ЛОРЪНС М.

КРАУС

ВСЕЛЕНА ОТ НИЩОТО
ЗАЩО ИМА НЕЩО – А НЕ НИЩО
С послеслов от РИЧАРД ДОКИНС

Преводът е направен по изданието: Lawrence М. Krauss

A UNIVERSE FROM NOTHING.
WHY THERE IS SOMETHING RATHER THAN NOTHING
A Division of Simon & Schuster Inc.

Всички права запазени. Нито една част от тази книга не може да бъде
размножавана или предавана по какъвто и да било начин без изрич-
ното съгласие на „Изток-Запад“.

Copyright © 2012 by Lawrence М. Krauss

© Милена Боринова, превод, 2012
© Издателство „Изток-Запад“ 2012

http://4eti.me

ISBN 978-619-152-138-8
 Съдържание

Съдържание ................................................................................................................ 3
Анотация ..................................................................................................................... 4
Предговор .................................................................................................................... 7
Глава 1. Историята на една космическа мистерия: начало ................................ 12
Глава 2. Историята на една космическа мистерия: претегляне на вселената .. 25
Глава 3. Светлина от началото на времената ....................................................... 34
Глава 4. Много шум за нищо ................................................................................. 46
Глава 5. Вселената беглец ...................................................................................... 59
Глава 6. Безплатният обяд на края на вселената ................................................. 69
Глава 7. Нашето незавидно бъдеще ...................................................................... 78
Глава 8. Грандиозна случайност?.......................................................................... 88
Глава 9. Нищото е нещо ......................................................................................... 99
Глава 10. Нищото е нестабилно .......................................................................... 106
Глава 11. Прекрасни нови светове ...................................................................... 116
Епилог...................................................................................................................... 122
Послеслов ................................................................................................................ 125
За автора .................................................................................................................. 128

3
 Анотация
Изтъкнатият физик Лорънс М. Краус разглежда радикалните научни разк-
рития, които обръщат фундаменталните философски въпроси с главата на-
долу. Един от малцината видни съвременни учени, които хвърлят мост през
зейналата бездна между научната и популярната култура, Краус разкрива, че
при активните си занимания с въпроса защо има нещо, а не нищо, съвремен-
ната наука стига до удивителни резултати. Във „Вселена от нищото“ дос-
тъпно са описани смайващи с красотата си експериментални наблюдения и
умопомрачителни нови теории, които предполагат не само, че нещо може да
възникне от нищото, но и че от нищото винаги ще възниква нещо.
С характерния си ироничен хумор и кристална яснота на обясненията
Краус ни отвежда назад към началото на всичко, представяйки най-новите
свидетелства за еволюцията на Вселената и за вероятния ѝ край. Изложени-
ето е вихрена провокация, предизвикателство и наслада за читателя, предла-
гайки съвсем нов поглед към устоите на мирозданието. Фактът, че в бъдеще
Вселената ще бъде съвсем различна от това, което е днес, има могъщо влия-
ние върху начина, по който живеем понастоящем... Една прекрасна противо-
отрова срещу класическото философско и религиозно мислене, „Вселена от
нищото“ е сензационна и радикална намеса в дебата за съществуването на
Бог и за всичко съществуващо. „Забравете за Иисус – казва Краус, – звез-
дите са умрели, за да се родите вие.“

„Лорънс Краус виртуозно представя най-новите идеи за естеството на

Космоса и мястото ни в него... Наистина забележително четиво.“
Марио Ливио, автор на „Математик ли е Бог?“

Нищото не е нищо. Нищото е нещо. Така космосът изниква от бездната –

една дълбока идея, предадена във „Вселена от нищото“, която хвърля някои
в смут, други – в просветление; за физика Лорънс Краус това е просто по-
редният работен ден.
~ Нийл Деграс Тайсън

Преживяваме космологична революция, толкова удивителна, колкото

тази, започната от Николай Коперник. А това е един съдържателен, блес-
тящ и увлекателен пътеводител към нея.
~ Иън Макюън

4
 През последните години науката е разтърсена от поредица гениални
прозрения и удивителни разкрития. С характерния си размах и с помощта
на хитроумни похвати Лорънс Краус е направил тази забележителна исто-
рия забележително достъпна за широк кръг читатели. Кулминацията е
дръзкият научен отговор на един основен екзистенциален въпрос: „Защо
има нещо – а не нищо?“
~ Франк Уилчек

Във „Вселена от нищото“ Лорънс Краус е написал вълнуващо въведение в

настоящото състояние на космологията – онзи клон от науката, който
разказва за дълбокото минало и още по-дълбокото бъдеще на всичко. Както
се оказва, всичко има много общо с нищото и нищо общо с Бог. Това е една
блестяща и обезоръжаваща книга.
~ Сам Харис

В тази книга, написана ясно и увлекателно, Лорънс Краус нахвърля изку-

сителните доказателства, че нашият сложен космос е еволюирал от го-
рещо, плътно състояние, както и как този напредък е насърчил теорети-
ците да развият удивителни хипотези, засягащи въпроса, как в действител-
ност е започнало всичко.
~ Мартин Рийс

Хората все казват, че от нищо не може да се получи нещо. За щастие,

Лорънс Краус не ги е чул. В действителност, докато четете тази книга за
космическото нищо, с вас се случва нещо голямо и преди да се усетите,
умът ви вече се разширява със скоростта на ранната вселена.
~ Сам Кийн

Как би могла вселената да възникне от нищото? Това е въпрос, в който

философията и теологията вече са се оплели напълно, но за който науката
може да предложи реални отговори, както показват и ясните, прозрачни
обяснения на Лорънс Краус. В това се състои триумфът на физиката над
метафизиката, на разума и изследванията над заблудите и митовете, като
той вече е направен видим за всички: Краус ни поднася едновременно нас-
лада и знание с блестящ и увлекателен стил.
~ А. К. Грейлинг

5
На Томас, Пати, Нанси и Робин,
за това, че ме вдъхновиха
да сътворя нещо от нищо...

„През 1897 г. на това място

не се случи нищо.“

Паметна плоча
на стената на таверна „Уди Крийк“,
Уди Крийк, Колорадо

6
 Предговор
Блян или кошмар, трябва да изживяваме опита
си такъв, какъвто е; при това да го живеем
будни. Живеем в свят, проникнат всецяло от
науката, едновременно пълноценен и реален.
Не може да го превръщаме в игра, като просто
вземем страна.
~Якоб Броновски

За да бъда напълно откровен от самото начало, трябва да призная, че не симпатизирам

на идеята в основата на всички световни религии – че сътворението налага наличието
на създател. Всеки ден се появяват красиви и чудни неща – от снежинки в студена зимна
утрин до искрящи дъги след късен следобеден летен дъжд. Но никой освен най-ревнос-
тните фундаменталисти не би твърдял, че всеки подобен обект е сътворен с любов и
най-вече с преднамерените усилия на някакъв божествен разум. В действителност
много миряни, както и мнозина учени, се гордеят със способността ни да обясним спон-
танната поява на снежинките и седемцветните дъги по силата на простите и елегантни
закони на физиката.
Разбира се, човек би могъл, и мнозина го правят, да попита: „Откъде са се взели за-
коните на физиката?“, като не забравяме и подвеждащия въпрос: „Кой е създал тези
закони?“ Дори и да получи отговор на първото си запитване, интересуващият се обик-
новено продължава с: „А това откъде се е взело?“ или: „А него кой го е създал?“ и така
нататък.
В крайна сметка се достига до очевидната необходимост от „Първопричина“, както
биха се изразили Платон, Тома от Аквино или съвременната Римокатолическа църква,
като така се предположи наличието на някаква божествена същност, на някой или нещо
вечно и вездесъщо, създател на всичко, което е и някога ще бъде.
И въпреки това провъзгласяването на Първопричина оставя отворен въпроса: „Кой е
създал създателя?“ Все пак, каква е разликата между това, да защитаваш довода за един
вечно съществуващ създател спрямо една вечно съществуваща вселена без такъв?
Тези спорове винаги са ми напомняли една известна история за експерт, който изна-
сял лекция за произхода на вселената (някои твърдят, че това е бил Бъртранд Ръсел, а
други – Уилям Джеймс) и бил апострофиран от жена, която вярвала, че светът се крепи
на гърба на гигантска костенурка, застанала върху гърба на друга костенурка, покачена
върху гърба на друга и така „по целия път надолу“! Но едно безкрайно движение надолу
на някаква творческа сила, самопораждаща себе си, била тя и по-грандиозна от косте-
нурките, не ни приближава до отговора, кое е породило вселената. И все пак тази мета-
фора за един безкраен регрес може да се окаже по-близка до реалния процес, породил
вселената, отколкото идеята за един-единствен създател.
Чрез заобикаляне на въпроса с твърдението, че нещата приключват с Бог, може би се
премахва проблемът с безкрайната регресия, но тук призовавам своята мантра: Вселе-
ната е такава, каквато е, независимо дали това ни харесва, или не. Съществуването или
несъществуването на създател не зависи от желанието ни. Свят без Бог или замисъл

7
може да изглежда суров или безсмислен, но това само по себе си не налага съществува-
нето на изначален творец.
По подобен начин умовете ни може да не са в състояние лесно да схванат безкрай-
ностите (макар че математиката, която е плод на нашия ум, прекрасно се справя с тях),
но това не означава, че те не съществуват. Нашата вселена би могла да е безкрайна в
пространствено или темпорално отношение, или, както беше казал Ричард Файнман,
законите на физиката може да са като лук с безкрайно много слоеве и с всяко достигане
на нов слой да влизат в действие нови закони. Ние просто не знаем!
В продължение на над две хиляди години въпросът „Защо има нещо – а не нищо?“ е
бил представян като предизвикателство към предположението, че нашата вселена, съ-
държаща огромно множество от звезди, галактики, човеци и кой знае какво още, може
да е възникнала без никакъв предварителен замисъл, умисъл или цел. Макар че обикно-
вено този въпрос се определя като философски или религиозен, той е преди всичко въп-
рос за естествения свят и затова подходящото място, където да се потърси неговият от-
говор, е преди всичко науката.
Целта на тази книга е простичка. Искам да покажа как съвременната наука под все-
възможни форми може да се занимае и се занимава с въпроса: „Защо има нещо – а не
нищо?“ Получените отговори – от поразителни с красотата си експериментални наблю-
дения, както и от теории, залегнали в основата на съвременната физика – единодушно
предполагат, че получаването на нещо от нищо не е проблем. В действителност, въз-
никването на нещо от нищо може да е било изискване за появата на вселената. Нещо
повече – всички признаци сочат, че вселената би могла да е възникнала именно по този
начин.
Тук наблягам на „би могла“, защото може никога да не разполагаме с достатъчно ем-
пирична информация, която да даде категоричен отговор на този въпрос. Но фактът, че
вселена от нищото е правдоподобна хипотеза, определено е съществен, поне за мен.
Преди да се задълбочим в нещата, бих искал да кажа няколко думи за понятието
„нищо“ – тема, към която ще се върна малко по-късно. Когато обсъждам този въпрос в
публични форуми, философите и теолозите, които не са съгласни с мен, най-много се
разстройват от факта, че аз като учен не разбирам истински „нищото“. (Тук се изкуша-
вам да отвърна, че теолозите са експерти по нищо.)

Те настояват, че „нищото“ не е никое от нещата, за които говоря. Нищото е „несъ-

ществуване“ в някакъв мъгляв и зле дефиниран смисъл. Това ми напомня собствените
ми усилия да дефинирам понятието „интелигентен замисъл“ когато за пръв път започ-
нах дебати с креационистите, които на свой ред също не разполагаха с ясна дефиниция,
освен да посочват кое не е такова. „Интелигентен замисъл“ е просто общият чадър над
противниците на еволюцията. По подобен начин някои философи и мнозина теолози
дефинират и предефинират „нищото“ като никоя от версиите му, описани понастоящем
от учените.
Но точно там по мое мнение се крие интелектуалното безсилие на по-голяма част от
теологията и част от съвременната философия. Защото „нищо“ е също толкова физи-
ческо като „нещо“ особено когато то се дефинира като „отсъствие на нещо“. Това изис-
ква от нас да проумеем физическата природа на тези две величини. А без участието на
науката всяка дефиниция е само на думи.
Преди един век, ако човек опишел „нищото“ просто като празно пространство без
наличието на реална материална същност, това се приемало почти без възражения. Но

8
резултатите от изминалия век са ни научили, че празното пространство всъщност е
твърде далече от предположението ни за непокътната празнота, направено преди да на-
учим повече за механизмите на природата. Сега религиозните критици ми казват, че не
може да наричам празното пространство „нищо“ а по-скоро „квантов вакуум“, за да го
разгранича от идеалното „нищо“ на философите и теолозите.
Така да бъде. Ами ако после решим да опишем „нищото“ като отсъствие на самото
пространство и време? Това достатъчно ли ще бъде? Бих предположил, че да... но само
до един момент. Както ще видим по-нататък, вече знаем, че пространството и времето
могат да възникват спонтанно, така че сега ни се казва, че дори това „нищо“ всъщност
не е точно онова нищо, което е от значение. Казва ни се също, че бягството от „истинс-
кото“ нищо изисквало божественост, като дефиницията за „нищо“ била „онова, от което
само Бог може да сътвори нещо".
Също така мнозина от тези, с които съм дискутирал въпроса, твърдят, че щом е на-
лице „потенциал“ да бъде създадено нещо, тогава това не е състояние на истинско нищо.
Наличието на природни закони, които осигуряват такъв потенциал, със сигурност ни
прокужда от истинските селения на несъществуването. А ако контрирам, че самите за-
кони вероятно също са възникнали спонтанно, както ще покажа по-нататък, тогава това
също не е достатъчно, защото система, в която може да са възникнали закони, не е ис-
тинско нищо.
Костенурки по целия път надолу? Не ми се вярва. Но костенурките са примамливи,
защото науката променя игралното поле по начини, които карат хората да изпитват дис-
комфорт. Разбира се, това е една от целите на науката (по времето на Сократ тя би била
наречена „естествена философия“). Липсата на комфорт означава, че сме на прага на
нови прозрения. Но да въвеждаме „Бог“ с цел избягване на трудния въпрос „как“ си е
чист интелектуален мързел. Та нали ако нямаше потенциал за сътворение, Бог не би
могъл да сътвори нищо. Чисто семантична манипулация е да се твърди, че потенциално
безкрайната регресия се избягва, защото Бог съществува извън природата и следова-
телно „потенциалът“ не е част от нищото, от което е възникнало самото съществуване.
Истинската ми цел тук е да демонстрирам, че науката действително вече, е променила
игралното поле и абстрактните и безплодни дебати за естеството на нищото сега са за-
менени с полезни действени усилия да се опише как в действителност би могла да е
възникнала нашата вселена. Ще обясня и какви са възможните последствия за настоя-
щето и бъдещето ни.
Това отразява един много важен факт. Стигне ли се до въпроса, как е еволюирала
нашата вселена, религията и теологията стават най-малкото неуместни. Те често мътят
водата, например като се съсредоточават над естеството на нищото, без да дадат за него
каквото и да било определение, базирано на емпирични доказателства. Докато все още
не разбираме напълно произхода на вселената, няма основание да очакваме някаква про-
мяна в това отношение. Нещо повече, смятам, че същото важи и за знанията ни в об-
ласти, които религията счита за своя територия – например човешкия морал.
Науката се справя успешно със задълбочаване на познанията ни за природата, защото
научният подход се основава на три ключови принципа: (1) следвай доказателствата,
накъдето и да водят те; (2) ако някой има теория, той трябва да е също толкова готов да
я обори, колкото и да я докаже; (3) върховният арбитър за истината е експериментът, а
не удобството на предварителните убеждения, нито красотата или елегантността, при-
писвани на собствените ни теоретични модели.
Резултатите от експериментите, които ще опиша тук, са не само съвсем навременни,

9
но и неочаквани. Гобленът, който изтъкава науката, описвайки еволюцията на нашата
вселена, е много по-богат и пленителен от всякакви смайващи образи и въображаеми
истории, сътворени от човека. Природата крие изненади, далеч надхвърлящи възмож-
ностите на човешкото въображение.
През последните две десетилетия вълнуваща поредица от открития в областта на кос-
мологията, теорията на частиците и гравитацията напълно промени представите ни за
вселената, поднасяйки изумителни и задълбочени изводи, засягащи познанията ни
както за нейния произход, така и за нейното бъдеще. Така че нищо не би могло да бъде
по-интересен обект на описание, ако извините това двусмислие. Истинското вдъхнове-
ние за тази книга се дължи не толкова на желанието да развенчавам митове и да атаку-
вам убеждения, колкото на жаждата ми да отдам своята почит към познанието и заедно
с него към напълно удивителната и пленителна вселена, каквато се оказва нашата.
Търсенето ни ще ни отведе на устремна обиколка до далечните краища на разширя-
ващата се вселена от най-ранните ѝ мигове след Големия взрив до далечното ѝ бъдеще,
като в тази обиколка ще бъде включено и вероятно най-изненадващото откритие във
физиката през последния век.
Действително, непосредствената мотивация за написването на тази книга е едно за-
дълбочено откритие за вселената, определило насоката на собствените ми научни изс-
ледвания през последните три десетилетия, чийто резултат е смайващото заключение,
че повечето от енергията във вселената се намира под някаква загадъчна и необяснима
засега форма, проникваща изцяло празното пространство. Няма да преувелича, ако
кажа, че то промени игралното поле на съвременната космология.
Едно е сигурно – това откритие осигурява забележителна нова подкрепа на идеята, че
вселената ни е възникнала точно от нищото. То ни провокира и да преосмислим не само
цял куп предположения за процесите, които вероятно управляват еволюцията ѝ, но и
ключовия въпрос, дали самите природни закони са действително фундаментални. Това
на свой ред е на път да превърне въпроса: „Защо има нещо – а не нищо?“ в нещо далеч
по-малко впечатляващо и лесно разрешимо, както се надявам да покажа по-нататък.

Прекият произход на тази книга води началото си от октомври 2009 г. в Лос Андже-
лес, където изнесох лекция със същото заглавие. За моя изненада, видеозаписът на лек-
цията, направен благодарение на фондация „Ричард Докинс“ и пуснат в „Ютюб“, се
превърна в истинска сензация с близо милион гледания, а множество негови копия се
използват в дебатите както на атеистки, така и на религиозни общности.
Поради явния интерес към темата, както и в резултат от някои последвали лекцията
ми объркващи коментари в световната мрежа и различни медии, реших, че си струва да
разгледам по-обстойно някои от нахвърляните идеи, като напиша тази книга. Така мога
да се възползвам и от възможността да доразширя аргументите, представени от мен то-
гава, които се фокусираха почти изцяло над новите развития в космологията, променили
представите ни за вселената – развития, свързани с откритието на енергия и геометрия
на пространството, които ще разгледам в първите две трети от настоящата книга.
През това време мислих много над множеството прецеденти и идеи, които изграждаха
аргументите ми, обсъдих ги с други хора, които реагираха със заразителен ентусиазъм,
и изследвах в по-голяма дълбочина въздействието на откритията конкретно във физи-
ката на частиците върху въпросите около произхода и естеството на нашата вселена. И
накрая изложих някои от аргументите си пред онези, които се съпротивляват яростно
срещу тях, като така събрах нови идеи за допълнителното им разработване.

10
 Докато придавах материален облик на идеите си, които съм се опитал да опиша тук,
от изключителна полза ми бяха дискусиите с някои изявени мои колеги физици. Конк-
ретно искам да благодаря на Алън Гут и Франк Уилчек за времето, което отделиха за
пространни дискусии и кореспонденция с мен, благодарение на които изясних някои
обърквания в собствения ми ум, а в някои случаи ми помогнаха да подсиля собствените
си интерпретации.
Интересът на Лесли Мередит и Доминик Анфузо от издателство „Фрий Прес“, част
от „Саймън & Шустър“, ме ентусиазира да помисля над идеята за книга на тази тема,
след което се обадих на моя приятел Кристофър Хичънс, който, освен че е най-начете-
ният и умен човек, когото познавам, вече беше успял да използва някои аргументи от
лекцията ми в забележителна поредица от дебати, свързани с науката и религията. Въп-
реки разклатеното си здраве, Кристофър, с присъщото си великодушие и храброст, прие
да напише предговора. За този израз на приятелство и доверие ще му бъда вечно благо-
дарен. За съжаление, болестта в крайна сметка надделя до степен завършването на пред-
говора да стане практически невъзможно, въпреки огромните усилия на Кристофър,
който почина точно преди появата на първото издание на книгата. Той ми липсва, без
него светът е някак празен. Но въпреки това огромно затруднение, моят красноречив и
даровит приятел, видният учен и популяризатор на науката Ричард Докинс, вече беше
приел да напише послеслов. След завършването на първата ми чернова той сътвори
нещо с такава изумителна красота и кристална яснота и същевременно извикващо та-
кова смирение, че ми остава само да немея от възхита. На Кристофър, Ричард и всички
гореизброени засвидетелствам своята благодарност за тяхната подкрепа и насърчение и
за това, че ме мотивираха отново да се върна пред компютъра си, за да пиша.

11
 Глава 1.
Историята на една космическа
мистерия: начало
„Началната загадка при всяко пътешествие е как пътешественикът
е достигнал отправната си точка?“
~ Луиз Боган, „Пътешествие из моята стая“

Била тъмна бурна нощ.

В началото на 1916 г. Алберт Айнщайн тъкмо бил завършил труда на живота си –
една тежка десетгодишна интелектуална борба за извеждане на нова теория на гравита-
цията, която нарекъл обща теория на относителността. Но това не била само нова теория
на гравитацията, а нова теория и на пространството и времето. Била и първата научна
теория, която можела да обясни не само как се движат обектите в пространството, а и
как би могла да се развива самата вселена.
Съществувала само една спънка. Щом Айнщайн започнал да прилага теорията си за
описване на вселената като цяло, станало ясно, че тази теория очевидно не описвала
вселената, в която живеем.
Сега, почти сто години по-късно, е трудно да оценим напълно колко много се е про-
менила представата ни за вселената само в рамките на един човешки живот. Що се от-
насяло до научните среди от 1917 г., вселената била статична и вечна, състояла се от
една-единствена галактика – Млечния път, – която била обградена от огромно, безк-
райно, тъмно и празно пространство. Все пак точно това би предположил човек, който
гледа нощното небе с невъоръжено око или с малък телескоп, а по онова време почти
нямало основание да се предположи друго.
В теорията на Айнщайн, както и в Нютоновата теория на гравитацията преди това,
гравитацията е чисто и просто сила на привличане между всички обекти. Това означава,
че в пространството е невъзможно да съществуват маси, които завинаги да останат в
покой. Взаимното им гравитационно привличане ще предизвика свиване чрез придвиж-
ване навътре, което влиза в противоречие с очевидно статичната вселена.
Фактът, че общата теория на относителността на Айнщайн влизала в разрез с тога-
вашната представа за вселената, бил по-голям удар за него, отколкото бихте могли да
си представите, поради причини, които ми дават възможност да развенчая един мит за
него и общата теория на относителността, който винаги ме е притеснявал. Всеобщото
убеждение е, че Айнщайн е работел в изолация, затворен с години в една стая, използ-
вайки единствено логиката и разума си, като е достигнал до своята красива теория не-
зависимо от реалността (може би подобно на някои теоретици в областта на теорията
на струните в наши дни!). Това обаче е твърде далече от истината.
Айнщайн винаги се ръководел от експерименти и наблюдения. Докато изпълнявал
множество мисловни експерименти и работил усилено повече от десетилетие, в процеса
той изучил новата математика и проследил множество фалшиви теоретични нишки, до-
като накрая създал една истински математически красива теория. А най-важният мо-
мент, довел до любовната му история с общата теория на относителността, бил свързан
с наблюдение. През финалните трескави седмици по завършването на теорията си в съ-
ревнование с германския математик Давид Хилберт, Айнщайн използвал уравненията
12
си за изчисляване на предвиждане за нещо, което иначе би изглеждало като неясен аст-
рофизически резултат: малката прецесия в перихелия (точката на най-голяма близост)
на орбитата на Меркурий около Слънцето.
Астрономите отдавна били забелязали, че орбитата на Меркурий леко се отклонява
от прогнозираната от Нютон. Вместо да е идеална елипса, завръщаща се в себе си, ор-
битата на Меркурий имала прецесия (което означава, че след завършване на обиколката
си планетата не се завръща точно в същата точка, а с всяко орбитално завъртане ориен-
тацията на елипсата леко се отклонява, очертавайки нещо като спираловидна линия) с
изключително малка стойност: 43 дъгови секунди (около една стотна от градуса) за един
век.
Когато Айнщайн направил свои изчисления на орбитата чрез своята обща теория на
относителността, числата излезли съвсем точно. Ето какво пише за това един от него-
вите биографи, Абрахам Пайс: „Мисля, че това откритие е било най-силното преживя-
ване в научния, а може би и в целия живот на Айнщайн.“ Той споделил, че получил
такава сърдечна аритмия, че сякаш нещо вътре е станало. Месец по-късно, докато опис-
вал на свой приятел теорията си като отличаваща се с „безмерна красота“, ясно личало
задоволството му от математическата форма, но нямало сведения за аритмия.
Очевидното несъответствие между общата теория на относителността и наблюдени-
ята във връзка с възможността за статична вселена не продължило дълго. (Макар че
точно то принудило Айнщайн да модифицира теорията си, което самият той по-късно
нарекъл най-големия си гаф. Но повече за това по-нататък.) Вече всички (с изключение
на някои училищни настоятелства в Съединените щати) знаят, че вселената не е ста-
тична, а се разширява и че това разширяване е започнало с един изключително горещ и
плътен Голям взрив преди около 13,72 милиарда години. Също толкова важно е и това,
че знаем, че нашата галактика е само една от може би 400 милиарда други галактики в
обозримата вселена. Ние сме като първите земни картографи, които едва започват да
картографират вселената в истинските ѝ грандиозни мащаби. Затова не е чудно, че през
последните десетилетия станахме свидетели на революционни промени в представите
ни за вселената.
Откритието, че вселената не е статична, а вместо това се разширява, има дълбоко фи-
лософска и религиозна значимост, защото то предполага, че вселената ни е имала на-
чало. Началото предполага сътворение, а сътворението разбунва духовете. Докато на
откритието от 1929 г., че вселената ни се разширява, са му били нужни няколко десети-
летия, преди идеята за Големия взрив да получи независимо емпирично потвърждение,
през 1951 г. папа Пий XII го провъзгласил за доказателство за Произхода. Ето и точните
му думи:

Изглежда, че сегашната наука само с един замах назад през вековете е успяла да
стане свидетел на августейшия миг на първичното Fiat Lux („Да бъде светлина“),
когато, заедно с материята, от нищото е избухнало море от светлина и лъчение,
а стихиите са бушували и кипели, формирайки милиони галактики. Ето как, с ця-
лата конкретност, характерна за физическите доказателства, (науката) е пот-
върдила евентуалността на вселената, както и обоснованата дедукция за епохата,
когато изпод ръцете на Създателя се е появил светът. Оттук, Сътворението се е
състояло. Ние казваме: „Следователно има Създател. Следователно Бог същест-
вува!“

13
 Цялата история в действителност е малко по-любопитна. Всъщност първият, който
предложил идеята за Големия взрив, е белгийският свещеник и физик Жорж Льометр.
Льометр притежавал забележителна комбинация от умения. Той започнал изследвани-
ята си като инженер, през Първата световна война бил артилерист, награден с военно
отличие, а после се ориентирал към математиката, докато в началото на 20-те години на
XX век учел за духовник. След това се насочил към космологията, като първо учил при
прочутия британски астрофизик Сър Артър Стаили Едингтън, преди да се прехвърли в
Харвард и по-късно да защити втори докторат по физика в Масачусетския технологичен
институт.
През 1927 г., преди да получи втората си докторска степен, Льометр вече бил решил
Айнщайновите уравнения от общата теория на относителността, демонстрирайки как
теорията прогнозира нестатична вселена и всъщност предполага, че вселената, в която
живеем, се разширява. Идеята изглеждала толкова скандална, че самият Айнщайн въз-
разил с доста цветисто изказване: „Математиката ви е правилна, но физиката ви е просто
плачевна.“
Льометр обаче продължил да упорства и през 1930 г. той доразвил идеята си с пред-
положението, че нашата разширяваща се вселена всъщност е започнала като безкрайно
малка точица, която той нарекъл „Първичния атом“, а това начало, в алюзия с библейс-
кия произход, би могло да се нарече „Денят, в който е нямало вчера“.
Ето как хипотезата за Големия взрив, както провъзгласил папа Пий, за пръв път била
предложена от свещеник. Льометр би следвало да бъде доволен от тази папска подк-
репа, но за себе си той вече се бил разделил с идеята, че неговата научна теория имала
някакви теологични последствия, и в труда си от 1931 г. за Големия взрив премахнал
текста, който засягал този въпрос.
По-късно Льометр открито възразил срещу твърдението на папата от 1951 г., че Го-
лемия взрив бил потвърждение на библейския Произход (но не и защото е смятал, че
ако теорията му бъде оборена, това би довело до оспорване на твърденията на Римока-
толическата църква). По това време той вече бил член на Ватиканската папска академия,
като по-късно станал и неин председател. Както се изразил Льометр: „Доколкото виж-
дам, подобна теория остава напълно извън всякакъв метафизичен или религиозен въп-
рос.“ Папата повече не засегнал темата публично.
Тук има една ценна поука. Както осъзнал и Льометр, дали Големия взрив действи-
телно се е случил, или не, е научен, а не теологичен въпрос. Нещо повече, дори Голе-
мият взрив да се е случил (както безспорно сочат в момента всички доказателства), той
би могъл да се интерпретира по различни начини според индивидуалните религиозни и
метафизични предпочитания. Ако изпитвате нужда, може да видите в Големия взрив
отпечатъка на Създателя или вместо това да приемете, че математиката на общата тео-
рия на относителността обяснява еволюцията на вселената от самото ѝ начало, без да е
необходима божествена намеса. Но подобни метафизични разсъждения са нещо от-
делно от физическата валидност на Големия взрив и нямат отношение към познанията
ни за него. Разбира се, когато преминем отвъд чистото съществуване на разширяващата
се вселена, за да проумеем физичните принципи, залегнали в нейния произход, науката
може да хвърли допълнителна светлина върху тези разсъждения и тя несъмнено го
прави.
Във всеки случай, нито Льометр, нито папа Пий успели да убедят научното съсловие,
че вселената се разширява. Вместо това, както при всяка последователна наука, доказа-
телствата дошли след внимателни наблюдения, в случая осъществени от Едуин Хъбъл,

14
който и до днес вдъхва в мен огромна вяра в човечеството, защото е започнал като ад-
вокат, а по-късно е станал астроном.
През 1925 г. в обсерваторията „Маунт Уилсън“ Хъбъл вече бил осъществил значите-
лен пробив с новия 250-сантиметров телескоп „Хукър“, който по онова време бил най-
големият в света. (За сравнение, сега конструираме телескопи с над десет пъти по-голям
диаметър и сто пъти по-голяма площ!) По онова време и при наличните тогава телес-
копи астрономите били в състояние да различат мъгляви образи на обекти, които не
били обикновени звезди от нашата галактика. Именно поради невъзможността да ги ви-
дят ясно, те ги нарекли „мъглявини“. Те също така обсъждали и въпроса, дали тези
обекти се намират в нашата галактика, или са извън нея.
Тъй като преобладаващият възглед за вселената по онова време бил, че нашата галак-
тика е единствена, повечето астрономи попадали в лагера „в нашата галактика“, начело
на който стоял астрономът Харлоу Шейпли от Харвард. Шейпли бил отпаднал от учи-
лище в пети клас и се обучавал сам, стигайки чак до университета „Принстън“. Той
решил да учи астрономия, като избрал първия предмет в азбучно подредения списък от
възможности. При творческите задачи той демонстрирал, че Млечният път е много по-
голям, отколкото се смятало дотогава, и че Слънцето не се намира в неговия център, а
в някакъв отдалечен безинтересен ъгъл. Шейпли бил голям авторитет в астрономията и
поради това възгледите му за естеството на мъглявините имали сериозна тежест.
На първи януари 1925 г. Хъбъл публикувал резултатите от двугодишното си изслед-
ване на т.нар. спираловидни мъглявини, в които, включително и в мъглявината, извес-
тна днес като Андромеда, бил успял да идентифицира един тип променлива звезда, на-
речена цефеида.
Наблюдавани за пръв път през 1784 г., цефеидите са променливи звезди, чиято яркост
варира на равномерни периоди. През 1908 г. един неизвестен и неоценен бъдещ астро-
ном, Хенриета Суон Левит, била наета като изчислител в обсерваторията на Харвардс-
кия колеж. („Изчислителите“ били жени, наети за каталогизиране на яркостта на звез-
дите, регистрирани върху фотографските плаки на обсерваторията. По онова време на
жените не се позволявало да ползват телескопите на обсерваторията.) Дъщеря на пастор
и потомък на ранните заселници в Плимут, Левит направила удивително откритие, ко-
ето доразработила през 1912 г.: тя забелязала, че съществува пропорционална зависи-
мост между яркостта на цефеидите и периода на тяхната променливост. Следователно,
ако се определи разстоянието само до една цефеида с известен период (впоследствие
определено през 1913 г.), тогава измерването на яркостта на други цефеиди със същия
период ще даде възможност да се определи разстоянието до тях!
Тъй като видимата яркост на звездите намалява обратно пропорционално на квадрата
на разстоянието до съответната звезда (светлината се разпространява равномерно във
формата на сфера, чиято площ нараства с квадрата на разстоянието и тъй като светли-
ната се разпространява в по-голяма сфера, интензивността на светлината, наблюдавана
във всяка точка, намалява обратнопропорционално на площта на сферата), определя-
нето на разстоянието до далечни звезди винаги е било основно предизвикателство в ас-
трономията. Откритието на Левит довело до истинска революция в тази област. (Самият
Хъбъл, който бил отрязан от Нобелова награда, често казвал, че работата на Левит зас-
лужавала това отличие, макар че така той правел услуга и на себе си като естествения
кандидат за поделяне на тази награда заради по-късната си работа.) През 1924 г. в Швед-
ската кралска академия дори започнали подготовката на документите за номиниране на
Левит, когато станало ясно, че три години по-рано тя е починала от рак. Благодарение

15
на силния си характер, усет как да изпъкне и умения на наблюдател, Хъбъл щял да се
сдобие с огромна популярност, докато името на Левит за жалост е известно само на
специалистите в бранша.
Хъбъл използвал своите измервания на цефеиди и взаимовръзката между периода и
яркостта, открита от Левит, за да докаже безспорно, че цефеидите в Андромеда и още
няколко мъглявини били твърде отдалечени, за да се намират в галактиката Млечен път.
Открито било, че Андромеда е отделна островна вселена, спираловидна галактика почти
идентична с нашата и една от над стоте милиарда други галактики, за които сега знаем,
че съществуват в обозримата вселена. Резултатът на Хъбъл бил толкова категоричен, че
астрономическото съсловие – включително и Шейпли, който по това време вече бил
директор на Харвардската обсерватория, където Левит направила решаващото си отк-
ритие – бързо приело факта, че всичко съществуващо около нас съвсем не се изчерпва
с Млечния път. Изведнъж само с един скок размерът на познатата вселена нараснал по-
вече, отколкото за векове преди това! Нейният характер също се бил променил, наред с
почти всичко останало.
След това решаващо откритие Хъбъл вече можел да почива на лаврите си, но той
преследвал по-едра риба – в случая по-големи галактики. Чрез измервания на още по-
бледи цефеиди от още по-отдалечени галактики той успял да картографира вселената в
още по-големи мащаби. Тогава той открил нещо още по-забележително: вселената се
разширявала!
Хъбъл достигнал до този резултат, като сравнил разстоянията до измерените от него
галактики с измерванията, направени от друг американски астроном, Весто Слайфър,
който бил измерил спектралната светлина, идваща от тях. За да изясним съществуването
и естеството на тези спектри, се налага да ви върна назад към самото начало на съвре-
менната астрономия.
Едно от най-важните открития в астрономията е фактът, че звездната и земната мате-
рия в общи линии са еднакви. Както много други неща в съвременната наука, то тръгва
от Исак Нютон. През 1665 г. Нютон, който тогава бил млад учен, пропуснал през призма
тънък лъч слънчева светлина, процеждащ се през малка дупчица в щорите на затъмнена
стая. В резултат слънчевата светлина се разложила до познатите ни цветове на дъгата.
Нютон заключил, че бялата светлина от Слънцето съдържа всички тези цветове, и бил
прав.
Сто и петдесет години по-късно друг учен изследвал по-внимателно разложената
светлина и открил сред цветовете тъмни ивици. Той предположил, че те се дължат на
наличието на материали във външната атмосфера на Слънцето, които поглъщат светли-
ната с определени цветове, или дължини на вълните. Тези „абсорбционни линии“, както
щели да бъдат наречени по-късно, можели да се свържат с дължините на вълните на
светлината, поглъщани от известни на Земята материали, сред които водород, кислород,
желязо, натрий и калций.
През 1868 г. друг учен наблюдавал в жълтата част на слънчевия спектър две нови
абсорбционни линии, които не съответствали на никой познат на Земята елемент. Той
решил, че това би трябвало да е някакъв нов елемент, който нарекъл хелий. Едно поко-
ление по-късно хелият за пръв път бил изолиран на Земята.
Наблюдаването на спектъра на светлината, идваща от други звезди, е важен научен
инструмент за изследване на техния състав, температура и еволюция. Започвайки през
1912 г., Слайфър изследвал светлината, идваща от различни спираловидни мъглявини,
и открил, че техните спектри били подобни на тези на близките звезди с тази разлика,

16
че всички абсорбционни линии били с еднакво отместване на дължините на вълните.
Тогава се смятало, че явлението се дължи на познатия Доплеров ефект, наречен на
австрийския физик Кристиян Доплер, който през 1842 г. описал как вълните от движещ
се източник се разтеглят, когато той се отдалечава, и се сгъстяват, когато се приближава.
Това е проява на явление, което всички познаваме и за което ми напомня едно анима-
ционно филмче на Сидни Харис, в което двама възседнали конете си каубои наблюдават
далечен влак и единият казва на другия: „Обичам да слушам самотното стенание на
свирката на влака, докато честотата ѝ се променя поради Доплеровия ефект!“ Действи-
телно свирката на влака или сирената на линейката звучат по-високо, когато влакът или
линейката идват към вас, и по-ниско, когато се отдалечават.
Оказва се, че същото явление се случва не само при звуковите, но и при светлинните
вълни, но по малко по-различни причини. Светлинните вълни от източник, който се от-
далечава от вас благодарение на собственото си движение или на разширяването на
пространството, се разтеглят и поради това изглеждат по-червени, отколкото са в дейс-
твителност, тъй като червена е голямата дължина на вълните в края на видимия спектър.
А вълните от приближаващ се към вас източник се сгъстяват и изглеждат по-сини.
През 1912 г. Слайфър установил, че абсорбционните линии в светлината от всички
спираловидни мъглявини били почти изцяло системно отклонени към по-големи дъл-
жини на вълните (макар някои като тези от Андромеда да били отклонени към по-малки
дължини на вълните). Той правилно заключил, че повечето от тези обекти се отдалеча-
ват от нас със значителна скорост.
Хъбъл успял да сравни наблюденията си за разстоянията до тези спираловидни галак-
тики (каквито днес знаем, че са) с измерванията на Слайфър на скоростите, с които те
се отдалечават. През 1929 г. с помощта на човек от персонала на обсерваторията „Маунт
Уилсън“ Милтън Хюмасън (чийто технически талант му осигурил работа в обсервато-
рията, въпреки че нямал дори гимназиално образование), той обявил откриването на
забележителна емпирична взаимовръзка, сега известна като закон на Хъбъл: съществува
линейна зависимост между скоростта на отдалечаване и разстоянието, на което е галак-
тиката. А именно, колкото по-далече се намира една галактика, с толкова по-голяма
скорост се отдалечава тя от нас!
Когато човек за пръв път научи за този забележителен факт – че почти всички галак-
тики се отдалечават от нас и онези, които са два пъти по-далече, се отдалечават два пъти
по-бързо, ако пък са три пъти по-далече, се отдалечават три пъти по-бързо и т.н., – из-
водът изглежда очевиден: Ние сме центърът на вселената!
Както казват някои мои приятели, аз имам нужда ежедневно да ми се напомня, че
това не е така. Всъщност този факт изцяло съвпада с предсказаното от Льометр. На-
шата вселена действително се разширява.
Опитвал съм да го обясня по какви ли не начини, но засега не съм открил достатъчно
ясно обяснение, което да не изисква известно нестандартно мислене. За да разберете
следствията от закона на Хъбъл, се налага да смените гледната си точка и да погледнете
нашата вселена отвън. Да застанете извън триизмерна вселена е трудно, но е лесно да
го направите, ако вселената е двуизмерна. Фигурите, които следват, са на една такава
разширяваща се вселена в два различни момента. Както виждате, на втората фигура га-
лактиките се намират на по-голямо разстояние една от друга.

