Холи Мартин ни отвежда на Сапфирения залив, за да се потопим в

една красива романтична история.

Слънцето блести в отражението на сапфирените вълни, небето е в
цвят на метличина, а пухкавите като захарен памук облаци бавно се
носят към плажа. Ария Филипс израства на райски остров и от малка
помага в семейния хотел. След смъртта на баща си, тя прави всичко по
силите си да го спаси. Но парите са малко, а гостите – още по-малко.
Когато успешният хотелиер Ноа Кембъл пристига на острова и
предлага помощта си, Ария знае, че той може да спаси хотела й.
Двамата си обещават, че отношенията им ще останат само
професионални. Въпреки миналото, чувствата и онази целувка, която
Ария не може да забрави.
Рискът да загуби дома си на този блестящ като диамант остров
расте с всеки изминал ден. А Ноа пази тайна, която ще промени живота
й завинаги…

ПЪРВА ГЛАВА

Четиринайсет месеца по-рано

Ария Филипс излезе от офиса си и видя баща си да разговаря на

рецепцията с един от гостите на хотела. Двамата си разказваха смешни
спомени от игрите им на голф и се присмиваха на уменията си. Баща й
играеше още откакто Ария се помнеше, но така и не се усъвършенства. Това
не му пречеше да пътува всяка седмица до игрището и да се забавлява.
Тя ги изчака търпеливо да приключат разговора. Баща й разполагаше с
цялото време на света да си бъбри дълго с гостите. Ето защо някои задачи,
свързани с грижите за хотела, често оставаха недовършени.
Днес в хотела беше тихо, тъй като повечето гости, дошли за уикенда за
„Свети Валентин“ си бяха тръгнали. Кейти, една от рецепционистките,
четеше книга, защото нямаше много работа. Ария обаче имаше цял списък
със задачи и може би трябваше да прехвърли част от тях на някого.
Тя огледа фоайето. Млада двойка седеше на един от старите кожени
дивани и се кискаше на снимките в телефоните си. Тук се беше настанила и
госпожа О’Хеър. Тя не за първи път отсядаше в хотела и всички знаеха, че
възрастната дама с часове гледа порнофилми в стаята си. Странна и
ексцентрична, тя обикаляше острова с лилава пелерина и голяма
яркожълта шапка с пауново перо.
Ария се загледа в Ноа Кембъл, който пишеше на лаптопа, и сърцето й
подскочи. Защо се вълнуваше така? Та той беше гост, посещаваше хотела
два-три пъти годишно, оставаше няколко дни и си заминаваше. Отдавна се
беше научила да не се привързва към гостите. Като дете се сприятеляваше с
децата им, играеше с тях в градините и на плажа, но после те си тръгваха и
Ария никога повече не ги виждаше. Когато беше на деветнайсет-двайсет,
започна да излиза на срещи с някои от момчетата, но всичко свършваше
още в зародиш. С годините се научи да се държи професионално – любезно
и дружелюбно, но сдържано.
С Ноа обаче беше различно. Тя имаше слабост към него и изпитваше
чувства, каквито си беше обещала никога да не изпитва към гостите на
хотела. Доловил погледа й, той вдигна очи от лаптопа и й се усмихна.
Баща й приключи разговора и се обърна към нея.
— Как е красивата ми дъщеря днес? – попита усмихнато той, разтвори
ръце и Ария потъна в голямата му мечешка прегръдка.
Томас Филипс не даваше и пет пари за така нареченото професионално
поведение. Не го интересуваше дали наоколо има гости, или не. Щом
искаше да прегърне дъщеря си, той я прегръщаше.
— Какво правиш тук? Нали уж си пенсионер! Трябва да си почиваш и да
играеш голф – усмихна му се в отговор Ария.
Баща й й прехвърли задълженията на управител преди седмица. Не че тя
не се грижеше за всичко от години. Щял да се забавлява, да рисува, да ходи
на уроци по грънчарство и да пътува. Само дето не му беше лесно да се
отдаде на удоволствията току-така и все още не проявяваше интерес към
тях. Томас продължаваше да живее в апартамента в хотела, в който беше
живял с майка й и в който Ария беше израсла заедно със своите по-малки
сестри близначки. Двете бяха напуснали острова преди години и тя се
премести в една от вилите към хотела. Беше обсъждала с баща си
възможността да се разменят, за да може тя да е по-близо до „Филипс“, ако
се случи нещо, а на него да му е по-спокойно и удобно, но той не обичаше
промените.
— Сега проучвам околосветските пътешествия – обясни Томас. – Нали ще
заминавам на круиз.
Нямаха средства за круиз, но баща й обичаше да си фантазира. Ария си го
представяше как флиртува с цял куп жени, вихри се на дансинга и
разглежда забележителности. Може би догодина щяха да имат възможност
да го изпратят на малък круиз в Европа, но засега финансовите въпроси не
изглеждаха разрешими. Хотелът не беше в завиден вид и това личеше от
намаления брой на гостите. Вече като управител, Ария възнамеряваше да
подобри условията и се надяваше нещата да потръгнат.
— Мисля да поосвежим стаите – подхвана тя.
Томас поклати глава.
 — Щом умра и ме погребете, прави, каквото искаш, но това място… С
майка ти ни беше толкова забавно, докато го обзавеждахме! Постоянно
спорехме какви цветове и тапети да изберем, но тя винаги печелеше. Цели
шест месеца нямахме гости, нито персонал и се отдавахме необезпокоявано
на ласките си във всяка стая!
Ария потръпна. Докато майка й беше жива, двамата не спираха да се
прегръщат, да се целуват и да се държат за ръце – не беше виждала по-
влюбена двойка от тях. Майка й умря преди четиринайсет години. Ария
беше на шестнайсет, а близначките на десет. Баща й беше съкрушен.
Хотелът не беше ремонтиран оттогава и всичко беше постарому – същите
тапети, същата боя и същите мебели. Може би по този начин Томас искаше
да запази спомените за съпругата си. Ария имаше много идеи, но баща й не
се съгласяваше с нито една. Той седна и въздъхна тежко и тя забеляза колко
много е остарял. Напоследък беше доста блед и когато го попита как се
чувства, той махна с ръка и каза, че е изкарал някаква настинка – „мъжки
грип“. Ходеше често на прегледи – уж заради диабета, но Ария се надяваше
да няма и нещо по-сериозно. На следващия преглед щеше да го придружи
и да говори с доктора.
— Нямам търпение да се видя с Клоувър и Скай! – рече Томас, грабна един
лист и направи красив хартиен самолет. – Отдавна не са идвали.
Ария обичаше сестрите си и знаеше, че и те я обичат, но връзката помежду
им не беше толкова силна, колкото между двете близначки. Като деца Скай
и Клоувър бяха неразделни и макар вече да не живееха заедно, двете се
чуваха по телефона всеки ден. Ария не беше делила утроба с тях, беше и с
шест години по-голяма, но така или иначе, връзката им не беше толкова
здрава, колкото й се искаше. Трите общуваха чрез WhatsApp, но
близначките имаха и свой чат.
Ария не обръщаше внимание на малкото зрънце съмнение, породено от
обстоятелството, че е осиновена – тя знаеше, че този проблем съществува
преди всичко в нейната глава.
— Много се радвам, че ще се видим – искрено рече Ария. Отново всички
заедно – без майка им, за съжаление – какво по-хубаво от това!
Баща й метна самолетчето и то кацна на лаптопа на Ноа. Томас прихна
като малко момче, което е направило пакост.
Ноа се засмя и взе самолета.
— Мястото му не е тук!
— Кацна там, където трябва.
— Татко, пречиш му, сигурно има работа!
Ноа метна топка хартия и уцели Ария.
— Защо мен? Не аз хвърлих самолета!
— Виновен съм! Исках да уцеля баща ти!
Ноа затвори лаптопа и стана. Приближи се към Ария и тя усети как
сърцето й затуптя учестено. Боже, защо този мъж й въздействаше така!
— И без това е време да спра да работя. Нали съм на почивка! Ария, искаш
ли да се поразходим?
Тя имаше много работа, но кимна, а Томас грабна папките от ръцете й, взе
лаптопа на Ноа и им посочи вратата. Никаква дискретност! Баща й
обожаваше Ноа и вероятно лелееше надеждата един ден двамата да се
оженят и да го дарят с много внуци. Ария не признаваше, но се надяваше на
същото.
Беше топло за февруари, но все още се усещаше зимният мраз. Нарцисите
и лалетата започваха да напъпват и цъфтят, обагряйки градините.
— Как е баща ти? – попита Ноа, съблече си якето и я наметна. Лъхна я
приятният му цитрусов аромат и тя напъха ръце в ръкавите.
— Добре е, макар да не изглежда така.
— Отслабнал е.
— И аз така мисля, но понеже се виждаме всеки ден, по-трудно
забелязвам промените. Казва, че е настинал. Със сигурност няма да
сподели, ако има нещо друго.
— По-късно ще обядваме заедно и ако разбера нещо, ще ти кажа.
Ария откъсна едно лале и погали меките му листенца.
— Благодаря.
— Томас винаги е бил добър приятел. Ти също.
Приятел… Почувства се разочарована и стомахът й се сви.
Лалето ухаеше прекрасно. Ария доближи мокрото цвете до лицето на Ноа,
той се наведе да го помирише и тя го опря в носа му. Засмя се на
изненаданото му изражение и побягна, а Ноа се затича след нея.
— Ще си платиш, госпожице Филипс!
Настигна я, обгърна талията й и я придърпа към себе си. Стегнатото му
тяло я възпламени.
— Пусни ме – опита се да се измъкне тя, но не особено настойчиво. Ноа
измъкна един флумастер от джоба си и понечи да нарисува лицето й. –
Какво правиш?
— Отмъщавам си.
— Как ще се явя сега пред гостите? С мустак? Но това е непрофесионално!
— Е, добре, тогава ще ти нарисувам врата. – Той отметна дългата й черна
коса.
— Не! – продължи да се смее Ария.
— Не мърдай, иначе ще развалиш рисунката ми, а тя е толкова красива.
Не знаеше защо, но му позволи да рисува по врата й. Всъщност знаеше
причината – докосването на пръстите и топлият му дъх по шията й я
омайваха така неописуемо!
— Какво рисуваш?
— Нещо, което те описва.
— Да не е прасе? Ще си имаш неприятности!
— Ето, готово – засмя се Ноа, а Ария добави възмутено:
— Татуировка като наказание заради едно мокро лале! Не е честно!
— Ако искаш, може да ми отмъстиш по-късно.
Спряха над Сапфирения залив. Дългият плаж с бял пясък се виеше около
западния край на Диамантения остров. Дюните с прорасла висока трева
бяха любимо място за срещи на влюбените. Ария се беше натъквала на не
една и две двойки и избягваше да минава оттам. Морето в залива беше
спокойно, закътано между високите скали, които го държаха във вечна
прегръдка. Скалната арка в дъното на плажа водеше към усамотения
Изумруден кът – малък залив в края на градините на хотел „Филипс“.
Тръгнаха надолу към плажа. Мокрите стълби бяха хлъзгави заради дъжда
от миналата нощ. Ноа подаде ръка на Ария, за да не падне, но когато
слязоха, не я пусна и това я изпълни с напразна надежда.
Слънцето проблясваше по зелената вода, небето беше бледосиньо, с цвят
на метличина, а пухкавите като захарен памук облаци бавно се носеха към
плажа.
— Обичам този остров. Когато дойдох за първи път преди четири години
за деветдесетия рожден ден на Елси, нямах представа, че ще продължа да се
връщам тук. Заливът е толкова омаен! – промълви Ноа.
Ария помнеше първото му посещение. Тогава той често разговаряше с
баща й, защото също беше в хотелския бизнес. Купуваше и реновираше
хотели, но големи и бляскави, а не като стария викториански хотел
„Филипс“ на малкия остров до корнуолския бряг. Въпреки възрастовата
разлика, Ноа и Томас се бяха сприятелили веднага. Същото се отнасяше и
за отношенията на Ноа с Ария. Двамата бяха много близки, като стари
приятели. С него се разговаряше приятно и лесно. Няколко месеца след
първото посещение той дойде пак, за да види Елси. Беше англичанин, но
живееше в Щатите, а Елси го беше взела под крилото си преди години и
оттогава той я посещаваше при всяка възможност.
— Странно, но някои места, за които не си знаел, че съществуват,
изведнъж ти стават ужасно скъпи – каза Ноа. – Детството ми не беше хубаво.
– Беше го споменавал и преди, но не и причината. – Затова останах при
Елси. Тя дойде на острова, за да е по-близо до сестра си, а после се върнах в
Америка. Е, идвах колкото може по-често. Щастлив съм, че така открих
Диамантения остров, този кът от рая.
— Радвам се, че си тук. Липсваш ми. – Ария замълча – дали не каза твърде
много?
Вървяха мълчаливи, а ръката му все така държеше нейната. Изкачиха
стълбите към хотела. Над Изумрудения кът се издигаше къщичка, която
преди години беше плажно кафене.
- Помниш ли погребението на Елси? – попита Ноа.
Ария кимна. Помнеше го, сякаш беше вчера. Но най-вече защото през
онзи тъжен уикенд тя осъзна, че този чудесен мъж я привлича. Когато го
прегърна във фоайето на хотела, за да му изкаже съболезнованията си,
всичко се промени. Той я притисна до себе си и дълго не я пусна. Ария усети
туптенето на сърцето му до лицето си, почувства прилив на обич и нейното
сърце заби силно в отговор.
Тогава разбра, че наскоро се е оженил. Изненада се, тъй като не знаеше,
че има приятелка. Тонът му беше почти извинителен, когато й разказа за
съпругата си Джорджия. Бяха се оженили набързо. Ария се радваше за него,
но той не изглеждаше щастлив – може би защото скърбеше за Елси.
Не се надяваше някога да го види пак – нали Елси вече я нямаше, – но
той се връщаше по няколко пъти годишно. Харесвал пейзажа, тишината,
спокойния живот. Ария имаше чувството, че има и нещо друго. Той така и
не доведе жена си. Двамата с Ария обикаляха острова и плажовете,
разговаряха и се смееха, а понякога просто мълчаха с часове.
Ария всеки път научаваше по нещо ново за него. Сега му разказа за това,
че е осиновена, за живота си като по-голяма сестра на близначки, които бяха
изключително привързани една към друга. Той пък й разказа за покупката
и продажбата на хотели и за брат си Чарли, с когото не бяха особено близки.
Сподели й за проблемите със съпругата си, за развода и за угризенията,
които изпитваше, защото бракът му не беше оцелял. Ария беше до него и
когато кучето му умря, и така с годините двамата се сближиха още повече.
Ноа продължи все така да идва и да си отива, а Ария не можеше да си обясни
силните чувства, които изпитваше към човек, когото виждаше толкова
рядко.
— Когато погребахме Елси, осъзнах, че един ден искам да създам свой дом
тук, на острова. За първи път изпитах желание да имам свой дом. Малка
къща с изглед към Сапфирения залив и може би куче… Мислех си и за теб.
Е, тогава бях женен, но сега съм разведен и мога да се преместя тук. Какво
ще кажеш?
Сърцето й се изпълни с надежда, но само след миг се сви при мисълта, че
той не би изоставил бляскавия си живот и възможността да пътува и отсяда
на екзотични места по цял свят заради къщичка на Диамантения остров.
Искал свой дом… Дали нямаше предвид на старини, когато се пенсионира?
Спряха до любимата й върба. Клоните докосваха земята. Листата се бяха
раззеленили и се стелеха като завеса. Ария отдръпна клоните, за да минат,
като все още не пускаше ръката на Ноа. Озоваха се насред тайното й детско
убежище. Баща й й беше направил няколко рафта за любимите играчки, а
тя си беше донесла една от градинските пейки.
— Тук съм прекарала толкова часове като дете. Едно от местата, които
най-много обичам – промълви Ария. – С изглед към всичко това!
Тя посочи селцето с яркоцветните къщи и магазинчета, Изумрудения кът
и Сапфирения залив. Виждаше се и любимата й цветарница, и пекарната на
кръстницата й Кендра.
— Намерили ме, увита в одеяло, на ферибота от Испания. Била съм само
на няколко седмици. Не мога да кажа дали съм египтянка или арабка,
защото не знам каква съм. Помислили си, че може да съм туркиня, защото
на одеялото имало етикет с цена на турски. Чувствам се странно, когато
трябва да попълвам графа за произход с думата „друг“. Какво да пиша, като
и аз не знам? Сякаш не принадлежа на това място тук, където съм живяла
цял живот! Изоставили ме като бебе и в душата си нося невидими белези,
макар никога да не съм се чувствала чужда или необичана. Родителите ми
ме обожаваха. Имаме хиляди снимки, на които сме най-щастливите хора на
света. Дълго време бяхме само ние – тримата мускетари!
Ария се усмихна при спомена за семейните разходки по плажовете и из
заливчета, скрити от скалите.
— После мама забременя с Клоувър и Скай. Родиха се две руси, синеоки
ангелчета и тогава се почувствах доста различна. Започнах да стърча като
някакъв пришълец на семейните снимки. Сред русото море се беше
наместило тъмнокосо дете и разваляше идеалния портрет на красивото
семейство. Но Диамантения остров ме пое в обятията си. За всички бях дете
като другите, не се отнасяха с мен като с осиновена и различна. Въпреки
подозренията ми, че не принадлежа на този остров, това място се превърна
в мой дом и не мога да си представя да живея някъде другаде. Един ден ще
отгледам децата си на острова, та дори и да нямам мъж до себе си. Ще
побелея и остарея тук. Всички заминават – възхитените от красотата гости
на хотела, повечето местни деца порастват и също напускат, дори Клоувър
и Скай заминаха при първа възможност. Ноа, аз наистина те харесвам,
приятно ми е да си говорим и да се смеем, но по-добре не ми давай напразни
обещания. Нямам нужда от това.
Тя се засмя, а той я погледна сериозно и сложи ръце на раменете й.
— Винаги си била част от намеренията ми да имам дом на острова. Бих
искал това да се случи колкото може по-скоро, а и да остареем заедно.
При тези думи Ария сякаш онемя. И в най-смелите си мечти не беше
дръзвала да си помисли, че някога ще ги чуе. Ноа се наведе и добави:
— Ще те целуна. Трябваше да го направя преди много време.
И той я целуна – нежно, като мигновено сливане на два свята в един. Ария
обви врата му и се притисна в Ноа. Боже, от колко години си мечтаеше за
този миг! Очите му бяха изпълнени с любов и топлина и тя отново доближи
устните си в очакване.
Телефонът в джоба му иззвъня.
— Извинявай – въздъхна Ноа и прокара ръка през косата си. – С баща ти
се уговорихме да обядваме заедно, но повече от всичко на света искам да
остана с теб.
— Върви – усмихна се Ария. – Каза ми, че искал да те пита нещо.
— Какво?
— Не знам.
— Искаш ли да вечеряме заедно? В моя апартамент? Там никой няма да
ни безпокои.
Тя замълча и си представи какво би могло да се случи в неговия
апартамент. Не беше готова за това. Бяха се целунали и бяха флиртували
години наред, но все пак, все пак… Може би Ноа имаше предвид само една
вечеря и нищо повече.
— Защо не, с удоволствие – усмихна се Ария и усети колко силно биеше
сърцето й. Толкова дълго си беше мечтала за този ден!
— Ако не ти хареса татуировката на врата, ще я измием под душа.
Намекът беше ясен и сърцето й щеше да изхвръкне от вълнение. Ноа я
целуна бързо и се затича към хотела.
Ария се усмихна и си каза, че само за миг целият й свят на този малък
остров е станал и по-голям, и по-красив.

***
Ария даде на Кейти петнайсет минути почивка и застана на рецепцията.
Прокара пръсти по устните си. За първи път се чувстваше толкова щастлива.
Още усещаше допира на устните на Ноа по своите и нямаше търпение
отново да го целуне.
Обикновено канеха и нея на обяд, но този път баща й каза, че искал да
разговаря с Ноа насаме.
„Татуировката“ се оказа малко сърчице и щом го видя, Ария се усмихна
широко. Мечтата й се сбъдваше – Ноа бе споделил с нея, че иска да се
премести на острова, и я бе целунал!
След около половин час го видя да се приближава към рецепцията и
сърцето й подскочи от радост. Но защо беше с куфар?
— Заминаваш ли?
— Да. Възникна нещо непредвидено кимна умислено той.
— Всичко наред ли е?
— Съжалявам, Ария, наистина съжалявам.
— За какво?
— За преди малко и за това, което…
Да не би да съжаляваше за обещанието си и за целувката?
— Но нали ще се върнеш?
Измина сякаш век, преди да чуе отговора:
— Не мисля, че ще е добре.
Без да иска, Ария докосна нарисуваното сърце, а Ноа понечи да се усмихне
и й подаде визитката си.
— Много съжалявам. Изпрати сметката на имейла ми. И помни, че винаги
ще бъда твой приятел. Ако искаш да си говорим, номерът ми е на визитката.
— След всичко, което си казахме, ще бъдем само приятели?
— Съжалявам, но засега – да.
 Той се обърна и с него си тръгна и сърцето й.

ВТОРА ГЛАВА

Сега

Ария се загледа в името на Ноа в списъка с резервации и въздъхна. След

онзи ден, когато се целунаха – най-щастливия ден в живота й – всичко
помръкна и болката от заминаването му така и не я напусна. След всичко,
което сподели с него, и след обещанието му да заживее на острова, той си
беше тръгнал.
А после дойде и най-лошата вест. Скай и Клоувър пристигнаха и баща им
им каза, че му остават само няколко седмици живот. Отиде си малко преди
Великден и Ария осъзна, че мъката й по Ноа беше несравнима с мъката по
баща й.
Ноа й звъня няколко пъти, но тя не вдигна. Разбира се, той присъства на
погребението. Хора от цял свят бяха дошли да устроят на баща й голямото
изпращане, което заслужаваше. Ария не си спомняше какво й каза и дали я
прегърна. Целият ден тънеше в мъгла. Ноа я помоли да му се обади, когато
поиска, но тя не го стори. Не искаше да чуе, че целувката им е била грешка.
Той си беше тръгнал без каквито и да е обяснения и тя не желаеше да ги
чува чак сега.
Но ето че Ноа отново пристигаше и този път не за няколко дни, а за цял
месец. Ария не знаеше как да реагира на появата му, но нямаше намерение
да се крие.
Взе списъка с резервациите, за да си придава делови вид, и застана на
рецепцията.
—Тили, господин Кембъл пристигна ли?
— Не още – отговори момичето.
Ария долови, че се подсмихва и попита:
— Нещо смешно ли казах?
— Ами питаш за четвърти път.
Познаваше Тили от толкова отдавна, че нямаше нужда да се преструва.
Въздъхна и рече:
— Не е това, което си мислиш. С господин Кембъл не успяхме да
довършим разговора си последния път и някои въпроси останаха
недоизяснени.
Тили погали големия си корем и се облегна на стола. Беше време да ражда
и да излиза по майчинство, но тъй като знаеше, че Ария има нужда от
помощ, все още идваше на работа.
— Май има и нещо друго – подхвана момичето с усмивка. – Виждаш ми
се нервна и развълнувана, сякаш гостът не е като другите. Чудя се дали е от
радост, или от гняв.
Ария не знаеше отговора, но знаеше, че Ноа й липсва. Тя взе вазата с
цветята и я премести в другия край на рецепцията, където я огрява
слънцето.
Тили познаваше Ария добре, но по времето, когато Ноа идваше редовно
и флиртуваше с шефката й, тя все още не работеше в хотела. Тили не знаеше,
че той винаги прегръща Ария, когато пристигне, а последния път дори я бе
целунал. Най-горещата целувка в живота й!
— Искам да поговоря с него по работа. Трябва ми съвет, Тили.
— Още ли искаш да продадеш хотела?
— Не точно.
Ария огледа празното фоайе. Великденският уикенд беше минал и до
прочутия островен фестивал на светлината оставаха две седмици. Слънцето
грееше, хотелът беше съвсем близо до брега на Сапфирения залив и до един
от най-красивите плажове на света, и все пак само една четвърт от
капацитета му беше заета. Ария не помнеше кога за последен път е бил
пълен. Хотел „Филипс“ се нуждаеше от реновиране, но баща й не желаеше
да променя каквото и да е, пък и нямаха достатъчно средства.
Предстоеше й среща при адвоката за наследството. Надяваше се да има
достатъчно пари за ремонта, макар Франсис Коул, адвокатът и най-добър
приятел на баща й, да не беше много въодушевен от идеята. Имало
усложнения, но не и повод за тревога. Ария се беше опитала да разбере за
какви усложнения намеква, но безуспешно. Тя вече не се надяваше да му
изтръгне някакви отговори и беше доволна да го остави той да уреди нещата
с имота и да й съобщи, когато всичко приключи. Сега очевидно беше
приключило.
— Важно е и мнението на Клоувър и Скай – въздъхна Тили. – Говори ли с
тях?
Близначките не се интересуваха от хотела. Щом пораснаха достатъчно,
двете се установиха далеч от острова. Родителите им ги бяха възпитали да
следват мечтите си и да правят това, което искат. Имаха самочувствие, не
желаеха да се занимават с хотелските неволи и да се усмихват на
мърморещите и понякога непоносими гости.
Когато двете се върнаха и разбраха, че баща им умира, удължиха престоя
си. След погребението обаче решиха да останат, за огромна изненада на
Ария. Това може би се дължеше на факта, че сега, след смъртта и на баща
си, те имаха само една друга. На Ария й се струваше, че имат нужда от това
време заедно, за да могат да скърбят и да се утешават взаимно. Тя не знаеше
колко дълго ще останат, защото и двете имаха свой живот който ги
очакваше.
Скай притежаваше сладкарница за гофрети и сладолед в Канада. Там
беше и… Джес, бившият й съпруг, с когото имаха доста сложни отношения,
но по всичко личеше, че тя е щастлива в онази далечна страна. Сега Скай се
беше върнала да работи като главен готвач в един малък хотел на един
отдалечен от Корнуол остров, за чието съществуване не знаеше почти
никой. В това време Джес и още няколко служители продължаваха да
поддържат сладкарницата, но това не можеше да продължава дълго.
Клоувър беше започнала да води курсове по фитнес в един лондонски
клуб, но мразеше работата си, защото шефът й беше абсолютна свиня. С
най-голямо удоволствие скоро заряза клуба и пое част от задълженията в
хотел „Филипс“, въпреки че обичаше да преподава пилатес, йога, аеробика
и зумба и Ария знаеше, че това й липсва. Клоувър беше изкарала курс по
счетоводство и бизнес администрация, затова се зае със счетоводството и
резервациите на хотела. Мечтата й беше един ден да отвори своя собствена
фитнес зала. Междувременно се опитваше да превърне хотела в
предпочитано място за сватбени тържества, но без успех. И определено не
искаше цял живот да се занимава с това.
Ария се питаше дали близначките няма да си вземат своя дял от
наследството и да се върнат към предишния си живот. Островът беше
красив, но така или иначе всички го напускаха. Ако двете искаха своята част
от наследството, значи трябваше да продадат хотел „Филипс“.
Ария работеше в хотела от ученичка, знаеше как да прави резервации на
новата компютърна система, да поръчва храна и всичко необходимо за
стаите, биваше я и в ръководството на персонала. Но най-важното бе, че не
е наясно с маркетинга и освен боядисването, не знаеше какво друго би могла
да направи, за да привлече отново гости в хотела.
Но ако се наложеше да го продадат, тогава тя с какво щеше да се
занимава? Къде щеше да отиде? За разлика от сестрите си, тя така и не беше
намерила своето място в живота и хотелът се беше превърнал в целия й свят.
Ако го загубеше, това щеше да я съсипе. От друга страна, не искаше и
близначките да спрат да следват своя път, само за да се съобразяват с нея.
Но не само нейната съдба и съдбата на сестрите й зависеха от съдбата на
хотела. Не биваше да забравя и за персонала, и за бизнеса на местните хора,
които разчитаха „Филипс“ да се пълни редовно с гости. Продажбата му
щеше да промени живота на Диамантения остров, а точно той беше домът
на Ария.
Досега трябваше да е говорила със сестрите си, но се страхуваше какво
щяха да кажат. А и се радваше, че вече цяла година са близо до нея и никак
не й се искаше да си тръгват.
Беше казала истината на Тили: искаше да поговори с Ноа за всички тези
неща с надеждата, че той ще може да й помогне да спаси хотела. Стига само
да можеше да забрави за миналото и за онази целувка…
Ария се обади в кухнята. Скай вдигна след няколко позвънявания.
— Скай, ще ходя до селото. Трябва ли ти нещо за вечерята?
Сестра й се замисли.
— Донеси хляб. Гостите се нахвърлят първо на него, сякаш всеки миг ще
настъпи краят на света. Трябва ми и розова боя за сладки. Ще се опитам да
направя захарен памук.
Ария се усмихна. Откакто сестра й беше поела кухнята, винаги имаше по
някаква вкусна изненада за десерт, която гостите очакваха с нетърпение.
— Добре, ще купя – отвърна тя и затвори.
След това се обърна към Тили:
— Трябва да разходя кучето на госпожа О’Хеър. Ще ми се обадиш ли,
когато той пристигне – попита тя, като посочи уоки-токито.
— Разбира се – отвърна Тили.
Ария тръгна по коридора към стаята на госпожа О’Хеър. Щом почука, от
другата страна на вратата се чу някой да драска по нея и миг след това
кучето залая силно.
— Кротко, Снежко! Долу! – извика господарката му, но той не й обърна
внимание и продължи да скача и да драска по вратата.
Това беше кучето с най-неподходящо име на света. Името на Снежко
предполагаше, че се отнася за нежно бяло пале, но на прага застана огромно
пиренейско планинско куче. Щом видя Ария, то скочи на крака, хвърли се
право срещу нея, притисна я до стената и заблиза лицето й, докато въртеше
радостно опашка.
— Ама че си непослушен – изкикоти се госпожа О’Хеър, като гледаше с
умиление любимеца си, без да се опитва да го усмири наистина. А той беше
опрял предните си лапи на раменете на Ария и я ближеше по бузите, докато
тя не смееше да помръдне, със застинала усмивка на лице. Ария обичаше
кучетата, но това тук беше застанало прекалено близо. – Снежко те харесва
– добави госпожа О’Хеър.
Тя беше толкова дребничка старица, а кучето така огромно, че ако му
сложеше седло, можеше да го яхне като кон и така да обикалят острова.
— Сега Ария ще те изведе на една хубава разходка – рече напевно госпожа
О'Хеър на Снежко и той замаха още по-силно с опашка.
Най-накрая застана на четири крака и стопанката му успя да му сложи
нашийника, подаде на Ария топката за гонене и затвори вратата, преди
Ария да успее да изрече и дума. Миг след това отвътре се чу охкане и
пъшкане – госпожа О’Хеър се беше върнала при любимите си порнофилми.
Понякога гостите се оплакваха, защото звукът от телевизора или лаптопа
беше много силен. На Ария не й беше удобно да направи забележка на
възрастната жена и не настаняваше гости в съседните стаи. По-добре така,
отколкото да се конфронтира със страстта й към порното.
Снежко пое по коридора – за своя чест, без да бърза – искаше да подуши
всяка врата, която видеше. Не се разбърза дори когато излязоха навън.
Всяко куче с неговите размери щеше само да определя посоката, но на
Снежко му харесваше просто да тръгне натам, накъдето искаше Ария. А
може би просто изпитваше облекчение, че е успял да избяга за малко от
порното.
Тръгнаха надолу по стълбите към Сапфирения залив, където Ария пусна
кучето и то се втурна към вълните.
Не обичаше особено да си играе с топки, изобщо не разбираше за какво
служат. Предпочиташе камъните. Ария се беше специализирала в мятането
на камъчета – всеки състезател по хвърляне на копие или диск би й завидял
на уменията.
Тя грабна едно камъче и го метна далеч в морето, а Снежко скочи във
вълните след него. Скоро се върна при нея на брега, за да му хвърли ново
камъче. Тя с удоволствие му се подчини, а после пак, и пак, докато бавно
вървеше по плажа.
Стигнаха до края на плажа, Ария сложи каишката на врата му и се
изкачиха по стълбите към селото. Хотелът се издигаше на най-високата
точка на полуострова и някои стаи гледаха към Сапфирения залив, а други
– към Перления плаж. От високото се виждаха почти целият Изумруден кът
и Нефритеното пристанище с малките, полюшващи се на нежния бриз
лодки. Слънчевите лъчи искряха в Кристалния поток, който се спускаше от
най-горната точка на острова до езерото Лунен камък, а после лъкатушеше
към Рубинената долина и Кехлибарените поля, за да се влее в морето.
Туристите обичаха това приказно хубаво място и често го посещаваха. Но не
и напоследък…
Ария въздъхна.
От много години не идваха толкова големи тълпи туристи на острова. Тя
знаеше, че вината бе донякъде и на хотела, защото напоследък получаваха
доста лоши отзиви за него. Гостите се оплакваха от остарялото обзавеждане
и изтърканите килими, а това намаляваше броя на желаещите да отседнат
във „Филипс“. Магазините на острова нямаха много клиенти и това
принуждаваше собствениците да си търсят препитание другаде. Когато
Ария беше малка, тук имаше над две хиляди жители, а сега бяха останали
само около осемстотин. Искаше й се да направи нещо, за да привлече нови
туристи в хотела – не само заради себе си, но и заради хората в селото.
Само че не й хрумваха никакви идеи.
 Тя поведе кучето надолу по калдъръмената „Сребърна улица“ и минаха
покрай магазинчетата, повечето от които бяха затворени.
Те бяха подредени като пъстроцветен букет, повечето от тях около края на
голямата морава. Илюминациите за фестивала на светлината, който щеше
да започне след няколко седмици, вече бяха окачени по моравата и между
магазините. Някои наподобяваха слънца, а други луни и звезди. Дори денем
беше много красиво.
Ария помаха на Майра от цветарския магазин, която подреждаше букети
лалета пред витрината.
— Как си, Ария? – попита сърдечно цветарката.
— Добре, благодаря.
С висящите от тавана воали между лампите и увивните растения,
цветарницата приличаше на вълшебна пещера, сякаш излязла от
приказките. Почти всяка седмица сменяха декора – според сезона и цветята,
но атмосферата винаги беше вълшебна, драматична и насърчаваше хората
да си купят цветя от Майра.
— Мислех си за теб – каза Майра. – Сигурно се радваш, че утре най-сетне
ще можеш да си отдъхнеш, когато въпросът около наследството се
финализира.
— Наистина ще е хубаво да приключим с това – отвърна Ария.
— Нещо притеснява ли те?
Ария взе едно лале и го помириса. Майра всъщност я питаше дали се
страхува, че слухът, че Томас Филипс е оставил всичко на Клоувър и Скай,
може да се окаже истина. Нали бяха негова плът и кръв… Само че той
обожаваше Ария и никога не бе показал по-различно отношение към нея.
Може и да беше осиновена, но и тя беше част от неговото семейство.
— Не, нищо не ме притеснява.
— Смърт и завещания… Могат да бъдат много странни, не си ли съгласна?
Мислиш си, че познаваш някого, а то…
Майра имаше предвид съпруга си, който беше починал преди две години.
Той беше завещал всичко – до последната пара – на някаква жена, която
Майра никога не беше виждала и с която имал връзка цели трийсет години.
Смъртта му беше извадила мръсните му ризи наяве.
— Много красиви лалета – смени темата Ария.
— Благодаря. Ще ми се повече хора да мислеха така. Ти си първият ми
клиент от няколко седмици насам.
Ария се почувства ужасно виновна.
— Повечето магазини още не са отворили, защото сезонът не е започнал.
Собствениците или не са тук, или имат финансови затруднения.
Предполагам, че цветята са лукс. Гостите на нашия хотел винаги са казвали,
че цветната ни украса е прекрасна.
— Радвам се. – Майра се усмихна едва-едва. – Ти още ли оставяш
визитката ми до вазите?
— Да. Но хората не си купуват букети на тръгване – все пак не могат да ги
приберат в куфара си.
— Така е – въздъхна Майра. – Тази година сигурно ще ми е последната
тук. Просто вече никой не купува от мен и не мога да си позволя да остана,
след като нямам почти никакви приходи.
Ария я погледна слисана.
— Не можеш да си тръгнеш – ти винаги си живяла тук! – каза тя отчаяно.
Защо всички напускат този остров?
 — Внуците ми растат, а аз почти не ги виждам. Ще си купя малко жилище
близо до тях и ще се радвам на пенсионерския живот.
— Ами цветарският магазин?
— Може би ще го купи някой, който обича цветя колкото мен – усмихна
се Майра и погледна многозначително Ария.
Тя се усмихна и поклати глава.
— Би било прекрасно този някой да съм аз, но вече имам хотел, за който
трябва да се погрижа, а засега не се справям особено успешно с това. Този
остров има нужда от теб и от вълшебните ти ръце – друг не би се справял
толкова добре. Не прибързвай с решението. Може да измислим нещо.
Ох, за бога, какво й беше обещала току-що? Ария не печелеше от хотела,
а вече и без това всяка седмица харчеше достатъчно за цветя от магазинчето
на Майра. Не можеше да продължава да й плаща повече. Но и не можеше
да не се чувства поне малко отговорна заради това, че толкова много
магазини затваряха.
— Ти направи достатъчно – отвърна Майра. – Не се тревожи за мен. Имаш
си свои грижи.
Списъкът с грижи на Ария наистина не спираше да нараства, но тя каза:
— Следващия път ще поръчаме от лалетата. До скоро, Майра.
Цветарката кимна и Ария продължи по пътя си.
После срещна Дилайла и четиринайсетгодишната й дъщеря Изи. Някога
Дилайла беше най-хубавото, най-умното и най-забавното момиче в
училище. Ария винаги й се е възхищавала, макар да беше с две години по-
голяма от нея. Навремето Дилайла излизаше с Блейк Джаксън – най-
харесваното момче в училище. Но когато забременя само на петнайсет и
Блейк си плю на петите, като я остави да отглежда сама дъщеря си, Ария
започна да й се възхищава по други причини.
Неотдавна Дилайла научи, че е болна от рак и макар лекарите да
твърдяха, че всичко ще бъде наред, лечението беше доста тежко. Най-
напред я оперираха, а след това последва химиотерапия и лъчетерапия.
Ария отиде при нея. Не я беше виждала от няколко седмици и от яркия
пъстър шал, с който бе покрила главата си, сега лицето й й се стори още по-
бледо. Дилайла беше отслабнала много – явно химиотерапията, която беше
приключила наскоро, й се отразяваше зле, – но усмивката не слизаше от
лицето й.
— Как си, Дилайла? – попита Ария и се усмихна топло на Изи, която
започна да се върти около Снежко.
— Добре съм – отвърна Дилайла. – Остава ми още една седмица
лъчетерапия и край. Нямам търпение да не се налага повече да ходя там
всеки ден. Лекарите са доволни и вярват, че при операцията са премахнали
всички ракови клетки. Химиотерапията и лъчетерапията трябваше да спрат
разпространението им – добави тя и погледна през рамо към Изи. Видя, че
момичето си е сложило слушалките на айпода и маската падна от лицето й:
– Останах без работа.
— Какво?
— Разбирам причините им. Напоследък отсъствах често.
— Беше болна! – не можеше да повярва на ушите си Ария.
— Не може да пазят мястото ми вечно.
— Защо? Та ти толкова години работиш в магазина!
Дилайла сви рамене.
— Всичко е наред… Е, добре – нищо не е наред. Не знам как ще си платя
сметките, но все ще изскочи нещо.
— Ако ти трябва работа, ще ти намеря нещо в хотела – предложи Ария. Не
че имаше възможност, но все някак щеше да намери пари за заплатата й.
— Много мило, благодаря. Може да ти се обадя след няколко седмици.
Първо трябва да свърши лъчетерапията. После ми се ще да поспя една
година. Но след това ще дойда да се видим.
— Можеш да дойдеш по всяко време – вратите са винаги отворени за теб.
Всъщност, трябва ми човек на рецепцията. Тили излиза в майчинство скоро.
Зина и Кейти работят на половин работен ден. Наистина са страхотни, но
нали ги знаеш младите – при първа възможност ще си тръгнат от острова.
— Да, всички правят така – усмихна се Дилайла.
— Хубаво е да мога да разчитам на някого за постоянно – добави Ария.
— Само че мен не ме бива с компютрите. Нямам опит.
— Ще те научим – тръсна глава Ария. – Ако поискаш, работата е твоя.
— Благодаря – отвърна Дилайла.
Изи се беше заслушала в разговора им и тя смени темата.
— Какво хубаво време, нали? Е, да вървим, защото обещах на Изи да й
купя великденско пате от бял шоколад. Сега са намалени.
— О, Изи, пралиновите яйца са божествени! Направо се топят в устата.
— Да, видях ги – изглеждат много вкусни. – Изи погледна обнадеждено
към майка си.
— Ще видим дали ще ни стигнат парите. До скоро, Ария!
Двете се хванаха под ръка и се отдалечиха.
Ария върза Снежко пред „Зрънце ванилия“ – пекарната на кръстницата
си, и влезе. Познатият аромат на топъл хляб, примесен със сладкото ухание
на крем и сладкиши, й подейства успокоително. Кендра беше в малката
кухня в дъното на пекарната и приготвяше следващата тава сладки. Когато
чу звънчето на вратата, тя се обърна и лицето й се озари.
— Как си? – попита Ария и я целуна по бузата.
Очите на Кендра се зачервяваха през пролетта от сенна хрема, но през
последната седмица алергията й беше попреминала.
— Добре съм, миличка – отвърна тя, без да спира да меси тестото. – Най-
лошото мина. Ти как си?
Ария улови изпитателния поглед на Кендра, която забелязваше и най-
малката промяна у нея – само да кихнеше, кръстницата й знаеше какъв лек
да й даде. Веднага забелязваше и настроенията й, така че помежду им не
оставаха тайни.
— Ноа Кембъл пристига днес, нали? – попита Кендра.
Ария се усмихна и за пореден път се учуди колко е прозорлива
кръстницата й. Дано само целият остров не беше в очакване на появата му!
— Да, по-късно следобед – отвърна тя.
— А ти как се чувстваш? – попита Кендра. Гребна с лъжица от тестото и
направи малка топка в тавата за печене.
И тя, както и Скай и Клоувър, знаеха за последното посещение на Ноа.
Ария беше споделила и с баща си колко се бе разочаровала от неочакваното
му заминаване. За нейна изненада, той я беше уверил, че вината е негова.
Кендра също се тревожеше за кръщелницата си.
— Ами… не знам – сви рамене Ария. – Все още съм ядосана и наранена.
— Чувства като тези, които изпитваше към него, не могат да изчезнат
просто така, дори когато мъжът е пълен негодник.
Ария въздъхна и кимна. Толкова объркана беше!
 — Може би този път ще ти даде някои обяснения – рече Кендра. – Винаги
ми се е струвал чудесен човек и вероятно е имал сериозна причина.
— Не ме интересува. Ноа замина и толкова. Надявам се да ни даде
професионален съвет как да върнем към живот хотела. Просто бизнес
среща. Нищо повече.
Ария имаше чувството, че обгражда сърцето си със стена, за да не позволи
на Ноа да я нарани пак. Реши да смени темата и попита:
— Чу ли, че Дилайла е останала без работа?
— Да. Сякаш не й стига болката, която трябваше да изтърпи! Къде остана
състраданието? Такава голяма компания, не е за вярване!
— Така е. Предложих й работа и вероятно ще започне след няколко
седмици.
— Много добре си направила. Аз също мога да й предложа да ми помага
по няколко часа на ден.
— Това ще й помогне – кимна Ария и лапна поредната шоколадова
бисквитка.
— Какво ще вземеш днес? И спри да ядеш бисквитките, защото няма да
остане нито една – сгълча я шеговито Кендра.
— Те са бонус, какво толкова – престори се Ария на обидена и се усмихна.
Кендра завъртя с обич очи.
— Искам от онези вкусни ябълкови мъфини, от хрупкавите багети и от
розовата боя за сладки.
— Май нямам боя. Виж на рафта – рече Кендра, докато прибираше
покупките в торба.
Ария огледа рафта с ножове за сладки, торбички с глазура, разнообразни
сладкарски декорации и захарни украшения за специални случаи. Те бяха
предназначени за онези, които искаха да опитат сами да направят някои от
вкуснотиите на Кендра. Ария не намери розова боя, затова взе червена.
Скай няма да има нищо против. За всеки случай взе и синя – щеше да
подхожда на захарния памук „Сапфирен залив“!
После подаде кредитната си карта и както обикновено, Кендра я изгледа
неодобрително. Всеки път спореха дали трябва да плаща, или не, но Ария
категорично отказваше да взема продуктите безплатно.
— Утре е срещата с Франсис, нали? – попита кръстницата й.
— Да. Този въпрос доста се проточи.
— Обикновено така стават тези неща.
— Франсис спомена, че имало някакви проблеми, но просто не мога да си
представя какви.
— Вероятно административни. Баща ти беше човек на реда и не би
трябвало да има проблеми от негова страна.
Ария се усмихна. Томас беше повече от човек на реда, картите му бяха
винаги открити и никога не криеше тайни.
— Франсис спомена, че наследството е доста голямо, което ме изненадва.
Татко все се оплакваше, че няма достатъчно средства.
Кендра сви рамене.
— И аз не мога да си представя, че е оставил цяло богатство.
— Като си знам късмета, сигурно ще получа няколкостотин лири и не
знам как ще се справя с ремонта на хотела. А имам толкова идеи! Ще е
хубаво просто да знам как стоят нещата и да финализирам всичко.
— Мислиш ли, че Скай и Клоувър ще си тръгнат? – попита Кендра, докато
завързваше торбата й.
 Ария прокара картата в ПОС терминала, плати и я прибра.
— Не ми изглеждат много щастливи тук. А Скай си има и Джес и…
— Те са разведени – прекъсна я Кендра.
— Да, но не е толкова просто.
— Знам. Клоувър едва ли ще бърза да се върне в Лондон – тя не беше
много щастлива там, а да не забравяме и Маркъс… Сега поне се грижи за
конете и то с голяма радост.
Ария не беше сигурна, че Клоувър иска да се раздели с животните, които
някак си беше наследила. Близо до Рубинените хълмове и до вилата, в която
живееше, имаше ферма. Клоувър имаше слабост към конете и когато
фермерът замина на безсрочна почивка, тя се съгласи да се грижи за тях. От
време на време й изпращаше пари и Клоувър се превърна в щастлива
собственичка на три коня, крава, че и магаре. Кой знае дали животните
щяха да се окажат достатъчна причина, за да остане.
— Мисля, че и двете си мечтаят за нещо много повече от това, да живеят
на Диамантения остров.
Кендра въздъхна и попита:
— Искаш ли Нийл да ти донесе продуктите?
Ария погледна през прозореца. Навън Нийл, момчето, което разнасяше
поръчките, чакаше на пейката пред пекарната, забил очи в телефона, сякаш
това беше най-прекрасното нещо на света. За един четиринайсетгодишен,
апаратът може би наистина беше най-хубавото нещо. Но Нийл не беше като
другите тийнейджъри. Преди няколко месеца той беше спасил едно магаре
от кланицата, като го закара във фермата на Клоувър. Беше работливо
момче и вършеше какво ли не в селото. Ария можеше да занесе торбата и
сама, но реши да плати за доставката и така да помогне на Нийл.
— Да, нека ги донесе – нали трябва да тичам след кучето. Пък и Снежко
ще надуши сладките и ще си имам проблем.
— Ще го изпратя веднага – отвърна Кендра.
Ария вече се беше обърнала да си върви, когато кръстницата й неочаквано
заобиколи щанда и се приближи до нея.
— Ще участваш ли във фестивала на светлината?
— Ще си помисля – отвърна малко неловко Ария.
Знаеше, че отлага решението твърде дълго. До фестивала оставаха две
седмици и всички очакваха хотелът да организира голямо парти или
тържество за целия остров. Баща й винаги канеше желаещите да празнуват
във „Филипс“. Предлагаше храна и напитки, а имаше и фойерверки след
парада. Миналата година за първи път не организираха нищо, но никой не
се разсърди на Ария, защото знаеха, че баща й е починал наскоро. И сега
фестивалът нямаше да е същият без голямото парти на Томас. Но тази
година всички очакваха Ария да продължи традицията, въпреки че хотелът
работеше на загуба.
— Зависи какво ще получа от наследството. Трябва много неща да се
изберат, много неща да се уредят.
Кендра кимна с разбиране.
— Ела да поговорим след срещата с Франсис. Ще измислим нещо, ще
видиш.
— Добре, ще дойда.
Ария й махна за довиждане и излезе от пекарната.
Нийл стана от пейката. Беше високо момче и му трябваха две крачки, за
да застане на прага. Взе торбите и каза:
 — Благодаря, госпожице Филипс.
Тя отвърза кучето и му пошепна:
— Извинявай, Снежко, но днес няма сладки за теб.
Скоро приближиха стръмните стъпала към хотела. По това време на
годината градината беше цялата потънала в багри. Цветята надигаха
главички и водата от пръскачките искреше в хиляди малки дъги.
Под големия дъб притича катеричка. Вместо да се покатери на дървото,
тя хукна по скосената трева право към Снежко. Той се стъписа, но само след
миг я подгони. Каишката дръпна Ария, тя направи няколко крачки напред,
но кучето беше много силно и тя падна по лице на земята. Снежко обаче не
се разколеба – продължи да тича с всички сили, а Ария се тръскаше след
него по тревата.
— СНЕЖКО, СПРИ! – изкрещя тя.
Кучето обаче беше решило да вечеря с катеричката и макар Ария да му
тежеше като котва и да го забавяше, то продължаваше да я влачи по тревата.
Каишката стягаше китката й и Ария не можеше да се освободи от нея.
Минаха през лехите със зюмбюли и тя усети мократа пръст в устата си. Най-
сетне катеричката се скри в клоните на едно дърво и Снежко спря.
Ария се надигна с надеждата, че няма нищо счупено. Роклята й беше
цялата в кал и зелени петна от тревата, а косата мокра и полепнала по
лицето. Ария вдигна ръка към устните си и между зъбите си напипа стрък
трева.
Въздъхна едва чуто.
Беше облечена със същата рокля, когато Ноа я целуна за първи път. Може
да беше глупаво, но й се искаше и днес да я види с тази рокля и да осъзнае
какво е изгубил. Надяваше се това да събуди нещо в паметта му – нещо
хубаво, но сега това нямаше да се случи. Ако побързаше да се върне в хотела,
щеше да успее да се преоблече, преди да е дошъл.
Тя издърпа Снежко – който пак се опитваше да се покатери по дървото,
макар катерицата да се беше скрила вече – и той се съгласи да я последва.
Може би късметът днес все пак щеше да й се усмихне.
Ария забърза към хотела. Джереми, един от портиерите на хотела,
пушеше пред вратата и Ария го помоли да заведе кучето при господарката
му. В този миг се чу мотор на автомобил и сърцето й трепна. Не беше
възможно съдбата да е толкова жестока!
Ария се обърна точно когато Ноа Кембъл слезе от колата. Боже, колко
беше висок! Тя погледна към силните му ръце и си спомни как я беше
прегърнал и целунал под клоните на върбата в градината, как пръстите му
погалиха лицето й и колко щастлива и обожавана се беше почувствала. Но
точно тогава той просто си тръгна като другите гости на хотела. Остави я да
се чуди какво да мисли, защото той беше единственият мъж, на когото
имаше доверие.
Сега не можеше да откъсне очи от него. Този път не беше с дънки, а с
елегантен тъмносив костюм. Като в просъница Ария видя как шофьорът на
таксито сваля светлосин куфар от багажника и потегля.
Ноа погледна към хотела и тя замръзна на място. Надяваше се, че той ще
влезе направо, без да поглежда в нейната посока. Уви, очите му се плъзнаха
към нея като нощна пеперуда към светлината на пламъка.
 ТРЕТА ГЛАВА

