Annotation

„Проблемът е, че не е задължително любовта и щастието да вървят заедно. Едното

може да съществува без другото“
Куин и Греъм се срещат при необичайни обстоятелства, а искрата на привличането
пламва мигновено. Любовта им избуява и разцъфва, но дали е достатъчно издръжлива?
Години по-късно, когато животът е поставил пред тях неочакван проблем, двамата са се
отдалечили, а пропастта помежду им продължава да расте. Съвършената им любов е
подложена на изпитание от несъвършения им брак. Спомените, грешките и тайните, които
са натрупали през годините, са на път да ги разделят. Едничкото, което е в състояние да
спаси брака им, е същото, което би могло да направи разрива му непоправим.
В какво се превръща любовта, когато е позагубила блясъка на новостта си, когато и
двамата сте свикнали един с друг и сте забравили някогашните обещания и силата на
чувствата си?
Възможно ли е една огромна любов със съвършено начало да оцелее цял един живот
между двама несъвършени хора?

Три поредни години (2015, 2016 и 2017) книги на Колийн Хувър са избирани от
читателите за роман на годината (категория „Романтика“) в Goodreads Choice Awards.

Колийн Хувър - Най-доброто в теб

Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7
Глава 8
Глава 9
Глава 10
Глава 11
Глава 12
Глава 13
Глава 14
Глава 15
Глава 16
Глава 17
Глава 18
Глава 19
Глава 20
Глава 21
 Глава 22
Глава 23
Глава 24
Глава 25
Глава 26
Глава 27
Глава 28
Глава 29
Глава 30
Епилог
Благодарности
Информация за текста

Обработка The LasT Survivors

Сканиране: Daenerys, 2020
Разпознаване, корекция и форматиране: Daenerys, 2020
Бележки под линия
1
2
3
4
5
6
7
Колийн Хувър - Най-доброто в теб
На Хийт.
Днес те обичам повече, отколкото всеки ден преди това.
Благодаря ти, че си толкова готин.
Глава 1
Преди
Портиерът не ми се усмихна.
Тази мисъл ме измъчва през цялото време, докато се качвам към етажа на Итън.
Винсънт е любимият ми портиер, откакто Итън се нанесе в този блок. Винаги ми се усмихва
и си бъбри с мен. Ала днес просто ми отвори вратата с безизразно лице. Нямаше дори
„Здрасти, Куин. Как мина пътуването?“.
Е, предполагам всички си имаме лоши дни.
Поглеждам си телефона и виждам, че минава седем. Итън би трябвало да се прибере в
осем, така че разполагам с достатъчно време, за да го изненадам с вечеря. И със себе си.
Върнах се един ден по-рано, но реших да не му казвам. Толкова сме заети с подготовката на
сватбата, че от седмици не сме хапвали домашно приготвено ястие заедно. Нито сме правили
секс.
Когато стигам етажа на Итън, спирам в мига, в който излизам от асансьора. Някакъв тип
крачи напред-назад в коридора, точно пред апартамента на Итън. Прави три крачки, а после
спира и отново поглежда към вратата. След това прави три крачки в обратната посока и
отново спира. Гледам го, надявайки се да си тръгне, но той не го прави. Просто крачи
напред-назад и гледа към вратата на Итън. Не мисля, че е негов приятел. Бих го разпознала,
ако беше.
Отправям се към апартамента на Итън и се прокашлям. Мъжът се обръща към мен и аз
махвам към вратата, за да му покажа, че трябва да мина покрай него. Той отстъпва настрани,
за да ми направи място, но аз внимавам да не срещам погледа му повече. Когато изваждам
ключа от чантата си, той застава до мен и слага длан на вратата.
— Каните се да влезете?
Вдигам очи към него и отново поглеждам към вратата. Защо ми задава този въпрос?
Сърцето ми забива учестено при мисълта, че съм сама в коридора с непознат мъж, който се
чуди дали се каня да отворя вратата на един празен апартамент. Дали знае, че Итън не си е
вкъщи? Дали знае, че съм сама?
Прокашлям се и се опитвам да скрия страха си, въпреки че мъжът не изглежда опасен.
Ала предполагам, че злото няма издайнически външен вид, така че ми е трудно да преценя.
— Годеникът ми живее тук. Вътре е — лъжа го.
Непознатият кима енергично.
— Аха. Вътре е и още как. — Стисва ръката си в юмрук и потропва по стената до
вратата. — Вътре в шибаната ми приятелка.
Веднъж изкарах курс по самозащита. Инструкторът ни показа как да пъхнем ключ
между пръстите си, насочен напред, така че ако ни нападнат, да намушкаме нападателя си в
окото. Именно това правя сега, очаквайки ненормалникът пред мен всеки момент да ми се
нахвърли.
Той изпуска дъха си и няма как да не забележа, че въздухът между нас се изпълва с
мирис на канела. Странно е да ми хрумне подобна мисъл в мига преди да бъда нападната.
Колко странно би било само в полицейския участък. „О, не мога да ви кажа с какво беше
облечен нападателят му, но дъхът му миришеше хубаво. На «Биг Ред»“1.
 — Сбъркали сте апартамента — казвам, надявайки се да си тръгне, без да спори.
Той поклаща глава. Малки, бързи поклащания, които казват, че аз не бих могла да греша
повече, а той да бъде по-прав.
— Не съм сбъркал апартамента. Сигурен съм. Годеникът ви синьо волво ли кара?
О, значи, следи Итън? Устата ми е суха. Малко вода би ми дошла добре.
— Висок е около метър и осемдесет? Черна коса, носи яке на „Норт Фейс“, което му е
голямо?
Притискам ръка до стомаха си. Малко водка би ми дошла добре.
— Работи за доктор Ван Кемп?
Сега аз съм тази, която клати глава. Итън не просто работи за доктор Ван Кемп… баща
му е доктор Ван Кемп. Откъде този тип знае толкова много за Итън?
— Приятелката ми работи с него — казва той, поглеждайки към вратата на апартамента
с отвращение. — И не само работи, очевидно.
— Итън не би…
И тогава чувам. Звуците от секс.
Чувам името на Итън, извикано на невисок глас. Или поне е невисок от тази страна на
вратата. Спалнята на Итън се намира в другия край на апартамента, което означава, че която
и да е тя, определено не е от тихите. Крещи името му.
Докато той я чука.
Начаса отстъпвам назад. От мисълта за това, което се случва в апартамента на Итън, ми
се завива свят. Целият ми свят става нестабилен. Миналото, настоящето, бъдещето ми…
всичко се завихря извън контрол. Непознатият ме улавя над лакътя и ме задържа да не падна.
— Добре ли си? — Помага ми да се облегна на стената. — Съжалявам. Не трябваше да
го изтърся просто така.
— Ти… сигурен ли си? Може би звуците не идват от апартамента на Итън. Може би е
двойката от съседното жилище.
— Колко удобно. Съседът на Итън също се казва Итън?
Въпросът е саркастичен, ала виждам разкаянието в очите му, след като изрича думите.
Мило от негова страна — това, че е в състояние да изпитва състрадание към мен, когато
самият той очевидно изпитва същото.
— Проследих ги — продължава. — Вътре са, заедно. Моята приятелка и твоят…
приятел.
— Годеник — поправям го.
Прекосявам коридора и се облягам на стената, а после бавно се плъзвам надолу и сядам
на пода. Вероятно не би трябвало да го правя, защото съм с пола. Итън харесва полите и
реших, че би било хубаво да се облека така за него, но сега ми се ще да я сваля и да го удуша с
нея. Взирам се в обувките си толкова дълго, че дори не забелязвам, че непознатият е седнал
на пода до мен, докато не казва:
— Очаква ли те?
Поклащам глава.
— Исках да го изненадам. Бях извън града със сестра ми.
През вратата долита още един приглушен вик. Мъжът до мен потръпва и си запушва
ушите. И аз запушвам моите. Известно време седим така. И двамата отказваме да позволим
на звуците да проникнат в ушите ни, докато всичко не свърши. Няма да продължи дълго.
Итън не може да издържи повече от няколко минути.
 Две минути по-късно казвам:
— Мисля, че приключиха.
Той сваля ръце от ушите си и ги отпуска върху краката си. Аз прегръщам коленете си и
отпускам брадичка върху тях.
— Да използваме ли ключа ми, за да влезем и да се изправим срещу тях?
— Не мога — отвръща той. — Първо трябва да се успокоя.
Изглежда ми доста спокоен. Повечето мъже, които познавам, досега вече да са
изкъртили вратата.
Дори не съм сигурна дали искам да се изправя срещу Итън. Част от мен иска да си
тръгне, преструвайки се, че последните няколко минути не са се случили. Бих могла да му
изпратя съобщение и да му кажа, че съм се прибрала по-рано, той ще ми отговори, че ще
работи до късно и аз ще си остана в блажено неведение.
Или пък бих могла да се прибера у дома, да изгоря нещата му, да продам булчинската си
рокля и да блокирам номера му.
Не, майка ми никога не би позволила това.
Господи. Майка ми.
Простенвам и мъжът до мен начаса се изпъва.
— Да не повърнеш?
Поклащам глава.
— Не. Не знам. — Повдигам глава от коленете си и се облягам на стената. — Просто ми
мина през ума колко ще се ядоса майка ми.
Той се успокоява, когато вижда, че стена не от физическа болка, а заради ужаса от
реакцията на майка ми, когато научи, че сватбата се отменя. Защото тя определено се отменя.
Дори не мога да преброя колко пъти спомена какъв депозит е трябвало да плати, за да ни
включат в списъка с чакащи за мястото на церемонията. „Даваш ли си сметка колко хора
искат да се оженят в «Дъглас Уимбърли Плаза»? Ивлин Бредбъри се омъжи там, Куин. Ивлин
Бредбъри.“
Майка ми обича да ме сравнява с Ивлин Бредбъри. Семейството ѝ е едно от малкото в
Гринич, по-изтъкнати от семейството на доведения ми баща. Много ясно, че при всяка
възможност използва Ивлин Бредбъри като пример за съвършенство и класа. Изобщо не ме е
грижа за Ивлин Бредбъри. Част от мен иска да ѝ пусне съобщение, гласящо просто:
Сватбата се отменя и хич не ми пука за Ивлин Бредбъри.
— Как се казваш? — пита ме мъжът до мен.
Поглеждам го и осъзнавам, че едва сега го поглеждам наистина. Това може и да е един
от най-ужасните моменти в живота му, ала дори вземайки това предвид, той е необикновено
красив. Изразителни тъмнокафяви очи и непокорна коса със същия цвят. Силна челюст,
която потръпва от безмълвна ярост, откакто слязох от асансьора. Две пълни устни, които
изтъняват, стиснати здраво, всеки път щом погледът му се спре на вратата. Чудя се дали
чертите му биха изглеждали по-меки, ако в този момент приятелката му не беше вътре с
Итън.
От него се излъчва някаква тъга. Тъга, която не е свързана със ситуацията, в която се
намираме в момента. Нещо по-дълбоко… нещо, което сякаш се е запечатало в него. Срещала
съм хора, които се усмихват с очите си, ала той се мръщи със своите.
— По-привлекателен си от Итън. — Думите ми го хващат неподготвен. Объркване се
разлива по лицето му, защото си мисли, че го свалям. Това е последното, което правя в
момента. — Не беше комплимент. Просто току-що го осъзнах.
Свива рамене, сякаш му е все тая.
— Просто, ако си по-привлекателен от Итън, това ме кара да предположа, че
приятелката ти е по-привлекателна от мен. Не че ме е грижа. Може би ме е грижа. Не би
трябвало да ме е грижа, но не мога да не се запитам дали тя не го привлича повече от мен.
Чудя се дали затова ми изневерява. Вероятно. Извинявай. Обикновено не се подценявам така,
но съм бясна и по някаква причина не мога да престана да говоря.
Той се взира в мен в продължение на миг, обмисляйки странната нишка на мисълта ми.
— Саша е грозна. Нямаш за какво да се притесняваш.
— Саша? — повтарям името ѝ невярващо, а после го казвам отново, натъртвайки
втората сричка. — Саша. Това обяснява много.
Той се смее, аз също се засмивам и е толкова странно. Да се смея, когато би трябвало да
плача. Защо не плача?
— Аз съм Греъм — казва и ми протяга ръка.
— Куин.
Дори усмивката му е тъжна. Кара ме да се зачудя дали би била различна, ако
обстоятелствата бяха други.
— Бих казал, че се радвам да се запознаем, Куин, но това е най-ужасният момент в
живота ми.
Това е самата печална истина.
— Не само в твоя — отвръщам с разочарование. — Макар да изпитвам облекчение, че се
запознахме сега, а не следващия месец, след сватбата. Поне сега няма да си хабя брачните
обети с него.
— Трябваше да се ожените следващия месец? — Греъм извръща очи. — Ама че задник
— казва тихичко.
— Действително. — Открай време знам това за Итън. Наистина е задник. Претенциозен
е. Но е добър с мен. Или поне така си мислех. Отново се навеждам напред и прокарвам ръце
през косата си. — Господи, това е отвратително.
Както винаги, майка ми улучва съвършения момент, за да ми изпрати съобщение. Вадя
телефона си и го поглеждам.

Дегустацията на тортата беше преместена за два часа в събота. Недей да

обядваш преди това. Итън ще се присъедини ли към нас?

Въздъхвам с цялото си тяло. Очаквах дегустацията на тортата с по-голямо нетърпение,

отколкото която и да било част от подготовката на сватбата. Чудя се дали бих могла да запазя
в тайна до неделя това, че сватбата се отменя.
Асансьорът издрънчава и отвлича вниманието ми от телефона. Вратите се отварят и аз
усещам как в гърлото ми засяда буца. Ръката ми се свива в юмрук около телефона при вида
на кутиите с храна. Служителят от заведението поема към нас и всяка негова стъпка е като
удар в сърцето ми. На това му се казва да насипеш сол в раната, Итън.
— Китайска храна? Ти поднасяш ли ме? — Изправям се и поглеждам към Греъм, който
все още е на пода, вдигнал очи към мен. Махвам с ръка към китайската храна. — Това съм аз.
Не той. Аз съм тази, която обича китайска храна след секс! — Обръщам се към служителя от
ресторанта, който е замръзнал на мястото си и се взира в мен, чудейки се дали да продължи
към вратата. — Дай ми това! — Вземам пликовете от него. Той изобщо не възразява.
Тръшвам се на пода с двата плика китайска храна и преравям съдържанието им. Вбесявам се,
когато установявам, че Итън просто е поръчал двойна доза от онова, което си вземам аз. —
Дори е поръчал съвсем същото! Тъпче Саша с моята китайска храна!
Греъм скача и вади портфейла от джоба си. Плаща за храната и горкият служител от
ресторанта отваря вратата към стълбището просто за да се махне оттук по-бързо, отколкото
ако трябваше да се върне до асансьора.
— Мирише добре — казва Греъм.
Отново сяда на пода и взема кутията с пиле и броколи. Подавам му вилица и го оставям
да го изяде, въпреки че то ми е любимо. Сега не е моментът да бъда егоист. Отварям кутията
с телешко по монголски и започвам да ям, въпреки че не съм гладна. Но проклета да съм, ако
оставя Саша или Итън да изядат каквото и да било от това.
— Мръсници — измърморвам.
— Мръсници без храна — казва Греъм. — Може би ще умрат от глад.
Усмихвам се.
А после продължавам да ям и се чудя колко дълго ще остана да седя в коридора с този
мъж. Не искам да бъда тук, когато вратата се отвори, защото не искам да видя как изглежда
Саша. Но освен това не искам да пропусна момента, когато тя отвори вратата и открие Греъм
да седи тук и да яде нейната китайска храна.
Така че чакам. И си хапвам. Заедно с Греъм.
След няколко минути, той оставя кутията настрани и отново бръква в плика с храна.
Вади две курабийки с късметчета, подава ми едната и отваря другата. Разчупва курабийката,
разгъва листчето и го прочита на глас.
— Днес ще постигнете успех в голямо бизнес начинание. — Сгъва листчето на две, след
като го прочита. — Естествено. Точно когато си взех почивен ден от работата.
— Тъп късмет — измърморвам.
Греъм смачква листчето на мъничко топче и го мята към вратата на Итън. Аз разчупвам
моята курабия и разгръщам късметчето.
— Ако хвърляш светлина само върху недостатъците си, всичките ти съвършени ще бъдат
засенчени.
— Харесва ми.
Правя листчето на топче и го мятам към вратата, също като него.
— Когато става дума за граматика, съм истински сноб. Трябва да бъде съвършенствата
ти.
— Именно заради това го харесвам. Думата, която използват погрешно, е съвършени. В
това има ирония. — Плъзва се по пода, вдига късметчето и отново се връща до стената.
Подава ми го. — Според мен трябва да си го запазиш.
Бутам ръката му и късметчето настрани.
— Не искам нищо, което да ми напомня за този миг.
Той ме гледа замислено.
— Да. Аз също.
Мисля, че и двамата ставаме все по-нервни при мисълта, че вратата всеки миг може да
се отвори, така че просто се ослушваме за гласовете им и не казваме нищо. Греъм подръпва
дънките си над дясното коляно, докато на пода се натрупва мъничка купчинка от нишки и
почти нищо не покрива коляното му. Аз вдигам един от конците и започвам да го въртя
между пръстите си.
— Вечер играехме една игра на думи на лаптопите си — казва той. — Страшно бях
добър. Аз съм този, който ѝ я показа, но тя винаги биеше резултата ми. Всяка вечер. —
Изпъва крака. По-дълги са от моите. — Впечатлявах се, когато видех разход от осемстотин
долара за играта в банковите ѝ извлечения. Купуваше допълнителни букви за по пет долара
всяка просто за да ме победи.
Опитвам се да си го представя как играе на лаптопа си, но ми е трудно. Изглежда като
някой, който чете романи, чисти апартамента си два пъти дневно, сгъва чорапите си и като
капак на всичкото това съвършенство всяка сутрин ходи да бяга.
— Итън не умее да смени автомобилна гума. Откакто ходим заедно на два пъти пукахме
гума и той трябваше да повика Пътна помощ.
Греъм поклаща глава и казва:
— Не си търся причини да извиня копелето, но това не е толкова лошо. Доста мъже не
умеят да сменят гума.
— Знам. Това не е лошото. Лошото е, че аз мога да сменя автомобилна гума. Той просто
отказа да ми позволи да го направя, защото би го изложило да стои настрани, докато едно
момиче сменя гумата на колата му.
В изражението на Греъм има още нещо. Нещо, което досега не бях забелязала.
Загриженост, може би? Впива сериозен поглед в мен.
— Не му прощавай за това, Куин.
От думите му гърдите ми се свиват.
— Няма — завявам категорично. — Не го искам обратно след това. Все се чудя защо не
плача. Може би е знак.
В очите му има разбиращ поглед, но после бръчиците около тях стават малко по-
дълбоки.
— Тази вечер ще плачеш. В леглото. Именно тогава ще боли най-много. Когато си сама.
След тези думи всичко изведнъж става по-тежко. Не искам да плача, но знам, че
случилото се всеки момент ще се стовари отгоре ми. Срещнах Итън малко след като отидох в
колежа и сме заедно от четири години. Твърде много е, за да го изгубиш в един миг. И макар
да знам, че това е краят, не искам да се изправя срещу него. Искам просто да си тръгна и да
приключа. Не искам да се нуждая от време, за да го надмогна, нито дори от обяснение, но се
страхувам, че ще се нуждая и от двете, когато остана сама тази вечер.
— Вероятно трябва да си направим изследвания.
Думите на Греъм и страхът, който ме връхлита, когато той ги изрича, са прекъснати от
приглушения глас на Итън.
Приближава се към вратата. Обръщам се, за да погледна натам, ала Греъм докосва
лицето ми и привлича вниманието ми обратно към себе си.
— Най-лошото, което бихме могли да сторим сега, е да проявим емоция, Куин. Не
показвай гняв. Не плачи.
Прехапвам устната си и кимам, опитвайки се да удържа всичко онова, което искам да
изкрещя.
— Окей — прошепвам в същия миг, в който вратата на апартамента започва да се отваря.
Опитвам се да запазя решителността си, като Греъм, ала от възвисяващата се фигура на
Итън ми се повдига. Никой от двама ни не поглежда към вратата. Погледът на Греъм е суров,
дишането му — овладяно, очите му не се откъсват от мен. Дори не мога да си представя
какво ще си помисли Итън след две секунди, когато отвори вратата докрай. В първия миг
няма да ме разпознае. Ще си помисли, че сме двама случайни души, седнали в коридора.
— Куин?
Затварям очи, когато го чувам да произнася името ми. Не се обръщам по посока на гласа
му. Чувам го как прави крачка навън от апартамента. Усещам сърцето си на толкова различни
места, но най-вече усещам ръцете на Греъм върху бузите си. Итън отново повтаря името ми,
но то е по-скоро заповед да го погледна. Отварям очи, но не ги откъсвам от Греъм.
Вратата на апартамента се отваря още по-широко и едно момиче ахва потресено. Саша.
Греъм примигва и остава със затворени очи в продължение на още един миг, докато си поема
дълбоко въздух. Когато повдига клепачи, Саша проговаря:
— Греъм?
— Мамка му — измърморва Итън.
Греъм не ги поглежда. Все така е обърнат към мен. Сякаш животът и на двама ни не се
руши наоколо ни, ме пита спокойно:
— Искаш ли да слезем заедно?
Аз кимам.
— Греъм! — Саша изрича името му така, сякаш има право да бъде ядосана, задето е тук.
Двамата с Греъм се изправяме. Никой от нас не поглежда към апартамента на Итън.
Държейки ме здраво за ръка, Греъм ме повежда към асансьора.
Тя е зад нас, а миг по-късно до нас, докато чакаме асансьора. Стои откъм страната на
Греъм и подръпва ръкава на ризата му. Той стисва ръката ми малко по-силно, така че на свой
ред и аз стисвам неговата, за да го уверя, че можем да го направим, без да разиграваме сцени.
Просто ще се качим в асансьора и ще си тръгнем.
Когато вратите на асансьора се отварят, Греъм ми прави път да мина напред и влиза
след мен. Не оставя достатъчно място, та Саша да може да ни последва. Препречва прага и
тогава сме принудени да се обърнем към вратата. Към Саша. Греъм натиска копчето за
партера и когато вратите започват да се затварят, най-сетне вдигам поглед.
Забелязвам две неща:
1. Итън вече не е в коридора, а вратата на апартамента му е затворена.
2. Саша е много по-хубава от мен. Дори когато плаче.
Вратата се затваря и ние се понасяме надолу, дълго, смълчано спускане, през което
Греъм не пуска ръката ми и ние не проговаряме, но освен това и не плачем. Излизаме
тихичко от асансьора и прекосяваме фоайето. Когато стигаме до вратата, Винсънт ни я
задържа, гледайки и двама ни с извинение в очите.
Греъм вади портфейла си и му подава шепа банкноти.
— Благодаря ти, че ми даде номера на апартамента — казва той.
Винсънт кима и взима парите. Когато срещат моите, очите му са плувнали в извинение.
Прегръщам го, тъй като вероятно никога вече няма да го видя.
Когато излизаме навън, с Греъм спираме на тротоара, замаяни от случилото се. Чудя се
дали светът му се струва различен сега, защото за мен определено е различен. Небето,
дърветата, хората, които минават покрай нас на тротоара — всичко ми се струва малко по-
разочароващо, отколкото преди да вляза в блока на Итън.
— Искаш ли да ти повикам такси? — казва той най-сетне.
— Дойдох тук с колата си. Ето я там — обяснявам, посочвайки през улицата.
Той вдига очи към блока.
 — Искам да се махна оттук, преди тя да е слязла. — Изглежда искрено разтревожен,
сякаш точно сега изобщо не е в състояние да се изправи срещу нея.
Саша поне се опитва. Последва го чак до асансьора, докато Итън просто се прибра в
апартамента си и затвори вратата.
Греъм отново ме поглежда, напъхал ръце в джобовете на якето си. Аз се увивам по-
плътно в палтото си. Няма какво да му кажа, освен да се сбогувам.
— Довиждане, Греъм.
Погледът му е празен, сякаш изобщо не е тук. Прави крачка назад. Втора. А после се
обръща и поема в обратната посока.
Поглеждам към блока в същия миг, в който Саша изхвърча през входната врата. Винсънт
е зад нея и се взира в мен. Помахва ми, така че аз вдигам ръка и също му махвам. И двамата
знаем, че това е помахване за сбогом, защото никога вече няма да стъпя в блока на Итън.
Нито дори заради вещите ми, разпилени из апартамента му. Бих предпочела да ги изхвърли,
отколкото да го видя отново.
Саша се оглежда на двете си страни, надявайки се да открие Греъм. Ала него го няма.
Тук съм само аз и не мога да не се запитам дали вече знае коя съм. Дали Итън е споделил, че
следващия месец се жени? Дали е споменал, че се чухме по телефона едва тази сутрин и той
ми каза, че брои секундите до мига, в който ще може да ме нарече своя съпруга? Дали знае,
че когато оставам да преспя в апартамента му, той отказва да си вземе душ без мен? Дали и е
казал, че чаршафите, на които я изчука току-що, са подарък от сестра ми по случай нашия
годеж?
Дали знае, че когато ми предложи, Итън се разплака, когато му казах „да“?
Не може да си дава сметка за всичко това, иначе не би захвърлила на вятъра връзката с
мъж, който за един час ме впечатли повече, отколкото Итън за цели четири години.
Глава 2
Сега
Бракът ни не рухна. Не се разпадна отведнъж.
Беше много по-бавен процес.
По-скоро западаше.
Дори не съм сигурна кой от двамата има по-голяма вина за това. В началото връзката ни
беше силна. По-силна, отколкото на много други; сигурна съм в това. Ала през последните
няколко години отслабна. Най-смущаващото е колко много ни бива да се преструваме, че
нищо не се е променило. Не говорим за това. Приличаме си в доста отношения и едно от тях
е умението да избягваме онези неща, които се нуждаят от най-много внимание.
В наша защита, трудно е да признаеш, че с един брак може би е свършено, когато
любовта не си е отишла. Хората вярват, че един брак свършва единствено когато любовта си
отиде. Когато гняв измести щастието. Когато неприязън измести блаженството. Ала двамата
с Греъм не сме ядосани един на друг. Просто не сме онези, които някога бяхме.
Понякога, когато хората се променят, това невинаги се забелязва в брака, защото
двойките се променят заедно, в една и съща посока. Ала понякога се променят в различни
посоки.
Толкова отдавна с Греъм гледаме в различни посоки, че дори не помня как изглеждат
очите му, когато е в мен. Ала съм сигурна, че той е запомнил всяко косъмче на тила ми след
всички нощи, в които заспивам, обърнала му гръб.
Хората невинаги могат да контролират в кого ги превръщат обстоятелствата.
Свеждам поглед към венчалната си халка и я завъртам с палеца си, отново и отново.
Когато Греъм я купил, бижутерът му казал, че венчалната халка символизира вечната любов.
Безкраен кръг. Началото се превръща в среда и никога не би трябвало да има край.
Ала бижутерът не споменал, че халката символизира вечно щастие. Само вечна любов.
Проблемът е, че не е задължително любовта и щастието да вървят заедно. Едното може да
съществува без другото.
Взирам се в пръстена, в ръката си, в дървената кутия, която държа, когато Греъм
изведнъж пита:
— Какво правиш?
Бавно повдигам глава, в рязък контраст с изненадата, която изпитвам при внезапната му
поява на прага. Вече си е свалил вратовръзката, горните три копчета на ризата му са
разкопчани. Обляга се на касата на вратата, веждите му — събрани любопитно, докато ме
гледа. Изпълва стаята с присъствието си.
Аз я изпълвам единствено с отсъствието си.
Познавам го толкова отдавна и въпреки това все още е обвит от някаква загадъчност. Тя
се долавя в тъмните му очи и потиска всички мисли, които той никога не изрича. Именно
спокойствието му ме привлече към него в деня, когато се запознахме. Накара ме да се
почувствам умиротворена.
Странно как сега ме изпълва с безпокойство.
Дори не се опитвам да скрия дървената кутия. Твърде късно е — приковал е поглед
право в нея. Извръщам очи от него и ги свеждам към кутията в ръцете си. Беше на тавана,
недокосната, почти забравена. Намерих я днес, докато търсех сватбената си рокля. Исках да
видя дали все още ми става. Стана ми, но изглеждах различно в нея в сравнение със седем
години по-рано.
По-самотна.
Греъм прави няколко крачки навътре. Виждам сподавения страх в изражението му,
докато мести поглед от кутията към мен, чакащ да му отговоря защо е в ръцете ми. Защо е в
спалнята. Защо изобщо ми е минало през ума да я сваля от тавана.
Не знам защо. Ала това, че я държа, определено е съзнателно решение, така че не мога
да му отговоря с нещо невинно като „Не знам“.
Идва малко по-близо и аз долавям острата миризма на бира. Никога не е бил от хората,
които пият много, освен ако не е четвъртък, когато излиза на вечеря с колегите си. Всъщност
ми харесва миризмата му в четвъртъчните вечери. Сигурна съм, че ако пиеше всеки ден, щях
да я намразя, особено ако не беше в състояние да контролира пиенето си. То би се
превърнало в повод за разправии между нас. Ала Греъм винаги се контролира. Има си рутина
и се придържа към нея. За мен това е една от сексапилните му черти. Някога с нетърпение
очаквах да се прибере вкъщи в четвъртък вечер. Понякога се издокарвах за него и го чаках
точно тук, в леглото, предвкусвайки сладостта на устата му.
Не е случайно това, че тази вечер забравих да го очаквам.
— Куин?
Чувам всичките му страхове, блъскащи се безмълвно между всяка буква от името ми.
Приближава се към мен и аз нито за миг не откъсвам очи от неговите. Те са несигурни и
загрижени и аз се чудя кога ли е започнал да ме гледа по този начин. Някога ме гледаше с
развеселеност и благоговение. Сега очите му ме изпълват със съжаление.
Омръзна ми да ме гледат по този начин, да не знам как да отговоря на въпросите му.
Вече не съм на същата честота, на която е съпругът ми. Вече не знам как да общувам с него.
Понякога, когато отворя уста, имам чувството, че вятърът натиква думите обратно в гърлото
ми.
Липсват ми дните, когато просто трябваше да му разкажа всичко, ако не исках да се
пръсна. Липсват ми и дните, когато той имаше чувството, че времето краде от нас в часовете,
когато трябваше да спим. Понякога се събуждах сутрин и го улавях да ме гледа. Усмихваше се
и прошепваше: „Какво пропуснах, докато спеше?“. Аз се обръщах на една страна и му
разказвах сънищата си. И понякога той се смееше толкова много, че му потичаха сълзи.
Винаги анализираше добрите и омаловажаваше лошите. Винаги ме караше да се почувствам
така, сякаш моите сънища са по-хубави от тези на всеки друг.
Вече не ме пита какво пропуска, докато спя. Не знам дали е защото вече не се чуди, или
защото вече не сънувам нищо, което си струва да бъде споделено.
Не си давам сметка, че още въртя венчалната халка, докато той не се протяга и не я
спира с пръст. Нежно преплита пръстите ни и внимателно вдига ръката ми от дървената
кутия. Чудя се дали намерението му е да реагира така, сякаш държа експлозив, или наистина
се чувства по този начин.
Повдига лицето ми нагоре и се привежда напред, за да положи целувка върху челото ми.
Затварям очи и се отдръпвам лекичко, сякаш ме е хванал по средата на движението ми.
Устните му се плъзват по челото ми, докато се надигам от леглото, принуждавайки го да ме
пусне и да направи сконфузено стъпка назад.
Наричам го танца на развода. Партньор номер едно опитва целувка, партньор номер две
не откликва, партньор номер едно се преструва, че не забелязва. Танцуваме все същия танц
от доста време насам.
Прокашлям се, стискайки кутията, докато отивам към етажерката с книги.
— Намерих я на тавана — обяснявам. Навеждам се и плъзгам кутията между две книги
на долната полица.
Греъм направи тази библиотечка като подарък за първата годишнина от сватбата ни.
Толкова бях впечатлена от това, че я изработи съвсем съм, със собствените си ръце. Спомням
си, че му се заби треска, докато я местеше в спалнята за мен. Изсмуках я от ръката му, като
благодарност. А после го бутнах до етажерката, коленичих пред него и му благодарих още.
Това беше, когато в това да се докосваме все още се съдържаше надежда. Сега допирът е
поредното напомняне за всичко онова, което никога няма да бъда за него. Чувам го да се
приближава, така че се изправям и стискам етажерката.
— Защо я свали от тавана?
Не се обръщам към него, защото не знам как да му отговоря. Толкова е близо до мен, че
когато въздъхва, дъхът му се плъзва през косата ми и докосва тила ми. Слага ръка върху моята
и стисва етажерката заедно с мен, силно. Допира устни до рамото ми в тиха целувка.
Смущава ме силата на желанието, което изпитвам към него. Искам да се обърна и да
изпълня устата му с езика си. Липсва ми вкусът му, мирисът му, звукът му. Липсва ми, когато
е отгоре ми, така погълнат от мен, че сякаш ще си проправи път през гърдите ми, така че да
бъде лице в лице със сърцето ми, докато правим любов. Странно е как може да ми липсва
някой, който все още е тук. Странно е как може да ми липсва да правя любов с някого, с
когото все още правя секс.
Ала колкото и да скърбя по брака, който имахме, именно аз съм отчасти (ако не и
напълно) отговорна за това, в което се превърна този брак. Затварям очи, разочарована от
себе си. Усъвършенствах изкуството на избягването. Толкова съм умела в него; понякога не
съм сигурна дали той изобщо забелязва. Вечер се преструвам на заспала още преди да е
дошъл в леглото. Преструвам се, че не чувам, когато името ми се откъсва от устните му в
мрака. Преструвам се, че съм заета, когато тръгне към мен, преструвам се на болна, когато
съм добре, преструвам се, че уж случайно съм заключила вратата, когато съм под душа.
Преструвам се, че съм щастлива, когато дишам.
Става все по-трудно да се преструвам, че допирът му ми харесва. Не ми харесва…
нуждая се от него. Има разлика. И това ме кара да се чудя дали и той се преструва толкова,
колкото и аз. Дали ме желае толкова, колкото твърди? Дали му се иска да не се отдръпвах?
Дали е благодарен, че го правя?
Обвива ръка около мен и пръстите му се разперват върху корема ми. Корем, който все
още без проблем се побира в булчинската ми рокля. Корем, небелязан от бременност.
Поне това имам. Корем, на който повечето майки биха завидели.
— Някога… — Гласът му е нисък и мил, и напълно ужасен да ми зададе въпроса, който
се кани да ми зададе. — Някога мислила ли си да я отвориш?
Греъм никога не задава въпроси, от чийто отговор не се нуждае. Открай време харесвам
това у него. Не запълва празнините с ненужни приказки. Или има нещо да каже, или няма.
Или иска да знае отговора на някой въпрос, или не иска. Не би ме попитал дали някога си
мисля да отворя кутията, ако не искаше да чуе отговора.
Точно сега това е най-малко любимото ми нещо у него. Не искам този въпрос, защото не
знам отговора му.
 Вместо да рискувам вятърът да натика думите обратно в гърлото ми, просто свивам
рамене. След като в продължение на години сме станали експерти в избягването, той най-
сетне слага край на танца на развода достатъчно дълго, за да ми зададе сериозен въпрос.
Единственият въпрос, който чакам да ми зададе от доста време насам. А какво правя аз?
Свивам рамене.
Миговете, които последват свиването на раменете ми, вероятно са причината, че му
отне толкова дълго да ми зададе този въпрос. Това е мигът, в който усещам как сърцето му
спира, мигът, в който докосва устни до косата ми и изпуска с въздишка дъх, който никога
няма да си върне, мигът, в който осъзнава, че и двете му ръце са обвити около мен, ала все
така не ме прегръща. От доста време насам не е в състояние да ме прегърне. Трудно е да
прегърнеш някого, който ти се е изплъзнал много отдавна.
Не отвръщам на жеста му. Той ме пуска. Аз изпускам дъха си. Той излиза от спалнята.
Отново подхващаме танца.
Глава 3
Преди
Небето се обръща с главата надолу.
Също като живота ми.
Преди един час бях сгодена за мъжа, в когото съм влюбена от четири години. Сега не
съм. Включвам чистачките и гледам през прозореца как хората навън тичат да се скрият.
Някои от тях се шмугват в блока на Итън, включително и Саша.
Дъждът се излива сякаш от нищото. Никакви пръски, предупреждаващи какво се задава.
Небето сякаш е кофа с вода, която някой е обърнал, и по прозореца ми барабанят огромни
капки.
Чудя се дали Греъм живее наблизо, или все още е навън. Давам мигач и излизам от
обичайното си място за паркиране пред Итън за последен път. Потеглям в посоката, в която
Греъм се отдалечи преди няколко минути. В мига, в който завивам наляво, го виждам да се
шмугва в един ресторант, за да се скрие от бурята. „Конквистадори“. Мексикански ресторант.
Не си падам особено по него. Но е близо до апартамента на Итън и той го харесва, така че
идваме тук поне веднъж в месеца.
Някаква кола тъкмо излиза от едно от местата за паркиране пред ресторанта, така че
изчаквам търпеливо да потегли и се пъхвам на нейното място. Слизам от колата, без да имам
представа какво ще кажа на Греъм, когато вляза.
„Да те закарам ли у вас?“
„Имаш ли нужда от компания?“
„Какво ще кажеш за нощ със секс за отмъщение?“
Кого лъжа! Последното, което искам тази вечер, е секс за отмъщение. Не за това го
последвах и се надявам да не си помисли нещо такова, когато ме види. Все още не съм
сигурна защо го последвах. Може би защото не искам да бъда сама. Защото, както той каза,
сълзите ще дойдат по-късно, в тишината.
Когато вратата се затваря зад мен и очите ми привикват към приглушеното осветление в
ресторанта, забелязвам Греъм на бара. Тъкмо сваля мокрото си палто и го премята през
облегалката на стола, когато ме вижда. Не ми се струва изненадан. Издърпва стола до себе си
с увереното изражение, че ще се приближа и ще седна до него.
Именно това правя. Настанявам се в стола и никой от нас не казва нищо. Мълчаливо си
съчувстваме в общото си нещастие.
— Да ви предложа нещо за пиене? — пита един от барманите.
— Два шота от това, което ще ни помогне да забравим последния час от живота си.
Барманът се засмива, но никой от нас не се присъединява към него. Дава си сметка
колко сериозен е Греъм и вдига пръст.
— Имам точно каквото ви трябва — заявява и отива в другия край на бара.
Усещам, че Греъм ме гледа, но не го поглеждам. Не искам да видя колко тъжни са очите
му в този миг. Почти ми е по-гадно за него, отколкото за мен самата.
Придърпвам купа с претцели. С различни форми са, така че вземам шепа пръчици и ги
подреждам върху плота във формата на решетка. След това изваждам всички претцели с
формата на О и побутвам купата с претцели с традиционната форма на възел към Греъм.
 Слагам моя претцел в средата на решетката. Поглеждам към Греъм и чакам мълчаливо.
Той поглежда към претцелите, които съм разположила стратегически върху бара, и отново
към мен. Много бавна и предпазлива усмивка се разлива по лицето му. Бръква в купата, вади
един претцелов възел и го поставя в квадратчето над моето.
Аз избирам мястото вляво от квадратчето в центъра и внимателно поставям претцела си
в него.
Барманът слага два шота пред нас. Вземаме ги едновременно и завъртаме столовете си,
така че да сме с лице един към друг.
Седим в мълчание в продължение на поне десет секунди, всеки от нас очаква другият да
вдигне тост. Най-сетне Греъм заявява:
— Нямам абсолютно нищо, за което да пия. Майната му на днешния ден.
— Майната му на днешния ден — повтарям, напълно съгласни. Чукваме чашите си и
отмятаме глави назад. Греъм изпива своята много по-лесно от мен. Тропва чашата си върху
бара, а после посяга към претцелите и прави нов ход.
Тъкмо вземам друг претцел, когато телефонът в джоба на якето ми избръмчава. Вадя го.
Името на Итън се е изписало върху екрана.
На свой ред Греъм също вади телефона си и го оставя върху бара. Върху екрана примигва
името на Саша. Всъщност си е направо комично. Какво ли са си помислили, когато излязоха
и ни завариха седнали заедно на пода, да ядем тяхната китайска храна?
Греъм слага пръст върху екрана, ала вместо да вдигне, го побутва и двамата гледаме
заедно как телефонът се плъзва по бара и изчезва над ръба. Чувам го как издрънчава върху
пода от другата страна, но Греъм се държи така, сякаш изобщо не го е грижа, че телефонът
му е счупен.
— Току-що счупи телефона си.
Той лапва един претцел.
— Пълен е със снимки и съобщения от Саша. Утре ще си купя нов.
Аз се взирам в телефона си върху бара. Безмълвен е в продължение на един миг, а после
Итън отново се обажда. В мига, в който името му започва да мига върху екрана, усещам
желание да направя същото, което и Греъм. Така или иначе, ми е време за нов телефон.
Когато звъненето престава и пристига съобщение от Итън, аз побутвам апарата. Двамата
го гледаме как се плъзва от другата страна на бара.
Връщаме се към морския шах. Печеля първата игра. Греъм печели втората. Третата
завършва наравно.
Греъм взема един от претцелите и го изяжда. Не знам дали е заради питието, или
просто съм объркана от вълнението на случилото се по-рано, но всеки път когато Греъм ме
погледне, усещам как погледът му сякаш се стича по кожата ми. По гърдите. Всъщност
навсякъде. Не знам дали той ме кара да се чувствам неспокойна, или просто съм позамаяна
от алкохола. Така или иначе, усещането е по-хубаво от опустошението, което бих изпитвала в
момента, ако бях сама вкъщи.
Поставям нов претцел на мястото на онзи, който Греъм изяде току-що.
— Трябва да ти призная нещо — заявявам.
— Нищо, което би могла да ми кажеш, не може да бъде по-лошо от последните няколко
часа от живота ми. Признавай смело.
Подпирам лакът на бара и отпускам глава върху ръката си. Хвърлям му кос поглед.
— Саша излезе от блока. След като ти си тръгна.
 Греъм забелязва срама в изражението ми. Веждите му се повдигат с любопитство.
— Какво направи, Куин?
— Попита ме накъде си тръгнал. Не ѝ казах. — Изпъвам се и завъртам стола си, така че
да съм с лице към него. — Но преди да се кача в колата си, се обърнах и заявих: „Осемстотин
долара за игра на думи? Сериозно, Саша?“.
Греъм се взира в мен. Втренчено. Кара ме да се запитам дали не съм преминала
границата. Вероятно не трябваше да ѝ го казвам, но бях озлобена. Не съжалявам, че го
направих.
— Какво отговори тя?
Поклащам глава.
— Нищо. Зяпна от изумление, но после заваля и тя изтича обратно в блока на Итън.
Греъм се взира в мен с такава интензивност. Ненавиждам това. Ще ми се да се засмее
или да се ядоса, задето съм се намесила. Каквото и да е.
Не казва нищо.
Най-сетне свежда очи и ето че се взира между нас. Обърнати сме с лице един към друг,
ала краката ни не се докосват. Ръката му, която почива върху коляното му, се раздвижва
лекичко, докато пръстите му не докосват моето коляно, точно под ръба на полата ми.
Жестът е едновременно фин и недвусмислен. Цялото ми тяло се напряга от допира. Не
защото не ми харесва, а защото не помня кога за последен път докосването на Итън разпали
такава горещина в мен.
Описва кръг върху коляното ми с пръст. Когато отново вдига очи към мен, изобщо не съм
объркана от погледа в тях. Съвсем ясно е какво мисли в този миг.
— Искаш ли да се махнем оттук? — Гласът му е едновременно шепот и молба.
Аз кимам.
Греъм се изправя и вади портфейла от джоба си. Оставя няколко банкноти на бара, а
после си облича якето. Протяга ръка и като преплита пръсти с моите, ме повежда през
ресторанта, навън и, надявам се, към нещо, което ще направи така, че да си е струвало, че се
събудих днес.
Глава 4
Сега
Веднъж Греъм ме попита защо вземам толкова дълги душове. Не помня какво беше
оправданието ми. Сигурна съм, че отговорих нещо от рода на това, че са отпускащи или че
топлата вода е полезна за кожата ми. В действителност вземам толкова дълги душове, защото
това е единственото време, в което си позволявам да скърбя.
Чувствам се слаба, задето имам нужда да скърбя, тъй като никой не е умрял. Няма
смисъл да скърбя толкова много за онези, които никога не са съществували.
Под душа съм от половин час. Когато се събудих тази сутрин, неправилно предположих,
че ми предстои ден с бърз, безболезнен душ. Ала това се промени в мига, в който видях
кръвта. Не би трябвало да бъда шокирана. Случва се всеки месец, откакто станах на
дванайсет години.
Облегнала съм се на стената, така че струята да облива лицето ми. Водата разрежда
сълзите ми и ми помага да не се чувствам толкова жалка. По-лесно ми е да убедя себе си, че
не плача чак толкова силно, когато по-голямата част от това, което се стича по бузите ми, е
вода.
Сега се гримирам.
Понякога се случва така. В един момент съм под душа, в следващия — не съм. Изгубвам
се в скръбта. Изгубвам се така, че докато се изкатеря от мрака, вече съм на друго място. Това
ново място съм аз, гола, пред огледалото в банята.
Прокарвам червилото първо по долната, а после по горната си устна. Оставям го и се
взирам в отражението си. Очите ми са зачервени от скръбта, ала гримът ми е на мястото си,
косата ми е прибрана назад, дрехите ми са сгънати грижливо върху плота. Оглеждам тялото
си в огледалото, закривайки гърдите си с ръце. Отстрани изглеждам здрава. Ханшът ми е
широк, коремът — плосък, гърдите ми — средно големи и щръкнали. Когато паднат върху
мен, погледите на мъжете понякога се задържат.
Ала отвътре изобщо не съм привлекателна. По стандартите на Майката Природа не съм
вътрешно привлекателна, защото нямам действаща репродуктивна система.
Възпроизвеждането е онова, заради което съществуваме, в крайна сметка.
Възпроизвеждането е необходимо, за да завършим кръговрата на живота. Раждаме се,
възпроизвеждаме се, отглеждаме децата си, умираме, децата ни се възпроизвеждат, отглеждат
техните деца, на свой ред умират. Поколение след поколение на раждане, живот и смърт.
Красив кръговрат, който не трябва да бъде нарушаван.
Ала ето че аз прекъсвам този кръг.
Родих се. И това е всичко, което ще бъда в състояние да сторя, докато не умра. Стоя
извън кръговрата на живота и гледам как светът се върти, докато аз не помръдвам.
И тъй като е женен за мен… Греъм също не стои на едно място.
Обличам се, скривайки тялото, което отново и отново ни разочарова.
Влизам в кухнята и откривам Греъм застанал пред каната с кафе. Вдига очи към мен и аз
не искам да знае за кръвта и скръбта под душа, така че допускам грешката да му се усмихна.
Бързо изтривам усмивката от лицето си, но е твърде късно. Той решава, че е добър ден.
Усмивките ми му вдъхват надежда. Приближава се до мен, защото, като пълна глупачка, аз не
държа обичайните си оръжия. Обикновено много внимавам и двете ми ръце да са заети с
нещо — чанта, питие, чадър, яке. Понякога всички тези неща наведнъж. Днес нямам нищо, с
което да се защитя от обичта му, така че той ме прегръща за добро утро. Принудена съм да го
прегърна в отговор.
Лицето ми пасва съвършено между шията и рамото му. Ръцете му пасват съвършено
около кръста ми. Искам да притисна уста до кожата му и да усетя тръпките, разливащи се до
езика ми. Ала знам какво ще последва, ако го направя.
Пръстите му ще се плъзнат по кръста ми.
Устата му, гореща и влажна, ще открие моята.
Ръцете му ще ме освободят от дрехите ми.
Той ще бъде в мен.
Ще ме люби.
И когато спре, аз ще бъда изпълнена с надежда.
А после цялата тази надежда ще се отцеди от мен заедно с кръвта.
И аз ще бъда под душа, съкрушена.
Греъм ще ме попита: „Защо вземаш толкова дълги душове?“.
И аз ще отговоря: „Защото са отпускащи. Топлата вода е полезна за кожата“.
Затварям очи и притискам ръце до гърдите му, отдръпвайки се от него. Сега толкова
често се оттласквам от него, че понякога се чудя дали дланите ми не са се отпечатали върху
гърдите му.
— В колко часа беше вечерята у сестра ти? — Въпросът ми смекчава отблъскването. Ако
се отдръпна, докато му задавам въпрос, то като че ли не изглежда толкова лично.
Греъм се връща до каната с кафе и взема чашата си. Подухва и свива рамене.
— Тя свършва работа в пет. Така че вероятно в седем.
Аз грабвам моите оръжия. Чантата си, питие, якето.
— Окей. Ще се видим там. Обичам те. — Целувам го по бузата, а оръжията ми ни
разделят надеждно.
— Аз също те обичам.
Казва го на тила ми. Вече рядко му давам възможност да го каже на лицето ми.
Качвам се в колата си и пращам съобщение на сестра ми, Ейва.

Не този месец.