17
 А сега си представете, че живеете в една от тези галактики в момент t2, като ще отбе-
лежа тази галактика в бяло.

За да видим как би изглеждала еволюцията на вселената от гледна точка на тази га-

лактика, просто налагам дясното изображение върху лявото, така че галактиката в бяло
да съвпадне с изображението си вляво:

18
 Ето това е! От гледна точка на тази галактика всички останали галактики се отдале-
чават, като намиращите се два пъти по-далече са се отдалечили на двойно разстояние,
намиращите се три пъти по-далече – на тройно разстояние и т.н. Тъй като няма граници,
за намиращите се в галактиката изглежда, че те са в центъра на разширяването.
Няма никакво значение коя галактика ще изберем. Изберете друга галактика и повто-
рете:

19
 В зависимост от гледната ви точка или всяко едно място е център на вселената, или
никое място не е. Но това е без значение. Важното е, че законът на Хъбъл е съвместим
с разширяваща се вселена.
Когато през 1929 г. Хъбъл и Хюмасън за пръв път обявили своя анализ, те не само
съобщили за линейна зависимост между разстоянието и скоростта на отдалечаване, но
дали и количествена оценка на самата скорост на разширяване. Ето данните, които пред-
ставили те тогава:

20
 Както виждате, предположението на Хъбъл, че в тези данни може да се впише права
линия, изглежда сравнително успешно. (Очевидно някаква взаимовръзка съществува,
но дали правата линия е най-доброто решение, далеч не е ясно на базата само на тези
данни.) Получената скорост на разширяването, изведена от данните, предполагала, че
галактика на един милион парсека от нас (три милиона светлинни години), което е сред-
ното разстояние между галактиките, се отдалечава от нас със скорост 500 километра в
секунда. Този резултат вече не бил толкова успешен.
Причината се вижда сравнително лесно. Щом днес всичко се раздалечава, то в по-
ранни времена галактиките са били по-близо една до друга. След като гравитацията е
сила на привличане, тя би следвало да забавя скоростта на разширяване на вселената.
Това означава, че галактиките, които днес се отдалечават със скорост 500 километра в
секунда, в по-ранни времена са се движели с още по-голяма скорост.
Ако за момента обаче приемем, че галактиките винаги са били отнасяни далече една
от друга с тази скорост, бихме могли да изчислим преди колко време дадена галактика
е била на същото място, където се намира нашата. Тъй като двойно по-далечните галак-
тики се отдалечават двойно по-бързо, с изчисление в обратна посока откриваме, че те
са били наложени една върху друга в нашата позиция точно в един и същ момент.
Действително, цялата обозрима вселена би се намирала в една-единствена точка в
момента на Големия взрив, по време, което може да бъде изчислено по този начин.
Очевидно полученото число ще е горната граница на възрастта на вселената, защото,
ако някога галактиките са се отдалечавали по-бързо, те биха достигнали настоящите си
позиции за по-кратко време, отколкото биха показали изчисленията ни.
Според изчисленията, направени на база анализа на Хъбъл, Големият взрив се е слу-
чил преди около 1,5 милиарда години. Но дори още през 1929 г. вече имало ясни дока-
зателства (освен за някои библейски буквалисти от Тенеси, щата Охайо и от още ня-
колко щата), които сочели, че Земята е на около три милиарда години.
За учените било доста неудобно, че Земята се оказала по-стара от вселената. Но по-
важното било, че това означавало някаква нередност в анализа.
Причината за цялото това объркване бил простият факт, че изчисленията на разстоя-
нията, направени от Хъбъл на база взаимовръзката между цефеидите в нашата галак-
тика, били систематично неточни. Стълбицата на разстоянията, изчислена с помощта на
близките цефеиди за определяне на разстоянието до по-отдалечени цефеиди, а оттам и
разстоянието до галактиките, към които принадлежат още по-отдалечени цефеиди, била
погрешна.
Историята на преодоляването на тези систематични ефекти е твърде дълга и запле-
тена, за да я описвам тук, при все че тя вече е без значение, тъй като днес разполагаме с
много по-добър метод за определяне на разстоянията.
Следващата фотография е една от любимите ми, направени с космическия телескоп
Хъбъл. На нея се вижда красива спираловидна галактика далече, далече, отдавна, от-
давна („отдавна“, защото светлината ѝ е пътувала до нас над 50 милиона години). Спи-
раловидна галактика като тази, която много прилича на нашата, съдържа в себе си около
сто милиарда звезди. В яркото ядро в центъра ѝ вероятно има около десет милиарда
звезди. Обърнете внимание на звездата в долния ляв ъгъл, чиято яркост почти се равнява
на тази на десетте милиарда звезди.

21
 На пръв поглед с основание бихте могли да помислите, че това е много по-близка
звезда от нашата галактика, попаднала в полето на снимката. Но всъщност тя е звезда
от същата галактика, отдалечена на над 50 милиона светлинни години от нас.
Очевидно това не е обикновена звезда. Тя е звезда, която току-що е избухнала –
свръхнова, един от най-ярките и зрелищни фойерверки във вселената. Когато една
звезда избухне, за кратко време (от порядъка на един месец) тя блести в диапазона на
видимата светлина с яркостта на десет милиарда звезди.
За наше щастие, звездите не избухват толкова често – около веднъж на сто години в
рамките на една галактика. Но ние имаме късмет, че го правят, защото в противен слу-
чай нас нямаше да ни има. Един от най-поетичните факти, които са ми известни за все-
лената, е, че всеки атом в тялото ви някога е бил в звезда, която е избухнала. Нещо
повече – атомите на лявата ви ръка вероятно са дошли от различна звезда от тези на
дясната. Всички ние буквално сме звездни деца с тела от звезден прах.
Откъде го знаем ли? В състояние сме да екстраполираме картината на Големия взрив
назад до момент, в който вселената е била на възраст около една секунда. Според из-
численията всичката обозрима материя е била сгъстена в плътна плазма с температура
около десет милиарда келвина. При тази температура между протоните и неутроните
могат да протичат ядрени реакции, при които те се свързват, а после се разделят за по-
нататъшни сблъсъци. Следвайки този процес, докато вселената се охлажда, можем да
предскажем колко често тези първични ядрени съставки ще се свържат, за да формират
ядра на атоми, по-тежки от водорода (т.е. хелий, литий и т.н.).
Когато го направим, откриваме, че по време на първичния огнен Голям взрив не са се

22
формирали никакви други ядра, освен тези на лития – третите по лекота ядра в приро-
дата. Сигурни сме, че изчисленията ни са верни, защото прогнозите ни за космическото
изобилие от най-леките елементи напълно съвпадат с тези наблюдения. Изобилието на
най-леките елементи – водород, деутерий (ядрото на тежкия водород), хелий и литий –
варира в рамките на десет милиарда пъти (около 25 процента от протоните и неутро-
ните, представени като маса, завършват под формата на хелий, докато само един на
всеки десет милиарда неутрона и протона става част от литиево ядро). Дори при такива
невероятни диапазони наблюденията съвпадат с теоретичните прогнози.
Това е едно от най-известните, значими и успешни предвиждания, което ни казва, че
Големия взрив действително се е случил. Само горещ Голям взрив може да създаде
наблюдаваното изобилие от леки елементи и да продължава да е съвместим с наблю-
даваното понастоящем разширяване на вселената. В задния си джоб винаги си нося
малка картичка, на която е изобразено сравнение между прогнозираното изобилие от
леки елементи и наблюдаваното такова. Така винаги мога да я покажа на някого, който
не вярва, че Големия взрив действително се е случил. Обикновено обаче в дискусиите
не се стига дотам, защото хората, които предварително са си решили, че нещо не е наред,
не се впечатляват от данни. Но аз така или иначе си нося тази картичка и по-нататък в
книгата ще ви я покажа.
Докато литият е особено важен за някои хора, за повечето от нас много по-важни са
всички по-тежки ядра като тези на въглерода, азота, кислорода, желязото и т.н. А те не
са били създадени в Големия взрив. Единственото място, където могат да се създават
те, са огнените недра на звездите. А единственият начин те да стигнат до вашето тяло е,
ако тези звезди са били достатъчно любезни да избухнат, разпръсвайки създадените от
тях продукти в космоса, така че някой ден те да се слеят във и около малка синя планета
в близост до звезда, наречена от нас Слънце. В историята на нашата галактика са избух-
нали около 200 милиона звезди. Тези звезди са се пожертвали, за да може един ден да
се родите вие. Мисля, че затова бихме могли с пълно право да ги наречем свои спаси-
тели.
Оказва се, че определен вид избухваща звезда, наречена свръхнова тип 1а, изследван
много внимателно през 90-те години на XX век, показва едно забележително свойство:
с висока прецизност е установено, че свръхновите тип 1а, които са с по-голяма яркост,
светят по-дълго. Макар и все още теоретично неразбрана напълно, наличието на такава
тясна взаимовръзка е доказано емпирично. Това означава, че тези свръхнови са много
добри „стандартни свещи“, тоест те могат да се използват за калибриране на разстояния,
тъй като действителната им яркост може пряко да се установи с измерване, което не
зависи от разстоянието до тях. Ако наблюдаваме свръхнова в далечна галактика – а това
е възможно, тъй като те са много ярки, – тогава, проследявайки колко дълго свети тя,
можем да установим действителната ѝ яркост. После, чрез измерване с телескоп на ви-
димата ѝ яркост, можем точно да изчислим разстоянието, на което се намират свръхно-
вата и съдържащата я галактика. След това, измервайки червеното отместване на свет-
лината от звездите в галактиката, можем да определим нейната скорост, да сравним ско-
ростта с разстоянието и оттам да достигнем до скоростта на разширяване на вселената.
Дотук добре, но щом свръхновите избухват веднъж на сто години за галактика, каква
е вероятността изобщо някога да наблюдаваме такава звезда? Все пак последната свръх-
нова в собствената ни галактика е наблюдавана от Йоханес Кеплер в далечната 1604 г.!
Действително, казват, че свръхновите в нашата галактика се наблюдават само през жи-
вота на най-великите астрономи, а Кеплер определено е един от тях.

23
 Започнал като скромен учител по математика в Австрия, Кеплер станал помощник на
астронома Тихо Брахе (който бил наблюдавал по-ранна свръхнова в нашата галактика
и в замяна бил дарен с цял остров от датския крал). Използвайки данните за позициите
на планетите в небето, събирани от Брахе повече от десетилетие, в началото на XVII век
Кеплер извел прочутите си три закона за движението на планетите:

1. Планетите обикалят около Слънцето по елипси.

2. Линия, свързваща дадена планета със Слънцето, защрихова равни по големина сек-
тори за равни по големина интервали от време.
3. Квадратът на орбиталния период на една планета е правопропорционален на куба
(тоест на трета степен) на голямата полуос на орбитата ѝ (или, с други думи, на „глав-
ната полуос“ на елипсата – половината от разстоянието през най-широката ѝ част).

Тези закони на свой ред станали основата, от която почти век по-късно Нютон извел
своя закон за всемирното привличане. Освен забележителното си постижение, Кеплер
успешно защитил майка си, която била обвинена във вещерство, и написал може би
първия научнофантастичен разказ за пътешествие до Луната.
В днешно време един от начините за откриване на свръхнова е да се зачисли по един
докторант към всяка галактика в небето. В крайна сметка, в космически смисъл сто го-
дини не се различават кой знае колко от средното време за защитаване на докторантура,
а докторантите са евтина и изобилна работна ръка. За щастие, не се налага да прибяг-
ваме до такива крайни мерки поради една проста причина: вселената е голяма и стара,
в резултат от което редките събития се случват непрекъснато.
Излезте някоя нощ в гората или в някоя пустиня, откъдето могат да се видят звездите,
и протегнете ръка към небето, ограждайки между палеца и показалеца си малко кръгче
с големината на монета от десет стотинки. Насочете го към тъмен отрязък от небето,
където не се виждат звезди. В същия този отрязък с достатъчно голям телескоп, с как-
вито разполагаме днес, ще можете да различите около сто хиляди галактики, всяка от
които съдържа милиарди звезди. След като свръхновите избухват веднъж на сто години
за галактика, при сто хиляди галактики в полезрението ви би трябвало да очаквате
средно по три избухващи звезди всяка нощ.
Астрономите правят точно това. Те заявяват време за работа с телескоп и някоя нощ
може да видят една избухваща звезда, друг път – две, а в облачни нощи – нито една. По
този начин няколко групи успяха да определят константата на Хъбъл с възможно отк-
лонение под 10 процента. Новата стойност, около 70 километра в секунда за галактики
на средно разстояние от около три милиона светлинни години, е почти десет пъти по-
малка от стойността, изведена от Хъбъл и Хюмасън. В резултат достигаме до възраст
на вселената по-близка до 13 милиарда години, а не 1,5 милиарда.
Както ще видим по-късно, това също напълно съвпада с независими оценки за въз-
растта на най-старите звезди в нашата галактика. От Брахе до Кеплер, от Льометр до
Айнщайн и Хъбъл и от спектрите на звездите до изобилието от леки елементи, четирис-
тотин години съвременна наука са обрисували забележителна и последователна картина
на разширяващата се вселена. В нея всичко си пасва. Картината на Големия взрив е в
добра форма.

24
 Глава 2.
Историята
на една космическа мистерия:
претегляне на вселената
Има известни известни.
Това са неща, които знаем, че знаем.
Има и известни неизвестни.
Това са неща, които знаем, че не знаем.
Но има и неизвестни неизвестни –
неща, които не знаем, че не знаем.
~ Доналд Ръмсфелд

След като вече установихме, че вселената е имала начало и че това начало е било в
един краен и измерим момент от миналото, въпросът, който следва естествено, е: „А как
ще свърши всичко?“
Именно този въпрос ме отведе от основната ми област, физиката на частиците, в кос-
мологията. През 70-те и 80-те години на XX век от подробни измервания на движението
на звездите и газа в нашата галактика, както и от движението на галактиките на големи
групи, наречени галактически купове, ставаше все по-ясно, че вселената е много повече
от онова, което сме в състояние да наблюдаваме с телескоп.
Гравитацията е основната сила, действаща в огромния мащаб на галактиките, и затова
измерването на движението на обектите в тези мащаби ни дава възможност да изслед-
ваме гравитационното привличане, което задейства това движение. Такива измервания
започват в началото на 70-те години на XX век с основополагащата работа на американ-
ския астроном Вера Рубин и нейните колеги. Рубин била защитила докторат в Джордж-
таунския университет, където учила вечерно, докато съпругът ѝ я чакал в колата, за-
щото тя не умеела да шофира. Тя се била кандидатирала в Принстън, но до 1975 г. този
университет не приемал жени в астрономическата си програма. Рубин се издигнала до
втората жена, която някога е награждавана със златен медал от Кралското астрономи-
ческо дружество. Тази награда, наред с множеството ѝ други заслужени отличия, е ре-
зултат от авангардните ѝ изследвания на скоростта на въртене на нашата галактика.
Наблюдавайки звездите и горещия газ, намиращи се още по-далече от галактическия
център, Рубин установила, че тези райони се движат много по-бързо, отколкото би след-
вало, ако гравитационната сила, захранваща движението им, се дължи на масата на
всички наблюдавани обекти в галактиката. Благодарение на нейния труд, впоследствие
на космолозите им станало ясно, че единственото обяснение на това движение би било
наличието на значително повече маса в нашата галактика, отколкото би се получила
чрез събиране на масите на всичките тези звезди и горещ газ.
В този възглед имало един проблем. Същите изчисления, които толкова красиво обяс-
няват изобилието на леки елементи (водород, хелий и литий) във вселената, ни дават и
ориентировъчното количество протони и неутрони, изграждащи нормалната материя,
които би трябвало да съществуват във вселената. Причината е, че както при всяка гот-
варска рецепта – в случая в ядрената кухня, – количеството на крайния продукт зависи

25
от количеството на началните съставки. Ако удвоите съставките от рецептата – напри-
мер четири яйца, вместо две, – ще получите по-голямо количество краен продукт, в слу-
чая омлет. От началната гъстота на протоните и неутроните във вселената след Големия
взрив, изчислена чрез наблюдаваното изобилие на водород, хелий и литий, би трябвало
да се е получила два пъти повече материя в сравнение с тази, която откриваме в звездите
и горещия газ. Къде са тези частици?
Лесно е да се досетим къде биха могли да се скрият тези протони и неутрони (в
снежни топки, планети, космолози... все неща без блясък). Много физици прогнозират,
че в тъмните обекти има също толкова протони и неутрони, колкото и във видимите. Но
когато изчислим колко „тъмна материя“ би трябвало да съществува, за да обясни дви-
жението на материал в нашата галактика, откриваме, че съотношението на общата
спрямо видимата материя не е 2 към 1, а по-скоро 10 към 1. Ако не става въпрос за
грешка, тогава тъмната материя не би могла да е изградена от протони и неутрони.
Просто няма достатъчно от тях.
Като млад физик по елементарни частици в началото на 80- те години бях изключи-
телно развълнуван от вероятността да съществува някаква екзотична тъмна материя.
Това буквално означаваше, че преобладаващите във вселената частици не са добрите
стари неутрони и протони, а може би някакъв нов вид елементарни частици, които не
съществуват на Земята днес, а са нещо загадъчно, носещо се сред звездите и ръководещо
целия гравитационен спектакъл, който наричаме галактика.
Още по-вълнуващо поне за мен беше, че това даваше три нови направления за изс-
ледвания, които биха могли да хвърлят фундаментално нова светлина върху естеството
на реалността.

1. Ако тези частици са били създадени при Големия взрив като леките елементи,
които вече описах, тогава би трябвало да можем да използваме идеи за силите, управ-
ляващи взаимодействията между елементарните частици (вместо взаимодействията на
ядрата, чрез които определяме изобилието на елементите), за да изчислим изобилието
на възможни екзотични нови частици във вселената днес.
2. Би могло да е възможно да се изведе общото изобилие на тъмна материя във все-
лената на базата на теоретични идеи от физиката на частиците или биха могли да се
предложат нови експерименти за откриване на тъмна материя, като всеки от двата ва-
рианта би могъл да ни укаже общото количество на съществуващата материя, а оттам и
каква е геометрията на нашата вселена. Работата на физиците не е да измислят неща,
които не можем да видим, за да обяснят неща, които виждаме, а да открият начин да
видим онова, което не сме в състояние да видим – нещо, което е било невидимо за нас,
известните неизвестни. Всяка нова елементарна частица, кандидат за тъмна материя,
предлага нови възможности за експерименти, които пряко да регистрират частиците на
носеща се из галактиката тъмна материя, чрез изграждането на устройства на Земята,
които да ги регистрират, когато Земята пресече техния път в космоса. Вместо да изпол-
зваме телескопи за изследване на далечни обекти, ако частиците на тъмната материя са
разпръснати из цялата галактика, тогава те са тук с нас и сега и тяхното присъствие би
трябвало да може да се открие и чрез наземни детектори.
3. Ако определим естеството на тъмната материя и нейното изобилие, би трябвало
да можем да предскажем и какъв ще бъде краят на вселената.

Тази последна възможност изглеждаше най-вълнуваща от всички и затова ще започна

26
от нея. Действително, започнах да се занимавам с космология, защото исках да съм пър-
вият узнал какъв ще бъде краят на вселената.
По онова време идеята ми се струваше добра.
Когато Айнщайн разработил своята обща теория на относителността, в сърцевината ѝ
била възможността пространството да се изкривява в присъствието на материя или
енергия. Тази теоретична идея станала нещо повече от чисто разсъждение, когато през
1919 г. две експедиции наблюдавали изкривяване на звездната светлина около Слънцето
по време на слънчево затъмнение, точно в степента, предсказана от Айнщайн, в случай
че Слънцето изкривява околното пространство. Айнщайн се сдобил с мигновена слава,
а името му добило масова известност.
(Повечето хора смятат, че тази слава се дължи на уравнението му Е = mc 2, изведено
15 години по-рано, но всъщност не е така.)
Ако пространството е потенциално изкривено, то геометрията на цялата ни вселена
изведнъж става много по-интересна. В зависимост от общото количество материя в нея,
вселената ни би могла да съществува в един от общо три типа геометрия – така нарече-
ната отворена, затворена или плоска.
Трудно е да си представим какво би представлявало изкривеното триизмерно прост-
ранство. Тъй като сме триизмерни същества, не е лесно интуитивно да си представим
изкривено триизмерно пространство, подобно на двуизмерните същества от известната
книга Flatland, които не могат да си представят как би изглеждал техният свят, ако е
извит като повърхността на сфера. Освен това, ако кривината е много малка, тогава е
трудно да си представим как би могла да се регистрира тя в ежедневието – също както
през Средновековието мнозина смятали, че Земята би трябвало да е плоска, защото из-
глеждала така.
Трудно е да си представим извитите триизмерни вселени – затвореният тип вселена е
подобна на триизмерна сфера, което звучи доста притеснително, – но някои аспекти се
описват лесно. Ако в затворена вселена гледате достатъчно надалече в една посока, ще
видите тила си.
Докато тези екзотични геометрии може да изглеждат забавна или впечатляваща тема
за разговор, тяхното съществуване има едно много по-важно следствие. Общата теория
на относителността заявява недвусмислено, че затворена вселена, в чиято енергийна
плътност преобладава материя от типа на звездите и галактиките и дори още по-екзо-
тичната тъмна материя, задължително някой ден ще се свие в процес, обратен на Голе-
мия взрив – може да го наречете Голямо свиване. Отворена вселена ще продължи да се
разширява вечно с постоянна скорост, а плоската вселена е точно на границата – ней-
ното разширяване ще се забавя, но никога няма да спре напълно.
Следователно, определянето на количеството тъмна материя, а оттам и общата гъс-
тота на масата във вселената, обещаваше да разкрие отговора на един стар въпрос (стар
поне колкото Т. С. Елиът): Дали вселената ще свърши с взрив, или с хленч?
Сагата по определянето на общото количество тъмна материя датира поне от половин
век и за нея би могло да се напише цяла книга, което и направих в книгата си „Квинте-
сенция“. В случая, който ще ви демонстрирам обаче (първо с думи, а после и с изобра-
жение), е вярно, че една-единствена картина струва повече от хиляда (а може би и сто
хиляди) думи.
Най-големите гравитационно свързани обекти във вселената се наричат галактически
свръхкупове. Такива обекти могат да съдържат хиляди и повече отделни галактики и
могат да се простират на десетки милиони светлинни години. Повечето галактики се

27
намират в такива свръхкупове, като собствената ни галактика е част от свръхкупа Дева,
чийто център е на почти 60 милиона светлинни години от нас.
Тъй като свръхкуповете са толкова огромни и масивни, в общи линии всичко, при-
надлежащо към нещо, принадлежи към някой куп. Затова, ако успеем да претеглим
свръхкуповете от галактики, а после да изчислим общата гъстота на тези свръхкупове
във вселената, след това бихме могли да претеглим вселената, включително и тъмната
материя. Оттам, с помощта на уравненията на общата теория на относителността, бихме
могли да определим дали съществува достатъчно материя, която да затвори вселената,
или не.
Дотук добре, но как да претеглим обекти с диаметър десетки милиони светлинни го-
дини? Просто е. Като използваме гравитацията.
През 1936 г. Алберт Айнщайн, подтикнат от любителя астроном Руди Мандл, публи-
кувал кратка статия в списание „Сайънс“, озаглавена „Подобното на леща действие на
звезда при отклоняване на светлината в гравитационно поле“. В тази кратка бележка
Айнщайн демонстрирал забележителния факт, че самото пространство може да действа
като леща, която пречупва светлината и увеличава образите също като лещите на очи-
лата ми за четене.
През 1936 г. било едно по-спокойно и добронамерено време. Интересно е да прочетем
непринуденото начало на Айнщайновата статия, публикувана във виден научен журнал:
„Преди известно време бях посетен от Р. У Мандл, който ме помоли да публикувам
резултатите от едно малко изчисление, направено от мен по негова молба. Тази кратка
статия удовлетворява желанието му.“ Може би тази непринуденост е била присъща
само на Айнщайн, но предпочитам да си мисля, че тя е била продукт на едно време, в
което научните резултати все още не били представяни на език, нямащ нищо общо с
нормалния говор.
Във всеки случай, фактът, че светлината следва изкривени траектории, когато самото
пространство е изкривено поради присъствието на материя, бил първото значимо ново
предвиждане на общата теория на относителността, а също и, както вече споменах, от-
критието, спечелило на Айнщайн международна слава. Така че едва ли е толкова изне-
надващо (както беше открито наскоро), че много преди Айнщайн да завърши своята
обща теория на относителността, още през 1912 г., докато се опитвал да открие някакво
наблюдаемо явление, което да убеди астрономите да изпробват идеите му, той вече бил
извършил изчисления, които по същество били идентични с публикуваните от него през
1936 г. по молба на г-н Мандл. Той така и не публикувал по-ранния си труд вероятно
защото през 1912 г. бил достигнал до същото заключение, а именно, че „няма особен
шанс това явление да бъде наблюдавано“. Всъщност, след като сме прегледали запис-
ките му от двата периода, не можем да кажем със сигурност дали по-късно той изобщо
си е спомнял, че 24 години по-рано е направил същите изчисления.
Това, което Айнщайн разпознал и двата пъти, е, че изкривяването на светлината в
гравитационно поле би могло да означава, че ако ярък обект се намира далече зад ня-
какво разпределение на маса, светлинните лъчи, излизащи в различни посоки, биха се
извили около тази маса и после биха се събрали отново, както правят, когато преминават
през нормална леща, създавайки или увеличение на оригиналния обект, или множество
повтарящи се образи на обекта, някои от които биха могли да са изкривени (вж. следва-
щата фигура).

28
 Когато Айнщайн изчислил предсказания ефект от гравитационната леща, създадена
от звезда спрямо друга далечна звезда, този ефект бил толкова малък, че изглеждал не-
възможен за измерване. Именно това довело до забележката му, която споменах – че
това явление едва ли някога ще бъде наблюдавано. В резултат той сметнал, че разработ-
ката му няма особена практическа стойност. Както се изразил в придружаващото писмо
до тогавашния редактор на списание „Сайънс“: „Благодаря ви и за съдействието по тази
малка публикация, която г-н Мандл измоли от мен. Тя е с несъществена стойност, но
ще зарадва човечеца.“
Айнщайн не бил астроном, а бил нужен именно такъв, за да осъзнае, че предсказаният
ефект не само е измерим, но също така и полезен. Ползата от него дошла от прилагането
на гравитационната леща, създадена върху далечни обекти от много по-големи системи
като галактики и дори галактически купове, а не от звезди над звезди. Само няколко
месеца след публикацията на Айнщайн брилянтният астроном от „Калтек“ Фриц Цвики
предал в списание „Физикъл Ривю“ научна статия, в която демонстрирал практичността
на тази възможност (като не пропуснал индиректно да жегне Айнщайн заради невежес-

29
твото му по отношение на гравитационната леща, създавана от галактики, а не от от-
делни звезди).
Цвики бил доста избухлива личност, значително изпреварила времето си. Още през
1933 г. той бил анализирал относителното движение на галактиките в галактическия куп
Кома, като с помощта на Нютоновите закони на движението установил, че галактиките
се движат толкова бързо, че би трябвало да са се разлетели от купа, освен ако там не се
съдържа поне сто пъти повече маса от общата маса на всички звезди в него. Заради това
му заключение той с право е смятан за откривателя на тъмната материя, макар че по
онова време заключението му било толкова забележително, че повечето астрономи ве-
роятно са смятали, че получените от него резултати би трябвало да имат някакво не чак
толкова екзотично обяснение.
Научната статия на Цвики от 1937 г. се побирала само в една страница и била не по-
малко забележителна. Той предлагал три различни приложения на гравитационната
леща: (1) за тестване на общата теория на относителността, (2) за използване на галак-
тиките като телескопи, увеличаващи по-отдалечени обекти, които иначе биха били не-
видими за наземните телескопи, и най-важното, (3) за разрешаване на загадката, защо
галактическите купове изглежда, че тежат повече от общото тегло на видимата материя
в тях: Наблюдение на изкривяването на светлината около мъглявините може да оси-
гури най-прякото определяне на техните маси, изчиствайки гореспоменатото несъ-
отвествие.

30
 Сега трудът на Цвики вече е на 74 години, но звучи като съвременно предложение за
изследване на вселената чрез гравитационните лещи. Действително, всяко едно негово
предложение рано или късно е влизало в действие, като последното е най-значимото от
всички. Гравитационните лещи, създавани от галактики върху далечни квазари, за пръв
път бяха наблюдавани през 1987 г., а през 1998 г., 61 години след като Цвики предлага
претегляне на галактиките с помощта на гравитационните лещи, чрез този метод беше
измерена масата на голям галактически куп.
През онази година физикът Тони Тайсън и неговите колеги от вече несъществува-
щите лаборатории „Бел“ (известни с благородните си и Нобелови традиции в областта
на голямата наука от изобретяването на транзистора до откриването на космическото
микровълново фоново лъчение) наблюдавали далечен голям галактически куп с цветис-
тото обозначение CL 0024+1654, намиращ се на около 5 милиарда светлинни години от
нас. Това красиво изображение от космическия телескоп Хъбъл е зрелищен пример за
множеството получени образи на галактика, намираща се на още 5 милиарда светлинни
години зад галактическия куп. Можете да видите силно изкривените и удължени нейни
образи сред нормално по-заоблените галактики.
Това изображение подхранва въображението. Първо, всяко петънце на снимката е га-
лактика, а не звезда. Всяка галактика съдържа към сто милиарда звезди, наред с тях още
стотици милиарди планети, а може би и отдавна изгубени цивилизации. Казвам отдавна
изгубени, защото изображението е на възраст 5 милиарда години. Светлината е била
излъчена 500 милиона години преди формирането на нашето Слънце и Земя. Много от
звездите на снимката вече не съществуват, след като са изразходвали ядреното си го-
риво преди милиони години. Но освен това изкривените изображения показват точно
онова, което Цвики твърдял, че е възможно. Големите изкривени изображения вляво от
центъра на снимката са силно увеличени (и удължени) версии на тази далечна галак-
тика, която иначе не би била видима за нас.
Използването на това изображение за обратни изчисления с цел определяне на разп-
ределението на масата в галактическия куп е трудно и сложно математическо предиз-
викателство. За тази цел Тайсън трябвало да изгради компютърен модел на галактичес-
кия куп и да проследи лъчите от източника през купа във всички възможни посоки, оп-
ределяйки точните им пътища чрез законите на общата теория на относителността, до-
като максимално съвпаднат с наблюденията на изследователите. Когато прахът се ута-
ложил, Тайсън и неговите сътрудници получили графично изображение, което точно
показвало къде се намира масата в системата от оригиналната снимка – вижте следва-
щата снимка.
На това изображение става нещо странно. Пиковете на графиката представляват раз-
положението на видимите галактики в оригиналното изображение, но повечето от ма-
сата в системата се намира между галактиките в едно равномерно, тъмно разпределе-
ние. Всъщност между галактиките има над 40 пъти повече маса, отколкото масата на
видимата материя в системата (300 пъти повече от масата, съдържаща се само в звез-
дите, като останалата видима материя е под формата на горещ газ около тях). Тъмната
материя очевидно не се съдържа само в галактиките, но тя е преобладаваща и в гъсто-
тата на галактическите купове.

31
 Физиците като мен, работещи в областта на физиката на елементарните частици, не
бяха изненадани от откритието, че тъмната материя преобладава и в галактическите ку-
пове. Макар да не разполагахме с никакви преки доказателства, всички се надявахме, че
количеството на тъмната материя е достатъчно за плоска вселена, което означаваше, че
тъмната материя трябваше да е над сто пъти повече от видимата материя във вселената.
Причината беше проста: плоската вселена е единствената математически красива все-
лена. Защо ли? Скоро ще научите.
Независимо дали общото количество тъмна материя е достатъчно, за да имаме плоска
вселена, наблюдения като получените чрез гравитационните лещи (напомням ви, че гра-
витационните лещи са резултат от локално закривяване на пространството около
масивни обекти; дали вселената е плоска, зависи от глобалната средна кривина на прос-
транството, като се пренебрегнат локалните закривявания около масивни обекти) и по-
нови наблюдения от други области на астрономията потвърдиха, че общото количество
тъмна материя в галактиките и галактическите купове далеч надхвърля допусканото от
изчисленията на нуклеосинтеза при Големия взрив. Вече сме сигурни, че тъмната мате-
рия – която, повтарям, е потвърдена независимо в множество различни астрофизични
контексти, от галактики до галактически купове – би трябвало да е изградена от нещо
съвсем ново, което нормално не съществува на Земята. Тази материя не е звездна, нито
земна, но тя определено е нещо!
Тази най-ранна намеса на тъмната материя в нашата галактика създаде цяла нова об-
ласт в експерименталната физика и с радост мога да кажа, че аз също изиграх роля в
това развитие. Както вече споменах, частиците на тъмната материя са навсякъде около
нас – в стаята, в която пиша, както и „там навън“ – в космоса. Следователно може да
извършваме експерименти в търсене на тази тъмна материя и новия тип елементарна
32
частица или частици, от които е съставена.
Експериментите се извършват в мини и тунели дълбоко под земята. Защо под земята?
Защото на земната повърхност непрестанно сме обстрелвани с всевъзможни космически
лъчи, идващи от Слънцето и от много по-далечни обекти. Тъй като тъмната материя
поради самото си естество не взаимодейства електромагнитно, за да създаде светлина,
приемаме, че нейното взаимодействие с нормалната материя е изключително слабо и
съответно изключително трудно за регистриране. Дори ако ежедневно сме обстрелвани
от милиони частици тъмна материя, повечето ще преминат през нас и Земята, без дори
да „разберат“, че сме там, и също така незабелязано и от нас. Затова, ако искате да ре-
гистрирате ефектите от крайно редките изключения от това правило – частици тъмна
материя, които отскачат от атоми материя, – трябва да сте подготвени да регистрирате
много редки и нерегулярни събития. За да е възможно това дори само по принцип, един-
ствено под земята ще сте достатъчно защитени от космическите лъчи.
Докато пиша това обаче, възниква една също толкова вълнуваща възможност. Голе-
мият адронен колайдер край Женева, Швейцария, най-големият и мощен ускорител на
частици в света, тъкмо започна своята работа. Имаме всички основания да смятаме, че
при високите енергии, при които биват сблъсквани протоните в устройството, ще се
пресъздадат условия, подобни на тези в най-ранната вселена, макар и само в микроско-
пично малки райони. В такива райони чрез същите взаимодействия, които вероятно са
създали частиците на тъмната материя в ранната вселена, подобни частици може да се
създадат лабораторно! В момента тече славно състезание. Кой пръв ще регистрира час-
тици на тъмната материя: експериментаторите дълбоко под земята или тези в Големия
адронен колайдер? Добрата новина е, че която и група да спечели състезанието, няма да
има губещи. Всички ние ще спечелим, като научим какво представлява тази върховна
материя.
Макар астрофизичните измервания, които описах, да не разкриват естеството на тъм-
ната материя, те все пак ни казват какво е нейното количество. Едно последно пряко
определяне на общото количество материя във вселената дойде като красив извод от
измервания посредством гравитационни лещи като вече описаното, комбинирани с наб-
людения на рентгенови емисии от галактически купове. Независимата оценка на общата
маса на галактически куп е възможна, тъй като температурата на газовете в купове, из-
лъчващи рентгеновите лъчи, е свързана с общата маса на системата, в която се излъчват.
Резултатите бяха изненадващи и, както вече споменах, разочароващи за мнозина от нас
учените. Защото когато прахоляците се уталожиха в пряк и преносен смисъл, общата
маса във и около галактиките и галактическите купове се оказа едва 30 процента от ма-
сата, необходима за плоска вселена днес. (Обърнете внимание, че това е над 40 пъти
повече от масата на видимата материя, което прави под един процент от масата, необ-
ходима за плоска вселена.)
Айнщайн би останал удивен, че неговата „малка публикация“ се е оказала съвсем не
така безполезна. Подкрепена от забележителни нови експериментални и наблюдателни
средства, отворили нови прозорци към космоса, нови теоретични разработки, които
биха предизвикали у него почуда и радост, и откриването на тъмната материя, която
вероятно би вдигнала кръвното му, малката стъпка на Айнщайн в света на изкривеното
пространство в крайна сметка прерасна в гигантски скок. До началото на 90-те години
на XX век Светият граал на космологията очевидно беше постигнат. Наблюденията вече
бяха установили, че живеем в отворена вселена, която ще се разширява вечно. А дали
наистина?

33
 Глава 3.
Светлина от началото на времената
„Каквото е било в началото,
такова е и сега и винаги ще бъде.“
~ Глория Патри

Aко се замислите, опитът за определяне на кривината на вселената чрез измерване на

общата маса в нея и използване на уравненията на общата теория на относителността
съдържа огромни потенциални проблеми. Неминуемо е да се запитате дали материята
не е скрита по начини, които да не можем да разкрием. Например, ние можем само да
търсим наличието на материя в тези системи чрез гравитационната динамика на видими
системи като галактики и галактически купове. Ако някъде другаде има значителни ко-
личества маса, ние бихме я пропуснали. Би било много по-добре да измерим директно
геометрията на цялата видима вселена.
Но как да се измери триизмерната геометрия на цялата видима вселена? По-лесно е
да започнем с един по-прост въпрос: Как бихме могли да установим дали двуизмерен
обект като земната повърхност има кривина, ако не сме в състояние да обиколим Земята,
нито да се издигнем в космоса над нея и да погледнем надолу?