За част от секундата на Ария и се стори, че очите на Ноа грейнаха, когато

я видя, и че дори не забелязва колко е кална – той не можеше да откъсне
поглед от нея.
Тя не знаеше какво да му каже. Искаше да му се разкрещи и да го прегърне
едновременно. Някога бяха приятели и това сега й липсваше, но не беше
сигурна, че иска пак да се сприятеляват. Така или иначе, ако очакваше от
него да й даде професионален съвет за хотела, трябваше да поддържа само
професионални отношения.
— Радвам се да те видя – рече Ноа. – Как си?
— Добре – отвърна кратко тя.
Настъпи мълчание.
За бога, държаха се толкова сковано и официално! Напрежението
тегнеше във въздуха, докато най-сетне Ноа не въздъхна и каза:
— Нищо няма да е същото тук, след като баща ти вече го няма.
— Да. Мисля за това всеки ден – отвърна Ария. – Хотелът е толкова тих
без него. Татко му придаваше облик. Толкова ми липсва!
Ноа направи крачка, понечи да я прегърне, но се отказа.
— Отново приеми съболезнованията ми, Ария. Той беше чудесен човек.
— Да, беше. – Тя направи пауза. – Знаел си, че е болен. Нали разговаряхте
в деня, в който ти си замина.
— Да – потвърди Ноа. – Но не можех да ти кажа. Той искаше да прекара
малко време с трите си дъщери.
Ария кимна.
— Ти затова ли си тръгна така?
Ноа сякаш търсеше думите, затова му трябваше време, преди да отговори:
— Не заминах, защото ми каза, че умира.
— А защо тогава?
Ария съжали, че го попита. Не искаше да се държи враждебно още с
пристигането му. Можеше поне да го почака да си разопакова багажа. Но
изведнъж й се прииска да получи отговор на въпросите си, макар да беше
уверила Кендра, че Ноа не я интересува повече. Как биха могли да имат
професионални отношения след всичко, което се случи помежду им!
Точно тогава уоки-токито й звънна.
— Ноа Кембъл пристигна – изчурулика ясно Тили. Тя не знаеше, че Ария
е с него и добави: – Хайде, приготви се!
Той повдигна учудено вежди, Ария се изчерви, а Тили продължи:
— Разгледах снимките му в Гугъл. Голям красавец е! На живо сигурно е
още по-секси! – Ноа не можа да прикрие усмивката си. – Костюмът му стои
като излят! Не харесвам мъже с костюми, защото всички изглеждат някак
еднакви, но неговият не може да прикрие колко е мъжествен! Какви бедра
само! Виждала ли си ги?
Ария потърси бутона за изключване на уоки-токито, преди да е станало
още по-лошо, но Тили беше в стихията си:
— Разбирам защо се вълнуваш толкова, задето се върна – той прилича на
бог.
Ария най-сетне успя да спре уоки-токито. И двамата мълчаха.
— Не съм се вълнувала – побърза да уточни тя. – Просто…
Ноа махна едно листенце от косата й и рече:
— Нямах нетърпение да те… – да се върна тук – побърза да се поправи той.
– Диамантения остров винаги е бил много специален за мен.
Допирът му накара сърцето й да подскочи, а думите застинаха на устата
й.
— Ще останеш един месец, нали?
— Така възнамерявам. Но може и по-дълго.
Обикновено оставаше само за няколко дни и отговорът му сега я учуди.
— Защо?
— Имам… малко работа – отвърна неопределено той.
Каква ли работа го беше довела тук? На острова имаше само няколко
магазина, а ресторантите не представляваха интерес за бизнесмен като
него. Освен ако нямаше среща с някого.
Той плъзна поглед по роклята й и Ария видя на устните му едва
забележима усмивка.
— Госпожице Филипс, каква прекрасна рокля! Нов модел на блатно
зомби?
Тя се усмихна, но обръщението не й допадна. Госпожица Филипс? Никога
досега не я бе наричал така. За него тя винаги е била Ария. Може би това
беше началото на бизнес отношенията им? Против волята си, тя изпита
разочарование.
— Ами аз… разхождах едно куче… – отвърна неубедително.
Ноа пак я огледа.
— Жалко за роклята. Беше една от онези рокли, с които те харесвах най-
много.
Сърцето й подскочи. Той помнеше целувката и роклята! Ноа продължи да
се взира в нея още малко, после отстъпи крачка назад и попита:
— Госпожице Филипс, трябва да поговорим. Ще вечеряте ли с мен днес?
Отново се обръщаше към нея с фамилията й и това не й вещаеше нищо
добро. Изглежда, така поставяше граница помежду им и слагаше край на
предишните им отношения. Навярно щяха да вечерят на същото място, на
което навремето той официално я заряза – малко странно, при положение
че изобщо не бяха ставали двойка.
Тя прочисти гърлото си, преди да отговори:
— Не мисля, че е необходимо, господин Кембъл.
Чул тона й, той вдигна вежди и настоя:
— О, напротив, необходимо е.
Ария се приближи и продължи по-тихо, макар наоколо да нямаше
никого:
— Разбирам, че съжаляваш за целувката, а и че не желаеш да си правя
каквито и да било илюзии. Знам какво означаваше целувката за теб. Беше
грешка.
Той се намръщи.
— Мога да те уверя, че изобщо не съжалявам… Ядосан съм, че така и
нямахме възможност да довършим започнатото. Но никога не съм
съжалявал, че те целунах.
Сърцето й щеше да изскочи. Той не съжаляваше за целувката!
— И все пак замина.
Ноа въздъхна.
— Случи се нещо, което… ми попречи да продължа каквато и да е връзка
с теб. Ако вечеряш с мен довечера, ще ти обясня всичко. Ела в апартамента
ми, за да говорим на спокойствие. Ще поръчаме вечеря. Какво ще кажеш за
осем часа?
 Защо настояваше да останат насаме? Дали не се надяваше да продължат
оттам, докъдето бяха стигнали? Тя нямаше да спи с него. Беше я целунал, а
после си бе заминал. Защо отново се появяваше в живота й? Много пъти си
беше представяла какво е да спи с Ноа Кембъл. Беше познала страстта на
целувката му и си беше представяла какво е да прекара нощта в прегръдките
му. Но това беше абсурдно. Може би наистина я канеше само да поговорят.
Така или иначе, Ария държеше да получи обяснение и вечерята й даваше
възможност да намери отговор на всичките си въпроси.
— В осем е добре.
— Чудесно! – Той направи пауза, сякаш се канеше да добави още нещо, но
после отстъпи назад и каза само: – Май трябва да се регистрирам.
Взе си куфара и й направи път да мине. Влязоха в хотела и Тили зяпна,
когато видя калната и мокра Ария. Клоувър надникна от офиса си и се засмя
с глас. За щастие наоколо нямаше други хора.
— Какво се е случило?
— Снежко ме събори, докато гонеше една катерица.
— Снежко кучето ти ли е? – попита Ноа.
— Не моето. На гостенка на хотела е.
— Значи предлагате и услугата разхождане на куче?
— Не, но тя ме помоли.
Ария държеше гостите да са доволни, но някои прекаляваха с желанията
си.
Ноа отново насочи вниманието си към Тили на рецепцията. Тя едва успя
да овладее възхищението си към този получовек-полубог и записа данните
му в хотелската книга. Ноа с нищо не показа, че е я чул как се превъзнася по
уоки-токито. Размени няколко думи с Клоувър и се обърна пак към Ария:
— До осем.
Тя кимна и си пое дъх чак когато го видя да се отправя към асансьора.
— Среща ли имате? – ахна Тили.
— Не… Ще говорим по работа.
— За хотела?
— Да – излъга Ария.
— Гледай ти! – учуди се Клоувър. – Дали да не дойдем със Скай?
Тили се подсмихна, а Ария отвърна:
— Не е такава бизнес среща.
— И къде ще проведете тази бизнес среща? – попита Тили.
— В апартамента му. Ще вечеряме – покашля се Ария.
Тили прихна и занарежда:
— О, видях как те гледаше! Той те харесва. Ти също го харесваш. И как не
– Ноа изглежда чудесно! Не се преструвай, че разговорът ще е служебен.
Това си е истинска любовна среща! При това в неговия апартамент!
Сестрите ти нямат място там!
Клоувър се усмихна.
— Определено ще пропусна този разговор. Забавлявай се! Ти го
заслужаваш.
Тили закима въодушевено.
— А утре ела и ни разкажи за тази нощ с Ноа Кембъл!
Клоувър се навъси и рече:
— Ноа Кембъл – онзи, който ти разби сърцето – за него ли става дума?
— Разбил ти е сърцето? Кога е станало това? – оживи се Тили.
— Не ми е разбил сърцето. Това би означавало, че съм била влюбена в
него. А аз не бих могла да се влюбя в мъж като Ноа Кембъл. Татко му
споделил, че умира, а той ме остави сама и замина! Що за мъж би постъпил
така?
— Не си била сама. Имаше нас – тихо отвърна Клоувър.
— Така е, но двамата с него бяхме приятели и не беше редно да си тръгва
така. Знам, че заради служебните си пътувания той няма много приятели,
но може би просто няма желание да се привързва към хората. Знаете ли
какво си мисля? Това е мъж, който се ужасява при мисълта да се обвърже,
затова изчезва при първата подобна опасност. Наговори ми някакви лъжи:
че искал да се премести да живее на острова, целуна ме и вероятно се
надяваше да ме вкара в леглото си. После обаче разбра, че татко е зле, и
съвестта му явно проговори, та не настоя да спи с мен, преди да си тръгне.
Ноа не е по трайните връзки. Аз искам да имам деца. Не че е наложително
да имам и мъж до себе си, но ако има такъв, държа да не изчезва при първата
възникнала трудност.
Ария най-сетне замълча, осъзнала, че е огорчена много повече, отколкото
е предполагала. Тили и Клоувър я гледаха с широко отворени очи и сякаш
искаха да й кажат нещо.
Тя се обърна и видя, че Ноа стои на крачка зад нея и вероятно беше чул
всичко. Погледът му беше сериозен и умислен, но нямаше намерение да му
се извинява. Той я беше наранил и вината не беше нейна.
Приближи се към нея.
— Ария, може и да не съм разбил сърцето ти, но моето беше разбито,
защото трябваше да си тръгна. Съжалявам, че заради постъпката ми
вероятно не бихме могли да възстановим отношенията си, но не мисли, че
ми е било лесно да те оставя. Никога през живота си не съм вземал по-
трудно решение.
Тя го гледаше слисано.
— Ще се видим в осем и ще ти обясня всичко. – Ноа се обърна към Тили и
добави: – Върнах се, за да ви кажа, че забравих кабела за лаптопа си в Дубай
и поръчах нов, който ще пристигне в хотела днес или утре.
Тили кимна, Ноа отново се запъти към асансьора, но този път влезе и
вратата се затвори след него. Ария стоеше като вцепенена. Месеци наред се
беше чувствала излъгана и изоставена, а всъщност… Какво ли всъщност се
беше случило?
— Боже мой, не бях чувала по-романтично обяснение от това! – въздъхна
Тили, докато си вееше с ръка.
— Той наистина те харесва – кимна Клоувър.
— Любовта току-що се настани в хотела! – усмихна се Тили.
Въпреки обзелия я хаос от чувства, Ария усети, че над всичко надделява
трепетното вълнение за срещата, която й предстоеше.

***
Ноа остави куфара си на леглото, отиде до прозореца и се загледа навън.
Ария Филипс…
Боже! Тази жена никога не му излизаше от ума.
Когато работата му бе станала много стресова, когато вече му беше дошло
до гуша, този остров се бе превърнал в негов пристан. Спокойният живот
тук, красивите гледки – всичко това му помагаше да си поеме глътка въздух.
Но бързо беше осъзнал, че не заради Диамантения остров се връщаше.
Връщаше се заради нея.
 Целувката им му бе подействала като фойерверк. Ноа за първи път в
живота си се бе почувствал у дома.
Само след час обаче всичко се промени. Трябваше да откаже, трябваше да
избяга. Предложиха му сделка без финансова полза, която провали шанса
им да бъдат заедно. Но неговият приятел беше отчаян и Ноа не можеше да
му обърне гръб.
Той въздъхна и облегна ръка на прозореца.
Припомни си правилото: никога не смесвай работата с удоволствието.
Но ето че се беше върнал.
Кой знае, може би правилата са създадени, за да бъдат нарушавани.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Ария гледаше нервно стрелките на часовника над рецепцията. Беше осем

без двайсет. Не искаше да закъснява, но не искаше и да подранява, за да не
изглежда нетърпелива. Щеше да изчака още няколко минути. Най-сетне
щеше да получи отговор на въпросите си. Трябваше да разбере какво точно
се е случило, преди да е решила да продължи с него, но цял ден си
повтаряше какво й каза във фоайето. Това беше Ноа, в когото се беше
влюбила, а изглежда, че и неговите чувства бяха много силни. Щеше да
излъже, ако кажеше, че не изпитва нищо към него. Много пъти си беше
представяла как ще мине тази вечер и представите й бяха една от друга по-
оптимистични. Е, каквото и да се случеше, тя не можеше да не изпитва поне
малко вълнение.
Бършейки си ръцете, Скай излезе от кухнята много унила. В университета
беше учила готварство и имаше диплома за шеф готвач, но готвенето всеки
ден не й доставяше удоволствие. Тя обичаше да експериментира и да прави
десерти. Затова беше отворила сладкарница за гофрети и сладолед, в която
всеки сам избираше любимите си комбинации и топинг.
Шеф готвачът на хотела напусна след смъртта на баща им и Скай зае
мястото му. Тя се справяше блестящо и гостите не спираха да хвалят
храната. Това беше чудесно за бизнеса, но Ария знаеше, че сестра й мрази
всяка секунда от работата. Скай беше пламенна жена и само за една година
от първоначалния й ентусиазъм не беше останала и следа.
Ария прегърна по-малката си сестра и тя склони глава на рамото й.
— Потърпи още малко, Скай.
— Какво искаш да кажеш? – вдигна объркано поглед сестра й.
— Утре ще приключим с въпроса за наследството и ако искаш, ще можеш
да се върнеш в Канада. Ще направим така, че всички да сме доволни.
Точно тогава откъм тоалетната някой извика. Тили беше вътре и в първия
миг сестрите си помислиха, че заради огромния си корем не може да си
отключи. Но последва нов, болезнен вик и Ария се втурна към тясното
помещение.
— Тили? Добре ли си?
— Не съм. Май ще раждам.
— Боже мой! Ще раждаш?!
Ария изтръпна и пред очите й се занизаха ужасни представи на раждане
в тоалетна. Какво трябваше да се направи най-напред? Да намери топли
хавлиени кърпи? Или топла вода и студени кърпи? Как беше възможно да
не знае! Баща й беше специалист по оказване на първа помощ, но не му се
беше налагало да помага с друго освен с лепене на лейкопласт върху
раничките и пришките им.
Тили излезе цялата зачервена и притеснена.
— Да, ще раждам. Девет месеца с този корем, какво друго може да
очакваме!
— Не може да родиш току-така!
— Бебето иска да излезе и ме боли ужасно. Никой не ти казва нищо за
ужасните контракции, всички ти говорят само какво чудо било раждането!
По-добре се обади на медицинския хеликоптер.
— По дяволите! – изруга Ария. – По дяволите! Какво да направя, как да
ти помогна?
— Обади се за хеликоптер! – изсумтя Тили, като се държеше за корема.
Ария изтича до вратата на тоалетната и викна към сестра си:
— Скай, обади се на Тео, Тили ражда!
— О, боже! Добре ли е? – попита Скай.
— Не знам, но кажи на Тео, че е спешно! Джереми да огледа поляната,
дали има условия за кацане!
— Добре – отвърна Скай.
Тили се държеше за умивалника, охкаше и се задъхваше. Ария разтърка
гърба й и попита:
— Искаш ли нещо?
— Искам Бен.
Номерът на съпруга й беше в списъка на важните телефонни номера и
Ария позвъни и у тях, и на мобилния, но Бен не вдигна.
— Да му се не види! – Тя се върна пак в тоалетната. – Тили, къде е Бен?
Тили простена.
— На езерото. Там няма обхват.
— Ще отида да го намеря с количката за голф. Скай, остани с нея!
Ария се качи на една от количките, които използваха, за да отвеждат
гостите до вилите на хотела. Но напредваше бавно и след малко я остави.
Хукна към подножието на хълма, където се намираше езерото. Бен беше чак
в другия му край. Ария тичаше, викаше и махаше с ръце, ала той нито я
виждаше, нито я чуваше. В този миг се чу бръмченето на хеликоптера и Бен
осъзна какво се случва. Мигом хукна към колата и я изкара на пътя сред
облак прах. Спря за миг и Ария скочи вътре. После даде газ. Сърцето й
биеше толкова силно, не можеше да си поеме дъх, дори не можеше да обели
и дума.
— Как е Тили? – попита Бен и натисна газта.
Най-сетне Ария успя да си поеме дъх и отговори:
— Не знам, каза, че контракциите са болезнени, но съм сигурна, че това е
нормално.
Бен натисна педала на газта до дупка, Ария се удари назад в седалката си,
а на завоите направо щяха да изхвърчат. Още не бяха изминали и
половината път, когато видяха как хеликоптерът се вдига и отлита. Сърцето
на Ария се сви – Бен беше пропуснал възможността да е до Тили и тя щеше
да роди сама. Нямаше да може да й държи ръката и да я успокоява.
— По дяволите! – изруга Бен и пое по един страничен път. – Колко е
часът?
Той зави към моста, който ги свързваше с корнуолския бряг. Мостът беше
непроходим по време на прилив и до острова се стигаше с плавателен съд
или хеликоптер.
Ария погледна часовника си. Знаеше почти наизуст кога има прилив.
— Осем и петнайсет е. Имаме два часа, докато водата залее моста. Може
да успеем.
Сърцето й се сви при мисълта за Ноа, който я чакаше за вечеря, но и не
можеше да остави Бен сам. Вълните докосваха моста и пазачът Майкъл се
канеше да спусне бариерите. Бен натисна клаксона, Майкъл отскочи
встрани, колата профуча покрай него, опръска го и продължи сред
надигащата се вода. Добре че морето беше спокойно. Профучаха през моста
и скоро минаха на отсрещния бряг.
За щастие, болницата беше наблизо. Спряха на паркинга почти по
диагонал и хукнаха към спешното отделение.
Бен отиде право към регистратурата да провери какво става с Тили.
— Ще те чакам пред вратата – каза Ария.
Тили едва ли би искала шефката й да присъства на раждането на бебето.
Ария седна близо до стаята и си погледна часовника. Девет без петнайсет.
При всичките си най-различни представи как ще мине тази нощ, спокойно
можеше да каже, че и в най-смелите си мечти не би допуснала това, което се
случваше сега.
— Хей!
Ария вдигна поглед и видя Скай с чаша кафе в ръката.
— Какво правиш тук?
— Качих се в хеликоптера с Тили. Не исках да я оставям сама. Много е
вълнуващо да летиш с хеликоптер!
— Такъв е животът на остров – усмихна се Ария. – Пътуваме с хеликоптер
до болницата! Как се чувстваше Тили?
— Беше малко уплашена. Но Тео каза, че е добре. Контракциите й
понамаляха.
— Бен е вече при нея. Дано се успокои.
Скай отпи една глътка и се намръщи.
— Ама че отвратителен вкус! Трябва да помислят за по-свестни
кафемашини, това е болница все пак!
— По-добре да харчат пари за медицинско оборудване, а не за кафето на
посетителите.
Скай се усмихна.
— Много си сладка, да знаеш! Как си станала такава?
— Имах страхотни родители.
— Вярно е.
— И две прекрасни сестри, за които исках да се грижа и да правя живота
им от хубав, по-хубав.
— А ние имахме чудесна по-голяма сестра, която ни беше за пример.
Ария хвана ръката на Скай и се усмихна.
— Много ми липсвахте, докато ви нямаше.
— И ти ни липсваше. Хубаво е, че сме пак заедно.
Скай склони глава на рамото на сестра си и двете замълчаха. След малко
се оживи и предложи:
— Хайде да играем на „Истина или предизвикателство“!
Ария въздъхна отегчено. Бяха играли на тази игра стотици пъти и целта
беше да научат повече тайни една за друга.
— Давай – съгласи се тя. – Истина.
— Наистина ли имаше среща с този мъж, който разби сърцето ти?
 — Не беше среща. Той поиска да обясни защо замина и каза, че и неговото
сърце било разбито.
— Ти повярва ли му?
— Познавам Ноа отдавна – още преди да ме целуне. Винаги е бил мил и
внимателен. Затова не мога да си обясня защо замина така изведнъж.
Трябва да му дам възможност да ми обясни причината. Да бъде откровен. –
Ария погледна Скай многозначително. Тя винаги се е опитвала да защити
сестрите си. Ария имаше чувството, че Скай не би му простила толкова
лесно. – Но явно тази вечер така или иначе няма да имаме среща. Обаче
наистина трябва да му се обадя. Носиш ли си телефона?
— Не. Но в болницата сигурно имат автомат.
— Да, но си забравих парите. – Ария стана, но в този миг от стаята на Тили
се чу пронизителен стон и Ария побърза да седне пак. – Ще му се обадя по-
късно. – Тя се върна при Скай, твърдо решена да смени темата: – Истина
или предизвикателство?
— Истина.
— Какво става с теб и Джес?
Скай се засмя:
— А, не! По-добре предизвикателство!
— Добре… Предизвиквам те, щом се върнем в хотела, да му се обадиш и
да му кажеш какво изпитваш.
Скай отново се засмя.
— Ама че си! Е, добре, истината е, че Джес е… част от мен; без него не съм…
цяла. Но какво да се прави, така се получи. По-добре да сме приятели, та
дори и да ми е приятел с екстри, отколкото да се разделим.
— Той те обича.
— Като приятел – уточни Скай. – Ние сме най-добри приятели, които
понякога правят страхотен секс. Той не иска повече от това. Добре че
дойдох, та да съм известно време по-далеч от него. Понякога е мъчително
да съм до него, но не и с него, нали разбираш? Може би така е по-добре – да
сме приятели от разстояние. Ще се виждаме няколко пъти в годината, а
когато не сме заедно, ще дишам свободно, без всеки ден да страдам за онова,
което не мога да имам.
Ария стисна ръката й. Трудно нещо беше любовта.
— Твой ред е! – смени темата Скай.
— Истина.
— Мислиш ли да продадеш хотела?
— О, не! За нищо на света! Но ще ви разбера, ако двете с Клоувър поискате
своя дял, за да продължите по своя път. Ако това е желанието ви, утре ще
говорим с Франсис за финансовата страна на въпроса. Вие това ли искате?
— Не. Е, всъщност не мога да говоря от името на Клоувър, но хотелът си
остава нашият дом. Винаги е хубаво да знаеш, че има къде да се върнеш. И
аз не искам това да се променя.
Ария въздъхна с облекчение и каза:
— Хайде, ти си!
— Предизвикателство.
— Предизвиквам те да изпиеш всичкото кафе!
Скай се засмя.
— Май предпочитам да се обадя на Джес и да му кажа какво изпитвам.

***
 Беше повече от ясно, че Ария няма да дойде. Ноа се изправи и духна
свещта на масата до балкона. Всъщност така беше по-добре. Щяха да
разговарят за хотела, а той си въобразяваше, че е романтична среща. Беше
дошъл с намерението да поддържат професионални отношения, но тя
спомена целувката и всичко се промени. Той не спираше да мисли за онзи
пламенен миг, когато устните им се докоснаха, но трябваше да остави това
в миналото. Повече никога нямаше да се повтори, затова по-добре да
забрави. Трябваше да се придържа към деловите отношения. Твърде
вероятно беше да остане за следващите шест месеца и не биваше да позволи
на чувствата да попречат на бизнеса.
Ноа въздъхна, защото тази вечер искаше да говори с Ария за хотела. Тя
заслужаваше да я предупредят, а сега това нямаше как да стане.
По дяволите, защо не дойде?
Но след като той продължаваше да мисли за онази целувка, вероятно тя
също не я беше забравила. Ноа непохватно разтри врата си. Знаеше, че
веднъж вече я беше наранил, когато я целуна и си тръгна, и тя вероятно се
боеше това да не се повтори. Мили боже, ако все така щеше да го отбягва,
това щеше да затрудни работата му тук.
И все пак утре тя най-накрая щеше да узнае истината и Ноа се надяваше,
че няма да му се ядоса. Може би биха могли да забравят миналото и отново
да са приятели. Имаше чувството, че след утрешния ден Ария щеше да има
нужда от приятелско рамо и Ноа възнамеряваше да е до нея, дори и
връзката им да беше невъзможна.

ПЕТА ГЛАВА

Ария се чувстваше ужасно, че не можа да отиде на вечерята с Ноа. Разбира

се, не беше по нейна вина, но все пак се чувстваше зле. Върна се на острова
след полунощ, защото трябваше да изчака отливът да започне, за да вдигнат
бариерата на моста.
Отчаяно беше искала да му се обади, но от болницата нямаха желание да
й разрешат да ползва телефона, освен за спешни случаи, а нейната среща
едва ли можеше да се определи като такъв. Бен беше твърде зает с Тили и
на Ария й беше неудобно да поиска телефона му.
Контракциите на Тили бяха станали по-редки, докато накрая съвсем не
спряха, което не било необичайно, но тя остана за една нощ в болницата. До
термина имаше няколко седмици и на следващия ден щяха да я изпишат,
докато контракциите не започнеха отново и по-начесто.
Цяла сутрин Ария не спря да мисли за Ноа. Тя стоя дълго в залата за
закуска с надеждата, че ще го види, но той не дойде. Не го срещна и някъде
из хотела. Почуди се дали да не го потърси в стаята му, но реши, че може би
още се излежава в леглото и не искаше да го събуди.
Сега обаче Ария и сестрите й отиваха на срещата с Франсис Коул относно
наследството на баща им и тя беше много притеснена. Бъдещето на хотела
зависеше и от намеренията на Клоувър и Скай, а Ария все още не знаеше
плановете на двете. Скай беше категорична, че не иска да продават хотела,
но дали би вложила пари в реновирането му? Веднъж отворили
завещанието, дали близначките щяха да си тръгнат? Макар че, ако
възнамеряваха да напуснат острова, щяха да са го направили отдавна.
 А ако наследството беше достатъчно голямо и Скай и Клоувър биха се
зарадвали да помогнат за възраждането на хотела, щеше ли то да стигне за
всички планове на Ария?

***
Маги, секретарката на Франсис Коул, ги посрещна и ги въведе в кабинета
на адвоката. Ария застина на прага, когато видя Ноа в кантората, и побърза
да каже:
— О, извинявайте. Ще изчакаме отвън да приключите.
— Хмм, всъщност… – Франсис Коул заобиколи бюрото си. – Ария, на
срещата ще присъства и господин Ноа Кембъл.
Объркана, Ария се намръщи.
Ноа протегна ръка и се представи официално на Клоувър и Скай. Но след
онази целувка с Ария беше малко смешно да се запознават.
— Да не би татко да е завещал нещо и на теб? – попита го Ария и седна
между него и Скай и Клоувър.
Предполагаше, че баща й му е оставил нещо дребно. Дано не беше нещо,
което вече бяха дали на благотворителния магазин! Беше останал един
негов часовник, почти антика, и Ария се запита дали не ставаше дума за
него.
Ноа прочисти гърло и отвърна:
— Може да се каже…
Франсис зае мястото си на бюрото и подреди една купчина документи.
Минутите минаваха бавно, докато той местеше листа от едно място на друго
и разглеждаше файлове на екрана си.
Ария докосна крака на Ноа и изпита физическа болка от тази близост и
от топлината на тялото му. Тя се наведе към него и той извърна топлите си
сиви очи към нея.
— Извинявай, че не дойдох снощи. Момичето на рецепцията получи
контракции и бях в болницата няколко часа. Бебето така и не се роди. –
Ария замълча, тъй като имаше чувството, че не спира да говори. Беше
нервна в очакване да чуе какво ще каже адвокатът, но преди това искаше да
обясни на Ноа, че е имало сериозна причина да не отиде на вечерята.
Независимо от това, какво се беше или не се беше случило помежду им
предишната вечер, и от обърканите й чувства към Ноа, беше грубо от нейна
страна просто да не се появи и тя искаше той да знае, че не е било нарочно.
Ноа мълчеше и не показваше дали е ядосан, или не.
В този момент Франсис се покашля. Може би и той беше притеснен. За
какво, за бога, пък можеше да е притеснен той?
— Е, както знаете, трябва да обсъдим наследството на Томас Филипс.
Въпросът има две части. От една страна, става дума за финансовите
средства, които ви е завещал, а от друга – за съдбата на хотела. След като се
изплатят няколко дълга и таксите по легализиране на завещанието, ще
останат един милион лири.
— Божичко, един милион! – ахна Скай.
— Къде ги е крил досега? – изненада се Клоувър.
— Цял милион! – възкликна Ария.
Ако сестрите й бяха съгласни да помогнат, хотелът щеше да бъде спасен!
Можеха да отворят фитнес и спа център, за да привлекат повече гости, да
пребоядисат и обзаведат всички стаи. Басейнът не работеше, защото нямаха
пари да го поддържат, но ето че се откриваше възможност отново да го
отворят. Възможностите бяха безкрайно много. Е, добре, тя може би се
увличаше малко и нямаше да може да направи всичко, което планираше, а
и ако сестрите й не искаха да вложат парите си в хотела, това би променило
нещата. Но дори и само с една трета от наследството Ария щеше да направи
чудеса!
Франсис оправи яката на ризата си, сякаш не знаеше как да продължи.
— Според желанието на Томас, парите ще бъдат разделени по равно
между Клоувър и Скай.
Настъпи тишина. Ария усети буца в гърлото си. Надяваше се да чуе „и
Ария“, но… слуховете все пак се оказаха верни.
— Колкото до хотела – продължи бързо Франсис, – господин Ноа Кембъл
е купил седемдесет и пет процента още от баща ви. Останалите двайсет и пет
процента са на Ария.
Тя се вторачи в него, ушите й започнаха да бучат, устата й пресъхна.
Имаше чувството, че й прилошава.
— Това са глупости! – възнегодува Скай. – Как така не е оставил пари на
Ария? Та той я обожаваше! Тя цял живот се скъсва от работа в хотела! Как
може да не й го остави целия?
— Но той й е оставил… Е, една част само. Томас знаеше, че това е нейният
дом – отвърна Франсис.
— Изгубихме хотела – рече тихо Клоувър.
Ария седеше безмълвна. Все пак нямаше пари за нея. Нямаше да има
средства, с които да спаси хотела и още по-лошо, седемдесет и пет процента
от дома й бяха продадени преди година без нейно знание.
Буцата в гърлото я задушаваше и очите й се насълзиха. Всичките й
планове рухнаха. Точно преди смъртта си баща й беше подсигурил своите
кръвни дъщери, но не и нея.
При тази мисъл й прилоша.
Клоувър и Скай мълчаха, а Ария се взираше в пода, докато сълзите й най-
накрая не бликнаха.
Изведнъж й се прииска да беше някъде другаде. Тя стана – не искаше да
плаче пред Ноа и Франсис. Не искаше дори сестрите й да виждат сълзите й.
— Извинете… – промълви тя и залитайки, излезе от кантората.
Маги я загледа учудено как бърза към улицата. Когато излезе навън, Ария
се огледа и се зачуди накъде да тръгне, пресече улицата и се отправи към
Кристалния поток.
На брега на реката, до самата вода, един голям храст скриваше пейките
под клоните си. Ария раздели листата и седна, като остави целия свят зад
гърба си.
Само след минута обаче Ноа неочаквано застана до нея, макар че не седна.
— Ария, съжалявам. Наистина. Не исках да разбереш по този начин.
— Защо не ми каза? Остави ме да вляза там в пълно неведение. Татко умря
преди цяла година, а ти така и не си намерил време да ме потърсиш!
— Опитах се – след погребението ти казах да ми се обадиш, но ти не го
направи. Звънях ти много пъти, но ти все не вдигаше. Допусках, че искаш
да останеш насаме с болката си, че имаш да оправяш куп документи, а и че
си ми ядосана, задето си тръгнах. Не исках да те тревожа допълнително.
— О, боже! Мислех, че искаш да говорим за целувката. Не ти се обадих,
защото си мислех, че ще ми кажеш, че е била грешка, а аз не исках да го
чувам. Пък и още ти бях ядосана, че замина. Не знаех, че си искал да
говорим за хотела.
 — Ария – погледна я с нежност той, – тази целувка беше… всичко за мен…
но… След това се видях с баща ти. Именно тогава той ми каза, че му остава
малко живот и ме помоли да купя част от хотела. Как можех да му кажа, че
току-що съм целунал дъщеря му и че съм я поканил на вечеря с намерение
да правим любов под душа? Стори ми се, че в това има нещо ужасно
нередно.
— Ако само заради това си си тръгнал, значи изобщо не си познавал баща
ми. Той направо те обожаваше и щеше да умре щастлив, ако знаеше, че с теб
сме заедно.
Ноа се вторачи в нея.
— Не си тръгнах заради това. Баща ти искаше сделката да се сключи
бързо, за да не усложни уреждането на наследството. Не ми беше лесно да
намеря парите в толкова кратък срок. Трябваше да замина, за да се срещна
с адвокати, да изготвим договори. Забрани ми да споделям каквото и да е,
докато не уредя всичко. Не можех да имам връзка с теб и да крия истината.
Баща ти не позволи да ти кажа, че умира. Искаше в последните си мигове
да е с теб и сестрите ти. Не можех да остана и да се преструвам, че всичко е
наред. Не знаех какво да правя. Боже, чувствах се ужасно, че те оставям,
особено след като знаех какво ще се случи. Извинявай. Имаш право да ми
се сърдиш, но, моля те, разбери, направих го заради баща ти.
Тя преглътна.
— И сега сме бизнес партньори?
— И приятели – кимна той. – Надявам се, завинаги. Но да, ние сме бизнес
партньори, само толкова.
— Не е само толкова – отвърна Ария. – Ти притежаваш седемдесет и пет
процента от моя дом. Ти имаш последната дума за бъдещето на моя хотел,
ти ще вземаш всички решения. – Очите й пак се насълзиха. Беше изгубила
всичко. – Това е моят дом – ти нямаш права над него.
— Това казах и на баща ти – че трябва най-напред да поговори с теб, че не
бива да научаваш след смъртта му.
— Не мога да повярвам, че не ми е оставил никакви пари – отвърна Ария,
но веднага съжали за думите си, защото прозвуча много егоистично.
— Ако искаш, мога да откупя твоята част и тогава ще имаш толкова,
колкото и сестрите ти – предложи Ноа.
Ария осъзна откъде бяха дошли парите за близначките – от продажбата
на хотела. Изведнъж всичко бе започнало да си идва на мястото. Баща й
нямаше пари, а е искал да им остави нещо.
— Ти не разбираш. Парите ми трябваха, за да съживя този хотел – тихо
рече Ария.
— Баща ти е оставил на Франсис писмо за вас. Не знам какво пише, но
може би ще отговори на въпросите ти. Може би е по-добре да го прочетеш,
преди да вземеш някакво решение.
— Вече съм го взела. Няма да продам своята част.
— Добре, макар че не съм очаквал друго. Не съм дошъл да ти взема дома.
Искам заедно да го направим по-хубав.
Ария се замисли, че Ноа притежаваше седемдесет и пет процента, а от
хотела нямаше почти никаква печалба. След плащането на заплатите и след
зареждането с необходимите стоки, в края на месеца не оставаше почти
нищо. Едва успяваше да плати на градинаря и за крайно необходимите
ремонти. Тя самата от месеци не беше вземала заплата, защото хотелът
имаше по-голяма нужда от парите, отколкото тя. Откъде щеше да намери
средства да плати на Ноа за неговия дял?
— Хотелът работи на загуба – каза неочаквано Ария – и не мога да ти
платя нищо за миналата година.
— Няма значение.
— Напротив. Не си купил седемдесет и пет процента, за да не печелиш
нищо.
— Купих ги, защото Томас ми беше приятел, имаше нужда от помощта ми
и следователно се надявах, че така помагам и на теб. Не го направих за пари.
Не трябва да ми плащаш.
Ария въздъхна. Всичко беше толкова объркващо! Мразеше, че не беше
разбрала нищо до днес.
— Защо и Франсис мълча?
— Баща ти го накара да обещае, че няма да каже нито дума. Не искаше да
разбирате, докато не приключим сделката. Беше помолил сестрите ти да се
върнат и да помагат в хотела, след като него вече няма да го има.
— Затова ли останаха? – Ария отново се почувства измамена – те не бяха
дошли заради нея, а защото баща им ги беше помолил.
— Не знам, но мисля, че се е надявал отново да се влюбят в острова. Той
обаче искаше сами да стигнат до това решение, а не да се чувстват
принудени от нещо. Томас се боеше да не поискат дяловете си от хотела и
така да те принудят да продадеш дома си. С парите, които му дадох, той
осигури тяхната част, а ти запази своя дом.
Ария тръсна глава – още я болеше от всичко, което се беше случило.
Мълчеше. Чувстваше се толкова разочарована от баща си!
— Хайде да се върнем при Франсис и да оправим документите. После ще
отидем в хотела и ще поговорим повече – подкани я Ноа.
Ария кимна. Ноа й направи път. Тя се наведе, мина под клоните, върна се
в истинския свят и Ноа я последва. Хвана я под ръка, когато пресичаха
улицата, и не я пусна, докато не влязоха в адвокатската кантора.
Сестрите й веднага я заобиколиха.
— Ще си поделим парите – подхвана Скай. – Обсъдихме всичко и
решихме да разделим парите на три.
Ария поклати глава.
— Не, парите са ваши. Ти сигурно ще се върнеш в Канада и ще инвестираш
в сладкарницата. А ти, Клоувър, ще отвориш фитнес залата, за която
толкова мечтаеш. Аз имам хотела. Това е моят дом и всичко, което някога
съм искала.
— Дами, моля ви, нека продължим – намеси се Франсис, облекчен, че
тайната вече е разкрита. – Със сигурност имате въпроси и аз ще се радвам
да ви отговоря.
Всички седнаха. Ноа продължаваше да държи Ария за ръката и сестрите
й със сигурност го бяха забелязали. Тя не знаеше какво означава това, тъй
като той беше сложил край на възможността помежду им да се случи нещо
повече, но й беше приятно, че я подкрепя.
Франсис седна зад бюрото си.
— Извинявайте, но не можех да ви кажа всичко това по-рано – подхвана
той. – Винаги уведомявам клиентите си до най-малките подробности, но с
баща ви бяхме приятели от деца и той ме накара да се закълна, че ще си
мълча. Не беше редно, но Томас имаше основания. – Адвокатът извади един
син плик и сърцето на Ария трепна, когато зърна почерка на баща си: За
моите дъщери. – Баща ви искаше само най-доброто за вас и направи всичко
възможно да го получите. Обяснил е всичко в това писмо. Мога да ви го
прочета, а може да си го прочетете и сами.
Скай се протегна и го взе. Пъхна го в чантата си. Франсис кимна и добави:
— Ако изникнат още въпроси, аз съм на разположение. Ето и чековете.
Той подаде пликовете на Скай и Клоувър. Ноа и сестрите си размениха по
няколко думи за довиждане с Франсис и си тръгнаха. Без да продумат, те
минаваха покрай магазинчета и кафенета. Някои бяха отворени, но други
чакаха началото на сезона и туристите в края на май. Нямаше защо да
работят през цялата година. Ария се чувстваше отговорна, защото хотелът
не привличаше достатъчно туристи. Може би пък беше дошло време да
признае поражението си, да вземе парите, които Ноа й предлагаше, и да му
остави целия хотел. Може би той щеше да се справи по-добре от нея и щеше
да съживи живота на острова – нещо, от което местните имаха такава нужда.
Прибраха се в хотела и Ария веднага отиде при Кейти на рецепцията.
Нищо не се беше случило, докато ги нямаше. Тук никога нищо не се
случваше.
— Искате ли да прочетем писмото в моя апартамент? – предложи Ария на
сестрите си.
Те кимнаха. И трите бяха все още в шок. Ноа дръпна Ария настрани и
каза:
— Знам, че ти трябва време да помислиш, но ако искаш да поговорим, ела
в апартамента ми дори да е посред нощ.
Тя кимна.
Апартаментът й се състоеше от малък хол, кухня и спалня. Диваните бяха
меки и възглавниците потъваха. Клоувър се отпусна върху тях, а Скай остави
на масата ужасното писмо.
— Ария, прочети го първа.
— Прочети го на глас – рече Клоувър.
Ария въздъхна и взе плика. Изненада се колко е лек, а трябваше да
съдържа толкова много отговори. Тя го отвори и извади писмото. Само един
лист.
Седна и започна да чете.

Мои прекрасни дъщери,

Обичам ви много и сърцето ми плаче, че повече няма да съм до вас и няма
да стана свидетел на вашия успех. Вие сте умни, чудесни млади дами и
можете да направите всичко, което поискате, и да бъдете всичко, което
пожелаете.

Ария преглътна. Имаше чувството, че баща им е в стаята и чува гласа му.

Беше толкова любвеобилен и винаги ги хвалеше! Очите й се насълзиха, тя
си пое дълбоко дъх и продължи:

Хотелът е сбъднатата мечта на мен и майка ви, но това не означава,

че трябва да е и ваша мечта. Винаги съм искал най-доброто за вас,
затова искам да сте щастливи.
Хотелът не ни носеше достатъчно приходи, години наред не бяхме на
печалба и дори задлъжняхме. Не исках да ви оставя с този воденичен
камък на шията, затова реших да продам част от хотела, да изплатя
дълговете и да заделя малко средства.
Скай и Клоувър, вие обичате да се връщате и тук винаги ще имате свой
дом, но вашите мечти не са свързани с Диамантения остров. Вземете
своя дял и полетете над дъгата и към Луната. Клоувър, нали искаш да
отвориш фитнес зала и да преподаваш йога и танци. Сега вече ще можеш
да го направиш. Скай, твоят дом е в Канада, сърцето ти е при Джес –
кажи му, че го обичаш и осъществи мечтите си.

Ария забеляза, че Скай се е изчервила. Тя почти не споделяше за

сложните отношения с бившия си съпруг – миналата вечер Ария за първи
път успя да изтръгне някакви признания от сестра си, – но всички, дори
баща им, знаеха, че е все още лудо влюбена в Джес.

Ария, хотелът винаги е бил твоят дом и ти винаги си имала чудесни

идеи за обновяването му. Идеи, за които аз не намерих смелост. Надявам
се да ги осъществиш с помощта на Ноа. Продадох му част от хотела,
тъй като той разбира от този бизнес – купува хотели, реновира ги и ги
продава. С неговия опит и с твоя ентусиазъм можете да върнете блясъка
на „Филипс". А може би след няколко години, ако решиш да го продадеш,
ще вземеш и ти своя дял. Ноа е добър човек и аз го уважавам и харесвам
много. Не му се сърди. Той беше против, но аз го молих дълго да се съгласи.
Надявам се да установите отлично партньорство.
Съжалявам, ако не сте искали точно това. Обичам ви и се постарах да
направя така, както смятах, че ще е най-добре за вас.
Татко

Ария сгъна листа и го остави на масата.

