Криминалният репортер Хенинг Юл никога не е бил толкова близо до

отговора на загадката, преобърнала живота му. Но и никога не се е

намирал толкова близо до смъртта.
Ако заплати с живота си, за да научи истината, кой ще отмъсти за
убийството на сина му? Безупречната интуиция и острият му ум го
отвеждат до самата сърцевина на престъпната групировка, чиито
злодеяния се простират отвъд океана. Мистериозен мъж управлява
събитията като кукловод, а самият той винаги остава скрит зад
кулисите. За да стигне до него, Хенинг трябва да понесе поредица от
рани. Но този път те няма да оставят само белези…

Финалът на мрачната смразяваща поредица за Хенинг Юл не е

просто последното парченце в пъзела, а е сам по себе си завършена
картина. Тя обединява миналото и настоящето, за да разкрие и
виновниците, и мотивите им. А сред неочакваните обрати и
нестихващото напрежение долавяме и много от обществените
проблеми, които не са подминали и тази далечна северна страна.

ПРОЛОГ

Трупът, който лежеше до краката на Хенинг Юл, беше напъхан в два

черни чувала за боклук. Те бяха нахлузени от горната и от долната страна
на тялото, а през средата, където се срещаха, бяха омотани много пластове
сребристосиво тиксо.
Хенинг се опита да не мисли за човека в чувалите, вместо това вдигна
поглед към мъглата, която нахлуваше над неподвижната тъмна вода.
Призрачните изпарения сякаш витаеха наоколо, устремени към брега. Не
чуваше нищо друго, освен плясъка на веслата във водата, капките, които се
стичаха по греблата, когато мъжът пред него ги вдигаше и потапяше.
Носеше се остра миризма и той си помисли, че езерото сигурно е изяло
нещо сурово и старо, което сега не можеше да смели.
 Хенинг обичаше водата, но не и такива малки мътни езера. Тъмните им
води можеха да крият какво ли не. А скоро щяха да покрият и самия него.
Хенинг се опита да се примири с тази мисъл, със съдбата, да убеди сам
себе си, че това нямаше кой знае какво значение. Беше получил
отговорите, които търсеше. Никой от тях не можеше да върне Юнас.
Всичко, което имаше значение, принадлежеше на миналото. Годините, в
които беше баща. Годините, в които имаше щастието да обича Нора.
Годините, в които тя го беше обичала.
Лодката се плъзгаше бавно по спокойните води. Хенинг погледна мъжа
пред себе си – късата несресана коса, напрягащите се мускули на ръцете
му. Дурим Реджепи го беше преследвал дълго време. Най-сетне щеше да
успее да изпълни задачата си.
Хенинг обърна глава назад и през пелената от мъгла успя да различи
мъжа, който седеше завързан за едно дърво на брега. „Каквото и да се
случи – каза си Хенинг, – умри, без да издадеш и звук. Умри с
достойнство. Не му показвай, че се страхуваш.“
Реджепи загреба няколко пъти с едното весло, докато държеше другото
над водата, за да завърти лодката. Скоро тя спря да се движи, а водата се
плискаше леко в корпуса й. Той прибра веслата и грабна трупа. Вдигна го,
сякаш беше лек като перце, и го хвърли зад борда.
Голяма метална тежест беше прикрепена към трупа с дебело
ръждивочервено въже. Той пусна и тежестта зад борда и черният найлон
веднага изчезна под водата.
Лицето на Реджепи остана безизразно през цялото време; той вдигна
една намотка въже от пода на лодката и започна да прави примка. Отиде
до задната част на лодката, откъдето взе сив каменен блок „Лека“*, който
беше скрил под парче бял брезент, и го сложи на пода пред себе си. Дебела
синя ръкохватка беше отлята в камъка. Реджепи промуши примката през
ръкохватката, а после я закрепи за десния глезен на Хенинг.
[* „Лека“ – марка материал, използващ се в строителството и за
изолации. – Б.пр.]
Хенинг помисли за момент да окаже съпротива, но нямаше представа по
какъв начин. Рамото още го болеше. А и какво можеше да направи срещу
мъж, въоръжен и с нож, и с огнестрелно оръжие?
Реджепи вдигна камъка „Лека“ и го пусна във водата. Приглушеният
плясък наруши тишината, която се беше спуснала над езерото. Въжето
изчезна бързо, сякаш силни ръце го дърпаха от дълбините. После Реджепи
стъпи върху остатъка от въжената намотка на пода на лодката и се
изправи.
— Твой ред е – каза Реджепи.
Хенинг се опита да се изправи, но краката му не го слушаха; не ги
чувстваше под себе си, не усещаше нито стъпалата си в обувките, нито
плата на панталоните върху бедрата си.
— Хайде, по-живо. Нямам време.
Реджепи извади пистолета и го насочи към него. Направи му знак
„изправи се“ с оръжието. Хенинг кимна и се напъна повече. Този път се
получи. Внезапното преместване на тежестта накара лодката да се
наклони. Хенинг направи още една крачка, за да успее да се задържи прав,
пое въздух и отново вдигна поглед.
Вече не беше лесно да различиш каквото и да било. Мъглата се беше
разстлала над брега. Може би се намираха на трийсет метра от сушата.
Той наклони главата си на една страна, стори му се, че чува нещо,
плясък или нещо, което се движеше във водата. Но нямаше нищо. Не се
чуваха звуци от приближаващи коли. Нито съчка не изпука в гората.
Никой не извика, за да предотврати развръзката, която неумолимо го
очакваше.
Хенинг стъпи с единия крак отгоре, на ръба на корпуса на лодката, и
пробва дали може да се задържи. Задържа се, въпреки че лодката отново
беше започнала леко да се движи.
Водната повърхност, която се разстилаше пред него, приличаше на
петрол. Плътно, студено покривало от петрол. Въжето се спускаше надолу
като корда на въдица, натежала от пресен улов.
Той скочи от лодката.
Хенинг задържа дъха си и усети как студената вода впива зъби в него и
го обгръща, след това започна веднага да рита с крака, да се опитва да се
издигне на повърхността, но невидима сила го дърпаше в другата посока.
Той напрегна всичките си сили, риташе неистово с крака, изненадан от
това, че отново го слушат. Успя да спре устрема към дъното и сантиметър
по сантиметър започна да се издига към повърхността, плувайки само със
здравата си ръка. Останал без дъх, той успя да покаже главата си над
водата.
Мигаше и поемаше жадно въздух, опита се да се ориентира, като в
същото време продължаваше да рита силно с крака и да маха с едната
ръка, сигурен, че няма да издържи да противостои на тежестта, която
упорито го теглеше надолу.
Хенинг протегна врат нагоре, опитвайки се да диша едновременно с
това, и видя, че Реджепи отново вдигна оръжието, готов да натисне
спусъка. Хенинг осъзна, че мъжът в лодката вече нямаше защо да се
притеснява за петна от кръв и улики, че беше въпрос само на секунда или
две преди дулото на пистолета да припламне и главата му да експлодира.
Затова той помисли за усмивката на Нора, красивото й лице, блясъка на
късо подстриганата й коса. Гласът й, който караше цялото му тяло да
потръпва. Топлината на ръцете й, макар че бяха толкова малки.
Той мислеше за Ивер и за Трине, как си играеха в морето близо до
къщичката в Ставерн, как се състезаваха кой можеше да задържи дъха си
най-дълго. И затова спря да рита с крака и усети как езерото го обгърна
като плащ.
Той осъзнаваше, че рекордите от детството нямаше да му помогнат.
Че никой и нищо нямаше да му помогне и че предпочиташе да умре по
своите собствени правила.
Затова затвори очи и бавно се остави да потъне в студения черен мрак.

≈1≈

Януари 1996

Ако не беше снегът, щеше да бъде тъмно навсякъде. Колите бяха

паркирани близо една до друга до тротоарите, а жилищните сгради се
издигаха нагоре към небето. Уличните лампи или бяха спрени, или не
работеха.
Ако не беше живяла там над петдесет години, Будил Свенкерюд сигурно
щеше да се притесни – странни неща се случваха по улиците на Осло, като
падне мрак.
Но не и на улица „Екешбергс гате“.
Там тя никога не се беше страхувала от нищо, а сега просто искаше да се
прибере у дома колкото може по-бързо и да изпие чаша топъл чай. Беше
уморена от дългия ден.
Свенкерюд забърза крачка напред в мекия сняг. Срамота беше, че не
почистваха улиците и тротоарите от снега по-често и по-бързо; тя имаше
чувството, че винаги оставяха нейната улица за накрая. Сега на практика
не можеше да се движи в хлъзгавия, сух сипкав сняг. Затова намери
пролука между два паркирани автомобила и излезе по средата на пътя –
това все пак беше нейната улица – и се огледа и на двете страни. Видя
една-единствена кола да се движи в посока към нея, но беше на голямо
разстояние. Имаше още време, смяташе тя, докато автомобилът стигне до
нея, и макар да усещаше леда под снега, беше по-лесно да се върви в
изчистените от гумите на колите следи.
Свенкерюд се загърна още по-плътно в коженото си палто, вдигна
поглед към жилищната сграда, която се очерта от дясната страна на
улицата пред нея, където беше живяла толкова дълго. Там бяха направили
празненството по случай сватбата си през 1957 г. – не бяха имали
възможност за нещо по-скъпо. Там се бяха родили децата и внуците им,
там животът им беше профучал стремително покрай тях като локомотив.
Там раковите клетки бяха завладели тялото на Олав Себастиан и го бяха
превърнали в тъмна болнава сянка на прекрасния мъж, който беше преди,
мъж, който се занимаваше активно с политиката на местно ниво, който
тичаше по осем километра три вечери в седмицата, дори и след като
навърши седемдесет години, и който обичаше да ходи на дълги разходки
във „Фрогнерпаркен“* всяка неделя, най-често с малкия Софус в детската
количка. И там се беше простил с нея в един хубав ден през късното лято
на 1992 г.
[* Фрогнерпаркен – парк в Осло. – Б.пр.]
Някои от прозорците на четвъртия етаж светеха. Значи дърводелците
вече бяха започнали работа, но нямаше начин да се остави да бъде
изнудвана. Нямаше начин!
Беше го казала и на младата консултантка в Общината в Осло, която
първоначално не беше имала време да я приеме, но в крайна сметка беше
успяла да я вмъкне в един свободен четвърт час към края на деня.
Хубавото тъмнокосо момиче – как й беше името? – бе обещала, че ще се
заеме със случая веднага щом дойде на работа утре сутрин, и добре че
щеше да го направи. Вече нямаше граници за наглостта на някои хора.
Свенкерюд забърза крачка, ползваше и ръцете си, за да увеличи
скоростта. Стана й топло, очилата й се запотиха. Едва виждаше
кръстовището, което беше на не повече от трийсет метра разстояние.
Тя се обърна. Автомобилът сега беше много по-близо. Свенкерюд се
опита да се отмести бързо от пътя, но снегът беше толкова сипкав и мек, че
едва се задържа върху него. Почти изгуби равновесие, но за късмет, успя да
се задържи на крака.
 Обърна се пак, колата сякаш беше увеличила скоростта. Шофьорът
трябваше да я е видял, та тя носеше светлоотразители?
Опита се да му направи знак, но той не намали, по-скоро обратното, и в
този момент Будил Свенкерюд осъзна, че автомобилът щеше да я блъсне.
Тя направи последен опит да се измъкне, но ледът беше хлъзгав и
нестабилен под зимните й обувки, и не успя да се премести навреме, преди
колата да я удари странично и да я качи на предния капак. С гръб към
предното стъкло, тя беше изтласкана отгоре на тавана, където се задържа
легнала само за миг, а после шиповете на зимните гуми се забиха в снега и
колата рязко спря. Тя беше изхвърлена напред и отново се удари в капака,
а после се изтърколи на пътя, където най-сетне се спря с лицето надолу в
студения мек сняг.
Не можеше да се помръдне, но колкото и странно да беше, не изпитваше
болка; все едно й бяха сложили упойка. Но беше получила порезна рана на
челото и скоро нещо топло заля едната половина на лицето й. Ударът
сигурно също беше повредил някое от копчетата на слуховия й апарат,
защото беше започнал да пищи, силно и пронизително, дълбоко в ушните
й канали.
Свенкерюд успя да се изправи на колене. Тя почувства как студът и
влагата проникват през панталоните и зимния й клин. Вдигна глава и си
намести очилата, обърна се и се опита да различи нещо в автомобила,
чийто двигател още работеше. Досега не беше забелязала, но в светлината
от предните фарове видя, че отново бяха започнали да падат малки бели
снежинки.
Защо шофьорът не излизаше, за да й помогне?
Колата се отдалечи на няколко метра на заден ход. После отново тръгна
към нея, а тя не успя да се премести, знаеше, че няма да успее дори ако
зимните гуми забуксуват на леда и снега. Да вика нямаше да й помогне.
Подготви се за болката и когато тя дойде, беше огромна и парализираща.
Тежестта и скоростта на колата я запратиха по цялата дължина на улицата,
докато накрая се спря почти до ръба на тротоара.
Там тя остана да лежи неподвижно, докато студени бели целувки се
разтапяха по парещите й бузи. Стъклата на очилата бяха счупени и не
виждаше почти нищо. За щастие, пищенето в ушите й спря и в момента, в
който настъпи тишина, тя прозря истината с кристална яснота.
Тя осъзна защо това се случваше.
Нямаше никакво съмнение.
Само се надяваше, че любезното и отзивчиво момиче от Общината в
Осло – как й беше името? – щеше също да се досети. Надяваше се тя да
проучи случая и да предприеме нещо.
„Трине“ – помисли си Свенкерюд в момента, в който автомобилът се
засили отново към нея.
Момичето от Общината се казваше Трине.
Трине Юл.

≈2≈

Октомври 2009
 Светлината на ранното утро проникваше през белите завеси и нежно
огряваше леглото. Жената, която лежеше до Чарли Хьойсетер, се размърда
и си пое въздух дълбоко и сънливо.
— Буден ли си вече? – каза тя лениво, с лице обърнато надолу към
възглавницата.
— Мм – отговори той.
Светлината оцвети бузите й в бяло, когато се сгуши на кълбо и се уви по-
плътно в тънката завивка. Извади топлата си ръка изпод завивката и
докосна мекия корем на Чарли.
— Винаги се будиш толкова рано – промърмори тя.
— Мм. Ти продължавай да си спиш.
Пердетата пред отворения прозорец потрепнаха, раздвижени от
упорития вятър, идващ от Атлантическия океан. Шестнайсет етажа по-
надолу се чуваше бръмченето на автомобилите, които сякаш постоянно
бързаха нанякъде. Изабел отвори сънливо тъмнокафявите си очи. Чарли
усети погледа й върху себе си, вече беше започнала да се разсънва.
— Много се въртя снощи – каза тя. – Сънува ли нещо?
Той поклати отрицателно глава.
— А тогава какво?
— Нищо. Легни си и поспи още.
Истината беше, че почти не беше мигнал цялата нощ. Толкова много
неща се бяха случили напоследък. Type беше мъртъв, един журналист
звънеше постоянно и оставяше съобщения. „Здравейте, бих искал да
разговарям с вас относно Type Пули.“ „Здравейте, бих искал да се уговорим
за час, в който е удобно да ви се обадя.“ „Здравейте, възможно ли е да
говоря с вас за Расмус Белан?“
Не, не беше възможно.
По никакъв начин.
Мислеше и за спортния център, който планираха да построят, когато
намерят подходяща локация.
— Но така или иначе съм будна – каза Изабел и го погали леко. – Трябва
да направиш нещо по въпроса.
Тя притисна пръсти малко по-силно към корема му, над пъпа, а после и
малко по-надолу, но той почти не помръдна. Изабел си дръпна ръката,
легна по корем и постави длани под брадичката си.
— Напрегнат ли си? – попита нежно тя.
— Просто съм уморен – каза Чарли, облекчен, че тя не направи драма от
това.
Тя си извади отново едната ръка от завивката и този път погали
косматите му гърди, а после продължи нагоре към врата, брадичката,
натисна малко наболата му брада на най-издадената й част и прокара
пръст по белега, изучавайки го.
— Недей – каза той и извърна главата си.
— Извинявай.
Той отметна завивката настрана и спусна крака на твърдите студени
плочки, изправи се и отиде гол до прозореца. Наклони глава към рамото
си, първо към лявото, после към дясното. Изпука.
— Извинявай – повтори тя.
— Няма нищо. Продължавай да спиш.
 Той запали цигара и излезе на терасата, където го посрещна синьото
небе. Плочките на пода вече бяха затоплени от слънцето и пареха под
краката му. Облегна се на парапета. През нощта беше валяло, което рядко
се случваше, но вече беше изсъхнало. Мирис на сух асфалт и боклук от
алеята долу се издигна към него.
Чарли дръпна от цигарата и обгърна с поглед морето, което
проблясваше на слънцето. Отдалеч изглеждаше, сякаш не се движи,
повърхността сияеше измамно гладка. Съвсем скоро широките красиви
плажове щяха да се напълнят с хора. Скоро местните младежи щяха да се
съберат, за да играят футбол, изпълнени с мечти да се превърнат в новия
Неймар или Пеле. Други щяха да си купят охладени кокосови топки,
шоколад и цигари и да лежат и подремват, докато слънцето изчезне
някъде отвъд хоризонта.
Така беше в Натал.
Градът на слънцето.
Градът, където средната температура беше 28 градуса, а 300 дни в
годината беше слънчево. Градът, който в миналото е бил дом и на
индианци, и на френски пирати, градът, в чието изграждане самият той
беше участвал – поне що се отнася до зажаднелите за слънце норвежци.
По онова време му изглеждаше като приключение, но беше и опасно.
Залозите бяха големи, особено последните години. Някои хора бяха
влезли в затвора. Други се бяха простили с живота си. Но сега нещата се
бяха върнали на старото положение, както бяха, когато всичко започна в
края на 90-те. Така, както Type би искал да бъде.
Чарли погледна настрани към съседната тераса. Апартаментът все още
беше празен. Вятърът беше качил няколко листа чак тук на шестнайсетия
етаж – трябва да запомни да изпрати някого да почисти преди следващия
оглед на апартамента. Но винаги чувстваше угризение на съвестта, когато
мислеше за това, че можеше да бъдат съседи, той и Type, че можеше да
стоят всеки от своята страна на високата до рамо стена със студен
„Пилзнер“ в ръка и да гледат морето, докато си спомнят за доброто старо
време. Когато банковите им сметки тъкмо бяха започнали да се пълнят и
купонясваха почти всеки ден.
Но вече много беше изгубено в отношенията им. Бяха казани и
направени неща, които не можеха да се върнат назад. Въпреки всичко Type
трябваше да притежава този апартамент. В края на краищата той си го
беше заслужил.
Чарли постави ръка на брадичката си и я прокара по белега, оставен му
от Type, обърна поглед надолу към улицата и си дръпна още малко
никотин. Един мъж беше излязъл да бяга, а голото му до кръста тяло
лъщеше на сутрешното слънце. Стари коли, мръсни от пясък и ръжда,
профучаваха покрай сградата.
Очите на Чарли се спряха на тъмно ауди, което беше паркирано в
сянката на една палма. Същата кола, която беше стояла на абсолютно
същото място всяка сутрин последните дни. От това разстояние беше
невъзможно да се види дали има някой вътре. Автомобилът винаги
изчезваше, преди Чарли да слезе и да започне работния си ден, но той
беше твърдо решил да накара Фреди да провери тази кола.
Чарли изгаси цигарата на стената и пусна угарката от терасата. Гледа я
как се спуска надолу към улицата, докато не я грабна един полъх на вятъра
и я отнесе към друга тераса. После той влезе пак в своя апартамент с площ
от 187 квадратни метра, където стените бяха голи също като жената в
леглото, която се беше поизправила и облегнала на лакти. Завивката все
още покриваше корема на Изабел и стройното й тяло от кръста надолу.
— Здравей – каза тя и отметна един дълъг черен къдрав кичур коса от
очите си.
— Здравей – каза той.
Чарли си обу шорти и пъхна краката си в чифт плажни сандали.
— Какво става? – попита тя.
— Нищо.
— Сигурен ли си? Напоследък изглеждаш… някак отнесен.
— Отивам да направя кафе – каза той. – Искаш ли?
Тя отметна напълно завивката от себе си и разкри покритото си със
слънчев загар тяло. Чарли не я погледна, но и не получи отговор. Влезе в
кухнята.
— Бих искала чаша чай – извика тя след него.
Чарли беше срещнал Изабел в бара на Praia dos Artistas. Цяла вечер му
беше хвърляла погледи и когато най-накрая дойде при него и каза, на
английски с бразилски акцент, че е танцьорка и с радост би му показала
уменията си – „но предпочита някъде другаде“, – той си беше помислил,
че е проститутка.
Но се оказа, че просто си търси работа, и когато му се представи –
Клаудия Изабел Ипиранга – „но всички ме наричат Изабел“, – той се беше
обърнал към нея и бе огледал мургавата кожа, индианските черти,
високото стройно тяло. Беше доловил нищетата, изписана в очите й, и се
беше зачудил каква ли бедност беше видяла за своите 25 години, но най-
вече беше забелязал на кого прилича. И в този момент беше изпитал една
нетипична за себе си и чудата потребност да прояви доброта, не само
похот.
Това се случи преди пет месеца.
Сега тя танцуваше шест вечери в седмицата в Senzuela, а после се
прибираше при него.
В началото беше хубаво, по едно време той даже си мислеше, че може да
я заобича, но един ден осъзна, че тя никога няма да бъде Мариана. Дълго
беше обмислял да прекрати връзката им, но така и не го беше направил.
Харесваше я. Оценяваше компанията й и красивото й тяло, стига да не
направеше някоя глупост, като например да забременее. Може би щеше да
му липсва, ако си отидеше, а и му харесваше мисълта, че я е спасил от…
каквото и да беше. Всъщност никога не й беше задавал много въпроси за
това с какво се е занимавала досега в живота си. Може би скоро трябваше
да го направи.
Чарли влезе в спалнята с чаша чай лате, приготвен така, както знаеше,
че й харесва.
— Благодаря – каза тя и се усмихна. – Много си мил.
„Нямаш си и представа“ – помисли си Чарли и си облече една бяла
тениска, която се изпъна на корема му.
Забеляза, че тя го наблюдава над ръба на чашата.
— Какво се случва днес? – попита тя с ясен глас, пълен с очакване.
Чарли си пое въздух, после отрони дълга въздишка.
— Съвсем същото като вчера – отговори той.
 Тъмното ауди го нямаше, когато Чарли слезе долу на тротоара. Вместо
това го чакаше Фреди, облечен както обикновено с дънки, тениска и
светлокафяво сако. Фреди всъщност се казваше Фред Аре, беше от Осло и
беше докарал в Натал и мускули, и оръжия. Хората в града знаеха, че той
работи за Чарли и че е човек, с когото не бива да си имаш неприятности. А
и никой не се опитваше да му създава проблеми, най-вече заради
оръжието, което винаги носеше в кобур на рамото от вътрешната страна на
якето си.
— Искам да поставиш някого да наблюдава онази палма там – каза
Чарли и я посочи. – Едно черно ауди паркира там вече три нощи подред.
— Добре, шефе.
— Искам името на шофьора и за кого работи.
— Добре, шефе.
Чарли се огледа. После седна в колата на Фреди, мерцедес CLS версия
„гранд“, и потеглиха по улиците. Фреди никога не можеше да спази
ограничението на скоростта – това беше против природата му, – а и
нямаше проблем; на никого от полицията нямаше да му хрумне да ги спре.
— Накъде сме? – попита той.
— Първо към залата – каза Чарли. – И се завърти да огледаме квартала,
когато стигнем.
Фреди му хвърли бърз поглед, но не каза нищо.
Пътуваха през града, който постепенно беше започнал да се събужда,
подминаха магазина на Жуан, от който излезе един човек, носещ плодове,
хляб и напитки. На едно момче на осем-девет години му бяха подарили
надуваема косатка и то беше на път да разкъса опаковката, за да я извади,
когато майка му го спря с категорично движение на ръката. Срещнаха
Пепе, търговеца на риба, който се возеше на малкия си стар мотоциклет,
изпускащ огромни количества черни газове, на път за пристанището, за да
прибере нощния и сутрешния улов.
Чарли харесваше това време на денонощието, когато денят още не беше
започнал истински и температурата се търпеше. По това време все още
беше възможно човек да свърши нещо в Натал.
В последните месеци Чарли се опитваше да набави средства, за да
построи спортен център, където хората да могат да карат кънки, да играят
боулинг, миниголф – всичко това на закрито. Щеше да има и ресторанти,
магазини – щеше да бъде нещо различно от всичко, което досега беше
правено в Натал. Оазис за развлечение и отмора. Няколко инвеститори
вече бяха проявили интерес да участват в проекта, но Чарли не беше
намерил подходяща локация. В последните седмици беше забелязал
няколко добри алтернативи, но досега никой от собствениците не искаше
да продава.
Чарли щеше да продължи да строи жилищни комплекси – това
безспорно беше най-доходоносният бизнес в града, – но беше разумно да
не слагаш всички яйца в една кошница.
Десет минути по-късно спряха пред фитнес клуба. Фреди излезе първи
от колата и се огледа. После кимна на Чарли.
Чарли излезе от колата и застана навън под слънцето. Две жени малко
над трийсет години минаха бавно покрай него. Една от тях се обърна към
Чарли и после каза нещо на приятелката си. Чарли автоматично ги
проследи с очи, огледа обувките, глезените, краката, дупетата – чудеше се
дали си бяха купили сексапила, който излъчваха, или им беше вроден.
Една завеса се помръдна от другата страна на пътя. Фреди стигна до
средата на улицата и изправи рамене. Един автомобил, който се движеше
към тях, спря и им даде път. Чарли дори не погледна шофьора, продължи
по пътя и влезе във фитнес залата. Там го посрещна силна музика, прясно
измити огледала и дрънчене на щанги. Чарли прекоси цялата зала, без да
погледне никого от тези, които тренираха там, и си влезе в офиса – малка
стаичка, осем квадратни метра, която направо плачеше за ремонт, но
Чарли не виждаше смисъл да се занимава с това. Харесваше му, че
навсякъде хвърчаха документи, че стените бяха напукани – напомняше му
за началото на бизнеса му в Норвегия, когато едва смогваше да си плати
сметките, преди „Недвижими имоти Хьойсетер“ да набере скорост, а
впоследствие и да разпери криле.
Единственото, на което държеше, беше дяволски добър компютър и
беше доволен от последната си придобивка – най-страхотния модел iMac,
който Apple бяха пускали на пазара до момента. На Чарли му харесваше
контрастът между лъскавия 27-инчов екран и непретенциозната стаичка.
— Довечера в 19:35 каца самолет от Амстердам – каза той, когато Фреди
затвори вратата. – Искам да посрещнеш един от пасажерите.
Фреди се усмихна, беше наясно, че не е проблем да прибере самия
пасажер от летището, а парите, плътно прикрепени към тялото му.
— Да взема ли Хансеман?
— Не.
— Но той се занимава с митничарите. Аз…
Чарли се обърна рязко към Фреди.
— Имам друга задача за Хансеман. Сам ще се оправиш.
Фреди се поколеба, после кимна.
— Искаш ли да свърша нещо друго днес, шефе?
Чарли въздъхна.
— Онова ауди.
— Добре, шефе. Започвам веднага.
Скоро Чарли беше сам в офиса. Погледна часовника. В Норвегия беше
четири сутринта. Зачуди се как вървят нещата у дома, но беше твърде
рано, за да позвъни на Лангбайн.
Чарли седна отново на стола. Загледа се във все още черния екран пред
себе си, в своето отражение там – бялата коса, сините очи, брадата.
Беше седял на същото място и по същия начин, когато Мариана беше
дошла при него за първи път.
— Здравей – бе казала тя. – Казвам се Мариана де ла Роза. Имате нужда
от асистент.
— Така ли?
Чарли не беше пускал обяви, че търси служители, но той така или иначе
почти не го правеше.
— Да – бе отвърнала тя. – Само след бърз поглед в офиса ти виждам
четири неща, които незабавно имат нужда от промяна.
— Нима?
Той се беше поизправил на стола.
— Първо: записваш си бизнес срещите в онзи тефтер там.
 Тя беше посочила тефтера, разтворен на бюрото пред него.
— Никой вече не ги ползва.
— Наистина ли?
— Мога да вкарам всичко в компютъра пред теб, а също ще получаваш
съобщения на мобилния си телефон десет минути преди началото на всяка
среща.
— Хм – бе казал той замислено.
— Трябва ти и система за квитанциите. Фактурите. Всичко това е на
хвърчащи листове в момента. Мога да поддържам нещата вред вместо теб.
Чарли бе изпълнен с все по-нарастващо любопитство към високата
стройна жена с гарвановочерна коса и малко заострена брадичка – не само
защото имаше кафяви очи и му действаше изкусително като реклама за
шоколад с карамел, но и защото излъчваше решителност, ясно заявяваше
какво мисли – и той осъзна, че тя не се страхува да дава израз на мнението
си.
— Също така си мъж, който много-много не поддържа чисто – бе
продължила тя.
— О, нима?
Тя посочи двете чаши от кафе на бюрото, и двете почернели от утайка.
До мишката на компютъра имаше празна чинийка. Смачкана хартийка от
хлебче. Стар пакет цигари. Пепелник, който беше препълнен почти до
ръба с пепел и угарки.
— Мен ме бива в чистенето.
После бе спряла да говори, просто стоеше и го наблюдаваше.
— Но не те бива в смятането – бе казал той.
— Хм?
— Каза „четири“ неща, които би променила незабавно.
— О, това ли било.
Тя се бе усмихнала за първи път и цялото й лице се бе променило, бе
станало по-отворено. Жената, която първоначално бе възприел като строга
и малко остра, бе показала и закачливата си страна.
— Забравих. Тази тениска – каза тя и посочи тениската, която той
носеше в момента. Чарли бе погледнал надолу към корема си.
— Хубаво е да си държиш една-две резервни тук – каза тя. – В случай
че…
Тя не довърши, а сведе поглед.
— Извинявай – каза тя. – Не е моя работа…
— Няма нищо – каза Чарли. – Имаш право. Петната от спагети не са от
полза, когато се срещаш с клиенти.
Тогава тя го бе погледнала отново и усмивката бързо се бе появила на
лицето й.
Мариана де ла Роза започна работа на следващия ден и работи при него
малко повече от три години. Дотогава, докато намери любовта. Дотогава,
докато беше убита. И въпреки че Чарли се опитваше да убеди сам себе си,
че не той беше сложил експлозивите на автомобила, който тя караше, все
пак трябваше да се досети, че такова нещо може да се случи.
И това го държеше буден по цели нощи.
 ≈3≈

Хенинг Юл се взираше в снимката на екрана пред себе си, убеден, че

нямаше как да е истина. Но когато провери отново датата и часа, нямаше
съмнение: Трине, собствената му сестра, е била пред блока му десет
минути преди смъртта на Юнас.
Тя беше занесла нещо на Дурим Реджепи – мъжа, за когото Хенинг беше
сигурен, че се е опитвал да го убие поне два пъти, и когото също
подозираше, че е отговорен за самия пожар. След доставката си беше
тръгнала.
Сега Хенинг разбра защо Вероника Нансен настойчиво го беше накарала
да седне, преди да разгледа всичките 213 снимки, които нейният покоен
съпруг Type Пули беше направил последните три дни преди Юнас да умре.
Беше му трудно да си поеме въздух и му стана горещо.
Той се облегна назад на стола и се опита да мисли логично.
Каква работа, по дяволите, имаше Трине с тип като Реджепи? Който
беше издирван за двойно убийство в родината си? И какво му беше
занесла?
— Добре ли си?
Гласът на Вероника Нансен беше внимателен и загрижен.
— Глупав въпрос – отговори си сама. – Има ли нещо, с което мога да ти
помогна?
Хенинг се наведе напред и отпи от чашата с вода, която му беше донесла.
— Не – отвърна Хенинг. – Едва ли има с какво.
Той погледна отново снимката на Трине.
— Какво ще правиш? – попита Вероника и постави ръка на рамото му.
Хенинг изтри потта от челото си с ръкава на ризата.
— Не знам – отговори той, докато в същото време си мислеше, че точно в
този миг Трине беше на Бахамите, където си почиваше след скандала,
който беше причина да подаде оставка като министър на правосъдието.
— Имам предложение – каза Вероника и се изправи. – Хайде да минем
през всички неща, които знаеш, и смяташ, че знаеш. През всички, за които
се съмняваш.
Тя затвори екрана на компютъра.
— Сигурна съм, че си го правил стотици пъти вече, сам за себе си, но все
пак хайде да го направим заедно. Може би нещо ще се изясни, ако го
кажеш на глас на някой друг.
Хенинг беше обсъждал случая само с двама души досега: Бярне Бругелан
и Ивер Гюнешен – единият беше полицай, а другият – приятелят на Нора
и колега на Хенинг от изданието „Новините 123“. Ивер беше приел особено
присърце случая; Хенинг дори беше прекарал няколко нощи на дивана му
в последно време.
В началото Хенинг не искаше да намесва повече хора, но Вероника беше
открила както косвени, така и преки доказателства сред вещите на Type,
останали след смъртта му, които много бяха помогнали на разследването
на Хенинг. Освен това сега беше открила снимки, които в голяма степен
доказваха, че Трине беше замесена. Вероника също така се бе оказала
изключително интелигентен събеседник.
Затова Хенинг се обърна към нея и каза:
— Имам подозрения, че всичко започна с Расмус Белан.
 Белан беше работил много години като дърводелец за Чарли Хьойсетер,
един от старите приятели и бизнес партньори на Type, първо в Норвегия, а
по-късно в Натал в Бразилия, след като Чарли се преместил там през 1996
г. Заедно бяха спечелили солидни суми, строейки жилищни комплекси за
зажаднели за слънце норвежци, но много от тези, които се бяха сдобили с
апартамент в Натал, бяха известни престъпници.
Мнозина от тях бяха арестувани при норвежко-бразилска полицейска
акция през 2007г., заподозрени в измами и пране на пари, а скоро след
това плъзна слух, че Белан е подпомогнал полицията с информация,
довела впоследствие до осъждането им. Обявиха награда за главата му и
той избяга.
Като криминален репортер Хенинг научи за конфликта и след дълго
убеждаване успя да направи интервю с Белан. В това интервю Белан беше
потвърдил, че не е информатор на полицията, като същевременно разкри
пред Хенинг, че Type Пули, който по-рано бе един от най-известните
наемни убийци в Норвегия и който впоследствие беше преуспял като
инвеститор в недвижими имоти, все още поддържаше стабилни връзки с
подземния свят. Type живееше като почтен бизнесмен само за прикритие
на истинската си дейност, твърдеше Белан, а всъщност вече беше отнел не
един живот. Хенинг се беше опитал да измъкне още информация по повод
на това твърдение, но без особен успех.
— Позволи ми да те прекъсна за малко тук – каза Вероника.
Хенинг, който се беше взирал в една точка на масата пред себе си, докато
разказваше, сега я погледна. Лицето й бе леко поруменяло.
— Значи твърдиш, че Type е вършил престъпления, след като вече се
беше отказал от живота на наемен убиец? Че е убивал хора?
Хенинг вдигна ръце.
— Белан го твърди – каза той. – Не аз.
— Живях с него пет години – каза Вероника остро. – Ако той все още
нарушаваше закона по някакъв начин, щях да го знам или да го разбера.
— Може би, но ако погледнеш хората, с които беше обграден, Вероника,
тези, с които тренираше например, ще видиш, че не се вписват в
категорията „примерни граждани“. Толкова ли е трудно да си представиш,
че Type е можел да се изкуши да припечели по нещо тук-там? Все пак и
двамата сме наясно, че той имаше тежки проблеми с хазарта последните
години от живота си.
Вероника не отговори, но се облегна назад на стола и скръсти ръце пред
себе си. Хенинг разбираше защо тя заема защитна позиция. Type се беше
отказал от живота на побойник дълго преди да я срещне, и беше постигнал
голям успех в бизнеса с недвижими имоти през 90-те години и в началото
на новото хилядолетие. Но пък беше крил от нея проблемите си с хазарта,
а и не й беше споделил всичко за тъмното си минало. Беше само въпрос на
време, преди полицаите да почукат на вратата със заповед, която им дава
право да проверят всичко, останало от Type, а вестниците щяха да
разпространят информацията за ролята на Туре в убийството на Елен
Хелберг край Тьонсберг в началото на 90-те години.
— Все пак мисля, че бях започнал да ровя именно в информацията,
дадена ми от Белан, преди пожарът да избухне в дома ми.
— Значи смяташ, че Type има нещо общо и с пожара в дома ти?
В гласа й прозвуча нотка на обида. Хенинг не беше сигурен дали е
насочена към него, или към покойния й съпруг.
Той поклати глава и посочи компютъра.
— Защо тогава е седял в колата на няколко метра от блока и е правил
снимки? – попита той и продължи, преди тя да отговори: – Мисля, че Type
е имал планове да предприеме нещо, но че някой го е изпреварил.
— Но кой?
Хенинг рязко си пое въздух.
— Може би Чарли Хьойсетер. Белан каза, че трябва да търся отговорите
назад във времето, през 90-те, че трябва да проверя какво е купувал Туре
по онова време и че ще открия странни неща, ако само се поразровя малко.
Първоначално не открих нищо особено, но впоследствие научих, че Type е
направил редица сделки с Чарли Хьойсетер в този период и че често се е
случвало да не декларират реалните суми пред норвежките институции.
Според източника ми точно по това време са спечелили огромни суми
пари и както изглежда, са действали напълно безскрупулно.
Вероника го наблюдаваше внимателно.
— Смяташ, че са били толкова безскрупулни, че чак да убиват?
Хенинг вдигна ръце във въздуха.
— Не мога кажа. Но знам със сигурност, че Туре и Чарли не са си
говорили в последната година от живота на Type. Това обяснява защо
всеки един от тях имаше собствена стратегия как да се разправи с мен.
Type си имаше свой план – наблюдаваше ме, за да избере най-подходящия
момент да ме ликвидира, докато Чарли нае Дурим Реджепи, за да свърши
тази работа.
— Започвам да се обърквам, Хенинг – смяташ, че Туре или Чарли, или
може би и двамата, са се страхували, че ти ще се добереш до информация,
уличаваща ги в престъпления? Неразкрито убийство, измами, пране на
пари – какво имаш предвид всъщност?
— Не знам – каза Хенинг. – В момента просто разсъждавам на глас.
— Но тогава защо си толкова опасен за тях?
Хенинг си беше задавал същия въпрос много пъти в последно време.
Вероника продължи, преди да успее да й отговори:
— Всички знаят, че убийство на журналист получава много голяма
гласност в медиите. Полицията бива подложена на силен натиск и влага
допълнителни ресурси в разследването. Това би означавало голям риск и
по тази причина не мога напълно да разбера защо са решили да го поемат,
ако ти не знаеш нищо.
— Все още не. Но мога да разбера.
Вероника въздъхна.
Хенинг мислеше, че най-добре би било отново да разговаря с Расмус
Белан, но никой не го беше виждал или чувал над две години. През това
време спокойно можеше да са го ликвидирали, както го бяха заплашили,
когато Хенинг се срещна с него.
— Белан е поддържал близки бизнес отношения с Чарли дълги години –
каза той. – Това обяснява откъде е имал информация за тези неща.
— Но не обяснява защо би издал Type?
— Не – каза Хенинг и отново вдигна чашата с вода. – Но имам теория за
това.
Отпи една глътка и се завъртя малко, за да застане с лице към нея.
— Подозирам, че Белан е искал отмъщение.
 Вероника сбърчи чело.
— Отмъщение?
Хенинг кимна.
Той замълча за малко, за да може Вероника да възприеме това
твърдение.
— Но по каква причина Белан би искал да си отмъсти на Type?
— Не съм открил още – каза Хенинг. – Но помисли малко – продължи
той. – Защо иначе той би ми казал такова нещо? За да ми направи услуга?
За да ми даде скандална история, която да публикуваме във вестника?
Не откриваше отговор в очите на Вероника.
— Белан и аз никога не бяхме имали нищо общо до този момент – той
нямаше причина да ме информира за каквото и да било, още по-малко за
нещо толкова голямо, освен ако нямаше задни мисли. Искаше да вгорчи
живота на Type. Както вече казах, не знам защо, но сещаш ли се за друг
мотив, освен отмъщение?
Понеже тя не отвърна нищо, Хенинг продължи:
— Само по себе си твърдението, че не е информатор на полицията, не би
придобило повече тежест само защото го пише във вестника, и с това той е
бил напълно наясно. Бил е наясно и какви хора са по петите му, след като е
прекарал над десет години с тях в Бразилия. Така или иначе не би му
помогнало, че във вестника са публикувани името и снимката му – пак
щяха да продължат да го преследват.
Хенинг отпи още една глътка вода от чашата.
— Затова мисля, че е имал съвсем други планове. Искал е да съдействам
да започне процес срещу твоя съпруг, който впоследствие да доведе до това
Туре да влезе в затвора.
Вероника поклати глава.
— За мен това звучи неправдоподобно – възрази тя. – Доколкото знам,
те почти не се познаваха.
— Според мен би било още по-неправдоподобно, ако не се познаваха.
Белан е работил много години в тясно сътрудничество с един от най-
добрите приятели на Type. Дори в същия бранш.
Вероника го погледна изпод вежди, сякаш все още й беше трудно да
възприеме това, което той разказваше.
Някъде в апартамента звънна телефон. Тя не му обърна внимание и
когато спря да звъни, каза:
— Но в такъв случай остава да се направи само едно.
Хенинг я погледна.
— Да откриеш какво е било това, което Туре и Чарли са се опасявали, че
ще разкриеш, и защо Белан е имал причина да отмъсти на Type.
Хенинг кимна.
— Знаеш ли още нещо, което би било от полза?
Той си пое въздух.
— Знам, че Type е мъртъв, най-вероятно защото е щял да ми разкаже
какво знае за пожара… – Хенинг рязко хвърли поглед към компютъра – …
в апартамента ми.
Той приближи стола си и отвори лаптопа. Снимката на Трине отново се
показа.
— Какво има? – попита Вероника.
Хенинг се опита да подреди мислите, които се блъскаха в съзнанието му.
Трине сигурно беше замесена по един или друг начин. Това можеше да е
обяснението защо имаше предупреждение, окачено на вратата му; тя все
пак не е искала собственият й брат да умре. Но Type в същото време е седял
в една кола съвсем наблизо и е направил снимки на срещата между Трине
и Дурим Реджепи. Снимки, които в голяма степен доказват, че един
министър е замесен в умишлен палеж, както и че има връзки с известни
престъпници.
Хенинг сподели разсъжденията си с Вероника.
— Представи си само – каза той разпалено. – Type отчаяно се опитваше
да излезе от затвора, толкова отчаяно, че се свърза с мен и каза, че може да
ми даде информация за пожара в апартамента ми, ако му съдействам. Но
дори ако Туре все още беше жив, той никога нямаше да ми разкаже за
убийство, в което двамата с Чарли са били замесени – та тогава можеше
пак да влезе в затвора, този път за друго убийство. Да направи такова нещо
би било налудничаво.
Вероника кимна и го погледна окуражително, за да продължи.
— Но това – каза той и посочи екрана на компютъра, – това е друго
нещо. Потенциално компрометираща информация за Трине и много
актуална информация за мен. Именно за това е искал да ми разкаже Type.
Хенинг размишлява за малко дали заради това са убили Туре, но какво
всъщност доказваха снимките? Че Трине разговаря с един престъпник на
улицата и че му дава… какво? Трине лесно би могла да даде логично
обяснение, в случай че някой вестник докопа снимките. От друга страна,
беше абсолютно неправдоподобно да мисли, че Трине е намесена в
толкова подмолно убийство като ликвидацията на Туре в затвора в Осло.
Но въпреки всичко снимките доказваха, че Трине се е намирала много
близо до апартамента на Хенинг само десет минути преди да избухне
пожарът, а и беше крайно подозрително, че е контактувала с човек като
Дурим Реджепи. Въпросът беше дали е имала нещо общо и с Чарли
Хьойсетер.
Хенинг седна отново на дивана.
— Тя кога се прибира? – попита Вероника.
— След три дни – отговори тихо Хенинг.
— В такъв случай знам какво ще направиш, когато се върне.
Хенинг сви ръцете си в юмруци и каза:
— Аз също.

≈4≈

Три дни по-късно

Ивер Гюнешен си мислеше, че нищо не би могло да се сравни с това

чувство. Чувството, че е на път да открие липсващото парче в пъзела, че
именно той, а не някой друг, е успял да разнищи случая.
А това не беше кой да е случай.
Затова той потегли от дома на Нора веднага след като се събуди. Не
можеше да чака и миг повече, за да сподели разкритията си с Хенинг, и му
изпрати съобщение, за да го пита дали е буден и дали може да дойде в
дома му колкото се може по-скоро. Ивер дори предложи да го вземе.
Отговорът дойде веднага:
„На път съм към летището. По-късно днес?“
„Към летището? – помисли си Ивер. – Какво ще прави там?“
Той отговори „ОК“, но се почувства малко разочарован.
След малко получи още едно съобщение.
„Какво има?“
Ивер се зачуди какво да му каже.
„Много е дълго за SMS. Ще говорим по-късно днес.“
Хенинг отговори „ОК“.
Междувременно Ивер разсъждаваше, че би могъл да анализира всичко
още един път и да пробва да бъде „адвокат на дявола“ срещу самия себе си
– трудно, но необходимо упражнение за всички, които се опитват да
разкрият истината за някой случай. Трябваше да бъде сто процента
сигурен.
Ивер се престрои зад един автобус и забеляза, че скоро трябва да зареди
гориво. Това не го учуди, в последно време на практика живееше в колата
си.
Опита се да диша по-спокойно. Мислеше си за Хенинг и за Нора.
Странни неща се бяха случили в последните няколко месеца.
Не беше имал намерение да се влюби в нея, но Нора беше толкова
неустоимо красива в тъгата си след смъртта на Юнас, че той почти се бе
почувствал призван да я накара да се усмихне отново. И макар да знаеше,
че Нора бе имала връзка с Хенинг и че Хенинг може би все някога щеше да
се върне на работа в „Новините 123“, чувствата им бяха твърде силни, за да
ги овладеят.
Известно време Ивер беше хранил надежди, че Хенинг никога няма да
се върне на работа там, но те не се бяха оправдали и един ден в началото
на лятото той се беше върнал. Ивер не беше сигурен кого от двама им го
беше заболяло повече в този момент. Първият случай – убийството с
камъни на студентката по „Кино и телевизия“ Хенриете Хагерюп в палатка
в парка „Екеберг“ – не беше довел до кой знае какво стопляне на
отношенията им, защото Хенинг беше разкрил кой е извършителят и беше
предоставил на Ивер цялата информация.
Първоначално Ивер не беше разбрал защо, но впоследствие бе осъзнал,
че Хенинг само е искал да предпази себе си, тъй като е бил наясно, че
случаят е особен и разкритието ще предизвика засилено медийно
внимание. Хенинг не искаше да попада в центъра на такава голяма
сензация, той не се интересуваше от славата.
В началото Ивер се беше радвал на вниманието, но не след дълго
усещането беше започнало да става противоречиво. Всеки път, когато
някой споменеше името на Хенриете Хагерюп, Ивер си мислеше за това
кой всъщност заслужаваше похвалите. Нещата не ставаха по-лесни от
факта, че Хенинг беше единственият, който знаеше истината. Затова Ивер
се бе опитал да му върне услугата. Той трескаво се беше заел да разнищи
мистерията около самия Хенинг, загадката със смъртта на Юнас, за да
намери липсващото парче от пъзела и да построи цялата картина.
Сега му се струваше, че най-сетне беше успял.
Ивер паркира в един съседен квартал и забърза към вкъщи. Часът беше
малко след девет и половина, когато отключи вратата и захвърли
ключовете на рафта за шапки в антрето.
Но нещо не беше наред в апартамента му. Миг по-късно разбра какво.
Навсякъде беше тъмно.
Той никога не спускаше пердетата напълно.
Чуваха се звуци от хола. Телевизорът беше включен. Нима беше
забравил да го изключи, преди да тръгне към апартамента на Нора късно
снощи?
Ивер влезе в кухнята и погледна към хола, където таванът и стените бяха
осветени от екрана на телевизора. Там също бяха спуснати завесите. Какво,
по дяволите, ставаше тук? Изведнъж го завладя силно предчувствие за
предстояща беда.
Миг по-късно някой светна лампата в хола.
Ивер се закова на място.
Един мъж седеше на фотьойла.
— А, ето го и него – каза мъжът на развален шведски.
Ивер стоеше като залепен за пода, с полуотворена уста. Огледа се бързо
наоколо. Още един мъж седеше на дивана. Държеше пистолет на коленете
си.
— Кой… – започна Ивер. Думите сякаш се спираха в пресъхналото му
гърло. – Кои сте вие? – каза той и се прокашля. – Какво правите тук?
— Много време мина – каза мъжът на фотьойла. – Започна да ни писва
да чакаме, нали, Йетон?
Мъжът, който говори с Ивер, се загледа в екрана за момент, после спря
телевизора и остави дистанционното на масата. Ивер се стресна от силния
звук, който се чу. И тогава видя, че мъжът носеше ръкавици. И че на
холната масичка беше оставено въже. Че от самата масичка бяха махнати
всички книжа.
Ивер преглътна. Помисли дали да се обърне бързо и да се опита да
избяга от апартамента, но пистолетът на мъжа и начинът, по който го
държеше, го накараха да се откаже.
— Какво искате?
Мъжете се изправиха едновременно. Ивер усети как стомахът му се сви в
болезнен спазъм.
— Искаме да разберем какво знаеш и на кого си го казал.
Мъжът, който говореше, направи крачка напред. Беше дребен на ръст, с
рядка рошава коса, но с космати гърди, както се виждаше под яката на
черния му суитшърт. Беше набит, силен, Ивер виждаше, че има добре
развити гръдни мускули. Мислеше си защо нито един от двамата не си
криеше лицето. Как бяха влезли. За какво им беше това въже.
— За какво говорите?
Ивер се опита да изглежда хладнокръвен, но забеляза, че не му се
получава, гласът му трепереше. Погледна крадешком към прозорците. Не
беше ли отворен единият от тях? Щеше ли да успее да скочи през него?
Беше високо, а долу щеше да падне на тротоара, на асфалта.
Другият мъж взе въжето, което беше на масата.
— Виждаш ли какво съм направил тук? – каза мъжът, който разговаряше
с него, вдигайки поглед към тавана. Ивер проследи погледа му. В първия
момент не забеляза нищо различно.
После я съзря.
Куката.
 Мъжът извади нож.
— Веднъж видях това в един филм – започна той. – Обичам филмите. А
ти обичаш ли филмите, Гюнешен?
Той погледна въпросително Ивер, който не беше в състояние да
отговори.
— Никога не съм го пробвал, но знаеш ли какво се случва, ако започнеш
да кървиш, например от гърлото, и висиш с главата надолу?
Мъжът постави острието на ножа на собственото си гърло.
Ивер преглътна отново. Мислеше за това как ще успее да се измъкне.
— Зависи от разреза, разбира се, от това колко е дълбок, но ако съвсем
лекичко отвориш голямата артерия ето тук…
Той посочи един от кръвоносните съдове на гърлото.
— Достатъчно, за да започне да тече…
Той отново направи пауза.
— Ще умреш за около половин час.
Ивер забеляза, че мъжът, който говореше, също имаше пистолет – в
джоба на якето. „Трябва да измислиш нещо много хитро – каза си той, –
иначе всичко отива по дяволите.“
— Не знам какво очаквате да чуете – заекна той. – Но аз не знам нищо,
аз не…
— Ш-ш-шт – прекъсна го мъжът. – Стига.
Той поклати глава и направи още една крачка напред, бавно.
— Ще разберем всичко, което знаеш, искаш или не. Въпросът е само
колко време ще отнеме.
Той се усмихна – мимолетна дяволита усмивка – и извади един
часовник от суитшърта си. После погледна приятеля си и каза:
— Как мислиш, Йетон – ще отнеме ли повече от половин час?

≈5≈

Стюардесата буташе количката с напитки и питаше пасажерите на

седалките по-напред дали искат кафе или тшай.
„Тшай.“
Не чай.
Трине Юл-Осмундсен винаги се беше чудила дали това беше нещо, което
им преподаваха на обучението за стюардеси, да артикулират прекалено
ясно – с други думи, да звучат, все едно се лигавят с езика, – или беше
нещо, което просто бяха „прихванали“ от другите стюардеси и бяха
започнали да прилагат и те.
„Езикът ни – мислеше си тя, – средството, което използваме, за да
разбираме и за да бъдем разбрани, постоянно се променя към по-лошо.“ В
наши дни младежите говореха повече на английски, и то не чист,
отколкото на норвежки, и Трине се безпокоеше до какво ще доведе тази
тенденция в бъдеще.
— Кафе? Тшай?
Стюардесата беше отправила въпроса към Трине.
„Извинете, за миг ми се стори, че казахте тшай.“
Трине се позабавлява за момент с мисълта, че може да отговори така.
Щеше да бъде забавно да го каже, макар и само веднъж, само за да види
реакцията на стюардесата. Преди да стане известна личност в цяла
Норвегия, Трине можеше да си позволи да го каже, но сега беше
невъзможно – вестниците щяха да го раздухат, обидената стюардеса, която
„разказва своята история“, чувства се „унижена“ и „държи да получи
извинение“.
— Не, благодаря – каза Трине, поклати глава и се усмихна.
Стюардесата продължи нататък с количката.
Въздухът беше сух и студен – сякаш климатикът на борда на самолета на
Норвежките авиолинии от Франкфурт беше настроен на студено, а не на
топло, но усещането може би се дължеше на това, че Трине бе прекарала
последните две седмици на Бахамите, далеч от есенния студ в норвежката
столица.
Наистина бяха две фантастични седмици. Само тя, без никой друг,
въоръжена с арсенал от електронни книги и осигурен шезлонг, така че да
не се налага да става в пет сутринта, за да има къде да се излегне. Бе имала
нужда да мисли за нещо друго, а не да се тормози постоянно с причината,
довела до оставката й като министър на правосъдието. Фалшивото
обвинение в сексуален тормоз над по-млад политик, което й бяха
отправили, беше изцедило всичките й сили и само това да се намира на
място, където никой не знае коя е, я беше накарало да забрави, макар и за
момент, колко ужасно се бе почувствала, колко я беше заболяло – особено
от разговора, който бе принудена да проведе с Пол Фредрик, като се
прибра вечерта след публичното обявяване на оставката й пред репортера
на TV2 Гури Палме.
Трине се надяваше, че няма да я чакат журналисти, когато кацне. Дано
да се бяха заели с нещо друго през двете седмици на отсъствието й, но със
сигурност не я бяха забравили.
Трине погледна часовника, който Пол Фредрик й беше подарил сутринта
на първия й работен ден като министър. Оставаше половин час, докато се
приземят. Сърцето й започна да бие по-бързо само при мисълта за това.
Чудеше се какво смята да прави Пол Фредрик сега, след като и той беше
имал две седмици, за да осмисли факта, че тя беше направила аборт, без
първо да го обсъди с него – особено като се има предвид, че публично бяха
обявили, че искат да имат деца. Въпросът беше дали той ще може да
приеме нейното предателство.
Бяха си писали съобщения всеки ден, но само общи приказки; тя дори не
знаеше дали той щеше дойде да я вземе от летището, дали щеше да
намери време за това, въпреки че беше неделя. Дали щеше да отдели
време за това. Трине си мислеше, че най-вероятно бе излязъл на дълга
разходка с колелото. И най-вероятно никога нямаше да й прости.
Чу се съобщение от високоговорителите. Пилотът съобщи, че
наближават летище „Осло – Гардермоен“ и че всички трябва да се върнат
по местата си и да си сложат коланите. Трине мислеше какво ще прави,
когато се прибере у дома. Може би имаше едно или даже няколко
пресбюра, които биха се заинтересували от жена с нейните контакти, но
Трине всъщност нямаше нищо против да си почине идните месеци. Само
колкото да се възстанови напълно и отново да почувства желание да се
върне на работа.
Когато се приземиха с над половин час закъснение, не беше получила
никакви съобщения. Разочарована, Трине слезе от самолета. Краката й
бяха отекли от дългото седене и чувстваше обувките си отеснели. Тя
вървеше с поглед, забит в земята.
В безмитния магазин купи четири бутилки „Амароне“* и голям пакет
„Бамсемумс“**. За късмет, не се наложи да чака дълго, преди да си вземе
куфара и да мине през митницата.
[* Традиционно италианско вино. – Б.пр.]
[** Маршмелоу мечета, покрити с шоколад. – Б.пр.]
Когато излезе в помещението за пристигащи, вдигна поглед и си
отдъхна, като видя, че никой не я чака с микрофони или камери. Но и Пол
Фредрик не я чакаше.
Помисли си, че може би отношенията им бяха приключили. Това го
доказваше – той дори не беше дошъл да…
Трине се спря.
В тълпата съзря лице, което изобщо не беше очаквана да види. Не и там.
Но той беше там. Хенинг.
И я гледаше втренчено.

≈6≈

Хенинг едва се удържаше да не се затича веднага към нея. Тя стоеше

там, а в очите й се четеше страх и притеснение, също както когато я беше
открил в хижата в Ставерн, където се беше скрила от пресата. Тогава тя
почти го беше изгонила да си ходи, но сега ситуацията беше различна. Той
разбираше защо бе толкова уплашена.
В последните дни Хенинг се беше опитвал да намери обяснение защо
Трине имаше нещо общо с един професионален убиец, какви мотиви би
могла да има, и в крайна сметка стигна до едно-единствено заключение.
Пари.
Бизнесът с недвижими имоти отдавна беше много доходоносен и ако
Трине се е занимавала с юридически въпроси, свързани с различни сделки
с недвижимо имущество, с каквито работеше през 90-те, би могла да бъде
силен съюзник. Хенинг не бе успял да открие с колко пари разполагаше
Трине, но ако е приемала парични компенсации за услугите си, най-
вероятно е проявила достатъчно съобразителност да скрие тези суми по
някакъв начин.
Хенинг си вдигна чантата по-нагоре на рамото и пристъпи внимателно
към сестра си, с която толкова много си бяха играли като малки, но
откакто баща им почина, бяха разменили едва няколко думи. Около тях
хората викаха и махаха на новопристигащите. Някои носеха норвежки
знаменца и цветя. Други плачеха от радост.
Хенинг спря на един метър от нея, но не каза нищо. Просто я гледаше
втренчено.
— Хенинг – заекна Трине. – Какво правиш тук?
Яростта бушуваше в него, искаше му се да обхване гърлото й с ръце и да
стисне. Не издаде как се чувства, а й направи знак да се отместят малко от
гъмжилото от хора. Тя колебливо го последва.
Когато се поотдалечиха от тълпата, той се спря и се обърна към нея.
Отново я загледа втренчено. Докато я наблюдаваше, извади една снимка
от вътрешния си джоб и й я показа.
— Направена е на 11 септември 2007 г. – каза той с разтреперан глас. –
Десет минути преди синът ми да умре.
Хенинг отново видя пред себе си неподвижното мъртво лице на Юнас,
който лежеше до него на паветата в задния двор, след като бяха скочили от
балкона на третия етаж. Но парапетът бе толкова хлъзгав, а Хенинг не
виждаше нищо, защото само минути преди това беше минал през стената
от пламъци, блокирала вратата към стаята на Юнас, пламъци, които бяха
подпалили косата му и бяха стопили част от кожата на лицето му.
Трине присви очи, за да види по-добре снимката, на която самата тя бе
застанала на няколко метра зад Дурим Реджепи, опитвайки се да му каже
или да извика нещо.
— Какво даде на мъжа, който подпали апартамента ми? – попита
Хенинг.
Той разбра какво ще се случи първо по ръцете й, които изпуснаха
куфара, чантата, торбичката от безмитния магазин, после по очите, по
пелената, която сякаш се спусна пред тях, преди да се обърнат нагоре.
В следващия момент тя припадна.
Хенинг едва успя да я хване за ръцете, преди да се свлече на пода.
Направи го просто по инстинкт – в действителност не би имал нищо
против да я остави да се удари, но Трине беше известна личност. Това, че
бе припаднала веднага след завръщането си от почивката, със сигурност
щеше да бъде отразено в пресата. А той не искаше да допусне това.
Хенинг видя една пейка на няколко метра от тях и повлече Трине към
нея, сложи я да седне, а после седна и той самият и свали чантата от
рамото си. Беше трудно да я закрепи в седнало положение. С явно
нежелание я постави да седи с глава на рамото му.
Противоречиви чувства се бореха в него, не знаеше как да потисне
напиращата ярост. Но пък в същото време – какво можеше да направи?
Какво беше най-добре да направи?
За да я закрепи по-добре, я прегърна с едната си ръка и прикри,
доколкото можа, лицето й с якето си, сякаш закриляше от общественото
внимание пияната си любима. Един от служителите на летището дойде и
донесе куфара на Трине, чантата и торбичката от магазина и попита
Хенинг дали всичко е наред.
— Да – каза Хенинг. – Прилоша й от храната в самолета.
— Да донеса чаша вода?
— Да, би било чудесно.
Мъжът остави нещата на Трине и бързо се отдалечи. След минута се
върна с пластмасова чаша, пълна догоре с вода.
— Благодаря – каза Хенинг.
— Имаме една стаичка тук, ако тя има нужда малко да си полегне?
— Всичко е наред, но все пак благодаря – каза Хенинг. – И преди се е
случвало – добави той.
Мъжът се усмихна с разбиране и се отдалечи. Хенинг потопи пръсти във
водата и напръска леко лицето и очите й. Направи го няколко пъти подред
и скоро усети, че тя се раздвижи и пулсът й се учести.
Тя повдигна глава.
Когато Трине отвори очи, се стресна и веднага се отдръпна от него.
Започна да премигва объркано с очи, сякаш беше спала дълго и дълбоко.
Хенинг нямаше никакво намерение да я чака да се подготви за въпросите
му.
— Отговори ми – каза той.
Тя се стресна от звука на гласа му. Отново се огледа наоколо.
— Какво правеше в близост до апартамента ми малко преди да избухне
пожарът? – попита той.
Трине започна да казва нещо, но се спря. Устните й се разтрепериха.
Очите й се напълниха със сълзи, тя премигна бързо няколко пъти и
погледна настрани. За момент Хенинг се притесни, че ще повърне или ще
припадне пак, но тялото й просто се разтресе от плач.
Всяка секунда му се струваше дълга, докато тя се съвземе.
— Те… – започна тя, като едва си поемаше дъх. – Те казаха, че нищо
няма да ти направят. Не знаех, че те… ще направят такова нещо.
Хенинг само я наблюдаваше, а в съзнанието си виждаше образа на
Юнас.
— За какво говориш? – попита той със стиснати зъби.
— Заплашиха ме – подсмърчаше тя. – Казаха, че ще разкрият пред
всички…
Отново се разплака силно. Хора сновяха близо до тях, но Хенинг сякаш
обитаваше своя действителност, в която нямаше никой друг. Трине
плачеше толкова силно, че чак се тресеше, и дълго не можа да се успокои.
— Обещаха ми, че нищо няма да ти се случи – каза тя, хълцайки. – Само
щяха да те сплашат малко, не подозирах, че…
Тя отмести поглед от него и пак заплака.
— Нямаше как да знам, че ще подпалят апартамента ти, Хенинг –
продължи тя. – Че… че Юнас също ще бъде там, че…
Трине си пое въздух и същевременно хълцаше от плач.
— Трябва да ми повярваш – повтори тя. – Не знаех, че Юнас ще бъде
там.
— Но той беше там – каза Хенинг с горчивина в гласа.
Отново очите й се напълниха със сълзи.
— Но ако ме оставиш да ти обясня…
За първи път, след като се съвзе от припадъка, тя се осмели да го
погледне в очите. Нейните бяха подути, зачервени, мокри от сълзи.
— Може ли да отидем на друго място и да…
— Не – каза Хенинг остро.
Тя кимна и сведе поглед, подсмърчайки, изтри лицето си с пръсти. Взе
чантата си и извади отвътре пакетче кърпички.
— Ще ти разкажа всичко – каза тя. – Всичко, което се случи. Само не ме
прекъсвай. ОК?