34
 Първо, може да попитате някой гимназист, на колко е равен сборът от ъглите в триъ-
гълника. (Внимавайте обаче с избора на гимназия, може би ще е по-добре да се насочите
към някоя в Европа.) Ще получите отговор 180 градуса, защото ученикът е изучавал
евклидова геометрия – геометрията, свързвана с плоски листове хартия. Ако обаче на-
рисувате триъгълник върху извитата двуизмерна повърхност на глобус например, су-
мата от трите му ъгъла ще бъде доста повече от 180 градуса. Например представете си
линия по екватора, после прав ъгъл от нея до Северния полюс, а оттам нов прав ъгъл
обратно към екватора, както е показано на следващата фигура. И ето – три пъти по 90 е
270, което е много повече от 180 градуса!
Оказва се, че това просто двуизмерно мислене продължава директно и идентично и в
три измерения, защото математиците, които за пръв път са предложили неплоски, или
така наречените неевклидови геометрии, са осъзнавали, че същите възможности биха
съществували и в три измерения. Всъщност най-прочутият математик на XIX век, Карл
Фридрих Гаус, бил толкова запленен от възможността нашата вселена да има кривина,
че взел данните от геодезистки изследвания от 20-те и 30-те години на XIX век, за да
измери големи триъгълници между германските планински върхове Хоенхаген, Инзел-
берг и Брокен, за да определи дали ще успее да регистрира някаква кривина на самото
пространство. Естествено, фактът, че планините се намират върху извитата повърхност
на Земята, означава, че двуизмерната кривина на земната повърхност ще окаже ефект
върху измерванията на кривината на триизмерното пространство, в което се намира са-
мата Земя. И Гаус вероятно е бил наясно с това. Предполагам, че е възнамерявал да
извади този ефект от финалния резултат, за да провери дали е налице някаква остатъчна
кривина на самото фоново пространство.
Първият човек, опитал се да получи някакъв категоричен резултат за кривината на
пространството, бил един неизвестен математик на име Николай Иванович Лобачевски,
който живеел в далечния руски град Казан. За разлика от Гаус, Лобачевски бил единият
от двамата математици, имали дързостта да предложат в печатен вид възможността за
така наречената хиперболична геометрия, при която успоредните линии могат да се раз-
далечават. Забележителното е, че Лобачевски е публикувал своя труд върху хипербо-
личната геометрия (която сега наричаме с „отрицателна кривина“ или „отворени“ все-
лени) през 1830 г.
Малко след това, докато размишлявал дали нашата триизмерна вселена би могла да е
хиперболична, Лобачевски предложил идеята да се „изследва звезден триъгълник с цел
експериментално разрешаване на въпроса“. Той предложил да се направят наблюдения
на ярката звезда Сириус в разстояние от шест месеца, когато Земята е в двете противо-
положни страни на орбитата си около Слънцето. От наблюденията той заключил, че
кривината на нашата вселена трябва да е поне 166 хиляди пъти радиуса на земната ор-
бита.
Това е голямо число, но в космически мащаб то е банално малко. За жалост, въпреки
че идеята на Лобачевски била вярна, той бил ограничен от технологията на своето
време. Сто и петдесет години по-късно обаче нещата вече значително се бяха подоб-
рили, благодарение на най-важните наблюдения в историята на космологията: измерва-
нията на космическото микровълново фоново лъчение.
Космическото микровълново фоново лъчение е чисто и просто остатъчното сияние
от Големия взрив. То осигурява поредното пряко доказателство, в случай че такова е
необходимо, че Големият взрив действително се е състоял, защото ни позволява да

35
хвърлим директен поглед назад и да установим каква е била много младата гореща все-
лена, от която са се появили всички наблюдавани днес структури.
Един от множеството забележителни факти за космическото микровълново фоново
лъчение е, че то е било открито не къде да е, а в Ню Джързи, и то от двама учени, които
нямали и най-малка представа какво търсят. Друг интересен факт е, че в продължение
на десетилетия то е съществувало буквално под носа ни, можело е да бъде наблюдавано,
но ние изцяло сме пропуснали да го забележим. Всъщност може да сте наблюдавали
ефектите му, без да го съзнавате, ако си спомняте дните преди появата на кабелната
телевизия, когато телевизионните канали прекратяваха програмата си в ранните сут-
решни часове, вместо да излъчват реклами по цяла нощ. Когато излизаха извън ефир
след излъчването на тестовия сигнал, екранът се изпълваше със статичен сигнал. Около
един процент от снежинките, изпълващи екрана, е било остатъчно лъчение от Големия
взрив.
Произходът на космическото микровълново фоново лъчение е сравнително ясен. Тъй
като вселената има окончателно определена възраст (вероятно си спомняте, че тя е 13,72
милиарда години) и когато гледаме към все по-далечни обекти в космоса, гледаме все
по-назад във времето (тъй като светлината от тях се нуждае от повече време, за да стигне
до нас), бихте могли да си представите, че ако гледаме достатъчно надалече, бихме
могли да видим самия Голям взрив. По принцип това не е невъзможно, но на практика
между нас и онова ранно време се издига стена. Тя не е физическа като стените на ста-
ята, в която пиша това, но е стена, която до голяма степен има същия ефект.
Аз не мога да надникна отвъд стените на моята стая, защото те са непрозрачни. Те
поглъщат светлината. Но когато гледам в небето все по-назад във времето, аз гледам
вселената, когато е била все по-млада и все по-гореща, защото от времето на Големия
взрив насам тя постепенно се охлажда. Ако гледам достатъчно назад до време, когато
вселената е била само на триста хиляди години, тогава нейната температура е била три
хиляди градуса (по Келвин) над абсолютната нула. При тази температура околното лъ-
чение е било толкова високоенергийно, че е било в състояние да разцепва преобладава-
щите във вселената водородни атоми на техните съставни части – протони и електрони.
Преди това време не е съществувала неутрална материя. Нормалната материя във все-
лената, изградена от атомни ядра и електрони, се е състояла от гъста плазма от заредени
частици, взаимодействащи с лъчението.
Плазмата обаче би могла да е непроницаема за лъчението. Заредените частици вътре
в нея поглъщат протони и отново ги излъчват, така че лъчението не може лесно и безп-
репятствено да премине през такъв материал. В резултат, ако се опитвам да гледам назад
във времето, аз не мога да видя отвъд времето, когато материята във вселената е била
съставена най-вече от такава плазма.
Още веднъж, това е като стените на стаята ми. Мога да ги видя само защото електро-
ните в атомите на повърхността поглъщат светлина от кабинета ми и после отново я
излъчват, а тъй като въздухът между мен и стените е прозрачен, аз мога да видя чак до
повърхността на стената, която е излъчила светлината. Същото е и с вселената. Когато
гледам навън, мога да видя чак до тази „повърхност на последно разсейване“, която е
моментът, в който вселената е станала неутрална, като протоните са се комбинирали с
електроните, създавайки неутралните водородни атоми. След този момент вселената е
станала предимно прозрачна за лъчението и сега аз мога да видя лъчението, което е било
погълнато и излъчено повторно от електроните, тъй като материята във вселената е ста-
нала неутрална.

36
 Поради това именно на картината на Големия взрив дължим предвиждането, че
трябва да е налице лъчение от тази „повърхност на последно разсейване“, идващо от
всички посоки. Тъй като от онова време досега вселената се е разширила поне хиляда
пъти, по пътя до нас лъчението се е охладило и сега е около три градуса над абсолютната
нула. Именно това е сигналът, получен от двамата злочести учени в Ню Джързи през
1965 г. и за чието откритие те по-късно получиха Нобелова награда.
Всъщност за наблюдения на космическото микровълново фоново лъчение неотдавна
беше дадена втора Нобелова награда, и то поради основателна причина. Ако можехме
да направим снимка на повърхността на последно разсейване, щяхме да видим новоро-
дената вселена на възраст около 300 хиляди години. Щяхме да видим всички структури,
които някой ден са щели да се сраснат в галактики, звезди, планети, извънземни и тем
подобни. Но още по-важно е, че тези структури щяха да са незасегнати от цялата пос-
ледвала динамична еволюция, която може да прикрие фундаменталното естество и про-
изхода на първите миниатюрни първични пертурбации на материята и енергията, за ко-
ито се предполагаше, че са били създадени от екзотични процеси в най-ранните мо-
менти от Големия взрив.
Но най-важното за нашите цели е, че на тази повърхност би имало характерна скала,
отпечатана там не от друго, а от самото време. Това може да бъде разбрано по следния
начин: ако разглеждаме разстояние, простиращо се на един градус по повърхността на
последно разсейване, както го вижда наблюдател на Земята, това би съответствало на
разстояние върху тази повърхност в размер на около триста хиляди светлинни години.
Тъй като повърхността на последно разсейване отразява време, когато самата вселена е
била на около триста хиляди години, и тъй като Айнщайн казва, че няма информация,
която да се движи през пространството по-бързо от скоростта на светлината, това озна-
чава, че по онова време никой сигнал от едно място не би могъл да измине повече от
около триста хиляди светлинни години по тази повърхност.
Представете си сега бучка материя с диаметър по-малък от триста хиляди светлинни
години. Такава бучка ще е започнала да се свива поради собствената си гравитация. Но
бучка с диаметър по-голям от триста хиляди светлинни години няма изобщо да започне
да се свива, защото все още дори „не знае“, че е бучка. Гравитацията, която се разпрос-
транява със скоростта на светлината, не би могла да е изминала пълната дължина на
бучката. Така че точно както Койота от анимациите с бягащата птица, който тичайки
изхвърча от ръба на някоя скала и замръзва във въздуха, така и бучката просто ще си
стои там в очакване да се свие, когато вселената стане на достатъчна възраст да узнае
какво се очаква от нея!
Така получаваме специален триъгълник, в който едната страна е с дължина триста
хиляди светлинни години, на разстояние, което ни е известно и е определено от разсто-
янието между нас и повърхността на последно разсейване, както е показано на следва-
щата фигура.
Най-големите бучки материя, които вече ще са започнали да се свиват, при което ще
създават неравности в изображението на микровълновата фонова повърхност, ще се
простират в рамките на това ъглово разстояние. Ако успеем да получим изображение
на тази повърхност, както е изглеждала по онова време, подобни горещи петна би тряб-
вало да са най-големите съществени бучки на това изображение.

37
 Дали обаче зрителният ъгъл, определен от това разстояние, е точно един градус, ще
бъде определено от геометрията на вселената. При плоска вселена светлинните лъчи се
движат по прави линии. В отворена вселена обаче светлинните лъчи, проследени назад
във времето, се изкривяват навън. В затворена вселена, проследени назад, светлинните
лъчи се събират. Затова действителният зрителен ъгъл, определен от линия с ширина
триста хиляди светлинни години, разположена на разстоянието, където се намира по-
върхността на последно разсейване, зависи от геометрията на вселената, както е пока-
зано на следващата фигура:

38
 Това осигурява директен и ясен тест за геометрията на вселената. Тъй като размерът
на най-големите горещи или студени петна в изображението на микровълновото фоново
лъчение зависи единствено от причинността – факта, че гравитацията може да се разп-
ространява само със скоростта на светлината и поради това най-големият район, който
може да се е свил по онова време, е определен от най-далечното разстояние, което може
да е изминал светлинен лъч по онова време – и тъй като ъгълът, който виждаме, опре-
делен от фиксирана линия на фиксирано разстояние от нас, е определен от кривината
на вселената, то една проста картина на повърхността на последно разсейване може да
ни разкрие геометрията на пространство-времето.
Първият експеримент, който е опит за такова наблюдение, бе проведен през 1997 г. В
Антарктида бе изстрелян от земята балон. Експериментът беше наречен „Бумеранг“
като акроним на „наблюдения с балон на милиметричното извънгалактическо лъчение
и геофизика“, но истинската причина да бъде наречен така бе по-проста. Към височин-
ния балон беше прикрепен микровълнов радиометър, както е показано на следващата
снимка.

39
 Пътят на „Бумеранг“ около Антарктика

После балонът направи обиколка на света, което в Антарктида е лесно. Всъщност на

Южния полюс това е особено лесно, защото е достатъчно само да се завъртите около
оста си. От станция „Макмърдо“ пътуването около континента, подпомагано от поляр-
ните ветрове, продължи две седмици, след което устройството се завърна в отправната
си точка – оттам и името „Бумеранг“.
Целта на обиколката с балон беше простичка. За да получим изображение на микро-
вълновото фоново лъчение, отразяващо температура от три градуса над абсолютната
нула (по скалата на Келвин), което да не е замърсено от много по-високата температура
на Земята (дори температурите в Антарктида са с над двеста градуса по-високи от тем-
пературата на космическото микровълново фоново лъчение), трябва да се издигнем въз-
можно най-високо над земята и дори по-високо от по-голямата част от земната атмос-
фера. В идеалния случай тази цел се постига с изкуствени спътници, но и височинните
балони могат да свършат повечето от тази работа, при това за далеч по-малко пари.

40
 Във всеки случай, две седмици по-късно „Бумеранг“ се завърна с изображение на
малка част от микровълновото небе, на което в модела на лъчението, идващо от повър-
хността на последно разсейване, се различаваха горещи и студени петна. На следващата
фигура можете да видите едно от изображенията на района, наблюдаван при експери-
мента („горещите петна“ са тъмни, а „студените“ – светли), наложено върху оригинал-
ната снимка.
Що се отнася до мен, това изображение служи за две основни цели. Първо, то показва
действителната физическа скала на горещите и студените петна, наблюдавани в небето

41
от „Бумеранг“, заедно с изображенията на преден план за сравнение. Но то също така
илюстрира и друг важен аспект на нещо, което може да бъде наречено нашето косми-
ческо късогледство. Когато погледнем нагоре в слънчев ден, виждаме синьо небе, както
виждате на предишната снимка на балона. Но това е така, защото ние сме еволюирали
така, че да виждаме видимата светлина. Несъмнено, направили сме го, защото светли-
ната от нашето Слънце има пик във видимия диапазон, а също и защото много от дру-
гите дължини на вълните на светлината се поглъщат от нашата атмосфера и не могат да
достигнат до нас на земната повърхност. (Това е добре за нас, защото повечето от това
лъчение би могло да ни навреди.) Във всеки случай, ако вместо това бяхме еволюирали
да „виждаме“ микровълновото лъчение, образът на небето, който щяхме да виждаме
денем и нощем, стига да не гледаме право към Слънцето, щеше директно да ни връща
назад към образа на повърхността на последно разсейване на над 13 милиарда свет-
линни години от нас. Именно това е „образът“, който ни донесе детекторът на „Буме-
ранг“.

Първият полет на „Бумеранг“, при който беше получен този образ, се радваше на за-
виден късмет. Антарктида е една враждебна и непредсказуема среда. При друг полет
през 2003 г. целият експеримент беше почти провален заради авария на балона и пос-
ледвала буря. В последния момент преди балонът да бъде отнесен на някое недостъпно
място, бе взето решение за освобождаване на апаратурата от него и след мисия по из-
дирване в антарктическата равнина контейнерът със събраните данни беше открит и
върнат в базата.
Преди да ви разтълкувам изображението от „Бумеранг“, искам още веднъж да наб-
легна, че действителните физически размери на регистрираните горещи и студени петна
са фиксирани от проста физика, свързана с повърхността на последно разсейване, до-
като измерените размери на горещите и студени петна произтичат от геометрията на
вселената. Този резултат може да се дообясни чрез проста двуизмерна аналогия: в две
измерения затворената геометрия наподобява повърхността на сфера, докато отворе-
ната геометрия наподобява повърхността на седло. Ако начертаем триъгълник върху
тези повърхности, ще наблюдаваме описания от мен ефект, като при сферата правите
линии ще се събират, при седлото ще се разклоняват, а при плоската равнина ще остават
прави:
И сега същественият въпрос е: колко големи са горещите и студените петна в изобра-
жението от „Бумеранг“? За да открият отговора, хората от екипа на експеримента под-
готвиха няколко компютърно симулирани изображения на горещи и студени петна,
както биха изглеждали в затворена, плоска и отворена вселена, и ги сравниха с изобра-
жение (отново в нереален цвят) на действителното микровълново небе.

42
 Ако разгледате изображението на симулирана затворена вселена долу вляво, ще ви-
дите, че като цяло петната са по-големи от тези в реалната вселена. Петната в дясното
изображение пък са по-малки.

Затова пък, точно както леглото на малкото мече от приказката за Златокоска, изоб-
ражението в средата, съответстващо на симулирана плоска вселена, пасва съвсем точно.
Математически красивата вселена, на която се надяваха теоретиците, е напълно реаби-
литирана от това наблюдение, макар да влиза в очевидно силен конфликт с оценката,
направена чрез претегляне на галактически купове.
Всъщност съответствието между предвижданията за плоска вселена и изображени-
ето, получено от „Бумеранг“, е почти притеснително.
След като изследваха петната в търсене на най-големите от тях, които са имали време
да се свият значително навътре по времето, отразено от повърхността на последно раз-
сейване, екипът на „Бумеранг“ състави следната графика:

43
 Точките съответстват на получените данни. Непрекъснатата линия осигурява
прогнозиране за плоска вселена с най-големи бучки, появяващи се около един градус!

Откакто бяха публикувани данните от експеримента „Бумеранг“ през 2001 г. НАСА

изстреля много по-чувствителна сателитна сонда за изследване на микровълновото фо-
ново лъчение – Микровълновата анизотропна сонда „Уилкинсън“ (WMAP). Наречена е
на покойния физик Дейвид Уилкинсън, един първите физици от Принстън, които са
щели да открият космическото микровълново фоново лъчение, ако не бяха изпреварени
от учените от лабораториите „Бел“. WMAP беше изпратена на милион и половина ки-
лометра от нашата планета, където от далечния край на Земята от Слънцето можеше да
наблюдава микровълновото небе без замърсяване със слънчева светлина. За седем го-
дини тя с безпрецедентна прецизност състави цялостно изображение на микровълно-
вото небе (а не само на част от него, както направи „Бумеранг“, който трябваше да се
бори с присъствието на Земята отдолу).
Тук цялото небе е проектирано върху равнина точно както повърхността на глобус
може да бъде проектирана върху плоска карта.

44
 На тази карта равнината на нашата галактика ще лежи по протежение на екватора, на
90 градуса над равнината на галактиката ни е северният полюс, а на 90 градуса под рав-
нината на нашата галактика е южният полюс. Изображението на галактиката ни обаче е
премахнато от картата, за да се отрази само лъчението, което идва от повърхността на
последно разсейване.
С подобни прецизни данни може да се направи много по-точна оценка на геометрията
на нашата вселена. Участък, заснет от WMAP, аналогичен на изображението от „Буме-
ранг“, потвърждава с точност до един процент, че живеем в плоска вселена! Очаквани-
ята на теоретиците се оказаха верни. И все пак, за пореден път, не можем да пренебрег-
нем очевидното несъответствие на този резултат с резултата, който описах в предиш-
ната глава. Претеглянето на вселената чрез измерване на масата на галактиките и галак-
тическите купове показа резултат, който е три пъти по-малък от количеството, необхо-
димо за плоска вселена. Нещо някъде не е наред.
Докато теоретиците вероятно се потупваха по гърба за предположението си, че все-
лената е плоска, почти никой не беше подготвен за изненадата, подготвена ни от при-
родата за разрешаване на противоречивите оценки за геометрията на вселената, полу-
чени чрез измерване на масата ѝ и чрез пряко измерване на кривината ѝ. Липсващата
енергия, нужна за плоска вселена, се оказа скрита буквално под носа ни.

45
 Глава 4.
Много шум за нищо
„По-малкото е повече.“
~ Лудвиг Мийс ван дер Рое,
според Робърт Браунинг

Крачка напред, две назад – или поне така изглеждаха търсенията ни на научно позна-
ние за вселената и неговото точно представяне. Макар наблюденията най-сетне да бяха
определили категорично кривината на нашата вселена, потвърждавайки отдавнашните
ни теоретични подозрения, изведнъж, въпреки че се знаеше, че във вселената същест-
вува десет пъти повече материя от тази, която може да се припише на протоните и не-
утроните, и въпреки огромното количество тъмна материя, осигуряващо 30 процента от
необходимото за плоска вселена, това изобщо не беше достатъчно, за да обясни цялата
енергия във вселената. Прякото измерване на геометрията ѝ и последвалото откритие,
че вселената действително е плоска, означаваше, че 70 процента от енергията в нея все
още липсва и не се намира нито в галактиките или дори в галактическите купове, нито
около тях!
Но нещата не бяха чак толкова шокиращи, колкото ги представих. Още преди тези
измервания на кривината на вселената и определянето на общата скупчена маса в нея
(както е описано в глава 2), вече имаше признаци, че тогавашната конвенционална тео-
ретична картина на нашата вселена – с достатъчно тъмна материя (всъщност три пъти
повече от тази, за чието съществуване знаем), за да е пространствено плоска – просто
не съвпадаше с наблюденията. Всъщност още през 1995 г. заедно с колегата ми Майкъл
Търнър от Чикагския университет написахме еретичен труд, в който изказвахме пред-
положението, че тази конвенционална картина не би могла да е вярна и единствената
възможност, която изглеждаше съвместима както с плоска вселена (нашето теоретично
предпочитание по онова време), така и с наблюденията на скупчванията на галактики и
тяхната вътрешна динамика, беше за далеч по-необикновена вселена. Това ни връщаше
към една дръзка теоретична идея на Айнщайн от 1917 г., разработена за разрешаване на
видимото противоречие между неговата теория и статичната вселена, в която смятал,
че живеем, и идеята за която по-късно изоставил.
Доколкото си спомням, мотивът ни по онова време беше по-скоро да покажем, че
нещо с преобладаващите убеждения не е наред, отколкото да предложим някакво конк-
ретно решение на проблема. Предложението изглеждаше твърде налудничаво, за да му
повярва някой, така че изненадата беше всеобща, когато три години по-късно се оказа,
че нашата еретична идея е била право в целта!
Но да се върнем на 1917 г. Припомнете си, че Айнщайн бил разработил общата теория
на относителността и бил получил аритмия при откритието, че така може да обясни
прецесията на перихелия на Меркурий, макар и да трябвало да се сблъска с факта, че
теорията му не можела да обясни статичната вселена, в която смятал, че живее.
Ако беше имал куража да надмогне предубежденията си, той вероятно е щял да пред-
скаже, че вселената не би могла да е статична. Но той не го направил. Вместо това той
се досетил, че би могъл да нанесе малка корекция в теорията си, която била напълно
съвместима с математическите аргументи, довели го до разработката на общата теория

46
на относителността, и която позволявала статична вселена.
Макар подробностите да са сложни за обяснение, общата структура на уравненията
на Айнщайн в общата теория на относителността е сравнително проста. Лявата страна
на уравненията описва кривината на вселената, а с нея и големината на гравитационните
сили, въздействащи на материята и лъчението. Те се определят от величината в дясната
част на уравнението, която отразява общата гъстота на всички видове енергия и материя
във вселената.
Айнщайн осъзнал, че добавянето на малък допълнителен константен член в лявата
част на уравнението би представлявало малка допълнителна константна отблъскваща
сила в цялото пространство в допълнение към стандартното гравитационно привличане
между далечните обекти, което намалява с увеличаване на разстоянието между тях. Ако
е достатъчно малка, тази допълнителна сила би била недоловима в обикновените чо-
вешки мащаби и дори в мащабите на Слънчевата система, където Нютоновият закон за
гравитацията се справя толкова красиво. Но Айнщайн осъзнал, че тъй като тя е неиз-
менна в цялото пространство, в мащабите на галактиките тя ще действа с натрупване и
ще бъде достатъчно голяма, за да се противопостави на силите на привличане между
много отдалечените обекти. Така той заключил, че в голям мащаб това би могло да до-
веде до статична вселена.
Айнщайн нарекъл този допълнителен член космологичен член. Тъй като той е просто
една константна добавка към уравненията, сега по-разпространеното му наименование
е космологична константа.
Когато обаче станало ясно, че вселената се разширява, Айнщайн премахнал своята
константа и определил решението си да я добави към уравненията си като своя най-
голям гаф.
Но отърваването от нея не било толкова лесно. Все едно да се опитвате да върнете
пастата за зъби обратно в тубичката ѝ. Причината е, че днес имаме толкова различна
представа за космологичната константа, че ако Айнщайн не я беше добавил, по-късно
щеше да го направи някой друг.
Преместването на Айнщайновата константа от лявата страна на уравненията му в дяс-
ната е малка стъпка за един математик, но гигантски скок за един физик. Докато от ма-
тематическа гледна точка това е съвсем тривиален ход, когато константата вече е от
дясната страна, където са всички величини, допринасящи за енергията във вселената, от
физическа гледна точка това представя нещо съвсем различно – а именно, нов принос
към общата енергия. Но що за нещо би могло да допринесе за такъв член?
Отговорът е нищото.
Под нищо нямам предвид съвсем нищо. В този случай то е нищото, както обичайно
наричаме празното пространство. Това означава, че ако вземем район от пространството
и премахнем всичко от него – прах, газ, хора и дори преминаващото оттам лъчение, то-
ест премахнем абсолютно всичко в този район, – ако останалото празно пространство
има някакво тегло, тогава то би означавало съществуването на космологичен член като
въведения от Айнщайн.
Това кара космологичната константа на Айнщайн да изглежда още по-шантаво! За-
щото всеки четвъртокласник ще ви каже колко енергия се съдържа в нищото, дори да
не знае какво е енергия. Отговорът би трябвало да е: никаква.
Но уви, повечето четвъртокласници не са учили нито квантова механика, нито обща
теория на относителността. Защото когато човек включи резултата от Айнщайновата
специална теория на относителността в квантовата вселена, празното пространство

47
става далеч по-странно от преди. Толкова странно, че дори физиците, които първи отк-
рили и анализирали това ново поведение, трудно могли да повярват, че то действително
съществува в реалния свят.
Първият, който успешно включил теорията на относителността в квантовата меха-
ника, бил гениалният и лаконичен британски физик теоретик Пол Дирак, който вече бил
изиграл водеща роля в развитието на квантовата механика като теория.
Квантовата механика била разработена между 1912 и 1927 г. основно в трудовете на
брилянтния и емблематичен датски физик Нилс Бор, гениалния млад австрийски физик
Ервин Шрьодингер и германския физик Вернер Хайзенберг. Квантовият свят, предло-
жен за пръв път от Бор и прецизиран математически от Шрьодингер и Хайзенберг, про-
тиворечи на всякакъв здрав разум, базиран на обикновения човешки опит. Бор първо
предложил идеята, че електроните в атомите обикалят около централното ядро подобно
на планетите около Слънцето, но демонстрирал, че наблюдаваните правила на спектъра
на атомите (честотите на светлината, излъчвана от различните елементи) могат да бъдат
разбрани само ако електроните по някакъв начин са ограничени в стабилни орбити с
фиксирани квантови нива, вместо да се движат свободно спираловидно към ядрото. Те
могат да се придвижват от едно ниво на друго, като поглъщат или излъчват строго фик-
сирани честоти, или кванти, от светлина – същите кванти, които били предложени за
пръв път през 1905 г. от Макс Планк като начин за обяснение на формите на радиацията,
излъчвана от горещи обекти.
Правилата за квантуване на Бор обаче по-скоро били за отделни конкретни случаи.
През 20-те години на XX век Шрьодингер и Хайзенберг независимо един от друг де-
монстрирали, че е възможно тези правила да се изведат от първите принципи, ако елек-
троните се подчиняват на правила на динамиката, които се различават от правилата,
отнасящи се до макроскопични обекти като бейзболните топки. Електроните можели да
се държат както като частици, така и като вълни, които сякаш се разстилат в простран-
ството (оттук и вълновата функция на Шрьодингер за електроните), като резултатите от
измерванията на свойствата на електроните показвали, че те могат да се определят само
като вероятности, като отделните комбинации от различни свойства не можели да се
измерят прецизно в един и същ момент (оттук и принципът на неопределеността на
Хайзенберг).
Дирак бил показал, че математиката, предложена от Хайзенберг за описване на кван-
тови системи (за което през 1932 г. Хайзенберг получил Нобелова награда), можела да
бъде изведена чрез внимателна аналогия с добре познатите закони, управляващи дина-
миката на класическите макроскопични обекти. В допълнение, по-късно той успял и да
покаже, че математическата вълнова механика на Шрьодингер можела също да бъде
изведена и била формално еквивалентна на формулировката на Хайзенберг. Но Дирак
също така знаел, че квантовата механика на Бор, Хайзенберг и Шрьодингер, колкото и
забележителна да била, била приложима само за системи, в които не Айнщайновата
обща теория на относителността, а Нютоновите закони биха били подходящите закони,
управляващи класическите системи, по аналогия на които били изградени квантовите
системи.
Дирак предпочитал да мисли с математически понятия, а не образно, и когато насочил
вниманието си към задачата да направи квантовата механика съвместима с Айнщайно-
вите закони на относителността, той изпробвал множество различни уравнения. Те
включвали и сложни многокомпонентни математически системи, които били необхо-
дими, за да може да се включи фактът, че електроните имат спин – тоест въртят се като

48
малки пумпали, имат ъглов момент и могат да се въртят около всякаква ос както по
посока на часовниковата стрелка, така и обратно на нея.
През 1929 г. той открил златната жила. Уравнението на Шрьодингер описвало кра-
сиво и точно поведението на електроните, движещи се със скорост много по-ниска от
светлинната. Дирак открил, че ако модифицира шрьодингеровото уравнение в по-
сложно уравнение, включващо така наречените матрици – което всъщност означавало,
че уравнението му в действителност описвало комплект от четири отделни системи
уравнения, – тогава можел да обедини квантовата механика с общата теория на относи-
телността и така да опише принципно поведението на системи, в които електроните се
движат с много по-висока скорост.
Съществувал обаче един проблем. Дирак бил записал уравнение, чиято цел била да
опише поведението на електроните, докато взаимодействат с електрически и магнитни
полета. Но това уравнение изглежда изисквало съществуването на нови частици също
като електроните, но с противоположен електрически заряд.
По онова време в природата била известна само една елементарна частица със заряд,
противоположен на електрона – протонът. Но протоните изобщо не приличат на елект-
роните. Като за начало: те са две хиляди пъти по-тежки!
Дирак бил озадачен. В израз на отчаяние той твърдял, че новите частици всъщност са
протони, които при движението си в пространството по някакъв начин взаимодействат
и се държат сякаш са по-тежки. Много скоро на другите, сред които и Хайзенберг, им
станало ясно, че това предположение било безсмислено.
Природата бързо се притекла на помощ. Само две години след като Дирак предложил
своето уравнение и година след като се предал и приел, че, ако е работил правилно, то
тази нова частица би трябвало да съществува, експериментатори, изследващи космичес-
ките лъчи, които обстрелват Земята, открили доказателство за нова частица идентична
с електрона, но с противоположен електрически заряд, която била наречена позитрон.
Дирак бил реабилитиран, но той също така признал и своето някогашно недоверие в
собствената си теория, като по-късно споделил, че неговото уравнение се е оказало по-
умно от самия него!
Сега наричаме позитрона античастицата на електрона, защото откритието на Дирак
се оказа универсално. Същата физика, изискваща съществуването на античастица на
електрона, изисква съществуването на такава античастица и за почти всяка друга еле-
ментарна частица в природата. Например протоните имат антипротони. Дори някои не-
утрални частици като неутроните си имат античастици. Когато се срещнат частица и
античастица, те взаимно се анихилират в чисто лъчение.
Докато всичко това може да звучи като научна фантастика (антиматерията наистина
играе съществена роля в „Стар трек“), ние непрестанно създаваме античастици в голе-
мите ускорители на частици по света. Тъй като античастиците иначе имат същите свойс-
тва като частиците, свят, изграден от антиматерия, ще има същото поведение като свят
от материя – с антивлюбени, които се любят в антиколи под анти-Луна. По чисто стече-
ние на обстоятелствата, дължащо се на някои доста по-дълбоки фактори, които ще раз-
гледаме по-късно, ние живеем във вселена, изградена от материя, а не от антиматерия,
или поне с равни количества от двете. Обичам да казвам, че докато антиматерията може
да изглежда странно, тя е точно толкова странна, колкото са странни и белгийците.
Всъщност те не са странни – просто се срещат рядко.
Съществуването на античастиците превръща обозримия свят в много по-интересно
място, но също така се оказва, че те правят празното пространство много по-сложно.

49
 Легендарният физик Ричард Файнман е първият, дал интуитивно разбиране защо те-
орията на относителността налага съществуването на античастици, което доведе и до
графична демонстрация на факта, че празното пространство съвсем не е толкова празно.
Файнман осъзнал, че общата теория на относителността ни казва, че наблюдатели,
движещи се с различна скорост, ще направят различни измервания на величини като
разстояние и време. Например, времето ще изглежда забавено за обекти, които се дви-
жат много бързо. Ако имаше начин обекти да се движат по-бързо от светлината, те щяха
да изглеждат сякаш се движат назад във времето, което е една от причините скоростта
на светлината да се счита за космически лимит на скоростта.
Ключов принцип в квантовата механика обаче е принципът на неопределеността на
Хайзенберг. Както вече споменах, според него за определени двойки величини като мес-
тоположение и скорост е невъзможно да бъдат направени точни измервания за една и
съща система в един и същ момент. Съответно, ако измерите дадена система за опреде-
лен краен времеви интервал, не можете точно да определите пълната ѝ енергия.
Изводът от всичко това е, че за много кратки периоди от време, толкова кратки, че не
бихте могли да измерите скоростта им с достатъчна прецизност, квантовата механика
позволява възможността тези частици да се държат така, сякаш се движат по-бързо от
светлината! Но ако те се движат по-бързо от светлината, според Айнщайн това означава,
че те ще се държат като че се движат назад във времето!
Файнман проявил достатъчно смелост да приеме сериозно тази очевидно налудни-
чава възможност и да изследва следствията от нея. Той начертал следната диаграма за
електрон, който периодично увеличава скоростта си до по-висока от светлинната.

50
 Той се досетил, че според общата теория на относителността Друг наблюдател би
измерил нещо подобно на показаното на следващата фигура, като електрон ще се движи
напред във времето, после назад във времето и после отново напред.

Отрицателна частица, движеща се назад във времето, математически съответства на

положителна частица, движеща се напред във времето! Поради това общата теория на
относителността би изисквала съществуването на положително заредени частици със
същата маса и свойства като тези на електроните.
В този случай втората рисунка на Файнман може да се разтълкува по следния начин:
единичен електрон се движи напред, после в друга точка от пространството от нищото
се създава двойка позитрон-електрон, след което позитронът се среща с първия елект-
рон и двете частици се анихилират. В резултат остава един движещ се електрон.

51
 Ако това не ви притеснява, тогава помислете за следното: макар в началото да започ-
вате с една частица и да завършвате с една частица, за много кратко време разполагате
с три движещи се частици:

В този кратък междинен период, поне съвсем за мъничко, нещо е изникнало от ни-
щото! В научната си публикация от 1949 г., озаглавена „Теория на позитроните“,
Файнман прави красиво описание на този очевиден парадокс чрез една прекрасна во-
енна аналогия:

Все едно бомбардиращият, който наблюдава път през амбразурата на нисколе-

тящ бомбардировач, изведнъж да види три пътя и едва след като два от тях се
слеят и отново изчезнат, да осъзнае, че просто е преминал над дълъг зигзаговиден
участък от един път.

Стига времевият отрязък на този зигзаговиден участък да е толкова кратък, че да не

можем да измерим директно всички частици, според квантовата механика и общата те-
ория на относителността тази странна ситуация не само е позволена, но е и задължи-
телна. Частиците, които се появяват и изчезват за времеви интервали, твърде кратки, за
да бъдат измерени, се наричат виртуални частици.
Измислянето в празното пространство на цял нов набор от частици, които не могат
да бъдат измерени, много наподобява предложението за огромен брой ангели, кацнали
върху главичката на карфица. Тази идея би била също толкова безплодна, ако тези час-
тици не притежаваха други измерими ефекти. Макар те да не могат да бъдат наблюда-
вани пряко, се оказва, че техните непреки ефекти пораждат повечето от характеристи-
ките на днешната вселена. На всичкото отгоре, въздействието на тези частици може да
бъде изчислено с по-голяма точност от което и да било изчисление в науката.
Да вземем например един водороден атом – системата, която Бор се опитал да обясни
чрез разработването на квантовата си теория, а по-късно Шрьодингер се опитал да
опише, извеждайки прочутото си уравнение. Красотата на квантовата механика била, че
можела да обясни специфичните цветове на светлината, излъчвана от водорода при наг-
ряването му, въз основа на твърдението, че електроните, обикалящи около протона, мо-
гат да съществуват само при точно определени енергийни нива, при прескачането

52
между които поглъщат или излъчват светлина със строго фиксирани честоти. Уравне-
нието на Шрьодингер позволява изчисляването на тези прогнозирани честоти с почти
абсолютна точност. Но не и абсолютно точно.
При по-внимателни наблюдения на спектъра на водорода той се оказал по-сложен от
предварителните оценки, като между нивата били наблюдавани някои допълнителни
малки разслоявания, наречени „тънка структура“ на спектъра. Макар тези разслоявания
да били познати още от времето на Бор и да се предполагало, че имат нещо общо с
релативистичните ефекти, до появата на изцяло релативистична теория никой не могъл
да потвърди това предположение. За щастие, уравнението на Дирак съумяло да подобри
предвижданията в сравнение с уравнението на Шрьодингер и възпроизвело общата
структура на наблюденията, включително и тънката структура.
Дотук добре, но през април 1947 г. американският експериментатор Уилис Ламб и
неговият студент Робърт Ръдърфорд провели експеримент, който иначе би изглеждал
съвсем неоправдан. Те осъзнали, че имат технологичната възможност да измерят енер-
гийната структура на нивата на водородните атоми с точност до една стомилионна.
Защо да го правят? Когато експериментаторите открият нов метод за измерване на
нещо със значително по-висока прецизност от възможната дотогава, това обикновено е
достатъчна мотивация да го направят. В процеса често се разкриват съвсем нови све-
тове – както когато през 1676 г. холандският учен Антони Филипс ван Левенхук пог-
леднал под микроскоп капка привидно чиста вода и открил, че тя кипи от живот. В този
случай обаче експериментаторите имали и по-конкретна мотивация. До времето на ек-
сперимента на Ламб постигнатата експериментална прецизност не можела да осигури
детайлна проверка на предвиждането на Дирак.
Уравнението на Дирак действително предвиждало общата структура на новите наб-
людения, но ключовият въпрос, чийто отговор търсел Ламб, бил дали тези предвижда-
ния са детайлни. Това бил единственият начин за проверка на теорията. И когато Ламб
я проверил, тя изглеждала, че дава погрешен отговор при ниво от сто на милиард, зна-
чително по-голямо от чувствителността на апаратурата му.
Подобно малко несъответствие с експеримента може да не изглежда съществено, но
предвижданията и на най-простите интерпретации на теорията на Дирак били недвус-
мислени, какъвто бил и експериментът, а там имало разминаване.
През следващите няколко години най-блестящите теоретични умове на физиката се
впуснали в надпревара за разрешаването на това противоречие. Отговорът дошъл след
дълга и усилна работа и когато прахът се уталожил, станало ясно, че уравнението на
Дирак в действителност дава точния отговор, но само ако бъде включен и ефектът на
виртуалните частици. Образно това може да бъде показано по следния начин. В учеб-
ниците по химия водородните атоми обикновено се изобразяват по някакъв подобен
начин, с един протон в центъра и електрон, който обикаля около него, прескачайки
между различните енергийни нива:

53
 Щом обаче допуснем възможността двойки електрон-позитрон да се появяват спон-
танно от нищото за съвсем кратко време, преди отново да се анихилират взаимно, за
много кратък период водородният атом в действителност изглежда както е показано на
следващата схема.
В дясната част на фигурата съм нарисувал такава двойка, която после се анихилира
на върха. С отрицателния си заряд виртуалният електрон предпочита да стои по-близо
до протона, докато позитронът заема по-отдалечена позиция. Във всеки случай, от ри-
сунката става ясно, че действителното разпределение на зарядите във водородния атом
не е описано във всеки един момент чрез един електрон и протон.

54
 Забележително е, че физиците сме научили (след усилната работа на Файнман и
други), че можем да използваме уравнението на Дирак, за да изчисляваме с произволно
висока прецизност въздействието, което оказват върху спектъра на водорода всички
възможни виртуални частици, които биха могли да съществуват по едно или друго
време в неговите околности. А когато го направим, получаваме възможно най-доброто
и прецизно предвиждане в цялата наука. Всички други научни предвиждания бледнеят
пред него. В астрономията най-новите наблюдения на космическото микровълново фо-
ново лъчение ни позволяват да сравняваме с теоретични предвиждания със степен на
точност около 1 на 100 000, което е нещо забележително. И все пак, използвайки урав-
нението на Дирак и прогнозираното съществуване на виртуални частици, можем да из-
числим стойността на атомните параметри и да ги сравним с наблюдения, като получим
забележително съвпадение при степен на точност около едно на милиард или дори по-
висока!
Следователно виртуалните частици съществуват.
Докато впечатляващата прецизност в атомната физика е трудна за постигане от други
дисциплини, съществува още едно място, където виртуалните частици играят ключова
роля, която може да е по-тясно свързана с централната тема на тази книга. Оказва се, че

55
те са отговорни за по-голямата част от вашата маса, както и тази на всичко видимо във
вселената.
Един от големите успехи през 70-те години на XX век във фундаменталното ни про-
умяване на материята дойде с откриването на теория, която точно описва взаимодейст-
вията на кварките – градивните частици на протоните и неутроните, формиращи основ-
ния материал, от който сме изградени ние и всичко, което виждаме. Математическата
част на тази теория е сложна и трябваше да минат десетилетия, докато бъдат разрабо-
тени техники, които да боравят с нея, особено в частта, където силните взаимодействия
между кварките стават измерими. Поставено бе началото на едно херкулесовско начи-
нание, включващо изграждането на едни от най-сложните паралелни суперкомпютри,
които използват едновременно десетки хиляди отделни процесори за изчисляването на
фундаменталните характеристики на протоните и неутроните – частиците, които измер-
ваме в действителност.
След всичката тази работа сега вече имаме добра представа как изглежда вътреш-
ността на един протон. В него може да се съдържат три кварка, но също и много други
неща. Конкретно, виртуалните частици, които отразяват частиците и полетата, преда-
ващи силата на силно ядрено взаимодействие между кварките, непрекъснато изникват
и пак изчезват. Ето една моментна снимка как изглеждат нещата.
Естествено, това не е истинска снимка, а по-скоро едно артистично изображение на
математиката, управляваща динамиката на кварките и полетата, които ги свързват.
Странните форми и различните светлосенки отразяват силата на полетата, които взаи-
модействат помежду си и с кварките в протона, докато виртуалните частици спонтанно
се появяват и изчезват.