— Как се чувстваш? – попита я Клоувър.
— Не знам. Татко е прав – хотелът беше моята мечта. За разлика от вас, аз
никога не съм искала да заминавам където и да е, просто исках да успея тук,
с „Филипс“. Но се надявах да го направя, както аз си знам. Надявах се татко
да ни е оставил пари, с които да го реновираме. Разочарована съм, че не
получих средства, за да осъществя плановете си. Но може би Ноа ще ми
помогне и така е по-добре. Той има дългогодишен опит. – Тя въздъхна. – Не
знам. Нямам представа какво възнамерява да прави той. Предполагам, че
ще се поуспокоя, когато поговоря с него. Но съм съгласна с татко – вие
никога не сте си мечтали да останете тук. Вземете своя дял и се върнете към
вашия живот.
Близначките останаха мълчаливи.
— Знам, че ние все си тръгваме, но нашият дом винаги е бил тук –
заговори след малко Клоувър. – Когато татко ни помоли да се върнем, аз,
разбира се, изоставих всичко и дойдох, а сега се оказва, че хотелът не е мой.
Ария се изненада, когато Скай кимна, че е съгласна със сестра си:
— Но вие никога не сте искали да работите тук! Скай, ти едва изтрайваш
да си шеф-готвач!
— Не бих казала, че едва изтрайвам работата. Приятно ми е, че съм отново
тук, с вас. Осъзнах колко много ми липсвате.
Боже, каква бъркотия!
Продължиха да седят мълчаливи, Скай взе писмото и го прочете наум, а
в това време Клоувър надничаше над рамото й.
— Трябва да говоря с Ноа – каза Ария. – Надявам се да изясним нещата.
След тези думи тя излезе и ги остави сами да си шушукат. Качи се до
апартамента на Ноа и почука на вратата му.
 Той отвори. Беше си съблякъл сакото и вратовръзката и си беше навил
ръкавите на ризата. Погледна към нея – Ария знаеше, че трябва да се държи
на положение. Помисли си, че изглежда ужасно. Изненада се, когато той
разтвори ръце. Без миг колебание, тя пристъпи към него и Ноа я притисна
до гърдите си. Ария се отпусна в прегръдката му. Боже мой, точно от това
имаше нужда! Сключи ръце на гърба му и постояха малко така. Ноа я
галеше нежно по врата и косата. Ария не беше сигурна дали ще му прости,
задето я беше изоставил, но знаеше, че някога бяха приятели и искаше
отново да станат такива.
Накрая той я пусна и отстъпи назад, затвори вратата и я отведе до
огромния диван. Ария седна до масата, а Ноа се настани срещу нея. Тя сведе
поглед към ръцете си, които той все още държеше в своите, и си каза, че за
човек, който иска да са само бизнес партньори, не спазва достатъчно
дистанция.
— Как си? – попита Ноа.
— Горе-долу. Все още имам хотела и не бива да се оплаквам. Не искам и
да си помисля как щях да се чувствам, ако татко ти го беше продал целия.
— Никога не бих се съгласил. Знам колко държиш на дома си.
— Лошото е, че и Скай и Клоувър също се чувстват наранени. Не искат да
загубят хотела.
Пръстите му погалиха нежно нейните.
— Винаги мислиш за другите.
— Те са мои сестри – разбира се, че ще мисля за тях.
Ноа направи пауза, сякаш се канеше да каже нещо, но си промени
решението.
— Разкажи ми за тях.
Ария се усмихна.
— Скай винаги е обичала готвенето и по-специално да прави сладкиши.
От дете прави торти и десерти. Отиде да учи готварство в колежа и после в
университета – там научи всичко за храната, но десертите са най-голямата
й страст. След това замина за Канада и отвори своя сладкарница, в която
клиентите сами избират любимите си комбинации сладолед. Всяка седмица
правеше „десерт на седмицата“. Има вроден усет към кулинарното изкуство.
Готви в хотела вече година, гостите обожават специалитетите й, но аз знам,
че не е щастлива заради рутината. Иска й се отново да може да
експериментира и да прави нови неща.
— А Клоувър?
— От малка обича да танцува. Обикаляше хотела и танцуваше – джайв,
степ, ирландски танци, балет… Никога не се спираше. По-късно започна да
преподава йога, пилатес и фитнес в Лондон, като винаги е искала да има
свой бизнес, но не да се занимава с деца, които мечтаят да станат балетни
звезди, а да учи хората как да се чувстват и изглеждат добре, докато се
забавляват с танци и спорт.
Ноа кимна, хапейки устната си, докато размишляваше:
— Е, вече ще могат да осъществят мечтите си – добави Ария. – Но сега,
когато хотелът не е техен, се боя, че никога повече няма да се върнат. А и за
какво да го правят?
— Заради теб – отвърна без колебание Ноа.
— Не забравяй, че ние не сме биологични сестри.
— Семействата са различни – доведени братя и сестри, полусестри и
полубратя, самотни родители, деца с две майки или двама бащи. Няма
критерии кое е правилно и неправилно, няма черно и бяло. Важното е да си
обичан. А твоите сестрите те обожават, баща ти те обичаше много и нищо не
може да го промени.
Ария потри очите си. Беше уморена. Ноа беше прав, но тя не беше
напълно убедена, че това е цялата истина.
— Мислиш, че не си им достатъчно скъпа ли? – тихо попита Ноа.
— Не съм била достатъчно скъпа за биологичните си родители, които са
ме оставили на ферибота от Испания, когато съм била само на няколко
седмици.
— Много деца са осиновени не защото родителите им не са ги искали, а
защото са се надявали, че някой друг ще им осигури по-добър живот.
Майка й и баща й също й го бяха казвали, но съмненията така и не я бяха
напуснали.
Ноа я наблюдаваше внимателно. Боже, това беше бреме, с което изобщо
не биваше да се захваща!
— Извинявай, отклонихме се от темата – рече Ария. – Трябва да
поговорим за хотела. Какво ще стане с него сега?
— Той е все още твой и ти ще решиш. Ще направим ремонт – мисля, че ти
най-добре знаеш каква нужда има, – а после… Ти ще го ръководиш, а аз ще
ти бъда просто мълчалив съдружник. Можеш да споделиш с мен идеите си,
а аз ще ги финансирам, ако ми харесат. Или пък мога да поема по-активна
роля. Когато купя един хотел, обикновено наглеждам обновлението му,
сменям персонала или управителя, после следя работата им около година.
Но щом попадна на добър управител, аз се радвам, че той поема грижата за
всекидневните неща.
— Аз не съм добър управител, Ноа – отвърна Ария честно.
Хотелът е в лошо състояние и работим на загуба. По-добре намери някой
свестен мениджър, някой, който да е по-квалифициран и по-способен от
мен.
— Ти работиш със страст, имаш опит, познаваш острова – все важни
качества за един управител на хотел, а и аз мога да ти помагам. Можем да
работим заедно. Бих могъл да се преместя тук, поне за следващата година-
две, но хотелът винаги ще бъде само твой.
Ария се замисли за момент и за първи път от сутринта се усмихна. Хотелът
наистина имаше нужда от експертния поглед на човек с толкова богат опит.
Идеята на Ноа беше чудесна. А и ако трябваше да бъде честна, Ария много
се радваше, че ще работи с него през следващите няколко години.
— Звучи чудесно – рече тя.
Той се усмихна.
Ария пак погледна надолу към ръцете им. Пръстите им бяха все така
преплетени. Чувствата й към този мъж бяха толкова объркани! Беше се
влюбила в него преди години, но когато той я изостави, тя погреба тези
чувства някъде дълбоко у себе си. Още му беше ядосана, задето си тръгна
така внезапно, както и заради тайните, които беше пазил от нея, но ето че
сега Ноа отново седеше до нея – толкова красив – и всички потискани
чувства пак се възродиха. Ария не беше сигурна дали може да му се довери
и да бъдат отново близки, не знаеше и дали той го желае, но сърцето й се
свиваше от болка, щом си помислеше какво бяха пропуснали. Без да
осъзнава, тя погали с палец дланта му. Той погледна сключените им ръце и
с нежелание я пусна:
— Добре ще бъде да се придържаме към професионалните отношения.
Бизнес партньори, нали така? Да не усложняваме нещата, за да работим по-
лесно заедно.
— Бизнес партньорите не се държат за ръце.
— Но приятелите се държат. Ние бяхме приятели, преди да станем бизнес
партньори. Мисля, че пак можем да станем.
Сърцето на Ария се сви, когато чу това макар и разумно предложение.
Веднъж щом нещата се успокояха, дали не си заслужаваше да си дадат втори
шанс?
— Пък и ти не би искала да сме нещо повече, Ария. С бившата ми жена не
спирахме да се караме. Бях ужасен съпруг.
Ария не можеше да си го представи. Искаше да го разпита повече, но в
този миг на вратата се почука.
Ноа стана и отвори. Ария се изненада да види Скай и Клоувър. Ноа
отстъпи и ги покани да влязат.
— Искате ли нещо за пиене? – попита той и отиде до мини бара.
— За мен уиски, моля – отвърна Скай и Ноа се усмихна.
Той наля четири чаши и се върна при сестрите.
Клоувър седна до Ария и взе ръката й в своята.
— Всичко наред ли е? – попита Ария.
— С Клоувър си поговорихме – подхвана Скай. – Искаме да откупим
своята част от хотела. Ще ти дадем всички пари, които татко ни остави.
При тези думи Ноа изглеждаше също толкова изненадан, колкото и Ария.
— Не сте длъжни да го правите – рече тя, но сърцето й се изпълни с
надежда.
— Хотелът принадлежи на семейството и ние искаме да си го върнем –
заяви Клоувър.
— Ако го направите, значи всички ще притежаваме по една четвърт –
намеси се Ноа.
— Точно това си помислихме! – обяви Скай. – Ще бъдем четирима
равноправни партньори.
Ноа разклати уискито в чашата си и Ария се зачуди дали би приел тези
условия. Работата по реновирането щеше да е тежка и само четвърт от
печалбата едва ли щеше да го устройва. Той вдигна глава и каза:
— Имам обаче някои условия.
Ария видя как в очите на Скай проблеснаха гневни пламъчета. Сестра й
очевидно не беше очаквала този отговор. Тя от толкова години работеше за
себе си, че сигурно не беше свикнала да й казват какво да прави. Но Скай си
замълча.
— Клоувър, предлагам с твоите пари да превърнем затворената градина
долу във фитнес зала. Ти ще отговаряш за проекта, а после целодневно ще
преподаваш танци и ще водиш фитнес курсове на гостите. Може да
измислим нещо и за местните жители.
Клоувър засия.
— Скай, нали знаеш старото дървено кафене в дъното на градините? Бих
искал да го реновираме и да го превърнем в сладоледена сладкарница, но
ще трябва ти да я ръководиш вместо мен. Искам да има специално място за
гостите, където да се наслаждават на десерта си, а там гледката е чудесна и
има пътека до плажа.
Скай мълчеше.
Ария се вторачи в Ноа. Сърцето й преливаше от любов към този чудесен
мъж. Той току-що бе осъществил мечтите на двете й сестри. Очите й се
наляха със сълзи сигурно за десети път този ден.
— Имаме сделка – рече най-сетне Скай и вдигна чашата си с уиски.
Клоувър също вдигна своята, както и Ноа и Ария.
— За равноправните партньори – вдигна тост Ноа.
— За равноправните партньори – повториха трите сестри и се чукнаха за
наздраве.

ШЕСТА ГЛАВА

Часове наред обсъждаха всякакви идеи и желания. Ноа се радваше на

ентусиазма на сестрите и най-вече на въодушевлението на Ария. Днешният
ден не започна, както беше очаквала, но тя явно приемаше това
предизвикателство с голямо удоволствие и решителност. На Ноа пък може
би щеше да му се наложи да обуздае някои от идеите й, но беше щастлив, че
Ария отново се усмихва.
Скай стана.
— Отивам да приготвя вечерята.
— Не готвиш за последен път в тази кухня, но ти обещавам, че ще я
модернизираме в най-скоро време – каза Ноа и също стана. Скай кимна и
излезе.
— По-добре и аз да тръгвам – надигна се и Клоувър. Предполагам, че ще
искаш да прегледаш всички сметки.
— Да, благодаря – отвърна Ноа.
— По-добре да се погрижа всичко да е подредено.
— На твое място не бих се тревожил много за това. Знам, че хотелът е на
загуба, но ще прегледам с какво разполагаме и ще помисля откъде можем
да спестим нещо.
Клоувър кимна.
— Утре ще ви дам документите.
Тя излезе и ги остави сами.
Ноа пак седна и Ария се загледа в него. Атмосферата помежду им беше
наелектризирана. Ария погледна за миг към леглото му и той усети как
сърцето му заби учестено. Тя стана.
— И аз ще си тръгвам, защото имам много работа.
— А аз трябва да се обадя на много хора. Вече се свързах с работниците и
декораторите. Мисля, че вдругиден ще можем да започнем. Ще ги проверя.
— Ами… добре. – Лицето на Ария леко помръкна.
Ноа знаеше, че тя е от управителите, които искат да са наясно с всеки
детайл.
— Защо не вечеряме заедно? Тъкмо ще обсъдим плановете ми за ремонта
на хотела – попита той.
— С удоволствие – усмихна се пак Ария и се отправи към вратата.
— Този път със сигурност ще дойдеш, нали? – пошегува се Ноа.
— Разбира се. Нямам други служителки пред раждане – усмихна се в
отговор Ария.
Ноа плъзна поглед към масата до балкона, на която още стоеше свещта от
предишната вечер, а после към леглото. То никога не е изглеждало толкова
подканващо, колкото сега, когато Ария беше само на няколко крачки от
него. Ноа се обърна към нея:
— Май е по-добре да вечеряме в ресторанта.
 Това беше една от добрите му идеи – там нямаше да са насаме и нямаше
опасност да се държи неуместно с управителката на хотела.
Ария се подсмихна, тъй като знаеше, че това би било мъчително за Ноа,
но кимна.
— Одобрявам идеята.
Преди да излезе, тя протегна ръка и погали лицето му. Боже, усещането
беше несравнимо! Той понечи да се дръпне, да й напомни, че имат само
професионални отношения, но не намери сили. За малко да я притегли в
прегръдките си и да я целуне за втори път.
— Благодаря, Ноа.
— За какво? – смутено се покашля той, но все така не се отдръпваше.
— Затова… че беше до мен днес, че ми върна надеждата и най-вече за това,
че помогна на сестрите ми да осъществят мечтите си. Не беше длъжен.
— Това е и техният дом, а и знам, че баща ти би искал да ги включим и
тях, щом така желаят.
— Знам, но можеше просто да вземеш парите и да им дадеш по двайсет и
пет процента. А ти им предложи нещо много повече от това, на което
можехме да се надяваме.
— Сигурно почти колкото вас искам този хотел да стане пак много
популярен. Вие трите влагате сърцето си в новия проект, а това е гаранция
за успех. Исках да им предложа нещо вълнуващо, за да не се налага да
остават само от лоялност.
— Е, добре, наистина им предложи нещо вдъхновяващо. И ги улесни в
решението им. Благодаря. Толкова щяха да ми липсват, ако пак си бяха
тръгнали!
— Е, аз осъществих техните мечти. Ами твоите? Какви са твоите мечти?
Защо я питаше? Нали отношенията им щяха да са само професионални,
а сега той я питаше как да й помогне, за да се сбъднат мечтите й. По всичко
личеше, че с годините чувствата му към нея не се бяха променили. Ноа
искаше да е щастлива, дори и двамата да не са заедно.
— Искам да превърнем хотела в един от най-посещаваните в страната.
Ноа се усмихна.
— А някакви лични мечти нямаш ли?
Ария се поколеба, но поклати глава. Ноа я изгледа многозначително и тя
се усмихна.
— Не мисля, че е точно мечта, по-скоро е нещо, което искам да направя в
някой момент от живота си. Но така или иначе не мисля, че ми трябва
помощта ти, за да го осъществя – отвърна Ария.
— И все пак?
— Не е нещо, което мога да постигна за няколко години. Искам да възродя
този хотел така, че ако татко беше жив, да се гордее с нас. Искам сестрите
ми да успеят със своя бизнес и островът отново да закипи от живот. След
срещата при адвоката ти ми даде надежда, че това може да стане. Сутринта
се чувствах ужасно, когато отворихме завещанието, но сега се вълнувам
заради всичко, което предстои.
Ноа я погледна за миг и реши друг път да повдигне пак въпроса за
личните й мечти.
— Значи си щастлива? – попита вместо това.
Ария плъзна поглед към устните му и свали ръката си от лицето му.
— В общи линии. Вълнувам се, че ще работим заедно по този проект,
който означава толкова много за мен, и че ще ми помагаш с големия си
опит. Радвам се, че Скай и Клоувър ще останат, но… ми тежи, че с теб
нямахме възможност да разберем дали връзката ни би имала бъдеще. Все
още не съм превъзмогнала гнева си, задето ме изостави и задето си имал
тайни от мен, но си мислех, че между нас имаше нещо специално и че не сме
имали възможност да го изживеем.
— Знам – отвърна той нежно. – Това е най-трудното. Исках да откажа на
баща ти, за да остана при теб и да задълбочим отношенията си, но той ме
помоли толкова настоятелно, че накрая склоних. Сега вече не знам как
бихме могли да сме заедно – през следващите месеци ни очаква много
работа и напрежение и вероятно ще спорим често, а това едва ли е
обещаващо начало.
— Така е. – Ария продължаваше да се взира в пода. Изглеждаше толкова
унила, че Ноа едва се сдържа да не я придърпа в обятията си. Но днес
веднъж вече беше прекрачил границата на професионализма. – И все пак,
ние ще работим заедно и това ще е нещо като проверка на
взаимоотношенията ни, не мислиш ли? Ако се справим с това, значи можем
да се изправим пред всяко препятствие.
Боже! Как искаше да я прегърне и целуне, да отдели цялото време на
света, за да я опознае истински! А когато двамата си говореха как ще
остареят заедно, една голяма част от него искаше точно това. Ноа
чувстваше, че мястото му е тук, с Ария. Но една част от него знаеше, че не го
бива много в отношенията с жените. С бившата му съпруга се караха
постоянно и въпреки че нямаше опит с връзки, основани на любов –
отношенията на родителите му не бяха такива, – беше сигурен, че
партньорите не трябва да живеят в скандали. Беше от онези мъже, които
жените лесно разлюбваха – какво щяха да правят двамата с Ария, когато
връзката им приключеше? Беше длъжен пред Томас да доведе този проект
докрай, а да работи заедно с нея всеки ден, след като се разделяха – е,
нещата щяха да станат много трудни. В едно обаче беше сигурен –
скандалите нямаха място в истинската любов. Не знаеше какво да очаква от
отношенията си с Ария, но при всички случаи нямаше да е лесно.
— Ноа, всъщност си прав – вирна брадичка Ария. – Между нас нищо няма
да се получи. Аз бих искала да съм с мъж, който знае, че си струва да рискува
заради мен, вместо да се плаши от възможността да сме заедно. Веднъж вече
ти си тръгна и това ме нарани. Втори път няма да го позволя, затова ще
бъдем само бизнес партньори. Нищо повече. Нека да забравим за вечерята.
Да се видим утре в кабинета ми, за да обсъдим плановете ти за обновяване
на хотела.
С тези думи тя се обърна и излезе. На Ноа му се искаше да я спре, но така
беше по-добре. Бизнес партньори. Той влезе в апартамента си, затвори
вратата и се облегна на нея. Защо това, че я пусна да си тръгне, му се
струваше като най-голямата грешка в живота му?

СЕДМА ГЛАВА

По-късно следобед Ария отиде със Снежко до селото. Мили боже – Ноа
така я вбесяваше! Беше вбесяващо симпатичен и това беше голям проблем.
Той беше толкова сладък, прекрасен и мил, и ако трябваше да е честна, Ария
от години беше малко влюбена в него. А най-неприятното беше, че тя бе
абсолютно сигурна, че той изпитва същото. Е, може би не я обичаше, със
сигурност изпитваше нещо повече от желание да я целуне. И тя разбра, че
ще им е трудно да работят заедно, ако отношенията им бяха толкова
сложни, но също така знаеше, че много двойки се запознават на работното
място. Така че това нямаше да е непременно лошо, както си мислеше Ноа.
Ария се наведе над лехата с разноцветни лалета и ги снима. По-късно
щеше да качи снимката в профила на хотела в Инстаграм.
Замисли се пак върху думите на Ноа, че бил ужасен съпруг. Дали
резервите му за тяхната връзка не се дължаха именно на това убеждение,
вместо на опасенията, че връзка на работното място може да доведе до
усложнения? Ария така и не бе разбрала защо бракът му се беше провалил,
но Ноа твърдеше, че до голяма степен вината е негова.
Ария никога не беше имала връзка, по-дълга от няколко месеца, и нито
една не бе променила живота й. Натъжаваше се, ако мъжът беше този, който
поискаше да се разделят, но ако тя сложеше край на връзката, винаги й
олекваше без каквито и да е угризения. Ноа обаче изпитваше вина за
проваления си брак, както сам й беше казал. Ария се питаше дали това още
му тежи.
Ако това беше така, на нея й стана мъчно за Ноа. Това беше голямо бреме
за всеки.
Тя тръсна глава. Не, не искаше да изпитва симпатии към него. Та той беше
такъв подлец.
Всъщност не, не беше. Беше я наранил, когато я остави, точно след като я
целуна, но е бил изправен пред обстоятелства, които не са зависели от него,
а и е трябвало да се закълне пред баща й, че ще пази тайна. Направил е
всичко заради Томас Филипс, въпреки че не е искал да се захваща с проекта.
Макар и против волята си, тя го обичаше малко повече заради това.
Ария въздъхна разочаровано.
Ноа безспорно се притесняваше да работят заедно, защото нещата между
тях можеше да се объркат, но тя беше по-загрижена от това, колко
мъчително ще е да са по цял ден заедно, а помежду им да не се случи нищо.
Как да не се влюбиш в някого, който е с теб всеки ден и е така неустоимо
привлекателен?
Ария забеляза Изи Куин да седи малко отчаяна на една стена до фонтана
и отиде при нея.
— Здравей, Изи! Как си?
Изи вдигна поглед към нея – изглеждаше така, сякаш носи целия свят на
плещите си.
— Ами… добре съм.
Ария седна до нея.
— Май не много, а?
Изи въздъхна и погали Снежко по клепналите уши.
— Тревожа се за мама.
— Как е тя?
— Мисля, че е добре, макар че не споделя всичко. Лекарите са доволни
колко добре се възстановява. Но се притеснявам, защото е потисната,
понеже няма работа. Тя не бива да се тревожи заради това, трябва да мисли
само за здравето си.
— Но тя има работа – отвърна Ария. – Когато реши, може да започне в
хотела – следващата седмица или следващия месец – винаги ще има място
за нея.
— Благодаря. Предполагам обаче, че е загрижена какво ще правим сега.
Дори да дойде в хотела, ще мине месец, докато получи заплата. А дотогава?
— Можем да й плащаме дневна надница. А вие може да се храните в
хотела. Храната за служителите е безплатна, така че – заповядайте и двете
още сега!
Изи се вторачи в нея.
— Наистина ли?
— Да. Освен това Скай готви ужасно вкусно, а десертите и пудинга й са
направо божествени. Ще ви харесат!
С облекчение Ария видя, че Изи се усмихва.
— Благодаря много. Ще кажа на мама. О, ето я и Абигейл! До скоро, Ария!
– Изи помаха на момичето. – Трябва да тръгвам. Благодаря.
— Няма защо – отвърна Ария.
Момичето се затича към приятелката си, а Ария се загледа след него.
Знаеше, че Ноа ще се възпротиви, задето раздава безплатна храна, но точно
сега това не я интересуваше.
Снежко я задърпа и двамата се запътиха към магазина за плодове и
зеленчуци. Ария взе един ухаещ пъпеш.
— Купи два и ще ти дам третия безплатно – предложи й Мадж, когато тя
се показа на вратата.
— Чудесна сделка! Искам и малко малини.
Върза Снежко отвън и влезе. Шеймъс – местен жител, когото Ария
оприличаваше на Дядо Коледа заради голямото шкембе, бялата брада и
ярките дрехи, – тъкмо си избираше ягоди. Беше симпатичен старец, макар
да имаше мнение за всичко, но нали беше израснал тук, хората го слушаха
с интерес.
Тоби, съпругът на Мадж, се появи с щайга кални картофи.
— Вече чухме новината, миличка – каза той, издърпа един поднос и се
усмихна съчувствено на Ария.
— Каква новина? – попита объркано тя.
— Баща ти продал хотела на някакъв шотландски милиардер.
— Не е шотландец – каза Ария, но не отрече, че е милиардер, защото може
и да беше.
— Името му… Кембъл… е шотландско – поясни Мадж.
— Е, може и да няма акцент, но има ли значение откъде е?
— Баща ти оставил всички пари на Скай и Клоувър, а на теб нищо –
продължи Тоби.
Очите на Шеймъс се разшириха от смайване. Той се обърна към тях, без
дори да се преструва, че не ги слуша.
Еха! Новината бързо беше обиколила целия остров. Франсис вече можеше
да говори за наследството на баща й и хората, с които беше споделил
доскорошната тайна, я бяха разнесли със свои допълнения и
преувеличения. Ако секретарката му Маги беше научила, значи целият
остров щеше да е разбрал до вечерта.
— Не е точно така – възрази Ария.
Мадж се престори на улисана в подреждането на плодовете и нададе ухо
да чуе новината от първоизточника. Шеймъс пък се приближи още повече.
На Ария й идваше да им каже да си гледат своята работа, но не искаше
хората да мислят лошо за баща й и да вярват, че я е оставил без пукната
пара.
— Татко ми е оставил част от хотела, защото знаеше, че държа на нашия
дом. Не е искал да принуждава сестрите ми да живеят тук и не е искал да ме
кара да продавам хотела, за да им изплатя дяловете. Постъпил е разумно –
обясни Ария и взе чантата с плодовете от Мадж. – Скай и Клоувър решиха
да останат и откупиха своята част.
Нищо, че все още не беше официално, скоро щеше да стане факт.
— Чудесно – кимна Шеймъс. – Скай готви прекрасно. Сестрите ти ще са
от голяма полза за хотела.
— А кой е този господин Кембъл, който връхлита тук и променя всичко?
– заинтересува се Мадж.
— Още нищо не е променил – отвърна Ария.
— Засега. Но ще промени всичко, помни ми думите.
— Ноа Кембъл работи отдавна в хотелския бизнес. Знае как да направи
един хотел печеливш. Татко не продаде „Филипс“ на случаен човек. Ноа има
голям опит.
— Прочетохме в Гугъл – рече Тоби. – Купува, реновира и продава хотели,
но най-вече на „Старбърст Хайтс“ – на тази огромна верига от безлични,
еднотипни хотели. Ние не искаме такъв на острова.
Сърцето на Ария се сви. Не беше забелязала това.
— Сигурна съм, че има други намерения. „Филипс“ има свой чар и
характер и господин Кембъл в никакъв случай не би искал да му ги отнеме.
— Сигурна съм, че и собствениците на другите хотели са мислели така.
— Е, „Старбърст Хайтс“ е една от най-успешните вериги хотели в света –
отвърна Шеймъс обнадеждено. – Може пък да не е чак толкова лошо да
имаме такъв хотел и тук – ще се отрази добре на търговията на острова.
Мадж и Тоби обаче изобщо не бяха съгласни с него. Ария не ги винеше.
— Този хотел е тук от почти сто години! Той е част от този остров! Не
желаем промени! – заяви Мадж.
Ария не можеше да си представи нещо по-лошо за миниатюрния
Диамантен остров от това, местният хотел да стане част от веригата
„Старбърст Хайтс“. Не им трябваше голям лъскав курорт, част от цяла
верига такива. Предпочиташе да продължи да ръководи хотела сама, без
Ноа, отколкото да допусне „Филипс“ да стане част от „Старбърст Хайтс“. Не
искаше обаче да е нелоялна към Ноа и да напада плановете му, още преди
да е започнал. Непременно щеше да разговаря с него и да сподели
притесненията си, но преди това трябваше да успокои приятелите си.
— Вижте, хотелът трябва да се реновира, трябва да променим някои неща.
В момента просто не ни се получава. Сега са заети тринайсет стаи, ако броим
и апартамента на Ноа. А разполагаме с цели седемдесет. Великден
наближава и времето е чудесно. Правя всичко възможно да привлечем
повече гости, тъй като знам, че това е добре и за целия остров.
— Те няма да одобрят – поклати глава Мадж.
„Те“ бяха доброволният обществен съвет, който разрешаваше местните
проблеми. Мадж беше негов член. Съветът си мислеше, че само той може да
взема решения, засягащи целия остров. И може би нямаше да одобри нито
един от плановете на Ноа и Ария.
— Тогава поговори с тях – отвърна Ария, – защото нещо трябва да се
промени. Островът загива и ние трябва да го спасим, дори да се наложи да
продадем душите си на дявола.
— Ами Фестивалът на светлината? Винаги е имало фойерверки, а онзи
едва ли ще разреши тази година заради разходите – намеси се Тоби.
Ария въздъхна:
— Това няма нищо общо с него. Просто в момента не разполагаме с
достатъчно средства.
— Но за златни полилеи и мраморен под сигурно ще се намерят –
промърмори недоволно Мадж.
— Той ще плати по-голямата част от разноските за ремонта, така че може
да харчи за каквото сметне за добре и ако иска мрамор, ще има мрамор.
Няма да настоявам да плаща и за празненството по случай фестивала.
Знаете ли само колко струват фойерверките!
— Мадж, в такъв случай защо не плати Съветът, вместо само да чака на
хотела? – попита Шеймъс.
Ария не можа да сдържи усмивката си. Но Шеймъс не беше приключил:
— Баща й цял живот е давал на острова, може би е време островът да му
се отплати!
Мадж и Тоби се вторачиха в Шеймъс, а Ария се възползва от
възможността да си вземе торбата с плодовете и да си тръгне, преди да са се
сетили за още нещо. Тя отвърза каишката на Снежко точно когато от
магазина излезе и Шеймъс.
Повървяха заедно по улицата, далеч от любопитни уши.
— Благодаря, Шеймъс – каза Ария.
— Няма защо – сви рамене той. – Понякога така ме ядосват с техните
постоянни искания. Ако мислиш доброто на острова, помогни и ти!
В този момент Шеймъс видя няколко свои приятели, бързо махна на Ария
за довиждане и тръгна към тях. Ария и кучето пък се отправиха към
пекарната на Кендра.
Боже, колко обнадеждена се бе почувствала след срещата с Ноа, а сега
имаше чувството, че балонът се е спукал. Със сигурност местните не биха
искали хотелът да остане в този вид, неатрактивен за гости. Но пък и
мисълта, че може да стане част от веригата „Старбърст Хайтс“ не й даваше
мира – за нищо на света не искаше това да се случи. Та това беше нейният
дом!
Съветът щеше да е недоволен от отказа й да организира партито по случай
Фестивала на светлината, но предвид неотложните разходи, празненството
в хотела изглеждаше прекалено.
Ария знаеше, че повечето от местните жители ще я разберат, но искаше и
Съветът да подкрепи промените в хотела. Не искаше да се конфронтират с
Ноа, още преди да е започнал работа във „Филипс“. Ако знаеха какви са
плановете му, това щеше да спре всякакви слухове и подклаждане на огън.
Беше склонна да организират малко парти в деня на фестивала – с напитки
и хапки – само и само да привлекат местните на своя страна. И след като
пийнеха и се поотпуснеха, тя щеше да им покаже плановете за реновирането
и вълнуващите промени, които планираха.
Въпреки че Съветът едва ли щеше да ги приеме с охота.
Ария завъртя очи при мисълта колко бързо се бяха разпространили тази
сутрин клюките на острова и колко бързо хората си бяха съставили мнение
за случващото се.
Ноа бил милиардер! Ария никога не се беше замисляла за това, дали е
богат. Той беше просто Ноа. Но покупката и продажбата на хотели беше
печеливш бизнес, така че може би разполагаше с много пари. Малко хора
биха се решили за толкова кратък срок да купят три четвърти от хотел. А
само защото за нея нямаше пари от наследството, Ноа й предложи половин
милион, без да му мигне окото. Ако беше продал на „Старбърст Хайтс“
много от хотелите, които бе купил, то тогава с годините сигурно беше
натрупал големи печалби. Мили боже, ами ако той наистина беше
милиардер?
Изведнъж изникнаха още причини за това, Ноа да не иска да се обвързва
с нея. Тя не притежаваше почти нищо. Ако Ноа беше милиардер, можеше
да има най-богатите, най-успелите и най-красивите жени на света. Може би
за него целувката им е била просто целувка, нищо повече, а Ария очакваше
да се обвърже сериозно с нея? Нищо чудно, че беше позабавил темпото.
Тя завърза Снежко пред „Зрънце ванилия“. Кръстницата й имаше
клиенти, затова влезе в кухнята да направи чай. Знаеше, че Кендра ще иска
да научи как е минала срещата, ако вече не беше чула слуховете. Ария сипа
две чаши и ги занесе на масата.
Там имаше и няколко фъстъчени сладки в тавата. Ария тъкмо си вземаше
една, когато кръстницата й застана на прага на кухнята.
— Наистина ли положението е толкова зле? – попита загрижено тя, когато
видя как Ария изяжда наведнъж сладката.
Тя поклати глава и седна на масата.
— Не знам какво си чула, но хората преувеличават. Ще ти кажа истината,
а ти ще прецениш.
Кендра се настани срещу нея и стисна с две ръце чаша чай.
— Не е чак толкова страшно – заключи накрая тя, – но не ми харесва, че
Ноа Кембъл притежава част от твоя хотел.
— Аз пък се радвам, че ще работим заедно.
— А дали ще се радваш, ако започне да прави промени, които не ти
допадат?
Ария знаеше, че ще изникнат много неща около работата по хотела, с
които тя нямаше да е съгласна, и щеше да се бори срещу онези, които
смяташе за особено пагубни. Но беше наясно и че Ноа има богат опит и знае
как да превърне един хотел в успешен бизнес.
— Ноа е добър човек, умен е и има огромен опит. Ще се радвам да чуя
идеите му.
— Ти май много го харесваш? – усмихна се Кендра.
Ария поклати глава.
— Ние сме само бизнес партньори. И аз го уважавам.
Кендра се взря в нея.
— Винаги съм знаела, че имаш слабост към него, но сега изпитваш нещо
повече, нали? Особено след това, което се случи помежду ви преди време.
Ария въздъхна тихо.
— Наистина го харесвам, но нищо няма да се получи.
— Много благоразумен подход, но наистина ли мислиш, че ще можеш да
работиш по цял ден с него, без да преминете границата на професионалните
отношения?
— Той предпочита да сме само колеги.
— Проучих го в Гугъл – продължи Кендра.
— Боже, не искам да го правите! Дано никога никой не съди за мен по
информация от интернет. Там не пише всичко за него.
— Искам само да кажа, че хотел „Филипс“ на Диамантения остров не е в
ресора на Ноа Кембъл. Той купува големи хотели в големи градове. Нещо го
е накарало да дойде тук – подсмихна се Кендра и я изгледа
многозначително.
— Татко го е помолил.
— Да не би да има и друга причина?
 — Обича острова.
— А може да обича и някого на острова – засмя се кръстницата й. – Имай
едно наум!

***
Ария се върна в хотела и завари Кейти все още на рецепцията. Тя,
изглежда, скучаеше ужасно и се канеше да чете книга скришом под плота.
Наоколо не се виждаше нито един гост.
— Какво четеш? – попита Ария и се облегна на бюрото. Кейти побърза да
скрие книгата под някакви документи, но Ария й даде да разбере, че я е
видяла.
— Новата на Велвет Стийл – въздъхна рецепционистката. Ария се опита
да скрие усмивката си. Писателката беше известна с това, че почти на всяка
страница описваше еротична сцена – героите бяха изпълнени е плам и
страст, и правеха секс навсякъде.
— Недей да ме съдиш – засмя се Кейти. – Компенсирам липсата на секс с
горещи четива.
— Не те съдя. И аз съм чела книгите й, знам за какво говориш. Пък и
четенето е бягство от действителността, без значение дали е шпионски
трилър, или еротична литература, нали така?
— Така е. Госпожа О’Хеър ми я даде. Каза, че имам нужда от подобна…
„наслада“.
Ария прихна.
— Голяма работа е госпожа О’Хеър!
— Така е. Наистина ли по цял ден гледа порно в стаята си?
— Ако съдим по звуците от телевизора, да. Съпругът й е викарий и
предполагам, че е твърде… стеснителен за нейните разбирания. Тя идва в
хотела няколко пъти годишно, за да навакса. Заговори я някой път по
темата, да видим какво ще каже – намигна й Ария.
Кейти се засмя. От кабинета на Клоувър до тях достигнаха гласове.
— С кого е сестра ми?
— Със Скай.
Ария се запита дали не обсъждаха ремонта на хотела, или просто си
бъбреха свои неща. Поколеба се дали да се присъедини към тях. Беше й
странно, че се чувства изоставена от тях. Знаеше, че я обичат, но връзката
на близначките беше специална и Ария не беше част от нея. Изпълнението
на завещанието и бъдещето на хотела все още не й даваха мира; навярно и
сестрите й мислеха за това, така че беше обяснимо да говорят само по този
въпрос. Ария реши, че иска да разбере дали ги притеснява нещо, затова
почука на вратата, но се ядоса на себе си. Ако Клоувър беше сама, тя щеше
направо да влезе.
Объркана, сестра й отвори вратата и се обърка още повече, когато видя
Ария:
— Защо чукаш?
— Не исках да ви прекъсвам.
— Какво говориш, глупаче! Ние нямаме тайни от теб. – Клоувър отстъпи
и й направи място да влезе. После затвори вратата след нея, но Скай сякаш
се чувстваше неловко.
— Вие двете добре ли сте? – попита Ария.
— Да. Обсъждаме новото студио и кафенето с десертите – отвърна Скай и
се облегна на бюрото. – Може да се казва „СЪНди ФЪНди“ или „Диамантен
сладолед“. Все ще ми хрумне нещо.
— Харесва ми. Виждам, че сте доволни, задето останахте – въздъхна
облекчено Ария, след като и двете кимнаха.
— Ноа постъпи много… благородно – рече Клоувър.
— Той е добър човек – съгласи се Ария. – И иска да сте доволни и да се
занимавате с онези аспекти от хотела, към които изпитвате страст.
— А как са нещата между вас? – попита Скай, докато си играеше с ръкава
на блузата си.
Ария вдигна учудено вежди заради посоката, в която поемаше
разговорът. Тя погледна Клоувър, която очевидно се притесняваше от
отговора. Ето какво са обсъждали!
Ария седна.
— Между нас няма никакви „неща“.
Сестрите й се спогледаха.
— Нали имахте среща снощи? – попита Клоувър. – Чух го как ти говори
вчера. Той определено има чувства към теб.
Ария въздъхна.
— Не беше среща. Ноа искаше да ми разкаже за обещанието си пред татко
и за срещата при Франсис. А и дори да има чувства към мен, нищо няма да
се случи. Все още съм обидена, задето си тръгна, а той държи да имаме само
професионални отношения. А и както се видя, срещата така и не се състоя
заради контракциите на Тили.
— Но днес при Франсис той държеше ръката ти – рече Клоувър.
— Като приятел. Ние сме приятели. Познаваме се от години.
— Според нас не е разумно да преминавате границата – отвърна Скай. –
Той е тук по работа и ако чувствата ви се задълбочат, всичко ще се усложни.
Бизнес решенията не се вземат в спалнята. Като равностойни партньори
имаме право на мнение, нали?
Ария се замисли как да отговори и каза:
— Така е, но понякога с Ноа ще се срещаме насаме и ще обсъждаме разни
въпроси без вас. Не искам да звуча гадно и да важнича, но аз съм
управителката на хотела и не мисля, че трябва да се съветвам с вас за всяка
подробност.
Близначките си размениха погледи и Ария се надяваше, че нямат
възражения.
— Съгласни сме – рече бавно Скай. – Но ще е странно, ако се сближите. И
доста сложно, ако отношенията ви не потръгнат.
Защо всички гледаха негативно на бъдещето й с Ноа? Защо Ноа и Скай не
можеха да погледнат с оптимизъм? Двамата биха могли да са щастливи
въпреки всичко. Но това беше без значение. Той и без това беше сложил
край преди каквото и да е начало.
— Веднъж вече те нарани много и не искаме това да се повтори – добави
Клоувър.
— Тогава ще види той що е то равностойното партньорство! – закани се
Скай.
Ария се усмихна на желанието на сестрите й да я защитят.
— Уверявам ви, че ще поддържаме колегиални отношения – каза тя. – Не
трябва да се тревожите за това. Ще се държа професионално и ще мисля
само за хотела. Искам „Филипс“ да успее и няма да позволя нещо да му
попречи.
Сестрите й, изглежда, бяха доволни да чуят това.
 Ария си обеща да не прекрачва границата на професионалното общуване
с Ноа, макар да се чувстваше засегната от желанието му да останат само
приятели, защото се боеше, че ако се сближат повече, ще изложат на риск
бизнес начинанието си.
Тя въздъхна тихо. Може би наистина така беше по-добре.

