Захари Карабашлиев

Жажда
Българска
Първо издание

© Захари Карабашлиев, автор

© Дамян Дамянов, корица и илюстрации
© Сиела Норма АД
София, 2018

http://4eti.me

ISBN: 978-954-28-2765-8
3
4
 Тази книга е вдъхновена от истинската история на Спас Карафедов –
неутолим пътешественик в света на зрящите.

Събужда го жаждата. Жестока и изпепеляваща жажда, от която чувства

устата си като пресушена от жега локва. Долавя над себе си откъслечни думи,
изречени с мек, авторитетен мъжки глас:
– ...първоначалното обследване на главата показва фрактура на черепа и
четирисантиметров епидурален хематом...
Гърлото гори. Жаждата сякаш е изцедила всяка капчица влага от всяка
негова клетка. Не просто устата – цялото му тяло сега е пресъхнало за вода,
а гласът се чува по-близо:
– ...томограф на гръбначния стълб установи фрактури на С3 и Т4 с оток в
областта на гръбначномозъчните нервни корени...
Опитва да преглътне, но езикът му се е слепнал, не успява да примлясне
дори, няма сили. Гласът продължава:
– ...за епидермалния хематом беше приложено консервативно лечение...
Звук от отваряне на врата, смутен момичешки глас промърморва:
– Извинете, може ли?
– Влезте, колега.
Едва сега той осъзнава, че не вижда нищо. Тъмнина е затиснала клепачите
му, не успява и не успява да ги отвори и да види откъде идват тези сложни,
полупознати, важно звучащи думи:
– ... неврологичните тестове показаха нормална проводимост по цялото
протежение на нерва.
Врата. Друг женски глас:
– Доктор Парашкевов, извинявайте, но трябва спешно в 134-та...
– Идвам.
Проскърцване на подметки по лъснат под, миризма на дезинфекция, на
онзи препарат, с който се чистят стъкла, спрей за пръскане (жълт? син?)...
Мъжкият глас продължава, чува се шум от прелистване на хартия:
– Планираме да го задържим тук, докато е готов да премине към рехабили-
тация и физикална терапия. А сега, колеги, извинете ме, ще продължим
утре...
Стъпки. По-тих, едва доловим говор. Стъпки. Вратата се затваря, а той
продължава да опитва да отвори очи, но не може, клепачите му сякаш са се
сраснали със зениците, някой е залепил очите му, затова не може да вижда.
Тишина.
Унася се и потъва обратно там.

5
6
 ***

Вратата се отваря.
Чува щракане на електрически ключ и усеща светлина да лизва клепачите
му, но колкото и да иска, не успява да ги помръдне.
– Пиленца-а-а – чува хрипкав силен женски глас някъде над себе си, зами-
рисва му на цигари.
Насилва се да отвори очи, да разполови нажежените си устни, да раздвижи
нещо от себе си. Не успява. Не може дори да преглътне, да помръдне очните
си ябълки, да посвие пръсти... Няма власт над тялото си, нищо не работи,
сякаш няма достъп до мускулите си, няма никакъв контрол над нищо свое.
Движат се единствено мисли, които мудно регистрират неща извън себе си,
но не могат да участват – тромави пчели, затворени в стъклен буркан.
Като дете прекарваше часове в двора на баба си – търпеливо клекнал и
съсредоточен – и наблюдаваше пчели. Те долитаха от градината със син-
кавите кошери на съседната улица и накацваха по лехите с цветя. Гледаше
пулсиращите им раирани коремчета, бавните им движения, крачетата, нате-
жали от прашец. А когато му омръзнеше да ги гледа, той ги...
Но сега той опитва да даде сигнал, че е жив, че присъства, че е тук.
Чува всичко, дори някак усилено, но нищо в него не помръдва. Тялото му
не му принадлежи. Изключено е. Той просто знае, че се е настанил в него, но
колкото и да насилва стартера, двигателят не заработва. Нищо не работи. Той
е в тялото си и едновременно с това не е. Единственото, което го свързва с
този свят и мътното място, от което се събужда, е жаждата.
– Как сте, пиленца? – чува пак женския глас.
– Живко-здравков-веселков-щастливков! – прозвучава бодър, висок, ясен
мъжки глас отляво. – Имах навремето един учител по рисуване и той винаги
така отговаряше, като го питат „как сте“, казваше „Аз съм Живко-здравков-
веселков-щастливков“. Че и аз сега така...
Гласът сигурно принадлежи на онази порода хора – помисли си, – онези
досадни хора, които сутрин поздравяват енергично, кимат отривисто,
здрависват се с две ръце; от онези, които нямат нужда от кафе, за да звучат
бодро, когато се събудят.
– Май, май – казва жената равно, чува се дърпане на щори. – Май не те е
пуснала май тебе упойката, господине, май, а?
– Аз съм си така.
– И аз ще съм си така кога фърла тая престилка и си махна очите оттука
понеделник.
– На почивка ли ще ходите? Къде, ако смея да попитам?

7
8
 – Къде ме заведе моят, там. Немам претенции никакви. Казах му, избирай,
казах му, ама хубаво си опичай акъла, да не стане като миналото лето у
Вършец.
– Какво стана миналото лято във Вършец?
Шумно дърпане на пердета.
– Той си знае.
Чехлите приближават. Женският глас се прокашля пушачески и
продължава:
– А я кажи, господине Радков, новият съквартирант събуди ли се най-
сетне?
– Новият съквартирант? Той ли е новият съквартирант?
Напряга се и мобилизира всичко, за да помръдне устни. Чувства се
запокитен в сън, от който иска да се откопчи, но нищо не се подчинява на
волята му, нищо. Отказва се от устните. Гърлото му е сухо – глинена стомна,
стара, счупена и захвърлена... Сега премества цялото си внимание към носа.
Ако успее да размърда ноздри, дори само едната, може би ще привлече
вниманието на жената. Изтощително е. И безуспешно. Болезнена жажда.
Това ли е то? Да си в кома? Това ли е? Онези ужасяващи истории, които се
случват само на другите. Кома. Изключен от двигателния си апарат,
атрофиращ в черепа мозък, неспособен да помръдне дори клепач, а какво
остава да раздвижва тяло, да живее в света, да действа... Но ето че той мисли.
Това малко ли е? А какво, ако остане завинаги заключен в собствения си
мозък със собствените си мисли и собственото си безсилие? Единствено
мисли – без думи без действия, без резултат? Мисли, идващи кой знае
откъде, неводещи никъде, несподелими с друг. Това би бил адът.
И точно когато се отказва от усилията си и решава да отпусне съзнанието
си назад в тъмното с надеждата то да го погълне, над него заиграват
сребристи силуети, разлитат се искри, мътилката изсветлява, появяват се
размити очертания, както когато изплува от дълбоко море към светла
повърхност; на фокус идват сив окачен таван, бледозелени стени, бели
алуминиеви щори, дръпнати пердета, крайчецът на неработещ телевизионен
екран. Периферно вижда над себе си плетеница от безцветни тръбички, с
някакви бледи течности.
Притваря очи, гледа през трептящата цепка на клепачи и мигли един сякаш
готов всеки момент отново да се разпадне мъждив свят. Мярва за секунди
лицето на едра, зряла жена с изрусена коса, сенки под очите, болнична
униформа, но от сегашните, излишно весели – големи цикламени сърца на
резедав фон. Затваря отново очи, преструва се, че спи. Сестрата се прибли-
жава, мърмори на себе си:
– Я да видим, я да видим. Катетърчето е добре, системите... така...
– Как се казва младежът? – чува гласа на възрастния мъж.

9
 – Не знам.
– Няма ли си име?
Името му е Даниел.
– Нема документи, нема нищо. То е цело чудо, че е оцелело това дете,
намерили го на пътя за Самоков, потрошено, некой го е блъснал и избегал,
ама що е дирило там, какво е правило, кой знае. Не знаят как се казва.
Даниел негодува: не знаят как се казва? Казва се Даниел Данев. Доку-
менти? А шофьорската му книжка? Тя е в портфейла му, който е в колата,
зад скоростния лост, той го държи там, мобилният му телефон пък е...
– Хайде сега да лапаме лекарствата, ваше благородие. Докторът идва на
визитация скоро и требва да си вземем лекарствата.
Даниел чува потракване на хапчета в пластмасов съд, гълтане на вода.
– Така. Сега инжекцията. – Чува как човекът отляво преглъща хапчета,
потраква чаша. Пауза. – Готови сме с вас, мили ми господине. Да пуснем ли
телевизор?
– Ами пуснете го, защо да не го пуснете – отговаря живо човекът. – Или
пък я по-добре да изчакаме младежа да се събуди и да го питаме. Може пък
той да не гледа телевизия. Повечето интелигентни хора в наши дни вече не
гледат телевизия.
– Верно?
– Да. И знаете ли защо?
– Защо?
– Защото са интелигентни, затова.
– Е то са само идиотирни, то нема абсолютно нищо за гледане! – След
малко: – Ама я си ги гледам.
Навън се чува писък на линейка, после клаксон и се отдалечава.
Изрусената глава на сестрата се поклаща заканително:
– Айде карайте го у частната болница да го объркате, а после ни го водете
тука да го спасяваме. Ей, голема работа сте, ей!
– Вода! – изведнъж Даниел чува непознат, глух, прегракнал глас. – Вода.
– Я! – възкликва сестрата с дистанционно в ръка и се обръща към него.
– Вода. – Даниел все още не разпознава гласа, но разбира, че идва от него,
от глинения съд – устата му.
Сестрата оставя внимателно дистанционното на шкафчето и тръгва към
него, без да го изпуска от очи.
– А добър ден! Вода, ама сега требва първо да поставим две инжекции.
– Вода. Моля.
Жаждата го разкъсва. Всеки звук го боли.
– Вода.
Тя напуска полезрението му, шурва струя бода, плискане на мивка, после
стъпки и към устата му приближава мокра марля. Той впива устни в нея,

10
засмуква шумно, затваря очи, сякаш за да съхрани всяка капка влага. Никога
едно мокро парче плат с дъх на аптека не е било така вкусно. Той смуче,
смуче, смуче. Промълвява:
– Още.
И продължава да смуче.
– Още, ама не може. Требва инжекциите сега.
– Вода. – Гърлото му е все още болезнено сухо. – Какви инжекции?
– Една обезболяващо и една антибиотик. Нема страшно.
– Не искам. Не искам инжекции.
– Назначени са от лекуващия лекар, нема как да не го направим.
– Не.
– Абе, я се погледни на какво приличаш! Изпотрошен целия, тръгнал да ми
се пазари.
– Не – казва тихо.
– Кога дойде лекарят, ще говорите с него, ще подпишете една бланка, че
се отказвате, и правете каквото искате.
Даниел чува дишането си. Не може да помръдне главата си и милиметър,
но движи очните си ябълки. В този момент навярно това е единственото,
което е в състояние да движи.
– Вода. Може ли вода?
– Ама след това инжекциите.
– He.
– Хайде стига, нема да боли, нема се излагаш. Прост антибиотик, требва да
го слагаме два пъти в денонощие, нищо необичайно.
Даниел не отговаря. Мълчат. Той промълвява:
– Вода.
– Млади момко, хайде добре дошли! – чува мъжки глас отляво.

