Professional Documents
Culture Documents
Ню Йорк Таймс
Джак Ричър е твърдо убеден, че в света, в който живеем, шансът нещата да се подредят
както трябва, е едно на милион. А може би той е оптимист. Може би шансът е още по-малък.
Ричър пътува с автобус из Америка без конкретна цел, без да бърза заникъде. Но слиза
от него, за да помогне на възрастен човек, който очевидно ще стане жертва на обир. И…
нали знаете какво казват за добрите дела? Не остават ненаказани.
Старецът, на когото Ричър помага, е допуснал огромна грешка. Притиснати от
обстоятелствата, той и съпругата му са взели голям заем от много опасни хора. От банда,
която владее половината град. Най-неочаквано Ричър се оказва между двете гангстерски
групировки, които се борят за надмощие. Той знае, че трябва да остане поне на крачка пред
лихварите, рекетьорите и наемните убийци. Знае и че изгледите за успех не са на негова
страна. Но Джак Ричър вярва в един конкретен вид правосъдие… макар че шансът да успее,
е едно на милион.
На Джейн и Рут.
Моето племе.
1
Градът изглеждаше съвсем малък на картата на Америка. Миниатюрна точица с ясно
очертани граници, разположена в непосредствена близост до тънката червена нишка на път,
който пресичаше този иначе пуст участък от картата. В действителност обаче в града
живееха половин милион души. Той се простираше на площ от над двеста и шейсет
квадратни километра. В него имаше над сто и петдесет хиляди домакинства. И близо
осемстотин хектара паркове и градини. Годишният му бюджет надхвърляше половин
милиард долара, набирани предимно от данъци и такси. Беше достатъчно голям, за да има
полицейско управление с хиляда и двеста души.
И беше достатъчно голям да се раздели организираната му престъпност на два ясно
обособени лагера. Западната част на града се намираше под контрола на украинци.
Източната бе подчинена на албанци. Демаркационната линия между тях бе определена точно
и ясно като границите на избирателен окръг преди надпреварата за Конгреса. Официално тя
следваше Сентър Стрийт, централната улица, която прекосяваше града от север на юг и го
разделяше на две. В същото време обаче границата лъкатушеше ту в едната, ту в другата
посока, за да обхване или да заобиколи конкретен квартал или дори само една улица, които
по стечение на историческите обстоятелства принадлежаха към едната или другата
половина. Преговорите за очертаване на границата бяха протекли изключително напрегнато.
На места бяха избухнали дребни конфликти. Двете страни си бяха разменили удари под
кръста. Но в крайна сметка бяха постигнали споразумение. И по всичко изглеждаше, че то
работи. Никой не навлизаше в чужда територия. Нещо повече, в продължение на много,
много време двете страни не бяха поддържали никакъв контакт помежду си.
Но една майска сутрин това се промени. Шефът на украинците остави колата си в
паркинг на Сентър Стрийт и тръгна пеша на изток, към територията на албанците. Сам.
Беше петдесетинагодишен, с фигура, която наподобяваше бронзовата статуя на античен герой
— висок, здрав, мускулест. Представяше се като Грегъри, тъй като това бе най-близкият
аналог на рожденото му име, който американците бяха в състояние да произнесат. Беше
невъоръжен и бе облякъл тясна тениска и тесен панталон, за да го докаже. Джобовете му
бяха празни. Не бе скрил нищо в тях. Грегъри зави наляво, после надясно и навлезе дълбоко в
територията на албанците. Беше се насочил към една задна уличка, тъй като знаеше, че там
се намира голям склад за дървен материал, от който албанците въртяха своя бизнес.
А те го следяха от самото начало, от първата стъпка, която бе направил от тази страна на
границата. Наблюдателите бяха предупредили за появата му и когато пристигна, Грегъри бе
посрещнат от шест безмълвни фигури, застанали в полукръг между тротоара и входа на
склада. Приличаха на пешки, наредени в защитна формация. Грегъри спря и разпери встрани
ръце. Завъртя се бавно и описа пълен кръг. Тясна тениска, тесен панталон. Никакви
издатини. Никакви ножове. Никакви пистолети. Стоеше с празни ръце пред шестима, които
несъмнено бяха въоръжени. Грегъри обаче не се притесняваше. Албанците не биха посмели
да го нападнат, без да ги е предизвикал. И той го знаеше отлично. Двете страни спазваха
определен етикет. Правилата са си правила.
Една от шестте безмълвни фигури пристъпи напред. За да препречи пътя му, но и за да
го изслуша.
— Трябва да говоря с Дино — заяви Грегъри.
Дино беше босът на албанците.
— Защо? — попита човекът срещу него.
— Имам информация.
— За какво?
— Нещо, което той трябва да научи на всяка цена.
— Мога да ти дам телефонния му номер.
— Това трябва да бъде обсъдено на четири очи.
— Точно сега ли?
— Да.
Албанецът не каза нищо, обърна гръб на Грегъри и изчезна през малката врата в големия
метален портал. Останалите петима застанаха по-близо един до друг. Грегъри чакаше.
Петимата не откъсваха погледи от него, едновременно притеснени и заинтригувани. Бяха
свидетели на нещо уникално. Нещо, което се случваше само веднъж в живота. Все едно бяха
видели еднорог. Шефът на другите. Тук, пред очите им. Преговорите винаги се бяха водили
на неутрална територия — голф клуб близо до града, от другата страна на магистралата.
Грегъри чакаше. След пет безкрайно дълги минути същият албанец, който бе влязъл
вътре, излезе и задържа вратата отворена. Подкани с жест Грегъри да го последва.
Украинецът пристъпи напред, наведе се, прекрачи прага и се озова в двора на склада. Долови
мириса на чамови дъски и дочу воя на електрически трион.
— Трябва да те проверим за бръмбари — каза албанецът.
Грегъри кимна и съблече тениската си. Гърдите му бяха широки, мускулести, обрасли с
косми. Нямаше записващо устройство. Албанецът опипа шевовете на тениската и му я върна.
Грегъри я облече и прокара пръсти през косата си.
— Насам — посочи с ръка албанецът и го поведе към барака от гофрирана ламарина.
Петимата ги последваха. Минаха през най-обикновена на вид метална врата. Зад нея се
простираше помещение без прозорци, което напомняше заседателна зала. Четирите
ламинирани маси бяха долепени една до друга, образувайки своеобразна бариера. По средата
на срещуположната страна се бе настанил Дино. Беше по-млад от Грегъри с година-две и по-
нисък с пет-шест сантиметра, но по-широкоплещест. Имаше черна коса и белег от нож на
лявата половина от лицето — по-късата му част бе разположена над веждата, а по-дългата се
простираше от скулата до брадичката. Белегът приличаше на обърнат наопаки удивителен
знак.
Мъжът, който бе разговарял с Грегъри отвън, издърпа един стол за украинеца точно
срещу Дино, след което заобиколи масата и се настани отдясно на шефа си, както се полага
на верен лейтенант. Неговата дясна ръка, първи помощник. Петимата се разделиха — трима
седнаха от едната страна на Дино, двама от другата. Грегъри остана сам срещу седем
безизразни лица. Всички мълчаха. Накрая Дино попита:
— На какво дължа тази висока чест?
Добрите маниери бяха задължителни.
— Кметството ще назначи нов полицейски комисар.
— Знаем — отвърна Дино.
— Той е избран измежду сегашните служители на управлението.
— И това знаем — каза Дино.
— И се заканва да прочисти града от организираната престъпност. От нас и от вас.
— Знаем — потрети Дино.
— Имаме човек в кабинета му.
Дино не каза нищо. Защото новината го изненада.
Грегъри продължи:
— Нашият човек е открил харддиск, скрит в някакво чекмедже. Отворил го и попаднал
на секретен файл.
— Какъв файл?
— Оперативен план на разследването срещу нас.
— И какво предвижда той?
— Не е особено подробен — отвърна Грегъри. — На места дори е прекалено общ. Но
това не е проблем. Новият комисар допълва файла всеки ден… прибавя нови и нови
парченца от пъзела. Защото непрекъснато получава вътрешна информация.
— Откъде?
— Нашият човек потърсил по-упорито и открил друг файл. Съвсем различен.
— Какъв файл?
— По-точно, списък.
— Какъв списък?
— На най-доверените информатори на полицейското управление — каза Грегъри.
— И?
— В него имаше четири имена.
— И?
— Двама от тях бяха мои хора — продължи Грегъри.
Никой не каза нито дума. Накрая Дино попита:
— Какво направи с тях?
— Не се съмнявам, че можеш да си представиш.
Отново никой не каза нито дума.
Тогава Дино попита:
— Защо ми казваш всичко това? Какво ме засяга?
— Другите две имена в списъка бяха на твои хора.
Тишина.
— И двамата сме в едно и също положение — продължи Грегъри.
— Кои са? — попита Дино.
Украинецът му съобщи имената.
— Защо ми казваш всичко това?
— Защото имаме споразумение — отвърна Грегъри. — А аз държа на думата си.
— Но ти ще извлечеш огромна печалба, ако с мен се случи нещо. Ще поемеш целия град.
— Ще спечеля само на теория — заяви Грегъри. — Смятам, че статуквото ме устройва
напълно. Къде ще намеря честни хора, които да поемат и твоя бизнес? Очевидно не
разполагам с достатъчно доверени лица, които да въртят собствените ми дела.
— Явно това се отнася и за мен.
— Може да се хванем за гушите още утре. Но днес ще уважим споразумението.
Съжалявам, че ти донесох тази неприятна новина. Но тя злепоставя и мен. И то пред теб.
Надявам се, че го разбираш. Ситуацията е една и съща и за двама ни.
Дино кимна, но не каза нищо.
— Имам един въпрос — продължи Грегъри.
— Питай! — подкани го албанецът.
— Щеше ли да ми кажеш, както аз направих, ако шпионинът в полицията беше твой, а
не мой?
Дино се замисли продължително. Накрая заяви:
— Да, и то поради същите причини. Имаме споразумение. И ако в списъка на ченгетата
има имена и на мои, и на твои хора, не бива да прибързваме и да правим глупости.
Грегъри кимна и се изправи.
Първият помощник на Дино се надигна от мястото си, за да го изпрати.
— Всичко наред ли е сега? — попита Дино.
— От моя страна, да — отвърна Грегъри. — Мога да ви го гарантирам. От шест часа
сутринта насам вече сме в безопасност. Имаме човек в градския крематориум. Дължи ни
пари. Не възрази срещу предложението ни да запали огъня малко по-рано.
Дино кимна мълчаливо.
— Всичко наред ли е от ваша страна? — попита Грегъри.
— Ще бъде — отвърна Дино. — До вечерта. Имаме човек в автоморгата. Той също ни
дължи пари.
Първият помощник и верен лейтенант на албанския бос поведе Грегъри навън. Двамата
прекосиха бараката, преминаха през ниската вратичка в портала и се озоваха под ярките
лъчи на майското слънце.
Грегъри излезе от паркинга на Сентър Стрийт и потегли към своята територия, където
щеше да бъде в безопасност. Офисите му се намираха точно зад тези на една таксиметрова
компания, до заложна къща, срещу фирма за съдебни гаранции, всичките — негова
собственост. Грегъри паркира автомобила си и влезе вътре. Очакваха го най-
високопоставените хора в организацията му. Четирима, които много си приличаха помежду
си. И които много приличаха на него. Не бяха роднини, но идваха от едни и същи градчета,
селца и затвори в своята родина, а това вероятно създаваше връзки, по-здрави от кръвните.
Грегъри ги изгледа. Четири лица, осем широко отворени очи, но само един въпрос.
На който той отговори.
— Пълен успех — обяви Грегъри. — Дино се върза на нашата история. Ама че тъпак!
Честно ви казвам! Можех да му продам дори Бруклинския мост. Двамата, чиито имена
споменах, вече са мъртви. Ще му трябва цял ден, докато анализира ситуацията и вземе
съответните мерки. Късметът чука на вратата ни, приятели. Разполагаме с двайсет и четири
часа. Фланговете им са оголени.
— Такива са албанците — каза неговият пръв помощник.
— Къде изпрати двамата наши?
— На Бахамите. Шефът на едно казино там ни дължи пари. Хотелът му е много хубав.
Първата половина от разстоянието двамата изминаха сред занемарени улички като тази,
на която се намираше барът, след което излязоха на широко открито пространство, заемано
някога от ливади и пасища. Но само до края на Втората световна война, когато войниците се
върнали от фронта, ливадите и пасищата били разорани и разкопани и на тяхно място се
появили спретнати редици от малки едноетажни къщи, част от които на две нива в
зависимост от наклона на терена. Седемдесет години по-късно нямаше две еднакви къщи —
покривите на всички бяха поправяни многократно, някои имаха пристройки и нова
облицовка на стените, дворовете на едни бяха идеално поддържани и окосени, а на други —
потънали в бурени. Въпреки това духът на еднотипната следвоенна архитектура
продължаваше да витае над това място благодарение на малките парцели, тесните тротоари
и острите десни завои, съобразени с маневреността на фордовете, шевролетите,
студебейкърите и плимутите от 1948 г.
Ричър и Шевик се отбиха в една бензиностанция и купиха три сандвича с пиле и салата,
три пликчета пържени картофи и три кутийки кола. Ричър взе плика в дясната си ръка, а с
лявата продължи да подпира Шевик при всяка негова крачка. Така с накуцване и чести
почивки успяха да прекосят квартала. Къщата на Шевик се оказа доста навътре в него, в
дъното на една улица без изход, която завършваше с малко описващо непълен кръг
пространство, не по-широко от самата улица. Като резервоарчето за живак в единия край на
стъклената тръбичка на стар термометър. Къщата се намираше вляво, зад бяла дъсчена
ограда, през която надничаха първите рози. Бе едноетажна, същата като съседните. Покривът
бе покрит с битум, облицовката бе боядисана в бяло. Явно добре се бяха грижили за дома
си… но само до неотдавна. Прозорците бяха мръсни, а тревата стоеше неокосена.
Ричър и Шевик закуцукаха по бетонната пътека, която се оказа толкова тясна, че едва
побра и двамата, застанали един до друг. Шевик извади ключ, но още преди да го пъхне в
ключалката, вратата се отвори. На прага застана жена. Госпожа Шевик несъмнено. Между
двамата очевидно съществуваше силна връзка. Жената бе около седемдесетте, белокоса, леко
прегърбена. Напоследък бе загубила доста тегло, но главата ѝ бе високо вдигната, а погледът
ѝ спокоен, уверен, дори непоколебим. В него още горяха пламъчета. Тя се вторачи в лицето
на съпруга си. В раната на челото, охлузването на скулата, съсирената кръв на горната устна.
— Паднах — каза Шевик. — Спънах се в един бордюр. Ударих си коляното. Нищо
сериозно. Този господин бе толкова любезен, че ми помогна да се прибера.
Жената изглеждаше объркана. Погледът ѝ се насочи към Ричър, но само за секунда, след
това се върна към лицето на Шевик.
— По-добре да те почистя — каза тя, направи крачка назад и Шевик пристъпи в
коридора.
Съпругата му понечи да го попита: „А ти…“, но се сепна, вероятно притеснена от
присъствието на непознат. Несъмнено искаше да каже: „А ти плати ли на човека?“. Но някои
проблеми трябва да се обсъждат единствено на четири очи.
— Сложно е — въздъхна Шевик.
Настъпи тишина.
Ричър вдигна плика, който носеше от бензиностанцията.
— Взехме обяд — каза той. — Предположихме, че предвид обстоятелствата трудно ще
отидете до магазина.
Госпожа Шевик го погледна отново. Продължаваше да не разбира какво става.
Изглеждаше леко обидена. Смутена. Засрамена.
— Той знае, Мария — обади се Шевик. — Бил е военен следовател и веднага разбра
какво се случва.
— Ти ли му каза?
— Той сам се досети. За това е обучен.
— Кое е сложното? — попита тя. — Какво се случи? Кой те удари? Този човек ли?
— Кой човек?
Госпожа Шевик не откъсваше поглед от Ричър.
— Този човек с обяда — уточни тя. — Той от тях ли е?
— Не — отвърна Шевик. — В никакъв случай. Няма нищо общо с тях.
— Защо тогава те следва? Или съпровожда? Прилича на надзирател в затвор.
— Когато ме… — започна Шевик, но се сепна и го промени на: — Когато се спънах и
паднах, той минаваше случайно и ми помогна. Оказа се, че не мога да ходя, и той ме изпрати
до тук. Не ме е преследвал или ескортирал. Той е тук, защото и аз съм тук. Двете неща са
свързани. Защото си ударих коляното. Много е просто.
— Ти каза, че е сложно, а не просто.
— По-добре да влезем вътре — предложи Шевик.
Жена му не помръдна секунда-две, после се обърна и тръгна по коридора. И отвътре
къщата изглеждаше така, както отвън. За нея бяха полагани доста грижи, но до неотдавна.
Стаите бяха малки, а коридорът тесен. Влязоха в дневната, в която имаше канапе, два
фотьойла, много контакти и кабели, но не и телевизор.
— Кое е сложното? — настоя Мария Шевик.
— Фисник не се появи — отвърна съпругът ѝ. — Обикновено стои в бара по цял ден, но
не и днес. Получихме единствено съобщение по телефона да се върнем в шест.
— И къде са парите сега?
— Още са в мен.
— Къде?
— В джоба ми.
— Фисник ще заяви, че му дължим още хиляда долара.
— Този господин смята, че няма да го направи.
Жената погледна отново Ричър, след което се обърна към съпруга си и каза:
— Трябва да те почистим. — После посочи кухнята на Ричър и добави: — Моля,
сложете обяда в хладилника.
Който се оказа почти празен. Когато отвори вратата, Ричър видя добре измити рафтове с
няколко бутилки, отворени — ако се съдеше по вида им — преди шест месеца. Той сложи
плика с храната на средния рафт и се върна в дневната. По стените бяха окачени семейни
фотографии, подредени като по страниците на списание. Трите най-стари сред тях бяха
черно-бели, с лек меден оттенък от годините, а рамките им бяха с много орнаменти. Първата
показваше млад войник и съпругата му, с която — предположи Ричър — неотдавна бе
сключил брак. Войникът бе в безупречно изгладена униформа в цвят каки. Редник. Вероятно
твърде млад, за да се е сражавал във Втората световна, но нищо чудно след края ѝ да е
изкарал три години в Германия. И впоследствие да е бил мобилизиран след началото на
Корейската война. Жената бе с рокля на цветя, която стигаше до прасците ѝ. И двамата се
усмихваха. Дъсчената облицовка зад тях искреше ярко на слънцето. Земята в краката им бе
гола и черна, без нито едно стръкче трева.
На втората снимка се виждаше морава с поникнала трева, а жената държеше бебе в
ръцете си. Същите усмивки, същата грейнала от слънцето фасада. Мъжът бе заменил
униформата с панталон от някаква изкуствена материя и бяла риза с къси ръкави. Жената бе
заменила роклята на цветя с тънък пуловер и панталон с дължина седем осми. Бебето бе
увито в пелени чак до лицето, което изглеждаше бледо и размазано.
Третата снимка показваше семейството приблизително осем години по-късно.
Декоративните растения зад тях скриваха половината фасада. Тревата в краката им бе гъста и
тучна. Мъжът бе напълнял в талията и наедрял в раменете. Косата му бе сресана назад.
Личеше си, че е започнала да оредява. Жената изгледаше по-красива от преди, но уморена по
начина, характерен за всички жени по снимките от петдесетте години.
Осемгодишното момиченце, застанало отпред, несъмнено бе Мария Шевик. Нещо в
овала на лицето ѝ и в открития ѝ поглед издаваше, че е тя. Тя беше пораснала, а родителите ѝ
първо бяха остарели, после починали и накрая тя бе наследила къщата. Така предположи
Ричър. Догадката му бе потвърдена от следващата редица снимки. Вече в избелели цветове,
но направени на същото място. На същата морава. Пред същата стена. Явно това се бе
превърнало в нещо като традиция. Първата показваше двайсетинагодишната Мария Шевик,
застанала до далеч по-слабия и строен господин Шевик, който също бе на двайсет и няколко.
Лицата им бяха млади, с леко изострени от светлосенките черти, но усмивките им бяха
широки и щастливи.
Втората снимка в новата редица показваше същата двойка, но с бебе на ръце. Снимките
отляво надясно в следващата редица показваха как расте то — отначало едва проходило,
после като момиченце на четири годинки, на шест, на осем… а двамата Шевик се извисяваха
над него с бухнали прически в стила на седемдесетте, тесни тениски или блузи с широки
ръкави.
Следващата редица фотографии показваше същото момиче като тийнейджърка,
абитуриентка и накрая като млада жена. Колкото по-нови бяха снимките, толкова по-
възрастна ставаше жената. Сега тя наближаваше петдесетте, прецени Ричър. Как ли се
наричаше това поколение? Децата на бейбибумърите? Сигурно си имаше някакво название.
Нали всяко поколение се отличаваше със собствено име.
— Ето ви и вас — произнесе госпожа Шевик зад гърба му.
— Възхищавах се на фотографиите — обясни Ричър.
— Да… — кимна тя.
— Имате дъщеря.
— Да — повтори Мария Шевик.
В този момент се появи съпругът ѝ. Бе изчистил кръвта от устните си, а охлузванията му
лъщяха от жълтеникав мехлем. Косата му бе сресана.
— Време е да хапнем — каза той.
Масата в кухнята бе малка, с алуминиев контур по края и ламиниран плот, вече избелял
и протрит от използване, макар някога несъмнено да е бил ярък и лъскав. Имаше и три
винилови стола в същия цвят. Вероятно купени по времето, когато Мария Шевик е била
малко момиченце. За първата ѝ вечеря с възрастните. Когато са започнали да я учат да
използва нож и вилица, да казва „моля“ и „благодаря“. А сега, много години по-късно, тя
помоли Ричър и съпруга си да седнат, след което извади сандвичите от плика, постави ги в
порцеланови чинии и наля колата в ниски тумбести чаши. После донесе ленени салфетки.
Седна и се обърна към Ричър.
— Сигурно ни смятате за големи глупаци — каза тя. — След като сме допуснали да се
забъркаме в подобна история.
— Не съвсем — отвърна той. — По-скоро за хора, които не са имали късмет. Или са
били отчаяни. Убеден съм, че не сте имали друг избор. Продали сте дори телевизора. Плюс
още куп неща. Предполагам, че сте теглили кредит и сте заложили къщата. Но това не е било
достатъчно. Трябвало е да намерите още пари.
— Така е — потвърди тя.
— Не се съмнявам, че сте имали сериозна причина.
— Така е — повтори Мария Шевик.
Не каза нито дума повече. Двамата със съпруга ѝ се хранеха бавно, залък след залък,
глътка след глътка. Сякаш се наслаждаваха на нов, непознат вкус. Или се притесняваха за
храносмилането. В кухнята цареше тишина. Не се чуваха шумове от преминаващи
автомобили, пешеходци или каквото и да било. Стените бяха покрити със стари бели
правоъгълни плочки, а на местата, където те липсваха, имаше тапети на цветя, като роклята
на майката на Мария Шевик на първата снимка, но по-бледи и по-размазани. Подът бе
застлан с линолеум, набразден много отдавна от дамски обувки с високи токчета, а после
почти загладен от безброй стъпки. Кухненските уреди бяха сменяни може би по времето,
когато президент е бил Никсън. Плотовете обаче бяха оригиналните, предположи Ричър. Те
бяха от бледожълт ламинат, изпъстрен с тънки вълнисти линии, наподобяващи екрана на
онези машини, с които в болниците мерят сърдечния ритъм.
Госпожа Шевик изяде сандвича си. Изпи колата си. Събра последните пържени
картофки с върха на влажните си пръсти. Допря салфетка до устните си. Погледна Ричър и
се усмихна.
— Благодаря.
— За нищо — отвърна той.
— Смятате, че Фисник няма да поиска още хиляда долара, така ли?
— Мисля, че няма основания да ги поиска. Това е различно от „няма да ги поиска“.
— Май ще се наложи да ги платим.
— С удоволствие бих обсъдил въпроса с него. От ваше име. Ако желаете. Мога да му
изтъкна няколко довода.
— Не се съмнявам, че можете да бъдете изключително убедителен. Но съпругът ми каза,
че само минавате оттук. И утре ще си заминете. А ние ще останем. Ще се чувстваме в по-
голяма безопасност, ако си платим всичко.
— Но нямаме пари — обади се Арън Шевик.
Съпругата му не отговори. Вместо това започна да върти пръстените на едната си ръка.
Може би подсъзнателно. Имаше тънка златна венчална халка и годежен пръстен с малък
диамант до нея. Явно обмисля възможността да ги остави в заложна къща, реши Ричър.
Вероятно близо до автогарата, на някоя долнопробна уличка. Но тези два пръстена няма да ѝ
донесат хилядарка. Нищо чудно в някое чекмедже на горния етаж да пази бижута, останали
от майка ѝ. Или пък наследство от някоя възрастна леля или чичо — колиета, игли за
вратовръзки, златни часовници от онези, които подаряват по случай пенсиониране.
— Ще го мислим, когато му дойде времето. Може пък да прояви разум — каза тя. —
Може би няма да поиска още хиляда долара.
— Тези хора не са от най-разумните — въздъхна съпругът ѝ.
— Разполагате ли с категорични доказателства за това? — попита Ричър.
— Само с косвени — каза Шевик. — Още в началото Фисник ми обясни най-подробно
какви глоби и наказания налагат. Имаше снимки на телефона си, а също и кратък видеоклип.
Накара ме да го изгледам. В резултат на тази демонстрация не пропуснахме нито едно
плащане. До днес.
— Не ви ли хрумна да се обърнете към полицията?
— Обсъдихме и тази възможност. Но в края на краищата бяхме подписали договора
напълно доброволно. Бяхме взели парите им. Бяхме приели условията им. Едно от които
гласеше, че не бива да се обръщаме към полицията. Фисник ми показа на телефона си какво
наказание ме очаква, ако го направя. Затова преценихме, че не си струва риска.
— Най-вероятно сте постъпили разумно — отвърна Ричър, макар да не смяташе така.
Всъщност не се съмняваше, че Фисник заслужава юмрук в гърлото, а не уважение към
клаузите в договора. А след като стовареше юмрука си, щеше да забие лицето му в плота на
онази маса в далечния ъгъл на бара. Но от друга страна, Ричър не беше нито на седемдесет,
нито прегърбен или прегладнял. Вероятно двамата Шевик бяха постъпили разумно.
— Ще разберем, когато стане шест часът — каза Мария Шевик.
През останалата част от следобеда просто избягваха тази тема. Сякаш бяха сключили
негласно споразумение. Разказваха интересни истории от своето минало, водеха най-
любезен светски разговор. Мария Шевик наистина бе наследила къщата от родителите си,
които я бяха купили на сляпо, без изобщо да я видят, с помощите, отпуснати им по закона за
ветераните от Втората световна. Бяха част от лудата следвоенна надпревара на милиони
американци, устремили се към средната класа. Самата Мария се бе родила година по-късно,
едновременно с моравата, която се виждаше на снимката, и бе израснала тук. В една и съща
година бе погребала родителите си и бе срещнала съпруга си. Той бил отличен стругар и тъй
като професията му била ценна, не го изпратили във Виетнам. Година по-късно им се родила
дъщеря, която — подобно на родителите си — израснала тук. Тя била второто поколение,
родено в тази къща. Справяла се добре в училище, после лесно си намерила работа. Така и не
се омъжила, затова двамата Шевик нямаха внуци. Ричър забеляза, че когато разказваха за
случилото се в по-ново време, гласовете им се промениха. Станаха по-унили, по-сподавени,
сякаш имаше неща, за които не можеха да говорят.
Часовникът в главата на Ричър удари пет. Двата километра до бара отнемаха петнайсет
минути за него и двайсет за повечето хора, а с темпото, с което се придвижваше Шевик, щяха
да стигнат след цял час.
— Време е — надигна се от стола той. — Да тръгваме.
5
За пореден път Ричър помогна на Шевик да слезе от тротоара, да пресече улицата, да се
качи на отсрещния тротоар и да стигне до вратата. И отново той влезе пръв. Поради същата
причина. Вероятността непознат, пристигнал непосредствено преди човека, когото очакват,
да бъде свързан подсъзнателно със случващото се, бе десет пъти по-малка, отколкото ако
въпросният непознат се появеше непосредствено след него. Такава е човешката природа.
Обикновено подобни съвпадения не правят впечатление никому, но все някой може да
забележи нещо.
Зад бара стоеше същият възпълен барман. Сега клиентите бяха деветима. Две двойки и
петима самотници, седнали на отделни маси. Един от тях не бе помръднал от мястото си
през последните шест часа. Друг от клиентите бе осемдесетгодишна жена, обвила длани
около чаша с прозрачна течност. Която определено не беше вода.
На масата за четирима в далечния ъгъл се бе настанил мъж.
Едър, четирийсетгодишен, толкова блед, че кожата му сякаш луминесцираше на
оскъдното осветление в бара. Имаше светли очи, светли мигли и светли вежди. Косата му с
цвят на царевична свила бе подстригана толкова късо, че направо блестеше. Дебелите му
бели китки бяха опрени на ръба на масата, а масивните му бели длани лежаха върху голям
черен бележник. Носеше черен костюм, бяла риза и черна копринена вратовръзка. Изпод
яката на ризата му се подаваше татуировка. Не беше рисунка, а някакви букви. От чужда
азбука. Не беше руска.
Ричър седна, без да си поръча нищо. Минута по-късно се появи Шевик и закуцука из
бара. Отново погледна към масата в далечния ъгъл. И отново спря изненадан. Свърна от
пътеката между масите и затътри крака към една празна маса, близо до Ричър.
— Това не е Фисник — прошепна той.
— Сигурен ли си?
— Фисник е мургав и чернокос.
— А виждал ли си някога този тип?
— Не, никога. Винаги идва Фисник.
— Може да е възпрепятстван. И това да е причината за онова телефонно обаждане.
Наложило се е да потърси заместник, който не е успял да пристигне преди шест.
— Възможно е.
Ричър замълча.
— Какво? — прошепна Шевик.
— Сигурен ли си, че никога не си виждал този тип?
— Защо?
— Защото това означава, че и той не те е виждал. Единственото, с което разполага, е
запис в онзи бележник.
— Какво искаш да кажеш?
— Мога да се представя за теб. Да платя вместо теб и да уточня всички подробности.
— Имаш предвид… ако поиска още пари?
— Ще се опитам да го убедя. В крайна сметка повечето хора постъпват правилно. Това
показва личният ми опит.
Сега бе ред на Шевик да замълчи.
— Трябва да бъда напълно сигурен в нещо — каза Ричър. — В противен случай ще
изпадна в неловко положение.
— В какво?
— Това ли е всичко? Плащаш тези двайсет и два бона и приключваш?
— То е всичко, което им дължим.
— Дай ми плика — каза Ричър.
— Пълна лудост.
— Имаше тежък ден. Почини си малко.
— Мария беше права. Ти ще си заминеш утре, а ние ще останем.
— Няма да оставя проблема нерешен. Този човек или ще се съгласи, или не. Откаже ли,
ти ще си останеш в същото положение. Няма да стане по-лошо. Но всичко зависи от теб. Ще
приема каквото ти решиш. Не си търся неприятности. Обичам мирния и спокоен живот. А и
ти можеше да си спестиш разходката до вкъщи и обратно. Коляното ти изглежда доста зле.
Шевик не помръдна. Замисли се дълбоко и накрая връчи плика на Ричър. Извади го от
джоба си и го плъзна крадешком по масата. Ричър го взе. Беше дебел. И тежък. Той го прибра
в джоба си и се изправи.
— Не мърдай от тук.
Ричър се запъти към далечния ъгъл на помещението. Той се смяташе за модерен човек,
който е роден през XX в. и живее през XXI, но отлично съзнаваше, че в главата му има
широко отворен портал, нещо като червеева дупка, която води милиони години назад във
времето, към първобитното минало на човечеството, когато всяко живо същество можело да
бъде хищник или съперник и следователно трябвало да бъде претеглено и оценено, при това
мигновено и прецизно. Кой е върховният хищник тук? И кой трябва да отстъпи?
Човекът, седнал на масата в ъгъла, можеше да се окаже сериозно предизвикателство.
Ако се стигнеше до конфликт, разбира се. Ако размяната на реплики прераснеше в размяна
на удари. Не беше непреодолимо препятствие. По-скоро някъде между дребно и средно. По
всяка вероятност той не притежаваше бойните умения на Ричър, освен ако не бе служил в
американската армия, която преподаваше на своите питомци възможно най-мръсните
прийоми в ръкопашния бой, но никога нямаше да си го признае публично. Все пак мъжът бе
едър, с няколко години по-млад и ако се съдеше по вида му, бе участвал в улични боеве. Не
беше човек, който се плаши лесно. А по-скоро човек, който е свикнал да печели. Онази
примитивна част от мозъка на Ричър мигом анализира цялата тази информация и в главата
му светна жълта светлина, но това не го отклони от пътя му. Мъжът, седнал на масата в
ъгъла, го наблюдаваше на свой ред. Очевидно извършваше свой собствен атавистичен анализ.
Кое животно е по-силно? Мъжът изглеждаше твърде самоуверен. Май не се съмняваше, че ще
излезе победител.
Ричър седна на същия стол, на който шест часа по-рано бе седнал Шевик. Столът за
посетители. Отблизо човекът на другия стол, шефския, изглеждаше по-възрастен. Не на
четирийсет, а на четирийсет и нещо. По-близо до петдесетте. А това си беше зряла възраст.
Мъжът изглеждаше солиден, авторитетен, влиятелен, макар твърде бледата му кожа да
подкопаваше това впечатление. Най-характерната черта бе именно призрачният му вид. Плюс
татуировката. Неравна, разкривена, направена несъмнено от непрофесионалист. С мастило,
което някой бе направил собственоръчно в затвора. Вероятно не в американски затвор.
Мъжът взе тефтера, отвори го и го опря в ръба на масата. Впери поглед в него, но с
известно затруднение, тъй като приличаше на играч на покер, който държи картите
прекалено близо до гърдите си.
— Как се казваш? — попита той.
— А ти? — отвърна Ричър.
— Името ми е без значение.
— Къде е Фисник?
— Аз заемам мястото на Фисник. Каквато и работа да си имал с него, вече ще работиш с
мен.
— Ще ми трябва нещо повече — каза Ричър. — Става въпрос за важна сделка. За
сериозна сума. Фисник ми даде пари назаем, трябва да му ги върна.
— Вече ти казах, отсега нататък ще работиш с мен. Клиентите на Фисник вече са мои
клиенти. Ако дължиш пари на Фисник, вече ги дължиш на мен. Няма нищо сложно. Как се
казваш?
— Арън Шевик — отвърна Ричър.
Мъжът присви очи и се вторачи в бележника. Кимна.