≈7≈

Независимо от това какво беше правила предния ден, независимо от

сезона, Нора Клеметсен се будеше в седем часа всяка сутрин. Тази неделя
не беше изключение, денят бе започнал толкова добре, сутринта дори бе
повярвала, че нещата най-сетне са на път да се оправят и отново ще успее
да се почувства цяла.
Когато се събуди, първата й мисъл не беше за Юнас, както обикновено се
случваше. Не се бе втурнала да търси преспапието му във формата на
снежен глобус из целия апартамент, не беше докоснала корема си с
мисълта, че е грешно отново да забременее.
Вместо това бе отишла в кухнята и бе включила фурната, мислейки си за
хлебчетата, които щеше да претопли, за бърканите яйца, които щеше да
приготви, за резените бекон, които щеше да изпържи и с които щеше да
изкуши Ивер още преди да е успял да се измъкне от леглото. Беше си
направила кафе и беше взела сутрешния вестник, а после бе поседнала, за
да се наслади на усещането колко прекрасно беше да е неделя, а човек да
няма други планове, освен да си почива, да си хапне нещо хубаво и да
гледа разпускащи филми по телевизията.
После Ивер беше дошъл при нея в кухнята, много по-рано, отколкото
обикновено ставаше, само по боксерки, а сравнително дългата му коса
стърчеше във всички посоки. Палецът му трескаво се движеше нагоре-
надолу по екрана на мобилния му телефон.
— Налага се да тръгвам – бе казал той.
Нора го беше погледнала учудено.
— Да тръгваш?
— Да, аз… трябва само… а и да се свържа с Хенинг и…
— Хенинг? Защо ще говориш с Хенинг толкова рано сутринта? При това
в неделя?
Той не я бе погледнал в очите, а беше отговорил:
— Трябва само да обсъдим някои неща…
Нора осъзна, че още предната вечер той се бе държал малко странно.
Когато беше дошъл при нея, много по-късно от уговореното време,
погледът му беше отнесен, както винаги ставаше, когато съсредоточено
мислеше за нещо, когато се бе захванал с някой случай и търсеше начин да
го разреши, когато се чудеше с кои източници да се свърже и какъв ъгъл да
представи в статията. Но когато го бе попитала какво има, той беше
отвърнал: „Не е нищо особено.“
Сякаш това обясняваше всичко.
На неговия език този отговор означаваше: „Не искам и не мога да ти
кажа нищо по този въпрос“, и когато беше повторил същата неясна и
ужасно дразнеща фраза днес сутринта, тя се бе почувствала, сякаш
въздухът напуска тялото й, сякаш ще се свие като пробит балон.
Това я бе накарало да види и да осъзнае как щяха да прекарват неделите
си в бъдеще – по същия начин, по който често ги бяха прекарвали, докато
бяха женени с Хенинг.
После Ивер бе нахлузил набързо дрехите си, които предната вечер бе
преметнал на облегалката на дивана, дори не беше пил кафе, не я беше
целунал по бузата, а направо бе изхвърчал от апартамента й с думите: „Ще
ти се обадя по-късно днес.“
После бе настъпила тишина.
След смъртта на Юнас, Нора беше правила всичко възможно, за да не е
тихо, защото тогава идваха мислите и спомените за малкото момче с
хубава светла коса. Ивер, със своята неизтощима енергия и ентусиазъм,
беше успял да я освободи, да я изведе навън от стените, върху които сякаш
беше отпечатан образът на Юнас.
 Но тя беше забременяла, и то преди да е мислила или анализирала
колко са дълбоки всъщност чувствата й към Ивер. Въпреки това беше
наясно, че двамата имат осезаеми различия в много отношения – Ивер
беше самото олицетворение на разсеян човек; той дори не се сещаше да
затвори вратичката на шкафа, след като е извадил нещо оттам. Също така
поставяше своите интереси и нужди преди всичко останало, последните
дни, в които интензивно беше работил, го доказваха. Нора беше стигнала
до извода, че Ивер не ставаше за баща.
Но беше решила да даде шанс на отношенията им.
Отчасти заради детето, което беше на път. Отчасти заради самата себе
си; просто трябваше да намери начин да живее с Ивер, затова си обу
обувките и си облече якето, сложи си шала и шапката и излезе навън. Ако
нямаше да се наслади на неделята заедно с него, то можеше поне да
направи опит да й се наслади с някой друг или пък сама.
Опита се да се обади на Лисе, но тя беше на хижата с мъжа си и децата.
Сесилие беше завела децата си на аквапарк в Аскер. Нора позвъни и на
майка си, но тя беше на разходка с приятелка. Затова накрая седна в
Сагене, където си поръча салата, но да се храни сама беше както скучно,
така и малко тъжно, затова излезе бързо навън, където я чакаше
октомврийският ден, преди да е изяла и половината салата и без изобщо
да се е заситила.
Октомври беше чудесен месец за разходки, толкова неща се случваха на
границата между есента и зимата. Цветовете вече не бяха така
жизнерадостно зелени, но от време на време, когато слънцето пробиваше
облаците, отново се пробуждаха, ярки, сякаш готови да пламнат – като че
ли се радваха на кратката лебедова песен на лятото. Тя обичаше
усещането, когато хладният есенен въздух докосваше кожата й. Обичаше
да наблюдава патиците в парка, непрестанно търсещи храна, и кучетата,
които тичаха наоколо и си играеха с топки или клончета. Харесваше й да
има време да се остави на собствените си мисли, а не трескаво да ги
прехвърля в главата си. В такива моменти й идваше да се разплаче, когато
види щастлива възрастна двойка, неочаквано й идваха идеи за неща, които
да напише.
След като се разхожда безцелно един час, установи, че всъщност не се
намираше далече от „Фагерборг“*. Затова реши да се поразходи още десет
минути и да види дали Ивер си беше вкъщи. Може би дори щеше да успее
да хвърли един поглед на важното нещо, върху което Ивер настояваше да
работи, макар че беше неделя.
[* Квартал в Осло. – Б.пр.]
Пред блока му миришеше на мокра трева, която скоро снегът щеше да
покрие. Самата сграда беше на шест етажа, но небето над Осло беше
покрито с облаци и фасадата изглеждаше сива и тъжна, а не както
обикновено – бяла и добре поддържана. Самотно сандъче с цветя беше
прикрепено към един от балконите. Растението в сандъчето някога е било
червено, а сега беше по-скоро розово и изглеждаше мъртво, а стъбълцата
му се бяха наклонили силно, сякаш искаха да се предпазят от вятъра и от
предстоящите сурови месеци.
Нора си имаше ключ, но се оказа, че не й е необходим; задният вход на
блока беше отворен и когато влезе вътре, разбра защо. Някой от блока се
местеше и цареше голямо оживление – пренасяха лампи, торбички, чанти
и куфари. Нора погледна съчувствено носачите – по всичко личеше, че са
група приятели. Много от тях бяха изморени, с потни лица.
При предишната си бременност Нора беше започнала да получава болки
в таза доста рано. Докато се качваше нагоре към апартамента на Ивер,
забеляза, че може би и този път щеше да стане така. Тя се ядоса на
собственото си тяло, което се чувстваше все по-зле физически, и се
разтревожи какво ще се случи през идните месеци.
Нора се спря пред вратата на Ивер и се заслуша. Нищо не се чуваше.
Абсолютно нищо. Тя пъхна ключа в ключалката и го завъртя.
Но вратата беше вече отключена.
Отвори я и влезе вътре.
В кухнята беше по-тъмно от обикновено и тя откри причината, когато
видя, че завесите са спуснати.
Не се чуваха никакви звуци от апартамента, нямаше никой, който
виновно да скочи от стола, да захвърли дистанционното и да закрачи
бързо към вратата.
Тя влезе в кухнята. Познатият мирис на стар цигарен дим я лъхна, но
миришеше и на нещо друго. На нещо, което тя не можеше да определи.
— Ивер? – извика тя.
Не получи отговор. Затова направи няколко крачки към хола. Отвори
изцяло вратите към хола и се закова на място.
Изпусна ключовете. Изпусна си чантата. После нададе силен вик.

≈8≈

Бярне Бругелан седна пред един от двата монитора в Командния център,

който показваше на живо какво се случва в една от стаите за разпит.
Понеже беше неделя, най-вероятно щеше да си седи там сам.
Бярне наблюдаваше мъжа, който седеше на единия стол и разтриваше
мускулите на предмишницата си, привидно незаинтересован от това, което
предстоеше. Същият сценарий се беше разигравал доста пъти в последните
седмици. Йорян Мьонес отказваше да каже и дума за това кой му беше
платил, за да убие Type Пули, докато Пули излежаваше 14-годишна
присъда, нито издаваше причината за убийството. Едва когато бяха
започнали да му задават съвсем общи въпроси, Мьонес беше отговорил.
Как се казва, откъде е, как се казват майка му и баща му, брат му, лелите и
чичовците му, на кой футболен отбор е фен. Не беше помогнало дори това,
че един експерт по техники за разпит се беше опитал да му измъкне
информация.
Но Хенинг им бе предоставил нови разкрития, с които Ела Санлан,
която се славеше като femme fatale на участъка, щеше да провокира
Мьонес. Бярне беше любопитен как щеше да реагира той.
Санлан отвори вратата и влезе. Всеки път, когато Бярне я видеше, сякаш
го облъхваше топъл вятър. Късата й светла коса беше винаги грижливо
фризирана, разделена на път от едната страна, беше внимателно
гримирана, имаше добре изразени скули, тренираше редовно и тялото й бе
в превъзходна форма. Когато Бярне се намираше близо до нея, едва
успяваше с усилие на волята да прикрива колко привлекателна я намира
всъщност – и беше наясно, че невинаги успява да го прикрие.
Тя кимна на Мьонес и на адвоката му.
Ларш Индрехауг въздъхна театрално.
— А, ето те и теб най-сетне – каза той.
Индрехауг беше мъж с дълга, рядка и мазна коса. Кожата около
брадичката му беше увиснала, имаше брадавици и на двете бузи. Бярне
никога не се беше разбирал много с Индрехауг, но пък не се и опитваше.
— Извинявам се – каза Санлан. – Получих телефонно обаждане.
— В неделя? – попита Индрехауг.
Санлан повдигна леко едната си вежда, не се остави да бъде разколебана
от нападката на адвоката.
— Твоят телефон не работи ли в неделя? – попита тя.
Бярне се усмихна.
— Не и когато имам други ангажименти – отговори кисело адвокатът.
Санлан не му обърна внимание, седна на един стол в малката сива стая
за разпити и сложи в скута си книжата, които носеше. Тримата седяха един
срещу друг и се наблюдаваха. Мьонес все още се взираше в ръцете си,
сякаш бяха най-интересното нещо на света. Той беше висок към 1,90 м,
имаше златистокафява кожа, която намекваше, че баща му или майка му
може би бяха от Южна Европа. Косата му беше светла и вързана на конска
опашка. Тялото му бе с добри пропорции. Бярне осъзнаваше, че Мьонес е
привлекателен за противоположния пол. Носеше дънки и тениска, която
беше толкова бяла, сякаш беше купена току-що от магазина.
— За какво ще говорим днес? – попита Индрехауг. – За това дали
клиентът ми предпочита зелени, или узрели банани?
— Ще говорим за Лангбайн – каза Санлан и преметна единия си крак
върху другия, както седеше с ръце, сключени над документите в скута й.
Бярне наблюдаваше внимателно Мьонес, когато тя спомена това име.
Макар да се опитваше да изглежда равнодушен, леко притеснение
премина по лицето му.
— Да, това никак не ме учудва – каза Индрехауг.
— Знаеш ли кой е Лангбайн?
Санлан зададе въпроса и на адвоката, и на Мьонес.
Индрехауг се усмихна.
— Да, едва ли има някой, който не го знае. Сериозно, Санлан, наистина
ли ще говорим за…
— Лангбайн дава задачи на хора като твоя клиент – наемни убийци и
престъпници. На улицата е известен като Лангбайн, но малцина знаят
истинското му име. Твоят клиент го знае.
Настъпи тишина.
— Какво те кара да мислиш така? – попита накрая адвокатът.
Санлан не отговори веднага.
Бярне наблюдаваше неотклонно Мьонес, чакаше го да вдигне поглед.
Когато най-сетне го стори, на лицето му беше изписано: „Нямам представа
за какво говориш.“
Бярне си помисли, че Мьонес беше отслабнал. Беше задържан вече
дълго време, а никога не беше лесно човек да свикне със стените, рутината,
отсъствието на всичко, което обича и с което е свикнал. Дори най-
закоравелите не издържаха в някакъв момент, въпросът беше само колко
време ще отнеме. Разполагаха с повече от достатъчно преки и косвени
доказателства срещу Мьонес. Щяха да го осъдят, щеше да получи поне 14-
15 години затвор като присъда. За добро поведение можеше да го
освободят след осем до десет години. Дори и този период беше ужасно
дълъг.
— Името Пребен Мьорк – каза Санлан бавно, като не откъсваше поглед
от събеседниците си. – Говори ли ти нещо?
Мьонес престана да разтрива мускулите си. След секунда отново
продължи. Бярне се приближи малко до монитора. Видя как Санлан
вдигна една снимка, която се намираше най-отгоре сред книжата, които
държеше.
— Ето така изглежда – каза тя и вдигна снимката пред себе си.
Доста време мина, преди Мьонес да погледне снимката.
— Бил е адвокат на семейство Хелберг много години, в Тьонсберг, но
прекарва времето си най-вече тук в Осло.
— Никога не съм го виждал – отговори Мьонес и отново наведе глава.
Бярне внимателно го гледаше.
— Когато съберем доказателства срещу него, Йорян, ще го арестуваме.
Ще го затворим тук като теб и ще започнем да му задаваме въпроси за Туре
Пули и за теб. Мислиш ли, че и той ще мълчи?
Мьонес не отговори.
— Адвокатите обичат да говорят – каза Санлан и погледна Индрехауг.
Адвокатът отвърна с намръщен поглед.
— Той ще проговори, Йорян. А аз знам, че вие двамата вече се познавате.
Мьонес отново вдигна глава. Изглеждаше, сякаш е на път саркастично
да каже: „Да бе“, но не издаде звук.
— Убийството на човек като Туре Пули, и то в затвора в Осло, не е
задача, която биха поставили на някого, когото не познават добре.
Бярне чакаше на лицето му да се появи някаква реакция.
— И преди си работил за него, нали?
Мьонес не отговори.
— Но ако Лангбайн е достатъчно умен – продължи Санлан, – той ще ни
сътрудничи и ще ни разкаже каквото знае – и за това, което е извършил
самият той, и за нещата, които са извършили приближените му. И пак се
връщаме в началото, Йорян. Ти, аз и твоят адвокат. В тази стая.
Санлан изчака малко, а после продължи:
— Можеш доста да облекчиш ситуацията си, ако ни сътрудничиш.
Мьонес тихо изсумтя.
— Разкажи ни за кого работи Лангбайн – настояваше Санлан. – Кажи ми
кои са останалите, които са замесени в убийството на Type Пули.
Санлан държеше пръстите на ръцете си, допрени един до друг.
Индрехауг погледна клиента си, но той не отвърна на погледа му.
— В миналото си имал доста контакти сред групировките на косовските
албанци тук – продължи тя. – И те ли бяха замесени този път?
Мьонес спря да разтрива предмишниците и се концентрира върху
бицепсите си. Бярне напрегнато очакваше отговора му, когато някой
отвори вратата зад него. Обърна се и видя Мартин Фурусет, дежурния
юрист в полицията. Изражението на пълничкия мъж беше толкова мрачно
и сериозно, веждите му бяха толкова смръщени, че Бярне веднага се
изправи.
— Трябва да отидеш във „Фагерборг“ – каза Фурусет. – Незабавно.
 ≈9≈

Трине изтри потеклите пак сълзи, издуха носа си, смачка салфетката и се
огледа наоколо къде да я изхвърли. Намери кошче за боклук до една
колона и отиде дотам. Едва се държеше на краката си. Все още беше
замаяна.
Докато се връщаше обратно, наблюдаваше брат си.
Мислеше си през какъв ужас само бе преминал. Не бе успял да спаси
единственото си дете и сега се опитваше да живее с тази мисъл. Но макар
че знаеше, че той непрестанно търси отговори, никога не беше
предполагала, че ще стигне до информация за нейната роля във всичко
това, камо ли да се добере до снимки, които доказваха, че е замесена.
Трине седна на една ръка разстояние от него. Опита се да каже нещо, но
сякаш не намираше правилните думи. Осъзна, че е най-добре да не го
поглежда, а само да започне да разказва, сякаш той не беше там.
— През 90-те – започна тя и се прокашля – работех в Общината в Осло.
Като юридически консултант в отдела „Районна администрация“.
Тя едва чуваше собствения си глас. Опитваше се да облече в думи
спомените, които преди бе направила всичко възможно да потисне.
— По онова време бях млада и неопитна – продължи тя, – приех
работата, защото си мислех, че…
— Давай по същество.
Имаше суровост в гласа му, която я стресна.
— Ще се опитам – каза Трине, изправи рамене и бавно издиша.
После продължи:
— Един зимен следобед, мисля, че беше в началото на 1996 г., една
възрастна дама дойде в кабинета ми. Будил Свенкерюд.
Трине произнесе името й бавно и поклати глава.
— Тя искаше да подаде писмено оплакване. Беше живяла дълги години в
едно общинско жилище в Осло и в договора й пишеше, че наемът им
остава същият до 2020 г. или нещо такова, не си спомням точно.
Трине скръсти ръце.
— Но през 90-те години общината разпродаде някои недвижими имоти
на частни инвеститори, включително жилищната сграда, в която живееше
Будил Свенкерюд. Новият собственик пое отговорността и за наемателите
и въпреки че Свенкерюд разполагаше със стария договор, това не й
помогна особено – новият собственик се опита да я изгони, като увеличи в
пъти сумата за наема.
Трине отново си пое въздух.
— Искаха от нея да се изнесе, за да могат да ремонтират апартаментите и
наново да ги продадат, но тя не желаеше да се примири с това. Затова
дойде при мен и каза, че ако аз не мога да й помогна, ще се обърне към
медиите.
Устата на Трине беше пресъхнала. Помоли Хенинг да й даде чашата с
вода, която държеше. Той й я подаде с нежелание.
Тя отпи няколко глътки и продължи:
— Но понеже беше дошла при мен сравнително късно през деня – каза
тя и избърса капка вода от горната си устна, – аз й отговорих, че ще
прегледам случая й веднага щом дойда на работа на следващия ден. Така и
мислех да направя, но…
Трине се огледа наоколо. Никой не им обръщаше внимание.
— Рано на следващия ден – продължи тя малко по-тихо – телефонът в
кабинета ми звънна.
Отново се огледа наоколо.
— Беше някакъв мъж, който ме пита дали една възрастна дама е идвала
при мен предния ден.
Трине впери поглед в Хенинг и продължи:
— Аз се поколебах, но в крайна сметка отговорих „да“. След това мъжът
ми каза да отворя „Афтенпостен“ на четвърта страница.
Тя отново поклати глава.
— Боже мили, спомням си дори на коя страница беше.
Трине сведе поглед и остави пластмасовата чашка на пейката. Имаше
нужда от момент почивка, за да се овладее.
— Там пишеше, че кола е блъснала една възрастна жена предната вечер
и че жената е умряла от раните си.
Трине погледна Хенинг, чийто поглед ставаше все по-настоятелен. Тя
извади нова салфетка от пакетчето и си издуха носа, а после задържа
кърпичката в ръката си.
— Мъжът попита дали Будил Свенкерюд ми е дала нещо предишния ден.
Той дори ме наричаше по име, звучеше, сякаш знае всичко за мен – къде
живея, на кой етаж, как се казва тогавашният ми приятел.
Трине отново отклони поглед настрани, преди да продължи:
— Изплаших се ужасно много. Треперех с телефонната слушалка в ръка.
Мъжът попита дали някой друг е виждал жалбата, но само аз я бях чела.
Той каза да унищожа документа и да забравя всичко.
Трине стисна силно кърпичката, която държеше.
— Иска ми се да бях проявила повече смелост – каза тя, – но не ми
хрумна нищо по-разумно от това да промълвя „да“. И така…
Трине вдигна поглед към брат си.
— След като мъжът затвори, постъпих така, както ми беше казал –
унищожих жалбата и се опитах да не мисля повече за нея.
Тя направи пауза, но скоро продължи:
— Полицията взе случая на сериозно, което беше естествено, като се има
предвид, че такива инциденти, в които шофьорът бяга, не бяха обичайни
във „Фрогнер“*. След като успяха да реконструират последните й
движения, най-накрая дойдоха и в моя кабинет.
[* Елитен квартал в западната част на Осло. – Б.пр.]
Тя отново сведе поглед.
— Бях сигурна, че ще разберат, че лъжа, но все пак им разказах, че
Свенкерюд беше искала да подаде оплакване от комуналните услуги в
квартала, в който живееше, и че най-вероятно просто беше възрастна
дама, която бе имала нужда да си поговори с някого, след като съпругът й е
починал.
Тя поклати глава.
— Нямах представа, че съм способна да лъжа по този начин, но се
получи, полицията повярва на обяснението ми.
Тя отново си избърса носа.
 — Но скоро след това напуснах работата в Общината. Годините
минаваха. Аз се опитвах да не мисля за случилото се.
Тя въздъхна тежко.
— След време станах министър на правосъдието. Не бях спряла да се
страхувам, че миналото ще ме застигне. Така и стана – в първите дни на
септември в годината, когато станах министър, ми напомниха за това,
което се беше случило с Будил Свенкерюд.
— Как по-точно? – попита Хенинг.
Трине пое въздух. Направи пауза, а после каза:
— Получих ново телефонно обаждане, този път от един мъж, който ме
попита дали си спомням какво се бе случило с възрастната дама, която
беше дошла при мен един зимен ден, докато работех в Общината в Осло.
Трине се опитваше да се овладее и да не избухне в сълзи отново.
— Попитах кой се обажда, но мъжът не отговори нищо.
Тя обърна поглед към Хенинг.
— Вместо това каза, че имам брат, който създава проблеми.
Хенинг повдигна вежди въпросително. Трине пак поклати глава и
избърса една сълза.
— Опитах се да му кажа, че точно по този въпрос не мога да му помогна,
но той пусна запис на разговора между мен и мъжа, който се беше обадил
сутринта след смъртта на Будил Свенкерюд. Целият разговор беше
записан, всяка дума, всичко, на което се бях съгласила, и всичко, което бе
казал той. Дори бях потвърдила, че се казвам Трине Юл.
Тя спря и въздъхна, после продължи малко по-тихо:
— Осъзнах, че ситуацията беше деликатна за мен. Мъжът каза, че ще
отиде в редакцията на някой вестник със записа, ако не им съдействам.
Ако го направеше, аз щях да бъда замесена в неразрешено убийство. Бях се
поддала на заплахи. Цялата ми кариера, целият ми живот щяха да бъдат
съсипани. Попитах го какво иска – продължи Трине, клатейки глава. –
Тогава той каза: „Да ни направиш една услуга.“
Тя изчака малко, преди да продължи:
— Казаха, че искат да влязат в апартамента ти.
Хенинг я погледна с широко отворени от изненада очи.
— А аз знаех, че мама има ключ…
Хенинг поклати глава.
— Не знаех какво да направя, Хенинг – каза тя бързо и с по-силен глас. –
Мъжът обеща, че нищо няма да ти се случи. Щели само малко да те
сплашат, за да спреш да ровиш в някакъв случай, с който си се бил заел.
Хенинг се изправи.
— Затова отидох до дома на мама в онзи ден, взех ключа за апартамента
ти и го занесох на онзи мъж от снимката. Това беше всичко, кълна се.
Хенинг не каза нищо. Просто продължи да клати глава.
— Ако погледнеш внимателно снимката, ще видиш, че в този момент
извиквам нещо след него. Извиках, че искам да обещае нищо да не ти се
случи.
Хенинг започна да се разхожда напред-назад, разтривайки главата си с
ръка през цялото време.
— Кълна се, Хенинг – хълцаше Трине. – Не трябваше да се случи това,
което стана с Юнас. Заклевам се.
Хенинг премести ръка от главата върху лицето си и бързо прокара
пръсти по челото, носа, устните – нагоре, после надолу, и когато се обърна
отново към нея, Трине за секунда се изплаши, че ще я нападне, затова се
дръпна по-назад на пейката. Но той само се спря до нея и попита с
разтреперан глас:
— Фирмата, която беше купила жилищната сграда, в която живееше
Свенкерюд – започна той. – Как се наричаше тази фирма?
Трине погледна надолу.
— Аз…
Тя шепнеше.
— Коя беше фирмата? – повтори той и направи една крачка към нея,
след което хвана здраво ръцете й.
— Не знам – каза тя. – Не си спомням.
— Поне на коя улица беше?
Трине се замисли. Дълго. После вдигна поглед към него и каза:
— И това не си спомням, Хенинг. Съжалявам.
Хенинг я пусна.
После си тръгна.

≈ 10 ≈

Хенинг ту тичаше, ту вървеше. Изпитваше остра болка в хълбока, където

имаше поставен пирон при операцията след скока от третия етаж, но се
напрягаше да се движи бързо, купи си билет за влака стрела от летището и
забърза по стълбите надолу към перона. Една влакова композиция вече
стоеше готова там и само минута след като се качи, сребристосивата змия с
оси от закалена стомана се плъзна към Осло със скорост от почти 160
километра в час.
Той седеше и мислеше за Трине и разказа й, докато автомобили, ниви и
гористи местности профучаваха покрай него. Обяснението й изглеждаше
достоверно. Тя беше пионка в игра, където други диктуваха правилата, и
той имаше чувството, че Туре Пули и Чарли Хьойсетер са били замесени
във всичко това по един или друг начин. Реши да издири цялата налична
информация за убийството на Свенкерюд, когато се прибере вкъщи.
Но имаше едно нещо, което трябваше да свърши преди това.
Полицейски инспектор Пиа Ньоклеби живееше на една пресечка на
„Уеландс гате“, където наркомани и алкохолици се събираха на ъгъла пред
кафене „Трапа“, на кръстовището при площад „Александър Шелан“.
Хенинг никога не беше ходил в дома на жената, която носеше най-
голямата юридическа отговорност за разследванията в полицейски окръг
Осло, само я беше срещал няколко пъти, за последно в едно кафене близо
до дома й, след като беше открил, че един доклад на полицейските
разузнавателни средства Indicia беше променян от нейния профил.
Докладът съдържаше информация за местонахождението и действията
на Туре Пули на улица „Марквайен“ вечерта, в която Юнас беше загинал,
но Хенинг не вярваше, че самата Ньоклеби беше направила промените в
него. Беше я питал за това, дори се беше опитал умело да я провокира. Тя
се бе защитила отлично и по всичко личеше, че наистина няма нищо общо
с редакцията на доклада.
 Следователно някой друг я беше направил.
Хенинг помоли шофьора на таксито да спре на улица „Елиас Бликс“,
само на няколко минути път от улицата, на която живееше тя. Той нямаше
представа дали Ньоклеби си беше вкъщи – полицаите често работеха и
през уикендите, – но ако не я намереше в дома й, щеше да отиде до
полицейския участък.
Сърцето на Хенинг все още биеше учестено, когато позвъни на звънеца
на входа й. От другата страна на улицата една възрастна жена буташе
ролатор пред себе си. Не се виждаха никакви коли, но ясно се чуваше
трафикът на улица „Уеландс гате“. Над него бръмчеше хеликоптер, който
изглеждаше, сякаш стои на едно място. Клоните на близките дървета се
раздвижиха от вятъра, листата зашумоляха.
След половин минута интеркомът изпращя.
— Да?
Гласът беше малко дрезгав, сякаш току-що се беше събудила от дълбок
сън.
— Здравей, аз съм Хенинг – каза той. – Хенинг Юл. Трябва да поговоря с
теб.
Тя не отговори.
— Може ли да се кача? – попита той.
— Сега ли?
— Да.
Дълго не последва отговор. После тя отвърна:
— Изчакай ме за секунда, по-добре аз да сляза.
Есента беше поставила тежък сив похлупак над града. Вече се бе
стъмнило. Улиците бяха мокри. Едно такси премина. Хенинг отмести
поглед, само го чу как спря. Скоро вратата се отвори и една жена слезе. Тя
благодари и каза „довиждане“. Таксито потегли обратно и не след дълго се
скри от поглед.
Хенинг чу стъпки по стълбите и надникна вътре през стъклото на
вратата. Пиа Ньоклеби се приближаваше към него, но той едва я позна.
Обикновено косата й беше къса и добре поддържана, сега беше разпиляна
и неоформена. Не беше гримирана като за телевизията, както често се
налагаше заради изявите й, а когато излезе отвън, се загърна още по-
плътно в твърде голямото яке, което беше облякла.
— Здравей – каза тя. – Какво става с теб?
В гласа й прозвуча загриженост, която изненада Хенинг, но той просто
вдигна рамене.
— И по-добре е било – каза той и придърпа чантата си по-високо на
рамото. – При теб как е?
— Защо си тук? – продължи тя. – Точно сега?
Хенинг я погледна внимателно в очите.
— Лош момент ли избрах? – попита той.
— Малко – отвърна тя. – Всеки момент трябва да изляза за работа. Защо
си дошъл тук?
— Indicia – започна той.
Тя го погледна учудено.
— Искаш да говорим за Indicia? Сега?
— Говорих с Бярне – продължи Хенинг. – Той каза, че ти знаеш, че
някой е използвал потребителското име и паролата ти, за да влезе в Indicia
и да изтрие информацията за това какво е правил Туре Пули пред блока
ми на 11 септември 2007 г. – вечерта, когато изгубих сина си.
Ньоклеби отвори уста, сякаш искаше да каже нещо, но не изрече нито
дума.
— Бярне каза, че се чудиш откъде знам – продължи Хенинг.
Той бързо вдигна ръце, за да покаже, че това не е нападка.
— Бъди спокойна, не съм дошъл като журналист. Имам нужда от
помощта ти.
Тя се загърна още по-плътно в якето си.
— За какво?
— Трябва да открия какво е пишело в този доклад и кой е бил човекът,
който е изтрил информацията. Знам, че не си била ти, затова трябва да е
бил някой, който по един или друг начин се е добрал до потребителското
име и паролата ти.
Хенинг все повече се убеждаваше, че в този доклад пишеше нещо, което
можеше да обясни защо Type беше убит, както и кой стоеше зад
убийството му.
Ньоклеби въздъхна.
— Хенинг, нямам представа кой…
— Напротив, мисля, че имаш.
Той направи пауза, преди да продължи.
— Трябва да е човек, когото познаваш добре, нямам предвид само
колегите ти на работа – те със сигурност не надничат зад рамото ти всеки
път, когато влизаш в Indicia. Визирам някого, с когото се срещаш в
извънработно време. Например тук в дома си със сигурност имаш
компютър, който понякога ползваш и за работа.
Той кимна в посока към блока. Ньоклеби проследи движението му с
поглед, но веднага сведе очи.
— Помисли отново внимателно – помоли Хенинг. – Може да е
приятелка, на която имаш доверие, или приятел. Аз не знам нищо за
личния ти живот, но може да имаш или да си имала приятел, който…
— Личният ми живот не е твоя работа.
Тя вдигна глава и го погледна остро.
— Не, не, разбира се, но моля те, Пиа, опитай се да ми помогнеш. Трябва
да стигна до истината за всичко това и за да бъда честен, смятам, че ти
също трябва да разбереш кой се е възползвал от името ти.
Вратата на един близък гараж се вдигна. Звукът го стресна. Един
автомобил излезе от гаража. Хенинг му обърна гръб.
— Не знам дали Бярне ти е споменал нещо – каза той, когато колата
потегли, – но сега има едни типове, които следят всяко мое движение,
защото се притесняват какво мога да разкрия за тях. Въпросът е дали ще
оцелея толкова дълго.
Ньоклеби го погледна.
В очите й се четеше нещо, което Хенинг никога не беше виждал преди.
Не беше страх – поне според него. Беше по-скоро почуда, примесена със
съчувствие.
— Какво има? – попита той.
— Говориш така, сякаш не си чул за това.
Той направи крачка към нея и каза:
— Какво да съм чул?
 ≈ 11 ≈

Дурим Реджепи обичаше да шофира, а точно този път му беше един от

любимите. Малко трафик и много завои. Най-много му харесваше да
усеща силата на ускорението на завоите и не се вълнуваше много дали
колата ще се задържи на пътя, но имаше много полицаи по пътищата и
беше най-разумно да го дава по-полека. Особено сега.
Реджепи никога не беше виждал Лангбайн досега и всъщност не беше
сигурен какво да мисли – нито за човека, нито за предстоящата среща. До
този момент бяха комуникирали само от телефонна будка и мобилен
телефон с ваучер, но сега изглеждаше, че изведнъж срещата им лице в
лице е станала неотложна. Лангбайн не беше обелил и дума защо.
Затова Реджепи предложи да се срещнат в хижата, която Лангбайн му
беше намерил и в която беше живял от началото на лятото. Там той
познаваше обстановката до най-малкия детайл. Там имаше контрол.
Имайки предвид задачата, която бяха изпълнили в сутрешните часове на
деня, имаше малък шанс Лангбайн да е доволен и да не се нуждае вече от
него. Но в такъв случай трябваше да има същия план и за Йетон Поколи, а
Реджепи го беше оставил пред кино „Колизеум“ преди половин час. След
това приятелят му от Косово щеше да се прибере в апартамента си в
„Тьойен“* и да чака следващо телефонно обаждане.
[* Жилищен квартал в централната част на Осло. – Б.пр.]
Реджепи се отклони от главния път по един по-малък, който минаваше
през гората, където малките камъчета и тревата хрущяха под гумите.
Караше бавно, следваше дълбоките следи по пътя пред себе си, докато зави
наляво на кръстовището, което образуваше буквата „Т“. Сега рекичката се
падаше отдясно. Тя беше малка, с тясно корито и той обичаше да я гледа
как се извива между дърветата, и да слуша ромоленето на водата. Беше
ходил на разходки покрай потока и се беше питал дали има живот в
бълбукащата вода.
Реджепи продължи нататък, мина по един стар тесен каменен мост и
нагоре по едно хълмче, на което се издигаше хижата – малка и червена и
гледаща гордо към гората.
Тя беше повече от достатъчна за неговите нужди. Две спални,
всекидневна и кухня. Той нямаше топла вода и вътрешна тоалетна, но
беше свикнал със спартанските условия от Косово. А и беше приятно да се
измие в езерото, което беше много близо. Имаше си и лодка с гребла долу
на брега, с която някой път ходеше за риба – щука и костур.
Там беше толкова спокойно.
Най-хубавото преживяване в горската хижа бяха онези дни, в които
имаше време да излезе сутрин с чаша кафе и да седне на сиво-белия
пластмасов стол, да си свие две-три цигари, на които да се наслади, докато
и денят, и той самият се пробуждат. Тези моменти винаги му напомняха за
Избица, където често беше правил съвсем същото нещо, когато имаше
възможност. Ако се заслушаше внимателно, сякаш и сега можеше да чуе
трактора на Ярослав, прасетата на Мика, кравите на пасбището от другата
страна на пътя, пресичащ селото, където всичко сякаш се движеше бавно
цяла година, а някой постоянно поправяше нещо.
След като избяга от Косово, не му беше лесно да намери място, където да
се установи. Стокхолм се бе оказал твърде голям. Осло му се беше сторил
тесен и прашен град.
Но в гората можеше да диша спокойно.
Когато спря колата и слезе, чистият въздух изпълни докрай дробовете
му. Не беше като въздуха в Митровица. Проклетото замърсяване с олово от
рудодобивния комплекс „Трепча“. Това беше най-важната причина да
вземе Светлана и Дорунтина от там; не искаше детето му да расте сред
такова замърсяване.
Избица беше идеалното място. Мили и отзивчиви съседи, готови да
помогнат, свеж, чист въздух, земя, която да обработва. Отглеждаха
картофи, които продаваха на място, а понякога ги даваха на приятели,
които нямаха. Те им даваха нещо друго в замяна. Там бяха живели добре.
До март 1999 г.
Войниците, които нахлуха в селото, носеха тъмни униформи, някои бяха
с маски, други с камуфлажен грим. Реджепи и много от мъжете, особено
тези, които бяха членове на АОК, Армията за освобождение на Косово*,
избягаха в планината, защото знаеха, че войниците няма да покажат
никаква милост. Но не бяха предполагали, че войниците няма да се
церемонят със старците, които останаха в селото. Част от жените и децата
също бяха избити, застреляни с автомати, буквално екзекутирани.
[* Бивша организация на етническите албанци в Косово, която се бори
за отцепване на населените предимно от албанци земи от Сърбия през
90-те години. – Б.пр.]
Когато Реджепи слезе от планината три дни по-късно, не откри своите
момичета. Той потегли на път да ги търси, съвсем сам, носеше си само
малко храна и вода, един пистолет и малко муниции. Търси ги навсякъде,
отчайваше се все повече, опитваше се да си представи къде може да са
избягали, къде може да са отишли, за да се скрият.
Но не ги намери.
Съсипан и гладен, след малко повече от седмица стигна до Велика Хоча.
Там случайно попадна на двама сръбски войници, които стояха на пост.
Реджепи не знаеше дали те са участвали в клането в Избица, или не, но
това нямаше значение – той ги застреля. Око за око, зъб за зъб.
Но някой го беше видял и това го принуди да избяга и да се скрие
навътре в горите, все по-далече от Избица и от Светлана и Дорунтина.
Макар че беше зима, само в горите можеше да се скрие. Не можеше да спи.
Нямаше храна. Когато най-сетне беше успял да се добере до Прищина, не
беше останало много от него, но успя да стигне до къщата, където живееше
неговият брат Йетмир.
Той и Йетмир никога не се бяха разбирали добре и първоначално брат
му нито искаше да го приеме, нито искаше да му помогне, но накрая се
съгласи да му заеме малко пари, за да избяга зад граница. Флурим
Ахметай, един негов приятел от Митровица, беше избягал в Стокхолм и
Реджепи последва неговия маршрут. Първите седмици там живя у
приятеля си.
Ахметай се беше специализирал във всичко, свързано с работа с данни, и
беше създал контакти с подземния свят в Стокхолм, които плащаха добре
за услугите му. По такъв начин Реджепи също навлезе в тези среди. Първо
като услуга за Ахметай, защото приятелите му имаха нужда от шофьор за
обир една вечер, а после – когато разбраха, че той е надежден и не се
страхува да си изцапа ръцете с кръв – го вербуваха и за други, по-опасни
задачи. За кратко време изкарваше добри пари.
Пътят до Норвегия не беше дълъг, а там се запозна с Йорян Мьонес,
човека, който им намираше работа. Всеки път, когато бяха изпълнили
някаква задача, се връщаха обратно в Швеция, за да се крият за известно
време, и обратното – ако бяха изпълнили задача в Швеция. Част от сумите,
които Реджепи припечелваше, изпращаше у дома на брат си, който на свой
ред плащаше на хора, които да продължават да търсят неговите момичета.
Той все още чакаше отговор.
Разбира се, понякога си беше мислил, че лежат погребани някъде, както
толкова много други, в масов гроб, който все още не беше открит. Но
никога нямаше да се откаже. Всяка вечер, преди да заспи, мислеше за тях,
за това къде са и какво правят. Как биха изглеждали, когато отново ги
види.
След четиресет и пет минути Реджепи чу как един автомобил спря до
неговия. Той отиде до кухненския прозорец и видя висок мъж да слиза от
кола, която изглеждаше така, сякаш струва цяло състояние. Мъжът носеше
костюм и тъмно палто отгоре, а в ръката си държеше кожено куфарче.
Свечеряваше се, но въпреки това обувките му отразяваха отслабващата
светлина.
Реджепи излезе отвън на стълбите и изчака Лангбайн да дойде.
— Закъсня – каза Реджепи на развален шведски.
— Извинявам се – отвърна Лангбайн. – Беше напрегнат ден, до голяма
степен заради вас.
Той се усмихна.
— Някой видя ли ви?
— Трудно е да се каже.
Реджепи направи движение с глава, означаващо „да влезем вътре“.
Лангбайн потърка ръце една в друга, докато влизаше, и се огледа. Кимна.
Реджепи подразбираше от безупречния външен вид на Лангбайн, че е
свикнал на по-голям лукс от греди и карирани червени пердета. Високият
мъж отиде до кухненския плот, взе една чаша, оставена върху кърпа да се
суши, вдигна я към светлината да я огледа, а после я напълни с вода от
крана. Когато я пресуши, я остави обратно и каза:
— Гюнешен. Измъкнахте ли нещо от него?
Реджепи поклати глава и отговори:
— Но не мисля, че е успял да разкаже каквото и да било на Юл. Те щяха
да се виждат по-късно днес.
Лангбайн кимна бавно и постави куфарчето на кухненския плот, отвори
го с две едновременни кликвания и подаде на Реджепи някакви документи
и една снимка. Реджепи видя мъж с широка челюст, дебел врат и късо
подстригана коса. Кожата на лицето на мъжа беше силно почервеняла. Зад
него се виждаха палми.
— Това дърводелецът ли е? – попита Реджепи.
Лангбайн кимна.
— Снимката е правена преди няколко години, така че той естествено
може да се е променил малко оттогава.
Реджепи запомни лицето на дърводелеца и се опита да си представи как
изглежда в момента. Хората, които се криеха, често променяха външността
си по някакъв начин. Тези, които имаха къса коса, си я пускаха малко по-
дълга, а тези с дълга обикновено си я подстригваха късо. Често си я
боядисваха. Имаше и доста неща, които човек можеше да промени в
тялото си. Да напълнее или точно обратното. Реджепи запомни детайлите
във външността на мъжа, но се концентрира най-много върху частта от
лицето около очите. Тя рядко се променяше.
— Всичко ли е готово за погребението? – попита Лангбайн.
— Да.
— Добре. За теб ще има допълнителен бонус, ако всичко мине по план.
Имаш нужда от пари, нали така? Вече мина доста време, откакто за
последно прати пари на брат си, нали?
Реджепи вдигна поглед от снимката и се вгледа в мъжа пред себе си.
Мина малко време, преди да успее да осъзнае какво всъщност беше казал
Лангбайн.
— Да, знам и за момичетата, Редж – каза Лангбайн. – Светлана и
Дорунтина, нали така се казваха?
Реджепи стоеше като закован, но миг по-късно захвърли листовете,
хвана Лангбайн за реверите и го притисна към кухненския шкаф.
— Какво знаеш за семейството ми?
— Знам защо правиш всичко това – каза Лангбайн съвсем хладнокръвно.
– Издирваш ги.
— Какво знаеш за момичетата ми?
— Знам това, което ми е необходимо.
Реджепи го притисна още по-силно към шкафа. Лангбайн вдигна очи
нагоре, все едно вече му беше доскучала тази игра.
— Никога не правя бизнес с някого, без преди това да съм проучил
възможно най-много за него – каза той. – Това не би трябвало да те
учудва.
— Разкажи ми каквото знаеш за Светлана и Дорунтина. Веднага.
Гласът на Реджепи потрепери.
Лангбайн цъкна с език.
— Нещата не се правят така, Редж. Може ли…
Той направи знак с ръка „пусни ме“, но Реджепи го стисна още по-силно
и го вдигна нагоре по шкафа.
Лангбайн въздъхна театрално.
— Имам информация, която може да ти се стори интересна, и да – касае
семейството ти. Но за да ти дам тази информация, първо ти трябва да ми
дадеш каквото искам. Ситуацията би могла да е добра и за двама ни.
Реджепи не изглеждаше, като да иска да го пусне. Лангбайн си придаде
отегчен вид.
Реджепи в крайна сметка го пусна.
Обувките на Лангбайн отново стъпиха на пода. Той издиша през устата и
си пооправи палтото. После се усмихна отново, посочи листовете на пода и
направи знак на Реджепи да ги вдигне. Докато той ги събираше от земята,
Лангбайн напълни отново чашата с вода и изкара малко шишенце с
хапчета от вътрешния джоб на палтото си. Извади две таблетки и ги
глътна с водата.
— Ангина пекторис* – каза той и облиза с език капка вода от долната си
устна. – Едно време леля ми мислеше, че се казва „вагина пекторис“.
Съвсем сериозно.
[* Ангина пекторис – стенокардия, исхемия на сърдечния мускул. –
Б.пр.]
Той се засмя.
— Така или иначе звучи като венерическа болест – допълни той,
забавлявайки се със собствената си шега.
— Това е твърде много работа, за да я свършим едновременно – каза
Реджепи. – Да не забравяме и Юл.
Лангбайн отново се засмя.
— Имате работа, да – каза той сериозно. – Но ще се справите. Фокусирай
се добре, Редж, в идните дни. Направете това, което трябва, а аз ще ти
разкажа каквото знам за твоите момичета.

≈ 12 ≈

Въпреки че закъсняваше за работа, Пиа Ньоклеби бавно се качи до

петия етаж на блока, движейки се сред миризми на храна, обувки и
торбички за боклук.
Тя мислеше за Хенинг, за погледа му, изпълнен с все повече болка, за
това как накрая се свлече долу и седна на асфалта с колене, притиснати до
себе си. Той не забелязваше, че въздухът и земята бяха влажни.
Тя беше извикала такси от телефона на Хенинг, но когато той се качи и
колата замина, си даде сметка, че не е сигурна дали се е насочил към
полицейския участък, както го беше помолила. Не й беше харесало
изражението му, преди да потегли. Яростта, която искреше в погледа му.
Но той беше провокирал едно подозрение в нея самата, което я накара
да затръшне силно вратата след себе си, когато се прибра в апартамента.
Тя бавно си събу обувките, сякаш й трябваше много време за това просто
действие. Сложи ги до по-големите маратонки, които бяха оставени в
коридора, съблече якето си и влезе спокойно в хола.
— Много се забави – каза той. – Кой беше дошъл?
Както винаги, след като бяха правили секс, той седеше на дивана и
пушеше. Сякаш си беше у дома. Понякога оставаше за чаша кафе, но най-
често само вземаше душ и бързо се прибираше у дома или тръгваше на
работа, оставяше я с усещането, че е просто пристан, в който той спира
само когато му е удобно. Което си беше така.
Пиа Ньоклеби познаваше Андреас Шер от четири години, бяха се
запознали на коледно парти. Бяха водили много приятен разговор. Беше я
накарал да се смее. От дълго време не й се бе случвало да се запознае с мъж
с чувство за хумор, който да я накара да се усмихне наистина.
В онази вечер не се беше случило нищо повече между тях, но понеже той
беше ръководител в Оперативния център, понякога се срещаха. Лекотата, с
която общуваха, се бе запазила и се бе видоизменила в погледи, отправени
крадешком по време на обяда или над чаша кафе. Понякога го беше
сънувала нощем, а една петъчна вечер, когато се бяха засекли в едно
заведение, го беше попитала, необичайно смело за поведението й по
принцип, дали не иска да дойде с нея след края на вечерта. Тя беше видяла
отговора в жадния поглед, с който я гледаше. Фактът, че бе женен и имаше
две деца, просто не беше нещо, за което можеха да мислят точно тогава.
Тези обстоятелства не можеха да повлияят на случващото се в онази вечер.
Предишната връзка на Ньоклеби беше приключила с изхвърляне на
дрехи и общи спомени и тя не беше готова за обвързване. Просто искаше
да се позабавлява малко. В началото беше потиснала всички мисли за
морал и се беше оставила на усещанията. Все още й харесваше, той беше
добър и нежен любовник, даваше го по-грубо, ако тя поискаше, но никога
не оставаше да спи при нея. Забавлението, което в началото беше
вълнуващо и носеше тръпка, започваше да придобива отпечатъка на нещо
механично.
С времето тя беше започнала да обмисля да приключи отношенията им.
И без това рано или късно трябваше да приключи. Тя разбираше, че
Андреас не е човек, който би напуснал съпругата и децата си, но всеки път,
когато решаваше да повдигне въпроса, се озоваваха в леглото.
Тя не одобряваше собствените си постъпки. Ньоклеби никога не беше
предполагала, че ще бъде една от онези жени, които си имат любовник. Да
не говорим за женен любовник. Добре че майка й не знаеше.
— Беше Хенинг – каза тя и го погледна. – Хенинг Юл.
Андреас Шер се поизправи малко, както седеше на дивана. Погледът му
изведнъж стана предпазлив и концентриран. Бързо загаси цигарата си със
силно движение на ръката. Неприятното чувство, което беше усетила по
пътя нагоре по стълбите, се засили.
— Познаваш го, нали?
— Чувал съм го, да – каза Шер и хвана запалката, която беше на масата.
– Какво искаше? Защо беше дошъл тук?
Ньоклеби го наблюдаваше внимателно.
— Той искаше да говори за нещо с мен.
Шер си запали нова цигара и остави запалката на масата.
— За какво?
— Защо искаш да знаеш?
— Ами – каза той и издиша лек дим, – малко е странно да идва в дома ти
по този начин.
Ньоклеби не отговори. За момент настъпи пълна тишина.
— Дойде тук, защото някой е влизал в Indicia с моето потребителско име
и парола. За да коригира един рапорт.
— Така ли?
Той вдигна поглед към нея, но не го задържа дълго. Бързо дръпна два
пъти от цигарата.
— Какъв рапорт?
— Една конкретна случка на улица „Марквайен“ на 11 септември 2007 г.
– каза Ньоклеби. – Вечерта, когато Юл е загубил сина си.
Тя го погледна право в очите.
Дълго, без да казва нищо.
— Не съм го направила аз – продължи тя след малко. – Но съм се чудила
кой може да го е сторил.
Шер я погледна от дивана.
— Всъщност какво искаш да кажеш с това?
— Това, което искам да кажа, Андреас, е, че се чудя дали отношенията ни
– тя направи движение с ръка от себе си към него и обратно – може би са
били малко повече от просто секс.
 Той се изправи.
— За какво говориш, Пиа?
Той беше поне двайсет и пет сантиметра по-висок от нея. Силен. Тя
знаеше това от собствен опит заради моментите, в които беше върху нея и
понякога я хващаше и я завърташе без проблем с гръб към себе си.
Въпреки това направи крачка към него.
— Ти си единственият, който ме е виждал да се логвам в Indicia оттук.
Той изсумтя.
— Сериозно, няма как да подозираш, че аз…
Той спря и вдигна очи в знак на недоумение.
Ньоклеби имаше достатъчно опит с лъжци – тя различаваше преиграни
реакции. Затова само се усмихна и го наблюдаваше как стъпва от крак на
крак, как бързо дръпва пак от цигарата, докато се опитваше да я гледа
обидено. Но не му се получаваше както трябва и не след дълго й обърна
гръб и отиде до прозореца на хола. Там застана да пуши, докато привидно
беше съсредоточен върху гледката.
— Защо ми открадна паролите? – попита тя.
Той беше на път да се обърне към нея, но спря.
— За да ме натопиш ли? – попита тя.
— Теб? Не, аз…
Минаха няколко секунди. После той се обърна, отиде до холната маса,
където загаси цигарата в пепелника, влезе в спалнята и излезе оттам с
телефона си. Извади му батерията и SIM картата и ги постави на
библиотеката. След това взе нейния телефон и направи същото с него.
Когато приключи и с това, застана прав до библиотеката, като се
подпираше с едната ръка, сякаш имаше нужда от нещо да се задържи. Но
не я погледна, когато каза:
— Заплашиха ме.
Гласът му едва се чуваше.
— Кои са „те“?
— Не знам кои са – каза той.
— Как те заплашиха?
Той изчака малко, преди да продължи.
— Първо ми позвъниха – започна той. – Искаха да им осигуря достъп до
Indicia. Щяха да платят добре, но аз, разбира се, отказах. После казаха, че
знаят къде живея и как се казват децата ми. Дори как се казва кучето.
Той поклати глава и за миг вдигна поглед към нея, сякаш да провери
дали тя все още беше там. А когато продължи, гласът му беше още по-тих:
— Един ден прерязаха гърлото на кучето и го оставиха на верандата, така
че децата ми да го намерят. Казаха, че ще продължат, ако не им
съдействам. Затова аз… направих каквото искаха от мен. Знаех, че ти имаш
достъп до Indicia и…
— За какво им трябваше достъп до Indicia?
Ньоклеби долови остротата в собствения си глас. Студенината. Сякаш
беше на работа. Тя виждаше, че му е трудно да говори за това, но нямаше
значение.
— Андреас, чуй ме: току-що научавам за твоята роля във всичко това и
ако съм достатъчно умна, трябва веднага да отида при шефовете си и да им
докладвам – и за теб, и за тези, които са те заплашили. Но по този начин
съм принудена да си призная, че съм знаела за това нарушение на
секретността, но не съм съобщила за него. В най-добрия случай само ти ще
си загубиш работата, а в най-лошия – и аз. При всички случаи ще има
голям скандал и макар че никой не иска да се разчуе, има вероятност жена
ти да разбере какво се случва тук в апартамента ми в последната половин
година. Предполагам, че това няма никак да ти хареса.
Шер беше навел глава надолу. Ньоклеби продължи:
— Искам да си запазя работата и независимо дали ми вярваш, или не –
не искам семейството ти да пострада. Както аз виждам нещата, имаме –
тоест имаш – само един избор.
Тя направи пауза, докато най-накрая той вдигна поглед към нея.
— Говори с Хенинг.
Шер щеше да се възпротиви, но тя го изпревари.
— Разкажи му каквото знаеш за тези типове. Ако имаме късмет, той
няма да напише статии за аферата ни.
Шер затвори очи, сякаш се надяваше, че когато ги отвори отново,
кошмарът ще е приключил.
— Сега се налага да тръгвам за работа – каза Ньоклеби с дълбока
въздишка. – Знаеш ли защо?
Тя не го изчака да я погледне.
— Защото най-близкият колега на Хенинг е бил убит преди няколко
часа.
Шер отвори очи и вдигна лице към нея.
— Още е твърде рано да се каже дали убийството има нещо общо с
Хенинг, но разбира се, най-вероятно е така. Напоследък Хенинг не спи в
дома си, защото някой го преследва.
— И ти мислиш, че е безопасно за мен да разговарям с него?
— Мисля, че е време да спреш да се криеш, Андреас. Време е да
допринесеш и ти с нещо. Нещата са сериозни. Хора умират.
— Да, именно, а аз се опитвам да избегна същата участ за някого от
семейството си. Или за себе си.
Ньоклеби го гледаше с все по-нарастващо презрение. Макар да беше
разбираемо, че е искал да защити децата си, я беше поставил в ужасно
неудобно положение. Това беше предателство, което никога нямаше да му
прости. Тя чувстваше, че все пак беше добре, че стигнаха до този момент.
— Сега отивам да си взема душ – каза тя. – И когато изляза от банята,
Андреас, искам да чуя, че си се вразумил.

≈ 13 ≈

Трине затвори очи.

Едва сега, дълго след като Хенинг си беше тръгнал, докато се движеше
към Осло и от време на време усещаше ритмичните движения на вагоните,
забеляза колко е изтощена всъщност. Тя облегна глава на стената и се
опита да си представи, че светът ще е различен, когато ги отвори отново,
но половин минута по-късно все същият пейзаж профучаваше покрай нея
– студени мокри обработваеми земи, планини и хребети, докъдето поглед
стига. Всичко си беше постарому, но все пак беше и различно.
Тя не се страхуваше за себе си, но се притесняваше как ще се развият
нещата за Хенинг сега, когато беше решил да продължи да търси истината.
„Трябва да му помогнеш“ – казваше си тя. Дължеше му го – беше си
признала пред себе си и пред Бог. Но как? Какво можеше да стори срещу
хора, които не се колебаеха да убиват?
Влакът профуча покрай Кльофта, където Трине и Хенинг бяха израсли.
Споменът за това, което се беше случило в къщата на „Йердрумсвайен“, в
спалнята на Хенинг, я накара отново да затвори очи; тя се опита да
потисне картините, които понякога изплуваха, особено нощем, но не
можеше да забрави уплашения поглед на баща си, нито звука на босите му
крака по пода, след като си беше нахлузил панталона, внимателното
почукване на вратата й, за да не се събуди никого, тишината в къщата в
следващите дни. Това, което се беше случило после.
Трине беше разказала на Пол Фредрик за баща си. Може би трябваше да
му разкаже и за Юнас, днес веднъж вече го беше направила, както и за
Будил Свенкерюд, но не можеше да се реши дори след като слезе от влака
стрела на Шьойен и взе такси до дома си в Юлерн. Пол Фредрик й отвори и
я взе в прегръдките си веднага щом си остави багажа.
— Здравей, момичето ми – каза тихо той.
— Здравей – отвърна тя и почувства как вече беше на път да се разплаче.
— Как се чувстваш?
Тя се притисна до него, не искаше той да види сълзите й. Промърмори,
че се чувства добре, че пътуването е било хубаво, но че се радва да се
прибере у дома.
— А ти как си?
— Аз съм добре – каза той и тя усети в гласа му какво всъщност
означаваха думите му. Сигурност. Дом. Сълзите й започнаха да напират
отново, но тя потисна плача си.
— Видя ли се с Хенинг? – попита той почти веднага.
Трине бързо се дръпна и погледна съпруга си, разбра защо не беше
дошъл да я посрещне.
— Да – каза тя и отново потъна в прегръдката му.
— Как мина?
Тя не отговори, само го притисна силно към себе си.
Скоро след случилото се с Юнас, Трине беше обмисляла да се самоубие.
Единственото й желание беше всичко да изчезне – споменът за това, което
беше направила, болката, която беше причинила. Но Пол Фредрик беше
успял да я изправи на крака, а в този момент тя усещаше, че той щеше
отново да го направи. „Какво би искала да направиш сега, когато си
министър на правосъдието? – беше я попитал той. – Кои неща са най-
важни за теб?“
И Трине се беше сетила за Юнас, за това, че иска да се бори децата да
могат да пораснат, да живеят в по-голяма сигурност. „Правата на децата“ –
бе отговорила тя и именно това й беше дало сили да се изправи отново –
мисълта, че може да промени нещо. И беше постигнала доста неща, беше
открила много центрове за работа с деца, жертви на насилие, и всеки ден
беше отивала на работа с ясното желание да осъществи промяна към по-
добро. Но беше избягвала всичко, което можеше да й напомни за Хенинг.
И за миналото.
В началото се получаваше. Хенинг беше в болнични и не беше ясно дали
някога въобще ще се върне. Когато той отново тръгна на работа, тя
избягваше „Новините 123“, знаеше, че няма сили да понесе да види дори
снимката му до някоя статия и да съзре белезите му. Но разбира се, беше
трудно да го избегне напълно. Не мина много време и той отново започна
да взема активно участие в отразяването на новините – и като очевидец в
случая с Хенриете Хагерюп, и като главен разследващ журналист, след
като Type Пули беше убит. А когато самата Трине бе попаднала в
кръстосания огън на пресата, той бе единственият журналист, който се бе
опитал да й помогне.
Искаше й се да беше постъпила различно за толкова много неща. Сега
може би вече беше твърде късно. Тя имаше чувството, че никога вече няма
да го види, освен ако не направи нещо, за да му се реваншира поне малко.
Но сега поне той знаеше истината.
Въпреки че тя не беше успяла да му разкаже всичко.

≈ 14 ≈

Той наблюдаваше града през прозореца на таксито – цветовете и хората,

дъжда и чадърите, лампите по улиците, които се мъчеха да разпръснат
мрака от все по-тъмното небе. Радиото работеше, но Хенинг не го
слушаше. В скута си държеше чантата, а в ръка стискаше телефона, който
не беше включвал отпреди срещата си с Трине. С нежелание го включи,
макар да знаеше, че ще бъде затрупан от съобщения и пропуснати
обаждания.
Бярне Бругелан вдигна веднага щом Хенинг позвъни, но не каза нищо,
само се чуваше как диша тежко и дълбоко и се долавяше шумът на
линията.
— Моите съболезнования – каза накрая Бярне. – Знам, че бяхте близки и
работехте много заедно.
— Ти там ли си? – попита Хенинг. – На местопрестъплението?
— Да, аз…
— Трябва да вляза в апартамента му – каза Хенинг. – Трябва да видя
местопрестъплението.
— Хенинг, не може…
— Може ли да се срещнем отпред? В момента пътувам натам.
Бярне въздъхна дълбоко.
— Екипът все още проверява местопрестъплението, Хенинг, не мога
просто така да вкарам външен човек, сигурен съм, че ме разбираш.
Хенинг прехвърли телефона в другата си ръка.
— За мен е по-лесно, отколкото за вас, да забележа, ако нещо не е както
трябва там вътре – каза той. – Аз най-вероятно съм този, който е прекарал
най-много време в апартамента на Ивер в последно време.
— Може и така да е – каза Бярне. – Но независимо от това дали мога да
те вкарам вътре, или не, трябва да изчакаме, докато специалистите
приключат.
Хенинг погледна отново през прозореца.
— Специалистите могат да преместят нещо или да вземат нещо…
— Няма да го направят – рече Бярне.
— Няма как да знаеш. Във всеки случай не можеш да гарантираш.
 Никой от двамата не каза нищо известно време. Хенинг усещаше, че
шофьорът го наблюдава в огледалото за обратно виждане, но не отвърна
на погледа му.
— Ивер ми писа по-рано днес – каза той най-накрая. – Искаше да ми
покаже нещо.
— Какво?
— Не знам. Разбрахме се да отида в дома му тази вечер, след като…
Замълчаха няколко секунди.
— Имаше ли нещо общо с… мислиш ли, че имаше връзка с твоя случай?
— Не знам.
Бярне помоли Хенинг да почака за секунда. Някой задаваше въпрос на
полицая, чуваше се разговор.
Ивер беше убит посред бял ден, в неделя. Очевидно някой смяташе, че
рискът е оправдан. Ивер трябваше да е открил нещо, което беше свързано
със случая на Хенинг. Той беше убеден в това.
Какво, по дяволите, можеше да бъде?
Хенинг знаеше, че Ивер беше проучвал задълбочено Расмус Белан в
последно време. Можеше да е свързано с него. Може би Ивер беше успял
да го открие, да изкопчи информация от него. Хенинг осъзна, че трябва и
той самият да се опита да открие Белан, да установи каква е връзката
между него и Type Пули, защо е искал да му отмъсти и как това беше
свързано с цялата история.
— Не е ли по-добре да се видим в участъка? – попита Бярне, когато се
върна на телефона. – За да имаме възможност да поговорим подробно за
това?
Хенинг поклати глава.
— Нямам сили за участъка сега, Бярне. Арилд Йерстад и останалите,
просто нямам сили.
— Не е необходимо да се занимаваш с тях – каза Бярне. – Може да
говориш само с мен.
— Тогава да се видим у Ивер. Ще говорим там.
Бярне въздъхна.
— Много по-полезен ще бъда у Ивер, отколкото в участъка, Бярне, и ти
го знаеш. Помогни ми да вляза в апартамента на Ивер и двамата ще го
огледаме. Трябва да се опитам да открия какво е искал да ми покаже.
Колата спря на светофара на едно кръстовище. Двигателят се изключи
автоматично и вътре настъпи пълна тишина. Хенинг чуваше как Бярне
диша от другата страна.
— Добре тогава – каза той най-накрая. – Ще те чакам отвън.
Хенинг помоли шофьора на таксито да спре в един съседен квартал,
близо до блока на Ивер. Имаше нужда да излезе на чист въздух. Имаше
нужда да повърви, да помисли. Навън валеше леко и той обърна лицето си
нагоре към капките, които бавно отмиха солта от бузите му.
Ивер беше мъртъв.
И него го нямаше вече.
На Хенинг му се искаше да звънне на Нора, но тя едва ли щеше да иска
да говори с него, не и сега, може би никога вече. Той й беше съсипал
живота – първо, като не беше съпругът, който би трябвало да бъде, и второ,
като не се беше събудил навреме, за да спаси Юнас. Негова беше вината, че
се беше забъркал с грешните хора, негова беше вината, че Ивер бе
попаднал в кръстосания огън, и дори и Хенинг да успееше да ги открие и
виновниците да си получеха заслуженото, Нора нямаше да си върне това,
което беше изгубила. Всяка тяхна среща, всеки разговор щеше да й
напомня за това.
Телефонът звънна. Беше Бярне.
— Виждам те – каза той. – Изчакай ме там.
Хенинг затвори и последва съвета, не след дълго забеляза Бярне, който
си проправяше път покрай десет-дванайсет журналисти, които се опитваха
да разговарят с него. Той отказа коментар с движение на ръката и
категорично поклащане на глава и се запъти бързо към Хенинг.
Бярне му подаде ръка, когато стигна до него.
— Ама че ужасия – каза той.
Хенинг му стисна ръката, но не каза нищо. Те постояха малко, не
отронваха и дума, не обръщаха внимание на студените капки дъжд.
— Там е пълен хаос – каза той и кимна в посока към журналистите. –
Само се движи зад мен и не казвай нито дума.
„Не би ми и хрумнало“ – помисли си Хенинг и показа с погледа и
стойката си, че е готов да тръгва.
— ОК – каза Бярне.
Полицейски коли бяха паркирани в редица до предупредителните
ограждения. Освен журналистите, се бяха събрали и доста любопитни.
Хенинг гледаше надолу към земята, докато се приближаваха, надяваше се,
че никой няма да го забележи, но твърде късно – чу името си, разпозна и
гласа: беше Хеге Мартинсен от news.no. Тя изказа съболезнования, после
попита дали е възможно да поговори две минути с него. Хенинг не
отговори. Бярне го преведе покрай полицаите, които охраняваха
огражденията.
— Защо Юл влиза с вас вътре? – извика Мартинсен след тях. Никой не
отговори на въпроса й. Бярне измърмори нещо на един от полицаите.
Хенинг се стараеше да гледа само надолу към краката си и към тези на
Бярне. Струваше му се, че чува остри неприятни звуци. Влязоха през
вратата към задния двор. Един от специалистите, които оглеждаха
местопрестъплението, ги срещна по пътя. Бярне му каза „здрасти“ с глас,
който сякаш идваше от звуков файл, пуснат на забавена скорост – дълбок
и неясен.
Хенинг се качваше нагоре по стълбите с тежки стъпки, не поглеждаше
никого. Преди да влязат в апартамента на Ивер, Бярне се обърна към него.
— Ивер вече не е тук – каза той. – Но още има следи от него. Изчакай тук
и ме остави да проверя дали…
— Не е проблем – отвърна Хенинг.
— Не знам дали е добра идея да виждаш…
— Не е проблем – повтори Хенинг.
Бярне го погледна за няколко секунди.
— Добре – каза той.
После отвори вратата.
Хенинг усещаше ударите в гърдите си, все по-силни и по-чести. Той
влезе в апартамента на Ивер и бавно се огледа на всички страни. Обувки,
якета, бутилки до шкафа. Вратата на банята беше отворена, вътре светеше.
Кухнята беше точно направо, на печката стоеше един тиган, а във въздуха
се усещаше мирис на яйца и бекон. На кухненския плот имаше чиния, в
мивката – чаши.
Едва бяха влезли, когато един глас от хола каза:
— Хо-хо-хо, какви ги вършиш, Бярне?
Тонът беше рязък, личеше си, че идва от северната част на страната, и
принадлежеше на една нисичка набита жена, която се приближи към тях с
вдигнати във въздуха ръце. Хенинг я погледна. Не беше трудно да се
досети, че е криминален техник.
— Не можеш да вкарваш тук цивилен. Не и сега.
— Той може да бъде от полза – каза Бярне. – Бил е тук преди, особено в
последно време.
— Да, но…
— Може да забележи, ако нещо не е както преди, а ние не можем, не по
същия начин – прекъсна я Бярне. – Обещавам, Сара, изчезваме след две
минути.
Тя не отговори, просто стоеше и ги наблюдаваше строго и обвинително.
— Благодаря ти – каза Бярне, когато тя мълчаливо се съгласи. –
Задължен съм ти.
Хенинг се обърна към входната врата, огледа обувките, които бяха
подредени в редица, закачалките за дрехи, якетата. Той се завъртя бавно
около собствената си ос и вдигна поглед към хола, направи крачка натам,
видя дрехите по пода, кабелите, кенче от бира, вестници, остатъци от
въглища и пепел до камината в ъгъла.
Имаше и кръв по пода. Тъмночервена. Хенинг си беше мислил, че ще
успее да не я гледа, но цветът бе толкова интензивен, толкова силно му
напомни за Ивер, че той се закова неподвижно на място и се взираше в
нея, докато очите му се замъглиха от сълзи. Сякаш имаше магнит в
тъмночервения цвят, който неумолимо притегляше погледа му към себе
си.
Той погледна нагоре. Видя една кука на тавана.
— Оттам ли е висял?
Бярне и криминалният техник се спогледаха. Хенинг спря погледа си
върху двамата – първо върху единия, после върху другия.
— Там горе има остатъци от въже – каза той. – И толкова много кръв на
едно място…
Нито Бярне, нито криминалният техник отговориха, но той нямаше
нужда от потвърждението им. Това означаваше, че извършителите бяха
поне двама. Сам човек нямаше как да успее да вдигне Ивер.
— Виждаш ли нещо друго… нещо необичайно тук в апартамента? –
попита Бярне.
Хенинг бавно се завъртя. Забеляза един свещник на перваза, без свещ.
Една ваза с нещо като сухи клонки вътре в нея. Книга със заглавната
корица надолу, две дистанционни, едното точно до телевизора. Шкафчето,
на което стоеше телевизорът, беше затворено. Едно одеялце беше
захвърлено небрежно на дивана. Една настолна лампа светеше.
Погледът му се спря на холната масичка.
— Ивер – каза той и в същия момент усети колко беше трудно да изрече
на глас името му – имаше навика да разпръсква книжата си по масата,
когато работеше върху нещо. На тази маса.
Той посочи холната масичка.
— Но сега там няма нищо. Няма и един лист. Никакви разпечатки на
материали.
— Мислиш, че извършителят ги е взел?
Хенинг кимна.
— Има такава вероятност при всички случаи.
— Сара, знаеш ли дали някой от екипа е взел нещо от масата?
Тя го погледна малко сърдито, после поклати глава.
И тримата се огледаха наоколо.
— Видях достатъчно – каза Хенинг. – Изведи ме оттук.
Отидоха в кухнята. Хенинг се обърна назад още веднъж. Погледна
кръвта и апартамента на Ивер. Вероятно полицията вече се беше заела да
проучи последните действия на жертвата, а Хенинг се чудеше дали ще
може самостоятелно да намери тази информация, без да трябва да я
изкопчи от Бярне.
Хенинг вдигна поглед към рафта за шапки в коридора, където Ивер
обикновено си оставяше ключовете за колата. Телефонът на Бярне започна
да звъни, той вдигна и отвори външната врата.
Хенинг се огледа бързо; точно в този момент беше сам в коридора. Той
се протегна и едва успя да сграбчи ключовете на Ивер, преди Бярне да се
обърне, държейки вратата отворена.
— Идваш ли? – попита той.
Хенинг кимна и излезе.

≈ 15 ≈

— Спри – каза Чарли Хьойсетер. – Спри веднага.