Тя е единствената, с която го обсъждам все още. Престанах да говоря с Греъм за цикъла

си миналата година. Всеки месец, след като започнахме да се опитваме да си родим дете,
Греъм ме утешаваше, когато откриех, че не съм бременна. В началото му бях благодарна.
Дори копнеех за него. Ала месец след месец постепенно започнах да се ужасявам от това, че
трябва да му кажа колко съм негодна. И знаех, че ако аз се ужасявах от това, че трябва да ме
утешава, той вероятно също беше уморен от постоянното разочарование. Още в началото на
миналата година реших да повдигна въпроса само ако резултатът е различен.
Досега резултатът винаги е един и същ.
Съжалявам, милинка, праща сестра ми в отговор. Заета ли си? Имам новина.
Излизам от алеята ни и слагам телефона на режим блутут, преди да ѝ се обадя. Тя
отговаря по средата на първото иззвъняване.
— Знам, че не искаш да говориш за това — казва, вместо поздрав, — така че да говорим
за мен.
Обичам това, че ме разбира толкова добре.
— Какво ново при теб?
— Той получи работата.
Стисвам волана и полагам усилие да звуча развълнувано.
— Така ли? Ейва, това е страхотно!
Тя въздъхва и аз усещам, че полага усилие да звучи тъжно.
— Местим се след две седмици.
В очите ми напират сълзи, но вече плаках достатъчно за един ден. Наистина се радвам
за нея. Ала тя е единствената ми сестра и ето че ще се премести в другия край на света.
Съпругът ѝ, Рийд, е от голямо семейство във Франция и още преди да се оженят, Ейва каза,
че рано или късно ще се преместят в Европа. Тази мисъл открай време я изпълва с възторг,
поради което знам, че се опитва да сдържи вълнението си от уважение към тъгата ми заради
разстоянието, което това ще постави между нас. Знаех, че миналия месец Рийд кандидатства
за работа на няколко места, ала малка част от мен се надяваше егоистично, че няма да
получи нито едно от тях.
— В Монако ли се местите?
— Не, работата му ще бъде в Империя2. В друга държава е, но едва на час с кола от
Монако. Европа е толкова малка, адски е странно. Тук караш един час и си оставаш в Ню
Йорк. В Европа караш един час и се озоваваш в страна, където се говори съвсем различен
език.
Дори не знам къде е Империя, но вече ми звучи като по-подходящо място за нея от
Кънектикът.
— Каза ли на мама?
— Не. Знам колко драматично ще реагира, така че предпочитам да ѝ кажа на живо.
Отивам към тях.
— Успех.
— Благодаря — отвръща тя. — Ще ти се обадя, за да ти кажа точно колко вина е успяла
да ми вмени. Ще се видим на обяда утре, нали?
— Там съм. А това ще и даде цял ден да се успокои.
Когато приключваме разговора, установявам, че съм заседнала пред червения светофар
на една празна улица.
Буквално и преносно.

***

Баща ми почина, когато бях само на четиринайсет. Майка ми се омъжи повторно много
скоро след смъртта му. Това не ме изненада. Дори не ме разстрои. Родителите ми нямаха
връзка, на която човек би могъл да завиди. Сигурна съм, че в началото е била добра, но
докато порасна достатъчно, за да разбера какво е любов, знаех, че между тях тя не
съществува.
Не съм сигурна дали майка ми някога се е омъжвала по любов обаче. Парите са нейният
приоритет, когато си търси партньор. Доведеният ми баща не я спечели с характера си.
Спечели я с къщата си на плажа в Кейп Код.
 Противно на гардероба и отношението ѝ, майка ми не е богата. Израснала е в оскъдица
във Вермонт, второто от седем деца. Омъжила се за баща ми, когато бил умерено богат и още
щом със сестра ми сме се родили, настояла да ѝ купи къща в Олд Гринич, Кънектикът.
Нямало значение, че той бил принуден да работи два пъти по-здраво, за да си позволи
разточителството ѝ. Мисля, че му харесваше да бъде на работа повече от това да си бъде
вкъщи.
Когато татко почина, имаше авоари, но не достатъчно, та майка ми да може да продължи
да води живота, с който беше свикнала. Не ѝ отне много време, за да поправи това. Омъжи се
за доведения ми баща на дискретна церемония в рамките на година, след като погреба баща
ми. Не ѝ се наложи да пести повече от осем месеца.
Въпреки че израснахме, водейки заможен живот, със сестра ми не сме заможни. Майка
ни много отдавна похарчи всичко, което баща ми остави преди всички онези години. А
доведеният ми баща има свои биологични деца, които ще получат неговото богатство, когато
той почине. Ето защо двете с Ейва никога не сме се смятали за заможни, въпреки че бяхме
отгледани от хора, които са.
Затова веднага щом завършихме колеж, и двете започнахме да работим и да се
издържаме сами. Никога не съм искала пари от майка ми. Първо, защото смятам, че е
неуместно пораснала, омъжена жена да моли родителите си за помощ. И второ, защото тя не
дава нищо просто така. Всичко, получено от майка ми, е придружено от условия.
От време на време тя прави разни неща за Ейва и мен и ние сме ѝ наистина благодарни
за това. Миналата Коледа изплати вноските за колите ни. А когато завърших колеж, преди да
се запозная с Греъм, тя ми помогна да си намеря апартамент и плати наема за първия месец.
Ала обикновено харчи парите си за нас по начини, които носят полза и за нея. Купува ни
дрехите, които смята, че би трябвало да носим, защото не харесва онези, които си купуваме
сами. Подарява ни посещения в спацентрове за рождените ни дни и ни придружава да
отидем заедно. Гостува ни и се оплаква от неудобните ни мебели, и два дни по-късно
пристига доставка на нови мебели, които е избрала сама.
Греъм ненавижда, когато го прави. Казва, че един подарък е мил жест, но цял диван е
обида.
Не съм неблагодарна за това, което прави за мен. Просто знам, че трябва сама да си
проправям път в живота, защото въпреки че съм заобиколена от пари, те не са мои.
Едно от нещата, за които винаги съм била благодарна, са ежеседмичните ни обеди.
Двете с Ейва неизменно обядваме заедно с нея в кънтри клуба близо до къщата ѝ.
Ненавиждам това място, но ми е приятно да прекарвам време с Ейва, а двете понасяме майка
си достатъчно добре, за да очакваме с нетърпение ежеседмичните обеди заедно.
Имам обаче чувството, че това ще се промени сега, когато Ейва се мести в Европа.
Готвят се да заминат следващата седмица, което означава, че това ще бъде последният ни
обяд. Онова, което току-що направи нейния живот по-пълен, направи моя по-празен.
— Не можеш ли да си идваш за обяд всяка седмица? — питам я. — Как очакваш да
забавлявам майка ти сама?
Винаги наричаме мама майка ти, когато говорим за нея. Започна като шега в
гимназията, но вече го казваме толкова често, че трябва да внимаваме да не се изпуснем пред
нея.
— Вземи си айпада и аз ще се включа по скайп.
Засмивам се.
 — Не ме изкушавай.
Ейва поглежда телефона си и се изпъва, когато прочита полученото съобщение.
— Имам интервю!
— Толкова бързо! Каква е работата?
— Помощник-учител по английски в местната гимназия. Заплатата е смешна, но ако
получа работата, ще се науча да ругая на френски и италиански много по-бързо.
Рийд изкарва достатъчно пари и на Ейва не ѝ се налага да работи, но тя винаги го прави.
Твърди, че не е родена за ролята на домакиня, и според мен именно това привлече Рийд към
нея. И двамата не искат деца, а Ейва обича да е заета, така че това положение ги устройва
напълно.
Има моменти, в които ѝ завиждам, че не иска да има деца. Толкова много от проблемите
в живота и брака ми не биха съществували, ако не се чувствах така непълноценна без дете.
— Странно ще бъде без теб, Ейва — заявява майка ми, докато се настанява на масата.
Вече съм и поръчала обичайното питие — мартини с допълнително маслини. Оставя чантата
си на съседния стол и измъква една от маслините от клечката за зъби. — Не мислех, че
преместването ти ще ме разстрои — продължава. — Кога ще си дойдеш вкъщи на гости?
— Още не съм заминала — изтъква Ейва.
Майка ми въздъхва и взема менюто.
— Не мога да повярвам, че ни оставяш. Поне нямаш деца. Не мога да си представя как
бих се почувствала, ако отведеш внуците ми на другия край на света.
Засмивам се тихичко. Майка ми е най-мелодраматичният човек, когото познавам. Не
преливаше от желание да бъде майка, когато двете с Ейва бяхме малки, и със сигурност знам,
че изобщо не бърза да стане баба. Това е една черта от характера ѝ, която ми носи утеха. Не
ми натяква да си родя дете. Само се моли да не си осиновя.
Ейва спомена осиновяване по време на един от обедите ни преди две години. Майка ми
буквално изсумтя при тази идея. „Куин, моля те, кажи ми, че не обмисляш идеята да
отгледаш нечие чуждо дете — каза. — Би могло да има… проблеми.“
Ейва просто ме погледна и извъртя очи, след което ми прати съобщение под масата. Да,
защото биологичните деца не могат да имат проблеми. Майка ти май трябва да се
погледне в огледалото.
Толкова много ще ми липсваш.
Вече ми липсваш толкова много, пиша ѝ.
Все още съм тук.
— Честна дума, момичета, никоя от вас ли не се е научила как да се държи на масата
досега?
Вдигам очи и виждам, че майка се взира недоволно в телефоните ни. Заключвам екрана
и го пъхам в чантата си.
— Как е Греъм? — пита майка ми.
Прави го просто от учтивост. Въпреки че с Греъм сме женени от повече от седем
години, тя все още иска той да беше някой друг. Според нея никога не е бил достатъчно добър
за мен, но не защото иска най-доброто за мен. Ако зависеше от майка ми, Греъм щеше да
бъде Итън и аз щях да живея в къща, голяма колкото нейната, а тя щеше да се хвали пред
приятелките си колко по-богата от Ивлин Бредбъри е дъщеря ѝ.
— Чудесно — отвръщам, без да навлизам в подробности. Защото, ако трябва да бъда
откровена, мога само да предполагам как се чувства Греъм. Вече не знам какво чувства и
мисли, дали е чудесно, добре или нещастен. — Наистина чудесно.
— А ти добре ли си?
— Да. Защо?
— Не знам. — Оглежда ме изпитателно. — Просто ми се струваш… уморена. Спиш ли
достатъчно?
— Леле — измърморва Ейва.
Въртя очи и вземам менюто си. Мама открай време страшно я бива с директните обиди.
Не ме притеснява особено, защото жегва и мен, и Ейва по равно. Вероятно защото толкова
много си приличаме. Ейва е само две години по-голяма от мен. И двете имаме една и съща
права кестенява коса, която ни стига малко под раменете. Имаме еднакви очи, с цвета на
косата ни. И според майка ни и двете често изглеждаме уморени.
Поръчваме си храна и водим неангажиращ разговор, докато я чакаме да пристигне.
Почти сме приключили с обяда, когато някой се приближава до масата ни.
— Аврил?
Двете с Ейва вдигаме очи тъкмо когато Елинор Уотс намества бебешко синята чанта на
„Hermès“ от едното си рамо на другото. Опитва се да го направи да изглежда дискретно, но
спокойно би могла да ни цапардоса по главите, докато се провиква: „Вижте ме! Мога да си
позволя чанта за петнайсет хиляди долара!“
— Елинор! — възкликва майка ми. Изправя се и двете доближават бузи за целувка, а аз
се насилвам да се усмихна, когато Елинор поглежда към нас.
— Куин и Ейва! Дами, изглеждате прекрасно, както винаги! — Едва не ѝ отговарям, че
всъщност изглеждам уморена. Тя се настанява на един празен стол и обвива ръце около
чантата си. — Как си, Аврил? Не съм те виждала, от… — Не довършва.
— Партито по случай годежа на Куин с Итън Ван Кемп — довършва майка ми.
Елинор поклаща глава.
— Не мога да повярвам, че мина толкова време. Виж ни само, вече сме баби! Как
изобщо се случи това?
Майка ми вдига мартинито си и отпива глътка.
— Аз все още не съм баба. — Звучи така, сякаш се хвали. — Ейва се мести в Европа със
съпруга си. Децата пречат на страстта им към пътуванията — казва тя, махвайки нехайно с
ръка към Ейва.
Елинор се обръща към мен и очите и се плъзват по венчалната ми халка, преди да се
вдигнат към лицето ми.
— Ами ти, Куин? Омъжена си от известно време — казва с несъобразителен смях.
Бузите ми пламват, макар че досега би трябвало да съм свикнала с този разговор. Знам,
че хората не са преднамерено нетактични, ала от това забележките им не ме нараняват по-
малко.
„Кога ще си родите дете с Греъм?“
„Не искате ли да имате деца?“
„Продължавайте да се опитвате, все някога ще се получи!“
Прокашлям се и вдигам чашата си с вода.
— Работим по въпроса — казвам и отпивам. Искам това да е краят на този разговор, но
майка ми има други намерения. Навежда се към Елинор, сякаш аз изобщо не съм тук.
— Куин се бори с безплодие — обяснява, сякаш това засяга някой друг, не Греъм и мен.
Елинор накланя глава и ме поглежда със съжаление.
 — О, милинка. — Тя слага ръка върху моята. — Толкова съжалявам да го чуя. Мислили
ли сте за инвитро? Племенницата ми не успяваше да забременее естествено, а сега с мъжа ѝ
всеки момент очакват да им се родят близнаци.
Дали сме мислили за инвитро? Тя сериозно ли? Вероятно би трябвало просто да се
усмихна и да ѝ кажа, че това е страхотна идея, но внезапно си давам сметка, че и моето
търпение си има предел и току-що съм стигнала до него.
— Да, Елинор — отвръщам и издърпвам ръката си от нейната. — На три пъти опитахме
без успех. Това изпразни спестяванията ни и трябваше да направим втора ипотека на къщата.
Елинор се изчервява и аз моментално се засрамвам от отговора си, което означава, че
майка ми вероятно е напълно унизена. Не я поглеждам, за да се уверя обаче. Виждам, че
Ейва отпива глътка вода, мъчейки се да прикрие смеха си.
— О — казва Елинор. — Това е… съжалявам…
— Недей — намесва се майка ми. — Има причина за всичко, което трябва да
преживеем, нали така? Дори трудностите.
Елинор кима.
— О, вярвам го с цялото си същество. Неведоми са пътищата божии.
Аз се засмивам тихичко. Наслушала съм се на такива коментари от майка ми. Знам, че
не цели това, но Аврил Уигли е най-нечувствителната от всички.
С Греъм решихме да имаме дете само година след като се оженихме. Толкова бях наивна,
уверена, че ще се случи веднага. След първите няколко неуспешни опита, започнах да се
притеснявам. Споделих с Ейва… и с майка ми, моля ви се. Доверих им притесненията си
още преди да ги бях споделила с Греъм. Майка ми прояви наглостта да заяви, че може би
Господ не смята, че съм готова да имам дете.
Ако Господ не дава деца на хора, които не са готови за тях. Той има доста да обяснява.
Защото някои от майките, които е избрал да бъдат плодовити, правят избора му доста
съмнителен. Като например майка ми.
Греъм ме подкрепя неизменно в това изпитание, но понякога се чудя дали и той се
дразни толкова, колкото и аз от всичките въпроси. Става все по-трудно да им отговаряме,
отново и отново. Понякога, когато сме заедно и ме попитат защо все още нямаме деца, Греъм
поема вината върху себе си: „Стерилен съм“, казва.
Само че изобщо не е стерилен. Провери броя на сперматозоидите си в самото начало и
всичко беше наред. Всъщност повече от наред. Лекарите използваха думата изобилен: „Имате
изобилно количество сперматозоиди, господин Уелс“.
С Греъм дълго се шегувахме с това. Ала макар че се опитахме да го обърнем на шега, то
означаваше, че проблемът е единствено у мен. Независимо колко изобилен беше броят на
сперматозоидите му, те не вършеха работа на моята матка. Правехме секс по стриктен
овулационен график. Редовно си мерех температурата. Хранех се и пиех само полезни неща.
Все така — нищо. Събрахме всяко пени, което можахме, и опитахме вътрематочна
инсеминация, а после и оплождане инвитро, отново — без успех.
Обсъждахме сурогатно майчинство, но то е толкова скъпо, колкото и оплождането
инвитро, а според лекаря ни, заради ендометриозата, с която бях диагностицира на двайсет и
пет години, яйцеклетките ми не са надеждни.
Нищо не успя, а не можем да си позволим да повтаряме неща, които вече сме опитали,
нито дори да пробваме нещо ново. Започвам да осъзнавам, че това може би никога няма да се
случи.
 Последната година беше най-трудната от всички. Губя вяра. Губя интерес. Губя надежда.
Губя, губя, губя.
— Мислили ли сте за осиновяване? — пита Елинор.
Поглеждам я, правейки всичко по силите си да скрия раздразнението си. Отварям уста,
за да ѝ отговоря, но майка ми ме изпреварва.
— Съпругът ѝ не проявява интерес.
— Майко — изсъсква Ейва.
Тя махва с ръка.
— Не е като да казвам на целия свят. С Елинор сме на практика най-добри приятелки.
— Не сте се виждали от близо десет години — изтъквам аз.
Майка ми стисва ръката на Елинор.
— Е, на мен определено не ми се струва толкова дълго. Как е Питър?
Елинор се засмива, приветствайки смяната на темата толкова, колкото и аз. Започва да
разказва на майка ми за новата му кола и кризата му на средната възраст, която всъщност не
би могла да бъде криза на средната възраст, при положение че е минал шейсетте, но не ги
поправям. Извинявам се и отивам в тоалетната, в опит да избягам от постоянното напомняне
за моето безплодие.
Би трябвало да поправя мама, когато каза, че Греъм не проявява интерес към
осиновяване. Не че не проявява интерес, просто заради миналото му никоя агенция не ни е
одобрила досега. Не разбирам защо една агенция за осиновяване отказва да приеме, че ако
не се брои онази присъда като тийнейджър, той не е получавал дори глоба за паркиране. Ала
когато сте просто една от хилядите двойки, опитващи се да осиновят дете, дори и най-
дребната спънка може да ви извади от играта.
Майка ми греши. Никой от нас няма нищо против тази идея, просто все не ни одобряват,
а вече не можем да си позволим да продължим да опитваме. Леченията стопиха
спестяванията ни, а сега, когато имаме втора ипотека върху къщата, не бихме могли да си
позволим целия процес, дори ако ни одобрят.
Има толкова много фактори и макар хората да си въобразяват, че не сме обмислили
всички възможности, истината е, че сме ги обмисляли много пъти.
За бога, та Ейва дори ни купи кукла за зачеване, когато преди три години беше в
Мексико. Ала нищо, нито дори суеверията не помогнаха. В началото на миналата година с
Греъм решихме да оставим всичко на съдбата, надявайки се то да се случи от само себе си.
Не се случи. И ако трябва да съм откровена, уморих се да плувам срещу течението.
Единственото, което ме спира да не се предам окончателно, е Греъм. Дълбоко в себе си
знам, че ако се откажа от мечтата за деца, ще се откажа и от Греъм. Не искам да го лиша от
възможността да бъде баща.
Аз съм тази, която не може да има деца. Не той. Трябва ли да бъде наказан заради моето
безплодие? Твърди, че за него децата не са толкова важни, колкото съм важна аз, но знам, че
го прави, защото не иска да ме нарани. И защото все още храни надежда. Ала след десет или
двайсет години ще ме намрази. Та той е човек.
Чувствам се толкова егоистична, когато тези мисли изпълнят ума ми. Чувствам се
себична всеки път, когато с Греъм правим секс, защото знам, че съм се вкопчила в надежда,
която не съществува, че съм го впримчила в брак, който рано или късно ще стане прекалено
угнетяващ и за двама ни. Ето защо прекарвам часове наред онлайн, търсейки нещо, което би
могло да ми даде отговор. Каквото и да е. Участвам в различни групи за подкрепа, чета
различни форуми, истории за „чудотворни зачевания“, частни групи за осиновяване. Част
съм дори от няколко родителски групи, в случай че един ден си родя дете. Ще бъда добре
подготвена.
Единственото, в което не участвам онлайн, са социалните медии. Миналата година
изтрих всичките си профили. Просто не бях в състояние да понасям безчувствените хора в
потока с новини. Най-ужасно беше на първи април. Изгубих бройката на това колко от
приятелите ми смятат, че е забавно да оповестят мнима бременност.
Нямат абсолютно никакво съчувствие към хора в моето положение. Ако знаеха колко
много жени години наред си мечтаят за положителен резултат, никога нямаше да го
омаловажават по този начин.
А най-добре изобщо да не си отварям устата за всичките ми приятели, които се оплакват
от децата си. „Иви цяла нощ плака! Ъгх! Кога ще започне да спи цяла нощ?“ или „Нямам
търпение училището отново да започне! Момчетата ще ме побъркат!“
Само ако тези майки знаеха!
Ако бях майка, нямаше да приемам нито миг от живота на детето си за даденост. Щях да
бъда благодарна за всяка секунда, в която мрънка или плаче, или е болно, или ми отговоря.
Щях да ценя всяка секунда, в която си е вкъщи през лятото и щеше да ми липсва всяка
секунда, в която е на училище.
Ето защо изтрих всичките си профили в социалните медии. Защото с всеки статус, който
виждах, се озлобявах все повече.
Знам, че тези майки обичат децата си. Знам, че не ги приемат за даденост. Ала те нямат
представа какво е да си лишен от възможността да преживееш нещата, които за тях са
източник на стрес. И вместо да намразя всички хора, с които съм приятелка онлайн, реших
да изтрия профилите си с надеждата това да ми донесе поне мъничко покой. Напразно.
Дори без социални медии, не минава нито ден, без да ми бъде напомнено, че може би
никога няма да бъда майка. Всеки път, когато видя дете. Всеки път, когато видя бременна
жена. Всеки път, когато се сблъскам с хора като Елинор. Почти всеки филм, който гледам,
всяка книга, която чета, всяка песен, която слушам.
А напоследък… и всеки път, когато съпругът ми ме докосне.
Глава 5
Преди
Никога не съм водила в апартамента си друг мъж, освен Итън. Всъщност дори Итън
рядко идваше тук. Неговият апартамент е по-хубав и много по-голям, така че винаги
оставахме там. Ала ето ме сега, на път да правя секс за утеха с напълно непознат мъж,
броени часове след като хванах годеника си да ми изневерява.
Ако Итън е способен на изневяра, аз определено съм способна да правя секс за
отмъщение с един изключително привлекателен мъж. Целият ден беше поредица от странни
събития. Защо не едно повече?
Отварям вратата и хвърлям бърз поглед наоколо, в случай че има нещо, което трябва да
скрия. Докато го правя, си давам сметка, че би трябвало да скрия всичко, което е невъзможно
с Греъм само на крачка зад гърба ми. Отстъпвам настрани и го пускам да влезе в
апартамента ми.
— Заповядай.
Той пристъпва вътре и печалните му очи обхождат жилището ми. Това е малък едностаен
апартамент, но от купищата снимки с Итън и мен, изглежда още по-малък. Задушаващ.
Неизпратени сватбени покани са пръснати по масата за хранене.
Сватбената рокля, която си купих преди две седмици, виси на прага на дрешника в
преддверието. Видът ѝ ме изпълва с гняв. Смъквам я и я натъпквам в дрешника. Дори не си
давам труда да я закача. Надявам се да се смачка.
Греъм се приближава до барчето и взема снимка на мен и Итън. Снимката е направена
малко след като Итън ми предложи брак и аз приех. Показвам годежния си пръстен пред
камерата. Заставам до Греъм и гледам снимката заедно с него. Палецът му се плъзга по
стъклото.
— Изглеждаш наистина щастлива.
Не отговарям, защото е прав. Изглеждам щастлива, защото бях щастлива. Изключително
щастлива. И в пълно неведение. Колко ли пъти ми е изневерил Итън? Дали се е случило още
преди да ми направи предложение? Имам толкова много въпроси, но не мисля, че искам да
науча отговорите достатъчно силно, че да се подложа на разговор с Итън.
Греъм оставя снимката върху плота, с лицето надолу. И точно както направихме с
телефоните си, я побутва с пръст и ето че тя полита през ръба и се разбива на кухненския
под.
Толкова лекомислено, грубо нещо, което да направиш в нечия чужда къща. Ала на мен
ми харесва.
На бара има още две снимки. Вземам другата, на която съм заедно с Итън, и я слагам с
лицето надолу. Побутвам я и се усмихвам, когато и тя се строшава. Усмихва се и Греъм.
И двамата се взираме в последната снимка. Итън го няма. На нея сме татко и аз, две
седмици преди той да почине. Греъм я взема, за да я разгледа по-добре.
— Баща ти?
— Аха.
Той я връща на бара.
— Тази може да остане.
 След това отива до масата с неизпратените ни сватбени покани. Не ги избрах аз.
Направиха го майка ми и майката на Итън. Дори ги изпратиха вместо нас. Майка ми донесе
остатъка преди две седмици и ми каза да се разровя в интернет за идея какво бих могла да
изработя от ненужните сватбени покани.
Сега определено смятам да ги изхвърля. Не искам абсолютно никакъв спомен от тази
катастрофална връзка.
Последвам Греъм и сядам по турски върху масата. Той взема една от поканите и зачита
на глас:
— Молим Ви да ни окажете честта да присъствате на брачната церемония на Куин Даян
Уитли, дъщеря на Аврил Донъли и покойния Кевин Уитли от Олд Гринич, Кънектикът, и
Итън Самсън ван Кемп, син на д-р и госпожа Самсън ван Кемп, също от Олд Гринич.
Събитието ще се състои в престижния „Дъглас Уимбърли Плаза“ на…
Греъм прекъсва четеното и ме поглежда.
— В поканата ти има думата престижен.
Усещам смущението в бузите си.
Ненавиждам тези покани. Когато ги видях за първи път, вдигнах скандал заради тяхната
претенциозност, ала майка ми и претенциозността вървят ръка за ръка.
— Дело на майка ми. Понякога е по-лесно просто да оставя да стане на нейната,
отколкото да се съпротивлявам.
Греъм повдига вежди и мята поканата при останалите.
— Значи, си от Гринич, така ли?
По гласа му усещам, че ме съди, но не мога да го виня. Олд Гринич наскоро бе
определен за един от най-заможните градове в Америка. Ако си част от това богатство, не е
рядкост да се смяташ за по-добър от онези, които не са. Ако не си част от това богатство,
съдиш онези, които са. Това е тенденция, от която отказвам да стана част.
— Не ми приличаш на момиче от Олд Гринич — добавя той.
Майка ми би сметнала думите му за обидни, но аз се усмихвам. Приемам ги като
комплимент, защото именно това имаше предвид той.
— Благодаря ти. Наистина се старая да се разгранича от утайката на висшето общество.
— Ще трябва да се постараеш още повече, ако искаш да убедиш хората, че изобщо си
част от висшето общество. Казвам го в положителен смисъл.
Още една забележка, от която майка ми би се обидила. Започвам все повече да харесвам
този тип.
— Гладен ли си? — Надниквам в кухнята, чудейки се дали изобщо имам някаква храна,
която да му предложа. За щастие, той поклаща глава.
— Не. Все още съм пълен от всичката онази китайска храна и изневяра.
Засмивам се тихичко.
— Аха. Аз също.
Греъм отново обхожда апартамента ми с поглед, от кухнята до дневната и коридора,
отвеждащ в спалнята. А после очите му се спират върху мен толкова настойчиво, че дъхът ми
секва. Взира се в мен, а после в краката ми. Гледам как очите му попиват всеки сантиметър
от тялото ми. Странно е да ме гледа по този начин друг освен Итън. Още по-странно е, че ми
харесва.
Чудя се какво ли си мисли Греъм, когато ме гледа. Дали е също толкова шокиран,
колкото съм и аз, че се озова тук, в апартамента ми, и ме гледа по този начин, вместо да е у
дома си, до собствената си маса, и да гледа Саша?
Пъхва ръка в джоба си и вади малка кутийка. Отваря я и ми я подава. Вътре има
пръстен. Очевидно е годежен пръстен, макар и значително по-малък от онзи, който Итън ми
купи. Всъщност този ми харесва повече от моя. Аз исках нещо по-деликатно, но Итън избра
най-скъпия, който баща му можеше да си позволи.
— Нося го у себе си от две седмици насам. — Греъм се обляга на масата до мен и се
взира в пръстена на ръката ми. — Нямах възможност да ѝ направя предложение, защото тя
все ме отсвирваше. От известно време станах подозрителен. Тя е страшно добра лъжкиня.
Изрича последното изречение така, сякаш е впечатлен.
— Харесва ми. — Изваждам пръстена от кутийката и го слагам на дясната си ръка.
— Можеш да го задържиш. Вече нямам нужда от него.
— Трябва да го върнеш. Вероятно не е бил евтин.
— Купих го от eBay. Не мога да го върна.
Протягам ръце пред себе си и сравнявам двата пръстена. Гледам собствения си годежен
пръстен и се чудя защо не казах на Итън още преди да го купи, че не се нуждая от нищо
прекалено показно. Сякаш толкова отчаяно исках да се омъжа за него, че изгубих гласа си.
Мненията си. Себе си.
Свалям годежния пръстен от лявата си ръка и го поставям в кутийката, заменяйки онзи,
който Греъм е купил за Саша. Подавам му кутийката, но той отказва да я приеме.
— Вземи я — настоявам и я тикам към него, в опит да разменя пръстените.
Той се обляга на ръцете си, така че да не мога да пъхна кутийката в тях.
— С този пръстен можеш да си купиш нова кола, Куин.
— Колата ми е изплатена.
— Тогава го върни на Итън. Той може да го даде на Саша. Вероятно ще ѝ хареса повече,
отколкото онзи, който ѝ купих аз.
Отказва да го вземе, така че оставям кутийката на масата. Ще го изпратя на майката на
Итън по пощата. Нека тя реши какво да прави с него.
Греъм се изправя и пъха ръце в джобовете на якето си. Наистина е по-привлекателен от
Итън. Когато му го казах по-рано, не беше, за да го полаская. Привлекателността на Итън се
дължи най-вече на самоувереността и парите му. Винаги е добре поддържан, добре облечен и
мъничко самонадеян. Ако човек се смята за достатъчно привлекателен, в крайна сметка и
светът ще го повярва.
Ала привлекателността на Греъм е по-откровена. Той няма поразителни черти, които да
изпъкват поотделно. Косата му няма уникален кафяв нюанс. Очите му са тъмни, но не са
почти черни или необикновени. Всъщност непримесеният им с нищо кафяв цвят ги кара да
изглеждат още по-тъжни, отколкото ако бяха сини или сиви. Устните му са гладки и пълни,
но не по начин, който би ме накарал да се замисля за тях, ако не бяха толкова близо до мен.
Не е изключително висок, дотам, че ръстът да е първото, което хората забелязват у него.
Вероятно е някъде около метър и осемдесет.
Привлекателността му се дължи на комбинацията от всички негови части. Незнайно как
не особено впечатляващите му черти се сливат по начин, който кара гърдите ми да се свият.
Обожавам начина, по който гледа света през две спокойни очи, когато животът му е в пълен
хаос. Невероятно съм привлечена от това как се усмихва само с половин уста. Понякога,
докато говори, млъква за миг и прокарва палец по долната си устна. То е неосъзнато секси.
Не мисля, че някога съм била толкова физически привлечена от някого, когото познавам
толкова малко.
Поглежда към входната врата и аз се чудя дали не е размислил. Дали не съм го
отблъснала с нещо? Дали все още мисли за Саша? Изглежда така, сякаш се кани да сложи
край на тази вечер. Оттласква се от масата, но аз оставам седнала, чакайки го да ми излезе с
цял куп причини защо това не е добра идея. Премества се така, че тялото му е точно пред
мен. Като че ли не знае какво да прави с ръцете си, преди да се сбогува с мен, така че ги
натъпква в джобовете на дънките си. Очите му се спират върху шията ми, преди отново да се
вдигнат към лицето ми. За първи път погледът му е по-интензивен от всичко останало.
— Къде е спалнята ти?
Шокирана съм от директността му.
Опитвам се да прикрия вътрешния си конфликт, защото нищо не би ми харесало повече
от това да си отмъстя на Итън, като изчукам сексапилното гадже на любовницата му. Ала
знанието, че Греъм е тук по същата причина, ме кара да се запитам дали бих искала да бъда
сексът за отмъщение на някой друг.
Определено е за предпочитане пред това да бъда сама точно сега.
Плъзвам се от масата и се изправям. Греъм не отстъпва назад, така че телата ни се
докосват за миг, преди да мина покрай него. Усещам го навсякъде, но най-вече в дробовете
си.
— Последвай ме.
Все още съм нервна, но не толкова, колкото бях, докато отключвах входната врата. Гласът
на Греъм ме успокоява. Самото му присъствие ме успокоява. Трудно е да се боя от някои,
който е толкова тъжен.
— Никога не си оправям леглото — признавам, докато отварям вратата на разхвърляната
си спалня. Паля лампата и тялото на Греъм изпълва прага.
— Защо не?
Прави няколко крачки навътре и това е най-странната гледка на света. Този мъж, когото
изобщо не познавам, застанал в спалнята ми. Същата спалня, в която в този миг би трябвало
да тъна в болката на разбитото си сърце.
Ами Греъм? Дали и на него всичко това му се струва също толкова странно? Знам, че е
имал съмнения относно Саша, иначе не би я проследил до блока на Итън, докато годежният
пръстен е прогарял дупка в джоба му.
Дали е търсил начин да се измъкне? Ами аз? Ами ако едва сега го осъзнавам? Защото в
този момент съм нервна и притеснена, и цял куп неща, които не би трябвало да бъда само
часове след като животът ми взе толкова лош обрат.
Взирам се безмълвно в Греъм, когато си давам сметка, че не съм отговорила на въпроса
му защо не си оправям леглото. Прокашлям се.
— Отнема около две минути да оправиш едно легло както трябва. Това означава, че
средностатическият човек губи цели трийсет и осем дни от живота си, оправяйки легло,
което по-късно отново ще бъде разхвърляно.
Греъм изглежда развеселен. Отправя ми една от своите полуусмивки, а после поглежда
към леглото ми и ето че се чувствам неподготвена за това. Готова бях да бъда с Итън тази
нощ. Не да правя секс с непознат. Не съм сигурна, че искам лампата да е запалена. Дори не
съм сигурна дали искам да нося онова, което нося. Не искам Греъм да трябва да сваля от
тялото ми дрехи, предвидени за друг мъж. Трябва ми миг, за да се овладея. Все още не съм
имала такъв и определено се нуждая от него.
 — Трябва да… — Посочвам към вратата на банята. — Трябва ми минутка.
Устните на Греъм се извиват в малко по-широка усмивка и в този миг осъзнавам, че тези
невероятни устни много скоро ще докоснат моите, и ето че изведнъж не се чувствам
достойна. Странно чувство е, защото съм уверена в себе си жена. Ала Греъм поставя
стандарт за самоувереност, с какъвто не съм свикнала. Неговата самоувереност кара моята да
изглежда като несигурност.
Затварям се в банята и се взирам във вратата. За миг забравям какво изобщо правя тук,
но после си спомням, че съм на път да правя секс с мъж, който не е Итън, за първи път от
четири години насам. Минавам на по-висока предавка. Отварям вратата на дрешника и
преравям нещата си, спирайки се на най-непретенциозното, което успявам да намеря —
нежнорозова нощничка с тънки презрамки. Не е прозрачна, но той ще може да види, че не
нося сутиена, който свалям в момента. Обличам я и се приближавам до мивката. Вдигам
косата си в хлабав кок и си измивам зъбите и езика, така че да съм сигурна, че устата ми
няма да му напомни за китайската храна, която си откраднахме по-рано.
Гледам се продължително в огледалото. Просто не мога да обхвана мисълта, че
днешният ден завършва по този начин. Аз… очакваща секс с мъж, който не е годеникът ми.
Изпускам дъха си, за да се успокоя, и отварям вратата.
Не съм сигурна какво очаквах, ала Греъм изглежда по съвсем същия начин. Все още стои
пред банята, все още е облечен по дънки и тениска. И яке. И обувки. Взирам се в обувките му,
когато той прошепва:
— Леле.
Вдигам очи към него. Дошъл е по-близо. Лицето му е така близо до моето и наистина
искам да протегна ръка и да докосна челюстта му. Обикновено не обръщам внимание на
челюстите на хората, но неговата е толкова силна и покрита с набола брада, обрамчваща
устата му, която изглежда точно толкова тъжна, колкото и очите му.
Мисля, че и той забелязва близостта ни, защото незабавно прави крачка назад и махва с
ръка към леглото.
Възглавниците са подредени, а завивката е опъната и подпъхната под матрака. Единият
ѝ ъгъл е грижливо сгънат, разкривайки чаршафа отдолу.
— Оправил си леглото ми? — Приближавам се и сядам на кревата. Не така си
представях да започнат нещата, но то е само защото от четири години насам съм хваната в
капана на рутината с Итън.
Греъм повдига завивката и аз се пъхвам отдолу. Плъзвам се в другия край, правейки му
място да се присъедини към мен, но той не го прави. Просто ме завива и присяда на леглото,
с лице към мен.
— Хубаво е, нали?
Намествам възглавницата си и се излягам на една страна. Той подпъхва края на одеялото
под матрака, за да не се измъкне. То обвива плътно краката ми и усещането всъщност е доста
приятно. Дори горната част на одеялото сякаш ме прегръща.
— Впечатлена съм.
Греъм протяга ръка и прибира един кичур от косата ми зад ухото. Жестът му е мил.
Почти не го познавам, но виждам, че е добър. Видях го в мига, в който Итън отвори вратата и
той не му се нахвърли. Нужни са солидна доза увереност и самоконтрол, за да си тръгнеш
мълчаливо от подобна ситуация.
Ръката му ляга върху рамото ми. Не съм сигурна какво се промени в него, откакто
излязохме от бара или дори откакто влязохме в спалнята ми. Ала усещам, че мислите му вече
не са там, където бяха по-рано. Ръката му се плъзва по завивката и се спира върху хълбока ми.
Нерешителност е изписана върху цялото му лице. Опитвам се да го направя по-лесно за него.
— Няма нищо — прошепвам. — Може да си вървиш.
Той въздъхва с облекчение.
— Мислех си, че мога да го направя. Ти и аз. Тази вечер.
— Аз също си мислех, че ще мога, но… твърде скоро е за авантюра след скъсване.
Усещам топлината на ръката му през завивката. Той я вдига нагоре и ме улавя през
кръста. Навежда се и ме целува леко по бузата. Затварям очи и преглъщам с усилие, усещайки
устните му да се доближават до ухото ми.
— Дори ако не беше твърде скоро, пак не бих искал да бъде просто авантюра за след
скъсване. — Чувствам как се отдръпва. — Лека нощ, Куин.
Не отварям очи, докато се надига от леглото. Отварям ги едва когато не угася лампата и
затваря вратата след себе си.
Не би искал да бъде просто авантюра за след скъсване?
Това комплимент ли беше? Или просто начин да каже, че не проявява интерес?
За миг прехвърлям прощалните му думи през ума си, но после ги потискам. Ще мисля за
тях утре. Онова, за което искам да мисля сега, е всичко, което изгубих през последните
няколко часа.
Целият ми живот се промени днес. Итън трябваше да бъде другата ми половина през
остатъка от живота ми. Всичко, което си мислех, че знам за бъдещето си, се срина. Всичко,
което си мислех, че знам за Итън, е било лъжа.
Мразя го. Мразя го, защото, каквото и да се случи от тук нататък, никога няма да бъда в
състояние да вярвам на някого така, както вярвах на него.
Излягам се по гръб и се взирам в тавана.
— Майната ти, Итън ван Кемп.
Ама че фамилия. Изричам името си на глас и добавям неговата фамилия след него.
— Куин Даян ван Кемп.
Никога не е звучало толкова глупаво, колкото звучи сега. Изпитвам облекчение, че
никога няма да бъде моето име.
Изпитвам облекчение, че го хванах да ми изневерява.
Изпитвам облекчение, че имах Греъм до себе си, когато това се случи.
Изпитвам облекчение, че Греъм реши да си тръгне.
В онзи пламенен миг в ресторанта изпитвах желание да си отмъстя. Струваше ми се, че
ако преспя с него, по някакъв начин ще облекча болката, която Итън ми причини днес. Ала
сега, когато Греъм си тръгна, осъзнавам, че нищо не би могло да смекчи това чувство. То е
една огромна, болезнена рана. Искам да заключа входната врата и никога вече да не изляза от
апартамента си. Освен за сладолед. Утре ще изляза за сладолед, но след това никога вече
няма напускам апартамента си.
Докато не ми свърши сладоледът.
Отмятам завивките и отивам в хола, за да заключа входната врата. Когато посягам към
веригата, забелязвам жълтото листче, залепено на стената до вратата. Върху него е написан
телефонен номер. И няколко думи отдолу.

Обади ми се някой ден. След авантюрата за след скъсване.