***

Пие. Усеща как водата се плъзга през гърлото му и си проправя път надолу.
Усеща и капки, които потичат по брадата му, плаче му се. Може би плаче,
няма как да знае.
– Какво ми има? – бликва от устата му спонтанно най-страшният въпрос.
Изненадва се, изплашва се от думите, от това, което ще му донесе отговорът,
но знае, че ако не го зададе сега, ще продължи да се измъчва много повече.
Винаги е бил такъв. Каквото има да става – да става сега. Сестрата мълчи.
Навън някъде се чува шум от тежки машини, камиони – някой пак някъде
нещо строи. Навярно нещо голямо се строи.
– Какво ми има?
Сестрата казва:

11
 – Сега само требва да си абсолютно неподвижен. Вратът ти е стегнат с
шини, тялото е имобилизирано.
– Ще ме оперирате ли?
Сестрата скръства ръце пред гърдите си.
– Абе, момче, това тука е реанимация. Три операции ти правиха вече,
голем зор видеха хората. Кога излезе от операция, вир-вода беше докторката,
аз не съм виждала толко изпотен човек.
Даниел опитва да осмисли казаното.
– А днес какъв ден е?
Сестрата се навежда над него. Лицето ѝ се загубва от полезрението му, пак
се появява с инжекция в ръка, с капка на върха на иглата:
– Хайде...
– Какво ми има? – пита отново той, но въпросът му увисва във въздуха,
иглата се скрива. Той не усеща убождането. Лицето ѝ приближава лицето му.
– Готово.
Тя се изправя, записва нещо в тетрадката си.
– Юнак. Ако требва нещо, ето оттук ще сигнализираш. Или ще помолиш
съквартиранта, господин Радков, той няма да има нищо против. Нали така,
господин Радков?
– На драго сърце, красавице – отговаря господин Радков.
– Хайде, умната.
Остават в тишина. Някъде близо до прозореца пее птичка. Даниел се унася.
– Какъв ден е днес?
– Ден за равносметка – казва гласът отляво, а може би друг глас, отдясно.
Или пък Даниел просто си го помисля? Навярно няма никакво значение
откъде идва този глас – отляво или отдясно, дали въобще е било глас, дали
някой въобще е казал нещо, или друг го е помислил. Има ли значение кой
какво и дали е казал, след като Даниел го е чул?

***

12
13
14
 – Как сте, младежо? – събужда го съседът му. Болката. Този път е ужасно
силна, туптяща болка във всяко едно ребро. Изсумтява.
– Как сте, викам? – казва по-силно гласът. Радков, припомня си, че е в
болница и не е сам. Точно това му трябва сега – някакъв енергичен, неуморен
дядка, който да му надува главата.
– Бил съм и по-добре – отговаря Даниел. И осъзнава, че неговият глас
звучи по-чуждо от този отляво. – Каква беше тази жена?
– Сестрата ли? Тази е малко серт, ама се ядва. – После добавя: – Абе, като
за държавна болница си е направо бижу екстра. Едно време така викахме –
не бижу, ами бижу екстра. Как е работата? Бижу екстра!
– Държавна болница?
– Да. Ама е добре. Ако искате, да пусна телевизора да видите новините? –
пита гласът.
– He.
– Правилно. Аз не мога да гледам телевизия.
– Браво – равнодушно казва Даниел.
– Вие гледате ли?
– Не.
– А какво гледате?
– Нищо.
– А трябва да се гледа. Но да се гледа наистина. Да се вижда.
– Трябва – казва Даниел само и само онзи да спре. В момента гледа и вижда
зелените листа на кестените навън и дъжда, който ту прикапва, ту се усилва,
дъжда, който не е спрял от дни, последното, което помни непосредствено
преди да се озове тук, е този дъжд, същия дъжд. Заради дъжда стана всичко,
заради него е тук.
– За какво сте тук, младежо?
Всичко стана толкова бързо. Цялата работа да е била секунди. Какво се
случи?
– Злополука – казва Даниел първото, което му се изпречва в устата.
– С какво?
Хубав въпрос. Даниел не знае точно защо е тук, не знае къде точно е това
„тук“, откога е тук и какво му има. Но каквото и да е, то е само брънка от
поредица събития, заради които е тук, в тази стая, с този бъбрив старец.
Събития, започнали отдавна, развивали се другаде, довели го тук, хаотична
поредица от събития, които приключиха с епизод, който не помни.
– Така де, да не би досаждам, няма значение. Щом сте жив, нещата могат
да се наредят. Това е най-важното, да сте жив.
Даниел затваря очи. Мисли си как ще се нареди всичко просто защото е
жив. Нали само допреди броени дни беше хем жив, хем повече от здрав?

15
Имаше всичко, което може да си пожелае, поне до този момент. Какво се
случи? Защо?
– Къде живеете? – пита човекът. Даниел поема дълбоко въздух и излъгва:
– Ню Йорк.
– Така ли? В Ню Йорк съм бил, във Вашингтон – също, Чикаго, Бостън...
Но Ню Йорк е друго – Сентръл Парк, Манхатън – ех, какъв град! А колко
видове птици има там, знаете ли?
– Има всякакви птици, да – казва Даниел и опитва да поклати глава
саркастично. Не успява. Шината.
– А знаете ли, че преди няколко години за пръв път броят на птичите
видове в парка Прадо, в Сан Диего, Южна Калифорния, задмина този в
Сентръл Парк на Ню Йорк? Знаехте ли това?
– Не знаех.
– Сега вече знаете.
– Благодаря.
– Аз ги следя тези неща. Обичам птиците.
– Какво толкова им обичате на птиците? – пита Даниел. И добавя почти
заядливо: – Да ги гледате как летят?
– Обичам да ги слушам. Ето сега този славей, чувате ли го?
Даниел се заслушва. Чува птичката навън, да. Чува и гугутка наоколо.
Някъде лае куче, работи двигател на спряла кола, дизелов, ако се съди по
тракането на клапаните, друго куче залайва, предното спира, чува и машини
за разкъртване на асфалт, чува флекс по-далеч, пуснато радио някъде по-
близо, чува бученето на кръв в ушите си, като звука от далечна, натоварена
магистрала. Къде бяха тези звуци досега? Трябваше ли някой да го подсети
да ги чуе?
– Това е северен слабей. Има го и в Америка. По-рядък е за нашите ширини
от южния слабей. Но си приличат много. А иначе откъде сте?
– Моля?
– Казвате, че живеете в Ню Йорк, ама иначе откъде сте?
– Варна.
– Кой квартал?
– „Чайка“.
– Ха! – възкликва старецът. – Гледай ти! А спирка „Почивка“ там ли е още?
– Сигурно е там – отговаря Даниел. На половин километър от спирката е и
апартаментът, в който бе израснал, в който се връщаше след училище с
чантата на гърба и в който не се е връщал отдавна.
– Млади момко... Точно под спирка „Почивка“ преди много години имаше
международен студентски лагер. Още ли го има?
– Точно под спирка „Почивка“ сега има мол. Под мола има свлачища. А
има свлачища, защото са изпозастроили всичко наоколо – жилищни блокове,

16
вили, къщи...
– Хубаво ли е?
– Не е.
– А преди 59 години и... триста петдесет и осем дни беше хубаво.
– Сигурно – казва безразлично Даниел.
– Имаше лагер.
– Преди 59 години всичко ви е било един лагер – измърморва той. – Цялата
ви... скапана държава е била един лагер.
– Моля? Извинете ме, но с това ухо не чувам добре. Никога не съм чувал
добре с това ухо. Като дете сме се сдърпали с едно момче нещо, детска
работа, нали.... помня, играехме на топчета и – помня, бях клекнал, с
топчетата в ръка, и чувам един дебел мъжки глас „Кой? Тоз ли беше?“, и една
голяма ръка ме хваща ей тука отзад за яката на ризата, и ме изправя, и пляяяс
един шамар, ама такъв силен шамар, да се чудиш откъде такъв гняв, такава
злоба! Така удря ли се дете! И топчетата се разхвърчаха из улицата. А на мен
ми причерня, звездички хвръкнаха, паднах на задника си, не мога да се
изправя, вие ми се свят. И тогава сигурно я тъпанче ми е спукал, я нещо друго
е станало, ама оттогаз не чувам добре. Та затова ще ви помоля да говорите
малко по-високо.
– Разбрах.
– Моля?
– Казвам, разбрах. Ще говоря по-високо.
– Сега сме тук, двамата сме, ще си приказваме, трябва да минава времето,
нали така?
– Така – казва Даниел тихо, после повтаря по-силно. – Така, така.
– Няма нищо случайно – ни в клин, ни в ръкав казва старецът.
Навън се чува форсиране на мотоциклет.
– Има, разбира се. Има, и още как – казва Даниел и прекарва наум
върволицата от случайности, които го доведоха до това легло, до този
бъбривец, случайностите, които го оставиха обездвижен, вторачен в сивия
болничен таван точно когато трябваше да бъде другаде.
– Не може да е случайност, че аз си счупих крака вчера, а днес съм тук с
вас и си говорим за спирка „Почивка“, която е на четиристотин километра от
тази стая.
– Какво друго да е освен случайност?
– Млади човече, как може да е случайност това? Всичко, което ми се е
случвало в живота до този момент, всичките ми кахъри и препятствия, и
хубави, и лоши моменти, и избори, а и грешките, дето съм правил, и те,
уверявам ви, са много, всичко това е довело до точно този момент ей тук. Е,
може ли, питам ви, това да е случайност!?
– Случайност е – казва Даниел и добавя по-тихо: – След като ни се случва,

17
значи е случайност.
– Може да е случайност за единия от нас, ако толкова държите да е така,
но не и за другия.
Трудно му е да говори. Объркано му е. Чувства се отпаднал и слаб, почти
двуизмерен. Мълчи му се. Но възрастният приказливец наистина го дразни,
затова и заядливо казва:
– А защо?
– Защото, млади човече, иначе не би имало никакъв смисъл.
– Кой е казал, че въобще има някакъв... – той подчертава думата, като
повдига интонацията си на втората сричка: – смисъл?
– Младежо... – понечва да отговори разпалено мъжът, но някой почуква на
вратата и влиза, без да чака отговор. Шляпане на чехли, шум от смачкана
пластмаса – санитарката изхвърля боклука, а на излизане пита нещо относно
закуската. Радков ѝ отговаря и нетърпеливо се връща към събеседника си:
– Аз сега ще ви разкажа една история, пък вие после кажете случайност ли
е това, което се случи, или не.
Мълчанието на Даниел е несъгласие, но бъбривецът явно е решен на всяка
цена да разговаря, та дори и с някой натъпкан с обезболяващи и само-
обвинения, някой очевидно неспособен да се вдигне от това легло и да се
махне от стаята:
– Нека ви разкажа, а после да говорим. Става ли?
Даниел притваря очи и промълвява с устни:
– Трябва ли...
– Лятото на 1957-а. Студент първа година съм, право, в Софийския
университет. Как ме приеха с това реакционно минало е съвсем отделна
работа, сега няма да я разказвам. Та заедно с моя добър приятел от курса,
Бончо, той сега живее в Австралия, сме намерили с връзки две карти за
студентски лагер и отиваме на море – аз сам никъде не ходех тогава – на
Варна. И по-точно, на спирка „Почивка“, там долу, където ви казах. Прис-
тигаме надвечер, помня влака, гарата, въздуха, крякането на чайките, хладно,
мирише на море и на кебапчета от някаква закусвалня. Придвижаме се до
лагера с автобус. Отиваме – а там студенти, студентки, няколко бригадири-
преподаватели, кипи живот, ама живот... Настаняват ни в едни бунгала с
двойни легла, ама казвам ши – кипи живот! Приказване, песни, танцуване,
любов, компании, китари – младост, радост, страсти – и така до зори!
Лягаме ние тази първа вечер, ама аз сън не мога да спя, нямам търпение да
съмне и да ида до морето. И в тази въпросна сутрин, на 2 август 1957 година,
се събуждам рано-рано, нетърпелив, превъзбуден и докато другите спят, без
да хапна, или нещо друго, слизам полека, имаше едни стълбички, стръмни,
тесни, аз слизам по тях, значи, те сутрин са влажни от росата, трябва да се
внимава, но полека-полека, слизам аз по тях... И имаше долу един малък кей,