56
 Протонът периодично е изпълнен с тези виртуални частици и когато се опитаме да
оценим в каква степен те допринасят за масата на протона, откриваме, че самите кварки
осигуряват много малка част от общата маса и че полетата, създавани от тези частици,
допринасят за повечето от енергията, която се включва в енергията на покой на протона,
а оттук и в неговата маса в покой. Същото се отнася и за неутрона и тъй като вие сте
изградени от протони и неутрони, то важи и за вас!
Добре, щом можем да изчислим ефектите на виртуалните частици върху иначе праз-
ното пространство във и около атомите, както и ефектите на виртуалните частици върху
иначе празното пространство в протоните, тогава не бихме ли могли да изчислим и
ефектите на виртуалните частици върху истински празното пространство?
Е, това изчисление е по-трудно за осъществяване. Причината е, че когато изчисляваме
ефектите на виртуалните частици върху атомите или върху масата на протоните, ние
всъщност изчисляваме общата енергия на атома или протона, включвайки и виртуалните
частици; после изчисляваме общата енергия, която виртуалните частици биха допри-
несли без присъствието на атома или протона (т.е. в празно пространство); и след това
изваждаме едното от другото, за да получим нетното въздействие върху атома или про-
тона. Правим това, защото когато се опитаме да решим подходящите уравнения, се
оказва, че всяка от тези две енергии е безкрайна, а когато извадим двете стойности, по-
лучаваме някаква крайна разлика, която на всичкото отгоре съвпада точно с измерената
стойност!
Когато обаче поискаме да изчислим ефекта на виртуалните частици върху празното
пространство, нямаме какво да извадим и поради тази причина получаваме като резул-
тат безкрайна стойност.
Безкрайността не е приятна величина поне що се отнася до физиката и затова се ста-
раем да я избягваме винаги когато е възможно. Ясно е, че енергията на празното прост-
ранство (или на което и да било друго нещо) не би могла да е физически безкрайна и
затова трябва да измислим начин да направим изчисление, така че да получим някаква
крайна стойност.
Източникът на безкрайността се описва лесно. Когато вземем предвид всички въз-
можни виртуални частици, които може да се появят, според принципа на неопределе-
ността на Хайзенберг (напомням ви, че неопределеността на измерената енергия на една
система е обратно пропорционална на времето, през което я наблюдавате) частиците,
носещи все повече енергия, може да се появяват спонтанно от нищото, стига после да
изчезват за все по-кратко време. Следователно по принцип частиците могат да носят
почти безкрайна енергия, стига да изчезват за почти безкрайно кратко време.
Законите на физиката обаче, така, както ги разбираме, са приложими само за разсто-
яния и време, надвишаващи определена стойност, която съответства на мащаба, в който
трябва да се вземат под внимание ефектите на квантовата механика при опита да се
проумее гравитацията (и свързаните с нея ефекти върху пространство-времето). Докато
не разполагаме с т.нар. теория на квантовата гравитация, не можем да се доверим на
екстраполации, преминаващи отвъд тези граници.
Поради това бихме могли да се надяваме, че новата физика, свързана с квантовата
гравитация, по някакъв начин ще ореже ефектите на виртуалните частици, които са с
продължителност на съществуване по-кратка от т.нар. Планково време. Ако тогава взе-
мем предвид кумулативните ефекти само на виртуалните частици с енергии, равни и по-

57
малки от допустимите поради това темпорално ограничение, ще получим крайна стой-
ност на енергията, която виртуалните частици допринасят към нищото.
Но има един проблем. Тази стойност се оказва около 1 000 000 000 000 000 000 000
000 000 000 000 000 000 000 000 000 000 000 000 000 000 000 000 000 000 000 000 000
000 000 000 000 000 000 000 000 000 000 000 000 пъти по-голяма от енергията, асоции-
рана с всичката позната материя във вселената, включително и тъмната материя!
Ако изчисляването на разстоянията между нивата на атомната енергия включително
и на виртуалните частици е най-доброто изчисление в цялата физика, тази оценка на
енергията на празното пространство – 10120 пъти по-голяма от енергията на всичко ос-
танало във вселената – несъмнено е най-лошата! Ако енергията на празното пространс-
тво беше дори приблизително толкова голяма, породената сила на отблъскване (спом-
нете си, че енергията на празното пространство съответства на космологичната конс-
танта) ще бъде толкова голяма, че Земята днес би избухнала, но по-важното е, че тя би
била толкова голяма, че в по-ранни времена всичко, което виждаме днес във Вселената,
щеше да бъде оттласнато с такава скорост още в първата частица от секундата на Голе-
мия взрив, че нямаше да се формира никаква структура, звезди, планети или хора.
Този проблем, подходящо наречен проблем с космологичната константа, съществува
много отпреди аз да стана студент, като за пръв път е бил формулиран около 1967 г. от
руския космолог Яков Зелдович. Той си остава нерешен и до днес и по всяка вероятност
е най-сериозният нерешен фундаментален проблем във физиката днес.
Въпреки факта, че вече над 40 години нямаме представа как да решим проблема, те-
оретичните физици знаем какъв би трябвало да бъде отговорът. Подобно на четвърток-
ласник, който би предположил, че енергията на празното пространство би трябвало да
бъде нулева, ние също чувствахме, че при достигането до окончателната теория на
всичко, тя би обяснила как ефектите на виртуалните частици се унищожават взаимно,
оставяйки празното пространство точно с нулева енергия. Тоест нищо. Или по-скоро
Нищо.
Нашата логика беше по-добра от тази на четвъртокласник, или поне така смятахме.
Трябваше да сведем количеството енергия на празното пространство от гигантската
стойност, получена при наивните оценки, до величина, съвместима с горната граница
на стойностите, допускани от наблюденията. Това изискваше по някакъв начин от много
голямо положително число да се извади друго много голямо положително число, така
че двете да се унищожат взаимно до 120-ия знак след десетичната запетая, оставяйки
нещо ненулево при 121-вия. Но в науката няма такъв прецедент, при който две големи
числа да се унищожат с такава голяма прецизност, оставяйки някакъв минимален оста-
тък.
Затова пък нула се получава лесно. Симетриите в природата често ни позволяват да
демонстрираме наличието на съвсем точни по големина и обратни по знак приноси, ид-
ващи от различни части на едно изчисление, които се унищожават взаимно с такава
точност, че не остава абсолютно нищо. Или, отново, Нищо.
Така ние теоретиците успявахме да спим спокойно нощем. Не знаехме как да го пос-
тигнем, но знаехме какъв би трябвало да е финалният отговор.
Природата обаче си беше наумила нещо друго.

58
 Глава 5.
Вселената беглец
„Почти безсмислено е в днешно време да се мисли
за произхода на живота;
със същия успех може да се мисли и за произхода
на материята.“
~ Чарлз Дарвин

Това, което твърдяхме с Майкъл Търнър през 1995 г., беше нещо крайно еретично.
Въз основа на почти изцяло теоретични предубеждения ние приехме, че вселената е
плоска. (Тук отново ще наблегна, че „плоска“ триизмерна вселена не е плоска в смисъла,
в който е плоска една двуизмерна палачинка, а в смисъл, че в триизмерното пространс-
тво, което всички интуитивно си представяме, светлинните лъчи се движат по прави
линии. Това контрастира с далеч по-трудното да си представим триизмерно пространс-
тво, в което светлинните лъчи, които проследяват присъщата кривина на пространст-
вото, не се движат по права линия.) После заключихме, че всички налични тогава кос-
мологични данни съответстват на плоска вселена, но само ако около 30 процента от
общата енергия се съдържаше под някаква форма на „тъмна материя“, която според
наблюденията изглежда съществуваше около галактиките и галактическите купове,
като още по-странното беше, че останалите 70 процента от общата енергия на вселената
се съдържаше не под някаква материална форма, а в самото празно пространство.
Идеята ни беше крайно налудничава. За да бъде получена стойност на космологич-
ната константа, съответстваща на нашето твърдение, очакваната големина на величи-
ната, описана в предходната глава, трябваше да бъде намалена по някакъв начин 10120
пъти, като все пак останеше ненулева. Това изискваше най-стриктното и прецизно оп-
ределяне на всички физически величини, известни в природата, без да имаме и най-
малка представа как да бъде постигнато.
Това беше една от причините при изнасянето на лекции в различни университети за
проблемите на плоската вселена да не предизвиквах нищо повече от усмивки. Струва
ми се, че не бяха много хората, които приемаха предложението ни сериозно, като дори
не съм сигурен дали ние с Търнър бяхме от тях. С намерението си да провокираме ин-
терес с разработката си целяхме да покажем нагледно един факт, който освен нашето
беше привлякъл вниманието и на няколко наши колеги теоретици по света: нещо изг-
леждаше не на място в тогавашната „стандартна“ картина на нашата вселена, в която за
почти всичката енергия, изисквана от общата теория на относителността за получава-
нето на плоска вселена, се приемаше, че се съдържа в екзотичната тъмна материя (и в
една щипка бариони – тоест в нас, земляните, в звездите и видимите галактики, – кол-
кото да подсолят сместа).
Един колега наскоро ми припомни, че през двете години след скромното ни предло-
жение то бе споменато едва няколко пъти в последвали разработки, като само една-две
от тях не бяха писани от Търнър или мен! Колкото и озадачаваща да е нашата вселена,
целокупното научно общество не вярваше, че тя би могла да е толкова налудничава,
колкото предлагахме аз и Търнър.

59
 Най-простият алтернативен изход от това противоречие беше възможността вселе-
ната да не е плоска, а отворена. (В нея паралелните светлинни лъчи биха се раздалечили
при проследяването на траекторията им назад. Това, разбира, се беше преди измервани-
ята на космическото микровълново фоново лъчение да покажат ясно, че този вариант е
изключен.) Но дори и тази възможност си имаше проблеми, като ситуацията и там си
оставаше неясна.
Всеки гимназист с охота ще ви уведоми, че гравитацията засмуква – тоест, тя е сила
на всеобщо привличане. Разбира се, както с толкова други неща в науката, сега разби-
раме, че трябва да разширим хоризонтите си, защото природата е далеч по-изобрета-
телна от нас. Ако за момента приемем, че привличащата природа на гравитацията озна-
чава, че разширяването на вселената се забавя, спомнете си, че така получаваме горна
граница за възрастта на вселената, приемайки, че скоростта на галактика на определено
разстояние от нас е постоянна от Големия взрив насам. Така е, защото, ако вселената
забавя скоростта си на разширяване, тогава тази галактика някога се е отдалечавала по-
бързо, отколкото сега, и следователно би достигнала до сегашното си местоположение
за по-малко време, отколкото ако винаги се е движила със сегашната си скорост. В от-
ворена вселена, доминирана от материята, забавянето на разширяването ѝ би било по-
бавно, отколкото в плоска вселена, и следователно предполагаемата възраст на вселе-
ната би била по-голяма, отколкото на плоска вселена, доминирана от материята, при
същата измерена в момента скорост на разширяване. Тя всъщност би била много по-
близка до стойността, която сме получили, приемайки постоянна скорост на разширя-
ване в хода на космическото време.
Спомнете си, че ненулева енергия на празното пространство би довела до космоло-
гична константа – нещо като гравитационно отблъскване, – което би означавало, че
вместо това разширяването на вселената би се ускорявало в космическото време и сле-
дователно по-рано галактиките са се отдалечавали по-бавно, отколкото днес. Това би
означавало, че би им отнело още повече време, за да достигнат до сегашното си место-
положение, отколкото ако разширяването се осъществяваше с постоянна скорост. Дейс-
твително, за определено измерване на константата на Хъбъл днес, най-голямата въз-
можна възраст на нашата вселена (около 20 милиарда години) се получава при включ-
ването на възможността за космологична константа заедно с измереното количество ви-
дима и тъмна материя, ако сме свободни да настройваме стойността ѝ според плът-
ността на материята във вселената днес.
През 1996 г. работих с Брайън Шабойе и сътрудниците ни Пиер Демарк от Йейлския
университет и Питър Кърнан от университета „Кейс Уестърн Ризърв“ за поставянето на
долна граница на възрастта на най-старите звезди в галактиката ни на около 12 мили-
арда години. Направихме го чрез моделиране на еволюцията на милиони различни
звезди на високоскоростни компютри и сравняване на техните цветове и яркост с тази
на действителни звезди в кълбовидните купове в нашата галактика, за които отдавна се
смяташе, че са сред най-старите обекти в галактиката. Приемайки, че за формирането
на нашата галактика са били нужни около един милиард години, тази долна граница
ефективно изключи вероятността за плоска вселена, доминирана от материята, в полза
на вселена с космологична константа (един от факторите, които бяха наклонили везните
в полза на заключението в по-ранната ни разработка с Търнър), докато вероятността за
отворена вселена се колебаеше на ръба.
Възрастта на най-старите звезди обаче беше определена чрез заключения, основани
на наблюдения на границата на тогавашната чувствителност на апаратурата, а през 1997

60
г. нови данни от наблюдения ни принудиха да преразгледаме оценките си и да ги нама-
лим с около два милиарда години, което сочеше една по-млада вселена. Така че поло-
жението стана още по-заплетено и всичките три космологии отново започнаха да изг-
леждат възможни, което ни върна обратно при черната дъска.
Всичко това се промени през 1998 г., която случайно беше и годината, през която
експериментът „Бумеранг“ показа, че вселената е плоска.
През тези седемдесет години, откакто Едуин Хъбъл измерил скоростта на разширя-
ване на вселената, астрономите са положили огромни усилия да определят с точност
тази стойност. Спомнете си, че през 90-те години на XX век те най-сетне бяха открили
„стандартна свещ“ – обект, чиято действителна яркост според наблюдателите можеше
да се определи независимо, така че при измерването на видимата му яркост да може да
се изчисли разстоянието до него. Стандартната свещ изглеждаше надеждна и при това
можеше да се наблюдава през глъбините на пространството и времето.
Наскоро за един вид избухваща звезда, наречен свръхнова тип 1а, беше демонстри-
рано, че съществува връзка между нейната яркост и продължителността на живота ѝ.
Измерването на продължителността на периода, през който дадена свръхнова тип 1а
остава ярка, за пръв път изискваше да се вземат предвид ефектите от разтеглянето на
времето поради разширяването на вселената, което означаваше, че измерената продъл-
жителност на живота на такава свръхнова всъщност е по-голяма от действителната про-
дължителност на живота ѝ. Въпреки това ние можехме да определим абсолютната ѝ яр-
кост, да измерим видимата ѝ яркост с телескопи и да определим разстоянието до галак-
тиката, в която е избухнала свръхновата. Същевременно измерването на червеното от-
клонение на галактиката ни даваше възможност да определим скоростта. Комбинира-
нето на двете ни позволяваше да измерваме с все по-голяма точност скоростта на раз-
ширяване на вселената.
Тъй като свръхновите са толкова ярки, те ни осигуряват не само прекрасен инстру-
мент за измерване на константата на Хъбъл, но позволяват на наблюдателите да поглед-
нат назад на разстояния, представляващи значителна част от възрастта на вселената.
Това предлагаше нова и вълнуваща възможност, която за наблюдателите беше още
по-вълнуваща златна мина: измерване как константата на Хъбъл се променя в хода на
космическото време.
Измерване на промяната на константа звучи като оксиморон и действително би било
такова, ако не беше фактът, че ние хората живеем толкова кратко в космически мащаб.
В мащабите на човешкия живот скоростта на разширяване на вселената действително е
константна. Но, както вече обясних, в хода на космическото време скоростта на разши-
ряване на вселената ще се промени поради ефектите на гравитацията.
Астрономите се досетиха, че ако успеят да измерят скоростта и разстоянието на много
далечни свръхнови – намиращи се в далечните краища на видимата вселена, – тогава
биха могли да измерят скоростта, с която разширяването на вселената се забавя (тъй
като всички приемаха, че вселената се държи разумно и преобладаващата във вселената
гравитационна сила е привличаща). Този път те се надяваха да разкрият дали вселената
е отворена, затворена или плоска, тъй като степента на забавяне като функция на вре-
мето е различна за всяка възможна геометрия.
През 1996 г. гостувах шест седмици на лабораторията „Лорънс Бъркли“, където изна-
сях лекции по космология и обсъждах различни научни проекти с колегите там. Изнесох
сказка за твърдението ни, че празното пространство може да съдържа енергия, след ко-

61
ето Сол Пърлмутър, млад физик, който работеше над откриването на далечни свръх-
нови, дойде при мен и заяви: „Ние ще ви оборим!“
Сол говореше за следния аспект от предположението ни за плоска вселена, 70 про-
цента от чиято енергия би трябвало да се съдържа в празното пространство. Припомнете
си, че такава енергия би довела до космологична константа, което би означавало отб-
лъскваща сила, която би съществувала в цялото пространство и би доминирала разши-
ряването на вселената, причинявайки неговото забързване, а не забавяне.
Както вече описах, ако в хода на космическото време разширяването на вселената се
ускоряваше, тогава вселената днес би била по-стара, отколкото бихме заключили, ако
разширяването се забавяше. Това би означавало, че погледът назад във времето към га-
лактики с определено червено отместване вече не би бил това, което би бил иначе. На
свой ред, ако те са се отдалечавали от нас в продължение на по-дълго време, това би
означавало, че светлината от тях е произлязла от по-далечно място. В такъв случай
свръхновите от галактики с някакво измерено червено отместване биха ни изглеждали
по-бледи, отколкото ако светлината идваше от по-близо. Представено схематично, при
измерване на скоростта спрямо разстоянието, наклонът на кривата за сравнително
близки галактики би ни позволил да определим скоростта на разширяване днес и в за-
висимост от това, дали кривата е извита нагоре или надолу за далечните свръхнови,
бихме могли да съдим дали скоростта на разширяване на вселената се увеличава или
намалява.

Две години след срещата ни Сол и сътрудниците му, част от международния екип на
Космологичен проект Свръхнова, публикуваха научен доклад, базиран на ранни пред-
варителни данни, според които ние грешахме. (В действителност те не твърдяха, че с
Търнър сме сгрешили, тъй като, наред с повечето други наблюдатели, те не бяха взели
предложението ни кой знае колко сериозно.) Данните им предполагаха, че кривата на

62
отношението разстояние спрямо червено отместване се извива надолу и следователно
горната граница на енергията на празното пространство трябваше да е доста под коли-
чеството, необходимо за съществен принос към общата енергия днес.
Но, както често се случва, първите получени данни може да не са представителна
извадка, което може да се дължи на лош статистически късмет или на неочаквани сис-
темни грешки, които се проявяват едва при събирането на доста повече материал. Имен-
но такъв беше случаят с данните, публикувани от Космологичен проект Свръхнова, и
поради това заключенията им се оказаха неправилни.
Друг международен проект за търсене на свръхнови, наречен „Хай-Зет Свръхнова“ и
ръководен от Брайън Шмит в австралийската обсерватория „Маунт Стромло“, провеж-
даше програма със същата цел и беше започнал да получава различни резултати. Нас-
коро Брайън ми сподели, че когато се получили първите сериозни данни, предполагащи
ускоряваща се вселена със съществена енергия на вакуума, им било отказано време с
телескопа и били информирани, че вероятно грешат, след като проектът Космологичен
проект Свръхнова вече бил определил, че вселената действително е плоска и домини-
рана от материята.
Подробната история на съревнованието между двете групи несъмнено ще бъде про-
игравана още много пъти, особено след като те си поделят Нобеловата награда, което
несъмнено ще се случи.1 Не е тук мястото да се тревожим кой е бил пръв. Стига да се
каже, че в началото на 1998 г. групата на Шмит публикува доклад, според който вселе-
ната изглежда, че се ускорява. Около шест месеца по-късно групата на Пърлмутър обяви
подобни резултати и публикува доклад, който потвърждаваше резултата на „Хай-Зет
Свръхнова“, в действителност признавайки по-ранната си грешка и утвърждавайки като
по-вероятна вселена, доминирана от енергията на празното пространство, известна в по-
широките кръгове като тъмна енергия.
Скоростта, с която тези резултати бяха приети от научната общност – макар да изис-
кваха цялостно преразглеждане на общоприетата картина на вселената, – е интересна от
гледна точка на научната социология. Почти само за една нощ резултатите сякаш бяха
всеобщо приети, въпреки че, както казваше Карл Сейгън: „Необичайните твърдения
изискват необичайни доказателства.“ А това определено беше необичайно твърдение,
доколкото изобщо някое може да е такова.
Останах шокиран, когато през декември 1998 г. списание „Сайънс“ нарече открити-
ето за ускоряваща се вселена „научния пробив на годината“, излизайки със забележи-
телна корица с рисунка на един шокиран Айнщайн.

1
Нобелова награда за физика за 2011 г. заедно с Брайън Шмит и Адам Рийс „за откриването на
ускореното разширяване на Вселената чрез наблюдения на далечни свръхнови“. – Б.а.
63
 Не бях шокиран, защото съм смятал, че резултатите не заслужават да бъдат на кори-
цата. Напротив. Ако бяха верни, това щеше да е едно от най-важните астрономически
открития на нашето време, но данните по онова време бяха само доста убедителни. Те
изискваха такава промяна в представата ни за вселената, че според мен трябваше да сме
много по-сигурни, че можем категорично да изключим всички останали възможни при-

64
чини за наблюдавания от екипите ефект, преди всички да се метнем във вагона на кос-
мологичната константа. Както тогава казах поне на един журналист: „За пръв път се
усъмних в космологичната константа, когато наблюдателите обявиха, че са я открили.“
Донякъде шеговитата ми реакция може да изглежда странна, като се има предвид, че
вече може би около десетилетие под една или друга форма бях защитавал тази възмож-
ност. Като теоретик нямам нищо против разсъжденията, особено когато те отварят нови
врати за експерименти. Но при разглеждането на реални данни смятам, че трябва да сме
възможно най-консервативни. Причината може би е, че достигнах научна зрелост във
време, когато толкова много нови и вълнуващи, но и несигурни твърдения в собствената
ми област на физиката на частиците се оказаха неоснователни. Открития, вариращи от
претенции за нова пета природна сила до откриването на нови елементарни частици и
предполагаемото наблюдение, че вселената ни като цяло се върти, идваха с фанфари и
си отиваха с дюдюкания.
Най-голямата тревога по онова време по отношение на твърденията за откриването
на ускоряваща се вселена, беше, че далечните свръхнови може да изглеждат по-бледи,
отколкото иначе би се очаквало от тях, но не поради ускоряващо се разширяване, а
просто защото или а) те действително са по-бледи, или б) може би някакъв междугалак-
тически или галактически прах от по-ранни времена частично ги затъмнява.
През последвалото десетилетие доказателствата за ускоряването станаха още по-ка-
тегорични и почти неопровержими. Първо, бяха измерени много повече свръхнови с
голямо червено отместване. Оттам комбиниран анализ на свръхновите от двете групи,
осъществен година след оригиналната публикация, доведе до графиката на следващата
страница.
Като насока за окото, за да ви помогнат да видите дали кривата на разстоянието
спрямо червеното отместване се извива нагоре или надолу, наблюдателите са прекарали
прекъсната права линия в горната половина на графиката от долния ляв до горния десен
ъгъл, която преминава през данните, представляващи близките свръхнови. Наклонът на
тази линия ни показва скоростта на разширяване днес. После, в долната половина на
графиката те са прекарали същата тази права линия, но хоризонтално, като ориентир за
окото.
Ако разширяването на вселената се забавя, както се очакваше през 1998 г., далечните
свръхнови при червено отместване (Z) близо до 1 ще се падат под правата линия. Но,
както виждате сами, повечето от тях се намират над правата линия. Това може да се
дължи на една от следните две причини:

1. Данните са погрешни или

2. Разширяването на вселената се ускорява.

65
 Ако за момент приемем втората алтернатива и се запитаме „Колко енергия ще трябва
да включим в празното пространство, за да получим наблюдаваното ускорение?“, ще
получим забележителен отговор. Кривата, която най-добре се вписва в данните, съот-
ветства на плоска вселена с 30 процента от енергията ѝ в материята и 70 процента в

66
празното пространство. По забележителен начин това е точно необходимото, за да по-
лучим плоска вселена в съответствие с факта, че едва 30 процента от необходимата маса
съществува във и около галактиките и галактическите купове. Имаме очевидно съвпа-
дение.
Макар твърдението, че 99 процента от вселената е невидима (1 процент видима мате-
рия в море от тъмна материя, обгърнати от енергията на празното пространство), да се
вписва в категорията за необичайно твърдение, все пак би трябвало сериозно да обмис-
лим първата от двете възможности, споменати по-горе, а именно, че данните може да са
погрешни. През последвалото десетилетие всички останали космологични данни про-
дължиха да затвърждават общата картина на абсурдна плоска вселена, в която преобла-
даващата енергия се намира в празното пространство и в която всичко, което можем да
видим, съставлява по-малко от един процент от общата енергия, докато материята, ко-
ято не можем да видим, е съставена най-вече от някакви все още непознати елементарни
частици от нов вид.
Първо, новите данни за еволюцията на звездите са се подобрили, откакто новите са-
телити ни осигуриха информация за първичния състав на старите звезди. Използвайки
тези данни, през 2005 г. с моя колега Шабойе успяхме да демонстрираме категорично,
че степента на грешка при определянето на възрастта на вселената вече е достатъчно
малка, за да бъде изключена вероятността за възраст по-малка от 11 милиарда години.
Това беше несъвместимо с всякакъв вид вселена, чието празно пространство не съдържа
значително количество енергия. Отново, тъй като не сме сигурни, че тази енергия се
дължи на космологична константа, сега тя се нарича с по-простото име „тъмна енергия“
аналогично на „тъмната материя“, преобладаваща в галактиките.
Тази оценка на възрастта на вселената ни беше значително подобрена около 2006 го-
дина, когато нови прецизни измервания на космическото микровълново фоново лъче-
ние от сателита WMAP позволи на наблюдателите да измерят точно времето от Големия
взрив насам. Вече знаем възрастта на вселената, изразена с четири цифри. Тя е на 13,72
милиарда години!
Никога не бих предположил, че докато съм още жив, ще постигнем такава прециз-
ност. Но след като вече разполагаме с нея, можем да потвърдим, че е невъзможно все-
лена с измерената днес скорост на разширяване да е толкова стара без тъмна енергия и
то точно с поведението на енергия, дължаща се на космологична константа. С други
думи, това е енергия, която изглежда константна във времето.
При следващия научен пробив наблюдателите успяха да измерят колко точно материя
под формата на галактики е образувала купове в хода на космическото време. Резулта-
тът зависи от скоростта на разширяване на вселената, тъй като силата на привличане,
която притегля галактиките една към друга, трябва да се съревновава с космическото
разширяване, което тласка материята да се раздалечава. Колкото по-голяма е стойността
на енергията на празното пространство, толкова по-бързо тя ще започне да доминира
енергията на вселената и толкова по-скоро увеличаващата се скорост на разширяване в
някакъв момент ще спре гравитационното свиване на материята във все по-големи ма-
щаби.
Следователно, измервайки гравитационното формиране на купове, наблюдателите
успяха да потвърдят за пореден път, че единствената плоска вселена, която отговаря на
наблюдаваната структура на вселената в голям мащаб, е вселената с приблизително 70
процента тъмна енергия, която в една или друга степен има поведението на енергия,
представена от космологична константа.

67
 Независимо от тези индиректни надзървания в историята на разширяването на вселе-
ната, наблюдателите на свръхнови извършиха пространни тестове и отхвърлиха една по
една възможностите, които биха могли да доведат до системни грешки в техните ана-
лизи, включително и на възможността за увеличено количество прах на големи разсто-
яния, което да кара свръхновите да изглеждат по-бледи.
Един от най-важните им тестове включваше търсене назад във времето.
По-рано в историята на вселената, когато сегашният обозрим район е бил значително
по-малък, плътността на материята е била много по-голяма. Енергийната плътност на
празното пространство обаче си остава една и съща в течение на времето, ако действи-
телно отразява космологична константа или нещо от този род. Поради това, когато все-
лената е била с по-малко от половината от сегашния си размер, енергийната плътност
на материята трябва да е била по-голяма от енергийната плътност на празното прост-
ранство. През цялото това време материята, а не празното пространство трябва да е съз-
давала преобладаващата гравитационна сила, въздействаща на разширяването. В резул-
тат вселената трябва да е забавяла разширяването си.
В класическата механика съществува наименование за точката, в която една система
променя ускорението си и преминава от забавяне към ускоряване. Нарича се тласък.
През 2003 г. организирах конференция в моя университет по въпросите за бъдещето на
космологията. Поканих един от членовете на екипа на „Хай- Зет Свръхнова“, Адам
Рийс, който ми беше казал, че ще съобщи нещо интересно. И го направи. На следващия
ден вестник „Ню Йорк Таймс“, който отразяваше срещата, публикува снимка на Адам,
придружена със заглавието „Открит е космическият тласък“. Още си пазя тази снимка
и понякога се развеселявам с нея.
Детайлното описване на историята на разширяването на вселената, което показа, че
период на забавяне е бил сменен с период на ускоряване, наклони значително везните в
полза на твърдението, че оригиналните наблюдения, които сочеха съществуването на
тъмна енергия, всъщност са били верни. При всички вече налични доказателства е
трудно да си представим, че придържането към тази картина е изгубена космическа ка-
уза. Независимо дали ни харесва, тъмната енергия изглежда, че остава, поне докато не
се промени по някакъв начин.
Произходът и естеството на тъмната енергия несъмнено е най-голямата загадка в съв-
ременната фундаментална физика. Ние нямаме задълбочено обяснение, как възниква тя
и защо приема точно тази стойност. Следователно нямаме представа и защо е започнала
да доминира разширяването на вселената, при това сравнително отскоро – едва през
последните около пет милиарда години, и дали това не е чиста случайност. Естествено
е да подозираме, че нейната природа по някакъв фундаментален начин е свързана с про-
изхода на вселената. А вероятно тя ще определи и бъдещето на тази вселена.

68
 Глава 6.
Безплатният обяд на края
на вселената
„Вселената е голяма. Наистина голяма.
Просто няма да повярвате колко изключително
невероятно невъобразимо голяма е тя.
Вие сигурно си мислите, че до аптеката пътят
е много дълъг, ама в сравнение с Вселената това е
направо нищо работа.“
~ Дъглас Адамс,
„Пътеводител на галактическия стопаджия“

Мисля, че едно от две съвсем не е зле. Оказа се, че космолозите правилно бяхме пред-
положили, че вселената е плоска, така че не останахме смутени от шокиращото разкри-
тие, че празното пространство действително съдържа енергия, при това достатъчна да
доминира разширяването на вселената. Съществуването на тази енергия беше неверо-
ятно, но още по-невероятно е, че тя не е достатъчна да направи вселената необитаема.
Защото ако енергията на празното пространство беше толкова голяма, колкото сочеха
предварителните оценки, тогава скоростта на разширяване щеше да е толкова висока,
че всичко, което виждаме сега във вселената, бързо щеше да бъде изтласкано отвъд хо-
ризонта. Вселената щеше да стане студена, тъмна и празна много преди да успеят да се
формират звездите, Слънцето и нашата Земя.
От всички основания да се предположи, че вселената е плоска, може би най-простото
за разбиране произтича от факта, че е било добре известно, че тя е почти плоска. Дори
в ранните дни преди откриването на тъмната материя известното количество на види-
мата материя във и около галактиките възлизаше само на около един процент от общото
количество материя необходимо за получаването на плоска вселена.
Един процент може и да не изглежда много, но нашата вселена е много стара, тя е на
милиарди години. Приемайки, че гравитационните ефекти на материята или лъчението
доминират еволюиращото разширяване, в което ние, физиците, винаги сме били убе-
дени, тогава ако вселената не е съвсем плоска, със своето разширяване тя би ставала все
по-малко плоска.
Ако е отворена, скоростта на разширяване се увеличава повече, отколкото би било
при плоска вселена, раздалечавайки материята все повече и повече в сравнение с това,
което би било иначе, което би довело до намаляване на нетната ѝ плътност и много
бързо би се стигнало до безкрайно малка част от плътността, необходима за получава-
нето на плоска вселена.
Ако е затворена, тогава тя би забавяла разширяването си по-бързо и в някакъв момент
би започнала отново да се свива. Във всеки случай плътността първо щеше да намалява
по-бавно, отколкото при плоска вселена, а после щеше да започне да се увеличава, ко-
гато вселената започне да се свива. Отново, отклонението от плътността, очаквана при
плоска вселена, се увеличава с времето.
Вселената е увеличила размерите си близо трилион пъти спрямо състоянието си, ко-
гато е била на възраст една секунда. Ако в този ранен момент плътността на вселената
69
не е била почти точно очакваната за плоска вселена, а например 10 процента от подхо-
дящата, тогава плътността на вселената днес щеше да се отклонява от необходимата за
плоска вселена поне трилион пъти. Това е много повече от разликата от сто пъти между
плътността на видимата материя във вселената спрямо плътността на това, което би до-
вело до плоска вселена днес.
Този проблем бил добре известен още през 70-те години на XX век като „Проблема с
плоската вселена“. Разглеждането на геометрията на вселената е като да си представяте
химикалка, балансирана вертикално върху маса. И най-лекото накланяне в една или
друга посока тутакси ще я събори. Същото е и с плоската вселена. И най-дребното отк-
лонение от плоскостта бързо нараства. Така че как би могла вселената да е толкова близо
до плоска днес, ако не е била абсолютно плоска?
Отговорът е прост: по същество тя би следвало да е плоска и днес!
Този отговор всъщност съвсем не е толкова прост, защото влече със себе си следва-
щия въпрос: Как началните условия са се съчетали така, че да създадат плоска вселена?
На този втори, по-труден въпрос съществуват два възможни отговора. Първият да-
тира от 1981 г., когато младият физик теоретик и докторант в Станфордския универси-
тет Алън Гут размишлявал над проблема с плоската вселена и свързани с него други два
проблема на стандартната картина на Големия взрив – така наречения „проблем с хори-
зонта“ и „проблема с магнитните монополи“. В случая ни засяга само първият, защото
проблемът с магнитните монополи само изостря проблема с плоската вселена и проб-
лема с хоризонта. Проблемът с хоризонта е свързан с факта, че космическото микровъл-
ново фоново лъчение е изключително еднородно. Малките температурни отклонения,
които описах по-рано, представляват вариации в плътността на материята и лъчението
от по-малко от една десетохилядна в сравнение с иначе равномерната фонова плътност
и температура във време, когато вселената е била едва на няколкостотин хиляди години.
Така че докато се занимавах с малките отклонения, по-сериозният и належащ въпрос
беше: „Как изобщо вселената е станала толкова еднородна?“
Все пак, ако вместо по-ранното изображение на космическото микровълново фоново
лъчение (при което температурните отклонения от порядъка на няколко стохилядни са
показани в различни цветове) бях показал температурна карта на микровълновото небе
по линейна скала (като вариациите в светлосенките отразяват вариации в температурата
с разлика от ±0,03 градуса по Келвин спрямо средната фонова температура от около
2,72 градуса по Келвин над абсолютната нула, т.е. отклонение от 1% около средната
стойност), тогава картата щеше да изглежда така:

70
 Сравнете това изображение, на което няма никаква различима структура, с подобна
проекция на земната повърхност с малко по-голяма чувствителност, при която цвето-
вите вариации представляват отклонения от средния радиус от порядъка на една петс-
тотна:

Следователно в голям мащаб вселената е невероятно еднородна!

Как е възможно това? Човек може просто да приеме, че в по-ранни времена младата
вселена е била гореща, плътна и в топлинно равновесие. Това означава, че горещите
зони биха се охладили, а студените зони биха се стоплили, докато първичният бульон
добие еднаква температура навсякъде.
Както изтъкнах обаче по-рано, когато вселената е била само на няколкостотин хиляди
години, светлината е можела да измине едва няколкостотин хиляди светлинни години,
което е съвсем малък процент от цялата обозрима вселена днес (това предишно разсто-
яние се изразява чрез ъгъл от около един градус върху картата на повърхността на пос-
ледно разсейване на микровълновото фоново лъчение във вида, в който се наблюдава
днес). Тъй като Айнщайн ни казва, че никоя информация не може да се разпространява
със скорост по-висока от тази на светлината, в стандартната картина на Големия взрив
просто няма начин една част от днешната обозрима вселена да е била повлияна по онова
време от съществуването и температурата на други части с ъглови мащаби по-големи
от около един градус. Следователно няма начин космическият газ в тези мащаби да се
е термализирал навреме, за да се получи такава еднородна температура навсякъде!
В стремежа си да разгадае този проблем Гут, който се занимава с физика на части-
ците, размишлявал какъв процес би могъл да е възникнал в ранната вселена и достигнал
до едно абсолютно гениално прозрение. Ако в процеса на охлаждането си вселената е
претърпяла фазов преход – както например водата се охлажда до лед, а желязото се на-
магнитва с охлаждането си, – тогава се решава не само проблемът с хоризонта, но и
проблемът с плоската вселена (а също и проблемът с магнитните монополи).
Ако обичате да пиете силно изстудена бира, може да ви се случи следното: изваждате
ледена бутилка бира от хладилника и когато с отварянето ѝ освободите налягането в
съда, бирата изведнъж да замръзне изцяло, което да доведе дори до напукване на бутил-
ката. Това се случва, защото при високо налягане предпочитаното състояние с най-

71
ниска енергия на бирата е в течна форма, а с освобождаване на налягането предпочита-
ното състояние с най-ниска енергия е твърдото състояние. По време на фазовия преход
би могла да се освободи енергия, тъй като състоянието с най-ниска енергия в една фаза
може да е с по-ниска енергия от състоянието с най-ниска енергия в другата фаза. Такава
освободена енергия се нарича „латентна топлина“.
Гут осъзнал, че докато вселената се е охлаждала при разширяването си след Големия
взрив, конфигурацията от материя и лъчение може за известно време да е заседнала в
някакво метастабилно състояние, като впоследствие с още по-голямото охлаждане на
вселената тази конфигурация изведнъж да е претърпяла фазов преход към енергетично
предпочитаното основно състояние на материята и лъчението. Енергията, съхранявана
в конфигурацията на „фалшив вакуум“ на вселената преди завършването на фазовия
преход – „латентната топлина“ на вселената, ако щете, – би могла драстично да повлияе
разширяването на вселената през периода преди фазовия преход.
Енергията на фалшивия вакуум би имала поведение като това, дължащо се на космо-
логична константа, защото би се държала също като енергия, проникнала празното
пространство. Това би накарало разширяването на вселената по онова време да се уско-
рява все повече и повече. В крайна сметка това, което е щяло да стане нашата обозрима
вселена, би започнало да нараства със скорост по-висока от тази на светлината. Общата
теория на относителността го позволява, макар че изглежда, че това нарушава специал-
ната теория на относителността на Айнщайн, която твърди, че нищо не може да се
движи по-бързо от скоростта на светлината. Но човек трябва да подходи като адвокат и
да анализира това твърдение малко по-внимателно. Специалната теория на относител-
ността гласи, че нищо не може да се движи през пространството по-бързо от скоростта
на светлината. Обаче самото пространство може да прави каквото си ще – поне според
общата теория на относителността. А докато пространството се разширява, то може да
увлече със себе си далечни обекти, намиращи се в покой в пространството, в което са
разположени, раздалечавайки ги един от друг със свръхсветлинни скорости.
Оказва се, че през този период на инфлация вселената може да се е разширила над
10 пъти. И докато това е една огромна стойност, още по-удивителното е, че тя може
28

да е била осъществена само за част от секундата, когато вселената е била още съвсем
млада. В този случай всичко в границите на цялата обозрима вселена някога, преди ин-
флацията да се е случила, се е намирало в район, много по-малък от този, който бихме
проследили назад, ако не беше имало инфлация, а най-важното, той е бил толкова ма-
лък, че би имало достатъчно време да се термализира и да достигне абсолютно една и
съща температура.
Инфлацията направила възможно и още едно общо предвиждане. Когато един балон
се надува все повече и повече, кривината на повърхността му става все по-малка. Нещо
подобно се случва с вселената, чийто размер нараства експоненциално, като това може
да се случи по време на инфлация, задействана от голяма постоянна енергия на фалши-
вия вакуум. Действително, до момента, в който инфлацията приключи (с което се ре-
шава проблемът с хоризонта), кривината на вселената (ако тя по начало е била ненулева)
достига до толкова абсурдно малка стойност, че дори и днес вселената изглежда плоска
и при най-прецизно измерване.
Понастоящем инфлацията е единственото жизнеспособно обяснение както на хомо-
генността, така и на плоскостта на вселената, базирано на може би фундаментални и
изчислими микроскопски теории на частиците и техните взаимодействия. Нещо повече,
инфлацията прави възможно още едно може би още по-забележително предвиждане.

72
Както вече описах, законите на квантовата механика водят до заключението, че в много
малък мащаб за много кратко време празното пространство може да изглежда като
вряща и кипяща отвара от виртуални частици и полета с бясно колебаещи се стойности.
Тези квантови флуктуации може да са важни за определянето на характера на протоните
и атомите, но като цяло те са невидими в по-голям мащаб и това е една от причините да
ни се струват толкова неестествени.
По време на инфлация обаче тези квантови флуктуации могат да определят кога иначе
различните малки райони от пространството ще приключат периода си на експоненци-
ално разширяване. Когато различните райони спрат инфлацията си в леко (микроско-
пично) различни моменти, плътността на материята и лъчението в резултат от освобож-
даването на енергията на фалшивия вакуум под формата на топлинна енергия е с малки
разлики в различните райони.
Картината на колебанията в плътността, възникващи след инфлацията от квантовите
флуктуации в иначе празното пространство, се оказва в пълно съответствие с наблюда-
ваната в голям мащаб картина на студени и горещи петна в космическото микровълново
фоново лъчение. Докато съответствието не е доказателство, разбира се, сред космоло-
зите за пореден път все повече се разпространява възгледът, че щом върви като пате,
изглежда като пате и кряка като пате, то вероятно е пате. И ако инфлацията действи-
телно е отговорна за всички малки флуктуации на плътността на материята и лъчението,
които по-късно довеждат до гравитационното свиване на материята в галактики, звезди,
планети и хора, тогава наистина може да се каже, че всички ние сме тук днес, благода-
рение на квантовите флуктуации на нещо, което по същество е нищо.
Това е толкова забележително, че бих искал отново да го подчертая. Квантовите
флуктуации, които иначе биха били напълно невидими, се замразяват от инфлацията и
се проявяват впоследствие като флуктуации на плътността, които са създали всичко,
което можем да видим! Ако, както вече написах, всички ние сме звезден прах, също е
вярно, в случай че инфлацията се е състояла, че всички ние съвсем буквално сме се
появили от квантовото нищо.