 Греъм

Изпитвам смесени чувства към бележката му. Греъм изглежда мил и вече съм
привлечена от него, ала точно сега не съм сигурна, че съм в състояние да понеса дори
мисълта отново да ходя на срещи. Минаха едва няколко часа от последната ми връзка. И дори
ако един ден отново поискам да ходя на срещи, последният, с когото бих искала да излизам,
ще бъде бившето гадже на жената, която имаше пръст в съсипването на всичко хубаво в
живота ми.
Искам да бъда възможно най-далеч от Итън и Саша. А за съжаление, Греъм само ще ми
напомня за тях.
Дори така, бележката му ме кара да се усмихна. Но само за миг.
Връщам се в стаята и се пъхам под завивките. Придърпвам ги над главата си и сълзите
започват да се леят. Греъм беше прав: „Тази вечер ще плачеш. В леглото. Именно тогава ще
боли най-много. Когато си сама“.
Глава 6
Сега
Деня, в който отпътува за Европа, Ейва ми остави подарък. Торбичка с екзотичен чай,
който помагал при безплодие. Проблемът е, че на вкус беше сякаш бях отворила пакетче с
чай и го бях изсипала направо върху езика си, след което го бях прокарала с кафеени зърна.
Така че… чудотворният чай за плодовитост е извън играта. Отново ще го оставя на
съдбата. Реших да опитам още един месец. Може би два, преди да заявя на Греъм, че съм
дотук с опитите.
Още два месеца, преди да му кажа, че наистина съм готова да отворя дървената кутия
върху етажерката.
Седя върху кухненския плот, облечена в една от тениските на Греъм, когато той
прекрачва прага. Голите ми крака се полюшват, стъпалата им — насочени към пода. Не ме
забелязва веднага, но когато го прави, аз съм единственото, което вижда. Пръстите ми
стискат плота между краката ми, разтворени само колкото да му покажа плановете си за
нощта. Очите му са приковани в ръцете ми, докато подръпва вратовръзката си, измъква я
изпод яката на ризата и я пуска на пода.
Това, че се прибира от работа по-късно от мен, е едно от любимите ми неща. Всеки ден
мога да гледам как си сваля вратовръзката.
— Специален повод? — Усмихва се, докато очите му обхождат тялото ми. Приближава
се до мен и аз му отправям най-съблазнителната си усмивка. Онази, която казва, че искам да
загърбим всякакви преструвки за тази нощ. Преструвката, че сме добре, преструвката, че сме
щастливи, преструвката, че именно това е животът, който бихме си избрали, ако зависеше от
нас.
Докато стигне до мен, вече си е свалил сакото и е разкопчал горните копчета на ризата
си. Събува си обувките в същия миг, в който дланите му се плъзват по бедрата ми. Обвивам
ръце около врата му и той се притиска в мен, готов и нетърпелив. Устните му откриват
шията, челюстта ми, а после докосват нежно моите.
— Къде би искала да те имам? — Вдига ме и аз обвивам крака около кръста му.
— В спалнята ни звучи добре — прошепвам в ухото му.
Въпреки че почти не вярвам в шанса да забременея, очевидно все още съм се вкопчила в
зрънце надежда, поне веднъж в месеца. Не знам дали това ме прави силна или жалка.
Понякога се чувствам и двете.
Той ме пуска върху леглото, дрехите ни покриват пода от кухнята до спалнята, като
пътечка от трохички. Настанява се между краката ми и прониква в мен със стон. Аз го
поемам с мълчание.
Извън спалнята Греъм е изключително последователен. Ала в спалнята никога не знам
какво ме очаква. Понякога ме люби с търпение и отдаденост, понякога е алчен и бърз, и
себичен. Понякога е приказлив, докато е в мен, шепнейки думи, които ме карат да се влюбя
още повече в него. Ала понякога е гневен и шумен и казва неща, които ме карат да се изчервя.
Никога не знам какво ще получа с него. Някога това ме възбуждаше.
Сега обикновено искам само една от многото му страни в спалнята. Алчната, бърза и
себична. Чувствам се по-малко виновна, когато получа тази част, защото напоследък
единственото, което искам от секса, е крайният резултат.
За съжаление, тази вечер в спалнята не е егоистичният Греъм. Тази вечер той е пълната
противоположност на онова, от което имам нужда точно сега. Наслаждава се на всяка
секунда. Потъва в мен с овладени тласъци, докато вкусва всеки сантиметър от шията и
горната част на тялото ми. Опитвам се да се отдам на ставащото като него, от време на време
докосвам раменете му с устни или заравям пръсти в косата му. Трудно ми е обаче да се
преструвам, че не искам всичко това просто да свърши. Извивам глава настрани, за да може
да остави следата си на шията ми, докато чакам.
Постепенно той ускорява темпото и аз се напрягам мъничко, предусещайки края, но той
неочаквано излиза от мен. Вече се спуска надолу по тялото ми, улавяйки лявото ми зърно в
устата си, когато се досещам какво прави. Ще се спусне чак до долу, вкусвайки всяко късче
от мен, преди най-сетне да пъхне език между краката ми, където ще изхаби безценни десет
минути, а аз ще мисля за това кой ден е, колко е часът, какво ще бъде след четиринайсет дни,
какво ще направя или кажа, ако тестът най-сетне е положителен, колко дълго ще плача под
душа, ако отново е отрицателен.
Тази вечер не искам да мисля. Искам просто той да го направи по-бързо.
Дръпвам го за раменете, докато устата му не се озовава близо до моята и прошепвам в
ухото му:
— Всичко е наред. Може да свършиш.
Опитвам се да го насоча обратно в мен, но той се отдръпва. Срещам погледа му за първи
път, откакто бяхме в кухнята.
Отмята нежно косата ми назад.
— Вече не си ли в настроение?
Не знам как да му кажа, че изобщо не съм била в настроение, без да нараня чувствата му.
— Всичко е наред. В овулация съм.
Опитвам се да го целуна, но преди устните ми да успеят да срещнат неговите, той се
търкулва от мен.
Взирам се в тавана, чудейки се как е възможно да се разстрои от тази забележка. От
толкова дълго време правим опити да забременея. В тази рутина няма нищо ниво.
Усещам, че става от леглото. Когато поглеждам към него, той е с гръб и си обува
дънките.
— Наистина ли се сърдиш, защото не съм в настроение? — Надигам се и сядам. — Ако
не си забравил, само допреди две минути правехме секс, въпреки настроението ми.
Обръща се и ме поглежда, давайки си миг, за да събере мислите си. Прокарва
раздразнено ръка през косата си, а после идва по-близо до леглото. Стиснатата челюст
издава раздразнението му, ала гласът му е тих и спокоен, когато проговаря:
— Омръзна ми да се чукам в името на науката, Куин. Хубаво би било поне веднъж да
можех да бъда в теб, защото ти искаш да съм там. Не защото се налага, за да забременееш.
От думите му боли. Част от мен иска да избухне и да каже нещо жестоко в отговор, ала
друга, по-голяма част знае, че го казва единствено защото е вярно. Понякога и на мен ми
липсва да се любим спонтанно. Ала в един момент се стигна дотам, че всичките ни
неуспешни опити започнаха да болят твърде много. Толкова, че осъзнах, че колкото по-малко
секс правим, толкова по-малко разочарование ще изпитвам. Ако правехме секс само в дните,
когато бях в овулация, щях да се разочаровам по-рядко.
Ще ми се той да можеше да го разбере. Ще ми се да знаеше, че понякога опитите са по-
трудни от провала. Мъча се да му съчувствам за онова, което изпитва, но е трудно, защото не
знам дали той ми съчувства за онова, което изпитвам. Как би могъл? Не е той този, които се
проваля всеки път.
По-късно мога да се отдам на разочарованието от себе си. Точно сега просто искам да се
върне в леглото. Да се върне в мен. Защото е прав. Сексът със съпруга ми определено е
задължителен, за да забременя. А днес е денят, в който шансовете ни са най-големи този
месец.
Отмятам завивките от себе си, разкривайки изтегнатото си върху леглото тяло. Слагам
длан върху стомаха си и привличам вниманието му натам.
— Съжалявам — прошепвам и плъзвам пръсти нагоре. — Върни се в леглото, Греъм.
Челюстта му все още е стисната, ала очите му проследяват ръката ми. Виждам как се
бори със себе си: част от него иска да се махне от стаята, а другата — да нахлуе в мен. Не ми
харесва това, че все още не е убеден, че го желая, така че се обръщам по корем. Ако има
физическа част от мен, която Греъм да обича най-много, това е да ме гледа отзад.
— Искам те в мен, Греъм. Това е всичко, което искам. Кълна ти се.
Лъжа.
Изпитвам облекчение, когато той простенва.
— По дяволите, Куин.
И ето че отново е върху леглото, ръцете му — върху хълбоците ми, устните му — върху
дупето ми. Пъхва ръка под мен и притиска стомаха ми, повдигайки ме, за да може да потъне
леко в мен изотзад. Аз стена и сграбчвам чаршафите убедително.
Греъм стиска хълбоците ми и се надига на колене, придърпвайки ме назад към себе си,
докато не ме изпълва изцяло.
Това вече не е търпеливият Греъм. Сега той е смесица от емоции, нахлува в мен
нетърпеливо и гневно. Съсредоточен е единствено върху това да свърши, изобщо не мисли за
мен и именно така го искам.
Стена и посрещам тласъците му, надявайки се да не усети, че останалата част от мен е
напълно откъсната от момента. След известно време, незнайно как, вече не сме на колене —
стомахът ми е плътно притиснат до матрака, цялата му тежест — отгоре ми. Сграбчва ръцете
ми, които стискат чаршафа, и аз се отпускам, когато чувам стона, откъснал се от него. Чакам
го да ме изпълни с надежда.
Ала той не го прави.
Вместо това излиза от мен и се притиска до кръста ми. Едва тогава простенва за
последен път до шията ми. Усещам го как се разлива върху кожата ми, топло и влажно,
докато се стича по хълбока ми и попива в матрака.
Той наистина ли току-що…
Наистина.
Сълзи парят в очите ми, когато осъзнавам, че не свърши в мен. Иска ми се да изпълзя
изпод него, но той е твърде тежък и все още напрегнат и не съм в състояние да помръдна.
В мига, в който го усещам как започва да се отпуска, опитвам да се надигна. Той се
претъркулва по гръб. Аз се отдръпвам настрани, използвайки чаршафите под себе си, за да се
избърша. Сълзи се стичат по бузите ми и аз ги бърша яростно. Толкова съм ядосана, че не съм
в състояние да говоря. Греъм просто ме гледа, докато се мъча да прикрия гнева, който
изпитвам. И срама.
Греъм е моят съпруг, но тази вечер той не беше нищо повече от средство за постигането
на една цел. И въпреки че се опитах да го убедя другояче, той току-що си го доказа сам, като
не ми даде единственото, което исках от него.
Не мога да спра сълзите си, но въпреки това се опитвам. Закривам очите си с одеялото, а
Греъм става от леглото и грабва панталона си. Тихите ми сълзи се превръщат в хлипове,
раменете ми започват да се тресат. Не е обичайно за мен да го правя пред него. Обикновено
го запазвам за дългите си душове.
Докато Греъм взема възглавницата си от леглото, част от него изглежда така, като че ли
иска да ме утеши, но друга част сякаш иска да ми се разкрещи. Ядът надделява и той се
отправя към вратата.
— Греъм — прошепвам.
Гласът ми го кара да се закове на място и той се обръща, за да ме погледне. Изглежда
толкова съкрушен, че дори не знам какво да кажа. Ще ми се да можех да кажа, че съжалявам,
задето искам бебе повече, отколкото искам него. Ала то няма да помогне, защото ще бъде
лъжа. Не съжалявам. Негодувам, че не разбира в какво се превърна сексът за мен през
последните няколко години. Иска да продължа да го желая, но не мога, когато сексът,
правенето на любов, открай време ми вдъхват надежда, че може би именно това е един на
милион шансът, когато ще забременея. Сексът и правенето на любов водят до надежда, а тя
води до мига, в който е изместена от съкрушение.
През годините цялата рутина и емоциите, които тя предизвикваше, започнаха да се
сливат. Вече не бях в състояние да разгранича секса от надеждата, надеждата от
съкрушението. СексНадеждаСъкрушение. Съкрушение. Съкрушение.
Сега всичко това ми се струва съкрушително.
Той никога няма да го разбере. Никога няма да разбере, че не той е онова, което не
искам. А съкрушението.
Греъм ме гледа, чака ме да кажа още нещо. Ала аз не го правя. Не съм в състояние да го
направя.
Той кима леко и се извръща от мен. Виждам как мускулите на гърба му се напрягат. Как
пръстите му се свиват в юмрук и отново се отпускат. Виждам как въздъхва дълбоко, макар да
не го чувам. А после отваря леко вратата и я затръшва с всичка сила.
От другата страна се разнася силен трясък. Затварям очи и цялото ми тяло се напряга,
когато то се случва отново. И отново.
Слушам как удря вратата пет пъти. Слушам как освобождава болката и отхвърлянето
върху дървото, защото знае, че няма къде другаде да отидат. А когато всичко отново утихва…
аз се пръсвам на късчета.
Глава 7
Преди
Не ми беше лесно да превъзмогна Итън. Е, не точно Итън. Да загубя връзката беше по-
трудно от това да загубя самия Итън. Когато си заедно с някого толкова дълго, е трудно
отново да бъдеш само ти. Нужни ми бяха няколко месеца, преди най-сетне окончателно да
прочистя апартамента си от него. Отървах се от сватбената си рокля, снимките, подаръците,
които ми беше правил през годините, дрехите, които ми напомняха за него. Дори си поръчах
ново легло, но то вероятно беше по-скоро защото наистина исках ново легло, не толкова
заради спомените за Итън.
Минаха шест месеца и единствената причина да съм на втора среща с тип на име
Джейсън, е, защото първата не беше пълна катастрофа. И защото Ейва ме нави да го направя.
Колкото и майка ми да обичаше Итън и да ѝ се иска да му простя, мисля, че Джейсън би
ѝ харесал още повече. Това вероятно би трябвало да е плюс, но не е. С майка ми имаме
напълно различни вкусове. Чакам Джейсън да каже или да направи нещо, което майка ми не
би одобрила, така че да се почувствам поне мъничко привлечена от него.
Вече повтори няколко от въпросите, които ми зададе миналия петък. Попита ме на
колко съм години. Казах му, че съм на двайсет и пет, на толкова, на колкото бях и миналия
петък. Попита ме кога е рожденият ми ден и аз му казах, че все още е на двайсет и шести
юли.
Опитвам се да не бъда кучка, но не е лесно, когато е ясно, че не е обърнал внимание на
нищо от това, което казах миналата седмица.
— Значи, си зодия Лъв? — пита.
Аз кимам.
— Аз съм Скорпион.
Нямам представа какво говори това за него. Никога не съм се интересувала от
астрология. Освен това ми е трудно да обръщам внимание на Джейсън, защото зад него има
нещо много по-интересно. На две маси оттук, подсмихвайки се в моята посока, седи Греъм.
В мига, в който го разпознавам, навеждам поглед към чинията си.
Джейсън казва нещо за съвместимостта между Скорпиони и Лъвове и аз го поглеждам в
очите, надявайки се да не забележи хаоса, който бушува в мен. Решимостта ми обаче се
стопява, защото Греъм се е изправил. Не мога да не погледна над рамото на Джейсън и
виждам как Греъм се извинява на дамата си. Приковава очи в моите и се насочва към нас.
Стискам салфетката в скута си, чудейки се защо изведнъж съм по-нервна от гледката на
Греъм, отколкото съм била когато и да било в присъствието на Джейсън. Срещам погледа му,
миг преди той да стигне до масата ни. Ала в мига, в който го поглеждам, той извръща очи.
Кима веднъж в посоката, в която върви и подминава масата ни. Ръката му докосва едва-едва
лакътя ми. За миг пръстът му се плъзва по кожата ми. Поемам си рязко дъх.
— Колко братя и сестри имаш?
Оставям салфетката си на масата.
— Все още само една сестра. — Бутам стола си назад. — Ей сега се връщам. Трябва да
отида до тоалетната.
Джейсън също бута стола си назад, изправяйки се наполовина, когато аз връщам моя на
мястото му. Усмихвам му се и се обръщам към тоалетните. Към Греъм.
Защо съм толкова нервна?
Тоалетните са в задната част на ресторанта. Трябва да свърнеш зад един параван, за да
откриеш коридора. Греъм вече е изчезнал зад ъгъла, така че аз поспирам за миг, преди да
завия. Слагам ръка на гърдите си, надявайки се някак си да успокоя онова, което се случва в
тях. А после изпускам дъха си и свивам в коридора.
Греъм се е облегнал нехайно на стената, напъхал ръка в джоба на костюма си. Видът му
едновременно ме изпълва с вълнение и ме успокоява. Освен това съм нервна, защото не му се
обадих.
Той ми отправя своята ленива полуусмивка.
— Здравей, Куин. — Очите му все още се мръщят мъничко с усмивката и аз се радвам да
видя това. Не знам защо. Харесва ми, че винаги изглежда така, сякаш в него кипи някаква
вътрешна борба.
— Здравей. — Спирам неловко на няколко крачки пред него.
— Греъм — казва той и се докосва по гърдите. — В случай че си забравила.
Поклащам глава.
— Не съм. Не е лесно да забравиш която и да било подробност от най-ужасния ден в
живота си.
Думите ми го карат да се усмихне. Оттласква се от стената и прави крачка към мен.
— Така и не се обади.
Свивам рамене, сякаш не съм мислила кой знае колко за телефонния му номер. Ала в
действителност го виждам всеки ден. Все още е на стената, където той го остави.
— Каза да ти се обадя, след като изкарам авантюрата си след скъсване. Едва сега
стигнах дотам.
— С него ли си тази вечер?
Аз кимам. Той пристъпва още по-близо, така че сега ни делят само две крачки. На мен
обаче ми се струва, че ме задушава.
— Ами ти? — питам го. — Това твоята авантюра след скъсване ли е?
— Тя беше преди две момичета.
Мразя този отговор. Мразя го достатъчно, за да приключа с разговора.
— Е… поздравления. Хубава е.
Греъм присвива очи, сякаш се опитва да прозре всички неща, които не казвам. Правя
крачка към дамската тоалетна и слагам ръка на бравата.
— Радвам се, че се видяхме, Греъм.
Очите му все още са присвити, наклонил е леко глава на една страна. Не съм сигурна
какво друго да кажа. Влизам в дамската тоалетна и оставям вратата да се затвори зад мен.
Въздъхвам дълбоко. Това беше напрегнато.
Защо беше толкова напрегнато?
Отивам до мивката и пускам водата. Ръцете ми треперят, така че ги измивам с топла
вода, надявайки се лавандуловият сапун да успокои нервите ми. Подсушавам ги, а после ги
поглеждам в огледалото, мъчейки се да убедя себе си, че Греъм нямаше чак такъв ефект
върху мен. Ала не е вярно. Те още треперят.
В продължение на шест месеца исках да му се обадя и в продължение на шест месеца се
разубеждавах. А сега знам, че той е продължил напред и е с друга, че вероятно съм
пропиляла шанса си. Не че съм искала такъв. Все още вярвам, че твърде много ще ми
напомня за станалото. Ако реша да започна нещо с някого, бих искала да бъде някой съвсем
нов. Някой, напълно несвързан с най-лошите дни от живота ми.
Някой като Джейсън, може би?
— Джейсън — прошепвам. Трябва да се върна при кавалера си.
Когато отварям вратата, Греъм все още стои на същото място. Все още ме гледа,
наклонил глава на една страна. Заковавам се на място и вратата ме удря, когато се затваря,
побутвайки ме крачка напред.
Поглеждам към другия край на коридора и отново към него.
— Не приключихме ли?
Той си поема бавно въздух и прави крачка към мен. Този път спира едва на крачка от
мен и пъха и двете си ръце в джобовете.
— Как си? — Гласът му е тих, сякаш му е трудно да изрече думите. От начина, по който
очите му търсят моите, е очевидно, че говори за всичко, което съм преживяла покрай
скъсването. Отменянето на сватбата.
Харесва ми искреността във въпроса му. Изпитвам същата утеха, която присъствието му
ми вдъхна преди шест месеца.
— Добре — отвръщам, кимвайки лекичко. — Все още имам известни проблеми с
доверието, но ако не се брои това, не мога да се оплача.
Изглежда облекчен.
— Добре.
— Ами ти?
Взира се за миг в мен, но не виждам онова, което се надявам да видя в очите му. Вместо
това виждам съжаление. Тъга. Сякаш не се е съвзел напълно от загубата на Саша. Свива
рамене, но не отговаря с думи.
Опитвам се да не покажа съжалението си, но мисля, че не успявам.
— Може би това ново момиче ще е по-добро от Саша. И може би най-сетне ще успееш
да я превъзмогнеш.
Греъм се засмива леко.
— Превъзмогнах Саша — заявява уверено. — Почти съм сигурен, че я превъзмогнах в
мига, в който се запознах с теб.
Не ми дава абсолютно никакво време, за да осмисля думите му, преди да продължи:
— Най-добре да се връщаме при онези, с които сме тук.
Обръща се и се отдалечава по коридора.
Аз оставам на мястото си, поразена от думите му.
„Почти съм сигурен, че я превъзмогнах в мига, в който се запознах с теб.“
Не мога да повярвам, че току-що ми го каза. Не може да ми излезе с нещо такова, а
после просто да си тръгне! Поемам след него, но той вече е прекосил половината разстояние
до масата си. Срещам погледа на Джейсън, който се усмихва, когато ме вижда, и става.
Опитвам да се овладея, но ми е трудно, когато виждам как Греъм се навежда и целува
лекичко дамата си по главата, преди да седне срещу нея.
Да не би да се опитва да ме накара да ревнувам? Ако е така, няма да успее. Нямам време
за дразнещи мъже. Едва имам време за скучни мъже като Джейсън.
Той вече е заобиколил масата, за да ми задържи стола. Преди да седне, Греъм отново
среща очите ми. Кълна се, че го виждам да се подсмихва лекичко. Не знам защо падам до
нивото му, но се привеждам напред и целувам лекичко Джейсън по устните.
 След това сядам.
Съвсем ясно виждам Греъм, докато Джейсън се връща на мястото си. Вече не се
подсмихва.
Но аз — да.
— Готова съм да си вървим.
Глава 8
Сега
Ейва почти всеки ден говорехме по телефона, докато тя живееше в Кънектикът, ала сега,
когато е на другия край на света, като че ли говорим още повече. Понякога по два пъти на
ден, дори и с часовата разлика.
— Трябва да ти кажа нещо.
Гласът ѝ потреперва леко. Затварям входната врата и отивам до кухненския плот.
— Добре ли си?
Оставям чантата, след което свалям телефона, подпрян между рамото и ухото ми, и го
стисвам в ръката си.
— Да — отвръща тя. — Добре съм. Не е нищо такова.
— Е, какво е? Плашиш ме, така че очевидно е лоша новина.
— Не е. Всъщност е добра новина.
Отпускам се върху дивана в дневната. Ако е добра новина, защо звучи толкова нещастно?
И после ми просветва. Дори не е нужно да го изрича на глас.
— Бременна си? — Възцарява се мълчание, толкова плътно, че поглеждам към
телефона, за да се уверя, че връзката не е прекъснала. — Ейва?
— Бременна съм — потвърждава тя.
Сега аз съм тази, която притихва. Слагам ръка на гърдите си, усещайки ударите на
сърцето си. За миг се боях от най-лошото. Ала сега знам, че тя не умира. Не мога да не се
зачудя защо не звучи щастлива.
— Добре ли си?
— Да — отвръща тя. — Неочаквано е, естествено. Особено толкова скоро след като се
преместих тук. Но имахме няколко дни, за да го осмислим. Всъщност наистина се радваме.
Очите ми се наливат със сълзи, ала не съм сигурна защо искам да заплача. Това е хубаво.
Тя се радва.
— Ейва — прошепвам. — Това е… леле.
— Знам. Ще станеш леля. Искам да кажа, знам, че вече си, заради децата на сестрите на
Греъм, просто никога не съм мислила, че ще бъдеш леля заради мен.
Насилвам се да се усмихна, но осъзнавам, че не е достатъчно, така че се насилвам да се
засмея.
— Майка ти ще стане баба.
— Това е най-щурата част. Не знаеше как да приеме новината. Или се опитва да се удави
в мартинита днес, или пазарува детски дрешки.
Преглъщам завистта, обзела ме от това, че майка ми е научила преди мен.
— Ти… ти вече си ѝ казала?
Ейва въздъхва разкаяно.
— Вчера. Щях да кажа първо на теб, но… исках да се посъветвам с нея. За това как да
ти съобщя.
Облягам глава на дивана. Бояла се е да ми каже? Наистина ли смята, че съм толкова
нестабилна?
— Да не мислеше, че ще ти завидя?
 — Не — отвръща тя незабавно. — Не знам, Куин. Може би, че ще се разстроиш? Ще
бъдеш разочарована?
Още една сълза се търкулва от окото ми, но този път не е сълза на щастие. Бързо я
избърсвам.
— Познаваш ме достатъчно добре за това. — Изправям се, в опит да се овладея, макар
че тя не може да ме види. — Трябва да затварям. Поздравления.
— Куин.
Прекъсвам разговора и се взирам в телефона си. Как е възможно родната ми сестра да си
мисли, че няма да се радвам за нея? Тя е най-добрата ми приятелка. Радвам се за тях с Рийд.
Никога не бих я мразила, защото може да има деца. Единственото, което ми е трудно да
преглътна, е, че е заченала толкова лесно по случайност.
Господи. Аз съм ужасен човек.
Колкото и да се мъча да го отрека, действително изпитвам озлобление. И ѝ затворих.
Това би трябвало да бъде един от най-хубавите мигове в живота ѝ, ала тя ме обича твърде
много, за да му се зарадва изцяло. А аз съм прекалено себична, за да ѝ позволя да го направи.
Начаса набирам номера ѝ.
— Съжалявам — избъбрям в мига, в който тя вдига.
— Няма нищо.
— Не, има. Права си. Благодарна съм ти, че се опитваш да проявиш съчувствие към
онова, което преживяваме с Греъм, но наистина, Ейва. Толкова се радвам за вас с Рийд. И
страшно се вълнувам, че отново ще стана леля.
Чувам облекчението в гласа ѝ, когато казва:
— Благодаря ти, Куин.
— Има нещо обаче.
— Какво?
— Първо си казала на майка ти? Никога няма да ти простя за това.
Ейва се разсмива.
— Разкаях се в мига, в който го направих. Тя буквално ми заяви: „Ама в Европа ли ще го
отгледаш? Та то ще има акцент!“
— Господ да ни е на помощ.
И двете се смеем.
— Трябва да измисля име на човешко същество, Куин. Надявам се да ми помогнеш,
защото с Рийд никога няма да се споразумеем.
Бъбрим още малко. Аз и задавам обичайните въпроси. Как е разбрала. Рутинно
посещение при лекаря. Кога е терминът ѝ? Април. Кога ще разберат дали е момче или
момиче? Искат да бъде изненада.
Когато разговорът замира, Ейва казва:
— Преди да затвориш… — Мълчи за миг. — Чу ли нещо от последната агенция за
осиновяване, където кандидатствахте?
Изправям се и се отправям към кухнята. Изведнъж ожаднявам.
— Да. — Вадя бутилка от хладилника, отварям я и я поднасям към устата си.
— Това не звучи добре.
— То е такова, каквото е. Не мога да променя миналото на Греъм, а той не може да
промени моето настояще. Няма смисъл непрекъснато да мислим за това.
За миг от другата страна на линията се възцарява мълчание.
 — Ами ако си намерите бебе чрез частно осиновяване?
— С какви пари?
— Помоли майка си за пари.
— Това не е чанта, Ейва. Няма да оставя майка ти да ми купи човешко същество. Ще ѝ
бъда задължена до края на вечността. — Поглеждам към вратата в мига, в който Греъм влиза
в дневната. — Трябва да затварям. Обичам те. Поздравления.
— Благодаря ти. Аз също те обичам.
Прекъсвам, тъкмо когато устните на Греъм докосват бузата ми.
— Ейва? — Посяга към водата ми и отпива глътка.
Аз кимам.
— Аха. Бременна е.
Той едва не се задавя с водата. Избърсва си устата и се засмива леко.
— Сериозно? Мислех, че не искат да имат деца.
Свивам рамене.
— Оказва се, че са грешали.
Греъм се усмихва и е прекрасно да видя колко искрено се радва за тях. Ужасно е обаче
да видя как усмивката му угасва и очите му се изпълват със загриженост. Не го изрича на
глас, но и не е нужно. Виждам тревогата му. Не искам да ме попита как се чувствам, така че
се усмихвам още по-широко и се опитвам да го убедя, че съм съвсем добре.
Защото наистина съм. Или поне ще бъда. След като го осмисля.

* Обработка: Daenerys, 2020 *

Греъм приготви спагети карбонара. Настоя той да сготви тази вечер. Обикновено ми
харесва, когато той готви, но имам чувството, че днес го направи, защото се бои, че може би
съм разстроена заради това, че сестра ми е в състояние да забременее случайно, а аз все така
не успявам, дори след като опитваме от шест години.
— Чу ли нещо от агенцията за осиновяване?
Вдигам очи от чинията си и се взирам в устата му. Устата, от която излезе този въпрос
току-що. Стискам вилицата си и отново навеждам поглед към чинията.
Мина месец, без да обсъждаме проблемите си с безплодието. Или факта, че никой от
нас не се е опитал да инициира секс от нощта, в която той спа в стаята за гости. Надявах се
да изкараме така още един месец.
Кимам.
— Да. Обадиха се миналата седмица.
Виждам как преглъща с усилие, докато откъсва очи от моите и прокарва безцелно
вилицата по чинията си.
— Защо не ми каза?
— Казвам ти сега.
— Само защото те попитах.
Отново не му отговарям. Прав е. Трябваше да му кажа, когато ми се обадиха миналата
седмица, ала боли. Не обичам да говоря за неща, които болят. А напоследък всичко боли.
Поради което почти не говоря.
Но освен това не му казах, защото знам колко виновен се чувства все още заради онзи
инцидент. Инцидентът, заради който получихме отказ от трета агенция за осиновяване.
— Съжалявам — казва той.
От извинението му в гърдите ми зейва дупка, защото знам, че не се извинява за резките
ни думи току-що. Извинява се, защото знае, че са ни отхвърлили заради неговото досие.
Случило се е, когато бил едва на деветнайсет години. Не говори много за това. Всъщност
— почти никога. Катастрофата не е била по негова вина, но тъй като е имал алкохол в кръвта
си, това е нямало значение. Обвиненията все още стоят в досието му и винаги ще ни
нареждат след двойки без криминални обвинения в миналото си.
Ала това е станало преди години. Не е нещо, което би могъл да промени, и вече е
понесъл достатъчно наказание за станалото, когато е бил просто тийнейджър. Последното,
от което се нуждае, е и собствената му жена да го вини.
— Недей да се извиняваш, Греъм. Ако ти се извиняваш за това, че не ни одобряват за
осиновяване, аз ще трябва да се извинявам за това, че не мога да зачена. То е такова, каквото
е.
Очите му срещат моите за миг и аз виждам как в тях припламва благодарност.
Прокарва пръст по ръба на чашата си.
— Проблемът с осиновяването е пряк резултат от лошо решение от моя страна. Ти
нямаш контрол над факта, че не можеш да заченеш. Има разлика.
С Греъм едва ли сме съвършен пример за брак, но сме съвършен пример за това да знаем
кога и къде е вината. Той никога не ме кара да се чувствам виновна, задето не съм в
състояние да зачена, а аз никога не съм искала да се чувства виновен заради своя избор, за
който и така се чувства отговорен и до днес.
— Може и да има разлика, но не е съществена. Да не говорим за това. — Уморена съм
от този разговор. Водили сме го толкова пъти и никога не променя нищо. Лапвам нов залък,
опитвайки се да измисля начин да сменя темата, но той продължава:
— Ами ако… — Привежда се напред и побутва чинията си към средата на масата. —
Ами ако кандидатстваш да си осиновиш дете сама? Без мен?
Взирам се в него, мислейки за всичко, което съдържа в себе си този въпрос.
— Не мога. Ние сме свързани в брак. — Той не реагира. Което означава, че знае точно
какво предлага. Облягам се назад и го поглеждам предпазливо. — Искаш да се разведем, за
да мога да кандидатствам сама?
Греъм протяга ръка през масата и я слага върху моята.
— Няма да означава нищо, Куин. Пак ще сме заедно. Но е възможно да подобри
шансовете ни, ако… ами, нали се сещаш… се престорим, че аз не съм част от картинката.
Тогава присъдата ми няма да се отрази на шансовете ни.
Обмислям идеята за миг, но тя е толкова нелепа, колкото и фактът, че продължаваме да
се опитваме да забременеем. Кой би одобрил разведена, сама жена, вместо стабилна, женена
двойка с по-големи доходи и повече възможности? Да бъдеш одобрен от агенцията не е лесен
процес, да бъдеш избран и рождената майка наистина да даде детето си за осиновяване е още
по-трудно. Да не споменаваме таксите. Греъм печели два пъти повече от мен и пак не е
сигурно, че ще можем да си ги позволим дори ако незнайно как ни одобрят за процеса.
— Нямаме парите. — Очаквам това да бъде краят, но по изражението му се досещам, че
има друго предложение. Досещам се също така, от начина, по който не го казва направо, че
каквото и да обмисля, то включва майка ми. Начаса поклащам глава и грабвам чинията си.
Изправям се. — Няма да я молим. Последния път, когато споменах осиновяване, тя ми заяви,
че Господ ще ми даде дете, когато съм готова. А както казах на Ейва по-рано днес,
последното, от което имаме нужда, е тя да се чувства така, сякаш притежава част от
семейството ни. — Отнасям чинията си до мивката. Греъм бута стола си назад и става.
— Беше просто идея. — Той ме последва в кухнята. — Знаеш ли, в работата има един
тип, който каза, че сестра му от седем години се опитвала да забременее. Преди три месеца
открила, че чака бебе. Трябва да се роди през януари.
Да, Греъм. На това му казват чудо. И му казват чудо, защото вероятността да се
случи е нищожна.
Пускам водата и измивам чинията си.
— Говориш за това в работата си?
Греъм вече е до мен и слага чинията си в мивката.
— Понякога — отвръща тихо. — Хората ме питат защо нямаме деца.
Усещам напрежението, надигащо се в гърдите ми. Трябва да приключа с този разговор.
Искам и Греъм да приключи с него, но той се обляга на плота и накланя глава на една
страна.
— Хей.
Хвърлям му кос поглед, за да му покажа, че го слушам, преди отново да насоча
вниманието си към съдовете.
— Вече почти не го обсъждаме, Куин. Не знам дали това е хубаво, или лошо.
— Нито едното, нито другото. Просто се уморих да говорим за едно и също. То е всичко,
в което се превърна бракът ни.
— Означава ли това, че го приемаш?
— Да приемам какво? — Все така не го поглеждам.
— Че никога няма да бъдем родители.
Чинията се изплъзва от ръката ми и тупва в мивката с трясък.
Ала не се пръсва на парченца като мен.
Дори не знам защо се случва. Стискам мивката, навела глава, а сълзите просто рукват от
очите ми. По дяволите. Понякога наистина не мога да се понасям.
Греъм изчаква няколко секунди, преди да се опита да ме утеши. Не ме прегръща обаче.
Според мен му е ясно, че не искам да плача, а вече е научил, че да ме прегърне, определено
не помага в тези ситуации. Не плача пред него толкова, колкото когато съм сама, но се е
случвало достатъчно често, за да знае, че бих предпочела да го правя насаме. Прокарва ръка
по косата ми и ме целува по главата. След това докосва ръката ми и ме отмества от мивката.
Взема чинията и довършва миенето на съдовете. Аз правя онова, в което най-много ме бива.
Тръгвам си, докато отново съм достатъчно силна, за да се преструвам, че този разговор
никога не се е състоял. Греъм прави онова, в което го бива най-много. Оставя ме сама в
скръбта ми, защото съм направила така, че да е прекалено трудно да ме утеши.
И двамата ставаме все по-добри в ролите си.
Глава 9
Преди
С Джейсън се целуваме върху леглото ми.
Обвинявам Греъм за това.
Изобщо не бих поканила Джейсън в апартамента ми, ако не бях видяла Греъм. Ала по
някаква причина срещата ни в ресторанта ме изпълни с… чувства. А после да го видя как
целува по главата момичето, с което беше на среща, ме изпълни с ревност. И накрая, да го
видя как улавя ръката ѝ през масата, докато минавахме покрай тях, ме изпълни със
съжаление.
Защо не му се обадих?
Трябваше да му се обадя.
— Куин — казва Джейсън. Допреди малко ме целуваше по шията, но сега е спрял. Гледа
ме, а върху лицето му се четат цял куп неща, които не бих искала да видя точно сега. — Имаш
ли презерватив?
Лъжа и казвам, че нямам.
— Съжалявам. Не очаквах да те поканя вкъщи тази вечер.
— Няма нищо. — Той отново доближава устни до шията ми. — Следващия път ще дойда
подготвен.
Чувствам се гадно. Почти съм сигурна, че никога няма да правя секс с Джейсън. Сигурна
съм, че след тази вечер той никога вече няма да дойде в апартамента ми. Още по-сигурна
съм, че съм на път да го помоля да си върви. Не бях чак толкова сигурна преди вечеря. Но
след като видях Греъм, осъзнавам какво би трябвало да е чувството от това, когато съм с
някого. И начинът, по който се чувствам с Джейсън, бледнее в сравнение с начина, по който
се чувствам в присъствието на Греъм.
Джейсън прошепва нещо недоловимо до шията ми. Пръстите му са плъзнали под блузата
ми и са върху сутиена ми.
Слава богу, че звънецът иззвънява.
Бързо ставам от леглото.
— Вероятно е майка ми — казвам и си оправям дрехите. — Изчакай тук. Няма да се
бавя.
Джейсън се изтяга по гръб и ме проследява с поглед, докато излизам от стаята. Отивам
забързано до вратата, знаейки кой се надявам да е още преди да съм отворила. Въпреки това
ахвам, когато поглеждам през шпионката.
Греъм стои на прага ми, загледан в краката си.
Притискам чело във вратата и затварям очи.
Какво прави тук?
Приглаждам блузата и косата си и отварям. Когато най-сетне заставам лице в лице с
него, усещам, че ме обзема раздразнение от начина, по който се чувствам в присъствието му.
Греъм дори не ме докосва, а аз го усещам навсякъде. Джейсън ме докосва навсякъде, а аз не
го усещам никъде.
— Какво… — Думата, излязла от устата ми, е по-скоро дъх, отколкото глас. Прокашлям
се и опитвам отново. — Какво правиш тук?
 Греъм се усмихва леко и слага ръка на касата на вратата. Усмивката му и фактът, че
дъвче дъвка, са две от най-еротичните неща, които съм виждала едновременно.
— Мислех, че това е планът.
Напълно съм объркана.
— Планът?
Засмива се вяло. А после накланя глава на една страна. И посочва зад мен, към
апартамента ми.
— Мислех… — Посочва зад себе си, над рамото си. — В ресторанта. Онзи твой
поглед… точно преди да си тръгнеш. Мислех, че ме каниш да дойда у вас.
Гласът му е по-силен, отколкото бих искала да бъде в този момент. Поглеждам през
рамо, за да се уверя, че Джейсън не се е показал от спалнята. А после се опитвам да скрия
Греъм от апартамента си, като пристъпвам малко по-напред от другата страна на вратата.
— Какъв поглед?
Очите на Греъм се присвиват леко.
— Не си ми отправила поглед?
Поклащам глава.
— Не съм ти отправила поглед. Дори не знам кой поглед казва „Хей, зарежи мадамата
си и ела у нас тази вечер“.
Устните на Греъм се свиват в тънка черта и той свежда поглед към пода, с леко смутено
изражение. Отново вдига очи, ала главата му си остава наведена.
— Той тук ли е? Онзи, с когото беше на среща?
Сега е мой ред да се смутя. Кимам. Греъм въздъхва и се обляга на касата на вратата.
— Леле. Разчетох нещата напълно погрешно.
Когато отново ме поглежда, забелязвам, че лявата половина на лицето му е зачервена.
Пристъпвам по-близо и вдигам ръка към бузата му.
— Какво стана?
Той се усмихва и сваля ръката ми от бузата си. Не я пуска обаче. Не искам да го направи.
— Зашлевиха ме. Няма нищо. Заслужих си го.
И тогава го виждам. Отпечатък от ръка.
— Момичето, с което беше в ресторанта?
Той свива рамене.
— След станалото със Саша се зарекох да бъда напълно откровен във всеки аспект на
връзките си от тук нататък. Джес… момичето, с което бях тази вечер… не го оцени.
— Какво ѝ каза?
— Скъсах с нея. Казах ѝ, че си падам по друго момиче. И че отивам в апартамента ѝ, за
да я видя.
— Защото това друго момиче уж ти било отправило поглед?
Той се усмихва.
— Така поне си помислих. — Прокарва палец по опакото на дланта ми, а после я пуска.
— Е, Куин. Може би някой друг път.
Прави стъпка назад и аз имам чувството, че повлича със себе си всичките ми емоции,
когато се обръща, за да си тръгне.
— Греъм — повиквам го и пристъпвам в коридора. Той се обръща и аз не съм сигурна
дали няма да съжалявам за онова, което се каня да изрека, но ще съжалявам още повече, ако
не го направя. — Върни се след петнайсет минути. Ще го разкарам.
 Греъм ми отправя съвършена усмивка на благодарност, но преди да си тръгне, очите му
се плъзват покрай мен. Към някого зад мен. Обръщам се и виждам Джейсън да стои на прага.
Изглежда ядосан. И с основание.
Отваря вратата и излиза в коридора. Минава покрай Греъм, блъсвайки го с рамо. Греъм
не помръдва, загледан в пода.
Чувствам се ужасно. Но ако не се беше случило по този начин, сама щях да го разкарам
малко по-късно. Гадно е да те отблъснат, независимо по какъв начин.
Вратата към стълбището се затръшва; никой от нас не проговаря, докато слушаме как
стъпките на Джейсън затихват. Когато вече не ги чуваме, Греъм вдига глава и среща очите ми.
— Все още ли имаш нужда от петнайсет минути?
Поклащам глава.
— Не.
Тръгва към мен, докато аз отстъпвам назад в апартамента. Задържам вратата отворена,
уверена, че този път няма да си тръгне толкова бързо, колкото предишния. Когато влиза,
затварям и се обръщам. Усмихва се, загледан в стената до главата ми. Проследявам погледа
му до бележката, която ми остави преди шест месеца.
— Все още е тук.
Усмихвам се смутено.
— Щях да ти се обадя. Навярно.
Отлепя я от стената, сгъва я надве и я пъха в джоба си.
— След тази вечер няма да имаш нужда от нея. Ще се погрижа да запомниш номера ми
наизуст, преди да си тръгна утре.
— Толкова ли си сигурен, че ще прекараш нощта тук?
Той прави уверена крачка към мен. Слага длан до главата ми, принуждавайки ме да се
притисна до стената. Едва тогава осъзнавам защо го намирам толкова привлекателен.
То е, защото кара мен да се чувствам привлекателна. Начинът, по който ме гледа.
Начинът, по който говори с мен. Не съм сигурна дали някой някога ме е карал да се чувствам
толкова красива, колкото ме кара да се чувствам той, когато ме погледне. Сякаш трябва да
впрегне цялата си воля, за да не ме целуне. Очите му падат върху устните ми. Привежда се
толкова близо, че усещам миризмата на дъвката, която дъвче. Мента.
Искам да ме целуне. Искам да ме целуне дори по-силно, отколкото исках Джейсън да
престане да ме целува. А това е много. Имам обаче чувството, че каквото и да е на път да
започне между мен и Греъм, трябва да започне с пълна откровеност.
— Целунах Джейсън. По-рано. Преди ти да дойдеш.
Думите ми като че ли не го смущават.
— Досетих се.
Слагам ръце върху гърдите му.
— Аз просто… искам да целуна и теб. Но е странно, защото току-що целувах друг. Бих
искала първо да си измия зъбите.
Греъм се смее. Обожавам смеха му. Привежда се към мен и опира чело до слепоочието
ми, от което коленете ми омекват. Устните му са до ухото ми, когато прошепва:
— Побързай. Моля те.
Плъзвам се покрай него и се втурвам в банята. Отварям чекмеджето и вадя четката и
пастата за зъби, сякаш се надпреварвам с времето. Ръцете ми треперят, докато изстисквам
малко паста върху четката. Пускам водата и започвам да си търкам яростно зъбите. Тъкмо си
четкам езика, когато поглеждам в огледалото и виждам Греъм да влиза в банята. Засмивам се
на това колко е нелепо.
От шест месеца не бях целувала мъж. А сега отмивам бацилите на един тип, докато
следващият си чака реда.
Греъм като че ли се наслаждава на нелепостта на момента толкова, колкото и аз. Обляга
се на мивката до мен и гледа как плюя пастата в мивката. Изплаквам четката си за зъби,
мятам я настрани и вземам една празна чаша. Напълвам я с вода и отпивам глътка,
жабурейки се, докато не съм напълно сигурна, че устата ми е толкова чиста, колкото би
могла да бъде. Изплювам водата и отпивам нова глътка. Този път просто я преглъщам, защото
Греъм взема чашата от ръката ми и я оставя до мивката. Вади дъвката от устата си и я хвърля
в кошчето за боклук, след което обвива другата си ръка около главата ми и дори не ме пита
дали съм готова. Устата му се приближава до моята, уверена и нетърпелив, сякаш последните
шейсет секунди на подготовка са били истинско мъчение. В мига, в който устните ни се
докосват, усещането е сякаш жарава, тляла в продължение на шест дълги месеца, избухва в
пламъци.
Изобщо не се хаби с бавна, въвеждаща целувка. Езикът му е в устата ми, сякаш е бил там
безброй пъти и знае точно какво да прави. Завърта ме, докато не опирам гръб в мивката, след
което ме повдига и ме слага да седна върху плота. Намества се между краката ми, сграбчва
дупето ми с две ръце и ме притегля към себе си. Аз обвивам ръце около него, краката ми се
сключват около кръста му. Опитвам да убедя себе си, че не съм прекарала целия си живот
досега, без да подозирам, че съществуват подобни целувки.
Начинът, по който устните му се движат до моите, ме кара да поставям под съмнение
уменията на всички мъже, дошли преди него.
Започва да отслабва натиска и аз се улавям, че го притеглям към себе си, защото не
искам да спре. Ала той го прави. Бавно. С една последна, лека целувка в ъгълчето на устата
ми, най-сетне се отдръпва.
— Леле — прошепвам. Отварям очи и виждам, че се взира в мен. Но не с благоговение,
както го гледам аз. В изражението му има нещо видимо обезсърчено.
Поклаща бавно глава, очите му се присвиват.
— Не мога да повярвам, че не ми се обади. Бихме могли да се целуваме по този начин от
месеци насам.
Думите му ме хващат неподготвена. Толкова, че се препъвам в своите, когато понечвам
да му отговоря.
— Аз просто… предполагам си мислех, че да бъда с теб твърде много ще ми напомня за
Итън. За всичко, което се случи онази нощ.
Той кима, сякаш разбира.
— Колко пъти си помисли за Итън, откакто ме видя в ресторанта тази вечер?
— Веднъж. Току-що.
— Добре. Защото аз не съм Итън.
Повдига ме и ме отнася до леглото. Слага ме върху него, а после се отдръпва и си сваля
ризата. Не мисля, че някога съм докосвала кожа толкова гладка и опъната, и загоряла от
слънцето. Греъм без риза е почти самото съвършенство.
— Харесва ми… — Посочвам към гърдите му и описвам кръг с пръст. — Тялото ти.
Много е хубаво.
Той се смее и притиска коляно в матрака. Ляга до мен.
 — Благодаря. Ала точно сега не можеш да имаш тялото ми. — Намества възглавницата
под главата си, настанявайки се удобно. Повдигам се на лакът и се смръщвам насреща му.
— Защо не?
— Бързаме ли за някъде? Ще бъда тук цяла нощ.
Несъмнено се шегува. Особено след онази целувка.
— Е, какво се предполага да правим, докато чакаме? Да говорим?
Той се смее.
— Прозвуча така, сякаш разговорът с мен е най-ужасната идея на света.
— Ако говорим твърде дълго, преди да правим секс, може да открия у теб неща, които не
харесвам. И тогава сексът няма да бъде толкова забавен.
Той се протяга и прибира косата зад ухото ми с усмивка.
— Или пък… може да откриеш, че сме създадени един за друг и тогава сексът ще бъде
невероятен.
Има право.
Скръствам ръце върху възглавницата и отпускам глава върху тях, обръщайки се по корем.
— Да говорим тогава. Ти си пръв.
Греъм прокарва пръсти по ръката ми. Проследява белега на лакътя ми.
— Откъде го имаш?
— Със сестра ми се надбягвахме в къщата, когато бях на четиринайсет години. Не
забелязах, че плъзгащата се стъклена врата е затворена, и минах през нея. Строших стъклото
и се порязах на десетина места. Остана ми само този белег обаче.
— Проклятие.
— Ти имаш ли белези?
Греъм се понадига и ми посочва едно местенце върху ключицата си. Там има
десетсантиметров белег. Изглежда така, сякаш е било наистина сериозно, когато се е
наранил.
— Автомобилна катастрофа. — Идва по-близо и премята крак над моите. — Кой е
любимият ти филм?
— Всичко от братя Коен. Любимият ми е „О, братко, къде си?“.
За миг ме гледа така, сякаш няма представа за какво му говоря. После обаче казва:
— Ние… си мислихме, че си жаба.
Смея се.
— По дяволите, сгащиха ни.
— Христос спасява, Джордж Нелсън отнема! — Сега вече и двамата се смеем. Моят
смях завършва с въздишка, а после Греъм ми се усмихва оценяващо. — Виждаш ли?
Харесваме един и същи филм. Сексът ще бъде невероятен.
Усмихвам се широко.
— Следващият въпрос.
— Назови нещо, което мразиш.
— Изневярата и повечето зеленчуци.
Греъм се смее.
— И какво, караш на пилешки крилца и пържени картофи?
— Обичам плодове. И домати. Но не си падам по нищо зелено. Опитах се да обикна
зеленчуците, но миналата година най-сетне реших да приема факта, че ги мразя, и да вкарам
полезни вещества в диетата си по друг начин.
 — Обичаш ли физическите упражнения?
— Само в изключителни случаи — признавам си. — Приятно ми е да правя разни неща
на открито, но не и еднообразни упражнения.
— Аз обичам да бягам. Помага ми да си проясня мислите. И обичам абсолютно всички
зеленчуци, с изключение на доматите.
— Хм. Нещата не изглеждат добре, Греъм.
— Не, съвършено е. Ти ще ядеш всичките ми домати. Аз ще изяждам всички зеленчуци в
чинията ти. Нищо няма да се прахоса. Подхождаме си съвършено.
Харесва ми начинът, по който гледа на нещата.
— Какво друго? Филмите и храната едва се докосват до повърхността.
— Бихме могли да говорим за политика и религия, но вероятно трябва да ги оставим за
след като се влюбим.
Казва го толкова уверено, но и сякаш се шегува. Така или иначе, съм съгласна, че е най-
добре да избягваме политиката и религията. Те водят до спорове дори когато хората са на
едно мнение.
— Определено нямам нищо против да не ги закачаме.
Греъм улавя китката ми и я издърпва изпод главата ми. Преплита пръсти с моите и
отпуска ръцете ни между нас. Опитвам се да не мисля твърде много за това колко сладко ми
се струва.
— Кой е любимият ти празник? — пита ме.
— Всичките. Но имам особена слабост към Хелоуин.
— Не очаквах да кажеш точно това. Заради костюмите ли го харесваш, или заради
десертите?
— И двете, но повече заради костюмите. Обичам да се маскирам.
— Кой е най-хубавият костюм, който си носила някога?
Замислям се за миг.
— Вероятно, когато с приятелките ми отидохме като Мили Ванили. Две от нас говориха
през цялото време, докато другите две стояха пред нас и само си отваряха устите, уж
повтаряйки всичко, което другите казваха.
Греъм се изтяга по гръб и се смее.
— Впечатляващо — признава, загледан в тавана.
— Ти маскираш ли се за Хелоуин?
— Нямам нищо против, но никога не съм го правил със Саша, защото тя винаги си
обличаше нещо изтъркано и мръснишко. Порочна мажоретка. Порочна медицинска сестра.
Порочна девица. — За миг прави пауза. — Не ме разбирай погрешно. Няма нищо лошо в това
една жена да покаже онова, което си има, ако това иска. Просто Саша никога не поиска и аз
да си облека костюм. Според мен искаше цялото внимание върху себе си и нямаше особено
желание да отидем облечени като двойка.
— Това е ужасно. Толкова пропуснати възможности.
— Нали? Бих могъл да си облека мръснишки костюм на куотърбек.
— Е, ако все още си говорим, когато дойде Хелоуин, бихме могли да си облечем
подхождащи си мръснишки костюми.
— Все още да си говорим? Куин, Хелоуин е след повече от два месеца. Дотогава на
практика ще живеем заедно.
Аз въртя очи.
 — Прекалено си уверен.
— Можеш да го наречеш и така.
— Повечето мъже настояват за секс от самото начало. Ала ти ми отказа през първата
нощ и се появи след шест месеца само за да ми откажеш отново и да ме принудиш да водя
разговор. Не съм сигурна дали не би трябвало да се притеснявам.
Греъм повдига вежди.
— Не ме вземай за нещо, което не съм. Обикновено съм навит на секс от самото начало,
но двамата с теб имаме цяла вечност, за да стигнем дотам.
Виждам, че се шегува, по прекалено сериозното изражение, което се опитва да запази.
Надигам се върху възглавницата и сбърчвам вежди.
— Със секса нямам проблем. Обвързването завинаги ми идва малко в повече.
Греъм плъзва ръка под мен и ме притегля към себе си, така че сега главата ми почива
върху гърдите му.
— Както кажеш, Куин. Ако предпочиташ да се преструваме още няколко месеца, че не
ме създадени един за друг, нямам нищо против. Страхотен актьор съм.
Смея се на сарказма му.
— Не съществува такова нещо като създадени един за друг.
— Знам — отвръща той. — Не сме създадени един за друг. Това е глупаво.
— Говоря сериозно.
— Аз също. Напълно сериозно.
— Ти си идиот.
Той притиска устни в косата ми и ме целува по главата.
— Коя дата е днес?
Това пък откъде дойде? Повдигам глава и го поглеждам.
— Осми август. Защо?
— Просто искам да съм сигурен, че никога няма да забравиш датата, в която вселената
отново ни събра.
Отпускам глава върху него.
— Прекалено си настойчив. Вероятно ще ме отблъснеш с това.
Гърдите му се раздвижват от тих смях.
— Не, няма. Ще видиш. След десет години, на осми август, ще те претърколя в леглото
ни в полунощ и ще прошепна „Нали ти казах“ в ухото ти.
— Толкова ли си дребнав?
— Най-дребнавият на света.
Аз се смея. Смея се много, докато говорим. Не знам колко дълго лежим така и си
бъбрим, ала все още имам милион въпроси, когато започвам да се прозявам. Потискам го,
защото да си приказвам с него е по-отпускащо от съня и искам цяла нощ да му задавам
въпроси.
Най-сетне той отива в кухнята за чаша вода, а когато се връща, гаси лампата и се пъха в
леглото, притискайки се до гърба ми. Определено не е каквото очаквах тази нощ. Особено с
начина, по който се приближи до мен в ресторанта, а после се появи на прага ми. Мислех, че
мисли само за едно.
Не бих могла да се заблуждавам повече.
Обвивам ръце около неговите и затварям очи.
— Мислех, че се шегуваш за това, че няма да правим секс — прошепвам.
 Усещам как се засмива лекичко.
— Да си остана в панталоните не е толкова лесно, колкото се правя, че изглежда.
Притиска се в дупето ми, за да ми покаже колко е сериозен. Усещам колко са издути
дънките му.
— Трябва да е болезнено — закачам го. — Сигурен ли си, че не искаш да размислиш?
Той ме прегръща по-силно и ме целува до ухото.
— Никога не съм се чувствал по-удобно.
Думите му ме карат да се изчервя в мрака, но не му отговарям. Нямам достатъчно добър
отговор. Мълча в продължение на няколко минути, заслушана в дишането му, което
постепенно се забавя и става равномерно. Миг преди да потъне в сън, Греъм прошепва в
ухото ми:
— Мислех, че ти си онази, която ми се изплъзна.
Аз се усмихвам.
— Все още мога да бъда.
— Недей.
Понечвам да кажа „Няма“, но той слага ръка между бузата ми и възглавницата и обръща
главата ми, така че устните му да достигнат моите. Целуваме се точно колкото трябва, не
прекалено кратко, но не и прекалено дълго, за да доведе до нещо друго. Съвършената целувка
за съвършения миг.
Глава 10
Сега
— Още две червила — казва Гуен. Плъзва яркочервената гилза по горната ми устна, но
излиза толкова много встрани, че го усещам да докосва носа ми.
— Страшно те бива в това — казвам през смях.
У родителите на Греъм сме, на вечеря със семейството му. Греъм е на пода и си играе с
Аделин, петгодишната дъщеричка на сестра му Каролин. Тригодишната Гуен е на дивана до
мен и ме гримира. Родителите на Греъм са в кухнята, готвят.
Ето как прекарваме повечето си недели. Открай време харесвам неделите тук, но
напоследък те се превръщат в любимите ми дни от месеца. Не знам защо нещата са по-лесни
тук, когато сме заобиколени от семейството на Греъм, но е така. По-лесно ми е да се смея.
По-лесно ми е да изглеждам щастлива. Дори е по-лесно да оставям Греъм да ме обича.
Забелязвам, че има разлика между това как се държа с Греъм на обществени места и
когато сме у дома. У дома, когато сме само ние двамата, съм по-затворена. Избягвам допира
и целувките му, защото в миналото те винаги водеха до секс. А сега, когато толкова се
ужасявам от секса, се ужасявам и от нещата, които водят до него.
Ала когато сме на подобно място, когато изразите на любовта му не водят до нищо
друго, аз копнея за тях. Харесва ми, когато ме докосва. Когато ме целува. Обожавам да се
сгуша до него на дивана. Не знам дали той забелязва разликата у мен, когато сме си у дома и
когато сме навън. Ако го забелязва, с нищо не го показва.
— Готово — казва Гуен. Мъчи се да постави капачката на червилото, което току-що ми
сложи. Вземам го от нея и ѝ помагам да го затвори.
Греъм вдига поглед от пода.
— Леле, Куин. Това е… да.
Усмихвам се на Гуен.
— Хубава ли ме направи?
Тя започва да се киска.
Отивам в тоалетната и се разсмивам, когато се поглеждам в огледалото. Убедена съм, че
произвеждат сини сенки за очи единствено с тази цел — тригодишни деца да могат да ги
слагат на възрастните.
Тъкмо си мия лицето, когато Греъм влиза в банята. Поглежда ме в огледалото и прави
физиономия.
— Какво? Не ти ли харесва?
Той ме целува по рамото.
— Красива си, Куин. Винаги.
Доизмивам си лицето, ала устните на Греъм не се откъсват от рамото ми. Прокарва
пътечка от целувки по шията ми. Мисълта, че тя няма да доведе до секснадеждасъкрушение,
ми помага да ѝ се насладя повече, отколкото ако това се случваше в собствената ни баня в
собствената ни къща.
Звучи толкова гадно. Не разбирам как действията му могат да изтръгнат толкова
различна реакция от мен, в зависимост от това къде сме. Ала точно в този момент няма да
мисля за това, защото и той като че ли не мисли за него. Изглежда така, сякаш просто му се
наслаждава.
Остава зад мен, притискайки ме към мивката; ръката му се плъзга по хълбока и по
бедрото ми. Вкопчвам се в мивката и го гледам в огледалото. Той вдига очи и се взира в
отражението ми, докато мачка предната част на роклята ми с пръсти, вдигайки я нагоре по
бедрата ми.
Мина повече от месец и половина, откакто за последен път правихме секс. По-дълго,
отколкото сме изкарвали някога. Заради начина, по който свършиха нещата последния път,
знам, че чака аз да направя първата крачка… но аз не съм го сторила.
Толкова отдавна не ме е докосвал, че реакцията ми е още по-силна.
Затварям очи, когато ръката му се пъхва в бикините ми. Тръпки полазват по цялото ми
тяло, а мисълта, че това не може да стигне прекалено далеч, ме кара да го желая, него и
устните му, и ръцете му навсякъде по мен.
Вратата е отворена и всеки момент някой би могъл да мине по коридора, но това е
просто допълнително потвърждение, че случващото се не може да продължи много дълго.
Поради което умът ми ми позволява да му се насладя толкова много.
Пръстът му потъва в мен, палецът му потърква сърцевината ми и от година насам не съм
чувствала толкова много при допира му. Отпускам глава на рамото му и той накланя устата
ми към своята. Простенвам, в същия миг, в който устните му покриват моите. Целува ме
жадно и нетърпеливо, сякаш отчаяно иска да получи колкото се може повече от този миг,
преди да го отблъсна.
Не престава да ме целува жадно през цялото време, докато ме докосва. Целува ме,
докато не свършвам и дори докато скимтя и треперя в ръцете му, той не престава да ме
целува и да ме докосва, докато моментът не отминава напълно.
Едва тогава вади бавно ръката си от бикините ми, а езикът му потъва в мен за последен
път, преди той да се отдръпне. Стискам мивката пред себе си, дишайки тежко. Греъм ме
целува по рамото, усмихвайки се широко, докато излиза от банята, сякаш току-що е покорил
света.
Нужни са ми няколко минути, за да се овладея. Уверявам се, че лицето ми не е
зачервено, преди да се върна в дневната. Греъм се е излегнал на дивана и гледа телевизия.
Прави ми място, притегляйки ме до себе си. От време на време ме целува или пък аз го
целувам и всичко е както някога. И аз се преструвам, че всичко е наред. Преструвам се, че
всички дни от седмицата са като неделите в дома на родителите му. Когато сме тук, сякаш
всичко друго остава някъде назад, и сме само аз и Греъм, без помен от провал.
След вечерята с Греъм предлагаме да измием чиниите. Той включва радиото и заставаме
заедно до мивката. Аз мия, а той изплаква. Разказва ми за работата си, а аз го слушам. Когато
по радиото пускат песен на Ед Шийрън, ръцете ми са покрити със сапунена пяна, ала Греъм
въпреки това ме притегля към себе си и започваме да танцуваме. Вкопчили сме се един в
друг и почти не се движим, докато танцуваме — ръцете му са около кръста ми, моите —
около врата му. Челото му се притиска в моето и макар да знам, че ме гледа, аз затварям очи
и се преструвам, че сме съвършени. Танцуваме сами, почти до края на песента, а после
Каролин влиза в кухнята и ни заварва така.
Чака третото си дете след няколко седмици. В едната си ръка държи картонена чиния, а
другата е сложила на кръста си. Прави физиономия, когато ни вижда.
— Не мога да си представя какво ли е, когато сте насаме, след като на обществено място
не можете да си държите ръцете далеч един от друг. — Изхвърля чинията в кошчето за
боклук и се отправя обратно към дневната. — Вероятно сте от онези дразнещо съвършени
двойки, които правят секс по два пъти на ден.
Вратата на кухнята се затваря, песента е свършила и ето че ние сме сами, и Греъм се
взира в мен. Знам, че думите на сестра му са го накарали да се замисли за демонстрациите
ми на обич. Виждам, че му се иска да ме попита защо толкова много обичам допира му,
когато сме сред други хора, а когато останем насаме, се дърпам от него.
Не казва нищо обаче. Просто ми подава кърпа, за да си избърша ръцете.
— Готова ли си да се прибираме?
Кимам, но освен това усещам как пак започва да се случва. Нервността, надигаща се в
стомаха ми. Тревогата, че след като бях толкова любвеобилна с него в къщата на майка му, ще
си помисли, че искам физическия израз на любовта му и у дома.
Чувствам се като най-ужасната съпруга на света. Не го правя, защото не го обичам. Но
може би, ако по някакъв начин можех да го обичам по-добре, нямаше да правя това.
Макар да знам колко съм несправедлива към него, на път към вкъщи го излъгвам.
— Мисля, че май получавам мигрена — казвам, притискайки чело до прозореца на
колата.
Когато се прибираме у дома, той ми казва да си легна и да си почина. Пет минути по-
късно ми носи чаша вода и аспирин. Гаси лампата и излиза от стаята, а аз плача, защото
ненавиждам това, в което съм превърнала този брак.
Сърцето на съпруга ми е моето спасение, ала физическият му допир се е превърнал в
мой враг.
Глава 11
Преди
Долавям топлината на тялото му до себе си. Харесва ми това, че слънцето е изгряло, а
той още е тук.
Усещам как се раздвижва, преди да отворя очи. Ръката му открива моята под
възглавницата и той преплита пръсти с моите.
— Добро утро.
Отварям очи с усмивка. Той вдига другата си ръка и прокарва палец по бузата ми.
— Какво пропуснах, докато спеше? Сънува ли нещо?
Мисля, че това е най-милото нещо, което някой ми е казвал някога. Не знам дали е
хубаво, или лошо.
— Имах странен сън. Ти беше в него.
Той застава нащрек. Пуска ръката ми и се повдига на лакът.
— Така ли? Разкажи ми.
— Сънувах, че се появи тук, облечен във водолазен костюм. И ми каза и аз да си облека
водолазния костюм, защото ще плуваме с акули. Отвърнах ти, че ме е страх от акули, и ти
каза: „Но, Куин. Тези акули всъщност са котки“. А после аз казах: „Но аз се страхувам от
океана“. И ти каза: „Но, Куин. Този океан всъщност е парк“.
Греъм се смее.
— Какво се случи след това?
— Облякох си водолазен костюм, разбира се. Но ти не ме заведе нито до океана, нито в
парка. Заведе ме да се запозная с майка ти. И аз толкова се срамувах и ти бях толкова
сърдита, задето носех водолазен костюм на масата ѝ за вечеря.
Греъм пада по гръб от смях.
— Куин, това е най-страхотният сън в историята на сънищата.
От реакцията му ми се приисква да му разказвам всеки сън, който ще имам до края на
живота си.
Харесва ми, че се обръща към мен и ме гледа така, сякаш не би искал да бъде никъде
другаде. Привежда се напред и притиска устни в моите. Ще ми се да остана в леглото с него
цял ден, но той се отдръпва и заявява:
— Гладен съм. Имаш ли нещо за ядене?
Кимам, но преди той да успее да се надигне от леглото, го дръпвам назад и докосвам
бузата му с устни.
— Харесвам те, Греъм.
След това ставам и се отправям към банята.
— Естествено, че ме харесваш, Куин — догонва ме гласът му. — Ние сме създадени
един за друг!
Затварям вратата на банята със смях. А после едва не изпищявам, когато се поглеждам в
огледалото. Майко мила. Спиралата ми се е размазала навсякъде. През нощта на челото ми е
излязла пъпка. Косата ми е рошава, но не по секси начин. Просто е рошава. Сякаш плъх е
спал в нея цяла нощ.
Простенвам и извиквам:
 — Ще си взема душ!
— Ще потърся нещо за ядене! — провиква се Греъм от кухнята.
Съмнявам се, че ще открие кой знае какво. Не държа много продукти в къщата си —
живея сама и рядко готвя.
Пъхвам се под душа. Нямам представа дали ще остане след закуска, но докато се къпя,
се погрижвам особено внимателно за някои специални местенца, просто за всеки случай.
Под душа съм само от три минути, когато чувам вратата на банята да се отваря.
— Нямаш нищо за ядене.
Звукът на гласа му в банята ми ме изненадва толкова, че замалко да се подхлъзна и
падна. Хващам се за Стойката на душа и си възвръщам равновесието, но бързо я пускам и
закривам гърдите си с ръце, когато завесата се раздвижва.
Греъм подава глава в душкабината. Гледа ме право в лицето и никъде другаде, но аз все
още правя всичко по силите си да се прикрия.
— Нямаш абсолютно никаква храна. Солени бисквити и кутия с изостанали овесени
ядки. — Казва го така, сякаш изобщо не е нещо необичайно да ме гледа гола. — Искаш ли да
отида да взема нещо за закуска?
— Ъм… окей. — Отворила съм широко очи, все още шокирана от самоувереното му
натрапничество.
Той се усмихва широко и улавя долната си устна между зъбите. Очите му се спускат
бавно по тялото ми.
— Господи, Куин — прошепва. — Няма да се бавя.
Миг преди да излезе от банята го чувам да прошепва:
— По дяволите.
Не мога да потисна усмивката си. Обожавам как това ме накара да се почувствам току-
що.
Обръщам се с лице към душа, затварям очи и оставям топлата струя да облее лицето ми.
Не мога да го разбера съвсем. Притежава съвършената доза увереност и самонадеяност. Ала
ги балансира с почтителната си страна. Забавен и умен е и прекалено настоятелен, ала
всичко у него изглежда искрено.
Истински.
Ако трябваше да го опиша с една дума, това би била тя.
То ме изненадва, защото никога не съм мислила за Итън по този начин. Част от мен през
цялото време мислеше, че привидното му съвършенство е просто преструвка. Сякаш го бяха
научили как да казва правилните неща, но то не му идваше отвътре. Сякаш бе отработил
онова аз, което показваше пред света.
Ала с Греъм имам чувството, че цял живот е бил такъв, какъвто е.
Чудя се дали ще се науча да му имам доверие. След всичко, което преживях с Итън, имах
чувството, че никога няма да се случи.
Приключвам с душа, подсушавам се и си обличам клин и тениска. Нямам представа дали
Греъм има намерение да прекара тук целия ден, но докато не разбера, смятам да остана с
удобни дрехи.
Когато се връщам в спалнята, вземам телефона си от нощното шкафче и откривам, че
имам няколко съобщения.

