Annotation

Трупът на младо момиче е открит на брега на река Бастан. Не е първият, няма да е и

последният. Странният мизансцен говори за зловеща церемония, сякаш дело на нечиста
сила. Пресата припомня легендата за басахауна, господаря на гората, а инспектор Амая
Саласар, която води разследването, ще трябва да съчетае съвременните научни методи с
познанията си за народните вярвания. Само така ще може да открие „невидимия пазител”,
който нарушава мирния живот в баското градче Елисондо.

„Невидимият пазител” е първият роман от криминалната трилогия за Бастан, с

който Долорес Редондо предизвиква истински фурор в Испания, а според авторитетното
списание „Лир” е една от десетте най-добри кримки за 2013 г.

Долорес Редондо - Бастан: Невидимият пазител кн. 01

1
2
3
4
5
6
7
8
9
10
11
12
13
14
15
16
17
18
19
20
21
22
23
24
25
26
27
28
 29
30
31
32
33
34
35
36
37
38
39
40
41
42
43
Благодарности
За автора
Обработка TtRG
Сканиране: viper, 2017
Разпознаване, корекция и форматиране: sqnka, 2017
Информация за текста
notes
1
2
3
4
5
6
Долорес Редондо - Бастан: Невидимият пазител кн.
01
На Едуардо, който ме помоли да напиша тази книга,
и на Рикард Доминго, който я видя,
когато беше невидима.

На Рубен и Естер, затова че ме разсмиват до сълзи.

***

„Забравянето е неконтролируем акт. Колкото повече искаш да оставиш нещо в

миналото, толкова повече то те преследва.“
Уилям Джонас Баркли

„Но, мило дете, тази ябълка не е като другите, тази ябълка е вълшебна.“
Снежанка и седемте джуджета, Уолт Дисни
1
Аиноа Елисасу бе втората жертва на басахауна[1], макар тогава пресата да не го
наричаше така. Едва по-късно се разчу, че покрай труповете са открити косми от животни,
парченца кожа и следи със съмнителен човешки произход, свързани с някаква зловеща
церемония по пречистване. Сякаш някаква нечиста, дяволска и древна сила бе белязала
телата на тези невръстни момичета с разкъсани дрехи, обръснати слабини и непорочно
разтворени длани.
Всеки път когато й звъняха рано сутрин, за да отиде на местопрестъплението,
инспектор Амая Саласар изпълняваше един и същи ритуал — изключваше будилника, за да
не притеснява Джеймс, грабваше дрехите и телефона си и много бавно слизаше по стълбите
към кухнята. Обличаше се, докато пиеше кафето с мляко, оставяше бележка на мъжа си, след
което скачаше в колата и шофираше, потънала в празни мисли — фонов шум, който
обгръщаше съзнанието й винаги когато ставаше преди съмване и който я съпътстваше като
следа от недовършено събуждане и сега, макар да трябваше да кара повече от час от
Памплона до мястото, където я чакаше жертвата. Направи твърде остър завой и свистенето
на гумите я накара да осъзнае, че е твърде разсеяна; тогава се застави внимателно да следи
криволичещия нагоре път, който навлизаше в гъстите гори край Елисондо. Пет минути по-
късно спря до едно сигнално колче и разпозна спортния автомобил на доктор Хосе Сан
Мартин и джипа на съдия-следовател Естебанес. Слезе от колата и тръгна към багажника,
извади гумени ботуши и ги обу, подпирайки се на бронята, докато младши инспектор Йонан
Ечайде и инспектор Монтес се приближаваха.
— Грозна работа, шефке, момиче е. — Йонан погледна записките си. — Дванайсет- или
тринайсетгодишна. В единайсет вечерта родителите й подали сигнал, че още не се е
прибрала вкъщи.
— Малко рано, за да я обявят за издирване — отбеляза Амая.
— Да. Изглежда, се е обадила на мобилния на големия си брат към осем и десет, за да
му каже, че е изпуснала автобуса за Арискун.
— И брат й е мълчал до единайсет?
— Е, знаете как е. „Нашите ще ме убият. Моля те, не им казвай. Ще видя дали
родителите на някоя приятелка могат да ме докарат.“ Замълчал си е и се заиграл на
плейстейшъна. В единайсет, когато видял, че сестра му не се прибира, а майка му започва да
се побърква, признал, че Аиноа е звъняла. Родителите отишли в участъка в Елисондо и
настояли, че с дъщеря им се е случило нещо. Не отговаряла на мобилния, а вече били
говорили с всичките й приятелки. Намерил я един патрул. Като стигнали завоя, полицаите
видели обувките й на банкета — обясни Йонан, сочейки с фенерчето към място в края на
асфалта, където лъщяха грижливо подравнени черни лачени обувки с малък ток. Амая се
наведе, за да ги разгледа.
— Изглеждат нарочно поставени така. Да не ги е пипал някой? — попита тя.
Йонан отново погледна бележките си. Амая си каза, че прецизността на младия
инспектор, който освен това бе антрополог и археолог, е истински дар в тежки случаи като
очертаващия се.
— Не. Така си бяха. Подравнени и сочещи към пътя.
— Кажи на колегите от „Пръстови отпечатъци“ да дойдат, след като приключат, за да
огледат вътрешността на обувките. Който ги е сложил по този начин, е трябвало да пъхне
пръсти вътре.
Инспектор Монтес, който до момента бе мълчал, съзерцавайки върховете на марковите
си италиански мокасини, вдигна сепнато глава, сякаш се будеше от дълбок сън.
— Саласар — промърмори той вместо поздрав.
И се насочи към банкета, без да я изчака. Амая направи слисана физиономия и се
обърна към Йонан.
— На този пък какво му става?
— Не знам, шефке, но пътувахме от Памплона в една кола и през цялото време не обели
и дума. Изглежда ми леко пийнал.
Да, и на нея така й се струваше. След развода си инспектор Монтес съвсем бе
пропаднал, и то не заради внезапната си мания по италианските обувки и ярките
вратовръзки. В последните седмици го намираше особено отнесен, потънал в собствения си
свят, студен и непроницаем, съвсем необщителен.
— Къде е момичето?
— До реката. Трябва да слезем в дерето — каза Йонан, сочейки надолу с извинителна
физиономия, сякаш по някакъв начин бе отговорен за това, че трупът е намерен точно там.
Докато се спускаше по склона, издълбан в скалата от хилядолетната река, Амая видя в
далечината прожекторите и ограничителните ленти, очертали периметъра на действие на
полицаите. Встрани съдия-следовател Естебанес разговаряше тихо със съдебния секретар и
от време на време поглеждаше към мястото, където лежеше тялото. Двама фотографи от
Криминална полиция го заснемаха със светкавици от всички ъгли. До трупа клечеше експерт
от Наварския институт по съдебна медицина, който очевидно измерваше температурата на
черния дроб.
Амая установи със задоволство, че що се отнася до влизането и излизането от
заградената зона, всички присъстващи спазват реда, определен от първите полицаи,
пристигнали в района. Но въпреки това й се стори, че както винаги има твърде много хора.
Бе граничещо с абсурда чувство, което вероятно се дължеше на католическото й възпитание,
но когато трябваше да застане пред поредния труп, неизменно изпитваше онази потребност
от смиреност и уединение, която я обземаше на гробища и която се нарушаваше от
професионалното, дистанцирано и чуждо присъствие на онези, които сновяха край тялото —
едничък свидетел на деянието на убиеца, но въпреки това безмълвен, ням, самотен в своя
ужас.
Приближи се бавно, разглеждайки мястото, което някой бе избрал, за да убие. На брега
се бе образувал ръкав от сиви заоблени камъни, вероятно донесени от придошлите води
миналата пролет, сух пояс, широк към девет метра, който се простираше докъдето можеше да
види на смътната светлина на настъпващото утро. Отсрещният бряг, едва четири метра
широк, навлизаше в гъста гора, която ставаше още по-непроходима, когато човек проникнеше
в нея. Инспекторката изчака няколко секунди, докато експертът от Криминална полиция
приключи със снимките на трупа; след това се приближи, застана до краката на момичето,
прочисти както обикновено съзнанието си от други мисли, погледна тялото, проснато до
реката, и прошепна кратка молитва. Едва тогава се почувства готова да погледне на него като
на дело на убиец.
Аиноа Елисасу бе имала красиви кафяви очи приживе, но сега отправеният й към
безкрая поглед бе застинал в изражение на почуда. Леко килнатата й назад глава разкриваше
парче груба корда, което се бе врязало във врата й толкова дълбоко, че почти не се виждаше.
Амая се наведе над тялото, за да разгледа възела.
— Дори не е вързана, просто я е стягал, докато момичето е спряло да диша — прошепна
тя почти на себе си.
— За това трябва сила, може би е мъж? — предположи Йонан зад гърба й.
— Възможно е, макар момичето да не е много високо, един и петдесет и пет най-много,
освен това е доста слабо. Може да е била и жена.
Доктор Сан Мартин, който до момента бе разговарял със съдия-следователя и съдебния
секретар, се приближи до трупа, като преди това си взе довиждане с магистрата с
характерното си ритуално целуване на ръка.
— Инспектор Саласар, винаги е удоволствие да ви видя, дори при тези обстоятелства —
заяви той тържествено.
— Удоволствието е и мое. Доктор Сан Мартин, какво ще кажете?
Лекарят взе записките, които му подаде асистентът, и ги прегледа набързо, навеждайки
се над трупа, като междувременно хвърли одобрителен поглед на Йонан, приветствайки
младостта и знанията му. Поглед, който Амая познаваше добре. Само преди няколко години
тя бе младшият инспектор, когото той бе обучавал в потайностите на смъртта —
удоволствие, което изтъкнатият професор Сан Мартин никога не пропускаше да си достави.
— Приближете се, Ечайде, елате тук, може да научите нещо.
Доктор Сан Мартин нахлузи хирургическите ръкавици, които извади от кожена
лекарска чанта, и опипа леко челюстта, врата и ръцете на момичето.
— Какво знаете за трупното вкочаняване, Ечайде?
Йонан въздъхна, след което заговори с тон, подобен на онзи, който вероятно бе
използвал в ученическите си години, за да отговаря на учителката.
— Предизвиква се от химично изменение в мускулите. Започва да става видимо от
клепачите, обхваща гърдите, торса и крайниците, достига пълен ефект след около дванайсет
часа и изчезва в обратен ред, когато мускулите започнат да се разлагат под действието на
млечната киселина след около трийсет и шест часа.
— Не е зле. Какво друго? — насърчи го докторът.
— Вкочаняването е един от главните признаци, по които може да се определи кога е
настъпила смъртта.
— А смятате ли, че степента на вкочаняването е достатъчна, за да се направи
обосновано предположение?
— Ами…. — поколеба се Йонан.
— Категорично не — отсъди Сан Мартин. — Степента на вкочаняване може да варира в
зависимост от мускулния тонус на покойника, температурата в помещението или навън,
както в този случай. Крайните температури могат да произведат същия ефект като трупното
вкочаняване (например при трупове, изложени на висока температура). А може да става дума
за трупен спазъм, знаете ли какво е това?
— Мисля, че така се нарича процесът, при който след настъпването на смъртта
мускулите на крайниците се схващат до такава степен, че става трудно да се измъкне какъвто
и да било предмет, който човекът е държал приживе.
— Така е, и затова върху съдебния патолог пада огромна отговорност. Давността не бива
да се определя, без да се вземат предвид тези аспекти и разбира се, хипостазите… с други
думи, трупните петна. Сигурно сте гледали някой от онези американски сериали, в които
съдебният лекар се навежда над трупа и след две минути вече е определил часа на смъртта
— каза той, повдигайки театрално вежда. — Позволете да ви кажа, че това е лъжа. Анализът
на количеството калий във вътреочната течност също допринася много, но ще мога да
установя часа с максимална точност едва след аутопсията. Сега, и въз основа на това, с което
разполагам, мога да ви кажа само едно — тринайсетгодишна от женски пол. По
температурата на черния дроб бих казал, че е мъртва от два часа. Все още няма вкочаняване
— отсъди той, опипвайки отново челюстта на момичето. — Съвпада до голяма степен с
обаждането й до брата и сигнала на родителите. Да, не повече от два часа.
Амая го изчака да стане и зае неговото място, приклякайки до момичето. Не й убягна
облекченият вид, който придоби Йонан, след като се отърва от проверката на съдебния
лекар. Безжизнените очи и полуотворената уста на девойката, сякаш в знак на почуда или на
последен опит да си поеме въздух, придаваха на лицето й израз на детинска изненада, като
на малко момиче на рождения му ден. Дрехите й бяха срязани с точни разрези от шията до
слабините и отгърнати от двете й страни като опаковката на някакъв зловещ подарък. Лекият
бриз откъм реката разроши правия й бретон и Амая усети аромат на шампоан, примесен с
остър мирис на цигари. Запита се дали е пушила.
— Мирише на цигари. Разбрахте ли дали е носила чанта?
— Да, носила е. Още не се е появила, но хората ми претърсват района в радиус от един
километър — обади се инспектор Монтес, протягайки ръка към реката.
— Попитайте приятелките й къде и с кого са били.
— Когато съмне, шефке — отвърна Йонан, докосвайки часовника си. — Приятелките й
сигурно са тринайсетгодишни хлапета, сега би трябвало да спят.
Тя разгледа ръцете, разположени от двете страни на тялото. Бяха бели, безупречно чисти
и обърнати с дланите навън.
— Забелязахте ли положението на ръцете? Някой ги е нагласил така.
— Съгласен съм — каза Монтес, застанал прав до Йонан.
— Да ги снимат и ги огледайте добре. Може би е опитала да се защити. Макар ноктите и
ръцете да изглеждат доста чисти, може да извадим късмет — каза тя, обръщайки се към
експерта от Съдебна медицина.
Лекарят отново се наведе над момичето.
— Трябва да се изчака аутопсията, но като причина за смъртта аз бих заложил на
асфиксия. А предвид силата, с която кордата се е впила в плътта, бих казал, че смъртта е
настъпила много бързо. Порязванията, които виждате по тялото, са повърхностни и целта им
е била единствено да се разрежат дрехите. Нанесени са с изключително остър инструмент —
бръснач, макетно ножче или скалпел. Това ще установя по-късно, но когато са правени,
момичето вече е било мъртво — почти няма кръв.
— Ами слабините? — обади се Монтес.
— Смятам, че е използвал същия остър предмет, за да обръсне и срамните й косми.
— Може би за да си вземе част от тях като трофей, шефке? — предположи Йонан.
— Не, не вярвам. Виж как ги е разхвърлял край тялото — отбеляза Амая, кимайки към
няколко купчинки фини влакънца. — По-скоро е искал да ги махне, за да ги замени с това —
каза тя и посочи мазната златиста сладка, поставена върху голите слабини на момичето.
— Ама че изрод. Защо им е да правят такива неща? Не му е стигнало да убие детето, а е
трябвало да сложи и това там. Какво ли става в главата на някой, който върши подобни
неща? — възкликна Йонан отвратено.
 — Това ти е работата, момче, да разбереш как разсъждава този мръсник — каза Монтес,
заставайки до доктор Сан Мартин.
— Изнасилил ли я е?
— По-скоро не, макар че не мога да бъда сигурен, докато не я прегледам по-обстойно.
Мизансценът носи ярко изразен сексуален характер. Разкъсаните дрехи, откритите гърди,
обръснатите слабини… И тази сладка… Прилича на кексче, или…
— Това е чанчигори — намеси се Амая. — Типична сладка за този регион, макар и по-
малка, отколкото съм свикнала да виждам. Но несъмнено е чанчигори. Масло, брашно, яйца,
захар, пръжки, рецептата е много стара. Йонан, да я сложат в плик, и ако обичате — Амая се
обърна към всички, — нито дума за нея, за момента информацията е конфиденциална.
Всички кимнаха.
— Приключихме тук. Сан Мартин, ваша е. Ще се видим в Съдебна медицина.
Амая се изправи и погледна за последен път към момичето, преди да поеме нагоре по
склона към колата.
2
Тази сутрин инспектор Монтес бе избрал видимо скъпа лилава копринена вратовръзка в
съчетание с виолетова риза; резултатът бе елегантен, но с тези дрехи напомняше твърде
много на ченге от американски филм. Вероятно същото си мислеха и полицаите, които
пътуваха с тях в асансьора. На Амая не й убягна пренебрежителната физиономия, която
единият направи на другия на излизане. Погледна Монтес, да не би и той да е забелязал, но
мъжът преглеждаше бележките на своя смартфон, обгърнат в облак парфюм и привидно
равнодушен към впечатлението, което правеше.
Вратата на заседателната зала беше затворена, но преди да успее да докосне дръжката,
един униформен полицай я отвори отвътре, сякаш бе стоял там в очакване да дойдат, след
което направи крачка встрани. В просторното и светло помещение инспектор Саласар завари
повече хора, отколкото очакваше. Началникът на полицията седеше отпред, а вдясно от него
имаше две празни места. Даде им знак да се приближат и докато прекосяваха залата, започна
с представянията.
— Инспектор Саласар, инспектор Монтес, вече познавате инспектор Родригес от
Съдебна медицина, както и доктор Сан Мартин. Младши инспектор Агире от отдел
„Наркотици“, младши инспектор Сабалса и инспектор Ириарте от участъка в Елисондо. По
случайност ги е нямало там, когато са открили трупа.
Амая се здрависа с тях и кимна на онези, които вече познаваше.
— Инспектор Саласар, инспектор Монтес, събрах ви тук, защото подозирам, че случаят
Аиноа Елисасу ще има повече последствия, отколкото очаквахме — каза началникът, докато
отново сядаше, приканвайки ги да направят същото. — Тази сутрин инспектор Ириарте се
свърза с нас, за да ни разкрие нещо, което може би ще бъде важно за напредъка на
разследването ви.
Инспектор Ириарте се наведе напред, опирайки на масата чифт ръчища, достойни за
дървосекач.
— Преди месец, по-точно на пети януари — започна той, сверявайки бележките си от
малък тефтер с черни кожени корици, който почти се губеше в ръцете му, — един пастир от
Елисондо, който карал овцете си на водопой на реката, намерил труп на момиче: Карла
Уарте, на седемнайсет години. Изчезнала в новогодишната нощ, след като била в дискотека
„Краш Тест“ в Елисондо, с компания и с приятеля си. Към четири сутринта излязла с него, а
след четирийсет и пет минути момчето се върнало само. Казало на свой приятел, че са се
скарали, че е слязла ядосана от колата и си е тръгнала пеша. Приятелят му го убедил да я
потърсят, върнали се след около час, но не открили и следа от нея. Не се притеснили
особено, защото районът е много посещаван от двойки и пушачи на трева. Пък и момичето
било много популярно, така че предположили, че някой я е закарал. В колата на приятеля й
намерихме нейни косми и една силиконова презрамка за сутиен.
Ириарте си пое дъх и погледна Монтес и Амая, преди да продължи:
— И тук идва онова, което може да ви заинтригува. Карла се е появила в район на около
два километра от мястото, където са намерили Аиноа Елисасу. Удушена с найлонов канап и с
разрязани дрехи.
Амая погледна разтревожено Монтес.
— Помня, че четох за този случай в пресата. Пубисът обръснат ли беше? — попита тя.
 Ириарте погледна младши инспектор Сабалса, който отговори:
— Всъщност изобщо не е имала пубис, бил е отхапан, по всичко личи — от животни. В
доклада от аутопсията са документирани следи от зъби на поне три вида животни, както и
козина от глиган, лисица и нещо, което би могло да бъде мечка.
— Господи! Мечка? — възкликна Амая с невярваща усмивка.
— Не сме сигурни, изпратихме отливките в Пиренейския институт за едри бозайници,
още не сме получили отговор, но…
— Ами сладка?
— Нямало е курабийка. Но може и да е имало. Това би обяснило ухапванията в зоната на
слабините, животните биха били привлечени от подобен сладък непривичен аромат.
— Имало ли е ухапвания на други места по тялото?
— Не, ухапвания не, но е имало следи от нокти.
— А срамни косми, разхвърляни около трупа? — настоя Амая.
— Не, но трябва да имате предвид, че трупът на Карла Уарте е бил частично потопен в
реката от глезените до бедрата и че в дните след нейното изчезване е валял проливен дъжд.
Ако е имало нещо, водата го е отнесла.
— Не си ли спомнихте това вчера, докато преглеждахте момичето? — попита Амая,
обръщайки се към съдебния лекар.
— Разбира се — кимна Сан Мартин, — но нещата не са толкова ясни, има само
прилики. Знаете ли колко трупа виждам всяка година? В много случаи имат общи елементи,
без въобще да имат някаква връзка. Направи ми впечатление, но преди да кажа нещо,
трябваше да прегледам записките си от аутопсията. В случая на Карла всичко сочеше към
сексуално насилие от страна на нейния приятел. Момичето беше натъпкано с наркотици и
алкохол, имаше няколко смучки на шията и белег от ухапване на гърдата, който съвпадаше с
неговите зъби. Освен това намерихме следи от кожа на заподозрения под ноктите й, които
съвпадаха с дълбока драскотина на врата му.
— Имаше ли семенна течност?
— Не.
— Какво разказа момчето? Между другото, как се казва той? — попита Монтес.
— Казва се Мигел Анхел де Андрес. Според него освен алкохол бил взел и кокаин, и
екстази — Агире се усмихна, — и съм склонен да му вярвам. Задържахме го на шести януари
и отново беше дрогиран, даде положителен тест за четири вида наркотици, включително
кокаин.
— Къде е това съкровище сега? — попита Амая.
— В затвора в Памплона, в очакване на делото, с обвинения в сексуално насилие и
убийство, без право на гаранция. Имаше предишни провинения заради наркотиците —
отвърна Агире.
— Колеги, мисля, че се налага посещение в затвора, за да разпитаме отново Мигел
Анхел де Андрес. Може би не е излъгал, като е казал, че не е убил момичето.
— Доктор Сан Мартин, може ли да ни предоставите доклада от аутопсията на Карла
Уарте? — попита Монтес.
— Разбира се.
— Интересуват ни главно снимките от местопрестъплението.
— Ще ви ги предоставя възможно най-бързо.
— И няма да е излишно да се прегледат отново дрехите на момичето, вече знаем какво
търсим — уточни Амая.
— Този случай бе поет от инспектор Ириарте и младши инспектор Сабалса от участъка
в Елисондо — намеси се началникът, — вие сте оттам, нали?
Амая кимна.
— Те ще ви окажат нужната помощ — каза той, изправяйки се на крака и закривайки
оперативката.
3
Момчето, което виждаше пред себе си, седеше леко прегърбено, сякаш носеше голям
товар на плещите си, ръцете му висяха отпуснато на коленете, под кожата на лицето му
прозираха стотици миниатюрни розови вени, а под очите му имаше дълбоки тъмни кръгове.
Нищо общо със снимката, която Амая помнеше, че е виждала в пресата преди месец, и на
която позираше наперено до колата си. Цялата му самоувереност, стойката на нахакан
мъжкар и дори част от младостта му сякаш се бяха изпарили. Когато Амая и Йонан Ечайде
влязоха в залата за разпити, момчето гледаше в една точка; бе изпаднал в състояние, от което
трудно дойде на себе си.
— Здравей, Мигел Анхел.
Той не отговори. Въздъхна и ги погледна безмълвно.
— Аз съм инспектор Саласар, а това — каза тя, сочейки Йонан — е младши инспектор
Ечайде. Искаме да поговорим с теб за Карла Уарте.
Той вдигна глава и сякаш обзет от огромна умора, въздъхна.
— Нямам какво да добавя, всичко, което можех да кажа, е в показанията ми… Няма
друго, кълна се, няма друго. Не съм я убивал и точка. Оставете ме на мира и говорете с
адвоката ми.
Наведе отново глава и насочи цялото си внимание към сухите си бледи ръце.
— Добре — въздъхна Амая, — виждам, че започваме трудно. Да опитаме отново. Не
вярвам, че си убил Карла.
Мигел Анхел вдигна поглед, този път изненадано.
— Смятам, че е била жива, когато си тръгнал оттам, и че някой се е появил и я е убил.
— Точно така… — промълви Мигел Анхел и целият се разтрепери. — Явно така е
станало. — Едри сълзи закапаха по лицето му. — Явно така е станало, защото аз не съм я
убивал. Повярвайте ми, не съм я убивал аз.
— Вярвам ти — каза Амая, плъзвайки пакетче носни кърпички по масата. — Вярвам ти
и ще ти помогна да излезеш оттук.
Момчето сплете пръсти в знак на молба.
— Моля ви, моля ви — пророни той.
— Но първо ти трябва да помогнеш на мен — каза тя почти нежно.
Без да спира да хлипа, той избърса сълзите си, докато кимаше.
— Разкажи ми за Карла. Каква беше тя?
— Карла беше страхотна, жестоко гадже, много красива, много отворена, с много
приятели…
— Как се запознахте?
— В училище, после аз го зарязах и започнах работа… Преди тази случка с брат ми
правехме битумни покриви. Вървеше добре, печелехме хубави пари — кофти работа, но пък
добре платена. Тя все още учеше, макар че повтаряше класа и искаше да се махне. Техните
обаче се заинатиха и тя ги послуша.
— Спомена, че е имала много приятели, а дали се е виждала с друг? С други момчета?
— Не, не, няма такова нещо — каза той с нов прилив на енергия и смръщени вежди, —
тя си беше с мен.
— Откъде си толкова сигурен?
 — Сигурен съм. Питайте приятелките й, беше луда по мен.
— Правехте ли секс?
— И още как — отвърна той ухилено.
— Когато са намерили трупа на Карла, е имало следи от зъбите ти на едната й гърда.
— Още тогава обясних. С Карла така го правехме, тя така обичаше, аз също. Добре,
харесвахме по-грубия секс, и какво от това? Не съм я удрял или нещо подобно, бяха просто
игрички.
— Казваш, че е обичала грубия секс, но въпреки това признаваш — намеси се Йонан,
гледайки бележките, — че в онази нощ не е искала да го правите и че си се разсърдил заради
това. Има нещо, което не се връзва, не мислиш ли?
— Беше заради дрогата, в един момент ставаше като машина, а после я хващаше
параноята и казваше, че не иска… Разбира се, че се разсърдих, но не съм я насилвал и не съм
я убил, беше ни се случвало и друг път.
— И друг път ли си я свалял от колата и си я зарязвал сама в планината?
Мигел Анхел му хвърли бесен поглед и преглътна, преди да отговори.
— Не, това беше за първи път. Но не съм я свалял от колата, тя сама офейка и не искаше
да се качи, въпреки че я помолих… Докато не ми писна и си тръгнах.
— Одрала те е по врата — каза Амая.
— Вече казах, че така й харесваше; понякога ми съсипваше целия гръб. Приятелите ни
могат да го потвърдят. Миналото лято, докато бяхме на плаж, видяха белезите от ухапвания
по раменете ми, много й се смяха и я нарекоха вълчица.
— Кога за последно имахте сексуални отношения преди онази нощ?
— Предполагам, че предния ден, винаги когато се виждахме, го правехме. Нали ви казах,
че беше луда по мен.
Амая въздъхна и се изправи, махвайки към пазача.
— Само още нещо. Бръснеше ли си пубиса?
— Пубиса? Искате да кажете оная работа?
— Да, оная работа — каза Амая невъзмутимо. — Бръснеше ли се?
— Да, оставяше само една лентичка — ухили се той, — точно отпред.
— Защо го правеше?
— Нали ви казах, че и двамата така обичахме. Много ми харесваше…
Докато се запътваха към вратата, Мигел Анхел се изправи.
— Госпожо инспектор!
Пазачът му направи знак да седне. Амая се обърна към него.
— Защо идвате точно сега?
Инспекторката погледна Йонан, преди да отговори, замисляйки се дали това наперено
хлапе заслужава обяснение. Накрая прецени, че да.
— Защото откриха още едно мъртво момиче и нейният случай напомня малко на този на
Карла.
— Така си и знаех! Виждате ли? Кога ще изляза от тук?
Амая му обърна гръб и тръгна към изхода, преди да отговори.
— Ще разбереш.
4
Амая гледаше през прозореца, когато залата започна да се пълни зад гърба й, и докато
слушаше тътренето на столовете и жуженето на разговорите, опря ръце на замъгленото от
дъха й стъкло. Студът й напомни за упорстващата зима и за влажната сива Памплона в този
февруарски следобед, когато светлината бързо се плъзваше към нищото. Усещането я изпълни
с носталгия по лятото, което беше толкова далеч, че сякаш бе от друг свят, една топла и
светла вселена, в която нямаше мъртви момичета, захвърлени в леденото корито на реката.
Йонан й подаде чаша кафе с мляко. Тя му благодари с усмивка и обгърна чашата с две
ръце с напразната надежда горещата течност да стопли вкочанените й пръсти. Седна и
изчака, докато накрая Монтес затвори вратата и глъчката наоколо стихна.
— Фермин? — каза Амая, подканвайки инспектор Монтес да започне.
— Бях в Елисондо, за да говоря с родителите на момичетата и с пастира, който е
намерил тялото на Карла Уарте. От родителите не научих нищо — тези на Карла казват, че
не харесвали компанията на дъщеря си, че приятелите й непрекъснато излизали и пиели, и
са убедени, че убиецът е Мигел Анхел. Една подробност — подали са сигнал за изчезването
й чак на четвърти януари, а предвид факта, че момичето е излязло от къщи на трийсет и
първи… Оправдават се, че навършвала осемнайсет на първи, че мислели, че се е изнесла от
къщи, както често заплашвала, и че чак когато се свързали с приятелките й, разбрали, че не
са я виждали от дни. Родителите на Аиноа Елисасу са в шок, намират се в Памплона, в
Института по съдебна медицина, и очакват да получат тялото след аутопсията. Дъщеря им
била чудесно дете и нямат обяснение как някой може да й е причинил това. Брат й също не
ни беше от голяма полза, обвинява се, че не е съобщил по-рано. Приятелките й от Елисондо
казват, че първо били у една от тях, после излезли на разходка в градчето, и че в един момент
Аиноа видяла колко е часът и бързо си тръгнала. Никой не я изпратил, защото спирката била
много близо. Не помнят край тях да се е навъртал подозрителен човек, не са се карали с
никого, Аиноа не е имала приятел и не е флиртувала с момчета. По-интересен беше
разговорът с пастира, Хосе Мигел Аракама, доста колоритен образ. Придържа се към
първите си показания, но най-важно е нещо, което си спомнил няколко дни по-късно, една
подробност, на която не обърнал внимание в онзи момент, защото изглеждало, че няма
връзка с намерения труп.
— Ще изплюеш ли камъчето най-сетне? — не се стърпя Амая.
— Тъкмо ми разказваше, че в онзи район ходели много двойки, от които мястото
приличало на кочина — хвърляли фасове, бутилки от бира, използвани презервативи и даже
чорапогащи и бикини, когато изведнъж изтърси, че някакво момиче си било забравило дори
чифт нови официални обувки, червени на цвят.
— Описанието съвпада с обувките, които е носила Карла Уарте в новогодишната нощ и
които не са били открити до трупа — добави Йонан.
— И това не е всичко. Сигурен е, че ги е виждал на първи януари. На този ден работел и
макар да не е водил овцете на водопой на това място, ясно видял обувките. Според
собствените му думи стояли там така, сякаш някой ги бил оставил нарочно, все едно е легнал
да спи или е влязъл да се къпе в реката — завърши инспекторът, като поглеждаше в
записките си.
— Значи, когато са открили трупа на Карла, не са намерили обувките? — каза Амая,
дочитайки доклада.
— Някой ги е взел — уточни Йонан.
— И то убиецът. Изглежда, че ги е оставил там, за да маркира зоната — каза Монтес,
разсъждавайки за миг върху тази идея, след което продължи: — Иначе и двете момичета са
учели в гимназията в Лекарос, но дори да са се познавали по физиономия, нещо твърде
вероятно, не са имали никаква връзка — различни възрасти, различни приятели… Карла
Уарте е живяла в квартал „Анчаборда“. Саласар, ти сигурно го знаеш. — Амая кимна. —
Аиноа е живяла в съседното село.
Монтес се наведе над бележките си и Амая забеляза някаква мазна субстанция по
главата му.
— Монтес, какво е това на косата ти?
— Гел — отвърна той, прокарвайки ръка по тила си. — Фризьорът ми го сложи. Може
ли да продължим?
— Разбира се.
— За момента горе-долу е това. Какво открихте вие?
— Разговаряхме с приятеля на Карла — отговори Амая, — който сподели много
интересни неща, като например това, че гаджето му харесвало грубия секс, с драскане,
хапане и шамари, факт, потвърден от нейните приятелки, които обичали да си разказват
сексуалните си подвизи до най-малката подробност. Което би обяснило драскотините и
ухапването по едната й гърда. Придържа се към старите си показания: че девойката била
доста лабилна заради наркотиците, които вземала, и че буквално била изпаднала в параноя.
Това съвпада с токсикологичния доклад. Каза ни още, че Карла Уарте редовно бръснела
срамните си косми, което би обяснило факта, че не се намери следа от такива на
местопрестъплението.
— Шефке, получихме снимките от местопрестъплението на Карла Уарте.
Йонан ги постави върху масата и всички се струпаха около Амая, за да ги разгледат.
Тялото на Карла бе открито в район с придошли речни води. Червената празнична рокля и
бельото в същия цвят бяха разкъсани от гърдите до слабините. Кордата, с която бе удушена,
не се виждаше на снимката поради силно отеклата шия. От единия й крак висеше нещо
полупрозрачно, което отначало тя взе за парче кожа, но после разпозна като скъсан
чорапогащник.
— Доста добре е запазена като за пет дни на открито — отбеляза един от експертите, —
вероятно заради студа. През онази седмица температурите не надвишаваха шест градуса
дневно, а нощем често падаха под нулата.
— Забележете положението на ръцете — каза Йонан. — Обърнати нагоре, като при
Аиноа Елисасу.
— В новогодишната нощ Карла е носела къса червена рокля с презрамки и бял жакет от
изкуствена кожа с косъма навън. Жакетът не е открит — прочете Амая. — Убиецът е
разкъсал дрехите от деколтето надолу, отгръщайки бельото и краищата на роклята от двете й
страни. От слабините липсват неправилно парче кожа и тъкан с размер около десет на десет
сантиметра.
— Ако убиецът е оставил върху пубиса на Карла една от онези сладки, това би обяснило
защо животните са я гризали само там.
— А защо не са хапали Аиноа? — попита Монтес.
— Нямало е време — отвърна доктор Сан Мартин, влизайки в залата. — Инспектор
Саласар, прощавайте за закъснението — добави той и седна.
— А нас, останалите, кучета ни яли — промърмори Монтес.
— Животните пият вода на разсъмване. За разлика от първото момиче, Аиноа е
престояла там едва няколко часа. Нося доклада от аутопсията, както и доста новини. Двете
са умъртвени по абсолютно идентичен начин, чрез удушаване с корда, която е стягана с
изключителна сила. Нито една не се е съпротивлявала. Дрехите и на двете са срязани с
много остър предмет, който е оставил повърхностни порезни рани по кожата на гърдите и
корема им. По всяка вероятност срамното окосмяване на Аиноа е било обръснато със същия
остър предмет, след което е разпръснато край трупа. Върху пубиса е оставена сладка.
— Чанчигори — уточни Амая, — типична е за региона.
— Върху тялото на Карла Уарте не е намерена курабийка. Въпреки това, съгласно
вашите нареждания, госпожо инспектор, изследвахме дрехите и открихме следи от захар и
брашно, подобни на онези от сладката, открита върху тялото на Аиноа Елисасу.
— Може момичето да я е яло за десерт и върху дрехите му да са останали трохи — каза
Йонан.
— Не и у тях, вече проверих — обади се Монтес.
— Не е достатъчно, за да ги свържем — каза Амая и ядосано хвърли писалката си върху
масата.
— Мисля, че имаме нещо за вас, госпожо инспектор — каза Сан Мартин, смигвайки на
своя асистент.
— Какво още чакате, доктор Сан Мартин? — попита Амая, ставайки на крака.
— Мен — отговори началникът на полицията, влизайки в залата. — Моля ви, не
ставайте. Доктор Сан Мартин, кажете онова, което споделихте с мен.
Асистентът на съдебния лекар закачи на таблото графика с няколко цветни колони и
цифрови скали, очевидно сравнителен анализ. Сан Мартин се изправи и заговори с гласа на
човек, свикнал да не му възразяват.
— Проведените анализи потвърждават, че кордите, използвани при двете престъпления,
са идентични. Макар заключението все още да не е категорично. Става дума за найлонов
канап, с широка употреба в животновъдството, строителството, търговията на едро. Местно
производство е и се продава в железарии и в големите хипермаркети — той направи
драматична пауза, усмихна се и продължи, поглеждайки първо началника, а след това
Амая. — Категоричен е обаче фактът, че двете парчета са с еднакви краища и произлизат от
една и съща ролка — завърши той, докато показваше две снимки с висока резолюция, на
които се виждаха две парчета от една и съща нишка, срязани точно по средата. Амая седна
бавно, без да откъсва очи от снимките.
— Имаме си сериен убиец — прошепна тя.
Вълна от сдържано въодушевление премина през залата. Нарастващият шепот секна
изведнъж, когато началникът взе думата.
— Инспектор Саласар, вие казахте, че сте от Елисондо, нали?
— Да, господине, цялото ми семейство живее там.
— Мисля, че познаването на района и някои специфики на случая, добавени към
добрата ви подготовка и опит, ви правят подходяща за ръководител на разследването. Освен
това престоят ви във ФБР в Куонтико може да ни бъде от голяма полза. Изглежда, имаме
сериен убиец, а там сте работили задълбочено с най-добрите в тази област… Методи,
психологически профили, предистория… Накратко, вие поемате случая. Ще получите цялото
съдействие, което ви е нужно, както тук, така и в Елисондо.
Началникът махна за довиждане и излезе от залата.
— Честито, шефке — каза Йонан, протягайки ръка с широка усмивка.
— Поздравления, инспектор Саласар — каза Сан Мартин.
Амая не можа да не усети омразата, с която Монтес безмълвно я гледаше, докато
останалите полицаи идваха да я поздравят. Успя все пак да се измъкне от потупванията по
рамото.
— Заминаваме за Елисондо утре сутринта, искам да присъствам на опелото и на
погребението на Аиноа Елисасу. Както разбрахте, там имам роднини, така че сигурно ще
остана. Вие — каза тя, обръщайки се към екипа си, — може да пътувате всеки ден, докато
приключи разследването, разстоянието е само петдесет километра и пътят е добър.
Преди да излезе, Монтес се приближи до нея и каза леко презрително:
— Не разбрах само едно. Трябва ли да ви наричам „шефке“?
— Фермин, не ставай смешен, това е нещо временно и…
— Не се насилвайте, шефке. Чух началника, ще получите цялото ми съдействие — каза
той, после козирува с насмешка и излезе от залата.
5
Амая крачеше разсеяно през старата част на Памплона на път към къщи — живееше в
стара реставрирана сграда на централната улица „Меркадерес“. През трийсетте години на
партера бе имало работилница за чадъри „Исагире“ и там все още стоеше старата рекламна
табела „Качество и престиж в ръцете ви“. Джеймс твърдеше, че е избрал къщата главно
заради пространството и светлото ателие, идеални за работата му на скулптор, но Амая
знаеше, че причината, която бе накарала мъжа й да купи тази къща в самия център на
надбягването с бикове, бе същата, която го бе довела в Памплона. Като хиляди други
американци, и той изпитваше непреодолима страст към фестивала „Сан Фермин“,
Хемингуей и този град; страст, която тя намираше за почти детинска, а той й се отдаваше
всяка следваща година, когато дойдеше време за празника. За нейно облекчение Джеймс не
участваше в надбягването, но извървяваше ежедневно осемстотин и петдесетте метра път от
хълма Санто Доминго до площада, запомняйки всеки завой, всяко препятствие, всяко паве.
Амая искрено се забавляваше, като го гледаше как всяка година грейва с наближаването на
празника, как вади от шкафа белите си дрехи и упорито твърди, че трябва да си купи ново
червено шалче, въпреки че вече имаше над сто. Когато се запознаха, той бе вече от няколко
години в Памплона; живееше в хубав апартамент в центъра и държеше под наем работно
ателие близо до общината. Когато решиха да се оженят, Джеймс я заведе да види къщата на
„Меркадерес“ и тя й се стори чудесна, макар и твърде голяма и скъпа. Това не бе проблем за
Джеймс, който още тогава започваше да се радва на сериозен престиж в артистичния свят, а
и произлизаше от богато семейство на производители на работни облекла в САЩ. Купиха
къщата, Джеймс разположи ателието си в старата работилница и двамата си обещаха да я
напълнят с деца, когато повишат Амая до инспектор в отдел „Убийства“.
От повишението бяха минали четири години, празнуваха „Сан Фермин“ всеки юли,
Джеймс ставаше все по-известен в артистичните кръгове, но децата все не идваха. Амая
постави ръка на корема си с несъзнателен жест на закрила и копнеж. Ускори крачка, за да
задмине група румънски емигрантки, които се караха на улицата, и се усмихна, когато видя
светлината от ателието му през пролуките на входната врата. Погледна колко е часът —
наближаваше десет и половина, а той още работеше. Отвори входната врата, остави
ключовете на старинната маса, която служеше за бюфет, и влезе в ателието, минавайки през
някогашния вестибюл на къщата. Тук все още бяха запазени оригиналният под от обли
камъни и една вратичка, която водеше към задънен коридор, използван навремето за
съхранение на вино и зехтин. Джеймс миеше парче сив мрамор във вана със сапунена вода.
Усмихна се, когато я видя.
— Дай ми секунда да извадя материала от водата и съм твой.
След което постави мрамора върху една решетка, покри го с парче плат и си избърса
ръцете в бялата готварска престилка, с която обикновено работеше.
— Как си, любов моя? Уморена?
Обгърна я с ръце и тя почувства как се отпуска, както винаги когато я прегръщаше.
Вдиша аромата му през блузата, без да бърза с отговора.
— Не съм уморена, но беше странен ден.
Той се отдръпна леко, за да я погледне.
— Разкажи ми.
 — Онази история с момичето от моя град. Излиза, че случаят доста прилича на друг
случай отпреди месец, пак в Елисондо, и се доказа, че между тях има връзка.
— Каква връзка?
— Явно убиецът е един и същ.
— Боже, значи, там има някакъв изрод, който убива момичета.
— Почти деца, Джеймс. Освен това началникът ми възложи да водя разследването.
— Честито, госпожо инспектор — поздрави я той с целувка.
— Не всички се зарадваха така, не и Монтес. Мисля, че доста се ядоса.
— Не го приемай лично, нали познаваш Фермин. Свестен човек е, но преживява труден
момент. Ще му мине, той те уважава.
— Кой знае…
— Аз знам, уважава те. Повярвай ми. Гладна ли си?
— Има ли нещо за ядене?
— Естествено. Шеф Уексфорд е приготвил специалитета на заведението.
— Умирам си да го опитам. И какъв е той? — попита Амая през смях.
— Как така какъв? И питаш. Спагети с гъби и бутилка розе.
— Докато отваряш бутилката, ще се изкъпя.
Целуна мъжа си и се запъти към банята, за да си вземе душ. Пусна водата, затвори очи и
държа лицето си под душа няколко минути; после опря ръцете и челото си на плочките,
които й се сториха ледени от контраста, и усети как струята се плъзва по врата и гърба й.
Днешните събития се бяха развили мълниеносно и не бе имала време дори да осмисли
последствията, които този случай щеше да има за кариерата и близкото й бъдеще. Лъхна я
студен въздух, когато Джеймс влезе под душа. Не помръдна, наслаждавайки се на горещата
вода, която сякаш отнасяше със себе си в канала всяка логическа мисъл. Джеймс застана зад
нея и бавно я зацелува по раменете. Амая наклони глава, откривайки врата си с жест, който
винаги й бе напомнял старите филми за граф Дракула, в които наивните и непорочни жертви
се предаваха на вампира, оголвайки врата си до рамото и притваряйки очи в очакване на
свръхестествена наслада. Джеймс я целуна по шията, притискайки тялото си към нея, и я
обърна, търсейки устните й. Както винаги, допирът до устните му бе достатъчен, за да
прогони в най-дълбокото кътче на съзнанието й всяка мисъл, различна от мисълта за него.
Погали жадно тялото на мъжа си, наслаждавайки се на допира до гладката му стегната плът,
и се остави да я целува нежно.
— Обичам те — простена Джеймс в ухото й.
— Обичам те — прошепна тя.
И се усмихна, защото знаеше, че е така, че го обича повече от всичко и всеки на света;
защото беше щастлива, когато го усещаше между краката си, когато беше вътре в нея, когато
правеха любов. Свършеха ли, усмивката й се запазваше в продължение на часове, сякаш дори
миг с него бе достатъчен, за да се отърси от всички злини на света.
Амая дълбоко вярваше, че само Джеймс може да я накара да се чувства истинска жена.
В професионалното си ежедневие оставяше тази своя страна на заден план и се
концентрираше единствено върху това, да бъде добър полицай; извън работата обаче
високият й ръст и слабото й жилаво тяло, както и леко консервативните дрехи, които
обикновено носеше, я караха да се чувства неудобно в присъствието на други жени, главно
съпруги на приятелите на Джеймс — по-ниски и дребни, с малки и нежни ръце, които
никога не бяха докосвали труп. Не носеше бижута, с изключение на халката и едни
миниатюрни обици, които според Джеймс приличаха на детски; дългата руса коса, винаги
вързана на опашка, и едва забележимият грим й придаваха още по-сериозен и малко мъжки
вид, който той обожаваше, а тя поддържаше. Освен това знаеше, че твърдият й глас и
самочувствието, с което говореше и се държеше, бяха достатъчни, за да уплашат всички
интригантки с техните злонамерени намеци за бременността, която така и не идваше.
Болната й тема.
Говориха за разни несъществени неща на вечеря и си легнаха рано. Възхищаваше се на
способността на Джеймс да се изключва от ежедневните проблеми и да заспива веднага щом
се пъхне в леглото. На нея винаги й трябваше много време, докато се отпусне достатъчно, за
да заспи — понякога четеше в продължение на часове, преди да задреме, и се будеше по
няколко пъти на нощ от най-малкия шум. В годината, в която получи повишението, й се бяха
струпали такова напрежение и нерви през деня, че вечер изпадаше в дълбок и безпаметен
сън; будеше се два-три часа по-късно, схваната и с болки в гърба, от които после не можеше
да мигне. С времето напрежението бе понамаляло, но сънят й бе все така неспокоен. Имаше
навик да оставя една лампа на стълбите да свети, за да може да се ориентира по
приглушената й светлина в спалнята, когато се събудеше, стресната от кошмарите, изпълнени
със страховити образи. Напразно опитваше да се съсредоточи над книгата, която държеше в
ръце. Пусна я на пода, изтощена от мислите, които я измъчваха. Но не изключи нощната
лампа. Продължи да гледа в тавана, кроейки планове за утрешния ден. За опелото и
погребението на Аиноа Елисасу. При престъпления от подобен характер често се случваше
убиецът да е познавал жертвите, да е живял близо до тях и да ги е виждал всеки ден. Тези
убийци притежаваха впечатляваща наглост — тяхната самоувереност и болната им психика
често ги караха да сътрудничат по време на разследването, да помагат при търсенето на
изчезналите и да присъстват на церемониите и погребенията, често пъти демонстрирайки
огромна болка и тревога. За момента не бяха сигурни в нищо, дори роднините не можеха да
се изключат от заподозрените. Но погребението бе добра отправна точка, щеше да й позволи
да се ориентира в ситуацията, да улови реакциите, да чуе коментарите и мненията на хората.
И разбира се, да види сестрите и леля си… Не беше минало чак толкова време от Бъдни
вечер, когато Флора и Рос се бяха скарали. Амая въздъхна шумно.
— Ако не спреш да мислиш на глас, няма да мога да мигна — обади се Джеймс сънено.
— Извинявай, скъпи, да не те събудих?
— Не се притеснявай — усмихна се той, обръщайки се на една страна. — Искаш ли да
ми кажеш над какво умуваш?
— Нали знаеш, че утре отивам в Елисондо… Мислех да поостана няколко дни, смятам,
че е по-добре да бъда там, за да разговарям с роднините, с приятелите и да придобия по-
пълна представа. Ти как мислиш?
— Че сигурно е страшен студ там горе.
— Знам, но нямах предвид студа.
— А аз да. Познавам те, ако ти е студено на краката, не можеш да спиш, а от това
разследването ще пропадне.
— Джеймс…
— Ако искаш, мога да дойда с теб, за да ги топля — каза той, повдигайки вежда.
— Наистина ли ще дойдеш с мен?
— Разбира се, доста съм напреднал с работата, а и ми се ще да видя сестрите и леля ти.
— Ще отседнем при леля.
 — Чудесно.
— Но ще бъда доста заета и няма да имам много свободно време.
— Значи, ще играя с леля ти и приятелките й на покер.
— Ще те разорят.
— Аз съм много богат.
Избухнаха в смях и Амая продължи да говори какво можеха да правят в Елисондо,
докато не разбра, че Джеймс е заспал. Целуна го нежно по главата и придърпа завивката към
гърба му. Стана, за да отиде до тоалетната; когато се избърса, видя, че на хартията има капки
кръв. Погледна се в огледалото, сълзите й напираха да рукнат. С разпусната коса на раменете
изглеждаше по-млада и ранима, като някогашното малко момиченце.
— И този път не, скъпа. И този път не — промълви тя, знаейки, че няма утеха.
Взе успокоително и зъзнейки, се пъхна в леглото.
6
Гробището бе претъпкано с местни хора, оставили домашните си задължения, а някои и
работата си, за да присъстват на погребението. Слухът, че това може да не е първото момиче,
убито от този престъпник, започваше да се разнася сред хората. По време на опелото,
състояло се само два часа по-рано в църквата „Свети Яков“, свещеникът бе загатнал в
проповедта си, че злото сякаш се е настанило в долината. На церемонията пред отворения
гроб атмосферата бе мрачна и напрегната, сякаш над главите на присъстващите бе
надвиснало непредотвратимо проклятие. Тишината нарушаваше единствено братът на Аиноа.
Придържан от своите братовчедки, той се гърчеше с накъсани сподавени стонове, които
излизаха от стомаха му и се превръщаха в покъртителни ридания. Стоящите наблизо
родители, изглежда, не го чуваха. Прегърнати, двамата плачеха безмълвно, вкопчени един в
друг, без да отделят очи от ковчега с трупа на дъщеря си. Йонан записваше с камера цялата
сцена от покрива на една стара гробница. Монтес стоеше зад родителите и наблюдаваше
групата хора отпред, в непосредствена близост до изкопа. Младши инспектор Сабалса бе
паркирал до входа и снимаше от цивилна кола всички влизащи в гробището, включително
онези, които отиваха към други гробове, оставаха отвън, за да разговарят на групички, или
просто се спираха на оградата.
Амая забеляза леля Енграси, хваната под ръка за Рос, и се запита къде ли бе онзи
безделник зет й. Предположи, че сигурно още се излежава в леглото. Фреди не бе свършил
нищо смислено през целия си живот — изгубил баща си едва петгодишен, той бе израснал
под задушаващите грижи на невротичната си майка и на тумба възрастни лели, които го бяха
превърнали в непрокопсаник. На последната Бъдни вечер не бе благоволил дори да хапне с
тях. Сестра й Рос не бе вкусила и залък, докато гледаше с пепеляво лице към вратата и за
пореден път набираше телефона му, който бе изключен. Въпреки че всички се бяха
постарали да не придават важност на случката, Флора не пропусна да каже какво й е
мнението за този нещастник и накрая логично се сдърпаха. Рос си тръгна по средата на
вечерята, а Флора и безропотният Виктор я последваха веднага след десерта. Оттогава
отношенията им съвсем се бяха влошили. Амая изчака да се изредят всички желаещи да
поднесат съболезнования на родителите и се приближи до изкопа, току-що покрит от
гробарите със сива мраморна плоча, все още без името на Аиноа.
— Амая!
Зърна в далечината Виктор, който си проправяше път сред опечалените, излизащи на
рояци след родителите на момичето. Познаваше го от дете, откакто бе започнал да ходи с
Флора, и макар да бяха разделени от две години, винаги щеше да си остане нейният зет.
— Здравей, Амая, как си?
— Добре, при дадените обстоятелства.
— А, разбира се — отвърна той, поглеждайки съкрушено към гроба, — но въпреки това
се радвам да те видя.
— Аз също. Сам ли дойде?
— Не, със сестра ти.
— Не ви видях.
— Ние те видяхме…
— А Флора?
 — Нали я знаеш… тръгна си, не го приемай лично.
По покритата с чакъл пътека се зададоха леля Енграси и Рос. Виктор ги поздрави
сърдечно и излезе от гробището, като на изхода се обърна да им помаха.
— Не знам как я търпи — отбеляза Рос.
— Вече не я търпи, нали се разделиха — каза Амая.
— Де да бяха. Още го върти на малкия си пръст. Иска й се хем така, хем онака.
— Хм, този израз добре описва Флора — намеси се леля Енграси.
— После ще ви разказвам, първо ще отида да я видя.
Основана през 1865 година, „Мантекадас[2] Саласар“ бе една от най-старите сладкарски
фабрики в Навара. Шест поколения от фамилията Саласар бяха минали през нея, макар че
Флора бе тази, която, поемайки щафетата от родителите им, бе успяла да внесе необходимия
импулс, за да поддържа този бизнес в настоящата епоха. Оригиналната табела, вградена във
фасадата от мрамор, бе още там, а широките дървени капаци бяха заменени от дебели
затъмнени стъкла, през които не се виждаше нищо. Амая обиколи сградата и стигна до
склада, който преди винаги стоеше отворен, когато работеха. Почука на вратата. На влизане
видя групичка работници, които опаковаха сладки и си бъбреха. Позна неколцина, поздрави
ги и се насочи към кабинета на Флора, вдишвайки сладникавия аромат на захар, брашно и
разтопено масло, който дълги години бе представлявал част от нея, пропивайки дрехите и
косата й като генетичен отпечатък. Родителите им бяха предвестниците на промяната, но
докрай я бе довела Флора с твърдата си ръка. Амая видя, че сестра й бе сменила всички
фурни, с изключение на тази на дърва, и че старите мраморни маси, на които баща й месеше
тестото, сега бяха от инокс. Диспенсерите бяха с педал, а отделните зони бяха разделени с
безупречно чисти стъкла — ако не беше натрапчивият мирис на захарен сироп, помещението
щеше да напомня повече на операционна, отколкото на сладкарски цех. За сметка на това
кабинетът на Флора се оказа изненада. Бюрото от дъб, заело единия му ъгъл, бе единствената
мебел, типична за офис. Голяма кухня в битов стил с дървен плот и огнище изпълняваше
ролята на приемна; широк диван на цветя и модерна кафе машина завършваха картината,
създавайки наистина уютна атмосфера. Флора приготвяше кафе, подреждайки чаши и
чинийки, сякаш щеше да посреща гости.
— Чаках те — каза тя, без да се обръща, като чу, че се отваря вратата.
— Явно само тук можеш да чакаш, изхвърча като стрела от гробището.
— Нямам време за губене, сестра ми, трябва да работя.
— Всички сме така, Флора.
— Не всички, малката, някои работим повече от други. Обзалагам се, че Рос, или по-
точно казано Росаура, както държи да я наричат сега, има време в излишък.
— Не разбирам какво намекваш — каза Амая, едновременно учудена и раздразнена от
пренебрежителния тон, с който говореше голямата й сестра.
— Намеквам, че малката ни сестричка отново има проблеми с оня малоумник Фреди. В
последно време или висеше на телефона в опити да го открие, или ходеше с подути от рев
очи заради проклетия мръсник. Колко пъти й казвах, но тя не и не… Преди две седмици
съвсем спря да идва на работа, под претекст, че е болна. И ще ти кажа от какво беше болна…
Беше в страхотна депресия, докарана й от шампиона на плейстейшън. Той може само да
харчи парите, които тя изкарва, да играе на конзолата и да пуши трева. Накратко, преди
седмица принцеса Росаура благоволи да цъфне тук, за да ми иска обезщетение за
напускане… Представяш ли си? Не можела да продължава да работи с мен и искала
обезщетение.
Амая я гледаше мълчаливо.
— Това направи сестра ти. Вместо да се отърве от оня нещастник, идва при мен и иска
пари. Пари — повтори тя с възмущение, — вместо да ми се отблагодари, че съм търпяла
сцените и цивренето й, многострадалната й физиономия, вечните й проблеми, за които тя
сама си е виновна. Но пък знаеш ли какво? Така е по-добре. Имам още двайсет работници и
не искам никой да ми хленчи. Да видя сега дали на друго място ще й позволят и половината
от нещата, които аз търпях.
— Флора, нали си й сестра… — промълви Амая, отпивайки от кафето.
— Разбира се, и в замяна на тази чест съм длъжна да понасям нервните й изблици.
— Не, но от една сестра се очаква да показва повече разбиране от другите хора.
— Да не мислиш, че не съм показвала разбиране? — каза Флора, вирвайки глава
обидено.
— Може би е трябвало да проявиш повечко търпение.
— Е, това вече е прекалено.
Тя изсумтя и започна да разтребва бюрото. Амая продължи:
— Ходи ли да я видиш, след като три седмици не е идвала на работа? Попита ли я как е?
— Не, не съм. А ти? Попита ли я как е?
— Аз не знаех, Флора, иначе бъди сигурна, че щях да го направя. Не сменяй темата.
— Не, не я попитах, защото знаех отговора, знаех, че онзи мухльо я е подредил така. За
какво да питам, след като всички го знаем?
— Имаш право. Знаехме причината и когато ти страдаше, но тогава и аз, и Рос бяхме до
теб.
— И видяхте, че нямах нужда от вас. Реших проблема, както подобаваше: ясно и
категорично.
— Не всички са силни като теб, Флора.
— А би трябвало. Жените в това семейство винаги са били такива — каза тя,
откъсвайки шумно лист хартия, който запрати в кошчето.
Амая се замисли над озлоблението, пропило думите на Флора, и заключи, че сестра им
ги възприема като слаби, посредствени и недоразвити същества, че гледа на тях с нещо
средно между презрение и привидно снизхождение, лишено от капчица жал.
Докато Флора миеше чашите от кафето, Амая забеляза някакви снимки голям формат,
които се подаваха от плик на бюрото. Сестра й позираше на тях усмихнато, месейки тесто в
дрехи на майстор сладкар.
— Да не са за новата ти книга?
— Да. — Тонът й поомекна. — Това са предложения за корицата, пратиха ми ги днес.
— Разбрах, че предишната е имала успех.
— Да, прие се доста добре и издателството иска да продължим в същия дух. Нали
разбираш, основни сладкарски рецепти, които всяка домакиня може да приготви без големи
затруднения.
— Не бъди скромна, Флора, почти всичките ми приятелки в Памплона имат книгата и
много я харесват.
— Ако някой беше казал на мама, че ще стана известна, като уча хората как се правят
кексчета и кифли, нямаше да му повярва.
— Времената са други… Сега правенето на домашни сладки изглежда екзотично и
модерно.
Очевидно бе, че Флора се наслаждава на похвалите и на вкуса на успеха. Тя усмихнато
погледна сестра си, сякаш преценяваше дали да сподели с нея някаква своя тайна.
— Не казвай на никого, но ми предложиха да водя готварско предаване по телевизията.
— О, боже, Флора! Това е прекрасно, поздравления — каза Амая.
— Е, още нищо не съм подписала, изпратили са договора на адвоката ми, за да го
прегледа, но когато получа одобрението му… Само се надявам тази история с убийствата да
не повлияе негативно. Онази девойка, която преди месец бе убита от приятеля си, а сега и
другото момиче.
— Не виждам по какъв начин могат да засегнат бъдещите ти планове. Престъпленията
нямат нищо общо с теб.
— Изпълнението на плановете ми по никакъв, но смятам, че имиджът ми, както и този
на „Мантекадас Саласар“ са пряко свързани с репутацията на Елисондо. Няма как да не
признаеш, че такова нещо вреди на имиджа на града, на туризма и продажбите.
— Невероятно, Флора, както винаги демонстрираш голямото си човеколюбие.
Напомням ти, че имаме две убити момичета и две съсипани семейства, не мисля, че сега е
точният момент да разсъждаваш как това ще повлияе на туризма.
— Все някой трябва да го прави — отсъди тя.
— Затова съм тук, Флора, за да заловя онзи или онези, които са го извършили, и да се
върне спокойствието в Елисондо.
Флора я изгледа втренчено и направи скептична физиономия.
— Ако ти си най-доброто, което Окръжната полиция е успяла да изпрати, господ да ни е
на помощ.
За разлика от случващото се с Росаура, опитите на Флора да я засегне не й влияеха по
никакъв начин. През трите години, прекарани в полицейската академия, където бе
заобиколена от мъже и бе първата жена, повишена в ранг инспектор в отдел „Убийства“, бе
отнесла достатъчно шеги и подигравки от хората, които бе надминала, за да успее да закали
уменията и самочувствието си. Нападките на Флора щяха да й бъдат даже смешни, ако не
ставаше въпрос за сестра й, но я смущаваше фактът, че тя наистина бе много лош човек.
Всеки жест, всяка дума, която излизаше от устата й, имаха за цел да наранят и причинят
възможно най-голяма болка. Забелязваше начина, по който присвива уста в недоволна
гримаса, когато отвръщаше на провокациите й с търпение, както и насмешливия тон, който
използваше, сякаш говореше на непокорно и разглезено дете. Тъкмо щеше да й отговори,
когато мобилният й звънна.
— Шефке, снимките и видеото от гробищата са готови — каза Йонан.
Амая си погледна часовника.
— Чудесно. Тръгвам, след десет минути съм там. Съберете всички колеги. —
Инспекторката затвори и каза на Флора с усмивка: — Сестра ми, трябва да тръгвам. Виждаш,
че имат нужда от мен, въпреки моята некадърност.
Флора понечи да отвърне нещо, но после се отказа и замълча.
— Каква е тази физиономия? — усмихна се Амая. — Не тъгувай, утре ще се върна.
Искам да те питам нещо, а и да изпия още едно от чудесните ти кафета.
На излизане от фабриката за малко да се сблъска с Виктор, който пристигаше с огромен
букет червени рози.
— Благодаря ти, зетко, но нямаше нужда — възкликна Амая през смях.
 — Здравей, Амая, за Флора са. Днес имаме годишнина от сватбата, двайсет и две години
— каза той, усмихвайки се на свой ред.
Амая замълча. Флора и Виктор бяха разделени от две години и въпреки че не бяха
разведени, тя бе останала в семейната им къща, а той се бе пренесъл в живописната ферма,
която семейството му притежаваше извън града. Виктор усети объркването й.
— Знам какво си мислиш, но с Флора още сме женени — аз, понеже още я обичам, а тя,
понеже не вярва в развода. Пет пари не давам за причината, но още има надежда, нали?
Амая го докосна по ръката, с която стискаше букета.
— Разбира се, зетко, пожелавам ти късмет.
Той се усмихна.
— Със сестра ти ще ми трябва.

