматион. По-късно бил изпратен в
изгнание в Крим, след което според Георгиос Монах „отвсякъде
настъпил мир“.
Нямало обаче мир във Византия, която сега навлязла в една от
най-хаотичните епохи в своята история. Три години след
възшествието си на престола сам Леонтий бил детрониран и заменен
от адмирал Апсимар, който приел името Тиберий III. После отрязали
носа на Леонтий, след което и той на свой ред бил заточен в
манастира „Далмату“.
Междувременно Юстиниан започнал нов живот. В 704 г. той
успял да избяга от Крим и потърсил убежище при хагана на хазарите.
Хаганът се отнасял към него с голяма почит и му дал ръката на сестра
си, която приела името Теодора, когато се омъжила за Юстиниан.
След това Юстиниан се отправил към двора на българския хан Тервел,
който се съгласил да му даде войска, за да си възвърне властта.
Юстиниан и българските му съюзници тръгнали към
Константинопол, който през пролетта на 705 г. завладели с малко
кръвопролитие, и Тиберий избягал, за да спаси живота си. Юстиниан
бил акламиран като император и си възвърнал престола, изгубен от
него преди десет години. А rhinokopia-та не била препяствие, защото
хронистът Агнелий от Равена казва, че Юстиниан носел изкуствен
нос от „чисто злато“, за да прикрие обезобразяването си.
Хората на Юстиниан заловили Тиберий и го довели обратно в
Константинопол, където на 15 февруари 706 г. той и Леонтий били
заведени на Хиподрума, за да се изправят лице срещу лице с
Юстиниан. Така последният получил своето сладко отмъщение,
седнал на трона в „Катизма“, докато двамата свалени императори
лежали вързани пред него, а той бил стъпил с двата си крака върху
вратовете им и наблюдавал надбягванията. В края на състезанията
Леонтий и Тиберий били обезглавени, след което останките им били
хвърлени в морето.
Второто управление на Юстиниан продължило до 711 г., когато
бил детрониран и убит във въстанието, предвождано от арменския
военачалник Филипик Вардан. Веднага след възкачването си на
престола Филипик заповядал да екзекутират малкия син на
Юстиниан, Тиберий, който „бил заклан като овца“ според един от
хронистите. Така императорската династия на Ираклиевци свършила
с шестото си поколение, 101 години, след като Ираклий се възкачил на
трона.
Филипик бил един от тримата ефимерни императори,
управлявали през следващите шест години, а негови приемници били
Анастасий II и Теодосий III, а те и тримата били свалени и заточени в
манастири. Преди да заеме престола, Теодосий бил бирник в
Адраматион. През лятото на 715 г. той работел в канцеларията си,
когато въстаналите войници, които искали да детронират Анастасий
II, минали през Адраматион на път за Константинопол. Един от
бунтовническите командири го попитал как се казва и когато той
отговорил „Теодосий“, командирът му заявил, че е достатъчно добър,
за да го определят за император. Теодосий енергично се възпротивил,
но въстаниците го взели със себе си и го отвели в Константинопол,
където го обявили за император, след като Анастасий II бил свален.
Теодосий управлявал само две години и бил принуден да абдикира в
полза на един нов, далеч по-квалифициран кандидат, който се
възкачил на престола под името Лъв III. На Теодосий било позволено
да се оттегли в манастир в Ефес, където живял в покой и святост до
края на дните си. Неговият гроб в Ефес се превърнал в светилище и му
били приписани чудеса на изцеление, тъй че той скоро бил
канонизиран за светец. Византийските историци го наричат Теодосий
Неохотния.

Междувременно нова династия се възцарила в Константинопол,

където започвала дългата нощ на Ранното средновековие – време, в
което светлината на класическата гръко-римска култура там почти ще
изчезне, както вече била изчезнала в Рим и Атина.

ГЛАВА 10
Иконоборческата криза
717–845
Лъв III бил на тридесет и две години, когато узурпирал трона,
използвайки властта си на командир на армията в Мала Азия, за да
завземе контрола над града. Той превел войските си през „Златната
порта“ на 25 март 717 г., а по-късно същия ден бил коронован за
император в „Света София“.
 Арабите обсаждали Константинопол в 717–718 г., но безуспешно,
тъй като Лъв водел силите си да отбиват атаките им както по суша,
така и по море и унищожил флотилията на сарацините с „гръцки
огън“. Населението приписало избавлението на града си на
Богородица Одигитрия (Водителка), чиято света икона, по преданието
рисувана от свети Лука, била изнесена в процесия около Теодосиевите
стени по време на обсадата.
Управлението на Лъв III видяло началото на най-големия
религиозен сблъсък в историята на Византия, иконоборческата криза.
Кризата започнала в 726 г., когато Лъв изпратил свои императорски
стражи да свалят голямото изображение на Христос, което висяло над
портата на Халке. Това била най-прочутата религиозна картина в
града и Лъв мислел, че нейното сваляне ще бъде подходящо начало на
кампанията му за унищожаването на всички икони в империята,
защото бил убеден, че те са форма на идолопоклонничество.
Почитателите на иконите се опитали да предотвратят свалянето на
картината и в борбата командирът на гвардията бил убит. Тогава
стражата се нахвърлила върху иконопочитателите и убила техния
водач, благородната дама Теодосия. По-късно Теодосия била
канонизирана и станала светица покровителка на иконопочитателите,
които є посветили църква1, постройката, известна днес под името
„Гюл Джамии“.
Освен това Лъв решил да унищожи култовете, свързани с
поклонението пред светците, от които света Ефимия Халкедонска
била може би най-популярна в града. Хронистът Константин Теоски,
писал в Х в., описва как Лъв нахлул в църквата на света Ефимия край
Хиподрума, където все тъй неразложеното є тяло почивало в един
ларнакс, или саркофаг.

„Този нечестив император дошъл в една тъмна нощ с други от

неговата безбожна религия и като отворил ларнакса, извадил мощите
[тялото на Ефимия] от ковчега, в който били затворени, заменил ги с
някои изсъхнали кости, които донесъл със себе си, и си тръгнал. Той
поместил реликвите в един от параклисите в двореца, където неговите
сестри и дъщери можели тайно да идват и да ги почитат с благовония
и тамян. Като чул за това поругание, [Лъв] ги хвърлил в морето… а на
следващия ден свикал един нечестив selention [събор] и като извадил
език срещу светицата, казал: „Вървете и сами вижте погрешката на
онези, които казват, че мощите на Ефимия са се съхранили цели и че
от тях тече миро.“ Така те отишли и не открили плът върху сухите
кости – костите, които той хвърлил в ларнакса, и извикали в лудостта
си, че всички изцеления са били лъжа и измама, и унищожили
ларнакса и олтара с него, и превърнали църквата в обител за
некръстени необразовани люде, изпращайки там военнопленници,
доведени като плячка в столицата. А други, майстори на брони и
черноработници, установили там ковачниците си. Така те превърнали
църквата в мирска сграда, а тъй като бемата [издигнатото място, в
което се намират олтарът и троновете на свещениците] била свещено
място, поставили там отходно място.“

Действията на Лъв довели до бунтове както в армията, така и във

флота, но той лесно ги потушавал. След това придал официална
форма на своята иконоборческа политика и в 730 г. издал едикт, който
забранявал поставянето на изображения в църквите и манастирите на
територията на империята. Лъв починал на 18 юни 714 г., оставяйки
зад себе си една империя, разкъсвана от вътрешни борби поради
неговата кампания срещу иконите.
Иконоборческата политика на Лъв била безмилостно продължена
от неговия син и приемник, Константин V, наречен от византийските
хронисти Копроним, или „Посерко“, защото се бил изпуснал, докато
го кръщавали в „Света София“.
Шест години след възшествието на престола на Константин V
Константинопол бил поразен от страхотна чумна епидемия, която
оставила града „почти необитаем“ според хрониста Никифор.
Населението вярвало, че чумата се дължи на Божия гняв, предизвикан
от иконоборчеството на императора. Константин бил принуден да
засели наново града с преселници от Гърция и Егейските острови.
Обаче населението на Константинопол никога вече в историята на
Византия не достигнало онова равнище, което имало по времето на
Юстиниан.
„Житията“ на светците са богати източници за живота в града в
епохата на Ранното средновековие. Между тези светци са и някои
юродстващи свети хора като свети Андрей Юродиви. Андрей бил
бивш скитски роб, който, след като съзрял светлината, започнал нов
живот, обикаляйки улиците на града, а през нощта спял в
Константиновия форум. В неговото „Житие“ се разказва, че
епифанията* на Андрей станала в църква в касапския квартал
„Макелой“, а след това любимото му свърталище бил кварталът на
пекарите „Артополейа“. Един ден Андрей скитал по площад, където
обикновено се продавали скъпи украшения, и когато презрително
извикал „Плява!“, някакъв минаващ му отговорил: „Ако искаш да
продаваш слама, върви на „Анемодулион“!“
Това е едно от редките места, в които се споменава
„Анемодулион“, паметник, издигнат между „Артополейа“ и „Форум
Таври“. Построен от Теодосий II, той представлявал пирамидална
конструкция, на чийто връх била поставена женска фигура, която
служела за ветропоказател, а базата є била украсена със скулптури,
символизиращи четирите сезона и техните характерни ветрове.
Андрей бил почитан от константинополските бедняци, които по
онова време били много. Но той се стараел да не унижи дори и най-
злощастния бедняк и, както се разказва в един случай от „Житието“
му, се изхитрявал да им дава пари, без те да разбират, че това е
милостиня.

„Някои, които обичали Христа, доброволно давали пари на

Андрей, въпреки че той не ги търсел. Но Христос се грижел за него.
Колкото и да му давали, той приемал. През целия ден получавал от
двадесет до тридесет медни монети, че и повече. Той знаел едно място
по-встрани, където се събирали бедните, и отивал там, като държал
монетите в ръка, сякаш си играел с тях, тъй че те не можели да знаят
какво иска да направи, и, седнал сред тези бедни люде, си играел с
монетите. Когато един от бедняците се опитал да сграбчи няколко
монети, той го ударил. Тогава другите, като се затекли да помогнат на
другаря си, започнали да бият Андрей с тоягите си. А той, като се
направил, че това е повод да избяга, разсипал всички монети и всеки
си грабнал по някоя и си я задържал.“

Свети Андрей бил екзорцист и една жена, която мислела, че е

обладана от бесове, потърсила помощ от него. Мъжът на жената бил
пияница и тя се опитала да го излекува, като повикала баяч. Баячът
излекувал мъжа є, но после самата тя започнала да има тревожни
съновидения, в които била преследвана от етиопци и огромни черни
кучета, а в друг кошмар видяла себе си как на Хиподрума прегръща
голите мъжки статуи, „подтиквана от нечисто желание да се сношава
с тях“. Свети Андрей изгонил нейния демон на желанието, а тя и
нейният трезв мъж живели щастливо до края на живота си.
Някои от биографиите на средновековните византийски светии са
написани във формата на „сборници с чудеса“, както „Житието“ на
свети Артемий. Едно от чудесата, приписвано на свети Артемий, е
изцелението на човек, който страдал от заболяване на тестисите. Той
изпратил човека при някакъв киликийски бронзолеяр на
„Халкопратейа“. Започнал комичен спор, при който киликиецът
ударил бедния човек с чук по тестисите и така го излекувал от
заболяването му.
В чудесата на свети Артемий са замесени мнозина представители
на занаятчийските гилдии в Константинопол, а между неговите
пациенти има ковач на стрели, кожухар, свещолеяр, бижутер и
майстор на сребърни изделия, от чиито истории става ясно, че
членовете на една гилдия действали също така и като банкери и
лихвари. В „Житието“ на свети Теодор Тирон също се говори за
майстори на сребърни изделия, а чудесата на този светец се свързват с
връщането на изгубената собственост на хора, станали жертва на
грабеж или други нещастия. В последния епизод от неговото „Житие“
се говори за построяването на църква2 в Константинопол, посветена
на свети Теодор Тирон, чиято сграда днес е известна под името
„Килисе Джамии“.
Гилдиите в града са изброени в „Книгата на префекта“, сборник с
разпоредби, засягащи дейността на гилдиите в Константинопол, която
била под наблюдението на префекта на града. Това е друг богат
източник на информация за живота в Константинопол през
средновековната епоха. Така например „Книгата на префекта“
отбелязва, че гилдията на продавачите на месо се деляла на две
корпорации – на касапите и на търговците със свинско месо, а освен
нея имало и друга гилдия на онези, които колели животните, а след
това сами продавали месото им. Членовете на тези три гилдии
трябвало да действат на два определени пазара, „Стратегион“ и
„Форум Таври“. Те трябвало да определят цените под наблюдението
на префекта, въпреки че трябвало да плащат такса, независимо от това
колко продавали, за главите, краката и вътрешностите на закланите
животни. Тези действия били надзиравани от чиновник, наречен
„ботрос“, който контролирал също така и животинския пазар на
„Форум Амастрианум“, където бил и пазарът на коне.
„Книгата на префекта“ отбелязва, че мнозина от свещолеярите
имали магазини близо до „Света София“, където можели да доставят
свещици за големите религиозни шествия, които се образували там.
Магазините на продавачите на риба били разположени около всички
градски порти, където рибарите продавали улова си, както и днес, а
също и на „Форум Таври“, както се отбелязва в „Житието“ на свети
Андрей. Роботърговците се установили край „Константиновия
форум“, където имало много публични бордеи. Търговците с кожа
също се намирали на „Константиновия форум“, а мнозина от тях били
евреи, и по-специално от Венеция в късновизантийската епоха. Евреи
работели също като кожари, повечето от тях в квартала „Вланга“ на
брега на Мраморно море край „Теодосиевото пристанище“. Историкът
Никита Хониат изброява кожарите наред с майсторите на сбруи,
кърпачите на обувки и готвачите на чорби между „глупавите и
невежи“ членове на населението на Константинопол и всички били
съгласни, че да бъдеш търговец на свинско месо било знак за напредък
в социалната йерархия. Най-добре приети социално гилдии били тези
на златарите и майсторите на сребърни изделия, които заемали
първенствуващо място между членовете на другите занаяти в
императорските процесии. Мнозина от тях притежавали магазини
около „Света София“, както и производителите на парфюми, чието
място се определя така в „Книгата на префекта“: „Те трябва да
разполагат сергиите си с тяхното съдържание в линия, простираща се
от светия Образ на Господа нашего Иисуса, който се намира на Халке,
нагоре до „Милион“, и да правят приятни портиците на двореца.“
Много гилдии били отворени за членове на свещеничеството, а в
„Житието“ на свети Теодор Студит се описват монасите от неговия
манастир, които работели като дърводелци, кожари, обущари и
шивачи. На представители на духовенството не се разрешавало да
държат кръчми, въпреки че им било позволено да притежават такава,
ако я дават под наем на някой друг. В „Книгата на префекта“ се сочи,
че има два вида питиепродавници: където се продава вино за
консумация извън очертанията на сградата и такива, които се
използват като странноприемници. Някои от последните имали не
твърде прилична репутация, защото често били навестявани от
проститутки, и в „Житието“ на свети Андрей се споменават като
„ханове за разврат“. Притежателите на питейни заведения често били
обвинявани, че разводняват виното, само по себе си не от най-добро
качество, поради което трябвало да плащат още по-високи данъци. За
това се споменава в „Житието“ на свети Андрей – той веднъж бил
завлечен в една пивница от група млади грубияни, които започнали да
го бъхтят с юмруци. Светецът поръчал и изпил чаша висококачествено
вино, а след това я счупил в главата на един от своите нападатели,
което му позволило веднага да избяга. Той обаче скоро бил заловен и
отново го замъкнали в питиепродавницата, където пак започнали да
го оскърбяват, докато младите хора се напили до безчувственост с
евтиното, вкиснато вино, което им поднесъл съдържателят.
Константин V подновил кампанията срещу
идолопоклонничеството през 745 г., когато свикал църковен събор,
който отново осъдил поклонението пред иконите. След това той
провеждал иконоборческата си политика още по-енергично от преди,
като я насочил преди всичко срещу монасите от града, и принудил
мнозина от тях да избягат в Гърция или в пустините на Кападокия.
Онези, които не избягали, били затваряни, понякога след изтезания и
осакатяване, а много други били екзекутирани от това, превърнало се
в истински терор, управление. „Житие“ на свети Стефан Млади
описва как той и други 432 монаси били затворени и изтезавани в
Константинопол по време на царуването на Константин, след което
всички били умъртвени.
„Житие“ на свети Андрей Критски описва как той заминал за
Константинопол, за да изобличи Константин за неговото
иконоборчество. След като Андрей говорил публично, бил арестуван и
в присмех помъкнат из улиците, докато накрая един луд рибар го
намушкал и той умрял. Тогава тялото на Андрей било захвърлено на
мястото, където хвърляли телата на осъдените убийци, но веднага
дошли някои от неговите последователи и го погребали, както
подобава – „на свято място, наречено „Крисис“. По-късно там била
издигната и посветена на паметта му църква3; тя все още стои на
ската към Мраморно море на Седмия хълм, в Саматия.
 Константин умрял на 14 септември 775 г. по време на поход
срещу българите. Бил наследен от сина си Лъв, който продължил
иконоборческата политика на баща си. Съпругата на Лъв, атинянката
Ирина, била убедена привърженичка на почитането на иконите, но го
пазела в тайна от мъжа си. В 780 г. Лъв IV подновил преследванията
на почитащите иконите и конфискувал съкровищата на църкви и
манастири, като пращал в затвора и подлагал на изтезания много
монаси и монахини. В същата тази година той заминал на поход
срещу българите, но по пътя се разболял и умрял на 8 септември 780 г.
Лъв бил наследен от сина си Константин. Новият император още
нямал навършени десет години и заради това майка му Ирина била
определена за регент. Ирина веднага възстановила почитанието към
иконите и отстранила иконоборците от управлението и армията, като
ги заменила с иконопочитатели. Нейната политика довела до два
бунта по източните граници, които пък дали възможност на арабите
да нахлуят в Мала Азия, докато славяните в Гърция се вдигнали на
въстание.
Кулминацията в усилията на Ирина да възстанови почитането на
иконите настъпила със Седмия вселенски събор, започнал в Никея на
24 септември 787 г. След месец заседания съборът издал декрет, с
който се възстановявало почитането на иконите, но не и обожаването
им. Ирина възстановила също така мартириона на света Ефимия,
осквернен от Лъв III, и върнала в него онези части от мощите на
светицата, скрити от предани на култа към нея люде. Константин
Теоски пише за мощите на Ефимия, че „нови части от главата бяха
върнати в ларнакса с други някои реликви… и се пазят там до ден
днешен“.
Константин VI навършил пълнолетие, но Ирина продължавала да
запазва цялата власт за себе си като регент. Военните дела обаче се
влошавали и в 990 г. войските в Мала Азия се разбунтували и
поискали на регенството да се сложи край. Така през декември същата
година Ирина била принудена да абдикира и оставила Константин да
управлява сам.
Константин обаче бързо бил убеден да възстанови майка си като
съимператор. Тогава Ирина решила да вземе властта в собствените си
ръце и на 15 август 797 г. изпратила своята стража да задържи
Константин и да го затвори в „Големия дворец“, където още същия
ден накарала да ослепят сина є. След това изпратила него и двете му
дъщери в един манастир, основан от самата нея в Принкипо, най-
големия от Принцевите острови, където той скоро починал. Така
Ирина станала самовластен господар на империята, въпреки че
нейното престъпление дълбоко потресло Византия, както отбелязва
хронистът Теофан: „И слънцето угасна на седемнадесетия ден и не
даваше светлината си, и корабите се отклониха от пътя си, и всички
хора казваха и изповядваха, че защото императорът бил ослепен,
слънцето отклонило лъчите си. И по този начин властта попадна в
ръцете на Ирина, майка му.“
Шарлеман, или Карл Велики, който бил коронован за император
на Запада от папа Лъв III в 800 г., изпратил посланици в
Константинопол с предложение да се ожени за Ирина – един
династически съюз, който би обединил империите на Изтока и Запада.
Скоро след пристигането на пратениците обаче Ирина била свалена с
преврат и на 31 октомври 802 г. била заменена от бившия финансов
министър, който заел престола под името Никифор I. Ирина била
пратена в изгнание извън Константинопол, от което никога не се
завърнала.
Никифор прекарал повече от девет години от управлението си във
война с арабите, славяните и българите. В последния си поход той и
синът му Ставракий се изправили срещу българския хан Крум, чиято
столица Плиска завладели през ранното лято на 811 г. Но на 26 юли
същата година византийците попаднали в клопка край Адрианопол и
българите ги избили почти до крак, като само някои конници успели
да избягат. Самият Никифор бил убит – първият византийски
император от Валенс насам, който загинал в битка. Българите
отрязали главата на императора и я обковали в сребро като чаша, която
Крум използвал като трофей до края на дните си. Ставракий бил лошо
ранен, но бил спасен и отведен в Константинопол, където го
провъзгласили за император. Той умрял на 11 януари 812 г., като три
месеца преди това абдикирал в полза на своя зет Михаил Рангаве.
Михаил I започнал управлението си, като се опитал да
възстанови религиозния мир в империята и върнал много монаси,
принудени да избягат в изгнание. Това разярило горещите
привърженици на иконоборческата партия, които твърдели, че Бог
насъскал българските варвари срещу града, за да го накаже за
неговото идолопоклонничество. Докато населението се молело в
църквата „Свети Апостоли“ за спасението на Константинопол от
българите, тълпа иконоборци нахлула в императорския мавзолей и
отворила гробницата на Константин V, когото уважавали поради
усилията му да забрани почитането на иконите. Теофан предава
странния разказ, в който описва иконоборците като еретици:

„Когато населението се молеше с главния си свещеник в църквата

„Свети Апостоли“, някои нечестиви последователи на ереста на
Константин [V] (който беше отвратителен Господу) започнаха да
разкъртват вратата на императорските гробници. След като никой не
им обърна внимание поради силното страдание на тълпата, те
внезапно отвориха вратите с грохот, сякаш по божествено чудо. Като
се втурнаха вътре, паднаха в краката на останките на еретика и
започнаха да призовават него, а не Бога, казвайки: „Стани и помогни
на държавата, която се унищожава.“ Те измислиха, че Константин,
който обитава в Тартора с демоните, станал, яхнал кон и тръгнал да
атакува българите.“

Михаил управлявал само дванадесет месеца. На 21 юни 813 г.

императорът бил разгромен от Крум край Адрианопол, а той самият и
неговият военачалник Лъв едва успели да избягат обратно в
Константинопол. След това Михаил абдикирал в полза на Лъв и се
оттеглил в един манастир на Принцевите острови, където останал до
смъртта си, настъпила след седем години.
Новият император бил коронован в „Света София“ като Лъв V на
22 юли 813 г. Пет дена преди това Крум бил обсадил Константинопол,
но внезапно се оттеглил, разорявайки Тракия по обратния си път.
Тогава пред „Ираклиевата стена“ била построена нова защитна линия,
наречена „Стената на Лъв“4. Това подсилило отбраната на
Влахернския квартал, който винаги бил слабото място, когато градът
попадал под обсада.
Лъв бил иконоборец и скоро след възстановяването на мира
започнал да подготвя забраната на образите. През април 815 г. той
свикал събор в „Св. София“; на него били отменени декретите на
Седмия вселенски събор от 787 г. и потвърдени онези на
иконоборческия събор от 754 г. Тази му политика го довела до
конфликт с духовенството. В резултат на това той затворил много от
манастирите в Константинопол, от които най-известен бил „Студион“,
чийто игумен – Теодор Студит, бил пратен в изгнание – третата
забрана, която преживявал от императорите иконоборци.
Към края на 820 г. до Лъв достигнали слухове, че стар негов
другар от армията, Михаил Амориан, заговорничи срещу него.
Императорът арестувал Михаил и го довлякъл в Големия дворец,
където на Бъдни вечер бил окован във вериги и осъден на смърт. Но на
Коледа самият Лъв бил обезглавен в дворцовия параклис от приятели
на Михаил, преоблечени като монаси. Убийците освободили Михаил
от подземната тъмница на двореца и го отвели до трона, където го
поставили да седне и го облекли в императорски одеяния, с все още
оковани ръце. Бил извикан ковач да свали оковите и когато той
свършил работата си, Михаил бил отведен с ескорт в „Света София“,
където патриарх Теодот го короновал като император. В същия ден
останките на Лъв били изложени на Хиподрума за публично
поругание, след което били отнесени от вдовицата му Теодосия, за да
бъдат погребани на един от Принцевите острови.
Първият акт на Михаил II като император бил да освободи
всички затворени монаси и да върне в града изпратените в изгнание,
между които най-забележителната личност бил Теодор Студит. Теодор
се върнал и поел игуменството на манастира „Студион“ за последните
пет години от своя живот, като му създал репутация, която кара
съвременните историци да го наричат „Клюни на Изтока“*. Монасите
от „Студион“ били прочути като поети и композитори на химни, като
учени и преписвачи на древни ръкописи, като илюстратори на книги и
художници на икони. Теодор държал монасите да бъдат непрекъснато
заети с многобройните си задачи и когато някой свършвал
определената му работа, очаквало се да се заеме с усъвършенстването
на духа си, като чете в библиотеката. „Ако е време за работа, вървете
на работните си места; ако е време за почивка, вървете при учебните
си занимания“, казвал Теодор.
Михаил умрял на 2 октомври 829 г. и бил наследен от сина си
Теофил. Теофил вече бил женен за Теодора, която си бил избрал за
невеста на едно „състезание по красота“ наскоро, след като бил
провъзгласен за съимператор през 821 г. Теодора подарила на Теофил
пет дъщери, преди да се роди първият им син Константин, който
починал като малко дете. След това, на 19 януари 840 г., тя дала живот
на един здрав син, бъдещия Михаил III, провъзгласен за съимператор
малко след като бил кръстен.
Теофил прекарал по-голямата част от управлението си във войни
с арабите и започнал походите си срещу тях в 829 и 830 г. Последната
кампания, при която той проникнал в арабските области в Киликия,
била толкова успешна, че Теофил се самонаградил с триумф, когато се
завърнал в Константинопол. Хронистите съобщават, че по този повод
градът „бил осветен като спалня на младоженци“, а пътят на
императорската процесия бил обсипан с цветя. После Теофил
възстановил градските стени откъм сушата и мощно подсилил
морските по протежение на Мраморно море и Златния рог, както
свидетелстват множество надписи с неговото име върху защитните
стени там.
Теофил бил иконоборец, но, подобно на баща си, бил разумно
толерантен човек. Теодора, от друга страна, дълбоко почитала
иконите, въпреки че ги държала скрити от своя съпруг.
Теофил издигнал редица постройки вътре в границите на
„Големия дворец“, най-забележителна от които е „Магнаурският
дворец“, където накарал своите техници да създадат фантастично
механично дърво над трона му, за да предизвиква удивлението на
чуждите пратеници. Дървото и други чудеса са описани от Луитпранд
Кремонски, който посетил Константинопол в Х в. Изглежда, че
неговият разказ е вдъхновил Йейтс да напише „Плуване към
Бизантион“. У. Б. Йейтс (1865–1939) е английски поет от ирландски
произход, хвърлил мост между XIX и XX в., лауреат на Нобелова
награда за 1923 г.

Дали е чудо, птица или пък изделие от злато -

повече чудо и от птица, и от злато.
Пред златен клон, де други звук не стига,
на ада със петлите кукурига
или раздразнено в луна, в луна излято,
крещи със златото си и презира всички
обикновени клони, птички
и всичко, що е усложнение и блато.*

Й
 „Прочетох някъде“, пише Йейтс в една бележка към
стихотворението си, „че в императорския дворец в Бизантион имало
дърво, направено от злато и сребро, и изкуствени птици, които пеели“.

Теофил умрял от дизентерия на 20 януари 842 г., на тридесет и

девет години. Той бил последният император иконоборец и като такъв
бил охулван от по-късните хронисти, особено от Теофан, който го
нарича Теофил Нещастния. Но дори и Теофан е принуден да признае,
че Теофил бил справедлив император, и отбелязва различни случки, за
да покаже как той се грижел за благосъстоянието на своите поданици.
Теофил бил наследен от сина си Михаил III, който бил само
двегодишен. За регент била определена майката на Михаил, Теодора,
а є помагал брат є, кесарят Варда. Теодора и Варда дълбоко почитали
иконите и чувствали, че е дошло времето да ги възстановят, така че в
началото на март 845 г. те свикали събор, на който преобладавали
техни поддръжници. Съборът отхвърлил декретите на иконоборческия
събор от 754 г. и вместо тях утвърдил тези на Седмия вселенски събор
от 787 г. На 11 март 845 г., неделя, в „Света София“ била отслужена
благодарствена литургия, с която се отпразнувало връщането на
светите образи в църквите и манастирите на Византия; тази
церемония Гръцката православна църква повтаря и днес на празника
„Неделя Православна“.
Така завършила иконоборческата криза, която разкъсвала
Византия, докато варварите от всички страни заплашвали нейното
съществуване. По времето на тази епоха населението на
процъфтяващите метрополии от късноримския период постоянно
намалявало, а жителите се опитвали да намерят защита вътре в обръча
на градските стени. Обаче пламъкът на светлината на културата през
цялата средновековна епоха бил поддържан от учени и художници в
манастирите като „Студион“, които продължили да процъфтяват до
началото на XVI в. и надживели Византийската империя с половин
столетие. Ето какво пише един от ненавиждащите жените монах от
„Студион“ в здрача на Византия, очевидно в момент на
трансцендентно щастие:

„Никой варварин не поглежда лицето ми, никоя жена не чува

гласа ми. За хиляда години никой безполезен мъж не е влизал в
манастира „Студион“, никой от женски пол не е стъпвал в двора му.
Аз обитавам килия, която е като дворец; ограждат ме градина, в която
растат маслини, и лозе. Пред мен има грациозни и пищни кипарисови
дървета. От едната страна е големият град с неговия пазар, а от
другата – майката на църквите и световната империя.“

ГЛАВА 11
Багренородните*
845–1056
Михаил III е известен с прозвището „Пияница“, защото още в
младежките си години прекарвал своето време да обикаля града с
фаворити, докато майка му Теодора управлявала държавните дела
като регент. Регентството на Теодора продължило до март 856 г.,
когато Михаил навършил шестнадесет години, след което той
затворил майка си в манастир и започнал да управлява самостоятелно
с вуйчо си, кесаря Варда, който изпълнявал длъжностите на негов
пръв министър и главнокомандващ армията.
Въпреки че сега Михаил бил пълновластен император, Варда
напълно контролирал империята през следващото десетилетие и
осъществил няколко успешни похода срещу арабите, а в същото време
задържал встрани българите и славяните. Той подтикнал появата на
културно възраждане във Византия, като възстановил
Константинополския университет, затворен през Ранното
средновековие. Водещите фигури на това възраждане били
математикът Лъв, чието влияние се разпростряло и на Запад и
стигнало до исляма; лингвистът Кирил (с рождено име Константин),
създал славянската азбука, което довело до приемането на
християнството от славяните по време на мисионерската дейност на
Кирил и Методий; както и теологът Фотий, който бил провъзгласен за
патриарх в 858 г.
Окончателният триумф на иконопочитането бил отпразнуван в
„Света София“ по време на Великденската неделя в 867 г., когато
Фотий открил огромна мозайка на апсидата на църквата,
изобразяваща Богородица и Младенеца. Той отбелязал събитието с
красноречива проповед, в която напомнил на събралите се как
Богородица ги спасила от „Рус“, свирепите киевски викинги, които
изненадващо нападнали града в 860 г.:
 „Спомняте ли си онзи непоносим и горчив час, когато лодките на
варварите приближиха до вас, разнасяйки дъха на жестокостта,
диващината и убийствата? Когато морето простираше своята
безметежна и несмущавана от нищо повърхност и им осигуряваше
леко и приятно плуване, докато, въздигайки се бясно, изправяше
срещу нас вълните на войната? Когато лодките минаваха край града и
показваха екипажите си с вдигнати саби, сякаш заплашваха града със
смърт от меч? Когато всички надежди в хората угаснаха и градът
пусна котва единствено в обръщането си към божественото?“

Мозайката е оцеляла и днес, наред с част от посветителния

надпис, един ямбически дистих, някога звучал така: „Тези икони,
които въвеждащите в заблуждение свалиха някога, благочестивите
императори наново възстановиха.“ Споменатите в надписа
благочестиви императори са Михаил III и Василий I Македонец,
когото Михаил коронясал за свой съимператор.
Василий всъщност бил от арменски произход, поне откъм бащина
страна. Хронистът Симеон Магистър разказва как Василий дошъл в
Константинопол като бедно селянче. Той влязъл в града една неделя,
когато вече се здрачавало, и тъй като нямал къде да отседне, легнал да
преспи до манастира „Свети Диомед“ край Златната врата. Игуменът
го забелязал и му дал вечеря и легло за през нощта. На другия ден
Василий си намерил работа в конюшните на двореца, където силата и
миловидният му изглед привлекли вниманието на император Михаил.
Михаил назначил Василий за свой велик началник на спалните, а на
26 май го коронясал като съимператор. Василий изчакал до нощта на
23–24 септември 867 г., когато убил Михаил и узурпирал престола.
Така Василий станал самовластен император и сложил началото
на блестящата Македонска династия, която щяла да управлява
Византия почти две столетия. Животът на последните две поколения
от тази династия са описани в „Хронографията“ на Михаил Псел,
който пише следното за нейното начало:

„Съмнявам се дали друга някоя фамилия някога е била толкова

предпочитана от Бога, колкото тяхната: което е странно, когато човек
си помисли за престъпния начин, по който дошла на власт, и как била
родена от убийство и кръвопролитие. И все пак растението добило
корени и дало такива могъщи израстъци, всеки от които принасящ
императорски плод, че никое друго не може да се сравни с него по
красота и блясък.“

Продължаването на Македонската династия било поставено под

заплаха по времето на неговия син и приемник Лъв VI, който се
възкачил на престола в 886 г. Лъв овдовял три пъти, преди да навърши
тридесет и пет години, и никоя от неговите съпруги не му родила син.
Тъй като четвъртият брак е забранен от Православната църква, Лъв
трябвало да се задоволи със своята любовница, Зоя Карбоноспина („С
въгленочерни очи“). След около година Зоя му родила дъщеря, а след
това през септември 905 г. и син, който отначало бил болнав, но после
се оправил. Патриарх Николай се съгласил да кръсти детето, бъдещия
Константин VII, при условие че Зоя напусне „Големия дворец“. Три
дена след кръщаването на детето обаче Лъв я върнал, след което се
венчали частно в императорския параклис.
Така започнала историята, наречена „Тетраграма“, или
„Четвъртия брак“, един скандал, който внасял смут във Византия в
продължение на осемнадесет месеца, преди Лъв и новият патриарх
Евтимий I да постигнат компромисно споразумение. Така четвъртият
брак бил признат за валиден, а малкият Константин бил узаконен като
Порфирогенет, или Багренородни. Когато на 11 май 912 г. Лъв
починал, Константин бил едва шестгодишен и въпреки че бил
коронован като съимператор преди четири години, не онаследил
бащиния си престол. Вместо това Лъв бил наследен от брат си
Александър, негов съимператор от 879 г.
Александър управлявал само тринадесет месеца. Неговото кратко
владичество било нещастие за империята и започнало, след като той
посрещнал българските пратеници съвсем пиян, обсипал ги с обиди и
принудил цар Симеон веднага да започне да се подготвя за война.
Александър се хвърлял от една пиянска оргия в друга, уреждал
публично езически шествия, в които се подигравал на божествената
литургия, докато накрая припаднал на една пиянска игра на поло и
умрял след два дена, на 4 януари 913 г.
Сега синът на Зоя се възкачил на престола като Константин VII.
Самата Зоя управлявала като негова регентка до 25 март 919 г., когато
военачалникът Роман Лакапин поел контрола върху Константинопол
и се провъзгласил за покровител на Константин. Роман сгодил дъщеря
си Елена за Константин и те се венчали в „Света София“ на 4 май 919
г., три седмици преди четиринадесетия рожден ден на императора.
Константин обявил своя тъст за кесар, а после, на 17 декември 920 г.,
Роман бил коронясан като съимператор.
Наскоро след това Роман построил църква и манастир близо до
„Филаделфиума“, а когато те били завършени, издигнал там дворец.
Манастирът бил наречен „Мирелайон“1, или „Мястото на миртовото
масло“, име от древен, но неизвестен произход. Той отдавна е
изчезнал, но църквата на „Мирелайон“ още съществува.
Роман възнамерявал да установи собствена династия, която да
замени Македонската линия, и короновал синовете си Стефан,
Христофор и Константин за съимператори. Обаче съдбата се
намесила и разстроила неговите планове, като се започне с
преждевременната смърт на Христофор през 932 г. На 17 декември
944 г. Роман бил свален от престола с дворцов преврат от синовете си
Стефан и Константин. Той бил заточен в манастир в Проти, един от
Принцевите острови, докато Стефан и Константин се обявили за
императори. Обаче втори преврат свалил и тях на 27 септември 945 г.,
след което и те били изпратени да се присъединят към баща си в
неговия манастир. Скоро Стефан и Константин били заточени още по-
далеч в Егейско море, докато баща им останал в Проти, където умрял.
Така в 945 г. Константин станал самовластен император и
управлявал до смъртта си на 19 ноември 959 г. Неговите въоръжени
сили спечелили няколко забележителни победи над арабите под
ръководството на двама блестящи военачалници – Никифор Фока и
Йоан Цимисхий. Впоследствие и двамата последователно се
възкачили на престола на Византия.
Константин посвещавал голяма част от времето си на науката и
написал няколко труда, които се нареждат между най-важните
източници за историята на средновековна Византия, а най-известен
между тях е „Церемониалната книга“.
Можем да хвърлим поглед върху света на Константин
Багренородни чрез писанията на Луитпранд Кремонски, който за пръв
път пристигнал в Константинопол през 949 г. като посланик на
италианския крал Беренгарий. Луитпранд описва невероятната сцена,
на която станал свидетел, когато дошъл в Магнаурския дворец, за да
представи акредитивните си писма на императора:

„До императорската резиденция в Константинопол се намира

един дворец със забележителни размери и красота, който гърците
наричат „Магнаура“, а името означава „свеж ветрец“… Пред трона на
императора имаше дърво от позлатен бронз, а клоните му бяха пълни
с птици, изработени от същия материал, и всички те пееха различни
песни според вида си. Самият престол беше толкова изкусно
замислен, че в един миг стоеше ниско на земята, а в следващия
внезапно се издигна високо във въздуха. Той имаше огромни размери
и беше направен или от дърво, или от бронз (защото не мога да съм
сигурен), и беше пазен от позлатени лъвове, които удряха по земята с
опашки и издаваха ужасяващо ръмжене, те имаха отворени уста и
мятащи се езици. Облегнат на раменете на двама евнуси, аз бях
въведен в присъствието на императора. Лъвовете веднага започнаха да
ръмжат, а птиците да пеят, а аз самият изпаднах в ужас или изненада
от тези чудеса, въпреки че още преди бях предупреден от хора, които
вече добре се бяха запознали с тях. След като три пъти се поклоних, аз
вдигнах глава и виж! Той, който само преди миг можеше да се види на
трона, едва издигнат над земята, сега беше облечен в различни
одеяния и седеше на равнището на тавана. Как се постига това, не
мога да кажа, освен ако не е от някакво приспособление, подобно на
онези, които ние използваме да повдигаме трупите на една винена
преса. Той не се обърна към мен по този повод – с оглед на
разстоянието между нас всеки разговор би бил невъзможен, а чрез
своя логотет [главен министър] разпита за живота и здравето на
Беренгарий. Аз отговорих съответно, а после по знак от преводача
напуснах залата и се върнах в жилището си.“

Константин бил наследен от сина си Роман, който три години по-

късно скандализирал Византия, като се оженил за една красива
куртизанка на име Теофано, дъщеря на съдържател на пивница.
Теофано родила на Роман двама сина, Василий и Константин, и
двамата били короновани като съимператори още като малки деца.
В началото на владичеството си Роман II назначил Никифор
Фока за главнокомандващ на императорските въоръжени сили.
Никифор предприел поход срещу сарацините на Крит, а на 7 март 961
г. завладял столицата им в Кандия (Ираклион), като сложил край на
сто тридесет и четири годишното арабско управление на острова. В
началото на следващата година той предприел светкавично
настъпление през Силицианската долина и завзел петдесет и пет,
укрепени със стени, градове за двадесет и два дена. Никифор вече се
готвел да предприеме нова офанзива през идната пролет, но тя била
отложена, след като дошла новината, че на 15 март 963 г. Роман е
загинал при нещастен случай, докато яздел.
Теофано родила дъщеря им Ана само два дена, преди Роман да
умре. Неговата смърт я оставила съвсем уязвима, защото тя нямала
никого, който да се погрижи за нея и трите є малки деца. Това я
накарало да изпрати тайно послание до Никифор Фока, който я
уверил, че ще бъде неин покровител. Войниците на Никифор го
провъзгласили за император, на 16 август 963 г. той триумфално
влязъл в Константинопол и на кон се отправил начело на процесията
към „Света София“. Там патриарх Полиевкт го коронясал като
Никифор II, докато момчетата съимператори Василий и Константин
седели на тронове от двете страни на неговия. След това, на 20
септември, Никифор се оженил за Теофано.
Императорът започнал нова експедиция срещу сарацините в 965
г., когато завзел Тарс, използвайки го за база, за да покори Кипър. В
969 г. той отново превзел Антиохия, която била в ръцете на арабите в
продължение на 332 г., след което бил приветстван като „Бледата
смърт на сарацините“.
Скоро Теофано станала любовница на военачалника Йоан
Цимисхий, братовчед на Никифор. Той и Теофано започнали да
заговорничат, за да отстранят Никифор, и в нощта на 10 срещу 11
декември 969 г. Йоан и неговите поддръжници убили императора,
докато спял в двореца „Буколеон“, след което установили контрол
върху града.
Теофано очаквала, че Йоан ще се ожени за нея. Патриарх
Полиевкт отказал да даде разрешението си, но се съгласил да коронова
Йоан, ако Теофано бъде прогонена в изгнание. Йоан приел и изпратил
Теофано в манастира в Проти, след което Полиевкт го коронясал за
император на Коледа в 969 г. Йоан се опитал да придаде законност на
властта си, като се ожени за принцеса Теодора, сестра на покойния
Роман II, принудена някога от Теофано да постъпи в манастир.
Двамата били надлежно венчани в „Света София“ през ноември 971 г.
от новия патриарх Василий.
Последните пет години от управлението си Йоан прекарал в
поредица блестящи походи, като се започне с разгромяването на
киевския княз Святослав през 972 г. След това, в 975 г., той предприел
поход на изток и покорил Палестина, Сирия и Ливан – станал първият
византийски император от Ираклий насам, който стъпил в този
регион. По-късно същата година обаче Йоан сериозно се разболял и
бил принуден да се върне в Константинопол, където починал на 11
януари 976 г.
Така престолът прминал към Василий, най-големия син на
покойния Роман II, който тогава бил седемнадесетгодишен. Той бил
коронясан като старши август, докато четиринадесетгодишният му
брат Константин бил обявен за съимператор. Василий II e един от
малцината византийски императори, които никога не са се женили,
посвещавайки цялото си дълго и блестящо управление на делата на
империята.
Владичеството на Василий било разтърсено от две въстания,
водени от Варда Склерий, зет на покойния император Йоан I
Цимисхий – първото в 979 г., а второто в 986–989 г., но и двете били
потушени. Във втората от тези си битки Василий бил подпомогнат от
киевския княз Владимир, на когото дал сестра си Ана за съпруга, като
по този начил установил първите династични връзки между Византия
и Русия. В началото на 989 г. Владимир изпратил в Константинопол
флота с 8000 варяги, порусени норвежци, които по-късно образували
императорската лична охрана. Варяжката гвардия продължила да
съществува до късновизантийския период, когато в нея започнали да
се използват многобройни наемни войници от Англия.
В 986 г. Василий повел армията си срещу българите, които
опустошили Гърция под водачеството на цар Самуил. Самуил разбил
императорската армия и почти я избил, въпреки че Василий успял да
избяга, като дал клетва да си отмъсти. Следващите двадесет и пет
години на столетието Василий прекарал в походи срещу българите.
Повратният момент в неговата дълга битка настъпил в 1014 г., когато
войските му решително разбили българите и пленили 15 000 души, но
самият Самуил успял да избяга. Василий ослепил всички пленници с
изключение на един на всяка стотица, на когото оставили по едно око,
за да доведе другарите си в родината. Дългата редица осакатени
българи накрая достигнала лагера на Самуил, който бил толкова
поразен от гледката, че паднал мъртъв от апоплектичен удар*.
Въпреки това българите продължили да се бият и през идните четири
години, преди да се предадат. Оттогава Василий е известен като
Вулгароктон или Българоубиец.
В 1021 г. Василий предприел поход в Северозападна Азия и в
същата тази година присъединил към империята Грузия и арменското
царство Ани, като по този начин разширил нейните граници до река
Аракс. Това се оказало неговата последна кампания и след кратко
боледуване той умрял на 15 декември 1025 г.
Василий бил наследен от брат си Константин VII, който бил
шестдесет и пет годишен, когато се възкачил на трона. Въпреки че бил
съимператор в продължение на половин век, той всъщност не играел
никаква роля в управлението на империята и посветил живота си
изключително на удоволствията. Михаил Псел пише за любимите
занимания на Константин – театъра, конните надбягвания,
гладиаторските борби, лова, борбите с диви животни и хазарта, заради
които той пренебрегвал дори най-важните държавни дела,
включително и избора на наследник, когато краят му наближил.
Константин прескочил най-голямата си дъщеря Евдокия, защото
тя станала монахиня, и избрал втората си дъщеря Зоя да продължи
императорската линия. Както Псел описва Зоя, „втората дъщеря, която
видях в крайно напреднала възраст, имаше много царствено държане,
беше жена с голяма красота, която предизвикваше извънредно
уважание с поведението и властните си маниери“. За неин съпруг-
консорт умиращият Василий накрая избрал своя далечен роднина
Роман Аргир, който бил на шестдесет и една години. Роман бил
щастливо женен от четиридесет години, но Константин го заплашил,
че ще го ослепи, ако не се съгласи да се ожени за Зоя, и принудил жена
му да постъпи в манастир, за да може съпругът є да се венчае. Така
Роман се оженил за Зоя, която тогава била на петдесет години.
Константин умрял след три дена, на 10 ноември 1028 г. Тялото му
било положено в „Свети Апостоли“ – той бил последният, погребан
там, император.
 Новият император се възкачил на престола под името Роман III.
Въпреки че бил преминал най-добрата си възраст, той все още бил
блестяща, макар и повърхностна личност, на която липсвали
имперските качества на великия му предшественик Василий II. В 1030
г. Роман започнал война с арабите, решен да се наложи като
император-воин, подобно на своя предшественик. Но походът
претърпял пълен крах, защото след като сарацините нападнали от
засада византийците, последните се обърнали и побягнали, без да се
бият, със самия император начело на отстъплението.
Роман скоро изгубил интерес към Зоя и си взел любовница.
Тогава и самата Зоя си намерила любовник, младеж на име Михаил
Пафлагонец, който є бил представен от един от братята му, евнуха
Йоан Орфанотроф („Пазител на сираците“). Скоро след това Роман се
разболял и докато плувал за лечение в императорските бани, се удавил
в нощта на 11 срещу 12 април 1034 г. Псел разказва, че всички били
убедени, че Роман е убит от императрицата и нейния любовник. Тъй
или иначе, на другата сутрин патриарх Алексий венчал Зоя и Михаил
в Големия дворец, докато тялото на императора още лежало
непокрито край басейна, в който се удавил. Патриархът короновал
новия съпруг на Зоя като Миахил IV, а по-късно през деня Роман бил
погребан в църквата на Перивлептос.
Михаил имал слабо здраве и от симптомите, които Псел
съобщава, става ясно, че императорът страдал от едем и епилепсия.
Неговият брат Йоан Орфанотроф, който служил като пръв министър,
започнал да крои планове как семейството му да запази контрола си
върху престола, за която цел запознал Зоя с племенника си Михаил.
Този млад мъж бил всеобщо известен като Михаил Калафат по
първоначалната професия на баща си. Зоя формално го осиновила,
след което император Михаил го въздигнал в званието кесар.
Михаил IV умрял на 10 декември 1041 г. и бил погребан в
манастира „Светите Козма и Дамян“. Веднага след погребението Йоан
Орфанотроф накарал Зоя да посочи Михаил Калафат за наследник на
престола. Зоя с готовност се съгласила и на 13 декември 1041 г.
нейният осиновен син бил коронясан като Михаил V.
Отначало новият император се отнасял раболепно към Зоя и
когато се появявали на публични места, се държал почтително. След
това обаче той намерил съюзник в лицето на чичо си Константин,
когото назначил на поста велик доместик. Константин отдавна
ревнувал брат си Йоан и сега използвал своето влияние пред
императора, за да го накара да изпрати Орфанотроф в изгнание.
Михаил решил също така да се отърве и от Зоя, за да може да
управлява като самовластен император. Така на 18 април 1042 г. Зоя
била отпратена принудително в един манастир на остров Принкипо и
приела съдбата си, без да протестира. Жителите на града изпаднали в
ярост, когато научили новината, и щурмували „Големия дворец“, като
искали възстановяването на престола на любимата си императрица.
Стълкновенията продължили чак до другия ден, когато
императорските сили убили 3000 бунтовници, но хората били толкова
възбудени, че преодолели защитниците и завзели сградата. Михаил и
Константин избягали и потърсили убежище в църквата „Свети Йоан
Студит“. Тълпата ги намерила там и ги повлякла на площада отвън,
където на двамата бегълци изболи очите, преди да ги изпратят в
заточение, от което те никога не се завърнали.
Така на 21 април 1042 г. Зоя отново се възкачила на престола
заедно с по-младата си сестра Теодора, която преди петнадесет години
била принудена от Константин VIII да иде в манастир. По това време
Зоя била почти шестдесет и четири годишна, а Теодора – година или
две по-млада, но никоя от тях не изглеждала на истинската си възраст
според онова, което Псел пише за царствените сестри:

„По-възрастната естествено беше по-закръглена, макар и не

прекомерно висока. Очите є бяха големи, разположени нашироко, с
внушителни вежди. Носът є беше по-скоро орлов, макар и не съвсем.
Имаше златна коса, а цялото є тяло сияеше от белотата на кожата є.
Някои признаци показваха възрастта є; всъщност, ако човек се
вгледаше в съвършената хармония на нейните черти, без да знае коя е
тя, щеше да си каже, че това е млада жена, защото нито една част от
кожата є не беше набръчкана, а цялата беше гладка и опъната, и
никъде по нея нямаше окосмяване. Теодора от своя страна беше по-
висока и с по-остри форми. Главата є беше малка и някак
непропорционална в сравнение с останалото є тяло. Тя беше по-
речовита от Зоя… и по-бърза в движенията си. В погледа є нямаше
нищо сурово; тъкмо напротив, беше приветлива и се усмихваше,
готова да се възползва от всяка възможност да поговори.“
 Съвместното управление на Зоя и Теодора продължило по-малко
от три месеца. През това време било постигнато съгласие, че за
управлението на империята е нужен енергичен мъж. Теодора
категорично отказала да се омъжи, но Зоя страстно желаела нов брак,
затова започнали да търсят подходящ кандидат. Накрая изборът
паднал върху Константин Мономах, богат аристократ, който бил
пратен в изгнание преди седем години. Патриарх Алексий отказал да
санкционира брака, защото както Зоя, така и Константин вече два
пъти се били женили, затова били венчани от един дворцов свещеник.
Тогава Алексий се примирил и на следващия ден, 12 юни 1042 г.,
благословил съюза в „Света София“, когато Зоя короновала съпруга си
под името Константин IX.
Според Псел Константин бил блестящ мъж, но напълно
неспособен управник. Неговото великодушие го карало да предлага
почести и високи постове на всеки, когото харесвал, независимо от
социалната му принадлежност, както пише Псел в книга 6 на
„Хронография“:

„В началото на своето управление Константин управляваше не

енергично, а дискретно… вратите на Сената бяха отворени за почти
всеки безчестен нехранимайко от пазара и не един или двама бяха
наградени с почести, не малцина само, а цялата шайка беше издигната
до най-високите постове на държавата с един-единствен указ веднага,
след като той стана император. Това неизбежно даваше поводи за
ритуали и тържествени церемонии, заради които целият град беше
преизпълнен с ликуване при мисълта, че новият му владетел е толкова
щедър човек.“

Някои хора от работническите съсловия се възползвали от

либерализма на императора и започнали да преследват кариера в
църквата. Това е отбелязано от хрониста Христофор Митиленски,
който пише, че „привратници, лозари, търговци на добитък,
зарзаватчии, пекари, ковачи, градинари, кърпачи, амбулантни
търговци – всички искаха да станат свещеници“. Той се оплаква, че
тези хора са толкова невежи, по-голямата част едва грамотни, че не
могат да водят църковните служби, както подобава, и използват в
литургията характерни за техния занаят думи. Той също така се
присмива на суеверията на необразованото духовенство и съобщава
как един монах на име Андрей имал сбирка от реликви с десет ръце
на свети Прокопий и осем крака на свети Нестор наред с много части
от телата на други светци. Псел по същия начин се надсмива над
суеверното духовенство, но силно впечатление му прави един юродив
на име Илия, който според Михаил Анголд „изглежда, имаше
енциклопедични познания за живота на простолюдието в
Константинопол. Той се чувстваше като у дома си както в публичния
дом, така и в манастира, като през деня се отдаваше Богу, а през
нощта на Сатаната. Беше много оригинален, почитайки еднакво и
Бога, и Мамона.“
По времето, когато Константин се оженил за Зоя, той вече си
имал любовница, една прекрасна патрицианка на име Склерина.
Скоро след като станал император, Константин я довел в двореца и я
представил на Зоя, след което я настанил в Магнаурския дворец.
Императорът съвсем открито поддържал любовната си връзка със
Склерина и често се появявал публично с нея и със Зоя, която
очевидно нямала нищо против той да живее с любовницата си. Според
Псел Зоя прекарвала цялото си време в своите покои да изготвя
парфюми и мазила, които, казва той, се правели в една алхимична
лаборатория, където прислужниците є цял ден се трудели в един ад от
горящи мангали. „Горещината очевидно не засягаше Зоя“, отбелязва
Псел. „Всъщност те двете със сестра си изглеждаха естествено
запазени. Те презираха чистия въздух, красивите къщи, поляните,
градините; очарованието на тези неща не значеше нищо за тях. От
друга страна, след като вече бяха извън частните си покои, те
действително изпитваха удоволствие.“
Цял Константинопол знаел за любовния роман на Константин със
Склерина и жителите на града никак не одобрявали неговото
поведение. Това довело до въстание на 9 март 1044 г. и бунтовниците
сложили оръжие едва след като за това ги призовали Зоя и Теодора.
Константин предприел строги мерки, за да накаже онези, които взели
участие във въстанието, и един хронист пише за много „прогонени от
Константинопол евреи, мюсюлмани и арменци“. Склерина умряла
скоро след това и покрусеният от мъка Константин я погребал в
църквата „Свети Георги“ в Магнаура.
 Зоя починала през 1050 г., въпреки че хронистите не привеждат
точната дата на смъртта є. Псел съобщава, че „сърцето на Константин
бил напълно разбито“ от смъртта на Зоя, но се утешил с новата си
любовница, една млада аланска принцеса, която византийците
държали като заложница. Той прекарвал цялото си време с нея и
нейния придворен шут, едно джудже, което споделяло леглото на
императора през нощта.
През последната година от управлението на Константин между
папа Лъв IX и патриарх Михаил Церуларий възникнал сериозен спор.
Спорът достигнал връхната си точка в „Света София“ по време на
вечернята в сряда, 16 юли 1054 г., когато кардинал Хумберт, единият
от тримата папски легати, минал по главната пътека между редовете и
поставил върху олтара официалната була за отлъчването от църквата
на Церуларий и неговите поддръжници. Скоро след това Церуларий
свикал събор, на който отлъчил от църквата тримата папски легати и
предизвикал схизма между Гръцката православна и
Римокатолическата църква, която продължава и днес.
По това време Константин Мономах вече бил на смъртно легло.
Той едва дочакал новата година и накрая починал на 11 януари 1055 г.,
след което бил погребан в църквата „Свети Георги“ редом с любимата
си Склерина.
Тъй като Константин умрял, без да има законен наследник,
„върховната власт премина в ръцете на Теодора“, както пише Псел.
Теодора била на около седемдесет и пет години, когато започнала
своето последно управление, продължило само осемнадесет месеца.
Въпреки напредналата є възраст годините не є личали и тя поела
пълната отговорност за управлението. Все пак имало негласна
договореност, че ще трябва да посочи някой мъж за свой приемник, но
тъй като продължавала да се радва на добро здраве, тя отказвала да го
направи. Към края на август 1056 г. Теодора внезапно била поразена
от коремна болест, която є причинявала силни болки, и станало
очевидно, че краят є наближава. Тогава нейните съветници посочили
своя кандидат за император, един възрастен граждански чиновник на
име Михаил Вринга, когото Теодора одобрила за свой приемник. Тя
умряла в същия ден, 31 август 1056 г., след което Вринга я наследил
като Михаил VI.
 Теодора била последната от Македонския дом, династията, която
управлявала Византия в продължение на 189 години, започвайки с
нейния прапрапрадядо Василий I. Това бил краят на една епоха, в
която Византия отново се наложила като несравнима империя, а
нейните граници се простирали от Персия до Адриатическо море и от
Дунава до Егейските острови, а столицата є Константинопол се
появила из тъмнината на Средновековието в един Ренесанс, който я
превърнал в център на класическата култура в свят, почти потопил се
във варварство. Обаче голямата династия, която властвала през това
Възраждане, умряла заедно с Теодора Багренородната.