ОСМА ГЛАВА

Ноа си изяде супата и се облегна на стола. Тъкмо остави лъжицата си,

когато младата сервитьорка, момиче на не повече от шестнайсет, грабна
празната чиния и я отнесе в кухнята. Той би искал да мисли, че това е проява
на ефективна работа, но най-вероятно се дължеше на факта, че в хотела
имаше десетина гости и персоналът в ресторанта нямаше работа.
От ъгловото сепаре се виждаше цялата зала и прекрасният залез на
слънцето над морето. По небето танцуваха облаци с цвят на мандарини и
захарен памук. Супата беше най-вкусната, която някога беше опитвал, а той
познаваше кухнята на не един и два хотела по света. За съжаление
ресторантът беше почти празен.
Едно раздвижване в ресторанта привлече погледа му. Сърцето му трепна,
когато видя към него да идва Ария. Беше невероятно красива – с пусната
тъмна коса, която се стелеше под раменете й като гладка абаносова
драперия. Лятната й рокля с презрамки се развяваше около краката й при
всяка крачка. Нещо сякаш искреше около нея, когато минаваше между
масите и усмихната питаше гостите дали имат нужда от нещо. Тя сияеше.
Най-сетне стигна и до неговата маса и му се усмихна още по-широко.
— Може ли да седна?
— Разбира се. – Ноа не очакваше да поиска да му прави компания –
последния път не се разделиха особено топло, – но бързо й направи място.
Ария се настани близо до него и той усети топлината и уханието й на
кокос, когато коленете им се докоснаха. Тя дръпна крака си и се премести
малко по-настрани. Прибра косата зад ушите си и попита:
— Какво си поръча?
— Пържола – отвърна Ноа.
— Добър избор – кимна Ария и извика пъргавата сервитьорка. – Ес Джей,
помоли Скай да направи още една пържола. Тя знае как я обичам.
— Добре – отвърна Ес Джей и бързо отиде в кухнята.
— Разговаряш с някои от гостите така, сякаш се познавате добре –
усмихна се Ноа.
— Повечето са наши редовни клиенти и идват два-три пъти годишно.
В този момент в ресторанта влезе възрастна дама с дълга лилава
кадифена пелерина. В първия миг Ноа не я позна, но след малко си спомни
името й. Силвия Стийл. Ария видя, че я гледа и го уведоми:
— Това е госпожа О’Хеър. Тя е малко… ексцентрична.
На Ноа му се стори, че Ария се опитва да е дипломатична.
— Всъщност аз я познавам. Отсяда в хотелите на доста градове по света и
неведнъж сме се срещали.
— О, така ли? – очите на Ария грейнаха. – Не знам много за нея, освен
че… Ами… прекарва много време в стаята си.
— Вероятно работи – предположи Ноа.
 Ария се засмя.
— Едва ли. Не бих се обзаложила, предвид звуците, които долитат от
телевизора й.
Ноа не разбра какво има предвид, но точно тогава Силвия спря до
сепарето.
— Ноа, радвам се да те видя! – възкликна Силвия, а той стана и я целуна
по бузата.
— И аз се радвам да те срещна тук. Как върви работата?
— Както винаги – засмя се тя. Погледна към Ария и в очите й блесна
закачливо пламъче. – Вие двамата да не сте двойка?
Ноа се усмихна на бързината, с която бе минала по същество.
— Не. Тук съм по работа – отвърна той.
— Само работиш и никога не се развличаш, скъпи Ноа. Няма да ти стане
нищо, ако се позабавляваш малко, докато си тук.
— Ще те послушам – усмихна се той.
— А ако ти трябват идеи…
— По тази част нямам оплаквания, уверявам те.
— Сигурна съм – засмя се Силвия и се отправи към масата си.
Ноа си седна на мястото.
— Ама ти наистина я познаваш! – ахна Ария.
— Вечеряли сме няколко пъти, но я познавам под друго име. Но може да
има нов съпруг.
— Колко съпрузи е имала? – учуди се Ария.
— Последния път беше с петия, но оттогава минаха няколко години.
Досега всеки път е запазвала моминското си име.
— Петима съпрузи? – Ария се засмя. – А за каква работа стана дума? Тя
трябва отдавна да е пенсионирана.
— О, да, към осемдесет е. Но щом не знаеш, може би и аз не бива да ти
казвам.
— Е, сега вече ме заинтригува! – каза Ария и очите й блеснаха.
— Попитай я някой път. Тя ще ти каже. Сигурен съм.
— Ще я попитам.
Ария замълча и атмосферата помежду им стана малко неловка. Тя
извърна очи към прозорците и чудесната гледка от ресторанта.
— И днес залезът е прекрасен. Тук всеки ден е по-красив от предишния.
Ноа се загледа в нея. Тя се опитваше да води най-обикновен разговор.
През всички тези години, откакто се познаваха, винаги са си бъбрели
приятелски… Преди разговорите им да станат по-сериозни и чувствата по-
силни. Преди той да я целуне.
— Залезите са едно от нещата, които ме правят щастлив тук – рече Ноа,
без да отмества поглед от Ария.
Тя погледна към него, а после бързо отклони очи и му се усмихна.
— Господин Кембъл, трябва ли да ви напомням, че ще се придържаме към
професионалните отношения?
Игривият й тон го развесели.
— Говорех за гледката, госпожице – отвърна Ноа. Всъщност и двамата
знаеха, че изобщо нямаше предвид това.
Ария се покашля и предложи да обсъдят предстоящия ремонт.
— Разкажи ми за плановете си – подкани го тя.
Ноа би предпочел да говорят за друго, но нямаше избор.
— Е, добре. Фасадата е в добро състояние.
 Ария кимна.
— Татко не обичаше промените, но следеше за приличния вид на хотела.
Понякога зимата тук е много люта и той държеше сградата да е добре
санирана и боядисана.
— Подът във фоайето обаче трябва да се подмени. Може би да сложим
мраморен.
Ария се намръщи.
— Какво?
— Нищо, просто… Според мен някои хора няма да са съгласни, че
мраморният под ще подхожда на характера на този хотел.
— Кои са тези хора? – попита Ноа.
— Местният съвет, като за начало.
— Местният съвет? Не знаех, че трябва да се съобразявам с него.
— Разбира се, че не трябва – отвърна неубедително Ария.
Ноа се загледа в нея за момент.
— Имам чувството, че искаш всички да са щастливи.
— Не бих казала – намръщи се тя.
Ноа пак се вторачи в нея, питайки се защо тя не може да види това, което
вижда той. Беше се увлякъл по тази невероятна жени преди години, а сега
имаше възможност да открива възхитителните й черти една по една, сякаш
са безброй листенца на красива роза.
— Цял живот съм се чувствала някак не на място – въздъхна Ария. – Не
знам защо. Може би защото съм осиновена и както семейството, което ме
отгледа, така и този остров сякаш не ми принадлежаха. Стараех се да угодя
на всички, за да ме приемат.
— И?
Ария се усмихна тъжно.
— Е, предполагам, че в очите им съм човек, който винаги се съгласява с
всичко.
— Това помогна ли ти да се чувстваш по-добре?
— Местните винаги са ме приемали такава, каквато съм. По-възрастните
държат младите на острова да си знаят мястото. Това, че се чувствам така,
сякаш не ми е тук мястото, се дължи не на тях, а на самата мен. Не знам
откъде съм, не знам кои са биологичните ми родители и защо са ме
изоставили. Това е травма за цял живот…
На Ноа му се прииска да я прегърне. Животът и на двамата бе започнал
по един и същ начин. Неговите родители също не го бяха искали и белезите
в душата му бяха неизличими.
— И моето детство не беше леко – каза той. – Това ме промени и даде
отражение върху отношенията ми с хората, така че едва ли бих могъл да ти
дам съвет. Опитай се да намериш своя път в живота. Не бъди такава, каквато
не си. Не се стреми да се пригодиш към всичко и всички. Приеми, че си
различна. Преследвай онова, което искаш, което те прави щастлива, и не се
отказвай от мечтите си.
— Добре звучи – усмихна се Ария.
— Решенията за промените в хотела ще вземаме ти, аз и сестрите ти. А ако
някой опита да се налага, кажи му да си ги навре… Знаеш къде.
Ария се ококори срещу него и прихна.
— С удоволствие бих го направила!
— Бъди смела, покажи им кой е шефът!
За негова радост тя отново се засмя.
 — Добре. Но относно пода – мраморът ще ни излезе скъпо – продължи тя.
— Но показва класа – настоя Ноа.
Ария направи физиономия.
— Бих предпочела нещо по-уютно – може би хубав мек килим в кралско
синьо?
— Нали искаме да направим хотела по-модерен? Мраморният под ще му
придаде елегантен вид. Ще го качи в друга класа.
— И ще заприлича на хотел от веригата „Старбърст Хайтс“!
Ноа се намръщи.
— Казваш го така, сякаш е лошо? Това е една от най-успешните вериги в
света.
— Ти наистина ли си мислиш да превърнем този хотел в брънка от
веригата им?
Ноа се замисли за момент. Всъщност не беше обмислял въпроса какво ще
се случи, когато обнови „Филипс“ и го превърне в предпочитано място за
отдих. Ще продаде своя дял и ще си тръгне ли? Преди година си мечтаеше
да се оттегли на острова, да си купи малка къща с изглед към Сапфирения
залив, да си вземе куче и може би да живее до края на живота си с някоя
прекрасна жена (при тази мисъл той погледна Ария). Но след разговора с
баща й плановете му се провалиха. Би ли могъл все пак да се премести да
живее тук? Ария дали ще го иска все още? Но сега не ставаше дума за това.
— Питаш ме дали бих продал хотела на „Старбърст Хайтс“? Не, не бих. –
Той забеляза как тя си отдъхна облекчено. – Но това не означава, че хотелът
не страда от известна липса на стил. Синият килим е по-подходящ за бара
или на входа. Ако държиш, може да купим сини килими за стаите. Но
фоайето създава първото впечатление у гостите и ще е добре още щом
прекрачат прага, да си помислят, че се намират в елегантен хотел.
Сервираха им пържолите. Ария отхапа от своята и се замисли:
— Съгласна съм. Нека бъде от мрамор.
Ноа се изненада, тъй като очакваше да спори с нея за всяко свое
предложение.
— Според мен с много от идеите ти няма да съм съгласна – каза тя, – но в
този си вид хотелът не е привлекателен за туристите, а ти имаш голям опит
и аз разчитам на него. Но това не означава, че ще ти го поднеса на тепсия.
Ще отстоявам всичко, което преценя, че е важно – сви рамене тя. – Ще си
избирам битките.
Ноа я гледаше и си мислеше колко различна беше от всички, с които беше
работил досега. Те или се караха с него, или го оставяха да прави каквото
иска. Ария проявяваше отношение и това беше важно. Но също така
осъзнаваше, че хотелът се нуждае от голяма промяна и успяваше да
преодолее сантименталните чувства, свързани с родителите й. Тя видя, че
не я изпуска от поглед и той отново насочи вниманието си към пържолата.
— Много е вкусно!
— Скай готви божествено.
— Малко съжалявам, задето й казах, че ще отговаря за десертите и
сладоледа.
Той потопи една хапка в картофите си „Дофиноа“ и тъкмо вдигаше
вилицата към устата си, когато Ария го зяпна ужасена.
— Какво?
— Не го прави, Ноа! – каза тя, без следа от предишната топлота в гласа си.
– Не се отмятай от обещанията си. Скай е прещастлива, че ще има свое
кафене. Не й го отнемай сега.
— Няма, няма – побърза да я успокои Ноа. – Исках само да кажа, че е
страхотна готвачка, а това е едно от нещата, които привличат гостите. Но
познавам много отлични готвачи, така че ще намеря кой да я замести.
Ария поомекна и каза:
— Извинявай. Само искам всичко да се получи. За всички ни.
— И аз това искам – потвърди Ноа.
Тя кимна.
— Е, какво ще правим със стаите?
— Ще ги боядисаме и ще купим нови килими и пердета или щори. В някои
бани трябва да се сменят кранове, плочки, душове, мивки и тоалетни чинии.
Добре ще е да подновим мебелите и да украсим стаите с картини.
— В местния магазин има прекрасни картини – модерни и старинни, а
някои са и много смешни. Може да допаднат на гостите и това да ги накара
да си купят. Важно е да подпомагаме местния бизнес.
— Ще ги разгледам и ще преценя дали са подходящи.
Ария продължи да се храни.
— Колко време ще отнеме ремонтът?
— Целият ли? Около три месеца. Добре ще е да направим официално
откриване в края на юли и да привлечем колкото може повече туристи за
лятото.
Тя прехапа замислено долната си устна.
— За какво мислиш? – попита я Ноа.
— За нищо… Е, всъщност след две седмици ще се проведе Фестивалът на
светлината и се питах дали не може да направим нещо за празника?
— Разкажи ми за този фестивал, никога не съм присъствал на него.
— Състои се всяка година – вече никой не помни откога. Има шествие с
фенери, което започва от изток и тръгва на запад, следвайки пътя на
слънцето. И свършва пред хотела. Следват фойерверки, но заради смъртта
на татко миналата година ние не участвахме. Фенерите са с различни форма
и големина, а костюмите са направо прекрасни. Участват и всички деца от
местното училище. За туристите това беше голяма атракция. Хотелът
винаги беше пълен по това време и отваряхме градините за всички
празнуващи.
На Ноа му харесваше възторгът и ентусиазмът й и я изслуша усмихнат.
— Предпочитам да не рекламираме хотела, докато не е в най-добрия си
вид или докато гъмжи от строители и декоратори. Лошите отзиви са ни в
кърпа вързани, ако е шумно и всичко е в строителни отпадъци. Колкото по-
малко гости има през следващите месеци, толкова по-добре. Няма да
отменяме вече направени резервации, но трябва да съобщим на хората, че
тук ще има ремонт и ще е шумно. Бих предпочел обаче да не приемаме нови
гости, преди да сме приключили с всичко.
— Но ние не можем да връщаме хора! – Ария изглеждаше ужасена от тази
възможност.
— Можем, защото така ще е по-добре в дългосрочен план. Нали си чела
последните мнения за хотела? Не са много хвалебствени. По-добре да не
наливаме масло в огъня.
Ноа знаеше как да предпази хотела от подобни мнения, но темата беше
деликатна и реши да си замълчи.
Ария обаче не се предаваше.
— Но фестивалът трае само един уикенд! Бихме могли да направим
специална оферта за тогава. Да организираме малко парти без фойерверки?
Ще изложим чертежите с плана за ремонта във фоайето и гостите ще
разберат за официалното откриване през юли. На местните също ще им е
интересно да видят какво планираме да правим. Сигурна съм, че ще можем
да завършим ремонта в няколко стаи дотогава. И ако не успеем да
приключим с баните, поне спалните ще са напълно готови. Фоайето няма да
е завършено, но можем да го украсим за фестивала. Ще окачим фенери, ще
пуснем декоративни завеси и ще прикрием каквото трябва. Ще заприлича
на вълшебна шатра! Големите промени ще започнат след фестивала. Но
така всички ще са разбрали, че „Филипс“ има нов мениджмънт, който ще му
придаде нов облик.
Ноа отново се усмихна – ентусиазмът й беше заразителен. За пореден път
обаче трябваше да охлади въодушевлението й.
— Защо държиш толкова на фестивала?
Ария дълго не отговори.
— Островът загива, магазините и ресторантите затварят един след друг и
аз се чувствам длъжна да помогна. Надявам се, че фестивалът ще съживи
местния бизнес.
— Разбира се, в момента хотелът не е в най-добрия си вид. Но какво правят
местните, за да привлекат повече туристи? Какво правят за острова? Ами за
хотела? Често ли посещават ресторанта? Плащаха ли за басейна, преди да
го затворите?
— Не – поклати глава Ария.
— Наемаха ли зала за рожден ден или за друго празненство?
— Само Елси. Хората не разполагат с много средства.
— И как ще разполагат, като всичко е затворено почти през цялата
година!
Ария кимна, съгласна.
— Освен това ще е трудно да организираме парти за фестивала, колкото и
чудесно да звучат плановете ти. Разполагаме само с две седмици! Едва ли
ще дойде някой.
— Напротив. Татко имаше много добри приятели – нали и ти беше един
от тях. Ако ги поканим, ще дойдат.
— Ами тогава да се захващаме! За реклама ще ни трябват блогъри и
пътуващи журналисти. Няма да каним много гости и няма да харчим много
за подготовката.
— Какво ще кажеш за малък коктейл? Сигурно познаваш подходящите
хора, които биха дошли срещу безплатна нощувка и хубави напитки.
Ноа познаваше няколко добри журналисти, които биха рекламирали
хотела в рубриките „Предстоящо откриване“.
— Скай ще изложи десертите си и така ще привлечем гости и за в бъдеще.
Тя е царица на екстравагантните сладкарски вкуснотии, а Фестивалът на
светлината е чудесна възможност за импровизация.
— Одобрявам! – Ноа осъзна, че се поддава на спонтанните предложения
на Ария, но те заслужаваха вниманието му, тъй като трябваше да привлекат
интерес към официалното откриване през юли. – Е, през следващите две
седмици ще се заемем със стаите. Без баните, защото ще отнеме много
време. Или да направим една, за да покажем снимки? Трябва да поръчаме
килимите и пердетата.
— На острова има магазин за пердета и килими. Познавам собственика.
— Наистина ли? Изненадан съм.
 — Всички се изненадахме, когато Ник го отвори. Цял живот беше работил
в подобен магазин и щом се пенсионира, започна свой бизнес. Работи само
на половин ден, но ще е хубаво да подкрепим бизнеса му.
Ноа се намръщи.
— Трябва обаче да ги достави и да обзаведе всички стаи за две седмици.
— Ще говоря с него. Добре ще е да пазаруваме от местните търговци.
— Надявам се да разполага с подходяща и качествена стока.
— Убедена съм, че има какво да предложи – отвърна Ария.
— Трябва да говорим със Скай за десерта. И ни трябва някой, който да
украси фоайето – да го направи да изглежда по-ефектно и драматично.
— Знам кой може да свърши тази работа. Майра Коулман, собственичката
на цветарския магазин. Трябва да го видиш – вътре е направо прекрасно. Тя
е нашият декоратор за сватби и други тържества. Винаги я наемахме да
украсява хотела за Коледа и други празници, а знам, че са я търсили и от
други ресторанти и магазини на острова.
— Е, добре – въздъхна Ноа и се запита защо му трябваше да се захваща с
всичко това. Погледна Ария и веднага намери отговора.
— Не въздишай – усмихна се тя. – Не съм те убеждавала кой знае колко
за каквото и да е.
— Не мисля, че е и за последен път – отвърна Ноа.
Те доядоха пържолите си и сервитьорката дойде да отнесе чиниите им.
— Е, мисля, че трябва да си поръчаме и десерт – каза Ария и отвори
менюто.
— Не мисля, че имам място и за хапка повече – отвърна Ноа. – Пържолата
беше превъзходна.
— Трябва да опиташ десертите, тъкмо ще разбереш защо възложи на Скай
да отговаря за тях. О, какво ще кажеш за крем брюле със захарен памук?
— Не е ли много сладко?
— Ще видиш. Захарният памук е символ на детската душа. Ще се
вдетиниш с радост.
— Всъщност никога не съм опитвал захарен памук – призна Ноа и веднага
съжали, че го каза.
— Никога не си опитвал? – Ария беше ужасена, сякаш й беше споделил,
че хобито му е мумифициране на животни.
— Не.
— Никога не си ходил на панаир и не си опитвал горещи донъти,
захаросани ябълки и памук? Но това е част от детството!
Ноа отпи глътка вода и рече:
— Моето детство не беше като детството на другите деца.
Ария се вторачи в него, без да знае какво трябва да каже.
— Извинявай.
— Няма нищо. Благодарение на несгодите станах това, което съм. Не
съжалявам за нищо.
Ария се усмихна, хвана ръката му под масата и леко я стисна, но Ес Джей
се приближи и веднага я пусна. Поръча два крема със захарен памук и
заяви:
— Всяко дете трябва да опита захарен памук, та дори и трийсет и
тригодишното!
Ноа не искаше да й разказва за детството си, затова смени темата.
— Искаш ли да питаш нещо друго за ремонта?
Лицето й леко помръкна.
 — Ами… колко ще струва?
— Не се тревожи за това – отвърна Ноа.
— Разбира се, че се тревожа. Не може да платиш целия ремонт. Ние сме
равностойни партньори.
— Част от средствата ще дойдат от Скай и Клоувър, когато откупят своя
дял.
— Но… аз няма с какво да допринеса.
— Няма значение.
— Значи, теб не те интересува, че ще похарчиш хиляди лири без
възвръщаемост? Ако така правиш бизнес, бързо ще затънеш в дългове.
Ария беше права. Ноа реновираше хотели и ги продаваше и от това
печелеше много. Но този хотел беше неин и на сестрите й и не беше за
продан. След време може би щеше да им продаде своите двайсет и пет
процента, но без печалба.
Предстоеше му нелека задача – най-вече защото се влияеше от чувствата
си към Ария.
— Когато го завършим и имаме достатъчно резервации, ще печелим по
повече от седем хиляди лири на ден. Ще има и разноски, но печалбата ще е
значителна. Е, може и да не си върна вложените средства веднага, но след
двайсет-трийсет години и това ще стане.
Ария се вторачи в него.
— Да не би да имаш намерение да останеш тук? – попита тя.
— Защо не? Онзи ден, когато те целунах, ти казах, че искам да живея на
острова. Не съм си променил намерението. Ще видим как вървят нещата с
ремонта и ако всичко е наред, може и да остана.
— Спомням си разговора ни и най-невероятната целувка в живота ми. Ти
каза, че ще се преместиш тук. И че ще остареем заедно.
Ноа преглътна.
— Тази представа все още ме привлича – нежно отвърна той. – Не е добре,
че ще работим заедно, но когато приключим с ремонта на хотела, може да
продължим оттам, където спряхме. Ако не си ме намразила дотогава.
Не беше много честно от негова страна да я моли да изчака и да му се
довери отново, но Ноа се изненада, когато тя грейна и се усмихна.
— Много бих искала – рече Ария.
Той стисна ръката й под масата и двамата преплетоха пръсти. Ария се
усмихна по-широко. Думите му звучаха като обещание за бъдещето.
Ес Джей донесе десерта, но този път Ария не отдръпна ръката си от ръката
на Ноа. Той знаеше, че навлизат в опасна територия, но поне бяха на една
вълна.

ДЕВЕТА ГЛАВА

На следващата сутрин Ария излезе от кабинета си и видя Тили надвесена

през бюрото да разговаря със Зина, една от младите рецепционистки.
— Какво правиш тук, Тили? Бен каза, че ще лежиш вкъщи, докато не се
роди бебето.
— Знам, но ми е скучно – въздъхна драматично Тили. – По телевизията
дават само глупави предавания, а Бен го няма, защото не иска да си вземе
отпуск по бащинство, преди да съм родила. Бебето пък се укроти и кой знае
кога ще се появи на бял свят. Така че мога да работя по няколко часа на ден.
Бен няма да разбере.
— И дума да не става – засмя се Ария. – Не искам втори път да раждам с
теб. Не ти трябвам в ролята на акушерка, защото изпадам в паника, щом
видя кръв. Освен това Бен ще ме убие, ако разбере.
— Знам, че имаш нужда от помощ – очевидно Тили нямаше да се откаже.
— Справяме се – увери я Зина. – Понякога работим извънредно по
няколко часа. Но господин Кембъл ще назначи нови служители и всичко ще
е наред.
— Чувствам се ужасно – отвърна Тили. – Отидох с хеликоптер в болницата
– и за какво!
— Прибери се и си почивай – каза Ария. – Гледай да спиш повече, защото,
когато дойде бебето, няма да можеш да мигнеш.
— Благодаря за окуражителните думи – отвърна Тили намусено.
— Няма защо да се чувстваш неудобно. Имах девет месеца да ти намеря
заместник, така че ако някой е сбъркал, то това съм аз. Освен това Дилайла
ще ни помага, Клоувър ще поеме няколко часа, аз също мога да работя на
рецепцията. Зина е права – Ноа ще намери нови служители, така че не се
тревожи!
В този миг се появи Ноа. Зърна Тили и спря.
— Тили, радвам се да те видя. Как си?
— Добре, отегчена, уморена от всичко, притеснена, че ви създавам
толкова неприятности, объркана, огромна – казах ли отегчена?
Ноа се засмя.
— Сигурен съм, че бебето ще се роди скоро. И няма защо да се
притесняваш. Когато става дума за раждане, предпазливостта никога не е
излишна. Освен това ще имаш какво да разказваш на бебето един ден.
— Хареса ми да се возя в хеликоптер.
— Ще говоря с Тео за евентуални разходки на гостите с хеликоптера. Каня
те на първата обиколка, след като бебето се роди – отвърна Ноа и с това
изненада Ария.
— Еха, благодаря! С удоволствие! – рече Тили.
Той се обърна към Ария.
— Утре пристига Ейнджъл. Ще ми трябва стая.
— Разбира се.
— Ейнджъл ще остане, докато съм тук – което, опасявам се, ще е за
постоянно.
— Няма проблем. И без това повечето стаи са свободни.
— Чудесно, благодаря. – Той хвана ръката й, но бързо я пусна, когато
осъзна какво прави. Отдръпна се и Ария се обърна, за да не трябва да го
гледа. Забеляза, че госпожа О’Хеър ги наблюдава с интерес, изчерви се и
каза на Тили:
— Е, аз тръгвам – трябва да отговоря на хиляда имейла, да направя
графика на персонала за следващата седмица и така нататък. Радвам се, че
се видяхме, Тили, а ако наистина искаш да останеш, госпожа О'Хеър ще се
радва да си има компания.
За нейна изненада, Тили я последва в кабинета й и затвори вратата.
— Добре ли си? – попита я Ария.
— Ейнджъл, а? – рече Тили вместо отговор.
— Какъв е този тон?
— Е, напоследък имах малко време за себе си и проучих новия ни шеф.
 Ария я зяпна.
— Сигурна съм, че Гугъл ти е дал ясна представа за него. Освен това той
не е твой шеф. Притежава двайсет и пет процента от хотела и е равноправен
съдружник с мен и сестрите ми.
— Технически е мой шеф. Не се ядосвай, но знаех, че имаш среща с него
вечерта, когато започнаха контракциите – забелязах как се държите един с
друг и реших да проверя каква слава му се носи с жените. Написах „Ноа
Кембъл гадже“ и виж какво излезе.
Тили извади телефона си от джоба и го обърна към Ария. На снимките
беше Ноа с различни жени на бляскави партита.
— Той непрекъснато ходи на партита, а това може да са негови колежки
или просто приятелки.
— И до една красавици, нали – отбеляза Тили.
— И така да е – преглътна Ария.
— Тази жена много често е до него. Питам се дали това не е прекрасната
му асистентка Ейнджъл. – Тили посочи привлекателна блондинка с
прилепнала по тялото рокля.
— Е, добре, може и тя да е Ейнджъл. Това не означава нищо. Ноа беше
категоричен, че помежду ни не може да се случи нищо, защото работим
заедно. Сигурна съм, че е имал доста жени, но едва ли има нещо общо с
колежка.
Тили взе телефона.
— Ще потърся за „Ноа Кембъл асистентка“. – Тя порови из телефона си и
отново обърна екрана към Ария. Имаше една снимка на същата жена с Ноа,
а от другата й страна стоеше друг мъж. Ария не можеше да откъсне поглед
от ръката на Ноа, която беше неприкрито отпусната на дупето на жената.
— Добре де, това е доста красноречиво… Но ние не знаем коя е жената, а
може и снимката да е правена от такъв ъгъл.
Тили я погледна раздразнено.
Ария тръсна глава. Замисли се за вечерята с Ноа. Беше споменал, че иска
да остане на острова и да остарее с нея. Каквото и да се беше случвало преди,
с която и да е бил, сега той беше тук и тя нямаше да го съди. Може и да е
имал стотици гаджета, но това не означаваше, че не е прекрасен мъж.
— Просто не искам да те нарани – подхвана Тили. – Виждам как го
гледаш. Той реновира хотели за няколко месеца или година, после
заминава и повече не се връща.
Ноа наистина беше казал, че ако нещата не потръгнат, просто си взема
парите и толкова.
— Успокой се, Тили. Между мен и Ноа нищо няма да се получи. – И така
щеше да е по-добре, защото Ария не искаше да разбие сърцето й за втори
път.
— Добре, добре, извинявай, че се намесих – отвърна Тили. – Оставям те
да работиш.
— Няма защо, благодаря за загрижеността.
Тили й се усмихна и излезе.
Ария започна да отговаря на имейлите, но красивата Ейнджъл не
излизаше от ума й.

***
Денят беше прекрасен, гледката към Сапфирения залив от офиса на Ноа
– невероятна, слънцето огряваше всичко навън, но той се чувстваше все по-
раздразнен.
От три часа с Клоувър преглеждаха счетоводните документи на хотела и
по всичко личеше, че финансово разумните решения не са силната страна
на Ария.
— Наистина ли за една година е взела само пет пъти заплата? – установи
той.
— Да, така изглежда. Не разбирам. Винаги вписвам името й във
ведомостта, после й я изпращам да я провери. Явно тя сама се е отписвала.
Не бях разбрала досега.
— А когато е вземала някакви пари, то винаги е била минималната
заплата. Ето този месец например, е получила по-малко и от
седемнайсетгодишната ви рецепционистка – посочи Ноа на екрана.
— Сигурно е сменяла цифрите – отвърна отбранително Клоувър.
Ноа поклати невярващо глава.
— Но има достатъчно средства да плаща на градинар за пълен работен
ден.
— За нея е важно градините да са поддържани заради гостите и аз съм
съгласна.
— Външният вид на хотела е важен, но не и когато е за сметка на заплатата
й – възрази Ноа. – Отсега нататък аз ще се разпореждам със заплатите.
Клоувър кимна.
— Разбери се с нея. Тя е управител, а и ми е сестра. Няма да правя нищо
зад гърба й. Да ти напомням ли, че всички сме равноправни съдружници?
Не е редно да се разпореждаш и да ми казваш какво да правя.
Ноа успя да потисне надигащото се негодувание, макар една част от него
да се възхищаваше на Клоувър. Тя беше права, той притежаваше едва
двайсет и пет процента от хотела и не биваше да го забравя. Беше свикнал
да ръководи еднолично, защото хотелите, които реновираше, бяха само
негови. Щеше да му е трудно да свикне, че няма последната дума.
Реши да продължи нататък.
— Ами тези разходи? Всеки ден купува топъл хляб от пекарната в селото?
Че и мъфини? Защо Скай не ги прави?
— Ария държи да подпомага местния бизнес. Хотелът е най-големият
клиент тук и ако спрем да купуваме от магазините, те ще трябва да затворят.
— Но ние не сме благотворително дружество!
— И за това ще трябва да говориш с Ария – скръсти ръце Клоувър.
Щеше да се наложи да си поговорят сериозно. Отново насочи вниманието
си към екрана.
— Според тези сметки за по-дребни разходи, от няколко месеца явно
плаща и за доставка. А селото е на пет-десет минути пеш. Защо ни носят
хляба и мъфините?
— Е, добре, това вече е благотворителност. Има едно момче в селото, което
купи магаре, за да го спаси от кланицата. Трябват му пари, за да изхранва
животното. Е, всъщност му трябват пари, за да плаща на мен да се грижа за
магарето. Аз съм нещо като осиновител на няколко коня и крава – и цялата
ми заплата отива за тях. Сега магарето е с тях на полето… Извинявай, това е
дълга история; сигурна съм, че не ти е интересна.
Ноа не можеше да повярва на ушите си.
— Хотелът е пред банкрут, дори не сме на нулата, а Ария помага за
спасяването на някакво тъпо магаре!
Ноа се спря навреме, преди да е казал още нещо, защото не беше честно
да излива гнева си върху Клоувър. А и не беше очаквал от Ария нещо друго.
Една от многото причини да се влюби в нея, беше преди всичко
благородното й, щедро сърце. Не можеше да очаква да се промени заради
него, но смяташе да поговорят и да изяснят приоритетите на разходите по
хотела. Иначе щяха да влязат в огромни дългове.
— Хотелът е на загуба не заради магарето или заради топлия хляб и
мъфините, които – между другото – гостите ни много харесват, а заради
липсата на резервации – възрази Клоувър. Вместо да се съсредоточим върху
намаляването на разноските, по-добре да намерим начин да привлечем
повече гости.
— Права си – сега най-голямото ни предизвикателство е да привлечем
повече клиенти, но и двата въпроса са еднакво важни.
Клоувър кимна.
— Май е по-добре да поговоря с шефката ти – отвърна Ноа.
— Май да – усмихна се тя.
Ноа стана и й подаде ръка.
— Благодаря за помощта. – Той се отправи към вратата, но се спря и се
обърна.
— Между другото, за какво мечтае Ария?
Сестра й го погледна учудено.
— О, много странен въпрос!
— Вчера ми благодари, че съм ви помогнал да осъществите мечтите си и
аз я попитах какви са нейните – обясни Ноа. – Тя отвърна, че можело да
почакат.
Клоувър прехапа устни.
— Аз съм нейна сестра, но – за мой срам – не знам. Винаги е била отдадена
на хотела и мислех, че е щастлива тук. Мъчно ми е, като си помисля, че
сигурно и тя има мечти, които се простират извън тези стени, но никога не
е имала шанс да осъществи.
— Според мен е щастлива тук – веднъж ми каза, че не си представя да
живее на друго място освен Диамантения остров. Така че явно мечтае за
нещо, което би могла да прави тук, както и да управлява хотела.
— Не знам – вдигна рамене Клоувър. – Но се питам защо се интересуваш,
след като държите отношенията ви да са само професионални?
Ноа не отговори, а само посочи сметките на бюрото и каза:
— Благодаря за помощта.
Клоувър кимна и той излезе. Боже! Ако си беше мислил, че тя е по-
стеснителната и по-милата близначка, значи беше сгрешил.
Рано или късно щеше да разбере какви са мечтите на Ария и щеше да се
постарае да ги осъществи.
Влезе в ресторанта. По това време нямаше гости и си наля кафе от
кафемашината. Усмихна се сам на себе си. Ако хотелът беше негов, той би я
сложил във фоайето, за да си купуват гостите кафе. Но пък имаше нещо
гостоприемно и уютно във възможността да изпиеш една чаша, когато ти се
прииска. Топлият хляб и мъфините също допринасяха за това.
Върна се на рецепцията. Майра от цветарския магазин, за която Ария бе
споменала вчера, вече украсяваше фоайето с гирлянди с лампички. Ноа
почука на вратата на Ария. Нейният кабинет беше свързан с кабинета на
баща й. Ноа не беше убеден, че е редно да се настани в офиса на Томас,
макар никой да не го ползваше.
— Няма я – провикна се седемнайсетгодишната рецепционистка Зина.
Косата й беше синя, имаше пиърсинг на носа, а деколтето на черната й
тениска беше украсено с метални капси. Видът й изобщо не съответстваше
на представите на Ноа за хотелски служител.
— Знаеш ли къде е?
— Мисля, че отиде да говори с градинаря Стивън.
Ами да, колко му е да отидеш да говориш със служителите, вместо да ги
извикаш с имейл!
Ноа отпи още няколко глътки кафе и излезе навън. Веднага усети
слънчевите лъчи по кожата си, а на хоризонта тюркоазеното море искреше
под ярките слънчеви лъчи.
Ноа тръгна из градините. Цветята бяха много красиви и гостите със
сигурност щяха да им се любуват. Ария и един мъж на около петдесет
години се бяха навели над разноцветните лалета и им се възхищаваха.
Ноа остана назад – искаше да я погледа как се смее със Стивън. Сърцето
му се разтопи от умиление.
Тя сякаш усети погледа му и му помаха.
— Ноа, това е Стивън, нашият талантлив градинар. Стивън, това е Ноа,
моят партньор… бизнес партньор. – Ария се изчерви, а мъжете се ръкуваха.
— Градините изглеждат страхотно!
— Градинарството е моя страст – усмихна се Стивън бавно.
— Личи си, че растенията се отглеждат с много обич.
Ария му се усмихна.
— Ако сте свършили със Стивън – обърна се към нея Ноа, – бих искал да
поговорим.
Тя кимна и двамата тръгнаха по пътеката. Ария го хвана за ръка, сякаш
това беше напълно естествено. На Ноа му беше трудно да поддържа с нея
професионален тон, след като тялото й беше притиснато до неговото.
Приближиха върбата, до която се бяха целунали, Ария го погледна и се
усмихна.
— Точно под тази върба ли ще обсъждаме хотела?
— Това място ще бъде запазено за наистина важни разговори – усмихна
се той.
Продължиха разходката си. Ария погледна през рамо, за да се увери, че
градинарят не ги чува.
— Стивън беше местният зъболекар – подхвана тя. – Преди година и
половина получи удар и за малко не умря. Понеже ръцете му започнаха да
треперят, не можеше повече да работи като зъболекар. Все още заваля
думите, както сигурно си забелязал. Трябва да се съсредоточи, за да ги
изговори правилно, а това не му позволява да работи нещо, което изисква
общуване с клиенти. Освен това няма други професионални умения, така че
това също ограничава шансовете му за работа. За щастие градинарството не
изисква от него да говори, нито ръката му да не трепери, така че всички сме
доволни. Когато беше жива, мама се грижеше за цветята, а след като
почина, татко даваше по някоя и друга лира на момчетата от селото, за да
оплевят и окосят тревата. Затова беше по-добре да го наемем тук.
Ноа се усмихна. Клоувър сякаш беше подготвила Ария за причините,
поради които той искаше да говори с нея. Но след като чу историята на
Стивън, от раздразнението му не остана и следа. Светът имаше нужда от
хора като Ария, които да помагат на нуждаещите се, без да се замислят за
собствените си облаги. Не можеше да й се сърди, че е един от най-милите
хора, които някога е срещал.
 — Исках да те питам защо не си вземала редовно заплата. Заради Стивън
ли? – попита нежно Ноа.
Ария не отговори веднага.
— Не само. Тези пари са по-необходими на хотела, отколкото на мен. Аз
имам всичко, което ми е нужно. Живея тук и не плащам режийни. Храня се
в ресторанта или си правя сандвичи в кухнята. За какво ми е заплата?
Ноа не знаеше как да възрази. Винаги беше работил с хора, които се
чудеха как да натрупат колкото може повече пари.
— Нека поговорим за някои промени, които трябва да направим в хотела
– продължи той.
— Разбира се.
Щеше да започне с най-лесния въпрос. Най-лесния.
— Предпочитам персоналът да носи униформи.
— Шегуваш ли се?
— Не, така е професионално. Така гостите ще знаят кой работи в хотела и
кой не.
Ария въздъхна.
— Всички имаме бадж с името си. Според мен гостите се чувстват по-
удобно и спокойно, ако не сме клонирани.
— Рецепционистката е с метални капси на тениската си.
— Гостите обичат Зина, тя е мила, услужлива и дружелюбна. Не мислиш
ли, че това е по-важно от каквато и да е униформа?
— За първи път съм в хотел, в който никой не носи униформа – каза Ноа.
— Винаги има първи път.
— Не искам нещо претенциозно, само хубаво сако и блуза за момичетата
на рецепцията и може би за теб. Черно облекло за сервитьорите. И да речем,
лилава униформа за чистачките.
— Ти да не си решил изцяло да преобразиш този хотел? Хората идват тук,
защото сме спокойни, различни и се държим с тях като с приятели.
— Само че вече никой не идва.
Ария замълча и той потрепери, защото й беше нанесъл удар, макар и
неволно.
— Какви промени искаш още? – попита го тя.
— Трябва да сменим името на хотела.
Ария не отговори, но издърпа ръката си от неговата и я пъхна в джоба.
Мамка му!
— Гостите дават три звезди на хотела – продължи Ноа. – Това не подканва
към резервации. Ако сменим името, ще можем да се дистанцираме от тези
негативни оценки. Трябва ни име, което ще популяризира красотата на това
място, невероятните гледки, чара на острова.
— Ти какво предлагаш? – попита тихо Ария.
— Какво ще кажеш за „Сапфиреният залив“?
Тя се замисли за миг, преди да отговори.
— Хубаво е.
— Но?
— Няма „но“.
Гласът й беше напрегнат – беше очевидно, че предложението не й
харесва.
— Не ти харесва.
— Този хотел беше сбъднатата мечта на мама и татко, а аз и сестрите ми
продължаваме тази мечта. Името „Сапфиреният залив“ не го изразява по
никакъв начин.
Ноа спря, хвана я за ръката и я обърна към себе си.
— Мястото на спомена за родителите ти е в сърцето ти, не в името на
хотела. Искаме гостите да го оценяват като нов и модерен хотел, а не според
някакви стари впечатления и мнения. Не мислиш ли, че „Сапфиреният
залив“ звучи по-добре от „Филипс“?
— Предполагам. Трябва да го обсъдим с Клоувър и Скай. Прав си за името,
но това не означава, че ми харесва.
Стигнаха до хотела и Ноа забеляза, че Силвия е седнала зад рецепцията и
ги гледа. Ария тръгна към стария апартамент на баща си – Ноа предположи,
че сега се е преместила там. Той тръгна след нея.
— Нещо друго? – попита тя.
— Да поговорим за разходите за хотела – кои са наложителни и кои не.
Ще трябва да затегнем малко колана, докато не започнат да идват повече
гости.
— Добре, отворена съм за предложения. Вече орязахме доста неща:
затворихме басейна, инсталирахме соларни панели, уговорихме се с местен
рибар да ни доставя прясна риба срещу безплатна вечеря. Знам, че трябва
да променим още нещо, така че ще се радвам да чуя и други идеи. Ти какво
имаш предвид?
Не му беше удобно да спомене хляба, мъфините и спасеното магаре, но се
налагаше.
— Защо купуваш мъфини всеки ден?
— Оставяме ги в стаите на новодошлите и за закуска в ресторанта. Гостите
много ги харесват.
— Оставяш в стаите?
— Да. Имаше и за теб. Не ги ли видя? – попита Ария.
— Помислих, че са само за мен, тъй като съм специален гост.
Ария се усмихна.
— Радвам се, че ти е станало приятно. Искаме всички гости да се чувстват
така. Доволна съм от всички хотели, в които съм отсядала в Англия, но ще
запомня хотелчето в Литълхемтън, в което оставяха в стаята ми вкусен
мъфин всеки ден. Малките жестове радват гостите и може да ги накарат да
се върнат.
— Добре – отвърна Ноа бавно, не съвсем сигурен, че е съгласен. – Но защо
Скай не прави хляба и мъфините?
— Тя има достатъчно работа с обяда и вечерята. Пък и всички печива на
фурната в селото са превъзходни.
— Можем доста да спестим, ако купуваме от веригите магазини на едро.
— Категорично не! – възрази Ария.
— В супермаркетите може да ни дадат отстъпка – например, всеки трети
хляб да е безплатен. За една година ще сме спестили…
— Нека спрем дотук – прекъсна го Ария, отключи вратата и влезе в
апартамента си. Ноа я последва. – Съгласна съм с много от предложенията
ти, но за хляба няма да се разберем. Ще склоня да се обличаме с нелепи
униформи дори в яркорозово и ще сменим името на хотела на „Ноа
Кембъл“, стига това да привлече повече посетители, но продуктите – хляб,
месо, плодове и зеленчуци, всичко, с което готви Скай, ще бъдат само
местно производство. Тук всичко е прясно, пък и магазините имат нужда от
помощта ни. Не съм съгласна да харчим парите от хотела другаде. Как
мислиш, ако магазините в селото фалират, ще ни посещават ли туристи и
ще имаме ли гости?
Ноа я гледаше вторачено: Ария размахваше ръце и очите й искряха
гневно. Божичко! Той обичаше този неин плам. Но разговорът им не беше
минал според плана му.
Ноа прочисти гърло.
— Можеше само да кажеш, че не си съгласна.
— Ти не се съгласяваш толкова лесно. Ще настояваш, докато не ме
убедиш. Но този път няма да стане. По-скоро ще спра парното през зимата
и ще раздам кожени палта на гостите, отколкото да купувам храна от
супермаркета. Ако възнамеряваш да ми предлагаш подобни неща, тогава
по-добре да преразгледаме много сериозно сътрудничеството си.
— Почакай малко – опита се да я спре Ноа, но Ария не беше приключила.
— Гледаме на въпроса от различни ъгли. Ти искаш да превърнеш хотела
в нещо, което никога не е бил – с мраморни подове и префърцунени
униформи, – и аз почти се съгласих, с надеждата, че така ще привлечем
повече гости. Но аз правя всичко това заради острова, не заради хотела. И
не мисля, че ме разбираш съвсем. Тук е моят дом и всички тези хора – с
техните странности, любопитство и раздразнителност – са моето семейство.
Разбери, че всичко това е важно за мен!
Без да знае, Ария беше улучила слабото му място. Ноа не знаеше какво е
да си част от семейство. Тя не желаеше да изостави местните. Успехът на
хотела беше важен не само за него и за трите сестри, а и за други хора.
Бившата му съпруга твърдеше, че гледал на всичко през очите на
бизнесмен, без да влага каквито и да е чувства. Не че това й пречеше да
пилее трудно спечелените му пари. Ако останеше да живее на острова, Ноа
може би ще трябваше да мисли не само с ума, а и със сърцето си.
— Извинявай.
Ария изпухтя тихо и раздразнено и се обърна. Отиде до шкафа и извади
чифт джапанки.
— Кълна се, че ако кажеш, че не изглеждам достатъчно професионално с
тях, повече няма да ти проговоря. Краката ме болят ужасно.
— Не съм си го и помислял.
Докато тя се преобуваше, Ноа огледа апартамента беше обзаведен съвсем
в нейния стил и темперамент. Беше малък, по-уютен, украсен с разни
пъстри вещи.
— Тук е много хубаво.
— Благодаря.
— Влизал съм един-два пъти, когато баща ти живееше в този апартамент.
Променила си го.
— Не беше правен ремонт тук откакто мама почина. Аз го обзаведох по
свой вкус.
— Къде живееше преди това?
— В една от вилите за гости. След като татко умря, се преместих, за да съм
по-близо, ако потрябвам за нещо в хотела.
— Имате ли стаи за служителите? Няма да е лошо да се настаня в някоя от
тях, вместо да заемам апартамент, който може да предлагаме на гостите.
— Засега няма кой да се настани там. Вдругиден пристига двойка
младоженци на меден месец. Резервирали са един от другите апартаменти.
При мен има свободна стая, но едва ли е уместно да живеем в един
апартамент. Освен това противопожарната аларма не се чува в тази част на
хотела и има опасност да бъдеш овъглен – засмя се Ария.
 Ноа се намръщи.
— Тук няма противопожарна аларма?
— Има детектор за дим, но алармата не се чува. Но не е проблем. Ако стане
пожар, ще ми звъннат от рецепцията.
— Това е едно от първите неща, които трябва да оправим.
— Прекалено се тревожиш – усмихна се Ария.
— Безпокоя се за теб. Ти си много… важна.
Тя протегна ръка да го погали по лицето. Не каза нищо. Не беше
необходимо.
— Извинявай – продължи Ноа, – че не се бях замислил за местните хора
и за вашето голямо семейство. Не помислих за последиците и…
Тя отпусна ръката си.
— Всичко е наред. Вече знаеш. Ако наистина останеш тук, ще бъдеш част
от това семейство и по-добре бъди мил с тях.
Това беше истина. Ноа не можеше да си представи как би се чувствал сред
това семейство на острова, но нямаше против да разбере. Реши да смени
темата и посочи сърцето на Ария.
— Много си пламенна!
— Когато се налага.
— Твоите мечти също са важни. Тревожиш се за селото, за острова, за кого
ли не, а забравяш себе си. Защо си на заден план?
— Не мога да разочаровам хората. Постоянно има проблеми за
разрешаване. Просто нямам достатъчно време да се посветя на своите
мечти. Дори и в момента персоналът ни не стига. Тили ще отсъства през
следващите шест месеца и нямаме достатъчно хора за рецепцията. А и
винаги има много работа.
— Аз мога да ти помогна да отделяш време и за себе си. Да кажем, няколко
дни в седмицата, посветени на мечтите ти?
Ария се усмихна.
— Благодаря много, но за онова, към което се стремя, няколко дни едва
ли са достатъчни. А какви са твоите мечти? – попита го тя. Очевидно не
искаше да говори за себе си. – Да управляваш малък хотел в дълбоката
провинция? Не мисля!
— Моята мечта от години е да съм с теб. Това ме прави щастлив.
Ария го загледа с широко отворени очи и Ноа разбра, че току-що е
прекрачил границата, която така се пазеше да не премине. Прокашля се и
отстъпи крачка назад:
— Значи ще ни гостуват младоженци?
— Да. Кал и Лоти.
— Да ги изненадаме с шампанско и цветя?
— Така те искам – засмя се Ария.
116

ДЕСЕТА ГЛАВА

Ноа влезе в кабинета й. Изглеждаше много разтревожен.

— В очите му я нямаше безгрижността от предишните дни. – Минавам
само да кажа, че работниците и декораторите ще дойдат утре, така че може
да уведомим всички гости, че ще бъде малко шумно и прашно.
 — Ще ги уведомя. Ти добре ли си? – попита Ария.
— Да, добре съм – усмихна се Ноа. – Имаме доста работа. Ейнджъл ще ни
бъде от голяма помощ. Той е истински професионалист.
— Ейнджъл е мъж?
— Защо, очакваше асистентът ми да е жена ли? – засмя се Ноа.
— Предполагах, че асистентката ти ще е ослепителна.
— Просто ми трябва човек, който да е компетентен и да работи ефективно.
Ейнджъл е точно такъв.
На Ария й олекна и за малко да въздъхне. И все пак, коя беше
мистериозната красавица на снимките?
— Ще тръгвам, защото чакам разговор по скайп – каза Ноа. И той бързо
се отправи към апартамента си. Ария се зачуди защо не говореше от
кабинета на баща й – личен разговор ли имаше? Тя си наложи да не мисли
за това и се запъти към фоайето. Госпожа О’Хеър седеше пред лаптопа си, а
Снежко се излежаваше в краката й. Напоследък странната гостенка
прекарваше по цял ден там, а не с порнофилмите в стаята, и Ария реши да
я попита:
— Как сте, госпожо О’Хеър?
— Казвай ми Силвия. „Госпожо“ ме кара да се чувствам твърде стара.
— Всичко наред ли е със стаята ви?
— Да, разбира се. Тъкмо се канех да се усамотя. Ще ми подадеш ли
каишката на Снежко? – Силвия прибра лаптопа и другите си вещи и стана.
– Понякога животът е по-интересен от филмите. Много по-вдъхновяващ.
Ария вдигна каишката на кучето и Снежко стана.
— Какво имате предвид, Силвия?
— Имам предвид теб и Ноа Кембъл. От няколко дни не ви изпускам от
поглед и… – Тя си повя с ръка. – Помежду ви има такова привличане, че
пушек се вдига.
Ария потисна усмивката си.
— С господин Кембъл сме само бизнес партньори.
— Не ми ги разправяй на мен. На моята възраст съм видяла всичко – вие
имате всички предпоставки за голям любовен роман. Ще трябва да променя
някои неща – него ще го направя по-строг и по-сърдит. Мисля, че ще ви
пратя във викторианската епоха. Ти ще бъдеш вдовица, която управлява
хотела на починалия си съпруг, а господин Кембъл ще е богат бизнесмен,
който иска да го купи. Покойният ти мъж е бил лош към теб, а господин
Кембъл е мил. Помежду ви прехвърчат искри, дори в спалнята.
— Интересна история, която няма общо с действителността – отвърна
Ария.
— Може малко да съм поукрасила нещата, но няма съмнение, че двамата
сте привлечени един от друг. Господин Кембъл е влюбен в теб.
Ария се усмихна – госпожа О’Хеър гледаше на живота с яркорозови очила
– и попита:
— Значи пишете романи?
Бяха стигнали стаята на Силвия и тя отвори вратата и махна на Ария да
влезе. Щом затвориха вратата, Снежко се сгуши в леглото си, а Силвия се
обърна към Ария.
— Да – любовни истории, предимно еротична литература. Аз съм Велвет
Стийл, мила.
Ария се вторачи в нея и се усмихна широко.
— Не може да бъде!
 — Може, може. Не е голяма тайна, но се опитвам много да не се разчува.
Все пак доста хора ме познават. Хубаво е да има малко загадъчност, нали?
— Разбира се – засмя се Ария.
Силвия седна в голямото кресло и покани Ария да се настани срещу нея.
— Извинявайте, но бих искала да ви попитам дали гледате порнофилми в
стаята? – подхвана Ария.
Силвия прихна.
— О, да. За вдъхновение. Моят любовен живот е… – тя се поколеба. – Е, не
е хубаво да говоря така за прекрасния си съпруг, но бих определила
интимните ни отношения като… сносни. И толкова. Аз имам нужда от
пикантно вдъхновение за еротичните романи. Съпругът ми Клайв не е
наясно какво всъщност правя. – Ария я погледна въпросително. – Знае, че
пиша, но не знае какво. Ето защо идвам тук няколко пъти годишно, гледам
порнофилми, идват ми идеи и написвам еротичните сцени. Когато се
прибера, съчинявам и сюжета.
— Защо не кажете на съпруга си? Нали затова сте заедно, за да споделяте
всичко? – На Ария й се струваше странно да не споделяш всичко със съпруга
си. Но тя не беше омъжена, така че коя беше тя, че да съди другите?
— Клайв е добър и мил, но харесва обикновените, сигурните неща. Той е
викарий – или поне е бил – и е водил много спокоен живот. Искам да му
спестя шока, че осемдесет и две годишната му съпруга води двойствен
живот. – Силвия се усмихна и поклати глава. – Ако някой преди четирийсет
години ми беше казал, че ще бъда с мъж като Клайв, нямаше да повярвам.
Преди него имах петима съпрузи. В леглото ги биваше, но ми разбиха
сърцето. Някои ми изневеряваха, други крадяха от мен, единият дори се
опита да ме убие.
— Сериозно ли говорите? – попита Ария и се облегна на стола си.
— О, да. Бяхме на яхтата му и той ме хвърли в морето. Бях на двайсет и
пет, златна медалистка от няколко регионални състезания по плуване. Той
обаче не знаеше. Плувах половин час, преди една лодка да ме спаси. Не
беше толкова страшно, мила, не ме гледай така стреснато! Той отиде в
затвора за десет години, така че всичко е добре, когато свършва добре.
— Но защо е искал да ви убие? – Животът на Ария беше толкова спокоен
и монотонен, че изобщо не можеше да си представи някой да посегне на
живота й.
— Бяхме се скарали за пореден път за пари. Той ме бутна във водата с
надеждата, че ще се удавя. Никога не ме е удрял, но беше много агресивен
и се сърдеше за всичко. – Силвия се засмя на ужасената физиономия на
Ария и добави: – Добричкият скромен Клайв ти се вижда все по-
привлекателен, нали?
— Май да – призна Ария.
— Не се тревожи, твоят любим не може да ти причини подобно нещо.
— Кой мой любим?
— Ноа. Той е мъж, който няма да разочарова една жена в спалнята, а и ще
се отнася с теб като с царица. Голям джентълмен!
— Но ние не сме…
— Знам, но защо? Та вие сте луди един по друг, дори слепецът ще го види.
Ария въздъхна. Не беше допускала, че ще води такъв разговор с гост на
хотела, не си беше мислила и че с Ноа са толкова недискретни. Силвия
О'Хеър обаче беше хитра старица и сигурно е забелязала нещо. Нямаше
смисъл да го отрича.
 — Сложно е, Силвия – отвърна Ария.
— Така е, когато чувствата са истински. Защо не се забавляваш с този
прекрасен мъж, а вместо това седиш тук и си губиш времето с мен?
Ария се усмихна и й разказа за молбата на баща си към Ноа и за
внезапното му заминаване. Не спомена нищо за целувката.
— Така че, той е тук, за да помага с реновирането на хотела през
следващите няколко месеца или може би години. Смята, че не е уместно да
имаме лични отношения.
— Що за глупост! Познавам не една и две прекрасни двойки, които са се
запознали на работното място.
— С удоволствие бих опитала какво ще стане, но той се въздържа.
— Влез в стаята му гола и ще видим дали ще се въздържи!
Ария се засмя, Силвия си наля малка чаша уиски и й предложи да пийнат
заедно, но тя поклати глава. Силвия отпи глътка.
— Вероятно се въздържа не само заради това, че ще работите заедно – каза
тя.
— И аз това си помислих. Знам, че е бил женен, но бракът му се оказал
несполучлив.
— Да, Джорджия беше ужасна.
— Според вас затова ли се бои от нова връзка?
— Вероятно. Сигурно внимава да не допусне същата грешка. Той никога
не е обичал жена си. Грижеше се за нея, но не беше влюбен.
Ария се намръщи.
— Защо тогава се е оженил за нея?
— Сложен въпрос – усмихна се Силвия и поклати глава.
Ария въздъхна разочаровано и пак седна.
— Какво да правя, Силвия? Разбрахме се да опитаме дали ще се получи
нещо между нас, но след като приключим с ремонта. Дотогава има много
време. Много го харесвам и направо се побърквам, че не мога да направя
нищо.
Силвия разклати уискито в чашата си.
— Как постъпват вашите героини в подобна ситуация? – попита Ария.
— Влизат голи в стаята, нали ти казах.
Ария се засмя.
— Някои го карат да ревнува, като флиртуват с друг.
— Хм, да. Но аз не съм от този тип.
— Не, не си. Ти си грижовна и любвеобилна – притежаваш чудесни
качества! Опитай да разбереш защо се въздържа и може да ти хрумне
нещо.
Ария отново се засмя.
— Май ще е по-лесно да го изненадам гола.
— Може би, Ноа си заслужава.
Ария кимна. И тя беше на същото мнение.