Фреди удари спирачките и спря до ръба на тротоара.
— Какво има? – попита Фреди.
— Чакай тук.
— Не трябва ли да…
— Просто изчакай тук – повтори Чарли, докато слизаше от колата. Той
се огледа и на двете страни, пресече улицата тичешком и влезе в
галерията. Чу се звънче точно над него, докато влизаше в помещението,
където климатикът работеше. Чарли се беше изпотил само за краткото
време, през което беше притичал през улицата. Хладният въздух му
подейства освежаващо.
— Здравейте – каза собственикът, дребен на ръст мъж със сресана
напред тъмна коса, който се запъти към Чарли с длани, притиснати една в
друга. – Радвам се да ви видя, господине, с какво мога да бъда полезен? –
каза той на английски.
— Онази картина там – отвърна Чарли и посочи голямата картина, която
висеше във витрината. – Кой я е нарисувал?
— О, А mulher da minha vida* – каза той възторжено. – Роберто Суза, той
е от Кастело Бранко.
[* A mulher da minha vida (португалски) – Жената на моя живот. –
Б.пр.]
Чарли направи крачка към картината.
— Намира се в Португалия – продължи ентусиазирано собственикът.
— Може ли да я свалите? – попита Чарли.
 Мъжът го погледна въпросително.
— Искате да кажете… сега?
— Да, сега. Извадете я оттам.
Чарли посочи стената.
— Проявявам интерес да я купя – продължи той.
— А, да. Разбира се. Преди това трябва само да извикам асистента си,
изчакайте за момент.
Собственикът на галерията извика някакво име и даде инструкции на
родния си език и скоро в помещението влезе още един също толкова нисък
мъж. Изглеждаха като близнаци, еднакъв ръст, същите черти на лицето и
двамата с малка остра брадичка. Не без известни усилия успяха да отворят
витрината и да свалят картината. Поставиха я опряна на стената – така,
както ги беше помолил Чарли.
На картината имаше жена в профил, с дълга гарвановочерна коса,
огряна в огнените цветове на залязващото слънце. Тя се намираше на един
плаж и се взираше с копнеж в морето. Косата й се спускаше надолу чак до
края на картината, където двете й ръце леко се очертаваха под дългите
черни кичури. Носеше бяла рокля.
— Картината е с размери 77 на 53 сантиметра – продължи възторжено
собственикът. – Досущ като Мона Лиза.
— Колко струва? – попита Чарли.
— 34 500 реала.
— Можете ли да я доставите до дома ми?
Двамата мъже се спогледаха бързо и възторжено, после погледнаха
Чарли.
— Ще платя допълнително, ако успеете още за днес – каза той.
— Разбира се, господине – каза собственикът с ентусиазъм. – Ще го
направим.
Чарли отиде до касовия апарат и извади златната си кредитна карта.
Собственикът веднага дойде, само за последната минута пот беше избила
по челото му.
— Роберто Суза е много талантлив художник – каза той. – Известен е с
картините си на жени.
— Не се и съмнявам. Искам само тази картина.
— Разбира се. Само момент.
Чарли отново се обърна към картината.
Беше съвършена.
Тя беше съвършена.

Когато на вратата се позвъни след малко повече от два часа, Чарли

седеше на един от кухненските бар столове и преглеждаше норвежките
онлайн вестници на мобилния си телефон. Изабел се провикна от хола:
— Кой идва?
Чарли не отговори, само отиде до интеркома на стената до вратата.
— Да?
— Доставка за господин… ъ… господин ъ…
— На шестнайсетия етаж.
Чарли стоеше до вратата и чакаше, когато асансьорът звънна при
спирането на етажа. Той поздрави двамата мъже, които носеха картината.
Обувките им веднага оставиха следи по плочките на пода.
— Къде искате да я оставим?
— Във всекидневната – каза Чарли.
Той ги насочи накъде да вървят. Изабел четеше модно списание, когато
те влязоха. Тя стана и ги погледна с големи любопитни очи.
— Ето там – каза Чарли и посочи една бяла гола стена зад масата за
хранене. Мъжете изпълниха заръката.
— Какво си купил? – попита Изабел.
Чарли я погледна дълго и мълчаливо.
— Картина ли е? – попита тя.
— Мхм.
Големият правоъгълник беше опакован в хартия и найлон.
— Да я окачим ли на стената? – попитаха мъжете.
— Само я оставете там – каза Чарли и посочи към пода.
— ОК.
Чарли им даде по 100 реала на човек. Мъжете благодариха с наведена
глава и почти веднага си тръгнаха. Чарли заключи след тях и с няколко
бързи крачки се върна обратно във всекидневната.
— Колко вълнуващо – каза Изабел.
Чарли махна внимателно хартията и найлона.
И тя беше там.
A mulher da minha vida.
— О – каза замечтано Изабел. – Толкова е…
Тя беше застанала зад него и го прегърна с една ръка. Притегли го към
себе си.
— Толкова е…
Чарли просто стоеше неподвижно и съзерцаваше косата, плажа, пясъка,
залеза.
— Това…
Чарли не я слушаше.
— Искам да кажа… Тя няма моите къдрици, но…
Трябваше ли да й отговори нещо?
Не, би било жестоко.
И когато Изабел го целуна по врата и плъзна ръцете си по гърдите и
корема му, а после застана на колене пред него, той я гледаше – A mulher
da minha vida – „Жената на моя живот“. Можеше да се закълне, че
усещаше аромата й.

≈ 16 ≈

Бярне говори по телефона през целия път надолу от третия етаж, но

затвори, когато излязоха навън в задния двор на блока на Ивер. Дъждът се
беше усилил, капките падаха по настилката на двора, създавайки
постоянен, монотонен шум.
— Можеш ли да ме откараш до „Новините 123“? – извика Хенинг.
Бярне го изгледа продължително, а после погледна чантата през рамото
му.
— Да не си намислил да работиш сега? – попита Бярне силно, за да се
чуе на фона на падащите капки дъжд.
— Не – каза Хенинг. – Просто трябва да съм там.
Бярне кимна с разбиране.
— Естествено.
Те излязоха от двора, запътиха се навън към хаоса, който цареше край
предупредителните ограждения, където журналистите се криеха под
чадърите, готови да атакуват. Но Хенинг не ги погледна, не чуваше
въпросите, които задаваха ту на Бярне, ту на него самия, а вместо това се
концентрираше върху светлината от уличните лампи, която караше
тъмния мокър асфалт да проблясва.
— Криминалните техници открили ли са вече някакви улики? – попита
Хенинг, когато седнаха в колата. Бярне беше включил парното докрай.
Чистачките се движеха бързо напред-назад с такова усърдие, сякаш някой
насила ги беше заставил.
Бярне го погледна.
— Сега не мога да коментирам това, Хенинг. Във всеки случай не и с теб.
Не може да се заемеш с този случай самостоятелно.
— А мислиш ли, че просто ще се примиря?
— Хенинг, аз…
Бярне търсеше подходящите думи.
Хенинг въздъхна.
— Добре – каза той. – Ще разбера по друг начин.
Той осъзнаваше, че Бярне само се опитваше да го предпази. Но все пак в
никакъв случай не можеше да остави полицията да разследва смъртта на
Ивер, без да се включи. Проблемът обаче беше как щеше да се добере до
каквато и да било информация, ако Бярне откажеше да му я даде.
Неговият таен източник в полицията, 6tiermes7, с когото си чатеха,
отдавна не се беше появявал.
Бярне шофираше бавно, с внимателни маневри. От време на време се
чуваха звуци от полицейското радио, но той го беше намалил. Хенинг
облегна глава на прозореца, усещаше как ритмично се удря леко в
стъклото. Кварталите преминаваха покрай него, улиците бяха тъмни.
Автобусите и колите пръскаха вода към тротоарите, като се движеха,
пешеходците се свиваха под чадърите си, за да се предпазят по-добре от
дъжда.
— Къде ще нощуваш довечера?
Хенинг си помисли за Вероника Нансен, която вероятно би го приютила
отново, ако я помолеше, но не искаше да я излага на риск. Опасността сега
беше още по-голяма.
— Не знам – отговори той.
Бярне задържа погледа си върху него толкова дълго, че колата вече се
беше устремила към тротоара. Той забеляза, че се беше разсеял, и върна
правилния курс на автомобила навреме. Хенинг се хвана за дръжката на
вратата.
Скоро Бярне сви по улица „Уртегата“, където се намираше сградата на
„Новините 123“. Бярне спря пред една голяма черна врата от ковано
желязо. Автомобилът чакаше с работещ двигател.
— Утре трябва да дойдеш в участъка – каза Бярне. – За да дадеш
показания официално. Ако смъртта на Гюнешен е свързана с теб по
някакъв начин, аз и Санлан трябва да сме наясно с това, което вие двамата
сте открили напоследък.
Хенинг премисляше. Утрешният разговор вече го тревожеше.
— Нора – каза Хенинг и отвори вратата. – Наблюдавате я, нали?
— Разбира се – каза Бярне.
— ОК – каза Хенинг и слезе. – Благодаря, че ме докара.
Хенинг не си носеше картата за достъп, затова трябваше да позвъни и да
изчака, докато някой слезе да му отвори. Не познаваше момичето, което се
появи да отвори, но изглежда, тя знаеше кой е той.
— Влизай, Хенинг – рече тя. – Всички са горе на третия етаж.
Той я последва нагоре по стълбите, въпреки че болката пулсираше в
хълбоците му. В последните две седмици Хенинг не беше присъствал
физически на работното си място, тъй като редакторът на отдел „Новини“
Хайди Шус, макар и със съмнение, му беше одобрила молбата за кратък
неплатен отпуск. По пътя нагоре към третия етаж той се зачуди как ли
другите журналисти щяха да реагират на присъствието му. Всички знаеха
за сложните взаимоотношения в триъгълника Хенинг-Ивер-Нора.
Момичето отвори вратата и влезе преди него в редакцията. Вътре
цареше пълна тишина. Той не видя жива душа, когато зави зад ъгъла до
кафемашината, освен един мъж, който седеше сам на бюрото си.
— Седнали сме в голямата зала за съвещания – каза момичето.
Хенинг чу приглушен говор, звук от чаша, която някой постави на
масата. Нямаше желание да влезе, затова се спря пред залата. Хайди Шус
го зърна през отворената врата и на мига скочи от стола. Излезе при него.
Шус изглеждаше още по-слаба отпреди, ако това въобще беше
възможно, но както винаги беше облечена като адвокат, с къса прилепнала
пола, блуза и сако – всичко в тъмносин цвят. Беше силно гримирана, както
ходеше винаги, но изражението й бе по-меко, не така напрегнато и строго
както по принцип. Това беше прекрасна промяна и Хенинг си помисли, че
е хубаво да види, че Хайди също може да прояви човечност. Но не беше
плакала, за разлика от голяма част от колегите.
— Здравей, Хенинг – каза тя, заставайки пред него. После направи още
една крачка напред и го прегърна. Чувството да прегърне човек, с когото се
беше карал толкова пъти, беше особено, но той все пак го направи. Още
повече се смути, когато усети, че е на път да се разплаче.
— Опитах да ти звънна – каза тихо тя до ухото му.
Пусна го и се погледнаха.
— Аз бях… бях на местопрестъплението – отвърна той.
— Чух за това. Как…
Тя не се доизказа и погледна встрани.
— Както разбирам, вие отразявате случая? – попита Хенинг.
— Да, но не особено интензивно за момента – повечето колеги не са в
състояние. Или не са способни, както искаш го погледни. Ще се ползва
много информация от NTB*.
[* NTB – норвежката информационна агенция. – Б.пр.]
Хенинг кимна.
— Преди малко направихме възпоменание – продължи тя. – СТуре каза
няколко думи. Той е написал и некролог. Трябва да го прочетеш. Хубав е.
Хенинг кимна.
— Полицията идва ли вече тук?
— Да – каза Хайди и мина покрай него. – Взеха хард диска му и всичките
му книжа и тефтери.
Хенинг не беше очаквал друго, но все пак се бе надявал да има
възможност да прегледа пръв записките на Ивер. Той я последва до
празното бюро. Една самотна свещ гореше там и златистата й светлина
озаряваше черния екран.
Хайди си пое дълбоко дъх.
— Това е съвсем…
Тя поклати глава и обърна лицето си малко настрани.
— Какви въпроси задаваха? Полицаите?
Хайди отново се обърна към него.
— Обичайните, бих казала. С какво се е занимавал, къде е ходил преди
този уикенд, дали в последно време е написал нещо, което би могло да
ядоса някого.
Тя разпери ръце в недоумение.
— А така ли беше?
Хайди поклати глава.
— Миналата седмица беше в Тьонсберг заедно с теб, в следващите дни
беше в болницата с…
Тя се спря.
Хенинг отново помисли за Нора. За това как ли се чувства тя в момента.
И двамата мълчаха и се взираха в свещта известно време. Тишината
беше нарушена от звънене на телефон. Миг по-късно Хенинг осъзна, че е
неговият собствен.
Той го извади от джоба на якето си.
— Трябва да вдигна – каза той и се отдалечи на няколко крачки.
— Добре. Ще вляза при другите през това време. Би било хубаво, ако и ти
дойдеш, Хенинг.
Той не отговори, само кимна и изчака тя да си отиде. След това вдигна.
— А, открих те най-сетне – каза Пиа Ньоклеби. – Бях започнала да се
тревожа.
— Какво има? – попита Хенинг.
— Имам нещо за теб – рече тя.
— Така ли?
В следващата минута Ньоклеби му разказа за връзката си с Андреас Шер
и за неговото признание, дошло малко след като Хенинг си беше заминал.
— Той е съгласен да се срещнете утре преди обед – каза тя. – Знаеш ли
къде се намира Скар?
Хенинг мислеше бързо.
— Навътре в Маридален*, нали така? – отговори той.
[* Маридален – долина на север от Осло. – Б.пр.]
— Точно така. Движи се в посока Йоюнген* и той ще те открие на
пътеката. Ще излезе да тича утре преди обед, към десет часа.
[* Йоюнген – езеро близо до Осло. – Б.пр.]
— ОК. Чудесно. Благодаря.
— След това искам да ми звъннеш, за да обсъдим какво ще правим оттук
нататък.
Хенинг се замисли.
— ОК – каза отново той.
— Но се надявам, че няма да пишеш нищо за това, Хенинг. Опитвам се
да се предпазя, както и да предпазя Андреас. Да не говорим за самия
отдел. Хората отвън на улицата разчитат на авторитета на полицията.
Хенинг отдавна беше спрял да гледа на цялата история от
журналистическа гледна точка.
— Не мисли за това – каза той. – Ще говорим утре.

≈ 17 ≈

Болеше, когато вдигаше ръце към лицето си, за да избърше някоя сълза.
Болеше, когато се увиваше по-плътно в одеялото. Болеше да чува звука на
собственото си дишане.
Всичко причиняваше болка.
Да премигне. Да преглътне. Да обърне глава дори сантиметър.
Това, което й причиняваше най-малко болка, беше да държи в ръце
преспапието на Юнас и да го завърта надолу-нагоре. Да гледа как малките
кристалчета бързо се въртят, а после падат пак на дъното.
Нора вече се страхуваше от идването на нощта, от настъпването на
тишината. Тя знаеше, че Ивер щеше да я намери в мрака, че тя щеше да
опита всичко, за да спре да го вижда, за да спре да мисли за покритото му с
кръв лице, за локвата кръв под него, но че няма да успее.
Чудеше се дали си е помислил за нея, преди да умре, или за детето, или
всичките му мисли са били насочени към това да разбере. Да се страхува.
Да изпитва болка.
В кухнята чайникът свистеше все по-силно. Някой отваряше и
затваряше чекмеджетата и шкафовете. Агнес Клеметсен, майката на Нора,
беше седнала в колата веднага щом научи какво се бе случило. Тя се беше
промъкнала между всички хора, които се бяха струпали около
полицейските ограждения, и беше открила Нора, която седеше на една
пейка в задния двор на Ивер заедно с един експерт по кризисни ситуации.
Експертът, жена приблизително на възрастта на Агнес, я беше видяла и бе
разбрала коя е, макар че не бяха разменили и дума. Агнес седна на
пейката, прегърна Нора и започна да я гали по косата.
Нора отново разклати леко преспапието и го приближи до носа си.
Някога беше носило аромата на Юнас.
Тя опря глава на облегалката на дивана и отново силно стисна очи.
Мислеше за това как не беше успяла да създаде дом и да изгради нещо
трайно. Как се беше опитала, колко усилия бе положила. Колко малко бе
постигнала.
Колко малко неща всъщност имаха значение.
Завеси и излъскана посуда, възглавници, които не бяха по местата си,
играчки, които трябваше да се приберат в кутията на края на деня, якета,
които трябваше да се закачат на закачалката, вратите на шкафовете, които
трябваше да се затворят, обувки, които трябваше да се изтупат грижливо
от снега, преди да влезеш вкъщи…
Нора знаеше, че беше наследила това от майка си, но какъв, по
дяволите, беше смисълът? Докъде, по дяволите, я беше докарало?
Хенинг. Юнас.
Ивер.
Загуба. Мъка. Копнеж. Само кратки мигове на радост.
 А сега как щеше да намери сили да продължи напред, как щеше да
намери радост в каквото и да било след това…
Чу се звук от кухнята и чайникът спря да пищи. Нора чу как майка й си
тананикаше някакъв куплет, докато наливаше горещата вода в кана.
— Но, Нора…
Нора отвори отново очи, погледна към кухнята. Тя чу как майка й пак
поставя едно от магнитчетата на хладилника на мястото му.
— Не си ми показвала това.
Майка й дойде в хола с малка снимка в ръка. Нора я погледна.
— Ти за последно идва тук, преди да забременея, мамо.
Нежна усмивка се прокрадна на устните на майка й и тя поклати леко
глава.
— Това е прекрасно. Момче ли е, или момиче? Никога не съм разбирала
как успяват да видят на такива снимки.
— Не знам, мамо.
— Не искаш ли да знаеш?
— Мамо…
Майка й разглежда снимката още малко, после се върна обратно в
кухнята. След малко се появи с поднос в ръце. Порцелановите чаши леко
издрънчаха, а от каната се вдигаше пара. Тя остави подноса и сложи една
чаша пред Нора.
— Ето – каза тя.
Нора се поизправи. Само мисълта да хапне или пийне нещо в този
момент накара корема й да се свие. Устата й беше пресъхнала, усещаше
езика си като чуждо тяло.
— Пийни – каза майка й. – Трябва да поемеш малко течности.
Майка й се опита да се усмихне. После сложи малко захар в чая си и го
разбърка. Лъжичката издрънча по ръба на чашата. Тя остави лъжичката,
взе си една бисквитка „Риц“ и се облегна назад. След това се огледа
наоколо.
Нора знаеше какви мисли се въртят в главата й. Тя оглеждаше и
преценяваше дали нещо липсва, дали можеше да зашие или боядиса нещо,
какво трябваше да се изхвърли или поправи. Агнес Клеметсен беше човек,
който никога не можеше да стои на едно място дълго време, който никога
не можеше да се наслади на топлия ден на вилата, дори на Великден,
защото винаги трябваше да се занимава с нещо. А сега Нора знаеше, че
самата тя щеше да се превърне в новия проект на майка си, но не знаеше
дали този път ще може да се справи с тази роля.
„Променила си е прическата от последния път“ – помисли си Нора. Беше
я боядисала в по-кафяв нюанс. Косата й беше с дължина до врата, на
вълни и с обем. Кожата на лицето й се беше състарила, бръчките бяха
повече.
Нора се изненада от мисълта, че вече не знаеше много за живота на
майка си, няколко години бяха минали, без двете да си поговорят като
майка и дъщеря. Не бяха имали време за това. Или по-точно – не бяха се
постарали да отделят време.
След смъртта на Юнас като че ли не беше останало място за други
мисли, само за работа, а и родителите й не бяха стояли много при нея в
дома й, а се бяха държали на разстояние, като я бяха предупредили, че
винаги са готови да й помогнат с каквото могат. Не искаха да досаждат.
 — Как е татко? – попита Нора.
— Ами – каза майка й, очевидно не бързаше да даде отговор. – Баща ти е
добре. Започна да играе голф.
— Така ли?
— Да, нали сега е пенсионер, трябва да си намери някаква занимавка.
— Мм.
Едно куче излая отвън до прозореца. Мина кола. Животът в града
продължаваше.
— Някой друг обади ли ти се?
Гласът на майка й отново беше станал мек и топъл.
— Сесилие – каза Нора. – И Лисе.
— О, да – каза майка й усмихнато. – Те как са? Не съм ги виждала цяла
вечност.
— Ами те…
Нора помисли за приятелките си, които сигурно също седяха на дивана в
този момент, наметнати с някое одеяло, обградени от семействата си. За
тях всичко беше наред. Както би трябвало да бъде.
Затова Нора започна отново да плаче – първо беше просто хълцане,
докато си поемаше въздух, а после все повече се усилваше. И тя се ядоса,
даже беше направо бясна – на Ивер, на Хенинг, на себе си, на живота, на
целия свят.
Майка й стана и бързо се запъти към кухнята. Скоро се върна с
кухненско руло, от което откъсна една салфетка. После седна спокойно до
дъщеря си и избърса сълзите й.

≈ 18 ≈

Когато Хенинг влезе в залата за съвещания, вътре настъпи пълна

тишина.
Всички го погледнаха.
Той се опита да каже нещо, да запълни тишината, но думите просто не
идваха. Рике Рингхайм, шефът на отдела, който пишеше за клюки, дойде
при него и го прегърна. Кнут Хамерстад, редакторът на отдела за
международни новини, го последва. Някои от другите колеги мъже му
стиснаха ръката.
Накрая Хенинг намери празен стол и седна. На масата имаше кафе и
вода, порцеланови и стъклени чаши. Многото книжа, които обикновено
покриваха масата за съвещания, сега бяха прибрани. Всички седяха, свели
поглед надолу. Неколцина не криеха сълзите си.
Хенинг никога не бе предполагал, че може да почувства топлина и
спокойствие само от това да бъде там заедно с колегите си, но именно това
усети сега. И си помисли, че те бяха страхотен екип и му е хубаво да работи
с тях. Че е хубаво да има с кого да поседнеш и да споделиш тишината.

По-късно същата вечер Хенинг седна на своето бюро, което се намираше

до това на Ивер, и погледна свещта, която все още гореше. Доскоро имаше
непоносимост към огън, но сега се взираше в големия жълто-оранжев
пламък, който едва се движеше, докато действителността около него
сякаш се разми. Той премигна и си помисли за това какво ли може да е
открил Ивер, колко ли трябва да е било компрометиращо, за да му коства
живота.
Хенинг извади лаптопа си от чантата, която носеше през рамо, и
провери заглавната страница на „Новините 123“. Първите осем материала
касаеха убийството на Ивер, повечето от тях взети от NTB. Една от
статиите беше обградена с черна рамка. „Убит в собствения си дом“ беше
едно от заглавията. В некролога главният редактор на вестника Стуре
Скипсруд беше казал много хубави думи за харизмата на Ивер, за
топлината, която беше проявявал във взаимоотношенията си с другите, за
нестихващата му енергия и оптимизъм във всички ситуации. Случаят с
Хенриете Хагерюп в началото на лятото беше изтъкнат като върха на
кариерата на Ивер.
Някои от водещите имена в сферата на журналистиката осъждаха
убийството, имаше статии и за други известни журналисти, които ги беше
сполетяла същата съдба. Статиите, които се отнасяха до самото
разследване, не съдържаха много информация и Хенинг разбираше защо.
И поради технически, и поради етични причини полицията даваше много
пестеливи сведения на този етап.
Хенинг провери електронната си поща, за да види дали Ивер не му беше
изпратил нещо, преди да бъде убит. Както обикновено беше затрупан от
имейли, но нито един не беше от Ивер.
„Трябва да се опиташ да разбереш какво е открил – помисли си Хенинг.
– Както и дали е било свързано с Расмус Белан.“
Но първо потърси каква информация беше налична за смъртта на Будил
Свенкерюд. Разказът на Трине тлееше в него вече цял ден, заедно с шока и
яростта. Възрастната жена беше блъсната от кола и бе убита на улица
„Екешбергс гате“ във Фрогнер през януари 1996 г. и случаят беше останал
неразрешен. Но на Хенинг не му отне много време да открие нещо, което
потвърждаваше подозренията му, че Туре Пули и Чарли Хьойсетер са
замесени.
Жилищната сграда, където беше живяла Свенкерюд, беше купена от
„Недвижими имоти Хьойсетер“ през есента на 1995 г., а после компанията
„Недвижими имоти Пули“ беше купила сградата скоро след смъртта на
Свенкерюд, при това за значително по-висока сума. Хенинг беше дочул, че
двамата приятели често договаряли една сума под масата за такива
покупки и продажби, а декларирали съвсем друга. Купувачът, най-често
Пули, неведнъж подлъгвал банките да му отпуснат повече капитал,
отколкото всъщност му бил необходим – пари, които той впоследствие
използвал за други инвестиции и за да покрива личните си разходи, които
с времето започнали да достигат космически суми.
Свенкерюд се беше изпречила на пътя им.
Затова те се бяха погрижили да елиминират проблема.
Това обясняваше как Белан е знаел за убийството. Според Ивер
сътрудничеството между Белан и Чарли, поне това в Норвегия, беше
приключило именно през 1996 г.
Хенинг се логна във FireCracker 2.0, програмата за чат, която неговият
таен източник в полицията в Осло, 6tiermes7, беше създал специално, за да
могат да осъществяват своята строго секретна двустранна връзка. Хенинг
не знаеше идентичността на своя източник, но след дългогодишна
комуникация беше стигнал до извода, че той или тя едва ли е много над 40
години. Това заключение се дължеше най-вече на факта, че източникът
притежаваше сериозни познания в областта на компютрите, както и на
начина, по който се изразяваше – звучеше като млад човек. Това, че
6tiermes7 му беше дал ник МакаПака*, също подсказваше, че източникът
има представа от детски филмчета.
[* Мака Пака е герой от детския сериал „Нощната градина“. – Б.пр.]
Хенинг нямаше повече информация за източника и не се беше опитвал
да открие такава. Това беше част от неписаното споразумение между тях –
той никога нямаше да пита източника кой е всъщност, и никога нямаше да
се срещат лице в лице. 6tiermes7 снабдяваше Хенинг със сведения от
различни разследвания, с които източникът беше наясно, а Хенинг
трябваше да използва информацията разумно. Тяхното сътрудничество
беше довело до написването на голям брой статии през годините.
Доста време обаче Хенинг не беше говорил с източника си, въпреки че
на определен интервал правеше опити да се свърже с него. Затова реши да
остави програмата FireCracker 2.0 включена до края на вечерта и да види
какво ще излезе.
Повечето колеги в редакцията вече си бяха отишли, когато най-накрая
от лаптопа му се чу звук, наподобяващ звънец на врата. Хенинг затвори
всички други прозорци и остави само FireCracker 2.0 отворена.
6tiermes7: Надявах се да поговоря с теб тази вечер. Моите
съболезнования.
МакаПака: Благодаря. Дълго време не сме се чували.
6tiermes7: Бях ужасно зает напоследък. Как са нещата при теб?
Всеки път, когато 6tiermes7 изпратеше ново съобщение, се чуваше
иззвъняване, затова Хенинг намали звука на лаптопа.
МакаПака: Има няколко неща, с които се занимавам.
6tiermes7: Нямах предвид това.
Хенинг си пое дълбоко дъх и отново погледна празното бюро на Ивер.
МакаПака: Трудно е да осъзная, че е мъртъв. Трудно е да повярвам, че
вината не е моя.
Хенинг разказа, че Ивер му беше помагал по различни начини в
последно време и че дори му беше спасил живота, когато някой се бе
опитал да го блъсне на улица „Сайлдюксгатен“.
МакаПака: Може по този начин да са разбрали, че Ивер ми помага.
Или поне са започнали да подозират, че е така.
6tiermes7: Може, но няма как да знаеш. Не хаби напразно време и
усилия, за да се обвиняваш. Гюнешен беше възрастен човек. Знаеше какво
прави.
МакаПака: Но беше и непредпазлив. Винаги си казваше всичко
директно. Не много отдавна беше ял бой именно защото действаше
директно.
6tiermes7: Прави каквото искаш. Само ти казвам, че не помага.
Един мъж влезе. Хенинг реши, че е дежурният редактор.
6tiermes7: Мога да ти споделя няколко неща от разследването, ако си
заинтригуван?
МакаПака: Много.
6tiermes7: Компютърът и мобилният телефон на Гюнешен не бяха
открити на местопрестъплението.
Хенинг повдигна вежди.
6tiermes7: Извършителите или са искали да проверят съдържанието в
тях – имейли, регистрационни файлове, папки с документи и т.н., – или са
искали да го унищожат напълно. Вероятно и двете. В това отношение
времето е наш враг.
МакаПака: Как така?
6tiermes7: Apple и Google не дават лесно достъп до личните профили на
хората даже ако са мъртви, затова ще отнеме известно време.
Хенинг изпсува наум.
6tiermes7: Но всички данни най-вероятно ще бъдат вече изтрити,
преди ние да докопаме машините му. Не е кой знае каква сложнотия да
изтриеш документите от всички сървъри.
Хенинг вдигна глава и видя дежурния редактор да разговаря с
момичето, което седеше на рецепцията в момента. Те се прегърнаха.
Отново се чу тихо иззвъняване.
6tiermes7: Но аз дочух, че някой преследва и теб. Имаш ли представа
кой? Или защо?
МакаПака: И да, и не. Но съм почти сигурен, че опитите да ме убият,
убийството на Ивер и дори убийството на Туре Пули са свързани с Расмус
Белан. Но никой не знае къде се намира той. Или е мъртъв, или живее
някъде с друга самоличност.
6tiermes7: Това, естествено, е напълно възможно.
Хенинг пийна глътка вода от чашата си.
6tiermes7: А какво правиш в момента? Спомена, че се занимаваш с
нещо?
МакаПака: Утре имам среща, която се надявам, че ще хвърли повече
светлина върху нещата, а също съм планирал да отида до Вилиам Хелберг
в Тьонсберг. Той беше човекът, който ми разказа, че Чарли Хьойсетер и
Туре Пули са били приятели. Може да се окаже, че знае още нещо. Нещо,
което може би ще ме насочи по следите на Белан.
6tiermes7: Утре вечер ще опитам да се логна пак, горе-долу по същото
време. Може тогава да имам нещо да ги разкажа за разследването.
МакаПака: Благодаря ти.
6tiermes7: Добре, сега излизам. Пази се.
МакаПака: Ти също.

≈ 19 ≈

— Ей!
Гласът отекна сред шумотевицата в магазина.
„Не поглеждай настрани – мислеше си Рогер Блистад. – Няма начин той
да вика теб в Bunnprìs* късно в неделя вечер.“ Той продължи да претърсва
рафтовете в търсене на кафето за филтър, което му трябваше за сутринта.
Беше му невъзможно да започне деня без кофеин.
[* Bunnpris – норвежка верига хранителни магазини. – Б.пр.]
— Хей, здрасти!
Гласът се беше приближил. Блистад обърна леко глава и видя чифт
крака, които бързо и енергично се движеха към него.
По дяволите.
— Мога да разпозная муцуната ти където и да се намираше.
Какво, по дяволите, трябваше да отговори? Да му се не види, какво да
прави?
— Отдавна не сме се срещали.
Блистад вдигна брадичка и се обърна с лице към мъжа, който се усмихна
широко и застана само на половин метър от него.
Беше Алфред.
Или Душа, както го наричаха в гимназията, защото винаги се навираше
в лицето на човека, с когото говореше, и нямаше начин да не те наплюе.
Какво, по дяволите, търсеше той в Бранбю*?
[* Бранбю – селище в областта Опланд в Норвегия. – Б.пр.]
— К‘во става бе, човек?
Алфред му подаде ръка.
— Здрасти, Алфред – каза Блистад. – К‘во да става. Добре съм.

Те си стиснаха ръцете.
Алфред имаше близко разположени очи, кръгло детско лице и гъста
стърчаща нагоре коса. Най-забележимата разлика от времето в
гимназията бяха трийсетте килограма, които беше качил за двайсетината
години, в които не се бяха виждали.
— Какво правиш тук? – попита Блистад, въпреки че отговорът
изглеждаше очевиден. Алфред носеше униформа на шофьор на такси.
— Имах поръчка от клиент за по-дълго разстояние от централна жп гара
Осло – каза той. – Минах само да си купя няколко хлебчета за по пътя
обратно. Ами ти? Тук ли живееш, или…
Той беше обмислял дълго какво да каже, ако случайно се натъкне на
човек от миналото си. Отговорът, който беше измислил, бе следният: да
каже колкото е възможно по-малко, да се извини, че няма време и че се
налага веднага да тръгва. Но ако Алфред все още беше дори наполовина
толкова нагъл, колкото в гимназията, тази реакция по-скоро щеше да
усложни нещата. Той не само се навираше в лицето на събеседника си, а и
не спираше да говори и досажда, да разпитва още и още. Беше абсолютна
клюкарка.
— И к‘во, тук в Бранбю, да нямаш жена и дечурлига?
Блистад се сети за снимките на автомобила, с който тя беше пътувала.
Беше видял снимки на това, което бе останало от него. На това, което бе
останало от нея.
Той премигна бързо няколко пъти.
— Не, нямам, сам съм.
— С какво се занимаваш в момента?
— Ами, да кажем, че си сменям работата.
Алфред го потупа силно по рамото.
— Добре изглеждаш, да ти кажа. В училище беше малко пухкав, ама сега
изглеждаш в супер форма, дявол го взел.
— А, да… ами аз… тренирам доста.
Това си беше вярно. Много мили беше бягал на пътечката в мазето.
— Беше хубаво да те видя отново – каза Алфред.
Блистад положи усилия да не избърше веднага плюнките, които падаха
по лицето му.
— Записал ли си се за срещата на випуска?
Блистад погледна нагоре към кръглото лице.
— За срещата на випуска?
— Да, изпратени са покани на всички. Не съм участвал в организацията,
но е идният месец. Или по-следващия, не си спомням точно. Ще е голям
купон, ако дойдеш. Да му се не знае, двайсет години!
Блистад се опита да се усмихне, но забеляза, че не му се получи.
— Сериозно, на теб не са ли ти изпратили покана?
Блистад не знаеше какво да отговори. Една жена с два пакета памперси
мина покрай тях. Той я проследи с поглед. Стана му горещо.
— Има Фейсбук група за всички, които са посещавали нашето училище –
продължи Алфред. – Ти имаш ли профил във Фейсбук?
Блистад поклати глава.
Алфред цъкна с език.
— Дай ми адреса си и аз ще се погрижа да получиш поканата.
Блистад не отговори. Беше му трудно да си поеме дъх.
— Малко съм зает – каза той бързо. – А и става късно, трябва да се
прибирам вкъщи.
Блистад направи крачка назад, спря се и измери с поглед Алфред.
Алфред се приближи и пак го потупа силно.
— Все пак беше хубаво да те видя отново.
Блистад се усмихна, но беше сигурен, че Алфред забеляза, че просто
иска да се махне оттам колкото е възможно по-бързо.
— Ще се чуем.
Той вдигна ръка нагоре за довиждане, обърна се и направи няколко
крачки, после увеличи постепенно скоростта, усещайки очите на Алфред
върху гърба си като два парещи лъча. Когато Блистад зави зад едни високи
рафтове със стоки, се спря, облегна се на стената, затвори очи и ги стисна
силно.
Какво, по дяволите, да прави?
Дали да помоли Алфред да си мълчи и да не споменава на никого за
срещата им?
Не беше сигурно, че ще я спомене пред някого. Защо му беше да го
прави? Но пък наближаваше проклетата среща на випуска. Стотици бивши
ученици, които щяха да се съберат и да си говорят за доброто старо време,
а Душа, тази клюкарка, щеше да разправя кого е видял в Бранбю…
Блистад знаеше какво означава това.
Трябваше да се мести.
Отново.
В дома си той винаги пазеше една раница в спалнята. Тя съдържаше
всичко необходимо и беше постоянно подръка. Пари, паспорт, дрехи,
няколко леки и удобни инструмента, богата на калории суха храна, която
заема малко място, нещо за пиене, най-необходими принадлежности за
оказване на първа помощ. Той извади раницата от шкафа, провери дали
всичко си е на мястото и дали на нещо не му е изтекъл срокът. Всичко
беше наред.
„Проклетият Алфред – помисли си той. – Проклетият Фейсбук и
проклетата среща на випуска.“
Той нямаше никакво желание да се мести, не и отново. Беше му добре в
Бранбю, макар че животът му беше еднообразен и скучен. Не правеше кой
знае какво друго, освен да спи, да гледа телевизия, да играе малко на
Playstation и да се разхожда до магазина. И разбира се, да тренира.
Понякога поемаше една или две задачи само за да има с какво да се
занимава и да припечели малко пари на черно, но много по-често
отказваше, отколкото приемаше, защото винаги съществуваше макар и
миниатюрен шанс да срещне познат.
Норвегия беше твърде малка. Трябваше да замине за Щатите и да
изчезне в някой милионен град, но не беше лесно да започнеш съвсем
отначало в чужда страна. Тук в родината той познаваше изцяло
механизмите, скритите кодове, културата. Освен това винаги беше обичал
Норвегия, норвежкото мляко, вестниците и телевизионните програми.
Искаше също да бъде близо до майка си, която беше сама с котката си и
всичките претенциозни пациенти в клиниката в „Майорстюа“* в Осло.
[* Майорстюа – квартал в Осло. – Б.пр.]
Блистад слезе долу в мазето и включи пътечката за бягане, после бяга в
продължение на 45 минути, въпреки че беше късно, докато слушаше
AC/DC и мислеше какво да прави. Когато спря да бяга, се беше поуспокоил
и бе взел решение да обмисли малко ситуацията, нямаше нужда да се
мести веднага. Все пак имаше още време до срещата на випуска. Шансът
Алфред да срещне някого преди това и да разкаже за срещата им не беше
толкова голям.
Затова си взе дълъг душ и си намаза няколко филии, седна до
кухненската маса и отвори лаптопа си. От смъртта на Туре Пули му беше
станало навик да проверява всички онлайн вестници за всякакъв вид
новини, преди да си легне. Винаги започваше с „VG“ и първото нещо, което
го посрещна на страницата, беше, че един журналист беше убит в
собствения си дом.
Блистад кликна на статията и си хапна малко от филията.
Моментално спря да дъвче, когато видя снимка на журналиста малко
по-надолу в текста.
Но… Това беше…
Ивер Гюнешен.
Блистад не усети, че рязко си пое въздух. Не пишеше нищо за това как е
бил убит Гюнешен, но Блистад веднага отвори програмата за имейли,
която използваше. Не беше отварял лаптопа си от сутринта – цял ден беше
играл Call of Duty*. Сега провери дали не беше получил нови имейли.
[* Call of Duty – видео игра. – Б.пр.]
Не беше.
Но все пак. Гюнешен бе мъртъв.
И той.
Блистад се облегна назад и се замисли какво можеше да означава това и
дали трябваше да каже нещо на полицията. Но в такъв случай какво щеше
да им каже?
Гюнешен беше получил изрични инструкции да изтрие цялата им
кореспонденция, да не принтира нищо, но и да се погрижи имейлите също
да изчезнат от всички сървъри и хард дискове.
Дали го беше направил?
Можеше ли да бъде сигурен, че Гюнешен го е направил?
Блистад прегледа всички онлайн вестници, които знаеше, за да провери
дали нямат повече подробности. Полицията все още проверяваше
апартамента на Гюнешен в търсене на улики. Все още не бяха приключили
с разпитите на съседи и евентуални очевидци и щеше да има
пресконференция утре сутринта. Но за момента не можеха да дадат повече
информация.
Блистад си помисли за съпругата си, за бягството, което беше планирал
за нея, но което тя не успя да осъществи. Беше я помолил да му се довери и
това я беше убило. Хенинг Юл също бе взел на сериозно думите му и ето
какво се беше случило с него.
А сега Ивер Гюнешен.
Блистад пое дълбоко въздух и го издиша бавно през устата си.
Какво, по дяволите, да прави?

≈ 20 ≈

Изабел носеше само един шал в добавка към оскъдния бански, шал,
който използваше, за да го прокарва покрай шията, раменете и зърната на
гърдите си, а няколко пъти дори го потърка напред-назад между бедрата
си, предизвиквайки страхотно въодушевление у публиката. Тъмните й
къдрици бяха влажни – сякаш беше се топнала в морето, а после се бе
излегнала десет минути на слънце.
„Тя наистина е талант“ – помисли си Чарли Хьойсетер. Завладяваше
напълно публиката със съблазнителния си поглед и чувствени движения.
Беше елегантна и секси, танцуваше по цялата сцена, въртеше се леко и
грациозно около пилона, така че мускулите на корема и ръцете й
изпъкваха. Правеше го да изглежда лесно, все едно въобще не полага
усилия.
Силната музика напомни на Чарли за Осло, за „Одеон“.
За Туре.
В последните седмици Чарли се беше опитал да си спомни кога за първи
път се бяха срещнали, как бяха станали приятели. Не беше успял, не
можеше да се сети за последователността във времето на нещата, които
бяха правили, но знаеше със сигурност, че докато растеше, от детството до
младежките години, чак до настоящето, животът му беше белязан от Туре.
Може би най-ясният спомен, който Чарли имаше от него, беше от
вечерта, в която родителите на Туре бяха загинали в автомобилна
катастрофа, а самият Туре, късно същата вечер, беше почукал на
прозореца на Чарли. Цяла нощ седяха в стаята му, говориха си и слушаха
музика. От време на време Туре плачеше – първия и последен път, когато
Чарли го беше видял да плаче. Може би затова картината се беше
запечатала толкова ясно в паметта му. Защото Туре беше дошъл именно
при него. Не при Вилиам, не при някого от другите им приятели. Те
двамата си приличаха най-много, разбираха се най-добре.
Чарли за миг беше забравил музиката и шоуто, но изведнъж почувства
шал около врата си. Изабел се приближи, наведе се към него, притисна
гърдите си една към друга, потърка леко шала, така че вратът му се
затопли, притегли главата му към себе си и го целуна по бузата.
Чарли знаеше, че публиката в Senzuela, 95 процента мъже, му
завиждаха.
Той изпразни чашата си на един дъх и се обърна към публиката с
доволното изражение, което сякаш казваше „вижте какво си имам“.
Последваха шумни подвиквания. После тя си издърпа шала обратно и
завърши танца на сцената, но когато приключи, не получи много
бакшиши. Даваха й много повече, когато Чарли не беше там. Затова той
извади 200 реала и ги пъхна под ръба на бикините й, но когато тя се опита
да му благодари с още една целувка по бузата, той я спря, хващайки я
силно с ръка зад врата, под къдриците.
— Никога недей да правиш така отново – каза той грубо.
После я пусна и отиде в задната част на заведението, където Фреди се
извисяваше с високия си ръст и широки рамене и го чакаше.
— Добре ли мина на летището? – попита Чарли през рамо, докато
вървеше към изхода.
— Да, добре мина – отговори Фреди. – Полетът закъсня, но нямаше
проблеми на митницата.
— Колко носеше той?
— Малко над 20 000 евро.
„Четвърт апартамент“ – помисли си Чарли. Не беше много. Добре че
доставките пристигаха често.
— Лангбайн обаждал ли се е?
— Не – отговори Фреди.
Чарли изпсува наум. Той беше видял какво се бе случило в Норвегия
днес, но норвежките онлайн вестници даваха много пестелива
информация.
Скоро бяха вече отвън на улицата. Чарли запали цигара. Един
автомобил профуча покрай тротоара пред тях. Това го накара да вдигне
поглед и да огледа другата страна на улицата. Едно черно ауди беше
спряло там с работещ двигател. В колата седяха двама мъже. Чарли кимна
на Фреди, който веднага разбра какво се иска от него.
Фреди пресече между преминаващите автомобили и се озова на
отсрещната страна на улицата, постави ръка върху вътрешния си джоб,
докато се приближаваше. Тъкмо щеше да почука на прозореца на колата,
когато аудито потегли толкова рязко, че гумите изсвистяха. Фреди остана
така, сред облак отходни газове.
След миг колата изчезна от поглед.
Фреди веднага се върна обратно при Чарли.
— Видях номера на колата.
Чарли си дръпна от цигарата, докато наблюдаваше дали автомобилът
ще се върне.
— Мислиш ли, че е същият автомобил, който стоеше пред блока ти
напоследък?
— Не знам – каза той. – Но приличаше на него. Същият цвят и модел.
При всички случаи това не му харесваше. Беше повече от ясно, че имаше
достатъчно потенциални врагове наоколо. Като се прибави и това, което се
случваше в Норвегия в последно време, опасността ставаше още по-
голяма.
— Ще разбера кой е – каза Фреди.
Чарли продължаваше да се взира надолу по пътя. Нямаше и следа от
автомобила.
 — Има купон у Хасан от блок Б след това – каза Фреди. – Искаш ли да
видим какво става?
Чарли поклати глава.
— Да влезем пак вътре?
Фреди направи движение с глава към стриптийз клуба.
— Не – каза Чарли и хвърли фаса на земята, без да го изгаси. – Откарай
ме вкъщи. Стигат ми курви за тази вечер.

≈ 21 ≈

Хенинг си мислеше за Ивер, как го бяха оставили да виси, докато му

изтече кръвта.
Това означаваше, че са го изтезавали, че са се мъчили да измъкнат
информация от него. Претърсването на дома му също показваше, че
извършителите бяха търсили физически доказателства. Записки,
принтирани документи – най-вероятно затова бяха взели компютъра и
мобилния му телефон.
Хенинг мислеше за задачата, която беше дал на Ивер преди няма и
седмица: да се опита да открие нещо повече за Расмус Белан, а най-вече за
връзката между него, Туре Пули и Чарли Хьойсетер. Самият Хенинг беше
проучил отчасти Белан преди срещата им през 2007 г. и си спомняше, че
бившият дърводелец на Чарли в някакъв момент беше създал собствена
фирма в бизнеса с недвижими имоти там на юг, заедно с бразилската си
съпруга. Но един от бизнес контактите на Белан беше застрелян един ден,
докато оглеждаше нов парцел за потенциален строеж. Въпреки че мъжът
имаше пари в брой у себе си, когато го бяха открили, местната полиция
беше стигнала до заключението, че е убит с цел грабеж.
Бразилия беше държава с много корупция и престъпност и не беше
изключено на някого в строителния бранш да не му бе харесало, че Белан
и съпругата му са започнали бизнес там – особено след като го бяха
обвинили, че е дал информация на полицията преди норвежко-
бразилската полицейска акция през 2007 г., когато мнозина бяха
арестувани, а после и осъдени.
Но съпругата му беше интересна.
Мариана, нали така се казваше?
Белан не беше разказал много за нея, само че е бил принуден да се
раздели с нея, или по-точно: да я изпрати на таен адрес. Това означаваше,
че тя вероятно е също толкова трудно откриваема, колкото и самият Белан,
ако не и повече. Въпреки това Хенинг реши да направи опит.
Той отвори един прозорец на браузъра и написа „Мариана + Белан +
Натал“. Получи резултати за един хотел в Хордалан*, италианско училище
за чужди езици, хороскоп с известни личности, на които Сатурн беше във
Водолей. Намери и няколко бразилски сайта, но нищо релевантно. Google
питаше дали всъщност няма предвид „Марианне“.
[* Хордалан – област в Югозападна Норвегия. – Б.пр.]
Опита само с „Мариана“ и „Натал“. Намери Фейсбук профила на една
жена, която се казваше Мариана Натал, снимки на нещо, приличащо на
фестивал в някакъв град, един сайт, който твърдеше, че дава точното
разстояние между Квазулу-Натал и Илха Мариана.
Хенинг въздъхна.
Отново помисли за Чарли Хьойсетер, за това, че Белан беше работил за
него. Потърси и „Хьойсетер“, опита с цялото му име Чарлс и добави
„Мариана“ и „Натал“. Първият от поредицата резултати го накара да се
приближи до екрана.
Беше статия в местен вестник от областта около Натал. Хенинг не
разбираше текста, но ако се съди по снимките, явно се говореше за
построяването на нов жилищен комплекс. Имаше снимка на Чарли, който
се усмихваше, застанал до един багер. Около него имаше и други хора,
сред тях – жена на име Мариана де ла Роза. Тя беше застанала по-назад с
папка в ръка и пластмасова строителна каска на главата. Дори и да не
работеше за Чарли, то поне със сигурност се познаваха.
„За тази жена се беше оженил“ – мислеше си Хенинг и пусна ново Google
търсене с името й. Откри жена със съвсем същото име, която имаше
профил в Twitter. Същата жена имаше и профил във Фейсбук, но беше от
Монтерей. Хенинг накрая си даде сметка, че това не беше рядко срещано
име, и започна да унива. Ако Мариана де ла Роза не искаше да бъде
открита или ако Расмус Белан я беше скрил, вероятно нямаше да бъде
активна в социалните мрежи също като съпруга си.
Хенинг хвърли един поглед на първите трийсет резултата от търсенето,
но никъде не откри прилики с жената, която беше застанала зад Чарли на
снимката. Не и докато не отвори един новинарски сайт и не видя статия за
жена, която беше загинала в автомобилна експлозия недалеч от Алто до
Родригес на 16 юни 2007 г. Жената се казваше Мариана де ла Роза, бяха
сложили нейна малка квадратна снимка малко по-надолу в статията.
Да, това беше тя.
Значи Мариана де ла Роза беше мъртва.
Хенинг преведе статията с Google и макар голяма част от текста да
звучеше безсмислено на норвежки, най-същественото беше ясно:
автомобилът на Мариана се беше взривил, защото някой е искал да я убие.
Полицията беше стигнала до извода, че се касаеше за бомба.
Хенинг си спомни мъката в очите на Белан, когато говореше за нея.
Първоначално Хенинг си бе помислил, че просто му липсва, понеже се
намираше на другия край на света и най-вероятно щеше да мине много
време, преди да се видят отново, но сега разбираше каква е истината.
Мариана де ла Роза беше убита малко преди Белан да избяга от
Бразилия. Заплахата, отправена към Белан, може би е била насочена и към
съпругата му, или към двамата. Това, че са успели да я елиминират, беше
подействало като още по-голям стимул за Белан да избяга.
Хенинг усети, че мислите му течаха хаотично, затова се облегна назад и
се опита да ги подреди.
Той размишляваше какъв ли е бил мотивът на Белан да му даде
информация за това, че Туре Пули беше замесен в едно убийство през 90-
те, и се чудеше дали не беше стигнал до отговора.
Ами ако Туре носеше вина за това, че Мариана беше убита?
А ако Туре беше разпространил слуха, че Белан е предател?
„Тогава вече говорим за истински мотив“ – помисли си Хенинг
развълнувано. И някой очевидно беше дал ценна информация на
полицията преди мащабната операция, която бяха провели през май 2007
г., довела до ареста на толкова много хора, но предателят не беше Белан.
Хенинг му вярваше, че не той беше информаторът.
А ако Туре го беше направил?
Ами ако впоследствие се беше опитал да хвърли вината върху Белан?
Хенинг погледна часовника. Беше късно, но ако познаваше Вероника
Нансен добре, тя все още беше будна. Той реши да й звънне.
— Здравей – каза тя, когато вдигна и се прокашля леко.
Хенинг чу как се изправя в седнало положение на белия си кожен диван.
— Колко хубаво, че се обади – продължи тя. – Малко се бях притеснила
за теб. Чух какво се е случило с колегата ти. Моите съболезнования.
— Благодаря – каза Хенинг.
— Как си? – попита тя, преди той да успее да зададе въпросите си.
— Аз…
Той се овладя и се опита да се концентрира.
— Аз съм добре – каза той. – Има нещо, за което трябва да поговоря с
теб. Неподходящ момент ли съм избрал? Беше си легнала ли?
— Ами аз… аз гледам един тъп филм. Какво има? Имаш ли нужда от
място, където да пренощуваш?
— Не, аз…
Хенинг се замисли как да подбере думите си.
— Открих нещо – каза той и в следващите няколко минути й разказа за
съпругата на Расмус Белан. После сподели с Вероника най-скорошните си
теории и предположения.
Това, че Туре може би беше разпространил фалшив слух за друг човек и
че този слух може би беше довел до смъртта на една жена, сякаш не ядоса
и не натъжи Вероника. Хенинг реши, че може би най-накрая беше приела,
че Туре бе престъпник и че не бе спрял да бъде такъв дори докато бяха
женени.
— В такъв случай трябва да е имал лична полза от това да го направи –
каза Хенинг. – И това показва, че е играл много по-важна роля в Натал,
отколкото бяхме предполагали досега. Че все още е работил в комбина с
Чарли.
Точно това беше лесно да се допусне според Хенинг. Туре беше лъгал
Вероника и преди, а че бившите най-добри приятели бяха продължили да
поддържат едно полу- или изцяло криминално партньорство, просто от
по-далечно разстояние, също не беше трудно да се допусне.
Той сподели мислите си с нея.
— Туре може да е подпомогнал полицията с информация – продължи
Хенинг. – За да може конкурентите на Чарли – чийто брой с времето доста
се беше увеличил в Натал – да изпаднат в трудно положение или напълно
да изчезнат.
Звучеше правдоподобно, особено като се има предвид, че Туре беше
имал сериозни затруднения с парите в последните години. И кой беше
най-подходящ да се превърне в изкупителна жертва накрая?
Расмус Белан.
Един човек, който беше започнал собствен бизнес и който не беше
засегнат от полицейската акция през 2007 г. Който знаеше много за делата
на Чарли – а може би и за тези на Туре – след много години служба в
Бразилия. Той беше станал опасен за тях.
— Работните помещения на Чарли също са били претърсени от
полицията – разказа Хенинг, – но може да е било само представление за
пред хората. Чарли вече е бил в Натал много години и със сигурност може
да е пъхнал няколко хилядарки в джоба на някой стратегически важен
полицейски шеф. Затова така и не са го обвинили в нищо.
— И все пак звучи твърде рисковано – каза Вероника.
— Кое по-точно?
— Да прехвърлят вината на Белан по този начин. Това е могло да се
обърне срещу тях самите.
— Именно. И точно от това Чарли толкова се опасява сега.
— Но същевременно…
Беше ясно, че тя мислеше за нещо.
— Какво?
Хенинг хвърли продължителен поглед на дежурния редактор, който,
изглежда, не обръщаше внимание на разговора.
— В същото време е бил доста хитър ход, ако се замислиш. След всичко
това положението на Чарли в Натал доста се е подобрило. Ако Белан беше
загубил и живота си, какъвто явно е бил планът, всички проблеми са щели
да се разрешат. Изкупителната жертва щеше да бъде вън от играта.
Хенинг кимна. Това беше съвсем вярно.
— Проблемът обаче е да може да се докаже.
— Да – каза Хенинг. – Чарли никога не би признал нищо, а все още
никой не знае къде се намира Белан.
Но все пак Хенинг беше сигурен, че Ивер бе открил нещо. Тези, които го
бяха убили, бяха търсили някаква информация и бяха взели не само
компютъра и мобилния му телефон. Може би съществуваше някакво
осезаемо физическо доказателство, което той също можеше да открие.
За момент и двамата замълчаха, но тишината не беше неловка или
потискаща. Хенинг обичаше да си говори с Вероника. Гласът й и това, че
дори да мълчаха, се чувстваха комфортно, му действаше успокояващо.
— Но ако наистина говорим за отмъщение от страна на Белан –
продължи тя, – защо не ти го е казал в прав текст? Защо не каза: „Не аз
информирах полицията, а Туре“?
— Може би не е имал конкретни доказателства – каза Хенинг. – Но ако е
знаел със стопроцентова сигурност, че Туре е бил замесен в убийството на
Будил Свенкерюд през 1996 г., е можел поне да се опита да го вкара в
затвора за това. Вероятно е нямало да бъде кръвно отмъщение, но би било
въздаване на справедливост под една или друга форма – ако аз бях успял
да свърша моята част от задачата.
Хенинг разбра, че тя разсъждава върху отговора му.
Същевременно той си мислеше, че изглеждаше странно, че Туре и Чарли
биха взели толкова драстични мерки само за да му попречат да продължи
да рови в едно старо убийство, когато той по онова време дори не
подозираше коя е жертвата. Макар че беше получил амнезия след скока от
третия етаж вечерта, когато Юнас умря, беше малко вероятно да е
попаднал на особено компрометираща информация за Туре или Чарли
толкова скоро след интервюто с Белан. Отнемаше цяла вечност да се рови
в стари покупки и продажби на жилища, а в „Новините 123“ със сигурност
му се е налагало да работи и по други материали паралелно.
Значи преди 11 септември 2007 г. Туре и Чарли бяха извършили и други
неща, не само убийството на Будил Свенкерюд.
 Хенинг се изправи.
Разбира се.
Ако Туре и Чарли се бяха погрижили да се отърват от свои конкуренти в
Натал, ако бяха информирали полицията, а после бяха хвърлили вината
върху Белан – срещу кого щеше да бъде насочено отмъщението, ако
истината един ден излезеше наяве?
Мислите, които сякаш се блъскаха в съзнанието на Хенинг, го караха да
се чувства толкова напрегнат, че трябваше да се раздвижи малко напред-
назад. Той разказа на Вероника за последните си заключения.
— Всичко това не е просто заради едно старо убийство – каза той. – Не и
на първо място. Свързано е с настоящето, със страха от отмъщение от
страна на няколко банди закоравели престъпници, които са пострадали
сериозно при полицейската акция през май 2007 г.
Ставаше дума за това да се изгаси пожара.
„Туре и Чарли се страхуваха, че играта им ще бъде разкрита“ – мислеше
си Хенинг. Те се страхуваха, че Белан е събрал две и две и е разказал на
Хенинг за подозренията си. Затова се бяха притеснили, когато Хенинг бе
започнал да задава въпроси тук-там. Затова Туре беше следил действията
на Хенинг и затова Чарли беше предприел физическо нападение.
А кой оставаше сега, когато Туре беше мъртъв?
Хенинг отдавна подозираше Чарли, но по-скоро интуитивно.
Но това вече внасяше яснота.
Чарли все още се намираше в Бразилия, където се опитваше да накара
всичките си проблеми да изчезнат. За 15 години в страната той беше
стартирал проект след проект в строителния бранш, беше управлявал
проекти за стотици милиони и Хенинг нямаше причина да се усъмни във
финансовата мощ на Чарли. Със сигурност не би го затруднило да плати на
някого, който да се погрижи за проблемите му в Норвегия. След всички
арести той беше останал от малкото незасегнати в Натал, където по всичко
личеше, че сделките му вървят страхотно.
— Но мнозина биха се опитали да си отмъстят, ако истината излезе
наяве – каза Хенинг. А Чарли през цялото време се е опитвал да я скрие,
което може да е било причина и за убийството на Ивер.
Всичко това бяха само теории и предположения. Той трябваше да
намери доказателства, които или да ги потвърдят, или да ги отрекат по
един или друг начин, и единственият начин да направи това беше да
открие Белан. Ако той все още беше жив.
— Мисля, че имаш право и си намерил следа – каза Вероника.
— И аз така мисля – каза Хенинг.
— Но сега бъди внимателен, когато продължиш с проучването.
Хенинг се усмихна.
— Ще се опитам.
Приключиха разговора и той се обърна отново към бюрото на Ивер.
Полицията със сигурност беше проверила данните от мобилния му
телефон, но Ивер не беше човек, който водеше много телефонни
разговори. Той предпочиташе да се среща лице в лице с хората и да им
задава въпроси, за които не бяха подготвени.
Но трябва да е говорил с някого, който е разбрал какво е открил. Може
би дори беше разказал всичко на някого.
„Трябва да се свържа с Нора – помисли си Хенинг, – независимо дали
иска, или не. Ивер може да е споделил нещо с нея, а може и тя да е
доловила нещо сама, но да не е осъзнала още, че е релевантно.“ Но понеже
беше станало доста късно, той реши да изчака до сутринта и тогава да й
звънне. От полицията също щяха да разговарят с нея, което напомни на
Хенинг за разпита, на който той самият щеше да бъде подложен
следващия ден.
Трябваше да се опита да го отложи колкото е възможно по-дълго.
Хенинг се върна обратно на бюрото си и седна, мислеше за това какво да
предприеме, за да разобличи Чарли – ако, разбира се, подозренията му
бяха верни. Не се искаше само да пътува до Бразилия, макар че и това
сигурно щеше да се наложи в даден момент.
„Трябва да действаш последователно, стъпка по стъпка“ – мислеше си
той.
Сутринта щеше да се срещне с Андреас Шер и в най-добрия случай да
научи каква е била изтритата информация от рапорта в Indicia, която се
отнасяше до Туре и вечерта на смъртта на Юнас. Можеше да се окаже от
ключова важност.
Хенинг хвърли поглед на свещта, която все още гореше на бюрото до
него. Напомни му на пясъчен часовник, в който пясъкът бавно изтичаше.

≈ 22 ≈

Рогер Блистад не беше сигурен дали изобщо беше спал, когато най-
накрая стана от леглото. Събуди се твърде рано, защото светлината беше
проникнала в спалнята и защото едно семейство птици, изглежда, си беше
направило гнездо до прозореца му.
Дълго беше лежал и мислил.
За Ивер Гюнешен.
За това какво да предприеме.
Беше стигнал до извода, че най-доброто, което можеше да направи, бе да
потегли незабавно и да започне отначало на съвсем ново място. Да се
прикрива колкото е възможно повече, да не привлича внимание. Но да се
премести изискваше много усилия, а той нямаше сили да започне веднага.
Независимо от всичко имаше нужда да пийне кафе, преди да вземе
някакви важни решения.
Когато отиде в кухнята, установи, че срещата с Алфред предишната
вечер всъщност го беше накарала да забрави за какво беше отишъл до
магазина. Но той имаше нужда от кафе, затова се облече и надзърна навън
през кухненския прозорец. Навън нямаше никой. На стълбите пак се
огледа внимателно, преди да тръгне към колата.
Всичко си беше постарому.
Голямата сграда от другата страна на улицата – едно старо народно
училище* – все още беше празна. Същото важеше и за съседната къща –
това беше причината той да избере да се установи точно тук. Бранбю беше
перфектното място, ако човек не искаше да привлича внимание. Не беше
посещавано селище, обикновено хората просто минаваха покрай него, а и
не се намираше на някоя от големите пътни артерии в страната. Блистад
беше наел къщата, заедно с обзавеждането, от един възрастен човек, който
вече не беше в състояние да я поддържа, но и не искаше да я продаде
точно сега, защото се надяваше някое от децата или внуците му да се
нанесе там.
[* Народно училище – учебно заведение за възрастни в
скандинавските страни, Германия и Австрия. – Б.пр.]
За Блистад това беше идеален вариант. Възрастният човек се водеше
собственик по документи, а той самият не фигурираше в никакви
регистри, защото бяха подписали договор само помежду си.
Блистад отиде с колата до центъра и купи пакет кафе за филтър, както и
най-новия брой на „Афтенпостен“. Докато чакаше кафето да се приготви,
седна до кухненската маса и се зачете.
Както беше очаквал, бяха отделили много внимание на убийството на
Ивер Гюнешен. Той отгърна бързо на третата страница, но нито там, нито
на следващите две страници пишеше нещо, което вече да не беше прочел в
онлайн вестниците предишната вечер.
Кафето вече беше готово и той си наля голяма чаша. Прочете
внимателно останалото съдържание на вестника – най-вече защото
искаше да мисли за нещо друго и защото искаше да отложи възможно най-
дълго това, което му предстоеше да направи. Но едно име в частта с
некролозите го накара да замръзне на място с чашата до устните си.

Нашата скъпа, чудесна сестра,

нашата зълва и леля

Ваня Квалхайм

родена на 31 декември 1951 г.

внезапно почина днес
Осло, 9 октомври 2009 г.

Обичахме те много,
силно скърбим за теб
Анне-Марит Ларш
Хелмер Беате
Брит Олав
И други близки

Погребението ще се състои в църквата в Грурюд* на 16 октомври.

Траурната церемония ще завърши на гроба.
[* Грурюд – район в Осло. – Б.пр.]

Блистад седеше и се взираше в думите, в имената.

Остави чашата на масата.
„Не – каза си той. – Това не е истина. По дяволите, не може да е истина.
Не може да се случи и на нея.“
Но нямаше съмнение, това беше тя. Всички имена съвпадаха. Анне-
Марит, Ларш, Хелмер и Беате. Брит и Олав.
Какво, по дяволите, се бе случило?
Той отвори 180.no* и написа името на чичо си Ларш. Докато чакаше да
се появи резултатът, за момент се зачуди дали е удачно да използва
личния си телефон, но отново се загледа в некролога и осъзна, че нямаше
време да излезе да потърси телефонна кабина. „Не може да е истина –
мислеше си той отново и отново. – Не е възможно и тя да е мъртва.“
[* 180.no – телефонен указател, който може да се използва на
мобилни телефони в Норвегия. – Б.пр.]
— Да, Ларш е на телефона?
Блистад се поколеба малко, преди да каже „здравей“. Едва сега осъзна,
че е рано сутринта.
— Аз съм…
Той не успя да каже името си, гърлото му беше пресъхнало. Опита
отново, но пак със същия успех.
Блистад чу въздишка от другата страна.
— Значи сега се сети да се обадиш.
Блистад все още не беше в състояние да говори, само мислеше за майка
си, за това, че тя бе мъртва, и за това, че той не е бил до нея, когато се е
случило. Последният път, когато си бяха писали имейли, тя не беше
споменала нищо за някаква болест, само му беше разказала за мъртвия
журналист.
— Да – каза той, когато се посъвзе. – Сега видях некролога на мама във
вестника.
Болеше много повече, когато го изрече на глас. Трябваше да положи
усилия, за да не се разплаче.
— Как… умря? – попита той.
Чичо Ларш въздъхна.
— Все още не се знае – отвърна той. – Но по всичко личи, че е получила
инфаркт. Почина внезапно следобед, след като се прибра от работа.
Блистад преглътна плача.
— Значи няма подозрения за някакво престъпление? – попита той, след
като възвърна контрола над гласа си.
— Престъпление? Защо ме питаш такова нещо? Какво престъпление би
могло да бъде?
— Ами не знам – каза Блистад. – Просто си мислех…
Той не успя да довърши изречението.
— Забрави за това – каза той и подсмъркна.
И двамата замълчаха за момент и само слушаха другия как диша.
— Къде си? – попита чичо Ларш. – Ще дойдеш ли на погребението?
Той се замисли. Трябваше да отиде, но поклати глава.
— Не – каза той. – Няма да мога.
Чичо Ларш изсумтя.
После затвори.
Блистад остана с телефона в ръка. „Инфаркт“. „Почина внезапно
следобед, след като се прибра от работа.“
Майка му бе на не повече от 57 години. Трябваше да живее поне още 20-
25 години – във всеки случай така си беше мислил досега. Никога не се
беше страхувал, че тя ще умре. А когато дойде време да се случи, той със
сигурност щеше да е подредил живота си.
Но нея вече я нямаше.
Блистад остави телефона на масата и покри лицето си с ръце.
 ≈ 23 ≈

Хенинг се стресна в съня си, събуди се и бързо стана. Минаха няколко

секунди, докато осъзнае, че все още се намира в офиса на „Новините 123“ и
че вече се бе съмнало. Телевизорът на рецепцията работеше, но все още
само дежурният редактор беше там, освен самия Хенинг.
Не си спомняше, че си беше полегнал, а главата си усещаше, сякаш бе
прекарала нощта в менгеме. Той премигна и отвори широко очи, за да се
събуди напълно, и раздвижи врата си на всяка страна, за да се отпуснат
мускулите му. Погледна към свещника на бюрото на Ивер. Свещта беше
изгоряла напълно. Беше останало само едно празно бюро.
Хенинг се огледа, забеляза отворена кутия със свещи на една от по-
далечните маси. Той стана и взе една свещ, постави я в свещника на Ивер и
я запали със собствената си запалка „Зипо“. Постоя там няколко минути,
преди да отиде до кафемашината и да си пусне чаша кафе. Докато чакаше
почти половин минута, колкото отнемаше приготвянето на кафето,
погледна изморено към ъгъла на рецепцията, където седеше дежурният
редактор и изглеждаше толкова пребит от умора, колкото Хенинг се
чувстваше.
— Добро утро – каза Хенинг и взе чашата си, духна леко съдържанието й,
докато вървеше към рецепцията. – Случи ли се нещо през нощта?
Мъжът, чието име Хенинг не знаеше, вдигна поглед от екрана.
— Полицията току-що обяви за издирване двама мъже, които са били
забелязани в близост до апартамента на Ивер вчера сутринта – каза той.
Хенинг се разсъни напълно.
— Дадоха ли описание на мъжете?
— Да.
Мъжът кликна няколко пъти с мишката, а после прочете това, което
виждаше на екрана. Светлината от монитора се отразяваше в стъклата на
очилата му.
— И двамата са високи към 1,70 м, облечени с тъмни дрехи и по всяка
вероятност от Източна Европа. Единият е носел суитшърт. Полицията ги
призовава да се предадат.
Мъжът продължи да чете, но мислите на Хенинг се насочиха в друга
посока. Той си спомняше как изглежда Дурим Реджепи, и описанието му
съответстваше напълно. Това, че е имал съучастник, беше съвсем
разбираемо, понеже никой не би успял да вдигне Ивер и да го закачи на
кука сам.
Хенинг си спомни и първия опит да убият самия него, когато Ивер бе
успял да го изтласка настрани, преди насочилият се право към тях бял
автомобил да го удари.
И в него бяха седели двама души.
„Все по-належащо е да се провери какви са били последните действия на
Ивер“ – помисли си Хенинг. Трябваше да открие с кого е контактувал
Ивер.
Хенинг благодари за информацията и се сети за автомобила на Ивер,
който смяташе да вземе – ако, разбира се, успееше да го открие.
Съществуваше известна вероятност полицията да беше открила, че Ивер
притежава кола, и да я бяха прибрали, за да я прегледат за улики.
 Часовникът на стената показваше 6:48. Според Пиа Ньоклеби, Андреас
Шер щеше да излезе да тича към десет часа. Това означаваше, че Хенинг,
по няколко причини, трябваше да се размърда, и то веднага, преди
редакцията да се напълни с хора.
Той си изпи кафето, хвана едно такси от „Грьонлан“* и поиска да бъде
откаран до улица „Йорбиц“ №3. Там полицейските ограждения бяха
махнати, но една полицейска кола все още беше паркирана отпред.
[* Грьонлан – квартал в централната част на Осло. – Б.пр.]
Ивер беше имал особено отношение към колата си, една таратайка, с
която се беше движил към 15 години. Беше тойота, Хенинг не беше сигурен
за модела, но бе ръждивочервена и лесно откриваема в една от преките.
Той я отключи и седна вътре, но преди да пъхне ключа и да запали, се
спря и усети мириса вътре, най-вече на тютюн, но и слаб полъх на парфюм.
Миришеше на Ивер.
Изведнъж му се стори, че не беше редно да седи в колата на Ивер. Там
беше седял той, беше търсил същите отговори като самия Хенинг. Сега
Хенинг не търсеше отговорите само заради себе си, търсеше ги и заради
Ивер. Това му даде нови сили и още по-голяма мотивация.
Той пъхна ключа и запали мотора. Все още оставаха няколко часа до
десет. Той реши да мине през някое кафене и да закуси. Очертаваше се
дълъг ден.