Обработка TtRG
7
Подобно на управленията в Памплона и Тудела, новият полицейски участък в Елисондо
бе заложил на модерен дизайн, избягвайки типичната за града и долината архитектура.
Стените от кремав камък и дебелите стъкла, разположението на двата правоъгълни етажа, от
които вторият изпъкваше над първия като обърнато стъпало, придавайки му донякъде вид на
самолетоносач, завършваха облика на тази наистина забележителна сграда. Няколко
паркирани патрулни коли, камерите за видеонаблюдение и огледалните стъкла издаваха
полицейската дейност. По време на краткото й посещение в кабинета на началника отново се
повториха думите за подкрепа и съдействие, които бе чула от него предния ден, както и
обещанието да й окажат цялата помощ, от която би имала нужда. Снимките с висока
резолюция не разкриха нищо, което да бяха пропуснали на гробището. Погребението бе
многолюдно — нещо обичайно в такива случаи. Бяха дошли цели семейства, много хора,
които Аиноа бе познавала от малка, сред които видя и някои свои съученици и стари
приятелки от гимназията. Присъстваха всички учители и директорката на училището,
няколко общински съветници, съучениците от нейния клас, а приятелките й образуваха хор
от разплакани момичета, които се прегръщаха едно друго. Но нищо повече — нито
престъпници, нито педофили, нито издирвани заподозрени, нито дори един самотен мъж,
загърнат в черен шлифер, който да се облизва, а острите му кучешки зъби да проблясват на
светлината. Захвърли разочаровано купчината снимки на масата, мислейки си колко често се
случваше работата да е така отчайваща и безнадеждна.
— Родителите на Карла Уарте не са присъствали нито на опелото, нито на
погребението, нямало ги е по-късно и в дома на Аиноа — отбеляза Монтес.
— Това странно ли е? — попита Ириарте.
— Любопитно е. Макар и само по физиономия, семействата са се познавали, а като се
имат предвид и обстоятелствата около смъртта на двете…
— Може да е било, за да избегнат коментари. Да не забравяме, че за тях през цялото
време Мигел Анхел е бил убиецът на дъщеря им… Сигурно им тежи мисълта, че не сме го
заловили и че на всичкото отгоре младежът ще излезе от затвора.
— Възможно е — призна Ириарте.
— Йонан. Какво разбра за семейството на Аиноа? — попита Амая.
— След погребението поканиха почти всички присъстващи у тях. Родителите бяха силно
разстроени, но се държаха, подкрепяха се един друг и нито за миг не си пуснаха ръцете. Най-
зле е момчето. Гледката беше покъртителна — седеше само в едно кресло, увесило нос, и
приемаше съболезнования от всички, без родителите му да благоволят да го удостоят дори с
поглед. Да ти се скъса сърцето.
— Значи, обвиняват сина си. Знаем ли дали наистина е бил вкъщи? Можел ли е да
излезе и да прибере сестра си? — попита Сабалса.
— Бил си е вкъщи. През цялото време е бил с двама свои приятели, явно са имали да
подготвят някакво домашно за училище, след което се заиграли на плейстейшън; по-късно
към тях се присъединило съседско момче, което наминало за една игра. Разговарях и с
приятелките на Аиноа. Не спираха да плачат и едновременно с това да говорят по телефона,
много интересна комбинация. Всички казаха едно и също. Прекарали следобеда заедно на
площада и разхождайки се из града, а после отишли в едно заведение на партера на къщата
на едно от момичетата. Пили — според тях малко. Амая не е била пушачка, но някои от
момичетата доста пушили, това би обяснило миризмата на цигари от косата и дрехите й.
Имало и група момчета, които пили бира с тях, но всички останали там, когато Аиноа си
тръгнала. По всяка вероятност вечерният й час е бил най-рано.
— Не че й е помогнало — отбеляза Монтес.
— Някои хора мислят, че като карат дъщерите си да се връщат по-рано, ги предпазват от
опасност, когато по-важното е да не се връщат сами. Всъщност карайки ги да си тръгват
преди компанията, само ги излагат на риск.
— Трудно е да си родител — прошепна Ириарте.
8
На път към къщи Амая се учуди колко бързо бе изчезнала светлината през този
февруарски следобед. Обзе я странно усещане за провал — преждевременното свечеряване
през зимата предизвикваше у нея силно безпокойство, тъмнината сякаш носеше със себе си
нещо зловещо. Студът я накара да потръпне под коженото яке. Размечта се за топлата
пухенка, която Джеймс толкова бе настоявал да си сложи, а тя бе отказала, защото с нея
приличаше на човечето на „Мишлен“.
Уютната атмосфера в къщата на леля Енграси прогони следите от зима, вкопчили се в
тялото й като нежелани спътници. Ароматът на дърва от камината, дебелите килими,
застлани на дървения под, и непрестанното бърборене на телевизора, оставен включен,
въпреки че никой не го гледаше, й действаха успокояващо. В тази къща имаше далеч по-
интересни неща за слушане от телевизора, но въпреки това той бе вечно там — абсурдна
какофония, на която никой не обръщаше внимание, но която всички търпяха по навик.
Веднъж бе попитала леля си на тази тема и тя й бе отговорила:
— Това е световното ехо. Знаеш ли какво е ехо? Звукът, който продължава да се чува,
когато истинският вече е изчезнал.
Върна се в настоящето. Джеймс я хвана за ръката и я заведе до огъня.
— Ледена си, скъпа.
Тя се усмихна, зарови нос в жилетката му и вдиша аромата на кожата му. Рос и леля
Енграси се зададоха от кухнята, понесли чаши, чинии, хляб и един супник.
— Дано да си гладна, Амая, леля е сготвила храна за цял полк.
Стъпките на леля Енграси бяха може би малко по-тромави, отколкото на миналата
Коледа, но умът й продължаваше да бъде все така остър. Амая се усмихна нежно,
отбелязвайки тази подробност, а леля й я сряза:
— Не ме зяпай така, не че не мога да ходя, просто съм с проклетите пантофи, които
сестра ти ми подари. С два номера по-големи са. Тръгват да се изхлузват, като си вдигна
краката, и за да не рискувам да се претрепя, се налага да ходя като напикана.
Вечеряха, развеселени от вицовете, които Джеймс разказваше с американския си
акцент, и от остроумните коментари на леля Енграси, но Амая забеляза, че зад усмивката, с
която Рос се стараеше да следи общия разговор, стоеше дълбока, почти безнадеждна тъга;
личеше си от плахия начин, по който опитваше да избягва очите й. Докато Джеймс и леля им
прибираха чиниите в кухнята, Амая спря сестра си само с няколко думи:
— Днес ходих във фабриката.
Рос я погледна, сядайки обратно на стола, обзета от нещо средно между отчаянието и
облекчението на човек, когото са разкрили и едновременно с това спасили от мъчително
бреме.
— Какво ти каза? По-точно как ти го каза?
— По своя си начин. Както прави всичко. Че щяла да издава втора книга, че й
предложили телевизионно предаване, че била опората на семейството, образец за добродетел
и единственият човек на този свят, който знаел значението на думата „отговорност“ —
изрецитира тя напевно, докато накрая Рос се усмихна. — Освен това ми каза, че вече не
работиш във фабриката и че имаш сериозни проблеми с мъжа си.
— Амая… Съжалявам, че така си разбрала, може би трябваше да ти го кажа по-рано, но
това е нещо, което решавам постепенно, нещо, което трябва да направя сама, което трябваше
да направя много отдавна. Освен това не исках да те тревожа.
— Глупаче, нали знаеш, че без проблем се оправям с тревогите, това ми е работата.
Колкото до другото, тук съм съгласна с теб. Не знам как издържа да работиш толкова дълго с
нея.
— Предполагам, че бях длъжна, нямах друг избор.
— Какво намекваш? Всеки има избор, Рос.
— Не всеки е като теб, Амая. Предполагам, че това се очакваше от нас, да останем на
работа в цеха.
— Обвиняваш ли ме? Защото, ако е така…
— Не ме разбирай погрешно, но когато ти си тръгна, аз нямах друг изход.
— Не е вярно, имаш го сега, имаше го и тогава.
— Когато татко умря, мама започна да се държи много странно, предполагам, че са били
първите симптоми на алцхаймер. Изведнъж се озовах приклещена между изискванията на
Флора, бръщолевенето на мама и Фреди… Предполагам, че тогава Фреди ми се е сторил
някакъв изход.
— И какво се промени сега, за да решиш, че можеш да вземеш такова решение? Защото
има нещо, което не бива да забравяш. И то е, че макар Флора да се държи като стопанка и
господарка, фабриката е колкото нейна, толкова и твоя — нали ви отстъпих моята част при
това условие. Ти си не по-малко способна от нея да ръководиш фирмата.
— Може и да е така, но в момента имам и други грижи освен Флора и работата. Не беше
само заради нея, макар че изигра голяма роля. Всеки ден слушах непрестанното й натякване
и в един момент започнах да се задушавам. Това, добавено към ситуацията в личния ми
живот, направи нещата нетърпими и ми стана толкова тежко да ходя там всяка сутрин и да
слушам все същата песен, че се почувствах психически изтощена и дори физически зле.
Въпреки това бях спокойна и уравновесена както никога. „Решена“, това е думата. Някак
изведнъж ми просветна и разбрах — нямаше да се върна, не се върнах и няма повече да се
върна. Поне засега.
Амая вдигна ръце до лицето си и започна да ръкопляска бавно и отмерено.
— Браво, сестричке, браво!
Рос се усмихна, имитирайки поклон.
— Ами сега?
— Работя в една фирма за дограма, водя счетоводството, правя ведомостите за заплати,
организирам седмичния график, срещите. Плътни осем часа от понеделник до петък, но
когато излизам оттам, забравям за работа. Не е най-прекрасното място, но е точно това, от
което имам нужда сега.
— А как върви с Фреди?
— Зле. Много зле — каза тя, свивайки устни и извръщайки глава.
— Затова ли стоиш тук, при леля? — Рос не отговори. — Защо не му кажеш да се
изнесе? В крайна сметка къщата си е твоя.
— Казах му, но той не иска и да чуе да напуска къщата. Откакто си тръгнах, прекарва
дните си между леглото и дивана, налива се с бира, играе на плейстейшъна и пуши трева —
каза Рос с отвращение.
— Така го нарече и Флора, „шампион по плейстейшън“. Откъде намира пари? Нали ти
не му…?
 — Не, това е минало… пари му дава майка му, а приятелите му се грижат да си има от
всичко.
— Ако искаш, мога да го навестя. Както казва леля, един добре хранен и поен мъж
издържа доста време, без да работи — каза Амая през смях.
— Да — усмихна се Рос, — така си е, но по-добре недей. Точно това исках да се опитам
да избегна. Нека аз да се оправя, имам грижата, обещавам.
— Нали няма да се върнеш при него? — каза Амая, гледайки я в очите.
— Не, няма.
Амая се поколеба за миг, но когато си даде сметка, че може би съмнението е изписано
на лицето й, помисли, че това е начинът, по който би я видяла Флора — неспособна да
повярва във волята на някой, различен от нея самата. Насили се да се усмихне широко.
— Радвам се, Рос — каза тя с цялата убеденост, която успя да събере.
— Тази част от живота ми остана в миналото, нещо, което нито Флора, нито Фреди
успяват да проумеят. На Флора й е непонятно, че съм решила да си сменям работата в такъв
момент, но вече съм на трийсет и пет и не искам да прекарам остатъка от живота си,
тормозена от голямата си сестра. Да понасям всекидневно все едни и същи упреци,
коментари и злобни забележки и да я гледам как заразява всичко живо със своята отрова. А
Фреди… Предполагам, че той не е виновен. Дълго вярвах, че е отговорът на всички мои
въпроси, че притежава някаква вълшебна формула, която ще ми донесе своеобразно
просветление, ще ми създаде нов начин на живот. Толкова нестандартен, толкова
непримирим, такъв бунтар и най-вече толкова различен от мама и Флора. А и с този негов
талант да я вбесява — усмихна се тя дяволито.
— Виж, тук си права. Човекът има дарба да къса нервите на Флора и затова определено
ми допада — отвърна Амая.
— Докато не осъзнах, че в крайна сметка не е толкова различен. Че бунтарството и
отказът му да приема нормите са просто фасада, зад която се крие страхливец, човек,
негоден за нищо, способен като същински Че Гевара да критикува обществото, докато харчи
за трева парите, които измъква от мен или от майка си. Мисля, че съм съгласна с Флора само
за едно — че няма равен в компютърните игри. Ако плащаха пари за това, щеше да е едно от
големите национални богатства.
Амая я погледна нежно.
— В един момент тръгнах в различна посока. Разбрах, че искам да живея другояче и че
трябва да има и нещо повече от това, да прекарвам уикендите си на бира в някой бар. А и
въпросът за децата… може би основният въпрос, защото в мига, в който си поставих за цел
да заживея другояче, да имам дете, се превърна в приоритет, в толкова крещяща нужда, че
сякаш животът ми зависеше от нея. Не съм безотговорна, Амая, не исках да родя дете, което
после да отгледам сред дим от трева. Но въпреки това престанах да вземам
противозачатъчни и зачаках, сякаш всичко щеше да се случи по предначертан от съдбата
план. — Лицето й помръкна, сякаш някой бе угасил светлината пред очите й. — Но не се
получи, Амая, явно и аз не мога да имам деца — каза тя шепнешком. — Отчаянието ми
растеше, месеците минаваха, а аз не забременявах. Накрая Фреди каза, че може би така е
трябвало, че сме си добре и само двамата. Аз не отговорих, но през цялата онази нощ, докато
той хъркаше до мен, един глас отекваше в главата ми, повтаряйки: „Не, аз не съм добре така,
не съм добре“. Гласът продължи да звучи и докато се обличах за работа, докато приемах
поръчките по телефона, докато преглеждах пратките, докато слушах вечното натякване на
Флора. И този ден, докато окачвах бялата престилка в гардеробчето, вече знаех, че няма да се
върна. В момента когато Фреди превърташе за пореден път „Заразно зло“, а аз претоплях
супата за вечеря, отново осъзнах, че животът ми с него е свършил. Така се получи, без сълзи
и крясъци.
— Няма от какво да се срамуваш, понякога сълзите са необходими.
— Така е, но сълзите останаха в миналото, очите ми пресъхнаха от толкова плач, докато
той хъркаше до мен. Плач от мъка и от мисълта, че ме е срам от него, че никога няма да се
почувствам горда от човека до себе си. Нещо вътре в мен се скъса и отчаянието, с което до
онзи миг се опитвах да спася тази връзка, се превърна в гняв. Усетих, че го ненавиждам от
дъното на душата си. Повечето хора бъркат, смятайки, че любовта може да премине в омраза
само за миг, че любовта се пръсва на парчета изведнъж, като при разрив на сърцето. За мен
не беше така — любовта не се пръсна изведнъж, просто изведнъж си дадох сметка, че се
беше изхабила като при бавно, но неумолимо търкане с пила — напред-назад, напред-назад,
ден след ден. И този ден осъзнах, че не беше останало нищо. По-точно приех една реалност,
която винаги е била там, но сякаш изведнъж изникна пред очите ми. Вземането на тези
решения ме накара да се почувствам свободна за първи път от много време насам и ако
зависеше от мен, всичко щеше да е много леко и безпроблемно, но нито сестра ти, нито
мъжът ми възнамеряваха да ме оставят толкова лесно. Ще се изненадаш колко си приличаха
аргументите, упреците и подигравките им… Знаеш ли, и двамата ми се присмиваха с едни и
същи думи. — Тя се засмя горчиво, докато си спомняше. — Къде ще ходиш? Да не мислиш, че
ще си намериш нещо по-добро? И най-накрая: кой ще те обича? Никога няма да повярват, но
въпреки че подигравките им имаха за цел да ме разколебаят, постигнаха точно обратния
ефект — и двамата започнаха да ми изглеждат толкова малки и страхливи, толкова нищожни,
че повярвах, че всичко е възможно, че ще ми е по-лесно без тяхното бреме. Не знаех всичко,
но поне на последния въпрос имах отговор: аз, аз щях да се обичам и да се грижа за себе си.
— Гордея се с теб — каза Амая и я прегърна. — Не забравяй, че можеш да разчиташ на
мен, аз винаги съм те обичала.
— Знам. Ти, Джеймс, леля, татко и даже мама, по своя си начин. Единственият човек,
който не ме ценеше особено, бях аз самата.
— Обичай се, Рос Саласар.
— Тук също има промяна, предпочитам да ме наричаш Росаура.
— Флора ми каза, но защо? Отне ти години, докато успееш да накараш всички да ти
казват Рос.
— Ако някой ден имам деца, не искам да ме наричат Рос, много е гаменско — отсъди
тя.
— Всяко име е гаменско, ако притежателката му е такава — отвърна Амая. — Кога
предвиждаш да ме направиш леля?
— Когато срещна идеалния мъж.
— Предполага се, че такъв не съществува, да знаеш.
— Ти ли го казваш, дето си го имаш вкъщи.
Амая се усмихна насила.
— И ние опитвахме. Но засега не можем…
— Ходи ли на лекар?
— Отначало се опасявах, че имам същия проблем като Флора, запушени тръби, но
казаха, че всичко изглежда наред. Препоръчаха ми да опитам с инвитро.
 — Боже, съжалявам — гласът й потрепери. — Започна ли вече?
— Още не сме ходили, само като си помисля, че трябва да се подложа на една от тези
мъчителни процедури, и ми прилошава. Помниш ли колко зле беше Флора, и в крайна сметка
за нищо?
— Да, но не бива да мислиш така, ти самата каза, че не е същият проблем, може би при
теб ще стане…
— Не е само това. Изпитвам известно отвращение пред мисълта, че трябва да зачена
дете по този начин. Знам, че е глупаво, но не мисля, че трябва да бъде тъкмо така…
Джеймс влезе, носейки мобилния телефон на Амая.
— Търси те инспектор Сабалса — каза той, прикривайки слушалката с ръка.
Амая взе апарата.
— Госпожо инспектор, един патрул е намерил върху банкета чифт женски обувки,
обърнати към шосето. Съобщиха преди малко, ще пратя кола да ви вземе и ще се видим там.
— А тялото? — попита Амая, снишавайки глас и покривайки наполовина телефона.
— Все още не сме го намерили, районът е труднодостъпен, доста различен от
предишните. Растителността е много гъста, реката не се вижда от шосето. Ако долу има
момиче, ще бъде трудно да стигнем до него. Питам се защо е избрал подобно място, но може
би не е искал да го намерим толкова лесно като другите.
Амая се замисли.
— Не. Искал е да го намерим, оставил е обувките, за да маркира мястото. Но избирайки
точка, която не се вижда от шосето, си е гарантирал да не го безпокоят, докато не подготви
всичко, за да покаже шедьовъра си на света. Просто е избегнал евентуалните спънки и
затруднения.
Обувките бяха официални, от бял лак и с доста висок ток. Един полицай ги заснемаше
от различни ъгли, следвайки инструкциите на Йонан. Светкавицата на фотоапарата
изтръгваше ярки отблясъци от кожата, карайки обувките да изглеждат още по-странни и
нелепи там, насред нищото, и придавайки им почти магически свойства, като пантофките на
принцеса от приказките или като абсурдната шокираща творба на някой концептуален
художник. Амая си представи ефекта от дълга редица маркови обувки, подредени в тази
почти призрачна местност. Гласът на Сабалса я върна в реалността.
— Объркващо е… имам предвид обувките. Защо го прави?
— Маркира територията си като диво животно, като хищник, какъвто всъщност е, и ни
провокира. Оставя ги там, за да ни предизвика: „Вижте какво съм ви донесъл, дойде
Оленцеро[3] и ви остави подарък“.
— Какъв изрод!
Насили се да откъсне поглед от хипнотизиращите приказни обувки и се обърна към
гъстата гора. От уоки-токито, което Сабалса държеше в ръка, проехтя металически глас:
— Откриха ли я?
— Засега не, но нали ви казах, че в този район реката тече сред гъста растителност и в
нещо като естествен каньон между дигите.
Сноповете светлина от мощните прожектори рисуваха призрачни отблясъци сред голите
дървета, толкова гъсто разположени един до друг, че създаваха усещането за изгрев
наобратно, сякаш слънчевите лъчи струяха от земята към небето. Амая нахлузи ботушите,
размишлявайки над ефекта, който тази гора оказваше върху мислите й. Младши инспектор
Ириарте изскочи запъхтян от гъсталака.
 — Открихме я.
Амая се спусна по насипа, плътно следвайки Йонан и младши инспектор Сабалса.
Усещаше как пръстта поддава под краката й, размекната от скорошния дъжд, който въпреки
гъстите клони бе успял да проникне дълбоко и да превърне сухите листа, застлали земята, в
лепкав и хлъзгав килим. Напредваха, опирайки се на дърветата, които растяха толкова близо
едно до друго, че ги принуждаваха постоянно да променят маршрута си. На няколко крачки
зад себе си чу не без известно задоволство сподавените ругатни на Монтес, който бе
принуден да слиза по склона със скъпите си италиански обувки и кожената си шуба.
Гората свършваше рязко пред почти непреодолима дига от двете страни на реката, която
се разтваряше като естествена фуния, образувайки тясно обърнато „л“. Спуснаха се до тъмна
и мрачна зона, която полицаите опитваха да осветят с преносимите си фенери. Там реката бе
по-бърза и пълноводна и между тесните диги и брега имаше по-малко от метър и половина
сух чакъл. Амая видя ръцете на момичето — разтворени в зловещ жест на отдаденост, те
висяха от двете страни на поруганото й тяло. Лявата й ръка почти докосваше водата, дългата
й руса коса стигаше до кръста, а големите й зелени очи бяха покрити с фина белезникава
ципа, която се спускаше над тях като було. Мъртвешката й красота, почти мистичната
пластика, която чудовището бе създало, постигаха търсения ефект. За момент то сякаш успя
да я въвлече в своята фантазия, отклонявайки я от протокола, но очите на принцесата я
върнаха в реалността, тези забулени от речната мъгла очи, които молеха за справедливост от
руслото на Бастан, присънващо й се понякога в най-мрачните й нощи. Отстъпи две крачки, за
да прошепне кратка молитва и да си сложи ръкавиците, които Монтес й подаваше.
Съкрушена от чуждата болка, тя погледна Ириарте, който бе закрил устата си с ръце и рязко
ги отпусна от двете страни на тялото си, щом усети, че го наблюдават.
— Познавам я… Познавах я, познавам семейството й, това е момичето на Арбису —
каза той, поглеждайки Сабалса, сякаш търсеше подкрепа. — Не знам как се казва, но това е
дъщерята на Арбису, сигурен съм.
— Казвала се е Ан, Ан Арбису — потвърди Йонан, който държеше карта за библиотека в
ръка. — Чантата й беше няколко метра по-нагоре — добави той, сочейки към зона, която
отново тънеше в мрак.
Амая коленичи до момичето и се взря в студената гримаса на лицето й, наподобяваща
изкуствена усмивка.
— Знаете ли на колко години е била? — попита тя.
— На петнайсетина, най-много шестнайсет — отговори приближилият се Ириарте,
преди да погледне трупа и да побегне.
Десетина метра по-надолу се преви надве и повърна. Никой не каза нищо, нито тогава,
нито когато се върна, бършейки гърдите си с носна кърпичка и смотолевяйки някакво
извинение. Кожата на Ан бе много бяла, но не от онези бледи, почти прозрачни кожи, осеяни
с лунички и червени петънца. Беше порцеланова, чиста и нежна, без нито едно косъмче.
Така както бе обсипана с капчици от реката, приличаше на мраморна надгробна статуя. За
разлика от Карла и Аиноа тя се бе съпротивлявала. Поне два от ноктите й бяха счупени до
живо месо. Не се виждаха следи от кожа под другите. Несъмнено бе издъхнала по-бавно от
останалите — въпреки булото, замъглило очите й, Амая добре видя петната, издаващи
смъртта от задушаване и страданието от липсата на въздух. Иначе убиецът бе възпроизвел
грижливо детайлите от предишните убийства — фината корда, потънала в шията,
разрязаните на две дрехи, смъкнатите до коленете джинси, обръснатите слабини и мазната
благоуханна сладка върху тях.
Йонан правеше снимки на срамните косми, разхвърляни в краката на момичето.
— Всичко съвпада, шефке, все едно отново виждам другите момичета.
— Мамка му!
Няколко метра по-надолу се чу сподавен вик, придружен от характерния пукот на
изстрел. Куршумът рикошира в каменните стени, създавайки оглушително ехо. За миг се
объркаха, после извадиха оръжията си и ги насочиха към долната част на реката.
— Фалшива тревога! Всичко е наред! — изкрещя глас, предшестван от лъч на фенерче,
който се изкачваше по брега на реката.
Един ухилен униформен полицай се задаваше отдолу заедно с Монтес, който, видимо
смутен, прибираше оръжието си.
— Какво стана, Фермин? — попита разтревожено Амая.
— Съжалявам, нямах представа, претърсвах брега и изведнъж видях най-огромния плъх
на света, проклетата гад ме погледна и… Съжалявам, стрелях по рефлекс. Мамка му! Не
понасям плъхове, а после сержантът ми каза, че било… не разбрах точно какво.
— Нутрия — обясни полицаят. — Гризач, произхожда от Южна Америка. Преди години
няколко избягаха от един френски развъдник в Пиренеите, оказа се, че са се приспособили
чудесно към реката и макар разпространението им доста да се ограничи, все още може да се
видят тук-там. Но са безобидни, всъщност са тревопасни плувци като бобрите.
— Съжалявам — повтори Монтес, — не знаех. Имам фобия към мишки, не понасям
присъствието на нищо, което прилича на плъх.
Амая го погледна с неудобство.
— Утре ще подам рапорт за изстрела — прошепна тя.
Фермин Монтес постоя мълчаливо, вторачен в обувките си, след което се дръпна
встрани и остана там, без повече да се обади.
Инспекторката почти го съжали заради шегите, които щеше да отнесе през следващите
дни. Отново приклекна до трупа и опита да изчисти съзнанието си от всичко, което не бе
свързано с това момиче и мястото наоколо.
Фактът, че дърветата в района не слизаха до реката, лишаваше тази зона от наситения
дъх на пръст и лишеи, който бе усетила в гората. Там долу, на дъното на пролома, издълбан
от реката в скалата, само минералните изпарения от водата си съперничеха с мазния
сладникав аромат на чанчигорито. Миризмата на масло и захар, която излъчваше то, се
смесваше с друга, по-неуловима миризма, която Амая свързваше със скорошната смърт. Пое
дълбоко дъх, опитвайки се да потисне гаденето, докато разглеждаше сладката като някакво
противно насекомо. Запита се как бе възможно да излъчва такава силна миризма. Доктор
Сан Мартин приклекна до нея.
— Майчице, колко вкусно мирише! — Амая го погледна стъписано. — Шегувам се,
инспектор Саласар.
Тя не отговори и стана, за да му направи място.
— Но наистина мирише добре, а аз не съм вечерял.
Амая направи отвратена физиономия, която докторът не забеляза, и се обърна, за да
поздрави съдия-следовател Естебанес, която слизаше между скалите със завидна пъргавина,
въпреки че носеше пола и боти с ток.
— Как е възможно… — смотолеви Монтес, който явно още не се беше окопитил от
инцидента с нутрията.
 Съдия-следователят ги поздрави с генералски жест и застана зад доктор Сан Мартин, за
да чуе неговите коментари. След десет минути си тръгна.
Забавиха се повече от час, докато качат на шосето ковчега с тялото на Ан, и за да успеят,
се наложи всички да помагат. Експертите предложиха да го напъхат в чувал и да го носят на
ръце догоре, но Сан Мартин бе настоял да ползват ковчег, за да запазят максимално тялото и
да избегнат множеството удари и драскотини, които можеше да получи, докато го мъкнат
през храсталака. Тясното пространство между дърветата ги принуждаваше в някои отсечки
да повдигат ковчега вертикално и да спират, докато си го подават едни на други; след няколко
подхлъзвания успяха да го занесат до катафалката, която щеше да откара трупа на Ан до
Наварския институт по съдебна медицина.
Всеки път когато виждаше на масата за аутопсии труп на дете, я обземаше чувство на
безпомощност и безсилие — общество, което допускаше да умират деца, изглеждаше
безсилно да опази собственото си бъдеще. Това общество, нейното общество се бе
провалило. Като нея самата. Пое си дъх и влезе в залата за аутопсии. Доктор Сан Мартин
попълваше формулярите за интервенцията, тя го поздрави и се доближи до масата. Трупът на
Ан Арбису лежеше съблечен под безмилостната светлина. При друг светлината би разкрила и
най-малките несъвършенства, но при нея само подчертаваше безукорната белота на кожата,
която изглеждаше нереална, като нарисувана. Амая се сети за мраморните мадони, изложени
в италианските музеи.
— Прилича на кукла — прошепна тя.
— И аз това казвах на София — съгласи се докторът. Асистентката му вдигна ръка за
поздрав. — Би била идеален модел за Вагнерова валкирия.
В този момент влезе младши инспектор Сабалса.
— Чакаме ли още някого, или можем да започваме?
— Инспектор Монтес трябваше да дойде… — отвърна Амая, поглеждайки часовника
си. — Започвайте, докторе, трябва да пристигне всеки момент.
Набра номера на Монтес, но се включи гласова поща и тя предположи, че шофира. Под
безжалостната светлина забеляза няколко детайла, които й бяха убягнали. Върху кожата се
виждаха няколко къси, кафяви и доста дебели косъма.
— Животинска козина?
— Възможно е, открихме още няколко по дрехите. Ще ги сравним с намерените върху
тялото на Карла.
— Според вас от колко часа е мъртва?
— Съдейки по температурата на черния дроб, която измерих на реката, трябва да е
престояла там два-три часа.
— Не е много, не и толкова, че да я доближат животни… Сладката беше непокътната,
изглеждаше почти прясно изпечена, нали усетихте как мирише. Ако наблизо е имало
животни, които е можело да оставят косми, то щяха да изядат и нея, както в случая на Карла.
— Трябва да попитам горските — уточни Сабалса, — но не мисля, че местността е
известна като място за водопой на животни.
— Всяко животно би слязло дотам без особени затруднения — възрази Сан Мартин.
— Да слезе да, но там реката образува дере, от което трудно би могло да се избяга. А
животните винаги пият вода в открити зони, за да могат да видят, ако някой ги наблюдава.
— Тогава как си обяснявате космите?
— Може би са били по дрехите на убиеца и той ги е пренесъл върху нея.
 — Възможно е. Кой би носил дрехи, пълни с животински косми?
— Някой ловец, лесничей, пастир — каза Йонан.
— Препаратор на животни — допълни асистентката, която помагаше на Сан Мартин и
бе стояла мълчаливо дотогава.
— Добре, трябва да намерим всеки, който отговаря на този профил в района, като
добавим и факта, че трябва да е физически силен, и то много. Ако не бе уединението, което
предполага тази негова фантазия, бих казала, че убийците са повече от един; но едно е ясно и
то е, че не всеки може да свали по онзи склон трупа, а очевидно я е носил на ръце, тъй като
липсват драскотини и охлузвания — каза Амая.
— Можем ли да сме сигурни, че е била мъртва, докато я е свалял?
— Аз съм сигурна. Няма момиче, което би слязло посред нощ на реката, дори със свой
познат, още по-малко зарязвайки обувките си там. Според мен ги издебва и ги убива набързо,
преди да заподозрат нещо. Може би го познават и затова му се доверяват. А може би не, и се
налага да ги умъртви веднага. Увива кордата около врата им и преди да осъзнаят какво става,
вече са мъртви. После ги занася на реката, разполага ги според фантазиите си и когато вече е
изпълнил психосексуалния си ритуал, ни оставя този знак с обувките и ни позволява да
видим творението му.
Амая млъкна изведнъж и тръсна глава, сякаш се събуждаше от сън.
Всички я гледаха като хипнотизирани.
— Да продължим с кордата — каза Сан Мартин.
Асистентката хвана главата на момичето в основата на черепа и леко я повдигна, така че
доктор Сан Мартин да може да изтегли кордата от тъмната вдлъбнатина, в която бе потънала.
Отдели специално внимание на висящите от двете страни краища, по които се виждаха
малки белезникави следи, като от пластмаса или лепило.
— Вижте, госпожо инспектор, това е нещо ново — за разлика от другите случаи, по
кордата има полепнала кожа. Явно докато е стягал силно, се е порязал или поне се е
одраскал.
— Мислех, че използва ръкавици заради липсата на отпечатъци — възрази Сабалса.
— Така изглежда, но този тип убийци често не могат да устоят на удоволствието да
отнемат живот със собствените си ръце, усещане, което ръкавиците биха притъпили — ето
защо понякога ги свалят, макар и само за сюблимния момент. Но и това може да се окаже
достатъчно.
И доктор Сан Мартин като Амая предположи, че Ан е оказала съпротива. Може би бе
видяла нещо, което нейните предшественички не бяха забелязали, нещо, което й се бе
сторило подозрително и се бе оказало достатъчно, за да не стои безучастно в очакване на
смъртта. При нея симптомите на задушаване бяха очевидни, но макар убиецът да бе опитал
да възпроизведе своята фантазия — като отчасти бе успял, защото на пръв поглед
престъплението и целият изпълнен ритуал бяха сходни с предишните — Амая изпитваше
необяснимото усещане, че тази смърт не го бе задоволила напълно, че това момиче с
ангелско лице, което можеше да бъде чудовищният му шедьовър, се бе оказало по-борбено и
смело от останалите. И макар убиецът да се бе постарал да я нагласи със същото усърдие
като предишните, лицето на Ан не изразяваше учудване и ранимост. Личеше си, че до края се
е борила за живота си, а изкуствената й усмивка изглеждаше смразяващо. Амая забеляза
някакви розови следи около устата, които се простираха почти до дясното й ухо.
— Какви са тези розови петна по лицето й?
 Асистентката взе проба с клечка за уши.
— Веднага щом научим, ще ви кажа, но според мен е… — тя помириса клечката —
гланц.
— Гланц? — попита Сабалса.
— Червило, инспекторе, мазно блестящо червило с аромат на плодове — обясни Амая.
По време на кариерата си на инспектор в отдел „Убийства“ Амая бе присъствала на
повече аутопсии, отколкото искаше да си спомня, и смяташе, че отдавна е отминало времето,
когато е трябвало да доказва, че не е по-лоша от мъжете. Затова реши да не остава за
продължението. Нямаше друга хирургическа интервенция, която да се сравни с бруталния
разрез във формата на игрек върху трупа. Процесът, минаващ през изваждане и мерене на
органите и повторното запълване на кухините с тях, никога не бе приятен, но когато тялото
бе на малко дете или момиче, както в този случай, бе направо нетърпим. Знаеше, че това се
дължи не толкова на техническите, винаги аналогични стъпки на аутопсията, колкото на
необяснимите причини защо едно дете лежи на стоманената маса, която трябваше да му е
чужда по подразбиране. Нелепостта на дребното телце, едва заемащо отреденото му място,
експлозията от ярки цветове отвътре и най-вече малкото бледо лице на детето с миниатюрни
водни капчици, заключени между ресниците, й действаха като настойчив зов, който не
можеше да спре да чува.
9
По светлината отвън прецени, че бе към седем сутринта. Събуди Йонан, който спеше на
задната седалка на колата, завит с анорака й.
— Добро утро, шефке. Как мина? — попита той, разтърквайки очи.
— Връщаме се в Елисондо. Монтес обади ли ти се?
— Не, мислех, че е бил с вас на аутопсията.
— Не се появи и не ми вдига телефона, включва ми се гласова поща — каза тя, видимо
разтревожена.
Младши инспектор Сабалса, който бе пътувал до Памплона с тяхната кола, се размърда
отзад и се прокашля.
— Госпожо инспектор, не знам дали е моя работа, но поне да не се притеснявате. На
излизане от дерето инспектор Монтес ми каза, че отивал да се преоблича, защото щял да
ходи на вечеря.
— На вечеря?
Амая не успя да скрие изумлението си.
— Да, попита ме дали ще идвам с вас до Памплона за аутопсията, аз потвърдих и той
каза, че така щял да бъде по-спокоен, предполагал, че младши инспектор Ечайде също щял да
ходи и че всичко щяло да бъде наред.
— Наред ли? Много добре знаеше, че е длъжен да е тук — отсече сърдито Амая, макар
веднага да съжали, че е избухнала пред своите подчинени.
— Аз… съжалявам. По думите му предположих, че сте му дали разрешение.
— Не се тревожете, аз ще говоря с него.
Въпреки че не беше мигнала, изобщо не й се спеше. Лицата на трите момичета гледаха в
нищото от масата. Три съвсем различни, но и еднакви в смъртта си лица. Започна грижливо
да изучава увеличените снимки на Карла и Аиноа, които бе поискала.
Монтес влезе мълчаливо, носейки две чаши кафе, остави едната пред Амая и седна на
известно разстояние от нея. Тя вдигна за секунда поглед от снимките и го загледа втренчено,
докато той не наведе очи. В залата имаше още петима полицаи от екипа й. Взе снимките и ги
плъзна към средата на масата.
— Господа, какво виждате на тези снимки?
Всички присъстващи се наведоха над масата с любопитство.
— Ще ви дам жокер.
Постави до другите и снимка с лицето на Ан.
— Това е Ан Арбису, момичето, което беше намерено снощи. Виждате ли розовите
следи между устата и ухото? Това е гланц за устни — розов, мазен, за придаване на блясък.
Погледнете снимките отново.
— Другите момичета нямат — забеляза Ириарте.
— Именно, другите момичета нямат и искам да разбера защо. Били са красиви,
популярни, носели са чанти и високи токчета, мобилни телефони и парфюм. Не е ли
странно, че са били без никакъв грим? Почти всички момичета на тяхната възраст използват
туш и гланц.
Огледа колегите си, които я наблюдаваха объркано.
— Онова нещо за миглите и блясък за устни — преведе Йонан.
 — Смятам, че убиецът е изтрил грима на Ан, от който са останали следите от гланц, и
за да го направи, сигурно е ползвал салфетка и лосион за разгримиране или по-вероятно
мокри кърпички за лице. Като онези, с които се бършат бебешките дупета, но с по-различен
състав, макар че може да е употребил и бебешки. Според мен е много възможно да го е
направил на реката — там имаше малко, да не кажа никаква, светлина и дори да е носил
фенерче, му е било недостатъчно, затова при Ан работата му е останала недовършена. Йонан
и Монтес, искам да се върнете при реката и да огледате за кърпички. Ако е използвал такива
и не ги е взел със себе си, може би ще ги открием в района.
Не й убягна изражението, с което Монтес съзерцаваше обувките си — друг модел, този
път кафяви и видимо скъпи.
— Младши инспектор Сабалса, моля да говорите с приятелките на Аиноа и да разберете
дали е носела грим в нощта на убийството. Не безпокойте родителите с това, момичето е
било много младо и може би дори не са знаели, че се гримира… Много тийнейджърки го
правят навън и изтриват грима, когато се прибират. За Карла съм сигурна, че е била
маскирана като индианец. На всичките си снимки носи грим; да не говорим, че е било Нова
година. Да видим дали ще излезе нещо до следобед. Всички да са тук в четири.
Пролетта на 1989 година
Имаше и хубави дни, почти винаги в неделя — единственият ден, когато родителите им
не работеха. Майка им печеше хрупкави кифлички и хляб със стафиди, изпълвайки къщата
със сладък апетитен аромат, който се задържаше с часове. Баща им влизаше на пръсти в
стаята, вдигаше щорите към планината и излизаше безмълвно, оставяйки слънцето да ги
разбуди с нетипично топлите си за зимна утрин ласки. Когато се събудеха, оставаха в
леглото, за да послушат оживеното бъбрене на родителите си в кухнята, наслаждавайки се на
усещането за чисти чаршафи, на топлещото дрехите слънце, на лъчите, рисуващи причудливи
пътеки от летящи прашинки. Понякога преди закуска майка им пускаше на грамофона в хола
една от старите си плочи и гласовете на Мачин и Нат Кинг Коул превземаха къщата със
своите болера и ча-ча-ча. Тогава баща им я хващаше през кръста и двамата танцуваха
прегърнати, с допрени бузи и сплетени пръсти, правейки безспирни пируети из хола, покрай
тежките мебели, полирани ръчно, и килимите, тъкани в Багдад. Момичетата скачаха от
леглата боси и сънени и сядаха на дивана, за да ги гледат как танцуват, неловко усмихнати,
сякаш ги бяха сварили насред нещо по-интимно. Рос винаги първа прегръщаше краката на
баща си, за да се включи в танца; после Флора се хващаше за майка си, а Амая се усмихваше
от дивана, развеселена от тромавата група танцьори, която се въртеше, тананикайки си
болера. Тя не танцуваше, защото искаше да продължи да ги гледа, защото искаше този ритуал
да трае още малко и защото знаеше, че ако стане и се включи в групата, танцът ще приключи
веднага щом докосне майка си — тя щеше да се дръпне с някое абсурдно извинение, че била
уморена, че не й се танцувало повече, че трябвало да види хляба във фурната. Когато това се
случеше, баща й я поглеждаше съкрушено и танцуваше малко и с нея, стараейки се да смекчи
обидата, докато след пет минути майка й не се върнеше в хола, за да спре грамофона с
оправданието, че я боли главата.
10
След кратка следобедна дрямка, от която се събуди замаяна и объркана, Амая се
почувства по-зле от сутринта. Взе си душ, прочете бележката, която Джеймс й бе оставил, и
леко се намуси, че го няма вкъщи. Макар че никога не би му го признала, тайно
предпочиташе да е наблизо, когато спи, сякаш присъствието му би успокоило духа й. Би се
чувствала смешна, ако трябваше да изрази с думи чувството, което изпитваше, когато се
будеше в празната къща, и желанието си той да е там, докато тя спи. Не беше нужно да лежи
до нея, не искаше да я държи за ръка. Достатъчно й бе да е там, когато се събуди. Често,
когато работеше нощем и се налагаше да спи сутрин, лягаше на дивана, ако Джеймс го
нямаше. Там не успяваше да заспи дълбоко като на леглото, но въпреки това го
предпочиташе, защото знаеше, че ако легне на спалнята, няма да мигне. Не беше по-
различно, ако той излезеше, когато вече бе заспала — дори да не чуеше вратата, внезапно
усещаше отсъствието му като недостиг на въздух, сепваше се и бе сигурна, че е излязъл.
„Искам да стоиш вкъщи, докато спя.“ Мисълта бе ясна, а аргументът абсурден — затова не
можеше да му го каже. Да му каже, че се буди, когато той излезе, че усеща присъствието му
вкъщи като радар и че тайничко се чувства изоставена, когато се събуди и открие, че е
напуснал мястото си до нея, за да отиде за хляб.
Дори след три кафета в управлението не успя да се почувства по-добре. Седна зад
бюрото на Ириарте и започна да разглежда с интерес парченцата от живота на този човек.
Русокоси деца, млада съпруга, календарчета с Богородица, добре поддържани цветя до
прозорците… бе сложил даже глинени чинийки под саксиите, за да събират излишната вода.
— Удобно ли е, шефке? Йонан ми каза, че сте искали да ме видите.
— Влезте, Монтес, и не ме наричайте „шефке“. Седнете, ако обичате.
Той се настани на стола отсреща, погледна я и леко се нацупи.
— Монтес, разочаровах се, че ви нямаше на аутопсията. Притесних се, защото не знаех
защо ви няма, и се вбесих, като разбрах от друг човек, че сте отишли на вечеря. Смятам, че
поне можехте да ми спестите срама да разпитвам цяла нощ за вас, да вися на телефона, а вие
да не вдигате и накрая Сабалса да ми каже къде сте.
Монтес я наблюдаваше невъзмутимо. Тя продължи:
— Фермин, ние сме един екип и имам нужда всеки от вас да бъде на мястото си през
цялото време. Ако сте искали да си тръгнете, нямаше да ви забраня. Казвам само, че при
всичко, което ни се струпа на главата, можехте поне да звъннете един телефон или да кажете
на Йонан, или и аз не знам. Но просто няма как да изчезвате без обяснения. Сега, когато
открихме още едно мъртво момиче, трябва да сте до мен непрекъснато. Надявам се поне да
си е заслужавало — усмихна се тя и го погледна мълчаливо в очакване на отговор, но той
продължи да я гледа невиждащо, с изражение, преминало от детско цупене в пренебрежение.
— Фермин, нищо ли няма да кажете?
— Монтес — отвърна той рязко. — За вас съм инспектор Монтес, не забравяйте, че
макар да ръководите това разследване, говорите с равен. Няма защо да давам обяснения на
Йонан, който ми е подчинен; предупредих инспектор Сабалса и задължението ми се изчерпа
дотам. — Очите му бяха присвити от възмущение. — Естествено, че нямаше да ми забраните
да отида на вечеря, не сте човекът, който може да го направи, макар напоследък да си
въобразявате друго. Бил съм шеста година в отдел „Убийства“, когато вие сте постъпвали в
академията, шефке. Това, което всъщност ви вбесява, е, че се проявихте като пълна аматьорка
пред Сабалса.
Той се изтегна на стола, без да спира да я гледа арогантно.
Амая го погледна с тъга.
— Единственият, който се прояви като аматьор, сте вие. Аматьор и лош полицай, за
бога! Тъкмо намираме трети труп на сериен убиец, още не разполагаме с нищо и вие хуквате
на вечеря. Предполагам, че сте ми сърдит, защото началникът ми повери случая, но трябва да
знаете, че аз нямам пръст в това решение. Единственото, което трябва да ни занимава сега, е
да разкрием случая възможно най-бързо. — Тя смекчи малко тона и погледна Монтес в
очите, опитвайки се да спечели доверието му. — Смятах, че сме приятели, Фермин, аз бих се
радвала за вас, мислех, че ме уважавате, мислех, че ще получа максимално съдействие от
ваша страна…
— Продължавайте да мислите — измърмори той.
— Само това ли ще кажете?
Той замълча.
— Чудесно, Монтес. Както искате. Ще се видим на събранието.
И отново безжизнените лица на момичетата, с погледи, зареяни в безкрая, потъмнели
под булото на смъртта. Встрани, сякаш за да подчертаят огромната им загуба, други снимки,
лъскави и цветни — дяволитата усмивка на Карла, позираща до някаква кола, може би на
нейния приятел, Аиноа, с едноседмично агънце в ръце, и Ан, с театралната й трупа от
гимназията. Найлонов плик с кърпички, почти със сигурност използвани за свалянето на
грима от лицето на Ан, и друг плик с кърпички, открити на местопрестъплението на Аиноа,
на които не бяха обърнали особено внимание тогава, защото бяха предположили, че са
хвърлени в реката от крайпътната отбивка, където обичаха да се усамотяват двойки.
— Бяхте права, шефке. Кърпичките бяха там, изхвърлили са ги няколко метра по-надолу,
в една пролука на дигата на реката. По тях има розови и черни петна, предполагам от
спирала. Приятелките й казват, че се е гримирала, открих и оригиналното червило в чантата.
Ще го сравним с петната, да видим дали е същото. А тези — той посочи другия плик — са от
местопрестъплението на Аиноа. От същия вид, със същата релефна шарка, макар и с по-
малко следи от грим. Приятелките й твърдят, че е носела само гланц за устни.
Сабалса се изправи.
— Не успяхме да открием нищо от мястото на убийството на Карла, минало е твърде
много време, а и да не забравяме, че тялото бе наполовина в реката. Ако убиецът е хвърлил
кърпичките там, може придошлите води да са ги отнесли… Поне роднините й потвърдиха,
че действително се е гримирала всеки ден.
Амая се изправи и започна да се разхожда из залата, крачейки зад своите колеги, които
продължаваха да седят.
— Йонан, какво ни казват тези момичета?
Младшият инспектор се наведе напред и докосна с пръст крайчеца на една снимка.
— Изтрива им грима, събува им обувките — дамски обувки с висок ток. Това е общото
между трите. Сресва на път косите им, обръсва слабините им, отново ги прави малки
момичета.
— Именно — кимна въодушевено Амая. — Мръсникът мисли, че порастват прекалено
бързо.
— Педофил, който си пада по малки момиченца?
 — Не, не, ако беше педофил, щеше да избира направо малки момиченца, а те са
тийнейджърки, повече или по-малко жени, в онази възраст, в която момичетата искат да
изглеждат по-големи, отколкото са всъщност. Не е нещо нетипично, това е част от процеса
на съзряване през пубертета. Но този убиец не харесва тези промени.
— Много е възможно да ги е познавал, когато са били по-малки, да не одобрява това,
което вижда сега, и затова да иска да ги върне в миналото — предположи Сабалса.
— Не му е достатъчно да сваля обувките и грима им, а премахва и окосмяването им, за
да направи гениталиите им като на малки момиченца. Разрязва дрехите им и оголва телата
им, все още непревърнали се в тела на жени, каквито те са искали да бъдат, и от тази част на
тялото, която символизира секса и поругаването на представата му за детство, премахва
окосмението като белег на зрялост, за да го замени с мека, сочна сладка, символ на
отминалото време, на традициите в долината, на завръщане към детството, може би на други
ценности. Не одобрява начина им на обличане, държането им на по-големи и ги наказва,
пресъздавайки върху тях идеала си за чистота. Затова никога не ги насилва сексуално, това е
последното, което би искал да направи — иска да ги предпази от покварата, от греха… И
най-ужасното от всичко е, че ако съм права, ако това измъчва нашия убиец, то може да сме
сигурни, че няма да престане. Измина повече от месец между убийството на Карла и това на
Аиноа, и едва три дни между него и това на Ан, той се чувства провокиран, уверен и с още
много работа пред себе си, ще продължи да отвлича момичета и да ги връща към
невинността… Дори начинът, по който поставя ръцете им, с обърнати нагоре длани, е
символ на отдаденост и непорочност.
Амая млъкна, сякаш озарена от някаква идея. Къде преди бе виждала тези ръце и този
жест? Погледна Ириарте и каза:
— Инспекторе, бихте ли донесли онези календарчета от кабинета си?
Ириарте се забави само две минути. Сложи върху масата календарче с Дева Мария и още
едно с Девата от Лурд. Светиците се усмихваха благо, докато протягаха щедро и безрезервно
ръце с разтворени длани, от които бликаха сияйни слънчеви лъчи.
— Това е! — възкликна Амая. — Приличат на девици.
— Този тип е напълно откачен — каза Сабалса. — И най-лошото е, че ако има нещо, в
което можем да бъдем сигурни, то е, че няма да спре, докато ние не го спрем.
— Да актуализираме профила — подкани ги инспекторката.
— Мъж, между двайсет и пет и четирийсет и пет годишен — каза Ириарте.
— Мисля, че можем да сме още по-конкретни. Склонна съм да мисля, че е по-възрастен,
това отвращение от младостта, което показва, не приляга много на млад човек. Не е
импулсивен, много е организиран, носи на местопрестъплението всичко, от което би могъл
да има нужда, и все пак не ги убива там.
— Явно има друго място. Къде може да е то? — попита Монтес.
— Не мисля, че е някое конкретно място, поне не и къща — невъзможно е всички
момичета да са се съгласили да отидат там. И да не забравяме, че не са се борили, с
изключение на Ан, която се е съпротивлявала чак накрая, когато е била нападната. Едно от
двете е — или ги причаква и ги напада изненадващо, рискувайки да го видят, което не ми се
връзва много с начина му на действие, или ги убеждава да отидат някъде, по-точно ги
закарва той самият, което предполага и кола, някоя голяма кола, защото после трябва да
превози и трупа… Клоня повече към тази теория — каза Амая.
— И смятате, че момичетата биха се качили при случаен човек? — попита Йонан.
 — Може би не в Памплона — поясни Ириарте, — но в малкия град е нормално, виждат
те, че чакаш автобуса, някой местен спира и те пита накъде си. Ако си му на път, те качва, не
е никак странно. И се обзалагам, че е някой от техния град, който ги познава от малки и на
когото имат достатъчно доверие, за да се качат в колата му.
— Добре. Бял мъж, между трийсет и четирийсет и пет годишен, може би малко повече.
Вероятно живее с майка си или при възрастните си родители. Може би е възпитаван много
строго или тъкмо обратното, отраснал е без надзор и сам си е създал модел за морално
поведение, който сега прилага върху другите. Може да е претърпял насилие в детството си
или по някаква причина да не е имал истинско детство, може родителите му да са починали.
Искам да намерите всеки мъж, регистриран за насилие, ексхибиционизъм, воайорство…
Разпитайте двойките, които ходят там, дали знаят, или са чували за подобен случай. Имайте
предвид, че тези престъпници не се появяват от нищото, а еволюират с времето. Търсете
хора, които са изгубили семействата си по жесток начин, сираци, жертви на тормоз,
самотници. Разпитайте всеки, регистриран за насилие и тормоз в района. Искам всичко в
базата данни на Йонан, а докато не разполагаме с друго, ще продължим със семействата,
приятелите и най-близките познати. В понеделник е погребението на Ан. Ще приложим
същата процедура като при Аиноа и поне ще имаме материал за сравнение. Направете
списък с всички мъже, които присъстват на двете погребения и отговарят на профила.
Монтес, няма да е зле да говорите с приятелите на Карла, за да проверим дали някой е
снимал на видео опелото или погребението с мобилния си телефон, или е правил снимки.
Това ми хрумна, когато Йонан каза, че приятелките на Аиноа не спирали да плачат и да
говорят по телефона. Тийнейджърите не мърдат никъде без телефон, проверете. — Тя
нарочно изпусна думата „моля“. — Сабалса, бих искала да говоря с някой от жандармерията
или от горската служба. Йонан, искам цялата информация, която можеш да откриеш за мечки
в долината, документирани сигнали… Знам, че в момента следят няколко с джипиес, да
видим какво ще ни кажат. И ако някой открие нещо, искам да ме информирате денонощно,
това чудовище е някъде там и нашата работа е да го хванем.
Докато другите полицаи излизаха, Ириарте се доближи до Амая.
— Госпожо инспектор, елате в кабинета ми, търсят ви от главното управление в
Памплона.
Амая отиде на телефона.
— Опасявам се, че все още нямам добри новини, господин началник. Разследването
напредва с възможно най-голяма скорост, но се страхувам, че убиецът действа по-бързо от
нас.
— Добре, госпожо инспектор. Смятам, че съм поверил разследването на най-
подходящия човек. Преди час ми се обади един приятел, свързан с вестник „Диарио де
Навара“. Утре ще публикуват интервю с Мигел Анхел де Андрес, гаджето на Карла Уарте,
който беше в затвора по обвинение в убийство. Както знаете, пуснат е на свобода. Няма
нужда да ви обяснявам какво говори по наш адрес, но не това е най-лошото — в хода на
интервюто журналистът намеква, че в долината има сериен убиец и че Мигел Анхел де
Андрес е бил освободен, след като се е доказало, че убийствата на Карла и Аиноа са
свързани. Отгоре на всичко утре ще се разгласи убийството на последното момиче, Ан… —
той като че ли четеше отнякъде — Урбису.
— Арбису — поправи го Амая.
— Ще ви изпратя по факс копие от статиите, във вида, в който ще излязат утре.
Предупреждавам, че няма да ви харесат, отвратителни са.
Сабалса се върна с два листа с отпечатан текст, в който някои фрази бяха подчертани.
„Мигел Анхел де Андрес, прекарал два месеца в затвора в Памплона по обвинение в
убийството на Карла Уарте, твърди, че полицията свързва случая със скорошните убийства на
млади момичета в долината на Бастан. Убиецът ги съблича голи, а върху труповете са
открити косми с неустановен произход. Един страховит господар на гората сее смърт в
своите владения. Един кръвожаден басахаун.“
Статията за убийството на Ан бе озаглавена „Ново престъпление на басахауна?“.
11
Величествената гора на Бастан, която преди намесата на човешка ръка се бе състояла от
букови горички по билата, дъбове в подножието и кестени, ясени и лески по средата, сега бе
почти изцяло завзета от букове, които властваха деспотично над останалите дървета. Трева и
храсти от жълтуга, пирен и бръшлян образуваха килима, върху който бяха стъпвали
поколения бастанци, същинска сцена на загадъчни събития, сравнима само с резервата
Ирати, сега осквернен от ужаса на убийствата.
Гората винаги будеше у Амая тайно чувство на гордост и принадлежност, макар нейната
внушителност да й вдъхваше малко страх. Знаеше, че я обича, но обичта й бе почтителна и
платонична, подхранвана безмълвно и от разстояние. Като петнайсетгодишна се бе
присъединила за малко към група планинари от едно туристическо дружество. Както
можеше да се очаква, разходките в шумната компания на групата се бяха оказали недотам
приятни и след третия излет бе напуснала. Едва когато се научи да шофира, стъпи отново на
горските пътища, привлечена повторно от вълшебството на планината. Тогава откри с
изненада, че да е сама в гората, поражда у нея някакво тревожно безпокойство, усещането, че
я наблюдават, че е на забранено място или че осквернява някаква реликва. Амая се качи в
колата и подкара към къщи, развълнувана и афектирана от преживяването, със съзнанието за
първобитния страх, който бе изпитала и който от хола на леля Енграси й се стори смешен и
детински.
Но разследването трябваше да продължи и Амая пое обратно към гъстия лес на Бастан.
В гората последните издихания на зимата се усещаха повече от всякъде другаде. От дъжда,
валял цяла нощ, въздухът бе станал студен и тежък. Студът се просмукваше през дрехите и
костите, карайки я да трепери въпреки дебелата синя пухенка, която Джеймс я бе принудил
да облече. Потъмнелите от обилната влага стволове лъщяха на колебливото февруарско
слънце като люспите на хилядолетно влечуго. Дърветата, които не бяха изгубили своите
одежди, блещукаха с повехнала от зимата зеленина, сребристите им листа леко проблясваха
на лекия бриз. На слизане към долината човек усещаше близостта на реката, която се
спускаше през гората и отнасяше като мълчалив свидетел ужаса, с който убиецът бе украсил
бреговете й.
Йонан вдигна догоре ципа на якето си, ускори крачка и настигна Амая.
— Ето ги — каза той, сочейки лендроувъра с отличителните знаци на горската служба.
Двамата униформени мъже ги наблюдаваха отдалече и Амая предположи, че си
разменят някакъв шеговит коментар, защото ги видя да се смеят, отмествайки поглед.
— Ясно, типичният коментар за новобранеца и шефката — промърмори Йонан.
— Спокойно, колега, и на по-лоши места сме били — прошепна му тя, докато се
приближаваха.
— Добър ден. Инспектор Саласар от отдел „Убийства“ на Окръжната полиция. Това е
младши инспектор Ечайде — представи ги тя.
И двамата мъже бяха извънредно слаби и жилави, макар единият да бе почти с глава по-
висок от другия. Амая забеляза как по-високият се изопва, чувайки ранга й.
— Госпожо инспектор, казвам се Алберто Флорес, а това е колегата ми Хавиер Гория.
Ние отговаряме за наблюдението на тази зона, доста широка, повече от петдесет километра
навътре в гората, но ако можем да ви съдействаме с нещо, разчитайте на нас.
 Амая ги изгледа мълчаливо, без да отговори. Това бе заплашителна тактика, която
винаги сработваше, като в този случай също даде резултат. Горският, който до момента бе
стоял подпрян на капака на лендроувъра, се изправи и пристъпи крачка напред.
— Госпожо, ще получите пълното ни съдействие. Експертът по мечки от Уеска
пристигна преди час, паркирал е колата си малко по-надолу — каза той, сочейки към една
отбивка на пътя. — Ако дойдете с нас, ще ви покажем къде работят.
— Добре. И ме наричайте „госпожо инспектор“.
В началото на гората пътеката се стесняваше, за да се разшири отново в малки поляни,
покрити с фина зелена трева, като морава на първокласна градина. На други места гората
образуваше гъст и преплетен, почти топъл лабиринт, подсилван от неизменния килим от
иглички и шума, който се простираше пред тях. В тази равна и плътна зона водата не бе
проникнала както по горските склонове и се виждаха сухи и меки листа на големи купчини,
образувани от вятъра в подножието на високите дървета и предлагащи естествено убежище
на горските самодиви. Амая се усмихна при спомена за легендите, които в детството й бе
разказвала леля Енграси. Не беше странно сред тази гора човек да повярва в съществуването
на приказните същества, които бяха част от миналото на местните хора. Всички гори бяха
могъщи, някои будеха страх, защото бяха дълбоки и мистериозни, а други — защото бяха
мрачни и зловещи. Гората в Бастан омагьосваше със спокойната си древна красота, която
неволно събуждаше най-човешката, най-ефирната и детска страна на Амая, онази, която
вярваше, че обитаващите гората приказни феи с патешки крака спят през деня, а нощем
излизат и решат дългите си руси коси със златен гребен, изпълняващ всяко желание на своя
притежател — това сбъднато желание те даряват на мъжете, които, съблазнени от тяхната
хубост, им правят компания, без да се страхуват от птичите им крайници.
Амая чувстваше в тази гора такива осезаеми присъствия, че й беше лесно да приеме
съществуването на някаква древна друидска култура, на господство на дървото над човека,
както и да възкреси епохата, в която по тези места и в цялата долина приказните същества и
хората са живели в хармония.
— Ето ги — каза Гория не без ирония — ловците на духове.
Експертът от Уеска и неговата асистентка бяха облечени с крещящи оранжеви
гащеризони и носеха сребристи куфарчета, подобни на онези на съдебните лекари. Когато се
качиха при тях, двамата изучаваха вглъбено ствола на един бук.
— Госпожо инспектор, приятно ни е — обади се мъжът, протягайки ръка. — Раул
Гонсалес и Надя Такченко. Ако се питате защо сме с тези дрехи, веднага отговарям, че е
заради бракониерите. Нищо не привлича повече тази паплач от слуха, че в района се е
появила мечка, никнат изпод всеки камък, не се шегувам. Типичните мъжаги, тръгнали на
лов за мечка, но толкова треперят да не станат тяхна плячка, че гърмят по всичко, което се
движи… Не за първи път стрелят по нас, бъркайки ни с мечки, оттам и оранжевият
гащеризон — вижда се от два километра, в горите в Русия всички ходят с такива.
— И какво ще кажете? Имаме ли мечка? — попита Амая.
— Госпожо инспектор, с доктор Такченко смятаме, че би било твърде прибързано както
да заявим, така и да отречем подобно нещо.
— Но поне можете да ми кажете дали сте открили някаква диря, някаква следа…
— Бихме казали, че да, определено открихме данни, издаващи присъствието на едри
животни, но нищо категорично. Все пак току-що дойдохме, едва имахме време да огледаме
района, а и вече е почти тъмно — каза той, поглеждайки към небето.
 — Утре сутрин се хващаме за работата, нали така се казва? — попита докторката на
развален испански. — Пробата, която ни изпратихте, наистина принадлежи на едър
бозайник. Би било много интересно да разполагаме и с втората проба.
Амая предпочете да не споменава факта, че е открита върху труп.
— Утре ще я имате — каза Йонан.
— Нищо повече ли не можете да ми кажете? — настоя Амая.
— Вижте, госпожо инспектор, преди всичко трябва да знаете, че мечките далеч не
изобилстват в района. Няма данни да са слизали в долината на Бастан от 1700 година,
откогато датират последните свидетелства. Все още има регистри, в които е записано
възнаграждението, платено на ловците, убили последните мечки в долината. И оттогава
нищо, няма официални данни да са слизали толкова ниско, макар винаги да е имало слухове
сред местните хора. Не ме разбирайте погрешно, това място е прекрасно, но мечките не
обичат компания, никаква, дори на себеподобните си. Още по-малко човешка. Би било много
странно човек случайно да се сблъска с мечка, тя би го усетила от километри и би се
отдалечила от него, без да пресече пътя му…
— Ами ако по някаква случайност мечка е стигнала до долината, да речем, следвайки
дирите на някоя женска? Доколкото знам, по тази причина са способни да изминат стотици
километри. Ами ако например е била привлечена от нещо по-специално?
— Ако говорите за труп, е малко вероятно, мечките не са лешоядни. Ако дивечът е
оскъден, събират лишеи, плодове, мед, крехки кълнове, почти всичко друго, но не и мърша.
— Нямах предвид труп, а термично обработена храна… Не мога да бъда по-конкретна,
съжалявам…
— Мечките много харесват човешка храна. Всъщност точно това, че са опитвали такава,
ги кара да се доближават до населени места, да ровят в кофите за боклук и да спират да
ловуват, подмамени от новите вкусове.
— Тоест би могло мечка да е толкова привлечена от миризмата, че да се доближи до
труп, ако той мирише на човешка храна?
— Да, ако допуснем, че мечката е дошла в Бастан, нещо малко вероятно.
— Освен ако пак не сте объркали мечката с куче — засмя се доктор Такченко.
Мъжът отмести поглед към горските, които чакаха няколко крачки по-назад.
— Доктор Такченко говори за предполагаемия труп на мечка, открит през август 2008
година много близо до тук, който след аутопсията се оказа на голямо куче. Властите вдигнаха
много шум за нищо.
— Помня тази история, писаха във вестниците, но в този случай вие твърдите, че става
дума за косми от мечка, нали?
— Разбира се, космите, които ни изпратихте, принадлежат на мечка, макар че… не, за
момента не мога да кажа друго. Ще останем тук няколко дни, ще проучим района, откъдето
са взети пробите, и ще разположим камери на стратегически места, за да се опитаме да я
заснемем, ако изобщо е наоколо.
След което взеха куфарчетата и поеха надолу по пътеката, по която бяха дошли. Амая
избърза няколко метра, крачейки между дърветата, в опит да открие следите, които така бяха
заинтригували експертите. Почти усети зад гърба си враждебното присъствие на горските.
— А вие какво можете да ми кажете? Забелязали ли сте нещо необичайно в района?
Нещо, което да ви е направило впечатление? — попита тя, обръщайки се, за да не пропусне
техните реакции.
 Двамата мъже се спогледаха, преди да отговорят.
— Имате предвид дали сме виждали мечка? — попита по-ниският иронично.
Амая го погледна, сякаш чак сега бе забелязала присъствието му и се двоуми как да го
определи. Приближи се към него, докато не застана толкова близко, че можеше да помирише
афтършейва му. Видя, че под яката, цвят каки, на униформата му се подава тениска с надпис
„Осасуна“.
— Имам предвид, господин… Гория беше, нали? Дали сте забелязали каквото и да е,
заслужаващо да бъде споменато. Увеличение или спад на популацията на елени, глигани,
зайци и лисици; нападения над добитък; необичайни за района животни; бракониери,
подозрителни туристи; разкази на ловци, пастири, пияници; свидетелства за извънземни или
присъствие на динозаври… Каквото и да е… И разбира се, мечки.
По врата на мъжа плъзна червенина, която постепенно стигна до челото му. Амая почти
можеше да види как по опънатата кожа на лицето му избиват ситни капки пот, но въпреки
това остана още няколко секунди до него. После отстъпи крачка назад, без да го изпуска от
поглед, и зачака. Гория отново погледна към своя колега, търсейки помощ, която така и не
получи.
— Погледнете ме, Гория.
— Не сме забелязали нищо извънредно — намеси се Флорес. — Гората има собствен
пулс и равновесието изглежда непокътнато, смятам, че е малко вероятно мечка да е слязла
дотук в долината. Не съм експерт по едри бозайници, но съм съгласен с ловците на духове.
От петнайсет години съм в тези гори и ви уверявам, че съм виждал много неща, някои от тях
доста странни и необичайни, както казвате вие, включително трупа на кучето, който се
появи в Обидеа и който еколозите взеха за мечка. Нещо, на което ние не повярвахме — Гория
поклати отрицателно глава, — но в тяхна защита ще кажа, че това бе най-огромното куче на
света, при това силно разложено и издуто. Пожарникарят, който свали трупа от билото,
където го откриха, не можа да си оправи стомаха цял месец.
— Нали чухте експерта, има вероятност да е бил млад мъжки, който се е отклонил по
дирите на някоя женска…
Флорес откъсна листо от един храст и започна да го сгъва симетрично, докато
обмисляше какво да отговори.
— Не и толкова ниско. Ако говорим за Пиренеите — разбира се, понеже макар големите
специалисти по едри бозайници да се мислят за много умни, е възможно да има и други
мечки освен онези, които твърдят, че контролират. Но не и тук, не и толкова ниско.
— А как си обяснявате, че са се появили косми, които несъмнено са от мечка?
— Ако предварителния анализ са го правили еколозите, може да се окажат и люспи от
динозавър, докато не открият, че е кожа от гущер. Така че не вярвам. Не сме виждали следи,
трупове на животни, нито леговища, нито екскременти, нищо, и не смятам, че ловците на
духове ще открият нещо, което сме пропуснали. Въпреки космите, тук мечки няма, просто
няма. Може би има друго, но не и мечка — завърши той, докато внимателно разгъваше
листото, което преди малко бе сгънал и на което се бяха отбелязали тъмни следи от сок.
— Имате предвид друго животно? Едро животно?
— Не точно — отвърна той.
— Има предвид басахаун — обади се Гория.
Амая сложи ръце на кръста и се обърна към Йонан.
— А, басахаун, как не се бяхме сетили по-рано. Виждам, че от толкова работа ви остава
време и за четене на вестници.
— И за гледане на телевизия — добави Гория.
— И там ли?
Амая погледна отчаяно Йонан.
— Да, вчера имаше кратък репортаж в „Испания днес“, много скоро тук ще гъмжи от
журналисти — потвърди той.
— Боже, това е абсурдно. Басахаун. И какво, да не би да сте го виждали?
— Той да — каза Гория.
Не й убягна мрачният поглед, който Флорес хвърли на колегата си, докато клатеше
отрицателно глава.
— Чакайте да уточним, нали казвате, че сте видели басахаун?
— Аз нищо не съм казвал — измърмори Флорес.
— По дяволите, Флорес, какво толкова, много хора го знаят, а и е записано в доклада за
инцидента. Все някой ще й каже и по-добре да си ти.
— Слушам ви — подкани го Амая.
Флорес се поколеба за миг, преди да заговори.
— Беше преди дванайсет години. Един бракониер ме простреля погрешка. Бях отишъл
да пикая между дърветата и предполагам, че идиотът ме е взел за елен. Уцели ме в рамото и
се проснах на земята, без да мога да помръдна в продължение на поне три часа. Когато се
събудих, видях, че някакво същество е коленичило до мен, лицето му бе почти изцяло
покрито с косми, но не като на животно, а като на човек с брада, която започва под очите,
интелигентни, милостиви, почти човешки очи, с тази разлика, че ирисът му запълваше
всичко и почти нямаше бяло, като при кучетата. Отново съм припаднал. Събудих се от
виковете на колегите, които ме търсеха. Тогава той ме погледна още веднъж в очите, изправи
се и тръгна към гората. Беше висок над два метра и половина. Преди да потъне в гората, се
обърна към мен, вдигна ръка в знак на поздрав и свирна толкова силно, че колегите ми са го
чули почти на километър. Отново съм изгубил съзнание, а когато се събудих, вече бях в
болницата.
Докато говореше, бе започнал отново да прегъва листото между пръстите си, а сега го
късаше на миниатюрни парченца, режейки го с нокътя на палеца си. Йонан застана до Амая
и я погледна, преди да заговори.
— Може да е било халюцинация в резултат на шока от прострелването, загубата на кръв
и мисълта, че сте били сам в планината, сигурно е било ужасно преживяване. Или пък
бракониерът, който ви е прострелял, е изпитал угризения и е стоял до вас, докато не са ви
намерили колегите.
— Бракониерът видял, че ме е уцелил, но според собственото му признание ме
помислил за мъртъв и хукнал като заек. Арестували го след няколко часа при проверка за
алкохол и тогава съобщил за мен. Какво ще кажете? Трябва да съм благодарен на този
негодник, иначе и досега да не са ме намерили. А колкото до халюцинация от шока при
прострелването, възможно е, но в болницата ми показаха импровизирана превръзка от
преплетени листа и трева, поставена като компрес, благодарение на която не ми беше
изтекла кръвта.
— Може би преди да изгубите съзнание, вие сам сте я поставили. Известни са случаи на
хора, които след като са претърпели ампутация, сами са си направили турникет, като така са
запазили ампутирания крайник, и са се обадили на „Бърза помощ“, преди да изгубят
съзнание.
— Да, и аз съм чел подобни неща в интернет, но я ми кажете — как съм успял да държа
раната притисната, докато съм бил в безсъзнание? Защото онова същество е направило точно
това и така ми е спасило живота.
Амая не отговори, вдигна ръка и я сложи на устните си, сякаш за да задържи нещо, което
не иска да каже.
— Виждам, че не биваше да ви разказвам — каза Флорес и се обърна към пътя.
12
Когато стигна пред вратата на църквата „Свети Яков“, вече беше тъмно. Бутна портала,
почти сигурна, че е заключен, но когато той отстъпи плавно и безшумно, се учуди леко и се
усмихна на мисълта, че в родното й място храмът все още можеше да се държи отворен.
Олтарът бе частично осветен, а на първите банки седяха петдесетина хлапета. Потопи върха
на пръстите си в съд със светена вода и леко потръпна, усещайки ледената течност на челото
си.
— За някое дете ли сте дошли?
Обърна се към жена на около четирийсет години, наметнала раменете си с шал.
— Моля?
— О, извинете, помислих, че ще вземате дете. — Беше очевидно, че я е познала. —
Репетираме церемонията за първото причастие — обясни тя.
— Толкова рано? Още е февруари.
— Да, но отец Херман много държи на тези неща — каза жената, разпервайки широко
ръце.
Амая си припомни дългата му реч на погребението за злото, което ги заобикаляло, и се
запита на какво ли друго държи енорийският свещеник на „Свети Яков“.
— И не мислете, че остава много време — март, април и на първи май вече е ред на
първата група. — Изведнъж тя млъкна. — Извинете, да не ви бавя, сигурно искате да
говорите с отец Херман? Той е в ризницата, ей сега ще го повикам.
— О, не, няма нужда. Всъщност идвам в църквата по личен повод — каза Амая,
произнасяйки последните думи с почти извинителен тон, който й спечели незабавната
симпатия на учителката по катехизис.
Жената й се усмихна, отстъпвайки няколко крачки назад като смирена прислужница.
— Разбира се, да ви пази Господ.
Амая обиколи църквата, избягвайки централния олтар и спирайки пред някои от
статуите, украсили по-малките олтари, без да престава да мисли за онези момичета, чиито
измити лица, изтрити от грим и живот, някой бе решил да превърне в красиви творби на
зловещото си въображение… въпреки всичко красиви. Огледа светиците, архангелите и
скърбящите деви с порцелановите им лица, пребледнели от пречистената болка, от
непорочност и екстаз, достигнати чрез агония — едно едновременно бавно, желано и
плашещо страдание, прието с поразително покорство и отдаденост.
— Никога няма да си като тях — прошепна Амая.
Не, те не бяха светици, не се бяха предали покорно и смирено, трябвало е да отнеме
живота им като някой крадец на души.
Излезе от църквата „Свети Яков“ и закрачи бавно, възползвайки се от това, че тъмнината
и пронизващият студ бяха опразнили улиците въпреки ранния час. Прекоси градините на
църквата и се възхити на красотата на огромните дървета, които я опасваха, съперничещи си
по височина с двете камбанарии на храма. Замисли се над странното усещане, което я
обземаше из тези почти безлюдни улици. Елисондо се простираше в равната част от
долината и разположението на улиците му се определяше до голяма степен от река Бастан.
Имаше три паралелни главни улици, които образуваха историческия център, където още
можеха да се видят големите дворци и други характерни за местната архитектура сгради.
 „Браулио Ириарте“ лъкатушеше по северния бряг на река Бастан и се свързваше с
„Хайме Урутия“ чрез два моста. Това бе старата централна улица до построяването на улица
„Сантяго“, която пълзеше по южния бряг на реката. Заради разположените по нея множество
имения улица „Сантяго“ бе причина за разрастването на града, наред с построяването на
шосето от Памплона до Франция в началото на ХХ век.
Амая стигна до площада, усещайки вятъра през гънките на шала си. Докато вървеше,
съзерцаваше твърде ярко осветеното пространство, което днес не притежаваше и половината
от чара си от миналия век, когато бе използвано предимно за игра на пелота. Приближи до
кметството, аристократична сграда от края на XVII век, която Хуан де Аросамена, прочут
каменоделец от Елисондо, бе строил цели две години. На фасадата видя древния шахматен
герб и надпис, гласящ: „Долина и Университет на Бастан“, а срещу сградата, в долния ляв
край на фасадата — камък, наречен „ботил хари“, използван в играта лашоа, разновидност
на пелота.
Извади ръка от джоба си и почти тържествено докосна камъка, усещайки как студът
облизва ръката й. Опита се да си представи площада в края на XVII век, когато лашоа била
най-разпространената игра в Страната на баските. Отборите били от по четирима души,
които заставали лице в лице като при тениса, но без мрежа, която да дели полетата. Играчите
използвали ръкавица, така наречената „лашоа“, за да си подават топката. През XIX век тази
игра започнала полека да отмира и изникнали нови разновидности на баската пелота. Но
въпреки това знаеше от баща си, че един от дядовците му бил много запален по играта и
успял да си извоюва репутация на прекрасен играч благодарение на ръкавиците, които сам си
шиел на ръка, използвайки кожи, ощавени и обработени пак от самия него.
Това бе нейният град, мястото, където бе живяла най-дълго през живота си. Бе станал
част от нея, като генетичен отпечатък, бе мястото, в което се завръщаше, когато сънуваше,
когато не й се привиждаха трупове, насилници, престъпници и самоубийци, които нахлуваха
без срам в кошмарите й. Но когато нямаше кошмари и сънят й бе спокоен и пропит от
спомени, се връщаше там, на онези площади и улици, на онези калдъръми, на мястото, от
което винаги бе искала да избяга. Място, което не беше сигурна, че обича. Място, което вече
го нямаше, защото онова, по което изпитваше носталгия, бе Елисондо от нейното детство. И
все пак, откакто се бе завърнала с убеждението, че ще намери признаци на коренна промяна,
откриваше, че всичко си е същото. Да, може би имаше повече коли по улиците, повече
улични лампи, пейки и градинки, красящи като моден грим лицето на Елисондо. Но не
толкова, че да й попречат да види, че в същността си не беше помръднал, че всичко си беше
постарому.
Запита се дали още работят хранителни стоки „Адела“ или бакалията на Педро Галареги
на улица „Сантяго“, магазините за конфекция, от които майка й им купуваше дрехи, като
„Белсунеги“ или „Мари Кармен“, хлебарницата „Бастанеса“, магазинът за обувки
„Вирхилио“, железарията „Гармендия“ на улица „Хайме Урутия“. И разбра, че тъгува не дори
по този Елисондо, а по друг, по-древен и свиден град, по място, което бе дълбоко в нея и
което щеше да загине заедно с последния й дъх. Елисондо на реколтите, съсипани от
скакалци, на епидемията от коклюш, убила толкова деца през 1440 година, на хората,
загърбили традициите си, за да се адаптират към една земя, която ги бе посрещнала
враждебно, на онези, решени да останат близо до църквата, където се бе зародил градът[4]. На
моряците, струпани на площада, за да отплават за Венецуела с Кралския флот на Каракас. На
местните жители, възстановили градчето след гибелните наводнения и разливи на река
Бастан. В съзнанието й изникна образът на олтара, плаващ по улицата заедно с труповете на
умрял добитък, стори й се да вижда как хората го измъкват от тинята и го вдигат над главите
си, убедени, че това е божи знак, знак, че Господ не ги е изоставил и че трябва да продължат.
Храбри жени и мъже, калени по принуда, тълкуватели на стихийните знаци, вечно вперили
поглед нагоре, в очакване на милост от едно по-скоро страшно, отколкото закрилящо небе.
Върна се назад по улица „Сантяго“, слезе към площад „Хавиер Сига“, качи се на моста и
спря по средата. Облегна се на парапета, където бе гравирано името на моста, „Муниартеа“.
Прошепна го, прекарвайки пръсти по грапавия камък. Взря се в черната вода, носеща мирис
на планина, в реката, която бе преливала и причинявала щети и ужаси, останали в аналите на
Елисондо. На улица „Хайме Урутия“ още стоеше паметната плоча на дома на Серора, жената,
която се грижеше за църквата и жилището на свещеника, указваща мястото, до което бе
стигнала реката след наводнението на 2 юни 1913 година. Същата тази река сега бе свидетел
на нов ужас, ужас, който нямаше нищо общо с природните стихии, а с най-страшната
човешка поквара, превръщаща хората в зверове, в хищници, които се смесваха с почтените
човеци, за да извършат най-нечистото деяние, за да отприщят алчността, гнева, гордостта и
ненаситния глад на най-противното чревоугодие. Звярът нямаше да спре, а щеше да
продължи да осейва с трупове бреговете на река Бастан — това прохладно и лазурно русло с
ромоляща вода, миеща бреговете на мястото, в което се завръщаше, когато не й се присънваха
мъртви, и което този злодей сега бе омърсил с поднесените си на злото дарове.
По гърба й пробягаха тръпки, тя дръпна ръце от студения камък и ги пъхна в джобовете
си. Зъзнеше. Хвърли последен поглед към реката и пое обратно към къщи. Отново заваля.
13
Примесени с вездесъщия брътвеж на телевизора, до нея достигнаха гласовете на
Джеймс и Йонан, които разговаряха в холчето на леля Енграси, явно нечувствителни към
глъчката, вдигана от седемте старици. Дамите играеха на покер на шестоъгълната,
тапицирана в зелено и достойна за някое казино маса, която леля й бе поръчала от Бордо, за
да може вечер да залагат на нея честта си и по няколко евро. Щом я зърнаха на прага,
двамата се отдръпнаха от игралната маса и тръгнаха към нея. Джеймс я целуна бързо, хвана я
за ръка и я поведе към кухнята.
— Йонан те чакаше, искал да говори с теб. Ще ви оставя насаме.
Младшият инспектор пристъпи напред и й подаде един кафяв плик.
— Шефке, пристигна анализът на пробите от Сарагоса, предположих, че искате да го
видите възможно най-скоро — каза той, плъзвайки поглед по огромната кухня на Енграси. —
Мислех, че вече не съществуват такива места.
— Не съществуват, повярвай ми — отвърна тя, измъквайки сгънат лист от вътрешността
на плика. — Това е… невероятно. Слушай, Йонан, космите, които открихме върху труповете,
са от глиган, овца, лисица, както и с неустановен произход, може би от мечка, макар
анализът да не е окончателен. Освен това останките от кожа по кордата са, дръж се да не
паднеш — от коза.
— От коза?
— Да, Йонан, имаме си цял ноев ковчег. Почти ме изненадва, че не са намерили слонски
сополи и сперма от кит…
— Ами човешки следи?
— Никакви, нито косъм, нито секрети, нищо. Какво ли биха си казали нашите приятели
горските, ако можеха да видят това?
— Че няма човешки следи, защото басахаунът не е човек.
— За мен този Флорес е идиот. Както сам обясни, предполага се, че басахауните са
кротки същества, закрилници на живота в гората… Сам каза, че басахаун му е спасил
живота, как според теб ще го свърже с тази история.
Йонан я погледна, размишлявайки над обяснението.
— Не е задължително басахаунът да е бил там, за да убива момичетата, може би е било
тъкмо обратното. Като закрилник на гората е логично да се е чувствал замесен, засегнат и
провокиран от присъствието на маниака.
Амая го погледна изумено.
— Логично? Да не би всичко това да те забавлява? — Йонан се усмихна. — Очевидно
тези измишльотини за басахауна ти допадат.
— Само в частта, в която няма мъртви момичета. Но вие по-добре от всеки знаете, че
това не са глупости, шефке, и ви го казвам аз, който освен полицай съм и археолог, и
антрополог…
— Я стига. Обясни ми защо да знам по-добре от всеки.
— Защото сте родена и израсли тук. Нали няма да ми кажете, че не сте закърмена с тези
истории от малка? Това не са глупости, а част от баско-наварската култура и митология. И да
не забравяме, че това, което сега е митология, първо е било религия.
— Тогава не забравяй, че в името на най-ревностната религия в същата тази долина са
преследвали и осъдили десетки жени, които са издъхнали на кладата през 1610 година по
вина на не по-малко абсурдни вярвания от това. Които, за щастие, обществото отдавна е
загърбило.
Той поклати глава и изложи пред Амая всички познания, които криеше под външността
си на млад инспектор.
— Известно е, че религиозният фанатизъм и страховете, подхранвани от легенди и
невежество, са причинили много злини, но не може да се отрече, че това е било едно от най-
разпространените поверия в новата ни история, шефке. Преди сто, най-много сто и петдесет
години, рядко е имало някой, който да признае, че не вярва във вещици, магьосници,
чародеи, басахауни, циклопа Тартало и най-вече богинята Мари — дух, майка и пазителка на
реколтите и добитъка, която сипела от небето гръмотевици и градушки, докарвали на хората
ужасен глад. Дошъл момент, когато имало повече хора, които вярвали във вещици, отколкото
в Светата троица. Това не убягнало на Църквата, която виждала как нейните енориаши на
излизане от литургия продължавали да спазват древните си ритуали, от незапомнени
времена станали част от живота на семействата им. И някои болни фанатици, като
инквизитора на Байона, Пиер де Ланкре, повели безмилостна война срещу древните
поверия, постигайки със своето безумие точно обратния ефект. Онова, в което хората открай
време вярвали, внезапно се превърнало в нещо скверно, подсъдно, предмет на нелепи
клевети, предизвикани най-често от убеждението, че който сътрудничел на Инквизицията,
бил вън от подозрение. Но преди да стигнем до това безумие, древната религия била
изповядвана от обитателите на Пиренеите в продължение на стотици години, без да
предизвиква никакъв проблем, съжителствала дори с християнството без особени пречки,
докато не се проявили лудостта и нетърпимостта. Мисля, че възстановяването на някои
ценности от миналото няма да се отрази зле на днешното ни общество.
Впечатлена от думите на обичайно сдържания младши инспектор, Амая каза:
— Йонан, лудост и нетърпимост са съществували винаги, във всички общества. Ти май
си разговарял с леля Енграси…
— Не, но с удоволствие бих го направил. Съпругът ви ми каза, че гледа на карти и разни
такива неща.
— Да… Разни такива неща. Да не си припарил до леля ми — каза Амая с усмивка, —
достатъчно грижи са й на главата.
Йонан се засмя, без да откъсва очи от печеното, което чакаше до фурната мига преди
вечеря, когато щеше да получи финалната си златиста коричка.
— Като заговорихме за грижи, имаш ли представа къде е Монтес?
Младшият инспектор понечи да отговори, но в прилив на дискретност прехапа долната
си устна и отмести поглед. Амая забеляза този жест.
— Йонан, в момента водим може би най-важното разследване в живота си, заложили
сме много на този случай. Чест, престиж, както и най-важното: да неутрализираме тази
гадина и да попречим да направи на друго момиче онова, което е сторил с предишните.
Оценявам колегиалността ти, но Монтес действа на своя глава и държанието му може да
повлияе негативно на разследването. Знам как се чувстваш, защото и аз се чувствам така. Все
още не съм решила как да постъпя и разбира се, не съм подала рапорт, но колкото и да ми е
мъчно, колкото и да ценя Фермин Монтес, няма да позволя ексцентричното му поведение да
спъва работата на толкова професионалисти, които жертват кожата си, очите и съня си. И
така, Йонан, какво знаеш за Монтес?
 — Съгласен съм, шефке, знаете, че съм лоялен към вас. Но не казах нищо, понеже ми се
стори, че въпросът е личен…
— Нека аз да преценя.
— Днес по обяд го видях в ресторант „Анчитонеа“… Със сестра ви.
— Със сестра му? — поправи го тя.
— Не, с вашата сестра.
— С моята сестра? С Росаура?
— Не, с другата, Флора.
— С Флора? Те видяха ли те?
— Не, нали знаете, че до входа има бар, който описва полукръг и стига до задната част
на ресторанта, при входа за игрището. Аз бях седнал с Ириарте до остъклената врата. Видях
ги да влизат и станах да ги поздравя, но те влязоха в ресторанта и ми се стори неуместно да
тръгна след тях. Когато след половин час излязохме, видях през стъклото откъм бара, че
тъкмо са поръчали и се готвят да обядват.
Йонан Ечайде никога не се бе страхувал от дъжда. Напротив, обожаваше да се разхожда
под пороя без чадър и винаги когато можеше, излизаше да се пошляе из Памплона, нахлупил
качулката на анорака си, самотен в бавните си стъпки, докато другите край него бързаха към
кафенетата или ситнеха тромаво под коварните стрехи на сградите, от които шуртеше вода,
сякаш за да ги намокри още повече. Закрачи из уличките на Елисондо, любувайки се на
ефирната водна завеса, която се носеше без посока над градчето, създавайки загадъчното
впечатление на разкъсан булчински воал. Фаровете на колите прорязваха мрака, рисувайки