***
Скай седна до Клоувър на дивана, а Ария остави пицата на масата.
— Колко хубаво, че поне веднъж няма да готвя – въздъхна Скай.
Клоувър грабна едно парче, сложи го в чиния и я подаде на Скай.
После подаде и на Ария, а накрая сложи и на себе си.
— Трябва да се събираме по-често – рече Ария и си отхапа пица. – Все
тичаме по задачи и понякога имам чувството, че не ви виждам по цял
ден. Ще останете тук, така че трябва да се събираме поне веднъж
седмично.
— На семейна вечеря. Както някога – усмихна се Клоувър.
Ария също се усмихна. Семейството им винаги вечеряше заедно, децата
споделяха какво са правили през деня и се смееха на веселите истории в
училище, а родителите разказваха за хотела, за новите и по-странни
гости, за новините от острова и света. На Ария й липсваше това време.
— Е, нека спазим традицията – предложи тя. – Разкажете какво хубаво
ви се случи днес?
Скай преглътна хапката си и каза:
— Говорих с Джес.
— Как е той? – усмихна се Ария.
— Каза, че му липсвам. Когато споменах за кафенето, замълча, а после
предложи няколко хубави имена.
— Дали не му е станало мъчно, защото това означава, че няма да се
върнеш при него? – предположи Ария.
— Честно казано, не знам какво иска той – въздъхна Скай.
— Ами ти? – изкикоти се Клоувър.
— Не знам. Оженихме се, за да мога да остана в Канада. Трябваше да
изчакам година за разрешение за работа. Годината мина и той подаде
молба за развод. Изобщо не стана дума да останем заедно.
— И така ли ще я карате – добри приятели, които правят секс?
Скай сви рамене.
— Вероятно. Но пък сега съм тук, а той няма да дойде. Е, може и да дойде
на гости, но не и да се премести да живее на острова. Трябва да се грижи
за Биа.
— Как е тя? – поинтересува се Ария.
— Добре е. Липсва ми не по-малко, отколкото баща й. Хайде да говорим
за друго, защото се натъжих. Клоувър, на теб какво хубаво ти се случи
днес?
— Мислих си за моята зала и какво ще ми трябва, за да я обзаведа. Не
съм се отказала от идеята за организиране на сватби, но залата е моята
голяма мечта. Залата с градината е идеално място и нямам търпение да я
видя ремонтирана.
— Много се радвам, че ще имаш това, за което си мечтала – каза Ария.
— А ти какво искаш? – попита Клоувър. – Ноа ме попита за мечтите ти,
а аз умрях от срам, защото не знаех какво да отговоря.
Ария поклати глава.
— Никога не съм имала големи мечти като вас. Може да изглеждам
глупава, но винаги съм искала да живея тук и да се грижа за хотела. Ще
ми се да пътувам повече. – Тя погледна през прозореца към слънцето,
което се скриваше в морето и оставяше след себе си алени и яркорозови
облаци. – Светът е толкова голям и можеш да научиш толкова много
неща, но за това трябват пари, а точно сега нямаме. Искам да имам свои
деца, но искам и да осиновя. Не ми трябва повече от този остров, хотела и
прекрасното ми семейство.
— Страхотно е, че искаш да осиновиш дете – рече Клоувър. – Много
хора дори не биха помислили за това.
— Не бих могла да имам по-добри родители и сестри, но понякога си
мисля какъв ли щеше да е животът ми, ако бях останала с биологичните
си родители. Мама и татко все повтаряха, че те са ме оставили, за да имам
по-добър живот. По света има много деца, чиито родители изпитват
затруднения. Бих искала да дам поне на едно дете възможностите,
които имах аз, да му осигуря хубав дом и спокоен живот на
Диамантения остров.
— Това е чудесно – отвърна Скай. – Но защо Ноа се интересува от
мечтите ти?
Ария се опита да прогони тази мисъл.
— Мисля, че иска всички да се отдадем изцяло на работата в хотела.
Радва се, че вие имате възможност да осъществите мечтите си тук и иска
да даде и на мен този шанс. Ако, например, грънчарството ми беше
хоби, щеше да предложи да организирам курс по грънчарство в хотела.
Такива работи.
Клоувър я изгледа замислено и смени темата:
— А на теб какво хубаво ти се случи днес?
Ария се замисли за миг. Беше водила глупав спор с Ноа сутринта,
Тили я беше предупредила за репутацията му сред жените, а накрая
беше разговаряла с госпожа О’Хеър.
— Днес си поговорих с един от гостите, както правеше татко. Винаги
ме е дразнело това, защото той все имаше много работа. Както знаете,
една от причините, които подтикнали двамата с мама да създадат
хотел, било желанието им да общуват с различни хора. Нали помните,
че често вечеряхме с гостите и родителите ни ги обсипваха с въпроси?
Покрай неплатените сметки и незаетите стаи бях забравила за всичко
това. Днес госпожа О’Хеър ми разказа за себе си и доста ме развесели.
Имала е много интересен и вълнуващ живот! Няма да е лошо да
намираме време да разговаряме с гостите – това ще е добре както за тях,
така и за нас.
Скай кимна.
— Идеята ми харесва! В Канада винаги разговарям с клиентите си.
Има ли нещо вкусно за похапване, те са винаги склонни да си
побъбрим. Туристите разказват къде са ходили, какво са видели и
накъде са се запътили. Така човек може да обиколи света!
— Точно така. Мама и татко биха били доволни, ако поддържаме
традицията – усмихна се Ария.
За малко настана тишина, докато трите дояждаха пицата си.
— Какво толкова разисква днес с Ноа? – обърна се към нея Клоувър.
– Всичко наред ли е?
— Да. Настоява за промени, с които не съм напълно съгласна –
отвърна Ария.
— Какви промени? – попита Скай и си избърса устата.
— Униформи за персонала, доставки на храна, нищо важно. – Ария
не искаше да сподели всичко, тъй като й се струваше, че сестрите й и
без това не се доверяват напълно на Ноа заради огорчението, което й бе
останало от заминаването му преди година. – Иска да променим името
на хотела.
— Моля? – възкликна Клоувър недоверчиво.
— Знам. Но може и да е прав. Мненията за „Филипс“ не са добри и
като променим името, ще започнем на чисто.
— И как предлага да се казва? – попита Скай.
— „Сапфиреният залив“.
Тя се позамисли, но после отвърна:
 — Не е лошо.
— Звучи добре – кимна Клоувър.
— Ти какво мислиш, Ария?
— Харесва ми, но ще ми трябва време, за да свикна.
— Ще има ли парти за Фестивала на светлината? – попита Скай.
— Да, ще дадем малък коктейл. Ще можеш ли да измайсториш някои
от твоите десерти, за да покажем какви чудеса ще предлагаш в кафенето?
— С удоволствие! – Скай сграбчи ръцете й, благодарна.
— А фойерверки ще има ли? – заинтересува се Клоувър.
— Не и тази година – поклати глава Ария. – Много са скъпи.
— Жалко. Какви фойерверки имаше само, когато бяхме деца!
— Не бива да харчим много за нещо, от което няма да спечелим. За този
уикенд са резервирани само няколко стаи. Днес изпратих покани на
приятелите на мама и татко, както и на редовните ни гости. Чакам
отговора им и се надявам повечето поканени да дойдат.
Ария не знаеше какво ще прави, ако не получат още резервации. Беше
убедила Ноа, че си заслужава да организират партито и то трябваше да
пожъне огромен успех. Не искаше да му дава причини да напуска.
Хотелът имаше нужда от него точно както и тя.

ЕДИНАЙСЕТА ГЛАВА

Ария не вярваше на очите си. До нея стоеше Клоувър с магарето Искрà.

То я гледаше с големите си кафяви очи, а козината му блестеше на
слънцето.
— Защо си я довела? – попита Ария.
— Конете непрекъснато я тормозят. Виж, нахапали са я по гърба.
Вероятно е бил Зевс. Няма да я оставя сама с тях!
— Добре, но не можем да я оставим в градините на хотела. Стивън ще
побеснее, ако я завари да пасе розите!
— Мислех си, че бихме могли… — Клоувър посочи към хотела.
Ария се ококори.
— Вътре ли искаш да я вкараш? Да не си полудяла! Ноа ще ме убие. Днес
е поканил някакъв важен гост, който би могъл да ни стане спонсор. Не
мога да позволя на едно магаре да унищожи всичко! А и кой ще чисти
след Искрà?
— Но тя е дресирана – побърза да каже Клоувър, когато видя
изражението на Ария. – Знам, че звучи абсурдно, но е така. Живяла е при
една възрастна жена, преди Нийл да се погрижи за нея. Вече няколко
нощи спи при мен, във вилата, и изобщо не цапа.
— Пуснала си я във вилата?
— Не обича да е сама. Спи в кухнята и е щастлива. Сутрин пасе на
ливадата.
Ария се усмихна с обич на сестра си.
— Клоувър, ти си една от най-добрите и мили жени на света, които
познавам, и аз те обичам, но няма да пусна магарето в хотела.
— Може да я настаним в билярдната зала. Там няма вода, а подът е с
плочки, така че лесно ще почистим, ако случайно направи беля. Ще й
оставя храна – Клоувър посочи към чантата, която носеше, – ще затворим
всички врати, така че никой няма да влезе там. И никой няма да
разбере, че е там. Тя е много тиха и добре възпитана, пък и става дума
само за няколко часа. Нийл ще дойде да я разходи следобед. След
работа ще я отведа пак у дома. Обещавам, няма да има проблеми. И Ноа
никога няма да разбере.
Ария за малко да се съгласи, но попита:
— И всеки ден ли ще е така? Това не е много професионално.
— Няма, обещавам. Ще платя на някого да прегради ливадата, така
че Искрà да има свое пасбище и място за разходка.
— Клоувър, това ще струва цяло състояние.
— Знам, но не мога да я оставя на произвола на съдбата. Нийл я спаси
от кланицата, но тя не може да живее при него.
— Вероятно ще съжалявам, че съм се съгласила, но днес можеш да
оставиш Искрà в билярдната. От утре обаче й намери друго място.
Клоувър прегърна Ария.
— Благодаря! Обещавам, че ще е послушна.
И тя поведе магарето, а Ария се усмихна при мисълта, че баща й щеше
да се зарадва на Искрà и дори щеше да й предложи моркови.
Ария се огледа и видя Майра да украсява с разноцветни драперии от
шифон окиченото с гирлянди с лампички фоайе. То започваше да
изглежда приказно.
Ария тъкмо щеше да тръгва, когато чу стъпки зад гърба си и се
обърна. Към рецепцията вървеше млад мъж с чанта с лаптоп.
— Здравейте, търся господин Кембъл – каза той.
Това трябваше да е Ейнджъл – скъп костюм и обувки, безупречна
прическа, елегантна синя вратовръзка, професионални маниери –
всичко точно по вкуса на Ноа.
— Вие сте Ейнджъл, нали? Аз съм Ария – представи се тя и без да знае
защо, го прегърна. Може би й олекна, че Ейнджъл не беше
привлекателна блондинка с прилепнала рокля, или просто се зарадва
да види някого, който е близък с Ноа.
Ейнджъл обаче не отвърна на прегръдката и това я смути. Ария
отстъпи назад, а мъжът прочисти гърлото си и каза:
— Аз не съм Ейнджъл. Аз съм доктор Хауъл. Имам среща с господин
Кембъл. – Тонът му беше високомерен и очевидно не харесваше да го
прегръщат.
Мамка му! Ария се сети, че Ноа имаше среща с евентуален спонсор и
побърза да каже:
— О, извинете! Мислех, че ще дойдете по-късно. Сега ще потърся
господин Кембъл.
В този миг забеляза, че на прага на фоайето стои мъж с дънки и синя
тениска с щампа на морско свинче със сомбреро. Стори й се познат и
реши, че е някой турист.
Доктор Хауъл въздъхна отегчено и Ария забърза към кабинета на
Ноа, който сега ползваше офиса на баща й. Влезе и затвори вратата.
— Доктор Хауъл е тук.
— По дяволите! Трябваше да дойде към два! – скочи Ноа от бюрото и
започна да разтребва документите.
— Е, вече дойде и е малко изнервен.
— Защо?
— Защото го прегърнах.
 Ноа спря за миг и попита:
— Защо си го прегърнала?
— Защото го помислих за Ейнджъл.
— И защо ще прегръщаш асистента ми?
— Не знам. Хайде, отивай и го поздрави малко по-професионално от
мен.
Ноа оправи вратовръзката си и се забърза към рецепцията. Покани
бъдещия спонсор в кабинета и затвори вратата. Ария се съмняваше, че
префърцуненият доктор ще се съгласи да се раздели с част от трудно
припечелените си хонорари и съсредоточи вниманието си върху туриста
с морското свинче.
— Здравейте, с какво мога да ви помогна?
— Имам оплакване срещу госта преди мен – рече непознатият. В очите
му проблясваше закачливо пламъче. – Открадна ми нещо…
— Моля?
— Открадна ми прегръдката.
На Ария й трябваха няколко секунди, докато схване закачката.
— Боже мой! Ти си Ейнджъл!
Ето защо й се беше сторил познат. Него беше видяла на снимката с Ноа
и блондинката!
— Да. А ти си Ария, нали?
Тя кимна.
— Приятно ми е да се запознаем, Ария – усмихна се Ейнджъл и
разтвори ръце за прегръдка.
— Днес повече няма да прегръщам разни странни типове! – засмя се тя.
— Но аз не съм странен тип!
— Тогава защо носиш фланелка с морско свинче?
Ейнджъл погледна надолу.
— Тя е готина, не странна.
Ейнджъл беше очарователен и забавен.
— Не очаквах да изглеждаш така – призна Ария.
— А как? Като сърдиткото доктор Хауъл ли?
В този момент вратата на кабинета се отвори и отвътре излезе Хауъл.
Ария едва сдържа кикота си – щеше да е доста конфузно, ако важният
доктор беше чул определението на Ейнджъл. Ноа го следваше и му
показваше фоайето.
— Тъкмо украсяваме за Фестивала на светлината – важно събитие за
острова. – Миг след това зърна Ейнджъл и фланелката, поклати
неодобрително глава и Ария отново изпита желание да се разсмее. –
Доктор Хауъл, предлагам да разгледаме няколко стаи и да ви разкажа за
предстоящия ремонт.
Щом изкачиха стълбите, Ария се обърна към Ейнджъл:
— Вземам си думите назад. Ноа има нужда от човек като теб, за да
противостои на сериозността му.
— Такъв си е той. Понякога прекалява със загрижеността и това е
проблем. Иска всичко да е идеално, особено в този хотел, защото знае
какво означава той за теб.
Ейнджъл я погледна и в очите му проблесна пламъче. Той знаеше за
нея и Ноа.
Ария се засмя.
— Казал ти е за нас ли?
 — Последния път не спомена „вас“, но имаше желание това да се
промени. Е, нямаше представа как точно ще стане заради проблемите с
хотела.
— Времето ще покаже. Дано сърцето му намери отговора скоро.
— Дано – усмихна се Ейнджъл.
В този момент Клоувър излезе от кухнята с няколко листа. Магарето
сигурно се беше настанило в билярдната.
— Кой прави менюто? Картофите са „сотирани“, а не „сортирани“.
— Скай диктува на Джереми.
— Половин час нанасям поправки. – Клоувър най-сетне вдигна глава,
видя Ейнджъл и се изчерви. – Извинявайте, но много се ядосвам с
правописа и…
— Клоувър, това е Ейнджъл, асистентът на Ноа. Ейнджъл, това е
сестра ми, Клоувър.
— О! – възкликна Ейнджъл и Клоувър се изчерви още повече. –
Здравей! Граматиката и правописът са важни! Мога да ти покажа
няколко тениски, които ще ти допаднат.
Той се наведе, отвори ципа на куфара и извади червена тениска с
надпис: Граматическа полиция. Служим и пазим.
Клоувър се засмя. На следващата пишеше: Синоним: заместник на
думата, която не знаеш как се пише.
Ейнджъл измъкна още една и заяви:
— Тази ми е любимата!
Надписът гласеше: Да пишем правилно и да прашим палаво!
Клоувър прихна.
— Кой го е измислил!
Ария ги гледаше и се усмихваше. Чудесното чувство за хумор на
Ейнджъл допадаше на Клоувър. Когато забеляза, че Ария я наблюдава,
сестра й побърза да каже:
— Е, да регистрираме Ейнджъл. Предполагам, в апартамента до Ноа?
Ейнджъл хвърли дяволит поглед на Ария.
— Ами… не мисля, че това е добра идея.
Беше неин ред да се изчерви.
— Защо? – зачуди се Клоувър.
— Ноа страда от безсъние и по цяла нощ гледа телевизия. Ако си в
съседна стая, телевизорът се чува. Научих по трудния начин да не се
настанявам в съседство с него и… нощните му занимания.
О, боже! Ария си отдъхна. Ако някоя нощ отидеше при Ноа, Ейнджъл
щеше да е далеч и нямаше да чуе скърцането на леглото.
— Може да се настаниш в луксозните ни стаи в другото крило на
хотела. След апартаментите, те са най-добре обзаведени, а има и една с
изглед към Рубинената долина. Вилата, в която спи Клоувър, се намира
в долината.
—Чудесно! Обичам хубавите изгледи – кимна Ейнджъл. Клоувър
отново поруменя и му подаде ключа.
— Стая номер четиридесет и четири, на втория етаж.
— Благодаря. Ще оставя багажа и ще се разходя в хотела да го
разгледам. Нали ще живея тук няколко месеца. До скоро, Клоувър, до
скоро, Ария!
Ейнджъл се отправи към асансьора и Ария прошепна:
— Симпатичен е, нали?
 — Много – отвърна Клоувър и сестра й се усмихна още по-широко.

***
Ария изпрати имейли на всички предишни гости с покана за уикенд на
преференциални цени по случай фестивала. Беше време да си почине и
стана от бюрото, когато чу смях в коридора.
Ейнджъл и Клоувър бъбреха до рецепцията – той флиртуваше, а тя се
заливаше от смях. Клоувър изобщо не се поддаваше на ласкателства и
Ария се съмняваше, че между тях ще пламне искра, но й беше приятно, че
сестра й се наслаждава на компанията на този симпатичен мъж.
По коридора се зададоха Ноа и доктор Хауъл. Ейнджъл се покашля, а
Клоувър се престори, че пише нещо важно на компютъра, сякаш Ноа й
беше шеф, който току-що я бе заварил да флиртува на работното място.
Не че не беше така.
— Прекрасен хотел – подхвана Ейнджъл, вероятно с намерението да го
чуят. – Има и магаре в басейна!
Ноа спря.
— Какво магаре?
Клоувър стоеше зад него и доктор Хауъл и се закани с пръст на
Ейнджъл. Той се досети, че е издал някаква тайна и обясни:
— Имам предвид мозайката с магаре в басейна. Сигурно има някакво
специално значение…
— Ще я разгледаме и ще видим – рече Ноа.
— Натам ли отивате? – разтревожи се Ария.
— Да, защо?
— Басейнът не работи и вероятно не е в най-добрия си вид.
— Няма значение. Доктор Хауъл иска да придобие най-общо
впечатление.
Изражението на доктор Хауъл подсказваше, че вече е придобил най-
общо впечатление, което, за съжаление, не беше добро.
Двамата с Ноа се отправиха към асансьора, а Ария и Клоувър изпаднаха
в паника.
— Защо не покажеш на доктор Хауъл градините? Цветята са разкошни,
да не говорим за изгледа!
— Чудесна идея – съгласи се Ноа и поведе доктора към изхода.
Щом излязоха, Ария сръга Клоувър:
— Веднага изкарай Искрà от басейна!
— Къде да я заведа?
— Където и да е, само не в хотела. Ейнджъл, помогни й, моля те!
— Ноа не знае ли за магарето? – попита асистентът.
— Не. Но ти му каза и сега ще ни помогнеш да изкараме Искрà навън.
Ейнджъл и Клоувър хукнаха към басейна, а Ария застана на
рецепцията. След малко се зададе Силвия и попита:
— Планът осъществи ли се?
— Кой план?
— Да влезеш гола в спалнята му?
Ария се засмя, но не отговори, защото Скай се показа от кухнята и
попита:
— Защо се смеете?
Силвия побърза да обясни:
— Ами за това, как Ария може да…
 — … да привлече повече хора за фестивала – прекъсна я Ария.
В този миг се отвори вратата на асансьора. Клоувър излезе
заднешком с малко слама в ръцете, за да примамва магарето.
— Ама какво правите? – ахна Ария.
— Не можехме да излезем от задната врата, за да не се натъкнем на
Ноа и доктор Хауъл. Затова взехме асансьора – обясни Ейнджъл.
— И къде ще заведеш магарето?
— В ресторанта. Те вече го разгледаха и не вярвам да се върнат.
— Там не може! – възпротиви се Скай. — Има хигиенни правила!
Тогава в моя кабинет – предложи Клоувър.
— Водете го – съгласи се Ария. – Само някой да остане с магарето, за
да не започне да реве.
— Аз ще остана – рече Ейнджъл, но Искрà не искаше да помръдне.
Скай се втурна към кухнята.
— Отивам за морков!
Силвия гледаше и се забавляваше.
— Хайде, Искрà – задърпа Клоувър въжето.
Скай се върна с голям морков, размаха го пред муцуната на магарето
и то тръгна. Клоувър буташе Искрà отзад, Силвия я галеше по носа, но
тя пак се заинати и спря пред вратата на кабинета. Ноа и доктор Хауъл
се появиха в коридора и спряха, без да продумат. Ноа гледаше слисано,
а спонсорът с погнуса. Ария не знаеше какво да каже, но за нейна
голяма изненада Ноа избухна в смях. Тя не се сдържа и също прихна.
Доктор Хауъл се обърна и възмутено излезе.

ДВАНАЙСЕТА ГЛАВА

— Не мога да повярвам, че моят асистент участва в тази магарешка

история – заяви Ноа и изгледа Ейнджъл, който сви рамене, подсмихна
се и каза между две хапки:
— Как да изоставя девойка в беда!
— Моля, моля! – засегна се Клоувър.
— Имах предвид Искрà.
Ноа едва се сдържа да не се усмихне. Ейнджъл беше умен и отговорен,
добър приятел, на когото можеше да се довери. Освен това обичаше
животните. Едва се раздели с Искрà, когато Нийл я поведе към
отреденото й от Стивън място в по-далечната градина. По всичко
изглеждаше, че хотелът се беше сдобил с магаре.
— Съжалявам, че провалихме работата със спонсорирането – обърна
се Ария към Ноа.
Двамата обядваха заедно с Клоувър и Скай. Скай нямаше помощници
в кухнята и затова предлагаха на гостите само закуска и вечеря. Ноа
планираше да назначи няколко готвачи, но дотогава на обяд нямаше да
има гости и четиримата можеха да разговарят на спокойствие.
Ноа стисна ръката на Ария под масата. Беше му трудно да стои далеч
от нея.
— Доктор Хауъл не би спонсорирал хотела така или иначе. Беше го
решил още във фоайето – заяви той.
— Защото не забеляза скрития потенциал на „Филипс“ – въздъхна
Ария. – Не можа да си представи колко прекрасен би могъл да бъде.
— Едва ли е разумно да показваме хотела преди края на ремонтните
работи – рече Скай.
— През уикенда за фестивала ще пристигнат журналисти и блогъри. Ще
им покажем плана и ще им разкажем за намеренията си. Надявах се, че
доктор Хауъл ще съзре „скрития потенциал“ на хотела – усмихна се Ноа.
— Трябва да внимаваме кого каним – поклати глава Скай. – За да не се
разчуват лоши мнения.
— Аз поканих доктор Хауъл – обади се Ейнджъл. – Той се свърза с мен
и пожела да разгледа хотела. Бях наясно, че „Филипс“ едва ли отговаря на
предпочитанията му за големи хотели в градска среда. Така или иначе,
един човек не би могъл да ни създаде големи проблеми. Обещавам от днес
насетне да внимавам с поканите.
Ноа погледна Ейнджъл с усмивка – харесваше откровеността му и това,
че винаги признаваше грешките си – и подхвана:
— А сега чуйте докъде сме стигнали. Следобед ще дойде нова
служителка на рецепцията. Ще остане месец-два, докато назначим щатен
персонал. Казва се Зоуи и е била главен рецепционист и помощник-
управител в различни хотели през последните осем години.
Ейнджъл промърмори нещо под нос. Той не харесваше Зоуи, защото
често беше нелюбезна с колегите си, но иначе изпълняваше
задълженията си и гостите я харесваха.
— Аз имам човек за рецепцията – обади се Ария. – Дилайла може да
започне работа след седмица-две.
— Има ли опит?
— Не, но ще я обучим. От десет години работи в универсалния магазин
на острова и я познавам добре. Знам, че е подходяща за нас.
Ноа се усмихна. Дилайла сигурно беше поредният човек от
благотворителния списък на Ария, но след магарето Искрà можеше да се
очаква всичко.
— Зоуи ще остане, докато Дилайла свикне с работата. И без това се
нуждаем от персонал. Зина и Кейти са за по няколко часа на ден. Утре
пристига и шеф Бейша. Познавам я от хотелите, с които съм работил.
Страхотна е! Ще остане, докато намерим добри заместници. Скай и
Клоувър, моля ви да помогнете на новите служители да се ориентират и
да поемат нещата в свои ръце.
Сестрите кимнаха.
— Ами името на хотела? Дали ще се хареса? – попита Клоувър.
— На мен ми харесва – рече Скай, а Ария се навъси. – Татко би искал да
направим всичко възможно хотелът най-сетне да потръгне. Много щеше
да се радва на промените, които той не се осмели да осъществи, поне така
пише в писмото. Не би искал да се придържаме към миналото, след като
това вреди на хотела. „Сапфиреният залив“ е чудесно име. Звучи
примамливо.
— Така е, и все пак… – възрази Ария, но Ноа стисна ръката й под масата
и обобщи:
— Поръчваме табелата, визитните картички и всички останали неща,
на които ще пише името му. Трябва да сме готови за фестивала.
Работниците и декораторите пристигат тези дни и се надявам да имаме
поне двайсет готови стаи за празника. Няма да ремонтираме всички бани,
защото това отнема много време, но ще направим няколко, за да ги
покажем.
Ейнджъл преглътна една-две хапки и попита:
— Дали не трябва да си водя бележки, защото в момента имам
приоритетна задача – посочи чинията си той.
Ноа поклати глава, а Клоувър се засмя.
— Успяхте ли да погледнете грубите скици, които ви начертах? –
продължи Ноа.
— Ще отворим ли басейна? – заинтересува се Клоувър.
— Не съм сигурен. Това струва много пари. Може би догодина, след
като имаме достатъчно клиенти.
— Басейн с подгряваща система би привлякъл повече гости отбеляза
Ария.
— Ще сложим соларни панели на покрива и в градините. Ще отворим
басейна през лятото, докато съберем достатъчно средства за
целогодишно ползване.
— И ако може, без магарета – заяви Ноа и всички се засмяха. –
Надявам се след няколко дни Майра да привърши с украсата на
фоайето. За уикенда пристигат шестима журналисти и блогъри, които
ще отразят фестивала. Ария, колко гости очакваме?
— Не знам точната бройка, ще проверя.
— Клоувър и Скай, докъде стигнахте с вашите задачи?
— Моята зала ще има нужда от боядисване, нов под и озвучаване –
отвърна Клоувър. – Друго не е необходимо за курсовете по йога и танци.
От големите прозорци с изглед към градината влиза достатъчно
светлина. Няма да са необходими много средства и сама ще платя за
другите промени.
Ноа искаше да чуе точно това и се усмихна.
— Радвам се! А при теб как е, Скай?
— Мислех си за ретро вид с модерни нюанси на сепаретата –
облицовани с разноцветна кожа пейки и шарени дървени маси. Ще
сервираме млечни шейкове с моите оригинални десерти.
— Знаеш ли колко пари ще ти трябват?
— Засега нямам време да изчисля, защото непрекъснато правя
закуски и вечеря.
Ноа кимна.
— Ще ти остане време, когато дойде Бейша. Ако си избрала цветовете,
казвай, за да не се бавим, когато започнем да боядисваме.
— Аз мога да ви помогна – чу се глас зад тях.
Ноа се обърна и видя мъж с тъмна къдрава коса и с дълга гъста брада,
който приличаше на огромен мечок или на човек от пущинака,
попаднал случайно в града. Акцентът му не беше британски, а
канадски. Скай нададе сподавен вик, а мъжът остави на близката маса
каската за мотор, която държеше под мишница.
— Кой е този? – пошепна Ноа в ухото на Ария.
— Джес. Бившият съпруг на Скай.
— Бивш съпруг! О-о-о, да не падне тупаник!
Ария се засмя.
— Не засега!
Скай се хвърли в прегръдките на Джес и го целуна по устните.
— Аз не бих се държал така с бившата си съпруга – пошепна отново
Ноа.
 — Отношенията им са… особени – поясни Ария.
— Какво правиш тук? – ахна радостната Скай.
— Как какво? Нали имате нужда от помощ?
Скай го представи на останалите:
— Това е моят чудесен приятел Джес, а това са Ноа – нали ти споменах
за него – и Ейнджъл, асистентът му. Сестрите ми ги познаваш вече.
Ария и Клоувър прегърнаха Джес, мъжете се ръкуваха и Клоувър
попита:
— Да не си дошъл да отвлечеш Скай?
Джес се засмя.
— Нея не можеш да я накараш да направи онова, което не иска. Дойдох
да помогна да превърнете тази колиба в палат на мечтите. Свободен съм
няколко седмици и ако имате нужда от мен, аз съм на ваше разположение.
— Разбира се, че имаме нужда от теб – възкликна Скай и добави тихо: –
Аз имам.
Ноа си каза, че между тези двамата се таи нещо много повече от
приятелство.
— Ще се радваме на помощта ти – обърна се той към Джес. Скай ще ти
разкаже какво иска за кафенето си, а когато свърши фестивалът, ще
изпратя работници.
— Чудесно – въздъхна Джес и седна на масата като член на екипа.

ТРИНАЙСЕТА ГЛАВА

На следващия ден Ария минаваше покрай магазина за плодове и

зеленчуци, когато Мадж се показа на прага. – Снощи имахме събрание
заради фестивала и аз казах на съвета какво е мнението ти. – Дребничката
жена оправи важно зелената си жилетка и вирна глава, полагайки усилие
да изглежда поне малко по-висока от своите метър и петдесет. – Колкото
и да не е благоразумно, решихме да финансираме шоуто с фойерверките,
ако организирате парти в хотела. Ще трябва да се свържеш с компанията,
която доставя илюминациите, тъй като празненството ще бъде на ваша
територия, а ние ще ти дадем чек.
Ария тъкмо щеше да й благодари, но се спря. Бъди смела. — Колкото и
да не е благоразумно?
— Не ми се струва редно. Хотелът винаги е плащал за празненството и
фойерверките. Съветът работи усилено за фонда за подпомагане на
острова и не е редно да отделяме средства за „Филипс“. Парите са за
благото на всички местни жители.
— А какво е „благото“ за хотела, след като ще предложим безплатна
храна, напитки и фойерверки? Правим го заради всички хора на острова,
не само заради нас.
— Ами… – настръхна Мадж. – Подобно престижно събитие ще привлече
и много гости на хотела, нали!
— Не и сега. Това ще се случи, когато реновираме целия хотел.
Средствата ни трябват за ремонта на всички стаи, ресторанта и фоайето,
а не за да харчим за празненства – само така ще привлечем повече
клиенти. Но както и да е. Щом ще платите за фойерверките, ще
разговарям с господин Кембъл и ще видим дали ще можем да
организираме малко празненство.
Нямаше нужда да казва на Мадж, че вече бяха обсъдили въпроса с
Ноа.
Ария я изгледа многозначително за миг.
— Благодаря – промълви най-сетне Мадж.
— Няма за какво – отвърна Ария.
Тя си тръгна доволна, че беше успяла да накара местните да проявят
заинтересованост и отговорност. Отби се в „Зрънце ванилия“ и помаха
на Кендра, която обслужваше двама клиенти. Отиде в кухнята и включи
чайника. На острова често идваха туристи за един ден – разглеждаха
плажовете, магазините, кафенетата и си тръгваха привечер. Вечер
нямаше забавления, кафенетата и магазините затваряха и само един –
два ресторанта работеха през уикенда. В кръчмата се отбиваха рибарите
и неколцина местни жители. А можеше да има плажни барбекюта на
фона на красивия залез, да инсталират големи екрани в градините на
хотела и да прожектират филми с пуканки и да раздават одеяла за по-
хладните часове нощем. Можеше да организират и круизи веднъж
седмично, ресторантите да се редуват и да работят поне по една вечер в
седмицата, а когато Скай отвореше сладкарницата, хората щяха да се
отбиват за сладолед и други десерти. На острова имаше и исторически
забележителности: останки от стара крепост и няколко кораба,
претърпели корабокрушение, за които се говореше, че били пиратски.
Кендра влезе в кухнята и се усмихна на Ария.
— Виждам, че главата ти пуши от идеи. Искам да ги чуя.
— Мисля си какво можем да предлагаме на гостите на острова вечер.
Трябва да направим нещо, за да е интересно на туристите и да искат да
останат по-дълго.
Кендра наля две чаши чай.
— Ремонтът ще помогне. Баща ти не биваше да допуска хотелът да
западне.
Кръстницата й беше права, но Ария зае отбранителна позиция:
— Не става дума само за хотела, нали? Туристите намаляха не само
заради него. Половината магазини и ресторанти отварят само за сезона
и бързат да затворят след летните празници. Ако туристите няма какво
да разглеждат или да правят тук, те си тръгват да търсят забавления
другаде. А толкова неща можем да направим!
— Непременно кажи всичко това на събранието на съвета довечера!
— Ще го кажа! – вирна брадичка Ария.
— По-добре да съм наблизо, щом ще дърпаш дявола за опашката, но
довечера съм на зъболекар.
— Още по-добре. Не искам да присъстваш, когато се излагам.
— Кажи им, че бъдещето на острова зависи не само от теб, а и от тях.
Как върви ремонтът? Видях камионите и работниците.
Ария очакваше десетина работници, а пристигна голям екип от
специалисти. Преброи петдесет, а очакваха и още. Ноа проведе
събрание в залата с градината и изложи плана за следващите две
седмици, който засягаше най-вече стаите. Ария беше впечатлена.
— Всичко е наред, Кендра. Нямам търпение да видя обновения хотел.
— Май не си щастлива, а?
— Има няколко неща, с които не съм съгласна. Ноа иска да носим
униформи.
 — Е, не е толкова страшно!
— Настоява и да ползваме продукти, които не са местно производство.
— Ще ви излиза по-евтино. Оценявам загрижеността ти за местните
търговци, но Ноа иска да пести.
— Разбирам, но съм против. Освен това ще промени името на хотела.
— И как ще се казва? – попита кръстницата й.
— „Сапфиреният залив“ – отвърна Ария.
— А ти не искаш да го променяте, нали? – погледна я меко Кендра.
— След всички тези промени няма да остане нищо от труда и обичта,
които мама и татко са вложили в хотела. Повече от трийсет години се
казва „Филипс“. Не съм сигурна, че ще го приема толкова лесно.
— Родителите ти винаги ще живеят в теб, Ария. Със сестрите ти носите
и фамилното име Филипс. „Сапфиреният залив“ звучи прекрасно.
— Знам – отвърна тъжно Ария, – но ми се иска татко да беше тук, за да
го попитам дали одобрява.
— Баща ти щеше да се гордее с теб. Той се довери на Ноа и ти също
трябва да му се довериш.
— Не че му нямам доверие, но всичко се оказа много трудно.
Кендра отпи глътка чай и каза:
— Има решение за този проблем.
— Така ли? – попита Ария.
— Тъкмо продадох апартамента си в Лондон и се чудех къде да
инвестирам парите. Вече знам къде. Ще ти дам чек за половин милион
лири и ще откупиш дяла на Ноа. Аз ще бъда твой бизнес партньор. Ти и
сестрите ти ще решавате какво да промените. Ще искам двайсет и пет
процента от печалбата, след като хотелът стъпи на краката си.
— Не мога да взема парите ти! Използвай ги за нещо, което ще ти
достави удоволствие.
— Ще инвестирам в бъдещето си. Вярвам, че ще успееш, но го направи
без помощта на някого, който не познава острова и хотела.
— Ноа има голям опит. Освен ремонт, хотелът се нуждае от реклама, а
аз не разбирам нито от едното, нито от другото.
— Ще се научиш.
— Татко избра Ноа не само защото има пари. И аз се осланям на опита
му, макар да не одобрявам някои предложения.
Кендра подаде чека на Ария и каза:
— Права си, че Ноа знае какви промени да направи, но може да
промениш мнението си.
Ария не беше склонна да приеме предложението на кръстницата си.
Беше й приятно да работи с Ноа и се надяваше да успеят заедно, но ако
отново възникнеха големи спорове помежду им, можеше и да размисли.
Кендра продължи да настоява и Ария най-накрая пъхна чека в джоба си.

Тръгна покрай брега. Слънцето танцуваше и блестеше върху

огледалната повърхност на морето. Малки бели платноходки се рееха на
хоризонта и няколко рибарски лодки пърпореха вълните с надеждата за
богат улов.
Ария приближи кметството – старата сграда на няколкостотин години,
която също като местните жители, с годините не се беше променила, се
издигаше гордо сред магазини и ресторанти. Трябваше цялото село да
присъства на събранието за фестивала, но обикновено идваха само
тридесет-четиридесет души, които бяха постоянно присъствие, а
другите се правеха на заети. Ария присъстваше винаги, защото искаше
да е запозната с местните събития, а и беше представител на хотела. Тя
сядаше и слушаше дискусиите, но никога не участваше в споровете.
Отговаряше, ако я питаха нещо, понякога даваше идеи, но не
ангажираше хората с проблемите си. Този път обаче щеше да вземе
думата и се притесняваше много. Ноа беше прав – тя искаше да угоди
на всички и не обичаше неприятностите. Цял живот се беше старала да
я приемат и харесват, да се приспособява и да прави хората щастливи.
Но не и днес.
Влезе в залата и Шеймъс се приближи към нея. Ръкуваха се така,
сякаш не се бяха виждали от няколко месеца.
— Добре дошла! Благодаря, че намери време – усмихна й се искрено
старецът. – Твоят господин Кембъл ще дойде ли?
— Съжалявам, но няма да присъства.
Ноа беше предложил да я придружи, за да се запознае с местните
хора, но Ария не искаше да го излага на критичните им забележки и
намеци. Поне засега.
— Жалко, щеше да е хубаво да се запознаем.
— В момента е много зает, но обеща да дойде следващия път –
отвърна Ария и осъзна, че току-що го беше ангажирала да присъства на
следващото събрание, независимо дали самият той искаше.
— Ще се радваме да го видим – каза Шеймъс и я покани да седне.
— Искам да направя едно съобщение – рече Ария и вече нямаше
връщане назад. – Може би накрая.
— Разбира се – отвърна Шеймъс.
Тя седна отпред; залата постепенно започна да се пълни с хора. Както
се очакваше, половината не дойдоха, но Ария знаеше, че всички щяха
да прочетат изпратения на имейлите им протокол от събранието и
думите й щяха да стигнат до местните.
И така, Ария Филипс навири глава и се усмихна.
Срещата започна с пространно обсъждане на старите и новите
фенери за фестивала, на посетителите от съседните села и техните
фенери, на фойерверките и празненството. В хотела нямаше нови
резервации за уикенда и единствените гости щяха да са местните
жители. Ария все още не беше обсъждала проблема с Ноа, но така или
иначе нищо не можеше да се направи. В хотела имаше достатъчно стаи
за журналистите. Те щяха да се запознаят с плана за ремонта и да
присъстват на празненството с фойерверките, а за местните жители
щеше да има безплатна храна и напитки. Приходи за хотела нямаше да
има, само разноски.
Ария взе бързо решение и вдигна ръка, за да поиска думата.
— Да, Ария? – каза Шеймъс.
— По повод на фестивала, градините на хотела ще бъдат отворени за
къмпингуващи така, както правехме преди години. Пет лири на
палатка и осем на човек с включена закуска.
Стивън нямаше да е доволен от нашествието в скъпоценните му
градини, но към хотела беше и теренът около Изумрудения кът, където
можеха да настанят къмпингуващите. Нямаше условия като за
истински къмпинг, но можеше да се пренощува.
 — Благодаря. Ще кажем на всички – увери я Шеймъс и кимна на жена
си Кати, която записваше изказванията.
Почувствала се уверена, Ария продължи:
— Този уикенд правим намаление. Нощувка за седемдесет и девет лири,
с включена закуска. Подробностите са на сайта. Добре ще е да се знае за
намалението, тъй като някои посетители биха предпочели удобствата на
хотела пред къмпинга. – Разнесе се шепот за неудобствата на хотела, но
тя продължи: – Работим усилено и доста от стаите ще бъдат ремонтирани
до фестивала. Добре ще е да покажем на повече хора, че хотелът вече не е
същият. Ще се казва „Сапфиреният залив“ и се надявам гостите ни да го
харесат.
Шепотът премина в ропот.
— Ще сменяте името му? – възкликна Мадж и стана. – А градският съвет
защо не е уведомен?
Приятелката й Бети клатеше възмутено глава.
— Нали ви уведомявам – отвърна колебливо Ария. Не беше очаквала
подобна реакция.
— Това е важно и трябваше да го знаем! – упорстваше Мадж.
— Всички го знаем като хотел „Филипс“ още отпреди ти да се родиш –
повиши глас Бети. – Баща ти не би одобрил това.
Това беше удар под кръста.
— На мен името много ми харесва – стана Джулия от местната аптека.
– Отразява красотата на острова!
— Прекрасно име – заяви Кати.
— И на мен ми допада – обади се Фред, месарят.
— Идеята ви е чудесна. И „Сапфиреният залив“ е идеалното име –
добави и Шеймъс.
Мадж беше разочарована, че никой освен Бети не я подкрепи, и
предложи, макар и с не толкова уверен тон:
— Нека да гласуваме!
— Няма нужда – възрази Шеймъс. – Ария е управител и тя решава.
Дори не е длъжна да ни уведомява за намеренията си. Тя не се бърка в
нашата работа, така че нека и ние не се бъркаме в нейната.
Мадж седна бавно на мястото си.
Хората закимаха и Ария си пое дъх за следващото съобщение:
— Татко остави писмо, с което изразява желание да направя промените,
които той не беше осъществил. Някои от вас може да не са съгласни, но аз
съм убедена, че той щеше да се радва на реновирането на хотела.
— Щеше да се гордее – обади се меко Шеймъс.
Продължиха с обсъждането на ремонта на моста и към края на
събранието Шеймъс попита Ария:
— Искаш ли да кажеш още нещо?
Тя застана с лице към присъстващите.
— Ами… Да, искам да кажа още нещо – отвърна.
Всички замълчаха и обърнаха очи към нея – някои я гледаха
окуражително, други – не.
Ария прочисти гърло и подхвана:
— Забелязвам, че туристите идват на острова само за ден и после си
тръгват. Знам, че донякъде хотелът е причината за това, но ако
магазините и ресторантите работят не само през лятото и уикендите,
туристите ще могат да остават и по-дълго. Бихме могли да направим
график – всеки ресторант и кръчма да работи поне веднъж седмично.
Магазините и кафенетата би трябвало да са отворени преди началото
на летния сезон, за да насърчат туристическите посещения.
Ария направи пауза и се огледа, но не можа да прецени реакцията на
публиката, затова продължи:
— Островът е много красив, но това не е достатъчно. Може да
организираме обиколки на историческата крепост и да разказваме на
туристите истории за духове и за потъналите до брега пиратски кораби.
Може да предложим курсове по правене на пица, ледени скулптури и
аранжиране на цветя. Защо да не покажем уменията си на гостите на
острова? Можем да организираме разходки с лодка за опознаване на
местните птици и животни. Ние ще ремонтираме хотела и ще
привлечем туристи, но би било добре, ако и всички вие се включите с
разнообразни дейности и забавления.
Настана кратко мълчание, а след това всички се оживиха. Мадж не
изглеждаше никак доволна, но Бети й говореше въодушевено – тя беше
пенсионирана учителка по история и вероятно се вълнуваше за
историческите обиколки на острова. Шеймъс стана.
— Моля за тишина. Подкрепям предложенията на Ария. Трудно е да
поддържаш ресторант, ако няма достатъчно клиенти, но от друга
страна, те не биха идвали, след като почти всичко на острова е
затворено. Обвиняваме хотела заради недобрия му вид, но вината не е
само негова. Защо да идват хората тук? По-рано предлагахме курсове
по грънчарство, провеждахме интересни беседи и какво ли не още, а
сега – нищо! Много жители заминаха, но не и Ария. Тя не спира да
милее за острова и да се грижи за оцеляването му. Щом тя го прави,
защо да не го правим и ние? Тук е нашият дом и той ни е скъп. Време е
да се борим за него.
Хората закимаха и Ария си отдъхна. Шеймъс продължи:
— Да видим какво можем да направим, за да привлечем повече
туристи. Ще изготвим списък с онези, които са склонни да отворят
кафенетата и ресторантите си за още една вечер седмично. Ще уточним
и предпочитанията ви.
Ария се облегна на стола. Присъстващите започнаха да коментират
предложенията.
Поне беше опитала. Сега всичко зависеше от тях.