ГЛАВА 12
Династията на Комнините
1056–1185
Управлението на Михаил VI продължило по-малко от една
година. През пролетта на 1057 г. генералният щаб на армията решил,
че ще го свалят от престола и ще го заменят с някой представител на
войската. Главнокомандващият Исак Комнин бил очевидният избор и
войските в Мала Азия го провъзгласили за император на 8 юни 1057 г.
Когато новината стигнала до столицата, сенатът принудил Михаил VI
да абдикира, след което той избягал в „Света София“, за да потърси
убежище. Тогава му позволили да се оттегли в манастир, където скоро
след това починал.
Исак Комнин влязъл в Константинопол начело на армията си на 1
септември 1057 г. и бил приветстван възторжено, както пише Михаил
Псел:

„Цялото население на града се изсипа да го почете. Някои носеха

ярки факли, сякаш той беше самият Господ. Други го пръскаха със
скъпи благовония. Всеки по свой собствен начин се стремеше да му
достави удоволствие. Хората без никакво изключение се радваха на
случая като на празник. Навсякъде имаше танцуващи и ликуващи… в
целия си живот не съм виждал такъв блясък. Това не бяха само хората
от града, нито сенатът, нито множеството селяни и търговци, които
образуваха тази щастлива навалица; навсякъде имаше студенти от
теологическите колежи и обитатели на планинските върхове, и
отшелници, напуснали своите комунални домове в изрязаните в
скалите гробници; стълпниците, които живеят на открито, също се
бяха присъединили към тълпите. Всички те дали бяха слезли от
скалите си, или бяха дошли от висящите във въздуха стълбове, или
бяха заменили планинските висоти за равните равнини, всички те
направиха от императорското шествие най-паметна гледка.“
Исак незабавно започнал цялостна реформа на правителството и
възстановил пренебрегваните военни сили на империята. Той успешно
защитавал имперските граници както в Азия, така и в Европа, държал
изкъсо маджарите и провел успешен поход срещу печенезите –
номадски народ от равнините на Южна Русия, когато те прекосили
Дунава в 1059 г. Но това била неговата последна кампания, защото
към края на годината той се простудил и бил повален от пневмония,
от която никога не оздравял.
През последните си дни Исак Комнин обсъдил въпроса за своя
приемник, като най-вероятният кандидат бил брат му Йоан. Обаче
земевладелческата аристокрация го убедила да прескочи Йоан и да
избере един от техните среди, Константин Дука. Така Дука бил
коронован като Константин Х на 23 ноември 1059 г. След това Исак
отишъл в манастира „Студион“, където на следващата година починал.
След смъртта му неговият брат Йоан Комнин се оттеглил в
уединение заедно с жена си, Ана Даласина, и осемте си деца. Когато
Йоан починал, Ана положила всички усилия семейството да си върне
трона от клана на Дука, а тримата є сина – Мануил, Исак и Алексий,
станали военачалници.
Когато Константин се възкачил на престола, той бил женен за
втората си съпруга, Евдокия Макремболиса, описана от Псел като
„жена с голям дух и изключителна красота“, която родила седем деца.
Константин се оказал абсолютно неефективен като император. Той
пренебрегвал въоръжените сили, наемал безотговорни чуждестранни
наемници и позволил на бюрокрацията да се разрасне и да се
корупмира също толкова, колкото и преди реформите на Исак. Така
управлението и военните сили били сериозно отслабени по времето,
когато империята се изправила пред голяма опасност от страна на
нови и могъщи врагове. Норманите под предводителството на Робер
Гискар разорили Южна Италия, а селджукските турци били покорили
Персия, проникнали дълбоко навътре в Мала Азия и изградили базата
за своето бъдещо завоюване на подконтинента.
 Годината 1066 г. е белязана от появяването на един огнен небесен
феномен, днес определен като Халеевата комета, за който в
Константинопол вярвали, че е предзнаменование за надвисналата
гибел. Константин сериозно се разболял и на смъртното си ложе
обявил, че съпругата му Евдокия ще го наследи с ранг на автократор,
докато шестнадесетгодишният им син Михаил ще бъде съимператор.
Константин посочил също така брат си, кесаря Йоан, за покровител на
Михаил и на другите му деца, след което умрял през май 1067 г.

Така Евдокия наследила престола, макар и като автократор, а не

като августа, а номинален император станал синът є Михаил. Евдокия
управлявала само до края на годината, след което уредила брака си с
военачалника Роман Диоген, прогонен в изгнание от Константин.
След завръщането на Роман в Константинопол двамата се венчали на
1 януари 1068 г. и той в същия ден бил провъзгласен за император
Роман IV.
Императорът веднага реорганизирал въоръжените сили на
империята така, че да могат да предприемат атака срещу селджуките,
и възглавил походите през 1068 г. и 1069 г. След това през лятото на
1071 г. той организирал нова кампания, за която се надявал да е
решителна, но на 26 август армията му била буквално унищожена от
селджукския султан Алп Арслан край Манзикерт в Източен Анадол.
Роман бил пленен от Алп Арслан, който го освободил, когато приел
условията на султана – империята трябвало да отстъпи своите
югоизточни провинции на селджуките и да им плаща голям годишен
данък. В същата тази година норманите завладели останалите
византийски територии в Италия.
Когато новината за катастрофата при Манзикерт пристигнала в
Константинопол, кесарят Йоан Дука поел контрола върху
управлението, преди Роман да успее да се върне в столицата. След
това неговият племенник Михаил Дука бил провъзгласен за
самовластен император, докато императрицата Евдокия била
прогонена в изгнание заедно със снахата на покойния Исак, Ана
Даласина. Патриарх Йоан Ксифилин коронясал новия император като
Михаил VII в „Св. София“ на 24 октомври 1071 г.
Скоро след като Михаил се възкачил на престола, той се оженил
за принцеса Марта, дъщеря на грузинския цар Баграт IV, която след
това променила името си на Мария. Сред хората тя била известна като
Мария Аланска поради това, че погрешно я мислели за аланска
принцеса. От техния брак се родило само едно дете, синът им
Константин. Михаил управлявал до пролетта на 1078 г., когато бил
свален от престола от военачалника Никифор Вотаниат. На Михаил
позволили да се оттегли като монах в манастира „Студион“, където
живял през следващите дванадесет години, докато съпругата му
постигнала анулирането на брака им и потърсила убежище в
манастира „Петрион“ заедно със сина им Константин. Вотаниат въвел
войските си в Константинопол на 24 март 1078 г. и в същия ден бил
коронован в „Света София“ като Никифор III.
Никифор наближавал осемдесетте, когато станал император. Тъй
като бил бездетен вдовец, той се опитал да укрепи трона си, като
предложил на Мария Аланска да се ожени за нея. Мария се съгласила
с надеждата, че това ще даде възможност на сина є да наследи
престола. След венчаването им обаче Никифор отказал да признае
Константин за свой наследник и Мария започнала да заговорничи с
Алексий Комнин, син на Ана Даласина. Алексий бил назначен за
главнокомандващ на западната армия, а в 1078 г. се оженил за Мария
Дукина, внучка на кесаря Йоан Дука, като по този начин между
семействата на Комнините и Дука бил създаден могъщ съюз.
Йоан Дука дал подкрепата си на Алексий Комнин, когато той
направил опит да завземе престола през 1081 г. На 1 април същата
година кесарят подкупил германските наемници, охраняващи портите
на Константинопол, да позволят на Алексий и неговите войски да
влязат в града и те бързо завзели контрола върху Константинопол.
Никифор абдикирал и бил принуден да се оттегли в манастира
„Перивлепт“, където наскоро починал.
Новият император бил коронован под името Алексий I на 4 април
1081 г. Той бил на около двадесет и четири години, когато се възкачил
на престола, докато жена му Ирина нямала още петнадесет
навършени години. Те скоро родили четирима сина и пет дъщери, а
първородната била Анна, която ще опише историята на управлението
на баща си в своята „Алексиада“. Първият им син бил бъдещият Йоан
II, който се родил в 1088 г. и след четири години бил коронован като
съимператор.
 Към края на управлението си Алексий въздигнал майка си Ана
Даласина в ранг августа. Тя фактически управлявала в сянка до 1100 г.
След това се оттеглила в манастира към църквата „Спасител
Пантепопт“1, „Христос Всезрящ“, който сама основала на върха на
Четвъртия хълм, над „Златните врата“, където след пет години
починала.
Алексий започнал управлението си, изправен срещу могъщи
врагове по всички граници на империята. По онова време селджуките
разорили по-голямата част от Мала Азия и създали държава, наречена
Румски султанат, със столица Иконий (Коня). В същото време
норманите били нахлули в Гърция, въпреки че внезапната смърт на
Робер Гискар през 1085 г. сложила край на бляновете му да завладее
Константинопол. Норманската заплаха още не била отминала, когато
на Балканите възникнала нова криза и Алексий трябвало да воюва, за
да спре нахлуването на печенезите и на друго едно тюркско племе,
наричано кумани. През 1090 г. печенезите обсадили Константинопол,
докато в същото време градът бил атакуван откъм морето от флотата
на Чача, турския емир на Смирна. Все пак византийската флота
разгромила турската с помощта на „гръцкия огън“, докато Алексий
унищожил армията на печенезите.
Тогава срещу Алексий се изправило ново предизвикателство с
организирането на Първия кръстоносен поход. Големите феодални
владетели от Западна Европа започнали да се стичат към
Константинопол към края на 1096 г. Между тях най-забележителни
били графовете Годфрид Буйонски и Боемунд Тарантски, син на
покойния Робер Гискар. След битка с кръстоносците извън
Теодосиевите стени Алексий убедил Годфрид и Боемунд да му дадат
клетва за вярност, с която те се задължавали да възвърнат на
империята всички нейни бивши владения, които биха завладели.
В началото на ХII в. императорът предприел усилия да се справи
с богомилите, една развила се на Балканите еретическа секта. Той
арестувал техния водач, монаха Василий, който бил доведен в
Константинопол, за да бъде изправен пред съда заедно с негови
последователи. Богомилите, които отказали да се отрекат от своята
ерес, отначало били заплашени, че ще ги изгорят на клада, но Алексий
се смилил и вместо това ги осъдил на доживотен затвор. Обаче
Василий не се поддал на никакви заплахи и императорът го осъдил да
бъде изгорен на Хиподрума, сцена, която Анна Комнина описва в
книга XV на своята „Алексиада“:

„Този проклет Василий стоеше съвършено безучастен пред

лицето на заплашващата го страшна опасност, поглеждайки ту към
кладата, ту към събралата се тълпа. На всички се струваше, че
Василий действително е полудял: той не се отправи към кладата, не се
отдръпна назад, а сякаш вцепенен, стоеше неподвижен на мястото,
където отначало го бяха довели… Тогава те… го взеха и го хвърлиха с
дрехите и обувките в средата на кладата. И пламъкът, сякаш разгневил
му се, напълно погълна нечестивеца, че дори никаква миризма не се
надигна и димът от огъня изобщо не се промени, само в средата на
пламъка се появи тънка линия дим… Стоящите наоколо хора с
нетърпение очакваха и изискваха да хвърлят в огъня и всички
останали, принадлжащи към гибелната секта на Василий, обаче
императорът не позволи, а заповяда да ги заключат в портиците и
галериите на „Големия дворец“.“

Последните две десетилетия от управлението на Алексий

преминали в походи срещу турците в Мала Азия. Той починал на 15
август 1118 г., след което бил наследен от сина си Йоан. Йоан вече бил
женен за принцеса Приска, дъщеря на унгарския крал Владислав,
която променила името си на Ирина. Тя скоро родила на Йоан
четирима сина и четири дъщери, между които и двойка близнаци.
Ирина починала през 1126 г. и Йоан я погребал в манастира „Спасител
Пантократор“2, Христос Вседържител, който двамата построили на
Четвъртия хълм.
Първата военна експедиция на Йоан II започнала през 1119 г.,
когато прогонил турците от Иония, Лидия и Памфилия. После в 1121–
1122 г. той разбил печенезите, които оттогава започнали да попълват
императорските въоръжени сили със свои отряди. Константинопол
дълго помнил тази победа и всяка година я чествал на специален
празник, наречен Ден на печенезите.
През 1122–1125 г. Йоан воювал с Венеция, а в 1129 г. победил
унгарския крал Стефан II. През 1137–1143 г. провел поредица походи,
за да си върне Антиохия от латинците. При последните от тези
кампании той случайно се наранил с отровна стрела, докато бил на
лов, и умрял на 8 април 1143 г. Неговите останки били върнати
обратно в Константинопол, където били положени в църквата
„Пантократор“ наред с тези на съпругата му. През своето време
императорът бил известен като Кало Йоанис, или Добрия Йоан.
Хронистът Никита Хониат пише: „той беше най-добрият от
императорите от фамилията Комнини, седяли някога на ромейския
трон“.
Йоан бил наследен от сина си Мануил, коронясан в „Света
София“ на 28 ноември 1143 г. Първата жена на Мануил, Ирина,
починала през 1160 г., без да му роди син. На следващата година той
се оженил за Мария Антиохийска, описвана от хронистите като „най-
красивата принцеса на своето време“. След осем години Мария
родила син, Алексий, и Мануил накрая се сдобил със законен
наследник на престола, след като вече имал незаконен син от
любовницата си Теодора, негова племенничка.
През първите три години от управлението си Мануил усилил
защитата на Константинопол и заменил част от Теодосиевите стени
на Шестия хълм с ново укрепление, наречено „Стената на Мануил
Комнин“3. Той също така укрепил едно островче на малоазиатския
бряг в устието на Босфора, което сега е известно като „Къз Кулеси“4,
или „Моминската кула“.
Първият военен поход на Мануил бил срещу латините в
Антиохия, които той разбил в 1144 г. и ги принудил да предадат
няколко крепости в Киликия, завзети от тях при смъртта на баща му.
Сега латините били толкова слаби, че турците бързо покорили
графството Едеса, което накарало папа Евгений III да отправи призив
за свикването на Втори кръстоносен поход през 1146 г.
Един контингент кръстоносци тръгнал от Германия под
водачеството на крал Конрад, а втори – от Франция, воден от Луи VII,
като двамата планирали да минат край Константинопол на път към
Светите земи. Първи в Константинопол пристигнали германците и
византийците имали ожесточена битка с тях, преди те да бъдат
прекарани с лодки през проливите в Никомедея.
Мануил нямал проблеми с французите и поканил крал Луи на
пир във Влахернския дворец. В своята хроника на Втория кръстоносен
поход Одо дьо Дьои пише за Влахерна и други места, които
византийците показали на Луи и неговите рицари по време на
обиколката им из „Константинопол, богат със слава и още по-богат с
имущество“. Въпреки щедрите си похвали за Влахерна и „Света
София“ Одо бил поразен от условията, в които живеели бедните от
града, и пише:

„Самият град е ветровит и зловонен и постоянният мрак е

напакостил на много места поради пълното засенчване на улиците от
сгради, което оставя тези мръсни, тъмни места на бедните и
пътниците; там стават убийства, грабежи и други престъпления, които
обичат мрака. Нещо повече, мнозина живеят беззаконно в този град,
който има колкото господари и богати люде, и почти толкова крадци и
бедняци. Един престъпник не знае ни страха, ни срама, защото
престъплението не се наказва от закона и никога не излиза изцяло на
светло. Във всяко отношение то надвишава умереността; защото точно
както надвишава другите градове по богатство, така и ги надвишава в
порочност.“

Бениамин от Тудела, един сефарадски евреин* от Испания,

описва някои от гледките, които е видял в Константинопол през
управлението на Мануил:

„В Константинопол преобладават голяма гмеж и суетня като

последица от нахлуването на много търговци, които се стичат тук
както по суша, така и по море, от всички страни на света с цел да
търгуват, включително и търговци от Вавилон и от Месопотамия, от
Медия и Персия, от Египет и Палестина, както и от Русия, Унгария,
Печенегия, Будия, Ломбардия и Испания…
В Константинопол има едно молитвено място, наречено „Света
София“, и то е столичният престол на папата на гърците, който е в
разногласие с папата от Рим… Хиподрумът е публично място близо
до стените на двореца, разположен встрани за игрите на царя. Всяка
година рожденият ден на Иисус от Назарет се празнува там с
обществени веселия. По тези поводи човек може да види
представители на всички народи, обитаващи различни части на света,
с изненадващи празници на жонгльорството. Лъвове, мечки, леопарди,
диви магарета, както и птици, обучени да се бият едни с други, също
се показват. И всички тези игри, равни на които никъде не може да се
срещнат, се провеждат в присъствието на императора.
Цар Мануил е построил голям дворец за своя резиденция на
морския бряг, край палата, изграден от предшествениците му; и тази
постройка е наречена Влахерна. Колоните и стените са покрити с
чисто злато и всички войни на древните, както и неговите собствени,
са представени в картини.“

Бениамин съобщава също за робския живот на евреите в

Константинопол, в които се включвали както схизмати караити**,
така и принадлежащи към ортодоксалната общност:

„ Евреите в Константинопол наброяват до две хиляди равинисти

и петстотин караити, които живеят на едно място, обаче разделени от
стена… Много от тях са производители на копринени облекла, други
са търговци, някои от които са извънредно богати, но на нито един
евреин не е позволено да язди кон, освен на Соломон Хамитриси,
който е царският лекар и поради влиянието на когото евреите се
радват на много предимства в тяхното подтиснато положение, което
те остро усещат; и омразата между тях се увеличава поради
практиката на кожарите, които изливат мръсните си води на улицата и
дори пред самите врати на евреите, а те, бидейки осквернявани по
този начин, стават предмет на презрение от страна на гърците.
Тяхното робство остро се чувства от евреите – както от добрите,
така и от лошите; защото те са изложени да ги бият по улиците и
трябва да се подлагат на всякакъв вид лошо отношение. Евреите са
богати, доброжелателни и религиозни хора, които унизено понасят
бедите на своето изгнание.“

Един гръцки хронист пише как дори главните булеварди на

Константинопол от XII в. през зимните дъждове се превръщали в
кални мочурища и ставали „адски езера“, в които хора и товарни
животни затъвали, а дори и понякога се давели, а неосветените улици
гъмжали от крадци и всякакви други престъпници наред с глутниците
скитащи кучета.
В писмата на Йоан Цецас, поет, взет за учител на император
Мануил, може да се открие друг поглед върху живота в
Константинопол от XII в. В едно от тях той отбелязва, че
византийската столица се е превърнала в многоезичен Вавилон:
„живеещите в Константинопол не са от един език или раса, а
използват смесица от чужди езици. Там има критяни и турци, алани,
родосци и хиосци, прочути крадци“. В друго писмо се описват
юродивите, които продължавали да бъдат популярни в
Константинопол. В писмото си Цецас се обръща към един избягал
роб, Димитрий Гобин, започнал живота си като готвач на чорби;
Цецас го пита защо не се завърне в Константинопол, когато орди
юродиви и просещи монаси добре си живеят там от подаяния:

„Защото сега всеки предрешен и трижди проклет мошеник като

тебе трябва само да се научи да се прави на монах или да провеси
звънци от члена си, или да обвие с пера или окови краката си, или да
сложи клуп от вериги около врата си – с една дума, да се облече така,
че да изглежда като самоотрекъл се човек чрез едно показно и
извънредно пресметнато поведение на лъжлива простота. Градът
Константинопол незабавно ще го обсипе с почести и измамникът ще
бъде публично почитан като светец над апостолите, над мъчениците.“

Константинопол от XII в. бил град на насилието, а неговите

жители винаги били готови да се разбунтуват или да въстанат според
историка Никита Хониат:

„Тълпи от други градове се присъединяват към безпорядъка и

много трудно се държат в покорство. Обаче населението на пазара в
Константинопол е най-неуправляемо от всички, то участва в
суматохата и се отклонява от правия път. То е настроено бързо да се
нагажда към промените в живота и управлението на града. А тъй като
най-лошото винаги взема връх и човек трудно открива между
киселите зърна едно зряло, населението на пазара, с каквото и да се
заеме, не го прави нито с добра воля, нито както трябва. Но само от
една дума то е готово да се разбунтува и става по-разрушително и от
огън… съответно, то страда от непостоянство на характера и човек не
може да му се довери. Нито пък някой може да проумее как тези хора
стигат до нещата, които са най-благоприятни за тях. Никой не успява
да ги убеди, когато ги съветва за собственото им добро – те винаги
правят онова, което са решили… Тяхното безразличие към
управниците сякаш им е вродено. Днес издигат някого като местен
магистрат, на другата година ще го разкъсат на парчета. Те не
действат по някаква логика, а водени от своята простотия и
невежество.“

Цивилната бюрокрация процъфтявала през управлението на

Мануил. Тази нова класа от дребни буржоа е описана в една
сатирична поема, приписвана на Теодор Птохопродромос, който
противопоставя нейното влияние на обедняването на духовенството,
към което сам той принадлежи. Поемата е във формата на писмо до
Теодор от баща му, който го съветва да получи добро образование, за
да може да просперира като граждански служител:

„Детето ми, учи си букварите, колкото можеш по-бързо. Виж они

мъж там, детето ми, той беше свикнал да ходи пеша, а сега има дебело
муле с красива сбруя. Когато беше студент, ходеше бос, а виж го сега с
боядисаните му ботуши! Другият пък, когато беше студент, никога не
решеше косата си, а сега е добре причесан и се гордее с къдриците си.
А този в студентските си дни никога не беше виждал врата на баня
отдалеч дори, а сега се къпе три пъти седмично. Другият беше пълен с
въшки, големи колкото бадеми, а сега кесията му е пълна със златици
с образа на императора.“

Мануил мечтаел да възстанови империята такава, каквато била в

дните на Юстиниан, и това го въвлякло в поредица военни походи и
преговори, с които се занимавал през по-голямата част от дългото си
управление. Той се бил с норманите, венецианците, сърбите и
унгарците на запад, а на изток воювал срещу селджукските турци и
арменците.
Конфликтът на империята с Венеция започнал на 12 март 1171 г.,
когато Мануил прогонил венецианските търговци от Константинопол,
където от близо век те живеели в квартал на Златния рог, до
кварталите на генуезците и пизанците. Венецианците отговорили,
като изпратили флотилиите си да нападнат византийските
пристанища по бреговете и островите на Гърция, а в допълнение
сключили съюзи и с германците и норманите срещу Византия.
Последвал въоръжен сблъсък и през останалата част от управлението
на Мануил всички дипломатически и търговски връзки между
Византия и Венеция били прекъснати. Отчуждението между гръцкия
Изток и латинския Запад все повече нараствало, като цяла
католическа Европа се обединила срещу „схизматиците византийци“,
които от своя страна презирали едва в последно време цивилизовалите
се западняци и техните властници парвенюта. Уго Етериано, пизанец,
който се установил в Константинопол при управлението на Мануил,
отбелязва, че латините (в които включва италианците, французите,
норманите и испанците) „се сочат по улиците на столицата като
предмет на омраза и презрение“. Никита Хониат пише, че
„обвиняваните латини… ламтят за нашето имущество и биха желали
да унищожат народа ни… между тях и нас има широка пропаст от
омраза, нашите възгледи са съвършено различни, а нашите пътища
вървят в противоположни посоки“.
Въпреки взаимната антипатия самият Мануил високо почитал
Запада. Той се възхищавал от доблестта на западните рицари, с които
влязъл в досег, и се стремял да надмине латините в турнирите, които
организирал на хиподрума. Също така отдавал предпочитание на
латините пред гърците в двора си, което карало населението да
презира чужденците още по-силно. Пренебрежението на
византийците към латинския Запад накарало гърците от
Константинопол да потърсят своите корени в древна Елада и те гордо
наричали себе си елини.
Последното усилие, което Мануил предприел по отношение на
Запада, било да подготви годежа на сина си Алексий с френската
принцеса Агнес, дъщеря на Луи VII. Малката принцеса, която била
едва осемгодишна, когато напуснала Франция, приела името Ана при
венчаването си с двадесетгодишния Алексий в „Света София“ на 2
март 1180 г.
По това време Мануил вече преживявал последното си
заболяване и се бил оттеглил като монах в манастира „Пантократор“,
където починал на 24 септември 1180. Край гробницата му била
поставена една от най-свещените от реликвите, донесени от
Йерусалим, след като градът бил освободен по времето на Първия
кръстоносен поход – порфирната плоча, върху която според
преданието бил положен Христос след снемането от кръста и върху
която още можели да се видят следи от сълзите на Мария, както се
говорело.
Мануил бил наследен от сина си Алексий. Тъй като по това време
той бил само дванадесетгодишен, майка му Мария Антиохийска била
посочена да изпълнява длъжността на регент. Мария предала всички
престижни позиции в двора си на латини и това я направило крайно
непопулярна както между обикновените хора, така и сред гръцката
аристокрация на Константинопол, чиито представители презрително
я наричали „чужденката“. Това ги накарало да дадат подкрепата си на
Андроник Комнин, племенник на Йоан II.
Андроник бил енергичен и красив авантюрист, спечелил си
известност заради своята храброст в битките, въпреки че интригите
му принудили Мануил да го прати в изгнание. По времето, когато
Мануил умрял, Андроник бил на около шестдесет и пет години и
живеел, оттеглил се в имението си в Пафлагония. Но въпреки
възрастта си Андроник, според Никита Хониат, бил все още енергичен
мъж и с желязно здраве: „Той беше във великолепно телесно
състояние, имаше очарователен вид и телосложение на герой и дори
на стари години имаше младежко лице. Тялото му беше необикновено
здраво, защото не беше нито сладострастник, нито лакомник, нито
пияница, а като Омировите герои живееше просто и умерено.“
Андроник свикал поддръжниците си и се отправил към
Константинопол в началото на пролетта на 1182 г., като спрял, когато
достигнал Босфора. Той изпратил войските си в Константинопол,
където те се присъединили към жителите на града в общото клане на
латините, след което самият той накрая влязъл в града и поел
контрола върху него. Императрица Мария била изправена пред съд и
осъдена за предателство, след което отначало била затворена в един
манастир, а скоро след това тайно удавена. Тогава Андроник се
провъзгласил за регент на Алексий II, а през септември 1182 г. бил
коронясан като съимператор. После Андроник накарал да удушат
Алексий, който оставил императрица Ана вдовица на тринадесет
години. Към края на годината Андроник се оженил за Ана, въпреки че
разликата в годините им била половин век, и скандализирал Византия
и Западна Европа.
 Скоро Андроник установил истинско царство на терор и
екзекутирал всеки, за когото мислел, че представлява заплаха за
престола му. В същото време империята попаднала под атаките на
селджуките, унгарците и норманите, които нахлули в Гърция.
Норманите завзели Солун през пролетта на 1185 г. и започнали да се
придвижват към Константинопол. Населението изпаднало в паника
при наближаването на латините и строго порицавало Андроник, че не
взема съответните мерки за защитата на града. Императорът отвърнал,
като арестувал всички свои опоненти и ги осъдил на смърт. Между
тях бил и един далечен роднина на Комнините на име Исак Ангел,
който успял да избяга от пазачите си и потърсил убежище в „Света
София“, откъдето призовал населението да го подкрепи. Жителите на
града отговорили на призива му и на 12 септември 1185 г. той бил
възкачен на престола под името Исак II.
Андроник избягал, но бил заловен и затворен в една кула на
„Влахернския дворец“. Скоро след това бил измъкнат от затвора си и
прекаран по улиците на града, качен гърбом на една камила, с която го
отвели на Хиподрума. Там бил осакатен, след това накълцан на
парчета, а тялото му оставено на арената да гние в продължение на
дни, след което останките му били хвърлени в морето.
Смъртта на Андроник отбелязала края на династията на
Комнините, които управлявали Византия повече от век. Обаче линията
им оцеляла посредством Алексий и Давид Комнини, внуци на
Андроник, които сложили началото на нова династия в Трапезунд –
династия, която надживяла самата Византия, макар и само за няколко
години.

ГЛАВА 13
Завладяването от латините
1185–1261
Когато Исак II Ангел се възкачил на престола, норманите
напредвали към Константинопол. За една година той разбил
нашествениците и ги принудил да се върнат в Италия, където те
основали царство в южния край на полуострова, както и в Сицилия.
Исак бил тридесетгодишен, когато станал император, вдовец с две
дъщери и син, бъдещия Алексий IV. В 1192 г. дъщеря му Ирина се
омъжила за сицилийския крал Рожер, който починал осемнадесет
месеца след сватбата. Тогава в 1197 г. Ирина се венчала за Филип
Швабски, брат на германския император Хайнрих IV.
Тъй като Исак бил вдовец, той си търсел подходяща съпруга
между кралските семейства на Западна Европа и когато в
Константинопол пристигнало пратеничество от унгарския крал Бела
III, започнал преговори за ръката на кралската дъщеря Маргарет.
Преговорите били успешни и в 1186 г. принцесата, която по това
време не била навършила още десет години, пристигнала в
Константинопол и се омъжила за Исак, като променила името си на
Мария.
Две години след като се възкачил на престола, Исак трябвало да
се справя с началото на Третия кръстоносен поход. Германците под
водачеството на Фридрих I Барбароса минали покрай Константинопол
без никакви инциденти, докато другите кръстоносци отпътували по
море към южния бряг на Мала Азия. Барбароса никога не стигнал до
Светите земи, защото на 10 юни 1190 г. се удавил, докато прекосявал
една река в южна Мала Азия.
Исак успял да се справи със селджуките в Мала Азия и успешно
ги държал изкъсо, докато воювал срещу власите, българите, сърбите и
куманите на Балканите. Власите и българите разгромили
императорските войски в 1190 г. и отново в 1194 г., след което самият
Исак започнал да търси битка с тях. Но докато бил на поход през
лятото на 1195 г., неговият по-голям брат Алексий организирал
преврат в лагера и го взел в плен, след което го ослепил. После Исак
бил затворен в една кула във Влахернския дворец заедно със сина си
Алексий. Новият император бил коронясан в „Света София“ под
името Алексий III заедно със съпругата си Ефросина като
императрица.
През първите пет години от своето управление Алексий лично
повел няколко похода и се сражавал със селджуките в Мала Азия и с
власите на Балканите. По време на кампанията му срещу власите в
1202 г. императорът бил придружаван от младия си племенник
Алексий, когото освободил от затвора. Последният се възползвал от
възможността да избяга от чичо си и потърсил убежище при своята
сестра Ирина и мъжа є, Филип Швабски, след което започнал да
отправя призиви към Запада да възстанови баща му на византийския
трон.
 Папа Инокентий III сe възкачил на папския престол през януари
1198 г., а през август издал енциклика, в която призовавал да се
организира Четвърти кръстоносен поход. През ноември 1199 г.
започнали да се създават първите ядра на една готова да предприеме
експедиция сила, след като многобройни френски благородници
поставили кръста върху одеждите си, а между тях най-забележителен
бил граф Балдуин Фландърски. Във Венеция пристигнали пратеници
на френските графове, за да уговорят с дожа Енрико Дандоло и
неговия съвет флота, която да прекара кръстоносците по море.
Венецианците определили цената за транспортните кораби, които
щели да доставят. Те предложили да участват с петдесет собствени
бойни напълно екипирани кораби при условие, че Венеция ще има
пълен дял наред с кръстоносците при което и да е завоевание по време
на похода. След завръщането на пратениците в Соасон се състоял
съвет, на който маркиз Бонифаций Монфератски бил избран да
ръководи похода.
Когато кръстоносните водачи накрая събрали силите си в Италия,
те разполагали едва с 11 000 бойци – около една трета от онова, което
очаквали да привлекат. По тази причина те не били в състояние да
заплатят на венецианците сумата, за която се били договорили, и
отначало изглеждало, че експедицията ще се провали. Обаче дожът
Дандоло сключил с тях сделка, според която Венеция щяла да отложи
заплащането на останалите пари за транспорта, ако кръстоносците є
помогнели да си върне далматинския град Зара, завзет от унгарците.
Рицарите се съгласили, след което на 8 септември 1202 г. се
натоварили на 480 венециански кораба и отплували за Зара, водени от
галерата на дожа.
Флотата пристигнала в Зара на 10 ноември и атакувала града,
който се предал след двуседмична обсада. Гарнизонът и жителите не
пострадали, обаче кръстоносците плячкосали цялото недвижимо
имущество на града и си поделили плячката. Вече било много късно
да отплуват за Егейско море и експедицията останала да зимува в
Зара.
Бонифаций се присъединил към кръстоносците в града в средата
на декември. Две седмици по-късно там пристигнали пратеници на
Алексий Ангел, който обещавал, че ако експедицията възстанови баща
му Исак на византийския престол, той ще се съгласи да се сключи
уния между Гръцката и Римската църква под върховенството на
папството. Нещо повече, бил готов да даде на латините огромна сума
и да заплати всички техни разходи за още година напред.
Кръстоносците приели предложението и дожът Дандоло се съгласил
да насочи експедицията към Константинопол.
Най-после на 24 юни 1203 г. рицарите пристигнали в Халкедон и
слезли на суша на азиатския бряг на проходите. После кръстоносците
прекосили Босфора и щурмували замъка на Галата, крепост в устието
на Златния рог, като разкъсали веригата, която преграждала входа към
пристанището. Те изградили мост от кораби, за да се прехвърлят през
Златния рог, след което се разположили на лагер извън стените на
Константинопол. После венецианската флота отплувала от
пристанището и бомбардирала стените откъм морето по протежение
на Златния рог.
След десет дена подготовка кръстоносците започнали
нападението си на 17 юли и предприели атака от всички страни към
стените откъм морето. Дожът Дандоло стоял на кърмата на своя
флагмански кораб със знамето на св. Марко, развяващо се пред него, а
хората му го свалили на брега веднага след като предприели
началната си атака срещу стените на Петрион. При нападението били
завзети двадесет и пет кули по стените, а кръстоносците хвърляли
запалени факли, за да предизвикат пожар в къщите вътре в
укрепленията, и унищожили всички сгради под Петия хълм.
Когато нощта паднала, Алексий II избягал от града заедно с
дъщеря си Ирина, вземайки със себе си 10 000 жълтици и
съкровищата на короната. В същата нощ изоставените от императора
византийски чиновници освободили Исак II от затвора и го
възстановили на престола. Малко преди да се зазори, те изпратили
свои представители, за да информират латините за действията си, а
Исак се заклел да удържи всички задължения, поети от сина му
Алексий пред кръстоносците. Тогава византийците отворили вратите
на града и латините влезли в Константинопол, като водели със себе си
сина на Исак. На следващия ден рицарите изтеглили войските си от
града с цел да предотвратят евентуален бунт на населението. Тогава
синът на Исак се възкачил на престола като Алексий IV и бил
коронясан за съимператор заедно с баща си в „Света София“ на 1
август 1203 г.
 Алексий скоро станал извънредно непопулярен между жителите
на Константинопол, защото прекарвал цялото си време в пиршества с
латините, които направил свои приближени. В същото време
кръстоносците ставали все по-нетърпеливи, защото той не бил в
състояние да спази обещанията, които им бил дал, и започнали да
грабят златни и сребърни съдове от църквите в града. На 19 май
избухнал бунт – една тълпа щурмувала латинския квартал, започнала
да опожарява сградите, пламъците достигнали до върха на Петия хълм
и увредили портика на „Света София“, като по този начин яростта на
тълпата още повече се усилила.
Аристокрацията на Константинопол също не одобрявала
действията на Алексий, така както недоволствали населението на
града и латините. Водач на опозицията бил Алексий Дука, наречен
Мурзуфъл, или Черновеждия. Мурзуфъл бил праправнук на Алексий I
Комнин, а неговите поддръжници твърдели, че той има много по-
законни претенции към трона от парвенюто Ангел. В края на януари
1204 г. жителите на града масово се стекли в „Света София“ и
поискали детронирането на императора. Тогава Мурзуфъл отишъл
при ужасения Алексий IV и му казал, че е дошъл да му помогне да
избяга от тълпата, която напредвала към двореца, за да го убие.
Алексий се оставил Мурзуфъл да го измъкне от Влахернския дворец,
след което бил затворен в едно скривалище извън града. На 5
февруари 1204 г. Дука се възкачил на престола под името Алексий V.
Исак умрял от естествена смърт почти по същото време и по този
начин намалил числото на съперниците, които Мурзуфъл се канел да
отстрани. Той два пъти се опитал неуспешно да отрови затворения
император и тогава заповядал да го удушат.
След като вече изцяло контролирал положението, Мурзуфъл чрез
свои пратеници наредил на кръстоносците да се изтеглят от
територията му в срок от една седмица. После, след последна и
безплодна среща с Дандоло, той започнал да се подготвя за защитата
на града срещу подновените нападения на латините.
Кръстоносците предприели атаката си на 9 април 1204 г., като
първо нападнали стените по суша извън Влахернския дворец. Атаката
била отблъсната, както пропаднал и щурмът на латинската флота
срещу стените по протежение на Златния рог поради южния вятър,
който отнесъл галерите им от брега. След три дена рицарите отново
нападнали, когато пак задухал преобладаващият северен вятър, и този
път успели да си отвоюват защитено място. Те се вмъкнали през
вратите в стените откъм морето и дали възможност на конниците да
слезнат от венецианските кораби и да влязат в града. Събрала се
голяма сила в подножието на Петия хълм. Германският граф Бертхолд
подпалил няколко пожара, за да прогони византийците, докато
плячкосвал къщите по Петия хълм, и пламъците се разпространили и
унищожили по-голямата част от постройките по протежение на
Златния рог. Това било третото голямо опожаряване, поразило
Константинопол за една година, а трите пожара разрушили почти
половината от всички сгради в града.
Мурзуфъл прекарал нощта, като се опитвал да събере
поддръжниците си, но те или били избягали, или се били
барикадирали по домовете си. Тогава той събрал семейството и хората
от свитата си и избягал от града преди зазоряване, като се насочил
към Мосинопол в Тракия, където се криели Алексий III и
сподвижниците му. Веднага след пристигането на Мурзуфъл Алексий
заповядал да го ослепят и затворят, като по този начин го отстранил
като съперник. По-късно същата година латините заловили Мурзуфъл
и го върнали обратно в Константинопол, където бил хвърлен от върха
на „Теодосиевата колона“.
Междувременно кръстоносците завладели Константинопол и го
грабили в продължение на три дена, като избили около 2000 гърци.
Никита Хониат описва как латините плячкосали и осквернили „Света
София“, а градът бил напълно опустошен:

„Те разрушиха главния олтар, творение на изкуството, от което

цял свят се възхищаваше, и поделиха частите му помежду си… И
вкараха коне и мулета в църквата, за да могат по-лесно да изнесат
светите съдове и гравираното сребро, което изкъртиха от трона и
амвона… На патриаршеския престол настаниха една уличница, за да
нанесат обида на самия Иисус Христос; и тя пееше лоши песни и
оскверни светото място… нямаше милост към добродетелните
девици, невинните моми или дори девите, посветени Богу… По
улиците, домовете и църквите можеха да се чуят само викове и
плачове… За плячката ставаха битки и свади, на едно място
отвеждаха пленници, а навсякъде лежаха озлочестени и ранени.“
 Вечерта на 9 май 1204 г. латините се събрали, за да изберат
император и съставили комитет от дванадесет души, половината от
които били венецианци. На първото гласуване се получили девет гласа
за Балдуин Фландърски и три за Бонифаций Монфератски. Тогава
привържениците на Бонифаций добавили гласовете си и дали
подкрепата си на Балдуин, който по този начин единодушно бил
избран на следващото гласуване. На другия ден той бил коронован за
император в „Света София“, след което се нанесъл в Буколеонския
дворец.
Латините си поделили Византийската империя според едно
споразумение, наречено Partitio Romanum*, последните подробности
от което били договорени през октомври 1204 г. Този договор разделял
империята на три дяла: една четвърт за латинския император и по три
осемнадесети за венецианците и останалите кръстоносци, като всеки
дял се разделял съответно на част от земите край Константинопол и
част в по-отдалечени места. Така се сложило началото на Латинската
империя, която получила името Романия, „Царството на романите“,
със столица Константинопол. Дожът Дандоло, който величаел себе си
като „господар и деспот на една четвърт и половината от една четвърт
от Романската империя“, управлявал за кратко своето разделено
княжество, защото починал през май 1205 г. и бил погребан в „Света
София“, където името му още може да се види гравирано върху капака
на неговия саркофаг на пода на южната галерия.
По време на латинската окупация „Света София“ и редица други
църкви в Константинопол трябвало да преминат към
римокатолическия обряд. Знае се, че една от църквите, която вероятно
е била използвана от латините по време на тяхната окупация на града,
е тази на „Теотокос Кириотиса“1, която още стои на Четвъртия хълм
до „Акведукта на Валенс“.
Властването на император Балдуин също било кратко, защото на
14 април 1205 г. той бил разгромен в Тракия от българския цар Калоян
и починал наскоро след това в българска тъмница. Братът на Балдуин,
Анри дьо Ейно, управлявал като регент до 20 август 1206 г., когато бил
коронясан за император в „Света София“. Коронацията била
извършена от новия латински патриарх на Константинопол,
венецианеца Томазо Морозини. Повечето от гръкоправославните
епископи в Константинопол или отказали да се подчинят на
Морозини, или избягали от града в Никея, където сега съществувала в
изгнание част от Византийската империя. Това била едната от трите
византийски държави, появили се след падането на Константинопол
през 1204 г., а другите две били Трапезундската империя и Епирското
деспотство.
Никейската империя била основана от Теодор Ласкарис, зет на
Алексий III. Теодор избягал от Константинопол през 1204 г. и се
установил в Никея. След две години той въздигнал в патриарх Михаил
Автореан, който после го коронясъл за император в местната
катедрала „Света София“. Така гърците в западната част на Мала Азия
започнали да гледат на Никея като на столица на Византийската
империя в изгнание.
Най-непосредствената заплаха за новата империя били
селджукският румски султанат, чийто султан Гиазеддин Кейхусров I
бил приютил тъста на Теодор, Алексий III. В 1211 г. султанът
потеглил към Никея, като взел Алексий със себе си. При последвалата
битка Теодор победил и убил султана, а Алексий III бил пленен и
заточен в един манастир в Никея до края на дните си.
През последната половина на столетието династията на
Ласкаридите управлявала блестящо в Никея и сложила началото на
възраждането на византийската култура, докато на латинския трон в
Константинопол един след друг се сменили половин дузина
неуспешни владетели. Четвъртият и последен от Ласкаридите бил
Йоан IV, само на седем и половина години, когато баща му Теодор II
починал на 16 август 1258 г. Малко преди да умре, Теодор посочил
Георги Музалон за регент на сина си. Но девет дена по-късно
аристокрацията на Никея убила Музалон и и го заменила като регент
с техния известен водач Михаил Палеолог, на когото дали титлата
велик дук. След три месеца Михаил бил провъзгласен за деспот, а през
декември обявен за съимператор. В началото на следващата година
патриархът отслужил двойната коронация на Михаил VII Палеолог и
на Йоан IV Ласкарис. Пръв бил коронясан Палеолог, защото никой не
се съмнявал кой е императорът, а младият Йоан IV скоро изчезнал от
погледа на хората, защото в действителност станал затворник на своя
съимператор.
 На другата година Михаил спечелил голяма победа над една
коалиция от латински сили в битката при Пелагония. Тази победа
отстранила всички препятствия по пътя към възстановяването на
Константинопол като гръцка столица с изключние на едно:
Венецианската република. Тогава Михаил потърсил помощ от
основния противник на Венеция – Генуа. На 13 март 1261 г. в Нимфея
той подписал договор за съюз с генуезците и им дал обширни
търговски привилегии в замяна на тяхната подкрепа.
Връщането на Константинопол в края на краищата се оказало
въпрос на случайност, то станало едва ли не неочаквано. През август
1260 г. между гърците и латините било подписано едногодишно
примирие и към края на този период Михаил Палеолог изпратил в
Тракия малък отряд под командването на Алексий Стратегопулос със
заповед да завладее повторно околностите на Константинопол. Когато
Стратегопулос достигнал Селимбрия, му съобщили, че
Константинопол в действителност е останал без защита, защото
венецианската флота е отвела по-голямата част от латинския гарнизон
на рейд в Черно море. Стратегопулос доближил до града под
прикритието на нощта и някои от неговите войници се промъкнали
през един таен проход под стените до вратата на Пеге. Те изненадали
стражата вътре и я принудили да отвори, за да могат другарите им да
влязат, преди да се даде тревога. Рано на следващия ден, 25 юли 1261
г., Стратегопулос установил контрол над града след улични схватки с
останалите от латинския гарнизон войници. Шумът пробудил
император Балдуин II, който спял във Влахернския дворец, след което
той набързо се качил на един венециански кораб в пристанището и
заповядал веднага да отплуват, като оставил короната и скиптъра си в
своите покои. По съвета на гръцкото население Стратегопулос
подпалил сградите от Латинския квартал на Златния рог. Когато
латинската флота се завърнала, венецианците намерили домовете и
складовете си в пламъци, а семействата си – кръжащи по брега на
Златния рог „като опушени пчели“ според един хронист. Всичко,
което можели да направят венецианците, било да натоварят
семействата си на галерите, след което отплували, като по този начин
се слагало край на латинската окупация на Константинопол.
Император Михаил се намирал на 300 километра навътре в
Гърция, когато новината пристигнала, той незабавно вдигнал лагера
си и се отправил към Константинопол. На 14 август Михаил
пристигнал пред стените на града и разпънал платките си в манастира
„Космидион“, като отложил официалното си влизане през Златните
врата до следващия ден, празника „Успение Богородично“. Рано на
другата сутрин градоуправителят на Кизик, Георги Келидас, се качил
на една от кулите на Златните врата и издигнал свещената икона на
Богородица Одигитрия. След това започнал да се моли, докато
императорът и неговият антураж паднали на колене заедно с
огромната тълпа от местни гърци, дошли да го приветстват в града,
който сега той щял да види да пръв път. Когато молитвите свършили,
Михаил влязъл в града начело на шествието, първо се отправил в
църквата „Свети Йоан Студит“, а после в „Света София“, където
придружил патриарха до патриаршеския трон, някога заеман от свети
Йоан Златоуст. Ето как историкът Георги Акрополис описва тази
сцена:

„… императорът влезе в светата сграда, храма на Божествената

Премъдрост, с цел да може да предаде катедрата на висшия духовник.
И накрая заедно с императора се събраха всички благородни мъже
архонти и цялото множество. Тогава императорът, вдигайки ръката на
патриарха, каза: „Заеми сега своя трон, господарю, и се радвай нему,
от който толкова дълго беше лишен.“

Така Византийската империя била възстановена в древната си

столица на Босфора и започнала последните две столетия от своята
дълга история.

ГЛАВА 14
Възраждане и гражданска война
1261–1354
След триумфалното си завръщане в Константинопол на 15 август
1261 г. Михаил VIII Палеолог още веднъж бил коронясан в „Света
София“ заедно със съпругата си Теодора, която била въведена на
престола като императрица. В същото време техният двегодишен син
Андроник бил коронован като съимператор и обявен за бъдещ
наследник на престола.