— Това последната вноска ли е? — попита той.
— Ще получа ли разписка? — поинтересува се на свой ред Ричър.
— Фисник даваше ли ти разписки?
— Ти не си Фисник. Дори не знам как се казваш.
— Името ми е без значение.
— Не и за мен. Трябва да знам на кого плащам.
Мъжът почука с пръст, бял като кост, слепоочието си.
— Разписката ти е тук — заяви той. — Което е достатъчно. Не ти трябва да знаеш
повече.
— Фисник може да ме потърси утре.
— Вече ти казах, при това два пъти, вчера си работил с Фисник, днес работиш с мен.
Утре пак ще бъдеш с мен. Фисник е минало. Фисник го няма. Нещата се промениха. Каква
сума му дължиш?
— Не знам — отвърна Ричър. — Фисник ми казваше сумата. Той имаше формула.
— Каква формула?
— За вноските, за лихвите, просрочията и всичко останало. Закръгляваше ги до сто,
после добавяше още петстотин. За административни такси. Така се изразяваше. Изобщо не
разбирах формулата му. Не исках да каже, че нося по-малко от дължимото, затова
предпочитах да платя колкото ми поиска. Така ми се струваше по-сигурно.
— И колко смяташ, че му дължиш?
— Този път?
— Като последна вноска.
— Не бих искал и ти да решиш, че се опитвам да платя по-малко от необходимото. Нали
си наследил бизнеса на Фисник? Предполагам, че ще следваш досегашните условия.
— И двете суми ме устройват — каза мъжът. — И тази, която ти си изчислил, и онази,
която ще получа по формулата на Фисник. Може да ти направя отстъпка. Или да си поделим
разликата. Ще получиш един вид бонус.
— Според мен дължа осемстотин долара — отвърна Ричър. — Но Фисник щеше да
каже, че са хиляда и четиристотин. Нали ти обясних, закръгляваше до сто и прибавяше
петстотин.
Мъжът впери поглед в бележника. После кимна бавно и замислено.
— Така е — каза той. — Но няма да получиш бонус. Ще ми платиш пълната сума.
Хиляда и четиристотин.
Той затвори бележника и го остави на масата.
Ричър пъхна ръка в джоба си, плъзна палец в плика и отброи четиринайсет банкноти от
пачката на Шевик и ги подаде. Бледият мъж ги преброи с опитни пръсти, сгъна ги и ги
прибра в своя джоб.
— Сметките ни уредени ли са? — попита Ричър.
— Напълно — потвърди събирачът на дългове.
— А разписка?
Мъжът отново почука с пръст по челото си.
— А сега изчезвай — нареди той. — До следващия път.
— До какъв следващ път? — попита Ричър.
— До следващия път, когато поискаш заем.
— Надявам се да не стигам дотам.
— Загубеняци като теб закъсват за пари рано или късно. Знаеш къде да ме намериш.
Ричър се замисли за миг.
— Да, знам — кимна той. — Можеш да разчиташ на мен.
Постоя още секунда-две, надигна се от стола си и си тръгна бавно, вперил поглед пред
себе си. Излезе от бара и тръгна по тротоара.
Минути по-късно към него се присъедини накуцващият Шевик.
— Трябва да поговорим — каза му Ричър.
6
Шевик все още имаше мобилен телефон. Сподели, че не го е продал, защото бил толкова
стар, че не струвал почти нищо, а и прекратяването на договора щяло да му струва повече,
отколкото щял да получи за апарата. Освен това на моменти много му трябвал телефон.
Ричър отвърна, че точно сега е настъпил един от тези моменти. И помоли Шевик да повика
такси. Възрастният мъж отвърна, че не може да си позволи такси. Ричър го увери в
обратното. Поне този път можеха да го направят.
Таксито, което се отзова, бе стар очукан форд, модел „Краун Виктория“, тъмнооранжев
на цвят, с полицейски прожектор на лявата колонка и таксиметрова табелка на покрива.
Определено не изглеждаше добре. Но пък се движеше без проблеми. Измина двата
километра до дома на Шевик с известно подрусване и поскърцване и спря отпред. Ричър
помогна на Шевик да прекоси тясната бетонна пътека до входната врата. А тя отново се
отвори, без да се налага Шевик да използва ключа си. Съпругата му впери поглед в тях. На
лицето ѝ бе изписан безмълвен въпрос: „Такси? Заради коляното? Защо тогава се връщаш с
този големия?“. Но най-вече: „Дължим ли още хиляда долара?“.
— Сложно е — отново каза Шевик.
Влязоха в кухнята. Печката беше студена. Нямаше вечеря. Днес вече се бяха хранили.
Седнаха около масата. Шевик разказа своята част от историята. Обясни, че Фисник не се
появил. Вместо него дошъл друг. Заместник. Призрачно блед непознат с голям черен
бележник. Стигна до момента, в който Ричър предложил да го замести.
Погледът на Мария Шевик се насочи към Ричър. Който каза:
— Сигурен съм, че беше украинец. На врата си имаше затворническа татуировка.
Несъмнено на кирилица.
— Не мисля, че Фисник беше украинец — отбеляза госпожа Шевик. — Фисник е
албанско име. Проверих в библиотеката.
— Заяви, че Фисник е бил сменен. Каквато и работа да съм имал с Фисник, вече ще я
имам с него. Клиентите на Фисник вече са негови клиенти. Който дължи пари на Фисник,
вече ги дължи на него. Повтори го няколко пъти. Настоя, че било съвсем елементарно.
— Поиска ли още хиляда долара?
— Отвори бележника си, но го държеше толкова близо до гърдите си, че трудно можеше
да види каквото и да било. Попита за името ми. Отвърнах му, че съм Арън Шевик. Погледна
в бележника и кимна. А това ми се стори странно.
— Защо?
— Каква е вероятността бележникът да е отворен точно на страницата за буква „Ш“ от
цялата азбука? Възможно е, но е малко вероятно. Тогава си помислих, че го крие не за да не
видя какво пише в него, а за да не видя какво не пише в него. Защото в него няма нищо.
Празен е.
— Какво означава това?
— Че не става въпрос за рутинна вътрешна реорганизация. Не са пратили Фисник на
резервната скамейка и не са го сменили с друг. Става въпрос за външна атака. Бизнесът е
поет от нови хора. Обмислих внимателно думите му. Езика, който използва. Беше съвсем
ясен. Някой друг се е намърдал. При това със сила.
— Чакай малко! — възкликна Мария Шевик. — Чух го по радиото. Май че беше
миналата седмица. Назначават нов началник на полицията. Според него в града ни има две
враждуващи банди — украинска и албанска.
Ричър кимна.
— Ето какво се е случило — заяви той. — Украинците са превзели част от бизнеса на
албанците. И вие вече си имате работа с други хора.
— Поискаха ли още хиляда долара?
— Те гледат в бъдещето, не в миналото. Готови са да отпишат старите заеми, раздадени
от Фисник. Ако не всички, то поне част от тях. Защото са принудени да го направят. Нямат
друг избор. Нямат представа кой какви суми дължи. Не разполагат с тази информация. А и
защо да не ги отпишат? Парите не са техни. Целта им са клиентите. Това е. Прицелили са се
в бъдещето. Искат да останат в бизнеса още дълги години.
— Плати ли на онзи човек?
— Той попита колко дължа и аз се възползвах от възможността и му отвърнах, че става
въпрос за хиляда и четиристотин долара. Той погледна празните страници и кимна
тържествено. Затова му дадох хиляда и четиристотин долара. Той каза, че всичко е наред, и
потвърди, че сметките ни са уредени. Дългът е изплатен.
— А къде е останалата част от парите?
— Тук — отвърна Ричър и извади плика от джоба си.
Беше малко по-тънък от преди. В него имаше двеста и единайсет банкноти. Двайсет и
една хиляди и сто долара. Ричър го сложи на масата, точно по средата, на равно разстояние
от всички. Шевик и съпругата му впериха поглед в парите, но не казаха нищо.
— Теория на вероятностите — продължи Ричър. — Шансът нещата да се подредят както
трябва е едно на милион. Но точно това се случва в момента. Някой е започнал война и вие
се превръщате не в случайни жертви, а в случайни печеливши.
— Не и ако Фисник се появи след седмица и заяви, че си иска цялата сума, плюс седем
бона отгоре — възрази Шевик.
— Няма да го направи — отвърна Ричър. — Фисник е извън играта. Мястото му е заето
от украински гангстер със затворническа татуировка на врата, а това почти сигурно означава,
че Фисник е мъртъв. Или в невъзможност да реагира. Той няма да се появи нито след
седмица, нито след две. Никога няма да се появи. А вие уредихте сметките си с новите хора.
Те сами го казаха. Отървахте кожите.
Настъпи продължително мълчание. Мария Шевик погледна Ричър.
— Благодаря ви — каза тя.
В този момент звънна мобилният телефон на мъжа ѝ. Той закуцука към коридора и прие
обаждането. Ричър дочу слабото пращене, долетяло от телефона. Мъжки глас, каза си той. Не
успя да различи отделните думи, които се изляха в дълъг поток от информация. Чу обаче
отговора на Шевик, висок, силен и ясен, прозвучал едва на три метра от него. Приглушено
съгласие, изпълнено с умора и разочарование, макар и без следа от изненада. Тогава Шевик
изрече една дума, която определено прозвуча като въпрос:
— Колко?
Отговори му слабо пращене.
Шевик затвори телефона. Остана неподвижно известно време, след което се върна,
накуцвайки, в кухнята и седна на масата. Опря ръце пред себе си. Погледна плика. Не бе
обикновен поглед, а поглед, изпълнен с горчивина. Отнесен, дистанциран… далече от всичко
и всички.
— Искат още четирийсет хиляди долара — обяви Арън Шевик.
Съпругата му затвори очи и зарови лице в дланите си.
— Кой ги иска? — попита Ричър.
— Не е Фисник — отвърна Шевик. — Нито украинците. Става въпрос за съвсем друго
нещо. Което е причината да вземем заем от Фисник.
— Да не би да сте жертва на изнудване?
— Не, нищо подобно. Де да беше толкова просто. Мога само да кажа, че трябва да
платим някои сметки. Току-що получихме една от тях. И трябва да намерим четирийсет
хиляди долара. — Той погледна плика и добави: — Благодарение на теб разполагаме с част
от парите. — Пресметна наум и обяви: — Трябват ни още осемнайсет хиляди и деветстотин
долара.
— Докога?
— До утре сутринта.
— А можете ли да ги намерите?
— Не можем да намерим дори осемнайсет цента.
— Защо толкова скоро?
— Някои неща не могат да чакат.
— Какво ще правите?
Мария Шевик свали длани от лицето си.
— Ще ги вземем назаем. Какво друго ни остава?
— От кого?
— От човека със затворническата татуировка — отвърна тя. — Нямаме друг избор.
Продадохме всичко, взехме пари откъде ли не.
— Можете ли да ги върнете?
— Ще мислим за това, когато му дойде времето.
Никой не каза нищо.
— Съжалявам, че не мога да ви помогна — каза Ричър.
Мария Шевик го погледна.
— Можете — каза тя.
— Така ли?
— Всъщност длъжен сте.
— Така ли?
— Човекът със затворническата татуировка смята, че вие сте Арън Шевик. Трябва да
вземете заем от наше име.
7
Обсъждаха ситуацията в продължение на трийсет минути. Ричър и семейство Шевик.
Анализираха я от всеки възможен ъгъл. Част от условията бяха зададени предварително. И не
подлежаха на коментар. Семейство Шевик се нуждаеха от парите. Това беше безспорно.
Нуждаеха се от парите до утре сутринта. Утре, не вдругиден. Точка.
Но не казваха защо.
Бяха изгубили спестяванията, трупани цял живот. Бяха изгубили и къщата, ипотекирана
отново. Бяха сключили договор, съгласно който щяха да останат в нея до края на дните си, но
нотариалният акт вече беше в банката. И вече бяха похарчили получените пари. Нямаше
откъде да намерят още. Кредитните им карти — излезли отдавна на червено — бяха
анулирани. Бяха взели заеми, гарантирани с пенсиите им. Бяха осребрили застраховките си
„Живот“, бяха се отказали дори от домашния телефон. Бяха продали колата и всичко
останало, което имаше някаква стойност. Бяха останали единствено с дрехите на гърба си и
личните си вещи. В допълнение към тях притежаваха пет брачни халки от деветкаратово
злато, три пръстена с малки диаманти и позлатен часовник с пукнато стъкло. Ричър
предположи, че дори в най-щастливия ден от живота си най-милозливият собственик на
заложна къща в света едва ли ще ги оцени на повече от двеста долара. Не повече. И най-
много на сто в някой не толкова щастлив ден. Капка в морето. Дори по-малко.
Двамата Шевик споделиха, че са се обърнали към Фисник за пръв път преди пет
седмици. Научили името му от някаква съседка. Като клюка, не като препоръка. Ставало
въпрос за скандал. За трагичната история на братовчеда на съпругата на племенника на друга
съседка, която взела пари от някакъв гангстер в бар. Който — можете ли да си представите?
— се казвал Фисник. С помощта на слухове, които дочул тук-там, Шевик стеснил радиуса на
търсене и започнал да проверява всеки бар в очертания периметър. Чувствал се неловко,
изчервявал се дори, когато разпитвал барманите дали познават човек на име Фисник. В
четвъртото заведение, в което се отбил, един дебелак му посочил иронично масата в ъгъла.
— Как процедирахте? — попита Ричър.
— Всичко мина много лесно — отвърна Шевик. — Пристъпих към него и останах прав,
докато ме огледа хубаво. После той ме подкани с жест да седна. Отначало увъртах, но накрая
си признах направо, че ми трябват пари, а доколкото знам, той отпуска заеми. Попита за
каква сума става въпрос. Казах му, а той ми обясни условията на договора. И ми показа
снимките. После ме накара да изгледам онова видео. Накрая му дадох номера на банковата
ни сметка. Двайсет минути по-късно получих парите. Преводът бе направен от някаква
офшорна компания в Делауеър.
— Мислех, че са ви дали цяла торба с пари в брой — отбеляза Ричър.
— Не, но сме длъжни да се разплащаме в брой.
Ричър кимна.
— Става въпрос за две неща — каза той. — Които се случват едновременно. Лихварство
и пране на пари. Превеждат мръсните пари, а в замяна получават кеш от улицата. Плюс
тлъста лихва. Прането на пари обикновено е свързано с определен процент загуба, а не
печалба. Тези типове определено са умни.
— Нямам представа.
— Смяташ ли, че украинците са по-добри или по-лоши?
— Предполагам, че са по-лоши. Законът на джунглата вече го доказва.
— И как ще им платите?
— Ще го мисля, когато му дойде времето.
— Нямаш какво да продадеш.
— Може да изскочи нещо.
— Мечтай си.
— Не, наистина. Очакваме нещо. Имаме всички основания да се надяваме, че ще се
случи съвсем скоро. Просто трябва да издържим дотогава.
Двамата Шевик така и не казаха какво очакват.
Ричър зави първо надясно, после наляво и се озова пред нещо като триъгълник, очертан
от три високи хотела, все от национални вериги, които оперираха в средния ценови
диапазон. Два бяха разположени източно от Сентър Стрийт, а третият — западно. Ричър
избра един наслуки и прекара цели пет минути от живота си на рецепцията, където
представи паспорта си, плати с банковата си карта, подписа се два пъти на две различни
места поради две различни причини. Навремето влизаше по-лесно в Пентагона.
Ричър взе от фоайето карта на града и се качи в стаята си, която бе съвсем обикновена,
без абсолютно никакви отличителни характеристики, но пък имаше баня и легло, а той не се
нуждаеше от повече. Седна на леглото и разгъна картата. Градът имаше формата на круша,
пресечена от множество улици и булеварди, устремили се към магистралата в северната му
част. Автосалонът на „Форд“ и магазинът за земеделска техника се намираха на върха на
крушата, където би трябвало да е дръжката. Хотелите пък бяха в средната ѝ част, която бе и
най-широка. В бизнес района. Където имаше дори картинна галерия и музей. Кварталът с
дома на семейство Шевик се намираше по средата между центъра и източния край на града.
Размерите му на картата бяха горе-долу колкото пощенска марка.
Къде би се скрил един богат и умен човек?
Никъде. До този извод стигна Ричър. Градът бе голям, но не достатъчно голям. Мъжът
бе известен. Беше си назначил старши вицепрезидент по комуникациите все пак. Всички
говореха за него. Снимката му вероятно се бе появявала по вестниците. Възможно ли бе
такъв човек да се превърне в отшелник буквално за една нощ? Определено не. Най-малкото,
трябваше да се храни. Което означаваше, че излиза, за да хапне някъде. Или че някой му носи
храна. И в двата случая все някой щеше да го види. А хората щяха да го познаят. И да се
разприказват. Седмица по-късно пред скривалището му щеше да се събере цяла тълпа.
Освен ако хората, които му носеха храната, не приказваха.
Населението на Украйна наближава четирийсет и пет милиона. Немалка част от тях
бяха пристигнали в Америка. Ричър нямаше причина да смята, че всички те се познават
помежду си. Нямаше причина да приеме, че между тях има връзка. И все пак… това бе
единственият начин някой да се скрие в град с тези размери. Единствената гаранция за успех
бе да се ползва с протекцията на лоялна и бдителна организация. Почти като таен агент в
конспиративна квартира. Който се взира с копнеж в света отвъд прозореца, докато дискретни
куриери идват и си отиват.
Една седмица е много време, помисли си Ричър.
Сгъна картата и я прибра в задния си джоб. Прекоси фоайето и излезе навън. Беше
гладен. Не бе хапвал нищо от обяда със семейство Шевик. Сандвич с пилешка салата,
пържени картофки и кутийка кола. Не беше много, а и оттогава бе минало доста време.
Ричър тръгна по Сентър Стрийт и само след пряка и половина осъзна, че повечето заведения
с добра кухня и добро обслужване вече са затворени. Бе прекалено късно.
Но това го устройваше. Ричър не се интересуваше от повечето места.
Тръгна на север от Сентър Стрийт, където дебелата част на крушата започваше да
изтънява, след което сви на юг, седна на пейката на една автобусна спирка и впери поглед в
трафика пред себе си. Хората и автомобилите се движеха като на забавен каданс.
Разстоянията между автомобилите бяха доста големи, съпътствани от дълбока тишина. От
време на време минаваха и пешеходци, обикновено на групи от по четирима-петима, което,
ако се съдеше по възрастта и облеклото им, подсказваше, че са последните клиенти,
напуснали някой ресторант наблизо и се прибират у дома. А понякога ставаше въпрос и за
първите клиенти на някой наскоро открит модерен бар. Потокът от хора и автомобили бе
разделен приблизително поравно между източната и западната страна на Сентър Стрийт, ако
се съдеше по това как се носеше по течението. Не, всъщност не се носеше по течението.
Излъчваше собствена енергия. Притежаваше собствено привличане.
От време на време се появяваше и самотен пешеходец, запътил се в едната или другата
посока. Все мъже, някои свели очи надолу, други вперили поглед право пред себе си, сякаш
се страхуваха някой да не ги види. И всичките бързаха да стигнат час по-скоро там, накъдето
се бяха запътили.
Ричър стана от пейката и последва потока, насочен на изток. Елегантно облечените
минувачи пред него — четирима на брой — влязоха през една врата вдясно. Ричър надзърна
за миг и видя бар, обзаведен като федерален затвор. Барманите носеха оранжеви гащеризони.
Единственият служител, който не беше подобаващо облечен, бе портиерът, разположил се на
стол от вътрешната страна на вратата. Той носеше черен панталон и черна риза. Имаше черна
коса. Албанец, почти сигурно. Ричър познаваше тази част от света. Бе прекарал известно
време там. По всичко изглеждаше, че албанецът е пристигнал неотдавна. Изражението му
издаваше самодоволство. Разполагаше с власт и се наслаждаваше на този факт.
Ричър отмина. Проследи невзрачен, но целеустремен мъж, който зави зад ъгъла и
отвори врата, на която не пишеше абсолютно нищо. В същото време от там изскочи друг
мъж, поруменял от радостна възбуда. Хазарт, помисли си Ричър. А не проституция. Добре
знаеше разликата. Все пак бе служил цели тринайсет години като военен полицай.
Предположи, че мъжът, който влезе току-що, се надява да си върне онова, което е изгубил
предишния ден, а онзи, който излезе, е спечелил достатъчно, за да покрие дълговете си и пак
да му останат пари за разкошен букет и романтична вечеря. Освен ако не размислеше. Ако не
му хрумнеше, че е по-добре да заложи останалите пари и да продължи печелившата серия.
Трудна дилема. С почти морално измерение. Какво ли щеше да направи?
Ричър наблюдаваше мъжа. Човекът предпочете букета и вечерята.
Ричър продължи напред.
***
По това време Ричър се намираше на две преки разстояние от другата страна на Сентър
Стрийт. Предполагаше, че демаркационната линия между албанците и украинците минава
именно по тази улица. Накрая откри това, което търсеше. Бар с малки кръгли маси като в
кабаре и сцена в дъното. На сцената се бе разположило трио — китара, баскитара и
барабани, — а масите бяха отрупани с малки хапки. На стола до вратата седеше охранител.
Черен костюм, бяла риза, черна вратовръзка, бяла кожа, руса коса. Несъмнено украинец.
Добре, помисли си Ричър. Точно това, което ми трябва. Нищо повече.
Избра маса приблизително по средата на помещението и седна с гръб към стената. С
периферното зрение на лявото си око наблюдаваше охранителя на стола, а с това на дясното
— групата на сцената. Тримата музиканти бяха доста добри. Свиреха кавъри на блусове от
50-те в джаз аранжимент. Меки тонове от китарата, не прекалено силни, малко по-дълбоки
от баса, и леки провлачени удари по барабана. Без вокал. Повечето гости пиеха вино. Някои
си бяха поръчали пици с размерите на порцеланова чинийка за чай. Ричър погледна менюто.
Бяха описани като пици с „персонален размер“. Маргарита или пеперони. Струваха девет
долара.
Дойде сервитьорка, която му се стори в унисон с музиката от 50-те. Беше дребничка,
между двайсет и пет и трийсет, слаба и стройна, облечена изцяло в черно, с къса черна коса,
жизнерадостен поглед и свенлива, но заразителна усмивка. Приличаше на актриса от стар
черно-бял филм, чийто саундтрак е изцяло от джаз. Вероятно нечия дяволита сестричка.
Отракана и опасна. Която предпочита да носи панталони вместо рокли.
Ричър я хареса.
— Да ви донеса ли нещо? — попита тя.
Ричър си поръча две чаши вода, две двойни кафета и две пици пеперони.
— Очаквате ли някого? — попита сервитьорката.
— Опасявам се от недохранване — отвърна той.
Тя се усмихна, а тримата музиканти засвириха една стара изпълнена с печал песен на
Хаулин Улф. Китаристът заобяснява с кадифен глас как трябва да зареже всичко и да замине
за Мексико. Продължиха да прииждат клиенти, винаги по двама или повече, никога сами.
Спираха за секунда, както бе направил и Ричър, за да може охранителят на вратата да ги
провери. А той ги оглеждаше от главата до петите, спираше се за миг на очите им и
завърташе глава на не повече от милиметър в посока на заведението зад гърба му. Те
минаваха покрай него, а той скръстваше ръце и се отпускаше на стола.
Две песни по-късно сервитьорката му донесе поръчката. Остави всичко пред Ричър и
той ѝ благодари.
— Онзи на вратата изобщо спира ли някого? — попита Ричър.
— Зависи от човека.
— И кого спира?
— Ченгетата. Макар да не сме виждали полицаи от години.
— Защо тях?
— Не е добре да идват тук. Промени ли вятърът посоката си, лесно могат да ги обвинят
във вземане на подкупи, злоупотреба със служебно положение или нещо друго. Затова
полицаите ходят в други барове.
— С други думи, онзи на вратата не е спирал никого от години. Какво прави в такъв
случай?
— Защо питате?
— От любопитство — отвърна Ричър.
— Полицай ли сте?
— Сега остава да кажете, че приличам на баща ви.
— Той беше малко по-дребен — усмихна се сервитьорката.
Тя се обърна и преди да се отдалечи, хвърли на Ричър прощален поглед, който не бе
точно намигване, но бе много близо до това. Миг по-късно се изгуби сред масите.
Музикантите продължаваха да свирят. Мъжът на вратата брои клиентите, досети се Ричър.
Той е кукувица в чуждо гнездо. Вероятно парите за „закрила“ се изчисляват на процентна
база. Мъжът на вратата броеше клиентите, за да не могат собствениците да скрият част от
оборота. Освен това вършеше работа и на охранител. За да подслади горчивия хап един вид.
Така всички се чувстваха по-добре.
Сервитьорката се върна, преди Ричър да е приключил. Донесе му сметката в малка
папка от черен винил. Смяната ѝ свършваше. Ричър закръгли сумата, добави бакшиш и плати
в брой. Тя си тръгна. Ричър изяде пиците си, но остана още малко. Наблюдаваше мъжа на
вратата. После стана и се запъти към него. Това беше единственият начин да напусне
заведението. Друга врата нямаше.
Ричър се изравни със стола на охранителя.
— Имам спешно съобщение за Максим Труленко — каза той. — Трябва да му го
предадеш. Ще дойда утре по същото време.
После продължи напред, отвори вратата и излезе навън. На шест метра вдясно се отвори
друга врата, предназначена само за персонала. В същия момент. Което Ричър определено не
бе очаквал.
Тя се спря на тротоара. Дребничка брюнетка, току-що приключила смяната си.
— Здрасти — каза сервитьорката.
— Благодаря, че се погрижихте за мен. Надявам се да прекарате приятно остатъка от
вечерта — каза Ричър и започна да отброява времето наум.
— Пожелавам ви същото и ви благодаря за щедрия бакшиш — отвърна тя.
Сервитьорката стоеше на два метра от него, леко напрегната, леко повдигната на пръсти.
Езикът на тялото ѝ бе красноречив.
— Опитах се да преценя какъв бакшиш бих искал да получа, ако бях сервитьор — каза
Ричър.
— Видя ли ви в тази роля, никога няма да го забравя.
Ричър отброяваше времето наум, защото очакваше да се случат две неща. Или нищо, или
нещо. Може би нищо, защото името Максим Труленко не означаваше нищо за охранителя.
Или пък нещо, защото то фигурираше в списъка с ВИП клиенти.
Времето щеше да покаже.
— Какво работите, ако не сте полицай? — попита сервитьорката.
— Търся си работа в момента.
Ако Труленко фигурираше в списъка, процедурата вероятно изискваше охранителят
незабавно да позвъни или да изпрати съобщение, след което — било заради получените
инструкции, било заради изискванията на процедурата — да излезе, да задържи Ричър по
какъвто и да било начин, да го снима с телефона си и да се надява, че екипът за
проследяване ще пристигне навреме. Или екипът за отвличане. Ричър не се съмняваше, че
разполагат с достатъчно коли. А територията, която трябваше да патрулират, не бе чак
толкова голяма. Половин град с формата на круша.
— Съжалявам — каза сервитьорката. — Надявам се бързо да си намерите работа.
— Благодаря — отвърна Ричър.
На охранителя вътре му бяха необходими четирийсет секунди, за да се обади и да получи
инструкции, след което да се надигне от стола, да поеме дълбоко дъх и да излезе навън. В
такъв случай би трябвало да се появи всеки момент зад гърба им.
Но само ако Ричър бе попаднал на следа.
А това не бе никак сигурно.
— Каква работа бихте искали да вършите? — попита сервитьорката.
Вратата зад тях се отвори и охранителят излезе навън.
Ричър пристъпи към бордюра и се обърна, за да образува нещо като триъгълник, в който
сервитьорката се намира от лявата му страна, охранителят — от дясната, а зад гърба му
остава свободно пространство.
Охранителят погледна към Ричър и изсъска на сервитьорката:
— Изчезвай, хлапе!
Ричър я погледна.
Тя присви устни. Сякаш изрече безгласно няколко думи. Може би: Виж къде отивам.
После хукна. Не буквално. Обърна се и пресече улицата с бързи енергични крачки. Ричър се
извърна два пъти, за да погледне през рамо. Погледна след нея само за миг, колкото
съзнанието му да запечата фигурата ѝ като кадри от видеоклип. Първия път я видя да крачи
на север, на половин пряка разстояние, а втория тя бе изчезнала. Вероятно през някоя врата в
края на пряката.
Охранителят заговори бързо:
— Трябва да ми кажете името си, преди да ви свържа с Макс Труленко. А най-добре
първо да поговорим, за да разбера откъде се познавате, да успокоя евентуалните му
тревоги…
— И кога можем да го направим? — попита Ричър.
— Още сега — отвърна охранителят. — Влезте вътре, ще ви черпя кафе.
Опитва се да ме забави, помисли си Ричър. Докато пристигнат биячите. Огледа улицата
и в двете посоки. Не видя фарове. Никой не идваше. Засега.
— Благодаря, но току-що вечерях — отвърна той. — И не ми се пие кафе. Ще се върна
утре. По същото време.
Охранителят извади телефона си.
— Мога да му изпратя вашата снимка — каза той. — Като за начало. Това ще ускори
нещата.
— Не, благодаря — заяви уверено Ричър.
— И трябва да ми кажете откъде познавате Макс.
— Всички познават Макс. Той е достатъчно известен.
— Какво съобщение искате да му предадете?
— То е само за неговите уши.
Украинецът не отговори. Ричър огледа улицата. И в двете посоки. Никой не идваше.
Засега.
— Не ме разбирайте погрешно — продължи охранителят. — Приятелите на Макс са и
мои приятели. Но ако познавате Макс, разбирате, че трябва да ви проверим. Не бихте имали
нищо против.
Ричър огледа улицата. Сега вече забеляза нещо да приближава. Двойка фарове, появили
се от югозападния ъгъл на карето. Те подскачаха нагоре-надолу, тъй като предното окачване
явно не успяваше да компенсира друсането при висока скорост. Фаровете описаха полукръг,
след което се насочиха право напред и подскочиха нагоре, когато задницата на автомобила се
наклони надолу в резултат на силното ускорение.
Колата се насочи право към тях.
— До скоро — каза Ричър. — Надявам се.
Той се обърна, пресече улицата и тръгна на север, по-далече от колата. Миг по-късно
видя втори автомобил да се появява иззад северозападния ъгъл на карето. И неговите фарове
подскачаха. Но от срещуположната посока. Отново в резултат на силно ускорение. Право към
него. Във всяка от колите вероятно имаше по двама души. Бяха реагирали бързо, бяха
изпратили четирима души. Това бе равносилно на бойна тревога. Следователно Труленко бе
важна клечка. Следователно нямаше да се церемонят с Ричър.
И го бяха притиснали от две страни. А той стоеше по средата, ярко осветен от фаровете
на автомобилите им.
Виж къде отивам.
Врата в края на пряката.
Ричър се обърна далече от светлината и видя врата след врата, скрити в неравните сенки,
които сякаш се движеха нестройно. Повечето врати бяха на търговски обекти и зад тях се
криеше единствено прашен сивкав сумрак, характерен за затворените магазини навсякъде по
света, но други бяха от масивно дърво и вероятно водеха към втория етаж, където имаше
жилища. Нито една врата обаче не бе отворена, дори на сантиметър. И също така под нито
една не се процеждаше светлина. Ричър продължи на север, защото сервитьорката бе
тръгнала в тази посока. Сенките разкриха още врати, една по една, но всичките изглеждаха
сиви, безмълвни и неумолими. Всичките изглеждаха затворени.
Колите се приближаваха. Светлините на фаровете ставаха все по-ярки. Ричър се отказа
да проверява вратите. Реши, че не е чул правилно. Или че не е разбрал какво казват устните
ѝ. Съзнанието му започна да разиграва различни сценарии с двама нападатели от юг и двама
от север, несъмнено всичките въоръжени. Вероятно с пистолети, а не с пушки. И тъй като се
намираха твърде близо до центъра, оръжията им щяха да бъдат със заглушители в зависимост
от това какво се бяха споразумели с местното полицейско управление. Не биваше да плашат
гласоподавателите все пак. Но и не биваше да проявяват прекалена предпазливост, защото
рискуваха да разочароват шефовете.
Колите намалиха и спряха.
Ричър се оказа притиснат между тях.
Първото желязно правило, което си бе изковал още като дете, още когато бе осъзнал, че
или той ще се страхува от другите, или те ще се страхуват от него, гласеше, че трябва да се
втурне към опасността, а не да бяга от нея. Което в конкретния случай означаваше, че трябва
да хукне напред или назад. Той избра напред. На север, в посоката, в която и бездруго
отиваше. Така нямаше да наруши ритъма си. Нямаше да изгуби инерцията си. Продължи
напред. Ръководен от инстинкт, но и от тактически съображения. Доколкото можеше да има
такива предвид неблагоприятните обстоятелства. Трябваше да извлече максимума от лошите
карти, които му се бяха паднали. Най-малкото, да се възползва от предимствата, които му
предоставя бойното поле. Умните глави в „Уест Пойнт“ биха използвали термини като
манипулиране на бойното поле. Тези отпред щяха да изпитат нарастваща тревога в резултат
на приближаването му, а онези отзад щяха да изостанат от мишената. И двете промени щяха
да намалят ефективността им. И в двата случая под петдесет процента, ако Ричър извадеше
късмет. Също така онези отзад щяха да се притеснят да не засегнат колегите си отпред.
Които щяха да се намират в непосредствена близост до мишената.
Така онези отзад може би сами щяха да стигнат до извода, че не бива да се намесват. И
така да позволят на Ричър да извлече максимума от лошите карти.
Ричър продължи напред.
Чу как вратите на автомобилите се отварят. Фаровете осветиха вратите на няколко
магазина вляво от него, всичките солидни на вид, добре заключени. Освен една. Защото не
беше врата. А страничен проход. Бордюрът вдясно бе все така равен по цялото протежение на
тротоара, но вляво се виждаше отвор между сградите с ширина поне два метра и половина,
застлан със същите плочки като тротоара. Явно някакъв пешеходен проход. Обществен. Но
накъде водеше? Не беше важно. Важното бе, че е потънал в мрак и може да го изведе на по-
удобно място от тази пуста улица, осветена от четирите фара на два автомобила, спрели един
срещу друг.
Ричър се втурна в прохода. Зад гърба му прозвучаха стъпки.
Ричър продължи да тича. Само след няколко метра проходът се разшири и излезе на
тясна уличка. Все така потънала в мрак. Стъпките зад гърба му приближаваха. Той остана
близо до фасадите, където сенките бяха най-дълбоки.
В тъмнината до него се отвори врата. Появи се ръка и го дръпна вътре.
14
Вратата се затвори безшумно и три секунди по-късно стъпките прозвучаха отвън, бавно
и уморено. После настъпи тишина. Ръката, уловила Ричър, го задърпа навътре в мрака.