Запазих номера си в телефона ти. Греъм е. Твоята сродна душа.

 Какво искаш за закуска?
„Макдоналдс“? „Старбъкс“? Понички?
Все още ли си под душа?
Обичаш ли кафе?
Не мога да престана да мисля за теб под душа.
Добре тогава. Ще взема бийгъли.
В спалнята съм и сгъвам прането, когато чувам Греъм да влиза в апартамента. Отивам в
дневната и го заварвам да подрежда закуската върху масата. Цял куп закуска.
— Не уточни какво искаш, така че взех от всичко.
Очите ми се плъзгат по кутиите с понички, от „Макдоналдс“, от „Чик-фил-Ей“. Има
дори бийгъли. И кафе от „Старбъкс“.
— Да не се опитваш да пресъздадеш сцената със закуската от „Хубава жена“, когато
Ричард Гиър поръча всичко от менюто? — Усмихвам се и сядам на масата.
Той се намръщва.
— Да не искаш да кажеш, че това е било правено и преди?
Отхапвам залък захаросана поничка.
— Аха. Ще трябва да бъдеш по-оригинален, ако искаш да ме впечатлиш.
Той се настанява срещу мен и повдига капака на чашата от „Старбъкс“. Облизва битата
сметана.
— Предполагам, ще трябва да отменя бялата лимузина, която трябваше да спре пред
противопожарната ти стълба този следобед.
Аз се засмивам.
— Благодаря ти за закуската.
Той се обляга в стола си и слага обратно капачката на чашата с кафе.
— Какви са плановете ти за деня?
Свивам рамене.
— Събота е. Не съм на работа.
— Дори не знам какво работиш.
— Пиша текстове за една рекламна агенция. Нищо впечатляващо.
— Всичко у теб е впечатляващо, Куин.
Не обръщам внимание на комплимента му.
— Ами ти?
— Нищо впечатляващо. Счетоводител съм в една компания.
— Математик, а?
— Първият ми избор беше астронавт, но мисълта да напусна земната атмосфера е доста
плашеща. Числата не представляват заплаха за живота ми, така че избрах тях. — Отваря един
от пликовете и вади хлебче. — Мисля, че тази вечер трябва да правим секс. — Отхапва
парченце. — Цяла нощ — уточнява с пълна уста.
Едва не се задавям със залъка, който преглътнах току-що. Придърпвам втората чаша
кафе към себе си и отпивам глътка.
— Така ли? И с какво тази вечер е по-различна от предишната?
Той отчупва залък от хлебчето и го пъха в устата си.
— Снощи просто бях възпитан.
— Значи, възпитаността ти е само фасада?
— Не, действително съм свестен тип. Но освен това съм адски привлечен от теб и
отново искам да те видя гола. — Отправя ми усмивка. Тя е срамежлива и толкова сладка, че
кара и мен да се усмихна.
— Някои мъже, когато им изневерят, стават отмъстителни. На теб ти изневериха и ти
стана брутално откровен.
Смее се, но не продължава темата за евентуалния секс между нас. И двамата се храним
мълчаливо в продължение на минута, а после той пита:
— Какво направи с годежния си пръстен?
— Изпратих го по пощата на майката на Итън.
— Ами с онзи, който аз оставих тук?
По устните ми се разлива сдържана усмивка.
— Задържах го. Понякога го нося. Красив е.
Той ме гледа за миг, а после казва:
— Искаш ли да знаеш какво запазих аз?
Кимвам.
— Късметчетата ни.
Отнема ми секунда, докато осъзная за какво говори.
— От китайската храна и изневярата?
— Аха.
— Запазил си ги?
— И още как.
— Защо?
— Защото. — Свежда поглед към кафето си и започва да описва малки кръгове с чашата.
— Ако беше видяла какво пише на гърба им, нямаше да ме питаш.
Облягам се в стола си и го поглеждам подозрително. С Итън редовно си поръчвахме
онези курабийки с късметчета. Знам точно какво пише на гърба им, защото открай време ми
се струва странно. Повечето късметчета имат поредица от цифри, но тези имат само едно
число.
— На гърба има просто число.
— Аха. — В очите му има палаво пламъче.
Аз накланям глава на една страна.
— Какво? Да не би да имаха едно и също число?
Той ме поглежда сериозно.
— Числото осем.
Задържам погледа му и се замислям за миг. Снощи ме попита за датата. Осми август.
8/8.
Датата, в която Вселената отново ни събра.
— Ти сериозно ли?
Сдържа се още миг, а после се разсмива.
— Шегувам се. На твоето пише седем, а на моето пет или нещо такова. — Изправя се и
отнася остатъците от закуската си в кухнята. — Запазих ги, защото съм страшен
чистофайник и не исках да ги изхвърля в коридора. Забравих, че са в джоба ми чак докато не
се прибрах у дома онази нощ.
Чудя се колко от това е вярно.
— Наистина ли все още ги пазиш?
Той стъпва върху педала на кошчето за боклук и капакът се отваря.
 — Разбира се.
Връща се до масата и ме издърпва от стола. Обвива ръце около кръста ми и ме целува.
Целувката е сладка, а той има вкус на карамел и захар. Премества устните си до бузата ми и я
целува, а после ме притегля към гърдите си.
— Знаеш, че само се закачам с теб, нали? Всъщност не съм убеден, че ще прекараме
остатъка от живота си заедно. Все още.
Харесват ми закачките му. И то много. Отварям уста, за да отговоря, но в този миг
телефонът му иззвънява. Той вдига пръст и го вади от джоба си.
— Здравей, красавице. — Закрива слушалката с ръка и прошепва: — Майка ми е, не се
шашкай.
Засмивам се и го оставям да говори с нея, докато аз отивам до масата, за да събера
нещата, които накупи за закуска. Не мисля, че ще се съберат в хладилника.
— Не особено — казва Греъм. Обляга се на масата и кръстосва крака в глезените. —
Татко ще ходи ли на голф днес? — Гледам го как бъбри с майка си. Прави го с такава лекота.
Когато аз говоря с майка си, съм напрегната и неспокойна и през по-голямата част от
разговора правя физиономии. — Да, вечеря звучи добре. Може ли да си доведа дама? —
Закрива слушалката с ръка и ме поглежда. — Приготви си водолазния костюм, Куин.
Не знам дали да се засмея на шегата му, или да започна да се шашкам. Та все още дори
не знам фамилията му. Не искам да се запознавам с родителите му. „Не“, оформят твърдо
устните ми.
Той ми намига.
— Името и е Куин — казва в отговор на въпроса на майка си. Не откъсва очи от мен,
докато продължава разговора. — Да, доста е сериозно. Срещаме се от известно време.
Правя физиономия на лъжите му. Той продължава в същия дух.
— Задръж за малко, ще я попитам. — Този път не закрива слушалката с ръка. Всъщност
провиква се по-силно, отколкото се налага, при положение че сме само на няколко крачки
един от друг. — Милинка! Пай ли искаш за десерт, или кейк?
Пристъпвам по-близо, така че да чуе сериозността в гласа ми.
— Все още не сме били на среща — прошепвам. — Не искам да се запозная с майка ти.
Той закрива слушалката и махва към масата.
— Току-що имахме около пет срещи — шепне. — „Чик-фил-Ей“, „Макдоналдс“,
понички, „Старбъкс“… — Отново доближава телефона до ухото си. — Предпочита пай. Ще
се видим утре около шест? — Пауза. — Окей. Аз също те обичам.
Затваря и пъха телефона в джоба си. Взирам се сърдито в него, но то не трае дълго,
защото той се приближава до мен и започва да ме гъделичка, докато не се разсмивам. След
това ме притегля към себе си.
— Не се тревожи, Куин. Опиташ ли веднъж нещо сготвено от майка ми, никога вече
няма да поискаш да си тръгнеш.
Въздъхвам дълбоко.
— Изобщо не си такъв, какъвто очаквах.
Той ме целува по върха на главата.
— Това хубаво ли е, или лошо?
— Откровено казано, нямам идея.
Глава 12
Сега
Когато паркирам на улицата на Каролин, виждам колата на Греъм на алеята пред къщата
ѝ. Изглежда обаче, че освен сестра му и съпруга ѝ, ние сме единствените тук. Изпитвам
облекчение.
Каролин роди момченцето си вчера сутринта. Раждане вкъщи. Първото момче в
семейството след Греъм.
Каролин е единствената от сестрите на Греъм, която живее в Кънектикът. Табита живее
в Чикаго със съпругата си. Ейнсли е адвокат и живее из цялата страна. Пътува почти толкова,
колкото Ейва и Рийд. Понякога малко им завиждам за безгрижния им начин на живот, но
винаги съм имала други приоритети.
С Греъм играем голяма роля в живота на двете дъщерички на Каролин. Освен времето,
което прекарваме с тях всяка неделя, понякога ги водим на разходки или пък ходим на кино,
за да могат Каролин и съпругът и да прекарат известно време сами. Предполагам, че след
раждането на сина им ще прекарваме още повече време с момичетата.
Обичам да гледам Греъм с тях. Той е игрив и обича да ги кара да се смеят. Но освен това
много държи на умственото им развитие и здраве. Отговаря на всяко тяхно „ама защо“
търпеливо и откровено. И въпреки че са едва на три и пет години, се държи с тях като с
равни. Каролин се шегува, че когато се приберат вкъщи, след като са били у нас, започват
всяко изречение с „Ама чичо Греъм каза…“
Толкова много обичам връзката, която има с племенничките си, и с нетърпение очаквам
да го видя с малкия му племенник. От време на време, в мигове като този, не успявам да
потисна мислите за това какъв страхотен баща би излязъл от него, но отказвам да позволя на
нашата безрадостна ситуация да помрачи времето му с неговото семейство. Така че си
лепвам щастлива физиономия и внимавам никога да не допусна тъгата ми да си проличи.
Упражнявам усмивката си в огледалото за обратно виждане. Някога да се усмихвам ми
се удаваше естествено, но сега почти всяка усмивка върху лицето ми е просто фасада.
Когато стигам до входната врата, се поколебавам дали да позвъня, или просто да вляза.
Ако бебето или Каролин спят, ще се почувствам ужасно, че съм ги събудила. Отварям вратата.
Предната част на къщата е притихнала. Никой не седи в дневната, макар че диванът е
отрупан с неотворени подаръци. Приближавам се и оставям подаръка от Греъм и мен върху
малката масичка.
Прекосявам потъналата в тишина кухня и се отправям към студиото, където Каролин и
семейството и прекарват по-голямата част от времето си. Пристроиха го веднага след
раждането на Гуен. Половината от помещението служи за дневна, а другата половина е стая
за игра на момичетата.
Почти съм стигнала, когато виждам Греъм. Застанал е до дивана, с гръб към мен, и
държи племенника си в прегръдките си. Полюшва се лекичко с новороденото, сгушено като
пашкул в ръцете му. Предполагам, че ако ситуацията с нас беше различна, това би бил
момент, в който не бих изпитвала нищо друго, освен неподправено обожание към съпруга си
— да го гледам как държи новородения си племенник. Вместо това ме пронизва болка. Чудя
се какво ли става в главата му в този миг. Дали малка част от него негодува, че не съм успяла
да създам подобен миг за него?
Никой не може да ме види там, където съм застанала, защото Греъм е с гръб към мен;
скрита съм и от очите на сестра му, която вероятно е седнала на дивана, защото я чувам да
казва:
— Толкова естествено ти се удава.
Чакам да видя реакцията на Греъм, но той не показва такава. Просто продължава да се
взира в племенника си.
А после Каролин казва нещо, което ме кара да стисна стената зад себе си.
— От теб би излязъл толкова добър баща. — Думите ѝ прелитат през въздуха и стигат до
мен чак в другата стая.
Убедена съм, че не би го казала, ако знаеше, че мога да я чуя. Чакам отговора на Греъм,
любопитна дали изобщо ще има такъв.
Има.
— Знам — отвръща той тихо, поглеждайки към Каролин. — Съсипва ме това, че все още
не се е случило.
Затискам устата си с ръка, защото се боя какво ще се случи, ако не го направя. Може да
ахна, да заплача или да повърна.
Вече съм в колата си.
Отдалечавам се.
Не бих могла да се изправя срещу него след това. Тези няколко изречения потвърдиха
всичките ми страхове. Защо Каролин би повдигнала тази тема? Защо той би ѝ отговорил
толкова откровено, ала на мен никога не бе казал какво изпитва наистина?
Това е първият момент, в който имам чувството, че разочаровам семейството му. Какво
ли му казват сестрите му? Майка му? Дали искат да има деца повече, отколкото искат да
остане женен за мен?
Никога не съм мислила за това от тяхната гледна точка. Не ми харесва как ме карат да се
чувствам тези мисли. Засрамена. Сякаш не само лишавам Греъм от възможността да има
деца, но и отнемам на семейството му шанса да обича детето, което Греъм е напълно в
състояние да създаде, ако не бях аз.
Спирам на един паркинг, за да се овладея. Бърша сълзите си и си казвам да забравя, че
изобщо съм чула тези думи. Вадя телефона от чантата си и пиша съобщение на Греъм.

Трафикът е ужасен. Кажи на Каролин, че няма да мога да се отбия преди утре.

Изпращам го, а после се облягам в седалката, мъчейки се да пропъдя разговора им от

ума си, ала думите отново и отново отекват в главата ми.
От теб би излязъл толкова добър баща.
Знам. Съсипва ме това, не все още не се е случило.