ЧЕТИРИНАЙСЕТА ГЛАВА

Ария се прибра в хотела и завари цяла бригада да обсъжда пода на

фоайето. Изненада се, тъй като Ноа беше споменал, че ще се заемат с
него след фестивала. Но сега той разговаряше с красива жена с
елегантен костюм и червена коса, прибрана в кок. Двамата разговаряха
оживено, жената се смееше и отмяташе назад глава. По едно време
докосна Ноа по лакътя. Той погледна ръката й, сякаш не знаеше как да
реагира, и леко отстъпи назад, за да избегне подобен жест отново.
Опитваше се да се държи любезно, но и професионално.
Клоувър говореше по телефона. Когато видя Ария, тя й кимна към
червенокосата и повдигна вежди.
 — Здравейте – поздрави ги Ария и Ноа направи още една крачка
встрани от жената. Това накара Ария да се усмихне.
— О, Ария, това е Зоуи, нашата рецепционистка. Зоуи, това е Ария,
управителката на хотела.
Ноа държеше на професионалните отношения и представяне. Зоуи
огледа Ария с очевидно неодобрение.
— О, значи ти си Ария! Извинявай, но Ноа често те споменаваше и аз
си мислех, че…
— Че какво? – прекъсна я Ария.
Отговорът беше изписан на челото на Зоуи: Мислех си, че си красавица
и че Ноа е влюбен в теб, но след като те видях, се успокоих.
— О, нищо, просто си те представях по друг начин – рече Зоуи и смени
темата. – Този хотел е ужасен и сигурно много се радваш, че Ноа се е заел
с него.
Ария не можеше да повярва на ушите си. Знаеше, че хотелът не
изглежда добре, но „ужасен“ беше твърде силна дума. Усети, че ще
избухне и се обърна към Ноа:
— Виждам, че работниците оглеждат фоайето.
— Вземат мерки за килима.
Нали щяхме да слагаме мраморен под?
— Остави това на Ноа – намеси се Зоуи. – Той има достатъчно опит!
Ноа не реагира на думите й, вместо това отговори на Ария:
— Ти беше права. Синият килим придава по-уютен вид. Мраморът
придава студенина.
Ария се обърна и огледа работниците. Досега не ги беше виждала и не
мислеше, че са от хората на Ноа. И със сигурност не бяха местни.
— Ноа, може ли да поговорим? – кимна тя към кабинета.
— Разбира се.
Затвориха вратата. Почувствала близостта и мъжественият, топъл
мирис на тялото му, краката й се подкосиха. Химията помежду им беше
безспорна и сякаш всеки миг между тях щеше да избухне ослепителен
фойерверк. Ария знаеше, че трябва да послуша сестрите си и да не
задълбочава отношенията си с Ноа поне докато трае ремонтът, но как
щяха да се въздържат цяла година, а може би и по-дълго? Той преглътна
и въздъхна. Несъмнено мислеха за едно и също. Ария направи крачка
встрани в опит да сложи граница между себе си и този неустоим мъж, в
който се влюбваше все повече.
— За какво искаш да говорим? — попита Ноа, а гласът му прозвуча
напрегнато.
— За килима – подхвана тя.
— Нали това искаше?
— Да, но…
— Ти имаше право. Опитвах се да променя напълно облика на хотела,
синият килим ще оставя много по-добро първо впечатление на гостите.
Те трябва да почувстват гостоприемството ни. Хотелът винаги е имал свой
собствен характер и ние не бива да разваляме атмосферата му.
Самият факт, че Ноа бе изслушал доводите й, я окуражи.
— Но не си се отбил в магазина за килими на Ник от острова.
Ноа се намръщи.
— Отбих се при него, но той има само няколко топа, повечето от които
в различни нюанси на бежовото.
 — Може да поръча син.
— И ще ги получи след две седмици. Аз имам познати търговци,
които работят с хотели и големи магазини. Ще доставят и поставят
качествен килим за нула време. Ще се заемат и със стаите.
— Отнемаш няколко хиляди лири от човек, който, за разлика от
големите компании, наистина се нуждае от тях. Вече говорихме за това.
Казах ти, че държа да подкрепям местния бизнес, но ти сякаш не ме
чуваш.
— Фестивалът е много важен, затова трябва да побързаме с фоайето.
Гостите трябва да останат доволни от видяното още на прага.
Ария осъзнаваше, че Ноа прави всичко заради нея. Синият килим,
фестивалната украса, всичко това се правеше заради шестимата
блогъри и местните жители, които щяха да дойдат за безплатната
почерпка. Може би не трябваше да настоява толкова да се включат във
фестивала. Тогава щеше да им остане време да обърнат внимание на
личните си отношения.
— Не желая да спорим и затова предпочетох да имаме само
професионални отношения, докато трае ремонтът – продължи Ноа. –
Ник може да поръча килимите за стаите. За тях ще имаме повече време.
Стаите са десет и това ще му донесе добра печалба, нали?
— Да.
— Фестивалът ни предоставя отлична възможност за реклама преди
официалното откриване. Ще дойдат редовните гости, които обаче
отдавна не са идвали заради състоянието на хотела.
Ария мълчеше със свито сърце. Никой не беше отговорил на поканата
й.
Тя не знаеше дали никой не се интересува, или приятелите на баща й
и лоялните клиенти не си бяха сменили имейл адресите. Беше
изминала година от смъртта на Томас. Единствените резервации бяха
на младоженците Кал и Лоти, на още една двойка за една нощ (може би
приятели на Кал и Лоти) и две отделни стаи. Силвия беше споменала,
че ще удължи престоя си, но не беше потвърдила. Дали да не сподели
тревогата си с Ноа? Имаше ли смисъл да се притесняват заради
подготовката за фестивала?
— Ария, искам да се извиня от името на Зоуи. Тя си е такава каза след
малко Ноа.
— Говорил си й за мен, нали?
— По дяволите, не. За теб съм говорил само с Ейнджъл, но сигурно е
дочула нещо. Познаваме се от няколко години и винаги я вземам с мен
в новия хотел – тя е много добър професионалист.
— Не забелязах. Държа се по-грубо от допустимото.
— Зоуи е с две лица. Любезното го пази за гостите на хотела, а след
работа сваля маската и не си поплюва.
— Ако се държи с някого от гостите ни така, както се държа с мен, ще
изхвърчи на мига.
— Ще поговоря с нея.
— Не я харесвам – заяви Ария като сърдито малко дете.
— Не се налага да я харесваш. Ще остане само месец, докато назначим
нови служители.
Ария кимна и си каза, че колкото по-бързо се отървеше от Зоуи,
толкова по-добре.
 На следващия ден Ария се отдаде на търсене на компания, която да
осигури фойерверките за толкова кратък срок. Остави бележка на бюрото
на Ноа и видя, че си е записал да се обади на „Старбърст Хайтс“. Това я
озадачи. Обърна се и забеляза, че Зоуи я гледа от рецепцията. Ейнджъл
беше във фоайето и пишеше на лаптопа. Странно, но Тили седеше срещу
него и четеше книга.
— Тили, какво правиш тук?
— Днес съм гост на хотела, платила съм си, но искам да разговарям с
управителя, защото чакам да ми сервират от сто часа.
Ария се засмя.
— Ейнджъл, откога е тук тя?
— От пет минути – отвърна той, без да вдига поглед от лаптопа си.
— Много е готин – прошепна Тили в ухото й, но малко по-силно от
необходимото. – Кой е този?
— Аз съм Ейнджъл Мацео! – представи се той. – И благодаря за
комплимента!
— Ейнджъл е асистентът на Ноа. А Тили е рецепционистката, която е
вече уволнена поради липса на дискретност – засмя се Ария.
— Бременна съм от една година и всичко ми е простено. О, ама ти си
мъжът от снимката!
— Каква снимка?
— Проучвахме асистента на Ноа в Гугъл и видяхме снимката ви с една
дама. Решихме, че тя е асистентката.
— Ти реши – поправи я Ария.
Ейнджъл сви рамене.
— Винаги така става. Ако получавах по пени от всеки управител на
хотел, който е останал разочарован след срещата си с мен, след като преди
това няколко седмици сме си разменяли имейли, сега щях да съм много
богат. Определено се надяват да съм секси мацка. За коя снимка става
дума?
Тили му я показа на телефона си и Ейнджъл въздъхна.
О, това е Джорджия, бившата съпруга на Ноа. Вечерта, когато се
запознаха. Веднага си направи сметката и се лепна за него – поклати
глава той. – Никак не я харесвах.
Ария се вторачи изненадано в него. Тя не знаеше кой знае колко за
брака на Ноа с Джорджия, но определено не беше очаквала да чуе
подобни думи. Тя погледна към Тили, която също слушаше с ококорени
очи, и Ария реши да смени темата.
— Е, Тили, след като си гост на хотела, с какво да те почерпя?
— С един горещ шоколад със сметана и бисквити, а може и с вкусните
ябълкови мъфини.
— Веднага, госпожо! – засмя се Ария. – Ейнджъл, не я изпускай от очи.
— Ейнджъл е едно голямо дете – заяви Зоуи достатъчно високо, за да я
чуе, а той тутакси й отвърна с неприличен жест, без да вдига поглед от
лаптопа. Неприязънта му беше повече от явна.
Ария се въздържа от коментар и се обади в кухнята за поръчката на
Тили. После реши да опита да е любезна със Зоуи и я попита:
— Отдавна ли работиш с Ноа?
— От осем години.
 Почти й завидя, че го познава от толкова дълго.
— В хотели по цял свят ли?
— Да. Винаги ме вика, когато персоналът е боклук.
Ария повдигна вежди. Зоуи беше ужасно нетактична, как я търпеше
Ноа осем години?
— Това не се отнася за нашия хотел – възрази Ария, макар да знаеше,
че не я бива като управител, че имаха дългове и нямаше резервации. Да
не би Ноа да беше извикал Зоуи, за да заеме мястото й? А уж твърдеше,
че хотелът е нейна рожба!
Зоуи се усмихна, несъгласна.
— Всички така си мислят. С Ноа можем веднага да преценим
ситуацията и засега нещата тук никак не ми харесват. Много скоро ще
те изключи от вземането на решенията, ще видиш.
— Не може да ме изключи от вземането на решенията, защото живея
тук и имам дял от двайсет и пет процента.
— Ще ти каже да си вземеш отпуск и да си намериш хоби, а той ще се
заеме със задачите.
Ария застина – Ноа наистина беше споменал нещо подобно преди
няколко дни. Зоуи забеляза смаяното й изражение и се усмихна
доволно:
— О, виждам, че вече ти го е казал! Сигурно няма търпение да се
отърве от теб. Обикновено изчаква няколко седмици и след това
започва със съкращенията.
Ария не искаше да слуша повече. С Ноа се бяха целували, прегръщали
и докосвали с нежност и плам, имаха планове за бъдещето и тя не
можеше да повярва, че се кани да я уволни. Зоуи беше проклета кучка,
но по-разумно беше да не се поддава на предупрежденията й, а да я
поразпита още малко.
— Значи уволнява персонала и след ремонта продава хотела, така ли?
— Да. Притежава два хотела и с печалбата от тях реновира други
обекти.
— Чудех се откъде има средства за такъв голям ремонт.
— Умее да харчи пестеливо и да игнорира прищевките на
собствениците, които гледат на него като на инструмент за
осъществяване на мечтите си.
Ария съжали, че беше настоявала да пуснат басейна. Трябваше да
направят основния ремонт и след това всичко останало.
Ноа се зададе по коридора и погледът му тутакси стопи съмненията и
тревогите й. За нейно учудване той беше с ботуши, дънки и изцапана с
боя тениска.
— И ти ли боядисваш?
— Действа терапевтично. Прочиства ума – отвърна Ноа със смях.
Защо ли искаше да си прочисти ума? Вероятно и той като нея се
измъчваше от самоналожената пауза в отношенията им.
— Заповядай да ме видиш в действие. Стая шейсет и три на втория
етаж.
— Ще мина по-късно.
Ноа тръгна и Ария погледна към стегнатия му задник и мускулестите
ръце. Изкуши се и тя да покаже на Зоуи някой неприличен жест, но се
отказа, обърна й гръб и си тръгна.
 ПЕТНАЙСЕТА ГЛАВА

Ария почука на вратата на стая шейсет и три и влезе. Ноа не я чу, защото
пееше заедно с радиото, докато боядисваше стената в бледосиньо, като
въртеше ханш в такт с мелодията. Бяха свалили тапетите и пердетата и
бяха махнали килима. Измисленият господин Кембъл, героят на Силвия,
съвсем не беше за предпочитане пред този привлекателен мъж. Ария се
засмя, Ноа се обърна и възкликна:
— Дано не си ме чула как пея!
— Чух те. Танцът също ми харесва.
— Какъв танц? Това ли? – Ноа завъртя ханш и тя отново се засмя. –
Какво ще кажеш за боята?
— Харесва ми. Дойдох да ти помогна.
Намеренията й обаче бяха други. От разговора й със Силвия стана ясно,
че трябва да отдели време, за да го опознае по-добре. Беше се преоблякла
с подходящи за работа стара тениска и къси панталонки. Няколко пъти
беше изявила желание да боядиса стаите, но баща й не се съгласи. Най-
сетне й се беше удал случай и тя взе кутията с боя и четката.
— Може да започнеш с первазите – предложи Ноа.
Ария разбърка боята, седна на пода и каза:
— Не очаквах да се включиш в ремонта.
— Преди години винаги се включвах.
— Как започна бизнеса с хотелите?
Той се замисли, сякаш се колебаеше какво точно да каже и подхвана:
— Когато бях на седемнайсет, живеех в хотела на Елси.
Ария не я познаваше добре, тъй като тя беше дошла на острова, за да
бъде близо до сестра си, но само след няколко години почина.
— Не знаех, че е имала хотел.
— По-точно къща за гости. С десет стаи. Аз ги поддържах и в замяна
живеех там. Направихме ремонт – аз боядисвах, шпакловах, поправях,
каквото се сетиш. Хотелът стана неузнаваем. Елси ми го продаде за една
лира, пенсионира се и се премести на острова, при сестра си. Не знаех как
да го управлявам, а и на тази възраст не ми се занимаваше с гостите.
Продадох го и купих друг. За три години купих, реновирах и продадох
единайсет хотела. Чувствах се като художник, който рисува на огромно
платно. Постепенно подбрах екип от декоратори и основах фирмата
„Едем“. Бизнесът вървеше все по-добре.
— Било ти е интересно, затова.
— О, да. И все още е. Постепенно се увлякох, започнах да печеля много,
без да имам усещането, че все пак трябва да си налагам граници. И така
до деня, когато осъзнах, че има нещо, за което си заслужава да се откажа
от всичко.
— Да не би да говориш за жена си?
— Бившата ми жена няма нищо общо.
Ария внимаваше боята да не излезе извън перваза, но го слушаше
внимателно.
— Спах с Джорджия веднъж и тя забременя. Бях използвал
презерватив, затова много се изненадах. Тя ми каза, че не искала детето,
било я страх да го отглежда сама. Трябваше да плати за аборт и ми поиска
пари. Аз държах да имам семейство и деца, които да бъдат обгрижени и
обичани. Оженихме се набързо, но скоро след това… вече нямаше бебе.
Ноа говореше тихо и с нескрита тъга.
— Съжалявам — промълви Ария.
— Може изобщо да не е била бременна. За нея бяха важни парите, а
аз бях богат. Предполагала е, че няма да искам да имам дете и ще й дам
солидна сума, за да ме остави на мира. Аз обаче й предложих брак и тя
се видя като Пепеляшка, която е разрешила финансовите си проблеми.
Един ден ми съобщи, че цикълът й дошъл, аз настоях да отиде на лекар,
но тя отказа и отиде на някакво парти. Не беше разстроена, сякаш това
не я интересуваше. Останах вкъщи да се чудя защо изобщо сме заедно.
Оженихме се заради бременността й. След като не беше бременна и не
се обичахме, нямаше защо да продължаваме да сме женени.
— Но продължихте да живеете заедно?
— Да. Почти две години. Същата вечер тя се върна от партито, плака,
моли ме да не я мразя затова, че изгубила бебето, и каза, че искала да
имаме дете. Беше ми трудно да си тръгна. Аз израснах без семейство, а
съпругата ми имаше желание да имаме свое и тъй като това беше моя
мечта, изобщо не се замислих дали Джорджия е подходяща за моя
съпруга. Исках да имам семейство и сякаш нямаше значение с кого.
Стараех се да съм добър съпруг и да запазя брака, бях мил с Джорджия,
правех й подаръци, настоявах да разговаряме, но скоро осъзнах, че не
сме един за друг. Непрекъснато се карахме.
— И тя не забременя повече?
— Не. Разбрах, че е вземала противозачатъчни през цялото време,
докато сме били заедно.
Ария не знаеше какво да каже. Въпреки голямото му желание да има
дете, Джорджия го е лъгала и изобщо не е имала такива намерения.
— А после разбрах, че има и любовник.
— Боже мой!
— Олекна ми. Децата не бива да растат в семейство без любов. Тя не
беше жената, с която бих искал да прекарам живота си. По-добре да съм
сам, отколкото с човек, когото не харесвам. Още по-малко пък да
обичам.
— Съжалявам, че бракът ти се е провалил, но съм съгласна с теб. Не
бива да изпитваш угризения – грижил си се за нея две години, а тя е
имала любовник! Не се чувствай виновен за каквото и да е.
Ноа въздъхна и свел поглед, промълви:
— Аз също си имах някого…
— Така ли?
— Не е това, което си мислиш. През цялото време копнеех за друга
жена и кой знае, може би умишлено саботирах брака см. Джорджия
вероятно е търсела у друг онова, което аз не й давах.
— Бракът ти е бил обречен дори без тази жена, за която говориш.
Бракът без любов няма бъдеще. Човек не може да заповядва на
чувствата си.
— Знам.
— Коя е тази жена? Не се ли свърза с нея след развода?
— Свързах се преди около година.
Ария срещна погледа му и бавно стана. Разговорът беше твърде
важен, за да седи на пода с четка в ръка. Ноа пусна мечето и се
приближи до нея.
— Ти си тази жена.
— Аз?
— Познавам те от пет години и още от първия миг осъзнах, че си
прекрасна.
— Но ти никога… Ние… — Ария не намираше точните думи и замълча.
Тя беше другата жена. Той беше мислил за нея непрекъснато, но не й го
беше казал.
— Бяхме приятели. Не можахме да се сближим заради краткото време,
което прекарвахме заедно. Мислех за нас, но чувствата се появиха след
като се ожених. Може да не изневерявах физически на Джорджия, но в
мислите си… Всеки път, когато имах нужда от почивка, идвах тук.
Ария едва сдържаше сълзите си. Бяха загубили толкова много време!
Двамата можеха да са заедно от години! Тя направи крачка към Ноа и се
усмихна.
— Ето ме, тук съм, до теб. Забрави за миналото. Чакал си пет години, но
стига толкова.
Той поклати глава.
— Защо? – попита Ария.
— Защото не искам да започнем с разправиите за хотела. Няма да
допусна да провалим връзката си.
— Ядосваш ме, но това не променя чувствата ми към теб. Пет години
мисля само за теб и няма да чакам повече. Един мъдър човек ми каза да
следвам мечтите си. Ти си моята мечта.
Ария го целуна, той отвърна на целувката и я прегърна. Тя притисна
тялото си в неговото и въздъхна. Ноа обви кръста й с ръце и плъзна пръсти
под тениската. Дъхът на Ария секна от докосването му, а плодовият
аромат и топлината на тялото му сякаш я погълнаха. Устните му
проучваха нейните и езиците им се преплетоха в най-пламенната целувка
на света. Ноа опря Ария на стената и тя премаля от тежестта му. Обгърна
бедрото му с крак и той дръпна колана на панталонките й.
— Ноа? В стая седемдесет и… О, извинете.
Той отлепи устни от нейните и извърна глава към вратата. На прага
стоеше някакъв мъж.
— Извинете, че ви безпокоя, но в седемдесет и трета стая има проблем.
Бихте ли…
— Идвам след минута – прекъсна го Ноа, макар да дишаше като след
маратон и все така да не откъсваше очи от Ария.
Тя го погали и той промълви:
— Извинявай.
— Няма проблем. Целувката беше невероятна, не я разваляй с
извинения. Толкова се радвам, че ме целуна. Напоследък се тормозех, че
само аз изпитвам чувства към теб. Сега вече знам, че не е така.
— Разбира се, че не е така! – увери я той. – Но няма как, трябва да отида.
— Ще се видим после.
Ария вървеше по коридора и й идеше да танцува и подскача, макар да
не забравяше, че Ноа все още не иска да задълбочават връзката си, докато
не свърши ремонтът, пък и беше обещала на сестрите си, че двамата ще
поддържат само професионални отношения.
Тя се върна в апартамента си, преоблече се и си каза, че повече няма да
остава с него насаме. Но тогава как щяха да се целунат пак? Бяха си
поговорили и Ноа й бе разказал за проваления си брак, но това съвсем
не беше всичко.
Тя слезе на рецепцията тъкмо когато Калъм Марлоу и съпругата му
Лоти пристигнаха. Ария и всички служители на хотела знаеха, че Кал е
параолимпиец и златен медалист, но решиха да се държат
професионално, без да настояват за автографи и снимки. Кейти зяпна
двойката с широко отворени очи и добре че „тактичната“ Зоуи не беше
наоколо. Ария побърза да ги поздрави. Имейлите си младоженците
бяха подписвали с „Кал и Лоти“, но тя се обърна официално към тях.
— Добре дошли, господин и госпожа Марлоу. Аз съм Ария Филипс,
управител на хотела.
— Благодарим – кимна Кал и прегърна усмихналата Лоти.
— Моля да ни уведомите, ако имате нужда от нещо – продължи Ария.
– Стаята ви е готова и ви очаква малък подарък за сватбата и за добре
дошли.
— О, много мило! – възкликна Лоти.
— Дъщеря ни Попи пристига със сестра ми Руби следващия уикенд –
каза Кал.
— Тъкмо за Фестивала на светлината – усмихна се Ария.
— Попи много иска да участва. В стаята ни има ли и хол? – попита
Лоти.
— Да, разбира се.
— Може ли да сложите в него легло за Попи?
— Няма проблем.
Вратите на асансьора се отвориха и Ноа се запъти към Ария, но после
видя младоженците и спря.
— Калъм Марлоу, какво, по дяволите, правиш тук!
Голям професионализъм, няма що, подсмихна се Ария.
Двамата се прегърнаха.
— Лоти, това е Ноа, мой приятел. Ноа, запознай се с жена ми.
— Вие се познавате? – възкликна Ария.
— Да, моята фирма спонсорира Кал за последните параолимпийски
игри.
— На фланелката ми пишеше името на фирмата „Едем“ – потвърди
Кал.
— Двамата поддържахме връзка, но той не ме покани на сватбата –
засмя се Ноа.
— Изпратих ти покана на адреса в Ню Йорк. Не я ли получи?
— Вече не живея там.
— Е, ние се оженихме набързо. – Кал целуна Лоти и тя протегна ръка
на Ноа.
— Толкова съм слушала за теб!
Той стисна ръката й и я прегърна.
— Честито! Радвам се за вас!
Ария се усмихна. След последните трудни дни й беше приятно да
види Ноа отново спокоен и весел.
— Може заедно да обиколим острова – предложи той. – Тук е толкова
красиво!
— Ще разгледаме всичко с Попи, а засега искаме да видим стаята –
рече Кал, намигна на Лоти и тя се засмя.
Кейти им даде ключовете.
 — Непременно трябва да вечеряме заедно – предложи Кал.
— Разбира се.
Младоженците се отправиха към асансьора и Ноа се обърна към Ария.
— Нека поговорим – рече той и й посочи офиса си.
— Няма нужда.
— Има.
— Съжалявам за… станалото преди малко. Обещавам, че няма да се
повтори.
Той я погледна учудено, но тя се обърна и тръгна.

ШЕСТНАЙСЕТА ГЛАВА

Ария вървеше по коридора, когато дочу шепот от кабинета на Клоувър.

Надникна и видя Клоувър, Скай, Джес и Ейнджъл да си шушукат.
— Да кажем ли на Ария?
— Това ще разбие сърцето й.
Ария отвори вратата и отвътре я погледнаха четири чифта виновни очи.
— Кое ще разбие сърцето ми?
Четиримата млъкнаха. Скай погледна към Джес и кимна. Джес се
покашля и каза:
— Ами… един от декораторите видял Ноа да целува някаква жена. Доста
пламенно.
Ария онемя. Как можеше да обясни това? Човек би предположил, че
екипът на Ноа ще е по-дискретен.
— Добре ли си? – попита Клоувър.
— Да. Кого е целувал?
— Сигурно Зоуи – предположи Скай.
Ейнджъл погледна Ария многозначително и поклати глава. Очевидно
знаеше коя точно е била жената.
— Не мисля, че е била Зоуи. Ария, ти имаш ли някакво предположение?
— Нямам никаква представа. Откъде да имам? – Тя преглътна.
Струваше й се, че оставя Ноа да поеме цялата вина. Господи, каква
бъркотия!
— Какъв кретен! – възмути се Скай.
— А, не така! – защити приятеля си Ейнджъл.
— А как?! Целува други жени зад гърба на Ария! – намеси се и Клоувър.
— Той не е с Ария, нито с която и да е друга жена, затова може да целува
когото си поиска – възрази Ейнджъл.
— Той е прав, с Ноа не сме заедно – обади се Ария.
— Но ти имаш чувства към него и той го знае – не се предаваше
Клоувър. – Той какво, в очите ли ти навира връзката си?
— Ноа не би целувал жени в стаите на хотела. Той държи на
професионализма и не би го направил. Може да е бил някой друг. Кал,
един от гостите ни, който току-що пристигна с жена си, много прилича на
него и по ръст, и по цвят на косата. Може би декораторът е видял Кал в
гръб и просто е решил, че е Ноа.
— Сигурно е бил Кал – заяви Ейнджъл.
Клоувър, Скай и Джес не изглеждаха убедени. Ария реши да ги успокои
и подхвана:
 — Между Ноа и мен вече няма нищо. Да оставим миналото. Дори и да
е бил той, в което искрено се съмнявам, няма проблем. – Ария вдигна
безразлично рамене, за да изглежда по-убедителна.
— Наистина ли ти е все едно? – попита Скай.
— Наистина.
В този миг на прага застана Ноа и започна да мести поглед от един
към друг.
— Какво става?
— Един от декораторите те видял да целуваш някаква жена поде Ария
– и разказва на всички, че сцената е била много страстна. Казах им, че
много се съмнявам да си бил ти и че сигурно те е сбъркал с някой друг.
И така, целувал ли си някоя жена?
Ария отчаяно се надяваше Ноа да се включи в играта. Не му беше
казала, че сестрите й специално са я помолили да не допуска помежду
им да се случи нещо.
Ноа мълча дълго, очевидно в опит да реши какво да каже. Най-лесно
щеше да е да се засмее и да заяви, че е бил друг, но той не казваше нищо.
Всъщност тишината ставаше прекалено дълга, направо неловка. Сам си
вкарваше автогол. Колкото по-дълго мълчеше, толкова по-виновен
изглеждаше. Ейнджъл му се притече на помощ:
— Ария допуска, че може да е бил Кал. Доста си приличате!
— Ами да! Тъкмо се чудех с кого може да ме е сбъркал. Определено не
съм бил аз. Аз не вдигам глава от работа, какви ти целувки!
Не го биваше в лъжите и Скай скръсти ръце, като го изгледа
многозначително.
— Край на историята – обяви Ейнджъл и избута Ноа от офиса, преди
да е успял да навреди още повече на репутацията си.
Ария остана сама със сестрите си и Джес.
Клоувър се обърна към нея:
— Как си? Добре ли си?
— Искаш ли да му дам да се разбере? – попита Джес и Ария за малко
да се разсмее. Той беше едър, истински великан, но от онези, които
вършат добрини, и със сигурност не можеше да даде на когото и да било
да се разбере. Скай, от друга страна…
— Благодаря, но няма нужда. Ноа е тук като професионалист и върши
чудеса, за да обнови хотела. Не е наша работа да се бъркаме в личните
му отношения. Скай, не ме гледай така! Приятно ми е, че се грижиш за
мен, но отношенията ми с Ноа не те засягат.
Скай кимна неохотно и Ария излезе от кабинета. Мина забързано
покрай рецепцията и Зоуи й хвърли любопитен поглед. Знаеше, че
нещо става. Ария се отправи към кабинета на баща си, който Ноа беше
започнал да използва, влезе, без да почука, и завари вътре него и
Ейнджъл. Тя затвори вратата, хвана лицето на Ноа с две ръце, целуна
го по бузата и рече:
— Извинявай.
— Аз съжалявам, че мълчах толкова дълго. Не знаех какво трябва да
кажа, затова просто реших да не казвам нищо. Както може би си се
досетила, трудно ми е да се преструвам.
— Обещах на сестрите си, че няма да се сближаваме – нали си
съдружник, това би усложнило нещата. Мисля, че се притесняват да не
би да се изпокарам с теб и да си тръгнеш. Хотелът има нужда от
помощта ти. А аз се притеснявам, тъй като и аз имам нужда от теб. Ти
предложи да изчакаме няколко месеца и да видим нещата как ще
потръгнат. Не искам да направя нищо, което може да те накара да си
тръгнеш, но сестрите ми те мразят, защото целуваш някакви жени зад
гърба ми, аз лъжа Клоувър и Скай и направо се мразя за това и изобщо…
пълен хаос!
Ноа я прегърна и я погали по гърба. Ейнджъл извърна поглед, сякаш
прозорецът предлагаше изключително интересна гледка.
— Ария, никъде няма да ходя. Преди време си тръгнах и направих
голяма грешка. Колкото до „нещата как ще потръгнат“, имах предвид
дали ще ме търпиш и приемеш. Тук съм и няма да замина, докато не
изясним отношенията си.
— О!
— Защо всъщност не признаем, че ти си жената, която целувах?
— Сестрите ми се притесняват, че близостта ни ще наруши баланса на
съдружието. Съдбата на хотела не бивало да зависи от решения, взети в
спалнята.
— Обещавам да не говоря за работа в леглото – засмя се Ноа.
— Значи вие двамата наистина сте заедно, така ли? – обади се
Ейнджъл.
Не сме – отрече Ария.
— Може би – подсмихна се Ноа.
Ария го изгледа и възкликна:
— Може би?
— Не съм сигурен, че ще ни се получава да не сме заедно – погали я той
по бузата.
— Алилуя! – усмихна се Ейнджъл. – Идете да празнувате, а аз ще поема
управлението на хотела.
Някой припряно почука на вратата – каквото и да ставаше, изглежда,
беше много спешно.
Ноа въздъхна, отдръпна се от Ария и отвори. Зоуи застана на прага,
присви очи и й хвърли убийствен поглед, преди да се обърне към Ноа:
— Трябва веднага да обсъдим някои неща.
— Разбира се – кимна той, погледна Ария и рече: – После ще говорим и
ще решим какво да правим.
— Добре – отвърна тя несигурно и излезе, а Ейнджъл я последва.
Зоуи затръшна вратата след тях. На рецепцията нямаше никого.
Вероятно Скай и Клоувър се бяха усамотили, за да основат клуб „Врагове
на Ноа Кембъл“. Тили седеше във фоайето и четеше, макар че надничаше
над книгата си, за да не изпусне какво става. До нея седеше Силвия, която
следеше кой какво прави без особени задръжки.
— Ти знаеше ли, че Ноа е целувал мен? – обърна се Ария към Ейнджъл.
— Бях сигурен, че не е била Зоуи. Въпреки няколкогодишните й усилия,
той не се интересува от нея.
— Тя го харесва?
Това обясняваше всичко.
— Не се безпокой. От пет години той говори само за теб. Зоуи отдавна
загуби всякакви шансове.
Ария се усмихна и въздъхна.
— С любовта никога не е лесно, нали?
— Не, но всички ми казват, че си заслужава.
 ***
Ноа се стресна от силен и несекващ вой. Седна в леглото с разтуптяно
сърце и постепенно осъзна, че вие алармата. Запали лампата и видя, че
няма пушек, но това не означаваше нищо.
Припряно се облече, надникна в коридора и се огледа наоколо. И тук
не видя следи от пушек, но знаеше, че ако остане в стаята си и реши, че
всичко е наред, сигурно ще сбърка. Кал и Лоти излязоха от стаята си по-
нататък по коридора. Трябваше да отиде и да се увери, че всичко е
наред.
Бързо слезе по стълбите. Гостите се суетяха във фоайето по пижами,
а Зина без особен успех се мъчеше да ги убеди да излязат в градината.
Клоувър, Скай и Зоуи бяха във вилите си извън хотела и навярно нямаха
представа, че противопожарната аларма изобщо се е включила. Ария
все още не се беше появила. Изглежда, на него се падаше да поеме
инициативата.
Той повиши глас.
— Дами и господа, това вероятно е фалшива тревога, но ви моля да
последвате Зина, докато разберем причината алармата да се включи.
Ще се опитаме да действаме колкото се може по-бързо.
Разнесе се тих шепот на съгласие и недоволство, но всички тръгнаха
към вратата.
— Ноа! – помаха му Силвия и се приближи, като влачеше Снежко
след себе си. – Сигурна съм, че видях пушек в задната част на хотела.
Мамка му!
— Благодаря, Силвия. Ти излез, аз ще проверя.
По дяволите, къде беше Ария?
Той изведнъж осъзна, че навярно не е чула алармата, тъй като
стаята ù беше в задната част на хотела.
Хукна по стълбите още преди да осъзнае какво прави, и стигна там,
както му се стори, само след секунди. Заблъска с юмрук по вратата, но
никой не отвори. Удари едно рамо, но вратата не поддаде. Засили се,
блъсна я с цяло тяло и тя изхвръкна от пантите и се стовари на пода.
Ноа я прекрачи и забърза към спалнята, но от Ария нямаше и следа.
Завивките на леглото бяха отметнати – очевидно бързо беше хукнала
навън.
— Ария! – провикна се той за всеки случай, втурна се към банята,
обратно към преддверието и в малката кухня. Вече беше сигурен, че я
няма.
Ноа се втурна обратно по стълбите. Сърцето му все още препускаше
лудо. В този миг обаче я видя да излиза от една стая на долния етаж.
Тя му махна, докато той се приближаваше, и Ноа изпита желание
просто да я придърпа в обятията си, замаян от благодарност, че е жива
и здрава, колкото и драматично да изглеждаше. Ария изключи
алармата и за миг внезапно настъпилата тишина стана толкова
оглушителна!
— Проверих помещенията за общо ползване и кухнята – там всичко
е наред – каза Ария. – Но трябва да огледаме стаите, преди да пуснем
гостите да се върнат. Ще взема няколко ключа, и можем да започваме.
А в това време може да пуснем гостите да седнат във фоайето, за да не
мръзнат навън. Сигурна съм, че всичко е наред – добави тя, взе
ключовете – карти и се свърза със Зина по уоки-токито.
Ноа си пое дълбоко въздух няколко пъти и се насили да се успокои.
Ария беше добре. Хотелът, изглежда – също.
— Силвия забелязала пушек в задната част.
Ария се усмихна.
— Вероятно е видяла парата от бойлера, но ще проверим. Ти огледай
приземния и първия етаж, а аз ще се кача на горните етажи.
Както винаги, беше спокойна и делова, макар че беше по пижама –
яркосиня – горнище с голямо деколте, обсипано е бели звезди, и къси
шорти в същия цвят. – Ноа прочисти гърло и каза:
— Чудесна идея.
Той провери стаите на долните етажи. Не намери нищо подозрително.
Върна се във фоайето и видя, че всички гости са се прибрали и Зина се
грижи за тях.
Запъти се към първия етаж, провери внимателно всяка стая и реши да
се качи горе да потърси Ария. Когато стигна до втория етаж, я повика, но
тя не отговори, затова реши да се качи на своя етаж – там, където бяха
четирите апартамента.
Завари я в своята стая, застанала до масата до прозореца. Единствената
светлина идваше от луната, която грееше ярко над морето. Тя придаваше
на Ария сребрист, ефирен ореол.
Ноа затвори вратата и каза:
— По всичко личи, че няма пожар. Щях да забележа, ако има.
Дъхът му секна при мисълта, че тя е тук и са сами. Наистина трябваше
да поговори с нея.
Ария се обърна и го погледна. Тъмната й коса се стелеше по раменете.
Тя беше… ослепителна.
— Мисля, че не се чувстваш щастлив с мен – промълви тя.
— Как ти хрумна това?
— Днес разговаряше с Кал, усмихваше се и беше онзи Ноа, когото
познавам – непринуден и спокоен. Но сега, когато трябва да се оправяш с
хотела, а и аз те притеснявам с желанието си да бъдем по-близки, си
подложен на стрес и това ми е ужасно неприятно.
Той направи крачка към нея.
— Искам хотелът да бъде най-успешният от всички мои проекти, тъй
като това е твоят дом, домът на твоето семейство. Искам го заради теб, не
заради себе си. Ти си най-важният човек в моя живот. Боях се да направя
тази крачка към по-голяма близост, защото се опасявах, че ще се проваля.
Измислях причини, за да сме далеч един от друг, а трябваше да се боря да
сме заедно. Както правиш ти, Ария. Целувката днес показа, че чувствата
ни са истински. Пропилях пет години и повече няма да губя нито миг.
Тя го погледна с широко отворени очи.
— Какво искаш да кажеш?
В този миг Зина звънна на уоки-токито и попита:
— Всичко наред ли е? Да пускам ли гостите в стаите?
— Да, Зина, тъкмо слизахме. Моля те, извини се на всички, успокой ги,
че няма пожар и ги покани да се върнат в стаите си.
— Добре.
Ноа взе уоки-токито и го остави на дивана с отчаяната надежда, че
повече няма да ги прекъсват.
Ария впери поглед в него и задиша учестено.
 — Какво искаш да кажеш? – попита отново тя.
— Искам да кажа, че ще се радвам да останеш тази нощ при мен.

СЕДЕМНАЙСЕТА ГЛАВА

Сърцето й биеше до пръсване.

Тя направи крачка напред и ненадейно двамата започнаха да се
целуват жадно, а ръцете им да докосват всяко местенце, което можеха
да достигнат. Той свали тениската й и прокара пръсти по зърната й. Тя
изстена, издърпа дънките му и се изненада, че няма бельо.
— Спя гол – промълви Ноа до устните й, прекрачи дънките и издърпа
тениската през главата си. – И ти може да пробваш…
Целуна я, коленичи и свали шортите й много бавно, като се
наслаждаваше на всеки миг. Очите му сякаш се опиваха от красивото й
голо тяло. Наведе се, прилепи устни между бедрата й, Ария потрепери
от разтърсващото я страстно желание и го остани да я отнесе на леглото.
Нощната лампа светеше и хвърляше топли лъчи по чаршафите. Ноа я
положи върху тях, притисна я към матрака с тежестта на тялото си, без
да спира да я целува. Отдръпна се и я погледна.
— Толкова много те искам. Още от онази първа целувка не съм спрял
да те желая.
— Доста дълга предварителна игра – пошегува се Ария. – Дали да не
минем към действие? – и обви крака около хълбоците му.
— Не си познала. Чаках толкова дълго и сега ще се любувам на всеки
един миг.
Ръцете и устата му опознаваха и вкусваха тялото й, дъхът и секваше
от стонове, а целувките му пълзяха по бедрата й отдолу нагоре, до
горещата точка, в която се съединяваха, за да я накарат да мълви и вика
името му от изгарящата я страст. Ноа изчака тръпките, които я
разтърсваха, да стихнат, надигна се и я целуна.
Все още разтреперана, тя се притисна към него и той се пресегна за
пакетчето с презервативи в чекмеджето на нощното шкафче. Ария
погали гърба му и попита:
— Защо имаш презервативи, след като беше толкова сигурен, че
между нас няма да се случи нищо?
— Ами… таях надежда… Не мога да се владея в твое присъствие.
Само след миг се сляха в едно и Ария отново изстена. Ноа се отдръпна
и я погледна. Тя обви врата му с ръце и загали раменете му.
— Ноа Кембъл, дълго чакахме този миг, нали?
— Съжалявам, че не го направихме преди години.
Едрото му тяло сякаш я погълна и бавните, ритмични движения на
бедрата му разпалиха жарта в слабините й за пореден път. Ръцете й
притиснаха ханша му, за да го почувства още по-съкровено. Той се
усмихна. Не искаше да бърза, докато тя го желаеше с цялото си
същество.
Устните му леко хапеха устните й и обсипваха с целувки шията й. Той
хвана китките и вдигна ръцете й над главата, а тя изви гръб, сякаш бе
пронизана от ток.
— Господи, Ноа! – простена Ария и той пое стенанията й с целувка.
 Тялото му затрепери и само след миг Ноа се отпусна върху Ария с
дълбок, гърлен вик. Дишаше на пресекулки и едва намери сили да каже:
— О, Ария, омъжи се за мен!
Целуна я страстно и макар да осъзнаваше, че го беше казал на шега, тя
трябваше да напрегне цялата си сила, за да не отвърне: „Да!“

***
Ноа не спеше – как би могъл да заспи, когато жената на мечтите му най-
накрая беше тук, в леглото му? Лежаха, плътно прегърнати, сякаш не
можеха да понесат мисълта да се разделят. Краката им бяха преплетени.
Ария го галеше по гърба. И тя не спеше и Ноа се зачуди какво ли я държи
будна.
— Струва ми се, че си напрегнат – каза Ария.
Разбира се, че беше напрегнат. Боеше се, че и най-лекото движение
може да накара вълшебството да рухне като кула от карти.
— Добре съм.
Тя вдигна глава и го погледна.
— Изглеждаш притеснен. Какво има?
Ноа въздъхна, седна и се облегна на лицевата дъска. Ария седна до него
и взе ръката му в своята. Този малък жест на солидарност му даде сила.
— Страхувам се да не се проваля.
— Защо? Всичко помежду ни е прекрасно.
— Моите връзки никога не са успешни.
— Имаш предвид Джорджия? Ти не си виновен за неуспешния ви брак.
Ноа се поколеба. Не беше сигурен, че иска да разкаже на Ария всичко
за детството си, но реши, че трябва.
— Родителите ми непрекъснато се караха. И ми се струваше, че много
от кавгите им бяха заради мен. Когато бях дете, краката ужасно ме боляха.
Събуждах се нощем и плачех. Лекарите така и не разбраха каква е
причината за болките и според мен, нашите мислеха, че се преструвам.
Когато ги събуждах нощем, ми казваха да ги оставя на мира. Дори брат ми
се дразнеше от мен и постепенно свикнах да плача, без да ги будя.
— О, Ноа, колко жестоко! Болките отминаха ли?
— Да, но едва когато… – Той замълча. – Когато бях на шест, баща ми ни
напусна – мен, майка ми и малкия ми брат. Помня как си тръгна.
Крещеше на мама, че му е дошло до гуша от нея и от мен. Помня, че тя
ужасно се разстрои, не спираше да плаче и аз не можех да я утеша.
Започна да пие. Изобщо не можеше да води нормален живот и няколко
седмици аз се грижех за брат ми, хранех го, къпех го… Един ден татко
дойде и взе сина си.
— Сина си ли? – попита Ария, объркана.
— Точно така. Тогава разбрах, че той не е биологичният ми баща.
Графата за баща в акта ми за раждане е празна, но както се оказа, не е
трябвало да я попълни мъжът, който живя с нас цели шест години.
Ария едва намери думи да каже:
— Боже мой, какъв ужасен начин да го разбереш!
— Да, не беше никак приятно. На мама й беше безразлично – тя
постоянно беше пияна… Минаха няколко седмици и тя също си тръгна.
Не знаех какво да правя, но и не казах на никого, за да не й създавам
проблеми. Ходех на училище, приготвях си кутии с отвратителни обяди.
Но учителите скоро разбраха. Никой не знаеше къде е тя. Страхуваха се,
че е направила някоя глупост, но така и не намериха тяло и никога
повече не я видях. Ако е жива, вероятно е сменила името си, защото,
когато пораснах, се опитах да я открия, но напразно.
— Боже мой, Ноа, толкова съжалявам! С кого си живял тогава?
— Ами, това беше проблемът. Никой не ме искаше. Нито бабите и
дядовците, нито лелите и чичовците. Представяш ли си какво дете съм
бил!
— Това говори лошо за семейството ти, не за теб! – прекъсна го рязко
Ария. – Баща ти е бил ужасен човек! Кой причинява подобно нещо на
шестгодишно дете? Майка ти те е оставила на произвола на съдбата, а
когато останалите ти роднини е трябвало да се намесят, вместо това и
те са направили същото!
— Предполагам, че част от отговорността е моя. Сигурно съм бил
ужасно дете, щом и двамата ми родители ме изоставиха само за няколко
седмици и никой друг не поиска да се грижи за мен…
— Не говори така! Родителите ти са имали проблеми, които нямат
нищо общо с теб.
— Както и да е, после нещата се усложниха. Не можех да бъда
осиновен, тъй като за това е необходимо разрешение от биологичните
родители. Не че някой е напирал да ме осиновява. Заживях в приемни
семейства.
— Ами брат ти?
— Да, Чарли много ми липсваше. Все още поддържаме връзка, но не
сме много близки. Той беше само на три, когато баща му го взе, и
минаха петнайсетина години, преди отново да се видим. Чуваме се
понякога, но как да сме близки, след като той беше израснал, без дори
да знае, че има по-голям брат.
— Значи изобщо не сте поддържали връзка?
— Мъжът, когото мислех за свой баща, не даваше пет пари за мен, но
и да се беше заинтересувал, аз непрекъснато се местех от едно приемно
семейство в друго и трудно би ме открил. За десетина години – от шест
до седемнайсет – смених стотина приемни семейства. Не можех да се
приспособя никъде може би мама ми е липсвала или просто не съм
искал да живея по този начин. Когато поотраснах, вече знаех, че за
нищо не ставам. Знаех, че скоро ще ме преместят, затова нямаше
никакъв смисъл да свиквам с поредното семейство. Никой не ме
искаше, никой не се опита да изгради връзка с мен. Бях все сърдит,
необщителен и груб, и хората, при които живеех, се държаха с мен като
с бреме.
Той впери поглед в морето. Небето беше започнало да посивява,
докато се подготвяше за новия ден.
— Когато бях на седемнайсет, избягах. Зачаках да пуснат призиви с
молба да им помогнат да ме намерят, да разпространят плакати, да
пуснат снимката ми във вестниците… Но ако е имало такива, аз не съм
ги видял. На никого не му пукаше. Така заживях при Елси. Бях груб и с
нея – очаквах да ме изхвърли, но тя не го направи. Не ме и оставяше да
я тормозя и накрая станахме приятели. Но след това не съм имал и
дълги връзки – освен с Джорджия, но с нея така и не се получи. Никой
не ме искаше дори като дете, защо да ме иска някоя жена? Разбира се,
имах неангажиращи връзки, но нищо сериозно. Нямах и истински
приятели. Аз не се доверявам лесно на хората. – Ноа погледна
насълзените очи на Ария и се усмихна. – Но ето че се запознах с теб. Ти
беше толкова мила и сърдечна! Когато дойдох за погребението на Елси,
ти ме прегърна и усетих такава топлота, каквато не си спомнях да съм
чувствал. В прегръдката имаше нещо… съдбовно. Чаках пет години да
направя голямата крачка, но ето ни тук. Изпитвам ужас, че ще загубя и
теб, така, както загубих всички други.
— Нямах представа, че си живял така. Когато беше тук, винаги ми
изглеждаше толкова спокоен и щастлив – въздъхна Ария.
— Наистина бях! И още съм! Островът винаги е бил моето убежище.
— Сърцето ме боли при мисълта какво са ти причинили родителите ти
и че по една или друга причина, след това така и не си имал истински дом.
След всичко преживяно се чудя как си останал относително нормален –
пошегува се тя.
Ноа се усмихна на думата „относително“ и Ария продължи:
— Работил си много и си успял. Трябва да се гордееш със себе си.
Миналото е минало и аз не съдя младежа Ноа, а съм щастлива, че имам
до себе си този прекрасен мъж. Разбирам, че се страхуваш, но аз не
изпитвам никакъв страх. Ти имаш мен, а аз – теб.
Увереността й го накара да се усмихне и да я целуне. Тя отвърна на
целувката му и го погали по бузата.
Божичко, защо изобщо се страхуваше? Ария беше всичко, което
искаше, и тя го желаеше толкова много, колкото я желаеше и той.
Прилепи устни до шията й и усети пулса й. Прокара ръце по тялото й с
желанието да я докосне навсякъде. Устните му се спряха на зърното й.
— О, господи, Ноа!
Ария се наведе и нетърпеливо се пресегна към чекмеджето с
презервативите. Ноа я изчака, повдигна ханша й и потъна в нея. Вдигна
бедрата й, седна и я прилепи към скута си като съвършено пасваща част
от пъзел. Тя целуна гърдите му, а той замилва кичурите тъмна копринена
коса. Движеха се в съвършен ритъм, сякаш се познаваха от години и не
бяха спирали да се любят. Сякаш бяха родени един за друг.
Той впери поглед в тази невероятна жена, която се намираше тук, в
прегръдките му.
— Къде си била досега, Ария Филипс?
— Тук. Чаках те.
Ноа знаеше, че трябва да загърби миналото, да не му позволява да му
пречи повече. Ария беше неговото бъдеще.
Той я целуна страстно, тя извика името му и Ноа забърза темпото,
притискайки я все по-плътно и по-плътно към себе си, докато тя впиваше
пръсти в раменете му и дишаше на пресекулки. Цялото й тяло трепереше
в обятията му. Ария се отпусна в прегръдките му и той усети как го
разтърсва най-невероятното чувство в целия му живот. Държеше в ръцете
си всичко, което беше мечтал да има. Зарече се, че никога няма да я остави
да си отиде.