водни привидения, а червеното на светофара се разливаше като течна материя, образувайки
алена локва под краката му. В контраст с безлюдните тротоари, в този час автомобилният
трафик бе оживен, сякаш всички бяха тръгнали нанякъде, като влюбени, забързани за среща.
Йонан пое по улица „Сантяго“ към площада, отдалечавайки се с енергични крачки от шума,
когато забеляза изящните форми, които мигом го пренесоха в други времена. Възхити се на
фасадата на кметството и на съседното казино, строено в началото на ХХ век като място за
срещи на най-заможните жители, чийто социален живот до голяма степен бе протичал точно
там. Много делови и политически решения бяха вземани зад тези прозорци, може би повече
отколкото в самото кметство, във времена, когато общественото положение и неговото
утвърждаване са били по-ценени дори от сега. В единия край на площада, на мястото, където
преди се бе издигала старата църква, видя къщата на архитекта Виктор Еуса. Загледа се и в
културния център „Арискуненеа“, към който изпитваше специален интерес и чието
величествено присъствие не го разочарова.
Спусна се по улица „Хайме Урутия“, омагьосан от дъжда и от вълнуващата архитектура
на красивите къщи. На номер 27 имаше проход към улица „Сантяго“, който бе свързвал,
заедно с други, вече несъществуващи пасажи, къщите с полето, оборите и овощните градини,
изчезнали след строежа на днешното шосе. Срещу колонадите на къщите, в единия край на
старото покрито тържище се намираше старата воденица на Елисондо, възстановена в края
на XIX век и преустроена в електрическа централа в края на ХХ век. Архитектурата на всяко
село или град свидетелства толкова добре за преживяванията и вкусовете на неговите
обитатели, колкото навиците на човек разкриват личността му. Подобно на семейството и
възпитанието, и местата определят чертите на характера, а това място говореше за гордост,
за смелост и борба, за чест и за слава, завоювана не само със сила, но и с находчивост и
хитрост, чийто символ, шахматната дъска, фигурираше на герба, който жителите на
Елисондо показваха с достойнството на хора, защитили дома си честно и почтено.
И насред тази сцена на чест и гордост един убиец се осмеляваше да излага собственото
си зловещо творение като безмилостен черен цар, напредващ безпощадно по дъската и
поглъщащ белите пешки. Със същата надменност, същата суетност и високомерие като на
всички серийни убийци преди него. Йонан започна да си припомня под дъжда жестоката
история на тези зловещи насилници. За него бе станало почти фикс идея да предрича,
очертава и напипва в тъмното профила на убиеца — своеобразна игра на шах, в която да
предвидиш следващия ход бе от ключово значение. Въпросът бе да предугадиш хода, който
показва как ще се развие остатъкът от партията и кой от съперниците ще бъде победен. Би
дал всичко, за да присъства на някой от онези курсове, които посещаваше инспектор
Саласар. Но междувременно се задоволяваше да е близо до нея, да работи с нея и да
допринася за разследването с предложения и идеи, които тя очевидно много ценеше.
14
Росаура Саласар трепереше от студ, ужасен студ, който я притискаше отвътре и отвън,
карайки я да пристъпва вдървено и с така плътно стисната челюст, че имаше чувството, че е
захапала гума. Закрачи под чадъра си по брега на реката, надявайки се болката, онази болка,
която носеше в себе си и която заплашваше всеки миг да се превърне в стон, да се смекчи от
ледената температура на почти опустелите улици. Не успя да сдържи сълзите, напиращи в
очите й, и заплака, но същевременно осъзна, че нещастието й не бе така жестоко и
безутешно, както можеше да е било само няколко месеца по-рано. Въпреки това се ядоса на
себе си и същевременно почувства тайно облекчение, съзнавайки, че ако я бе изпитала
тогава, болката вероятно щеше да я съсипе. Но не и сега. Вече не. Сълзите секнаха внезапно,
оставяйки на премръзналото й лице чувството, че носи хладна маска, която полека
изстиваше и се втвърдяваше върху кожата й.
Сега вече бе готова да си иде вкъщи — сега, когато знаеше, че плачът й няма да издаде
скръбта й. Мина покрай началното училище, заобикаляйки локвите, и несъзнателно избърса
с опакото на ръката си няколкото останали сълзи, като забеляза, че насреща й се задава жена.
Въздъхна облекчено, виждайки, че не я познава и че няма да се налага да спира или да я
поздравява. Но тогава приближаващата се жена спря и я погледна в очите. Росаура забави
крачка смутено. Момичето бе тукашно, познаваше го по физиономия, макар да не помнеше
как се казва. Може би Майтане. Гледаше я, усмихвайки се толкова чаровно, че Росаура, без да
е наясно защо, отвърна на усмивката, макар и плахо. Тогава момичето започна да се смее,
отначало съвсем тихичко, после все по-силно, докато смехът й не изпълни цялото
пространство. Росаура вече не се усмихваше. Преглътна и се огледа, търсейки причината за
всичко това. Но когато отново погледна девойката, тя продължаваше да се смее, а на устните
й бе изписана презрителна гримаса. Росаура отвори уста, за да каже нещо, за да пита, за да…
Но не се наложи, защото всичко й се изясни, сякаш някой внезапно бе махнал превръзка от
очите й. И тогава дойдоха презрението, злобата, високомерието на тази вещица, които я
обгърнаха до задушаване, докато кискането ехтеше в главата й, карайки я да изпитва такъв
срам, че й се прииска да умре. Почувства се замаяна и вцепенена и когато започна да си
мисли, че този ужас може да е част само от някакъв кошмар, от който трябваше да се събуди,
момичето замлъкна и продължи по пътя, без да отделя от нея жестоките си очи, докато не я
отмина. Росаура продължи да върви още петдесетина метра, без да смее да погледне назад,
след което се приближи до парапета на реката и повърна.
15
От години веселата дружинка се събираше, за да играе покер в зимните вечери. Най-
младата от групата бе Енграси, която бе прехвърлила седемдесетте, а най-възрастната —
Хосепа, гонеше осемдесетте. Енграси и три от жените бяха вдовици, само две от компанията
все още имаха съпрузи. Мъжът на Анастасия се боеше от студа в Бастан и отказваше да
напуска дома си през зимните месеци, а половинката на Мирен обикаляше кръчмите на
разпивка с приятели.
Когато станеха от игралната маса и си вземаха довиждане до следващия ден, оставяха в
стаята някаква вибрираща енергия, сякаш наближаваше една от онези бури, които в крайна
сметка не избухват, но изправят всички косми по тялото на човек със статичното си
електричество. Амая харесваше тези „момичета“, харесваше ги много, защото излъчваха
присъствие и обаяние, като хората, които се връщат оттам, където другите отиват, и
пътуването им е харесало. Съзнаваше, че не всички бяха имали лесен живот. Болести,
починали съпрузи, аборти, непокорни деца, семейни проблеми, и въпреки това бяха
загърбили всяка злоба и неприязън към живота и пристигаха всеки ден като девойки на
вечеринка, мъдри като египетски царици. Ако по волята на съдбата някой ден доживееше до
старостта, искаше да бъде като тях — независими и същевременно свързани със своите
корени, енергични и жизнени, излъчващи онова усещане за триумф над живота, внушавано
от възрастните жени и мъже, които живееха пълноценно всеки ден, без да мислят за смъртта.
Или може би мислейки за нея, но за да й откраднат още един ден, още един час.
След като прибраха своите чанти и шалове, след като изискаха да ползват право на
реванш на следващия ден и си размениха целувки, прегръдки и похвали за това, какво добро
момче бе Джеймс, възрастните дами най-сетне си тръгнаха, оставяйки да витае из хола
черно-бялата енергия на вещерско сборище.
— Дърти вещици — промърмори Амая, без да спира да се усмихва.
Сведе поглед към плика, който още държеше в ръка, и усмивката се изпари от лицето й.
Козя кожа, помисли си тя. Вдигна очи, срещна въпросителния поглед на Джеймс и опита да
се усмихне, недотам успешно.
— Амая, обадиха ми се от клиника „Ленокс“. Питат дали ще отидем на прегледа тази
седмица, или ще трябва да го отложим отново.
— О, Джеймс, знаеш, че сега не ми е до това, достатъчно грижи си имам.
Той направи недоволна гримаса.
— При всички случаи трябва да им кажем нещо. Не можем да отлагаме вечно.
Тя усети укора в гласа му и се обърна към него, хващайки го за ръка.
— Няма да е вечно, Джеймс, но сега не мога да мисля за това, наистина не мога.
— Не можеш или не искаш? — попита той, дръпвайки ръката си от нейната с рязък
жест, за който явно веднага съжали.
Спря поглед върху плика в ръката й.
— Съжалявам. Мога ли да ти помогна с нещо?
Тя отново погледна плика, после вдигна очи към мъжа си.
— О, не, това е просто една главоблъсканица, която трябва да реша, но не сега. Направи
ми кафе, седни до мен и ми разкажи какво прави през деня.
— Ще ти разкажа, но без кафе. Изглеждаш доста нервна и без кофеин. Ще ти направя
чай.
Амая седна до огъня в едно от креслата, разположени пред камината. Остави плика
настрани и се загледа в огъня, докато слушаше как леля Енграси шета из кухнята, говорейки
си с Джеймс. Спря поглед върху танцуващите пламъци, облизващи едно дърво, и когато
Джеймс й протегна чашата с димящ чай, осъзна, че бе прекарала няколко минути погълната
от хипнотизиращата топлина на огъня.
— Изглежда, вече не ти трябвам, за да се отпуснеш — нацупи се Джеймс.
Тя се обърна към него с усмивка.
— Винаги ми трябваш, и за да се отпусна, и за други неща… От огъня е… — каза тя,
оглеждайки се. — И от тази къща. Винаги съм се чувствала добре тук, помня, че когато бях
малка, идвах да се крия тук, когато се карах с майка ми, което беше доста често. Сядах срещу
огъня и го гледах, докато бузите ми не пламнеха или докато не заспях.
Джеймс сложи ръка на главата й и я плъзна много бавно към тила, свали ластика, който
придържаше косата й, и я разпиля, разпервайки я като ветрило под раменете й.
— Винаги съм се чувствала уютно в тази къща, сякаш това е истинският ми дом. Когато
бях на осем, дори си фантазирах, че Енграси е истинската ми майка.
— Никога не си ми го казвала.
— Не, отдавна не съм се сещала за това. Освен това е част от миналото ми, което не
харесвам. И сега, когато пак съм тук, емоциите сякаш се възраждат, сякаш пак оживяват като
възкръснали призраци. А и този случай — въздъхна тя — много ме тревожи…
— Ще го хванеш, сигурен съм.
— И аз съм сигурна. Но сега не ми се говори за него, имам нужда от почивка. Разкажи
ми какво прави, докато ме нямаше.
— Разходих се из града, купих този вкусен хляб от пекарната на улица „Сантяго“, където
правят разкошни кексчета. После закарах леля ти до супермаркета извън града,
напазарувахме храна за цял полк, хапнахме страхотен черен боб в един бар в Гарцаин, а
следобед придружих сестра ти Рос до тях, за да си вземе някои неща. Колата ми е пълна с
кашони, претъпкани с дрехи и документи, но докато Рос не дойде, не знам какво да ги правя,
не знам къде иска да ги сложа.
— А къде е тя сега?
— Тази част няма да ти хареса. Заварихме Фреди у тях. Когато влязохме, се беше
пльоснал на дивана, заобиколен от празни бирени кутийки, с вид на човек, който не се е
къпал от дни. Очите му бяха зачервени и подути, подсмърчаше, завит с одеяло, и навсякъде
имаше използвани хартиени кърпички. Отначало помислих, че е болен, но после разбрах, че
плаче. Останалата къща беше в същото положение, приличаше на кочина, а и миришеше така,
повярвай ми. Аз останах на вратата, не му стана много приятно, когато ме видя, но ме
поздрави. После сестра ти започна да събира дрехи, документи… Приличаше на пребито
псе, докато ходеше по петите й от стая в стая. Чух ги да си шушукат нещо и когато вече бях
натоварил колата, Рос каза, че щяла да остане малко, понеже трябвало да говори с него.
— Не биваше да я оставяш сама.
— Знаех, че ще ми го кажеш, но какво можех да направя, Амая? Тя настоя, а и
поведението му с нищо не изглеждаше заплашително, по-скоро обратното — беше свит и
уплашен като малко дете.
— Като разглезено дете, какъвто е — уточни тя. — Не биваше да се доверяваш, много
случаи на агресия стават точно в момента, в който жената обявява края на връзката. Не е
лесно да скъсаш с такива негодници. Обикновено реагират с молби, сълзи и клетви, защото
отлично знаят, че без жените си са нищо. Ако и това не помогне, идва ред на насилието.
Затова не бива да се оставя сама жена, която възнамерява да скъса с поредния мизерник.
— Ако бях забелязал признаци на агресия, нямаше да я оставя… Освен това доста се
поколебах, но тя ме убеди, че всичко ще бъде наред и че ще си дойде за вечеря.
Амая погледна часовника. В дома на Енграси се вечеряше около единайсет часа.
— Не се тревожи, ако до половин час я няма, ще отида да я потърся, става ли?
Тя кимна със стиснати устни. Доловиха шума от входната врата и Рос влезе в къщата
почти едновременно с нахлуването на студа от улицата. Чуха я да шумоли в коридора,
предугаждайки, че ще закача палтото си по-дълго време от необходимото, и когато най-
накрая влезе в хола, лицето й изглеждаше променено, мрачно и пепеляво, но спокойно, като
на човек, приел болката. Поздрави Джеймс, а Амая усети как бузата й леко потръпва, когато
Рос се наведе да я целуне, преди да отиде до бюфета, да вземе едно вързопче, увито в
коприна, и да се настани на игралната маса.
— Лельо… — промълви Рос.
Енграси дойде от кухнята, бършейки ръцете си с пешкир, и седна срещу нея.
Амая знаеше, че не е нужно да пита, не е нужно и да гледа, хиляди пъти бе виждала тези
карти, увити в черната копринена кърпа. Картите таро, които леля й използваше и които тя
бе виждала да размесва, огъва и цепи, да подрежда на кръст или в кръгове. Дори тя се бе
допитвала до тях. Но това бе много, много отдавна.
Пролетта на 1989 година
Беше на осем години, бе месец май и тъкмо бе приела първото си причастие. В дните,
предшестващи церемонията, майка й се държеше необичайно внимателно с нея, отрупвайки
я с грижи, на които не бе свикнала. Росарио беше горда жена, твърдо решена да демонстрира
имидж на благосъстояние, типичен за селищата от онази епоха, несъмнено повлияна от
факта, че винаги се бе чувствала пришълката, дошла да се омъжи за най-желания ерген в
Елисондо. Бизнесът вървеше добре, макар почти всички пари да се инвестираха за нови
подобрения. Въпреки това всяко едно от момичетата бе имало нова рокля за първото
причастие, с достатъчно различен модел от този на сестрите си, за да няма никакво
съмнение, че не носи същата. Бяха я завели на фризьор, където вчесаха русата й коса,
стигаща почти до кръста, на разкошни букли, които сякаш бликаха от диадемата с бели
цветенца, украсила главата й. Не помнеше да се е чувствала по-щастлива нито преди, нито
след това.
На другия ден след причастието майка й я сложи на едно столче в кухнята, сплете
косата й на плитка и я отряза до кожа. Малката дори не разбра какво се случва, докато не
зърна върху масата дебелия сноп коса, който взе за непознато зверче. Помнеше какво чувство
на ограбеност изпита, когато опипа главата си, и напиращите сълзи, които рукнаха от очите
й и размазаха всичко пред нея.
— Не ставай глупава — скастри я майка й, — наближава лято и така ще ти бъде
прохладно, а когато пораснеш, ще можеш да си направиш елегантна изкуствена плитка, като
госпожите в Сан Себастиан.
Помнеше всяка дума на баща си, който влезе в кухнята, привлечен от плача й.
— Мили боже! Какво си й направила? — простена той, взе я на ръце и я изнесе стаята,
сякаш бягаха от пожар. — Какво си направила, Росарио? Защо вършиш тези неща? —
прошепна той, докато люлееше малката на ръце и сълзите му мокреха главата й.
 Положи я на дивана със същата грижа, която би проявил, ако костите й бяха от стъкло, и
се върна в кухнята. Знаеше какво предстои — низът от укори, прошепнати от баща й,
приглушените викове на майка й, звучащи като на давещо се агонизиращо животно, после
молбите му в опит да я убеди, да я придума, да я излъже, за да склони да вземе от онези
малки бели хапчета, които й помагаха да не презира дъщеря си. Питаше се каква вина има,
че прилича толкова малко на нея и толкова много на покойната си баба, майката на баща й.
Това беше ли причина да не я обича? Баща й обясняваше, че майка й не е добре, че взема
хапчета, за да не се отнася така с нея, но момиченцето се чувстваше все по-зле.
Облече яке с качулка и побягна към милостивата тишина на улицата. Хукна по пустите
улици, търкайки яростно очите си в опит да възпре соления поток сълзи, който сякаш
нямаше край. Стигна до къщата на леля Енграси и както обикновено, не почука. Качи се на
една кашпа с копривки с нейния ръст и взе ключа, оставен на рамката на вратата. Не извика
леля си, не обиколи къщата, за да я търси. Плачът й секна, щом зърна вързопчето черна
коприна, което лежеше на масата. Седна пред него, разтвори го и започна да размесва
картите, както бе виждала да прави леля й стотици пъти.
Ръцете й се движеха несръчно, но съзнанието й бе ясно и съсредоточено над въпроса,
който щеше да формулира без думи. Бе така погълната от кадифения допир и мускусния
аромат, разнасящ се от картите, че дори не забеляза присъствието на Енграси, която я
наблюдаваше стъписано от кухнята. Момичето разстла картите на масата с помощта на двете
си ръце, извади една, която постави пред себе си, след което продължи да ги вади една по
една, докато не образува кръг под формата на циферблат. Дълго ги гледа, очите й скачаха от
карта на карта, тълкувайки, гадаейки значението на тази уникална комбинация, която
криеше отговора на нейния въпрос.
Уплашена да не наруши мистичната концентрация, на която бе свидетел, Енграси се
приближи много бавно и тихичко попита:
— Какво ти казват?
— Каквото искам да знам — отвърна Амая, без да я гледа, сякаш чуваше гласа й през
слушалки.
— И какво искаш да знаеш, миличка?
— Дали някой ден ще свърши.
Амая посочи картата, заела мястото на дванайсет в часовника. Бе колелото на съдбата.
— Наближава голяма промяна, ще имам по-добър късмет — каза тя.
Енграси пое дълбоко въздух, но запази мълчание.
Амая извади нова карта, която постави в центъра на кръга и се усмихна.
— Виждаш ли? — попита тя, сочейки. — Някой ден ще се махна от тук и никога няма да
се върна.
— Амая, знаеш, че не бива да си гледаш на карти, много съм изненадана. Кога си се
научила?
Момичето не отговори. Взе нова карта и я постави напречно на предишната. Беше
смъртта.
— Това е моята смърт, лельо, може би значи, че ще се върна чак когато бъда мъртва, за да
ме погребат тук, при баба Хуанита.
— Не, не е твоята смърт, Амая, но смъртта ще те накара да се върнеш.
— Това не го разбирам. Кой ще умре? Какво може да се случи, за да ме накара да се
върна?
 — Извади нова карта и я постави до тази — нареди лелята. — Дяволът.
— Смъртта и злото — прошепна момичето.
— Има много време до това, Амая. Нещата се разкриват малко по малко, още е рано, за
да ги видиш, а и нямаш опит, за да предричаш собственото си бъдеще. Остави това.
— Нямам опит ли, лельо? Според мен бъдещето вече е дошло — каза тя, откривайки
главата си пред ужасения поглед на Енграси.
Много време отне на лелята да я утеши, да я накара да се подкрепи с малко мляко и
бисквити. Въпреки това заспа мигновено, след като седна да погледа огъня, горящ в
камината, въпреки че вече беше месец май — може би за да надвие ледената зима,
надвиснала над тях като предвестник на смъртта.
Картите продължаваха да стоят на масата, вещаейки нещастия за момичето, което
Енграси обичаше повече от всичко на света и което имаше вродена дарба да усеща злото.
Надяваше се само милосърдният Господ да й е дарил и сила, за да го пребори. Започна да
събира картите и зърна колелото на съдбата, символизиращо Амая, въртележка, управлявана
от маймуни, които въртяха колелото без цел и посока и които при някое от несъзнателните
си движения можеха да те обърнат с главата надолу. Оставаше само месец до рождения й ден,
до момента, в който управляващата планета щеше да навлезе в нейния знак, момента, в който
всичко, което трябваше да става, щеше да стане.
Внезапно уморена, тя седна, без да отделя поглед от бледия череп на спящото край
огъня момиче, прозиращ през неравно остриганата й глава.
16
Енграси развърза вързопа и подаде картите на Росаура, за да ги разбърка.
— Искаш ли да излезем? — попита Амая.
— Не, не, останете, ще ни отнеме само десет минути и после ще вечеряме. Ще бъде
кратък сеанс.
— Имах предвид, че може би ще искаш да кажеш нещо от личен характер, нещо, което
не е редно да чуваме… С две думи, че може би ще имате нужда от малко усамотение.
— Няма нужда. Росаура гледа на карти не по-зле от мен, скоро ще може да го прави и
сама. Всъщност въобще не й трябвам при тълкуването, но нали знаеш, че човек не бива да си
гледа сам.
Амая се учуди.
— Рос, не знаех, че можеш да гледаш на карти.
— Отскоро започнах да се упражнявам. Изглежда, че напоследък всичко в живота ми е
ново, след толкова време, през което не ми се случваше нищо.
— Не знам защо се учудваш, всичките ми племеннички имат дарбата да гледат на карти,
дори Флора би могла да се справи добре, но най-вече ти… Винаги съм ти го казвала, от теб
би станала отлична гледачка.
— Наистина ли? — попита Джеймс заинтригувано.
— Не — отвърна Амая.
— О, да, миличък, жена ти е роден медиум, също като сестрите й. Всички са
изключително чувствителни, само трябва да открият подходящия път, по който да достигнат
до ясновидските си способности, а при Амая те са най-развити. Иначе щеше ли да избере
тази работа, при която освен метод, доказателства и факти, важна роля играе и интуицията,
умението да долавяш скритото.
— Аз бих го нарекла обща култура и наука, наречена криминология.
— Да, както и шесто чувство, което работи, когато си добър медиум. Да имаш пред себе
си човек и да прецениш дали страда, дали лъже, дали прикрива нещо, дали се чувства
виновен, гузен, грешен или нещо повече от другите, е така обичайно за мен при сеанс, както
за теб при разпит. Разликата е, че при мен идват доброволно, а при теб не.
— Има логика — заключи Джеймс. — Може би си станала полицай, защото си роден
медиум, както казва леля ти.
— Точно това казвам — потвърди Енграси.
Рос подаде разбърканото тесте на леля си и тя започна да вади карти от горната страна,
нареждайки ги в кръг и образувайки класическата подредба от дванайсет карти, позната като
„Светът“, при която картата, заемаща мястото на дванайсет в часовника, символизира
човека, на когото се гледа… Не каза нито дума, само се втренчи в Рос, която замислено
съзерцаваше картите.
— Бихме могли да се задълбочим още малко тук — каза тя, докосвайки една от тях.
Лелята, която бе застинала в очакване, се усмихна доволно.
— Разбира се — каза тя, след което събра картите и ги върна в колодата.
Отново ги протегна към Рос, която ги размеси бързо и ги остави на масата. Енграси ги
нареди, този път във формата на кръст — кратък сеанс с шест карти, който можеше да се
проведе и с десет и бе по-подходящ за отговори на конкретни въпроси. Когато обърна всички
с лицето нагоре, лелята се усмихна с половин уста, нещо средно между одобрение и досада,
и сочейки с един от тънките си пръсти, отсече:
— Ето.
— Не думай — прошепна Росаура.
— Думам, дъще, по-ясно е от бял ден.
Джеймс я бе наблюдавал със смесица от радост и напрежение, като хлапак, нахълтал в
стаята на ужасите на пътуващ панаир. Докато редяха картите, се бе обърнал към Амая, за да
я попита шепнешком:
— Защо човек не бива да си гледа сам?
— Логично е да не си съвсем обективен, когато трябва да гадаеш за себе си. Фобиите,
желанията, предразсъдъците могат да замъглят добрата преценка. Казват още, че носи лош
късмет и привлича злото.
— Тук също има прилики с полицейското разследване, нали един инспектор не бива да
работи по случай, който го засяга пряко.
Амая замълча. Нямаше смисъл да спори с Джеймс, знаеше, че той се възхищава на
умението на леля й да гледа на карти. Още от първия ден бе приел този факт, който можеше
да се окачестви като нещо специално, като своеобразна семейна гордост, сякаш вместо
гледачка на карти Енграси бе популярна народна певица или пенсионирана актриса. Самата
Амая, наблюдавайки как Рос и леля й безмълвно подреждат картите, бе имала усещането, че
е лишена от нещо ценно, което само те споделяха, и в един момент се почувства така
изолирана, сякаш я бяха накарали да излезе от стаята. Общите жестове на разбиране,
познанието, което бе лично тяхно и което на нея й бе забранено… Макар невинаги да беше
така.
— Това е всичко — каза Росаура.
Енграси събра картите, положи ги в средата на копринената кърпа, уви ги грижливо,
завързвайки четирите края, за да направи стегнат вързоп, и ги върна на мястото им зад
стъклената вратичка.
— А сега ще вечеряме — съобщи тя.
— Умирам от глад — каза Джеймс въодушевено.
— Ти винаги умираш от глад — засмя се Амая. — Идея нямам къде побираш всичката
тази храна.
Джеймс започна да слага масата и когато Амая мина покрай него с няколко чинии, се
наведе, за да й прошепне:
— После насаме ще ти обясня подробно къде слагам всичко, което ям.
— Шт — нареди му тя, допирайки пръст до устните си, докато гледаше към кухнята.
Енграси се върна с бутилка вино, след което седнаха да вечерят.
— Печеното е чудесно, лельо — отбеляза Росаура.
— Почти се наложи да изпъдя Йонан, донесе ми един доклад и докато говорехме, не
можа да отлепи очи от тавата… Даже нарочно подметна, че вече нямало такива вечери —
добави Амая, сипвайки си чаша вино.
— Горкото момче — каза Енграси. — Защо не го покани да остане? Има предостатъчно
храна, а и този младеж ми допада. Историк е, нали?
— Антрополог и археолог — уточни Джеймс.
— И полицай — допълни Росаура.
— Да, при това много добър. Още му липсва опит и гледната му точка е силно повлияна
от специалността му, но е много интересно да работиш с него. Освен това е изключително
възпитан.
— За разлика от Фермин Монтес — изтърси леля Енграси.
— Фермин… — въздъхна Амая, изпускайки целия си въздух.
— Да не ти създава проблеми?
— Поне да се мяркаше, за да ги създава… Всичко живо се държи много странно
напоследък, сякаш са ги ударили магнитни бури, от които здравият им разум е дал накъсо.
Не знам дали е от зимата, която продължава твърде дълго, или от този случай… Всичко е
толкова…
— Сложно, нали? — каза лелята, гледайки я тревожно.
— Всичко се случи много бързо, две убийства само за няколко дни… Знаете, че не мога
да разкривам информация, но резултатите от анализите са много объркващи. Дори има
теории за поява на мечка в долината.
— Да, така пишат във вестника — добави Росаура.
— Няколко експерти извършват проверка, но горските не вярват, че е мечка.
— И аз не вярвам — каза Енграси. — От векове няма мечки в долината.
— Да, но смятат, че има нещо… нещо голямо.
— Животно ли? — попита Рос.
— Басахаун. Един от тях дори твърди, че го е виждал преди няколко години. Как ви се
струва?
Росаура се усмихна.
— И други хора твърдят, че са ги виждали.
— Да, през осемнайсети век, но през двайсет и първи? — зачуди се Амая.
— Басахаун… какво е това? Нещо като горски дух? — поинтересува се Джеймс.
— Не, басахаунът е реално същество, широкоплещесто човекоподобно, с ръст два метра
и половина, с дълга коса и силно окосмяване по цялото тяло. Живее в горите, част е от тях и
e нещо като техен закрилник. Според легендата той се грижи равновесието в горите да
остава непокътнато. И макар да не се появява често, е приятелски настроен към човеците.
Нощем, докато пастирите спят, басахаунът наглежда овцете отдалече и ако наближава вълк,
буди хората със силни изсвирвания, които сами по себе си са цял един език и се чуват на
няколко километра. Предупреждава ги от най-високите хълмове за наближаваща буря, за да
имат време да подслонят стадото в близките пещери. И пастирите се отблагодаряват, като
оставят върху скалите или на входа на някоя пещера по малко хляб, сирене, орехи или мляко
от своите овце, тъй като басахаунът не яде месо — заразказва Рос.
— Удивително — каза Джеймс. — Разкажи ми още.
— Има и един дух, като онези, които се появяват в приказките от „Хиляда и една нощ“
— могъщ, капризен и ужасен, който на всичкото отгоре е жена и се казва Мари. Тя живее в
пещерите и скалите, винаги високо в планината. Мари се явява много често в
предхристиянската епоха, символизира майката природа и мощта на земята. Защитава
реколтата и раждащия добитък и покровителства плодородието не само на земята и при
добитъка, но и в семейството. Дух, господарка на природата, а за някои мрачен и капризен
демон, способен да приема всевъзможни земни форми — на клон, скала, дърво, които
винаги леко напомнят на жена, на царствена, красива и елегантно облечена дама. Така ни се
представя и никога не знаеш, че е тя, докато не си отиде.
Джеймс се усмихваше възхитен и Рос продължи:
 — Има много убежища, придвижва се с летене от Аия до Амбото, от Чиндоки до тук.
Живее на места, които отвън приличат на скали, зъбери и пещери, но вътре тайни проходи
отвеждат до нейните покои, разкошни и великолепни, отрупани с богатства. Ако искаш да я
помолиш за услуга, трябва да отидеш до входа на пещерата й и да оставиш там дар. Ако
желанието ти е да се сдобиеш с дете, има едно място със скала във формата на жена, където
Мари понякога се явява, за да наглежда пътя. Трябва да отидеш там и да оставиш на скалата
камъче, което си донесъл от прага на своята къща. След като оставиш своя дар, трябва да се
отдалечиш, без да се обръщаш, и да вървиш по обратния път, докато вече не можеш да видиш
скалата или входа на пещерата. Прекрасна история.
— Така е — промълви Джеймс, все още под въздействието на приказната атмосфера.
— Легенди — уточни скептично Амая.
— Сестричке, не забравяй, че легендите се базират на вярвания, които са се съхранили с
векове.
— Само сред наивните селяци.
— Амая, не мога да повярвам, че говориш така. Баско-наварската митология е записана
в уважавани документи и трактати, като този на отец Барандиаран, който не е бил точно
наивен селяк, а изтъкнат археолог. Някои от тези древни обичаи са се запазили до наши дни
— в южната част на Навара, в Ухуе, където жените, които искат да станат майки, отиват на
поклонение с камъче от къщи. Там го оставят върху голяма купчина с камъни и отправят
молитви към местната дева. Има данни, че жените ходели на поклонение там още преди да
бъде построен параклисът, като тогава хвърляли камъните в една естествена пещера, нещо
като дълбок рудник или мина. Ефикасността на ритуала е доказана. Кажи ми какво
католическо, християнско или логично има в това, да носиш камък от къщи и да помолиш
Мари да те дари с дете? Много е възможно Католическата църква поради невъзможността да
прекрати този тип обичаи, така вкоренени сред населението, да е решила, че е по-добре да
вдигне там параклис и да превърне езическия ритуал в католически, както вече е била
направила с Нощта на Сан Хуан и Коледа.
— Това, че Барандиаран е записал тези обичаи, означава само че са били много
разпространени, а не че са верни — възрази Амая.
— Но, Амая, кое е важното в крайна сметка, че нещо е вярно или че толкова хора вярват
в него?
— Това са народни поверия, обречени да изчезнат. Нима смяташ, че в ерата на мобилния
телефон и интернета някой ще приеме тези, признавам, красиви истории за достоверни?
Енграси се прокашля леко.
— Нямам намерение да те обидя, лельо — каза Амая, сякаш търсейки извинение.
— В днешните технологични времена има недостиг на вяра. А и кажи ми за какво
служи целият този прогрес, след като не може да попречи на едно чудовище да убива
момичета и да захвърля телата им в реката? Повярвай ми, Амая, светът не се е променил чак
толкова, а си е все същото понякога мрачно място, в което злите духове дебнат сърцето ни, в
което морето поглъща цели кораби, без да остане и следа от тях, и където има жени, които
отправят молитви, за да заченат. Докато има мрак, ще има и надежда, и тези вярвания ще
запазят своята стойност и ще бъдат част от живота ни. Чертаем кръст над тестото за хляба,
поставяме цвят от трънова гулия[5] на входната врата, за да предпазва къщата от зло; други
окачват подкова, германските фермери боядисват оборите в червено и рисуват звезди по тях.
Водим животните да ги благославя свети Антоний или се молим на свети Влас да ни пази от
настинка… Сега може да изглежда глупост, но в началото на миналия век избухнала
епидемия от грип, която опустошила Европа и която тръгнала оттук. Миналата зима, след
тревогата, която се вдигна покрай грип А, държавите изхарчиха милиони за ненужни
ваксини. Винаги сме искали помощ и закрила, когато сме били изложени на произвола на
природните сили, и до неотдавна изглеждаше необходимо да живеем в единство с тях, с
Мари или със светците и девите, които са дошли с християнството. А когато настъпят
мрачни времена, старите рецепти продължават да действат. Както когато няма ток и
претопляш млякото в канче на огъня, вместо да използваш микровълновата. Трудно?
Сложно? Може, но работи.
Амая помълча, сякаш за да асимилира това, което бе чула, после каза:
— Лельо, разбирам какво искаш да кажеш, но въпреки това ми е трудно да повярвам, че
някой ще ходи из пещери и скали, за да измоли от някакъв дух да има дете. Смятам, че всяка
що-годе разумна жена ще си потърси един добър мъж.
— А ако това не помогне?
— Репродуктивен специалист — каза Джеймс, гледайки настойчиво Амая.
— Ами ако и това не помогне? — попита Енграси.
— Предполагам, че тогава остава надеждата… — предаде се Амая.
Лелята кимна с усмивка.
— Бих искал да видя това място — каза Джеймс. — Наблизо ли е, можеш ли да ме
заведеш?
— Разбира се — отвърна Рос, — може да отидем утре, ако не вали. Ще дойдеш ли,
лельо?
— Ще ме извините, но идете вие, вече не ме бива за такива упражнения. Мястото е
близо до района, където откриха онова момиче, Карла. Ти също трябва да го видиш, Амая,
макар и само от любопитство.
Джеймс я погледна, очаквайки отговора й.
— Утре е погребението на Ан Арбису, трябва да видя и Флора, и… — Тя си спомни
нещо, извади мобилния и набра номера на Монтес. Включи се гласова поща, която я подкани
да остави съобщение. — Монтес, обади ми се, Саласар е. Амая — добави тя, сещайки се, че
сестрите й също се казваха така.
Рос си взе довиждане и тръгна към стълбите, а Джеймс целуна леля Енграси и прегърна
жена си през кръста.
— Най-добре да си лягаме.
Лелята не помръдна от мястото си.
— Джеймс, изчакай я горе. Амая, остани, моля те, искам да ти разкажа нещо. Изгаси
тази лампа, защото ми вади очите, налей по едно коняче с кафе и седни тук, срещу мен. И не
ме прекъсвай. — Тя погледна племенницата си в очите и продължи. — В седмицата, в която
навърших шестнайсет години, видях басахаун в гората. Ходех всеки ден там, за да събирам
дърва до тъмно — времената бяха тежки, трябваше да събера достатъчно за фурните в
пекарната, за огнището вкъщи и за продан. Един ден товарът беше толкова голям, че не ми
стигнаха сили да го нося. Захвърлих дървата до пътеката и заплаках от изтощение, просната
на земята. След известно време се поуспокоих, но останах легнала сред наръчите, питайки се
как ли ще успея да ги завлека до селото. Тогава го чух. Отначало реших, че е елен — те са
много тихи, не като глиганите, които винаги вдигат страшна тупурдия. Надникнах над
вързопа с дърва и го видях. Първо го помислих за човек, най-високия човек, когото бях
виждала през живота си. Беше гол до кръста и много космат, с дълга коса, която покриваше
целия му гръб. Чоплеше с пръчка кората на едно дърво и събираше парчетата с дълги сръчни
пръсти, поднасяйки ги към устата си, сякаш бяха деликатес. Изведнъж се обърна и подуши
въздуха като заек. Бях абсолютно сигурна, че ме усети. По-късно, когато успях да помисля на
спокойствие, стигнах до заключението, че е познавал отлично моята миризма, която вече е
била част от гората, защото по цял ден бях там. Тръгвах към планината сутрин, веднага щом
се вдигнеше мъглата, и работех до пладне. Спирах за малко, за да изям със сестрите ми
топлата храна, който майка ми ни носеше на обяд, преди да отнесе с голямата ми сестра
събраните сутринта наръчи, натоварени на едно магаренце. Аз продължавах да работя още
няколко часа или докато започнеше да се мръква. Миризмата ми сигурно бе станала част от
тази зона в гората, подобно на миризмата на някое животинче; дори имахме нещо като
клозет, където ходехме при нужда — най-вече за да си спестим настъпването на
изпражнения из гората, докато търсехме дърва. Така че басахаунът подуши въздуха, позна ме
и продължи със заниманията си, все едно не бе станало нищо, макар на няколко пъти да
обръща тревожно глава, сякаш очакваше да открие нещо зад гърба си. Остана там още малко,
после бавно се отдалечи, поспирайки тук-там, за да чопли парченца кора и лишеи от
дърветата. Станах на крака и натоварих дървата със сила, която взех бог знае откъде, макар
да съм сигурна, че не беше под влияние на паниката; да, бях уплашена, но по-скоро като
някой, присъствал на чудо, за което няма заслуга, а не като момиче, което е видяло
караконджул в гората. Знам само, че като се прибрах вкъщи, бях пребледняла като платно и
със залепнала от студена и лепкава пот коса, което здравата уплаши баба ми и я накара да ме
пъхне в леглото и да ме налива с отвари от полско огнивче. Не казах какво съм видяла,
понеже родителите ми нямаше да го приемат, макар да разбирах добре какво беше. Знаех, че
е басахаун — като всички деца в Бастан, и аз много пъти бях чувала историите за него и за
други вълшебни същества, обитавали гората далеч преди хората да основат Елисондо край
църквата. На другата неделя по време на изповедта го разказах на тогавашния свещеник, един
зъл и проклет йезуит, на име дон Серафим. Уверявам те, че в него нямаше нищо ангелско —
нарече ме лъжкиня, измамница и нещастница и понеже това не му се стори достатъчно,
излезе от изповедалнята и ми перна един чимбер по главата, от който ми се насълзиха очите.
После ми обясни надълго и нашироко колко е опасно да си измислям подобни истории,
забрани ми да споменавам за това дори пред семейството ми и ми наложи покаяние чрез
повтаряне на „Отче наш“, „Аве Мария“, „Символ верую“ и „Меа кулпа“, които рецитирах
седмици наред, така че повече никога не ми хрумна да му разказвам каквото и да било.
Когато ходех до гората за дърва, вдигах такъв шум, че стрясках всичко живо в радиус от два
километра, пеех „Отче наш“ на латински с пълно гърло и почти винаги когато се прибирах,
бях прегракнала. Никога повече не видях този басахаун, макар много пъти да ми се струваше,
че различавам негови следи — вярно, че можеше да бъдат на елени или мечки (тогава имаше
такива), но вече знаех, че песента ми за него бе знак, че стигаше само да я чуе, за да се
отдалечи, че познаваше моето присъствие, че го приемаше и отбягваше, както аз отбягвах
неговото.
Амая се загледа в лицето на Енграси. Когато приключи, леля й впери в нея сините си
очи, преди време яркосини като нейните, а сега избелели като изтъркани сапфири, макар и
запазили лукавия блясък на един проницателен и буден ум.
— Лельо — започна тя, — не че не вярвам, че си го преживяла и запомнила по този
начин, но трябва да признаеш, и не го казвам с упрек, че ти винаги си имала голямо
въображение. Не ме разбирай погрешно, знаеш мнението ми, че в това няма нищо лошо… Но
трябва да разбереш, че съм се заела с разследване на убийство и трябва да гледам на него
като следовател…
— Имаш чудесна логика — отсъди Енграси.
— Замисляла ли си се — продължи Амая, — че е възможно онова, което си видяла, да не
е било басахаун, а нещо друго? Трябва да се има предвид, че момичетата от твоето поколение
не са били повлияни от телевизия и интернет като сегашните, но въпреки това по тези места
и в селските райони като цяло е изобилствало от подобни легенди. Погледни го от моята
гледна точка. Подрастващо девойче, цял ден само в гората, преуморено и полуобезводнено от
физическото усилие, плакало до изтощение или докато се е унесло в сън. Била си идеална
кандидатка да ти се яви Дева Мария в Средновековието или да те отвлекат извънземни през
седемдесетте.
— Не беше сън, бях точно толкова будна, колкото съм и сега, и го видях с очите си, както
виждам теб. Но все едно, когато реших да ти го разкажа, очаквах такава реакция.
Амая я погледна със симпатия, а Енграси на свой ред се усмихна, разкривайки
безупречните си изкуствени зъби, които незнайно защо винаги будеха у инспекторката смях
и силен изблик на обич към нея. Без да спира да се усмихва, леля й я посочи с белия си
кокалест и отрупан с пръстени показалец.
— Да, госпожичке, знаех си, и понеже знам отлично как работи тази твоя главица, имам
за теб и друг свидетел.
Племенницата й я погледна скептично.
— Кой, някоя от дружките ти по покер от веселата компания?
— Мълчи, невернице, и слушай. Преди шест години, в една зимна вечер, на връщане от
църквата, заварих пред къщи да ме чака Карлос Вайехо.
— Карлос Вайехо, учителят ми от гимназията?
Въпреки че не го бе виждала от години, образът на дон Карлос Вайехо изплува в
съзнанието й ясно, сякаш преди малко е била до него. Помнеше безупречно скроените му
костюми, учебника по математика под мишница, добре поддържания му мустак, гъстата му
прошарена коса, която сресваше назад с брилянтин, и силния мирис на лосион за след
бръснене.
— Да, госпожице — усмихна се Енграси, виждайки растящия й интерес. — Носеше
ловджийски дрехи, целите подгизнали и оплескани с кал, и бе дошъл направо с пушката,
прибрана в кожения калъф. Направи ми впечатление, понеже както казах, беше зима и се
стъмваше рано, бе твърде късно, за да се връща от лов, дрехите му бяха мокри, макар да не бе
валяло в последните дни, а и лицето му бе бледо и променено, сякаш бяха размили чертите
му, заливайки ги с ледена вода. Аз знаех, че е запален ловец, засичала го бях да слиза с колата
си от планината предобед, но никога не носеше ловджийски дрехи в града… Нали знаеш как
са го наричали винаги.
— Дендито — промълви Амая.
— Дендито, точно така. Та дендито бе с кални панталони и ботуши, а когато му подадох
чаша чай от лайка, видях, че целите му ръце са изподрани, а ноктите му са по-черни от на
въглищар. Изчаках го сам да заговори, това дава най-добър резултат.
Амая кимна.
— Той дълго стоя мълчаливо, вперил празен поглед в дъното на чашата. После отпи
дълга глътка, погледна ме в очите и заяви с цялата елегантност и възпитание, които винаги е
демонстрирал: „Енграси, надявам се да ме извиниш, че се явявам така в дома ти“. Огледа се
наоколо, сякаш чак сега осъзнаваше къде се намира всъщност. „За всичките години, през
които те познавам, никога не съм идвал да те търся.“ Разбрах, че иска да каже „за съвет“.
Кимнах бавно, очаквайки да продължи. „Предполагам, че посещението ми те изненадва, но
просто не знаех къде да отида и си помислих, че може би ти…“ Подканих го да продължи,
докато накрая изплю камъчето: „Тази сутрин видях басахаун в гората“.
17
На таблото в полицейския участък висеше схема с диаграми на Вен, чийто център
заемаха снимките на трите момичета. Йонан не спираше да рови из съдебните доклади,
докато Амая отпиваше на малки глътки от чашата, която бе обгърнала с ръце в опит да се
стопли. Взираше се в таблото почти като хипнотизирана, сякаш чрез вглеждането в тези лица
и думи щеше да извлече от тях еликсир, живата същност на душите, липсващи зад мъртвите
очи на момичетата.
— Инспектор Саласар — повика я Ириарте.
Виждайки сепването й, мъжът се усмихна, а Амая си помисли, че е мил човек, с този
негов кабинет, отрупан с календарчета на Деви и снимки на жена му и сюрия русички
хлапета, широко захилени пред обектива — очевидно наследили косата на майка си, защото
тази на Ириарте бе оскъдна, черна и много тънка.
— Получихме токсикологичния доклад на Ан. Канабис и алкохол.
Амая тихо препрочете записките си.
— Петнайсетгодишна, младежка католическа организация, отлични оценки.
Баскетболен отбор, клуб по шахмат, карта за библиотека. В стаята й розова завивка, плюшени
мечета, сърца и романи на Даниел Стийл. Нещо не ми се връзва — каза тя, вдигайки поглед
към Сабалса.
— На мен също, така че тази сутрин говорихме с няколко нейни приятелки и тяхната
версия е доста различна. Ан е живяла двойствен живот, за да се хареса на родителите си и да
ги заблуди. Според тях е пушела трева, пиела е, а понякога е вземала и по-силни неща.
Висяла с часове в социалните мрежи и качвала в интернет доста смели снимки — по думите
им обожавала да си показва гърдите на уебкамера. Чета дословно: „Преструваше се на ангел,
а беше такава мръсница, че дори имаше връзка с женен мъж“.
— С женен мъж ли? Кой? Това може да се окаже много важно… Казаха ли ви нещо за
него?
— Твърдят, че не знаят нищо, или пък не искат да кажат. Доколкото разбрах, връзката им
била от няколко месеца, но тя възнамерявала да го зареже. Казвала, зачете се той, че „пичът
започва да хлътва и вече не е интересно“.
— Господи, Ириарте, мисля, че напипахме следата — тя не е искала да продължи и той
я е убил, а може би е поддържал и някаква връзка с Карла и Аиноа…
— С Карла може би. Аиноа е била девствена, била е едва на дванайсет години.
— Може да е опитал и когато е получил отказ… Е, признавам, че е леко изсмукано от
пръстите, но може да го проучим. Знаем ли поне дали е местен?
— Според момичетата почти със сигурност е, макар че може да е и от някое близко
населено място.
— Трябва да открием този тип, който си пада по момиченца. Издействайте съдебна
заповед за изземване на компютъра, записките и дневниците, които би могло да има в дома
на момичето, претърсете шкафчето й в училище, потърсете родителите и поискайте
разрешение да разговаряте с всичките й приятелки, посетете ги по домовете… И само с
цивилно облекло, последното, което искам, е да събудим подозрение сред хората, които
трябва да съдействат. И, инспекторе — погледна тя Ириарте, — за момента нито дума на
родителите на Ан, очевидно е, че не са знаели нищо за двойствения живот на дъщеря си.
 Амая си погледна часовника.
— След три часа всички да са в църквата и на гробището, идентична операция като при
Аиноа. Щом приключите там, елате пак в участъка, Йонан има отлична програма за
дигитални снимки с висока резолюция и когато кадрите бъдат готови, ви чакам тук за
съвместно обсъждане. Йонан, провери дали можеш да изровиш нещо от компютъра на Ан
Арбису, търси внимателно, все ми е едно дали ще ти отнеме цяла нощ.
— Разбира се, шефке, каквото е необходимо.
— Между другото, докъде стигна с ловците на духове от Уеска?
— Имам среща с тях този следобед в шест, когато се върнат от планината. Надявам се
дотогава да успеят да ми кажат нещо.
— И аз се надявам. Тук ли ги извика на среща?
— Опитах, но явно руската експертка е алергична към полицейски управления или нещо
такова, опита се да ми го обясни по телефона, но не успях да разбера и половината. Така че
ще се видим в хотела, в който са отседнали. В „Бастан“ — прочете той.
— Знам го, ще опитам да се отбия — каза Амая, докато го записваше на телефона си.
Сабалса нахълта в залата, стискайки в ръка надиплен факс, който тръсна върху масата.
— Госпожо инспектор, звънят от Памплона, няколко различни медии искат да отразят
траурната служба и погребението и настояват да направим изявление.
— Това е работа на Монтес — каза тя и се огледа. — Може ли да знам къде, по дяволите,
се е дянал?
— Тази сутрин се обади, за да каже, че не се чувствал добре и щял да дойде направо на
гробището.
Амая изсумтя.
— Как е възможно… Моля ви, първият, който го види, да му каже да се яви спешно в
кабинета на инспектор Ириарте. Сабалса, уредете ми среща с родителите на Ан към четири
следобед, ако е възможно.
Преди час бе започнало да вали и сладникавият аромат на цветята, примесен с мокрите
палта на присъстващите, правеше въздуха в църквата невъзможен за дишане. Проповедта бе
копие на предишните и Амая почти не й обърна внимание. Присъстващите бяха може би
повече — кибици, зяпачи и журналисти, които енорийският свещеник бе допуснал вътре с
условието да не снимат в храма. Отново същите сцени на болка, същите сълзи… Но и нещо
ново — особена атмосфера на ужас, обгърнала лицата на присъстващите като було, фино, но
всеобхватно. На първите редици, освен семейството, имаше и многобройна група малолетни
момичета и момчета, вероятно съученици на Ан от гимназията. Някои момичета се
прегръщаха помежду си и плачеха безмълвно; апатията, която бе видяла у приятелките на
Аиноа, личеше и по тези лица. Бяха изгубили онзи естествен блясък, присъщ на лицата на
младите, онова изражение на вечна насмешка, придавано от вярата, че никога няма да умрат,
дори не и от смърт след немислима старост, на хиляди години разстояние, която обаче за
тези младежи, в този жесток момент придобиваше реално и обозримо присъствие.
Изпитваха страх. Онзи вид страх, който те парализира, който приканва да бъдеш невидим, за
да не те открие смъртта. Близостта й се долавяше като фин слой прах по лицата им,
повехнали като на безмълвни и сдържани старци. Никой не откъсваше очи от ковчега на Ан,
който, поставен пред олтара, блестеше хипнотично под светлината на горящите наоколо
восъчни свещи, целият обграден от бели цветя като за непорочна невеста.
— Да тръгваме — прошепна Амая на Йонан. — Искам да съм на гробището, преди да
започнат да пристигат хората.
Гробището на Елисондо се намираше на малък хълм в квартал „Ансанборда“ — макар
да наречеш „квартал“ трите пресечки, които се виждаха от входа на гробищния парк, бе
доста преувеличено. Едва забележимият наклон на входа започваше да става все по-изразен,
докато се придвижваха между гробовете. Амая предположи, че бе замислено така, за да не
може честите дъждове да наводняват вътрешността на гробниците. Много от тях бяха
повдигнати и затворени с дебели портали, въпреки че в ниската част на гробището имаше и
по-скромни традиционни гробове, увенчани с дисковидни плочи, забити в земята. Гледката й
напомни за едни други гробници на платформа — онези, които бе видяла в Ню Орлиънс
преди две години. По онова време участваше в обмен на полицаи с Академията на ФБР в
Куонтико, който включваше конференция на тема „Криминални профили“. Конгресът
включваше посещение в Ню Орлиънс, където протичаше част от курса по теренна работа за
идентификация и укривателство, понеже престъпленията, останали неразкрити заради
урагана „Катрина“, бяха много, а останките и доказателствата, продължаващи да излизат
години след това, бяха безчет. Амая се учуди, че въпреки изминалото време, градът
продължава да носи последствията от бедствието, но пази и някакво упадъчно и мрачно
величие, напомнящо печалния разкош, съпътстващ смъртта в някои култури. Полицаят, който
я придружаваше, специален агент Дюпри, я насърчи да последват шествието в едно от онези
пищни погребения, на които джаз група съпровождаше покойника до гробището „Сейнт
Луис“.
— Всички гробове тук са повдигнати над земята, за да не може постоянните наводнения
да изравят мъртвите — обясни Дюпри. — Не за първи път ни сполетява подобно зло.
Последния път бе под името Катрина, но се е появявало неведнъж и преди това, под други
имена.
Амая го погледна с изненада.
— Предполагам, ще ви учуди да чуете един агент на ФБР да говори с такива думи, но
повярвайте, това е проклятието на моя град, тук мъртвите не може да бъдат погребвани в
земята, понеже сме на шест стъпки под морското равнище. Така че покойниците се
съхраняват в каменни гробници, които побират по няколко поколения от цели фамилии. И
вероятно точно защото не са имали християнско погребение, мъртвите нямат покой в Ню
Орлиънс. Тук е единственото място в Съединените щати, където гробищата не се наричат
гробища, а градове на мъртвите, все едно умрелите живеят там по някакъв начин.
Амая го погледна втренчено, преди да заговори.
— На баски език „гробище“ се казва „илерия“. Буквално „град на мъртвите“.
Той я погледна с усмивка.
— Значи, имаме още нещо общо — близостта с френския народ, празника на седми юли
и имената на нашите гробища.
Амая се върна в настоящето. Може би идеята да се избегнат наводнения бе накарала
жителите на Елисондо да разположат новото гробище така. Отначало гробището по традиция
бе ограждало църквата, която тогава се намирала до общината, на селския площад, докато не
била пренесена камък по камък и възстановена на мястото, което заемаше сега. Същото
направили и с гробището, което се преместило на пътя за Алдуидес, на нивото на квартал
„Ансанборда“. Историческите архиви споменаваха един подобен случай, обяснявайки
промяната на местоположението на гробището с „хигиенни съображения“, но лесно можеше
да се предположи, че щом голям разлив на реката е можел да събори църквата, то той би
могъл да отнесе и заобикалящите я гробове.
Както на градските порти се поставя герб с оръжия и символи, така и порталът на
гробището бе увенчан от череп, който наблюдаваше посетителите от празните си очни
кухини, известявайки ги, че навлизат във владенията на особения повелител на града на
мъртвите. Вдясно от входа имаше един самотен кипарис, малко по-нататък плачеща върба, а
на другия край — бук. Каменен кръст се издигаше величествено в центъра на гробищния
парк, а от него се разклоняваха четири павирани алеи, разделящи мястото на четири идеални
парцела, в които бяха разположени гробовете. Гробницата на рода Арбису се намираше точно
до началото на една от тези алеи; върху нея имаше ангел, който с невъзмутим и отегчен вид,
чужд за човешката болка, сякаш наблюдаваше гробарите, вече отместили надгробната плоча,
плъзвайки я върху метални пръти. Амая застана до Йонан, който се бе втренчил в основата
на каменния кръст.
— Мислех, че се поставят само на кръстопът — отбеляза тя.
— Грешите, шефке. Произходът на каменните кръстове е толкова древен, колкото и
неясен, и въпреки неоспоримата им връзка с християнството, поставянето им на
кръстопътища, изглежда, се дължи на суеверие и вярвания, свързани по-скоро с отвъдното,
отколкото със земния свят.
— Но не ги ли е поставяла Църквата?
— Не непременно. Църквата по-скоро ги е християнизирала, за да промени една
езическа традиция, която било трудно да се изкорени. От стари времена мястото, на което
пътищата се пресичат, е смятано за несигурна земя, където се сливат нуждата да решиш по
кой път да поемеш и страхът от неочаквани срещи по пътя. Представете си това място посред
нощ, без светлина, без обозначения, които да показват в коя посока да тръгнеш. Страхът е
бил толкова голям, че когато стигнели до кръстопът, хората се спирали и дълго стояли на
пътя, по който били дошли, ослушвайки се, наостряйки сетивата си, опитвайки се да доловят
злокобното присъствие на някоя неспокойна душа. Съществувала дълбоко вкоренена вяра, че
хората, умрели по насилствен начин, и причинилите смърт не почиват в мир и бродят по
пътищата, търсейки накъде да поемат, за да могат да си отмъстят, или да срещнат някого,
който да им помогне да носят своето бреме. А срещата с подобни сили можела да разболее
или да отнеме разсъдъка на човека.
— Добре, за кръстопътя разбрах, но тук, на гробищата?
— Не гледайте мястото такова, каквото е сега. Може би преди гробището да се
разположи тук, то вече е било несигурна земя. Може би тук са се пресичали три или четири
пътя. Два от тях са очевидни — от Елисондо до Беарцун, но може би от този хълм е слизал и
друг, до Ечайде, който при днешните шосета е изчезнал напълно. Може би е имало някаква
нужда мястото да бъде осветено.
— Йонан, това е гробище, цялата земя отдолу е свещена.
— Тогава може да препраща към случка отпреди съществуването на гробището…
Поставяли са кръстове и на места, където са извършени тежки престъпления, за да ги
пречистят — насилствена смърт, изнасилване, или пък където са се събирали вещици. А тук
има много такива. Кръстът има двойната функция да освещава мястото и да предупреждава,
че се намираш на несигурна земя. А може да е поставен в гробището точно заради своята
форма. Четири идеално очертани пътя — каза той, показвайки разположението на
мястото, — които се събират в центъра на гробището, но и под него, в отвъдния свят, из
който може би бродят неспокойните души на убийците и техните жертви.
 Амая наблюдаваше удивено младия инспектор.
— Но тук погребвани ли са убийци? Мислех, че са ги отлъчвали от Църквата и
задължително са ги погребвали извън свещената земя.
— Да, ако се е знаело. Щом в днешни дни остават ненаказани престъпления,
представете си какво е било през петнайсети век. Един сериен убиец би се чувствал като в
рая — най-вероятно биха приписали престъпленията му на първия неграмотен полуидиот.
Кръстовете се поставяли като предпазна мярка, повече като защита срещу скритото,
отколкото срещу онова, което можело да се види. Има и друго обяснение, което в този случай
е по-нелогично, тъй като кръстът се намира в рамките на гробище. Доста след началото на
двайсети век на свещена земя не можело да се погребват некръстените деца, нито
пометнатите и мъртвородените бебета — това представлявало сериозен проблем за
семействата, които искали да осигурят някакъв вид закрила за душите на децата си, въпреки
забраната на закона. В много случаи, ако майката също умирала с детето при раждането,
роднините скривали детенцето в краката й, за да могат да ги погребат заедно. Пиедесталът
на кръста също се смята за свещено място и предвид неяснотата, свързана с погребенията,
семействата излизали през нощта и заравяли детенцето под кръста; после издълбавали
неговите инициали или малко кръстче в основата. Това търсех, но тук не виждам нищо.
— Е, ако позволиш, тук аз мога да ти изнеса урок по антропология. В долината на
Бастан некръстените деца се погребвали до родната им къща.
Амая се наведе и поглеждайки към входа, й се стори, че вижда някого сред храстите,
опасали гробището. Изправи се с чувството, че е зърнала познати черти.
— Кой е? — попита Йонан зад гърба й.
— Фреди, зет ми.
Бледото лице на мъжа тъмнееше от дълбоките сенки под зачервените му очи. Амая
пристъпи към оградата, но лицето изчезна в храсталака. И точно тогава заваля. Безбройните
чадъри и старанието на опечалените да се скрият под тях затрудни изключително работата
по заснемането на погребението. Амая видя, че Монтес е застанал зад родителите на Ан. Той
й кимна за поздрав и понечи да каже нещо, но тя му направи знак да мълчи.
Родителите на Ан бяха на възраст, в която можеха да й бъдат баба и дядо. Момичето се бе
появило, когато почти били изгубили надежда да имат дете, и оттогава бе станало център на
живота им. Майката, очевидно на успокоителни, не плачеше, стоеше изправена и
придържаше друга жена, може би зълва й. Амая ги познаваше от детските си години, макар
да не бе сигурна в роднинската им връзка. Беше я обгърнала с ръка и гледаше в нищото,
някъде между ковчега на дъщеря си и прясно изкопания й гроб. Бащата плачеше. Наведен
напред, не спираше да милва ковчега, сякаш се боеше да не изгуби единствената връзка,
останала му с дъщеря му. Отблъскваше грубо ръцете, които се протягаха да му помогнат, и
чадърите, които напразно се опитваха да го скрият от дъжда, който капеше по лицето му и се
смесваше със сълзите му. Когато започнаха да спускат ковчега и изгуби допир с мокрото
дърво, мъжът рухна в несвяст, като отрязан дънер сред оформилите се в чакъла локви.
Отказът на бащата да пусне символичната ръка на дъщеря си, нейния ковчег, накара
сърцето й да се свие. Тази проява на безгранична любов бе достатъчна, за да счупи
бариерите, зад които като следовател от отдел „Убийства“ трябваше да крие собствените си
чувства. Пред бащината ръка и жеста, за който тайничко завиждаше на други родители,
емоционалните й прегради рухнаха и през дълбоката пролука, която се отвори, рукна цял
океан от страхове, вълнения и несбъднати желания да стане майка. Пометена от бликналите
чувства, Амая отстъпи няколко крачки и се запъти към кръста в опит да прикрие своето
смущение. Ръката. Тя бе връзката. Въпреки че от години се опитваше да забременее, не
изпитваше онова особено влечение към малки дечица, които бе виждала у свои приятелки
или у собствените си сестри, не се заглеждаше по бебета, носени от майките им на ръце. Но
съзнаваше привилегията, от която бе лишена, когато видеше майка, хванала детето си за
ръка. За нея закрилата и доверието, заключени в този съкровен жест, бяха по-силни от всяка
друга връзка, която можеше да има между две човешки същества, и всички малки ръце,
сгушени в други, по-силни ръце, символизираха цялата любов, всеотдайността и доверието,
които представляваха за нея майчинството. Майчинство, което все не идваше, което може би
никога нямаше да дойде, отнемайки й завинаги честта да държи своето дете за ръка.
Майчинство, предназначено да компенсира чрез друго човешко същество, кръв от кръвта й,
собственото й несъстояло се щастливо детство, липсата на любов, която винаги бе долавяла у
една изтерзана майка. У собствената си майка.
18
Когато погребението свърши, дъждът и гостите на церемонията сякаш се бяха изпарили,
заместени от гъста мъгла, която се простираше над долината на река Бастан и се спускаше
над улиците, правейки ги още по-безрадостни — ако изобщо бе възможно. Премръзнала от
студ, Амая зачака пред фабриката, докато се появи сестра й.
— Виж ти, госпожа инспекторката! Каква чест! — подигра се Флора. — Не трябваше ли
да търсиш някакъв убиец?
Амая се усмихна и я посочи с пръст.
— Това и правя.
Флора застина с ключа в ръка, внезапно заинтригувана и сякаш леко разтревожена.
— Тук, в Елисондо?
— Да, тук. Тези убийци обикновено са близки до жертвите. Поне случаят да бе един…
Но вече са три. Трябва да е или оттук, или от много близо.
Двете влязоха във фабриката, посрещнати от познатия аромат, който Амая бе вдишвала
от дете и който бе останал в спомените й. Ако затвореше очи, почти можеше да види баща
си, с неговите бели панталони и потник, как разточва хилядолистното тесто с огромна
стоманена точилка, докато майка й отмерва съставките с разграфена кана и оцапани с
брашно ръце сред онзи мирис на анасонова есенция, който завинаги щеше да свързва с нея.
Погледна нощвите с брашното и внезапна тръпка пробяга по гърба й, докато непреодолимо
чувство на гадене заливаше стомаха й. Тягостната вълна от спомени внезапно я разстрои и
ехото от миналото напълно я парализира. Затвори очи и силно ги стисна, опитвайки се да
препречи пътя към ужаса, който тази гледка бе съживила.
— За какво мислиш? — попита Флора, учудена от изражението на сестра си.
— За мама и татко, за това, колко много работеха и колко щастливи изглеждаха —
излъга тя.
— Вярно е, работеха — каза Флора, докато си миеше ръцете. — Но те бяха двама, а сега
аз трябва да върша много повече работа, и то сама… Макар че това не те засяга особено,
нали, сестра ми?
— Флора, знам, че работата е много, но май не чу втората част — те бяха щастливи,
докато го правеха. Това несъмнено е било ключът към техния успех, както впрочем и към
твоя.
— О, нима? Ти пък какво знаеш… Да не мислиш, че ми харесва да правя това? — каза
тя, извръщайки се към сестра си, докато вдигаше щорите в кабинета си.
— Е, добре се справяш… Чудесно, бих казала. Пишеш книги, предстои да водиш
предаване по телевизията, „Мантекадас Саласар“ е марка в половин Европа, богата си. Не си
точно пример за провал.
Лицето на сестра й бе нащрек, разсъждавайки над думите на Амая, сякаш в опит да
открие някаква насмешка.
— Смятам, че ако не си влагала в работата си сърце, нямаше да успееш — продължи
Амая. — Имаш причини да бъдеш много доволна, а удовлетворението е само на крачка от
щастието.
— Да — склони сестра й, повдигайки вежди, — сега може би да, но докато стигна
дотук…
 — Флора, всеки среща трудности по пътя си.
— Нима? — подразни се тя. — И какви трудности си срещала ти, ако мога да знам?
— Гарантирам ти, че не ми е било лесно да стигна дотук — отвърна Амая, запазвайки
тихия спокоен тон, който така изнервяше сестра й.
— Да, но това е било твой избор, а моят ми беше наложен, нямаше на кого да разчитам,
всички ме предадоха, ти си обра крушите, Виктор само се наливаше, а пък сестра ти…
Амая постоя мълчаливо, размишлявайки над упрека, който за по-малко от двайсет и
четири часа бе чула от двете си сестри.
— Ти също можеше да избираш, ако си искала друго.
— А някой да ме е питал какво съм искала?
— Флора…
— Не, отговори ми, някой пита ли ме дали искам да остана тук и да меся тесто?
— Флора, ти имаше избор като всички хора, но избра да не избираш… И мен никой не
ме е питал. Сама реших накъде да поема.
— Без да даваш пет пари за другите.
— Това не е вярно, Флора, на никого не съм навредила. За разлика от теб и Рос, аз
никога не съм харесвала фабриката, дори като малка… Винаги когато можех, се измъквах,
стоях тук насила, и ти го знаеш много добре. Не исках да работя това, записах се да уча и
родителите ни го приеха добре.
— Мама не толкова добре, но все пак бяха спокойни — нали аз и Рос щяхме да
продължим семейната традиция.
— Имала си избор.
Флора избухна.
— Нямаш никаква представа какво значи отговорност — обърна се тя, сочейки я с пръст.
— Моля те… — каза уморено Амая.
— Изобщо не ми се моли… Нито ти, нито сестра ти, нито онзи некадърник Виктор
знаете какво значи тази дума.
— Виждам, че имаш мнение за всички — Амая се усмихна уморено, без да повишава
тон. — Флора, ти не ме познаваш. Вече не съм деветгодишното момиченце, което бягаше от
работилницата. Уверявам те, че всеки ден в моята работа…
— Твоята работа — прекъсна я тя, — кой говори за твоята работа? Само ти, а аз говоря
за семейството, за това, че някой трябваше да поеме бизнеса.
— За бога, звучиш като Майкъл Корлеоне… Бизнесът, семейството, мафията.
Амая направи шеговит жест, събирайки пръстите на едната си ръка, което ядоса още
повече сестра й.
Флора я погледна вбесено, хвърли на масата парцала, който държеше в ръка, и се тръшна
в креслото, разклащайки запалената върху бюрото лампа.
— Флора, двете с Рос буквално живеехте тук, интересувахте се от сладкарство от малки,
обожавахте да стоите в работилницата, на три години Рос вече можеше да приготвя кексчета
и кифли…
— Сестра ти — промърмори тя презрително. — Интересът й беше за кратко, точно
докато видя какво значи истинска работа. Да не мислиш, че бизнесът щеше да
просъществува дълго, както го ръководеха мама и татко? Обнових този бизнес из основи,
модернизирах го и го направих конкурентен. Имаш ли представа какви проверки се минават,
за да изнасяш в Европа? Единственото, което е останало, е името „Мантекадас Саласар“ и
табелката кога е основан от прадядовците ни.
— Виждаш ли, че съм права, Флора? Само ти можеше да имаш такава визия за бъдещето,
защото обожаваше тази работа.
Последните й думи достигнаха до Флора. Амая забеляза как чертите на лицето й,
дотогава намръщени в знак на нескрито презрение, започнаха да се отпускат, отстъпвайки
пред изражение на заслужена гордост. Тя се огледа наоколо, изпъчвайки се в креслото.
— Да — съгласи се тя, — но не ставаше дума за това, дали я обожавам, или не, и дали,
както ти казваш, ме е правила щастлива. Някой трябваше да я върши и както винаги задачата
се падна на мен, защото съм единствената способна да успее, защото са необходими здрав
разум и чувство за отговорност. Трябваше да запазя семейното наследство, делото, което с
толкова усилия са съградили нашите. Да запазя доброто име, традицията. С гордост, със
сила.
— Говориш, сякаш е трябвало да крепиш света на плещите си. Какво мислиш, че щеше
да стане, ако се беше посветила на друго?
— Казвам ти, това вече нямаше да го има.
— Може би Рос щеше да го ръководи, винаги е обичала тази работа.
— Не работата. Обича да прави пасти, а това е различно. Не искам да си представям как
щеше да изглежда това при нея, какво говориш… Не може да контролира даже собствения си
живот, безотговорна е, незряла е и мисли, че парите падат от небето. Ако мама и татко не й
бяха оставили къщата, нямаше да има къде да живее. С оня нещастник мъжа й, безподобен
наркоман и безделник, който я скубе за пари и ходи да сваля девойките. Тази ли Росаура
може да управлява бизнеса? Липсват й нужните качества. Ако не е вярно, къде е тя сега?
Защо я няма тук, за да ни покаже таланта си?
— Може би ако не беше толкова сурова с нея…
— Животът е суров, сестра ми — отвърна Флора с обидно презрителен тон.
— Мисля, че Росаура е добро момиче, а и всеки може да сгреши при избора на съпруг.
Сякаш гръм удари Флора. Тя замлъкна, гледайки я втренчено, и Амая се досети, че
мисли за Виктор.
— Флора, нямах предвид Виктор.
— Ясно — бе нейният отговор.
И Амая предусети, че подготвя цялата си артилерия.
— Флора…
— Да, двете сте много добрички, изпълнени с добри намерения, кажи ми обаче, добро
момиче, къде беше ти, когато мама се разболя?
Амая поклати отвратено глава.
— Наистина ли искаш да се връщаш на това?
— Какво има, добро момиче, не ти е приятно да говорим как заряза болната си майка
ли?
— По дяволите, Флора, болната си ти — възмути се Амая. — Бях на двайсет години,
учех в Памплона, идвах си всяка събота и неделя, а ти и Рос бяхте тук, работехте тук и вече
бяхте омъжени.
Флора се изправи и тръгна към нея.
— Това не беше достатъчно. Идваше в петък и си тръгваше в неделя. Знаеш ли колко дни
има седмицата? Седем, със седем нощи — каза тя, разпервайки една ръка и два пръста пред
лицето си. — И знаеш ли кой беше до мама всяка нощ? Аз, не ти, а аз. — Тя се удари
разпалено в гърдите. — Давах й да яде, къпех я, слагах я да си легне, сменях й памперсите и
отново я слагах да си легне, носех й вода и тя отново се напикаваше. Удряше ме и ме
обиждаше, ругаеше ме, мен, единствената, която винаги бях до нея. Сутрин пристигаше Рос и
я извеждаше на разходка в парка, докато аз отварях работилницата, след като цяла нощ не бях
подгънала крак. И когато се прибирах вкъщи, всичко започваше отначало, ден след ден, без
помощ отникъде, защото и на Виктор не можех да разчитам. В крайна сметка не беше негова
майка. Той се грижи за неговата, когато се разболя и умря, но извади повече късмет — беше
пневмония, която я умори за два месеца. А аз трябваше да се боря три години. Така че, добри
ми момичета, кажете къде бяхте и дали нямам право да ви наричам безотговорни.
След което й обърна гръб и закрачи бавно към бюрото си, където отново седна.
— Мисля, че си несправедлива. Доколкото си спомням, Рос караше нощни смени, за да
бъде с нея сутринта, а и ти сама настоя мама да живее при теб, когато татко почина. Двете
винаги сте се разбирали, към теб винаги бе изпитвала нещо по-специално, което не
изпитваше към Рос, да не говорим за мен. Освен това двете бяхте по-големи, аз бях още дете,
а и живеех далеч. Идвах винаги когато можех, и знаеш, че както Рос, така и аз бяхме съгласни
да я настаним в психиатрия, когато се влоши. Подкрепихме те напълно, когато се наложи да я
обявим за психичноболна, дори предложихме пари, за да платим болницата.
— Да платите. Вие, безотговорните, всичко оправяте така. Плащате и се отървавате от
проблема. Не, не беше въпрос на пари, знаеш, че когато татко умря, остави предостатъчно
пари. Беше въпрос на дълг. А и да я вкараме в психиатрия, не беше моя идея, а на онзи
проклет доктор — изрече тя задавено.
— За бога, Флора, абсурдно е, че пак говорим за това. Мама не беше добре, вече не
можеше да се грижи дори за себе си, камо ли за бизнеса. Доктор Салаберия го предложи,
защото знаеше какви проблеми ни създава това, а ти видя и че съдията нямаше никакви
колебания. Не знам защо се измъчваш с това.
— Този доктор се намеси в неща, които не го засягаха, и вие двете му позволихте. Не
биваше да ви оставям да я пратите в болница. Нямаше да свърши така, ако бях лекувала
пневмонията й вкъщи. Знаех си, че е много слаба и че болницата е лоша идея, но не
пожелахте да ме чуете и всичко свърши зле.
Амая погледна сестра си с дълбокото чувство на съжаление, което й причиняваше
гледката на толкова злоба, на такова отвращение. Преди време щеше да скочи като ужилена,
влизайки в играта й на упреци, обяснения, присъди, но работата й в полицията я бе научила
на здравомислие, хладнокръвие и самоконтрол, които бе прилагала на практика стотици
пъти пред толкова долни същества, че пред тях Флора приличаше на непослушна разглезена
ученичка.
Снижи още повече тона и почти шепнешком й каза:
— Знаеш ли какво си мисля, Флора? Мисля, че си една от онези самоотвержени и
отдадени на грижата за семейството жени, които го правят не защото някой ги е молил, а
само за да натрупат сериозен запас от вина и упреци, които да хвърлят по другите. Като
каменна плоча, под която ще погребат всички покрай тях, докато накрая не останат сами, с
цялата си саможертва и с упреците, които никой не иска да слуша. Това се случва с теб. В
крайна сметка, в опита си да наставляваш, да направляваш и контролираш, единственото,
което постигаш, е да отблъскваш всички от теб. Никой не е искал да бъдеш героиня или
мъченица.
Флора се бе втренчила в нищото, стоеше с опрени на масата лакти и кръстосани пред
устата ръце, сякаш си налагаше мълчание — мълчание, което щеше да бъде временно,
сдържаше се само докато намери подходящия момент, за да изстреля отровните си стрели, и
тогава щеше да бъде безмилостна. Когато заговори, гласът й бе възвърнал обичайния си
контрол и типичния за нея императивен тон.
— Предполагам, че си дошла за нещо повече от това, да кажеш за каква ме мислиш, така
че ако имаш конкретен въпрос, питай. Иначе ще трябва да си тръгваш. Аз нямам време за
губене.
Амая извади от чантата си малка картонена кутия, отвори капака и преди да извади
съдържанието, погледна сестра си.
— Ще ти покажа полицейско доказателство, което открихме на местопрестъплението.
Обръщам се към теб като към консултант на полицията. Надявам се, разбираш, че същността
му е тайна. Не бива да казваш на никого, нито да говориш с някого за него, дори със
семейството.
Флора кимна. Изражението й се бе сменило с интерес.
— Добре, погледни това и ми кажи на какво ти прилича — каза тя, изваждайки от
кутията пликчето с ароматната сладка, открита върху тялото на Ан.
— Чанчигори, това ли е открито на мястото на убийството?
— Да.
— На всички ли?
— Флора, не мога да ти дам такава информация.
— Да не би убиецът да го е ял?
— Не, по-скоро изглежда, че го е оставил там, за да го намерят. Парченцето, което
липсва, е пратено в лаборатория. Какво можеш да ми кажеш?
— Може ли да го пипна?
Амая й го подаде. Флора го извади от пликчето, приближи го към носа си и го души в
продължение на няколко секунди. Стисна го между палеца и показалеца си и изстърга малко
количество с нокътя.
— Има ли вероятност да е заразено или отровно?
— Не, в лабораторията го анализираха и е чисто.
Флора поднесе парченце към устата си и го опита.
— Сигурно вече са ти казали какви са съставките…
— Да, а сега искам ти да ми кажеш всичко останало.
— Първокласни съставки. Пресни и смесени в точното съотношение. Приготвено е тази
седмица, бих казала преди не повече от четири дни, а по цвета и шупливостта съдя, че е
изпечено в традиционна фурна на дърва.
— Невероятно — каза Амая искрено впечатлена. — Как може да знаеш всичко това?
Флора се усмихна.
— Защото си разбирам от работата.
Амая подмина скритата обида.
— И кой освен „Мантекадас Саласар“ произвежда тези сладки?
— Предполагам, че всеки, който има рецептата, би могъл да ги направи. Не е тайна,
включена е в първата ми книга, по рецептата на мама, а и е типичен десерт за региона.
Предполагам, че в долината има още дузина варианти на рецептата… Макар и не с такова
качество, не с такива балансирани пропорции.
— Искам да ми направиш списък на всички фабрики, пекарни и магазини в околността,
които ги продават или произвеждат.
— Това няма да е толкова трудно. С такова качество ги правя само аз, както и „Салинас“
в Тудела, „Санта Марта де Вера“ и може би една пекарна в Логроньо… Всъщност онези не са
чак толкова добри. Мога да ти дам списък с моите клиенти, но тук, в Елисондо, ми се струва,
че освен на местните хора се продават и на туристи и гости. Не знам дали това ще ви свърши
някаква работа.
— Не се тревожи, ти само го направи. За кога ще можеш?
— За късно следобед, днес имам доста работа, вече знаеш благодарение на кого.
— За този следобед би било добре. — Не пожела да влезе в капана на провокацията.
Прибра пликчето с остатъците от сладката. — Благодаря, Флора, инспектор Монтес ще мине
да го вземе…
Флора остана невъзмутима.
— Казаха ми, че вече се познавате.
— Приятно е да разбера, че поне веднъж си добре информирана. Да, познавам го и е
много симпатичен. Инспектор Монтес намина оттук в края на деня, за да ми се представи,
след което прекарахме известно време, показах му малко от градчето, пихме кафе, оказа се
много приятен и говорихме за куп неща, включително за теб.
— За мен? — попита Амая учудено.
— Да, за теб, сестра ми. Инспектор Монтес ми разказа как си успяла да направиш така,
че да ти възложат случая.
— Така ли ти е казал?
— Е, не с тези думи, той е много възпитан и великодушен човек. Имаш късмет, че
работиш с професионалист от неговия ранг. Може да научиш нещо — каза тя усмихнато.
— И това ли ти е казал Монтес?
— Разбира се, че не, но е лесно да се предположи. Да, определено е чудесен човек.
— И аз така си мислех — каза Амая, ставайки, за да остави чашата си в умивалника.
— Да, всичките ти сътрудници са много симпатични… Тази сутрин те видях на
гробищата с един голям красавец.
Амая се усмихна, развеселена от лицемерието на сестра си.
— Бяхте допрели глави и сякаш ти шепнеше нещо на ухо. Питам се какво би казал
Джеймс, ако можеше да види това.
— Не те видях, сестра ми.
— Понеже не успях да вляза, не можах да присъствам на погребението, защото имах
среща с хората от издателството, и чак после се разходих до гробищата. Пристигнах рано и ви
видях да стоите пред някакъв гроб… Ти се наведе над гроба и той те прегърна.
Амая прехапа долната си устна и се усмихна, клатейки глава.
— Флора, Йонан Ечайде е гей.
Флора не съумя да скрие учудването и раздразнението си.
— Просто се наведох над гроба на една от учителките ми от началното училище, Ирене
Барно. Помниш ли я? Подхлъзнах се и той ме хвана.
— Колко мило, отишла си на гроба й? — подигра се Флора.
— Не, наведох се, за да изправя една саксия, която беше паднала от вятъра, и тогава
прочетох нейното име.
Флора я погледна в очите.
— Но никога няма да отидеш на гроба на мама.
 — Не, Флора, никога не ходя на гроба на мама, каква ще е ползата да го направя сега?
Флора се обърна към прозореца и промълви:
— Сега вече никаква.
Чу се силен шум от мотор и по лицето й пропълзя внезапна сянка.
— Сигурно е Виктор — прошепна тя.
Двете отидоха до задната врата на фабриката, където бившият съпруг на Флора
паркираше един стар мотоциклет.
— О, Виктор, страхотен е, откъде го намери? — попита Амая вместо поздрав.
— Купих го от един търговец на скрап в Сория, но те уверявам, че не беше в такъв вид,
когато го докарах.
Амая го обиколи, за да го разгледа по-добре.
— Не знаех, че се занимаваш с това, зетко — продължаваше да го нарича така и сигурно
винаги щеше да го прави.
— Хобито ми е сравнително ново, преди няколко години започнах да се интересувам от
мотори. Започнах с един „Бултако Меркурио“ и един спортен „Монтеса Импала-175“ и
оттогава съм реставрирал общо четири с този спортен „Оса-175“. Един от тези, с които се
гордея най-много.
— Нямах представа, но си се справил блестящо.
Флора изсумтя, изразявайки своето неодобрение, тръгна към вратата и каза:
— Добре, когато спреш да си играеш, ще бъда вътре… За да работя.
След което тръшна вратата и се изгуби в сградата.
Виктор се усмихна насила.
— Флора не обича мотори, за нея това хоби е загуба на време и пари — опита да я
оправдае той. — Когато бях ерген, имах една веспа и често я разхождах с нея.
— Вярно, помня я, беше в бяло и червено! Идваше да вземаш Флора точно тук, от склада,
и когато се разделяхте, тя винаги ти казваше едно и също, да внимаваш и да…
Тя млъкна внезапно.
— Да не пия — довърши Виктор. — Когато се оженихме, ме убеди да я продам и
виждаш, че я послушах, поне за първото.
— Виктор, не исках да те засегна…
— Не се притеснявай, Амая, аз съм алкохолик, беше ми трудно да го приема, но това е
част от мен и аз живея с него. Аз съм като болните от диабет, макар че вместо вече да не ям
сладкиши, се оказах без сестра ти.
— Как я караш? Леля ми каза, че си в имението на твоите родители…
— Добре съм. Освен имението, майка много предвидливо ми остави месечна издръжка,
от която мога да живея. Ходя на сбирки на анонимните алкохолици в Ирун, реставрирам
мотоциклети… Не се оплаквам.
— Ами Флора?
— Е… — Той се усмихна, гледайки към вратата на склада. — Нали я знаеш, както
винаги.
— Но…
— Не сме разведени, Амая, тя не иска и да чуе, както и аз, макар и по различни
причини, предполагам.
Тя погледна Виктор, с изгладената му синя риза, избръснат, ухаещ леко на одеколон,
подпрян на мотора… Напомни й за някогашния младеж и осъзна, че той още обича Флора,
че никога не бе преставал да я обича, въпреки всичко. Тази мисъл я развълнува и изведнъж
почувства внезапен прилив на обич към зет си.
— Истината е, че доста я измъчих, не може да си представиш до какви неща те докарва
алкохолът.
„По-добре кажи, че не знаеш докъде може да те докара двайсетгодишното съжителство с
тази вещица — помисли си Амая. — Сигурно пиенето е било най-добрият начин да я
изтърпиш.“
— Защо ходиш на сбирки чак в Ирун? Няма ли други по-наблизо?
— Да, в местната църква, май всеки четвъртък, но тук предпочитам да си бъда старият
пияница.
Пролетта на 1989 година
Това несъмнено бе най-грозната училищна чанта, която бе виждала някога, тъмнозелена
на цвят, с кафяви катарами, такива от години не се носеха. Не я докосна, поне не и в този
ден. За щастие, училището скоро свършваше и нямаше да се налага да я носи до септември.
Това си помисли. Но в онзи ден не я докосна. Разглеждаше безмълвно ужасното нещо,
подпряно на кухненския стол, и несъзнателно прокара ръка през късичката си коса, която
криво-ляво леля й бе успяла да подравни, сякаш по някакъв елементарен начин разбираше, че
оскърбленията са свързани. Очите й плувнаха в сълзи, сълзите на разочаровано на рождения
си ден дете. Сестрите й я гледаха с ококорени очи, скрити зад големите димящи чаши с
топло мляко. Никоя от тях не проговори, макар от време на време, когато майка им я
скастряше, Росаура беззвучно да плачеше.
— Може ли да знам какво ти става сега? — попита я майка й, губейки търпение.
Искаше да каже много неща. Че подаръкът е ужасен, че вече знае, че няма да получи
дънков гащеризон, но че не е очаквала такова нещо като чантата. Че някои подаръци са
измислени, за да оскърбяват, за да унижават и нараняват, и това е урок, който никое дете не
бива да научава на деветия си рожден ден. Амая разбра всичко това, докато гледаше отчаяно
грозната чанта, без да може да сдържи сълзите си. Досещаше се, че не става дума за
небрежност, нито за необходимост, нито че майка й е бързала да й купи подарък в последния
момент. Тя си имаше платнена чанта за учебници, която бе в идеално състояние. Не. Беше
добре обмислен и грижливо подбран подарък, който да предизвика желания ефект. И успехът
бе безспорен.
— Не ти ли харесва? — попита я майка й.
Искаше да каже толкова неща, неща, които знаеше, които предчувстваше и които в
детското си съзнание не успяваше дори да подреди. Но само промълви:
— Момчешка е.
Росарио се усмихна снизходително, показвайки колко се наслаждава на всичко това.
— Стига глупости, тези неща са еднакви за момчетата и момичетата.
Амая не отговори, обърна се много бавно и тръгна към вратата.
— Къде отиваш?
— У леля.
— Забранявам! — избухна внезапно майка й. — Ти за каква се мислиш, мръщиш се на
подаръка, който ти правят твоите родители, а сега отиваш да се оплачеш на оная вещица леля
ти? Искаш да ти предскаже бъдещето ли? Искаш да разбереш кога ще получиш гащеризон
като на твоите приятелки ли? Забранявам! Ако искаш да се махнеш от тук, отивай да
помагаш на баща си в пекарната.
 Амая продължи да върви към вратата, без да смее да я погледне.
— Преди да излезеш, занеси подаръка си в твоята стая.
Амая продължи, без да се обръща, ускори крачка и чу майка си да я вика още няколко
пъти, преди да стигне до улицата.
Пекарната я посрещна със сладникавия аромат на анасонова есенция. Баща й пренасяше
чували с брашно, които складираше до нощвите, където после щеше да ги изсипе. Внезапно
забеляза нейното присъствие и се запъти към нея, изтупвайки набрашнената си престилка,
преди да я прегърне.
— Какво е това личице?
— Мама ми даде подаръка — изхлипа тя, заравяйки лице в гърдите на баща си и
заглушавайки думите си.
— Хайде, хайде, ще мине — утеши я той, галейки рехавата й косица, някога гъста и
прекрасна. — Стига — додаде той, отблъсквайки я лекичко от себе си, за да може да
погледне лицето й. — Недей да плачеш и върви да си измиеш личицето. Аз още не съм ти дал
моя подарък.
Амая се изми на умивалника до масата, без да отлепя очи от баща си, който държеше в
ръка кафеникав плик, на който бе написано нейното име. В него имаше новичка банкнота от
пет хиляди песети. Момиченцето прехапа устни и погледна баща си.
— Мама ще ми я вземе — каза то разтревожено. — И ще ти се кара — добави след това.
— Вече съм помислил, затова в плика има и още нещо.
Амая надникна вътре и видя на дъното един ключ. Погледна баща си въпросително. Той
взе плика и го изсипа в ръката й.
— Това е ключ от пекарната. Реших, че може да държиш парите тук и когато ти потрябва
част от тях, да влизаш с твоя ключ, докато майка ти е вкъщи. Вече говорих с леля ти и тя ще
ти купи панталона, който искаш, от Памплона, но тези пари са лично твои, за да си купиш
каквото ти харесва. Опитай се да бъдеш дискретна и недей да харчиш всичко наведнъж,
иначе майка ти ще се досети.
Амая се огледа наоколо, предвкусвайки свободата и привилегията, които й осигуряваше
притежанието на собствен ключ. Баща й прокара парче тънка корда през дупката на ключа,
завърза я и обгори краищата й със запалка, за да не се разнищи, след което я окачи на врата
на дъщеря си.
— Внимавай да не те види майка ти, но ако все пак те види, кажи, че е от къщата на
леля ти. Гледай да затваряш добре, когато излизаш, и няма да има проблеми. Може да
държиш плика зад онези гарафи с есенция, от години никой не ги докосва.
През следващите дни Амая насъбра в училищната си чанта малките съкровища, които
купуваше със своите пари — почти всяко от тях от книжарницата. Бележник, на чиято
корица имаше един прекрасен Пиеро, седнал на лунен сърп; писалка с щампи на цветя и
мастило с аромат на рози; платнено калъфче, имитиращо горната част на панталон, с
джобчета и ципове, и малък печат във формата на сърце, с три кутийки разноцветно мастило.