18
казаха ми, че местните ходят на него да ловят риба, идват с въдици, кофи...
И аз сутринта рано се спускам до него. Невероятно нещо значи беше – как се
блъскат вълните по този малък кей, долу под студентския лагер, как шумят –
знаете го сигурно, щом сте оттам, ако още го има, има ли го?
– Там е.
– И аз се движа по него, полека, стигам края му, сърцето ми ще се пръсне
от вълнение, а кеят потръпва отдолу от вълните, слънцето е вече над водата,
притопля клепачите ми... И усещам отдолу по дъските на кея как се блъска
морето, стихията усещам, уж кротка, ама могъща, а мостчето потръпва от
вълните, от тази стаена мощна сила. А аз толкова съм жадувал това море.
Още помня, като да беше преди малко тази хладна, нежна утрин. И аз скачам
от кея, с краката надолу, потъвам в меките морски води, те ме покриват,
прегръщат ме – такова е нашето море, меко, ласкаво, когато е топло, като
любима жена – и се гмуркам дълбоко до дъното, после се изтласквам нагоре.
И започвам да плувам, плувам, плувам. Плувам много навътре. Минаха
няколко моторници тогава, помня, бръм-бръм, вдигаха голям шум, правеха
вълни. Но аз си плувам, плувам навътре, водата приятна, хладка... Млади
момко, как се казвате?
– Даниел.
– Хубаво име. Аз се казвам Ангел, да, разбира се, че трябваше първо да се
запознаем, преди да тръгна да ви разказвам, та думата ми е, имало е мотор-
ници и те са изиграли роля в това, което последва по-нататък. Виж, Дани-
елчо, аз съм по-възрастен от теб, дали можем да си говорим на „ти“?
– Може.
– Aз съм плувал в какви ли не морета – от гръцките през северните горе в
студа, та и в Куба, но като нашето море няма да намериш, аз никъде не съм
се чувствал така, както в нашето Черно море. Съгласен ли си? Така ли е?
Тук Даниел трябва да се съгласи със стареца. Беше плавал в Атлантическия
океан, беше сърфирал в Тихия, беше се гмуркал без водолазен костюм в
Карибите и се бе спускал със специален неопрен в Балтийско море, беше
плувал в студени бистри езера и топли екзотични морета, но нищо не
можеше да се сравни с морето от детството му – солено колкото трябва,
топло колкото е необходимо, море – сякаш създадено само за него, море като
по мярка.
– Така е – казва.
– Така е, нали? Чувал съм, че солеността и киселинността на Черно море,
пе ха-то де, било точно колкото пе ха-то на човешката кръв – почти извиква
човекът, екзалтирано. – Сега, не знам дали е вярна таз работа, ще питаме
доктора, като дойде, но аз вярвам, че е така.

19
20
 Даниел отново прави опит да го погледне с крайчеца на очите си, но не
успява. В изключения телевизионен екран мярва отражението му, смесено с
отражения от света навън.
– Та ето ме, тръгвам аз да плувам в морето навътре. А аз си плувам от 6-
годишен, бяха ме бутнали в един вир на Янтра и там, като не ми стигат
краката дъното, а то, вирчето, към 2 метра в диаметър, към метър и 30
дълбоко, пляс-пляс-пляс като кученце, щях да умра от страх, ама виж какво
нещо е инстинктът, първичният инстинкт на човека да спаси кожата, да се
спаси, какво нещо е тази... жажда за живот... та и аз, детето, докопах се до
брега. И оттогава не бях спирал да плувам. Та – ето ме пак, на 2-ри август
сутринта 1957-а – плувам навътре в морето. Но си имам план – ще плувам
дотам, докъдето чувам брега, хората, колите по пътя, чайките... Обаче може
би тези моторници са ме объркали.

***

Почуква се. Вратата се отваря. Изскърцване на подметки по пода.

– Добър ден, господа – чува се спокоен познат глас.
– Добър ден, доктор Парашкевов – казва Радков.
Даниел мълчи. Над него се надвесва светло лице на мъж около четиресет,
кафяви очи, очила с тънки рамки.
– Как сте?
– Не знам.
– Знаете ли кой сте?
– Да.
– Как се казвате?
Той отговаря.
– Коя дата сме днес?
– Не съм сигурен.
– Помните ли какво се случи с вас?
– Не.
– Намерили са ви в безсъзнание на пътя.
– Как?
– Имате невероятен късмет.
– Не чувствам нищо. Това ли ми е късметът?
– Човекът, който ви е открил, е медицинско лице, жена му също, докарали
са ви директно тук, не са викали линейка, правилно са преценили, че няма
време. Това, че говорим сега, е цяло чудо.
– Защо?
– Заради травмите, които сте понесли. Аз съм вашият лекуващ лекар, един
от екипа, който прави операцията снощи. А преди нея минахте през още две.

21
Тук сте от събота сутринта. Разбирате ли всичко от това, което говоря?
– Да.
Вратата се отваря, появява се сестрата с цикламените сърца на резедав фон,
този път носи папка. Докторът се обръща към нея:
– Фебрилен ли е?
– Трийсет и седем и две, сутринта.
– Оплаквания?
– Нищо особено, но включих 25 милиграма дексофен.
Даниел отбелязва различния ѝ, стегнат тон, професионално отношение.
– Благодаря, сестра – казва лекарят и се обръща към него:
– He сте искали инжекции тази сутрин?
– Не.
– Мога ли да питам защо?
– Не.
– Добре, няма да питам защо. А готов ли сте за преглед?
– Кажете какво ми има.
– Ами... – докторът побутва очилата си, – няма да ви лъжа. Нещата не са
розови.
Даниел затваря очи. Иска, когато ги отвори, да е другаде. Поема дълбоко
въздух. Отваря ги. Същото.
– Имате тежки фрактури – черепа, гръбначния стълб, сериозно засегнати
шийни прешлени. Направихме много сложна операция, възстановихме
целостта на прешлените, направихме всичко възможно да възстановим
функциите. Сега, докато ви преглеждам, ще задам няколко рутинни въпроса.
Ще помоля за съдействие. Става ли?

***

22
23
24
 Последното, което помни, е дъжд, силен дъжд, светкавици над сградите.
Покриви на сгради в проблясък от светкавици – появяват се, разместват се,
изчезват. Покриви в лятна буря. Люлеещите се корони на дърветата, прегъ-
натите им снаги. Светкавици. Силуетът на града – разкривени антени над
блоковете, като изоставени гробища, студените бели проблясвания, този
призрачен град... Какво се беше случило?
– Сега упражнявам натиск върху лявата ви ръка. Усещате ли нещо?
– Не.
– А сега?
– На лявата ли?
– Няма значение. Усещате ли натиск някъде?
– Не.
Сега си спомня степалата надолу. Плющящия по изронените плочки дъжд.
– Сега натискам крака. Усещане?
– Не.
– Добре – казва лекарят.
– Не е добре – казва тихо Даниел.
– Два от шийните прешлена бяха сериозно контузени. Нормално е да
не чувствате нищо в началото, това не значи, че няма да се възстановят
функциите.
Той вдига пред очите си рентгеновата снимка и внимателно я раз-
глежда.
– Ще мога ли да ходя?
– Предстои ви едно много дълго възстановяване.
– Ще мога ли да вървя с краката си?
– Контузиите са много тежки. Трябва да сме търпеливи.
– Кой прешлен е увреден? Кажете ми.
– Трябва да се заредите с търпение.

25
26
 – След кой прешлен човек е парализиран за цял живот? Седми? Осми? Как
се брояха? Или бяха между четвърти и втори? Кажете ми.
Спомня си разказа на свой приятел, едва оцелял след тежък алпинистки
инцидент, сега в инвалидна количка до края на живота си. Година-две след
всякакви хирургически намеси, когато станало ясно, че няма какво повече да
се направи и нещата са необратими, си взел малко куче, за да му прави
компания след тежките и безрезултатни операции. Вече всичко било ясно,
съзнанието му най-после приело фактите и света – такъв, какъвто ще е за
него, затова си взел симпатично четириного приятелче – едно от онези
късокосмести, енергични породисти кученца. Един следобед, разказва той,
бил се унесъл, докато чете, и задрямал в количката. По някое време, в по-
лупросъница, чул ръмжене, лай, други странни звуци... Отворил очи, видял
кученцето да играе с малка розова играчка, сигурно каучукова – гризкало я
със зъби, тръскало глава в невинно кучешко ожесточение, ръмжало, под-
хвърляло я над главата си, улавяло я пак със зъби... Мъжът известно време
следил това, после се зачудил откъде се е появила тази розова играчка,
докато не погледнал в краката си и не осъзнал, че това, с което играело
животното, бил големият пръст на крака му. Как така? – ужасено бе реагирал
Даниел, когато приятелят му разказа това. Не се ли събуди? Как да се събудя?
От какво? Аз не чувствах нищо. Аз не чувствам нищо от кръста надолу, пич.
Това се казва да не чувстваш нищо.
Даниел настоява:
– След кой прешлен човек се обездвижва?
– Може би на този етап е по-добре да насочим усилията си към това да се
възстановим, а не да броим прешлени.
– Кой е шибаният прешлен? – извиква Даниел.
Докторът побутва очилата си:
– Трети, четвърти.
– Тоест точно тези два, които при мен са най-пострадали?
– Да – казва докторът. След пауза добавя: – Може да се възстановите
изцяло. – Той приближава още малко рентгеновата снимка към очилата си,
взира се в нея – съсредоточено, напрегнато – сякаш разчита шифровани
съобщения от друга вселена. После отпуска тъмната плака и го поглежда в
очите:
– А може и да не се възстановите.
Даниел преглъща и затваря очи. Пита тихо:
– От какво зависи?
– От много неща. Има две-три седмици, в които не можем да кажем нищо.
– Седмици?
– Първите три седмици не можем да сме сигурни в нищо.
– И дотогава...?

27
 – Трябва търпение и воля. Много търпение.
– Търпение... – промълвява Даниел заканително, сякаш произнася името
на смъртен враг.
– И воля – добавя докторът. – Само времето и – той вдига показалец към
тавана, – онзи там, горе, ще покажат дали, как и доколко ще се възстановите.
– Онзи там горе? – почти извиква Даниел... – Онзи там горе!? Аз в болница
ли съм ли, или в манастир? Какво го е грижа онзи там горе за мен сега? Къде
беше онзи там горе, когато... – Предателска сълза избягва от окото му и се
изтъркулва настрани по слепоочието му, докторът не я забелязва. – Ще стоим
и ще се молим? А вие какво ще правите? Вие за какво сте? Как ще ми
помогнете вие?
– Ние просто не трябва да пречим.
– Моля? Това ли е? За това ли ви плащат? Да не пречите?
Даниел презира безсилието. Ненавижда слабостта. Целият му живот дотук
е бил преодоляване. И сега това му е отнето. Всичко, което е постигнал
дотук – а то никак не е малко – е останало в един друг живот, който напусна
с гняв и от който се отдалечаваше с 200 километра в час.
Доктор Парашкевов отново побутва очилата си, свива устни, поклаща
разбиращо глава, сигурно е чувал и no-груби думи. Казва меко:
– Ще ви наблюдаваме. Ще почивате сега тук. Трябва да се настроите
позитивно.
– Вижте... – Като че думите, които чува, не се отнасят до него, а до една
негова абсурдна версия, на която е възможно да се случи нещо толкова...
фатално. И толкова банално. Но за него самия, за истинския него това е
нелепо. Истинският Даниел недоумява.
– Аз имам толкова неща за вършене. Аз трябва да съм другаде. Аз съм...
Доктор Парашкевов почти се усмихва, в ръцете му се е появила писалка,
която той върти между пръстите си – несъзнателно, много ловко, бързо.
– Много неща за вършене?
– Да. Аз имам... Аз съм зает. Аз имам ангажименти. Аз трябва да съм
някъде... трябваше да съм някъде, аз имам... самолетен билет.
– Нямате нищо. Не са намерени ваши документи за самоличност, дори
нямаме идея кой сте. Открили са ви на пътя, почти мъртъв. Защо сте били
там, какво сте правили посред нощ, кой и как ви е наранил, ние не знаем.
Какво се е случило, помните ли?
Писалката в ръцете на доктора спира движението си за момент. Даниел не
отговаря.
– Разбирате ли, че говорим за чудо? Имате ли някого, на когото да се
обадим?