Пръстите бяха малки, но силни. Двамата се озоваха в различно пространство. Защото
акустиката беше различна. Миризмата беше различна. Явно се намираха в някакво
помещение. Ричър долови дращене на нокти по стената. Някой търсеше ключа на лампата.
Грейна ярка светлина. Той премигна.
Сервитьорката.
Виж къде отивам.
Беше проход, а не врата. Или проход, който води към врата. Към отворена, макар и на
сантиметър, врата.
— Тук ли живееш? — попита Ричър.
— Да — отвърна тя.
Още бе облечена с дрехите от бара. Черни джинси, черна блуза. Дребничка, с къса черна
коса и очи, в които определено се четеше загриженост.
— Благодаря за поканата — каза Ричър.
— Опитах се да преценя какъв бакшиш бих искала да получа. Ако бях непознат, а
охранителят ме гледаше подозрително.
— Така ли правеше той?
— Явно е надушвал неприятностите.
Ричър не отговори. Стаята, в която се намираха, бе уютна, издържана в меки тонове,
обзаведена със стари, но удобни мебели, част от които купени вероятно от заложна къща,
почистени и ремонтирани, а други — сглобени от изхвърлено от употреба промишлено
оборудване. Метални рамки от стара машина поддържаха масичката за кафе. От подобни
компоненти бе сглобена и етажерката за книги. И всичко останало. Наричаше се
препрофилиране. Ричър бе чел затова в някакво списание. Харесваше стила. Харесваше и
резултата. Стаята бе наистина приятна. После чу глас в главата си: Ще бъде много жалко, ако
ѝ се случи нещо.
— Работите за тях. Не би трябвало да ми предлагате убежище — каза той.
— Не работя за тях — възрази тя. — Работя за семейството, което притежава бара. Онзи
на вратата е… да го наречем, цената, която семейството плаща, за да върти бизнеса си.
Където и да отида, положението ще е същото.
— Той явно смяташе, че може да ви нарежда.
— Всички си въобразяват, че могат да командват. Поканих ви и за да им го върна.
— Благодаря — повтори Ричър.
— За нищо.
— Аз съм Джак Ричър — каза той. — Много ми е приятно да се запознаем.
— Абигейл Гибсън. Но всички ме наричат Аби.
— А мен — Ричър.
— Приятно ми е да се запознаем, Ричър — каза тя.
Здрависаха се. Отстрани този жест изглеждаше доста официален. Абигейл имаше
малки, но силни пръсти.
— Предизвиках тази суматоха напълно съзнателно — обясни Ричър. — Исках да видя по
какъв начин ще реагират на нещо. Колко бързо и какви сили ще мобилизират.
— Ще реагират на какво?
— На името Максим Труленко. Чувала ли си за него?
— Разбира се — отвърна Аби. — Неотдавна обяви фалит. Занимаваше се май с интернет.
Беше доста известен по едно време.
— Искам да го открия.
— Защо?
— Дължи пари на доста хора.
— Да не си събирач на дългове? Нали каза, че в момента не работиш.
— Работя, но pro bono… с благотворителна цел — обясни Ричър. — Временно. От
името на една възрастна двойка, с която се запознах. Засега само проучвам въпроса. Топнах
си пръста във водата, така да се каже.
— Няма никакво значение, че дължи пари. Труленко няма пукнат цент. Фалирал е.
— Има една теория, която гласи, че е скрил доста пачки под дюшека.
— Винаги има подобни теории.
— Мисля, че в този случай предположенията са напълно основателни. Това е логичното
заключение, до което стигнах. Ако Труленко беше фалирал, щяха да са го намерили досега.
Никой обаче не е успял да го открие, следователно разполага с пари. Защото единственият
начин да се скрие в този град е да си плати на украинците. А това изисква пари.
Следователно Труленко разполага със средства. И ако го открия бързо, може още да не ги е
похарчил.
— За онази възрастна двойка.
— Да се надяваме, че ще са му останали достатъчно пари, за да покрие нуждите им.
— Единственият начин да се скриеш, е да разполагаш с пари — повтори Аби. — Звучи
ми като афоризъм от онези курабийки с късметчета. Но предполагам, че тази вечер получи
потвърждение.
Ричър кимна.
— Две коли — каза той. — Четирима души. Труленко определено получава добро
обслужване.
— Не се забърквай с тези хора — предупреди го Аби. — Виждала съм отблизо на какво
са способни.
— Ти се забъркваш с тях. Ти ми отвори вратата.
— Това е различно. Никога няма да разберат. Тук има поне сто врати.
— Защо го направи? — попита Ричър.
— Знаеш защо.
— Може да са искали да си побъбрим приятелски.
— Не мисля.
— Може би само щяха да ме сплашат.
Аби замълча.
— Но ти знаеше, че няма да се задоволят с това — продължи Ричър. — Затова отвори
вратата.
— Виждала съм ги отблизо — повтори тя.
— Какво щяха да направят?
— Не обичат никой да си пъха носа в работите им — каза Аби. — Мисля, че щяха да те
наранят. И то много лошо.
— Виждала ли си ги как действат в подобни случаи?
Тя не отговори.
— Както и да е — каза Ричър. — Благодаря още веднъж.
— Имаш ли нужда от нещо?
— Трябва да тръгвам. И бездруго направи достатъчно за мен. Взел съм си стая в хотел.
— Къде?
Ричър ѝ каза, а тя поклати глава.
— Това е западно от Сентър Стрийт — изтъкна тя. — Те имат очи и уши там. Вече са
разпратили съобщения с твоето описание.
— Явно се отнасят много сериозно към подобни неща.
— Нали ти казах, не обичат никой да си пъха носа в работите им.
— Какъв е броят им?
— Достатъчен — отвърна Аби. — Ще направя кафе. Искаш ли?
— Разбира се.
Тя го поведе към кухнята, която бе малка и еклектична, но чиста и подредена.
Създаваше уют. Аби изсипа засъхналата утайка от филтъра, изплакна го и сложи кафе.
Включи кафе машината и помещението се изпълни с наситен аромат.
— Надявам се, че кафето няма да ти попречи да заспиш — каза Ричър.
— Лягам си, когато слънцето изгрее. После спя цял ден.
— Звучи логично.
Аби отвори един шкаф и извади оттам две бели порцеланови чаши.
— Ще взема душ — каза тя. — Налей си кафе, ако стане готово, преди да изляза от
банята.
Минута по-късно Ричър чу течаща вода, а после и тихото жужене на сешоар. Откъм кафе
машината се разнесоха кипене на вода и съскане на пара. Аби се върна веднага щом
приключи в банята. Изглеждаше поруменяла и освежена, ухаеше на сапун. Беше облякла
рокля, която приличаше повече на мъжка риза, дълга до коленете и силно вталена. Вероятно
под нея не носеше почти нищо. Краката ѝ определено бяха боси. Явно така се обличаше след
работа. За приятна релаксираща вечер у дома. Наляха си кафе и отнесоха чашите в дневната.
— Не отговори на въпроса ми — каза тя. — Но предполагам, че нямаше възможност.
— На кой въпрос? — попита Ричър.
— Каква работа би искал да вършиш?
Вместо отговор той ѝ разказа накратко биографията си. Началото бе съвсем обикновено,
но не всеки бе в състояние да разбере случилото се впоследствие. Син на морски пехотинец,
прекарал детството си на петдесет различни места, следване в „Уест Пойнт“, служба на сто
различни места, съкращения на личния състав след края на Студената война, челен сблъсък с
цивилния живот… Съвсем обикновена история. Последвана от безцелно скитане из
страната, което вече не можеше да се нарече обикновено. Без работа, без дом. Винаги
неуморен, винаги в движение. Само с дрехите на гърба си. Без конкретна цел и с
предостатъчно време, за да стигне до там. Някои хора трудно биха го разбрали. Но Аби като
че ли го разбра. Защото не зададе обичайните глупави въпроси.
Собствената ѝ история бе по-кратка, защото тя самата бе по-млада. Родена в предградие
в Мичиган, израснала в предградие в Калифорния, почитателка на книгите и философията,
театъра и музиката, танците и експерименталното изкуство. Пристигнала в града като
студентка и така и не си тръгнала. Временната работа като сервитьорка, която трябвало да
продължи месец, продължила десет години. Сега Аби бе на трийсет и две. По-възрастна,
отколкото изглеждаше. Твърдеше, че е щастлива.
Върнаха се в кухнята за още кафе, след което се настаниха един срещу друг в двата края
на канапето. Ричър се излегна удобно, а Аби кръстоса крака и подви свенливо полите на
роклята си между голите си крака. Ричър не разбираше много от философия, театър, танци
или експериментално изкуство, но винаги четеше книги и слушаше музика, когато му се
удадеше възможност, затова успя да поддържа разговора. На два пъти откриха, че са чели
една и съща книга. Същото бе положението и с музиката. Аби определи този период като
своята „ретро фаза“. Ричър имаше чувството, че е било вчера. Разказаха си разни случки,
посмяха се.
Стана два през нощта. Ричър реши да си вземе стая в хотел, който се намира на
територията на албанците. На една пряка източно от тук. Щеше да му свърши работа.
Можеше да си позволи да остане още няколко дни.
— Можеш да останеш, ако желаеш — предложи Аби.
Ричър бе сигурен, че тя е разкопчала още едно копче на роклята си. Знаеше, че може да
се довери на очите си. Беше достатъчно наблюдателен. Досега много пъти бе инспектирал
въпросното деколте. То изглеждаше изключително привлекателно. А с едно копче по-малко
ставаше още по-привлекателно.
— Не виждам стая за гости — каза Ричър.
— Нямам — отвърна Аби.
— Това някакъв житейски експеримент ли е?
— В сравнение с какво?
— Обичайните обстоятелства.
— Комбинация от двете, предполагам.
— Устройва ме — отвърна Ричър.
15
Двама от хората на Дино отсъстваха вече цяла нощ. Никой не ги бе виждал след
магазина за алкохол. Бяха изчезнали безследно. Телефоните им не отговаряха. Никой не бе
виждал колата им. Сякаш се бяха разтворили във въздуха. Което бе невъзможно, разбира се. И
все пак никой не посмя да събуди Дино. Вместо това хората му организираха дискретно
издирване. В околните квартали, където бе най-вероятно да открият безследно изчезналите.
Без резултат. Двамата си останаха безследно изчезнали. До седем сутринта ги откриха — при
това на собствената си територия, — когато един мотокарист вдигна палет с кедрови дъски.
Тогава събудиха Дино.
Дворът на дъскорезницата бе ограден с телена ограда, висока почти два метра и
половина. Изчезналите бяха закачени на оградата с главите надолу. И бяха изкормени.
Гравитацията бе обърнала вътрешностите им, които в момента лежаха по гърдите и лицата
им, както и по земята. Бяха мъртви, разбира се. И двамата бяха надупчени с куршуми. По-
голямата част от главата на единия липсваше.
От колата им нямаше и следа. Нямаше следи дори от гуми.
Дино свика съвещание в заседателната зала отзад. На петдесет метра от мястото, където
хората му бяха направили зловещото откритие. Приличаше на генерал, който е събрал
щабните си офицери максимално близо до бойното поле.
— Грегъри трябва да е полудял — каза той. — Ние бяхме жертвите от самото начало,
ние останахме прецакани от размяната на бизнеси, а сега иска да ни се подиграе, като
поведе с две точки? Това са глупости! Толкова е… неадекватно… нечестно. Какво си мисли,
по дяволите?
— И защо по толкова гаден начин? — обади се помощникът и дясна ръка на Дино. —
Защо го е направил толкова драматично? Извадил е вътрешностите им. Това несъмнено е
ключът…
— Така ли?
— Би трябвало — отвърна верният лейтенант. — Не виждам логична причина. Това е
напълно излишно. Сякаш сме ги вбесили с нещо. Сякаш искат да си отмъстят… все едно ние
водим в резултата.
— Това не е така.
— Може да има нещо, за което не подозираме. Може да сме спечелили някакво
предимство, но да не знаем все още.
— Например?
— Там е работата, че нямам представа.
— Получихме само карето с ресторантите.
— Може да носи добри пари… или пък да осигурява достъп до определени хора. Не бих
се учудил, ако всички важни клечки в града вечерят там. Със своите съпруги и прочие… Къде
другаде биха могли да отидат?
Дино не отговори.
— Защо иначе Грегъри ще се ядосва толкова много? — настоя неговият човек.
Дино отново не отговори. Накрая заключи:
— Може би си прав. Може карето с ресторантите да струва повече от лихварския
бизнес. Искрено се надявам да е така. Ние изваждаме късмет, те се вбесяват. Но за каквото и
да става въпрос, четири на две е неприемлив резултат. Не можем да се примирим. Кажи на
хората ни. Искам реми до залез-слънце.
Ричър се събуди в осем сутринта. Аби спеше непробудно в прегръдките му. Беше му
топло, приятно, спокойно. Тя изглеждаше толкова дребничка до него. Беше по-ниска с
трийсетина сантиметра и два пъти полека от него. Но пък бе мека и нежна. Макар
движенията ѝ да бяха гъвкави и силни. И определено експериментални. Изпълнението ѝ бе
истинско изкуство. Това беше сигурно. Ричър бе късметлия. Той пое дълбоко дъх и впери
поглед в непознатия таван. Пукнатините в гипса, наподобяващи речна система, бяха
замазвани и боядисвани многократно. Приличаха на белези от стари рани.
Ричър се измъкна внимателно от прегръдките на Аби, стана от леглото и тръгна гол към
банята. После отиде в кухнята, за да приготви нова кана кафе. Върна се в банята, взе душ,
събра дрехите си, разхвърляни из цялата дневна, и се облече. Извади трета порцеланова чаша
от шкафа в кухнята и си наля първото кафе за деня. Седна на малката масичка до прозореца.
Слънцето отдавна бе изгряло и небето бе лазурносиньо. Красиво утро. Отвън долитаха едва
доловими звуци. Уличен трафик и гласове. Хора, които бързаха за работа и денят им едва
започваше.
Ричър стана, наля си нова чаша кафе и седна отново. Минути по-късно в кухнята влезе
Аби, гола и усмихната. Прозяваше се и се протягаше, докато вървеше. Тя си наля кафе,
прекоси кухнята и седна в скута на Ричър. Гола, топла, нежна, благоуханна. Какво може да
направи един мъж в подобна ситуация? Минута по-късно отново бяха в леглото. Този път бе
още по-хубаво. Продължиха да експериментират. Цели двайсет минути. След което се
отпуснаха в леглото, останали без дъх. Не е зле за старец като мен, помисли си Ричър. Тя се
сгуши в прегръдките му, изтощена, запъхтяна. Той усети обзелото я чисто физическо
облекчение. Някакво примитивно, почти животинско задоволство. Но и още нещо. Нещо
повече. Тя се чувстваше в безопасност, усещаше топлина и закрила. Тя им се наслаждаваше.
Наслаждаваше се и на факта, че изпитва подобно чувство.
— Снощи в бара — започна Ричър, — когато се поинтересувах от онзи тип на вратата,
ти ме попита дали не съм ченге.
— Ти си ченге — прошепна Аби.
— Бях ченге.
— Такова беше и първото ми впечатление. Предполагам, че тази работа оставя своя
отпечатък върху хората.
— Искаше ли да съм ченге? Надяваше ли се да съм ченге?
— Че защо да го правя?
— Заради онзи тип на вратата. Може би се надяваше да направя нещо по въпроса.
— Не — отвърна Аби. — Надеждата е загуба на време. Ченгетата не си мърдат пръста, за
да ги изгонят. Никога. Не си заслужава усилието. А и са намесени прекалено много пари.
Повярвай ми, тези хора се ползват с пълен имунитет от страна на полицията.
В гласа ѝ прозвуча разочарование, трупано с години.
Ричър реши да провери нещо.
— А би ли искала да се погрижа за онзи тип, ако можех? — попита той.
Тя се притисна по-силно към него. Подсъзнателно, каза си Ричър. Което сигурно
означаваше нещо.
— Конкретно за него ли? — уточни Аби.
— Пред мен стоеше само той.
Тя се замисли за миг.
— Да. Бих искала.
— И какво би искала да направя с него?
Аби отново се притисна към Ричър.
— Предполагам, че бих искала да го пребиеш — отсече тя.
— Лошо?
— Много лошо.
— Какво ти е направил?
Аби не отговори.
След минута Ричър добави:
— Снощи спомена още нещо. Каза, че ще разпратят съобщения с моето описание.
— Веднага щом разберат, че си се измъкнал.
— До хотели, заведения и други подобни.
— До всички. Така процедират. Системата е напълно автоматизирана. Много ги бива с
технологиите. Много ги бива с компютрите. Непрекъснато опитват нови трикове и измами.
Автоматизираното изпращане на съобщения е детска игра в сравнение с всичко останало.
— И буквално всички ще застанат нащрек, така ли?
— За някой конкретен човек ли си мислиш?
— Евентуално за един човек, който обаче играе в друг отбор. Занимава се с лихварство.
— Това проблем ли е?
— Разполага с моя фотография. Снима лицето ми отблизо. Ще разпознае описанието и
ще изпрати снимката ми в отговор.
Аби се притисна още по-силно към Ричър. Отново се успокои.
— Няма особено значение — отвърна тя. — И бездруго всички те търсят. Описанието ти
е повече от достатъчно. Снимката ти не променя почти нищо.
— Не това е проблемът.
— А кое?
— Лихварят смята, че името ми е Арън Шевик.
— Защо?
— Онази възрастна двойка се казва Шевик. Свърших една работа от тяхно име. В онзи
момент ми се стори добра идея. Но сега лихварите разполагат с името им. Могат да издирят
и адреса. Не бих искал да се появят пред дома им. Да ме търсят там. Това може да доведе до
неприятни сцени. А двамата Шевик си имат достатъчно проблеми.
— Къде живеят?
— По средата между центъра и източните предградия, в стар квартал, построен след
войната.
— Това е територия на албанците. Украинците не биха посмели да навлязат в нея току-
така.
— Те вече поеха контрол върху бара, от който албанците въртяха лихварския си бизнес
— каза Ричър. — Но той е далече на изток от Сентър Стрийт. Фронтовата линия като че ли
се мести непрекъснато.
Аби кимна унесено на гърдите му.
— Знам — отвърна тя. — Всички са на мнение, че не могат да започнат война заради
новия полицейски комисар, но като че ли се случва точно това.
Аби пое дълбоко дъх, задържа го, изправи се, разтърси глава, сякаш за да прогони
последните следи от съня, и разпореди:
— Да тръгваме.
— Къде? — попита Ричър.
— Да се уверим, че всичко е наред с твоята възрастна двойка.
Аби имаше кола. Малка бяла тойота с механични скорости и изпаднали тасове на
джантите. Плюс калник, вързан с тел към шасито. Плюс предно стъкло с пукнатина, в
резултат на която образите се разделяха на две припокриващи се половини. Двигателят обаче
запали веднага, колелата се въртяха с лекота, спирачките работеха. Стъклата на прозорците
не бяха тонирани и Ричър знаеше, че всеки може да разгледа лицето му, тъй като тялото му
едва се бе побрало на тясната седалка и трудно можеше да се извърне настрани. Той се огледа
за линкълни като онзи, който бе забил в оградата на автосалона на „Форд“, като онези, които
бе видял да идват от север и от юг предишната вечер. Не забеляза нито линкълни, нито мъже
с бледи лица и черни костюми, които да стоят по кръстовищата и да се оглеждат зорко.
Следваха същия маршрут, който Ричър бе изминал пеша: покрай автогарата, през
лабиринта от тесни улички, покрай бара и нататък, към по-широките пространства.
Бензиностанцията с кулинарния щанд, на който се продаваха сандвичи и салати, се
намираше пред тях.
— Отбий тук — каза Ричър. — Трябва да вземем малко храна.
— Няма ли да имат нещо против?
— Има ли значение? Трябва да се хранят.
Аби отби. Менюто беше същото. Салата с пиле или салата с риба тон. Ричър поръча по
два от всеки сандвич, плюс пържени картофи и кола. Плюс кафе. Едно беше да не закусиш
или обядваш. И съвсем друго да не пиеш кафе.
Навлязоха в квартала, направиха няколко завоя и стигнаха до края на уличката.
Паркираха до дъсчената ограда с изскочилите през нея рози.
— Това ли е къщата? — попита Аби.
— Вече е собственост на банката — отвърна Ричър.
— Заради Макс Труленко?
— И няколко грешки, допуснати с най-добри намерения.
— Ще успеят ли да си я върнат?
— Не разбирам много от тези неща. Но не виждам защо не. Става въпрос за пари и
активи, които се движат в едната или другата посока. Купуване и продаване. Не виждам
основания банката да възпрепятства подобна сделка. Не се съмнявам, че тя ще намери начин
да спечели от сделката.
Ричър и Аби тръгнаха по тясната бетонна пътека. Вратата се отвори, преди да стигнат до
нея. На прага застана Арън Шевик. Изглеждаше разтревожен.
— Мария изчезна — каза той. — Не мога да я намеря никъде.
16
Арън Шевик може да е бил отличен шлосер и монтьор в далечното минало, но в
настоящето бе напълно безполезен като свидетел. Заяви, че не е чул преминаващи
автомобили. Нито пък е видял паркирани. Двамата с Мария станали в седем сутринта и си
приготвили малка закуска. После той отишъл до кварталния магазин, за да купи прясно
мляко за следващите малки закуски. Когато се върнал у дома, от Мария нямало и следа.
— Колко време отсъства? — попита Ричър.
— Двайсет минути — отвърна Шевик. — Може би повече. Още ходя бавно.
— Цялата къща ли провери?
— Предположих, че може да е паднала. Но не беше. Нямаше я и на двора. Следователно
е отишла другаде. Или някой я е принудил да тръгне с него.
— Да започнем с първия вариант. Взела ли си е палтото?
— Не ѝ трябва палто — обади се Аби. — Топло е. По-уместно е да проверим дали си е
взела дамската чанта.
Шевик провери обичайните места, както ги нарече. Бяха четири. Кухненският плот,
пейката в коридора, точно срещу входната врата, гардеробът, в който държаха и чадърите, и
накрая подът в дневната, точно до любимия фотьойл на Мария.
От чантата нямаше и следа.
— Чудесно — каза Ричър. — Това е добър знак. Многозначителен. Съпругата ти най-
вероятно е излязла доброволно, по своя собствена воля. Взела е чантата си, което означава,
че не е изскочила навън в паника, нито е изведена под принуда.
— Може да е оставила чантата си на друго място — отвърна Шевик и се огледа
безпомощно.
Къщата бе малка, но въпреки това предлагаше стотици скривалища.
— Да погледнем позитивно на нещата — каза Ричър. — Мария е взела чантата си и е
излязла сама.
— Или са я качили в кола. Може да са я принудили да си вземе чантата. Може да са
искали да ни заблудят. Да ни отклонят от вярната следа…
— Мисля, че е отишла в заложната къща — възрази Ричър.
Шевик замълча. После вдигна пръст, сякаш искаше да каже „Ей сега се връщам“, и
закуцука по коридора към спалнята. Минута по-късно се върна със стара кутия за обувки в
ръце. Тя бе бяла, на избелели розови райета, с черно-бял етикет с името на производителя и
изображение на самите обувки — дамски боти с връзки. Размерът бе трийсет и седми номер,
а цената четири долара без един цент. Обувки от младостта на Мария Шевик.
— Семейните бижута — каза Шевик и вдигна капака.
Кутията бе празна. Нямаше ги нито халките от деветкаратово злато, нито годежните
пръстени с диаманти, нито позлатения часовник с пукнатото стъкло.
— Трябва да я пресрещнем — каза Аби. — В противен случай я очаква дълго и тъжно
завръщане у дома.
***
Аби не разкопча предпазния си колан. Ричър махна своя. Той опря длани в арматурното
табло, а тя включи на първа.
— Готов ли си? — попита Аби.
— Със скоростта на пешеходец — напомни ѝ Ричър. — Когато приближиш, ще ти се
стори, че се движиш адски бързо. Но не намалявай. Най-добре да затвориш очи последните
метри.
Тя потегли бавно надолу по улицата.
20
Скоростта, с която обикновено се движат пешеходците, е пет километра в час, или
малко повече от осемдесет метра в минута. Затова на очуканата стара тойота ѝ бяха нужни
двайсетина мъчителни секунди, за да преодолее разстоянието, което я разделяше от
линкълна. Аби застана точно зад него, пое дълбоко дъх, задържа го и затвори очи. Тойотата
продължи напред и се заби в задната броня на спрелия линкълн. Скоростта може и да бе
пешеходна, но ударът бе доста силен. Аби полетя напред, но коланът я удържа. Ричър опря и
двете си ръце в арматурното табло. Тойотата отскочи две педи назад. Ричър изскочи навън и
хукна към задната дясна врата на линкълна. Взе разстоянието само с три крачки. Сграбчи
дръжката.
Предпазният механизъм се бе задействал.
Вратата бе отключена. Вътре имаше двама души. Бяха се излегнали на наклонените
назад седалки, откопчали предпазните колани. Изглеждаха леко зашеметени. Главите им
лежаха върху облегалките, които стигаха до кръста на Ричър. Когато той се плъзна зад тях, с
лекота хвана главите им, по една във всяка длан, и ги удари една в друга като музикант, който
бие чинели. Повтори упражнението, след което блъсна главите им силно напред, при което
мъжът отляво заби чело във волана, а другият отдясно — в арматурното табло точно над
жабката.
После Ричър плъзна ръце под саката им, напипа кожените презрамки и презраменните
кобури и стигна до пистолетите, които взе. Не откри оръжия нито на кръста, нито на
глезените на някой от тях.
Едва сега си позволи да се облегне. Пистолетите бяха „Хеклер и Кох“ П7. Стандартното
въоръжение на германската полиция. Много красиви оръжия. Почти деликатни. Но също
така мрачни и сурови. Следователно мъжествени.
— Събудете се, момчета! — подвикна Ричър.
После зачака. Видя през прозореца, че Аби отключва вратата и влиза в дома си.
— Събудете се, момчета! — повтори Ричър.
И те се събудиха, доста скоро при това. Примигнаха, озърнаха се замаяно, опитаха се да
проумеят какво се случва.
— Ето каква сделка ви предлагам — каза Ричър. — Прибавям към нея и бонус. Ще ме
откарате на изток. По пътя ще ви задам няколко въпроса. Излъжете ли ме, ще ви оставя на
албанците, когато стигнем там. Кажете ли истината, ще си тръгна. Ще ви обърна гръб, ще
забравя за вас и ще ви оставя да се приберете невредими у дома. Това е бонусът. Ясно ли е?
Приемате ли сделката или не?
Ричър видя Аби да излиза от къщата с издута до пръсване чанта. Тя я помъкна с усилие
към колата, след което я метна на задната седалка и се настани зад волана.
Мъжът на шофьорската седалка в линкълна хвана главата си с две ръце и възкликна:
— Ти луд ли си? Не мога да виждам добре, не мога да те закарам никъде.
— Не приемам „не мога“ за отговор — каза Ричър. — Съветвам те да се постараеш
повече.
После свали прозореца, протегна ръка навън и даде знак на Аби да тръгва. Проследи с
поглед колебливата ѝ маневра. Предната броня на тойотата вече не бе хоризонтална. Висеше
диагонално, доста по-ниско от определеното ѝ място. Краят, който се намираше откъм
дясната врата, едва се крепеше на два-три сантиметра над асфалта. Може би едно парче жица
нямаше да свърши работа. По-скоро две парчета. Или дори три.
— Следвай онази кола — нареди Ричър.
Мъжът зад волана на линкълна потегли непохватно като човек, който шофира за пръв
път. Партньорът му наклони глава, доколкото му позволяваше схванатият врат, и погледна
Ричър с крайчеца на едното си око.
А Ричър мълчеше. Очуканата тойота отпред ускоряваше плавно. И се насочваше на
изток. Линкълнът я следваше. Мъжът зад волана започваше да се справя все по-добре. Да
шофира все по-плавно.
— Къде е Макс Труленко? — попита Ричър.
Отначало никой от двамата не отговори. После мъжът със схванатия врат отвърна:
— Голям си глупак!
— Защо? — отвърна Ричър.
— Онова, което нашите хора могат да ни направят, ако ти кажем къде се намира
Труленко, е несравнимо по-ужасно от всичко, което албанците могат да ни причинят. Което
означава, че не ни даваш никакъв избор. Никакъв бонус. А и ние сме дребни риби, седим в
колата, наблюдаваме врати. Мислиш ли, че някой ще каже на такива като нас къде живее
Труленко? Истината е, че не знаем. Каквото и да ти кажем, ще е лъжа. Което отново ни
оставя без избор, без бонус. Прави каквото искаш, само ни спести глупостите.
— Но вие знаете кой е Труленко.
— Разбира се.
— И познавате човека, който го е скрил някъде.
— Без коментар.
— И знаете къде е.
— Без коментар.
— Къде би го потърсил, ако животът ти зависеше от това?
Мъжът със схванатия врат не отговори. В този момент телефонът на шофьора иззвъня. В
джоба му. Весела и жизнерадостна, но леко приглушена мелодия, изпълнявана на маримба,
която се повтаряше отново и отново. Ричър знаеше, че някои банди разполагат с кодирани
сигнали за предупреждение и тайни призиви за помощ, затова нареди:
— Не отговаряй.
— Ще започнат да ни търсят — отвърна шофьорът.
— Кой?
— Ще изпратят двама души.
— Като вас ли? Леле, колко се уплаших!
Телефонът спря да звъни.
— Как се казва шефът ви? — попита Ричър.
— Нашият шеф?
— Не, шефът на онези, които седят в коли и наблюдават врати. Големият шеф.
Истинският capo di tutti capi.
— Какво означава това?
— На италиански е — обясни Ричър. — Босът на всички босове.
Никакъв отговор. Поне отначало. Двамата украинци се спогледаха, сякаш се опитваха да
вземат безмълвно решение. Докъде могат да стигнат? От една страна, omerta. Друга
италианска дума. Която изискваше пълно мълчание. И означаваше принцип, чието
нарушаване води до смърт. От друга страна, бяха загазили здравата. И то в реалния свят, тук и
сега. Да умреш в името на принцип звучеше добре, но само на теория. На практика нещата
стояха по-различно. Основната им цел в момента не бе да се пожертват с чест и
достойнство, а да оцелеят достатъчно дълго, за да се приберат у дома, когато приключи
всичко това.
— Грегъри — отвърна мъжът със схванатия врат.
— Това ли е името му?
— На английски.
Двамата отново се спогледаха. Този път погледите им бяха различни. Сякаш се опитваха
да подхванат друг разговор.
— Откога сте тук? — попита Ричър.
Искаше да ги предразположи. Защото да се отговаря на въпроси в крайна сметка се
превръща в рутинно действие. Ричър възнамеряваше да започне с по-лесните въпроси и да
продължи с по-трудните. Една от най-простите техники за разпит.
Двамата отново се спогледаха, сякаш всеки търсеше позволението на другия. От една
страна, от друга страна…
— От осем години — каза шофьорът.
— Английският ви е доста добър.
— Благодаря.
Сега иззвъня телефонът на другия. Мъжът със схванатия врат. Също от джоба му. Също
толкова приглушено, но с различна мелодия. Дигитален вариант на старомоден телефон с
електрически звънец като в бара на лихварите на стената зад дебелия барман.
— Не вдигай — нареди Ричър.
— Могат да ни проследят по телефоните — каза мъжът.
— Няма значение. Не могат да реагират достатъчно бързо. Предполагам, че до две
минути ще сме приключили. Ще се приберете у дома.
Телефонът зазвъня отново и отново.
— Или не — продължи Ричър. — Може би след две минути ще попаднете в ръцете на
албанците. Във всеки случай, ще приключим доста бързо.
Тойотата пред тях намали и спря до бордюра. Линкълнът я последва. Улицата бе
застроена със стари тухлени сгради, стари тухлени тротоари и стара тухлена настилка, която
прозираше под натрошения на места асфалт. Две трети от сградите бяха изоставени, вратите
и прозорците им бяха заковани, а останалата една трета бе заета от фирми, които определено
не се занимаваха с почтен бизнес. Един западнал квартал, източно от Сентър Стрийт. Да,
Аби бе направила добър избор.
Телефонът спря да звъни.
Ричър се пресегна, изключи двигателя и взе ключа. После се облегна на задната седалка.
Двамата украинци се обърнаха към него и видяха пистолета в едната му ръка и ключа в
другата.
— Къде щяхте да потърсите Макс Труленко, ако животът ви зависеше от това? — попита
той.
Никаква реакция. Освен нова размяна на погледи. Отначало боязливи, после
разочаровани, като на хора, озовали се между чука и наковалнята. Накрая и двамата стигнаха
до решение. Да започнат нов разговор.
Мъжът със схванатия врат каза:
— Ще ни заподозрат. Ще искат да разберат как сме се озовали тук, защо си ни пуснал.
— Съгласен съм. Не е лесно за обяснение.
— Това е проблемът. Ще предположат, че сме дали нещо в замяна.
— Кажете им истината.
— Ще е равно на самоубийство.
— Или част от истината — уточни Ричър. — Добре подбрана и добре редактирана. Но в
самата си същност — истина. Кажете им, че докато сте наблюдавали къщата, една жена е
излязла с голяма чанта, качила се е в колата си и вие сте я проследили до тук. Дайте им
който и да било адрес в този квартал. Кажете им, че сте решили, че щом Грегъри ви е
възложил да наблюдавате къщата, несъмнено ще иска да узнае къде се крие изчезналата ѝ
обитателка. Ще ви потупат по рамото и ще ви дадат червена точка за проявената инициатива.
— Без да споменаваме за теб? — попита шофьорът.
— Така ще е по-безопасно.
Двамата украинци се спогледаха отново. Търсеха пропуски в тази история.
И не ги откриха. Обърнаха се и погледнаха Ричър. Отново видяха да държи пистолета в
едната ръка и ключа за колата в другата.
— Откъде според вас някой по-съобразителен човек би започнал издирването на Макс
Труленко?
Двамата се обърнаха напред и се спогледаха отново. Продължаваха да се страхуват, но
едновременно с това набираха смелост, сякаш започваха да се убеждават в правотата на
думите му. В края на краищата никой не искаше от тях да издадат факти и информация. Не и
от хора, които стоят толкова ниско в организацията на Грегъри. Защото никой не им
предоставяше факти и информация. От тях се искаше само мнение. Нищо повече. Откъде
някой по-съобразителен човек би започнал издирването на Макс Труленко? Чисто
хипотетично, чисто спекулативно. Коментар от трета страна. В хода на любезен разговор.
Това, разбира се, би трябвало да ги поласкае. Все пак те се намираха на дъното на
йерархията, а сега ги питаха за мнението им.