Обработка TtRG
19
В четири следобед бащата на Ан ги прие в безупречно чист хол, отрупан със снимки на
момичето. Въпреки леко треперещите ръце, с които им сервира кафе, изглеждаше спокоен и
овладян.
— Моля да извините жена ми, взела е успокоително и лежи, но ако е необходимо…
— Не се тревожете, искаме да ви зададем само няколко въпроса. Освен ако вие не
прецените за нужно, мисля, че няма защо да я безпокоим — каза Ириарте с нотка на
вълнение в гласа, което не убягна на Амая.
Тя си спомни как се бе разстроил, когато разпозна момичето на реката. Бащата на Ан се
усмихна по начин, който Амая бе виждала неведнъж — човекът бе съкрушен.
— По-добре ли сте? Видях ви на гробището…
— Да, благодаря, беше от напрежение, лекарят ми даде някакви хапчета — отвърна той,
сочейки една кутийка — и ми каза да не пия кафе.
След което пак се усмихна, загледан в димящите чаши на малката маса.
Амая постоя няколко секунди, вглеждайки се в мъжа и опитвайки се да прецени болката
му, след което попита:
— Какво може да ни кажете за Ан, господин Арбису?
— Само хубави неща. Трябва да ви уведомя, че ние не сме биологични родители на Ан.
Амая забеляза, че избягва думите: „Тя не беше наша дъщеря“.
— От деня, в който я взехме, в дома ни влезе щастието… Беше прекрасна, вижте.
И той измъкна изпод една възглавничка албум със снимки на засмяно русичко бебе.
Амая предположи, че го бе разглеждал, преди да дойдат, след което, воден от
несъзнателен порив, го бе покрил с възглавничката. Мъжът се загледа в снимката и я показа
на Ириарте, който прошепна:
— Прекрасна е.
И му върна албума, който мъжът отново пъхна под възглавничката.
— Имаше отлични оценки, питайте учителите й. Тя е… тя беше страшно умна, много
по-умна от нас, а и много добра, никога не ни е създавала неприятности. Не пиеше, не
пушеше като други момичета на нейната възраст. Нямаше приятел, казваше, че от учене
нямала време за такива неща.
Той млъкна и сведе поглед към празните си ръце. Остана така няколко секунди, като
човек, който е бил ограбен и не разбира къде е отишло онова, което е държал в ръце само
преди миг.
— Беше дъщерята, която всеки би мечтал да има… — промълви сякаш на себе си.
— Господин Арбису — прекъсна го Амая и той я погледна, сякаш току-що се будеше от
дълъг сън. — Ще ни позволите ли да видим стаята на дъщеря ви?
— Разбира се.
Поеха заедно по коридора, по чиито стени висяха още снимки на Ан — снимки от
първото причастие, от детската градина на три-четири годинки, облечена като каубойка на
седем, и пред всяка една бащата спираше, за да им разкаже по някоя случка. Стаята
изглеждаше леко разхвърляна от Йонан и екипа, който бе дошъл да вземе компютъра и
дневниците на момичето. Амая хвърли поглед наоколо. Розово-лилави цветове в стая, която
иначе бе доста класическа. Качествени мебели в кремав цвят, завивка с флорални мотиви,
които се повтаряха и при завесите, и етажерки, по които се виждаха повече плюшени
играчки, отколкото книги. Приближи се и разгледа заглавията. Математика, шахмат и
астрономия сред розови романи. Обърна се рязко към Ириарте, който, разбирайки
мълчаливия й въпрос, отвърна:
— Всичко е описано, включително списъка със заглавията.
— Нали ви казах, че моята Ан беше много умна — промълви бащата от прага на стаята,
където бе останал да гледа с присвити устни, гримаса, с която Амая знаеше, че се опитва да
сдържи плача си.
Тя хвърли последен поглед към вътрешността на гардероба. Все дрехи, които една добра
майка би купила на подрастващата си дъщеря. Затвори гардероба и излезе от стаята,
следвайки Ириарте. Мъжът ги изпрати до вратата.
— Господин Арбису, има ли някаква вероятност Ан да е крила нещо от вас, да е имала
сериозни тайни или приятели, за които не сте знаели?
Бащата категорично отрече.
— Невъзможно. Ан ни разказваше всичко, познавахме всичките й приятели, имахме
много добра комуникация.
Майката на Ан ги пресрещна на стълбите, докато слизаха. Амая предположи, че ги бе
чакала там, седнала на стъпалата, които отделяха етажа от входната врата. Носеше кафяв
мъжки халат върху също мъжка синя пижама.
— Амая… извинявай, помниш ли ме? Аз познавах майка ти, голямата ми сестра й беше
приятелка, но ти може би не помниш.
Докато говореше, кършеше ръце толкова ожесточено, че Амая не можеше да спре да ги
гледа, сякаш бяха две ранени зверчета, търсещи невъзможно убежище.
— Помня ви — отвърна тя, протягайки й ръка.
Внезапно, без никой от присъстващите да отгатне намерението й, тя падна на колене
пред Амая и ръцете й стиснаха нейните със сила, която изглеждаше невъзможна у тази
крехка жена. Тя вдигна очи и се примоли:
— Хванете това чудовище, което уби моята принцеса, моето прекрасно момиченце.
Съпругът й простена:
— За бога, какво правиш, скъпа?
Слезе тичешком по стълбите и опита да прегърне жена си. Ириарте я вдигна, хващайки я
под мишниците, но въпреки това тя не пускаше ръцете на Амая.
— Аз знам, че е мъж, много пъти съм виждала как мъжете гледаха моята Ан, като вълци,
лакомо и кръвожадно… Една майка може да види това, забелязва го ясно и аз виждах как
ламтят за нейното тяло, за лицето й, за разкошната й уста, видя ли я, инспекторке? Беше
ангел. Толкова съвършена, че сякаш беше нереална.
Мъжът й я гледаше в очите, плачейки беззвучно, а Амая видя как Ириарте преглъща и
бавно си поема въздух.
— Помня деня, в който станах майка, деня, в който ми я дадоха и аз я взех в ръцете си.
Не можех да имам деца, плодът умираше в утробата ми през първите седмици след
зачеването. Абортите ме сполитаха внезапно, спонтанни аборти, естествени, както ги
наричат, сякаш може да има нещо естествено в това, децата ти да умират вътре в теб.
Претърпях пет аборта, преди да потърся Ан, и по онова време бях изгубила всякаква надежда
да стана майка, вече дори не желаех… Не исках отново да минавам през това и ми беше
невъзможно да си представя как държа в ръка нещо различно от онези кървави вързопчета,
които бяха единственото, което можех да износя. В деня, в който донесох Ан вкъщи, не
можех да спра да треперя, така се тресях, че мъжът ми помисли, че ще изпусна детенцето.
Помниш ли? — каза тя и го погледна. Той кимна безмълвно. — По пътя, докато пътувахме с
колата, не можех да откъсна очи от съвършеното й личице, беше толкова красива, че
изглеждаше нереална. Когато влязохме вкъщи, я оставих на леглото и я съблякох гола — в
документите пишеше, че момиченцето е напълно здраво, но аз бях убедена, че ще има
някакъв дефект, някой недостатък, някое ужасно петно, нещо, което да накърнява
съвършенството й. Огледах телцето й и можах само да се удивя на онова, което виждах.
Изпитвах странното усещане, че гледам мраморна статуя.
Амая си спомни неподвижното тяло на момичето, което й бе заприличало на изваяна
мадона, съвършена в своята белота.
— През следващите дни я съзерцавах смаяно. Когато я вземах в ръце, се чувствах така
благодарна, че избухвах в плач от тъга и щастие. И тогава, докато течеха онези приказни дни,
отново забременях. Когато разбрах, ми беше все едно, знаете ли защо? Защото вече бях
станала майка, бях родила със сърцето си, бях износила дъщеря си в ръцете си, и може би
защото зачеването на дете вече не беше целта на живота ми, бременността напредна. Не
споделихме с никого, вече бяхме спрели да го правим. След толкова разочарования се бяхме
научили да пазим тайна. Но този път бременността продължи да се развива, стигнах в петия
месец, коремът ми бе повече от очевиден и хората започнаха да говорят. Ан бе почти на
същата възраст като създанието вътре в мен, на шест месеца, и бе прекрасна — русата
косичка вече покриваше главата й и се къдреше на слепоочията, а сините й очи, с онези
нейни дълги мигли, озаряваха лицето й, което бе все така съвършено. Возех я в количката,
облечена в една синя рокличка, която още пазя, и изпитвах такава гордост, когато се
навеждаха да я видят, че почти изпадах в еуфория. Една от сестрите на мъжа ми се доближи
до мен и ме целуна. „Честито — ми каза, — виждаш ли какво нещо, трябваше само да се
отпуснеш, за да забременееш, и сега най-после ще имаш дете от собствената си кръв.“
Замръзнах. „Децата не се раждат от кръв, а от любов“, отвърнах разтреперана. Тя ми
отговори: „Да, да, разбира се, това, че си прибрала дете от дом, е много благородно, но ако
беше разбрала за това навреме — каза тя, докосвайки корема ми, — щеше да го върнеш“.
Прибрах се вкъщи замаяна и отвратена, гушнах дъщеря си и я притиснах към гърдите си,
докато тревогата и паниката ми растяха и едно изгарящо усещане плъзваше в корема ми от
мястото, където онази вещица ме бе докоснала. През онази нощ се събудих обляна в пот и
ужасена от мисълта, че детето ми умира вътре в мен. Чувствах как се късат тънките нишки,
които го бяха свързвали с мен, и докато болката растеше, усетих някаква могъща сила, която
ме опустошаваше отвътре, парализирайки ме до такава степен, че не можех да протегна ръка
към съпруга си, който спеше до мен, нито да издавам нещо повече от беззвучни ридания,
докато изгарящата течност не започна да шурти между краката ми. По-късно лекарят ми
показа плода, момченце с мораво лице, оформено и тук-там прозрачно. Каза ми, че трябва да
се направи операция, че се налагало кюретаж, защото част от плацентата е останала вътре. И
аз, без да спирам да гледам ужасното лице на мъртвия ми син, му казах да ми завърже
тръбите или да ми извади матката, казах му, че ми е все едно, че коремът ми не е люлка, а
гроб за децата ми. Лекарят се поколеба, отвърна, че може би по-нататък съм щяла да опитам
отново да стана майка, но аз му казах, че вече съм такава, че съм майка на един ангел и че не
искам да бъда майка на никого другиго.
Амая слушаше с огромна скръб разказа за безкрайната драма на тази жена, драма, която
отчасти бе и нейна — и нейният корем бе гроб за неродените й деца. Майката на Ан
продължи да говори, изливайки върху тях своеобразната си изповед, която сякаш я изгаряше
отвътре.
— Цели петнайсет години не говорих на онази сестра на мъжа ми и мръсницата дори не
знаеше защо. До днес на гробищата. Приближи се до мен с обляно в сълзи лице и ми
прошепна: „Прости ми“. Толкова ми домъчня, че я прегърнах и я оставих да плаче, но не й
отвърнах, защото никога няма да й простя. Аз не съм майка, инспекторке, някой ми открадна
розата, която бе поникнала в сърцето ми, както в онази поема, и сега имам един гроб в
корема и втори в гърдите. Хванете го, спрете го и когато го намерите, теглете му куршума.
Направете го, иначе ще го направя аз. Кълна се в мъртвите си деца, че ще посветя живота си
на това, да го преследвам, да го причаквам, да го дебна, докато не го унищожа.
Когато излязоха на улицата, Амая се почувства странно, сякаш току-що бе кацнала след
дълъг полет.
— Видя ли стените, шефке? — попита Ириарте.
Тя кимна, сещайки се за снимките, отрупали стените на онази къща, която сега
приличаше на мавзолей.
— Сякаш ни гледаше отвсякъде. Не знам как ще го преодолеят, ако живеят в тази къща.
— Никак — каза тя разстроено.
Внезапно забеляза присъствието на някаква жена, която идваше към тях забързано,
пресичайки улицата по диагонал, с ясната цел да ги заговори. Когато жената застана пред
тях, Амая разпозна лелята на Ан, сестрата на баща й, на която майка й не бе говорила с
години.
— При тях ли сте били? — попита тя, задъхана от тичането.
Амая не отвърна, сигурна, че цялото това усилие не беше само за да разбере къде са
били.
— Аз… — поколеба се тя. — Аз много обичам снаха си, ужасно е това, което им се
случи. Тъкмо отивам у тях, за да… ами, за да постоя при тях. Какво повече мога да направя?
Страшно е, макар че…
— Да?
— Онова момиче, Ан, не беше нормално… Не знам дали ме разбирате. Беше красива,
много умна, но в нея имаше нещо странно, нещо зло.
— Нещо зло? И какво беше то?
— Тя самата, тя беше злото. Ан беше вещица, колкото бяла отвън, толкова черна отвътре.
Още като малка погледът й сякаш те пронизваше, в него имаше блясък, изпълнен със зло. И
вещиците нямат покой, когато умрат, ще видите. Ан още не е приключила.
Заяви това със същите поглед и убеденост, сякаш говореше пред съд на Инквизицията,
без капчица срам или съмнение, произнасяйки тази дума, която в днешно време има място
само в някой трилър или филм на ужасите. И същевременно изглеждаше ужасно нервна,
дори уплашена. Видяха я да се отдалечава с решимостта на човек, който е изпълнил тежък,
но в същото време доблестен дълг.
След няколко секунди на объркване, Амая и инспекторът продължиха пътя си по улица
„Акулеги“. Внезапно телефонът на Ириарте иззвъня.
— Да, с мен е, тъкмо отивахме към управлението. Аз ще й кажа.
Амая го погледна въпросително.
— Инспекторке, зет ви, Алфредо… Приет е в болницата в Памплона, извършил е опит за
самоубийство. Един от приятелите му го е намерил да виси от стълбите с въже на шията. За
щастие, свалили са го навреме, но състоянието му е много тежко.
Амая си погледна часовника. Беше пет и петнайсет. Рос тъкмо щеше да се прибере от
работа.
— Инспекторе, вървете в управлението, аз ще мина през къщи, не искам сестра ми да
разбере от случаен човек. После ще отида в болницата и ще се върна колкото се може по-
скоро. Междувременно се заемете с всичко тук и ако…
Той я прекъсна:
— Госпожо инспектор, беше началникът, нареди ми да ви придружа до Памплона…
Изглежда, че опитът за самоубийство на зет ви е свързан със случая.
Амая го погледна объркано.
— Със случая? С кой случай? С басахауна ли?
— Младши инспектор Сабалса ни очаква в болницата, той ще ви каже повече, аз знам
колкото и вие. После началникът на полицията иска да ни види в управлението в Памплона в
осем.
20
Улица „Браулио Ириарте“ преди се бе наричала „Дел Сол“[6], понеже всички фасади са
обърнати на юг и слънцето топли и огрява улицата чак до вечерта. След време името било
сменено в чест на един благодетел на града, който след като живял в Южна Америка и
натрупал богатство, основавайки бирената империя „Корона“, се завърнал в градчето и
финансирал строежа на спортно игрище, социален дом и няколко други важни обекта. Но
Амая продължаваше да мисли, че „Дел Сол“ е по-подходящо име, по-първично, датиращо
сякаш от времето, когато човекът бе живял в единство с природата, преди да настъпи
господството на парите. Мислено благодари за топлите лъчи, които галеха лицето и раменете
й въпреки февруарския студ и въпреки един друг, много по-хапещ студ, който започваше да се
надига вътре в нея като недобре заровен труп. Студ, който се бе върнал с думите на Ириарте.
Продължаваше да размишлява над информацията, която бе получила. В отчаян опит да
намери отговор засипа с въпроси полицая, който благоразумно избягваше да изказва
предположения. Накрая потъна в намусено мълчание, задоволявайки се да върви до него.
Като стигнаха до къщи, видяха фиестата на Рос, която тъкмо спираше пред входа.
— Здравей, сестричке — поздрави я Рос, зарадвана, че я вижда.
— Рос, влез вътре, трябва да говоря с теб.
Усмивката на Рос се изпари.
— Не ме плаши така — отвърна тя, докато отваряше вратата и двете влизаха в дневната.
Амая я гледаше втренчено.
— Седни, Рос — каза тя, посочвайки й един стол.
Рос седна до масата, на същото място, което избираше, за да гледа на карти.
— Къде е леля? — попита Амая, внезапно осъзнала, че не беше виждала Енграси.
— Не знам. Господи, да не й се е случило нещо? Каза ми, че сигурно ще ходи на пазар с
Джеймс…
— Не, леля е добре… Става дума за Фреди.
— Фреди? — повтори тя, сякаш никога преди не бе чувала това име.
— Опитал е да се самоубие, обесвайки се на парапета на стълбището у вас.
Рос остана спокойна, може би твърде спокойна.
— Мъртъв ли е? — поинтересува се тя.
— Не, за щастие, негов приятел минал през къщата в онзи момент и… Крили ли сте
ключ някъде около вратата?
— Да, няколко пъти се карахме за това, не ми харесваше приятелите му да влизат вкъщи
по всяко време.
— Много съжалявам, Рос — прошепна Амая.
Рос прехапа долната си устна и не отговори, загледана в една точка вдясно от Амая.
— Рос, след малко тръгвам за Памплона, казаха ми, че е в болницата. — Умишлено не
спомена за предполагаемата връзка на Фреди със случая. — Остави бележка на леля, а на
Джеймс ще се обадим по пътя.
Рос не помръдна от мястото си.
— Амая, аз няма да дойда.
Сестра й, която вече бе направила няколко крачки към вратата, замръзна.
— Как така? Защо? — попита истински учудена.
 — Не искам да ходя, не мога. Нямам сили.
Амая я гледа в продължение на няколко секунди и после кимна.
— Добре, разбирам — излъга тя. — Ще ти се обадя, когато узная нещо повече.
— Да, по-добре ми звънни.
Когато се качи в колата, тя погледна Ириарте, който вече беше зад волана.
— Наистина нищо не разбирам — каза тя и се вторачи в него.
Той поклати глава, неспособен да й помогне.
Болницата ги посрещна с типичната си миризма на дезинфектант и ледено течение,
лъхащо от коридора.
— В задната част, при стария вход на „Бърза помощ“ правят ремонт. Течението е оттам
— обясни Ириарте.
— Къде е реанимацията?
— Натам — посочи мъжът, — близо до операционните. Аз ще ви заведа, бил съм
няколко пъти тук.
Следвайки зелената линия, нарисувана на пода, двамата прекосиха няколко коридора,
докато младши инспектор Сабалса не се показа от една малка зала, където имаше само
масичка и половин дузина кресла, малко по-удобни от пластмасовите столове, разположени
в редици по коридора.
— Елате, може да говорим тук, няма никой.
Сабалса отново надзърна в коридора, направи знак на дежурната сестра и най-накрая
влезе.
— Сега ще извикат доктора, веднага ще дойде.
След което понечи да седне, но като видя, че Амая продължава да стои права,
подканвайки го с поглед, извади своя бележник и започна да чете от записките си.
— Днес към един Алфредо срещнал свой приятел — същият, който по-късно го открил
и се обадил на 112. Приятелят му твърди, че изглеждал зле, сякаш бил много болен или
изпитвал силна болка.
Амая си спомни колко унил и отслабнал изглеждаше Фреди, когато го видя на
гробището онази сутрин. Сабалса продължи:
— Казва, че видът му го уплашил, че го заговорил, но Фреди само смотолевил няколко
нечленоразделни думи и си тръгнал. Приятелят му се разтревожил, така че следобед наминал
към тях. Звъннал, но понеже никой не отворил, погледнал през прозореца и видял, че
телевизорът работи. Продължил да натиска звънеца и тъй като пак никой не се появил,
влязъл в къщата с ключа, който според него Фреди държал под една саксия на входа, за да
могат приятелите му да го посещават винаги когато искат. Твърди, че всичките му приятели
знаели за този ключ. Влязъл вътре, открил го да виси на парапета и въпреки че здравата се
стреснал, грабнал един нож от кухнята, изтичал по стълбите и прерязал въжето. Според
думите му Фреди още ритал. Обадил се на 112 и дошъл с него в линейката. Сега чака в една
зала в общата зона, ако искате да говорите с него.
Амая въздъхна.
— Нещо друго?
— Да, човекът твърди, че Фреди от дни не бил добре. Не знае дали е от това, но твърди,
че жена му… — Той погледна Амая със сериозно изражение. — Че сестра ви го е напуснала.
— Вярно е — потвърди тя.
— Ами може би това е причината. Оставил е бележка.
 Сабалса им показа един плик за веществени доказателства, в който имаше зацапано
листче хартия, смачкано и влажно.
— Смачкано е, понеже го е стискал в ръка, взели са му го чак в линейката. Предполагам,
че е мокро от сълзи и сополи, но въпреки това ясно се чете: „Обичам те, Ан, винаги ще те
обичам“.
Амая погледна Ириарте и после отново Сабалса.
— Сабалса, сестра ми се казва Рос, Росаура. Мисля, че всички знаем коя е Ан.
— О — каза той, — съжалявам… Аз…
— Доведете приятеля на Фреди — нареди му Ириарте с укорителен поглед и когато
Сабалса излезе, се обърна към Амая. — Извинете го, той не е знаел. На мен ми казаха по
телефона. Тази бележка разкрива връзка между Фреди и Ан и директорът на полицията иска
да ни види точно по тази причина.
Сабалса се върна след няколко минути, придружаван от мъж около трийсетте, слаб,
мургав и кокалест. С възшироките си дънки и черния ватиран анорак изглеждаше още по-
кльощав, като изгубен в дрехите. Въпреки преживяния шок лицето му излъчваше доволен
блясък, дължащ се може би на големия интерес, който будеше.
— Това е Анхел Остоласа. Инспектори Саласар и Ириарте.
Амая му подаде ръка и усети, че неговата леко трепери. Мъжът изглеждаше готов да
разкаже отново цялата случка надълго и нашироко, затова леко се разочарова, когато
инспекторката започна разпита на тема, която все още не бе упражнявал.
— Бихте ли се определили като близък приятел на Фреди?
— Познаваме се от деца, бяхме заедно в началното училище, след това в гимназията.
После той не завърши, но винаги сме били в една и съща компания.
— Да, но дотолкова ли бяхте близки, че да си споделяте, да кажем, много лични неща?
— Ами… Не знам, предполагам, че да.
— Познавахте ли Ан Арбису?
— Всички я познаваха, Елисондо е малко градче — каза той, сякаш това обясняваше
всичко. — А и Ан не можеше да мине незабелязана. Нали се сещате? — добави той,
ухилвайки се на двамата мъже, вероятно търсейки мъжка подкрепа, каквато не намери.
— Фреди имаше ли някакви отношения с Ан Арбису?
Остоласа без съмнение усети, че отговорът му ще насочи разпита в друга посока.
— Не, какво говорите? Разбира се, че не — отвърна той възмутено.
— Някога коментирал ли е пред вас, че му се струва привлекателна или сексапилна?
— Но какво намеквате? Тя беше още момиче… макар и много красиво момиче. Е, може
някой път да сме подхвърляли по нещо, нали знаете какви сме мъжете. — Отново потърси с
поглед подкрепа от Сабалса и Ириарте, които отново го игнорираха. — Може би сме казвали,
че много се е разхубавила и че е много развита за възрастта си, но дори не съм сигурен, че
коментарът е бил на Фреди. По-скоро някой друг го каза веднъж и останалите се съгласихме.
— Какво? Кой го каза? — попита Амая сурово.
— Не знам, кълна се, че не знам.
— Добре, може би отново ще потърсим помощта ви. Сега може да си тръгвате.
Мъжът изглеждаше стъписан и изведнъж придоби безпомощен вид. Погледна ръцете си,
сякаш не знаеше какво да прави с тях. Накрая реши да ги напъха дълбоко в джобовете си и
без да каже нищо, излезе от залата.
Докторът влезе видимо недоволен, огледа всички присъстващи и досадата му сякаш се
засили. След кратко представяне им докладва, обръщайки се към Сабалса и Ириарте и
игнорирайки напълно Амая.
— Господин Алфредо Беларайн е претърпял тежка контузия на гръбначния мозък и
частична фрактура на трахеята. Разбирате ли сериозността на това, което ви казвам? —
Изгледа мъжете един след друг и добави: — С две думи, дори не знам как още е жив,
разминал се е на косъм. Контузията на гръбначния мозък ни притеснява най-много.
Смятаме, че с времето и след съответната рехабилитация ще се пораздвижи, но се съмнявам,
че ще може отново да ходи. Разбрахте ли?
— Нараняванията съответстват ли на опит за самоубийство? — попита Ириарте.
— По мое мнение да, несъмнено се дължат на опит за самообесване. Като по учебник,
бих казал.
— Има ли вероятност някой да му е „помогнал“?
— Няма следи от самозащита, нито охлузвания от влачене, не се наблюдават
кръвонасядания, които да показват, че е бил бутан или принуждаван. Качил се е на стълбите,
метнал е въжето и е скочил. Нараняванията съвпадат с тези при обесване, а и под следите от
въжето няма никакъв знак, който да доказва, че е бил удушен преди това. Ясно ли се изразих?
Сега, ако нямате други въпроси, ви предавам случая решен и отивам да работя.
Амая го изгледа втренчено, накланяйки леко глава настрани.
— Докторе, почакайте… — Тя пристъпи напред, заставайки на едва няколко
сантиметра от лекаря, и бавно прочете името му на идентификационния бадж. — Доктор…
Мартинес-Лареа, нали така?
Мъжът отстъпи, видимо притеснен.
— Аз съм инспектор Саласар от отдел „Убийства“ на Окръжната полиция и ръководя
разследване, в което господин Беларайн играе важна роля. Разбрахте ли?
— Да, аз…
— От жизненоважно значение е да мога да го разпитам.
— Невъзможно — отвърна той колебливо, докато вдигаше ръце в ясен помирителен
жест.
Амая направи още една крачка напред.
— Виждам, че макар да сте толкова умен, че свършихте нашата работа, всъщност нищо
не разбирате. Този човек е главният заподозрян в серия от престъпления и аз трябва да го
разпитам.
Той отстъпи още няколко крачки, докато не застана почти в коридора.
— Ако е убиец, може да сте спокойни, няма къде да избяга. Гръбнакът и трахеята му са
счупени, има тръба, която влиза през устата му и стига до белия му дроб, намира се в
изкуствена кома, но дори да успея да го събудя, което няма да мога, той не би могъл нито да
говори, нито да пише, нито дори да си помръдне миглите. — Лекарят отново отстъпи към
коридора. — Придружете ме, госпожо — промълви той, — ще ви позволя да го видите, но
само за две минути, и то през стъклото.
Амая кимна и го последва.
Стаята, в която беше Фреди, приличаше на всяка друга стая по неизбежното болнично
легло, но по всичко останало наподобяваше по-скоро на лаборатория, самолетна кабина или
декор за научнофантастичен филм. Фреди едва се виждаше под тръбичките, кабелите и
възглавниците, които придържаха главата му като каска. От устата му излизаше тръба, която
се стори необичайно дебела на Амая, прикрепена за лицето му с парче бяла лепенка, на
чийто фон бледността му изпъкваше още повече. Само по подутите му клепачи можеше да се
различи малко виолетов цвят и перленият блясък на една сълза, търкулнала се по бузата до
ухото му. В съзнанието й изплува картината от онази сутрин, когато го бе зърнала между
храстите на входа на гробището. Посвети му още няколко секунди, докато се питаше дали
изпитва състрадание към него. Реши, че да. Изпитваше съчувствие към този погубен живот,
но цялото съчувствие на света нямаше да я спре да търси истината.
На излизане видя майката на Фреди, която щеше да заеме мястото й за няколко минути
зад стъклото. Тъкмо щеше да я поздрави, когато жената я нападна.
— Какво правиш тук? Докторът ми каза, че си искала да разпитваш сина ми… Защо не
ни оставите на мира? Или мислиш, че сестра ти не му е причинила достатъчно страдания?
Сестра ти му разби сърцето, когато го напусна, бедничкият не можа да го понесе, загуби си
разсъдъка. И ти дойде да го разпитваш? За какво ще го разпитваш?
Амая излезе в коридора и се присъедини към Сабалса и Ириарте, които я чакаха.
Стъклената врата заглуши крясъците на жената.
— Какво става?
— Доктор Знам всичко… този кретен е казал на майка му, че Фреди е заподозрян в
убийство.
21
Началникът на полицията прие Амая и Ириарте в кабинета си и макар да ги покани да
седнат, предпочете да остане прав.
— Ще говоря без заобикалки — съобщи той. — Госпожо инспектор, когато взех решение
да ви сложа начело на този случай, разчитайки на помощта на началника на полицията в
Елисондо, нямаше как да предположа подобен развой. Предполагам, разбирате, че щом ваш
роднина е замесен в случая, положението ви става деликатно. Не можем да рискуваме
подобна ситуация да провали бъдещите съдебни действия.
Той погледна втренчено Амая. Тя запази самообладание, макар коляното й да започна
леко да трепери от нерви, сякаш беше вързана към кабел за високо напрежение. Началникът
се обърна към прозореца и мълча около минута, гледайки навън. После шумно въздъхна и
попита:
— По какъв начин смятате, че това лице може да е замесено в случая?
Не стана ясно към кого от двамата бе отправен въпросът. Амая погледна Ириарте, който
я подкани с очи да вземе думата.
— Разбрахме, че Ан Арбису поддържа връзка с женен мъж, но въпреки че прегледахме
компютъра, дневниците и обажданията й, не знаехме за кого става въпрос. Само че
историята е била наскоро прекратена от страна на момичето. Мисля, че се е виждала с
Фреди. Но той изобщо не съвпада с профила на убиеца, когото търсим. Фреди е разхвърлян,
мързелив и хаотичен, а аз съм сигурна, че този, който е убил Ан, е отговорен за смъртта и на
другите момичета.
— Какво е мнението ви, Ириарте?
— Напълно съм съгласен с инспекторката.
— Госпожо инспектор, въобще не ми харесва тази ситуация, но въпреки това ще ви дам
четирийсет и осем часа, за да проверите алибито на Алфредо Беларайн, ако има такова, и да
го изключите като заподозрян. Но ако този човек е замесен по какъвто и да било начин в
смъртта на Ан Арбису или на някое от другите момичета, ще трябва да ви отстраня от случая
и инспектор Ириарте да поеме ръководството. Вече разговарях с полицейския началник в
Елисондо и той е съгласен. А сега ме извинете, бързам. — Той отвори вратата и се обърна,
преди да излезе. — Четирийсет и осем часа.
Амая издиша бавно, докато не изкара целия си въздух.
— Ириарте, благодаря — каза тя, гледайки го в очите.
Той се изправи с усмивка.
— Хайде, чака ни работа.
Прибраха се по тъмно. В хола на леля Енграси, на мястото на момичетата от веселата
групичка за покер, завари нещо като семейно бдение без покойник. Джеймс, седнал пред
камината, изглеждаше по-притеснен, отколкото Амая го бе виждала някога. Леля й седеше на
дивана до Рос, която, любопитно защо, изглеждаше най-спокойна от тримата. Йонан Ечайде
и инспектор Монтес бяха заели два стола на игралната маса. Енграси се изправи, когато я
видя да влиза.
— Дъще, как е той? — попита тя, докато се колебаеше дали да тръгне към Амая, или да
остане където си е.
Амая взе един стол и седна срещу Рос, оставяйки едва няколко сантиметра помежду им.
Гледа втренчено сестра си в продължение на няколко секунди, накрая отвърна:
— Много е зле, трахеята му е контузена от въжето, което за малко е щяло да му счупи
врата. Освен това е засегнат гръбначният мозък и вече няма да може да ходи.
Докато слушаше вайкането на леля си и на Джеймс, Амая продължи да наблюдава
лицето на Рос. Леко примигване, намръщен израз, кратко свиване на устни. Но нищо повече.
— Рос, защо не отиде в болницата? Защо не отиде да видиш мъжа си, който опита да се
самоубие, след като го напусна?
Рос я изгледа и започна да клати глава, но не каза нищо.
— Ти си знаела — добави Амая.
Рос преглътна и това действие сякаш й струваше голямо усилие.
— Знаех, че се вижда с някоя — каза тя накрая.
— Знаеше ли, че е Ан?
— Не, но знаех, че има друга жена. Само ако можеше да го видиш… Изневеряваше като
по учебник. Изпадаше в еуфория, престана да пуши трева и да пие, къпеше се по три пъти на
ден и дори започна да си слага одеколона, който му подарих преди три години за Коледа и
който никога не беше използвал. Не съм глупачка, а и той сам се издаде. Очевидно беше, че
си има някоя.
— И ти си знаела коя.
— Не, не знаех, кълна се. Но разбрах, че е приключило, в деня, когато се върнах у дома,
за да си прибера нещата, и го заварих да плаче като малко дете. Беше мъртвопиян. Очите му
бяха подути, беше заровил лице в една възглавница и хлипаше така горестно, че едва го
разбирах. Беше живо олицетворение на отчаянието, помислих, че може би майка му или
някоя от неговите лели… Тогава успя да се поуспокои и започна да ми разказва, че всичко се
било провалило по негова вина и че било свършено, че никога не бил обичал никоя жена
така, че бил сигурен, че няма да го понесе. Каква съм идиотка! За момент помислих, че
говори за нас, за нашата връзка, за нашата любов. И тогава каза нещо като „Обичам я повече,
отколкото съм обичал някого през целия си живот“… Разбираш ли? Прииска ми се да го
убия.
— Тогава каза ли ти коя е?
— Не — прошепна Рос.
— Ходила ли си днес у вас?
— Не.
Гласът й едва се чуваше.
— Къде беше между един и два следобед?
— Що за въпрос е това? — попита Рос, внезапно повишавайки тон.
— Въпрос, който съм длъжна да ти задам — отвърна Амая хладнокръвно.
— Амая, да не би да мислиш…
Не довърши изречението.
— Това е процедура, Рос. Отговори.
— Точно в един излязох в обедна почивка и както всеки ден отидох да хапна в едно
ресторантче в Лекарос. После пих кафе с управителя на заведението и в два и половина
отново се върнах на работа, до пет.
— Сега трябва да ти задам друг въпрос — каза Амая, смекчавайки тона. — Моля те,
бъди искрена, Рос. Знаеше ли с коя се вижда мъжът ти? Знам какво ми отговори, но може би
някой ти е казал или поне ти го е намекнал.
 Рос замълча и сведе поглед към ръцете си, които мачкаха яростно една хартиена
кърпичка.
— За бога, сестра ми, кажи ми истината, иначе няма да мога да ти помогна.
Рос започна беззвучно да плаче, с едри сълзи, които се затъркаляха по лицето й, докато
се мъчеше да докара нещо като усмивка. На Амая й се стори, че земята под нея пропада.
Наведе се напред и прегърна сестра си.
— Кажи ми, моля те — каза тя, залепвайки уста до ухото й. — Видели са те да говориш
с някаква жена.
Рос се откъсна рязко от прегръдката й и отиде да седне до огъня.
— Тя беше вещица — пророни тя измъчено.
Амая помисли, че за втори път през този ден чуваше това определение за Ан.
— За какво говорихте?
— Не говорихме.
— Какво ти каза?
— Нищо.
— Нищо ли? Инспектор Монтес, повторете това, което разказахте вчера на Сабалса —
каза тя, обръщайки се рязко към инспектора, който до този момент бе стоял мълчаливо и
свъсено.
Той се изправи, сякаш даваше показания пред съд, опъна сакото си и прокара ръка през
гелосаната си коса.
— Вчера след мръкване вървях от тази страна на реката и на отсрещния бряг, точно при
училището, видях Росаура и една друга жена да стоят една срещу друга. Не успях да чуя какво
си говореха, но момичето се смееше толкова силно, че ясно чух смеха й от там, където се
намирах.
— Да, само се смееше — каза Рос с неспокойно изражение. — Вчера следобед, след
като излязох от къщи, се почувствах леко замаяна и реших да се поразходя по другия бряг на
реката. Ан Арбису вървеше срещу мен, беше с качулка, която закриваше част от лицето й, и в
момента, в който щяхме да се разминем, забелязах, че ме гледа в очите. Макар че я познавах
по физиономия, никога не бяхме разменяли и дума. Помислих, че иска да ме пита нещо, но
вместо това тя застана на две крачки от мен и без да спира да ме гледа, избухна в
подигравателен смях.
Амая видя стъписаното изражение на другите, но продължи с въпросите:
— Ти какво й каза?
— Нищо, какво да й кажа? Веднага разбрах всичко, нямаше какво да й казвам, тя се
смееше на мен. Почувствах се засрамена, унизена и уплашена… Ако можеше да й видиш
очите. Кълна се, че никога през живота си не съм виждала толкова злоба в погледа на човек,
излъчваше такава жлъч и сякаш знаеше всичко на света, сякаш гледах някоя старица,
изпълнена с мъдрост и презрение.
Амая издиша шумно.
— Рос, искам добре да си помислиш какво ми каза току-що. Знам, че си говорила с
някаква жена, инспектор Монтес е бил свидетел, но това не може да е била Ан Арбису,
защото вчера по това време, когато си се връщала от вас, Ан е била мъртва от двайсет и един
часа.
Рос се олюля като разтърсена от силен вятър, духащ във всички посоки, докато вдигаше
ръце с объркано изражение.
 — С кого говори, Рос? Коя беше тази жена?
— Вече ти казах, беше Ан Арбису, беше тази вещица, този демон!
— За бога, престани да лъжеш, така не мога да ти помогна — възкликна Амая.
— Беше Ан Арбису! — кресна й Рос, вън от себе си.
Амая постоя мълчаливо около минута, погледна Ириарте и кимна, давайки му думата.
— Може ли да е била някоя жена, която много е приличала на Ан? Нали казахте, че
никога не сте говорили с нея, може би сте я объркали с друго момиче? Щом е носила
качулка, сигурно не сте видели добре лицето й — каза той.
— Не знам. Възможно е… — съгласи се Рос неубедено.
Инспекторът се приближи до нея.
— Росаура Саласар, изискали сме заповед за обиск на дома ви, мобилните ви телефони,
компютрите, включително кашоните, които вчера сте изнесли оттам — съобщи Ириарте с
равен глас.
— Няма да ви трябва, може да претърсите каквото искате. Предполагам, че такъв е
редът. Амая, в кашоните има само мои неща, няма нищо негово.
— Предполагам…
— Чакай, да не съм заподозряна? Аз?
Амая не отвърна. Погледна леля си, която притискаше с една ръка гърдите си, а с
другата закриваше устата си, сякаш всеки миг щеше да й прилошее от мъката, причинена й от
всичко това. Ириарте пристъпи напред, съзнаващ напрежението, което се засилваше с всеки
изминал момент.
— Мъжът ви е имал връзка с Ан Арбису. Момичето е мъртво, убито. Той прави опит за
самоубийство. На този етап е главният заподозрян, но вие сте разбрали вчера за неговата
авантюра, първо от него, а после от онази жена, която ви се е присмяла насред улицата.
— Не очаквах подобно нещо… Не се ли предполага, че има сериен убиец, който
ликвидира момичетата? Да не би сега да вадите нова хипотеза? Защото Фреди може да е
кретен, безделник, лайно и некадърник. Но не е убиец на момичета.
Младши инспектор Сабалса погледна Амая и се намеси.
— Росаура, това е обичайна практика при разследването. Ще претърсим къщата и ако не
открием нищо странно, ще проверим алибито му и ще го изключим от заподозрените. Не е
нищо лично, просто така работим. Не се тревожете.
— Нищо странно? Всичко беше странно в последните месеци. Всичко.
Тя седна отново в креслото и затвори очи, изтощена.
— Росаура, ще трябва да дадете показания — каза Ириарте.
— Току-що го направих — отвърна тя, без да отваря очи.
— В участъка.
— Разбирам.
Тя се изправи рязко, грабна чантата и якето си, които висяха на облегалката на дивана, и
се насочи към вратата, целувайки пътьом леля си, без да поглежда сестра си.
— Да тръгваме — каза тя, обръщайки се към Ириарте.
— Благодаря — отвърна той, преди да излезе след нея.
Амая опря ръце на рамката на камината и усети, че панталонът й силно се е нагорещил,
сякаш всеки момент щеше да избухне в пламъци. Телефонът на Монтес, този на Йонан и
нейният издадоха почти в унисон сигнал за ново съобщение. Без да го поглежда, тя каза:
— Заповедта за обиск?
 — Да, шефке.
Амая ги изпрати до входа и затвори зад себе си вратата на хола.
— Вървете на срещата със следователите от Елисондо. Монтес, вие и младши инспектор
Ечайде може да им помогнете. Аз ще чакам в управлението, докато приключите, за да не
преча на разследването.
— Но, шефке… Не мисля, че… — възропта Йонан.
— Това е къщата на сестра ми, Йонан. Обискирайте я, търсете всякакъв знак за връзка
между Ан и Фреди и евентуално всякаква следа, която да доказва, че сестра ми е знаела за
тези факти отпреди. Бъдете прецизни: писма, книги, есемеси, електронна поща, снимки,
лични вещи, секс играчки… Изискайте от мобилния оператор разпечатка с обажданията,
може дори да откриете фактура със сметката. Разпитайте приятелите им, някой все трябва да
е знаел.
— Претърсих цялата поща на Ан и мога да ви уверя, че нямаше нищо за Фреди. В
разпечатката й с обаждания и есемеси също няма информация, че някога го е търсила.
Въпреки това приятелките й са сигурни, че е ходела с женен мъж. По собствените й думи,
щяла да приключи тази връзка, защото мъжът започнал прекалено да хлътва. Мислите ли, че
е приел толкова зле скъсването им, че чак да я убие?
— Не мисля, Йонан. Ами другите убийства? Ако сме сигурни в нещо, то е, че случаите
са свързани. Убийството на Ан не е имитация, извършено е по идентичен модел. Затова, ако
Фреди е убил Ан, трябва да е убил и другите момичета. Той може да е достатъчно глупав, за
да има авантюра с десет пъти по-умно от него непълнолетно момиче, но няма профила на
толкова методичен убиец — студенината, контролът, мизансценът никак не се връзват с
характера на Фреди. Серийните убийци не изпитват угризения и не се самоубиват заради
своите жертви. Претърсете къщата, после ще видим.
Вратата хлопна зад Йонан, а Амая отново влезе в хола. Джеймс и леля й я гледаха
безмълвно.
— Амая… — започна Джеймс.
— Не казвайте нищо, моля ви, много ми е трудно. Умолявам ви. Направих каквото
можах. Видяхте какво съм длъжна да правя всеки ден. Видяхте скапаната ми работа.
Грабна пухенката си и излезе от къщата. Тръгна право към Тринкете, направи няколко
стъпки по моста, спря се, върна се обратно до улица „Браулио Ириарте“ и пое решително към
Мендитури — към фабриката.
22
Приближи се до вратата и опипа ключалката, усещайки как сърцето ще се пръсне в
гърдите й. Несъзнателно вдигна другата си ръка към шията, търсейки връвта, на която преди
много време бе висял ключът. Един глас зад гърба й я стресна.
— Амая.
Тя се обърна, докато с автоматичен жест вадеше оръжието си от кобура.
— За бога, Джеймс! Какво търсиш тук?
— Леля ти ми каза, че ще дойдеш тук — отвърна той, гледайки леко объркано вратата на
фабриката.
— Леля… — промърмори тя, проклинайки се, че е толкова предвидима. — За малко да
те застрелям — прошепна тя, докато прибираше глока в кобура.
— Аз… С леля ти се притесняваме за теб.
— Добре, да се махаме от тук — каза тя, поглеждайки вратата с внезапна неприязън.
— Амая… — Джеймс се приближи, обгърна с ръка раменете й и я придърпа към себе
си, докато вървяха към моста. — Не ми е ясно защо изведнъж се държиш, сякаш всички сме
срещу теб. Разбирам работата ти, разбирам, че направи каквото беше нужно, леля ти също го
знае. Рос е допуснала грешка, че не ти е казала за момичето, но мога да я разбера. Ти си
полицай, но същевременно си по-малката й сестра и мисля, че малко я беше срам. Опитай се
да го разбереш, така както леля ти и аз го разбираме. Осъзнаваме, че се опита да улесниш
нещата, като я разпита лично вкъщи, а не в полицията.
— Да — съгласи се тя, отпускайки напрегнатото си тяло и притискайки се леко до мъжа
си. — Може би си прав.
— Амая, има и друго. От пет години сме женени, а за толкова време не знам дали има и
два поредни дни, които сме прекарали в Елисондо. Винаги съм мислел, че ти се случва
онова, което става с много други хора, родени в малки градчета — след като отидат да
живеят в голям град, те стават заклети антипровинциалисти. Мислех, че това е проблемът.
Едно момиче, израсло в провинцията, което се мести в големия град, става полицай и
позабравя своите корени… Но има и друго, нали?
Той спря и опита да я погледне в очите, но тя избегна погледа му. Джеймс не се предаде,
хвана я за раменете и я принуди да го погледне.
— Амая, какво става? Има нещо, което не ми казваш ли? Истински съм притеснен. Ако
има нещо важно, което ни засяга, трябва да ми го разкажеш.
Тя го погледна ядосано, но виждайки притеснението и безсилието му, желанието му да
получи отговор, се усмихна тъжно.
— Призраци, Джеймс. Призраци от миналото. Жена ти, която не вярва в магии,
предсказания, басахауни и духове, е измъчвана от призраци. Прекарах години, опитвайки се
да се крия в Памплона, имам значка и пистолет, но дълго време избягвах да се връщам тук,
защото знаех, че ако се върна, те ще ме открият. Всичко това, цялото зло наоколо, онова
чудовище, което убива малки момичета и ги оставя в реката… момичета като мен, Джеймс.
Той ококори стъписано очи. Но тя вече не гледаше него, а през него към някаква точка в
безкрая.
— Злото ме принуди да се върна. Призраците излязоха от гробовете си, събудени от
моето присъствие, и ме откриха.
 Джеймс я прегърна, оставяйки я да зарови лице в гърдите му, с онзи съкровен жест,
който винаги я бе успокоявал.
— Момичета като теб… — промълви той.
23
Патрулката, която я бе откарала до там, паркира под стрехата, образувана от втория етаж
на управлението. Полицаят й пожела лека нощ, но Амая постоя още няколко секунди в
колата, докато се правеше, че търси мобилния си телефон, и чакаше да отминат сестра й и
инспектор Ириарте, които тъкмо излизаха и се качваха в колата му, за да я закара обратно у
тях. В момента, в който прекрачваше прага, започна да ръми лек дъждец. Един полицай,
очевидно стажант, говореше по мобилния си телефон, но бързо затвори и го скри непохватно,
щом я видя. Тя се запъти към асансьора, без да спира, натисна копчето и отново погледна
към полицая на рецепцията. Върна се обратно.
— Може ли да ми покажете мобилния си телефон?
— Съжалявам, госпожо инспектор, аз…
— Покажете ми го.
Той й подаде сребристия си телефон, който проблесна под светлините на входа. Амая го
разгледа внимателно.
— Нов ли е? Хубава вещ.
— Да, съвсем нов — заяви той с гордостта на собственик.
— Изглежда скъп, не е от онези, които дават, като натрупаш точки.
— Така е, струва осемстотин евро и е от лимитирана серия.
— Виждала съм и други хора с такива.
— Значи, трябва да е било съвсем скоро, защото го имам едва от седмица. Пуснаха го в
продажба преди десет дни и аз взех един от първите.
— Честито — каза тя и изтича, за да хване асансьора, преди да затвори вратите си.
Върху масата имаше компютър, мобилен телефон, едномесечна поща, плюс фактури и
няколко пликчета, които на пръв поглед съдържаха хашиш. Йонан сравняваше една фактура с
данните, които излизаха на екрана на компютъра му.
— Добър вечер — поздрави Амая.
— Здравей, шефке — отвърна той разсеяно, без да отмества поглед от монитора.
— Какво имаме?
— На електронната поща нищо, но мобилният е задръстен с обаждания и сълзливи
съобщения… но не на номера на Ан.
— Не, на другия номер на Ан — отбеляза тя.
Той се обърна учудено.
— Току-що видях един мобилен телефон като нейния. Много скъп, ексклузивен модел,
едва от десет дни на пазара. Точно толкова, отколкото е и нейният договор. Изглежда малко
странно момиче като Ан да е нямало никакъв телефон допреди няколко дни, точно когато са
й омръзнали обажданията и есемесите на Фреди. Била е практично момиче, така че се е
отървала от стария си телефон… Не е можела да изгуби само симкартата, затова го е
„изгубила“ целия и е помолила майка си да й купи друг, с договор за нов номер.
— Мамка му — промълви Йонан.
— Попитай родителите й. Ще бъде достатъчно да сравним номера с фактурата на
Фреди. Намерихте ли друго?
— Нищо, с изключение на хашиша. В кашоните на Рос — само лични вещи. Ще
прегледам и пощата, но има само фактури и рекламни листовки. Нищо, което да показва, че
сестра ти може да е знаела за неговата връзка.
Амая изсумтя и се обърна към прозорците, които гледаха навън. Отвъд алеята, огрявана
от жълтеникавата светлина на лампите, имаше само мрак.
— Госпожо инспектор, това мога да свърша и сам, ще ми отнеме още доста време.
Вървете да си почивате, ако има нещо, ще ви съобщя.
Тя се обърна и се усмихна, докато дърпаше ципа на пухенката си.
— Лека нощ, Йонан.
Помоли полицая с патрулката да я остави в бар „Сайоа“. Там поръча само кафе, което
собственикът й сервира, без да протестира, въпреки че вече бе измил кафе машината. Беше
вряло и тя го изсърба на малки глътки, наслаждавайки се на силата на горещата напитка и
преструвайки се, че не забелязва интереса, който будеше сред малцината посетители. По
това време на нощта те пиеха джин тоник в чаши за сайдер, пълни с лед, без да ги е грижа за
сибирския студ, който ги чакаше вън. Когато излезе на улицата, й се стори, че температурата
внезапно е спаднала с пет градуса. Пъхна ръце в джобовете си и пресече улицата. Повечето
къщи в Елисондо, както и в цялата долина, бяха сгради, приспособени за влажния дъждовен
климат в района, с квадратна или правоъгълна форма, на три-четири етажа, със скатен
покрив, покрит с керемиди, и с голяма стряха, която очертаваше външната страна на къщата и
служеше на най-заклетите пешеходци, като нея самата, за скромно убежище от дъжда.
Според записките на Барандиаран точно това тясно пространство, в което дъждовната вода
се е изливала от покрива, е било мястото, където някога погребвали пометнатите бебета и
мъртвородените деца. Съществувало поверие, че невръстните им духове, така наречените
„маиру“, предпазват къщата от зли сили и остават завинаги в майчиния дом като безсмъртни
рожби. Лелята на Амая й бе разказвала, че преди време, когато съборили някаква къща и
разкопали наоколо, намерили кости, принадлежали на повече от десет бебета, които били
заравяни под стряхата на къщата в продължение на векове, като невръстни стражи.
Пое покрай вратите по улица „Сантяго“, търсейки завет от вятъра, който задуха още по-
силно, когато се спусна по „Хавиер Сига“, покрай имението, дало името си на моста. Реката
бучеше оглушително и това я накара да се запита как съседите, чиито прозорци гледаха към
малката водна каскада, успяват да заспиват. Светлините на Тринкете бяха загасени. Улицата
бе пуста като в призрачно село. Лека-полека, водена от течението на другата река, която
течеше вътре в нея, Амая навлезе в едновремешната улица „Дел Сол“, докато накрая отново
се озова пред фабриката. Извади ръка от джоба на пухенката си и я опря на ледената
ключалка. Наведе глава, опря чело в грапавото дърво на вратата и тихичко заплака.
24
Беше мъртва. Знаеше го със същата сигурност, с която преди знаеше, че е жива. Беше
мъртва. И точно както осъзнаваше смъртта си, осъзнаваше и всичко, което се случваше около
нея. Кръвта, която още шуртеше от главата й, сърцето, спряло по средата на един удар, който
никога нямаше да завърши.
Странната тишина, в която бе потънало тялото й и която отвътре изглеждаше почти
оглушителна, й позволяваше да чуе другите звуци наоколо. Капка, която удряше безспир
върху метална плоча. Пъхтенето, усилието и упоритостта, с които някой влачеше
безжизнените й крайници. Бързото и неравно дишане. Шептенето, може би заплашително.
Но вече нямаше значение, защото всичко бе свършило. Смъртта бе сложила край на страха и
мисълта за това почти я зарадва, защото беше мъртво момиче в бял гроб, и онзи, който
пъхтеше от усилие, започваше да я погребва.
Меката и ароматна пръст покри студените й крайници като пухкаво и топло одеяло.
Помисли, че смъртта е милостива към мъртвите. Но не и този, който я погребваше. Той
хвърляше прахта върху ръцете й, върху устата й, върху очите и носа й, заривайки я,
затрупвайки ужаса. Пръстта проникна в устата й и се превърна в гъста и лепкава кал,
полепна по зъбите й и засъхна по устните й. Влезе в носа й, запуши ноздрите й и тогава,
въпреки че бе повярвала, че е мъртва, тя вдиша тази милостива пръст и се закашля.
Загребванията, които засипваха лицето й, зачестиха, примесени с нещо като сподавен
панически вик, издаден от безмилостното чудовище, което я погребваше. Пръстта от белия й
гроб запушваше устата й, но въпреки това успя да извика отчаяно:
— Аз съм само дете, аз съм само дете!
Но устата й бе няма от калта и думите й не преминаха отвъд бариерата на зъбите,
запечатани с лепкавата паста.
— Амая, Амая! — разтърси я Джеймс.
Тя го погледна, все още ужасена, докато усещаше как изплува от кошмара, как се изкачва
стремглаво с някакъв бърз асансьор, който я измъкваше от пропастта. И почти веднага
забрави подробностите от съня си. Когато погледна Джеймс и му отговори, успя да си
припомни само чувството на ужас и недостига на въздух, които не я напуснаха през остатъка
от нощта и които продължиха и на сутринта. Джеймс я милваше нежно по главата, плъзвайки
ръка по косата й.
— Добро утро — прошепна Амая.
— Добро утро, донесох ти кафе — усмихна се той.
Пиенето на кафе в леглото беше навик, който бе запазила от студентските си години,
когато живееше в Памплона в един стар апартамент без отопление. Ставаше да си приготви
кафе, отнасяше го в леглото, за да му се наслаждава под завивките, и чак когато се стоплеше
и се почувстваше достатъчно будна, излизаше изпод чаршафите, за да се облече набързо.
Джеймс никога не закусваше в леглото, но насърчаваше навика й, като всеки ден я будеше с
кафе.
— Колко е часът? — попита тя, опитвайки се да достигне мобилния си телефон, който
лежеше на шкафчето.
— Седем и половина. Спокойно, имаш време.
— Искам да видя Рос, преди да тръгне за работа.
 Джеймс каза със съжаление:
— Тъкмо излезе.
— По дяволите, беше важно. Исках…
— Може би така е по-добре. Видя ми се спокойна, но мисля, че е по-добре да минат
няколко часа, да й дадеш време да се успокои. Тази вечер ще можеш да я видиш и съм
сигурен, че дотогава всичко ще си е дошло на мястото.
— Имаш право — съгласи се Амая, — но нали ме знаеш, обичам да върша нещата
възможно най-бързо.
— Ами тогава изпий това кафе и свърши нещо с мъжа си, защото напоследък си го
изоставила.
Тя остави чашата на шкафчето и придърпа Джеймс върху себе си.
— Готово!
След което го целуна страстно. Обожаваше целувките му, начина, по който се
приближаваше към нея, като я гледаше в очите, уверен, че ще се любят в мига, когато я
докосне. Първо търсеше ръцете й, хващаше ги между своите и ги насочваше към гърдите или
кръста си. После погледът му обхождаше пътя, по който по-късно щяха да минат устните му,
от очите до устата й, и когато най-накрая я целунеше, устните му я изпращаха на седмото
небе. Когато Джеймс я целуваше, усещаше страстта и сдържаната сила на титан, но
същевременно и нежността и вниманието на истински влюбен човек. Вярваше, че никой
мъж на света не целува така, че целувките на Джеймс съответстват на древен модел, който
събираше влюбените. Той й принадлежеше и тя му принадлежеше, и това бе план, изкован
много преди нейното раждане. И целувките му подсказваха онова, което сексът щеше да
донесе по-късно. Джеймс я любеше по фантастичен начин, сексът с него беше като танц,
танц за двама души, в който никой от двамата не беше по-значим от другия. Обхождаше
тялото й, завладян от страст, но вещо и внимателно. Покоряваше всеки сантиметър от плътта
й с опитни ръце и обсипваше кожата й с трескави целувки, които я караха да трепери.
Завземаше и покоряваше владения, в които беше пълноправен господар, но в които винаги се
връщаше с преклонението от първия път. Оставяше я да бъде такава, каквато е, издигаше я
заедно със себе си, но без да я насочва или принуждава. И тя чувстваше, че нищо друго няма
значение. Само те двамата.
Докато лежаха голи и уморени, Джеймс я погледна внимателно. Изучаваше лицето й с
огромна нежност, опитвайки се да открие следа от тревогата й. Тя му се усмихна, той
направи същото в отговор, но в усмивката му Амая забеляза изненадваща нотка на
загриженост — по природа той беше самоуверен и притежаваше онзи малко детински
характер, проявяван от американците, когато са извън страната си.
— Как си?
— Много добре, а ти?
— Добре, макар че ми е малко студено — оплака се тя глезено.
Джеймс се надигна леко, придърпа завивката, която се беше смъкнала на пода, и загърна
Амая, притискайки я към гърдите си. Постоя така няколко секунди, наслаждавайки се на
дишането й.
— Амая, вчера…
— Не се тревожи, скъпи, всичко е наред, бях в стрес.
— Не, мила, и друг път съм те виждал погълната от някой случай, но този път е
различно. А и тези кошмари… Продължават вече твърде много нощи. Пък и онова, което ми
каза, когато те открих при фабриката…
Тя се надигна, за да го погледне в очите.
— Джеймс, кълна се, че няма за какво да се тревожиш, нищо ми няма. Случаят е труден,
Фермин се държи особено, мъртвите момичета… Просто стрес и нищо повече. Нищо, с
което да не съм се сблъсквала и преди.
Тя го целуна бързо по устните и скочи от леглото.
— Амая, има и друго. Вчера се обадих в клиника „Ленокс“, за да променя часа за тази
седмица, и ми казаха, че си се обадила, за да отмениш процедурата.
Тя го погледна, без да отговори.
— Дължиш ми обяснение. Мислех, че сме се разбрали да започнем лечение за
стерилитет.
— Виждаш ли? Това имах предвид, наистина ли смяташ, че сега мога да мисля за
лечение? Току-що ти казах, че съм под стрес, а ти с нищо не ми помагаш.
— Съжалявам, Амая, но няма да отстъпя, това е нещо, на което много държа, нещо, на
което смятах, че и ти държиш. Можеше поне да ми кажеш дали мислиш да се подложиш на
лечението, или не.
— Не знам, Джеймс…
— Мисля, че знаеш. Иначе защо би отменила терапията?
Тя седна на леглото и започна да рисува с пръст невидими кръгове върху матрака. Не
смееше да го погледне.
— Не мога да ти дам отговор сега. Мислех, че съм сигурна, но в последните дни
съмненията ми се засилиха дотолкова, че вече не знам дали искам да имам дете така.
— „Така“? Говориш за изкуственото оплождане или за нас?
— Джеймс, недей, между нас всичко е наред — каза тя разтревожено.
— Лъжеш ме, Амая, криеш нещо от мен, отменяш терапията, без да ме питаш, сякаш
детето ще е само твое, а после казваш, че всичко между нас е наред.
Амая стана и тръгна към банята.
— Сега не е моментът, Джеймс, трябва да излизам.
— Вчера се чух с нашите, пращат ти поздрави — каза той, докато тя затваряше вратата
на банята.
Семейство Уестфорд, родителите на Джеймс, бяха предприели нещо като кампания
„сдобий се с внуче на всяка цена“. Помнеше, че в деня на тяхната сватба свекър й бе вдигнал
наздравица, с която искаше от нея внуци колкото се може по-бързо. Когато в следващите три
години брак не се появиха деца, отношението на бащата и майката на Джеймс към нея се бе
превърнало в своеобразен мълчалив упрек, вероятно не толкова мълчалив към сина им.
Джеймс остана да лежи, вперил поглед във вратата на банята, докато слушаше как тече
водата, докато се питаше какво, по дяволите, става с тях.
25
Джеймс Уестфорд живееше от шест месеца в Памплона, когато се запозна с Амая.
Младата стажантка в полицията бе отишла в галерията, в която той щеше да излага творбите
си, за да информира собственика й, че в района стават дребни кражби. Помнеше, че беше
облечена в униформа, стоеше права до своя колега и гледаше захласнато една от неговите
скулптури. Джеймс, наведен над един кашон, се бореше с хартиите, в които бяха опаковани
творбите за изложбата. Изправи се, без да откъсва очи от нея, и без да се замисли, й подаде
една от брошурите, които галерията бе подготвила за експозицията. Амая взе листовката,
като дори не се усмихна, благодари му и повече не го удостои с внимание. Не я прочете, дори
не я разлисти, а щом излязоха от залата, той, разочарован, видя, че я оставя на една маса до
входа. Срещна я отново на другата събота, на откриването на изложбата. Беше с черна рокля,
а косата й бе свободно пусната и сресана назад. Отначало не беше сигурен дали това е
същото момиче, но тя се доближи до скулптурата, която бе разглеждала предишния път,
посочи я и му каза:
— Откакто онзи ден я видях, не мога да спра да мисля за нея.
— Значи, по това си приличаме — откакто онзи ден те видях, не мога да спра да мисля
за теб.
Тя го бе погледнала с усмивка.
— Виж ти, забавен, а и сръчен в ръцете. Какво друго можеш да правиш?
Когато галерията затвори, двамата се разхождаха с часове по улиците на Памплона,
говорейки безспир за живота и работата си. Беше почти четири сутринта, когато заваля.
Опитаха да се доберат до съседната улица, но проливният дъжд ги принуди да се подслонят
под тясната стряха на една къща. Амая трепереше под тънката си рокля и той кавалерски й
предложи якето си. Сгушена в дрехата, тя вдиша аромата, който се носеше от нея. Дъждът се
усилваше, принуждавайки ги да отстъпват, докато се залепят за стената. Той я погледна със
смутена усмивка и тя, треперейки от студ, се доближи плътно до него.
— Би ли ме прегърнал? — попита го, поглеждайки го в очите.
Той я придърпа към себе си и я прегърна. Изведнъж Амая се разсмя. Той я погледна
учудено.
— Защо се смееш?
— О, нищо, просто си мислех, че трябваше да се изсипе цял порой, за да ме прегърнеш.
Сега се чудя какво трябва да стане, за да ме целунеш.
— Амая, трябва само да поискаш, за да го направя.
— Тогава ме целуни.
26
Зад широките прозорци на новото полицейско управление денят заплашваше въобще да
не дойде. Облачното небе и ситният дъждец, който не бе преставал от предишната вечер, още
повече затъмняваха полята и дърветата, оголени от проточилата се зима. Стиснала чашата с
кафе с вкочанените си от студ пръсти, Амая погледна навън и отново се замисли за Монтес.
Нивото му на неподчинение и наглост бе стигнало неподозирани висоти. Знаеше, че от
време на време минава през управлението и си говори с младши инспектор Сабалса или с
Ириарте, но от цели два дни не отговаряше на обажданията й и не се мяркаше пред очите й.
Бе отишъл с неохота на очната ставка с Рос, после бе участвал в обиска, но тази сутрин го
нямаше на оперативката. За пореден път си каза, че трябва да направи нещо, но от самата
идея да подаде рапорт срещу Фермин й призляваше.
Не проумяваше какво става в главата му. Двамата бяха добри колеги през изминалите две
години, може би дори приятели през последната, когато Фермин й бе доверил, че съпругата
му го е напуснала заради по-млад мъж. Тя го бе изслушала мълчаливо, със сведени очи,
решена да не го поглежда в лицето, защото знаеше, че човек като Монтес не споделя мъката
си, а се изповядва. Като при акт на покаяние изреждаше своите грешки и нейните причини
да го изостави, да не го обича. Изслуша го безмълвно и като опрощение му подаде хартиена
кърпичка, след което се извърна, за да не гледа сълзите му, така непривични за мъж като
него. Следеше отблизо подробностите около развода и няколко пъти му прави компания на
чаша вино или бира, споделяйки гнева му срещу бившата му половинка. Канеше го на обяд в
неделя и въпреки че отначало се дърпаше, с Джеймс си бяха допаднали. Беше добър полицай,
може би малко старомоден, но надарен с точен инстинкт и проницателност. Както и верен
колега, който винаги се бе отнасял към нея с уважение и доброжелателство, за разлика от
някои други полицаи — затова този внезапен пристъп на ревност, като на пренебрегнат
мъжкар, й се бе сторил странен. Амая се обърна към масата и таблото, на което висяха
снимките на момичетата. За момента имаше по-важни въпроси, с които да се занимава.
Рано тази сутрин бе говорила с двама души от отдела „Престъпления срещу малолетни“,
тъй като две от жертвите още не бяха навършили пълнолетие. Стигна до заключението, че
това не бяха типични престъпления срещу малолетни. Профилите на жертвите и
насилниците бяха много далеч от типа убийства, с които по принцип се сблъскваха там.
Психологическият профил на басахауна изглеждаше особено интригуващ поради почти
стереотипния характер на поведението му. Амая помнеше курса по криминални профили във
ФБР и наученото там — като например, че психо-сексуалната ритуалност, която много
серийни убийци създават около трупа, показва желанието им да го персонализират, за да
установят между себе си и жертвата връзка, каквато иначе не би съществувала. В действията
им има логика и не прозира никакво психично разстройство. Престъпленията биват идеално
планирани и обмислени, така че убиецът да може да възпроизведе отново и отново едно и
също престъпление с различни жертви. Той не е импулсивен, не допуска елементарни
грешки, избирайки произволни или случайни жертви. Убийството им е само поредната
крачка от многото, които трябва да извърви, за да осъществи докрай своя мизансцен, своя
майсторски план, своята психо-сексуална фантазия, която чувства потребност да повтаря
отново и отново, без жаждата му някога да секне. Серийният убиец персонализира своите
жертви, за да ги накара да станат част от света му, за да се свърже с тях и така да ги направи
свои, далеч отвъд чисто сексуалното обсебване.
Начинът на действие на басахауна говореше за буден ум. Той влагаше голямо старание,
за да запази своята самоличност, за да има достатъчно време да извърши престъплението, за
да улесни своето бягство и да остави подписа си — непогрешимия си личен знак. Басахаунът
избираше жертви, които носеха малък риск. Не бяха проститутки, нито наркоманки, готови
да тръгнат с всеки. И макар на пръв поглед подрастващите да изглеждаха раними, истината
бе, че днешните момичета можеха да се пазят доста добре. Бяха наясно с рисковете от
нападения и изнасилване, движеха се в доста затворени приятелски групи, поради което бе
малко вероятно някое момиче да склони да тръгне с непознат. Освен това Елисондо бе малко
градче, където, като във всяко малко градче, повечето хора се познаваха. Амая бе сигурна, че
басахаунът е познавал своите жертви, че най-вероятно е зрял мъж и че очевидно разполага с
превозно средство, с което да превозва своите жертви и да бяга посред нощ и което може би
използваше и за да ги отвлича. В малките градчета бе често срещано явление местните
жители да спират на автобусната спирка, когато видят някого да чака, и да му предлагат да го
закарат, поне до следващото населено място. Карла бе останала сама в гората, когато се бе
скарала с приятеля си, а Аиноа бе изпуснала автобуса до съседното градче. Ако е стояла
близо до спирката и предвид това, че сигурно е била нервна и притеснена в очакване на
реакцията на своите родители, вероятността да е склонила да влезе в колата на някой свой
познат никак не бе изключена — някой на средна възраст, някой, на когото е имала доверие,
когото е познавала цял живот.
Разгледа лицата на момичетата едно по едно. Карла с ярко начервените си устни и
съвършените си зъби се усмихваше съблазнително. Аиноа гледаше фотоапарата плахо, както
гледат хората, които знаят, че не са фотогенични. И наистина, снимката не отразяваше
правдиво начеващата красота на най-младата от жертвите. И накрая Ан. Ан гледаше в
обектива с безразличието на императрица и се усмихваше с едновременно сдържано и
лукаво изражение. Не бе трудно човек да си представи зелените й очи, искрящи от злоба и
презрение, докато се е присмивала в лицето на Рос. Макар това да бе невъзможно, понеже
вече е била мъртва, когато Рос я е видяла. Вещица. Не гадателка или знахарка. Могъща и
мрачна жена, сключила ужасна сделка с душата си. Слугиня на злото, способна да извърта и
изопачава фактите, докато ги приспособи към своите желания. Вещица. Думата я върна към
спомени от детството, когато баба й Хуанита разказваше истории за тях. Легенди, които сега
бяха част от народния фолклор и от триковете за привличане на туристи, но които
произхождаха от едно не толкова далечно време, когато хората са вярвали в съществуването
на вещици, слуги на злото, и в зловещата им сила да насаждат хаос, разруха и дори да
причиняват смърт на всеки изпречил се на пътя им.
Отново взе екземпляра на „Магии и вещици“ от Хосе Мигел Барандиаран, който бе
заръчала да й донесат от библиотеката веднага щом отвори. Антропологът твърдеше, че
според народните поверия, дълбоко вкоренени на север, и особено в страната на баските и
Навара, вещерите се познавали по това, че нямали нито едно петънце или луничка по телата
си. Гледката на голата плът на Ан върху масата за аутопсии я преследваше упорито, както и
разказът на майка й за деня, в който я била взела вкъщи, а също и непрестанното изтъкване
на бялата й като мрамор кожа. Сигурно заради тази особеност на момичето леля й се бе
уплашила.
Амая прочете определението за вещерство: „В народните вярвания вещерите и вещиците
са хора, които притежават свръхестествени способности в резултат на магьосническите си
знания или на общуването си със сатанински сили“. Щеше да изглежда чисто суеверие, ако в
долините на Навара, обграждащи Елисондо, вярата във вещици наистина не бе довела до
убийства, мъчения и жестоки страдания на стотици хора, обвинени, че са продали душата си
на дявола, в по-голямата си част жени, подложени на гонения от свирепия инквизитор Пиер
дьо Ланкре от Байонската епархия, към която през XV век принадлежала голяма част от
Навара. Дьо Ланкре бил неуморен преследвач на вещици. Бил убеден в тяхното съществуване
и в демоничните им сили и ги бе описал в книга, в която разказваше надълго и нашироко за
йерархията в ада и съответствието й на земята. Книга, свидетелстваща за развинтена
фантазия и параноя, в която се изреждат абсурдни практики и смехотворни знаци за
присъствието на злото.
Амая вдигна поглед и отново срещна очите на Ан.
— Вещица ли си била, Ан Арбису? — попита тя гласно.
Стори й се, че в зелените очи на Ан мярна сянка, която се протягаше към нея. По гърба
й пробяга тръпка. Въздъхна и захвърли книжката на масата, докато проклинаше парното,
което едва успяваше да позатопли студеното утро в тази чисто нова сграда. От коридора се
разнесе шум. Погледна часовника и с изненада установи, че вече е обед. Полицаите влязоха в
залата с влачене на столове, шумолене на хартия и полепнали по дрехите капчици влага.
Инспектор Ириарте заговори без предисловия:
— Проверих всички алибита. На Нова година Росаура и Фреди са вечеряли в дома на
майка му, заедно с лелите му и няколко семейни приятели. Към два са тръгнали на обиколка
из местните заведения, много хора са ги виждали през цялата нощ, до късно сутринта, не са
се разделили нито за миг. В деня, когато са убили Аиноа, Фреди си е бил вкъщи, няколко
негови приятели са се редували да му правят компания и не е оставал сам дори за кратко.
Играли на плейстейшън, ходили до бар „Чокото“ за сандвичи и после гледали филм. Той не е
излизал от къщи. Приятелите му твърдят, че бил настинал.
— Значи, това го изключва като заподозрян — отбеляза Йонан.
— Само за убийствата на Карла и Аиноа, но не и за това на Ан. Оказа се, че в
последните дни е бил доста по-малко общителен от обикновено. Росаура вече не живеела в
къщата, приятелите му казват, че се отбивали при него няколко пъти, но той ги отпращал с
извинението, че не се чувства добре. Всички се кълнат, че не знаели и дума за историята с
Ан, и наистина повярвали, че е болен. Оплаквал се от стомах и в деня на убийството на Ан
споменал нещо за ходене до „Бърза помощ“.
— С всички ли говорихте, включително с Анхел? Как му беше фамилията? Онзи, който
го беше открил у тях. Изглежда, че той най-много се тревожи за него. Може би има какво да
ни каже.
— Остоласа — подсказа Сабалса, — Анхел Остоласа.
— Само той ми остана. Работи в някакъв сервиз в Бера, майка му не знаеше името на
сервиза, но имаше телефона им. Майката всеки ден се прибира да обядва вкъщи, така че към
един и половина ще мине оттук.
— Нещо друго?
— Бяхте права за мобилния телефон на момичето, преди две седмици го е сменила.
Казала на баща си, че го е загубила, и не пожелала да запази номера. В пощата на Фреди
открихме последната фактура — след като съпругата му вече я е нямало вкъщи, не си е
направил труда дори да я скрие или унищожи. Там наистина се виждаха всички обаждания и
съобщения до предишния номер на Ан. Компютърът й показа активен социален живот,
много последователи, никакви близки приятели или приятелки. Не се е доверявала на никого
дотолкова, че да му разказва своите тайни, макар наистина да се е хвалела с връзката си с
женен мъж. Това е всичко.
След края на оперативката Йонан се забави няколко секунди, разлиствайки екземпляра
на „Магии и вещици“. Когато го видя, Амая се усмихна.
— Шефке, не ми казвайте, че смятате да погледнете на случая от друга перспектива.
— Вече не знам от каква перспектива да гледам, Йонан. Усещам, че с времето научавам
все повече за този убиец и че сме свършили добра работа, но всичко се случва
главозамайващо бързо. Все пак не бива да бъркаме логиката и здравия разум с
предразсъдъците. Научих много за серийните убийци, когато бях в Куонтико, и първият урок
беше, че колкото и поведенчески анализи да правим, те винаги са с една крачка напред, с
една обиколка пред нас. Не вярвам във вещици, Йонан, но този убиец може би вярва в тях,
или поне в някакъв вид специфично зло, присъщо на много младите жени, може би се опира
на някакви сигнали, които явно тълкува по свой начин, за да набележи жертвата. А това — тя
посочи книгата — е заради нещо, което няколко души ми казаха за Ан. То ми дава материал
за размисъл.
От държането на Анхел Остоласа остана с впечатление, че той изпитва огромно
удоволствие от участието си в тази история. Беше виждала това и в други случаи, но никога
не спираше да се учудва как някой може тайничко да се гордее, че е замесен в нечия
насилствена смърт.
— Такаа, Ан Арбису е убита в понеделник, нали? Точно в този ден Фреди ми се обади,
защото стомахът му беше адски зле. Не му се случва за първи път, да ви кажа. Преди няколко
години имаше язва, гастрит или нещо подобно и оттогава му става така от време на време,
особено след почивните дни, когато прекалява с пиенето и не яде… Нали се сещате.
Фаталната неделя бе отминала и в понеделник така го болеше, че нищо не можеше да му
помогне. На мен ми звънна към три и половина. Аз още бях на бачкане, казах му да отиде на
лекар, но Фреди никъде не ходи сам, винаги го придружаваме Рос или аз, така че когато
приключих, отидох при него и го заведох до „Бърза помощ“.
— В колко часа стана това?
— Аз приключвам в седем, значи, около седем и половина.
— Колко време стояхте в „Бърза помощ“?
— Колко ли? Бая време, почти два часа, имаше сума ти народ заради грипа и когато го
приеха, нашият беше като парцал. После му направиха снимка и някакви тестове, накрая му
биха болкоуспокояващо. Тръгнахме си от там към единайсет и понеже Фреди вече не го
болеше, отидохме до Сайоа да ядем сандвичи с филе и люти картофки.
— Фреди е ял люти картофки, след като е бил на лекар заради болки в стомаха? —
изуми се Ириарте.
— Вече не го болеше, а и му става по-лошо, като не яде.
— Аха, и в колко часа излязохте от заведението?
— Не знам, но поостанахме доста, поне час. После отидохме у тях и играхме на
плейстейшъна, но не стоях много, защото сутрин ставам рано.
Анхел сведе поглед и остана така няколко секунди, после издаде някакъв звук, приличен
на скимтене, и Ириарте си даде сметка, че плаче. Когато вдигна очи, напълно бе изгубил
контрол.
— Какво ще стане сега? Сигурно вече няма да може да ходи, той не заслужава това,
добро момче е, знаете ли? Не заслужава това.
Покри лицето си с ръце и продължи да плаче. Ириарте излезе в коридора и след минута
се върна с чаша кафе, която остави пред мъжа. Погледна Амая.
— Ако приятелят ни Анхел казва истината, а аз вярвам, че е така — добави той
благосклонно, дарявайки с усмивка Анхел, който на свой ред се усмихна смутено, — ще бъде
много лесно да го проверим. Ще мина през болницата, те имат видеокамери, ако сте били
там, както твърдите, записите ще бъдат вашето алиби. Ще ви пратя мейл, шефке. И после ще
предам на началника доклада, който оневинява Фреди.
— Благодаря — каза Амая. — А аз ще се срещна с експертите по мечки.
27
Флора Саласар си направи кафе, седна на бюрото в кабинета си и погледна часовника
си. Беше точно шест. Служителите й започнаха да се изнизват към входа и да си вземат
довиждане с колегите и с нея, вдигайки ръка за поздрав зад остъклената врата, която бе
оставила открехната, след като уведоми Ернесто, че трябва да остане още час. Ернесто
Муруа работеше от десет години за нея, отговаряше за фабриката и беше майстор сладкар.
Флора чу характерния звук на камион, който спря на входа на склада, а минута след това
скептичното лице на Ернесто надзърна през вратата на кабинета.
— Флора, отпред има камион на мелници „Устарос“, шофьорът твърди, че сме поръчали
сто чувала по петдесет килограма. Казах му, че е в грешка, но човекът настоява.
Тя взе една химикалка, махна капачката й и се престори, че записва нещо в своя
бележник.
— Не, не е в грешка, аз ги поръчах. Знаех, че сега ще ги докарат, и затова ти казах да
останеш.
Ернесто я погледна объркано.
— Но Флора, складът е пълен, а и мислех, че си доволна от услугите и качеството на
мелници „Ласа“. Спомни си, че преди година пробвахме това брашно и преценихме, че
качеството му е по-ниско.
— Ами сега реших да го пробвам отново, напоследък не съм много очарована от
качеството на старото. Прави бучки и го мелят по различен начин, дори миризмата е друга.
Направиха ми добро предложение и това ми бе достатъчно, за да реша.
— А какво ще правим с брашното, което имаме?
— Уредих въпроса с „Устарос“, те ще вземат чувалите от склада, а брашното от нощвите
и контейнерите ще изхвърлиш на боклука. Искам да замениш цялото брашно във фабриката с
ново и да изхвърлиш предишната партида. Не може да се ползва, защото не струва, така че да
изчезва.
Ернесто кимна неубедено, тръгна към входа и показа на шофьора къде да оставят току-
що докараните чували.
— Ернесто — повика го тя отново.
Той се върна.
— Разбира се, очаквам дискретност по този въпрос, признанието, че брашното е било
лошо, може много да ни навреди. Нито дума на никого и ако някой работник те попита, кажи
му просто, че са ни направили сериозна отстъпка, и толкова. Най-добре е да избягваш
темата.
— Разбира се — отвърна Ернесто.
Флора остана в кабинета си още петнайсет минути, през които изми чашата от кафе и
почисти кафе машината, докато една зловеща мисъл се зараждаше в ума й. Увери се, че
вратата е заключена, и се насочи към стената, гледайки втренчено картината на Хавиер Сига,
която красеше кабинета и която бе купила преди две години. Безкрайно внимателно я откачи
и опря на дивана, откривайки скрития блиндиран сейф. Завъртя сръчно малките сребристи
дискове и сейфът се отвори с щракване. Пликове с листове, пачка банкноти за разплащания,
джобове и папки с документи бяха струпани в що-годе подредена купчина, до която лежеше
кадифена торбичка. Хвана целия куп и го измъкна от сейфа, откривайки дебел кожен
бележник, който бе стоял скрит до задната стена на касата. Взе го в ръка и й се стори, че
кожата е влажна и че тежи повече, отколкото помнеше. Занесе го до бюрото, седна пред него,
гледайки го със смесица от вълнение и нервност, и го разтвори. Изрезките не бяха залепени,
но може би от времето, което бяха прекарали притиснати между онези страници, стояха на
същите места, където тя ги бе оставила преди повече от двайсет години. Почти не бяха
пожълтели, въпреки че мастилото бе поизбледняло и изглеждаше сиво и изтъркано, сякаш
много пъти бе мокрено. Прелисти внимателно страниците, за да не развали хронологичния
ред, в който бяха подредени, и отново прочете името, което някакъв глас бе повтарял в
главата й, откакто Амая излезе от фабриката. Тереса Клас.
Тереса бе дъщеря на сръбски емигранти, пристигнали в долината в началото на
деветдесетте — според някои, бягайки от правосъдието в страната си, макар това да бяха
само слухове. Родителите й бързо си бяха намерили работа в градчето и когато навърши
пълнолетие, Тереса, на която не й вървеше много в училище, отиде в имението на семейство
Беруета, за да се грижи за трудноподвижната стара майка на собственика. Тереса
компенсираше глупостта си с хубост и го знаеше — дългата й руса коса и доста развитото за
възрастта й тяло ставаха повод за много коментари в градчето. След три месеца работа в
имението Беруета я бяха намерили мъртва зад едни копи сено. Полицията бе разпитала
всички мъже, които работеха там, но в крайна сметка не арестуваха никого. Беше лято,
имаше много външни хора и се стигна до заключението, че момичето е тръгнало с някой
непознат към полето, където са я изнасилили и убили. Тереса Клас, Тереса Клас. Тереса
Клас. Ако затвореше очи, почти можеше да види лицето на малката мръсница.
— Тереса — прошепна тя. — След толкова много години още ми тровиш живота.
Затвори бележника и отново го напъха в дъното на сейфа, затрупвайки го с останалите
документи, след което постави торбичката на старото й място, но не се сдържа да разхлаби
коприненото шнурче, което я държеше вързана. Оскъдната светлина в кабинета бе
достатъчна, за да изтръгне ярък отблясък от червения лак на обувките. Докосна с показалец
леката извивка на тока, докато я завладяваше огромно чувство на тревога — усещане, което
не познаваше и което смяташе за изключително досадно. Затвори сейфа и закачи картината,
като се постара да бъде идеално равна с пода. После си взе чантата и тръгна към цеха, за да
провери как върви работата. Поздрави шофьора и си взе довиждане с Ернесто.
Когато се увери, че Флора си е тръгнала, Ернесто влезе в склада, взе ролката с чували от
по пет килограма и започна да ги пълни с брашно от коритото. Гребна една лопата и я
доближи до носа си — миришеше както винаги. Взе щипка между пръстите си и я опита.
— Тази жена е луда — промърмори той под носа си.
— Какво казваш? — попита шофьорът, мислейки, че говори на него.
— Питам дали не искаш да вземеш няколко чувала брашно за вкъщи.
— Разбира се, благодаря — отговори мъжът, изненадан.
Ернесто напълни десетина чувала по пет килограма и когато прецени, че е достатъчно,
ги занесе до багажника на колата си, паркирана на входа. После изхвърли остатъка в голяма
торба за боклук, която завърза и отнесе в контейнера. Шофьорът вече почти бе приключил.
— Тези са последните — обяви той.
— Тогава не ги слагай в склада, донеси ги тук, за да ги изсипя в нощвите — каза
Ернесто.
Пролетта на 1989 година
В дома на Росарио се вечеряше рано, веднага след като Хуан се върнеше от пекарната, и
момичетата често трябваше да довършват домашните си работи след ядене. Докато събираха
масата, Амая се обърна към баща си.
— Трябва да отида за малко до Естичу, не си записах какво имаме за домашно и не знам
коя страница трябва да учим за утре.
— Добре, върви, но не закъснявай — отвърна й баща й, седнал до жена си на дивана.
Момичето си тананикаше усмихнато по пътя към цеха, опипвайки ключа под жилетката
си. На улицата се огледа в двете посоки, за да се увери, че никой няма да каже на майка й, че
я е видял да влиза. Пъхна ключа в бравата и въздъхна облекчено, когато ключалката поддаде с
изщракване, което сякаш отекна в целия склад. Влезе на тъмно и затвори вратата зад гърба
си, като не забрави да пусне резето. Чак тогава запали лампите. Огледа се наоколо с
тревожното усещане, което винаги я мъчеше, когато идваше сама — сърцето й биеше толкова
силно в гърдите, че тъпанчето й кънтеше от бурните тласъци кръв във вените й. В същото
време се наслаждаваше на тайната, която споделяше с баща си, и на отговорността, че има
ключ. Без да се бави, пристъпи към бидоните и се протегна, за да вземе кафеникавия плик,
който криеше отзад.
— Какво търсиш тук?
Гласът на майка й проехтя в празния цех.
Всичките й мускули се напрегнаха, сякаш току-що я бе ударил ток. Ръката, която вече бе
напипала плика, се отплесна назад, сякаш всичките й сухожилия внезапно се бяха скъсали.
Изгуби равновесие от напъна и се озова на пода. Усети страх, логичен, разсъдъчен страх,
породен от противоречието между обстоятелството, че бе оставила майка си вкъщи по халат
и чехли пред телевизора, и неоспоримия факт, че въпреки това тя я бе издебнала в тъмното.
Безразличният и равен тон на гласа й излъчваше повече враждебност и заплаха, отколкото бе
усещала някога.
— Няма ли да отговориш?
Бавно, без да става от пода, малкото момиче се обърна и срещна студения поглед на
майка си. Носеше дрехи за навън, сигурно през цялото време бе стояла с тях под домашния
халат, и обувки с малък ток на мястото на чехлите. Дори в този момент почувства прилив на
възхищение към тази горда жена, която никога не би излязла на улицата по халат и чехли.
— Дойдох само да си взема нещо — отговори едва доловимо и веднага осъзна, че
обяснението й е глупаво и подозрително.
Майка й остана спокойно на място, като само отметна лекичко глава назад, преди да
заговори със същия тон.
— Тук няма нищо твое.
— Има.
— Така ли? Дай да го видя.
Амая запълзя назад, докато не опря гръб в една колона, и без да отделя поглед от майка
си, успя да се изправи на крака. Росарио направи две крачки, отмести тежкия бидон, сякаш
беше празен, взе плика, на който бе изписано името на дъщеря й, и изсипа съдържанието му
в ръката си.
— Крадеш от собственото си семейство? — попита тя, запращайки парите върху тезгяха
за месене с такава сила, че една монета изхвърча, падна на земята и се търкулна на три или
четири метра до вратата на склада, където спря и застана на ръба си.
— Не, мамо, те са мои — измънка Амая, без да може да откъсне поглед от смачканите
банкноти.
 — Невъзможно, това са много пари. Откъде ги взе?
— От рождения ми ден, мамо, спестих ги, кълна ти се — каза тя и сключи молитвено
длани.
— Щом са твои, защо не ги държиш вкъщи? И защо имаш ключ от цеха?
— Татко ми го… даде.
И докато изричаше това, нещо се късаше в нея, защото разбираше, че предава баща си.
Росарио остана безмълвна няколко секунди и после заговори с тона на свещеник,
изобличаващ грешник.
— Баща ти… Баща ти, който вечно ти угажда и вечно те глези. Докато не те докара
дотук. Сигурно той ти е дал парите, за да си купиш всички онези тъпотии, които криеш в
чантата си…
Амая не отговори.
— Не се притеснявай — продължи майка й, — аз ги хвърлих на боклука веднага щом
излезе от къщи. Да не си мислила, че ще ме заблудиш? Знаех го от дни, но ми липсваше
ключът, не знаех как влизаш.
Без да осъзнава какво прави, Амая протегна ръка към гърдите си и стисна ключа под
плата на жилетката. Сълзите напираха в очите й, които продължаваха да гледат втренчено
купчината банкноти, които майка й прилежно сгъна и прибра в джоба на полата си. После се
усмихна, погледна дъщеря си и с престорена нежност й каза:
— Не плачи, Амая, правя всичко за твое добро, защото те обичам.
— Не — прошепна момичето.
— Какво каза? — учуди се майка й.
— Не ме обичаш.
— Не те обичам ли?
Гласът на Росарио придоби мрачна, заплашителна нотка.
— Не — отвърна Амая, повишавайки тон, — не ме обичаш. Мразиш ме.
— Не те обичам ли… — повтори тя невярващо.
Гневът й вече беше очевиден. Амая клатеше глава, без да спира да плаче.
— Не те обичам, казваш… — изпъшка майката, преди да стрелне ръце към гърлото на
момичето, размахвайки ги със сляпа ярост.
Амая отстъпи крачка назад и кордата, която носеше на врата си и на която висеше
ключът, попадна между извитите като куки пръсти на майка й. Момичето се задърпа
объркано, извивайки врат и чувствайки как връвта се впива в кожата й и й причинява
изгаряща болка. Усети няколко силни подръпвания и беше сигурна, че връвта ще се разхлаби,
но обгореният възел издържа на напъните. Момичето се олюляваше като марионетка,
люшкана от торнадо. Блъсна се в гърдите на майка си, която я зашлеви с такава сила, че за
малко да я събори. Амая не успя да падне само заради кордата, която я задържа за врата,
впивайки се още по-дълбоко в кожата й.
Момичето вдигна поглед, впи го в очите на майка си и с подновен кураж от адреналина,
който се изливаше на тласъци в кръвта й, повтори:
— Не, не ме обичаш, никога не си ме обичала!
С едно силно дръпване Амая се освободи от хватката на Росарио. Майка й я погледна
слисано, после трескаво се залута из цеха, припряно търсейки нещо.
В този миг Амая изпадна в паника, каквато не беше усещала никога преди, и
инстинктивно разбра, че трябва да бяга. Обърна гръб на майка си и така неудържимо хукна
към вратата, че се спъна и падна на земята. Тогава усети промяна във възприятията си. Когато
впоследствие се връщаше към този миг, отново виждаше тунела, в който се бе превърнал
цехът — ъглите му притъмняха, а стените се заоблиха, свеждайки реалността до дупка на
червей, изпълнена с мъгла и студ. В дъното на тунела вратата изглеждаше ярка и далечна,
сякаш мощна светлина блестеше от отсрещната страна и лъчите й се процеждаха през
ръбовете и цепнатините на касата, докато всичко край нея потъваше в мрак и тоновете
избледняваха, като че ли очите й внезапно бяха изгубили рецепторите си за цвят.
Обезумяла от страх, тя обърна лице към майка си тъкмо навреме, за да види летящата
към нея метална точилка, с която баща й разточваше тестото. Вдигна ръка в напразен опит да
се защити и успя да усети как пръстите й се чупят, преди ръбът на цилиндъра да срещне
главата й. После всичко притъмня.
Росарио се облегна на вратата на малкия хол и погледна втренчено мъжа си, който се
усмихваше разсеяно, докато следеше спортната емисия по телевизията. Не каза нищо, но
тежкото й дишане в резултат на неистовото тичане надигаше гърдите й обезпокоително.
— Росарио — сепна се той. — Какво има? — попита я и се изправи. — Зле ли ти е?
— Амая — отвърна тя, — нещо се случи…
Бащата измина улиците, които деляха къщата от цеха, на бегом и по пижама под халата.
Усещаше парене в гърдите и някакъв бодеж в хълбока, от който му секваше дъхът, но
продължи да тича под злокобното въздействие на обзелото го предчувствие. Мисълта за
онова, което вече знаеше, се разливаше като мастило по гърдите му и само твърдата воля да
не го приеме го накара да удвои усилието си да тича и да се моли отчаяно, в нещо средно
между заповед и молба. Моля те, не. Моля те, не.
Хуан видя отдалече, че в цеха не свети. В противен случай щеше да се вижда през
цепнатините на капаците и през тесния отдушник близо до покрива, който винаги, и лято, и
зиме, стоеше отворен.
Росарио го настигна на вратата и извади ключ от джоба си.
— Тук ли е Амая?
— Да.
— А защо стои на тъмно?
Жена му не отговори. Отвори вратата и двамата влязоха вътре. Едва когато вратата се
затвори, Хуан натисна ключа за осветлението. В продължение на няколко секунди не успя да
види нищо. Примигна, насилвайки очите си да се приспособят към ярката светлина, докато
погледът му трескаво търсеше момичето.
— Къде е?
Росарио не отговори, стоеше облегната с гръб към вратата и гледаше косо към един ъгъл.
На лицето й бе замръзнала изкуствена усмивка.
— Амая! — извика баща й отчаяно. — Амая! — изкрещя отново.
Обърна се, гледайки въпросително жена си, и изражението на лицето й го накара да
пребледнее. Пристъпи към нея.
— Господи, Росарио, какво си й направила?
Още една стъпка и откри лепкавата локва под краката си. Погледна кръвта, която вече
започваше да придобива кафеникав цвят, и ужасен, отново вдигна поглед към жена си.
— Къде е детето? — попита той задавено.
Тя не отговори, но очите й се разшириха и прехапа долната си устна, сякаш изпитваше
невъобразимо удоволствие. Той пристъпи към нея, обезумял от гняв, от страх, от ужас,
сграбчи я за раменете и я разтърси, сякаш нямаше кости, доближи стиснатата си уста до
лицето й и кресна:
— Къде е дъщеря ми?
Изражение на дълбоко презрение блесна в очите на жена му, зъбите й се оголиха.
Протегна ръка и посочи нощвите с брашното.
Нощвите наподобяваха мраморно корито за поене, с капацитет за четиристотин
килограма брашно. Там изсипваха чувалите със суровина, която после използваха в цеха.
Погледна натам, накъдето сочеше Росарио, и видя две едри капки кръв, набъбнали като
прашни сладки от брашното на повърхността на нощвите. Отново се обърна, за да погледне
жена си, но тя бе застанала с лице към стената, твърдо решена да не гледа. Пристъпи напред,
хипнотизиран от кръвта, усещайки всичките си сетива нащрек, ослушвайки се, опитвайки се
да открие нещо, което знаеше, че му убягва. Долови леко движение по гладката уханна
повърхност на брашното и извика, зървайки малката ръка, която изникна от белоснежното
море, разтърсвана от силни конвулсии. Сграбчи ръчичката със своите и издърпа тялото на
момичето, което изплува от брашното като удавник от вода. Положи я върху тезгяха за месене
и изключително внимателно започна да почиства брашното, което бе запушило очите, устата,
носа й, без да спира да й говори, усещайки как сълзите му капят върху лицето на малкото му
момиче и рисуват солени пътечки по прашната му кожа.
— Амая, Амая, детето ми…
Момичето трепереше като ударено от токов удар, който идваше и си отиваше,
разтрисайки крехкото й телце в резки конвулсии.
— Върви да повикаш лекаря — нареди Хуан на жена си.
Тя не помръдна от място. Бе пъхнала палец в устата си и го смучеше като бебе.
— Росарио! — кресна Хуан, на път да си изпусне нервите.
— Какво? — извика тя, обръщайки се ядосано.
— Веднага отивай да извикаш лекаря.
— Не.
— Какво? — обърна се той невярващо.
— Не мога — отвърна тя спокойно.
— Какво говориш? Трябва да доведеш доктора, детето е много зле.
— Нали ти казах, че не мога — промълви тя със свенлива усмивка. — Защо не идеш ти,
а аз ще остана тук с нея?
Хуан остави детето, което продължаваше да трепери, и се приближи до жена си.
— Погледни ме, Росарио. Веднага отивай в къщата на доктора и го доведи тук.
Говореше й като на непослушно дете. Отвори вратата на цеха и я избута навън. Чак
тогава забеляза, че дрехите на жена му бяха изцапани с брашно, а по пръстите, които
смучеше, имаше следи от кръв.
— Росарио…
Тя се обърна и закрачи нагоре по улицата.
Час по-късно лекарят миеше ръцете си в едно корито и се бършеше с пешкира, който
Хуан му подаваше.
— Извадихме голям късмет, Хуан, детето е добре. Малкият и безименният пръст на
дясната й ръка са счупени, но повече ме притесняваше раната на главата. Брашното е
подействало като естествен тампон и е попило кръвта, създавайки коричка, която е спряла
кръвоизлива почти незабавно. Конвулсиите са нормални, когато е налице сериозна травма на
главата.
— Аз съм виновен — отвърна Хуан. — Дадох й ключ, за да може да влиза в цеха, когато
си поиска, и ето… Никога не съм предполагал, че Амая може да се нарани тук, сама…
— Стига, Хуан — каза лекарят, гледайки го в очите, в опит да не изпусне изражението
му. — Има нещо друго. Дъщеря ти имаше брашно в очите, носа, устата… Всъщност цялата
беше покрита с брашно…
— Да, предполагам, че се е подхлъзнала върху масло или някаква мазнина, ударила си е
главата и е паднала в коритото.
— Можело е да падне по лице или по гръб, но тя беше напълно затрупана, Хуан.
Той погледна ръцете си, сякаш отговорът беше там.
— Може би е паднала по лице и се е обърнала, когато е усетила, че се задушава.
— Да, може би — склони лекарят. — Дъщеря ти е дребничка, Хуан. Ако се е ударила в
някой от ръбовете на масите, ще бъде трудно тежестта й да я вкара вътре в нощвите. По-
нормалното е да се е свлякла на пода. Освен това — той погледна надолу — забележи къде е
локвата кръв.
Хуан покри лицето си с ръце и заплака.
— Мануел, аз…
— Кой я е намерил?
— Жена ми — простена той отчаяно.
Докторът въздъхна шумно.
— Хуан, Росарио спазва ли лечението, което й предписах? Отлично знаеш, че не бива да
го прекъсва в никакъв случай.
— Да… Не знам… Какво намекваш, Мануел?
— Хуан, знаеш, че сме приятели и че те ценя. Това, което ще ти кажа, ще остане между
мен и теб, казвам ти го като приятел, не като лекар. Изведи момичето от къщи, дръж го далеч
от жена си. При вида разстройство, от което тя страда, хората понякога се фиксират върху
някой свой близък и изливат върху него целия си гняв. Много добре знаеш, че този някой е
дъщеря ти, и мисля, че и двамата подозираме, че не е за първи път. Присъствието й я вади от
равновесие и я изнервя. Ако я отделиш от нея, жена ти ще се успокои, но най-вече си длъжен
да го направиш заради момичето, защото следващия път може да го убие. Днешната случка
беше много, изключително сериозна. Като лекар би трябвало да докладвам какво съм видял
тук тази вечер, но отново като лекар знам, че ако Росарио спазва лечението, ще бъде добре. А
и знам какво може да причини това на семейството ти. Сега като приятел и като лекар
трябва да те помоля да изведеш момичето от дома ти, защото там го грози голяма опасност.
Ако не го направиш, ще бъда принуден да подам сигнал. Моля те да ме разбереш.
Хуан се бе подпрял на масата, без да откъсва поглед от локвата съсирена кръв, която
лъщеше като мръсно огледало на светлината.
— Няма ли възможност да е било инцидент? Може би Амая се е наранила и Росарио не
е реагирала адекватно, когато е видяла кръвта, може би я е оставила в коритото, за да дойде
да ме повика. — Собствените му думи внезапно му се сториха добър аргумент. — Тя дойде
да ме повика, това нищо ли не значи?
— Търсела е съучастник. Дошла е да ти разкаже, защото ти има доверие, защото е
знаела, че ще й повярваш, че ще положиш неистови усилия да й повярваш и да отречеш
истината, което всъщност правиш. Това правиш през всичките тези години, от деня, в който
Амая се роди, трябва ли да ти припомням какво се случи тогава? Хуан, отвори си очите, моля
те. Тя е болна, има психично разстройство, което можем да контролираме с лекарства. Но
ако това продължи, ще трябва да помислиш за по-сериозни мерки.
— Но… — простена той.
— Хуан, в коритото има току-що измита желязна точилка. Освен раната в горната част
на главата, по Амая има следи и от друг удар над дясното ухо. Два от пръстите й са счупени в
ясен знак за самозащита, когато е опитала да спре първия удар ей така — каза той,
повдигайки ръка като обърнат шлем. — Вероятно е изгубила съзнание, а вторият удар не е
направил рана, защото е бил по-тъп. Няма кръв, но при толкова къса коса, дори ти ще можеш
да видиш, че дъщеря ти има огромна цицина и по-хлътнал участък на мястото, където е била
ударена. Вторият удар е този, който ме притеснява, когато я е ударила, докато е била в
безсъзнание… Намерението й е било да се увери, че я е убила.
Хуан отново закри лицето си и заплака горчиво, докато приятелят му се зае да почиства
кръвта.
28
— Шефке, имаме още едно мъртво момиче — обяви Сабалса.
Амая преглътна, преди да отговори. Сабалса беше казал „още едно“, сякаш
колекционираха картички. Нещата се развиваха с необичайно бързи темпове. Ако
престъпленията продължаваха с такова главоломно темпо, извършителят щеше да изгуби
контрол и по-лесно да допусне грешка, която да им позволи да го хванат. Но дотогава цената
щеше да е станала прекалено висока. Вече беше прекалено висока.
— Къде? — попита тя твърдо.
— Тук вече има разлика, този път не е в реката.
— Къде тогава? — каза тя, на път да изгуби търпение.
— В една изоставена хижа, в планината близо до Лекарос.
Амая го гледаше втренчено, преценявайки важността на новите данни.
— Променил е начина си на действие… Оставил ли е обувки? Как са открили жертвата?
— Ами — каза Сабалса внимателно, сякаш преценяваше ефекта от своите думи — това
е другата особеност. Едни хлапета я открили още вчера, но не казали нищо. Едно от тях днес
разказало вкъщи и баща му отишъл до хижата, за да провери дали е истина. И после се
обадил в местната полиция. Наблизо имало патрул, който се отзовал, оттам потвърждават, че
има труп, и то на младо момиче. Задействали са процедура за убийство и сексуално
посегателство, може да се окаже една девойка, обявена за издирване преди няколко дни.
Амая го прекъсна.
— Защо не сме знаели нищо за това?
— Майката го е съобщила в жандармерията в Лекарос и после знаете как е.
— Трябва ли да знам какви са отношенията ви с жандармерията?
— С редовите полицаи, добри. Те си вършат своята работа, ние нашата и съдействат с
каквото могат.
— А с шефовете?
— Това е вече друга тема. Постоянно има някакъв проблем с властите, дрязги,
премълчана информация. Нали разбирате.
— Значи, може да има и други изчезнали момичета в долината, за които не знаем нищо,
понеже сигналът е бил подаден в жандармерията?
— За разследването отговаря старши лейтенант Падуа, очаква ви там, за да говори с вас.
Твърди, че всъщност не е имало официално подаден сигнал, макар че от няколко дни
майката е идвала ежедневно и е твърдяла, че с дъщеря й е станало нещо. Въпреки това е
имало свидетели, че момичето си е тръгнало по собствена воля.
Падуа беше цивилен, макар че слезе от служебна патрулка, придружаван от друг
полицай с униформа. Протегна уверено ръка на Амая, представи себе си и своя колега и пое
нагоре заедно с нея.
— Йоана Маркес. Петнайсетгодишна. Доминиканка по произход, живее в Испания от
четиригодишна, а в Лекарос от осемгодишна, когато майка й се омъжва за друг доминиканец.
Имат и по-малка дъщеря, на четири. Момичето е имало проблеми с родителите си за
вечерния час. Преди два месеца е бягала от къщи, тогава е била при своя приятелка. И този