Това е толкова поразително неинтуитивно, че може да изглежда почти магическо. Но

съществува поне един аспект на цялото това инфлационно фокусничество, който може
да изглежда особено тревожен. Откъде по начало се е взела всичката тази енергия? Как
е възможно един микроскопично малък район да достигне до размерите на вселената,
при това съдържайки достатъчно материя и радиация за всичко, което сме в състояние
да видим?
По-общо бихме могли да зададем въпроса, как става така, че плътността на енергията
да остане постоянна в разширяваща се вселена с космологична константа или енергия
на фалшивия вакуум? Все пак в такава вселена пространството се разширява експонен-
циално и ако плътността на енергията остава непроменена, то общата енергия в рамките
на всеки район ще нараства с увеличаването на големината му. Какво стана със закона
за запазване на енергията?
Това е пример за нещо, което Гут е нарекъл великия „безплатен обяд“. Включването
на ефектите на гравитацията в разсъжденията за вселената дава възможност на обектите
да притежават както „положителна“, така и „отрицателна“ енергия. Тази черта на гра-
витацията създава възможността нещата с положителна енергия, каквито са материята
и лъчението, да бъдат включвани в конфигурации с отрицателна енергия, които уравно-

73
весяват енергията на създадения материал с положителна енергия. По този начин гра-
витацията може да започне с празна и да завърши с пълна вселена.
Може би това също ви звучи подозрително, но всъщност то е централна част от пле-
нителната сила, която плоската вселена упражнява над мнозина от нас. Също така то е
нещо, което може би ви е познато от часовете по физика в гимназията.
Представете си, че хвърляте топка във въздуха. По правило тя ще се върне обратно.
А сега я хвърлете по-силно (приемаме, че се намирате навън). Тя ще достигне по-високо
и ще се задържи във въздуха по-дълго, преди да падне. А ако я хвърлите достатъчно
високо, повече няма да се върне на земята. Тя ще се откъсне от земното гравитационно
поле и ще продължи напред в открития космос.
Как да разберем кога ще се случи това? Използваме проста сметка, базирана на енер-
гията. Движещ се обект в гравитационното поле на Земята притежава два вида енергия.
Първият е енергията на движението, наречена кинетична енергия от гръцката дума за
движение. Тази енергия, която зависи от скоростта на обекта, винаги е положителна.
Другата компонента на енергията, наречена потенциална енергия (свързана с потенци-
ала ѝ да върши работа), в общия случай е отрицателна.
Това е така, защото общата гравитационна енергия на обект в покой на безкрайно
голямо разстояние от всеки друг обект ние определяме като нулева и това изглежда ос-
нователно. Кинетичната му енергия очевидно е нулева, а потенциалната му енергия
също определяме като нулева в този момент, така че и общата гравитационна енергия е
равна на нула.
Ако обаче обектът не се намира на безкрайно голямо разстояние от всички други
обекти, а е близо до друг обект, например до Земята, той ще започне да пада към нея
поради гравитационното привличане. Докато пада, скоростта му ще се увеличава и ако
по пътя си се удари в нещо (например в главата ви), може да го разцепи на две. Колкото
по-близо до земната повърхност е в момента на освобождаването си, толкова по-малко
работа може да свърши до момента, в който се удари в земята. Така че потенциалната
енергия намалява с приближаването към Земята. Но ако потенциалната енергия е нула,
когато обектът е безкрайно далече от Земята, то тя трябва да става все по-отрицателна
с приближаването му до нея, защото потенциалът ѝ да върши работа става все по-малък
с намаляването на разстоянието.
В класическата механика, както я дефинирах тук, определението за потенциална
енергия е условно. Бих могъл да определя потенциалната енергия на един обект на зем-
ната повърхност като нулева и така тя би станала много голямо число, когато обектът
се намира безкрайно далече. Определянето на общата енергия като нулева на безкрайно
разстояние има логика от физична гледна точка, но поне в този момент от изложението
ни това е чиста условност.
Независимо къде се поставя нулевата точка на потенциалната енергия, една прек-
расна характеристика на обектите, които са подложени единствено на силата на грави-
тацията, е, че сумата от тяхната потенциална и кинетична енергия остава константа.
Докато обектите падат, потенциалната им енергия се преобразува в кинетичната енер-
гия на движението, а когато отскочат от земята, кинетичната енергия се преобразува
обратно в потенциална и така нататък.
Това ни осигурява един прекрасен инструмент за определяне с каква скорост трябва
да бъде хвърлено нещо във въздуха, за да се откъсне от Земята, защото щом то някога
ще бъде безкрайно далече от Земята, то общата му енергия трябва да е по-голяма или
равна на нула. Тогава просто трябва да се погрижа общата му гравитационна енергия в

74
момента, когато напусне ръката ми, да е по-голяма или равна на нула. След като аз мога
да контролирам само един аспект на общата му енергия – а именно скоростта, с която
напуска ръката ми, – трябва само да открия вълшебната скорост, при която положител-
ната кинетична енергия е равна на отрицателната потенциална енергия, която прите-
жава поради гравитационното привличане на земната повърхност. Както кинетичната,
така и потенциалната енергия на топката зависят по абсолютно един и същи начин от
нейната маса, която следователно се съкращава до нула, когато тези две стойности са
равни. Така откриваме скоростта, с която обектите могат да се откъснат от земната по-
върхност, а именно 11 километра в секунда, когато общата гравитационна енергия на
обекта е равна точно на нула.
Вероятно ще попитате: какво общо има това с вселената като цяло и в частност с
инфлацията? Абсолютно същото изчисление, което току-що описах за топка, хвърлена
с ръка от земната повърхност, е приложимо за всеки обект в нашата разширяваща се
вселена.
Да разгледаме един сферичен район от нашата вселена с център нашето местополо-
жение (в галактиката Млечен път) достатъчно голям да обхваща много галактики, но
достатъчно малък, за да е в рамките на най-големите разстояния, на които можем да
виждаме днес:

75
 Ако районът е достатъчно голям, но и не твърде голям, тогава галактиките по грани-
цата му ще се отдалечават от нас равномерно поради разширяването на Хъбъл, но тех-
ните скорости ще са далеч под скоростта на светлината. В този случай законите на Ню-
тон са приложими и можем да пренебрегнем ефектите на общата и специалната теория
на относителността. С други думи, всеки обект е управляван от физика, идентична с
тази, описваща топката, която си представих, че се опитвам да хвърля в открития кос-
мос.
Да разгледаме галактиката, показана горе, която се отдалечава от центъра, както е
показано. Също както с топката и Земята, можем да попитаме дали галактиката ще бъде
в състояние да се откъсне от гравитационното притегляне на всички останали галактики
от сферата. Изчислението, което ще извършим, за да открием отговора, е абсолютно
същото, което направихме за топката. Просто изчисляваме пълната гравитационна енер-
гия на галактиката въз основа на нейното движение навън (което ѝ дава положителна
енергия), и гравитационното притегляне на нейните съседи (което осигурява отрица-
телна енергия). Ако пълната ѝ енергия е по-голяма от нула, тя ще се откъсне напред към
безкрайността, а ако е по-малка от нула, тя ще спре и ще започне да пада навътре.
Сега е възможно да покажем, че можем да пренапишем простото Нютоново уравне-
ние за общата гравитационна енергия на тази галактика по начин, който възпроизвежда
абсолютно точно Айнщайновото уравнение от общата теория на относителността за
разширяваща се вселена. А величината, която съответства на общата гравитационна
енергия на галактиката в общата теория на относителността става величината, която
описва кривината на пространството.
Тогава какво намираме? Само и единствено при плоска вселена пълната средна Ню-
тонова гравитационна енергия на всеки обект, движещ се заедно с разширяването, е
точно нула!
Ето това прави плоската вселена толкова специална. В такава вселена положителната
енергия на движението съвсем точно се анулира от отрицателната енергия на гравита-
ционното привличане.
Когато започнем да усложняваме нещата, позволявайки на празното пространство да
съдържа енергия, простата Нютонова аналогия с топка, хвърлена във въздуха, става не-
точна, но заключението по същество остава същото. В плоска вселена, дори в такава с
малка космологична константа, докато мащабите са достатъчно малки, така че скорос-
тите да са далеч под тази на светлината, Нютоновата гравитационна енергия, присъща
на всеки обект във вселената, е нула.
Всъщност при енергия на вакуума „безплатният обяд“ на Гут става дори по-драмати-
чен. Докато всеки район от вселената се разширява до все по-голям размер, той става
все по-близък до плосък, така че Нютоновата гравитационна енергия на всичко, полу-
чена, когато енергията на вакуума по време на инфлацията се превръща в материя и
лъчение, става точно нула.
Но все пак може да попитате откъде се взема всичката тази енергия, която поддържа
плътността на енергията постоянна по време на инфлация, когато вселената се разши-
рява експоненциално. Тук се включва един друг забележителен аспект на общата теория
на относителността. Не само гравитационната енергия, но и релативистичното „наля-
гане“ на обектите може да бъде отрицателно.
В сравнение с отрицателната енергия, за човек е дори още по-трудно да си представи
отрицателното налягане. Газът в балон упражнява налягане върху стените на балона. По
този начин, ако разширява стените на балона, той извършва работа върху него. Работата,

76
която извършва, кара газа да губи енергия и да се охлажда. Оказва се, че гравитацията
на празното пространство е гравитационно отблъскваща именно защото кара празното
пространство да има „отрицателно“ налягане. В резултат от това отрицателно налягане
вселената всъщност извършва работа върху празното пространство, докато то се разши-
рява. Тази работа се състои в поддържането на постоянна енергийна плътност на прос-
транството дори при разширяваща се вселена.
Следователно, ако квантовите свойства на материята и лъчението са довели до обо-
гатяването с енергия дори на безкрайно малък район от празното пространство в ранни
времена, този район би могъл да нарасне до произволно голям и произволно плосък.
Когато инфлацията приключи, може да се е получила вселена, пълна с материя и лъче-
ние, чиято обща Нютонова гравитационна енергия ще бъде възможно най-близка до
нула.
Така че когато прахолякът се уталожи след цял век, прекаран в опити, ние най-сетне
бяхме измерили кривината на вселената и бяхме открили, че тя е нулева. Вече разбирате
защо за толкова много теоретици като мен това не само е крайно удовлетворяващо, но
и изключително показателно.
Наистина... вселена от Нищото.

77
 Глава 7.
Нашето незавидно
бъдеще
„Бъдещето вече не е това, което беше.“
~ Йоги Бера

В известен смисъл е забележително и вълнуващо да се озовем във вселена, домини-

рана от нищото. Структурите, които виждаме, като звездите и галактиките са били съз-
дадени от квантовите флуктуации на нищото. А средната пълна Нютонова гравитаци-
онна енергия на всеки обект в нашата вселена е равна на нищо. Наслаждавайте се на
тази мисъл, докато можете, стига да ви се иска, защото, ако всичко това е вярно, ние
живеем в може би най-лошата от всички възможни вселени поне що се отнася до бъде-
щето на живота.
Припомнете си, че Айнщайн е започнал да разработва своята обща теория на относи-
телността едва преди близо век. Според традиционните схващания по онова време на-
шата вселена била статична и вечна. В действителност Айнщайн не само се подиграл на
Льометр заради идеята му за Големия взрив, но дори измислил космологичната конс-
танта само и само да обясни статичната вселена.
Сега, век по-късно, ние учените можем да злорадстваме заради това, че сме открили
разширяването на вселената, космическото микровълново фоново лъчение, тъмната ма-
терия и тъмната енергия.
Но какво ни вещае бъдещето?
Поезия... поне донякъде.
Спомнете си, че заключението, че разширяването на нашата вселена е доминирано от
енергията на привидно празното пространство, е направено въз основа на факта, че това
разширяване се ускорява. И също както при инфлацията, описана в предишната глава,
нашата обозрима вселена е на прага да започне да се разширява по-бързо от скоростта
на светлината. А с времето, поради ускоряващото се разширяване, нещата само ще се
влошават.
Това означава, че колкото повече чакаме, толкова по-малко ще сме в състояние да
видим. Галактиките, които сега можем да наблюдаваме, в някой бъдещ ден ще се отда-
лечават от нас със свръхсветлинна скорост, а това означава, че вече ще са невидими за
нас. Излъчваната от тях светлина няма да е в състояние да преодолее разширяването на
пространството и никога повече не ще ни достигне. Тези галактики ще са преминали
отвъд нашия хоризонт.
Начинът, по който става това, е малко по-различен от това, което може би си предс-
тавяте. Галактиките нито изчезват внезапно, нито замръкват постепенно в нощното
небе. Когато скоростта им на отдалечаване се доближи до светлинната, светлината от
тези обекти се отмества все повече към червеното. Постепенно цялата им видима свет-
лина се премества в инфрачервения, микровълновия, радио диапазона и т.н., докато нак-
рая дължината на вълната на излъчената от тях светлина стане по-голяма от големината
на обозримата вселена и в този момент те официално стават невидими.
Можем да изчислим колко време приблизително ще отнеме този процес. Тъй като

78
галактиките от местния ни галактически куп са свързани заедно от взаимното си грави-
тационно привличане, те няма да се отдалечат с фоновото разширяване на вселената,
открито от Хъбъл. Галактиките извън тази група са на около 1/5000 от разстоянието, на
което скоростта на отдалечаване на обектите се доближава до светлинната. Ще са им
нужни около 150 милиона години, или близо 10 пъти сегашната възраст на вселената,
за да достигнат до точката, отвъд която всичката светлина от звездите в тези галактики
ще се е отместила към червения край около 5000 пъти. След около 2 трилиона години
светлината им ще се е отместила към червеното дотолкова, че дължината на вълните им
ще е равна на големината на обозримата вселена, като остатъкът от вселената буквално
ще е изчезнал.
Два трилиона години може да звучи като много време и действително е. От косми-
ческа гледна точка обаче то дори не се доближава до идеята за вечност. Най-дълголет-
ните звезди от „главната последователност“ (които имат същата еволюционна история
като нашето Слънце) имат живот далеч по-дълъг от този на Слънцето и ще продължават
да светят и след 2 трилиона години (независимо че нашето Слънце ще умре само след
около 5 милиарда години). Така че в далечно бъдеще на планети около тези звезди може
да има цивилизации, захранвани от слънчева енергия, с вода и органични материали. На
онези планети може да има и астрономи с телескопи. Но когато погледнат с тях в кос-
моса, буквално всичко, което виждаме сега, всичките 400 милиарда галактики, които
днес изпълват обозримата ни вселена, ще са изчезнали!
Опитах се да използвам този аргумент пред Конгреса в стремежа си да ги подтикна
да отделят повече средства за космология сега, докато все още имаме време да наблю-
даваме всичко, което можем! За един конгресмен обаче две години са много време, а
два трилиона са нещо немислимо.
Във всеки случай, астрономите от далечното бъдеще биха били крайно изненадани,
ако имаха някаква представа какво изпускат. Защото не само че останалата част от все-
лената вече ще е изчезнала, а и, както осъзнахме с моя колега Робърт Шерър от универ-
ситета „Вандербилт“ преди няколко години, ще са изчезнали и всички доказателства,
които сега ни сочат, че живеем в разширяваща се вселена, започнала с Голям взрив,
както ще са изчезнали и доказателствата за съществуването в празното пространство на
тъмната енергия, която е отговорна за това изчезване.
Докато преди по-малко от век все още традиционно се е смятало, че вселената е ста-
тична и вечна, че в нея звездите и планетите идват и си отиват, но в най-голям мащаб тя
ще пребъде и в далечното бъдеще дълго след като и последните останки от нашата ци-
вилизация са потънали в кошчето на историята, същата тази илюзия, която е поддър-
жала нашата цивилизация до 1930 г., ще се завърне отново с пълна сила.
Три са основните стълбове на наблюдение, подпомогнали емпиричното потвържда-
ване на Големия взрив, благодарение на които, дори Айнщайн и Льометр да не се бяха
родили, пак щеше да ни се наложи да признаем, че вселената е започнала в едно горещо
и плътно състояние. Това са наблюдаваното от Хъбъл разширяване, наблюденията на
космическото микровълново фоново лъчение и наблюдаваното съвпадение между из-
мереното във вселената изобилие от леки елементи – водород, хелий и литий – и прог-
нозираното количество, създадено през първите няколко минути от историята на вселе-
ната.
Да започнем с разширяването на Хъбъл. Откъде знаем, че вселената се разширява?
Измерваме скоростта на отдалечаване на далечните обекти като функция на тяхното
разстояние. Само че когато някога видимите обекти извън местната ни група (в която

79
сме свързани гравитационно) ще са изчезнали зад нашия хоризонт, тогава вече няма да
има следи от разширяването – никакви звезди, галактики, квазари, нито дори големи
газови облаци, – които наблюдателите да могат да проследят. Разширяването ще е тол-
кова ефективно, че ще е отстранило от полезрението ни всички обекти, които действи-
телно се отдалечават от нас.
Нещо повече, след по-малко от трилион години всички галактики в местната ни група
ще са се слели в една голяма метагалактика. Наблюдателите от далечното бъдеще ще
виждат повече или по-малко онова, което са смятали, че виждат наблюдателите от 1915
г.: една-единствена галактика, приютила тяхната звезда и планета, обградена от иначе
обширно, празно, статично пространство.
Припомнете си също, че всички доказателства, че празното пространство съдържа
енергия, идват от наблюдения на степента на ускоряване на разширяването на вселе-
ната. Но когато няма следи от това разширяване, то ще бъде невъзможно за наблюда-
ване. По някакво странно стечение на обстоятелствата живеем в единствената ера в ис-
торията на вселената, когато може да бъде установено наличието на тъмна енергия, про-
пила празното пространство. Вярно е, че тази ера ще продължи няколкостотин милиарда
години, но за вечно разширяващата се вселена това е само един космически миг.
Ако приемем, че енергията на празното пространство е приблизително константна,
какъвто би бил случаят с космологична константа, тогава в много по-ранни времена
енергийната плътност на материята и лъчението трябва далеч да е надхвърляла тази на
празното пространство. Това е така просто защото с разширяването на вселената плът-
ността на материята и лъчението намалява заради увеличаването на разстоянието между
частиците и така в единица обем се съдържат все по-малко обекти. В по-ранни времена,
преди повече от 5-10 милиарда години, плътността на материята и лъчението трябва да
е била много по-голяма в сравнение с днес. Следователно по-онова време и преди това
вселената е била доминирана от материята и лъчението с произтичащото от тях грави-
тационно привличане. В този случай в по-ранни времена разширяването на вселената
трябва да се е забавяло, а гравитационното въздействие на енергията на празното прос-
транство трябва да е било невъзможно за регистриране.
По същата логика далеч в бъдещето, когато вселената е на няколкостотин милиарда
години, плътността на материята и лъчението ще е намаляла още повече и можем да
изчислим, че тъмната енергия ще има средна енергийна плътност над трилион пъти по-
висока от плътността на цялата останала материя и лъчение във вселената. Дотогава тя
вече напълно ще управлява гравитационната динамика на вселената в голям мащаб. Но
в тази късна възраст ускоряващото се разширяване ще е вече ненаблюдаемо. В този
смисъл енергията на празното пространство по силата на самата си природа гарантира,
че съществува краен период от време, през който тя може да бъде регистрирана, и по
забележително стечение на обстоятелствата ние живеем точно в този космологичен мо-
мент.
А какво да кажем за другия основен стълб от теорията на Големия взрив – космичес-
кото микровълново фоново лъчение, което ни осигурява една директна бебешка снимка
на вселената? Първо, докато в бъдеще вселената се разширява все по-бързо, температу-
рата на космическото микровълново фоново лъчение ще спада. Когато днешната обоз-
рима вселена увеличи големината си около сто пъти, температурата на космическото
микровълново фоново лъчение ще е спаднала сто пъти, а неговата интензивност, или
енергийната му плътност, ще е спаднала около сто милиона пъти, което ще го направи
сто милиона пъти по-трудно за регистриране в сравнение с днес.

80
 И все пак ние сме били в състояние да регистрираме космическия микровълнов фон
измежду всичкия електронен шум на Земята и можем да очакваме, че наблюдателите от
далечното бъдеще ще бъдат сто милиона пъти по-умни от тези, с които сме благосло-
вени днес, така че все пак има надежда. За жалост обаче се оказва, че дори и най-будният
наблюдател, когото бихме могли да си представим, разполагащ с възможно най-чувст-
вителната апаратура, която би могла да съществува, в далечното бъдеще няма да има
този късмет. Причината е, че в нашата галактика (или в мета-галактиката, която ще се
формира при сливането на галактиката ни с нейните съседи, започвайки с Андромеда
след около 5 милиарда години) между звездите има горещ газ, който е йонизиран, така
че съдържа свободни електрони и поради това има поведението на плазма. Както обяс-
них по-рано, такава плазма е непроницаема за много типове лъчение.
Съществува нещо, наречено „плазмена честота“, под която лъчението не може да про-
никне през плазмата, без да бъде погълнато. Според наблюдаваната към момента плът-
ност на свободните електрони в нашата галактика можем да изчислим плазмената ѝ чес-
тота и тогава ще открием, че по времето, когато вселената ще е 50 пъти по-стара от днес,
преобладаващата част от космическото микровълново фоново лъчение от Големия
взрив ще се е разтегнала до достатъчно големи дължини на вълните, а оттам и доста-
тъчно ниски честоти, които ще са под плазмената честота на бъдещата (мета-)галактика.
След този момент лъчението няма да може да бъде наблюдавано, независимо колко упо-
рит е наблюдателят. Ето че и космическото микровълново фоново лъчение също ще е
изчезнало.
Така че няма да има наблюдаемо разширяване, нито остатъчно лъчение от Големия
взрив. Ами изобилието на леки елементи – водород, хелий и литий, – което също сочи
право към Големия взрив?
Действително, както описах в първа глава, когато срещна човек, който не вярва в Го-
лемия взрив, обичам да му показвам следващата фигура, която държа като картичка в
портфейла си. После казвам: „Видяхте ли! Имало е Голям взрив!“
Знам, схемата изглежда много сложна, но тя всъщност показва относителното прог-
нозирано изобилие от хелий, деутерий, хелий-3 и литий спрямо водорода въз основа на
сегашното ни разбиране за Големия взрив. Горната крива, която се движи нагоре и на-
дясно, изобразява прогнозираното изобилие от хелий, втория най-изобилен елемент във
вселената, на база теглото му, сравнено с водорода (най-изобилният елемент). Следва-
щите две криви, които се движат надолу и надясно, представят прогнозираното изоби-
лие съответно от деутерий и хелий-3, изразени не в тегло, а според броя на атомите им,
в сравнение с водорода. И накрая, най-долната крива изобразява прогнозираното изо-
билие на следващия от най-леките елементи, лития, отново на база атомното му число.
Прогнозираните изобилия са представени като функции на предполагаемата обща
плътност на нормалната материя (която е изградена от атоми) във вселената днес. Ако
промяната на тази величина не създаде комбинация от всички прогнозирани изобилия
от елементи, които да съвпадат с нашите наблюдения, това ще е сериозно доказателство
против тяхното създаване в един горещ Голям взрив. Забележете, че прогнозираните
изобилия от тези елементи варират с почти десет порядъка.
Незащрихованите полета върху всяка крива представляват допустимия диапазон на
действително изчисленото първично изобилие на тези елементи въз основа на наблю-
дения на стари звезди и горещ газ във и извън нашата галактика.

81
 Вертикалната тъмна ивица представлява зоната, в която всички прогнози и наблюде-
ния действително съвпадат. Трудно е да си представим по-конкретно потвърждение на
горещия Голям взрив от това съвпадение между прогнози и наблюдения, при това за
елементи, чиито прогнозирани изобилия варират с десет порядъка.
Заслужава си още веднъж да подчертаем изводите от това забележително съвпадение:
единствено през първите секунди на горещ Голям взрив с първоначално изобилие от
протони и неутрони, от които би се получило нещо много близко до наблюдаваната
плътност на материята във видимите галактики днес, и плътност на лъчението, което би
82
оставило отпечатък, точно съответстващ на наблюдаваната интензивност на космичес-
кото микровълново фоново лъчение днес, биха могли да възникнат ядрени реакции, ко-
ито да създадат точно изобилието от леки елементи – водород, деутерий, хелий и ли-
тий, – за които смятаме, че са съставлявали основните градивни блокчета на звездите,
които днес изпълват нощното небе.

83
 Както би казал Айнщайн, само един много злонамерен (а следователно и невъобра-
зим) Бог би си направил умишлено труда да създаде вселена, която толкова недвусмис-
лено да сочи за свой произход Големия взрив, без той реално да се е случил.
Действително, когато грубото съвпадение между изчисленото изобилие на хелий във
вселената и прогнозираното му изобилие вследствие Големия взрив било демонстри-
рано за пръв път през 60-те години на XX век, това били едни от ключовите данни, които
помогнали на картината на Големия взрив да надделее над изключително популярния
модел на стационарната вселена, поддържан от Фред Хойл и неговите колеги.
В далечното бъдеще обаче нещата ще са доста по-различни. Звездите горят водород,
като създават например хелий. Понастоящем едва около 15 процента от всичкия наблю-
даван хелий във вселената би могъл да е произведен от звезди по времето след Големия
взрив – поредното неустоимо доказателство, че за създаването на това, което виждаме,
е бил нужен Големият взрив. Но в далечното бъдеще случаят вече няма да е такъв, за-
щото дотогава вече ще са живели и умрели много повече поколения звезди.
Когато вселената стане на един трилион години например, звездите вече ще са про-
извели далеч повече хелий от създадения от Големия взрив. Тази ситуация е изобразена
на следващата диаграма.
Когато 60 процента от видимата материя във вселената се състои от хелий, за да бъде
обяснено наблюдаваното, вече няма да има нужда от теория за горещ Голям взрив, при
който е бил създаден първичен хелий.
Наблюдателите и теоретиците в цивилизации от далечното бъдеще ще могат обаче да
използват тези данни, за да заключат, че вселената би трябвало да има някаква конк-
ретна възраст. Тъй като звездите изгарят водород, като го преобразуват в хелий, би след-
вало да има горна граница на времето, през което може да са съществували, за да не
бъде допълнително намалено съотношението между водород и хелий. По този начин
бъдещите учени биха изчислили, че вселената, в която живеят, е на по-малко от около
трилион години. Но всякакви следи от начало, включващо Голям взрив, вече ще са из-
чезнали или ще сочат по-скоро към някакво спонтанно създаване на бъдещата ни един-
ствена (мета-) галактика.
Спомнете си, че Льометр е извел твърдението си за Големия взрив единствено на ба-
зата на общата теория на относителността на Айнщайн. Бихме могли да очакваме, че
една напреднала цивилизация от далечното бъдеще ще открие законите на физиката,
електромагнетизма, квантовата механика и общата теория на относителността. Дали ня-
кой Льометр от далечното бъдеще няма да успее да изведе подобно твърдение?
Заключението на Льометр, че вселената ни трябва да е започнала с Голям взрив, е
било неизбежно, но е било базирано на предположение, което няма да важи за обозри-
мата вселена от далечното бъдеще. Вселена с материя, еднородно разпределена във
всички посоки, която е изотропна и хомогенна, не би могла да е статична поради при-
чини, открити от Льометр, а по-късно признати и от Айнщайн. Затова пък съществува
изключително добро решение на Айнщайновите уравнения за една-единствена масивна
система насред иначе празно статично пространство. Все пак, ако такова решение не
съществуваше, тогава общата теория на относителността не би могла да описва изоли-
рани обекти като неутронните звезди или черните дупки.
Големите разпределения на маса, каквото е нашата галактика, са нестабилни и затова
ще настъпи момент, в който нашата галактика ще се свие в себе си, образувайки масивна
черна дупка. Това се описва в статично решение на Айнщайновото уравнение, известно

84
като решението на Шварцшилд. Но времето, за което нашата галактика ще се свие до
масивна черна дупка, е много по-дълго от времето, за което ще изчезне останалата част
от вселената. Така че за учените от бъдещето ще изглежда естествено да си представят,
че нашата галактика може да е съществувала трилион години в празното пространство
без значителен колапс и без да изисква разширяваща се вселена около себе си.
Разбира се, размишленията за бъдещето са нелека задача. Пиша това по време на Све-
товния икономически форум в Давос, Швейцария, който е пълен с икономисти, които
прогнозират категорично поведението на бъдещите пазари, а после преразглеждат
ужасно погрешните си прогнози. Като цяло смятам, че всякакви прогнози за далечното
и не толкова далечно бъдеще на науката и технологиите са далеч по-несигурни, откол-
кото тези на икономическата наука. И наистина, когато ме питат за близкото бъдеще на
науката и за това, кой ще е следващият голям научен пробив, винаги отговарям, че ако
знаех, сега щях да работя над него!
Затова предпочитам да мисля за картината, която представих в тази глава, като за
нещо подобно на картината, представена от третия призрак от „Коледна песен“ на Чарлз
Дикенс. Това е бъдещето, каквото би могло да бъде. Все пак, след като не знаем какво
представлява тъмната енергия, пропила празното пространство, не бихме могли да сме
сигурни и че тя ще има поведението на Айнщайновата космологична константа и ще си
остане константна. Защото иначе бъдещето на вселената би могло да е далеч по-раз-
лично. Разширяването може да не продължи да се ускорява, а вместо това отново да
започне да се забавя с времето, така че далечните галактики да не изчезнат. Освен това
може да има други все още неоткрити от нас наблюдаеми величини, които да осигурят
на астрономите от бъдещето доказателства, че някога е имало Голям взрив.
Въпреки това, въз основа на всичко, което ни е известно за вселената днес, бъдещето,
което нахвърлях, е най-вероятното и е интересно да разсъждаваме дали логиката, разу-
мът и емпиричните данни по някакъв начин биха навели бъдещите учени на мисълта за
истинската природа на нашата вселена, или тя ще остане завинаги скрита за тях отвъд
хоризонта. Някой гениален учен от бъдещето, изследващ фундаменталните сили на при-
родата и частиците, може да изведе теоретична картина, която да предполага, че инф-
лацията може да се е случила, или че празното пространство може да съдържа енергия,
което би обяснило липсата на галактики в рамките на обозримия хоризонт. Но не съм
особено обнадежден по този въпрос.
Физиката преди всичко е емпирична наука, движена напред от експерименти и наб-
людения. Ако не бяхме направили наблюдения, които да ни наведат на съществуването
на тъмната енергия, едва ли някой теоретик би бил достатъчно дързък, за да предложи
подобна идея дори днес. И докато е възможно в бъдеще да има някакви мъгляви приз-
наци, че нещо не е наред в картината на единична галактика в статична вселена без Го-
лям взрив – може би наблюдения на аномални изобилия от елементи, – то предполагам,
че в този случай бръсначът на Окам2 ще посочи най-простата картина като вярната,
обяснявайки аномалните наблюдения с някакви локални ефекти.
Откакто с Боб Шерър хвърлихме ръкавицата, че бъдещите учени ще използват недос-
товерни данни и модели, поради което ще достигнат до погрешна картина на вселената,
много наши колеги се опитаха да предложат начини, по които в бъдеще да може да се

2
По името на Уилям Окам (1285-1349) – английски философ и теолог. „Бръснач на Окам" е прин-
цип за простота в науката, който в една от многобройните си формулировки гласи: „Не умножавай
същностите повече от нужното.“ – Б.р.
85
провери дали вселената се разширява. Аз също бих могъл да си представя някои въз-
можни експерименти, но не съм сигурен, че те биха били добре мотивирани.
Например може да изстреляте ярки звезди от нашата галактика, изпращайки ги в кос-
моса, да изчакате около милиард години, докато избухнат, и да се опитате да наблюда-
вате скоростите им на отдалечаване като функция на разстоянието, до което достигат,
преди да избухнат. Така ще можете да проверите дали получават допълнително ускоре-
ние от възможно разширяване на пространството. Сложна работа, но дори ако измис-
лите начин това да бъде осъществено, не виждам начин да бъде финансирано от Наци-
оналната научна фондация от бъдещето, ако не бъде измислен поне още един мотив в
полза на твърдението за разширяваща се вселена. И дори ако звездите от галактиката ни
могат да бъдат изстрелвани и проследявани по някакъв естествен начин при движението
им към хоризонта, не съм сигурен, че наблюдаването на някакво аномално ускоряване
би било интерпретирано от гледна точка на такова дръзко и странно предложение за
разширяваща се вселена, доминирана от тъмна енергия.
Можем да се смятаме за щастливци, че живеем в сегашното време. Или, както пи-
сахме с Боб в една наша статия: „Живеем в много специално време... единственото вре-
ме, в което чрез наблюдения можем да се уверим, че живеем в много специално време!“
Написахме го донякъде шеговито, но е отрезвяващо да допуснем, че човек може да
използва възможно най-добрите наблюдателни и теоретични инструменти, с които раз-
полага, и въпреки това да достигне до напълно погрешна картина на вселената в голям
мащаб.
Все пак трябва да изтъкна, че макар че непълните данни биха могли да доведат до
погрешна представа, това е твърде различно от (погрешната) представа на онези, които
избират да пренебрегнат емпиричните данни, за да създадат картина на сътворението,
която иначе би противоречала на доказателствата от реалността (младите земляни нап-
ример), или на тези, които вместо това изискват съществуването на нещо, за което няма
никакви наблюдаеми доказателства (като например божествения разум), за да съвместят
убежденията си за сътворението с предварителните си предразсъдъци, или още по-
лошо – от онези, които се вкопчват в разни вълшебни приказки за природата, които да-
ват отговори още преди въпросите да бъдат зададени. Поне учените от бъдещето ще
базират преценките си на най-добрите доказателства, с които разполагат, съзнавайки,
както го правим всички ние или поне ние учените, че откриването на нови доказателства
би могло да ни накара да променим из основи представата си за реалността.
Заслужава си и да добавя, че може би дори и днес пропускаме нещо, което бихме
могли да наблюдаваме, ако бяхме живели преди десет милиарда години или живеехме
сто милиарда години в бъдещето. И все пак, трябва да подчертая, че картината на Голе-
мия взрив е твърде добре основана върху данни от всички области, които иначе биха
направили основните ѝ характеристики невалидни. Но заедно с появата на нови данни
лесно би могъл да се появи и някакъв нов нюанс в разбирането ни на фините детайли за
далечното минало или далечното бъдеще или за произхода на Големия взрив и вероят-
ната му уникалност в пространството. Всъщност надявам се това да се случи. Един урок,
който можем да изведем от възможния бъдещ край на живота и разума във вселената, е,
че трябва да притежаваме космическа смиреност в твърденията си, колкото и трудно да
е това за космолозите.
От всяко положение сценарият, който описах току-що, притежава една особено пое-
тична макар и също толкова трагична симетрия. Далеч в бъдещето учените ще изведат
картина за вселената, която ще ги върне назад към същата картина, която сме имали в

86
началото на миналия век и която е послужила като катализатор на изследвания, довели
до съвременната космологична революция. Космологията ще е направила пълен кръг.
Намирам това за забележително, макар за някои то да показва безсмислието на краткото
ни пребиваване под Слънцето.
Независимо от това, фундаменталният проблем, илюстриран от възможния бъдещ
край на космологията, е, че ние разполагаме само с една вселена, която да изследваме –
тази, в която живеем. И макар да сме длъжни да я изследваме, ако искаме да имаме
някаква надежда да проумеем как е възникнало всичко, което наблюдаваме около себе
си, ние все пак сме ограничени както в това, което сме в състояние да измерим, така и в
своите интерпретации на данните.
Ако съществуват много вселени и по някакъв начин бяхме способни да изследваме
повече от една, може би щяхме да имаме по-голям шанс да отсеем истински значимите
и фундаментални наблюдения от онези, възникнали само като случайно стечение на об-
стоятелства.
Както ще видим по-нататък, докато второто вероятно е невъзможно, то първото не е
и учените продължават да щурмуват напред с нови изследвания и нови предложения за
задълбочаване на познанията ни за някои неочаквани и странни черти на нашата все-
лена. Но преди да продължим, може би си заслужава да приключим с една друга, по-
буквална картина на възможното бъдеще, която представих тук и която е особено тясно
свързана с предмета на тази книга. Тя идва от отговора на Кристофър Хичънс на сцена-
рия, който току-що описах. Както се изрази той: „За онези, които намират за забележи-
телно, че живеем във вселена от Нещо, нека само да почакат. Нищото се е устремило
право към нас!“

87
 Глава 8.
Грандиозна случайност?
„Щом приемем съществуването на създател и
план, това прави човешките същества част
от жесток експеримент, в който сме създадени
болни и ни се повелява да сме добре.“
~ Кристофър Хичънс

Имаме склонността да вярваме, че всичко, което ни се случва, е важно и значимо.

Сънуваме, че приятел ще си счупи ръката, и на следващия ден откриваме, че е изкълчил
глезен. Леле! Колко космическо! Май сме ясновидци?
Физикът Ричард Файнман обичал да приближава хора с думите: „Няма да повярвате
какво ми се случи днес! Просто няма да повярвате!“ А щом те го питали какво се е
случило, той отвръщал: „Абсолютно нищо!“ Така той намеквал, че когато ни се случи
нещо подобно на описания по-горе сън, хората му приписват значимост. Но те забравят
безбройните си безсмислени сънища, които не са предсказали абсолютно нищо. Забра-
вяйки, че през повечето време в деня ни не се случва нищо съществено, тълкуваме пог-
решно природата на вероятността, когато действително се случи нещо необичайно: сред
достатъчно голям брой събития неминуемо ще се случи нещо необичайно, и то по чиста
случайност.
Какво приложение има казаното спрямо нашата вселена?
До момента на откритието, че по необясним начин енергията на празното пространс-
тво не само не е нулева, но и приема стойност около 10120 пъти по-малка от изчислени-
ята, които описах, направени въз основа на физиката на частиците, сред физиците тра-
диционно се смяташе, че всеки фундаментален параметър, който сме измерили в при-
родата, наистина е важен. Но това означава, че по някакъв начин въз основа на фунда-
ментални принципи в някакъв момент ще сме в състояние да проумеем неща като това,
защо гравитацията е толкова по-слаба в сравнение с останалите природни сили, защо
протонът е 2000 пъти по-тежък от електрона и защо съществуват три семейства елемен-
тарни частици. Казано по друг начин, щом проумеем фундаменталните закони, които
управляват природните сили в най-малък мащаб, всички настоящи загадки ще бъдат
разбулени като естествени последствия от тези закони.
(От друга страна, един чисто религиозен аргумент би добил изключителна значимост,
ако се предположи, че всяка фундаментална константа е важна, защото Бог преднаме-
рено е избрал точната ѝ стойност като част от божествения план за нашата вселена. В
този случай нищо не е случайно, но и нищо не е предсказано или действително обяс-
нено. Това е един приет по презумпция аргумент, който не води никъде и не допринася
с нищо полезно за физическите закони, които управляват вселената, освен че осигурява
някаква утеха за вярващия.)
Но откритието, че празното пространство съдържа енергия, е положило началото на
едно преразглеждане на мисленето на много физици по въпроса, кое е необходимост в
природата и кое може да е случайност.
Катализаторът на този нов подход произтича от аргумента, който изтъкнах в пред-
ходната глава: тъмната енергия е измерима днес, защото „сега“ е единственото време в

88
историята на вселената, когато енергията на празното пространство е сравнима с енер-
гийната плътност на материята.
Защо живеем в такова „специално“ време от историята на вселената? Действително,
този въпрос се изправя право в лицето на всичко, характеризиращо науката от времето
на Коперник. Научили сме, че Земята не е центърът на Слънчевата система и че Слън-
цето е само една звезда в самотните покрайнини на галактика, която е просто една от
400 милиарда други галактики в обозримата вселена. Достигнали сме до приемането на
принципа на Коперник, че няма нищо специално в нашето място и време във вселената.
Но при все че енергията на празното пространство е това, което е, ние сякаш дейст-
вително живеем в специално време. Това е показано най-добре в следващата илюстра-
ция на една „кратка история на времето“.