Ричър наблюдаваше процеса. Забеляза нарастващата смелост. Забеляза стиснатите
челюсти, дълбокия дъх, изпълването на дробовете… Видя готовност за разговор, буквално и
преносно. Но и за още нещо. Нещо лошо. Нов разговор. Щура идея. Разбираше какво се върти
в главите им. Вината бе изцяло негова. Изцяло. Заради абсурдния избор. Онзи тип беше прав.
И заради въпроса за capo. Защото capo di tutti capi несъмнено всяваше страх. Понеже
налагаше ужасни наказания. И заради щастливия край на измислената история. Потупването
по рамото и червената точка. Така не се говори на разочаровани, но амбициозни хора. Защото
ги кара да се замислят. Потупването по рамото и червената точка са нещо хубаво, но
повишението в организацията е още по-хубаво. След осем дълги години щяха да се отърват
най-сетне от стоенето в колата и следенето на врати. Искаха да се изкачат нагоре по
стълбицата. А за целта бе необходимо нещо повече от проследяването на някакво момиче до
някакъв адрес. Затова искаха да направят голям удар.
Като например залавянето на Арън Шевик. Не се съмняваха, че той е човекът на задната
седалка. И те като всички останали бяха получили съобщението. Описанието и снимката. Не
се бяха интересували кой е той. За разлика от повечето хора. Повечето хора щяха да попитат:
Кой си ти, по дяволите? Какво искаш? Но те не бяха проявили никакво любопитство. Защото
вече знаеха. Той беше човекът, за когото предупреждаваха есемесите. Следователно бе важен.
Следователно бе голям удар. Оттук и щурите идеи.
Вината беше негова.
Не го правете, помисли си Ричър.
— Не го правете — изрече на глас Ричър.
— Какво да не правим? — попита шофьорът.
— Нещо глупаво.
Двамата се сепнаха за миг. Ричър предположи, че ще му кажат нещо и това ще бъде
истина. Защото е много трудно да се координира една лъжа с няколко безмълвни погледа.
Щяха да му пробутат нещо, което да им послужи за стръв. Нещо, което изисква няколко
секунди обмисляне и внимателно формулиране на следващия въпрос. Нещо, което да
ангажира Ричър. За да им даде време да се нахвърлят върху него. Мъжът със схванатия врат
щеше да се извърти, да скочи и да притисне с гърди дясната ръка на Ричър, докато шофьорът
щеше да се пресегне над седалката и да атакува незащитената му глава. С мобилния си
телефон, или по-точно, с ръба на мобилния си телефон, ако имаше достатъчно ум, без да се
притеснява, че ще счупи този скъп електронен уред. Както постъпват хората, чийто живот
зависи от това.
Не го правете, помисли си Ричър.
А на глас попита:
— Къде бихте потърсили Макс Труленко?
— Там, където работи, разбира се — отвърна шофьорът.
Ричър го изгледа безизразно, но знаеше какво се случва, затова нито обмисляше думите
му, нито формулираше нови въпроси. Просто чакаше. Времето минаваше на кратки
интервали от по четвърт секунда, като ритъма на силно разтуптяно сърце. Отначало не се
случи нищо, после пак не се случи нищо, но накрая мъжът със схванатия врат се извърна
бавно, тромаво, непохватно, протегна ръце, изви гръб и се опита да се претърколи през
седалката, защото дори просто да паднеше отзад, гравитацията щеше да свърши останалото.
Тялото му щеше да се стовари в скута на Ричър и да го притисне. Изпълнението щеше да е
много недодялано, но резултатът — много ефективен.
Не успя да се прехвърли през седалката.
Ричър заби дулото на пистолета в облегалката и го простреля през тапицерията. После
блъсна свличащия се труп с лакът. Нещо като двоен удар в бокса: едно-две или в случая
изстрел-лакът. Изстрелът беше шумен, но не прекалено. Пълнежът на облегалката подейства
като огромен заглушител. Нали тя се състои от вълна, конски косми и какво ли още не. И,
естествено, поглъща шума. Е, имаше един малък проблем. Част от влакната се запалиха.
Освен това шофьорът се наведе напред и бръкна под арматурното табло. Миг по-късно
отскочи назад и се завъртя. В ръката си държеше малък пистолет. Вероятно руски. Скрит
някъде в колата с помощта на тиксо. Ричър го простреля през собствената му седалка. Част
от нея също пламна. В резултат на деветмилиметровия куршум. Дулото, притиснато в
тапицерията. Мощната експлозия на нагорещените газове. Явно инженерите, проектирали
този линкълн, бяха пропуснали тази възможност.
Ричър отвори вратата и излезе навън. Прибра пистолетите в джоба си. В колата нахлу
свеж въздух и пламъците се разгоряха допълнително. Тапицерията вече не просто димеше, а
гореше с истински пламъци. Малки, с размерите на дамски нокти, но вече танцуваха по
седалките.
— Какво стана? — попита Аби.
Тя стоеше на тротоара до тойотата и се опитваше да види какво се случва в линкълна.
— Проявиха изключителна лоялност към своята организация — обясни Ричър, — а това
не им се отрази добре.
— Застреля ли ги?
— При самозащита.
— Какво се случи?
— Те мигнаха първи.
— Мъртви ли са?
— Дори да не са, след някоя и друга минута ще бъдат. Зависи колко бързо им изтече
кръвта.
— Никога не ми се беше случвало подобно нещо — каза Аби.
— Съжалявам, но се налагаше — отвърна Ричър.
— Ти уби двама души.
— Предупредих ги. Казах им да не го правят. Бях сложил всичките си карти на масата.
Затова приемам случилото се като асистирано самоубийство. Приеми го и ти по този начин.
— Заради мен ли го направи? — попита Аби. — Защото казах, че искам да пострадат?
— Изобщо не исках да го правя. Исках да се приберат у дома живи и здрави. Но не. Те
опитаха всичко по силите си. Предполагам, че и аз щях да постъпя така на тяхно място.
Макар да се надявам, че щях да се справя по-добре.
— Как ще действаме сега?
Пламъците се издигаха все по-високо. Винилът по седалките се издуваше на мехури,
които се пукаха и белеха като кожа.
— Ще се качим в колата ти и ще си тръгнем — каза Ричър.
— Просто така?
— А как щяха да постъпят те с мен? Отговорът на този въпрос определя действията ми.
Аби замълча за миг, после каза:
— Добре, да се качваме в колата.
Тя шофираше, Ричър седеше до нея. Тежестта му от тази страна натовари допълнително
окачването и провисналата броня на старата тойота се удряше в асфалта от време на време на
неравни, напълно непредсказуеми интервали, като сигнали от някаква странна морзова
азбука.
21
На никого не би минало през ума да повика ченгетата заради горяща кола на полупуста
улица в източната половина на града. Всеки би си казал: Това не е моя работа и най-добре да
си остане така. Мнозина обаче с радост биха позвънили на хората на Дино. Винаги. И биха
им съобщили всичко, което би могло да им донесе някаква полза. Особено в случай като
този. Дино можеше да им отчете това като заслуга. Няколко души пристъпиха по-близо
въпреки опасността, но бързо отскочиха назад заради горещината. Все пак видяха горящите
тела вътре. И си записаха регистрационния номер, преди пламъците да го погълнат.
После позвъниха на хората на Дино и ги уведомиха за горящия автомобил на
украинците. Беше онзи модел линкълн, който използваха от другата страна на Сентър
Стрийт. Доколкото бяха в състояние да преценят зяпачите, телата вътре бяха с костюми и
вратовръзки. Обичайна практика по тези места. И май бяха простреляни в гърба. Обичайна
практика навсякъде. Но с това случаят приключваше. Все пак те бяха врагове.
В този момент информацията за случващото се стигна до Дино и той взе решение.
— Нека гори — каза Дино.
И веднага свика вътрешния си съвет. В задната стаичка на дъскорезницата. Идеята не
допадна на част от състава му, тъй като дървесината е леснозапалима, а в момента наблизо
гореше автомобил. И хвърляше искри във въздуха. Но въпреки това дойдоха. Първият му
помощник и останалите му най-близки хора. Не че имаха избор.
— Наша работа ли е това? — попита ги Дино.
— Не — отвърна първият му човек. — Нямаме нищо общо.
— Сигурен ли си?
— Но пък всички знаят за салона за масажи. Всички знаят, че резултатът е равен, четири
на четири, и двете страни запазиха честта си, а това означава, че играта е приключила. На
наша територия няма самостоятелни играчи. Гарантирам, че щяхме да чуем.
— Тогава обяснете ми случилото се.
Никой не успя.
— Добре, изложете ми тогава фактите — каза Дино, — дори да не разбирате какво
означават те.
Един от хората му каза:
— Възможно е да са дошли за някаква среща. Някакъв мъж ги е чакал на тротоара.
Качил се е в колата, за да разговарят. Но вместо това ги е застрелял. Нищо чудно и да е
подпалил колата.
— Кой ги е чакал на тротоара?
— Нямам представа.
— Местен?
— Вероятно.
— Някой от нашите?
— Възможно е.
— Анонимен доносник?
— Възможно е.
— Толкова анонимен, че не сме го засекли досега? Толкова неуловим, че се е измъквал
през всичките тези години? Не вярвам. Предполагам, че такъв майстор на занаята би си
уредил среща в някое кафене на Сентър Стрийт. И би разговарял с някое обикновено хлапе
със суичър и качулка на главата. И не би се срещнал с двама костюмари с линкълн. Не би ги
доближил и на километър. На милион километра. Особено в нашата част от града. Това би
било равносилно да публикува самопризнанията си в някой вестник. Не, не е била среща.
— Добре.
— Защо ги е застрелял?
— Не знаем.
— Стрелецът може да е бил на задната седалка през цялото време — обади се друг. —
Пристигнали са в квартала тримата заедно.
— Следователно стрелецът е един от тримата.
— Би трябвало. Никой не оставя въоръжен човек зад гърба си, освен ако не го познава.
— Къде е той сега?
— Слязъл е от колата, вероятно го е очаквал друг автомобил. Нещо напълно анонимно.
Определено не е бил друг линкълн. Хората на улицата щяха да го забележат.
— Колко души е имало във втората кола?
— Несъмнено двама. Те винаги работят по двойки.
— Следователно не става въпрос за малка операция — каза Дино. — Някой е
мобилизирал сериозни ресурси, планирал е и е координирал действията им. И всичко това в
пълна тайна. В нашата част на града са се появили петима души. Предполагам, че двама от
тях не са имали представа какво ще се случи.
— Така е.
— Но защо се е случило? Каква е била стратегическата цел?
— Не знам.
— И защо онзи тип е подпалил колата?
— Не знам — повтори първият помощник на Дино.
Дино огледа всички около масата.
— Съгласни ли сме, че стрелецът е бил на задната седалка през цялото време и
следователно е бил един от тях?
Всички кимнаха, повечето от тях сериозно и дори мрачно, сякаш бяха стигнали до този
извод след дълги часове на размисъл.
— И след като е застрелял двамата на предните седалки, е подпалил колата?
Последваха нови кимвания, по-бързи и отсечени, сякаш това бе очевидно.
— Защо се прави всичко тогава? — попита Дино.
Никой не отговори. Никой не можеше да отговори.
— Имам чувството, че тук са замесени митове и легенди — продължи Дино. — Че
случилото се крие дълбока символика. Като викингско погребение. Нали знаете, полагали
мъртвите си воини в лодки и ги изгаряли. Като церемониална погребална клада. Като
ритуално жертвоприношение. Сякаш Грегъри ни поднася жертвоприношение.
— На двама от своите хора? — попита помощникът на Дино.
— Броят е много важен.
— Но как?
— Съвсем скоро ще се сдобием с нов шеф на полицията. Грегъри не може да си позволи
да започне война. Разбира, че е отишъл твърде далече. Сега ни се извинява. Опитва се да
сключи мир. Знае, че е сгрешил. Сега се опитва да оправи нещата. Да промени резултата на
шест на четири в наша полза. Като жест… За да не го правим ние. Показва ни, че е съгласен
с нас. И признава, че трябва да излезем напред в резултата.
Никой не отговори.
Никой не можеше да отговори.
Дино стана и излезе. Останалите чуха стъпките. Дино прекоси първо външния офис, а
после и голямата ламаринена барака. Чуха шофьорът му да пали колата. Чуха го да потегля.
Дворът потъна в тишина.
Отначало никой не каза нито дума. После някой попита:
— Жертвоприношение?
Отново настъпи мълчание.
— Друго обяснение ли имаш? — отвърна първият помощник.
— Никога не бихме постъпили така. Предполагам, че и Грегъри не би го направил. Защо
му е?
— Смяташ, че Дино греши?
Опасен въпрос. Другият мъж се огледа.
— Мисля, че Дино греши — каза той. — Викингска погребална клада? Що за щуротии!
— Това са смели думи.
— Не си ли съгласен с мен?
Отново настъпи мълчание.
Помощникът на Дино поклати глава.
— Напротив, съгласен съм — каза той. — Не смятам, че е било жертвоприношение или
нещо подобно.
— А какво тогава?
— Предполагам, че става въпрос за външна намеса.
— От кого?
— Мисля, че някой е убил онези типове, за да може Грегъри да обвини нас за смъртта
им. Той ни напада, ние му отвръщаме. Така накрая ще се унищожим взаимно. И някой друг
ще спечели. Някой друг ще завземе и нашата, и тяхната територия. Може би това е крайната
цел.
— Но кой?
— Нямам представа. Но ще разберем. И ще ги убием. Нямат представа с какво са се
захванали.
— Дино не би ни позволил. Той смята, че това е жертвоприношение. Че всичко е
наред…
— Не можем да чакаме.
— И няма да му кажем?
Верният лейтенант на Дино замълча за миг. А после заяви:
— Засега, не. Той само ще ни забави. Това е прекалено важно.
— Ти ли си новият бос сега?
— Може би. Ако Дино греши. И говори щуротии. Ти го каза пръв, между другото.
Всички те чуха.
— Не искам да проявя неуважение. Но това е важна стъпка. Най-добре да сме наясно
какво правим. В противен случай Дино ще ни обвини в предателство. От най-лошия вид. И
ще ни убие.
— Време е да избереш на коя страна да застанеш — каза първият помощник на Дино. —
Време е всеки от нас да избере на какво да заложи. На викингски ритуали или на външен
човек, който се опитва да завладее града. А това ще ни убие по-бързо от Дино.
Човекът, който се бе обадил пръв, замълча в продължение на десет дълги секунди.
После сви рамене.
— Какво трябва да направим?
— Първо, угасете огъня. Закарайте колата в автоморгата. После започнете да задавате
въпроси. Търсете две коли. Едната с голям лъскав линкълн. Все някой ще е запомнил и
другата. Открием ли я, ще открием и кой е бил в нея, след което ще го принудим да ни каже
за кого работи.
Три преки преди дома на Бартън Ричър свали якето си, сгъна го на квадрат, нави
квадрата на руло и напъха рулото в ръждясалата пощенска кутия пред едноетажна офис
сграда със заковани с дъски прозорци и следи от пожар по фасадата. Останалата част от пътя
измина само по тениска. Нощният въздух бе доста хладен. Още беше пролет. Лятото и
топлината, която то носеше със себе си, бяха далече.
Хоган го очакваше в коридора. Барабанистът. Бившият морски пехотинец. Който
обичаше модели, които е в състояние да контролира.
— Добре ли си? — попита той.
— Притесни ли се за мен? — отвърна Ричър.
— Да го наречем професионално любопитство.
— Не свирих на концерт на „Ролинг Стоунс“.
— Любопитство, свързано с предишната ми професия.
— Постигнах целта си — каза Ричър.
— И каква по-точно беше тя?
— Трябваше ми телефон на украинците. Явно си изпращат доста съобщения. Реших да
проверя докъде са стигнали с тази история. Нищо чудно да са споменали Труленко. Надявам
се това да ги притесни, да изпаднат в паника, дори да го преместят другаде. Което ще ми
предостави идеалната възможност.
Аби слезе по стълбите. Облечена.
— Здравей — поздрави го тя.
— Здравей — отвърна Ричър.
— Чух всичко. Добър план. Но не мислиш ли, че просто ще изключат телефона от
мрежата си? Няма да се свържеш с тях и те няма да се свържат с теб.
— Внимателно подбрах човека, от когото взех телефона. Изглеждаше относително
интелигентен. Следователно се ползва с относително доверие. Може би дори малко по-
високо в йерархията. Затова едва ли ще хленчи, че съм взел парите му за обяд. Ще се
почувства неловко. Няма да хукне да се оплаква. Въпрос на гордост. Мисля, че разполагам
поне с няколко часа.
— Планът е добър, но…
— Но не ме бива с телефоните. Сигурно ще има куп менюта. И куп бутони за натискане.
Може да изтрия нещо погрешка.
— Добре, покажи ми.
— И дори да не ги изтрия, съобщенията най-вероятно ще бъдат на украински. И няма да
успея да ги разчета без достъп до интернет. А не ме бива и с компютрите.
— Това е следващата стъпка. За начало ще започнем с телефона. Покажи ми го.
— Не го донесох — отвърна Ричър. — Онзи тип в линкълна спомена, че могат да следят
телефоните. Не исках пет минути след като се върна тук, някой да почука на вратата.
— Къде е телефонът?
— Скрих го на три преки от тук. Прецених, че мястото е достатъчно безопасно. Площта
на кръга е равна на произведението на радиуса по числото „пи“. Ще трябва да претърсят
поне трийсетина улици. Дори няма да опитат.
— Добре, да го видим — каза Аби.
— Сдобих се и с телефон на албанците — продължи Ричър. — Случайно. Но пак
стигаме до същото. Искам да прочета какво пише в него. И евентуално да разбера защо са ми
ядосани.
— И албанците ли са ти ядосани?
— Изпратиха човек след мен. Интересуват се кой съм.
— Това е нормално. Ти си ново лице в града. А те държат да са добре информирани.
— Възможно е.
— Трябва да говориш с един човек — каза Хоган.
— Кой е той? — попита Ричър.
— Свири с нас понякога. Войник като теб.
— От армията?
— Да, не от морската пехота.
— И от едните, и от другите не се изисква интелект, а мускули.
— Човекът, когото имам предвид, говори няколко източноевропейски езика. Беше
командир на рота в края на Студената война. Освен това е наясно с всичко, което се случва в
този град. Може да ти помогне. Особено с езиците. Не бива да разчиташ на компютърни
преводи. Не и в този случай. Мога да му звънна, ако желаеш.
— Добре ли го познаваш?
— Свестен тип. И има отличен вкус за музика.
— Имаш ли му доверие?
— Дотолкова, доколкото мога да имам доверие на войник, който не свири на барабани.
— Добре — съгласи се Ричър. — Звънни му. Няма да навреди.
Двамата с Аби излязоха навън, а Хоган остана в оскъдно осветения коридор и започна да
набира номера на своя приятел.
25
Ричър и Аби изминаха трите преки по заобиколен маршрут. Очевидно, ако телефоните
се следяха, украинците можеше да са го открили вече и в такъв случай да са организирали
засада в очакване на евентуалното му завръщане.
Ричър предпочиташе да заложи на сигурно. Доколкото бе възможно. Имаше доста сенки,
мрачни проходи, дълбоки входове, а две трети от лампите бяха счупени. Имаше достатъчно
места, където да се скрие някой, който да държи улицата под око.
Ричър видя ръждивата пощенска кутия в далечината. По средата на следващата улица.
— Ще се престорим, че водим задълбочен разговор, и когато се изравним с кутията, ще
спрем, сякаш за да уточним нещо — каза Ричър.
— Добре — отвърна Аби. — А после?
— Няма да обърнем никакво внимание на пощенската кутия и ще продължим. Но много
тихо. Без звук.
— Наистина ли ще се преструваме, че разговаряме? Или само ще мърдаме устни като в
немите филми?
— Можем да шепнем. Сякаш споделяме тайни.
— И кога трябва да започнем?
— Още сега — отвърна Ричър. — Продължавай да вървиш. Не забавяй крачка.
— И за какво искаш да си шепнем?
— За каквото ти хрумне.
— Шегуваш ли се? Може да стане толкова опасно. Само за това си мисля.
— Нали каза, че всеки ден трябва да правиш по нещо, което те плаши.
— Изпълнила съм си нормата за днес.
— И оцеля.
— Можем да попаднем под масиран огън.
— Няма да стрелят по мен. Ще искат да ми зададат въпроси.
— Напълно ли си сигурен?
— Това е въпрос на психологическа динамика. Като в театъра. Не е необходимо да
отговаряме с „да“ или „не“.
Приближаваха пощенската кутия.
— Приготви се да спрем — прошепна Ричър.
— И да се превърнем в неподвижни мишени?
— Само докато разменим няколко въображаеми реплики. После продължаваме. Но тихо,
окей?
Ричър спря. И Аби спря.
— Какви въображаеми реплики? — попита тя.
— Каквито се сетиш.
Аби помълча за миг, след което каза:
— Не, не искам да казвам за какво си мисля в момента. Още е рано. Това са си моите
реплики.
— Давай — каза Ричър.
Продължиха нататък. Колкото се може по-тихо. Три крачки. Четири.
— Добре — каза Ричър.
— Кое е добре? — попита Аби.
— Няма никой.
— И как разбрахме?
— Ти ми кажи.
Тя замълча за секунда-две, после каза:
— Пазихме тишина, за да можем да се ослушаме.
— И какво чухме?
— Нищо.
— Именно. Спряхме точно до целта и не чухме някой да излиза от мрака и да пристъпва
крадешком към нас, а когато отминахме, не чухме някой да се връща в сенките, да се отпуска
спокойно или да обикаля наоколо в очакване на инструкции. Следователно няма никой.
— Това е чудесно.
— Засега — отвърна Ричър. — Но кой знае колко дълго ще продължи? Аз лично не мога
да кажа. Нищо чудно да се появят всеки момент.
— Какво ще правим?
— Предполагам, че трябва да отнесем телефоните на друго място. Така ще ги накараме
да започнат издирването им отначало.
На две преки от тях се появиха фарове, дошли от странична пряка. Нещо като сигнал за
ранно предупреждение. Секунди по-късно автомобилът зави наляво и се насочи право към
тях. Бавно. Може би оглеждаше района. А може би обикновен шофьор, който се прибира
късно и се притеснява да не би да го спрат за превишена скорост или употреба на алкохол.
Невъзможно да се прецени. Фаровете бяха разположени ниско и на голямо разстояние един
от друг. Голям седан. Който приближаваше.
— Бъди нащрек — каза Ричър.
Не се случи нищо. Колата отмина със същата скорост в същата посока. Стар кадилак.
Шофьорът не погледна нито наляво, нито надясно. Оказа се възрастна дама, която
надзърташе над широкия кръг на волана.
— По-добре да побързаме — заяви Аби. — Сам каза, че не знаем колко време отнема
проследяването на един телефон.
Върнаха се обратно. Изминаха разстоянието с четири бързи крачки и Ричър извади
навитото си на руло яке от ръждясалата пощенска кутия.
Този път Ричър носеше двата телефона. Нямаше друга причина освен обичайната
ротация в екипа. Около тях имаше доста автомобили. Фаровете им подскачаха и ги
заслепяваха. Автомобили от различни марки и модели. Но не и линкълни. Не и шофьори,
които внезапно променят скоростта и посоката. Или проявяват интерес към минувачите.
Поставиха телефоните в пощенската кутия и я затвориха. Този път Ричър задържа якето
си. Не само за да му топли. Но и заради пистолетите в джобовете. Тръгнаха обратно към
дома на Бартън. Трябваше да изминат пряка и половина.
26
Случилото се нямаше нищо общо със сложното триангулиране на мобилни сигнали или
със сателитна навигация, която определя местоположението с точност до половин метър.
Много по-късно Ричър разбра, че случилото се е резултат на най-обикновено старомодно
издирване. Случаен тип минавал случайно по улицата. И случайно запомнил какво казали
шефовете. Оглеждайте се за едър мъж и дребничка жена. Нищо повече.
Ричър и Аби завиха надясно с намерението на следващата пряка да свърнат вляво, което
изискваше да прекосят тесния тротоар на тясната павирана улица, от едната страна на която
се издигаха товарни рампи, а на другата тук-там се виждаха паркирани автомобили. Не
всички места бяха заети. Може би половината. Една от колите бе спряла срещу движението.
С предницата към тях. По ламарините ѝ не блещукаха капчици нощна роса. Мозъкът на
Ричър реагира за частица от секундата, но точно в този момент вратата на колата се отвори и
се появи пистолет, следван първо от ръката на шофьора, а после и от самия шофьор, едър
атлетичен тип, приклекнал зад отворената врата, прицелил се през отворения прозорец.
Първо в Ричър, после в Аби. После обратното. И обратното. Напред-назад. Назад-
напред. Като в полицейски сериал. Човекът явно искаше да покаже, че държи и двамата под
прицел. Беше облечен в тъмносин костюм. С червена вратовръзка, здраво стегната около
врата му.
Няма да стрелят по мен. Ще искат да ми зададат въпроси.
Намесена е психологическа динамика. Като в театъра.
Не мога да отговоря с „да“ или „не“.
Пистолетът бе глок, леко протрит и издраскан. Мъжът го държеше с две ръце. И двете
му китки бяха опрени на прозореца. Показалецът му бе на място. Пистолетът не
помръдваше. Беше застинал в хоризонтално положение. Явно човекът умееше да борави с
оръжия, но приклекналата позиция по принцип не е особено стабилна. Да не говорим, че е
безполезна, защото вратата на автомобила не осигурява добра защита от куршуми. Да, справя
се по-добре от алуминиево фолио например, но не много по-добре. По-опитен стрелец би
застанал прав и би опрял ръце на горната част на рамката. Така би контролирал положението
по-добре. По-лесно би реагирал на промени, ако някой хукне да бяга или обратното, втурне
се към него.
Мъжът с пистолета извика:
— Дръжте си ръцете така, че да ги виждам.
— Проблем ли имаме? — попита Ричър.
— Аз нямам проблем — обяви непознатият.
— Добре — кимна Ричър. — Радвам се да го чуя. — После се обърна към Аби и
прошепна: — Можеш да се върнеш зад ъгъла, ако искаш. Ще дойда след минута. Този
господин иска да ми зададе няколко въпроса. Това е.
— Не, тя също остава — извика мъжът. — И двамата оставате.
Мъж и жена.
Ричър се извърна с лице към него и използва маневрата, за да прикрие крачката, която
бе изминал напред.
— И за какво трябва да останем? — попита той.
— За въпроси.
— Питай.
— Моят шеф ще задава въпросите.
— Къде е той?
— Идва.
— Какво иска?
— Много неща.
— Добре — каза Ричър. — Свали оръжието, излез на тротоара и ще го изчакаме заедно.
Тук, на улицата. Докато дойде.
Мъжът остана приклекнал зад вратата. Пистолетът не помръдна.
— И бездруго не можеш да го използваш — продължи Ричър. — Шефът ти не би искал,
когато дойде, да ни завари мъртви или ранени, в шок или в кома. Или изпаднали в
травматично разстройство. Защото той иска да ни задава въпроси. А и ченгетата няма да
толерират подобна постъпка. Каквато и уговорка да си мислиш, че имате с тях. Стрелба на
улица в центъра на града несъмнено ще предизвика реакция.
— На умен ли се правиш?
— Не, но се надявам ти да се окажеш умен.
Пистолетът не помръдна.
Което бе добре. Спусъкът бе важна част. А също и показалецът. Който бе свързан с
централната нервна система. А тя на свой ред можеше да блокира, дори за секунда-две,
задръстена от мисли, догадки, съмнения…
Или поне да се забави малко.
Ричър пристъпи още една крачка напред. Вдигна леко лявата си ръка с протегната длан,
сякаш опипваше въздуха пред себе си, в жест на умиротворение, но и на неотложност, сякаш
трябваше да реши спешен проблем. Погледът на мъжа проследи движещия се обект и като че
ли не забеляза дясната ръка на Ричър, която също се движеше, но по-бавно и по-ниско. И се
плъзна незабелязано в десния джоб, където се намираше онзи пистолет, за който Ричър вече
знаеше, че стреля.
— Ще чакаме в колата — каза мъжът. — Не на тротоара.
— Добре — съгласи се Ричър.
— При затворени врати.
— Разбира се.
— Вие отзад, аз отпред.
— Докато се появи шефът ти — каза Ричър. — После той ще седне отпред до теб. И
може да задава въпроси. Това ли е планът?
— А дотогава мълчи.
— Разбира се — повтори Ричър. — Ти печелиш. В края на краищата ти държиш оръжие.
Ще се качим в колата.
Мъжът с пистолета кимна удовлетворен.
След което беше лесно. Мъжът свали показалец от спусъка и опря двете си ръце върху
гуменото уплътнение на прозореца като пианист, който се кани да изсвири ярък изразителен
акорд. Това можеше да е сигнал, че е постигнато приемливо споразумение, но най-вероятно
бе резултат на най-обикновени физични закони, тъй като клекналият зад вратата се канеше
да се подпре и да се изправи. Но бе прекарал доста време приклекнал, в резултат на което
тялото му се бе сковало и изтръпнало. Във всеки случай, той отслаби контрола си върху
оръжието, тъй като гърбът му се наклони назад, а пистолетът подскочи нагоре. И отново това
би могло да е признак, че вече не представлява заплаха, тъй като двамата с Ричър са
постигнали разбирателство, но най-вероятно бе резултат от фактори като тегло, равновесие и
едно съвсем естествено залитане назад.
Ричър остави пистолета в джоба си.
После пристъпи напред и леко ритна вратата на колата. Тя отхвръкна и удари мъжа в
коленете. Този иначе слаб сблъсък се оказа достатъчен, за да наруши равновесието му и той
да политне назад бавно и неудържимо, след което да падне по гръб безпомощно като
костенурка. Мъжът протегна ръце назад, за да омекоти падането, при което пистолетът му се
удари в тротоара, отскочи от ръката му и полетя настрани. Той обаче се завъртя настрани,
претърколи се и скочи, като почти мигновено и без видимо усилие се изправи от
хоризонтално във вертикално положение. Атлетичен тип в отлична форма. Което означаваше,
че Ричър бе закъснял с половин крачка.
Мъжът отскочи встрани, далече от обхвата на все още отворената шофьорска врата, след
което смени рязко посоката, наведе се, скочи напред и замахна. Ричър видя удара и се
завъртя, но все пак го пое с рамото си, в което се забиха остри кокалчета. Ударът не бе силен,
но въпреки това принципът на действие и противодействие увеличи, макар и едва
забележимо, разстоянието между тях. Това даде възможност на мъжа да отскочи назад и да
сведе поглед в опит да открие пистолета си.
Ричър също отговаряше на определението атлетичен, но това бе атлетизмът на
тежкоатлет, на щангист, който е по-скоро силен и мощен, отколкото бърз, ловък или пъргав.
Да, Ричър бе бърз, но не чак толкова бърз. В резултат на което следващата половин секунда
остана на място. Нито се хвърли напред, нито се дръпна назад. А през това време
противникът му нанесе нов удар, който Ричър избегна. Непознатият отскочи и огледа земята
наоколо. Ричър тръгна напред бавно, не стъпка по стъпка, а половин стъпка по половин
стъпка, като се извърташе и избягваше ударите. От една страна, бе по-бавен от мъжа срещу
себе си, но от друга, бе неудържим и подобни слаби удари съвсем не бяха в състояние да го
спрат. През това време противникът му, който непрекъснато подскачаше, се уморяваше и се
задъхваше. Танцуваше, но се отдръпваше все по-назад.
А Ричър продължаваше да настъпва.
Мъжът намери пистолета. Чукна го леко с едната си обувка и го запрати на няколко
сантиметра встрани, при което пистолетът издаде характерно стържене. Мъжът замръзна за
частица от секундата, време, по-кратко от едно мигване с очи, докато обмисляше възможно
най-бързо как да реагира, след което се наведе и дясната му ръка описа широк полукръг с
намерението да грабне пистолета и да го стисне здраво. Инстинктивна преценка, основана
на фактори като пространство, време и скорост, на всички възможни измерения, както и на
собствените му, несъмнено изключителни способности. А също и на възможностите,
демонстрирани от неговия противник. За това нищожно кратко време мъжът анализира и
най-лошите възможни сценарии, като включи в изчисленията и известен резерв от време. В
резултат на това той стигна до извода, че предвид бързината си разполага с предостатъчно
време. Собствената инстинктивна преценка на Ричър стигна до същия извод. Нямаше начин
да се добере пръв до пистолета.
Но… някои от недостатъците му можеха да се окажат и предимства. Крайниците му
бяха бавни, защото бяха тежки, а бяха тежки, защото бяха не само по-масивни, но и по-дълги.
В случая краката му бяха много дълги. Ричър стъпи стабилно на левия си крак и с десния
нанесе ужасяващо мощен ритник, който се целеше в която и да било част от тялото на мъжа.
И попадна в главата. Резултатът бе страховит. Многоизмерната геометрия бе дала грешно
решение. Лекото колебание на мъжа срещу инстинктивната атака на Ричър, породена от
древна агресия, основана на принципа всичко или нищо, се бе оказало пагубно. Бе
предпочел да остане с вдигната глава и протегната ръка, за да му е по-лесно да грабне
пистолета и да отскочи, но Ричър връхлетя върху него като бухалка върху бейзболна топка.
Обувката му се стовари върху слепоочието на противника. Контактът, който двете
повърхности установиха, не бе идеален, но почти… Вратът на мъжа се изви рязко назад и
той се стовари странично на тротоара.
Ричър не откъсваше поглед от него.
— Виждаш ли някъде пистолета му? — попита той.
Мъжът не помръдваше.
— Виждам го — отвърна Аби.
— Вземи го. С палец и показалец, за дръжката или цевта.
— Знам как.
— Казвам го за всеки случай. Предпочитам да заложа на сигурно.
Тя пристъпи напред, взе глока и се дръпна назад.
Мъжът не помръдваше.
— Какво ще правим с него? — попита Аби.
— Ще го оставим тук — отвърна Ричър.
— А после?
— Ще откраднем колата му.
— Защо?
— Шефът му идва. Трябва да оставим съответното послание.
— Не можеш да им обявиш война.
— Те вече го направиха. Обявиха война на мен. Затова сега реагирам по адекватен
начин. Опитвам се да им обясня, че трябва да преосмислят политиката си. Това е стандартен
дипломатически ход. Давам им възможност да започнат преговори, а в това няма нищо лошо.
Надявам се да го разберат.
— Става въпрос за албанската мафия — каза Аби. — Ти си сам. Франк е прав. Това е
лудост.
— Лудост или не, вече се случва — отвърна Ричър. — Не можем да върнем времето
назад. Трябва да решим проблема по възможно най-добрия начин. Затова не можем да
оставим колата тук. Би било прекалено малодушно. Все едно казваме: „Ох, извинявайте!“.
Все едно сме го направили неволно. Напротив, трябва да им покажем с кого си имат работа.