***

Застанала съм пред хладилника, когато Греъм най-сетне се прибира от Каролин. Знам,
че съм стресирана, когато чистя хладилника, и именно това правя от половин час насам. Той
оставя нещата си на кухненския плот. Ключовете, куфарчето, бутилка вода. Приближава се и
ме целува по бузата. Заповядвам си да се усмихна и когато го правя, забелязвам, че никога не
ми е било по-трудно да го сторя.
— Как беше гостуването? — питам го.
Той посяга покрай мен и бръква в хладилника.
— Добре. — Вади газирана напитка. — Бебето е сладко.
Държи се толкова нехайно, сякаш по-рано днес не призна на глас, че е съсипан от това,
че не е баща.
— Успя ли да го подържиш?
— Не — отвръща той. — Спа през цялото време, докато бях там.
Очите ми се вдигат рязко към него. Защо току-що ме излъга?
Имам чувството, че някой изгаря гърдите ми отвътре, докато се опитвам да потисна
емоциите си, ала не съм в състояние да забравя признанието му, че е съкрушен от това, че
все още не е станал баща. Защо остава?
Затварям вратата на хладилника, макар че все още не съм изчистила страничните
чекмеджета. Трябва да се махна от тази стая. Изпитвам твърде голяма вина, когато го
погледна.
— Вечерята е в микровълновата, ако си гладен.
Отправям се към кабинета си, но преди да затворя вратата след себе си, хвърлям поглед
към кухнята.
Греъм е притиснал ръце към плота, главата му е ниско наведена. Остава така в
продължение на цяла минута, но после се оттласква от плота със замах, сякаш е ядосан на
нещо. Или някого.
Преди да успея да затворя вратата на кабинета, поглежда към мен. Очите ни се срещат.
Взираме се един в друг в продължение на няколко секунди и за първи път имам чувството, че
е пълен непознат. Нямам абсолютно никаква представа какво си мисли в този момент.
Това е мигът, в който знам, че би трябвало да го попитам за какво мисли. Мигът, в който
би трябвало да му кажа за какво мисля аз. Мигът, в който би трябвало да бъда откровена с
него и да призная, че може би е време да отворим онази кутия.
Ала вместо да бъда храбра и най-сетне да кажа истината, страхливката в мен ме задавя.
Извръщам очи и затварям вратата.
Отново подхващаме танца.
Глава 13
Преди
Всяка минута, прекарана с него днес, ме изненадва все повече и повече.
Всеки път когато отваря уста да каже нещо, когато се усмихва или ме докосва,
единственото, което съм в състояние да си помисля, е: „Как е могла Саша да изневери на
този мъж с Итън?“.
Захвърлено от нея, за мен — съкровище.
Домът, в който е отраснал, е точно такъв, какъвто си го представях. Пълен със смях и
истории, и родители, които го гледат така, сякаш им е изпратен право от рая. Той е най-
малкият от четири деца и единственото момче. Не се запознах с никоя от сестрите му,
защото две от тях живеят в друг щат, а третата не могла да дойде на вечерята.
Греъм е взел външния си вид от баща си. Той е солиден мъж с тъжни очи и щастлива
душа. Майка му е миньонче. По-ниска от мен, но излъчва самоувереност, по-голяма от тази
на Греъм.
Предпазлива е с мен. Виждам, че иска да ме хареса, но освен това не иска сърцето на
сина ѝ отново да бъде разбито. Вероятно е харесвала Саша в един момент. Опитва се да
изкопчи нещо повече за „връзката“ ни, ала Греъм ѝ сервира единствено измислици.
— Откога излизате заедно?
Той обвива ръка около раменете ми и отвръща:
— От известно време.
От един ден.
— Греъм срещал ли се е с родителите ти, Куин?
— Няколко пъти — отвръща Греъм. — Страхотни са.
Нито веднъж. И те са ужасни.
Майка му се усмихва.
— Това е хубаво. Къде се запознахте?
— В сградата на офиса ми — отвръща той.
Дори не знам къде работи.
Греъм наистина се забавлява. Всеки път когато измисли някоя история за нас, аз го
ощипвам по крака или го смушквам, мъчейки се да потисна смеха си. В един момент казва
на майка си, че сме се запознали пред автомат за десерти.
— Нейните „Туизлърс“ не искаха да излязат, затова аз пуснах долар и също си купих
„Туизлърс“, за да избутат нейните. Няма да повярвате какво стана. — Поглежда ме и ме
подканя да довърша лъжата. — Кажи им какво се случи след това, Куин.
Ощипвам го толкова силно, че той потръпва.
— Неговите „Туизлърс“ също заседнаха в машината.
Той се смее.
— Можете ли да повярвате? Никой от нас не си получи десерта. Така че я заведох на
обяд в ресторантската част и останалото е история.
Трябва да ухапя бузата си, за да не се разсмея. За щастие, се оказа прав за храната на
майка му и аз прекарвам по-голямата част от вечерята с пълна уста. Майка му е невероятна
готвачка.
 Когато тя отива в кухнята, за да довърши приготвянето на пая, Греъм казва:
— Искаш ли да разгледаш къщата?
Хващам го за ръка и той ме повежда вън от дневната. В мига, в който оставаме насаме,
го бутам в гърдите.
— Излъга родителите си поне двайсет пъти в рамките на по-малко от час!
Той улавя ръцете ми и ме притегля към себе си.
— Но беше забавно, нали?
Не мога да потисна усмивката, разляла се по лицето ми.
— Да. Определено беше.
Греъм се навежда и ме целува по устните.
— Типична обиколка на типична къща ли искаш, или предпочиташ да слезем в мазето и
да ти покажа детската ми стая?
— Това въпрос ли е изобщо!
Отиваме в мазето и той пали осветлението. На стената със стълбището виси избеляла
периодична таблица. Когато стигаме до подножието на стълбището, той пали друга лампа,
разкривайки момчешка спалня, в която сякаш нищо не е било променено, откакто се е
изнесъл. То е като таен портал право в ума на Греъм Уелс. Най-сетне научих фамилията му
по време на вечерята.
— Тя отказва да смени обзавеждането — обяснява, влизайки заднешком в стаята. — Все
съм принуден да спя тук, когато им гостувам. — Подритва една топка за баскетбол,
въргаляща се на пода. Толкова е спаднала, че едва се търкулва. — Ненавиждам го. Напомня
ми за гимназията.
— Не харесваше ли гимназията?
Той посочва с ръка наоколо.
— Харесвах точните науки повече, отколкото харесвах момичетата. Можеш да си
представиш какво беше в гимназията за мен.
Шкафът е покрит с награди от научни състезания и снимки в рамки. Не се вижда нито
един спортен трофей. Вземам една от семейните фотографии, за да я разгледам. Греъм със
сестрите си. И трите страшно приличат на майка си. А по средата — високо, слабовато
момче на около дванайсет години със скоби на зъбите.
— Леле.
Той застава зад мен и наднича над рамото ми.
— Определено преминах през доста неловки фази.
Връщам снимката на шкафа.
— Сега никой не би го предположил.
Той отива до леглото и сяда върху покривката с тема „Междузвездни войни“. Обляга се
назад и ми се възхищава, докато аз продължавам да разглеждам стаята му.
— Споменах ли колко ми харесва роклята ти?
Свеждам очи към роклята си. Не бях подготвена да се запозная с родителите на мъж, с
когото дори не излизам, така че нямах кой знае колко чисти дрехи. Избрах простичка
тъмносиня памучна рокля и я съчетах с бял пуловер. Когато излязох от спалнята, преди да
тръгнем от нас, Греъм ми отдаде чест, сякаш бях във флота. Начаса се обърнах, за да се
преоблека, но той ме улови и каза, че изглеждам наистина красива.
— Да, каза го — отвръщам, облягайки се назад на пети. Очите му се плъзват бавно по
краката ми.
 — Няма да лъжа обаче. Наистина ми се ще да си беше облякла водолазния костюм.
— Никога вече няма да ти разказвам сънищата си.
Той се смее.
— Ще трябва. Всеки ден, докато те познавам.
Усмихвам се и се обръщам, за да разгледам наградите на стената му. Толкова са много.
— Умен ли си? — Хвърлям му поглед. — Наистина умен? Той свива рамене.
— Само малко над средното. Резултат от това, че бях нърд. Изобщо не ме биваше с
момичетата, така че прекарвах по-голямата част от времето си в учене тук.
Не съм сигурна дали се шегува, защото ако трябваше да предположа какъв е бил в
гимназията по това, което знам за него сега, бих казала, че е бил куотърбекът на гимназията
и е излизал с главната мажоретка.
— Беше ли девствен, когато завърши гимназия?
Той сбръчква нос.
— Втори курс в колежа. Бях на деветнайсет, къде ти, бях на осемнайсет, когато за първи
път целунах момиче. — Привежда се напред и сключва ръце между коленете си. —
Всъщност ти си първото момиче, което водя тук.
— Как ли пък не. Ами Саша?
— Тя дойде на вечеря няколко пъти, но никога не съм ѝ показвал някогашната си стая.
Не знам защо.
— Все тая. Вероятно разправяш същото на всички момичета, които водиш тук. А после
ги прелъстяваш върху покривката си с „Междузвездни войни“.
— Отвори горното чекмедже. Гарантирам ти, че ще откриеш кондом, който е там,
откакто бях на шестнайсет години.
Дръпвам чекмеджето и отмествам разни неща настрани. Прилича на чекмедже за
боклуци. Стари касови бележки, папки, дребни пари. Кондом в дъното. Смея се и го
изваждам, премятайки го между пръстите си.
— Срокът му на годност е изтекъл преди три години. — Поглеждам към Греъм, който се
взира в презерватива така, сякаш се чуди колко точни са сроковете на годност. Пъхвам го в
сутиена си. — Смятам да го задържа.
Греъм ми се усмихва оценяващо. Харесва ми начинът, по който ме гледа. И преди съм се
чувствала симпатична. Дори красива. Ала никога не съм знаела какво е да се чувстваш секси,
докато не срещнах него. В очите му отново се е появил онзи поглед. Същият като вечерта в
ресторанта, когато ме докосна по коляното. И както тогава, така и сега, той разпалва огън в
тялото ми.
Правя няколко стъпки, но спирам на две-три крачки от него. Той се надига и сяда.
— Ела по-близо, Куин.
Желанието в гласа му се завихря в гърдите и стомаха ми.
Правя още една крачка. Той слага ръка в сгъвката на коляното ми и ме притегля към себе
си. Тръпки полазват по краката и ръцете ми при допира му.
Вдигнал е поглед към мен, аз съм навела очи към него. Леглото му е ниско, така че
устата му е опасно близо до линията на бельото ми. Преглъщам, когато ръката, която е обвил
около крака ми, бавно се плъзва по задната част на бедрото ми.
Не съм подготвена за усещането, което докосването му изпраща по тялото ми. Затварям
очи и се олюлявам мъничко, възвръщайки си равновесието тъкмо когато устните му се
притискат до корема ми през роклята.
 Без да откъсва очи от моите, той слага свободната си ръка върху другото ми бедро.
Задушавам се от ударите на собственото си сърце. Усещам го едновременно навсякъде.
Греъм започва да набира роклята ми, вдигайки я нагоре по бедрата ми. Плъзва и
роклята, и ръцете си до кръста ми и впива устни в горната част на бедрото ми. Аз слагам
ръце върху главата му, ахвайки тихичко, когато устните му се плъзват по бельото ми.
Мили боже.
Усещам парещата горещина на устата му, докато ме целува там. Мека целувка, точно
отпред на бельото ми, ала няма значение колко е мека. Усещам я до сърцевината си и от нея
ме побиват тръпки.
Заравям пръсти в косата му, притискайки се към устата му. Сега ръцете му са върху
дупето ми, придърпват ме към него. Леките целувки започват да стават все по-настойчиви и
преди дори да е имал възможност да смъкне гащичките ми надолу, тялото ми е разтърсено от
тръпка, неочаквана, внезапна, експлозивна.
Отдръпвам се от него със скимтене, но той отново ме притегля към устата си, целувайки
ме още по-силно, докато аз не се вкопчвам в раменете му, нуждаейки се от силата му, за да се
задържа на крака. Цялото ми тяло започва да трепери и трябва да дам всичко от себе си, за да
бъда тиха и да остана изправена, докато цялата стая започва да се върти около мен.
Ръцете ми треперят, а краката ми са омекнали, когато престава да ме целува. Плъзва
устни по бедрото ми и вдига очи към мен. Трябва да повикам на помощ цялата си сила, за да
задържа погледа му, докато той вдига роклята ми малко по-нагоре и целува голата кожа на
стомаха ми.
Прегръща ме през кръста. Останала съм напълно без дъх и мъничко шокирана от това,
което се случи току-що. И колко бързо се случи. И факта, че искам още от него. Искам да се
отпусна върху него и да вкараме кондома в употреба.
Сякаш прочел мислите ми, той казва:
— Колко е точен според теб онзи срок на годност?
Отпускам се в скута му и го обкрачвам, усещайки точно колко сериозен е въпросът му.
Докосвам устните му със своите.
— Сигурна съм, че е просто предпазна мярка.
Греъм сграбчва тила ми и ме целува със стон. Пръстите му се пъхват в сутиена ми и
изваждат кондома; престава да ме целува достатъчно дълго, за да го отвори със зъби. Обръща
ме и ме бута върху покривката с „Междузвездни войни“. Аз пъхвам палци под ръба на
бикините си и ги смъквам надолу, докато той разкопчава дънките си. Лежа по гръб на
леглото, а той е коленичил на матрака и си слага презерватива. Дори не успявам да го видя
както трябва, преди той да се отпусне върху мен.
Целува ме, докато бавно прониква в мен. Цялото ми тяло се напряга и аз простенвам.
Може би малко прекалено силно, защото той се смее до устата ми.
— Шшт — казва до устните ми с усмивка. — Предполага се, че правим обиколка на
къщата. Не един на друг.
Смея се, ала в мига, в който той отново прониква в мен, дъхът ми секва.
— Господи, Куин. — Диша до врата ми, а после потъва докрай с тласък. Вече и двамата
сме прекалено шумни. Той застива в мен, правим всичко по силите си да бъдем тихи. Отново
се раздвижва и аз ахвам, но той покрива устата ми със своята, целувайки ме дълбоко.
Редува целувките си с това да ме гледа, правейки и двете с интензивност, каквато не
мисля, че съм преживявала някога. Задържа устните си на милиметри от моите, докосвайки
ги от време на време, докато се мъчим да бъдем тихи. Очите му са приковани в моите, докато
се движи в мен.
Целува ме отново, когато достига освобождаването си.
Езикът му е дълбоко в устата ми и единствената причина да знам, че е на път да свърши,
е, защото задържа дъха си и престава да се движи за няколко секунди. Почти незабележимо
е, докато се бори да остане възможно най-тих. Мускулите на гърба му се напрягат под
дланите ми, а очите му нито за миг не се откъсват от моите, когато най-сетне се отдръпва от
устните ми.
Очаквам да рухне върху мен, останал без дъх, но той не го прави. Незнайно как успява да
се задържи изправен, след като всичко свършва, гледайки ме така, сякаш се бои да не
пропусне нищо. А после навежда глава и отново ме целува. И дори когато излиза от мен, все
така не рухва отгоре ми. Отпуска се внимателно до мен, без да прекъсва целувката.
Прокарвам пръсти през косата му и го задържам до устата си. Целуваме се толкова
дълго, че почти забравям къде сме.
Когато най-сетне спира, за да си поеме дъх, той ме гледа безмълвно в продължение на
миг, ръката му — все така върху бузата ми, а после се навежда и отново започва да ме целува,
сякаш не знае как да спре. Не съм сигурна дали и аз знам. Повече от всичко на света ми се ще
да бяхме някъде другаде. У нас… у тях… където и да е, освен на място, където рано или
късно трябва да престанем и да се качим на горния етаж.
Не съм неопитна, когато става дума за секс. Но мисля, че съм неопитна, когато става
дума за това усещането да не искам то да свърши дълго след като е свършило. Усещането, че
искам да се заровя в гърдите му, за да съм по-близо до него. Може би това не е ново за него,
но ако съдя по начина, по който ме гледа между целувките, бих предположила, че в
изражението му има повече объркване, отколкото усещане за нещо познато.
Минават няколко секунди, докато се взираме един в друг. Никой от нас не проговаря.
Греъм може би няма какво да ми каже, но аз не съм в състояние да проговоря заради
напрежението в гърдите ми. Сексът беше страхотен. Бърз, но невероятен.
Ала това, което се случва сега… неспособността да спрем… нежеланието да престанем
да се целуваме… неспособността да откъснем очи… не знам дали е страничен ефект от
секса, който не съм преживявала досега, или е нещо по-дълбоко. Може би има нещо по-
дълбоко от секса. Може би има цяло едно ниво на свързаност, за чието съществуване дори не
съм подозирала.
Греъм затваря очи за няколко секунди, а после долепя чело до моето. Въздъхва и се
оттласква от мен, почти така, сякаш трябва да затвори очи, за да се отдели от мен. Помага ми
да се изправя и аз се оглеждам за бельото си, докато той изхвърля кондома и си закопчава
дънките.
Тихо е, докато се обличам. Не се поглеждаме. Той вдига опаковката от презерватива от
пода и го изхвърля в кошчето за боклук до леглото.
Ето че сме с лице един към друг. Скръстила съм ръце на гърдите си, а той ме гледа така,
сякаш не е сигурен дали последните петнайсет минути наистина са се случили. Аз го гледам
така, сякаш искам отново да се случат.
Отваря уста, като че ли се кани да каже нещо, но после само кима и пристъпва напред,
улавя лицето ми в шепи и отново ме целува. Груба целувка, сякаш не е приключил с мен.
Отвръщам му със същата настойчивост. След минута, в която се целуваме, той ме повежда
заднишком към стълбите. Спираме, за да си поемем дъх, и той се смее, притискайки устни в
косата ми.
Взели сме две стъпала, когато си давам сметка, че не съм се погледнала в огледалото.
Току-що правих секс с този мъж и се каня да отида и да се усмихна на родителите му.
Трескаво се опитвам да среша косата си с пръсти, опъвам роклята си.
— Как изглеждам?
Греъм се усмихва.
— Сякаш току-що си правила секс.
Опитвам се да го блъсна леко в гърдите, но той е по-бърз от мен. Улавя ръцете ми и ни
завърта, докато гърбът ми не се притиска в стената. Оправя няколко кичура от косата ми и
прокарва палци под очите ми.
— Готово. Изглеждаш красива. И невинна, сякаш току-що си направила типичната
обиколка на къщата.
Целува ме отново и знам, че вероятно е възнамерявал да бъде кратка и сладка целувка,
но аз сграбчвам главата му и го притеглям по-близо. Не мога да се наситя на вкуса му. Искам
единствено да бъда в апартамента си с него, в леглото си с него, да го целувам. Не искам да
се кача на горния етаж и да се преструвам, че искам пай, когато всичко, което искам, е
Греъм.
— Куин — прошепва той, докато улавя китките ми и ги притиска към стената. — Колко
бързо смяташ, че можеш да изядеш парче пай?
Радвам се да открия, че имаме едни и същи приоритети.
— Адски бързо.
Глава 14
Сега
Въпреки всички четвъртъчни вечери, в които Греъм се беше прибирал, миришещ на
бира, никога не съм го виждала пиян. Мисля, че избира да не пие повече от бира-две
наведнъж, защото все още е изпълнен с вина за загубата на най-добрия си приятел, Танър,
преди всички онези години. Усещането от това да е пиян вероятно му напомня за
съкрушението му. Така, като сексът ми напомня за моето съкрушение.
Чудя се заради какво е съкрушен тази вечер?
За първи път, откакто го познавам, се налага негов колега да го придружи до дома му в
четвъртък вечер. Гледам през прозореца как се препъва към входната врата, преметнал
непохватно ръка около другия мъж, който се опитва да го отведе до къщата.
Отивам до входната врата и отключвам. В мига, в който отварям, Греъм вдига поглед и
ми се усмихва широко:
— Куин!
Махва към мен, а после обръща глава към мъжа до себе си. — Куин, това е добрият ми
приятел Морис. Той ми е добър приятел.
Морис кима извинително.
— Благодаря ти, че го доведе у дома. — Протягам се и поемам Греъм от него, обвивайки
ръката му около раменете си. — Къде е колата му?
Морис посочва с палец зад рамото си в същия миг, в който колата на Греъм се задава по
алеята. Друг от колегите на Греъм излиза от автомобила. Виждала съм го и преди; мисля, че
се казва Брадли.
Брадли се приближава до входната врата, докато Греъм обвива и двете си ръце около
тялото ми, отпускайки още от тежестта си върху мен. Брадли ми подава ключовете на колата
и се засмива.
— За първи път успяхме да го накараме да изпие повече от две бири — казва и кимва
към Греъм. — Бива го в страшно много неща, но определено не и в пиенето.
Морис се смее.
— Изобщо не носи на пиене.
Двамата ми помахват за довиждане и се отправят към колата на Морис. Аз влизам
заедно с Греъм и затварям входната врата.
— Щях да взема такси — мърмори Греъм. Пуска ме и се отправя към дневната, където
рухва върху дивана. Бих го намерила за забавно и бих се разсмяла, ако не се тревожех, че
причината, накарала го да пие толкова много тази вечер, може би има нещо общо с това
колко разстроен е, след като е държал новородения си племенник. Или може би с това какво
изпитва към брака ни и би искал да не чувства нищо за малко.
Отивам в кухнята, за да му донеса чаша вода. Когато се връщам в дневната, той се е
надигнал и седи на дивана. Докато му подавам водата, забелязвам колко различни изглеждат
очите му. Усмихва ми се, докато отпива глътка. Отдавна не е изглеждал толкова щастлив и
доволен. Да го видя пиян, ми помага да осъзная колко тъжен изглежда сега, когато е трезвен.
Не бях забелязала, че тъгата му го е погълнала още повече от преди. Вероятно не съм
забелязала, защото тъгата е като паяжина. Не я виждаш, докато не се оплетеш в нея, а после
трябва да се бориш със зъби и нокти, за да се отскубнеш.
Чудя се колко ли дълго Греъм се мъчи да се отскубне. Аз престанах да се опитвам преди
години. Просто оставих паяжината да ме погълне.
— Куин. — Той отпуска глава на дивана. — Толкова си красива.
Очите му се плъзгат надолу по тялото ми и спират върху ръката ми. Обвива пръсти около
китката ми и ме притегля към себе си. Аз съм като вкаменена. Не поддавам. Ще ми се да
беше достатъчно пиян, за да заспи на дивана. Вместо това той е само толкова пиян, колкото
да забрави, че не е искал секс от нощта, в която спа в стаята за гости. Пиян е само толкова,
колкото да може да се преструва, че е забравил за всичките трудности, с които се борим.
Привежда се напред и ме улавя през кръста, притегляйки ме на дивана до себе си.
Целувката му е влажна, с дъх на алкохол, докато ме полага по гръб. Ръцете ми са над главата
ми, езикът му е в устата ми и вкусът му е толкова прекрасен, че за миг забравям да бъда
отблъсната от него. Моментът се превръща в два и много скоро тениската ми е вдигната
около кръста ми, а панталоните му са разкопчани. Всеки път щом отворя очи и го погледна,
той ме гледа с очи, така различни от моите. Така далеч от безнадеждността, която съм
придобила завинаги.
Липсата на тъга у него е достатъчно интригуваща, за да го оставя да ме има, но не
толкова, че да му отговоря със същата нужда, с която го прави той.
В началото на брака ни правехме секс почти всеки ден, ала четвъртъците бяха дните,
които очаквах с най-голямо нетърпение. Те бяха едни от любимите ми нощи в седмицата.
Обличах си секси бельо и го чаках в спалнята. Понякога си слагах една от тениските му и го
чаках в кухнята. Нямаше особено значение какво нося. Той прекрачваше прага и само след
миг вече не носех нищо.
Толкова много секс сме правили в брака си, че познавам всеки сантиметър от тялото му.
Познавам всеки звук, който издава и какво означава. Знам, че най-много му харесва да бъде
отгоре, но никога няма нищо против, ако поискам да поема контрола. Знам, че му харесва да
е с отворени очи. Знам, че обича да се целуваме, докато правим секс. Знам, че го обича
сутрините, но го предпочита късно през нощта. Когато става дума за секс, знам всичко за
него.
И все пак, през последните два месеца… изобщо не сме правили секс. Най-близко
стигнахме в банята на родителите му.
Оттогава насам не е правил опити, аз — също. Не сме говорили и за последния път,
когато правихме секс. Оттогава насам не ми се налага да следя овулационния си цикъл и
честно казано, това е огромно облекчение. След като най-сетне изкарах два месеца, без да
следя овулацията си, осъзнавам колко много бих предпочела никога вече да не правя секс. По
този начин, всеки месец, когато ми дойде, ще бъде напълно очаквано и ни най-малко
съкрушаващо.
Опитвам се да съвместя нуждата си да избягвам секса с нуждата си за Греъм. Само
защото не желая секс, не означава, че не го желая. Просто бях принудена да го превърна в
друг вид желание. Емоционално. Физическите ми желания са тези, които не свършват добре.
Желая докосването му, но ако го допусна, то води до секс. Желая целувките му, но ако го
целувам твърде много, то води до секс. Желая флиртуващата му страна, но ако и се отдам
твърде много, то води до секс.
Толкова много искам да се насладя на съпруга си, без едничкото, от което знам, че се
нуждае най-много, и онова, което аз искам най-малко. Ала той прави толкова саможертви за
мен; знам, че понякога и аз трябва да сторя същото за него. Просто ми се ще сексът да не
беше саможертва за мен.
Само че е. Саможертва, която тази вечер решавам да направя за него. Мина твърде много
време и той прояви твърде голямо търпение.
Вдигам единия си крак върху облегалката на дивана и отпускам другия на пода в същия
миг, в който потъва в мен. Топлият му дъх се разлива по врата ми, докато отново и отново
нахлува в мен.
Днес е тринайсети.
Коя дата е две седмици след днес?
— Куин — прошепва той; устните му едва-едва докосват моите. Държа очите си
затворени, отпусната, оставяйки го да прогони пиянството от тялото си. — Целуни ме, Куин.
Отварям уста, ала очите ми си остават затворени. Ръцете ми са отпуснати над главата ми
и аз броя на пръсти колко дни са минали от последния ми цикъл. В овулация ли съм изобщо?
Почти съм свършила да броя, когато Греъм сграбчва дясната ми ръка и я увива около шията
си. Заравя лице в косата ми, като в същото време улавя крака ми и го обвива около кръста си.
Не съм.
Минали са пет дни от овулацията ми.
Въздъхвам тежко, разочарована, че не съществува и най-малък шанс това да доведе до
каквото и да било. И така ми е достатъчно трудно да се насиля да правя любов, и фактът, че
този път дори не се брои, ме изпълва със съжаление. Защо не можеше това да се случи
миналата седмица?
Греъм застива над мен. Очаквам освобождаването му, ала нищо в него не се напряга.
Просто вдига лице от косата ми и ме поглежда. Веждите му са свъсени и той поклаща глава,
но после отново отпуска лице до врата ми и потъва в мен.
— Не можеш ли поне да се престориш, че ме желаеш? — Нов тласък. — Понякога имам
чувството, че правя любов с труп. — Нов тласък. И още един. И още един.
А после свършва. Сълзи се стичат по бузите ми, когато излиза от мен.
Дъхът му е горещ до шията ми, но този път ненавиждам усещането от това. Мирисът на
бирата, дала му смелостта да ми каже тези думи.
— Махни се от мен.
— Съжалявам. Съжалявам.
Слагам ръце на гърдите му, без да обръщам внимание на незабавното и дълбоко
разкаяние в гласа му.
— Махни се от мен, по дяволите.
Той се претъркулва настрани, стиска рамото ми, опитва се да ме обърне към себе си.
— Куин, не го мислех. Пиян съм, извинявай…
Надигам се от дивана и излизам почти тичешком от дневната, без да обръщам внимание
на извиненията му. Отивам право под душа и го отмивам от себе си, докато водата отмива
сълзите ми.
Не можеш ли поне да се престориш, че ме желаеш?
Стискам очи, докато унижението се разлива по тялото ми.
Понякога имам чувството, че правя любов с труп.
Бърша сърдито сълзите си. Естествено, че му се струва, че прави любов с труп. Защото
действително е така. От години не се чувствам жива. Бавно изгнивам отвътре и това разяжда
брака ни дотам, че вече не мога да го скрия.
 А Греъм вече не може да го понесе.
Когато приключвам под душа, очаквам да го заваря в леглото ни, но той не е там.
Вероятно е прекалено пиян; просто е заспал на дивана. Колкото и да съм ядосана заради
онова, което ми каза, изпитвам и достатъчно състрадание, за да го проверя дали е добре.
Когато прекосявам тъмната кухня на път към дневната, дори не го виждам, застанал до
плота, докато не минавам покрай него и той сграбчва ръката ми. Ахвам от неочакваността.
Вдигам очи към него, готова да му се разкрещя, но не съм в състояние да го направя.
Трудно е да се разкрещиш на някого, задето е казал истината. Луната хвърля достатъчно
светлина през прозорците, за да видя, че тъгата се е завърнала в очите му. Не казва нищо.
Просто ме притегля към себе си и ме прегръща.
Не… вкопчва се в мен.
Юмруците му стискат гърба на тениската ми, докато прегръдката му става все по-силна.
Усещам разкаянието му, задето остави онези думи да му се изплъзнат, ала не ми казва
отново, че съжалява. Просто ме прегръща мълчаливо, защото знае, че в този момент всякакво
извинение е безполезно. Извиненията помагат, за да признаеш разкаянието си, но не могат
да изтрият истината за постъпката, причина за това разкаяние.
Позволявам му да ме прегръща, докато наранените ми чувства не се вклиняват между
нас. Отдръпвам се и свеждам поглед към краката си, чудейки се дали ще каже нещо. Когато в
стаята продължава да цари мълчание, се обръщам и се отправям към спалнята ни. Той ме
последва, ала всичко, което правим, е да се пъхнем в леглото и да си обърнем гръб,
избягвайки неизбежното.
Глава 15
Преди
Изяждам парчето пай на пет хапки.
Родителите на Греъм изглеждат малко объркани от това колко набързо си тръгваме. Той
казва на майка си, че имаме билети за шоу с фойерверки и трябва да вървим, за да не
изпуснем големия финал. Изпитвам облекчение, че тя не хваща метафоричната част на
лъжата му.
На път към къщи почти не говорим. Греъм казва, че обича да шофира със свалени
прозорци нощем. Надува музиката и улавя ръката ми; не я пуска чак докато стигаме у нас.
Когато се качваме до апартамента ми, аз отварям вратата и съм по средата на дневната,
когато си давам сметка, че той не ме е последвал. Обръщам се и виждам, че се е облегнал на
касата на вратата с вид, сякаш няма никакво намерение да влезе.
В очите му се чете тревога, така че се връщам до прага.
— Добре ли си?
Кима, ала кимването му е неубедително. Очите му обхождат стаята, а после се впиват в
моите с твърде много сериозност. Започнала бях да свиквам със закачливата му, саркастична
страна. Ала ето че интензивната, сериозна страна се завърна.
Оттласква се от вратата и прокарва ръка през косата си.
— Може би е… твърде много. Твърде бързо.
Начаса по бузите ми се разлива горещина, ала не от хубавата горещина. А от онази,
когато те обземе такъв гняв, че гърдите ти пламват.
— Ти поднасяш ли ме? Ти си този, който ме накара да се запозная с родителите ти,
когато още не знаех фамилията ти. — Притискам ръка до челото си, напълно слисана, че
реши да се отдръпне сега. След като ме изчука. Смея се невярващо на собствената си глупост.
— Това не е истина.
Правя крачка назад, за да затворя вратата, но той пристъпва напред и ме притегля към
себе си, улавяйки ме през кръста.
— Не — казва, поклащайки решително глава. — Не. — Целува ме, но после се отдръпва,
преди да съм имала възможност да му откажа. — Просто… господи, имам чувството, че дори
не съм в състояние да намеря думи точно сега.
Отмята глава назад, сякаш не знае как да се оправи с объркването си. Пуска ме и излиза
в коридора. Започва да крачи напред-назад, докато събира мислите си. Изглежда точно
толкова раздиран отвътре, колкото първия път, когато го видях. Тогава също крачеше напред-
назад, пред апартамента на Итън.
Най-сетне прави крачка към мен и стиска касата на вратата.
— Прекарахме един ден заедно, Куин. Един. Беше съвършен и забавен, и ти си толкова
красива. Искам да те вдигна и да те отнеса в леглото, и да остана в теб цяла нощ и утре, и
следващия ден, и то е… — Прокарва пръсти през непокорната си коса, а после стиска тила
си. — Завива ми се свят и имам чувството, че ако не се отдръпна сега, ще бъда наистина
разочарован, когато открия, че ти не изпитваш същото.
Нужни са ми поне десет секунди, докато осмисля всичко, което ми каза току-що. Устата
ми се отваря и преди да успея да отговоря, че е прав, че наистина е твърде скоро, твърде
бързо, казвам:
— Знам какво имаш предвид. Толкова е плашещо.
Той прави крачка към мен.
— Така е.
— Някога изпитвал ли си нещо такова? Толкова бързо?
— Никога. Изобщо.
— Нито пък аз.
Плъзга ръката си на врата ми и прокарва пръсти през косата ми. Другата ръка притиска
кръста ми, докато ме притегля към себе си. Въпросът му е шепот до устните ми:
— Искаш ли да си тръгна?
Отвръщам му с целувка.
Никой от нас не поставя под въпрос онова, което се случва след това. Никакви
съмнения, когато той затваря вратата с ритник. Никакви притеснения дали не е прекалено
бързо, когато смъкваме трескаво дрехите си. Никакви колебания, докато отиваме към
спалнята ми.
И през следващия час, единственият въпрос, който той ми задава, е: „Искаш ли да бъдеш
отгоре този път?“.
Нуждае се от отговора ми само веднъж, но аз казвам да поне пет пъти, преди да
приключим.
Сега той лежи по гръб, а аз съм обвита около него, сякаш от двете ни страни няма по
половин метър матрак. Краката ми са преплетени в неговите, ръката ми описва кръгчета по
гърдите му. Общо взето, мълчим, откакто свършихме, но то не е защото нямаме какво да си
кажем. Смятам, че по-скоро си мислим за това какъв беше животът преди два дни в
сравнение с това какъв е сега.
Доста има за обмисляне.
Греъм прокарва пръсти нагоре-надолу по ръката ми. Устните му докосват и върха на
главата ми в бърза целувка.
— Итън опита ли да си те върне?
— В продължение на няколко седмици. — Не е нужно да добавям, че не е успял. — Ами
Саша?
— Аха. Беше страшно настоятелна. Цял месец ми се обаждаше по три пъти на ден.
Гласовата ми поща беше препълнена.
— Би могъл да си смениш номера.
— Не можех. Това беше единствената ми връзка с теб.
Признанието му ме кара да се усмихна.
— Вероятно никога нямаше да ти се обадя — признавам си. — Задържах номера ти на
стената, защото ми харесваше как ме кара да се чувствам. Ала не мислех, че е добра идея,
като се има предвид как се запознахме.
— Все още ли мислиш по същия начин?
Плъзвам се върху него и загриженото му изражение отстъпва място на усмивка.
— В този миг изобщо не ме е грижа как се запознахме. Интересува ме единствено това,
че се запознахме.
Той целува ъгълчето на устните ми и преплита пръстите ни.
— Аз пък мислех, че си се одобрила с Итън и затова не ми се обади.
— За нищо на света не бих се сдобрила с него. Особено след като се опита да стовари
цялата вина върху Саша. Изкара я някаква съблазнителка, която го прелъстила. Веднъж дори
я нарече курва. Това бе последният път, когато говорих с него.
Греъм поклаща глава.
— Саша не е такава. Тя е относително добър човек, който понякога взема ужасни и
самоунищожителни решения. — Претъркулва ме по гръб и пръстът му започва да описва
лениви кръгчета по стомаха ми. — Сигурен съм, че са го направили, защото са вярвали, че
няма да ги хванат.
Нямам представа как е възможно да говори толкова спокойно за това. Аз бях толкова
ядосана през седмиците след изневярата на Итън. Приех го лично, сякаш го бяха направили
напук на нас. Греъм гледа на изневярата така, сякаш се е случила въпреки нас.
— Говориш ли все още с нея?
— Как ли пък не — отвръща със смях. — Само защото не смятам, че е лош човек, не
означава, че искам да имам нещо общо с нея.
Усмихвам се на тази истина.
Греъм ме целува по върха на носа, а после се отдръпва лекичко.
— Изпитваш ли облекчение, че стана така? Или той ти липсва?
Не звучи, сякаш ме пита от ревност. Изглежда просто любопитен за нещата, случили се в
живота ми. Поради което му отговарям напълно откровено:
— Известно време ми липсваше, но сега, след като имах време да помисля, всъщност
нямахме нищо общо помежду си. — Излягам се на една страна и подпирам глава на ръката
си. — Повърхностно погледнато имахме доста общо помежду си. Ала тук — докосвам
гърдите си. — Нямаше смисъл. Обичах го, но не мисля, че беше любов, която би издържала
един брак.
Греъм се смее.
— Казваш го така, сякаш бракът е ураган от пета степен.
— Не през цялото време. Но определено вярвам, че във всеки брак има моменти от пета
степен. Не мисля, че връзката ми с Итън би преживяла тези моменти.
Греъм се взира замислено в тавана.
— Знам какво имаш предвид. Бих разочаровал Саша като съпруг.
— Защо, за бога, мислиш така?
— То е по-скоро заради нея, отколкото заради мен. — Греъм посяга и избърсва нещо от
бузата ми.
— В такъв случай тя би била разочароваща съпруга, не ти разочароващ съпруг.
Усмихва ми се благодарно.
— Помниш ли какво пишеше на късметчето ти?
Свивам рамене.
— Мина доста време. Нещо за недостатъци, придружено от граматическа грешка.
Греъм се смее.
— Пишеше: Ако хвърляш светлина само върху недостатъците си, всичките ти
съвършени ще бъдат засенчени.
Харесва ми това, че е запазил късметчето ми. Още повече ми харесва, че го е запомнил
наизуст.
— Всички сме пълни с недостатъци. Стотици. Те са като малки дупчици по цялата ни
кожа. И както пишеше в късметчето ти, понякога хвърляме твърде много светлина върху тях.
Има обаче хора, които се опитват да омаловажат своите недостатъци, като хвърлят светлина
върху тези на другите, дотам, че чуждите недостатъци се превръщат в единственото, което
виждат. Човъркат, малко по малко, докато те не зейнат, и това е всичко, в което се
превръщаме за тях. Един огромен, зейнал недостатък. — Очите му срещат моите и въпреки
че онова, което казва, е доста депресиращо, не изглежда разочарован. — Саша е от тези хора.
Ако се бях оженил за нея, колкото и да се мъчех да го предотвратя, рано или късно тя щеше
да се разочарова от мен. Неспособна е да се съсредоточи върху положителното у другите.
Изпитвам облекчение за Греъм. Мисълта да бъде нещастно женен ме кара да се чувствам
тъжна за него. А мисълта за нещастен брак е прекалено реална за мен. Намръщвам се,
осъзнавайки, че замалко не се оказах оплетена в такъв брак. Взирам се в ръката си,
потърквайки несъзнателно безименния си пръст, върху който няма пръстен.
— Итън също го правеше. Ала го забелязах едва след като скъсахме. Дадох си сметка, че
се чувствам по-добре в кожата си без него. — Вдигам очи към Греъм. — Толкова дълго
мислех, че е добър за мен. Чувствам се толкова наивна. Вече не вярвам на собствената си
преценка.
— Не бъди толкова строга със себе си. Сега знаеш точно какво да търсиш. Когато
срещнеш някой, който е добър за теб, той няма да те изпълни с несигурност,
съсредоточавайки се върху недостатъците ти. Вместо това ще те изпълни с вдъхновение,
защото ще се съсредоточи върху най-доброто у теб.
Моля се да не почувства как думка сърцето ми в този миг. Преглъщам мъчително и
успявам да изкарам едно жалко:
— Това е… наистина красиво.
Дълго не сваля красноречивия си поглед от мен, докато най-сетне затваря очи и
притисва устни до моите. Целуваме се в продължение на един тих миг, но то е толкова
силно, че когато се откъсваме един от друг, имам чувството, че не съм в състояние да дишам.
Свеждам очи и си поемам тиха глътка въздух, преди отново да срещна погледа му.
Заповядвам си да се усмихна, за да облекча напрежението в гърдите си.
— Не мога да повярвам, че си запазил онова късметче.
— Аз пък не мога да повярвам, че не си свалила телефона ми от стената цели шест
месеца.
— Ти печелиш.
Греъм вдига ръка и прокарва палец по устните ми.
— Какъв е, според теб, един от най-големите ти недостатъци?
Замислям се за миг.
— Доста са. Но мисля, че онзи, който най-много бих искала да променя, е неумението
ми да преценявам хората. Трудно ми е да погледна някого и да знам точно какво си мисли.
— Не смятам, че са много онези, които са в състояние да разчитат другите. Просто си
мислят, че могат.
Може би.
Греъм се намества, обвивайки крака ми около себе си. Очите му стават палави.
Привежда се напред и прокарва устни по моите, дразнейки ме с докосването на езика си.
— Опитай се да ме разчетеш сега — прошепва. — Какво си мисля? — Отдръпва се, впил
поглед в устата ми.
— Мислиш си, че би искал да се преместиш в Айдахо и да си купиш ферма за картофи.
Той се смее.
— Точно това си мислех, Куин. — Изтяга се по гръб и ме притегля върху себе си.
Оттласквам се от гърдите му и сядам, обкрачвайки го.
— Ами ти? Кой е най-големият ти недостатък?
Усмивката върху лицето му се стопява, изведнъж очите му отново стават тъжни.
Промените в изражението му са толкова драматични. Когато е тъжен, изглежда по-тъжен от
всеки, когото съм срещала. Ала когато е щастлив, изглежда по-щастлив от всеки, когото
познавам.
Преплита ръце в моите и ги стиска.
— Веднъж взех наистина глупаво решение, което имаше ужасни последици. — Гласът
му е по-тих, виждам, че не иска да говори за това. Ала наистина ми харесва, че въпреки
всичко го прави. — Бях на деветнайсет години. Бях с най-добрия си приятел, Танър. Алек,
шестнайсетгодишният му брат, също беше с нас. Връщахме се от купон. Аз бях най-малко
пияният от тримата, така че шофирах през двете мили до нас.
Стиска ръцете ми и си поема дъх. Не ме гледа в очите и се досещам, че историята няма
да свърши добре, и се натъжавам заради него. Чудя се дали това е недостатъкът, който го кара
да изглежда толкова тъжен.
— Катастрофирахме на половин миля от къщи. Танър умря. Алек беше изхвърлен от
колата и си счупи няколко кости. Катастрофата не беше по наша вина. Един камион не спря
на знак стоп, но това нямаше значение, тъй като бях пил. Обвиниха ме в шофиране в
нетрезво състояние и прекарах една нощ в затвора. Тъй като нямах криминално досие, бях
обвинен единствено в причиняване на телесна повреда на дете и получих една година
условна присъда заради станалото с Алек. — Той въздъхва тежко. — Не е ли прецакано? Бях
осъден заради нараняванията на Алек, но не и за смъртта на най-добрия ми приятел.
Усещам тежестта на тъгата му в гърдите си, докато се взирам в него. Толкова е голяма.
— Казваш го така, сякаш се чувстваш виновен, задето не са те обвинили заради смъртта
му.
Очите му най-сетне срещат моите.
— Чувствам се виновен всеки ден, в който съм жив, а Танър не е.
Ненавиждам, че почувства, че трябва да ми каже това. Очевидно му е трудно да говори
за станалото, но оценявам, че го направи. Поднасям ръката му към устата си я целувам.
— С времето става по-лесно — продължава той. — Когато си кажа, че спокойно можех
аз да съм на мястото до шофьора, а Танър зад волана. И двамата взехме глупави решения
онази нощ. И двамата бяхме виновни. Ала каквито и последствия да имаше за мен онази
нощ, аз съм жив, а той не е. И не мога да не се чудя дали нямаше да реагирам по-бързо, ако
не бях пил. Ами ако не бях решил, че съм достатъчно трезвен, за да шофирам? Ами ако бях
успял да завия и да избегна камиона? Мисля, че това е, което подхранва повечето от вината
ми.
Дори не се опитвам да го утеша. Има ситуации, които просто нямат положителна
страна. Имат единствено цял куп тъжни страни. Посягам и го докосвам по устата. А после
докосвам крайчетата на тъжните му очи. Пръстите ми се плъзват по белега на ключицата му,
който ми показа миналата нощ.
— Оттам ли го имаш?
Той кима.
Отпускам се върху него и притискам устни до белега му. Целувам го от единия край до
другия, а после вдигам глава и го поглеждам в очите.
— Съжалявам, че това се е случило.
 Насилва се да извика усмивка върху устните си, но тя се стопява в мига, в който се
появява.
— Благодаря ти.
Премествам устни до бузата му и го целувам там, лекичко.
— Съжалявам, че си изгубил най-добрия си приятел.
Усещам как изпуска дъха си, докато ръцете му се обвиват около мен.
— Благодаря ти.
Плъзвам устни от бузата до устата му и го целувам нежно. След това се отдръпвам и го
поглеждам.
— Съжалявам — прошепвам.
В продължение на няколко секунди Греъм ме гледа мълчаливо, а после ме преобръща,
така че да се озове отгоре ми. Притиска ръка до гърлото ми, улавяйки нежно брадичката ми.
Гледа лицето ми, докато потъва в мен, устата му — очакваща нетърпеливо ахването ми. В
мига, в който устните ми се отварят, езикът му се плъзва между тях и той започва да ме
целува така, както ме чука. Бавно. Ритмично. Решително.
Глава 16
Сега
Първия път, когато сънувах, че Греъм ми изневерява, се събудих посред нощ, обляна в
пот, мъчейки се да си поема дъх, защото в съня си плачех толкова отчаяно, че не можех да
дишам. Греъм се събуди и начаса обви ръце около мен. Попита ме какво не е наред и аз му
бях толкова ядосана. Помня, че го отблъснах, защото гневът от съня ми все още беше там,
сякаш наистина ми беше изневерил. Когато му казах какво се бе случило, той се разсмя и
просто ме държа в прегръдките си и ме целува, докато вече не бях ядосана. А после ме люби.
На следващия ден ми изпрати цветя. На картичката пишеше: „Съжалявам за това, което
ти причиних в кошмара ти. Моля те, прости ми, когато сънуваш тази нощ“.
Все още пазя картичката. Усмихвам се всеки път, когато се сетя за това. Някои мъже не
са в състояние да се извинят дори за грешките, които правят наистина. Ала моят съпруг ми
се извинява за грешките, които прави в сънищата ми.
Чудя се дали ще се извини тази нощ.
Чудя се дали всъщност има за какво да се извинява.
Не знам защо съм подозрителна. Започна миналия четвъртък, когато той се прибра и не
миришеше на бира. Никога не съм го подозирала преди миналия четвъртък, дори след
проблемите с доверието, които Итън ми остави. Ала нещо тогава не ми се стори наред. Той
се прибра направо вкъщи и се преоблече, без да ме целуне. И от онази вечер нищо не ми се
струва както трябва.
Страхът ме блъсна с всички сили днес, право в гърдите. Толкова силно, че ахнах и
затиснах устата си с ръка.
Сякаш бях в състояние да усетя вината му, където и да се намираше той в този миг. Знам,
че е невъзможно — двама души да бъдат толкова свързани, че да се усещат дори когато не са
заедно. Мисля, че е по-скоро моето отричане, пробиващо си път напред, докато най-сетне не
зае централно място в съвестта ми.
Нещата между нас никога не са били по-лоши. Почти не си говорим. Не даваме
физически израз на любовта си. И въпреки това се движим из къщата си и се преструваме, че
все още сме мъж и жена. Ала от онази пиянска нощ на дивана миналия месец Греъм като че
ли престана да се жертва. Целувките му за довиждане стават все по-редки. Целувките за
здравей секнаха напълно. Най-сетне слезе до моето ниво в този брак.
Или има нещо, заради което се чувства виновен, или най-сетне се е отказал да се бори за
запазването на този брак.
Не е ли това, което исках? Да престане да се бори толкова силно за нещо, което може да
му донесе само още нещастие?
Не пия често, но винаги държа вино в къщата за извънредни случаи. Това определено ми
се струва извънреден случай. Изпивам първата чаша в кухнята, докато гледам часовника.
Втората изпивам на дивана, докато гледам алеята отвън.
Нуждая се от виното, за да заглуша съмненията, които ме разяждат. Пръстите ми
треперят, докато се взирам в чашата. Стомахът ми е пълен с тревога, сякаш съм в един от
кошмарите си.
Седя в ъгъла на дивана, свила крака под себе си. Телевизорът не е включен. Къщата е
потънала в мрак. Все още гледам алеята, когато колата му най-сетне се появява в седем и
половина. Виждам го съвсем ясно, когато изключва двигателя и фаровете угасват. Виждам го,
но той не ме вижда.
Стиска волана с две ръце. Просто си седи в колата, сякаш последното място, където
иска да бъде, е в къщата, заедно с мен. Отпивам още една глътка вино и го гледам как
отпуска чело върху волана.
Една, две, три, четири, пет…
Петнайсет секунди седи така. Петнайсет секунди на мечти. Или на разкаяние. Не знам
какво изпитва.
Най-сетне пуска волана и се изпъва в седалката. Поглежда в огледалото за обратно
виждане и си избърсва устата. Оправя вратовръзката си. Бърше врата си. Разбива сърцето ми.
Въздъхва тежко и най-после слиза от колата.
Когато прекрачва прага, не ме забелязва веднага. Прекосява дневната, на път към
кухнята, която води до спалнята ни. Почти стига до кухнята, когато най-сетне ме вижда.
Винената чаша е наклонена към устните ми. Задържам погледа му, докато отпивам нова
глътка. Той ме наблюдава в мълчание. Вероятно се чуди защо седя на тъмно. Сама. И пия
вино. Очите му проследяват пътя от мен до прозореца. Установява колко ясно се вижда
колата му от мястото, където седя. Колко видими са били действията му, докато седеше в нея.
Чуди се дали съм го видяла как избърсва следите ѝ от устата си. От врата си. Чуди се дали
съм го видяла как оправя вратовръзката си. Чуди се дали съм го видяла да притиска чело о
волана в ужас. Или разкаяние. Не ме поглежда отново. Вместо това навежда очи.
— Как ѝ е името? — Успявам да задам въпроса без злоба. Правя го със същия тон, с
който често го питам как е минал денят му.
Как беше денят ти, скъпи?
Как е името на любовницата ти, скъпи?
Въпреки приятния ми тон, Греъм не ми отговаря. Вдига очи и среща моите, ала мълчи в
отрицанието си.
Усещам как стомахът ми се бунтува, сякаш ще повърна. Потресена съм от това колко ме
разгневява мълчанието му. Потресена съм от това колко повече боли в действителност,
отколкото в кошмарите ми. Не мислех, че би могло да бъде по-лошо от кошмарите.
Незнайно как, успявам да се изправя, все така стиснала чашата си. Искам да я хвърля. Не
по него. Просто трябва да я хвърля по нещо. В този миг го мразя с цялото си същество, но не
го виня достатъчно, за да го замеря с чашата. Ако можех да я хвърля по себе си, бих го
направила. Ала не мога, така че я хвърлям по сватбената ни снимка, която виси на стената
насреща ми.
Повтарям въпроса си, докато винената чаша се удря в снимката, пръсва се и оплисква
стената и пода.
— Как е шибаното ѝ име, Греъм?
Гласът ми вече не е приятен.
Греъм дори не трепва. Не поглежда към сватбената снимка, не поглежда към поаленелия
под, не поглежда към входната врата, не поглежда към краката си. Гледа ме право в очите и
заявява:
— Андреа.
В мига, в който името ѝ се отронва от устните му, извръща очи. Не иска да види какво
ми причинява бруталната му честност.
 Мислите ми се връщат към мига, в който щеше да ми се наложи да се изправя очи в очи с
Итън, след като открих, че ми изневерява. Мига, в който Греъм улови лицето ми в шепите си
и каза: „Най-лошото, което бихме могли да сторим сега, е да проявим емоция, Куин. Не
показвай гняв. Не плачи“.
Тогава беше по-лесно. Когато Греъм беше на моя страна. Не е толкова лесно да бъда тук
сама.
Коленете ми се удрят в пода, ала Греъм не е тук, за да ме улови. В мига, в който изрече
името ѝ, излезе от стаята.
Правя всички онези неща, които Греъм ми каза да не правя миналия път. Проявявам
емоция. Показвам гняв. Плача.
Изпълзявам до бъркотията, която направих на пода. Събирам по-малките парчета стъкло
на купчинка. Плача прекалено силно, за да ги видя всичките. Едва успявам да видя през
сълзите, за да взема руло хартия и да попия виното от дървения под.
Чувам душът да тече. Вероятно отмива следите от Андреа, докато аз отмивам следите от
червеното вино.
Сълзите не са нищо ново, но този път са различни. Не плача заради нещо, което никога
не се случи. Плача заради нещо, което стига до своя край.
Вдигам парче стъкло и изпълзявам до стената, облягайки се на нея. Изпъвам крака пред
себе си и се взирам в стъклото. Обръщам ръка и го притискам до дланта си. То разкъсва
кожата ми, но аз продължавам да натискам. Гледам го как потъва все по-дълбоко и по-
дълбоко в дланта ми. Гледам как около стъклото избликва кръв.
Незнайно как, болката в гърдите ми е по-ужасна от тази в ръката. Много по-ужасна.
Пускам парчето стъкло и избърсвам кръвта с една салфетка. След това свивам крака и
прегръщам коленете си, заравяйки лице в тях. Все още хлипам, когато Греъм се връща в
стаята. Прегръщам се още по-силно, когато той коленичи до мен. Усещам ръката му в косата
ми, устните му в косата ми. Ръцете му около мен. Притегля ме към себе си и сяда до стената.
Искам да крещя, да го удрям, да избягам от него. Ала единственото, което съм в
състояние да направя, е да се свия още по-плътно, докато плача.
— Куин.
Ръцете му са сключени здраво около мен, лицето му е заровено в косата ми. Името ми е
пълно с агония, когато се отронва от устните му. Никога не съм мразила името си толкова.
Запушвам уши, защото в този миг не искам да чувам гласа му. Ала той не проронва и дума
повече. Нито дори когато се отскубвам от него, отивам в спалнята ни и заключвам вратата.
Оставам в спалнята през цялата нощ, без да обръщам внимание на опитите му да ме
накара да отворя.
Глава 17
Преди
Неразделни.
Ето какви сме.
Минаха два месеца и половина, откакто уж съм го погледнала в ресторанта онази вечер.
Дори след като прекарваме заедно всеки миг, освен когато не сме на работа, той ми
липсва. Никога не съм била така погълната от някого през живота си. Никога не съм вярвала,
че е възможно. Не е нездравословно обсебване, защото той ми дава лично пространство, ако
го искам. Аз просто не го искам. Не се държи собственически, нито прекалено
закрилнически. Аз не съм ревнива, нито прекалено зависима от него. Просто времето, в
което сме заедно, е като еуфорично бягство от реалността и аз искам колкото се може повече
от него.
През десетте седмици, откакто се виждаме, спахме разделени само веднъж. Ейва и Рийд
се скараха и тя остана да преспи у нас, и ние цяла нощ оплювахме мъжете и ядохме вредни
храни. Беше потискащо забавно, ала пет минути след като тя си тръгна, аз вече звънях на
Греъм. Двайсет минути след като тя си тръгна, той почука на вратата ми. Двайсет и една
минути след като тя си тръгна, вече правехме любов.
Ето как е. Десет седмици, изпълнени със секс, смях, секс, храна, секс, смях и още секс.
Греъм се шегува, че в един момент нещата сигурно ще влязат в по-спокоен ритъм. Ала
няма да бъде днес.
— Исусе, Куин — простенва до шията ми, докато рухва върху мен. Останал е без дъх, а
аз не мога да му помогна, защото и аз се боря за въздух.
Това не беше предвидено. Хелоуин е и би трябвало да сме на парти у Ейва и Рийд, ала в
мига, в който си облякох мръснишката рокличка от тениска, Греъм не бе в състояние да
свали ръцете си от мен. Едва не го направихме в коридора, пред асансьора, но той ме отнесе
обратно вкъщи, за да спаси достойнството ни.
Накара ме да удържа на думата си за костюмите, които бях предложила по рано, през
август. Решихме да отидем като свои по-мръснишки версии. Не можахме да решим как биха
изглеждали те, така че избрахме просто да не носим почти никакви дрехи. Аз си сложих цял
куп грим. Греъм заяви, че неговата работа ще е просто да ме опипва цяла нощ и да се
погрижи да се натискаме пред всички.
Само че сега дрехите ни са на пода. Чакането на асансьора ни побеждава всеки път.
Греъм се навежда към мен и заравя лице в шията ми, целувайки ме, докато не ме
побиват тръпки.
— Кога ще се запозная с майка ти?
Въпросът му сякаш отваря дупка в мига и аз усещам как цялата ми радост се отцежда.
— Никога, ако зависи от мен.
Греъм се откъсва от шията ми и ме поглежда.
— Не може да е чак толкова ужасна.
Засмивам се вяло.
— Греъм, тя е онази, която включи думата престижен в сватбените ми покани.
— Съдиш ли за мен по родителите ми?
 Страшно харесвам родителите му.
— Не, но се запознах с тях в първия ден, който прекарахме заедно. Не те познавах
достатъчно, за да съдя.
— Познаваше ме, Куин. Не знаеше нищичко за мен, ала ме познаваше.
— Звучиш толкова уверен в себе си.
Той се смее.
— Защото съм. Разбрахме кои сме още в нощта, в която се запознахме в онзи коридор.
Понякога хората се срещат и повърхностните неща нямат значение, защото те виждат под тях.
— Навежда се към гърдите ми и слага целувка над сърцето ми. — Узнах всичко, което имах
нужда да знам, през онази първа нощ, когато те срещнах. Нищо външно не би могло да
промени мнението ми за теб. Дори преценката ми за жената, която те е отгледала.
Искам да го целуна. Или да се омъжа за него. Или да го чукам.
Задоволявам се с целувка, но гледам да е сравнително бърза, защото се боя, че ако не се
отдръпна навреме, може да му кажа, че съм влюбена в него. На върха на езика ми е и ми е
по-трудно да го задържа, отколкото да го изрека. Ала не искам първа да го кажа. Все още не.
Ставам от леглото и вдигам дрехите ни от пода.
— Добре. Може да се запознаеш с майка ми следващата седмица. — Подхвърлям му
дрехите. — Днес обаче ще се запознаеш с Ейва. Обличай се, закъсняваме.
Когато си слагам тоалета, Греъм все още седи на леглото и ме гледа.
— Ами бельо? — пита.
Полата ми е наистина къса и всеки друг ден за нищо на света не бих я облякла.
Поглеждам към бикините си на пода и си помислям колко би го влудило да знае, че не нося
нищо под тази и така прекалено къса пола. Оставям ги на пода и му се усмихвам широко.
— Не мисля, че подхождат на тоалета ми.
Той клати глава.
— Убиваш ме, Куин.
Изправя се и се облича, докато аз си оправям грима.
Успяваме да излезем от апартамента.
Успяваме да прекосим коридора.
Ала докато чакаме асансьора, отново губим битката.

***

— Закъсняхте. — Това е единственото, което Ейва казва, когато отваря вратата и ме

вижда да стоя на прага с Греъм. Облечена е в елегантен костюм с панталон, а косата ѝ е
грижливо оформена в прическа, сякаш е излязла от „Степфордските съпруги“3. Изчаква,
докато влезем в къщата, и затръшва вратата. — Рийд! — провиква се и го търси с поглед, ала
той стои до нея. — О. — Махва с ръка към Греъм. — Той е тук.
Рийд се ръкува с Греъм.
— Приятно ми е да се запознаем.
Ейва оглежда изпитателно Греъм. А после мен.
— Костюмите ви са толкова непристойни.
И се отдалечава, без да ни погледне повече.
— Какво, по дяволите? — питам, обръщайки се към Рийд. — Защо е толкова груба?
 Рийд се смее.
— Опитах се да ѝ кажа, че костюмът ѝ не е толкова очевиден.
— Какво се предполага, че е? Кучка?
Лицето на Рийд почервенява и той се привежда към нас.
— Облечена е като майка ви.
Греъм начаса се разсмива.
— Значи, обикновено не е толкова… неприятна?
Правя физиономия и го улавям за ръката.
— Ела, трябва отново да те представя на сестра ми.
Ейва всъщност е мила с Греъм, когато се запознава с него за втори път. Ала после
отново влиза в ролята си и до края на вечерта се преструва, че е майка ни. Най-забавното е,
че никой на партито няма представа като кого се е маскирала. То е тайна между нас
четиримата и това го прави още по-забавно всеки път когато я чуя да казва на някого колко
уморен изглежда или колко много мрази малките деца.
В един момент се приближи до Греъм и го попита:
— Колко пари изкарваш?
След което добави:
— Не забравяй да подпишеш предбрачно споразумение, преди да се ожениш за дъщеря
ми.
Толкова я бива да бъде майка ни, че изпитвам истинско облекчение, когато гостите
започват да се разотиват, защото не мисля, че бих могла да понеса и секунда повече.
В кухнята съм заедно с нея и ѝ помагам с миенето на чинии.
— Мислех, че с Рийд имате миялна машина. Да не би да полудявам? — Ейва вдига крак
и посочва минихладилника със стъклена врата на метър-два от нас. — Това да не е
хладилник за вино? Там, където беше миялната ви машина?
— Аха.
— Но… защо?
— Минусът на това да се омъжиш за французин. Смята, че изобилен запас от изстудено
вино е по-важен от миялна машина.
— Това е ужасно, Ейва.
Тя свива рамене.
— Съгласих се, защото обеща той да мие чиниите.
— Тогава защо ние мием съдовете сега?
Ейва прави физиономия.
— Защото гаджето ти е лъскава нова играчка и съпругът ми е запленен.
Вярно е. Греъм и Рийд прекараха по-голямата част от вечерта в приказки. Подавам
последната чиния на Ейва.
— Рийд ме дръпна настрани по-рано и ми каза, че вече харесва Греъм повече, отколкото
някога е харесвал Итън.
— Това прави двама от нас — казва Ейва.
— Трима.
Когато приключваме с чиниите, аз надничам в дневната. Греъм тъкмо обяснява на Рийд
нещо, което изисква цял куп жестове. Не мисля, че някога съм го виждала толкова оживен.
Рийд се превива от смях. Греъм улавя погледа ми и усмивката, която пробягва по лицето му,
ме изпълва с топлина. Задържа погледа ми в продължение на няколко секунди, а после
отново насочва вниманието си към Рийд. Когато се обръщам, виждам Ейва да стои на прага и
да гледа как изтривам усмивката от лицето си.
— Влюбен е в теб.
— Шшт. — Връщам се в кухнята и тя ме последва.
— Този поглед. — Тя взема една хартиена чиния и започва да си вее. — Този мъж е
влюбен в теб и иска да се ожени теб и да му родиш цял куп бебета.
Не мога да потисна усмивката си.
— Господи, наистина се надявам.
Ейва се изпъва и оправя костюма си.
— Е, Куин. Изглежда доста прилично, но като трябва да призная, че според мен би
могла да си намериш някой много по-богат. Е, къде е мартинито ми?
Аз правя физиономия.
— Моля те, престани.
Глава 18
Сега
Не знам дали Греъм е прекарал нощта в стаята за гости, или на дивана в дневната, ала
където и да е бил, съмнявам се, че е успял да спи много. Опитвам се да си представя как е
изглеждал, с печалните си очи и ръце, заровени в косата. От време на време ми дожалява за
него, но после се опитвам да си представя как ли изглежда Андреа. Как ли изглежда през
тъжните очи на съпруга ми, докато я е целувал.
Чудя се дали Андреа знае, че е женен. Дали знае, че има съпруга вкъщи, която така и не
успява да забременее. Съпруга, която прекара цялата нощ и целия следващ ден, заключена в
спалнята си. Съпруга, която най-сетне успя да стане от леглото достатъчно дълго, за да си
събере багажа. Съпруга, която беше дотук.
Искам да се махна, преди Греъм да се е прибрал.
Още не съм се обадила на майка ми, за да я предупредя, че идвам, за да остана у тях.
Вероятно изобщо няма да се обадя. Просто ще се появя на прага ѝ. Ужасявам се от разговора
между нас достатъчно, за да го отлагам колкото се може повече. „Предупредих те“, ще каже
тя.
„Трябваше да се омъжиш за Итън — ще каже. — Те всички рано или късно изневеряват,
Куин. Поне Итън щеше да бъде богат мръсник.“
Отключвам вратата на спалнята и отивам в дневната. Колата на Греъм не е на алеята.
Обикалям къщата, за да видя дали има нещо, което бих искала да взема със себе си. Напомня
ми за това как прочистих апартамента си от Итън. Не исках да имам нищо общо с него. Нито
дори нещата, които ми напомняха за него.
Оглеждам внимателно къщата си, очите ми се спират върху нещата, които с Греъм сме
събрали през годините. Дори не бих знаела откъде да започна, ако исках да взема нещо. Така
че не започвам. Трябват ми само дрехи.
Когато се връщам в спалнята, затварям куфара и го закопчавам. Докато го свалям от
леглото, очите ми попадат върху дървената кутия на най-долния рафт на етажерката ми.
Незабавно се приближавам и я вземам, след което я отнасям до леглото. Разклащам
катинарчето, но то не помръдва. Спомням си, че Греъм залепи ключа за кутията, така че
никога да не го изгубим. Обръщам я и пъхвам нокът под тиксото. Май най-сетне ще видя
какво има вътре.
— Куин.
Подскачам, когато чувам гласа му. Не го поглеждам обаче. Не съм в състояние да го
погледна точно сега. Навела очи надолу, аз отлепям тиксото и освобождавам ключа.
— Куин.
Гласът на Греъм е изпълнен с паника. Замръзвам, чакайки да каже онова, което се
нуждае да каже. Той влиза в стаята и присяда на леглото до мен. Хваща ръката ми, която
стиска ключа.
— Направих абсолютно най-ужасното нещо, което бих могъл да ти причиня. Но моля те,
дай ми възможност да оправя нещата, преди да отвориш това.
Усещам ключа в дланта си.
Може да си го задържи.
 Улавям ръката му и я обръщам. Слагам ключа в шепата му и я затварям. Поглеждам го в
очите.
— Няма да я отворя. Но само защото вече изобщо не ме е грижа какво има вътре.
Обзета от мъка, дори не помня как съм напуснала къщата си и съм дошла тук, ала ето че
вече съм паркирала на алеята пред дома на майка ми.
Взирам се пред мен. В огромната постройка във викториански стил, която означава за
майка ми повече, отколкото всичко извън нея. Включително и аз.
Никога не би го признала обаче. Не би изглеждало хубаво да признае на глас, че
всъщност никога не е искала да бъде майка. Понякога ме изпълва неприязън към нея. Успяла
е да забременее — без да се опитва — и да роди дете. На два пъти. И нито един от тях не е
бил вълнуващ за нея. В продължение на години говори за стриите, които аз и сестра ми сме ѝ
оставили. Ненавиждаше качените килограми, които никога не бе успяла да свали. В дните, в
които наистина я стресирахме, се обаждаше на бавачката, чийто номер имаше на бързо
избиране, и заявяваше: „Честна дума, Робърта. Не издържам нито минутка повече. Моля те,
ела веднага, щом можеш. Имам нужда от спа ден“.
Облягам се в седалката и се взирам в спалнята, която някога беше моята стая. Майка ми
много отдавна я превърна в допълнителен дрешник, където държи празни кутии от обувки.
Спомням си как веднъж стоях на прозореца, загледана в предния път ни двор. Греъм беше с
мен. Беше денят, когато за първи го заведох у дома, за да се запознае с нея.
Никога няма да забравя думите му от онзи ден. Беше най-искреното и красиво нещо,
което ми е казвал някога. И именно в онзи миг, докато стояхме заедно пред прозореца на
стаята ми, аз се влюбих в него.
Това е най-хубавият спомен, който имам от къщата на майка ми и дори не е спомен с
нея. А спомен с Греъм. Съпругът, които ми изневери.
Чувствам, че да бъда в къщата на майка ми, ще бъде по-лошо, отколкото в моята
собствена. Не съм в състояние да се изправя срещу нея точно сега. Трябва да въведа ред в
бъркотията, в която се превърна животът ми, преди да ѝ позволя да си напъха носа в него.
Понечвам да дам на заден ход, но е твърде късно. Входната врата се отваря и тя пристъпя
навън, примигвайки, за да види кой е.
Облягам глава на седалката. Дотук беше с опита ми за бягство.
— Куин?
Слизам от колата и се отправям към нея. Тя държи входната врата отворена, но ако вляза,
ще се почувствам като в капан. Присядам на най-горното стъпало и се заглеждам към
предния двор.
— Не искаш ли да влезеш?
Поклащам глава, а после сключвам ръце върху коленете си и избухвам в плач. В крайна
сметка тя сяда до мен.
— Какво има?
В моменти като този ми се ще да имах майка, която действително я е грижа, когато
плача. Тя го прави като по задължение, потупвайки ме сковано по гърба.
Дори не и казвам за Греъм. Не казвам нищо, защото в началото плача прекалено силно,
за да съм в състояние да говоря. Когато най-сетне се успокоявам достатъчно, за да си поема
дъх, единственото, което успявам да я попитам, излиза много по-ужасно, отколкото
възнамерявах.
— Защо Господ би дал деца някого като теб, но не и на мен?
 Майка ми застива и аз начаса вдигам очи и я поглеждам.
— Съжалявам. Не исках да прозвучи толкова безсърдечно.
Тя не изглежда особено засегната. Просто свива рамене.
— Може би вината не е на Господ. Може би репродуктивните системи просто или
работят, или не. — В това има повече смисъл. — Как разбра, че никога не съм искала деца?
Засмивам се вяло.
— Ти го каза. Неведнъж.
Тя придобива виновно изражение. Извръща очи от мен и се заглежда към двора.
— Исках да пътувам. Когато с баща ти се оженихме, имахме планове всяка година, в
продължение на първите пет години, да се местим в различна страна, преди да си купим
къща. Просто за да опознаем други култури, преди да умрем. Ала една щура нощ не
внимавахме и то се превърна в сестра ти, Ейва. — Поглежда ме и казва: — Никога не съм
искала да бъда майка, Куин. Ала направих най-доброто, което можах. Наистина. И съм
благодарна за сестра ти и теб. Дори ако ми е трудно да го показвам. — Улавя ръката ми и я
стиска. — Не получих първия си избор за съвършен живот, но наистина дадох най-доброто от
себе си за втория си избор.
Кимам и избърсвам една сълза. Не мога да повярвам, че ми признава всичко това. Не
мога да повярвам и че седя тук и нямам проблем да я чуя как казва, че със сестра ми не сме
това, което е искала в живота. Но фактът, че е откровена и дори каза, че е благодарна, е
повече, отколкото някога съм си представяла, че ще получа от нея. Прегръщам я.
— Благодаря ти.
Тя отвръща на прегръдката ми, макар и сковано и не така, както аз бих прегръщала
децата си, ако имах такива. Ала тя е тук и ме прегръща и това означава нещо.
— Сигурна ли си, че не искаш да влезеш? Бих могла да направя чай.
Поклащам глава.
— Късно е. Вероятно би трябвало да се прибирам у дома.
Тя кима, макар да виждам, че се колебае да ме остави навън сама. Просто не знае какво
да каже или да направи, освен онова, което вече каза, без всичко да стане прекалено неловко.
В крайна сметка си влиза вътре, но аз не си отивам веднага. Оставам да седя на верандата ѝ
известно време, защото все още не искам да се прибера у дома.
Не искам да бъда и тук.
Ще ми се да не трябваше да бъда където и да е.
Глава 19
Преди
— Липсваш ми. — Опитвам се да не се цупя, но това е телефонен разговор и той не
може да ме види, така че издавам устна напред.
— Ще те видя утре — казва Греъм. — Обещавам. Просто се тревожа, че те задушавам, а
ти си прекалено мила, за да ми кажеш.
— Не съм. Аз съм гадна и директна и бих ти казала да си вървиш, ако исках да си
вървиш. — Вярно е. Бих му казала, ако се нуждаех от лично пространство. И той би ми го
дал, без да се поколебае.
— Ще дойда веднага след работа утре и ще те взема. И после ще се запозная с майка ти.
Въздъхвам.
— Добре. Но нека правим секс, преди да отидем у тях, защото вече съм стресирана.
Греъм се смее и по смеха му усещам, че му минават мръсни мисли заради думите ми.
Има различен смях за различни реакции и едно от любимите ми занимания е да правя
разлика между тях. Любимият ми смях е сутрин, когато му разказвам какво съм сънувала
предишната нощ. Той винаги мисли, че сънищата ми са забавни, а в смеха му сутрин има
една суха гърленост, защото все още не се е събудил напълно.
— До утре. — Казва го тихо, сякаш вече му липсвам.
— Лека нощ. — Бързам да затворя. Не обичам да говоря с него по телефона, защото все
още не ми е казал, че ме обича. Аз също не съм. Така че, когато се сбогуваме, винаги се
страхувам, че именно тогава ще избере да го направи. Не искам да го каже за първи път по
време на телефонен разговор. Искам да го каже, докато ме гледа.
Прекарвам следващите два часа, мъчейки се да си спомня какъв беше животът ми преди
Греъм. Вземам си душ сама, гледам телевизия сама, играя на телефона си сама. Мислех си,
че може би ще е приятно, но съм просто отегчена.
Странно е. Бях с Итън в продължение на четири години и вероятно прекарвах по една
или две нощи в седмицата с него. Обичах времето си сама, докато излизах с Итън. Дори в
началото. Приятно ми беше да съм с него, но беше също толкова приятно да бъда сама.
Не е като с Греъм. След два часа съм отегчена до смърт. Най-сетне спирам телевизора,
изключвам телефона си, гася лампата. Когато оставам в тъмното, се опитвам да проясня
мислите си, за да мога да заспя и да го сънувам.

***

Алармата ми започва да пиука, ала е прекалено жизнерадостна, така че грабвам една

възглавница и закривам лицето си. Обикновено Греъм е тук и винаги изключва алармата
вместо мен и ми дава няколко минути, за да се събудя. Което означава, че алармата ще
продължи да пищи до безкрай, ако не се стегна.
Отмествам възглавницата и тъкмо се каня да посегна към телефона си, когато алармата
млъква. Отварям очи и виждам как Греъм се обръща към мен. Не носи тениска и изглежда
така, сякаш току-що се е събудил.
 Усмихва се и слага лека целувка върху устните ми.
— Не можах да спя — обяснява. — Най-сетне се предадох и дойдох тук след полунощ.
Усмихвам се, въпреки че е прекалено рано, за да ми е до усмивки.
— Липсвала съм ти.
Греъм ме притегля към себе си.
— Странно е — казва. — Някога нямах нищо против да бъда сам. Ала сега, когато имам
теб, съм самотен, когато съм сам.
Понякога казва най-милите неща на света. Думи, които ми се иска да запиша и да запазя
завинаги, така че никога да не ги забравя. Ала никога не го правя, защото всеки път когато
каже нещо мило, смъквам дрехите му и се нуждая да го почувствам в себе си повече,
отколкото се нуждая да запиша думите му.
Именно това се случва и сега. Правим любов и аз забравям да запиша думите му. От
една минута се опитваме да си поемем дъх, когато той се обръща към мен и казва:
— Какво пропуснах, докато спеше?
Поклащам глава.
— Прекалено е шантаво.
Повдига се на лакът и ме поглежда така, сякаш няма да се измъкна толкова лесно.
Въздъхвам и се отпускам по гръб.
— Е, добре. В съня ми бяхме в твоя апартамент. Само дето апартаментът ти беше една
съвсем малка дупка в Манхатън. Събудих се преди теб, защото исках да направя нещо хубаво
и да ти приготвя закуска. Ала не знаех как да готвя, а ти имаше само кутии с мюсли, така че
реших да ти направя купичка с „Лъки Чармс“, Ала всеки път щом изсипех мюслито в
купичката, единственото, което изпадаше от кутията, бяха миниатюрни комедианти с
микрофони.
— Чакай малко — прекъсва ме Греъм. — Комедианти ли каза? Хора, които разправят
шеги?
— Казах ти, че е шантав. И да. Разправяха тъпи шеги и аз здравата започнах да се
ядосвам, защото всичко, което исках, бе да ти приготвя купичка с „Лъки Чармс“, ала ето че
из цялата ти къща се катереха миниатюрни, дразнещи комедианти, разказващи тъпи шеги.
Когато ти се събуди и дойде в кухнята, ме завари да плача. Хлипах и се щурах из стаята,
мъчейки се да смачкам всички малки комедианти с един буркан. Ала вместо да откачиш, ти
просто се приближи, обви ръце около мен и каза: „Куин, всичко е наред. Можем да закусваме
с печени филийки“.
Греъм начаса отпуска лице във възглавницата, задушавайки смеха си. Аз го побутвам по
ръката.
— Опитай се да разтълкуваш това, многознайко.
Той въздъхва и ме притегля към себе си.
— Означава, че вероятно от сега нататък ще е най-добре аз да приготвям закуската.
Този план ми харесва.
— Какво искаш? Пържени филийки? Палачинки?
Надигам се и го целувам.
— Само теб.
— Отново?
Кимам.
— Искам допълнително.
 Получавам точно това, което искам за закуска. След това вземаме душ заедно, пием кафе
заедно и отиваме на работа.
Не можахме да прекараме дори една нощ разделени, но не мисля, че това означава, че
живеем заедно. Това е голяма стъпка, която никой от нас не е готов да признае, че сме
направили. Мисля, че ако означава нещо, то е, че вече не живеем сами. Ако има разлика.
Майка му вероятно смята, че живеем заедно, тъй като мисли, че излизаме от много по-
дълго. Ходя у родителите му поне веднъж седмично след онази първа вечер, когато ме заведе
у тях. За щастие, той престана с измислиците. Тревожех се, че ще изгубя нишката на всичко,
което ѝ наприказва онази първа вечер.
Майка му вече истински ме обича, а баща му ме нарича своята снаха. Нямам нищо
против. Знам, че сме заедно едва от три месеца, но един ден Греъм ще стане моят съпруг.
Това изобщо не стои под въпрос. Така става, когато срещнеш бъдещия си съпруг. В крайна
сметка се омъжваш за него.
И в крайна сметка… го представяш на майка си.
Именно това предстои тази вечер. Не защото искам да се запознае с нея, а защото така е
честно: аз ти показах моето, ти ми покажи твоето.