Долината Маридален беше издължена и голяма част беше покрита с

гори, красиви и преливащи от цветове този есенен понеделник. Само
веднъж Хенинг бе водил тук Нора и Юнас на разходка, беше приготвил
сандвичи и портокалов сок за из път, беше се опитал да предаде на своето
семейство нещо от собственото си детство – хубави разходки на открито,
той и Трине по пътечките – търсещи, любопитни.
Но Юнас беше момченце, което бързо губеше ентусиазма си, което
съвсем скоро получаваше въображаеми болки в крак или ръка, и дългите
разходки не се получаваха много добре. Хенинг се замисли, че това се беше
оказало основната причина да не ходят на излет по-често, макар че, ако
трябваше да бъде напълно искрен със себе си, трябваше да си признае, че
често се беше извинявал с професионални ангажименти и беше оставял
Нора сама с Юнас през уикендите.
Хенинг продължи с колата навътре в Маридален, докъдето имаше
асфалтиран път, после паркира на голямото открито пространство в Скар.
Излезе от колата на открито сред есенния пейзаж. Небето беше
светлосиво, на места съвсем бяло. Над върховете на дърветата
застрашително се бяха надвесили нови дъждовни облаци. Хенинг вдигна
ципа на якето си и погледна часовника. Беше почти десет.
На паркинга имаше четири други коли, но Хенинг нямаше представа
дали някоя от тях принадлежеше на Андреас Шер. Затова тръгна пеша.
В началото започна да се изкачва по стръмнината, вървейки успоредно с
широкия, настлан с чакъл път за велосипедисти, но скоро реката се показа
от дясната му страна, бълбукаща, неспирно движеща се. Хенинг може би
беше очаквал да срещне някого, който е излязъл да тича, или някой
колоездач, или някого, който бе пренощувал в палатка на бреговете на
Йоюнген, но не видя никого, компания му правеше единствено все по-
силният шум на реката.
Хенинг се огледа, обърна се и хвърли поглед във всички посоки и скоро
осъзна, че беше изминал цялата отсечка от 2,5 километра от Скар до
Йоюнген, без Шер да се появи. Пред него се простираше голямото езеро,
на чиито брегове имаше множество заслони и места за къмпинг, а една
язовирна стена беше построена, за да предпазва града, в случай че нивото
на водата силно се покачи.
Нямаше и следа от Андреас Шер.
Усещането, че е дошъл напразно, беше започнало да обхваща Хенинг,
когато изведнъж дочу стъпки зад себе си. Той рязко се обърна.
Андреас Шер изглеждаше различно от последния път, когато се бяха
виждали. Промяната донякъде се дължеше на светлината – беше тъмно
във входа на „Фосвайен“, – но мъжът, който беше притиснал Хенинг в една
стена онази вечер и го бе предупредил да стои далеч от него и семейството
му, сега се огледа бързо наоколо с недоспали, изморени очи.
— Искаш ли да отидем там? – попита Шер и посочи язовирната стена
по-надолу.
— Да, може – отвърна Хенинг.
Шер носеше дрехи за спорт, черно долнище и небесносиньо яке. Дрехите
му леко шумоляха, докато се движеше.
— Носиш ли си телефона? – попита той.
— Оставих го в колата – каза Хенинг.
Слязоха надолу по едно малко хълмче. Вляво от тях, на няколко метра
височина, се издигаше язовирната стена, на която някои ентусиасти се
качваха. С приближаването на шлюзовете се засили звукът на бързо
движеща се вода.
Спряха се и застанаха по средата на едно дървено мостче. Водата падаше
дъгообразно надолу по стената, на няколко метра от моста. Шер извади
един пакет цигари от джоба на якето си и взе една цигара. Запали я, после
прибра запалката в джоба на панталоните си. Обхвана с поглед всичко
наоколо, след това направи една крачка към парапета на моста и се
облегна на него.
— Каква е уговорката ти с Пиа? – попита той.
Хенинг наблюдаваше как водата бушуваше под тях, а после се
успокояваше по пътя надолу към града. Той застана до Шер.
— Знам, че залогът е голям за вас двамата – започна той. – Затова й
обещах, че няма да напиша нищо за това, което ще ми разкажеш, но
разбира се, това означава, че трябва да ми разкажеш всичко.
Полицаят го погледна унило.
— Всъщност нямам много за разказване.
— Ти си коригирал рапорта в Indicia, който съдържа информация за
Туре Пули и какво е правил на 11 септември 2007 г. Същата вечер, в която
изгубих сина си.
Шер поклати глава.
— Това не е вярно – каза той.
Хенинг се обърна към него.
— Какво искаш да кажеш?
— Нищо не съм коригирал.
Лицето на Шер беше напрегнато.
Хенинг го изчака да продължи.
 — Знаеш, че ме заплашиха. И семейството ми. Искаха достъп до Indicia.
— Да?
Шер въздъхна.
— Един мъж, който говореше шведски с източноевропейски акцент, ми
звънна. Не знам как се казва. След като убиха кучето ни, се съгласих да се
срещна с него една вечер, след като тайно бях взел лаптоп от участъка.
Знаех, че на него има инсталирана Indicia.
Шер си дръпна от цигарата, после хвърли остатъка в реката. Обгърна с
поглед гората, сякаш всеки момент очакваше да види някого, когото
нямаше желание да среща. – Уговорихме се да резервирам стая в хотел
„Скандик“ в Аскер* и да чакам там, докато някой почука пет пъти
последователно на вратата. Когато се почука, отворих и видях двама мъже,
които изглеждаха почти еднакви. Не бяха високи, но бяха силни. И
двамата носеха оръжие. И двамата бяха облечени със суитшърти.
[* Аскер – град в Южна Норвегия. – Б.пр.]
Хенинг се сети за двамата мъже, които полицията беше обявила за
издирване след убийството на Ивер. Описанието на Шер звучеше почти
идентично.
— Бях се добрал до потребителското име и паролата на Пиа и бях влязъл
в Indicia, когато седнахме пред компютъра. Мъжът, който говореше
шведски, се захвана да работи на лаптопа, а другият ме пазеше да не
гледам какво точно се случва на екрана.
Хенинг следеше внимателно всяка дума, произнесена от Шер.
— Но все пак успях да видя, че той отвори един доклад и че нямаше
много текст, може би само пет-шест реда, но не видях какво пишеше.
Шер отново обходи с поглед околността. Никой не се мяркаше наоколо.
— Затова не знам какво е изтрил.
Хенинг се замисли.
— Мислиш ли, че би могъл да ги разпознаеш, ако видиш тяхна снимка?
Шер не отговори веднага.
— Може би – започна той. – Не знам. Опитах се да поддържам колкото е
възможно по-малко зрителен контакт с тях, така да се каже.
Хенинг си помисли за рапорта след пожара в дома му, където се
казваше, че причината е неизвестна. Рутинното и пестеливо разследване
на полицията не беше установило нищо и преди самият Хенинг да започне
да задава въпроси, детайлите в рапорта в Indicia вече бяха променени.
— Кога беше това?
— Имаш предвид, кога се случи?
— Мхм?
Шер вдигна поглед наляво.
— Ами, кога точно, да видим… Преди няколко седмици. Може би малко
повече.
Само няколко седмици.
Значи информацията в него не е била считана за опасна или уличаваща
в продължение на две години след написването на рапорта. Беше станала
такава, когато Хенинг бе започнал да разследва обстоятелствата около
смъртта на сина си. Когато Туре Пули беше убит и когато някой се беше
опитал да убие Хенинг първия път. Това означаваше, че информацията
сама по себе си оправдаваше риска, който бяха поели, заплашвайки
полицай, както и това, че бяха действали светкавично.
 Те замълчаха, огледаха се наоколо. Хенинг се сети за патрулката, която
Шер беше изпратил от Оперативния център онази фатална вечер.
Изпратените полицаи бяха проверили колата на Пули и после бяха
докладвали за това, което бяха открили.
— Екипът от патрулката, който е написал рапорта за Пули, осведоми ли
те устно за нещо?
Шер поклати отрицателно глава.
— И аз не съм изисквал от тях да ми докладват за нещо конкретно. Ако
имаше нещо спешно, винаги ме осведомяваха.
— А това, че е избухнал пожар в апартамента ми десет минути по-късно,
не беше ли достатъчно спешно? Не си ли направихте извода, че може би
има връзка?
Шер погледна Хенинг.
— Пожари избухват постоянно в този град, Юл. Нямаш представа колко
често получаваме спешни повиквания, всеки ден, всяка нощ, а най-често
причината е, че някой е забравил да си изключи котлона. Не е особено
трудно да подцениш нещо, особено като се има предвид, че не нашият
отдел носи главната отговорност.
„Но все пак беше лошо свършена работа от страна на полицията –
помисли си Хенинг – да не проверят в Indicia дали има някакви данни
точно от въпросната вечер.“ Такава проверка би трябвало да е рутинна.
За известно време и двамата замълчаха.
— Имаш ли още въпроси?
Хенинг се опита да се съсредоточи още повече.
— Само още един – каза той. – Ти каза, че той е изтрил нещо.
Шер сбърчи нос.
— Преди малко така каза. Че не знаеш какво е изтрил. Откъде знаеш, че
е изтрил нещо? Как разбра, че вместо това не е дописал някакви други
данни например?
— Ами…
Полицаят се размърда на мястото си.
— Реших, че само е изтрил нещо, понеже…
Той помисли още малко.
— Чух звука от бутоните на клавиатурата. Мога да направя разлика
между това кога някой трие нещо и кога пише. Също и когато използва
бутоните със стрелки, за да се движи в някакъв текст.
Хенинг се замисли над твърдението му и като цяло беше съгласен.
— Но ти си седял близо до него, когато това се е случвало. Много време
ли отне?
Шер поклати глава.
После изведнъж се сети нещо и лицето му силно се оживи.
— Като се замисля, случи се много бързо. Само няколко натискания на
бутоните, предполагам, че на бутоните със стрелки, а после едно по-силно
и категорично натискане на бутон. Като че ли нещо беше изтрито. И това
беше всичко. Те станаха и си отидоха.
Хенинг се замисли за това, което Шер току-що бе казал. Само няколко
натискания на бутоните. Какво беше толкова важно, за да се налага
веднага да бъде изтрито, а в същото време толкова кратко, за да може за
миг да бъде заличено?
Отговорът беше лесен.
 Някакво име.
Хенинг знаеше какво означава това.
Туре Пули не е бил сам в колата онази вечер.

≈ 24 ≈

Двайсет и пет минути след като Андреас Шер си беше тръгнал, Хенинг
седеше отново в колата на Ивер, потен и изтощен. Той не запали веднага, а
постави ръце на волана и се опита да си отдъхне за момент. Извади
мобилния си телефон от жабката на колата и видя, че Бярне му беше
звънял и че също му беше пратил съобщение.
„Запазил съм залата за разпити за 14 часа. Ще е хубаво да дойдеш малко
по-рано. Б. Б.“
Хенинг погледна часовника. Наближаваше единайсет и половина.
Пътуване до Тьонсберг и обратно щеше да отнеме поне три часа и
половина, вероятно дори още по-дълго, но на него му беше по-важно да
предприеме пътуването, отколкото да си губи времето в полицейския
участък.
Хенинг не отговори на съобщението и тъкмо щеше да пъхне ключа и да
запали колата, когато вниманието му беше привлечено от нещо, което
долови с периферното си зрение. Колата на Ивер беше пълна с непотребни
неща – стари вестници, полупразни бутилки, монети и смачкани цигарени
кутии – и насред този безпорядък, върху няколко смачкани билетчета за
паркинг, имаше една визитка, която събуди любопитството на Хенинг.
Тя принадлежеше на адвокат Пребен Мьорк.
Човекът, за когото Хенинг предполагаше, че е Лангбайн.
Кога Ивер се беше сдобил с нея?
Хенинг провери билетите за паркинг, които бяха под визитната
картичка. Един от тях го накара да запали колата и веднага да потегли към
центъра на Осло. Тьонсберг можеше засега да почака.
Пребен Мьорк го нямаше, когато Хенинг отиде в кантората му, която се
намираше на две крачки от съда в Осло. Но секретарката – жена с дълга
тъмна коса, която седеше по-изправена от проповедник – му каза, че
Мьорк най-вероятно щеше да се върне в рамките на четвърт час.
Тя поясни, че той беше на среща с клиент и само преди няколко минути
я беше предупредил, че малко ще закъснее.
— Добре, ще почакам тук – каза Хенинг.
— Не мисля, че ще има време да разговаря с вас днес – запротестира тя.
– Графикът му е…
— Няма проблем – прекъсна я Хенинг. – Само ще му задам един бърз
въпрос, а после веднага си тръгвам.
Секретарката го загледа настоятелно, но Хенинг се обърна, преди тя да
направи още опити да го накара да се махне.
Мьорк беше адвокатът на известното семейство Хелберг и Хенинг беше
имал допирни точки с него в Тьонсберг, когато mater familias* – Юни
Хелберг, беше заподозряна в убийство. Редица косвени доказателства
сочеха, че тя беше организирала убийството на зълва си Елен 16 години
по-рано и че бе наела Туре Пули да го извърши.
 [* Mater familias (lat.) – майката или господарката в семейството. –
Б.пр.]
Доколкото Хенинг беше разбрал от вестниците, срещу Юни Хелберг не
беше повдигнато обвинение, защото на този етап имаше само косвени
доказателства. Но според Хенинг беше малко вероятно жена като Юни,
която нямаше много вземане-даване с престъпните кръгове, да се е
свързала сама с Туре Пули. Сигурно беше използвала посредник, някого,
когото познаваше и на когото имаше доверие и който същевременно беше
наясно с кого да се свърже.
Например дългогодишният й адвокат.
А Туре и Чарли Хьойсетер бяха приятели от детство със сина на Юни –
Вилиам. Имаше голяма вероятност Мьорк, след много години като адвокат
на семейство Хелберг, също да беше познавал и Туре, и Чарли.
Хенинг отново направи една крачка към секретарката.
— Какъв е редът – започна той и застана до бюрото. – Всички
посетители, които идват тук при адвоката, регистрират ли се някъде?
— Искате да кажете, дали имаме регистър на посещенията?
— Мхм?
Тя поклати глава.
— Тази кантора е малка, както видяхте, нямаме рецепция долу. Ако се
чудите дали мога да следя кой е бил тук – да, наблюдавам графика със
срещи на адвоката по дати. Повечето посетители, които идват тук, имат
предварителна уговорка.
Хенинг не обърна внимание на косвената забележка. Вместо това
погледът му се спря на едно тесте визитни картички на бюрото на
секретарката. Той взе една от тях и разгледа внимателно златистите букви,
с които беше изписано името на адвокат Пребен Мьорк.
— Тоест ако ме интересува кой е бил тук в петък, бихте ли могли да ми
кажете?
Той върна картичката на мястото й и се опита да вложи целия си чар в
усмивката си.
— По принцип – да, но не е позволено.
— Жалко. А само да ми кажете дали е идвал някой като мен в петък?
Който също не е имал предварително записан час?
Секретарката се поколеба малко, после каза:
— Не бях тук в петък.
— И това също е жалко.
Хенинг се засмя и видя, че тя беше станала малко по-сговорчива.
В следващия момент вратата се отвори и Хенинг се усмихна на адвоката,
който тъкмо влизаше. Той се спря рязко в мига, в който зърна Хенинг.
Пребен Мьорк беше облечен с дълго палто и носеше тъмносин шал на
врата, който махна и закачи на една закачалка на стойка. Той пусна
куфарчето си и сложи палтото си на една закачалка за гардероб, преди да
го остави.
— Здравей, Мьорк – каза Хенинг и в същото време се чудеше: може ли
това наистина да е Лангбайн? Който даваше задачи на хора като Йорян
Мьонес и Дурим Реджепи? Този висок мъж с абсолютно безобидно
изражение? Той всъщност не изглеждаше като адвокат, по-скоро като
човек, който не понасяше да ходи с костюм, а и не си подбираше дрехите
добре. Сакото му беше няколко номера по-голямо и тънките му ръце сякаш
се губеха в ръкавите.
— Секретарката ми може би ти е казала, че нямам време да…
— Да, каза ми – отвърна Хенинг. – Веднага си тръгвам, само ще ти задам
един бърз въпрос, ако не е проблем. Най-много два.
Той се усмихна обезоръжаващо. Мьорк си пое въздух.
— Тогава побързай, имам телефонна конференция след…
Той си погледна часовника.
— Четири минути – обади се секретарката зад гърба на Хенинг.
Мьорк взе куфарчето и застана на малко повече от метър разстояние от
Хенинг.
— С какво мога да съм полезен?
Хенинг го огледа за момент. Изплашен ли е от това да ме види тук?
Притеснен? Погледът му беше неутрален и не изразяваше някакво
чувство, поведението му не разкриваше нищо. Мьорк просто стоеше там и
чакаше въпроса.
— Сигурно си научил, че колегата ми е бил убит вчера? – започна
Хенинг. – Ивер Гюнешен?
— Да, разбира се – каза Мьорк. – Ужасна история. Моите
съболезнования.
— Благодаря. Просто се чудех дали сте се срещали някога.
Мьорк не отговори веднага.
— Дали съм срещал Ивер Гюнешен?
— Мхм?
Той се замисли.
— Напълно е възможно. Нали той е – нали той беше – журналист. Защо
се интересуваш?
— Идвал ли е тук?
Хенинг направи движение с ръка в посока навътре към кантората.
Мьорк отново изчака няколко секунди, за да помисли.
— Защо ме питаш това?
— Идвал ли е, или не?
— Не – каза Мьорк. – Поне аз не помня.
Хенинг наблюдаваше внимателно лицето му.
— Добре – каза той. – Нямам повече въпроси.
— Нямаш?
Адвокатът се засмя.
— Журналистите винаги имат безкрайно много въпроси, Юл, а ти искаш
да знаеш само това? Какво значение би имало в деня, след като колегата ти
е бил убит?
— Нищо не означава, Мьорк, просто бях любопитен. Знам, че в петък е
разговарял с някого в този район и че е паркирал колата малко по-надолу
по улицата, но това, разбира се, не означава, че е дошъл точно при теб.
Благодаря, че ми отдели време. Трябва да побързаш за телефонната
конференция.
Хенинг се усмихна, обърна му гръб и се запъти към вратата.
— Доскоро – каза той. – Със сигурност пак ще се видим.
Той затвори вратата след себе си, но не слезе по стълбите навън към
улицата. Вместо това извади билета за паркиране, който беше открил в
колата на Ивер, билета от същото място, където самият той беше паркирал
преди по-малко от половин час, и който доказваше, че Ивер е бил на
абсолютно същото място преди три дни. Хенинг беше открил и визитната
картичка на Мьорк най-отгоре сред хаоса в колата на Ивер – картичка,
която изглеждаше точно толкова нова, колкото тази, която преди малко бе
държал в ръката си.
„Ивер е бил тук в петък“ – помисли си Хенинг. Всичко сочеше към този
извод. Но защо Пребен Мьорк не искаше да признае, че е така? И какво е
правил Ивер тук?

≈ 25 ≈

Бярне звънна отново, когато Хенинг тъкмо излизаше от тунела

Ханеклайв на E18. Той се вмъкна в дясното платно зад един сребрист
нисан примера и отговори на обаждането.
— Къде си? – попита Бярне. – Звучи ми, все едно си в колата?
— Да – каза Хенинг. – Аз… имам среща.
— Така значи? С кого?
— Ще се опитам да се видя с Вилиам Хелберг.
За момент замълчаха.
— Но той нали живее в Тьонсберг?
Хенинг не отговори.
— Не видя ли съобщението, което ти изпратих по-рано днес? –
продължи Бярне, този път малко по-агресивно.
— Видях го, но вече бях тръгнал – излъга Хенинг. – Не може ли да се
срещнем следобед? Към четири например?
Бярне въздъхна.
Хенинг разбра от страничните шумове, че полицаят беше на работа. Чу
се кликване на мишка.
— Ще видя дали може малко да отложим разпита – каза той.
— Но ти гледай да се прибереш по-бързо, тук не само аз те чакам.
— Ще се опитам – каза Хенинг. – Как върви разследването? Някакви
новини за двамата мъже, които издирвате?
— Не.
— Единият от тях отговаря по описание на Дурим Реджепи. Нали
помниш, че ти разказах за него?
Последваха няколко секунди тишина.
— Той е един от тези, които проверяваме, естествено – каза Бярне.
„Това е лъжа“ – помисли си Хенинг, но не оспори казаното.
— Трябва да затварям – каза той. – Наближавам Тьонсберг.
— ОК. Връщай се възможно най-бързо.
— Така и ще направя.

Вилиам Хелберг живееше в „Калветанген“, модерен квартал в

Ньотерьой*, където къщите бяха коя от коя по-скъпи и елегантни.
Големият черен автомобил SUV на Хелберг заемаше голяма част от
облицованото с каменна настилка пространство пред къщата му. Хенинг
паркира пред изкусно подрязания жив плет и позвъни на вратата.
[* Ньотерьой – община във Вестфол в Норвегия. – Б.пр.]
 Една слабичка жена в края на 30-те отвори. Не носеше грим и устните й
бяха сухи. Очите й бяха подути.
— Здравейте – каза Хенинг и се представи. – Вилиам вкъщи ли е?
Тя го погледна с известно подозрение.
— За какво става дума? – попита тя.
— Става дума за един случай, с който се занимавам – каза Хенинг. –
Работя в изданието „Новините 123“. Минах през офиса на Вилиам в
Тьонсберг, но там ми казаха, че днес ще работи от вкъщи.
— Какъв случай?
За секунда Хенинг се зачуди дали жената не беше личната секретарка на
Хелберг, но забеляза диамантения пръстен на ръката й, както и това, че
като цяло стилът й не напомняше служител в офис – дънки, бяла блуза и
разкопчана сива плетена жилетка.
Това беше съпругата на Хелберг.
— Всъщност случаите са няколко. Включително едно убийство.
Жената веднага пребледня.
— Убийство? – попита тя и се загърна още по-плътно в жилетката си. –
Какво общо има това с Вилиам?
— Нищо – побърза да каже Хенинг. – Той просто познава някого, който
може би е замесен. Негов стар приятел.
Жената бавно кимна, като не го изпускаше от поглед.
— Юл ли казахте, че ви е името?
— Мхм?
— Почакайте малко, ще го попитам дали може да ви приеме.
Жената бавно притвори вратата докрай и изчезна навътре в къщата.
Хенинг направи крачка назад, докато чакаше. Добре поддържаната морава
около къщата все още изглеждаше почти невъзможно свежа и зелена,
както през лятото. Самата къща беше безупречно бяла на фона на сивото
небе. Дворът беше идеално изчистен от пясък и дребни камъчета. До
гаража имаше спрян мотоциклет, вероятно на сина им.
След няколко минути жената се върна.
— Влезте вътре за малко – каза тя е известно примирение в гласа. – Той
разговаря по телефона.
— Добре. Благодаря – отвърна Хенинг и влезе.
Съпругата на Хелберг го покани във всекидневната, където той се
настани в един широк фотьойл „Честърфийлд“ и постави ръце на
дебелите, облицовани с кожа подлакътници. Почувства се, все едно много
се е разпрострял, затова махна ръце от подлакътниците и ги скръсти в
скута си.
— Хубава къща – каза той.
— Благодаря – отвърна тя.
— Отдавна ли живеете тук?
Тя не отговори веднага.
— Шест години.
Тя вдигна един таблет, който беше на дивана, и го остави на малка
масичка в ъгъла. До масичката имаше стол за четене, който, изглежда,
беше антика и със сигурност бе много скъп.
— Искате ли чаша кафе, докато чакате? – попита тя, без да го погледне.
— Да, с удоволствие.
Жената, чието име все още не знаеше, изчезна с бързи стъпки към
кухнята. След няколко минути се върна с чаша и чинийка, които остави на
масата пред него. Порцеланът издрънча. Ръцете й трепереха.
— Аз малко попрекалих с кафето днес – каза тя извинително. – Ръцете
ми винаги така…
Тя леко раздвижи ръце, за да покаже какво има предвид, и се опита да се
усмихне. Все още беше бледа, цветът не се бе върнал на лицето й. Хенинг
си помисли, че изглеждаше болна, и за момент усети угризения на
съвестта за това, че бе нахълтал така.
Той вдигна чашата и отпи една глътка.
— Всеки би се изкушил да прекали с кафето, когато е толкова хубаво –
каза той и се усмихна. – И вие ли работите от вкъщи днес?
— Не, аз не съм на работа днес – каза тя. – Работя само в четвъртък и
събота.
Хенинг кимна.
— Къде?
— В една фирма за детски дрехи в Тьонсберг. И аз имам нужда от… от
работа.
Жената отново се усмихна, все така предпазливо.
Хенинг можеше да си представи ситуацията й. Семейство Хелберг
разполагаха с много средства и макар тя самата да нямаше нужда от още
доходи, действаше добре на самооценката й да усеща, че и тя има някакви
заслуги. Все някога на човек му доскучаваше само да полира сребърната
посуда у дома.
Тя изправи рамене в мига, в който съпругът й влезе в стаята. Хенинг се
обърна към Вилиам Хелберг, който се насочи към него с усмивка и
протегната напред ръка.
— Хенинг – каза той. – Радвам се да те видя отново. Какво те води
насам?
За последно бяха разговаряли преди по-малко от седмица, в една
болница в Тьонсберг, когато, до голяма степен по заслуги на Нора, Хенинг
и Ивер бяха открили изчезналата сестра на Хелберг. При тази среща
Хелберг беше изразил благодарност и се беше отнесъл много приятелски.
Отношението му и сега изглеждаше същото.
— Здравей – каза Хенинг и се изправи.
Стиснаха си ръцете.
— Извинявай, че те безпокоя в дома ти – каза той.
— Ти си този, който трябва да ме извини, че се наложи да чакаш толкова
дълго – отвърна Хелберг. – Как си?
За миг Хенинг си помисли за Ивер, но се опита да не го показва.
— Не се оплаквам. А ти?
— Ами аз… Засега съм добре.
Хелберг хвърли бърз поглед към жена си.
— Ситуацията беше малко особена заради случилото се с мама, а и… да,
всичко това – продължи той. – Затова работя от вкъщи напоследък. Много
е напрегнато в офиса. Но нещата започват да се успокояват.
— Разбирам.
Те се погледнаха няколко секунди, после Хелберг направи една крачка.
— Ане Сесилие, можеш ли да направиш и на мен чаша кафе?
Хелберг се усмихна обезоръжаващо, когато жена му изчезна в посока
към кухнята, без да каже и дума. Той седна точно срещу Хенинг.
 — Така – каза Хелберг, а кожената облицовка изскърца под него. –
Какво те води отново насам към Тьонсберг, Хенинг? Да не си търсиш
жилище?
Хенинг поклати глава.
— Тук съм заради адвоката ти – рече той. – И не само.
Блестящата усмивка на Хелберг изчезна и той леко сбърчи нос.
— Пребен?
Хенинг кимна.
От кухнята се чуваше звукът на кафемашината.
— Защо? – попита Хелберг.
Хенинг не отговори на въпроса. Вместо това каза:
— Колко добре го познаваш?
Хелберг се изненада. После се засмя леко.
— Ами познавам го, разбира се, Пребен е адвокат на семейството ми от
много, много години. Защо питаш?
Хелберг го погледна изпитателно. По пътя към Тьонсберг беше
обмислял колко далеч може да стигне в разговора. Беше голям риск да
разкрие подозренията си, базирани само на хипотези, но от друга страна,
нямаше много време, а и нямаше изобилие от надеждни източници.
Затова той сподели теорията си с Хелберг, а именно, че Мьорк е свързал
Юни Хелберг с Туре Пули във връзка с убийството на Елен Хелберг, както
и че може би Мьорк играе роля на посредник и за други престъпници от
подземния свят в Осло.
Когато Хенинг приключи, Хелберг поклати глава и каза:
— Това е абсурдна теория, Хенинг. Познавам Пребен като напълно
почтен човек. Много ми е трудно да повярвам, че може да е бил замесен в
нещо такова.
В следващия момент влезе жената на Хелберг с още една чаша кафе. Без
чинийка този път, просто една малко по-голяма и по-масивна чаша, която
държеше с две ръце и сервира, без да погледне никого от тях. Ръцете й вече
не трепереха.
— Благодаря, скъпа.
Той й се усмихна. Ане Сесилие Хелберг отново излезе, а Вилиам Хелберг
я проследи с поглед.
— Но все пак – започна Хенинг, когато отново бяха насаме – знаеш ли
дали има някой друг, към когото майка ти би могла да се обърне в подобна
ситуация?
Хелберг отпи глътка от кафето.
— Не, но…
Той поклати глава.
— Звучи ми съвсем невероятно.
Хелберг вдигна поглед към Хенинг.
— Полицията знае ли за тази твоя теория?
Сега в гласа му прозвуча по-агресивна нотка.
— Не – каза Хенинг. – Не още.
Той пийна още малко кафе, докато наблюдаваше Хелберг. Дори и у дома
този човек ходеше с костюм. Прокара ръка от едната страна на главата си,
за да приглади още по-добре сравнително дългата си, грижливо оформена
коса. Той се изправи и направи няколко крачки напред-назад.
Хенинг се зачуди дали да му каже и за предполагаемото посещение на
Ивер при Пребен Мьорк, но се въздържа. Вместо това реши да насочи
разговора в друга посока.
— Последния път, когато се видяхме, Хелберг, говорихме малко за Туре
и Чарли, за това, че са се скарали за един апартамент в Натал.
Хелберг все още изглеждаше потънал в собствените си мисли.
— Хм?
Хенинг повтори това, което току-що бе казал.
— Да, да, спомням си.
— Можеш ли да ми разкажеш малко повече за тях?
Хелберг сбърчи чело.
— За Туре и Чарли?
Той направи няколко бавни крачки към Хенинг и седна отново на
дивана.
— Опитвам се да си изясня какви точно са били отношенията им – каза
Хенинг. – Колко е бил сериозен конфликтът им. Знам, че са имали доста
общи интереси и голяма част от съвместните им бизнес дела не са били
законни, но… знаеш ли дали Туре е бил замесен и в сделките на Чарли в
Натал?
Хелберг вдигна поглед към него.
— Но как би било възможно това?
Хенинг разпери ръце, изразявайки недоумение.
— Не знам.
Хелберг поклати глава.
— Струва ми се невъзможно. Поне Туре никога не е споменавал такова
нещо пред мен.
И двамата замълчаха. Хелберг отпи внимателно от кафето си, докато
Хенинг мислеше как да продължи разговора.
— Но Туре е пребил Чарли в някакъв момент, заради този апартамент, за
който говорихме преди, и оттогава те не са си общували чак до момента, в
който Туре е бил убит?
— Във всеки случай аз нямам информация да са общували.
— Не разбирам съвсем – продължи Хенинг. – Това ли е всичко?
Хелберг сякаш не разбра въпроса.
— Тоест… мислил съм за това – каза Хенинг – и не мога да проумея как
тази голяма вражда между тях е била причинена просто от един
апартамент?
Хелберг обърна дланите си нагоре, сякаш искаше да каже: „Нямам
представа.“
— Дълго време не съм говорил с Чарли – каза той. – Така че не знам.
— Но това не се е случвало преди, да се скарат за нещо, а и Туре го е
напердашил?
— Не – каза Хелберг и се усмихна леко. – Не помня някога да съм ги чул
да кажат и една лоша дума един за друг. И въпреки че Чарли беше доста
буен като по-млад, никога не би се осмелил да каже нещо лошо за Туре.
Хенинг остави чашата си.
— Разкажи ми малко повече за това – подкани го той. – За това какви са
били като деца и младежи.
Хелберг си пое въздух и погледна вляво от себе си.
После се усмихна.
— Туре винаги беше душата на компанията, беше му вродено – каза той.
– Където и да ходехме. Имаше невероятно излъчване. Жените…
Хелберг продължи да се усмихва. После поклати глава.
— Туре имаше качества на лидер, който привлича много внимание.
Хората го слушаха. Ако имаше и най-малки разногласия къде да отидем
или какво да правим, Туре винаги вземаше решение. И ние го следвахме.
Той помисли още малко.
— Не мога да отрека, че може би това е било неприятно за Чарли, винаги
да бъде в сянка, да свири втора цигулка. Можеш и сам да го попиташ.
— Опитах се да се свържа с него – каза Хенинг. – Не отговаря на
обажданията ми.
Хелберг разпери ръце в знак на недоумение.
Хенинг си помисли, че на Чарли може би му се е приискало най-накрая
той да е този, който решава. Да бъде този с най-голяма власт. Докато Туре
е имал сериозни финансови проблеми по онова време, Чарли е разполагал
с много пари. Но това все още не можеше да даде обяснение защо Туре му
е посегнал. И Вероника не знаеше нищо за това. Тя никога не беше
виждала Чарли.
Хенинг попита Хелберг дали може да разкаже още нещо за старите си
приятели.
— Не, не мисля, че имам още за разказване.
Хенинг почака малко, в случай че още някакви спомени изплуват. После
изпи остатъка от кафето си и стана да си ходи.
— Няма да ти отнемам повече време – каза той. – Но ако се сетиш за още
нещо във връзка с разговора ни, ще се радвам да се свържеш с мен.
И Хелберг се изправи. Изражението му беше станало замислено.
— По въпроса за Пребен съм категоричен, няма смисъл да се занимаваш.
Напълно сигурен съм. Той е почтен.
— Може би е така – каза Хенинг. – Но ако се сетиш за нещо, за каквото и
да е, най-лесно е да ми пишеш имейл.
Хенинг не искаше да дава новия си телефонен номер, освен на най-
важните си контакти.
— Добре.
Хелберг направи знак на Хенинг да излезе пръв. В коридора Хенинг си
обу обувките и се обърна към него.
— Благодаря за кафето. Извинявай за безпокойството.
Стиснаха си ръцете.
— Няма проблем – отговори Хелберг. – Не беше никакво безпокойство.
Хенинг се обърна и отвори вратата, после излезе навън, където облаците
се бяха отдръпнали. Очите го заболяха от ярката светлина.
Хелберг го изпрати.
— Кажи ми, ако решиш да си търсиш жилище тук, ще ти помогна да си
намериш нещо хубаво.
Хенинг погледна към Хелберг през рамо и видя, че усмивката отново се
бе върнала на лицето му.
— Непременно – каза Хенинг.

≈ 26 ≈
 По пътя обратно към Осло Хенинг си мислеше какво щеше да направи
Вилиам Хелберг сега – дали щеше веднага да се свърже с адвоката си и да
го пита каква е истината директно, или щеше да остави нещата така.
Хенинг смяташе, че второто е по-вероятно.
Това бе просто теория, която той беше споделил, и независимо дали
беше истина, или не, беше достатъчно сериозна, за да може да съсипе
доверие, градено с години, може би дори приятелство. Освен това имаше
достатъчно скандали около семейство Хелберг в последно време. Хенинг
не мислеше, че Вилиам Хелберг имаше желание да създава още
напрежение, поне не без конкретни доказателства.
Хенинг провери мобилния си телефон и видя, че Бярне му беше
изпратил съобщение, че е запазил залата за разпити за 16:00 часа. Това
означаваше, че разполага с достатъчно време, макар че трафикът към
столицата понякога беше непредвидим и можеше да е причина за
закъснение. Той не бързаше по пътя обратно, но се оглеждаше, докато
шофираше, наблюдаваше нивите, ширнали се от двете страни на пътя.
Пушек се издигаше от един комин в далечината. Напомни му за
приближаващата зима, най-тежкото време в Норвегия, когато мракът
прогонваше хората по домовете им, където даже пердетата бяха спуснати.
Той се зачуди дали ще бъде тук, когато дойде снегът.
Дали тези, които бяха убили Ивер, нямаше да се опитат да се отърват и
от него. Все пак нямаше да им бъде за първи път.
Преди Юнас да се появи, Хенинг никога не се бе замислял за собствената
си смърт, но след като стана баща, всичко се промени. Започна да мисли за
това всеки ден. Че не иска да умре.
Но сега смъртта вече не го плашеше толкова. Понякога се улавяше, че
дори си мечтае за нея само за да намери покой. Зачуди се какво щеше да
прави, ако оцелееше идните дни и седмици. Дали щеше да живее в Осло,
дали щеше да понесе да гледа Нора и детето й как расте. Дали щеше да
продължи да работи като журналист.
Тъкмо мина задръстването на Форнебу*, когато му хрумна нещо. Той
караше колата на Ивер, която явно самият Ивер доста беше ползвал в
последно време. Макар че автомобилът беше стар, имаше чип, който
регистрираше всички платени пътища, по които минаваше. Хенинг реши,
че трябва да каже това на Бярне, когато се срещнеха. Нямаше гаранция, че
ще получат нова информация, може би просто щяха да установят, че Ивер
е шофирал из самото Осло, но си струваше да се опита.
[* Форнебу – полуостров в близост до западната част на Осло. –
Б.пр.]

Нора подремваше на дивана, когато някой звънна на вратата.

Внезапният пронизителен звук я стресна, тя веднага се изправи и се огледа
наоколо.
Беше прекарала там цялата нощ.
И целия ден. Не бе имала сили да си легне в леглото, страх я беше, че
мирисът на Ивер щеше да е останал по чаршафа или по възглавницата, че
щеше да намери някой негов чорап или тениска. На нощното му шкафче
имаше книга – „Къщата на джамията“ на Кадер Абдола – книга, която тя
му бе подарила, надявайки се, че ще му хареса. Знаеше, че само като види
книгата, ще започне да плаче отново, а нямаше сили. Беше плакала
достатъчно.
Тя отметна от себе си одеялото и спусна крака на пода, духна свещта,
която бе запалила, и бавно се довлече до интеркома в коридора.
— Кой е?
— Здравей, аз съм Бярне Бругелан.
Полицията.
Не, нямаше сили за това сега.
— Може ли да се кача? – попита той.
Нора не отговори.
— Ще отнеме само две минути – продължи Бярне.
Нора въздъхна и сложи ръка на челото си, усети, че за миг е станало
горещо. Премести ръка на хълбока си, който в последните седмици носеше
все по-тежък товар. После натисна едно копче с картинка на ключалка и чу
как избръмчава в другия край на линията.
— Благодаря.
Нора пусна копчето и зачака. След двайсет секунди отново се звънна. Тя
отново натисна копчето, поле отвори леко вратата и я остави така.
Обикновено в такива случаи се оглеждаше панически да види дали
апартаментът изглежда добре, но майка й беше подреждала и чистила
през цялото време, преди да тръгне на работа.
Скоро на вратата се почука леко. Бярне отвори и влезе, кимна със
сериозно изражение и я поздрави.
— Здравей – каза Нора.
Бярне затвори вратата след себе си, спря се и я загледа изпитателно.
Нора не можа да понесе погледа му, затова влезе в хола. Зад себе си чу как
Бярне си сваля обувките, за да я последва.
— Как се чувстваш? – попита той.
Тя не отговори.
— Забрави – каза той. – Глупав въпрос.
Те седнаха един срещу друг на масата в хола.
— Забелязала ли си хората, които те охраняват? – попита той.
— Не.
— Добре – каза той и се усмихна. – Значи си вършат работата.
Той извади един тефтер от джоба на якето си.
— Трябва да ти задам няколко въпроса за Ивер. Надявам се, че нямаш
нищо против?
Гласът на Бярне беше мек и топъл, което за малко да я накара да се
разплаче.
Тя кимна.
— Вчера – започна Бярне – Ивер е бил тук при теб сутринта, но си е
тръгнал много рано. Вярно ли е?
Тя кимна утвърдително.
— Каза ли къде отива?
Нора поклати глава.
— Нищо друго, освен че има работа.
— Знаеш ли с кой случай се е занимавал?
Тя поклати глава.
— Не го ли попита?
— Попитах, но той не отговори.
 Нора чу как тонът й изведнъж стана остър.
— Не ти е казвал нищо предишната вечер или предните дни?
Тя отново поклати глава.
— Но беше много отнесен, така че аз се досетих, че работи върху нещо.
Нещо, което беше толкова важно, че да се занимава с него дори в неделя
сутрин.
Бярне записа няколко думи в тефтера си.
— Но като изключим това, нямаше някаква промяна в поведението му,
която можеше да означава, че има някакъв проблем?
Нора поклати глава.
— Не изглеждаше изплашен или притеснен?
— Не.
Само споменът за някой обикновен ден, за някоя съвсем обикновена
вечер, в която нищо особено не се случва, но прекарана с Ивер, накара
стомаха на Нора да се свие. Тя изправи гръб и се опита да не мисли за това,
че си беше легнала само половин час след идването му, отчасти защото се
чувстваше зле и беше изморена, но най-вече защото той беше дошъл
много по-късно от уговореното време.
— Има вероятност…
Резервираният му тон накара Нора да вдигне поглед.
— Ивер да е работил по нещо, свързано с Хенинг – довърши Бярне. – С
пожара в апартамента му.
Тази мисъл вече се беше прокраднала в съзнанието й и беше останала да
витае там, под повърхността, още от мига, в който бе открила Ивер мъртъв,
но до този разговор тя не бе посмяла да я допусне. Стана й горещо, толкова
горещо, че нямаше сили да отговори.
— Той споменавал ли ти е нещо за това?
Нора бързо поклати глава.
— Споменавал ли е нещо за Хенинг като цяло?
Тя знаеше какво всъщност й се иска да отговори, но Бярне едва ли го
касаеше, че понякога съзнанието на Ивер сякаш беше по-обсебено от
Хенинг, отколкото от самата нея.
— Говорила ли си с Хенинг след…?
Нора отново поклати глава, а движението й бе последвано от дълга
тишина.
Бярне се наведе малко напред, към масата.
— А Расмус Белан… Ивер споменавал ли е това име пред теб, дали му се е
изплъзвало някой път, когато сте си били у дома?
Тя отново вдигна поглед към него.
— Кой е това?
— Един дърводелец – отвърна Бярне. – Или – поне е бил такъв в
миналото.
— Той какво общо има?
— Нямам представа – продължи Бярне и направи опит да се усмихне.
Той погледна надолу към тефтера си и няколкото думи, които беше
записал там.
„Дали този Белан има нещо общо със смъртта на Ивер? – чудеше се
Нора. – Или с пожара в дома на Хенинг?“
— Това е просто едно име, появило се в хода на разследването –
продължи Бярне. – Не е задължително да има нещо общо. Но да разбирам
ли, че досега не си го чувала?
— Не.
За половин минута настъпи тягостна тишина.
Чак докато телефонът на Бярне звънна.

≈ 27 ≈

Хенинг се зарадва, че успя да намери свободно място за паркиране

срещу полицейския участък. Шофирането в натоварения трафик към
центъра го беше изтощило и беше благодарен, че не му се налага да
продължава.
Погледна часовника. Четири без пет. Той заключи колата на Ивер и
забърза към пешеходната пътека, когато забеляза един автомобил, който
бавно се придвижваше покрай тротоара и се приближаваше към него.
Слънцето се отразяваше в предното стъкло, но Хенинг все пак успя да
различи силуетите на двама мъже в колата. Стъклото на прозореца до
предната пътническа седалка беше спуснато. Когато Хенинг видя една
ръка да се подава от прозореца, първо си помисли, че мъжът иска да го
пита нещо, как да стигне до някъде например. Но когато видя оръжието,
насочено точно срещу него, разбра какво се случваше.
„По дяволите, сега ще ме застрелят! – помисли си Хенинг. – Мъжът,
който държи пистолета, се казва Дурим Реджепи и е опитен наемен убиец
– може би именно той е човекът, убил Ивер, а сега е открил и мен.“ Хенинг
успя да се огледа наоколо за нещо, зад което да се скрие, за нещо, което
самият той може да използва като оръжие или средство за защита, и
установи, че уви, имаше поне пет метра до най-близката кола, че нямаше
къде да се скрие, а нямаше и към кого да се обърне за помощ.
В следващия момент усети остро убождане в гърдите, което дойде с
такава сила, че почти го завъртя, а носле почувства въздушната вълна от
втори изстрел покрай едното си ухо.
Хенинг не разбра нищо друго, освен че започна да пада назад.
Надолу.
Към земята.

***
Силното ускорение притисна Дурим Реджепи назад към седалката, но
въпреки това той успя да подаде глава от прозореца и да погледне назад.
Успя да зърне Хенинг Юл, който лежеше на земята.
Лежеше неподвижно.
Не бяха най-точните изстрели, а и разстоянието се бе оказало малко по-
голямо, отколкото трябваше. Но не беше имал достатъчно време, отзад
идваха коли, а Юл щеше да заподозре нещо, ако забележеше един
автомобил, спрян точно там. Въпросът беше колко ефективни щяха да се
окажат изстрелите.
Но беше уцелил. Беше сигурен в това.
Йетон Поколи натисна докрай газта и не след дълго полицейският
участък се изгуби от поглед. Те преминаха на червено на кръстовището на
улица „Швайгорс гате“ и продължиха с висока скорост нагоре към Тьойен,
покрай затвора, после завиха в посока към площад „Карл Бернер“.
— Някой следи ли ни? – извика Поколи.
— Не мисля – каза Реджепи. – Не карай толкова бързо.
Поколи намали. Те се включиха в трафика, но трябваше да изчакат на
червен светофар на кръстовището при музея на Мунк*. И двамата
постоянно проверяваха в страничните огледала дали не ги следва някой.
Скоро чуха сирени.
[* Едвард Мунк – норвежки художник, експресионист. – Б.пр.]
— Карай нагоре към „Йокерн“** – каза Реджепи и силно стисна
оръжието.
[* Йокерн – квартал в Осло. – Б.пр.]
Поколи последва нареждането му. Веднага щом светна зелено,
автомобилът изрева нагоре по хълма, където „Тьойенбаде“* им се падаше
от лявата страна. Скоро около тях се появиха дървета.
[* „Тьойенбаде“ – комплекс с плувни басейни в Осло. – Б.пр.]
— Трябва да се отървем от колата – каза Поколи.
Реджепи кимна, но мислите му бяха другаде. Юл го беше видял. Точно
преди да стреля, погледите им се бяха срещнали. Затова беше много важно
този път да бяха успели.

≈ 28 ≈

— Какво ще кажете, мистър Хай*? Много хубаво, нали? Много добре

изглежда.
[* Mister High, high (от английски) – висок. – Б.пр.]
Чарли Хьойсетер се погледна в огледалото. Белият костюм стоеше
изпънат около раменете, ръцете и краката – точно както трябваше. Ризата,
която носеше отдолу – също бяла на цвят – беше колосана, изгладена,
елегантна.
„Не, не – бе казала Мариана последния път, когато той пробва подобен
костюм. – Изглеждаш като снежен човек. Ясно е, че си норвежец – всички
сме забелязали, – но ти трябва нещо, което подчертава хубавите ти очи.
Небесносиня риза например, а над нея сив костюм.“
Чарли, естествено, беше наясно, че очите му са сини, но не знаеше, че
Мариана ги беше забелязала, още по-малко – че й бяха харесали. А после,
когато се беше преоблякъл, тя беше дошла много близо до него и беше
издърпала ръкавите на ризата му така, че да се показват от ръкавите на
сакото. Малките й пръсти бяха докоснали кожата му – а след това беше
направила една крачка назад, за да го огледа.
„Перфектно.“
В онзи момент той не бе имал представа дали тя говореше за него, или
за костюма, но после беше мислил дълго за това. Но във всеки случай беше
купил още два костюма, всеки с подходяща риза, в цветови комбинации,
избрани от Мариана, а за нея беше купил една рокля, като един вид бонус.
Но сега Мариана я нямаше, за да му помогне, нямаше асистент, който
почти по всяко време отгатваше от какво има нужда. И когато стоеше на
брега, няколко години по-късно, точно след венчавката им, бе усетил
нещо, което никога не беше усещал преди. Не и заради жена.
 Чувството, че е направил грешка.
Грешна стъпка.
Че не е уловил една възможност, преди да е станало твърде късно.
И когато тя дойде при него, благодари му за сватбения подарък и за
„благословията“, която им беше дал – че е съгласен да започнат
самостоятелно в същия бранш като него, – тя го бе видяла в очите му,
познаваше го толкова добре след малко над три години съвместна работа.
Беше разбрала, че той дълбоко в себе си я обичаше. И когато няколко
секунди по-късно го беше прегърнала, косата й бе погъделичкала врата му,
леко като перце, а кожата й ухаеше на лавандула и на море и на съвсем
ново бъдеще, много далеч от него. Бъдеще, за което той понякога
мечтаеше.
Тържеството по случай сватбата беше продължило цялата нощ, чак до
късно сутринта на следващия ден, но Чарли си беше тръгнал рано. Той
беше седнал на друг плаж, бе съзерцавал морето, усещайки все още дъх на
лавандула. А когато няколко месеца по-късно беше научил за смъртта й, бе
плакал за първи път от много години. Беше изпитал ярост. Беше изпитал
нуждата да си изкара яда на някого. По тази причина се беше върнал
обратно до Норвегия, което иначе рядко правеше, и по тази причина се
беше скарал с Туре.
Отново.
Като цяло бяха имали разногласия за пари в последно време, но когато
Туре за пореден път го беше попитал дали няма да си промени мнението за
онзи проклет апартамент, Чарли беше казал надменно, под силното
въздействие на кокаин, че може да си помисли, ако Туре му даде да
прекара една нощ с Вероника.
Той не го беше казал сериозно, не наистина, и макар да си бяха
споделяли жени преди, трябваше да се съобрази, че това си беше останало
в миналото и че правилата, които важаха за Вероника, бяха други. След
това си спомняше, че се беше събудил със счупена челюст – толкова
популярна травма от дните на Туре като престъпник, че персоналът в
болница „Юлевол“ я беше нарекъл на негово име.
— Какво ще кажете, мистър Хай?
Въпросът го върна в настоящето. Той разтри белега на брадичката си и
се огледа в огледалото.
— Искам нещо по-тъмно – каза той. – Изглеждам като снежен човек в
този боклук.
Мистър Хай.
В началото Чарли харесваше прякора си. Имаше хумор, понеже никой в
Бразилия не можеше да произнесе Хьойсетер, а същевременно името
намекваше за това кой е той и колко високо беше успял да се изкачи за
почти 14 години пребиваване в Натал. Но даваше и друга асоциация, която
с времето все по-малко му допадаше – сякаш постоянно се дрогираше*, а
това вече не му беше необходимо. Чарли беше взел последната си доза
кокаин в „Одеон“ вечерта, когато Туре му беше счупил челюстта.
[* High означава и „надрусан“. – Б.пр.]
Фреди седеше в мерцедеса и чакаше, когато Чарли приключи с
пазаруването.
— Добре ли мина, шефе? – попита той. – Изглежда като два, а може би
три костюма?
 — Два – отвърна Чарли. – Този път само два.
Той седна в колата и Фреди потегли. Амортисьорите на колата едва се
справяха по неравната каменна настилка, но скоро излязоха на по-добър
път.
— Какво ще правим довечера, шефе? Senzuela?
— Не – каза Чарли. – Откарай ме вкъщи.
Десет минути по-късно бяха пред „Спорте Парк“, където Чарли живееше
на последния етаж. Той погледна към палмите от другата страна на
улицата, където тъмното ауди паркираше в последно време – автомобилът,
който беше изчезнал светкавично предишната вечер пред Senzuela. Чарли
не го беше видял по-рано тази сутрин. Колата не принадлежеше на никого
от конкурентите на Чарли наоколо, но беше обявена за открадната преди
няколко седмици.
На Чарли това не му харесваше.
Той усещаше, че се крои нещо.

≈ 29 ≈

Нещо пищеше.
Нещо го притискаше силно. Него ли се опитваше да прикове на едно
място?
Хенинг ту се потапяше, ту излизаше от мъгла, която сякаш беше
оживяла. Нещо бълбукаше в гърдите му. В главата му се усещаше свистене.
Беше нощ, не, беше ден – или вечер. Всеки път, когато премигнеше,
светлината се променяше. После вече не чувстваше нищо, само разбра, че
го вдигнаха, изкараха го от една кола със сини светлини и го спуснаха на
земята. Чу се дрънчене на колела, докато някой го возеше навътре в един
коридор, където жълти и бели стрелки преминаваха бързо над главата му.
Той се опита да вдигне ръце. Не можа. Опита се да преглътне. Усети само
сухота и вкус на метал в устата си.
Завъртяха го – имаше усещането, че се издига над земята. Беше му
студено, чуваше гласове около себе си, звучаха развълнувано, произнасяха
думи, които той не можеше да разбере. Насочваха се към нещо, което би
трябвало да е коридор, минаха през една врата и се озоваха в стая, където
светлината беше още по-силна.
После спря да чувства каквото и да било.
Дори не забеляза мрака, който се спусна над очите му.

Когато Хенинг се събуди, разбра къде е. Беше в болница. Не чувстваше

никаква болка – нито в ръцете, нито в краката. За миг се изплаши, че е
парализиран, но раздвижи малко един от пръстите си, после другата ръка.
Извади я изпод завивката и я вдигна леко.
Значи такова беше усещането да те прострелят.
Една сестра влезе и се усмихна. Каза нещо, което Хенинг не разбра. В
крайна сметка не беше сигурен дали беше мъж, или жена, той различи
просто един бял силует, който се движеше. Чу как някой пусна крана на
чешмата. Човекът миришеше на нещо, което Хенинг не успя да определи.
 Той затвори очи.
Дурим Реджепи се бе опитал да го убие. Отново.
Хенинг се опита да се изправи в седнало положение, но дясната му ръка
нямаше никакви сили и не го слушаше. Опита само с другата ръка, успя да
се надигне малко, но остана да лежи на една страна.
— Не, не, не, не бива да правиш така – каза сестрата. – Легни пак.
Хенинг не си легна пак. Той впери поглед в сестрата, която идваше към
него. Беше жена. Дълга кестенява коса, вързана на конска опашка. На
около 30. В очите й се четеше загриженост.
Тя му помогна да си легне отново.
— Имаш невероятен късмет – започна тя. – Куршумът е влязъл тук горе
– тя показа върху себе си, малко под ключицата – и е излязъл от другата
страна.
„Късмет – помисли си Хенинг. – Да, може би.“
— Малко под ключицата минава много важен кръвоносен съд –
субклавиалната артерия. Ако беше уцелен там…
„Тогава бързо щеше да се превърне в смъртоносна рана“ – помисли си
Хенинг.
Тя раздвижи леко краката му.
— Направихме малък разрез, за да можем да изчистим добре раната,
бихме ти инжекция против тетанус, но засега няма да можеш да си
движиш ръката – ще бъде доста скована, защото си кървял обилно от
рамото. Постепенно ще си възвърнеш чувствителността в ръката, но засега
сме поставили превръзка през рамо. Дадохме ти също малко морфин за
болките.
„Това обяснява защо съм замаян“ – помисли си Хенинг.
— Къде съм? – попита той.
— В болницата в Юлевол – отговори сестрата.
— Има ли полицай тук?
— Един седи пред стаята.
Жената се обърна и излезе от стаята. Хенинг отпусна глава на
възглавницата и усети как отново му се зави свят. Той затвори очи и заспа.

≈ 30 ≈

Бярне Бругелан винаги мислеше за дъщеря си Алиша, когато влезеше в

някоя болница, и за жената, която я беше родила. Раждането беше
продължило 42 часа и изтощението, както и кръвозагубата, бяха причина
Анита след това да изглежда като бледа, изтерзана наркоманка, дълго
злоупотребявала с хероин. Много време беше минало, преди отново да се
възстанови.
Стаята на Хенинг се намираше на четвъртия етаж, в дъното. Бярне се
легитимира пред охраняващия полицай пред вратата и почука силно три
пъти, преди да влезе.
Хенинг едва отвори очи, когато Бярне седна до леглото. Бярне го
наблюдава дълго, после поклати глава.
— Познавам един-двама, които сякаш имат ангел хранител – каза той, –
но ти биеш всички рекорди. Да нямаш връзки там горе?
 Бярне посочи към тавана.
— С някого от горния етаж? – попита Хенинг с пресипнал глас и
премигна бързо няколко пъти. – Не, повечето време просто си лежах тук.
Бярне се засмя.
После веднага стана сериозен.
— Говорил ли си с някого, откакто си тук?
— Искаш да кажеш, с някого в същата униформа като теб ли?
Бярне кимна окуражително.
Хенинг поклати глава едва забележимо.
— Дурим Реджепи ме простреля – каза накрая Хенинг.
Говореше по-бавно, отколкото по принцип. Звучеше сънливо.
— Сигурен ли си?
Хенинг кимна вяло.
— Да разбирам ли, че не е бил заловен?
— Не, никой не е арестуван – отвърна Бярне и поклати глава. –
Открихме запален автомобил в „Етерстад“ преди малко. Но Реджепи го
нямаше.
— Имаше още един човек в колата – каза Хенинг. – Шофьорът.
— Успя ли да различиш кой беше?
Хенинг поклати отрицателно глава.
— Сега при вас на шестия етаж сигурно е настанала суматоха. Първо
Ивер, а после и аз.
Бярне не отговори.
— Медиите надушиха ли, че аз съм човекът, който е бил прострелян?
— Не мисля. Във всеки случай не знаят все още.
Хенинг кимна бавно.
И двамата замълчаха.
— Не мога да остана тук – рече Хенинг.
Бярне беше предвидил, че Хенинг щеше да го каже.
— Има много входове в болници като тази – продължи Хенинг.
— Вярно е, но ние затова сме сложили охрана да те пази.
— Значи един полицай, който стои сам в коридора, е твоята дефиниция
за сериозна охрана?
Бярне наведе глава.
— Не мога да остана тук – повтори Хенинг. – Имам твърде много неща
да свърша.
Бярне го погледна строго.
— Нищо няма да правиш. Нито сега, нито като оздравееш отново – сега
трябва да ни оставиш да си свършим работата. Някой сериозно се е заел да
те убие, Хенинг. Имаш нужда от защита.
— Можете да започнете, като ме изведете от тук.
Хенинг беше възвърнал малко от силата на гласа си и бързината на
говорене.
— Дори не знаеш дали можеш да стоиш на краката си.
— Мога, ако се наложи.
Бярне поклати глава, но не каза нищо. Знаеше колко упорит може да
бъде Хенинг.
Той си пое дълбоко въздух.
— Отивам да проведа няколко телефонни разговора – каза той. – Но тук
има още някой, който иска да поговори с теб.
 — Така ли? – каза Хенинг. – Кой?
Бярне отиде до вратата и я отвори, махна на някого с ръка. Открехна
вратата още малко.
Когато Хенинг видя лицето й на вратата, бледо, но красиво, веднага се
опита да се поизправи на леглото, но без особен успех. Свлече се отново в
легнало положение.
Нора направи няколко внимателни стъпки навътре в стаята. Тя отмести
няколко кичура от очите си и пристъпи към него.
Хенинг искаше да каже толкова много неща – може би затова и дума не
излезе от устните му. Проследи я с очи, докато стигна до него и седна на
мястото, на което беше седял Бярне. Първо седеше на разстояние, но после
се приближи малко.
Никой от двамата не каза нищо, просто се гледаха.
— Веднага се връщам – рече Бярне и затвори вратата след себе си. В
стаята настъпи тишина. Сълзите течаха от очите на Нора и тя извади една
хартиена кърпичка от чантата си.
— Иска ми се да те ударя – каза тя и остави чантата си на пода.
Имаше суровост в гласа й, но същевременно говореше тихо – сякаш
някаква сила задържаше думите й.
— Позволявам ти да ме удряш колкото искаш – каза Хенинг. – Само
недей ето тук.
Той посочи рамото си и направи опит да се усмихне, но устните му бяха
сухи и напукани, затова ги навлажни леко с език. Но вместо да осъществи
заплахите си, Нора протегна ръка към него.
Той я пое, усети я в своята.
Студена. Влажна. Малка.
Имаше време, когато не можеха и за миг да спрат да се държат за ръце,
където и да се намираха. В началото това усещане му беше непознато – той
не си падаше по прояви на любов на обществени места, потискаше се от
сватби и целувки пред хората.
Но с времето беше станало нещо естествено, както и постепенното
охладняване, ежедневието, в което нещата никога не се получаваха, както
им се искаше, не и след като Юнас се появи. Пръстите им вече не се
сплитаха едни в други, защото постоянно бяха заети с нещо друго – да
готвят, да приготвят раницата за излизане, пелените, детската количка,
пощата, – и всичко беше станало толкова тривиално, че вече никога не
намираха време да се погледнат един друг, да се грижат един за друг.
Така бяха започнали все повече да се отдалечават помежду си.
Хенинг и Нора вече се бяха разделили, когато Юнас умря. Беше ред на
Нора да гледа Юнас, но тъй като беше болна, се бе обадила на Хенинг да го
попита дали може да вземе Юнас точно този ден и да го гледа и през
нощта. Тя не искаше да го зарази. Едно решение, продиктувано от обич,
беше променило живота им завинаги и Хенинг знаеше, че Нора цял живот
щеше да мисли за това.
— Как се чувстваш? – попита тя.
— Ужасно. Ти как си?
— Аз ли?
Тя пусна ръката му и си избърса носа. Усмихна се бързо и с примирение.
— Как съм всъщност? – каза тя, сякаш дълго не си беше задавала този
въпрос. – Не мисля, че има думи, които да могат да опишат как се
чувствам.
Хенинг не отговори нищо.
— Ти сигурно трябва да останеш тук няколко дни? – попита тя след
малко.
Хенинг беше на път да каже „не мога“, но само кимна леко, докато
наблюдаваше лицето й, малко по-закръглено от последния път, когато се
бяха виждали.
— Ивер беше добър човек – каза Хенинг.
Прозвуча особено, когато го изрече на глас.
— Колкото и странно да изглежда… ние с времето бяхме станали много
добри приятели.
Нора беше навела глава към раменете си.
— Той говореше много за теб – рече тя.
— Наистина ли?
Тя кимна и избърса още една сълза.
— Той изпитваше голям респект към теб. Като журналист.
Нора се изправи и се обърна с гръб към него. Постоянно вдигаше ръка
към лицето си, беше започнала да плаче отново. Хенинг се опита да се
поизправи и този път успя. Не можа да седне, но се задържа изправен,
подпирайки се на левия си лакът.
След малко тя се обърна пак към него. Този път той видя другото лице
на Нора. В нея имаше повече гняв, но и повече решителност.
— Опитах се – започна тя – да се сетя дали имаше нещо в поведението на
Ивер в последните дни, което може да обясни случилото се. Дали не беше
споменал нещо, просто така, между другото. Но…
Тя разпери ръце в знак на недоумение.
— Абсолютно нищо такова не се сещам. Ивер е мъртъв, а ти лежиш тук,
полумъртъв.
Тя направи движение с ръка в посока към него.
На Хенинг не му хареса това, което видя в очите й.
— Така че – каза тя и се приближи към него – какво можем да направим,
за да спре цялата тази лудост?
Хенинг поклати глава.
— Ти не бива да правиш нищо – отвърна той.
— Знаех, че ще го кажеш.
Тонът й беше остър и ядосан.
— Да, и имам важна причина да го направя – отговори Хенинг. – Не е
добра идея ти също да бъдеш въвлечена в това.
Тя се спря точно до леглото.
— Искаш да кажеш, че още не съм достатъчно въвлечена?
— Добре знаеш какво искам да кажа.
Хенинг я погледна.
— Ти си бременна, Нора – рече той и се опита да контролира силата на
гласа си. – Рискът е твърде голям. Тези хора не се замислят, преди да убият
някого. Убеден съм, че представляваш интерес за тях, защото имаше
връзка с Ивер и си моя бивша съпруга, така че най-разумното, което
можеш да направиш, е да не предприемаш нищо, да изчакаш и да видиш
дали аз мога да…
— Да, както винаги – прекъсна го тя. – Никой не може да се справи с
това, никой освен теб.
 Хенинг си пое дълбоко въздух.
— Не искам да се карам с теб, Нора. Ти и аз не можем да си съдействаме
в тази история. Никога не бих си простил, ако нещо се случи и с теб.
Достатъчно е това, което стана с Ю…
Хенинг погледна настрани, но все пак усети погледа на Нора върху себе
си. В следващия момент Бярне отвори вратата и влезе в стаята с
пластмасова чаша, от която се издигаше пара.
— Привет – каза той.
Нито Нора, нито Хенинг отговориха. Бярне забеляза напрежението във
въздуха и запази дистанция.
— Твърде опасно е, Нора – каза накрая Хенинг. – Направи ми тази
услуга. Не се намесвай. Стой настрани и запази спокойствие, докато
всичко това приключи.
Нора задържа дълго погледа си върху него, после вдигна чантата си от
пода и я преметна през рамо. След това се запъти към вратата и каза на
Бярне:
— Ще чакам отвън.
Нито Хенинг, нито Бярне казаха нещо, преди вратата да се затвори след
нея.
— Трябва да се погрижиш тя да се държи настрани от това – каза
Хенинг.
Бярне се усмихна с примирение.
Хенинг беше наясно, че Нора можеше да бъде толкова упорита, колкото
и той самият, когато нещо беше важно за нея.
— Просто я наблюдавайте – рече той и усети, че беше изморен. –
Наблюдавайте я повече от всякога.
Бярне кимна.
— Така и ще направим.