Трябва да им кажем: „Не си играйте с нас, защото ще ви сритаме задниците и ще ви
откраднем колите“. Само така ще ни приемат по-сериозно. Ще започнат да действат
обмислено и предпазливо. Ще повикат подкрепления.
— Но това е лошо!
— Само ако ни открият. А не ни ли открият, ще оставят големи празноти на други
места, през които ще преминем с лекота.
— И къде ще отидем?
— Предполагам, че крайната ни цел ще бъде лична срещна с големия шеф. Еквивалентът
на Грегъри.
— Дино — изохка Аби. — Това е лудост.
— И той е човек. Като мен. Ще се срещнем, ще обменим възгледи и не се съмнявам, че
ще се споразумеем.
— Аз нямам друг избор, освен да работя в този град. От едната страна на Сентър Стрийт
или от другата.
— Съжалявам — отвърна Ричър.
— Има за какво.
— Затова трябва да подходим умно. Трябва да спечелим играта.
— Добре, ще откраднем колата.
— Или ще я подпалим.
— Предпочитам да я откраднем — каза Аби. — Искам да се махна от тук колкото се
може по-скоро.
Потеглиха с колата, изминаха четири преки, навлязоха в лабиринт от тесни улички и я
зарязаха на един ъгъл. Оставиха ключовете на таблото и отвориха четирите врати плюс
капака и багажника. Послание, което криеше определена символика. После се върнаха пеша
до дома на Бартън, като избраха доста заобиколен маршрут и се огледаха във всички посочи,
преди да излязат на неговата улица. Той ги чакаше отвън заедно с Хоган.
И трети човек, когото Ричър виждаше за пръв път.
27
Външността на третия човек — особено косата и кожата — го подмладяваше поне с
десет години, което означаваше, че всъщност е по-близо до възрастта на Ричър, отколкото на
останалите. Беше по-дребен и по-слаб. Имаше проницателен бдителен поглед, а очите му
бяха разположени дълбоко от двете страни на острия му нос. Дълъг немирен кичур падаше
върху челото му. Беше облечен с вкус: скъпи обувки, джинси, риза и сако.
— Това е човекът, за когото споменах — представи го Джо Хоган. — Бившият командир
на рота, който знае куп източноевропейски езици. Казва се Гай Вантреска.
Ричър протегна ръка.
— Приятно ми е.
— На мен също — отвърна Вантреска и се здрависа първо с Ричър, после с Аби.
— Бързо дойдохте — отбеляза Ричър.
— Бях буден — каза Вантреска, — а и живея наблизо.
— Благодаря за помощта.
— Дойдох, за да ви предупредя. Не бива да се забърквате с тези хора. Прекалено много
са, прекалено жестоки са и прекалено добре защитени. Това е моята оценка.
— Във военното разузнаване ли сте служили?
Вантреска поклати глава.
— В танкова дивизия.
Хоган бе споменал, че приятелят му е командвал рота в края на Студената война.
— Командвали сте танкове? — попита Ричър.
— Четиринайсет. До един мои. До един обърнати на изток. Щастливи години.
— Защо започнахте да учите езици?
— Реших, че ако има война, ние ще спечелим. И може да ме назначат за губернатор на
някой град или окръг. Исках да знам достатъчно, за да си поръчам вино в ресторант или да се
запозная с момичета. Беше толкова отдавна. Освен това езиковите курсове бяха платени от
Чичо Сам. По онова време армията държеше на образованието. Човек можеше да защити
дори докторска степен.
— Прекалено много, прекалено жестоки… Това са субективни оценки — отбеляза
Ричър. — Ще го обсъдим по-късно. Прекалено добре защитени обаче е нещо различно.
Откъде знаете?
— Консултирам различни фирми, най-вече по физическата охрана на сградите. Но
чувам едно-друго, задават ми разни въпроси. Миналата година федерален проект анализира
данни за цялата страна и се оказа, че двете най-спазващи закона групи граждани в Америка
са местните украински и албански общности тук, в нашия град. Това предполага много тясно
сътрудничество с правоохранителните органи. При това на всички нива.
Въпреки това трябва да има някаква граница, която не бива да прекрачват. Изказах
предположението, че едно от табутата е стрелба по улиците, и човекът, с когото разговарях,
не го отрече. По-скоро изрази съгласие, защото не натисна спусъка.
Освен това скоро ще бъде назначен нов шеф на полицията. Това ги притеснява. Но
продължават да контролират нещата. Продължават да дърпат невидими конци. Най-общо
казано, не става въпрос за стрелба по улиците. Някой ще си побъбри с потенциален свидетел,
без никой да види или чуе, вероятно в дома на този свидетел, вероятно в стаята на
дъщеричката му, за да направи посланието по-многозначително. Ще започне да разсъждава
на глас колко странно нещо е паметта, как понякога си играе с нас, как кара спомените да
избледнеят и накрая ще заяви, че няма нищо срамно в това да не си спомниш какво е
станало. Подобни случаи много трудно могат да бъдат разследвани и много лесно потъват в
архива.
— С колко души разполагат?
— Прекалено много. Вече казах. Прекалено много, прекалено жестоки, прекалено добре
защитени. Забрави за тях.
— Къде бе разположена твоята част? — попита Ричър.
— Бяхме самият връх на копието — отвърна Вантреска.
— С други думи, противникът е бил по-многоброен и по-добре въоръжен. От първия ден
на конфликта и вероятно до последния.
— Разбирам какво се опитваш да кажеш. Но аз разполагах с четиринайсет танка
„Ейбрамс“. Най-добрите бронирани машини в света. Те са като излезли от
научнофантастичен филм. Нямаше да прекося коридора Фулда по куртка и панталон.
— Подобно на мнозина военнослужещи от танковите дивизии, и ти издигаш машините в
култ. Очевидно е, че си смятал себе си и своите другари по оръжие за по-опасни, по-
смъртоносни. По-малобройни, но по-опасни. Противникът обаче също е бил защитен, при
това от огромна силна нация. Шансовете са били едно към три в твоя полза. Или две към три
срещу теб. Въпреки това, ако беше получил заповед, щеше да запалиш двигателите и да
потеглиш към границата.
— Да, разбирам какво искаш да кажеш — повтори Вантреска.
— Нещо повече, очаквал си да спечелиш — продължи Ричър. — Затова си се захванал да
учиш езици. Затова ни трябваш сега. Аз действам стъпка по стъпка. Първо, трябва да разбера
какво пише в тези съобщения и ще използвам наученото, за да планирам следващите си
ходове. Още не съм готов за бойни действия.
— Да предположим, че наученото покаже колко безнадеждно е положението.
— Не приемам подобно заключение. Проваля ли се, ще го отдам на грешка в
планирането. Предполагам, че си научил това в Германия.
— Добре — каза Вантреска. — Стъпка по стъпка.
Ричър се събуди в сивия полумрак. Часовникът в главата му показваше четири без десет.
Чу някакъв звук. Кола. Навън, на улицата, точно под кръглия прозорец. Свирене на спирачки,
скърцане на ресори, свистене на гуми. Кола, която намалява и спира.
Ричър зачака. Аби спеше до него, топла, мека, нежна. Дъските на старата къща скърцаха
и пукаха тихо. Под вратата се процеждаше ивица светлина, която идваше от коридора.
Лампата над стълбището светеше. Може би и още някоя в дневната. В кухнята или верандата.
Нищо чудно Бартън или Хоган да не си бяха легнали. Единият или другият. Или и двамата.
Четири без десет сутринта. Музикантите обикновено се прибират у дома именно по това
време.
Двигателят на колата работеше на място. Чуваха се тихото свистене на ремъци,
жуженето на вентилатор, потракването на буталата на празни обороти. Последвани от
приглушен звук, дошъл изпод предния капак.
Някой бе изключил от скорост.
Двигателят заглъхна. Отново настъпи тишина.
Отвори се врата. Някой стъпи на тротоара. С единия крак. Пружините на седалката
проскърцаха, освободени от тежестта отгоре им. Към първия крак се присъедини втори.
Някой се изправи, като изпъшка леко от усилието. Вратата се затвори.
Ричър стана тихо от леглото. Откри панталона си. Откри ризата си. Откри чорапите си.
Завърза обувките си. Облече якето си. Тежестта в джобовете му подейства успокоително.
Някой почука на външната врата. Рязък звук, отекнал силно по дървената рамка.
В четири без десет сутринта. Ричър се ослуша. Не чу нищо. Всъщност чу по-малко от
нищо. Определено по-малко от преди. Сякаш във въздуха се бе отворила дупка и бе засмукала
всички звуци. А допреди миг бе чувал и разговора на двама души на долния етаж. Сега те
мълчаха, озъртаха се и си мислеха какво ли става, по дяволите. Бартън и Хоган не си бяха
легнали. Часът на музикантите.
Ричър зачака. Оправете се сами, помисли си той. Не ме карайте да слизам.
Чу единият да става. Да тътри крака. Вероятно за да отиде до прозореца и да погледне
навън.
Тих глас изрече:
— Албанец.
Беше Хоган.
— Един ли е? — прошепна в отговор Бартън.
— Един.
— Какво иска?
— Не съм ясновидец.
— Какво ще правим?
На вратата се почука отново. Бум-бум-бум. Рязък звук, отекнал силно по дървената
рамка. Ричър зачака. Зад гърба му Аби се размърда и попита:
— Какво става?
— Албанска мутра. Почти сигурно търси нас.
— Колко е часът?
— Четири без осем.
— Какво ще правим?
— Бартън и Хоган са долу. Още не са си легнали. Да се надяваме, че ще се справят.
— Трябва да се облека.
— Уви, права си.
Тя се облече бързо като Ричър: панталон, риза, обувки. Двамата зачакаха. На вратата се
почука за трети път. Бум-бум-бум. Не чукане, а тропане, което бе невъзможно да се игнорира.
Чуха предложението на Хоган да отворят. И съгласието на Бартън. Стъпките на Хоган
отекнаха по коридора. Уверени, решителни, неумолими. Стъпки на морски пехотинец. Или
на барабанист. Ричър не бе сигурен кое е определящото в случая.
Вратата се отвори.
— Какво има? — попита Хоган.
Прозвуча нов глас. По-тих, защото идваше отвън, а не отвътре, но също и заради тона,
който бе едновременно предразполагащ и ироничен. Приятелски, но не съвсем.
— Всичко наред ли е тук? — попита гласът.
— Защо да не е? — отвърна Хоган.
— Видях, че свети — каза гласът. — Притесних се да не би да ви е събудил някакъв
проблем или инцидент.
Беше тих, но дълбок. Глас, който издаваше голяма физическа сила, тъй като идваше от
мощен гръден кош и дебел врат. Глас, изпълнен с власт и арогантност като на човек, свикнал
да командва, който не обича да получава откази. Глас на човек, който никога не казва „моля“
и никога не приема „не“ за отговор.
Оправете се сами, помисли си Ричър. Не ме карайте да слизам.
— Всичко е наред — отвърна Хоган. — Няма за какво да се притеснявате. Няма
проблеми. Няма инциденти.
— Сигурен ли сте? Знаете, че обичаме да помагаме винаги когато можем.
— Не се нуждаем от помощ — настоя Хоган. — Свети, защото още не сме си легнали.
Не е толкова трудно да се досети човек.
— Аз ли не знам — кимна албанецът. — Нали обикалям по цели нощи, за да осигуря
безопасността на квартала. Всъщност вие можете да ми помогнете.
Хоган не отговори.
— Не искате ли да ми помогнете? — попита албанецът.
Хоган отново не отговори.
— Каквото повикало, такова се обадило — продължи албанецът. — Така стоят нещата.
Вие ще ни помогнете сега, ние ще ви помогнем по-късно. Може да е за нещо важно. Може да
е точно това, от което се нуждаете. Може да е голям проблем. От друга страна, не ни ли
помогнете сега, можем да ви създадем проблеми по-късно. В бъдеще, имам предвид. В най-
различни отношения. Например… какво работите?
— За каква помощ става въпрос? — попита Хоган.
— Издирваме мъж и жена. Той е по-възрастен, тя — по-млада. Тя е дребничка
брюнетка, той — едър и грозен.
Оправете се сами, помисли си Ричър. Не ме карайте да слизам.
— Защо ги търсите? — поинтересува се Хоган.
Албанецът на вратата отвърна:
— Смятаме, че са в голяма опасност. Трябва да ги предупредим. За тяхно добро е.
Опитваме се да помогнем. Както винаги.
— Не съм ги виждал.
— Сигурен ли сте?
— Сто процента.
— Можете да направите още нещо за нас — продължи албанецът.
— Какво?
— Обадете ни се, ако ги видите. Ще го направите ли?
Хоган не отговори.
— Не е кой знае какво — каза мъжът на вратата. — Или ще ни помогнете с един
десетсекунден разговор, или не. И в двата случая всичко ще бъде наред. Това е свободна
страна. Ще си го отбележим и ще продължим напред.
— Добре — каза Хоган. — Ще се обадим.
— Благодаря. По всяко време. Денем и нощем. Незабавно.
— Добре — повтори Хоган.
— И още нещо.
— Какво?
— Има още един начин да ми помогнете.
— Как?
— Очевидно ще докладвам, че този адрес не представлява никакъв интерес за нас.
Хората, които ни интересуват, не са тук. Тук живеят съвсем обикновени хора и така нататък.
— Добре — каза Хоган.
— Но работата ни е такава, че трябва да се отнасяме сериозно към нея. И тъй като
работим с числа, в даден момент могат да ме попитат с каква степен на увереност правя
подобно твърдение.
— Сто процента — повтори Хоган.
— Много добре ви разбирам, но все пак това е голословно твърдение на заинтересована
страна.
— Това е всичко, което мога да ви кажа.
— Именно — отвърна албанецът. — Много ще ми помогнете, ако позволите да огледам
лично къщата. Така ще разполагам със солидно доказателство. Ще приема случая за
приключен. И няма повече да ви безпокоя. Може дори да ви изпратя покана за пикника,
който организираме за Четвърти юли. Ще ви приемем като член на семейството. Солиден
човек, на когото може да се разчита.
— Къщата не е моя — каза Хоган. — Аз съм само наемател. Не мисля, че имам
правото…
— Може би другият господин, който е в дневната.
— Ще трябва да се задоволите с моята дума.
— Не се притеснявайте за тревата — каза албанецът. — Нали за това става въпрос?
Подуших я още от улицата. Пет пари не давам за нея. Не съм ченге. Не съм дошъл да ви
арестувам. Представител съм на местната организация за взаимопомощ. Ние работим
усърдно в тази общност. И постигаме впечатляващи резултати.
— Ще трябва да се задоволите с моята дума — повтори Хоган.
— Кой друг е в къщата?
— Никой.
— Цяла вечер сте сами, така ли?
— Имахме гости за вечеря.
— Кои?
— Приятели — отвърна Хоган. — Поръчахме си китайско и малко вино.
— Те останаха ли?
— Не.
— Колко приятели?
— Двама.
— Да не би случайно да са били мъж и жена?
— Не и онези, които търсите.
— Откъде знаете?
— Защото не биха могли да са те. Те са най-обикновени хора. Както сам казахте.
— Сигурен ли сте, че не са останали?
— Лично ги изпратих.
— Добре — каза албанецът. — Тогава няма за какво да се притеснявате. Ще огледам
набързо. Веднага ще разбера дали са тук. Имам известен опит в тези неща. В Тирана работех
в полицията. Смятам, че е невъзможно някой да прекара известно време в дадена къща, без
да остави видими следи от своето присъствие. Следи, които ще издадат кой е бил тук, защо е
бил тук.
Хоган не отговори.
Ричър и Аби чуха стъпки в коридора точно под тях. Албанецът бе влязъл вътре.
— Не мога да повярвам, че Хоган го пусна — прошепна Аби. — Очевидно ще претърси
навсякъде. Няма да огледа надве-натри. Хоган трябваше да се измъкне по някакъв начин.
— Хоган се справя добре — каза Ричър. — Той е морски пехотинец. Има добра
представа за стратегия. Осигури ни достатъчно време, за да се облечем, да оправим леглото,
да отворим прозореца и когато онзи влезе вътре, да се измъкнем навън, да се качим на
покрива или да скочим в двора. И когато натрапникът не ни открие, ще си отиде щастлив, без
да се стига до конфронтация. Най-добрите битки са онези, които успееш да избегнеш. Дори
морските пехотинци разбират това.
— Но ние не се измъкваме през прозореца. Просто си стоим тук. Не следваме плана.
— Възможно е да съществува и алтернативен подход.
— Например?
— Характерен повече за армията, отколкото за морската пехота.
— Например? — повтори Аби.
— Да изчакаме и да видим какво ще стане — отвърна Ричър.
Чуха стъпките на албанеца, който влезе в дневната. Чуха и въпроса му:
— Музиканти ли сте?
— Да.
— Свирите ли в нашите клубове?
— Да.
— Няма да продължите да го правите, ако не промените отношението си.
Отговор не последва. Настъпи моментна тишина. Ричър и Аби чуха от втория етаж как
албанецът излиза отново в коридора и се запътва към кухнята.
— Китайска храна — каза той. — Много кутии. Не сте излъгали.
— Плюс вино — добави Хоган. — Както ви казах.
Чуха потракване на стъкло. Две празни бутилки, които някой събори или вдигна, за да
огледа. После отново настъпи тишина.
И тогава чуха албанецът да пита:
— Какво е това?
Настана гробовно мълчание. Не се чуваше дори най-тихият звук.
А после онзи продължи:
— Лист хартия, на който някой е написал албанската дума за „грозен“?
30
Ричър и Аби отвориха вратата на спалнята и пристъпиха в коридора на втория етаж. От
кухнята под тях не се чуваше нито звук. Долавяше се безмълвно напрежение, което сякаш
наелектризираше въздуха. Ричър си представи тревожните погледи. На Бартън към Хоган. На
Хоган към Бартън.
Аби прошепна:
— Трябва да слезем и да им помогнем.
— Не можем — отвърна Ричър. — Ако той ни види, не можем да му позволим да си
тръгне.
— Защо не?
— Ще докладва на шефовете си. Ще им съобщи адреса. Това ще създаде куп проблеми
на Бартън в бъдеще. Няма да му позволят да свири в клубовете им. На Хоган също. Двамата
няма да имат с какво да си изкарват прехраната — обясни Ричър, после замълча.
— Какво означава, че не можем да му позволим да си тръгне? — попита Аби.
— Има няколко варианта.
— Да го задържим като пленник?
— Може тази къща да има мазе.
— Какви са другите варианти?
— Най-различни.
— Предполагам, че вината е моя — отвърна Аби. — Не биваше да оставям онзи лист
хартия.
— Ти се опитваше да им помогнеш. Много мило от твоя страна.
— Но въпреки това е грешка.
— Късно е да съжаляваме — каза Ричър. — Гледай напред. Не губи енергия.
Разговорът долу продължи.
— Да не би да учите чужди езици? — попита албанецът.
Никакъв отговор.
— Съветвам ви да не започвате с албански. Особено с тази дума. Тя е много коварна.
Има различни значения. Използват я предимно в провинциални диалекти. Предполагам, че е
много стар архаизъм. Днес се използва доста рядко.
Никакъв отговор.
— Защо сте я записали на този лист?
Никакъв отговор.
— Всъщност не мисля, че вие сте я записали. Струва ми се, че почеркът е женски. Казах
ви, че имам опит в тези неща. Бях полицай в Тирана. Обичам да съм в крак с новостите.
Особено онези, които са свързани с моята родина. Жената, написала тази дума, е прекалено
млада, за да е усвоила краснописа, който преподаваха някога в училище. Тя няма четирийсет.
Никакъв отговор.
— Може би това е вашата приятелка, дошла на вечеря? Защото листът е оставен на
масата сред кутиите от храна. Учените наричат това археологически пласт. Което означава,
че хартията и кутиите са оставени по едно и също време.
Хоган не каза нищо.
— Вашата приятелка, която е дошла на вечеря, няма четирийсет, нали? — попита
албанецът.
— Тя е на около трийсет, предполагам — отвърна Хоган.
— И е дошла, за да хапнете китайско и да пийнете малко вино?
Никакъв отговор.
— И освен това да изпушите някой джойнт, да си поговорите за общи познати, а после
да обсъдите по-сериозни въпроси, свързани с живота или световното положение.
— Предполагам — каза Хоган.
— Изведнъж тя е скочила от стола си, взела е лист хартия и е записала една-единствена
дума на език, за който повечето американци дори не са чували. Можете ли да ми го
обясните?
— Тя е много интелигентна жена. Може да си е мислила за нея. Може точно тази дума
да е търсила, след като е толкова рядка. Така правят умните хора. Използват чужди думи.
Може да я е записала за мен. За да ми я покаже по-късно.
— Възможно е — каза албанецът. — Но не и в този случай. При други обстоятелства бих
свил рамене и бих отминал. Случвали са се и по-странни неща. Аз обаче не обичам
съвпаденията. Особено четири наведнъж. Първо, тя не е бил тук сама. Била е с мъж. Второто
съвпадение е, че през последните дванайсет часа твърде често срещах тази рядко използвана
дума. В мобилни съобщения, получени на моя собствен телефон. Въпросната дума е
използвана за описание на мъжа, когото издирваме. Както казах в самото начало, става
въпрос за мъж и жена. Тя е дребничка брюнетка, а той е голям и грозен.
Аби, която стоеше в коридора на горния етаж, прошепна:
— Нещата се развиват много лошо.
Мислеше като сервитьорка, която предчувства, че в бара ще започне бой.
— Вероятно — отвърна Ричър.
— Третото съвпадение — продължи албанецът на долния етаж — е свързано с
обстоятелството, че снощи бе откраднат телефон, получил същите тези съобщения. Никой не
е провеждал разговори по него. Но двайсет минути са достатъчно време, за да се прочетат
съобщенията. Достатъчно, за да си запише някой по-трудните думи и да ги потърси по-
късно.
— Успокой се, човече — каза Хоган. — Никой не е крал никакъв телефон.
— Четвъртото съвпадение е, че въпросният телефон е бил откраднат от големия и
грозен мъж, описан в съобщенията. Знаем го със сигурност. Получихме подробен доклад.
Този път мъжът е действал сам, но знаем, че е свързан с дребничка брюнетка. Която
несъмнено е била у вас на вечеря, защото е записала тази дума на листа хартия, открит у вас.
И несъмнено я е преписала от откраднатия телефон. Защото откъде иначе би могла да научи
тази дума? Защо ще се интересува от нея точно в този момент?
— Не знам, човече — каза Хоган. — Може би говорим за различни хора.
— Той е излязъл навън, откраднал е телефона и ѝ го е донесъл. Тя ли му е наредила да го
направи? Тя ли е шефът? Тя ли му е възложила тази задача?
— Нямам идея за какво говориш, човече.
— Няма да е лошо да имаш някаква идея. Току-що те спипах, че даваш подслон на
врагове на нашата общност. Това няма да ти се отрази добре — заяви албанецът.
— Все ми е тая — отвърна Хоган.
— Предпочиташ да напуснеш щата ли?
— Предпочитам ти да го напуснеш.
Настъпи продължително мълчание. После албанецът заговори отново. Този път в гласа
му се криеше нова заплаха. Сякаш му бе хрумнала нова идея.
— Пеша ли бяха или с кола?
— Кои?
— Мъжът и жената, които сте укривали.
— Никого не сме укривали. Поканихме приятели на вечеря.
— Пеша или с кола бяха?
— Кога?
— Когато си тръгнаха, след като сте вечеряли. След като не са останали да спят у вас.
— Пеша.
— Наблизо ли живеят?
— Не особено — отвърна предпазливо Хоган.
— В такъв случай трябва да изминат голямо разстояние. А ние наблюдаваме квартала
много внимателно. И не сме забелязали мъж и жена по улиците.
— Може да са оставили колата зад ъгъла.
— Не сме забелязали мъж и жена с кола.
— Може да сте ги пропуснали.
— Не смятам.
— В такъв случай не виждам с какво мога да ти помогна, човече.
— Знам, че са били тук — заяви албанецът. — Видях храната. Видях бележката с думата,
преписана от откраднатия телефон. Тази вечер това е най-добре охраняваният квартал в
града. Никой не ги е видял да го напускат. Следователно още са тук. Мисля, че в момента са
на горния етаж.
Отново настъпи продължителна тишина.
После Хоган каза:
— Голям си досадник, човече. Иди и огледай. Три стаи, всичките празни. После си
върви и не се връщай. И не ми пращай покана за пикника.
В коридора на горния етаж Аби прошепна на Ричър:
— Все още можем да се измъкнем през прозореца.
— Не оправихме леглото — отвърна ѝ той шепнешком. — Освен това реших да взема
колата на този гадняр. И бездруго не можем да го оставим да си тръгне.
— За какво ни е колата му?
— Току-що ми хрумна нещо.
На долния етаж прозвучаха стъпки, които прекосиха коридора и се насочиха към
подножието на стълбите. Тежки стъпки. Старият дъсчен под простена под тях. Ричър остава
пистолета в джоба си. Не искаше да го използва. Стрелба на улица в центъра на града…
Това несъмнено ще предизвика реакция. Прекалено много усложнения. Очевидно и албанецът
бе на същото мнение. Протегна дясната си ръка и се хвана за парапета. В нея нямаше
пистолет. Последва я и лявата ръка. В нея също нямаше пистолет. Но ръцете му бяха големи.
Огромни. Мускулести, с широки безцветни длани, дебели пръсти и маникюр, правен сякаш
със сатър.
Албанецът стъпи на най-долното стъпало. Имаше големи обувки. И широка крачка.
Плюс масивни крака. Огромни рамене, тясно сако. Може би метър и осемдесет и пет. Не
беше някой хилав дребен средиземноморски тип. Бивш полицай от Тирана. Дали пък там
нямаха изисквания за минимален ръст и тегло? И дали това не даваше по-добри резултати в
работата?
Ричър реши да излезе и да поздрави албанеца, когато се качи на горния етаж. Защото от
там го очакваше възможно най-дългото падане по стълбите. Чак до долу. Максимално
разстояние. Максимална ефективност. За предпочитане пред обикновено падане на пода.
Дъските продължаваха да скърцат една след друга. Ричър чакаше.
Албанецът изкачи последното стъпало. Ричър препречи пътя му. Албанецът го зяпна.
— Разкажи ми повече за тази рядка дума — каза Ричър.
Хоган, който стоеше долу, в коридора, възкликна:
— По дяволите!
Албанецът не отговори.
— Обясни ми различните ѝ значения — продължи Ричър. — Нелицеприятна дума,
груба, обидна, оскърбителна, унизителна, дума, която очерня, опозорява и така нататък… Но
това са все съвременните ѝ значения. Далеч в миналото значението ѝ е било свързано със
страха. Много думи на много езици споделят общи корени. Хората наричат грозни нещата, от
които се страхуват. Съществата, които живеят вдън горите, никога не са красиви.
Албанецът не отговори.
— Вие страхувате ли се от мен? — попита Ричър.
Никакъв отговор.
— Извади телефона и го остави на пода пред краката ти — нареди Ричър.
— Не.
— И ключовете от колата. И бездруго ще ги взема — каза Ричър. — От теб зависи кога и
как.
И впери в него онзи поглед. Спокоен, уверен, ироничен, хищен, леко безразсъден.
В този момент албанецът бе изправен пред следния избор. Можеше да отвърне нещо
остроумно, а можеше да замълчи и направо да пристъпи към действие. Ричър нямаше
представа какво ще направи. Ако съдеше по случилото се на долния етаж, явно албанецът се
наслаждаваше на собствения си глас. В това не можеше да има съмнение. Нали бе работил в
полицията. Обичаше да е в центъра на вниманието. Обичаше да разсъждава на глас. Да
обяснява как е разкрил престъплението. От друга страна, нямаше да спечели кой знае какво с
някоя остроумна забележка. И той го знаеше. Рано или късно щяха да стигнат до
съществената част. Защо да не започнат отзад напред?
Албанецът се хвърли напред. Оттласна се с мощните си крака, изправи рамене, наведе
глава и връхлетя като разярен бик с намерението да забие рамо в гърдите на Ричър и да го
извади от равновесие. Ричър обаче бе готов — поне на петдесет процента. Пристъпи напред
и заби страховит десен ъперкът. Нанесе го не вертикално, а по-скоро под ъгъл от четиресет и
пет градуса, което означава, че юмрукът му се заби директно в лицето на албанеца. Неговите
стотина килограма се срещнаха с движещите се в срещуположната посока близо сто и
двайсет на Ричър, а това предизвика колосален сблъсък на кинетична енергия, лице срещу
юмрук, достатъчен, за да повдигне албанеца във въздуха и да го запрати назад по гръб на
пода. С тази разлика, че нямаше под, затова албанецът полетя назад по стълбите, претърколи
се няколко пъти и се заби в стената на коридора.
Сякаш го бе връхлетял влак.
Албанецът обаче се съвзе. Сравнително бързо. Примигна два пъти, олюля се и се
изправи. Като в евтин филм на ужасите. Чудовището получава артилерийски снаряд в
гърдите, но приглажда невъзмутимо опърлената си козина с окървавената си лапа и поглежда
безстрастно напред.
Ричър заслиза по стълбите. Коридорът долу бе тесен. Бартън и Хоган отстъпваха назад.
През отворената врата. Албанецът стоеше неподвижно. Висок, горд, непоклатим като скала.
Очевидно вбесен от случилото се току-що. Носът му кървеше. Трудно можеше да се прецени
дали е счупен. Но албанецът далеч не бе мекушав. Бе имал труден живот. Все пак бе работил
като полицай в Тирана.
Той пристъпи крачка напред.
Ричър бе готов да го посрещне. И двамата знаеха. Рано или късно се налага да се сбиеш.
Албанецът финтира с лявата ръка и нанесе рязък нисък удар с дясната, насочен към центъра
на масата на Ричър. Това бе най-краткият път към целта, но Ричър видя удара, извърна се и го
пое с рамото си. Заболя го, но не толкова, колкото щеше да го заболи, ако ударът бе попаднал
в целта. Извъртането бе проява на чист рефлекс, нищо повече, паническа реакция на
вегетативната нервна система, на внезапен рязък прилив на адреналин и максимален въртящ
момент, приложен възможно най-бързо. А въпросният въртящ момент бе много голям, тъй
като за частица от секундата освободи огромна енергия, досущ като масивна пружина, свита
силно, отпусната изведнъж и отскочила в противоположната посока с невъобразима бързина
и сила, този път обаче контролирана и насочена. Лакътят описа траектория като управляема
ракета, завъртя се странично, което допълнително увеличи ускорението, и се стовари силно
върху главата на албанеца малко над ухото му. Бе колосален удар, нанесен сякаш с бейзболна
бухалка или арматурно желязо. Той би счупил черепа на повечето хора. Би убил повечето
хора. Но албанецът само политна назад, удари се в рамката на вратата и падна на колене.
И веднага се изправи. Надигна се на масивните си крака и разпери широко ръце, сякаш
за да потърси допълнителна опора или да запази равновесие. Приличаше на човек, който
плува в гъста лепкава течност. Ричър пристъпи напред и го удари отново със същия лакът, но
в другата посока, с форхенд, а не с бекхенд, над лявото око, кост срещу кост. Албанецът
завъртя очи и падна назад, но отново бързо се съвзе, премигна и понечи да се изправи. Този
път нищо не го спря. Замахна с намерението да стовари дясно кроше върху лявата половина
на лицето на Ричър, но не попадна в целта, защото Ричър също не спря и ударът профуча
покрай рамото му. Ричър се завъртя, изнесе напред и насочи надолу левия си лакът. Удари
албанеца в лицето, под окото, встрани от носа, където се намират корените на предните
зъби. Както и да се нарича тази част от лицето в атласите по анатомия.
Албанецът се олюля назад, сграбчи рамката на вратата, завъртя се, сякаш се препъна в
нещо, и полетя безпомощно назад. Удари се в огромния усилвател и се просна по гръб на
пода.
После плъзна ръка под сакото.
Ричър спря.
Не го прави, помисли си той. Щеше да последва реакция. Щяха да последват
усложнения. Не ме интересува какви уговорки си въобразяваш, че имаш с полицията.
Законът действа бавно, много бавно, както добре знаеше Мария Шевик. А тя не разполагаше
с никакво време.
— Не го прави — каза на глас Ричър.
Албанецът не му обърна внимание.
31
Огромната му ръка се плъзна под сакото, дланта се отвори, изпъна и пръстите затърсиха
дръжката на пистолета. Вероятно глок като на другия албанец. Оръжие, с което се борави
лесно. Насочваш и стреляш. А може би не. Ричър отчете ключовите фактори като време,
пространство, относително разстояние. Ръката на албанеца се намираше на сантиметри от
целта, но все още трябваше да обхване дръжката, да извади пистолета и да се прицели,
докато лежи по гръб на пода, вероятно замаян от силните удари в главата. С други думи, беше
бавен, но въпреки това по-бърз от Ричър предвид обстоятелствата, тъй като ръката му вече се
намираше високо под сакото, докато двете ръце на Ричър бяха отпуснати под кръста, а
китките му бяха извити, насочени надолу в жест, който би трябвало да означава: спокойно, не
го прави.
Далече от джобовете на якето.
Не че Ричър искаше да използва пистолет. Не че Ричър имаше нужда да използва
пистолет.
Видя по-добър вариант. Свързан с импровизация. Не беше идеалният, но щеше да свърши
работа. Несъмнено. Щеше да му отнеме малко време и да му позволи да реагира с нужната
скорост и ефективност. Това бе добрата новина. От друга страна обаче, бе грубо нарушение
на добрия тон. Професионална обида. И лична обида несъмнено. Така реагираха някои в
западните щати, ако някой се отнесеше с неуважение към шапките им. Има неща, които
просто не бива да пипаш.
Но има и неща, които просто си длъжен да направиш.
Ричър сграбчи китарата на Бартън от стойката ѝ, стисна я здраво за грифа и замахна
надолу към гръкляна на албанеца. Сякаш замахваше с кирка, за да изкопае дупка в спечената
от сушата земя. Същият замах, същата цел, същата мощ, насочена надолу.
Албанецът не помръдна след удара. Ричър върна китарата на стойката.
— Извинявам се — каза той. — Надявам се да не съм я повредил.
— Няма проблем — отвърна Бартън. — Това е „Фендер“. Пет кила дърво. Купих я от
една заложна къща в Мемфис за трийсет и четири долара. Сигурен съм, че е видяла и по-
лоши неща.