*Обработка: Daenerys, 2020*

С— Защо си толкова нервна? — Греъм се пресяга през седалката и стиска коляното ми,
което подскача нагоре-надолу, откакто се качихме в колата. — Аз съм този, който ще се
запознае с майка ти. Аз би трябвало да съм нервен.
Стискам ръката му.
— Ще разбереш, когато се запознаеш с нея.
Той се смее и поднася ръката ми към устата си, за да я целуне.
— Мислиш, че няма да ме хареса?
Вече сме на улицата на майка ми. Толкова близо.
— Ти не си Итън. Вече не те харесва.
— Тогава защо си нервна? Ако вече не ме харесва, не мога да я разочаровам.
— Не ме е грижа дали ще те хареса. Страхувам се, че ти няма да харесаш нея.
Греъм поклаща глава, сякаш се държа нелепо.
— Никога не бих могъл да изпитвам лоши чувства към онази, която ти е дала живот.
Казва го сега.
Гледам изражението му, докато паркира на алеята. Очите му се плъзгат по внушителната
къща, в която израснах. Усещам мислите му. Освен това ги чувам, защото той ги изрича на
глас:
— Майко мила. Израснала си тук?
— Стига си ме съдил.
Той гаси двигателя.
— Това е просто дом, Куин. Не те определя като личност. — Обръща се в седалката си,
за да ме погледне, и като слага ръка на облегалката до главата ми, се привежда към мен. —
Знаеш ли какво друго не те определя? Майка ти. — Целува ме, след това се пресяга покрай
мен и отваря вратата. — Да го направим.
Никой не ни посреща на прага, но когато влизаме, заварваме майка ми в кухнята. Щом
ни чува, тя се обръща и оглежда Греъм преценяващо. Неловко е, защото Греъм понечва да я
прегърне в същия миг, в който тя протяга ръка, за да се здрависат. Той се запъва за миг, но
това е единственият път, в който го прави. През цялата вечеря е възхитително очарователният
човек, какъвто е в действителност.
През цялата вечеря, аз го гледам, истински впечатлена. Прави всичко точно както трябва.
Поздрави майка ми, сякаш действително се радва да се запознае с нея. Отговори учтиво на
всичките и въпроси. Говори точно колкото трябва за семейството си, като в същото време го
направи да изглежда така, сякаш повече се интересува от нашето. Похвали интериора на
къщата, смя се на не особено забавните ѝ шеги, не обръщаше внимание на подмолните и
обиди. Ала докато го гледам как се справя блестящо, в очите на майка ми не виждам нищо
друго, освен как го съди. Дори не е нужно да чуя мислите ѝ, защото те са изписани върху
лицето ѝ. Въпреки годините инжекции с ботокс.
Не ѝ харесва, че той дойде с хонда „Акорд“, а не нещо по-лъскаво.
Не ѝ харесва, че дръзна да се появи за запознанството си с нея по тениска и дънки.
Не ѝ харесва, че е счетоводител, а не някой от милионерите, чиито сметки води.
Не ѝ харесва това, че не е Итън.
— Куин — казва, докато се изправя. — Защо не разведеш своя приятел из къщата?
Моят приятел.
Дори не иска да ни нарече нещо повече от приятели.
Облекчение е да имам повод да се махна от дневната, дори и само за няколко минути.
Улавям Греъм за ръката и го издърпвам от стаята, докато майка ми отнася подноса за чай в
кухнята.
Започваме от салона, което е просто по-префърцунено име за дневна, в която на никого
не му е позволено да седи. Показвам му стената с книги и прошепвам:
— Никога не съм я виждала да чете книга. Просто иска да изглежда културна.
Греъм се усмихва и се преструва, че го е грижа, докато вървим бавно през стаята.
Поспира пред стената със снимки. Повечето от тях са на майка ми, Ейва и мен. След като
баща ни почина и тя се омъжи повторно, майка ми прибра по-голямата част от снимките му.
Една обаче задържа. На нея аз седя на едното му коляно, а Ейва — на другото. Сякаш знае
точно коя снимка гледам, Греъм я сваля от стената.
— С Ейва си приличате повече сега, отколкото тогава.
Кимам.
— Да, когато сме заедно, непрекъснато ни питат дали сме близначки. Ние обаче не
виждаме особена прилика.
— На колко години беше, когато почина баща ти?
— Четиринайсет.
— Толкова малка. Бяхте ли близки?
Аз свивам рамене.
— Не бяхме не близки. Но той работеше много. Докато растяхме, го виждахме само по
два-три пъти в седмицата, но той винаги правеше така, че те да си струват. — Усмихвам се с
усилие. — Ще ми се да вярвам, че ако беше жив, сега щяхме да бъдем много по-близки. Той
беше по-възрастен баща, така че според мен му беше трудно да намери общ език с малки
момичета, нали разбираш? Но мисля, че като възрастни между нас щеше да има истинска
връзка.
Греъм връща снимката на стената. Поспира пред всяка една фотография и я докосва,
сякаш може да научи повече за мен от снимките ми. Когато най-сетне излизаме от дневната,
го повеждам към задната врата, за да му покажа зимната градина. Ала преди да подминем
стълбите, той слага ръка на кръста ми и прошепва в ухото ми:
— Първо искам да видя някогашната ти спалня.
Изкусителните нотки в гласа му ясно дават да се разбере какви са намеренията му.
Мисълта да повторим онова, което се случи в неговата детска стая, е вълнуваща и аз го улавям
за ръката и го повеждам забързано по стълбите. Вероятно е минало повече от година, откакто
съм се качвала в старата си стая. Вълнувам се да му я покажа, защото имам чувството, че
научих много за него, след като бях в неговата детска стая.
Когато стигаме, отварям вратата и го оставям да влезе пръв. В мига, в който паля
лампата, ме изпълва разочарование. Определено няма да бъде същото, както в някогашната
стая на Греъм.
Майка ми е прибрала всичко в кашони. До две от стените, от пода до тавана, има празни
кутии от дизайнерски обувки. Празни кутии от дизайнерски чанти покриват третата от
стените. Всичките ми неща са прибрани в стари кашони, върху които е написано името ми.
Приближавам се до леглото и прокарвам ръце по една от кутиите.
— Предполагам, че е имала нужда от мястото — казвам тихичко.
Греъм застава до мен и ме потърква утешително по гърба.
— Къщата е миниатюрна. Виждам защо е имала нужда от допълнително място.
Засмивам се на сарказма му. Той ме взема в прегръдките си и аз се сгушвам до гърдите
му и затварям очи. Мразя това, че толкова се вълнувах, че ще види някогашната ми стая.
Мразя това, че ме изпълва такава тъга от мисълта, че майка ми никога няма да ме обича така,
както майката на Греъм го обича. В къщата има две спални за гости и все пак майка ми е
избрала да използва моята стая като склад. Чувствам се засрамена, че той го видя.
Отдръпвам се и преглъщам емоциите си. Свивам рамене, надявайки се да не види колко
ме разстрои това. Ала той вижда. Отмята косата ми назад и казва:
— Добре ли си?
— Аха. Просто… не знам. Запознанството с родителите ти беше неочаквано и хубаво
откритие, което направих за теб. Надявах се и ти да преживееш същото. — Засмивам се леко,
смутена, че изобщо го казах. — Напразни мечти.
Отивам до прозореца и се заглеждам навън. Не искам да види разочарованието върху
лицето ми. Греъм се приближава зад мен и обвива ръце около кръста ми.
— Повечето хора са продукт на обкръжението си, Куин. Аз идвам от добър дом. Имах
двама страхотни, отговорни родители. Очакваше се да порасна сравнително нормален. —
Завърта ме и слага ръце на раменете ми. Навежда глава и ме поглежда с огромна
откровеност в очите. — Да бъда тук, да се запозная с майка ти и да видя откъде идваш и в
кого си се превърнала, незнайно как… то е вдъхновяващо, Куин. Не знам как си го
направила, ти си всеотдайна, невероятна, изключителна жена.
Много хора не могат да посочат точния момент, в който са се влюбили в някого.
Аз мога.
То току-що се случи.
И може би е съвпадение, може би е нещо повече, ала Греъм избира точно този момент,
за да опре чело в моето и да каже:
— Обичам те, Куин.
Прегръщам го, благодарна за всяка частица от него.
— Аз също те обичам.
Глава 20
Сега
Гася двигателя и бутам седалката назад, вдигайки крака върху волана. Единствената
светлина в къщата е лампата в кухнята. Почти полунощ е. Греъм вероятно спи, защото утре е
на работа.
Тази сутрин, когато се събудих, очаквах Греъм все още да бъде пред вратата на спалнята
ни, да чука и да ме моли да му простя. Изпълни ме гняв, че вместо това отиде на работа.
Бракът ни рухва, призна, че се среща с друга жена, аз цяла нощ стоях затворена в спалнята
ни… а ето че той се събуди, облече се и просто отиде на работа.
Несъмнено работи с Андреа. Вероятно е искал да я предупреди, че знам, в случай че ми
падне пердето и се появя в офиса му, за да ѝ вдигна скандал.
Не бих го направила. Не съм ядосана на Андреа. Не тя е тази, която ми се врече във
вярност. Не ми дължи нищо, нито пък аз на нея. Ядосана съм на един-единствен човек и това
е съпругът ми.
Завесата на дневната помръдва. Поколебавам се дали да не опитам да се скрия, но от
опит знам колко ясно се вижда алеята ни от дневната. Греъм ме вижда, така че няма смисъл
да се крия. Входната врата се отваря, за да го пропусне, и той се отправя към колата ми.
Носи долнището на пижама, което му подарих за миналата Коледа. Обул е два различни
чорапа, един бял и един черен. Открай време тази негова черта ми се струва в разрез с
характера му. Той е организиран и предсказуем в много отношения, но по някаква причина
никога не го е грижа дали чорапите му си подхождат. За Греъм чорапите са практическа
необходимост, не модна демонстрация.
Гледам през прозореца, когато той отваря вратата и се настанява на мястото до шофьора.
Когато затваря след себе си, имам чувството, че спира притока ми на въздух. Гърдите ме
стягат, струва ми се, че някой е взел нож и е изрязал дупка в дробовете ми. Свалям стъклото
на прозореца си, за да мога да дишам.
Мирише хубаво. Ненавиждам това, че каквато и болка да е причинил на сърцето ми,
останалата част от мен очевидно не е получила комюникето, че трябва да се чувства
отблъсната от него. Ако някой учен успее да измисли как да накара сърцето и умът да бъдат в
синхрон, на света няма да остане много агония.
Чакам извиненията му да започнат. Оправданията. Може би дори обвиненията. Той си
поема дъх и казва:
— Защо никога не си взехме куче?
Седи полуобърнат към мен, отпуснал глава на облегалката. Гледа ме наистина сериозно,
въпреки невероятния въпрос, излязъл току-що от устата му. Косата му е влажна, сякаш току-
що излиза от банята. Очите му са зачервени. Не знам дали е от недоспиване, или е плакал,
ала всичко, което иска да знае, е защо никога не сме си взели куче?
— Ти шегуваш ли се, Греъм?
— Съжалявам — поклаща глава той. — Просто ми хрумна. Не знаех дали има причина.
Първото му съжалявам, след като призна за своята изневяра, и то е извинение, което
няма нищо общо с нея. Толкова е нетипично за него. Да ми изневерява е нетипично за него.
Имам чувството, че изобщо не познавам мъжа, седнал до мен.
 — Кой си ти сега? Какво направи със съпруга ми?
Поглежда напред и се обляга в седалката, закривайки очите си с ръка.
— Вероятно е някъде със съпругата ми. От доста време не съм я виждал.
Значи, така ще бъде? Мислех, че ще дойде и ще направи цялото това изпитание малко
по-леко за понасяне, а вместо това той ми дава още причини, които да оправдаят гнева ми.
Извръщам очи от него и се заглеждам през прозореца.
— Точно сега те мразя. Толкова много. — По бузата ми се стича сълза.
— Не ме мразиш — отвръща той тихичко. — За да ме мразиш, би трябвало да ме
обичаш. А ти от толкова отдавна си безразлична към мен.
Избърсвам една сълза.
— Ако това ще ти помогне да оправдаеш факта, че си спал с друга жена, Греъм.
Неприятно ще ми е, ако се чувстваш виновен.
— Не съм спал с нея, Куин. Ние просто… никога не се стигна дотам. Кълна се.
Признанието му ме кара да замълча.
Не е спал с нея? Променя ли това нещо?
Боли ли по-малко? Не. Намалява ли гнева ми към него? Не. Ни най-малко. Истината е,
че е бил интимен с друга жена. Няма значение дали това е включвало само разговор, целувка,
или тридневен секс маратон. Предателството боли еднакво, когато онзи, който те предава, е
съпругът ти.
— Не съм спал с нея — повтаря той тихо. — Но не трябва да се чувстваш по-добре.
Мислех за това.
Затискам устата си с ръка и се опитвам да потисна един хлип. Не успявам, защото
всичко, което той казва, всичко, което прави, не е каквото очаквах от него. Нуждаех се да ме
утеши и да ми вдъхне увереност, а той ми дава точно обратното.
— Махни се от колата ми. — Отключвам вратите, въпреки че те вече са отключени.
Искам го далеч от мен. Стисвам волана и изправям облегалката си, чакайки го да си отиде.
Паля двигателя. Той не помръдва. Отново го поглеждам.
— Върви си, Греъм. Моля те. Махни се от колата ми. — Притискам чело във волана. —
Точно сега не съм в състояние дори да те погледна. — Стискам очи и чакам вратата да се
отвори, ала вместо това двигателят угасва. Чувам как вади ключа.
— Никъде няма да отида, докато не изслушаш всичко.
Клатя глава и избърсвам още сълзи. Посягам към вратата, ала той улавя ръката ми.
— Погледни ме. — Придърпва ме към себе си, отказвайки да ме остави да сляза от
колата. — Куин, погледни ме.
За първи път ми вика.
Всъщност за първи път го чувам да вика.
Греъм открай време е от онези, които не повишават глас. Силата му сега и начинът, по
който отеква в колата, ме кара да замръзна.
— Трябва да ти кажа защо го направих. Когато приключа, можеш да решиш как да
постъпиш, но моля те, Куин. Остави ме първо да говоря.
Затварям вратата и се облягам в седалката. Стискам очи, а сълзите продължават да се
стичат. Не искам да го изслушам. Ала част от мен има нужда да научи всяка подробност,
защото ако не узная фактите, боя се, че въображението ми ще ги направи още по-лоши.
— Побързай — прошепвам. Не съм сигурна още колко дълго мога да седя тук, без
напълно да изгубя контрол.
 Греъм си поема дъх, за да се успокои. Отнема му миг, докато реши откъде да започне.
Или как да започне.
— Фирмата ни я нае преди няколко месеца.
Долавям сълзите в гласа му. Опитва се да го овладее, но съжалението е там. Това е
единственото, което облекчава донякъде болката — знанието, че и той страда.
— Общувахме няколко пъти, ала никога не съм я поглеждал като нещо друго, освен
колежка. Никога не съм поглеждал никоя жена така, както гледам теб, Куин. Не искам да си
помислиш, че така започна.
Усещам, че ме гледа, ала не отварям очи. Пулсът ми тупти толкова силно, че имам
чувството, че единственото, което би могло да го спре, е да се махна от тази
клаустрофобична кола. Ала знам, че той няма да ме остави да го направя, докато не го
изслушам, така че се съсредоточавам върху това да дишам ритмично, докато той говори.
— Понякога тя правеше неща, които привличаха вниманието ми. Не защото я намирах
интригуваща или привлекателна, а защото… жестовете ѝ ми напомняха за теб.
Поклащам глава и отварям уста, за да кажа нещо. Той усеща, че се каня да го прекъсна, и
прошепва:
— Просто ме остави да довърша.
Затварям уста и се привеждам напред, скръствайки ръце над волана. Отпускам чело
върху ръцете си и се моля да свърши по-бързо.
— Нищо не се случи между нас до миналата седмица. В сряда ни възложиха да свършим
нещо двамата, така че прекарахме голяма част от деня заедно. Забелязах, докато часовете
минаваха, че съм… притеглен към нея. Привлечен. Ала не защото тя има нещо, което ти
нямаш. Привличаше ме, заради това колко много ми напомняше за теб.
Толкова много неща искам да му изкрещя в лицето в този миг, но се сдържам.
— Да прекарам цялата сряда с нея ме накара да почувствам колко ми липсваш. Така че
си тръгнах по-рано от работа, мислейки си, че може би ако те изведа на вечеря в някое хубаво
място или сторя нещо, което да те направи щастлива, ти ще ми се усмихнеш така, както
някога. Или ще проявиш интерес към деня ми. Или към мен. Ала когато се прибрах вкъщи и
прекрачих прага, те видях да излизаш от дневната. Знам, че ме чу да отварям входната врата.
Но по някаква причина, вместо да се зарадваш, че се прибирам час по-рано, ти отиде в
кабинета си, за да ме избегнеш.
Сега съм изпълнена не само с гняв. Изпълнена съм и със срам. Не мислех, че забелязва
всички онези пъти, в които се опитвах да го избегна.
— В неделя вечер ми каза две думи. Две. Спомняш ли си какви бяха?
Кимам, ала не вдигам глава от ръцете си.
— Лека нощ.
Чувам сълзите в гласа му, когато казва:
— Толкова ти бях ядосан. Да те разбера, понякога е като да се опитвам да разгадая
шибана гатанка, Куин. Уморих се да се мъча да открия правилния начин да се държа с теб.
Толкова ти бях бесен, че дори не те целунах за довиждане, когато отидох на работа в
четвъртък.
Забелязах.
— Когато приключихме проекта в четвъртък, трябваше да се прибера вкъщи. Трябваше
да си тръгна, ала вместо това… останах. Говорихме си. И… аз я целунах. — Прокарва ръце
по лицето си. — Не трябваше да го правя. И дори след като започнах, трябваше да сложа
край. Ала не можех. Защото през цялото време очите ми бяха затворени и се преструвах, че
си ти.
Вдигам глава от ръцете си и го поглеждам.
— Значи, вината е моя? Това ли се опитваш да кажеш? — Извръщам цялото си тяло към
него. — Не получаваш от мен вниманието, от което се нуждаеш, така че намираш някоя,
която ти напомня за мен? Предполагам, че стига да се преструваш, че е съпругата ти, не се
брои. — Въртя очи и отново се отпускам в седалката си. — Греъм Уелс, първият мъж в
историята, открил етичен начин за изневяра.
— Куин.
Не го оставям да каже каквото и да било.
— Очевидно не си се чувствал особено виновен, след като си имал целия шибан уикенд,
за да мислиш за това, след което отиде на работа и отново го направи.
— Беше два пъти. Миналия четвъртък и снощи. Това е всичко. Кълна се.
— А ако не се бях досетила? Щеше ли изобщо да спреш?
Греъм прокарва ръка над устата си и стиска челюсти. Поклаща лекичко глава и аз се
надявам, че не е в отговор на въпроса ми. Надявам се, че клати глава от разкаяние.
— Не знам отговора на този въпрос — казва, загледан през прозореца. — Никой не
заслужава това. Особено ти. Преди да си тръгна снощи, се зарекох пред себе си, че никога
вече няма да се случи. Ала никога не съм вярвал, че изобщо мога да направя нещо такова.
Вдигам очи към покрива на колата и притискам длан до гърдите си, изпускайки дъха си.
— Тогава защо го направи?
Въпросът ми излиза като хлип.
Греъм се обръща към мен в мига, в които заплаквам. Навежда се през седалката и улавя
лицето ми, молейки ме безмълвно да го погледна. Когато най-сетне срещам отчаяния му
поглед, заплаквам още по-силно.
— Движим се из къщата, сякаш всичко е наред, ала не е, Куин. Нещата между нас от
години са прекършени, Куин, и нямам представа как да ги поправя. Аз откривам решения.
Такъв съм. В това ме бива. Но нямам представа как да разреша това между нас. Всеки ден се
прибирам вкъщи, надявайки се, че нещата ще бъдат по-добре. Ала ти дори не можеш да
търпиш да бъдеш в една и съща стая с мен. Ненавиждаш да те докосвам. Ненавиждаш, когато
говоря с теб. Преструвам се, че не забелязвам нещата, които искаш да не забележа, защото не
искам да те боли повече, отколкото вече те боли. — Той изпуска дъха си. — Не те виня за
онова, което сторих. Вината е моя. Моя. Аз направих това. Аз допуснах ужасна грешка. Но не
го направих, защото бях привлечен от нея. Направих го, защото ти ми липсваш. Липсваш ми
всеки ден. Липсваш ми, когато съм вкъщи. Липсваш ми, когато си до мен в леглото. Липсваш
ми, когато съм в теб.
Притиска устни до моите. Усещам вкуса на сълзите му. А може би са моите сълзи. Той се
отдръпва и долепя чело в моето.
— Липсваш ми, Куин. Толкова много. Тук си, ала не си. Не знам къде отиде, нито кога си
тръгна и нямам представа как да си те върна обратно. Толкова съм сам. Живеем заедно.
Храним се заедно. Спим заедно. Ала през целия си живот не съм бил толкова сам.
Пуска ме и се обляга в седалката. Подпира лакът на прозореца и закрива лицето си с
ръка, мъчейки се да се овладее. По-прекършен е, отколкото съм го виждала през всичките
години, откакто го познавам.
И аз съм тази, която бавно го съсипва. Правя го неразпознаваем. Карам го да вярва, че
има надежда, че някога ще се променя. Че като по чудо един ден отново ще се превърна в
жената, в която се влюби.
Само че аз не мога да се променя. Ние сме онези, в които ни превръщат обстоятелствата.
— Греъм. — Бърша лице с тениската си. Той мълчи, но най-сетне ме поглежда с
тъжните си, съкрушени очи. — Никъде не съм отишла. Тук бях през цялото време. Ала ти не
ме виждаш, защото все още търсиш онази, която бях някога. Съжалявам, но вече не съм
онази, която бях тогава. Може би ще стана по-добре. Може би няма. Ала един добър съпруг
обича жена си и в добро, и в лошо. Един добър съпруг стои до жена си в болест и здраве,
Греъм. Един добър съпруг — съпруг, който наистина обича жена си, не ѝ изневерява, след
което стоварва вината за изневярата си върху факта, че е самотен.
Изражението на Греъм не се променя. Все още е неподвижен като статуя. Единственото,
което помръдва, е челюстта му. А после очите му се присвиват и той накланя глава.
— Не мислиш, че те обичам, Куин?
— Знам, че някога ме обичаше. Ала не мисля, че обичаш онази, в която се превърнах.
Греъм се изпъва. Привежда се напред, впил поглед в очите ми. Когато проговаря, го
прави отсечено, рязко:
— Обичал съм те всяка секунда от всеки ден от мига, в който те видях за пръв път. Сега
те обичам повече от деня, в който се ожених за теб. Обичам те, Куин. Обичам те, по
дяволите!
Отваря колата, слиза и затръшва вратата с всичка сила. Цялата кола се разтърсва.
Отправя се към къщата, но преди да стигне до входната врата, се обръща и ме посочва
яростно с пръст.
— Обичам те, Куин.
Изкрещява думите. Ядосан е. Толкова ядосан.
Отива до колата си и рита предния калник с босия си крак. Рита го отново и отново, и
отново, а после спира, за да изкрещи още веднъж:
— Обичам те!
Стоварва юмрук върху капака на колата си, отново и отново, докато накрая рухва върху
него, заровил глава в ръцете си. Остава така цяла минута, неподвижен, единствено раменете
му потръпват леко. Аз не помръдвам. Не мисля, че дори дишам.
Най-сетне се оттласва от капака на колата и избърсва очи с тениската си. Поглежда ме,
напълно победен.
— Обичам те — казва тихичко, клатейки глава. — Винаги съм те обичал. Независимо
колко ти се иска да не е така.
Глава 21
Преди
Никога не моля майка ми за услуги, по очевидни причини. Поради което се обадих на
доведения си баща, за да поискам разрешение да използвам къщата му на плажа в Кейп Код.
Тези дни той я използва единствено за да я дава под наем, и къщата цяло лято е заета. Ала
сега е февруари и тя е празна от доста време. Не ми беше лесно да преглътна гордостта си и
да го помоля, но все пак беше много по-лесно, отколкото ако бях помолила майка ми.
Откакто се запозна с Греъм, неведнъж ми е заявявала, че според нея бих могла да си намеря
нещо по-добро. По-добро означава някой със своя собствена къща на плажа, така че никога
да не се налага да ги моля да ползвам тяхната през уикенда.
Греъм обикаля наоколо цял час, след като пристигнахме, посочвайки разни неща с
вълнението на дете в коледната сутрин.
Куин, ела да видиш тази гледка!
Куин, ела да видиш тази вана!
Куин, видя ли огнището?
Куин, те имат каяци!
Вълнението му поутихна мъничко с напредването на деня. Вечеряхме и аз си взех душ,
докато той запали огън в огнището навън. Необичайно топъл ден е за февруари в Масачузетс,
ала дори в топлите зимни дни температурата едва стига десет градуса през деня и някъде
около нулата през нощта. Вземам си одеяло и се сгушвам на градинския диван до Греъм.
Той ме притегля още по-близо и обвива ръка около мен, а аз отпускам глава на рамото
му. Той подпъхва одеялото под нас. Студено е, ала топлината от тялото му и от огъня прави
студа поносим. Дори приятен.
Никога не съм го виждала по-умиротворен, отколкото е тук, заслушан в шума на океана.
Обожавам как гледа към водата, сякаш тя съдържа отговорите на всички въпроси на света.
Гледа океана с уважението, което той заслужава.
— Какъв съвършен ден — казва тихичко.
Аз се усмихвам. Харесва ми, че за него съвършеният ден включва мен. Излизаме заедно
от шест месеца. Понякога го поглеждам и изпитвам такава всепоглъщаща благодарност за
него, че почти ми се ще да напиша благодарствени писма на бившите ни. Това е най-
прекрасното нещо, случвало ми се някога.
Интересно как можеш да бъдеш толкова щастлив с някого и да го обичаш толкова много,
че то те изпълва с един постоянен страх, какъвто не си познавал никога преди. Страхът да не
го изгубиш. Страхът той да не пострада. Предполагам, че е същото, когато имаш деца.
Вероятно е най-невероятната любов, която можеш да познаеш някога, но едновременно с
това — и най-ужасяващата.
— Искаш ли да имаш деца? — На практика избъбрям въпроса. Между нас се беше
възцарила такава тишина и аз я разсякох с въпрос, чийто отговор би могъл да определи
бъдещето ни. Не знам как да правя каквото и да било с деликатност.
— Разбира се. Ами ти?
— Аха. Цял куп деца.
Греъм се смее.
 — Колко е цял куп?
— Не знам. Повече от едно. По-малко от пет. — Повдигам глава от рамото му и го
поглеждам. — Мисля, че от мен ще излезе страхотна майка. Не искам да се хваля, но ако
имам деца, съм сигурна, че ще бъдат най-страхотните деца на света.
— Изобщо не се съмнявам.
Отново отпускам глава на рамото му. Той покрива ръката ми, почиваща върху гърдите му.
— Винаги ли си искала да бъдеш майка?
— Да. Смущаващо е колко силно копнея да бъда майка. Повечето момичета израстват,
мечтаейки си за успешна кариера. Винаги съм се срамувала да призная, че искам да работя
от вкъщи и да имам цял куп бебета.
— Това не е смущаващо.
— Напротив. От жените днес се очаква да искат да постигнат нещо повече от това да
бъдат майки. Феминизъм и всичко останало.
Греъм ме отдръпва от гърдите си, за да се погрижи за огъня. Взема две малки цепеници
и ги хвърля в огъня. После се връща на мястото си до мен.
— Бъди каквото искаш да бъдеш. Бъди войник, ако искаш. Или адвокат. Или
изпълнителен директор. Или домакиня. Единственото, което не бива да правиш, е да се
срамуваш.
Обичам го. Толкова много го обичам.
— Майка не е единственото, което искам да бъда. Един ден бих искала да напиша книга.
— Е, определено притежаваш нужното въображение, ако се съди по всичките ти щури
сънища.
— Вероятно би трябвало да си ги записвам — смея се аз.
Усмихва ми се с изражение, което не познавам. Каня се да го попитам за какво си
мисли, но той ме изпреварва.
— Попитай ме отново дали искам да имам деца.
— Защо? Искаш да си промениш отговора?
— Да. Попитай ме отново.
— Искаш ли деца?
Той ми се усмихва.
— Само ако мога да ги имам с теб. Искам да имам цял куп деца с теб. Искам да гледам
как коремът ти расте, искам да видя как за първи път вземаш бебето ни в прегръдките си и
искам да видя как плачеш, защото си толкова умопомрачително щастлива. А нощем искам да
стоя на прага на детската стая и да те гледам как люлееш децата ни и ги приспиваш, като им
пееш. Не се сещам за нищо, което да искам повече от това, да те направя майка.
Целувам го по рамото.
— Винаги казваш най-милите неща. Ще ми се да знаех как да се изразявам като теб.
— Ти си писателка. Ти си тази, която я бива с думите.
— Не говоря за писателските ми умения. Вероятно бих могла да напиша какво изпитвам
към теб, но никога не бих могла да го изрека така, както го правиш ти.
— Тогава направи това — казва той. — Напиши ми любовно писмо. Никой никога не ми
е писал любовно писмо.
— Не го вярвам.
— Сериозно. Винаги съм искал любовно писмо.
Смея се.
 — Ще ти напиша любовно писмо, сантименталнико.
— Гледай да не е само една страница. Искам да ми кажеш всичко. Какво си помисли за
мен първия път, когато ме видя. Какво чувстваше, докато се влюбвахме. И искам да го
напръскаш с парфюма си, както правят момичетата в гимназията.
— Някакви други желания?
— Няма да ти се разсърдя, ако мушнеш някоя твоя гола снимка в плика.
Вероятно бих могла да го направя.
Взема ме в скута си. Аз го обкрачвам, а той ни увива в одеялото като в пашкул. Носи
памучно долнище на пижама, така че ясно усещам за какво си мисли.
— Някога правила ли си любов навън, когато е нула градуса?
Усмихвам се до устата му.
— Не. Но по едно интересно съвпадение именно заради това не нося бельо.
Ръцете му лягат върху дупето ми и той простенва, когато повдига нощничката ми.
Надигам се леко, за да може да се освободи, а после се отпускам върху него, поемайки го в
себе си. Правим любов, обвити в одеяло, а песента на океана ни служи за фон. Съвършеният
момент на съвършеното място със съвършения човек. И аз знам, без всякакво съмнение, че
ще говоря за този момент, когато му напиша любовното си писмо.
Глава 22
Сега
Целувал е друга жена.

Взирам се в съобщението, което се каня да изпратя на Ейва, но после си спомням, че тя

е няколко часа напред. Ще се чувствам ужасно, знаейки, че това е първото съобщение, което
е видяла, когато се е събудила. Изтривам го.
Мина половин час, откакто Греъм се предаде и си влезе вътре, ала все още седя в колата.
Мисля, че съм твърде наранена, за да помръдна. Нямам представа дали всичко това е по моя
вина, по негова вина или никой няма вина. Знам единствено, че той ме нарани. И ме нарани,
защото аз наранявах него. Това не оправдава стореното от него, ала е възможно да разбираш
нечие държание, без да го оправдаваш.
Сега и двамата сме изпълнени с толкова много болка, че не знам накъде да поема от тук
нататък. Независимо колко обичаш някого, силата на тази любов не е достатъчна, ако
надвишава възможността ти да прощаваш.
Част от мен се пита дали бихме имали тези проблеми, ако бяхме успели да си родим
дете. Не съм сигурна, че бракът ни би поел в посоката, в която пое, защото нямаше да бъда
толкова съсипана, колкото съм през последните няколко години. А Греъм нямаше да е
принуден да стъпва на пръсти около мен.
Ала друга част от мен се чуди дали това не е било неизбежно. Може би едно дете не би
променило брака ни и вместо да бъдем нещастна двойка, щяхме да бъдем нещастно
семейство. И какво щяхме да бъдем тогава? Просто още една женена двойка, оставаща
заедно заради децата си.
Чудя се колко бракове биха оцелели, ако не бяха децата, създадени в тях. Колко двойки
биха продължили да живеят щастливи заедно, без децата, спояващи семейството им?
Може би наистина трябва да си вземем куче. Да видим дали това ще оправи нещата.
Може би именно това си мислеше Греъм, когато седна в колата ми по-рано и попита:
Защо никога не си взехме куче?
Естествено, че именно това си е мислил. Дава си сметка за проблемите ни точно
толкова добре, колкото и аз. Логично е мислите ни да поемат в една и съща посока.
Когато в колата става твърде студено, влизам в къщата и присядам на ръба на дивана. Не
искам да отида в спалнята, където Греъм спи. По-рано той крещеше с цяло гърло, че ме
обича. Толкова силно, че съм сигурна, че събуди всичките ни съседи с виковете и удрянето с
юмрук по колата.
Ала сега къщата ни тъне в тишина. И тази тишина между нас е толкова оглушителна; не
мисля, че някога ще успея да заспя.
В миналото опитахме семейна терапия с надеждата това да помогне за проблемите ни
със зачеването. Аз се отегчих. Той се отегчи. И това колко скучна ни се струваше терапията,
ни сближи. Терапевтите не правят нищо друго, освен да те накарат да видиш слабостите си.
Ала не това е проблемът с мен и Греъм. Ние познаваме слабостите си. Моята слабост е, че не
мога да имам дете, и това ме натъжава. Слабостта на Греъм е, че не може да поправи моята
слабост, и това натъжава него. Не съществува магически лек, който терапията да ни донесе.
Колкото и да се мъчим да разрешим проблемите си, никой терапевт на света не може да
направи така, че да забременея. Така че терапията е просто още един разход, а ние и бездруго
имаме твърде много.
Може би единственият лек за нас е разводът. Странно е да мисля за развод с някого,
когото обичам. Ала действително мисля за това, и то много. Мисля си колко време губи
Греъм, оставайки с мен. Тъжно ще му бъде, ако го напусна, но ще срещне друга жена.
Прекалено е добър, за да не срещне. Ще се влюби, ще си направи бебе и ще може да стане
част от кръговрата на живота, от който аз го изтръгнах. Когато си представя как един ден
Греъм става баща, винаги се усмихвам… дори ако мисълта той да бъде баща не включва мен
като майка.
Мисля си, че единствената причина да не се откажа напълно от него, са чудесата. Чела
съм толкова много статии и книги, и блогове от майки, които в продължение на години са се
опитвали да заченат и тъкмо когато се канели да се откажат, voilà! Бременност!
Чудесата ми дават надежда. Достатъчно, за да се вкопча в Греъм просто в случай че
един ден и ние получим чудо. Може би едно чудо би оправило нещата между нас. Нещо като
лепенка за разбития ни брак.
Искам да го мразя, задето е целунал друга жена. Ала не мога, защото част от мен не го
вини. Дадох му всички поводи на света да ме остави. Не сме правили секс от известно време,
но знам, че не това е истинската причина за неговата забежка. Греъм би прекарал цял живот
без секс, ако го поисках от него.
Причината да си позволи тази грешка, е, защото се е отказал от нас.
Когато бях в колежа, трябваше да напиша статия за двойка, женена от шейсет години. И
двамата бяха минали осемдесетте. Когато отидох да ги интервюирам, бях поразена от
синхрона между тях. Предполагах, че след като си живял с някого в продължение на шейсет
години, ще сте си омръзнали. Ала те се гледаха един друг така, сякаш незнайно как все още
се уважаваха и обичаха, дори след всичко, което бяха преживели.
Зададох им доста въпроси, но най-силно впечатление ми направи отговора на онзи, с
който приключих интервюто. „Каква е тайната на съвършения брак?“, попитах ги.
Възрастният мъж се приведе напред и ме погледна много сериозно. „Бракът ни не беше
съвършен. Никой брак не е съвършен. Имаше моменти, в които тя се отказа от нас. Имаше
дори още повече моменти, в които аз се отказах от нас. Тайната на дълголетния ни брак е, че
никога не се отказахме в един и същи момент.“
Никога не забравих откровеността в отговора на онзи мъж.
А сега имам чувството, че преживявам точно това. Вярвам, че именно тази е причината
за стореното от Греъм. Защото той най-сетне се отказа от нас. Не е супергерой. Обикновен
човек е. Никой на света не би търпял да бъде отхвърлян толкова дълго, колкото Греъм. Той
беше нашата сила в миналото, а аз бях слабата ни брънка. Ала сега нещата се обърнаха и за
миг Греъм стана слабата брънка.
Проблемът е, че май аз съм се отказала. Имам чувството, че и двамата се отказахме в
един и същи момент и може би вече няма път назад. Знам, че бих могла да поправя нещата,
като му простя и му обещая да се постарая повече в бъдеще, ала част от мен се пита дали
това е правилният избор.
Защо да се боря за нещо, което вероятно никога няма да стане по-добро? Колко дълго
може една двойка да се вкопчва в минало, което и двамата предпочитат, за да оправдаят
настояще, в което никой от тях не е щастлив?
В ума ми няма и капчица съмнение, че някога с Греъм бяхме съвършени един за друг.
Ала само защото някога бяхме съвършени един за друг, не означава, че все още сме. Ни най-
малко.
Поглеждам към часовника и ми се иска да можеше с някаква магия да накарам времето
да забърза и вече да е утре. Имам чувството, че утре ще бъде много по-лош ден от днешния.
Защото ми се струва, че утре ще бъдем принудени да вземем решение.
Ще трябва да решим дали най-сетне е настъпил моментът да отворим дървената кутия.
При мисълта за това стомахът ми се свива. Пронизва ме болка и аз стискам тениската
си, докато се привеждам напред. Сърцето ми е разбито; усещам го физически. Не заплаквам
обаче, защото в тази ситуация сълзите ще ми причинят още по-голяма болка.
Отивам в спалнята ни със сухи очи. Това е най-дългият период през последните двайсет
и четири часа, в който не съм плакала. Отварям вратата, очаквайки да заваря Греъм заспал.
Вместо това той седи, опрял гръб в таблата на леглото. Очилата за четене са на върха на носа
му, в скута си държи книга. Нощната му лампа е запалена и за миг очите ни се срещат.
Изпълзявам в леглото до него и му обръщам гръб. Мисля, че тази нощ и двамата сме
твърде съкрушени, за да продължим спора. Той чете, а аз с всички сили се мъча да заспя.
Само че в главата ми препускат безброй мисли. Минават няколко минути и дори само
мисълта, че той е до мен, не ми позволява да се отпусна. Очевидно усеща, че съм будна,
защото го чувам как затваря книгата и я оставя върху нощното шкафче.
— Днес напуснах работа.
Не отговарям нищо на това признание. Просто се взирам в стената.
— Знам, че си мислиш, че тази сутрин отидох на работа и просто те оставих, затворена в
спалнята.
Прав е. Именно това си помислих.
— Всъщност излязох от къщата само защото трябваше да подам молба за напускане. Не
мога да остана да работя на мястото, където допуснах най-ужасната грешка в живота си.
Следващата седмица ще започна да си търся нещо друго.
Стискам очи и придърпвам завивката до брадичката си. Той гаси лампата — знак, че не
му е нужен отговор. След като се обръща на другата страна, аз въздъхвам тихичко от мисълта,
че вече няма да работи с Андреа. Престана да се отказва. Отново опитва. Все още вярва, че
съществува възможност бракът ни да стане такъв, какъвто беше някога.
Жал ми е за него. Ами ако греши?
Тези мисли ме измъчват през следващия час. Незнайно как, Греъм успява да заспи…
или поне мисля, че спи. Добре играе ролята си.
Аз обаче не заспивам. В очите ми все така напират сълзи, а болката в стомаха ми все
повече се усилва. Ставам и вземам няколко аспирина, но когато се връщам в леглото,
започвам да се чудя дали емоционалното вълнение може да се прояви като физическа болка.
Нещо не е наред.
Не би трябвало да боли толкова много.
Пронизва ме остра болка. Дълбока болка. Болка, достатъчно силна, за да ме накара да се
обърна настрани. Стисвам одеялото в юмруци и свивам крака до стомаха си. И тогава го
усещам. Хлъзгаво и влажно, напоило чаршафите.
— Греъм. — Протягам ръка към него, но той се е обърнал на другата страна, за да
запали лампата. Нова болка, толкова дълбока, че ахвам, в опит да си поема дъх.
— Куин?
Ръката му е върху рамото ми. Отмята завивката. Каквото и да е онова, което вижда, то го
кара да скочи от леглото, лампите светват, той ме взема на ръце, казва ми, че всичко ще бъде
наред, носи ме, вече сме в колата, той надува газта, аз съм плувнала в пот, поглеждам надолу,
обляна съм в кръв.
— Греъм.
Ужасена съм и той улавя ръката ми и я стиска.
— Всичко е наред, Куин. Почти стигнахме. Почти стигнахме.
След това всичко се слива в едно.
Зървам неща, които стърчат от мен. Флуоресцентната лампа над главата ми. Ръката на
Греъм около моята. Думи, които не искам да чуя, като спонтанен аборт, кръвоизлив,
операция.
Думи, които Греъм казва в телефона, вероятно на майка си, докато държи ръката ми.
Шепне ги, защото мисли, че спя. Част от мен спи, ала по-голямата част — не. Знам, че онова,
което казва, не са неща, които биха могли да се случат. Те вече са се случили. Не ми предстои
операция. Току-що излизам от нея. Греъм слага край на разговора. Устните му са до челото
ми, шепне името ми.
— Куин?
Отварям очи и срещам неговите. Те са зачервени и между тях се е врязала дълбока
бръчка, която не съм виждала никога преди. Вероятно е нова, вероятно предизвикана от
онова, което се случва. Чудя се дали ще си спомням за този миг всеки път щом я видя.
— Какво стана?
Бръчката между очите му става още по-дълбока. Прокарва ръка по косата ми и
освобождава внимателно думите си:
— Снощи направи спонтанен аборт. — Очите му са впити в моите, готови за всякаква
реакция.
Странно е, че тялото ми не го чувства. Знам, че вероятно съм натъпкана с лекарства, но
ми се струва, че би трябвало да знам, че в мен е растял живот, а сега вече го няма. Слагам
ръка върху корема си, чудейки се как не съм разбрала. От колко време съм била бременна?
Кога за последен път правихме секс? Преди повече от два месеца. Почти три.
— Греъм — прошепвам.
Той улавя ръката ми и я стисва. Знам, че в този миг би трябвало да съм толкова
съкрушена, че нито късче щастие или облекчение да могат да си пробият път до душата ми.
Ала незнайно как не усещам съкрушението, което би трябвало да съпровожда този момент.
Изпитвам надежда.
— Била съм бременна? Най-сетне сме успели и съм забременяла?
Не знам защо се съсредоточавам върху единственото положително нещо в цялата
ситуация, но след години на постоянен провал, не мога да не го приема като знак.
Забременяла съм. Получили сме частично чудо.
Една сълза се отронва от очите на Греъм и капва върху ръката ми. Свеждам поглед към
нея и я гледам как се търкулва по кожата ми. Очите ми се връщат към тези на Греъм — нито
късче от него не е в състояние да види положителното в тази ситуация.
— Куин…
Друга сълза се отронва от очите му. През всичките години, откакто го познавам, никога
не съм го виждала толкова тъжен. Поклащам глава, защото каквото и да е онова, заради което
толкова се ужасява да проговори, със сигурност не е нещо, което искам да чуя.
Греъм стиска ръката ми и ме поглежда с такава безнадеждност в очите, че трябва да се
извърна, когато проговаря:
— Когато дойдохме снощи…
Опитвам се да престана да слушам, ала ушите ми отказват да ме предадат.
— Ти имаше кръвоизлив.
Думата „не“ отеква отново и отново и не съм сигурна дали идва от устата ми, или е в
главата ми.
— Трябваше да ти направят…
Свивам се на кълбо и прегръщам коленете си, стиснала очи. В мига, в който чувам
думата хистеректомия4 започвам да плача. Да ридая.
Греъм изпълзява в болничното легло и се обвива около мен, прегръщайки ме, докато ние
се прощаваме и с последното късче надежда, останало между нас.
Глава 23
Преди
Последната ни нощ в къщата на плажа е. На другата сутрин се връщаме в Кънектикът.
Утре следобед Греъм има среща, на която трябва да присъства. Аз трябва да пусна пералнята,
преди да отида на работа във вторник. Никой от нас не е готов да си тръгне. Уикендът беше
спокоен и съвършен и вече очаквам с нетърпение да дойдем отново. Дори не ме е грижа дали
трябва да се умилквам на майка ми през следващия месец. На драго сърце ще платя тази цена
за още един съвършен уикенд.
Тази вечер е малко по-студено от предишните две нощи, но на мен ми харесва. Надула
съм отоплението в къщата. Прекарваме часове наред край огнището навън, докато задниците
ни не замръзват, след което се сгушваме в леглото, за да се размразим. Това е рутина, която
никога няма да ми омръзне.
Току-що приготвих топъл шоколад. Изнасям чашите навън и подавам едната на Греъм,
след което се настанявам до него. — Окей — казва той. — Следващият въпрос.
Тази сутрин Греъм откри, че макар да обичам да го гледам, никога не съм дори
нагазвала в океана. Прекара по-голямата част от деня, опитвайки се да открие други неща за
мен, които не знае. То се превърна в игра и ние се редуваме да си задаваме въпроси, за да
открием всичко за другия.
Първата нощ, която прекарахме заедно, той спомена, че не говори за религия или
политика. Минаха обаче шест месеца и съм любопитна да науча убежденията му.
— Все още не сме говорили за религия — казвам. — Нито за политика. Тези теми все
още ли са забранени?
Греъм поднася чашата към устата си и лапва парченце маршмелоу.
— Какво искаш да знаеш?
— Републиканец ли си, или демократ?
Дори не се поколебава.
— Нито едното, нито другото. Не понасям крайностите и от двете страни, така че, общо
взето, се държа в средата.
— Значи, си един от онези.
Той накланя глава на една страна.
— Онези?
— Онези, които се преструват, че са съгласни с всяко мнение, само за да поддържат
мира.
Греъм повдига вежди.
— О, аз имам мнение, Куин. Категорично мнение.
Вдигам крака и ги пъхвам под себе си, обърната с лице към него.
— Искам да го чуя.
— Какво искаш да знаеш?
— Всичко — предизвиквам го. — Позицията ти относно контрола над огнестрелните
оръжия. Имиграцията. Аборта. Всичко.
Обожавам възбудата, изписала се върху лицето му, сякаш се приготвя да изнесе
презентация. Очарователно е, че една презентация изобщо може да го развълнува.
 Оставя чашата с шоколад на масата до себе си.
— Добре… да видим. Не мисля, че би трябвало да отнемаме правото на гражданите да
притежават оръжие. Мисля обаче, че трябва да бъде адски труден процес да се сдобиеш с
такова. Мисля, че жените трябва сами да решават какво да правят с телата си, стига да е в
рамките на първите три месеца или се налага по медицински причини. Мисля, че
държавните програми са абсолютно необходими, но освен това смятам, че трябва да бъдат
организирани така, че да насърчават хората да престанат да живеят от помощи. Мисля, че
трябва да отворим границите си за имигранти, стига те да се регистрират и да плащат
данъци. Твърдо съм убеден, че получаването на животоспасяващи медицински грижи е
основно човешко право, не лукс, който само богатите могат да си позволят. Мисля, че
университетските такси трябва да бъдат автоматично разсрочени в рамките на двайсет
години. Мисля, че спортистите получават твърде много, а учителите — твърде малко,
бюджетът на НАСА е недостатъчен, марихуаната трябва да бъде легализирана, хората трябва
да могат да обичат когото поискат, а безжичният интернет трябва да бъде безплатен и
достъпен за всички. — Когато свършва, посяга спокойно към чашата с шоколад и я поднася
към устата си. — Обичаш ли ме все още?
— Повече, отколкото преди две минути. — Целувам го по рамото и той обвива ръка
около мен, притискайки ме към себе си.
— Е, това мина по-добре, отколкото очаквах.
— Недей да се отпускаш все още — предупреждавам го. — Все още не сме говорили за
религия. Вярваш ли в Господ?
Греъм откъсва очи от моите и поглежда към океана. Милва ме по рамото и обмисля
въпроса ми за миг.
— Някога не вярвах.
— Ала сега?
— Сега вярвам.
— Какво те накара да си промениш мнението?
— Няколко нещо. — Махва с глава към океана. — Това е едно от тях. Как може да
съществува нещо толкова величествено и могъщо, без да е създадено от нещо още по-
величествено и могъщо?
Зареяла съм поглед към водата заедно с него, когато той ме пита в какво вярвам аз.
Свивам рамене.
— Религията не е силната страна на майка ми, но винаги съм вярвала, че съществува
нещо по-голямо от нас. Просто не знам какво е то. Не мисля, че някой знае със сигурност.
— Ето защо го наричат вяра — казва той.
— Е, как един мъж на математиката и науката примирява своето познание с вярата?
Греъм се усмихва, когато му задавам този въпрос, сякаш е умирал от желание да го
обсъдим. Обожавам тази му черта. В него се крие един очарователен нърд, който понякога
излиза на повърхността и го прави още по-привлекателен.
— Знаеш ли каква е възрастта на Земята, Куин?
— Не, но се обзалагам, че съм на път да науча.
— Четири и половина милиарда години. — Гласът му е пълен с удивление, сякаш това е
най-любимата му тема на света. — Знаеш ли преди колко време са се появили хората?
— Нямам представа.
— Едва преди двеста хиляди години. Само двеста хиляди години от четири милиарда и
половина. — Улавя ръката ми и я слага с дланта надолу върху бедрото си. Започва да
прокарва лениво пръст по опакото ѝ. — Ако опакото на дланта ти представлява възрастта на
Земята и всеки животински вид, живял някога, цялата човешка раса няма да се вижда с
невъоръжено око. Ето колко сме незначителни. — Плъзва пръсти до средата на ръката ми и
посочва една мъничка луничка. — От началото на времето досега бихме могли да съберем
всички човешки същества, живели някога, и всичките им проблеми и тревоги като цяло няма
да бъдат дори с размера на тази луничка. — Потупва ръката ми. — Целият ти живот може да
се побере в тази луничка. Моят живот. Този на Бионсе.
Смея се.
— В сравнение с възрастта на Земята ние сме нищо. Не сме били тук достатъчно дълго,
за да можем дори да се хвалим с това. И все пак вярваме, че сме центърът на Вселената.
Фокусираме се върху най-глупавите и най-незначителни неща. Измъчваме се за неща, които
не означават нищо за Вселената, когато би трябвало да сме благодарни, че еволюцията е дала
шанс на нашия животински вид изобщо да има проблеми. Защото един ден хората няма да
съществуват. Историята ще се повтори и Земята ще се прехвърли на нов вид. Аз и ти… ние
сме просто двама души от една цяла раса, която, погледната ретроспективно, когато става
дума за дълголетие, далеч не е толкова впечатляваща, колкото динозаврите. Просто нашият
срок на годност все още не е изтекъл.
Преплита пръсти с моите и стисва ръката ми.
— С оглед на всички научни доказателства за това колко сме незначителни, винаги ми е
било трудно да вярвам в Бог. По-подходящият въпрос би бил „Може ли един Бог да вярва в
мен?“. Защото твърде много се е случило на Земята за четири милиарда и половина години,
за да вярвам, че един Бог би го било грижа за мен и моите проблеми. Ала наскоро заключих,
че не съществува друго обяснение за това как двамата с теб се озовахме на една и съща
планета, в един и същи животински вид, в един и същи век, в една и съща страна, в един и
същи щат, в един и същи град, в един и същи коридор, пред една и съща врата, по една и съща
причина, по едно и също време. Ако Бог не вярваше в мен, би трябвало да приема, че ти си
просто случайност. А да приема, че ти си просто случайност в живота ми, е много по-
трудно, отколкото вярата в една по-висша сила.
О!
Леле. Не мога да си поема дъх.
Греъм ми е казвал толкова много мили неща, но това не беше мило. Това беше истинска
поезия. Беше повече от израз на интелигентността му, защото знам, че е невероятно умен.
Това беше съкровение. Той ми даде цел. Направи ме невероятно важна — жизненоважна —
за него, когато никога не съм се чувствала важна за когото и да било.
— Толкова много те обичам, Греъм Уелс.
Това е всичко, което съм в състояние да изрека, защото не мога да се състезавам с онова,
което той каза. Дори не се опитвам.
— Обичаш ли ме достатъчно, за да се омъжиш за мен?
Надигам се от ръката му и сядам изпъната, все още с лице към него.
Наистина ли току-що ме попита това?
Толкова беше спонтанно. Вероятно не го е обмислил както трябва. Все още се усмихва,
но след няколко секунди, мисля си, ще се разсмее, защото го избъбри случайно, без да мисли.
Дори няма пръстен, което доказва, че е случайност.
— Греъм…
 Пъхва ръка под одеялото. Когато отново я изважда, държи пръстен. Без кутийка, без
лъскава опаковка, без претенции. Просто пръстен. Пръстен, който е носил в джоба си в
очакване на миг, за който очевидно е мислил.
Вдигам ръце към устата си. Треперят, защото не го очаквах, и нямам думи, и ме е страх,
че няма да успея да му отговоря на глас, защото всичко е заседнало в гърлото ми, но
незнайно как успявам да прошепна:
— О, Господи!
Греъм улавя лявата ми ръка и задържа пръстена до безименния ми пръст, но не понечва
да го сложи. Вместо това навежда глава към мен, за да ме накара да го погледна. Когато
очите ни се срещат, той ме гледа с цялата яснота и надежда на света.
— Омъжи се за мен, Куин. Нека заедно се справим с моментите от пета степен.
Започвам да кимам още преди да е довършил. Кимам, защото ако се опитам да кажа да,
ще се разплача. Не мога да повярвам, че незнайно как успя да направи този съвършен уикенд
още по-прекрасен.
В мига, в който започвам да кимам, той се разсмива, въздъхвайки дълбоко от
облекчение. А докато ми слага пръстена, прехапва устни, защото не иска да видя, че и той е
на път да се разплаче.
— Не знаех какъв пръстен да ти взема. — Отново вдига очи към мен. — Ала когато
бижутерът ми каза, че венчалната халка символизира безкраен кръг, без начало, среда и край,
не исках да нарушавам този безкраен кръг с диаманти. Надявам се, че ти харесва.
Пръстенът представлява деликатна, тънка златна халка без камъни. Не е отражение на
това колко пари има или няма Греъм. Отражение е на това колко дълго вярва, че ще
продължи любовта ни. Завинаги.
— Съвършен е, Греъм.
Глава 24
Сега
— Цервикална извънматочна бременност — казва тя. — Много рядко срещана.
Всъщност вероятността за извънматочна бременност е по-малка от един процент.
Греъм стиска ръката ми. Лежа в болничното легло и повече от всичко на света искам
лекарката да излезе от стаята, за да мога отново да заспя. Лекарствата са ме упоили така, че
ми е трудно да следя всичко, което тя казва. Знам обаче, че не е нужно, защото Греъм
поглъща всяка дума, излизаща от устата и.
— Трябва да останете на легло в продължение на две седмици — е последното, което я
чувам да казва, преди да затворя очи. Знам, че Греъм е този, който обича математиката, но
имам чувството, че аз съм тази, която ще мисли до полуда за този по-малко от един процент.
Шансът да забременея след толкова години на опити бе по-голям от шанса за извънматочна
бременност, завършила с кръвоизлив.
— Каква е била причината? — пита Греъм.
— По всяка вероятност — ендометриоза — отвръща тя. Навлиза в малко повече
подробности, но аз преставам да слушам. Накланям глава към Греъм и отварям очи. Вперил
е поглед в лекарката и слуша отговора ѝ. Виждам обаче тревогата му. Дясната му ръка е
затиснала устата му, лявата стиска моята.
— Възможно ли е… — Хвърля поглед към мен и в очите му има толкова тревога. —
Възможно ли е абортът да е причинен от стрес?
— Спонтанният аборт е неизбежен с този тип бременност — отвръща тя. — Нищо не би
могло да я удължи. Извънматочните бременности не могат да бъдат износени.
Пометнах преди деветнайсет часа. Едва в този момент осъзнавам, че Греъм е прекарал
последните деветнайсет часа, мислейки, че по някакъв начин е отговорен за станалото.
Страхувал се е, че стресът от скарването ни е довел до това.
След като лекарката си тръгва, аз прокарвам палец по ръката му. Малък жест, който ми е
трудно да направя, заради гнева, който все още изпитвам към него, но той го забелязва
мигновено.
— Имаш много неща, за които да се чувстваш виновен, но абортът ми не е едно от тях.
За миг Греъм се взира в мен с празни очи и разбита душа. След това пуска ръката ми и
излиза от стаята. Връща се чак след половин час, изглежда така, сякаш е плакал.
Плакал е няколко пъти, откакто сме женени. Никога не го бях виждала да плаче до вчера,
но съм виждала как изглежда след това.
Прекарва следващите няколко часа, грижейки се да ми е удобно. Майка ми идва на
посещение, но аз се преструвам, че спя. Ейва се обажда, но аз моля Греъм да ѝ каже, че спя.
Прекарвам по-голямата част от деня и нощта, мъчейки се да не мисля за всичко, което се
случва, но всеки път щом затворя очи, ми се иска да бях знаела. Въпреки че бременността
щеше да завърши по същия начин, ме е яд на себе си, задето не обърнах повече внимание на
тялото си, за да мога да му се насладя, докато трае. Ако бях обърнала повече внимание, щях
да заподозра, че съм бременна. Щях да си направя тест. Той щеше да е положителен. И
тогава, макар и само за малко, с Греъм щяхме да знаем какво е да бъдем родители. Дори ако
чувството беше съвсем мимолетно.
 Мъничко зловещо е, че отново бих преживяла всичко това, само за да можех, дори и за
един-единствен ден, да знам, че съм бременна. Струва ми се жестоко, че след като
опитвахме толкова дълги години, единственото, което получихме, бе спонтанен аборт,
последван от хистеректомия, без ударът да е поне малко омекотен от това да се почувстваме
като родители, дори и само за миг.
Цялото това изпитание е несправедливо и болезнено. Повече, отколкото ще бъде
възстановяването ми. Заради разкъсването и кръвоизлива, лекарите са били принудени да
извършат спешна абдоминална, вместо вагинална хистеректомия. Което означава по-дълъг
период на възстановяване. Вероятно ще остана в болницата още ден-два, преди да ме
изпишат. А след това ще трябва да остана на легло вкъщи в продължение на две седмици.
Всичко между нас ми се струва толкова недовършено. Не разрешихме нищо, преди да
пометна, и сега като че ли сме поставили вземането на решение на режим изчакване. Защото
аз не съм в състояние да обсъждам бъдещето на брака ни точно сега. Вероятно ще минат
седмици, докато нещата отново станат нормални.
Толкова нормални, колкото могат да бъдат без матка.
— Не можеш ли да заспиш? — пита Греъм. Цял ден не е напуснал болницата. По-рано
излезе от стаята за половин час, но след това се върна и оттогава редува дивана и стола до
леглото ми. Точно сега е в стола, приседнал на ръба му, и ме чака да кажа нещо. Изглежда
изтощен, но знам, че няма да отиде никъде, докато аз съм тук. — Искаш ли нещо за пиене?
Поклащам глава.
— Не съм жадна.
Единствената светлина в стаята идва иззад леглото ми и изглежда така, сякаш Греъм е
под прожектора насред самотна сцена.
Нуждата му да ме утеши се бори с осъзнаването на напрежението, съществуващо между
нас от толкова дълго. Той обаче го надвива и посяга към пречката на леглото.
— Имаш ли нещо против да легна при теб?
Вече е свалил пречката и се пъхва в леглото, когато аз поклащам глава. Обръща ме
внимателно, така че да не извади системата от ръката ми. Намества се в по-малко от
половината от леглото и слага ръка под главата ми, жертвайки своето удобство в името на
моето. Целува ме по тила. Част от мен не е сигурна дали го искам в леглото до себе си, но
скоро си давам сметка, че да заспя в споделената ни скръб е по-успокояващо от това да заспя
сама.