път е изглеждало същото, казват, че имала гадже и избягала с него, има свидетели. Но
въпреки това майката идваше всеки ден в участъка, за да ни казва, че става нещо лошо, че
дъщеря й не е избягала.
— Явно е имала право.
Падуа не отговори.
— Ще говорим после — каза тя.
— Разбира се.
Хижата не се виждаше от шосето. Едва когато тръгна през полето, успя да я мерне
полускрита сред дърветата. Замаскирана от многобройните храсти, които пълзяха по
фасадата, къщичката се сливаше с горския шубрак наоколо. Кимна за поздрав на двамата
жандармеристи, застанали от двете страни на вратата. Вътрешността бе тъмна и прохладна,
пропита с характерната миризма на разлагащ се труп и с друг, по-сладникав и мускусен
мирис, като на парфюмиран нафталин. Ароматът внезапно й напомни за шкафа с бельо на
баба й Хуанита с комплектите изгладени чаршафи и бродирани с фамилните инициали
завивки, идеално подредени върху рафтовете, от които висяха прозрачни торбички с топчета
против молци. Задушливата им миризма удряше в носа всеки, дръзнал да открехне вратите на
шкафа.
Изчака няколко секунди, докато очите й свикнат с полумрака. Част от покрива бе срутен
от миналогодишните снегове, но дървените трупи спокойно можеха да го удържат още
няколко зими. От разкривените греди висяха почернели дрипи от парцали и въжета, някои от
пълзящите растения, с които бе обрасла фасадата, бяха проникнали през дупката в покрива и
се смесваха със стотината разноцветни ароматизатора с форма на плодове, окачени на
клончетата им. Амая установи, че упойващата миризма се дължеше на тази странна
комбинация. Заслонът се състоеше от една-единствена правоъгълна стая, стара маса с
внушителни размери и дълга пейка, която беше преобърната под масата. В средата на стаята
имаше неестествено издут двуместен диван, покрит с петна от влага и урина. Диванът бе
разположен срещу почерняла камина, препълнена с боклуци и отломки, които някой бе
опитвал безуспешно да запали. От задната страна на дивана се подаваше необичайно чист
латексов матрак. Подът бе покрит с фин слой пръст, по-тъмна там, където водата бе
прониквала през покрива, образувайки вече позасъхнали локви. Иначе беше чисто и сякаш
някой беше мел наскоро — по пода още личаха следите от метлата, подпряна на огнището.
От трупа нямаше и следа.
— Къде…?
— Зад дивана, госпожо инспектор — посочи Падуа.
Тя насочи лъча светлина на фенерчето към мястото, което й показваха.
— Трябват ни прожектори.
— Отидоха да вземат, носят ги.
Фенерчето й освети сребристи кецове и бели чорапи, които изглеждаха леко зацапани с
пръст. Отстъпи две крачки назад, правейки място, за да нагласят прожекторите и да направят
предварителните снимки. Затвори очи, прошепна кратка молитва за душата на това момиче и
започна.
— Искам всички да излязат вън, докато не приключим. Да останат само екипът ми,
съдебният лекар и лейтенант Падуа от жандармерията — обяви тя, обръщайки се към
присъстващите, като пропусна представянето.
С изключение на една жандармеристка в униформа, тя бе единствената жена, а престоят
й във ФБР я бе научил колко важна е професионалната вежливост, когато се поема случай, по
който вече работят други полицаи.
 — Колегите са намерили тялото и са били така благоразумни да ни информират. Искам
да разбера кой е влизал и какво са пипали, включително децата и бащата на момчето, което е
съобщило. Йонан, стой плътно до мен. Искам всичко да се снима. Сабалса, помогнете ни да
отместим внимателно матрака. И гледайте къде стъпвате.
— Виж ти — възкликна Йонан, — това е различно.
Жертвата, извънредно слабичка девойка, бе имала мургава кожа, която сега изглеждаше
подпухнала, зеленикава и лъщяща от отока. Дрехите й бяха грубо и непохватно разрязани и
преметнати от двете страни на тялото й, макар някои от парчетата да бяха използвани, за да
покрият слабините й. От подутата и насинена шия висяха краищата на корда, която
изчезваше сред гънките отекла плът. Бледата й ръка бе положена върху корема и стискаше
букет бели цветя, завързани с бяла панделка. Очите й бяха полуотворени, а през миглите й
прозираше белезникава слузеста ципа. Десетки повече или по-малко увехнали цветчета
ограждаха главата й. Бяха забодени в тъмната й къдрава коса и образуваха диадема, която се
спускаше към раменете й и очертаваше трупа й.
— Мамка му — промълви Ириарте. — Какво е това?
— Снежанка — прошепна впечатлено Амая.
Доктор Сан Мартин, който тъкмо влизаше, заобиколи дивана и застана до Амая.
Постави си ръкавиците и докосна леко челюстта и ръката на момичето.
— Състоянието на трупа говори за дни, и то доста.
— Някои от цветята са по-свежи, най-много от вчера — отбеляза Амая, сочейки букета
върху корема на момичето.
— Бих казал, че този, който е поставил първите, е идвал всеки ден, за да носи свежи
цветя. Някои от тези — погледна той, сочейки най-увехналите — са на повече от седмица.
Освен това тялото е пръскано с парфюм.
— Забелязах, видях и ароматизаторите. Мисля — каза Амая, надигайки се леко, за да
погледне Ириарте, — че може би ще открием флакона сред купчината боклук в огнището.
Беше разпознала помпозното тъмно шишенце още на влизане. Преди две години Рос й
бе подарила страшно скъпа опаковка от този парфюм, който си бе слагала едва няколко пъти
— Джеймс го харесваше, но замайващото сандалово ухание й се струваше твърде сладникаво.
Сега разбра, че повече никога няма да го ползва. Ириарте вдигна облечената си в ръкавица
ръка, която държеше изцапаното с пепел шишенце.
— Тялото — продължи Сан Мартин — е преминало хроматичния период преди дни и е
навлязло в емфизематозната фаза. Разбира се, ще бъда по-прецизен след аутопсията, но бих
казал, че е мъртва от около седмица. — Той опипа кожата, защипвайки я между пръстите
си. — Кожата още не е започнала да се отделя и все още изглежда доста хидратирана, но
това, че е била тук вътре, на хладно и тъмно, може да е допринесло за консервацията. Макар
че вече е започнала да се издува от гнилостните газове — може да се види главно тук и тук
— каза той, сочейки корема, който изглеждаше оцветен в зеленикаво, и шията, така
подпухнала, че краищата на кордата, висящи сред тъмната коса на момичето, едва се
виждаха.
Сан Мартин се наведе над тялото, вторачен в нещо, което бе привлякло вниманието му.
През полуотворената уста на трупа се виждаха какавиди на насекоми, които бяха снесли
яйцата си там.
— Вижте това, госпожо инспектор.
Амая покри устата и носа си с маската, която й подаде Сан Мартин, и се наведе да
погледне.
— Погледнете шията, и вие ли виждате същото?
— Виждам две огромни, ясно очертани синини от двете страни на трахеята.
— Точно така и сигурно ще има още на тила, ще ги видим, когато успеем да я мръднем.
Това момиче, въпреки онова, в което кордата се опитва да ни убеди, е било удушено с голи
ръце. Двете синини отговарят на палците на убиеца. Снимайте това — каза той, обръщайки
се към Йонан. — Надявам се този път да ви видя на аутопсията.
Йонан свали фотоапарата за секунда, за да погледне Амая, която продължи да говори,
без да му обръща внимание.
— Тук ли е убита, докторе?
— Бих казал, че да, макар че това трябва да установите вие. Но разбира се, ако не са я
убили тук, то тогава са я пренесли на това място веднага, защото трупът не е бил местен
след първите два часа от настъпването на смъртта. Причина за смъртта — вероятно
удушаване, асфиксия. Време — ще трябва да се анализира стадият на ларвите, но според мен
около седмица. А мястото сигурно е тук. Температурата на тялото се е изравнила с тази на
хижата, а трупните петна сочат, че не е била местена след смъртта. Вкочаняването е
изчезнало почти напълно, което е типично за тази фаза, а белезите на дехидратация са слаби
поради очевидната влага на средата.
Амая взе пинсета и оголи слабините на момичето. Отдръпна се леко, за да може Йонан
да направи снимки.
— Какво ще кажете за външните охлузвания? Според мен е била изнасилена.
— Видимо да, но в тази фаза на разлагането гениталиите обикновено изглеждат доста
подпухнали. Ще ви кажа при аутопсията.
— О, не! — възкликна Амая.
— Какво има? Какво видяхте?
Амая скочи като ударена от гръм. Заобиколи дивана и се обърна към Ириарте.
— Хайде, помогнете ми.
— Какво искате да направите?
— Да преместя дивана.
Хващайки го отстрани, двамата го вдигнаха, установявайки, че въпреки вида му е
необичайно лек. Преместиха го с петнайсетина сантиметра напред.
— По дяволите! — възкликна Сан Мартин.
Съдия-следовател Естебанес, която тъкмо влизаше, се приближи предпазливо.
— Какво има?
Амая я погледна втренчено, но на съдията й се стори, че погледът й минава през нея,
през стените на тази хижа, през горите и хилядолетните скали на долината. Докато не
намери точните думи.
— Дясната й ръка липсва от лакътя надолу. Разрезът е чист и няма кръв, така че са я
отрязали, когато вече е била мъртва. Няма да я открием, взели са я.
Съдия-следователят направи гримаса на дълбоко отвращение.
Пролетта на 1989 година
От онзи ден Амая заживя при леля Енграси, като навестяваше ежедневно баща си в цеха
и ходеше в неделя на обяд вкъщи. Помнеше тези обеди като неизбежни изпитания. Сядаше в
единия ъгъл на масата срещу майка си, възможно най-далеч от нея, и се хранеше мълчаливо,
отговаряйки с едносрични думи на будещите съжаление опити на баща й да започне
разговор. После помагаше на сестрите си да раздигнат масата и когато вече всичко беше
подредено, се отправяше към малкия хол, където родителите й гледаха новините в три. Там
се сбогуваше с тях до следващата седмица. Навеждаше се и целуваше баща си, а той пъхаше в
ръката й грижливо сгъната банкнота. После стоеше още няколко минути, гледайки майка си
в очакване, докато тя продължаваше да се взира в телевизора, без да й обръща никакво
внимание. Тогава баща й казваше:
— Амая, леля ти сигурно те чака.
И тя излизаше от къщи мълчаливо, а по гърба й лазеха тръпки. После на лицето й
грейваше огромна щастлива усмивка, докато благодареше на всемогъщия детски бог, че и
този ден не бе поискала да я докосне, да я целуне, да я изпрати. Предпочиташе да е така.
Известно време се страхуваше, че майка й може да направи някой жест, който да се
изтълкува като покана да се завърне вкъщи. Изпадаше в ужас от самата мисъл, че може да я
погледне в лицето за повече от две секунди, защото когато го правеше, докато баща й търсеше
вино в бюфета или се навеждаше над огнището, за да разпали огъня, отново изпитваше такъв
страх, че краката й трепереха, а устата й пресъхваше, сякаш беше пълна с брашно.
Насаме с нея остана само два пъти. Първият път бе година след нападението, на
следващата пролет. Косата й отново бе пораснала, а и тя самата бе дръпнала доста през
зимата. Беше уикендът, когато сменяха часа, но и двете с леля й бяха забравили да го
направят — така че отиде в дома на родителите си с час по-рано. Почука на вратата и когато
майка й отвори и отстъпи встрани, за да я пусне да влезе, разбра, че баща й го няма. Стигна
до средата на хола и се обърна да погледне майка си, която бе спряла в коридора и я
наблюдаваше оттам. Не можеше да види очите й, нито изражението на лицето й, защото
коридорът тънеше в мрак, за разлика от слънчевия хол, но усещаше враждебността й, сякаш в
коридора се бе спотаила глутница вълци. Още беше с палтото, но въпреки това започна да
трепери, сякаш вместо мека пролетна температура, бе настъпила най-свирепа сибирска
зима. Вероятно бяха минали едва няколко секунди, но на нея й се сториха цяла вечност,
изпълнена с примигвания и учестено дишане, идващо от място, на което някакво момиче
плачеше; чуваше го ясно, макар да не го виждаше, защото внимаваше за заплашителното зло,
което дебнеше в коридора. Леко докосване, стъпка напред и момичето, което плачеше,
започна да пищи, обхванато от паника, задавените ридания едва успяваха да излязат от
гърлото й в напразен опит да прогонят дебнещото я безумие. Това бяха виковете от
кошмарите, в които малките момичета пресипват от пищене, докато писъците им не се
превърнат в шепот, едва излизащ от гърлата им. Поредна крачка. Пореден вик, може би
същият, който никога нямаше да спре. Майка й стигна до вратата на хола и Амая най-сетне
успя да зърне лицето й. Това й бе достатъчно. Веднага осъзна, че момичето, което крещеше
задавено, бе тя самата, и при тази мисъл се подмокри от страх в секундата, в която баща й и
сестрите й влизаха през вратата.
29
Измина пътя до Памплона в мълчание, обзета от вътрешно безпокойство, налегнало я
още в мига, когато видя трупа на Йоана. В това престъпление имаше толкова противоречиви
елементи, че й беше трудно дори да започне да оформя някакъв предварителен профил,
макар да бе умувала над него през целия път. Цветята, парфюмът, букетът в скута й, почти
свенливият начин, по който бе прикрита голотата на трупа… Всичко контрастираше с
очевидната бруталност на ударите, нанесени по лицето, с дивашкия начин, по който дрехите
бяха разкъсани на парчета, с вероятното изнасилване и с проявената жестокост — убиецът
бе изгубил контрол, стигайки дотам, че да удуши жертвата със собствените си ръце. А да не
забравяме и трофея. Много серийни убийци отнасяха със себе си по нещо, което бе
принадлежало на техните жертви, за да може да пресъздават повторно и насаме момента на
смъртта им, поне докато фантазията им стане недостатъчна, за да задоволява потребността
им, и не потърсят следваща жертва. Но не беше обичайно да си тръгват с части от тялото,
предвид трудността да ги запазят непокътнати и да са им подръка, когато пожелаят.
Обикновено вземаха косми или зъби, но не и части, които щяха бързо да се разложат.
Отрязването на ръка до лакътя не се връзваше с профила на сексуалния насилник, не по-
малко странно бе и почти грижовното отношение, което бе проявявал към трупа в
продължение на дни.
Пристигнаха в Памплона по обяд. В контраст със студа навън, дъхът на пътниците бе
полепнал по автомобилните стъкла, превръщайки ги в очевидно доказателство за
нетърпимата горещина в колата, отесняла заради присъствието на старши лейтенант Падуа,
който бе настоял да пътува с тях, макар да не обели и дума през целия път. Когато най-накрая
спряха пред Института по съдебна медицина и слязоха, една напълно скрита под чадър жена
излезе от малката групичка, чакаща на входа, пристъпи няколко крачки напред и застана до
стълбите.
Амая разбра коя е веднага щом я зърна — не за първи път роднини на жертвата я чакаха
на входа на моргата. По никакъв повод не можеше да им се разреши да присъстват на
аутопсията. Нямаха работа там, дори широко разпространеното вярване, че роднините трябва
да дадат съгласие за нея, беше грешно. Аутопсиите се правеха в рамките на съдебна
процедура, по нареждане на съдия-следователя, а в случаите, в които се налагаше
разпознаване на трупа, то ставаше чрез видео екрани, без семейството да влиза в залата за
аутопсии… Въпреки това роднините се скупчваха пред входа на института като по команда и
сякаш чакаха всеки момент да излезе някоя медицинска сестра, за да им съобщи, че всичко е
минало добре и че любимото им същество ще се възстанови след няколко дни.
Когато се доближи до жената, решена да избягва да я гледа в очите, забеляза
пребледнялото й лице и умоляващия начин, по който протягаше ръка към нея, докато с
другата държеше мъничко момиченце, на едва три-четири години, което почти влачеше след
себе си. Амая ускори крачка.
— Госпожо… госпожо, моля ви — каза жената, успявайки да докосне със загрубяла и
студена длан ръката на Амая.
После, сякаш осъзнала, че е отишла твърде далеч в дързостта си, отстъпи крачка назад и
отново стисна ръката на момиченцето.
Амая спря внезапно, възпирайки с поглед Йонан, който се опитваше да застане между
тях.
— Госпожо, моля ви — проплака жената.
Амая я подкани с поглед да говори.
— Аз съм майката на Йоана — представи се кратко тя, сякаш осъзнаваше, че носи
тъжно звание, което не се нуждае от обяснения.
— Знам коя сте и много съжалявам за случилото се с дъщеря ви.
— Вие сте полицайката, която разследва престъпленията на басахауна, нали?
— Да, така е.
— Но дъщеря ми не е убита от него, нали?
— Страхувам се, че не мога да ви отговоря, още е рано да бъдем сигурни. Намираме се в
начален етап на разследването. Първо трябва да установим какво е станало.
Жената отново пристъпи напред.
— Но вие трябва да знаете, вие знаете, че той не е убиецът на моята Йоана.
— Защо смятате така?
Жената прехапа долната си устна и се огледа наоколо, сякаш за да открие отговора в
едрите капки дъжд.
— Тя… насилена ли е?
Амая впери очи в момиченцето, което изглеждаше заето да разглежда паркираните
успоредно патрулни коли.
— Вече ви казах, че е твърде рано да знаем, не можем да сме сигурни, докато не се
направи…
Споменаването на аутопсията изведнъж й се стори твърде жестоко.
Жената застана толкова близо до нея, че Амая можа да усети горчивия й дъх и аромата
на лавандула, който се разнасяше от влажните й дрехи. Хвана ръката й и я стисна с жест,
издаващ едновременно признателност и отчаяние.
— Госпожо, кажете ми поне от колко дни е мъртва.
Амая сложи ръка върху ръката на жената.
— Ще говоря с вас, когато свърши… Когато свърши прегледът, обещавам.
Освободи се от ръката, която стискаше нейната като ледени клещи, и се запъти към
входа.
— Мъртва е от седмица, нали? — попита жената с треперещ от усилието глас. — От
деня, в който изчезна.
Амая се обърна към нея.
— Мъртва е от седем дни. Знам го — повтори жената.
Гласът й съвсем прегракна и тя започна да ридае пресипнало.
Амая се върна на предишното си място и се огледа наоколо, преценявайки ефекта от
думите на майката на Йоана върху нейните спътници.
— Откъде знаете? — прошепна й тя.
— Защото в деня, когато момичето ми умря, усетих, че нещо вътре в мен се скъса —
отвърна жената, слагайки ръка на гърдите си.
Инспекторката забеляза, че малкото момиченце се беше вкопчило силно в краката на
майка си и плачеше беззвучно.
— Госпожо, вървете си вкъщи, отведете детето, обещавам ви, че ще дойда да говоря с
вас, когато мога да ви кажа нещо.
Жената погледна детето, което плачеше, с израз на безкрайна любов, сякаш внезапно си
бе дала сметка за присъствието му и съществуването му й се бе сторило невероятно.
— Не — отвърна тя твърдо. — Ще чакам тук, докато свършите. Ще чакам, докато мога
да взема детето си.
Амая бутна тежката врата, но все пак успя да чуе молбата на майката.
— Пазете дъщеря ми вътре.
Изпълнявайки обещаното на Сан Мартин, Йонан бе влязъл в залата за аутопсии. Амая
знаеше, че не му е за първи път, но че по правило избягва този момент, който очевидно му
беше неприятен. Стоеше мълчаливо, облегнат на стоманения плот, без лицето му да издава
никаква емоция, може би защото знаеше, че другите го наблюдават, че понякога се шегуват с
факта, че бидейки доктор — макар и доктор по антропология и археология, — има проблеми
с аутопсиите. Въпреки това не й убягна фактът, че ръцете му са зад гърба, сякаш
демонстрираше намерението си да не се докосва до нищо, нито физически, нито
емоционално. Преди да влезе, бе отишла при него, за да му съобщи, че може да откаже
поканата на Сан Мартин под някакъв претекст, че тя може да го прати да разговаря с майката
на Йоана или да проучи уликите в управлението. Но той бе решил да остане.
— Трябва да вляза, шефке, това престъпление тотално ме обърква. Нещата, които знам,
не са достатъчни дори за да направя бегъл профил.
— Няма да е приятно.
— Никога не е.
Обикновено когато пристигаше на аутопсиите, асистентите вече бяха съблекли, а в
много случаи и измили трупа, и взели проби от косата и ноктите. Амая бе помолила Сан
Мартин да я изчака, преди да махне дрехите, защото предчувстваше, че начинът, по който са
разкъсани, ще добави нова информация.
Приближи се към масата, докато завързваше мантата за еднократна употреба зад гърба
си.
— И така, дами и господа — каза Сан Мартин. — Започваме.
Асистентите започнаха с вземането на проби от влакна, прах и семена, полепнали по
дрехите; след това отстраниха найлоновия плик, с който бяха увили ръката на момичето —
два от ноктите й бяха счупени и почти изтръгнати от плътта, под тях се виждаха следи от
кръв и кожа.
— Какво ни казва това тяло? Каква история ни разказва? — попита Амая.
— Има общи черти с другите престъпления. Макар да има и много разлики — каза
Ириарте.
— Например?
— Възрастта на момичето, начинът, по който дрехите са разкъсани на две, кордата около
врата… И може би отчасти последващият мизансцен — поясни Йонан.
— В какъв смисъл?
— Знам, че на пръв поглед начинът, по който е разположено тялото, е различен, но има
някакъв намек за непорочност в подредбата на цветята. Може би фантазията му е
еволюирала или пък е искал да отличи тази жертва по специален начин.
— Между другото, знаем ли какви са цветята? Едва февруари е и се съмнявам, че има
много цветя в района.
— Да. Публикувах снимка на цветето в един градинарски форум и оттам ми отговориха
веднага. Малките жълти цветчета са невени, крайпътно цвете, а белите са японска камелия
— разновидност, която се отглежда изключително в градина. Според специалистите е малко
вероятно да е диворастяща, но пък и двете са сезонни растения, с ранен цъфтеж. Докато се
ровех из интернет, видях, че в някои култури в древността са се използвали като символ на
чистотата — обясни авторитетно Йонан.
Амая помълча няколко секунди, обмисляйки идеята.
— Не знам, звучи ми неубедително — каза Ириарте.
— Ами разлики?
— С изключение на възрастта, момичето не съвпада с профила на жертвите. Начинът й
на обличане е почти детски — дънки и ватиран блузон, и макар дрехите й да са разкъсани на
две, това, изглежда, е било направено впоследствие. Впрочем дрехите са разкъсани по доста
непохватен начин, от някои са останали само парцали. Запазила е обувките си, в този случай
кецове. Трупът изглежда сериозно обезобразен, но срамното окосмяване не е отрязано.
Ръцете… Ръката, която е останала, е изкривена и свидетелства за борба, заради ноктите,
които са полуизтръгнати, и заради белезите по дланите — стискала е толкова силно юмруци,
че ноктите й са се забили в тях — каза Ириарте, сочейки раните. — И разбира се, да не
забравяме ампутацията.
— Какво ще кажете за мястото, където е намерена?
— Напълно различно. Вместо на реката, на открито сред природата, което предполага
чистота, я открихме на закрито, мръсно и изоставено място.
— Кой може да знае за съществуването на тази хижа? — каза Амая, обръщайки се към
Падуа.
— Почти всеки местен, който ходи в планината. Използвали са я ловци, туристи и
компании, излезли на пикник, докато миналата зима покривът не пропаднал. При всички
случаи по остатъците от боклуци личи, че до неотдавна е била ползвана.
— Причина за смъртта, докторе?
— Както вече казах при първото си становище, била е удушена с голи ръце. Кордата е
поставена след това, когато синините вече са се образували. А и в този случай е от различен
вид и е била завързана.
— Може ли да се е върнал по-късно, за да постави кордата? Например когато са се
публикували първите данни за престъпленията на басахауна… — предложи Амая.
— Да, първото ми впечатление е, че имаме имитатор.
— Или по-скоро опортюнист. Имитаторът убива, наподобявайки почерка на друг убиец.
Опортюнистът не отдава почит на първия убиец, а се опитва да замаскира собственото си
престъпление, за да го припише на друг.
Докторът отново се наведе над тялото с форцепс в ръка и взе проба от вътрешността на
вагината.
— Има семенна течност — каза той, подавайки напоения тампон на асистента, който се
зае да го изолира и надпише. — Вътрешните стени на вагината са охлузени, има и лек
кръвоизлив, който е прекъснал след настъпването на смъртта, вероятно по време на
изнасилването, поради което кръвта не е успяла да изтече навън. Или пък вече е била мъртва,
когато това се е случило.
Амая се доближи още малко до тялото.
— Какво ще ми кажете за ампутацията?
— Направена е след смъртта, безкръвно, с изключително остър предмет.
— Да, виждам как е отрязана костта. Въпреки това плътта изглежда малко разкъсана в
горната част.
 — Да, забелязах, склонен съм да мисля, че е от ухапване от някакво животно. Ще
направим отливка и тогава ще мога да кажа.
— Ами кордата, докторе?
— С просто око се вижда, че е различна от другите, по-дебела и с найлоново покритие.
Въже за простиране. Вие ще прецените, но не изглежда много вероятно на този етап да е
решил да сменя вида корда.
Асистентите отстраниха остатъците от дрехи и трупът остана изложен на студената
светлина над хирургическата маса. Кръвонасяданията очертаваха пурпурна карта по гърба и
раменете, по бедрата и прасците, където кръвта се бе стекла след спирането на сърцето.
Отокът бе деформирал чертите на това тяло, по което едва личаха белезите на пубертета.
След измиването на пръстта, полепнала по лицето, се разкриха следи от побой и подутина от
удар с юмрук, който бе разклатил един от зъбите на момичето. Сан Мартин го извади с
малки клещи, приканвайки Йонан да застане по-близо. Въпреки че бе измит, трупът още
лъхаше на парфюм, а това, в комбинация с миризмата на разлагаща се плът, бе наистина
отблъскващо. Йонан бе силно пребледнял и разстроен, не откъсваше поглед от лицето на
момичето, но се държеше. Дишаше равномерно и от време на време прекъсваше
напрегнатата тишина с технически въпроси.
Амая се замисли за големия интерес, който будеха криминалните сериали сред
телевизионните зрители. В тях най-шокиращото бе, че случаят, а понякога и цели два случая,
се решаваше за една нощна смяна с помощта на аутопсии, очни ставки, разпити и дори ДНК
тестове, които при максимална бързина отнемаха поне петнайсет дни, а когато не беше
толкова спешно, към месец и половина. Още повече че в Навара нямаше съдебна
лаборатория, способна да извърши ДНК анализ; пробите трябваше да се изпращат в Сарагоса,
без да се брои огромната цена на някои тестове, което ги правеше на практика
неприложими. Но най-много я забавляваше начинът, по който следователите от филмите се
навеждаха над труповете, разменяйки си записки и експертизи над тялото, което в най-
добрия случай отделяше газове и нетърпима миризма.
Беше чела, че някои следователи и полицаи смятат за вредна представата, която
съдебните заседатели имаха за съдебномедицинските техники, много често придобита от
точно тези вездесъщи сериали, които ги караха да искат безразборно тестове, експертизи и
сравнителни анализи. Макар че имаше и специалисти, които можеха да изложат знанията си,
без работата им да звучи на китайски за съдебните заседатели. Така бе със съдебните
ентомолози. Допреди десет години ентомолозите и техните изследвания изглеждаха напълно
непонятни, докато сега почти всеки знаеше, че установявайки възрастта на ларвите и
трупната фауна, можеха да се определят с голяма точност времето и мястото на смъртта.
Амая се доближи до контейнера, в който бяха сложени остатъците от дрехи.
— Падуа, тук имаме останки от сини дънки, бледорозов ватиран блузон „Найк“,
сребристи кецове и бели чорапи. Какви дрехи е носела в момента на изчезването си според
жалбата?
— Дънки и розов блузон — промълви Падуа.
— Докторе, допускате ли, че може да е починала в деня на своето изчезване?
— Много е възможно.
— Разрешавате ли да ползвам кабинета ви, докторе?
— Разбира се.
Амая развърза мантата си, хвърли последен поглед към трупа и се запъти към
умивалниците с думите:
— Йонан, излез навън и покани майката на Йоана да влезе.
Въпреки че много пъти бе ходила в Наварския институт по съдебна медицина, никога не
бе влизала в кабинета на Сан Мартин, понеже той нямаше нищо против да разписва
докладите и в малката претъпкана стаичка на асистентите. Амая предполагаше, че ще открие
помещение, не по-малко ексцентрично от своя притежател, но луксът, с който бе обзаведена
стаята, я изненада. Този кабинет определено заемаше повече пространство, отколкото
логично му прилягаше. Мебелите с практичен дизайн от типа, който би могъл да се очаква в
кабинета на по-високопоставен учен, бяха със семпли и модерни линии, контрастиращи с
колекцията от бронзови скулптури, разположени извънредно грижливо и изкусно осветени.
Върху широката заседателна маса стоеше фигура на скърбяща Богородица с размери
седемдесет на седемдесет сантиметра, която изглеждаше необичайно тежка. Амая се запита
дали я местеха оттам, когато масата трябваше да се използва по предназначение.
В другия край на масата малката сестричка на Йоана едва се виждаше под купчината
бели листове и чашата с химикалки, които Йонан бе струпал пред нея. Майката съзерцаваше
в захлас мъртвото тяло на Исус в ръцете на Мария. Лицето й излъчваше характерната за
молитва трескавост, очевидна и от потреперващите й устни.
Йонан се приближи до Амая.
— Моли се — обясни той. — Попита ме дали според мен скулптурата е осветена.
— Как се казва?
— Инес, Инес Лоренсо. Момичето се казва Хисела.
Амая почака още минута, решена да не прекъсва молитвата, но жената забеляза
присъствието й и тръгна към нея. Амая я покани да седне на единия стол, а тя се настани на
другия. Йонан остана прав до вратата, а инспектор Ириарте му отстъпи водещата роля,
избирайки стол на заседателната маса, който обърна с гръб, за да гледа Амая и да наблюдава
жената отзад.
— Инес, аз съм инспектор Саласар, до нас са младши инспектор Ечайде, инспектор
Ириарте и старши лейтенант Падуа от жандармерията. Мисля, че вече се познавате.
Падуа хвана креслото зад масата и го придърпа встрани. Амая мислено благодари, че бе
решил да не сяда при тях.
— Инес — започна Амая. — Както знаете, днес патрул на жандармерията е открил
тялото на дъщеря ви.
Жената я гледаше втренчено, изопната и сериозна, почти притаила дъх.
— При аутопсията се установи, че е мъртва от няколко дни. Носела е същите дрехи,
описани в жалбата, която сте подали в участъка на жандармерията в деня на нейното
изчезване.
— Знаех си — отрони тя, гледайки Падуа с по-малко укор, отколкото можеше да се
очаква.
Амая се уплаши, че може да заплаче. Вместо това жената отново обърна поглед към нея
и попита:
— Изнасилена ли е?
— По всичко личи, че е претърпяла сексуално насилие.
Инес стисна устни, в опит да се овладее.
— Бил е той — отсече тя.
— Кой мислите, че е бил? — поинтересува се Амая.
 Инес се обърна да погледне детето, което бе застанало на колене на стола и си
рисуваше, полуизлегнато на масата и частично скрито зад скулптурата. Майката погледна
Амая.
— Не мисля, а знам. Мъжът ми. Мъжът ми е убил дъщеря ми.
— Защо смятате така? Той ли ви каза?
— Не, няма нужда да ми казва, аз сама знам. Знаех го през цялото време, но не исках да
повярвам. Когато се роди Йоана, овдовях, пристигнах в Испания само с дрехите на гърба си и
го срещнах тук. Оженихме се и той отгледа момичето ми като свое… Но от известно време
всичко се промени. Йоана го избягваше, а аз мислех, че е от пубертета, разбирате ли? Йоана
много се разхубави, сама я видяхте, и баща й започна да ми говори, че трябвало да я
контролира повече, защото на тази възраст ставали лекомислени и нали се сещате, започвали
да се занимават с момчета, и аз… Йоана винаги е била много добричка, никога не ми е
създавала проблеми за нищо, вървеше й в училище, учителите бяха доволни, винаги са ми го
казвали, може да ги питате, ако искате.
— Няма нужда — каза Амая.
— Тя не беше от онези избухливи тийнейджърки. Помагаше вкъщи, грижеше се за
сестра си, но той я държеше все по-изкъсо за вечерния час, за излизанията. Тя се оплакваше,
а аз… Аз му позволявах, защото мислех, че просто се тревожи за нея. Макар понякога да
осъзнавах, че прекалява с желанието си да я контролира, и често му го казвах, но той, той ми
отговаряше: „Ако я оставиш без надзор, ще тръгне с момчета и ще ти дойде бременна“. Беше
ме страх. Но друг път виждах как я гледа и това не ми харесваше, госпожо, не ми харесваше.
Но нищо не казвах, освен веднъж. Йоана беше с къса пола, наведе се за нещо към сестра си и
тогава видях как я гледаше. Отвратих се, направих му забележка и знаете ли какво ми
отговори? Каза ми: „Така гледат мъжете дъщеря ти, когато тя ги провокира“. Явно вече не
беше негова дъщеря — преди да, а сега казваше „дъщеря ти“. А аз само я пратих да се
преоблече.
Амая погледна Падуа, преди да попита:
— Разбирам… Мъжът ви се е тревожил много за Йоана, може би дори е прекалявал, но
защо мислите, че има нещо общо със смъртта й?
— Не сте го виждали. Беше вманиачен, стигна дотам, че инсталира джипиес на
телефона й, за да знае къде се намира във всеки момент. И когато изчезна, му казах:
„Потърси я с джипиеса“, а той ми отговори: „Вече не ползвам тази услуга. Прекратих
договора, безсмислено е, дъщеря ти е избягала, защото е пропаднала. Ти я насърчи и тя вече
няма да се върне, тя не иска да я намериш и това е най-доброто за всички“. Така ми каза.
Амая отвори папката, която й подаваше лейтенант Падуа, очевидно решил да запази
мълчание.
— Да видим. Йоана е изчезнала в събота, а вие сте подали сигнал на следващия ден,
неделя. Въпреки това сте се обадили в участъка, за да съобщите, че Йоана се е прибрала
вкъщи в сряда, докато сте били на работа, за да си вземе личната карта, дрехи и малко пари и
за да каже, че заминава с някакво момче. Така ли е?
— Да, обадих се, защото той ми каза да го направя. Прибрах се вкъщи и той ми каза, че е
идвала, а после си е тръгнала и си е взела нещата. Как да не му повярвам? Йоана вече два
пъти е бягала за няколко дни у една нейна приятелка, когато той й се караше. Но аз знаех, че
ще си дойде, и му казвах: „Ще се върне“. Знаете ли защо? Защото никога не вземаше
мишлето. Една играчка, която имаше от малка, още й стоеше на леглото. И аз знаех, че ако
някой ден дъщеря ми си тръгне от къщи, ще вземе и Зъбльото, така го наричаше. Така че
влязох в стаята, видях, че го няма, и ми прималя. И му повярвах.
— Какво се промени, за да се върнете на следващия ден в участъка и да поискате да
продължат да я търсят?
— Дрехите. Не знам дали знаете какви са тийнейджърките с дрехите. Но аз я познавах
много добре и когато видях онези, които липсваха, разбрах, че момичето ми не се е връщало.
Беше си оставила любимите дънки, от някои комбинации липсваше само половината. Не
знам дали ме разбирате, тя имаше специална блуза за всяка пола или панталон, а беше взела
само част от тях, летни дрехи, които не може да се носят сега, една жилетка, която й беше
умаляла… Дори най-новите й дрехи бяха там, а само преди седмица толкова бе настоявала
да й ги купя.
— Къде е съпругът ви сега?
— Когато тази сутрин дойдоха жандармеристите, за да ни кажат, че са намерили тялото,
пребледня като платно и така му прилоша, че едва стоеше на краката си. Наложи се да легне,
но аз мисля, че се разболя, защото знае какво е направил и разбира, че ще бъде арестуван.
Ще го задържите, нали?
Амая се изправи.
— Останете тук. Ще се погрижа да ви закарат обратно вкъщи.
Жената започна да протестира, но Амая я прекъсна.
— За момента тялото на дъщеря ви ще остане тук. Но искам вие да ми помогнете, искам
да се приберете вкъщи. Трябва да приключа с това, за да може Йоана и всички, които са я
обичали, да намерят покой. Но за тази цел трябва да правите каквото ви моля.
Инес вдигна поглед и срещна очите й.
— Ще направя каквото кажете — каза и се разплака.
От отсрещния кабинет добре виждаха Инес, превита надве и притиснала към лицето си
бяла платнена кърпичка, която бе извадила от чантата си и която вече изглеждаше
подгизнала. Виждаха и малкото момиченце, което бе застанало на две крачки от майка си и я
гледаше уплашено, без да смее да я докосне.
— Как се казва съпругът?
Падуа, който дотогава бе стоял безмълвен, се прокашля, за да прочисти гласа си, който
въпреки това прозвуча слаб и твърде нисък.
— Хасон. Хасон Медина — каза той, буквално рухвайки в едно кресло.
— Забелязахте ли, че тя не изрече името му нито веднъж?
Падуа се замисли.
— Ще ми кажете как смятате да процедираме. Искам да разпитам Хасон Медина, вие
преценете дали да го направя в жандармерията, или в полицията.
Лейтенант Падуа се надигна леко и отмести поглед към някаква точка на стената, преди
да отговори.
— Най-удачно ще е да е в жандармерията, в крайна сметка ние водим случая и ние
открихме тялото, а и щом не мислите, че престъплението е дело на басахауна… Още сега ще
се обадя да го задържат и да го докарат в участъка. Но при всички случаи ще отразя вашето
съдействие.
Падуа се изправи, успявайки да се съвземе, опипа сакото си, извади мобилен телефон,
набра някакъв номер, смотолеви непохватно извинение и излезе от кабинета.
— „При всички случаи ще отразя вашето съдействие“ — изимитира го Йонан. — Ама че
тъпак.
— Какво мислите? — попита Амая.
— Според мен имитатор — отвърна Ириарте. — Не ми се връзва историята за басахауна,
а и фактът, че съпругът не е баща на момичето, вече е нещо, което трябва да вземем предвид.
Много случаи на сексуално насилие се оказват дело на партньорите на майката. Фактът, че е
престанал да говори за Йоана като за своя дъщеря, му помага да се дистанцира от нея и да я
възприема като жена, а не като член на семейството. А и е странна лъжата му, че момичето
си е било вкъщи в сряда.
— Може да го е направил, за да успокои майката — предположи Йонан.
— Или може да го е направил, защото я е изнасилил и убил, и е знаел, че вече няма да се
върне вкъщи. Затова обсесията му е секнала внезапно и е прекратил услугата за
проследяване.
Амая ги наблюдаваше замислено със свити устни, в знак на съмнение и несъгласие.
— Не знам. Почти съм сигурна, че бащата е замесен, но има детайли, които не ми се
връзват. Разбира се, че не е басахаунът — убиецът в този случай е недодялан имитатор, който
е чел пресата и е решил да замаскира престъплението си с информацията, която е запомнил.
От една страна, има ясно изразен сексуален аспект в първоначалното насилие, в този
стремеж за надмощие, който го е накарал да изгуби контрол и да я удря с настървение, да
разкъса дрехите й, да я насили, да я удуши… В същото време в престъплението има
изтънченост, която граничи с обожание. Очертават се два толкова противоположни профила,
че бих дръзнала да кажа, че убийците са двама. Но от друга страна, са толкова различни в
почерка и представянето на фантазиите си, че изглежда невъзможно да си сътрудничат в
едно и също престъпление. Нещо като своеобразен мистър Хайд — жесток, озверял и
кръвожаден, и доктор Джекил — методичен, прецизен и изпълнен с угризения, който не е
имал задръжки да отнесе със себе си ръката на момичето, но въпреки това е искал да запази
трупа, наръсвайки го с парфюм, може би за да запази усещането за живот, а може би за да
удължи собствената си фантазия.
Падуа нахлу в малкия кабинет, държейки мобилния си телефон в ръка.
— Хасон Медина е избягал. Една патрулна кола току-що е отишла в дома му, за да го
откара в участъка, но са намерили къщата празна. Излязъл е толкова набързо, че е забравил
дори да затвори вратата. Чекмеджетата и шкафовете са разхвърляни, сякаш е взел най-
необходимото, за да избяга. Липсва и колата.
— Закарайте жена му колкото се може по-бързо у тях. Да проверят дали липсват пари и
дали си е взел паспорта, може да опита да напусне страната. Не я оставяйте сама, оставете
някого в къщата. И издайте заповед за издирване и арест на Хасон Медина.
— Знам какво да правя — отвърна Падуа рязко.
30
Дъждът, който не беше престанал през целия ден, се засили още повече, докато
наближаваха Елисондо. Помръкващата светлина бе хукнала на запад в бързо и подмолно
бягство, оставяйки й за пореден път усещането за ограбеност, което се бе превърнало в нещо
обичайно в зимните следобеди и не спираше да поражда у нея чувство на отчаяние и провал
и през останалите дни. Гъста мъгла се стелеше тежко и мудно по хълмовете, движейки се
ниско над земята и засилвайки приликата на новото полицейско управление с кораб в
открито море.
Амая качи на компютъра снимките, които бяха направили сутринта в хижата, и през
следващия час се отдаде на грижливо изучаване на кадрите. Мястото, което убиецът на
Йоана бе избрал, бе само по себе си послание — толкова различно от онези, които
изпращаха другите престъпления, че задължително трябваше да значи нещо. Защо бе избрал
това място, а не друго? Падуа бе казал, че там обикновено ходели ловци и туристи, но не
беше ловен сезон, а туристите щяха да се появят чак напролет, не и преди това. Онзи, който
бе завел там Йоана, явно го е знаел и трябва да е бил много сигурен, че няма да бъде
прекъснат, докато е осъществявал престъпния си план. Върна се на една снимка, направена
точно на мястото, от което започваше следата от пръст и откъдето хижата не се виждаше. Взе
телефона и набра номера на лейтенант Падуа.
— Инспектор Саласар, тъкмо щях да ви търся. Придружихме Инес да изтегли пари и по
разписката от банкомата се разбра, че мъжът й е източил сметката. По всичко личи, че го е
направил, когато е излязла от къщи. Липсва и паспортът, вече уведомихме автогари и летища.
— Добре, но аз звъня за друго.
— Така ли?
— Какво работи Хасон Медина?
— Автомонтьор в един местен сервиз… смяна на масло и гуми, такива неща…
Поискахме заповед за претърсване и там…
В управлението цареше тишина. След напрегнатия ден в Памплона бе изпратила Йонан
и Ириарте да хапнат нещо, след като пристигнаха в Елисондо.
— Не мисля, че мога да ям каквото и да било — бе казал Йонан.
— Все пак опитай. Ще се изненадаш на какви чудеса са способни сандвич с калмари и
една бира.
С горещото кафе в ръката, от което сръбваше по малко, Амая изучаваше снимките от
местопрестъплението, убедена, че в тях има още нещо. Зад гърба си долавяше само звука от
прелистването на хартия, идващ от бюрото на Сабалса.
— Цял ден ли бяхте тук, господин младши инспектор?
Гърбът му се изпъна изведнъж, сякаш му стана неудобно.
— Сутринта да, следобед излязох за малко.
— Предполагам, че няма нищо ново.
— Нищо особено. Фреди продължава да е в тежко състояние, от съдебната лаборатория
няма новини. Макар че звъняха хората с мечките, казаха, че имали някаква среща с вас, на
която не сте отишли. Обясних им, че днес няма да можете. Оставиха телефонни номера и
адреса си, отседнали са в хотел „Бастан“, на пет километра от тук.
— Знам къде е.
 — Вярно, все забравям, че сте тукашна.
Амая си каза, че май никога не се бе чувствала по-малко тукашна.
— По-късно ще им звънна…
Поколеба се за миг дали да попита за Монтес и накрая се реши.
— Сабалса, дали инспектор Монтес е минавал днес оттук?
— В ранния следобед. Понеже тъкмо бе дошла заповедта за брашното от сладкарските
цехове, дойде с мен до една фабрика в Бера, а после ходихме до още пет в долината. Когато
приключихме, се върнахме тук и изпратихме пробите в лабораторията, съгласно процедурата.
Сабалса изглеждаше леко нервен, докато обясняваше стъпките си, сякаш бе подложен на
изпит. Амая си спомни инцидента в болницата и реши, че младши инспектор Сабалса може
би е от онези хора, които приемат всяка критика лично.
— Госпожо инспектор?
— Извинете, не ви чух.
— Казах, че се надявам всичко да е наред, че сте съгласна с това, което сме предприели.
— О, да, всичко е наред, сега остава само да чакаме резултати.
Сабалса не отговори. Продължи да проверява данните на бюрото си. Погледна Амая,
когато тя отново се наведе над компютъра. Не я харесваше, бе слушал разни неща за нея, за
прословутата инспекторка, която бе специализирала във ФБР в Америка. Сега, когато вече я
познаваше, я смяташе за арогантна кучка, която явно чака всичко живо да й се кланя.
Чувстваше се неудобно, защото в крайна сметка знаеше, че е сгафил със сестра й, но откакто
тя бе там, дори Ириарте държеше повече на неща, които в крайна сметка нямаха чак такова
значение. А и заяждането с Монтес, този колега от старата школа, който доста му допадаше
— предполагаше, че бе заради смелостта му да се опълчи на прехвалената инспекторка. Той
самият на моменти се чувстваше потиснат от разследването, което не напредваше, и от
задължението да търпи гениалните изблици на инспектор Саласар, която по негово мнение
грешеше фатално. Питаше се колко ли време щеше да търпи началникът, преди да повери
този случай на някой кадърен инспектор, вместо да насърчава демонстративното й
поведение на ченге от американски сериал. Мобилният изжужа в джоба му, известявайки го
тихо, че има ново съобщение. Позна номера още преди да го отвори — макар да бе изтрил
името преди месеци, човекът продължаваше да му изпраща тези съобщения, а той
продължаваше да ги чете. На екрана се показа мъжко тяло, обсипано с капчици пот, което
разпозна веднага; заля го вълна от желание, която неволно го накара да прекара език по
устните си. Изведнъж осъзна къде се намира, със засрамен жест прикри мобилния с ръце и
погледна зад себе си, сякаш очакваше там да има някой. Скри снимката, но не я изтри.
Отлично знаеше какво предстои. През следващите дни настроението му щеше да се влошава
пропорционално с нарастването на чувството му за вина. Искаше да бъде с Мариса, от осем
месеца бяха заедно, обичаше я, тя беше красива, симпатична, прекарваха си добре, но…
присъствието на тази снимка щеше да го измъчва цяла седмица, защото не намираше
достатъчно смелост, за да я изтрие. Щеше да опита, както и с предишните, но знаеше, че
нощем, когато Мариса си отидеше и той останеше сам, щеше отново да погледне снимките,
уж преди да ги изтрие, но не само нямаше да ги изтрие, а и щеше да направи свръхусилие, за
да не набере номера на Санти, за да не го помоли да дойде при него, за да надвие дивото
желание, с което тялото му го искаше. Бяха се запознали във фитнеса преди година — тогава
Санти ходеше с момиче, с което излизаха от две години, а той бе сам. Започнаха да тичат
заедно, да ходят по заведения, дори го запозна с две момичета, с които бе спал няколко пъти,
докато една сутрин миналото лято, след като се бяха върнали от джогинг, Санти бе решил да
се изкъпе у тях, понеже апартаментът му бе по-близо до парка. Когато бе излязъл от банята
гол и мокър, двамата се бяха погледнали в очите и миг след това се бяха озовали в леглото.
Всяка сутрин в продължение на седмица се срещаха у тях и всяка сутрин желанието
надвиваше смущението и твърдото решение, че повече няма да го прави. Седмица след това
отново тръгна на работа. И започна да излиза сериозно с Мариса. Съобщи на Санти, че вече
няма да се виждат, и го помоли да не му звъни повече. И двамата бяха спазили обещанието
си, но Санти упражняваше своеобразна пасивна съпротива — не му се обаждаше, но му
изпращаше снимки на голото си тяло, които успяваха да го побъркат до такава степен, че
почти не можеше да мисли за друго освен за него и за секса с него. Тези снимки се
промъкваха в съзнанието му непрекъснато, довеждайки го до неописуемо смущение, особено
когато сексът с Мариса се свеждаше до нещо, прилично на котешко мяукане, което успяваше
да попари желанието му и отново му припомняше страстните, бурни и необуздани срещи със
Санти. Изпитваше гняв и нетърпение като човек, очакващ някаква приливна вълна или
ураганен вятър, които да сринат всичко със земята и да прекратят объркването му веднъж
завинаги, да му донесат нов живот, да изтрият последните осем месеца. Питайки се докога
ще удържи на този натиск, той отново погледна към инспекторката, която работеше на своя
компютър, разглеждайки снимките, вече прегледани поне сто пъти, и я намрази още повече.
Амая отново се взря в снимките, направени във вътрешността на хижата. Близо до огнището
имаше стара сламена метла, подпряна в един ъгъл и закрила частично малка купчина боклук.
Избирайки предишен кадър, тя увеличи образа няколко пъти, докато не се увери в онова,
което виждаше. Набра домашния номер на Йоана и изчака, докато не чу скръбния глас на
Инес.
— Добър вечер, Инес, инспектор Саласар е.
Две или три минути след това изслуша с най-големи подробности какво бе заварила
Инес, пристигайки вкъщи — за парите, които липсвали, за документите и прочее. Изчака
търпеливо, докато жената говореше, обзета от вълнение, граничещо с триумф, след като бе
разбрала, че подозренията й се потвърждават. Когато лавината секна, Амая продължи:
— Знаех всичко това, лейтенант Падуа ми се обади преди половин час… Но може би
има нещо, за което бихте могли да ми помогнете. Мъжът ви е автомонтьор, нали?
— Да.
— Винаги ли е бил такъв?
— В Доминиканската република да, но когато дойде тук, отначало не намери работа по
специалността си и една година работи във ферма.
— В какво се състоеше работата му?
— Водеше овцете на паша в планината, понякога прекарваше с дни навън.
— Искам да погледнете във фризера, кухненските шкафове, килера, всяко място, което
ползвате за складиране на провизии. Погледнете и ми кажете дали липсва нещо.
Телефонът явно беше без кабел, защото Амая продължи да чува запъхтяното дишане на
жената и припрените й стъпки.
— Майко мила! Отнесъл е цялата храна, госпожо инспектор!
Амая прекъсна възможно най-любезно жената и се обади на Падуа.
— Няма да се опита да напусне страната, поне не и по обичайния начин. Взел е със себе
си провизии за няколко седмици. Без съмнение е в планината, познава горските пътеки като
пръстите на ръката си. Ако излезе от страната, то ще го направи през границата с Пиренеите,
а понеже районът му е добре познат, може да премине долината и хълмовете, без да го видят.
Освен това и друг път е бил в хижата, на мястото имаше овчи изпражнения — макар да беше
изметено, те бяха събрани на купчина до огнището. Аз бих потърсила предишния му
работодател. Инес ми каза, че фермата е в Арискун, говорете с него, може да бъде от голяма
полза за пътеките и заслоните. Хората от горската служба със сигурност познават
маршрутите.
Въпреки че Падуа мълчеше, Амая усещаше унижението му. Изведнъж се ядоса. Нямаше
да го поздрави, не беше добре свършена работа, но и тя самата ходеше по тънък лед със
задъненото си разследване и липсата на заподозрян.
— Лейтенант, като полицай на полицай — това си остава между нас.
Падуа смотолеви набързо някаква благодарност и затвори.
31
— Аз съм просто дете — изплака тя, — аз съм просто дете, защо не ме обичаш?
Момиченцето хлипаше, докато пръстта затрупваше лицето му. Но чудовището нямаше
милост.
Долавяше шума на близката река, мирисът на скали насищаше обонянието й, а студът от
камъните пронизваше гърба й, докато лежеше на брега. Убиецът се бе навел над нея, за да
вчеше косата й на път, на две идеални златни половини, които почти закриваха голата й гръд.
Тя търсеше очите на убиеца в отчаян опит да срещне милост. Лицето му се спря до нейното,
толкова близо, че можеше да вдиша хилядолетния му мирис на гора, река, на камъни, вгледа
се в очите му и откри там, където трябваше да е душата му, само две тъмни пещери, черни,
непрогледни. Искаше да изкрещи, да прогони приклещилия тялото й ужас, който я
подлудяваше. Но устата й не се отваряше, риданията, напиращи в нея, не излизаха от гърлото
й, защото беше мъртва. Това, значи, бе насилствената смърт — безкраен опит да изкрещиш
ужаса, който остава вътре… Завинаги. Убиецът видя мъката на детето, видя болката й и
започна да се смее, докато смехът му не изпълни цялото пространство. Тогава отново се
наведе над нея и прошепна:
— Не се страхувай от мама, малка мръснице. Няма да те изям.
Телефонът заподскача върху дървеното шкафче, бръмчейки като електрически трион.
Амая се изправи в леглото, смутена и уплашена, почти убедена, че е изкрещяла, и докато
отместваше мокрите кичури, полепнали по челото и врата й, погледна апарата, който
пълзеше по шкафчето от вибрацията като някакъв зловещ, отблъскващ и гигантски бръмбар.
Изчака няколко секунди, опитвайки да се успокои. Въпреки това усети как биенето на
сърцето й отеква с камшични удари в слепоочията й. Доближи слушалката до ухото си.
— Инспектор Саласар?
Гласът на Ириарте я върна в реалността като с вълшебна пръчка.
— Да, кажете.
— Да не ви събудих? Съжалявам.
— Не се тревожете, всичко е наред — отговори тя и помисли: „Всъщност съм му почти
длъжница“.
— Звъня ви, понеже си спомних нещо. Когато видяхте тялото, казахте нещо, за което не
спирам да мисля оттогава. Казахте „Снежанка“, помните ли? Зловещо е, но и на мен ми
направи същото впечатление, а коментарът ви само засили усещането, че съм виждал това и
преди, на друго място, в друг контекст. Най-накрая си спомних. Това лято бях на почивка с
жена ми и децата в един хотел на крайбрежието на Тарагона, нали се сещате, от онези с
голям басейн и детски кът за малките. Една сутрин забелязахме, че децата са особено
неспокойни, малко странни, хем разстроени, хем оживени, сновяха насам-натам из
градината, събираха клечки, камъчета и цветя и се държаха много тайнствено. Проследих ги
и видях, че поне дузина от най-малките са се скупчили в кръг в единия край на градината.
Приближих се и видях, че бяха издигнали мъничък олтар за едно умряло врабче. Птичето
лежеше върху купчина хартиени кърпички, оградена с обли камъчета и мидени черупки, а
край него бяха наредили гирлянд от цветя. Развълнувах се, поздравих ги за направеното,
предупредих ги за болестите, които могат да пренасят умрелите птици, и че трябва да си
измият ръцете. После едва успях да ги отведа оттам. С цената на много игри успях да им
избия птичето от главата, но в продължение на дни виждах как групички деца се връщат на
мястото, където се намираше врабчето. Казах на един служител и той го прибра оттам, за
огорчение и неудоволствие на малките, въпреки че птичето вече бе съвсем разложено.
— Мислите, че е детето, което я е открило?
— Бащата каза, че синът му е бил в планината със свои приятели. Струва ми се, че
децата може да са я намерили, но не в деня, когато са съобщили за нея, а преди това. Мисля,
че са намерили трупа и са решили да направят олтар, да донесат цветя… Може те да са я
покрили. Освен това забелязах, че отпечатъците по флакончето парфюм са по-скоро малки
— предположихме, че са женски, но може да са и детски. Почти съм сигурен, че са били те.
— Снежанка и нейните джуджета.
Микел беше на осем, но вече знаеше какво е да си забъркан в сериозен проблем. Седнал
на горещия стол в кабинета на Ириарте, той клатеше крака напред-назад в опит да се
успокои, докато родителите му го гледаха с пресилени усмивки, които вместо да го ободрят,
само подчертаваха едва прикритото послание, изписано по лицата им. Майка му бе ставала
поне три пъти, за да му оправя дрехите и косата, и всеки път го бе поглеждала в очите с
онова тревожно изражение, което придобиваше, когато не бе напълно сигурна какво става.
Баща му беше по-директен: „Не се притеснявай, всичко ще бъде наред. Ще ти зададат
няколко въпроса, ти само трябва да кажеш истината максимално ясно“. Истината. Ако
кажеше истината ясно, нещата щяха да загрубеят. Но след като бе видял приятелите си да
пристигат заедно с родителите им, преминавайки по коридора пред случайно отворената
врата, и след като бяха разменили за секунда отчаяни погледи, разбра, че няма измъкване.
Хон Сорондо, Пабло Одриосола и Маркел Мартинес. Маркел бе на десет и може би нямаше
да се огъне, но Хон беше женчо и щеше да изпее всичко веднага щом го попитат. Погледна
още веднъж майка си и баща си, въздъхна и призна на Ириарте.
— Ние бяхме.
Отне им близо половин час, за да успокоят родителите и да ги убедят, че не им е нужен
адвокат, макар че можеха да го повикат, ако желаеха — децата им не бяха обвинени в
престъпление, но бе от жизнено значение да разговарят с тях. Накрая склониха и Амая реши
да премести всички в заседателната зала.
— Е, момчета — започна Ириарте, — някой иска ли да ми разкаже какво стана?
Децата се спогледаха помежду си, после погледнаха родителите си и накрая не обелиха
дума.
— Добре, аз ли предпочитате да задавам въпросите?
Те кимнаха.
— Често ли ходехте в тази хижа?
— Да — отвърнаха те в хор, като плах клас от стреснати ученици.
— Кой я намери?
— Аз и Микел — отвърна Маркел шепнешком, макар и не без известна гордост.
— Това е много важно, помните ли кой ден беше, когато я намерихте?
— Беше неделя — отговори Микел. — Рожденият ден на баба ми.
— Значи, намерихте момичето, казахте на другите и се връщахте там всеки ден, за да я
гледате.
— За да се грижим за нея — поправи го Микел.
Майка му ужасено прикри устата си с ръка.
— Но тя е била мъртва, за бога! — възкликна баща му.
 Чувство на объркване и погнуса обиколи всички възрастни, които започнаха да си
шушукат. Ириарте опита да ги успокои.
— Децата гледат по различен начин на нещата, а смъртта предизвиква у тях голямо
любопитство. Значи, сте се връщали, за да се грижите за нея — продължи той, обръщайки се
към момчетата. — И сте се справили добре, но вие ли занесохте цветята?
Мълчание.
— Откъде намерихте толкова много? Сега почти няма цветя навън…
— От градината на баба ми — призна Пабло.
— Вярно е — потвърди майка му. — Майка ми ми се обади, за да ми каже. Каза, че
малкият ходел всеки следобед у тях, за да бере цветя от някакъв храст. Попита ме дали ги
носи на мен и аз отрекох, предположих, че са за някое момиче.
— Били сте права — отбеляза Ириарте.
Майката потръпна при самата мисъл.
— И парфюма ли занесохте вие?
— Аз го взех от майка — отвърна Хон едва чуто.
— Хон! — изписка майка му. — Какво…?
— Този не го ползваше, беше прибран чисто нов в шкафчето в банята…
Майката се хвана за главата, осъзнавайки, че синът й бе отмъкнал най-скъпия й
парфюм, този, който ползваше най-рядко и който пазеше за специални случаи.
— Божичко, „Бушерон“ ли си взел? — попита и изведнъж започна да изглежда по-
възмутена от това, че момчето е взело парфюм за петстотин евро, отколкото че го е изляло
върху труп.
— За какво ви беше парфюм? — прекъсна я Ириарте.
— Заради миризмата, всеки път миришеше все по-зле…
— Затова ли сложихте ароматизатори?
Четиримата кимнаха.
— Изхарчихме всичките си джобни за това — каза Маркел.
— Пипахте ли нещо по тялото?
Забеляза, че въпросът смути родителите, които се размърдаха неспокойно на местата си
и поеха въздух, хвърляйки му укорителен поглед.
— Беше без дрехи — оправда се едно от момчетата.
— Беше гола — каза Микел.
Сред хлапетата се разнесе кикот, който бе бързо прекратен от ужасените изражения на
родителите.
— Значи, сте я покрили, загърнали сте я?
— Да, с нейните дрехи… те бяха скъсани — каза Хон.
— И с дюшека — призна Пабло.
— Забелязахте ли на момичето да й липсва нещо? Помислете добре.
Те се спогледаха, кимвайки отново. Отговори Микел:
— Опитахме да й мръднем ръката, за да хване букета, но видяхме, че я няма. Така че я
оставихме както си беше, защото раната ни плашеше.
Амая се изненада от начина, по който функционираше детската психика. Страхуваха се
от една рана и същевременно бяха неспособни да усетят скритата заплаха, която
предполагаше намирането на труп със следи от насилие. Плашеше ги един чист, макар и
брутален разрез, но бяха прекарали цялото си свободно време през последната седмица, за да
пазят труп, който се разлагаше не с дни, а с часове, без никакъв страх, или поне със страх,
надвит от любопитство и от онази упорита солидарност, характерна за децата, която винаги
я удивяваше, когато я срещнеше.
Амая се намеси.
— Цялата хижа беше много чиста, вие ли го направихте?
— Да.
— Измели сте пода, сложили сте ароматизатори и сте опитали да изгорите боклука…
— Обаче се вдигна много дим и се уплашихме някой да не види и да дойде да провери, и
тогава…
— Видяхте ли нещо, което да прилича на кръв, нещо като засъхнал шоколад?
— Не.
— Нямаше ли нещо разлято около трупа?
Децата поклатиха глави.
— Ходили сте всеки ден, нали? Да сте забелязали друг освен вас да е бил там в
последните дни?
Микел сви рамене. Амая тръгна към вратата.
— Благодаря за съдействието — каза тя, обръщайки се към родителите. — А вие трябва
да знаете, че когато се намери труп, трябва веднага да се съобщи в полицията. Това момиче
има семейство, което се е тревожело за нея. Освен това не е умряла по естествен начин и
заради забавянето при информирането на полицията нейният убиец, човекът, който й е
причинил зло, може да избяга. Разбирате ли колко важно нещо ви казвам?
Те кимнаха.
— Какво ще стане сега с момичето? — поинтересува се Микел.
Ириарте се усмихна, мислейки за собствените си деца. Джуджетата на Снежанка. Бяха в
полицейско управление, току-що ги бяха разпитвали, родителите им бяха обзети от нещо
между ужас и отказ да повярват, а те се тревожеха за мъртвата си принцеса.
— Ще я върнем на майка й, ще я погребат… Ще й носят цветя…
Децата се спогледаха и кимнаха доволни.
— Може би ще може да я посещавате на гробището.
Те се усмихнаха възторжено, а родителите им хвърлиха на Ириарте по един последен
скандализиран поглед и задърпаха наследниците си към изхода.
Амая седна пред таблото, на което бяха добавили снимките на Йоана, и продължи да се
чуди на детската психика. Ириарте влезе със Сабалса и се усмихна широко, докато й
сервираше чаша кафе с мляко.
— Снежанка — засмя се той. — Жал ми е за бедните деца, родителите им ще ги пратят
право при някой психолог. И разбира се, край на скитосванията в планината.
— Какво щяхте да направите вие, ако бяха ваши деца?
— Щях да се опитам да не бъда много строг. Може би преди време щях да ви отвърна
друго, но сега имам деца, госпожо инспектор, и ви уверявам, че научих много през
последните години. Всички сме ходили да разузнаваме нови територии, особено онези,
които сме израснали на село. Сигурен съм, че и вие, когато сте живели тук, сте се шляли
долу при реката.
— Разбира се, нормално детско любопитство, но тук говорим за труп. Човек би
помислил, че от такова нещо всяко хлапе ще си плюе на петите и ще закрещи от ужас.
— Повечето от тях може би. Но щом преодолеят началния уплах, какво пък. Факторът
страх при децата е доста по-свързан с въображаемия страх, отколкото с реалния. Затова и в
повечето случаи децата стават жертви — защото не са способни да различат реален от
въображаем риск. Предполагам, че здравата са се уплашили, когато са я видели, но после
любопитството е надделяло, децата са болезнено любопитни. Знам, че в случая е
несравнимо, но когато бях на седем, намерихме една умряла котка, погребахме я под купчина
чакъл на един строеж, направихме й кръст от пръчки, положихме цветя и дори се молихме за
нея, а седмица след това приятелите на брат ми я изровиха и отново я заровиха само за да
видят как изглежда.
— Да, това повече ми се връзва с детското любопитство, но все пак говорим за котка.
Логично е да се ужасят пред човешки труп, в природата ни е заложено инстинктивно
отхвърляне, защото се идентифицираме с човешкия му облик.
— Възрастните да, но при децата е различно. Не за първи път се случва подобно нещо.
Преди години в овощните градини край Тудела намериха труп на момиче, което бе изчезнало
от дома си няколко дни по-рано. Умряла от свръхдоза, а някакви хлапаци се натъкнали на
тялото. Вместо да докладват, го затрупали с найлони и дървета. Когато полицията го намери,
обстоятелствата породиха множество въпросителни около станалото — аутопсията разкри
свръхдозата, многото следи, които бяха оставени, отведоха до момчетата, но първото
впечатление на разследващите от местопрестъплението се оказа погрешно заради тях.
— Невероятно.
— Но е истина.
Йонан почука на вратата и отвори.
— Госпожо инспектор, лейтенант Падуа току-що се обади, задържали са Хасон Медина
в Гораменди. Бил е в някаква планинска хижа в покрайнините на Ерацу. На дванайсетина
километра от там са открили и колата, полускрита сред дърветата. В багажника е носел
спортен сак с момичешки дрехи, документите на Йоана и един плюшен мишок. Откаран е в
участъка в Лекарос. Падуа каза, че ще ви изчака, за да започнете разпита.
— Какъв джентълмен! — подигра се Ириарте.
— Нищо подобно, просто ми е длъжник — каза тя, грабвайки чантата си.
Постройките на жандармерийския участък изглеждаха старички в сравнение с новото
полицейско управление, но Амая не можа да не отбележи модерната охранителна система с
камери от последно поколение. Един униформен постови ги поздрави на вратата, сочейки
им кабинет вдясно от входа. Друг служител ги поведе по тесен и зле осветен коридор до
редица разнебитени врати, видели не една и две подмени на ключалки. Залата бе просторна
и добре отоплена. До входа имаше ниша с изображение на Дева Мария, украсено с изсъхнало
букетче цветя. Вляво и вдясно бяха разположени няколко маси и столове. Срещу тях, окован в
белезници, седеше мъж на около четирийсет и пет години, дребен, с мургав тен, който
подчертаваше още повече бледността му и зачервяванията, образували се под очите и около
устата му.
Между окованите си в белезници ръце мъжът стискаше хартиена кърпичка, която явно
не възнамеряваше да ползва, въпреки че сълзите и сополите се стичаха по брадата му,
откъдето капеха по тъмната повърхност на масата. До него една млада служебна адвокатка,
на която даде не повече от трийсет години, подреждаше някакви напечатани листове,
слушаше вглъбено инструкциите, които някой й даваше по телефона, и гледаше с очевидна
неприязън своя клиент.
Падуа ги приближи отзад.
 — Не е спирал да плаче и хленчи, откакто го откриха колегите от горската служба.
Признал е веднага щом ги е видял, казаха, че не е млъкнал по целия път насам. Откакто го
сложихме да седне там, не е спрял да мрънка. Взехме му показания, защото, откакто е дошъл,
постоянно повтаря, че той го е направил и че искал да си признае. Сигурно е изтощен от
толкова врещене.
Приближиха се до масата. Един служител включи диктофон и след обичайните
поздрави, представяне и потвърждение на датата и часа, седнаха.
— На първо място трябва да кажа, че това е много некоректно, не разбирам как са го
разпитвали в мое отсъствие — оплака се адвокатката.
— Клиентът ви не спря да крещи, че си признава, от мига, в който го задържахме, и
настоя да говори веднага щом влезе през тази врата.
— Въпреки това бих могла да оспоря процедурата…
— Още не сме го разпитали, госпожо, защо не почакате да чуете какво има да каже и
той?
Адвокатката стисна устни и отдръпна с няколко сантиметра стола си от масата.
— Господин Хасон Медина — започна Падуа.
Споменаването на името му, изглежда, го изкара от транса, в който бе изпаднал.
Изправи се на стола и погледна втренчено листовете, които Падуа държеше в ръце.
— Според показанията ви на четвърти, събота, сте накарали доведената си дъщеря
Йоана Мартинес да дойде с вас, за да измиете колата, но вместо към бензиностанцията,
където обичайно сте миели автомобила, сте тръгнали към планината. Когато сте стигнали до
слабо посещавана зона, сте спрели колата и сте поискали от доведената си дъщеря да ви
целуне. При отказа й сте се ядосали и сте й ударили шамар. Йоана е заплашила да разкаже на
майка си и дори да се оплаче в полицията. Вие сте се ядосали още повече и сте се изнервили
много, след което сте я ударили отново и тя е припаднала според собствените ви думи. —
Хасон кимна. — Запалили сте автомобила и сте покарали още известно време, но виждайки,
че се намира в безсъзнание, че е като заспала, сте решили, че може да имате сексуални
отношения с нея, без тя да се съпротивлява. Потърсили сте уединено място на един горски
път, спрели сте колата, свалили сте съседната седалка назад и сте легнали върху Йоана с
намерението да правите секс с нея. Но тогава тя се е събудила и е започнала да вика. Така ли
е?
Хасон Медина кимаше, без да спира, създавайки усещането, че целият се клати, докато
от носа му продължаваха да капят сълзи, примесени със сополи.
— Според думите ви сте започнали да я удряте. Колкото повече е викала Йоана, толкова
повече сте се възбуждали. Продължили сте да я биете, но тя упорито се е защитавала, така че
е трябвало да я удряте по-силно. Въпреки това тя е продължила да вика и да ви блъска с
всички сили. Сграбчили сте я за врата и сте започнали да стискате, докато е спряла да мърда.
Когато сте видели, че сте я убили, сте решили, че трябва да намерите място, където да се
отървете от трупа. Знаели сте за планинската хижа, защото сте минавали оттам няколко
пъти, когато сте работели като пастир. Карали сте с колата по шосето, докато сте наближили,
после сте пренесли тялото до хижата и сте го оставили там. Но преди това сте се сетили
какво сте чели в пресата за басахауна през последните дни и сте решили, че може да
направите така, че престъплението да прилича на негово. Разкъсали сте дрехите на Йоана,
както сте си спомняли от прочетеното, и сте почувствали такава възбуда, че сте изнасилили
трупа.
 Хасон затвори очи за миг и Амая помисли, че може да го измъчва вина, но явно отново
преживяваше момента на смъртта, който бе запечатал в съзнанието си до най-малката
подробност. Размърда се на стола, привличайки вниманието на адвокатката, която се
отдръпна, скандализирана при вида на издутината, с която очевидната ерекция надигаше
панталона му.
— Божичко! — възкликна тя.
Падуа продължи да чете, сякаш не бе забелязал нищо.
— Но не сте разполагали с корда или въже, с които да пресъздадете онова, което сте си
спомняли, така че сте се върнали вкъщи, преди да се прибере жена ви, изкъпали сте се, взели
сте парче от въжето на простора и сте се върнали в хижата, за да го увиете около врата на
доведената си дъщеря. После сте се прибрали вкъщи. Когато съпругата ви е настояла да
съобщите за изчезването, вие сте взели някои дрехи и лични вещи на Йоана, напъхали сте ги
в багажника на колата си, казали сте на жена си, че е била у вас, за да си събере нещата, и сте
я склонили да оттегли жалбата… Господин Медина, това са вашите показания, ще
потвърдите ли?
Хасон сведе поглед и кимна.
— Трябва да ви чуя, господине, за протокола.
Мъжът се наведе напред, сякаш щеше да целуне диктофона, и каза отчетливо:
— Да, господине, така е, това е цялата истина, Бог ми е свидетел.
Гласът му прозвуча меко, леко пискливо, с престорено раболепие, което кръстоса очите
на адвокатката му.
— Не мога да повярвам — прошепна тя.
— Поддържате ли показанията си, господин Медина?
Хасон отново се наведе напред.
— Да.
— Съгласен ли сте с всичко, което прочетох, или искате да добавите или извадите нещо?
Поредният нелеп реверанс.
— Добре, господин Медина, сега, след като изяснихме до голяма степен всичко, бихме
искали да ви зададем няколко въпроса.
Адвокатката се изпъна леко, сякаш предчувстваше, че най-накрая ще й се отвори малко
работа.
— Вече ви представих на инспектор Саласар от окръжната полиция. Тя иска да ви
разпита.
— Възразявам — подскочи адвокатката. — Животът на клиента ми достатъчно се
обърка с тези показания, той вече си призна. Не мислете, че не знам коя сте — каза тя,
обръщайки се към Амая — и какво целите.
— И какво мислите, че целя? — попита Амая спокойно.
— Да прехвърлите на моя клиент престъпленията на басахауна.
Амая се засмя, клатейки глава.
— Успокойте се, отсега ви казвам, че почерците не съвпадат. От самото начало знаехме,
че не е той, а като се имат предвид данните, които даде в показанията за кордата, почти
бихме могли да го отхвърлим.
— Почти?
— В престъплението има един момент, който ни направи впечатление. От това, дали
клиентът ви ще може да ни даде убедително обяснение, ще зависи как ще протече
разследването занапред.
Адвокатката прехапа долната си устна.
— Вижте, да направим така — аз ще питам, а клиентът ви ще отговаря само ако вие
разрешите…
Адвокатката погледна неспокойно локвичката течност, пълзяща по повърхността на
масата, и кимна. Падуа понечи да стане, за да й отстъпи мястото срещу Медина, но Амая го
спря, изправи се, обиколи масата и застана от лявата страна на мъжа, накланяйки се леко, за
да му говори, толкова близо, че почти докосваше дрехите му.
— Господин Медина, заявихте, че сте ударили няколко пъти Йоана и сте я изнасилили.
Сигурен ли сте, че не сте й направили нещо повече?
Мъжът се размърда неспокойно.
— Какво имате предвид? — попита адвокатката.
— При трупа се установи пълна ампутация на ръката от лакътя надолу — каза тя,
поставяйки на масата две увеличени снимки, от които си личеше цялата жестокост на
нараняването.
Адвокатката сбърчи чело и се наведе, за да прошепне нещо на ухото на клиента си. Той
поклати глава.
Амая започваше да губи търпение.
— Вижте, след всичко, което признахте, отрязването на ръката е нещо второстепенно.
Защо го направихте, за да не може да идентифицираме трупа по пръстовите отпечатъци ли?
Той изглеждаше учуден от тази идея.
— Не.
— Погледнете снимките — настоя Амая.
Хасон хвърли бегъл поглед и отмести очи отвратено.
— Божичко! Не, не бях аз. Когато се върнах, за да сложа кордата, вече си беше така.
Помислих, че е било животно.
— Колко време ви отне да се приберете вкъщи и да се върнете до хижата? Помислете
добре.
Хасон започна да плаче, издавайки дълбоки вопли, извиращи от стомаха му, от което
цялото му тяло се тресеше.
— Би трябвало да спрете, господин Медина се нуждае от почивка — настоя адвокатката.
Амая изгуби търпение.
— Господин Медина ще си почива, когато аз кажа.
Удари силно по масата, от което малки капчици от локвата се разхвърчаха във всички
посоки, наведе се и спря на сантиметри от лицето на мъжа. Плачът му секна изведнъж.
— Отговорете — нареди му тя твърдо.
— Най-много час и половина, бързах, защото жена ми щеше да се върне от работа.
— И когато сте отишли в хижата, ръката вече я е нямало?
— Да, кълна се, че помислих…
— Имаше ли кръв?
— Какво?
— Имаше ли кръв около раната?
— Може би малко, но много малко, малка локвичка, само петънце…
Амая погледна Падуа.
— Децата? — подсказа той.
 — …върху найлона — промърмори Хасон.
— Какъв найлон?
— Кръвта беше върху бял найлон — отрони той.
Амая се изправи, замаяна от лошия му дъх.
— Помислете добре. Видяхте ли някого в близост до хижата, когато се върнахте?
— Никого не видях. Макар че…
— Да?
— Стори ми се, че там има още някой, но бях прекалено нервен. Даже ми се стори, че
някой ме следи. Помислих, че е Йоана…
— Йоана?
— Духът й, нали разбирате, нейният призрак.
— Засякохте ли се с някоя кола по пътя до там? Видяхте ли паркиран автомобил
наоколо?
— Не, но когато си тръгвах, чух мотор, от онези планинските. Които вдигат много шум.
Помислих, че са горските, те се придвижват с такива в планината. И си плюх на петите.
Друга пролет
Следващия път нещата бяха много различни. Бяха минали много години. Тя вече
живееше в Памплона, макар да си идваше в Елисондо всяка събота и неделя. Майка й,
прикована към легло, лежеше в болница с усложнения от пневмония, докато алцхаймерът
бавно я изяждаше. Месеци наред отронваше едва по някоя дума от силно ограничения си
речник, за да поиска най-необходимото. От седмица бе настанена в Университетската
болница по искане на личния й лекар и против волята на Флора, която се бе съпротивлявала
с всички сили срещу хоспитализацията, макар накрая да бе отстъпила — дишането на
Росарио бе станало толкова мъчително, че трябваше да й дадат кислород, за да не умре, и да
я транспортират със специализирана линейка. Въпреки това, изтъквайки вечната си главна
роля, Флора отказваше да се отдели под какъвто и да било претекст от главата на майка си,
като същевременно не пропускаше случай да упрекне сестрите си, че не посещават Росарио
достатъчно често.
Амая влезе в стаята и след като слуша в продължение на десет минути укорите на сестра
си, я отпрати в близкото кафене, обещавайки да наглежда майка им. Когато вратата се
затвори зад гърба й, Амая се обърна да погледне старицата, която дремеше в болничното
легло полуизправена, за да се облекчи затрудненото й дишане. Осъзна, че я беше страх и че за
първи път от дете оставаше насаме с нея. Мина на пръсти пред леглото, за да седне на
креслото до прозореца, молейки се майка й да не се събуди, за да иска нещо. Не беше
сигурна как ще се почувства, ако трябваше да я докосне.
Със същото внимание, което би проявила при боравене с експлозив, тя се настани в
креслото, облегна се бавно и посегна към едно от списанията на Флора върху перваза на
прозореца. Обърна се да погледне майка си и не успя да сдържи вика си. Сърцето й щеше да
изскочи от гърдите. Майка й я наблюдаваше, облегната на левия си хълбок, с неестествена
усмивка и блеснали от разум и лукавство очи.
— Не се страхувай от мама, малка мръснице. Няма да те изям.
След което се отпусна назад, затвори очи и дишането й отново стана хрипливо и шумно.
Амая се беше свила на кълбо и несъзнателно мачкаше списанието на сестра си. Постоя така
няколко секунди, с разтуптяно сърце и разум, който й крещеше, че си е въобразила, че
умората и спомените са й изиграли лоша шега. Надигна се, без да откъсва очи от лицето на
майка си, което изглеждаше все така празно и безизразно както в последните месеци.
Старицата измърмори нещо. Струйка слюнка се стече по бузата й, очите й продължаваха да
бъдат затворени. Сподавен, непонятен брътвеж. Тръбичката с кислород се бе изхлузила от
едното й ухо и висеше настрани, издавайки свистящ звук. Сякаш бълнуваше, може би
шепнеше „вода“. Гласът й бе много слаб, едва доловим. Амая се приближи към леглото и чу:
— Няя… аа.
Надвеси се над нея, в опит да разбере какво казва.
Росарио отвори очи, жестоки и пронизващи очи, които издаваха колко я забавлява
всичко това. Усмихна се.
— Не, няма да те изям. Макар че бих го направила, ако можех да стана.
Амая отстъпи, препъвайки се към вратата, без да отделя поглед от майка си, която
продължаваше да я следи със злорадите си очи и да се смее доволно на страха, който
предизвикваше у нея, с гръмогласен кикот, който изглеждаше невъзможен у човек с толкова
сериозни дихателни проблеми. Амая затвори вратата след себе си и не влезе, докато не се
върна Флора.
— Какво правиш тук? — сряза я тя, щом я зърна. — Трябваше да си вътре.
— Излязох да видя дали се връщаш, трябва да тръгвам.
Флора погледна часовника си и повдигна вежди с онзи обвинителен израз, който Амая
бе виждала толкова пъти.
— А мама?
— Спи…
Така и беше — майка им спеше, когато влязоха отново.
32
Когато пристигна вкъщи, една бележка от Джеймс я информира, че са излезли да хапнат
и че после с леля Енграси ще се разходят в гората; бяха й оставили храна в хладилника и се
надяваха да я видят вечерта. Краткото „обичам те“ до името на Джеймс я накара да се
почувства самотна и откъсната от реалността, в която хората ходеха на ресторант и на
екскурзии, докато тя трябваше да разпитва противни изнасилвачи на собствените си дъщери.
Качи се по стълбите, вслушвайки се в собственото си дишане и в тягостната тишина в тази
къща, в която телевизорът никога не се гасеше, когато леля й бе там. Съблече дрехите си,
хвърли ги в коша за пране, докато чакаше водата от душа да се стопли, и огледа фигурата си в
огледалото. Беше отслабнала. През последните дни ядеше нередовно и на практика живееше
на кафета с мляко. Прекара ръка през корема си и го опипа внимателно, после сложи ръце на
кръста си и се наклони назад, изпъчвайки корем. Усмихна се, докато не срещна погледа си в
огледалото. Джеймс започваше да става досаден с темата за процедурите за забременяване.
Знаеше колко иска дете и беше наясно с натиска, който му оказваха родителите му при всяко
обаждане, но при самата мисъл за ужасното физическо и психическо изпитание, което я
очакваше, усещаше как стомахът й се свива. Джеймс я засипваше с информация, видеофилми
и брошури на клиниката, показващи усмихнати родители с дечица на ръце. Онова, което не
показваха, бяха многобройните унизителни изследвания, непрестанните тестове, подуването
от хормоните, внезапните промени в настроението, предизвикани от коктейла хапчета,
които трябваше да се вземат. Бе приела да се подложи на всичко това под въздействието на
тогавашните емоции, но сега смяташе, че може би бе прибързала. В главата й отекваха
думите на майката на Ан: „Родих я със сърцето си и заченах дъщеря си в ръцете си“.
Пъхна се под душа и остави горещата вода да се стича по гърба й, докато кожата й не
почервеня. Изпитваше удоволствие, граничещо с болка. Опря чело в плочките и се почувства
по-добре, съзнавайки, че лошото й настроение се дължи главно на факта, че Джеймс не е
вкъщи. Беше уморена и щеше да й дойде добре малко сън. Но ако той не беше там, когато се
събудеше, щеше да й стане толкова зле, че да съжали, че е заспивала. Спря кранчето и остана
няколко секунди под душа, докато водата се оттичаше по кожата й. После излезе и се уви в
огромен халат, стигащ до глезените й, който й бе подарък от Джеймс. Седна на леглото, за да
си подсуши косата, и внезапно почувства такава умора, че идеята за онзи следобеден сън,
която бе отхвърлила по-рано, изведнъж й се стори добър вариант. Щеше да полежи само
няколко минути, вероятно дори нямаше да успее да заспи.
„Глок-19“ беше чудесен пистолет с ударно-спускателен механизъм и незначително
тегло, имаше пластмасов корпус, тежеше 595 грама празен и 850 грама с пълнителя. Нямаше
никакъв външен предпазител, палче или друга задръжка, която да се обезврежда, преди
оръжието да е готово за стрелба. Добър пистолет за всеки полицай, който патрулира по
улиците, макар да имаше брожения срещу това, полицията да носи оръжия без предпазител,
а някои експерти дори твърдяха, че звукът, издаван от оръжието при зареждане, е по-
смущаващ от самото вземане на мушка. Амая не беше любител на оръжията, но глокът й
харесваше, не беше твърде тежък, бе доста дискретен и лесен за поддръжка. Въпреки това
трябваше да го разглобява и смазва от време на време, и винаги избираше момент, когато бе
съвсем сама вкъщи. Разглоби го, подреждайки частите му върху кърпа, почисти цевта и
отново го сглоби.
 Но докато боравеше с него, забеляза, че ръцете й са прекалено малки, за да държат
оръжие. Осъзна, че онова, което вижда, не са нейните ръце, а ръцете на момиченце. Отстъпи
крачка назад и видя картината в цялост: на леглото седеше тя самата като малка, държеше
голямо черно оръжие с едната си ръка, а с другата галеше главата си, едва покрита с руса
косица, която започваше да расте и през която още прозираше белезникавият белег.
Момиченцето плачеше. Амая усети безкрайно състрадание към това дете, което беше тя
самата, и гледката на съкрушеното от мъка момиченце предизвика в гърдите й празнота,
каквато не бе усещала от много години. То казваше нещо, но тя не можеше да го разбере.
Наведе се напред и видя, че малката няма врат, а на мястото, където трябваше да бъде шията
й, имаше тъмна ивица бездънна пустош. Заслуша се внимателно, мъчейки се да различи
примесените с плач звуци.
Детето, деветгодишната Амая, ронеше тъмни и гъсти като моторно масло сълзи, които
капеха, блестящи и прозрачни като черен кехлибар, образувайки локва в краката й, където
преди бе стояло леглото. Амая се приближи още малко и долови в движението на устните й
припрения шепот на молитва, която момичето повтаряше без интонация, нито пауза.
Отченашкойтосинанебесатадасесветииметотидадойдецарствототи…
Момиченцето вдигна оръжието с две ръце, обърна го към себе си и опря цевта на ухото
си. После отпусна безжизнено дясната ръка в скута си и Амая видя, че е изчезнала до лакътя.
Започна да крещи неистово, съзнавайки, че това е само сън, но все пак сигурна, че злото ще
бъде непоправимо.
— Не го прави — извика тя, но черните сълзи, които момичето бе изплакало, запушиха
устата й и заглушиха думите й. Събра всичките си сили, докато се бореше да се събуди от
този кошмар, преди всичко да свърши. — Не го прави.
Извика и викът й прекоси съня, и настъпи миг, в който усети, че изплува шеметно от
този ад. Съзнаваше, че е извикала наистина, че викът я е събудил и че момичето отстъпва
назад. Извърна глава, за да я види отново, успя да зърне как момичето повдига отрязаната си
ръка с думите:
— Няма да дам на мама да ме изяде цялата.
Отвори очи и видя тъмен силует, надвесен над лицето й.
— Амая.
Гласът прелетя години назад във времето, за да я заведе при своята стопанка, майка й,
докато чистата логика си проправяше шумно път през остатъците от кошмара, за да й даде да
разбере, че това бе невъзможно. Амая примижа и замига, мъчейки се да изтрие следите от
съня, които, тежки и безполезни, дразнеха очите й като пясък. Необичайно студена ръка
докосна челото й и изненадата от този мъртвешки допир я накара да отвори очи. До леглото
имаше жена, която се бе надвесила над лицето й и я наблюдаваше със смесица от забавление
и любопитство. Имаше правилен нос, високи скули и вчесана на път коса, оформена в две
съвършени вълни.
— Мамо! — извика, примряла от страх, докато придърпваше непохватно завивката и
отстъпваше свита нагоре, докато не се озова седнала върху възглавницата.
— Амая, Амая, събуди се! Сънуваш, събуди се!
Изщракване, което проехтя в главата й, заля стаята със светлината на нощната лампа.
— Амая, добре ли си?
Видимо пребледняла, Рос я гледаше объркано, без да смее да я докосне. Усещаше силна
жажда, потта бе оформила фин слой под халата, който още носеше.
 — Добре съм, сънувах кошмар — каза тя задъхано, обхождайки с поглед стаята, сякаш се
опитваше да разбере със сигурност къде се намира.
— Крещеше — промълви уплашено сестра й.
— Така ли?
— Крещеше силно и не можех да те събудя — кимна Рос, сякаш обяснението щеше да
придаде повече смисъл на случилото се.
Амая я погледна.
— Съжалявам — отрони, чувствайки се уморена и унизена като престъпник.
— И когато понечих да те събудя, ме уплаши до смърт.
— Да — съгласи се Амая, — когато отворих очи, не те познах.
— Сигурна съм, щом насочи пистолета си към мен.
— Какво?
Рос посочи към нея и Амая видя, че все още го държи в ръка.
Внезапно образът на момичето от съня й, опряло пистолет в главата си, й се стори
толкова зловещ и ярък, че изпусна оръжието като опарена и го покри с една възглавничка,
преди да се обърне към сестра си.
— О, Рос, страшно съжалявам, сигурно съм задрямала, след като го почистих, но не е
зареден…
Сестра й не изглеждаше много убедена.
— Съжалявам — отново се извини Амая. — Последните дни бяха много напрегнати,
днес разпитвах един тип, който е убил доведената си дъщеря, и предполагам, че… Като се
има предвид и разследването за басахауна, е нормално да натрупам напрежение.
— А и аз не помогнах — добави Рос унило, цупейки уста, което напомни на Амая за
малкото момиче отпреди години.
Усети прилив на нежност към сестра си.
— Е, предполагам, че всички се стараем да правим нещата по възможно най-добрия
начин, нали? — каза тя съчувствено.
Рос седна на леглото.
— Съжалявам, Амая, знам, че трябваше да ти разкажа. Искам да знаеш само, че не беше,
защото съм опитала да скрия нещо от теб. Просто не мислех, а и ме беше доста срам от
всичко, което се случваше с мен.
Амая протегна ръка и хвана ръката на сестра си.
— Точно това ми каза и Джеймс.
— Виждаш ли? Дори в това мъжът ти е идеален. Кажи ми как при такъв мъж ще тръгна
да ти разказвам брачните си неволи?
— Никога не съм те съдила, Рос.
— Знам. И съжалявам — каза тя и се наведе към сестра си, която я посрещна с топла
прегръдка.
— И аз съжалявам, Рос, кълна се, че това бе едно от най-трудните неща в живота ми, но
нямах друг избор — каза тя, милвайки я по главата.
Когато най-сетне се откъснаха една от друга, двете се спогледаха с широки усмивки,
типични за сестри, които са се гледали така открито много пъти. Сдобряването с Рос я
накара да се отпусне по начин, който почти бе забравила напоследък. Това й се случваше
обикновено само когато се прибираше вкъщи, вземаше душ и прегръщаше Джеймс. Със
скрита тревога се бе питала дали не бе станало онова, от което така се страхуват
разследващите убийства — дали ужасът, с който се сблъскваше ежедневно, не бе разрушил
стените на тъмното място, в което трябваше да остане затворен, и не бе нахълтал в живота й,
превръщайки я лека-полека в един от онези полицаи без личен живот, съсипани и смазани от
ужасяващата мисъл, че са отговорни за всичко, че злото е преминало бариерите и е
опустошило живота им. През последните дни една мрачна и зловеща като проклятие заплаха
сякаш бе надвиснала над нея, а старите заклинания не бяха достатъчни, за да прогонят злото,
срещу което трябваше да се изправи и което я съпътстваше, полепвайки по тялото й като
мокър покров.
Излезе от унеса и забеляза, че Рос я наблюдава внимателно.
— Сега може би ти трябва да ми споделиш нещо.
— О, това ли… Рос, знаеш, че не мога, тези данни касаят разследването.
— Нямам предвид тях, а онова, което те кара да крещиш насън. Джеймс ми каза, че
сънуваш кошмари почти всяка нощ.
— О, Джеймс… Истина е, но това са просто кошмари, и то напълно нормални, предвид
работата ми. Всичко е на моменти, когато съм силно вглъбена в някой случай, са повече,
когато приключим случая, отслабват. Знаеш, че от години спя на включена лампа.
— Днес беше изключена — каза Рос, гледайки към малката лампа.
— Забравих, беше още светло, когато седнах да почистя оръжието, и съм заспала, без да
усетя. Но не ми се случва често, оставям я светната точно за да избегна това, което стана
днес, защото страдам не точно от кошмари, а от това, че спя леко. Постоянно съм нащрек и
през нощта се получават куп микросъбуждания, при които се сепвам леко, опомням се и пак
заспивам… Затова е важно да е светло, така, когато отворя очи, мога да видя къде съм и
веднага се успокоявам.
Рос поклати глава, наблюдавайки изражението й.
— Ти чуваш ли се? Току-що описа състояние на постоянна тревога, никой не може да
живее така. Щом този номер да оставяш лампата светната те задоволява — чудесно, но
знаеш, че това, което стана днес, не е нормално. Амая, за малко да ме простреляш.
Думите на сестра й донесоха ехото на онова, което Джеймс бе казал два дни по-рано на
вратата на цеха.
— Кошмарите може да са нормални, но само до известна степен. Не е нормално да ти
причиняват толкова страдание, да се събуждаш стресната и да не можеш да прецениш дали
сънуваш, или си будна. Видях те, Амая, ти беше ужасена.
Тя я погледна и си спомни женския профил, надвесен над лицето й, докато се
събуждаше.
— Нека ти помогна.
Амая кимна.
Слязоха мълчаливо по стълбите, усещайки странната атмосфера, която цареше в къщата
в отсъствието на леля им. Мебелите, цветята, безбройните украшения изглеждаха потънали в
летаргия без нейното присъствие, сякаш заедно с липсата на стопанката на къщата, всичките
й вещи губеха духа и очертанията си, размивайки границите, които ги задържаха в
реалността. Рос се насочи към шкафа и взе вързопчето черна коприна, в което бяха увити
картите, остави ги в средата на масата и се запъти към хола. Секунда по-късно Амая чу звука
на рекламите, идващ откъм телевизора. Усмихна се.
— Защо го правите? — попита тя.
— За да се чуваме по-добре — бе отговорът на сестра й.
 — Знаеш, че това е нелогично.
— И въпреки всичко е така.
После седна и много внимателно разхлаби възела, пристегнал мекия плат, взе тестето,
отмести плата и постави картите пред нея.
— Знаеш какво да правиш, разбъркай картите и си намисли въпрос.
Амая докосна необичайно хладната колода и в съзнанието й нахлуха спомени от
предишни сеанси — усещането от допира с картите, плъзгащи се между пръстите й,
странният аромат, който излъчваха, когато ги държеше в ръце, и спокойствието, настъпващо
в мига, когато каналът се отваряше, въпросът изникваше в съзнанието й и започваше да се
носи в двете посоки. Помнеше и инстинктивния начин, по който избираше картите, и
тържествения жест, с който ги обръщаше, знаейки много преди да го направи, какво има от
другата страна, и загадката, решена за миг, когато пътят, който трябваше да следва, се
очертаваше в съзнанието й, установявайки връзките между картите. Да гледаш на таро, бе
толкова просто и същевременно толкова сложно. Бе, като да гледаш картата на непознато
място, като да начертаеш път от дома си до една конкретна точка — ако целта бе ясна, ако
човек успееше да не се разсейва по пътя като някаква мистична Червена шапчица,
отговорите се разкриваха пред него като добре очертани пътища. Понякога не отговорите са
решението на загадката, й бе казала Енграси в един момент насаме; в някои случаи те само
пораждат повече въпроси, повече съмнения.
— Защо? — я бе попитала Амая. — Ако задам въпрос и получа отговор, това би
трябвало да е решението.
— Би трябвало, ако знаеш какъв въпрос да зададеш във всеки един момент.
Помнеше напътствията на леля Енграси. „Въпрос. Винаги трябва да има въпрос, иначе
какъв би бил смисълът от един сеанс? Да отвориш канала, за да позволиш отговорите да
дойдат объркани като риданията на милиони душù, молещи, стенещи и измамни. Трябва да
направляваш сеанса, трябва да очертаваш пътя на картата, без да излизаш от линиите, без да
позволяваш на вълка да те подмами и убеди да отидеш да береш цветя, защото, ако го
направиш, той ще стигне до целта преди теб и онова, което ще откриеш, щом пристигнеш,
вече няма да е мястото, където си отивала, накрая ще говориш с преоблечено чудовище, което
се преструва на милата ти баба и което има само едно намерение — да те разкъса. И ще го
направи, ще погълне душата ти, ако излезеш от пътя.“ Предупрежденията, слушани толкова
пъти в детството й, отекнаха в нея с ясния глас на леля Енграси.
„Картите са врата и като всяка врата не бива да я отваряш просто така, нито да я
оставяш отворена после. Врата, Амая, вратите не причиняват болка, но онова, което може да
влезе през тях, да. Помни, че трябва да я затваряш, когато приключиш сеанса, че ще ти бъде
разкрито това, което трябва да узнаеш, и че онова, което остане на тъмно, принадлежи на
тъмнината.“
Вратата й откри свят, който винаги бе стоял наблизо, и само за няколко месеца тя се
прояви като веща пътешественичка, научавайки се да чертае майсторски линии върху картата
на непознатото, да направлява сеанса и грижливо да затваря вратата под зоркия поглед на
Енграси. Отговорите бяха ясни, точни и лесни за разбиране като приспивна песен,
нашепвана на ухо. Но настъпи време, когато бе на осемнайсет и учеше в Памплона, и когато
любопитството започна да я държи над картите с часове. Разпитваше за момчето, което
харесваше, за оценките си, за мислите на своите съпернички. И отговорите започнаха да
пристигат объркани, смущаващи, противоречиви. Понякога, в отчаян опит да намери отговор,
прекарваше по цели нощи в разбъркване и редене на тъмните карти, които не разкриваха
нищо и оставяха в сърцето й странното усещане, че й е отнето нещо, принадлежащо й по
право. Но не спираше да упорства и без да си дава сметка, започна да оставя вратата
отворена. Никога не събираше картите, които често бяха по леглото й, и неведнъж се
увличаше в продължителни сеанси с единствената цел да види. И накрая видя. Една сутрин,
когато вече трябваше да излиза от къщи за университета, се залиса в едно от онези уж бързи
и хаотични гледания на карти, които траеха с часове. Но онази сутрин пътуването наникъде я
отведе до един отговор без въпрос. Когато се канеше да обърне картите, зловещият им заряд
премина през мекия картон, на който бяха отпечатани, и разтърси ръката й като
електрически ток. Започна да ги обръща една по една, чертаейки картата на разрушението в
душата си. Когато стигна до последната, я докосна леко с върха на показалеца си, без да я
обръща, и усети да я обгръща целият студ на вселената. Изпусна нечовешки вопъл и с
отчаяние разбра, че вълкът я е подмамил, че я е измамил, за да я отклони от пътя, че
проклетият кучи син я е изпреварил, стигнал е преди нея и я е карал да говори в
продължение на дни със злото, преоблечено като баба й. Телефонът звънна само веднъж,
преди да го вдигне, и Енграси й каза онова, което вече знаеше — че баща й е умрял, докато тя
е брала цветя. Повече не се докосна до картите.
Въпросът.
Въпросът ехтеше в главата й от дни, примесен с други: Къде е? Защо го прави? И най-
вече кой е? Кой е басахаунът?
Остави тестето на масата и Рос го разстла в редица.
— Подай ми три карти — каза тя.
Една по една, Амая започна да ги докосва с върха на пръста си. Рос ги отдели от другите
и ги подреди стъпаловидно.
— Търсиш някой, и този някой е мъж. Не е млад, но не е и стар, и е наблизо. Подай ми
още три.
Амая избра други три карти, които Рос постави вдясно от другите.
— Този мъж изпълнява мисия, има работа за вършене и е обречен да я свърши, защото тя
дава смисъл на живота му и укротява бесовете му.
— Укротява бесовете му? Престъплението укротява бесове?
— Подай ми три карти.
Обърна ги до другите.
— Укротява стари бесове и още по-силни страхове.
— Разкажи ми за миналото му.
— Бил е зависим, поробен, но сега е свободен, макар върху му да тегне бреме. Винаги е
водил вътрешна битка, за да усмири бесовете си, и сега мисли, че го е постигнал.
— Мисли? Какво мисли?
— Мисли, че е справедлив, мисли, че правото е на негова страна, мисли, че постъпва
както трябва. Има висока самооценка, смята, че е триумфирал и възтържествувал над злото,
но това е само поза. Подай ми още три.
Разстла ги бавно.
— Понякога рухва и най-жестокото у него излиза на бял свят.
— …и тогава убива.
— Не, когато убива, не е жесток. Знам, че няма много смисъл, но когато убива, той е
пазител на чистотата.
 — Защо каза това? — попита Амая рязко.
— Какво съм казала? — попита Рос, сякаш опомняйки се от сън.
— Пазителят на чистотата, защитникът на природата, закрилникът на гората басахаунът.
Проклетият самодоволен мръсник. Какво си мисли, че опазва, убивайки момичета? Мразя го.
— А той теб не. Не те мрази, не се страхува от теб, просто си върши работата.
Амая понечи да докосне една от картите, но неволно закачи друга от тестето. Тя
политна и се обърна нагоре, показвайки лицето си.
Рос погледна картата, а после и сестра си.
— А това е нещо друго. Току-що отвори друга врата.
Амая погледна картата недоверчиво, усещайки присъствието на вълка.
— Какво, по дяволите…?
— Задай въпрос — нареди Рос твърдо.
Шумът от вратата ги накара да се обърнат към Джеймс и леля Енграси, които влизаха,
натоварени с няколко плика. Обсъждаха нещо през смях, който секна изведнъж, щом Енграси
зърна картите. Приближи се до масата с твърда крачка, прецени онова, което виждаше, и с
един жест подкани Рос.
— Задай въпроса — повтори тя.
Амая погледна картата, припомняйки си точния израз.
— Какво трябва да знам?
— Три карти.
Амая й ги подаде.
— Трябва да знаеш, че има друг, да го наречем, елемент от играта. — Тя обърна
следващата карта. — Безкрайно по-опасен. — Обърна последната. — И той е твоят враг, идва
за теб и за… — тя се поколеба, — за твоето семейство, вече е излязъл на сцената и ще
продължи да привлича вниманието ти, докато не влезеш в играта му.
— Но какво иска от мен, от семейството ми?
— Подай ми карта.
Обърна картата и мършавият скелет върху масата се вторачи в тях с празните си очни
кухини.
— О, Амая, иска твоите кости.
Рос остана безмълвна няколко секунди. После събра картите, уви ги в плата и вдигна
поглед.
— Затворих вратата, сестричке. Онова, което е навън, е много страшно.
Амая погледна леля си, която бе станала обезпокоително бледа.
— Лельо, може би ти ще можеш…
— Да, но не днес. И не с тези карти… Трябва да помисля — каза тя и влезе в кухнята.