Часовникът в главата на Ричър показваше четири и десет сутринта. Мъжът на пода още
дишаше. Но плитко, отчаяно, като издаваше неестествен звук, вдишване, издишване,
вдишване, издишване, с максимална бързина. Без резултат. Вероятно заради щифта за колана
на китарата, който стърчеше на сантиметър и половина, два от корпуса ѝ. Явно бе засегнал
жизненоважен орган. Ларинкс, фаринкс или друг орган, съставен от хрущяли и наричан със
сложни латински думи. Албанецът бе подбелил очи. Пръстите му драскаха леко по пода,
сякаш се опитваше да се хване за нещо. Ричър коленичи и пребърка джобовете му, извади
пистолета, телефона, портфейла и ключовете му за колата. Оръжието бе глок, доста износен,
но добре поддържан. Телефонът бе плоско парче черна пластмаса със стъклен дисплей. По
нищо не се отличаваше от милиони други апарати. Портфейлът бе от черна кожа, загубил
първоначалната си форма и заприличал на картоф в резултат на дълга употреба. Беше
натъпкан със стотачки, кредитни карти, шофьорска книжка, издадена тук, в града. Името под
снимката бе на Гезим Ходжа, четирийсет и седем годишен. Ако се съдеше по емблемата върху
ключовете, колата бе крайслер.
— Какво ще правим с него? — попита Хоган.
— Не можем да го оставим да си тръгне — отвърна Аби.
— Но не можем и да го оставим тук.
— Нуждае се от медицинска помощ — обади се Бартън.
— Не — възрази Ричър. — Изгуби това право в мига, в който почука на вратата.
— Това е жестоко, човече.
— А той щеше ли да отведе мен в болница? Или теб? Погледни нещата от този ъгъл.
Освен това не можем да го закараме в болница. Там задават прекалено много въпроси.
— Можем да отговорим на всички въпроси. Ние бяхме в правото си. Той влезе със сила.
Незаконно проникване в частна собственост.
— Опитай се да обясниш това на ченге, което получава хилядарка седмично под масата.
Не е ясно как ще се развият нещата. Следствието може да се проточи с години. А ние нямаме
време.
— Но той може да умре!
— Говориш, сякаш това е нещо лошо.
— Не е ли?
— Без колебание бих разменил живота му за този на дъщерята на Шевик. Щом искаш от
мен да преценя кой е по-ценен. Във всеки случай, още не е мъртъв. Може да не е в най-добра
форма, но е жив.
— И какво ще правим с него?
— Ще го скрием някъде. Временно. Където никой да не го открие. А и той да не ни
създава проблеми. Докато не разберем със сигурност.
— Какво да разберем?
— Каква ще бъде по-нататъшната му съдба.
Настъпи тишина.
— Къде ще го скрием? — попита Бартън.
— В багажника на колата му — отвърна Ричър. — Там ще бъде на сигурно място. Може
да не е много удобно, но схванатият врат е най-малкият му проблем в момента.
— Може да се измъкне — отбеляза Хоган. — Производителите монтират в багажника
пластмасова дръжка, която свети в тъмното. Един вид мярка за безопасност. Тя отваря
багажника отвътре.
— Не и в колите на гангстерите — възрази Ричър. — Убеден съм, че са я демонтирали.
Той хвана албанеца за ръцете, а Хоган го вдигна за краката. Заедно го понесоха по
коридора. Аби избърза напред и отвори външната врата. Подаде глава навън в мрака и се
огледа във всички посоки. Даде им сигнал, че е чисто, и Ричър и Хоган помъкнаха албанеца
по тротоара. Колата, паркирана до бордюра, се оказа черен седан с нисък покрив и високи
врати, в резултат на което прозорците изглеждаха доста малки. Напомняха на Ричър
илюминатори на бронетранспортьор. Аби пъхна ръка в джоба на Ричър и извади ключовете
от колата. Натисна един бутон, чу се пиукане и капакът на багажника се отвори. Ричър
напъха албанеца вътре, като първо намести раменете му, а после сгъна и краката му. Огледа
багажника отвътре. Не се виждаше никаква дръжка. Явно я бяха демонтирали.
Хоган отстъпи крачка встрани. Ричър огледа албанеца. Гезим Ходжа. Четирийсет и
седем годишен. Бивш полицай от Тирана. Ричър затвори капака и отиде при останалите.
Бивш следовател от Военната полиция на Съединените щати.
— Не можем да оставим колата тук — каза Хоган. — Не и пред нашата къща. Особено с
тяло в багажника. Рано или късно някой ще мине оттук, ще я види и ще провери какво става.
Ричър кимна.
— Ние с Аби имаме нужда от кола — каза той. — Когато приключим, ще я оставим
далече от тук.
— Ще шофирате с този тип в багажника?
— Дръж враговете си по-близо.
— Къде отиваме? — попита Аби.
— Когато албанецът спомена, че могат да забранят на твоите приятели да стъпват в
клубовете им, аз си помислих: да, това е сериозен проблем, защото те трябва да се хранят. А
после се сетих, че по-рано изрекох същите думи пред теб. Когато спряхме пред щанда със
сандвичите на онази бензиностанция на път към дома на семейство Шевик. Ти ме попита
дали няма да имат нещо против, а аз ти казах, че трябва да се хранят. Хладилникът им е
празен. Особено сега. Обзалагам се, че не са излизали от дома си, откакто са пристигнали
украинците. Срещал съм хора като тях. Те ще се срамуват, ще се притесняват, ще се страхуват
да минат покрай колата. Никой няма да позволи на другия да излезе сам, но в същото време
няма да излязат и заедно, защото се опасяват, че украинците ще използват отсъствието им, за
да влязат вътре и да претършуват. Обзалагам се, че семейство Шевик не са хапнали нищо
вчера, няма да ядат и днес. Трябва да им занесем храна.
— Ами колата пред дома им?
— Ще минем отзад. Ще се наложи да прекосим двора на някой съсед. Затова последната
част от маршрута ще изминем пеша.
Първо отидоха до огромния супермаркет, разположен край шосето, което водеше извън
града. Подобно на много други магазини, и той работеше денонощно. Приличаше на огромна
пещера, студена и пуста, но окъпана в ярка светлина. Взеха количка с размерите на вана и я
напълниха с по четири бройки от всичко, за което се сетиха. Ричър плати на касата в брой с
парите, които взе от безформения портфейл на Гезим Ходжа. Реши, че това е най-малкото,
което албанецът може да направи предвид обстоятелствата. Прибраха покупките в шест
торби. Щяха да изминат последната част от маршрута си пеша, което означаваше, че ще
трябва да мъкнат торбите на известно разстояние, вероятно през задни дворове и огради.
Отключиха крайслера и оставиха покупките на задната седалка. От багажника не се
чуваше нито звук. Или движение. Аби искаше да провери дали албанецът е добре.
— Ами ако не е? — попита Ричър. — Какво ще направиш?
— Нищо, предполагам.
— В такъв случай няма смисъл да проверяваш.
— Колко дълго ще го оставим там?
— Колкото е необходимо. Да е мислил предварително. Не разбирам защо трябва да
поемам отговорност за доброто му здраве. Защото той пръв се опита да съсипе моето добро
здраве. Не виждам логика. Те започнаха първи. Не могат да очакват, че ще се грижа за
здравето им.
— Някой беше казал, че победата изисква великодушие — продължи Аби.
— Напълно съм съгласен — отвърна Ричър. — Но ти казах и преди. Следвам собствени
правила. Човекът в багажника още ли диша?
— Не знам — призна Аби.
— Но съществува подобна възможност?
— Да, така е.
— Ето, това е проява на великодушие от моя страна. Обикновено ги убивам. Убивам и
тях, и семействата им и накрая се изпикавам на гробовете на предците им.
— Никога не съм сигурна сериозно ли говориш, или се шегуваш.
— Май си права.
— Искаш да кажеш, че в момента не се шегуваш?
— Искам да кажа, че великодушието ми е на привършване напоследък.
— Но носиш храна на възрастна двойка, и то посред нощ.
— Това не е проява на великодушие.
— И все пак е мил жест.
— Защото някой ден може аз да се озова на тяхно място. Но никога няма да бъда на
мястото на онзи в багажника.
— Следваш принципа на древните племена — каза Аби. — Нашето племе срещу всички
останали.
— Моето племе срещу лошите.
— И кой влиза в твоето племе?
— Почти никой — призна Ричър. — Живея доста самотно.
Потеглиха обратно към града, завиха наляво, продължиха на изток и навлязоха в
квартала на семейство Шевик. Пред тях се простираха старите къщи, построени в годините
след войната. Ричър вече се ориентираше добре. Реши да мине по една успоредна улица, за
да не могат украинците да го видят дори от разстояние. Двамата с Аби можеха да паркират
пред къщата, разположена зад дома на Шевик. Крайслерът щеше да застане зад линкълна, но
на разстояние от шейсетина метра. Колкото е дължината на два малки парцела в този
квартал. В които са построени две малки къщи.
Ричър угаси фаровете и продължи бавно по тесните улици, потънали в мрак. Свърнаха
надясно в пряката преди онази, в която обикновено завиваха, после наляво и накрая спряха
на нужното място. Пред къщата, разположена точно зад тази на Шевик. Беше в същия стил,
имаше същата дъсчена фасада и битумен покрив. Отпред имаше малък открит двор, но отзад
минаваше висока до рамото ограда, която опасваше имота от единия до другия край. Някъде
в нея трябваше да има вратичка, през която от предния в задния двор да минава косачката
например.
Къщата имаше пет прозореца, обърнати към улицата. Завесите зад един от тях бяха
плътно дръпнати. Вероятно спалнята. Хората там спяха.
— Ами ако ни видят? — попита Аби.
— Те спят — отвърна Ричър.
— Представи си, че се събудят.
— Няма значение.
— Ще повикат ченгетата.
— Едва ли. Ще погледнат през прозореца и ще видят гангстерски автомобил. После ще
затворят очи и ще се надяват, че след малко няма да го има. На сутринта, ако някой ги
попита, ще решат, че най-безопасно е да кажат, че не са видели нищо. Затова ще кажат: Каква
кола?
Ричър изключи двигателя.
— Едно куче би ни създало много по-големи проблеми — заяви той. — Може да се
разлае. В съседните дворове може да има други кучета. Ще се вдигне голям шум. Украинците
може да дойдат и да проверят какво става. От скука, ако не от друго.
— Нали купихме пържоли — отвърна Аби. — В торбите има сурово месо.
— Обонянието на кучето ли е по-добро от слуха му или обратното?
— И двете са доста добре.
— Около една трета от домакинствата в тази страна притежават куче. Малко над
трийсет и шест процента, ако трябва да бъда точен. Което означава, че шансът да преминем
необезпокоявани е почти две към три. Да не забравяме, че дори да има куче, то може да не
излае. Повечето дворни кучета са спокойни. А може украинците да се окажат прекалено
мързеливи, за да проверят. В колата е топло, удобно. Нищо чудно да са заспали. Мисля, че
опасността е пренебрежимо малка.
— Колко е часът? — попита Аби.
— Пет и двайсет.
— Сетих се за онова, което ти казах по-рано… че всеки ден трябва да правиш по едно
нещо, което те плаши. Часът е едва пет и двайсет сутринта, а аз се каня да направя второто
страшно нещо за деня.
— Това не се брои — отвърна Ричър. — Това е като разходка в парка. Може би дори
буквално. Може отзад да ни очаква красива градина.
— И тъй като е едва пет и двайсет, двамата Шевик едва ли ще са станали.
— Може и да са будни. Едва ли ги лови сън в такъв момент. Ако се окаже, че греша и те
спят дълбоко, можеш да ги събудиш. Можеш да им звъннеш по телефона, когато стигнем там.
Кажи им, че сме до прозореца на кухнята. Предупреди ги да не палят лампите. Не искаме
някой да види нещо.
Ричър и Аби слязоха от колата и се ослушаха за секунда-две. Небето бе сиво, а въздухът
влажен от ситна мъгла. От багажника не се чуваше звук. Нито ритане, нито блъскане, нито
викане. Нищо. Взеха торбите от задната седалка и си ги разпределиха. Две в едната ръка на
Ричър, две в другата. Една и една за Аби. Торбите не бяха препълнени. Нямаше опасност
нещо да изпадне. Можеха да тръгват.
Ричър и Аби влязоха в предния двор на съседите.
32
Беше прекалено тъмно, за да преценят дали градината е хубава, но ако съдеха по
смътните очертания, както и по неизбежния физически контакт, това бе най-обикновен двор,
засаден с най-обикновени растения. Отначало стъпиха върху жилава гъста трева, вероятно
някакъв нов хибриден сорт, влажна и хлъзгава от утринната роса. После се появи по-твърд
участък, застлан с натрошени шисти, вероятно алея, а може би леха, посипана с мулч. Накрая
изникнаха бодливи иглолистни растения, които задраха шумно торбите с покупките.
После се появи вратичка в оградата, която, ако се съдеше по състоянието на моравата, се
отваряше и затваряше поне по веднъж на всеки две седмици. Въпреки това пантите бяха
ръждясали и съответно изскърцаха силно. В един момент някъде отдалече долетя звук, който
бе нещо средно между лай, вик и стон. Кратък, но силен.
Ричър и Аби замръзнаха на място.
Не последва нов звук. Не се разлая куче.
Двамата се провряха през вратичката, извърнати леко настрани — първо покупките в
едната ръка, после покупките в другата ръка. В сумрака се появи задната ограда. Която бе
задна ограда и на семейство Шевик. Защото дворът им бе огледален образ на този. Би
трябвало. На теория. Ако Ричър и Аби се бяха озовали на правилното място.
— Всичко е наред — прошепна Аби. — Тук е. Трябва да е тук. Не може да сме сбъркали.
Това е като да броиш квадратчета на шахматната дъска.
Ричър се изправи на пръсти и надзърна през оградата. Видя сивкавата задна фасада на
къща с битумен покрив. Хем същата, хем различна. Тя беше. Разпозна я по мястото, където
моравата опираше в задната стена, защото именно тук бяха направени онези семейни
снимки. Войникът и момичето с рокля на цветя, същата двойка година по-късно с бебе в
ръце, същата двойка осем години по-късно с осемгодишната Мария Шевик на фона на
гъстата и тучна трева. Същата морава. Същата стена.
В кухнята светеше.
— Будни са — каза Ричър.
Прескачането на оградата ги затрудни, защото дъските бяха в окаяно състояние. По-
рационалният подход изискваше да ги бутнат с рамо или да ги изкъртят с ритник. Отказаха
се да го правят от етични съображения. Половината от енергията, изразходвана за
прескачането на оградата, отиде в опити да запазят равновесие и да не се изтърсят от другата
страна. Защото, когато се покатериха отгоре, оградата започна да се люлее и Ричър и Аби се
почувстваха като циркови артисти. Опасяваха се, че в определен момент цялата ограда може
да падне като прогнила завеса, при това по цялата дължина на двора. Аби се прехвърли първа
и когато се озова от другата страна, Ричър ѝ подаде шестте торби с покупки — прехвърли ги
една по една през оградата, като се опитваше да ги спусне колкото се може по-ниско от
другата страна. Върховете на кедровите дъски опираха в лакътя му, докато всяка торба се
спуснеше достатъчно ниско, за да може Аби да я вземе.
После дойде неговият ред да прехвърли оградата. Ричър бе два пъти по-тежък и три
пъти по-непохватен от Аби. Оградата се залюля на метър в едната посока, после в другата.
Накрая Ричър намери равновесната ѝ точка, удържа я да не падне и се претърколи от другата
страна. Тромава маневра, в резултат на която се озова по гръб в цветната леха, но пък
оградата остана цяла.
Двамата с Аби отнесоха покупките до кухненската врата и почукаха по стъклото.
Надяваха се никой от двамата Шевик да не получи сърдечен удар. Разминаха се с ахкане,
охкане, кършене на пръсти, затруднено дишане и солидна доза неудобство заради домашните
халати, но Арън и Мария Шевик бързо се съвзеха. Впериха погледи в торбите с покупки със
смесени чувства, изписани на лицата им. Срам, изгубена гордост и празни стомаси. Ричър ги
помоли да направят кафе. Аби се зае да зарежда с продукти хладилника и кухненските
шкафове.
— Будни сме, тъй като получихме обаждане от болницата — обясни Мария Шевик. —
Там явно работят денонощно. А и ние самите им бяхме казали, че могат да ни звънят по
всяко време. Предполагам, че са го отбелязали в документите, които попълнихме. Утре
сутринта ще направят ново изследване със скенер. Още са много развълнувани.
— Ако платим — поясни Арън Шевик.
— Колко искат този път? — попита Ричър.
— Единайсет хиляди.
— Кога?
— Днес, до края на работния ден.
— Предполагам, че вече сте погледнали под дюшеците.
— Да. И открих само едно копче. От мой стар панталон. Търсих го цели осем години.
Мария вече го заши.
— Още е много рано — каза Ричър. — До края на работния ден остава доста време.
— Отначало решихме да пропуснем това изследване — продължи Арън. — В края на
краищата какво ще научим от него? Ако новините са добри, то ще ни зарадва, разбира се, но
така задоволяваме собственото си любопитство, собствените си желания… това не е
медицина. Ако новините са лоши, не искаме да ги знаем. Ето защо не бяхме сигурни какво
щяхме да получим срещу нашите единайсет хиляди долара. Тогава лекарите заявиха, че
трябва да установят какъв прогрес са отбелязали. И на тази база да определят новите дози на
лекарствата. Да ги увеличат или намалят. Трябвало да бъдат много прецизни, в противен
случай можело да навредят.
— Как им плащате обикновено?
— С банков превод.
— Приемат ли пари в брой?
— Защо?
— Обикновено това е най-бързият начин на плащане, особено когато някой бърза.
— Но откъде ще ги вземем?
— Всеки нов ден носи нови възможности. В най-лошия случай можем да продадем
колата им. На някой дилър на „Форд“ например. Чух, че един от тях загубил няколко коли
при катастрофа неотдавна.
— Да, приемат пари в брой — отвърна Арън Шевик. — В това отношение болницата
прилича на казино. Цяла редица от касиери зад дебели бронирани стъкла.
— Добре — каза Ричър. — Радвам се да го чуя.
Той излезе в тъмния коридор и прекоси разстоянието, което го отделяше от предния
прозорец. Огледа улицата. Линкълнът беше там. Същият. Голям, черен, неподвижен, покрит с
капчици роса. В него имаше два неясни силуета. Глави и рамене, облегнати ниско на
седалките. И пистолети несъмнено. Както и портфейли в джобовете. Вероятно натъпкани с
банкноти като на бившето ченге от Тирана. Вероятно стотици долари. Но не и единайсет
хиляди.
Ричър се върна в кухнята. Мария Шевик му подаде чаша кафе. Първата му за деня.
Покани ги да останат за закуска. Тя щяла да я приготви. Можели да закусят заедно. Почти
като празненство. Ричър искаше да откаже. Храната бе предназначена за двама възрастни
хора, не за случайни гости. Освен това искаше да си тръгне преди изгрев-слънце. Докато още
беше тъмно. Очакваше го тежък ден. Трябваше да свърши много неща. Но двамата Шевик
явно придаваха по-особено значение на тази закуска, а и Аби се съгласи, затова Ричър се
присъедини към нея. Впоследствие щеше да си зададе въпроса колко ли по-различно щеше
да протече денят, ако не бе останал. Но нямаше да се замисли продължително върху отговора.
След дъжд качулка. Напразна загуба на енергия. Гледай напред!
Мария Шевик изпържи яйца, после и бекон, сложи филийки в тостера, приготви втора
кана кафе. Арън донесе стола от тоалетката в спалнята. Мария беше права. Към края си
закуската се превърна в нещо почти като празненство. Аби разказа виц за мъж, болен от рак.
Ричър не бе сигурен как ще го приемат Шевик. Актьорският инстинкт на Аби обаче не я
подведе. След секунда мълчание Арън и Мария избухнаха в толкова силен смях, че раменете
им се разтресоха. Двамата сякаш изпитваха невероятно облекчение, сякаш изживяваха
катарзис. Мария плесна с длан по масата и разля кафето си, а Арън затропа с крака по пода и
удари коляното си отново.
Ричър забеляза, че слънцето вече изгрява. Небето посивя, а после поруменя. Дворът
отзад започна да добива очертания. От сумрака се появиха неясни форми. Оградата.
Извивките на съседния покрив, покрит с битум.
— Кой живее там? — попита Ричър. — Чий двор прекосихме?
— Всъщност това е жената, която ни каза за Фисник — отвърна Арън. — Тя ни разказа
една история за братовчеда на съпругата на племенника на другите ѝ съседи, който взел пари
от гангстер в някакъв бар. Имам чувството, че е ходила там, за да го види с очите си. Може
дори за да се срещне лично с него. Изведнъж си оправи колата, а няма никакви доходи.
Мария свари трета кана кафе. Какво пък толкова, помисли си Ричър. Слънцето вече се
издигаше над хоризонта. Ричър не помръдна от мястото си и продължи да пие кафе. В един
момент неизвестно как разговорът се върна към парите и изведнъж всички осъзнаха, че
часовникът неумолимо отброява минутите. Краят на работния ден наближаваше.
— Болницата приема пари в брой и през нощта, нали? — попита Ричър. — Краят на
работния ден засяга единствено банковите преводи. Ако касите са отворени, можете да
внесете парите и миг преди да качат дъщеря ви в отделението.
— Но откъде ще ги вземем? — попита Арън. — Единайсет хиляди са много пари.
— Да не губим надежда — отвърна Ричър.
Двамата с Аби си тръгнаха по пътя, по който бяха дошли. Този път с празни ръце и по
светло, но от това задачата им не стана по-лесна, макар че вървяха по-бързо. Оградата отново
ги затрудни, а вратичката в предния двор проскърца все така шумно.
Колата им бе изчезнала.
33
Черният крайслер с ниския покрив и високата линия на вратите, с малките прозорци и
заключения багажник беше изчезнал. Мястото му до бордюра бе празно.
— Онзи тип се е измъкнал — каза Аби.
— Не мисля, че е възможно — отвърна Ричър.
— Какво се е случило тогава?
— Грешката е моя — каза Ричър. — Не прецених правилно каква реакция можем да
очакваме. Жената е погледнала през прозореца, видяла е гангстерски автомобил и не се е
уплашила. Позвънила е на самите гангстери. Може би им е задължена. Може това да е част от
сделката ѝ с Фисник. Когато са поправили колата ѝ. Те твърдят, че имат очи навсякъде. Може
би го правят именно по този начин. Тя им е звъннала, те са дошли и са огледали колата…
— Дали са отворили багажника?
— Трябва да приемем, че са го направили. Трябва да приемем и че онзи е жив. А това
излага Бартън и Хоган на голяма опасност. Сигурно още спят. Трябва да им звъннем.
— Ако спят, телефоните им са изключени.
— Опитай се да се свържеш все пак.
Тя се опита. Телефоните им бяха изключени.
— Онзи човек, който говореше различни езици… — започна Ричър. — Взе ли неговия
номер?
— Вантреска?
— Да.
— Не.
— Добре, тръгваме пеша — каза Ричър. — Нямаме друг избор. Дребничка брюнетка и
голям и грозен мъж. Посред бял ден. А онези имат очи навсякъде. Вероятно не ни очаква
приятна разходка в парка. Вероятно ни очаква второто опасно нещо, което ще направиш този
ден.
— Ще се върнем в дома на Франк Бартън, така ли?
— Трябва да ги предупредим.
— Ще продължа да звъня по телефона. Но те няма да станат преди десет. Знаеш как е…
Започват да свирят в полунощ, а после спят до обед.
— Чакай малко! — възкликна Ричър. — Можем да се свържем с Вантреска. Той
спомена, че има разрешително за частен детектив и телефонът му е вписан във всички
указатели.
Аби влезе в интернет, въведе името му в търсачката и даде съответната команда.
— Открих го! — възкликна тя след малко. После добави: — Виждам само стационарен
телефон. Може да е в офиса.
— Опитай все пак.
Аби включи телефона на високоговорител и го задържа върху отворената си длан. Чуха
няколко позвънявания, после нещо прещрака, сякаш обаждането бе прехвърлено на друг
номер.
— Може би прехвърля обаждането в дома му — предположи Аби.
Оказа се права. Вантреска вдигна. Звучеше бодро. Звучеше весело и жизнерадостно. И
делово.
— Компания за сигурност „Вантреска“, с какво мога да ви помогна?
— Обажда се Ричър. Военният полицай. С Аби взехме телефона ти от указателя.
Открихме го в онова нещо, за което всички говорят.
— Интернет?
— Да. Не се обаждаме да ти възложим някой случай. Нито за да ти разкажем какво
стана снощи.
— Добре.
— Ситуацията изисква първо да действаш, после да задаваш въпроси.
— Какво трябва да направя?
— Иди и провери дали Джо Хоган е добре. Също и Франк Бартън.
— Че защо да не са добре?
— Въпросите после.
— Отговори ми на този още сега.
— Албанците може би подозират къде сме били снощи. Може дори да са го установили
със сигурност. Хоган и Бартън не си вдигат телефоните. Надяваме се причината да е, че още
спят.
— Добре, тръгвам.
— Изведи ги от там дори всичко да е наред. Нещата могат да се объркат всеки момент.
— Къде ще отидат?
— Могат да използват моята къща — предложи Аби. — Никой не я наблюдава вече.
— Колко дълго трябва да се крият?
— Един ден — отвърна Ричър. — Това ще е достатъчно, за да видим накъде ще задуха
вятърът. Не е нужно да вземат големи куфари.
Вантреска затвори. Аби прибра телефона си. Ричър пренареди вещите по джобовете си,
за да постигне по-добър баланс. Аби закопча палтото си. Тръгнаха пеша. Дребничка
брюнетка и голям и грозен мъж. Посред бял ден. А онези имаха очи навсякъде.
Ричър и Аби напуснаха квартала, в който живееше семейство Шевик, като се върнаха по
обратния път и се стараеха да са далече от паркирания автомобил с двамата украинци вътре.
Вървяха по малки странични улички, докогато бе възможно, и едва в последния момент
завиха надясно и излязоха на главната улица, която минаваше покрай бензиностанцията с
щанда за сандвичи и салати и продължаваше към центъра на града. Почувстваха се по-добре.
Но оттук нататък нямаше да има къде да се скрият. Слънцето грееше ярко. Въздухът бе
кристалночист. Заобикаляше ги най-обикновен градски пейзаж. Отляво се издигаше
триетажна тухлена сграда с прашни прозорци и изпочупени врати. После тротоар, застлан с
тухли, каменен бордюр, асфалтирана улица, отново каменен бордюр и тухлен тротоар.
Отдясно триетажна тухлена сграда с прашни прозорци и изпочупени врати. Никъде не се
виждаше прикритие, по-високо от противопожарен кран или по-широко от уличен стълб.
Беше въпрос на време да ги открият.
Телефонът на Аби иззвъня. Тя вдигна. Беше Вантреска. Аби включи на високоговорител
и продължи напред с телефона върху протегнатата си длан. Приличаше на йероглиф от
древноегипетска гробница.
— Взех Бартън и Хоган — каза Вантреска. — И двамата са добре. С мен са в колата.
Разказаха ми какво се е случило снощи. Все още никой не е идвал в дома им.
— Къде сте сега? — попита Ричър.
— Отиваме към дома на Аби, както тя самата предложи. Бартън знае адреса.
— Не, елате първо да ни вземете.
— Те ми казаха, че имате кола.
— Уви, вече не е на наше разположение. Изчезна заедно с онзи нещастник в багажника.
Затова се разтревожих за дома на Бартън.
— Никой не е идвал там — повтори Вантреска. — Засега. Очевидно нещастникът не е
проговорил. Не бих се учудил, ако не е в състояние да говори. Бартън ми разказа за китарата.
— Здрав инструмент — отвърна Ричър. — Работата е там, че в момента вървим пеша.
Изложени сме на опасност от всички страни. Нуждаем се от спешна евакуация.
— Къде точно се намирате?
Това бе труден въпрос. Наоколо почти не се виждаха улични табелки. Бяха или избелели,
или ръждясали, или изобщо липсваха. Вероятно стълбовете с имената на улиците са били
отнесени от някой трамвай в годината, в която е потънал „Титаник“. Или в годината, когато е
открит „Фенуей Парк“, най-старият стадион в бейзболната лига. Аби направи нещо с
телефона си. Остави Вантреска на линия, но и извика някаква карта на дисплея. Върху
картата се появиха пулсиращи сини сфери и стрелки. Така тя откри имената на улицата, по
която вървяха, и на най-близката пряка.
— Пет минути — обяви Вантреска. — Може би десет. Настъпва сутрешният час пик.
Откъде точно да ви взема?
Още един добър въпрос. Не можеха да застанат на някой ъгъл, сякаш чакат такси. Не и
ако искаха да се скрият от вражески погледи. Ричър се огледа. Не откри удобно място. Малки
складове и магазини, които още не бяха отворили. Всичките западнали, дори жалки на вид.
Места, където след десет часа пристигат уморени болнави мъже и жени и се озъртат, преди
да влязат. Ричър бе виждал всякакви градове. Добре ги познаваше. На следващата пряка
имаше черна дъска, висока до кръста, подпряна на тротоара, най-вероятно реклама на
кафене. То със сигурност щеше да работи по това време, но можеше да се окаже
неприятелска територия. На вратата нямаше да има охрана — не и пред такова заведение на
такава улица, — но зад машината за еспресо може би седеше симпатизант, който също се
надява да смъкне няколко процента от лихвата по своя заем.
— Там! — каза Ричър.
Той посочи тясна сграда, десетина метра по-надолу от другата страна на улицата.
Предната стена бе подпряна с дървени греди, поставени под много остър ъгъл, сякаш имаше
опасност да се срути. Дървените подпори бяха покрити със здрава черна мрежа. Може би в
резултат на някакви местни разпоредби. Нищо чудно градските власти да се притесняваха, че
някоя тухла или парче мазилка могат да паднат върху случаен минувач. Каквато и да бе
причината, по-важен бе резултатът, защото мрежата осигуряваше нещо като скривалище.
Така поне нямаше да стоят на открито.
Може би мрежата щеше да намали видимостта с шейсет процента. Все пак беше доста
гъста.
Или пък с четирийсет процента. Все пак утрото бе слънчево. Но и това бе по-добре от
нищо.
Аби предаде новата информация на Вантреска.
— Пет минути — повтори той. — Може би десет.
— Каква е колата? — попита Ричър. — Не искаме да ви сбъркаме с някой друг.
— Ес-тайп, Ер, нула пета, антрацит и въглен.
— Спомни си какво казах за онези от танковите дивизии ли?
— Че се прехласваме по машините.
— Не разбрах нито една от тези думи.
— Относително стар ягуар — обясни Вантреска. — Спортна версия на ретро модела,
който възкресиха в края на деветдесетте. С тунингован двигател. И турбокомпресор.
— Не ми помагаш — отвърна Ричър.
— Черен седан — отсече Вантреска.
И затвори. Аби прибра телефона си. Тръгнаха да пресичат улицата по диагонал. Вървяха
право към сградата с подпорите по фасадата.
Иззад ъгъла се появи кола. Черен седан. Прекалено скоро. Пет секунди, а не пет минути.
И колата не беше стар ягуар. А нов крайслер. С нисък покрив, високи врати, тесни
прозорци. Като странични илюминатори на бронетранспортьор. Като амбразури.
34
Черният крайслер се насочи право към тях. В един момент забави скорост, а после
отново я увеличи. Като бегач, който се препъва, а после отново продължава. Като
автомобилен еквивалент на обичайна човешка реакция — сепваш се и спираш, за да огледаш
по-добре. Сякаш самият автомобил не можеше да повярва на очите си. Дребничка брюнетка
и голям и грозен мъж. Появили се изведнъж на улицата. Точно пред колата. Онези двамата,
които всички издирват.
Колата спря рязко и предните врати се отвориха. И двете. На разстояние от около шест
метра от Ричър. Двама души. Два пистолета. Глокове. Мъжете ги държаха в десните си ръце.
Бяха по-дребни от Гезим Ходжа, но по-едри от повечето хора. Определено не бяха от дребния
средиземноморски тип. И двамата бяха облечени с черни панталони, черни ризи и черни
вратовръзки. И носеха тъмни очила. Никой от тях не се бе бръснал. Вероятно ги бяха
вдигнали под тревога и ги бяха изпратили да патрулират по улиците веднага щом бяха
открили колата на Гезим Ходжа.
Двамата пристъпиха крачка напред. Ричър се огледа първо наляво, после надясно. Не
видя нищо по-високо от противопожарен кран или по-широко от уличен стълб. Пъхна ръка в
джоба си. Там го очакваше онзи „Хеклер и Кох“, за който знаеше, че стреля. Но знаеше, че не
иска да го използва. Улична престрелка през нощта несъмнено щеше да привлече внимание.
А улична престрелка в слънчево утро щеше да привлече десет пъти повече внимание. В
дневната смяна имаше много повече полицаи, отколкото в нощната. И те щяха да реагират
мигновено. Щяха да пристигнат десетина патрулки с включени светлини и сирени. Щяха да
се появят хеликоптери със снимачни екипи на местните телевизионни станции, минувачи
щяха да заснемат клипове с мобилните си телефони. Ричър щеше да изпише купища
обяснения. Щеше да прекара стотици часове в една стая в компанията на ченгета и занитена
за пода маса. Телефонът на Аби щеше да разкрие връзката им с Бартън, Хоган и Вантреска.
Бъркотията щеше да стане още по-голяма. Щяха да минат седмици, преди да се измъкне.
Ричър не го искаше, а семейство Шевик не можеха да си го позволят.
Двамата с глоковете пристъпиха напред. Заобиколиха широко отворените врати,
стискаха пистолетите с две ръце и присвиваха очи, за да се прицелят по-добре.
Още една стъпка. И още една. После мъжът, застанал вдясно от Ричър, същият, който бе
шофирал допреди малко, продължи напред, а другият спря. Спътникът. Двамата действаха
като овчарски кучета. Целта им бе единият да заобиколи отзад и да притисне Ричър и Аби
към другия, към отсрещния тротоар, към триетажната сграда, където те няма да разполагат с
пространство за маневри. Това бе очевидна, инстинктивна тактика.
Но успехът ѝ зависеше от реакцията на Ричър и Аби, които трябваше първо да останат
на място, после да се завъртят послушно и да отстъпят назад.
Нямаше да стане.
— Аби, направи крачка назад — каза Ричър. — Едновременно с мен.
Той отстъпи назад. Тя отстъпи назад. Това наруши представата за геометрия на шофьора.
Площта пред него се увеличи. Сега той трябваше да направи крачка напред.
— Отново — каза Ричър.
Той отстъпи назад. Тя отстъпи назад.
— Не мърдайте — каза шофьорът. — Или ще стрелям.
Наистина ли, помисли си Ричър. Един от най-важните въпроси в живота му. Пред
шофьора на крайслера стояха същите ограничения като пред Ричър. Десетина патрулки с
включени светлини и сирени. Хеликоптери със снимачни екипи на местните телевизионни
станции, минувачи с мобилни телефони. Купища обяснения. Стотици часове в една стая в
компанията на ченгета и занитена за пода маса. А крайният резултат оставаше неясен.