Й
 Законният император, десетгодишният Йоан IV Ласкарис, не
присъствал на коронацията в „Света София“, защото Михаил
Палеолог го оставил в Никея. Няколко месеца по-късно Михаил
заповядал да ослепят Йоан и го затворил в крепостта „Дакибизе“ на
Бяло море. Когато патриарх Арсений научил за това, той отлъчил от
църквата Михаил. Последният свалил Арсений, но неговият приемник
Герман III отказал да позволи на императора да се върне към църквата
и бил заменен от нов патриарх, Йосиф II. Новият патриарх накрая
възстановил Михаил в лоното на църквата на 2 февруари 1267 г. по
време на литургия в „Света София“.
Костантинопол бил потънал в развалини и полуизоставен град,
когато бил възстановен за столица на Византийската империя. Освен
разрушенията, предизвикани от палежите в 1204 г., градът бил
поразен от четири големи пожара по време на латинската окупация.
Латинските императори оставили дворците „Влахерна“ и „Буколеон“
в плачевно състояние, а много от градските църкви били започнали да
се рушат. Състоянието на Константинопол след повторното му
завземане от гърците е описано от Никифор Григора (1295–1359) в
неговата „Romaiki Historia“*:

„Тогава Константинопол бил огромен запустял град, пълен с

развалини и камъни, изравнени със земята… Поробен, той не видял
грижа от латините освен разрушение от всякакъв вид, ден и нощ.
Първата и най-важна задача на императора била да прочисти колкото
е възможно града и да го приведе от голям безпорядък в добър ред; да
подсили всички църкви, които били напълно разрушени, и да напълни
празните къщи с хора.“

Между възстановените през управлението на Михаил църкви

била и тази на „Теотокос Панахрантос“1, „Непорочната Майка
Божия“. Тя била наново основана от съпругата на Михаил, погребана
там по-късно, в 1304 г. Друга църква, датираща от неговото царуване,
е „Мухлиотиса“, „Пресвета Дева Мария на монголите“2, основана от
незаконната дъщеря на Михаил – Мария. „Мухлиотиса“ все още е в
гръцки ръце, единствената функционираща църква в града, която е от
византийската епоха.
 Огромните усилия Константинопол да се изгради наново и да се
насели пак довели държавата на ръба на банкрута. Това принудило
Михаил да намали броя на императорските въоръжени сили и
търговска флота като мярка за икономии и той оставил морската
търговия в ръцете на генуезците. Била им предоставена земята край
Златния рог от Константинопол до Галата, където те основали свой
автономен град-държава, управляван от подеста*, всяка година
изпращан от града-майка Генуа. Освен това те завзели византийската
крепост Иерон на азиатския бряг в горната част на Босфора, чиито
впечатляващи развалини днес все още се наричат „Генуезкият
замък“3.
На други италиански търговци била предоставена земя по
протежение на Златния рог в Константинопол, а пизанците и
венецианците получили концесиите, които притежавали преди
латинското завоевание. Амалфи и Анкона били възнаградени с нови
концесии, които, както по-раншните, представлявали тесни ивици
земя, простираща се навътре от Златния рог в пристанището.
Възстановената Византийска империя представлявала само малка
частица от онова, което била в дните на своето величие, и от всички
страни била заобиколена от врагове. Основната заплаха идвала от
сицилианския монарх Шарл I Анжуйски, който в 1267 г. подписал във
Витербо споразумение с папа Климент IV, според което се задължавал
да осъществи „свещената цел“ да завладее отново Константинопол от
схизматиците гърци. Усилията на Михаил да отблъсне заплашващото
империята нашествие на Шарл и неговите съюзници поглъщали
голяма част от определено притежаваната от него енергия през
останалото време от управлението му. Върховният момент в тази
битка настъпил през пролетта на 1282 г., когато Шарл събрал в
Медина една армада, за да откара неговата армия от дълго чакали
кръстоносци да превземат Константинопол. На 30 март същата година
обаче в Палермо внезапно избухнал неочакван бунт, който започнал,
когато жителите му се събрали за вечерня в църквата „Св. Дух“ и
избили всички французи в града. Въстанието, което било наречено
„Сицилианска вечерня“, бързо обхванало острова, а населението на
Месина напълно унищожило анжуйската армада и изтласкало
френската армия от острова, тъй че Шарл бил принуден да изостави
плановете си за Константинопол.
 Михаил Палеолог починал на 11 декември 1282 г. по време на
военен поход в Тракия. Неговият син Андроник бил до смъртното му
ложе и с последните си думи Михаил го утвърдил за свой приемник.
След като погребал баща си, новият император се завърнал в
Константинопол, където бил коронясан в „Света София“ под името
Андроник II.
Андроник бил на двадесет и три години, когато се възкачил на
престола, след като бил съимператор в продължение на двадесет
години. През 1272 г. той се оженил за Ана Унгарска, която му родила
двама сина – Михаил и Константин. Андроник короновал сина си
Михаил за съимператор на 21 май 1294 г. На следващата година
Михаил IX се оженил за арменската принцеса Рита, която променила
името си на Мария. Тя родила на Михаил две дъщери и един син, по-
големият от които бил бъдещият Андроник III.
Поредица земетресения през лятото на 1296 г. нанесли
значителни поражения на Константинопол и Северозападна Мала
Азия. Само седмица след последния трус една венецианска флотилия
атакувала генуезката колония в Галата, опожарила складовете на
генуезците и подпалила къщите на гърците извън стигащите до
морето стени на Златния рог. Андроник отвърнал, като арестувал
всички венецианци в града и конфискувал имуществото им. Местните
генуезци взели властта в ръцете си и през декември 1296 г. избили
изтъкнатите венецианци в Константинопол. На другата пролет
венецианците се върнали, флотата им бомбардирала града, а те се
оттеглили едва след като получили компенсация за понесените загуби.
Гърците били безсилни да спрат атаките им, защото византийската
флота била значително обезсилена поради икономиите на Михаил
VII.
През юли 1302 г. венецианската флота отново атакувала
Константинопол и Андроник бил принуден да заплати голямо
обезщетение на дожа с цел да постигне мирно споразумение. Но в
същия този момент, когато мирният договор бил подписан във
Венеция, пристигнала новината, че византийците са претърпели
голямо поражение от турците край Никомедея. Тези турци били
водени от своя вожд Осман, известен като „Гази“ (Войн на вярата),
неговите последователи започнали да се назовават османлии, а на
Запад ги нарекли отоманци (османци). По времето, когато Осман
умрял, през 1324 г., османците контролирали цяла Витиния с
изключение на укрепените градове, които били орисани да паднат
пред войските на неговия син и наследник Орхан Гази.
Генуезците се възползвали от положението и през 1304 г.
изградили защитна стена около Галата. Основната единица на тази
защитна система била голямата „Кула на Христос“4, издигната през
1348 г. на хълма над пристанището. Те също така построили и няколко
църкви в Галата, включително и посветената на светите Доминик и
Павел5, която днес е оцеляла като „Арап Джамии“, „Арабската
джамия“.
Андроник отчаяно се нуждаел от помощ и през 1303 г. наел армия
от каталанци под ръководството на Руджеро де Флор. Каталанската
„Велика армия“, наброяваща около 6500 въоръжени бойци, още същия
септември пристигнала в Константинопол заедно с жените и децата
на наемниците. Каталанците постигнали някои временни успехи,
обаче турците скоро си възвърнали всички места, които били
изгубили. В 1305 г. Руджеро де Флор бил убит от един от аланските
наемници на Андроник, след което каталанците си избрали нов
командир и се установили като независима сила в Галиполи на
Дарданелите.
Андроник искал да осигури династичното онаследяване за
бъдещите две поколения и в 1306 г. провъзгласил внука си Андроник
за съимператор и втори в линията за възшествие на престола. Младият
Андроник III, който по това време бил деветнадесетгодишен, на
следващата година се оженил за принцеса Аделаида фон Брунсвик,
сменила по този повод името си на Ирина. Андроник обаче
пренебрегнал съпругата си и си взел любовница, която предизвиквала
ревността му, защото поддържала връзка и с друг мъж. Той наел
убийци да отстранят съперника му, обаче те по грешка убили принц
Мануил, собствения му по-малък брат. Този удар дошъл премного за
баща им, Михаил IX, който започнал да запада, никога не се
възстановил и починал на 12 октомври 1320 г. в Солун. Император
Андроник бил толкова разярен от всичко случило се, че обезнаследил
внука си. Това неизбежно предизвикало гражданска война, първият от
поредицата вътрешни конфликти, които щели да доведат
Византийската империя до ръба на разрухата през оставащата част на
XIV в.
 Конфликтът започнал на Великден 1321 г., когато Андроник III се
отправил в Адрианопол и обявил война на дядо си. Негов основен
поддръжник бил приятелят му от детинство Йоан Кантакузин, който
станал главен министър през гражданската война, продължила седем
години и прекъсвана от два въоръжени бунта. Накрая Андроник се
наложил и на 23 май 1328 г. той и Йоан Кантакузин въвели войските
си в Константинопол и установили контрол над града. След това
младият Андроник принудил дядо си да абдикира и така станал
самовластен император. Отношението към Андроник II било добро и
му било позволено да остане във Влахернския дворец, въпреки че след
две години бил принуден да се оттегли в манастир, където починал на
13 февруари 1332 г.
Империята силно западнала по време на дългото владичество на
Андроник II, но поради покровителството, което императорът оказвал
на науката и изкуствата, тя процъфтявала в културно отношение,
което и било връхната точка на онова възраждане, започнало при
последните Ласкариди в Никея. Изкуството на ренесанса на
Палеолозите създало шедьоври като „Деисис“* в „Св. София“ и
мозайките и фреските в църквите „ Спасителят в Хора“6 и „Теотокос
Памакаристос“7. Произведенията на изкуството в „Спасител“ в Хора
били поръчани от Теодор Метохит, погребан там заедно с приятеля
си, историка Никифор Григора. Метохит бил велик логотет, или първи
министър през управлението на Андроник II, и един от водещите
учени на епохата, писал трудове по теология, философия, астрономия
и поезия. Както Никифор Григора пише за него: „От сутрин до вечер
той най-пълно и най-енергично се посвещаваше на обществените
дела, сякаш науката му беше напълно безразлична; но късно вечерта,
след като напуснеше двореца, до такава степен биваше поглъщан от
науката, сякаш беше учен без абсолютно никаква връзка с каквито и
да било други работи.“
Андроник III бил тридесет и една годишен, когато станал
неоспорван император. Първата му съпруга Ирина умряла в 1324 г., а
единственото им дете починало съвсем малко. Втората му съпруга,
Ана Савойска, родила син на 18 юни 1332 г. Никифор Григора пише
как императорът отпразнувал раждането на сина си, бъдещия Йоан V,
с двубои и турнири по западен маниер, въведени в двора от неговата
латинска съпруга.
 Междувременно османските турци вече били завладели Пруса,
която се предала на Орхан Гази в 1326 г. След това турците направили
Пруса своята първа столица под името Бурса, а Орхан приел титлата
султан. Той бил първият от османската императорска линия, която ще
продължи да управлява без никакво прекъсване в продължение на
почти шест столетия. През пролетта на 1329 г. Андроник предприел
военен поход срещу турците. Той и Йоан Кантакузин повели армията
през проливите във Витиния и там нападнали силите на Орхан при
Пелеканон. Гърците били победени, стрела ранила Андроник в крака,
обаче Кантакузин успял да събере оцелелите и ги повел обратно към
Хрисополис.
Поражението на гърците край Пелеканон довело до загубата на
останалите византийски владения във Витиния, а Никея се предала на
Орхан на 2 март 1331 г. Победата на турците при Никея убедила
Андроник, че трябва да се помири с тях и през септември 1333 г. той
подписал договор със султана.
Андроник умрял на 15 юни 1341 г. след кратко боледуване, на
четиридесет и три години. Неочакваната му смърт създала криза в
престолонаследието, защото най-големият му син Йоан, който бил
едва на девет години, не бил провъзгласен за съимператор. Така
императрица Ана и патриарх Йоан XIV Калекас посочили за регент
Йоан Кантакузин, след като било договорено, че Йоан V ще наследи
престола на баща си, когато стане пълнолетен.
Турците и българите се възползвали от смъртта на императора, за
да нападнат империята. На 23 септември 1341 г. Кантакузен бил
принуден да напусне Константинопол, за да тръгне на военен поход в
Тракия, и назначил Алексий Апокавк за командир на византийската
флота, която трябвало да охранява Босфора. Апокавк започнал да
заговорничи срещу него и убедил патриарха и Ана Савойска, че
Кантакузин планира да завземе престола. Императрица Ана
подписала заповед Кантакузин да бъде арестуван, а цялото му
имущество в Константинопол да се конфискува. Около четиридесет
поддръжници на Кантакузин избягали от Константинопол и се
присъединили към него в лагера му в Дидимотейхон, където на 26
октомври го провъзгласили за император. Историците най-общо го
включват в списъка на византийските императори като Йоан VI, след

Й
младия Йоан V Палеолог, чието име било споменато на церемонията
по инвеститурата в Дидимотейхон преди това на Кантакузин.
Вътрешният конфликт, който започнал през 1341 г., се различавал
от която и да е от гражданските размирици в предишната история на
Византийската империя, защото почти веднага се развил в битка
между социалните класи – между земевладелците, подкрепящи
Кантакузин, и обикновените жители на градовете и крепостните
селяни, които взели закона в собствените си ръце под флага на Йоан V.
В своята „История“ Йоан Кантакузин пише следното, говорейки за
ужасите на междуособната война:

„Тя се разпространява като злокачествена и ужасна болест и

създава същите форми на крайности дори и в онези, които преди са
били умерени и чувствителни хора… Всички градове се
присъединиха към този бунт срещу аристокрацията, а онези, които
закъсняха да го сторят, си наваксаха изгубеното време, като
надминаха примера, даден им от другите. Те увековечиха
жестокостите и избиванията. Безсмисленият подтик беше прославен с
наименованието ценност, а липсата на чувство или човешко
съчувствие беше наречено лоялност към императора.“

Тази гражданска война се проточила шест години, през което

време Кантакузин установил съюз с отоманските турци и дал дъщеря
си Теодора за жена на султан Орхан. Същевременно заговорници в
Константинопол работели за интересите на Кантакузин и през нощта
на 2 срещу 3 февруари те вкарали него и войниците му през един
пролом в Теодосиевите стени. На зазоряване той заобиколил с
войските си Влахернския дворец, мълвата за случилото се обиколила
града и населението побързало да го подкрепи. Ана Савойска била
принудена да се договори с Кантакузин и след седмица било
постигнато съгласие той и Йоан да управляват като съимператори.
Йоан Кантакузин бил коронясан на 13 май 1347 г. от новия
константинополски патриарх Исидор I. След това Кантакузин уредил
брака между дъщеря си Елена и Йоан V, който бил едва
петнадесетгодишен. Венчавката се състояла в църквата „Св.
Богородица Влахернитиса“, тъй като „Света София“ била в развалини,
а източната част на големия є купол се срутил предишната година. На
сватбената церемония липсвал обичайният византийски блясък,
защото градът и неговите жители продължавали да страдат от ужасите
на дългата гражданска война. Съкровищницата била абсолютно
празна, дори скъпоценностите на короната били заложени във
Венеция от императрица Ана, която се опитвала да намери пари за
сина си. Средства за ремонта на „Света София“ предложил великият
московски княз Симеон, който виждал в свое лице защитник на
православието. Кантакузин бил принуден да използва парите, за да
наеме турски войници, и възстановяването на „Великата Църква“
било отложено до 1355 г., когато се намерили допълнителни средства.
Кантакузин току-що започнал да царува, когато Константинопол
бил поразен от ужасната черна чума, която за пръв път се появила в
града чрез генуезки кораби, доплували от Крим. Когато на следващата
година чумата преминала, една трета от населението на
Константинопол било измряло.
После Византия била въвлечена в морските войни между Венеция
и Генуа, а между 1348 и 1352 г. в Златния рог по различни поводи се
водили битки. Византийците екипирали флота, но когато се
приготвили да се бият с генуезците на 13 февруари 1351 г., всичките
им кораби били унищожени от внезапна буря. Така Константинопол
бил принуден да се остави на милостта на италианците, въпреки че
Кантакузин успял да договори благоприятни условия с генуезците и
венецианците, за да го оставят на мира.
Междувременно Кантакузин изпратил двамата си сина начело на
провинции в империята. Матей, по-възрастният, управлявал Северна
Тракия от Дидимотейхон, докато Мануил управлявал в Пелопонес от
Мистра. Второто княжество щяло да бъде известно под името
Морейско деспотство, орисано да стане един от последните предни
постове на Византийската империя.
Кантакузин изпратил Йоан V да управлява като император в
Солун, след като градът повторно бил завладян от византийците през
1350 г. Това довело до друга гражданска война, продължила още
четири години, която дала възможност на турците да прекосят
Хелеспонта и да завземат Галиполийския полуостров. Войната най-
сетне завършила, когато Йоан V се завърнал в Константинопол под
прикритието на нощта на 29 ноември 1354 г. Новината бързо се
разпространила в града и населението се надигнало, за да се
присъедини към него, след като той установил главния си щаб в
императорската резиденция на Шестия хълм, наричана „Двореца на
Багренородните“, турският „Текфурсарайъ“8. След два дена Йоан V и
Йоан Кантакузин се срещнали и сключили примирие. Кантакузин
официално абдикирал на церемония във Влахернския дворец на 10
декември 1354 г., след което се замонашил и се оттеглил в манастира
„Свети Георги“ в Мангана.
Йоан Кантакузин живял повече от четвърт век след абдикацията
си и починал в Мистра през 1383 г. на осемдесет и осем години. През
първите три години от своето монашество той написал „История“,
един от най-важните извори за историята на Византия през първата
половина на XIV в., когато империята процъфтявала в едно последно
възраждане преди окончателния си упадък и падането си. Пишейки
своята „История“, Кантакузин съзрял в церемонията по поемането му
на властта в Дидимотейхон началото на края на Византия. Защото
според него „тя доведе до най-лошата междуособна война, която
ромеите някога са преживявали, един конфликт, който унищожи почти
всичко и сведе Ромейската империя до бледа сянка на самата себе си“.
Той пише тези думи в „Св. Георги“ в Мангана, на ската към Бяло море
на Първия хълм, където частични развалини от манастира все още
могат да се видят между полупогребаните останки от Големия дворец
на Византия.

ГЛАВА 15
Падането на Византия
1354–1453
Йоан V Палеолог бил на двадесет и две години, когато станал
самовластен император през декември 1354 г., започвайки онзи
период, който щял да се окаже последното столетие на Византия. Той
знаел, че единствената му надежда си оставала възможността да
получи помощ от християнските сили в Европа, така че се опитал да
създаде отделни съюзи с тях срещу все по-бързо напредващите
османски сили.
В началото на 1355 г. Йоан омъжил сестра си Мария за генуезкия
авантюрист Франческо Гаттилузио, когото направил владетел на
Митилена, столицата на Лесбос. По-късно същата година Йоан дал на
генуезеца остров Хиос, управляван оттогава от търговци авантюристи
от фамилията Джустиниани.
Орхан Гази умрял през 1362 г. и бил наследен като султан от сина
си Мурад. На следващата година Мурад завладял Дидимотейхон и
откъснал Византия от Запада. След девет години той превзел
Адрианопол, наричан от турците Едирне (Одрин), и го направил
новата си столица.
Междувременно Йоан заминал за Италия, за да моли папата за
помощ. Той оставил Константинопол под управлението на най-
възрастния си син, който бил коронясан за негов съимператор под
името Андроник IV, а вторият му син Мануил бил назначен за
управител на Солун. На 21 октомври Йоан се срещнал в Рим с папа
Урбан V и двамата договорили създаването на уния между Гръцката и
Римската църква под върховенството на папството. Тогава папата
изпратил енциклика до принцовете на Западна Европа, в която
обявявал, че Йоан сега е римокатолик, и ги призовал да му помогнат.
След като напуснал Рим, Йоан заминал за Венеция, където бил
задържан, защото не бил в състояние да заплати огромния дълг, който
Византия дължала на венецианците. Спасил го синът му Мануил,
който пристигнал във Венеция и договорил получаването на заем.
Така баща му можал да се завърне вкъщи, а той самият останал като
заложник, докато била направена първата вноска за заетите пари.
През октомври 1371 г. Йоан се добрал до Константинопол. Година
след завръщането си той подписал договор с Мурад, в който го
признавал за свой сюзерен. В началото на 1373 г. Йоан се озовал в
лагера на Мурад в Мала Азия, участвайки във военния поход като
негов васал, което пък накарало папата да отбележи, че императорът,
макар и вече католически принц, бил принизен да сключи „нечестив
съюз“ с неверника.
Докато Йоан отсъствал, той още веднъж оставил Андроник да
управлява като регент в Константинопол. Андроник се възползвал от
случая и се разбунтувал срещу баща си през май 1373 г., обаче Йоан
бързо потушил бунта. Това била първата от поредицата междуособни
войни, които продължили до смъртта на Йоан V на 16 февруари 1391
г., по което време Андроник също починал. Йоан VII, синът и
наследникът на Андроник IV, удържал Константинопол в
продължение на шест месеца, преди да бъде прокуден от Мануил II,
Й
син и наследник на Йоан V, който станал самовластен император в
1391 г.
Мануил бил коронясан в „Света София“ на 11 февруари 1392 г.,
един ден след сватбата си със сръбската принцеса Елена Драгаш. На
коронацията присъствал руският поклонник Игнатий от Смоленск,
който пише, че пристигнал в „Света София“ преди разсъмване и я
намерил претъпкана с вярващи, присъствали на нощното бдение:

„Там имаше множество хора, мъжете вътре в църквата, а жените в

галериите. Подреждането беше много изкусно; всички, които бяха от
женски пол, стояха зад копринени драперии, тъй че никой от
събралите се мъже да не може да види лицата им, докато те виждаха
всичко, което представляваше интерес. Певците бяха в разкошни
одеяния… някои брокатени, други копринени, със злато и сърма по
плещите, а на главите си носеха шапки със сърма… Присъстваха
франки [европейци] от Галата и други от Константинопол, генуезци и
венецианци. Чудно беше да се гледа тяхната подредба, защото те
стояха в две групи, някои в пурпурни кадифени роби, а други във
вишневочервено кадифе.“

После Игнатий описва императорската процесия, започнала на

разсъмване, когато Мануил слязъл от галериите и влезнал в нефа през
императорските двери, докато певците пеели неописуема, необичайна
музика:

„От всяка страна на императора шестваха по дванадесет

гвардейци, всеки в ризница от главата до петите, а пред тях крачеха
двама чернокоси знаменосци с императорския щандарт с червени
жезли, одеяния и шапки. Херолди с покрити със сребро жезли вървяха
отпред. Когато императорът влезе в залата, той си сложи пурпура и
диадемата и постави върху челото си короната на цезарите. После,
напускайки залата, той тръгна, за да съпроводи императрицата до
трона. След като те заеха местата си на троновете, започна
литургията.“

Междувременно турците ставали все по-могъщи и привличали

многобройни наемници – както християни, така и мюсюлмани.
Победните походи на Мурад предлагали възможности за обогатяване
чрез грабежи. В началото на 1389 г. Мурад започнал акция срещу
антитурската коалиция на княз Лазар в Сърбия. Двете армии се
срещнали на Косово поле на 15 юни 1389 г., където османците след
голямо клане разбили християнските съюзници. В самия момент на
победата Мурад бил убит, след което синът му Баязид поел
командването и убил Лазар и други оцелели сръбски благородници.
Новият султан станал известен с прозвището „Йълдъръм“
(Светкавица) заради скоростта, с която превеждал своите войски назад
и напред между европейските и азиатските си граници. С азиатските
си походи Баязид превзел бейлиците, или княжествата, управлявани
от емирите на Айдън, Сарухан и Ментеше, докато в Европа затвърдил
завоеванията на баща си.
По времето, когато османците завладели всички, все още
останали, византийски владения в Мала Азия, Мануил бил третиран
като султански васал, който плащал годишен данък. Баязид позволил
на Мануил да управлява само вътре в града и настоял цялата
територия извън стените му да принадлежи на султана. Султанът
също така накарал Мануил да създаде турски квартал в
Константинопол, където мюсюлманите трябвало да имат свой
собствен кадия, или съдия. Така Византийската империя била сведена
до малко повече територия от самия град, който Баязид обсадил в
началото на 1394 г.
Бързото напредване на османците разтревожило християнските
сили в Европа и унгарският крал Сигизмунд откликнал на призива за
кръстоносен поход срещу турците. През юли 1396 г. под водачеството
на Сигизмунд в Буда се събрала християнска армия от почти 100 000
души и в нея се включвали части от Унгария, Влахия, Франция,
Германия, Полша, Италия, Испания и Англия, докато съюзническа
флота с кораби от Генуа, Венеция и рицарите от Родос патрулирала
проливите и черноморския бряг. Християнската армия се насочила
през Дунавската равнина към Никопол, където обсадила окупираната
от турците крепост. На 25 септември 1396 г. Баязид влязъл в битка с
кръстоносците и ги унищожил поголовно.
След победата си султанът подновил обсадата на
Константинопол. На следващата година той построил крепостта
„Анадолу Хисаръ“1 в теснините на азиатския бряг на Босфора и по
този начин отрязъл Константинопол от доставките на зърно по Черно
море.
Мануил се обърнал към християнските принцове от Европа с
молба да изпратят помощ на обсадения му град. Френският крал
Шарл VI eкипирал експедиция под ръководството на маршал Бусико,
който през лятото на 1399 г. довел 1200 френски войници в
Константинопол. Маршалът скоро видял, че за освобождаването на
града от турците е необходима далеч по-голяма сила и затова
посъветвал Мануил да го придружи до Франция, за да може
самолично да изложи своето дело пред крал Шарл. Мануил предприел
царствена обиколка из столиците на Западна Европа – срещнал се с
Шарл в Париж, после заминал да се види с Хенри IV в Лондон, където
бил приветстван като „великия християнски принц от Изтока“. Обаче
въпреки първоначалните си големи надежди византийският
император скоро разбрал, че няма да получи никаква реална помощ,
защото принцовете от Западна Европа твърде много се занимавали със
собствените си проблеми, за да се решат на кръстоносен поход.
Населението на Константинопол наброявало по-малко от една
пета от обитателите му по време на царуването на Юстиниан. Много
от сградите на града били изоставени и в развалини. Испанският
пътешественик Руй Гонсалес де Клавихо, който пътьом посетил
Константинопол в 1400 г. с посланическа мисия до двора на Тамерлан
в Самарканд, пише: „Навсякъде в града има много големи дворци,
църкви и манастири, но повечето от тях сега са в развалини. Очевидно
е, че в миналото Константинопол е бил една от най-знатните столици
на света.“
Обсадата на Константинопол била вдигната през пролетта на
1402 г., когато Баязид бил принуден да поведе всичките си сили към
Мала Азия, за да посрещне нашествието на монголите под
водачеството на Тамерлан. Двете армии се срещнали край Анкара на
28 юли 1402 г. и монголите разбили османците и техните християнски
васали. Това довело до единадесетгодишна война за
престолонаследието между оцелелите синове на Баязид – Сюлейман,
Муса, Иса и Мехмед, която неочаквано позволила на Византия да си
поеме дъх. Накрая битката била спечелена от Мехмед, който с
византийска помощ се провъзгласил за султан в 1413 г., а тримата му
братя междувременно били убити.
 Мехмед I умрял през 1421 г. и го наследил синът му Мурад II,
който бил седемнадесетгодишен. На следващата година Мурад
предприел походи срещу Солун и Константинопол, като лично поел
командването на обсадата на столицата. Обаче Теодосиевите стени се
оказали твърде здрави за него и той свалил обсадата на 6 септември
1422 г.
На 1 октомври същата година Мануил получил удар, от който се
парализирал, след което синът му Йоан бил обявен за регент и поел
управлението на държавата. Мануил починал на 21 юли 1425 г. на
седемдесет и пет години и прекарал на престола тридесет и четири
години. Още същия ден той бил погребан в църквата „Пантократор“,
където траурното слово произнесъл Висарион Трапезундски,
бъдещият архиепископ на Никея, а по-късно и кардинал на
Римокатолическата църква. Историкът Георги Сфранцес пише за
погребението на Михаил, че било съпроводено „от такава печал и се
събрали толкова много хора, колкото не било имало за никой друг
император“.
Йоан VIII бил тридесет и две годишен, когато наследил баща си
като император. Неговата първа съпруга, София, дъщеря на
московския княз Василий I, починала от чумата през 1418 г. През 1421
г. той се оженил за София Монфератска, но изпитвал такава омраза
към нея, че в 1426 г. тя избягала от Константинопол и се завърнала в
Италия. Тогава Йоан се оженил за прекрасната Мария Комнина,
дъщеря на трапезундския император Алексий IV. Всичките три брака
обаче се оказали бездетни, тъй че дори през последните дни на
Византия имало криза в престолонаследието.
Накрая Солун паднал в ръцете на турците на 29 май 1430 г., след
което около 7000 от неговите жители били отведени в робство. Това
накарало Йоан VIII да потърси помощ от Запада и той предложил на
папа Мартин V да се свика събор, на който да се постигне
помирението между Гръцката и Римската църква. Така папа Евгений
IV открил във Ферара през 1438 г. събор, който на следващата година
заседавал във Флоренция, а византийската делегация била
възглавявана от Йоан VIII и от константинополския патриарх Йосиф
II. В неделя на 5 юли 1439 г. било постигнато съгласие за обявяването
на уния между Гръцката и Римската църква под егидата на папата.
След това папа Евгений отправил призив за кръстоносен поход за
спасяването на Константинопол от турците.
Йоан не се завърнал в Константинопол до февурари 1440 г.,
когато получил вестта, че любимата му Мария е починала от чума
предишната година. През 1441 г. някои духовници, подписали
договора за унията, публично се отказали от действията си в
специален манифест. Братът на императора Димитрий, който
управлявал като деспот в Селимбрия, се възползвал от създалото се
положение и се опитал да узурпира трона, като се обявил за защитник
на православието. С помощта на турците той предприел поход и
атакувал Константинопол през лятото на 1442 г., обаче Йоан се
спасил, когато брат му Константин, деспот на Морея, пристигнал с
подкрепления и потушил въстанието.
В това време в отговор на призива на папата да се организира
кръстоносен поход под ръководството на полския крал Владислав III и
неговия военачалник Ян Хуниади се събрала армия, а папата,
Бургундският херцог и венецианският дож осигурили нейния морски
контингент. Мурад бил в Мала Азия, когато съюзниците дебаркирали
през юни 1444 г., но той бързо придвижил силите си и след пет месеца
се срещнал с кръстоносците край Варна на черноморския бряг на
България. Там войските на Мурад буквално унищожили
кръстоносците на 10 ноември 1444 г., а Ян Хуниади бил между
малцината, които успели да избягат.
Скоро след битката край Варна Мурад се оттеглил от престола в
полза на сина си Мехмед, който тогава още не бил навършил
тринадесет години. Младостта и неопитността на Мехмед обаче
станали причина Мурад отново да поеме властта през септември 1446
г., а Мехмед бил пратен за управител на провинция Маниса.
Междувременно Ян Хуниади отново събрал армия и се опитал да
обедини силите си с тези на албанския бунтовнически водач
Скендербег, за да воюват с турците. Мурад се срещнал с армията на
Хуниади край Косово, където сърбите се били с турците през 1389 г.
Изходът от втората Косовска битка, продължила от 17 до 20 октомври
1448 г., бил същият като първия път – турците разгромили
християните.
Йоан VIII починал на 31 октомври 1448 г. и бил погребан в
църквата „Пантократор“ наред със съпругата си Мария и нейния баща
Й
Мануил II. Тримата братя на Йоан – Константин, Димитрий и Тома –
надживяли Йоан, както и майка му Елена Драгаш. Най-големият,
Константин, използвал фамилното име Драгас, погърчена форма на
моминското име на майка си. Когато Йоан починал, Константин и
брат му Тома били в Мистра, столицата на Морейското деспотство, а
Димитрий бил в Селимврия. Веднага щом получил новината за
смъртта на Йоан, Димитрий бързо се насочил към Константинопол, за
да предяви претенции за престола. Обаче Елена била решила
Константин да бъде приемник на Йоан и попречила на Димитрий да
поеме контрола над града, като използвала правата си да управлява
като регент по време на междуцарствието. След това изпратила
куриери в Мистра да информират Константин, че е наследил брат си
Йоан, и Константин бил провъзгласен за император. Било решено
коронацията да се извърши в Мистра, а не в Константинопол, и на 6
януари 1449 г. той бил коронясан под името Константин XI в църквата
„Свети Димитър“.
Константин бил четиридесет и четири годишен, когато станал
император. Бил женен два пъти: първо за Магдалена Токо, която
починала през 1429 г., а след това за Дорина Гаттиулзио, умряла през
1442 г. Никоя от двете не му родила дете. След като се възкачил на
престола, били направени опити да се проведат преговори за
династичен брак, но безуспешно.
След коронацията си Константин разделил Морейското
деспотство между двамата си братя, като Тома останал да управлява в
Ахая, а Димитрий в Мистра. После императорът се отправил за
Константинопол, където пристигнал на 12 март 1449 г. Скоро след
това изпратил куриер до Мурад да му предаде поздрави и да го моли
за мирно споразумение.
Константин започнал управлението си в един разделен град,
защото по-голямата част от духовенството и хората били абсолютно
против декрета за унията. Императорът поддържал унията, защото
мислел, че тя му дава единствената надежда да получи от Запада
помощта, без която Византия била обречена. Основният противник на
тази политика бил Георги Схоларий, който в 1450 г. напуснал
службата си при императора и се оттеглил в манастира „Пантократор“
като монах, приемайки името Генадий. Патриархът Григорий III
Мамас се опитал да лавира между Константин и противниците му в
църквата. Това обаче се оказало невъзможно, Григорий скоро разбрал,
че позицията му е неудържима, през август 1451 г. напуснал
Константинопол и заминал за Рим, откъдето никога не се върнал.
На 3 февруари 1451 г. Мурад умрял в Одрин. Смъртта му била
запазена в тайна от великия везир Халил Чандърлъ, за да има време
принц Мехмед да поеме контрола над държавата. Мехмед пристигнал
в Одрин на 18 февруари 1451 г. и в същия ден армията го
провъзгласила за султан под името Мехмед II.
Скоро след като се възкачил на престола, той започнал да прави
планове как да завоюва Константинопол. Първата му стъпка била да
заповяда изграждането на крепостта „Румели Хисаръ“2 на
европейския бряг на Босфора, точно срещу „Анадолу Хисаръ“.
Крепостта била завършена през август 1452 г. и отрязвала достъпа на
Константинопол до Черно море.
Константин предприел отчаяни усилия да получи помощ от
Запада. Папа Николай V назначил кардинал Исидор от Киев за папски
легат в Константинопол. Освен това изпратил и 200 неаполитански
стрелци с лък, които пристигнали заедно с кардинала на 26 октомври
1452 г. Исидор оказал силен натиск върху Константин да се съгласи
унията да бъде обявена официално, което станало в „Света София“ на
12 декември същата година. Обаче по-голямата част от населението на
града отказало да приеме унията и затова останало извън „Голямата
църква“.
През зимата Константин трескаво започнал да се подготвя за
наближаващата обсада, като складирал храна и муниции и
мобилизирал жителите на града да ремонтират защитните
укрепления. Сфранцес бил натоварен със задачата да преброи
способните да носят оръжие мъже и техният брой се оказал
приблизително 7000 души, включително венецианците и генуезците,
които доброволно приели да подкрепят гърците. Броят на годните да
се бият мъже е показателен за това, колко било намаляло населението
на Константинопол през първата половина на ХV в., тъй като
жителите му бягали от обречения град да търсят убежище на Запад.
Единственото подкрепление дошло от Генуа под формата на отряд от
700 войници под командването на Джовани Джустиниани Лонго, на
когото и било поверено ръководството на защитата на града, а
местните венецианци поставили флотилията си на разположение на
императора.
Мехмед заповядал на армията си да потегли към Константинопол
през ранната пролет на 1453 г., а нейният авангард се разположил на
лагер пред Теодосиевите стени на Светли понеделник, 2 април. След
три дена Мехмед пристигнал с останалата част от армията си, която
наброявала приблизително 80 000 души, и установил главната си
квартира в полезрението на наблюдаващите от портата „Свети
Роман“, по средата на Теодосиевите стени. След това султанът
разположил артилерийския си парк, чиято гордост било едно огромно
оръдие, наречено „Урбан“, което можело да изстрелва
петстотинкилограмово каменно ядро на разстояние от километър и
половина. Първата бомбардировка започнала на 6 април, като
огромните каменни ядра на „Урбан“ поразявали стените по суша с
унищожителен ефект. Обаче всяка нощ цялото население на града
работело, за да възстанови повредите, а самият император го съветвал
и окуражавал.
Турската флота била отблъсната, когато направила опит да си
пробие път през веригата в устието на Златния рог. На 18 април
турската пехота предприела изненадваща атака в онази част от
стените, която пострадала най-много. Това било Мезотейхон,
буквално „средата на стената“, мястото, където стените се спускали в
долината на Ликус. Въпреки яростната офанзива и разрушенията
атаката била отбита. След два дена пристигнали четири кораба с
доставки от Генуа и Сицилия, които успели да заобиколят турските
военни кораби, опитващи се да им попречат да влязат в Златния рог.
Това обаче се оказала последната помощ, която стигнала до града,
защото на 22 април Мехмед прокарал флотата си отвъд възвишенията
на Пера в Златния рог, заобикаляйки голямата верига, и турците
установили контрол върху пристанището.
Бомбардировките продължили до неделя, 27 май, когато Мехмед
изпратил послание, в което изисквал градът да се предаде безусловно,
въпреки че предложил на Константин да напусне Константинопол
безпрепятствено и да основе свое владение където и да е другаде под
османски сюзеренитет. Султанът също така съобщавал, че ще бъде
„милостив“ към жителите на града, ако се предадат, в противен случай
ще се изправят пред цялата сила на неговия гняв. Константин
отхвърлил предложението му, след което Мехмед заповядал на
везирите си да започнат подготовката за пълнообхватна атака срещу
града и обещал на войниците си да ги остави три дена да плячкосват
Константинопол.
Константин прекарал следващия ден в последни приготовления
за защита срещу нападението. Той заповядал всички свещени реликви
от градските църкви да бъдат носени в шествие зад иконите на
Богородица Одигитрия и Богородица Влахернитиса, които в
продължение на много векове пазили Константинопол от неговите
врагове.
В тази нощ всички, които не били ангажирани да пазят стените,
се събрали в „Света София“ да се молят за спасението на града.
Константин се появил в „Голямата църква“ малко преди полунощ,
придружен от своите гръцки и италиански рицари, и се прострял
ничком пред светия олтар в абсолютно мълчание. След това отишъл
във Влахернския дворец заедно с приятеля си Георги Сфранцес.
Според Сфранцес Константин събрал своето домочадие и се простил с
всеки поотделно, като на свой ред поискал прошка за всяка
несправедливост, която някога бил проявил към тях. „Кой би могъл да
опише сълзите и стенанията в двореца?“, пише Сфранцес. „Дори
човек, направен от дърво или камък, не би удържал плача си.“ След
като напуснали двореца, Константин и Сфранцес се отправили на
конете си към Калигарската порта. Там Константин се изкачил на
една от близките кули и се вслушал в зловещите шумове, които идвали
откъм турската войска, готвеща се за последния щурм, след което се
върнал и отново яхнал коня си. Сфранцес се сбогувал с Константин, а
императорът се отправил към командния си пост в Мурус Вахатуреус
– онази част от Мезотейхон, която се намирала край портите на св.
Роман.
Турските инженерни батальони работили през цялата нощ,
запълвайки рова пред Теодосиевите стени по протежение на
Мезотейхон, където трябвало да се предприеме основната атака.
Около два часа през нощта на вторник, 29 май, след като видял, че
подготвителните работи са приключили, Мехмед дал сигнал
нападението да започне. Първата атака била поверена на башибозука,
нередовната ударна войска, която връхлетяла с бойни викове под звука
на барабаните и зурлите. Наблюдателите на кулите вътре в
Константинопол чули врявата и започнали да бият камбаните на
всички църкви в града, за да дадат знак за тревога на населението.
Междувременно башибозуците си проправили път през рова и
поставили стълби на стените, а някои се изкатерили, преди стълбите
да бъдат отхвърлени долу от защитниците. След два часа ожесточени
битки турците се оттеглили, след като изтощили защитниците с
безспирните си нападения.
Тогава Мехмед хвърлил втората вълна – редовната анадолска
пехота под командването на Исхак Паша, а нападението било
съпроводено с бомбардировката на турската артилерия. Час преди
разсъмване гюлетата на „Урбан“ пряко попаднали в Мезотейхон и
създали пролука, през която около 300 турски пехотинци нахлули в
града. Те обаче скоро били заобиколени и избити от защитниците,
водени от самия император. Това принудило Исках Паша да оттегли
пехотата си.
Тогава султанът въвел в битката еничарите, елитните сили на
османската армия. Техният устрем ги отвел до крепостния вал на
вътрешната стена, където те влезли в ръкопашна борба със
защитниците. Група еничари си проправила път през вратата,
наречена „Керкопорта“, и завзела една кула, откъдето развяла
турското знаме със звездата и полумесеца. В този момент
Джустиниани бил тежко ранен, а Константин бързо се отправил към
него и го помолил да остане на поста си. Джустиниани обаче не бил в
състояние да продължава да се бие и хората му го отнесли на един
генуезки кораб в Златния рог.
Тогава султанът заповядал срещу стените да започне нова атака, а
ударният отряд представлявал една група, водена от еничар с
гигантски ръст на име Улубатлъ Хасан. Хасан си проправил път до
крепостния вал на вътрешната стена, преди да бъде хвърлен долу, а
хората му с бой започнали да напредват по улиците на града. Като
видели, че на кулата край „Керкопорта“ се развява знамето със
звездата и полумесеца, жителите на града се развикали, че
Константинопол е превзет, и докато защитниците вече се
разколебавали, турците нахлули през стените. Константин се опитал
да спре тяхната атака и за последен път бил видян на командния му
пост на „Мурус Вахатуреус“ яростно да се бие заедно с верния си
приятел Йоан Далмата. Тялото на императора не било разпознато, но
съществува легенда, че тайно било погребано от местните гърци в
някаква църква в квартала, който днес се нарича „Вефа“.
Последните гнезда на съпротива били прочистени още преди
утрото да свърши, много от оцелелите венецианци избягали на
корабите си и оставили гърците да посрещнат своята съдба. Тогава
Мехмед оставил хората си да плячкосват Константинопол в
продължение на три дена при условие, че няма да унищожават
постройките, които сега му принадлежали. От разкази на
съвременници обаче става ясно, че турските войски разрушили голяма
част от града по време на погрома. Някои били отведени в робство,
други – изнасилени. Редица съвременни хронисти пишат за ужасите,
които жителите на Константинопол преживяли, а най-достоверният
разказ навярно е този на Критовул от Имврос, който съобщава, че
около 4000 души от гражданското население били убити при падането
на града. Критовул описва как султан Мехмед влязъл в току-що
завладения град, потресен от разрушенията, които виждал навсякъде
около себе си:

„След това султанът влезе в Града и се оглеждаше да види

огромните му размери, неговото местоположение, неговото величие и
красота, изобилното му население, очертанията на църквите и
сградите в него… Когато установи, че мнозина са били убити, и…
пълното разрушение на Града, той се изпълни със съчувствие и не
малко съжали за разрушенията и грабежите. Сълзи потекоха от очите
му и той стенеше дълбоко и страстно: „Какъв град предадохме на
грабеж и разрушение!“

В същия ден султанът разгледал развалините на „Големия дворец“

на Първия хълм, отдавна изоставен от византийските императори
заради Влахернския дворец. Когато Завоевателят преминавал през
разрушените зали на двореца, той дълбоко се опечалил. Един турски
хронист съобщава, че Мехмед бил толкова развълнуван, че цитирал
едно меланхолично двустишие на персийския поет Саади:

„Паякът придържа завесите в двореца на халифите,

Бухълът отправя нощния си вик от кулите на Афрасиаб.“
 Новината за падането на Константинопол първо достигнала на
Запад от екипажа на един критски кораб, който спрял на
пристанището на Кандия на 9 юни 1453 г. Монах от планините в
Централен Крит съобщил информацията на братята от манастира
„Ангарат“ и един от тях записал в архивите им: „Никога не е имало и
никога няма да има по-ужасно събитие“. Това чувство на отчаяние
още отеква в народните песни на Гърция, където падането на
Константинопол се оплаква в някои тренодии* като „Последната
литургия в „Св. София“, събрани от С. А. Трипанис и преведени от
Ричард Стоунхъм:

„Господ бие камбаните, земята бие камбаните, само небето

звъни,
Светата Премъдрост, Великата Църква ги бие и праща вестта,
Четиристотин клепала звучат и шейсет и две камбани.
Защото всяка камбана е свещеник, до всеки свещеник стои дякон.
Императорът пее отляво, патриархът пее отдясно
и всички колони треперят от гърма на песнопеенето.
Когато императорът поде „Херувимската песен“,
глас отвисоко слезе при тях, от устата на архангел:
Спрете херувимския химн и светите съсъди да се оттеглят;
свещеници, отнесете светите съсъди, загасете всички кандила;
волята Божия направи града ни на турски.
Пратете обаче вести на Запад и те да изпратят три кораба:
първият да вземе Кръста, вторият да отнесе Евангелието,
третият, най-добрият, да спаси светия олтар…
Света Богородица е опечалена, самите икони плачат.
Успокой се, Дево обична, успокой се и не плачи за тях;
защото години, столетия ще отминат и те пак ще са Твои.“

Така Градът започнал друг живот като Истанбул, докато по

разклатените стени на Византия цъфтели дивите рошкови, както
цъфтят и днес, когато руините на друга една империя са се
присъединили към напластената история на това древно място.
ЧАСТ III

ИСТАНБУЛ
 ГЛАВА 16
Истанбул, столица на
Османската империя
1453–1520
Султан Мехмед II тържествено влязъл в града късно следобед във
вторник, на 29 май 1453 г., през Адрианополската врата, сега наричана
„Едрине Капъ“. Турците го поздравявали като Фатих, или Завоевател
– името, с което той ще бъде известен отсега нататък. Той бил само
двадесет и една годишен и заемал султанския престол малко повече от
две години, но сега завладял най-прочутия град в света, наричан от
турците Истанбул. Една плочка на вратата отбелязва триумфалното
влизане на Фатих – онази сцена, описана по следния начин от турския
хронист от XVII в. Евлия Челеби в неговия труд „Сеяхатнаме“, или
„Разказ за пътешествията“:
„След това султанът с тюрбан на първосвещеник на главата и
небесносини ботуши на краката възседна муле и с ятагана на
Мохамед в ръка премина начело на седемдесет или осемдесет хиляди
мюсюлмански герои, които викаха: „Не спирайте Завоевателя! Слава
на Бога! Ние сме завоевателите на Константинопол!“
Султанът се отправил към „Света София“, „Голямата църква“,
прочута сред мюсюлманите също толкова, колкото и сред
християните, и когато пристигнал там, слязъл от мулето, паднал на
колене и посипал шепа пръст върху чалмата си като белег на
смирение. После Завоевателят разгледал църквата и заповядал
незабавно да бъде превърната в храм на ислямската вяра под името
„Айя Софя Джамии Кабир“, или „Голямата джамия на света София“.
За това се налагало да се построи минаре за мюезина, който да
призовава към молитва оттам, а също и някои вътрешни промени като
изграждането на мимбер, или амвон, и михраб – нишата, която сочи
кибле, или посоката към Мека. Когато това било направено, на 1 юни
1453 г. петък, Фатих присъствал на вечерната молитва в джамията,
придружен от двамата си главни духовници Акшемсетин и
Карашемсетин. Евлия Челеби описва тази сцена така:
„На следващия петък верните бяха призовани за молитва от
мюезините, които с висок глас обявиха този текст от Корана:
„Наистина Бог и неговите ангели благославят Пророка!“. Акшемсетин
и Карашемсетин тогава се възправиха и като застанаха от двете
страни на султана, го подкрепиха под ръка; вторият постави
собствения си тюрбан на главата на Завоевателя, прикрепи към него
чернобяло перо от жерав и вложи в ръката му гол ятаган. След това го
придружи до мимбера и като се възкачи там, извика с глас, силен като
този на Дауд*: „Слава на Бога, Господаря на целия свят“, а
победителите мюсюлмани вдигнаха ръце и нададоха радостен вик.“