≈ 31 ≈

Бягството беше дълго и отне много време, но сега, в дома на Флурим

Ахметай, Дурим Реджепи най-сетне се почувства на сигурно място. Но
далеч не беше спокоен. Разхождаше се напред-назад из хола, все още
стискайки оръжието в ръка.
— Братко, не можеш ли да поседнеш малко? – попита Ахметай.
Реджепи поклати глава.
— И мен ме притесняваш така – продължи Ахметай.
— Не мога да спра.
Ахметай седеше пред двата си големи монитора.
Какво правеше и как го правеше, Реджепи изобщо не беше наясно, но
неговият добър приятел от Митровица беше безценен, когато ставаше
дума за данни, за камери и наблюдение. Тези умения щяха да бъдат от
голяма полза в близко бъдеще.
Телефонът звънна.
Реджепи не разпознаваше номера, но знаеше, че е Лангбайн.
— Ало? – каза той и едновременно с това въздъхна.
— Юл е в болницата в Юлевол – каза Лангбайн. – Трябва да влезеш там
и да…
Реджепи затвори очи и спря да слуша, не възприе остатъка от
изречението. Поклати глава.
— Не мога просто да вляза там и да…
— Не ме интересува как ще го направиш, а само да го направиш – най-
добре преди да е успял да говори с полицията.
— Юл ме видя – запротестира той. – Знае как изглеждам. Никой няма
полза от това да ме заловят. Освен това погребението е утре, не мога да…
Реджепи беше прекъснат от силна въздишка от другата страна.
— Не бива да говорим за това по телефона – каза Лангбайн. – Но ти
трябва да намериш решение на този проблем, и то бързо. Беше ти
възложена задача, която ти не изпълни. Звънни ми на този номер, когато
имаш какво да ми докладваш, но ползвай друг телефон и гледай да имаш
добри новини.
Връзката беше прекъсната.
Реджепи изпсува и захвърли телефона на дивана на Ахметай.
— Добре мина, както разбирам? – попита Ахметай.
Реджепи не отговори нищо. Пак започна да се разхожда напред-назад.
Какво, по дяволите, да прави?
Той погледна зад рамото на Ахметай. На екраните се виждаше какво
показват камерите, които бяха сложили на гробището. Всеки екран беше
разделен на четири части. Общо осем камери.
Той се приближи към приятеля си.
— Хенинг Юл има бивша съпруга, нали?
— Да, защо?
Реджепи помисли пак. Нито той, нито Йетон Поколи можеха да се
показват навън точно в този момент. Той посочи мониторите на Ахметай.
— Имаш ли още от тези?
Ахметай разбра, че Реджепи има предвид камерите.
— Не, но мога да намеря. Колко ти трябват?
— Две-три. Трябва ми и някой, който е добър в проникването в чужди
домове. Ако и такъв човек можеш да намериш, ще те направя богат.
Ахметай се усмихна.
— Така кажи, братко.

***
Трине се разхождаше напред-назад из хола, докато четеше онлайн
вестниците на мобилния си телефон. Никой от тях нямаше нищо ново.
Дори TV 2, каналът за новини, който беше пуснала по телевизията, не
можеше да даде друга информация, освен тази, която вече имаше.
Журналистът, който беше прострелян, не беше назован по име, но Трине
се боеше до смърт, че може да е Хенинг. По новините бяха съобщили, че
няма опасност за живота му, но колко тежко беше ранен?
Трине намери номера на болницата в Юлевол, набра го и помоли да я
свържат с интензивното отделение. След дълго чакане се обади жена,
която дишаше тежко в телефона, преди да промърмори носово:
„Интензивно отделение?“
— Здравейте – каза колебливо Трине. – Обаждам се да… попитам дали
брат ми е постъпил при вас по-рано днес?
— Как се казва?
 — Казва се Хенинг Юл – отвърна Трине.
За момент настъпи тишина.
— А вие сте…?
— Трине – каза тя и за секунда се замисли дали да даде фамилното си
име, за да може да получи съдействие, но в крайна сметка се въздържа. –
Казвам се Трине – повтори тя. – Аз съм сестра му.
Отново настъпи дълга пауза.
— Докараха го в 16:04 часа – каза жената от другия край на линията.
Значи най-ужасните й притеснения се бяха оказали истина.
Тя затвори очи и едва преглътна сълзите си.
— Можете ли да ми кажете… как е той? – попита тя, когато успя да се
овладее.
— Съжалявам – каза жената, – пациентът трябва да ви е посочил като
близък човек, за да имам правото да ви дам информация. А не го е
направил.
„Не – помисли си Трине. – Разбира се, че не го е направил.“
— Мога да отида при него и да го попитам дали иска да говори с вас?
— Не – каза бързо Трине. – Недейте да го правите. Аз само исках да…
Тя млъкна.
— Да?
Гласът на жената вече беше станал по-мек.
— Нищо. Може би бихте му предали…
Трине пак се замисли.
— Нищо, оставете. Благодаря ви за помощта.
Трине затвори и седна на дивана, зави се с едно одеяло и се замисли.
Седя така дълго. После отново се изправи и започна да се разхожда
напред-назад из стаята.
Дойде й една идея.
Зачуди се колко пари имаше на сметката си. Всъщност нямаше значение
– ако й потрябваха, можеше да помоли съпруга си за помощ. После избра
един номер чрез бързо набиране. Беше номерът на Катарина Хатлем,
ръководител на „Връзки с обществеността“ в Министерството на
правосъдието, когато Трине все още работеше там.
— Трине?
Хатлем произнесе името й с въпросителна интонация, сякаш беше много
изненадана от обаждането, но и малко предпазлива.
— Здравей – каза Трине.
За момент и двете замълчаха, изчаквайки.
— Как си? – попита Хатлем.
— Аз съм добре засега – каза Трине. – Но имам един проблем, за който
силно се надявам, че ти можеш да ми помогнеш.

≈ 32 ≈

Хенинг не беше подготвен за това колко нестабилен се почувства, когато

за първи път стана от болничното легло и направи една крачка. Сякаш
морфинът и кръвозагубата бяха нарушили целия баланс в него. Освен това
едната му ръка беше като вдървена и му беше невъзможно да я движи.
 Той постави единия си крак пред другия. Лекарят, който беше минал да
го види преди половин час, беше казал, че всичко е въпрос на упражнения
– скоро щеше да може сам да ходи до тоалетната, да се храни, да се къпе и
да се облича. Той твърдеше, че болките също щяха да намалеят, макар че
точно това се струваше доста далечно на Хенинг в момента.
Хенинг седна отново и си пое въздух.
На вратата се почука. Бярне подаде глава.
— Ето те и теб – каза той. – Готов ли си?
— Зависи какво имаш предвид.
Бярне се усмихна.
През прозореца се виждаше, че навън беше тъмно. Хенинг се зачуди
дали беше следобед, вечер или нощ.
— Само ние ли знаем за това?
Бярне се усмихна едва забележимо.
— Ти как мислиш – че ще си рискувам работата, за да те измъкна оттук,
без първо да го изясня с шефовете си?
Хенинг го погледна.
— Нямаше никакъв друг начин да осъществим това – продължи Бярне. –
И бъди спокоен – малко хора знаят къде отиваме. Имаш ли още въпроси,
преди да тръгнем?
Хенинг вдигна здравата си ръка и избърса потта, избила по лицето му.
После си пое дълбоко въздух и каза:
— Не. Готов съм.
Той се изправи отново и направи една крачка, после спря. Стените се
движеха пред погледа му.
— Да те придържам ли за ръката?
Хенинг го погледна намръщено.
— Изглеждаш ми малко замаян – каза Бярне. – Разумно е да приемеш
малко помощ.
— Нали точно това правя.
— Да, имам предвид още малко помощ – рече Бярне и се усмихна.
Хенинг не каза нищо.
Полицаят се огледа наоколо.
— Нямаш ли връхна дреха тук?
— Имах – каза Хенинг. – Но предполагам, че са разрязали и изхвърлили
якето ми.
— Нещо друго, с което да те наметнем? Някое одеяло например? Навън е
доста студено.
Хенинг поклати глава.
— На мен ми е толкова горещо, че…
— Да, да не си ранен някъде случайно – каза Бярне. – Ако настинеш,
какво толкова, нали така.
Хенинг не му обърна внимание и направи още една крачка. Сега
контролираше тялото си малко по-добре, макар че се чувстваше, сякаш се
намира на много малка лодчица сред огромен океан.
— Справяш ли се? – попита Бярне. – Да докарам ли инвалидна количка?
— Справям се горе-долу – отвърна Хенинг. – Трябва да си взема
ключовете.
— Аз съм ги взел – каза Бярне.
Хенинг кимна и си пое въздух, опита се да контролира световъртежа,
който караше картината да се променя постоянно пред очите му.
— Лекарствата?
Хенинг не беше видял, че Бярне държи една торбичка в ръка. Той я
повдигна и я разтърси леко. Чу се дрънчене на шишенца с лекарства. На
Хенинг му се струваше, че звуците идват от главата му, не отвън.
— Май ще ставаш наркоман.
— Мхм – каза Хенинг.
Бярне отиде до вратата и му отвори да излезе.
— Хайде, Роки. Да се пораздвижим.
Излязоха по спираловидна стълба от задната страна на болницата. Стана
му горещо от усилието. Беше приятно да излезе навън в студената вечер.
— Къде отиваме? – попита Хенинг, когато стигнаха до личния автомобил
на Бярне.
— В една къща, която понякога използваме, когато се налага да
охраняваме някого. Собственикът е в Испания по това време на годината.
Ще бъдеш на сигурно място.
— Испания – каза Хенинг. – Звучи прекрасно.
Бярне караше внимателно, следеше за легнали полицаи и не усилваше
скоростта повече от необходимото. Хенинг се опита да се поизправи на
седалката. Движението го накара да сбърчи нос, но той се помъчи да
мисли за нещо друго и да не обръща внимание на болките, които
пулсираха в рамото му.
Бяха на път вече няколко минути, когато телефонът на Бярне звънна.
Той го взе и погледна номера, а после пак го остави.
Хенинг му хвърли един поглед.
— По работа е – каза Бярне. – Не е нещо, което не може да почака.
Хенинг сигурно беше задрямал, защото, когато отвори отново очи, вече
бяха пристигнали. Улицата се казваше „Тенисвайен“. Наблизо имаше
голяма спортна зала. Отпред бяха паркирани коли.
Хенинг се опита да излезе сам от колата, но не успя. Бярне заобиколи
колата, дойде от неговата страна и му помогна да излезе.
— Внимателно – каза Хенинг.
Ръката му се опря във вратата, докато слизаше, и остра болка го прониза.
Той се спря, олюлявайки се, докато се опитваше да я превъзмогне.
Направи няколко малки крачки, от които му се зави свят. Прозорците на
къщата приличаха на огледала, но той се радваше, че не виждаше
отражението си в тях. Искаше му се да се изкъпе, но най-вероятно нямаше
да може да го направи скоро.
Бярне го подкрепяше, докато се изкачиха по едно малко нанагорнище,
после го пусна, когато вече се държеше по-стабилно на краката си. Извади
ключовете и отключи.
Бярне влезе и деактивира алармата, включи лампите. Подпирайки се с
ръка на вратата, Хенинг успя да влезе сам в къщата. Свали си обувките в
антрето и се огледа наоколо.
Къщата беше страхотна.
Всичко изглеждаше бяло и чисто, вратата беше отворена към голяма
кухня, която на свой ред водеше в трапезария, с камина в ъгъла, телевизор,
маса за хранене. Стълба водеше нагоре към втория етаж.
— Спалнята е горе – каза Бярне.
Хенинг кимна и започна да се качва нагоре по стълбата. Получаваше се,
но трябваше през цялото време да се държи за парапета. Вторият етаж се
състоеше от хол с телевизор, от който една врата водеше към друга стая.
Стаята беше малка, но достатъчна за нуждите на Хенинг – прозорец,
легло, масичка и малък телевизор, закрепен за стената.
— Ще сляза долу, за да проведа няколко разговора по телефона – каза
Бярне. – Извикай ме, ако има нещо.
— Има едно нещо – рече Хенинг.
Бярне се обърна към него.
— Какво е то?
— Знаеш ли дали някой саами* работи в полицията?
[* Саами – коренното население на северната част на Скандинавския
полуостров. – Б.пр.]
Бярне се намръщи.
— Някой саами? Тоест някой, който има саамски корени?
Той погледна Хенинг с голямо учудване.
— Шегуваш се, нали?
— Не.
— Питаш ме дали познавам някой саами?
— Точно така, да.
— Защо ми задаваш този въпрос?
— Защото ме интересува.
Бярне се втренчи продължително в него.
— Познавам един – каза той накрая. – Едно момиче. Или по-точно –
една жена.
— Коя е тя?
Бярне продължи да го наблюдава.
— Казва се Ан-Мари Сара – каза той. – Криминален техник от „Крипос“*,
която ни помагаше за известно време. Видяхме я за малко в дома на Ивер
Гюнешен. Защо ме питаш това
[* „Крипос“ – Отдел за тежки престъпления. – Б.пр.]
Хенинг се замисли. Той, естествено, помнеше Сара.
— Няма конкретна причина.
Бярне се засмя.
— Не – каза той. – А от другата страна на улицата живее една девица с
три деца.
Хенинг въздъхна. Искаше му се да разкаже на Бярне какво мисли, все
пак той му беше оказал толкова много помощ, но не можеше. Поне не още.
— Благодаря ти – рече той. – За всичко. Ти си добър човек, Бярне.
— Ха. Кажи го на този, който ми плаща заплатата.
Бярне се усмихна и слезе надолу по стълбите. Скоро в стаята, където
беше Хенинг, настъпи тишина. Той си пое дълбоко дъх и почувства колко
беше приятно да бъде сам и да не се притеснява, че във всеки един момент
някой може да отвори вратата и да нахлуе при него.
Седна на леглото. Все още му се виеше свят и се чувстваше замаян.
Имаше нужда от още болкоуспокояващи, не му беше възможно да мисли
трезво, докато болката пулсираше толкова силно, затова извади две
таблетки от торбичката, която беше донесъл Бярне. Вътре имаше и две
бутилки изворна вода. С известно усилие Хенинг успя да отвори капачката
на едната. Глътна таблетките, пусна телевизора и прочете новините за себе
си в телетекст страниците, откъдето разбра, че името му все още не беше
официално обявено. Полицейският инспектор Пиа Ньоклеби съобщи, че
по-късно вечерта ще има пресконференция.
Хенинг си спомни отново момента, когато видя дулото на пистолета на
Реджепи, прорязването, което беше усетил в областта на гърдите. Беше
изморен, затова си легна. Болката в рамото експлодира, но той затвори
очи. Дори със затворени клепачи виждаше цветове, които се въртяха ли,
въртяха. Той се успокои и отново настъпи мрак.

≈ 33 ≈

Тази вечер Рогер Блистад направи нещо, което не беше правил дълго
време. Излезе до центъра на Бранбю и седна в кръчма „Санбек“.
Даваха футболен мач на голям телевизионен екран, затова той седна
възможно най-далеч от екрана, макар че не можеше да се изолира от
силния звук. Кръчмата не беше още дори наполовина пълна, а той самият
съвсем скоро се напи. Барманът постоянно сновеше до масата му и
подменяше празната чаша с пълна, а той въртеше чашата между пръстите
си и мислеше за майка си, която щяха да погребат на следващия ден.
Когато дядо му беше починал в края на 80-те години, Блистад беше в
Амстердам, за да подготви пратка наркотици до Норвегия. Майка му се
беше обадила късно вечерта, за да му съобщи, че ракът в крайна сметка бе
спечелил битката, колкото и силен човек да беше дядо му.
След това, когато Блистад беше седял в тишината, мислейки за добрия
възрастен мъж, беше почувствал непреодолимо желание да излезе навън,
да намери някоя кръчма, която все още беше отворена, и да вдигне
наздравица за него. Затова беше седнал в „Кафене Поаукс“ и беше изпил
две бири. Беше хубаво сбогуване, въпреки че ги деляха много километри.
Затова сега искаше да изпие няколко бири в чест на майка си. Но след
като веднъж бе започнал, се оказа трудно да спре само след две.
Беше се замислил за това колко глупаво постъпваше всъщност, да седне
в заведението съвсем открито, когато разумното решение беше да си плюе
на петите и да отпътува колкото може по-далеч от Бранбю. Но
същевременно беше приятно и освобождаващо просто да не го е грижа.
Харесваше му усещането да поеме малко риск, да няма пълен контрол
върху събитията.
Но все пак щеше да е пълен глупак, ако не предприемеше нещо. Беше
срещнал Алфред в Bunnpris. Ивер Гюнешен беше мъртъв. А сега и майка
му си беше отишла.
Колко повече предупреждения му бяха необходими, за да се задейства?
Имаше пауза във футболния мач и звукът от някаква реклама се чуваше
от колоните. Чаши и бутилки се отразяваха в огледалото зад бара. Един
мъж седеше на стол тип „конче“ точно до кранчетата за бира и държеше и
двете си ръце около чашата. Изглеждаше, като че ли търси нещо сред
пяната. Блистад чуваше смях от различни посоки, но не можеше да долови
думите в някой разговор.
По телевизията плачеше бебе. И това също го накара да си спомни за
майка си. Тя често плачеше. Всяка Бъдни вечер беше проронвала сълза,
когато „Сребърните момчета“* пееха при настъпването на Коледа, но той
усещаше, че не музиката беше причината.
[* „Сребърните момчета“ – норвежки момчешки хор. – Б.пр.]
Той продължи да пие и остана да седи на масата, докато погледът му се
замъгли и сетивата му се притъпиха. Може би затова не осъзна, че гласът,
който прозвуча съвсем близо до него, принадлежеше на една жена, която
се опитваше да привлече вниманието му. Чак след като долови движение
на ръка, която махаше пред него, вдигна леко глава и видя лице, което
познаваше, но не можеше да се сети откъде.
— Да, наистина си ти – каза тя и се усмихна.
Блистад премигна няколко пъти.
— Не се ли сещаш коя съм?
Усмивката й беше закачлива.
— Ами… – рече той и се опита да намери отговора в мъглата, покрила
съзнанието му.
— Хелене – каза тя. – Ти идва в дома ми преди няколко месеца. Смени
дъските на южната стена, помниш ли?
Блистад си спомни.
— Да, наистина – отвърна той и стисна още по-силно чашата с бира. –
Извинявай, аз…
— Ех – каза тя и махна с ръка. – Свикнала съм никой да не ми обръща
внимание.
Тя се престори, че плаче, и това го накара да се усмихне. Боже, колко
беше приятно да се усмихне човек. Хелене също се усмихна широко,
показвайки редица не особено равни зъби. На него му хареса, че бяха
неравни и че изглеждаха като зъби на пушач. Тя носеше мръснобяла
каубойска шапка, късо яке, прилепнали панталони.
Всъщност почти всичко в нея му харесваше.
— Сам ли си тук? – попита тя.
— Да, аз…
Той сведе поглед.
— Аз съм с едни приятелки – каза тя. – Не сме се виждали от сто години,
но те говорят само за децата си.
Тя вдигна очи в знак на досада.
— Така че кажи ми, ако имаш нужда от компания.
Той вдигна отново поглед към нея и видя поканата в очите й. Спомни си
колко разговорлива беше, когато се бяха видели. Беше си помислил, че
може би е самотна. Спомни си почти болезнената й благодарност, когато се
беше съгласил да остане за чаша кафе, след като беше приключил работа.
Тя живееше сама, вероятно от доста време – Блистад не беше видял
мъжки обувки. Цялата къща изглеждаше като от 70-те години, може би я
беше наследила. Самата Хелене едва ли бе на повече от 35. Но имаше
миловидно лице. Лице, което му напомняше за слънце, за топлина.
— Аз… не, не мисля – започна той. – Поне не днес.
Прозвуча като отказ, а и беше всъщност точно това.
Но тя не си отиде.
— Изглеждаш тъжен – каза нежно тя. – Изглеждаш, сякаш имаш нужда
от утеха.
Той отново усети поканата в тона й. „Някой друг ден“ – помисли си
Блистад. Който и да било друг ден, само не днес. Точно сега искаше
единствено да бъде сам.
 — Кажи ми, ако си промениш решението. На онази маса хей там сме.
Тя се усмихна, той вдигна чашата си за наздравица и я проследи с
поглед, докато се отдалечаваше, въртейки една идея повече дупето си,
докато вървеше към масата на приятелите си. Блистад й се усмихна
предпазливо, преди да си поръча още една бира и пак да се замисли за
майка си.
Беше я виждал за последно преди няколко месеца. В Оперния театър в
Осло на 4 август в 12:00 часа. Беше я намерил близо до водата*. Тя го беше
прегърнала силно и веднага беше започнала да плаче – винаги правеше
така. Блистад се беше засмял до ухото й и беше казал, че не бива да прави
така. „Знам – бе казала тя. – Но не мога да се сдържа.“
[* Сградата на Оперния театър се намира на брега на Ослофьор. –
Б.пр.]
Бяха поседели там няколко часа, тя беше донесла нещо за хапване и
пийване и за двамата, а после се беше разплакала отново, когато той каза,
че е време да върви. Бяха се уговорили за ново място и време да се видят,
във „Фрогнерпаркен“ на 12 декември, в 12:00 часа, за да е лесно за
запомняне. Бяха ограничили кореспонденцията си по електронната поща
до минимум.
„Трябва да се сбогувам истински с нея“ – помисли си Блистад. Не
можеше да присъства на самото погребение, но трябваше да отиде дотам.
Трябваше да я види. Ковчега. Да бъде близо до нея за последен път. Да
остави букет цветя на гроба й.
И тогава си даде сметка колко му е омръзнало все да бяга. Да се крие, да
не се сближава с нови хора. Като Хелене. Момичето с каубойската шапка.
Той всъщност не харесваше каубойски шапки – нито за мъже, нито за
жени, но тя я беше носила някак предизвикателно. Сякаш беше напълно
наясно, че не й отива, но именно това е целта. Беше го накарала да се
усмихне. Блистад можеше да преброи на пръстите на едната си ръка колко
души бяха успели да го накарат да се усмихне в последните две години.
Той си помисли, че щеше да бъде толкова хубаво да можеше да спре да
му пука за каквото и да било. Да можеше просто да живее, да не се крие, да
не се безпокои за последствията. Може би един ден просто щеше да каже
„ето ме“ и да види какво щеше да се случи, но веднага потисна тази мисъл.
Това нямаше да свърши добре.
Но все нещо трябваше да измисли.
Не можеше да живее повече по този начин.

≈ 34 ≈

Чарли Хьойсетер лежеше във ваната, сам, когато телефонът звънна. Той
си помисли, че може би е Изабел, която искаше да помоли за извинение,
че си беше изпуснала нервите, преди да отиде на работа тази вечер – тя
просто искаше да работи нещо друго, не да бъде танцьорка в Senzuela,
особено сега, когато всички знаеха, че е приятелка на Чарли. „Омръзна ми
да се унижавам – беше казала тя, – а и едва ли е добре за репутацията ти
като бизнесмен да имаш приятелка екзотична танцьорка.“
„Тогава може би ще се откажа от тази приятелка“ – беше отвърнал той,
но след това беше съжалил. Изабел бе започнала да плаче и бе излязла
тичешком от апартамента.
Но не се обаждаше Изабел, беше Фреди. Чарли се изправи в седнало
положение във ваната, изчака водата да се оттече от ръцете и дланите му,
после сложи телефона на ухото си и каза:
— Слушам те.
— Искаше да знаеш кой кара откраднатото ауди, което стоеше
паркирано пред дома ти напоследък – започна Фреди, гласът му звучеше,
сякаш идваше от много далеч. – Шофьорът седи на стол точно пред мен в
момента, малко е замаян, след като Хансеман му докара цицина на челото.
Можем да продължим да се забавляваме, но реших, че може би имаш
някакви въпроси, които искаш да му зададеш?
Чарли се изправи в цял ръст. Огледалото в банята беше замъглено, но
той все пак различаваше силуета на пълния си корем. Излезе от ваната и
отвори вратата към коридора.
— Ела да ме вземеш след десет минути. Остави Хансеман да го пази през
това време.
— Добре, шефе.

Фреди шофираше с обичайната си висока скорост из улиците на града и

не след дълго пристигнаха пред една полузавършена сграда, от която
Чарли имаше ключове. Предишният собственик беше имал планове да
направи търговски център там, но когато работата беше свършена
наполовина, беше фалирал. Чарли все още не бе решил какво иска да
прави с парцела – беше твърде малък за проекта му за спортно-
развлекателен център, – но докато чакаше да му хрумне добра идея,
мястото беше отлично като терен за разговор с някого насаме. Най-
близкият съсед беше достатъчно отдалечен, за да не чува викове.
Чарли и Фреди слязоха надолу по спираловидния път, докато стигнаха
това, което щеше да бъде подземният паркинг на търговския център.
Пътят не беше асфалтиран и се вдигаше прах, докато вървяха. Тук-там
светеха крушки в подземния паркинг, а малко по-навътре на стол седеше
един мъж с ръце, вързани отзад на гърба. А зад него стоеше много едър
светъл мъж с козя брадичка и големи татуировки по ръцете. Хансеман
носеше черна ленена риза с къс ръкав и черен ленен панталон – дрехи, на
които нямаше да им личи някое и друго кърваво петно.
— Мистър Хай, кълна се…
— Ш-ш-шт – каза Чарли и бавно се приближи към мъжа, който беше на
най-много 18-19 години. Кожата му беше мургава, гладка като на дете,
беше потен. Тънка струя кръв беше потекла от едната му ноздра. Имаше
също голяма червена цицина на челото.
Значи Фреди се беше изразил съвсем буквално.
— Как се казваш? – попита Чарли.
— Едуардо.
Гласът му звучеше немощно от страх.
— А цялото ти име, Едуардо?
Той се опита да се поизправи на стола.
— Едуардо де Жезус Силва.
— Откъде си? От Назарет? – попита Чарли.
 Фреди и Хансеман се засмяха, макар че Чарли беше казвал същата шега
и преди.
— От Натал съм – каза мъжът на развален английски.
— На колко си години, Едуардо?
— На 19.
— Иска ли ти се да доживееш да навършиш 20?
Той кимна бързо.
Чарли си помисли, че подобни ситуации винаги бяха лесни с младите.
Искаше се само да ги сплашиш малко и си казваха всичко.
— Тогава кажи ми за кого работиш. За някого в Норвегия ли?
Едуардо поклати глава.
— За никого не работя.
Фреди се приближи една крачка, сви единия си юмрук и го постави до
дланта на другата си ръка. Едуардо де Жезус Силва забеляза движението
му.
— Моля ви, мистър Хай, не знам какво…
— Явно знаеш кой съм.
Едуардо кимна.
— Всички знаят кой сте.
— За кого работиш?
— За никого. Аз…
— Защо ме следиш?
— Аз…
Той погледна настрани, към Фреди, после се обърна към Хансеман,
който постави ръце на облегалката на стола и се наклони напред.
— Не ви следя – започна той.
— Тогава какво правиш?
— Аз…
Той затвори очи. Капка пот се стече по едната му буза. Изтекоха няколко
дълги секунди, преди да отговори:
— Мечтая.
Чарли се втренчи в него. Очите му се бяха разширили от учудване,
бръчките на челото му бяха станали по-дълбоки.
— Семейството ми винаги е било крайно бедно. И майка ми, и сестра ми
чистят къщите на хората, на богатите хора – някои от тях живеят там,
където и вие живеете. Така научих за вас. Баща ми няма работа, по цял ден
не прави нищо, освен да…
Едуардо де Жезус Силва погледна настрани за миг.
— А вие… – продължи той. – Вие имате всичко. Живеете на върха…
винаги сте с най-красивите жени, никога не си плащате питиетата…
Той си пое дълбоко въздух.
— Имате всичко – повтори той. – И когато казвам, че мечтая, всъщност
си мечтая… да съм на ваше място. Да имам това, което имате вие.
Чарли го наблюдаваше, застинал на едно място, и си мислеше, че никой
не бива да си мечтае за живота, който живееше той.
— Защо избяга така бързо с колата пред Senzuela онази вечер? – попита
той. – Когато Фреди се беше запътил към теб, за да поговорите?
Едуардо вдигна поглед към Фреди.
— Погледнете го – каза той. – Огромен е като планина. Всички знаят, че
е опасен.
 Фреди се усмихна малко накриво.
— Значи казваш, че те е дострашало?
Той сведе леко глава, после кимна.
— Държеше ръката си върху вътрешния си джоб – продължи Едуардо. –
Всички знаят, че държи оръжие там.
Чарли бавно кимна. Почувства голямо облекчение. Нямаше от какво да
се страхува. Но Хенинг Юл беше все още жив.
— А сега какво да те правя? Не ми трябват пъзльовци.
— Моля ви, мистър Хай, само ми дайте един шанс, знам, че мога да ви
бъда от полза – замоли се той.
— По какъв начин?
— Познавам града – каза той бързо, с ентусиазъм. – Познавам и много
хора. Мога да направя всичко, което ме накарате.
Чарли стоеше неподвижно, наблюдаваше дребното тяло, изпитото лице.
Изглеждаше, сякаш един полъх на вятъра може да го събори. Сякаш една-
единствена ръка може да го смачка.
— Колата, която караш – попита Чарли. – Как я открадна?
Едуардо де Жезус Силва си пое дълбоко въздух.
— Един мой приятел знае къде собственикът обикновено паркираше
колата. Промъкнах се в дома му и откраднах ключовете.
— Без да те хванат?
— Ако ме бяха хванали, нямаше да седя тук сега.
Едуардо се опита да се усмихне, но се отказа, когато видя, че няма ефект.
„Първи прояви на бъдещ голям талант“ – помисли си Чарли. Той самият
беше откраднал една кола по съвсем същия начин в Норвегия, когато беше
на 17. И той си беше мечтал за друг живот, за по-добър живот.
— Не вземам на работа престъпници – каза той, обърна се и тръгна да си
върви.
— Моля ви, мистър Хай…
Но Чарли не се спря. Фреди го последва.
— Какво да правим с него, шефе? – попита той, когато го настигна. –
Да…
Чарли вдигна ръка като знак, че иска Фреди да замълчи. Когато се бяха
отдалечили достатъчно, за да не се чуват, Чарли се спря и се обърна.
— Виж дали ще намериш нещо, което той може да върши – рече той. –
Каквото прецениш. Виж как ще се справи.
Фреди го гледаше внимателно.
— Сигурен ли си, шефе?
Чарли се замисли.
— Не – каза той. – Но въпреки това го направи.

≈ 35 ≈

Когато Хенинг се събуди, полежа известно време, премигвайки начесто,

докато успя да фокусира тавана и да си спомни къде се намира.
Не разбра откъде му хрумна тази мисъл точно сега, толкова скоро след
като се събуди, но изведнъж си даде сметка колко отдавна не беше ходил в
дома на майка си. След като тя почти открито го беше обвинила, че е убил
собствения си баща, Хенинг се беше отдръпнал. Беше я записал в службата
за гледане на възрастни и болни хора по домовете. Оттам я посещаваха и й
купуваха най-необходимото – храна, напитки, а също и цигари и алкохол.
Сега се питаше дали тя знае, че е бил прострелян, дали го е чула по
новините, или някой се е свързал с нея.
Дали беше загрижена.
Бавно се изправи в седнало положение и спусна краката си на пода,
заклатушка се до масата, където бяха болкоуспокояващите хапчета, и взе
две. Струваше му се, че стените се движат.
Видя собственото си отражение в стъклото на прозореца. Лицето му
напълно беше загубило цвета си. Имаше големи торбички под очите.
Изглеждаше, сякаш се беше състарил с 15 години само за последните
седмици.
„Трябва да издържиш още малко“ – каза той на собственото си
отражение.
Хенинг се сети за 6tiermes7.
Тиермес беше едно от няколкото имена на бога на гръмотевиците в
митологията на саамите, който според митовете е господар на живота и
смъртта на хората, бог, който може да призовава гръмотевиците, да убива
тролове, да въздава отмъщение. После се зачуди кой може да е научил, че
щеше да ходи на разпит в полицейския участък точно в четири часа, и бе
успял да предупреди Дурим Реджепи и неговия шофьор. По всичко
личеше, че те го чакаха и бяха подготвени.
Едно от последните неща, които 6tiermes7 беше написал предишната
вечер, беше, че той – или тя – щеше да се включи отново в чата довечера,
приблизително по същото време. Хенинг погледна часовника на
телевизора, който все още работеше. Оставаше малко повече от половин
час. Той глътна още една таблетка, отиде до гардероба и надникна вътре,
намери едно тъмнокафяво яке с пух и пъхна здравата си ръка в ръкава, а
останалата част от якето просто наметна, после влезе в хола. Чувстваше се
като пиян.
В къщата цареше пълна тишина.
— Бярне?
Хенинг се олюляваше, опитвайки се да балансира по-добре, докато
очакваше отговор. Такъв не последва. Той направи няколко крачки към
стълбището. Все още нямаше отговор.
Хенинг наостри уши, но долови само тихото бръмчене на хладилника.
Една от дървените стени изскърца и Хенинг се стресна от звука. Когато си
беше вкъщи, постоянно чуваше подобни звуци, но изскърцването на
дървото го караше да се усъмни, поне за секунда, че е сам.
Той слезе по стълбите и влезе в кухнята на първия етаж. На масата
имаше бележка, написана на ръка.
„Трябваше да отида на работа, не исках да те будя. Вземи си каквото
искаш от хладилника. Не се тревожи, на сигурно място си. Б. Б.“
Хенинг погледна навън през прозореца. Виждаше се само един плет,
една къща от другата страна, един прозорец светеше, а на тъмното небе
имаше звезди. Той провери дали има някакви пари в себе си. Намери две
банкноти по 200 крони в джоба на панталоните си и ги остави на
кухненския плот.
Къде ли беше телефонът му?
 Не си спомняше дали Бярне го беше взел. Хенинг намери един
стационарен телефон в коридора и го използва, за да се обади във фирма
за таксита. Помоли ги да изпратят кола на улица „Тенисвайен“ възможно
най-скоро.
Хенинг влезе обратно в кухнята и изпи две чаши вода. След това
трябваше да се задържи здраво с ръце за плота, за да не падне. Остана така
шест-седем минути, после излезе навън. Студеният въздух го накара да
осъзнае колко горещ беше самият той. Бавно се довлече до гаража пред
къщата. Едно такси беше паркирало с включени фарове пред спортната
зала. С голямо усилие Хенинг се приближи до колата и с мъка успя да се
вмъкне вътре и да седне на задната седалка.
— Може ли да намерите адреса на Ан-Мари Сара? – попита Хенинг,
когато потеглиха. Шофьорът, мъж на средна възраст, който приличаше на
азиатец, помоли Хенинг да каже името буква по буква. През това време
подминаха автомобил, в който седяха двама души. Толкова бързо се случи,
че Хенинг не успя да различи лицата им, но забеляза, че двигателят на
автомобила беше изключен.
— Улица „Иван Бьорндал“, мислите ли, че това е адресът? – каза
шофьорът на таксито.
— Нямам представа – каза Хенинг, докато се опитваше да се обърне
назад. – Но ако няма повече от една жена с нейното име в Осло, отиваме на
този адрес.
Шофьорът въведе адреса на бордовия компютър на колата. Фаровете на
колата зад тях светнаха и тя потегли.
— Ако може да дадете малко газ – рече Хенинг, – ще съм много
благодарен.
Шофьорът погледна Хенинг в огледалото за обратно виждане и му се
усмихна широко.
Хенинг се държеше здраво и за миг се зачуди дали да не помоли
шофьора да звънне на Бярне. Обърна се и видя, че автомобилът ги
преследва.
Дали бяха Реджепи и съучастникът му?
— Ще платя допълнително, ако увеличите скоростта.
Скоростта се увеличи, а с нея и разстоянието между двата автомобила.
Когато дадоха газ на светофара на едно кръстовище, колата зад тях, която
беше лексус, трябваше да спре. Три коли се вмъкнаха между тях и лексусът
вече не беше непосредствено зад тях.
Взеха бързо един завой и продължиха нататък с висока скорост. Скоро
излязоха на един по-голям път, шофьорът все още се движеше доста по-
бързо от ограничението на скоростта. Хенинг започна да придобива
увереност, че са успели да се изплъзнат от преследващия ги лексус. Затова
вече не виждаше причина да се опитва да се свърже с Бярне.
Десет минути по-късно спряха на улица „Иван Бьорндал“, от източната
страна на Акершелва*. Хенинг плати на шофьора, като закръгли сумата на
по-голяма, и слезе от колата на улицата, където нито един автомобил не се
движеше в момента. Вървеше колкото може по-бързо, но му се струваше,
че отнема дълго време на мозъка му да изпрати командата до крайниците
му, и се чувстваше нестабилен. Тухлените сгради от двете страни на пътя
сякаш се приближаваха една към друга в мрака. Хенинг забеляза, че на
някои тераси хората още държаха пластмасови столове и маси навън,
макар да бе студено. Прозорците светеха.
[* Акершелва – река, която тече през Осло. – Б.пр.]
Наблизо един магазин за плодове и зеленчуци все още беше отворен.
Оттам излезе мъж, носейки синя найлонова торбичка. От другата страна
на улицата имаше ресторант с големи панорамни прозорци. Изглеждаше
уютно и приятно вътре, но въпреки това нямаше много гости.
Хенинг се спря и си пое въздух, премигна няколко пъти и се приближи
до една сграда, на която пишеше 17. Там намери звънеца на Ан-Мари Сара.
Натисна копчето на звънеца и почака малко, но не получи отговор.
Помисли си, че може би тя все още беше на работа, и направи няколко
крачки назад, после пресече улицата и навлезе в лошо осветено малко
паркче. Там застана под едно дърво и зачака. Якето, което можеше да
закопчае само донякъде, не топлеше особено, а студът от земята се
просмукваше през тънката подметка на кецовете му.
Хенинг вече трепереше от студ, когато Ан-Мари Сара пристигна.
Разпозна жената, която беше видял в апартамента на Ивер. Нисичка, с
рошава коса и бърза походка – сякаш постоянно се притесняваше да не
закъснее за някъде.
Хенинг направи крачка напред, показа се на светло и каза:
— Здравей, Ан-Мари.
Тя се спря и го погледна изненадано.
— Или може би трябва да използвам ника ти от чата. 6tiermes7?
Сара поклати едва забележимо глава и присви очи, сякаш се чудеше
дали е чула правилно.
— Стига, Сара, знам, че си ти.
Тя го наблюдава известно време, после каза:
— Откъде си толкова сигурен?
— Повечето саами се гордеят с произхода си – започна Хенинг. – А ти
изглеждаш като жена, родена приблизително 1967 г.
Тя все още го гледаше втренчено. След няколко секунди хвърли поглед
наоколо и се приближи към него.
— Не бях ли достатъчно ясна, когато казах, че никога няма да се срещаме
на живо?
— Напротив, беше. Мен също ме устройваше чудесно. До този момент.
— Какво искаш да кажеш?
— Ти знаеше, че днес ще пътувам за Тьонсберг – започна Хенинг. –
Също така по всичко личи, че имаш достъп до цялата информация в
полицейския участък. Би било лесно за теб да откриеш, че щях да ходя в
участъка за разпит днес в четири часа.
Сара бавно кимна и се усмихна леко.
— Подозираш, че съм казала на някого. И че този някой е дошъл пред
участъка и те е прострелял.
Хенинг вдигна здравото си рамо.
Сара поклати глава. После извади ключовете от чантата си и намери
този, който й трябваше, направи една крачка към входа на сградата, след
това рязко се спря.
— Кажи ми, Хенинг, от колко време си помагаме?
И преди той да успее да отговори, тя продължи:
— Върху колко неща сме хвърлили светлина заедно, колко пъти съм ти
помагала да намериш информация за ключови новини?
 — Много – отвърна Хенинг.
— А сега стоиш тук и ми казваш, че…
Тя търсеше правилните думи.
— Че помагам на някого да убива хора?
Тя посочи с палец към гърдите си.
— Да убие дори теб самия?
Хенинг не отговори, усети, че отново леко му се вие свят. Наложи се да
присвие очи, за да може да я фокусира нормално, пред погледа му беше
жена, която сякаш имаше желание да го удари. Имаше искри в очите й,
страните й бяха зачервени.
— Ако наистина го вярваш, Хенинг, върви по дяволите.
Сара отново изчезна от фокус.
— Можеш да докажеш обратното – каза той и положи усилие, за да
вижда по-ясно.
— Няма нужда да доказвам каквото и да било.
Сара отиде до вратата на входа, пъхна ключа в ключалката, като
същевременно клатеше глава и мърмореше някакви проклятия по негов
адрес. Хенинг я последва, но за миг забрави за състоянието си и направи
няколко твърде бързи крачки. Всичко около него се завъртя, а когато се
спря рязко, се оказа невъзможно да се задържи на крака. Беше на път да се
свлече на земята, когато съзря очертанията на един автомобил недалеч,
един автомобил, който му се стори познат. Не можа да види повече, топла
пелена покри очите му и настъпи тишина.

≈ 36 ≈

Нора седеше в кухнята и се опитваше да хапне малко. Не заради себе си

– на нея изобщо не й беше до храна, – а заради детето. Бананът беше
безвкусен, йогуртът имаше вкус на кисели ягоди, но успя да изпие една
чаша мляко – беше важно да приема калций и витамин D. Изпи също
няколко капсули омега 3 и малко вода.
С настъпването на вечерта апартаментът беше още по-тих и по-тъмен от
обикновено. Усети, че майка й беше започнала да й липсва. Бяха се
уговорили да дойде на другия ден, защото Нора щеше най-вероятно да
закъснее след посещението в болницата и в полицейския участък. Агнес
можеше да кръжи наоколо и поне да създаде атмосфера, ако не друго.
Гласът й можеше да запълни тишината между четирите стени.
Нора реши да запали няколко свещи, затова отиде в хола, където
мислеше, че е оставила кибрита, но го нямаше на масата там.
Тя се огледа наоколо, но кибрита го нямаше нито на полицата над
камината, нито на някое от другите места, където обичайно го оставяше.
Погледна на пода, за да провери за всеки случай дали не е паднал, но го
нямаше нито под дивана, нито под масата.
Тя се върна в кухнята и видя кибрита. Беше на кухненския плот.
Бе напълно сигурна, че не го беше оставила там.
Нора имаше чувството, че някой е в апартамента точно в този момент.
Тя се ослуша. Не се чуваха никакви движения, никакви звуци, нищо, което
да напомня за човешко присъствие. Но колкото повече мислеше, толкова
по-сигурна беше. По-рано днес някой беше влизал в апартамента й. Нея я
беше нямало доста време.
И сега, когато беше стигнала до този извод, забеляза още няколко неща,
които не бяха в същото положение, както ги оставяше обикновено. Едно от
магнитчетата на хладилника беше преместено. Не беше оставила снимката
от ултразвука на това място. Беше я поставила точно до менюто на суши
ресторанта, не под логото на хладилника. Вестникът беше сложен изцяло
върху плота, част от него не стърчеше навън както тази сутрин.
Или просто преувеличаваше? Заблуждаваше ли се?
Тя се замисли, че някой може да е търсил нещо, което се съмняваха, че
Ивер беше оставил там. Но в такъв случай какво?
Нора влезе отново в хола, спря се на едно място и се ослуша. Не, не се
чуваше нищо подозрително. Въпреки това тя излезе в коридора и разгледа
внимателно ключалката. Изглеждаше постарому.
Но чадърът.
Беше на пода, съборен. Кога го беше бутнала?
Тя премигна няколко пъти. „Ще ти причернее – каза си. – Отиди в хола,
седни, дишай спокойно и премисли всичко отново.“
Нора последва собствената си препоръка, отиде в хола, седна на дивана
и се концентрира върху дишането си. Спомни си как майка й беше
откачила снимката от ултразвука, за да я разгледа, после най-вероятно не
я беше закачила на съвсем същото място. А кибрита може би беше
загубила и тя самата. Нямаше причини за паника.
Освен това долу на улицата имаше охрана, която наблюдаваше всички,
които влизаха и излизаха от блока. Ако някой беше проникнал в дома й, те
щяха да го видят.
Но дали бяха охранявали и докато нея я нямаше?
Тя погледна часовника. Беше дванайсет без петнайсет. Това не я спря да
набере номера на Бярне Бругелан и да го попита.
— Не, не са били там – отговори той, звучеше изтощен. – Няколко души
се сменят да охраняват, но ти беше с мен, така че…
Той си пое дълбоко въздух през устата.
— Защо ми задаваш този въпрос?
— Не, аз…
Тя се замисли. Не беше особено вероятно тези, които бяха убили Ивер и
бяха простреляли Хенинг, да поемат риска да се промъкнат в апартамента
й, когато всичко живо в пресата и полицията беше по петите им. Освен
това тя не знаеше нищо, не представляваше опасност за тях.
— Всичко наред ли е? – попита той, гласът му вече звучеше по-добре.
— Да, аз… така мисля.
— Така мислиш? Какво имаш предвид?
Изведнъж гласът на Бярне прозвуча по-концентрирано и дори малко
разтревожено.
— Не, аз само… за момент имах чувството, че някой е бил тук. Сигурно
греша.
— Искаш ли да дойда и да проверя? Или… да изпратя някого от охраната
да се качи?
— Не, не – каза тя. – Всичко е наред. Аз просто съм малко… изплашена.
Или параноична, не знам. Всичко е наред. Извинявай, че се обадих
толкова късно.
 Бярне се поколеба малко, после отвърна:
— Няма проблем, аз още съм на работа.
— О, така ли. Има ли… някакъв напредък?
— Работим по няколко неща едновременно.
„Изразяваш се неясно“ – помисли си Нора. Но полицаите обикновено
говореха така, когато нямаха нищо конкретно.
— Добре – каза накрая тя. – Лека нощ.
— Лека нощ и на теб. Опитай се да поспиш.
— Ще се опитам.
Те затвориха, Нора пое дълбоко дъх и се облегна назад на дивана.
Докосна корема си.
Беше ужасно да го признае, но в последните десет минути беше
изпитала силен страх.
Когато Бярне беше дошъл при нея по-рано през деня, беше споменал
името Расмус Белан, един дърводелец. Нора беше решила да провери
какво може да намери за него самостоятелно, но коя беше в крайна сметка
тя, за да започне да рови в нещо, което беше станало причина за смъртта
на любимия й? Не трябваше ли съвсем други неща да са й приоритет в
близко бъдеще?
„Хенинг е прав“ – помисли си тя и погали корема си. Трябваше да стои
настрани от всичко това. Беше твърде опасно и за двама им.

≈ 37 ≈

Рогер Блистад шофираше, въртейки се в кръг. Не намираше сили да

паркира и да излезе навън. Спря на едно място, откъдето гробището се
виждаше добре. Там се бяха събрали към 30 души, заедно със свещеника,
около голяма купчина пръст.
Блистад изхълца от плач.
Искаше му се и той да може да застане там заедно с тях, и той да пее,
макар че по принцип никога не пееше. Да стисне ръката на свещеника и да
чуе много пъти думата, която винаги звучеше като нова и непозната – той
самият никога не можеше да я каже на хора, които бяха загубили някой
близък. Чудеше се кои са всички тези хора, откъде я познаваха – дали бяха
съседи или колеги. А може би съученици. Със сигурност там имаше хора,
които той никога не беше срещал преди.
Беше толкова странно. Това, че други хора, които той не познаваше,
също бяха по някакъв начин свързани с най-важния човек в живота му.
Той направи още едно кръгче с колата. Когато се върна на същото място,
хората вече се движеха между паметниците. Свещеникът беше казал
словото си. Тя вече беше положена в земята.
Плачът отново задави Блистад.
Остави двигателя на колата да работи, докато наблюдаваше как хората
излизат от гробището. Разпозна чичо си Ларш и няколко други членове на
семейството. Не познаваше никого от останалите хора. Някои се качиха в
колите си, други останаха да си поговорят. Един от тях се засмя. На
Блистад му се прииска да излезе и да го ступа. Да го удари силно. Но така
беше. Шоуто трябваше да продължи. Хората трябваше да се върнат на
работа или по домовете си пред телевизора.
Блистад премести крака си от спирачката върху газта и потегли.

***
Дурим Реджепи мислеше за това колко беше тъмно в апартамента на
Ваня Квалхайм в деня, когато тя умря. Мислеше за стъпките й нагоре по
стълбите, за непохватните й движения пред вратата, за ключа, който бавно
беше пъхнала в ключалката – сякаш беше твърде изтощена след работния
ден в клиниката в Майорстюа и нямаше повече сили за нищо. Спомни си
шока, който се беше изписал на лицето й, когато бе влязла в хола и бе
забелязала светлината от работещия телевизор, когато бе видяла него
самия да седи на дивана.
— Не мога да повярвам – беше казал той. – Наистина ли записваш
„Дързост и красота“?
Беше се получила много добра начална реплика. Привидно безобидна.
Но Квалхайм не беше отронила и дума, просто го беше гледала втренчено
със зяпнала уста.
— Колко епизода има тази глупост – 18 000?
— Вие кой сте?
— Човек няма нужда да ги гледа, за да се досети какво ще се случи.
— К-какво искате?
Реджепи се беше загледал в екрана няколко секунди, преди да натисне
на пауза и да захвърли дистанционното. Квалхайм се беше стреснала от
рязкото движение и внезапния звук от захвърленото дистанционно.
— Но мисля, че знам защо го гледаш. Погледни този мъж.
Той беше направил няколко крачки към нея и същевременно беше
посочил образа на екрана. Беше се спрял точно пред нея.
— Прилича на сина ти.
И тогава Ваня Квалхайм беше започнала да плаче, най-вероятно се бе
досетила защо той не се опитваше да скрие лицето си. Защо носеше
ръкавици. Защо бяха спуснали пердетата навсякъде. Защо Йетон Поколи
просто седеше и я наблюдаваше.
— Къде е той, Ваня?
— Кой?
Той се беше засмял на отговора й. Толкова беше безпомощна.
— Моля те – беше казала тя. – Не знам къде е.
Те просто седяха и гледаха сълзите й, умоляващия й поглед,
треперещите й колене, готови всеки миг да се подвият под нея.
— Какво ще кажеш, Йетон – тя знае ли, или не?
Йетон Поколи се беше приближил и беше вдигнал рамене. Реджепи
беше извадил една малка кутийка от джоба на якето си и я беше отворил,
бе изкарал нещо, което приличаше на карфица, и го бе поставил в
отворената си длан. От друг джоб беше извадил едно малко прозрачно
шишенце с тапа, съдържащо някаква бистра течност. Изглеждаше като
вода.
Бавно и внимателно беше махнал тапата.
— Това – бе започнал той – съм тествал само на една котка. Помниш ли,
Йетон?
Йетон Поколи беше кимнал.
— Наистина е нещо специално.
 — К-какво искаш да кажеш?
— Но ние знаем, че действа и на хора.
Устните на Квалхайм бяха започнали да треперят, когато той бе потопил
внимателно карфицата в прозрачната течност, когато бе вдигнал връхчето
на иглата към светлината и една капка беше паднала на килима.
— Вярвам ти – бе казал той. – Наистина мисля, че не знаеш къде е синът
ти.
Същевременно беше кимнал на Йетон Поколи, който се беше
приближил още една крачка и беше хванал ръцете й.
— Но така или иначе трябва да те убием.
Беше добре извършено убийство, просто и безпроблемно. Такова
трябваше да бъде и убийството на Хенинг Юл. Надяваха се, че ще имат
още възможности в бъдеще, за да го довършат.
Всъщност Реджепи трябваше да си стои в гората в този момент и да се
крие, все пак беше обявен за издирване в цяла Норвегия, но тази операция
бе планирана отдавна, а той бе главно действащо лице и трябваше да бъде
на място. Но тъй като не беше добра идея да излиза навън, бяха накарали
един приятел на Флурим Ахметай, който много бързо се беше отзовал,
когато разбра, че им трябва човек, който да влезе в апартамента на Нора
Клеметсен.
Реджепи следеше внимателно какво се случваше на монитора.
Погребението беше приключило. Флурим Ахметай завъртя една от
безжичните камери, които бяха монтирали на едно дърво наблизо, и видя
един мъж с багер да запълва гроба с пръст.
Планът не беше успял.
Дърводелецът не се беше появил, за да си вземе последно сбогом с майка
си.
Лангбайн щеше да побеснее.
Отново.
Флурим Ахметай постави ръце зад главата си. До него седеше приятелят
му и разтърсваше от време на време бедрените си мускули, готов да
изскочи всеки миг навън, ако се наложи. Йетон Поколи седеше приведен
напред, с лакти върху коленете си. Микробусът, в който се намираха,
смърдеше на пот.
— Колко време ще седим тук? – попита Поколи на майчиния им език и
си погледна часовника.
— Още малко – каза Реджепи.
— Колко точно е „още малко“? Очевидно е, че той няма да дойде.
Реджепи го погледна продължително.
— Ще седим тук, докато аз кажа, че можем да си ходим. Има ли някакъв
проблем?
— Да, не обичам да си губя времето.
— Кой казва, че…
Ахметай се изправи. Посочи с пръст екрана пред себе си.
Реджепи се наведе напред, за да види отблизо.
И се усмихна.

***
Блистад спря на една бензиностанция извън Осло, за да зареди с гориво.
Вятърът духаше силно в лицето му, но той не обръщаше внимание.
 Чувстваше, че не е редно да си тръгне така, без да я е видял, без да си е
взел сбогом. Не беше посмял, докато траеше погребението, от страх да не
би някой да го е причакал. Но беше купил цветя – рози, любимите на
майка му, – дори си беше взел костюм и нови обувки.
Зареди горивото, седна в колата и постави ръце на волана.
Страхливец такъв, каза той на самия себе си. Целият ти живот е един
фарс. Не го напускаше мисълта, че тя лежи там в студената земя, сама, без
той да й е казал сбогом.
Запали колата и даде газ.
Обърна.
Двайсет минути по-късно беше отново на гробището. Времето все още
беше сиво и тъжно, но не валеше. Нямаше коли, които да бяха останали на
паркинга. Нямаше хора навън.
Блистад изключи двигателя и си пое дълбоко дъх, изчака една минута,
която му се стори твърде дълга, после излезе от колата. Новите обувки не
му бяха много удобни все още, сякаш ходилата му бяха обвити в гипс,
подметките издаваха силен звук, докато вървеше, после заскърцаха, когато
асфалтът на пътя бе заменен от чакъл.
Макар че само един възрастен мъж беше на гробището, не беше трудно
да намери гроба й. Блистад тръгна по тревата, между паметниците, не
гледаше гравираните на тях имена, цветята и свещите и кандилата
наоколо.
Той се спря пред гроба, една купчина пръст и един кръст, на който беше
изписано името „Ваня Квалхайм“. Блистад изпита благодарност, че
църковният служител вече беше запълнил гроба с пръст – нямаше сили да
погледне ковчега и цветята, които я бяха последвали в земята.
Блистад се беше подготвил, че ще го заболи, но болката, която го
изпълни, беше по-силна и по-дълбока, отколкото си бе представял.
Гърлото му пресъхна, стана му трудно да преглъща. Той изхълца от плач и
се огледа наоколо.
Нямаше никой.
Той отиде до купчината пръст и положи цветята до белия кръст. Сведе
глава и скръсти ръце. Някъде наблизо някой затвори врата на автомобил.
Някой пусна моторен трион.
Искаше му се да каже нещо, но думите не идваха.
Блистад не знаеше колко време е стоял там, но със сигурност беше дълго.
Пръстта беше тъмна и някак приятна. В тази тъмнина лежеше тя сега,
беше си отишла завинаги.
Той се обърна и тръгна обратно към колата. Дълго време беше имал това
чувство, но сега беше по-силно от всякога.
Той не можеше и не искаше да бъде сам тази вечер.

***
Дурим Реджепи следеше какво се случва на мониторите, като в същото
време държеше с ръка малкия тънък микрофон.
— Скоро ще пристигне – каза той. – Има ли много трафик около теб?
— Не – отговори му Йетон Поколи.
— ОК. Действай. Мисля, че имаш доста време, но въпреки това действай
бързо. Вземи номера на колата.
— Прието.
 Реджепи наблюдаваше тежките стъпки на мъжа. Флурим Ахметай опита
да приближи картината, смени с друга камера, която показваше
дърводелеца от по-добър ъгъл. Изведнъж слънцето се показа и го освети.
Капчиците в тревата наоколо заблестяха. Дърводелецът беше пъхнал
едната си ръка в джоба. Той се огледа наоколо.
Микрофонът изпращя.
— Пратката е доставена – каза Поколи.
— Добре.
— Не си беше взел мобилния телефон, затова и на него поставих
проследяващо устройство, както и на якето и на колата.
— Още по-добре. Сега изчезвай оттам.
Реджепи погледна отново екрана. Мъжът се спря пред гроба на майка си.
Една купчина пръст. Изкушаваше се да приключи с него още сега и на това
място, да го остави да лежи върху гроба на собствената си майка, но би
било твърде рисковано. Искаше се и добър стрелец, а никой от тях не беше
толкова точен. Освен това съществуваше голяма опасност да има
очевидци.
Реджепи подскочи, когато задната врата на микробуса се отвори. Йетон
Поколи влезе вътре и седна, махна слушалките от ушите си.
— Ето – каза той и му подаде едно листче, на което бяха написани две
букви и пет цифри. – Номерът на колата.
Реджепи подаде на свой ред бележката на Ахметай.
— Би било чудесно, ако можеш да намериш адреса – каза той. – За всеки
случай, ако го изгубим.
— Няма да го изгубим.
Въпреки това Ахметай взе бележката. Докато чакаше, Реджепи следеше
с очи движенията на дърводелеца и мислеше за Хенинг Юл.
Бяха стреляли твърде рано.
Не бяха изчакали най-добрата възможност.
Но сега щяха да я изчакат.
Този тип щяха да го изненадат от много близо. И то когато най-малко
очакваше.

≈ 38 ≈

Не караше бързо, но колата въпреки всичко скърцаше и се тресеше.

Едната кутия за инструменти на Рогер Блистад се удряше в нещо друго –
може би такера за пирони – и звуците му действаха приспивно.
Пътят се простираше пред него и той не знаеше, а и не го беше грижа,
колко време щеше да пътува обратно към Бранбю, сякаш ръцете на волана
и кракът върху газта имаха собствена воля. Скоро къщата й се появи в
полезрението му и чак тогава той осъзна накъде се беше запътил.
Едно момче с колело го проследи с очи, докато шофираше навътре в
квартала. От двете страни на пътя имаше редици къщи, една до друга.
Градинки, живи плетове, гаражи с настилка от чакъл пред тях. Макар че
беше есен, цветовете наоколо бяха свежи като през лятото. Беше зелено, а
в някои градинки клоните на ябълковите дървета бяха натежали от зрели
плодове.
 Беше спокоен следобед.
Да продължи ли нататък?
Той продължи още малко. Скоро се озова точно пред къщата й. Спря.
Спирачките изскърцаха. Сега, когато беше пристигнал, Блистад се чудеше
дали да не обърне. Въпреки това изключи двигателя, излезе и направи
една крачка.
„Не, не бива да правиш това – каза си той. – Тя ще си помисли, че си
полудял.“
Погледна нагоре към къщата.
Хелене беше на прозореца и го гледаше.
Рогер Блистад си помисли: „Не можеш да си тръгнеш сега, твърде късно
е.“ Първоначално тя очевидно се изненада да го види там. После на
устните й бавно се появи усмивка. Дори от разстояние той виждаше, че
бяха меки и червени. Тя отвори прозореца и подаде глава навън.
— О, ти ли си това – каза с изненада. – Къде отиваш?
Той не знаеше какво да отговори. Все пак се беше запътил точно натам.
Към нея.
— Да не си се загубил?
— Не, аз…
Тя се беше подала още повече от прозореца. За момент Блистад си
помисли, че едно злонамерено побутване отзад би било достатъчно, за да
се озове долу в храстите. Мисълта за това и картината, която си представи,
го накараха да се усмихне.
— Изчакай, ще изляза.
Тя се прибра вътре и затвори прозореца. Блистад зачака, оглеждайки се
наоколо. Прокара ръка по главата си, която усещаше все по-гореща. Изтри
длан в крачола на панталоните си. Пъхна ръка в джоба си и направи
крачка назад.
Вратата се отвори.
Хелене излезе навън, този път без каубойска шапка, с гумени ботуши и
анцуг, отгоре с туника и яке. Косата й беше вдигната на конска опашка.
Той направи крачка напред, но се спря и още един път прокара ръка над
главата си. Каза си, че това е ужасна идея, но погледът му беше прикован в
усмивката й.
— Уау, колко добре изглеждаше – рече тя, когато стигна до него. После
се плесна по челото. – Всъщност защо казваме „изглеждаше“*, когато
искаме да кажем нещо хубаво на някого? Ти изглеждаш добре, не
изглеждаше.
[* Това е специфика на езика – норвежците често употребяват
минало време, когато правят комплимент за нещо в настоящето –
Б.пр.]
Тя се усмихна широко.
— Някой да не е умрял?
Блистад щеше да каже нещо, но се спря с полуотворена уста. Тя сигурно
беше видяла нещо в погледа му, в отворената уста, от която не излезе нито
звук. В следващия момент тръгна бързо към него, вдигайки ръка към
лицето си.
— Божичко – каза тя. – Извинявай, не исках да…
Не довърши изречението.
— Все оплесквам нещата – рече тя и го погледна със съчувствие. –
Извинявай.
— Нищо, не се притеснявай.
Тя гризеше един нокът, докато го наблюдаваше мълчаливо известно
време. Блистад не знаеше къде да си дене ръцете.
— Някой… близък роднина ли беше, или… някой приятел…?
— Майка ми – каза Блистад.
Тя отново се притесни.
— О, Рогер.
— Не се притеснявай.
— Съжалявам. Толкова съм несъобразителна.
— Наистина няма проблем. Съвсем сериозно.
Хелене се загледа в него няколко секунди. Блистад усещаше, че е редно
да каже нещо, но нищо не му хрумваше. Всичко, за което можеше да
мисли, беше майка му и че се намираше на място, където не би трябвало да
бъде. Дълго време не беше говорил с хора и не беше във форма.
— Близки ли бяхте? – попита тя.
Той кимна.
— Или…
Той не можеше да се ориентира в думите и спомените, които се блъскаха
в главата му. Имаше толкова много неща, които искаше да каже, а не
можеше.
— Да, близки бяхме.
— Искаш ли да влезеш за чаша кафе?
Той отново се огледа. Видя леко движение на завеса на прозореца на
една съседна къща.
— Благодаря, би ми било много приятно – каза накрая той и се усмихна
отново.
Хелене отвърна на усмивката му, обърна се и се отправи към входа на
къщата.
— Остана ми и малко от вечерята, ако искаш.
— Не, благодаря, аз… не съм много гладен.
Той я последва вътре. Всичко изглеждаше непознато.
Цели две години беше тичал от сянка в сянка, за да се скрие, не си беше
позволявал никакъв контакт с никого, освен задължителния минимум,
беше се срещал само с малкото си клиенти и им беше стискал ръката.
Разбира се, беше се срещал и със служителите в работилницата, с тях се
поздравяваха, когато се срещнеха случайно на улицата. Случваше се да си
поговорят за малко, докато работят, но никога за лични неща.
Той си развърза обувките, въпреки че тя му каза, че може да не се събува.
Беше облекчение да ги събуе, макар че чувстваше чорапите си влажни.
Надяваше се, че няма да оставят отпечатъци по измития под, както и че
краката му не миришат. Лъхна го свеж аромат на натурален сапун. Това му
напомни за майка му. Тя винаги поддържаше чисто, миеше пода редовно.
Стараеше се да изчисти къщата в петък, за да може да си почине през
уикенда с чиста съвест.
Той последва Хелене в кухнята.
— Избери си стол – каза тя.
На него му се струваше, сякаш бе минала цяла вечност, откакто беше
идвал на това място, след като бе сменил дъските на южната стена.
— Бих ти предложила нещо по-силно от кафе, но…
 Блистад я погледна. Имаше ли подтекст във въпроса й? А може би
покана?
— Не е проблем, благодаря – каза той. – Вече не пия много.
— Мислех, че може да вдигнем наздравица за майка ти. Далече ли
живееш? Всъщност сещам се, ти живееш тук в Бранбю.
— Да – каза той. – Така е.
В каната на кафеварката имаше кафе за две чаши. Тя се изправи на
пръсти и взе една чаша от шкафа високо на стената. Туниката й съвсем
лекичко се вдигна, така че той съзря кожата на талията й. На светлината,
идваща от прозореца в кухнята, цветът й изглеждаше досущ като този на
плажовете в Натал.
— Разкажи ми – помоли я той.
Тя се обърна към него.
— Хм?
— Спомена, че все оплескваш нещата. Дай ми пример.
Тя се усмихна дяволито и не отговори веднага.
— Не, няма.
— Моля те. Имам нужда от малко смях точно в този момент.
Тя наля кафе и на двамата. Поклати глава и все още се усмихваше,
когато се облегна на кухненския плот. Изглеждаше, сякаш преценява дали
да го направи.
— Веднъж отидох на един басейн – каза тя и се отдръпна леко от плота,
отмести кичур коса от челото си със свободната си ръка. – Там виждаш как
изглеждат в действителност телата на жените. И толкова странни неща
можеш да видиш, когато… се поогледаш – със сигурност и вие мъжете
гледате.
Блистад не помнеше кога за последно бе ползвал обществен душ, може
би е било в началото на 90-те, когато беше лежал в затвора. Всички
планини от мускули и всички татуировки, които беше видял там, едва ли
се брояха за представителна извадка от мъжкото съсловие, но той все пак
кимна утвърдително.
— Както и да е, къпех се под душа до едно малко момиче, беше на може
би три-четири години и изобщо не искаше да се намокри, в никакъв
случай, плачеше с цяло гърло. А майката, да си кажем истината, беше
доста едричка. Чак после разбрах, че не е бременна, но вече бях казала на
момиченцето: „А защо не се скриеш под корема на мама?“
Блистад наведе глава назад и се засмя с глас, дълго и от сърце. Хелене
също се засмя, малко срамежливо. За първи път чуваше смеха й –
сдържан, сякаш малко се притесняваше да се отпусне.
— Можеш да си представиш какъв поглед ми хвърли майка й – каза тя и
продължи да се усмихва.
Блистад избърса очите се, бяха се насълзили от смях.
— Да му се не види – рече той.
Смехът заглъхна, но усмивката й остана. И той седеше там и й се
любуваше като някакъв загубеняк, на когото за първи път някоя жена се е
усмихнала. Но сърцето му се разтопи в този момент – това кубче лед, което
беше седяло неподвижно в гърдите му толкова дълго.
— Не е лесно да се оправдаеш след такава реплика.
— Не, веднага излязох от душовете и хукнах към басейна, така да се
каже.
 Блистад се засмя отново. После моментът отмина и той бързо отпи
няколко пъти от кафето. Хелене пак се облегна на кухненския плот, но го
наблюдаваше над ръба на чашата, достатъчно, за да може да вижда сините
й очи, извитите мигли, съвършено оформените вежди.
— Ами ти? – попита тя. – Ти правил ли си гафове?
— Аз ли?
Той се усмихна, а после започна отново да се смее.
— Аз не правя такива неща.
Тя се засмя пак.
— Никога?
Отново му се стори, че чува някакъв особен тон в гласа й, сякаш имаше
предизвикателство в него, а не въпрос – сякаш го чакаше да се обърка.
— Е, не, случвало се е да благодаря на хора за подаръци, които не са ми
правили.
— Е – каза тя. – Това не се брои.
— Не – рече той. – Може би по-скоро не.
За кратко настъпи тишина. Хелене го погледна още веднъж над ръба на
чашата с кафе.
— Имаш ли желание да поговорим за нея?
Той рязко вдигна глава, усети как го сви коремът само при тази мисъл.
После сведе поглед, дори не знаеше откъде да започне. Но пое въздух и
започна от самото начало, как родителите му се бяха запознали – на кораб
на път за Дания, бяха чакали на опашка един зад друг, за да си платят
храната и чаша вино, бяха се заговорили и накрая никой от двамата не
беше имал желание да се върне при компанията си, как после се бяха
гледали над масите. А когато се бяха срещнали случайно в един магазин
във Фредериксхавн*, на витрината за месо, и двамата бяха изпитали
чувството, че е съдба. Бяха се уговорили да се срещнат, когато се върнат
обратно в Осло.
[* Фредериксхавн – град в Дания. – Б.пр.]
— Но баща ми беше от онези хора, които никога не ги сдържа на едно
място – каза Блистад. – Винаги беше на път за някъде. Такъв си остана и
след като с майка ми са се събрали и след като съм се родил аз, и…
Той се замисли.
— Мама остана сама с мен, когато бях на четири. Тогава той вече не
издържаше. Оттогава не съм го виждал.
— Даже и на погребението?
— Не, аз…
Той само поклати глава.
— Мисля, че е работил на кораб и е пътувал. Сигурно и той е умрял.
Хелене бавно кимна.
— Никого ли си нямаш сега?
Гласът й беше внимателен и нежен, искаше му се да не му причинява
такава приятна болка. Нещо го сви в гърдите.
Той поклати глава.
— Но със сигурност имаш приятели, които ще те подкрепят?
Да, разбира се. Приятели.
— Не, аз… нямам и много приятели.
Хелене остави внимателно чашата и отиде до него с бавни, целенасочени
стъпки. И когато се наведе над него и го целуна по устните, той остави
нещата да се случат, остави я да поеме контрола, да го води, и когато малко
по-късно правиха секс, беше бързо и интензивно – тя постави ръце на
гърба му и го притисна към себе си. Беше забравил какво е да чувства
ръцете на жена върху себе си след толкова дълга пауза.
После, когато лежаха всеки с глава на своята възглавница, той я
наблюдаваше.
— А сега – каза той – разкажи ми твоята история.
Тя се обърна към него. Страните й бяха зачервени, имаше червенина и
на врата. Косата й беше разрошена. Бе красива.
— Сега, когато си прекарвахме толкова добре?
Тя се опита да се измъкне с шега, но той не искаше да я остави.
— Ти всъщност не ми разказа нищо за себе си.
— Разказах ти за майка си.
— Да, но ти не си майка си.
— Така е, но ти разказах неща, за които не разправям наляво-надясно.
Това означава, че аз водя, а ти изоставаш.
Тя се усмихна, Блистад усети, че е на път да каже нещо хапливо, но не го
направи. Вместо това се загледа в тавана и попита:
— Имаш ли случайно цигара?
— Да, аз…
Блистад беше на път да стане от леглото.
— Не съм пушила от четири години – каза тя.
Той се спря и се обърна към нея.
— Тогава няма да започваш пак.
— Искам да пуша, Рогер. Точно сега.
— Хелене, аз…
Тя се изправи на свой ред.
— Моля те, Рогер, просто го направи. ОК?
Той видя, че тя беше на път да се разплаче. Затова излезе в коридора и
взе пакета с цигари от якето и запалката от джоба на панталоните си.
Запали две цигари и й подаде едната.
Блистад все още беше гол, но не се чувстваше неудобно. Тя взе цигарата,
постави я между устните си и затвори очи. Закашля се малко, преди да си
дръпне втори път. А после и трети.
— Ах – каза тя и издиша бавно дима. – Бях забравила колко беше
приятно.
Отново се плесна по челото.
— Трябва да спра да използвам минало време за неща, които виждам
или преживявам сега.
— Приятно е – рече Блистад и също си дръпна.
— Но мисля, че една ми стига – каза тя и пое още никотин. – Вече
започва да ме замайва.
Тя се засмя.
Блистад се пъхна отново под завивката. Легна на една страна и се
загледа в нея, в дългата ивица пепел, която се беше образувала на
цигарата.
На нощното шкафче имаше едно празно кенче от кола. Тя се протегна
към него, за да го използва за пепелник.
— Имах навика да пуша в леглото – обясни тя и постави кенчето между
тях. Но Блистад не се взираше в кенчето. Нито в цигарата или очите й.
 А в ръката й.
Не му се беше сторило толкова странно, че иска да остане с туниката, но
в някакъв момент копчето на ръкава сигурно се беше откопчало и сега
цялата ръка до лакътя се виждаше. Всички белези. Хоризонтални и
вертикални.
Хелене забеляза, че той беше видял, и дръпна надолу ръкава си, скри
ръката си под завивката.
— Не е необходимо да говорим за това – каза той. – Няма да говорим за
неща, за които не искаш.
Тя легна и се загледа в тавана, неподвижно, сякаш беше намерила това,
което е търсила, там горе. Минаха няколко секунди, преди да си дръпне
отново от цигарата.
— Какво е цялото ти име?
— Не си ли спомняш? – каза възмутено тя и Блистад не беше сигурен
дали се шегува, или не.
— Когато ми се обади онзи път, ми даде само първото си име – рече той.
— О, да – отвърна тя и продължи да се взира в тавана по необяснима
причина. – Нес – каза тя. – Фамилното ми име е Нес.
— Хелене Нес – рече Блистад. – Знаеш ли какво, Хелене Нес?
Той изчака, докато тя се обърна и го погледна.
— Аз в действителност не се казвам Рогер.