Обработка TtRG
33
Хотел „Бастан“ се намираше на около пет километра по шосето за Елисондо и
приличаше на планинските хотели, замислени за престой на училищни групи, туристи,
семейства и приятели. Фасадата оформяше полукръг от тераси, надвесени над площадче,
служещо за паркинг. Жълтите пластмасови маси и столове, без съмнение, предназначени за
летните вечери, но държани там целогодишно по приумица на управата на хотела,
изглеждаха нелепо по терасите, придавайки на фасадата колоритна тропическа окраска,
прилягаща повече на някой крайбрежен мексикански хотел, отколкото на планинска хижа.
Въпреки че бе мръкнало преди часове, все още беше рано и това личеше по многото
автомобили, струпани на паркинга, и по посетителите, препълнили кафенето с големи
витрини.
Амая паркира до една каравана с френски регистрационен номер и се насочи към входа.
Зад рецепцията някаква девойка с чорлава коса, прибрана в плитка, играеше на компютърна
игра.
— Добър ден, бихте ли повикали, ако обичате, господин Раул Гонсалес и госпожа Надя
Такченко, гости на хотела?
— Момент — отвърна момичето с типичния за тийнейджърите кисел тон.
Остави играта на пауза и когато вдигна поглед, се бе преобразила в любезна
рецепционистка.
— Да, моля?
— Имам среща с гости на хотела, ако е възможно, да ми кажете номера на тяхната стая.
— А, да, докторите от Уеска — каза момичето с усмивка.
Амая би предпочела да бъдат по-дискретни. Новината за експерти, издирващи мечки в
долината, би могла да предизвика слухове, които, неуместно разпространени от пресата,
можеха да възпрепятстват напредъка на разследването.
— В кафенето са. Казаха ми, ако някой дойде да пита за тях, да го пратя там.
Амая мина през вътрешната врата, която свързваше рецепцията със столовата, и влезе в
бара. Солидна групичка студенти с планинска екипировка бяха заели почти всички маси и си
подаваха през смях чинии с хамон, пържени картофи и кюфтета. Видя една жена, която й
правеше знаци от дъното на заведението, и след няколко секунди осъзна, че бе доктор
Такченко. Приближи се с усмивка към жената, която не беше познала — беше с пусната коса,
носеше панталон в карамелен цвят и бежово сако върху модерна блуза, дори бе обула боти с
висок ток. Амая се почувства смешна при мисълта, че всъщност бе очаквала да я види с
чудатия оранжев гащеризон. Докторката й протегна ръка с усмивка.
— Радвам да ви видя, инспектор Саласар — каза тя с ужасния си акцент. — Раул
поръчва на бара, решили да тръгнем тази вечер, но преди това ще хапнем нещо. Аз очаква да
ни правите компания, да?
— Страхувам се, че няма да мога, но ще поговорим малко, ако нямате нищо против.
Доктор Гонсалес се върна с три бири, които сложи на масата.
— Госпожо инспектор, вече мислех, че ще се наложи да ви пратим доклада по пощата.
— Съжалявам, че не можах да ви обърна внимание по-рано, истината е, че за мен
заключенията ви са важни, но както сигурно вече сте разбрали от младши инспектор
Сабалса, бях много заета.
 — Опасявам се, че не можем да бъдем категорични. Не открихме хралупи или
изпражнения, макар да попаднахме на следи, които биха могли да бъдат отпечатъци от едър
бозайник, лишеи и откъснати дървесни кори, както и косми от мъжко животно, които
съвпадат с онези, които вие ни предоставихте.
— Тогава?
— Възможно е да е имало мечка в района, космите може да са от доста време там. В
интерес на истината, изглеждаха стари, макар това да може да се дължи и на смяна на
козината. Вече ви казах, че е малко рано някоя мечка да се е събудила от зимен сън. Разбира
се, има скорошни данни, че някои женски не са заспивали тази година, вероятно поради
затоплянето и оскъдната храна, които са им попречили да се подготвят за зимен сън навреме.
— А как разбрахте, че са от същото животно?
— По същия начин, по който разбрахме, че става дума за мъжки — чрез анализ.
— ДНК анализ?
— Разбира се.
— И вече имате резултатите?
— Още от вчера.
— Как е възможно? Аз още не съм получила резултатите от пробите, които изпратих,
когато ви дадох тези косми…
— Понеже ние ги пращаме в Уеска, в собствената ни лаборатория.
Амая беше изумена.
— Искате да кажете, че във вашата лаборатория, в един център за изследване на
околната среда, разполагате с толкова напреднала технология, че да подготвите ДНК анализ
само за три дни?
— Или за двайсет и четири часа, ако много бързаме. Обикновено ги прави доктор
Такченко, но понеже тя е тук, ги изготви един студент, който работи при нас.
— Чакайте малко, значи, вие можете да направите ДНК анализ на, да речем, минерална,
животинска или човешка проба и да установите дали е сходна с друга?
— Разбира се, точно това правим. Работим по система за сравнение и изключване.
Нямаме базата данни, с която разполага една съдебномедицинска лаборатория, но можем да
откриваме сходства с абсолютна точност. Два косъма от мъжка мечка, макар да не са от едно
и също животно, притежават много общи алели.
Амая замълча, разглеждайки лицето на докторката.
— Значи, ако ви предоставя различни проби от вещество като бяло брашно от различни
марки, бихме могли да установим от коя марка е брашното, използвано за един определен
хляб?
— Вероятно да, сигурна съм, че всеки производител има специфичен процес на
смесване и смилане. Освен че може да са били смесени различни видове зърно от различен
произход. С един хроматографски анализ може да бъдем и по-прецизни.
Амая прехапа устни замислено, докато един сервитьор оставяше на масата панирани
калмари и кюфтенца в сос, който още къкреше в глинения съд.
— Това е набор от техники, базиран на принципа на селективното задържане, чиято цел
е да отдели различните компоненти на една смес, позволявайки да се идентифицират и
определят количествата от тези компоненти — поясни докторът.
— Тази вечер ли си тръгвате?
Доктор Такченко се усмихна.
 — Знам какво си мислите и с удоволствие ще ви помогна. В случай че имате някакви
съмнения, ще ви кажа, че в родината си работех в съдебна лаборатория. Ако ми дадете
пробите сега, ще имам резултатите утре.
Умът й препускаше бясно, докато обмисляше какъв напредък в следствието би бил
осъществен, ако получи тези данни след двайсет и четири часа. Разбира се, тези резултати
нямаше да имат стойност пред съда, но можеха да ускорят работата й, като послужат за
изключване на някои от пробите. Ако резултатът беше положителен, трябваше да изчака
потвърждение от официалната лаборатория, но разследването щеше да получи нов тласък,
ако знаеше в коя посока да тръгне.
Тя се изправи, докато набираше номер на мобилния си телефон.
— Надявам се да не ви досаждам много, но ще дойда с вас. Макар резултатите да нямат
съдебна стойност, ще трябва да наглеждам пробите и да контролирам анализите.
После се обърна настрани, за да говори по телефона.
— Йонан, ела в хотел „Бастан“ с проби от всички видове брашно, които взехте от
цеховете, и си носи дрехи за преобличане. Отиваме в Уеска.
Затвори, погледна с усмивка докторите и храната, сервирана върху масата, и реши, че
апетитът й се е върнал.
Двайсет минути по-късно ухиленият Йонан седна на масата.
— Е, да ми бяхте казали къде отиваме — въздъхна той.
— В Пиренейския център за наблюдение на мечки, в окръг Собрарбе, съответстващ на
старото кралство или графство със същото име, възникнало преди повече от хилядолетие в
северната част на провинция Уеска — макар на джипиеса да е по-добре да зададете Айнса.
— Айнса ми е познато, това е градче в средновековен стил, нали? От онези, които пазят
едновремешното си разположение и калдъръма по улиците.
— Да, Айнса е било от голямо значение през Средновековието, най-вече заради
стратегическата си позиция — важно място между Национален парк „Ордеса и Монте
Пердидо“, Национален парк „Сиера и Каньонес де Гуара“ и резервата „Посетс-Маладета“.
Още тогава трябва да е било голямо преимущество да го владееш.
— Има ли мечки в района?
— Опасявам се, че мечките са доста по-сложни от това, което повечето хора
предполагат.
— Сложни мечки — каза Амая, усмихвайки се на Йонан. — Подготви се, може да се
наложи да им правим профил.
— Не мислете, че идеята е толкова безумна. Можем да разгадаем частично съзнанието
на мечката само ако й признаем именно това — че притежава съзнание. От момента, в който
приемем, че мечките имат характер, собствена природа, различна за всяка от тях, разбираме
колко е трудно наблюдението на който и да е екземпляр.
— Аз и докторката — каза Раул Гонсалес, поглеждайки своята колежка — пътуваме из
Централна Европа, Карпатите, Унгария, затънтени градчета между Балканите и Урал и
разбира се, Пиренеите. Айнса не е особено прочута с популациите си от мечки, но разполага
със сериозна инфраструктура от центрове за наблюдение на природата, най-вече на птици, и
ни предостави необходимото пространство, за да разположим лабораторията си.
Благодарение на нас компанията, която я финансира, започна да печели от центровете за
опазване на животински видове, от посещенията с екскурзоводи и от даренията на
туристите, които в Айнса са много през цялата година.
 — С други думи, не се занимавате само с мечки?
— Разбира се, че не, интересуваме се от много видове. Разнообразието на добре
съхранените хабитати в областта позволява на голям брой видове да намерят убежище в тези
долини. Изобилстват дневните грабливи птици — кралският орел, скалният орел, соколът
скитник, ястребът, както и нощните — бухал, кукумявки, сови… Често се срещат едри
лешоядни, като бял и брадат лешояд, както и множество по-малки птици. Но аз и докторката
се занимаваме повече с едрите бозайници — глигани, елени, лисици, макар по-често да се
срещат по-дребните, като прилепи, земеровки, зайци, катерици, мармоти, съсели… Виждате,
че сме заети целогодишно, макар най-големите ни амбиции да са съсредоточени върху
миграциите на големите мечки из цяла Европа и да откликваме на всяко обаждане, което
предполага наличието на мечки — както във вашия случай.
— И до какъв извод стигнахте? Възможно ли е да има мечка в района? Или клоните
повече към басахаун, като горските? — поинтересува се Йонан.
Доктор Гонсалес го изгледа учудено, но доктор Такченко се усмихна.
— Аз знам какво е това, базахан, нали?
— Басахаун — поправи я Йонан.
— Да! — възкликна тя, обръщайки се към своя колега. — Това същото като Йети,
Голямата стъпка, Великана, Саскуоч. Казват, че на едно място, наречено Вал д’Онсера,
живеел огромен великан. И че бил придружаван от грамадна мечка. В родината ми също има
легенда за голям и силен полупървобитен мъж, който живее в горите, за да пази
спокойствието в природата. Това същото като басахаун, нали?
— На практика е същото, само дето на басахауна се приписват някои свръхестествени
качества и е по-скоро митологично същество.
— Мислех, че това е просто името, което пресата е дала на престъпника… защото убива
в гората — каза докторът.
— О, но това не правилно — възкликна докторката. — Басахаунът не убива, а само
закриля, само опазва чистотата.
Амая я погледна втренчено, докато си припомняше думите на сестра си. Пазителят на
чистотата.
— Горските наистина ли смятат, че убиецът, когото търсите, е басахаун? — учуди се
докторът.
— Изглежда, че вярват в неговото съществуване — обясни Йонан, — и предполагат, че
може него да сме взели за мечка, но разбира се, той нямал нищо общо с убийствата и
присъствието му се дължало само на това, че бил призован от природните стихии да хване
убиеца и да възстанови отново спокойствието в долината.
— Прекрасна история — съгласи се доктор Гонсалес.
— Но само история — каза Амая, като се изправи и даде да се разбере, че приема
разговора за приключен.
Излезе на паркинга, загръщайки се с пухенката. Реши да пътува с колата на Йонан и да
остави своята там. Извади мобилния, за да звънне на Джеймс и да го предупреди, че
заминава за Уеска. Паркингът бе слабо осветен, но го огряваше бялата светлина от витрините
на кафенето и друга, по-топла, от прозорците на рустикалния салон за хранене от другата
страна. Докато чакаше Джеймс да вдигне, се загледа във вечерящите хора, седнали най-близо
до прозореца. Флора, облечена с прилепнала черна блуза, се навеждаше напред с кокетен
отработен жест, който я учуди. Тръгна между колите, човъркана от любопитство, търсейки
ъгъл, от който да види сцената по-добре. Джеймс най-сетне вдигна и тя му обясни накратко
каква идея има и че ще му звънне, преди да се върне. Точно когато се сбогуваше с Джеймс,
сестра й се отдръпна от прозореца и същевременно се наведе, за да хване ръката на своя
придружител. Инспектор Монтес се усмихваше, докато казваше на Флора нещо, което Амая
не успя да разбере, но накара голямата й сестра да се разсмее, да отметне назад глава с
неприкрито съблазнителен жест и да погледне навън. Стресната, Амая се обърна рязко в
опит да се скрие и изпусна телефона си, който се изтърколи под една кола, преди да си даде
сметка, че Флора по никакъв начин не може да я е видяла на този така зле осветен паркинг.
Успя да измъкне телефона си, преди Йонан и докторите да излязат от кафенето. Остави
младши инспектора да кара, без да обръща внимание на онова, което говореше, и въздъхна
облекчено, леко объркана от собствената си реакция, когато започнаха да се отдалечават от
хотела.
34
Енграси махна лепенката от новия комплект таро. Извади картите от кутията и започна
ритуал на контакт, докато се молеше и бавно ги размесваше. Знаеше, че се изправя пред нещо
различно, макар и не ново, един стар враг, когото вече бе виждала веднъж преди много
време, в деня когато Амая бе гледала на себе си като малка. И днес, докато Рос се мъчеше да
помогне на сестра си, тази стара заплаха се бе завърнала като неприятен спомен, за да
подаде мръсната си лигава муцуна в живота на нейното момиче.
Енграси се бе идентифицирала с Амая още от малка. Също като нея бе намразила това
място, където й бе писано да се роди, отричайки се от обичаите, традициите и историята,
правейки всичко възможно, за да се махне от там, докато накрая го бе постигнала. Започна да
учи, като полагаше огромни усилия, за да получи стипендии, които да й позволят да
заминава все по-далеч и по-далеч от къщи, първо в Мадрид, накрая в Париж. В Сорбоната
записа психология. Пред нея се отвори нов свят — светът на революционен и вълнуван от
идеи и мечти за свобода Париж, който я караше да се чувства като скъпа гостенка на живота
и повече от всякога да ненавижда тази мрачна долина, където слънцето бе от олово, а реката
бучеше по цяла нощ. Ухаещият на любов Париж, тържествено и тихо течащата Сена я
съблазниха окончателно и тя се увери в това, което вече знаеше — че никога няма да се
завърне в Елисондо.
Запозна се с Жан Мартен в последната година от следването си. Той, уважаван
белгийски психолог, гостуващ професор в университета, бе по-възрастен от нея с двайсет и
пет години. Излизаха тайно по време на последния курс и когато тя се дипломира, се
ожениха в малък параклис в покрайнините на Париж. На сватбата присъстваха трите сестри
на Жан с техните съпрузи, децата им и стотина приятели. Нито един роднина на Енграси. На
зълвите си каза, че семейството й е малко и отдадено на работата, а родителите й са
прекалено възрастни, за да пътуват. На Жан каза истината.
Не искаше да ги вижда, не искаше да говори с тях, нито да трябва да пита за съседите и
старите познати, не искаше да знае какво се случва в долината, не искаше влиянието на
родното й място да я достигне там, защото предусещаше, че заедно със себе си ще донесат и
онази енергия на водата и планината, онзи дълбоко вкоренен зов, който всеки роден в
Елисондо усещаше в себе си. Жан се бе усмихнал, докато я слушаше, сякаш бе малко момиче,
което разказва лош сън, и я бе утешил точно по подобен начин, смъмряйки я нежно.
— Енграси, ти си голям човек, щом не искаш да идват, няма да идват.
И бе продължил да чете книга, сякаш разговорът не беше по-важен от избора между
лимонова или шоколадова торта.
Животът не можеше да бъде по-щедър към нея. Живееше в най-красивия град на света, в
университетска среда, която държеше ума й бодър, а сърцето изпълнено с абсурдната
увереност, която дава вярата, че имаш всичко, освен децата — те така и не дойдоха през
петте години, през които продължи сънят… Точно до деня, когато Жан умря от инфаркт,
докато пресичаше градините срещу кабинета си в Париж.
Нямаше спомен от онези дни, предполагаше, че ги бе прекарала в шок, макар да
помнеше, че се бе държала спокойно и овладяно, с хладнокръвието на човек, който не вярва в
случилото се. Започнаха да се редуват седмици на приспивателни и сълзливи посещения на
нейните зълви, които настояваха да я закрилят от външния свят, сякаш това беше възможно,
сякаш сърцето й не бе погребано в едно парижко гробище, така студено и безжизнено като
това на Жан. Докато една нощ не се събуди, обляна в пот и плач, и разбра защо не плаче
денем. Стана от леглото и обиколи отчаяно огромния апартамент, търсейки следа от
присъствието на Жан, и макар там да бяха очилата му, книгата, все още отворена на
страницата, която бе отбелязал, пантофите му и календарът в кухнята, чиито квадратчета
бяха украсени със ситния му почерк, повече не го откри и тази истина опустоши душата й,
вледени къщата и направи Париж непоносим за живот.
Тогава се завърна в Елисондо. Жан й бе оставил достатъчно пари, за да не се тревожи
никога повече. Купи къща на това място, което вярваше, че не обича, и оттогава не бе
напускала долината на Бастан.
35
Вятърът духаше яростно в Айнса. През трите часа, които прекараха в колата, Йонан не
спря да говори нито за миг, но упоритото мълчание на Амая, изглежда, го зарази към края на
пътуването, когато първо замлъкна, а после реши да пусне радиото и да си тананика припева
на модните хитове. Улиците на Айнса бяха пусти, топлата оранжева светлина на уличните
лампи не успяваше да заличи мразовитото усещане, предизвиквано от нощния студ в
средновековното градче, а поривите леден вятър образуваха скреж по стъклата на
автомобила. Йонан подкара след джипа на докторите, гумите затракаха по хилядолетния
калдъръм на улиците, докато накрая стигнаха до правоъгълен площад, разпрострял се до
входа на сграда, която приличаше на крепост. Докторите спряха колата до стената, а Йонан
паркира до тях. Студът пронизваше челото му като гвоздей, забиван от невидима ръка. Амая
дръпна качулката на пухенката си, опитвайки да си покрие главата, докато вървяха след
докторите към вътрешността на крепостта. С изключение на липсата на вятър, вътре не им
беше много по-добре, отколкото навън. Поведоха ги по тесни коридори от сив камък, докато
не стигнаха до по-широко място, където бяха струпани няколко гигантски клетки. В тях
дремеха огромни птици, които Амая не успя да разпознае в тъмното.
— Това е зоната за възстановяване на пострадалите птици — от куршуми, прегазване,
случайни удари в кабели с високо напрежение, ветрогенератори…
Отново навлязоха в тесен коридор и изкачиха десетина стъпала, преди докторката да се
спре пред наглед обикновена бяла врата, която обаче се охраняваше от няколко секретни
ключалки. Лабораторията се състоеше от три светли, подредени и много просторни зали,
изключително модерно оборудвани. Амая си помисли, че ако бе отишла до там с вързани
очи, никога нямаше да направи връзка между онова, което виждаше, и мястото, където се
намираше. Кой би помислил, че апаратура с подобни параметри би могло да е инсталирана в
сърцето на средновековна крепост.
Учените закачиха палтата си в гардеробчета и докторката облече странна, вталена
лабораторна престилка, която се разкрояваше в широка плисирана пола и се закопчаваше
отстрани.
— Майка ми беше зъболекарка в Русия — обясни тя. — Тези престилки и здравите ми
зъби са единственото, което ми остави, когато почина.
Поеха към дъното на лабораторията, където върху маса от неръждаема стомана бяха
подредени различни уреди. Амая позна PCR апарата, защото и друг път бе виждала такъв.
Подобен на малък касов апарат без копчета или на уред за кисело мляко от бъдещето, този
куп евтина пластмаса всъщност бе побрал гения на един от най-усъвършенстваните уреди за
изследвания. В един съд отстрани бяха подредени епруветките Eppendorf, наподобяващи
малки кухи пластмасови куршуми — в тях се поставяше генетичният материал, който
трябваше да бъде анализиран.
— Това е PCR апаратът, за който говорехте. Анализът отнема между три и осем часа,
после се прави електрофореза в агарозен гел, за да може да се видят резултатите — това ще
ни отнеме поне още два часа. А това тук — каза докторът — е апаратът за високоефективна
течна хроматография, него ще използваме за дезинтеграция на видовете брашно от пробите,
защото предният уред ще ни свърши работа само ако в брашното е наличен някакъв
биологичен материал.
 Той взе от един рафт малка пластмасова спринцовка, подобна на онези, които в
миналото се бяха ползвали за инжектиране на инсулин.
— Това са спринцовките, които ще използваме за зареждане на пробите, след като
предварително ги разтворим в течност. По едно инжектиране на проба и за по-малко от час
ще получим резултат. Не е нужна електрофореза като при PCR апарата, но ни трябва
процесор със софтуер за анализиране на „пиковете“, получени за пробата. Всеки от тях
отговаря на определено вещество, така че ще може да открием въглеводороди, минерали,
остатъци от водата за поливане, жито, биологични субстанции, чието естество после ще
трябва да определим с друг анализ, и т. н… Затова сложната част от този процес е
програмирането на софтуера с точните параметри за търсене. Колкото повече
диференциални аспекти открием, толкова по-лесно ще бъде да установим произхода на всяко
брашно. Целият процес ще ни отнеме около четири-пет часа.
Амая беше смаяна.
— Не знам кое ми се струва по-невероятно — това, че разполагате с подобна
лаборатория, или това, че гений като вас се занимава с търсене на следи от мечки — каза тя
с усмивка.
— Имаме голям късмет, че работим с доктор Такченко — заяви доктор Гонсалес. —
Дълги години е работила в родината си точно това, но преди две години ни изпрати своята
автобиография и реши да се присъедини към нас. Чувстваме се големи късметлии.
Докторката се усмихна.
— Какво ще кажете да направите малко кафе за нашите гости, докторе?
— Разбира се — отвърна мъжът през смях. — Докторката не понася комплименти. Ще
се забавя малко, трябва да отида до другия край на сградата — извини се той.
— Йонан, придружи го, ако обичаш, достатъчно е един от нас да стои тук.
— Доктор Гонсалес е много любезен — каза Амая, когато мъжете излязоха.
— Така е — потвърди Такченко със силния си акцент. — Истинско съкровище.
Амая повдигна вежда.
— Харесвате ли го?
— О, силно се надявам. Това е съпругът ми. По-добре да го харесвам, нали?
— Но… Наричате го „докторе“, а той вас…
— Да, той мене „докторке“. — Тя сви рамене с усмивка. — Какво да ви кажа, сериозна
съм в работата си, а на него му е забавно.
— Боже мой, дори не подозирах, би трябвало да съм по-наблюдателна.
В продължение на поне час докторката работи на компютъра, задавайки параметрите за
анализ. После с огромно внимание се зае да разтваря пробите, които Йонан бе донесъл от
Елисондо, както и няколко трохи от чанчигорито, открито върху трупа на Ан. След което с
веща ръка започна да инжектира една по една пробите в апарата.
— По-добре седнете, ще отнеме известно време.
Амая придърпа една табуретка на колелца и седна зад докторката.
— Вече знам от съпруга ви, че не обичате комплименти и похвали, но трябва да ви
благодаря. Резултатите от този анализ може да дадат тласък на едно разследване, което е
доста замряло.
— Няма нищо, моля ви, за мен е удоволствие.
— В два през нощта? — засмя се Амая.
— Радвам се, че мога да помогна. Онова, което става в Бастан, е чудовищно. Ако нещо
от това, което мога да направя, ще ви бъде от помощ, ще бъда доволна.
Инспекторката замълча неловко, докато машината издаваше тихичко жужене.
— Не вярвате, че има мечка, нали?
Докторката завъртя стола си и се обърна към Амая.
— Не, не вярвам… И въпреки това има нещо.
— Но какво? Защото космите, които намерихме на местопрестъплението, са от
всевъзможни животни, откри се дори козя кожа.
— Ами ако всички косми принадлежат на една и съща твар?
— Твар ли? Но какво се опитвате да ми кажете? Че наистина има басахаун?
— Нищо не се опитвам да кажа — отвърна тя, вдигайки ръце, — само че може би трябва
малко повече да отворите съзнанието си.
— Странно е да ми го казва учен.
— Не се учудвайте, аз съм учен, но освен това съм и много прозорлива.
Тя се усмихна и без да каже друго, се върна към работата си.
Часовете се точеха бавно, докато Амая наблюдаваше прецизните действия на докторката
и слушаше Йонан и доктора, които бъбреха оживено в другия край на залата. От време на
време доктор Такченко се приближаваше до монитора, разглеждаше графиките, които
машината чертаеше без прекъсване, и отново се заравяше в дебелото, по всяка вероятност
скучно техническо ръководство, от което не можеше да отлепи очи.
Най-сетне, в четири сутринта, докторката отново седна пред компютъра и след няколко
минути принтерът изплю напечатан лист. Тя го взе и въздъхна дълбоко, подавайки го на
Амая.
— Съжалявам, госпожо инспектор, няма съвпадение.
Амая дълго го гледа. Не беше нужно да е експерт, за да види разликата между върховете
и падовете, очертани на листа, и изображението от пробата на чанчигорито. Запази
мълчание, без да спира да гледа напечатания лист, обмисляйки последствията от тези
резултати.
— Бях много внимателна, госпожо инспектор — каза Надя, видимо притеснена.
Амая осъзна, че разочарованието й може да се изтълкува като раздразнение или
пренебрежение към работата на докторката.
— О, съжалявам, това няма нищо общо с вас. Много съм ви благодарна, не спахте цяла
нощ, за да ми помогнете, но бях почти убедена, че ще откриете някакво съвпадение.
— Съжалявам.
— Да — промълви и Амая. — И аз също.
Подкара колата мълчаливо, без да пуска музика или радиото, за да може Йонан да поспи
по пътя. Чувстваше се потисната и разочарована и за първи път, откакто се бе заела с този
случай, имаше съмнения, че някога ще успеят да го разплетат. Брашното не бе довело
доникъде, явно този тип не беше купил чанчигорито от местен магазин. И какво тогава?
Флора й бе казала, че вероятно е изпечено в каменно огнище, но и това не беше от голяма
полза — почти всички ресторанти и пекарни от Памплона до Сугарамурди имаха такова, и
то без да се броят хлебарниците и по-старите къщи, където също още съществуваха, макар и
вън от употреба.
Шосето от Хака беше ново и в добро състояние, Амая изчисли, че след около три часа
щяха да са в Елисондо. Самотата на утрото се отрази още по-зле на душевното й състояние.
На няколко пъти хвърли поглед към безгрижното лице на Йонан, който спеше облегнат на
палтото си, свито на топка. Почти й се прииска да го събуди, за да не се чувства толкова
сама. Какво правеше в шест и половина сутринта на шосето от Хака? Защо не беше вкъщи, в
леглото до мъжа си? Фермин Монтес може би имаше право, може би този случай бе твърде
сложен за нея. Като се сети за него, в главата й изплува онова, което бе видяла през
прозореца на ресторанта и което бе изтласкала за няколко часа, докато почти го бе
забравила. Монтес и Флора. В този съюз имаше нещо гнило. Запита се дали в крайна сметка
в нея не действаше някакъв фамилен инстинкт, някаква особена вярност, която я караше
толкова да държи на Виктор. Йонан вече я бе предупредил, че са виждали Монтес и Флора
заедно. Замисли се за разговора, който бе провела с Флора в цеха, и си спомни, че сестра й
още тогава й бе дала да разбере, че намира Монтес за очарователен. В онзи момент бе
решила, че това е поредният ехиден коментар, типичен за Флора, но онова, което бе видяла в
хотела, не оставяше място за съмнение — сестра й бе разгърнала целия си арсенал пред
Монтес, а той изглеждаше щастлив. Но Виктор също й се бе сторил щастлив, с изгладената си
риза и букета рози. Несъзнателно стисна устни и поклати глава. Скапана работа.
Пристигнаха в Елисондо на разсъмване. Паркира пред „Галарса“ на улица „Сантяго“ и
събуди Йонан. Заведението миришеше на кафе и топли кроасани. Занесе чашите на масата, а
Йонан отиде до тоалетната, откъдето се върна с мокра коса и малко по-бодър вид.
— Може да отидеш да поспиш няколко часа — каза тя, отпивайки от кафето.
— Няма нужда, аз поне успях да подремна. Но вие трябва да сте много изморена.
Идеята отново да спи сама изобщо не я изкушаваше; предчувстваше, че по някакъв
начин всичко ще е по-добре, ако стои будна.
— Връщам се в управлението, трябва да прегледам всички данни. А и предполагам, че
днес ще имаме някакъв резултат от компютрите на другите момичета — каза тя, сподавяйки
една прозявка.
Когато излязоха от кафенето, на улицата духаше силен влажен вятър, а над главите им се
носеха гъсти дъждовни облаци. Амая вдигна поглед и удивено проследи дръзкия полет на
един сокол, който се рееше на място на стотина метра над земята, демонстрирайки своето
презрение и величие, и я наблюдаваше от небето, сякаш изучавайки душата й. Спокойствието
на този ловец, който изглеждаше невъзмутим, докато се плъзгаше по въздуха, силно я смути,
защото, за разлика от него, тя се чувстваше като крехко листо, люшкано и подмятано от
капризния вятър.
— Добре ли сте, шефке?
Погледна Йонан изненадано, осъзнавайки, че бе спряла по средата на улицата.
— Да се връщаме в управлението — каза тя, докато влизаше в колата.
Предвид резултатите, изглеждаше доста безсмислено да обяснява предчувствието, което
я бе отвело в Уеска. Въпреки това Ириарте се съгласи, че е било добра идея.
— Идея, която не води доникъде — отсъди тя. — Какво открихте вие?
— С младши инспектор Сабалса се насочихме към компютрите на момичетата. На пръв
поглед в нито един нямаше признаци, че са посещавали едни и същи социални групи или
мрежи или че са имали общи приятели. Компютърът на Аиноа Елисасу е непокътнат, но този
на Карла е попаднал в ръцете на по-малката й сестра след смъртта й и тя е изтрила почти
всичко. Макар че харддискът пази история за посещенията и сърфирането в интернет,
единственото, което успяхме да установим, е, че и трите са влизали в блогове, свързани с
мода и стил, но не едни и същи. Прекарвали са доста време в социални форуми, но групите
са били затворени. И нито следа от каквито и да било насилници, педофили или
киберпрестъпници.
— Нещо друго?
— Почти нищо. Обадиха се от лабораторията в Сарагоса, изглежда, че полепналата по
кордата кожа, която се оказа от коза, е напоена с някакво вещество, което отново ще
анализират. Но за момента не мога да ви кажа повече.
Тя въздъхна дълбоко и повтори:
— Кожа от коза, напоена с някакво вещество.
Ириарте разпери безпомощно ръце.
— Добре, инспекторе, искам да обиколите всички фабрики от списъка и да разпитате
собствениците кои от настоящите им служители или такива, които вече не работят там,
могат да правят чанчигори. Без значение дали ще се върнете години назад, ще проверим тези
хора един по един. Все някъде се е научил да ги приготвя с такова качество. Искам още
веднъж да говорите с приятелките на момичетата, проверете отново дали някоя не помни
нещо — например някой, който ги е наблюдавал, някой, който е предлагал да ги качи в
колата си, някой, който ги е заговарял любезно под какъвто и да било предлог. Искам отново
да говорите и със съучениците им в гимназията, както и с учителите, искам да знам дали
някой не се е държал по-любезно от нормалното с момичетата. Видях, че поне двама от тях
са преподавали и на трите в различни години. Подчертала съм имената им. Сабалса, проучете
ги — официална биография, но и слухове, често пъти някой дребен скандал се премълчава
по корпоративни причини.
Тя изгледа мъжете, които внимателно слушаха нарежданията й, забеляза напрегнатите
им изражения, изпълнените с очакване погледи.
— Господа, ние сме част от екипа, който трябва да залови може би най-мистериозния
убиец, появил се през последните години. Знам, че това означава огромно усилие за всички
ни, но сега е моментът, в който трябва да го направим. Трябва да има нещо, което сме
пропуснали, някой детайл, някоя дребна следа. При този тип престъпления, в които убиецът
развива толкова интимна връзка със своята жертва, и не говоря за секс, а за целия ритуал,
изпълнен на местопрестъплението преди, по време и след смъртта, е практически
невъзможно да не се остави нищо. Убива ги, пренася телата им до брега на реката, в някои
случаи през изключително труднодостъпни места, а после ги наглася, за да ги постави на
сцената на своята творба. Прекалено много работа, прекалено голямо усилие, твърде близка
връзка с телата. Всички знаем какво представлява нашата работа, но ако не открием нещо в
близките дни, случаят може да се окаже в задънена улица. При целия страх у хората и
подсилените патрули в долината е малко вероятно да опита отново, поне докато нещата не се
уталожат. Вярно е, че темпото изглежда ускорено, че времето между различните
престъпления се е скъсило, но въпреки това предчувствам, че не сме изправени пред някой
луд, който е изгубил контрол, смятам, че просто е видял възможност и е действал. Не е
глупак — ако реши, че има риск, ще спре и ще се завърне към почтения си начин на живот.
Така че единственият ни шанс е да проведем едно безупречно разследване и да не
пренебрегнем нито един детайл.
Останалите кимнаха.
— Ще го хванем — каза Сабалса.
— Ще го хванем — повториха останалите.
Да мотивира полицаите, които бяха част от разследването, бе едно от уменията, на
които я бяха научили в Куонтико. Взискателността, съчетана с колегиалната подкрепа, бе от
фундаментално значение, когато разследването не даваше положителни резултати и хората
започваха да падат духом.
Погледна отражението си, размито като привидение във витрината на вече празната
заседателна зала, и се запита кой от целия екип бе най-обезверен. Към кого бе отправила в
действителност тези думи, към хората си или към себе си? Отиде до вратата и пусна резето.
Посегна към мобилния си в мига, в който го чу да звъни. Джеймс я държа на телефона в
продължение на пет минути, през които я разпитва дали е спала, дали е закусвала и дали се
чувства добре. Излъга — каза му, че понеже Йонан е шофирал, тя е спала през целия път.
Нетърпението й да прекъсне разговора явно стана очевидно за Джеймс и след като я накара
да обещае, че ще си бъде вкъщи за вечеря, той най-сетне затвори, по-притеснен и отпреди,
оставяйки я с угризението, че се бе държала зле с човека, когото обичаше най-много.
Потърси в указателя. Алойзиъс Дюпри. Погледна часовника, за да изчисли колко е часът
в Луизиана. В Елисондо бе девет и половина сутринта, значи, два и половина през нощта в
Ню Орлиънс. При мъничко късмет и ако специален агент Дюпри е запазил своите навици,
може би все още не си бе легнал. Натисна копчето за набиране и зачака. Преди да прозвучи
вторият сигнал, дрезгавият глас на агент Дюпри достигна до нея, донасяйки със себе си
целия южняшки чар, с който се гордееха в Луизиана.
— Боже мой! На какво дължа това неочаквано удоволствие, инспектор Саласар?
— Здравей, Алойзиъс — отвърна тя, усмихвайки се изненадано, че толкова се радва да
чуе гласа му.
— Здравей, Амая, наред ли е всичко?
— Не, приятелю, изобщо не е наред.
— Слушам те.
Говори, без да спре, повече от половин час, опитвайки се да обхване всичко, без да
забрави нищо, излагайки и отхвърляйки какви ли не теории. Когато приключи, тишината на
линията й се стори така абсолютна, че за миг се уплаши, че връзката е прекъснала. Тогава чу
Алойзиъс да въздиша.
— Инспектор Саласар, ти сигурно си най-добрият следовател, когото съм виждал през
живота си, а аз съм виждал много, и онова, което те прави толкова добра, не е грижливото
прилагане на полицейските техники. Говорили сме толкова пъти за това, когато беше тук,
помниш ли? Онова, което те прави изключителен следовател, причината, поради която твоят
началник те е избрал да ръководиш този случай, е, че притежаваш неподправения инстинкт
на следотърсач, а това, скъпа приятелко, е нещото, което отличава редовите полицаи от
изключителните детективи. Даде ми огромно количество информация, изгради профил на
извършителя, както би го направил всеки следовател от ФБР, и разгърна разследването
стъпка по стъпка… Но не те чух да казваш какво ти казва инстинктът, инспекторке, какво ти
говори интуицията, как го усещаш? Наблизо ли е? Болен ли е? Страх ли го е? Къде живее?
Как се облича? С какво се храни? Вярва ли в Бог? Има ли проблеми със стомаха? Редовно ли
прави секс? И най-важното — как е започнало всичко? Ако се замислиш, ще си отговориш на
всеки един от тези въпроси, както и на много повече, но на първо място трябва да намериш
отговор на най-важния — какво, по дяволите, пречи на нормалния ход на разследването? И
не казвай, че е онзи ревнив полицай, защото ти си над тези неща, инспектор Саласар.
— Знам — каза тя едва чуто.
— Припомни си наученото в Куонтико — ако си блокирала, натисни reset, рестартирай.
Понякога това е единственият начин да отблокираш един интелект, без значение човешки
или изкуствен. Рестартирай, инспекторке. Изключи, после пак включи и започни отначало.
Когато излезе в коридора, мерна коженото яке на инспектор Монтес, който се бе
запътил към асансьора. Забави ход за миг и когато чу вратите на асансьора да се затварят с
характерния си съскащ звук, влезе в кабинета, където работеше младши инспектор Сабалса.
— Идвал ли е инспектор Монтес?
— Да, току-що си тръгна, искате ли да го настигна? — каза той, надигайки се.
— Не, няма нужда. Може ли да ми кажете за какво си говорихте?
Сабалса сви рамене.
— За нищо специално — за случая, за новините, разказах му за оперативката и разни
други неща… А, говорихме малко и за вчерашния мач между „Барселона“ и „Реал Мадрид“…
Тя го гледаше втренчено и забеляза несигурността му.
— Нещо лошо ли съм направил? Монтес е част от екипа, нали?
Амая го изгледа мълчаливо. В главата й отекваше гласът на специален агент Дюпри.
— Не, не се тревожете, всичко е наред…
Докато слизаше с асансьора, където още се усещаше натрапчивото ухание на парфюма
на Монтес, си каза, че току-що казаното от нея беше лъжа — разбира се, че трябваше да се
тревожи, нищо не беше наред.
36
Ситният дъждец, който бе валял в продължение на часове, бе напоил долината до такава
степен, че изглеждаше невъзможно някога да изсъхне. Всички повърхности бяха мокри и
блестящи, докато колебливото слънце се показваше между облаците, вдигайки ивици пара от
короните на голите дървета. В главата й още стоеше въпросът на агент Дюпри: какво пречи
на нормалния ход на разследването? Както винаги, блестящият му ум я порази — ненапразно
и въпреки екстравагантните си методи той бе един от най-добрите аналитици на ФБР. За
едва трийсетина минути разговор по телефона Алойзиъс Дюпри бе направил дисекция на
случая и на нея самата и с хирургическа прецизност бе посочил проблема с увереност, с
каквато се забива кабарче върху карта. Ето тук. И истината бе, че тя също го знаеше, знаеше
го още преди да набере неговия номер — имаше нещо, което пречеше на нормалния ход на
разследването, но не беше сигурна дали иска да погледне към мястото, където бе забито
кабарчето.
Влезе в колата, затвори вратата, но не запали двигателя. Вътре бе студено, а стъклата
бяха обсипани с микроскопични капки дъжд, които допринасяха за влажната меланхолична
атмосфера.
— Какво точно пречи — прошепна на себе си Амая.
Огромна ярост забушува вътре в нея, надигайки се от стомаха й като пламтяща огнена
вълна, и един първичен страх изведнъж я подкани да бяга, да се спасява от всичко това, да
отиде някъде, на място, където можеше да се почувства в безопасност, където опасността
нямаше да я притиска, както тук. Злото вече не я дебнеше, злото я заплашваше с враждебното
си присъствие, обвивайки тялото й като мъгла, дишайки във врата й и надсмивайки се над
ужаса, който предизвикваше у нея. Усещаше зоркото му, тихо и неизбежно присъствие, както
се усещат болестта и смъртта. Алармата кънтеше вътре в нея, молейки я да бяга, да отиде на
сигурно място, и тя искаше да го направи, но не знаеше къде да иде. Отпусна глава на волана
и остана така няколко минути, усещайки как я обземат ужас и гняв. Сепна я почукване по
стъклото. Понечи да свали прозореца, но осъзна, че все още не е запалила колата. Отвори
вратата и една млада униформена колежка се наведе, за да я заговори.
— Добре ли сте, госпожо инспектор?
— Да, отлично, просто умора. Нали разбирате.
Тя кимна, сякаш знаеше какво има предвид, и добави:
— Ако сте много уморена, може би не бива да шофирате. Искате ли да потърся някой,
който да ви закара?
— Няма нужда — отвърна Амая, мъчейки се да изглежда по-бодра. — Благодаря.
Запали двигателя и излезе от паркинга под настойчивия поглед на жената. Известно
време кара из Елисондо. По улица „Сантяго“, по „Франсиско Хоакин Ириарте“ до пазара, от
„Хилчаурди“ до „Мендитури“, обратно към „Сантяго“, по „Алдуидес“ до гробището. Спря
автомобила пред входа и се загледа в двата коня от близката ферма, които бяха дошли до края
на полето и свеждаха величествените си глави над шосето.
Ограденият с каменна рамка железен портал изглеждаше затворен както винаги —
макар че един човек излезе отвътре, носейки отворен чадър в едната си ръка, въпреки че не
валеше, и плътно опаковано вързопче в другата. Амая се замисли за този обичай, типичен за
хората от село и от крайбрежието — те никога не носеха чанти, а слагаха в здраво стегнати
вързопи всичко, което се налагаше да носят: дрехи, инструменти, обяда си. Увиваха ги
плътно в здрав и компактен пакет, който омотаваха с парцал или със собствените си работни
дрехи, и после ги връзваха с връвчица, правейки невъзможно да се разбере какво носят вътре.
Мъжът пое пеша по шосето към Елисондо, а тя отново погледна вратата на гробището, която
бе останала открехната. Слезе от колата, приближи се до оградата и я затвори, хвърляйки
кратък поглед към вътрешността на земята на мъртвите. Качи се в колата и потегли.
Онова, което търсеше, не беше там.
Смесица от възмущение, тъга и гняв бушуваше в нея, карайки сърцето й да бие толкова
силно, че въздухът в колата изведнъж се оказа недостатъчен да утоли жаждата в гърдите й.
Свали стъклата и продължи така, въздишайки изнервено и опръсквайки вътрешността на
колата с капките, полепнали по дрехите й. Звукът на телефона, който лежеше на съседната
седалка, прекъсна мрачните й мисли. Погледна го раздразнено и намали леко скоростта,
преди да го вземе. Беше Джеймс. „По дяволите, няма ли да ме оставите поне минутка на
мира?“, изфуча тя, без да вдига. Остави телефона без звук, ядосана вече на Джеймс, и хвърли
апарата на задната седалка. Така му се ядоса, че би го зашлевила, ако можеше. Защо всички
се мислят за толкова умни? Защо всички смятат, че знаят от какво има нужда? Леля й, Рос,
Джеймс, Дюпри и онази полицайка от управлението.
— Вървете на майната си — прошепна тя. — Вървете всички по дяволите и ме оставете
на мира.
Подкара към планината. Лъкатушещият път я накара да се концентрира над
шофирането, помагайки на нервите й постепенно да се отпуснат. Помнеше, че преди години,
когато следваше и напрежението от тестове и изпити успяваше да я обземе до такава степен,
че бе неспособна да запомни и дума, й бе станало навик да отива да шофира в покрайнините
на Памплона. Понякога стигаше до Хавиер и дори до Еунате, и когато се връщаше,
нервността й се бе изпарила и можеше отново да седне да учи.
Позна района, където се бе срещала с горските, кривна по горския път и продължи още
няколко километра, заобикаляйки локвите, образувани от дъжда през последните дни, които
приличаха на малки езерца из глинестия терен. Спря колата на място, където нямаше кал,
слезе и рязко затвори вратата, когато чу, че мобилният й отново звъни.
Направи няколко крачки по пътя, но равната подметка на обувките й се залепваше за
тънкия слой кал, затруднявайки придвижването й. Изтри подметки в тревата и чувствайки се
все по-зле, навлезе в гората, сякаш призована от мистичен зов. Сутрешният дъждец не бе
проникнал в гъстата гора и под короните на дърветата земята бе суха и чиста, като току-що
изметена от самодиви, от онези горски и речни феи, които решеха косите си със златни и
сребърни гребени, спяха заровени под земята денем и излизаха само вечер, за да съблазняват
пътниците. Възнаграждаваха богато мъжете, които се любеха с тях, и наказваха онези, които
се опитваха да откраднат гребените им, като жестоко ги осакатяваха.
Пристъпвайки под купола, оформен от короните на дърветата, изпита същото усещане,
същото смирение като при влизане в катедрала и усети присъствието на Бог. Вдигна смутено
очи, докато чувстваше как гневът напуска тялото й като свиреп кръвоизлив, оставяйки я
едновременно без злоба и без сили. Избухна в плач. Сълзите се затъркаляха по лицето й,
дивите ридания, излезли от дълбините на душата й, омаломощаваха тялото й. Вкопчи се в
едно дърво като обезумял друид, както може би са правили предците й, и зарида, прегърнала
ствола, мокрейки дървото със сълзите си. Свлече се отчаяно надолу и седна на земята, без да
отпуска ръцете си. После плачът започна да затихва и тя остана така, съкрушена, усещайки
душата си като къща на скалите, чийто нехайни стопани са оставили вратите и прозорците
отворени по време на буря. Едно нечисто зло вилнееше в нея, опустошавайки я цялата,
заличавайки всяка следа от реда, който й бе вдъхвал сигурност. Нямаше друго освен гняв —
надигащ се от тъмните кътчета на душата й, заемащ пространствата, които опустошението бе
оставило празни. Гневът нямаше цел, нямаше име, бе сляп и глух; усети го как нараства в
нея, пъплейки като пожар, разпалван от вятъра.
Изсвирването прозвуча така отчетливо, че за момент изпълни всичко. Тя се обърна
рязко, търсейки източника на сигнала, и сложи ръка на пистолета си. Бе прозвучало ясно,
като свирката на началник-гара. Заслуша се внимателно. Нищо. Изсвирването отново се чу
кристално ясно, този път зад гърба й. Дълъг сигнал, последван от друг, по-кратък. Тя се
изправи и се взря в дърветата, сигурна, че ще открие нечие присъствие. Не видя никого.
Ново кратко изсвирване, сякаш за да привлече вниманието й, прозвуча зад гърба й.
Обърна се изненадано и успя да мерне сред дърветата висок и тъмен силует, който се скри
зад един голям дъб. Понечи да измъкне пистолета си, но размисли, защото всъщност не
усещаше заплаха. Остана неподвижна, гледайки към мястото, където го бе изпуснала от
поглед, на стотина метра от нея. На около три метра вдясно от големия дъб видя да се
разклащат ниски клонки и зад тях изникна същият снажен силует с дълга сиво-кафява грива,
който се движеше бавно, сякаш изпълняваше старинен танц между дърветата, избягвайки да
гледа в нейната посока, но оставяйки я да го види достатъчно добре, за да няма място за
съмнения. После се шмугна зад дъба и изчезна. Стоя известно време така притихнала, че
едва усещаше собственото си дишане. Оттеглянето на нейния гост й вдъхна невероятен
покой, изключително смирение и чувството, че е била свидетелка на чудо, изписало се на
лицето й под формата на усмивка, която още играеше на устните й, когато се погледна, без да
се познае, в огледалото за обратно виждане. Закопча кобура си, който бе отворила
инстинктивно, но без да извади глока. Замисли се за трепетното чувство, което я бе обзело,
докато го наблюдаваше, и за това, как първоначалният й страх се бе превърнал изведнъж в
дълбоко смирение, в детинска буйна радост, която бе разтърсила гърдите й като коледно
утро.
Седна в колата и погледна телефона. Шест пропуснати повиквания, всичките от
Джеймс. Потърси в указателя номера на доктор Такченко и го набра. Телефонът започна да
дава свободно, след което прекъсна. Запали двигателя и потегли внимателно. Когато излезе
на шосето, потърси подходящо място, отби колата на един открит завой и отново набра
номера. Силният акцент на доктор Такченко я поздрави от другия край на линията.
— Госпожо инспектор, къде се намирате? Чувам ви много лошо.
— Докторке, бяхте ми казали, че сте оставили стратегически разположени камери в
гората, нали?
— Точно така.
— Току-що бях в един район близо до мястото, където се видяхме за първи път, помните
ли?
— Да, една от камерите ни е там…
— Докторке… Мисля, че видях… мечка.
— Сигурна ли сте?
— Мисля, че да.
— Госпожо инспектор, не че се съмнявам във вас, но ако бяхте видели мечка, щяхте да
сте сигурна. Повярвайте, няма място за колебания.
 Амая замълча.
— Тоест не знаете какво сте видели.
— Напротив, знам — прошепна Амая.
— Разбрах ви, госпожо инспектор. — Прозвуча като „инспьектор“. — Ще прегледам
кадрите и ще ви се обадя, ако видя мечка.
— Благодаря.
— Няма защо.
После затвори и набра Джеймс. Когато той вдигна, каза само:
— Прибирам се, скъпи.
37
Вездесъщият телевизор и ароматът на топъл хляб и рибена супа изпълваха къщата, но
нормалността се изчерпваше с тях. Като следовател не й убягнаха детайлите, показващи, че
нещата наоколо са се променили. Почти усещаше, като облак с отрицателен заряд, че е
ставала предмет на разговори, които увиснаха като буреносни облаци във въздуха, когато
влезе. Седна пред камината и пое чая, който Джеймс й подаде, докато чакаха вечерята. Отпи
глътка, съзнавайки, че с това само поощрява настойчивите погледи, които й отправяха,
откакто бе пристъпила прага. Очевидно бе, че са говорили за нея, безспорно бе, че са
загрижени, но въпреки това не можеше да се отърси от усещането, че личният й свят е
ограбен, нито да престане да чува вътрешния си глас, който крещеше: „Защо не ме оставите
на мира?“. Слепият гняв, който я бе обзел в гората, се завръщаше с необичайна лекота,
подхранван от настръхналите погледи, съчувствените думи и сдържаните неестествени
жестове на роднините й. Не осъзнаваха ли, че така само успяваха да я ядосат? Защо не се
държаха нормално и не я оставеха на спокойствие? Такова, каквото бе намерила в гората.
Ясното изсвирване, което още звучеше в нея, и споменът от видяното успяха да я укротят.
Отново възкреси мига, когато го видя да излиза между ниските клонки на дървото.
Спокойният начин, по който се бе обърнал, за да я погледне, оставяйки я да го види. В
главата й изплуваха историите, които учителят по вероучение им бе разказвал за това, как
Богородица се явила на малките пастирчета от Фатима или на Бернадет Субиру. Винаги се
беше питала как е било възможно децата да не са избягали от ужас пред видението. Как са
били сигурни, че това е Богородица? Защо не са се страхували? Замисли се за собствената си
ръка, посегнала към оръжието, което изведнъж бе счела за ненужно. За усещането за дълбок
покой, за безкрайна радост, завладяло гърдите й и разпръснало всяка сянка на съмнение,
всяка следа от тревога, всяка болка.
Не можеше, дори в най-съкровените си мисли, да се осмели да му даде име. Полицаят,
жената от XXI век, градският човек в нея отказваше дори да го помисли, защото несъмнено
беше мечка, трябваше да е мечка. И въпреки това…
— Защо се смееш? — попита Джеймс, гледайки я.
— Какво? — попита тя сепнато.
— Смееше се… — отбеляза той видимо облекчен.
— О… Това е едно от нещата, за които не мога да говоря — извини се тя, изненадана от
ефекта, който само споменът за него й оказваше.
— Е — добави той с усмивка, — все пак се радвам, от дни не съм те виждал толкова
щастлива.
Вечерята премина спокойно. Леля й разказа нещо за някаква своя приятелка, която щяла
да ходи в Египет, а Джеймс й предаде с подробности как бяха прекарали деня, посещавайки
зимния пазар в едно съседно село, където явно продаваха най-добрите зеленчуци в долината.
Рос почти не проговори, само й хвърляше дълги и тревожни погледи, които отново успяха да
й върнат лошото настроение. Когато вечерята свърши, Амая се извини, че е уморена, и се
насочи към стълбите на горния етаж.
— Амая — спря я леля й. — Знам, че имаш нужда от сън, но мисля, че преди това
трябва да поговорим какво се случва с теб.
Тя замръзна по средата на стълбите и бавно се обърна, въоръжавайки се с търпение, но и
без да крие раздразнението си.
— Благодаря, че се тревожиш, лельо, но ми няма нищо — каза тя, обръщайки се и към
сестра си, и към Джеймс, които бяха застанали зад Енграси като хор от старогръцка
трагедия. — От две нощи не съм спала и съм подложена на страшно напрежение…
— Знам, Амая, знам много добре, но покоят невинаги се постига със сън.
— Лельо…
— Помниш ли какво ме помоли вчера, когато сестра ти ти гледа на таро? Е, добре. Сега
е моментът, ще го направя аз и ще говорим за злото, което те измъчва.
— Лельо, моля те — каза тя, хвърляйки скришом поглед към Джеймс.
— Точно така, Амая, не смяташ ли, че вече е време мъжът ти да научи?
— Да науча какво? — намеси се Джеймс. — Има ли нещо, което трябва да знам?
Енграси погледна Амая, сякаш молеше за разрешение.
— За бога — възкликна Амая, като се свлече и седна на стълбите, — имайте милост,
капнала съм, кълна ви се, че днес не мога повече. Да почакаме до утре. Утре, обещавам,
взела съм си свободен ден, утре ще говорим, но днес дори не мога да разсъждавам ясно.
Джеймс изглеждаше доволен, като чу, че ще прекара един ден с нея, и въпреки че
очевидно бе заинтригуван, накрая отстъпи пред молбата й.
— Чудесно, утре е неделя, бяхме планирали да ходим в планината сутринта, а после леля
ти ще прави печено агне и сестра ти Флора ще дойде за обяд.
Идеята да сподели трапезата с голямата си сестра не й изглеждаше никак
привлекателна, но между утрешния обяд с нея и днешния разговор избра обяда.
— Съгласна съм — каза тя, изправи се и бързо се качи по стълбите, без да им даде време
за други реплики.
Специален агент Алойзиъс Дюпри взе торбата, която Антоан му подаваше от задната
част на претъпкания си магазин. Туристите, дошли за карнавала, обожаваха места като тези,
изобилстващи от джунджурии, свързани със старата религия и със захаросаното вуду. Гостите
на Ню Орлиънс искаха да отнесат със себе си амулети и огърлици, за да ги показват на
своите приятели. Дюпри бе отишъл направо при Антоан Мер и бе пъхнал в ръката му
списъка със съставки, от които се нуждаеше, заедно с две банкноти от по петстотин долара.
Беше скъпо, но знаеше, че Нана няма да приеме посредствените продукти, купени от други
търговци. Спря под балконите на един от старите хотели на ул. „Сен Шарл“, за да погледа
едно от многобройните шествия на „Марди Гра“, известния карнавал в Ню Орлиънс.
Шествието обикаляше улиците на френския квартал, повличайки по пътя си вълни от шумни
и потни местни жители. Трийсетте градуса температура, малко висока за февруари, и
влагата, която лъхаше от Мисисипи, като обгръщаше туристите и измяташе праговете на
вратите, правеха въздуха още по-плътен и тежък и вдъхновяваха за консумация на бира онези
любители на карнавала, които нямаха нужда от особено вдъхновение. Изчака, докато
основната част от тълпата премина, пресече булеварда и се мушна в един безистен между
къщите, където дървото скърцаше от жегата, а боята, предоставена от общината за белосване
на фасадите, явно се бе оказала недостатъчна. Все още бяха видими белезите на мястото, до
което бе стигала водата, когато ги бе връхлетяло катастрофалното бедствие „Катрина“.
Изкачи се по висяща стълба, която изстена като вехтите кости на старик, и навлезе в тъмен
коридор, където оскъдната светлина идваше от стара лампа „Тифани“ (стори му се
автентична и вероятно бе такава), поставена върху перваза на малък прозорец в края на
коридора. Насочи се директно към последната врата, докато вдишваше мириса на евкалипт и
пот, просмукал коридора. Почука на вратата. Отвътре го посрещна тих въпрос:
— Алойзиъс е, нали?
Една старица, която едва стигаше до гърдите му, отвори вратата и се хвърли в
прегръдките му.
— Скъпият ми малък Алойзиъс! Какво те води при старата ти Нана?
— О, Нана, никога нищо не ти убягва, как може да си толкова прозорлива? — каза той
през смях.
— Защото съм много стара. Такъв е животът, скъпи мой, когато най-сетне съм станала
мъдра, съм твърде престаряла, за да ходя на „Марди Гра“ — оплака се тя с усмивка. — Какво
ми носиш? — попита, гледайки кафявата торба без надписи в ръката му. — Да не е подарък?
— Да, в известен смисъл, Нана, но не за теб — отвърна той, подавайки й торбата.
— Повярвай, скъпи синко, надявам се никога да не ми се наложи да ми правиш подобен
подарък.
Жената разгледа съдържанието на торбата.
— Виждам, че си ходил до магазина на Антоан Мер.
— Да.
— Той е най-добрият — каза тя със задоволство, докато душеше някакви сухи
белезникави корени, които на оскъдната светлина в жилището изглеждаха като кости на
човешка ръка.
— Една жена, една моя приятелка е изгубена и трябва да открие пътя си.
— Изгубена жена? Как така изгубена?
— Изгубена е в собствения си ад — отвърна той.
Нана заизважда трийсетте съставки, грижливо опаковани в кафяви хартиени пликчета
или сложени в малки кутийки от полускъпоценни камъни и миниатюрни шишенца, пълни с
мазни, забранени в петдесет щата субстанции. Постави ги върху дъбовата маса, която
заемаше почти цялата стая.
— Добре — отвърна тя, — но ще трябва да ми помогнеш да разместя мебелите, за да
направим достатъчно място, както и да нарисуваш пентаграмите на пода. Бедната ти Нана
може да е много прозорлива, но това не я спасява от артрита.
38
Нощната лампа хвърляше бяла и твърде ярка светлина. Амая прекара над двайсет минути
в обикаляне на къщата, за да търси лампа с крушка с по-малка мощност. Увери се в две неща
— че Енграси бе поставила навсякъде онези ужасни енергоспестяващи крушки с
флуоресцентна светлина и че само тези в нейната спалня бяха от старите. Джеймс я
наблюдаваше мълчаливо от леглото, познаваше отлично този ритуал и знаеше, че жена му
няма да се примири, докато не открие начин да се почувства уютно. Видимо изнервена, тя
седна на леглото и погледна лампата като отблъскващо насекомо. Грабна от стола един лилав
шал, покри частично абажура и погледна Джеймс.
— Много е ярко — оплака се той.
— Прав си — кимна тя.
Хвана лампата за основата и я постави на пода, между стената и нощното шкафче,
отвори една от картонените папки, които държеше върху тоалетката, и я разгърна като
параван на няколко сантиметра от светлината, като почти захлупи лампата в ъгъла. Обърна се
към Джеймс и се увери, че яркостта на светлината бе намаляла значително. Въздъхна и легна
до него, а той се облегна настрани и започна да я милва по челото и косата.
— Разкажи ми какво прави в Уеска.
— Губих си времето. Бях почти убедена, че ще има съвпадение с едни проби, които
взехме от местопрестъпленията. А и тези доктори предложиха да направят анализи, които и
досега нямаше да са готови в нашата лаборатория. Ако бях получила резултатите, на които се
надявах, щяхме да имаме по-конкретна зона, където да се концентрираме. Можехме да
разпитаме търговците — градчетата са малки и продавачите може би щяха да си спомнят кой
какво е купувал. Но не открихме нищо, а това отваря безброй възможности — чанчигоритата
може да са донесени от друг район, от друга провинция или, най-вероятното, да ги е
направил той самият или може би негов роднина, някой близък, някой, когото е могъл да
помоли да му ги направи.
— Не знам. Не ми се връзва много сериен убиец да приготвя нещо собственоръчно…
— При този е възможно. Смятаме, че става дума именно за връщане към
традиционното. А и други убийци са показвали как сами са си правили бомби, оръжия,
отрови… Това ги кара да мислят, че действията им имат смисъл.
— И сега какво?
— Не знам, Джеймс. Фреди е изключен като заподозрян, приятелят на Карла също,
бащата на Йоана не е имал нищо общо с останалите престъпления, оказа се имитатор. Не
открихме нищо при близките роднини, при приятелите, в района няма регистрирани
педофили, а известните ни сексуални насилници имат алиби или са в затвора. Единственото,
което можем да направим, е онова, което никой разследващ престъпление не иска.
— Да чакате — каза той.
— Да чакаме този мръсник отново да се покаже, да чакаме да допусне грешка, да се
изнерви или да се самозабрави и да ни даде още нещо — нещо, което да ни отведе право до
него.
Джеймс се наведе към нея и я целуна, после се отдръпна, за да я погледне в очите, и
отново я целуна. Амая понечи да го отблъсне, но при втората целувка усети как
напрежението й отлита надалече. Вдигна ръка към тила на Джеймс и се плъзна под тялото
му, жадна да усети тежестта му. Потърси краищата на блузата му и ги издърпа нагоре,
откривайки гърдите на своя любим, докато събличаше своята. Обожаваше начина, по който
се отпускаше върху нея. Приличаше на древногръцки атлет, притежаваше съвършена голота и
топлина, които я влудяваха. Плъзна ръце по гърба му, докато стигна до дупето, наслади се на
стегнатите му бедра и продължи с ръка към слабините му, за да усети цялата му сила, докато
той я целуваше нежно по врата и гърдите. Обичаше сексът да е бавен, нежен, сигурен,
интимен и елегантен, но въпреки това понякога желанието я връхлиташе така внезапно,
пламенно и буйно, че тя самата се учудваше от силния копнеж и нетърпението, които я
обземаха за секунди, замъгляваха ума й и я караха да се чувства като животно, способно на
всичко. Докато се любеха, чувстваше необходимост да говори, да му казва колко го желае,
колко го обича и колко щастлива я прави сексът с него. Чувстваше такава страст, че мислеше,
че никога няма да успее да я изрази. Знаеше какво трябва да каже, усещаше какво трябва да
премълчи, защото, докато се любеха по този топъл и влажен начин, при който устните не се
насищаха, ръцете не достигаха, а думите излизаха дрезгави и задавени, цял ураган от
чувства, страсти и инстинкти бушуваше вътре в нея, повличайки като земетресение разума и
здравомислието й към крайности, които я плашеха и едновременно с това привличаха. Беше
като бездна, скрила всичко онова, което не биваше да бъде казвано, най-странните желания,
най-необузданите нагони, най-дивите инстинкти, нетърпението и онази нечовешка болка,
изпитвана миг преди да достигне удоволствието. Удоволствието — то бе сърцето на Бог или
портите на ада. Път към вечността на човека или към жестокото откритие, че след това няма
нищо. Разумът й милостиво изтриваше това откритие само миг след оргазма, докато
дрямката я обвиваше в топлата си паяжина и я потапяше в дълбок сън, в който гласът на
Дюпри й нашепваше нещо.
Отвори очи и веднага се успокои, щом зърна познатите очертания на спалнята, окъпани
в млечната светлина, която скритата в ъгъла лампа пръскаше, рисувайки в сивкави тонове
нощния свят на съня й. Обърна се и отново затвори очи, решена да заспи. Дрямката веднага я
пренесе в кротко полубудно състояние, в което едва усещаше себе си, дишането на скъпия й
Джеймс до нея, вълнуващия аромат на тялото му, топлината на памучните чаршафи и
приятния хлад, който я тласкаше към дълбок сън.
И присъствието. Почувства го толкова близо и зловещо, че сърцето й подскочи в гърдите
с почти доловима конвулсия. Още преди да отвори очи, вече знаеше, че е там, изправена до
леглото. Беше я наблюдавала с изкуствената си усмивка и студените си очи, с едва прикрито
задоволство, че ще я уплаши, както правеше, когато Амая бе малка, и както продължаваше да
прави, защото в крайна сметка живееше от страха й. Амая го съзнаваше, но не можеше да
потисне паниката, която я затискаше като каменна плоча, парализирайки я, превръщайки я в
треперещо момиченце, което се бореше със самата нея, за да не отвори очи. Не ги отваряй.
Не ги отваряй.
Но ги отвори и още преди да го стори, вече знаеше, че лицето се е надвесило над нея,
приближавайки като вампир, който се храни не с кръв, а с дъх. И ако не ги отвореше, щеше да
дойде толкова близо, че да изсмуче въздуха й, да отвори подигравателната си уста и да я
изяде.
Амая отвори очи, видя я и започна да пищи.
Писъците й се сляха с гласа на Джеймс, който я викаше от много далеч, и с топуркането
на боси крака по коридора.
Скочи от леглото, обезумяла от страх и отчасти осъзнала, че онази вече я нямаше.
Нахлузи криво-ляво панталона и една блуза, грабна пистолета и се втурна надолу по
стълбите, обзета от припряната необходимост да ликвидира веднъж завинаги страха си. Не
включи осветлението, защото знаеше добре къде да търси. Камината бе угаснала, но
мраморният плот още пазеше топлината на огъня. Пипнешком намери резбованата дървена
кутия от комплекта от три части, която винаги бе стояла там. Зарови вещо пръсти сред
хилядите джунджурии, които се бяха озовали вътре. Пръстите й напипаха кордата и тя бързо
я измъкна от кутията, при което разсипа част от съдържанието й и то се разпиля по пода,
дрънчейки в тъмното.
— Амая! — извика Джеймс.
Обърна се към стълбите, където леля й току-що бе запалила лампите. Гледаха я ужасено.
С объркани погледи, с въпросителни лица. Тя не им обърна внимание. Мина покрай тях,
тръгна към вратата и излезе. Хукна да бяга, поднасяйки към лицето си кордата и ключа,
стиснати в юмрука й. Усети, че найлоновата нишка бе запазила мекотата си от времето,
когато баща й бе завързал ключа за нея, на деветия й рожден ден.
До вратата на цеха едва достигаше светлина. Старата улична лампа на ъгъла пръскаше
оранжева, почти коледна светлина, която едва оцветяваше тротоара. Опипа ключалката с
показалец и пъхна ключа. Миризмата на брашно и масло я обгърна, пренасяйки я изведнъж в
една нощ от нейното детство. Затвори вратата и протегна ръка над главата си, търсейки
ключа за осветлението. Но него го нямаше, вече го нямаше.
Отне й няколко секунди, за да осъзнае, че вече не е нужно да се протяга, за да го
достигне. Запали лампата и когато привикна към светлината, започна да трепери. Слюнката
й се сгъсти на небцето й като огромна тестена топка, невъзможна за разтваряне, трудна за
преглъщане. Пое към бидоните, които още бяха струпани в същия ъгъл. Погледна ги
напрегнато, докато дишането й се ускоряваше от страх от онова, което щеше да се случи, от
онова, което щеше да последва.
— Какво търсиш тук?
Гласът отекна в главата й кристално ясно.
Сълзите напълниха очите й, заслепявайки я за миг. Ретините й започнаха да горят. Скова
я силен студ, разтрепери се още повече. Обърна се бавно и тръгна към тезгяха за месене.
Тресеше се от ужас, но протегна пръсти и докосна полираната повърхност на металната
маса, докато гласът на майка й отново закънтя в главата й. Върху фризера лежеше метална
точилка, от крана на чешмата се процеждаше безкрайна капка и ритмично барабанеше на
дъното на умивалника. Ужасът растеше, заливайки всичко.
— Ти не ме обичаш — прошепна тя.
И разбра, че трябва да бяга, защото това бе нощта на нейната смърт. Пое към вратата и
опита. Направи крачка, втора, трета и отново й се случи онова, което знаеше, че ще се случи.
Безсмислено беше да бяга, защото неизбежно щеше да умре тази нощ. Но момичето се
противеше, момичето не искаше да умре и въпреки че когато се обърна да я види, вдигна
ръка в напразен опит да се защити от смъртоносния удар, отново рухна ужасено на пода,
усещайки, че сърцето му е на път да се пръсне от паника. Остана просната и ранена. И макар
да усети втория удар, този път не я заболя. И после нищо — плътният тунел от мъгла,
образувал се около нея, се разпръсна, прояснявайки зрението й, сякаш някой бе измил очите
й.
Тя продължаваше да бъде там и да я гледа, опряна на масата. Чу ритмичното накъсано
дишане на гърдите й, докато успокояваше дъха си. Чу как въздиша дълбоко, почти облекчено.
Чу как завърта крана и мие точилката. Чу как се приближава, как коленичи до нея, без да
спира да я гледа. Видя как се навежда над лицето й, изучавайки чертите й. Безжизнените й
очи, замрялата й в неизречена молба уста. Видя студения й поглед, смътното любопитство,
изписано на устните, което не успяваше да стигне до очите й, все така безучастни. Приближи
се, докато почти я докосна, сякаш се канеше да я целуне, разкаяна от престъплението. Онази
майчина целувка, която така и не дойде. Отвори уста и облиза кръвта, която бликаше бавно
от раната и се стичаше по лицето й. Усмихваше се, когато се изправи, продължи да се
усмихва и когато я взе на ръце и започна да я заравя в нощвите с брашното.
— Амая!
Гласът я викаше отчетливо.
Леля Енграси, Рос и Джеймс я гледаха от вратата на цеха. Той понечи да тръгне към нея,
но леля й го спря, хващайки го за ръкава.
— Амая — повика отново племенницата си нежно, но категорично.
Коленичила на пода, Амая гледаше към старите нощви с по детски нацупено изражение.
— Амая Саласар — каза леля й отново.
Тя се сепна, сякаш чак сега бе чула, че я викат. Протегна ръка към кръста си, измъкна
оръжието и го насочи към нищото.
— Амая, погледни ме — нареди й Енграси.
Амая продължи да гледа в една точка и да преглъща гъстите тестени топки, докато
трепереше, сякаш беше гола под дъжда.
— Амая.
— Не — отрони първо. — Не! — извика след това.
— Амая, погледни ме — нареди й леля й, сякаш говореше на малко момиче.
Тя я погледна намръщено.
— Какво има, Амая?
— Лельо, няма да позволя това да се случи.
Гласът й бе спаднал с една октава и прозвуча крехък и детски.
— Нищо не се случва, Амая.
— Напротив.
— Не, Амая, това се случи, когато беше малко момиче, но сега си жена.
— Не, няма да позволя да ме изяде.
— Никой няма да те нарани, Амая.
— Няма да позволя това да се случи.
— Погледни ме, Амая, това никога вече няма да се случи. Ти си жена, работиш като
полицай и имаш пистолет. Никой няма да те нарани.
Споменаването на пистолета я накара да погледне към ръцете си и щом го видя, сякаш
се учуди, че е там. Даде си сметка за присъствието на Рос и Джеймс, които я гледаха бледи и
разстроени от прага. Много бавно свали оръжието.
Джеймс не изпусна ръката й, докато вървяха към къщи, не го направи и когато седна до
нея, за да я съзерцава безмълвно, докато леля й и Росаура приготвяха липов чай в кухнята.
Амая стоеше мълчаливо, заслушана в далечното шушукане на леля си и преценявайки
напрегнатото изражение на съпруга си. Той се усмихваше с онази притеснена гримаса, с
която родителите гледат пострадалите си деца в болницата. Но вече беше все едно, почувства
тайничко егоистично задоволство, защото заедно с невероятната умора, която я беше
налегнала, усещаше и жизненост, присъща на възкръсналите, така както ги представяше