Мюсюлманските владетели по традиция позволявали на войските

си да плячкосват един завладян град в продължение на три дена, но
Завоевателят, изглежда, им заповядал да прекратят грабежите на 30
май 1453 г., един ден след превземането му. После той инспектирал
града, след което обявил, че Истанбул ще стане неговата нова столица
веднага щом бъде възстановен и наново заселен. Мехмед II окуражил
завръщането на онези гърци, които избягали от Константинопол
преди завладяването му от турците. Той също така заселил в града
всички затворници, които били част от неговия дял от плячката; един
хронист пише, че им дал земя и домове „по протежение на бреговете
на градското пристанище“ и „ги освободил от данъци за определено
време“. Друга голяма част от новите заселници на града дошла там в
резултат на султански ферман, в който се призовавало за повторното
му заселване. Мнозина от новите жители, в които се включвали
мюсюлмани, християни и евреи от всички части на империята, взели
участие в многобройните походи на Завоевателя, последвали
завладяването на Константинопол.
Мюсюлманите измежду новите заселници започнали да строят
джамии или да превръщат византийските църкви в джамии, както
султанът постъпил със „Света София“. Няколко от първите джамии все
още могат да се видят в пазарния квартал покрай Златния Рог между
Галата и моста „Ататюрк“, въпреки че всички са били повторно
изграждани в известна степен през следващите столетия. Най-старата
между тях вероятно е „Явуз Ерсинан Джамии“1. Тя била построена
през 1455 г. от Явуз Ерсинан, който носел императорски щандарт в
армията на Завоевателя по време на завладяването, прадядо на Евлия
Челеби, роден в една къща край джамията. Самият основател на
джамията е погребан в едно малко гробище там. Край него почива
неговият стар съратник от войската Хороз Деде, или Дядо Петльо,
един от прочутите мюсюлмански народни светци на Истанбул. Хороз
Деде получил името си по време на обсадата на Константинопол,
когато всяка сутрин обикалял и събуждал войниците на Завоевателя
със силното си кукуригане. Той бил убит по време на последния щурм
на града, а след превземането му бил повторно погребан от Явуз
Ерсинан край джамията му.
Онези измежду новозаселените, които не били мюсюлмани, били
групирани по миллиет, или народност, в съответствие с религията им,
а всеки миллиет се оглавявал от собствен религиозен водач. Така
начело на гръцкия миллиет стоял православният патриарх, на
арменския – грегорианският патриарх, а на еврейския – главният
равин. Тяхната власт, предоставена им от Завоевателя, се простирала
не само върху религиозните въпроси, но също и до повечето
юридически проблеми, които не представлявали криминално деяние и
винаги се разглеждали от съдиите на султана. Така системата на
миллиетите, продължена от приемниците на султана чак до края на
Османската империя, станала инструмент на управленската система –
напълно подходяща за многоетническия характер на османската
държава.
По време на завладяването в Константинопол нямало патриарх, а
след като мирът бил възстановен, гръцкото духовенство в града
получило разрешение да си избере нов висш духовник, одобрен от
Завоевателя. Новият патриарх бил монахът Генадий, преди известен с
мирянското си име Георги Схоларий, избран без съмнение поради
противопоставянето си на политиката за уния с Рим през последните
години на византийската епоха. Генадий заел поста си на 1 януари
1454 г., когато бил коронясан за архиепископ на Ираклия. Завоевателят
подарил на Генадий скиптър и лично го съпроводил начело на
процесията към църквата „Свети Апостоли“, предназначена за
седалище на новия патриарх. Фатих издал ферман, или императорски
указ, с който на Генадий се гарантирало „никой да не може да го
тревожи или безпокои; необезпокояван, необлаган с дан и
неподтискан от каквото и да е съперничество, той със своите
епископи да се освободи от всякакво облагане завинаги“. Така
Гръцката православна патриаршия2 се преместила в църквата
„Памакаристос“, а по-късно и в някои други места, преди да установи
сегашното си седалище в църквата „Свети Георги“ във „Фенер“,
гръцкия квартал на града. Първият арменски патриарх след
завладяването бил епископ Ховаким, чиято патриаршия се установила
в църквата „Перивлептос“ в Саматия. Първият главен равин бил Моше
Капсали, чието седалище се намирало в Балат, основния еврейски
квартал още от византийската епоха.
Завоевателят приел капитулацията на Галата само два дена след
падането на Византия. Той принудил генуезците да разрушат някои
части от своите укрепления, но запазил кулата. Галата изгубила
своята независимост, но доколкото генуезците се подчинявали на
законите и си плащали данъците, султанът им позволил да имат
известна местна автономия, както и правото да търгуват, пътуват и да
притежават лична собственост. Също така им дал възможност да
изпълняват религиозните си обреди, както намерят за добре, и да си
запазят римокатолическите църкви.
Скоро след Завладяването Фатих построил вътре в Златните врата
крепост, наречена „Йедикуле“3, „Замъкът със седемте кули“. Към края
на 1453 г. той окончателно преместил двора си от Едирне (Одрин) в
Истанбул, който от този момент станал столицата на Османската
империя. Тогава султанът си изградил дворец на Третия хълм, който
Критовулос описва като „най-прекрасното място в Града“. Той станал
известен като „Ески Сарай“, Стария дворец, защото след шест години
Завоевателят решил да си построи нов дворец на Първия хълм,
прочутия „Топкапъ Сарайъ“4, от който най-старата съхранила се
сграда е „Чънълъ Кьошк“5, „Покритият с плочки павилион“, съграден
в 1472 г.
Десет години след завладяването на Константинопол Фатих
решил да построи голям комплекс от джамии на Четвъртия хълм и за
да направи път към него, разрушил църквата „Свети Апостоли“.
Самата джамия, наречена „Фатих Джамии“6, била център на огромно
кюллие, или комплекс от религиозни и филантропически институции
от всякакъв вид, които заедно образували вакъф, или благочестива
фондация. До голямата джамия, която била наново съградена след
земетресението през 1766 г., кюллието на „Фатих Джамии“ се
състояло от осем медресета (богословски училища) и прилежащите
към тях сгради, странноприемница (табхане), обществена кухня
(мектеп), библиотека (кютюпхане), обществена баня (хамам), чаршъ
(пазар) и гробище с две тюрбета (гробници), едно от които било
мястото за вечен упокой на Завоевателя.
По настояване на Фатих някои от неговите везири също
построили комплекси от джамии в града, от които три все още
функционират. Първият от тях бил „Махмуд паша Джамии“7 на
Втория хълм, основан от грък от благороден произход, който приел
исляма и станал велик везир.
Новият турски град Истанбул се развивал около джамийския
комплекс, изграден от султана и неговите везири – развитие, което
продължило и при наследниците на Фатих. „Фатих Джамии“ и
другите големи кюллиета станали градските центрове на
мюсюлманския град, който бил разделен на три нахиета, или райони,
всеки от които на свой ред бил разделен на определен брой махали,
или квартали. Всяко нахие, с едно само изключение, носело името на
джамийския комплекс, който образувал неговия център и фокус, като
„Айя София Джамии“, „Махмуд паша Джамии“ и „Фатих Джамии“,
като последното било най-големият район в града с четиридесет и
една махали. „Фатих Джамии“ притежавал всички необходими за
един граждански център средства в допълнение към джамията,
нейните медресета и други религиозни и филантропически
институции, като наред с тях разполагал и с голям пазар с 280
магазина, 32 работилници и четири склада, печалбите от които
отивали за издръжката на останалата част от кюллието. Кюллието
„Фатих“ включвало също и друга една чаршия, наречена „Сарачхане“,
или Пазара на сарачите, където работели 142 души, по-голямата част
от които били еничари. „Сарачхане“ е изчезнал, но неговото име се е
запазило като име на една махала край „Шехзаде Джамии“. Друга
негова част била „Ат Пазаръ“, или Конският пазар, чието име също се
е запазило като наименование на квартал в нахието на Фатих, въпреки
че там не са се продавали или купували коне от времето на
късноосманската епоха.
Фатих основал освен това и прочутата „Капалъ Чаршъ“8, или
Покрития пазар, голям покрит пазар на Третия хълм край „Баязид
Мейданъ“. Около „Капалъ Чаршъ“ са строени огромни ханове, или
каравансараи на вътрешния град, където османските търговци
донасяли стоките си, за да ги продават в сводестите магазини, които
все още са подредени по покритата аркада на този огромен лабиринт.
Това било сърцето на търговския Истанбул по времето на Фатих и
днес също е такова. Основната артерия на квартала е „Узун Чаршъ
Кадеси“, „Булевардът на дългия пазар“; това била древната „Макро
Емболос“, Дългата аркада, основната улица за пазаруване във
византийския Константинопол.
Фатих основал също така и друг джамийски комплекс на „Еюб9,
древния Космидион“, извън крепостните стени на града по горното
протежение на Златния рог. Турците смятат „Еюб“ за третото най-
свято място в ислямския свят след Мека и Йерусалим. Това е поради
обстоятелството, че то е почитаното място, където е погребан Еюб
(Йов) Енсари, носителят на щандарта на пророка Мохамед. Казват, че
Еюб бил между водачите на първата арабска обсада на
Константинопол, продължила от 674 до 678 г., и че бил убит и
погребан някъде извън стените. Гробницата на Еюб била открита по
чудотворен начин по време на турската обсада на Константинопол, а
след завладяването на града Фатих построил там кюллие. Оттогава
нататък, когато един султан се възкачвал на престола, на него му
връчвали ятагана на Осман Гази на гробницата на Еюб – церемония,
равностойна на коронация и продължила до края на Османската
империя.
Първият дипломатически договор между Османската империя и
християнските сили на Запада датира от 18 април 1454 г., когато
Фатих подписал споразумение с венецианците, което им давало
правото свободно да търгуват в Истанбул при условие, че плащат
митнически данък от два процента. Споразумението също им
разрешавало да поддържат търговска колония в града с назначен от
дожа байло*, който да ръководи делата им и да ги представлява пред
султана. В Пера, на хълмовете над Галата веднага била построена
резиденцията на байлото, „Палацо ди Венеция“**. Представителите
на другите европейски сили по-късно също построили свои
резиденции там заедно с домовете и църквите на своите общности,
всички издигнати по шосето, по-късно наречено „Гран рю дьо Пера“,
модерното „Истиклял Кадеси“.
През осемнадесетте години след завладяването на
Константинопол Фатих всяка година предприемал походи, като много
от тях ръководел самолично, и разширил границите на империята
както в Европа, така и в Азия. В 1458 г. той започнал голяма
експедиция в Пелопонес, където Тома и Димитрий Палеолог все още
управлявали като деспоти на Морея. В действителност османската
армия покорила за две години целия Пелопонес, а Мистра се предала
на 29 май 1460 г., седем години след деня, в който паднал
Константинопол. Тома Палеолог избягал в Корфу, а после заминал за
Италия, където умрял през май 1465 г. Неговият брат Димитрий се
предал на Фатих и придружил султана обратно до Одрин, след което
му било разрешено да живее в Дидимотейхон до смъртта му през 1470
г. В същото време дошъл краят и на единствената оцеляла част от
Византия с падането на Трапезунд, който се предал на Фатих през
август 1461 г. Последният император на Трапезунд, Давид Комнин,
бил затворен в Одрин заедно със семейството си. После на 1 ноември
1463 г. Фатих заповядал да екзекутират Давид и неговите синове, като
по този начин сложил край на династията им.
В 1477 г. султанът заповядал да се извърши първото преброяване
на населението на Истанбул, включително и на това на Галата.
Преброяването, което се отнасяло само до гражданските домакинства
и в което не се включвали военните или преживяващите в
императорския дворец, разпределяло семействата по различни
религиозни и етнически признаци. То регистрирало 9486
мюсюлмански турски, 4127 гръцки, 1687 еврейски, 434 арменски, 267
генуезки и 332 европейски семейства от други места, като всички от
последните две групи живеели в Галата. Преброяването изчислило
цялото население на Истанбул на около 80 000 – 100 000 души –
двойно повече, отколкото било преди завладяването на града.
Обитателите в границите на старите стени на Истанбул и в Галата
съставлявали 88% от общия брой на жителите, без да се броят селата
по Босфора, нито градските предградия от двете страни на пролива.
70% от живеещите в оградения със стени град били мюсюлмани
турци, останалите – немюсюлмани, а съотношението в Галата е точно
обратното. Преброяването от 1477 г. също така регистрирало, че в
Истанбул имало 31 цигански семейства. Всички те живеели в
махалата, наречена „Сулукуле“, точно в ограденото от Теодосиевите
стени пространство на Шестия хълм, където се установили на лагер
още в началото на XVI в., а техните потомци все още живеят там
въпреки повтарящите се опити да ги прогонят заедно с танцуващите
им мечки.
 Фатих прекарал цялата 1479 г. в новия си дворец „Топкапъ
Сарайъ“, който бил завършен през януари същата година. През лятото
той изпратил послание до венецианския дож Джовани Мочениго и го
поканил в Истанбул да присъства на церемонията по обрязването на
един от внуците си – покана, която вежливо била отклонена. Фатих
също молел дожа да му изпрати „добър художник“ и венецианският
сенат избрал Джентиле Белини*, който пристигнал в Истанбул през
септември 1479 г. и останал там до средата на януари 1481 г. По време
на престоя си Белини нарисувал знаменития портрет на Фатих,
изложен днес в Националната галерия в Лондон (въпреки че в
каталога на галерията се твърди, че няма достатъчно доказателства
дали тази картина е много повреден оригинал, или копие).
Здравето на Фатих се влошавало, но въпреки това през 1480 г. той
предприел два големи похода. Първият бил опит да се нахлуе в Родос,
където рицарите йоанити издържали петмесечна обсада, преди
турският военачалник Месих паша накрая да заповяда флотата да
отплува обратно за Истанбул. В същата тази година Гедик Ахмед паша
завзел Отранто на петата на Италия, но турците успели да задържат
града само няколко месеца.
В началото на 1481 г. Фатих започнал подготовката на нов поход,
вероятно с цел да нахлуе в Египет. Никой обаче не научил за
плановете на султана, защото още в първия ден на похода в Анатолия,
3 май 1481 г., болестта му го свалила и той умрял на другия ден в
„двадесет и втория час“ според един италиански хронист.
Смъртта на Фатих била държана в тайна в продължение на
седемнадесет дена, за да може синът му Баязид да има време да се
върне в Истанбул и да бъде провъзгласен за султан. Баязид II бил
препасан с ятагана на Осман в „Еюб“ и веднага след това погребал
баща си в тюрбето на неговата джамия. Оттогава станало обичай
новият султан да посещава тюрбето на Фатих след церемонията в
„Еюб“ – практика, която продължила чак до края на империята. Скоро
тюрбето на Фатих станало свещено място за поклонение и до ден
днешен е популярно като такова.
До тюрбето на Фатих се намира гробницата на неговата жена
Гюлбахар, майка на Баязид II. Съществува апокрифна легенда, че
Гюлбахар била дъщеря на „френския крал“, изпратена като годеница
на император Константин Драгасис и пленена от турците, когато
обсаждали града. Легендата твърди, че Гюлбахар, въпреки че станала
съпруга на Фатих и майка на Баязид, никога не приела исляма и
умряла като християнка. Евлия Челеби разказва една версия на тази
легенда и така коментира тюрбето на Гюлбахар:

„Самият аз често съм наблюдавал по време на сутрешната

молитва, че четците, назначени да четат от Корана, обръщат гръб на
ковчега на тази дама, за която имало съмнение дали е преминала във
вярата на исляма. Често съм виждал франки да идват тук крадешком и
да дават по някоя аспра на пазача на гробницата да им отвори
тюрбето, защото вратите винаги се държат заключени.“

Италианският пътешественик Корнелио Мани също повтаря тази

история. Той твърди, че пазачът на гробницата му дал основание да
мисли, че Гюлбахар била християнска принцеса, която умряла, без да
промени вярата си. „Тюрбето“, казва той, „винаги е затворено, дори и
прозорците. Попитах защо е така и ми казаха: „Гробницата на тази,
която живее между сенките, няма нужда от светъл лъч!“ След много
настойчиви молби и намесата на един емир, който минавал оттам,
пазачът го пуснал да влезе вътре. „Влязох с благоговение и
страхопочитание… и мислено казах една de profundis* за душата на
тази нещастна принцеса.“
Баязид II бил тридесет и три годишен, когато станал султан и в
продължение на четиринадесет години служил като военен управител
на Амасия. Той започнал владичеството си с война за
престолонаследието със своя брат Джем, който бил победен и
принуден да прекара остатъка от живота си в изгнание, като умрял в
Рим през 1495 г.
В началото на XVI в. Баязид решил да съгради на Третия хълм
джамийски комплекс, наречен „Баязидие“10 и за тази цел разрушил
„Теодосиевия форум“, за да проправи път до него. „Баязидие“ бележи
началото на класическия период на османската архитектура,
продължил повече от двеста години. Кюллието на Баязид се
превърнало в средоточието на търговския живот на града с „Покрития
базар“ и другите тържища, скупчени край него. Ето една сцена,
описана от Евлия Челеби: „След като тази джамия беше изцяло
построена със законни пари, тя има голямо предимство, а тъй като е
разположена в центъра на пазарите на Истанбул, е изпълнена денем и
нощем с хиляди верни мюсюлмани, които отправят там молбите си
без прекъсване.“
Друга сграда, датираща от управлението на Баязид, е „Галата
Мевлевихане“11, най-старото от оцелелите текета, или дервишки
манастири на Истанбул, които били приблизително 300 в града.
Всички ранни големи джамии имали също така странноприемници за
странстващи дервиши, които били толкова многобройни в Османската
империя, колкото монасите във византийския Константинопол.
Съществували повече от дузина различни дервишки ордени, които
притежавали текета в Истанбул. Всеки орден се опитвал по един или
друг начин да постигне общение с божественото, някои чрез
съзерцание и мистицизъм, други чрез отказа си от земните блага, а
малко от тях – особено мевлевите, прочутите въртящи се дервиши –
посредством божествената хармония на музиката и танца. Ето как
Евлия Челеби описва една сцена в мевлевитско дервишко теке от
своята епоха:

„Мевлевитското теке в Бешикташ е само един етаж високо.

Стаята за танци и песни на дервишите има изглед към морето…
Килиите на факирите [дервишите] на западната страна на мястото за
танцуване са отделени с прозорци. Техният шейх, Хасан Деде, който
беше на повече от сто и десет години по времето, когато почина,
възсядаше стола в дните на събрание и като изпаднеше в екстаз, много
пъти тълкуваше стиховете на Месневи [поемата „Мевлана“, мистична
творба от XIII в.] в съответствие с оригиналния смисъл, вложен от
автора. Неговият приемник, Низен дервиш Юсуф Челеби, понякога,
слизайки от стола си, се въртеше между танцуващите факири. Когато
пееше, гласът му беше толкова вдъхновен, че слушателите му
онемяваха. Всички, които обичаха Бога, се събираха около него и
слушаха божественото песнопение, докато напълно забравеха себе си.
Той беше истинският принц на съзерцанието чрез размисъл.“

През последното десетилетие на XV в. Баязид приел голям брой

сефарадски евреи бегълци, прогонени от Испания и Португалия в
началото на 1492 г. Султанът разселил евреите основно в Солун,
Одрин, Измир и Истанбул, където те били концентрирани най-вече в
Балат.
На 24 април 1512 г. Баязид бил принуден да абдикира в полза на
сина си Селим, който получил подкрепата на еничарите. Още същия
ден Селим бил провъзгласен за султан, след което сваленият Баязид
бил изпратен в Дидимотейхон. Той обаче не стигнал до определеното
му място, защото починал по пътя на 26 май, като има подозрения, че
е бил отровен от сина си. Селим върнал тялото на Баязид обратно в
Истанбул и го погребал в тюрбето на „Баязидие“. Неговата гробница
се превърнала в място за поклонение според Евлия Челеби, който
пише, че „…сега то се посещава най-вече от болни, които намират
облекчение от страданията си, защото султан Баязид беше свят
монарх“. След това Евлия разказва следната странна история за
Баязид и неговата гробница:

„През последните седем години от живота си той не ядял нищо,

което има в себе си кръв и живот. Един ден, зажаднял да похапне
телешки или агнешки крачета, той влязъл в дълга борба с душата си в
такъв славен спор; и когато накрая пред него поставили блюдото с
най-подходящите за сезона крачета, той казал на душата си: „Виж,
душо моя, крачетата са пред теб; ако искаш да им се насладиш,
напусни тялото и се нахрани с тях.“ В същия този момент видели, как
едно живо същество излиза от устата му и изпива соса в блюдото; а
след като задоволило апетита си, се опитало да се върне там, откъдето
дошло. Но тъй като Баязид му попречил с ръка да се върне в устата му,
то паднало на пода и султанът заповядал да го бият. Пажовете го
ритали до смърт. Мюфтията по онова време решил, че след като
душата е съществена част от човека, това мъртво същество трябва да
се погребе; над него прочели молитви и мъртвата душа била положена
в малка гробница край тюрбето на Баязид. Това е истината за
прочутата история на Баязид II, който два пъти умирал и два пъти бил
погребан.“

В двата си главни похода Селим спечелил победи над

Сефавидите* в Иран и над мамелюците в Египет. Вторият поход се
увенчал със завладяването на Кайро на 25 януари 1517 г. Съществува
легенда, че по онова време халифът ал-Мутаваккил прехвърлил
правата на халифата, водачеството на исляма, върху Селим и неговите
приемници по османска линия. Тази легенда по-късно получила нов
живот, за да установи правото на османските султани да носят титлата
халиф, което право запазили до края на империята.
След завръщането си от Кайро Селим прекарвал по-голямата част
от времето си, като реорганизирал управлението и войската,
подготвяйки се за първия си поход в Европа. Той превърнал „Топкапъ
Сарайъ“ в център на своето правителство, както и в императорска
резиденция – практика, която продължили и неговите приемници.
Върховният му съвет, или Диванът, се събирал четири пъти седмично
в седалището си във втория двор на „Топкапъ Сарайъ“, заседанията
председателствал главният везир, а след това докладвал на султана.
Името на съвета идва от „Диван Йолу“, булевардът, който следва пътя
на древната „Месе“ между Първия и Втория хълм, наречен така
поради колоритните шествия, които преминавали по него в дните,
когато султанските везири заседавали.
Селим излязъл от Истанбул начело на армията си на 18 юли 1520
г. и започнал поход срещу Унгария. Обаче един инфектиран цирей или
абсцес на гърба му го принудил да спре на половината път до Одрин
край Чорлу, древния Кенопурио. Заболяването му бързо се влошило,
което накарало някои да мислят, че султанът страда от рак или дори е
болен от чума, и накрая той умрял там на 21 септември 1520 г. Бил на
петдесет години и управлявал осем и половина години, почти всички
от които прекарал в походи. Поради своята безжалостност в Турция е
известен като Селим Безмилостния, а най-знатните жертви на неговия
гняв са седемте велики везири, екзекутирани по време на
владичеството му – почти по един всяка година. Когато вестта за
смъртта му достигнала Запада, там почувствали голямо облекчение, а
един хронист отбелязва, че „Селим умря от инфектиран цирей и така
Унгария беше спасена“.
Селим бил наследен от сина си Сюлейман, който наскоро след
това издигнал джамия – „Селим Джамии“12 – на Четвъртия хълм в
чест на баща си, когото препогребал във великолепно тюрбе.
Огромната катафалка на Селим Безмилостния стои самотна в центъра
на куполната гробница, с грамадния тюрбан на султана на мястото на
главата. Ето как Евлия Челеби описва сцената: „Няма султанска
гробница, която да изпълва с такова страхопочитание посетителите,
като тази на Селим. Там той лежи с тюрбана, наречен „Селимие“,
върху ковчега си като седемглав змей. Аз, смиреният Евлия, в
продължение на три години четях химните на гроба му.“

ГЛАВА 17
Епохата на Сюлейман Великолепни
1520–1566
Сюлейман не бил навършил още двадесет и шест години, когато
станал султан. Получил образованието си в дворцовото училище в
„Топкапъ Сарайъ“, след което служил като провинциален управител в
Манасия през царуването на баща си.
Най-ранното точно описание на Сюлейман е на венецианския
посланик Бартоломео Контарини, видял младия султан наскоро след
възшествието му на престола. Той пише:

„ На възраст е двадесет и пет годишен, висок, но жилав и с

деликатно телосложение. Вратът му е малко по-дълъг, лицето му
слабо, а носът – орлов. Има сянка от мустачки и малка брадичка;
въпреки това има приятна външност, въпреки че кожата му е доста
бледа. Говори се, че е мъдър господар, привързан към учението, и
всички се надяват на добрини през владичеството му.“

Когато Сюлейман заел престола, вече имал няколко деца, а

очевидният наследник бил синът му Мустафа, роден в 1515 г. от
Гюлбахар, която преди била любимата наложница на Сюлейман.
Обаче скоро след това негова предпочитана жена станала Хасеки
Хюрем, известна на Запад под името Рокселана, или Рускинята,
поради предполагаемия є произход. По време на първите пет години
от управлението му Рокселана родила на Сюлейман пет деца: син
Мехмед в 1521 г., дъщеря Михримах в 1522 г., и още трима сина –
Абдула, Селим и Баязид. Абдула умрял в 1526 г., отнесен от една от
многото чумни епидемии, които опустошили харема. По-късно, в 1530
г., Рокселана родила на Сюлейман още един син – Джихангир – един
гърбушко, станал известен под названието Еери, или Кривия. Веднага
след като Рокселана родила сина си, влиянието є над Сюлейман се
увеличило още повече от преди и тя скоро го убедила да отстрани
другите си жени и да я направи своя законна съпруга – такова нещо се
случвало за пръв път в османската история. Мълвата, че Сюлейман е
„омагьосан“ от Рокселана, скоро станала общо достояние на
истанбулските пазари, както отбелязва италианският паж Басано: „Той
є предлага такава любов и носи толкова вяра в нея, че всичките му
поданици се дивят и говорят, че го е омагьосала.“
Всяка жена на султана се наричала „кадън“, което значи просто
„жена“, а онези, които първи му раждали синове, обикновено се
титулували първа („биринджи“) и втора („икинджи“) кадън. Когато на
престола се възкачвал нов султан, майка му ставала „валиде ханъм“,
или царицата-майка, която управлявала харема като най-висшестояща
дама. Майката на Сюлейман, валиде султан Хафизе, починала в 1534
г., след което Рокселана станала първата по положение жена в харема.
Рокселана обаче не можела да бъде спокойна, защото най-големият є
син Мехмед бил на второ място в линията на престолонаследниците
след Мустафа, и дебнела възможността да отстрани Мустафа като
наследник в полза на собствения си син.
Още при възшествието си Сюлейман поставил началото на
програмата за политически реформи, заради които получил турското
си прозвище „Кануни“, или „Законотворец“. Тази програма сложила
край на войнския кодекс на неговите предшественици и създала нова
законова система, която защитавала живота, имуществото и
гражданските права на неговите поданици.
Първият му военен поход отвел Сюлейман до Белград, който
превзел на 29 август 1521 г. После нападнал Родос, където рицарите-
йоанити се предали на 20 декември 1522 г. след сто четиридесет и пет
дневна обсада, след което се отправили да установят новото си
седалище в Малта.
В началото на 1523 г. Сюлейман назначил нов велик везир,
Ибрахим паша, един гръцки пленник, израснал заедно с него в
двореца и станал негов най-близък приятел. На следващата година
султанът дал сестра си Хатидже за жена на Ибрахим и отпразнувал
събитието с големи тържества на Хиподрума, продължили осем дена.
Ибрахим вече придобил огромно богатство поради връзките си със
султана и в същата година завършил един нов дворец1 на западната
страна на Хиподрума, който отчасти бил разрушен, за да се прокара
път до новия строеж, а арената останала място за обществени
събирания.
 Скоро след това Сюлейман предприел голяма експедиция към
Унгария, а Ибрахим паша поел командването на армията. Походът
достигнал връхната си точка на 21 август 1526 г. с битката при Мохач,
когато османците напълно разбили унгарците в сражение,
продължило по-малко от два часа. По-голямата част от унгарските
благородници загинали на полесражението или били екзекутирани от
султана, който заповядал да не се вземат пленници. Както Сюлейман
отбелязва в дневника си за 31 август:

„Седнал на златен трон, султанът получава почести от везирите и

бейовете; избити 2000 затворници; проливен дъжд.“ След това, на 2
септември, той вписва един постскриптум към битката: „Отдих в
Мохач; погребани са 20 000 унгарски пехотинци и 4000 конници.“

Следващата кампания на Сюлейман в Европа започнала на 10

май 1529 г. отново под командването на Ибрахим паша. Целта на
експедицията била Виена, пред която Сюлейман разположил силите
си на 27 септември и обсадил града. Но въпреки че турците
надвишавали по численост защитниците поне трикратно, не могли да
завладеят града и на 15 октомври Сюлейман бил принуден да вдигне
обсадата и наредил на войските си да потеглят обратно към Истанбул,
преди да е започнала зимата.
Това било първото отстъпление на Сюлейман и той се опитал да
запази честта си, като обявил, че е нахлул в Австрия само за да
защити своя васал Ян Заполя срещу ерцхерцог Фердинанд
Хабсбургски, брат на император Карл V. Освен това султанът се
опитал да отвлече вниманието на своите поданици от неуспеха на
кампанията си и на 27 юни 1530 г. опразнувал обрязването на
четиримата си сина с тържества на Хиподрума, продължили три
седмици.
След две години Сюлейман започнал друга експедиция срещу
Виена, но армията му успяла да проникне едва до австрийската
граница. Когато османската войска се завърнала в Истанбул, султанът
още веднъж уредил тържества, за да отбележи приключването на
поредната кампания на турците. Както Сюлейман пише в дневника си
по същото време: „Пет дена празненства и илюминации… Пазарите
остават отворени цяла нощ и Сюлейман отива да ги посети
инкогнито.“
На 23 юни 1533 г. между Хабсбургите и османците бил подписан
мирен договор. Според него Сюлейман свободно можел да се върне до
източната си граница. Три месеца след сключването на договора
Ибрахим паша довел армия в североизточна Анатолия, готвейки се да
нападне Азербайджан, а по-късно Сюлейман повел и друга армия да
нахлуе в Иран и Ирак. На 13 юли 1534 г. Табриз му се предал и скоро
след това той обкръжил Багдад.
Сюлейман прекарал зимата в Багдад и докато бил там, получил
писмо от Рокселана, която се оплаквала от задълженията си в харема:

„Повелителю мой, твоето отсъствие запали в мен пожар, който не

може да се изгаси. Съжали се над тази страдаща душа и бързо ми
изпрати писмо, за да мога поне в него да намеря малко утеха…
Докато четях писмото ти, синът ми Мехмед и дъщеря ти Миримах
седяха до мен и сълзи се стичаха от очите им. Техните сълзи ме
отвлякоха от моята собствена скръб… Питаш ме защо съм ядосана на
Ибрахим паша. Когато – по волята Божия – отново сме заедно, ще ти
обясня и ти ще научиш причината.“

По онова време Ибрахим достигнал върха на своята мощ и това

без съмнение бил източникът на нещастието на Рокселана. Само една-
две години преди това Ибрахим се похвалил пред един чужд посланик
за силата, с която разполагал, по-голяма дори от тази на Сюлейман.
Венецианският посланик чул почти същите думи от великия везир по
време на разговор, който двамата имали по-късно, което го накарало
да отбележи, че „ако Сюлейман изпрати някой от своите готвачи да
убие Ибрахим паша, нищо не би могло да предотврати убийството“.
Ибрахим посрещнал края си на 15 март 1536 г., когато бил поканен от
Сюлейман да вечеря с него в султанските покои на двореца „Топкапъ“.
Онова, което се е случило в онази вечер, си остава тайна, но на
другата сутрин тялото на Ибрахим било намерено извън
„Императорските двери“ на сарая, а състоянието на трупа му
подсказвало, че е бил удушен, като се е борил за живота си. Цялото
огромно богатство на Ибрахим незабавно било конфискувано от
държавата след смъртта му, включително и големият дворец на
Хиподрума.
Още в началото на управлението си Сюлейман подновил съюза
на баща си Селим с един корсар от Митилини, наречен Барбароса
(турците го наричали Харейдин паша), който успял да се сдобие с
контрол върху Алжир. Султанът го назначил за велик адмирал на
османската флота в 1534 г., а две години по-късно Барбароса отново
завладял някои места, които бил завзел хабсбургският император Карл
V.
В 1536 г. Сюлейман и френският крал Франсоа I сключили
официален съюз срещу Карл. В този договор се включвало и търговско
споразумение, наречено „Капитулациите“, което давало на френските
търговци свободата да търгуват без ограничения в Османската
империя. Това довело до създаването на френски миллиет, който ще се
превърне в прототип за останалите европейски „народи“ в Турция.
Тези общности от европейци се били установили по височините над
Галата, а посолствата и църквите им се издигали по протежение на
„Гран рю дьо Пера“ („Голямата улица на Пера“).
В 1536 г. Барбароса неуспешно обсадил Корфу, след което
отплувал обратно в Егейско море, като по пътя си нападнал много от
владяните от венецианците острови и отвел хиляди от жителите им, за
да бъдат продадени като роби в Истанбул. В резултат Османската
империя установила контрол върху по-голямата част от егейските
острови с изключение на Кипър и Крит, които венецианците
продължавали да притежават. На следващата година Барбароса се
завърнал в Адриатическо море и разгромил на 28 септември 1538 г.
една съюзническа флота. Той продължил да опустошава бреговете и
островите на Средиземноморието още пет години, преди да се оттегли
в Истанбул, където умрял в 1546 г. Барбароса бил погребан в
Бешикташ, на европейския бряг на Босфора, в едно великолепно
тюрбе2, построено за него от архитекта Синан още в началото на
неговата забележителна кариера.
Роденият през октомври 1497 г. Синан започнал жизнения си път,
като бил отведен в девширме – ежегоден набор, при който
християнските младежи били вземани за еничари и ставали
мюсюлмани. След това служил като военен инженер в четири от
походите на Сюлейман. В 1538 г. Сюлейман го назначил за главен
султански архитект и оттогава натоварил Синан да построи един
джамийски комплекс за Рокселана – „Хасеки хюррем джамии“3,
който султанът подарил на съпругата си като изненадващ дар за
рождения є ден. Това било първото кюллие, изградено в града от
Синан, който в половинвековната си кариера построил общо 321
сгради из цялата Османска империя, 85 от които все още са запазени
само в Истанбул, включително и 22 джамии.
Късно през есента на 1539 г. Сюлейман и Рокселана отбелязали
обрязването на двамата си сина Баязид и Джихангир с тържества на
Хиподрума, които продължили петнадесет дена. В същото време те
отпразнували и омъжването на дъщеря си Михримах с Рустем Паша,
който щял да прекара два мандата на длъжността велик везир на
Сюлейман. Рустем бил известен с прозвището „Кехле-и-Икбал“,
„въшльото късметлия“, прякор, който получил, когато се оженил за
принцеса Михримах. Изглежда, че враговете на Рустем се опитали да
възпрепятстват неговия брак с принцесата, като разпространили
мълвата, че е болен от проказа. Но когато придворните лекари
прегледали Рустем, установили, че е пълен с въшки, поради което
заявили, че не е прокажен, защото приемали разпространеното в
медицината вярване, че прокажените никога нямат въшки. Тогава на
Рустем било позволено да се ожени за Михримах, но той получил
този си прякор според турската поговорка, че „когато човек има
късмет, дори една въшка може да му донесе щастие“.
Епидемия от дребна шарка отнела в 1543 г. живота на шехзаде
(принц) Мехмед, най-големия син на Сюлейман и Рокселана, който
бил само двадесет и една годишен, когато починал. Тази смърт
разбила сърцето на Сюлейман и той прекарал три дена край тялото на
сина си, преди да разреши да го погребат. После султанът решил да
увековечи паметта на Мехмед, като издигне голям джамийски
комплекс на Третия хълм, който щял да се именува „Шехзаде
Джамии“4, или „Джамията на принца“. Синан получил поръчката,
започнал работа в началото на следващата година и завършил
кюллието през 1548 г. Самият Синан по-късно наричал джамията
„Шехзаде“, „чирашка работа“, но ако това е вярно, то тя е творение на
един гениален чирак, защото е неговият пръв султански джамийски
комплекс в действително царствени мащаби.
 В същата година, когато издигнал „Шехзаде Джамии“, Синан
завършил и една джамия за принцеса Михримах. Тя била построена в
Юксюдар над искелето, или мястото за слизане на сушата, и оттук се
нарича „Искеле Джамии“5. По-късно принцесата поръчала на Синан
да построи друга джамия в Истанбул, „Михримах Джамии“6,
основния жалон на Шестия хълм на стария град.
През 1548 г. Сюлейман предприел поход в Североизточен Анадол
и на 5 август същата година превзел Ван. На следващото лято той
разширил завоеванията си в Грузия, след което триумфално се
завърнал в Истанбул на 12 декември 1549 г.
Между хората от антуража на Сюлейман при завръщането му в
Истанбул бил и френският учен Пиер Жил, известен повече като
Петрус Гилиус. Гилиус дошъл за пръв път в Истанбул през 1544 г.
като пратеник на Франсоа I. Следващите четири години той прекарал
там, изучавайки древните извори, както и топографията на града и
паметниците от византийската епоха. Той придружил Сюлейман в
похода му срещу Иран, а след завръщането му в Истанбул прекарал
още няколко месеца в града, преди да замине за Рим, където починал
на 5 януари 1555 г. Резултатите от неговите изследвания били
публикувани в Лион през 1561 г. от племенника му Антоан Жил под
заглавието „Три книги за тракийския Босфор“ и „Четири книги върху
топографията на Константинопол и неговите старини“, които
продължават да бъдат класически при изучаването на императорския
град.
Най-забележителното постижение на Гилиус по време на престоя
му в Истанбул било откриването на „Базиликанската цистерна“,
огромен подземен резервоар, построен от Юстиниан под „Стоа
Базилика“. Той описва как стигнал до цистерната, докато напразно
търсел стоата, която нарича „Императорския портик“:

„Императорският портик не може да се види, въпреки че

цистерната съществува. Поради безгрижието на местните жители и
презрението им към всичко любопитно тя не е била открита от никого
освен от мен, който съм чужденец между тях, след дълго и усърдно
търсене. Цялата площ беше застроена, така че хората не подозираха,
че там има цистерна, въпреки че всеки ден точеха вода от изворите.
Поради някаква случайност аз влязох в една къщичка и стигнах до
малка лодка. Открих я, след като господарят на къщата запали факли
и ме поведе през колоните, които лежат много дълбоко във водата. Той
много искаше да си налови риба, с каквато цистерната изобилства, и
промуши няколко в светлината на факлите.“

Гилиус видял редица други паметници, изчезнали оттогава,

включително и колосалната конна статуя на Юстиниан, която стояла
пред „Света София“. Гилиус съобщава следното за съдбата на
паметника:

„Преди около тридесет години цялата колона била снета от

пиедестала, а после разрушена до основата преди около година
[прибл. 1545 г.]… Преди време аз видях да носят конната статуя на
Юстиниан, издигаща се върху колоната, в леярната, където правят
оръдията си. Между фрагментите бяха кракът на Юстиниан, който
надвишава височината ми, и носът, дълъг над двадесет и три
сантиметра. Не посмях да измеря краката на коня, които лежаха на
пода, но тайно премерих едно от копитата и установих, че е високо
двадесет и три сантиметра.“

Гилиус открил, че редица древни паметници са били отчасти или

изцяло унищожени от Сюлейман, който ги използвал за строителен
материал за постройките, които изграждал. Той отбелязва, че аркадата
на най-горното равнище на Хиподрума е била свалена, а колоните и
техните основи – „пренесени по заповед на император Сюлейман за
строежа на болница“. Тази болница била част от „Сюлеймание“7,
голям джамийски комплекс на Третия хълм, който Синан започнал да
строи за султана по времето, когато Гилиус пребивавал в града.
„Сюлеймание“ бил вторият по големина джамийски комплекс,
строен някога в Истанбул, надминавала го по размери само джамията
„Фатих“. Обаче кюллието на Сюлейман надвишава това на Фатих по
своя блясък. Джамията „Сюлеймание“ е особено величествена, най-
огромната и най-прекрасната от всички султански джамии в града.
Синан изградил джамията през 1577 г., но му трябвали още няколко
години, за да завърши останалата част от кюллието.
През приблизително десетте години, когато Синан работел върху
„Сюлеймание“, той построил и редица други сгради в Истанбул,
включително и една красива обществена баня за Рокселана, наречена
„Хасеки Хюррем Хамамъ“8. Пет години след като завършил
„Сюлеймание“, Синан издигнал една от най-изящните от всички
джамии на велики везири – тази на Рустем паша9. Оттогава нататък в
допълнение към постройките, за които вече споменахме, той украсил
Истанбул с осем други джамии наред с четири медресета, пет
тюрбета, един хамам, един хан и шест акведукта в околностите на
града. Цялата строителна дейност била част от голямото разширяване
на Османската империя по време на владичеството на Сюлейман,
когато богатствата на огромните султански владения се стичали в
Истанбул.
По време на царуването на Сюлейман населението на Истанбул
достигнало навярно половин милион души – приблизително колкото
било по времето на Юстиниан. Преброяването от 1535 г., което
отбелязало 80 000 домакинства в Истанбул и Галата, съобщава, че 58%
от тях били мюсюлмани, 32% християни и 10% евреи, а един френски
пътешественик смята, че в града имало 120 000 домакинства – едно
увеличение от 50% за петнадесет години. Тези цифри не включват
живеещите в двореца и войниците от личната султанска войска,
капъкулу, които, взети заедно, навярно наброявали около 20 000 души
по време на управлението на Сюлейман. През ранноосманския период
Истанбул бил поразяван от периодични епидемии от чума, холера и
дребна шарка, първата от които избухнала в 1466 г., когато според
Критовулос всеки ден умирали по шестстотин души вътре в стените
на града, а оцелелите бягали, за да спасят живота си. По време на
царстването на Сюлейман в Истанбул избухнали две сериозни
епидемии – първата през 1526 г., а втората в 1561 г. Въпреки това след
всяка епидемия броят на населението скоро достигал или дори
надвишавал предишните си размери поради постоянната имиграция
на по-бедните хора от провинциите.
В 1551 г. Сюлейман предприел кампания в Трансилвания, а
войските му командвал Соколу Мехмед паша (Мехмед паша
Соколович) – роден в Босна войник от девширмето, който получил
образованието си в дворцовото училище в Истанбул. Мехмед паша
превзел Тимишуара на 26 юли 1552 г., след което по-голямата част от
Трансилвания преминала под владичеството на османците.
 В 1553 г. Сюлейман започнал друг поход срещу династията на
Сефавидите в Иран. Докато османската армия все още се намирала в
Централен Анадол, великият везир Рустем паша успял да убеди
султана, че неговият най-възрастен син, принц Мустафа, заговорничи
със Сефавидите, за да узурпира престола. Рустем без съмнение бил в
съюз с тъща си Рокселана, която, изглежда, от известно време се
опитвала да отстрани Мустафа, за да направи най-големия си жив син
Селим първи в линията на престолонаследието. Мустафа, когото един
съвременен извор описва като „великолепно образован, скромен и на
възраст да управлява“, бил обожаван от еничарите, но Рустем паша
успял да убеди султана, че синът му възнамерява да го свали от трона.
На 6 ноември 1553 г. Сюлейман извикал Мустафа в седалището си в
Ерели, в Карам, и когато принцът се появил в шатрата му, заповядал да
го удушат, а мъртвото му тяло било изложено в лагера, за да го видят
всички. Щом вестта за това стигнала до принц Джихангир, който
служел като провинциален управител в Алепо, той бил обзет от такава
скръб, че се разболял и на 27 декември същата година починал.
Еничарите били толкова разярени от убийството на Мустафа, че
били готови да се разбунтуват, но Сюлейман ги успокоил, като
отстранил Рустем паша и на негово място поставил Кара Ахмед паша.
След две години Кара Ахмед паша бил екзекутиран от Сюлейман,
който отново назначил Рустем паша за велик везир, без съмнение под
влиянието на Рокселана.
Сега Рокселана била на път да постигне голямата си амбиция,
защото единствените живи синове на Сюлейман, Селим и Баязид,
били нейни деца и който и да е от тях да наследял престола, тя щяла
да стане валиде ханъм. Рокселана отдавала предпочитание на Селим.
Като по-възрастен от двамата той бил несъмненият
престолонаследник, въпреки че бил толкова разпътен, че го наричали
Сархош, пияницата. Селим си спечелил подкрепата на еничарите,
бързо победил и отстранил Баязид и по този начин се утвърдил като
престолонаследник.
Рокселана не доживяла да види възшествието на своя любим син,
защото умряла на 16 март 1558 г. Сюлейман бил съкрушен от скръб, а
тя била положена още същия ден в тюрбето си в „Сюлеймание“.
През 1564 г. Сюлейман предприел голяма експедиция срещу
Малта, армията командвал Мустафа паша, а флотата – Пияле паша,
докато Тургут паша отплувал начело на друга флотилия от Триполи.
Походът обаче се провалил, защото рицарите от Йоанитския орден
устояли в крепостта си в Малта след паметна обсада, започнала на 20
май 1565 г. Обсадата била снета на 11 септември същата година,
когато пристигането на една християнска флота от Сицилия убедило
Мустафа паша, че трябва да сложи край на експедицията и да отплува
обратно за Истанбул.
На следващата пролет Сюлейман решил да започне военен поход
в Европа и поверил командването на армията си на своя нов велик
везир Соколу Мехмед паша. Експедицията потеглила от Истанбул на 1
май 1566 г., а обект на Сюлейман била крепостта Сигет (Сигетвар),
последната хабсбургска твърдина в Унгария. Когато войските
стигнали до Дунава, Сюлейман бил толкова болен, че не можел повече
да язди коня си и трябвало да бъде возен на носилка. Армията
стигнала до Сигет на 5 август и обсадила града, но срещнала силната
съпротива на гарнизона под командването на безстрашния граф
Никола Зрини, който удържал крепостта още месец. Последното, което
Зрини успял да направи, било да постави фитил, за да възпламени
барутния склад на цитаделата, който се взривил и убил около 3000
турци.
Сюлейман не доживял да види превземането на Сигет, защото
умрял същата вечер, преди цитаделата да падне, на 7 септември 1566
г. Мехмед паша скрил новината за смъртта на Сюлейман от армията и
изпратил куриер, за да я съобщи на принц Селим, управителя на
Кютахия, като го посъветвал да се отправи към Истанбул, за да си
осигури трона, преди да възникне каквато и да е опозиция на неговото
възшествие. Междувременно тялото на Сюлейман било тайно
балсамирано, след което го облекли в султанските му одежди и го
поставили в шатрата на великия везир, сякаш Сюлейман още бил жив.
Мехмед паша подправял султанския подпис на документите, които
продължавали да се издават от името на Сюлейман – измама, която
продължила, докато Селим пратил вест, че всъщност е обявен за
султан в Истанбул. Тогава останките на Сюлейман били върнати в
Истанбул, за да ги погребат в тюрбето му зад „Сюлеймание“, до
гробницата на Рокселана.
Такъв бил животът на Сюлейман Великолепни, който властвал
четиридесет и шест години над империята си – най-дългото
управление в османската история. Дълготрайният паметник на
Сюлейман в Истанбул е „Сюлеймание“, както „Света София“ е за
Юстиниан – две величествени постройки, издигнати с хиляда години
разлика помежду си и открояващи се в пейзажа на града и в неговия
величествен хоризонт над Златния рог.

ГЛАВА 18
Домът на блаженството
1566–1623
Османската империя поела към своя залез със смъртта на
Сюлейман. Неговите непосредствени приемници, като се започне със
Селим II, били неефективни управници, които прекарвали по-
голямата част от времето си във Вътрешния дворец на „Топкапъ
Сарайъ“ – палата за удоволствия, наречен „Дар-юс-Саадет“, или
„Къщата на блаженството“. Той бил отделен от сарая чрез усилено
охраняван портал, наречен „Баб-юс-Саадет“, „Вратата на
блаженството“, който един анонимен европейски пътешественик
описва по следния начин:

„Когато тръгнете към сарая, ще трябва да влезете през една порта,

която е много богато позлатена и се нарича „Вратата на
блаженството“. Понякога можете да надникнете над нея и ще съзрете,
забучена на върха на пика, главата на велик везир или друга някоя
личност, обезглавена сутринта по каприза на Великия Господар.“

Селим II бил на двадесет и четири години, когато се възкачил на

престола. По това време той вече бил напълно покварен алкохолик,
който не обръщал никакво внимание на държавните дела и прекарвал
цялото си време с любимите си пажове и своите наложници във
„Вътрешния дворец“. Както Евлия Челеби пише за него, „той беше
владетел с мека природа, обаче отдаден на удоволствието и виното“.
По времето на управлението на Селим всички държавни дела
били под контрола на Мехмед паша Соколович. В 1562 г. той се
оженил за дъщерята на Селим, Есмахан, и след три години Сюлейман
го назначил за велик везир. Мехмед паша продължавал да заема този
пост и през управлението на Селим, като оставял султана свободен да
се отдава необезпокоявано на своите удоволствия в „Дома на
блаженството“.
Любима жена на Селим била Нурубану, майката на бъдещия
Мурад III. Тя вероятно била венецианка по произход и през
царуването на Селим фактически управляла в сянка, като
кореспондирала с венецианския дож и други държавни глави. Така
започнал един период в Османската империя, наричан на турски
„Кадънлар султанатъ“, или „Султанатът на жените“, през който
редица наложници от харема упражнявали определено влияние върху
държавните работи.
В 1568 г. Мехмед паша постигнал мирен договор с хабсбургския
император Фердинанд. На следващата година той предприел
експедиция във васалните княжества Молдова и Влахия. Тази първа
война между османците и руснаците завършила с мирен договор,
подписан в 1570 г. от Селим и цар Иван IV Грозни.
По това време Селим попаднал под влиянието на Жозеф Наси,
португалски евреин, потърсил убежище в Османската империя и
станал най-доверен съветник на султана. Наси убедил Селим да
нападне Кипър, тогава под властта на венецианците. Султанът
изпратил флота под командването на Пиале паша, който в 1570 г.
стоварил в Кипър армия, ръководена от Пала Мустафа паша. Мустафа
обсадил венецианската крепост Фамагуста, която му се предала на 1
август 1571 г., а другите укрепени градове на острова капитулирали
скоро след това.
Турската инвазия в Кипър довела до образуването на Свещена
лига срещу османците – съюз, в който се включили испанците,
Венеция, Малтийските рицари, папството и някои други италиански
държави. Лигата организирала една армада под командването на дон
Хуан Австрийски, незаконен син на Карл V. Турската флота се била
разположила на зимна квартира в пристанището Лепанто, близо до
западния край на Коринтския пролив, а към нея се присъединил един
контингент от Алжир под командването на Улуч Али. Двете армади се
срещнали край Лепанто и при голямата битка между галерите им на 7
октомври 1571 г. християните победили и потопили повечето от
османските кораби. Мигел Сервантес, който бил ранен в битката,
пише в „Дон Кихот“ „за този толкова щастлив за християнството ден,
когато всички народи се разделиха с грешката си да мислят, че
турците са непобедими“.
Единствените успели да избягат османски кораби били част от
алжирския контингент под командването на Улуч Али, който се
отправил обратно към Истанбул с четиридесет галери. Той бил
посрещнат като герой и оттогава го наричали Кълъч, или Меча,
поради начина, по който успял да си проправи път през християнската
флота, за да избяга. После Кълъч Али паша получил командването на
османската флота, която била напълно възстановена за две години.
Възраждането на военноморските сили на турската държава
принудили венецианците да подпишат мирен договор с османците на
7 март 1573 г., а на следващото лято турската флота превзела Триполи
и възстановила контрола на империята върху Западното
Средиземноморие.
Междувременно Селим бил силно изтощен от харема си и
неговите пътувания най-вече се ограничавали до Одрин, за да види
как върви изграждането на джамийския комплекс, който строял там.
Великолепното кюллие „Селимие“ било издигнато от Синан, който
продължавал да бъде началник на султанските архитекти и по времето
на Селим II. Синан изградил също така и много постройки за Мехмед
паша Соколович в цялата империя, включително и две джамии в
Истанбул. Най-забележителна от тях е „Соколу Мехмед паша
Джамии“1, която той издигнал на беломорския склон на Първия хълм.
Селим умрял на 15 декември 1574 г., след като получил алкохолно
отравяне, докато се къпел в харема. Новината за смъртта му била
задържана в тайна, за да може най-големият му син Мурад да се върне
в Истанбул от Маниса, където служел като управител на провинцията.
Принцът пристигнал в Истанбул на 21 декември 1574 г., там в „Еюб“
незабавно бил препасан с ятагана на Осман и се възкачил на престола
под името Мурад III. Още в същия ден Мурад заповядал да
екзекутират петимата му по-малки братя, за да не могат да
претендират за трона. Убитите принцове били погребани заедно с
баща си в градината на „Света София“, където Мурад поръчал на
Синан да построи великолепно тюрбе2 за тях.
Мурад бил на двадесет и осем години, когато се възкачил на
престола. По това време любимата му жена била Сафие, майка на
бъдещия Мехмед III, за която също се предполага, че е от венециански
произход. В харема избухнала борба за власт между Сафие и
Нурубану, валиде султанката. Основен съюзник на Нурубану била
дъщеря є Есмахан, жената на Соколу Мехмед паша, който продължил
да бъде велик везир и през властването на Мурад III. Нурубану и
Есмахан се опитвали да отслабят влиянието на Сафие върху Мурад,
като му доставяли най-красивите момичета, които се предлагали за
продажба на робския пазар в Истанбул, и ги въвеждали в султанския
харем. Схемата на Нурубану успяла, защото Мурад си взел
многобройни наложници, въпреки че Сафие си оставала първата му
кадън. По време на владичеството си Мурад създал 103 деца и,
изглежда, сякаш не правел нищо друго, освен да изпълнява
длъжността на царствен оплодител.
През лятото на 1582 г. Мурад отпразнувал обрязването на най-
големия си син, бъдещия Мехмед III, с фантастични празненства на
Хиподрума, продължили петдесет и два дена. Един анонимен
европейски пътешественик, чийто разказ скоро се появил в английски
превод, така описва тържествата:

„Жителите и майсторите занаятчии на Константинопол [взеха

участие] в тези предобедни забави с всичките им царствени и гиздави
одежди. Войници и воини, работници, певци, акробати и танцьори,
жонгльори и подобните им участваха и се трудеха… Среднощните
забавления бяха съпроводени от горящи крепости, укрепления, от
коне, слонове и други твари, създадени от изкуството…
Сега трябва да разкажа за следващата и последна група – певците,
свирачите на инструменти, учените, монасите, жонгльорите,
акробатите и играчите… Човек там би могъл да види араби, маври,
персийци, гърци и испанци, свирещи на техните корнети, тромпети,
малки барабани, китари и други инструменти вътре в парка или в
покрития с плочки двор. Те произвеждаха толкова смесен шум и
звуци, без да спазват мелодията или да се придържат към песента и
такта, че целият град звучеше и гърмеше заедно с извивките на
техните гласове и звуковете, които издаваха.“

Огромният харем на Мурад изисквал определена реконструкция

на „Топкапъ Сарайъ“. Започнали новата постройка през първата
година на управлението на Мурад, когато големият архитект издигнал
десет огромни кухни покрай източния край на Втория двор. След
четири години Синан построил съвсем наново голямата зала във
„Вътрешния дворец“, сега наричана „Салонът на Мурад III“.
През последните осем години от живота си Синан изградил още
четири джамии в Истанбул – „Кълъч Али паша“3, „Шемси Ахмед
паша“4, „Атик Валиде“5 и „Рамазан ефенди“6, като последната
завършил само две години преди смъртта си през 1588 г., когато далеч
надхвърлял деветдесет години. Бил погребан в тюрбето, което сам
построил за себе си в северозападния край на комплекса
„Сюлеймание“, дълготрайния паметник на неговата слава.
Мехмед паша Соколович срещнал смъртта си на 12 декември
1579 г. – бил убит по време на заседание на Дивана от един луд
войник от Босна. Венецианският байло, Мафео Вениер, коментира
така кончината на великия везир в доклада си до дожа: „Със Соколу
Мехмед турската добродетел се спусна в гроба.“
След убийството на Мехмед паша Соколович Мурад сменил десет
велики везири за шестнадесет години, от които Сиявуш паша и Коджа
Синан паша останали на мястото си за по три мандата. Тези чести
промени били част от голямата нестабилност, последвала кончината
на Соколу Мехмед паша, която била доказателство за упадъка в
империята. Обезценяването на златните монети довело през 1589 г. до
бунт на еничарите, вече недоволни поради бързото намаляване на
заплатите им и влошаването на условията на живот. Те обърнали
огромните си бронзови казани, което било обичайният сигнал за
недоволство, пробили си със сила път към Втория двор на сарая,
когато Диванът заседавал, и поискали главите на министрите,
отговорни за обезценяването на парите. Мурад бил принуден да
удовлетвори исканията им, обаче през следващите три години
еничарите се разбунтували още два пъти и принуждавали султанът да
сменя велики везири и други министри. По онова време еничарите
вече били западнали като военна сила отчасти поради това, че старата
система на девширме до голяма степен била изоставена и заменена с
назначаването на турци по рождение. Султанската феодална
кавалерия, спахиите, също се разбунтували в 1593 г., за да бъдат
смазани от еничарите, които се възползвали от случилото се и
засилили своето влияние. Това отбелязало края на спахиите като
феодална военна аристокрация и много хиляди от тях били принудени
да напуснат земите си в Анадола, като по този начин общата анархия
само се увеличила.
В началото на 1595 г. Мурад се разболял и почувствал, че смъртта
му наближава. Когато краят му дошъл, той поискал да го отнесат в
„Инджили Кьошку“ („Павилионът на бисера“), който още съществува
на брега на Мраморно море под Първия хълм. Неговите музиканти
засвирили меланхолична персийска песен, към която той промълвил
думите: „Ела и бди с мен през нощта, о Смърт!“. Две галери от
флотата минали край павилиона и като знаели, че султанът е там,
стреляли с топовете си. От взривовете прозорците в стените и куполът
на павилиона се разтресли и обсипали стаята с парченца стъкла, което
накарало Мурад да се разплаче. „Някога салютите на флотата ми
нямаше да разбият тези прозорци, а сега…“, простенал той. „Такъв е
моят живот!“ После върнали Мурад в стаята му в „Дома на
блаженството“, където някога започнал дните си, а сега ги завършвал.
Мурад III умрял на 16 януари 1595. Смъртта му била пазена в
тайна, докато най-големият му син Мехмед успял да се върне в
Истанбул от Маниса, където служел като управител на провинцията.
Принцът пристигнал в Истанбул и на 28 януари 1595 г. се възкачил на
престола под името Мехмед III на тридесет години. В същия ден
Мехмед екзекутирал всичките си деветнадесет по-млади братя,
прилагайки същата братоубийствена политика като баща си и дядо си
преди него. После Мурад и деветнадесетте му сина били погребани в
градината на „Айя София“, където Давуд ага, приемникът на Синан
като началник на султанските архитекти, им бил построил красиво
тюрбе7. Веднага след погребението жените от харема на Мурад били
пратени в „Ески сарай“, „Стария дворец“ на Третия хълм.
Английският пътешественик Финис Морисън, посетил Истанбул
в 1597 г., отбелязъл, че дъщерите и наложниците на покойния Мурад
III все още живеят в „Ески Сарай“. Но най-хубавите жени от
султанското домочадие са в харема в „Топкапъ Сарай“ с Мехмед III,
„защото най-красивите и скъпи нему са взети да живеят в неговия
двор“.
Морисън е един от многото пътешественици, коментирали с
удивление странните животни, които султанът държал в своите
менажерии. Една от тези зоологически градини се намирала в
„Текфусарай“, византийския дворец на Шестия хълм. Когато Морисън
посетил „Текфусарай“, в него имало подслонени два слона и един
жираф. Той бил особено удивен от жирафа, какъвто никога преди не
бил виждал в Европа; пътешественикът го описва като „диво животно,
донесено напоследък от Африка (майката на чудовищата), което е
изобщо неизвестно в нашите земи. То многократно навря носа си във
врата ми, което ме накара да отстъпя по-далеч от него, защото тази
фамилиарност не ми хареса; и въпреки че неговият пазач ме
убеждаваше, че няма да ми навреди, аз все пак избягвах целувките му,
доколкото можех.“
Когато Мехмед III се възкачил на трона, неговата майка Сафие
станала валиде султан. Скоро след като дошла на власт, тя поръчала на
Давуд ага да є построи султанска джамия на брега на Златния рог в
пазарския квартал, наречен „Еминьоню“, от дълго време обитаван от
общността на евреите караити. Сафие прогонила караитите и ги
поселила на около три километра по-горе в Златния рог на
противоположния бряг, в квартала „Хаскьой“ („Царско село“), където
техните потомци живеят и днес. Давуд ага починал в 1599 г. и бил
заменен като главен архитект от Ахмед чавуш, който продължил да
работи върху джамията на Сафие, част от която била построена върху
заливан от водите терен. Неговата работа по отводняването на почвата
спечелила на архитекта прякора Далгъч (гмуркач). Оттогава той бил
известен под името Далгъч Ахмед чавуш.
След като Мехмед III се възцарил, английската „Левантинска
компания“ трябвало да поднови капитулационното споразумение с
Османската империя и за да я улесни, кралица Елизабет изпратила
богати подаръци за султана, великия везир и други османски
държавници. Между тях имало и един необикновен воден орган,
който кралицата изпратила като личен подарък на султана. Той бил
специално построен от майстора на органи Томас Далаам, когото
кралицата изпратила лично да монтира инструмента в „Топкапъ
Сарайъ“. Далаам най-после пристигнал в Истанбул през август 1599 г.
и монтирал органа в Частната зала, където свирил на него за Мехмед
и любимите му пажове. Междувременно Далаам се сприятелил с един
от пажовете, който го завел на място, откъдето майсторът можел
крадешком да погледне жените от харема, както сам пише:
 „След като прекосихме един малък квадратен двор, покрит с
мраморни плочи, той ми посочи да ида до една решетка в стената, но
ми даде да разбера със знак, че сам не може да дойде. Когато стигнах
до решетката, видях, че стената е много дебела и от двете си страни
здраво е обкована с желязо; през решетката обаче аз можах да видя
тридесет от наложниците на Великия господар, които си играеха с
топка в друг двор. Когато отначало ги погледнах, помислих, че са
млади момчета. Но като видях косата на главите им, която висеше на
плитки по гърбовете им, с нанизи малки бисери, които падаха от
долния им край, както и от други очевидни белези, разбрах, че са
жени, и при това наистина много красиви… Толкова дълго останах да
ги гледам, че този, който ми беше оказал тази любезност, много ми се
ядоса. Той направи яростна гримаса и удари с крак по земята, за да ме
накара да се обърна, което аз сторих твърде неохотно, защото гледката
ми доставяше извънредно удоволствие.“