≈ 39 ≈

Очите на Хенинг бавно се отвориха.

Той премигна, но все още не можеше да фокусира добре стаята. Въпреки
това му изглеждаше позната. Сякаш беше виждал и преди тези цветове,
тази големина.
Той вдигна глава, тежко, сякаш се събуждаше от дълъг и дълбок сън, и
осъзна, че беше отново в болницата. Ако не в същата стая като преди, то в
някоя, която беше подобна. Масата бе в същия карамеленокафяв цвят.
Лампата беше пак от дългите – които му напомняха на необикновено
дълъг хляб с две тръбички вътре. Цветът на стените беше досущ като преди
– яйченобял. Видя една фотокартина, на която имаше растение в саксия,
поставено на кръгла масичка за кафе.
Какво, по дяволите, се беше случило?
Как беше попаднал тук?
Най-логичният отговор беше, че Ан-Мари Сара го беше докарала или че
се беше обадила в полицията. Но все пак тя едва ли би направила такова
нещо. Полицията щеше да иска да разбере защо Хенинг беше отишъл
точно при нея в същия ден, в който го бяха простреляли, а Сара изобщо
нямаше желание да бъде разкрита като негов дългогодишен таен
източник. Но сам по себе си фактът, че беше буден и беше жив, ясно
показваше, че обвиненията, които й бе отправил, не бяха верни.
Но как тогава Реджепи го беше открил?
Дали някой друг от полицията беше предупредил Реджепи?
Хенинг отново се почувства замаян заради усилената мисловна дейност
и се зачуди какви ли медикаменти са му инжектирали лекарите. Затвори
очи и се отпусна, чувстваше се, сякаш някаква тежест го притиска надолу
към леглото.
Когато Хенинг отвори отново очи, Бярне седеше на един стол до леглото
му.
— Добро утро – каза Бярне. – Или… по-скоро трябва да кажа добър ден,
вече е следобед. Часът е пет и половина. Следобед.
Бярне се усмихна за секунда.
На Хенинг му трябваше малко време, за да успее да фокусира стаята.
Опита да се изправи в седнало положение, но беше забравил, че едната му
ръка все още бе в превръзка през врата. Остра болка прониза рамото му и
той едва потисна напиращия вик. Пот изби по челото му от усилието.
— Как се чувстваш? – попита Бярне.
— От колко време съм тук?
Бярне погледна ръчния си часовник.
— Някъде 17-18 часа.
Хенинг застана неподвижно, взирайки се в Бярне.
— Почти денонощие. Доста дълго.
— Мисля, че са ти дали някакви приспивателни – каза Бярне. –
Наложило се е да измислят нещо, за да мирясаш за малко.
Той се усмихна отново.
— Какво всъщност си мислеше, че правиш? Да излезеш навън в същия
ден, в който те простреляха. Направо си си търсил белята.
Хенинг премигна няколко пъти един след друг.
— Трябваше да проверя нещо – каза той.
— Какво?
— В момента няма значение. Разбрах това, което ме интересуваше.
Нещата не се променят особено.
Бярне му хвърли ядосан поглед.
— Знаеш ли как попадна тук?
Хенинг се поколеба за миг, после поклати глава.
— Не знаеш ли?
Бярне изглеждаше изненадан.
— Не – отвърна Хенинг. – Ти знаеш ли?
Полицаят направи пауза, после продължи:
— Пазачът в „Бърза помощ“ те е намерил седнал – или по-точно
полулегнал – в една инвалидна количка отпред пред болницата.
„Ан-Мари Сара“ – помисли си отново Хенинг, докато се чудеше какво да
каже. За негов късмет, Бярне не му зададе повече въпроси.
Хенинг се зачуди какво беше пропуснал и проспал в последните 18 часа,
дали Дурим Реджепи и съучастникът му са били задържани през това
време.
Попита за това. Бярне поклати глава отрицателно.
— Изглежда, са се покрили – каза той.
„И аз щях да го направя на тяхно място“ – помисли си Хенинг.
За известно време и двамата замълчаха.
— Намерихме ключовете от колата на Ивер Гюнешен, Хенинг. В джоба
на панталоните ти.
Хенинг леко сведе поглед. Все още не можеше да подреди мислите си.
Всяко движение му отнемаше много време и усилие.
— Не особено умно от твоя страна. Мога да те арестувам заради това, че
пречиш на разследването. Нямаше да имам проблем да получа
разрешение в участъка, наясно си е това.
Хенинг не отговори нищо.
— Защо ги взе?
Той се замисли как би било най-добре да отговори.
— Трябваше ми превозно средство – каза простичко.
— А твоята кола? Не можа ли да си ползваш нея?
Хенинг поклати глава, несигурен дали лъжата е изписана на лицето му.
Вратата се отвори и Ела Санлан – колега на Бярне – влезе в стаята. Тя се
усмихна леко и поздрави. Санлан беше слаба и изглеждаше жилава като
мъж, походката й също изглеждаше малко „мачо“. Тя постави ръце на
колана си и палците й се хванаха за него.
Хенинг знаеше, че Санлан беше една от приближените на Бярне в
участъка и че тя също бе наясно с това, че Хенинг има подозрения към
Пребен Мьорк. Затова разказа и на двамата за срещата си с адвоката, за
билетчето от паркинга, което беше намерил в колата на Ивер, и за
визитната картичка.
— Безспорно е странно, че той би излъгал за посещението на Ивер –
продължи Хенинг, окуражен от това, че мозъкът му сякаш отново
работеше. – И още нещо: Туре Нули естествено е бил наясно кой е поръчал
убийството, което той е извършил през 90-те. Може би именно заради това
са решили да го убият – Мьорк е искал да бъде сигурен, че Туре няма да го
издаде.
Бярне и Санлан се спогледаха. Бярне й кимна.
— Проведох разпит с Йорян Мьонес преди няколко дни – каза тя. –
Както се очакваше, той отрича, че Мьорк му е платил, за да убие Туре
Пули, но все пак показа известна реакция, когато споменах името на
Мьорк и му показах негова снимка.
„Мьорк и Лангбайн трябва да са един и същи човек“ – помисли си
Хенинг. Но Мьорк ли беше човекът, който бе седял до Туре в колата
вечерта на пожара? И който се беше погрижил името му да бъде изтрито в
Indicia?
Беше напълно възможно, тъй като Мьорк със сигурност не би искал да
бъде свързван с Туре след смъртта на последния.
Същевременно обаче Хенинг се съмняваше, че Мьорк може да бъде
нещо повече от посредник. Както и че разполагаше с толкова много
средства, че самостоятелно да финансира поръчкови убийства.
Независимо от това все още не беше ясно как Дурим Реджепи беше
научил, че Хенинг щеше да се намира пред полицейския участък точно в
четири часа онзи следобед.
— Вилиам Хелберг определи Мьорк като „почтен човек“ – продължи
Хенинг, – но това, разбира се, не значи, че е истина: ако Мьорк е
съдействал на майката на Хелберг с поръчката на убийство в началото на
90-те, то той може дълго време да е водил двойствен живот.
— Но не можем просто да извикаме Мьорк на разпит – каза Бярне. –
Първо трябва да имаме нещо конкретно против него. Истинско
доказателство, каквото може би е имал Ивер Гюнешен. Мьорк е от доста
време в играта – той е обигран как да парира въпросите ни, ако само
гадаем без доказателства.
Хенинг се размърда малко в леглото, но и това леко движение беше
достатъчно, за да го прониже силна болка.
— Звучи ми, сякаш имате доста работа идните дни – рече Хенинг и
направи гримаса. – Какво ще стане с мен сега?
— Лекарят каза, че е най-добре да останеш тук през нощта – каза Бярне.
– На мен ми звучи разумно. Тук пред стаята ще сложим един човек за
охрана, а отвън пред сградата още един.
Хенинг легна отново. Ако трябваше да бъде честен, беше напълно
изтощен, но едновременно с това осъзнаваше, че мозъкът му едва ли щеше
да може да се успокои. Не и в този момент, когато бяха толкова близо.
— А вие какво ще правите? – попита той.
Санлан и Бярне размениха погледи.
— Ще проучим по-задълбочено живота на Пребен Мьорк – каза той. –
Ще видим какво ще открием. Но аз не се надявам на кой знае какво,
Хенинг, вече сме го проучвали доста старателно. Няма нищо подозрително
в биографията си. Всички се изказват ласкаво за него.
— Но все пак трябва да има нещо – настоя Хенинг. – Ивер е открил това
нещо. И ние трябва да успеем да го открием.
Бярне пристъпи към него и постави ръка на рамото му.
— Ще направим всичко по силите си.

≈ 40 ≈

По-късно, когато Рогер Блистад се качи в колата и потегли към дома си,
започна да съжалява. Не за това, че беше прекарал няколко часа в леглото
на Хелене – това му беше харесало много, – а за това, че бе разкрил
толкова много за себе си. Навреме се беше сетил да прикрие някои неща –
не беше споменал нищо нито за Туре, нито за Чарли, а само че има хора,
които са по петите му, и че не знае дали опасността е отминала – че затова
е приел друга самоличност и се е крил известно време.
Мислеше си, че може би не беше постъпил добре, тръгвайки си толкова
бързо, след като беше признал тези неща, но бе почувствал някакво
безпокойство, сякаш имаше въглени под краката си. Беше усетил неистово
желание да си отиде у дома, за да помисли какво да прави с миналото си, а
и с бъдещето си.
С настоящето.
Може би беше настъпил моментът да забрави миналото. Да спре да бяга
от него.
— Но ако искаш да се видим пак – беше казал на Хелене, преди да си
тръгне, – трябва да продължиш да ме наричаш Рогер. За да не се объркам.
Тя го беше гледала дълго, без да отрони дума.
Може би тя самата бе имала нужда от рамо, на което да се опре, от
някого, с когото да изпуши една цигара. Тя беше казала, че се радва, че той
е бил толкова искрен с нея. Дали това беше добър, или лош знак, Блистад
не можеше да определи за момента.
За първи път от доста време изпитваше глад, затова на път за вкъщи
мина през магазина и си купи един хляб, нещо за мазане, плодове и
зеленчуци. Когато се прибра, изяде две филии, преди да седне пред
телевизора. Известно време превключва каналите, докато попадна на
състезание по лека атлетика и както гледаше бягащите състезатели, се
сети, че няколко дни не беше тренирал.
Затова си облече дрехите за тренировка, слезе долу на приземния етаж и
започна четиресет и пет минутна тренировка за сваляне на тегло. Потърси
един албум, който си беше свалил на мобилния телефон и който обичаше
да слуша, докато тренира – саундтрака на филма „Роки IV“.
Блистад беше стигал най-много 112 килограма като тегло, но в един
момент, когато излизаше от ваната, не му беше харесало това, което
голямото огледало, показващо го в цял ръст, беше разкрило най-
безмилостно. Беше си купил пътечка за бягане, беше започнал да си води
статистика за всяка тренировка и си записваше колко калории приема и
колко изгаря. Да свали килограми се бе превърнало в истински проект за
него. Целта беше 80 килограма, колкото бе тежал, когато беше в
гимназията. Сега му оставаха само пет килограма.
Мазето изглеждаше примитивно и не особено чисто, стените бяха голи,
само мазилка с явни дефекти. Мазилката се ронеше постоянно, подът беше
толкова неравен, че беше цяло чудо, че изобщо беше открил повърхност,
на която да може да закрепи бягащата пътечка. Но на него му допадаха
тези помещения: винаги му напомняха за Роки, когато тренираше за
двубоя с Иван Драго, докато звучеше Training Montage на Винс Дикола и
Eye of the Tiger на Survivor. Именно примитивното в стаята го
вдъхновяваше, изглеждаше някак мъжествено и го караше да иска да
гледа филма отново.
Беше стигнал до песента на Робърт Тепър No Easy Way Out, когато една
сянка премина по прозореца на мазето. Той веднага погледна нагоре и
видя още един силует да се спира пред входа на къщата. Блистад натисна
копчето, за да спре музиката, и скочи от пътечката.
През прозорците на мазето видя, че мъжете пред входа са застанали
близо един до друг и си говорят нещо, но не чуваше какво казваха. И
двамата бяха облечени в черно, единият носеше суитшърт, а другият –
дънково яке.
Мъжът, който стоеше по-близо до прозореца, бръкна с ръка под якето си
и извади нещо, което, изглежда, настройваше по някакъв начин – той
правеше движения, все едно навиваше нещо.
После свали ръката си надолу.
Блистад пое рязко въздух.
От мястото си долу в мазето имаше пълна видимост към оръжието и
заглушителя и веднага осъзна какво се беше случило, както и какво
предстоеше да се случи.
Бяха го открили.
Какво, по дяволите, да прави сега?
„Трябва да успееш да излезеш навън и да избягаш – каза си той – заедно
с раницата, която си приготвил за спешни случаи.“ Проблемът беше, че
раницата беше в един от шкафовете в спалнята. На горния етаж. Нямаше
друг начин да излезе от къщата, освен през вратата, към която двамата
мъже в момента се приближаваха. Но не звъннаха на звънеца, Блистад чу
как се счупи стъклото на вратата.
Той се огледа наоколо в стаята за тренировки. Дъмбели, твърде тежки, за
да може да замахне силно с тях към някого. Рогозки, медицинска топка –
нищо, което би могъл да използва като оръжие. Не носеше ключовете за
склада.
Опита се да контролира дишането си, но не беше лесно, сърцето
блъскаше в гърдите му – сякаш искаше да изскочи навън.
В бързината си не беше сигурен дали бе изключил телевизора, но при
всички случаи разполагаше само с няколко минути, а може би секунди,
преди да слязат в мазето. И какво щеше да прави тогава? Не можеше
просто да стои там и да чака да дойдат да го убият.
Сети се за прозореца на мазето. Можеше да се покатери до него и да се
измъкне навън.
Не.
Беше прекалено малък и твърде тесен, нямаше как да стане.
Блистад набра номера за спешни повиквания и остави мобилния си
телефон на бягащата пътечка, не искаше да говори и да привлече по този
начин вниманието на мъжете на горния етаж. В централата за спешни
случаи щяха да видят откъде се обажда, и понеже не отговаряше, щяха да
изпратят патрул да провери какво става. Наистина ли щяха да го
направят?
Но дори и да изпратеха, щеше да мине известно време, преди да
пристигнат – Блистад не знаеше къде се намира най-близкият възможен
патрул, а въпросът беше с колко време разполагаше.
Той си свали слушалките и отново хвърли поглед наоколо. Имаше въже,
което евентуално можеше да използва, но те имаха пистолет. Трябваше му
нещо, с което да може да ги свари неподготвени, да ги обезоръжи веднага.
Чуха се стъпки на горния етаж. Бяха влезли в спалнята. Скоро щяха да
открият вратата, която водеше надолу към мазето.
Блистад излезе от стаята за тренировки. Стъпваше колкото е възможно
по-леко и безшумно. Мина покрай едно шило за лед, вдигна го. Твърде
тежко. Градинският маркуч. Тромаво. Автомобилни гуми, кофи, наредени
дърва за огрев. Четки за боядисване. Кофички за боя.
Колко ли бяха силни?
И ако успееше да ги обезоръжи – колко добри бяха в ръкопашния бой?
Блистад не се беше бил с никого от училище. Размерът му беше
причината да не го закачат. Но сега беше в по-добра форма откогато и да
било, може би това беше предимството му.
Не можеше да се качи по стълбите, за да изключи лампите, тогава щяха
да го чуят. В мазето нямаше ключ за лампата, която осветяваше
стълбището. Но той изключи лампата в стаята за фитнес и всички лампи в
мазето. Светеше само над стълбите.
Най-вероятно така щяха да се досетят, че той е там долу, и щяха да са
нащрек за изненадващо нападение. Блистад видя една лопата и я взе,
застана зад купчината дърва, която беше достатъчно висока, за да го скрие.
Събу си обувките. Чу как се отваря вратата на мазето.
Стъпки на най-горното стъпало надолу към мазето.
Той се опита да си поеме дълбоко въздух и да го задържи малко, после да
го издиша бавно, но не се получи, сърцето му биеше твърде учестено.
Още стъпки. Беше само единият от тях. Засега.
Той долови звук.
Знаеше какво означава.
Блистад вдигна лопатата, готов да нанесе удар. Изтри потта от лицето си
с рамо, като внимаваше да не удари лопатата в стената.
 Стъпки по бетона.
Нещо изскърца на пода. Още някой стъпи на най-горното стъпало
надолу към мазето. Блистад знаеше, че му остават няколко секунди, докато
двамата мъже го нападнат, а той беше сам и в момента, в който пистолетът
се изпречи пред погледа му, сякаш беше продължение на нечий пръст, той
стовари с всички сили лопатата върху ръката, която държеше оръжието.
Пистолетът падна на пода.
Мъжът се стресна от внезапното нападение и извика от болка. Блистад
не се замисли да удари пак, просто захвърли лопатата и вдигна оръжието,
насочи го на сляпо в посока към стълбите, където един дребен плешив
мъж се беше засилил към него с всички сили. Блистад не мислеше, просто
натисна спусъка, три изстрела един след друг, и ако се съди по цвета на
стената, беше очевидно, че бе уцелил. Мъжът падна по лице и се приземи
почти до краката на Блистад.
Изведнъж усети как нещо тежко го удари по главата, толкова силно, че
за няколко секунди му се зави свят. В настъпилия хаос съвсем беше
забравил за първия мъж – но сега го забеляза сред мъглата, която се
спусна пред очите му, и насочи пистолета в тази посока с трепереща ръка.
Тъкмо щеше да дръпне спусъка отново, когато усети как една ръка хвана
неговата собствена, изви я, насочи дулото на пистолета нагоре и когато
изстрелът се чу, започна веднага да пада мазилка от тавана – прах,
подобен на брашно, който мигновено се полепи по потното лице на
Блистад. Попадна и в очите му. Той трескаво започна да мига, докато в
същото време се бореше с мъжа, който го беше ударил.
Скоро се проясни пред очите му, когато сълзите ги изчистиха, и той
отново си пое дъх. Имаше предимството, че беше няколко килограма по-
тежък от противника си, и успя да натика мъжа в стаята за фитнес чак
докато го притисна до стената. Другият простена, но изобщо не се даваше,
вдигна коляно и нанесе удар в корема на Блистад – изкара му въздуха.
Отслаби хватката си около пистолета и преди да успее да се стегне, мъжът
вече се беше навел и бе взел пистолета.
Блистад се хвърли към него, успя да сграбчи оръжието точно когато
прозвуча изстрел – усети въздушната вълна покрай лицето си, – и изви
ръката на мъжа в противоположна посока на тялото му, а в това време
други изстрели оставяха следи по стените около тях. Лицата им бяха само
на няколко сантиметра едно от друго и Блистад го удари с всички сили с
глава, завъртя го и го блъсна, докато се удари в другата стена. Там го удари
пак с глава, толкова силно, че мъжът леко се отпусна в ръцете му, но този
път не изпусна шанса, а удари ръката на мъжа няколко пъти в стената,
докато оръжието падна на земята.
После започна да го удря в лицето и гърдите, удряше с все сила,
нанасяше бързо удар след удар, целеше се в носа – знаеше, че костта на
носа е уязвима. Скоро чу звук и същевременно усети как костта поддаде
под юмруците му.
Най-накрая мъжът се свлече на пода.
Блистад се спря с ръце на коленете, бореше се да си поеме въздух, но
знаеше, че не разполага с много време, трябваше да се измъкне от къщата
и да бяга – колкото е възможно по-скоро. Той отново се изправи, избърса
от лицето си потта, кръвта и остатъците от гипс от тавана. Ръцете му
трепереха.
 Но нямаше време за размишления, той съзря мобилния си телефон,
който светеше на бягащата пътечка. Блистад се втурна натам, видя, че има
набран номер и в момента тече разговор, но затвори – не искаше точно
сега да разговаря с някого от централата за спешни повиквания, и без това
вече беше твърде късно. Макар и при самозащита, беше убил човек. Освен
това имаше досие, което изобщо не говореше в негова полза.
Блистад се втурна навън в коридора, но се закова на място пред тялото
на мъжа, който лежеше там. Държеше пистолет в ръка, но нямаше никакво
съмнение, че беше мъртъв. Блистад не смееше да го погледне, но все пак го
направи – видя, че единият изстрел го беше уцелил в гърдите, другият –
малко по-надолу. Третият изстрел беше уцелил стената, точно до голямото
червено петно, което сякаш беше нарисувано с четка.
Миг по-късно чу как мъжът на пода в стаята за фитнес си пое въздух с
хриптене. Звукът накара Блистад да прескочи мъртвеца и да се затича
нагоре по стълбите колкото е възможно по-бързо. Когато се качи на втория
етаж, влезе в спалнята, взе раницата, осъзнавайки, че няма никакво
значение какво ще остави след себе си в къщата – така или иначе щеше да
бъде невъзможно да заличи всички следи от присъствието си, – затова взе
само най-необходимото, ключовете за колата, кредитните карти, намери
друг чифт обувки в коридора и веднага ги нахлузи, сграбчи якето и излезе
тичешком навън, където го лъхна свеж, студен вятър. Избърса лицето си
отново, пак беше избила пот.
Тъкмо щеше да седне в колата, когато страничното огледало се счупи.
Мъжът, с когото се беше бил и който беше паднал в несвяст, стоеше на
вратата с насочен напред пистолет – сигурно все още беше замаян, защото
се държеше за касата на вратата. Стреля още веднъж и куршумът изсвистя
точно над главата на Блистад. После мъжът слезе по стълбите долу на
чакъла до входа.
Нямаше къде да се скрие, освен в колата. А там нямаше да бъде защитен
за дълго. Всичко, с което разполагаше вътре, бяха инструменти. Много
инструменти.
Тежки, тътрещи се стъпки приближаваха по чакъла към него. В този
момент звънна телефонът. За миг Блистад замръзна на място като
вцепенен, а после направи първото нещо, което му хрумна – отвори
задната врата на автомобила и се огледа.
Такерът за пирони.
В бързината не можеше да си спомни дали беше зареден, но въпреки
това го вдигна и го насочи. Пистолетът за пирони сам по себе си тежеше
почти три килограма, но ако се съди по теглото му в момента, в него
имаше пирони. За късмет, нямаше нужда от кабели или компресори, той
го включи, насочи го напред, дори нямаше време да се прицели, просто
изстреля съдържанието му – знаеше, че такерът за пирони може да
изстреля до 60 пирона в минута, затова го остави включен. Блистад видя,
че уцели и че мъжът, който идваше към него, олюлявайки се, беше хванат
неподготвен. Миг по-късно мъжът лежеше на земята и крещеше, покрил
лицето си с ръце. Оръжието му беше паднало на земята до него.
Блистад остави такера и се втурна към него, ритна пистолета му
настрани. Един от пироните го беше уцелил в окото. Телефонът все още
звънеше, но Блистад не вдигна и този път, а се обърна и изтича към колата
с една-единствена мисъл в главата си.
 Да бяга.

≈ 41 ≈

Дурим Реджепи чакаше.

Чакаше ли, чакаше.
Вярваха, че това ще бъде лесна задача. Йетон Поколи и приятелят на
Флурим Ахметай трябваше да влязат в къщата, да свършат работата и
веднага да излязат. Двама срещу един. Двама експерти срещу един нищо
неподозиращ идиот.
Защо, по дяволите, още се мотаеха? Колко трудно беше да го гръмнат?
Реджепи прокара пръсти през косата си. Погледна Ахметай, който
седеше спокойно, облегнат назад, сякаш нямаше никакви грижи. От него
се очакваше да върши само работата, за която го бяха наели. Да си получи
парите, да продължи нататък. Сега работеха по-дълго от очакваното,
нещата доста се бяха проточили. Той вече скучаеше.
Реджепи извади портфейла от якето си, отвори го и изкара снимката на
своите момичета. Толкова често я пипаше, че образите бяха започнали да
избледняват.
Предния ден се беше обадил в родината си и беше разговарял с брат си
Йетмир, който очевидно не искаше да приказва с него – опитваше се да
приключи разговора по-бързо. Беше се оправдал с това, че Миша е
започнала да плаче в спалнята, макар че Реджепи не беше дочул детски
плач по телефона.
Реджепи реши, че на Йетмир просто му беше омръзнало. Беше му
писнало Реджепи постоянно да звъни и да разпитва само за да получи все
същия отговор всеки път. „Не, Дурим – с въздишка казваше той. – Не сме
открили твоите момичета.“ А той осъзнаваше какво всъщност си мислеше
брат му.
Но Йетмир нямаше представа какво е да живееш в неизвестност, без
отговори на най-важните въпроси. С времето болката беше започнала да
намалява, но някъде дълбоко огънят все още го изгаряше.
— Понякога мислиш ли за близките в родината? – попита Реджепи на
майчиния им език.
Ахметай го погледна равнодушно и не отговори веднага.
— Нямам кой знае какво, за което да мисля.
— Какво искаш да кажеш?
— Това беше в друг живот. Те са там, а аз съм тук.
Реджепи кимна замислено.
— Значи никога не си мислил да се върнеш обратно?
Ахметай поклати глава.
— Защо да го правя?
— Не, аз само си помислих… корените ти не са тук, както и моите.
Нямаш семейство.
Ахметай се облегна назад и затвори очи.
— Тук ми е добре – каза той. – Не ми трябва семейство.
Замълчаха, но Реджепи все още си мислеше за Косово, когато най-сетне
нещо изпищя на монитора пред Ахметай. И двамата се изправиха, бяха
вече нащрек. GPS тракерите бяха засекли движение.
Всички тракери.
Реджепи погледна Ахметай.
— Как е възможно той да се движи сега?
Звънна на Йетон Поколи. Никой не вдигна. Опита и приятеля на
Флурим Ахметай, но със същия успех.
— По дяволите – каза си Реджепи и запали колата, включи на първа
скорост. – Къде отива?
— Сега излиза на главния път – рече Ахметай. – После ще видим.
И двамата се втренчиха в монитора. Чакаха. Мина една минута.
— По дяволите – каза Ахметай. – Идва по тази улица.
Реджепи мислеше. Погледна оръжието, което беше оставил до себе си.
Не можеше да стреля по някого през стъклото на прозореца, не и докато
колата се движеше. От другата страна на улицата имаше хранителен
магазин. Някой можеше да ги види. Да види колата. Да информира
полицията.
— Ето го, идва – каза Ахметай и посочи навън през прозореца. Реджепи
проследи с поглед червения ван. Видя, че дърводелецът седи на
шофьорската седалка. Сам.
Какво, по дяволите, се бе случило?
Реджепи се втренчи в него, докато ванът се разминаваше с тях.
— Няма ли да го последваш? – попита Ахметай, когато автомобилът на
дърводелеца стигна до магистралата.
Реджепи поклати глава.
— GPS-ът показва къде се намира.
Реджепи повече се притесняваше за приятелите си, понеже никой от тях
не си беше вдигнал телефона. Очевидно беше, че не са изпълнили задачата
си.
Реджепи даде газ в посока квартала, където ги беше оставил преди едва
двайсет минути. Пред боядисаната в червено къща той спря и видя Йетон
Поколи да лежи по гръб на земята пред къщата, неподвижен.
— Наблюдавай къде отива – каза Реджепи и посочи монитора.
Той изтича навън към приятеля си, който имаше тъмни струи кръв от
двете страни на лицето си.
— Измъкни ме оттук – замоли се Поколи. – Заведи ме в болница. Боли
ужасно много.
Реджепи погледна настрани.
Помисли за това, което щеше да се случи. За това, че щяха да се забавят
в болницата, да бъдат разпитвани, евентуално някой от тях да се изпусне
за нещо – замисли се за всичко това. Голям риск, никаква полза.
Той вдигна оръжието, което беше паднало до Йетон Поколи, и се сети за
това, което Лангбайн винаги казваше относно напечени ситуации. Че
всичко се свеждаше до damage control*.
[* Damage control (англ.) – минимизиране на щетите. – Б.пр.]
Дурим Реджепи насочи оръжието към главата на приятеля си.
И натисна спусъка.

***
Рогер Блистад беше неспособен да намали, макар да осъзнаваше, че се
движи с много по-висока скорост от позволената. Адреналинът кипеше във
вените му. Той погледна кокалчетата на ръцете си, все още разкървавени и
с рани след боя.
Отново и отново всичко минаваше пред очите му, ударът с лопатата,
изстрелите, падането на мъжа по стълбите, ръкопашният бой след това,
как се беше измъкнал на косъм от дулото на пистолета – беше като филм,
който не можеше да спре. Най-страшни бяха отворените очи на мъртвия –
така безжизнени. Сега разбираше защо винаги затваряха очите на
умрелите.
И кръвта.
Толкова много кръв.
Блистад беше виждал умрял човек преди, но само от разстояние, от
четвъртия етаж на улица „Екешберг“. Въпреки това не беше предполагал,
че ще го усети по този начин, толкова силно, че ще се разтрепери и ще има
чувството, че се задушава.
А сега? Сега какво да прави? Къде да се дене?
От централата за спешни повиквания го бяха търсили отново, но когато
най-сетне се беше успокоил достатъчно, за да може да отговори, бе казал,
че тригодишният му син си е играл с телефона и по погрешка набрал
централата. Блистад се беше постарал да увери мъжа от другата страна, че
всичко беше наред.
Той мина покрай един малък автомобил, който се движеше,
съобразявайки се с ограничението на скоростта. Погледна в страничното
огледало, не се виждаше някой да го преследва. Нямаше и причина за това
– все пак в дома му бяха дошли само двама. Повече от достатъчно,
обективно погледнато, за да могат да го убият. Даже му бяха много.
Или?
Не беше забелязал кола около къщата, но със сигурност не бяха
пристигнали пеша. А неговата кола, от своя страна, беше голяма и не
особено бърза, ако го преследваха, досега щяха да са го настигнали. Той
реши да се отърве от автомобила при първа възможност, но първо
трябваше да се намира на сигурно място.
Но дали да съобщи в полицията? Така в крайна сметка беше правилно да
постъпи.
От друга страна, беше стрелял с такер за пирони срещу друг човек. Беше
убил човек. Естествено, щеше да се позове на самозащита, но това даваше
ли му сто процента гаранция, че няма да го осъдят? Щеше ли да оцелее,
ако отново се наложеше да прекара години в затвора?
„Не – каза си той. – Най-добре да остана на свобода, за да имам по-
голям шанс.“ А сега беше на път обратно към Осло, най-големия град в
Норвегия. Там беше по-лесно да изчезне, да се скрие. Щеше да намери
някой закътан паркинг, да наеме стая в евтин хотел, а после да измисли
какво да прави по-нататък. Може би да отпътува някъде на юг в Европа. Да
вземе влака за Гьотеборг. После да продължи на изток. Имаше толкова
възможности.
В Норвегия не му беше останало нищо. Мариана беше мъртва. Майка му
беше мъртва. Не му беше останало нищо, за което да се бори.
А може би беше, като се замисли по-внимателно.
Блистад удари гневно волана. Не беше ли време да се спре, да се изправи
лице в лице с проблемите си, да се справи с тях веднъж завинаги? Той вече
не беше същият човек, не и след като бе отнел живот. Беше му писнало да
бъде жертва, която се крие. Беше бягал толкова много пъти.
Бе настъпило времето да започне да живее отново.
Хрумна му какво трябва да направи, с кого трябва да разговаря. Бяха
минали две години, през които Блистад умишлено не се беше свързвал с
него. Но сега вече нямаше друг начин.

≈ 42 ≈

Чарли Хьойсетер тъкмо беше преполовил обяда си, купен от ресторант

за бързо хранене и опакован за вкъщи – пържено акараже*, пълнено със
скариди и лук, – когато телефонът звънна. Той сдъвка хапката си,
преглътна я с бира, после постави белите слушалки в ушите си, като
едновременно с това отгърна вестника на нова страница.
[* Акараже – обелен черен боб, направен на топка и след това
изпържен в палмово масло. – Б.пр.]
— Слушам – каза той.
— Мисля, че намерихме подходящо място – рече Фреди.
Чарли прегледа заглавията. Той беше научил малко португалски за
тринайсетте години, в които беше живял в Натал, но не се осмеляваше да
говори езика.
— За какво? – попита той.
— За развлекателния спортен център, който искаш да построиш.
Чарли отново вдигна кенчето с бира и този път го изпи до дъно.
— „Намерихме“ подходящо място? Кои „ние“?
— Да, Едуардо и аз.
„Едуардо – помисли си Чарли. – Онзи младеж.“
— Това ли беше задачата ви?
— Не, но все пак го направихме. Не е ли добро попадение? Нали ти
търсеше такова място – даже от доста време се опитваш да намериш.
Чарли отново отгърна вестника на следващата страница.
— Къде се намира?
— На булевард „Бернардо Виейра“, недалеч от мол Midway.
Чарли сбърчи чело.
— Точно на центъра значи.
— Да, но така има по-голям шанс клиентите да го забележат и да го
посетят.
Чарли предпочиташе локацията да попада извън най-натоварения
трафик, да привлича хората с това, което предлага, а не само защото
случайно са я забелязали.
— Паркоместа?
— Има доста възможности – каза Фреди. – Може да се наложи да
съборим няколко къщи, но ще намерим начин.
„Ние“ – помисли си отново Чарли.
— Всъщност това беше предложение на Едуардо – продължи Фреди. –
Преди е имало бензиностанция и автомивка наблизо. Баща му е работил
там. В една от съседните сгради продават електрически уреди, но според
Едуардо собственикът е склонен да я продаде. При това на изгодна цена.
Чарли се почеса по главата.
 — Значи Едуардо се справя добре?
— Много добре. Ентусиазиран е. Изпълнява всичко, което му наредя,
даже повече.
Фреди се засмя.
Чарли пъхна телефона в джоба на късите си панталони, стана от белия
стол до кухненския плот и занесе чинията и кенчето от бира до мивката.
— Да дойда ли да те взема? – попита Фреди.
— Дай ми четвърт час – каза Чарли.

Двайсет и пет минути по-късно той беше долу на улицата, облечен с къси
панталони, сандали и бяла тениска. Горещината беше непоносима, но в
мерцедеса на Фреди климатикът работеше и беше приятно хладно.
— Къде е Едуардо? – попита Чарли.
— Той ни чака там – отвърна Фреди.
Минаваха покрай бели ниски къщи, магазини в червено и зелено с
арматурно желязо на прозорците, с напукани стени. Чарли беше свикнал с
дупките по пътищата. Разминаха се с мотоциклетисти без каски, които се
движеха като на слалом между колите. Фреди веднага натисна клаксона –
особеност на поведението на пътя в Бразилия, която той беше усвоил
веднага след пристигането си тук преди почти две години.
Не след дълго паркира от дясната страна на пътя, където две момичета с
къси поли се бяха облегнали на стената на един магазин за дрехи.
— Тук ли е? – попита Чарли.
— Да – каза Фреди и слезе от колата.
Чарли го последва, като хвърли продължителен поглед на момичетата.
Помисли си, че и двете ставаха за танцьорки в Senzuela. Съседният
магазин не изглеждаше да работи, решетките на прозорците сякаш не бяха
почиствани с години. На една от вратите имаше залепена реклама на
производител на автомобилни гуми.
Фреди се отдалечи, застана до една ограда и посочи откритото
пространство зад нея – беше с размер на половин футболно игрище. Тук-
там беше покрито с туфи трева, остатъци от дъски, камъни и едър чакъл,
наглед сив и сух.
— Какво ще кажеш – попита ентусиазирано Фреди. – Става, нали?
— Къде е Едуардо?
— Вътре – каза Фреди.
— Искам да говоря с него.
Фреди погледна продължително Чарли.
— Добре.
Момичетата пред магазина за дрехи си бяха отишли, когато Чарли и
Фреди се върнаха обратно. Фреди отвори една врата с решетки, боядисана
в зелено. Вратата се намираше до магазина, стълба водеше надолу и Фреди
слезе.
— Тук долу клиентите могат да паркират колите и велосипедите си –
каза Фреди, а гласът му отекна в помещението. – Трябва да построим вход
с бариера и охрана, а като преминат бариерата, хората се спускат надолу с
колите си.
Чарли не отговори.
Скоро стигнаха до помещение, напомнящо подземен паркинг. Беше
просторно, колони поддържаха стените, тук-там се процеждаше светлина
отвън и оцветяваше стените в пастелно жълто.
— Собственикът също ли е тук? – попита Чарли.
— Не, той…
Едуардо де Жезус Силва бавно се показа иззад една колона. Чарли беше
очаквал, че 19-годишното момче ще се усмихне широко и ще се приближи
към него, сякаш той беше Исус.
Но момчето не постъпи така.
Вместо това имаше сериозно изражение.
— Мистър Хай – каза той. – Много съжалявам.
Чарли се спря и се загледа в него.
После чу звук зад себе си – звук, който беше чувал отблизо доста пъти в
последните две години. Фреди беше извадил оръжието от кобура на
рамото си и то се беше ударило леко в един от пръстените на ръката му.
Чарли бавно се обърна и се озова лице в лице с дулото на пистолет „Глок
17“.
— Фреди – каза Чарли. – Какви, по дяволите, ги вършиш?
Фреди беше насочил пистолета към главата на Чарли.
— Това място утре ще бъде изравнено със земята. Ще го взривят.
Той се втренчи в Чарли, а в погледа му имаше само студенина.
— Дали ще построят ледена пързалка на това място, или не…
Той разпери ръце, за да покаже, че няма представа.
— Не знам. Но няма да го изпускам от поглед. Може да построя
комплекс за фитнес вместо пързалка, времето ще покаже.
Държеше ръката си изпъната, не трепереше. Не изпитваше колебание.
Не изпитваше и чувства.
Той се обърна към Едуардо де Жезус Силва, който подритваше нещо на
земята с върха на маратонката си.
— Съжалявам, мистър Хай – каза той. – Не знаех.
— Какво ти обеща той?
Но знаеше отговора. Пари. Всичко, за което Едуардо някога си беше
мечтал. Средства, за да издържа баща си. Майка си и сестра си.
— Трябва ми някой, който познава добре града – рече Фреди. – Някой,
който познава хората тук. Хансеман може да ми помогне донякъде, но ти
самият си наясно колко ценно е да имаш някой местен.
Чарли отново се обърна към него.
— Значи искаш ти да поемеш бизнеса – затова ли е всичко?
Фреди кимна.
— Просто така, нищо друго?
— Не – каза Фреди със сериозно изражение. – Това е задача, която
изпълнявам най-вече заради поръчение на Лангбайн. Но е и голяма
възможност за мен самия.
„Лангбайн“ – помисли си Чарли.
Не.
Поръчката за убийството му не идваше от Лангбайн.
— Може да получиш…
Чарли се спря, осъзнаваше, че няма какво да предложи на Фреди, което
да го накара да промени намеренията си. Като се има предвид колко много
възможности щяха да се отворят впоследствие, той така или иначе щеше
да спечели много.
 — Остави апартамента на Изабел – каза той. – Тя няма къде да отиде.
Фреди изглеждаше, сякаш го обмисля, но не отговори нищо.
Чарли сведе поглед и си пое въздух. Разпери ръце в знак на
безпомощност и каза:
— Действай, да приключваме по-бързо.

≈ 43 ≈

Лангбайн седеше на бюрото в офиса си, когато телефонът звънна. Той

погледна дисплея и прие повикването с решително изражение.
— Ало – рече той.
— Всичко отиде по дяволите! – извика Дурим Реджепи. – Дърводелецът
се измъкна. Знаем къде е, но и Йетон, и Николай са мъртви.
Лангбайн затвори очи и бавно поклати глава. Реджепи имаше вече доста
провали зад себе си, повече от допустимото. Преди две години идеята
съвсем не беше просто да сплашат Хенинг Юл. Той трябваше да умре в
онзи пожар. Но Реджепи беше чул разговора, който Йорян Мьонес бе
водил със сестрата на Юл и в който бе обещал, че няма да му направят
нищо, че само ще го сплашат малко. Реджепи беше приел казаното от
Мьонес за чиста монета.
Лангбайн си помисли, че нямаше да имат друг такъв шанс, после
попита:
— Къде си?
— На път към Осло – отвърна Реджепи. – GPS устройствата го следят.
Лангбайн прокара свободната си ръка по лицето и въздъхна, погледна
мъжа, който седеше на дивана със скръстени ръце.
— Не искам да се обаждаш повече, докато не изпълниш задачата си –
каза той. – Ясно ли е?
Настъпи тишина.
— Ясно ли е?!
— Да, да.
Лангбайн затвори и хвърли телефона на бюрото си. Поклати глава.
— Проблеми? – попита мъжът, който седеше на дивана.
Лангбайн кимна.
— Дърводелецът е оказал повече съпротива, отколкото бяхме
предвидили.
— Скоро ще ни остане само Юл – беше отговорът от дивана. – А той не
знае нищо.
Лангбайн се изправи и отиде до един шкаф зад бюрото, отвори го и
извади една бутилка „Талискер“. Извади и две чаши.
— Ти искаш ли? – попита той през рамо.
Гостът на Лангбайн поклати глава.
— Ще шофирам.
Лангбайн наля в едната чаша и я вдигна до устните си, отпи и почувства
как нещо го гори надолу към гърдите. Доволно си наля още четиресет
милилитра.
— Какво става в Натал? – попита човекът на дивана. – Вече са се
погрижили за Чарли, нали?
 — Обадиха ми се оттам точно преди да дойдеш – каза Лангбайн. – Чарли
вече не е потенциален проблем за нас.
Лангбайн постави бутилката обратно в шкафа и го затвори.
— Това е добре.
Той се обърна с лице към дивана, но застина на място, когато видя
протегнатата ръка и оръжието, което сочеше право към него. В следващия
момент чу приглушен звук и всичко около него се разми – подът, таванът,
стените. Чу как се счупи чашата с уиски, а после се свлече на пода. Опита
се да си поеме дъх, но въздухът сякаш се беше свършил.
На младини, когато беше играл в театъра, на Лангбайн винаги му се
беше искало да умре на сцената. Беше се чудил как да го изиграе – дали да
умре с отворени очи, дали да получи гърчове, дали да издава някакви
звуци.
Сега знаеше, че не бива да прави никое от тези неща. Просто трябваше
да лежи неподвижно и да чака, докато завесата падне. Всичко друго беше
немислимо.

***
Дурим Реджепи удари силно по волана.
— По дяволите!
Флурим Ахметай се изправи на задната седалка и се наведе напред.
— Какво има?
Реджепи му разказа какво се беше случило току-що и какви заповеди
беше получил. Ахметай поклати глава и се облегна отново назад.
— Аз няма да участвам – каза той.
Реджепи улови погледа му в огледалото за обратно виждане.
— Какво искаш да кажеш?
— Когато стигнем в града, ще ме оставиш близо до централната гара.
Изчезвам.
— Какво? Не може да си тръгнеш сега, Флурим!
— Разбира се, че мога, дявол го взел. И ти би трябвало да изчезваш.
Остави Лангбайн сам да си сърба попарата. Ужасно много ми писна. Двама
от приятелите ни са мъртви, лудост е да останеш в Осло точно сега, Дурим.
Полицията разполага с описанието ти, нарисували са ти портрет и са го
публикували. Въпрос на часове е да ни заловят.
Реджепи отново удари волана и изпсува наум. Той осъзнаваше, че
Ахметай е прав. Но едновременно с това беше наясно какво може да
изгуби. Ако побегнеше сега, никога нямаше да научи какво беше открил
Лангбайн за съдбата на Светлана и Дорунтина. А някъде по пътя, с малко
преднина пред тях, беше мъжът, когото бяха издирвали и когото се бяха
опитали да убият, но се беше измъкнал. Мъжът, който беше причината
самият Реджепи да бъде принуден да убие Йетон Поколи. Усещаше
пулсиране в ръцете си, сякаш имаха собствено съзнание, собствена воля.
Болеше ги от желание за мъст.
Но трябваше да изпълнява задачите една по една, последователно.
— Той има ли голяма преднина пред нас? – попита Реджепи.
От задната седалка не последва отговор. Реджепи погледна Ахметай в
огледалото за обратно виждане. Той се взираше мълчаливо в полята, които
се простираха покрай пътя, сякаш не беше чул въпроса на Реджепи.
— Значи така ще бъде, а? – попита той.
 — Кое?
— Не благоволяваш да ми окажеш помощ, макар че още можеш?
— Глупаво е да продължаваш с това, Дурим, със задачата.
— Това си е мой проблем.
Реджепи махна едната си ръка от волана и я постави върху оръжието,
което беше на седалката до него.
— На твое място не бих направил това, което се готвиш да направиш –
каза Ахметай, без да го погледне. – Твърде добре се познаваме.
Реджепи не махна ръката си от пистолета.
Ахметай се наведе малко напред и го погледна.
— Не знам какво си мислиш, че ще спечелиш от това, братко, но прояви
разум. Омитай се, докато все още е възможно. Винаги можеш да се
върнеш, когато мине време.
Реджепи се поколеба малко, после постави и двете си ръце на волана.
Ахметай отново имаше право. Просто не обичаше да оставя недовършена
работа. Още по-малко му допадаше мисълта да се откаже точно сега,
когато беше толкова близо.
— Поне ми остави компютъра си – каза той. – Да мога да следя GPS
тракерите.
Ахметай поклати глава.
— Ако го направя, няма никога да си го получа обратно. А и ти не знаеш
как да боравиш с него.
Реджепи въздъхна.
Ахметай отново беше прав. За трети пореден път.

≈ 44 ≈

Кутиите от суши ресторанта бяха на пода, с остатъци от уасаби, соев сос и

джинджифил. Те й напомниха пак за Ивер, който, първоначално
скептичен към това да се яде сурова риба, после беше заобичал суши.
Скоро щяха да го положат в гроба, без тя изобщо да беше планирала
подготовката на погребението.
Все още дори не беше започнал да й липсва, мисълта, че той беше
мъртъв и никога повече нямаше да го види, я беше оставила без сили.
Беше се обвинявала за това, че в последните му часове му бе ядосана.
Изобщо не беше сигурно, че щяха да прекарат остатъка от живота си
заедно, но тя все пак бе склонна да опита. Заради детето.
Заради себе си.
Нора се изправи и излезе в коридора. Едно от якетата му висеше на
закачалката и тя го свали. Беше джинсово яке, изтъркано на лактите,
ухаеше на Ивер, когато тя се загърна с него. Беше й голямо, но въпреки
това го облече.
От колко време имаше това яке?
От години.
Почти беше станало част от него, винаги го носеше на работа. Сякаш
беше работната му униформа.
Нора се върна в хола и пъхна ръце в джобовете. Не се учуди, намирайки
една запалка там. Пакет дъвки, от който само половината бяха останали.
Някаква хартия, може би касова бележка?
Тя я извади. На нея пишеше името на магазина – Liten & Lett. Ивер си
беше купил нещо, което струваше 149 крони – не пишеше какво точно.
Нора усети, че имаше нещо и във вътрешния джоб, някакво малко пликче,
което изшумоля.
На пликчето имаше същото лого – Liten & Lett – две главни букви L,
изписани с ръкописен почерк, за да изглеждат ретро, свързани от извит
знак &. Тя стисна леко пликчето, усети, че вътре има нещо. Отвори го.
Вдигна ръка към устните си.
И започна да плаче.
Беше бебешка шапка. Размер 52. Бяла, мекичка и много сладка.
Тя помисли за детето си, което никога нямаше да види баща си. Никога
нямаше да го опознае, за да разбере колко забавен беше, колко топлина,
нежност и обич беше способен да даде.
Нора седна на дивана и се сгуши там. Взе преспапието на Юнас и го
стисна в другата си ръка. Сега държеше по едно нещо във всяка ръка.
Помисли си, че скоро детето щеше да започне да рита. Частица от Ивер
щеше да продължи да живее. Това не беше достатъчно като утеха, но тя се
вкопчи в тази мисъл, за да й даде сили да продължи.

***
Дурим Реджепи беше сам на пътя.
В гората.
Беше сам, точка по въпроса.
Йетон Поколи и приятелят на Флурим Ахметай бяха мъртви.
Самият Ахметай беше заминал за Швеция и беше отнесъл със себе си
компютъра, тракерите, всичко, което можеше да му помогне.
Нямаше си никого. И нищо.
Дурим Реджепи паркира пред къщичката, но вместо да влезе вътре,
застана отвън и се заслуша в нощните горски звуци, в живота наоколо.
Дълго време беше минало, откакто момичетата му бяха изчезнали.
Прекалено дълго.
Беше изтощен. Уморил се беше да преследва, да чака, да се надява. Да се
надява на какво?
На окончателен отговор. Нещо, с което да се примири, а после да
продължи напред. Не беше ли това, което би трябвало да направи, нали
така казваха?
„Но ти все пак получи отговора си, нима не е така? Те изчезнаха през
1999 г. Какво, по дяволите, мислиш, че се е случило? Били са убити, както
останалите. Зарежи Лангбайн – каза си Дурим. – Той не може да ти каже
нищо, което вече ти самият да не знаеш.“
Но все още надеждата беше жива.
Проклетата надежда.
Не беше търпял толкова време просто за да се откаже сега. Беше
принуден да продължи, да намери проклетия дърводелец и да го очисти.
Това означаваше, че трябва да помисли.
Реджепи предпочиташе да бъде в движение, когато трябваше да намери
бързи, ефективни решения, затова реши да подреди нещата си, да се
приготви да се изнесе скоро от къщата. Учуди се колко много неща беше
събрал само за четирите месеца, в които беше живял там. Най-вече
инструменти, въжета и големи черни найлонови чували – все неща, които
му трябваха по работа. Муниции. Дрехи. Раници, куфари. Трябваше да
изчисти къщата и да отстрани всички следи. Само по себе си това щеше да
отнеме часове. Поне ако го направеше старателно.
Той се зае с почистването, затопли вода и извади амониев хлорид и
сапун, кърпи и моп за пода.
Чудеше се какво ли щеше да предприеме дърводелецът сега, когато
знаеше, че някой беше по петите му.
Стигна до заключението, че дърводелецът щеше да избяга, да се покрие
пак. Според Лангбайн той се беше крил над две години, при това
изключително успешно.
Беше успял преди, можеше да успее отново.
Но Реджепи се чудеше той самият какво би направил.
Би се изправил срещу проблема. Щеше да открие тези, които го
преследваха, и щеше да започне да преследва тях.
Дърводелецът такъв тип ли беше? Дълбоко в себе си? Вчера очевидно
беше решил, че нападението е най-добрата защита, и беше оцелял.
Стратегията му се бе оказала успешна.

Небето на изток беше започнало да просветлява, когато Дурим Реджепи

приключи с чистенето. Беше изтощен, но все пак седна да прегледа
новините на мобилния си телефон, преди да си легне да поспи няколко
часа. После щеше да седне в колата и да се отправи към Швеция.
Той прочете в новините, че бяха открили приятелите му. От централата
за спешни случаи бяха изпратили патрул, след като някакъв човек беше
позвънил от този адрес, а после беше затворил. Според сайта на
„Афтенпостен“ полицията разполагаше с улики, но за да не навреди на
разследването, не можеше да разкрие какви.
Реджепи прочете за още едно убийство, което беше станало в столицата,
на един адвокат. В полето за коментари на един от интернет вестниците
читател беше добавил линк и бе написал: „Това е жертвата.“ Реджепи
кликна на линка и застина на място с бутилка вода до устните си.
Това беше той.
Лангбайн.
Той беше… мъртъв? Как…?
Нямаше съмнение. Беше мъжът, който бе дошъл при него онзи ден, със
снимката на дърводелеца в дипломатическото си куфарче. „Но ако
Лангбайн е мъртъв – мислеше си той, – тогава никога няма да узная какво
се е случило със Светлана и Дорунтина.“
Той удари с юмрук по масата, после скри лицето си в ръце и почувства
как надеждата го напуска, как се изцежда от него. Сега нямаше да получи
отговорите, които му бяха обещани.
— По дяволите тогава – каза Реджепи и се изправи.
Решително взе ключовете от колата и излезе навън.

≈ 45 ≈
 Хенинг се беше изправил в седнало положение на болничното легло,
беше седял така по-голямата част от нощта.
Както беше очаквал, бе спал малко, най-вече защото беше мислил за
Дурим Реджепи и за това как той е научил, че Хенинг ще бъде пред
полицейския участък в четири часа онзи следобед. Толкова се беше
фокусирал върху Ан-Мари Сара, Мьорк и други възможности, че не му
беше минал през ума най-очевидният отговор, а именно, че имаше един
човек, който със стопроцентова сигурност знаеше, че разпитът ще се
състои точно в този час.
Човекът, който беше запазил стаята за разпит за четири часа.
Бярне Бругелан.
Можеше ли той да е замесен с престъпниците по някакъв начин?
Хенинг се беше опитал да си спомни по ред всичко, което беше правил
съвместно с Бярне в последните седмици и месеци, от първия път, когато
се бяха видели в участъка, до всички телефонни разговори и срещи лице в
лице. Имаше ли нещо в езика на тялото му, което да подсказваше двойна
игра?
Не.
На Хенинг не му беше възможно да си представи такова нещо. Не и
Бярне.
През нощта на Хенинг до болка му се искаше да се докопа до мобилния
си телефон, за да може да потърси в интернет информация за евентуални
връзки между Бярне и Мьорк, но никой от полицейската охрана, която го
пазеше, не знаеше къде е телефонът му. Не искаха и да му дадат назаем
собствения си. Просто трябваше да изчака.
Но него не го биваше много в чакането, в това да стои мирно и да не
предприема нищо. Имаше нужда да се движи, да излезе навън, да се опита
да се свърже с Ан-Мари Сара и да разбере какво всъщност се бе случило
след припадъка му. Но тя може би нямаше да иска вече да общува с него
след обвиненията, които й беше отправил. Не можеше да я вини за това.
Бярне дойде веднага след като закуската беше приключила, този път без
Санлан. Полицаят беше по-предпазлив и сдържан този път и Хенинг се
чудеше на какво се дължи това. Той търсеше признаци на нервност или
нещо друго, което би могло да разкрие дали Бярне изпълнява и други
задачи, освен да се грижи за неговата безопасност и да води разследването.
Но не забеляза нищо подозрително.
Бярне кимна на охраната в стаята, който уморено се изправи.
— Няма да повярваш какво е станало – каза Бярне и бързо се приближи
до болничното легло. Преди Хенинг да смогне да отговори, Бярне грабна
дистанционното и го насочи към телевизора, който беше монтиран на
стената пред Хенинг.
Хенинг наблюдаваше внимателно Бярне, чийто поглед шареше между
екрана и черното дистанционно. Изглеждаше и се държеше точно както
преди. Направи знак на Хенинг да вдигне глава към телевизора и Хенинг
го направи.
„Адвокат е бил застрелян“ – пишеше с големи букви на телевизионния
екран.
Бярне влезе на страница 102. Хенинг присви очи, за да види какво
пишеше там.
 Убит е известен адвокат
Адвокат е бил открит мъртъв в собствената си кантора в центъра
на Осло вечерта срещу четвъртък. Според полицията адвокатът най-
вероятно е бил застрелян късно снощи.
— Все още е рано да изказваме предположения за мотивите зад
убийството, но щателно проверяваме всички клиенти и дела на убития,
както и всякаква друга информация, която би могла да има отношение
към случилото се – казва полицейски инспектор Пиа Ньоклеби на NTB.
Адвокатът е бил намерен от хигиенистката на офиса около полунощ.
Прочетете повече на nrk.no.

— Това е Пребен Мьорк – каза Бярне и посочи екрана с дистанционното.

Хенинг веднага премести погледа си върху него.
— Сериозно ли говориш?
— Идвам направо от местопрестъплението – отвърна Бярне.
Хенинг се опита да си изясни какво всъщност означаваше това. Вчера
вечерта беше споделил с Бярне за подозренията си към Мьорк и едва
няколко часа по-късно някой го беше застрелял?
Хенинг не беше убеден, че успя да прикрие подозренията си пред Бярне.
Ако Мьорк наистина беше Лангбайн, в което Хенинг беше напълно
сигурен, то този човек разполагаше с ценна информация за всички, на
които беше помагал през годините, а може би беше наясно и с техните
мотиви. Може би някои от тези хора се страхуваха какво Мьорк можеше да
разкрие на полицията при евентуален разпит, особено ако бъде притиснат.
— Застреляли са го? – попита колебливо Хенинг.
Бярне кимна.
— Един път в главата и два в гърдите. За да няма никакви съмнения.
Хенинг се сети за Ивер, който явно беше посетил Мьорк само няколко
дни преди да бъде убит. Ако Хенинг познаваше добре Ивер, то той със
сигурност беше задал въпроси, които бяха стреснали Мьорк. А може би
бяха стреснали и човека, за когото Мьорк работеше.
Но за кого всъщност работеше той?
— Това не е единственото нещо, което се случи вчера – каза Бярне и
натисна копчетата на дистанционното още няколко пъти. Появи се друга
новинарска страница.
Хенинг прочете:

Двойно убийство в Бранбю

Двама души с чуждестранен произход са били открити мъртви в
четвъртък вечерта в къща недалеч от центъра на Бранбю във фюлке*
Оплан. Според говорител на полицията в Лунер и Гран** става дума за
престъпление, но все още не искат да разкриват подробности.
Очаква се пресконференция по-късно днес.
[* Фюлке – основната административно-териториална, единица в
Норвегия. Дели се на общини. – Б.пр.]
[** Лунер и Гран – името на общината. – Б.пр.]

— Една от жертвите се казва Йетон Поколи – каза развълнувано Бярне.

– Свързан е с Дурим Реджепи. На местопрестъплението е открито
огнестрелно оръжие, както и няколко гилзи на патрони, а следите от
вътрешната страна на гилзите съвпадат с тези на гилзите, открити на
мястото, където ти беше прострелян.
Хенинг се опита да осмисли новата информация.
— Значи и Реджепи е бил там?
— Оръжието, с което те е прострелял, със сигурност е използвано и този
път – отговори Бярне. – Опитваме се да открием човека, който живее на
адреса, на който се е случило. Къщата е собственост на един възрастен
мъж, но той я е отдал по наем на един дърводелец.
Хенинг веднага насочи погледа си от екрана към Бярне.
Дърводелец.
— Ама че денонощие.
Бярне продължи да говори с голямо вълнение.
Но Хенинг мислеше само за това, което Бярне току-що бе казал.
— Как е името му?
— На кого?
— На дърводелеца.
— Казва се…
Бярне извади тефтер от джоба на якето си.
— Рогер Блистад.
Хенинг повтори името наум. Не толкова далеч, поне от фонетична
гледна точка, от Расмус Белан. Дълго време беше подозирал, че Белан
живее под друга самоличност.
— Но не знаете къде е той?
Бярне поклати глава.
— Обявен е за издирване в цялата страна и доста усилия се влагат в
търсенето. Скоро би трябвало да го открием.
Хенинг се опита да отгатне какво би могло да се е случило. Някой от
обкръжението на Дурим Реджепи е отишъл в Бранбю и е бил убит.
— Може да е било самозащита – каза Хенинг.
— И на мен ми мина през ума тази мисъл. По всичко личи, че е имало
сериозна схватка в мазето, където е бил намерен един от мъртвите. Имало
е и няколко изстрела.
Хенинг мислеше трескаво.
— Но все още няма индикации, че и Реджепи е присъствал?
Бярне поклати глава.
— Ако аз бях на негово място, отдавна щях да съм напуснал страната.
Лицето му е във всички вестници. А и той очевидно е само наемник.
Наемниците не обичат да ги арестуват.
„А сега, когато Лангбайн – неговият работодател – беше мъртъв, нямаше
никаква причина Реджепи да остане“ – мислеше си Хенинг.
— Успяхте ли да реконструирате нещо повече във връзка с последните
действия на Ивер? – попита той. – С кого е говорил и така нататък?
Бярне погледна продължително в посока към другия полицай в стаята.
— Нищо ново по отношение на компютъра и мобилния телефон – каза
Бярне. – Всички данни са изчезнали.
— Тогава поне къде е ходил? Колата му например?
— Разбира се, проверяваме и нея – аз имах други задачи напоследък,
така че не съм съвсем наясно докъде са стигнали с нея.
Хенинг се зачуди какви „други задачи“ имаше предвид Бярне.
 — Трябва да се връщам в участъка – каза Бярне. – Знаеш как е. Срещи,
срещи и пак срещи.
— Преди да си тръгнеш – рече Хенинг. – Да знаеш случайно къде ми е
мобилният телефон?
— Не – отвърна Бярне и изключи телевизора. – Но ми дай две секунди и
ще проверя дали не е тук някъде.
— Чудесно. Благодаря.

≈ 46 ≈

Рогер Блистад си погледна часовника. Почти осем. Последния път,

когато го погледна, беше… почти осем.
Той въздъхна, легна на леглото в хотелската стая и се втренчи в тавана –
дейност, на която се беше отдал напълно в последните 12 часа. Не беше
успял да спи много на леглото, с което не беше свикнал. В някакъв момент
през нощта се беше стреснал и бе седнал в леглото, убеден, че има някой в
стаята. Беше се опитал да намери оръжието си, което не бе там, и да открие
кой е натрапникът. Чак след няколко секунди беше осъзнал, че опасността
е само в съзнанието му, и дишането му се беше успокоило.
Блистад затвори очи.
Усещаше по тялото си последствията от изминалото денонощие. При
други обстоятелства щеше да може да заспи, но мислите не му даваха
покой. Картините, запечатали се в съзнанието му, не го оставяха на мира.
„Много хора изгубиха живота си заради теб в последно време“ –
помисли си Блистад и се изправи. От статиите във вестниците беше
научил, че и Хенинг Юл се беше измъкнал на косъм.
Блистад отново погледна часовника, този път беше малко след осем. Все
още никакъв отговор.
„Не можеш да останеш тук още дълго“ – каза си той.
Реши да изчака още един час. После щеше да си тръгне.

***
Бярне се върна в стаята, размахвайки усмихнато телефона.
— Намерих го – каза той. – От предишния път си стои на същото място.
Един от санитарите даже го беше включил да се зарежда. Какъв старателен
персонал!
Бярне отиде до леглото на Хенинг и му подаде телефона. Хенинг го взе,
като същевременно не откъсваше поглед от Бярне.
Не.
Бярне си беше старият Бярне.
Телефонът имаше драскотина на дисплея. „Най-вероятно, когато съм
изгубил съзнание“ – помисли си Хенинг и чу как телефонът на Бярне
започна да звъни. Той го извади от вътрешния си джоб и прие разговора,
като се отдалечи малко от леглото на Хенинг.
Хенинг провери пропуснатите повиквания и видя, че Вероника го беше
търсила четири пъти, а Бярне – седем. Не много хора имаха най-новия му
номер, така че изобщо не беше странно, че никой друг не му беше звънял,
но все пак се бе надявал, че и Нора го е търсила.
 Хенинг отвори електронната си поща и изчака половин минута, за да се
заредят най-новите му писма. Най-горните четири бяха реклами, но когато
видя петото, очите му се разшириха от учудване. Хвърли бърз поглед към
Бярне, който изглеждаше концентриран върху разговора, който водеше.
Пишеше „Расмус Белан“ в полето за тема.
Той отвори имейла.