Нямаше гаранция. Не плашете гласоподавателите. Скоро щяха да назначат нов шеф на
полицията. Освен това човекът имаше професионални задължения. Много въпроси чакаха
отговор. Албанците смятаха Ричър за външен провокатор. Искаме да разберем кой си.
Следователно този, който го заловеше жив, в състояние да говори, щеше да получи бонус. А
онзи, който заведеше Ричър мъртъв, в кома или смъртноранен, щеше да получи наказание.
Защото мъртвите не говорят, изпадналите в кома — също, а смъртноранените не оцеляват
достатъчно дълго, за да проговорят, когато инквизиторите им извадят лъжиците,
електрическите триони, ютиите, бормашините или каквито там зловещи процедури прилагат
на изток от Сентър Стрийт. И така, шофьорът щеше ли да стреля? Едва ли, помисли си
Ричър. Най-вероятно не. Но не биваше да изключва и тази възможност. Беше ли готов да
рискува живота си? Вероятно да. Нямаше да му е за пръв път. И преди бе възприемал
подобни ситуации като хазарт, бе залагал и бе печелил. Десет хиляди поколения по-късно
инстинктите му продължаваха да са все така изострени. Бе оцелявал толкова пъти… Във
всеки случай, гледаше философски на нещата. Никой не живее вечно.
Но беше ли готов да рискува живота на Аби?
— Покажете ми ръцете си — каза шофьорът.
Това щеше да сложи край на играта. Това беше точката, от която нямаше връщане. И
бездруго я приближаваха. Законите на геометрията показваха, че Ричър се е озовал в
неизгодна позиция. Ъгълът между шофьора и спътника му бе около шейсет градуса, което
означаваше, че могат да открият кръстосан огън. Ричър лесно можеше да си представи как
ще се развият събитията. Можеше да стреля през джоба си и да свали шофьора. Минус един.
Никакъв проблем. След което обаче шейсетградусовият завой към спътника щеше да се
окаже бавен и тромав, защото ръката му щеше да стои в джоба. Което щеше да предостави на
противника му достатъчно време, за да стреля, и то неведнъж, а два или три пъти. Което пък
означаваше, че ще уцели Аби, Ричър или и двамата. А можеше и да пропусне. Почти сигурно
щеше да пропусне, помисли си Ричър, защото това е реалният свят. Човекът и бездруго
изглеждаше неспокоен. Започнеше ли престрелка, щеше първо да се стресне, а после да
изпадне в паника. Повечето куршуми пропускат целта си при далеч по-благоприятни
обстоятелства.
Но беше ли готов да рискува живота на Аби?
— Покажете ми ръцете си — повтори шофьорът.
— Ричър? — попита Аби.
Десет хиляди поколения му подсказваха, че трябва да остане жив и да види какво ще му
донесат следващите минути.
Ричър извади ръце от джобовете.
— Свали си якето — нареди шофьорът. — От тук виждам колко е натежало.
Ричър съблече якето. Хвърли го на асфалта. Пистолетите в джобовете издрънчаха.
Украинските хеклери, албанските глокове. Целият му арсенал.
Почти.
— Качвайте се в колата — продължи със заповедите шофьорът.
Спътникът му отстъпи назад към крайслера. В първия момент Ричър си помисли, че ще
им отвори задната врата като портиер пред луксозен хотел. Но той не го направи. Вместо
това отвори вратата на багажника.
— Гезим Ходжа също се е возил тук — каза шофьорът.
— Ричър? — попита Аби.
— Всичко ще бъде наред — отвърна той.
— Как?
Ричър не отговори. Влезе пръв, легна настрани и се сви на кравай, след което Аби едва
се побра в мястото, което той ѝ бе оставил. Погледнати отстрани, двамата сякаш се бяха
прегърнали в леглото. Но това не отговаряше на истината. Спътникът затвори капака с рязък
метален трясък. Ричър и Аби потънаха в мрак. Не се виждаше пластмасова дръжка, която да
свети в тъмното. Явно я бяха демонтирали.
В този момент пред портала спря черният крайслер с Ричър и Аби в багажника.
35
Шофьорът замръзна с крак на спирачката. Порталът бе отворен, но нямаше и следа от
охрана. Което бе необичайно. Шофьорът обаче нямаше търпение да влезе и да се похвали с
пленниците си, затова не се замисли много-много. Продължи напред, направи обратен завой
и спря пред една ролетна врата. Спътникът му слезе и натисна зеления бутон на
дистанционното, което държеше в ръка. Вратата се вдигна бавно, а движението ѝ нагоре бе
съпроводено от подрънкване на вериги и потракване на метални ламели. Шофьорът даде на
заден ход и влезе вътре. Изключи двигателя, излезе от колата и се присъедини към своя
колега. Двамата извадиха пистолети и отстъпиха крачка назад от багажника.
Шофьорът натисна едно бутонче върху ключа.
Капакът на багажника се отвори бавно, тихо и величествено.
Двамата зачакаха. Не се случи нищо.
Доловиха мирис на борови дъски, но не чуха вой на електрически триони. Ниската
ламаринена барака бе потънала в тишина. Някъде отзад долетяха гласове, заглушени от
стените и вратите, но въпреки това силни, объркани, уплашени. Последваха ги стъпки, бързи
и шумни, които обаче не водеха никъде. Сякаш всички пристъпваха на място. Сякаш нещо
необичайно се случваше в някой от вътрешните офиси.
Двамата се ослушаха.
Може би в офиса на самия Дино.
Първите осем души, които влетяха в кабинета на боса, видяха едно и също. Дино се бе
свлякъл на креслото зад бюрото си, а част от главата му липсваше. Джетмир седеше на стола
отпред с пистолет в ръка. Направо го завариха на местопрестъплението. Видяха дима от
изстрела, доловиха мириса на изгорял барут. Трима от първите осем бяха членове на
вътрешния кръг, които имаха, макар и бегла, представа какво може да се е случило.
Останалите петима заемаха по-ниски позиции в организацията. И нищо не разбираха.
Изпаднаха в ступор. Не можеха да асимилират случилото се. Джетмир бе вторият най-важен
човек в техния свят. Думата му бе закон. Той бе безупречен, съвършен. Всички му се
възхищаваха, почитаха, подчиняваха. Разказваха невероятни истории за него. Той беше
легенда. Но той бе убил Дино. А Дино бе големият шеф. Най-важният човек в техния свят.
Цялата им васална вярност бе насочена към него. Сякаш му бяха дали кръвна клетва. Сякаш
живееха в средновековно кралство. И това бе техен върховен дълг.
Един от петимата бе обикновен човек от Поградец, разположен на брега на Охридското
езеро. Преди години някакво местно величие се бе нахвърлило върху сестра му и Дино бе
възстановил семейната чест. Един обикновен човек. Верен като куче. Обичаше Дино като
баща. И обичаше факта, че го обича. Обичаше структурата, йерархията, правилата, желязната
сигурност, които всички тези неща внасяха в живота му. Той не само обичаше правилата, но и
живееше според тях. Затова извади пистолета си и простреля Джетмир в гърдите. Три пъти.
Изстрелите отекнаха оглушително в тясното изпълнено с хора помещение, след което самият
стрелец бе прострелян от двама души едновременно. Единият, инкасатор, който действаше
на автопилот, защитаваше новия шеф, макар новият шеф да бе убил стария шеф. Другият
стрелец бе член на вътрешния кръг и имаше някаква представа какво може да се е случило.
Затова и се надяваше да спаси нещо в настъпилата катастрофа. Надеждата му бе напразна,
тъй като вторият му куршум прониза друг инкасатор, застанал до първата жертва.
Охранителят, пристъпил зад инкасатора, отвърна панически на огъня. Беше проява на чист
рефлекс, но изстрелът му попадна в главата на човека от вътрешния кръг. Затова друг член на
вътрешния кръг застреля охранителя, докато един от майсторите в дъскорезницата, който
имаше зъб на вътрешния кръг, стреля по него и пропусна, но един рикошет попадна в рамото
на третия член на вътрешния кръг. Той извика от болка, извади пистолета си и започна да
стреля. Дулото на глока му заподскача лудешки и куршумите полетяха във всички посоки, но
най-вече в центъра на насъбралата се тълпа. Хората започнаха да се пързалят и да падат по
хлъзгавия от кръв под, докато мъжът с глока не изпразни целия си пълнител. Отново настъпи
тишина, но не съвсем пълна, тъй като бе нарушена от друг силен шум.
Въпросният шум бе резултат от нови изстрели. Всъщност само два. Но добре премерени.
От деветмилиметров пистолет. Заглушени от разстоянието. Долетели може би от бараката.
Най-вероятно близо до ролетната врата.
***
***
Този път шофираше Аби. Ричър усещаше тежестта отзад. Задното окачване скърцаше. В
багажника имаше близо триста килограма. Вероятно конструкторите на линкълна не го бяха
проектирали за подобна тежест.
Спряха на известно разстояние от бара в една пряка. Дали ситуация В включваше
разполагането на усилена охрана? Ричър предполагаше, че това едва ли е възможно
навсякъде. Украинците просто не разполагаха с достатъчно хора. И щяха да концентрират
усилията си само върху най-важните обекти. Най-ценните мишени. Тук включваше ли се
лихварският бизнес? Ричър не бе сигурен. Излезе от колата, отиде до ъгъла и надзърна.
Предпазливо. Едва-едва.
Улицата бе пуста. Пред бара нямаше паркирани автомобили. Не се виждаха и мъже в
костюми, подпрели се на стените.
Ричър се върна в колата. Аби потегли, излезе на улицата с бара, а после сви в пряката зад
него. Кварталът беше стар, построен по времето, когато Александър Греъм Бел е изобретил
телефона и всичко ново, появило се след това, приличаше на придатък. Навсякъде имаше
килнали се на една страна улични стълбове с дебели провиснали снопове жици и кабели. По
стените бяха монтирани водомери, електромери и газомери. Кофите за боклук бяха
препълнени.
Зад бара завариха паркиран черен линкълн. Празен. Несъмнено колата, с която бе дошъл
мъжът с бледото лице. И която го очакваше, за да го отведе у дома след края на работния ден.
Аби спря зад линкълна.
— Мога ли да помогна с нещо? — попита тя.
— Искаш ли? — отвърна с въпрос Ричър.
— Да.
— Тогава мини отпред. Влез като обикновен клиент. Спри за секунда. Нещастникът
седи в дъното вдясно. Тръгни към задната стена.
— Защо?
— Искам да му отвлечеш вниманието. Няма да свали поглед от теб. От една страна,
защото си нов клиент, но най-вече защото си най-прекрасното нещо, което ще види за целия
ден. Може би за целия си живот. Не обръщай внимание на бармана, каквото и да каже. Той е
задник.
— Ясно — отвърна Аби.
— Искаш ли пистолет?
— Ще ми трябва ли?
— Няма да навреди.
— Добре — съгласи се тя.
Ричър ѝ даде хеклера, който бе взел от портиера в бара. Пистолетът изглеждаше толкова
малък в ръката му и толкова огромен в нейната. Тя го претегли на длан и го пъхна в джоба си.
Тръгна по уличката. Ричър откри задната врата на бара. Беше стоманена, стара и очукана от
ръчните колички, с които пренасяха кеговете с бира. Той натисна дръжката. Беше отключено.
Вероятно в отговор на някоя общинска разпоредба. Все пак задната врата служеше и като
противопожарен изход.
Ричър се промъкна вътре. Озова се в далечния край на къс коридор. Вляво и вдясно
имаше тоалетни. Следваше служебно помещение. Офис или склад. Или и двете. След това
коридорът свършваше. Появи се самият бар, но сега Ричър го виждаше от другата страна.
Барплотът бе в близкия десен ъгъл. Всичко останало бе същото както преди. Светлината бе
все така оскъдна, а въздухът миришеше все така на разлята бира и дезинфектант. Този път
имаше петима клиенти, всеки седнал сам на отделна маса, стиснал чашата в ръка с унило
изражение. Зад бара стоеше същият дебелак, чиято брада вече сигурно бе на шест дни, но
кърпата, преметната през рамото му, бе чисто нова.
Мъжът с бледото лице седеше на същата маса в дъното, но вляво от Ричър. Кожата му бе
толкова бяла, че сякаш флуоресцираше в сумрака. Косата му блестеше. Имаше дебели бели
китки, масивни бели ръце и голям черен бележник. Същият черен костюм, същата бяла риза,
същата черна копринена вратовръзка. Същата татуировка.
Аби прекрачи прага. Застина за миг и вратата се затвори зад гърба ѝ. Изигра ролята си
блестящо. Всички погледи бяха вперени в нея. Слабата светлина от неоновите реклами на
витрината я озаряваше в контражур. Дребничка, слаба, облечена изцяло в черно. Къса черна
коса, жизнерадостни черни очи. Свенлива, но очарователна усмивка. Непозната, отбила се за
едно питие с надеждата да бъде посрещната с „добре дошла“.
Не се получи. И петимата клиенти извърнаха погледи. Но не и барманът. Нито пък
украинецът с бледото лице. Аби тръгна към бара и те проследиха всяка нейна крачка.
Ричър пристъпи напред. Намираше се на почти два метра зад украинеца и на други два
метра встрани от него. Несъмнено попадаше в обхвата на периферното му зрение, но се
надяваше вниманието му да е насочено изцяло към Аби. Тя продължи към бара и Ричър
направи още една крачка напред.
Барманът извика:
— Хей!
Ричър попадаше в обхвата и на неговото периферно зрение. Два метра зад него, два
метра встрани. В следващия миг се случиха няколко неща едновременно. Като в сложна
балетна хореография. Или като тройна комбинация в бейзбола. Украинецът погледна назад и
понечи да се изправи, Ричър пристъпи напред към бара, сграбчи с две ръце дебелата глава на
бармана, блъсна я рязко назад, след което я дръпна също толкова рязко надолу и я заби в
махагоновия плот. Почти като баскетболна забивка. Ричър използва инерцията, за да отскочи
към украинеца. Направи една крачка, втора и му нанесе страховит десен прав с цялата си
сила. Юмрукът му се стовари в лицето на украинеца, който тъкмо се надигаше от мястото
си. Мъжът отлетя назад като изстрелян от дулото на оръдие и се просна на пода. От носа и
устата му потече кръв.
Петимата клиенти станаха едновременно и забързаха към вратата. Може би това бе
обичайната реакция в подобни ситуации. Ричър можеше само да приветства решението им.
Защото то означаваше, че няма да има свидетели. По барплота се виждаха кръв и зъби, но
самият барман се бе свлякъл отзад.
— Предполагам, че по някое време е откъснал поглед от мен — отбеляза Аби.
— Нали ти казах, че е задник — отвърна Ричър.
Двамата приклекнаха до украинеца и извадиха пистолета, телефона, ключовете и близо
осем хиляди долара от джобовете му. Носът му изглеждаше смазан. Дишаше през устата. В
ъгълчетата на устните му се събираше кървава пяна. Ричър си спомни как този човек бе
допрял белия си като тебешир пръст до главата си. Сякаш за да го сплаши. А сега не беше
толкова самонадеян.
— Да или не? — попита Ричър.
Аби се замисли за миг. После каза:
— Да.
Ричър постави длан върху устата на украинеца. Едва я удържаше там, защото лицето на
нещастника бе мокро и хлъзгаво от кръв. Но въпреки това надделя. Украинецът напразно се
опитваше да бръкне в джоба си и да извади пистолет от там. Последните си сили прахоса в
тропане с пети по пода и забиване на нокти в китката на Ричър. Накрая тялото му се отпусна
и той притихна.
Тримата минаха зад щанда и седнаха на пода срещу витрините, недалече от вързания
продавач. Проведоха съвещание на високо равнище. А то винаги се организира зад
фронтовата линия. Хоган влезе в ролята на вечно недоволен, критично настроен морски
пехотинец. От една страна, защото бе именно такъв, а от друга — като професионално
задължение. Всеки план трябва да бъде подложен на стрес тест от всяка възможна гледна
точка.
— В най-лошия случай — каза той — ще попаднем в същата ситуация, но обърната на
сто и осемдесет градуса. Хора по тротоарите на другата улица, които да наблюдават задния
изход, и още хора вътре, в тесните коридори. Има си специален термин за това.
— Симетричност — каза Ричър.
— Именно.
— Такава е човешката природа — каза Аби. — Хората правят твърде много глупости, но
понякога решават да постъпят както трябва.
— Какво означава това? — попита Хоган.
— Аварийният изход би поставил Грегъри в неизгодно положение — каза тя. — Би
издал страха му. В най-добрия случай би показал, че не вярва на собствената си охрана или
на армията от верни войници, която го е оградила. А той не може да допусне подобно нещо.
Това е Грегъри. Той не може да проявява слабости. Неговата собствена организация не търпи
слабости.
— И?
— Аварийният изход е таен. Никой не го охранява, защото никой не подозира за
съществуването му.
— Дори Данило?
— Особено Данило — обади се Ричър. — Той е най-голямата заплаха. Това е
организирано зад гърба на Данило. Обзалагам се, че ако се върнем назад във времето, ще
открием период от две седмици, в който Данило е бил изпратен някъде далече от тук. И
тъкмо преди да се върне, двама строителни работници са претърпели трагична злополука.
— Следователно никой освен Грегъри не знае къде се намира въпросният таен тунел.
— Точно така.
— Но това включва и нас. Ние също нямаме представа къде да го търсим.
— В някое мазе, което е свързано с друго мазе.
— Това ли е планът ти?
— Анализирай ситуацията от гледната точка на Грегъри. Той не се е издигнал до тук,
поемайки рискове. Атакува ли някой офисите му, той трябва светкавично да изчезне. И тъй
като ще попадне в силно стресова ситуация, не може да си позволи объркване или суетене.
Пътят му за бягство трябва да е обозначен съвсем ясно. Със стрелки по стените или дори с
аварийно осветление като в салона на самолет. Трябва само да открием вратата, която излиза
на уличката в другия край на тунела. Ще влезем оттам и ще проследим стрелките по
обратния път. Може да се озовем в кабинета му през някоя стара маслена картина на стената.
— И пак ще се изправим срещу многоброен противник. Ще се смени само
последователността. Те ще нахлуят през вратата на офиса.
— Да се надяваме.
— Не виждам какво печелим.
— Две неща — обясни Ричър. — Няма да има противник зад гърба ни и ще
елиминираме врага от висшите чинове към нисшите, а не от нисшите към висшите. Така е
далеч по-ефективно.
— Чакай малко — възрази Хоган, — на улицата също има хора. Нали говорим за
симетричност. По ъглите на задната улица също ще има постове. Няма да влезем лесно.
— Ако исках да ми е лесно, щях да стана морски пехотинец.
Напуснаха заложната къща така, както бяха проникнали в нея — през задния коридор,
през задната врата и по задната уличка. Забързаха към колата, отначало предпазливо, но
после ускориха крачка. Колата ги очакваше на мястото, на което я бяха оставили. Не завариха
квитанция за глоба на предното стъкло. Дори пътните полицаи бяха отишли източно от
Сентър Стрийт. Аби седна зад волана. Тя познаваше квартала най-добре. Описа широк кръг,
който я отведе далече от таксиметровата компания. Спря две преки зад нея, на тиха уличка
зад семеен магазин, в който продаваха маркучи за перални машини. Аби остави двигателя да
работи. Хоган излезе, а тя се плъзна на дясната седалка. Хоган заобиколи отпред и зае
мястото ѝ зад волана. Ричър остана отзад.
— Готови ли сте? — попита той.
Последва рязко кимване от Хоган. И решително кимване от Аби.
— Да действаме тогава — каза Ричър.
Хоган продължи до следващата пряка и зави наляво. На отсрещния ъгъл стояха двама
души. Черни костюми, бели ризи. На далечния ляв ъгъл спрямо предишната позиция на
Ричър и на близкия десен ъгъл спрямо сегашната му позиция. Симетричност. Стояха с гръб
към сградите, които охраняваха, вперили поглед пред себе си като добри войници на пост.
Двамата видяха да приближава един от собствените им автомобили. Черен линкълн. Не
успяха да видят хората на предната седалка. А задните прозорци бяха тонирани. Колата зави
наляво точно пред тях. Навлезе в пряката. Отдясно се намираше агенция за недвижими
имоти, собственост на Грегъри, отляво — друга агенция за недвижими имоти. На следващия
ъгъл стояха още двама души. Преди на далечния десен ъгъл, а сега на близкия ляв ъгъл.
Колата намали и спря до бордюра. Задният прозорец се смъкна, през него се подаде ръка
и повика охранителите. Мъжете на ъгъла тръгнаха към линкълна. Чист рефлекс. После обаче
се сепнаха. Замислиха се. Но не промениха решението си. Защо да го правят? Колата бе от
техните. Освен това бяха в състояние на повишена готовност, а това предполагаше куп
спешни задачи, които не търпят отлагане. Затова те забързаха към линкълна.
Грешка.
Предната врата се отвори, когато те бяха на три метра. От там излезе Аби. Задната врата
се отвори, когато те стигнаха до колата. От там излезе Ричър. Той удари с глава първия
украинец. Направи го без видимо усилие, просто уцели момента и използва инерцията.
Мъжът се свлече в канавката. Главата му се удари силно в бордюра. Лош късмет.
Ричър продължи към втория украинец. Изведнъж осъзна, че го е виждал и преди. Да, в
онзи бар с малките пици, в който Аби работеше като сервитьорка. Охранителят на вратата.
Онзи, който ѝ бе казал: „Изчезвай, хлапе!“. А Ричър му бе казал: „До скоро. Надявам се“.
Търпението му бе възнаградено.
Ричър стовари къс ляв в лицето му, не много силно, колкото да изправи тялото му, след
което нанесе втори къс ляв, този път в корема му, за да го сгъне на две и да накара главата му
да заеме удобна позиция — а именно на нивото на гърдите на Ричър или малко по-надолу, —
след което да я хване и да я завърти рязко. Вратът на украинецът изпука и той се свлече на
земята до своя приятел. Ричър коленичи и извади пълнителите от пистолетите им.
Линкълнът потегли.
Ричър се огледа. Двамата украинци на далечния ъгъл се приближаваха. Това бе
неизбежно. Симетричност. Поради същите причини. И продължаваха да се приближават.
Сега вече тичаха. Хоган ускори рязко, качи се на тротоара и ги блъсна. Грозна гледка.
Двамата полетяха във въздуха и доказаха, че всички онези клишета за парцалени кукли
отговарят на истината. Вероятно бяха мъртви, преди да паднат на земята. Още от удара в
колата. Претърколиха се на тротоара, разперили ръце и крака във всички посоки. Хоган спря
и излезе. Ричър се изправи и продължи по тротоара.
Срещнаха се по средата на пряката. Аби вече бе там. Тя посочи някакво място зад гърба
на Хоган.
— Там.
— Защо реши така? — попита Ричър.
Не бе очаквал подобна улица. Не приличаше на онази зад заложната къща. Нямаше голи
тухли, решетки по прозорците, провиснали кабели. Вместо тях имаше спретната редица
току-що реновирани сгради. Като улицата с онази адвокатска кантора. Чисти и светли.
Партерните етажи бяха заети предимно от магазини. С далеч по-приветливи фасади от
заложната къща, таксиметровата компания и фирмата, предоставяща съдебни гаранции.
— Предположих, че Грегъри е започнал отвън навътре. Не би могъл да запази всичко в
тайна, ако започне отвътре навън. Не би допуснал строителните работници да преминават
през офиса на таксиметровата компания. Не и без някой да полюбопитства какво правят там.
Затова Грегъри е започнал в обратната посока и реновирането на тези сгради му е
предоставило идеалното прикритие. Така е разполагал с най-подробни строителни планове.
Знаел е кои стени да пробие и кои сгради да свърже. Това е направил. Задното помещение на
някой от тези магазини води до офиса му.
— Симетричност — отбеляза Хоган.
— Само на теория — отвърна Аби. — Реалността е нещо съвсем друго. Тя е изпълнена с
неочаквани чупки и завои. Защото тези сгради са на повече от сто години.
— Но кой магазин? — зачуди се на глас Ричър.
— Отново се връщаме на въпроса за човешката природа. Предполагам, че Грегъри не би
отдал помещението под наем — каза Аби. — Той трябва да е абсолютно сигурен. Не би поел
риска някой да сложи хладилна витрина точно зад тайната му врата. Грегъри трябва да
притежава пълен контрол върху маршрута си за бягство. Затова потърсих празни помещения.
И открих само едно. Витрината му е покрита с хартия. Ей там!
Тя посочи зад гърба на Хоган.
По стените нямаше стрелки. Нито пък аварийно осветление като в салона на самолет.
Аби извади телефона си и с негова помощ освети коридора пред тях. Той бе широк около
метър. Личеше си, че е построен неотдавна, тъй като миришеше по същия начин, както и
празният магазин. На боя и мазилка. Отначало вървеше направо, завиваше под прав ъгъл
надясно, а после правеше още една чупка, но наляво. Сякаш заобикаляше други сгради или
помещения. Ричър си представи Грегъри да проектира коридора, надвесен над строителните
планове — тук трябва малко да се разшири, там да се постави фалшива стена и прочие.
Резултатът бе нещо като лабиринт, но нов, модерен, логически последователен. Човек не
можеше да се спъне, да падне, да се изгуби. Ричър предположи, че на стената близо до входа
ще има фенерче. Представи си и как Грегъри го грабва, тича от ъгъл до ъгъл, изскача през
металния панел в стената и прекосява празния магазин.
Тримата напредваха бавно. Завоите не им позволяваха да определят с точност
изминатото разстояние. Ричър си спомни, че карето, очертано от четирите улици, е доста
голямо спрямо стандартите на старата част на града. То имаше формата на квадрат с
дължина на страните от порядъка на сто и двайсет метра. Таксиметровата компания,
заседателната зала и офисите зад нея едва ли навлизаха на повече от трийсет метра в карето,
най-много четирийсет и пет, ако бяха по-просторни. Което означаваше, че Ричър и
останалите трябва да изминат осемдесет метра. Но по права линия. А на практика — сто и
петдесет, сто и шейсет метра заради всички чупки и завои. Разстояние, което би трябвало да
отнеме шест минути, изчисли Ричър, при това бавно и предпазливо темпо.
Отне им точно пет минути и половина. След последния завой дойде и краят на
коридора, озарен от мобилния телефон на Аби. Стената в дъното бе от масивна стомана. От
единия край до другия. От пода до тавана. Монтирана в стоманена рамка с размерите на
онзи панел в магазина. Приличаше на врата в подводница. Масивните панти бяха заварени за
рамката. Вляво имаше дебело резе. Което в момента бе свалено. Грегъри щеше да бутне
вратата, да влезе вътре, да затвори след себе си и да сложи резето. Без преследвачи. Без
ключове. Бързо и лесно. На стената, близо до резето, наистина имаше фенер.
Ричър, Аби и Хоган се върнаха два завоя назад и зашепнаха толкова тихо, че едва се
чуваха.
— Най-важният въпрос — каза Ричър — е дали пантите ще изскърцат. Направят ли го,
трябва да действаме бързо. Не го ли направят, ще действаме бавно. Готови ли сте?
Рязко кимване от Хоган. Решително кимване от Аби.
Върнаха се по обратния път. Два завоя. Озоваха се пред стоманената врата. Аби поднесе
телефона си към пантите. Изглеждаха доста качествена изработка. Кована стомана. Гладка
повърхност. Но без следа от масло или грес. С други думи, непредсказуеми. Вратата нямаше
дръжка. Само две дебели планки, които да държат резето. Ричър прокара пръст по една от
тях. Разигра наум онова, което трябваше да направи. Бързо или бавно. Вратата щеше да бъде
замаскирана по някакъв начин от другата страна. Но с нищо необичайно. Нищо, което да
изисква намесата на работници. Нищо, което да промени стаята. Нищо, което Данило да
забележи след завръщането си. Вероятно с мебел, която и преди е била там. Висока колкото
Аби. Например библиотека. Ричър щеше да отвори металната врата и да отмести
библиотеката. Бързо или бавно.
Оказа се бързо. Ричър побутна вратата и пантите заскърцаха пронизително още след
първите един-два сантиметра. Затова той натисна рязко и бледата светлина от телефона на
Аби му разкри задната част на тежка дървена мебел. Ричър блъсна здраво и тя падна. Оказа
се доста нестабилна. Несъмнено библиотека. Ричър се покатери върху нея и влезе в стаята.
Грегъри седеше на зеленото кожено кресло зад бюрото си и размишляваше върху важни
дела. Изведнъж чу пантите да проскърцват зад гърба му. Извърна се, за да види какво става, в
мига, в който библиотеката падна върху него. А тя бе изработена от балтийски дъб, не от
талашит. С други думи, масивна мебел. На всичкото отгоре отрупана с книги, сувенири,
фотографии в рамка. Първо, ръбът на един рафт счупи рамото му и второ, милисекунда по-
късно друг рафт разцепи черепа му. Накрая библиотеката се стовари върху Грегъри с цялата
си тежест, събори креслото му, притисна главата му в ръба на бюрото му и запрати
останалата част от него на пода. В резултат на това вратът му се изви под абсурден ъгъл и
изпращя като съчка. Грегъри умря мигновено. Изобщо не усети допълнителната тежест върху
тялото си, когато Ричър стъпи върху библиотеката.
***
Ричър видя пред себе си задната част на библиотеката, наклонена като рампа. Беше
опряла в бюрото. Покатери се върху нея и видя отворена двойна врата, зад която се намираше
външният офис. Мъжът в него тъкмо се надигаше зад бюрото си. На лицето му бе изписана
искрена изненада, неописуем шок. Данило, предположи Ричър. Вратата на външния офис
водеше към коридора отвъд него. Тя също бе отворена. От там долитаха звуци като чегъртане
на столове по линолеум и тропот на крака. Пронизителното скърцане и оглушителният
трясък бяха привлекли вниманието на всички.
Ричър държеше по един глок във всяка ръка. Десният бе насочен към Данило, левият
към вратата. Хоган пристигна след него. Последна се появи Аби.
— Грегъри е мъртъв под библиотеката — каза тя.
— Как? — попита Ричър.
— Бил е зад бюрото и тя е паднала върху него. Предполагам, че е счупила врата му.
— Аз я бутнах върху него.
— Това е подробност.
Ричър се замисли за миг, после каза:
— Извадил е късмет.
Кимна към Данило и каза на Хоган:
— Арестувай този човек. Дръж го под око и гледай да не пострада. Двамата с него
трябва да проведем важен разговор.
— Че за какво?
— Така се изразяваме в армията, преди да пребием някого до смърт.
— Ясно.
От този момент нататък събитията се развиха по начин, който впоследствие Ричър
определи като неизбежен, дори предопределен по най-различни причини — културни
особености, натиск от околните, сляпо подчинение, безнадеждна липса на алтернатива…
Трудно можеше да прецени какви точно са причините. Но това му помогна да си обясни
донякъде купчината тела в онзи коридор в задната част на дъскорезницата. Украинците
прииждаха на талази. Пръв се появи едър мъж, който бързо осъзна какво става и посегна за
оръжието си. Ричър го остави да извади пистолета си. Остави го да демонстрира
намерението си кристално ясно. После го простреля в гърдите. Само веднъж. Появи се втори
тип, напомпан със същото самочувствие. Сигурно си мислеше нещо от рода на: Аз ще се
справя по-добре. Е, не се получи. Той положи началото на купчината пред офиса на Грегъри.
Но това не спря останалите. Те продължиха да напират. Един след друг, един след друг. Ще
попаднем в същата ситуация, но обърната на сто и осемдесет градуса. Хоган се бе оказал
напълно прав. Първи пристигнаха най-високопоставените в организацията, после по-умните
силоваци, заели позиции в другите офиси в сградата, и накрая глупавите биячи, заели
позиции на улицата. Всички те се оказаха неумолимо привлечени от офиса на Грегъри и
съответно невъзвратимо обречени. Отначало Ричър се опита да си обясни тази саможертва
със средновековни понятия и принципи, но после се върна много по-назад във времето, сто
хиляди поколения назад, когато отделянето от племето е изпълвало първобитния човек с
неописуем ужас.
Притегателната сила на множеството бе опазила живи хората тогава. Но не и сега. В
един момент настъпи тишина. Не се чуваха нови стъпки. Ричър изчака цяла минута. За всеки
случай. Изстрелите бяха заглъхнали, за да направят място на гневна зловеща тишина.
Той се обърна с лице към Данило.
46
Данило бе дребен мъж според стандартите на Ричър. Висок около метър и седемдесет и
пет, по-скоро слаб и жилав, отколкото пълен. Хоган бе свалил сакото му и бе изпразнил
кобура му. В резултат на това украинецът изглеждаше гол и уязвим. Примирен с
поражението. Хоган го бе накарал да застане до бюрото във вътрешния офис. Бюрото
изглеждаше масивно, изработено от дърво с цвят на карамел. Падналата библиотека бе
опряла в него. Сигурно тежеше цял тон. Из цялото помещение се бяха разпилели книги и
вещи. Ричър видя Грегъри на пода. Тялото му бе извито под формата на буквата Z. Като се
изключи това, босът на украинците изглеждаше добре. В отлично здраве. Висок, едър,
солиден. Но мъртъв. Жалко.
Ричър пъхна левия си показалец под възела на вратовръзката на Данило, изви го като
кука и го отведе на по-широко място. Завъртя го към себе си и коригира стойката му.
Раменете назад, брадичката нагоре.
После отстъпи една крачка.
— Разкажи ми за онези порносайтове в интернет — каза Ричър.
— За кое? — попита Данило.
Ричър го зашлеви. С открита длан, но много силно. Ударът му вдигна Данило във
въздуха. Тялото му направи половин салто и се свлече на земята там, където стената и подът
се срещаха.
— Ставай — нареди му Ричър.
Данило се изправи бавно и неуверено. Първо изпъна ръце на земята, после застана на
колене и опря длани в стената.
— Опитай пак — каза Ричър.
— Това е страничен бизнес — започна Данило.
— Къде се намира?
Данило се поколеба.
Ричър го удари отново. С другата ръка. Отново с открита длан. По-силно от предишния
път. Данило падна отново и удари главата си в другата стена.
— Ставай — повтори Ричър.
Данило се изправи. Бавно и неуверено, плъзгайки длани по стената.
— Къде се намира? — повтори Ричър.
— Никъде — отвърна Данило. — И навсякъде. Това е интернет. Безброй сървъри във
всяка точка на планетата.
— Откъде се контролира?
Данило наблюдаваше дясната ръка на Ричър. Беше се досетил каква ще бъде
последователността на ударите. Не беше трудно. Дясно, ляво, дясно, ляво… Не му се искаше
да отговаря, но щеше да му се наложи.
И той изрече думата. Онази, която не означаваше кошер или дупка, а гнездо,
разположено много, много високо. После стисна устни. Намираше се между чука и
наковалнята. Не можеше да разкрие местоположението. Това бе най-голямата им тайна. Той
продължи да се взира в дясната ръка на Ричър.