В началото на юни 1603 г. най-възрастният син на Мехмед, принц

Махмуд, по онова време двадесет и една годишен, бил обвинен от
главния черен евнух, че заговорничи срещу султана. (Главният черен
евнух имал задължение да пази жените на султана в харема в
„Топкапъ Сарай“ – положение, което му давало голяма власт.) Мехмед
повярвал в обвиненията и на 7 юни 1603 г. накарал да екзекутират
Махмуд и майка му. Вероятно е тези екзекуции да са резултат от
заговора на друга от наложниците на Мехмед, Хандан, чийто син
Ахмед станал престолонаследник след екзкуцията на Махмуд, докато
самата тя станала първата кадън на султана.
Мехмед III починал от сърдечен удар на 23 декември 1603 г. Той
бил наследен от по-големия от двамата си живи сина, който още
същия ден бил провъзгласен за султан под името Ахмед I само на
тринадесет и половина години. На единствения друг жив син на
султана, умствено изостаналия Мустафа, тогава на единадесет години,
му била спестена екзекуцията, провеждана при предишните три
поколения според кървавия османски кодекс на братоубийствата.
Неговото оцеляване без съмнение се дължало на обстоятелството, че
той бил син на Хандан, която станала валиде султан при възшествието
на Ахмед I на престола. Ахмед изпратил Мустафа да живее в „Ески
Сарай“ в Баязид заедно с баба им, Сафие, която изгубила положението
си на валиде султан. Така Сафие трябвало да се откаже от проекта си
за изграждането на султанската джамия в Еминьоню на Златния рог и
полузавършената сграда била изоставена.
Хандан не се радвала дълго на властта си, защото на 26 ноември
1605 г. била убита във „Вътрешния дворец“ вероятно заради някаква
интрига в харема, въпреки че според един източник била отровена от
султан Ахмед. Тя надживяла Сафие, която починала в „Ески сарай“ на
10 ноември същата година. Хандан била погребана редом със съпруга
си, Мехмед III, в разкошна гробница8, поръчана за тях от сина им
Ахмед I в градината на „Айя София“, творение на Далгъч Ахмед
чавуш.
Когато Ахмед се възкачил на престола, неговата първа кадън била
една девойка на име Махфирузе, повече известна като Хатидже,
вероятно от гръцки произход. На следващата година Хатидже му
родила син Осман. Около 1608 г. Ахмед си намерил нова фаворитка,
една гъркиня на име Анастасия, пленена на остров Тинос и продадена
като робиня в харема, където приела името Кьосем. На следващата
година Кьосем родила на Ахмед син, Мурад, след което той я
направил първа кадън и отстранил Хатидже. В 1613 г. Кьосем родила
друг син, Ибрахим, след което започнала да управлява в сянка, което
накарало един италиански хронист да отбележи, че „ никой в
действителност не знае кой е суверенът“.
Ето как Уилям Литгоу, посетил Истанбул в 1610 г., описва пазара
на роби, „Аврет пазаръ“, на който била продадена Кьосем:

„Виждал съм мъже и жени, обикновено продавани тук на

пазарите, както при нас продават коне и други животни: по-голямата
част от тях унгарски, трансилвански, каринтийски, истрийски и
далматински пленници и от други околни места, които са завладели.
Кой, ако не някой състрадателен християнин, ще ги купи или утеши;
те или трябва да станат турци, или да бъдат осъдени на вечно
робство.“

След това Литгоу описва как един негов приятел французин,

„майстор топчия на име мосю Нерак“, решил „с радост, в името на
съвестта и честта, да освободи няколко бедни християнски роби от
турски плен“:
 „При което аз приветствах неговото намерение и му казах, че
идния петък ще му съдействам за това благородно деяние: идва петък
и той и аз отидохме в Константинопол на пазара на роби и
прекарахме два часа да оглеждаме и отново да оглеждаме петстотин
мъже и жени. Накрая аз го посъветвах да купи някой стар мъж или
жена, но той беше на противното мнение – да купи някоя девица или
млада вдовица, за да съхрани телата им незасегнати от неверните.
Цената за една девица беше твърде висока за него, тъй като възлизаше
на сто дуката, а за вдовиците беше доста по-ниска и [те бяха] в
повече: когато ние се спирахме и внимателно се взирахме,
показвайки, че възнамеряваме да купим, ги събличаха голи пред очите
ни. Онези с по-нежни лица, по-млади на години и с по-бяла кожа бяха
скъпи и много ги търсеха. Продаваха ги евреите, защото те ги бяха
купили от турците. Накрая попаднахме на една вдовица далматинка,
чийто жалостив поглед и струещи сълзи поразиха душата ми едва ли
не до смърт от съчувствие. Тогава аз сериозно се замислих за нейното
освобождаване и той се обърна към мен за съвет – той я купува и тя
му принадлежи, мъжът е на 60 години, а цената є е 36 дуката. Ние
напуснахме пазара и отново се върнахме в Галата, където той и аз
взехме стая за нея. След като ги оставих там, на другата сутрин се
върнах рано, като подозирах, че престорената набожност на топчията
не е друго освен разточителна похот, както и се потвърди. Почуках на
вратата на стаята, на която имаше новопоставена заключалка, и тъй
като той бе взел ключа със себе си на кораба, защото се беше забавил
при нея цялата нощ; и тя ми отвърна със сълзи, каза ми всичко за това,
как я е използвал, и си пожелаваше отново да се върне в прежното си
робство; при което аз се завърнах на кораба при него и в гнева си се
заклех, че ако още веднъж я наскърби по този начин и не я върне от
злочестината є към християнска свобода, аз ще направя това известно
на господаря му, капитана на кораба, а после и на френския посланик;
защото той възнамеряваше, задоволил похотта си, да я продаде отново
някому другиго; при което старият негодник толкова се изплаши, че
постигна разумно споразумение с мен – когато корабът след шест дена
отплува, той ще ми предостави живота, свободата и волността є; и
когато това стана, аз є дарих писмено свободата и наех за нея стая в
същата странноприемница за цяла година напред, без да взема нищо
от нея, защото тя малко можеше да ми даде освен много благословии
и молитви.“

През 1609–1616 г. Ахмед прекарал цялото си свободно време, за

да наблюдава построяването на голям султански джамийски комплекс
на Хиподрума. Джамията „Султан Ахмед I“9, повече известна като
„Синята джамия“, била проектирана и изградена от Мехмед ага,
наследил Дългъч Ахмед чавуш като главен султански архитект. Когато
в 1616 г. джамията била осветена, султанът носел чалма във формата
на крака на Пророка в знак на смирение. Ахмед обаче не се радвал
дълго на своята джамия, защото умрял от тифус на следващата година,
на 22 ноември 1617 г., когато бил само двадесет и осем годишен, и в
същия ден бил положен за вечен покой в тюрбето на своя джамийски
комплекс.
Когато Ахмед починал, престолонаследник бил неговият най-
голям син, Осман, по това време само тринадесетгодишен. Кьосем се
противопоставила на възшествието на Осман, защото се страхувала,
че ако се възкачи на трона, той ще екзекутира синовете є Мурад и
Ибрахим. Така тя убедила улема, или ислямската религиозна
йерархия, да постанови, че приемник на покойния султан ще стане
неговият брат Мустафа, който бил на двадесет и пет години. Мустафа
бил провъзгласен за султан на 22 ноември 1617 г. Това било първото
нарушаване на пряката османска линия на наследяване на султанския
престол, преминавала от баща към син в продължение на
четиринадесет поколения – почти три столетия. Отсега нататък
наследяването щяло да става не от баща към син, а към най-големия
брат на починалия султан.
Мустафа бил толкова недоразвит умствено, че бил абсолютно
неспособен да управлява. На 26 февруари 1618 г. улемът го свалил от
престола в полза на неговия племенник, който след няколко дена бил
провъзгласен за султан под името Осман II. Поради младостта си
новият султан бил познат сред народа с името Генч (млад) Осман.
Мустафа бил затворен в „Кафез“ (клетката) – един апартамент във
„Вътрешния дворец“, използван за елиминирането на по-младите
братя на султана, след като той се възкачвал на престола – това
замествало по-раншната практика на братоубийството.
 Майката на Осман Хатидже, която сега станала валиде султан,
била упълномощена от улема да поеме функциите на регент на сина
си поради неговата младост. Хатидже незабавно се възползвала от
властта си, прогонила Кьосем от харема и я затворила в „Ески сарай“
в Баязид заедно с младите є синове Мурад и Ибрахим. Кьосем и
синовете є останали там дори и след смъртта на Хатидже през 1622 г.
Обаче властта на Кьосем все още била достатъчно голяма, за да не
позволи Мурад и Ибрахим да бъдат убити от султана.
По това време Осман вече управлявал по право и в 1620 г. лично
повел военния поход срещу полската крепост Хотин на Днестър.
Въпреки че не успял да превземе Хотин, той принудил поляците да
търсят споразумение и на 6 октомври бил подписан мирен договор,
според който крепостта се предавала на османците. Осман се завърнал
в Истанбул и осъществил редица вътрешни реформи, започвайки с
опит да намали властта на еничарите и на шейх-юл-исляма, главата на
улема. След това султанът обявил, че възнамерява да предприеме
голям военен поход, за да въведе порядък в южните провинции на
империята в Средния изток. Неговите опити за реформи раздразнили
еничарите и с одобрението на шейх-юл-исляма те свалили Осман на
19 май 1622 г. и възстановили чичо му Мустафа на престола. Осман
бил отведен в „Йедикуле“, където на следващия ден бил жестоко
умъртвен. Евлия Челеби разказва за падането на Осман в своята
„Сеяхатнаме“ и пише, че той „беше отстранен от бунт на еничарите и
умъртвен в „Замъка със седемте кули“, като стискали тестисите му –
начин на екзекуция, запазен по традиция за османските падишаси“.
После Осман бил погребан до баща си Ахмед I в тюрбето на „Синята
джамия“.
Веднага щом се качил на престола за второто си владичество,
Мустафа екзекутирал всички, които свалили Осман. Той използвал
също така и кодекса на братоубийството, за да оправдае екзекуцията
на двамата сина на Ахмед I, но Кьосем успяла да спаси собствените
си двама сина Мурад и Ибрахим.
Мурад бил толкова неустойчив психически, че не бил в състояние
да управлява ефективно, а великият везир Кеманкес Али паша не
можел да контролира различните дисидентски фракции, и по-
специално еничарите и военните управители в Анадола. Управителите
отказвали да се подчиняват на заповедите, издавани от името на
султана, или да пращат данъците в Истанбул, така че централното
правителство не било в състояние да плаща на еничарите, което още
повече усилило метежните им настроения. Положението станало
толкова безнадеждно, че великият везир и всички фракции в армията
постигнали договореност, че Мустафа трябва да си върви. На 15
септември 1623 г. еничарите и спахиите го детронирали в полза на
най-големия син на Кьосем, който на следващия ден бил провъзгласен
за султан под името Мурад IV. Междувременно Мустафа бил върнат
във „Вътрешния дворец“ и затворен в „Кафез“, където живял през
останалите петнадесет години от живота си. Умрял там на 20 януари
1639 г., след което бил погребан в бившия баптистерий на „Айя
София“.
Мустафа всъщност прекарал целия си живот между стените на
„Топкапъ“. Бил на четиридесет и шест години, когато умрял, и останал
повече от една трета от отредените му години като затворник в
позлатената клетка на „Кафез“, която напуснал само за да бъде
погребан. Такъв бил неговият живот в „Дома на блаженството“.

ГЛАВА 19
Шествието на гилдиите
1623–1638
Основният османски източник за владичеството на Мурад IV е
Евлия Челеби, авторът на „Сеяхатнаме“. Първият том от
„Сеяхатнаме“, разделен на осем части, изцяло е посветен на
описанието на Истанбул по времето на Мурад и на двамата му
непосредствени приемници, Ибрахим и Мехмед IV. Евлия се родил
само две години след Мурад и животът на двамата се преплита през
последните години от царстването на Мурад, когато Евлия служил
като паж в „Дома на блаженството“.
Евлия се родил в Истанбул през 1611 г., в квартала „Ункапънъ“
(„Дървения склад“) на брега на Златния рог точно над днешния мост
„Ататюрк“. Родната му къща вече не съществува, обаче нейното
местоположение е отбелязано от малкото гробище край джамията
„Явуз Ерсинан“, чийто основател бил един от предците на бащата на
Евлия – Дервиш Мехмед ага. Дервиш Мехмед бил знаменосец на
Сюлейман Великолепни и по време на управлението на Селим II
станал началник на златарите – гилдия, в която Евлия очевидно
чиракувал през младежките си години. Майката на Евлия, потомка на
великия шейх Ахмед Весов, наричан „Турчинът на турците“, била
представена на Дервиш Мехмед от Ахмед I, при когото служил като
паж нейният брат Мелек („Ангел“) Ахмед. Мелек Ахмед паша, както
го наричали по-късно, станал силахтар, или оръженосец, и по време
на царуването на Мурад IV бил назначен за велик везир.
Когато Евлия Челеби бил шестгодишен, го записали в училището
на Хамид ефенди, което се намирало в квартала „Фил Йокушу“
(„Пътеката на слона“). Улицата, от която кварталът носи името си,
още съществува и се вие от брега на Златния рог до височините над
„Ункапанъ“. Евлия учил седем години в училището на Хамид ефенди,
през което време негов наставник бил съименникът му Евлия Мехмед
ефенди, главният имам в двора на Мурад IV. Докато бил там, той
изучавал калиграфия, музика, граматика. Превъзходно пеел и четял
Корана. След като напуснал училището на Хамид ефенди, Евлия
продължил обучението си частно с Евлия Мехмед ефенди, който,
изглежда, му дал забележително добро образование. Както Евлия
отбелязва пред Мурад IV пpез първата си аудиенция при султана:
„Обучен съм в седемдесет и две науки; не желае ли Ваше Величество
да чуе нещо на персийски, арабски, сирийски, гръцки или турски?
Нещо по-различно като мелодия или поезия в различни стихотворни
стъпки?“ След това започнал да пренебрегва науките си заради бляна
си да стане пътешественик, както сам пише във въведението към
„Сеяхатнаме“:

„По време на блестящото управление на Мурад IV аз за пръв път

започнах да бродя из градините на Истанбул и да мисля за дълги
пътешествия, като се надявах по този начин да избягам от властта на
баща си, майка си и своите братя. След като си направих проект за
околосветско пътешествие, аз се помолих Богу да даде здраве на
тялото ми и вяра на душата ми. Търсех разговорите с дервиши и
когато чух описанието на седемте климати и на четирите краища на
земята, все повече зажаднях да видя света, да посетя Светите земи,
Кайро, Дамаск, Мека и Медина и да се простра върху пречистената
земя на местата, където Пророкът, славата на всички твари, е бил
роден и е умрял.“
 С тази надежда Евлия се молел за божествено ръководство –
искане, веднага дарено му на неговия двадесет и първи рожден ден, 25
февруари 1632 г. Той пише как една нощ заспал в дома на баща си в
„Ункапанъ“, когато му се присънило, че е в джамията „Ахи Челеби“1,
разположена на брега на Златния рог, точно над днешния мост
„Галата“. В момента, в който Евлия разбрал, че се намира в джамията
в началото на съня си, главната врата се отворила и влязла блестяща
тълпа от хора, всички пеещи утринната молитва. Евлия ни разказва,
че се объркал от удивление пред това славно събрание, след което се
обърнал към забележителния странник до себе си и казал: „Може ли
да те попитам, господарю, кой си ти и как е прославеното ти име?“
Странникът се назовал Са’д Ваккас, един от десетината
пътешестващи проповедници и покровител на стрелците с лък. Евлия
целунал ръката на Са’д Вакас и попитал по-нататък: „Кои са в това
сияйно множество от дясната ми страна?“ „Те всички са блажени
светци и чисти души – отвърнал Са’д Ваккас – духовете на
последователите на Пророка.“ После разказал на Евлия, че всеки
момент очакват самият Пророк да дойде в джамията и да отслужи
сутрешната молитва заедно с внуците си Хасан и Хюсеин. Скоро след
като Са’д Ваккас казал това, пише Евлия, от вратите на джамията
избухнали светкавици и помещението се изпълнило с множество
светци и мъченици:

„Това беше Пророкът! Под сянката на зеленото си знаме, покрит

със зеленото си наметало, с жезъл в дясната си ръка и препасана сабя
на бедрото, с имама Хасан отдясно и имама Хюсеин отляво. Когато
стъпи с десния си крак на прага, той извика „Бисмиллах!“ [„В името
на Аллаха!“] и като отметна покривалото си, каза: „Бъди здрав, мой
народе!“. И всички събрали се отвърнаха: „Здрав бъди, о, Божи
Пророче, Господарю на народите!“

Евлия разказва, че целият треперел, но все пак може да даде

подробно описание на външния вид на Пророка, а то съвсем точно
отговаряло на описанието в свещената ислямска книга „Халиехи
Хакани“: „Покривалото на лицето му беше бял шал, а тюрбанът му
беше от бяло платно, увито дванадесет пъти; мантията му беше от
камилска вълна, която жълтееше; на врата си носеше жълт шал.
Обувките му бяха жълти, а в тюрбана му имаше втъкната клечка за
зъби.“
Пророкът се отправил към михраба на джамията и заповядал на
Евлия да започне сутрешната молитва. Евлия се покорил и Пророкът
започнал да повтаря след него „Ал-Фатиха“, първата глава от Корана*,
заедно с другите стихове. След като Евлия и Белал, първият мюезин
на Исляма, изпели още стихове, сутрешната молитва приключила.
„Службата завърши с общия вик „Аллах!“, който почти ме пробуди от
съня ми“, пише Евлия.
Той продължава разказа си как Са’д Ваккас го хванал за ръка и го
съпроводил до Пророка, като казал: „Твоят любещ и верен слуга Евлия
моли за твоето застъпничество.“ Цял разплакан от вълнение, Евлия
целунал ръката на Пророка и получил благословията му наред с
уверението, че желанието му да пътува ще бъде изпълнено. После
Пророкът повторил „Ал-Фатиха“, следван от святите си
придружители, след което Евлия целунал ръцете им, получавайки
благословия от всеки:

„Ръцете им бяха парфюмирани с мускус, амбра, нард, босилек,

теменужки и карамфили; но тази на самия Пророк не ухаеше на нищо
освен на шафран и рози и човек имаше усещането, че няма кости и че
е мека като памук. Ръцете на другите пророци миришеха на дюля, а
тази на Абу Бекр беше с мирис на лимон, на Омар – на карамфил, а на
Хюсеин – на бели рози.“

После Евлия пише: „Самият Пророк произнесе прощалния

поздрав от михраба, след което се отправи към вратата и цялото
прославено събрание, като ми даряваше поздрави и благословии,
напусна джамията.“
Последен си тръгнал Са’д Ваккас, който снел токата от колана си
и я дал на Евлия с думите:

„Върви, побеждавай с лъка и стрелите си; бъди пазен от Бога и

знай от мен добрата новина, че ще посетиш гробниците на всички
пророци и святи мъже, чиито ръце сега целуна. Ще пътуваш през
целия свят и ще бъдеш прочут сред мъжете. На страните, през които
ще минеш, на техните замъци, крепости, прочути старини, продукти,
които се ядат и пият, изкуства и производства, на големината на
техните провинции и на продължителността на деня там направи
описание, което ще бъде паметник, достоен за теб. Използвай
благословията ми и никога не се отделяй, сине мой, от пътищата на
Бога. Бъди неподатлив към измама и злоумисъл, благодари за хляба и
солта и бъди верен приятел на доброто, а не приятел на злото.“

Тогава Са’д Ваккас се отдалечил от джамията, оставяйки Евлия

самичък в края на съня му, от който се пробудил в бащината си къща в
„Ункапанъ“. Както пише:

„Когато се пробудих, бях в голямо съмнение дали онова, което

видях, беше сън, или действителност; и известно време се радвах на
блажените размисли, които изпълваха душата ми. След като изпълних
ритуалното си измиване и казах сутрешните си молитви, аз тръгнах от
Константинопол към предградието „Касъм паша“ и се допитах до
един тълкувач на сънища, Ибрахим ефенди, за видението си. От него
получих утешителната новина, че ще стана голям пътешественик и
след като премина през света, по ходатайството на Пророка, ще
приключа пътя си, като ме приемат в Рая. След това отидох при
Абдула Деде, шейх на дервишите мевлевити в същото предградие, и
му предадох моето видение. Той го изтълкува по същия задоволителен
начин и като ми подари седем исторически книги, ми препоръча да
следвам съветите на Са’д Ваккас и ме отпрати с молитви за успеха
ми. Тогава аз се оттеглих в смиреното си жилище и се отдадох на
изучаване на историята, като започнах с проучването на родното си
място, Истанбул, сетне на завистта на царете, небесното царство и
твърдината Македония.“

Описанието на Истанбул на Евлия заема повече от две трети на

оцелелия текст на неговата „Сеяхатнаме“. Останалото е посветено на
разказа за пътуванията на Евлия в азиатските провинции на
Османската империя. Разказът за европейските провинции е изгубен с
изключение на някои препратки, които той посочва във връзка с
негови приключения от по-ранните раздели на повествованието му.
Евлия ни разказва, че пътувал в продължение на четиридесет години,
взел участие в двадесет и две сражения, минал през страните на
осемнадесет монархии и чул сто четиридесет и седем езика, но
заключава с думите, че нищо, което е видял в своите пътешествия, не
може да се сравни с красотата на любимия му Истанбул.
Евлия започва разказа си за владичеството на Мурад с описание
на възшествието на младия султан на престола на 10 септември 1623 г.
и препасването му с ятагана в „Еюб“ на следния ден:

„Столицата придоби нов изглед – и млади, и стари ликуваха

заради събитието, предвещаващо добро. На другия ден султан Мурад
се отправи към джамията на Еюб, където беше препасан с два ятагана:
единия на султан Селим, другия на благословения Пророк (Аллах с
мир да го дари!); нито един владетел никога не е бил препасван по
този начин. При завръщането си той влезе в града през „Одринските
врата“ и докато преминаваше, беше поздравяван от хората, струпани
на тълпи от дясната и лявата му страна, и той високо ги приветстваше.
После се отправи към сарая, в чиито вътрешни покои поздрави
Хиркаи-шерифа, „Часовника на Бога“… а след това отправи молитви в
две посоки, в които се молеше да бъде приет от Бога и от хората и да
му се даде възможност да служи на религията и на хората. Макар и
млад на години, той беше забележителен със своята скромност и
интелигентност.“

Мурад бил едва тринадесетгодишен, когато се възкачил на

престола, и през първите години на неговото владичество бил под
въздействието на майка си, валиде султан Кьосем. Политическата
нестабилност в империята по онова време може да се види от
обстоятелството, че през първите девет години от управлението на
Мурад се сменили осем везири. Анадолът бил разтърсен от три
въстания, водени от Абаза Мехмед паша, а войниците в Истанбул все
повече се бунтували. Еничарите и спахиите в Истанбул вдигнали
метеж на 18 ноември 1631 г. и нахлули във „Вътрешния дворец“, като
убили великия везир, шейх-юл-исляма и петнадесет други членове на
двора и на съвета на Мурад, включително и любимия му паж Меса
челеби. После метежниците принудили Мурад да назначи Топал
Реджеб паша за велик везир и тъй като той бил под контрола на
еничарите и спахиите, те се почувствали свободни да започнат да
вилнеят из Истанбул, грабейки и убивайки без задръжки. Накрая
Мурад успял да нанесе ответен удар на 18 май 1632 г., когато
заповядал да удушат Реджеп паша и го заменил като главен везир с
Табани Ясъ (Дюстабанлията) Арнавут Мехмед паша, негов доверен
съветник през периода на хаос.
Така Мурад получил пълния контрол над империята, след като
прочистил армията от всички свои противници, потушил бунтовете в
Анадола и екзекутирал 20 000 души. После започнал радикална
програма на реформи във всички сфери на живота в империята,
забранявайки пиенето на кафе, алкохол и дори боза, тази
неферментирала напитка, приготвяна от просо и любима на
еничарите. Той заповядал да убиват всички, които по някакъв начин
нарушавали забраната, и установил истинско царство на терора в
Истанбул. Като поел лично командването на армията, Мурад
предприел военен поход срещу династията на Сефавидите в Иран и
през лятото на 1634 г. превзел Ереван и Табриз. След кампанията
Мурад се завърнал в Истанбул, където жителите на града го
приветствали като герой – сцена, описана от Евлия:

„На 19 раяб 1045 [29 декември 1635 г.] прославеният султан влезе
в Истанбул с блясък и величие, които никой език не може да изрази,
никое перо да опише. Населението, което се стече от града да
посрещне султана, беше недоволно от каймакама Байрам паша
[управителя на Истанбул], но задоволено да види султана си, се
въодушеви от нов дух. Прозорците и покривите на къщите във всички
посоки бяха претъпкани от хора, които възклицаваха „Аллах да те
благослови, завоевателю! Добре дошъл, Мурад! Нека победите ти
бъдат щастливи!“ С една дума, те разкриваха настроението си и на
всяко лице се четеше радост. Султанът беше облечен в стоманена
броня и на тюрбана си имаше три пера, втъкнати косо от едната
страна по персийски обичай; беше яхнал ногайски жребец, следван от
седем коня арабска порода, покрити с бродирани парадни сбруи,
обсипани със скъпоценности. Емиргюнех, ханът на Ериван, Юсуф хан
и други персийски ханове вървяха пеш пред него, докато оркестри от
цимбали, флейти и военна музика свиреха песни от Афразиаб.
Султанът с достойнство се оглеждаше на двете си страни като лъв,
който е хванал плячката си, и поздравяваше хората, докато вървеше,
следван от три хиляди пажа в ризници. Хората викаха „Хвала на
Аллаха!“, докато той минаваше, и се хвърляха ничком на земята… По
време на тази триумфална процесия към сарая всички кораби в „Сарай
Бурну“, „Къзкуле“ и „Топхане“ стреляха салюти, тъй че морето сякаш
избухваше. Вестители оповестиха, че празнуването и веселията ще
продължат седем дни и седем нощи.“

В същата тази година двадесет и четири годишният Евлия за пръв

път бил забелязан от Мурад IV. Това станало в свещената нощ на
Кадир, „Нощта на силата“, в която се отбелязва посещението на
Пророка на небесата. В тази вечер Евлия служил като мюезин в „Айя
София“ и в присъствието на султана рецитирал целия Коран наизуст.
Това направило толкова силно впечатление на Мурад, че той изпратил
чичото на Евлия, Мелек Мехмед паша, и още един свой довереник да
вземат младия мюезин и да го доведат в султанската ложа. Там пред
всички събрали се те сложили златен тюрбан на главата на Евлия и го
въвели при султана. Както пише Евлия:

„Като съзрях възвишеното лице на султан Мурад, аз се поклоних

и целунах земята. Султанът ме посрещна извънредно милостиво и
след поздравите ме попита за колко часа ще мога да повторя Корана.
Аз казах, че ако това радва Бога и ако говоря по-бързо, ще мога да го
повторя за седем часа, но ако говоря умерено, мога да го завърша за
осем часа. Тогава султанът каза: „Ако е угодно Богу, нека бъде приет
между близките ми в стаята на покойния Муса.“ След това той ми
даде две-три шепи злато, което цялото възлизаше на 623 монети.“

След завършването на службата Евлия бил отведен в „Топкапъ

сарай“, където бил вписан в редиците на пажовете от Вътрешна
служба – онези, които прислужват на самия султан. Мелек Ахмед
паша станал покровител на Евлия и го инструктирал как да се държи в
присъствието на султана. След това облекли Евлия в костюм на паж и
го отвели в „Хас Ода“, или тронната зала, където Мурад скоро се
появил, както пише Евлия:

„Султанът се появи като изгряващото слънце от вратата, водеща

към вътрешния харем. Той поздрави четиридесетте пажа от
Вътрешната служба и всички мусахиби [любимите пажове на
султана], които отвърнаха на поздрава с молитви за неговото
добруване. Султанът с голямо достойнство седна на един от
троновете, аз целунах земята пред него и цял треперех. В следващия
миг, не по-късно, аз го приветствах с няколко стиха, които най-
щастливо ми дойдоха наум.“

След като изрецитирал тези стихове, Евлия провел състезание със

султана и любимците му и рецитирал поезия, съпровождан от
тамбурина, и танцувал като дервиш пред трона, а после изпял
оплаквателна любовна песен за покойния Муса, която разчувствала
Мурад до сълзи. Като се успокоил, султанът незабавно се разпоредил
Евлия да бъде приет в обществото на неговите мусахиби. Този
единствен разговор завършил, когато се чул призивът за молитва, при
което, както пише Евлия, „султанът ми заповяда да помагам на
мюезина, аз като паун полетях нагоре по стълбището и възкликнах:
„На добри дела!“
Скоро след това Евлия бил записан в дворцовото училище и
започнал да изучава там музика, писане, граматика, персийски,
арабски и да чете Корана. По време на учението си той виждал Мурад
рядко, обикновено в гимнастическия салон до частната баня на
султана. Там Мурад обичал да се бори със своите любимци и един ден
Евлия присъствал на удивителна демонстрация на силата на султана,
както пише:

„Веднъж го видях как хвана своите силахтари Мелек Ахмед и

Муза ага, и двамата забележително яки мъже, улови ги за коланите,
вдигна ги над главата си и ги разлюля, единия вдясно, другия вляво…
Султанът често се събличаше и се бореше с тези двамината в едно
място в сарая, наречено „Джемен Софа“. Аз самият веднъж при
подобен случай прочетох молитвата за борците… Един ден той излезе
от хамама на „Хас Ода“, поздрави присъстващите и каза: „Сега се
изкъпах.“ „Да е за твое здраве!“, отвърнаха всички. Аз казах:
„Повелителю, сега си чист и се чувстваш приятно, недей да намазваш
тялото си с масло днес, особено след като вече си се упражнявал с
други и силата ти значително е намаляла.“ „Да не би да не ми е
останала сила? – каза той. – Да видим тогава.“ При което ме хвана
като орел за колана, вдигна ме над главата си и ме завъртя горе като
дете. „Не ме оставяй да падна, повелителю, дръж ме здраво!“ Той каза:
„Сам се дръж здраво!“ и продължи да ме люлее, докато аз извиках: „В
името Божие, повелителю, престани, защото съвсем се
замаях!“.Тогава той се разсмя, освободи ме и ми даде четиридесет и
осем жълтици за заваблението, което му предложих.“

Владичеството на Мурад IV достигнало връхната си точка, поне

що се отнася до Истанбул, в голямото шествие на гилдиите, което той
заповядал да се проведе в 1638 г., докато подготвял кампанията си да
завземе Багдад от Сефавидите. Евлия посвещава повече от една трета
от първия том на своята „Сеяхатнаме“ на тази процесия. Там той е
записал разказа си „За всички гилдии и професии, търговци и
майстори занаятчии, магазини и жилища в огромния град
Константинопол, с разпоредбите, сведени им от техните шейхове или
знаменосци“.
Според Евлия, Мурад призовал да се направи такова шествие на
заседание на Дивана, обръщайки се по-определено към Яхия ефенди,
мюфтията, или главния съдия според религиозния закон на Истанбул:

„Мили другари и ти, Яхия ефенди, ако е угодно Богу, ще

преборим Багдад от ръцете на персийците и ще освободим от
еретиците гробницата на основателя на нашата права секта. С цел да
ми помогнат в нашата голяма експедиция аз желая всички гилдии от
града Константинопол, както големи, така и малки, да се стекат в
царствения ми лагер. Те ще покажат множеството си хора, магазини и
професии според техните стари устави. Всички те да преминат край
„Алай Кьошкю“ със шейховете и водачите си, пеша или на кон, като
свирят своята осмогласна музика, тъй че да мога да видя колко хиляди
мъже и колко гилдии имат. Това ще бъде процесия, каквато никога
преди не е била виждана.“

Парадът продължил три дена, започвайки всекидневно със зората

и завършвайки при залез слънце, а султанът и дворът гледали от „Алай
Кьошкю“2 (Кьошкът на шествието), павилион във външните защитни
стени на „Топкапъ сарай“. Евлия казва, че „те бяха разпределени на
петдесет и седем части и общо правеха хиляда и една гилдии“,
въпреки че гилдиите, които той всъщност описва, са само 735.
Представителите им участвали в парада с техните характерни
костюми или униформи, понякога в странни одеяния. Те показвали
своите различни търговии и занаяти, опитвайки се да се надминат
едни други в забавата или в удивлението, което предизвиквали в
султана и останалите зрители. Евлия описва тях и техните
странности:

„Всички тези гилдии минават в коли или пеша, с инструментите

на своите умения и вдигат голям шум, докато работят. Дърводелците
изготвят дървени къщи, строителите издигат стени, резбарите
минават с дървени товари, резачите на дърва ги режат, зидарите
боядисват в бяло магазините си, майсторите на тебешир трошат
тебешир, боядисват лицата си бели и изпълняват хиляди номера…
Майсторите на играчки от „Еюб“ показват коли с хиляди дреболии и
играчки за децата. В тяхното шествие могат да се видят брадати
младежи и мъже по на тридесет години, някои облечени като деца с
гугли и биберони, други като бавачки, които се грижат за тях, а
брадатите бебета плачат за някоя играчка, забавляват се да въртят
пумпали или надуват малки тромпети… Пекарите минават, като
месят и хвърлят малки хлебчета между тълпата. Те също така
приготвят огромни самуни с размера на купола на хамам, покрити със
сусам и копър; самуните са натоварени на каруци, влачени от
седемдесет до осемдесет двойки волове. Нито една пещ не може да
побере толкова големи по размери пити, за тази цел ги пекат в ями,
където питата отгоре се покрива с изгаснали въглени и огънят бавно я
изпича от четирите страни… Тези гилдии минават край „Алай
Кьошкю“ с хиляди номера и прищявки, които е невъзможно да се
опишат, а зад тях вървят техните шейхове, следвани от пажовете си,
които свирят осмогласна турска музика.“

Евлия ни разказва, че имало няколко спора относно това кой да

върви на първо място в султанската процесия. Първата от тези свади
избухнала между гилдиите на касапите и капитаните от Беломорието
или Средиземноморието. Султанът решил спора в полза на
капитаните, издавайки следния султански указ: „Наистина освен
обстоятелството, че снабдяват столицата с продукти, те също така са
взели Ной за свой закрилник. Те са уважавана гилдия от мъже, които
воюват по пътищата Божии срещу неверните, и са добре обучени в
много науки. Също така могат да минат много тържествено, а след
това да бъдат последвани от касапите.“
Така капитаните от Бяло море възглавили султанската процесия,
като предложили една от най-помпозните и вдъхновени гледки по
време на тържествата, както Евлия я описва:

„Капитаните на каравелите, галеоните и другите кораби, след

като изстреляха от тях троен салют към сарая, изсипаха хората си на
брега, където поставиха на салове неколкостотин малки лодки и ги
повлякоха с въжета с викове „Айя Мола!“. В техните лодки се виждат
най-красивите каютни прислужници, облечени в злато, които се
забавляват с питиета. От всички страни се носи музика, мачтите и
греблата са украсени с бисери и са обсипани със скъпоценности,
платната са от богати материи и бродиран муселин, а на върха на
всяка мачта има двойка момчета, които свирят мелодии от Силистрия.
Като пристигат до „Алай Кьошкю“, те срещат пет или десет кораби с
неверници, с които завързват сражение в присъствието на султана.
Така те показват голяма морска битка с топовни гърмежи, а димът
покрива небето. Накрая мюсюлманите удържат победа, те превземат
на абордаж корабите на неверниците, заграбват в плячка и преследват
красивите франкски момчета, отвеждат ги от старите брадати
християни, които пък оковават във вериги. Те свалят кръстовете от
християнските флагове и като започват да влачат пленените кораби
след собствените си съдове, викат всеобщия мюсюлмански призив
„Аллах! Аллах!“. Никога преди времето на султан Мурад IV не е бил
виждан такъв блестящ съюз на моряци.“

След като капитаните от Бяло море преминали край „Алай

Кьошкю“, касапите се опитали да се присъединят към редиците на
маршируващите, но тяхното място било оспорено от гилдията на
египетските търговци. Съперниците се струпали пред кьошка, но
султанът отново взел решение срещу касапите „за голяма радост на
египетските търговци“, които незабавно минали след капитаните от
Бяло море. Египетските търговци били организирани в осем отделни
гилдии, от които най-популярна сред зрителите била тази на
търговците на мускусни шербети. Както ги описва Евлия, „те
преминават, като излагат пред погледите на всички в китайски вази и
бокали всякакви шербети, изготвени от ревен, амбра, рози, лимони,
тамаринди и др., с различни цветове и аромат, които раздават на
зрителите“.
Накрая на касапите било позволено да заемат мястото си в
процесията и те поели начело на десетте секции преди тези на мъжете
от скотобойните и на евреите търговци на месо, както пише Евлия:

„Касапите, които почти всички са еничари, минават в доспехи на

коли и излагат пред погледите на зрителите своите магазини,
украсени с богати материи и цветя, тлъсти овци от Карамания,
тежащи от четиридесет до петдесет оки [50–65 килограма]. Те
боядисват техните бели и охранени фигури със шафран, позлатяват
рогата им, колят ги с големи ножове и ги мерят на огромни, боядисани
в жълто, кантари, като викат: „Ока за аспра, в името на душата ми,
това е превъзходно печено!“ . Провиквайки се така, те маршируват с
големите си ножове и късите си тежки саби, преминавайки пеша в
процесията.“

За първите места в процесията избухнала още една свада – между

готвачите на риба и хевладжъсите, или сладкарите, както пише Евлия:

„Султанът реши, че последните ще трябва да минат първи за

голяма досада на готвачите на риба, които призоваваха своя закрилник
Йона и обвиняваха хевладжъсите, а те на свой ред укоряваха
готвачите, като казваха, че рибата е твърде нездравословна и
незасищаща храна… Към тези укори хевладжъсите добавяха
възхвалата на хевлата, съдържаща се в Корана, и цитираха Пророка,
който каза веднъж: „Вярващият е сладък, порочният е кисел.“ Като
изложили по този начин претенциите си пред султана, те получили
гласовете на всички присъстващи, че първото място се пада на тях, а
не на готвачите на риба, в съответствие с получената султанска
диплома.“

Така хевладжъсите заели мястото си в процесията, както пише

Евлия:
 „Преместили лавките си върху носилки с всички видове сладки,
които карат устата на градските момчета да се пълнят със слюнка, и
те ги поглъщат с очи. Излагат върху носилки всякакви видове бонбони
в купи и парфюмират умовете на зрителите с уханието на амбра. По
време на този показ те правят дървета от захар със сладкиши по тях,
възхитителна гледка! Зад тях пристъпва Главният сладкар на сарая,
следван от редиците сладкари, свирещи осмогласна турска музика.“

Така те се изреждали пред „Алай Кьошкю“ – всяка гилдия и

корпорация от Истанбул: занаятчии, майстори на художествените
занаяти, търговци, работници, граждански служители, учени, поети,
музиканти, певци, членове на религиозните, гражданските и военните
йерархии на империята, всички вдъхновено показващи себе си пред
султана и неговия двор. Евлия ги описва в най-подробни детайли,
включително дори и най-нископоставените между гилдиите –
гробокопачите: „Петстотин гробокопачи минаха с лопати и мотики в
ръце, питаха зрителите къде ще трябва да изкопаят гробовете им и по
този начин предупреждаваха мнозина.“
Освен почитаните търговци и майстори от града в процесията се
вкючили и някои от престъпните класи и други по-малко уважавани
групи, всички пристъпващи във втората секция под бдителното око на
градския началник на военната полиция. Ето какво пише Евлия:

„Корпорацията на крадците и разбойниците, която поглежда към

кесиите ни, тук трябва да се посочи като извънредно многобройна; но
те бяха далеч от нас. Казваме същото и за корпорацията на сводниците
и обявените в несъстоятелност, които са безброй. Крадците плащат
дан на двамата главни полицейски началници и изкарват прехраната
си, като се смесват с тълпите в Константинопол и мамят
чужденците.“

В процесията била представена и корпорацията на просяците,

наброяваща според Евлия 7000 души, заедно с шейховете си:

„Уповавайки се на думите на Корана „Милостиня за бедните и

сакатите“, те минават като голяма тълпа от странни образи, облечени
във вълнени дрехи и чалми от палмови листа, някои загубили ръка или
крак, други голи и боси, а някои качени на мулета. Поставили са
шейха си в центъра и след като той е прочел молитвата си, всички
викат заедно „Аллах, Аллах, амин!“. Те отправят молитвата си за
здравето на султана непосредствено под „Алай Кьошкю“, където
получават милостиня.“

Дори бедните луди на града могли да се появят в процесията и

Евлия ги описва как минават в шествието на главния лекар:

„Триста пазачи от лудниците на Константинопол минават в

процесия и водят неколкостотин луди на златни и сребърни вериги.
Едни от пазачите носят бутилки, от които дават лекарства на лудите,
докато други бият или блъскат замаяните, за да ги държат в порядък.
Някои от тях са голи, други плачат, някои се смеят, други кълнат и
нападат пазачите си, което кара зрителите да се разбягат. Ако
трябваше да опиша всички номера на лудите и замаяните в този ден на
обществена процесия, щях да изпълня цяла книга.“

Предпоследната част от процесията била съставена от шутовете и

имитаторите на Константинопол. Според Евлия, „когато има
празненство по повод обрязване [на царствен младенец], раждане или
победа“, там се събират от двеста до триста певци, палячовци,
имитатори и палави момчета, опитали с пълни шепи меда и жилото
на живота, и играят ден и нощ.“
Последната гилдия в процесията била тази на собствениците на
питиепродавници. Евлия разказва, че в Истанбул имало „хиляда
такива безпорядъчни места, държани от гърци, арменци и евреи. В
процесията не се пие открито вино и кръчмарите минават, всички
маскирани и в ризници. Момчетата от кръчмите и всички любители
на виното шестват и пеят песни, премятат се и пак се изправят.“
Последни от всички трябвало да преминат евреите кръчмари, „всички
маскирани и носещи най-скъпи дрехи, обсипани със скъпоценности,
понесли в ръце кристални и порцеланови чаши, от които леят шербет
вместо вино за зрителите“.
При залез слънце на третия ден парадът завършил, след като и
последният от маршируващите преминал край „Алай кьошкю“, „след
което гилдиите придружили своите началници по домовете им и
всеки се прибрал вкъщи“. Ето какво пише Евлия за края на парада:

„Процесията на султанския лагер започна своя марш призори и

продължи през целия ден чак до залез слънце. Заради този парад
всички дейности и цялата търговия в Константинопол спряха за три
дена, през което време бунтове и смутове изпълниха града до такава
степен, която езикът не може да изрази и която аз, смиреният Евлия,
само дръзвам да опиша.“

Повечето от гилдиите, за които Евлия пише в „Сеяхатнаме“, все

още практикуват занятията си на същите места, където са били по
негово време, и по-специално в пазарския квартал между моста
„Галата“ и „Баязид Мейданъ“. Това е била основната пазарна част на
града още от византийската епоха и повечето от улиците са наречени
на търговците и майсторите занаятчии, които работят там така, както
и техните предци преди столетия. Едно много старо име в този
квартал е „Емиш Искелеси“, или „Пристанът на плодовете“, където от
корабите разтоварвали плодове и зеленчуци за пазара, който, както
споменахме, се намира на брега на Златния рог от времето на
Юстиниан. Днес е останала само една малка част от този пазар край
„Пазара на подправките“, но човек може да си представи какъв е бил
по времето на Евлия от неговото описание на гилдията на продавачите
на плодове, които преминали в седемнадесетата част от султанската
процесия:

„Те минават на коли, украсени с всички видове плодове.