Двете криви представляват енергийната плътност на всичката материя във вселената

и енергийната плътност на празното пространство (приемайки, че тя е космологична
константа) като функция на времето. Както виждате, плътността на материята намалява
с разширяването на вселената (докато разстоянието между галактиките става все по-
голямо и поради това материята се „разрежда“) точно както се очаква. Енергийната

89
плътност на празното пространство обаче остава константна, защото, както би се аргу-
ментирал човек, при празното пространство няма какво да се разрежда! (Или, както вече
описах не така шеговито, вселената извършва работа върху празното пространство, до-
като се разширява.) Двете криви се пресичат сравнително близо до настоящото време,
което е и източникът на странното съвпадение, което описах.
Помислете сега какво би станало, ако енергията на празното пространство беше нап-
ример 50 пъти по-голяма от стойността, която сме измерили днес. Тогава двете криви
биха се пресекли в друг, по-ранен момент от времето, както е показано на следващата
фигура.

Времето, в което двете криви се пресичат при горната увеличена стойност на енерги-
ята на празното пространство, е времето, когато са се формирали първите галактики –
около един милиард години след Големия взрив. Спомнете си обаче, че енергията на
празното пространство е гравитационно отблъскваща. Ако тя беше доминираща в енер-
гията на вселената преди времето на формирането на галактиките, силата на отблъск-
ване, дължаща се на тази енергия, буквално щеше да надделее над гравитационната сила
90
на привличане, която е станала причина за срастването на материята в по-големи бучки.
И галактиките нямаше да се образуват!
Но ако не се бяха образували галактики, нямаше да се формират и звездите. А ако не
се бяха родили звездите, нямаше да се формират планетите. Ако не се бяха формирали
планетите, нямаше да се появят и астрономите!
Така че във вселена с енергия на празното пространство около 50 пъти по-голяма от
наблюдаваната очевидно нямаше да има никой, който да се опита да я измери.
Възможно ли е това да ни казва нещо? Скоро след откритието, че вселената се раз-
ширява, физикът Стивън Уайнбърг въз основа на аргумент, който бил развил поне де-
сетилетие по-рано – преди откриването на тъмната енергия, – предложил, че „пробле-
мът със съвпадението“ можел да бъде решен, ако измерената днес космологична конс-
танта беше по някакъв начин подбрана „антропно“. Това означава, че ако съществуваха
много вселени във всяка от които енергията на празното пространство има някаква про-
изволна стойност на база някакво вероятностно разпределение между всички възможни
енергии, тогава само в онези вселени, в които стойността ѝ не е много различна от из-
мерената от нас, би могъл да еволюира живот в познатите ни форми. Така че може би
се намираме във вселена с малка енергия на празното пространство, защото не бихме
могли да се намираме в друга със значително по-висока стойност. Казано по друг начин,
не е чак толкова изненадващо, че живеем във вселена, в която е възможно да живеем!
Този аргумент обаче има математически смисъл само ако съществува вероятност да
са се родили множество различни вселени. „Множество различни вселени“ може да
звучи като оксиморон – все пак традиционно понятието вселена е станало синоним на
„всичко съществуващо“.
В последно време обаче понятието вселена вече има по-простичко и може би по-смис-
лено значение. Сега традиционно се смята, че нашата вселена обхваща всичко, което
можем да видим сега и бихме могли да видим някога. Следователно във физичен смисъл
нашата вселена обхваща всичко, което някога е имало и би могло да има въздействие
над нас.
Моментът, в който изберем това определение за вселена, веднага поне по принцип
изниква възможността за съществуване на други „вселени“ – райони, които винаги са
били и ще бъдат каузално откъснати от нашия подобно на острови, които не могат да
комуникират помежду си, защото са разделени от океан от пространство.
Нашата вселена е толкова обширна, че, както вече подчертах, нещо, което не е въз-
можно, гарантирано ще се случи някъде в нея. Редки събития се случват непрекъснато.
Може би се питате дали същият принцип е приложим и за възможността за съществу-
ване на много вселени, или мултивселена, както стана известна тази идея напоследък.
Оказва се, че теоретичната ситуация е много повече от просто вероятна. Някои цент-
рални идеи, движещи развитието на теорията на частиците днес, изглежда, изискват
мултивселена.
Искам да наблегна на това, защото в дискусии с хора, които изпитват необходимост
от създател, съществуването на мултивселена се възприема като опит за измъкване от
страна на физиците поради неспособността им да откриват отговори – или може би въп-
роси. Това би могло да се случи някога, но сега случаят не е такъв. Почти всяка логи-
ческа възможност, която можем да си представим, по отношение развиването в по-
пълна теория на законите на физиката, доколкото са ни известни, в малък мащаб, пред-
полага, че в голям мащаб нашата вселена не е единствена и уникална.
Явлението инфлация ни дава първата и може би най-добра логическа обосновка. В

91
картината на инфлацията по време на фазата, в която огромна енергия временно доми-
нира даден район от вселената, този район започва стремително да се разширява. В ня-
какъв момент малък район вътре в този „фалшив вакуум“ може да излезе от инфлацията,
като в него настъпи фазов преход и полето му се успокои в своята реална стойност на
по-ниска енергия. Тогава разширяването на този район ще престане да е стремително.
Но пространството между такива райони ще продължи да се разширява експоненци-
ално. Във всеки един момент, освен ако фазовият преход не настъпи в цялото простран-
ство, почти цялото пространство се намира в инфлационен район. Инфлационният ра-
йон ще раздели районите, излезли от инфлацията, с почти необятни разстояния. То е
подобно на изливаща се от вулкан лава. Част от разтопената скална маса се охлажда и
втвърдява, но отделните късове продължават да бъдат отнасяни далече един от друг,
носени в море от течна магма.
Положението би могло да е и още по-драматично. През 1986 г. Андрей Линде, който
заедно с Алън Гут е един от главните архитекти на съвременната инфлационна теория,
изследва и прокара един може би дори още по-генерален сценарий. Той донякъде беше
предсказан от още един изобретателен руски космолог в САЩ – Алекс Виленкин. И
Линде, и Виленкин притежават онази вътрешна увереност, присъща на големите руски
физици, но историите им са доста различни. Преди да имигрира в САЩ след падането
на Съветския съюз, Линде вече бил известен руски физик. Непринуден, блестящ и заба-
вен, той продължи и след това да е доминираща фигура в теоретичната космология на
частиците. Виленкин емигрирал в САЩ доста преди да стане физик и докато учел, ра-
ботил какво ли не, включително и като нощен пазач. Макар винаги да се е интересувал
главно от космология, той се кандидатирал в погрешна катедра и се наложило да защи-
тава докторантура по физика на кондензираната материя – физика на материалите.
После си намерил работа като изследовател в университета „Кейс Уестърн Ризърв“, къ-
дето по-късно станах декан.
През този период той помолил своя научен ръководител Филип Тейлър за няколко
дни от седмицата, в които да работи над космологията, отделно от възложените му про-
екти. По-късно Филип сподели с мен, че дори работейки на непълно работно време,
Алекс бил един от най-продуктивните му докторанти.
Във всеки случай, Линде осъзнал, че докато квантовите флуктуации по време на ин-
флацията често могат да тласнат задвижващото я поле към неговото състояние на най-
ниска енергия, осигурявайки ѝ достойно оттегляне, винаги съществува и вероятността
в някои райони квантовите флуктуации да тласнат полето към още по-високи енергии,
а оттук и далече от стойностите, при които инфлацията би приключила, така че тя би
продължила с нестихваща сила. Тъй като такива райони ще се разширяват по-дълго
време, инфлационното пространство ще е много по-голямо от пространството, което не
се разширява. Вътре в тези райони квантовите флуктуации отново ще тласкат някои
подрайони да напускат инфлацията, спирайки да се разширяват експоненциално, но от-
ново ще има и райони, в които квантовите флуктуации ще карат инфлацията да продъл-
жава още по-дълго. И така нататък.
Тази картина, която Линде нарекъл „хаотична инфлация“, действително прилича на
някои познати хаотични системи на Земята. Да вземем например врящата каша. Във
всеки един момент мехур от газ може да се пукне на повърхността, отразявайки райо-
ните, в които течността с висока температура завършва фазов преход, формирайки пара.
Но между мехурите кашата се движи и тече. В голям мащаб има някаква повторяемост –
някъде винаги има пукващи се мехури. Но локално нещата са съвсем различни според

92
това, къде гледаме. Същото ще е и в хаотично раздуваща се вселена. Ако се намираме в
„мехур“ в основно състояние, който е спрял да се раздува, вселената ще ни изглежда
много различна от обширното пространство, което я обгражда и което продължава да
се разширява.
В тази картина инфлацията е вечна. Някои райони, всъщност по-голямата част от
пространството, ще продължат да се раздуват вечно. Районите, в които инфлацията е
спряла, ще се превърнат в отделни каузално откъснати вселени. Бих искал да подчертая,
че ако инфлацията е вечна, то мултивселената е неизбежна. А вечната инфлация засега
е най-вероятната възможност в повечето, ако не и във всички инфлационни сценарии.
В разработката си от 1986 г. Линде отбелязва:

Старият въпрос, защо нашата вселена е единствената възможна, сега е заменен

от въпроса, в който (са) възможни теории (за) съществуването на мини-вселени
от типа на нашата. Въпросът все още е много труден, но е далеч по-лесен от пре-
дишния. Според нас модифицирането на гледната точка за глобалната структура
на вселената и мястото ни в света, е едно от най-важните последствия от разра-
ботването на сценария за инфлационната вселена.

Както подчертава Линде и оттогава вече е станало ясно, тази картина дава и друга
нова възможност за физиката. В природата може да съществуват множество възможни
нискоенергийни квантови състояния на вселената, до които би достигнала инфлацион-
ната вселена. Тъй като конфигурацията на квантовите състояния на тези полета ще е
различна във всеки район, характерът на фундаменталните закони на физиката във
всеки отделен район/вселена може да изглежда различен.
Оттук изникна и първата „панорама“, в която може да се изяви антропният аргумент,
даден по-рано. Ако съществуват множество различни състояния, в които вселената ни
да завърши след инфлацията, може би онова, в което живеем ние и в което е налице
ненулева енергия на вакуума, която е достатъчно малка, за да могат да се формират
галактики, е само едно от потенциално безкрайна фамилия от състояния, което е било
подбрано за любознателните учени, защото то поддържа галактики, звезди, планети и
живот.
Терминът „панорама“ обаче не се появи за пръв път точно в този контекст. Той беше
прокаран от една далеч по-ефективна маркетингова машина, свързана със стихията, зад-
вижваща физиката на частиците през по-голямата част от последния четвърт век – тео-
рията на струните. Според теорията на струните елементарните частици са изградени
от по-фундаментални съставки, които не са частици, а обекти с поведението на вибри-
ращи струни. Точно както трептенията на струните на цигулка сътворяват различни
ноти, така и според тази теория различни видове вибрации създават обекти, които по
принцип биха могли да имат поведението на всички различни елементарни частици,
които откриваме в природата. Уловката тук обаче е, че за да е математически издър-
жана, теорията изисква много повече от само четири измерения. Какво става с остана-
лите измерения, не става непосредствено ясно, нито са изяснени какви други обекти,
освен струните, може да бъдат важни за дефинирането на теорията – това са просто ня-
кои от многото неразрешени предизвикателства, които се появиха и охладиха първона-
чалния ентусиазъм по отношение на тази идея.
Не е тук мястото да разглеждаме подробно теорията на струните. Всъщност подробно
разглеждане вероятно не е и възможно, защото ако нещо е станало ясно през последните

93
20-25 години, то е, че така наречената теория на струните е нещо далеч по-сложно и
объркано, чиято фундаментална природа и строеж все още са загадка.
Ние все още нямаме представа дали това забележително теоретично построение има
нещо общо с реалния свят. Въпреки това едва ли има друга теоретична картина, която
по-успешно да е проникнала в съзнанието на физичната общност, без все още да е де-
монстрирала способността си успешно да реши дори една експериментална загадка на
природата.
Мнозина ще приемат последното изречение като нападка към теорията на струните,
но макар в миналото да съм бил заклеймяван като критикар, това съвсем не е намерени-
ето ми в случая, нито е било при многобройните ми лекции и добронамерени публични
дебати между мен и моя приятел Брайън Грийн, който е един от основните радетели на
теорията на струните. По-скоро просто смятам, че е важно да се погледне отвъд всеоб-
щия ентусиазъм и да се направи сверка с реалността. В теорията на струните има пле-
нителни идеи и математика, която може да хвърли светлина върху едно от най-фунда-
менталните несъответствия в теоретичната физика – нашата неспособност да придадем
на Айнщайн – новата обща теория на относителността форма, която да може да се ком-
бинира със законите на квантовата механика за получаване на смислени прогнози за
поведението на вселената в най-малък мащаб.
Написал съм цяла книга за това, как теорията на струните е направила опит да заоби-
коли този проблем, но за настоящите ни цели е достатъчно само едно кратко обобщение.
Централната идея е лесна за формулиране, макар и трудна за прилагане. В много малки
мащаби, съответстващи на мащаба, в който за пръв път могат да се срещнат проблемите
между гравитацията и квантовата механика, елементарни струни могат да се извиват в
затворени примки. Сред набора от възбудени състояния на тези затворени примки ви-
наги съществува едно възбудено състояние, което притежава свойствата на частица, ко-
ято в квантовата геометрия пренася силата на гравитацията – гравитонът. По този начин
квантовата теория на тези струни по принцип осигурява игралното поле, където да бъде
построена истинска квантова теория на гравитацията.
Със сигурност такава теория би избегнала безкрайните предвиждания на стандартния
квантов подход към гравитацията. Съществуваше обаче една спънка. В най-простите
версии на теорията такива безкрайни предвиждания могат да бъдат избегнати само ако
струните, изграждащи елементарните частици, вибрират не само в трите измерения на
пространството и едното измерение на времето, които познаваме, а в цели двайсет и
шест измерения!
Вероятно очаквате, че скок с такава сложност (а може би и вяра) би бил достатъчен,
за да откаже повечето физици от теорията, но в средата на 80-те години на XX век ня-
колко учени с отличаващото се участие на Едуард Уитън от Института за перспективни
изследвания3 свършиха прекрасна математическа работа, като демонстрираха, че тео-
рията би могла по принцип да постигне много повече от простото осигуряване на кван-
това теория на гравитацията. Въвеждайки нови математически симетрии, сред които и
забележително мощния математически модел, наречен „суперсиметрия“, стана въз-
можно броят на измеренията, необходими за математическата състоятелност на теори-
ята, да бъде сведен от двайсет и шест до само десет.
Но по-важното е, че изглеждаше, че в контекста на теорията на струните можеше да
е възможно да се обедини гравитацията с другите природни сили в една обща теория,

3
Принстън, щат Ню Джързи, САЩ. – Б.р.
94
както и да се обясни съществуването на всяка една елементарна частица, известна в
природата! Най-сетне изглеждаше, че може би има една уникална теория в десет изме-
рения, която да възпроизведе всичко, което виждаме в нашия четириизмерен свят.
Идеята за „Теория на всичко“ започна да си пробива път не само в научната, но и в
популярната литература. В резултат може би повече хора са запознати със „суперстру-
ните“, отколкото със „свръхпроводимостта“ – последното се отнася до забележителния
факт, че когато някои материали се охладят до изключително ниски температури, те
могат да се превърнат в проводници на електричество без каквото и да било съпротив-
ление. Това не само че е едно от най-забележителните свойства на материята, наблюда-
вани някога, но то вече е трансформирало нашите разбирания за квантовия строеж на
материалите.
Уви, последните близо двайсет и пет години не бяха добри за теорията на струните.
Дори когато най-блестящите теоретици в света започнаха да насочват вниманието си
към нея, като в този процес произведоха томове нови резултати, както и значително
количество нова математика (Уитън например получи най-високото отличие за матема-
тика4), стана ясно, че „струните“ от теорията на струните съвсем не са фундаменталните
обекти. Други по-сложни структури, наречени „брани“ на името на клетъчните мемб-
рани, които съществуват в по-висши измерения, вероятно контролират поведението на
теорията.
А по-лошото е, че уникалността на теорията започна да се стопява. Все пак светът на
нашия опит няма десет, а по-скоро четири измерения. Нещо трябва да се случва с оста-
налите шест пространствени измерения, като каноничното обяснение за тяхната неви-
димост е, че те са някак „сбити“ (компактифицирани), свити в такива малки мащаби, че
са неразличими не само в нашите мащаби, но дори и в най-миниатюрните мащаби, до
които могат да достигнат днешните ни високоенергийни ускорители на частици.
Между тези скрити светове и световете на духовността и религията има разлика, ма-
кар на повърхността си да не изглеждат толкова различни. На първо място, те са дос-
тъпни по принцип, стига да бъде изграден достатъчно високоенергиен ускорител –
нещо, което е отвъд границите на практичността, но не и отвъд границите на възмож-
ното. Второ, има някаква надежда, както е и при виртуалните частици, да бъде намерено
някакво непряко доказателство за тяхното съществуване чрез обекти, които можем да
измерим в нашата четириизмерна вселена. Казано накратко, тъй като тези измерения са
предложени като част от теория, разработена с цел да обясни вселената, а не да я оправ-
дае, те може да се окажат емпирично достъпни, макар вероятността за това да е малка.
Но отвъд тази спънка възможното съществуване на тези допълнителни измерения от-
правя сериозно предизвикателство към надеждата, че нашата вселена е уникална и един-
ствена. Дори да тръгнем от една уникална теория в десет измерения (за които, повтарям,
все още не знаем дали съществуват), тогава всеки различен начин на компактифициране
на невидимите шест измерения може да доведе до различен тип четириизмерна вселена
с различни закони на физиката, различни природни сили, различни частици и управля-
вана от различаващи се симетрии. Някои теоретици са изчислили, че само от една десе-
тизмерна теория на струните могат да възникнат 10 500 различни възможни четирииз-
мерни вселени. „Теорията на всичко“ изведнъж се превърна в „Теория на каквото и да
било“!

4
Медалът „Фийлдс“ за 1990 г. – Б.р.
95
 Тази ситуация беше представена саркастично в една карикатура на любимия ми ко-
микс „XKCD“. В нея един човек казва на друг: „Хрумна ми страхотна идея! Ами ако
всичката материя и енергия е изградена от малки вибриращи струни!“ После вторият
пита: „Добре, но какво би означавало това?“ А първият отвръща: „Знам ли...“
С малко по-сериозен тон носителят на Нобелова награда физикът Франк Уилчек за-
яви, че струнните теоретици са изобретили нов начин да се занимават с физика, който
напомня за нов начин за игра на дартс. Първо хвърляте стреличката, а после рисувате
центъра на мишената там, където се е забила.
Докато коментарът на Франк е точно отражение на голяма част от създалото се въо-
душевление, трябва да се подчертае, че в същото време онези, които работят над теори-
ята, действително се стремят да разкрият принципите, които управляват света, в който
живеем. И все пак изобилието от възможни четириизмерни вселени, което беше източ-
ник на такова неудобство за струнните теоретици, сега се превърна в предимство на
теорията. Човек може да си представи как в десетизмерна „мултивселена“ могат да се
поберат множество различни четириизмерни вселени (или петизмерни, шестизмерни и
т.н.), като всяка от тях може да има различни закони на физиката и, което е по-важното,
във всяка от тях стойността на енергията на празното пространство може да е различна.
Докато това звучи като удобно изфабрикувано, изглежда, че има едно автоматично
последствие от теорията, което създава истинска мултивселенска „панорама“, която
може да осигури естествения модел за разработване на антропно разбиране за енергията
на празното пространство. В този случай не се нуждаем от безкраен брой възможни
вселени, отделени в триизмерно пространство. Вместо това можем да си представим
безкраен брой невидими за нас вселени, натрупани над една точка в пространството,
всяка от които демонстрира забележително различни характеристики.
Бих искал да наблегна, че тази теория не е толкова тривиална, колкото теологичните
размисли на свети Тома от Аквино за това, дали е възможно няколко ангела да заемат
едно и също място – идея, която била осмяна от по-късни теолози като безплодни раз-
съждения за това, колко ангела могат да се съберат на върха на игла или, по-популяр-
ното, върху главичка на карфица. Тома от Аквино всъщност само отговорил на този
въпрос, казвайки, че на едно място не може да има повече от един ангел – естествено,
без никаква експериментална обосновка! (А и ако бяха бозонни квантови ангели, той
със сигурност щеше да сгреши.)
Разполагайки с такава картина и адекватна математика, човек би могъл да се надява,
поне по принцип, да направи физични прогнози. Например може да се изведе вероят-
ностното разпределение, описващо вероятността да се открият различни типове чети-
риизмерни вселени като част от мултивселена от по-високо измерение. Бихме могли да
открием например, че основната част от вселените с малка енергия на вакуума също
притежават три семейства от елементарни частици и четири различни природни сили.
Или пък може да се окаже, че само във вселени с малка енергия на вакуума може да
съществува силата на електромагнетизма. Всеки подобен резултат би могъл да осигури
неоспорими доказателства, че в едно вероятностно антропно обяснение на енергията на
празното пространство – с други думи, откриването, че вселена, която изглежда като
нашата, с малка енергия на вакуума, не е невъзможна – определено има солиден физи-
чен смисъл.
И все пак математиката все още не ни е отвела толкова далече и може никога да не го
направи. Но въпреки сегашното ни теоретично безсилие, това не означава, че тази въз-
можност вече не е осъществена в природата.

96
 Междувременно обаче физиката на частиците е отвела антропните съображения още
крачка напред.
Квантовите физици са далеч по-напред от космолозите. Космологията сътвори една
съвършено загадъчна величина: енергията на празното пространство, за която практи-
чески не знаем нищо. От друга страна физиката на частиците не е разбирала много по-
вече величини много по-дълго време!
Например. Защо има три поколения елементарни частици – електронът и неговите
по-тежки братовчеди мюонът и тауонът, или пък трите различни типа кварки, от които
тези с най-ниска енергия изграждат повечето материя, която откриваме на Земята? Защо
гравитацията е толкова слаба в сравнение с другите природни сили, една от които е
електромагнетизмът? Защо протонът е 2000 пъти по-тежък от електрона?
Някои квантови физици днес се присъединяват към поддръжниците на антропния
принцип, стигайки до крайности, може би защото опитите им да обяснят тези загадки
посредством физиката засега са неуспешни. Все пак, ако една фундаментална природна
величина всъщност е случайност на околната среда, защо да не са и повечето или всички
останали фундаментални параметри? Може би всички загадки на теорията на частиците
могат да бъдат разрешени чрез една и съща мантра: ако вселената беше различна, ние
не бихме могли да живеем в нея.
Човек може да се запита дали подобно решение на загадките на природата изобщо е
решение, или, което е по-важно, дали то описва науката, както я разбираме. Та нали в
крайна сметка целта на науката и в частност на физиката през последните 450 години е
било обясняването защо вселената трябва да бъде точно такава, каквато я измерваме, а
не защо законите на природата биха сътворили и доста различни вселени.
Опитвал съм се да обясня защо случаят не е точно такъв и по-точно защо мнозина
уважавани учени са се обърнали към антропния принцип, като някои от тях работят
усърдно, за да проверят дали чрез него бихме могли да научим нещо ново за нашата
вселена.
Нека отида още нататък и се опитам да обясня как съществуването на завинаги неот-
криваеми вселени – били те отдалечени на практически безкрайно разстояние от нас
или точно под носа ни, но отделени от нас чрез микроскопичните разстояния на вероят-
ните допълнителни измерения – все пак би могло да се подложи на някаква емпирична
проверка.
Представете си например, че сме създали теория, обединяваща поне три от четирите
природни сили в някаква Велика единна теория, която винаги е била обект на нестихващ
интерес във физиката на частиците (сред онези, които не са се отказали да търсят фун-
даментални теории в четири измерения). Такава теория би правила прогнози за силите
на природата, които измерваме, и за спектъра на елементарните частици, който изслед-
ваме в нашите ускорители. В случай, че такава теория направи прогнози, които впос-
ледствие се потвърдят и експериментално, бихме имали добро основание да предпола-
гаме, че тя съдържа зрънцето на истината.
А сега да предположим, че тази теория предвижда и период на инфлация в ранната
вселена, като предсказва, че нашата инфлационна епоха е само една от множество та-
кива епизоди в една мултивселена, подложена на вечна инфлация. Дори да не можем да
изследваме директно съществуването на такива райони отвъд нашия космически хори-
зонт, тогава, както казах по-рано, щом върви като пате и кряка като пате... знаете си.
Откриването на възможна емпирична подкрепа на идеите около допълнителните из-

97
мерения е доста по-смело, но не и невъзможно очакване. Множество умни млади тео-
ретици посвещават професионалната си кариера на надеждата да развият теорията до
момента, в който се достигне до някакво дори непряко доказателство, че тя е вярна.
Надеждите им може да се окажат и безпочвени, но те са заложили твърдо на тях. Може
някакви доказателства от Големия адронен колайдер край Женева да разкрият някакъв
иначе скрит прозорец към тази нова физика.
Така че след век на забележителен и истински безпрецедентен напредък в опознава-
нето на природата вече сме в състояние да изследваме вселената в мащаби, които някога
са били немислими. Разнищили сме естеството на разширяването на Големия взрив чак
до най-ранните му микросекунди и сме открили съществуването на стотици милиарди
нови галактики със стотици милиарди нови звезди. Открили сме, че 99 процента от все-
лената всъщност е невидима за нас, състоейки се от тъмна материя, която най-вероятно
е някаква нова форма на елементарна частица, и дори още повече тъмна енергия, чийто
произход засега остава пълна загадка.
След всичко това физиката може да стане „наука за околната среда“. Фундаментал-
ните природни константи, които толкова дълго са били смятани за особено важни, може
да са просто случайности на околната среда. Ако учените сме склонни да вземаме
твърде на сериозно себе си и своята наука, може би сме взели твърде на сериозно и
нашата вселена. Може би и в пряк, и в преносен смисъл вдигаме твърде много шум за
нищо. Или поне може да преувеличаваме твърде много значимостта на нищото, което
доминира нашата вселена! Може би нашата вселена по-скоро е като сълза, потопена в
необятен мултивселенски океан от възможности. Може би никога няма да открием тео-
рия, която да описва защо вселената трябва да е точно такава.
А може и да открием.

Това е най-точната картина, която съм способен да обрисувам, на реалността, както я

разбираме сега. Тя е основана на делото на десетки хиляди всеотдайни умове от послед-
ния век, изобретили едни от най-сложните машини, измислени някога, и разработили
едни от най-красивите и сложни идеи, които човечеството е трябвало някога да проумее.
Това е картина, чието сътворяване извежда на преден план най-добрите страни на чо-
вешката природа – способността ни да си представим огромните възможности на съ-
ществуванието и приключенския ни дух храбро да ги изследваме – без да прехвърляме
товара на някаква мъглява съзидателна сила или създател, който по дефиниция е зави-
наги непознаваем. Сами на себе си дължим извличането на мъдрост от този си опит. В
противен случай предаваме всички онези блестящи и храбри просветени люде, помог-
нали да достигнем сегашното си ниво на познание.
Ако желаем да направим философски изводи за нашето собствено съществуване, за
нашата значимост и за значимостта на самата вселена, тези изводи трябва да са основани
на емпирично познание. Един истински отворен ум означава да впрегнем въображени-
ето си, подчинявайки го на доказателствата от реалността, а не обратното, независимо
дали това ни харесва.

98
 Глава 9.
Нищото е нещо
„Нямам нищо против да не знам.
Това не ме плаши.“
~ Ричард Файнман

Исак Нютон, който е може би най-великият физик на всички времена, в много отно-
шения променил из основи мисленето ни за вселената. Но може би най-важният му при-
нос е демонстрирането на вероятността цялата вселена да е обяснима. Със своя закон за
всемирното привличане той демонстрирал за пръв път, че дори небесата трябва да се
подчиняват на силата на природните закони. Тази странна, враждебна, заплашителна и
на вид капризна вселена може би всъщност не била нищо подобно.
Ако вселената се управлява от неотменими закони, то тогава митичните богове на
Древна Гърция и Рим биха били безсилни. Те не биха имали свободата произволно да
променят света, колкото да създават проблеми на човечеството. А това, което важело за
Зевс, се отнасяло и за бога на израилтяните. Как би могло Слънцето да застане непод-
вижно по обед, ако не то обикаля около Земята, а движението му в небето всъщност се
дължи на въртенето на Земята и ако тя спре внезапно, това ще създаде такива сили на
повърхността ѝ, че всичко, създадено от хората, заедно със самите хора, ще бъде уни-
щожено?
Разбира се, свръхестествените действия са предмет на чудесата. Те преди всичко са
точно онези неща, които заобикалят природните закони. Бог, който може да създаде
законите на природата, би следвало да може и да ги заобикаля. Макар че защо те са били
заобикаляни така свободно преди хиляди години, когато съвременните комуникаци-
онни инструменти, които биха могли да ги запишат, все още не са били изобретени, а
не се заобикалят днес, е нещо, над което бихме могли да помислим.
Във всеки случай дори във вселена без чудеса, когато сте изправени пред фундамен-
тално прост базисен ред, бихте могли да си направите две различни заключения. Пър-
вото, което е било направено и от самия Нютон, а по-рано е било поддържано и от Га-
лилей и куп други учени през годините, било, че такъв ред е създаден от божествен
разум, отговорен не само за вселената, но и за нашето собствено съществуване, като
хората сме създадени по негов образ и подобие (докато очевидно други сложни и кра-
сиви неща не били!). Другото заключение е, че тези закони сами по себе си са всичко,
което съществува. Самите тези закони изискват появата, развитието и еволюцията на
нашата вселена, а ние сме техен неизбежен страничен продукт. Законите може да са
извечни, а може и те също да възникват отново по силата на някакъв все още непознат,
но вероятно чисто физичен процес.
Философите, теолозите и понякога и някои учени продължават да обсъждат тези въз-
можности. Ние не знаем със сигурност коя от тях в действителност описва нашата все-
лена, и може би никога няма да узнаем. Но важното е, че, както наблегнах в самото
начало на тази книга, финалният арбитраж по този въпрос няма да дойде от надежди,
желания, откровения свише или чисти разсъждения. Ако някога изобщо дойде, той ще
е от изследвания на природата. Блян или кошмар, както казва Якоб Броновски в цитата
в предговора на книгата, – а в случая блянът на едни лесно може да се окаже кошмар за

99
други, – трябва да изживяваме опита си такъв, какъвто е, при това с отворени очи. Все-
лената е такава, каквато е, независимо дали това ни харесва.
Именно тук според мен е изключително важно, че една вселена от нищото – в смисъл,
който ще положа усилия да разясня, – която възниква естествено и дори неизбежно,
става все по-естествено следствие от всичко, което сме научили за света. Това познание
не е дошло от философски или теологични размишления над морала или от други раз-
съждения над човешката природа. Вместо това то се основава на вълнуващи разкрития
на емпиричната космология и физиката на частиците, за които вече разказах.

Затова сега искам да се върна към въпроса, който описах в началото на тази книга.
Защо има нещо – а не нищо? Сега, след като сме направили преглед на съвременната
научна картина на вселената, нейната история и възможно бъдеще, както и на възмож-
ните описания какво би могло да означава „нищото“, вече сме в по-добра позиция да
потърсим и неговия отговор. Както загатнах в началото на книгата, този въпрос също е
занимавал науката, както и всички подобни философски въпроси. Без да осигуряват
рамка, която да налага изискването за създател, самото значение на използваните думи
дотолкова се е променило, че изречението е изгубило повечето от оригиналния си сми-
съл – нещо, което не е необичайно, когато емпиричното познание хвърли нова светлина
върху иначе тъмните кътчета на нашето въображение.
Същевременно в науката трябва да сме особено предпазливи с въпросите „защо“. Ко-
гато попитаме „Защо?“ обикновено имаме предвид „Как?“ Ако можем да отговорим на
втория въпрос, това като цяло е достатъчно за нашите цели. Например бихме могли да
попитаме: „Защо Земята се намира на 149 600 000 километра от Слънцето?“ Но това,
което вероятно имаме предвид, е: „Как така Земята е на 149 600 000 километра от Слън-
цето?“ Тоест интересуват ни физическите процеси, които са причина за това Земята да
заема сегашната си позиция. „Защо“ предполага умисъл, а когато се опитваме да разга-
даем Слънчевата система с научни средства, ние не предполагаме наличието на такъв.
Затова ще приема, че въпросът, който всъщност ни интересува, е: „Как така има нещо,
а не нищо?“ Въпросите „как“ са именно въпросите, на които можем да намерим катего-
рични отговори, като изследваме природата, но тъй като този въпрос звучи доста по-
странно, дано ми простите, че понякога и аз попадам в капана на по-стандартните фор-
мулировки, докато всъщност се опитвам да отговоря на по-специфичния въпрос „как“.
Но дори и така, от гледна точка на действителното проумяване, конкретно този въп-
рос „как“ е бил изместен от цял куп оперативно по-плодотворни въпроси като: „Кое би
могло да доведе до свойствата, които понастоящем характеризират вселената?“ или
може би по-важния: „Как бихме могли да го открием?“
Тук бих искал отново да извадя нож на нещо, което ми се ще да беше умряло куче.
Формулирането на въпроси по този начин дава възможност за достигане до нови позна-
ния и разбиране. Точно това ги отличава от чисто теологичните въпроси, в които отго-
ворът обикновено се предполага априори. Дори си позволих да отправя предизвикател-
ство към няколко теолози да осигурят доказателства против твърдението, че теологията
не е дала никакъв принос към познанието поне през последните петстотин години от
времето на зората на науката. Досега никой не е успял да даде контрапример. Най-мно-
гото, което съм получавал обратно, е запитването: „Какво имаш предвид под познание?“
От епистемологична гледна точка това може да е трънлив проблем, но аз продължавам
да твърдя, че ако съществуваше по-добра алтернатива, някой щеше да я представи. Ако

100
бях отправил същото предизвикателство към биолози, психолози, историци или астро-
номи, никой от тях нямаше да остане толкова озадачен.
Отговорите на този тип плодотворни въпроси включват теоретични предвиждания,
които могат да бъдат проверени в експерименти, за да тласнат по-директно напред опе-
ративното ни познание за вселената. Отчасти поради тази причина до този момент в
книгата се съсредоточих именно над такива плодотворни въпроси. Въпреки това въпро-
сът „нещо от нищо“ продължава да е много актуален и поради това вероятно трябва да
бъде разгледан.

Работата на Нютон драстично ограничила възможния обхват на действията на Бог,

независимо дали смятате, че вселената притежава някакъв присъщ разум. Нютоновите
закони не само обуздали свободата на действие на което и да било божество, но и отх-
върлили множество изисквания за свръхестествена намеса. Нютон открил, че движени-
ето на планетите около Слънцето не изисква те непрестанно да бъдат тласкани по своите
траектории, а крайно неинтуитивно налага те да бъдат притегляни от сила, действаща в
посока към Слънцето, като по този начин отпада необходимостта от ангели, за които
често се смятало, че направляват планетите по техния път. Докато отпадането на тази
функция на ангелите имало слабо въздействие върху готовността на хората да вярват в
тях (според проучвания, в САЩ повече хора вярват в ангели, отколкото в еволюцията),
е справедливо да се отбележи, че напредъкът на науката от времето на Нютон още по-
строго е ограничил наличните възможности за проявата на Божията ръка в предполага-
емите му дела.
Можем да проследим назад еволюцията на вселената до най-ранните моменти от Го-
лемия взрив без конкретна нужда от нищо повече от известните ни физични закони, а
освен това сме описали и вероятното бъдеще на вселената. Със сигурност около вселе-
ната все още съществуват загадки, които са непонятни за нас, но аз ще приема, че чита-
телите на тази книга не са привърженици на картината „Бог в празнините“, в която Бог
се призовава като обяснение винаги когато нещо специфично в наблюденията ни изг-
лежда озадачаващо или не напълно разбрано. Дори теолозите признават, че подобно
прибягване до божиите услуги не само принизява величието на тяхната върховна същ-
ност, но също така дава възможност тя да бъде премахната или допълнително маргина-
лизирана с всяко ново откритие, което обяснява или премахва загадката.
В този смисъл аргументът „нещо от нищо“ действително се стреми да се съсредоточи
върху началния акт на сътворение и задава въпроса дали би могло да съществува логи-
чески завършено научно обяснение, което да е напълно удовлетворяващо при разглеж-
дането на този специфичен проблем.
Оказва се, че при настоящото ни познание за природата въпросът „нищо от нещо“
има три различни отделни значения.
Краткият отговор на всяко от тях е „твърде вероятно да“ и аз ще се опитам да ги
разгледам поотделно в остатъка от тази книга в опита си да обясня защо или, както току-
що поясних, как.
Според бръснача на Окам, ако дадено събитие е физически достоверно, не е нужно
да търсим по-необичайни обяснения на неговото съществуване. Със сигурност изисква-
нето за всемогъщо божество, което някак съществува извън нашата вселена, или мул-
тивселена, като същевременно управлява случващото се в нея, е едно такова необичайно
обяснение. Поради това би следвало да прибягваме до него като последен, а не първи
вариант.

101
 В предговора на книгата вече обясних, че простото дефиниране на „нищото“ като
„несъществуване“ не е достатъчно, за да определи физиката или науката като цяло като
неспособна да се занимае с този въпрос. Ще представя тук един допълнителен по-спе-
цифичен аргумент. Нека разгледаме случая с електрон-позитронна двойка, която спон-
танно изниква от празното пространство в близост до ядрото на атом и за краткото си
съществуване повлиява на свойствата на този атом. По какъв начин е съществувал елек-
тронът или позитронът преди това? Според всички смислени определения те не са съ-
ществували. Да, имало е потенциал за тяхното съществуване, но това не означава съ-
ществуване повече от съществуването на потенциално човешко същество само защото
в тестисите ми има сперма и съм в близост до жена в овулация, с която бихме могли да
се чифтосаме. Действително, най-добрият отговор, който съм чувал, на въпроса какво е
да си мъртъв (тоест да си несъществуващ), е да си представите какво е било усещането
преди да сте били заченати. Във всеки случай, ако потенциалът за съществуване беше
същото като самото съществуване, тогава със сигурност мастурбацията щеше да е не
по-малко наболял въпрос от този за абортите.