28
29
 Даниел почти извиква:
– Не се обаждаме на никого, докато не стане ясно какво ще се случи с мен
оттук нататък. Ако въобще изляза оттук...
– Вижте, знам, че не е лесно да се асимилира всичко в началото. Не и
изведнъж. Съзнанието ни отказва да приеме някои неща. Единственото,
което със сигурност мога да ви кажа, е, че ще трябва да мине много време,
преди да излезете оттук. После още много време, преди да – той спира рязко
траекторията на писалката и прави кавички с показалец и среден пръст на
двете си ръце... – ... сте зает. Ние трябва да дадем шанс на тялото да свърши
своето. Става ли?
Той преглъща думите, които напират в гърлото му. Ангажименти,
задължения, лица, страхове хаотично се блъскат в съзнанието му. Доктор
Парашкевов се усмихва отново, забожда писалката в горния си десен джоб,
потупва с ръка гърдите му.
– Става ли?
Даниел опитва да мисли за всичко това, което се е случило, и да не мисли
за всичко онова, което трябваше да се случи. Онова, заради което затръшна
вратата след себе си и излезе сам в дъждовната нощ.
– Не знам – казва тихо той.
– От полицията искат да вземат показания от вас. Става въпрос за сериозно
произшествие, вероятно и престъпление – някой ви е блъснал и после е
избягал. Друг е въпросът как и защо сте се озовали там в този дъжд, къде са
ви документите... и т.н... Обещах да им се обадя, когато дойдете в съзнание.
Искате ли да говорите с тях сега, или... ?
– Не искам. Не си спомням много от онази нощ. Не знам какво да им кажа.
Всъщност той наистина не помни много. Поне нищо страшно. Никакъв
спомен за болка. Помни усилващия се все повече дъжд, пороя, чистачките,
едва смогващи да осигурят пролука за виждане, големия завой, чистачките –
хърт-хърт-хърт-хърт – почти безполезни, той посяга и спира музиката,
защото така и така не чува нищо от песента, вижда с периферното зрение, че
дисплеят на телефона му светва, но не иска да отклонява вниманието си, а и
сигурно е тя, кой друг би му звънял по това време освен нея, поглежда все
пак телефона, жълтия кабел, включен да го зарежда, да, вижда нейното име
да пулсира...
После блесват чифт фарове насреща, колата, която изскача иззад завоя, се
забива в широка, явно дълбока локва, защото водата литва изпод гумите ѝ
нагоре като ангелски крила, колата поднася и се завърта на 180 градуса,
продължава да се движи към него на заден, той здраво стиска волана и
отклонява вдясно, броните се разминават на сантиметри, той поглежда в
огледалото за обратно виждане – другият автомобил застава напречно на
пътя, опасност за всеки, който се появи иззад завоя. Даниел превключва на

30
скорост, отклонява колата плътно встрани, спира, дърпа ръчната и без да гаси
двигателя и фаровете, изскача и хуква навън...
– Ще позабавим малко полицията тогава. Аз ще говоря с тях – след такъв
инцидент е нормално да сте в състояние на частична амнезия. Нищо необи-
чайно, ще се възстановите, няма да ви мъчим, трябва да почивате. А контакти
с ваши близки ще дадете ли? Сигурен съм, че някой се тревожи за вас.

***

Навън денят прозира през зелените листа на кестените.

– Откакто се помня, съм искал да видя морето. – Гласът на Радков го
откъсва от мислите му.
– Мечтаех за морето от дете. Ти не можеш го разбра това, защото си
отраснал до него, ама за мен беше друго. Аз съм от Габрово. Бях виждал
морето на картинки, по филми, на снимки бях го виждал, представях си го
всякак – бурно, кротко, тъмно, искрящо, рисувах го постоянно, даже много
обичах да рисувам подводния живот – риби, водорасли, морското дъно
рисувах например много, но никога всъщност не бях виждал морето. Едно
лято в прогимназията аха да ме пуснат, имаше навремето пак така детски
екскурзии както сега, качваха ни на автобуси, извозваха ни, ама тогава взех
че се разболях, хванах заушка, да му се не види, и не можах да отида. Надуха
се ей така жлезите ми на врата, заприличах на жаба, ужасна работа. После
дойде 9-и септември и стана още по-ужасна работа – баща ми го вкараха в
затвора по политически причини. Той си беше фабрикант, не се интересу-
ваше от политика, ама времената бяха такива, изкараха го враг на народа,
взеха ни всичко, измъчваха го по арести и затвори, съдиха го, после го
пратиха в лагер, а на мен – хлапака – ми наложиха забрана да ходя с другите
деца на екскурзия, защото съм бил от не знам си какво семейство,
ненадеждно, баща ми бил буржоазен елемент... Та на море не ми беше
разрешено да отида тогава, а аз много обичах да плувам. Още от дете, горе
до фабриката на Конкилев, Янтра прави един голям завой, там имаше бент,
много плувах там. И въобще – по реки, язовири, където можеше да се плува
ходех, намирах начин, плувах, плувах много. И бях решил, нали, като
навърша 18 години, да отида на морето сам. По това време бях в техникума
по текстил. Учех се добре, имах отлични бележки. Ама най-много обичах да
рисувам. По цял ден рисувах – вкъщи, в клас, по полетата на тетрадките...
Ходех на кръжок при един учител – господин Теориданов, имаше едно синьо
таке и вечно беше с цигаре, имаше мустачки като Чарли Чаплин преди 9-и,
ама после се наложи да ги обръсне, защото много бой яде от комунистите –
приличал им бил на Хитлер. А той – божа кравичка, ама на – съсипаха го от

31
бой и тормоз. Та при бай Тодор Теориданов след часовете ходехме и ри-
сувахме. Беше много стриктен като педагог, но и много весел човек беше –
нищо не сломяваше хумора му. Той ни учеше не просто да повтаряме, да
имитираме, да рисуваме като папагали, а да виждаме. Говореше постоянно
за светлината. Не се старайте да рисувате предметите, казваше, търсете
светлината, осъзнайте светлината, казваше, и както успеете, опитвайте да я
ловите. И постепенно започнах да виждам по-добре, да виждам осъзнато, да
се развивам като художник, да напредвам, да рисувам все по-добре, все по-
задълбочено. А той ме окуражаваше, та взех да мечтая и да се готвя да
кандидатствам в Художествената академия в София. Но право да кажа, също
така много ми вървеше историята. Обичах история. А да философствам как
обичах. – Той замълчава, примлясква.

***

32
33
 – Последната година в гимназията тръгнах на работа. Вечер след училище
отивах с колелото, карах нощна смяна в бояджийската фабрика „Памучен
текстил“. Там беше много интересно – работех с бои, учех се да смесвам,
голяма школовка. Но там също се натъкнах и на нещо друго – запознах се с
различни от мен младежи, интересни ми бяха разговорите им, идеите им. И
полека-лека взех да се интересувам по-сериозно, да се увличам, да се индо-
ктринирам, започнах да искам да ставам комунист. Баща ми в затвора по
политически причини, а аз – комунист. И то истински, пламенен. Сега вече,
от дистанцията на времето, си мисля дали пък не е било точно заради това,
за да се докажа, да се дистанцирам, да съм различен от него, да съм си аз...
Та много ударно напреднах в идеологията, превърнах се в активист сред
младежите, ходех на сказки, беседи, членувах вече в младежката органи-
зация, четях Маркс и Ленин, поглъщах жадно пропагандата, „Как се каля-
ваше стоманата“ много харесвах и исках много силно да се калявам. Една
книга имаше също, „Мъжество“, помня, нея четях. Превръщах се в ревностен
партиен член. А баща ми, политически затворник, в лагер. Защо? Защото е
бил предприемчив и успял човек преди 9-и. А колко работлив и скромен
беше, а на колко хора бе помагал, колко народ се е изхранвал покрай него.
Сигурно съм се срамувал от баща си по някакъв начин. Един път му го казах
в очите. А дали той пък не се е срамувал от мен? Така и не разбрах. Бог да го
прости – беше мълчалив, нищо не казваше, мълчеше, мълчеше, ама сигурно
ме е обвинявал в сърцето си, сигурно съм го огорчавал в своята слепота за
истината. Той – лишен от комунистите от всичко, което е постигнал,
тормозен, унижен, а аз – председател на общоградския клуб на средно-
школската младеж и член на лекторска група на градския комитет на
Комсомола! Ама то не бяха доклади от централния комитет на партията, то
не бяха лекции по марксизъм-ленинизъм, то не бяха... абе, както и да е.
Готвеха ме да ме пращат в Съветския съюз, да специализирам там.
Но да се върна малко назад. Истината е, че аз изключително много се бях
запалил да отида и да видя морето. Не бях виждал море, това е то. Бях го
рисувал толкова пъти, а не го бях виждал. И си бях съставил план – да събера
достатъчно пари, да кандидатствам в Художествената академия и докато
чакам резултатите, да отида лятото на море за една цяла седмица. И за да
събера пари, се хванах на още една работа – с някаква бригада, която
прекарваше телефонни кабели през планината. Вечер карам нощна смяна в
текстилната фабрика, бода си очите до сутринта, когато мога, дремя там, а
денем – с бригадата в Балкана. Ама беше голяма жега. Нямаш представа
каква жега беше! Копаехме дълбоки дупки, носехме едни импрегнирани
дървени телеграфни стълбове, забивахме ги в дупките, после трябваше да се
набие здраво, да не мърда, така ги застопорявахме. А един човек със скоби

34
на краката трябваше да се качва, с онези жабки, нали си виждал, та качва се
човек да слага макарите горе, прекарвахме кабелите по тях и така напред и
все напред, километър по километър по километър. Аз познай какво правех?
Като най-малък и най-пъргав – какво според теб ми бяха възложили да
правя?
– Да се качваш горе на стълба с жабките?
– Нормално е да си го помислиш, нали – все пак съм бил най-лек и сръчен.
Ама не. Бях точно на обратния край. Копаех дупки, вадех камънаци, блъсках
с кирка сухата, корава земя, ровех с лопата. А беше адска жега. Ама адска! И
така ден след ден, ден след ден, всеки ден. От сутрин до вечер. Да блъскаш
тази суха земя, да я удряш като че я наказваш, да я ровиш, да копаеш, да
забиваш тези дървени стълбове в нея... Прогрес!? Като че бяхме слепи за
всичко останало. И един ден, беше много горещ, ден, помня го – въздухът
нажежен, небето бяло, и сега го виждам, а аз целият в пот, прашен, пребит от
работа, прегрял, прежаднял, ама щастлив, защото ето най-накрая, след тол-
кова блъскане, стигаме до една чешма. И сега се виждам как се хващам за
дъските на каросерията на камиона, как скачам, как тупвам в прахта, как се
залепям на зеленясалата тръба и пия не, ами лоча. То беше жажда! Лоча,
лоча, давя се, ама пак лоча. Неутолима жажда. И сега много ясно се виждам
как пълня каскета си с ледена вода и го изливам върху главата си. Пълня го
с вода и го изливам върху себе си. И си казвам, ето така, Ангеле, се калява
стоманата. Въобразявам си, че така се калявала стоманата. Гореща глава –
ледена вода. И пак, и пак. А след това хоп, мятам се отзад на каросерията на
камиона да вземе хубаво да ме одуха вятърът – и продължаваме бодро напред
към следващата дупка. И така.
Ама не щеш ли, на следващата дупка стана нещо. Камионът спира, ние
думкаме по тавана на шофьорската кабина, смеем се, викаме, аз се изправям
и понечвам да скоча, но ми причернява, залитам, звезди ми се привиждат,
подпирам се на ритлите така отстрани и изведнъж започвам да повръщам.
Ама повръщам. После съм припаднал...