Направили са също изкуствени ябълкови, праскови и всякакъв друг
вид плодови дървета, всяко носено на колове от осем – десет души.
Други са изградили павилиони с бликащи фонтани, чиито четири
стени са обточени с плодове. Момчетата, които седят в тези
павилиони, се пазарят със зрителите и им подхвърлят плодове. Някои
са облечени в дрехи, изработени от кестени, те рецитират стихове от
Корана и държат розариуми от сухи клонки. Изградили са също
изкуствени кораби, пълни с плодове, и всеки кораб се тегли от хиляда
мъже. Платната, мачтите, носът и кърмата са украсени с плодови
костилки. Търговци на тълпи се трупат да влязат в тези кораби за
плодове, за да напълнят кошниците си. С огромен шум и свади,
носещи се от тези изкуствени съдове, те минават край „Алай
Кьошкю“. Това е вярна представа за онова, което се случва в
пристанището на Константинопол при пристигането на всеки кораб,
носещ плодове. Възникват побоища, а след това на ранените не се
позволява да търсят законно удовлетворение.“

Евлия завършва разказа си за парада с възхвала на Мурад IV, а

после поздравява себе си, че е описал в подробности процесията на
гилдиите:

„Никъде не е била виждана или ще се види такава процесия; тя би

могла да се осъществи само по султанските заповеди на султан Мурад
IV… Амин! В името на Господаря на всички Пророци: Хвала на
Аллах, че преодолях задачата да опиша гилдиите и корпорациите на
Константинопол!“

ГЛАВА 20
Упадък и позлатен декаданс
1638–1730
Мурад IV започнал кампанията си за превземането на Багдад в
ранното лято на 1638 г., а Сефавидите му предали града на 25
декември същата година. На следващата Сефавидите подписали мирен
договор с османците, установяващ границите между Турция и Иран,
който с известни малки изменения просъществувал до модерните
времена.
През последните години от своето владичество Мурад се
пристрастил към пиенето, очевидно под влиянието на един
алкохолизиран безделник на име Бекри („Пияницата“) Мустафа.
Историкът Димитрий Кантемир разказва историята за срещата на
Мурад с Бекри Мустафа. Според Кантемир един ден преоблеченият
Мурад се разхождал из пазарския квартал и се натъкнал на Бекри
Мустафа, „който, мъртво пиян, се търкалял в мръсотията“. Мурад се
заинтересувал от пияницата и го завел в двореца, където Мустафа
запознал султана с удоволствието от виното, като му доказал, че най-
добрият лек за махмурлука е алкохолът. Скоро Мустафа умрял от
пиене, оставяйки Мурад съкрушен, както пише Кантемир:
 „При неговата смърт султанът заповядал на двора да сложи траур,
а тялото му разпоредил да погребат с голяма тържественост в една
кръчма между бъчвите. След смъртта му султанът заявил, че за него
вече няма да има нито един радостен ден и когато споменавали името
на Мустафа, често го виждали да избухва в сълзи и да въздиша от
дълбините на душата си.“
Според Кантемир през последните месеци от живота му
алкохолизмът на Мурад го превърнал в жаден за убийства маниак:

„Много често посреднощ той се измъквал от женските покои през

една частна врата в двореца с извадена сабя и побягвал по улиците,
бос и само със свободно падаща нощница около тялото си, подобно на
някой луд, и убивал, който се изпречел на пътя му. Често от
прозорците на високите стаи, където обичал да пие и да се забавлява,
прострелвал със стрели онези, които случайно минавали отдолу. През
деня търчал насам-натам преоблечен и не се връщал, докато не убиел
някой нещастник по незначителна или без никаква причина.“

Мурад умрял от чернодробна цироза на 9 февруари 1640 г. и още

същия ден бил погребан в тюрбето на „Синята джамия“ до баща си
Ахмед I. Четиримата млади сина на Мурад умрели от чума по-рано
същата година и единственият жив мъж от царстващата линия на
Осман бил по-младият брат на Мурад, Ибрахим, заключен в „Кафез“
през владичеството на брат си и в постоянен страх за живота си.
Малко преди да умре, Мурад заповядал да екзекутират Ибрахим, но
Кьосем успяла да го спаси. Когато Кьосем съобщила на Ибрахим за
смъртта на брат му, той отказал да є повярва, като мислел, че това е
клопка да отвори вратата на стаята си. Накрая Кьосем го убедила,
показвайки му трупа на Мурад. Тогава Ибрахим излязъл и започнал да
танцува в харема, като пеел: „Касапинът е мъртъв, касапинът е
мъртъв!“. В същия ден Ибрахим бил препасан с ятагана на Осман в
„Еюб“, а по това време бил на двадесет и пет години.
Мнозина в империята били разтревожени дали властващата
линия ще бъде продължена, защото се считало, че Ибрахим е
импотентен. Кьосем се опитвала да го лекува с помощта на
афродизиаци, предписани от неговия наставник, един баяч
шарлатанин на име Джинджи ходжа, като в същото време му
доставяла многобройни красиви наложници от пазара за роби, които є
осигурявал неин довереник, наречен Пезевенк (сводник). Най-после
на 2 януари 1642 г. наложницата на Ибрахим Турхан Хатидже му
родила син, бъдещия Мехмед VI, а тя станала негова първа кадън.
През следващите четиринадесет месеца още две от наложниците на
Ибрахим го дарили със синове, бъдещите султани Сюлейман II и
Ахмед II. По това време султанът проявявал огромен сексуален
апетит, както пише Кантемир:

„Както Мурад бил до крайност пристрастен към виното, така

Ибрахим бил към сладострастието. Казват, че той прекарвал цялото си
време в чувствени наслади. И когато природата се изтощавала от
честото повторение на любовните утехи, той правел усилия да я
възстанови чрез лекове или като заповядвал да му доведат някоя
красива девственица, каквито майка му често му осигурявала… В
градините на двореца той често събирал много девойки, карал ги да се
събличат голи, да цвилят като жребци, да се гонят и, сякаш очаровани
една от друга, да се борят по негова заповед. Веднъж видял срамните
части на една дива юница, той разпратил из цялата империя тяхна
златна отливка със заповед да проверят дали може да се намери
устроена по този начин жена за неговото сладострастие. Накрая
открили такава и му я пратили в женските покои. [Тя била арменка от
Арнавуткьой на Босфора; името є било Шекер Пара (Захарна пара) и
тежала 150 кг]. Той събрал колекция от обширни книги, в които се
изобразявали различни начини на сношение, при което сам измислил
някои нови и неизвестни преди това пози.“

Сега османската съкровищница била празна и Кьосем и нейните

довереници убедили Ибрахим, че би могъл да напълни султанската
хазна, като завладее Крит от венецианците. Нападението над Крит
започнало през пролетта на 1645 г. и така се сложило началото на
една битка, която щяла да продължи почти четвърт век.
Народът вече наричал султана Лудия Ибрахим и неговите
безумни изстъпления отчуждили всички слоеве на населението,
включително войската и улема. Накрая на 8 август 1468 г. еничарите
се разбунтували и свалили Ибрахим в полза на шестгодишния му син
Мехмед. Ибрахим бил затворен в „Кафез“ заедно с по-малките братя
на Мехмед, Сюлейман и Ахмед. След шест дена Ибрахим бил удушен
от главния палач, Черния Али, след което бил погребан в
баптистерията на „Айа София“ редом с Мустафа I. Според Евлия
„гробницата на Ибрахим често се посещава от жени, защото той бил
пристрастен към тях“.
Кьосем продължила да ръководи харема през първите три години
от царуването на внука си Мехмед I, управлявайки вместо него като
регент. Майката на султана Турхан Хатидже съответно била лишена
от правото си да бъде валиде султан и тя изчаквала времето, когато ще
може да отправи предизвикателство към Кьосем. Накрая предприела
хода си с помощта на главния черен евнух Узун Сюлейман ага. Той и
неговите хора удушили Кьосем в харема на 2 юни 1651 г., след което я
погребали в тюрбето в „Синята джамия“ до съпруга є Ахмед I и сина є
Мурад IV.
Така Турхан Хатидже заела полагащото є се по право място като
валиде султан и управлявала като регентка на сина си, докато той
навършил пълнолетие. През това време империята оставала в
хаотичното си състояние, като четиринадесет велики везири се
сменили един подир друг през първите осем години от царстването на
Мехмед, докато отначало баба му, а после майка му управлявали като
регентки. Обезценяването на парите, една от многото последици от
този хаос, принудило еничарите и спахиите да се присъединят към
голямата революция, избухнала в Истанбул на 4 март 1656 г.
Въстаническите войски принудили населението на града да затвори
магазините и работилниците си и да остане по домовете си в обща
стачка – първата акция от този вид в османската история. Стачката
продължила, докато Турхан Хатидже в качеството си на регент
отстъпила пред исканията на бунтовниците, които тогава обесили
тридесет висши правителствени и дворцови служители пред главната
порта на „Синята джамия“. Турхан Хатидже назначила нов главен
везир, Мехмед Кьопрюлю, комуто предала регентските си права.
Мехмед паша бил осемдесетгодишен, когато станал велик везир.
Това бил върхът на една забележителна кариера, в която той се
издигнал от слуга в кухнята на сарая до най-високите постове в
империята, въпреки че никога не се научил да чете или пише. Няколко
години преди назначаването си Мехмед си построил замък от другата
страна на пътя от „Алай кьошкю“ и когато станал велик везир, той му
служил за главно седалище, както и на онези, които го наследили на
този пост. Чужденците нарекли главната порта към седалището на
великия везир „Високата порта“ и от времето на Мехмед паша
нататък управлението на външните работи на империята се
съсредоточило тук, а не в залата на Дивана. Оттогава османското
правителство било наричано Високата порта, а посланиците в Турция
представяли акредитивните си писма на Високата порта, както в
Англия са акредитирани към двора в „Сейнт Джеймс“.
Мехмед паша започнал управлението си като велик везир, като
обесил 3000 бунтовни еничари в Истанбул. Неговата жестокост внесла
дисциплина в еничарските корпуси и възстановила тяхната
ефективност като военна сила, което му дало възможност да установи
порядък в Истанбул и провинциите.
Мехмед паша починал на служба през 1661 г. На смъртното си
легло той дал някои съвети на Мехмед IV, тогава дванадесетгодишен:
„Никога не приемай женски съвет, никога не позволявай някой от
поданиците ти да забогатее твърде много, винаги гледай
съкровищницата да е добре напълнена, винаги бъди на коня си и
постоянно дръж армията си в готовност.“
Мехмед бил наследен като велик везир от сина си Фазъл
(„Ученият“) Ахмед паша. Ахмед паша се оказал достоен приемник на
своя баща и служил като велик везир в продължение на петнадесет
години – срок, равен по продължителност и значимост единствено на
везирството на Мехмед паша Соколович.
Компетентността на двамата велики везири Кьопрюлю позволили
на Турхан Хатидже да се оттегли от активна роля в управлението.
Сега тя използвала голямото си богатство, за да ремонтира
султанската джамия в Еминьоню на Златния рог, започната в 1597 г. от
валиде султан Сафие, майката на Мехмед III. Турхан Хатидже я
завършила като част от едно султанско кюллие, наречено по-късно
„Йени джамии“ („Новата джамия“)1, в което се включвали голямата
пазарна зала „Мъсър Чаршъсъ“2 („Египетският пазар“), повече
известен сред чужденците като „Пазара на подправките“. Френският
учен Грело, писал около 1680 г., отбелязва за Турхан Хатидже, че „тя
беше една от най-великите и блестящи дами, влизали някога в сарая“
и че съвсем логично е било да „остави на поколенията една
скъпоценност на османската архитектура, която да послужи като
вечен паметник на нейните благородни начинания“.
Веднага щом навършил пълнолетие, Мехмед IV преместил двора
си в Одрин, където прекарвал цялото си свободно време в лов. По
време на ловджийските си експедиции Мехмед често бил
придружаван от първата си кадън, Рабиа Гюлнус, гъркиня, която била
пленена през османското нахлуване на Крит. Рабиа Гюлнус станала
майка на първите двама сина на Мехмед, бъдещите султани Мустафа
II и Ахмед III, които отраснали, докато дворът на баща им бил в
Одрин, което им давало повече свобода, отколкото биха имали в
Истанбул.
Фазъл Ахмед паша предприел нова експедиция срещу Крит в
1665 г., като обсаждал столицата Кандия повече от двадесет години.
Накрая венецианският гарнизон в Кандия му се предал на 5 септември
1669 г., като така завършило османското завладяване на острова.
Ахмед паша умрял от пиянство през 1676 г. и бил наследен като
велик везир от брат си, храненика Кара („Черният“) Мустафа паша от
Мерзифон. В началото на лятото на 1683 г. Мустафа паша започнал
военни действия срещу Виена с армия от 200 000 души и обсадил
града в средата на юли. Защитниците успели да го отблъснат поради
подкрепленията, пристигнали под командването на Ян Собйески. На
11 септември съюзените християни окончателно разгромили
османците, които в безпорядък се разбягали начело с Кара Мустафа.
Великият везир отвел останките от своята армия до Белград, където на
15 декември бил обезглавен по заповед на султана.
Поражението на османците окуражило християнските сили в
Европа да създадат Свещен съюз за нов кръстоносен поход срещу
турците. През март 1684 г. с подкрепата на папа Инокентий XI се
срещнали емисари от Австрия, Полша и Венеция, а на следващата
година съюзниците нахлули в османските доминиони и започнали
една война на няколко фронта, която щяла да продължи тридесет
години. В същото време Анадолът бил обхванат от глад, който довел
до избухването на народен бунт в Истанбул под ръководството на
Фазъл Мустафа паша, по-млад брат на Фазъл Ахмед паша.
Бунтовниците, между които се включвали водещите фигури на
османските граждански, военни и религиозни йерархии, получили от
шейх-юл-исляма фетва, с която Мехмед IV се детронирал въз основа
на това, че вече не изпълнявал задълженията си. На 8 ноември 1687 г.
Мехмед официално бил отстранен от престола, след което той и
семейството му били върнати в Истанбул. По-младият брат на
Мехмед, Сюлейман, бил освободен от „Кафез“ и на 9 ноември бил
препасан с ятагана на Осман в „Еюб“. Мехмед и синовете му Мустафа
и Ахмед били затворени в „Кафез“, а жена му Рабиа Гюлнус била
заточена в „Ески сарай“. Мехмед останал затворник в „Кафез“ до края
на дните си и умрял там на 6 юни 1693 г., след което бил погребан в
тюрбето на „Йени джамии“ до майка си Турхан Хатидже.
В раздел ХХХI на „Сеяхатнаме“ Евлия Челеби описва „Мавзолея
на османските султани от Мехмед II до днешно време“. В книгата
последната от султанските гробници е тази на Ибрахим и това е,
изглежда, защото Евлия е починал преди Мехмед IV – вероятно в
началото на 1680-те години. Кончината на Евлия била краят на една
епоха и преди да продължим с хода на историята, можем да спрем за
един последен поглед към колоритния Истанбул от неговото време от
страниците на „Сеяхатнаме“.
Раздел XLII на „Сеяхатнаме“ започва с описанието на
„Погребалните паметници на светците, погребани в Истанбул (Аллах
да бъде милостив към всички тях!), както и тези на почитаните луди и
идиоти“. Описанието на Евлия на тези мюсюлмански народни светци,
наричани обичайно Баба („Баща“) и Деде („Дядо“), показва, че те до
голяма степен приличат на християнските юродиви от средновековна
Византия. Някои от тях били прочути заради възможността си да
виждат бъдещето като Дурмуш Деде в „Румели Хисаръ“, за когото
Евлия пише: „Дурмуш Деде в замъка „Румели“; всички моряци при
минаване му поднасяли ока месо. Той съветвал някои капитани да
предприемат еди-какво си пътуване, а други да не плуват към това
или онова място и ако приемели съвета му, това било в тяхна полза.“
На други се гледало като на изцелители като Иликчи Баба, за когото
Евлия отбелязва, че бил погребан край портата „Силиври“, където
„всички, страдащи от сърцебиене, ще се излекуват, като пият вода с
малко пръст от гроба му“.
Най-прочутият от почитаните луди по времето на Евлия бил
Ахмед Деде, който е описан в „Сеяхатнаме“ по следния начин:
 „В дългите дни той обичаше да седи на моста като Касим паша и
поздравяваше всички, които минаваха. Чудното беше, че знаеше по
име хора, които никога преди не беше виждал, и се обръщаше към тях
като към стари познайници. В мига си спомняше онези, които не беше
виждал от двадесет или тридесет години, както и имената на всичките
им роднини. Пазвата му беше пълна с рога на кози, газели и овце.
Някои веселяци често отиваха при него да го изпитат с думите:
„Ахмед, покажи ми моя рог!“. Ако се случеше да го попита женен, той
му отвръщаше с анекдот относно жена му и на някого даваше малък, а
на друг голям рог от колекцията си. Ако онзи, който го питаше, не
беше женен, той отговаряше: „Твоят рог още не е пораснал.“ Ако
някой казваше: „Ахмед Деде, аз ще ти дам рог, потанцувай малко!“,
той веднага ставаше, щракваше с пръстите на дясната си ръка и
започваше да танцува като Венера в небесата, докато хората му даваха
всякакви рогове. Ако човек отидеше месец след това да го попита къде
е неговият рог, той пъхваше ръка в пазвата си и му показваше същия,
който му беше дал. С една дума, Ахмед беше весел луд. Откакто
замина на пътешествие за Абисиния и страната на негрите, вече не
чухме за него.“

Някои от народните светци от времето на Евлия били известни с

това, че откривали аязма, или свещени извори, посещавани от онези,
които търсели облекчение за заболяванията си също толкова често в
османския Истанбул, колкото и във византийския Константинопол.
Евлия пише как бил открито едно аязмо от светия дервиш шейх
Меркез ефенди:

„Веднъж той каза на факирите си: „Чух тук изпод земята глас,
който казваше: „О, шейх, аз съм извор с червеникава вода, затворен на
това място от седем хиляди години, и съм предназначен да се появя на
повърхността на земята чрез твоите усилия за лечение от треска.
Опитай се да ме освободиш от подземния затвор!“. След тези му думи
всички факири започнали да копаят извора и оттам избликнала сладка
вода с червеникав цвят, която, ако се пие сутрин с кафето, е доказан
цяр срещу треска. Изворът е известен в целия свят като аязмото на
Меркез.“
 Евлия пише също и за едно аязмо, което посетил в Хаскьой, в
северната част на Златния рог, където имал доста странно
преживяване:

„Близо до еврейското гробище в Хаскьой има свещен извор, чиято

вода, ако се пие седем пъти, лекува малария с пристъпи. Той много
често се посещава от гърците. В онези дни, когато аз, бедният Евлия,
бях влюбен, отидох да се разходя и почнах високо да викам: „Дай ми
късмет! Дай ми късмет!“. В отговор на вика ми се появи видение и аз
паднах, призовавайки Аллах с думите „Я, Хафиз!“ [О, Защитниче!], и
отидох и се скрих вътре в извора, където прекарах нощта. На друго
място, ако е угодно Бог, ще разкажа странните неща, които ме
споходиха тази нощ.“

Евлия посвещава голяма част от своята „Сеяхатнаме“ на

предградията на Истанбул. Най-интересно от тях било Галата, в
действителност само по себе си цяло градче, където хедонистичният
начин на живот на обитаващите го неверници абсолютно се
различавал от живота на мюсюлманите в Истанбул, както го описва
Евлия:

„В Галата има осемнадесет махали, обитавани от мюсюлмани,

седемдесет от гърци, три от франки, една от евреи и две от арменци.
Градът е пълен с неверници, чийто брой е 200 000 според
преброяването, направено при владичеството на Мурад IV, докато
мюсюлманите са само 64 000. Различните махали на града се
патрулират денонощно от пазачи, за да се предотвратят безредици
сред населението, което е предразположено към бунтове – заради това
от време на време хората там трябва да бъдат възпирани със сабя.
Обитателите са моряци, търговци или занаятчии – мебелисти или
калафатари. По-голямата част от тях се обличат по алжирската мода,
защото мнозина от тях са араби или маври. Гърците държат кръчмите;
евреите са посредници в любовни интриги, а техните младежи са най-
лошите между любителите на порока.
В Галата има двеста кръчми и пивници, където неверниците се
забавляват с музика и пиене. Кръчмите са прочути с вината от
Анкона, Мудания, Смирна и Тенедос. Думата „гюнаха“ („изкушение“)
по-специално може да се използва относно кръчмите в Галата поради
всички танцуващи и пеещи момчета, имитатори и луди, които се
събират и се забавляват денем и нощем. Когато минавах през този
район, видях мнозина с непокрити глави и боси, които лежаха пияни
на улицата; някои на висок глас си признаваха състоянието, в което са,
като пееха такива куплети: „Пих рубинено вино, колко пиян, колко
пиян съм! / Роб на къдриците, колко луд, колко луд съм!“ Други пееха:
„Краката ми ме носят към кръчмата, къде другаде. / Ръката ми здраво
стиска чашата и нищо друго./ Престани да проповядваш, защото
нямам уши /освен за шепота на бутилката, за нищо друго.“

Евлия ни убеждава, че не е стъпвал в кръчмите на Галата и че

никога не е пил нищо друго освен боза, неферментиралата напитка от
просо:

„Аллах ми е свидетел, че никога не съм пил и капка при поканите

на тези пияници, защото, ставайки като тях, трябваше да им бъда
съпричастен. Аз, който съм прекарал толкова време в кафенетата,
бозаджийниците и винарните, мога да призова Аллах за свидетел, че
никога не съм пил нищо друго при пътуванията си освен сладката
константинополска боза. Откакто съм се родил, никога в живота си не
съм вкусвал ферментирали напитки или забранени неща – нито
тютюн, нито кафе, нито чай… Баща ми имаше същия нрав; но аз,
който съм си скиталец по природа, готов да пожертва душата си
заради приятелите, съм говорил само за да им направя удоволствието
за тези забранени питиета.“

Сюлейман II бил четиридесет и пет годишен, когато се възкачил

на престола, и предишните тридесет и девет прекарал като затворник
в „Кафез“. Отначало той бил безвластен и еничарите се възползвали
от това положение, за да предизвикат безредици в Истанбул и да
оплячкосат града. На 1 май 1688 г. обаче Сюлейман свикал знатните
хора на града и ги убедил да създадат защитна сила. Султанът лично
поел командването на лоялните войски, между които имало и
еничари, станали търговци или занаятчии, и те скоро потушили
въстанието, като избили всички бунтовници, които не успели да
избягат отвъд стените на града.
 Империята все още била в кризисно състояние, имало остър
недостиг на храна, който заплашвал да се превърне в глад, а силите на
Свещения съюз напредвали по всички фронтове и превзели Белград на
8 септември 1688 г. Тогава Сюлейман се обърнал към Фазъл Мустафа
паша, когото назначил за велик везир на 25 октомври 1689 г. През
зимата на 1689–1690 г. Мустафа паша събрал силите си в Одрин и
през пролетта предприел поход срещу Хабсбургите, като на 14
октомври 1690 г. отново завзел Белград. Османската армия обаче била
разбита от австрийците на 20 август 1691 г. край Карловиц и след като
Мустафа паша бил убит по време на едно сражение, войските му се
разбягали в безпорядък.
Междувременно на 22 юни 1691 г. Сюлейман II умрял в Одрин.
На другия ден неговият по-млад брат бил освободен от „Кафез“ и се
възкачил на престола като Ахмед II. Новият султан бил четиридесет и
осем годишен и прекарал цели четиридесет и три години като
затворник в „Кафез“.
Войната с европейските сили навлязла в задънена улица, а в
империята царяла пълна анархия, докато султанът прекарвал едва ли
не цялото си време в харема и оставил държавните дела да се
ръководят от поредица половин дузина велики везири. Ахмед II умрял
в Одрин на 6 февруари 1695 г. В същия ден той бил наследен от
племенника си Мустафа, син на Мехмед IV.
Мустафа II бил тридесетгодишен, когато се качил на трона, и
предните седем години прекарал като затворник в „Кафез“. Щом
станал султан, майка му Рабиа Гюлнюс заела мястото си в харема
като валиде султан. Мустафа получил далеч по-добро образование от
чичовците си Сюлейман II и Ахмед II, защото в младостта си се
радвал на относителна свобода.
Новият султан започнал царуването си с най-благородни
намерения и издал „Хати шериф“, или султански указ, в който обявил
решението си да премахне практиката на корупция в султаната и да се
откаже от удоволствията на харема, за за поведе лично армията си.
„Отсега нататък сладострастието, празното прекарване на времето и
леността се прогонват от този двор. Аз прочее съм решен с Божията
помощ да дам пример за отмъщение на неверниците, тези изчадия на
ада; и сам лично ще започна свещената война срещу тях.“
 Така през лятото на 1699 г. Мустафа застанал начело на
значителна армия и тръгнал от Белград, като по пътя си превзел
редица крепости и по този начин помогнал на османския гарнизон в
Тимишуара, обсаден от австрийците. Той успял да снеме обсадата, за
което получил титлата „Гази“, и се завърнал триумфално в Истанбул.
На следващата година Мустафа повел османската армия от
Белград в друга кампания срещу австрийците. Този път обаче той
имал злощастието да се срещне с армия, водена от принц Евгений
Савойски, най-забележителния пълководец на своята епоха, който
разбил османците. Били убити около 30 000 турски войници,
включително и великият везир, въпреки че султанът избягал и веднага
се отправил обратно към Истанбул.
Шест дена след сражението Мустафа назначил Амджазаде
Хюсеин паша за велик везир. Той бил четвъртият от рода Кюпрюлю,
който служил като велик везир, и доказал, че е способен като своите
предшественици. На конференция с християнските сили Хюсеин
договорил Карловицкия мир, чиито последни клаузи били подписани
на 26 януари 1699 г. Той служил като велик везир до септември 17
септември 1702 г., когато влошеното му здравословно състояние го
принудило да се оттегли. Хюсеин починал по-късно същата година.
По онова време империята била банкрутирала и в състояние на
хаос. Икономическото положение на търговците и занаятчиите в
Истанбул станало толкова отчаяно, че една социална революция била
неизбежна. Тя започнала в Истанбул на 18 юли 1703 г., когато
населението и студентите от медресетата присъединили силите си
към еничарите и въстанали. Бунтовниците се отправили към Одрин,
придружени от много войници от императорската гвардия, и на 22
август 1703 г. свалили Мустафа II. В същия ден те освободили по-
младия брат на Мустафа от „Кафез“ и го въздигнали на престола като
Ахмед III. Мустафа бил затворен в „Кафез“ заедно с двамата си сина,
бъдещите султани Мурад I и Осман III. Детронираният султан умрял
тридесет и девет годишен в „Кафез“ на 29 декември същата година.
Димитрий Кантемир, който лично го познавал, пише следното в
заключение на разказа си за управлението на Мустафа:

„Големи надежди се възлагаха на този султан в началото на

неговото владичество; щастието после го изостави… Той
притежаваше големи природни преимущества пред своите
предшественици; защото съдеше зряло, беше много практичен и
трезвомислещ; нито разточителен, нито алчен при събирането на
обществените пари; добър стрелец с лък и ездач и много отдаден на
религията си… Беше среден на ръст, с обло и красиво лице, червено и
бяло; брадата му беше червена, рядка и не дълга; носът му къс и малко
чип, а веждите редки и руси. През лятото по лицето му се появяваха
лунички, които отново изчезваха през зимата.“

Ахмед III бил почти тридесетгодишен, когато заел престола, и

последните шестнадесет години живял като затворник в „Кафез“.
Майка му Рабиа Гюлнюс продължила да управлява в харема като
валиде султан. Известни са имената на четиринадесет от неговите
жени – повече, отколкото на който и да е друг султан – и те му родили
над четиридесет деца, включително и три двойки близнаци. Султан
Ахмед бил възпитаван в по-официалната атмосфера на двора на баща
си в Одрин и се оплаквал от ритуалите, които ограничавали
действията му в „Топкапъ сарай“: както писал на своя велик везир,
„ако тръгна към някоя от стаите, четиридесет пажа от „Частната зала“
се нареждат от двете страни, ако трябва да си вдигна гащите, не се
чувствам ни най-малко удобно, защото мечникът трябва да отпрати
пажовете и да остави само трима-четирима от тях, за да мога
спокойно да остана в малката стаичка.“
Ахмед вземал активно участие в управлението в началото на
своето владичество и сменял главните везири приблизително всяка
година, като насъсквал различните съперничещи си групировки една
срещу друга. Накрая в 1711 г. той оставил един постоянен министър-
председател. Белград бил превзет от австрийците и тази загуба го
принудила да назначи зетя си Невшехирли Дамат Ибрахим паша за
велик везир и да му възложи да води мирна политика по отношение
на европейските сили. Английският и холандският посланик веднага
уредили свикването на мирна конференция и на 21 юли 1718 г.
османските и австрийските представители подписали договора от
Пасарович. В резултат турците изгубили всичките си останали
територии в Унгария заедно с голяма част от Сърбия, Босна и Влашко.
Ибрахим паша се опитвал да разшири контактите на империята
със Западна Европа и изпратил посланици в Париж, Виена, Москва и
Й
Полша. Първият турски посланик бил Йермисекиз („двадесет и седем“
– възрастта, на която бил по време на назначаването си) Мехмед
челеби. Той получил инструкции от Ибрахим паша „да посети
крепостите, фабриките и работилниците на френската цивилизация и
да докладва за онези постижения, които могат да се приложат“ в
Османската империя. Един от резултатите бил въвеждането на
първата печатна преса в Истанбул, монтирана през 1727 г. от Ибрахим
Мютеферика, унгарски аристократ на султанска служба.
Тези контакти с Европа и особено с Франция довели до
установяването на бароковата архитектура в Истанбул през
царуването на Ахмед III. Първата важна сграда, показваща влиянието
на този нов стил, била джамията „Йени валиде“3 в Юскюдар,
построена от Ахмед III за майка му, валиде султан Рабиа Гюлнюс.
През останалите години от владичеството на Ахмед Османската
империя се радвала на почти ненарушаван мир. Ибрахим паша лично
наблюдавал изграждането на един султански летен дворец в горната
част на Златния рог при Кааитхане, наричан на английски „Сладките
води на Европа“. Този увеселителен павилион бил наречен
„Са’адабат“, „Мястото на щастието“, и бил издигнат по модела на
френския замък Марли, чиито планове били изпратени от османския
посланик в Париж. Ибрахим паша построил и за себе си дворец в
Кандили на азиатската част на Босфора, точно зад „Сладките води на
Азия“, а и други членове на двора също си издигнали резиденции по
протежението на двете страни на пролива. Тези дворци били
обградени с градини, в които преобладаващите цветя били лалетата,
наричани така и на турски. В османския двор се разгоряла такава
страст към това цвете – истинска лалемания, че управлението на
Ахмед III е известно като „Лале Деври“, или Периодът на лалетата, а
самият султан бил наричан „Падишаха на лалетата“. През това време
Ахмед и Ибрахим паша заставали начело на редица градински
увеселения, достигащи всяка година върха си при цъфтежа на
лалетата, празнуван тогава при първото новолуние през пролетта в
градините „Са’адабат“. Френският посланик Луи дьо Вилньов,
пристигнал в Истанбул през 1717 г. и доловил екзотичния блясък на
тази епоха, пише как Царят на лалетата минавал от един от тези
празници към друг:
 „Понякога по водите на Босфора или Златния рог може да се види
как дворът плува в елегантни каици, покрити с копринени навеси;
понякога в дълги кавалкади той се насочва към един или друг от
дворците за удоволствия… Тези процесии са особено привлекателни
поради красотата на конете и луксозните им покривала и сбруи; те
напредват със златни или сребърни юзди и връзки пера на челата, а
покривалата са обсипани със скъпоценни камъни.“

Друг чуждестранен посетител на Истанбул през Периода на

лалетата била лейди Мери Уортли Монтагю, която пристигнала през
пролетта на 1717 г., когато съпругът є станал новият английски
посланик при двора на Ахмед III. Ето как тя описва тяхното
пристигане в едно писмо с дата 29 май същата година:
„На следното утро пристигнахме в Константинопол; аз обаче
мога да ти разкажа съвсем малко за това, защото цялото ми време
беше заето от визити, които са чудесно забавление за очите, тъй като
всички млади дами са много красиви, а красотата им става още по-
голяма поради добрия вкус, с който са подбрани дрехите им. Нашият
дворец е в Пера, която е също толкова предградие на Истанбул,
колкото Уестминстър е предградие на Лондон. Всички посланици
живеят съвсем близо един до друг. От една част на дома ни може да
гледаме пристанището, града и сарая, както и далечните хълмове на
Азия; всичко заедно, това навярно е най-красивата гледка на света.“
Дългият мирен период през управлението на Ибрахим паша
довел до недоволство между еничарите, които били лишени от
привичната си военна плячка. Поражението, нанесено на османската
армия от иранците през лятото на 1730 г., предизвикало бунт от
страна на еничарите и на други недоволни. Бунтът избухнал на 28
септември 1730 г. под ръководството на един бивш еничарин от
албански произход на име Патрона Халил, който си изкарвал
прехраната като продавач на дрехи втора употреба. Патрона повел
бунтовниците да плячкосват града, и те ограбвали магазините и
къщите на богатите, като избивали всеки, който се изпречвал на пътя
им. Между разрушените от тях сгради бил и летният дворец
Са’адабат. Султанът започнал преговори с водачите на въстаниците и
се съгласил да им предаде великия везир и други двама министри, ако
запазят неговия собствен живот и този на децата му. Така Ахмед бил
принуден да заповяда на главния палач да удуши Ибрахим паша и
другите двама, след което телата им били предадени на бунтовниците.
След това Ахмед бил детрониран и затворен в „Кафез“, а племенникът
му Махмуд бил освободен от „Клетката“ и още същия ден, 1 октомври
1730 г., препасан с ятагана на Осман.
Остатъкът от живота си Ахмед прекарал в „Кафез“ и умрял на 1
юли 1736 г., вероятно след като бил отровен. Тогава бил шестдесет и
две годишен и царувал двадесет и седем години. Погребали го в
тюрбето на „Йени Джамии“ край „Пазара на цветята“ – подходящо
място за упокой на Падишаха на лалетата. Неговата смърт отбелязала
края на една епоха – епохата на упадък и позлатен декаданс, когато
празници отбелязвали цъфтенето на лалетата в Истанбул, докато
Османската империя се рушала по всичките си граници. Дворцовият
поет Ахмед Недим, близък приятел на Ахмед III, пише за онова време:
„Да се смеем, да играем, да се радваме докрай на насладите на
живота.“
ГЛАВА 21
През еничарското време
1730–1826
Махмуд I бил тридесет и четири годишен, когато станал султан, и
прекарал двадесет и седем години от живота си като затворник в
„Кафез“. Щом се качил на престола, майка му Салиха се настанила в
харема като валиде султан, след като била отпратена в „Ески сарай“ в
Баязид след падането на съпруга си Мустафа II. Имената на шестте
жени на Махмуд се знаят, но той не станал баща. Първото описание на
новия султан е това на Анджело Емо, венецианския байло, който
видял Махмуд да се отправя на кон в Еюп в деня, в който бил препасан
с ятагана на Осман. Той пише, че султанът създал „във всички
приемлива представа за царствено присъствие и благоприятни
предчувствия за бъдещето.“
По онова време положението на Махмуд било извънредно
несигурно, защото еничарите под ръководството на Патрона Халил
контролирали града. Патрона не търсел пост за себе си и отначало бил
облечен със закърпените одежди на търговец на вехти дрехи; когато
по-късно го убедили да сложи подходяща униформа, продължавал с
гордост да носи под нея вехториите си. Той обаче осигурил
назначаването на приятелите си на най-висшите длъжности в
империята и се наложило например един грък касапин на име Янаки
да стане хосподар [княз] на Молдова и Влашко. Обаче това не станало,
защото Махмуд подмамил Патрона в двореца с обещанието да го
назначи за паша, и когато той влязъл, бил нападнат от дворцовата
гвардия, която го убила заедно с двадесет и шест негови
последователи. Тогава султанът и поддръжниците му започнали да
управляват с терор и екзекутирали около 7000 еничари, които взели
участие в бунта.
През март 1731 г. в Истанбул започнал друг метеж, предвождан от
един албанец на име Кара Али, но бързо бил смазан. След това
принцеса Фатма, дъщеря на Ахмед III и вдовица на Дамат Ибрахим
паша, се опитала да направи дворцов преврат и да възстанови баща си
на престола, обаче заговорът бил съкрушен. Последвала нова вълна на
терор и през следващите единадесет дена били екзекутирани 10 000
души според Анджело Емо. Всички кафенета и други места, където
хората се събирали, били затворени, за да се предотвратят публичните
дискусии, и над Истанбул се установил необичаен покой, което
накарало Анджело Емо да отбележи, че „е тъжно да се види как
изглежда градът“.
Договорът с Иран от 4 септември 1746 г. бил последван от най-
дългия мирен период в османската история, продължил двадесет и две
години. Това позволило на Махмуд да възстанови за известно време
празниците на лалетата, преустановени с падането на Ахмед III, и тъй
като дворецът „Са’адабат“ бил унищожен, тържествата се провеждали
в градините на „Топкапъ сарай“. Бешир ага, къзлар агаси, или главният
черен евнух, позволил на френския посланик при Високата порта
Жан-Клод Флашак да наблюдава едно от тези празненства. Това било
тържество, което султанът давал само за жените от харема, и във
върховия момент си избирал нова фаворитка, както Флашак пише:

„Дамите от харема най-накрая му представят девойката, която

най-силно е възбудила въображението му. Не са є спестени никакви
страдания, за да се осигури успехът є. Тя трябва да прояви всички
таланти да създава удоволствие, които притежава. Кърпичката, която є
хвърля, означава, че той желае да остане сам с нея. Тогава спускат
завесата, прикриваща дивана, на който седи султанът. Къзлар ага
остава, за да я дръпне по първия сигнал, а другите жени, които са се
разпръснали тук-там, заети някои да танцуват, други да пеят, трети да
свирят на инструментите си, а четвърти да приготвят освежителни
напитки, всички в един момент се събират в павилиона да поднесат
уважението си на султана и да поздравят новата фаворитка.
Празненството продължава още известно време и завършва с
разпределянето на скъпоценности, материи и украшения, които
къзлар ага раздава според волята на своя господар. Подаръците
съответстват на полученото удоволствие. Махмуд обаче винаги се
старае те да бъдат достатъчно ценни за девойките, за да се завърнат в
харема с благодарност и доволни.“

Махмуд се възползвал от дългия мир, за да модернизира

водоснабдителната система на града, изоставена от две столетия, и
построил един акведукт в Белградската гора и един такизм, или
водоразпределителен център, който дал името си на днешния „Таксим
мейданъ“ в Бейолу. Също така построил и библиотека в „Айа София“,
която поддържал с печалбите от „Чаалолу хамамъ“1, красива баня,
която изградил на Втория хълм.
През последните шест години от управлението си Махмуд
изградил султанската джамия на Третия хълм. Обаче не доживял да я
довърши и внезапно умрял на 14 декември 1754 г. Бил положен в
тюрбето на „Йени джамии“ на следващия ден и скоро в града се
разпространила мълвата, че е погребан жив.
Махмуд бил наследен от своя полубрат Осман III, чиято майка
Шехсувар станала валиде султан. По това време Осман бил на почти
петдесет и пет години и петдесет и една от тях прекарал като
затворник в „Кафез“. Подобно на другите принцове пленници преди
него, жените, на които се позволявало да го посещават, били
стерилизирани, тъй че той нямал деца, когато станал султан, а и не му
се родили по време на неговото кратко владичество. Единствените
живи по мъжка линия от османската царстваща династия били
тримата му братовчеди Баязид, Мустафа и Абдул Хамид, които той
държал заключени в „Кафез“. В 1756 г. Осман екзекутирал Баязид,
обаче пощадил живота на другите си двама братовчеди, които
съответно го наследили като Мустафа III и Абдул Хамид I. През
първата година от управлението си Осман завършил строежа на
султанското кюллие, започнато от брат му Махмуд, и го нарекъл
„Нуруосмание Джамии“2, или „Джамията на свещената светлина
(нур) на Осман“.
Осман починал на 30 октомври 1757 г. и бил погребан в тюрбето
на „Йени джамии“. В същия ден бил наследен от братовчед си
Мустафа, син на Ахмед III, който бил почти четиридесет и една
годишен, когато се възкачил на престола, и прекарал двадесет и седем
от тях като затворник в „Кафез“. Неговата първа кадън била
Михришах, която на Бъдни вечер 1761 г. родила първия му син,
бъдещия Селим III.
През първите четири години от царуването си Мустафа III
изградил две султански джамии: „Аязма джамии“3 в Юскюдар и
„Лалели джамии“4 на Четвъртия хълм, и двете в бароков стил.
„Лалели джамии“ е дело на Мехмед Тахир ага, най-големия от
турските барокови архитекти.
Дългият мирен период, на който се радвала Османската империя,
завършил на 4 октомври 1768 г., когато агресивната политика на
Екатерина Велика принудила Портата да обяви война на Русия.
Руснаците вкарали в капан османската флота в пристанището Чешме,
западно от Измир, и всъщност я унищожили на 6–7 юли 1770 г. В
същото време руските войски нападнали османците на няколко
фронта и в продължение на две години завладели Молдавия, Влашко и
Крим. Така Портата била принудена да моли за мир, който бил
сключен чрез договора от Кючюк Кайнарджа на 21 юли 1774 г. Едно
от условията в договора позволявало на Екатерина да построи църква
в Истанбул, привилегия, която след това била тълкувана като
признаването на Русия за защитник на всички православни славяни в
Османската империя.
Междувременно Мустафа III умрял от сърдечен удар на 21
януари 1774 г. и бил погребан в тюрбето на „Лалели джамии“. Бил
наследен от братовчед си Абдул Хамид, тогава четиридесет и осем
годишен, прекарал четиридесет и три години от живота си като
затворник в „Кафез“. Единственият друг жив мъжки потомък на
царстващия Османски род бил синът на Мустафа, Селим, който тогава
заел мястото на Абдул Хамид в „Кафез“.
След като се възкачил на престола, новият султан прекарвал
цялото си време в харема и през оставащите му петнадесет години
живот станал баща на двадесет и шест деца от любимите си жени.
Между тях имало дванадесет сина, но само двама оцелели в детските
си години: бъдещите султани Мустафа IV и Махмуд II.
Абдул Хамид I започнал програма на реформи в османските
въоръжени сили. Тази реформа в основата си била вдъхновена от
барон Франсоа дьо Тот, унгарски аристократ, който служил във
френската армия, преди да отиде на служба при османците през
царуването на Мустафа III и да продължи да служи като съветник на
Абдул Хамид до 1776 г. В същото време Гази Хасан паша, назначен за
велик адмирал в 1774 г., реформирал османските военноморски сили.
Ефектът от тези промени обаче бил ограничен, защото назначенията в
офицерския корпус продължавали да се правят с подкупи и
политически връзки и в резултат въоръжените сили на империята не
можели да се сравняват с тези на европейските сили.
Централното правителство в Истанбул успявало да упражнява
незначителен контрол над провинциите, тъй като на Балканите, в
Анадола и Египет управлявали фактически независими военни
феодали. Упадъкът на османската държава сега бил толкова очевиден,
че западните сили започнали да говорят за нея като за „болния човек
на Европа“ и да се подготвят да си поделят оставащите є провинции.
Абдул Хамид починал от удар на 7 април 1789 г. и бил наследен
от племенника си Селим, тогава двадесет и седем годишен. Селим бил
затворен в „Кафез“ след смъртта през 1757 г. на баща си Мустафа III, а
през това време майка му Михришах била пратена в „Ески сарай“ в
Баязид. Обаче Абдул Хамид дал определена свобода на Селим и
поради това, когато наследил чичо си като султан, той бил по-добре
подготвен да управлява от повечето от своите предшественици, най-
строго държани в „Кафез“. Калиграфски изписани от Селим текстове
още могат да се видят изложени в редица джамии и тюрбета в града, а
някои от неговите композиции в духа на турската класическа музика
от време на време се изпълняват по радио „Истанбул“.
Когато Селим се възкачил на престола, мястото му в „Кафез“
било заето от неговите двама млади братовчеди, бъдещите султани
Мустафа IV и Махмуд II. Те били единствените оцелели мъжки
потомци от Османската властваща династия и той им позволил също
толкова свобода, на каквато сам се радвал по време на
затворничеството си. Имената на седем от любимите жени на Селим
са известни, но нямал синове и нито една от жените му не получила
титлата първа кадън. Селим върнал майка си Михришах обратно в
харема в „Топкапъ сарай“, където заела почетното място на валиде
султан. Пет години по-късно тя построила кюллие5 в „Еюб“, в което
се включвало и бароковото тюрбе, където била положена, когато
умряла в 1805 г.
Селим III подготвил програма за реформи във всички институции
на Османската империя, и по-специално в нейните въоръжени сили.
Една от реформите му била създаването на нови артилерийски войски
наред с войските, чието начало положил барон дьо Тот. Те скоро се
превърнали в най-модерната и ефективна част от османската армия.
Обаче еничарите и спахиите оказвали съпротива на всеки опит да се
реформират войските им, което накарало Селим да основе пехотните
части, наречени „Низамъ джедит“, или „Нов ред“. Главната казарма на
„Низамъ джедит“, се намирала в Кадъкьой, където била изградена
огромна постройка, наречена „Селимие“. Селим построил също и нов
комплекс за артилерийските си сили в „Топхане“ на европейския бряг
на Босфора.
„Низамъ джедит“ предизвикали голяма съпротива сред водачите
на старата османска армия. Когато Селим изпратил една военна част
от „Низамъ джедит“ в Одрин да запише и подготви новобранци,
местните големци се разбунтували на 20 юни 1806 г. под
ръководството на Исмаил ага, който поискал командирите на „Низамъ
джедит“ да бъдат отстранени. Селим се поддал на исканията им и
оставил командването на „Низамъ джедит“ в ръцете на бунтовниците,
които след смъртта на Исмаил ага били поведени от Алемдар Мустафа
паша. Така Селим изгубил контрола над единствената въоръжена
сила, на която би могъл да се уповава при възникването на криза.
Такава криза се появила в края на май 1807 г., когато еничарите в
Истанбул се разбунтували и към тях се присъединили студентите по
богословие от медресетата. Когато еничарите щурмували „Топкапъ
сарай“, Селим се опитал да ги умилостиви, като предал седемнадесет
офицери от своите „Низамъ джедит“ на бунтовниците, които ги убили
и изложили отрязаните им глави извън двореца. После еничарите
получили фетва от шейх-юл-исляма, в която се оправдавало
отстраняването на Селим, и на 29 май 1807 г. той бил свален от
престола в полза на братовчед си Мустафа, чието място заел в
„Кафез“.
 Когато се възкачил на трона, Мустафа бил двадесет и осем
годишен, и прекарал осемнадесет години в „Кафез“. Новият султан,
който бил душевно болен, изцяло се намирал в ръцете на
бунтовниците. Еничарите свободно вилнеели в Истанбул и убивали
всеки, облечен в униформа на „Низамъ джедит“, плячкосвали къщи и
магазини и отстранявали онези, които се опитвали да ги спрат.
Противниците на еничарите дали подкрепата си на Алемдар
Мустафа паша, командира на „Низамъ джедит“, който установил
главната си квартира в Русчук на Дунава. Алемдар отправил войските
си обратно в Истанбул и пристигнал там на 1 юли 1808 г. Само в
продължение на пет дена той установил контрол върху града, а султан
Мустафа и неговите поддръжници се барикадирали в „Топкапъ сарай“.
На 7 юли Алемдар обградил двореца и призовал султана да се предаде.
Мустафа отвърнал, като заповядал да екзекутират Селим и Махмуд,
което го превръщало в единствения жив мъжки потомък на
султанската династия. Главният черен евнух и хората му хванали
Селим в покоите на неговата майка и го убили със сабя, след което
тръгнали да търсят принц Махмуд. Обаче дойката на Махмуд, Джерви
Калфа, хвърлила пепел в лицата на преследвачите и ги ослепила
временно, което дало възможност на принца да избяга на покрива на
харема, където успял да се скрие от враговете си. Междувременно
Алемдар успял да си пробие път към двора на Дивана, където било
захвърлено тялото на Селим от „Портата на поздравленията“.
Алемдар и хората му нахлули във „Вътрешния дворец“ и заловили
Мустафа в тронната зала, а Махмуд се показал от скривалището си.
После Алемдар получил фетва от шейх-юл-исляма, която детронирала
Мустафа и го пращала в „Кафез“, а Махмуд се възкачил на престола.
Махмуд II бил двадесет и три годишен, когато станал султан, и
предишните деветнадесет години прекарал официално затворен в
„Кафез“, въпреки че му се разрешавала известна свобода. Майка му
Накшидил била пратена в „Ески сарай“ след смъртта на баща му
Абдул Хамид I и Махмуд я върнал в харема на „Топкапъ сарай“ като
валиде султан. Деветнадесетте жени на Махмуд, които са известни, му
родили деветнадесет момчета и седемнадесет момичета, от които
само двама сина и две дъщери доживели до зряла възраст. Синовете
му били бъдещите султани Абдул Меджид I и Абдул Азиз, първият
роден в 1823 г. от Безмиалем, а вторият в 1830 г. от Пертевниал.
 Махмуд възнамерявал да реформира османската държава, но през
първите години на своето управление не бил в състояние да
осъществи целите си, защото така се нарушавали интересите на някои
съсловия, и особено на еничарите. Негов пръв велик везир станал
Алемдар Мустафа паша, който се опитал да започне програмата за
реформи на Махмуд, като организирал една нова армия, наречена
„Сегбанъ джедит“. Това предизвикало съпротивата на еничарите,
които получили широка подкрепа от населението на Истанбул.
Еничарите се разбунтували на 14 ноември 1808 г. и щурмували
едновременно „Топкапъ сарай“ и главния щаб на великия везир във
Високата порта. На следващото утро бунтовниците нахлули в Портата
и принудили Алемдар и неговите хора да потърсят убежище в един
барутен склад, който малко след това избухнал, при което загинали и
укрилите се, и неколкостотин еничари. После въстаниците се опитали
да щурмуват „Топкапъ сарай“, но били отблъснати от силите на
„Сегбанъ джедит“. Така започнала истинска гражданска война. След
като получили подкрепата на занаятчиите и безработните, еничарите
прекъснали подаването на вода към „Топкапъ сарай“ и обсадили
двореца. Османската флота останала вярна на султана и когато
капитаните видели, че дворецът е обсаден, военните им кораби в
Златния рог започнали да бомбардират главните еничарски казарми в
Баязид. Корабите също така открили стрелба по обсаждащите
„Топкапъ сарай“ бунтовници и едновременно по Първия и Третия
хълм, при което загинали хиляди жители на града.
Междувременно Махмуд изпратил главния си палач в „Кафез“ и
той удушил братовчед му Мустафа, тъй че сега султанът бил
единственият жив мъжки потомък на царстващия Османски род.
Накрая духовниците от улема убедили двете страни да се договорят и
на 17 ноември било постигнато споразумение за прекратяване на
огъня. Махмуд се съгласил да разпусне „Сегбанъ джедит“, като му
било гарантирано, че войниците, разположени в „Топкапъ сарай“, ще
могат свободно да се върнат по домовете си. Бунтовниците обаче не
сдържали обещанието си и щом лоялните войски напуснали двореца,
били обградени и избити от тълпата, която убила също и мнозина
знатни граждани, подкрепили реформите на султана. Махмуд успял да
запази престола си, но сега разбрал, че преди да се опитва да създаде
нова армия, първо би трябвало да унищожи старата, практически
еничарите. Той също така проумял, че всяка програма за реформи е
необходимо да включва в себе си нещо повече от военна реформа,
защото цялото османско общество и всички негови институции ще
трябва да се преобразят, за да оцелее империята.
Единствената оцеляла част от новата армия, на която можел да се
опре Махмуд, били артилерийските части. Той веднага ги превърнал в
лоялна и ефективна сила от приблизително 15 000 души. В същото
време султанът отново построил османската флота, която преминала
под командването на великия адмирал Хусрев паша.
Робърт Адайр, британски посланик при Портата, получил
аудиенция при Махмуд на 4 юли 1810 г. и взел със себе си двама
английски пътешественици, пристигнали преди известно време в
Истанбул. Това били лорд Байрон и неговият спътник Джон Кам
Хобхауз, който описва султана в разказа за своето пътешествие:

„Султан Махмуд седеше по средата на трона с крака върху

земята…Беше облечен в роба от жълт сатен с широк кант от тъмна
самурена кожа; кинжалът и една декорация върху гърдите му бяха
покрити с диаманти; на предната част на неговия синьо-бял тюрбан
блестеше едно трепкащо диамантено клонче, което служеше за
карфица, поддържаща високия прав плюмаж от пера на пауни. През
по-голямата част от времето той държеше ръцете си върху колената и
не помръдна нито глава, нито тяло, само въртеше очите си встрани,
без нито за миг да ги спира върху посланика или върху някой друг
присъстващ. От време на време поглаждаше и засукваше брадата си,
като при това се показваше една млечнобяла ръка, блестяща от
диамантени пръстени. Неговите вежди, очи и брада бяха лъскави и
тъмночерни, те не изглеждаха естествени, но допълваха тази
неописуема величественост, която този османски владетел
притежаваше. Лицето му беше бледо и с правилна форма с
изключение на носа (в противоположност на обичайната форма на
тази характерна особеност на османските принцове) – леко вирнат
нагоре и остър. Цялата му физиономия беше мека и доброжелателна,
но изразителна и изпълнена с достойнство. На ръст изглежда нисък и
дребен и на около тридесет години, което е малко повече от
действителната му възраст.“
 Байрон отбелязва впечатленията си от Истанбул в своите писма и
дневници, като най-любим му е изгледът на Теодосиевите стени
откъм долините на Тракия, където редовно ходи да язди. Ето какво
пише в едно писмо до майка си:

„Стените на сарая приличат на стените на градините в Нюстед,

само са по-високи и до голяма степен в същия порядък; прекрасно е
да яздиш край градските стени откъм сушата. Представи си четири
мили огромни, тройни назъбени стени, покрити с мъх, обиколени от
218 кули, и от всяка страна на пътя турските изгорели земи (най-
прекрасното кътче на земята), пълни с огромни кипариси. Видях
развалините на Атина, Ефес и Делфи. Прекосих голяма част от
Турция и малко от Азия; никога обаче не съм съзерцавал естествено
или художествено творение, което да прави такова впечатление, както
изгледът на всяка част откъм Седемте кули в края на Златния рог.“

В писмо до Хенри Дъри Байрон отбелязва впечатленията си от

турците:

„Не виждам голяма разлика между нас и турците освен това, че

ние имаме препуциум, а те нямат, че те носят дълги дрехи, а ние къси,
и че ние говорим много, а те малко. В Англия модни пороци са
ходенето при леки жени и пиенето, в Турция – содомията и пушенето,
ние предпочитаме момиче и бутилка, а те лула и някой красавец. Те са
чувствителни хора… Аз умея да ругая на турски, но освен една
ужасна клетва, „сводник“, „хляб“ и „вода“ нямам голям речник на
този език.“

Междувременно започнало да набира сила едно движение за

независимост на Гърция посредством дейността на тайна
елинофилска организация, наречена „Филики Етерия“, или
„Приятелско общество“. Гърците най-сетне издигнали знамето на
революцията срещу турците в манастира „Света Лавра“ в Пелопонес
на 25 март 1821 г. Вестта за въстанието предизвикала паника в
Махмуд, защото той се страхувал, че то може да доведе до надигането
на гърците в цялата Османска империя. Той веднага поискал улемът
да издаде фетва, в която се обявявал джихад, или свещена война,
срещу всички гръкохристияни в империята. Обаче шейх-юл-ислямът
отказал, след като получил уверението на вселенския патриарх
Григорий V, че неговото паство е лоялно на султана. Въпреки това на
Великден, 23 април 1821 г., въоръжени войници заловили Григорий
след отслужването на литургията в патриаршеската църква „Свети
Георги“ и го обесили от „Орта Капъ“, главната врата на патриаршията.
След като снели тялото на Григорий, „Орта капъ“ била запечатана и
боядисана в черно и останала затворена до днес – един символ на
непримиримостта между гърци и турци.
Махмуд се обърнал към Мехмед Али от Египет да му помогне да
смаже гръцкото въстание. Мехмед Али изпратил сина си Ибрахим
паша в Пелопонес с 10 000 войници заедно с артилерия и кавалерия,
докато редовната турска армия тръгнала през Гърция. През февруари
1825 г. Ибрахим слязъл в Модон и преди годината да завърши,
завладял целия Пелопонес с изключение на Навплион, а на 14 април
1826 г. превзел Мисолонги.
Междувременно Махмуд продължавал усилията си да преустрои
османските въоръжени сили и особено еничарите, които показали, че
са напълно неспособни да потушат гръцката революция. Еничарите
обаче осуетили всичките му опити да проведе реформите си и
продължавали да предизвикват кървави безредици в Истанбул и
провинциите.
Махмуд изчаквал и през пролетта на 1826 г. накрая провъзгласил
намерението си да реорганизира въоръжените сили на империята,
като започне с еничарите. Еничарските офицери се съгласили да му
сътрудничат в тази програма, обаче мнозина от тях тайно
заговорничели срещу султана. Бунтът започнал на 14 юни 1826 г.,
когато еничарите се събрали извън основните си казарми на „Ат
Мейданъ“ в Баязид и прекатурили огромните си казани в знак на
недоволство. На следващия ден към тях се присъединили хиляди
занаятчии, както и много безработни и скитници. Въстанието
започнало, когато еничарите се събрали на „Ат Мейданъ“, след което
те и техните поддръжници оплячкосали двореца на великия везир
Селим паша Бендерли, който по това време бил в лятната си
резиденция на Босфора.
Когато вестта за това стигнала до великия везир, той информирал
Махмуд и бързо мобилизирал султанските артилерийски части и
другите лоялни войски, след което обсадил еничарите в казармите им
в „Ат Мейданъ“. Артилерията бомбардирала казармите и ги
превърнала в горящи развалини, докато силите на султана
разстрелвали онези, които се опитвали да избягат; повече от хиляда
еничари загинали в това изтребление. Оцелелите пък били
преследвани из целия град, а онези, които не успявали да убият на
място, били отвеждани на Хиподрума, където стотици от тях били
екзекутирани, а телата им струпвани във все по-увеличаваща се
камара. Преди денят да свърши, еничарският корпус в Истанбул бил
напълно унищожен, а броят на мъртвите се изчислявал на 10 000
души. В провинциите били пратени нареждания и там да
разформироват еничарите, а вратите на Истанбул били затворени, за
да не може нито един еничар да се измъкне жив.
Междувременно съветът на Дивана, след като се събрал рано в
петък, 16 юни 1826 г., издал ферман, в който еничарският корпус
официално се разформировал. Ферманът веднага бил одобрен от
Махмуд и по време на обедната молитва същия ден бил обявен на
правоверните във всички джамии на Истанбул. Денят на падането на
еничарите оттогава се нарича „Вакайъ Хайрие“, или „Знаменателно
събитие“.
Всяка следа от еничарите в Истанбул била заличена, всичките им
казарми били разрушени и дори надгробните камъни били
унищожени, тъй че в гробищата край града днес не може да се
различи нито един от техните паметници, увенчани със странните им
чалми. Така завършило времето на еничарите, военния корпус,
просъществувал пет века, чиито членове били прочути както поради
своето мъжество, така и поради злодействата си. Техният край
направил Истанбул по-спокоен, но не толкова колоритен.
Някои от оцелелите в „Знаменателното събитие“ буквално
минали в нелегалност – живеели в кулханите, котелните помещения
на истанбулските хамами, като оцелявали с помощта на храната,
която тайно им носели стари приятели или любовници. Доставяли им
също и хашиш, който подхранвал бляновете им за предишната слава.
Последните оцелели еничари били наричани „кулхан бейлер“, мъжете
от котелните, а някои от тях написали прекрасни любовни песни и
оплаквания, които още се пеят в подземните вертепи на Истанбул –
или поне така се говори. Някои от кафенетата, където те се събирали,
още се сочат в старите квартали като Саматиа, където вечерно време
някой от постоянните посетители, подкрепил се с нещо по-силно от
кафе, ще разтовари душата си с песен на „кулхан бейлер“, пораждаща
видения за живота такъв, какъвто е бил във времето на еничарите.