Проектът на Аризонския университет „Произход“, който ръководя, наскоро органи-

зира семинар върху Произхода на живота и не мога да не разгледам настоящия космо-
логически дебат в този контекст. Все още не разбираме напълно появата на живота на
Земята. Затова пък не само разполагаме с достоверни химически механизми, по които
животът би могъл да е заченат, но също така с всеки изминал ден се доближаваме все
повече до специфичните пътища, по които биомолекулите, включително и РНК, биха
могли да възникнат естествено. Освен това дарвиновата еволюция, основана на естест-
вения подбор, дава една неустоимо прецизна картина на възникването на сложния жи-
вот на тази планета чрез следване на специфичната химия на първите самовъзпроизвеж-
дащи се клетки с метаболизъм, улавящ енергия от средата им. (Това е възможно най-
добрата дефиниция на живота, която успях да измисля в момента.)
Също както Дарвин, макар и с неохота, премахнал нуждата от божествена намеса в
еволюцията на съвременния свят, гъмжащ от всевъзможен живот по цялата планета (ма-
кар че той оставил вратата отворена за възможността Бог да е помогнал, вдъхвайки жи-
вот на първите форми), сегашните ни познания за вселената, за нейното минало и бъ-
деще правят все по-достоверно „нещо“ да възникне от нищото без необходимост от бо-
жествено водачество. Поради наблюдателните и свързаните с тях теоретични трудности
около разработването на детайлите, смятам, че в това отношение не бихме могли да
постигнем нещо повече от достоверност. Но според мен достоверността сама по себе си
е огромна крачка напред, докато продължаваме да проявяваме куража да живеем живот,
изпълнен със смисъл, във вселена, която вероятно се е появила и ще изчезне също така
безцелно и в чийто център със сигурност не сме ние.
А сега да се върнем към най-забележителните черти на нашата вселена: тя е толкова
близо до плоска, колкото сме в състояние да измерим. Напомням ви за уникалната
страна на плоската вселена поне в мащабите, в които тя е доминирана от материята под
формата на галактики и в които Нютоновото приближение остава валидно: само и един-
ствено в плоска вселена средната Нютонова гравитационна енергия на всеки участващ
в разширяването обект е точно нула.
Подчертавам, че това беше постулат, който можеше и да не е верен. Не беше необхо-
димо нещата да стоят точно така. Нищо не го изискваше, освен теоретичните разсъжде-
ния, базирани на съображения за вселена, която би могла да е възникнала естествено от

102
нищото или поне от почти нищото.
Не бих могъл да наблегна достатъчно на значението на факта, че щом включим гра-
витацията в разглеждането на природата, вече не сме свободни да дефинираме произ-
волно общата енергия на дадена система, както и на факта, че към тази енергия може да
има както положителен, така и отрицателен принос. Определянето на общата гравита-
ционна енергия на обектите, които биват отнасяни заедно с разширяването на вселената,
вече не се поддава на произволни дефиниции също както и геометричната кривина на
вселената вече не е въпрос на дефиниция. Според общата теория на относителността тя
е свойство на самото пространство и това свойство на пространството се определя от
енергията, съдържаща се в него.
Казвам това, защото има спорове, че твърдението, че средната обща Нютонова гра-
витационна енергия на всяка галактика в плоска разширяваща се вселена е нулева, е
произволно и че всяка друга стойност би била също толкова добра, но учените „опреде-
лят“ нулевата точка единствено като аргумент против Бог. Така поне твърдеше Динеш
Д’Суза в дебатите с Кристофър Хичънс около съществуването на Бог.
Нищо не би могло да е по-далече от истината. Усилията за определяне на кривината
на вселената бяха начинание, провеждано над половин век от учени, посветили живота
си на определянето на действителната природа на вселената, а не на налагането на соб-
ствените си желания върху нея. Дори дълго време след като бяха предложени теоретич-
ните аргументи, защо вселената би трябвало да е плоска, колегите ми, които се занима-
ваха с наблюдения през 80-те и дори в началото на 90-те години на XX век, продължа-
ваха да са склонни да доказват противното. Защото в крайна сметка най-голямо влияние
в науката (и най-тлъстите заглавия във вестниците) се постига не със следване на ста-
дото, а с опълчването срещу него.
Въпреки всичко последната дума беше на данните и тя вече е произнесена. Нашата
обозрима вселена е толкова близо до плоска, колкото сме в състояние да измерим. Ню-
тоновата гравитационна енергия на галактиките, придвижвани от разширяването на
Хъбъл, е равна на нула, независимо дали това ви харесва.
Сега бих искал да опиша как, ако вселената ни е възникнала от нищото, именно
плоска вселена с нулева обща Нютонова гравитационна енергия на всеки обект е точно
онова, което би трябвало да очакваме. Нишката на разсъжденията е малко по-сложна от
това, което съумях да опиша в популярните си лекции по въпроса, и затова съм щастлив,
че тук разполагам с достатъчно място, в което да се опитам да изложа аргументите по-
внимателно.
Първо бих искал да изясня какво точно „нищо“ обсъждам сега. Това е най-простата
версия на нищото, а именно празното пространство. За момента ще приема, че прост-
ранството съществува, без в него да има абсолютно нищо, както и че законите на физи-
ката също съществуват. Отново подчертавам, че съм наясно, че преразгледаната версия
на нищото на онези, които непрестанно предефинират думата, така че за нея да няма
практична научна дефиниция, тази версия на нищото не върши работа. Все пак предпо-
лагам, че по времето на Платон и Тома от Аквино, когато те са размишлявали върху
това „Защо има нещо – а не нищо“, празното пространство без нищо друго в него е било
достатъчно добро приближение на онова, за което са си мислили.
Както видяхме в глава 6, Алън Гут е обяснил как точно можем да получим нещо от
този вид нищо – великия безплатен обяд. Празното пространство би могло да притежава
ненулева енергия дори при отсъствието на всякаква материя или лъчение. Общата тео-
рия на относителността гласи, че пространството ще се разширява експоненциално, така

103
че дори най-малкият в ранни времена район бързо би достигнал предостатъчно големи
размери, така че да обхване цялата наша днешна обозрима вселена.
Както още описах в онази глава, по време на такова бързо разширяване районът,
който накрая ще обхваща нашата вселена, ще става все по-плосък и по-плосък дори ко-
гато енергията, съдържаща се в празното пространство, расте с нарастването на вселе-
ната. Явлението се случва без нуждата от каквато и да било фокусническа или чудо-
дейна намеса. Това е възможно, защото гравитационното „налягане“, свързано с такава
енергия на празното пространство, всъщност е отрицателно. „Отрицателно налягане“
означава, че с разширяването на вселената самото разширяване отлага енергия вътре в
пространството, а не обратното.
Според тази картина, когато инфлацията приключи, енергията на празното простран-
ство се превръща в енергия на реални частици и лъчение, като ефективно се създава
проследимото начало на настоящото ни разширяване след Големия взрив. Казвам прос-
ледимото начало, защото инфлацията ефективно изтрива всеки спомен за състоянието
на вселената преди своето започване. Всички комплексности и неравномерности в пър-
воначално големи мащаби (ако първоначалната предварително съществуваща вселена
или метавселена е голяма, дори безкрайно голяма) се изглаждат и/или се изтласкват да-
леч отвъд сегашния ни космически хоризонт, така че след като са се случили достатъчно
инфлационни разширявания, завинаги ще наблюдаваме една почти еднородна вселена.
Казвам почти еднородна, защото в глава 6 описах и как квантовата механика винаги
ще оставя някакви остатъчни колебания с малка плътност, които по време на инфлаци-
ята застиват. Резултатът от това е второто удивително следствие от инфлацията – че
колебанията с малка плътност в празното пространство, дължащи се на правилата на
квантовата механика, по-късно ще бъдат отговорни за всички структури, които наблю-
даваме във вселената днес. Така че ние, заедно с всичко, което виждаме, сме резултат
от квантови флуктуации на нещо, което по същество е нищо, близо до началото на вре-
мената, а именно по време на инфлационното разширяване.
След уталожването на прахоляка общата конфигурация на материята и лъчението ще
е тази на по същество плоска вселена, в която средната Нютонова гравитационна енер-
гия на всички обекти ще изглежда нулева. Това почти винаги ще е така, освен ако някой
би могъл много внимателно да прави фина настройка на количеството инфлация.
Следователно нашата обозрима вселена може да започне като микроскопичен район
от пространството, който по същество би могъл да е празен, и пак да нарасне до огромни
мащаби, съдържайки много материя и лъчение, без това да коства и капчица енергия, с
достатъчно материя и лъчение за всичко, което виждаме днес!
Важният момент, на който си заслужава да се наблегне в това кратко обобщение на
инфлационната динамика, разгледана в глава 6, е, че нещо може да възникне от празното
пространство точно защото енергетиката на празното пространство в присъствието на
гравитация не е онова, към което би ни насочил здравият разум, преди да сме открили
фундаменталните закони на природата.
Но никой никога не е казвал, че вселената не се направлява от онова, което ние, от
своето доста късогледо ъгълче в пространството и времето, първоначално бихме смет-
нали за разумно. Със сигурност изглежда разумно да си представим априори, че мате-
рията не може да възниква спонтанно от празното пространство, така че в този смисъл
нещо не би могло да възникне от нищо. Но когато допуснем динамиката на гравитацията
и квантовата механика, откриваме, че тази здравомислеща идея вече не е вярна. Ето в

104
това се състои красотата на науката и тя не бива да ни изглежда заплашителна. Нау-
ката просто ни принуждава да преразгледаме кое би се вписало разумно във вселената,
а не обратното.
Да обобщим: наблюдението, че вселената е плоска и че местната Нютонова гравита-
ционна енергия по същество е нула, днес убедително сочи, че нашата вселена е възник-
нала чрез процес като този на инфлацията, процес, при който енергията на празното
пространство (нищото) се преобразува в енергия на нещо за период от време, когато
вселената е тласкана все по-близо до плоска във всички наблюдаеми мащаби.
Докато инфлацията демонстрира как съдържащото енергия празно пространство
може ефективно да създаде всичко, което виждаме, наред с невероятно голяма и плоска
вселена, би било нечестно да се твърди, че празното пространство, съдържащо в себе си
енергия, подхранваща инфлацията, действително е нищо. В тази картина трябва да се
приеме, че пространството съществува и може да съхранява енергия, като за изчисля-
ване на последствията се използват законите на физиката като общата теория на отно-
сителността. Така че, ако спрем дотук, с основание би могло да се твърди, че съвремен-
ната наука все още е далече от отговора на въпроса, как да получим нещо от нищо. Това
обаче е само първата крачка. С разширяването на познанията си скоро ще видим, че
инфлацията може да представлява само върха на един космически айсберг от нищо.

105
 Глава 10.
Нищото е нестабилно
Fiat justitia – ruat caelum.
(Въздай справедливост, ако ще небесата да рухнат.)
~ Древна римска пословица

Съществуването на енергия на празното пространство – откритието, което разтърси

нашата космологична вселена, и идеята, която стои в основата на инфлацията – само
подсилва едно нещо за квантовия свят, вече добре установено в контекста на лабора-
торните експерименти, които описах. Празното пространство е сложно. То е вряща смес
от виртуални частици, които се появяват и изчезват за толкова кратко време, че не могат
да бъдат пряко наблюдавани.
Виртуалните частици са проява на едно основно свойство на квантовите системи. В
сърцевината на квантовата механика съществува правило, което понякога ръководи по-
литиците или генералните директори – стига никой да не гледа, може да мине всичко.
Системите продължават да се движат, макар и само за миг, между всички възможни
състояния, включително и състоянията, които биха били недопустими, ако системите
бяха действително измерени. Тези квантови флуктуации сочат нещо много съществено
за квантовия свят: нищото винаги създава нещо, макар и само за миг.
Но ето го и проблема. Според закона за запазване на енергията квантовите системи
могат да излязат от рамката само за толкова дълго. Подобно на некоректен брокер, ако
състоянието, в което попадне системата при своите колебания, изисква измъкването на
някаква енергия от празното пространство, тогава системата трябва да върне тази енер-
гия за достатъчно кратко време, така че никой, който я измерва, да не може да засече
отклонението.
В резултат може да сметнете, че това „нещо“, което се създава при квантовите флук-
туации, е ефимерно и не може да бъде измерено, за разлика например от вас, мен или
планетата, на която живеем. Но това ефимерно творение също е обект на обстоятелст-
вата, свързани с нашите измервания. Да разгледаме например електрическото поле, из-
лъчвано от зареден обект. То определено е реално. Можете да почувствате силата на
статичното електричество в косата си или да наблюдавате как балон се залепва за сте-
ната. Според квантовата теория на електромагнетизма обаче статичното поле се дължи
на емисии на заредените частици, създаващи полето, които излъчват виртуални фотони,
които по същество имат нулева пълна енергия. Поради своята нулева енергия тези вир-
туални частици могат да се придвижват през вселената, без да изчезнат, а полето, дъл-
жащо се на суперпозицията на много от тях, е толкова реално, че може да се почувства.
Понякога условията са такива, че реални масивни частици могат да се появят от праз-
ното пространство без последствия. В един пример две заредени плаки се приближават
една до друга и когато електрическото поле между тях стане достатъчно силно, то става
енергийно благоприятно за „изникването“ на реална двойка частица-античастица от ва-
куума, като отрицателният заряд се насочи към положително заредената плака, а поло-
жителният заряд – към отрицателно заредената. По този начин е възможно намалява-
нето на енергията, дължащо се на намаляването на нетния заряд на всяка от плаките, а

106
оттам и на електрическото поле между тях, да е по-голямо от енергията, свързана с енер-
гията на масата в покой, необходима за създаването на двете реални частици. Разбира
се, за да стане възможно това, силата на полетата трябва да е огромна.
В действителност съществува място, където силни полета от друг вид може да осигу-
рят условия за явление, подобно на описаното по-горе, но в този случай дължащо се на
гравитацията. Именно това направи Стивън Хокинг прочут сред физиците през 1974 г. –
той показа, че може би е възможно за черните дупки (от които поне при отсъствието на
квантовомеханични съображения нищо не може да избяга) да излъчват физически час-
тици.
Съществуват множество различни начини, по които да се проумее това явление, но
един от тях е поразително познат за ситуацията с електрическите полета, която описах
по-горе. Извън сърцевината на черната дупка има радиус, наречен „хоризонт на съби-
тията“. Според класическото описание никой обект, намиращ се в рамките на хоризонта
на събитията, не може да го напусне, тъй като скоростта, която трябва да развие, за да
се откъсне, надвишава скоростта на светлината. По този начин дори светлината, излъ-
чена в този район, не би могла да прекоси хоризонта на събитията.
Представете си сега образуването в празното пространство на двойка частица-анти-
частица точно на границата на хоризонта на събитията поради квантови флуктуации в
този район. Ако едната частица падне вътре в хоризонта на събитията, е възможно с
падането си в черната дупка тя да изгуби достатъчно гравитационна енергия, така че тя
двойно да превишава масата в покой на всяка от частиците. Това означава, че частицата
партньор може да отлети към безкрайността и да може да бъде наблюдавана, без да бъде
нарушен законът за запазване на енергията. Общата положителна енергия на излъчената
частица е повече от компенсирана от загубата на енергия на нейната частица партньор,
която е паднала в черната дупка. Следователно черната дупка може да излъчва частици.
Положението обаче е още по-интересно именно защото енергията, изгубена от пад-
налата в черната дупка частица, е по-голяма от положителната енергия на нейната маса
в покой. В резултат, когато тя пада в черната дупка, нетната система от черната дупка
плюс частицата има по-малко енергия, отколкото преди падането на частицата! Следо-
вателно черната дупка става по-лека с количеството, еквивалентно на енергията, отне-
сена от излъчената частица, която е избягала. По този начин черната дупка би могла
постепенно да се изпари напълно. Засега не знаем това със сигурност, защото финалните
стадии от изпаряването на черната дупка са свързани с физика в такива малки мащаби
на разстоянията, че само общата теория на относителността не е в състояние да ни даде
окончателния отговор. В тези мащаби гравитацията трябва да се разглежда като на-
пълно квантовомеханична теория, а сегашните ни познания на общата теория на отно-
сителността не са достатъчни да ни позволят да определим с точност какво ще се случи.
И все пак всички тези явления сочат, че при подходящите условия нищото не само че
може, но и от него се изисква да стане нещо.
Един ранен пример от космологията на факта, че „нищото“ може да бъде нестабилно
и да формира нещо, е плод на усилията ни да разберем защо живеем във вселена от
материя.
Едва ли се будите всяка сутрин с този въпрос, но фактът, че нашата вселена съдържа
материя, е забележителен. А особено забележителното е, че доколкото бихме могли да
кажем, нашата вселена не съдържа съществени количества антиматерия, чието същест-
вуване се изисква от квантовата механика и общата теория на относителността, така че

107
за всяка позната ни природна частица да съществува еквивалентна античастица с про-
тивоположен заряд и същата маса. Човек би си помислил, че всяка смислена вселена
при своето зачатие би притежавала еднакви количества и от двете. Все пак античасти-
ците на нормалните частици притежават същата маса и подобни свойства, така че ако
частиците са били създадени в ранни времена, то създаването на античастиците е било
също толкова лесно.
Бихме могли дори да си представим вселена от антиматерия, в която всички частици,
изграждащи звездите и галактиките, са заменени от своите античастици. Такава вселена
би изглеждала почти идентична с тази, в която живеем. Наблюдателите в такава вселена
(също изградени от антиматерия) несъмнено биха наричали материя това, което ние на-
ричаме антиматерия. Името е условно.
Ако обаче вселената ни е започнала разумно с еднакви количества материя и антима-
терия и беше останала такава, тогава нямаше да ни има нас, които да питаме „Защо?“
или „Как?“ Причината е, че тогава всички частици материя щяха да се анихилират с
всички частици антиматерия в ранната вселена, оставяйки след себе си само чисто лъ-
чение. Не би останала материя или антиматерия за създаване на звезди, галактики и
влюбени или антивлюбени, които да се взират прегърнати в нощта, удивени от гледката
на обсипаното със звезди небе. Никакви драми. Историята щеше да се състои от праз-
нота, една лъчиста баня, която постепенно се охлажда до студена, тъмна и пуста все-
лена, в която властва нищото.
През 70-те години на XX век учените започнаха да разбират, че е възможно да се
започне с равни количества материя и антиматерия в един ранен горещ плътен Голям
взрив, а вероятни квантови процеси да „създадат нещо от нищо“, създавайки лека аси-
метрия с малък превес на материята над антиматерията в ранната вселена. Тогава,
вместо да настъпи пълно анихилиране на материята и антиматерията с резултат само
чисто лъчение днес, всичката налична антиматерия в ранната вселена може да се е ани-
хилирала с материята, но малкото допълнително количество материя да е нямало с
какво да се анихилира и така би останало като излишък. Това би довело до всичката
материя, която изгражда всички звезди и галактики във вселената днес.
В резултат нещо, което иначе би изглеждало като дребно постижение (установяване
на лека асиметрия в ранни времена) вместо това би следвало да се разглежда почти като
момента на сътворението. Защото веднъж породена, по-късно вече нищо не би могло да
заличи асиметрията между материята и антиматерията. Бъдещата история на вселена,
изпълнена със звезди и галактики, по същество вече е била написана. Частиците анти-
материя щели да се анихилират с частиците материя в ранната вселена, като останалите
частици материя щели да оцелеят и до ден-днешен, придавайки облика на обозримата
вселена, която познаваме, обичаме и обитаваме.
Дори ако асиметрията е била от порядъка на едно на милиард, пак би имало доста-
тъчно остатъчна материя за всичко, което виждаме във вселената днес. Всъщност аси-
метрия от порядъка на около едно на милиард е именно тази, за която става въпрос,
защото днес в космическото микровълново фоново лъчение на всеки протон във вселе-
ната има приблизително един милиард фотона. Протоните на космическото микровъл-
ново фоново лъчение са останките, според тази картина, на ранните анихилации мате-
рия-антиматерия около началото на времето.
В момента липсва категорична картина на това, как би могъл да се е случил този про-
цес в ранната вселена, защото все още не сме установили изцяло и емпирично детайл-
ната картина на микрофизичния свят в мащабите, при които асиметрията би могла да е

108
била генерирана. Въпреки това са били изследвани един куп различни възможни сцена-
рии въз основа на най-добрите идеи, които имаме понастоящем за физиката в тези ма-
щаби. Докато се различават в детайлите си, всички те имат едни и същи общи характе-
ристики. Квантовите процеси, свързани с елементарните частици в първичната гореща
баня, могат неумолимо да тласнат празната вселена (или еквивалентната на нея симет-
рична откъм материя-антиматерия вселена) почти незабележимо към вселена, която ще
бъде доминирана от материята или антиматерията.
Ако нещата са можели да се развият и в двете посоки, дали тогава е било случайно
стечение на обстоятелствата, че вселената ни е станала доминирана от материята? Пред-
ставете си, че стоите на върха на висока планина и се препънете. Посоката, в която пад-
нете, не е била предопределена, а по-скоро е случайност, зависеща от това, в коя посока
сте гледали или в кой момент от крачката си сте се препънали. Може би и с нашата
вселена е станало нещо такова и дори ако законите на физиката са фиксирани, крайната
посока на асиметрията между материята и антиматерията да е била определена от ня-
какво произволно начално състояние (също както в случая с препъването надолу от пла-
нина, законът на гравитацията е фиксиран и определя, че ще паднете, но посоката, в
която ще паднете, може да е резултат от случайност). Още веднъж: самото ни същест-
вуване в този случай би било случайност на средата.
Независим от тази неопределеност обаче е забележителният факт, че характеристика
на фундаменталните закони на физиката може да позволи на квантовите процеси да от-
тласнат вселената далече от безлично състояние. Физикът Франк Уилчек, който е един
от първите теоретици, изследвали тези възможности, ми напомни, че е използвал същия
език, който ползвах по-рано в тази глава, в статията си от 1980 г. в списание „Сайънти-
фик Америкън“ за асиметрията материя-антиматерия във вселената. След като описва
как асиметрията между материя и антиматерия би могла да бъде генерирана в ранната
вселена според новите ни познания от областта на физиката на частиците, той беше до-
бавил бележка, че това осигурява един начин на разсъждение над отговора на въпроса:
„Защо има нещо – а не нищо?“ Нищото е нестабилно.
Идеята, на която Франк наблягаше, е, че измереният излишък от материя спрямо ан-
тиматерията във вселената на пръв поглед изглежда пречка да си представим вселена,
която би могла да е възникнала от нестабилност на празното пространство, като нищото
е създало Големия взрив. Но ако тази симетрия е можела да възникне динамично след
Големия взрив, тази бариера е премахната. Както казва той:

Бихме могли да поразсъждаваме над идеята, че вселената е започнала във въз-

можно най-симетрично състояние, като в това състояние не е съществувала ма-
терия; вселената е била вакуум. Имало е второ състояние и в него е съществувала
материя. Второто състояние е било с малко по-малка симетрия, но също и с по-
ниска енергия. После се е появил отрязък в по-малко симетрична фаза, който бързо
нараснал. Освободената при прехода енергия намерила форма в създаването на час-
тици. Това събитие може да се идентифицира като Големия взрив... Отговорът на
древния въпрос: „Защо има нещо – а не нищо?“, би бил: „Нищото е нестабилно.“

Преди да продължа, отново си припомням приликите между изложението, което нап-

равих за симетрията материя-антиматерия, и дискусията, която проведохме на семинара
„Произход“, за сегашните ни познания за естеството на живота във вселената и неговия
произход. Думите ми бяха различни, но фундаменталните въпроси са забележително

109
сходни: какъв специфичен физичен процес в ранните моменти от историята на Земята
би могъл да доведе до сътворяването на първите възпроизвеждащи се биомолекули и
метаболизма? Както през 70-те години на XX век за физиката, последното десетилетие
отбеляза небивал успех на молекулярната биология. Научихме например за естестве-
ните органични пътеки, които при подходящи условия биха могли да създадат рибонук-
леинови киселини, за които отдавна се смята, че са предшествениците на съвременния
базиран на ДНК свят. Доскоро се смяташе, че такава директна пътека е невъзможна и
че ключовата роля би трябвало да са изиграли някакви други междинни форми.
Сега малцина биохимици и молекулярни биолози все още се съмняват, че животът би
могъл да възникне естествено от неживот, макар че тепърва предстои да се открие как
точно става това. Но, както вече обсъдихме, всичко това, всички теми имаха един общ
подтекст: дали първият формиран живот на Земята е трябвало да има именно такава
химия, или съществуват множество различни еднакво вероятни възможности?
Някога Айнщайн задал въпрос за единственото нещо, което по негови думи наистина
искал да узнае за природата. Признавам, че това е най-задълбоченият и фундаментален
въпрос, на който мнозина от нас биха искали да знаят отговора. Ето как го формулира
Айнщайн: „Това, което бих искал да знам, е дали Бог [букв.] е имал избор при създава-
нето на вселената.“
Айнщайновият Бог обаче не е богът от Библията. За Айнщайн съществуването на ред
във вселената било източник на такава дълбока възхита, че той изпитвал духовно бла-
гоговение, наричайки го, вдъхновен от Спиноза, с прозвището „Бог“. Във всеки случай,
това, което Айнщайн имал предвид с този въпрос, бил проблемът, който току-що описах
в контекста на няколко различни примера: Законите на природата уникални ли са? А
обитаваната от нас вселена, която е резултат от тези закони, уникална ли е? Ако проме-
ним само един аспект, една константа, една сила, макар и съвсем малко, ще рухне ли
цялото мироздание? В биологичен смисъл биологията на живота уникална ли е? Ние
уникални ли сме във вселената? Към този важен въпрос ще се върнем малко по-късно.
Докато подобно обсъждане ще ни накара допълнително да прецизираме и генерали-
зираме понятията „нищо“ и „нещо“, искам да се върна малко назад към една междинна
стъпка от изложението ми за неизбежното сътворяване на нещо.
Както вече го дефинирах дотук, съответното „нищо“, от което възниква нашето наб-
людаемо „нещо“, е „празното пространство“. Щом обаче допуснем сливането на кван-
товата механика и общата теория на относителността, можем да разпрострем този аргу-
мент до момент, в който е принудено да възникне самото пространство.
Общата теория на относителността като теория на гравитацията в сърцевината си е
теория на пространството и времето. Както описах в самото начало на тази книга, това
означава, че тя е първата теория, която е могла да разгледа динамиката не просто като
обекти, движещи се в пространството, а също и като еволюция на самото пространство.
Следователно, ако някой ден разполагаме с квантова теория на гравитацията, това би
означавало, че правилата на квантовата механика ще са приложими и за свойствата на
пространството, а не само за свойствата на обектите, които съществуват в него, както е
в конвенционалната квантова механика.
Разширяването на квантовата механика така, че да включва и такава възможност, е
сложно, но формализмът, развит от Ричард Файнман и довел до съвременното разби-
ране за произхода на античастиците, е много подходящ за тази задача. Методите на
Файнман се съсредоточават върху ключовия факт, който споменах в началото на тази
глава: квантовомеханичните системи изследват всички възможни траектории, дори и

110
тези, които са традиционно забранени, в тяхното еволюиране във времето.
За да го изследва и да е в състояние да прави прогнози, Файнман е разработил „фор-
мализъм на сумата по траектории“. При този метод разглеждаме всички възможни тра-
ектории, по които частиците биха могли да минат между две точки. После определяме
вероятностната тежест на всяка една траектория въз основа на ясно дефинирани прин-
ципи на квантовата механика, след което сумираме всички траектории, за да определим
финалните (вероятности) предвиждания за движението на частиците.
Стивън Хокинг е един от първите учени, развили напълно тази идея до възможната
квантова механика на пространство-времето (съюзът между триизмерното ни простран-
ство и едноизмерното време в една четириизмерна унифицирана пространствено-вре-
мева система, както изисква специалната теория на относителността на Айнщайн). Пре-
димството на методите на Файнман е, че фокусирането над всички възможни траекто-
рии означава, че резултатите могат да бъдат показани независимо от специфичните
обозначения за пространство и време, които се прилагат към всяка точка от всяка тра-
ектория. Тъй като общата теория на относителността ни казва, че различни наблюдатели
в относително движение ще измерят времето и пространството различно и следователно
ще дадат различни стойности на всяка точка в пространството и времето, да разполагаме
с формализъм, който е независим от различните обозначения, които поставят различ-
ните наблюдатели на всяка точка в пространството и времето, е особено полезно.
А най-полезен е може би при съображенията на общата теория на относителността,
където специфичното обозначаване на точки в пространството и времето става напълно
произволно, така че различни наблюдатели в различни точки от гравитационно поле
измерват разстоянието и времето различно и всичко, което накрая определя поведени-
ето на системите, са геометрични величини като кривината, които се оказват незави-
сими от всички такива схеми на обозначаване.
Както вече загатнах няколко пъти, общата теория на относителността не е напълно
съвместима с квантовата механика поне доколкото можем да кажем, и следователно
няма напълно еднозначен метод, който да дефинира техниката на Файнман „сумата по
траектории“ в общата теория на относителността. Затова трябва предварително да нап-
равим някои предположения, основани на правдоподобността, и да проверим дали ре-
зултатите имат смисъл.
В такъв случай, ако трябва да вземем под внимание квантовата динамика на прост-
ранството и времето, тогава в „сумите“ на Файнман трябва да се вземе предвид всяка
една възможна конфигурация, която би могла да опише различните възможни геомет-
рии на пространството при междинните етапи на всеки процес, по време на които уп-
равлява квантовата неопределеност. Това означава, че трябва да вземем под внимание
пространства с произволно голяма кривина на малки разстояния и за кратки периоди от
време (толкова малки и толкова кратки, че не бихме могли да ги измерим, така че кван-
товата необичайност да има пълна свобода). Тогава тези странни конфигурации няма да
бъдат наблюдавани от големи класически наблюдатели като нас, когато се опитваме да
измерим свойствата на пространството при големи разстояния и периоди от време.
Но нека да разгледаме дори още по-странни възможности. Спомнете си, че в кванто-
вата теория за електромагнетизма от празното пространство могат да изникват частици,
когато си поискат, стига отново да изчезват във времева рамка, определена от принципа
на неопределеността. Тогава по тази аналогия, при файнмановата сума на възможните
пространство-времеви конфигурации не трябва ли да се вземе предвид и възможността
за малки, вероятно компактни пространства, които също се появяват и изчезват? И по-

111
общо, какво да кажем за пространства, в които може да има „дупки“ или „дръжки“ по-
добно на понички, топнати в пространство-времето?
Тези въпроси остават отворени. Но освен ако не бъде открита основателна причина
подобни конфигурации да бъдат изключени от квантовомеханичната сума, определяща
свойствата на еволюиращата вселена, а досега не ми е известно да съществува такава
причина, то според общия принцип, който е валиден навсякъде другаде в природата – а
именно, че всичко, което не е забранено от законите на физиката, трябва действително
да се случи, – изглежда най-разумно тези възможности да бъдат взети под внимание.
Както подчертава Стивън Хокинг, една квантова теория на гравитацията позволява
сътворяването, макар вероятно и само за миг, на самото пространство, без до този мо-
мент да е съществувало такова. Макар в своята научна работа той да не се е опитвал да
разглежда главоблъсканицата „нещо от нищо“, в крайна сметка именно това е въпросът,
с който може би накрая ще се занимава квантовата теория на гравитацията.
„Виртуалните“ вселени – а именно възможни малки компактни пространства, които
изникват и изчезват за толкова кратко време, че да не можем да ги измерим пряко – са
завладяващи теоретични построения, но те сякаш не обясняват как нещо може да въз-
никне от нищо за по-дълъг период, също както не го обясняват и виртуалните частици,
които изпълват иначе празното пространство.
Спомнете си обаче, че ненулево реално електрическо поле, наблюдаемо на големи
разстояния от заредена частица, може да бъде резултат от кохерентното излъчване на
множество виртуални фотони с нулев енергиен заряд. Това е така, защото виртуалните
фотони, носещи нулева енергия, при излъчването си не нарушават закона за запазване
на енергията. Следователно принципът на неопределеността на Хайзенберг не ги огра-
ничава да съществуват само за кратко, преди задължително да бъдат отново погълнати,
изчезвайки обратно в нищото. (Спомнете си също, че според принципа на неопределе-
ността на Хайзенберг неопределеността, с която измерваме енергията на частица, а от-
там и възможността енергията ѝ леко да се променя поради излъчване и поглъщане на
виртуални частици, е обратно пропорционална на периода от време, за който я наблю-
даваме. Оттук, виртуалните частици, които пренасят нулева енергия, на практика могат
да минат безнаказано, като съществуват произволно дълго време и изминават произ-
волно дълго разстояние, преди да бъдат погълнати... което води до възможното същес-
твуване на взаимодействия с голям обхват между заредени частици. Ако фотонът не
беше безмасов, така че фотоните да отнасяха ненулева енергия, дължаща се на маса в
покой, според принципа на неопределеността на Хайзенберг електрическото поле щеше
да е с малък обхват, защото фотоните щяха да се придвижват съвсем за кратко време,
преди да бъдат погълнати отново.)
Подобен аргумент разглежда специфичен вид вселена, която може спонтанно да се
появи, без да е необходимо да изчезне почти веднага заради ограниченията на принципа
на неопределеността и закона за запазване на енергията. Тя би била компактна вселена
с нулева пълна енергия.
А сега не ми остава нищо по-добро от това да отбележа, че това е точно вселената, в
която живеем. Това е лесният път за измъкване, но тук повече ме интересува дали това
е вярно според сегашните ни познания за вселената, отколкото просто да приема, че
именно така тя е била създадена от нищото.
Вече обясних, надявам се убедително, че средната Нютонова гравитационна енергия
на всеки обект в нашата плоска вселена е нула. И действително е така. Но това не е
всичко. Гравитационната енергия не е общата енергия на всеки обект. Към нея трябва

112
да прибавим енергията в покой, дължаща се на масата в покой. Казано по друг начин,
както вече разясних по-рано, гравитационната енергия на обект в покой, изолиран на
безкрайно разстояние от всички останали обекти, е равна на нула, тъй като щом обектът
е в покой, той не притежава кинетична енергия на движението, а щом е безкрайно отда-
лечен от всички останали частици, гравитационната сила, която биха могли да му уп-
ражнят други частици, осигурявайки му потенциална енергия за работа, по същество
също е нулева. Както ни казва Айнщайн обаче, общата му енергия се дължи не само на
гравитацията, но включва и енергията, дължаща се на неговата маса, която се изчислява
по известната формула Е = mc2.
За да вземем под внимание тази енергия в покой, трябва да се прехвърлим от Нюто-
новата гравитация към общата теория на относителността, която по дефиниция включва
специалната теория на относителността (и Е = mc2) в теория на гравитацията. Тук не-
щата стават не само по-деликатни, но и по-объркани. В малки мащаби в сравнение с
възможната кривина на една вселена и докато всички обекти в тези мащаби се движат
бавно спрямо скоростта на светлината, версията на общата теория на относителността
за енергията се връща към определението, което ни е известно от Нютон. Щом обаче
тези условия вече не са налице, всички залози отпадат, или почти всички.
Част от проблема е, че се оказва, че енергията, както нормално я възприемаме другаде
във физиката, не е твърде добре дефинирано понятие в големи мащаби във вселена с
кривина. Различните начини за дефиниране на координатните системи за описване на
различните обозначения, които различни наблюдатели биха могли да присвоят на точки
в пространството и времето (наречени различни „отправни системи“), в голям мащаб
могат да доведат до различно определение на пълната енергия на системата. За да вклю-
чим този ефект, е нужно да генерализираме понятието за енергия и, още повече, щом
ще определяме общата енергия, съдържаща се в някоя вселена, трябва да помислим и
как да сумираме енергията във вселени, които може да са безкрайни в пространствено
отношение.
Водят се много дебати около това, как точно да го направим. Научната литература
изобилства от такива предложения и контрапредложения.
Причината енергията на затворена вселена да е нулева е сравнително проста. Най-
лесно ще ни е да разгледаме резултата по аналогия с факта, че в затворена вселена об-
щият електрически заряд трябва също да е нулев.
От времето на Майкъл Фарадей възприемаме електрическия заряд като източник на
електрическо поле (което, на езика на квантовата физика, се дължи на излъчването на
виртуални фотони, както разясних по-горе). Образно ние си представяме „линии на по-
лето“ (СИЛОВИ ЛИНИИ) КОИТО се разпростират радиално от заряда, като броят на тези
линии е пропорционален на заряда, а посоката им е навън за положителните заряди и
навътре за отрицателните, както е показано на следващата схема.
Представяме си тези линии, продължаващи към безкрая, като все повече се раздале-
чават една от друга. Това означава, че силата на електрическото поле става все по-слаба.
В затворена вселена обаче линиите на полето на положителен заряд например може в
началото да се раздалечават, но също както линиите на меридианите върху глобуса се
събират при Северния и Южния полюс, така и линиите на полето на положителния за-
ряд ще се съберат отново в далечния край на вселената. С тяхното приближаване една
към друга полето ще става отново все по-силно, докато е налице достатъчно енергия за
създаването на отрицателен заряд, който да погълне линиите на полето в тази противо-
положна точка от вселената.

113
 Оказва се, че много подобен аргумент, този път свързан не с потока на линиите на
полето, а с потока на енергията в затворена вселена, гласи, че общата положителна енер-
гия, включително и енергията на масата на частиците в покой, трябва да бъде съвсем
точно компенсирана от отрицателна гравитационна енергия, така че общата енергия да
е равна точно на нула.
Така че ако пълната енергия на затворена вселена е нулева и формализмът на „сума
по траекториите“ е уместен за квантовата гравитация, тогава от квантовомеханична
гледна точка такива вселени може безнаказано да се появяват спонтанно, носейки ну-
лева нетна енергия. Бих искал да наблегна, че тези вселени биха били напълно самосто-
ятелни време-пространства, откъснати от нашето.

Съществува обаче една пречка. Затворена разширяваща се вселена пълна с материя

по принцип ще се разширява до максималния си размер, след което ще се свие също
толкова бързо, завършвайки като пространствено-времева сингулярност, която навлиза
в непознатите дебри на квантовата гравитация и поради това засега не бихме могли да
предречем съдбата ѝ. Следователно характерната продължителност на живота на малки
затворени вселени ще е микроскопична, може би от порядъка на „планковото време“,
чиято характерна скала, в която се разгръщат квантово-гравитационните процеси, е
около 10-44 секунди.
Има обаче и изход от тази дилема. Ако преди такава вселена да успее да се свие, кон-
фигурацията на полетата в нея създаде период на инфлация, тогава дори първоначално
миниатюрната затворена вселена може да се разшири бързо и експоненциално, като в
този период тя да се доближава все повече до безкрайно голяма плоска вселена. След
като е удвоила размерите си около сто пъти поради инфлацията, вселената ще е толкова
близо до плоска, че лесно би могла да просъществува много повече, отколкото е въз-
растта на нашата вселена, без да се свие.
Всъщност има и друга възможност, която винаги е предизвиквала у мен лека ностал-
гия (и завист), тъй като е свързана с важен момент от моето обучение. Докато за пръв
път се занимавах с изследователска дейност в Харвард и изучавах възможната квантова
механика на гравитационните полета, научих за резултата, постигнат от моя добър при-
ятел и бивш състудент Иън Афлек. Канадец, който беше докторант в Харвард, докато
аз учех в Масачусетския технологичен институт, Афлек беше станал член на Харвардс-
ката научна общност няколко години преди мен и беше използвал математическата те-
ория на Файнман (която сега използваме за работа с елементарни частици и полета, на-
речена квантова теория на полето), за да изчисли как в силно магнитно поле могат да

114
бъдат създавани частици и античастици.
Осъзнах, че формата на решението, описано от Иън и наречено „инстантон“, много
приличаше на раздуваща се вселена, ако този формализъм бъдеше съотнесен към случая
с гравитацията. Но това приличаше на раздуваща се вселена, започнала от нищото!
Преди да запиша този резултат, исках да разреша собственото си объркване по отноше-
ние на това, как да интерпретирам на каква физика би могло да съответства такова ма-
тематическо решение. Скоро обаче научих, че докато аз бях умувал, съвсем близо до
мен изключително изобретателният космолог, когото вече споменах – Алекс Виленкин,
с когото оттогава станахме приятели, току-що беше публикувал труд, в който точно по
този начин се описваше как квантовата гравитация действително може да създаде раз-
дуваща се вселена направо от нищото. Бяха ме изпреварили, но не можех да се разст-
ройвам особено, защото (а) в този момент самият аз не бях твърде наясно какво точно
правя и (б) Алекс тогава прояви смелост, каквато на мен ми липсваше. Оттогава научих,
че не е нужно да разбираш всички следствия от разработката си, за да я публикуваш.
Действително, някои от най-важните ми трудове бяха напълно разбрани от мен доста
след тяхното публикуване.
Във всеки случай, докато Стивън Хокинг и неговият сътрудник Джим Хартъл пред-
ложиха съвсем различна схема в опита си да определят граничните условия за вселе-
ните, които могат да започнат от нищото, важните факти са следните:

1. При квантовата гравитация вселените могат и в действителност винаги ще се по-

явяват спонтанно от нищото. Такива вселени не трябва непременно да са празни, те
могат да притежават материя и лъчение, стига общата им енергия, включително и от-
рицателната енергия на гравитацията, да е равна на нула.
2. За да могат затворените вселени, създадени чрез тези механизми, да се задържат
повече от безкрайно малко време, е необходимо нещо като инфлация. В резултат един-
ствената дълготрайна вселена, в която бихме очаквали, че живеем в резултат от такъв
сценарий, е такава, която днес изглежда плоска, точно каквато изглежда вселената, в
която живеем.

Урокът е ясен: квантовата гравитация не само изглежда, че позволява създаването на

вселени от нищото – което, подчертавам, в случая означава отсъствие на пространство
и време, – но тя може би и го изисква. „Нищото“ – в случая никакво пространство,
време, нищо! – е нестабилно.
Нещо повече: общите характеристики на такава вселена, ако просъществува доста-
тъчно дълго, би следвало да са същите като тези, които наблюдаваме в нашата вселена
днес.
Това доказва ли, че вселената ни е възникнала от нищото? Разбира се, че не. Но то ни
приближава с още една стъпка до вероятността за такъв сценарий и премахва още едно
от възраженията, които биха били направени срещу аргумента за сътворение от нищото,
както беше описано в предходната глава.
Там „нищо“ означаваше празно, но предварително съществуващо пространство, съ-
четано с фиксирани и добре известни физични закони. Сега премахнахме и изискването
за пространство. А забележителното е, че както ще видим след малко, дори законите на
физиката може да не са необходими или задължителни.