***
Слънцето изгряваше над Сапфирения залив. Златните му лъчи се
процеждаха през прозореца и галеха Ноа по лицето. Той продължаваше
да спи, но беше обвил ръка около гърба на Ария. Тя го погледна. Целият
беше окъпан в златисто сияние и се усмихваше насън.
Каква нощ… Досега Ария не беше проявявала сантиментално
отношение към секса. Да, имаше страхотни гаджета, с които беше
правила чудесен секс, но с Ноа всичко беше различно. Сякаш две
половини на едно цяло се сляха след дълга раздяла.
Ако сега Ноа се събудеше и й кажеше, че не желае истинска връзка,
че не е трябвало да се любят, че трябва отново да поставят помежду си
професионална граница, Ария щеше да остане смазана. Не знаеше как
щяха да продължат, но не биваше да се разделят.
Той се размърда, сякаш усещаше, че го наблюдава, и тя затаи дъх. Ноа
примигна няколко пъти, намръщи се объркано, сякаш не разбираше
какво прави тя тук, а после се обърна с лице към нея. В продължение на
няколко безкрайни секунди само я гледаше, а после на лицето му
грейна широка усмивка.
Ноа се наведе, целуна я и тя изпита безкрайно облекчение.
— Добро утро, красавице.
Сърцето й се изпълни с радост.
— Добро утро.
Ноа се надигна, видя розовозлатистите вълни под лъчите на изгрева
и възкликна:
— Боже мой, какво прекрасно утро!
— Зората тук е приказно красива.
— Имах предвид това, че се събуждам до теб!
Боже мой, този мъж беше невероятен!
— Значи не съжаляваш за снощи?
Той плъзна пръсти по гърба й.
— Съжалявам, че не го направихме по-рано, но не и за това, което се
случи снощи.
— И сега какво?
Ноа я придърпа под себе си и се засмя.
— Сега пак ще те любя, а после, ако има време, и под душа!
Ария също се засмя.
— Имах предвид какво ще правим оттук насетне? Макар че този твой
план донякъде отговори на въпроса ми. Ще започнем ли истинска
връзка?
— Ария, веднъж вече те напуснах след първата целувка и това беше
най-голямата грешка в живота ми. Повече няма да се повтори. Ще
измислим как да сме заедно, но трябва да си обещаем, че работата ни в
хотела няма да повлияе на връзката ни, че някак ще успеем да
разделяме едното от другото. Но да, бих искал да си дадем шанс, ако и
ти искаш.
— Да, искам. – Тя направи пауза. – Но трябва да го запазим в тайна.
Не искам сестрите ми да съжаляват, че са останали. Нека се чувстват
равноправни съдружници, каквито са. Да не си мислят, че балансът се
накланя в моя полза или че правим нещо зад гърба им.
— Ако връзката ни е тайна, всякак ще правим нещо зад гърба им.
— Имах предвид решенията, свързани с хотела.
— Не е добре да започваме с лъжа.
— Така ще бъде само няколко седмици до фестивала. После нещата
ще се уталожат.
Ноа въздъхна.
— Предполагам, че така ще ни е по-лесно да разделим личното от
професионалното. През деня ще се държим като колеги, а вечер ще
бъдем тук. Ще водим два отделни живота…
— Добре – кимна Ария, макар да не беше наясно как ще се справят.
Повече от всичко друго обаче искаше връзката им да успее, затова беше
готова да опита.
— Слушай, за снощи… Когато се включи алармата, не бях сигурен къде
си. Знаех, че алармата не се чува в твоята стая. А Силвия каза, че видяла
пушек в задната част на хотела… Ами, накратко, аз един вид разбих
вратата.
Очите на Ария се разшириха от смайване.
— Ти… си разбил вратата ми?
— Ами, по-скоро я натиснах с цяло тяло. Както и да е, в момента е на
три-четири парчета на пода в спалнята ти.
Ария впери поглед в него, а после се засмя невярващо.
— Какво си мислил да правиш – да ме изнесеш на ръце сред пламъците
ли?
Ноа прочисти гърло.
— Ако се наложеше.
Тя поклати глава.
— Ноа Кембъл, ти си просто невъзможен, но ти благодаря. Ти си вече
моят герой, все едно дали ми е трябвал такъв, или не.
Той се усмихна. Тази сутрин изглеждаше много по-щастлив, отколкото
снощи.
— Слушай, не мисля, че трябва да спиш там, не и докато не поправим
вратата.
Ария се подсмихна.
— И къде ще спя?
— Имам предложение!
— Така си и мислех, но нали се разбрахме да пазим връзката си в тайна!
– напомни му Ария.
— Вземи съседната стая – има свързваща врата. Това много ще улесни
нещата.
Тя се засмя, а той я целуна по шията. Смехът й секна, когато Ноа плъзна
ръка между бедрата й и отново възпламени жаравата. Никога нямаше да
му се насити.

ОСЕМНАЙСЕТА ГЛАВА

Ноа остави телефона си – беше провел разговор във връзка със

соларните панели – и погледна към отворената врата на офиса. Пред
рецепцията стоеше момиче и чакаше Зоуи да приключи с телефонния
разговор. Изглеждаше абсолютно ужасено. Зоуи привърши и попита:
— С какво мога да ви помогна?
Цялото й поведение излъчваше професионализъм.
— Аз… аз… Питах се дали предлагате някаква работа в хотела? –
промълви момичето. Изглеждаше на не повече от тринайсет или
четиринайсет.
Професионалната маска на Зоуи изчезна и тя буквално се изсмя.
— Нямаме работа. Тук назначаваме само квалифициран персонал с
опит.
 Може би защото навремето и той беше ужасено дете, което отчаяно
си търсеше работа, а може би защото, както често му се случваше
напоследък, вземаше решения, воден от мисълта какво щеше да
направи Ария в подобна ситуация, но Ноа изведнъж стана, излезе от
офиса си и се обърна направо към момичето.
— Здравей, аз съм Ноа Кембъл и съм партньор в този хотел. Защо не
дойдеш в офиса ми да си поговорим каква работа търсиш?
Очите на момичето бяха разширени и изпълнени със страх, но то
кимна и влезе.
Без да обръща внимание на невярващия поглед на Зоуи, Ноа
пристъпи обратно вътре и седна зад бюрото, но остави вратата
отворена.
— Нека започнем с името ти – каза тихо той.
— Изи. Изи Куин.
— Добре, Изи, на колко си години?
— На шестнайсет.
Нямаше начин да е толкова голяма и изражението му явно показа, че
не й вярва.
— На петнайсет – поправи се Изи и прочисти гърло. – След три
месеца…
— Добре.
На четиринайсет години, тя беше прекалено млада, но изглеждаше
толкова отчаяна!
— Нали знаеш, че има условия за броя на часовете за момиче на
твоята възраст? – Той погледна компютъра и направи бърза проверка
на условията за детски труд: – Дванайсет по време на срока и двайсет и
пет през ваканциите. Значи може да поработиш малко тази седмица,
както и следващата, докато си във великденска ваканция, но след това
търсим човек за не повече от пет часа в съботите.
Той погледна към нея и изражението й му подсказа, че не това е
искала да чуе.
— Не искам да ти е трудно в училище, но от време на време ще можем
да добавим и по някой час в извънработно време. Тогава плащаме
двойно.
Усмихна се сам на себе си. Преди няколко дни се оплакваше, че Ария
управлява не хотел, а благотворителна организация, а ето че и той
правеше същото.
Изи кимна.
— Наистина ли ми предлагате работа?
— Да.
— Но… но вие не знаете нищо нито за мен, нито за уменията ми.
— Какво би искала да правиш?
— Всичко, което кажете. Мога да чистя с прахосмукачка, да бърша
пода, да мия прозорци…
Отношението й му хареса.
— Защо не ми кажеш какво можеш да правиш? Кои са силните ти
страни? Сигурен съм, че ще ти намерим нещо подходящо.
— Бива ме с компютрите и рисувам хубаво. – Изи показа на Ноа
картините на телефона си. Много детайлни коли, къщи, животни,
нарисувани на ръка. – Мога да рисувам и на компютър.
Хрумна му една идея.
 — Изи, през следващите няколко месеца ще направим много промени
в хотела и другата седмица ще поканим хора на Фестивала на светлината,
за да видят идеите ни за реновирането. Ако двамата с теб разгледаме
плановете, дали ще можеш да измислиш как да покажеш идеите ни
визуално?
— Мога, разбира се! — зарадва се момичето.
— Ще работиш с Ейнджъл, моя асистент. Той има нужда от помощ.
Ейнджъл седеше във фоайето и пишеше на лаптопа. Ноа го извика и го
запозна с новата му асистентка. Зоуи не спираше да ги гледа и да се
подсмихва, но изправен пред четиринайсетгодишното момиче, Ейнджъл
дори не трепна. Той имаше четири по-малки сестри и щеше да се сработи
веднага с новодошлата.
— Здрасти, хлапе! Ще работиш за „Сапфиреният залив“, такa ли?
— Ще ти помага за презентацията на ремонтния план. – Ноа му показа
картините на Изи и Ейнджъл възкликна:
— Страхотни са! Щом можеш да рисуваш така, определено можеш да
работиш за мен.
— Изи започва работа утре в девет.
Лицето на момичето грейна.
— Благодаря. Няма да ви подведа – обеща то, стисна ръцете им и си
тръгна.
Ноа беше доволен, че Ейнджъл не попита нито за възрастта, нито за
опита на Изи. За него това беше поредната задача.
— Отглеждането на дете не влиза в работната ми характеристика –
подметна Зоуи, докато се приближаваше към тях.
— Но любезността влиза – изгледа я многозначително Ноа.
Ария надникна от кабинета и попита:
— Това Изабел Куин ли беше?
— Да. Търсеше работа – отвърна Ноа.
— О! – промълви едва чуто Ария. Очевидно знаеше за Изи повече от
него. – Ти какво й каза?
— Да дойде утре в девет. Ще помага на Ейнджъл.
Опита се да отгатне по изражението й дали това е хубаво, или лошо.
Навярно трябваше да се посъветва с нея, преди да започне да назначава
нови хора – все пак не той, а тя беше управителят на хотела.
— Може ли да поговорим? – попита Ария и посочи към офиса му.
— О, сега ще имаш проблем! – изсмя се Зоуи.
— Ария, аз нямам нищо против да ми помага – обади се Ейнджъл.
— Благодаря, Ейнджъл, много мило от твоя страна – отговори тя и влезе
в офиса. Ноа я последва и затвори вратата след тях.
— Слушай, аз ще поема цялата отговорност…
Ария вдигна ръка, погали лицето му и го целуна. Той се поколеба за миг
и я прегърна.
Ария прокара пръсти по устните му.
— Мисля, че започвам да се влюбвам в теб.
Тя вдигна глава към него и Ноа усети как сърцето му започва да бие
лудо.
— Какво?
Тя се усмихна.
— Ти си прекрасен, мил, удивителен мъж и аз започвам да се влюбвам
в теб.
 Ноа чуваше за първи път такива думи и то от такава невероятна жена.
Преглътна буцата в гърлото си, прегърна Ария още по-силно и я целуна.
Най-накрая се отдръпна и тя го погали по лицето.
Искаше да й каже колко много означава тя за него, но думите замряха
в гърлото му. Просто не знаеше как да изрази това, което изпитваше
към нея – чувствата му бяха прекалено силни, твърде всепоглъщащи…
Затова реши да смени темата, докато намери подходящите думи.
— Значи нямаш нищо против назначението на Изи?
Ария се засмя.
— Съвсем не. Тя каза ли ти за майка си?
— Не, но видях, че е доста притеснена.
— Дилайла й е майка. Споменах ти, че ще дойде да работи при нас
след няколко седмици. Има рак и току-що остана без работа. Изи има
отчаяна нужда от мястото, което си й предложил – нямаш представа
колко отчаяна.
— Мамка му! Майка й добре ли е?
— Мисля, че лекарите са доволни от възстановяването й. Дилайла е
боец. Но това, че загуби работата си, й причини допълнителен стрес.
— Представям си.
— Казах на Изи, че майка й може да работи тук, когато се подобри, но
мисля, че в момента нямат пари.
— Да, разбирам. Ще се погрижа да платим добре на Изи. Тя ще ни
помогне с презентацията за реновирането.
Ария се усмихна.
— Звучи идеално за нея. Благодаря.
Наведе се, целуна го по гърдите, точно над мястото, на което биеше
сърцето, и попита:
— Ще имаш ли малко време на обед? Може да си направим пикник и
да се разходим.
Ноа нямаше време, но тя плъзна многозначително пръст по гърдите
му и той кимна.
— Добре – каза Ария. – Аз ще взема храна.
— А аз презервативите.
Ария се засмя и го целуна по бузата.
— Среща в дванайсет под върбата.
Искаше да й каже какво изпитва към нея, какво означават за него
думите й, но тя вече беше излязла. Той я проследи с поглед как
прекосява фоайето, казва няколко думи на Ейнджъл, прегръща го и се
отдалечава.
Осъзна, че Зоуи го наблюдава и не изглежда никак доволна. Обърна
се и влезе обратно в офиса си. Имаше много работа.

***
Ария написа отговор на едно оплакване. Обикновено не получаваха
оплаквания пряко, тъй като гостите им бяха едни и същи от години,
идваха редовно и знаеха условията. А днес, във века на интернетните
войни, недоволните клиенти често оставяха лош отзив на
специализиран сайт, вместо да си губят времето с преки контакти с
хотела. Този обаче се оплакваше, че басейнът е бил затворен, макар че
това се споменаваше съвсем ясно на сайта им, в стаите било студено
(макар времето да беше доста топло) и чаршафите били сивкави и
изтънели.
Ария въздъхна. Във всичките си големи планове за реновиране и
преобзавеждане на хотела бяха пропуснали да включат ново спално бельо
– или поне тя беше пропуснала. Веднага го добави към дългия списък за
покупки.
Изправи се и излезе, за да обсъди със Скай продуктите за следващата
седмица и за фестивала. Зоуи седеше зад рецепцията, а Ноа и Ейнджъл на
два дивана във фоайето. Двамата разговаряха и се смееха. Ария ги
погледна с усмивка. Ейнджъл определено влияеше добре на Ноа. Клоувър
се присъедини към тях, показа на Ейнджъл нещо на таблета си и се засмя
на коментара му. Асистентът на Ноа се разбираше чудесно и с нея.
Ноа стана и влезе в офиса си, като пътьом се усмихна на Ария леко.
После затвори вратата след себе си
— Няма да се получи — обади се Зоуи.
— Моля?
— Това между теб и Ноа. Не си първата, която си пада по него по най-
глупашки начин, няма и да си последната.
Да си пада по него по най-глупашки начин? Ария я изгледа невярващо.
Зоуи очевидно дори не подозираше какво означава Ноа за нея.
— Той не смесва личните отношения с работата. Нямаш никакъв шанс
– продължи Зоуи, без да спира да пише нещо на компютъра.
Ария потисна самодоволната си усмивка, както и желанието да разкаже
на Зоуи за изминалата нощ с всички подробности.
— Така или иначе няма да се задържи дълго. Още няколко месеца и след
това – да го няма, както винаги – продължи Зоуи.
— Ноа спомена, че може скоро да се пенсионира. Може да се установи
на острова.
— Няма да се пенсионира. Само на трийсет и три е.
— Работата като че ли вече не му доставя удоволствие.
— Нищо не разбираш. Ноа обича работата си. Пък и съвсем скоро си
купи къща в Лондон.
— Така ли? – Това вече привлече вниманието на Ария.
— Преди четири седмици. Голяма къща, близо до моята. С много стаи –
място, на което човек може да създаде семейство.
Ария мълчеше озадачена. Това не съответстваше на нито една от
думите на Ноа. Защо му е било да си купува къща в Лондон, ако смяташе
да се премести на острова? Най-големият страх на Ария беше, че ще се
влюби в Ноа, а той отново ще замине и ще да я изостави, както я бяха
изоставили всички останали.
Зоуи се подсмихваше и Ария допусна, че може би нарочно я дразни, но
така или иначе, беше успяла да посее семето на съмнението, на което Ария
реши да не обръща внимание. Добре, че Зоуи щеше да остане тук само
няколко седмици.
Силвия седеше на близкия диван и вероятно беше чула част от
разговора, тъй като изгледа неприязнено Зоуи и подхвърли:
— Забелязах, че Ноа не върви, а лети. Защо ли? Подсвирква си, а на
закуска усмивката не слизаше от лицето му.
— Така ли? – попита Ария, смътно забелязвайки, че сега Зоуи гледа към
тях.
— По-рано го видях да си подсвирква, а на закуска не спираше да се
усмихва.
 — Кой не е спирал да се усмихва? – полюбопитства Скай от прага на
кухнята.
— Никой – каза Ария.
— Ноа – отвърна Силвия.
— Защо се е усмихвал?
— И аз това питам – засмя се Силвия и пренебрегна
многозначителния поглед на Ария.
— А ти къде беше сутринта? – обърна се Скай към сестра си. – Вратата
ти е разбита и се притесних, но после се сетих, че сме на Диамантения
остров и най-страшното тук е да се свършат бонбоните. Пък и Ноа
спомена, че те е видял. Защо вратата ти е разбита?
Ария усети как лицето й пламва. За щастие мургавата кожа прикри
руменината й. Ноа я беше видял тази сутрин, в леглото си!
— Алармата запищяла и Ноа си помислил, че няма да я чуя, затова
почукал на вратата, а после я разбил.
— Той е разбил вратата ти? – Скай не можеше да повярва на ушите
си, при това с пълно основание.
— Герой! – въздъхна Силвия. – Трябва да опиша смелостта му в
следващата си книга. Жалко, че не дотичаха знойните пожарникари,
които да ни спасят от огнения ад!
— Жалко наистина. А и повечето пожарникари на острова наистина
са знойни – прошепна заговорнически Ария. – Освен това нямаше
никакъв огнен ад.
— Къде спа? – не се предаваше Скай.
— В друга стая. Днес ще поправят вратата.
— В коя стая? – настоя сестра й, която май се досещаше.
Точно тогава една от гостенките, госпожа Кент, се приближи към
рецепцията и Ария почти се втурна нататък в опита си да избяга от
Силвия и Скай.
— Здравейте! С какво мога да ви помогна?
— Аз съм в стая петдесет и девет, но искам да я сменя.
— Проблем ли има?
— Не, но снощи двойката в спалнята над нашата беше… – Жената се
покашля смутено. – Ами… доста шумна… няколко пъти…
Петдесет и девета стая беше в дъното на втория етаж, под спалнята на
Ноа.
Силвия се засмя и рече многозначително:
— Колко интересно!
Ария извърна поглед от Зоуи, която я гледаше така, сякаш
парченцата от пъзела си идваха на мястото, и предложи:
— Ще ви преместим в стая двайсет и три. На първия етаж е, но
гледката към Сапфирения залив е прекрасна. Ще пратя човек да вземе
багажа ви. Извинете за безпокойството. Скай, би ли помолила Джереми
да помогне на госпожата?
На Ария й идеше да се скрие в кабинета и да не се покаже до вечерта.
— Кои ли са мистериозните любовници? – зачуди се Скай, която не
беше съвсем наясно с разположението на стаите.
— Нямам представа – отвърна Ария, може би малко прекалено бързо.
— Петдесет и девета е на втория етаж, а кой е на третия? – замисли се
Силвия.
— Ами нали имаме младоженци! – заяви Скай.
 Кал вървеше към рецепцията и ги чу.
— Младоженецът съм аз, но ако обсъждате снощния секс, ние също го
чухме. Таблата на леглото не спря да се блъска в стената цяла нощ.
— Кой друг на етажа е в апартамент? – попита Скай.
— Ноа. Ейнджъл спомена, че страдал от безсъние и може да е правил…
упражнения – заобяснява Ария.
— Едва ли. Стоновете бяха повече от красноречиви.
Кал тръгна към градината. Ария искаше да потъне в земята от срам.
Наистина ли бяха вдигнали толкова шум? Отчаяно се опита да измисли
някакво – каквото и да било – обяснение.
Ейнджъл и Клоувър се приближиха към рецепцията.
— Какъв е проблемът? – попита Ейнджъл.
— Оплакване от снощните любовни стенания в стаята на Ноа – обясни
Скай. – Ария предположи, че е правел упражнения, нали страда от
безсъние.
— Той страда от безсъние и какво ли не прави нощем за няколко часа
сън – измърмори неловко Ейнджъл.
Възрастната двойка във фоайето, която гледаше ръгби по телевизията,
нададе радостен вик. Един отбор, може би „Ол Блекс“, ликуваше на
екрана.
Изведнъж на Ария й хрумна спасителна мисъл:
— Това сигурно е било хака!
— Какво е било? – недоумяваше Клоувър.
— Нали сте чували за бойния танц на новозеландския отбор по ръгби
преди всеки мач? Комбинация от тай-чи и йога, за да прогонят лошата
енергия.
— За първи път чувам – учуди се Клоувър.
Разбира се, че чуваше за първи път. Как би могла Ария да убеди една
учителка по йога, че съществува такова нещо като хака йога?
— Може ли да ми покажеш този танц? – любезно помоли Силвия.
Ария се плесна по бедрата, затупа с крака, запъшка и застена с изплезен
език, като за по-голяма достоверност придаваше на стоновете сексуален
нюанс.
Ейнджъл се подсмихваше, Клоувър гледаше мнително, Силвия
пляскаше с ръце, а Скай не я изпускаше от поглед, без да помръдне.
— Ария, искаш да кажеш, че Ноа е танцувал хака?
— Той си пада по йога и тай-чи, нали, Ейнджъл?
— О, да. Абсолютно!
Тя погледна към Зоуи, която отвърна на погледа й с присвити очи.
Очевидно не беше успяла да я убеди, защото Зоуи се обърна, тръгна към
офиса на Ноа, почука и влезе.
Изглежда, тайната вече не беше тайна – не и за Зоуи.

***
Зоуи затвори вратата след себе си и Ноа вдигна глава и я погледна.
Какво й ставаше? Обикновено си вършеше работата, без да го ангажира
ежеминутно и ежечасно. Докладваше му за персонала в новите хотели и
за евентуалните проблеми. Тук това не се налагаше. В този хотел всичко
беше различно.
— Спал ли си с нея? – попита Зоуи без никакви увъртания.
— Моля?
 — Една от гостенките се оплака от сексуалните стонове стенания в
спалнята ти.
— Ти май забрави за младоженците.
— Кал също е чул скърцане, охкане, пъшкане и така нататък.
Любовницата ти показва във фоайето хака, за да ги убеди, че бойният
ти танц ги е събудил.
Сърцето на Ноа преля от обич към Ария и той не можа да сдържи
усмивката си. Зоуи продължи:
— Познавам те от осем години и не съм чула да спиш нито с
клиентите, нито с персонала. Тук си от онзи ден и веднага вкара
управителката в леглото. Що за непрофесионализъм!
— Зоуи, няма да обсъждам личния си живот с теб. Никога не съм
отварял дума за мъжете, с които спиш, включително и колегите ни.
Така че не ми прави забележка за непрофесионално поведение.
Зоуи зяпна и й отне поне десетина секунди, докато си върне дар
слово.
— Този хотел е толкова различен. Защо се занимаваш с него? Защото
баща й те изнуди?
— Томас ми беше приятел.
— Приятел, който те манипулира да му дадеш милиони за този
бордей.
— Направих го заради нея.
— Тя не е такава, за каквато я мислиш. Моята работа е да огледам и
преценя персонала на всеки хотел. Тя е златотърсачка, втора
Джорджия.
— Зоуи, това е…
— Онзи ден ме разпитва за парите ти, откъде ги имаш и как си
забогатял. Води те за носа, но ти не забелязваш.
Ноа поклати глава. Не вярваше на нито една дума.
— Джорджия не беше за теб, казах ти го още преди да се ожените.
Повярвай ми, Ария е всичко, което не искаш да видиш у една жена…
— Благодаря, но имам много работа, така че ако това е всичко…
Зоуи се канеше да каже още нещо, но се отказа и излезе.
Ноа познаваше Ария и беше убеден, че тя не беше жената, която
описваше Зоуи, но съмнението все пак пропълзя в сърцето му и се
загнезди там.

ДЕВЕТНАЙСЕТА ГЛАВА

Ария чакаше Ноа под върбата. Той закъсняваше с десет минути. Беше
взела сандвичи от кухнята и се надяваше Скай да не забележи липсата
им. Не искаше да лъже сестрите си и се боеше да не я видят с Ноа.
Поемаха риск с този пикник. Ария мразеше необходимостта да лъже
Скай и Клоувър, а освен това влошаваше ситуацията още повече, като
измисляше оправдания за всеки път, когато я видеха или чуеха с Ноа.
Радваше се, че близначките са решили да останат, и се страхуваше да не
направи нещо, с което да ги подтикне да заминат отново, макар да
знаеше, че с тази тайна само прави всичко още по-лошо.
Но какво щеше да стане, ако узнаеха истината, след като изрично я
бяха помолили да не допуска между нея и Ноа да се случи нещо? Дали
щяха да си тръгнат? Особено Скай… Джес беше тук и живееше при нея.
Ария не би се учудила, ако разбереше, че отново са станали приятели с
екстри. Заминеше ли Джес, Скай вероятно щеше да го последва в Канада.
Струваше й се нечестно, че връзката й с Ноа се беше изграждала цели
пет години, че при всяка нова среща чувствата й към него се
задълбочаваха, а сега, когато най-накрая имаха шанс да са заедно, това им
беше забранено. Ако сестрите й знаеха колко много означаваше Ноа за
нея, може би нямаше да са против връзката им, но засега се налагаше
двамата да пазят тайна.
Той се зададе по пътеката, приближи се към върбата и се мушна под
завесата на клоните й. Когато прегърна и целуна Ария, всичките й
притеснения се стопиха в миг.
— Липсваше ми – прошепна той между две целувки.
— Нали се видяхме в хотела! – засмя се тя.
— Да, но там не можех да те докосвам така, както искам. Хайде, да се
залавяме с пикника. Дано да е на скрито място, защото съм намислил
нещо.
— Мисля, че нещото ми допада – засмя се Ария.
Двамата тръгнаха за ръка надалеч от градините и хотела.
— Чули са ни снощи, така ли?
Ария се изчерви.
— Не мислех, че вдигаме толкова много шум.
— Беше доста… гръмогласна.
— И ти ми проглуши ушите.
Ноа се засмя и когато излязоха на поляната отвъд района на хотела,
каза:
— Зоуи знае.
— И не й се вярва да си практикувал хака в спалнята?
— Не. Освен това ти не си й много симпатична – усмихна се той.
— И тя на мен.
— Убеждава ме, че се интересуваш само от парите ми.
— Ще има да взема. Зоуи не може и да си представи какво изпитваме
един към друг. Ейнджъл казва, че си пада по теб и от години се опитва да
те свали.
— Да, мина ми през ума, че е възможно антипатията й към теб да се
дължи преди всичко на ревност.
Двамата спряха да се полюбуват на селцето, на белите къщи и
блесналите на слънцето витрини. Днес морето беше с вълшебен
смарагдов цвят. Диамантената река и Кристалния поток искряха сред
полята и хълмовете.
Ария се обърна към Ноа:
— Ти нали не й вярваш? Не е възможно да мислиш, че съм с теб заради
парите ти, нали?
— Разбира се, че не, но Зоуи не пропусна да ми каже, че си разпитвала
за тях.
Ария го погледна недоумяващо, докато се опитваше да си припомни
какво беше казала на Зоуи.
— Божичко, това ли било! Аз просто се притеснявах, че влагаш
прекалено много средства в хотела. Не искам да се съгласяваш с неща,
които не можеш да си позволиш само защото мислиш с това – сложи тя
ръка на сърцето си.
— При всички решения, които взех през последните няколко дни, се
водех само от сърцето си.
— И какво казва сърцето ти за моя интерес към парите ти?
— Казва, че между нас има нещо несравнимо по-важно.
— Браво на сърцето ти! Ела да ти покажа Златната лагуна. Малко е
стръмно, но със сестрите ми намерихме една безопасна пътека.
Заобиколиха обраслата с бръшлян и мъх скала и спряха пред малка
портичка.
— Какво има зад вратичката? Таен тунел?
— Позна. Не знам дали не е бил просто пътека към лагуната, която са
забравили с годините, или тунел, който пирати са използвали да
пренасят контрабандни стоки. По-вероятно е да е било първото, защото
някой си е направил труда да сложи метална врата, а и тунелът е
прокопан много старателно, но ми е приятно да си мисля, че е било
второто.
Влязоха в пещерата, която се спускаше надолу към златистия пясък
на плажа. Тя беше десетина метра широка и в дъното й се плискаше
водата на малък залив, в който можеше да се плува след отлив.
Ария извади голямо одеяло от раницата си, постлаха го на плажа и
Ноа възкликна:
— Какво невероятно място!
— Само аз и сестрите ми знаем за тази пещера. Когато бяхме малки,
често идвахме тук.
— Сега и аз знам.
— Защото си ми много скъп.
Седнаха и Ноа притвори очи.
— Мога просто да заспя…
— Нали имаше други намерения?
Той й се усмихна закачливо.
— Не съм се отказал.
Ария погали лицето му. Той изглеждаше уморен и тя предложи:
— Няма да е лошо да дремнем на слънце. Обичам да заспивам в
ръцете ти.
— Имам много работа, а до фестивала не остана време.
Тя изпита чувство на вина и каза през смях:
— Да идем в Бали! Ще пием коктейли и ще се любим на плажа!
— То и тук има плаж.
Ария се засмя, той я целуна, свали роклята й и я захвърли на пясъка.
Обгърна Ария с ръце и езикът му се плъзна между гърдите й. Тя издърпа
ризата му, докато той сваляше бельото й.
Ръката, която се спусна между бедрата й, бе нежна, ала настоятелна,
и тутакси разпали тлеещия огън на страстта. Жарките му пламъци се
извисиха и дъхът на Ария секна. Цялото й тяло трепереше, а Ноа не
спираше да я целува до забрава. Взе презерватива от джоба на
джинсите си и само след миг двамата се сляха, без да откъсват очи един
от друг.
Боже мой, този мъж я подлудяваше! Винаги ли беше такъв? Ария
сложи ръка на гърдите му.
— Почакай…
— Добре ли си?
 — Разбира се – задъхано промълви тя. – Искам да знаеш, че никога не
съм се чувствала така.
— Ако преди си била тиха и спокойна, предполагам, че не си била с
правилния мъж.
Тя го погали и прокара палец по устните му.
— Най-важното е, че този мъж не си бил ти.
Ноа я изгледа невярващо.
Ария се изчерви. Вече му беше казала, че започва да се влюбва в него, и
той не й беше отвърнал със същото. Не искаше да го притиска, да го кара
да я уверява в чувства, които не изпитваше.
— Да забравим за мен. Казвам само, че си страхотен в секса!
Тя обви ръце около врата му, притисна бедрата си в неговите и той
поднови ритъма в отклик на движенията й. Предстояха им дни и месеци
на опознаване и Ария не биваше да прибързва с мечтите за брак и деца.
Може би Ноа не изпитваше същите чувства… Всъщност това беше
нормално, тъй като връзката им бе съвсем в началото.
Пък и кой знае дали той щеше да остане…
Ария реши да не мисли за това, а за безспорния факт, че Ноа държи на
нея, и то от години. И едва ли само се забавляваше.
Той я притисна в бездиханна прегръдка. Темпото му се усили и в мига,
в който пламъците в слабините й лумнаха, Ноа се отпусна върху гърдите
й с дълбок стон. Целуна я, а Ария погали гърба му със затворени очи и с
надеждата, че той чувства същото като нея.
Ноа милваше косата й и абаносовите кичури галеха пръстите му. На
света нямаше по-красива гледка от голото тяло на Ария Филипс, която
лежеше до него и го гледаше с любов. Сърцето му преливаше от непозната
досега обич. Морето се плискаше в златистия бряг и слънцето топлеше
телата им.
— Ария, искам да остана тук завинаги.
— Тогава остани.
— Не е толкова просто.
Той имаше хотел в Дубай, който беше обявен за продан, както и два
големи хотела в Ню Йорк и Лондон. Можеше да продаде и тях, но беше
доста сложно – трябваше да намери стабилни компании за покупката, да
помисли и за персонала. Беше му необходима поне година, за да
приключи и да се установи на острова. Пет години си беше мислил за
Ария и сега трябваше да обмисли и подреди бъдещето им. Беше
прибързал с брака си и не можеше да забрави разочарованието и
огорчението. Романтиката на розовите очила беше ненужна, а втора
грешка – недопустима.
— Важното е да сме заедно и да не усложняваме нещата — усмихна се
Ария.
В този миг дочуха смях и говор откъм тайния тунел.
— Някой идва!
Ария грабна дрехите им и раницата и ги напъха в пещерата в края на
плажа.
Ноа стана, понечи да хукне с намерението да се отдалечи колкото се
може повече от нея, но осъзна, че едната му обувка е останала по-надалеч
на плажа. Втурна се нататък и я грабна тъкмо когато хванатите за ръка
Скай и Джес се появиха от тунела.
Впериха поглед един в друг – Джес и Скай хванати за ръце, а Ноа
прикрил мъжеството си с обувка.
— Какво правиш тук? – ахна Скай.
— Пека се – отговори Ноа, доволен, че този път може да измисли
правдоподобно обяснение.
— Гол?
— Нямаше никой…
— Е, ние си тръгваме – смутено рече Джес и дръпна Скай за ръката.
Тя не помръдна.
— Сам ли си?
— Да.
— Искаш да кажеш, че ако разгледаме пещерите, няма да намерим
никой друг?
— Че кой друг!
Скай присви очи.
— Не знам кое е по-лошо – да се въртиш около сестра ми, след като
изрично я помолихме да не се сближавате, или да се въртиш около
някоя друга жена, макар да знаеш какво изпитва Ария към теб!
— В такъв случай съм длъжен да те попитам: след като знаеш какво
изпитва Ария към мен, защо си против връзката ни? Предполагам, че
не искаш сестра ти да е нещастна.
— Не искам отново да я нараниш. Веднъж вече разби сърцето й и не
желая това да се повтори.
Ноа въздъхна. Така му се падаше. След като баща й му каза, че умира,
трябваше да се върне и да й бъде опора. Трябваше да включи в сделката
условието Томас да й каже какво се случва с хотела, за да не се налага
да го пази в тайна от нея.
Не можеше да разговаря за грешките си със Скай, тъй като щеше да
проличи, че с Ария са вече заедно, да не говорим за неудобството, което
изпитваше от голотата си.
— Разбирам загрижеността ти, но аз също искам Ария да е щастлива.
Просто гледаме на това по различен начин.
— Тя няма нужда от теб, за да е щастлива. Всяко дете би било
щастливо да има майка като нея… – Скай замълча, тъй като осъзна, че
беше казала повече, отколкото трябва.
Ария искаше да има дете? Вероятно това беше мечтата, за която беше
споменала, че иска да осъществи, но не веднага…
—Хайде! – обади се Джес. – Да оставим Ноа да се радва на слънцето.
Скай се поколеба, но кимна. Двамата се отдалечиха и докато
минаваха през тунела, ехото на думите им долетя до Ноа.
— Не го харесвам – заяви Скай.
—Но сестра ти го харесва – възрази Джес.
Ария се показа от пещерата. Беше се облякла и гледаше смутено. Ноа
въздъхна и за пореден път си каза, че лъжата не беше добро начало на
тяхната любов.

***
Беше късно, но тъй като Скай държеше да им покаже новия десерт,
Ария отиде в кухнята. Сестрите й я чакаха на масата с подредени купи
и високи чаши.
Не беше говорила със Скай от онази катастрофална среща при
лагуната, но беше повече от очевидно, че сестра й изобщо не е доволна
от случващото се. И Ноа не беше – все още смяташе, че нямат какво да
крият и цялата тази потайност не му харесваше. Ария не знаеше какво да
прави.
— Какво е това? – попита тя, седна до Клоувър и погледна към купите.
— Още не съм му измислила име, но представлява сладолед с печени
ягоди и малини.
— Как така печени?
— Ами така. Както печем зеленчуци, така печем и плодове. Изпекох ги
и направих с тях сладолед с ягоди и малини. Вземете по две лъжици и ги
сложете в чашите. После ще долеем от розовата лимонада.
— Лимонада със сладолед, така ли? – попита Ария.
Скай кимна.
— Помня как мама я правеше с кока-кола, фанта и с какво ли не още!
— Не забравяй едновремешния плодов сок „Вимто“!
— Татко обичаше с черешова кока-кола.
Сладоледът засъска и забълбука, Скай го поля със сметана, добави
течен шоколад и захарни пръчици по ръба на чашите. Ария го опита с
нетърпение.
— Божествен вкус!
— Върхът е, нали? – зарадва се Скай.
— На това му казвам семейна сбирка с позитивен характер засмя се
Клоувър.
— Разполагаме с не едно и две позитивни неща. От мен – сладолед, от
Джес работата по вилата ни, която става все по-красива и по-уютна, а
Бейша готви чудесно и вече мога да я оставям сама в кухнята. Клоувър,
похвали се и ти!
Клоувър облиза лъжичката и се усмихна.
— За първи път от три години изпитвам чувства към мъж.
Скай я прегърна.
— Толкова се радвам!
След раздялата с Маркъс Клоувър не искаше и да си помисли за нова
връзка. Мисълта за секс дори я отвращаваше. Новият й интерес
представляваше огромна стъпка напред и зарадва сестрите й.
— За Ейнджъл ли става дума? – попита Ария.
Клоувър се изчерви.
— Не знам дали ме харесва и дали съм готова за нова връзка, но си
мисля какво ли е да го целуна и да спя с него. Струваше ми се, че никога
повече няма да изпитам такива чувства, но фактът, че ужасно го харесвам,
че си представям какво ли ще бъде да се целунем или да се любим е
просто… Бях започнала да мисля, че тази част от мен е умряла. Приятно
ми е да си бъбрим, да се смеем и да флиртувам. Засега повече не ми
трябва.
Ария я прегърна.
—Ейнджъл е чудесен!
— Не искам да споменавате и дума пред него! – обърна се Клоувър към
Скай. — Защото е много вероятно изобщо да не стигнем до връзка.
Оставете ме да напредвам толкова бързо, колкото на мен ми е удобно, и
да се наслаждавам на всеки миг.
Скай вдигна ръце.
— Обещавам!
— И аз – кимна Ария.
 — Сменям темата, преди съвсем да се смутя. Хайде, Ария, да чуем
твоята позитивна вест!
Голямата сестра си пое дълбоко дъх.
— Срещам се с Ноа.
Сестрите й впериха очи в нея и Ария не долови и капка от радостта, с
която бяха обсъждали Клоувър и Ейнджъл.
— Знаех си – рече Скай и остави лъжичката. – Целувката, която
декораторът видял, шумният секс, днес на плажа – това си била ти!
— Нали се разбрахме да не се сближавате? – възмути се Клоувър.
— Обичам го. От няколко години… Искам да остана с него завинаги.
Никога не съм обичала така.
Клоувър я погледна разнежено.
— О, Ария, изобщо не подозирах…
— Поне ми олекна, че не е бил с друга на плажа – отсече Скай. –
Защото последното, което искам, е пак да те нарани. Но защо трябваше
да ни лъжеш? Винаги сме си споделяли истината.
Всичко това беше ужасно нечестно.
—Ти какво би направила, ако ти кажех да не се виждаш с Джес?
Скай стисна устни.
— Щях откровено да отговоря, че не бих могла.
— Но когато настояхте да не започвам връзка с Ноа, аз не знаех, че
това ще се случи. Бях прекалено наранена, а той искаше да поддържаме
строго професионални отношения.
— Нещата обаче се промениха и ти ни излъга. Вместо да ни кажеш
истината, танцува хака и се изложи пред всички.
— Беше ме страх, че ще се ядосате и ще си тръгнете.
— Ти пък! – ококори се Скай. – Истината е, че беше доста грубо от
наша страна да те караме да стоите настрана един от друг, след като
знаехме, че чувствата ти към него са толкова силни. И все пак, не
биваше да ни лъжеш. Момичета, стана късно и съм много уморена –
разтри очите си Скай. – Извинете, но е време да си лягам.
—И аз. Пак ще говорим – обърна се Клоувър към Ария и последва
сестра си.
Сладоледът се топеше, но Ария не можеше да преглътне и една
лъжичка повече. Стомахът й се беше свил на топка. Раздигна масата и
се качи в стаята си. Тъй като в момента и Ноа не изпитваше особено
топли чувства към нея, реши да спи сама с надеждата за по-светло утро.

ДВАЙСЕТА ГЛАВА

На другия ден Изи, Ейнджъл, Скай, Клоувър и Джес седяха във

фоайето и обсъждаха плановете за ремонта. Изи скицираше кафенето
според желанията на Скай и идеите на Джес. Беше във вихъра си и дори
не забеляза, че майка й влиза и се приближава. Дилайла надникна в
скицника, усмихна се и отиде при Ария на рецепцията.
—Много ти благодаря заради Изи! Отначало се ужасих при мисълта,
че дъщеря ми ще работи, за да ми помага, но така поне ще се фокусира
върху нещо друго освен болестта ми и ужасните терапии. Виж колко е
щастлива!
 —Точно човек като нея търсехме. Пък и тя обича да рисува. Радвам се,
че ще ви помогнем.
—Предложението ти към мен остава ли? – Дилайла придърпа шала на
главата си.
— Разбира се. Имаме нужда от теб на рецепцията. – Посочи Зоуи и
добави: – Тя е тук само за няколко седмици.
— Ноа ще прецени за колко – тросна се Зоуи.
Ария реши да не й обръща внимание и се усмихна на Дилайла.
—Можеш да започнеш, когато решиш.
—Утре сутринта е последната лъчетерапия. Ще дойда следобед.
—Не трябва ли да си починеш няколко дни? Знам колко е изтощително.
—Ще ми се да започна, за да свикна по-бързо с работата.
Ария се досещаше, че Дилайла има нужда от пари, но хотелът не
разполагаше със средства и всичко за фонда „Ремонт“ идваше от Ноа.
— Ако искаш, започни на непълен работен ден, за да имаш сили.
— Ще видим как ще потръгне – не се предаваше Дилайла. Тя се наведе
към Ария и прошепна, за да не я чуе Изи: – Може да загубим къщата.
Миналия месец не можах да платя ипотеката. Без работа съм и получавам
само болнични. Нямам пари за сметките. Имам нужда от тази работа,
Ария.
— Ако предпочиташ, ще ти плащаме всеки ден.
— Благодаря.
Изи погледна към рецепцията и Ария се усмихна и й махна, защото не
искаше да се досети за какво говорят с майка й.
— На Изи ли махна? – прошепна пак Дилайла.
Ария кимна.
— Сега ще те снимам, тъй като обновяваме уебсайта със снимки на
персонала.
Дилайла оправи шала си и се усмихна, докато Ария я снимаше. В този
момент Зоуи се приближи и каза:
— Госпожо, Изи закусва тук, дължите ми осем и петдесет.
Ария я погледна слисано, а Дилайла извади портмонето си с треперещи
пръсти.
— Зоуи е тук отскоро и изглежда, не знае, че служителите се хранят
безплатно – повиши тон Ария. – Ти, Зоуи, също закусва днес, но не съм
си и помислила да ти искам пари.
— Едното няма нищо общо с другото!
— Няма проблем – промълви Дилайла и отвори портмонето, в което се
търкаляха няколко монети.
— Няма да плащаш! – спря я Ария.
— Мога и без благотворителност.
— Това не е благотворителност. Такава е политиката на хотела.
Зоуи се навъси.
— Трябва да поговоря с Ноа.
— Ами говори! – ядоса се Ария.
Зоуи тръгна, без да се смути от тона й, а Дилайла започна да брои
монетите.
— Повярвай ми, не го правя, защото не ти достигат парите – увери я
Ария. – Когато са на смяна, всички служители се хранят безплатно.
Винаги е било така, още когато мама беше жива. Не обръщай внимание
на Зоуи. – Ария се огледа и добави тихо: – Голяма кучка е и колкото по-
рано започнеш да работиш тук, толкова по-добре за всички.
— Не искам да ти създавам неприятности.
— Няма такова нещо. Този хотел е мой, правилата са мои и едно от
тях е да се грижим добре за персонала.
— Благодаря – усмихна се Дилайла.
— Кажи на Изи, че утре ще закусва тук. Няма да работи гладна!
— Много благодаря, а сега тръгвам към болницата за лъчетерапията.
Ако се чувствам добре, ще се видим утре следобед.
— Само ако си добре!
— Обещавам ти да поема работата, та да се отървеш от кучката.
Дилайла си тръгна и помаха на Ария, преди да излезе. Тя веднага се
залови с уебсайта на хотела и качи снимките на Изи и Дилайла като
нови служители. Ейнджъл влезе в кабинета и каза:
— Трябва да разпечатам нещо.
— Изи справя ли се?
— О, да. Ще направим страхотна презентация. Гостите ще се шашнат!
Ария въздъхна.
— Какво те измъчва? – попита Ейнджъл и затвори вратата, за да не
ги чуе Зоуи.
— О, Ейнджъл, излъгах Ноа и сега не знам какво да правя!
Усмивката на Ейнджъл се стопи, той се облегна назад и затвори
вратата на кабинета.
— Първо, нямам и грам доверие на Зоуи, така че недей да казваш
такива неща, когато тя е наоколо. И второ, ти си идеалното момиче за
Ноа и много се радвам за вас. Но той ми е и шеф, и приятел. Преди да
ми се довериш, трябва да знаеш, че съм напълно искрен с него.
— Не е чак толкова страшно, но истината е, че до фестивала остава
седмица, а никой не е отговорил на поканите ми. Бях уверила Ноа, че
ще имаме много гости, но освен блогърите и местните хора, които ще
дойдат заради храната и коктейлите, никой не е изявил желание да
присъства.
Ейнджъл въздъхна с облекчение.
— Боже мой, опасявах се, че си имаш друг, някое яко момче за всичко
на име Зандър, което е ненадминато с чука!
Ария каза през смях:
— Зандър не излиза от спалнята ми, нали имам много свободно
време! Проблемът е, че съм влюбена в шефа ти…
— Ами кажи му го – отново се усмихна Ейнджъл.
— Казах му, но още сме в началото на връзката си.
— А той отвърна ли със същото?
— Не. Тук е само от седмица, а аз нямам търпение, нали разбираш?
— Ноа цени търпението. Дай му време.
Ария кимна и реши да смени темата.
— Какво ще правим с фестивала? Имаме три заети стаи и това е
всичко засега. Ще похарчим много за приготовленията, а нищо няма да
спечелим. Ще презентираме плана и предстоящите промени, но няма
кой да ги види, няма да имаме и постъпления.
— Добре, това можем да го оправим. Ще обявим рекламна кампания
във Фейсбук, а може и в Гугъл – рече Ейнджъл и започна да пише на
лаптопа си.
— Няма ли да е скъпо?
 — Не е задължително. Можем да пуснем няколко обяви за малко пари,
а и фестивалът ще е толкова скоро, че ще ги поддържаме само няколко
дни. Остави на мен. Най-важните за Ноа са блогърите и журналистите, а
те ще дойдат. Ще дойдат и местните жители, които ще искат да видят
плановете. Останалите гости са бонус.
— Благодаря. Трябваше да ти кажа по-рано.
— Не е проблем, ще го свърша за нула време – каза Ейнджъл. – Ако не
друго, поне ще знаем, че сме опитали всичко.
Той продължи да пише, а Ария се зае отново с уебсайта и снимките.
Мислеше и как да помогне на Дилайла и Изи с още нещо освен с работа.
След малко Ейнджъл каза:
— Може да обявим вход от пет лири. Така ще покрием разноските за
храната и напитките.
— Идеята ми харесва – усмихна се Ария.