35
36
 Ангел Радков замълчава известно време. Навън се чува сирена на линейка.
– Работниците ме свестили. Качили ме на камиона, оставили ме да лежа
там, изкарали си цялата смяна до края, а тя била дълга – все пак – лято – и
чак тогава тръгват да ме връщат в града. А челото ми гори. Температура,
температура.... Тогава дойде и главоболието. Ужасно, смазващо главоболие.
Спомням си как гледам от каросерията на камиона високите върхове на
Балкана. Тази гледка – върховете на Стара планина, потънали в синкава
мъглица на идващата вечер, ще запомня завинаги. После – болницата в
Габрово. Там ме приели, но помислили, че ме е хванала туберкулоза. Докато
се усетят, че е нещо друго, минало време. Оттам ме закарват в болница във
Велико Търново. Виждат там, че има някакви възпаления на мозъчната кора,
ама не разбират, че е вирусен менингит, а търсят туберкулоза, де да знаят
хората. И адски болки в главата. Осемнайсет денонощия точно не спах от
болки. Осемнайсет. Няма да си простя, след време ми каза дежурният тогава
лекар, приятел на баща ми беше, че не те пратихме направо в София. Ами
ние де да знаем какво е. А това, което се случва, е, че от голямото черепно
налягане очите ми направо изхвърчали. И във Велико Търново решават, че
не могат да се справят, и ме натоварват на един камион, и ме карат до София,
приемат ме там в Александровска болница. И веднага операция. Ето тук,
бъркали нещо, изпомпвали вода, не знам точно какво са правили, но явно са
разбутали очните нерви. После отварят две дупки тук, две пункции над
челото, за да ми вкарат въздух ли, какво, та тогава явно съм ослепял, защото
са се изтощили очните нерви, атрофирали, казаха, то е вирусен менингит, а
дупките нали – да издърпват оттам вода. Помня как първо загубих фокус,
после едното око се изкриви така, надолу, увисна някак си, а после загубих
зрението си с него. Останах с едното око. И гледам уж, ама като през някоя
зацапана шпионка на врата... Баш тогава пък като ми се причете, в болницата,
чета, чета, чета... Последната книга, която прочетох с очите си, беше „Вечери
в Антимовския хан“, помня като днес сега, с едно прожекторче под одеялото
на болницата. След това изведнъж и другото око угасна. Случи се ей така –
чу се силно щракване с пръсти. – Изгасна. И тъй си отидоха очите ми.

***

37
38
 Отвън, вече по-близо, се чува пронизителен звук на металорежеща
машина. Даниел опитва да осъзнае чутото. Човекът до него не може да
вижда? Човекът до него е сляп? Навярно частично сляп, загубил доброто си
зрение.
– Искате да кажете, че сте били... – тук се мъчи да се сети как е правилната
дума, – незрящ тогава?
– И тогава, и сега, момко. На 18 години, 3 месеца и 2 дни загубих зрението
си. Лъжеха ме първите седмици след това, че било уж реакция на организма.
Баламосват ме, че съм щял да прогледна, че било временно, че уж незнам-
сикакво... Вятър работа.
Животът е страхотна работа. Съвършена машина е човешкото тяло, ама с
нея трябва да се внимава.
Даниел замижава. Изведнъж го обземаш смут, неудобство и някакъв
дълбок, необясним срам, почти отвращение от самия себе си. Чуди се дали
да каже „съжалявам“.
– Съжалявам.
Той мълчи известно време.
– Опитвах да свърша с живота си тогава. Няколко пъти подред опитвах, но
все не се получаваше – веднъж с електричество, после друго, после се хванах
да се беся, трових се с някаква отрова, изповръщах си червата, ама явно и не
съм бил много сериозен в тази работа, мисля си сега от дистанцията на време-
то. Защото, ако наистина съм искал, щях да намеря откъде да скоча, нали
така? Но това е друга история. Как съм преодолял ужаса от слепотата си е
пък съвсем друга история. Съвсем друга история. Но знай и запомни от мен.
Ужас е. Слепотата е ужас, кой каквото и да ти казва, както и да се опитва да
го замаже. Ужас е да загубиш очите си. Няма такова наказание за човек!
Нищо не може да замести света навън, няма нищо като един красив залез,
като едно тъмно, звездно небе, или когато цъфти вишната, или кестен да
вземеш в ръката си, един току-що излюпен кестен! Да видиш свещ как
догаря, или цвете напъпило, или дете като се смее, две хубави очи... жилките
на листото – виж как прозира животът, като го погледнеш срещу слънцето.
Няма, няма, няма го това. А човек е създаден да вижда, да се наслаждава и
да открива прозрачността на света. Защото светът е по-прозрачен, отколкото
ни се струва. Ама късно го разбираме това, понякога прекалено късно.

***

39
40
 Но сега разказвам за студентския лагер, спирка „Почивка“ и моята първа
среща с морето, което така и дотогава не бях виждал. Може би точно тази
жажда да го видя, ме е хвърлила да плувам сам сутринта рано. Даниел, аз бях
сърдит, бях гневен, че не можех да го видя със собствените си очи. Бесен бях.
Когато съм бил способен да го видя, не ме пуснаха да го доближа. А когато
вече плувах в него, не можех да го видя. Бесен бях.
Та думата ми е, че сигурно съм се заблудил, защото една моторница мина
близо до мен и аз се стреснах, и може би съм заплувал в обратна посока,
после друга моторница мина. И явно съм се объркал. А когато шумните
лодки се отдалечиха и всичко се успокои след тях, изведнъж се оказах в
тишина. Абсолютна тишина. Не чувам нищо. Не чувам брега. Не чувам
чайки. Не знам къде съм. Само шумът на морето. Успокояващ, ще кажеш.
Ама не е. Защото моят единствен ориентир във водата е шумът от брега.
Няма друго. Не е като в река – ако не е този бряг, ще е другият. В морето, ако
не знам къде е брегът – загубен съм.
И започвам да плувам – аз горе-долу по топлината на клепачите мога уж
да определя къде е слънцето. И плувам. Опитвам да не се паникьосвам,
защото паниката е най-лошото. Плувам, после се отпускам от време на време
да почина, след това пак започвам да плувам. Сега вече се надявам да чуя я
моторница, я нещо друго. Ама няма. А вълните – къси, коси, заблуждаващи –
удрят, удрят, секат леко и сякаш идват отвсякъде. И си викам Ангеле, Ангеле,
това море, дето толкова си го искал цял живот, нарочно ти е било отказано.
Бог ти взе очите, за да не го видиш това море. Ама ти – не, та не. Искаш
море – на ти сега море. Взе ти Бог очите, сега ще те вземе и теб, ще те прати
да храниш рибите. Започнаха да ми се появяват и такива мисли, Даниел.
Всякакви мисли започнаха да се въртят. Помня, много ми дотежа тогава,
задето още не съм бил с жена. Така се беше получило – здраво, право момче,
ама ето – това нещастие със слепотата и бях още девственик. Единствената
гола жена, която бях виждал, беше една сигурно осемдесетгодишна баба, на
която правеха клизма. Случи се в болницата точно преди да ослепея, носеха
ме на количката, минавахме покрай стая, на която не бяха затворили вратата,
и – хоп, тази гледка с бабата и клизмата. Цветът на краката ѝ, напукани и
сухи, кожата ѝ, сива като глина, другото – можеш да си представиш. И си
викам – това ли ще отнесеш със себе си като спомен за жена, Ангеле? Това
ли ще ти остане? По-добре да не го беше виждал. По-добре да си беше
останал с фантазиите. Ама нейсе.

41
42
43
 И така, вече е минало много време от сутринта, аз съм някъде във Варнен-
ския залив, нямам идея къде е север, къде юг, къде е „Почивка“, къде – Одеса.
Плувам в една посока, броя наум, после се обръщам и плувам също толкова
отброявания в противоположната, ама какво правя, какви ги върша, един бог
знае. Започвам да се уморявам. Раменете ми не са свикнали толкова да
гребат. А и моят ориентир, слънцето, взе че се скри зад облак, притъмня,
стана еднакво мрачно навсякъде, знаеш как става понякога и така, представи
си – моя милост като една точка, която се щура напред-назад. И вече е
минало много време, откак съм във водата. Температурата на тялото ми се
занижава, раменете ми съвсем се изморяват – все пак плувец, плувец, ама
можеш ли с часове да плуваш безцелно и да не се изтощиш. А започвам да
усещам и друго – жаждата. Понеже съм в морето отдавна, сутринта не помня
да бях пил вода, а и солената вода постоянно в устата ми – явно съм ожаднял
много. И това е беля, с която пък никак не мога да се справя. Започвам да
усещам, че ме наляга по-страшното от умората – безсилие.
По едно време, вече каталясал – знаеш я тази дума, нали, изтощен значи –
лягам аз по гръб, отпускам се във водата, ху-у-у-баво се отпускам, разтварям
ръце и крака, нормализирам дишането си, опитвам да нормализирам
дишането си, ти знаеш сигурно как силно се чува дишането, когато ушите ти
са под водата, тогава чуваш дишането си, сякаш някой друг диша в теб,
сякаш самото море диша в главата ти. Дишам, дишам, напасвам своя дъх с
вълните, един вид, като че аз и морето ставаме едно. И започвам да си говоря
сам, да се самонавивам, че всичко е такова, каквото трябва да е. Така е
трябвало да стане. Ще се отпусна сега, ще се примиря, ще се оставя на
природата и тялото ми ще се върне в материалното, а душата ми ще си отиде
там, откъдето е дошла, от божественото. Викам си – ето, Ангеле, всичко е
такова, каквото трябва да бъде, четеш сега в университета философи, изпити
държиш по антична философия, приеми нещата геройски, не с паника.
Остави се на милостта на божествата, на природата. И с теб, и без теб светът
ще е същият. Нищо няма да изчезне, просто ще премине от една форма в
друга, но субстанцията ще остане. Самонавивам се, ако ме питаш сега,
самоуспокоявам се, това е упойката на мисленето. Има моменти, в които
разумът трябва да работи и като анестезиолог, нали? И усещам уж, че се
унасям, унасям, придрямвам ли там, медитирам ли, не знам. Докато по едно
време от вътрешната страна на клепачите ми се появява един
сребристочервеникав, лъскав отпечатък на човешка фигура. Силует на човек,
разперил крайници. Като този на Леонардо, разтворил ръце и крака, и се рее
точно като мен самия в този момент – рее се с разперени ръце и крака, рее се
в пулсиращата тъмнина под клепачите ми. И аз го гледам известно време и
му казвам аз на отпечатъка: не знам кой си и какво си, но ако може – върни
ме на брега. На отпечатъка го казвам това. Имаше едно време по панаирите

44
из провинцията, имаше едни пътуващи панаири тогава – със сергии, финти-
флюшки, Факира Мити, маймуни с червени задници, най-дебелата жена с
брада и мустаци, пехливани, танцьорки и магьосници, джуджета, деформи-
рани хора – кой без стомах, кой без ръце, какви ли не, кой знае откъде ги
намираха... Та имаше едни шатри там тогава, показваха всякакви неща – от
овца с две глави до женска вулва в буркан... Имаше един номер тогава,
казваше се „невидимият човек“. Влизаш в една тъмна палатка, заслепяват те
с един прожектор в очите и пред теб се появява един човек, после светват
лампи – няма го човека, не е там. Затваряш очи – виждаш човека, отваряш
очи – няма го. А то е някаква оптическа илюзия сигурно, но така се казваше
фокусът – „невидимият човек“. Та ето ме там, в морето, по гръб, разперил
ръце и под клепачите ми сякаш се появява отново невидимият човек. А може
би слънцето беше се подало зад облака, нещо се е случило я в мозъка ми, я в
спомените, не знам. Но се обръщам в този момент аз директно към
невидимия и му говоря, казвам му: виж, прави каквото си решил, но нека има
някакъв смисъл. Това, че ми взе очите, беше според мен напълно излишно.
Сега си решил да ме давиш, нямам представа защо, ти си знаеш, но наистина
не разбирам промисъла. Ако има такъв, обясни ми го, моля те, наистина те
моля, така и така ще ме вземеш, няма да издам на никого тайните ти,
големите ти тайни. Просто ми обясни. Той мълчи, но аз продължавам. Какъв
беше смисълът първо да ме ослепиш, да не ме вземеш още тогава, а да ме
оставиш да се мъча без зрение, да свиквам да се оправям без най-скъпото си –
очите, да продължа живота си... А после да ме бухнеш тук в това меко море
и да ме удавиш. Не го разбирам просто. И така нататък . Диалогизирам,
пазаря се аз с отпечатъка в съзнанието си, с невидимия човек, но и се
успокоявам, отдъхвам, почивам, отпускам се, отпускам се, олеквам... И
осъзнавам, че този невидим човек, разперил ръце и крака, е моят отпечатък
върху света в тоз момент – аз съм този разперил ръце и крака, аз съм си своят
невидим човек.
И по едно време ми се счува някъде в далечината звук на вълни, които се
разбиват. И трепвам, сепвам се. Вълни в скали. Стягам се, насочвам се натам
и започвам да плувам в тази посока. И след известно време наистина се
уверявам, че ухото не лъже, че това са вълни, разбиващи се в скали. Изпъл-
них се аз със сили, видях се пак курназ и ето ме при скалите. Стъпвам с крак,
докосвам ги, но кракът ми потъва в някаква хладна, лигава материя,
водорасли някакви, а под тях – остри, назъбени камънаци. Оказа се, че не съм
бил стигнал бряг, а това било някаква скала в морето, около която се
разбивали вълни. Самотна скала. Обикалях я, опипвах я, опитах оттук, опи-
тах оттам да се покача на нея, но тя беше съвсем малка, остра, съвсем леко
издадена, нямаше да успея да почина, по-скоро се уморявах още повече,
докато търсех начин да се закрепя за нея. Затова се оттласнах от скалата и