***

— Идвам си в Америка — избъбря Ейва, преди дори да успея да кажа здравей.

— Не, няма да го направиш. Добре съм.
— Куин, аз съм ти сестра. Искам да бъда до теб.
— Не — повтарям. — Ще се оправя. Ти си бременна. Последното, от което се нуждаеш,
е да прекараш цял ден в самолета.
Тя въздъхва тежко.
— Освен това — добавям, — обмислям да ти дойда на гости.
Това е лъжа. Изобщо не ми е минавала подобна мисъл, до този момент. Ала двете
седмици на легло, които ме очакват, ме карат да осъзная колко много се нуждая да бъда далеч
от къщата ни, когато най-сетне се възстановя.
— Наистина ли? Можеш ли? Кога мислиш, че ще ти позволят да летиш?
— Ще попитам лекарката, когато ме изпише.
— Моля те, не го казвай, ако не говориш сериозно.
— Сериозно говоря. Смятам, че ще ми се отрази добре.
— Ами Греъм? Няма ли да използва цялата си отпуска, докато се възстановяваш?
Не говоря за проблемите в брака си с никого. Нито дори с Ейва.
— Искам да дойда сама — отвръщам, без да навлизам в подробности. Не съм ѝ казала,
че Греъм напусна работата си, не съм ѝ казала и че е целунал друга жена. Ала по паузата,
която Ейва прави, разбирам, че се досеща, че нещо не е наред. Ще и разкажа всичко, когато
се видим на живо.
— Добре. Говори с лекарката си и ми кажи кога пристигаш.
— Добре. Обичам те.
— Аз също те обичам.
След като затварям, вдигам очи от болничното легло и виждам Греъм да стои на прага.
Чакам го да каже, че не е добра идея да планирам пътуване, след като току-що са ме
оперирали. Вместо това той просто се взира в чашата кафе в ръката си.
— Ще гостуваш на Ейва?
Не казва гостуваме. Част от мен се чувства виновна, ала несъмнено разбира, че се
нуждая от малко лично пространство.
— Не и докато не ми разрешат да летя. Но да. Трябва да я видя.
Не вдига очи от чашата си. Просто кима лекичко и пита:
— Ще се върнеш ли?
— Разбира се.
Разбира се.
Не го казвам кой знае колко убедително, но е достатъчно, за да го уверя, че това не е
раздяла. Само кратка почивка.
Греъм преглъща с усилие.
— Колко дълго няма да те има?
— Не знам. Може би две-три седмици.
Той кима и отпива от кафето, докато затваря вратата с крак. — Имаме бонус мили на
картата. Кажи ми кога искаш да заминеш и ще ти резервирам полет.
Глава 25
Преди
Не помня подготовката за сватбата ми с Итън да е била толкова стресираща.
Може би защото тогава оставих майка ми да поеме юздите и почти не участвах в
планирането. Но този път е различно. Искам двамата с Греъм да решим каква торта искаме.
Искам двамата с Греъм да решим кого да поканим, къде да се състои церемонията и коя част
от деня ще изберем, за да се вречем да останем заедно до края на живота си. Само че майка
ми отказва да престане да взема решения, които не искам да взема, независимо колко пъти я
моля за това.
„Просто искам денят ти да бъде съвършен, Куин“, казва.
„Греъм не може да си позволи тези неща, така че само се опитвам да помогна“, казва.
„Не забравяй да го накараш да подпише предбрачно споразумение“, казва.
„Не можеш да си сигурна дали доведеният ти баща ще ти остави нещо в завещанието си
— казва. — Трябва да защитиш авоарите си.“
Казва неща, които ме карат да мисля, че за нея бракът не е нищо повече от сделка, а не
вричане в любов. Повдига въпроса за предбрачно споразумение толкова пъти, че забравя, че
както стоят нещата, аз нямам авоари, които да пазя. Освен това знам, че Греъм не се жени за
мен заради парите или имотите, които доведеният ми баща би могъл да ми остави един ден.
Греъм би се оженил за мен дори да бях затънала до гуша в дългове.
Усещам, че започвам да намразвам идеята за пищна сватба. Бих изляла раздразнението
си пред Греъм, но ако го направя, ще трябва да му кажа защо майка ми ме дразни толкова. А
последното, което искам да споделя, са неприятните неща, които майка ми казва за него.
Поглеждам към телефона си, когато получавам поредното съобщение от нея.

Защо не се откажеш от шведската маса, Куин? Ивлин Бредбъри нае частен

готвач за нейната сватба и беше много по-изискано.

Правя физиономия и обръщам телефона си с екрана надолу, за да не бъда подлагана на

още от нейните съобщения.
Чувам входната врата на апартамента да се затваря и грабвам гребена си. Преструвам се,
че просто се реша, вместо да се сдухвам в банята, когато Греъм влиза. Дори само видът му е
достатъчен, за да ме успокои. Раздразнението ми изчезва, изместено от усмивка. Греъм ме
прегръща откъм гърба и ме целува по врата.
— Здравей, красавице.
— Здравей, красавецо.
Завърта ме към себе си и ме целува още по-хубаво.
— Как беше денят ти?
— Добре. Как беше твоят?
— Добре.
Бутам го по гърдите, защото ме гледа прекалено изпитателно и е възможно, без да
искам, да издам истинските си чувства и тогава той ще ме попита какво не е наред, и ще
трябва да му кажа точно колко ме стресира тази сватба.
Извръщам се към огледалото с надеждата да отиде в дневната или в кухнята, или където
и да било, за да не може да се взира в мен по начина, по който го прави сега.
— Какво те притеснява?
Понякога мразя това колко добре ме познава.
Освен когато правим секс. Страшно е полезно, когато правим секс.
— Защо не можеш да бъдеш напълно сляп за емоционалното състояние на една жена
като повечето мъже?
Усмихва се и ме притегля към себе си.
— Ако бях сляп за емоционалното ти състояние, щях да бъда просто мъж, влюбен в теб.
Ала аз съм повече от това. Аз съм този, с когото ти е писано да бъдеш, и чувствам това, което
чувстваш ти. — Притиска устни до челото ми. — Защо си тъжна, Куин?
Въздъхвам подразнено.
— Майка ми.
Той ме пуска, аз отивам в спалнята и сядам на леглото. Падам назад и се взирам в
тавана.
— Опитва се да превърне нашата сватба в сватбата, която беше планирала за мен и Итън.
Дори не ме пита какво искам, Греъм. Просто взема решения и ми съобщава след това.
Греъм се покатерва на леглото и се изляга до мен, подпрял глава на ръката си. Другата
си ръка отпуска върху корема ми.
— Вчера ми каза, че е оставила депозит в „Дъглас Уимбърли Плаза“ за датата на
сватбата ни. Дори не пита какво искаме, но тъй като тя плаща за всичко, смята, че то и дава
правото да взема всички решения. Днес ми прати съобщение и ми каза, че е поръчала
поканите.
Греъм прави физиономия.
— Означава ли това според теб, че сватбените ни покани ще съдържат думата
престижен?
Засмивам се.
— Бих била шокирана, ако не я съдържат. — Извивам глава настрани и му отправям
възможно най-умолителния си поглед. — Не искам голяма сватба в луксозен хотел с
всичките приятели на майка ми.
— А какво искаш всъщност?
— В този момент дори не знам дали искам сватба. — Греъм накланя глава, мъничко
разтревожен от забележката ми. Бързам да се поправя. — Не исках да кажа, че не искам да се
омъжа за теб. Просто не искам да го направя на идеалната церемония на майка ми.
Греъм ми се усмихва окуражително.
— Сгодени сме само от три месеца. Остават още пет месеца до сватбата. Предостатъчно
време, за да тропнеш с крак и да се погрижиш да получиш това, което ти искаш. Кажи ѝ, че
аз съм казал „не“ и нека ме мрази, задето съм съсипал идеалната ѝ сватба, запазвайки мира
между вас.
Защо е толкова съвършен?
— Наистина ли нямаш нищо против да обвини теб?
Той се смее.
— Куин, майка ти вече ме мрази. Това ще ѝ даде още повече основание и така всички ще
са доволни. — Изправя се и си събува обувките. — Ще излизаме ли тази вечер?
— Както поискаш. Ейва и Рийд ни поканиха да гледаме някакъв боксов мач с тях.
Греъм си сваля вратовръзката.
 — Звучи добре. Трябва да изпратя няколко имейла, но мога да бъда готов до час.
Гледам го как излиза от стаята. След това отново се излягам на леглото и се усмихвам,
защото той май току-що измисли решение на част от проблемите ми, в рамките само на две
минути. Ала макар решението да звучи добре — просто обвинявай Греъм за всичко, — на
майка ми такива не ѝ минават. Просто ще изтъкне, че не Греъм плаща за сватбата, така че
няма право на глас.
И все пак. Опита се да разреши проблемите ми. Това е важно, нали? Готов е да поеме
вината за нещо просто за да запази мира между майка ми и мен.
Не мога да повярвам, че след пет месеца ще се омъжа за този мъж. Не мога да повярвам,
че ще прекарам остатъка от живота си с него. Дори ако започнем този живот в „Дъглас
Уимбърли Плаза“, заобиколени от хора, които едва познаваме, и храна, която е толкова
скъпа, че ще представлява изобилие от подноси със сурово месо и севиче5, които никой не
харесва, но всички ще се преструват, защото е изискано.
Е, какво да се прави. Сватбата може и да не е идеална, но ще бъдат само няколко
мъчителни часа, последвани от цял живот на съвършенство.
Надигам се от леглото, твърдо решена да не полудея през следващите пет месеца.
Прекарвам следващия половин час, приготвяйки се за излизането ни. С Греъм имаме няколко
приятели, с които понякога се срещаме през уикенда, но най-вече прекарваме времето си с
Ейва и Рийд. Те се ожениха малко преди да се запозная с Греъм. Ейва е умна. Омъжи се за
Рийд импулсивно, във Вегас. Майка ми не можа да ѝ поръча покани, да резервира място,
нито дори да избере сватбената торта, която ѝ харесва най-много на нея. Аз бях
единствената, която знаеше, че ще отидат във Вегас, за да се оженят, и тайничко ѝ завиждам
за решението им.
Тъкмо си закопчавам дънките, когато Греъм влиза в банята.
— Готова ли си?
— Почти. Само да се обуя.
Отивам в дрешника и той ме последва. Обляга се на касата на вратата и гледа как си
избирам обувки. Трябва да се обличам елегантно за работа, така че вечер, прекарана в къщата
на приятели, е приятна почивка от високите токчета и деловите костюми, които нося всеки
ден. Преравям обувките на рафта, мъчейки се да намеря любимия си чифт. Греъм ме гледа
през цялото време. Един-два пъти го поглеждам през рамо — имам чувството, че е намислил
нещо. Върху лицето му играе лека усмивка, едва забележима, но е там.
— Какво има?
Сваля ръцете, които е скръстил на гърдите си, и ги пъха в джобовете си.
— Как ще реагираш, ако ти кажа, че прекарах последния половин час, преработвайки
плановете за сватбата ни?
Изпъвам се. Определено има цялото ми внимание.
— Какво искаш да кажеш?
Поема си дъх, сякаш за да се успокои. От знанието, че е нервен заради онова, което се
кани да ми каже, и аз ставам нервна.
— Не ме е грижа за подробностите около сватбата ни, Куин. Можем да се оженим по
какъвто начин ти пожелаеш, стига само крайният резултат да бъде, че ще станеш моя съпруга.
Само че… — Пристъпя в дрешника и спира на крачка от мен. — Ако единственото, което ти
искаш от сватбата, съм аз, тогава защо да чакаме? Нека просто се оженим. Този уикенд. —
Преди да успея да кажа каквото и да било, той улавя ръцете ми и ги стиска. — Току-що
резервирах къщата на плажа до следващия понеделник. Говорих с един свещеник, който е
съгласен да дойде да ни венчае там. Дори ще доведе свидетел, така че да не трябва да
казваме на никого. Ще бъдем само аз и ти. Ще се оженим край океана утре следобед, а утре
вечер можем да седим край огъня, където ти направих предложение. Ще прекараме цялата
нощ, като похапваме сморс6 и ще си задаваме въпроси, а после ще правим любов, ще заспим,
и в неделя ще се събудим женени.
Изгубила съм дар слово почти толкова, колкото и когато ми предложи. И също като три
месеца по-рано, когато бях прекалено развълнувана и шокирана, за да кажа да, аз кимам.
Отново и отново. Смея се, прегръщам го и го целувам.
— Съвършено е, съвършено е, обичам те, съвършено е.
Грабваме куфара от дрешника и започваме да го пълним. Решаваме да не казваме на
никого. Нито дори на майка му.
— Ще им се обадим утре, след като се оженим — казва той.
Не мога да престана да се усмихвам, макар да знам, че майка ми ще откачи, когато утре
вечер ѝ се обадя и ѝ кажа, че вече сме женени.
— Майка ми ще ни убие.
— Да, нищо чудно. Ала е много по-лесно да поискаш прошка, отколкото разрешение.
Глава 26
Сега
Утре стават три седмици, откакто съм у Ейва; не съм чувала гласа на Греъм от деня, в
който ме закара до летището.
Обади ми се веднъж миналата седмица, но аз не вдигнах. Изпратих му съобщение и му
казах, че се нуждая от време, за да си помисля. Той ми отговори с думите: Обади ми се,
когато си готова. Оттогава не ми е пращал съобщения, а аз все още не съм готова да му се
обадя.
Колкото и нещастна да се чувствам, наистина ми харесва у Ейва. Не мога да реша дали
ми харесва, защото е ново и различно, или защото се чувствам далеч от всичките си
проблеми. Не съм разгледала кой знае колко от забележителностите, защото още се
възстановявам. Тялото все още ме боли, по-слаба съм, отколкото съм свикнала. Ала къщата
на Ейва и Рийд е красива и спокойна, така че нямам нищо против да прекарвам по-голямата
част от времето си тук. Толкова отдавна с Ейва не сме имали възможност да се порадваме на
компанията си, че си прекарвам добре, въпреки случващото се в брака ми.
Ала Греъм ми липсва. Липсва ми обаче онзи Греъм, който бе женен за моето по-
щастливо аз. Пасвахме си по-добре в началото, отколкото сега. Знам, че е така, защото моето
парче от пъзела промени формата си повече, отколкото неговото. Ала въпреки че се чувствам
по-виновна за разпадането на брака ни, то не променя нищо.
Това пътуване бе точно онова, за което копнееше душата ми, промяна, от която отчаяно
се нуждаех. За първи път говорих открито с Ейва за всичко, което се случва с Греъм. Онова,
което обичам най-много у сестра ми, е, че тя слуша повече, отколкото дава съвети. Не искам
съвети. Никакви съвети няма да променят онова, което изпитвам. Никакви съвети няма да
променят факта, че не мога да забременея. Никакви съвети няма да променят факта, че
Греъм се чувства съкрушен, задето все още не е станал баща. Единственото, за което стават
съветите, е да подплатят егото на онзи, който ги дава. Така че вместо съвет, Ейва ми предлага
нещо, с което да отвлека мислите си. Не само от Греъм, но и от майка ни. От работата. От
безплодието. Кънектикът. Целият ми живот.
— Какво ще кажеш за този цвят? — Ейва вдига мостра на жълта боя.
— Прекалено… канарчесто.
Тя поглежда към мострата и се смее.
— Точно така се казва. Канарче.
Рийд отива до печката и вдига капака на един тиган, вдъхвайки аромата на соса, който
приготвя. С Ейва седим на барплота и разглеждаме възможните цветове за стените на
детската им стая.
— Само ако знаехме дали ще е момче или момиче, този процес щеше да е много по-
лесен — обажда се Рийд и отново захлупва тигана. Изключва котлона.
— Не — заявява Ейва и става. — Решихме да не узнаваме предварително. Остават ни
само десет седмици. Бъди търпелив.
Тя взема три чинии от шкафа и ги отнася до масата. Аз вадя прибори и салфетки, а Рийд
донася пастата.
Никой от тях не ме е накарал да се почувствам така, сякаш злоупотребявам с
гостоприемството им, но започвам да се тревожа, че може би е така. Три седмици са доста
време да приемеш някого в дома си.
— Вероятно ще се прибера тази седмица — подхвърлям, докато си сипвам паста.
— Недей да си тръгваш заради нас — казва Рийд. — Приятно ми е да си тук. По-
спокоен съм, когато пътувам.
Рийд прекарва две или три нощи седмично извън дома си и сега, когато Ейва е
бременна, той се тревожи да я оставя сама повече, отколкото на нея ѝ се иска.
— Не знам защо присъствието ми те успокоява. Ейва е по-храбра от мен.
— Вярно е — съгласява се тя. — Веднъж, на един панаир, влязохме в къщата на ужасите
и когато Фреди Крюгер изскочи иззад един ъгъл, Куин ме блъсна към него и избяга.
— Не е вярно — възразявам. — Блъснах те към Джейсън Ворхис.
— Така или иначе, за малко да умра — настоява тя.
— Мислиш ли, че ще можеш да дойдеш отново след два месеца, когато Ейва роди?
— Естествено.
— Този път вземи и Греъм — казва Рийд. — Той ми липсва.
Греъм и Рийд открай време се разбират отлично. Ала по погледа на Ейва се досещам, че
не му е разказала за нашите проблеми. Задължена съм ѝ за това.
Завъртам вилицата си в спагетите, мислейки си колко самотна се чувствах, след като
Ейва и Рийд напуснаха Кънектикът, но едва сега си давам сметка, че преместването им
вероятно се е отразило и на Греъм. Когато Рийд замина, той изгуби приятел. Вероятно най-
близкия си приятел от Танър насам. Нито веднъж обаче не го спомена, защото моята тъга
изпълваше къщата ни от стена до стена и не оставяше място за неговата.
До края на вечерята не съм в състояние да мисля за нищо друго, освен за всички неща,
които Греъм не ми казва, защото не иска да ме натоварва със своята скръб. Когато се
нахранваме, предлагам да измия чиниите. Рийд и Ейва седят на масата и разсъждават над
цветовете за детската стая, когато на вратата се позвънява.
— Странно — казва Ейва.
— Наистина странно — съгласява се Рийд.
— Никога ли нямате гости? — питам аз.
Рийд се надига от масата.
— Никога. Не познаваме никого толкова добре, че да ни гостува.
Отива до вратата и двете с Ейва гледаме как я отваря.
Последният, когото очаквам да видя на прага, е Греъм.
Ръцете ми са потопени в сапунена пяна и аз оставам като вкаменена, докато Рийд и
Греъм се прегръщат, а после Рийд взема куфара му. В мига, в който Греъм прекрачва прага,
очите му се плъзват наоколо, търсят ме.
Когато най-сетне ме вижда, цялото му тяло сякаш се отпуска. Рийд се усмихва,
местейки поглед между нас, предвкусвайки приятната ни изненада отново да бъдем заедно.
Само че аз не се втурвам към Греъм, нито пък той се втурва към мен. Просто се взираме
мълчаливо един в друг. Достатъчно дълго, та Рийд да долови напрежението между нас.
Прокашля се и вдига куфара на Греъм.
— Ще… ъ… го занеса в стаята за гости.
— Нека ти помогна. — Ейва се изправя бързо.
Когато двамата се изгубват по коридора, най-сетне се съвземам достатъчно от шока, за
да извадя ръце от водата и да ги избърша. Греъм бавно влиза в кухнята, без нито за миг да
откъсва очи от мен.
Сърцето ми се блъска лудо в гърдите ми при вида му. Не си бях дала сметка колко много
ми е липсвал, но не мисля, че заради това бие сърцето ми. Пулсът ми е извън контрол,
защото присъствието му означава конфронтация. А конфронтацията означава решение, за
което още не съм готова. Това е единствената причина да се крия в къщата на сестра ми, с
цял океан помежду ни.
— Здравей — казва той. Толкова простичка дума, ала ми се струва по-сериозна от
всичко, което ми е казвал някога. Предполагам такова е усещането, когато не си говорила със
съпруга си почти три седмици.
— Здравей. — Отговорът ми прозвучава предпазливо. Ала не толкова, колкото
прегръдката, на която се решавам най-сетне. Тя е бърза и не означава нищо, и в мига, в който
се отдръпвам от него, ми се иска да мога да опитам пак. Вместо това посягам към мивката и
махам запушалката на канала. — Каква изненада.
Греъм свива рамене и се обляга на плота. Оглежда набързо кухнята и дневната, преди
отново да спре очи върху мен.
— Как се чувстваш?
Аз кимам.
— Добре. Все още ме боли малко, но много си почивам. — Колкото и да е странно,
наистина се чувствам добре. — Мислех, че ще бъда по-тъжна, отколкото съм, но осъзнах, че
вече съм била приела факта, че матката ми е безполезна, така че какво значение има дали е в
тялото ми, или не?
Греъм ме гледа мълчаливо, без да знае как да отговори на това. Не очаквам да го
направи, но от мълчанието му ми се приисква да изпищя. Не знам какво прави тук. Не знам
какво се очаква да кажа. Ядосана съм, задето се появи без предупреждение, ядосана съм и
задето се радвам да го видя. Прокарвам ръка по челото си и облягам гръб на плота до него.
— Какво правиш тук, Греъм?
Той се привежда към мен и ме поглежда искрено.
— Не мога да издържа нито ден повече, Куин. — Гласът му е нисък и умоляващ. —
Нуждая се да вземеш решение. Или ме напусни окончателно, или се върни у дома. — Посяга
към мен и ме притегля към гърдите си. — Върни се у дома с мен — повтаря шепнешком.
Затварям очи и вдъхвам мириса му. Отчаяно ми се иска да му кажа, че му прощавам. Че
дори не го упреквам за онова, което направи.
Да, това, че е целунал друга жена, е най-ужасното, което е сторил по време на връзката
ни. Но и аз не съм напълно невинна в цялата тази ситуация.
Да му простя дори не е онова, за което се тревожа.
Тревожа се какво ще се случи, след като му простя. Имахме проблеми, преди той да
целуне друга жена. Ако му простя, все още ще имаме същите проблеми. Онази нощ в колата,
преди да пометна, с Греъм се скарахме заради изневярата му. Ала в мига, в който отприщим
този шлюз днес… това ще бъде истинската битка. Тогава ще говорим за проблемите,
причинили всички останали проблеми, довели до онези, които имаме в момента. Това е
разговорът, който се опитвам да избегна от няколко години насам.
Разговорът, който всеки момент ще се състои, защото той прелетя половината земно
кълбо, за да застане срещу мен.
Отдръпвам се от Греъм, но преди да успея да проговоря, Рийд и Ейва ни прекъсват,
макар и само за миг.
 — Ние излизаме за десерт — казва Ейва, докато си облича якето.
Рийд отваря входната врата.
— Ще се видим след час.
Затваря вратата и ето че двамата с Греъм изведнъж сме сами в къщата им, на половин
земно кълбо от дома си. На половин земно кълбо от комфорта на избягването ни.
— Сигурно си изтощен — казвам. — Искаш ли първо да поспиш? Или да хапнеш нещо?
— Добре съм — отвръща той бързо.
Кимам, давайки си сметка точно колко е близък този разговор. Дори не иска храна или
вода, преди да го направим. А аз не съм в състояние да сторя нищо, освен да си стоя тук,
сякаш се опитвам да реша дали искам да говорим, или да се скрия от него, така че да можем
да продължим да го избягваме. Между нас никога не е имало по-голямо напрежение,
отколкото в този миг, докато обмисляме следващия си ход.
Най-сетне той отива до масата. Аз го последвам и сядам срещу него. Той скръства ръце
върху масата и ме поглежда.
Толкова е красив. Колкото и пъти да съм се извръщала от него в миналото, то не е
защото вече не ме привлича. Това никога не е бил проблемът. Дори сега, след като е пътувал
цял ден, изглежда по-добре, отколкото в деня, когато се запознахме. Винаги е така с мъжете,
нали? Незнайно как, изглеждат по-мъжествени, когато станат на трийсет и четиресет
години, отколкото в разгара на младостта си.
Греъм винаги се е грижил добре за себе си. И до днес, като по часовник, се събужда
всеки ден и отива да тича. Харесва ми, че се поддържа, но не заради физическите качества,
които му дава това. Любимата ми част от него, е, че никога не говори за това. Греъм не е от
онези, които искат да доказват каквото и да било на когото и да било, нито да превръщат
тренировъчния си режим в съревнование с приятелите си. Тича заради себе си и никой друг,
и аз обичам това у него.
В този момент доста ми напомня за това как изглеждаше на сутринта след като се
оженихме. Уморен. Никой от нас не спа кой знае колко през нощта след сватбата и на
сутринта той изглеждаше така, сякаш беше остарял с пет години. Косата му беше разрошена,
очите му бяха леко подпухнали от липсата на сън. Но поне онази сутрин изглеждаше
щастлив и уморен.
Сега е единствено тъжен и уморен.
Долепя длани и пръсти и ги поднася към устата си. Изглежда нервен, но освен това —
готов да приключи с това.
— За какво мислиш?
Мразя чувството, което изпитвам в момента. Сякаш всичките ми притеснения и страх са
се слели в една плътна топка и тя подскача в мен, блъскайки се в сърцето ми, в дробовете, в
стомаха, в гърлото. Кара ръцете ми да треперят, така че ги стисвам на масата пред себе си и
се опитвам да ги успокоя.
— Мисля за всичко — отвръщам. — За това къде сгреши ти. За това къде сгреших аз. —
Изпускам дъха си. — Мисля си за това колко правилно беше всичко някога и колко ми се
иска все още да беше така.
— Можем отново да се върнем там, Куин. Знам, че можем.
Изпълнен е с такава надежда, докато го казва. И толкова наивен.
Няма отговор на този въпрос.
Може би е защото не се чувства пречупен. Всичко провалено в брака ни идва от мен, а
той не може да ме поправи. Сигурна съм, че ако по някакъв начин можеше да оправи
сексуалния ни живот, това би го задоволило за още няколко години.
— Мислиш ли, че трябва да правим секс по-често? — Изглежда почти обиден от
въпроса ми. — Това ще те направи щастлив, нали?
Рисува невидима линия върху масата, загледан в нея, докато проговаря:
— Няма да те лъжа и да ти кажа, че съм доволен от сексуалния ни живот. Но освен това
няма да се преструвам, че това е едничкото, което ми се ще да беше различно. Онова, което
искам повече от всичко, е да искаш да бъдеш моя съпруга.
— Не, онова, което искаш, е отново да бъда съпругата, която бях някога. Не мисля, че ме
искаш такава, каквато съм сега.
Греъм се взира в мен за миг.
— Може би имаш право. Толкова ли е лошо, че ми липсва времето, когато бях убеден, че
си влюбена в мен? Когато се радваше да ме видиш? Когато искаше да правим любов, защото
го желаеше, а не просто защото искаше да забременееш? — Навежда се напред и впива
поглед в мен. — Не можем да имаме деца, Куин. И знаеш ли какво? Аз приемам това. Не се
ожених за теб заради децата, които бихме могли да имаме един ден. Влюбих се в теб и ти се
врекох, защото исках да прекарам остатъка от живота си с теб. Това е единственото, за което
ме беше грижа, когато изрекох обетите си. Ала започвам да осъзнавам, че може би ти не си
се омъжила за мен по същите причини.
— Не е справедливо — казвам тихичко. Не може да намеква, че не бих се омъжила за
него, ако бях знаела, че не може да има деца. И не може да твърди, че пак би се оженил за
мен дори преди сватбата ни да беше знаел, че няма да мога да му родя деца. Не може да
заявиш уверено какво би сторил или как би се почувствал в ситуация, в която никога не си
бил.
Греъм се изправя и отива в кухнята. Аз седя мълчаливо, докато той вади бутилка вода от
хладилника и я изпива. Чакам го да се върне на масата, за да продължи разговора, защото не
съм готова да проговоря отново. Трябва да знам всичко, което изпитва, преди да реша какво
да кажа. Какво да направя. Когато отново сяда, той се пресяга през масата и слага ръка върху
моята. Поглежда ме прямо.
— Нито за миг не съм те обвинявал за онова, което направих. Целунах друга жена и
вината за това е моя. Но това е само един от цяла дузина проблеми, които имаме в брака си,
и не всички те са по моя вина. Не мога да ти помогна, когато не знам какво се случва в
главата ти. — Придърпва ръката ми към себе си и я улавя между своите. — Знам, че през
последните няколко седмици те накарах да преживееш истински ад. И толкова много
съжалявам за това. Повече, отколкото можеш да си представиш. Но ако ти успееш да ми
простиш, задето те накарах да преживееш най-ужасното нещо, което би могла да си
представиш, знам, че можем да се справим с останалото. Знам, че можем.
Гледа ме с толкова надежда. Предполагам, че е лесно да го направи, когато искрено си
мисли, че да целуне друга жена е най-лошото, което ми се е случило някога.
Ако не бях толкова бясна, бих се разсмяла. Издърпвам ръката си от неговата.
Изправям се.
Опитвам се да си поема дъх, ала не знаех, че гневът може да заседне в дробовете.
Когато най-сетне успявам да му отговоря, го правя бавно и тихо, защото искам много
добре да разбере онова, което се каня да му кажа. Привеждам се напред и опирам длани
върху масата, впила очи в неговите.
 — Фактът, че според теб това, което си направил с онази жена, е най-лошото, което би
могло да ми се случи, е доказателство, че нямаш никаква представа какво преживявам.
Нямаш представа какво е да си безплоден. Защото не ти го преживяваш, Греъм. А аз. Недей
да се заблуждаваш за това. Ти можеш да изчукаш друга жена и да създадеш бебе. Аз не мога
да изчукам друг мъж и да създам бебе. — Оттласквам се от масата и се завъртам.
Възнамерявала бях да си дам миг, за да събера мислите си, но очевидно не се нуждая от него,
защото незабавно се обръщам отново към масата. — И обичах да правя любов с теб, Греъм.
Не ти си този, когото не исках. А агонията, която идваше след това. Изневярата ти е нищо в
сравнение с онова, което преживявах месец след месец, всеки път след като правехме секс и
той не довеждаше до нищо, освен оргазъм. Оргазъм! Голяма работа! Как очакваш да ти
призная нещо такова? За нищо на света не бих ти признала, че с течение на времето започнах
да ненавиждам всяка прегръдка, всяка целувка, всяко докосване, защото на всеки двайсет и
осем дни те водеха до най-ужасния ден в живота ми! — Заобикалям стола и се отдалечавам
от масата. — Майната ти на теб и на изневярата ти. Изобщо не ме е грижа за шибаната ти
изневяра, Греъм.
Отивам в кухнята веднага щом млъквам. Точно сега не искам дори да го погледна.
Никога не съм била толкова откровена и се страхувам какво му е причинило това. Страхувам
се също така, че не ме е грижа какво му е причинило.
Дори не знам защо спорим за неща, които нямат значение. Не мога да забременея,
независимо колко се разправяме за миналото.
Наливам си чаша вода и отпивам малки глътки, докато се успокоя.
Минават няколко безмълвни мига, преди Греъм да стане от масата. Идва в кухнята и се
обляга на плота до мен, кръстосал крака в глезените. Когато събирам смелост, за да погледна
в очите му, с изненада виждам в тях спокойствие. Дори след суровите думи, излезли току-що
от устата ми, той незнайно как успява да ме гледа така, сякаш не ме мрази.
Взираме се един в друг, със сухи очи, и двамата — пълни с насъбирали се в продължение
на години неща, които не би трябвало да държим в себе си. Въпреки спокойствието му и
липсата на враждебност той изглежда прекършен от всичко, което му изкрещях току-що…
сякаш думите са безопасни игли, пробили дупки в него и изпуснали всичкия му въздух.
По изтощението върху лицето му виждам, че отново се е отказал. Не го виня. Защо да
продължаваш да се бориш за някого, който вече не се бори за теб?
Греъм затваря очи и стисва основата на носа си с два пръста. Поема си успокояваща
глътка въздух, преди да скръсти ръце на гърдите си. Поклаща глава, сякаш най-сетне е
осъзнал нещо, което никога не е искал да осъзнава.
— Независимо колко се опитвам… независимо колко те обичам… не мога да бъда
едничкото, което винаги си искала да бъда, Куин. Никога няма да бъда баща.
От очите ми в миг се отронва сълза. И още една. Оставам обаче непоклатима, когато той
прави крачка към мен.
— Ако това е нашият брак… ако това е всичко, което ще бъде някога… само ти и аз…
ще бъде ли това достатъчно? Достатъчен ли съм ти аз, Куин?
Слисана съм. Занемяла.
Взирам се в него изумена, неспособна да му отговоря. Не защото не мога. Знам отговора
на този въпрос. Винаги съм го знаела. Мълча, защото не съм сигурна, че трябва да му
отговоря.
Тишината, възцарила се между въпроса му и моя отговор, ражда най-голямото
недоразумение, което бракът ни е познал някога. Челюстта на Греъм става корава. Очите му
стават корави. Всичко — дори сърцето му — става кораво. Извръща се от мен, защото за него
мълчанието ми означава нещо различно от това, което означава за мен.
Излиза от кухнята и се отправя към стаята за гости. Вероятно за да си вземе куфара и да
си тръгне. Трябва да повикам на помощ цялата си воля, за да не се втурна след него и да го
умолявам да остане. Искам да падна на колене и да му кажа, че ако в сватбения ни ден някой
ме беше заставил да избирам между това дали да имам деца, или да прекарам живота си с
Греъм, бих избрала живот с него. Без капчица съмнение, бих избрала него.
Не мога да повярвам, че бракът ни стигна дотук. Че държанието ми е убедило Греъм, че
не ми е достатъчен. Той е достатъчен.
Проблемът е, че би могъл да бъде толкова повече без мен.
Изпускам накъсано дъха си и се обръщам, притискам длани до плота. Агонията от
знанието за това, което му причинявам, кара цялото ми тяло да трепери.
Когато се появява от коридора, не държи куфара си. Държи нещо друго.
Кутията.
Взел е кутията ни със себе си?
Влиза в кухнята и я оставя на плота до мен.
— Ако не ми кажеш да спра, ще я отворя.
Привеждам се напред и облягам лакти на плота, заравям лице в шепите си. Не му казвам
обаче да спре. Единственото, на което съм способна, е да плача. С онзи плач, които съм
преживявала единствено в сънищата си. Плач, който боли толкова много, че дори не можеш
да издадеш звук.
— Куин — умолява той с треперещ глас. Аз стисвам очи още по-силно. — Куин.
Прошепва името ми така, сякаш е последната му молба. Когато отказвам да го помоля да
спре, чувам как премества кутията по-близо до мен. Чувам как пъха ключа в ключалката.
Чувам как сваля катинара, но вместо да издрънчи на плота, той се блъсва в кухненската
стена.
Толкова ми е ядосан в този момент.
— Погледни ме.
Поклащам глава. Не искам да го погледна. Не искам да си спомням какво изпитвахме,
когато затворихме заедно кутията преди всички онези години.
Прокарва ръка през косата ми и се привежда към мен, доближавайки устни до ухото ми.
— Кутията няма да се отвори сама, а аз със сигурност няма да съм този, който ще го
направи.
Ръката му се вдига от косата ми, устните му се отдръпват от ухото ми. Плъзва кутията
към мен, докато тя не докосва ръката ми.
Само няколко пъти през живота си съм плакала толкова отчаяно. Три от тях бяха, когато
инвитро процедурите се оказаха безуспешни. Един от тях беше в нощта, когато научих, че
Греъм е целунал друга жена. Един от тях беше, когато открих, че са ми направили
хистеректомия. Всеки един път, когато плаках толкова отчаяно, Греъм ме държеше в
прегръдките си. Дори когато сълзите ми бяха заради него.
Този път е толкова по-трудно. Не знам дали съм достатъчно силна, за да се справя с
подобно съкрушение сама.
Сякаш го знае, Греъм обвива ръце около мен. Изпълнените му с любов, грижовни,
самоотвержени ръце ме притеглят към него и въпреки че сме на противоположните страни
на тази война, той отказва да вдигне оръжията си. Заровила съм лице в гърдите му и съм
толкова съсипана.
Толкова съсипана.
Опитвам се да заглуша войната в себе си, ала единственото, което чувам, са думите,
които отекват в главата ми от мига, в който ги чух за първи път.
От теб би излязъл толкова добър баща.
Знам. Съсипва ме това, че все още не се е случило.
Целувам Греъм по гърдите и изричам безмълвно обещание до сърцето му. Един ден то
ще се случи за теб, Греъм. Един ден ще разбереш.
Отдръпвам се от гърдите му.
Отварям кутията.
Най-сетне слагаме край на танца.
Глава 27
Преди
Минаха пет часа, откакто си казахме да на един усамотен плаж в присъствието на двама
непознати, които срещнахме за първи път броени минути преди да дадем сватбените си
обети. И аз не съжалявам за нищичко.
За нищичко.
Не съжалявам, че се съгласих да прекарам уикенда с Греъм в къщата на плажа. Не
съжалявам, че се оженихме пет месеца по-рано, отколкото планирахме. Не съжалявам, че
след това изпратих съобщение на майка ми, в което ѝ благодарих за помощта и ѝ казах, че
няма да имаме нужда от нея, защото вече сме женени. Не съжалявам и че вместо шикозна
вечеря в „Дъглас Уимбърли Плаза“, с Греъм си опекохме кренвирши на огъня и ядохме
курабии за десерт.
Не мисля, че някога ще съжалявам за каквото и да било от това. Нещо толкова
съвършено никога не може да се превърне в съжаление.
Греъм отваря плъзгащата се стъклена врата и излиза на балкона. Когато дойдохме за
първи път преди три месеца, беше прекалено студено, за да седим тук, но сега е съвършено.
Откъм водата повява хладен ветрец и разпилява косата ми. Греъм се настанява до мен и ме
подръпва към себе си. Сгушвам се в него.
Той се навежда леко напред и оставя телефона си до моя върху парапета пред нас.
Допреди малко беше вътре в къщата и съобщаваше на майка си новината, че няма да има
сватба.
— Разстрои ли се? — питам го.
— Преструва се, че се радва за нас, но усещам, че би ѝ се искало да беше присъствала.
— Чувстваш ли се виновен?
Той се смее.
— Ни най-малко. Тя преживя две сватби със сестрите ми, а в момента е насред
подготовката на сватбата на последната. Сигурен съм, че огромна част от нея изпитва
облекчение. Сестрите ми са тези, за които се тревожа.
Дори не бях помислила за тях. Вчера пуснах съобщение на Ейва напът насам, но мисля,
че тя е единствената, която знаеше. Ейва и трите сестри на Греъм щяха да бъдат шаферки.
Казахме им го едва миналата седмица.
— Как реагираха?
— Още не съм им съобщил — отвръща той. — Сигурен съм, че няма да се наложи,
защото бас държа, че точно в този момент майка ми вече звъни и на трите.
— Сигурна съм, че ще се радват за теб. Освен това се запознаха с майка ми на Великден.
Ще разберат защо го направихме по този начин.
Телефонът ми иззвънява. Греъм се протяга и го взема. Естествено, поглежда го, докато
ми го подава. Когато виждам, че съобщението е от майка ми, се опитвам да му взема
телефона, но е твърде късно. Той го придърпва към себе си и дочита съобщението.
— За какво говори?
Прочитам есемеса и усещам как ме залива паника.
— Нищо.
 Моля те, Греъм, не мисли за това.
Усещам, че няма да го направи, защото ме кара да седна и да го погледна.
— Защо ти е пуснала такова съобщение?
Отново поглеждам телефона си. И ужасните ѝ думи.

Мислиш, че е избързал, защото няма търпение да се ожени за теб? Събуди се,

Куин. Било е съвършеният начин да не подпише.

— Да подпиша какво? — пита Греъм.