Библията.
Рос остави чашите на ниската масичка до дивана и се зае да пали огън в камината. Леля
й се върна в хола, седна срещу тях и отхлупи чашите, оставяйки натрапчивият мирис на
липата да ги обвие в облак пара.
Джеймс погледна настойчиво Енграси. Кимна с глава, сякаш разсъждаваше над
ситуацията, и въздъхна:
— Добре. Сега вече мисля, че дойде моментът да ми разкажете онова, което трябва да
знам.
— Не знам откъде да започна — каза Енграси, загръщайки се с халата си.
— От там какво се случи тази нощ и какво видях в цеха.
— Онова, което видя в цеха, беше ужасяваща проява на посттравматичен стрес.
— Посттравматичен стрес? Нещо като параноята, която изпитват някои войници след
завръщането си от фронта, нали?
— Точно така, но го изпитват не само войници. Може да бъде засегнат всеки, който е
преживял еднократен или повтарящ се инцидент, при който е изпитал сигурното чувство, че
ще умре от насилствена смърт.
— Това ли се случи с Амая?
— Това.
— Но защо? Заради нещо, което се е случило в работата й?
— Не, за щастие, никога не е била изложена на такава опасност в работата си…
Джеймс погледна Амая, която се усмихваше безсилно с наведен поглед. Енграси си
припомни знанията, придобити през годините й във Факултета по психология, които бе
прехвърляла наум стотици пъти, с надеждата никога да не й потрябват.
— Посттравматичният стрес е като спящ убиец. Понякога остава в латентно състояние в
продължение на месеци, дори години след травмиращата случка, която го е предизвикала.
Реална случка, в която е преживяна реална опасност. Стресът действа като система за
самозащита, която идентифицира сигналите за опасност и бие тревога с цел да предпази
индивида и да попречи отново да се изложи на опасност. Например ако една жена бъде
изнасилена в кола на тъмно шосе, логично занапред подобни ситуации — нощ, открита
местност, вътрешността на кола, ще предизвикват у нея неприятно чувство, което ще
разпознава като сигнал за опасност и ще се опитва да се предпази.
— Логично — отбеляза Рос.
— Донякъде да, но посттравматичният стрес е като алергична реакция, напълно
несъразмерна на заплахата. Все едно тази жена да вади спрей за самозащита всеки път
когато усети миризма на кожа, на ароматизатор с миризма на бор или когато чуе бухал през
нощта.
— Спрей или пистолет — каза Джеймс, поглеждайки Амая.
— Стресът — продължи леля й — предизвиква у човека, който го изпитва, извънредна
степен на тревога, която се проявява в неспокоен сън, кошмари, избухливост и ирационален
страх от повторно нападение, изразяван чрез необуздана ярост и проява на агресия с
единствената цел да се защити от нападението, което смята, че го грози. Защото го
преживява — не самото нападение, а цялата болка и страх, изпитани в мига, когато се е
случило, като войниците, които са били на фронта.
— Когато влязохме в цеха, сякаш участваше в театрална пиеса…
— Преживяваше миг на огромна опасност. И то със същата сила, с която би го
преживяла, ако се случваше в този момент — каза тя, гледайки Амая. — Бедното ми храбро
момиче.
— Но… — Джеймс отново погледна Амая, която държеше в другата си ръка бяла чаша,
от която се издигаше пара и която не беше докоснала. — Искаш да кажеш, че това, което се
случи тази нощ във фабриката, е предизвикано от проява на посттравматичен стрес, който е
защитна реакция пред сигнал за смъртоносна опасност, разпознат от Амая. Тоест, че Амая е
мислела, че ще я убият…
Енграси кимна, закривайки с треперещи ръце устата си.
— Но какво го е предизвикало? Защото никога преди не й се е случвало — каза той,
гледайки нежно жена си.
— Може да е всичко, може да се е задействало от произволен сигнал, но предполагам,
че й е повлияло това, че се намира тук, в Елисондо… Фабриката, тези посегателства над
малки момичета… Всъщност й се е случвало и преди. Случи й се преди много време, когато
беше на девет години.
Джеймс погледна Амая, която беше на път да избяга.
— Имала си прояви на посттравматичен стрес, когато си била на девет?
Гласът му едва се чуваше.
— Не помня — отговори тя, — всъщност не си бях спомняла за случката от онази нощ
през последните двайсет и пет години. Предполагам, че толкова съм се опитвала да се убедя,
че не е имало такова нещо, че накрая съм започнала да си вярвам.
Джеймс взе непокътнатата чаша от ръката й и я остави върху масата, обхвана ръцете й в
своите и я погледна в очите.
Амая се усмихна, но се наложи да сведе очи, за да успее да каже:
— Когато бях на девет години, майка ми ме е проследила една нощ до цеха и ме е
ударила с метална точилка по главата. Докато съм лежала в безсъзнание на пода, ме е
ударила още веднъж, после ме е зарила в нощвите с брашното и е изсипала два чувала от по
петдесет килограма върху тялото ми. Казала на баща ми само защото мислела, че вече съм
мъртва. Затова живях остатъка от детството си при леля.
Гласът й звучеше бездушно и равно, сякаш идваше от друго измерение.
Рос плачеше безмълвно, гледайки сестра си.
— Боже мой, Амая. Защо не си ми го разказвала? — ужаси се Джеймс.
— Не знам, заклевам се, че почти не съм се сещала за това през последните години. Бях
го заровила някъде дълбоко в подсъзнанието си. Освен истинската, имаше и официална
версия за станалото, повтарях я толкова пъти, че накрая сама повярвах в нея. Мислех, че съм
го забравила. Освен това е толкова… срамно… Аз не съм такава, не исках да си мислиш,
че…
— Няма от какво да се срамуваш, била си малко момиче и човекът, който е трябвало да
се грижи за теб, ти е причинил зло. Това е най-жестокото нещо, което съм чувал през живота
си. Много съжалявам, скъпа, съжалявам, че са ти причинили толкова ужасно нещо, но вече
никой не може да те нарани.
Амая го погледна с усмивка.
— Не можете да си представите колко добре се чувствам, сякаш съм се отървала от
огромно бреме. Пречката — каза тя, сещайки се изведнъж за думите на Дюпри. — Това също
може да е било стресов фактор. Връщайки се тук, се завърнаха и спомените, а и ми беше
много тежко, че не можех да ти кажа.
 Джеймс се отдръпна леко от нея, за да я погледне.
— И какво ще стане сега?
— Какво искаш да стане?
— Разбирам, че сега се чувстваш добре, свободна и безгрижна, но онова, което се случи
онзи ден, когато извади оръжието, вчера със сестра ти и тази нощ в цеха, не е никак
безобидно.
— Знам.
— Ти изгуби контрол, Амая.
— Нищо не е станало.
— Но можеше да стане. Как можем да сме сигурни, че този пристъп няма да се повтори?
Амая замълча. Отдели се от прегръдката на Джеймс и се изправи. Джеймс погледна
Енграси.
— Ти си професионалистът, какво да правим?
— Вече го правим, говорим за това. Да го разкаже, да обясни как се чувства, да го
сподели с хората, които я обичат. Няма друга терапия.
— А защо не я приложихте, когато е била на девет? — каза той, без да прикрива своя
упрек.
Енграси стана и отиде до камината, където се беше подпряла Амая.
— Предполагам, че дълбоко в себе си винаги съм се надявала, че го е забравила,
отрупвах я с любов. Опитах се да й помогна да го забрави, да не мисли за това. Но как едно
малко момиче може да престане да мисли за злото, което е искала да му причини
собствената му майка? Как да спре да копнее за целувките, които никога няма да й даде, за
приказките, които никога няма да й разкаже преди лягане? — Енграси сниши глас, докато не
го превърна в шепот, сякаш жестоките, ужасните думи, които произнасяше, така щяха да
причинят по-малко болка. — Аз се опитах да заема тази роля, приспивах я всяка вечер,
грижех се за нея и я обичах повече от всичко на света. Бог ми е свидетел, че ако имах
собствена дъщеря, нямаше да я обичам толкова. И се молех да забрави, да не живее с този
ужас през цялото си детство. Понякога говорехме за това, винаги го наричахме „онази
случка“, после тя престана да го споменава и аз започнах да се надявам с всички сили да не
си го спомня вече. — Две едри сълзи се търкулнаха по лицето й. — Но съм грешала —
добави тя със свито гърло.
Амая я притисна към гърдите си и зарови лице в сивата коса на Енграси, която както
винаги ухаеше на жасмин.
— Джеймс, няма да се случва вече — каза тя.
— Не можеш да си сигурна.
— Но съм.
— А аз не съм и няма да ти позволя да се разхождаш с оръжие, щом пак може да те
връхлети един от тези панически пристъпи.
Амая се откъсна от прегръдката на Енграси и прекоси стаята с широки крачки.
— Джеймс, аз съм инспектор в полицията. Не мога да работя, без да нося оръжие.
— Тогава недей да работиш — отсече той.
— Не мога да зарежа случая точно сега, би било пагубно за моята кариера, вече никой
няма да ми се довери.
— Здравето ти е на първи план.
— Няма да го направя, Джеймс, не мога. А и да можех, пак нямаше да го направя.
 Тонът на думите й издаваше характерните за нея решимост и сила. Сега не беше Амая, а
инспектор Саласар. Джеймс се изправи и застана до нея.
— Добре, но без оръжие.
Джеймс мислеше, че ще се възпротиви, но тя само го изгледа втренчено и погледна
сестра си, която продължаваше да плаче.
— Добре — склони. — Без оръжие.
39
Виктор продължаваше да се бръсне по традиционния начин — с калъп сапун, четка и
бръснарско ножче. Мислеше, че би било чудесно да използва истински бръснач, както бяха
правили баща му и дядо му, но бе опитал веднъж и това определено не беше за него. При
всички случаи, с ножчето успяваше да се избръсне бързо, а от крема кожата му придобиваше
аромат, който Флора обожаваше. Погледна се в огледалото и се усмихна на леко смешното си,
покрито с пяна лице. Флора. Щом тя така искаше, значи, така щеше да бъде. Животът му се
бе преобърнал от мига, в който съумя да приеме, че не иска да се откаже от нея, че Флора, с
нейния силен характер и желанието й да контролира всичко, бе жената, която му прилягаше
най-добре, и сега ценеше високо именно това, което преди време бе мразил в нея —
прекаления й контрол, авторитарния й характер и властта над всичките му действия.
Бе пропилял най-хубавите години от живота си под упойващото въздействие на алкохола,
което сега смяташе за почти сатанинско, но тогава приемаше като единствено спасение, като
единствен изход да избяга от инстинктите, които се бунтуваха срещу вечния тормоз на
Флора. Тогава не успя да проумее, че тя бе единствената, която можеше да го обича,
единствената, която той можеше да обича, и единствената, чиито желания искаше да
изпълнява. Когато се замислеше, си даваше сметка, че бе започнал да пие така, за да я
накаже, за да избяга и същевременно да й достави удоволствие, защото алкохолът му
позволяваше да свикне с желязната й дисциплина, замъглявайки сетивата му и превръщайки
го в съпруга, когото тя желаеше.
Докато един ден не изгуби контрол над мярката, над точната формула, с която животът
можеше да бъде поносим под нейния контрол. Каква ирония, че именно това, което бе
помогнало бракът му да просъществува през годините, бе станало причината, която тя
изтъкна, за да го остави. През първата година след раздялата бе водил жестока битка с
пристрастеността си, която в началните месеци го доведе до дъното, до място, което едва
помнеше, защото спомените му бяха неясни и размити като стара черно-бяла лента, изгорена
от целулозния нитрат. Една сутрин, след като няколко дни не бе излизал от къщи, отдаден на
порока и самосъжалението, се бе събудил проснат на пода, полузадавен в собственото си
повърнато и бе усетил празнина и студ, както никога преди.
Едва тогава, когато осъзна, че е на път да изгуби единственото важно нещо, което имаше
в живота си, започна промяната.
Флора не искаше да се развеждат, макар във всеки друг смисъл да бяха разделени,
дистанцирани като непознати и чужди един на друг, и не защото той бе искал така.
Решението беше на Флора, която приложи новите правила в отношенията им, без да се
допитва до неговото мнение, макар че, честно казано, той си признаваше, че в онзи период
не бе способен да вземе някакво решение, различно от това, да продължи да пие. Но никога,
дори и в най-лошия ден от многото си алкохолни дупки, не бе искал да се разделя с нея.
Сега нещата помежду им явно се променяха — усилията, дните, в които не бе близвал
алкохол, спретнатият му вид и непрекъснатото му внимание към нея, изглежда, най-сетне
даваха плодове. В продължение на месеци я бе посещавал ежедневно в работата и всеки
божи ден я бе канил да излязат заедно на вечеря, на разходка, на църква или да я придружи в
някоя от нейните командировки. И тя бе отказвала до тази седмица, в която, след като й
занесе букета рози по случай тяхната годишнина, явно бе омекнала и отново прие неговата
компания.
Бе готов да даде всичко, да направи всичко, чувстваше, че може да изпълни всякакво
условие, за да се върне при нея. Да остави алкохола, се бе оказало най-важното решение в
живота му — отначало мислеше, че всеки изминал ден без пиене ще е мъчение, на което ще
го подлага ужасната реалност, надвиснала над него. Но в последните месеци откри, че в
самата му решимост да спре да пие се криеше невероятната сила, която сега го поддържаше
всеки ден. Намираше в контрола над себе си свобода и непокорна сила, каквито бе изпитвал
единствено в младостта си, когато все още бе такъв, какъвто искаше да бъде. Отиде до
гардероба, взе ризата, която тя толкова харесваше, и след като я огледа грижливо, реши, че е
леко смачкана от висенето и че има нужда от една ютия. Слезе по стълбите, подсвирквайки
си.
Часовникът на църквата в Сантяго показваше почти единайсет, но светлината навън
прилягаше повече на късен следобед, отколкото на сутрин. Бе един от онези дни, в които
слънцето застиваше след първите лъчи на утрото, без да успее да изгрее напълно. Тези
мрачни сутрини бяха част от детските й спомени, изпълнени с много дни, в които бе мечтала
за топлото гальовно присъствие на небесното светило. Веднъж една съученичка й бе
подарила дебел цветен каталог на някаква туристическа агенция и тя бе прекарала месеци в
разлистване на страниците, като се наслаждаваше на снимките на слънчеви плажове и
невъзможно синьо небе, докато речната мъгла се носеше на парцали по съседните улици.
Амая проклинаше това място, където понякога с дни не се съмваше, сякаш през нощта могъщ
летящ дух пренасяше слънцето до някой далечен исландски остров, с тази неприятна
разлика, че тук не се радваха на бели нощи като на полюсите.
В Бастан нощта бе тъмна и зловеща. Стените на дома й очертаваха както винаги
границите на личната й безопасност, но извън тях всичко бе несигурно. Нищо чудно, че
допреди само сто години деветдесет процента от населението на Бастан бе вярвало във
вещици, в присъствието на зло, което дебне през нощта, и в магически заклинания, с които
да го отблъскват. Амая знаеше, че животът в долината не е бил ласкав към предците й. Смели
и твърдоглави жени и мъже, упорствали против всяка логика да се установят на тази влажна
и зелена земя, която им бе показала най-враждебното си и негостоприемно лице, като
съсипваше реколтите им, разболяваше децата им и почерняше малкото семейства, които все
още живееха там.
Свлачища от земна маса, коклюш и туберкулоза, разливи на реки и наводнения, реколти,
които изгниваха още преди да поникнат… Но хората от Елисондо бяха устояли, струпвайки
се край църквата, на извивката на река Бастан, която им даваше и вземаше всичко по свое
лично благоволение, сякаш за да ги предупреди, че това място не е за хора, че тази земя сред
долината принадлежи на планинските духове, на речните демони, на самодивите и на
басахауна. Но нищо не бе успяло да пречупи волята на тези жени и мъже, които сигурно се
бяха взирали в сивото небе също като нея, мечтаейки за друго, по-благосклонно и ведро.
Долина, прочута със своите рицари и преселници, които заминавали, но винаги се връщали
от далечна Америка, донасяйки със себе си несметните богатства, за които се пеели песни и
които вложили, за да преобразят земята, като се хвалели със спечеленото злато пред съседите
и изпълвали околностите с бляскави дворци и имения с големи тераси, с манастири в знак на
благодарност за късмета си и със средновековни мостове над някога непристъпни реки.
Както вече бе предупредила, леля Енграси отклони предложението за разходка и
предпочете да остане да готви, извинявайки се с плачевното състояние на коленете си, но
Рос и Джеймс настояха да направят излета въпреки многото протести на Амая, опитваща се
да ги убеди, че ще вали предобед. Подкараха колата по брега на реката и после започнаха да
се изкачват, докато стигнаха до една огромна поляна, която се простираше до буковата гора,
разстилаща се край реката и нагоре по планинския склон. Когато се разхождаше из тези
широки поляни, Амая започваше да разбира хората, които идваха в Елисондо от много далеч
и въздишаха, омаяни от поразителната красота на тази малка идилична вселена, сгушена
сред ниски хълмове, осеяни с котловини и пасища с невероятна красота и прорязвани само
от гори от дъб и кестен и малки планински селца. Влажният й климат удължаваше есента
дотолкова, че в разгара на февруари и въпреки падналия сняг поляните продължаваха да
бъдат зелени. Само шумът на Бастан нарушаваше тишината на пейзажа.
Най-загадъчната и вълшебна гора на земята. Големи дъбове, букове и кестени застилаха
планинските склонове, изпъстрени и с други растителни видове, богати на нюанси, форми и
контрасти.
Гора, която предизвикваше множество усещания — първичната среща с природата,
дивият бяг на водата сред ели и букове, хладината на река Бастан, далечният зов на
обитаващите гората животни, окапалата през есента шума, покрила земята като копринена
постеля, която вятърът разбъркваше своенравно, извайвайки купчини, прилични на убежища
на феи, или приказни пътеки за стъпките на самодивите, мирисът на горски плодове и
мекотата на тревата, обгърнала поляните, блещукащи като изумруд, скрит сред дърветата от
някой езичник. Закрачиха нататък, докато шумът на реката не им подсказа посоката на
приказното място, към което бяха тръгнали. Рос вървеше отпред и сегиз-тогиз се обръщаше,
за да се увери, че леността не е надвила спътниците й, нещо, което не биваше да я безпокои у
Джеймс, който не спря да говори през целия път, ентусиазиран от красотата на зимната гора.
Прекосиха местност, нагъсто осеяна с папрат, и после започнаха да се изкачват.
— Вече сме близо — обяви Рос, сочейки един издаден над склона хребет. — Там е.
Пътеката се оказа доста по-стръмна, отколкото бяха предполагали. Заострените скали
образуваха естествени неравни стълби, по които започнаха да се изкачват, докато пътят
лъкатушеше, виейки се неуморно като змия в планината. При всеки завой на пътеката,
шубраци от тръни и жълтуга препречваха все повече пътя им, затруднявайки хода им.
Поредна криволица и се озоваха на равна тераса, застлана с рядка трева и жълтеникави
лишеи.
Рос седна на един камък и сбърчи лице.
— Пещерата е на около двайсет и пет метра по-нагоре — каза тя, сочейки към една
почти напълно обрасла в шубраци пътека. — Но се опасявам, че аз бях дотук. Докато се
качвах, си изкълчих крака.
Джеймс клекна до нея.
— Не е сериозно — усмихна се тя, — ботушът ме предпази, но по-добре да се връщаме
по-скоро, преди да се подуе и да не мога да ходя.
— Да тръгваме тогава — каза Амая.
— И дума да не става, след като сме стигнали дотук, не можеш да си тръгнеш, без да
видиш скалата. Качвай се.
— Не, моля те, ти сама каза — ако започне да се подува, няма да можеш да ходиш.
— Качвай се, сестричке. Няма да мръдна оттук, докато не отидеш да я видиш.
— Аз ще остана при нея и ще те чакам тук — окуражи я Джеймс.
Амая проникна в гъсталака, ругаейки тръните, които при всеки допир с шубата й
издаваха звук, наподобяващ драскане на нокти по дреха. Пътеката свърши изведнъж пред
ниска, но широка пещера, зейнала като мрачна усмивка на лицето на планината. Вдясно от
входа имаше двойка големи скали, и двете много особени. Първата наподобяваше женска
фигура с големи гърди и пищни бедра, която гледаше към долината от своеобразен
пиедестал. Втората бе внушителна както по размер, така и по идеално правоъгълната си
форма и приличаше на голяма маса за жертвоприношения, полирана от дъжда и вятъра.
Върху нея имаше дузина малки разноцветни и разнородни камъчета, подредени като фигурки
от незавършена партия шах. Една трийсетинагодишна жена държеше едно от камъчетата в
ръка и гледаше унесено към долината. Усмихна се, когато я видя, и я поздрави любезно,
докато поставяше камъчето обратно при другите.
— Привет.
Амая внезапно се почувства неудобно, като натрапник на вече заето място.
— Привет.
Жената отново се усмихна, сякаш бе прочела мисълта й и бе усетила смущението й.
— Вземете един камък — каза тя, сочейки й пътя, без да престава да се усмихва.
— Моля?
— Камък — настоя тя, показвайки й масата. — Жените трябва да донесат камък.
— А, да, сестра ми ми каза, но мислех, че се носят от къщи.
— Така е, но ако сте забравили, може да вземете някой от пътя. В крайна сметка е камък
от вашия път към къщи.
Амая се наведе и взе едно камъче от пътеката, приближи се до масата и го остави до
другите, изненадвайки се от големия им брой.
— Боже, и всички тези камъни са ги донесли жени, които са се качвали до тук?
— Така изглежда — отвърна красивата жена.
— Звучи невероятно.
— Живеем в несигурни времена в долината и когато новите средства не действат, се
обръщаме към старите.
Амая остана като гръмната, чувайки от тази жена почти същите думи, които бе казала
леля й няколко дни по-рано.
— Оттук ли си? — попита тя жената, взирайки се във външния й вид: вълнен,
землистозелен шал върху нещо като копринена рокля в зелено-кафяви нюанси и дълга руса
коса като нейната, прибрана със златиста диадема.
— О, не точно, но идвам от много години, защото имам къща тук. Само че никога не
оставам за дълго, вечно пътувам от място на място.
— Казвам се Амая — каза тя, протягайки ръка.
— А аз Мая — отвърна жената, протягайки й нежната си ръка, отрупана с пръстени и
гривни, които зазвънтяха като камбанки. — Ти обаче си оттук, нали?
— Живея в Памплона, тук съм по работа — каза тя уклончиво.
Мая я погледна с усмивка, която Амая намери за странна, почти изкусителна.
— Според мен си оттук.
— Толкова ли личи…
Жената се усмихна и отново се обърна към долината.
— Това е едно от любимите ми места, едно от онези места, където най-много обичам да
идвам, но напоследък нещата тук не вървят добре.
— За убийствата ли говорите?
 Тя продължи, без да отговори, вече без усмивка.
— Имам навика да се разхождам наоколо и съм виждала странни неща.
Интересът на Амая нарасна неимоверно.
— Какви неща?
— Вчера, докато стоях тук, видях един мъж да влиза и след известно време да излиза от
една от онези малки пещери на десния бряг на реката — отвърна тя, сочейки към гъстия
шубрак. — Когато влезе, носеше вързоп, който бе изчезнал, когато излезе.
— Поведението му ви се стори странно?
— Стори ми се самодоволно.
Любопитен епитет, помисли си Амая, преди да зададе нов въпрос.
— Как изглеждаше?
— Не можах да го разгледам добре от горе.
— Но как ви се стори, млад ли беше? Успяхте ли да видите лицето му?
— Движеше се като млад човек, но беше с качулка, която покриваше цялото му лице.
Когато излезе, се обърна назад и успях да видя само едното му око.
Амая я изгледа объркано.
— Видели сте само половината му лице?
Мая замълча и отново се усмихна.
— После слезе по пътя и се качи в кола.
— Няма как да сте видели колата от тук.
— Не, но чух ясно как пали двигателя и се отдалечава.
Амая се надвеси над пътя.
— Може ли да се стигне до пещерата от тук?
— О, не, всъщност е доста закътана. Трябва да се качите откъм шосето, първо между
дърветата и след това до там, виждате ли? — посочи й тя. — И после да вървите през гората,
защото старият път е скрит… Пещерата е на около четиристотин метра зад едни скали.
— Явно добре познавате района.
— Разбира се, нали ви казах, че често идвам тук.
— За да оставяте дарове?
— Не — отвърна тя, усмихвайки се отново.
Вятърът задуха и разпиля косите на жената, разкривайки дълги златисти обици, които
на пръв поглед изглеждаха златни. Амая си каза, че облеклото на жената е странно за
разходка в планината, и впечатлението й се затвърди, когато забеляза, че под копринената
рокля се подават римски сандали, едва покриващи стъпалата. Мая вглъбено съзерцаваше
камъчетата върху скалата, сякаш бяха скъпоценни камъни. Съзерцаваше ги със странната
усмивка, характерна за жените, които пазят някаква тайна.
Изведнъж Амая се почувства неудобно — по някакъв начин усещаше, че времето й е
изтекло и че вече няма място там.
— Е, добре, аз ще слизам надолу… Идвате ли?
— Не — отвърна жената, без да я поглежда. — Аз ще остана още малко.
Амая направи две крачки към пътя, после се обърна, за да се сбогува. Но жената вече я
нямаше. Амая замръзна, взирайки се в мястото, където само преди секунда бе стояла новата
й позната.
— Ехо? — повика я тя.
Невъзможно бе да е минала от другаде, нямаше как да е отишла до входа на пещерата,
без да я види, да не говорим за звука, който бижутата й издаваха при всяко нейно движение.
— Мая? — отново я повика Амая.
Направи крачка към пещерата, решена да я потърси, но се закова на място, докато
вятърът започваше да духа все по-силно, а някакъв непознат страх се запромъква в гърдите й.
Обърна се към пътя и почти тичешком слезе до терасата, където я чакаха Рос и Джеймс.
— Колко си бледа… Да не си видяла призрак? — пошегува се Рос.
— Джеймс, ела с мен — помоли го тя, без да обръща внимание на шегите на сестра си.
Той се изправи разтревожено.
— Какво има?
— Там имаше една жена, която изчезна.
Без да обяснява повече и без да отговаря на въпросите на Джеймс, тя отново се мушна в
трънливия гъсталак, убедена, че Мая нямаше как да е минала оттам.
Когато стигнаха, се приближи до големите каменни зъбери, за да се увери, че жената не
се е подхлъзнала надолу. Под краката й зейна стръмен склон, гъсто обрасъл с тръни и остри
скали — очевидно бе, че не е паднала оттам. Отиде до входа на пещерата и се наведе, за да
погледне вътре. Миришеше силно на пръст и на нещо, подобно на метал. Нямаше признаци
някой да е влизал вътре от години.
— Тук няма никой, Амая.
— Имаше една жена, поговорих с нея, после се обърнах и тя бе изчезнала.
— Няма други пътеки — каза Джеймс, оглеждайки се наоколо. — Ако е слязла надолу, е
трябвало да го направи оттук.
Камъчетата върху скалата бяха изчезнали, включително онова, което тя бе оставила там.
Поеха обратно и слязоха до мястото, където ги чакаше Рос.
— Амая, ако беше слязла оттук, с Рос щяхме да я видим.
— Как изглеждаше? — поинтересува се сестра й.
— Руса, красива, трийсетина годишна, със зелен вълнен шал върху дълга рокля и много
бижута.
— Остава само да ми кажеш, че е била боса.
— Почти, носеше сандали.
Джеймс я гледаше изненадано.
— Но температурата е осем градуса, как така е носела сандали?
— Да, целият й вид бе много странен, но и много елегантен.
— В зелено ли беше облечена? — попита я Рос.
— Да.
— И е носила златни бижута. Каза ли ти как се казва?
— Каза, че името й е Мая и че често идвала насам, защото имала къща наблизо.
Рос закри устата си с ръка, гледайки втренчено сестра си.
— Какво? — настоя Амая.
— Пещерата край тези скали е едно от местата, обитавани според легендата от Мари,
която лети сред бурите в небето, от Ая до Елисондо и от Елисондо до Амбото.
Амая се обърна към пътя надолу с пренебрежително изражение.
— На достатъчно глупости се наслушах вече… Значи, съм говорила с богиня Мари на
прага на нейната къща.
— Мая е другото име, под което е позната Мари, умнице.
Светкавица раздра небето, което бе притъмняло, придобивайки цвета на стар калай.
Наблизо отекна гръмотевица и рукна дъжд.
40
Плътни завеси от дъжд се изливаха от единия до другия край на улицата. Човек би
казал, че някой мести напред-назад гигантска лейка, предназначена да изтрие злото — или
паметта. Повърхността на реката бе набраздена, сякаш хиляди малки рибки бяха решили да
се покажат едновременно над водата. Също като фасадите на къщите, камъните на моста
бяха подгизнали от вода. Тя се стичаше по тях, образувайки малки поточета, които се
изливаха обратно в реката, процеждайки се през подпорните стени на брега.
Мерцедесът на Флора бе паркиран пред дома на леля й.
— Сестра ви вече е дошла — съобщи Джеймс, паркирайки отзад.
— И Виктор — добави Рос, поглеждайки към покрития вход на къщата, където зет им
старателно подсушаваше с жълта гюдерия един сребристо-черен мотоциклет.
— Не мога да повярвам — промълви Амая.
Рос я погледна учудено, но не каза нищо.
Слязоха от колата и изтичаха под дъжда до козирката, под която Виктор бе паркирал
мотоциклета. Размениха си целувки и прегръдки.
— Каква изненада, Виктор, леля не каза, че ще идваш — обясни Амая.
— Защото не знаеше. Сестра ви ми се обади тази сутрин, за да ми каже, и аз, както
винаги, дойдох с удоволствие.
— И за нас е удоволствие, Виктор — каза Рос и го прегърна, поглеждайки Амая и все
още объркана от коментара й в колата.
— Страхотен е — каза Джеймс, възхитен от мотора. — Не съм виждал такъв.
— Това е „Лубе“, модел ЛБМ, по инициалите на неговия конструктор — двутактов
двигател, 99 кубика, три скорости — поясни Виктор, развълнуван от възможността да говори
за своя мотор. — Току-що го завърших. Отне ми доста време да го реставрирам, защото някои
части липсваха и беше цяла одисея да ги открия.
— Мотоциклетите „Лубе“ са баско производство, нали?
— Да, заводът е отворил през четирийсетте години в Лучана, Баракалдо, и е затворил
през шейсет и седма… Жалко, защото мотоциклетите са били наистина красиви.
— Действително е красив — съгласи се Амая, — напомня ми малко на германските
мотоциклети от Втората световна война.
— Да, предполагам, че по онова време всички са били доста повлияни в дизайна, но
няма да се учудя, ако е станало обратното. Създателят на „Лубе“ вече е имал прототипи,
конструирани години преди това, и е известно, че е поддържал контакти с немските фабрики
преди войната…
— Боже, Виктор, ти си цял експерт, би могъл да изнасяш лекции или да пишеш за това.
— Бих могъл, стига някой да го интересува.
— Сигурна съм, че има такива хора…
— Влизаме ли? — попита Рос, отключвайки.
— Да, най-добре, сестра ти сигурно вече губи търпение. Нали знаеш, че тези истории с
моторите й се струват голяма глупост.
— Толкова по-зле за нея, Виктор, не би трябвало да позволяваш мнението на Флора да
ти влияе толкова.
— Е — каза той със смутена усмивка, — не е толкова лесно.
 Дъждът, който бе завалял малко по-рано, продължаваше да плющи навън, правейки
атмосферата в къщата още по-уютна. Миризмата на печено, която се носеше от кухнята,
възбуди апетита им. Флора излезе от кухнята, държейки чаша с кехлибарено на цвят питие.
— Е, крайно време беше, вече мислехме, че трябва да започнем без вас — каза тя вместо
поздрав.
Леля им се появи зад нея, бършейки ръце в малка вишнева кърпа. Целуна ги един по
един. Амая забеляза начина, по който Флора отстъпи назад, сякаш да избегне всяка проява на
чувства. „Да — каза си тя, — да не вземеш да целунеш някого погрешка.“ От своя страна Рос
седна на стола, разположен най-близо до вратата, опитвайки се да застане възможно най-
далеч от Флора.
— Добре ли прекарахте? Стигнахте ли до пещерата? — попита Енграси.
— Да, разходката беше много приятна, макар че до там стигна само Амая, аз останах
малко по-назад. Изкълчих си крака, но не е нищо сериозно — каза Рос, успокоявайки леля
си, която вече се навеждаше, за да погледне. — Амая се качи до горе, оставила е дар и е
видяла Мари.
Леля й се обърна към нея с усмивка.
— Разкажи ми.
Амая видя презрителното изражение, изписано върху лицето на Флора. Въздъхна с леко
неудобство.
— Ами качих се до входа на пещерата и там имаше една жена — каза тя, поглеждайки
към Рос и акцентирайки на думата „жена“, — с която поговорих малко. Това е.
— Била е облечена в зелено и е казала, че има къща в района, а когато Амая се обърнала
към пътя, изчезнала.
Леля й я погледна с широка усмивка.
— Ето.
— Лельо… — възропта Амая.
— Добре, ако вече сте приключили с фолклора, бихме могли да помислим за ядене,
преди печеното да изстине — каза Флора, връчвайки им чашите с вино, които напълни на
масата и после подаде на всеки, оставяйки Рос да вземе своята и пропускайки умишлено
Виктор.
Леля Енграси се обърна към него.
— Виктор, върви в кухнята, в хладилника има от всичко, сипи си каквото пожелаеш.
— Съжалявам, Виктор — каза Флора извинително, — че не ти предложих нищо, но за
разлика от всички останали, тук аз не съм си вкъщи.
— Стига глупости, Флора, тук всички мои племенници сте като у дома си. Всички мои
племенници — натърти тя. — Ти също.
— Благодаря, лельо — отвърна тя, — но не бях много сигурна, че съм добре дошла тук.
Леля им въздъхна, преди да отговори.
— Докато съм жива, всички вие ще бъдете добре дошли у нас, защото в крайна сметка
къщата е моя и аз решавам кой е желан и кой не. И не мисля, че от моя страна някога си
забелязвала каквато и да е неприязън. Понякога, Флора, нежеланието е не у този, който
посреща, а у този, който се чувства чужд.
Флора отпи дълга глътка от чашата си и не отговори.
Седнаха на масата и похвалиха кулинарните умения на леля си, която бе сготвила агне
сукалче с печени картофи и чушки в сос. През по-голямата част от обяда Джеймс и Виктор
поддържаха разговора, който, за удоволствие на Амая и очевидна досада на Флора, се
въртеше около мотоциклетите на зет й.
— Реставрацията на мотори ми изглежда почти творческа работа.
— Е — отвърна Виктор поласкан, — опасявам се, че има по-общо с монтьорството, с
цялата му мръсотия, отколкото с фината реставраторска работа, особено в първия етап,
когато ги купувам. Този „Лубе“, с който дойдох днес, го откупих от един фермер от Бермео,
който го бе държал повече от трийсет години в един обор. Уверявам те, че върху него бяха
срали всякакви гадини.
— Виктор — смъмри го Флора.
Останалите се разсмяха, а Джеймс го подкани да продължи.
— Но предполагам, че щом го закараш у вас, му махаш боята, шлайфаш го и този етап
сигурно е голям кеф.
— Да, така е, но това е почти най-лесното. Най-много време ми отнема да издирвам
частите, които липсват, да заменям онези, които са неспасяеми, и най-вече да възстановявам
части, които вече не може да се открият — понякога се е налагало да ги изработвам
собственоръчно.
— Кое ти е най-трудно? — попита Амая, за да окуражи зет си.
Виктор се замисли за момент. Междувременно Флора въздъхна, демонстрирайки досада,
която явно никой друг от масата не изпитваше.
— Една от най-трудоемките фази от работата несъмнено е възстановяването на
резервоарите за гориво. Често се случва да е останал бензин вътре, а с годините
вътрешността им ръждясва, защото преди не са били от неръждаема стомана както сега, а от
ламарина, покрита с патина, която се изтрива с времето, така че при ръждясването се
отделят малки люспи метал и се разпръскват из целия резервоар. Вече не съществуват такъв
тип резервоари, така че трябва да проявиш чудеса от храброст, за да ги почистиш и поправиш
отвътре.
Флора се изправи и започна да събира чиниите.
— Недей, лельо, остави на мен — каза тя, слагайки ръка на рамото на Енграси. — И без
това разговорът не ме интересува, така че ще донеса десерта.
— Сестра ви ни е приготвила един от прекрасните си десерти — каза леля им, докато
Флора отиваше в кухнята, правейки знак на Рос, която бе станала, отново да седне.
Виктор внезапно се бе умълчал, гледайки празната си чаша, сякаш в нея бе отговорът на
всички изисквания на света. Флора се върна, носейки поднос, покрит с тънка хартия.
Подреди чиниите и приборите и тържествено отви десерта. Дузина мазни сладки
разпръснаха тежкия си сладък аромат. Вълна от възхитени възклицания се разнесе сред
присъстващите, докато Амая прикриваше устата си с ръка и гледаше стъписано сестра си,
която се усмихваше доволно.
— Чанчигори, обожавам ги! — възкликна Джеймс, грабвайки една.
Възмутена и изумена, Амая се бореше с желанието да сграбчи сестра си за косата и да я
накара да изгълта сладките една по една. Наведе поглед и остана мълчаливо на място,
опитвайки се да потисне яростта, която усещаше в себе си. Слушаше как Флора чурулика
самонадеяно и почти усещаше жестокия й преценяващ поглед, с който я наблюдаваше
развеселено по онзи, някогашния, вдъхващ й страх начин. Все едно я гледаше майка й.
— Няма ли да хапнеш, Амая? — попита Флора гальовно.
— Не, нямам апетит.
 — Защо така? — подигра й се Флора. — Не ме обиждай, хапни малко — добави тя и
сложи едно чанчигори в чинията й.
Амая го погледна и не успя да пропъди мисълта за телата на момичетата, от които се
разнасяше мазният му мирис.
— Ще трябва да ме извиниш, Флора. В последно време има неща, от които стомахът ми
се обръща — каза тя, гледайки я втренчено.
— Може пък да си бременна — продължи с подигравките Флора, — леля ми каза, че
правите опити.
— За бога, Флора — възропта леля й. — Съжалявам, Амая, просто споменах — каза тя и
сложи ръка върху нейната.
— Няма нищо, лельо — отвърна Амая.
— Не бъди жестока, Флора, Амая се сблъска с много неприятни събития през
последните дни — намеси се Виктор. — Работата й е много тежка, не се учудвам, че не може
да се храни.
Амая забеляза как го гледа Флора. Изумено, може би защото веднъж се бе осмелил да не
се съгласи с нея на публично място.
— Четох, че сте арестували бащата на Йоана — каза меко Виктор. — Надявам се най-
сетне престъпленията да спрат.
— Би било добре — съгласи се Амая. — Но за съжаление, въпреки че имаме
доказателства, че той е убил дъщеря си, сме сигурни и че не е извършил другите
престъпления.
— При всички случаи се радвам, че сте заловили този негодник. Познавам жена му,
познавах и момичето по физиономия и трябва да си истинско чудовище, за да нараниш
такова мило същество като нея. Този тип е мръсник, надявам се в затвора да си получи
заслуженото — каза Виктор, давайки воля на рядко срещан у него афект.
— Мръсник, казваш? — подскочи Флора. — А те какви са? Защото на практика
хлапачките си го търсят.
— Но какво говориш? — сряза я Рос възмутено, обръщайки се директно към нея за
първи път по време на обяда.
— Какво говоря ли? Казвам само, че тези момичета са едни никаквици. Втръснало ми е
да гледам как се обличат, как говорят и как се държат. Като проститутки. Срам ме е да гледам
как преследват момчетата. Заклевам се, че понякога, когато мина през центъра и ги видя да
се натискат с тях като кучки, не се учудвам, че накрая свършват така.
— Флора, говориш страшни неща. Наистина ли оправдаваш това, че някой убива
момичета? — скара й се леля й.
— Не го оправдавам, но ако бяха от добрите момичета, които в десет вечерта са си
вкъщи, нямаше да им се случи такова нещо. А щом се държат така предизвикателно, няма да
кажа, че си го заслужават, но със сигурност си го търсят.
— Не разбирам как може да говориш така, Флора — каза Амая невярващо.
— Така смятам. Да не би като са мъртви, вече да са светици? Мисля, че мога да си кажа
мнението, нали?
— Този мъж, който е убил дъщеря си, е кучи син — заяви внезапно Виктор. — И няма
оправдание за онова, което е направил.
Всички го изгледаха учудени от необичайната сила, с която го бе казал, а Флора бе
изумена.
 Амая се възползва от случая.
— Флора, Йоана е била убита и изнасилена от баща си, от доведения си баща. Била е
добро момиче, което е изкарвало отлични оценки, обличало се е скромно и в десет вечерта
си е било вкъщи. Наранил я е този, който се предполага, че е трябвало да я пази. Може би
това го прави по-неразбираемо, по-ужасно. Защото е чудовищно да ти го причини човекът,
който трябва да се грижи за теб.
— Ха! — възкликна Флора с престорен смях. — Дойдохме си на думата, разбира се! Да
изровим сълзливите драми от сапунения сериал. Този, който трябваше да ме пази, ми стори
зло — каза тя, имитирайки детско гласче. — Какво? Бедната Амая, кралицата на драмите.
Нека ти кажа нещо, сестричке, ти също не я предпази, когато трябваше да го направиш.
— За какво говориш? — попита Джеймс, хващайки жена си за ръка.
— Говоря за нашата майка.
Рос поклати глава, усещайки как напрежението край тях расте.
— Да, за нашата клета, възрастна и слаба майка, за една тежко болна жена, която
веднъж си изпусна нервите. Веднъж, но това бе достатъчно, за да бъде заклеймена от цялото
семейство — каза Флора, изпълнена с презрение.
Амая я погледна внимателно, преди да отговори.
— Не е вярно, Флора. Животът на мама продължи постарому, моят живот се промени.
— Защо трябваше да ходиш да живееш при леля? Дойде ти като по поръчка, винаги го
беше искала, да вършиш каквото ти скимне и да не трябва да работиш в цеха. Добре се уреди,
а това с мама бе един-единствен път, неволна грешка, нещастен инцидент…
Амая отскубна ръка от Джеймс и закри лицето си. Пое си въздух между пръстите и
много тихо изрече:
— Не бе нещастен инцидент, Флора. Опита се да ме убие.
— Ти винаги си преувеличавала. Тя ми разказа. Ударила ти е един шамар и си паднала
върху тезгяха за месене.
— Нападна ме с металната точилка — каза Амая, без да открива лице.
Болката от думите й задави гласа й, който затрепери и замря, сякаш щеше да изчезне
завинаги.
— Удари ме по главата и ми счупи пръстите на ръката, с която се пазех, след което
продължи да ме удря, когато паднах на земята.
— Лъжа! — изписка Флора, скачайки на крака. — Ти си лъжкиня.
— Седни, Флора — нареди Енграси твърдо.
Флора седна, без да отделя поглед от Амая, която продължаваше да крие лицето си с
ръце.
— Сега ти ме слушай — каза леля им. — Сестра ти не лъже. Лекарят, който я прегледа
онази нощ, бе доктор Мануел Мартинес, същият, който по онова време лекуваше майка ти от
нейната болест. Той препоръча Амая да не се връща вкъщи. Вярно е, че я нападна само
веднъж, но бе на път да я убие. Прекара следващите месеци затворена тук, без да излиза,
докато раните й зараснаха или се скриха под косата й.
— Не ти вярвам, ударила й е шамар. Амая беше малка и е паднала, наранила се е при
падането; просто й е ударила шамар, като всяка нормална майка на дъщеря си, още повече в
онези времена. Но ти… — обърна се тя към Амая с презрително свити устни, — ти цял
живот си я мразила. И когато трябваше, не се погрижи за нея, постъпи като онзи баща и се
възползва от случая, за да я нараниш.
 — Какво говориш? — извика Амая, откривайки набразденото си от сълзи лице.
— Казвам, че можеше да й помогнеш, когато се случи онова в болницата.
Гласът на Амая се сниши до едва доловим шепот, докато се мъчеше да овладее гнева,
който отново започваше да се надига в нея.
— Не, не можех да й помогна, никой не можеше, още по-малко аз.
— Можеше да ходиш да я виждаш — сопна се Флора.
— Флора, тя искаше да ме убие! — извика Амая.
Джеймс се намеси, ставайки на крака и прегръщайки Амая.
— Флора, по-добре сменете темата. Амая много страда от това и не разбирам защо
продължавате да дъвчете темата. Знам какво е станало и те уверявам, че майка ви е имала
късмет, че не е свършила в затвора или в психиатрично заведение. Вероятно така щеше да е
по-добре за нея, както и разбира се, за момиченце като Амая, за дете, което е трябвало да
израсне с бремето на опит за убийство и да го прикрива с лъжи, напускайки собствения си
дом, сякаш то е било отговорно за ужаса, който е преживяло. Тъжно е това, което се е
случило с майка ви, съжалявам, че не е могла да се върне вкъщи, когато се е разболяла, но
постъпваш зле, като обвиняваш Амая за смъртта й в болницата.
Флора го изгледа изумено.
— Моля? Казала си му, че е умряла? — каза тя, обръщайки се свирепо към Амая. —
Имала си нахалството да кажеш, че майка ни е умряла?
Джеймс погледна Амая видимо сконфузен.
— Е, така предположих, всъщност не ми е казвала, че е починала, така реших. Вчера
разбрах какво е станало в болницата и когато споменахте, че е изпаднала в криза, помислих,
че…
Амая, вече поуспокоена, се обърна да му обясни.
— След последното ми посещение майка ми изпаднала в кататонично състояние, което
продължило с дни, но една сутрин, когато една медицинска сестра се навела над нея, за да й
сложи термометъра, тя се изправила, сграбчила я за косата и захапала врата й с такава сила,
че откъснала парче месо, което сдъвкала и глътнала. Когато останалият персонал се
притекъл на помощ, жената се намирала на пода, а майка ми не спирала да я удря, докато
кръвта се стичала от врата й и от устата на майка ми. Медицинската сестра пострадала
тежко, свалили я в операционната, направили й няколко преливания на кръв и оживяла само
защото се намирала в болница. Извадила късмет, макар че ще носи белег на врата си цял
живот.
Флора се бе вторачила презрително в нея, а устните й бяха разтегнати в студена и
бездушна гримаса, като разсечени с брадва.
— Извадихме късмет — продължи Амая, — майка ми постъпи в психиатрия по
разпореждане на съда, а срещу болницата се заведе гражданско дело за това, че не била
предвидила риска при вече освидетелстван пациент.
Погледна Флора в очите.
— Нищо не можех да направя. Нямаше какво да направим при това положение, реши го
съдията.
— А ти се съгласи — изтърси Флора.
— Флора — каза Амая, въоръжавайки се с търпение. — Костваше ми много време и
болка, за да мога да го изрека на глас, но мама искаше да ме убие.
— О, ти си луда! Освен това си много лош човек.
 — Мама искаше да ме убие — повтори Амая, сякаш с това можеше да прогони злото.
Джеймс постави ръка върху рамото й.
— Скъпа, недей да говориш така, било е преди много време, сега си в безопасност.
— Тя ме мразеше — прошепна Амая, сякаш не го бе чула.
— Беше инцидент — упорстваше Флора.
— Не, Флора, не беше. Опита се да ме убие. Спря само защото помисли, че го е
направила, и когато реши, че съм умряла, ме зарови в нощвите с брашното.
Флора скочи, удряйки масата с хълбок, от което чашите се раззвънтяха.
— Проклета да си, Амая. Проклета да си до края на живота си.
— Едва ли ще съм по-зле, отколкото сега — отвърна Амая с уморен глас.
Флора грабна дамската си чанта, която висеше на облегалката на стола, и излезе,
тръшвайки вратата. Виктор смотолеви някакво извинение и я последва, видимо притеснен.
След тяхното тръгване всички се умълчаха, без да смеят да изрекат нещо, което би могло да
усили бурята, която явно ги бе връхлетяла. Накрая отново Джеймс опита да внесе частица
разум в ситуацията. Прегърна жена си.
— Би трябвало да съм ти много сърдит, че не си ми го разказвала преди. Знаеш, че те
обичам, Амая, и няма нищо, което би могло да промени този факт, затова ми е трудно да
разбера защо не ми се довери. Знам, че тази история сигурно е била много болезнена за
всички ви и особено за теб, но трябва да ти е ясно, че през последните дни научих повече
неща за семейството ти, отколкото през последните пет години.
Енграси сгъна старателно салфетката си и каза:
— Джеймс, понякога болката е толкова голяма и така дълбоко вкоренена, че човек иска
и вярва, че ще може да я крие и премълчава винаги, без да осъзнава факта, че болките, които
не са били изплакани и изкупени навремето, се връщат до безкрай в живота ни, като останки
от корабокрушение. Изплуват на брега на съществуването ни, за да ни напомнят, че под
водата е останала цяла флота от призраци, които никога няма да ни забравят и ще се
завръщат малко по малко, за да ни измъчват, докато сме живи. Не упреквай жена ти, че не ти
го е разказала. Не мисля, че тя самата го е осъзнавала достатъчно ясно.
Амая вдигна поглед, но каза само:
— Много съм уморена.
— Трябва да приключим с това, Амая — помоли я той, — и сега е моментът. Знам, че е
много болезнено, но може би защото го виждам отвън, без да влагам емоции, смятам, че
трябва да го погледнеш от друга гледна точка. Станалото е ужасно, но в крайна сметка трябва
да приемеш, че майка ти е само една психичноболна жена. Не мисля, че те е мразела, много
често тези хора се настройват срещу най-близките си. Да, нападнала те е, както е нападнала
и онази медицинска сестра в пристъп на лудост, който я е извадил от равновесие, но в това
не е имало нищо лично.
— Не, Джеймс. Медицинската сестра, която е пострадала, е имала дълга руса коса и
приблизително моята възраст и телосложение. Когато останалите медицински сестри
влезли, заварили как майка ми я удря, смеейки се и крещейки моето име. Нападнала я е,
защото я е объркала с мен.
41
Телефонът досадно жужеше.
— Добър вечер, госпожо инспектор.
— А, здравейте, доктор Такченко — отвърна Амая, познавайки гласа й. — Не очаквах да
ви чуя толкова скоро… Прегледахте ли записите?
— Да, прегледахме ги — отговори жената уклончиво.
— И?
— Госпожо инспектор, ние сме в хотел „Бастан“, току-що пристигнахме от Уеска и
мисля, че трябва да дойдете колкото се може по-бързо.
— Тук ли сте? — учуди се тя.
— Да, трябва да говоря с вас насаме.
— Заради записите ли?
— Да, но не само заради тях. Намираме се в стая двеста и две — добави тя и затвори.
Паркингът на хотела изглеждаше необичайно спокоен за неделя вечер, макар в дъното
да се виждаха няколко автомобила, паркирани до входа на ресторанта. Лампите на кафенето,
където се бяха срещнали предния път, бяха изгасени наполовина, столовете бяха обърнати
върху масите, а няколко жени миеха пода. Момичето от рецепцията на хотела бе заменено от
момче на около осемнайсет години с пъпчиво лице. Амая се запита откъде намираха такива
екземпляри. Също като своята предшественица, и той бе погълнат от шумна компютърна
игра. Насочи се към стълбите, без да спира, качи се до втория етаж и когато влезе в коридора,
се озова срещу стая номер двеста и две. Почука и докторката й отвори незабавно, сякаш бе
чакала зад вратата. Стаята бе приятна и добре осветена. Върху леглото имаше преносим
компютър и две кафяви картонени папки.
— Обаждането ви ме изненада, не очаквах да ви видя тук — каза Амая вместо поздрав.
Доктор Гонсалес я поздрави, докато разплиташе някакви кабели, постави един
компютър върху малкото бюро, включи го и го обърна към Амая.
— Този запис е от миналия петък в зона за наблюдение седем. Съвпада с мястото,
където говорихме в деня, когато пристигнахме в Елисондо, там, където казахте, че сте видели
мечка. Кадрите, които ще видите, са леко разфокусирани, дължи се на това, че винаги
поставяме камерите на някоя височина, за да обхванат естествените пътеки в гората. Тези
маршрути животните избират инстинктивно и те по правило не съвпадат с онези, които биха
избрали хората.
Той пусна видеото. Амая видя част от величествена букова гора; в продължение на
няколко секунди картината бе неподвижна, но изведнъж една сянка влезе в кадър, заемайки
горната част на екрана. Амая разпозна синята си пухенка.
— Мисля, че това сте вие — отбеляза докторката.
— Да.
Фигурата мина от единия до другия край на екрана и изчезна.
— Така, сега десетина минути няма нищо, Раул превъртя лентата, за да видите онова,
което ни интересува.
Амая отново впери поглед в екрана и когато го видя, почувства, че сърцето й ще изскочи.
Не го беше сънувала, не беше халюцинация от стреса. Беше там и нямаше място за съмнение.
Човекоподобната му фигура бе висока над два метра, здравата мускулатура личеше под
тъмната грива, която падаше от главата му върху силен и гъвкав гръб. Долната част на тялото
му бе толкова силно окосмена, че сякаш носеше панталон от животинска кожа. Бе зает да
бели малки парченца лишей от едно дърво, протегнал дългите си ловки пръсти. Върши това
около минута, след което се обърна бавно и вдигна величествената си глава. Амая се слиса.
Чертите му напомняха глава на голяма котка, може би на лъв. Линиите на лицето му бяха
заоблени и добре изразени, а липсата на муцуна му придаваше кротък и интелигентен вид.
Окосмението по лицето му бе тъмно и се разширяваше под брадичката, образувайки гъста
брада, разделена на две, която стигаше до средата на корема му.
Много бавно съществото вдигна поглед и за секунда се взря в обектива на камерата.
Очите му, с безброй кехлибарени нюанси, замръзнаха на монитора, когато Раул спря записа.
Амая въздъхна, запленена от красотата, очарованието и значението на онова, което току-
що бе видяла, на онова, което се бе уверила, че е видяла. Докторката се доближи до масата и
свали капака на лаптопа, спасявайки инспекторката от омагьосващото въздействие на тези
очи.
— Кажете, това ли е вашата мечка?
Амая я погледна замислено, без да знае каква реакция да очаква, ако потвърди. Отвърна
уклончиво:
— Предполагам, че да, не знам.
— Тогава нека аз да ви кажа — това не е мечка.
— Напълно ли сте сигурна?
— Напълно сме — тя погледна мъжа си — сигурни. Не съществува нито един вид мечка
с такива характеристики.
— Може да е друго животно — предложи Амая.
— Да, митологично — отвърна той. — Госпожо инспектор, мисля, че знам какво е,
докторката също. Вие какво мислите, че е?
Амая се поколеба, обмисляйки ефекта на отговора, който напираше в ума и на устата й.
Изглеждаха разумни хора, но какво въздействие можеше да има нещо такова върху тях?
— Мисля, че не е мечка — отвърна тя колебливо.
— Отново виждам, че сте предпазлива. Аз ще ви кажа. Това е басахаун.
Амая въздъхна още веднъж, докато напрежението се събираше в краката й, проявявайки
се в леко треперене, което си пожела да не бъде забелязано от докторите.
— Добре — отстъпи тя, — каквото и да е това същество, което видяхме, въпросът е:
какво ще стане сега?
Доктор Такченко застана до мъжа си и я погледна.
— Госпожо инспектор, с Раул сме посветили живота си на науката, имаме сериозна
кариера с изследователска стипендия и главната цел на нашата работа е била, е и винаги ще
бъде опазването на природата и на едрите бозайници в частност. Това, което е на този запис,
не е мечка, не мисля, че изобщо е някакъв вид животно. Смятам, както и съпругът ми, че
става дума за басахаун. И смятам още, че фактът, че камерите са го записали, не е плод на
случайност или невнимание от страна на това същество, както вие го наричате, а се дължи
на желанието му да ви се покаже, да ни се покаже, за да стигне до вас. Бъдете спокойна,
нито Раул, нито аз имаме намерение да разгласяваме това откритие. Това сигурно би
провалило нашите кариери, би поставило достоверността на съществото под въпрос, защото
съм сигурна, че дори да сложат камери на всяко дърво, пак няма да уловят образа му. И което
е по-лошо — тълпи от маниаци ще плъзнат из планината да търсят басахауна.
 — Изтрихме оригиналната лента и имаме само това копие — каза доктор Гонсалес,
отваряйки отделението за дискове на лаптопа и подавайки на Амая едно DVD със записа.
Тя го пое внимателно.
— Благодаря — отговори, — много благодаря.
Остана седнала до леглото, с диска, проблясващ с цветовете на дъгата в ръцете й, без да
знае какво да прави.
— Има и още нещо — каза докторката, прекъсвайки мислите й и изваждайки я
изведнъж от вглъбението.
Амая се изправи и взе една от кафявите папки, които докторката й подаваше. Отгърна
корицата и видя, че вътре имаше копие от анализа на брашното.
— Помните ли, че ви казах, че ще направя още няколко изследвания на пробите, които
ми дадохте?
Амая кимна.
— Направих на всяка една структурен спектрографски анализ. Това е тест, който не
извършихме в началото, защото целта ни беше да ги сравним, за да потърсим съвпадения —
затова използвахме уреда за високоефективна течна хроматография. Но след като не
получихме резултати, реших да направя и това изследване, при което се получава пълно
раздробяване на състава чрез изолиране и извеждане на всеки елемент, формиращ пробите.
Следите ли ми мисълта?
Амая кимна очаквателно.
— Както ви казах, този толкова подробен анализ нямаше да ни бъде от особена полза в
началото, когато просто се опитвахме да открием съвпадения.
Амая започна да губи търпение, но запази мълчание.
— Отново анализирах всяка проба и при една от тях установих частично съвпадение
при много от елементите й.
— Какво означава това?
— Означава, че елементите на пробата от сладката са присъствали в единия вид брашно,
но в комбинация с други, които не открихме в него.
— И как може да се обясни това?
— Много просто — с това, че пробата, която вие ми донесохте, е съдържала два вида
брашно. Това на сладката и още едно.
— И това може да се е получило, защото…?
— Защото в същия съд, където е било брашното, с което е изработена сладката,
впоследствие са изсипали друг вид брашно, без да се уверят, че преди това са отстранили
остатъците от предишното. Защото въпреки че брашното не съвпада и количествата, в които
се открива, са минимални и на практика незначителни, това не означава, че то не е там.
Хроматографът улавя всичко.
Амая започна да прехвърля листовете с графиките. Цветните колони се сливаха,
рисувайки причудливи форми.
— Коя е? — попита тя нетърпеливо.
Докторката застана до нея, взе доклада и внимателно го разлисти.
— Тази, С11.
Амая я погледна невярващо. Отпусна се на леглото, взирайки се в идеално симетричната
графика. Проба номер 11. „С“ от Саласар.
Когато излезе от хотела, отново валеше. Поколеба се дали да не изтича до колата, но
психичното й състояние и скоростта, с която мислите течаха в ума й, я накараха да поеме
бавно през паркинга, оставяйки дъжда да мокри косата и дрехите й, като акт на своеобразно
кръщение. Надяваше се водата да отмие объркването и смущението, бушуващи в нея. Когато
стигна до колата, вниманието й бе привлечено от един силует, който също като нея стоеше
неподвижно под дъжда. Сребристите отблясъци на мотора и кожените дрехи не можеха да се
сбъркат.
Тя се приближи.
— Виктор? Какво правиш тук? — попита Амая.
Зет й я погледна, смазан от болка. Въпреки дъжда Амая успя да види сълзите, които
бликаха от зачервените му очи.
Тя погледна към вътрешността на ресторанта и видя сестра си. Флора се заливаше от
смях на нещо, което й казваше Фермин Монтес. Той се наведе към нея и тя го целуна по
устните. Флора се усмихваше.
— Защо? — повтори Виктор, напълно съкрушен.
— Защото е мръсница — каза Амая, без да откъсва очи от витрината. — И кучка.
Виктор се разхлипа сърцераздирателно, сякаш думите на балдъзата му бяха отворили
непреодолима пропаст под краката му.
— Вчера прекарахме следобеда заедно, а тази сутрин ми се обади, за да дойда на обяд у
вас. Мислех, че нещата между нас се подобряват, а сега ми причинява това. Аз бих направил
всичко за нея. Всичко. За да е доволна от мен. Защо, Амая? Какво цели?
— Да наранява, Виктор, да наранява, защото е лош човек. Като мама. Една
манипулативна и безсърдечна вещица.
Той се разрида още по-силно и се преви надве, сякаш щеше да рухне на земята. Амая
почувства огромна тъга при гледката на този смазан мъж. Виктор не бе добър съпруг. Но не
беше и лош. Бе просто един пияница, рухнал под бремето на тиранията на сестра й.
Пристъпи към него и го прегърна, усещайки миризмата на лосиона му за след бръснене,
примесена с мириса на мокра кожа на якето му.
Постояха така прегърнати под дъжда няколко минути. Тя слушаше дрезгавия му плач,
наблюдаваше как сестра й се усмихва на Фермин и се мъчеше да овладее бясно
препускащите си мисли и да анализира предоставената й от докторите информация, която
клокочеше в главата й и вече започваше да й причинява силно главоболие.
— Да се махаме от тук, Виктор — помоли го тя, сигурна, че той ще се възпротиви. Но
той прие безропотно. — Искаш ли да те закарам? — каза тя, сочейки към колата.
— Не, благодаря, не мога да оставя мотора тук. Добре съм — прошепна той, изтривайки
очи. — Не се притеснявай.
Амая го изгледа с тревога. В това състояние бе способен на всякаква глупост.
— Искаш ли после да се видим някъде, за да поговорим?
— Благодаря, Амая, но мисля да се прибирам вкъщи, ще взема един горещ душ и ще си
лягам. А и ти трябва да направиш същото — добави той без усмивка. — Не искам заради мен
да хванеш някоя пневмония.
Сложи си каската и ръкавиците и се наведе да целуне балдъзата си, стискайки леко
ръката й. Запали мотора и излезе от паркинга, поемайки към Елисондо.
Амая остана там още няколко секунди, докато мислеше за Виктор и гледаше как сестра
й вечеря с Монтес под топлата златиста светлина на ресторанта. Свали подгизналата си
пухенка и я хвърли в колата, после седна вътре и набра номера на другата си сестра.
 — Рос… Росаура.
— Амая, какво има?
— Чуй ме, Рос, важно е.
— Кажи.
— Още ли имате обичай да вземате брашно от цеха за вкъщи?
— Разбира се, както винаги.
— Помисли добре, кога за последно занесе брашно у вас?
— Сигурно преди повече от месец, преди да напусна.
— Добре, искам да ми направиш една услуга. Ще изпратя Йонан Ечайде до нас, той ще
те придружи, за да вземе проба от брашното от твоята кухня. Ако не ти се влиза, стой навън,
Йонан е доверен човек.
— Добре — отвърна Рос сериозно.
— Още нещо. Кой друг би могъл да е вземал брашно от цеха?
— Кой ли? Предполагам, че всички работници го правят, но… Какво става, Амая? Да не
разследвате кражба на брашно? — каза тя, опитвайки да се пошегува.
— Не мога да говоря за това, Рос. Направи каквото те помолих.
Набра друг номер.
Жената, която вдигна телефона, я държа няколко минути на линията с безспирното си
бъбрене, преди да успее да я прекъсне:
— Хосуне, ще ти изпратя по един колега няколко проби за анализ и сравнение. Хосуне,
много е важно, иначе нямаше да те моля, трябват ми възможно най-скоро… И бъди
дискретна, не споделяй с никого и не пращай резултатите в управлението, дай ги само на
човека, по когото ти ги пращам.
— Разбира се, Амая, бъди спокойна.
— Колко ще ти отнеме?
— Зависи кога ще получа пробите.
— След два часа ще ги имаш.
— Амая, днес е неделя, започвам работа чак в осем сутринта в понеделник… Но ще
направя изключение за теб и ще отида в шест, за да обработя твоите мостри… Ще ги имаш
още утре, макар и късно вечерта.
— Благодаря ти, мила. Длъжница съм ти — каза Амая, преди да затвори и набере друг
номер.
— Йонан, вземи мостра С11 от брашното за чанчигори и върви при леля ми. Придружи
сестра ми до нейната къща, вземи проба от брашното, което е там, и тръгвай за Сан
Себастиан. В Института по съдебна медицина ще те чака Хосуне Уркиса от баската полиция.
Трябва да изчакаш, докато излязат резултатите. Когато станат готови, искам да се обадиш
само на мен, не споменавай нищо в управлението. Ако Ириарте или Сабалса те търсят, кажи,
че си в Сан Себастиан по личен въпрос, с моето разрешение.
— Добре, шефке. — Той се поколеба. — Шефке, има ли нещо, което трябва да знам?
Йонан бе най-почтеният полицай, когото познаваше, може би един от най-добрите хора,
които бе срещала, и общуването с него я бе накарало искрено да го цени.
— Трябва да си информиран, младши инспектор Ечайде, и ще ти разкажа всичко, когато
се върнеш. Ще ти кажа само, че подозирам, че някой изнася информация от управлението.
— О, разбирам.
— Разчитам на теб, Йонан.
 Почти успя да зърне усмивката му, преди да затвори.
Около девет вечерта Ириарте слагаше децата си да легнат. Това бе любимото му време от
деня, когато бързането по задачи губеше значение и можеше да им се полюбува, учудвайки се
почти ежедневно на бързината, с която растяха, да ги прегърне, да послуша още веднъж
молбите им да не гаси лампата и да им разкаже отново познатата приказка, която знаеха
наизуст. Когато най-сетне успя да се откъсне от тях, отиде в спалнята, където жена му
гледаше новини в леглото. Да си лягат рано, бе навик, който бяха придобили след раждането
на децата, и макар обикновено да стояха будни, разговаряйки или гледайки телевизия, около
девет бяха винаги в леглото. Той се съблече и легна до жена си, която намали телевизора.
— Заспаха ли? — попита тя.
— Мисля, че да — отвърна той, затваряйки очи по онзи характерен начин, който тя
познаваше добре и знаеше, че няма нищо общо със съня.
— Притеснен ли си? — попита го, погалвайки челото му.
— Да.
Нямаше смисъл да я лъже, познаваше го добре.
— Разкажи ми.
— Не знам точно от какво и това ме тревожи, има нещо, което не е наред, но не знам
какво.
— Да няма нещо общо с онази красива инспекторка? — попита тя шеговито.
— Предполагам, че отчасти да, но не съм сигурен и в това. Върши нещата по малко
особен начин, но не мисля, че в крайна сметка това е лошо.
— Мислиш ли, че е добра?
— Да, смятам, че е много добра, но… не знам как да го обясня, в нея има някаква тъмна
страна, някакво друго лице, което не успявам да видя. Предполагам, че това ме тревожи.
— Всички имаме скрита страна, освен това я познаваш отскоро, още е рано да си
правиш заключения, не мислиш ли?
— Не става дума за това, а за някакво особено недоверие, някакво инстинктивно
чувство. Знаеш, че не съдя за човека по първото впечатление, но в моята работа интуицията е
важна и смятам, че много пъти пренебрегваме сигнали за неща, които ни притесняват у
другите, само защото нямаме база, на която да стъпим. А неведнъж става така, че това
чувство, което сме изпитали, но сме решили да пренебрегнем, след време се връща и се
оказва, че е имало причини. Тогава съжаляваме, че не сме обърнали внимание на онова,
което някои наричат интуиция, инстинкт, първо впечатление и което в крайна сметка има
своето научно обяснение, защото се базира на езика на тялото, на израженията на лицето и
на малките социални лъжи.
— Да не би да мислиш, че лъже?
— Мисля, че крие нещо.
— Но въпреки това казваш, че вярваш в способностите й.
— Така е.
— Може би това, което усещаш, е емоционална нестабилност, хората, които не обичат
или не са обичани, хората, които имат проблеми вкъщи, предизвикват такова чувство.
— Не мисля, че случаят е такъв. Съпругът й е известен американски скулптор, дошъл е с
нея в Елисондо, докато трае разследването, чувал съм как разговаря с него по телефона и там
няма проблем. Иначе е отседнала при леля си заедно с една от сестрите си. Изглежда, че в
семейството й всичко е нормално.
 — Имат ли деца?
— Не.
— Ето ти причината — каза тя, облягайки се на възглавницата, докато гасеше нощната
си лампа. — Според мен никоя жена в зряла възраст не може да се чувства пълноценна, ако
няма деца, и те уверявам, че това може да е огромно, тайно и мрачно бреме. Обичам те, но
ако нямахме деца, щях да се чувствам непълноценна — заключи тя, затваряйки очи.
Той я погледна с усмивка, докато размишляваше за простичкия и директен начин, по
който гледаше на света, и за това, колко много пъти бе имала право.
42
След дълъг и топъл душ Амая се почувства много по-добре, макар да не успя да се
отпусне. Мускулите й бяха напрегнати под кожата й като на атлет преди състезание. Все още
не разбираше как функционира инстинктът, тази сложна машина, която се задействаше в
главата на един следовател, но по някакъв неведом начин почти долавяше как зъбните колела
на случая завъртат, наместват и увличат с бавното си движение стотици малки части, които
на свой ред си пасват с други части, придавайки на всичко смисъл, сякаш заедно с напредъка
се прояснява и мъглата пред очите й. Гласът на агент Дюпри отново прозвуча в главата й.
Онова, което пречи.
За пореден път проницателността на този мъж бе попаднала право в целта, макар и с
цял океан помежду им.
Онова, което пречеше, изобщо не беше изчезнало. Дълбоко в душата си знаеше, че
нещото, което идва нощем до леглото й, бе отстъпило само крачка назад, за да се притаи
между сенките, където се бе скрило като стар вампир, подплашен от слънчевата светлина,
проникваща на талази през отворилата се предната вечер пролука. Пролука, която се бе
страхувала да разшири, като жертва на стокхолмски синдром, разкъсвана между стремежа да
се освободи и жестоката паника от спасителната светлина. Малка пролука в тъмницата от
страх и мълчание, в която бе издигнала решетки от тайни страдания с надеждата да задържи
навестяващото я нощем чудовище. Пролука, през която беше сигурна, че в следващите
месеци ще мине и нещо друго освен спасителната светлина. Не се залъгваше — знаеше, че
ако не внимава, малката пролука полека ще се затвори и една нощ старият вампир отново ще
надвисне над леглото й. Но днес можеше да си представи свят, в който призраците от
миналото не я посещават нощем, свят, в който можеше да се отдаде на Джеймс пълноценно,
свят, в който своенравните вселенски духове извиваха опашката на звездите, за да осветят
пътя й.
Но имаше още нещо, което Дюпри й беше казал. То звучеше в главата й като една от
онези песнички, които човек не спира да си тананика, без дори да помни целия им текст.
Как бе започнало всичко? Беше умен въпрос, който вече си бе задавала, без да открие
отговора, но той беше важен именно заради това. Убиец като този не се появява от нищото
изведнъж, а проучванията в търсене на престъпници с подобен профил не бяха хвърлили
никаква светлина върху случая. Рестартирай. Изключи и после пак включи. Понякога
отговорът не е решението на загадката. Всичко зависи от това, да съумееш да зададеш
правилния въпрос. Въпросът. Формулировката. Какво трябва да знам? Трябва да знам какъв е
въпросът. Тя погледна отражението си в огледалото и я озари просветление. С бързи
движения захвърли халата и отново облече предишните си дрехи. Когато пристигна в
управлението, инспектор Сабалса продължаваше да работи.
— Здравейте, госпожо инспектор, тъкмо си тръгвах — каза той, оправдавайки се, че е
още там.
— Ще се наложи да ви помоля да останете още малко.
Той кимна.
— Разбира се, както наредите.
— Искам да потърсите всички случаи на убийства на непълнолетни момичета в
долината през последните двайсет и пет години.
 Той ококори очи.
— Това може да отнеме часове, а и не знам дали разполагаме с цялата информация.
Сигурно я има в главния регистър, но по онова време Окръжната полиция не се е занимавала
с убийства.
— Прав сте — каза тя, без да крие своето раздразнение. — Колко назад можем да
стигнем?
— Десетина години, но с инспектор Ириарте вече опитахме безуспешно.
— Добре, вървете.
— Сигурна ли сте?
— Да, сетих се нещо… Не се тревожете, ще говорим утре.
Тя извади телефона и затърси някакъв номер.
— Падуа, помните ли, че ми дължите услуга?
Петнайсет минути по-късно вече беше в управлението на жандармерията.
— Двайсет и пет години е много време, някои от случаите дори не са в системата. Ако
ви трябва достъп до архива, ще трябва да отидете в Памплона. Тогава отдел „Убийства“ беше
към Националната полиция, а ние се занимавахме повече с контрола по пътищата, с
границите и тероризма… Но ще направя каквото мога. Какво конкретно търсите?