45
заплувах отново натам, накъдето си въобразявах, че се намира брегът.
Облакът се отдръпна, просветли се, стопли се отведнъж, но слънцето беше
вече високо, в зенита си. И защото беше точно в средата на небето, по него
вече не можех да преценя къде е изток, къде – запад. Трябваше да чакам да
започне да захожда и така можеше вече да се ориентирам в посоките на света,
да преценя къде се намирам. Но сега – не. Продължих с хаотичното плуване.
Плувах, докато отдавна спра да чувам плискането на вълните по скалата.
Отново бях сам със собствения си дъх и водата. И вече наистина
изнемощявах. И жаждата. Да си заобиколен с вода, а да изнемогаваш жаден –
това е най-голямата ирония. Стори ми се, че чух някъде много далеч параход.
И си направих сметката, че трябва да плувам в обратната посока, защото той
трябва да е навътре. Виждаш ли, млади момко, как без ориентир в света човек
е заникъде. Заникъде. Ама хайде пак забивам главата във водата и започвам
да греба... А раменете ми вече са съвсем изнемощели, всяко движение е мъка,
болка, сякаш някой ти забива горещи шишове в мускулите. Болка. Постоянно
сменям начина си на плуване, ту кроул, ту брус, за да натоварвам различните
мускули, но умората е вече непреодолима. И съм обезводнен. И обезверен.
И отчаянието ме поглъща.
И изведнъж в далечината ми се счу звукът на моторница. Решавам да
махам силно, да викам и да крещя колкото сили имам. И събирам сили, и
правя един отчайващ опит да изскоча колкото се може повече над водата и
да мятам с ръце. И явно при това движение съм пренапрегнал крака си,
защото силна болка в мускула над глезена ме преряза като с нож. Нали ти се
е схващал кракът? Знаеш какво е? Болка ужасна. Поемам въздух и започвам
да го масажирам, да го щипя – нищо не усещам освен болката. Губя сили,
едва държа глава над водата, потъвам. Усещам, че губя сили и че ми става
все по-студено. Ченето ми започва да хлопа. Трака ми ченето, аз нямам
контрол да го спра. Само да можех да издържа до следобед, когато слънцето
склонеше на запад, щях да заплувам към него и да стигна брега безпогрешно.
Но сега бях изгубен. И моторницата изчезна. И отново стана тихо. За да не
ми се схване и другият крак, отпускам ги и двата надолу и само леко движа
ръце. Греба, губя сили в ръцете си, мускулите на раменете ми изгарят от
болка, греба, плувам без никаква идея в каква посока се движа. Явно пак се
заоблачава, слънцето не го усещам къде е, става мрачно, хладно, излиза лек
ветрец, усещам как и вълна се надига, морето зашумява по особен начин,
когато е сърдито. И ми става адски студено. Затъмнява съвсем. И се отчайвам
напълно. Но нещо ме успокоява и отпуска, аз се примирявам, спирам да
греба... Ето, това е краят. Приготвям се уж, ама пусто, жажда за живот –
таман съм се отпуснал, нагласил и вече се оставям на морето и – хоп, тялото
ми започва да се движи и не ме оставя да потъна. Пак се настройвам, пак
философите, пак Бог и молитва и помирение с мисълта за неизбежното. .. И

46
пак тялото се бунтува, не ме оставя да глътна вода и да се свърши – бори се,
съпротивлява се, не се дава и не се дава на морето. Блъска се срещу стихията.
Колко време така – не мога да кажа.
И тогава някаква по-различна вълна ме достига и разбирам, по трептенето
на морето разбирам, че това вече е някакъв плавателен съд. Извиках силно,
чух си гласа – прегракнал, отслабнал, досрамя ме чак. Но знам, че някъде
наблизо има кой да ме чуе. Човешкото присъствие е голяма работа, да знаеш.
И чувам недалече от себе си:
„Ей, момче, добре ли си?“
Поемам въздух, сълзите ми рукват, а аз казвам уж спокойно:
„Нищо не виждам...“
„Да не ти е лошо?“
„Не бе, човек – казвам, ама вече на ръба на силите си, – сляп съм, затова не
виждам.“
„А, така ли. Ние сме рибари, гледаме те тук от известно време, че се мъчиш,
та викаме чакай да го видим туй момче дали няма нужда от помощ. Щото
нашият двигател се развали и ние стоим тук и чакаме да дойдат да ни
приберат.“
А аз ни жив, ни умрял, и вече без грам сили. Пускат те въже, аз опитвам да
се кача на гемията, ама нямам силица, не мога, ръцете ми треперят, краката –
схванати, драпам, ритам, не мога да се кача. Разбраха те, че работата е
сериозна, скочи едно момче във водата при мен, изтеглиха ме на гемията. Аз
се пльоснах на топлите дъски, иде ми да ги целувам тез дъски. Тези хора били
тръгнали да събират мрежите си навътре в морето, ама им се повредила
машината и ме гледали от известно време. Аз целият треперя, не мога да
дойда на себе си. И когато се опитах да стъпя на краката си, просто паднах.
Толкова съм се бил изтощил. Повече от шест часа съм бил прекарал в морето.
Плувал съм кой знае как, сигурно в кръг, сигурно течението ме беше завла-
чило много на юг към Варна. Разказах им откъде идвам, те бяха добри хора –
староверци, от руско потекло, казаци, казват им още липованци, живеят в
Казашка махала, на Варненското езеро, знаеш ли ги? Много вярващи хора,
много традиционни, преселници още отпреди Кримската война. Не можеха
да повярват, че съм сляп.
„Днес е Илинден – казват те, а в гласа им – страхопочитание. – Морето
днес взема жертва.“

47
48
 Явно, казвам аз, не ми е дошъл редът. Или не съм достоен. Умирам за вода,
казвам, умирам от жажда. Носят ми вода, помня една голяма дамаджана, и
сега помня стъклото на устата си – пия, пия, пия... те я надигат от едната
страна, аз лоча от другата, тече вода ей тъй по брадата ми, давя се, кашлям,
ама пия. Напояват ме едно хубаво. Представям си ги с големи, светли бради,
със сини очи, с големи ръце, с моряшки фланелки – така са ми ги описвали
после де. На тях дължа живота си.
После дойде моторница, изкараха ме на брега. Истината е, че съм бил
стигнал чак до Варна, това са километри на юг и навътре в залива. Оттам ме
качиха на моторна лодка и ме върнаха до „Почивка“. А там – чудо. Целият
лагер вече ме издирвал – с лодки, с водни колела, с моторници. Мобили-
зирани всички. Извикали били вече и помощ от града. Тревога. Всеобщо
издирване. Търсят – по бреговете, в морето.
„Ангеле, ще те пречукам!“ – чух гласа на моя приятел Бончо, който ме
беше довел тук. „Къде беше?“ Аз опитвам да скалъпя някаква история, но
ченето ми трака, нищо не се получава, треперя. А междувременно се бие
отбой на спасителните операции, всички се събират около мен, изведнъж се
превръщам в център на внимание. И всички са хем много ядосани, хем
радостни. Явно и това варварско поверие, че на този ден морето вземало
жертви, е изиграло доста голяма роля. Може би голяма част са си помислили
най-лошото, приели са, че съм се удавил, ами кой ще издържи толкова часове
в морето, и най-вече, ако е сляп. И сега ме гледаха като Лазар, който е
възкръснал от мъртвите. Всички много превъзбудени от това, че съм се
появил, много радостни. А моят приятел – той ме беше поел от ръката на
баща ми, който ме изпрати на гарата в Габрово – как ли се е чувствал? Той
се грижеше за мен в университета, той ме докара тук, с него чух първия вик
на гларус, чух морето... И сега – как щях да го накажа, ако се бях погубил в
тази стихия, представи си, Даниел! Тази стихия, заради която нямах тър-
пение да чакам другите да се събудят, а отидох сам на кея и се бухнах, като
да искам да я обладая. Тази стихия, дето трепереше под краката ми на моста
като жива, аз съвсем не помислих за нея, аз мислех единствено за себе си. И
какво стана – тя ми показа кой кой е.
После ми донесоха нещо да хапна, останали били порции от обяда, помня,
имаше мусака. Като се нахвърлих, ям, ям, ям, тъпча се с тази мусака, пет ли,
повече ли порции изядох. И така, след онзи следобед в глъчка и радостна
възбуда неусетно настъпи вечерта. Слизаме всички долу на плажа. Запалва
се огън. Извадили момчетата от морето миди, наловили риба, пекат, готвят,
суетят се. Всички се събираме около лагерния огън, пеят се песни, свири се
на акордеон, на китара, пушат се цигари. Мене са ме курдисали на един стол,
наоколо ми всички насядали по пясъка, притихнали, затаили дъх, аз съм
седнал и разказвам за пореден път него ден своята одисея, а те жадно слушат.

49
Съпровод на китара, на акордеон. После музика, веселба.
И точно тогава, между две песни, се появява тя. Марта.
На вратата се чука, някой отваря.

***

– Добър ден – казва женски глас, – огладняхте ли вече?

– И още как – отговаря Ангел. – Какво носите?
– За вас – каквото сте заявили. А за момчето тука – каквото му е предписал
докторът, нали така?
Даниел не изпитва никакво чувство на глад. В полезрението му влиза и
излиза пълничка жена с луничаво лице и вързана на опашка рижа коса. Тя се
навежда до него, ръцете ѝ извършват някакви движения, изправя се, отда-
лечава се.
– Готово. Я сега, господин Радков, вас да видим. – И тя чевръсто се
захваща с него. Ангел Радков продължава разказа, докато жената се грижи
за катетъра му:
– Значи, бащата на Марта след 9-и септември го съдят в Народния съд.
Доктор, собственик на клиника в Плевен. И го съдят, защото бил предсе-
дател на българско-немско културно дружество. Забележи – културно! Кла-
сически концерти, изложби, екскурзии организирали. Но най-вече
класическа музика. А иначе бил собственик на клиника. Клиника, в която са
се лекували десетки хиляди хора. Но го прибират от дома му на десети
септември през нощта, затварят го. Защо? Защо? За тормоз. Бият го, пращат
на жена му кървавите дрехи, тя ги пере, връща ги, те пак го измъчват, пак ѝ
пращат окървавени дрехи, тя пак ги пере и така нататък, всеки ден. С един
кат кървави дрехи. Защо? Накрая го съдят. Имало един съдия евреин,
комунист, който много се застъпва за него тогава, защото пък той преди това
помагал на много евреи, и така някак успяват да му издействат донякъде
оправдателна присъда. Не го пускат веднага, то не е като в американските
филми – съдията да удари с чукчето, да благодариш на съда и да си тръгнеш...
Тук след 9-и хем уж оправдан, ама хем пак те връщат, пак бой и тормоз, и
чак когато и както им скимне да те пуснат, пускат те. Даже, по-късно ми
разправя човекът, имало един аптекар, и той съден, и той с оправдателна
присъда – убили го барабар с другите, осъдени на смърт, тъй наречения
Народен съд, незаконен съд...
Конфискуват му всичко, разбира се, всичко каквото има, вземат болницата,
имотите, цялото имущество. И му казват едни хора – докторе, изнасяй се от
Плевен, нищо че си уж оправдан, ще те убият, завиждат ти, ще те убият, бягай
веднага.
И той се грабва и отива във Варна с жена си и три деца. Заживяват в къщата