— Вече знаем къде се намира — каза Ричър. — Не можеш да се пазариш. Не можеш да
предложиш нищо в замяна.
Данило не отговори. Звънна мобилен телефон. Далечен приглушен сигнал. От другия
коридор. В джоба на някой труп от купчината. Иззвъня шест пъти и спря. След него звънна
друг. Също толкова далечен, също толкова приглушен. После звъннаха още два.
Корабът-майка се чудеше защо никой не отговаря.
— Съжалявам — каза Данило.
— За кое? — попита Ричър.
— За онова, което направих.
— Но го направи, нали? И нищо не е в състояние да промени този факт.
Данило не отговори.
— Да — каза Аби.
— Да — каза Хоган.
Ричър простреля Данило в челото със същия „Хеклер и Кох“, който Хоган му бе отнел.
Стандартното въоръжение на германската полиция. Пистолетът по нищо не се отличаваше от
другите. Нищо чудно да бяха с последователни серийни номера. Доставка на едро, извършена
с помощта на корумпирано немско ченге. Данило падна. Остатъкът от главата му остана в
собствения му офис, тялото му — в този на Грегъри. Ричър се огледа. Ще елиминираме врага
от висшите чинове към нисшите, а не от нисшите към висшите. Така е далеч по-
ефективно. Свършиха си работата. Телата на украинците лежаха като фигурки от
корпоративна схема. Грегъри, Данило, заместниците… Навсякъде звъняха телефони.
Ричър, Аби и Хоган си тръгнаха по обратния път, през тайния коридор. Прекосиха
празния магазин и излязоха на улицата. Украинците, които бяха охранявали двата края на
пряката, лежаха на местата, където бяха паднали. На никого не му бе минало през ум да
позвъни на ченгетата заради някакви трупове до черен линкълн в западната половина на
града. Всеки смяташе, че това не е негова работа.
— А сега накъде? — поинтересува се Аби.
— Добре ли си? — попита Ричър.
— Да. Къде отиваме?
Ричър вдигна поглед към небостъргачите в центъра. Шест кули от стомана и стъкло. Три
от тях превърнати в офис центрове, другите три — в хотели.
— Трябва да се сбогувам със семейство Шевик. Това може да е последната ми
възможност.
— Защо?
— Дъскорезницата няма да гори цяла вечност. Рано или късно ченгетата ще се върнат
западно от Сентър Стрийт. И някои от тях ще установят, че са се лишили от онази хилядарка
седмично, която са получавали до момента. Ще се ядосат на някого. Ще започнат да задават
въпроси. Когато това се случи, по-добре да съм далече оттук.
— Ще заминеш ли?
— Ела с мен.
Аби не отговори.
— Звънни на Вантреска и му кажи да ни чака.
Зарязаха линкълна. Един вид предупреждение. Като пътен знак. Който обаче не гласи:
Минаването забранено, а Питането забранено. Слънцето се издигаше високо. По небето не
се виждаше и едно облаче. Следобедът преваляше. Ричър, Аби и Хоган тръгнаха пеша в
посоката, от която бяха дошли. Влязоха в хотела, почукаха на вратата на семейство Шевик.
Мария погледна през шпионката и отвори. Бартън и Вантреска вече бяха там.
Детективът посочи през прозореца. Лявата от двете кули с офиси, западно от Сентър
Стрийт. Обикновен паралелепипед, висок двайсет етажа със стъклена фасада, която
отразяваше слънчевите лъчи. Над прозорците на последния етаж грееше безлично название.
Можеше да принадлежи както на застрахователна компания, така и на слабително лекарство.
— Сигурни ли сте? — попита Ричър.
— Това са единствените нови наематели за периода, който ни интересува. Последните
три етажа. Никой не е чувал за тази компания. До нея се стига само с асансьор и там се
случват странни неща.
— Браво на вас.
— Благодари на Бартън. Той познава саксофонист, който работи в отдел „Архитектура и
благоустройство“ в общината.
Вантреска явно се бе обадил на румсървис още с пристигането си, защото след няколко
минути се появи келнер с количка, отрупана с храни и напитки. Сандвичи, мъфини и
бисквити, още топли от микровълновата. Плюс вода, кола, студен чай, горещ чай и най-
хубавото от всичко — горещо кафе във висока хромирана кана, която проблясваше на
слънцето. Всички ядоха заедно. Вантреска каза, че е изпратил хора да почистят къщата на
Шевик, след което с нея ще се заемат зидар и бояджия. След ден Арън и Мария можели да се
приберат в дома си. Ако желаят. Те му благодариха искрено.
А после погледнаха въпросително Ричър.
— Очаквайте банков превод към края на работния ден — каза той.
Арън се поколеба за секунда, после попита вежливо:
— Колко голям?
— Обичам кръглите числа. Но ако е прекалено голям, раздайте излишъка. На хора,
озовали се в същото положение като вас. Помислете и за онези адвокати. Джулиан Харви
Ууд, Джино Веторето и Айзък Мехай-Байфорд. Вършат добра работа, особено за хора с
толкова много имена.
Ричър извади плика от заложната къща. Брачните халки, пръстените с малките
диаманти, часовникът със счупено стъкло. Връчи го на Мария с думите:
— Обявиха фалит.
После Ричър, Аби, Бартън, Хоган и Вантреска си тръгнаха. Взеха асансьора и излязоха
на улицата.
На деветнайсетия етаж някой забеляза, че екранът, който следи фоайето долу, изведнъж
е потъмнял. Никой нямаше представа откога са останали без сигнал. Отначало решиха, че
става въпрос за технически проблем. Но после стана ясно, че екранът не е равномерно
черен. Явно причината бе друга. Затова върнаха записа назад и видяха млада жена да пръска
обектива със спрей. След като преди това размахва пистолет. След като се втурва през
въртящата се врата в компанията на още четирима. Всичките облечени различно, всичките
преметнали еднакви чанти през рамо. Екип за черни операции, ръководен от жена. Това
беше Америка.
Разбира се, първата им работа бе да звъннат долу във фоайето. За всеки случай. На
четири отделни телефона. Никой не вдигна. От това се страхуваха, но това очакваха. От два
часа не успяваха да се свържат с никого. Набраха номера дори на портиера зад рецепцията.
Те имаха номера. На стационарния телефон на онова глупаво бюро.
Никакъв отговор.
Бяха напълно изолирани. И не разполагаха с никаква информация. Дори от фоайето
долу. Нямаха представа какво се случва. Бяха отрязани от света. Нямаше нищо и по новините.
Нито по клюкарските сайтове.
Опитаха се отново да се свържат с всички телефони, с които разполагаха. Никакъв
отговор.
Тогава чуха асансьора да тръгва нагоре. Средният асансьор.
Пристигането на кабината бе съпроводено от съскане на въздух в шахтата. Вратите се
отвориха плавно и гладко.
Върху срещуположната стена на кабината някой бе написал със спрей украинската дума
за загубеняк. А под буквите на кирилица лежеше един от техните колеги от фоайето. С черен
костюм и черна вратовръзка, с разперени встрани ръце и крака. И с огнестрелна рана в
гърдите.
Главата му бе отрязана. Главата му бе поставена между краката му.
Вратите се затвориха плавно и гладко. Асансьорът се спусна надолу.
Бяха напълно изолирани. Нямаха връзка с никого. Всички, които не работеха върху
конкретна задача в момента, се събраха във фоайето, пред асансьорите. Извън клетката. Но
близо до контролния пулт. Заеха позиции така, сякаш залагаха откъде ще се появи
противникът. Някои застанаха срещу средния асансьор. Сякаш очакваха да се върне със
зловещия си товар. Други избраха първия асансьор. Или третия. Застанаха и до аварийните
стълби. Започнаха да обсъждат всевъзможни теории.
И да чакат.
Нищо не се случи.
Хората пред контролния пулт се смениха. Сякаш това щеше да промени нещо. Сякаш
това щеше да направи някой сценарий по-вероятен, а друг-по-малко вероятен.
Продължиха да чакат.
Направиха пореден опит да наберат три телефона. За последен път. Първо на Грегъри,
после на Данило и накрая на шефа на охраната долу във фоайето. Без особена надежда.
Никакъв отговор.
Продължиха да чакат. И да се сменят зад контролния пулт. И да се ослушват.
Асансьорът тръгна нагоре. Този път левият.
Пристигането на кабината бе съпроводено от съскане на въздух в шахтата. Вратите се
отвориха плавно и гладко.
На пода лежеше друг от хората им. Отново от фоайето. С черен костюм и вратовръзка.
Лежеше на една страна. Китките и глезените му бяха вързани зад гърба му. Около главата му
бе увит черен парцал, единия край на който бе пъхнат в устата му. Въртеше се, риташе,
гледаше умолително, задавяше се с парцала… Сякаш искаше да изкрещи: Измъкнете ме,
моля ви, измъкнете ме, моля ви. А после закима енергично, сякаш за да каже: Да, да,
безопасно е, елате да ме измъкнете. Тялото му се затресе цялото, сякаш се опитваше да
стигне до прага.
После вратите се затвориха плавно и гладко. Асансьорът се спусна отново.
Отначало никой не каза нито дума. После някой се обади:
— Трябваше да го спасим.
— И как по-точно? — попита друг.
— Трябваше да бъдем по-бързи. Явно се е измъкнал от онези долу. Трябваше да му
помогнем.
— Нямаше време.
Онзи, който се бе обадил пръв, се огледа. Измери разстоянието до вратата, после до
пулта и накрая до левия асансьор. Пресметна наум… вратите се отварят… вратите се
затварят… Така е, нямаше време. Особено след като не бяха реагирали веднага. Наистина не
бе възможно.
— Жалко — каза той. — Измъкнал се е, а ние го изпратихме обратно.
— И как се е измъкнал?
— Може да са се канели да отрежат и неговата глава, но той да се е добрал до асансьора
и да се е качил тук с надеждата да го спасим. Беше на два метра от нас!
Никой не каза нищо.
— Чуйте! — каза някой.
Асансьорът затрака в шахтата. Връщаше се отново.
— Отворете вратата — каза същият охранител.
— Нямаме право.
— Този път трябва да го спасим. Отворете вратата.
Никой не каза нищо.
Асансьорът приближаваше.
— Да, отворете проклетата врата — извика друг. — Не можем да пратим горкото копеле
долу. За втори път!
Бяха напълно изолирани. Без ръководство, без заповеди.
— Отворете вратата! — обади се трети глас.
Човекът зад пулта въведе съответната парола. С известно закъснение — което бе
програмирано предварително — ключалката изщрака. Вратата се отвори. През нея излязоха
четирима души. Предпазливо, с насочени пистолети.
Асансьорът приближаваше. Вратите се отвориха плавно и гладко.
На пода лежеше същият човек. С черен костюм и вратовръзка. Китките и глезените му
бяха завързани зад гърба му. Продължаваше да се върти, да рита, да гледа умолително, да се
задавя с парцала…
Четиримата се втурнаха напред, готови да му помогнат.
Но това не беше същият човек. Беше Вантреска. И тъй като бе среден на ръст, костюмът
му бе станал идеално. И не беше вързан. Просто държеше ръцете си зад гърба си. С по един
глок във всяка. Измъкна ръце отзад, прицели се и стреля четири пъти. В този момент се
отвори вратата на десния асансьор. От там излезе Ричър, следван от Хоган, Бартън и Аби.
Четири пистолета. Хоган стреля пръв. Най-важните ни мишени са хората, които се намират
най-близо до контролния пулт, бе ги инструктирал Ричър. Три куршума се оказаха
достатъчни. Междувременно Ричър стреляше по останалите, които стояха вцепенени от
смъртта на своите колеги, застреляни от Вантреска. Бартън прикриваше единия край на
фоайето, Аби — другия.
Всичко приключи много бързо. Нямаше как да не приключи бързо. Беше като на учение.
Първо, на страната на нападателите бе изненадата и второ, те бяха открили концентриран
огън от малък ъгъл в бойно поле с формата на правоъгълник. Бяха заели позиции така, че да
не пострадат от приятелски куршум, и бяха открили ефективен анфиладен огън. Всичко това
направи победата им рутинна. Голямата награда бе вратата. Която стоеше отворена. Имаше
сложна ключалка, вероятно електронна. Определено електронна, тъй като имаше и
клавиатура.
Ричър прекрачи в охраняваното доскоро пространство отвъд клетката, последван от
Хоган, Аби и Бартън. Най-отзад вървеше Вантреска, който изтупваше черния си костюм,
поизцапан след онова изпълнение на пода на асансьора.
49
Задната част на мозъка на Ричър се бе впуснала в сложни изчисления, свързани с
деленето на общата площ на деветнайсетия етаж на общия брой жертви във фоайето. След
като тръгна от предположението, че по-важните клечки са разполагали с повече площ, а
обикновените охранители — с по-малко, стигна до извода, че тук е имало сравнително малко
хора. Логично. Украинците не биха спали по трима на легло или един до друг на пода.
Елементарна математика.
Предната част на мозъка на Ричър го съветваше да не обръща внимание на подобни
неща. Проваляли се днес, вината е само моя. Той се долепи до стената на коридора и
надникна зад ъгъла. Видя нов коридор. Също толкова широк. От двете му страни имаше
врати. Може би офиси. Или спални. В дъното бяха тоалетните. Или складовете. Или
лабораториите, или командните центрове, кошерите, гнездата или както там ги наричаха.
Ричър продължи напред. Хоган го последва. А също Аби, Бартън и Вантреска. Първата
стая отляво бе пост на охраната. Празна. Изоставена. Бюро и стол. Празни. Два монитора на
бюрото, единият с етикет Фоайе, на който не се виждаше нищо освен черна боя, а другият с
етикет 19-и етаж, който показваше зоната пред асансьорите. Ъгълът на камерата бе насочен
надолу. Виждаха се куп мъртви тела на пода. Повече от дузина.
Нали ти казах, обади се задната част на мозъка му.
Ричър продължи напред. Първата стая вдясно също бе празна. Имаше панорамен
прозорец от пода до тавана, обърнат на север. Градът се простираше в краката му. В стаята
имаше четири кресла, хладилник и маса с кафе машина. Стая за охраната. Удобна. Близо до
асансьорите.
Продължиха нататък. Не видяха нищо. Нито хора. Нито оборудване. Ричър нямаше
представа какви компютри и машинарии да очаква. И ме подсеща за онези филми, които
показват някой луд учен в лаборатория, пълна със странни апарати, през които преминават
искри от енергия. Ричър свързваше термина сървър с тенисист, който сервира топката.
Вантреска предположи, че цялото оборудване едва ли надхвърля половин дузина компютри.
А информацията се пази на облаци. Облаци? Така се изрази Вантреска. Хоган очакваше стая
с бял ламинат и хладен въздух.
Продължиха нататък.
Не видяха нищо.
— Чакайте — прошепна Ричър. — Губим си времето. Мисля, че конникът без глава е
събрал всички свободни хора пред асансьорите. Оцелели са само онези, които в този момент
са имали някаква работа. И сега са се скрили. За тях това е като битката на генерал Къстър
при Литъл Бигхорн.
— Колко? — попита Хоган.
— Не ме интересува — отвърна Ричър. — Стига Труленко да е сред тях.
— Ако става въпроса за шест лаптопа — каза Аби, — достатъчни са двама оператори.
— Плюс охрана — уточни Ричър. — В зависимост от инструкциите на Москва колко
охранители трябва да има в стаята във всеки един момент. Това променя нещата.
— От Москва щяха да изпратят цял полк, ако можеха — подхвърли Вантреска.
— Предполагам, че всичко зависи от размерите на помещението.
— Ако лаптопите са шест — каза Хоган, — то може да е с размери на килер. Може да е
навсякъде. Може да е скрито зад тайна врата, която се отваря в някой килер.
— Не, Труленко би искал прозорци — възрази Аби. — Особено след като тук има такива
прозорци. Обзалагам се, че се наслаждава на гледката. Обзалагам се, че обожава да стои тук
и да гледа през прозореца. Така сякаш се извисява над всички онези незначителни създания,
които сноват по улиците долу. Макар на практика Труленко да е неудачник и пленник.
Обзалагам се, че гледката го кара да се чувства по-добре.
— Чакайте — каза отново Ричър и погледна Бартън. — Ти спомена, че на четвъртия
етаж си успял да обиколиш целия периметър на централното ядро. Но не и на петия. Заради
по-големите офиси отзад. А в тях четвъртата стена на ядрото би се превърнала в стена в
самите помещения.
— Да — отвърна Бартън.
— Добре е да имаш подобна стена, нали? — попита Ричър. — Тя осигурява най-близък
достъп до шахтите с кабелите, разположени до асансьорите. — Погледна Вантреска и
продължи: — Навремето, ако трябваше да прокараш телефонни кабели, колко дълги щеше да
ги направиш?
— Максимално къси — отговори Вантреска.
— Защо?
— Кабелите са уязвими.
Ричър кимна.
— Особено в механично отношение — каза той. — А стената е разположена в
непосредствена близост до електричеството, водата и генератора, който да се включи в
случай на необходимост. Предполагам, че украинците са търсели подобна стена. — Ричър
произнесе онази дума, която означаваше кошер, гнездо или дупка за нещо, което бръмчи,
лети или рови. — Издигнали са я от задната част на асансьорната шахта чак до прозорците
отпред. Защото шефовете са искали стена, а Труленко е искал гледка. Какво друго им е
оставало да направят?
— Помещението е доста голямо — отбеляза Вантреска.
Ричър кимна.
— Със същите размери и форма като фоайето долу — каза той. — Същото помещение,
но завъртяно на сто и осемдесет градуса.
— Достатъчно, за да побере цял полк.
— Най-много две роти стрелци.
— А може би никого — обади се Аби. — Защото такава е човешката природа. Тези
типове са от Украйна, а онези от Москва обикновено се държат с тях като големи батковци с
малки деца. Нищо чудно украинците да са променили правилата. Какво значение има дали
стаята ще е пълна с охрана или не? Нали разполагат с цяла клетка? Навсякъде тук е еднакво
безопасно. Може Труленко да не е искал в стаята му да има охрана, да надзърта през рамото
му, докато работи… Това също е част от човешката природа.
— Украинците повишиха нивото на тревога — отбеляза Хоган. — Трябва да са оставили
някого тук.
— Не е задължително — възрази Аби. — Не могат да се свържат с никого вече два часа.
Мисля, че инстинктът ги е подтикнал да излязат навън и да се втурнат към барикадите, така
да се каже. Мисля, че не са устояли на изкушението. Защото не биха искали да останат в
коридора в очакване на неизбежното.
— Умните глави в „Уест Пойнт“ биха определили това като необосновани
предположения, които варират в широк спектър. От празно помещение до помещение, пълно
с цял полк противници.
— Какво смяташ ти?
— Изобщо не ми пука — отвърна Ричър. — Стига Труленко да е там.
— Всичко е въпрос на съотношения и зависи от броя на компютърджиите. Може да са
няколко десетки. Цели редици с компютри и хора зад тях.
— Не — възрази Вантреска. — Тук е събран каймакът. Елитът. Шерпите са другаде. Те
могат да работят през облака… сайта за облачни услуги.
— Или от мазето на майка си — подхвърли Хоган.
— Все едно — каза Вантреска. — Труленко е творец. Той работи в компанията на шепа
хора. Един или най-много двама.
— Добре — съгласи се Ричър. — Това означава или четирима охранители в стаята, или
само един. Вероятно протоколът за охрана изисква четирима души да не свалят поглед от
Труленко двайсет и четири часа в денонощието. Ще допуснем най-лошия сценарий, а именно
че не са нарушили дисциплината и са останали по местата си. В най-добрия случай Аби е
права и Труленко обича да работи сам. Възможно е да са сключили някакво споразумение
помежду си. Виждал съм подобни неща от време на време. Обикновено началникът на
смяната седи в ъгъла като мебел. А може да се сприятелят. Междувременно останалите
трима от екипа стоят в готовност, но на друго място, предписано от съответната инструкция.
— Какво ни очаква? Един охранител или четирима?
Задната част на мозъка му подсказа: един.
Но на глас Ричър каза:
— Четирима.
Надникнаха зад следващия ъгъл и Бартън посочи врата, досущ като онази на петия етаж,
която водеше към големите офиси отзад.
50
Късата страна на правоъгълната асансьорна шахта се намираше вляво от Ричър. Вратата
бе право пред него. Извън широката страна на шахтата. Следователно не бе част от самото
помещение. Вероятно ставаше въпрос за къс коридор и фоайе. Ричър бутна вратата с
разперени пръсти, бавно, внимателно.
Фоайе. Празно. Три стола. Задната част на мозъка на Ричър му подсказваше, че
охранителите са стояли именно тук. Онези тримата, които не са наблюдавали Труленко. Те са
чули стрелбата около асансьора и са се втурнали натам. Сега бяха мъртви. Предната част на
мозъка му видя друга врата. Напред и вляво. По мислената линия, която Ричър прокара от
късата страна на правоъгълната асансьорна шахта. Това бе вратата в помещението.
Тя бе наистина впечатляваща. Със сигурност бе звукоизолирана. Като вратите на онези
звукозаписни студиа, които Ричър бе виждал по телевизията. Отваряше се навътре. Беше
голяма и тежка. И бавна. Играеше ролята на част от охранителната система. За да я отвори,
човек трябваше да опре едната длан в стената, а с другата да натисне силно, като използва
цялата тежест на тялото си, след което да се мушне през тясната пролука. А това щеше да го
направи уязвим. Без значение колко охранители имаше вътре — един или четирима, — те
щяха да насочат оръжията си именно към тази врата.
Ричър обясни с жестове на останалите какво да правят. Посочи гърдите си. Аз ще вляза.
Изигра като мим отварянето на вратата, рязко, с максимална сила. Потупа Аби по рамото.
Имитира клякане и стрелба през долната част на процепа. Потупа Вантреска по рамото и
отново с мимики му обясни, че трябва да се наведе леко и да стреля над главата на Аби.
Направи същото и с Хоган, който трябваше да стреля над главата на Вантреска. Бартън щеше
да насочи пистолета си под ъгъл от деветдесет градуса, в случай че вратата се отвореше по
различна траектория.
Всички заеха позиции. Един клекнал, друг наведен, трети изправен. Ричър опря две
ръце във вратата. Запъна крака. Пое дълбоко дъх. Кимна и отброи: едно, две, три.
И блъсна силно вратата.
Аби стреля. Вантреска стреля. Хоган стреля. Тримата едновременно. По един куршум
всеки. Настъпи тишина, нарушена от падането на пистолет на пода и свличането на тяло.
Отново настъпи тишина, нарушавана единствено от пищенето в ушите им.
Ричър надзърна през вратата. Един охранител. Вероятно началникът на смяната. Вече не
седеше в ъгъла като мебел. Бе станал и вперил поглед във вратата. Вероятно стиснал
пистолета с две ръце. Но бе чакал прекалено дълго. В такива моменти времето минава бавно.
Концентрацията му бе започнала да отслабва, а ръцете му да отслабват. И цевта на пистолета
се бе наклонила надолу.
Зад него се простираше помещение, идентично с онова, което Хоган бе описал. Бял
ламинат и хладен въздух. Огромен офис. С размерите на фоайето долу. Панорамни прозорци
— от пода до тавана и от едната стена до другата. Компютърни маси. Модерни. Може би от
миналата година или от миналата седмица. Дебели снопове жици и кутии с неясно
предназначение. Въпреки това оборудването на контролния център се оказа по-скромно,
отколкото Вантреска бе очаквал. Пет лаптопа, не шест. Наредени един до друг на една от
масите.
Зад нея седяха двама души. Ричър веднага позна Труленко. От описанието на Аби. От
снимките във вестника. Наистина дребен. Млад, но с оредяваща коса. И очила. Не е от
хората, които могат да мъкнат камъни в кариера. Беше облечен с памучен панталон и
тениска. Мъжът, който седеше до него, бе с около пет години по-млад. Висок и слаб, с
превити рамене, вероятно от дългото време, прекарано над клавиатурата.
Труленко каза нещо на украински.
— Предупреди другия да не ни казва нищо — преведе Вантреска.
— Лошо начало — отвърна Ричър.
Бартън и Хоган издърпаха двамата по-далече от клавиатурите. Ричър отиде до прозореца
и погледна към хората долу на улицата.
— Да предположим, че пишете програма — каза той. — Ето какво трябва да знаете за
едната страна на уравнението. Нашата. Не сме свързани с нито една федерална агенция, не
сме свързани с правосъдието. Ние сме частни лица, които имат две много конкретни
изисквания. Нищо друго не ни интересува. Направете каквото искаме от вас и ще си тръгнем.
Никога няма да ни видите.
Никакъв отговор.
— Какво ви подсказва, че ще се случи, вашата непогрешима компютърна логика?
Никакъв отговор.
— Правилно — продължи Ричър. — Не сме свързани с нито една федерална агенция, не
сме свързани с правосъдието. Което означава, че не следваме никакви правила. Справихме се
сами с цяла армия от най-коравите войници, които бяхте виждали до момента. Проникнахме
в непревземаемата ви бърлога. Което означава, че сме по-корави. И по-зли. Непогрешимата
ви логика ви подсказва, че ще страдате, ако не направите това, което искаме. Преди да
дойдем тук, се отбихме в железарски магазин. Можем да разиграем ситуацията като партия
шах. Очевидно ще започнем с хлапето. Невъзможно е да спечелите. Рано или късно ще
направите това, което ви кажем. Логиката ви подсказва да изпълните желанията ни още сега.
Да ни спестите главоболията.
— Аз не съм от тях — обади се Труленко.
— Но работиш за тях.
— Нямах друга възможност. Не им дължа вярност или нещо подобно. Може да се
споразумеем. Трябва да направя две неща и ще ме пуснете да си тръгна. Това ли казвате?
— Но умната — предупреди го Ричър. — Знаем достатъчно. Ще разберем какво правиш.
Купихме елмаз за стъкло от онази железария. Ще изрежем кръгла дупка в прозореца. И ще те
пуснем от там. Като писмо в пощенска кутия.
— Кои са тези две неща?
— Първото е свързано с порнографията. С различните сайтове, които поддържате в
интернет.
— Заради порнографията ли сте тук?
— Казах ти вече, имаме две много конкретни изисквания към вас — повтори Ричър. —
Първото е свързано с порнографията.
— Но това е страничен бизнес, човече!
— Изтрий ги. Заличи ги. Унищожи ги. Каквато и дума да използвате.
— Всичките?
— Завинаги.
— Добре — съгласи се Труленко. — Мисля, че мога да го направя. Нещо против да
попитам дали не сте тръгнали на някакъв кръстоносен поход в защита на морала?
— Коя част от случилото се дотук би определил като морална?
Труленко не отговори. Ричър пристъпи напред и застана до него. Бартън и Хоган
останаха зад него. Труленко отиде до работната маса.
— Обясни ни какво е всичко това — нареди Ричър.
Труленко посочи:
— Първите два компютъра са свързани със социални медии. Бълват непрекъснат поток
от измислени истории, които на свой ред захранват сайтове, чиито създатели са толкова
глупави, че вярват на всичко. Така новините стигат до телевизии, чиито репортери също са
толкова глупави, че вярват на всичко. Третият се занимава с кражби на самоличност.
Четвъртият — с най-различни неща.
— А петият?
— С парите.
— Къде е порното?
— На номер четири. При другите неща. Все пак това е страничен бизнес, както казах.
— Залавяй се за първата задача — каза Ричър.
Останалите се събраха около него. В интерес на истината, познанията им бяха
елементарни. Като на обикновени потребители. Труленко обаче не го знаеше. Строгите им
погледи го накараха да заработи енергично. Въведе дълга парола. Отговори с да, да, да, на
всички въпроси, които му зададе системата. По екрана потече дълъг текст. Накрая спря.
Труленко се изправи.
— Готово — обяви той. — Съдържанието е изтрито без възможност за възстановяване,
имената на домейните са обявени за продажба.
Никой не възрази.
— Добре — каза Ричър. — Да се заемем с номер пет. Покажи ни парите.
— Кои пари?
— Всички ликвидни активи.
— За това сте дошли, значи.
— Парите движат света.
Труленко направи крачка вдясно.
— Чакай малко — спря го Ричър. — Остани пред номер четири. Покажи ни банковата
си сметка.
— Тя няма нищо общо с тази история, човече. Не съм свързан с тези типове по никакъв
начин. Аз дойдох тук от Сан Франциско.
— Покажи ни я все пак. Приложи същата непогрешима логика.
Труленко помълча няколко секунди, после каза:
— Компанията ми бе с ограничена отговорност.
— Това означава, че всички могат да пият по една студена вода освен теб.
— Личните ми активи бяха защитени. Това е идеята на корпоративната структура. Това
насърчава предприемачеството. Това насърчава поемането на рискове. Това му е хубаво на
цялата работа.
— Покажи ни личните си активи — нареди Ричър.
Труленко замълча отново. После стигна до неизбежния извод. Очевидно разсъждаваше
бързо и логично. Вероятно в резултат на продължителното общуване с компютри. Въведе
няколко команди и на екрана се появи колонка от цифри. Банковата сметка на Максим
Труленко. Баланс: четири милиона долара.
Мария Шевик бе продала пръстените на майка си за осемдесет долара.
— Остави страницата отворена — каза Ричър. — Иди при номер пет. Покажи ни парите
на Грегъри.
Труленко се подчини. Затрака по клавиатурата. Накрая обяви:
— Това е единствената му сметка.
— Каква сума има по нея в момента?
Труленко погледна.
— Двайсет и девет милиона долара.
— Добави тук и твоите пари — каза Ричър. — Прехвърли ги по сметката на Грегъри.
— Какво?
— Чу ме. Изпразни банковата си сметка и прехвърли парите в тази на Грегъри.
Труленко не отговори. Не помръдна дори. Разсъждаваше трескаво. Взе решение след
броени секунди. По-добре да се измъкне от тук напълно разорен, отколкото изобщо да не се
измъкне. Можеше да пострада и по-лошо. По-добре да си тръгнеш с един счупен крак,
отколкото с два, нали?
Върна се при компютър номер четири, въведе съответните команди и отговори с да, да,
да. После отстъпи крачка назад. Балансът по неговата сметка бе нула. Балансът по сметката
на номер пет показваше трийсет и три милиона.
— А сега въведи тези числа.
Ричър изрецитира по памет банковата сметка на Арън Шевик. Която бе запомнил още
преди да отиде в онзи бар. Не можем да вземем заем. Но ти можеш да го направиш вместо
нас, защото те смятат, че ти си Арън Шевик. Осемнайсет хиляди и деветстотин долара.
Обичам кръглите числа.
Труленко въведе сметката.
Добре.
— А сега преведи парите — каза Ричър.
— Колко?
— Всичките.
— Какво?
— Чу ме. Изпразни сметката на Грегъри и прехвърли всички пари в тази, която ти
продиктувах току-що.
Труленко замълча отново. Това бе моментът, от който нямаше връщане. Личното му
състояние щеше да се изплъзне от контрола му. Щеше да се изпари. Но един счупен крак е за
предпочитане пред два. Въведе съответните команди. Да, да, да. Отстъпи назад. Трийсет и
трите милиона долара потеглиха към сметката на Арън Шевик.
Ричър погледна останалите.
— Вие тръгвайте — каза им той. — Ще ви настигна при асансьора.
Те кимнаха. Ричър предположи, че само Аби се досеща какво ще направи. Останалите
излязоха един по един. Покрай мъртвеца до вратата. Вантреска бе последен. Обърна се,
погледна Ричър и излезе.
Ричър пристъпи към Труленко.
— Трябва да ти кажа нещо.
— Какво? — попита Труленко.
— Онова за излизането ти от тук.
— Да?
— Оказа се фалшива новина.
Ричър го простреля в челото и го остави да се свлече на земята.
51
Прекараха нощта в дома на Аби. В дневната с приглушените тонове и протритите, но
удобни мебели. В кухнята с кафе машината, порцелановите чаши и масичката до прозореца.
Но най-вече в спалнята. Първо взеха дълъг горещ душ, действие, което вероятно криеше
известна символика, но което също така бе необходимо, практично, успокояващо… Ухаеха на
чистота и свежест. На невинност. На цветя. Ричър не бе казал нищо, но Аби предполагаше,
че това е последната им вечер заедно. Предполагам, че не завинаги. Тя беше смела. Забавна.
Движенията ѝ бяха силни и гъвкави. И експериментални. От време на време се сгушваше в
Ричър, но не търсеше закрила. Вместо това се протягаше като котка. Усмихваше се щастливо.
Чувството е страхотно, нали? Ние сме живи, а те не са.
На сутринта ги събуди ранно обаждане от семейство Шевик. Аби включи на
високоговорител. Първа се обади Мария и заяви, че скенерът е показал невероятен напредък.
Забележително подобрение. Малкото им момиченце щяло да се излекува. Докторите
танцували от щастие. После се обади Арън и заяви, че е шокиран от сумата, постъпила по
сметката им. Едва не получил инфаркт. Ричър повтори онова, което му бе казал и по-рано.
Раздай остатъка. На хора в същото положение. И задели малко за адвокатите. Но след като
откупиш къщата си от банката. Може би Мег ще заживее при тях, след като се възстанови.
Може би ще си купят нов телевизор. Или нова кола. Или пък стара кола. Нещо интересно.
Нещо забавно. Ягуар например. Чудесна машина. Ричър заяви, че лично се е убедил в
качествата ѝ.
После той си тръгна. Прекоси центъра, прекоси и Сентър Стрийт, като гледаше да не
минава през по-скъпите квартали. След по-малко от километър се озова пред автогарата.
Влезе вътре, погледна таблото и си купи билет. Разполагаше с пет бона в джоба си. Парите от
заложната къща. Тежестта им му доставяше удоволствие. С тях щеше да плати пътуването си.
И да изкара две-три седмици. Може би повече, ако пестеше.
Десет дни по-късно Ричър пътуваше на север заедно с лятото. В един автобус случайно
попадна на забравен брой на „Уошингтън Поуст“. Откри вътре дълга статия, посветена на
прочистването на голям град от организирана престъпност. Която отдавна създавала
сериозни проблеми. Но те вече били решени. Свършено било и с двете съперничещи си
банди. Край на изнудванията. Край на наркотиците. Край на насилието. Край на страха.
Новият началник на полицията си приписал всички заслуги. Заявил, че е изпълнен с идеи и
енергия и ще действа като метла. Говорело се, че след време може да се кандидатира за кмет.
Дори за губернатор. Защо не? Постижението му бе наистина блестящо.
Обработка
Сканиране: ehobeho, 2020
Разпознаване, корекция и форматиране: skygge, 2020
Информация за текста
Информация за текста
Издание:
Lee Child
Jack Reacher #24
Лий Чайлд
Едно на милион
Джак Ричър #24
Превод Милко Стоименов
Редактор Кристин Василева
Обсидиан, 2019
ISBN 978-954-769-484-2