— Престъпления, извършени срещу млади жени в цялата долина. Вече търсихме десет
години назад, но нямам почти никаква информация отпреди това.
Той кимна, обмисляйки какво й трябва, и започна да търси досиета в компютъра.
— От 1987 година… Може ли да конкретизирате още малко… Какъв вид насилие
издирвате?
— Такова, при което жертвите са открити в реката, в гората, удушени, без дрехи…
— А — възкликна той, сякаш се бе сетил за нещо, — имаше един случай, за който баща
ми говореше често, за някакво момиче, което било изнасилено и удушено в Елисондо. Беше
доста отдавна, бил съм много малък. Казваше се Краус, беше рускиня или нещо такова…
Нека да потърся — каза той, въвеждайки отново паролата си. — Ето, Клас, не Краус. Тереса
Клас. Изнасилена и удушена, открита в земите край фермата, където работела като
компаньонка на възрастната собственичка. Задържали малкия син на жената, но скоро го
освободили, без да му повдигнат обвинения. Разпитали няколко работници, но накрая
случаят замрял.
— Кой го е разследвал?
— Националната полиция.
— Има ли име?
— Не, но помня, че когато влязох в Академията — каза той, докато продължаваше да
търси, — шефът на отдел „Убийства“ беше капитан от Националната полиция в Ирун. Не
помня името му, но мога да се обадя на баща ми, той също беше жандармерист и със
сигурност знае — каза Падуа, набирайки телефонен номер. Говори няколко минути и после
затвори. — Алфонсо Алварес де Толедо, познато ли ви е?
— Той не беше ли писател, или нещо подобно?
— Да, започнал да пише, след като се пенсионирал. Още живее в Ирун, баща ми ми даде
телефона.
За разлика от Елисондо, Ирун беше необичайно оживен, въпреки че бе един през нощта.
Баровете по улица „Луис Мариано“ бяха претъпкани с посетители, които излизаха отвътре
под звуците на музика. Амая извади късмет и успя да паркира на мястото, освободено от две
шумни двойки, които се качиха в един автомобил.
Алфонсо Алварес де Толедо имаше типичния за крайбрежието загар, изненадващ по
това време на годината, и изглежда, не се притесняваше от хилядите малки бръчици,
набраздили лицето му в резултат не толкова на възрастта, колкото на прекалената му страст
към слънцето.
— Инспектор Саласар, за мен е удоволствие, чувал съм много добри неща за вас.
Тя се учуди, още повече че този бивш шеф на отдел „Убийства“ бе решил да се
пенсионира преждевременно, след като бе получил широка известност с поредица от
криминални романи, пожънали фурор преди години. Той я поведе по един широк коридор
към хола, където една шейсетина годишна жена гледаше телевизия.
— Може да говорим тук. Не се притеснявайте от жена ми, цял живот е била полицейска
съпруга и винаги съм коментирал случаите си с нея… Уверявам ви, че в нейно лице
полицията е изгубила велик детектив.
— Не се съмнявам — каза Амая, усмихвайки се на жената, която й подаде ръка и отново
се задълбочи в среднощното светско предаване.
— Казахте, че искате да говорим за случая „Тереса Клас“.
— Всъщност се интересувам от всеки случай, при който жертвите са били млади жени.
В случая с Тереса момичето явно е било изнасилено, а профилът, който търся, изключва
изнасилвания. Всъщност няма сексуални отношения под каквато и да било форма.
— О, мила, не се заблуждавайте. В доклада може да пише, че момичето е било
изнасилено, но това не значи, че непременно е било така.
— Как така? Била е…
— Вижте, по мое време нещата бяха доста различни… За да добиете представа, ще ви
кажа, че в екипа нямаше жени, а следователите бяха с кажи-речи, основна подготовка.
Нямаше ги сегашните научни достижения, ако можехме да видим семенна течност, значи,
имаше такава, ако ли не — значи, нямаше… А и ползата от нея не беше голяма, защото не се
правеха ДНК анализи. Това бяха осемдесетте години, когато, трябва да признаем, дори
полицаите бяха крайно целомъдрени и свенливи. Ако на местопрестъплението се откриеше
момиче със свалено бельо, се приемаше за даденост, че е имало сексуално насилие. Сексът
по взаимно съгласие дори не се коментираше, освен ако жената не беше проститутка.
— Тогава била ли е изнасилена Тереса?
— Имаше нещо много сексуално в начина, по който бе разположен трупът, беше чисто
гола, с отворени очи и корда около врата, която се оказа от самата ферма. Само си
представете гледката.
Амая можеше да си я представи.
— Ръцете й бяха ли разположени по по-специален начин?
— Доколкото си спомням, не. Дрехите й се въргаляха наоколо, сякаш някой небрежно ги
беше нахвърлял до изсипаната й чанта, намериха няколко монети и бонбони… Имаше
бонбони дори върху нея.
Амая усети как нещо като силен спазъм сви стомаха й.
— Имало е бонбони върху нея?
— Да, няколко, бяха разпилени навсякъде. Родителите й ни казаха, че била много
лакома.
— Помните ли как бяха оставени бонбоните върху тялото?
Алфонсо си пое въздух и го задържа за няколко секунди, преди да издиша, създавайки
впечатлението, че полага големи усилия, за да си спомни.
— По-голямата част бяха разхвърляни около нея и между краката й, но имаше и един
върху слабините й, над линията на пубиса. Откривате ли някакво значение? Ние
предположихме, че са изпаднали от чантата й, когато убиецът я е претърсил, може би за да
търси пари. Бе началото на месеца и може би е мислил, че е носела заплатата си, тогава
всичко се плащаше в брой.
Разтърси я прозрение.
— Кой месец беше?
— Горе-долу по това време, февруари. Помня, защото няколко дни след това се роди
дъщеря ни София.
— Можете ли да ми кажете още нещо за това престъпление, нещо, което ви е направило
впечатление?
— Мога да ви кажа нещо, което ми е правило впечатление години по-късно, при други
престъпления, по случайност пак на млади жени, които ми напомняха за Тереса, макар и
само по един любопитен детайл. Матилде — обърна се той към жена си, — помниш ли?
Случаите със сресаните момичета?
Тя кимна утвърдително, без да отделя поглед от екрана.
— Шест месеца след случая с Тереса една германска туристка бе открита „изнасилена“
и удушена в покрайнините на къмпинг край Бера. Въпреки съвпаденията престъплението бе
различно — бяха опитали да я изнасилят, имаше следи от борба, мръсникът бе прекалил и я
бе убил. Тя също беше удушена с корда, взета от самия къмпинг, а след смъртта й убиецът бе
разрязал дрехите й, за да я види гола. Оказа се един перверзник, пазачът на къмпинга,
противен петдесетгодишен тип, срещу когото вече имаше жалби, че е шпионирал туристките,
когато се къпели. Любопитно е, че въпреки цялото насилие, което личеше по трупа, косата й
бе грижливо вчесана на две страни, сякаш позираше за снимка. Мъжът отрече всичко, че я е
убил, че я е сресал, но се намериха свидетели, които ги бяха видели да се карат няколко дни
по-рано, когато момичето го хванало да дебне пред нейната палатка, докато се преобличала.
Негодникът отнесе двайсет години. Година след това имахме друг случай със сресана мъртва
девойка. Едно момиче, което се отделило от групата си в планината. Отначало помислихме,
че се е изгубила, и организирахме спасителни отряди. Открихме я чак след десетина дни,
беше подпряна на едно дърво, а тялото изглеждаше необичайно дехидратирано, което някой
съдебен лекар би обяснил по-добре от мен. Всъщност трупът приличаше на мумифициран.
Дрехите й бяха изчезнали, кокът й бе развален, косата положена симетрично от двете страни
на тялото, сякаш някой я бе сресал.
Амая почти не можеше да сдържи треперенето на краката си.
— Имаше ли нещо върху трупа?
— Не, нищо, макар дланите й да бяха обърнати нагоре. Внушаваше много странно
усещане, но върху трупа нямаше нищо, бяха й свалили всичко — дрехи, бельо, обувки…
Макар че сега като си спомням, обувките в крайна сметка се появиха. Всъщност
благодарение на тях я откриха — бяха на края на пътеката, която водеше към гората.
— Поставени една до друга, сякаш някой се е готвел да спи или да се къпе в реката —
изрече Амая.
— Да — кимна мъжът, гледайки я изненадано. — Откъде знаете?
— Заловиха ли нападателя?
— Не, нямаше следи, нямаше заподозрени… Разпитахме приятелите и роднините й,
обичайната практика. Същото като с Тереса, същото като при другите. Млади жени, някои от
тях почти деца, едва вкусили от живота. А някой им бе отрязал крилете…
— Мислите ли, че има шанс да получа достъп до тези досиета? — попита тя, почти
умолявайки го.
— Предполагам, че знаете с какво се занимавам… Когато напуснах полицията, взех
копия от всички случаи, по които съм работил.
Подкара към Елисондо, размишлявайки върху данните, които Алварес де Толедо й бе
предоставил. В досиетата откри общи белези, подозрителни данни, един и същи тип жертва,
почерк, който се усъвършенстваше и рафинираше… Откри зародиша му, смъртоносната му
следа, която се бе разпростряла през цялата долина до Бера, а може би и по-нататък. Сега бе
сигурна, че убиецът живее в Елисондо, и знаеше, че Тереса е била първата, едно спонтанно
престъпление, което при всеки следващ случай го бе карало да се отдалечава все повече и
повече от къщи. Тереса, далеч по-красива, отколкото умна, „хитруша“, както би казала баба й
Хуанита, лекомислена и убедена в своя чар, момиче, което бе обичало да е център на
вниманието. Убиецът не бе издържал на изкусителното й ежедневно присъствие, на
предизвикателството да я вижда всеки ден, беше я смятал за мръсна, нечестива, играеща си
на жена, когато е можело още да си играе с кукли. Съществуването й му се бе сторило
непоносимо и я бе убил, както и другите, но без да я насилва, разголвайки детското й телце,
което бе престъпило границата на идеала му за почтеност. После бе започнал да
усъвършенства техниката си, срязаните дрехи, разтворените длани, грижливо разделената на
две коса… И внезапно — нищо, затишие с години, години, през които може би бе изтърпявал
присъда за дребно престъпление или временно се бе преместил другаде. Докато през
февруари не се бе върнал по-зрял и студен, с по-изтънчена техника, може би за да отдаде
зловеща почит на Тереса и без да забравя бонбона, този символ на детството, трансформиран
в домашно приготвена сладка, която според Амая бе най-непогрешимият му подпис.
43
Бе заспала до Джеймс, мушвайки се безшумно като крадец в леглото почти към четири
сутринта със съзнанието, че трябва да спи, и опасявайки се, че няма да успее да го стори
заради тревогата, която не й даваше мира. Въпреки това бе заспала веднага, а сънят й бе
дарил онази хладина и спокойствие, от които се нуждаеха тялото и най-вече умът й. Събуди
се преди зазоряване, чувствайки се за първи път от много време спокойна и концентрирана.
Слезе в хола и се зае да пали огъня в камината с онзи ритуал, който бе изпълнявала всяка
сутрин като малка, но от години не се бе връщала към него. Седна срещу огъня, който плахо
започна да се разпалва, и… Успя. Рестартира. „Добър съвет, агент Дюпри“, помисли си
Амая. И резултатите не закъсняха.
Фермин Монтес се събуди в стаята в хотел „Бастан“, където бе прекарал нощта с Флора.
Върху възглавницата имаше бележка: „Ти си страхотен. Ще ти звънна по-късно. Флора“. Той я
взе в ръце и я целуна звучно. Усмихна се, протегна се назад, докато докосна тапицираната
облегалка, и тананикайки си някаква мелодия, се пъхна под душа, без нито миг да спира да
мисли за това, какво чудо бе срещата му с тази жена. За първи път от почти година животът
му добиваше смисъл, защото през последните месеци — и сега бе уверен повече от всякога в
това — бе живял като ходещ мъртвец, като зомби, мъчещо се да демонстрира илюзорен
живот, който в момента не можеше да му изглежда по-фалшив. Флора бе чудото, което го бе
възкресило, съживявайки замрялото му сърце като човешки дефибрилатор, който без
предупреждение и с един мощен тласък го бе накарал да заработи. Флора дойде категорично
и безапелационно, настани се в живота му, без да иска разрешение, и отново му придаде
смисъл и посока. От самото начало се изненада от силата й, от твърдия и непокорен характер
на тази жена, която бе постигнала всичко със собствени усилия, бе изправила на крака
бизнеса си и бе закриляла семейството си. Отново се усмихна при мисълта за нея, за топлото
й тяло между чаршафите. Бе се страхувал от този момент почти толкова, колкото го бе
жадувал, защото отровата, оставена от жена му, когато го напусна, се бе освобождавала лека-
полека през последните месеци, действайки като химическа кастрация, попречила му да
прави секс с друга жена. Лицето му потъмня при спомена за разменените думи при
раздялата им… Жалките му молби, изречени тогава, почти го караха да се изчервява от срам.
Бе я умолявал, изтъквайки като причина десетте години брак, беше се влачил, плакал, молил
се да не го напуска и в един последен акт на отчаяние й бе поискал обяснение, конкретен
довод, сякаш една причина или аргумент в този момент можеха да оправдаят рухването на
един човек. И мръсницата му бе отвърнала с един последен оръдеен изстрел, с един почетен
залп право във ватерлинията.
— Защо? Искаш ли да знаеш? Защото ме чука като животно, а когато свърши, отново
започва да ме чука.
След което бе излязла, затръшвайки вратата. Видя я отново чак в съда.
Знаеше, че се дължи на смесица от умора, гняв, презрение и отвращение, отчасти
предизвикани от него самия при агонията на любовта, но въпреки това думите й се бяха
запечатили и отекваха в главата му като неприятен шум в ушите. Докато не срещна Флора.
Усмивката се върна на устните му, докато се бръснеше, гледайки се в огледалото на онзи
хотел, където тя бе предпочела да останат, за да не предизвикват слухове в градчето. Една
дискретна, самоуверена и толкова красива жена, че дъхът му спираше. Беше се хвърлила със
страст в обятията му, а той й бе отвърнал подобаващо.
— Като машина — си каза Монтес и отново се погледна в огледалото, мислейки, че
отдавна не се бе чувствал толкова добре и че може би когато случаят приключи, може да
поиска място в Елисондо.
Амая се загърна и излезе на улицата. Тази сутрин не валеше, но се стелеше влажна
мъгла, която покриваше улиците с патина от древна тъга, принуждавайки хората да ходят
приведени, сякаш носеха огромен товар на гърба си, и да търсят убежище в топлите
кафенета. Рано сутринта се бе обадила в Сан Себастиан, за да разбере как вървят тестовете.
— Вече ги задействах — бе й отговорила Хосуне. — И ако ме беше предупредила, че
младши инспектор Ечайде е толкова сладък, щях да се епилирам.
Разменяха си тази шега още от университетските години, но този път долови в гласа на
Хосуне и определен интерес. Зачуди се дали да не й каже, че си губи времето, но реши да не
го прави. Продължи да се усмихва и след като затвори телефона.
Постара се да се забави възможно най-много, преди да отиде в управлението. Първо
реши да се поразходи до църквата „Свети Яков“, но храмът се оказа затворен. Тогава тръгна
през парка и детската площадка, пустееща в понеделник сутрин. Загледа се в сюрията
охранени котки, които явно живееха под църквата и едва се провираха през отдушниците
отвън. Продължи напред покрай стената, сещайки се за не толкова отдавнашното вярване,
описано от Барандиаран и гласящо, че ако жена обиколи три пъти някоя църква, се превръща
във вещица. Отново се озова пред входа и спря поглед на стройните дървета, които си
съперничеха по височина с часовниковата кула. Понечи да тръгне към общината, но силните
пориви на вятъра, които започваха да гонят ниските облаци, носеха разубеждаващи капки
леден дъжд. Смени посоката и пое нагоре по улица „Сантяго“, към сладкарниците, където
няколко жени закусваха с приятелки. На влизане в „Малкора“ усети любопитните погледи,
когато се насочи към бара. Поръча кафе с мляко, което й се стори най-вкусното, което бе
опитвала от много време насам, и преди да излезе, купи няколко блокчета от традиционния
за Елисондо ръчно изработен шоколад с цели лешници, с който тази сладкарница бе прочута.
Опита да се скрие от дъжда, крачейки енергично под балконите. Купи „Диарио де
Навара“ и „Диарио де Нотисиас“ и тръгна към колата, която бе оставила на паркинга на
старото управление в средната част на улицата. Даде предимство на една руса жена с малка
кола. Стори й се, че я бе виждала на снимките, които Ириарте държеше на бюрото си. Пое по
улиците точно във времето за доставки и най-накрая, почти по обяд, пристигна в
управлението.
Върху бюрото си намери старите снимки и доклада от лабораторията, който вече бе
получила по имейла и който доказваше казаното от доктор Такченко преди два дни — че
между брашната няма съвпадение. Анализът бе извършен чрез високоефективна течна
хроматография. Имаше и нещо ново. Мазното петно по козята кожа, извлечена от кордата, с
която бяха удушени момичетата, беше ръжда със следи от въглеводород и винен оцет. Сякаш
това й помагаше с нещо.
Ириарте и Сабалса ги нямаше. Един от дежурните полицаи й обясни, че са отишли да
разпитат отново последните хора, която бяха видели момичетата живи. От болницата в
Навара я информираха, че Фреди бавно се подобрявал и състоянието му вече се смятало за
по-малко тежко. Почти в един се обади Падуа.
— Госпожо инспектор, дойдоха някои резултати, свързани със случая на Йоана, които,
мисля, ще ви заинтригуват. Ръката е била отрязана с електрически нож или трион, като
заради посоката на разреза клонят по-скоро към първото. Предполага се, че уредът е бил с
батерии, защото там няма електричество. Неравността, която се наблюдава в горната част на
раната, е от ухапване… Вероятно си спомняте, че при аутопсията се взе отливка.
— Да.
— Оказа се, че със сигурност са човешки зъби.
— По дяволите! — възкликна тя.
— Знам какво ще ми кажете, но вече направихме сравнение със зъбите на бащата. Не
съвпадат.
— По дяволите — отново промълви Амая.
— Да, и аз така мисля — отвърна той. — Погребението на Йоана е утре, майка й ме
помоли да ви предам.
— Благодаря — каза тя, мислейки за друго. — Лейтенант Падуа, един информатор ми
съобщи, че е забелязал нещо подозрително на десния бряг на реката, в района на Ари Саар.
Изглежда, че оттатък буковата гора има няколко пещери, на около четиристотин метра нагоре
по хълма. Може и нищо да не излезе, но…
— Ще съобщя на горската служба.
— Да, направете го, благодаря.
— Аз ви благодаря, госпожо инспектор. — Той се поколеба и сниши леко глас, за да не
чуят онова, което щеше да каже. — Благодаря за всичко, длъжник съм ви, доказахте ми, че сте
добър следовател. Както и добър човек. Ако някога имате нужда от нещо…
— Не сте ми никакъв длъжник, от една и съща страна на барикадата сме. Но ще го имам
предвид.
След което затвори и остана на място, сякаш най-малкото движение можеше да попречи
на потока на мислите й. Потърси в интернет един специализиран форум и изпрати въпрос до
администратора. Наля си кафе с мляко и бавно го изпи на малки глътки, докато гледаше през
прозореца. После се обади на Джеймс.
— Имаш ли желание да хапнеш със своята съпруга?
— Разбира се, вкъщи ли ще дойдеш?
— Мислех да обядваме навън.
— Добре, и предполагам, че вече си избрала къде.
— Колко добре ме познаваш! В два часа в „Ел Кортарисар“, едно от любимите места на
леля. Много е близо до къщи, на входа на Елисондо от Ирурита, вече направих резервация.
Ако стигнете първи, поръчайте вино.
Излезе от управлението, но видя, че оставаха още почти четирийсет и пет минути до
обяда. Пое с колата по пътя за Алдуидес и кара до гробището. На входа бе паркирана друга
кола, но не видя никой вътре. Тръгна бавно между гробовете, като обувките й се мокреха от
твърде високата трева, която растеше наоколо. Накрая откри гроба, който търсеше — беше
отбелязан с малък железен кръст. С тъга забеляза, че едно от раменете му е счупено.
Надписът по средата гласеше: „Фамилия Алдубе Саласар“. Беше на седем, когато баба й
Хуанита почина, и не помнеше лицето й, но помнеше аромата на къщата й, сладък и леко
пикантен, като индийско орехче. Мириса на нафталин от шкафа за бельо, мириса на прясно
изгладени дрехи. Помнеше бялата й коса, подредена в кок, прибран с фуркети — сребърни
игли, украсени с цветя и мънички перли, единственото бижу заедно с тънката халка на
пръста й, което някога бе виждала да носи. Помнеше ритмичното подрусване, което
предаваше и на краката й, когато я вземаше в скута си, като галоп на конче, и песните, които
пееше на баски с меден глас, толкова тъжни, че понякога я караха да плаче.
— Бабо — прошепна тя и на лицето й се изписа усмивка.
Тръгна към горната част на гробището, очертавайки мислено въображаемите линии от
кръстопътя, образуван от подземните пътища на отвъдния свят, за който й говореше Йонан.
Дочу дрезгав шепот, но въпреки че се огледа, не видя никого. Дъждът, барабанящ по чадъра й,
заглуши звука напълно, но когато се обърна, й се стори, че отново го чува. Затвори чадъра и
се заслуша. Въпреки че бе приглушен от шума на падащия по гробовете дъжд, този път го
долови кристално ясно. Отвори чадъра и пое към мястото, откъдето се чуваше.
Тогава видя чадъра. Беше червен, с винено-оранжеви цветя по краищата. Яркостта му
изглеждаше необичайна за това място, където дори изкуствените пластмасови цветя
изглеждаха избелели от дъжда. Но още по-необичайно бе, че го държеше мъж. Носеше го на
една страна, опрян на рамо, закривайки почти цялата горна част на тялото си. Стоеше
неподвижно и макар позицията на чадъра да насочваше почти целия звук от гласа му в
противоположната посока, успя да долови непрестанния му плач и неразбираемия му шепот.
Върна се до кръстопътя и заобиколи по горната алея, откъдето се откри по-добра
видимост към гробницата на семейство Елисасу. Венците и букетите, донесени за
погребението, бяха струпани върху мрамора като своеобразна погребална клада. Цветята се
бяха превърнали в размекната подгизнала каша, а букетите, увити в целофан, бяха побелели и
обсипани с капчици от кондензацията на гниещите в тях цветя. Доближи се и успя да познае
черно-белите маратонки на брата на Аиноа, който, хлипайки неудържимо като малко дете, не
спираше да гледа гроба на сестра си и да повтаря едни и същи думи.
— Съжалявам, съжалявам, съжалявам.
Отстъпи няколко крачки, решена да си тръгне незабелязано, но момчето, изглежда,
усети нейното присъствие и се обърна. Амая едва успя да се прикрие с чадъра. В
продължение на няколко минути се преструва, че се моли пред близкия гроб, докато не спря
да усеща проницателния поглед на момчето. Върна се по пътя, откъдето бе дошла, и се
отправи към портата, криейки се под чадъра, за да не я познаят.
Когато пристигна в ресторанта, леля й и Джеймс вече бяха поръчали бутилка червено
вино и бъбреха оживено. Винаги бе харесвала „Ел Кортарисар“ заради уютната обстановка,
тъмните греди по тавана и вечно запалената камина, в комбинация с познатия й аромат на
печена царевица, който събуди апетита й веднага щом прекрачи вратата. Макар че бе
съгласна с панираната риба и бифтека, отказа да пие вино и поръча кана вода.
— Наистина ли няма да опиташ виното? — учуди се Джеймс.
— Подозирам, че ще имам натоварен следобед, и не искам да ми се приспи от него.
— Това значи ли, че постигаш напредък?
— Още не знам, но мисля, че поне ще получа някои отговори.
„Отговорите невинаги решават загадката. Стъпка по стъпка“, помисли тя.
Хапнаха с апетит, поговориха за подобрението на Фреди, което бе зарадвало всички, и
се забавляваха с историите на Джеймс за първите му години в артистичния свят. Когато
донесоха кафето, телефонът на Амая започна да звъни. Тя стана и излезе от салона, преди да
вдигне.
— Слушам те, Йонан.
— Брашното от къщата на Рос и това, с което е направено чанчигорито, съвпадат на сто
процента, а брашното С11 и това на сладката съвпадат на трийсет и пет процента.
— Благодари от мое име на Хосуне, потърси факс и чакай да ти се обадя.
 Тя затвори и отново влезе, за да си вземе довиждане въпреки протестите на Джеймс и
недокоснатото кафе, след което излезе и набра нов номер.
— Инспектор Ириарте.
— Добър ден, тъкмо щях да ви звъня.
— Нещо ново?
— Може би. Една от приятелките на Аиноа си спомни, че докато момичето чакало на
автобусната спирка, тя минала по отсрещния тротоар, за да настигне сестра си, която я
чакала малко по-напред. Твърди, че някаква кола спряла на спирката, и й се сторило, че
шофьорът говорел на Аиноа отвътре, но после продължил по пътя си, без момичето да се
качи в колата. Казва, че не си го била спомнила преди, защото й се сторило маловажно, дори
не е сигурна дали шофьорът е бил мъж или жена, но твърди, че разбира се, момичето не се
качило в колата.
— Може би е някой, който е спрял, за да я пита нещо, или някой, който е предложил да я
закара.
— Може да е бил и убиецът. Може би й е предложил да я закара, а тя е отклонила
поканата, защото още е хранела надежда, че ще дойде автобусът, но когато минутите са
започнали да минават и е видяла, че не идва, сигурно се е разтревожила и убиецът е трябвало
само да изчака търпеливо, докато се притесни достатъчно, за да склони да се качи в колата.
Може би когато й е предложил за втори път, идеята не й се е сторила толкова лоша, може би
дори я е приела като спасение…
— Запомнила ли е колата?
— Каза, че била светла на цвят — бежова, сива или бяла, с две врати, тип малък ван за
доставки и че върху нея имало надпис. Показах й снимки на осемте най-често срещани
модела, но не го разпозна. Може да потърсим собственици на товарни коли с подобно
описание в долината, но отсега ви казвам, че са доста — почти във всички магазини,
складове и ферми имат поне по един, и по правило са бели. Това е типичното превозно
средство за работа, така че в повечето случаи ще бъдат на името на мъже между двайсет и
пет и четирийсет и пет години.
Тя помисли.
— При всички случаи ще проверим, и без това нямаме кой знае какво. Първо ще видим
дали някой роднина или приятел на жертвите няма подобен, или дали някой си спомня кой
има такъв, като ще започнем от семейството на Аиноа Елисасу. Тази сутрин брат й беше на
гробищата, молейки за прошка пред гроба на сестра си.
— Може да се чувства виновен за това, че не е предупредил навреме родителите. Държат
го отговорен, бях у тях след погребението и гледката беше покъртителна… Ако продължат да
го притискат така, няма да се учудя, ако се наложи да погребат и другото си дете.
— Понякога тези жестове значат повече от това, което се вижда на пръв поглед. Може да
са просто безсърдечни, а може и да подозират нещо и отрицанието им да е техният начин да
го посочат. В управлението ли сте?
— Тъкмо тръгвах натам.
— Тази сутрин видях жена ви, познах я от снимките…
— Така ли?
— Мислите ли, че може да я убедите да ни заеме колата си този следобед?
— Колата на жена ми?
— Да, после ще ви обясня.
 — Ако й оставя моята, не мисля, че ще има проблем.
— Добре. Докарайте я, но не я паркирайте в управлението.
— Разбрах — съгласи се той.
Амая се качи в заседателната зала и зачака Ириарте, докато преглеждаше показанията на
приятелите на Карла и Ан и превозните средства на роднините.
— Виждам, че сте започнали без мен — каза й той.
— Да, опасявам се, че имам друг план за този следобед.
Той я погледна изненадано, но не каза нищо, седна и се залови за работа. Амая взе
телефона и набра Йонан.
— Намери ли факс?
— До мен е.
— Добре, изпрати ми резултатите в управлението в Елисондо.
— Но…
— Прави каквото ти казвам и се връщай, след като приключиш.
Пет минути по-късно младши инспектор Сабалса надникна през вратата на залата.
— Току-що дойде факс от съдебна медицина в Сан Себастиан.
Амая остана на място и остави Ириарте да го прочете първи. Когато свърши, той я
погледна много сериозно.
— Вие ли сте поискали тези анализи?
— Да, аз. Докторите, които направиха тестовете в Уеска, направиха и втори анализ на
пробите и откриха нещо, което приличаше на частично съвпадение. Предположиха, че може
би брашното е сменено и затова се появява смесено в много малки количества. Снощи
младши инспектор Ечайде взе проба от брашното, което се е ползвало в пекарна „Саласар“
допреди месец, а аз го изпратих в Сан Себастиан, възползвайки се от услуга, която ми
дължеше една колежка от полицията. И това са резултатите. Двайсетте служители на
„Мантекадас Саласар“ имат достъп до брашното и по традиция вземат колкото им е
необходимо за вкъщи. След което може да са го раздали на близки и приятели. Това е нещо,
което предстои да разследваме.
Сабалса излезе от залата и се насочи към кабинета си. Ириарте бе необичайно
мълчалив, докато прелистваше за пореден път доклада с анализа. Амая затвори вратата.
— Госпожо инспектор, давате ли си сметка за ролята, която може да изиграе това в
случая? Това е най-сигурната следа, която сме имали досега.
Тя кимна решително.
— И е свързана с вашето семейство.
— Знам какво имате предвид. Като превенция на нещо подобно, началникът ви сложи
начело на това разследване заедно с мен и точно затова ви се обадих — каза тя,
доближавайки се до прозореца и поглеждайки навън. — Сега искам да дойдете тук и да
погледнете това.
Той застана до нея. Тя си погледна часовника.
— Едва петнайсет минути, откакто е пристигнал факсът, и вече е тук — каза тя, сочейки
една кола, която тъкмо паркираше под прозореца.
От колата слезе инспектор Монтес, който вдигна поглед към мястото, където се
намираха, преди да тръгне към входа. Инстинктивно се отдръпнаха назад.
— Не може да ни види, стъклата са огледални — каза Ириарте.
Амая надникна през вратата на залата тъкмо навреме, за да види как Фермин Монтес
влиза в кабинета на Сабалса, за да излезе няколко минути по-късно, носейки някакъв плик,
навит като фуния.
Видяха през прозореца как се качва в колата си, хвърляйки внимателен поглед наоколо,
и излиза от паркинга.
— Очевидно е, че отношението на инспектор Монтес към ръководителя на операцията,
в случая вие, е доста незадоволително. Той не би трябвало да изнася доклада от
управлението без разрешение, нито Сабалса да е този, който да му разрешава, но от друга
страна, той е част от екипа на разследването и не е необичайно, че иска да е информиран.
— А не смятате ли, че би трябвало да присъства на оперативките, при положение че са
точно за това? — попита Амая, на която й бе втръснало от мъжката солидарност.
Колегите й винаги се опитваха да оправдават постъпки, които биха критикували у жена.
— Мислех, че е болен, поне Сабалса така ми каза.
— Да, днес ще видите с очите си колко тежка е болестта, от която страда инспектор
Монтес — каза тя, видимо ядосана. — Успяхте ли да убедите съпругата си да ни заеме
колата?
— Паркирана е отзад — отвърна той огорчено. — Точно както ми наредихте — добави,
сякаш за да подчертае, че не й е враг.
Амая малко се засрами, че е била толкова сурова с някой, който й бе оказвал пълно
съдействие от самото начало. Смекчи тона и взе чантата си, окачена на облегалката на стола.
— Да тръгваме.
Колата на жената на Ириарте бе стар виненочервен нисан микра с четири врати и детски
столчета отзад. Инспекторът й подаде ключовете и тя се забави няколко секунди, докато
нагласяше седалката и огледалата. Когато излязоха от паркинга, от колата на Монтес нямаше
и следа. Но тя нямаше нужда от такава. Знаеше отлично накъде е тръгнал. Подкара спокойно
колата, за да му даде време да пристигне, и когато инспектор Ириарте вече започваше да губи
търпение, излезе от Елисондо и пое в посока Памплона. Пет километра след това спря
колата на паркинга на хотел „Бастан“. Ириарте се канеше да попита нещо, когато разпозна
колата на Монтес, паркирана близо до входа на ресторанта. Амая паркира отсреща и зачака
мълчаливо, докато не видя да пристига мерцедесът на Флора, която се огледа няколко пъти,
преди да влезе в заведението.
— Затова ви е била колата, сега разбирам — каза Ириарте.
Амая кимна и двамата слязоха от колата. Вече бе съвсем тъмно и въпреки че заради
ранния час на паркинга нямаше чак толкова много коли, колкото предния ден, успяха да се
доближат достатъчно, за да виждат добре залата през витрината. Монтес беше седнал по-
близо до прозореца и не виждаха лицето му. Флора се настани срещу него и го целуна по
устните. Той й подаде сгънатия плик и тя го отвори.
Промяната в изражението на лицето й бе видима дори от разстояние. Опита се да се
усмихне, но на лицето й се появи гримаса, която само бегло приличаше на усмивка. Каза
нещо и се изправи. Монтес понечи да я последва, но тя сложи ръка на гърдите му и го накара
да седне обратно. Наведе се да го целуне отново и бързо излезе от ресторанта.
Флора слезе по трите стъпала, които я деляха от паркинга, с плика в една ръка и с
ключовете от колата в другата. Приближи се до мерцедеса и го отключи с дистанционното.
Амая се появи пред нея, излизайки зад колата.
— Знаеш ли, че е престъпление да изнасяш доказателства, свързани с криминално
разследване?
 Сестра й замръзна на място и вдигна ръка към гърдите си с променено лице.
— Как ме уплаши!
— Няма ли да ми отговориш, Флора?
— Какво? Това ли? — каза тя, вдигайки плика. — Преди малко го намерих на пода, дори
не съм го гледала, не знам какво е. Щях да го предам в общинската полиция. Щом казваш, че
са доказателства, вероятно са изпаднали от инспектор Монтес. Той със сигурност ще
потвърди.
— Флора, ти го отвори и го прочете, отпечатъците ти са на всяка страница и току-що
видях как Монтес ти го предава.
Флора се усмихна снизходително и отвори вратата на колата.
— Къде отиваш, Флора? — каза инспекторката, бутайки вратата на колата. — Вече
знаеш, че има съвпадение, трябва да говорим. Искам да дойдеш с мен.
— Какво доживях да чуя! — изписка Флора. — Толкова ли си отчаяна, че да арестуваш
цялото си семейство? Фреди, Рос, сега мен… И мен ли ще затвориш като мама?
Няколко души, които влизаха в кафенето, се обърнаха да ги погледнат. Амая усети как
гневът й към Монтес расте — Фреди и Рос, нима този наивник бе разказал всяка стъпка от
разследването на сестра й?
— Не те арестувам, но знаеш от Монтес, че брашното е излязло от пекарната.
— Всеки работник е могъл да го изнесе.
— Тук си права, затова ми трябва помощта ти. Затова, а и за да ми обясниш защо не ми
каза, че си подменила брашното.
— Стана преди месеци, не мислех, че е важно, даже почти бях забравила.
— Не е преди месеци, брашното, което е у Рос, е от един месец. И съвпада.
Флора прокара нервно ръка през лицето си, но веднага след това се овладя.
— Този разговор свърши. Или ме арестуваш, или спирам да говоря с теб.
— Не, Флора, разговорът ще свърши, когато аз кажа. Не ме принуждавай да те призова в
управлението, защото ще го направя.
— Толкова си отвратителна! — нападна я голямата й сестра.
Не бе подготвена за това.
— Аз ли съм отвратителна… Не, Флора, просто си върша работата, но за сметка на това
ти си много лош човек. Съществуваш с единствената цел да причиняваш зло, да пръскаш
отрова, да сипеш укори и обвинения по всички, които са около теб. На мен ми е все едно,
защото съм свикнала да се разправям с отрепки, но има други, които нараняваш съвсем
съзнателно с желанието да ги унищожиш, подкопаваш доверието им като на Рос или
разбиваш сърцето им като на бедния Виктор, който вчера те видя с Монтес.
Циничната усмивка, която бе стояла на лицето й, докато Амая говореше, се смени с
изненада при последните й думи. Амая разбра, че е уцелила в целта.
— Вчера ви видя — повтори тя.
— Трябва да говоря с него.
Флора отново отвори вратата на колата, решена да си тръгне.
— Няма нужда, Флора. Всичко му се изясни, когато ви видя да се целувате.
— Затова не отговаря на обажданията ми — каза тя на себе си.
— Как искаш да реагира, щом един ден тръбиш, че ти е съпруг, а на следващия те вижда
да се целуваш с друг мъж.
— Не ставай глупава — окопити се Флора, — Монтес не означава нищо.
 — Какво искаш да кажеш?
— Виктор е мъжът, за когото съм омъжена. Той е и ще бъде единственият мъж за мен.
Амая поклати невярващо глава.
— Флора, аз бях тук с него, видях те да го целуваш.
Сестра й се усмихна самодоволно.
— Ти нищо не разбираш…
Изведнъж на Амая й стана ясно. Стана й твърде ясно.
— Само си го използвала, използвала си информацията, която ти е давал, както сега —
каза Амая, гледайки към плика.
— Едно необходимо зло — отвърна сестра й.
Зад гърба й се чу дрезгав вопъл.
Инспектор Монтес, с ужасено и пребледняло лице, стоеше замръзнал на два метра от
тях. Целият трепереше, по лицето му се стичаха сълзи. Изглеждаше напълно съсипан и Амая
разбра, че е чул, ако не всичко, то поне последните думи на Флора. Сестра й се обърна към
него и направи кисела гримаса, сякаш току-що си бе счупила тока или бе одраскала
мерцедеса.
— Фермин! — извика Амая, притеснена от начина, по който бе рухнал Монтес.
Но той не я чу, а се обърна, за да потърси очите на Флора. Амая видя, че е извадил
пистолета си и го стиска в полусвяст. Амая започна да вика, когато той вдигна ръка,
премести я много бавно, без да откъсва поглед от Флора, прицели се в гърдите й за няколко
секунди, после обърна оръжието, опря го в главата си и се прицели в слепоочието си. Очите
му бяха празни като на мъртвец.
— Фермин, не! — изкрещя Амая с всичка сила.
Ириарте го сграбчи под мишниците, дръпна го метър назад и изби оръжието, което
изхвърча на земята. Амая изтича към тях, помагайки на Ириарте да обезвреди своя колега.
Монтес не оказа съпротива, рухна на земята като смъртно ранено от гръм дърво и остана
там, сред локвите, с опряно в земята лице, ридаейки като дете. Амая бе коленичила до него.
Когато събра сили да вдигне очи, видя погледа на Ириарте, който крещеше без думи, че би
предпочел да направи всичко друго, но не и това. Видя още, че мерцедеса на Флора вече го
няма.
— Дявол да я вземе — каза тя, изправяйки се на крака. — Останете с него, моля ви. Не
го оставяйте сам — помоли го инспекторката.
Ириарте кимна и сложи ръка на главата на Фермин.
— Тръгвайте. Бъдете спокойна, аз ще се погрижа за него — отвърна той.
Амая се наведе, за да вземе оръжието на Монтес, и го сложи на кръста си. Подкара като
луда към Елисондо, гумите на малката микра свиреха на завоите. Мина през „Муниартеа“ и
продължи по улица „Браулио Ириарте“, до самия вход на пекарната. Точно преди да слезе,
телефонът й звънна. Беше Сабалса.
— Инспектор Саласар, имам новини. Братът на Аиноа Елисасу е работил миналото лято
в разсадника „Виверос Селайета“, дори още ходи там през почивните дни. Проверих в
регистъра на превозните средства и се оказа, че имат три бели буса рено канго. Обадих им се
и ми казаха, че понеже момчето имало шофьорска книжка от миналата година, често се
случвало да ги кара. И сега се дръжте здраво — през последните седмици са работили в
градината на тяхната къща, а момичето, с което говорих по телефона, каза, че понякога
услужвали с колите на доверените си клиенти. Бащата на Аиноа скоро бил купил трийсет
дръвчета, които сам закарал до къщи с един от бусовете, заедно с други материали. Не успя
да си спомни с точност, но е сигурна, че е вземал колата поне няколко пъти.
Тя изслуша разказа на Сабалса, докато мозъкът й я пренасяше далеч във времето. Бели
бусове. Изведнъж си спомни нещо, което се бе въртяло в главата й.
— Сабалса, трябва да затварям, ще ви се обадя след минута.
Чу разочарованата му въздишка. Набра номера на Рос.
— Здравей, Амая.
— Рос, нали имахте един бял бус в пекарната, какво стана с него?
— Уф, беше доста отдавна… предполагам, че когато купихме новия, Флора го е върнала
на доставчика.
Амая затвори и набра номера на управлението.
— Сабалса, проверете в регистъра всички превозни средства на името на Флора Саласар
Итурсаета.
Зачака. Докато слушаше как Сабалса трака на компютъра, огледа малкото прозорче на
пекарната, което винаги стоеше отворено на нивото на тавана. Вътре не се виждаше
светлина, макар че кабинетът на Флора бе отзад и дори да имаше запалени лампи, нямаше
как да ги види.
— Госпожо инспектор — гласът на Сабалса издаваше неудобство, — на името на Флора
Саласар Итурсаета се водят три автомобила. Един сребрист мерцедес от миналата година,
един червен ситроен берлинго от 2009-а и едно бяло рено тера от 1996-а… Какво да направя,
шефке?
— Обадете се на инспектор Ириарте и на младши инспектор Ечайде. Трябва ми заповед
за обиск на бялото рено, на дома на Флора и на пекарна „Саласар“ — каза тя, прокарвайки
ръце през лицето си със същия жест, който по-рано бе използвала Флора и който тя
тълкуваше като огромен срам. — И после елате всички при мен в пекарната. Аз вече съм тук.
Когато Сабалса затвори, тя прошепна: „вкъщи“.
Слезе от колата, приближи до вратата и се ослуша. Нищо. Извади ключа, който носеше
на врата си, и преди да отвори вратата, инстинктивно потърси пистолета. Когато го докосна,
си даде сметка, че носи пистолета на Монтес.
— Мамка му…
Спомни си смешното обещание, което бе дала на Джеймс, да не носи своето оръжие.
Направи невинна физиономия при мисълта, че в крайна сметка не изневеряваше на думата
си. Отвори вратата и запали лампите. Огледа помещението, което изглеждаше идеално чисто
и подредено, и влезе вътре, пренебрегвайки призраците, които я викаха от тъмните ъгли.
Мина покрай старите нощви и тезгяха за месене и се насочи към кабинета на Флора. Тя не
беше там. Въпреки това цялата стая изглеждаше подредена и безупречна като самата нея.
Амая успя да долови гневната диря, която бе оставила след себе си. Огледа се наоколо,
търсейки нещо, което не беше в съзвучие с общия ред, и го откри в масивния дървен шкаф,
чийто вратички бяха останали леко открехнати. Отвори ги и с почуда установи, че в него
имаше скрита оръжейна каса. Две пушки за едър дивеч лежаха по местата си, но едно празно
гнездо издаваше отсъствието на друго оръжие; в долната част на същия шкаф половин дузина
разпилени кутии с муниции подсказваха, че липсват патрони.
Колко типично за характера на Флора, никога не би оставила някой да свърши нещо
вместо нея, дори това. Огледа се наоколо, опитвайки се да извлече от въздуха информацията,
която й липсваше. Къде би отишла Флора, за да довърши своята работа? Разбира се, не и у
тях, по-скоро би избрала фабриката или някое друго място, което е свързано с другата страна
на живота й. Може би реката. Тръгна към вратата и минавайки покрай бюрото, видя отгоре
черновата на новата книга на сестра си. Ярката цветна снимка, очевидно дело на
професионален фотограф в студио, показваше поднос, украсен с червени плодове, върху
който лежаха дузина сладки, проблясващи от кристалчета захар. Заглавието с печатни букви
гласеше: „Чанчигори (по рецептата на Хосефа Ла Толоса)“.
Амая извади телефона и набра един номер.
Когато леля й вдигна, прекъсна поздрава й с въпрос:
— Лельо, сещаш ли се за жена, на име Хосефа Толоса?
— Да, макар че вече не е жива. Хосефа Урибе, по-известна като Ла Толоса, беше
покойната свекърва на сестра ти, майката на Виктор. Характер и половина… Истината е, че
клетият Виктор живееше доста потиснат още от нея, а после за капак се ожени за друга
бойна жена като сестра ти. Попадна от трън, та на глог. Бедното момче. Презимето на
Виктор е Урибе, въпросът е, че тяхното семейство винаги са ги наричали Толоса, защото
дядото беше от този град. Не че бяхме много близки, но моята приятелка Ана Мария беше
приятелка с нея, ако искаш, мога да я разпитам за подробности.
— Не, лельо, остави, няма нужда — каза тя, хуквайки навън и отваряйки електронната
си поща от телефона, в търсене на отговор на въпроса, който бе задала в специализирания
форум.
Отговорът бе пристигнал: вътрешността на ламаринените резервоари на старите
мотоциклети се почистваше с бикарбонат или оцет, от които всички частици ръжда излизаха
навън. Частици ръжда, върху които можеха да се открият следи от въглеводород и оцет и
които на свой ред бяха проникнали във фината козя кожа. Фината кожа от облеклото на
мотоциклетист. Още можеше да усети мекотата и аромата на ръкавиците и якето на Виктор,
когато го прегърна под дъжда.
Помнеше, че бе ходила два пъти като малка в семейната ферма на Виктор, когато с
Флора тъкмо се бяха оженили. По онова време развъждаха добитък, а Хосефина Урибе бе още
жива и дирижираше всяка дейност в къщата. Помнеше възрастна жена, която й бе поднесла
следобедна закуска, и фасада, обсипана с жълти саксии с пъстри мушката. Нищо повече. Още
тогава отношенията на Флора със свекърва й бяха студени и дистанцирани.
Подкара бързо малката микра към гробището и щом го подмина, започна да брои
фермите, защото помнеше, че търсената от нея бе третата вляво; макар да не се виждаше от
пътя, едно колче указваше посоката. Намали скоростта, за да не пропусне знака, и тогава
видя мерцедеса на Флора, спрял от едната страна на шосето до някакъв път. Пътят навлизаше
в малка горичка, която в тъмното й се стори непроходима. Остави микрата зад мерцедеса,
увери се, че вътре няма никого, и за пореден път прокле брилянтната си идея да смени
колата, оставяйки цялото си оборудване в своята. Затършува в багажника и се зарадва, че
жената на Ириарте бе проявила достатъчно предвидливост, за да носи малко фенерче, макар
и с почти изтощени батерии.
Преди да влезе в гората, набра номера на Йонан и леко стресната, установи, че няма
покритие. Опита с телефона в управлението и с този на Ириарте — нищо. Гората бе от
борове с ниски клони, а земята бе покрита с дебел слой иглички, така че се налагаше да
върви бавно и предпазливо, въпреки че очертанията на пътя си личаха ясно между дърветата.
Амая предположи, че местните използваха тази пътека отдавна и че сестра й я знаеше от
времето, когато като младоженка бе живяла във фермата на своя свекър. Фактът, че бе
решила да стигне до къщата през гората, а не по главния път, донякъде издаваше плановете
на Флора — тираничната и властна Флора бе навързала събитията преди самата нея,
разполагайки с информацията, с която редовно се снабдяваше от наивния Фермин,
омагьосан от хипнотичното й непрестанно оплакване. Амая се замисли за безочливия начин,
по който сестра й се бе държала по време на неделния обяд, за обидните коментари по адрес
на момичетата, за представите й за почтеност и за подноса с чанчигори върху масата, за
опита й да отклони вниманието й от истинския виновник, от този мъж, когото никога не бе
обичала, но когото смяташе за своя отговорност като това, да се грижи за майка им, да
ръководи семейния бизнес или да изхвърля боклука вечер.
Флора управляваше света си с дисциплина, ред и железен контрол. Бе една от онези по
неволя калени жени в долината, една от онези домакини, останали да се грижат за къщата и
за земята, докато мъжете заминаваха далеч, в търсене на нова възможност. Една от онези
жени на Елисондо, които бяха погребвали собствените си деца след епидемии и бяха
излизали да работят на полето със сълзи на очи, една от онези жени, които познаваха
тъмната и нечиста страна на съществуването, но се задоволяваха само да измият лицето й, да
я срешат и да я изпратят на неделна служба с излъскани до блясък обувки.
Внезапно Амая почувства, че смътно разбира начина, по който сестра й бе живяла
живота си, и заедно с това изпита непреодолимо отвращение към открито демонстрираната
й безсърдечност. Замисли се за Фермин Монтес, рухнал на земята на онзи паркинг, и за нея
самата, отбраняваща се непохватно срещу добре обмислените атаки на собствената си сестра.
Замисли се за Виктор. За скъпия й Виктор, разплакан като дете, докато гледаше как тя
целува друг през стъклата. За Виктор, който реставрираше стари мотори, за да възроди
изгубеното минало, за Виктор, който живееше в къщата на майка си, госпожа Хосефа,
наречена Ла Толоса, майсторка на чанчигори. За Виктор, който бе попаднал от властната си
майка на тираничната си съпруга. За пристрастения към алкохола Виктор, който бе имал
достатъчно воля, за да остане трезвен цели две години. За Виктор, мъжът между двайсет и
пет и четирийсет и пет години, разгневен на аматьора, имитиращ неговия почерк. За Виктор,
вманиачен по идеала за чистота и нравственост, който Флора му бе внушила, за мъжа,
установил пълен контрол над своите страсти, за убиеца, направил решителна крачка и
привел в изпълнение грандиозен план, за да обуздае страстите, желанията, дръзките погледи
на момичетата и мръсните помисли, които те будеха у него със своето безсрамие и
непрестанното си излагане на показ. Може би известно време бе опитвал да замъгли
фантазиите си с алкохол, но бе дошъл момент, когато желанието се бе оказало така
неудържимо, че след едната чаша бе наливал втора, после трета, за да заглуши вътрешните
гласове, които са го умолявали да освободи желанията си. Своите вечно потискани желания.
Но алкохолът бе успял единствено да го отдалечи от Флора — едновременно се бе родил
и бе умрял, защото наред с избавлението от тираничното присъствие, което го бе потискало,
задължавайки го да потъпква своите импулси, бе прекъсната и пъпната му връв с
единствената връзка с жена, която смяташе за чиста, и с единствения човек, който можеше да
го възпре. Бе сигурна, че Флора е забелязала нещо, тя, деспотичната кралица, на която не
убягва нищо… Невъзможно бе да не е осъзнала, че дълбоко в душата си Виктор крие демон,
който се е борел да го подчини и който често е успявал. Знаела го е, разбира се. Несъмнено
го е знаела, когато онази сутрин й бе занесла сладката, открита върху трупа на Ан. Начинът,
по който я взе в ръце, душейки я и дори опитвайки я, показваше убеждението й, че това е
най-ясният и безпогрешен подпис на човека, отдал почит на традицията, на реда и на нея
самата.
Амая се запита колко ли време й бе отнело да смени брашното, след като тя бе излязла
през вратата, в кой момент бе започнала да крои плана за прелъстяването на Монтес и кога
се бе уверила напълно в подозренията си. Наистина ли бе чакала потвърждение от
лабораторията, или вече знаеше, когато опита чанчигорито, когато откриха Ан мъртва, когато
седеше на масата на леля им и оправдаваше престъпленията? Или това бе само театър, за да
провери реакцията на Виктор?
Склонът се изкачваше в противоположна на шосето посока, плътният мирис на смола
изпълни ноздрите и раздразни очите й, а оскъдната светлина на фенерчето полека гаснеше,
докато накрая не я остави в абсолютно непрогледна тъмнина. Остана неподвижно няколко
секунди, докато очите й свикнаха с липсата на светлина, след което съзря някакво блещукане
между дърветата. Тогава, сред пълната тъмнина, видя характерните танцуващи отблясъци на
фенера, който Флора носеше и местеше от дърво на дърво, предизвиквайки сред гъсталака
ефект на фотографска светкавица. Тръгна към мястото, откъдето идваше светлината, с
протегнати напред ръце и помагайки си с екрана на мобилния, който едва осветяваше
краката й и гаснеше на всеки петнайсет секунди. Пристъпвайки внимателно, опита да върви
по-бързо, за да не изгуби светлинната диря на Флора. Чу шум зад гърба си и когато се обърна,
удари лицето си в един нащърбен клон, който я зашемети и сряза дълбоко челото й. Рукна
кръв, усещаше как две вадички се стичат по бузите й като гъсти сълзи, а телефонът тупва
някъде в краката й. Опипа раната с пръсти и установи, че макар и дълбока, не беше много
голяма. Издърпа шала, който носеше на врата си, и го стегна здраво около главата си,
затискайки порязаното и успявайки да спре кръвта.
Объркана и дезориентирана, Амая се обърна бавно, опитвайки се да открие блестящата
мъгла, която бе мярнала между дърветата, но не видя нищо. Разтърка очи, напипвайки
лепкавата кръв, която започваше да се съсирва, и помисли какъв ли вид имаше лицето й,
докато в същото време я обземаше усещане, близко до паника, и нарастващата параноя я
принуждаваше да се ослушва и да сдържа дъха си, убедена, че до нея има още някой. Извика
стреснато, чувайки силното изсвирване, но веднага осъзна, че той няма да й стори зло, че по
някакъв начин бе там, за да й помогне, и че ако имаше вероятност да излезе от тази гора,
преди да й изтече кръвта, то бе именно с него. Второ изсвирване отекна вдясно от нея.
Изправи се, притискайки главата си, и тръгна към мястото, откъдето идваше звукът. Ново
кратко изсвирване прозвуча отпред и внезапно, сякаш някой бе дръпнал завеса, Амая се
озова на края на гората, пред поляната, простираща се зад фермата на семейство Урибе.
Прясно окосената трева улесни тичането й през полето, макар да не помнеше ливадата
зад къщата да е била толкова широка. Къщата бе осветена от няколко лампи, разположени
покрай добре поддържаната морава, украсена със стари земеделски сечива, подредени като
художествени произведения навсякъде из фермата. Под меката им светлина успя да различи
въоръжения силует на сестра си, която се задаваше с решителна крачка откъм задната част и
завиваше към главния вход. Понечи да я извика, но се сдържа, осъзнавайки, че така ще
предупреди и Виктор и че все още е далеч в полето. Затича се с всички сили, за да се добере
до стената на къщата, залепи се за нея, извади глока на Монтес и се заслуша. Нищо. Тръгна
покрай стената, поглеждайки от време на време зад гърба си и давайки си сметка, че на това
място е също толкова уязвима, колкото Флора преди малко. Приближи се предпазливо към
входната врата, която изглеждаше открехната и през която се процеждаше слаба светлина.
Бутна я и тя се отвори тежко навътре.
 С изключение на запалените лампи, нищо не показваше, че в къщата има някой.
Провери стаите на долния етаж и установи, че почти не се бяха изменили, откакто Ла Толоса
бе господарка на имението. Огледа се наоколо в търсене на телефон, но никъде не видя
такъв; внимателно опря гръб в стената и започна бавно да се изкачва по стълбите. Видя
четири затворени стаи на една от площадките и още една в края на следващата. Една по една,
започна да отваря вратите на масивни спални с полирани на ръка мебели и дебели юргани на
цветя. Заизкачва се по последните стълби. Беше сигурна, че в къщата няма никой, но
стискаше пистолета с две ръце и вървеше, без да го отпуска. Когато стигна до вратата,
сърцето й биеше в слепоочията като ритмичен камшик, заради който не чуваше почти нищо
друго. Преглътна и пое дълбоко въздух, опитвайки да се успокои. Дръпна се встрани, завъртя
топката на вратата и запали лампата.
През годините, които бе прекарала в Окръжната полиция като инспектор, никога не бе
попадала на олтар. Бе виждала снимки и филми по време на престоя си в Куонтико, но както
й бе казал нейният инструктор, нищо не може да те подготви за изненадата да откриеш
истински олтар. „Може да е в мъничка пролука, във вътрешността на шкаф или сандък; може
да заема цяла стая или да се побира в чекмедже, това е без значение. Когато се сблъскаш с
такъв, ще го помниш цял живот, защото този необичаен музей на ужасите, в който убиецът
излага своите трофеи, е най-голямата проява на бруталност, порочност и човешка поквара,
които можеш да срещнеш. Колкото и изследвания, колкото и профили и анализи на
поведението да си виждала, няма да знаеш какво значи да погледнеш в съзнанието на демон,
докато не намериш олтар.“
Задъха се от ужас при вида на една уголемена версия на снимките, които държеше в
управлението. Момичетата я гледаха от огледалото на един висок старинен бюфет, на чието
стъкло Виктор бе подредил грижливо изрезки от вестници, статиите за басахауна,
некролозите на момичетата, публикувани във вестника, и дори известия за погребенията.
Имаше снимки на семействата от гробището, на отрупаните с цветя гробове и на групите от
гимназията, които бяха публикували в един местен вестник, а под тях — колекция от
фотографии, без съмнение, направени на местопрестъплението, които показваха стъпка по
стъпка, като в някакъв своеобразен наръчник за убийства, всяка сцена от подготовката на
събитието. Едно прецизно графично обяснение на ужасяващата история на постиженията на
един убиец в зловещата му кариера. Амая се втренчи невярващо в огромното количество
изрезки, пожълтели от времето и с прегънати от влагата краища, някои отпреди над двайсет
години и толкова кратки, че едва заемаха няколко реда. В тях ставаше дума за изчезнали
къмпингуващи и туристи в отдалечени местности в долината и дори оттатък границата.
Бяха подредени стъпаловидно, а на върха стоеше името на Тереса Клас, провъзгласена за
кралицата на този своеобразен кръг на ада. Тя бе първата, девойката, по която Виктор си бе
изгубил ума до такава степен, че бе рискувал да я убие на няколко метра от къщи. Но вместо
да му вдъхне страх, смъртта й го бе възбудила и подтикнала през следващите две години да
убие още три други жени, удобни жертви, момичета с ясен профил на девойки с
предизвикателно държане, които бе нападал в планината по доста примитивен начин в
сравнение с изтънчеността, която демонстрираше в момента.
Олтарът разказваше за еволюцията на един неумолим убиец, който се бе отдал на делото
си в продължение на три години и се бе оттеглил за почти двайсет. Точно колкото бе
прекарал с Флора, докато ежедневно се наливаше с огромни количества алкохол,
самоналожил си зависимост, която приемаше и смяташе за единствен начин да съблюдава
нужната дисциплина, за да живее с Флора, без да дава воля на инстинктите си. Един
разрушителен порок, държан на разстояние до момента, в който бе престанал да пие, вече
освободен от железния контрол на Флора и избавен от успокояващия ступор на алкохола. Бе
опитал отново, бе се върнал при нея, за да й покаже своя напредък, за да й докаже за пореден
път онова, на което бе способен за нея, но вместо жадуваните отворени обятия се бе
сблъскал със студения й и бездушен поглед.
Нейното презрение се бе превърнало в спусък, в детонатор, в пистолетен изстрел, дал
старт на бягането му към идеала за чистота и съвършенство, който той налагаше на всички
други жени и на всички онези, които желаеха да бъдат жени с млади предизвикателни тела.
Сред снимките на олтара срещна собствените си очи и за миг помисли, че вижда
отражението си в огледалото. Заела почетното място в средата на олтара, една нейна снимка,
отпечатана на фотографска хартия, без съмнение на принтер, и изрязана от друга, където
беше със сестрите си. Протегна ръка, за да докосне образа си, почти убедена, че греши,
опипа сухата гладка хартия и почти я отскубна от мястото й, когато чу характерния пукот на
изстрел. Хукна надолу по стълбите, сигурна, че изстрелът идва отвън.
Флора стоеше на входа на обора, безмълвно насочила пушката си към Виктор. Той се
обърна учудено, но не уплашено, сякаш посещението й му бе приятно, сякаш я бе чакал.
— Флора, не съм чул, че си дошла, ако ми се беше обадила, щях да съм в малко по-
приличен вид — каза той, гледайки изцапаните си с масло ръкавици, докато ги сваляше
внимателно и пристъпваше към вратата. — Даже можех да сготвя нещо.
Флора не отговори, и мускулче не потрепна на лицето й, но продължи да го гледа и да го
държи на мушка.
— Още не е късно да забъркам нещо, само ми дай няколко минути да се пооправя.
— Не съм дошла на вечеря, Виктор.
Гласът на Флора бе леден и лишен от емоции, но Виктор отново заговори, без да се
отказва от усмивката и помирителния тон.
— Тогава мога да ти покажа какво правех. Тъкмо — той посочи зад гърба си — работех
по възстановяването на един мотор.
— Днес няма ли да палиш фурната? — попита Флора, без да помръдва от мястото си,
сочейки с цевта на оръжието един чугунен капак, зад който се криеше каменно огнище,
вградено в стената на фермата.
Той се усмихна на жена си.
— Мислех да я запаля утре, но ако ти искаш, може да го направим заедно.
Флора изсумтя шумно, направи характерната си гримаса на отвращение и заклати
отрицателно глава, за да покаже яда си.
— Какви си ги вършил, Виктор? И защо?
— Знаеш какво съм вършил, знаеш и защо. Знаеш, защото мислиш точно като мен.
— Не — каза тя.
— Да, Флора — настоя той меко. — Ти самата си го казвала, винаги си го казвала. Те
сами си го търсеха, с облеклото си на проститутки, с безсрамното си поведение и някой
трябваше да им покаже какво се случва с лошите момичета.
— Ти ли ги уби? — попита тя, сякаш въпреки че бе насочила към него оръжие, още
искаше да повярва, че всичко е нелепа грешка, сякаш очакваше той да отрече, да я увери, че в
крайна сметка всичко е било едно ужасно недоразумение.
— Флора, от другиго не, но от теб очаквам да ме разбереш. Защото ти си като мен.
Всички ги виждат, мнозина мислят като теб и мен, че младите само развалят долината с
техните наркотици, дрехи, музика и секс. А най-ужасни са момичетата, не мислят за друго
освен за секс, това личи във всичко, което казват, във всичко, което правят, в начина, по който
се обличат. Малолетни курви. Някой трябваше да вземе мерки, да им покаже пътя към
традициите и уважението към корените.
Флора го погледна отвратено, без да крие своето изумление.
— Като Тереса ли?
Той се усмихна благо и наведе глава настрани, сякаш си припомняше сцената.
— Тереса. Мисля за нея всеки ден. Тереса, с нейните къси поли и дълбоки деколтета,
безсрамна като вавилонската блудница. Досега съм виждал само една по-лоша.
— Мислех, че е нещастен случай… По онова време ти беше млад, объркан, а те… те
бяха пропаднали.
— Ти си го знаела, Флора? Знаела си, но все пак си ме приела?
— Мислех, че това е минало.
Лицето му потъмня и устните му болезнено се свиха.
— Беше минало, Флора, цели двайсет години устоях, правех най-голямото усилие, на
което е способен един мъж. Трябваше да пия, за да се контролирам. Не можеш да си
представиш какво е да се бориш с подобно нещо. Но ти ме пренебрегна тъкмо заради моята
жертва, откъсна ме от себе си, остави ме сам и поиска от мен да спра да пия. И аз го
направих. Направих го заради теб, Флора, както съм правил всичко, цял живот.
— Но ти си убивал малки момичета — каза тя смаяно, — отнемал си живота на малки
момичета.
Той започна да се изнервя.
— Не, Флора, ти просто не знаеш колко вулгарно се държаха… Дори се съгласяваха да се
качат в колата ми, макар да ме познаваха само по физиономия. Не бяха малки момичета, а
курви. Или скоро щяха да станат такива. Тази Ан бе най-лошата от всички, нали знаеш, че
спеше със зет ти, че застрашаваше семейството ти, че разрушаваше свещената връзка на
брака на Рос, на любимата ни глупава Рос. Да не мислиш, че Ан е била невинно момиче?
Точно тя ми се предложи като проститутка и когато я довършвах, ме погледна в очите като
демон, почти ми се усмихна и ме прокле. „Проклет да си“ — това ми каза и не можах да
изтрия тази усмивка от лицето й дори след като умря.
Изведнъж лицето на Флора се сгърчи и тя се разплака.
— Ти си убил Ан, ти си убиец — каза тя, сякаш за да се убеди окончателно.
— Както ти обичаш да казваш, Флора, някой трябваше да вземе точното решение. Бе
въпрос на отговорност, някой трябваше да го направи.
— Можеше да говориш с мен, ако си искал да опазиш долината, има други начини, но да
убиваш момичета… Виктор, ти си болен, трябва да си луд, няма друго обяснение.
— Не ми говори така, Флора — той се усмихна кротко, като разкаяно дете, което е
направило беля. — Обичам те, Флора.
По лицето й се стичаха сълзи.
— И аз те обичам, Виктор, но защо не поиска помощ от мен — отрони тя, сваляйки
оръжието.
Той пристъпи две крачки към нея и спря с усмивка.
— Искам помощ сега. Какво ще кажеш? Ще ми помогнеш ли да запаля фурната?
— Не — отвърна тя, вдигайки оръжието с успокоено лице. — Никога не съм ти казвала,
но мразя чанчигори.
И дръпна спусъка.
Виктор я погледна с широко отворени очи, леко учуден от постъпката й и от силната
топлина, която се разля в корема му и стигна до гърдите му, прояснявайки очите му и
позволявайки му да забележи другата жена, която присъстваше на края му. Загърната с бяла
наметка, която покриваше леко главата й, Ан Арбису го наблюдаваше от входа с нещо средно
между погнуса и удоволствие. Чу зловещия й смях, преди да получи втория куршум.
Амая изскочи от къщата и тръгна бързо към ъгъла. Стискаше здраво глока на Монтес и
се опитваше да долови и най-малкия шум. Чу втория изстрел и се затича. Като стигна до края
на стената, надникна предпазливо към северната част на фермата, където преди много време
бе имало обор. Огромната зелена врата, от която излизаше силна светлина, обагряща тревата
в изумрудено, изглеждаше необичайно на това място, което първоначално бе предназначено
за отглеждането на коне и крави. Флора стоеше на прага, държеше пушка на нивото на
гърдите си и хладнокръвно се целеше по някого вътре.
— Хвърли пушката, Флора! — изкрещя Амая, насочвайки към нея оръжието си.
Флора не отговори, направи крачка към вътрешността на обора и изчезна от погледа на
сестра си. Амая се затича след нея, но видя само една безформена сянка, просната на пода
като купчина стари дрехи.
Флора седеше до тялото на Виктор с ръце, изцапани от кръвта, която шуртеше от корема
му, и милваше лицето му, обагряйки челото му в червено. Амая пристъпи към нея и се
наведе, за да вземе оръжието, което лежеше в краката й. После тикна глока в колана си,
клекна до Виктор и постави пръсти на врата му в опит да намери пулс, докато с другата си
ръка пребъркваше джобовете му. Намери телефона му и се обади на Ириарте.
— Трябва ми линейка за третата ферма след гробището по пътя за Алдуидес, имаше
изстрели, чакам ви тук.
— Амая, излишно е — каза Флора почти шепнешком, сякаш се боеше да не събуди
Виктор, — той е мъртъв.
— О, Флора — въздъхна тя, слагайки ръка на главата й; сърцето й се късаше, като
гледаше как сестра й милва безжизненото тяло на Виктор. — Как можа?
Флора рязко вдигна глава и се изпъна като средновековна светица на кладата. Отговори с
твърд тон, в който се усещаше гневна нотка.
— Ти продължаваш нищо да не разбираш. Някой трябваше да го спре, ако бях чакала ти
да го сториш, долината щеше да се напълни с мъртви момичета.
Амая отдръпна ръка от главата й, сякаш я беше ударил ток.
Два часа по-късно.
Доктор Сан Мартин излезе от обора на Виктор, след като бе установил смъртта му, а
инспектор Ириарте се доближи до Амая със съчувствено изражение.
— Какво ви каза сестра ми? — поинтересува се тя.
— Че намерила доклада за произхода на брашното захвърлен на паркинга на хотел
„Бастан“. Навързала събитията, взела пушката, защото я било страх. Макар да не била
напълно сигурна, решила да я вземе, за да се защити, ако Виктор се окажел убиецът.
Започнала да го разпитва и той не само признал, ами и станал много агресивен, тръгнал към
нея заплашително и тя, усещайки се в опасност, стреляла, без да се замисли. Само че той не
паднал, а продължил към нея, така че стреляла още веднъж. Твърди, че не го е направила
преднамерено, а съвсем инстинктивно, защото била ужасена. Белият бус е вътре, под един
брезент. Флора каза, че го ползвал, за да превозва мотоциклетите, които реставрирал. В
огнището и в кухнята открихме брашно в чували „Мантекадас Саласар“, освен колекцията от
ужаси, която е държал на тавана.
Амая въздъхна дълбоко, затваряйки очи.
Десет часа по-късно.
Амая отиде на погребението на Йоана Маркес, смесвайки се с хората, и се помоли за
вечен покой на душата й.
Четирийсет и осем часа по-късно.
Амая получи обаждане от лейтенант Падуа.
— Опасявам се, че ще трябва да дадете показания за вашия информатор. В пещерата,
която ни посочихте, колегите от горската служба са открили човешки кости с различен
размер и произход. По броя им предполагат, че има останки от близо дванайсет трупа, които
са били нахвърляни безразборно във вътрешността на пещерата. Според съдебния лекар
някои са там от над десет години, а по всички има следи от човешки зъби. Знам какво ще ме
попитате и отговорът е да — съвпадат с ухапването от трупа на Йоана, и не — не съвпадат с
отливката от зъбите на Виктор Оярсабал.
Петнайсет дни по-късно, в деня на излизането на книгата й „Приготвено с вкус“,
съдията оттегли всички обвинения от Флора и тя реши да си вземе дълга почивка на Коста
дел Сол, докато Росаура поемаше ръководството на „Мантекадас Саласар“. Продажбите ни
най-малко не намаляха, напротив. Само за няколко седмици Флора се бе превърнала в нещо
като местна героиня. В крайна сметка в долината винаги бяха уважавали жените, които
правеха каквото трябваше.
Осемнайсет дни по-късно доктор Такченко се обади на Амая.
— Госпожо инспектор, ще се окаже, че в крайна сметка сте имали право — джипиесите
на френската служба за наблюдение са засекли преди петнайсет дни присъствието на женска
на около седем години, която явно се е объркала и е слязла чак до долината. Но няма за какво
да се тревожите. Линет вече е обратно в Пиренеите.
Един месец по-късно.
Цикълът й не дойде. И на следващия месец не дойде, и на по-следващия…
Благодарности
Искам да благодаря за таланта и отзивчивостта на всички хора, които помогнаха този
роман да стане реалност.
На Лео Сегуин от Националния университет в Сан Луис за знанията му по молекулярна
биология.
На Хуан Карлос Кано, толкова вещ в реставрацията на стари мотоциклети — един
вълнуващ свят, който той успя да ми разкрие.
На говорителя на Окръжната полиция в Навара, младши инспектор Микел Сантамария,
за търпението, с което отговаряше на моите въпроси.
На етнографския музей „Хорхе Отейса“ в Бастан, който ми предостави информацията,
необходима ми, за да започна.
Благодаря на моята агентка Анна Солер Понт, която допринесе за издаването на книгата
ми.
Благодаря на Мари за това, че се отказа от своето уединение и ми оказа честта да ми се
яви сред тази буря, в която се намирам, откакто започнах да пиша трилогията за Бастан.
За автора
Баската писателка Долорес Редондо (р. 1969) е следвала право и… гастрономия. От
няколко години държи и ресторант. В библиографията й фигурират книги за деца, разкази,
повести и един исторически роман. А с „Невидимият пазител”, както казват критиците,
„навлиза с гръм и трясък в криминалния жанр” и веднага бива забелязана.
Обработка TtRG
Сканиране: viper, 2017
Разпознаване, корекция и форматиране: sqnka, 2017
Информация за текста
Издание:

Dolores Redondo
EL GUARDIÁN INVISIBLE
© by Dolores Redondo
By Agreement with Pontas Literary & Film Agency

Долорес Редондо
Невидимият пазител
Поредица "Бастан" #1
© Десислава Антова, превод
© Стефан Касъров, художник на корицата
ИК „Колибри“, 2014
ISBN 978-619-150-340-7

notes
Примечания
1
Буквално „господарят на гората“. — Б. а.
2
Вид четвъртити курабии с масло и свинска мас. — Б. р.
3
Оленцеро или Оленцаро е персонаж от коледната традиция на баските — митологичен
въглищар, който носи подаръците за Коледа. — Б. а.
4
„Елисондо“ означава буквално „близо до църквата“. — Б. а.
5
Традиционен символ за прогонване на злите духове при баските. — Б. пр.
6
Слънчева (исп.). — Б. пр.