50
на роднини в Гръцката махала и оттам започват всичко отначало.
И вече тук в моя разказ, между две песни, влиза неговата дъщеря Марта.
Санитарката се изправя:
– Аман от тези строежи вече. Не се свърши това чудо.
Навън с рев маневрира някаква голяма машина (кран?, багер?, бетоновоз?)
– Марта – повтаря господин Радков.
Даниел опитва да си спомни часовете преди завоя, преди дъжда. Помни
момичето, отпуснало глава на гърдите му. Помни косата ѝ пред лицето си,
ръката ѝ по тялото си, гладката ѝ кожа. Помни мисълта, че не може и не
трябва да остане с нея тази нощ.
Сепва го сирена на линейка, после гласът на Ангел отдясно:
– Марта се появява онази вечер при лагерния огън. Но коя е Марта? Ами
тя била много палаво дете. Била дива, пъргава, мъжкарана, винаги с
момчетата, винаги най-отпред, на народна топка била много силна, моми-
четата я гледали със завист, а момчетата дори се страхували от нея. Иначе
била нежна, фина, стройна, красавица, с буйна къдрава коса... Та тогава,
когато се местят във Варна – значи трябва да е било след 49-а – тя е още
малка – играят с махленските деца по цял ден до късно вечерта, тичат, гонят
се по улиците, скитат из Морската градина, плуват в морето, безгрижие.
Влюбена била в морето Марта. По онова време имало една пързалка долу на
Южния плаж, останала преди 9-и, сега пак има, но вече е модерна,
обезопасена, а тогава била друга, с някакви шейнички на ролки. Пързаляли
се там децата, спускали се и как става, какво става, никой не може да каже,
но се сблъскват с някакво дете, докато се пързалят ли, или пък авария се
получила нещо и Марта изхвръква от тази пързалка, и пада долу от пет метра
височина, пада на гърба си.
Санитарката посяга към прозореца.
– Да отворя малко тук, не искате ли?
– Искаме – отговаря вместо двамата Даниел. Тя отваря. След последния
дъжд въздухът е чист и хладен.
– Хайде, до после.
Санитарката излиза.
– В прогимназията вече била, когато паднала. Едва оцелява. Чудо. Лекуват
я, лежи в болница, цяла година прекарва в болница, но се оказва, че сигурно
точно там е хванала туберкулоза и се разяжда ставата на единия ѝ крак. И я
пращат в санаториум. И стои тя там единайсет месеца в корито, представи
си, можеш ли да си представиш? Единайсет месеца. Да стоиш в корито,
гипсово, една година. Така са ги лекували тогава. И знаеш ли какво правела?
Гледала морето. Гледала морето и четяла. Четяла книги – една след друга,
една след друга, четяла книги. Носили я с коритото на слънце и на въздух и
после я прибирали. Туберкулоза. Така са лекували пациентите там тогава.

51
Изкарвали ги навън, после ги връщали, напред-назад, нагоре-надолу. Марта
четеше много. Рисуваше. В санаториума идвала учителка, събирала на ня-
колко деца креватчетата и коритцата в полукръг и така учели. Марта завър-
шила седми клас и излязла от санаториума с 5 сантиметра по-къс крак. С
патерици. А тя държеше много на естетика, на външен вид. А кракът ѝ беше
с 5 сантиметра по-къс.
Та вечерта около огъня, докато аз съм дрънкал кой знае какви измишльо-
тини – вижте, Даниел, аз мога да съм много сладкодумен понякога, особено
пред аудитория и ако пък има и някоя девойка, стой, та гледай – та Марта,
която била дошла с една обща позната, ме гледала, по думите на моя приятел:
много съсредоточено. И така, нощта напредва, веселбата утихва, идва време
да се връщаме по бунгалата си. И тази нейна приятелка идва и ни запознава.
Възрастният мъж замълчава за известно време.
– Знаеш ли, още докато се здрависвахме с Марта, още с първите ѝ думи, аз
се влюбих. Още тогава се влюбих бе, момче!
– От пръв поглед – решава да се пошегува Даниел.
– Ами да! – смее се той. Даниел се засмива след него, остра болка прерязва
ребрата му. – Ама един сладък, звънлив, хубав, благороден глас имаше тя.
Най-вече звънлив. Фини думи. Още тогава долу на плажа се влюбих, още там
и тогава. И тръгнахме нагоре към бунгалата четиримата – аз, моят приятел,
тя и нейната приятелка. И говорим, говорим, говорим... От време на време тя
ми подава ръката си да се подпра, като има стъпало или нещо... И аз я
докосвам. И вече я обичам. А тя пък, като вървяла, стъпвала на пръсти,
милата Марта, след години вече ми каза, стъпвала на пръсти, за да не си личи
по звука, че кракът ѝ е по-къс, че има поклащане, че има дефект. И съм си
казвал вече по-късно, питал съм се много пъти – ако тя не беше ощетена от
съдбата и ако аз не бях ослепял, щях ли да срещна най-добрия човек в своя
живот? Щях ли? А и дори да бях го срещнал, щях ли да го видя? Щях ли да
го позная?
Даниел мълчи.
– Всеки среща в живота си най-добрия човек. На абсолютно всеки е дадено
да се запознае с най-важния човек в живота си. Но пък не е казано, че ще го
познае. Може и въобще да не го забележи. Понякога най-важните хора в жи-
вота ни остават невидими за нас. Ех, момче... Едно е да гледаш, друго е да
виждаш, а съвсем различно – да разбереш.

52
53
54
 Неговият събеседник прави пауза. Чува го да пие вода.
– Няма ли да хапнеш? – пита го Даниел, макар да му се иска историята да
продължи.
– Не ми се хапва още – бързо отговаря Ангел и продължава. – И ето така
започна дружбата ни с Марта. На 2 август 1957 г. Оказа се, че и аз, и тя сме
учели в Софийския университет – аз право, тя история. И щом свърши лятото
и започнахме семестъра, взехме да се виждаме, да се разхождаме, да си
правим срещи всеки ден. Излизахме до парка, ходехме на концерти, на
театър, аз много обичам театър, добрите пиеси могат да се гледат и от такива
като мен. Но основното, което правехме заедно – разговаряхме. За всичко.
Аз обичах думите ѝ, мислите ѝ, начина ѝ на изразяване... Обичах докосва-
нето ѝ, присъствието ѝ. Така продължихме цяла година и половина. Целунах
я чак на 16 януари 1958 г. Бях тръгнал да се прибирам за Габрово за сесията,
а тя – да си ходи във Варна. Беше буря. Ужасна виелица, студено, много
студено да си ходи във Варна. Беше буря. Ужасна виелица, студено, много
студено беше. Тя дойде в квартирата ми на „Дондуков“, качи се, беше с едно
палтенце, с вдигната яка, с нещо мекичко на яката, някакъв вид кожичка,
имаше едри копчета и гайтани за закопчалки, и така стояхме двамата на
стълбището и беше толкова студено, аз я прегърнах и я целунах, а устните ѝ
бяха ледени. Тя не беше се целувала още – после ми каза. И аз не бях.
На прозореца каца тъмносив гълъб, започва усърдно да чисти човчица в
крилото си.
– „Старецът и морето“ – първата книга, която ми прочете на глас Марта,
беше „Старецът и морето“. После започна да ми чете всеки ден. И се съблече
за пръв път чак след три години обич и любов. Три години минаха, докато се
съблече до кръста. Дотогава всичко беше платоническа работа и много
целувки. Но един следобед, беше последният семестър в университета, един
следобед, когато тя се съблече изцяло, и аз, докато галех тялото ѝ,
изящното ѝ тяло, красивите ѝ гърди, сякаш мраморни, ама от топъл, огрян от
слънце мрамор, аз направих най-голямата грешка в живота си. Гордостта е
подъл съветник, Даниел, запомни това.
– Какво стана?
– Казах ѝ да се облече и да си върви.
– Как така?
– Така. Толкова я обичах, че не исках тя да свърже живота си с един
непълноценен човек като мен. Смятах се за недостоен за нейната любов. Бях
си внушил, че ще бъда като камък на врата ѝ, че никога няма да мога да я
направя напълно щастлива, че аз съм най-лошото, което може да ѝ се случи.
Затова този ден просто я изгоних. Изгоних я. Излъгах я, че не я обичам вече,
казах ѝ ужасни думи, само и само да се махне от мен. Мразех се, докато чувах
устата ми да изрича такива зли думи. Знаеш ли колко страшно е да слушаш

55
собствения си глас, който наранява този, когото обича? Колко плаках след
това. Толкова дълго никога не съм плакал. Сълзи, сълзи, сълзи. Тези слепи
очи толкоз сълза да дадат. Никога не съм мислел, че толкова дълго може да
плаче човек. Всеки ден. Ама на – гордостта, виж докъде води гордостта.
После някой ми каза, че се била омъжила, или че щяла да се омъжи ли,
както и да е... Върнала се във Варна, започнала нов живот. Това е пак една
друга история, виждаш ли, Даниелчо, как трудно е да се разказва дисципли-
нирано, как трудно е човек да се придържа към първоначалния замисъл.
Мислите ни са като лястовици – хем уж гонят целта си, ама хем пък накъдето
ги духне вятърът – натам... Та за Марта. Аз никога не успях да спра да мисля
за нея.
Оказа се после – тя също. Оказа се, че идвала неведнъж да ме вижда, да ме
наблюдава тайно, но не ми се обаждала. Ама аз – как да знам? После без
малко щяла да се омъжи за един партиен функционер, който много я
ухажвал, много я задирял, настоявал, сгодили се, но в последния момент тя
се заинатила и просто избягала от него. Аз от своя страна обаче бях тръгнал
по съвсем лош път. И това никак не е безинтересна история сама по себе си.
Но виждам, че наближава времето за визитация, и бързам да свърша с тази,
която съм започнал – „Почивка“. А тя свършва така. Или пък започва така:
Един есенен ден, докато крача сам по „Славейков“ с бялото бастунче, чувам
зад себе си запъхтяно дишане, после думите:
„Позна ли ме?“
„Кой е?“ – промълвих аз.
Но вече знаех на кого е този звънлив глас, сърцето ми вече я беше познало,
затова затупка като да изхвръкне от гърдите ми.
Марта била дошла в София по работа, свършила каквото трябвало да
свърши, и точно в този момент пътувала с трамвай към гарата, за да се качи
на влака за Варна. Но на „Славейков“ ме видяла, скочила на следващата
спирка, счупила си токчето, събула си обувката, после другата, взела ги в
ръце и хукнала обратно по улицата – тичала, тичала и така ме настигнала –
задъхана, потна, с обувки в ръце.
„Кой е?“ – пак казвам аз, а сълзите ми вече капят по бузите.
„Аз съм.“ И в този момент някаква гигантска стихия сякаш ме облада,
някаква сила, невиждана сила, като гръм от ясно небе. Извиках името ѝ,
сграбчих я така, ей тука, през кръста я сграбчих, и я вдигнах във въздуха, и я
прегърнах, и викам, та викам:
„Никога повече няма да се разделяме, чуваш ли!“
„Никога“, казва тя.
„Никога няма да си тръгваш“.
„Никога.“ После казва, ама се смее: „А ако пак ме изгониш?“.
„Никога значи никога! Разбираш ли?“

56
57
 Гласът на стареца потреперва, нещо го задавя, диша тежко. Минава време,
докато се овладее. Даниел прочиства гърлото си, после пита:
– И никога ли не се разделихте?
– Не се разделихме. Две деца, четирима внуци, работа, жилище – двайсет
и три години го изплащахме, два трабанта сменихме, обиколихме България
заедно, ходихме и по света, къде ли не ходихме заедно. През всичко
минахме – и добро, и лошо. И много добро, и много лошо. И все заедно.
Пълно живяхме. Работихме, реализирахме се, изучихме децата, изпратихме
ги по света, станаха добри хора, имат семейства. И знаеш ли какво? Имах
най-щастливия възможен живот.
Мъжът замълчава.
– Не се разделихме, докато тя не си тръгна от този свят миналата година.
– Съжалявам.
– Рак. Опитахме всичко, но... много късно го откриха. И така...
– Съжалявам – казва отново Даниел и в гърлото му нещо стяга, боде го.
– Марта. – Старецът подсмръква. – Най-добрият човек. Голям човек беше.
Мълчат известно време. Даниел пита:
– А вие как се оказахте тук?
– Как ли? По най-баналния начин. Онзи ден, като отивах на гробищата да ѝ
занеса цветя и да си поговорим, ние си говорим, макар да я няма, ние си
разговаряме, няма да спрем само защото не я виждам вече... Та тръгнах към
гробищата и взех че паднах и едва не се пребих. Да вземат да разкопаят
тротоара пред блока, уж за ремонт, канализация ли, не знам какво, ама не го
обезопасили въобще, та паднах и си счупих крака. Не на едно, а на цели две
места. А без малко да ми се пукне тестисът, представяш ли си – такава болка!
Звездички ми се видяха от болка – щях да прогледна! То за какво ли са ми
тестиси вече, ама знае ли човек?
Даниел се усмихва. Мълчат. После чува:
– Аз ти надух главата с моите лакърдии, извинявай, ако съм ти досадил,
досадих ли, да му са не види?
Даниел мълчи.
– Ама стори ми се много унил тази сутрин бе, момче.
– Как позна, че съм унил?
– Ами не знам. Пролича си. Пък съм и от 62 години сляп, някои неща ги
усещам. Не мога да обясня как, ама ги усещам.
Вратата се отваря и в полезрението на Даниел се появява главата на доктор
Парашкевов.
– Здравейте отново. Това е колежката, която ви оперира снощи. И също
иска да види какво е състоянието ви днес.
Даниел не реагира, само издиша шумно. Заедно с докторите, в стаята се
промъкват и омразните мисли за състоянието му.