***
След малко излезе и забърза към селото. За първи път в живота си беше
свикала спешно всеобщо събрание. Неписаните правила на жителите на
острова гласяха, че обяви ли се спешно събрание, трябва да присъстват
всички и обикновено наистина идваха. Слава богу, Дилайла нямаше да
дойде, защото беше на лъчетерапия, но Ария се надяваше всички
останали да се явят.
Шеймъс я поздрави на входа на кметството и тя застана на подиума с
разтуптяно сърце. Кендра й се усмихна окуражително, макар да не знаеше
за какво е събранието.
Шеймъс вдигна ръка и настъпи тишина.
— Благодаря на всички, че се отзовахте толкова бързо. Давам думата на
Ария.
Стотици очи се взряха в нея. Устата й пресъхна. Дано Дилайла оценеше
това, което беше намислила. Забеляза, че Ноа влиза, но не знаеше дали
да се чувства окрилена, или притеснена от присъствието му.
— Ще бъда кратка, тъй като всички сте заети. Искам да ви съобщя, че
празненството за фестивала включва храна и напитки, а входът е пет
лири.
Чу се недоволно мърморене. Лицето на Мадж почервеня и дори
невъзмутимият Шеймъс се навъси. Разнесоха се недоволни възклицания
и Ария вдигна ръка, за да успокои множеството.
— Извинете, но ви моля за минутка внимание. Както знаете, Дилайла
Куин загуби работата си заради дълго отсъствие след операцията и
лечението. Може би не ви е известно, но скоро ще загуби и дома си.
Четиринайсетгодишната й дъщеря ме помоли за работа в хотела. Вместо
да учи и да е с приятелите си, на Изи й се налага да се грижи за прехраната
на семейството. Дилайла ще работи в хотела, но би трябвало да почива
известно време след химиотерапията и лъчетерапията. Сигурна съм, че
мнозина от вас са били пряко или непряко засегнати от тази страшна
болест и няма нужда да ви обяснявам какви са физическите и
психическите й последствия. Петте лири вход са за Дилайла и Изи. Така
ще платят дълговете си и Дилайла ще може да се възстанови, без
постоянно да се тревожи за дома и всичко останало. Казах на Ноа, че ние
тук сме едно голямо семейство и се грижим един за друг. Дилайла има
нужда от нас и това е най-бързият и лесен начин да й помогнем.
Празникът ще бъде както винаги чудесен, а благодарение на решението
на Съвета ще имаме и традиционните фойерверки. Вярвам, че петте
лири ще оправдаят очакванията ви в името на една благородна кауза.
Моля ви да съберем парите предварително, за да помогнем на Дилайла
колкото може по-бързо, а и за да знаем бройката на присъстващите.
Разбира се, може да платите и в деня на празненството. Ако ли пък
искате да ми кажете, че идеята е ужасна, можете да дойдете и да го
сторите, макар че може би няма да е лошо да направим за това отделна
опашка.
Неколцина от присъстващите се засмяха и тя се почувства леко
насърчена.
Ария взе тефтера и химикалката. За нейно учудване, Ноа седна до
нея.
— Ти пиши, а аз ще вземам парите – тихо каза той.
Хората започнаха оживено да разговарят помежду си, но Шеймъс
извади портфейла си и се приближи към Ария.
— Два билета, моля – подхвана високо той, вероятно за да даде
пример. – Чудесна идея, Ария! Сутринта си мислех за милата Дилайла
и как да й помогнем с продажба на торти или нещо друго. Билетите ще
свършат чудесна работа, браво на теб!
Ария се усмихна, записа името му и след малко се образува опашка от
желаещи. Наложи се Шеймъс да намери кошница за парите и двамата
с Кати цял час им помагаха в събирането на парите и изготвянето на
списъка. Мадж беше сред последните и Ария се приготви за упреците й,
ала тя се покашля, подаде десет лири и рече:
— Може и да не съм съгласна с промените в хотела, но одобрявам
идеята за празненството и помощта за Дилайла. С Тоби сме „за“!
Шеймъс се наведе към Ария и каза:
— Радвам се, че успя. Много благородно от твоя страна!
— Чудех се как да помогна на Дилайла и Изи. Предложих им работа,
после ми хрумна да събера средства, за да погасят дълговете си. Нищо,
че хотелът е на загуба покрай празненството… Нямаме резервации, а
трябва да вземем храна и питиета. Ноа влага толкова много средства в
ремонта, а нямаме никаква печалба.
— Не знаех, Ария… Колко глупаво от моя страна…
— Не е като да нямам покрив над главата си. Толкова много хора са в
затруднено положение и затова бих искала да съм като татко и да
помагам с каквото мога. Неговата щедрост го вкара в дългове, а аз ще
се постарая да не повтарям грешките му. Надявам се догодина да сме
по-добре и да не броим всяко пени.
— Ария, ти си незаменима за всички нас – израсна тук, винаги
пазаруваш в местните магазини, даваш работа на нуждаещите се,
помогна на Стивън след удара, на Нийл за магарето и какво ли не още.
Кажи ми, с какво още можем да помогнем?
— Благодаря, засега се справям.
На лицето на Шеймъс се изписа замислено изражение.
— Всъщност с Кати си мислехме да останем да пренощуваме в хотела.
От единия до другия край на острова е дълъг път, а вече не сме толкова
млади. След няколко чашки няма да мога да го извървя целия, затова
ще е разумно да останем. Пък и така ще мога да се възползвам от
прекрасната закуска на другия ден. Лятото, когато синът ми беше в
хотела, закусвах в ресторанта и беше много вкусно! Ще се опитам да
привлека още гости.
Ария се засмя.
—Дано успееш.
— Обещавам!
Ноа събираше последните пари и записваше имената. Вдигна поглед и
се усмихна на Ария.
Тя беше сигурна, че той гледа крайно скептично на идеята й да помогне
на Дилайла. Все повтаряше, че искала да ощастливи всички, но вместо да
си тръгне от събранието с мисълта, че някой отново се е възползвал от
нея, сега за първи път през живота си се почувства чудесно.

***
Скоро след това Ария излезе от залата заедно с Кендра. Ноа все още
беше вътре и говореше с Шеймъс.
— Благодаря, че я взе – посочи Ария към кошницата с пари, която
държеше Кендра.
Кендра беше съседка на Дилайла и тя щеше да й предаде събраните
средства. Ария се надяваше, че ще бъде убедителна и ще склони Дилайла
да приеме помощта – кръстницата й просто беше човек, който би
представил даването на парите не като избор, а като свършен факт.
— Ария, поздравявам те за идеята! – усмихна се Кендра. – Мисля, че не
е редно да ядем и пием безплатно, а парите ще бъдат благороден жест към
скъпите ни Дилайла и Изи.
Ноа се приближи, хвана ръката на Ария и каза:
— Имам разговор по Скайп след десет минути и закъснявам. Ще се
видим в хотела.
Стисна ръката й и бързо се отдалечи.
Кендра гледаше Ария с разширени очи.
— Вие заедно ли сте? – най-накрая промълви тя.
— Ами… да.
— Тоест?
— В интимен смисъл – да… Той иска да живее на острова, но е купил
къща в Лондон и не знам какви точно са плановете му. Не съм съвсем
сигурна какво се случва помежду ни. Ако съдя по думите и отношението
му към мен, всичко е от хубаво по-хубаво.
— Можеш ли да му се довериш след онова, което се случи миналата
година?
— Работата му е такава, че непрекъснато пътува. Дори като дете не е
имал постоянен дом. А когато е бил женен, е прекарвал повече време в
работа, отколкото у дома. Причината е, че не са се обичали с жена му, а
може и да не е искал да се застоява на едно място.
—Говори с него. Ако имате сериозни намерения един към друг, трябва
да сте откровени и да споделяте тревогите и съмненията си.
Ария кимна. Кендра беше права, но ако признаеше пред Ноа, че му
няма доверие, това едва ли щеше да е добро начало.

ДВАЙСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

 Ноа пишеше поредния нарастващ списък на всички неща, които
трябваше да реновират, когато Ария влезе в кабинета.
— Прегледай вината, които смятам да поръчам, и добави каквото
смяташ, че е необходимо за празненството – каза тя.
— Ангажирах барман и ще свържа Скай с него.
Ария направи физиономия.
— Тя все така ли не ти говори? – попита Ноа. Знаеше, че предишната
вечер Ария най-накрая е признала истината на сестрите си и разговорът
не е минал добре.
— Не. Но си поговорихме и знам, че скоро ще й мине. Благодаря, че
дойде на спешното събрание. Не очаквах да оставиш работата и да ми
помогнеш.
— Включих си уведомленията от форума на острова. Когато видях, че
свикваш спешна среща, реших, че трябва да разбера какво става.
Всичко, което е важно за теб, е важно и за мен.
— Дано не ме укоряваш заради Дилайла.
— Какво говориш! Ти си най-прекрасната жена на света! Единствено
съжалявам, че всичко това… – Той посочи бюрото си и продължи: –
Всичко това ми пречи да прекарвам повече време е теб. Искаш ли да
заминем за няколко дни след фестивала? Ейнджъл ще поеме
управлението на хотела.
— Искам, и още как!
Ноа хвана ръката й и в този миг в кабинета влезе Зоуи.
— Може ли да поговорим? – обърна се тя към Ноа и изгледа
многозначително Ария: – Насаме.
Ария измърмори нещо под нос, излезе и Зоуи затвори вратата.
— Ноа, знам, че между вас с Ария има нещо, но…
Той вдигна ръка.
— Това не те засяга. Ако ще говорим за хотела, слушам те, ако ли не,
няма изобщо да говорим.
— Ария се среща с един мъж.
— Моля?
— Казва се Зандър. Чух с Ейнджъл да си говорят за него и да се смеят.
Ноа се навъси. Ария не беше такава. Може да беше наивен, ала той й
вярваше. Вярваше напълно и на Ейнджъл. Не можеше да допусне, че
асистентът му ще разговаря с Ария за приятеля й и двамата ще се смеят!
— Не си разбрала. Ария няма приятел.
— Питай я за Зандър и виж как ще реагира.
— Не ми се говори повече за това. Имам много работа.
— Ария те лъже и за фестивала.
— За какво по-точно ме лъже?
— Не знам, но се приготви за голям удар.
— Благодаря, а сега трябва да работя.
Тя излезе и Ноа се опита да се съсредоточи, но не можа. Стана от
бюрото и отиде във фоайето. Ейнджъл се беше съсредоточил в лаптопа,
сякаш пишеше мемоарите си.
— Ела за малко в кабинета ми – каза Ноа и щом влязоха, затвори
вратата и попита: – Има ли нещо, свързано с фестивала, което не знам?
— Не мисля.
— Обсъждал си го с Ария. Зоуи спомена, че тя ме лъже.
— Тази жена не дава почивка на наострените си уши!
 — Да знаеш нещо за Зандър и отношенията му с Ария?
— Боже мой! Каква змия! Наумила си е да те раздели с Ария и нищо не
може да я спре! Отвратителна жена!
— Няма спор. И все пак кой е Зандър?
— Това беше шега. Ария няма друг освен теб. Колкото до фестивала,
проблемът е разрешен. Ария просто не искаше да те тревожи. По-добре
питай нея и не ме слагай по средата.
— Все пак аз съм те назначил за мой асистент – заяви Ноа, осъзнавайки,
че малко прекали, но за него беше важно да не крият нищо зад гърба му.
— Ария е най-хубавото нещо, което някога ти се е случвало и затова не
желая да я обвинявам незаслужено. Остави нещата така, както са. По-
добре разбери защо Зоуи иска да ви раздели.
Ноа се замисли и кимна:
— Добре, но ако пак възникне проблем с фестивала, искам да знам.
— Дадено.
Ейнджъл се върна във фоайето, а Ноа реши да наруши неизменното
правило винаги да е в течение на всичко и да разрешава всеки служебен
проблем. Вярваше както на приятеля си, така и на Ария.
Ейнджъл отиде в градината, където Ария и Стивън обсъждаха
външното осветление.
— Ария, може ли за минутка?
Тя благодари на Стивън и двамата тръгнаха по пътеката.
— Внимавай със Зоуи — предупреди я той.
— Защо? Какво се е случило?
— Никога не съм я харесвал, но я търпях, защото Ноа я е назначил и аз
уважавам избора му. Тя е добра в работата си, но иначе не е стока.
— Какво е направила?
— Подслушвала ни е и е казала на Ноа, че имаш гадже на име Зандър.
— Какво? Няма никакъв Зандър, това беше шега! Ноа повярвал ли й е?
— Не, но е разтревожен за притеснението ти относно фестивала.
Докладвала му е и това.
— Трябва да говоря с него. Не, трябва да говоря с нея!
Ария забърза към хотела и се втурна във фоайето. Добре, че на дивана
седеше само Силвия и нямаше други свидетели. Тя навярно би могла да
използва сцената като вдъхновение за следващия си роман.
— Зоуи, вземай си нещата и да те няма!
— Моля?
— Уволнена си.
Ейнджъл догони Ария и чу последните думи.
— Мамка му! — измърмори той.
Зоуи избухна в смях.
— Ти не можеш да ме уволниш!
— Мога. Аз съм управител и не желая да работиш тук.
— Ноа ме повика. Аз работя за него.
— Това е моят хотел и ти не си добре дошла тук!
Ноа излезе от кабинета, привлечен от високите гласове, огледа се
объркано наоколо и попита:
— Какво става?
— Уволних Зоуи – осведоми го Ария и скръсти ръце на гърдите си.
Ноа вдигна вежди.
— Какво?
 — Няма да търпя тази жена тук нито секунда повече!
Зоуи вирна глава.
— А аз й казах, че работя за теб, а не за нея. Само ти можеш да ме
помолиш да си тръгна.
Той помълча и каза:
— Съжалявам, Зоуи, но така ще е по-добре.
— Моля?! – попита тя невярващо.
— Не знам какво целеше с информацията си, но обвиненията ти не
ми допаднаха. Можеш да се върнеш в „Пенингтън“.
— Ти шегуваш ли се? – попита Зоуи, все още без да помръдва.
— Съвсем не. Благодаря, че дойде, но вече нямаме нужда от услугите
ти.
Зоуи го изгледа и започна да събира нещата си.
— Ария, може ли да поговорим? – кимна Ноа към кабинета.
Затвориха вратата и той попита:
— Какво става?
— Казала ти е, че си имам гадже!
— Аз не й повярвах.
— Не е там работата. Що за ужасна жена е тази Зоуи! Груба с мен,
груба с Изи, груба с Дилайла! Поиска пари за закуската на Изи!
— Тя е свикнала да управлява фирма, не благотворителни дружества.
— Съжалявам, че не съм като нея! – тросна се Ария.
— Знам. И затова те обичам.
— Защо й каза, че съжаляваш?
— Все пак дойде да работи тук, остана само няколко дни и сега я
уволнявам. Ще имам работа с нея и в другия хотел, затова ще е по-добре
да запазим що-годе прилични отношения вместо да постъпваме като
децата и да я отпратим просто защото е направила нещо, което не ни
харесва.
— Тя излъга и се опита да развали отношенията ни още в самото
начало.
Ноа въздъхна.
— И какво ще правим сега? На рецепцията имаме само две
тийнейджърки на непълен работен ден и Дилайла, която тепърва
трябва да бъде обучена.
— Тийнейджърките са работливи и любезни. Предпочитам тях пред
някого, който ми забива нож в гърба. Защо изобщо доведе Зоуи?
— Ти нямаше служители и исках да ти помогна.
— Тя те излъга.
— Може да не е разбрала добре. Между другото, какво криеш от мен
за фестивала?
Ария въздъхна.
— Няма резервации. Надявах се приятелите на татко и редовните ни
гости да дойдат, но засега нямам отговор на поканите. Него вече го
няма и всичко се промени. Не ти казах, защото изпитвах угризения.
Хвърляш толкова труд и усилия! Как да те разочаровам!
— Разочарован съм от липсата на резервации, а не от теб. Хайде да не
спорим, не ни се отразява добре.
— Ноа, всички двойки спорят.
— Да, но нали знаеш как всичко между мен и Джорджия приключи?
— Приключило е, защото дори не сте се харесвали, а камо ли да се
обичате. И точно затова сте спорели.
— Искаш да кажеш, че споровете ми с теб са полезни?
— Да. И напълно нормални.
— Все пак предпочитам да си бъбрим и да се разхождаме на плажа, а не
да се разправяме с ремонти. Мечтая си да живеем в хармония и щастие, а
когато един ден се пенсионирам…
— Трябва да действаме като отбор. Нали каза, че всички, които участват
в обновяването на хотела, трябва да го правят от душа и сърце, а не от
задължение. Това включва и теб. Как можем да имаме общо бъдеще, ако
не си щастлив тук?
— Щастлив съм, защо не ми вярваш? И те обичам такава, каквато си.
— Не мисля, че ще останеш, и затова не исках да кажа на сестрите ми за
нас. Тръгна си веднъж, може да си тръгнеш и втори път.
Ноа я погледна смаяно.
— Тръгнах си, защото дадох обещание на баща ти.
— Даде и на мен, но го наруши, за да спазиш обещанието си към татко.
На плажа спомена, че не ти е било лесно да се преместиш на острова.
Купил си къща в Лондон. Да не би да имаш втори план, ако между нас не
потръгне?
— Кой ти каза за къщата?
— Зоуи. Вярно ли е?
— Тази къща няма нищо общо с теб и мен.
— Разбира се, че има, защото изобщо не си мислил да останеш тук.
Ноа прокара пръсти през косата си и я погледна право в очите.
— Защо сме заедно, след като ми нямаш доверие? Защо изобщо се
опитваме?
— Не знам – поклати глава Ария. – Мислех си, че щом те обичам, нищо
друго няма значение, но изглежда, това не е достатъчно.
На вратата се почука и Ейнджъл надникна в кабинета.
— Извинявайте, че ви прекъсвам, но, Ноа, Клоуи от „Старбърст Хайтс“
е тук.
— Благодаря, Ейнджъл, идвам.
Ейнджъл затвори вратата и Ария избухна:
— Защо се срещаш с тях? Нали нямаше да им продаваш хотела? Излиза,
че твоите намерения са били винаги различни от моите!
— Ария…
— Това ли си замислял през цялото време? Божичко, „Старбърст
Хайтс“! – Не можеше да се сети за нищо по-лошо от тази възможност. –
Твоите и моите планове за хотела са съвсем различни и са били такива
още от самото начало!
— Няма да продавам хотела. Та аз имам само двайсет и пет процента.
Но, по дяволите, част от мен много би искала да можеше!
Ария впери поглед в него. Ноа не споделяше мечтата й. Не искаше да
бъде част от хотела. А щом не беше щастлив тук, скоро щеше да си тръгне.
Тя закрачи към кабинета си, взе чека от Кендра от чекмеджето, профуча
обратно в офиса на Ноа и му го връчи.
— Какво е това? – попита той.
— Чек за половин милион лири срещу твоя дял.
Ноа впери поглед първо в чека, а после и в нея. Очите му се разшириха
и се изпълниха с болка.
— Това ли искаш? – попита тихо той.
 — Да. – Заминаването му преди година беше толкова мъчително, че
тя не искаше да го преживее отново.
— Добре. Сега обаче имам среща и ще трябва да ме извиниш – делово
заяви той и се запъти към фоайето.
Ария се поколеба, обзета от мисълта, че е направила голяма грешка
– Той беше всичко, което искаше, а ето че го беше отблъснала може би
завинаги… В гърлото й заседна буца, която й пречеше да диша.
Ноа покани Клоуи в кабинета и подмина Ария, без да я поглежда.
Зоуи я гледаше с подигравателна усмивка и по всичко личеше, че беше
дочула част от разправията. В другия край на рецепцията стояха
близначките, Джес и Ейнджъл и гледаха Ария тревожно.
Тя излезе и тръгна към селото.

***
Беше много разстроена и искаше да говори с Кендра. Сълзите й не
спираха и добре, че в пекарната нямаше никого. Кръстницата й беше в
кухнята. Обърна се и се усмихна, но видя сълзите и разпери ръце, за да
прегърне Ария.
— Какво има?
— С Ноа току-що скъсахме.
Ария потъна в прегръдката на Кендра и почувства топлината на
безусловната й, искрена обич. После взе чашата с чай, която
кръстницата пъхна в ръцете й, и й разказа за скандала.
— Голяма съм глупачка – заключи тя.
— Не си.
— Той е всичко, което искам. Влюбена съм в него от години, но реших
да приключа връзката ни, защото не вярвах, че ще остане при мен.
— Опитай да му простиш за миналата година. Имал е сериозна
причина.
— Проблемът не е само в неговото заминаване. Изоставили са ме като
бебе и това вероятно е довело до непрекъснатите страхове в живота ми.
— Защо не разгледаш нещата от хубавата им страна? Изоставили са
те, но си била отгледана на Диамантения остров от прекрасни родители
и имаш две страхотни сестри. Работиш в хотела и помагаш на кого ли
не: Стивън, Нийл, Дилайла, Изи… Щеше ли да е така, ако беше израсла
в друго семейство и в друга страна? Работата в хотела те срещна и с
мъжа на мечтите ти и това сигурно не е случайно. Ноа замина, но със
сестрите ти имахте време да бъдете с Томас в края на живота му. Такова
е било желанието му. После близначките решиха да останат, защото им
беше приятно да сте заедно, и накрая решиха да се установят тук. Може
би всичко това щеше да е съвсем различно, ако и Ноа беше останал,
нали. Не бива да съжаляваме за нещата в миналото, тъй като на тях
дължим бъдещето.
Ария си спомни, че и Ноа беше казал нещо подобно: Благодарение
на несгодите станах това, което съм. Не съжалявам за нищо.
— Трябва да мислиш с обич за живота, който си водила досега. Той е
причината да си един от най-прекрасните, мили и щедри хора, които
познавам.
Ария леко се усмихна.
— Доверието трябва да се спечели, то не се появява в миг – продължи
Кендра. – Но мисля, че ако отсега нататък двамата сте напълно искрени
един с друг, отново ще спечелите доверието си.
Очите на Ария се наляха със сълзи, защото беше наранила Ноа. Беше го
отблъснала както всички останали и не беше сигурна, че той ще й прости.
— Трябва да говоря с него.
— Съжалявам, че ти дадох чека. Ноа наистина е най-хубавото нещо,
което ти се е случвало. Да не забравяме и хотела…
— Отивам да му го кажа – скочи Ария, целуна Кендра и хукна.

***
Ноа прибра дрехите си в куфара и се замисли. Скандалът с Ария беше
напълно ненужен, но той я беше наранил жестоко миналата година и тя
не можеше да му се довери. Тогава мислеше, че постъпва правилно, но
току-що беше доказал, че не може да му се има доверие.
— Ти наистина ли ще заминеш?
На прага стоеше Скай, вперила поглед в него.
— Нали и ти това искаш?
— Искам сестра ми да е отново с разбито сърце? Да я изостави
единственият мъж, когото е обичала, и да се увери за втори път, че не е
достойна за обич? Разбира се, че не.
Ноа въздъхна.
— Тя ми даде чек за моя дял от хотела. Не ме иска тук. – На последните
думи гласът му се прекърши.
— Не е така. Уплашила се е, че този хотел не означава за теб толкова,
колкото за нея и пак ще си тръгнеш, и е побързала да скъсате, за да не я
нараниш отново. Това е била най-обикновена самозащита.
— Тя ми няма доверие и има пълно основание след онова, което се случи
миналата година. Как да продължим, ако не си вярваме?
— Ще й доказваш всекидневно и ежеминутно, че искаш да останеш и че
няма да изчезнеш при първия проблем.
На прага застана Зоуи.
— Таксито ни чака.
Ноа кимна и взе куфара. Беше помолил Ейнджъл да резервира билети
за него и Зоуи за следващия влак до Лондон.
Скай се извърна към Зоуи.
— Много си доволна, нали!
Зоуи сви рамене и се усмихна.
— Това е най-умното решение на Ноа от няколко дни насам.
И какво толкова му беше умното, замисли се Ноа. Та той обичаше Ария
до болка! Но хората като него не стигаха до щастлив край. Родителите му
не го бяха искали, не го бяха искали и приемните семейства. Защо изобщо
се беше надявал, че с Ария ще е различно?
— Казала ти е да си вървиш и е наранила гордостта ти, така ли? – попита
Скай и заслиза след него по стълбите. – За това ли става въпрос?
Ейнджъл го пресрещна и попита:
— Ти наистина ли заминаваш?
— Нали ще останеш няколко месеца, докато ремонтът приключи?
— Да, но…
— Помогни на Ария с всичко, с което можеш.
— Бягството няма да разреши проблема – каза Ейнджъл. — Веднъж
вече си си тръгнал без обяснение. Сега трябва да останеш и да поговориш
спокойно с нея.
 Ноа му подаде чека.
— Дай й това. Когато хотелът отново заработи, ще изчислим някакъв
процент печалба.
— Ноа, тя те обича и ти я обичаш, размисли!
— Ария има нужда от теб – обади се Скай.
Той мина право покрай Силвия, която наблюдаваше цялата сцена с
разширени очи. Искаше да излезе на въздух колкото може по-бързо.
Имаше чувството, че се задушава. Обърна се към Скай и Ейнджъл и
каза:
— Предайте й, че съжалявам, че ми няма доверие.
С тези думи той излезе.

ДВАЙСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Ария влезе тичешком в хотела и се спъна в бледосиния куфар,

оставен точно до вратата. Клоувър беше на рецепцията и й махна да се
приближи, но тя я подмина и влезе в кабинета на Ноа. Изненада се,
когато видя Ейнджъл на бюрото му.
— Къде е Ноа?
— Замина.
— Как така замина?
— С Клоувър ти звъняхме, но ти не вдигна.
— Бях излязла без телефона. Къде отиде?
— В Лондон. Със Зоуи.
— Какво? – заоглежда се трескаво Ария, сякаш очакваше да види Ноа
някъде наоколо.
— Каза, че вече не го искаш.
— Няма такова нещо. Скарахме се за нещо глупаво.
— Дала си му чек, за да откупиш неговия дял от хотела – напомни й
Ейнджъл.
— Да, но… – Гласът й се задави. – Не мога да повярвам, че си е
тръгнал.
— Казах му, че трябва да остане да поговорите.
— Боже мой, трябва да говоря с него! Какъв е номерът му? Ейнджъл
намери номера на Ноа на мобилния си телефон и подаде апарата на
Ария. Тя позвъни. Никой не вдигна.
— Остави му съобщение – предложи й Ейнджъл.
Ария усети как я обзема гняв. Старите рани отново се разтвориха и я
заболя. Биологичните й родители я бяха изоставили като бебе, децата
на гостите, с които играеше през летата, също я изоставяха, момчетата,
с които се запознаваше в хотела и излизаше на срещи, заминаваха и не
се връщаха повече, приятелите й от детството бяха далеч… Сестрите й
напуснаха острова, майка й и баща й си отидоха от този свят, макар и не
по свое желание, и тя бе напълно сама. Пое си дъх и остави съобщение:
— Не мога да повярвам, че си заминал. Съжалявам, че се скарахме за
глупости, но не разбирам защо замина. Така ли се постъпва, когато
възникнат трудности? Вместо да отстояваш своето, ти просто изчезна!
Нали нямаше да се разделяме? Предаде се при първия сблъсък! Дори с
Джорджия си бил по-дълго време, а тя те е лъгала и ти е изневерявала.
Цял живот се местиш и не знаеш какво е да имаш дом и да си обичан. Тук
го имаше, а реши да зарежеш всичко! Зоуи ме предупреди, че не се
задържаш на едно място, че си купил къща в Лондон, но аз успях да убедя
сама себе си, че връзката ни е истинска и ще останеш тук заради мен.
Знаел си, че ще заминеш. Обичам те. Как може да ме прегръщаш и
целуваш с такава страст и да не изпитваш същото? Разбирам опасенията
ти, но бягството не е разрешение. Постъпи като мъж, а не като страхливец.
Върни се!
Ария преглътна сълзите си и върна телефона на Ейнджъл, а той й
посочи вратата с очи.
Клоувър, Скай и Джес стояха на прага и не помръдваха.
— Съжалявам – промълви Ария. – За всичко. Трябваше да говоря с вас,
преди да му дам чека. Хотелът е колкото мой, толкова и ваш, а аз
разруших всичко.
— Остави хотела! Тревожим се за теб – каза Скай.
— Извинявайте, че ви излъгах.
— Не трябваше да те увещаваме да не се срещаш с него. Сгрешихме и
много съжаляваме – добави Клоувър.
— Направи всичко, за да върнеш Ноа! – разпалено рече Скай.
Как да го върне, като не вдигаше телефона и не отговаряше на
съобщенията? Ария се обърна към Ейнджъл:
— Къде е той сега?
Ейнджъл провери на телефона и отвърна:
— До влака за Лондон има десетина минути.
— Мога да те закарам с мотора – предложи Джес.
Двамата хукнаха и за малко да се спънат пак в бледосиния куфар до
вратата. Сложиха си каски, качиха се на мотора и Ария погледна
часовника си – беше време за прилива и трябваше да бързат.
Моторът хвърчеше и стигнаха моста за по-малко от минута. На пътя
вече имаше бариера заради прилива, но Джес я заобиколи и успяха да
минат на отсрещния бряг. Гарата не беше далеч, но когато спряха на
червен светофар, на Ария й идеше да закрещи.
Спряха на паркинга. Влакът се виждаше, готов да потегли. Ария хукна
по перона, като оглеждаше прозорците с надеждата да види Ноа. Мярна
Зоуи в мига, в който влакът тръгна, и омразната жена й показа среден
пръст. Ария нямаше време да отвърне на жеста, защото до нея спря
задъханият Джес и й подаде телефона си.
— Ейнджъл иска да говори с теб!
— Ария, той не е заминал! Куфарът му е тук. Отишъл е да разхожда
кучето на Силвия.
Идеше й да ревне с глас.
— Чух всичко – каза Джес. – Хайде, връщаме се!
За съжаление, мостът беше почти под водата. Ария събу обувките си,
запретна полата и заяви:
— Не мога да чакам два часа. Ще преджапам, а ако се наложи, мога и да
плувам.
— Ноа така или иначе не може да прекоси моста, изчакай – отвърна
Джес.
— Трябва веднага да му обясня всичко. Няма да чакам часове!
Водата стигна до средата на бедрата й, вълните я блъскаха и Ария впери
очи в отсрещния бряг. Скай и Клоувър я чакаха и й махаха. Бяха дошли с
една от количките за голф и дори бяха взели хавлиена кърпа.
— Не знаем къде е отишъл – подхвана Скай, докато се поклащаха на
количката по пътя към хотела. – Може би е на Златната лагуна.
Ария се усмихна.
— Знам къде е.
Скочи пред входа на хотела и хукна през озарените от розовия залез
градини. На дърветата висяха празнични светещи гирлянди и по
върбата пълзяха вълшебните им отражения.
Ноа беше зад завесата от върбови клони. Снежко седеше отегчен в
краката му.
— Мислех, че си заминал – промълви Ария.
Той я погледна – изражението му беше същински калейдоскоп от
чувства.
— Знам, че така искаше, но не можах, защото…
— Не съм искала да заминаваш. Изпаднах в паника. Къщата в
Лондон, твърдението на Зоуи, че няма да останеш при мен, да не
говорим, че спомена как би искал да продадеш хотела… Помислих, че
отново ще те загубя. Изпаднах в паника. Извинявай…
— Значи не искаш да си тръгна?
— Не.
— А аз си мислех, че историята се повтаря за кой ли път въздъхна Ноа.
– Мама и татко не ме искаха, обикалях приемните семейства и целия
свят… Свикнал съм никой да не ме иска. – Той поклати глава. – Реших,
че и на теб ти е омръзнало.
— Един живот с теб няма да ми стигне.
Той се усмихна и разтвори ръце. Тя пристъпи към него и Ноа я
притисна в прегръдката си. Боже мой, всичко щеше да се оправи! Очите
й се наляха със сълзи.
— Когато казах, че бих желал да мога да продам своята част, имах
предвид, че искам да бъда с теб без тревогите и разправиите покрай
хотела. А къщата в Лондон е за брат ми, Чарли. Мога да му помогна,
защо да не го направя? Купих я за него и семейството му.
— Господи! Зоуи го изкара така, сякаш тази къща е била за теб.
— Тя манипулираше и двама ни. Но ти трябваше да поговориш с мен,
вместо да си вадиш прибързани заключения.
— Говорих, но не изчаках момента да сме спокойни и да подходим
разумно към проблема.
— Щом ще сме заедно, ще трябва да сме напълно искрени един към
друг.
— Знам. Съжалявам, че се скарахме.
— Не, аз съжалявам. Веднъж те изоставих и имаш право да не ми се
доверяваш. Ако ми дадеш възможност, ще ти докажа, че си
единствената за мен. Завинаги, Ария!
— Вярвам ти. Помогна много и на татко, и на нас, как бих могла да не
те обичам!
— Направих всичко заради теб.
Тя го целуна и попита с усмивка:
— Защо не замина?
— Ами… Силвия ми връчи кучето, Скай и Клоувър заявиха, че съм
пълен идиот, а и… много те обичам. Казах ти го, но ти беше афектирана
и не ме чу.
 — Не може да не съм те чула!
— И затова ли ще се караме? Казах ти, че те обичам такава, каквато си.
Боже мой, наистина го беше казал!
Ноа погали лицето й.
— Обичам те, Ария Филипс. Винаги съм те обичал.
— И аз те обичам. Ти си всичко за мен.
Той се усмихна, целуна я, а тя въздъхна и попита:
— Какъв е планът от днес нататък?
— Първо – няма да взема чека. Благодари на Кендра от мое име, но няма
да се възползвам. Както казваш, ние сме отбор и в добро, и в лошо.
— Осъзнавам, че споровете са неизбежни, но кои двойки не се карат?
Само безразличните един към друг не влизат в пререкания. Важното е да
не станем като тях.
— Няма море без вълни, но с теб и най-страшната буря не е страшна.
Тя се усмихна.
— Чудесно казано.
— Второ – ще осъществим мечтите ти заедно, защото те са и мои мечти.
Знам, че искаш да имаш деца, а аз нямам търпение да ни се родят! – Той
сложи ръка на корема й и Ария го прегърна.
— Ще го направя с радост, но винаги съм искала и да осиновя, да
отгледам дете, което има нужда от мен така, както аз се нуждаех от моите
родители. Бебетата по-лесно си намират дом и затова ще осиновя по-
голямо дете и ще му покажа какво означава истинска обич.
— А аз си мислех, че не може да те обичам повече от това! Лъгал съм се!
Ария се усмихна и го целуна.
— Ще имаме голямо семейство, Ноа. Чудесно е да имаш сестра!
— Всяко дете има нужда от голяма сестра – да го пази и защитава.
Братята също са важни.
— Ще имаме няколко момчета и няколко момичета. Е, чух първа и
втора точка в плана, ще има ли трета?
— Да. Ще проверим дали сексът след скарване го бива. Ноа я целуна и
я прегърна силно.
— Тук ли? – засмя се Ария. – Не е много професионално.
— Не ме интересува.
Целувката им я убеди, че и нея не я интересува.

ЕПИЛОГ

Течаха последните приготовления за фестивалното празненство.

Синият килим във фоайето беше елегантен и създаваше усещане за уют и
гостоприемство. Майра до сутринта беше украсявала тавана и стените с
шифон и коприна. Между стотиците цветя блещукаха гирлянди от
лампички като във вълшебна приказка. Ария се надяваше Ноа да е
доволен от украсата. От ранни зори двамата с Ейнджъл довършваха
презентацията на плана за реновирането на хотела. Ноа беше по-спокоен
през последната седмица. Обсъждаше със сестрите всяка промяна и вече
не изтъкваше, че той е ръководител на обекта. Отношенията му с Ария се
развиваха чудесно – не се целуваха пред гостите, но не се налагаше и да
се крият, което толкова много им тежеше.
 Скай и Клоувър най-сетне приеха връзката им. Скай каза, че нямат
право да нареждат на сестра си с кого да се среща, а Клоувър просто се
радваше, че Ария е обичана и е щастлива. Дори споменаваше, че
сватбата на сестра й ще бъде първата сватба в хотела.
Ария приближи Ноа и го хвана за ръката. Той се наведе с усмивка и
бързо я целуна.
— Изглеждат чудесно – промълви Ария. Рисунките на Изи и
снимките, които Ноа беше направил на реновираните стаи, идеално
демонстрираха какво може да се очаква след края на ремонтните
работи. Осем от стаите бяха с нови бани, а петнайсет — в процес на
обновяване. Хотелът сякаш се събуждаше от дълъг сън.
Благодарение на рекламата на Ария имаха вече дванайсет
резервации плюс шестимата блогъри и журналисти. Четири местни
двойки щяха да останат в хотела след празненството. Ария се надяваше,
че повечето гости ще се върнат за официалното откриване през лятото.
Блогърите бяха пристигнали рано сутринта и останаха впечатлени.
Ария беше сигурна, че материалите във вестниците и социалните медии
ще са положителни.
— Мисля, че сме почти готови – каза Ноа.
— Но Ейнджъл е прав, тази снимка изглежда по-добре тук – отсъди
Ария.
Ейнджъл гръмко се разсмя, а усмивката на Ноа се стопи. Ноа
неохотно му подаде снимката, той я сложи на правилното място и
намигна на Ария, а тя се обърна и се отдалечи.
Разгледа менюто на Скай. Хапките и коктейлите щяха да са на масите
пред снимките и плана за реновирането. Гостите щяха да се черпят,
докато разглеждат. Щяха да поднесат десертите в ресторанта, тъй като
специалното кафене на Скай щеше да бъде готово след няколко дни и
тя държеше да го представи в завършен вид. За гостите на фестивала
беше приготвила „тематични“ сладоледи – „Слънце“ (с банан и ананас),
„Лунна пътека“ (с боровинки и маршмелоу) и „Фойерверк“ (смес от
почти всички плодови вкусове). Според предпочитанията имаше
украси от шоколадови топчета, бонбони „Смартис“, желирани мечета и
какво ли не още. Трапезарията и терасата, откъдето щяха да гледат
фойерверките, блестяха от лампичките на гирляндите. Докато
разглеждаше масите с десерти, Ария зърна Скай и Джес да се целуват.
Той заминаваше след няколко дни и сигурно се възползваха
максимално от времето, което им оставаше. Реши да не ги прекъсва.
Беше сигурна, че сестра й държи всичко под контрол.
Тя се върна на рецепцията, където чакаше млада двойка с малко дете.
— Здравейте! Имате ли резервация?
— Да. За една нощ.
— За Фестивала на светлината?
— Разбира се. Малката го очаква с нетърпение. – Жената посочи
момиченцето.
— На кое име е стаята?
— Господин и госпожа Джейкъб Харингтън – отговори мъжът.
Жената се засмя.
— Още не сме женени.
— Но скоро ще бъдем. Не чу ли колко хубаво звучи името ни?
— Аз съм Руби Марлоу, сестрата на Кал. А това е Попи, дъщерята на
Лоти. Ще остане с тях до края на медения месец.
Ноа стоеше до рецепцията и слушаше разговора.
— Ще им звънна, за да им кажа, че сте пристигнали – предложи той, а
Ария намери формуляра за регистриране и им го подаде.
— Колко е красиво! – огледа се Руби. – Цветята и лампичките са
прекрасни! Може да се оженим тук!
— Защо не, стига най-накрая избереш дата – засмя се Джейкъб.
— Трябва да е някъде около Коледа.
— Разбира се!
— Но не и на дата, която ще попречи на работата в магазина ми.
Декември е най-натовареният месец. Може би на Бъдни вечер. Тъкмо ще
се събудя омъжена на Коледа.
— Звучи чудесно. Хайде да направим резервация за датата, преди да си
се разколебала – каза Джейкъб с усмивка.
Клоувър стоеше на прага на кабинета и като чу за сватбата, веднага се
обади:
— Утре мога да ви разведа навсякъде и да ви запозная с възможностите
и офертите ни за сватбени тържества.
Руби и Джейкъб си размениха погледи и кимнаха.
— Много ви благодарим – рече Руби.
— Може да участвате в празничното фестивално шествие – предложи
Ноа. – Моят асистент Ейнджъл ще ви закара до селото, където ще се
присъедините към другите гости, и всички заедно ще дойдете за
специалния коктейл, специалните десерти и фойерверките. А ако искате,
може да наблюдавате шествието от Изумрудения кът.
— Да видим какво предпочита Попи – наведе се Джейкъб към
момиченцето и с жестове го попита какво иска.
Попи отвърна с безброй движения на ръцете и Джейкъб преведе:
— Попи предпочита да участваме в шествието.
— Оставете си багажа и побързайте. Ейнджъл ще ви чака пред вратата
– усмихна се Ария.
Ноа се наведе и за нейно голямо учудване заговори на Попи на
жестомимичен език. Тя се усмихна и му отвърна.
— Благодаря – потупа го Джейкъб по рамото. – Много се радва, когато
непознати говорят с нея на нейния език!
— За мен е удоволствие – каза Ноа.
В това време от асансьора се появиха Кал и Лоти. Последваха прегръдки
и целувки.
— Изненадана съм, че знаеш жестомимичен език – обърна се Ария към
Ноа.
— Знам малко, наблюдавах и запомних някои жестове през годините.
— Ноа Кембъл, обожавам те!
— И аз теб.
Двамата се загледаха в Ейнджъл и Клоувър, които бяха потънали в
оживен разговор. Ейнджъл прибра кичур коса зад ухото на Клоувър, тя му
се усмихна и Ноа прошепна:
— Тези двамата доста се сближиха.
— Без съмнение.
— Искаш ли да го ступам?
Ария се засмя.
— Не. Ейнджъл е добро момче.
 — Така е.
— Но едва ли нещо ще се получи, тъй като Клоувър е доста наранена
от предишната си връзка и е прекалено предпазлива. Оттогава насам не
е допускала никого до себе си.
— Да не би някой да е разбил сърцето й? – попита Ноа.
— Не, направи нещо много по-лошо. Да кажем, че оттогава Клоуи
няма доверие на мъжете. Мъжът, когото ще допусне до себе си, трябва
да е много специален.
— Може би Ейнджъл е точно такъв?
— Надявам се.
— А сега ще отида да проверя дали всичко е наред с фойерверките.
Ще се видим в Изумрудения кът.
Двамата се целунаха и Ария се огледа, за да се увери, че всичко е
наред. Беше време да облече любимата си рокля.

***
Вече пременена, мина през градините и под блещукащите лампички
над цветята и храстите. Стивън беше свършил чудесна работа за
илюминациите на финала на празничното шествие. Изумруденият кът
и пътеката към него бяха осветени от фенери и Ария зърна отдалеч
любимия си. Той я прегърна и посочи върволицата от приближаващи
фенери.
— Шествието се задава.
— Като в приказка сме!
— А ти си моята принцеса с любимата ми рокля.
— Ако слушаш, ще ти дам да я облечеш.
Ноа се засмя.
— Роклята е специална, защото беше с нея, когато те целунах за първи
път.
— Нашият нов живот, нашите деца, нашето щастливо бъдеще започва
тук, в хотел „Сапфиреният залив“.
— Чудесно казано, Ария! Не искам да прибързвам заради
злополучния си брак, но искам да знаеш, че ще получиш предложение.
— Отговорът е „да“. Когато си готов.
Той се усмихна и двамата се заеха да посрещат гостите и хотелските
служители. Скай беше с Джес, Клоувър с Ейнджъл, а след тях вървяха
Силвия, Дилайла, Изи, Зина, Кейти, Джереми, Тили и Бен. Силвия
приближи и ахна:
— Каква невероятна гледка! Добре че останах да видя шествието!
— Събрахте ли материал за книгата? – засмя се Ария.
Силвия се подсмихна.
— Сменила съм имената и няма да ви разпознаят.
Дилайла и Изи се приближиха. Ария попита майката:
— Как си, добре ли си?
— Да, благодаря. Платихме всички сметки и дългове, дори останаха
пари и с Изи ще отидем на спа за два дни – масажи и пълна почивка.
— Страхотно!
— Започвам работа другата седмица, нали?
— Да. Колкото дни кажеш. Може да започнеш с един ден седмично,
за да свикнеш.
— Благодаря.
 — Аз ти благодаря заради Изи. Помогна толкова много за
презентацията на „Сапфиреният залив“!
— Беше ми интересно и приятно – рече Изи. – Ейнджъл ми поръча да
нарисувам стенописи в залата с басейна, а Скай иска няколко картини за
кафенето си.
— Предстои ти доста работа. Успех, Изи!
Шествието приближи начело с голям кит от восъчна хартия, осветен от
няколко фенера, закачени в металната рамка.
Носеха го може би десетина души. Изглеждаше великолепно. След него
вървяха деца с фенери във форма на риби. Минаха и един слон, и голям
пиратски кораб, и октопод, чиито крака подскачаха в такт с музиката. Зад
тях се клатушкаше на платформа огромен чайник и от чучура му се виеше
пара. Скай и Клоувър застанаха до Ария, тя ги прегърна и каза:
— Толкова се радвам, че останахте!
— Ние също. Няма нищо по-хубаво от сплотеното ни семейство! –
усмихна се Скай.
— Кажи нещо позитивно за себе си – обърна се към нея Клоувър.
— Доволна съм от десертите за фестивала. И от кафенето, което скоро
ще бъде готово. Похвали се и ти, Клоувър!
— Скоро ще открия залата си и съм щастлива, че сме заедно.
— Нещо друго? – дяволито я погледна Скай.
— Ейнджъл е много мил…
— Двамата сте постоянно заедно – обади се Ария.
— Покани ме на среща. Отказах. Не съм готова.
— А той какво ти каза?
— Каза да му дам знак, когато съм готова. И че си заслужавало да ме
чака. После ме прегърна и… беше чудесно.
— Е, доволна съм от твоята позитивна вест – засмя се Скай.
— Хайде, Ария, твой ред е! – сръга я Клоувър.
Ария се обърна към Ноа, който говореше с Ейнджъл, той долови
погледа й и й се усмихна.
— Никога не съм била толкова щастлива. Ноа ме допълва както никой
друг и двамата сме най-сетне едно съвършено цяло.

За автора

Холи Мартин е автор на романтични книги и печели множество

литературни награди. Тя живее в малка бяла вила с изглед към морето и
се е отдала изцяло на писането на любовни истории. Холи Мартин е
автор още на хитовите „Коледа под боровинковия залез“ и „Целувката,
която спря дъжда“

Holly Martin – Sunrise Over Sapphire Buy, 2020

Холи Мартин – Сапфиреният залив, 2021
Английска. Първо издание.
Превод: Красимира Абаджиева
Художествено оформление: Фиделия Косева
Редактор: Велислава Вълканова
Издава: Издателство ЕРА
ISBN 978-954-389-611-0
Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране: Vanilla