От: roger.blystad@gmail.com
До: henning.juul@123nyheter.no
Тема: Расмус Белан

Здравей, Хенинг,
Нещо ми подсказва, че едни и същи хора преследват и теб, и мен. Може
ли да се срещнем отново?
Отговори ми възможно най-бързо. Съвсем скоро трябва да потеглям.
Расмус Белан

„Рогер Блистад – помисли си Хенинг. – Дърводелецът. Който живееше в

къщата, където двама косовски албанци са били убити снощи.“
Той се опита да отговори на имейла, но беше трудно само с една ръка и
не успя да натисне „изпращане“, преди Бярне да се върне.
— Имаш ли нужда от нещо друго?
Хенинг поклати глава.
— Тогава си лежи и оздравявай – продължи полицаят. – Скоро пак ще си
поговорим.
После си замина.
Хенинг довърши имейла за Белан и почака пет минути. После дръпна
връвчицата, за да светне зелена светлина от външната страна на стаята.
Почака още една минута, докато една от сестрите дойде.
Хенинг се опита да стане от леглото. Сестрата попита:
— Пак ли ти се ходи до тоалетната?
— Не – отвърна Хенинг и усети, че все още едва се държи на краката си.
Отиде до един стол, където бяха преметнали дрехите му.
— Имам нужда от помощ, за да се преоблека.
Полицаят, който го охраняваше, вдигна сънлив поглед от книгата си.
— Защо ти е да се преобличаш? – попита сестрата.
— Защото ще изляза от болницата.
Сестрата се поколеба.
— Тогава първо трябва да говоря с лекаря, който те лекува.
Хенинг поклати глава и започна да разкопчава горнището на
болничната пижама.
— Боли ме рамото, но иначе нищо ми няма. Нямам време да стоя повече
тук.
Охраняващият полицай остави книгата и стана.
— И не – каза Хенинг, обръщайки се към него. – И ти няма нужда да
питаш никого дали е позволено. Напълно съм способен да реша сам дали
искам да остана тук, или не.
Полицаят не отговори, но извади телефона си и излезе от стаята.
— Естествено, не можем да те принудим – отвърна сестрата. – Но все пак
нека да поговоря с лекаря ти, преди да тръгнеш, за да си сигурен, че няма
да направиш нещо, за което после да съжаляваш.
Сестрата му помогна да се преоблече. Не се оказа лесно.
Хенинг се съгласи да изчака, докато и сестрата, и полицаят съобщят на
шефовете си. Сестрата се върна първа. Кимна му утвърдително и се
усмихна.
После се появи полицаят. Държеше телефона си в ръка, сякаш
разговаряше.
— Бругелан иска да знае къде отиваш – каза той.
„О, да, със сигурност иска“ – помисли си Хенинг.
— Кажи му, че ще му звънна, когато самият аз разбера – отвърна той.
После си тръгна.

≈ 47 ≈

Радиото в колата хващаше норвежката радиостанция Р4, въпреки че

Дурим Реджепи вече беше преминал границата с Швеция. На всеки кръгъл
час предаваха новини, които му напомняха за случилото се предишната
вечер, и всеки път виждаше пред себе си сгърченото от болка лице на
Йетон Поколи. Но когато се сетеше за тази ужасна картина, отново и
отново стигаше до извода, че не бе имал друга възможност. Беше
едновременно убийство по милост и действие, продиктувано от
безизходица.
Питаше се дали бе успял да отстрани всички следи от присъствието си в
горската хижа. Накрая беше претупал чистенето в нетърпението си да
приключи и да се махне оттам. Сега, когато Лангбайн беше мъртъв,
полицията най-вероятно проучваше в детайли живота и работата му и
понеже той беше намерил хижата за Реджепи в началото на лятото, не
беше изключено съвсем скоро да почукат на вратата.
Но нямаше голямо значение дали ще открият нещо, или не. Той така
или иначе нямаше намерение да се връща отново там. Първата спирка по
пътя щеше да бъде Гьотеборг. Там щеше да изостави колата и да потърси
един свой приятел, който познаваше повечето косовски албанци в
Скандинавия, и да се осведоми дали има работа някъде.
Беше прекрасна утрин за разходка с кола. Беше ясно, с лек ветрец.
Пътната настилка бе суха. Реджепи караше с малко над ограничението на
скоростта, защото знаеше, че километражът винаги показваше малко
повече от реалната скорост. Беше започнал да изпреварва едно
полуремарке, докато се движеше по не особено стръмен хълм, когато
телефонът започна да вибрира в централната конзола.
Реджепи беше изхвърлил телефона, който бе използвал в последните
дни, а този беше старият му телефон, който беше имал, преди Лангбайн да
го накара да го смени. Реджепи не разпознаваше номера на дисплея, а и
нямаше значение кой беше, имайки предвид сегашната ситуация.
Затова се престрои в дясната лента и се опита да се съсредоточи върху
пътя и трафика пред себе си. За около стотина метра успя да го постигне.
Но телефонът не спираше да звъни.
Реджепи го сграбчи здраво и го постави до ухото си.
— Ало? – каза той.
 Намали звука на радиото.
— Дурим? – рече непознат за него глас. – Къде си?
— Кой се интересува? – попита остро той.
— Този, който плаща сметките ти.
Реджепи отпусна натиска върху газта и намали, като в същото време се
питаше дали беше чувал гласа на този мъж преди. Човекът говореше
отчетливо, но гласът не беше нито писклив, нито басов, нито твърде учтив,
нито ядосан. Беше напълно неутрален.
„Веднага затвори – каза си Реджепи. – Това може да е някой полицай.“
— Какво искаш? – попита той. – Кой си ти?
— Лангбайн е мъртъв.
— Знам.
— Беше застрелян тази нощ.
Реджепи започна да спуска стъклото на прозореца. Тъкмо щеше да
хвърли мобилния телефон навън, когато мъжът каза:
— Аз го убих.
Какво, по дяволите, беше това? Как този мъж се беше сдобил с номера
му?
— И искам да доведеш до край задачата си.
Реджепи мислеше трескаво.
— Кой си ти? – попита той, а в същото време един спомен изплува в
съзнанието му. Това, което беше сторил в хотел „Скандик“ в Аскер на
компютъра на изплашения до смърт полицай. Името, което беше изтрил
от рапорта в Indicia.
Това беше той.
— Не ти е необходимо да мислиш за това – каза той. – Това, за което
трябва да мислиш, е работата ти. Тя не е приключила.
Реджепи поклати глава и си помисли за своите момичета, за онова,
което му беше обещал Лангбайн.
— Не и при положение, че Лангбайн е мъртъв. Сам се оправяй, мен вече
не ме е грижа.
Беше на път да затвори.
— Не те ли е грижа за Дорунтина и Светлана?
Реджепи не отговори нищо.
— Какво каза?
Реджепи стисна волана още по-силно.
— Знам за семейството ти, Дурим.
Той преглътна.
— За какво говориш?
За момент настъпи тишина.
— И Хенинг Юл, и Расмус Белан все още са живи – продължи мъжът. –
Довърши си работата и ще ти разкажа всичко, което Лангбайн беше
открил за съпругата и дъщеря ти.
Наложи се Реджепи да свие рязко наляво, защото колата щеше да излезе
извън пътя. Той прокара ръка през късо подстриганата си коса. Най-
разумното решение беше да напусне Норвегия, да си продължи по пътя и
да остави този мъж сам да си оправя кашите.
Но той знаеше имената на неговите момичета.
— Ще трябва да ми дадеш нещо първо – каза Реджепи.
— Хм?
 — Как мога да бъда сигурен, че действително знаеш нещо за семейството
ми?
Отново настъпи мълчание.
— Думата ти не ми е достатъчна – продължи Реджепи. – Трябва да ми
дадеш нещо първо.
За момент се чу пращене по линията. Мъжът от другата страна си пое
въздух.
— Лангбайн накара един човек да провери какво е направил брат ти с
парите, които му изпращаше – каза накрая той.
Реджепи усети как сърцето му сякаш спря в гърдите.
— Защо го е направил?
— Защото информацията е ценна валута, Дурим. Ние винаги се грижим
за инвестициите си.
Той се замисли.
— Какво е открил този човек?
— Ще ти кажа, когато доведеш докрай задачата си.
Реджепи поклати глава.
— Това не стига. Трябва да ми кажеш нещо, което да е доказателство, че
говориш истината.
Бърза въздишка се чу от другата страна.
— Брат ти се казва Йетмир, има съпруга на име Юстина, дъщеря им се
казва Миша. Живеят в близост до фабрика за мебели в Кольовица в
покрайнините на Прищина. Няма да ти кажа нищо повече, защото веднага
щом научиш всичко, което знам, просто ще продължиш по пътя си –
тогава няма да имаш никакъв стимул да се върнеш и да довършиш
работата си. А часовникът не чака, Дурим. Времето ни е почти изтекло.
Реджепи мислеше. Информацията за членовете на семейството му беше
вярна. Може би наистина този мъж знаеше нещо за момичетата му?
Реджепи забеляза, че явно от доста време се движи бавно,
полуремаркето го задмина.
— Е, Дурим, какво решаваш?
Само мисълта да обърне и да потегли отново назад към Норвегия, към
Осло, мястото, където полицията го търсеше денем и нощем, сякаш го
задуши и му стана много горещо. Той избърса потното си чело и се сети за
мъртвите си приятели. Искаше му се да отмъсти за тях.
Пусна мигача. Пътят се разклоняваше надясно малко по-напред, имаше
разширение, където можеше да обърне.
— Добре – каза приглушено той.
— ОК. Имаш ли представа как можем да ги открием?
— Така мисля. Поне дърводелеца. Няма да е лесно да намерим Юл
толкова бързо, но имам друга идея, която може да свърши работа.
Реджепи разясни какво имаше предвид. Мъжът от другата страна се
поколеба за момент, а после каза: – Това няма да ни приближи кой знае
колко до Юл. Но поне може да го накара да се оттегли и да не създава
проблеми.
— Това е най-доброто, за което се сещам.
Отново настъпи мълчание.
— Захващай се.
След като получи още инструкции, Реджепи затвори и сви в една
отбивка на пътя. Набра номера на приятеля си в Гьотеборг и го попита
дали може да се свърже с Флурим Ахметай. Десет минути по-късно
непознат номер звънна на Реджепи.
— Братко – каза Ахметай на албански. – Какво има сега?
Реджепи си пое дъх.
— Ако ти кажа, че можеш да си останеш там, където си в момента, стига
компютърът ти да е с теб, но въпреки това да спечелиш много пари за
кратко време… какво ще кажеш?
За момент настъпи мълчание.
Реджепи знаеше, че Ахметай рядко, почти никога, не отказваше
възможност да спечели добри пари.
— Ще получиш десет хиляди – добави Реджепи.
— Ако имаш предвид в евро, съгласен съм.
Реджепи се замисли дълго. После каза:
— Добре.
Чу кратък смях от другата страна.
— Сега говорим на един език, братко. Какво ти трябва?
— Да изпратиш един имейл.
— Имейл? Това не е проблем за мен.
— Трябва ми и точната локация на дърводелеца – каза Реджепи. – Не си
изключил GPS тракерите, нали?

≈ 48 ≈

„Станало е още по-студено“ – помисли си Хенинг, когато излезе на

открито. Опита се да се загърне още по-плътно в тънкото яке, но му беше
трудно с превръзката около рамото. А и не топлеше особено.
Отвикнал беше да ходи пеша и се чувстваше, сякаш се прибира след
дълга нощ в някое заведение. Затова хвана такси до „Сайлдюксгатен“,
беше почти сигурен, че нито Дурим Реджепи, нито някой друг от бандата
му биха решили да наблюдават апартамента му точно в този момент – не и
след всичко, което се бе случило.
Но нямаше как да бъде напълно сигурен, затова се опита да не се бави
долу пред блока, а влезе вътре възможно най-бързо, с надеждата, че няма
да срещне никого по стълбите нагоре към апартамента си.
Пощенската му кутия беше препълнена, но можеше да почака. Той се
качи горе, влезе и бързо се заключи вътре.
Чувството отново да си бъде у дома беше особено. Не можеше да си
спомни откога не бе спал в собствения си дом. Последния път, когато беше
стоял в коридора на апартамента си, тъкмо беше предотвратил газова
експлозия. Един от прозорците все още беше отворен. В жилището беше
толкова студено, колкото и навън.
Той бързо осъзна, че няма никой там – беше тихо, нямаше включени
лампи, всичко си беше така, както го беше оставил, от подредбата на
обувките в коридора до найлоновата торбичка с бутилки до зеления
гардероб.
Хенинг бързо влезе в апартамента, за да си вземе нещата, от които се
нуждаеше – още едно яке, чифт ръкавици, още малко пари и ключовете за
колата. В бързината не беше сигурен къде беше паркирал жълтия
автомобил, който си беше купил едва преди няколко седмици, но го откри
на улица „Фосвайен“, точно до входа на старата фабрика „Сайлдюк“.
Хенинг тъкмо успя да се настани в колата, когато мобилният му телефон
започна да вибрира в джоба на якето. Беше съобщение от Бярне.
„Реших, че ще искаш да научиш това: Чарли Хьойсетер е обявен за
изчезнал от приятелката си в Натал. Снощи не се е прибрал. Б. Б.“
Хенинг се зачуди какво би могло да означава това. Дали миналото беше
застигнало Чарли? Беше ли излязла наяве истината за игричките му в
Натал? Или някой му беше отмъстил?
Хенинг отговори просто: „ОК“ и запали колата. Телефонът отново
започна да вибрира още преди да беше успял да напусне тясното
паркомясто.
„Къде си?“
Хенинг не написа нищо в отговор, просто продължи да шофира.
Беше доста трудоемка задача само с една ръка, но се справяше, макар и с
усилие. Двайсет минути по-късно пристигна и остави автомобила на
големия паркинг до входа на Хюк*.
[* Хюк – парк и плаж в Осло. – Б.пр.]
През есента на 2007 г. Хенинг и Белан се бяха срещнали пак в Хюк. Бяха
седнали в белия ресторант на брега, който първоначално е бил изграден
като баня за Видкун Квислинг* през Втората световна война. Бяха слушали
чайките и бяха наблюдавали лодките, които безшумно се плъзгаха по
водата недалеч от тях. Самолетите оставяха бели следи по иначе
съвършено синьото небе.
[* Видкун Квислинг – норвежки политик, ръководил правителството
по време на немската окупация. – Б.пр.]
Хенинг си помисли, че изглеждаше като естествено продължение да се
срещнат отново на същото място, все пак там беше започнало всичко. Там,
ако всичко минеше добре, щеше да получи отговорите, които търсеше.
Щеше най-накрая да завърши пъзела.
Хенинг пристигна рано на мястото, най-вече защото не понасяше да
закъснява, но също и защото искаше да се увери, че са сами. През лятото
Хюк беше може би най-популярният плаж в Осло. Гъмжеше от хора от
сутрин до вечер, носеха грилове, фрисбита и китари, а да не говорим за
алкохол и други опияняващи средства. Но сега нямаше никой, никой друг
не се мяркаше, освен мъжа, който се приближаваше към него по
асфалтираната пътечка на няколкостотин метра разстояние – мъжа, който
сякаш обхождаше околността с бдителен поглед, докато се движеше.
„Трябва да е Белан“ – помисли си Хенинг. При предишната им среща
дърводелецът на Чарли Хьойсетер беше изглеждал пълничък, с оредяваща
коса. Сега всичко това беше изчезнало – и излишните килограми, и косата,
но мъжът на пътеката се движеше също толкова внимателно както преди,
със същия концентриран поглед. Със същата енергична походка.
Половин минута по-късно той се спря малко колебливо пред Хенинг,
сякаш не беше сигурен дали е открил точния човек. Внимателно протегна
ръка за поздрав.
— Намерихме се – каза Белан и измери с поглед Хенинг.
Хенинг осъзна, че той самият не изглеждаше по същия начин както
преди две години.
— Да, нещата се променят, всичко си им цена – отвърна той.
 Белан пусна ръката на Хенинг и вдигна поглед. Един мъж с тъмно яке
мина на известно разстояние от тях, но се беше отправил в
противоположна посока. Бяха сами.
Белан отново се обърна към Хенинг.
— Не бях сигурен дали… ще искаш да се срещнем пак – започна той.
— Защо?
— Защото…
Той обърна поглед към водата. Една малка вълничка заля камъните на
брега.
— Заради белезите ти – каза той.
Хенинг разбра какво имаше предвид. Предишната им среща бележеше
началото на поредицата от събития, които в крайна сметка бяха довели до
смъртта на Юнас. Разбира се, той можеше да вини Расмус Белан поради
тази причина, можеше да го мрази, но каква полза би имало от това?
Нямаше да върне Юнас, а и сам беше избрал да рови в случая с Туре Пули,
никой не го беше принуждавал. Освен поръчителите на пожара, който
Дурим Реджепи беше запалил, единствено самият Хенинг носеше
отговорност за случилото се с Юнас.
Той посочи към една скала наблизо.
— Да поседнем ли?
Белан погледна Хенинг, после кимна и отново се огледа наоколо. Един
ферибот се плъзна покрай врязания в морето нос, сякаш не бързаше за
никъде. Те поседнаха и се загледаха във фиорда.
— Трудно е да те открие човек – каза Хенинг.
— Направих всичко възможно да се скрия добре – отвърна Белан.
Хенинг го погледна с очакване да чуе повече.
— След предишната ни среща – започна с въздишка Белан – и особено
след като научих какво се е случило с теб и… със сина ти, осъзнах, че ако
искам да оцелея, трябва да се скрия. Не ми беше останало кой знае какво,
за което да живея, но… човек има инстинкт за оцеляване, нали? Когато те е
страх, се опитваш да се предпазиш.
Хенинг кимна.
— Разбрах какво се е случило със съпругата ти.
Белан погледна встрани за няколко секунди. Хенинг го изчака да
заговори, когато е готов. Отне му известно време да се овладее.
— Тя караше моя автомобил – каза най-накрая той, беше на ръба да се
разплаче. – Не бях предполагал, че ще ни намерят толкова бързо, но…
успяха.
Той поклати глава.
— Единствената ми утеха е, че тя едва ли е усетила нещо, станало е много
бързо.
Белан вдигна едно малко камъче от земята и го завъртя между пръстите
си. Хенинг наблюдаваше един човек, който изглеждаше точно толкова
съсипан, колкото самият той се чувстваше. Белан имаше големи торбички
под очите.
— Затова искаше да говориш с мен преди две години – продължи
Хенинг. – Искал си да отмъстиш за жена си?
Белан го погледна.
— Нещо такова.
— А сега се свърза с мен отново. Какво се случи през изминалото време,
откакто се срещнахме преди?
Белан въздъхна.
— Двама мъже дойдоха в дома ми снощи – каза той и сведе поглед. –
Опитаха се да ме убият. Аз…
Хенинг погледна надолу към ръцете му. Имаше рани на кокалчетата.
— Ужасно съм уморен от всичко това – рече Белан. – Писна ми да бягам.
Да се оглеждам през рамо постоянно. И съм убеден, че едни и същи хора
преследват и теб, и мен.
Хенинг също беше сигурен в това, но искаше да чуе аргументите на
Белан, за да види дали са същите като неговите собствени.
— Особено след това, което се случи с твоя колега.
Белан хвърли камъчето във водата.
— Ивер Гюнешен звънна на майка ми – продължи Белан. – За да се
опита да се свърже с мен. Майка ми и аз, ние…
Той отново отмести поглед настрани.
Въздъхна тежко.
— Мама имаше таен имейл адрес, който ползваше само и единствено на
работа, никъде другаде – продължи той. – А аз, както знаеш, бях със
сменена самоличност през последните две години. Всеки път, когато
изникнеше нещо, свързано с мен, тя ме предупреждаваше.
— Значи майка ти те е уведомила, че Ивер иска да се свърже с теб?
Белан кимна.
— И макар да се криех, следях събитията – особено след като Туре Пули
беше убит. Знаех, че ти също отново си в играта, че работиш заедно с
Гюнешен и че сте близки. Според мама той искаше да говори с мен за
Чарли Хьойсетер и за банкрута ми през 1996 г., за съвместната ми работа с
Чарли в Бразилия след това. Предположих, че си си намерил помощник в
разнищването на случая, че проверявате всичко, свързано с Туре – точно
както ти самият беше започнал две години по-рано.
Белан направи пауза.
Хенинг взе думата.
— И така, ти си се свързал с Ивер.
Белан кимна.
— Изпратих му имейл, да.
— Защо го направи?
— Защото бях започнал да размишлявам и у мен се бяха появили
съмнения.
Белан въздъхна тежко, наведе се напред и дръпна няколко тревички,
поникнали в пукнатините на скалата.
— Първоначално се бях зарадвал на новината, че Туре е мъртъв. До
смъртта му бях сигурен, че той е разпространил онези слухове за мен в
Бразилия.
— Преди да продължиш – прекъсна го Хенинг, – разкажи ми повече за
това. Кажи ми защо според теб Туре би имал изгода да направи такова
нещо. Доколкото знам, по онова време той се е занимавал със свои лични
неща в Осло, не е бил вече в играта.
— Вярно е донякъде, но не беше съвсем извън играта. Като бивш
наемник той имаше голям брой клиенти и познаваше страшно много хора,
които все още се занимаваха с неща извън закона. Те имаха нужда от
помощ, за да изперат парите си. Те идваха при Туре, a Туре ги изпращаше
при Чарли в Бразилия – който впоследствие влагаше парите в различни
проекти с недвижими имоти.
— Значи е участвал в пране на пари.
— Точно така. Туре припечелваше от това, но след време клиентите вече
нямаха нужда да минават през него като посредник, поне не тези, които
вече познаваха Чарли. Те отиваха направо при Чарли, а някои от тях
започнаха собствен бизнес в Натал. Туре започна да печели все по-малко и
по-малко и не знам дали знаеш, но към края на живота си той имаше
сериозни финансови проблеми. Беше успял да натрупа и големи дългове
от хазарт.
Хенинг вдигна поглед към една чайка, която се стрелна покрай тях.
— Чух за това, да.
— Все пак: Туре и Чарли започнаха да се карат много за пари, особено
към края на работата ми с тях. Туре мислеше, че е несправедливо, че не е
получил компенсация за многото сделки, които беше уредил за Чарли.
Знам, че той искаше и един апартамент като заплащане или в знак на
благодарност за помощта му. Но в последната половин година, когато
живеех в Бразилия, вече не се занимавах много с тях. Мариана и аз бяхме
започнали собствен бизнес.
— Но май не са погледнали на това с добро око?
Белан поклати глава.
— Не, отношенията ни изцяло се промениха след това. Всъщност мисля,
че Чарли харесваше жена ми още преди да се оженим, но не искаше да си
признае. Мисля, че се почувства предаден от нас двамата. Може би най-
вече от Мариана. Точно по тази причина не вярвам Чарли да е имал нещо
общо със слуховете за мен – той никога не би се съгласил на нещо, което би
могло да застраши живота й.
„Може би именно тук се крие истинската причина – помисли си Хенинг
– за това Чарли и Туре да си развалят приятелството. Чарли е обичал
жената, в чието убийство Туре е бил замесен.“
— Значи Туре е искал повече пари – разсъждаваше на глас Хенинг – и за
себе си, и за да изясни теориите си пред Белан. – Искал е да има по-малко
хора, които да развиват собствен бизнес в Натал, за да може
потенциалните нови клиенти да се обръщат първо към него и нещата да
тръгнат постарому.
— И аз мислех по този начин.
Белан се изправи и се огледа наоколо. После отново седна бавно.
— Както казах, дълго време бях напълно сигурен, че Туре дърпа конците
– така, както винаги се случваше, когато Туре и Чарли правеха бизнес
заедно.
Белан остави стръкчетата трева да се изплъзнат между пръстите му, а
после леко потупа дланите си една в друга, сякаш за да ги изчисти.
— Но след като Туре беше убит, и то доста изкусно, без следи, започнах
да анализирам отново и да се съмнявам.
Той се поразмърда, така че да може да седне лице в лице с Хенинг.
— Не знам дали си успял да откриеш информация за едно друго
убийство, в което Туре е бил замесен, но…
— Предполагам, че да – прекъсна го Хенинг. – Будил Свенкерюд, 1996 г.
Белан се усмихна лекичко, после кимна.
— Видях всичко – каза той. – От прозореца на четвъртия етаж, където
тъкмо бях се захванал с ремонта на един апартамент в кооперацията,
където живееше тя. Тя беше блъсната с кола, горкичката, даже колата
мина през нея.
Той поклати глава.
— Убийството е било идея на Туре. Чарли ми каза за това няколко
години по-късно, една вечер, когато беше подпийнал. Но като се
замислиш, това не е било кой знае колко умен ход – да прегазиш
възрастна жена по този начин, насред улицата. Можеше да има очевидци.
— Но ти самият си бил очевидец и… не си съобщил в полицията? –
попита Хенинг.
— Напротив, аз се обадих, аз разговарях с полицаите. В онзи момент все
пак нямах представа, че Чарли и Туре са отговорни за това. Както и да е: те
се измъкнаха безнаказано, а след това проявиха благоразумие да не се
замесват в нищо заедно известно време, поне не в Норвегия. Чарли замина
за Бразилия и там те двамата развиха бизнес, от който спечелиха безумно
много пари, особено Чарли. Там се справиха много добре. Получи им се.
Хенинг се размърда. Беше започнал да усеща студа от скалата, на която
седяха, а и беше доста твърдо и неудобно.
— Бизнесът им процъфтяваше много години. После дойде онази
полицейска акция в Натал през 2007 г., когато почти всички, които се
занимаваха с незаконни сделки с недвижими имоти в Бразилия, бяха
арестувани. Малцина от тях се измъкнаха безнаказано след това. Чарли
беше един от тях. А после изведнъж тръгна слух, че аз съм бил
информатор на полицията, защото и аз бях един от онези, на които не бяха
повдигнати обвинения. Това също, ако погледнем обективно, беше доста
хитър ход. С малко късмет можеше да бъда убит, подземният свят в Натал
щеше да си получи изкупителната жертва и нещата щяха да си дойдат на
мястото. И не само това, конкуренцията в Натал щеше да е намаляла
значително, когато всичко отшуми.
— Но вместо това съпругата ти е била убита, а ти си се върнал тук.
Белан кимна.
— Искам да изтъкна едно нещо: Туре и Чарли действаха като пълни
идиоти в определени ситуации, докато в други се отличаваха с коварство и
голяма хитрост. Естествено, хората могат да научат много с годините, но
все пак: струва ми се, че нещо не е както трябва, че нещо пропускам. Не
мисля, че са способни да планират толкова сложни ходове сами.
Хенинг се замисли за това, което Трине му бе разказала за телефонните
заплахи, на които е била подложена. Както изглежда, някой бе проявил
завидна съобразителност и бе записал телефонния разговор, който бяха
провели с нея в онзи ден – запис, който по-късно я свързваше с
неразрешено убийство и който, ако попаднеше в ръцете на медиите, би
могъл да унищожи кариерата й. Изключително хитро действие, при това
предприето веднага след като бяха извършили голяма глупост и
непредпазливост.
Хенинг се сещаше какво иска да каже Белан.
— Значи ти предположи, че може би някой друг, не Туре или Чарли,
носи отговорност за слуховете по твой адрес? Които са довели до
убийството на жена ти? Някой, който е участвал в създаването на бизнеса в
Натал още от самото начало през 1996 г.?
Белан кимна.
 — Може и самият Туре да е разпространил слуха, но мисля, че някой
друг му е дал идеята да го направи.
— Значи затова си се свързал с Ивер. Искал си той да разбере кой стои
зад всичко това.
Белан кимна отново.
— Нямаше ли теория кой би могъл да бъде този човек? Дори след
всичките тези години, които си прекарал в Бразилия?
Белан поклати глава.
В такъв случай трябва да е бил някой, който е действал зад кулисите,
който е бил невидим. Може би Лангбайн, но Хенинг винаги беше гледал
на него като на посредник, а и вече беше мъртъв.
А Чарли беше изчезнал…
„Да не би Ивер да е бил по следите на този човек?“ – чудеше се Хенинг.
— Но както разбирам, ти и Ивер сте си комуникирали известно време по
електронна поща?
Белан кимна.
— Той ми задаваше въпроси, търсеше истината, но аз не можах да му
кажа много повече от това, което сега казвам на теб. Не знаех кой стои зад
всичко.
„Затова някой беше взел компютъра и мобилния телефон на Ивер“ –
помисли си Хенинг. Опасявали са се, че нещо от тези въпроси и
размишления, независимо дали написани на документ, или в имейл, може
да бъдат открити. Не са искали да допуснат това да се случи, макар че не
беше ясно кой е главният виновник.
— Добре – каза Хенинг. – Сега седим тук отново, колегата ми е мъртъв, а
някой се опитва да убие и двама ни.
— Да – отвърна Белан. – И си помислих, че бихме могли да обединим
силите си по някакъв начин.
— Как си представяш, че можем да го направим?
Белан разпери ръце в знак на недоумение.
— Не знам – рече той на първо време. – Но си помислих, че ти би могъл
да разкажеш историята ми или чрез вестника си, или на някого, на когото
имаш доверие в полицията. Аз не бих рискувал да говоря с тях – убих
човек снощи. Няма да оцелея и седмица в който и да било затвор в
Норвегия, заради бандите, които все още са зад решетките и които все още
смятат, че аз съм бил информаторът в Натал.
— Тоест искаш да ме използваш за говорител и този път.
Белан въздъхна.
— Наречи го, както желаеш. Във всеки случай не се сещам какво друго
бих могъл да направя. Страхувам се, а и нямам сили вече да живея под
прикритие.
Той потри пръсти в панталоните си, сякаш искаше да се сгрее.
— Нямаме доказателства – каза Хенинг. – А и в последно време
забелязвам, че хората, които имат нещо общо с мен, намират смъртта си.
Белан вдигна друг камък, поразгледа го, после го хвърли във водата.
Двамата наблюдаваха кръговете по повърхността на водата – първо се
разширяваха все повече и повече, а накрая напълно изчезнаха.
Хенинг извади телефона си и забеляза, че Бярне отново му беше звънял.
Беше получил и един имейл. Понеже бяха стигнали до пауза в разговора,
той си отвори електронната поща. Силната светлина и отблясъците на
водата затрудняваха доста четенето, затова той приближи телефона до
лицето си и присви очи.
В полето за тема пишеше „НОРА“.
Нищо друго.
Имейлът беше изпратен от адрес, който се състоеше от дълга поредица
цифри и имейл клиент, който Хенинг никога не беше чувал. Имаше само
един ред, написан е главни букви.

ПОСЛЕДНО ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ

Референцията към минали събития беше очевидна.

Вечерта, когато някой беше проникнал с взлом в апартамента на
Хенинг, подобно съобщение беше окачено от вътрешната страна на
входната врата – съобщение, което Хенинг не бе имал време да осмисли,
преди да се втурне през стената от пламъци към стаята на Юнас.
Съобщението беше от Дурим Реджепи.
Мъжът, който беше запалил пожара.
Под текста имаше файл със снимка. Хенинг го отвори, вдигна телефона
още по-близо до лицето си, за да може да види ясно какво имаше на
снимката.
Беше снимана друга снимка.
Снимка от ултразвук.
Беше поставена на кухненска маса и той веднага позна къде е направена
снимката.
В дома на Нора.
А до ултразвука на нероденото дете на Нора беше поставена кибритена
кутия.
— Какво има? – попита Белан.
Но Хенинг не отговори нищо. Той мислеше единствено за Нора, за това
как да постъпи. Нямаше съмнение какво бе посланието на снимката:
Дурим Реджепи щеше да убие Нора и нероденото й дете с огън, също както
бе сторил с Юнас, ако Хенинг не престанеше да се бърка в делата му.
— Какво има? – повтори Белан.
В имейла имаше и един линк. Хенинг кликна върху него. Кадрите бяха с
лошо качество, но въпреки това нямаше съмнение какво се виждаше на
тях. Показваха на живо какво се случва в апартамента на Нора, от камера,
монтирана на тавана, може би на някоя лампа. Той я видя как се движи
напред-назад из апартамента си, беше сложила големи кутии на пода.
Наоколо имаше много дрехи. Детски дрешки.
Хенинг затвори фийда* с кадрите и веднага набра номера й, изправи се
и започна да пристъпва напред-назад пред Белан, докато чакаше отговор.
За късмет, не отне много време.
[* Фийд – непрекъснат поток от данни към сайтове. – Б.пр.]
— Привет, Хенинг – каза тя.
— Нора – рече той и се отдалечи на няколко крачки от Белан. – Сама ли
си?
— Да?
— Заключила ли си вратата?
Нора се поколеба малко.
— Да – каза тя. – Винаги заключвам. Защо ме питаш?
 — Идвал ли е някой в дома ти наскоро?
Известно време не последва отговор от нейна страна.
— Никой друг, освен мама и Бярне. Какво става, Хенинг? Защо ми
задаваш тези въпроси?
„Бярне – помисли си Хенинг. – Той трябваше да се погрижи да й
осигури полицейска охрана.“
— Няма нищо – каза тихо той. – Исках просто да… проверя. Какво
правиш? – попита той, за да разсее подозренията й и да насочи разговора в
друга посока. – Как си?
— Подреждам малко тук – отвърна тя. – Преглеждам бебешките
дрешки, които са ми останали отпреди. Досега нямах сили да го направя.
Той е имал доста хубави дрешки.
Хенинг затвори очи. Той самият също не беше имал сили даже да
погледне нещата, които му бяха останали от Юнас. Беше впечатляваща
смелостта, която Нора проявяваше, особено като се има предвид случилото
се.
— Помниш ли моряшкото му костюмче? – попита тя.
Хенинг кимна, усещаше как тя се усмихва при спомена.
— Божичко, колко беше сладък с това костюмче – продължи Нора.
После отново замълча, чу се как изхлипа.
— Всъщност Ивер ме наведе на тази мисъл. Да прегледам дрешките на
Юнас.
— Как по-точно?
— Точно преди да умре, е купил бебешка шапчица.
Хенинг кимна, но всъщност беше спрял да слуша.
Мислеше единствено как да постъпи със заплахата, която току-що му
бяха отправили.
В мислите си проклинаше тази ситуация.
— Но в действителност просто върша нещо, за да минава времето по-
лесно – каза Нора. – А ти как си? Къде си сега? Ако се съди по звуците
около теб, си до морето?
— Да, аз…
Думите му заглъхнаха, опитваше се да ги подреди в изречение.
— Ще ми направиш ли една услуга, Нора?
Той продължи, преди тя да бе успяла да му отговори:
— Можеш ли да отидеш на безопасно място и да се криеш няколко дни?
Без никой да знае за това – особено охраната, която те пази?
Отново настъпи тишина.
— Какво става, Хенинг?
— Аз… не знам – отвърна той. – Все още. Нямам представа.
Той се завъртя и направи още няколко крачки. Някаква мисъл се
опитваше да изплува в съзнанието му, но все още беше неясна.
— Звучиш толкова странно, Хенинг, случило ли се е нещо?
— Нямам време да ти обясня точно в този момент – каза той. – Можеш
ли да го направиш? Можеш ли да се скриеш някъде?
Отново тишина от нейна страна.
— Не съм съвсем сигурна къде бих могла да отида – отговори тя. – А и
започвам да се плаша, когато говориш така.
— В този момент не мога да ти кажа нищо повече – каза той.
— Искаш ли да говоря с Бярне?
 — Не – рече бързо Хенинг. – Недей да го правиш. Само се измъкни и
отиди някъде, където никой не може да те открие. Ако се сещаш за такова
място.
Нора въздъхна.
— Не можеш да разчиташ да последвам съвета ти, Хенинг, освен ако не
ми кажеш каква е причината?
„Опитвам се просто да те защитя“ – помисли си Хенинг и също въздъхна.
— Само за да съм сигурен, че си в безопасност – каза той.
— Но аз чувам по гласа ти, че нещо се е случило, Хенинг. Не може ли
просто да ми кажеш какво?
Той поклати глава, несигурен как да продължи. Знаеше колко упорита
беше понякога Нора.
— Някой заплашвал ли те е?
Той не отговори нищо.
— Заплашват те, че ще пострадам ли?
„Нора“ – помисли си Хенинг и затвори очи. Трябваше да се досети, че тя
ще събере две и две и ще се сети за какво става въпрос.
— Може и така да се каже – отвърна тихо той.
— Но тогава… защо не искаш да говоря с Бя…
Тя внезапно млъкна и Хенинг разбра, че се е досетила.
— Мислиш ли, че… той може да има нещо общо с това?
Той въздъхна тежко.
— Не знам – отвърна Хенинг. – Просто смятам, че не си струва да
рискуваме.
И двамата замълчаха и не казаха нито дума доста дълго. Силен полъх на
вятъра причини леко влошаване на връзката.
— Е, ще го направиш ли? – повтори той. – Можеш ли да се измъкнеш
навън, без някой да те види?
Тя отново въздъхна.
— Не знам – отвърна тя. – Но мога да опитам.
Същият ферибот, който преди малко беше отплавал към островчетата, се
върна обратно. Белан се изправи и обгърна с поглед околността и морето.
Хенинг направи същото. Видя една жена с детска количка по пътеката,
недалеч от тях. Тя се спря и стегна малко една каишка, която минаваше
под брадичката на детето.
Хенинг стоеше прав с телефона в ръка, когато го осени една мисъл.
Сякаш всичко се подреди в главата му със стряскаща бързина.
— Шапката – рече тихо той, сякаш говореше на себе си.
— Какво каза?
Нора му беше задала този въпрос, Хенинг беше забравил за миг, че тя
още беше на линията.
— Ти спомена, че Ивер е купил бебешка шапка – продължи той. – Точно
преди да умре. Знаеш ли откъде я е купил?
Нора не отговори веднага.
— Защо те интересува точно това, Хенинг?
— Моля те, Нора, просто ми отговори.
Тя си пое дълбоко въздух и издиша.
— Тук е касовата бележка – каза тя. – Магазинът се казва Liten & Lett.
Намира се в Тьонсберг.
В Тьонсберг.
 — Купил я е в събота.
Хенинг не забеляза как отвори уста от учудване.
Да му се не види.
— ОК – каза той. – Трябва да тръгвам. Ще направиш ли това, за което те
помолих? – попита той. – Можеш ли да се скриеш на място, където никой
не може да те намери?
Нора се поколеба малко, а после отвърна:
— Ще се опитам.
Мислите се блъскаха в главата му.
— А ти какво ще правиш, Хенинг? Ако някой те заплашва?
— Не знам – отвърна той. – Само стой на сигурно място. После ще
говорим.
Хенинг затвори и забърза обратно към Белан.
— Трябва да тръгвам веднага – каза той. – На мига, налага се да проверя
нещо.
— Но…
— Не знам какво ще правим ние с теб след днешния ни разговор –
продължи веднага той. – Но вчера вечерта си успял да се скриеш. Ще
можеш ли да се криеш още малко? Ще се свържа с теб отново по
електронната поща, когато имам… трябва да проверя едно нещо веднага,
не търпи отлагане.
Белан го погледна с разширени от учудване очи.
— Да, аз… мисля, че ще мога.
— Добре. Извинявай, че си тръгвам по този начин, но… просто ми се
налага.
После се обърна и се отправи към колата възможно най-бързо. Зачуди се
кой ден беше. Четвъртък, ако не се лъжеше.
Той седна в колата и даде газ. Толкова беше потънал в собствените си
мисли, че не обърна внимание на лексуса, който беше спрял на една
пресечка близо до паркинга, с включен двигател. Не видя и сребристия
ван, който в същия този момент се беше насочил към паркинга.

≈ 49 ≈

Трине се спря пред входа на кооперацията, където кракът й не беше

стъпвал от 11 септември 2007 г. Не беше и предполагала, че някога ще се
върне, че би изпитала нужда да се върне, нито че би го направила
доброволно.
Макар че „доброволно“ едва ли беше точната дума в този момент.
Това, което беше на път да направи, не бе продиктувано от свободната й
воля, а по-скоро от необходимост. Беше нещо, което трябваше да стори
отдавна.
Връзката с ключове издрънча в ръката й. Нямаше представа защо е
запазила ключовете на майка си на ключодържателя. Помисли си, че
може би за да си напомня за случилото се, за да се самонакаже по този
начин. Нямаше голямо значение точно сега, така или иначе трябваше да
влезе.
Тя пъхна ключа в ключалката и го завъртя. Отвори вратата, направи
една крачка навътре във входа и веднага усети миризмата в ноздрите си –
смесица между цигарен дим, непроветрено и застоял мирис на храна.
Трине си пое дъх и се отправи към стълбището, макар че краката й сякаш
искаха да я отнесат обратно навън. Но тя успя да се качи на първото
стъпало, а после последваха всички останали стъпала, като на автопилот.
Скоро се озова пред вратата на майка си.
„Какво ще се случи, когато отворя тази врата?“ – чудеше се Трине и
разглеждаше внимателно фамилното си име на табелката. Трине не
знаеше какво щеше да направи, когато види старата мизерия отново. Не
знаеше какво щеше да почувства и да си помисли. За щастие, беше още
рано и имаше шанс майка й все още да не беше изгубила разсъдъка си в
чашата с алкохол.
Трине пъхна ключа в ключалката и едновременно с това почука силно
на вратата. Отвори. Влезе. Видя обувки в коридора, нахвърляни
безразборно. Изтривалката беше постлана накриво. Най-близкият шкаф
беше полуотворен, вътре бяха окачени якета и палта, виждаше се един
чадър, няколко чифта обувки, повечето стари и износени.
— Ехо, има ли някой?
Тя се опита да извика, но викът заседна в гърлото й, заглъхна, преди да
беше излязъл. Затова тя затвори вратата зад себе си и извика отново, този
път по-силно. Един звук от кухнята я накара да наостри уши. Звук от
движение, шумолене на дрехи. Трине подаде глава зад ъгъла на коридора.
И тя беше там, седнала.
Кристине Юл.
Тя не помръдна от мястото си, взирайки се в Трине с широко отворени
очи и зяпнала уста. И двете й ръце бяха на масата пред нея, сякаш имаше
нужда да се подпира някъде, за да стои изправена. Преди да успее да каже
нещо, се разхълца и избухна в плач. След това Кристине Юл се изправи и
се отправи с несигурна крачка към Трине, а сълзите й все още се стичаха.
— Трине – каза тя. – Трине, Трине, момичето ми.
Трине нямаше избор, трябваше да стои и да търпи, майка й нямаше и
петдесет килограма, ръцете й я прегръщаха, галеха и стискаха. Но Трине
нямаше сили да отвърне на прегръдките.
Майка й се отдръпна, сякаш да се увери, че това наистина се случва.
Трине се взря в очите й, влажни и търсещи. Въздишка на радост я удари
право в лицето. Миризма на застоял алкохол, както и на храна.
— Наистина ли си ти?
Трине не отговори нищо, беше й прилошало. Всичко беше точно както
предишния път, когато бе дошла, за да вземе резервния ключ на Хенинг.
Беше стояла в хола, слушайки всичко, което майка й искаше да разкаже за
съседа си, за тези, които живееха в сградата от другата страна на улицата,
за колите, които започваха да бръмчат твърде рано сутрин, за шофьора на
тир, който живееше долу на първия етаж и се прибираше много късно в
седмиците, когато не работеше. А после бяха дошли всички въпроси за
работата, дали тя има нещо общо с премиера, този страхотен човек.
Апартаментът си беше същият, както го помнеше. Малък, тесен хол,
където никой никога не стоеше, кухничка, където радиото вечно работеше,
а вестници и списания бяха пръснати по масата, бутилки бяха наредени по
пода в плътни редици, а много неизмити съдове бяха натрупани в мивката.
— Но сядай, сядай – каза майка й и се втурна покрай нея, забързана към
хладилника. Отвори го и започна да рови вътре за нещо, което ставаше за
ядене. Не откри нищо. Затова отвори един от шкафовете горе на стената.
— Няма нужда да търсиш нищо, мамо. Няма да ям нищо.
— Разбира се, че ще хапнеш нещо!
— Няма да се застоявам дълго.
Кристине Юл сякаш не я чуваше, отвори друг шкаф и поразмести
нещата вътре.
— Кафе ли искаш, или чай, Трине?
— Нито едно от двете, мамо, аз…
— Тогава чаша вода?
Тя се обърна с лице към Трине.
— Нямам портокалов сок, иначе щях да ти дам.
Широка усмивка, показваща потъмнели от никотина зъби.
Отвращението, което изпитваше към майка си, я заля още по-силно
отпреди.
— Не може ли просто да седнеш, мамо?
Но жената пред Трине не искаше да я чуе, тя отвори едно чекмедже,
премести пакет сухари, няколко стъкленици със сосове, консервни кутии.
— Ох, не го намирам – мърмореше тя сама на себе си, наля вода в каната
и я включи. Взе собствената си чаша и бързо я изплакна.
— Толкова хубаво, че дойде на гости – каза тя с гръб към Трине.
Тя не отвърна нищо.
— Как вървят нещата при теб? – продължи майка й.
— Добре съм, мамо. Но синът ти не е много добре.
Майката на Трине се обърна. Усмивката сякаш замръзна на лицето й.
После пак се появи.
— Как е привлекателният ти съпруг?
Трине въздъхна. Не отговори, а просто изчака майка й да седне. Това не
се случи, докато водата не завря, докато чаят не беше поставен вътре и две
чаши не бяха сервирани на масата. Кристине Юл побутна едната чаша към
Трине.
— Мамо – започна Трине, без да докосне чашата – опитваше се да
овладее яростта, която бушуваше в нея, – това е последният път, в който се
срещаме.
Устата на Кристине Юл бавно се отвори от учудване.
— Но преди да си тръгна оттук – каза Трине, – имам няколко въпроса
към теб. И ще ми отговориш, независимо дали искаш, или не.

≈ 50 ≈

Пиа Ньоклеби се беше зачела в предварителния доклад от аутопсията на

Ваня Квалхайм, когато главният инспектор Арилд Йерстад излезе от
офиса си.
— Открили ли са нещо особено?
Той застана зад нея и се зачете в доклада през рамото й.
— Имала е анормална лезия* на врата – каза тя. – Миниатюрна следа от
убождане, точно където започва косата.
[* Лезия (мед.) – увреждане, нарушение на тъкан. – Б.пр.]
 Тя се обърна към него. Изглежда, Йерстад беше разбрал какво си
мислеше тя. Туре Пули беше убит с игла от пиърсинг, потопена в силно
смъртоносен невротоксин, отрова, с която Йорян Мьонес се беше сдобил в
Колумбия. Беше напълно възможно да е разполагал с повече от една доза.
Това беше изключително бърз и надежден начин да убиеш някого, особено
ако се стремиш да го представиш като естествена смърт, а не като
убийство.
— Трябва да информираме Института по обществено здраве да проверят
за наличие на батрахотоксин* – каза Ньоклеби.
[* Батрахотоксин – смъртоносен невротоксин, извличан от вид
колумбийска жаба.]
Йерстад кимна.
— Веднага ще им звънна – отвърна той и изчезна обратно вътре в офиса
си.
Ньоклеби седна отново на стола си.
Йерстад й беше припомнил за нещо, което Хенинг Юл я беше попитал
непосредствено след като Туре Пули беше убит. Въпросът му беше: дали тя
можеше да разбере на кого беше звънял Пули, докато лежеше в затвор
„Осло“. В онзи момент Ньоклеби не беше отдала голямо значение на
запитването на Хенинг, даже се бе подразнила, че той се опитваше да я учи
как да си върши работата.
Но Хенинг смяташе, че Туре е звънял на някого от затвора, че се е
опитвал да принуди някого да му помогне. Това, че Туре в крайна сметка
бе решил да се обади на Хенинг, журналист, който се беше опитвал да
разобличи него и незаконните начини, по които печелеше пари, само
показваше, че се е бил отчаял и че е изпробвал всичките си други
алтернативи.
И така, с кого е общувал Туре от затвора, освен с Хенинг, с адвоката си и
със съпругата си?
Ньоклеби се обърна и взе една папка, на която пишеше „Връзки с
обществеността, затвор „Осло““, от рафта зад бюрото. Отвори я и започна
да прелиства. Не след дълго стигна до страницата с контакти и проследи с
поглед пръста си, докато се спря до името Кнут Улав Нордбьо.
Тя набра номера му.
— Нордбьо?
— Здравейте, тук е полицейски инспектор Пиа Ньоклеби от полицията в
Осло.
— Здравейте.
— Бих искала да ви задам един въпрос. Относно регистрите с
телефонните обаждания на затворниците… знам, че служителите в отдела
за връзки с обществеността имат достъп до регистрите чрез вътрешната
база данни, но регистрите биват изтривани, когато затворниците умрат
или бъдат освободени. Това означава ли, че регистрите изчезват напълно,
или е възможно отново да има достъп до тях, ако е необходимо?
Столът, на който седеше Нордбьо, изскърца.
— Да, може да има достъп – каза той. – Ако не са минали повече от шест
месеца.
Ньоклеби изправи рамене.
— Вие можете ли да направите това?
— Не, само администраторът може.
 — Можете ли да намерите администратора?
— Да, разбира се, че мота. Но не може просто да му кажа да намери
файловете, за които говорите. Вие трябва да…
— Да имам съдебна заповед, знам, това не е проблем. Ако вие бихте
могли само да извикате администратора да дойде в офиса ви или където е
необходимо, за да има достъп до тази информация. Аз ще дойда там.
За момент настъпи тишина.
— Времето ни е ценно, Нордбьо, и ще бъде чудесно, ако можете да си
поставите тази задача като приоритет преди всичко друго.
Столът отново изскърца.
— За днес няма нищо спешно тук, така че…
— Супер – каза Ньоклеби. – Значи ще се видим скоро.

≈ 51 ≈

Расмус Белан. Рогер Блистад.

Толкова беше свикнал да нарича себе си Рогер, че му беше трудно да
спре, дори и в собственото си съзнание. Но в новия живот, който щеше да
заживее, в живота като свободен човек, естествено, нямаше съмнение кой
щеше да бъде.
Белан изчака десет минути, след като Юл си замина, а после си тръгна и
той самият. Раменете му се бяха поотпуснали, вървеше с по-голяма лекота.
Беше му се отразило добре да разкаже историята си, да сподели мислите,
които му бяха тежали толкова дълго. Беше си върнал вярата и надеждата,
че един ден отново ще заживее нормален живот.
Юл може би щеше да му помогне, може би щеше да разобличи този или
тези, които стояха зад всичко случило се, така че лъжливият слух, че Белан
беше информатор на полицията, да изчезне завинаги. Полицията може би
също щеше да приеме версията му, че е убил човек при самозащита. Не
беше задължително отново да попадне в затвора, дори да признаеше какво
бе сторил.
Нормалният живот щеше да бъде без Мариана, без майка му, може би и
без Хелене, но поне щеше да го живее по своите правила. Би могъл да си
направи нова фирма, да започне отначало с малък бизнес и постепенно да
се разраства – да види как щяха да се развият нещата. В Бранбю или
някъде другаде.
Той се отклони от посоката покрай морето, вървеше по асфалтираната
пътека и ритна една шишарка, паднала от дърветата покрай пътеката.
Един мъж беше излязъл да тича и носеше бели слушалки. Белан го огледа
много внимателно, докато се приближаваше, но мъжът просто мина
покрай него. От слушалките му се чуваха барабани, китари и силни
гласове.
На Белан също му се искаше да излезе на джогинг, без непрестанно да
чувства как животът му го притиска като тежък похлупак, без да мисли, че
утрешният ден не му носи нищо по-различно от днешния. Зачуди се дали
да не се поразходи по улиците, за първи път беше в толкова модерен
квартал като „Бигдьой“, но стигна до заключението, че е по-безопасно да
не се движи толкова много на открито.
 На път за срещата Белан бе взел такси, но сега на спирката за таксита
нямаше нито едно свободно. Потърси табелата, която указваше
разписанието на автобусите. Оставаха тринайсет минути до тръгването на
следващия автобус.
В следващия момент чу стъпки зад себе си и един глас, който каза: „Стой
на място!“, на развален шведски. Белан не можа да се сдържи и се обърна
рязко назад. Мъжът, който го беше спрял, стоеше там с пистолет в ръката,
отчасти скрит под якето му.
— Тръгни към паркинга – каза мъжът пред него, но Белан беше
неспособен да помръдне от мястото си, краката не го слушаха.
— Кой си ти? – заекна Белан. – Какво искаш?
Мъжът не отговори.
Белан се опитваше да проумее какво се случваше. Мъжът, който стоеше
пред него, имаше подобни черти като тези, които се бяха опитали да го
убият предния ден.
Той преглътна.
— Мога да те застрелям тук и сега – каза мъжът. – Не е проблем за мен.
Белан се огледа за помощ, но никой друг не беше излязъл да тича, нито
да разхожда кучето си, не се движеха никакви коли наоколо.
Той направи една крачка и чу, че мъжът го последва.
Скоро стигнаха паркинга.
— Спри тук – рече мъжът.
Белан се спря, пак се огледа наоколо за помощ, за някого, който би
могъл да се намеси. Но там нямаше никой.
— Ръцете на гърба.
Белан отново се подчини. Китките му се опряха една в друга. Увиха нещо
твърдо и тънко около тях. После мъжът отвори задната врата на един
сребрист ван и направи знак с глава на Белан да се качи. Той се подчини и
седна на задната седалка. Чу как вратата се затръшна силно до него.
Мъжът седна отпред.
— Къде отиваме? – попита Белан. – Кой си ти?
— Това не е твоя работа – каза мъжът и го погледна в очите в огледалото
за обратно виждане.
И в този миг Белан го разпозна. Беше виждал лицето му във вестниците
в последно време.
Дурим Реджепи.
Мъжът, за когото полицията смяташе, че е убиецът на Ивер Гюнешен.
Мъжът, който се беше опитал да убие и Хенинг Юл.
Белан отново преглътна и се огледа в колата за нещо, което би могъл да
използва като оръжие. Нещо, с което би могъл да освободи ръцете си.
Трябваше да намери нещо, трябваше да стори нещо. Ако ли не, щеше да
умре.

***
Дурим Реджепи изчака, докато излязоха на магистралата, преди да
набере номера. Сигналът се повтори доста пъти, преди да получи отговор.
— Хванах дърводелеца – каза Реджепи. – И изпратих на Юл онзи имейл,
но не знам дали е достатъчно.
Не последва отговор веднага.
— ОК – каза мъжът. – Отърви се от Белан, след това ще говорим пак.
 Реджепи поклати глава.
— Как мога да бъда сигурен, че ще удържиш на думата си, след като
направя това, което искаш?
И преди мъжът да бе успял да отговори, Реджепи продължи:
— Искам да се срещнем. Искам да те гледам в очите, докато ми
разказваш това, което знаеш за моите момичета. Няма да направя нищо с
дърводелеца, докато не обещаеш, че ще се срещнем. Искам си също и
парите. Тези, за които се разбрахме по телефона по-рано днес.
Мъжът от другата страна въздъхна.
— И ги искам в евро. Кеш.
Дълго не последва отговор.
— ОК – каза мъжът. – Доведи Белан в хижата – рече накрая той. – Ще се
срещнем там.
Реджепи наклони глава настрани. Как можеше този мъж да знае за
хижата?
„Все едно“ – помисли си той и се престрои зад едно такси.
— И, Дурим?
— Да?
— Погрижи се за Белан, преди да дойда.

≈ 52 ≈

Хенинг знаеше, че кара твърде бързо, но адреналинът бушуваше в

тялото му и му беше трудно да намали скоростта.
Всички парчета от пъзела бяха намерили местата си.
Всичко съвпадаше.
И сега, след като беше предупредил Нора и се беше уверил, чрез линка,
който му бяха пратили на електронната поща, че тя вече бе напуснала
дома си и че ако всичко беше наред, бе успяла да се скрие на сигурно
място, за него беше невъзможно да не провери дали заключението му
беше вярно. Дали прозрението, до което беше достигнал по време на
телефонния разговор с нея, отговаряше на действителността.
Хенинг се замисли дали не би трябвало да се обади на някого, но в
полицията бе имал по-близък контакт само с Бярне, а не беше убеден дали
може да му има доверие – на него или на когото и да било друг в участъка.
Може би можеше да разговаря с Пиа Ньоклеби, но все още нямаше
доказателства. А как щеше да се сдобие с такива, на този етап беше
загадка.
Този път Хенинг стигна до Тьонсберг само за малко над един час,
включително едно спиране, за да зареди с гориво и да установи, че Liten &
Lett, магазинът за детски дрехи, в който работеше Ане Сесилие Хелберг, се
намираше в търговския център до офиса на „Недвижими имоти Хелберг“.
„Колко удобно“ – помисли си Хенинг. Само се надяваше, че никой от
фирмата няма да го забележи, докато минава покрай офиса или паркира.
По всичко личеше, че беше минал незабелязано, когато малко по-късно
влезе в търговския център и намери магазина Liten & Lett на втория етаж,
в съседство с магазин за цветя. Магазинът не беше голям, може би
петдесет квадратни метра, но вътре имаше изобилие от дрехи за най-
малките. Хенинг усети как стомахът му се сви при мисълта какво щеше да
се случи с Нора, ако не беше изключително внимателен в идните часове.
Жената, с която Хенинг бе дошъл да говори, не се виждаше наоколо,
затова той се поразходи из магазина, докато друга служителка дойде и го
попита дали има нужда от помощ.
— Търсех бебешки шапки – каза Хенинг.
— Имаме, ще ви покажа, елате с мен.
Той я последва, но не обръщаше внимание на това къде отиват, само се
оглеждаше внимателно. И мислеше.
— Нещо конкретно ли търсите? – попита светлокосата жена на видима
възраст малко над 20 години.
— Не съвсем – каза Хенинг. – Един мъж е идвал тук в събота и е купил
такава шапчица. Доста висок, с по-дълга коса, с черно, малко износено
дънково яке.
На устните й се появи усмивка.
— Да, спомням си го.
Хенинг си представи как Ивер се е движил из магазина, усмихвайки се
както на клиентите, така и на служителите.
— Той беше клиент на Ане Сесилие. Двамата си поговориха доста дълго.
Хенинг кимна.
— Тя на работа ли е днес? – попита той. – Тя работи в четвъртък и в
събота, нали така? Бих искал да разменя няколко думи с нея.
Жената го погледна, после се обърна и се отправи в посока към касата.
— Ще проверя дали е приключила с обяда си – рече тя.
— Благодаря – каза Хенинг. – Ще изчакам тук.
Жената изчезна в стаята за персонала в задната част на магазина и само
половин минута по-късно се върна. Ане Сесилие Хелберг я следваше
плътно.
Тя се закова на място в мига, в който съзря Хенинг.
Също както при последната им среща лицето й пребледня, а любезната
усмивка на продавач, с която бе излязла от задната стаичка, веднага
изчезна.
— Привет отново – каза Хенинг.
Беше откачил розова бебешка шапка от един статив и я държеше в ръце.
— Имаш ли две минути?
Ане Сесилие Хелберг погледна колегата си, която вдигна рамене – в
магазина беше само той и една влюбена двойка, която се разхождаше и
разглеждаше замечтано.
Хелберг се приближи.
— Какво правиш тук? – попита тя.
Хенинг наблюдаваше ръцете й, лицето, очите. Беше отслабнала още
повече, ако това изобщо бе възможно, от последния път, когато я беше
видял.
— Такава шапчица ли купи той?
Хенинг вдигна бебешката шапка, която държеше.
— Кой?
— Ивер Гюнешен. Колегата ми, който е бил тук в събота. Който беше
убит на следващия ден.
Лицето й придоби изражение на учудване.
— Колегата ти току-що потвърди, че е бил тук.
 Ане Сесилие Хелберг потърси колегата си с поглед, но тя беше заета да
обслужва влюбената двойка. Говореха за това дали ще бъде момиче, или
момче, Хенинг виждаше издутия корем на жената под есенното яке.
— Какво те попита той, Ане Сесилие? За какво говорихте?
Тя отново започна да блуждае с поглед. Изглеждаше, сякаш всеки
момент щеше да се разплаче. Хенинг си спомни как се бе държала в дома
си. Първо бе предположил, че е болна, понеже ръцете й силно трепереха и
сякаш не знаеше какво да каже или направи в негово присъствие.
Сега разбираше по-добре причината.
Тя се бе страхувала.
Беше нервна.
Но от какво? От това, че той е научил, че Ивер е идвал при нея?
— Искам да си вървиш – каза тя.
Хенинг поклати глава.
— Не и преди да ми разкажеш за какво говорихте.
Още веднъж тя погледна колегата си, търсейки помощ. Хенинг застана
пред нея, запълни цялото й зрително поле.
— Защо той е дошъл тук, за да говори с теб?
Тя хвана едната си ръка и силно я стисна.
— Бихме могли да отидем на друго място и да поговорим, ако това ще
направи нещата по-лесни за теб.
Хенинг се опита да улови погледа й, но тя упорито го избягваше.
— Можем да отидем в онази стаичка там например.
Той направи движение с глава в посока към задната стаичка за
персонала. Ане Сесилие Хелберг кимна бързо. Той я остави да мине първа.
Изглеждаше, сякаш краката не я слушаха и всеки миг можеше да се свлече
на пода. Горната част на тялото й бе приведена напред, като че ли нещо я
притискаше надолу към земята.
Минаха зад касата и влязоха в една малка, тясна стаичка, където
миришеше на старо кафе. Имаше малка масичка. Чаша с логото на
„Недвижими имоти Хелберг“ беше оставена до кутия с остатъци от салата.
Ане Сесилие Хелберг седна от едната страна на масичката, а Хенинг – от
другата. Той се облегна с ръце на масата, намести ръката, която висеше на
превръзка през врата му. Не я изпускаше от поглед. Чакаше я да започне
да разказва.
Тя скръсти ръце. Втренчи се в масата пред себе си.
— Колегата ти купи малка бяла шапчица – рече тя. – Това беше първото
нещо, което направи. Просто постави шапката на касата и каза: „Ще я
взема.“ И се усмихна.
Хенинг можеше лесно да си представи сцената. Ивер беше чаровник.
— А после ме попита дали скоро съм ходила в Натал.
Тя не вдигна поглед, докато говореше.
— Първоначално не разбрах какво имаше предвид, затова го попитах.
Той каза, че знае за апартамента ни в Бразилия, че е записан на мое име.
Попита ме и за други неща, които също са на мое име.
— Какви други неща?
Тя се поколеба малко, а после каза:
— Една луксозна яхта във Франция например. Една фондация в
Сингапур. Друга в Швейцария. Показа ми и документи – извлечения,
които потвърждаваха думите му. Не разбирах нищо. Изразих
недоумението си пред него.
— По какъв начин го изрази?
— Винаги… Вилиам се е грижил за финансите на семейството, затова
казах на колегата ти, че трябва да говори с него.
Хенинг дълго я наблюдава в очакване да продължи разказа си.
— Той ме погледна и се усмихна. И това беше всичко. Благодари ми за
помощта и си замина.
Хенинг я изучаваше внимателно с поглед. Струваше му се, че изглежда
искрена, но много притеснена. Сякаш се страхуваше да не й направи нещо.
Колегата на Ане Сесилие подаде глава вътре.
— Ето къде си била. Можеш ли да поемеш касата за две минути, има
доста клиенти точно в момента?
Тя хвърли бърз поглед към Хенинг, който мълчаливо кимна. Хелберг
излезе, а Хенинг остана сам в тишината. Сцената се разигра в съзнанието
му, Ивер, който както винаги говореше без заобикалки пред неподготвен
за интервюто човек. Искал е да може да наблюдава реакциите й. Да
провери колко знае.
И беше получил отговор. Тя го бе насочила към Вилиам Хелберг. А Ивер
е бил наясно още отпреди, че през годините на Туре и Чарли им е помагал
някой доста находчив и умен човек. Някой, който ги е познавал и е бил
наясно с бизнеса с недвижими имоти. Който е познавал Лангбайн.
Хенинг си помисли, че по тази причина Ивер е отишъл при Пребен
Мьорк. Може би е искал да го провокира, да провери дали заключенията,
до които беше достигнал, са правилни. Искал е да получи коментар за
статията, която е щял да напише. Опитал се е да изненада Мьорк и да го
притесни. Опитал се е да се сдобие с източник, който да му е от полза при
събирането на категорични доказателства за процеса срещу Хелберг.
Но разбира се, не се е получило. Мьорк е имал точно толкова причини
да крие всичко, колкото и Хелберг. Затова са се погрижили да изпратят
някого да убие Ивер.
Най-вероятно така се беше случило.
Няколко минути по-късно Ане Сесилие Хелберг се върна. Тя отново
седна. Изглеждаше още по-бледа и болнава отпреди.
— Ти какво направи, след като Ивер си отиде? – попита Хенинг. –
Говори ли с мъжа си?
Тя раздвижи нервно пръстите си, след това кимна.
— Той каза само, че става дума за нещо, което е направил, за да може…
за да можем да не плащаме толкова високи данъци.
— А после мина само един ден и колегата ми беше убит.
Този път Хенинг не зададе въпрос, а само я наблюдаваше. Тя
изглеждаше така, сякаш полага големи усилия да не рухне.
— Какво си помисли тогава?
Тя не отговори.
— Че е съвпадение?
И този път тя не отвърна нищо, просто седеше и нервно движеше
пръстите си, постави ги на ръба на масата, където започна да дърпа една
тресчица, докато напълно я отскубна.
— Нека те попитам нещо друго: мъжът ти беше ли си у дома снощи?
Ане Сесилие Хелберг бързо го погледна. Беше на път да каже нещо, но се
спря. Хенинг се питаше дали тя се досеща накъде бие, и не отговаря с цел
да защити съпруга си.
— Пребен Мьорк е бил убит снощи – каза той.
Тя сведе поглед. За миг Хенинг се притесни, че колегата й ще влезе и ще
прекъсне разговора, но това не се случи. Вместо това една сълза се спусна
по лицето на Ане Сесилие Хелберг.
Тя вдигна поглед към часовника на стената. Избърса сълзата.
В следващия момент Хенинг чу движение отвън. Помисли си, че е
колегата, която идва пак да помоли за помощ – все пак беше в разгара на
работния ден, – но не беше тя.
Беше Вилиам Хелберг.
Очите на Хенинг се разшириха от учудване. Той се обърна веднага към
жена му, която бе свела поглед към земята. Тогава той осъзна какво се бе
случило, когато Ане Сесилие Хелберг излезе навън в магазина преди
малко.
Тя го беше предупредила.
Вилиам Хелберг влезе в тясната стаичка, палтото му беше разкопчано, с
перфектна кройка, особено в раменете и талията. Под палтото носеше син
костюм. Бяла риза. Синя вратовръзка. Носеше черни кожени ръкавици.
Обувките му бяха тъмнокафяви.
— Здравей, Хенинг – каза Хелберг и въздъхна тежко. – Не се отказваш,
а?
Хенинг не можеше да промълви и дума. Той погледна Ане Сесилие
Хелберг.
Помисли си за Нора.
— Ти си получил един имейл по-рано днес – продължи Вилиам Хелберг.
– Успя ли да го погледнеш, преди да дойдеш тук?
Хенинг наведе глава и кимна утвърдително.
— Моля те – промълви той. – Недей да я нараняваш.
— Нямам такива намерения – каза Хелберг. – Поне не за момента. Но
това може бързо да се промени.
— Моля те – повтори Хенинг. – Недей…
Не успя да каже повече.
— Разбираш какво ще се случи сега, нали? – попита Хелберг.
Хенинг наведе глава и кимна.
Хелберг се обърна към жена си.
— Има начин да излезем оттук, нали? Без да се налага да минаваме през
магазина?
Тя кимна едва доловимо.
— Има една врата малко по-навътре – заекна тя и посочи навътре в
стаята. – Излиза от задната страна на търговския център.
Хенинг не проследи пръста й, той мислеше единствено за това, което
сега предстоеше да се случи. Че това беше краят, че нямаше друг изход. Не
можеше да се обади на никого. Не можеше да предприеме нищо, защото,
ако го стореше, Нора щеше да понесе последствията. Може би не днес,
може би не утре.
Но рано или късно, някой ден.
— Какво ще се случи сега? – попита той и вдигна поглед.
— Сега – каза Вилиам Хелберг – аз и ти ще се поразходим с колата.
 ≈ 53 ≈

От полицейския участък до затвора „Осло“ разстоянието беше кратко и

тя отиде пеша дотам. Полицейски инспектор Пиа Ньоклеби вървеше
бързо, в напрегнато очакване какво предстоеше да се случи в близките
минути. Служителят в отдел „Връзки с обществеността, затвор „Осло““,
Кнут Улав Нордбьо, беше довел един администратор, който я чакаше в
офиса на Нордбьо, готов да намери в системата регистъра с телефонните
разговори на Туре Пули.
Нордбьо я посрещна на входа с бързо ръкостискане, а веднага след това
двамата се отправиха към офиса му.
— Благодаря, че успя да организираш нещата толкова бързо – каза тя.
— За мен е удоволствие.
Нордбьо, мъж на четиресет и няколко години, поглади с ръка гъстата си
черна брада, вече доста посивяла, докато се движеха навътре в затвора.
Той се опита да научи от Пиа за какво по-точно ставаше дума, но тя
отговори уклончиво и без подробности – използва стандартни фрази,
които обикновено казваше на пресата.
Не след дълго се озоваха в офиса на Нордбьо, където се смесваха
миризми на пот и загоряло кафе. Администраторът на име Райдар
Линерюд се изправи, а коремът му потрепери под блузата с яка, която
носеше разкопчана около врата. Лицето му беше широко и зачервено, на
главата му бяха останали само редки кичури коса, и то не навсякъде.
Ньоклеби предположи, че тежи поне 120 килограма.
Поздравиха се с ръкостискане.
— Виждал съм те по телевизията – каза Линерюд. – На живо си още по-
хубава.
Той се усмихна широко.
Ньоклеби направи опит да се усмихне в отговор, но не се получи. Не
възприемаше флирт или комплименти, когато беше с униформа.
Реакцията й, изглежда, направи впечатление на Линерюд, защото той
седна обратно на стола леко засрамен. Столът в офиса на Нордбьо
изскърца.
— Да видим сега – каза той и натисна няколко копчета на клавиатурата
пред себе си. – Добре е, че си решила да го направим сега. След няколко
месеца всичко това щеше да е изчезнало. Wolf Communications…
Той вдигна поглед към нея.
— Тези, които администрират системата – продължи той. – Не е най-
доброто име на света, но…
— Райдар – каза Ньоклеби.
— Хм?
— Туре Пули. Трябва да знам на кого се е обадил, преди да бъде убит.
— О, да.
Той се плесна по бедрото.
— Разбира се – рече той. – Но това, което исках да кажа, е, че системата
работи по следния начин: затворникът получава само номер, така че
външни лица, например служители в Wolf Communications, не могат да
влязат и да идентифицират затворника. Тоест всеки получава собствен
акаунт.
 — Разбирам – каза Ньоклеби. – Но, Нордбьо, ти нали му даде номера на
Пули?
Тя се обърна към него.
— Намерих го, да. Ти каза, че съдебната заповед е само формалност?
Ньоклеби му подаде плика, който носеше. Когато Нордбьо разгледа
съдържанието на плика, кимна на Линерюд и му подаде едно листче.
Линерюд взе листчето и веднага започна да въвежда цифрите на
компютъра пред себе си. Ньоклеби внимателно следеше схемата, която се
появи – телефонните номера, колоните. Имаше само цифри, никакви
имена, но тя беше подготвена, че ще бъде така. Беше донесла и лист с
телефонните номера на хора от най-близкото обкръжение на Туре Пули.
Тя веднага разпозна номера на Вероника Нансен, съпругата на Пули.
Видя номера на адвоката на Пули и на Хенинг, но с изключение на тези
три, имаше само един мобилен номер, на който Пули беше звънял в
последните две седмици, преди да умре. Пули беше звънял на него четири
пъти.
Ньоклеби извади личния си телефон и въведе цифрите от номера в една
търсачка. Резултатът я накара да сбърчи нос, като същевременно се
питаше дали не е открила ключова информация за случая.
Тя се обърна към Нордбьо и Линерюд и каза:
— Много благодаря за помощта, момчета. Много ми помогнахте.