58
 – Между другото, обадиха се от полицията, че са намерили колата ви.
Някакви младежи опитали да я продадат, но ги засекли... Имате ли спомен
какво се е случило?
Даниел тича в тъмнината и дъжда. И после се събужда в болницата. Жаден.
Толкова. Някой (кой?) е отнел времето между тези два момента от него.
Някой е изключил часовника му за тези дни.
Може да предположи, че го е блъснала кола. Трябва да е било отзад, защото
не е видял фарове, трябва да е карала прекалено бързо и не я е чул заради
шума от пороя. Бил е силен удар, шофьорът се е изплашил, не е спрял,
напуснал е мястото, докато се колебае дали да се върне, или не, сигурно е
стигнал следващия завой, може да е бил сам, свидетели няма, а и не е виновен
(какво търси този човек на пътя?), грешно време, погрешно място, нещастна
случайност... Може би след това други са видели спряната му отстрани
кола – работещ двигател, включени фарове, пуснати чистачки, може би един
от тях се е качил в нея, огледал се е и просто е включил на скорост, потеглил
е, може би дори не са забелязали тялото му – усукано, захвърлено като мокра
дреха отстрани на пътя – а кой знае, може и да са го видели, но пък... какво
значение има това сега.
Вижда жена на средна възраст, привлекателно лице с бръчици покрай
тъмните очи, черна, сякаш току-що боядисана коса, едната ѝ вежда проря-
зана от отдавнашен белег. Кима и приближава:
– Здравейте – казва тя. – Доктор Иванова. – Единият ѝ преден зъб застъпва
другия, като да го предпази от нещо.
– Здравейте – отговаря Даниел. – Да ме питате дали съм добре ли?
– Че не сте добре, не сте. Но да ви питам как сте?
– Не чувствам тялото си. Това добре ли е?
– Ще видим.
Доктор Иванова почти повтаря това, което направи преди това колегата ѝ,
двамата разменят по-тихо няколко думи, докато гледат рентгеновата снимка,
после Парашкевов излиза.
– Мога ли да попитам нещо? – казва Даниел. Доктор Иванова се обръща
към него.
– Разбира се.
– Знам, че нямате точен отговор на този въпрос, но все пак... Ако всичко
върви добре и се възстановявам нормално, колко време се очаква да...
– Преди да се правят прогнози, трябва да се следи състоянието ви...
– Колко време? – нервно-настойчиво пита той.
Тя го поглежда с умора.
– Знаете ли... Един възрастен лекар беше ми казал веднъж, бяхме седнали
след една продължителна и много тежка операция: „Обърни внимание, Лили,
че голяма част от хората, които влизат тук с много тежки травми, понякога

59
сякаш са имали нужда да спрат. Имали са нужда да преосмислят нещата –
или са били преуморени от работа, или са тръгнали в погрешна посока. И
сякаш самите те са жадували за почивка, да огледат отстрани живота си. И
сякаш нещо им е дало тази възможност. Те не го осъзнават в момента,
наранени са, боли ги, тялото им страда, психиката им е разбита. Но виж – и
тук е интересният момент – ако има какво наистина да ги дърпа към този свят
тук, те успяват да се върнат и да преодолеят болката. И излизат оттук
различни“.
Даниел усеща гнева си – той се надига някъде отдолу, откъм корема му,
пълзи нагоре към гласните му струни, силен, неумолимо решителен. Опитва
да го овладее, като дълбоко поема въздух.
– Значи мислите, че аз самият съм си причинил това?
– Не мисля, че сте си причинили умишлено нещо такова – казва доктор
Иванова. – Кой би го направил? Но вярвам, че всеки имаш шанс да излезе
оттук различен.
Даниел затваря очи, преглъща, слуша дъжда навън – равномерен,
безразличен към болката му – и успокоява дишането си. Мълчи. Нещо
дразни гърлото му.
– Може ли вода?
Тя отваря бутилката минерална вода, доближава я до устните му, той пие
дълго, благодари. Тя излиза.

***

– Ще извиняваш, ама... ти с какво се занимаваш? – Даниел чува познатия

глас до себе си. Не отговаря.
– Ама ти си сигурно млад, сигурно все още учиш... Може би архитектура?
А? Познах ли? Архитектурата е хубаво нещо – съчетава и изкуството, и
науката, а това е толкова рядко. Изключителна професия. Но ти си млад
още... животът е пред теб, млад си...
Даниел почти извиква:
– Какво значение има дали съм млад, или съм умен, дали уча, или съм
безработен, какво значение има, по дяволите?
– Всичко има значение... – казва старецът, после намества тялото си, а
леглото проскърцва.
– Нека да опитам да позная. Представям си, че сега си се върнал тук, ама
не си сигурен още дали да останеш, може би търсиш възможности, хем
искаш да се върнеш за постоянно, да вложиш и знанията си, и времето, и
таланта си, ама хем пък те е страх? А можеш да започнеш нещо, да построиш
нещо... красиво. Трябва да се гради. В тази наша красива страна трябва да се
гради. Така ли е?

60
 Даниел мисли за всички некрасиви сгради, които старецът е пропуснал в
дългия си живот на слепец, мисли за олющената избеляла охра на панелните
блокове, за кафявия безброй неизмазани селски къщи, за сивотата на неза-
вършените бетонни строежи, за озъбената арматура на цялото това пъстро
човешко невежество, многоцветна алчност и престъпна грозота. Изглежда,
че всичко, което човек си е присвоил от природата в този кът на света, е
провалено. Изглежда, че онази красива страна, която е запазил слепецът в
топлите си детски спомени, е подменена с друга – неподредена и
непочистена – като че стопанисвана от слепци.
– Позна – излъгва Даниел. – Разкри ме.
Старецът се разсмива и едновременно с това плясва силно с ръце:
– Познах, нали! Видя ли, че познах. Много хубаво. – Ангел Радков отново
се понамества в леглото си. – Много хубаво. Всичко ще си дойде на мястото,
ще видиш. Доколко познах, кажи?
Навън се чува настойчиво бибипкане на камион, който дава на заден.
– Позна всичко.
– А я да те попитам сега аз нещо най-важно. – Пружината му изскърцва.
Сигурно се повдига на лакти:
– Имаш ли ти човек до себе си бе, момче?
Въпросът на въпросите.
Даниел затваря очи и съвсем изненадващо за самия себе си шумно и
безутешно се разридава. Нещо се откъртва от гърдите му и полита надолу по
склоновете на мисълта му, нещо е отприщило нещо друго – силно, тъмно,
досега затискано. Като през преграда чува гласа на събеседника си, който
този път звучи почти строго:
– Да не би да си плувал в кръг и да си загубил брега?
Даниел не отговаря.
Започва да усеща болка – смъдяща, притъпена – там, където вратът се
свързва с черепа. Сякаш нещо опитва да си проправи път нагоре към мозъка
му. Може би упойката отминава? Може би действието на обезболяващите
отслабва? Мисли за самотна морска скала след вълна, която се отдръпва и
оголва хлъзгави, остри, мокри зъбери – опасни, но и спасителни и той трябва
да се закрепи за това късче твърдина, защото това е единственото сигурно,
което има.
– Знаеш ли в каква посока плуваш? Бряг виждаш ли?
Даниел сега не вижда нищо освен това сиво парче окачен болничен таван.
Но и той се криви и помътнява от проклетата влага, в която вече плуват очите
му, която сега няма кой да избърше или да види.
– Бог ми взе най-скъпото само и само за да мога да видя моята истина в
този свят. И когато я открих, прекарах живота си с нея. Може би в твоя
случай, момко, не е имало нужда да ти се вземат очите. Използвай ги.

61
62
 Даниел ридае и гърлото му е тясно за тази твърда топка болка –
невъзможна за преглъщане , неразбиваема, неразтворима в нищо друго освен
в собствените му сълзи.
Внезапно, без почукване или друго предупреждение, вратата се отваря:
– Младежа, буден ли си? – Строгият глас на сестрата.
– Да – пъргаво отговаря господин Радков и сигурно дори вдига ръка.
– Не питам вас. Долу на регистрацията едно момиче търси Даниел.
– Тъй ли!? – възкликва с радост гласът отляво.
– Какво да ѝ кажа?
Даниел знае, че животът му никога няма да бъде същият. От неговия
отговор сега обаче зависи колко различен ще е. „Не искам да виждам никого“
е това, което трябва да каже на сестрата. Никой не може да го задължи да
вижда никого, нали така? Ще продължи сам. Той избра така онази последна
нощ с нея. Той вече затръшна вратата след себе си, качи се на колата, хвърли
портфейла и телефона на празната пътническа седалка, завъртя стартера и
тръгна сам, за да не се върне никога, нали така? Никога.
– Много разстроено. Плаче, буйства, иска да се качи и да види момчето
веднага, от събота го издирвало, викнали сме охраната. Голем темперамент!
Този неин темперамент. Как добре я познава. И не може дори да си
представи, че тя е на няколко етажа разстояние от него, а той не вижда
лицето ѝ. Какво се случи? Как въобще стигнаха дотук? Каква нощ, Господи!
Това, което искаше тя в онези последни моменти, беше той да я чуе. И
разбере. А той се хващаше за думите ѝ, които излитаха от нея – все по-остри,
хаотични и подплашени, като разлютени пчели, улавяше думите ѝ,
повтаряше ги саркастично въпросително, тълкуваше ги, изопачаваше ги,
осакатяваше смисъла им, искаше от нея да пояснява значението им, като
чужденец, като чужд, сякаш не я познаваше по-добре от всекиго; после я
наказваше ту с мълчанието си, ту с привидното си неразбиране, о, колко
подло се бе отнесъл той, колко несправедлив беше с нея и как тя не заслужа-
ваше нищо от това.
– Момче, буден ли си? – нетърпеливо пита сестрата.
Дъждът е спрял. Някъде навън се чува нисък, глух звук на самолет – като
отдалечаващ се тътен след гръмотевица. Току зад прозореца обаче се обажда
северният славей. Даниел отърсва мислите си и казва просто:
– Да, буден съм.
И добавя:
– Нека дойде.

***

63
64
 Захари Карабашлиев
Жажда
Българска
Първо издание

Отговорен редактор Рия Найденова

Редактор Веселина Седларска
Коректор Ива Колева
Предпечатна подготовка Дамян Дамянов

Формат 84/108/32 Печатни коли 7

http://4eti.me

Сиела Норма АД
1510 София, бул. Владимир Вазов № 9
тел. 02 903 00 23
www.ciela.bg
Печат: Абагар АД