ГЛАВА 22
Епохата на реформите
1826–1876
В 1822 г. Махмуд II поръчал да се изгради султанска джамия на
европейския бряг на Босфора край неговата нова топчийница в
„Топхане“. Джамията била завършена в 1826 г., скоро след
„Знаменателното събитие“. Затова и Махмуд я нарекъл „Нусретие
Джамии“1, или „Джамията на победата“, за да увековечи триумфа му
над еничарите.
На следващата година Британия, Франция и Русия подписали в
Лондон договор, според който щели да се намесят в гръцката война за
независимост, ако османците откажели посредничество. Когато
Махмуд не се съгласил да преговаря, съюзническите флоти под
командването на адмирал Кодрингтън отплували за Наварино в
Пелопонес, където на 20 октомври 1827 г. напълно разбили
османската и египетската флота и отрязали пътя на Ибрахим паша за
получаването на доставки и подкрепления от Египет. В 1830 г.
европейските сили принудили Махмуд да даде независимост на
Гърция, което довело три години по-късно до създаването на първото
гръцко кралство.
Мехмед Али от Египет, който мечтаел да създаде нова династия,
през лятото на 1831 г. предприел експедиция под командването на
Ибрахим паша и за една година завладял цяла Сирия и Ливан, като
превзел Дамаск на 18 юни 1832 г. После Ибрахим повел войските си
през Анадолското плато, разбил османската армия, а на 12 февруари
1833 г. завзел Кютахия, която се намирала само на 240 км от Истанбул.
Това толкова изплашило Махмуд, че той се обърнал за помощ към
руснаците. Цар Николай изпратил флота в Истанбул и на 20 февруари
руските войски слезли на азиатския бряг в горната част на Босфора
край „Хюнкар Искелеси“. Това накарало Ибрахим да се споразумее с
Портата и на 29 март 1833 г. да подпише мирен договор в Кютахия,
според който той и Мехмед Али получавали контрола над Източното
Средиземноморие и Средния Изток. След това Ибрахим изтеглил
войските си от Анадола. Цар Николай утвърдил придобивките си с
договор, подписан на 8 юли 1833 г. в „Хюнкар Искелеси“, според
който Русия и Османската империя се съгласявали на осемгодишен
договор за ненападение, а Махмуд се задължавал да държи пролива
затворен за чужди военни кораби в случай на война. Това
споразумение разтревожило британците и французите, които съзрели
възможността царят да установи контрол върху проливите, поради
което решили да защитават Османската империя от попълзновенията
на руснаците.
Междувременно на Балканите, в Анадола и Ирак срещу
османското владичество избухнали въстания, които трудно можели да
бъдат потушени, защото султанът още не бил създал нова армия, която
да замени еничарите. Така Махмуд подновил усилията си да изгради
наново своята армия, като в същото време значително разширил
обхвата на реформите, които включвали всички области на
османската държава и общество. Един от резултатите на тези
преобразования бил създаването на първия вестник на турски език,
„Таквими Векайи“, или „Календар на събитията“, който започнал да
излиза в Истанбул на 25 юли 1831 г. Въпреки че разпространението му
било ограничено до висшите правителствени служители, неговото
въздействие било значително и веднага довело до създаването на една
далеч по-всеобхватна преса в империята.
През останалите години от управлението на Махмуд централното
управление на държавата било реорганизирано под успешното
ръководство на великите везири Рашид Мехмед паша и Мехмед Емин
Рауф паша. Махмуд лично контролирал работите по изграждането на
въоръжените сили на империята, чието поведение отново било
катастрофално по време на нахлуването на Ибрахим паша. Реформите
в управлението и въоръжените сили в края на краищата зависели от
развитието на съответна образователна система. До този момент
единствените училища в Турция освен тези на малцинствата били
мектепите и медресетата към джамиите и други фондации. Махмуд не
можел открито да ги закрие, затова построил допълнителни начални и
гимназиални училища, където обещаващи младежи можели да
изучават светски предмети. Подготвяли тези младежи за военните
технически училища и други институции за висше образование,
каквито той също създал. Реформите в образованието поставили
основата на секуларизацията, която бързо се разпространила в
османското общество след управлението на Махмуд.
Реорганизирането на имперската администрация довело до
създаването също така и на първото градско управление в Истанбул с
редовна полиция и пожарникари, чиито функции преди изпълнявали
еничарите.
Реформите също така докарали и западния начин на живот в
Истанбул особено в султанския двор. Махмуд се обличал като
европейски монарх, а не като ориенталски властник, като се появявал
на публични приеми и културни събития в панталони и черно-бял
фрак, наречен „стамбулин“, на главата си носел червен марокански
фес, а не сложно навитата и неустойчива чалма на своите
предшественици. В 1829 г. той издал указ, който забранявал носенето
на старомодните дрехи и чалми с изключение за духовенството, и
оттогава фесът станал общоприетата шапка за главата. Стратфорд
Канинг от британското посолство в Пера отбелязва промяната на
дрехите: „Всеки, отсъствал за известно време и завърнал се тук,
забелязва промяната, която е извънредно необикновена. Още няколко
години и чалмите вече няма да съществуват... всякакви работници сега
носят червената шапка, казашки панталони, черни ботуши и
яркочервено или синьо палто, закопчано до брадичката. Реформата в
облеклото раздразнила консерваторите и особено онези в
религиозната върхушка. Един ден, когато Махмуд минавал с файтона
си по улиците на Истанбул, един дервиш му изкрещял: „Неверни
султане, Аллах ще ти поиска отчет за твоето богохулство! Ти
унищожаваш исляма!“ Въпреки всичко Махмуд продължил реформите
си, между които било равенството пред османския граждански закон
на хората от всички религии; както той настоявал: „Аз правя разлика
между моите поданици мюсюлмани в джамията, християните в
църквата и евреите в синагогата, но между тях няма никаква разлика в
каквото и да е друго отношение.“
Европейските симфонии и опери били въведени в Истанбул от
Джузепе Доницети, когото Махмуд назначил за свой музикален
директор в 1828 г. и го направил паша. Доницети паша, по-големият
брат на прочутия Гаетано Доницети, обучил императорския оркестър
да свири музика alafranga, т.е. по маниера на „франките“, или
европейците, и написал османския национален химн; по-късно той
построил първата опера в Истанбул, като водел чужди музикални
групи да пеят в нея. Първият театър в града бил основан в 1840 г. с
финансовата подкрепа на османското правителство и тази на
чуждестранните посолства; той бил построен в Пера от един генуезец
на име Джустиани, чийто приемник, италианският фокусник Боско,
давал представления с фокуси наред с изнасянето на европейски
пиеси и опери. Скоро се открили и още няколко театъра, които всички
били предназначени принципно за чужденци и за немюсюлманските
малцинства, въпреки че султанът често присъствал на премиерите.
През управлението на Махмуд II много богати семейства от
Истанбул си построили летни резиденции покрай Босфора –
елегантни дървени постройки, наричани „ялъ“, от които днес са
останали малко. Джулия Пардоу пише за тези ялъ в книгата си
„Градът на султана и домашният живот на турците“, публикувана в
1836 г.:

„За да може човек да види цялата красота на Босфора, ще трябва

да го гледа в лунна светлина. Тогава обитателите на просторните,
оглеждащи се във водата резиденции се радват на величието на
сцената край себе си. Блясъкът на пладнето разкрива твърде
отчетливо характерните черти на местността; докато напротив –
дълбокото синьо, обсипано със звезди небе, чистата лунна светлина и
святото спокойствие на вечерта внушават тайнствена неопределеност,
която удвоява нейната привлекателност. Обитателите на столицата
съзнават това обстоятелство; и през летните месеци, когато се
настаняват край морските си резиденции, една от най-големите
отмори за тях е да седят на обърнатите към морето тераси, да
наблюдават искренето на вълничките и да слушат вечерния химн на
моряците от борда на гръцки или италиански кораби, да се забавляват
с преминаващите на интервали огромни пасажи делфини, които се
въртят, играят на лунната светлина и скачат между вълните със звук,
подобен на гръм; докато в далечината се издигат тъмните планини на
Азия, хвърлящи своите дълги, мрачни сенки далеч през водите, и се
виждат трепкащите върхове на високите дървета покрай канала, които
пробляскват като сребро и полагат последния щрих красота върху
пейзажа, който може би няма равен на себе си в света.“
 Мехмед Али продължил да крои планове как да създаде нова
империя и на 25 май 1838 г. обявил намерението си да сложи началото
на независима от Османската държава династия в Египет. Това
принудило Махмуд да започне поход срещу него и Ибрахим паша.
Османската армия нахлула в Сирия, обаче силите на Ибрахим
буквално я унищожили северно от Алепо на 24 юни 1839 г. Вестта
стигнала до Махмуд точно преди да почине на 1 юли 1839 г. Смъртта
му била последица от туберкулозата и от цирозата на черния дроб –
последната се дължала на неговата любов към шампанското, друго от
западните му нововъведения.
Махмуд бил наследен от сина си Абдул Меджид, тогава на
шестнадесет години. Майката на новия султан Безмиалем станала
валиде султан, докато по-младият му полубрат Абдул Азиз официално
бил изпратен в „Кафез“, където се радвал на определена свобода и
живеел заедно с майка си Пертевниал. Абдул Меджид се оказал един
от най-плодовитите султани. Отбелязано е, че имал двадесет и една
жени, които му родили деветнадесет сина и двадесет и три дъщери.
Между синовете му били и бъдещите султани Мурат V, Абдул Хамид
II, Мехмед V Решат и Мехмед VI Вахидеддин, последните четирима
владетели на Османската империя. Английският пътешественик Чарлз
Макфарлън бил удивен от възпроизводителните сили на султана:
както той пише, „преди още да навърши двадесет години,
дребничкият юноша беше станал баща на осем деца, родени му от
различни жени в султанския харем за по-малко от три години“.
Макфарлън по-късно отбелязва появяването на още две царствени
отрочета: „Много рано сутринта ние бяхме пробудени от гръмовната
стрелба на салютите. Султанът имаше още един син. Само през
миналата седмица му се беше родила друга дъщеря.“
Щом Абдул Меджид се качил на престола, Мехмед Хузрев паша
завзел печатите на великия везир и принудил младия султан да го
назначи за велик везир. Безмиалем никак не вярвала на Хузрев, защото
мислела, че руснаците му плащат, и посъветвала сина си да се опре на
своя външен министър, Мустафа Решид. Великият адмирал Ахмед
Февзи паша изпратил османската флота в Александрия и я предал на
Мехмед Али, тъй като се боял, че великият везир ще предостави
корабите на руснаците. Мустафа Решид започнал преговори с
европейските сили – Британия, Франция, Русия, Австрия и Прусия –
да се намесят, обещавайки, че Абдул Меджид ще започне далеко
отиващи реформи. Петте сили принудили Мехмед Али да приеме
предложението на султана за наследствено управление на Египет и по
този начин сложили край на кризата за момента.
Тогава Мустафа Решид се завърнал в Истанбул, за да работи
заедно с Абдул Меджид по реформите, които обещал на западните
сили. Тези реформи получили въплъщение в един хатишериф, обявен
от Абдул Меджид на 3 ноември 1839 г. на среща с неговите министри
и с европейските посланици в долните градини на „Топкапъ Сарайъ“,
наречени „Гюлхане“, или „Розовата зала“. Указът от „Гулхане“
обявявал, че Абдул Меджид възнамерява да управлява като просветен
монарх. Той обещавал, че ще защитава живота и собствеността на
всички негови поданици, еднакво на мюсюлманите, християните и
евреите, и че ще създаде управление, при което облагането с данъци
ще бъде уравновесено, ще има редовни съвети по законодателството и
честна и открита система за набирането на редовни попълнения за
една модерна армия и флота.
В 1840 г. англичаните започнали военна експедиция срещу
Ибрахим паша и в началото на следващата година го принудили да се
оттегли от Сирия. После английска флота бомбардирала Александрия
и се подготвила да дебаркира на сушата, което накарало Мехмед Али
да се изтегли от Крит и Арабския полуостров. На османската флота,
предадена на Египет от Ахмед Февзи паша, било разрешено да
отплува обратно за Истанбул. На 3 февруари 1841 г. Абдул Меджид
издал указ, с който утвърждавал Мехмед Али за наследствен управник
на Египет, като по този начин се уреждала т. нар. източна криза. През
зимата на 1848–1849 г. Мехмед Али и Ибрахим паша умрели един
след друг в разстояние на няколко месеца. Мехмед Али бил наследен
от внука си Абас Хилми, който в 1850 г. отпътувал за Родос, за да се
срещне с Абдул Меджид, комуто се заклел във вярност като на султан
и халиф.
Така Абдул Меджид започнал да осъществява „танзимата“, или
реформисткото движение, прокламирано в указа от „Гюлхане“.
Реформите обхващали всички области на османското общество,
включително и създаването на министерство на образованието,
предназначено да развие светското обучение в империята.
Продължавало реорганизирането на градското управление на
Истанбул, започнало при Махмуд II с основаването на модерна
полиция, противопожарна служба и служби по канализацията,
транспорта и пощата. Изграждали се нови улици, тротоари и
площади, били прокарани канали за отпадните води, осигурено било
уличното осветление и цялостното превръщане на стария османски
град в модерна европейска столица, въпреки че в сърцевината си той
си оставал един средновековен лабиринт.
Всички стари къщи в Истанбул били фактически построени от
дърво и като последица градът непрекъснато бил опустошаван от
пожари. Едуард Лир в писмо до сестра си Ан описва един пожар,
избухнал в Пера по време на неговото пребиваване там през 1848 г.:

„Трябва да посветя няколко думи на един голям пожар, най-общо

и в частност. Както знаеш, почти всички домове в Истанбул са
дървени. Навярно си чувала за последиците от пожарите и техния
размер и няма да се изненадаш, че откакто пристигнах тук (на 1
август), имаше осем ужасни палежа – последният унищожи 60, а най-
големият – 5000 къщи и обрече стотици и хиляди на бедстване. Ако не
бях видял тези неща, нямаше да повярвам, че са се случили… И сега
стигам до нощта на сряда, шести, когато около полунощ всички бяха
събудени от прислугата с вестта, че в Пера бушува страхотен пожар и
напредва към хотела. Мизъри обаче каза, че няма опасност – че
техният [sic] дом е каменен и че между него и другите има църква
(гръцка), която ще спре пламъците, и както предположих от неговото
хладнокръвие, беше прав. Тъй или иначе аз събрах багажа си и се
присъединих към останалите в горната част на дома – където вече
бяха приготвили мокри завеси и вода. Това беше най-ужасната
гледка… Пламъците бяха страхотни и в целия град беше светло като
през деня. Къщите се срутваха, срутваха, срутваха, докато пожарът все
повече наближаваше – и около четири часа призори достигна на две
къщи от хотела, но там беше спрян… Оказа се, че са изгорели само
триста къщи – без човешки жертви; а такива много рядко има! И
цялото имущество беше пренесено през предградията към гробищата.
Там бедните хора живеят, докато се построят нови дървени
предградия за по-малко от година време. Такъв е животът в Истанбул.“
 В кулата на Галата имало противопожарен пост и когато
забелязвала пожар, местната пожарна команда се втурвала да го гаси –
сцена, описана от Едмондо де Амичис* в неговата книга
„Константинопол“, публикувана в 1881 г.:

„Тулумбаджи (пожарникари)!“ – извика един от пазачите на

моста – и ние се струпахме от едната страна да ги наблюдаваме,
докато те се втурнаха в орда от мургави полуголи диваци с голи ръце
и космати гърди, със струяща по телата им пот, млади и стари, големи
и малки, с лица на крадци и главорези. Четирима носеха на раменете
си малка помпа, която приличаше на детска носилка, докато
останалите бяха въоръжени с дълги колове с куки, намотани въжета,
брадви и пики. Те търчаха, издавайки викове като коне, и се мъчеха да
си поемат дъх, с разширени очи и веещи се коси, мрачни, решителни,
дрипите им се развяваха и те тровеха сутрешния въздух с тежката
миризма на диви животни. Като се изсипаха през моста, те накрая
изчезнаха в „Рю дьо Галата“ и оттам все по-слабо се долавяше викът
„Аллах! Аллах!“, докато накрая отново се възцари дълбока тишина.“

Абдул Меджид бил голям строител и похарчил огромни суми за

вдигането на дворци и джамии покрай Босфора. Най-голям бил
дворецът „Долмабахче сарайъ“2, изграден на европейския бряг на
Босфора наред с „Чъръан сарайъ“3 и „Йълдъз сарайъ“4, докато
„Кючюксу Касръ“5 („касър“ означава малък дворец) бил построен
срещу пролива на „Сладките води на Азия“. Долината край „Кючюксу
сарайъ“ била любимо място за събиране на османските жени от
висшите класи, както мис Пардю отбелязва в „Красотите на Босфора“:

„Всички санове еднакво често се събират на това прелестно и

благоуханно място. Султанките минават в спокойно величие по
моравите в своите позлатени каруци, теглени от блестящи от варака
волове и покрити с кадифени чергила, натежали от златни бродерии и
пискюли. Край тях бързо преминават леките кабриолети на харемите
на пашите, украсени с блестящи драперии, конете имат пъстри сбруи,
а младите красавици вътре са се отпуснали върху възглавници от
сатен и кадифе, те често са покрити с шалове, чиято стойност е
огромна. Съпругите на мнозина от бейовете, ефендитата и емирите са
слезли от екипажите си и седят върху персийски килими под листния
балдахин на великолепни кленови дървета, изобилстващи в долината,
и с часове се забавляват – по-възрастните дами с лулите си, а по-
младите с ръчните си огледала. От всички страни се разменят
безбройни поздрави; а пътуващите сладкари и водоносачи жънат
богат урожай…
Влашките и еврейските музиканти се срещат навсякъде. Те
постигат необикновена дълготрайност, единствена по рода си,
свирейки една-единствена нота с отметнати назад глави, с отворени
уста и втренчени очи, последвана от цяла фраза, изпълнена бързо и
енергично. Но тези ориенталски трубадури не са единствените, от
които се възхищават забулените красавици; публиката се прехласва
също и по фокусници, импровизатори, разказвачи на приказки и
български танцьори, прекъсвани постоянно от продавачите на
плодове, на шербети и от водоносците. Те всъщност са най-популярни
от всички; и музикантите, чийто талант е известен и признат, рядко
пропускат да прекарат един твърде доходоносен ден в „Азиатските
сладки води“.“

През октомври 1853 г. се появила друга криза, когато Русия

отказала да се изтегли от отвъддунавските княжества. Така възникнал
конфликтът, наречен по-късно Кримската война, който започнал на 28
март 1854 г. и в който към турците се присъединили британските и
френските войни, за да се бият срещу руснаците на Кримския
полуостров. Болните и ранените войници от британските сили били
прехвърляни с параходи обратно в Истанбул, където в превърнатите в
болница казарми „Селимие“ за тях се грижели Флорънс Найтингейл*
и нейните милосърдни сестри.
Кримската война завършила с Парижкия договор, подписан на 30
март 1856 г. Условията на договора оставили географската карта до
голяма степен такава, каквато била и преди войната. Турция била
приета в „Европейския концерт“, семейството на цивилизованите
европейски нации, а другите подписали страни се задължавали „да
уважават независимостта и териториалната цялост на Османската
империя“. Царят се отказал от правото си да действа като покровител
на християнските поданици на империята, докато султанът от своя
страна се задължавал да уважава правата на всички свои поданици
независимо от религията им. Това задължение вече било поето от
Абдул Меджид пред собствените му граждани през февруари, когато
издал указ, наречен „Хатихумаюн“, в който принципите на декрета от
„Гюлхане“ се препотвърждавали дори в още по-голяма степен.
Подписването на Парижкия договор било отпразнувано с банкет,
даден на 13 юли 1856 г. по повод освещаването на двореца
„Долмабахче“. Оттогава „Долмабахче“ се превърнал в главната
имперска резиденция на османските султани, а старият дворец
„Топкапъ“ бил всъщност изоставен.
Кримската война и нейните последици имали дълбоко
въздействие върху Османската империя и обществото є най-общо,
особено в Истанбул. Разходите по войната, без да споменаваме
изграждането на екстравагантни дворци от Абдул Меджид, стоварили
голямо бреме върху новото Министерство на финансите, установено
от „Танзимат“. Това накарало правителството да вземе поредица заеми
от чужбина с много високи лихви, а империята скоро била натоварена
с дълг, който далеч надхвърлял възможността є да се разплаща.
Истанбул бил наводнен с бегълци от разтърсваните от войната
европейски провинции на империята и населението на града
достигнало до 430 000 жители през 1856 г. – като в това число не се
включвали чуждестранните войници и техните семейства, живеещи в
столицата. Присъствието на тези чужденци помогнало на хората от
Истанбул да се запознаят по-отблизо със западния начин на живот и
обичаи. Това помогнало и на танзиматдълар, или „хората на
Танзимата“, да провеждат реформите си, които всички се основавали
върху западни модели.
Абдул Меджид умрял от туберкулоза на 25 юни 1861 г. Той бил
наследен от своя полубрат Абдул Азиз, тогава тридесет и една
годишен, който прекарал последните двадесет и две години от живота
си като затворник в „Кафез“. В 1857 г. Абдул Азиз станал баща на
един син, наречен Юсуф Изеддин, четири години, преди да наследи
Абдул Меджид като султан – за пръв път през последните три
столетия дете на невластващ мъжки потомък на османлиите било
признато и му било разрешено да живее. Раждането на Юсуф не било
обявено, докато баща му не станал султан, майка му Дюрюнев – първа
кадън, а Пертевниал – валиде султан. Отначало Абдул Азиз се
задоволявал да има само една жена – Дюрюнев, но скоро поискал още
шест допълнително, от които му се родили дванадесет деца – пет сина
и седем дъщери. Първородният му син Юсуф получил титлата
велиахт, или престолонаследник, но се самоубил на 1 февруари 1916 г.
Абдул Азиз много се различавал от своя полубрат Абдул Меджид.
Новият султан бил истинско въплъщение на мъж, тежал повече от сто
килограма и имал могъщо телосложение – физика, която добре му
служила при любимото му занимание, борбата, и му спечелила
прозвището Гюресчи, или Бореца. Той малко се интересувал от
културните дейности, покровителствани от Абдул Меджид, и
предпочитал да прекарва времето си, като се борел със своите
любимци и гледал борби на петли. Не изпитвал особена привързаност
към програмата на „Танзимата“ на своя покоен брат и единственото
общо между двамата качество била тяхната екстравагантност.
Най-голямата екстравагантност на Абдул Меджид била поръчката
да се построи „Бейлербей сарайъ“6, нов султански дворец на
Ортакьой срещу Босфора, изграден в 1861–1865 г. В 1871 г. султанът
построил за майка си Пертевниал джамия в Аксарай, една постройка в
стил рококо, наречена джамията „Пертевниал валиде“7.
Абдул Азиз бил първият османски султан, който предприел
пътувания зад граница за собствено удоволствие – през 1867 г. той
посетил Париж по покана на император Наполеон III, за да разгледа
Голямото световно изложение. Бил приет в Уиндзор от кралица
Виктория, от крал Леополд в Брюксел, от кайзер Вилхелм I в Кобленц
и от император Франц Йосиф във Виена. След като се завърнал в
Истанбул, султанът приел поредица царствени гости, първата от които
била френската императрица Евгения, която през 1868 г. отседнала в
двореца „Бейлербей“ на път за откриването на Суецкия канал на
следващата година. Абдул Азиз бил извънредно очарован от Евгения и
я представил на майка си, валиде султан Пертевниал, която била
вбесена от присъствието на чужденка в харема си, поздравила
императрицата със силна плесница през лицето и едва не
предизвикала международен скандал.
Новите контакти със Западна Европа подтикнали възникването на
едно движение, наречено „Йени Османлълар Джемиети“,
„Обществото на младите османлии“, основано в Истанбул през 1865 г.
Интелектуалците от „Младите османлии“, между които особено
изпъквали Ибрахим Шинаси и Намък Кемал, били продукт на
движението на „Танзимата“, но били нетърпеливи поради забавения
ход на реформите. Те чувствали, че западните нововъведения
подкопават традиционното турско общество, без на негово място да
създават ценностни заместители, и в писанията си се опитвали да
повлияят на общественото мнение, като го запознавали с идеите на
представителната демокрация, национализма и патриотизма в
империята.
Екстравагантностите на Абдул Меджид, както и огромните
увеличаващи се разходи по модернизирането на въоръжените сили и
другите институции накарали правителството да потърси още по-
огромни заеми от чужбина, докато накрая империята била доведена
до банкрут. В правителството нямало почти никаква приемственост
при справянето с подобни кризи, тъй като Абдул Азиз сменял
приблизително по един велик везир годишно, а най-изявени между
тези преходни министри били Мидхад паша, Хюсеин Авни паша и
Махмуд Неджим паша. Тази политическа нестабилност наред с все
по-задълбочаващата се финансова криза позволили на
консервативните елементи в Турция и особено на Улема да започнат
да подкопават програмата на „Танзимата“ и да твърдят, че реформите
са виновни за днешните проблеми на империята. Кризата включвала
също така и въстания и бунтове в Ливан, Крит, Босна, Херцеговина,
Черна гора, Молдова, Влахия и България. Въстанието на българските
националисти било потушено от османците с голяма жестокост.
Последното накарало бившия британски министър-председател
Уилям Гладстон да порицае османското правителство и да поиска
турците да се оттеглят от своите провинции в Европа. Въпреки че
въстанията в Босна и Херцеговина довели до големи жертви както
сред мюсюлманите, така и сред християните, те не били забелязани от
Европа. Убийствата на турци в европейските провинции довело да
нарастването на гнева на мюсюлманите в Османската империя и на 8
май 1876 г. студентите от медресетата в Истанбул провели масов
митинг, за да изобличат правителството, че не предприема никакви
мерки.
Абдул Азиз се опитал да умири демонстрантите, като сменил
кабинета си. Обаче новият министър на войната Хюсеин Авни скоро
влязъл в конфликт със султана, който проявявал признаци на голяма
емоционална нестабилност. Това накарало Хюсеин да се срещне със
Сюлейман паша, началник на Военната академия, и двамата решили
да детронират Абдул Азиз в полза на племенника му Мурад – заговор,
който успешно осъществили на 30 май 1876 г.
Отначало Абдул Азиз бил затворен в двореца „Топкапъ“, но на
другия ден му били отделени по-просторни помещения в двореца
„Чъраан“. В неделята на 4 юни той бил намерен мъртъв, очевидно
самоубил се, защото вените на китките на ръцете му били прерязани с
нож. Един консилиум от четиринадесет лекари, между които имало
както чужденци, така и турци, прегледал тялото и постановил, че
става въпрос за самоубийство, въпреки че лекарят на английското
посолство не бил съгласен и твърдял, че разрезите не могат да бъдат
направени от мъртвия.
Мурад V бил тридесет и пет годишен, когато станал султан.
Последните петнадесет години от живота си той прекарал формално
затворен в „Кафез“, обаче в действителност разполагал с определена
свобода, като той и брат му Абдул Хамид съпровождали Абдул Азиз
по време на голямата му обиколка в 1867 г. Изглежда, че Мурад бил
привързан към шампанското и коняка, защото по времето, когато
станал султан, бил вече безнадежден алкохолик, като по този начин
неговата вродена и сериозна психическа нестабилност още повече се
утежнявала. Състоянието му било такова, че не бил в състояние да се
справи с традиционната церемония по препасването с ятагана на
Осман в „Еюб“, която безкрайно отлагали, докато накрая въобще се
отказали от нея, което пък объркало населението.
През първите три месеца от своето управление психическото
състояние на Мурад видимо се влошило до такава степен, че
кабинетът решил, че трябва да бъде детрониран. Шейх-юл-ислямът
издал фетва и на 31 август 1876 г. Мурад бил отстранен от престола
въз основа на факта, че е луд. В същия ден бил наследен от брат си
Абдул Хамид, когото настанили в султанските апартаменти в двореца
„Долмабахче“. След това Мурад бил пратен в двореца „Чъраан“ заедно
със своите наложници и децата си, като така започнало едно
затворничество, което завършило едва когато той умрял от диабет на
24 август 1904 г.
В деня, в който Мурад започнал своя дълъг затворнически живот,
поданиците на Абдул Хамид II положили клетва за вярност в двореца
„Долмабахче“. Той бил третият султан, който в продължение на три
месеца се възкачвал императорския престол. Заради това дълго време
жителите на Истанбул споменавали 1876 г. като „годината на тримата
султани“. Въпреки че тогава още никой не го знаел, епохата на
реформите вървяла към своя край заедно с Османската империя.

ГЛАВА 23
Падането на Османската империя
1876–1923
Абдул Хамид II бил препасан в „Еюб“ с ятагана на Осман малко
преди вечерната молитва в петък, 7 септември 1876 г. След това
новият султан се качил на бял кавалерийски кон и се отправил
обратно начело на шествие към стария град Истанбул, където се
поклонил в тюрбето на Махмуд II, преди да се завърне в двореца
„Долмабахче“.
Когато станал султан, Абдул Хамид наближавал тридесет и
четири години и формално бил затворен в „Кафез“ през последните
петнадесет години. Султанът установил резиденцията си в „Йълдъз
сарайъ“ („Звездния дворец“), който представлявал по-скоро поредица
самостоятелни дървени павилиони, а не официална дворцова
резиденция като „Долмабахче“, която Абдул Хамид изоставил.
Известни са имената на дванадесет негови наложници – на онези,
които му родили осемнадесетте му деца, от които до зряла възраст
доживели всички с изключение на три. По-младите братя на Абдул
Хамид, бъдещите султани Мехмед V Решад и Мехмед VI Вахидеддин,
били затворени в луксозните си апартаменти в двореца „Долмабахче“,
докато по-възрастният му брат, бившият султан Мурат V, живеел в
примитивни условия в двореца „Чъраан“.
През последните години от владичеството на Абдул Азиз на
всички равнища в обществото в Истанбул се разгоряла широка
дискусия относно създаването на нова конституция на империята.
Английският посланик при Високата порта, сър Хенри Елиът,
отбелязва през пролетта на 1876 г.: „От пашите та до носачите по
улиците и лодкарите по Босфора никой вече не мисли да скрие
мнението си. Думата „конституция“ е в устата на всички и ако
султанът откаже да даде такава, изглежда напълно вероятно да се
опитат да го свалят.“
 Скоро след като Абдул Хамид се възкачил на трона, Мидхад паша
го убедил да създаде една конституционна комисия. Възглавяваната от
Мидхад комисия бързо завършила работата си и новата конституция
била одобрена от кабинета на 6 декември 1876 г. и провъзгласена на 19
декември. Султанът си запазвал правото да изпраща в изгнание всеки,
когото смятал за заплаха за държавата. Абдул Хамид назначил Мидхад
за велик везир. Конституцията предвиждала двукамарно
законодателно тяло, като Камарата на депутатите се избирала с общо
гласуване, а султанът назначавал Камарата на нотабилите.
Междувременно на 4 ноември 1876 г. великите сили свикали в
Истанбул конференция. Тяхната цел била да защитят териториалната
цялост на Османската империя. Те призовали султана да обмисли
някои реформи при управлението на българските провинции.
Конференцията претърпяла пълен провал и на 20 януари 1877 г.
делегатите се разотишли. Отпътуването на чуждестранните делегати
дало на Абдул Хамид свободата да се отърве от Мидхад паша, когото
изпратил в изгнание на 5 февруари 1877 г.
На 19 март 1877 г. Абдул Хамид официално открил първия
парламент на Османската империя на церемония в двореца
„Долмабахче“, след което Камарата на депутатите се събрала в
Министерството на правосъдието на площада „Айа София“.
Депутатите наброявали 71 мюсюлмани, 44 християни и 4 евреи,
докато Камарата на нотабилите се състояла от 21 мюсюлмани и 5
християни. Парламентът разполагал с незначителна самостоятелност,
защото Абдул Хамид направил така, че цялата реална власт да остане
в ръцете му.
На 16 април 1877 г. Русия обявила война на Османската империя
и нахлула на Балканите и в Източен Анадол. На 9 януари 1878 г.
руснаците преминали през Шипченския проход и след единадесет
дена превзели Одрин. Те напреднали до Истанбул и принудили
Портата да моли за примирие, което било сключено на 31 януари в
Одрин.
Първата сесия на парламента завършила на 19 юни 1877 г. и след
новите избори на 14 декември същата година неговата втора сесия
била открита с тронно слово на Абдул Хамид. Депутатите отговорили
на речта му, като изразили недоволството си от ръководството на
Руско-Турската война и призовали Мидхад паша да се върне обратно.
На 13 февруари 1878 г. султанът свикал общо заседание на двете
камари, за да го посъветват дали да покани Великобритания да
изпрати флота, която да защити Истанбул от евентуалното напредване
на руснаците. След като повечето парламентаристи изразили
одобрението си, един хлебопекар на име Наджъ Ахмед разкритикувал
султана, че толкова е закъснял с консултациите си с парламента. Това
била последната капка в търпението на султана и на другия ден Абдул
Хамид разпуснал парламента.
Великите сили свикали мирна конференция в Сан Стефано,
където днес се намира летището на Истанбул, и на 3 март 1878 г. тя
потвърдила договореното в Одрин примирие. Предаването на
османските територии предизвикало огромен поток от бежанци в
Истанбул, чието население в края на 1878 г. нараснало до 547 527
души.
За да се защити Османската империя, Великобритания настояла
за ревизия на Санстефанския договор и великите сили се съгласили да
се съберат в Берлин и да дискутират въпроса. Според условията на
Берлинския договор, подписан на 13 юли 1878 г., част от България
ставала независима наред с цялата Черна гора, Сърбия и Румъния,
докато голяма област в Североизточен Анадол била предадена на
Русия, на която Портата се съгласила да изплати огромни
контрибуции. Освен финансовите загуби Берлинският договор струвал
на Османската империя и загубата на 40% от нейната територия и
20% от населението є, от които почти половината били мюсюлмани.
От този момент нататък Абдул Хамид поел пълния контрол върху
управлението, като назначил поредица велики везири, които оставали
подчинени на волята му. Султанът управлявал посредством една
модерна бюрокрация, съставена от цивилни и военни възпитаници на
училищата, които той бил установил и подобрявал. Той разширил
двете основни училища, основани от движението на „Тазимата“ –
„Мюлкие“, или център за обучение на цивилни чиновници, и
„Харбие“, или военния колеж в Пангалтъ.
Също така Абдул Хамид провел важни правосъдни и финансови
реформи, като реорганизирал министерствата на правосъдието и
финансите. Изправен пред банкрут поради огромните суми, които
дължал на чуждестранните банки и на Русия, в 1881 г. той разсрочил
османския дълг. Независимо от Министерството на финансите била
създадена Обществена комисия по дълга с представители на
европейските страни, които били отпуснали заеми.
Освен това султанът заповядал да се изградят павирани шосета и
железопътни линии през цялата империя. Тази програма създала
пряка връзка от Западна Европа до Истанбул чрез „Ориент експрес“,
чийто първи влак пристигнал в града на 12 август 1888 г. Скоро след
това на брега на Златния рог била построена новата гара „Сиркеджи“,
а компанията „Вагон-Ли“ открила луксозния хотел „Пера Палас“ на
височините над Галата. Последната отсечка от железопътната линия
била прокарана по брега на Бяло море в стария град, като за тази цел
била разрушена голяма част от крайморските византийски стени,
както и османските кьошкове под двореца „Топкапъ“. В долните
градини на двореца била изкоренена многогодишна гора от
чемширови дървета, което накарало един стар служител на име
Мемиш ефенди да се оплаче: „Уви, в тази чемширова гора всяка сряда
вечер царят на джиновете имаше съвет. Къде ще иде сега?“
Преброяването от 1886 г. отчита населението на Истанбул на 851
494 души, което означава нарастване от 110% за четиридесет години.
Тук били включени 129 243 чужденци, между които европейските
жители в града, както и бегълците от загубените територии на
империята. Между постоянните обитатели на града, посочени в
преброяването, имало 53% мюсюлмани, 21% гърци, 21% арменци и
3% евреи.
Увеличаването на населението било съпроводено с една програма
за подобряване на градската среда в Истанбул. В нея се включвали
разширяването и павирането на улиците и изграждането на тротоари,
както и прокарването на канализация за водоснабдяване, за отпадни
води и за газифициране – като газопроводите захранвали уличното
осветление на града. Първият мост през Златния рог бил изграден в
1836 г. между „Азапкапъ“ и „Ункапанъ“, на мястото на днешния мост
„Ататюрк“. Сега съществуващият мост „Галата“ между Еминьоню и
Каракьой в Галата е петото съоръжение, построено между тези точки,
като първото, един дървен мост, било изградено в 1845 г., а първият
метален мост бил построен в 1878 г. Оттогава нататък мостът
„Галата“ станал главната артерия на всекидневния пулсиращ живот на
Истанбул и човек отникъде другаде не можел по-добре да наблюдава
минаващото градско движение. В книгата си „Константинопол“ (1896
г.) Едмондо де Амичис пише за него:

„Застанали на това място, вие можете да видите как целият

Константинопол минава оттам… докато се движите между смесената
тълпа от гърци, турци и арменци, ще съзрете огромен евнух,
възседнал кон, който крещи „Варда!“ („Сторете път!“), а съвсем близо
зад него турски екипаж, украсен с цветя и птици и пълен с госпожи от
харем… Някоя тръгнала пеш мюсюлманка, тази забулена робиня,
гъркиня с дългата є развяваща се коса, върху която е сложила малка
червена шапчица, някоя малтийка, скрита в черната си фалета, някоя
еврейка в древния костюм на своя народ, негърка, увита в
многоцветен шал, арменка от Трапезунд, цялата забулена в черно като
погребално видение; такива и много още вървят една след друга сякаш
в процесия, предназначена да покаже носиите на различните народи
от целия свят… Ето я и сирийката, облечена в дълъг византийски
долман с кърпа на златни ивици около главата си; българката в
мрачноцветна роба и обточена с кожи шапка; грузинката с нейния
шлем от подплатена кожа и блуза, стегната с метален колан;
гъркинята от архипелага, покрита с дантели, сребърни ресни и
блестящи копчета. От време на време на човек му се струва, че
тълпата започва да се оттегля, но това е само за да се втурне още
веднъж напред на големи, всепоглъщащи вълни от цветни одеяния,
увенчани като от пяна с бели чалми, в чиято среда понякога може да
се види по някой цилиндър или омбрелата на някоя европейска дама,
притискана от всички страни от водовъртежа от мюсюлмани… Човек
може да открие всички оттенъци на човешката кожа – от
млечнобелите албанци до тъмночерните роби от Централна Африка
или синьо-черните деца на Дарфур… кафеникави ръце, татуирани с
очертанията на листа и цветя или груби изображения на кораби,
плуващи с надути платна, или сърца, пронизани със стрела… Докато
се опитвате да разберете какво представлява татуировката върху
нечие рамо, вашият гид привлича вниманието ви към някой сърбин,
черногорец, влах, украински казак от Дон, египтянин, тунизиец,
принц от Имерзи… В този човешки водовъртеж опитното око може да
различи характерните черти и костюми на Карамания и Анадола, на
Кипър и Кандия [Крит], на Дамаск и Йерусалим – друзи, кюрди,
маронити, телемани, помаци и хървати… Няма двама души, облечени
еднакво. Някои глави са завити с шалове, други са короновани с
парцали, трети покрити като на диваци – с ризи и долни дрехи на
ивици или многоцветни като дрехата на палячо; колани с щръкнали от
тях оръжия, някои от които стигат от талията до подмишницата;
мамелюкски панталони, бричове, роби, тоги, дълги палта, които метат
земята, шапки, обточени с хермелин, жилетки, инкрустирани със
злато, къси ръкави и ръкави, издути като балон, монашески раса и
театрални костюми; мъже, облечени като жени, жени, които
изглеждат като мъже, и селяни с достойнството на принцове.“

Трамваите били въведени в 1869 г., а в 1876 г. била построена

подземна въжена железница, наречена „Тюнел“, която била
предназначена да поеме пътниците от Галата до височините на Пера.
Отначало въжената железница срещнала съпротива и нейните
критици презрително я наричали „мишата дупка“. Тунелът обаче
скоро станал много популярен, защото спестявал на жителите на Пера
дългото изкачване по улицата на стъпала, наречена „Юксек
Калдъръм“, въпреки че някои консервативни обитатели продължавали
да се изкачват пеш, като един старец, който казал: „Защо човек трябва
да отива под земята, преди да е умрял?“
Първият публичен парк в Истанбул бил създаден край площада
„Таксим“, където ориентираните към Запада хора от Пера се
забавлявали през неделните следобеди – сцена, описана така от
Едмондо де Амичис:

„… в неделните следобеди той се пълни с хора и екипажи, целият

пъстър свят на Пера се изсипва тук, за да се разхожда между
бирариите, кафенетата и местата за забавления… Ние спряхме да
закусим набързо в едно от тези кафенета – в кафене „Белвю“*, място,
където се събира цветът на обществото на Пера. То напълно заслужава
името си, тъй като от неговите просторни, разположени като тераса
на върха на хълма градини човек може види, прострени пред него,
обширното мюсюлманско село Фундакли, покрития с кораби Босфор,
бреговете на Азия, с техните градини и села, Скутари с неговите
блестящи бели джамии – богатство от цветове, зелен листак, синьо
море и небе, окъпани в светлина, образуващи сцена със завладяваща
красота.“
В сряда на 26 август 1896 г. арменски терористи, наричани
дашнаки, завзели „Отоманската банка“ в Галата, докато една друга
група със сила нахлула във Високата порта и ранила няколко
чиновници. В петък била хвърлена бомба по Абдул Хамид, когато той
се отправял да присъства на вечерната молитва в „Айа София“, и
убила неколцина от неговите охранители. Това довело до репресии,
при които в Истанбул били убити приблизително 6000 арменци.
Оцелелите терористи дашнаки в „Отоманската банка“ успели да се
договорят необезпокоявани да напуснат града и вдигнали на крак
световното обществено мнение за каузата на арменската
независимост.
Създадените от Абдул Хамид нови училища бързо повишили
равнището на образованието в Османската империя. Това довело до
възникването на т. нар. младотурско движение, съставено от хора,
които били привлечени от либералните идеи на Западна Европа и се
опитвали да ги приложат в османската държава и общество.
Младотурците създали редица организации, между които бил и
„Комитетът за единство и прогрес“ (КЕП), който скоро придобил
известност. КЕП привлякъл много млади офицери от армията, между
които особено изпъквал Мустафа Кемал, по-късно наречен Ататюрк.
Младотурците свикали два конгреса в Париж – първия през февруари
1902 г., а втория през декември 1907 г., като неговата заключителна
декларация призовавала към свалянето на Абдул Хамид и създаването
на демократично общество, като за тази цел се допускало да се
използва и насилие, ако това било необходимо. На 23 юли 1908 г.
водачите на КЕП изпратили телеграма с ултиматум до Абдул Хамид, в
която го информирали, че ако не възвърне конституцията в срок от
двадесет и четири часа, армията в Македония ще се отправи към
Истанбул. Абдул Хамид получил посланието и на следващия ден
възстановил конституцията и декларирал, че парламентът отново ще
бъде свикан.
Съседите на Османската империя бързо се възползвали от
безпорядъка в нея. На 6 октомври 1908 г. Австрия анексирала Босна и
Херцеговина, България обявила своята независимост, а на следващия
ден Гърция провъзгласила присъединяването на Крит. Действията на
Австрия накарали султана да се оттегли от пакта с Централните сили
– Германия и нейните съюзници – и скоро да образува Тройната
антанта с Великобритания и Франция. По този начин се създали
съюзи, които щели да се изправят един срещу друг в Първата световна
война.
Изборите за нов османски парламент били проведени през есента
на 1908 г., като се гласувало за личности, които на свой ред щели да
изберат депутатите – по един на всеки 50 000 мъже в санджак или
провинция. Първичните избори се състояли в атмосфера на
обществена еуфория, особено в Истанбул, където урните за гласуване
били носени в процесия като победни трофеи. Ето как описва тази
сцена Х. Дж. Дуайт в книгата си „Константинопол, стар и нов“,
издадена през 1915 г.:

„Навярно нищо не занимаваше толкова явно общественото

мнение като първичните избори за парламент. Това събитие беше
празнувано във всеки район с подходящи церемонии. Един район в
Стамбул отнесе урните си пред Великата порта на гърба на камила.
Пет села по Босфора, които образуваха друг район, устроиха
грандиозно шествие по вода, което напомняше на някой държавен
празник във Венеция. Обаче петте големи рибарски каяци с
блестящите си, огънати навътре носове, с високите си мачти,
изпъстрени с флагове и одеяла, с техните от четиринадесет до
двадесет костюмирани гребци не подражаваха на отминалите дни,
подобно на венецианския „Бисоне“. Най-впечатляващо от всичко беше
неколкохилядното шествие, което носеше урните на Пера през града в
украсени колесници, съпроводено с музика, знамена, войници,
ученици. Две от групите бяха особено поразителни. Близо до
началото на шествието, водено от арабин на камила, яздеха хора,
които представляваха различните народи на империята, всеки в
костюма на своята „страна“. После следваше дълга поредица коли, в
които имами и арменски свещеници, имами и гръцки свещеници,
имами и католически свещеници, имами и еврейски равини пътуваха
двама по двама в одеждите на своите различни вероизповедания.“

КЕП спечелил всички места в 288-местната Камара на депутатите

с изключение на едно. Мюсюлманите турци имали мнозинство със
147 места, докато арабите спечелили 60, албанците 27, гърците 26,
арменците 14, славяните 10, а евреите 4 места. Камарата на
нотабилите скоро била назначена от Министерския съвет. Новият
парламент щял да се помещава на мястото на старото Министерство
на правосъдието на площад „Айа София“. Вторият турски парламент
бил открит на 17 декември 1908 г. и Абдул Хамид отбелязал събитието
с тронно слово.
Мюсюлманските фундаменталисти демонстрирали против
новата конституция, обявили, че упадъкът на империята се дължи на
отхвърлянето на ислямските ценности, и поискали връщането към
шериата, или свещения закон. Водени от Хафъз Дервиш Вахдети,
фундаменталистите създали Обществото на ислямското единство
(ОИЕ), към което скоро се присъединили многобройни поддръжници
от Първи армейски корпус. През нощта на 12 срещу 13 април 1909 г.
войниците от Първа армия заедно с учениците от медресетата се
отправили към сградата на парламента – там убили двама депутати, а
останалите ужасени се разбягали. Министърът на войната отказал да
предприеме действия срещу бунтовниците и принудил великия везир
да подаде оставка. Тогава Абдул Хамид назначил Ахмед Тевфик за
велик везир и подбрал свои хора за всички постове в кабинета и за
министри. Членовете на КЕП в Истанбул избягали и оставили Абдул
Хамид още веднъж да придобие пълен контрол над правителството.
Центърът на опозицията срещу новия режим бил щабът на Трета
армия в Солун, командвана от Махмуд Шевкет паша, а Мустафа
Кемал служел като негов началник щаб. Махмуд Шевкет знаел, че
КЕП вече не е ефективен и че единственият път е пряка военна
интервенция. Той бил подкрепен от Мустафа Кемал, който свикал
военните сили и ги натоварил на един влак, който потеглил за
Истанбул. Влакът пристигнал на гара „Сиркеджи“ на 24 април и
преди денят да свърши, Трета армия вече контролирала Истанбул.
Махмуд Шевкет обявил военно положение и създал военни съдилища,
за да съдят всички, отговорни за контрареволюцията. Три дена по-
късно парламентът се събрал в „Айя София“ като Национално
обществено събрание под председателството на Мехмед Саид паша.
Събранието гласувало свалянето на Абдул Хамид в полза на брат му
Мехмед Решад, като за тази цел получило фетва от шейх-юл-исляма.
 В същата вечер Абдул Хамид бил изпратен с влак в Солун заедно
с двама от синовете си, две дъщери, три кадъни, четирима евнуси и
четиринадесет прислужници, както и с ангорските си котки и
гигантския си сенбернар. Той останал в Солун, където бил затворен в
двореца „Бейлербей“ до 1912 г. Там и умрял на 2 юли 1918 г., след
което бил погребан в тюрбето1 на дядо си Махмуд II.
Мехмед Решад V бил шестдесет и четири годишен, когато се
възкачил на престола, и прекарал последните четиридесет и осем
години от живота си затворен в своя луксозен апартамент в двореца
„Долмабахче“. Заради бездейния си живот в „Кафез“ Мехмед бил
извънредно пълен човек, което може да се види от размера на
униформата му, изложена сега в двореца „Топкапъ“. В деня, в който
станал султан, шейх-юл-ислямът не успял да обгърне с ръце талията
му, за да го препаше, и ятаганът на Осман едва не паднал на земята; за
щастие Шериф Али Хайдар успял навреме да го улови и така да
предотврати инцидента.
Новото управление силно орязало пълномощията на султана и
Мехмед V представлявал преди всичко церемониална фигура. Двата
властови центъра на новото управление били КЕП, който контролирал
парламента, и военните, доминирани от Махмуд Шевкет паша.
Султанът имал властта да назначава единствено шейх-юл-исляма и
великия везир, който на свой ред избирал членовете на кабинета.
Намеренията на Италия относно Северна Африка я подтикнали
да обяви война на Османската империя на 29 септември 1911 г., а на
следващия ден Триполи бил блокиран. Италианците открили втори
фронт, като окупирали Родос и бомбардирали укрепленията във входа
към Дарданелите.
Сега балканските държави се опитали да се възползват от
Триполитанската война и през лятото и началото на есента сключили
съюзи срещу османците, а в коалицията се включвали Гърция,
България, Сърбия и Черна гора. Междувременно великият везир
Ахмед Мухтар паша образувал нов кабинет, който на 15 октомври
1912 г. завършил Триполитанската война, като подписал мирен
договор с Италия.
Първата балканска война започнала, когато Черна гора нахлула в
Северна Албания на 8 октомври 1912 г., а малко след това и другите
съюзници започнали офанзиви срещу османците. Войната
продължила до подписването на примирие на 30 май 1913 г., когато
българите вече били в Чаталджа, на по-малко от четиридесет
километра от Истанбул, а останалата част от владенията на османците
била окупирана от другите съюзници. След десет дена в Лондон бил
сключен мирен договор, който установявал границите на Османската
империя в Европа на сто километра от Истанбул.
Един ден след подписването на Лондонския договор Махмуд
Шевкет паша бил убит на площад „Баязид“. Тогава КЕП поел контрола
в ръцете си и принудил султана да назначи за велик везир един от
своите лидери, Саид Халми паша, а четирима други членове на
комитета, между които Енвер и Талат – на ключови позиции в
кабинета.
Втората балканска война започнала на 29 юни 1913 г., когато
българите предприели изненадващо нападение срещу гърците и
сърбите, към които скоро се присъединили Румъния и Черна гора.
Четирима съюзници се оказали твърде много за България и нейните
войски скоро капитулирали. Енвер се възползвал от възможността и
на 21 юли повел армията си да завземе наново Одрин. Войната
официално завършила със сключването на Букурещкия мирен
договор, подписан на 10 август 1913 г., като гърците завзели по-
голямата част от Тракия и Епир.
Възвръщането на Одрин извънредно много увеличило
популярността на КЕП и особено на Талат, Джемал и Енвер, които в
действителност контролирали правителството. Енвер паша уредил
посещението на германска военна мисия с генерал Лиман фон
Зандерс начело, който през ноември 1913 г. бил назначен за главен
инспектор на Първа армия в Истанбул. С помощта на Германия
османската армия бързо се модернизирала и реорганизирала, а
годишният є бюджет бил удвоен с цел да се достави всичко
необходимо за въоръжаването є.
През това време Енвер паша тайно подготвял пътя за
сключването на договор с Германия, защото знаел, че след като Русия
се е включила в съюза, наречен Антанта, османците няма да могат да
очакват помощ от Великобритания или Франция. Договорът за съюз
между Османската империя и Германия бил тайно подписан на 2
август 1914 г., точно когато Антантата и Централните сили си обявили
война един на друг. Три месеца по-късно Османската империя се
включила като съюзник на Германия в Първата световна война.
През Първата световна война османските въоръжени сили били
ангажирани на няколко фронта: в Кавказ, Източен Анадол,
Персийския залив, Сирия, Палестина, в Тракия и в Дарданелите,
където турците отблъснали съюзниците след осеммесечната битка на
Галиполския полуостров, в която изгубили живота си повече от 100
000 души и от двете страни. КЕП напълно контролирал
правителството през по-голямата част от войната, защото на 3
февруари Талат паша бил назначен за велик везир и образувал
триумвират с Джемал и Енвер.