115
 Глава 11.
Прекрасни нови светове
„Бяха най-хубавите времена.
Бяха най-лошите времена.“
~ Чарлз Дикенс

Централният проблем в идеята за сътворението е, че тя изисква някаква външна същ-

ност, нещо извън самата система, което да е съществувало предварително, така че да
създаде условията, които са необходими за възникване на системата. Ето къде се поя-
вява понятието за Бог – някакво външно въздействие, съществуващо отделно от прост-
ранството, времето и самата физическа реалност, – защото прехвърлянето на отговор-
ността все трябва да спре някъде. Но в този смисъл Бог ми изглежда едно твърде повър-
хностно семантично решение на дълбокия въпрос за сътворението. Мисля, че това е
обяснено най-добре в контекста на един малко по-различен пример: произхода на нрав-
ствеността, за който научих от моя приятел Стивън Пинкър.
Дали нравствеността е външна и абсолютна, или се извежда единствено в контекста
на нашата биология и среда и като такава може ли да бъде детерминирана от науката?
Тази главоблъсканица беше изложена от Пинкър по време на дебат на тази тема, орга-
низиран от Аризонския университет.
Ако човек твърди, както правят множество дълбоко религиозни индивиди, че без Бог
не може да съществува абсолютно добро и зло – тоест че Бог определя за нас кое е добро
и кое е зло, – тогава може да бъде зададен въпросът: ами ако Бог беше постановил, че
изнасилването и убийството са морално приемливи? Това би ли ги направило такива?
Докато някои биха могли да отговорят утвърдително, мисля, че повечето вярващи
биха отвърнали не, Бог не би постановил такова нещо. Но защо не? Вероятно защото
Бог би проявил известен разум да не разпорежда подобно нещо. Отново: това е така,
защото разумът предполага, че изнасилването и убийството не са морално приемливи.
Но ако Бог се позовава на здравия разум, тогава защо не елиминираме напълно посред-
ника?
Може да поискаме да приложим подобни разсъждения и към сътворяването на на-
шата вселена. Всички примери, които дадох досега, действително предполагат сътворя-
ване на нещо от друго, което бихме били изкушени да приемем за нищо, но правилата
на това сътворяване, тоест законите на физиката, са били предопределени. Откъде са се
взели тези правила?
Възможностите са две. Или Бог, или някаква божествена същност, неподвластна на
тези правила и живееща извън тях, ги е определила по някаква прищявка или със зла
умисъл, или те възникват по някакъв не толкова свръхестествен механизъм.
Проблемът при определянето на правилата от Бог е, че поне може да попитате какво
или кой е определил правилата на Бог. Традиционният отговор на този въпрос е, че Бог,
наред с всички зрелищни атрибути на един Създател, е причината за всички причини
(на езика на Римокатолическата църква), или Първопричината (според Тома от Ак-
вино), или, на езика на Аристотел, първодвигателят.
Интересно е, че Аристотел е осъзнал проблема с първопричината и е решил, че по-

116
ради тази причина вселената трябва да е вечна. Нещо повече, самият Бог, когото Арис-
тотел определя като чиста самосъзерцателна мисъл, чиято любов е мотивирала задвиж-
ването на първодвигателя, би трябвало да е извечен, причиняващ движение не чрез съз-
даването му, а чрез установяване на крайната цел на движението, което само по себе си
трябвало да е вечно.
Аристотел чувствал, че поставянето на равенство между Първопричината и Бог далеч
не било задоволително и понятието на Платон за Първопричина било неиздържано
точно защото според Аристотел всяка причина трябва да си има предшественик – оттам
и изискването вселената да е вечна. Съответно, ако човек вземе възгледа за Бог като
причината за всички причини, която следователно е вечна, дори нашата вселена да не е,
това действително отхвърля въпроса „защо“ като абсурден, но както подчертах, единс-
твено за сметка на въвеждането на забележителна всемогъща същност, за която просто
не съществува друго доказателство.
В това отношение трябва да наблегнем на още един важен момент. Очевидната ло-
гична необходимост от Първопричина е реален проблем за всяка вселена, която има
начало. Следователно такъв божествен възглед за природата не може да бъде изключен
единствено по силата на логиката. Но дори в този случай жизненоважно е да се осъзнае,
че това божество не притежава логическа връзка с личните божества на големите све-
товни религии, въпреки факта, че често е използвано, за да ги оправдае. По тази логика,
деист, който е склонен да търси някакъв върховен разум, установил ред в природата,
като цяло не би бил привлечен от персонализирания Бог от светите писания.
Тези проблеми от хилядолетия се обсъждат от гениални и не дотам гениални умове,
като мнозина от вторите си изкарват хляба от дебатирането им. Сега вече можем да се
върнем към тези въпроси, просто защото сме по-добре информирани от познанията си
за природата на физическата реалност. Нито Аристотел, нито Тома от Аквино са знаели
за съществуването на нашата галактика, да не говорим за Големия взрив или квантовата
механика. Поради това въпросите, с които са се борили те и по-късните средновековни
философи, трябва да бъдат интерпретирани и разбирани в светлината на новото позна-
ние.
Да разгледаме в светлината на съвременната картина на космологията например пред-
ложението на Аристотел, че няма първопричини, а по-скоро причини, които продължа-
ват безкрайно назад (и напред) във всички посоки. Няма начало, нито сътворение, нито
край.
Когато описах дотук как нещо почти винаги може да възникне от „нищо“, аз се със-
редоточавах или над създаването на нещо от предварително съществуващо празно прос-
транство, или над създаването на празно пространство от липсата на пространство. И
двете начални условия ми вършат работа, когато мисля за „отсъствието на съществу-
ване“, и затова те са възможни кандидати за нищото. Не съм разглеждал пряко обаче
въпроса, какво би съществувало, ако изобщо е съществувало нещо, преди такова сътво-
рение, какви закони са управлявали сътворението или, казано по-общо, не съм говорил
какво някои може да възприемат като въпроса за Първопричината. Един прост отговор
разбира се би бил, че или празното пространство, или по-фундаменталното нищо, от
което може би е възникнало празното пространство, е съществувало предварително и е
вечно. За да бъдем честни обаче, това влече възможния въпрос, който разбира се може
и да няма отговор, кое, ако изобщо има такова, е определило правилата, управлявали
такова сътворение.

117
 Все пак едно е сигурно. Метафизичното „правило“, поддържано като твърдо убежде-
ние от онези, с които съм обсъждал въпроса за сътворението, а именно, че от нищото
произлиза само нищо, няма основание в науката. Твърдението, че се подразбира от само
себе си, че е непоколебимо и неопровержимо, е като погрешното твърдение на Дарвин,
че произходът на живота е отвъд прерогативите на науката, изграждайки аналогия с
неправилното твърдение, че материята не може да бъде създавана и унищожавана. Това
само е израз на нежелание да се признае простият факт, че природата може да е по-умна
от философите или теолозите.
Нещо повече, онези, които твърдят, че от нищо произлиза само нищо, изглеждат на-
пълно доволни от донкихотовската идея, че Бог някак би могъл да заобиколи това пра-
вило. Но, отново, ако се настоява, че идеята за истинското нищо изисква липсата дори
на потенциал за съществуване, тогава Бог със сигурност не би могъл да извърши чудеса,
защото ако причини съществуване от несъществуването, значи трябва да е имало по-
тенциал за съществуване. Просто да се спори, че Бог може да направи онова, което при-
родата не може, означава да се твърди, че свръхестественият потенциал за съществу-
ване е с нещо различен от обикновения естествен потенциал за съществуване. Но това
изглежда произволно семантично разграничение, измислено от онези, които предвари-
телно са решили (както теолозите са склонни да правят по навик), че свръхестественото
(тоест Бог) трябва да съществува, като те дефинират философските си идеи (отново на-
пълно лишени от всякаква емпирична основа) така, че да изключат всичко освен въз-
можността за съществуването на бог.
Във всеки случай, да се приема като факт бог, който може да разреши тази главоб-
лъсканица, както подчертах много пъти досега, често изисква Бог да съществува извън
вселената и да е или безвремев, или вечен.
Съвременните ни разбирания за вселената обаче осигуряват друго приемливо и далеч
по-физическо решение на този проблем, което има някои от чертите на външен създа-
тел, но логически е много по-последователно.
Имам предвид мултивселената. Възможността нашата вселена да е само една от го-
лям брой или дори безброй отделни и каузално отделени вселени, във всяка от които
може да има различен брой фундаментални аспекти на физическата реалност, разкрива
нова възможност за проумяване на нашето съществуване.
Както споменах, един от най-безвкусните, но потенциално верни изводи от тези кар-
тини е, че физиката на някакво фундаментално ниво е чисто и просто наука за средата.
(Намирам го за безвкусно, защото съм възпитан с идеята, че целта на науката е да обясни
защо вселената е точно такава и как се е случило това. Ако вместо това познатите ни
закони на физиката са просто случайности, свързани с нашето съществуване, тогава
фундаменталната цел е неуместна. Все пак ще превъзмогна предразсъдъците си, ако
това се окаже вярно.) В този случай фундаменталните сили и константи на природата в
тази картина вече не са по-фундаментални от разстоянието между Земята и Слънцето.
Оказва се, че живеем на Земята, а не на Марс, не защото има нещо дълбоко фундамен-
тално в разстоянието Земя-Слънце, а просто защото ако Земята беше разположена на
различно разстояние, тогава познатият ни живот не би могъл да се развие на нашата
планета.
Тези антропни аргументи са известни със своята коварност и въз основа на тях е
почти невъзможно да се правят специфични прогнози, без да се знае изрично както ве-
роятностното разпределение сред всички възможни вселени на различните фундамен-
тални константи и сили, – а именно кои може да варират и кои не и какви възможни

118
стойности и форми могат да приемат, – а също и точно колко „типични“ сме ние в на-
шата вселена. Ако не сме „типични“ форми на живот, тогава антропният подбор, ако
изобщо се случва такъв, може да е базиран на различни фактори от тези, на които иначе
бихме го приписали.
И все пак мултивселена или под формата на панорама от вселени, съществуващи в
множество различни измерения, или под формата на вероятно безкрайно повтарящ се
набор от вселени в триизмерното пространство, както в случая с вечната инфлация, про-
меня игралното поле, когато разсъждаваме над сътворяването на собствената ни вселена
и условията, които може да са необходими, за да се случи това.
На първо място въпросът, кое е определило законите на природата, допуснали фор-
мирането и еволюирането на нашата вселена, става по-маловажен. Ако самите при-
родни закони са спорадични и произволни, тогава не съществува предписана „причина“
за нашата вселена. Според общия принцип, че всичко, което не е забранено, е разре-
шено, в такава картина би ни било гарантирано, че ще възникне някоя вселена със зако-
ните, които сме открили. Не се изисква механизъм или същност, които да фиксират за-
коните на природата да бъдат такива, каквито са. Те биха могли да бъдат почти вся-
какви. Тъй като понастоящем не разполагаме с фундаментална теория, която да обясня-
ва детайлния характер на панорамата на една мултивселена, не бихме могли да кажем.
(Макар че за да сме честни, за да имаме някакъв научен напредък в изчисляването на
вероятностите, ние като цяло приемаме, че определени свойства като квантовата меха-
ника са валидни за всички възможности. Нямам представа дали бихме могли да се ос-
вободим от тази идея или поне не ми е известно да има някаква продуктивна работа в
това отношение.)
В действителност може изобщо да не съществува фундаментална теория. Макар че
станах физик, защото се надявах, че има такава теория и някой ден бих могъл да дам
своя принос в нейното откриване, надеждата ми може да е неуместна, колкото и да ми
е мъчно. Утехата ми е изказването на Ричард Файнман, което вече обобщих накратко,
но сега бих желал да го цитирам изцяло:

Хората ме питат: „Търсите ли окончателните закони на физиката?“ Не, не ги

търся. Аз се опитвам да науча повече за света и ако се окаже, че съществува прост
окончателен закон, който обяснява всичко, така да бъде. Би било много хубаво да
го открием. Ако пък се окаже, че това е като лук с милиони слоеве и ни е писнало
да ги разкриваме един по един, значи така стоят нещата... Моят интерес в нау-
ката е просто да открия повече за света и колкото повече открия, толкова по-
добре. Обичам да откривам разни неща.

Този аргумент може да бъде продължен още и в друга посока, която също има значе-
ние за изложението в сърцевината на тази книга. В мултивселена от всеки от видовете,
които бяха разгледани, може да има безкраен брой райони, потенциално безкрайно го-
леми или безкрайно малки, в които просто няма „нищо“, а може да има и райони, в които
има „нещо“. В този случай отговорът на въпроса: „Защо има нещо – а не нищо?“ става
почти банален. Има нещо просто защото ако нямаше нищо, ние нямаше как да живеем
там!
Съзнавам раздразнението, което би донесъл такъв тривиален отговор на въпрос,
който през вековете е изглеждал толкова дълбок и проникновен. Но науката ни е нау-
чила, че всичко дълбоко или тривиално може да е коренно различно от това, което ни

119
изглежда на пръв поглед.
Вселената е далеч по-странна и по-богата – и става все по-чудно странна – отколкото
би могло да очаква ограниченото ни човешко въображение. Съвременната космология
ни тласна към идеи, които допреди век дори не биха могли да бъдат формулирани. Ве-
ликите открития на двайсети и двайсет и първи век промениха не само света, в който
живеем, но революционализираха нашите разбирания за света или световете, които
биха могли да съществуват точно под носа ни: реалността, която остава скрита, докато
не съберем достатъчно смелост да я потърсим.
Това е причината философията и теологията да са крайно неспособни сами да разг-
леждат истински фундаменталните въпроси за нашето съществуване, които ни озадача-
ват. Докато не отворим очите си и не позволим на природата да ни води, сме обречени
на късогледство.

Защо има нещо – а не нищо? В крайна сметка този въпрос може да се окаже не по-
важен или задълбочен от въпроса, защо някои цветя са червени, а други сини. „Нещо“
може винаги да възниква от нищото. Може това да е изискване, независимо от фунда-
менталното естество на реалността. Или пък може би „нещото“ да не е нещо кой знае
колко специално или дори често срещано в мултивселената. От всяко положение истин-
ската полза носи не умуването над този въпрос, а участието във вълнуващото открива-
телско пътешествие, което би могло да разкрие как е еволюирала и се развива вселената,
в която живеем, както и какви са процесите, които управляват нашето съществуване.
Ето защо имаме наука. Може да обогатим това познание с разсъждения и да го наречем
философия. Но единствено като продължаваме да изследваме всяко достъпно за нас
кътче от вселената, ще сме в състояние истински да оценим собственото си място в кос-
моса.

Преди да приключа, искам да обърна внимание на още един неразглеждан досега от

мен аспект от този въпрос, с който си заслужава да завърша. Във въпроса „Защо има
нещо – а не нищо“ по подразбиране се съдържа солипсисткото очакване, че „нещото“
ще устоява – че по някакъв начин вселената е „прогресирала“ до момента на нашето
съществуване, сякаш ние сме кулминацията на сътворението. Въз основа на всичко, ко-
ето знаем за вселената, далеч по-вероятна е възможността може би някога в далечното
бъдеще отново да властва нищото.
Ако живеем във вселена, в чиято енергия преобладава енергията на нищото, както
описах, бъдещето действително е мрачно. Небесата ще станат студени, тъмни и празни.
Но в действително положението е по-лошо. Вселена, в която преобладава енергията на
празното пространство, е възможно най-лошата от всички вселени по отношение на бъ-
дещето на живота. В такава вселена е гарантирано, че всяка цивилизация е осъдена на
изчезване, бивайки лишена от енергия за оцеляване. След неизмеримо дълго време кван-
тови флуктуации или термално раздвижване може да създадат локален район, където
животът отново би могъл да се развие и процъфти. Но и това ще е нещо ефимерно. Бъ-
дещето ще бъде доминирано от вселена, в която няма нищо, което да може да оцени
нейните безбрежни загадки.
Съответно, ако материята, която ни изгражда, е била създадена в началото на време-
ната от някакви квантови процеси, както вече описах, на нас отново ни се гарантира, че
тя пак ще изчезне. Физиката е двупосочна улица, чието начало и край са свързани. Далеч
в необозримото бъдеще протоните и неутроните ще се разпаднат, материята ще изчезне

120
и вселената ще достигне състояние на максимална опростеност и симетрия.
Математически красиво може би, но лишено от съдържание. Както Хераклит от Ефес
е написал в един малко по-различен контекст: „Омир е сгрешил, когато е възкликнал:
„Нека тези дрязги да погинат измежду човеците и боговете!“ Той не е съзнавал, че се
моли за унищожаването на вселената; защото ако молитвите му бяха чути, всичко щеше
да умре.“ Или, както е казал Кристофър Хичънс: „Нирвана е нищото.“
Една по-крайна версия на това оттегляне в нищото може да се окаже неизбежна. Въз
основа на сложна математика някои струнни теоретици твърдят, че вселена като нашата
с положителна енергия на празното пространство не би могла да е стабилна. Тя би тряб-
вало да се разпадне до състояние, в което енергията на пространството стане отрица-
телна. Тогава нашата вселена отново ще се свие навътре до една точка, завръщайки се
в квантовата мъгла, от която може би е започнало нашето съществуване. Ако тези твър-
дения са верни, вселената ни ще изчезне също така внезапно, както се е появила.
В такъв случай отговорът на въпроса: „Защо има нещо – а не нищо?“, просто ще бъде:
„Няма да е задълго.“

121
 Епилог
Утвърждаването на преживения факт като
яйце на истината е задълбочена тема и основна-
та пружина, която движи нашата цивилизация
от времето на Ренесанса.
~ Якоб Броновски

Започнах тази книга с друг цитат от Якоб Броновски:

Блян или кошмар, трябва да изживяваме опита си такъв, какъвто е; при това да
го живеем будни. Живеем в свят, проникнат всецяло от науката, едновременно пъл-
ноценен и реален. Не може да го превръщаме в игра, като просто вземем страна.

Както също вече казах, блянът на едни е кошмар за други. Вселена без цел и насока
за някои може да обезсмисля самия живот. За други, включително и за мен, такава все-
лена е вдъхновяваща. Тя прави факта на нашето съществуване още по-удивителен и ни
мотивира да откриваме смисъл в собствените си действия, като извличаме максимума
от краткото си съществуване под слънцето просто защото сме тук, благословени със
съзнание и с възможността да го направим. Идеята на Броновски обаче е, че и в двата
случая няма значение и това, което бихме искали за вселената, е неуместно. Каквото
станало, станало. При това то е станало в космически мащаб. А каквото ще стане в този
мащаб, то ще стане, независимо от това, какво ни харесва и какво не. Не бихме могли
да променим първото и едва ли бихме могли да повлияем на второто.
Но това, което бихме могли да направим, е да се опитаме да проумеем обстоятелст-
вата около нашето съществуване. В тази книга описах едно от най-забележителните из-
следователски пътешествия, което е предприело човечеството в своята еволюционна
история. Това е едно епично приключение на изучаване и проумяване на космоса в ма-
щаби, които само допреди век са ни били неизвестни. Това пътуване е разширило гра-
ниците на човешкия дух, съчетавайки готовността да се следват доказателствата накъ-
дето и да водят те, с куража да се посвети цял живот на изследването на неизвестното с
пълното съзнание, че усилията може да не доведат доникъде. То е изисквало смесица от
изобретателност и упорство в заниманието с често тягостни задачи по подреждането на
безкрайни уравнения или неспирни експериментални предизвикателства.
Винаги ме е привличала легендата за Сизиф, защото понякога съм оприличавал науч-
ните усилия на едно вечно търкаляне нагоре на огромен камък, който пада обратно
точно преди да достигне върха. Както си представя Камю, Сизиф се е усмихвал и ние
трябва да направим същото. Самото ни пътешествие, независимо от неговия резултат,
носи своя собствена награда.
Феноменалният ни напредък от последния век ни отведе до един своеобразен връх,
откъдето като учени да се заемем оперативно с най-дълбоките въпроси още от времето,
когато хората са предприели първите си несигурни крачки към познанието, кои сме и
откъде идваме.
Както вече разказах, в този процес самото значение на тези въпроси е еволюирало
заедно с познанията ни за вселената. „Защо има нещо – а не нищо?“ трябва да бъде раз-
бирано в контекста на космос, в който значението на тези думи не е това, което е било
122
някога, а самата разлика между нещо и нищо е започнала да се заличава, като преходите
между двете в различни контексти са не само нещо обичайно, но и задължително.
Самият въпрос като такъв е останал настрани в стремежа ни към познание. Вместо
това сме били привлечени от разгадаването на процесите, управляващи природата, така
че да сме в състояние да правим прогнози и, когато това е възможно, да влияем на соб-
ственото си бъдеще. Така сме открили, че живеем във вселена, в която празното прост-
ранство – това, което преди би могло да мине за нищо, – притежава нова динамика, ко-
ято доминира настоящата еволюция на космоса. Открихме, че всички знаци сочат към
вселена, която би могла и вероятно действително е възникнала от едно по-дълбоко
нищо – включващо липсата на самото пространство – и която един ден би могла да се
завърне към нищото по силата на процеси, които не само може да са разбираеми, но и
не изискват някакъв външен контрол или насочване. В този смисъл науката, както под-
чертава физикът Стивън Уайнбърг, не прави невъзможна вярата в Бог, а по-скоро прави
възможно неверието в Бог. Без науката всичко е чудо, а с науката остава възможността
нищо да не е. В този случай религиозната вяра става все по-малко нужна, а също и все
по-малко уместна.
Изборът да се приеме идеята за божествено сътворение зависи от всеки от нас, раз-
бира се, и аз не очаквам дебатите по този въпрос да заглъхнат в скоро време. Но както
вече съм подчертавал, аз вярвам, че ако сме интелектуално честни, трябва да направим
информиран избор – но информиран чрез факти, а не чрез откровения.
Ето такава беше целта на тази книга – да обрисува информирана картина на вселе-
ната, както я разбираме, и да опише теоретичните разсъждения, които в момента тласкат
физиката напред, докато ние учените се опитваме да отсеем зърното от плявата в своите
наблюдения и теории.
Изложих ясно своите собствени пристрастия: вероятността нашата вселена да е въз-
никнала от нищото, към момента ми се струва най-неустоимата интелектуална алтерна-
тива. Вие сами ще направите своите изводите си.
Бих искал да завърша изложението си, като се върна на въпроса, който намирам за
още по-интелектуално запленяващ от въпроса за нещо от нищо. Това е въпросът, зада-
ден от Айнщайн, за това, дали Бог е имал някакъв избор при сътворяването на вселената.
Този въпрос е източникът на основната мотивация на почти всички изследвания на фун-
даменталната структура на материята, пространството и времето – проучванията, с ко-
ито се занимавам през почти целия си професионален живот.
Преди си мислех, че изборът при отговора на този въпрос е ясен, но в процеса на
писане на тази книга възгледите ми се промениха. Очевидно, ако има една-единствена
теория с уникален набор от закони, която описва и в действителност предписва как се е
появила вселената ни и правилата, които оттогава управляват нейната еволюция – целта
на физиката от времето на Нютон или Галилей, – тогава отговорът би следвало да е:
„Не, нещата е трябвало да бъдат точно такива и те действително са.“
Но ако вселената ни не е уникална, а е част от огромна и дори може би безкрайна
мултивселена от вселени, тогава отговорът на Айнщайновия въпрос дали няма да е ка-
тегоричното: „Да, има цял куп възможни избори за съществуване!“
Не съм много сигурен. Възможно е в тази мултивселена да възникват безкраен брой
различни комбинации от закони и разновидности от частици, субстанции и сили и дори
отделни вселени. А може да има само една ограничена комбинация, чийто резултат е
вселена от вида, в който живеем или много подобен на нея, която да може да поддържа

123
еволюцията на същества, които да могат да зададат такъв въпрос. В такъв случай отго-
ворът на Айнщайн пак ще си остане отрицателен. Бог или Природа, които могат да
включват мултивселена, биха били също толкова ограничени в създаването на вселена,
в която Айнщайн да може да зададе въпроса си, както биха били и ако съществуваше
само един възможен избор за последователна физическа реалност.
Вероятността и при двата възможни сценария дори един привидно всемогъщ Бог да
няма свобода в сътворяването на нашата вселена, за мен е някак странно удовлетворя-
ваща. Несъмнено това е, защото тя предполага, че Бог не е нужен или поне може да бъде
прескочен.

124
 Послеслов
от Ричард Докинс

Нищо не разширява съзнанието така, както разширяващата се вселена. Музиката на

сферите е нашата люлчина песен, преминаваща в грандиозните акорди на симфония
„Галактика“. Сменяйки метафората и измерението, прахта от вековете, мъглите на така
наречената от нас „древна“ история скоро се отвяват от стабилните ерозиращи ветрове
на геоложките ери. Дори възрастта на вселената, която е уточнена – както ни уверява
Лорънс Краус – с точност до четвъртата цифра на 13,72 милиарда години, е нищожна
пред трилионите години, които тепърва предстоят.
Но визията на Краус за космологията на далечното бъдеще е парадоксална и пла-
шеща. Има вероятност научният напредък да тръгне назад. Естествено е да си мислим,
че ако през 2-трилионната година съществуват космолози, тяхното познание за вселе-
ната ще е доразширило нашето. Но не е така – и това е един от множеството потреса-
ващи изводи, които вземам със себе си след затварянето на тази книга. В рамките на
няколко милиарда години нашето време е най-доброто за един космолог. След два три-
лиона години вселената ще се е разширила дотолкова, че всички галактики с изключе-
ние на тази, в която са космолозите (която и да е тя), ще са се оттеглили отвъд косми-
ческия хоризонт на Айнщайн толкова абсолютно и категорично, че не само ще са неви-
дими, но от тях няма да е останала дори и непряка следа. Все едно че никога не са съ-
ществували. Всяка следа от Големия взрив по всяка вероятност също ще е изчезнала
завинаги и безвъзвратно. Космолозите на бъдещето ще са откъснати от своето минало,
както и от своето положение, по начин, по който ние не сме.
Ние знаем, че се намираме насред сто милиарда галактики, знаем и за Големия взрив,
защото следите от него са навсякъде около нас: отместеното към червено лъчение от
далечните галактики ни говори за разширяването на Хъбъл, което екстраполираме на-
зад. Ние сме привилегировани да наблюдаваме доказателствата, защото гледаме към
една невръстна вселена още в зората на една ера, в която светлината все още може да
пропътува от една галактика до друга. Както остроумно се изразяват Краус и един ко-
лега: „Ние живеем в много специално време... единственото време, когато чрез наблю-
дения можем да потвърдим, че живеем в много специално време!“ Космолозите от тре-
тото трилионолетие ще бъдат впримчени в клопката на представите ни от началото на
XX век, затворени като нас в една-единствена галактика, която според знанията и пред-
ставите ни е била равнозначна на цялата вселена.
Накрая, което е неизбежно, плоската вселена ще става все по-плоска, стопявайки се в
нищото, което е огледален образ на нейното начало. Не само че вече няма да има кос-
молози, които да се взират извън вселената, но дори и да има, просто няма да има какво
да видят. Съвсем нищо. Нито дори атоми. Нищо.
Ако намирате това за мрачно и обезкуражаващо, жалко. Реалността не ни дължи
утеха. Когато Маргарет Фулър възкликнала, вероятно с въздишка на облекчение: „Аз
приемам вселената“, отговорът на Томас Карлайл бил смразяващ: „Че какво друго ѝ ос-
тава!“ Лично аз смятам, че вечният завършек на едно безкрайно плоско нищо прите-
жава величие, което най-малкото заслужава да бъде посрещнато с кураж.
Но ако нещото може да се сплесне до нищо, може ли нищото да се задейства и да
породи нещо? Или, цитирам един теологичен костелив орех: „Защо има нещо – а не

125
нищо?“ Тук достигаме до може би най-забележителния урок, оставен ни след затваря-
нето на книгата на Лорънс Краус. Физиката не само ни казва как нещо би могло да въз-
никне от нищото, но по думите на Краус тя отива по-далече и ни показва, че нищото е
нестабилно: от него винаги непременно ще се появява нещо. Ако съм разбрал Краус
правилно, това се случва непрекъснато: принципът звучи като физичната версия на
това, две злини да правят добрина. Частици и античастици проблясват, появявайки се и
изчезвайки като субатомни светулки, анихилират се помежду си, а после пресъздават
себе си по обратния път от нищото.
Спонтанният генезис на нещо от нищото се е случил в грандиозен мащаб в началото
на пространството и времето в една сингулярност, известна като Големия взрив, пос-
ледван от период на инфлация, когато вселената, заедно с всичко в нея, само за част от
секундата е нараснала 1028 пъти (това е единица с двайсет и осем нули – представете си
само).
Каква странна и абсурдна идея! Ама и тези учени! Не са подобри от средновековните
схоластици, които са брояли ангели върху главички на карфици и са дебатирали върху
„мистерията“ на преосъществяването.
Не, не така, не така настървено и с размах. Има много неща, които науката все още
не знае (и над които е запретнала ръкави). Но някои от нещата, които действително
знаем, ние ги знаем не просто приблизително (вселената не е на хиляди, а на милиарди
години): знаем го със сигурност и с умопомрачителна точност. Вече споменах, че въз-
растта на вселената е измерена с точност до четвъртата цифра. Това е достатъчно впе-
чатляващо, но е нищо на фона на прецизността на някои предвиждания, с които могат
да ни удивят Лорънс Краус и неговите колеги. Кумирът на Краус Ричард Файнман е
изтъкнал, че някои от предвижданията на квантовата теория – отново базирани на до-
пускания, които изглеждат по-необикновени и от най-дръзките измишльотини на най-
мракобесните теолози, – са били потвърдени с такава прецизност, че това е равносилно
на прогнозиране на разстоянието между Ню Йорк и Лос Анджелис с точност до шири-
ната на косъм.
Теолозите нека си размишляват над техните ангели върху глави на карфици или ка-
къвто там е съвременният им еквивалент. Физиците обаче си имат своите собствени
ангели и главички на карфици: кванти и кварки, „чаровност“, „странност“ и „спин“.
Само че физиците могат да преброят своите ангели чак до най-близкия ангел от поре-
дица от десет милиарда: ни ангел повече, ни по-малко. Науката може да е странна и
непонятна – по-странна и по-малко понятна от всяка теология, – но науката работи. Тя
получава резултати. Тя може да ви закара на Сатурн, като ви запрати с гравитационна
прашка покрай Венера и Юпитер. Може да не разбираме квантовата теория (аз опреде-
лено не), но теория, която прогнозира света до десетия десетичен знак, няма начин да
греши. На теологията не само ѝ липсват десетични знаци, на нея ѝ липсва и най-лекият
намек за връзка с реалния свят. Както е казал Томас Джеферсън при откриването на
Вирджинския университет: „В нашата институция няма място за професура по теоло-
гия.“
Ако попитате религиозни хора защо вярват, може да откриете някои „изтънчени“ те-
олози, които ще ви говорят за Бог като „Основата на всичко, което Е“ или като „мета-
фора на междуличностното общение“ или друго подобно увъртане. Но болшинството
вярващи скачат на крака с една искрена уязвимост при всяка версия на „съзидателен
замисъл“ или „първопричина“. Философите от ранга на Дейвид Хюм нямали нужда да
стават от стола, за да демонстрират фаталните слабости на подобни аргументи: те

126
просто задават въпроса за произхода на Създателя. Но бил нужен Чарлз Дарвин в реал-
ния свят на кораба „Бийгъл“, който да открие брилянтно простата – и невлечаща нови
въпроси – алтернатива на божествения замисъл. А тя е от полето на биологията. Биоло-
гията винаги е била любимата ловна територия на природните теолози, докато Дарвин,
макар и неумишлено (защото той бил изключително мил и деликатен човек), не ги про-
пъдил оттам. Така те притичали в отбраните пасища на физиката и произхода на вселе-
ната само за да открият, че там ги дебнат Лорънс Краус и неговите предшественици.
Изглеждат ли законите и константите на физиката като прецизно изпълнен таен за-
мисъл, целящ нашето създаване? Мислите ли, че някакъв външен деятел е поставил на-
чалото на всичко? Ако не проумявате какво им е погрешното на подобни аргументи,
прочетете Виктор Стенгър. Прочетете Стивън Уайнбърг, Питър Аткинс, Мартин Рийс,
Стивън Хокинг. А сега можем да прочетем и книгата на Лорънс Краус, която според
мен нанася нокаутиращия удар. Дори последният останал коз на теолозите „Защо има
нещо – а не нищо?“ се стопява пред очите ви, докато четете тези страници. Ако „Про-
изход на видовете“ е била смъртоносният удар, нанесен от биологията на супернатура-
лизма, „Вселена от нищото“ може да се окаже нейният еквивалент за космологията. Заг-
лавието означава точно това, което казва. А това, което казва, е съкрушително.

127
 За автора

Лорънс М, Краус е почетен преподавател в Школата за земни и космически изслед-

вания и факултета по физика в Аризонския университет, един от директорите на Кос-
мологичната инициатива, както и основател и ръководител на Проект „Произход“.
Програмата на проекта включва нови и широкообхватни интердисциплинарни изслед-
вания, лекции и мащабно фокусиране над всички аспекти на произхода: от произхода
на космоса до произхода на човека, на съзнанието и културата. Краус е международно
известен физик теоретик с широки изследователски интереси, след които и взаимодейс-
твието между физиката на елементарните частици и космологията. През 1982 г. той по-
лучава своята докторска степен по физика в Масачусетския технологичен институт и се
присъединява към Харвардската научна общност. През 1985 г. той се присъединява към
факултета по физика в Йейлския университет, след което през 1993 г. се премества в
университета „Кейс Уестърн Ризърв“ като професор носител на титлата „Амброуз Су-
ейси“. От 1993 до 2005 г. той е председател на отдела по физика в Кейс. Носител на
множество международни награди за своите изследвания и писмени трудове, той е
единственият физик, отличен и от трите основни физични общности в САЩ – Амери-
канското физично общество, Американската асоциация на преподавателите по физика
и Американския физичен институт.
Краус е и един от малцината изтъкнати учени днес, които активно прекосяват про-
пастта между научната и популярната култура, с което си спечелва прозвището „общес-
твен интелектуалец“, дадено му от списание „Сайънтифик Америкън“.
Освен книгите и изявите по радиото и телевизията, Краус е изпълнявал соло с
Кливландския оркестър, бил е водещ на симфоничното изпълнение на „Планетите“ на
Густав Холст в музикалния център „Блосъм“, най-посещавания им концерт, номиниран
е и за награда „Грами“ за придружителните му бележки към диск с музиката от „Стар
трек“. През 2005 г. той е бил и член на журито на филмовия фестивал „Сънданс“.

128
 ТЪРСЕТЕ

С характерната си щедрост живата легенда Стивън Хокинг ни кани да го придружим

в едно необичайно пътуване през пространство-времето. Множеството цветни илюс-
трации помагат това пътуване да бъде по-ясно възприемано и го превръщат в една
сюрреалистична страна на чудесата, където частиците и струните се движат в единаде-
сет измерения, където черните дупки се изпаряват, изчезват и отнасят със себе си сво-
ята тайна и където първичното космическо семе, от което е поникнала нашата Вселена,
е било всъщност едно орехче... Тази книга е изключително важно четиво за всички
хора, стремящи се да разберат пространството, в която живеем.

129
 Какви точно са онези призрачни проблясъци, които астронавтите виждат, но не могат
да заснемат, докато са в Космоса? Защо е не-възможно двама души да видят една и съща
дъга? Защо учените започват да смятат, че Слънцето е по-безопасно от слънцеблокира-
щия лосион? И как колебанията на слънчевите петна и съответно на слънчевия пулс
влияят на всичко – от добивите на пшеница до сателитните комуникации по цялото
земно кълбо?... Всичко това, но и много повече, е чудесно представено в страхотния
научен бестселър „Пулсът на Слънцето“, който е колкото увлекателен, толкова и вдъх-
новяващ.

130
 Нийл Тайсън вижда Вселената като огромна сцена с актьори, водени от сложни об-
рати в действието и сюжета. Затова, когато човек пише за космоса, съвсем естествено е
да заведе читателите в театъра, зад кулисите, за да видят отблизо как изглеждат деко-
рите, как се пишат пиесите и как ще се развие историята оттук насетне. Целта на Тайсън
е да споделя прозренията си за това как действа Вселената, а не просто да изложи фак-
тите. Пожелае ли Космосът, има моменти – както и при самата театрална маска, – когато
се усмихваш, а има и такива, когато се мръщиш. Пожелае ли Космосът, има и моменти,
в които си като уплашен глупак...

131
 Брайън Грийн, един от най-изтъкнатите съвременни физици, се дипломира в Харвар-
дския университет и защитава докторат в Оксфордския университет. През 1995 г. е наз-
начен за постоянен преподавател във физичния факултет на университета „Корнел“. От
1996 г. е в Колумбийския университет, където преподава физика и математика. Изнасял
е лекции както с по-общ, така и с технически характер в над тридесет страни и има
огромни заслуги за множество решаващи открития в областта на теорията на суперс-
труните.

132
 Първата му книга („Елегантната вселена“) става мултимилионен феномен и фина-
лист за „Пулицър“, а втората – „Тъканта на космоса“ – в продължение на двадесет и
пет седмици фигурира в списъка на бестселърите на „Ню Йорк Таймс“. Най-новият му
труд, „Скритата реалност“, навлиза в дебрите на паралелните светове и ни разкрива
мистерии, които едновременно смайват, вдъхновяват и стряскат...

133
 Дали математиката, изобразителното изкуство и музиката са едно и също нещо?
Тази велика книга е за това, но и не само; наистина е трудно да се определи съдръжа-
нието ѝ накратко. Тя покрива (не просто повърхностно, а пространно) тъй разнородни
теми – фуги и канони, логика и истина, геометрия, рекурсия, синтактични структури,
естеството на значението, дзен будизъм, парадокси, мозък и разум, редукционизъм и
холизъм, колонии от мравки, понятия и ментални репрезентации, превод, компютри и
техните езици, ДНК, белтъци, генетичния код, изкуствен интелект, творчески способ-
ности, съзнание и свободна воля, дори изкуство и музика...

134
 В най-провокативната си книга Ричард Докинс влиза в страстна полемика с теоло-
зите, като разглежда хипотезата за Бог, аргументите и контрааргументите относно Бо-
жието битие, корените на вярата и морала, а също и днешните проявления на религиоз-
ния фундаментализъм. Изводите му се свеждат до това, че религията трябва да освободи
почетното място, което по традиция е заемала от хилядолетия насам. Днес то по право
се полага на науката, защото тя е тази, която твори най-невероятните чудеса и разкрива
необятни хоризонти пред нашите иначе ограничени сетива... Дали обаче науката наис-
тина може да запълни зейналата празнина?

135
 Стивън Пинкър, автор на изключителните научни трудове „Езиковият инстинкт“
и „Как работи умът“, защитава по внушителен начин името и репутацията си на
един от най-изтъкнатите съвременни учени. Блестящ психолингвист и когнитивист,
Пинкър разнищва тъканта на мисленето и характеристиките на ума с интелектуално
предизвикателния бестселър „Материалът на мисълта“. Авторът, от години дирек-
тор на Центъра по мозъчни и когнитивни науки в Масачусетския технологичен уни-
верситет, а в момента е професор по психология в „Харвард", трудно ще остави
равнодушен който и да е читател и тази книга само затвърждава заслужено брилян-
тния му имидж.

136
 Легендарният Карл Сейгън е един от най-изтъкнатите американски учени и популя-
ризатори на науката. Роден е на 9 ноември 1934 г. в Бруклин, Ню Йорк, САЩ. Основател
на научната дисциплина астробиология в началото на 60-те години на XX век и е пред-
ложил идеята за програмата SETI за търсене на извънземен разум. Неговата научна и
творческа дейност е пряко свързана с НАСА, взима и активно участие в програмата
„Вояджър“. Сейгън става знаменитост с научнопопулярните си книги, с великолепния
роман „Контакт“ и с телевизионния сериал „Космос“, а един от най-силните му тру-
дове – „Pale Blue Dot“ – скоро ще се появи и на български!

137
 Сам Харис споделя, че целта на „Моралният пейзаж“ е да демонстрира, че човеш-
кото познание и човешките ценности не могат повече да бъдат разделени. Светът на
измерванията и светът на смисъла най-после трябва да постигнат примирие. Само че
науката и религията, въплъщаващи противоположни възгледи за една и съща реалност,
едва ли някога ще седнат на масата на преговорите. Както и при всички проблеми от
реалността, разликите в мненията по отношение на моралните въпроси просто разкри-
ват колко непълно е нашето познание и със сигурност не ни задължават да приемаме
завинаги различните възгледи; задължават ни обаче да дебатираме по темата.

138
 Лорънс М. Краус
ВСЕЛЕНА ОТ НИЩОТО
Защо има нещо – а не нищо
Американска, първо издание

Превод Милена Боринова

Редактор-консултант проф. Михаил Бушев
Коректор Людмила Петрова
Компютърна обработка Румен Хараламбиев, Румяна Джиговска
Оформление на корицата Деница Трифонова

Формат 16/60/90
Обем 13 п. к.

http://4eti.me

Дадена за печат декември 2012

Излязла от печат декември 2012
Предпечат и печат Изток-Запад
1124 София, бул. „Цариградско шосе“ № 51 (до БТА)
тел.: (02) 946 35 21, тел./факс: (02) 943 79 51
e-mail: iztok.zapadbg@gmail.com
iztok_zapad@abv.bg
www.iztok-zapad.eu