***
Вилиам Хелберг вървеше пръв, Хенинг го следваше. Ане Сесилие
Хелберг вървеше след Хенинг. Високите й токчета издаваха отчетливи
звуци по асфалта, но на неравни интервали. Все едно се прибираше у дома
след дълга вечер в някое заведение, където беше подпийнала.
Хенинг леко се обърна назад към нея. Тя и сега не искаше да го погледне
в очите, но той смяташе, че разбира какво си мисли.
Реши, че може би дълбоко в себе си тя имаше подозрения какво е
извършил мъжът й, но ги беше потиснала, не беше имала сили и желание
да понесе последствията от действията му и да погледне реалността в
очите. Или може би не се беше осмелила. Може би просто се опитваше да
защити себе си или семейството си. Имаха син. Мисълта, че трябва да
продължи да живее с мъж, за когото знаеше, че е убивал хора, може би
просто й беше непоносима. Сега всичко се свеждаше до това да се отърват
от най-належащия проблем, а именно самия Хенинг.
Не след дълго стигнаха паркинга. Големият джип на Вилиам Хелберг
изглеждаше така, сякаш току-що бе излязъл от автомивката.
— Ти ще караш, Хенинг – каза Хелберг.
— Аз ли?
— Да. Трудно е да те държа под око, докато същевременно шофирам. Не
вярвам, че си толкова глупав, за да се опиташ да направиш нещо, но…
човек никога не знае.
Хенинг видя, че нещо издуваше вътрешния джоб на костюма му.
Пистолет, нямаше съмнение. Дали беше същият, с който бе застрелял
Пребен Мьорк?
Хенинг взе ключовете от колата, които му подаде.
— К-къде ще ходите? – попита Ане Сесилие Хелберг.
Вилиам се обърна към нея.
 — Най-добре е ти да не знаеш нищо за това.
Тя отново започна да плаче.
— Ти ще го…
Тя погледна Хенинг.
— Ти ще го…
Вилиам Хелберг я притегли към себе си.
— Върви си вкъщи – каза той. – Приготви вкусна вечеря на Оскар,
довечера ще говорим.
Той се отдръпна от нея. Усмихна се гальовно и я целуна по челото. Тя
отново изтри сълзите си. Преди да се обърне и да тръгне обратно, хвърли
крадешком поглед към Хенинг.
Той видя какво беше изписано в очите й.
Тя го молеше за прошка.
Хенинг вдигна поглед към небето и бавно си пое въздух, стори му се, че
усеща слабо мириса на канала долу до кея, мирис на гнило. Помисли си, че
това със сигурност бе последният му ден.

≈ 54 ≈

Хенинг шофираше възможно най-бавно, а съзнанието му трескаво се

концентрираше върху всичко, което виждаше по пътя. Кучета, които
биваха разхождани на каишка по тротоарите, малки деца, които се
прибираха с колело от училище. Трактор насред полето. Котка, която с
извит гръб дебнеше плячка. Възрастен мъж, който си свали очилата и
разтърка очи с ръка. Млада жена, излязла сама на разходка, която сякаш
си пееше нещо, докато вървеше.
Видя ято птици, полетели да търсят храна. Небе, което тук-там беше
покрито с тъмни, сиви ивици – сякаш някой го бе боядисал с четка на
някои места.
Сякаш всичките му сетива се бяха изострили.
Забелязваше и най-слабата промяна в температурата вътре в колата.
Усети миризмата от стара кутийка с бонбони. Слаб мирис на цигари.
Одеколон за след бръснене. Дори мириса на скъпия костюм на Хелберг.
— Къде отиваме? – попита Хенинг, когато излязоха от Тьонсберг.
— Ще ти кажа кога да завиеш – каза Хелберг. – Но има време дотогава.
Няколко минути пътуваха мълчаливо. Гъсто населеният град се
преобрази в широки открити пространства – ниви и полета, оголени и
тъжни, след като реколтата беше прибрана. Пред една ферма, по-навътре
сред обработваемата земя, се вееше норвежкият флаг, бавно и
тържествено. Наблюдавайки тази гледка, на него болезнено му се прииска
да остане, да живее. Да има възможността да го направи. Чувството го
изненада.
Хелберг си извади телефона и провери дали има пропуснати повиквания
или някакви получени съобщения. После бързо го прибра обратно в джоба
на палтото и посочи табелката, която указваше накъде е Осло. Хенинг
включи мигача и зави надясно по Е18, в посока към столицата.
Докато караше, си мислеше за мъжа до себе си, който години наред беше
съдействал на Туре и Чарли да разрешават проблемите си. Който със
сигурност беше получавал щедро възнаграждение за съветите и услугите
си – пари, които бе влагал в яхти и различни фондации в страната. Който
удобно се бе спотайвал зад кулисите, зад фасадата на известното си
семейство, на сигурно място.
Хенинг си помисли, че това може би е било тръпка за него. Да знае, че
има способности и талант за престъпления, а едновременно с това никога
да не бъде заловен.
— Къде се срещна с Туре в онзи ден? – попита Хенинг.
Хелберг го погледна.
— Кой ден?
— Денят, в който загина синът ми.
Хелберг се размърда на седалката, така че да седне обърнат към Хенинг.
— Ти беше човекът, който е седял заедно с него в колата, нали? –
продължи Хенинг. – Твоето име е било написано в доклада в Indicia?
Хелберг не отговори нищо и този път.
— Хайде – каза Хенинг. – Нима има някакво значение в момента? И без
това няма как да кажа на никого?
Хелберг изтърка крачола на панталоните си от полепнал прах.
— Първоначално си мислех, че Пребен Мьорк е бил човекът, който се е
срещнал с Туре – продължи Хенинг, след като Хелберг упорито мълчеше.
– Че той е искал на всяка цена да премахне името си от доклада в Indicia,
особено като се има предвид, че Мьорк е наел Йорян Мьонес да убие Туре.
Хенинг хвърли поглед на Хелберг, който се взираше навън през десния
прозорец.
— Но Мьорк винаги е бил просто посредник. Действал е само по поръчка
на друг.
Хелберг отстрани нещо, лепнало се на устните му.
— Моля те, Хелберг – рече Хенинг. – Ти сам го каза – има още път. Няма
да навреди да си поговорим малко, докато стигнем?
Хелберг отново го погледна. Хенинг забеляза колебанието в него.
Хелберг извади пакет цигари от вътрешния си джоб и запали една. Хенинг
положи усилия да не се закашля.
— Опитах се да ги сдобря – каза Хелберг.
— Туре и Чарли?
Хелберг пак си дръпна от цигарата и кимна.
— За никого от нас не беше добре, че се бяха скарали. Знаеха твърде
много един за друг. Освен това знаеха много за мен и за Пребен.
— И ти… си поел ролята на посредник?
— Може и така да се нарече. Но те бяха инатливи глупаци, и двамата. И
опасни. Нямаш представа какви глупости са вършили през годините.
Той поклати глава.
— Но в един момент Оперативният център е изпратил патрул, който е
разговарял с Туре и с теб, и по този начин името ти е попаднало в един от
докладите в Indicia.
С крайчеца на окото си Хенинг долови, че той кимна.
— А ти не си могъл да допуснеш такова нещо. Не и след като си поръчал
убийството му.
Хелберг рязко се обърна към Хенинг.
— Той те заплаши, нали? От затвора?
Хелберг не отговори нищо.
 — Туре е бил вече доста отчаян, след като е лежал в затвора година и
половина за убийство, което не е извършил. А освен Пребен Мьорк и
Чарли Хьойсетер, само един човек е знаел за твоето участие във всичко,
случило се в Натал, както и че си замесен в случилото се тук в Норвегия
след убийството на Будил Свенкерюд. В заплахите, отправени към сестра
ми.
Хенинг видя, че заключенията му са правилни.
— Не на последно място: Туре е знаел нещо много важно за семейството
ти. Все пак е убил човек по нареждане на майка ти. Знаел е и причината
защо майка ти е искала да се отърве от зълва си.
Хенинг се сети за плика, който Туре бе съхранявал в сейфа си, писмото,
което убедително доказваше, че „Недвижими имоти Хелберг“ –
компанията, на която беше шеф самият Вилиам – е била основана с
кървави пари. Можело е и да му се размине, би могъл да хвърли вината
върху предците си и техните грехове, както и да плати символична сума, за
да изчисти името си и това на сегашните членове на семейство Хелберг,
поне от морална гледна точка. Но ситуацията би замесила майка му в
неразкрито убийство. A Туре е бил запознат и с ролята на Пребен Мьорк
като посредник.
Знаел е твърде много.
Затова е трябвало да умре.
Хелберг си дръпна силно от цигарата и поклати глава, преди рязко да
издиша дима през устата.
— Туре искаше да спонсорирам частно разследване на случая му – каза
той. – Но разбира се, аз не можех да направя такова нещо. То би довело до
редица въпроси, които не биваше да бъдат задавани.
Той изсумтя и въздъхна тежко, постави цигарата между устните си,
извади отново мобилния си телефон и го погледна, после го прибра
обратно.
— Когато Туре се свърза и с теб – човек, който би могъл да го накара да
разкаже всичко това, а после да го напише във вестника, – тогава вече
нямаше връщане назад.
Той стисна цигарата между устните си и си дръпна силно.
— Най-много ме притесняваше, че той би могъл да разкаже нещо за
случилото се в Натал – каза той и бавно издиша дима. – Че беше моя идея
да хвърлим вината върху Белан, след като полицията организира акция
срещу собствениците на бизнес с недвижими имоти през 2007 г. Туре все
още се ползваше с респект в подземния свят и беше напълно възможно да
последва отмъщение, насочено срещу семейството ми. А аз не можех да
позволя това да се случи.
Хенинг се замисли за Белан и за информацията, която беше дал на Ивер.
Която бе довела до убийството на Ивер. Белан все още представляваше
потенциална опасност за Хелберг, което означаваше, че Хенинг не биваше
да споменава нищо за това, че са говорили.
Ако километражът не работеше, Хенинг не би предположил, че
двигателят работи и колата се движи. Вътре беше съвсем тихо. Като да
седиш в машина, която не се движи по земята, а лети.
Хелберг погледна навън през прозореца, хвана цигарата между пръстите
си и опря лакът на вратата.
— Значи сега си се отървал от всички, които биха могли да те разобличат
– продължи Хенинг. – Туре, Пребен, Чарли. След тази вечер, след като
убиеш и мен… какво възнамеряваш да правиш после?
Хелберг разпери ръце в знак, че няма представа.
— Да не си решил да станеш примерен гражданин през остатъка от
живота си?
Хелберг сви рамене.
— Кой знае – каза той.
— Не вярвам, че ще успееш – рече Хенинг. – Не ти е в кръвта. Ще ти
липсва да разрешаваш чужди проблеми, да продължиш да доказваш на
самия себе си, че все още си умник. Хора като теб не се променят.
Хелберг се усмихна, но не каза нищо.
Отново настъпи тишина. На Хенинг му се искаше да кара по тесните
пътища, където времето течеше малко по-бавно, където ниската скорост
позволяваше да наблюдава дърветата и есента, където камъните и
хълмовете наоколо щяха да са толкова близо, че щеше да може да види
пукнатините им. Юнас винаги сочеше всичко, покрай което минаваха с
колата, говореше за цветовете и за колите, особено за тези, които му се
струваше, че са бързи.
Мисълта за Юнас върна Хенинг обратно в настоящето и му напомни за
реалността.
— Пожарът в апартамента ми пак ли беше твоя идея?
Хелберг отново се обърна към него, после си дръпна за последно от
цигарата, преди да я изгаси в пепелника на колата. Той отвори прозореца
почти до край, а вятърът засвистя в купето. После отново го затвори. Бързо
настъпи тишина.
— Чарли попита дали имам някакви предложения – започна Хелберг, но
не навлезе в подробности. Нямаше и нужда да го прави. Хенинг се
досещаше за останалото: Хелберг беше изготвил плана, Мьорк беше наел
хора, които да свършат работата – както винаги правеше, – като
същевременно Хелберг се държеше в сянка. Затова нямаше как да знае
подробностите около случилото се на улицата, където Хенинг живееше на
11 септември 2007 г. Вечерта, когато Хелберг се беше опитал да
посредничи между Туре и Чарли. Вечерта, когато Юнас умря.
Един автомобил мина бавно покрай тях отляво на Хенинг. Жената,
която седеше до шофьора, го погледна продължително. Имаше същата
прическа като Нора, късо подстригана с кестенява коса. Хенинг се зачуди
къде се е скрила. Какво щеше да стане с нея след всичко това.
— Само едно нещо остава, което не разбирам – каза Хенинг.
Хелберг се обърна към него.
— Денят, в който ме простреляха. Ти издаде, че пристигам, нали? Че съм
на път към Осло?
Той не отговори веднага.
— Първо бях дошъл у вас – рече Хенинг. – Лесно си могъл да разбереш с
каква кола съм и кой е номерът й.
Хелберг се усмихна леко.
— Налучка ли, че съм се запътил към полицейския участък? – продължи
Хенинг.
Хелберг каза:
— Не бих стигнал толкова далеч, ако нямах интуиция. Но ти ми каза, че
все още не си информирал полицията за теориите си за Пребен, така че
всъщност беше само въпрос на време, преди да се озовеш там.
Хенинг кимна и се замисли за това, което го очакваше. И му хрумна
нещо. Че можеше да насочи колата извън пътя, да се блъсне в скала или в
някой тир в насрещното, така че всичко да приключи мигновено. Освен
това Хелберг щеше да загине заедно с него. Щеше да си отмъсти.
Беше мислил за това много пъти, какво щеше да направи, когато се
изправи лице в лице с човека, който носеше отговорността за смъртта на
Юнас. Но ето че сега, когато това се случи в действителност, когато най-
сетне можеше да стори нещо на този човек, той осъзна, че не беше
способен. Да отнеме живот. Усети, че иска да живее колкото може повече.
Да се надява на чудо.
Надяваше се, че смъртта, когато дойде, няма да боли.
Че няма да е продължителна агония.
Не знаеше колко време вече пътуваха, но сигурно беше към два часа.
Бяха пресекли Осло и после бяха продължили на изток. Хелберг се бе
обадил на някого и го бе предупредил, че идват. Гората около тях се
сгъстяваше, а колите ставаха все по-малко. Скоро Хелберг му каза да се
отклони по един черен път.
Започна да скърца под гумите на колата. Хенинг караше бавно, сякаш
искаше да отложи неизбежното колкото е възможно повече. Небето над
тях придобиваше все по-сив оттенък. Вечерта в гората се очертаваше
тъмна и студена.

≈ 55 ≈

Бярне очакваше телефонен разговор, когато Пиа Ньоклеби почука на

вратата на офиса му и същевременно с това отвори вратата и влезе.
— Имаш ли време да направим бърза среща? – попита тя.
— Мм… всъщност не – отвърна Бярне.
Ньоклеби направи още една крачка към него и го погледна в очакване да
поясни. Когато той не го направи, тя каза:
— Добре, тогава ще ти обясня набързо, а после ще информирам
останалите. Туре Пули е провеждал чести телефонни разговори с човек на
име Вилиам Хелберг през седмиците, преди да умре. Знаеш ли кой е този
човек?
Бярне кимна и зае по-изправена поза на стола.
— Разбира се, това може и да не означава нищо конкретно, но той е
човек, който все пак трябва да проверим по-щателно – рече Ньоклеби. –
Пребен Мьорк му е бил адвокат. Има някаква връзка между нещата,
просто още не знам каква.
„Трябва да има връзка“ – помисли си Бярне.
Ньоклеби го чакаше да каже нещо. Когато той не го направи, тя рече:
— Но добре, ела веднага щом се освободиш.
Бярне забеляза, че тя беше развълнувана. Винаги шията й придобиваше
особена руменина, когато се вълнуваше. Тя се обърна и затвори вратата
след себе си.
Бярне остана на стола, взирайки се в телефона си.
„Хайде – помисли си той. – Обади се!“
 ***
Гората припомни на Хенинг за едно убийство, върху което беше работил
преди много години. Един мъж беше открит мъртъв, лежащ върху клада
насред гората, убит от зет си. Причината се бе оказала семейна свада за
това кой какво притежава и къде. Случаят го беше погълнал – беше
осъзнал колко много неща могат да свършат зле в едно семейство и колко
малко беше нужно понякога. Къде минава границата между имотите,
някаква си чертичка можеше да коства толкова много. Мъжът, който
накрая бе признал за убийството, дори не харесваше гората, а се бяха
скарали за имоти там.
„Случаите“ – помисли си Хенинг.
Случаите бяха целият му живот едно време. Харесваше му да се среща с
хора, внимателно да опознава живота им, крачка по крачка, да спечелва
доверието им, да научава историята им, а после да се връща в редакцията,
а думите и изреченията да пулсират в пръстите му, нетърпеливи да бъдат
написани. Да види резултата на следващия ден или в подбора за уикенда,
разпределен в пет, може би шест колони, да знае, че може би е
развълнувал някого с написаното, че може би е променил нещо, хвърлил е
светлина върху нещо.
Имаше усещането за смисъл, че работата му е значима.
Сякаш беше минала цяла вечност, откакто вече не беше този човек.
Пътуването до настоящето се бе оказало дълго и болезнено. Беше го
изтощило. Беше го наранило. Беше се уморил да изпитва болка през
цялото време, постоянно да преследва нещо. Но най-накрая се беше
успокоил.
Имаше време, когато боготвореше това спокойствие, търсеше го
навсякъде. Само в откъслечни моменти го беше постигал, на футболната
трибуна на „Делененга“* или в апартамента си. Беше се губил в
меланхолията, беше се взирал в стените, почти не беше излизал навън.
Дори не беше слушал музика.
[* Делененга – квартал в центъра на Осло. – Б.пр.]
Но какво ли не би дал да можеше още един път да направи всички тези
неща.
Да може да види морето още веднъж. Да усети пак този покой, който го
завладяваше, когато гледаше водната повърхност, простираща се до
безкрая. Искаше му се да излезе с лодка в морето и да лови риба, да
наблюдава как слънцето се спуска надолу, докато изчезне отвъд хоризонта,
да гледа как луната се издига над скалите в морето, разпръсквайки бяло-
зелен блясък в черния мрак. Искаше му се да гледа звездите на небето,
които блестяха най-ярко над Ставерн. Да си поговори с хората, които би
срещнал, да се запознае с тях. Щеше да търси повече поводи да се посмее.
Щеше да чете повече книги. Да пие хубави скъпи вина. Да изпуши пура с
влажен и силен вкус. Щеше да се взира в пламъците и да види своя син
там, без да плаче.
— Ето там е – каза Хелберг и посочи една хижа, боядисана в червено.
Хенинг се върна към реалността, беше потънал в мисли. Пред хижата
беше паркиран сребрист ван.
Той даде още малко газ. Пътят беше тесен и неравен, но големият
автомобил на Вилиам Хелберг беше лесен за маневриране, дори с една
ръка. Не след дълго спряха. Хенинг изключи двигателя. Хелберг веднага
отвори вратата и излезе навън, после я затръшна силно. Колата леко
потръпна от удара.
Хенинг остана неподвижен няколко секунди.
Зачуди се дали щеше да се съпротивлява на смъртта, когато тя вече беше
близо, когато започнеха болките и оставаха само секунди до развръзката.
Зачуди се дали щеше да изпитва страх.
Да се разплаче.
Той излезе от колата и си пое дълбоко дъх, вечерният въздух ухаеше на
гора, свеж, но студен. В същия момент вратата на хижата се отвори. Дурим
Реджепи излезе навън. Държеше пистолет в ръка. Хенинг бързо го
погледна в очите, но усети как погледът му беше привлечен към червените
петна на тениската му. Приличаха на кръв. Ръката му също беше покрита с
малки червени пръски – сякаш някой го бе напръскал със спрей от много
близо. А сега той се приближаваше към Хенинг със сигурни,
целеустремени стъпки.

≈ 56 ≈

Пиа Ньоклеби остана доволна от срещата. Тя беше протекла бързо и

ефективно, дори вече бяха предприети конкретни действия. Но беше
важно да не се свързват с Вилиам Хелберг твърде рано. Първо трябваше да
съберат достатъчно информация защо той толкова пъти беше разговарял
по телефона с Туре Пули, както и какви са били отношенията между тях
двамата в миналото.
Главен инспектор Арилд Йерстад щеше веднага да се свърже с
полицията в Тьонсберг и да поиска цялата информация за Хелберг, с която
разполагаха. Щяха също да проверят телефона на Хелберг, за да разберат с
кого още е разговарял в онзи период, както и с кого е контактувал
напоследък. Не на последно място, трябваше да открият къде се е намирал
Хелберг вечерта на убийството на Пребен Мьорк и къде се намира в
момента.
Това бяха доста задачи наведнъж, а паралелно с всички тях
продължаваха да издирват Дурим Реджепи все така усилено. Налагаше се
всички да се включат в работата, затова Пиа Ньоклеби отново почука на
вратата на Бярне Бругелан и влезе, без да чака отговор.
Но той не беше там.
Ньоклеби се обърна и излезе отново в коридора, видя Ела Санлан, която
се беше запътила към своя офис. Ньоклеби я извика и я настигна.
— Какво има? – попита Санлан.
— Виждала ли си Бярне?
Санлан поклати глава.
— Пробва ли да му звъннеш? – попита тя.
— Не, но беше в офиса си преди малко, беше зает с нещо. Каза, че ще
дойде на срещата, когато приключи.
Санлан сви рамене.
— Нямам представа какви ги върши.
 ***
Хенинг беше почти сигурен, че Дурим Реджепи щеше да насочи
пистолета към него и да го застреля на момента, но това не се случи.
Вместо това той застана пред тях двамата.
— Привет, Дурим – каза Хенинг. – Последната ни среща беше много
приятна.
Реджепи не отвърна нищо. Погледна Хелберг и попита:
— Носиш ли парите?
— В колата са – отвърна Хелберг.
— Извади ги.
Хелберг се поколеба. Реджепи направи движение с пистолета в посока
към автомобила.
— Спокойно – каза Хелберг. – Сега ще ги донеса.
Хелберг се обърна и отиде до колата. Хенинг осъзна какви са били
отношенията между Хелберг и Реджепи досега – никакви. Двамата изобщо
не са контактували чак до момента, в който Пребен Мьорк – Лангбайн – е
трябвало да умре. Хенинг се зачуди дали можеше да се възползва от това
по някакъв начин. Да спечели време.
Хелберг отвори багажника на колата и извади оттам един малък черен
спортен сак. После бързо се върна при тях.
— Ще ги преброиш ли?
Реджепи се замисли дали да го направи.
— Не мисля, че си толкова глупав, че да пробваш да ме измамиш – каза
той. – Не и сега, когато видях лицето ти. Но бях започнал да се чудя какво
става, много се забави.
Хелберг посочи Хенинг.
— Този тук внезапно се появи, ей така, изневиделица. Имахме късмет, не
се налага да го издирваме, нито да си блъскаме главите дали ще се намеси,
или ще стои настрана.
Хелберг хвърли сака в краката на Реджепи.
— Това може само да те радва. Сега няма нужда да оставаш тук по-дълго
от необходимото.
Реджепи го погледна намръщено.
— Къде е Белан? – попита Хелберг.
Хенинг веднага се обърна към него и го погледна.
Белан?
Хелберг направи жест „нямах избор“ с ръце и рамене.
— В лодката е – каза Реджепи.
Хенинг се обърна и се огледа наоколо сред дърветата. Видя едно езерце
наблизо. Отново погледна ръката на Реджепи. Червените пръски. Петната
по тениската му.
Той затвори очи, спомни си това, което беше казал на Белан по-рано
днес. „Хората около мен често умират, особено напоследък.“
— Голямо меле беше – каза Реджепи. – А вече бях изчистил хижата от
всички следи. Не може да става и дума да чистя пак отначало.
— И какво предлагаш – да го убиеш тук навън?
Хелберг отново кимна в посока към Хенинг.
— Не – отвърна Реджепи. – Ще го взема и него в лодката. Така ще има
по-малко за чистене после. Стоя тук вече доста време, искам бързо да
приключа и да тръгвам.
 Хенинг отвори очи.
— Знаеш, че сега те търсят усилено – рече той на Реджепи.
Реджепи го погледна с присвити очи.
— Какво ще стане после, след като приключиш задачата си тук? Ти си
единственият, който е виждал лицето на Хелберг и който знае, че той стои
зад всичко това. Работил си за Йорян Мьонес, работил си за Пребен
Мьорк, или Лангбайн, както сигурно се е представял пред теб. Знаеш
много за тях. Този човек тук – каза Хенинг и кимна към Хелберг. – Той се е
погрижил да избие всички, които биха могли да го разобличат. Защо
изведнъж ще реши да пощади точно теб?
Реджепи погледна бързо Хелберг.
— И наистина ли вярваш, че ще те пусне просто ей така да си тръгнеш с
всички тези пари?
Хенинг посочи спортния сак.
— Той живее заради парите си – каза Хенинг. – И прави всичко, което е
по силите му, за да запази семейството си.
— Нямам интерес да те нараня, Реджепи.
Хелберг беше придобил отново изражението си на бизнесмен, а гласът
му звучеше окуражително, искаше да внуши сигурност и доверие.
— Той просто се опитва да те разколебае – продължи той. – Може да
бъдеш напълно спокоен. Веднага щом приключим тук, аз си отивам
вкъщи. Тогава всичко свършва и ти можеш да отидеш… където пожелаеш.
Той разпери ръце в знак, че има безкрайно много възможности.
— Има пистолет във вътрешния джоб – рече Хенинг, все още обърнат
към Реджепи. – Защо мислиш, че го носи?
— Заради теб – отвърна Хелберг и погледна Хенинг. – В случай че беше
решил да създаваш проблеми и да не ме последваш доброволно.
— Наистина ли ще поемеш риска да повярваш, че той държи на думата
си? – каза Хенинг на Реджепи. – Ще повярваш ли, че той няма да използва
това оръжие срещу теб после?
Хенинг поклати глава.
— Аз не бих го направил.
Хенинг забеляза, че думите му бяха разколебали Реджепи. А все още той
беше човекът, който стоеше пред тях с изваден пистолет.
— Каза нещо за някаква лодка – продължи Хенинг. – Достатъчно голяма
ли е за четирима души? И Хелберг ли ще дойде с нас в езерото?
Реджепи мислеше трескаво.
— Ще чакам тук, докато се върнете – увери го Хелберг. – Няма нужда да
се притесняваш за това.
— Няма причина той да чака, когато аз и ти отплаваме – каза Хенинг.
Реджепи погледна Хелберг.
— Не те познавам – каза косовският албанец. – Нямам гаранция, че ще
чакаш.
Хелберг въздъхна.
— Разбирам, че може да изглежда подозрително, но…
— Извади оръжието си – рече остро Реджепи. – Хайде, по-живо.
Веднага.
Хелберг го погледна примирено, а после колебливо изпълни
нареждането му. С демонстративно спокойствие остави пистолета на
земята, а после бавно се изправи, с вдигнати пред себе си ръце. Реджепи
направи няколко крачки напред и вдигна оръжието. После го постави в
сака.
— И ти ще дойдеш до езерото – продължи Реджепи с поглед, все още
вперен в Хелберг. – Няма място за теб в лодката, но ще чакаш там на
брега.
— Както кажеш. Но искам само да побързаме. Скоро ще се мръкне, а тази
вечер искам да се прибера вкъщи навреме.
Реджепи погледна Хенинг и му направи знак с глава „хайде, размърдай
се“.
— Накъде? – попита Хенинг, преструвайки се на по-глупав, отколкото
беше.
— Натам – каза Реджепи и посочи в посока към езерото. – И по-живо.
Хенинг се спъна в един корен, стърчащ над пътеката, по която вървяха.
Хелберг вървеше зад него, а Реджепи беше последен. Пред тях
проблясваше черната повърхност на езерото. Той дочу бухал някъде в
гората. Или може би сова?
Беше станало още по-студено.
Не след дълго стигнаха брега на езерото. На сушата беше изтеглена една
лодка. Нещо голямо и дълго лежеше на дъното й.
— Седни там – каза Реджепи, кимна на Хелберг и посочи едно дърво
наблизо.
— Честно казано, Редж, аз…
— Не ми пука какво ще кажеш. Отнема десет минути да стигнеш с
лодката до средата на езерото и да се върнеш обратно. Десет минути са ти
напълно достатъчни да офейкаш оттук. Седни до онова дърво ето там.
Реджепи отиде до лодката, взе оттам нож и отряза два метра от едно
въже. Беше се запътил обратно към Хелберг, когато внезапно спря.
— Какво има? – попита Хелберг.
— Стори ми се, че чух нещо – каза Реджепи.
Всички стояха напълно неподвижно, никой не мърдаше. Заслушаха се.
Около тях беше пълна тишина.
— Какво чу? – попита Хелберг.
— Не знам – отвърна Реджепи, но Хенинг забеляза, че беше нащрек.
Заслуша се отново. Нищо не се чуваше.
За един кратък момент Хенинг се надяваше, че Бярне беше дошъл, че
беше успял да ги открие по някакъв начин, но бързо осъзна, че това беше
неправдоподобно. Той се замисли дали някое от последните събития щеше
да се развие другояче, ако беше успял да уведоми Бярне или поне да го
държи в течение за действията си, преди да потегли към Тьонсберг, за да
разговаря с Ане Сесилие Хелберг.
Може би.
А може би не.
Дори да го беше направил, пак щеше да има заплахи към Нора, Вилиам
Хелберг пак щеше да използва Дурим Реджепи, за да постигне каквото
желае. Ако Хелберг беше разобличен по-рано, дори ако беше осъден, пак
можеше да навреди на Нора от затвора, посредством Реджепи. Би могъл да
осъществи заплахите си оттам като своеобразно отмъщение или
наказание. Само по този начин Хенинг можеше да бъде сигурен, че Нора и
детето щяха да оцелеят, защото тя не знаеше нищо. Тя не представляваше
никаква опасност за Хелберг.
 Реджепи хвана ръката на Хелберг и го притисна да седне до дървото.
— Това наистина ли е необходимо, Реджепи?
Хелберг дишаше учестено, по всичко личеше, че е ядосан, понеже
костюмът му се беше изцапал и намокрил.
— Да. Сложи ръце зад гърба си.
Хелберг завъртя очи в знак на негодувание.
Реджепи го завърза за дървото и отново се изправи. Огледа се наоколо
сред дърветата. Ослуша се.
После кимна на Хенинг в посока към лодката. Хенинг направи
колебливо една крачка натам. Помисли си, че за щастие, трупът на Расмус
Белан още не се бе размирисал.
Лодката се наклони леко на една страна, когато Хенинг се качи. Той се
обърна към Хелберг. Не откъсна поглед от него дори когато Реджепи стъпи
с единия крак вътре, а с другия се отблъсна от брега.
Лодката се отдели от брега. Водата се плискаше от двете им страни.
Тихи, бълбукащи звуци.
„Последното пътуване“ – помисли си Хенинг, наблюдавайки как
мъглата се разстила над спокойната тъмна вода. Вечерта се спускаше над
езерото.
Реджепи седна в средата на лодката и хвана греблата.
После започна да гребе.

≈ 57 ≈

Бярне караше бързо и съвсем скоро излезе от града. Не беше убеден

дали колата ще издържи. Отдавна не я беше карал на сервиз и наскоро
беше забелязал, че двигателят издава странни звуци. За щастие, най-
голямото вечерно задръстване вече беше минало и другите шофьори му
даваха път, когато надуваше клаксона и пускаше светлините. Когато
стигнеше до някоя опашка от коли, пускаше сирените.
Телефонът звънна. Беше Пиа Ньоклеби.
— Здравей, Бярне – каза тя. – Къде си? Какво правиш?
Бярне й обясни каква е ситуацията и защо се беше наложило да потегли
толкова бързо.
— Добре – рече тя. – Само не предприемай прибързани действия, преди
да дойдем.
Един трактор се появи на пътя пред него. Заради насрещното движение
се наложи да намали и да се промъкне между колите, които се опитваха да
му дадат път. Загубата на време го ядоса.
— Не мисля, че ще имам време да чакам да пристигнете – каза той.
— Постъпи, както прецениш за най-правилно – отвърна Ньоклеби. –
Къде си?
— Току-що отбих при Грьонмо.
— Добре. Успех.
— Благодаря.
Бярне отново даде газ, настрои бордовия компютър на 500 метра и видя
на картата, която се появи, че наоколо имаше само тесни пътища и малки
езерца. Идеалното място, ако ти се налагаше да се отървеш от някой труп.
 Намираше се на магистрала 155. Имаше дървета от двете страни на пътя.
Заради високата скорост, с която се движеше, имаше усещането, че се
намира в тясно затворено пространство, сякаш гората наоколо беше тесен
тунел.
Десет минути по-късно огледа отново картата и видя, че на
няколкостотин метра напред се появява друг път. Той намали и отби по
новия път. Съвсем скоро колата изчезна от поглед в гората. Светлината от
фаровете се прорязваше между дървета и усойни пътечки. Той изключи
предните фарове. Продължи напред още малко. Спря. Забеляза една хижа
от дясната страна, на няколкостотин метра напред. Пред нея бяха спрени
два автомобила. Единият беше сребрист ван, а другият – черно SUV. Вътре
в хижата лампата светеше.
Бярне извади бинокъл от жабката на колата, нагласи лещата и погледна
колите пред себе си. После изключи мотора, бързо отиде до задната страна
на колата и отключи куфарчето за съхранение на оръжие. Не затвори нито
него, нито багажника, а веднага побягна по чакъла. Не забеляза, че имаше
още една кола, един лексус, спрян зад групичка дървета наблизо.

***
Дурим Реджепи видя как Хенинг Юл изчезна в дълбините.
Той почака половин минута, после отново хвана греблата, обърна
лодката в обратната посока и започна да гребе към брега. Мъглата над
повърхността на водата се беше сгъстила и той нямаше видимост на повече
от десетина метра пред себе си. Звукът на греблата, когато се потапяха, на
капките, които се стичаха от тях в езерото, се смесваше със звука на
собственото му дишане – учестено, но не напрегнато.
Той спря да гребе, беше сигурен, че е чул нещо. Някакъв звук от водата.
Взря се в гъстата мъгла, но не видя нищо. Вече нищо не се чуваше, освен
лодката, която прорязваше тъмната студена вода.
„Спазми – помисли си той. – Балончета въздух.“
Той продължи към сушата и скоро зърна Вилиам Хелберг.
— Виждам, че всичко е минало по план – извика Хелберг и кимна
доволно.
Реджепи не отвърна нищо, насочи лодката към същото място, където я
беше закотвил преди, и остави скоростта да свърши останалото. Чу се
търкане под корпуса. Заби едното весло в дъното на езерото и го усети как
потъва в пясъка и тинята, но се закрепи достатъчно, за да му позволи да
оттласне лодката още напред. Изведнъж лодката спря да се движи, той
слезе, но не я изтегли обратно на брега.
Отиде до Хелберг и отвърза възлите на въжето.
— Спазих моята част от уговорката – каза той. – Къде са жена ми и
дъщеря ми? Къде са Светлана и Дорунтина?
Хелберг се изправи и огледа щетите по костюма, изтупа листата и
тревата и приглади панталоните.
— Да влезем в хижата? – попита той.
— Не – каза Реджепи. – Тук и сега. Достатъчно дълго чаках. Извърших
твърде много жестокости, за да науча какво знаеш за моите момичета.
Той извади пистолета и го насочи към Хелберг.
— Успокой се – рече с въздишка Хелберг. – Ще ти разкажа това, което
искаш да знаеш. Но не съм сигурен дали наистина искаш да разбереш.
 Реджепи го погледна косо. Хелберг извади един пакет цигари от
вътрешния си джоб и запали една. Той предложи и на Реджепи, но
албанецът поклати отрицателно глава.
— Брат ти – започна Хелберг и пое дълбоко никотина – не е добър човек.
Реджепи сбърчи чело.
— Както ти казах по телефона, проверихме какво всъщност е правил
брат ти с парите, които си му изпращал. Знаеш ли какво откри Лангбайн?
Реджепи не отвърна нищо, само го гледаше в очакване на отговора.
— Знаеш ли какво е направил брат ти?
Хелберг си дръпна пак от цигарата.
— Нищо, Дурим. Абсолютно нищо.
Реджепи не знаеше какво да каже.
— Има две възможни обяснения за това – каза Хелберг и започна да
върви в посока към колите и хижата. – Че му е все едно какво се е случило,
и парите, които му изпращаш вече толкова време, са добре дошли – той
все пак е наясно, че не можеш да се върнеш в родината си, защото си
издирван за двойно убийство.
Той жестикулираше с ръце, докато вървеше. Реджепи го следваше.
— Или ги е открил, но не смята, че е добра идея да ти каже – по същата
причина, харесва му да му изпращаш пари. Но дали ги е открил, или не –
това човекът на Лангбайн не е могъл да разбере.
Реджепи премигна бързо няколко пъти, докато размишляваше. Много
години се беше подготвял да научи, че са мъртви. Сам за себе си беше
стигнал до заключението, че са. Но не се беше подготвил за това, което
чуваше сега.
Изобщо не беше.
В следващия момент някакъв клон наблизо изпращя.
— Стойте на място, и двамата – каза някой силно.
Реджепи обърна глава надясно, където един силует се очерта в
тъмнината. Реджепи виждаше само очертанията на човек, който държеше
нещо в ръце.
— Свали оръжието.
Гласът беше ясен.
Инстинктите на Реджепи му казваха: направи нещо, преди да е станало
твърде късно. Стреляй – двама срещу един сте, вероятно ще се справиш.
Но мъжът, застанал пред него, беше полицай и държеше оръжие, насочено
право към гърдите на Реджепи. Ако се опиташе да направи нещо, изходът
едва ли щеше да бъде в негова полза. Полицаят вероятно беше
предупредил колегите си къде отива. Сигурно очакваше подкрепление да
дойде всеки момент.
Реджепи си помисли за брат си. Ако искаше все още да има надежда да
го види отново, да узнае най-накрая какво се е случило със Светлана и
Дорунтина, не можеше да си позволи да поеме риска на тази престрелка.
Оставаше му да се подчини на закона. Все още беше малко над 40 години,
нямаше да е твърде стар, когато излезе от затвора, щеше да има още много
години пред себе си. Години, които щеше да посвети на отмъщение срещу
брат си, щеше да превърне живота му в ад.
Реджепи коленичи на земята и остави пистолета да се изплъзне от
ръцете му. Полицаят веднага се приближи до него и ритна пистолета му
настрани.
 — Къде е Хенинг? – попита той.
Реджепи почувства как белезници щракват около китките му. Полицаят
се огледа наоколо.
Нито Хелберг, нито Реджепи му отговориха.
— Къде е Хенинг Юл?
Полицаят се изправи.
— Хенинг?!
Гласът му бързо беше погълнат от мъглата над езерото. Мъжът сложи
ръце около очите си, за да се опита да вижда по-ясно, и отново се огледа на
всички страни.
Реджепи обърна глава към синьо-бялата светлина, която сякаш
танцуваше сред дърветата. Само няколко секунди по-късно наоколо щеше
да гъмжи от коли, от мъже и жени в униформи.
— Къде е Хенинг? – попита пак мъжът и погледна първо Реджепи, а
после Хелберг.
Нито един от тях не отговори.
Лицето на Хелберг сякаш се беше превърнало в безизразна маска.
Полицаят се наведе над Реджепи и го разтърси.
— Къде е той? Къде е Хенинг Юл?
Реджепи си пое дъх.
После бавно обърна глава към езерото.
— Там е – каза той. – Умря преди около десет минути.

ЕПИЛОГ

Осем дни по-късно

Църквата в Юленсакер далеч не беше препълнена.

Трине беше очаквала да има повече внимание, повече хора, даже някои
медии, но така беше по-добре – и без това нямаше сили за такова нещо.
Последните дни бяха тежки. Даже седмици, ако трябваше да бъде честна
със себе си. Не знаеше колко време щеше да й е необходимо, за да
преодолее всичко, което се бе случило. Може би никога нямаше да успее.
Пол Фредрик я хвана за ръката и вплете пръстите си в нейните, притегли
я към себе си. Седнаха отпред, от лявата страна. Пред тях, горе до олтара,
беше поставен ковчегът, украсен с красиви цветя. От време на време тя се
обръщаше назад, за да види кой е дошъл. Разпозна няколко лица, които
беше виждала в детството си. Някои подсмърчаха. Други разговаряха тихо,
докато органистът свиреше бавна мелодия.
„Хенинг щеше да хареса тази мелодия“ – помисли си Трине и един
спомен от детството изникна в съзнанието й. Погребението на Леонид
Брежнев, съветския генерален секретар, което беше излъчено от NRK в
началото на 80-те. Хенинг беше лежал по корем под масата в хола,
слушайки музиката, а после беше казал, че бавната и тържествена мелодия
го беше успокоила и се бе почувствал добре.
Трине видя, че Катарина Хатлем влиза в църквата и се запътва напред.
Тя отмести от лицето си дългата къдрава червена коса и срещна погледа на
Трине със съчувствена усмивка, пълна със загриженост. Трине се изправи
и направи знак на шефката по връзки с обществеността да дойде най-
отпред. Хатлем се поколеба за миг, а после тихо каза нещо на мъжа, с
когото бе дошла, и пристъпи внимателни напред. Трине излезе на
пътечката между пейките и я прегърна.
— Моите съболезнования – прошепна Хатлем.
— Благодаря – каза Трине и се усмихна. – И ти благодаря, че дойде. Ще
поговорим после, нали?
Хатлем се усмихна.
После се обърна и се върна пак назад.
Трине видя Нора Клеметсен, която бе дошла сама. На Трине й се
прииска да отиде при нея и да я прегърне, но двете само си кимнаха в
момента, когато органистът спря да свири. Забеляза и Бярне Бругелан,
който беше влюбен в нея до уши, когато бяха деца. Двамата доста бяха
говорили в последните дни.
Църковните камбани започнаха да бият. Трине седна и скръсти ръце –
нещо, което по принцип никога не правеше. Звънът на камбаните кънтеше
сякаш в самото й съзнание, а после настъпи тягостна тишина.
Свещеникът дойде и се приближи до нея и до Пол Фредрик. Първо
стисна нейната ръка. Не каза нищо, но съчувствието се четеше в очите му и
се усещаше в начина, по който стисна ръката й.
Той беше добър свещеник и добър човек. Беше им говорил с топлина в
гласа, когато ги бе посетил в дома им, чак в Юлерн, макар че бе далеч от
района, в който работеше по принцип. Беше пил кафе и беше слушал с
внимание. Не бе задал никакви мъчителни въпроси. Спокойно си беше
водил записки.
Свещеникът зае мястото си и огледа събралите се.
Трине осъзнаваше, че съзнанието й нямаше да възприеме нищо от това,
което той говореше. Тя щеше да пее тихичко заедно с останалите, щеше да
слуша как музикантът изпълнява Clair de Lune* на пианото, а след това да
кима, да благодари и да приеме прегръдките и утешителните думи, които
щеше да получи на гробището.
[* Clair de Lune – Лунна светлина от Бергамаска сюита на Клод
Дебюси. – Б.пр.]
Погребението продължи четиресет и пет минути, но се усещаха като
часове. Когато излизаха, тя вървеше веднага след Пол Фредрик и другите,
които носеха ковчега. За късмет, беше красив есенен ден. Виждаха се
самолети, които бавно се спускаха към летище „Гардермоен“. Хълмовете
бяха обагрени в цветове, толкова прелестни, колкото само есента можеше
да създаде. Преливащи се тонове на червено, зелено и жълто.
Трине си сложи черните непрозрачни слънчеви очила, облекчена, че
има зад какво да прикрие очите си. Въпреки това вървеше със сведен към
земята поглед и внимаваше да не се спъне, краката сякаш не я държаха.
Не след дълго спряха. Хората се събраха в широк кръг около гроба.
Белият ковчег бе поставен върху уред, който щеше да го спусне надолу в
земята. Свещеникът зае мястото си и започнаха последния псалм, а после
всеки хвърли малко пръст в гроба. След това поставиха червени рози на
капака на ковчега. Започнаха бавно да спускат ковчега надолу, а хората,
говорейки приглушено, се събраха около Трине и Пол Фредрик.
Докато Трине прегръщаше един човек, когото никога преди не бе
виждала, го видя, застанал по-нагоре на пътеката между паметниците.
Стоеше до Бярне Бругелан, с ръце в джобовете, и гледаше надолу към тях.
Сякаш гледаше право към нея.
Трине пусна жената, веднага след нея я прегърна мъж с твърда брада, но
не чуваше думите му, просто му благодари, че е дошъл.
Хенинг стоеше горе на пътеката, облечен с тъмен костюм и със слънчеви
очила, а след миг тръгна към тях, бавно, сякаш нямаше желание, а едната
му ръка още беше в превръзка през врата. Някои от присъстващите се
приближиха към него и му стиснаха ръката. Той кимна и тя го чу да им
благодари.
След около четвърт час всички вече можеха да се оттеглят, облекчени, че
се връщат към нормалния си живот. Трине постоя до гроба, който по-
късно този ден щеше да бъде запълнен с пръст. Тя се обърна към Хенинг,
който беше застанал на няколко метра от нея, до Нора Клеметсен.
В очите му нямаше печал, само изтощение, сякаш всички сили го бяха
напуснали. На нея й беше тъжно, но не защото сега и двамата им родители
вече ги нямаше, а защото никой от тях нямаше семейство. Поне не съвсем.
Тя не беше приела да има семейство с Пол Фредрик, а и беше участвала в
това Хенинг да загуби своето.
Тя се приближи до него.
— Здравей, Хенинг – каза тя.
— Здравей, Трине – рече той.
— Как…
Тя не можа да продължи.
— Добре съм – отвърна той. – А ти как си?
Трине разпери ръце и се опита да се усмихне.
— Не знам какво да кажа.
Тя се обърна към гроба.
— Не те видях в църквата? – попита Трине и отново го погледна.
Хенинг отвърна:
— Не, аз не мога да присъствам на такива неща след…
Той погледна бързо към Нора, а после сведе поглед.
Трине не беше присъствала на погребението на Ивер Гюнешен, но
знаеше, че се е състояло преди няколко дни. Хенинг сигурно бе ходил, но
по същия начин, както днес, по-дистанцирано.
Полицаят, който бе намерил Кристине Юл, беше казал, че тя е лежала до
поставката на машината за кислородна терапия, с кислородната маска в
ръка. Вероятно не е успяла да я включи, понеже е била пияна. Беше
умряла същия ден, в който Трине я бе посетила, и разговорът им караше
Трине да се чувства виновна.
— Хенинг, трябва да поговоря малко с теб – каза тя.
— Ти си била – рече той.
— Хм?
— Ти си платила на онези хора, които ме следваха – продължи той. –
Които ме пазеха. С лексуса.
Трине сведе поглед и се взря в една точка на земята.
— Бярне ми каза – допълни той. – Че си се уговорила с него. Преди той
да ме изведе от болницата вечерта, след като ме бяха простреляли.
Трине чувстваше погледа му върху себе си, сякаш виждаше мислите й.
— Те са ме следвали, когато припаднах пред апартамента на Ан-Мари
Сара онази вечер. Те са ме закарали до болницата.
 Трине усети една сълза да се стича по лицето й.
— Значи Бярне ти е казал всичко?
Хенинг кимна.
Не го бяха изпускали от поглед от момента, в който си беше тръгнал от
болницата. Бяха го последвали в Хюк, където се беше срещнал с Расмус
Белан. Бяха отишли и в Тьонсберг, където бяха видели, че Хенинг се качва
в черно SUV, което отива до гориста местност, недалеч от Енебак. По пътя
дотам се бяха свързали с Бярне, за да го уведомят.
Трине беше чела интервютата с Хенинг след това, знаеше, че първо той
се е примирил със съдбата си, че просто е потънал в тъмните дълбини и е
чакал смъртта да дойде. Но дори хора, които са взели решение да се
самоубият, често се борят да свалят примката, която са поставили около
врата си. Нещо подобно се бе случило с Хенинг, когато бе потънал във
водата.
В момента, в който въздухът му бил на свършване, се събудил
инстинктът му за оцеляване и той се опитал да изплува отново на
повърхността.
Но не успял, затова се сетил за сушата, която била далече, може би на
трийсет метра, но все пак било по-лесно да влачи камъка дотам, отколкото
да плува с него. Започнал неистово да рита и да се опитва да се движи,
макар и осъзнавайки, че Дурим Реджепи вероятно ще го убие, ако изплува.
Но поне щял да умре по друг начин.
Внезапно видял светлина около себе си, лъчи, които прорязвали на
места размътената вода. Видял, че някой се движи, сочи нанякъде. Не
разбирал какво става, докато силни ръце не го хванали и не го извлекли
нагоре. На повърхността.
Бившите охранители на Трине не носили оръжие, но се пазили да не ги
забележат, на няколко пъти били убедени, че Дурим Реджепи ги е видял
или чул, но се движили възможно най-безшумно в гората и видели какво е
на път да се случи. Затова влезли във водата колкото е възможно по-тихо.
Под прикритието на все по-гъстата мъгла те доплували до лодката, тихо и
повечето време под водата, а когато Дурим Реджепи се отправил обратно
към брега, те се гмурнали да открият Хенинг.
Един от охранителите, на когото взели интервю по-късно, казал, че
езерото не било особено дълбоко и че Хенинг най-вероятно е бил под вода
около минута и половина, преди да успеят да го изтеглят на повърхността.
Били предпазливи да не привличат внимание, но Реджепи не ги
забелязал заради мъглата. Самият Реджепи потвърдил на един от
последвалите разпити с Бярне, че действително чул нещо, но не се обърнал
да провери какво е, защото бързал да се махне оттам.
Хенинг направи една крачка към Трине.
— Ти си ми спасила живота – промълви той.
Трине не каза нищо, просто не откъсваше поглед от него.
После тя изхлипа.
— Не бях а…
— Напротив, ти си била – каза той. – Ти ме спаси. Благодаря ти.
Очите на Трине се напълниха със сълзи, тя полагаше усилия да се
овладее.
— Не това исках да ти разкажа – изхлипа тя през сълзи.
Хенинг я погледна въпросително.
 — Със сигурност бих могла да избера по-добър момент да го направя –
каза тя, – но по ред причини тук е най-подходящото място за този
разговор. Пред тях.
Тя посочи отворения гроб и паметника на съседния гроб, а после
направи знак на Пол Фредрик, който веднага предложи на Нора да се
отдалечат и да ги оставят да поговорят насаме като брат и сестра.
— Ще ме изчакаш ли там? – попита Хенинг и погледна Нора.
Тя кимна.
Скоро Хенинг и Трине останаха насаме. Тя направи няколко крачки към
гроба. Застана до изкопа, където лежеше ковчегът на майка й, до гроба на
баща й.
Якоб.
Починал на 44 години, обичан, дори обожаван от съпругата си, която бе
изпълнена с омраза към действителността и житейската си ситуация на
вдовица и която беше убедена, че смъртта на съпруга й е била по вина на
Хенинг.
Онази сутрин, след като баща им се беше самоубил, Трине не беше
способна да мисли или да говори. Майка им бе изпаднала в истерия,
викаше и плачеше по цели дни и седмици, което не облекчаваше
положението ни най-малко.
Но дори тя трябва да е знаела, някъде дълбоко в себе си, какво мъжът й е
сторил на Хенинг. За късмет, не с Хенинг – това обясняваше защо самият
Хенинг не знаеше нищо. Баща му само бе седял в стаята му и го бе
наблюдавал, когато си е мислил, че всички други в къщата спят. Някой път
го наблюдавал, както лежал под завивката, а някой път отвит.
Трине се бе събудила една нощ от шум, идващ от стаята на Хенинг. Тя
внимателно се бе промъкнала навън в коридора и бе тръгнала към
светлината и към звуците. Бе погледнала зад полуотворената врата и бе
видяла баща си, седнал там със затворени очи и събути панталони.
Трине се бе заковала на място, с поглед, вторачен в бързите движения на
ръката му, полуотворената уста, затворените очи.
Но подът беше изскърцал под краката й.
Не бе успяла да стои съвсем безшумно и да се промъкне тихо обратно в
стаята си и когато баща й рязко се бе пробудил от транса, бе нахлузил
панталоните си и бе хукнал след нея. Трине беше стигнала в стаята си
преди него и бе успяла да заключи вратата.
Плачейки, тя бе седнала с гръб към вратата, докато баща й, тихо, за да не
събуди останалите в къщата, я убеждаваше да му отвори. Но Трине не бе
отключила вратата чак до късно на следващия ден, дълго след като той бе
заминал на работа.
Следобедите, когато се прибираше от училище, тя винаги внимаваше да
не остава насаме с него. Якоб бе започнал да се движи тихо из къщата, не
говореше с Хенинг, нито с жена си. Мъртвешка тишина се бе спуснала над
дома им.
Един ден Якоб я беше сварил неподготвена. Не бе отишъл на работа.
Вместо това я чакаше в гаража, където тя си оставяше колелото.
— Трине – бе казал той. – Трябва да поговорим.
Трине не бе отговорила нищо.
— Никога не съм докосвал Хенинг. Нищо не съм му направил.
Трине отново не бе отговорила.
 — Моля те, Трине, трябва да ми повярваш.
А после се бе опитал да омаловажи случилото се. Осъзнавал, че не било
правилно, че не било редно да го прави, но в неговите очи Хенинг не бил
наранен по никакъв начин – той все пак не знаел нищо.
Якоб Юл бе стоял пред нея разплакан, бе клатил глава и повтарял, че
майка им никога нямало да разбере, че винаги била ревнувала от Хенинг,
защото Якоб го обичал повече от нея, тя много пъти му го била казвала, но
не знаела по какъв начин той го изразява. Ако научела, това щяло да я
съсипе. Той самият щял да бъде отхвърлен от семейството си и от
обществото, ако истината излезела наяве.
Трине го бе наблюдавала мълчаливо. Той бе разбрал, че тя няма да
остави това да му се размине, и най-вероятно затова бе взел свръхдоза
инсулин една вечер, когато всички други в къщата си бяха легнали.
Трине имаше чувството, че майка им все пак е знаела, някъде дълбоко в
себе си е усещала. Този въпрос й бе задала в последния ден от живота й.
Хенинг гледаше паметника на гроба на баща си, докато се опитваше да
осмисли това, което Трине току-що му бе разказала. Може би очакваше да
го заболи, да изпита отвращение или ярост, но не усети нито едно от тези
чувства.
Той не почувства… нищо.
Сякаш това бе част от нечий друг живот, може би защото се бе случило
толкова отдавна и защото имаше толкова малко спомени от баща си.
Той погледна отворения гроб. Ковчегът, бял и красив, бе покрит с тънък
слой пръст. Няколко рози бяха паднали от ковчега на земята около гроба.
Той се зачуди от коя страна е главата й.
Спомни си винаги укорителния майчин поглед. Вечно напрегнатото
дишане. Колкото и да се опитваше, не можеше да си спомни как
изглеждаше тя, когато се усмихваше. Помисли си, че трябваше да пийнат
по чаша „Свети Халвард“* в памет на горката си майка, но не беше удачно
на гробището. Трине може би беше купила няколко бутилки за събирането
след погребението.
[* „Свети Халвард“ – норвежки ликьор. – Б.пр.]
Той й подаде здравата си ръка, докато вървяха нагоре към паркинга. Тя
я прие и двамата мълчаливо запристъпваха покрай паметниците.
Нора и Пол Фредрик ги чакаха при колите.
— Няма да идвам на събирането след погребението – каза Хенинг на
Трине.
Тя пусна ръката му.
— Няма проблем, не съм си и мислила, че ще дойдеш – отвърна тя и се
усмихна леко.
Те се гледаха безмълвно няколко секунди. Над главите им избръмча
самолет, отправил се нагоре към висините. Трине направи крачка към него
и го прегърна. Хенинг отвърна на прегръдката й.
Странно беше усещането отново да прегърне собствената си сестра.
Сигурно бяха минали над двайсет години от последната им прегръдка. Но
тя го бе пазила толкова години, бе крила истината от него. Да пази
дистанция от него може би беше нейният начин да защити и себе си, да не
мисли за това, което се бе случило.
Трине се отдръпна от него и изтри една сълза. Направи една крачка
назад, после още една. После вдигна ръка и помаха леко.
 — Доскоро – каза тя.
Хенинг също вдигна ръка.
— Доскоро.
Хенинг и Нора гледаха как Трине и Пол Фредрик си заминават с колата.
— Добре ли мина? – попита Нора.
Хенинг се обърна към нея.
— Хм?
— Разговорът ви там при гроба.
Тя кимна в посока към гробището.
— А, да – каза Хенинг. – Да… добре мина. Може да се каже.
Нора се загърна по-плътно в тъмносивото си палто. Както винаги
страните й бяха поруменели след известно време навън в хладния есенен
ден. Устните й бяха сухи.
Те стояха в тишината на гробището.
— А сега какво? – попита тя.
Хенинг си пое въздух.
— Дурим Реджепи се е държал примерно по време на полицейските
разпити – започна той. – Предполагам, че иска да си спечели по-смекчена
присъда. Това, разбира се, доста усложнява нещата за Вилиам Хелберг и
Йорян Мьонес. Реджепи разполага с важна информация за всички.
Той разпери ръце. Рамото пак се обади.
— Имах предвид с теб – каза Нора. – Какво ще правиш ти?
Хенинг дълго я гледа.
— Не знам, Нора.
Слънцето се скри зад облак. На мига стана по-студено. Нора сложи ръка
на корема си, опита се да прикрие гримасата на болка, която се появи на
лицето й.
— Да не би…
Хенинг посочи корема й.
— Просто малко ми се гади.
Той кимна.
— Искаш ли да те закарам до вкъщи?
Тя поклати глава и посочи една кола, паркирана малко по-нататък.
Дълго време двамата само се гледаха.
— Добре тогава – каза най-накрая той. – Ще се видим… Благодаря ти, че
дойде.

***
Първите дни, след като охранителите извадиха Хенинг от езерото, той
само лежеше в леглото в апартамента си. Спеше. Ядеше. После пак спеше.
Пи кафе с възрастния си съсед, който беше претърпял сърдечна операция.
И Гунар Тома му разказа за войната, за всичките си изгори, за това, че все
още често ходеше на кафе в Грюнерльока*, винаги с нитроглицерин** в
единия джоб и зъбните протези в другия – готов да се притече на помощ
на някоя дама, изпаднала в беда. Хенинг се усмихна и се замисли какъв
щеше да стане самият той, когато остарее.
[* Грюнерльока – район в Осло. – Б.пр.]
[** Нитроглицерин, на таблетки под езика, се използва при болки в
сърцето. – Б.пр.]
Купи си тиган, най-накрая използва газовата печка, която стоеше
безполезна, откакто се беше нанесъл в жилището, защото дълго време
беше имал непоносимост към пламъци. Приготви си и месо, и пиле със
зеленчуци – дори риба.
Излезе доста пъти на разходки.
Размишлява. За Ивер и за Юнас. За Трине.
За това какво щеше да прави в бъдеще.
Но имаше едно нещо, което все още не бе направил и което
едновременно го вълнуваше и плашеше. Затова реши да го стори веднага
щом се прибере у дома след погребението.
Първо мина през „Винмонопол“* и купи бутилка коняк – същата марка,
която беше пил вечерта, когато загина Юнас. Когато се прибра у дома, си
наля щедро в една чаша и я постави върху пианото. Запали свещ и седна.
[* Винмонопол – магазин за алкохол в Норвегия. – Б.пр.]
Преди да отвори капака и да види старите си приятели, черни и бели, 88
на брой, той затвори очи и си припомни мелодията, песента, която бе
написал за Юнас в онази вечер, когато Нора му бе казала, че е бременна.
Вечерта, в която целият му свят се бе променил и нищо вече не беше
постарому.
Хенинг погледна чашата, свещта и стената, до която бе опряно пианото.
Отпи една глътка, усети огъня в гърлото си, в гърдите, принуди се да отпие
още веднъж. Преглътна. Замисли се. Затвори очи, мислейки за всичко,
което бе оставил зад себе си, и за всичко, което го очакваше.
За най-близкото бъдеще.
Остави чашата и погледна ръцете си, където пламъците го бяха
достигнали и където кожата приличаше на разтопена пластмаса. Белезите
бяха започнали да избледняват.
Той се зачуди какво щеше да прави с тези ръце в бъдеще. Вече не бяха
особено красиви.
„Но пък още вършат работа“ – помисли си той.
И не само те.

БЛАГОДАРНОСТИ

Шест години от живота си посветих на написването на серията,

започнала с „Мнима смърт“. Шест години, в които животът ми много се
промени, не само косата (да, оредяла е и е посивяла). Беше дълго и трудно
пътуване и нямаше да успея да извървя пътя сам и без подкрепа.
Кари Марстайн и Труде Рьонестад: знам, че не искате да споменавам
имената ви тук, но поне този път ще си го позволя. Дължа ви едно голямо
„Благодаря“. Благодаря ви за всички срещи, имейли, дискусии, мисли и
ценни предложения. Не на последно място – за подкрепата. Това важи и за
издателството ми – „Гюлдендал“. Благодаря ви за всичко. Благодаря ви, че
дадохте криле на мечтите ми.
Бих искал да отправя специална благодарност и към Йорн Лиер Хорст за
готовността винаги да отговори на техническите ми въпроси за
криминални разследвания. Към Петер Антон Нес за дългите часове
дискусии и ценния принос след прочитане на първите чернови на книгата.
Към Кристин Биргите Йенсен (Кики) за отговорите й на моите безчет
медицински въпроси. На медицинската сестра Хеге, когато Кики нямаше
време или възможност да ми отговори. Към Вибеке Ойдегорд Сьор-Райме
за помощта по юридически и полицейски въпроси.
Към зетьовете ми Тур-Магнус Йокстад и Ниле Петер Гранхолт: сърдечно
благодаря за подкрепата – винаги сте много полезни, независимо дали
става дума за географията на Вестфолд, терминология за лодки (сега знам
какво е горна палуба), или въпроси относно посолствата на Норвегия в
чужбина. Жалко, че хич не ви бива за рибари.
Към всички, които ми помогнаха с отговори на различни мои въпроси –
големи и малки, – ще ми трябва отделна книга само за да спомена имената
на всички ви (но и тогава със сигурност щях да пропусна някого). Затова
ще се задоволя да кажа тук: хиляди, хиляди благодарности. Ценя
неописуемо много всичко, с което ми помагате.
Всички, които се подлагат на психическото изпитание да пишат книга
(да не говорим за пет книги, свързани помежду си…), имат нужда от цял
отбор около себе си, който да ги подкрепя. Аз съм късметлия, че толкова
хора ме последваха на това дълго пътуване, а имаше и други, които се
присъединиха по пътя. Благодарности за всички имейли с топли думи и
усмивки. Благодаря за всички въпроси кога ще излезе следващата книга.
Благодаря за милото отношение.
Благодаря и на вас, скъпи издателства по целия свят, които сте
направили книгите ми достъпни за толкова много читатели. Винаги е било
и продължава да бъде приключение, чест и привилегия да мога да ви
представлявам.
Най-големите благодарности са за семейството ми – Бенедикте, Теодор
и Хени – за това, че бяхте до мен през тези години. Опасявам се, че ще има
още такива.
Специално благодаря на Бенедикте за всички идеи и предложения за
сюжета. Нямаше да се получи без теб.
На родителите ми Брит и Хенинг – щастлив съм, че ви имам в живота
си. Благодаря за помощта и подкрепата през всички тези години. На
останалата част от семейството ми и на приятелите: благодаря ви, че ви
има.

Осло, 1 септември 2015 г.

Томас Енгер

Книги на Томас Енгер

Мнима смърт
Фантомна болка
Кървава мъгла
Тайните на герба
Смъртоносно ранен

Thomas Enger – BANESǺR (2017)

 Томас Енгер – Смъртоносно ранен
Норвежка. Първо издание
Превод: Галина Узунова
Стилов редактор: Дарина Фелонова
Дизайн на корицата: Стефан Тотев
Издава: ИК „Персей“ (2018)
ISBN 978-619-161-169-0
This translation has been published with the financial support of NORLA
(Norwegian Literature Abroad).
Преводът на тази книга е осъществен с финансовата подкрепа на НУРЛА
(Норвежка литература зад граница).
Сканиране: Vanilla
Разпознаване, корекция и форматиране: bonbon4e (2022)