Мехмед V Решад починал от сърдечен удар на 2 юли 1918 г. На

следващия ден той бил наследен от брат си Мехмед VI Вахидеддин,
по онова време петдесетгодишен, затворен още от детството си в
„Кафез“.
Междувременно османските сили понесли редица поражения
както в Ирак, така и в Сирия, където Мустафа Кемал паша командвал
Седма армия. Великобритания превзела Дамаск на 1 октомври 1918 г.,
а французите – Бейрут на следващия ден, докато османската армия се
оттеглила, за да се установи в Анадола. Веднага след това Кемал
изпратил телеграма до султана, в която настоявал спешно да състави
ново правителство и да моли за мир.
На 8 октомври Талат паша подал оставка като велик везир и скоро
след това Енвер и Джемал избягали от Турция в Германия на военен
кораб, за да не се завърнат никога вече. На 14 октомври султанът
назначил за велик везир Ахмед Изет паша и той незабавно започнал
да преговаря с англичаните за мир. На 31 октомври в Мудрос било
подписано примирие, което трябвало да влезе в сила от 31 октомври
1918 г., единадесет дена преди края на сраженията на западния фронт.
В примирието от Мудрос се настоявало за всеобща и безусловна
капитулация на османските сили, а всички стратегически точки в
Турция трябвало да бъдат окупирани от войските на съюзниците.
През проходите отплувала голяма съюзническа флота и достигнала
Истанбул на 13 ноември, след което войските слезли на суша и
започнали окупацията на града.
 Принцеса Мусбах, по онова време десетгодишна, си спомня тази
историческа окупация в автобиографията си „Арабеска“. Разказът е
особено покъртителен, защото тя била заедно с майка си, принцеса
Фатма – англичанка, омъжена за Али Хайдар, шерифа на Мека.
Мусбах пише за себе си в трето лице:

„Всички искаха да видят официалното навлизане на съюзниците

в Стамбул. Принцеса Фатма като англичанка естествено се радваше на
победата на своите сънародници, но какво беше положението и
бъдещето на нейния съпруг?
Тя заведе децата в Пера, за да наблюдават маршируващите
войски. Мусбах можеше да усети напрегнатото вълнение на тълпата,
наредила се по улиците. Навсякъде висяха знамена на съюзниците, от
всеки прозорец и балкон. Как бяха успели да ги намерят и откъде?
Гърците бяха изпаднали в екстаз от вълнение; винаги
непостоянни и бързо възбуждащи се, те виждаха в поражението на
турците голямо бъдеще за собствената си страна… Левантинското
население, обикновено следващо течението на всеобщите чувства,
също беше щастливо. Турците обаче гледаха слисани, те трудно
можеха да разберат, че чуждите войници сега наводняваха улиците
им; че Дарданелите са в ръцете на съюзниците; че тяхната империя е
рухнала, а провинциите є са станали независими държави.“

На мирната конференция в Париж, започнала през януари 1919 г.,

съюзниците обмисляли различни планове за разделянето на онова,
което било останало от Османската империя. Гърция, застанала на
страната на съюзниците едва към края на войната, предявила
претенции за Измир и неговия хинтерланд в Мала Азия. Гръцкият
министър-председател Елевтериос Венизелос успял да получи
подкрепата на Лойд Джордж и Клемансо за намеренията си да
изпрати експедиционен корпус в Мала Азия и на 14 май 1919 г.
съюзническа армада стоварила на сушата една гръцка дивизия в
Измир. Гръцката армия навлязла навътре и в началото на лятото
проникнала до долината Мендерес в Западен Анадол.
Османското правителство продължавало да функционира под
егидата на съюзническия висш комисариат. Междувременно в
Анадола се появило съпротивително движение под водачеството на
Мустафа Кемал паша. На 19 март 1920 г. Кемал обявил, че турската
нация учредява в Анкара свой собствен парламент, т. нар. Велико
народно събрание. Новото събрание се събрало за пръв път на 23
април 1920 г. и избрало Кемал за свой пръв президент.
Гърците подновили офанзивата си на 22 юни 1920 г. и в средата
на юли превзели Бурса. Друга гръцка армия през юли навлязла в
Източна Тракия и за една седмица се намерила на стряскащо
разстояние от Истанбул, откъдето се оттеглила само под натиска на
съюзниците.
Съюзниците постигнали съгласие относно следвоенните граници
на Османската империя в договора от Севр, подписан на 10 август
1920 г. Договорът много намалил размерите на империята, поставил
пролива под международен контрол, а Истанбул официално оставал
под управлението на султана.
Заключителната фаза на войната започнала на 26 август 1922 г.,
когато Кемал повел националистическите войски в контраофанзива и
те напълно разбили гърците, които в безпорядък побягнали към
Измир. Турската кавалерия влязла в Измир на 9 септември, а гръцката
армия вече се била изтеглила от Мала Азия. На 13 септември в Измир
избухнал пожар, който унищожил половината от града и причинил
големи човешки жертви, точно когато войната била свършила.
На 11 октомври в Муданя било подписано примирие, в което
противниците постигнали съгласие националистите да окупират цяла
Тракия източно от Марица с изключение на Истанбул и една зона по
протежение на пролива, който щял да бъде под контрола на
Великобритания до подписването на окончателен мирен договор.
На 1 ноември 1922 г. Великото народно събрание в Анкара приело
закон, според който халифатът и султанатът се отделяли, като
султанатът се премахвал, а на халифата се давала чисто религиозна
роля и той се подчинявал на държавата. Висшият комисариат на
съюзниците бил информиран, че отсега нататък Истанбул ще се
намира под администрацията на събранието и че Вахидеддин не е
повече султан, въпреки че му се запазва титлата халиф. На 4 ноември
великият везир Тефик паша подал оставка заедно с целия си кабинет и
предал служебните печати на султана в двореца „Йълдъз“. Самотен и
напълно изоставен, сега Вахидеддин почувствал, че за живота му има
непосредствена заплаха; той поверил страховете си на висшия
комисар на Великобритания генерал Харингтън и поискал от него
гаранции да напусне Истанбул в безопасност. Харингтън предприел
необходимото и на 17 ноември 1922 г. Вахидеддин напуснал Истанбул
на борда на английския военен кораб „Малая“, като се отправил към
Малта. После той заминал за Италия и се установил в Сан Ремо,
където починал на 15 май 1926 г., след което бил погребан в Дамаск.
Вахидеддин бил последният султан от османската династия –
тридесет и шестият от този род, който управлявал Османската
империя.
Положението на халиф било колебливо предложено на
престолонаследника Абдул Меджид ефенди, най-възрастния син на
Абдул Азиз. Абдул Меджид намекнал, че би приел титлата, ако тя му
бъде официално предложена, и на 19 ноември 1922 г. получил
телеграма от Кемал, който го информирал, че е избран за халиф.
Въвеждането му на този пост се състояло следващия петък, 24
ноември 1922 г. на церемония, която се провела в двореца „Топкапъ“, в
действителност изоставен през последните седемдесет и пет години.
Новият халиф присъствал на петъчната вечерна молитва в джамията
„Фатих“, след което се поклонил в светилището в „Еюб“, а после се
върнал и се установил в двореца „Долмабахче“.
Абдул Меджид бил петдесет и четири годишен, когато станал
халиф, и през последните четиридесет и шест години от живота си
бил затворен в „Кафез“. Според всички съобщения той бил културен
господин, художник любител и до известна степен талантлив
музикант, доволен от церемониалната си роля като лидер на исляма.
Заключителните членове от Лозанския договор, подписан на 24
юли 1923 г., установили днешните граници на Република Турция с
изключение на провинция Хатай, придобита след плебисцит,
проведен през 1939 г. С отделно споразумение между Гърция и
Турция се договаряла принудителна размяна на малцинствата, поради
което 1,3 милиона гърци и около половин милион турци били
оставени без корени. Единствено изключение от тази размяна
представлявали турците от Западна Тракия и гърците от Истанбул и
островите Имброс и Тенедос.
Окупацията на Истанбул от съюзниците завършила на 2 октомври
1923 г., след като последната група британски войници отплувала от
кея на „Долмабахче“. След четири дена една дивизия от турски
националисти влязла в Истанбул. На 13 октомври Великото народно
събрание гласувало закон, който превръщал Анкара в столица на
Турция. На 29 октомври събранието приело новата конституция, която
обявявала Турция за република, и в същия ден Кемал бил избран за
неин пръв президент, след което той посочил Исмет за министър-
председател.
На 3 март 1924 г. Великото народно събрание приело закон за
отмяната на халифата, като по този начин прекъснало последната
слаба връзка, свързваща Турция с Османската империя. Същият този
закон отстранявал Абдул Меджид от поста му на халиф и на него и
всичките му потомци било забранено да живеят в границите на
Турската република.
Късно същата вечер губернаторът на Истанбул Хайдар бей
посетил двореца „Долмабахче“, за да съобщи на Абдул Меджид
решението на събранието, и му казал, че той и семейството му трябва
да напуснат страната преди зазоряване. Коли със запалени двигатели
вече очаквали султанското семейство, за да го отведе на гара
„Сиркеджи“, където за него бил приготвен специален вагон от
„Симплън експрес“. Принцеса Мусбах и двете є сестри същата вечер
пристигнали в двореца, за да се сбогуват, и придружили
императорското семейство до гарата. Мусбах описва тази сцена и
говори за себе си и за двете си сестри като за потомките на Шерифа:

„Беше много студена и дъждовна нощ. Когато стигнаха до

„Сиркеджи“, Мусбах видя, че входът на гарата се охранява от войска и
полиция. Тази мярка изглеждаше ненужна, като се има предвид
апатичното отношение на обществото към прогонването на
Османския род от Турция.
През двойния полицейски кордон те излязоха на перона, където
ги очакваше „Симплън експрес“, за да отведе императорското
семейство в изгнание. Перонът беше пълен с роднини, приятели и
членове на свитата, дошли да произнесат прощалното си „сбогом“.
Тук, на гара „Сиркеджи“, се разигра трагичната сцена, която
затвори една страница от турската история.
Остро изсвирване: последни прегръдки, последни думи.
Членовете на семейството на Шерифа стояха отзад. Зад тях беше
Акил ефенди, верният камериер грък на Меджид, който горчиво
плачеше. Той беше служил на своя господар още по времето, когато
последният бе момче.
Трите сестри гледаха как влакът бавно потегли и изчезна в
тъмнината – една червена светлинка блясна за миг, после угасна.
Царствените изгнаници бяха отпътували…
Някой я докосна по рамото. Беше Акил ефенди.
– Елате, Ваше Височество! Те си отидоха… Всичко свърши.“

Те никога няма да се завърнат. Абдул Меджид ще почине в Париж

на 23 август 1944 г., след което ще го погребат в Медина. Останките
на последния османски султан и последен халиф все още почиват на
чужда земя, далеч от Истанбул, където династията на Османлиите бе
управлявала в продължение на 470 години.
ГЛАВА 24
Истанбул по времето
на Турската република
1923–1995
Решението Анкара да стане столица на Турция представлява
очевидно скъсване с миналото, защото Истанбул, старият
императорски град на Босфора, бил свързан с традициите на двете
паднали империи. Великите сили открили нови посолства в Анкара, а
техните дворцови резиденции на „Гранд рю дьо Пера“ – сега
преименувана на „Истиклял Кадеси“, „Авеню на независимостта“ –
били сведени до ранга на консулства. Когато италианският посланик
напуснал Истанбул, той с тъга изпратил гондолата си обратно във
Венеция, където днес е изложена в Музея на флотата.
Отменянето на халифата било част от общата секуларизация на
новата турска държава. Това включвало също така и премахването на
древния статут на шейх-юл-исляма и на Министерството на шериата,
както и затварянето на религиозните училища, мектепите и
медресетата, а цялата част от антитеократичното законодателство
била приета от Великото народно събрание на 20 април 1924 г. Със
закон било преустановено съществуването на всички дервишки
ордени в Турция, текетата им били затворени, а на дервишите било
забранено да изпълняват мистичните си ритуали, което мнозина от
тях продължавали да правят тайно. След това Кемал започнал
провеждането на широки реформи, предназначени да отклонят
Турция от мюсюлманския начин на живот и да я насочат към Запада.
Той забранил носенето на фесове като символ на мюсюлманската
назадничавост, както заявил в речта си от октомври 1927 г.:

„Господа, беше нужно да се отмени носенето на фесове,

застанали на главата на нашата нация като символ на невежеството,
отрицанието, фанатизма и омразата към прогреса и цивилизацията, и
на тяхно място да се възприеме шапката, бомбето, използвано от
целия цивилизован свят. По този начин ще покажем, че турският
народ в своето мислене, както и в други отношения, по никакъв начин
не се отличава от цивилизованите нации.“

На 25 ноември 1924 г. бил приет закон, който забранявал феса и

другото национално облекло. Месец по-късно бил гласуван законът,
отменящ мюсюлманския лунен календар и въвеждащ григорианския.
На 17 февруари 1926 г. събранието приело швейцарския граждански
кодекс на мястото на старата османска система, датираща от времето
на Сюлейман Великолепни. Отменен бил шериатът, така че
почитаните от векове мюсюлмански традиционни практики като
полигамията например сега ставали противозаконни. На 9 август 1928
г. събранието гласувало закон, който въвеждал латиницата на мястото
на арабското писмо, което турците използвали досега.
Следващата важна реформа била обявена през декември 1934 г.,
когато жените за пръв път получили право да гласуват. То било
въведено в практиката при парламентарните избори през 1935 г.,
когато седем жени били избрани в събранието. В същата година
неделният ден станал официалният ден за почивка вместо петъка, а
всички държавни учреждения били затворени от събота на обяд до
понеделник сутринта. Бил прокаран и закон, който изисквал турците
да приемат и второ име, а самият Кемал взел името Ататюрк, „Баща
на турците“. Новият закон имал неочаквано комични последствия,
особено когато неграмотните селяни били принудени да регистрират
вторите си имена в местните жандармерийски участъци. Тъй че,
когато един възрастен мъж влязъл и казал „Гюнайдън!“ („Добър
ден!“), поздравът станал негово фамилно име.
Ататюрк продължил да изпълнява служебните си задължения до
своето последно заболяване през 1938 г. Той прекарал лятото на тази
година в двореца „Долмабахче“ и започнал да опознава града, от който
бил принуден да избяга преди двадесет години, преди да сложи
началото на борбата за национална независимост. Една вечер той
излязъл от двореца и взел такси по Босфора до Арнавуткьой, където
разтревожената му свита го намерила по-късно да пие и да танцува с
местни рибари в една гръцка кръчма. Това обаче бил неговият
последен набег, защото имал диагноза напредваща цироза на черния
дроб, и оттогава бил прикован към леглото. Заболяването му станало
критично през есента на 1938 г. и той починал в спалнята си в двореца
„Долмабахче“ сутринта на 10 ноември. Тялото му останало в
„Долмабахче“, докато жителите на Истанбул му отдадат последната
си почит, след което тленните останки били отнесени за погребението
в Анкара, докато целият народ оплаквал неговата кончина.
На следващия ден след смъртта на Ататюрк той бил наследен
като президент от Исмет Иньоню с единодушните гласове на
събранието. Исмет останал президент до 1950 г., когато неговото
място заел Джелал Байар с министър-председател Аднан Мендерес.
Тяхното управление, представляващо Демократическата партия,
продължило до 27 май 1960 г., когато било свалено от революция,
водена от генерал Джемал Гюрсел. Той по-късно станал президент и
управлявал с помощта на военните. Срещу членовете на предишното
правителство на Демократическата партия било повдигнато
обвинение в предателство на турската демокрация и след процес
петнадесет от обвиняемите били осъдени на смърт. Аднан Мендерес и
двама от неговите министри били обесени на 16 септември 1961 г., а
смъртните присъди на Джелал Байар и единадесет други осъдени
били заменени с доживотен затвор.
Това била първата от трите намеси на военните в управлението на
Турция през следващите две десетилетия – през 1971 г. и през 1980 г.
Третият от превратите, който направил генерал Кенан Еврен
президент, бил предшестван от яростни политически протести,
предизвикали много човешки жертви и в резултат на които в затвора
били хвърлени хиляди активисти, по-специално от средите на
студентите. Еврен останал президент до 1990 г., след което негови
приемници станали Тургут Йозал и Сюлейман Демирел. В средата на
1993 г. Тансу Чилер оглавила новото правителство и така станала
първата жена министър-председател на Турция. През последните
десетина година в Източен Анадол се разгоряла извънредно кървава
война между правителствените сили и кюрдските сепаратистки
партизани от Кюрдската работническа партия (ПКК). Започнало също
така и възраждане на ислямския фундаментализъм, представен в
политиката от партията „Рефай“ („Партия на благоденствието“), която
през юни 1996 г. образувала ново правителство, ръководено от
Неджметин Ербакан, първия министър-председател от ислямското
движение. Фундаменталисткото движение ревизирало някои от
реформите, започнати от Ататюрк, и сега много деца се записват в
религиозните училища, а редица дервишки ордени публично се
събират в старите си текета.
Първото преброяване по нареждане на републиканското
управление било извършено през юни 1924 г. и то показало, че
Истанбул има население от 1 165 886 жители – най-много в историята
на града. Действителният брой на населението бил дори по-висок,
защото преброяването не отчитало приблизително 100 000 бегълци,
дошли в Истанбул през и непосредствено след Първата световна
война, между които имало 65 000 белогвардейци, избягали от
болшевиките. В преброените не били включени и 26 000 гръцки
поданици, обитаващи Истанбул. Отчетеното от преброяването
население било съставено от 61% мюсюлмани турци, 26% гърци, 7%
арменци и 6% евреи. Общият брой на гърците в града, включително и
онези с гръцки паспорти, възлизал приблизително на 305 000 души.
Гръцкото население устойчиво намалява оттогава и сега наброява
по-малко от 3000 души, като голяма част са стари хора в приюти и
болници. Така мнозина се боят, че гръцкото присъствие в този град
върви към своя край след повече от двадесет и шест столетия. Други
обаче са настроени по-оптимистично и човек е склонен да се съгласи
с тях след една вечер, прекарана в някоя от малкото останали таверни
в града, където гърци и турци пеят, танцуват и пият заедно, както са го
правели и в миналото. По повод на такава една вечер си спомням
какво каза покойният Тодори Негропонте, последният от големите
истанбулски трубадури, след като изпя гръцка любовна песен в
присъствието на турски генерал: „Пея гръцки песни в Истанбул и
турски в Атина; аз съм герой на нашето време!“
През последното половин столетие от съществуването си
османското управление събирало антики от цялата, бързо разпадаща
се империя. Те се съхранявали в Истанбулския археологически музей,
основан от Осман Хамди бей, първия професионален турски археолог.
Турската република по настояване на Ататюрк още в самото начало
въвела политика на съхраняване на античните паметници на
държавата и окуражавала археологическите разкопки. В резултат
започнала реставрацията на византийските и османските паметници в
Истанбул, много от които отново били отворени за обществото като
музеи, като се започне с двореца „Топкапъ“ през 1927 г. и „Айа
София“ през 1934 г. Създават се и нови музеи, включително Музеят на
Древния Близък Изток1, Музеят на турското и ислямско изкуство,
Военният музей2, Музеят на флотата3 и музеят „Садберк ханъм“4.
При археологическите разкопки били разкрити части от древния град
и някои от неговите изгубени паметници – Теодосиевият форум на
площад „Баязид“, църквата „Свети Полиевкт“ в „Сарачхане“,
„Теодосиевата църква“ до „Айа София“ и някои части от „Големия
дворец“ на Византия.
При Турската република и особено през втората половина на ХХ
в. самият град толкова се е променил, че човек едва може да го познае.
През 1950 г. населението му е малко над един милион, по-малко,
отколкото е било през 1924 г., но оттогава нараства все по-бързо: 1 466
000 души през 1960 г., 2 132 000 през 1970 г. и 4 433 000 през 1980 г.,
като в последните цифри се включват и жителите на двадесет и пет
нови кметства, приобщили се към града и увеличили неговата площ
почти четири пъти. През 1990 г. жителите на Истанбул са 7 500 000
души, а днес, в 1996 г. повечето специалисти наброяват над 12 000 000
обитатели. Най-голямо е нарастването в предградията, чиито граници
се простират по двата бряга на Босфора чак до Черно море и обхващат
територии по европейския и азиатски бряг на Бяло море.
Новите обитатели са преимуществено бедни хора от
провинциите, дошли в града да търсят по-големи възможности, които
се заселват в паянтови постройки, наричани геджеконду, или къщи,
построени за една нощ. Днес те дават подслон на повече от
половината от населението на Истанбул и представляват огромен
коптор зад фасадата на византийските и османските паметници на
имперския град. Латиф Текин (1957 –) така описва тези геджеконду в
романа си „Приказки от Боклукчийския хълм“:
 „През една зимна нощ, на един хълм, където всеки ден пристигат
огромни коли за събиране на смет и стоварват градските отпадъци,
край купищата боклуци под светлината от фенери бяха издигнати
осем подслона. На сутринта падна първият сняг за тази година и най-
ранобудните боклукчии видяха тези осем колиби, сглобени от купени
на кредит материали – парчета мукава, дървения от градежите, и
направени от сгурия и цимент плочи, донесени от тухларните с
конска каруца. Без дори да спрат, за да свалят чувалите и кошниците
от гърбовете си, те се втурнаха към колибите и започнаха оживен
разговор с клечащите отпред, които ги наблюдаваха. Острият и силен
вятър отнасяше думите им и в един момент едва не събори колибите.
Боклукчиите посочиха, че паянтовите стени и временните покриви
няма да устоят на вятъра и клекналите решиха да пристегнат
покривите с въжета и да заковат подпори за стените.
Докато колите за смет идваха и си отиваха, по пътя си към
сметището продавачите на симит вече научиха, че на скатовете са
били построени осем колиби, и разпространиха вестта из съседните
складове, работилници и кафенета. Около пладне като сняг по хълма
започнаха да се стичат хора. Разсилни, амбулантни търговци,
продавачи на симит пристигаха с търнокопи, следвани отблизо от
хора, напуснали селата си, за да се преместят със семействата си в
града, и от други, които бродеха из града с надеждата да си построят
колиба. Мъже и жени, млади и стари, се разпръскваха във всички
посоки. Като коленичеха и се изправяха, те мереха с крака и протягаха
ръце. После с лопати чертаеха груби планове на земята. Привечер
Боклукчийският път се беше превърнал в път от тухли, плочки от
сгурия и мукава. На светлината на фенерите тази нощ в снега бяха
издигнати още стотина колиби.
На другата сутрин по нанадолнището от фабриките, които
произвеждаха електрически крушки и химикали, и обърнат към една
фабрика за порцелан, се издигаше цял квартал от кал и химически
отпадъци, с покриви от пластмасови легени, врати от вехти черги,
прозорци от намаслена хартия и стени от мокри плочи от сгурия и
цимент. През целия ден за обзавеждането на къщите се носеха
отломъци и различни мебели, а останалите жени и деца с чували на
гърба и бебета на ръце влизаха в къщите. На пръстения под се
разстлаха дюшеци и килимчета. По влажните стени бяха окачени
избледнели снимки, от покривите провиснаха четки с мъниста против
уроки и люлки, докато през стените на всяка колиба бяха пробити
дупки за тръбите на печките.“

През последните години са направени някои опити да се съхрани

онова, което е останало от излиняващата красота на Истанбул. Челик
Гюлерсой, ръководител на Турския туринг- и автомобилен клуб
(ТТОК), с вкус възстанови редица османски сгради и започна да ги
използва за хотели, ресторанти и кафенета, проект, който сега е
застрашен от политическото развитие, последвало общинските избори
през 1995 г. Бедретин Далан, кмет на Истанбул през 1980-те години,
начерта програма за обновлението на града, чрез която се създадоха
нови паркове покрай Босфора, Бяло море и Златния рог, тъй че
населението може да се наслаждава на бреговете на града, тази
„гирлянда от води“. Един от тези паркове се намира на нос Ашиан,
под крепостта „Румели хисар“. В неговия център се издига бронзова
статуя на турския поет Орхан Вели (1914–1950), който е изобразен
седнал да храни чайка, така, както е правел през живота си.
Паметникът кара човек да си спомни едно от стихотворенията му,
наречено „Нещо горе“:

„Така прекрасно ли е всеки ден морето?

Небето винаги ли тъй изглежда?
Нещата, тоз прозорец, да речем, винаги ли са тъй красиви?
Не, определено не,
кълна се.
Има нещо отвъд цялата тази красота.“

Отдавнашните обитатели на Истанбул се жалват от промените,

осъществени през последното поколение, но онези, които наистина
познават града, усещат, че неговият характер и дух са си останали
всъщност непроменени. Стария град, който човек е познавал и обичал
преди половин живот, все още е тук, за да бъде преоткрит, и той го
търси, бродейки по достопочтените уединени кътчета като „Улицата
на хилядата земетресения“, булеварда „Мечката от гъсталака“, алеята
на „Птичето, което не може да лети“, „Смъртта на Платон“, улица
„Златокосата Нафъ“, „Моравата на поетите“ и улицата на „Ибрахим
от черния ад“. После може да насочи стъпките си надолу по една
улица на стъпала към Златния рог и да се озове на „Фил Йокушу“,
„Пътеката на слона“, и да си спомни, че Евлия Челеби е минавал
оттук, когато се е отправял от бащиния си дом в „Ункапънъ“ към
училището на Хамид ефенди. И докато се разхожда по брега на
Златния рог от „Ункапънъ“ към „Зиндан капъ“, ще стигне до
джамията на Али Челеби, където Евлия бил пренесен в прословутия
си сън, в който Пророкът го вдъхновил да стане пътешественик и да
види „четирите части и седемте климата на земята“.
Петрус Гилиус също прекосил Златния рог с лодка от „Яъ
Искелеси“, който той отъждествил с древния Перама – носът, дал
името си на квартала „Пера“ от другата страна на Златния рог,
древната Сике. Гилиус припомня, че Перама бил отправната
транспортна точка, водеща от Константинопол към Сике и
Хризополис, „Града на златото“, както и до Халкедон, „Страната на
слепите“, където колонисти от Мегара се установили приблизително
десетина години, преди Визас да основе Бизантион. Стари лодки с
гребла, сега оборудвани с мотори, все още стоят на „Яъ Искелеси“ в
очакване да вземат пътници към Златния рог или към Босфора, поели
по онзи път, който би трябвало да бъде най-старата транспортна
отсечка в света – онази, която свързва във времето модерния Истанбул
със средновековния Константинопол и древния Бизантион.
Сега над Босфора се простират два модерни моста. Първият от
тях, „Боазъджъ Кьопрюсю“5, открит на 29 октомври 1973 г., на
петдесетата годишнина от основаването на Турската република,
минава от „Ортакьой“ на европейския бряг до „Бейлербей“ в Азия.
Вторият, мостът „Фатих султан Мехмед“6, минава между „Румели
Хисаръ“ и „Анадолу Хисаръ“, точно между замъците на Европа и
Азия. Открит е през лятото на 1988 г., точно 2500 г. след като
персийският цар Дарий построил моста си от кораби на Босфора през
същата „Теснина“.
Въпреки откриването на тези два моста местните рибари от
селата край Босфора все още превозват пътници през пролива срещу
скромно заплащане, като едно от най-популярните места за
пресичането му е от Бебек на европейския бряг до „Анадолу Хисар“.
В миналото рибарите от Бебек прекарвали времето си в едно кафене,
наречено „При Назми“, но на негово място отдавна е построена
жилищна кооперация. Сега те пият питието си в паянтова дървена
колиба, която са си построили долу на брега, където спират лодките си
и продават рибата, която са уловили. Онези от нас, които ги виждат
тук и понякога се присъединяват към тях, усещат вълнение, когато
минават край мястото, където е било кафенето на Назми, защото там
точно някога са изучавали науката на Босфора. Наш учител беше
капитан Риза, който още работи на лодката си на едно малко искеле
срещу бившето кафене на Назми. Макар и да наближава деветдесетте,
той все още се изправя на крака, за да поздрави старите си приятели,
които минават по кея.
Риза ни показваше някои стари лодки, характерни за Босфора,
линеарни потомци на съдовете, плували през пролива от времето на
Язон и аргонавтите. Най-разпространена е така, този трътлест товарен
кон на Босфора с остра арка и висока ветрилообразна опашка,
боядисана в най-ярките цветове на слънчевия спектър. Друга лодка е
мауна, едномачтов плавателен съд с триъгълно платно и ритлеста
кърма; салапурга-та напомня мауна-та, но е по-малка и с по-вирнат
нос; бомбарда-та е старомоден каик от Егейските острови, който
често може да се види натоварен с бъчви вино от беломорските
острови; мартика-та е як, каботажен черноморски кораб; каравела-та,
сега почти изчезнала, е последният оцелял образец на корабите, с
каквито плувал Колумб; гагали – друг старинен плавателен съд – от
този тип днес са останали само един или два кораба, с висока кърма и
кърмови греди, с извита навътре като клюн на папагал арка, украсена
със знака на oculus, окото против уроки, с което моряците са се
предпазвали от злите духове още от времената на древните
финикийци. Риза също така сочеше с гордост лодките, с които
повечето от рибарите по Босфора си изкарват прехраната – гребните
каици – дълги, стройни съдове с хералдични резби върху метал, които
украсяват вирнатите им нагоре носове, всеки с по дузина гребци.
Каиците са наредени в линия зад могъщите мауни, готови да се
впуснат сред водите като морски лястовици, когато някой пасаж риба
– като изображение на Христос, закрилник на моряците – бъде съзрян
от вахтата.
Когато рибата не кълвеше, ние сядахме край огъня в задната
стаичка на Назми и слушахме как Риза изброява ветровете и бурите на
Босфора сезон по сезон. Яростният вятър, който сега вие извън
кафенето на Назми, хвърля шепи сол по прозорците и фучи през
пукнатините на стените, е караел, Черният вятър, той духа от
североизток. По-късно през зимата ние усещаме свистенето на
йълдъз, Вятъра на звездите, който бие откъм север и кара рибарите с
неохота и свито сърце да влизат в морето през този ледовит сезон.
После, през януари, чувстваме яростта на Пойраз, северозападния
бурен вятър, наречен така на Борей, митичния цар на ветровете.
Пойраз вие надолу по пролива откъм студеното Черно море и
заснежава височините на хълмовете по Босфора, мята бели савани по
източените като колони кипариси, пудри оловните кубета на селските
джамии, покривите на яловете и крайбрежните дворци, назъбените
стени на замъците на Европа и Азия, багри черно-сините води на
Босфора с млечните отражения на носещите се облаци. През февруари
вятърът внезапно се премества на югоизток като кешишлеме, Вятъра
на планината Олимп, започва да носи влажен въздух и слага началото
на неприветливите зимни дъждове. В продължение на безкрайни
седмици от надвисналите сиви облаци се лее студен дъжд, просмуква
палтата ни, пълни обувките ни, капе от брадите ни, замъглява
стъклата на очилата и умовете ни, потопява града в мръсна кал и
обезцветява Босфора, като го превръща в грозни кафяви резки. Тогава
ние започваме да се кълнем, че ще отплуваме от този тъмен и
безрадостен, обвит в облаци град, никога няма да се върнем и ще
сложим край на вековното си заточение. Обаче капитан Риза,
поръчвайки още една ракия за наша сметка, ни съветва да изправим
глави и ни запознава с ветровете, които са предвестници на
приближаващата пролет и хубавото време. Най-лошото от зимата вече
е отминало, казва той, когато човек започва да усеща свежия зефир,
наречен хюзюн фъртънасъ, Приятната буря, която полъхва откъм
Мраморно море в началото на март. Този вестител скоро ще бъде
последван от друг, козкавуран фъртънасъ, Бурята на печащите се
орехови ядки, която духа през Босфора от зеленеещите се хълмове на
Анадола. Тогава бързо, един след друг ние виждаме белезите на
пролетта и усещаме сезонните буреносни ветрове, които я съпътстват.
Някои от тях са наречени на птиците, които ги донасят на крилата си:
чайлак фъртънасъ, или Бурята на канята*; каракуш фъртънасъ, или
Бурята на косовете, кърлангъч фъртънасъ, или Бурята на лястовиците;
куу фъртънасъ, или Бурята на лебедите, кукулиа фъртънасъ, или
Бурята на кукувицата. Други са наречени по свързани с цветята и
небето знаци, които бележат сезона им: чичек фъртънасъ, или Бурята
на цветята; кабак мелтеми, или Смазващият бриз, юлкер фъртънасъ,
или Бурята на Плеядите; гюндьонюмю фъртънасъ, или Бурята на
лятното слънцестоене.
После един ден ние поглеждаме през прозореца на Назми и
виждаме дълга, тържествена въздушна процесия от щъркели, които се
реят над Босфора и се завръщат към гнездата на предците си в
гробищата „Еюб“ над Златния рог. Сега Босфорът отново става
лазурносин, цъфтящите диви рошкови обагрят в пурпур хълмовете,
славеите ни правят серенади под пролетната луна, огромните платани
хвърлят шарената си сянка над двора на Назми, а разцъфналите
глицинии се надвесват над поставената с лице към морето маса,
докато рибари простират мрежите си върху камъните и един от тях
свири примитивни мелодии на груба гайда.
После капитан Риза отново сяда на мястото си и с удоволствие се
усмихва над ракията, докато ни изброява добрите ветрове, които
издуват платната на плъзгащите се по залива Бебек лодки през
късната пролет и ранното лято: чаркдьонюмю фъртънасъ, или Вятър,
който върти колелата на мелниците; ката ерик фъртънасъ и къзъл ерик
фъртънасъ, или Ветровете на сините и червени сливи; кестане харасъ
фъртънасъ, Вятър на цъфтящите кестени. Обаче има дни, когато Риза е
навъсен и неразговорлив и ние знаем, че от югозапад духа лодос,
пълни Босфора с боклук и отпадъчни води и запушва ноздрите ни с
черна слуз, обгръща града с воняща мараня и го превръща в
левантински ад, в който няма въздух, където всички се потят, изпълват
се ярост и се карат. Но няма значение, скоро откъм северозапад ще
дойде мелтеме и ще разсее всички лоши настроения и чувства.
Капитан Риза отново става предишният разговорлив и приятен
събеседник и дори може да ви плати една ракия, докато рецитира
списъка на ветровете от късното лято и ранната есен, най-славния от
всички сезони покрай Босфора: турна гечими фъртънасъ, Вятъра на
минаващите раци; Мерием Ана фъртънасъ, Вятъра на майката Мария;
баъ бозуму фъртънасъ, Вятъра на гроздобера; коч катъмъ фъртънасъ,
Вятъра на оплождащия коч. И докато те духат, платановите дървета в
двора на Назми се позлатяват, а върху асмата, която засенчва масата
ни, узрява гроздето. След това небето над азиатските хълмове отново
започва да притъмнява. Острият вятър задухва от Черно море над
пролива и кара Риза и другарите му да седнат в лодките си, защото се
появяват различни пасажи от риба, като най-прочут е паламудът,
който те ловят през нощта под светлината на мощни лампи.
Наблюдавайки от кафенето на Назим, ние можем да видим как
риболовните флотилии се носят по Босфора между невидимите
континенти като пленени съзвездия, които съперничат на звездите по
красота и блясък. Това ни напомня, че паламудът е бил един от
основните източници на доход в древния Бизантион и е изобразен
върху някои от монетите на стария град. Тогава, както и днес,
паламудът всяка година се е появявал в Босфора едва в края на
октомври след шквала, който капитан Риза нарича балък фъртънасъ,
Рибния вятър.
Така минава годината в селата край Босфора, един цикъл от
сезони и техните винаги отново появяващи се ветрове, дълбоко
закотвени в подсъзнанието на града. Тъй че онези от нас, които
живеем тук, сме се пригодили към тази последователност от тъга и
радости, както и онези, които са живели тук в миналото, подтискани
от лодос-а и радвани на свой ред от мелтеме-то.
В селцето Румели хисаръ се намира най-старото турско гробище
в Истанбул, датиращо от 1452 г., а неговите надгробни камъни се
простират от долните стени на крепостта чак до Босфора. Х. Дж.
Дуайт пише за това гробище в книгата си „Константинопол, нов и
стар“ и си спомня за живота в Румели хисаръ през отминалите
времена:

„Друг спомен от по-старите времена може да се види в

гробището, разположено южно под стените на замъка. Това навярно е
най-старото място за погребение на турци в Константинопол или
поне на европейския бряг на Босфора. И то сигурно е най-
романтичното, с неговите стърчащи скали, дрипави кипариси,
кръглата му кула и назъбените му стени, над които преобладава едно
синьо небе, фантастично насечено от азиатските хълмове. Това място
си има само свой специфичен мирис, аромат, съставен от мащерка,
смолисти дървета, морска сол и не знам какви още ухания от
древността. Обаче неговата най-ценна характерна особеност е
ценната информация, която то дава за останалите мохамедански
гробища. В него няма нищо, напомнящо обичайната жал, няма
подредени в редица гробове, нито правоъгълни пътеки, нито
спретнати декоративни насаждения. То лежи, неоградено със стени от
света, надгробните камъни са разпръснати по стъпаловидната страна
на хълма като цикламите, които цъфтят тук през февруари. Много от
тях имат същите ярки цветове. Високите тесни плочи често се
боядисват, върху тях има декоративни надписи на арабски или
някакъв причудлив растителен мотив, очертан със злато. Гробището
има и друг облик – охраняващите къщите войници, които често се
изтягат край водата, момчето, което свири на гайдата си под
кипариса, докато селските кози пасат между гробовете, забулените
жени, които развяват коприната си между скалите в летните
следобеди. Цялото място е проникнато от тази близост между живота
и смъртта, чувството, което прави азиатците толкова по-зрели от
европейците. Едните приемат живота такъв, какъвто е, докато другите
по детски удрят каменните стени с главите си; това е източникът на
силата и слабостта на двете раси.“

Описаната от Дуайт сцена наистина не се е променила в своята

същност въпреки обстоятелството, че крепостта сега е музей и че
козите стада вече не обикалят между надгробните камъни, където през
февруари още цъфтят циклами. Между погребаните там има дервиши,
живели някога в текето „Мевлеви“ под стените на крепостта, от които
най-прочут е Дурмуш Деде, един от народните светци, за които Евлия
Челеби пише в своята книга „Сеяхатнаме“. Тук все още идват
поклонници да се помолят на гроба на Дурмуш Деде и други светци,
погребани около текето. Най-забележителен между тях е шейх
Исмаил челеби, екзекутиран заедно с десет от своите ученици при
управлението на Мурад IV. Евлия разказва историята за тяхната смърт
и последвалото я погребение:

„Шейх Исмаил челеби и десет от неговите ученици бяха

екзекутирани на Хиподрума; телата им бяха хвърлени в морето край
вратата на конюшнята, откъдето те като по чудо заплуваха по Босфора
срещу течението. Султанът [Мурад IV] по онова време беше в
Кандили, където видя останките на шейха и десетината му
последователи да плуват и да танцуват по вълните. Виждайки това
чудо, свитатата на султана му каза, че те трябва да са били
несправедливо екзекутирани. Султанът започна да плаче, докато ги
гледаше как плуват срещу течението към противоположния бряг на
Румели Хисар, където бяха погребани близо до гроба на Дервиш Деде
и където в продължение на десет нощи се изливаше светлина върху
гробовете им.“

Надгробните камъни в гробището при Румели Хисаръ и други

турски гробища са увенчани с изображения на чалмите, които
покойниците са носили през живота си, а на тези на Дормуш Деде и
шейх Исмаил челеби са изобразени характерните за дервишките им
ордени тюрбани. Навсякъде и особено в гробището „Еюп“ човек
вижда от време на време огромната чалма на някой паша или тиарата
на някоя принцеса. Погребалните стели на жените са украсени с
ниски релефи с цветя, с рози, всяка от които символизира едно от
децата, родени от покойните. Надгробните камъни с чалма датират от
преди 1829 г., когато Махмуд II въвежда феса, а онези с фес датират до
1925 г., когато Ататюрк принуждава турците да носят бомбета –
шапка, каквато никога не може да се види на гробен паметник.
На по-старите надгробни камъни в „Еюб“ и Румели Хисаръ има
гравирани надписи, уникална литература, посветена на смъртта, като
следващата сбирка, преведена от Джеват Шакир Кабаааджъ, големия
турски писател, известен повече с прозвището Рибаря от Халикарнас.
Джеват ги нарича „смеещите се надгробни паметници“ поради
техните безгрижни послания, израз на веселото сбогом, което си
разменят покойниците и техните скъпи приятели.

„Жалко за добросърдечния Исмаил ефенди, чиято смърт докара

голяма скръб на приятелите му. Прихванал любовна болест на
седемдесет години, той взе юздата между зъбите си и пое в пълен
галоп към рая.“

„Като запуши с пръсти ушите си, съдията Мехмед се скри от този

прекрасен свят, оставяйки жена си да се киска, а тъща си да
бръщолеви.“
„О, проходимецо, спести ми молитвите си, но моля те, не кради
надгробния ми камък!“
 „Можех да умра както без лекар, така и без баяча, който
приятелите ми изпратиха.“
„Името ми е Сюлейман, но не Сюлейман Великолепни, а
Сюлейман Пияницата. Поздравявам те!“

На един надгробен камък с релеф на три дървета: бадем, кипарис

и праскова, като плодът на последното е турската метафора за женска
гърда:
„Посадих тези дървета, тъй че хората навярно ще разберат ориста
ми. Обичах девойка с очи като бадеми и стройна като кипарис и
казвам сбогом на този прекрасен свят, без да се насладя на нейните
праскови.“

„Много отдавна ти кръшках. Обаче в пръстта, във въздуха, в

облака, в дъжда, в растението, в цветето, пеперудата или в птицата аз
винаги съм с тебе.“

Има някои особено интересни надгробни паметници в Гръцкото

православно гробище в Балъклъ. Върху най-старите от тях, поставени
на настилката в църковния двор, са изписани епитафии на караманлъ,
което представлява турски думи, написани с гръцка азбука. Върху
паметниците на мъжете са поставени изображения, свързани с
тяхната професия: ножици за шивачите, паче перо за писарите,
отворена книга за учения или учителя, чук за зидаря, бъчва за
собственика на кръчма. Надписите върху най-последните надгробни
паметници са изцяло на гръцки, а върху камъка се виждат
многобройни цветни фотографии на починалите. Повечето сякаш са
починали в разцвета на живота си, въпреки че тук-таме могат да се
видят и снимки на дете или млада булка, загинали преждевременно
при нещастен случай или починали от някакво заболяване, а техните
портрети съхраняват вечната им младост на гробището в Балъклъ.
Турски и гръцки поклонници още идват в Балъклъ, за да пият
светена вода от аязмото, свещения извор на „Панаия Зоодохос Пеге“,
„Пресвета Богородица на живототворящия извор“, правела тук чудеса
или изцеления през късноримската епоха. Както християнски, така и
мюсюлмански поклонници също идват да пият светена вода от
свещения извор във Влахерна, защото вярват, че Богородица
Влахернска ще се застъпи пред божествения си Син да ги изцели или
да ги съедини с любимите, както в миналото е пазела византийския
Константинопол по време на обсада. Богородица Влахернска спасила
Константинопол от варварите араби в 626 г. и в спомен за това чудо
всяка година се пее цикълът химни, наречен „акатист“, като се
започне от Благовещение и да се продължи през постите. Макар че в
града са останали по-малко от 3000 гърци, някои от тях още веднъж се
събраха тук през пролетта на 1995 г., за да изпълнят обреда за
отдаване на благодарност към Богородица Влахернска. Така за хиляда
триста шестдесет и девети път акатистът беше изпят в нейното
светилище във Влахерна, откъдето тя отблъснала варварите от стените
на някога непревземаемия град.
Оттогава императорският град падал два пъти – в ръцете на
латините и в ръцете на османските турци, чиято собствена империя
днес е изчезнала, оставяйки ни паметници, издигащи се редом до тези
на Византия на полуострова на седемте хълма, където мегарецът
Визий свалил хората си на брега там, където се съединяват Златният
рог и Босфорът. Босфорът все още се устремява край брега, където
слязъл Визий, носейки вечно водите си като реката на времето в
страната на бляновете, забравила всичко, случило се в този
императорски град, който нейното съществуване е извикало за живот.
Вече в средата на пътя си към двадесет и седмото столетие от
своето бурно съществуване Градът е преживял обсади, грабежи,
завладявания, междуособици, бунтове, чуми, пожари, земетръси и
проекти за модерното му изграждане; съхранил е своята
тъждественост през следващите една след друга промени на името,
населението, езика, религията и политическия си статут; бил е
окупиран и опожаряван от гърци, македонци, римляни, византийци,
кръстоносци, отново византийци, а после от турци, последвани от
обединените народи на Европа; населяван е от големи малцинства от
латини, арменци, евреи, араби, българи, македонци, албанци, руснаци
и всякакви други етнически групи през различните епохи на своята
история; основният му характер и дух са устояли през вековете, като
че ли притежава безсмъртна душа. Както отбелязва преди повече от
четири века Петрус Гилиус, когато седнал да опише топографията на
императорския град на Босфора, „На мен ми се струва, че докато
другите градове са смъртни, този единствен ще просъществува, докато
на земята има хора.“

Речник
Прилагаме речник на някои турски думи и технически понятия из
областта на архитектурата и археологията, употребявани често в
текста. Турските думи, поставени в скоби, са формата, която приемат,
когато се променят под въздействието на едно предшестващо ги
съществително. Така YENI CAMI = Новата джамия, докато SULTAN
AHMEТ CAMII = джамията на султан Ахмед.

аntaе: издаващи се странични стени; колоните in antis са колоните

между тези стени
ayazma: свещен източник или извор, аязмо
bedesten: многокуполна постройка, обикновено в центъра на
турски пазар, където се складират и продават ценни стоки
bema: издигнатата площ, в която се намират олтарът и троновете
на духовниците
beylik: турско княжество
bulvar (bulvar?): булевард
bьyьk: голям
cadde (caddesi): авеню
camekan: приемното помещение, или гардеробната в турска баня
cami (camii): джамия
caravansaray (kervansaray): кервансарай, турска
странноприемница за пътници
зar?? (зar??s?): пазар
darьlhadis: колеж за напреднали изследвания на религиозното
право на исляма
darьlkura: училище за учене на Корана
darь??ifa: османска болница
dershane: лекционна зала в ислямско училище по богословие
dev?irme: периодично насилствено събиране на християнски
младежи, за да служат в армията и да приемат исляма
entablature: надстройка, носена от колонада, състояща се от
архитрав, фриз и корниз, наричана също и epistyle
eski: стар
 exedra (pl. exsedrae): полукръгла ниша
eyvan: сводеста ниша, или беседка, отворена от външния си край
fetva: юридическо становище в ислямското право
Gazi: войн за вярата
hamam (hamam?): турска баня
han (han?): турска търговска сграда, нещо като каравансарая
hararet: помещението за парене в турската баня
harem: женската част на турски дом или дворец
haseki: любимата жена на султана
hisar (hisar?): замък или крепост
hьcre: килия на ученик в медресе
hьnkвr kasr?: султански павилион към султанска джамия
hьnkвr mahf?li: султанска ложа в джамия
imam: свещенослужител, който ръководи публичните молитви в
джамия
imaret: обществена кухня в османски джамийски комплекс
iskelе: кей, пристан
kad?n: жена на султан
kale (kalesi): замък или крепост
kap? (kap?s?): порта или врата
kap?c?: пазач на портата, стража
kible (kyble): посоката, указваща Мека
kilise (kilisesi): църква
kцprь (kцprьsь): мост
kц?k (kц?kь): турски павилион, кьошк
kцy (kцyь): село
kьзьk: малък
kulye (kulyesi): кула
kьlliye (kьlliyesi): османски религиозен комплекс, обикновено
включващ джамия и всички, свързани с нея благочестиви и
филантропични фондации
kursu или Kur’an kursu: тронът, на който седи имамът, когато чете
Корана на молещите се
kьtьphane (kьtьphanesi): турска библиотека
liman (liman?): пристанище
mahalle (mahallesi): махала, квартал или район в турски град
medrese (medresesi): ислямско богословско училище
 mektep (mektebi) : османско първоначално училище, наричано
още sibyan mektebi
mescit (mescidi): малка джамия
meydan (meydan?): селски площад или градски център
mihrab: нишата в джамия, сочеща посоката на Мека
mimber: амвон в джамията
mьezzin: свещенослужител, който пее отговорите на молитвите
на имама в джамията и призовава вярващите на молитва от минарето
mьezzin mahfili: издигната площадка, от която мюезинът пее
отговорите си на молитвите на имама
oda (odas?): стая
?ad?rvan: чешма в джамия за ритуално измиване
saray (saray?): турски дворец
sebil: османски фонтан
selaml?k: мъжката част в османски дом или дворец
selsebil: османска каскада от фонтани
?erefe: балконът на минаре
?eriat: свещеният ислямски закон
?eyhьlislam: главата на ислямската религиозна йерархия
so?ukluk: помещението за междинна температура в турска баня
sokak (soka??): улица
tabhane: приют за странстващи дервиши
tekke: дервишки манастир
timarhane: османски приют за душевноболни
tip medrese (typ): османско медицинско училище
tьrbe (tьrbesi): османски мавзолей, гробница
Ulema: ислямската религиозна йерархия
valide sultan: майката на властващия султан
yal?: турска луксозна къща или вила на Босфора
yeni: нов
yol (yolu): път

антабламент : надстройка, носена от колонада и съставена от

архитрав, фриз и корниз; т. нар. епистил
апсида: полуцилиндрично или многостенно сводесто
пространство към някоя страна на дадено помещение; при
православните храмове източната част е с полукръгла и сводеста
получетвърт от сфера; част от олтара на храма
екзонартекс: външното преддверие на гръцка църква
екседра: полуобла ниша
епистил: вж. конха
конха: полукупол на апсида
наос (неф): продълговатата част на християнски храм, приличаща
на кораб, обикновено отделена с колони
нартекс: вътрешното преддверие на гръцка църква
нимфеум: монументален фонтан или резервоар; във
византийския Константинопол също така сграда, в която се провеждат
сватбени тържества
opus Alexandrinium: мозайка, в която се срещат геометрични
мотиви, комбинирани с големи обли плочи от цветен мрамор
opus sectile: мозайка, в която геометричните мотиви са оформени
с прави линии
пандантив: триъгълна сферична повърхност между облия корниз
на купола и четирите арки под него
параклезион: странично помещение в православния храм, често
използвано за погребална крипта
портик: обградено с колонада пространство, чийто покрив се
поддържа поне от едната страна с колони, наричано също и стоа
пропилон: монументален вход
синтронон: редици места за сядане в апсидата на църквата,
предназначени за духовенството
стоа: вж. портик
тимпан: изпълнената с арки стена
фриз: средният елемент на антабламента, често украсен с релефи
Императори и султани
ВИЗАНТИЙСКИ ИМПЕРАТОРИ
Константин Велики (324–337)
Констанций (337– 361)
Юлиан (361–363)
Йовиан (364–378)
Валенс (364–378)
Теодосий I (379–395)
Аркадий (395–408)
Теодосий II (408–450)
Марциан (450–457)
Лъв I (457–474)
Лъв II (474)
Зенон (474–491)
Анастасий I (491–518)
Юстин I (518–527)
Юстиниан I (527–565)
Юстин I (565–578)
Тиберий (578–582)
Мавриций (582–602)
Фока (602–610)
Ираклий (610–641)
Константин II (641)
Ираклон (641)
Константин III (641–668)
Константин IV (668–685)
Юстиниан II (първо царуване 685–695)
Леонтий (695–698)
Тиберий III (698–705)
Юстиниан II (второ царуване 705–711)
Филипик Варда (711–714)
Анастасий II (714–715)
Теодосий III (715–717)
Лъв III (717–741)
Константин V (741–775)
Лъв IV (775–780)
Константин VI (780–797)
Ирина (797–802)
Никифор I (802–811)
Ставракий (811)
Михаил I (811–813)
Лъв V (813–820)
Михаил II (820–829)
Теофил (829–842)
Михаил III (842–867)
Василий I (867–886)
Лъв VI (886–912)
Александър (912–913)
Константин Багренородни VII (913–959)
Роман I Лакапин (919–944)
Роман II (959–963)
Никифор II Фока (963–969)
Йоан I Цимисхий (969–976)
Василий II (976–1025)
Константин VIII (1025–1028)
Роман III Аргир (1028–1034)
Михаил IV (1034–1041)
Михаил V (1041–1042)
Теодора (първо царуване) и Зоя (1042)
Константин IX (1042–1055)
Теодора (второ царуване) 1055–1056)
Михаил VI (1056–1057)
Исак I Комнин (1057–1059)
Константин X Дука (1059–1067)
Евдокия Макремволитиса (1067)
Роман IV Диоген (1067–1071)
Михаил VII Дука (1071–1078)
Никифор III Вотаниан (1078–1081)
Алексий I Комнин (1081–1118)
Йоан II Комнин (1118–1143)
Мануил I Комнин (1143–1180)
Алексий II Комнин (1180–1183)
Андроник I Комнин (1183–1185)
Исак II Ангел (първо царуване 1185–1195)
Алексий III Ангел (1195–1203)
Исак II Ангел (второ царуване 1203–1204)
Алексий IV Ангел (1203–1204)
Алексий V Дука Мурзуфлос (1204)
* Теодор I Ласкарис (1204–1222)
* Йоан III Ватаци (1222–1254)
* Теодор II Ласкарис (1254–1258)
* Йоан IV Ласкарис (1258–1261)
Михаил VIII Палеолог (1259–1282)
Андроник II Палеолог (1282–1328)
Михаил IX Палеолог (1294–1320)
Андроник III Палеолог (1328–1341)
Йоан V Палеолог (1341–1391)
Йоан VI Кантакузин (1347–1354)
Андроник IV Палеолог (1376–1379)
Йоан VII Палеолог (1390)
Мануил II Палеолог (1391–1425)
Йоан VIII Палеолог (1425–1448)
Константин XI Драгас (1449–1553)

ЛАТИНСКИ ИМПЕРАТОРИ НА КОНСТАНТИНОПОЛ

Балдуин I Фландърски (1204–1205)
Анри дьо Ейно (1206–1216)
Пиер дьо Куртене (1217–1218)
Йоланда (1218–1219)
Робер дьо Куртене (1221–1228)
Балдуин II (1228–1261)
Жан дьо Бриен (1231–1237)

ОСМАНСКИ СУЛТАНИ
** Осман Гази (ок. 1282–1326)
** Орхан Гази (1326–1362)
** Мурад I (1362–1389)
** Баязид I (1389–1402)
(междувластие)
** Мехмед I (1413–1421)
Мурад II (1421–1451)
Мехмед II (1451–1481)
Баязид II (1481–1512)
Селим I (1512–1520)
Сюлейман I Великолепни (1520–1566)
Селим II (1566–1574)
Мурад III (1574–1595)
Мехмед III (1595–1603)
Ахмед I (1603–1617)
Мустафа I (първо царуване, 1617–1618)
Осман II (1618–1622)
Мустафа II (второ царуване, 1622–1623)
Мурад IV (1623–1640)
Ибрахим
Мехмед IV (1648–1687)
Сюлейман II (1687–1691)
Ахмед II (1691–1695)
Мустафа II (1695–1703)
Ахмед III (1703–1730)
Махмуд I (1730–1754)
Осман III (1754–1757)
Мустафа III (1757–1774)
Абдул Хамид I (1774–1789)
Селим III (1789–1807)
Мустафа IV (1807–1808)
Махмуд II (1808–1839)
Абдул Меджид (1839–1861)
Абдул Азиз (1861–1876)
Мурад V (1876)
Абдул Хамид II (1876–1909)
Мехмед V Решад (1909–1918)
Мехмед VI Вахидеддин (1918–1922)
Абдул Меджид (Абдул Меджид II, само халиф, 1922– 1924)