Слагам ръка върху сърцето му и се опитвам да намеря думите, но тази вечер като че ли е
още по-трудно, отколкото през последните три месеца, в които избягвам тази тема.
— Говори за предбрачно споразумение.
— Защо? — Вече долавям обидата в гласа му.
— Притеснява се, че доведеният ми баща е променил завещанието си и ме е включил в
него. А може би открай време съм била в него. Не знам. Логично е, защото тя страшно
настояваше да говоря с теб за това.
— Защо не го направи?
— Канех се. Просто… не мисля, че е нужно, Греъм. Знам, че не затова се жениш за мен.
А дори ако съпругът на майка ми ми остави пари в бъдеще, не ме е грижа, че те ще бъдат и за
двама ни.
Греъм пъха пръст под брадичката ми.
— Първо, имаш право. Изобщо не ме е грижа за банковата ти сметка. Второ, майка ти се
държи гадно с теб и това ме изпълва с гняв. Но… колкото и гадно да ти говори понякога, тя
има право. Не би трябвало да се омъжиш за мен без предбрачно споразумение. Не знам защо
никога не го спомена. Щях да го подпиша, без проблем. Аз съм счетоводител, Куин. Така е
разумно да постъпи човек, когато са намесени авоари.
Не знам какво очаквах, но не и да се съгласи с нея.
— О. Ами… значи, би трябвало да го спомена. Не мислех, че разговорът ще бъде толкова
лесен.
— Аз съм твоят съпруг. Целта ми е да правя нещата по-лесни за теб, не по-трудни. —
Целува ме, ала целувката е прекъсната от телефона ми.
Още едно съобщение от майка ми. Преди да го дочета, Греъм издърпва апарата от ръката
ми и изпраща съобщение.

Греъм се съгласи да подпише предбрачно споразумение. Накарай адвокатът ти

да го изготви. Проблемът е разрешен.

Оставя телефона на парапета и също като в нощта, когато се запознахме, го побутва през
ръба на балкона. Преди моят телефон да се приземи в храстите отдолу, неговият също
получава съобщение. И още едно. И още едно.
— Сестрите ти.
Греъм се привежда напред и бутва и своя телефон. Когато го чуваме да тупва в храстите,
и двамата се засмиваме.
— Така е много по-добре. — Изправя се и ми протяга ръка. — Ела. Имам подарък за теб.
Улавям ръката му и подскачам от вълнение.
 — Наистина ли? Сватбен подарък?
Той ме отвежда в спалнята.
— Седни — казва и махва към леглото. — Ей сега се връщам.
Покатервам се в средата на леглото и го чакам, замаяна от щастие, да се върне с
подаръка ми. Първият подарък, който ще получа от съпруга си, така че го правя на по-голям
въпрос, отколкото вероятно е. Не знам кога е имал време да ми купи нещо. Половин час
преди да решим да дойдем, дори не знаехме, че ще се женим.
Греъм се връща в спалнята, държейки дървена кутия. Не знам дали подаръкът е кутията,
или в нея има нещо, но тя е толкова красива. Не бих имала нищо против, ако подаръкът е
самата кутия. Изработена е от тъмен махагон и изглежда резбована на ръка, с изящни
фигурки на капака.
— Ти ли я направи?
— Преди няколко години — казва той. — Някога изработвах разни неща в гаража на
баща ми. Обичам да работя с дърво.
— Не знаех това за теб.
Греъм ми се усмихва.
— Страничен ефект на това да се омъжиш за някого, когото познаваш от по-малко от
година. — Настанява се на леглото срещу мен. Не престава да се усмихва, от което още
повече се вълнувам. Не ми дава подаръка обаче. Повдига капака и вади нещо отвътре.
Познато ми е. Плик с неговото име отгоре.
— Знаеш ли какво е това?
Вземам плика от него. Последния път, когато бяхме в къщата на плажа, Греъм ме
помоли да му напиша любовно писмо. Още щом се прибрахме вкъщи, аз цяла вечер му писах
това писмо. Дори го напръсках с парфюма си и пъхнах вътре своя гола снимка, преди да го
запечатам.
Чудех се защо, след като му го дадох, той никога не го спомена. Но толкова се оплетох в
планирането на сватбата, че забравих. Обръщам плика и виждам, че все още е запечатан.
— Защо не си го отворил?
Той вади друг плик от кутията, но не ми отговаря. Този е по-голям и върху него е
написано моето име.
Грабвам го от ръката му, по-развълнувана заради любовно писмо, отколкото съм била
през целия си живот.
— И ти си ми написал писмо?
— Първото любовно писмо в живота ми. Мисля, че не е зле, като за първи опит.
Усмихвам се широко и понечвам да го отворя, но Греъм го издърпва от ръцете ми.
— Все още не може да го прочетеш. — Притиска го до гърдите си, сякаш ще се опитам
да му го взема.
— Защо не?
— Защото — той прибира и двете писма в кутията — още не е дошло времето.
— Написал си ми писмо, което не ми е разрешено да прочета?
Греъм като че ли истински се наслаждава на това.
— Трябва да почакаш. Ще заключим кутията и ще я отворим на двайсет и петата
годишнина от сватбата ни. — Взема едно катинарче и го прокарва през халката на капака.
— Греъм! — казвам през смях. — Това е най-ужасният подарък на света! Току-що ми
даде двайсет и пет години на мъчение!
 Той се смее.
Колкото и дразнещ да е, подаръкът му е и едно от най-милите неща, които е правил
някога. Надигам се на колене и се привеждам напред, за да обвия ръце около шията му.
— Ядосана съм ти, задето още не си прочел писмото ми — прошепвам. — Но това е
наистина красив подарък. Вие наистина сте най-милият човек, когото познавам, господин
Уелс.
Той ме целува по върха на носа.
— Радвам се, че ви харесва, госпожо Уелс.
Целувам го, а после отново сядам на леглото. Прокарвам ръка по капака на кутията.
— Тъжно ми е, че няма да видиш снимката ми още двайсет и пет години. Нужна беше
немалка доза гъвкавост.
— Гъвкавост, а?
Усмихвам се широко. Поглеждам към кутията, чудейки се какво ли казва в писмото си
до мен. Не мога да повярвам, че трябва да чакам двайсет и пет години, за да разбера.
— Няма ли никакъв начин да заобиколим чакането?
— Можем да отворим кутията преди двайсет и петата ни годишнина единствено ако е
извънреден случай.
— Какъв извънреден случай? Като… смърт?
Той поклаща глава.
— Не. Нещо непредвидено, свързано с връзката ни. Като… развод.
— Развод? — Ненавиждам тази дума. — Сериозно?
— Не очаквам да се наложи да отворим кутията по каквато и да било причина, освен за
да отпразнуваме дълголетието си, Куин. Но ако някога един от нас реши, че иска развод, ако
стигнем до място, където смятаме, че това е единственият отговор, трябва да си обещаем да
не го направим, преди да отворим кутията и да прочетем писмата. Може би да си напомним
какво сме изпитвали, когато сме я затворили, ще ни помогне да променим мнението си, ако
някога се наложи да я отворим по-рано.
— Значи, тя не е просто спомен. Тя е инструмент за спасяване на брака ни?
Греъм свива рамене.
— И така би могло да се каже. Само че няма за какво да се тревожим. Уверен съм, че
няма да се наложи да я отворим още двайсет и пет години.
— Аз съм повече от уверена — заявявам. — Бих се обзаложила, но ако изгубя и се
разведем, няма да имам достатъчно пари, за да си платя задълженията, защото ти така и не
подписа предбрачно споразумение.
Греъм ми намига.
— Не трябваше да се омъжваш за златотърсач.
— Имам ли все още време да размисля?
Греъм щраква катинарчето.
— Твърде късно. Вече я заключих. — Взема ключа и отнася кутията до тоалетката. —
Утре ще залепя ключа за дъното, така че никога да не го изгубим.
Заобикаля леглото, за да дойде по-близо до мен. Улавя ме през кръста и ме повдига от
леглото, премятайки ме през рамо. Пренася ме през прага на вътрешния двор и излиза на
балкона, където сяда в люлката и ме намества в себе си.
Обкрачила съм скута му, взела лицето му в шепи.
— Това беше наистина мил подарък — прошепвам. — Благодаря ти.
 — Няма защо.
— Аз не съм ти взела подарък. Не знаех, че днес ще се оженим, така че нямах време да
пазарувам.
Греъм отмята косата ми над рамото и притиска устни до кожата на врата ми.
— На света няма подарък, заради който бих те свалил от скута си.
— Ами ако ти купя огромен телевизор с плосък екран? Бас държа, че би ме свалил от
скута си заради плосък екран.
Той се смее до врата ми.
— Не.
Ръката му се плъзва по стомаха ми, докато не улавя гърдата ми в шепа.
— Ами нова кола?
Прокарва бавно пръсти по гърлото ми. Когато устата му стига до моята, прошепва как ли
пък не до устните ми. Опитва се да ме целуне, но аз се отдръпвам лекичко.
— Ами ако ти купя един от онези луксозни калкулатори, които струват по две хиляди
долара? Бас държа, че би ме свалил от скута си заради математиката.
Ръцете му се плъзват надолу по гърба ми.
— Нито дори заради математиката. — Езикът му си проправя път между устните ми и
той ме целува с такава самоувереност, че ми се завива свят. Ето какво правим през следващия
половин час. Целуваме се като тийнейджъри на външния балкон.
Най-сетне Греъм се изправя, без да прекъсва целувката, притискайки ме към себе си.
Отнася ме вътре и ме полага върху леглото. Гаси осветлението и отваря плъзгащата се врата
докрай, за да чуваме вълните, разбиващи се в брега.
Когато се връща в леглото, сваля дрехите ми една по една, разкъсвайки блузата ми в
процеса. Прокарва пътечка от целувки по врата и гърлото ми, чак до бедрата ми, отдавайки
вниманието си на всяко късче от мен.
Когато най-сетне се връща обратно до устата ми, има вкус на мен.
Обръщам го по гръб и му връщам услугата, докато аз имам вкус на него.
Когато той разтваря краката ми и ни съединява, усещането е различно и ново, защото за
първи път правим любов като мъж и жена.
Все още е в мен, когато първите лъчи на слънцето се показват над океана.
Глава 28
Сега
Греъм не прави нищо, след като отварям кутията. Просто стои мълчаливо до мен, докато
аз вадя плика с неговото име отгоре. Подавам му го и отново поглеждам в кутията.
Вземам плика с името си, предполагайки, че той е единственото, останало в кутията,
тъй като единственото, което сложихме в нея, преди да я затворим, бяха тези два плика.
Ала под двете ни писма има още няколко, до едно — адресирани до мен, с дати върху
пликовете. Добавял е писма. Поглеждам го с безмълвен въпрос.
— Имаше неща, които трябваше да ти кажа и които ти не искаше да чуеш.
Взема своя плик и излиза на задната веранда на Ейва и Рийд. Аз отнасям кутията в
стаята за гости и затварям вратата.
Сядам на леглото, стиснала единствения плик, който очаквах да открия в кутията. Онзи
от първата ни брачна нощ. Греъм написа датата в горния ъгъл на плика. Отварям останалите
пликове и подреждам страниците в реда, в който са били написани. Прекалено се страхувам
да ги прочета. Прекалено се страхувам и да не го направя.
Когато заключихме кутията преди всички онези години, бях абсолютно сигурна, че няма
да се наложи да я отворим преди двайсет и петата ни годишнина. Ала това беше преди
реалността да се настани между нас. Преди да научим, че мечтата ни да имаме деца никога
няма да се сбъдне. Преди да открием, че колкото повече време минава, колкото повече
съкрушаващи мигове преживявах и колкото повече Греъм ме любеше, толкова повече всичко
щеше да боли.
Ръцете ми треперят, докато притискам листовете до одеялото и ги изглаждам. Вземам
първия и зачитам.
Не мисля, че съм готова за това. Мисля, че никой, който се жени по правилните
причини, не очаква този момент да настъпи. Настръхвам, сякаш се подготвям да посрещна
удар, когато започвам да чета.

Скъпа Куин,
Мислех, че ще разполагам с повече време, за да подготвя това писмо. Не се
очакваше да се оженим толкова скоро, така че този подарък е направен в последния
момент. Не ме бива особено като писател, така че не съм сигурен дали ще успея да
предам с думи онова, което искам да ти кажа. Повече ме бива с числата, но не
искам да те отегча с куп уравнения, като аз + ти = безкрайност.
Ако си мислиш, не това е сладникаво, имаш късмет, че ме срещна по-късно в
живота ми, а не когато бях в училище. В седми глас скалъпих любовно
стихотворение, което щях да подаря на първата си приятелка. Слава богу, че минаха
години, преди да имам приятелка. Дотогава вече си бях дал сметка колко лоша идея
е да римувам любовно стихотворение с Периодичната таблица.
Както и да е, с теб се чувствам толкова сигурен в мъжествеността си, че
според мен това е съвършеният момент най-сетне да вкарам стихотворението с
Периодичната таблица в употреба. Защото, да, все още го помня. Част от него.

Хей, момиче, изглеждаш адски гот.

 Имам чувството, че дишам йод.
Усмивката ти ме замайва, отново и отново.
Чувствам се толкова тежък, сякаш влача олово.
Кожата ти е гладка и направо грее,
сякаш със цинк някой е решил да те облее.
Никога няма да ми омръзне да те целувам богато,
омъжи се за мен и ще те покрия със злато.

Точно така, ти си късметлийката, която днес ще се омъжи за автора на това

стихотворение.
Добре че ще минат двайсет и пет години, преди да го прочетеш, защото
оженим ли се този следобед, никога няма да те оставя да си тръгнеш от този брак.
Аз съм Хотел Калифорния. Можеш да обичаш Греъм винаги когато поискаш, но
никога не можеш да си отидеш.
Свещеникът ще бъде тук след два часа. Ти си на горния етаж и се приготвяш за
сватбата ни, докато аз пиша това писмо. На път насам вчера спряхме в един сватбен
магазин и ти ме накара да изчакам в колата, докато изтичаш вътре, за да си
избереш сватбена рокля. Когато се върна с роклята, скрита в калъфа ѝ, не можеше
да престанеш да се смееш. Каза, че продавачките решили, че си луда, да си купуваш
рокля ден преди сватбата. Каза, че ахнали, когато си им заявила, че страшно много
отлагаш и още не си си избрала младоженец.
Нямам търпение да видя как ще изглеждаш, пристъпвайки по пътеката от
пясък. Ще бъдеш само ти в онази рокля, на плаж без никаква украса, никакви
гости, никакъв показен блясък. Океанът ще бъде нашият фон. Да се надяваме само
сънят ти от миналата нощ да не се сбъдне.
Тази сутрин, когато ти се събуди, те попитах какво пропуснах, докато спеше, и
ти ми разказа, че си сънувала как се женим на плажа, но точно преди да кажем да,
се надигнало цунами и ни отнесло. Не сме умрели обаче. И двамата сме се
превърнали в морски убийци. Ти — в акула, а аз — в кит и все още сме били
влюбени, въпреки че ти си била риба, а аз — бозайник. Каза, че през остатъка от
съня ти просто сме се опитвали да се обичаме в океан, пълен със създания, които
не одобрявали смесената ни връзка.
Това вероятно е любимият ми твой сън.
Седя на двора, пишейки любовното писмо, за което мислех, че имам още пет
месеца, за да съчиня. Част от мен е малко нервна, защото, както казах, никога не
съм бил кой знае какъв писател. Въображението ми не е толкова развихрено,
колкото твоето, както сънищата ти доказват. Ала да ти напиша писмо за това колко
много те обичам, би трябвало да е лесно и нека се надяваме, че това писмо и този
подарък ще изпълнят предназначението си.
Честно, Куин, дори не знам откъде да започна. Предполагам, че началото е
най-логичният избор, нали?
Бих могъл да говоря за деня, в който се срещнахме в онзи коридор. Денят,
когато си дадох сметка, че може би животът ми излезе от релсите, защото съдбата
ми е била приготвила нещо много по-хубаво.
 Вместо това обаче ще говоря за деня, в който не се срещнахме. Това вероятно
ще те изненада, защото не си го спомняш. Или пък си спомняш, но не си осъзнала,
че това бях аз.
Беше няколко месеца, преди да се запознаем в коридора. Бащата на Итън
даваше коледно парти за служителите си и аз бях кавалерът на Саша. Ти беше там с
Итън. И макар да признавам, че по онова време все още бях влюбен в Саша, нещо у
теб се запечата в паметта ми.
Не ни запознаха официално, но ти стоеше на няколко крачки от мен и аз знаех
коя си, защото няколко минути по-рано Саша ви беше посочила с Итън. Каза, че
Итън щял да бъде новият ѝ шеф, а ти си щяла да бъдеш негова съпруга.
Носеше черна рокля с черни обувки на токчета. Косата ти беше вдигната в
стегнат кок и те чух да се шегуваш, че изглеждаш като една от сервитьорките. Те
всички носеха черно и косите им бяха прибрани като твоята. Не знам дали онази
вечер нямаше достатъчно сервитьорки, но помня, че видях как един от гостите се
приближи до теб и помоли да му сипеш още шампанско. Вместо да го поправиш, ти
просто отиде зад бара и напълни нашата му. След това взе бутилката и започна да
допълваш чашите и на други. Когато най-сетне стигна до нас със Саша, Итън се
приближи и ги попита какво става. Ти отговори, че си сипвала питиета, сякаш не
беше нищо особено, но на него не му хареса. По изражението му видях, че го беше
засрамило. Каза ти да оставиш бутилката, защото искал да те запознае с някого.
Отдалечи се, а аз никога не забравих какво направи ти след това.
Обърна се към мен и извъртя очи, смеейки се, след което вдигна бутилката и
ми предложи да допълниш чашата ми.
Аз ти се усмихнах и я протегнах към теб. Ти допълни и чашата на Саша и
продължи да го правиш, докато бутилката не се изпразни.
Не си спомням почти нищо друго от онази вечер. Беше обикновено парти, а
Саша беше в лошо настроение през по-голямата част от времето, така че си
тръгнахме рано. И ако трябва да съм откровен, след това не съм мислил кой знае
колко за теб.
До деня, в който те видях отново в онзи коридор. Когато слезе от асансьора и
се отправи към вратата на Итън, би трябвало да съм изпълнен единствено с ужас и
отвращение заради онова, което се случваше в апартамента на Итън. Ала за
частица от секундата, когато погледът ми падна върху теб, усетих, че ми се иска да
се усмихна. Появата ти ми напомни за онова парти и колко непринудена и
сговорчива беше. Хареса ми как не те беше грижа дали хората си мислят, че си
сервитьорка, или приятелката на Итън ван Кемп. И тогава, когато ти се присъедини
към мен в коридора, когато присъствието ти незнайно как почти ме накара да се
усмихна в най-лошия момент от живота ми, тогава разбрах, че неизбежното ми
скъсване със Саша няма да ме прекърши.
Не знам защо никога не ти го казах. Може би защото ми харесваше мисълта, че
сме се запознали в коридора, намиращи се в една и съща ситуация. А може би се
тревожех, че няма да си спомняш нощта на партито или това как допълни чашата
ми. И защо би го помнила? Онзи миг не означаваше нищо.
До момента, в който означаваше.
Бих писал още за това как се запознахме в коридора, но ти знаеш всичко за
него. Или пък бих могъл да пиша за първата нощ, в която правихме любов, или как,
след като съдбата отново ни събра, не искахме да прекараме и секунда далеч един
от друг. Или пък бих могъл да пиша за деня, в който ти направих предложение, и ти
толкова глупаво се съгласи да прекараш живота си с мъж, който никога не би могъл
да ти даде всичко, което заслужаваш на този свят.
Но всъщност не искам да говоря за нищо от това. Защото ти беше там във
всеки един от тези моменти. Освен това съм почти сигурен, че твоето любовно
писмо описва всяка минута от влюбването ни и не бих искал да похабя своето
писмо, повтаряйки нещо, което ти вероятно си обрисуваш много по-красноречиво,
отколкото бих могъл да го направя аз някога.
Предполагам, това означава, че ми остава да говоря единствено за бъдещето.
Ако всичко мине както трябва, ти ще прочетеш това писмо на двайсет и петата
годишнина от сватбата ни. Възможно е да пророниш няколко сълзи и да размажеш
мъничко мастилото. След това ще се приведеш към мен, ще ме целунеш и ние ще
правим любов.
Но… ако по някаква причина отваряш тази кутия, защото бракът ни не се е
получил така, както мислехме, нека първо ти кажа колко съжалявам. Защото знам,
че не бихме прочели писмата, ако не сме направили абсолютно всичко, за да го
предотвратим.
Не знам дали ще си спомниш това, но веднъж водихме разговор. Мисля, че
беше едва втората нощ, която прекарахме заедно. Ти спомена как всички бракове
имат моменти, наподобяващи ураган от пета степен, и как според теб предишните
ти връзки не биха оцелели в един такъв момент.
Понякога мисля за това. Защо една двойка би преживяла момент от пета
степен, а друга — не. Мислих достатъчно, за да намеря възможен отговор.
Ураганите не представляват постоянна заплаха за крайбрежните градове. Има
повече дни с прекрасно време, съвършени за плаж, отколкото урагани.
И с браковете е така — много повече са прекрасните дни без спорове, в които
и двамата са изпълнени с любов един към друг.
Има обаче и дни с опасно време. Може и да са само няколко пъти в годината,
но е възможно да причинят толкова щети, не да отнеме години те да бъдат
поправени. Някои крайбрежни градове са подготвени за дните с лошо време. Те
пазят най-добрите си ресурси и по-голямата част от енергията си, така че да са
подготвени за последиците.
Други градове обаче не са толкова добре подготвени. Те влагат всичките си
ресурси в хубавите дни, с надеждата, че лошото време никога няма да дойде. Това е
по-ленивият избор и изборът с по-сериозни последствия.
Мисля, че това е разликата между браковете, които оцеляват, и онези, които не
оцеляват. Някои хора мислят, че фокусът на един брак трябва да бъдат неговите
съвършени дни. Обичат с всичка сила, докато нещата вървят добре. Но ако човек
дава всичко от себе си в добрите времена, надявайки се, че лошите никога няма да
настъпят, възможно е да се окаже, че не разполага с достатъчно ресурси или
енергия, за да издържи моментите от пета степен.
Напълно съм сигурен, че ще имаме толкова много хубави моменти. Каквото и
да ни поднесе животът, ще си създадем прекрасни спомени заедно, Куин. В това
няма никакво съмнение. Но освен това ще имаме лоши дни и тъжни дни, и дни,
които ще подложат издръжливостта ни на изпитание.
Това са дните, в които, повече от всякога, искам да чувстваш истинската сила
на любовта ми към теб.
Обещавам да те обичам по-силно по време на бурите, отколкото през
съвършените дни.
Обещавам да те обичам по-силно, когато страдаш, отколкото когато си
щастлива.
Обещавам да те обичам по-силно, когато сме бедни, отколкото когато тънем в
разкош.
Обещавам да те обичам по-силно, когато плачеш, отколкото когато се смееш.
Обещавам да те обичам по-силно, когато си болна, отколкото когато си здрава.
Обещавам да те обичам по-силно, когато ме мразиш, отколкото когато ме
обичаш.
И обещавам — кълна се — да те обичам по-силно, докато четеш това писмо,
отколкото те обичах, докато го пишех.
Нямам търпение да прекарам остатъка от живота си с теб. Нямам търпение да
хвърлям светлина върху всички твои съвършени.
Обичам те.
Толкова много.

Греъм

Скъпа Куин,
Ще започна това писмо с малко извинение.
Съжалявам, че отново отворих кутията. Съжалявам, не имах нужда да напиша
още едно писмо. Но ми се струва, че ти ще го оцениш повече, отколкото ще се
подразниш.
Добре, първо математиката. Знам, че мразиш математиката, но аз я обичам и
трябва да се отдам на малко изчисления заради теб. Измина точно една година,
откакто решихме да си родим дете. Което означава приблизително 365 дни.
От тези 365 дни, правихме секс в около 200 от тях. Горе-долу четири пъти в
седмицата. От тези 200 дни ти беше в овулация само 25 % от времето. Около
петдесет дни. Ала шансът една жена да зачене, когато е в овулация, е едва двайсет
процента. Това прави десет дни от петдесет. Ето защо, според моите изчисления,
от всичките 365 дни, които изтекоха между деня, когато за първи път започнахме да
се опитваме, и днес, се броят едва десет. Десет е нищо.
Почти така, сякаш току-що започнахме да се опитваме.
Пиша това само защото усещам, че започваш да се тревожиш. И знам, че
докато прочетеш това писмо на двайсет и петата ни годишнина, вероятно ще ни
делят само няколко години от това да станем баба и дядо и тези изчисления няма
да имат никакво значение. Ала така, както искам да си спомняш съвършените дни,
струва ми се, че вероятно би трябвало да поговоря малко и за не толкова
съвършените.
В този миг ти спиш на дивана до мен. Стъпалата ти лежат в скута ми и от
време на време цялото ти тяло потръпва, сякаш подскачаш в съня си. Опитвам се да
ти напиша това писмо, ала краката ти час по час ритат ръката ми и карат
химикалката да се плъзне по страницата. Ако почеркът ми е ужасен, вината е твоя.
Ти никога не заспиваш на дивана, но имахме дълга нощ. Майка ти организира
едно от нейните ужасни събирания с благотворителна цел. Всъщност то беше
донякъде забавно. Темата беше казино и имаше цял куп маси, където можеш да
залагаш. Разбира се, беше с благотворителна цел, така че не можеше да спечелиш
наистина, но беше по-приятно от повечето ѝ по-скучни събития, на които сме
принудени да седим на една маса с хора, които не харесваме, и да слушаме речи,
изпълнени единствено със самохвалства.
Нощта беше приятна, но много рано забелязах, че започна да се изтощаваш от
въпросите. Бяха безвредни, неангажиращи разговори, но понякога те могат да бъдат
наистина уморителни. Дори мъчителни. Слушах, отново и отново, как те питат
кога ще си родим бебе. Понякога хората просто приемат за даденост сватбата да
бъде последвана от бременност. Не се замислят обаче за въпросите, които задават,
и не осъзнават колко пъти онзи, на когото ги задават, е трябвало да им отговаря.
Първите няколко пъти, когато те попитаха, ти се усмихна и отвърна, че току-
що сме започнали да опитваме.
Ала на петия или шестия път усмивката ти взе да става насилена. Аз започнах
да отговарям вместо теб, но дори така, в очите ти четях, че въпросите ти
причиняват болка. Исках единствено да те отведа оттам.
Тази вечер за първи път видях тъгата ти. Ти винаги си така изпълнена с
надежда, така позитивна, дори когато се тревожиш. Но тази вечер изглеждаше така,
сякаш си дотук. Сякаш това може би бе последното събитие, на което ще отидем,
докато не си родим дете.
Разбирам те. Аз също се уморих от въпросите. Съсипва ме да те виждам
толкова нещастна. Чувствам се толкова… безполезен. Ненавиждам го. Ненавиждам
това, че нямам контрол над ситуацията. Ненавиждам, че не мога да поправя това за
теб.
Но макар да се опитваме от повече от година, аз имам надежда. Един ден ще
се случи. Просто ще се случи по по-различен начин, отколкото мислехме.
По дяволите, дори не знам защо пиша за това, защото, когато прочетеш това
писмо, вече ще си станала майка. Вероятно цели пет пъти.
Предполагам, че все още осмислям всичко това. А и имаме толкова много
неща, за които да бъдем благодарни. След работа прекарваме вечерите си заедно.
Непрекъснато правим любов, смеем се много. Животът е съвършен. Разбира се,
надяваме се една бременност да го направи още по-хубав, но и това ще дойде с
времето. И откровено казано, ако отнеме по-дълго, може би ще му се зарадваме
мъничко повече. Благодарността се ражда в борбата. А ние определено се борихме.
Племенницата ни Аделин е красива и щастлива и те харесва повече, отколкото
харесва мен. Миналата година Каролин се съгласи да я оставя да пренощува у нас и
това продължава и досега. И ти изглеждаш така изпълнена с надежда, когато тя е с
нас. Мисля, че това ме накара да се влюбя още малко повече в теб. Знам колко те
боли, че все още не сме си родили дете, но да видя колко искрено се радваш за
сестра ми и нейното семейство, потвърждава колко благороден човек си. Не
сравняваш нашите трудности с техния успех и аз обичам тази сила у теб.
Все още спиш на дивана, но сега хъркаш и трябва да спра да пиша и да отида
да намеря телефона си, за да го запиша. Ти спориш с мен, че не хъркаш, така че
смятам да се сдобия с доказателство.
Обичам те, Куин. И въпреки че тонът на това писмо вероятно беше малко
депресиращ, силата на любовта ми към теб никога не е била по-голяма. Това не е
момент от пета степен. Може би по-скоро втора. Но ти обещавам, че те обичам по-
силно тази година, отколкото те обичах през изминалата.
Обичам те.
Толкова много.

Греъм

Скъпа Куин,
Бих ти се извинил, задето пак отворих кутията, но имам чувството, че ще се
случи отново. Понякога не искаш да говориш за нещата, които те натъжават, но ми
се струва, не един ден ще поискаш да узнаеш мислите ми. Особено тази година. Тя
беше най-трудната досега.
Женени сме повече от пет години. Не искам да говоря твърде много за това,
защото имам чувството, че е всичко, в което се превърна животът ни, но през
последните няколко години всичко, което правим в опитите ни да забременееш, е
безуспешно. Изкарахме три курса инвитро, преди да се откажем. Бихме опитали и
четвърти път, въпреки че лекарят ни посъветва да не го правим, но не можехме да
си го позволим.
Има много неща, които бих искал да документирам в този брак, Куин, ала
съкрушението след всеки провален опит не е едно от тях. Сигурен съм, че си
спомняш колко трудно беше и за двама ни, така че няма смисъл да го описвам.
Нали знаеш как винаги те питам за сънищата ти? Мисля, че за известно време
ще престана да го правя.
Миналата неделя, когато се събуди, аз те попитах какво пропуснах, докато
спеше. Ти просто се взря в мен с празен поглед в очите. Помълча за миг и аз си
помислих, че се опитваш да измислиш как да ми разкажеш съня си, но после
брадичката ти затрепери. Не можа да го спреш и се разрида, заровила лице във
възглавницата си.
Господи, Куин. Почувствах се толкова виновен. Просто обвих ръка около теб и
те държах в обятията си, докато не престана да плачеш. Не настоях да говориш за
съня си, защото не исках да те карам отново да мислиш за него. Не знам дали беше
сънувала, че си бременна, или че сме си родили дете, но каквото и да е било, е
било нещо, което те съкруши, когато се събуди и осъзна, че е било просто сън.
Оттогава минаха шест дни и от онази сутрин насам не съм те питал за
сънищата ти. Просто не искам отново да те карам да преживееш същото. Надявам
се един ден да се върнем към това, но ти обещавам да не го правя отново, докато не
станеш майка.
Трудно е. Знам, че когато се оженихме, не очаквахме да срещнем подобни
препятствия. И честно казано, Куин, мъча се да те пренеса през тях, но ти си
толкова независима. Опитваш се да не плачеш пред мен. Насилваш се да се
усмихваш и да се смееш и се преструваш, че все още си изпълнена с надежда, ала
това те променя. Прави те тъжна и те изпълва с вина.
Знам, не понякога се чувстваш зле, защото си мислиш, че ме лишаваш от
възможността да бъда баща. Ала мен не ме е грижа за това. Ако днес ми кажеш, че
искаш да престанеш да се опитваме, ще почувствам облекчение, защото ще
означава, че може би вече няма да бъдеш тъжна. Правя всичко това само защото
знам, че повече от всичко на света искаш да бъдеш майка. Бих минал през огън, за
да те видя щастлива. Бих се отказал от всичко, за да зърна искрена усмивка върху
устните ти. Ако трябва завинаги да се откажа от секс, ще го направя. По дяволите,
бих се отказал дори от сиренето, ако това означава най-сетне да видя как мечтата
ти да бъдеш майка се сбъдва. А знаеш колко много обичам сирене.
Това не трябва да ти го казвам, защото знам, че част от теб ще го приеме
погрешно, но мисля, че любимите ми мигове през последната година са
моментите, когато не сме си вкъщи. Когато излизаме с приятели или посещаваме
родителите ни. Забелязах, че когато сме си вкъщи, ти си малко по-резервирана,
когато те докосвам или целувам. Някога не можехме да свалим ръце един от друг,
но по-рано тази година нещо се промени. Знам, че е само защото сексът между нас
стана толкова клиничен, че е започнал да ти се струва като рутина. Може би дори
мъничко болезнен, защото никога не довежда до онова, до което ти се надяваш.
Понякога, когато сме сами и аз те целуна, ти не отвръщаш на целувката ми както
преди. Не се извръщаш от мен, но едва реагираш.
Като че ти е по-приятно, когато знаеш, че целувката трябва да спре дотам. На
обществено място ти ми отговаряш, притискаш се в мен и аз знам, че разликата е
едва доловима, но съществува. Мисля, че според приятелите ни, ние сме най-
любвеобилната двойка, която познават, защото не можем да свалим ръце един от
друг. Вероятно предполагат, че насаме сме още по-страстни.
Ала всъщност именно животът ни, когато сме насаме, буксува. Не че се
оплаквам, Куин. Не се ожених за теб само заради добрите години. Не се ожених за
теб само заради невероятната химия между нас. И би било глупаво да си мисля, че
бракът ни може да продължи цяла вечност, без да срещнем поне няколко трудни
момента. Така че, макар последната година да беше най-тежката досега, в едно съм
напълно сигурен. Тази година те обичам повече, отколкото през която и да било,
дошла преди това.
Знам, че понякога се дразня. Понякога ми липсват дните, когато правехме
любов спонтанно, а не по график. Но те моля, дори в моментите, когато съм
сърдит, да не забравяш, че съм просто човек. И колкото и да ти обещавам да бъда
твоята опора, винаги когато се нуждаеш от такава, сигурен съм, че понякога ще се
провалям. Едничката цел в живота ми е да те направя щастлива и понякога имам
чувството, че вече не съм способен на това. Понякога губя вяра в себе си.
Но се моля ти да не изгубиш вяра в мен.
Обичам те, Куин. Надявам се, че това е последното депресиращо писмо, което
ще ти напиша някога. Надявам се следващата година писмото ми да е пълно с
добри новини.
Дотогава, с всяка битка, пред която се изправяме, ще продължа да те обичам
повече и повече, отколкото те обичах, докато всичко беше съвършено.
Греъм
П.П. Не знам защо пиша единствено за стресиращите неща. Толкова много
хубави неща ни се случиха през последните няколко години. Купихме си къща с
голям заден двор и прекарахме първите два дни, „кръщавайки“ всяка стая. Преди
няколко месеца ти получи повишение. Сега трябва да ходиш в офиса само един-два
пъти седмично. По-голямата част от работата си за рекламната агенция вършиш от
къщи, нещо, което обичаш. Обсъждахме възможността да отворя собствена
счетоводна къща. Работя върху бизнес план за това. А Каролин ни даде друга
племенница.
Все хубави неща, Куин.
Толкова много хубави неща.

Скъпа Куин,
Опитваме се.
Опитваме се да имаме дете. Опитваме се да си осиновим дете. Опитваме се да
се преструваме, че сме добре. Опитваме се да се крием един от друг, когато плачем.
Това е всичко, в което се превърна бракът ни. Безкрайни опити и почти
никакъв успех.
Наистина вярвах, че бихме могли да се справим с всички моменти от пета
степен, изпречили се пред нас, но мисля, че тази година беше шеста степен.
Колкото и да се надявам да греша и колкото и да не ми се иска да го призная, имам
чувството, че скоро ще се наложи да отворим кутията. Ето защо, докато пиша това
писмо, съм в самолета, на път към къщата на сестра ти. Все още се боря за нещо, за
което дори не съм сигурен, че искаш да се боря.
Знам, че се провалих пред теб, Куин. Може би се опитах да саботирам сам себе
си, а може би не съм мъжът, който си мислех, че бих могъл да бъда за теб. Така или
иначе, толкова съм разочарован от себе си. Обичам те безкрайно повече, отколкото
показват постъпките ми, и бих могъл да изпълня цялото писмо единствено с
извинения. Бих могъл да напиша цял роман, който ще бъде едно огромно
извинение, и то пак не би било достатъчно, за да опише колко много съжалявам.
Не знам защо направих онова, което направих. Не мога да го обясня дори
когато се опитах да ти разкажа онази нощ в колата. Трудно ми е да го облека в
думи, защото все още се опитвам да го осмисля. Не го направих заради някакво
неудържимо привличане, на което не бях в състояние да се съпротивлявам. Не го
направих, защото ми липсваше сексът с теб. И макар да се опитах да убедя себе си,
че беше, защото тя ми напомняше за теб, знам колко глупаво звучи това. Изобщо не
биваше да ти го казвам. Имаш право, в известен смисъл наистина прозвуча така,
сякаш стоварвам вината върху теб, а не такова беше намерението ми. Ти нямаше
нищо общо с онова, което сторих.
Не искам да говоря за това, но се налага. Можеш да прескочиш тази част, ако
не искаш да четеш, но аз трябва да го подредя в главата си и по някаква причина
писането на тези писма ми помага да сложа в ред мислите си. Знам, не би трябвало
да съм по-добър в това да ги изразявам, ала знам също така, че ти невинаги искаш
да ги чуеш.
 Мисля, че начинът, по който се чувствах напоследък, започна в един момент,
който се случи в къщата на сестра ми. Предполагам, че би могла да го наречеш
прозрение, но това звучи прекалено положително, за да опише онова, което
изпитвах. Беше в деня, когато трябваше да се запознаем с новия ни племенник, но
ти каза, че си попаднала в задръстване.
Знам, че беше лъжа, Куин.
Знам, защото, когато си тръгвах от къщата на Каролин, видях в дневната
подаръка, който ѝ купихме. Което означава, че по някое време на гостуването ми си
била там, но по някаква причина не искаше да знам.
Мислих за това през целия път към къщи. И единственото обяснение, за което
се сещам, е, че си ме видяла в къщата на Каролин да държа Кейлъб. А ако си видяла
това, може би си чула думите на Каролин и моя отговор. За това, че съм съсипан,
задето все още не съм станал баща. Колкото и да ми се иска, не мога да си взема
думите обратно. Ала трябва да знаеш защо го казах.
Докато го държах в ръцете си, не можех да престана да го гледам, защото той
мъничко прилича на мен. Не съм държал момичетата, когато бяха толкова малки,
така не Кейлъб беше най-мъничкото човешко същество, което съм държал някога.
И това ме накара да се чудя, ако ти беше там, как ли би се почувствала? Дали би се
гордяла, да ме видиш с племенника ми? Или щеше да бъдеш разочарована, че
никога няма да ме видиш да държа нашето новородено?
Мисля, че Каролин забеляза изражението ми и вероятно реши, че го гледам по
тази начин, защото искам също собствено дете. Ала всъщност го гледах и се чудех
дали ще продължиш да ме обичаш дори ако не станех едничкото, което искаше да
бъда.
Знам, че Каролин просто ми правеше комплимент, когато ми каза, че от мен
би излязъл добър баща. Ала причината да отговоря, че съм съсипан, задето все още
не се е случило, бе, защото бях съсипан за теб. За бъдещето ни. Защото едва в този
момент си дадох сметка, че може би никога няма да бъда достатъчен за теб.
Малко след това, докато си тръгвах от къщата на сестра си, видях подаръка и
разбрах, че си била там. Не исках да се върна у дома. Не исках да се изправя срещу
теб, защото се боях, че ще потвърдиш страховете ми, така че обикалях безцелно с
колата. По-късно онази нощ, когато се прибрах, ти ме попита дали съм държал
Кейлъб на ръце. Излъгах те, защото исках да видя твоята реакция. Надявах се, че
може би греша и в действителност не си била в къщата на сестра ми. Може би
подаръкът беше от някой друг и просто приличаше на нашия. Ала в мига, в който
видях реакцията ти, разбрах, че си била там.
И понеже го криеше, разбрах, че си чула разговора ни. Което означаваше, че си
ме видяла да държа Кейлъб. Тревожех се, че гледката на това как държа едно
новородено, сякаш съм баща, ще се запечата в съзнанието ти и ще те натъжава
всеки път, когато ме погледнеш и аз не бях баща. Щеше да си дадеш сметка, не
единственият начин да пропъдиш този образ от главата си, е, ако напусна живота
ти завинаги.
Откакто се оженихме, се тревожа за много неща, но не мисля, че някога съм се
тревожил за нас до този момент. Толкова дълго се опитвах да бъда силата, от която
се нуждаеш, ала тогава за първи път ми хрумна, че може би вече не съм онова,
което ти дава сила. Че може би съм част от онова, което причинява болка?
Исках да ми заявиш в лицето, че лъжа. Исках да ми се разкрещиш, задето казах
на Каролин, че съм съсипан, защото все още не съм станал баща. Исках нещо от
теб, Куин. Каквото и да е. Но ти криеш мислите и чувствата си толкова дълбоко в
себе си; започва да става невъзможно да ги разчета.
Ала ти не си единствената, която е невъзможно да бъде разчетена напоследък.
Трябваше да бъда откровен с теб онази вечер. В мига, в който разбрах, че си била в
къщата на Каролин, трябваше да ти го кажа. Само че в един момент между
сватбения ни ден и днес, аз изгубих смелостта си. Твърде много се страхувах да чуя
какво наистина се крие в главата и сърцето ти, така че на свой ред спотаявах
толкова много под повърхността. Ако не те притиснех да говорим за това, никога
нямаше да ми се наложи да се изправя очи в очи с възможността, че бракът ни е в
опасност. Конфронтацията води до действие. Избягването води до бездействие.
През последните няколко години бях бездействен съпруг и толкова много
съжалявам за това.
Спомням си как отиде в кабинета си в нощта, в която те излъгах за Кейлъб.
Тогава за първи път ми мина мисълта, че може би ще трябва да се разведем.
Не си го помислих, защото не бях щастлив с теб. Помислих си го, защото
почувствах, че вече не те правя щастлива. Имах чувството, че присъствието ми те
потиска, кара те да се затваряш все по-дълбоко в себе си.
Отидох в дневната и дълго седях на дивана, чудейки се какви нови
възможности биха се отворили за теб, ако те напуснех. Може би ако не беше
завързана за мен, след време би могла да срещнеш мъж, който вече има деца. Би
могла да се влюбиш в него и да бъдеш доведена майка на децата му, и да получиш
някакво подобие на щастие в живота си.
Сринах се, Куин. Там, в дневната ни. Това бе мигът, в който осъзнах, че вече не
ти нося щастие. Превърнал се бях в едно от многото неща, добавящи се към болката
ти.
Мисля, че от известно време е така, но по някаква причина едва наскоро си
дадох сметка за това. И дори тогава ми отне известно време, преди да си позволя
да го повярвам.
Имам чувството, че се провалих пред теб. Ала дори така, никога не бих взел
решението да те напусна. Знам това за себе си. Дори ако вярвах, че би била по-
щастлива, ако си отида, бях прекалено себичен, за да ти го дам. Знаех какво би ми
причинило да те напусна и то ме ужасяваше.
Ето защо според мен направих онова, което направих. Защото знаех, че никога
не бих бил достатъчно самопожертвувателен, за да те напусна. Позволих си да
направя нещо в пълен разрез с характера ми, защото ако имах чувството, че вече не
съм достоен за теб, би ми било по-лесно да се убедя, че заслужаваш нещо по-
добро.
Толкова е ужасно.
Дори не знам как стигнахме дотук. Не мога да погледна назад към брака ни и
да посоча деня, в който любовта ми към теб се превърна в нещо, против което
негодуваш, а не нещо, което цениш.
Някога вярвах, че ако обичаш някого достатъчно силно, тази любов може да
устои на всичко. Стига само двама души да се обичат, нищо не би могло да ги
раздели. Нито дори една трагедия.
Ала сега си давам сметка, не една трагедия би могла да разруши дори най-
силното нещо.
Би могъл да имаш най-прекрасния певчески глас в историята и едно
заболяване на гърлото да сложи край на кариерата ти. Би могъл да бъдеш най-
бързият бегач на света и травма на гърба да промени това. Би могъл да бъдеш най-
интелигентният професор в Харвард и един инсулт да те накара да се пенсионираш
преждевременно.
Би могъл да обичаш съпругата си повече, отколкото който и да било мъж е
обичал съпругата си някога, и една опустошителна битка с безплодието да
превърне любовта в неприязън.
Но дори след всички тези години, в които трагедията постепенно ни смазваше,
все още отказвам да се предам. Не знам дали ако дойда в Европа с кутията, която
затворихме в първата ни брачна нощ, нещата ще станат по-добри или по-лоши. Не
знам дали един грандиозен жест би те убедил колко непълен е животът ми без теб.
Ала не мога да издържа нито ден повече, без да се опитам да ти докажа колко
несъществени са децата, когато става дума за бъдещето ми с теб. Аз не се нуждая
от деца, Куин. Нуждая се единствено от теб. Не знам как да го подчертая още
повече.
Ала колкото и доволен да съм аз от този живот, това не означава, че ти си
доволна от своя.
Когато отида в Европа, ще трябва да вземем окончателно решение и имам
чувството, не няма да искам да се съглася с него. Ако можех да отлагам до безкрай
разговора с теб, за да не решиш да отвориш кутията, бих го направил. Ала именно
там сгрешихме. Престанахме да говорим за всички онези неща, които не биваше да
държим в себе си.
Вече нямам представа кое е най-доброто за нас. Искам да бъда с теб, но не
искам да бъда с теб, когато присъствието ми ти причинява такава болка. Толкова
много се промени между нас, откакто затворихме кутията в първата ни брачна нощ.
Обстоятелствата ни се промениха. Мечтите ни се промениха. Очакванията ни се
промениха. Ала най-важното между нас не се промени. Изгубихме много от себе
си в този брак, но никога не престанахме да се обичаме. Това е едничкото, устояло
на всички онези моменти от пета степен. Сега си давам сметка, че понякога двама
души могат да изгубят надеждата или желанието, или щастието си, но дори да
изгубиш всички тези неща, пак не означава, че си загубил.
Все още не сме загубили, Куин.
И независимо от това, което се случи, откакто затворихме кутията, независимо
какво ще се случи след като я отворим, ти обещавам да те обичам през всичко.
Обещавам да те обичам по-силно, когато страдаш, отколкото когато си
щастлива.
Обещавам да те обичам по-силно, когато сме бедни, отколкото когато тънем в
разкош.
Обещавам да те обичам по-силно, когато плачеш, отколкото когато се смееш.
Обещавам да те обичам по-силно, когато си болна, отколкото когато си здрава.
 Обещавам да те обичам по-силно, когато ме мразиш, отколкото когато ме
обичаш.
Обещавам ти да те обичам по-силно като бездетна жена, отколкото бих те
обичая като майка.
И ти обещавам — кълна ти се, — че ако избереш да сложиш край, ще те
обичам повече, когато си тръгваш, отколкото в деня, в който мина по пътеката от
пясък.
Надявам се да избереш пътя, който ще те направи най-щастлива. Дори ако това
не е избор, който ще ми хареса, аз винаги ще те обичам. Независимо дали съм част
от живота ти или не. Ти заслужаваш да бъдеш щастлива повече от всекиго, когото
познавам.
Обичам те. Завинаги.

Греъм

Не знам колко дълго плача след последното писмо. Достатъчно дълго, че главата и
стомахът да ме заболят и да изхабя половин кутия с носни кърпички. Плача толкова дълго, че
се изгубвам в скръбта.
Греъм ме прегръща.
Не знам кога е влязъл в стаята, кога е коленичил на леглото, кога ме е придърпал до
гърдите си.
Той няма представа какво съм решила. Няма представа дали думите, които ще излязат от
устата ми, ще бъдат мили, или зли. И все пак е тук, прегръща ме, докато плача, просто защото
му причинява болка да ме гледа как плача.
Слагам целувка върху гърдите му, точно над сърцето му. И не знам дали минават пет
минути, или половин час, но когато най-сетне преставам да плача, достатъчно дълго, за да
проговоря, повдигам глава от гърдите му и го поглеждам.
— Греъм — прошепвам, — в този миг те обичам по-силно, отколкото във всеки, дошъл
преди това.
В мига, в който думите се отронват от устата ми, от неговите очи също бликват сълзи.
— Куин — казва той, улавяйки лицето ми в шепи. — Куин…
Това е всичко, което е в състояние да каже. Плаче прекалено силно, за да добави каквото
и да било. Целува ме и аз го целувам с цялото си същество, в опит да му се отплатя за всички
целувки, които съм му отказала някога.
Затварям очи, повтаряйки думите от писмото му, които се докоснаха най-дълбоко до
мен.
Все още не сме загубили, Куин.
Прав е. Може най-сетне да сме се отказали в един и същи момент, но това не означава,
че не можем да си върнем някогашната надежда. Искам да се боря за него. Искам да се боря
за него толкова силно, колкото той се бори за мен.
— Толкова съжалявам, Куин — прошепва той до гърдите ми. — За всичко.
Поклащам глава; дори не се нуждая от извинение. Знам обаче, че той се нуждае от
прошката ми, така че му я давам:
— Прощавам ти. С цялото си същество, Греъм. Прощавам ти и не те виня, и аз също
съжалявам.
 Греъм обвива ръце около мен и ме държи. Оставаме така толкова дълго, че сълзите ми
изсъхват, ала все така съм вкопчена в него с всичка сила. И правя всичко, за да съм сигурна,
че никога вече няма да го пусна.
Глава 29
Преди
Не мога да си представя по-хубав завършек на първата ни годишнина — увити в одеяло
навън, заслушани във вълните, разбиващи се в брега. Съвършеният момент за съвършения
подарък.
— Имам нещо за теб — казвам на Греъм.
Обикновено той е този, който ме изненадва с подаръци, и фактът, че аз имам нещо за
него, привлича вниманието му. Поглежда ме очаквателно и сваля одеялото от мен,
избутвайки ме от стола. Аз изтичвам вътре и се връщам с пакета. Опакован е с коледна
хартия, въпреки че Коледа е още далеч.
— Само това успях да намеря — обяснявам. — Нямах време да го опаковам, преди да
тръгнем, така че използвах това, което намерих тук.
Той започва да го разопакова, но преди да успее да свали хартията, аз избъбрям:
— Одеяло е. Сама го направих.
— Изобщо не те бива в изненадите — смее се той. Маха опаковъчната хартия и разкрива
одеялото, което направих от парчета от дрехите ни. — Това да не са… — Вдига една от
скъсаните си официални ризи и се смее.
Понякога ни е трудно да опазим дрехите си здрави, докато ги сваляме един от друг.
Мисля, че трябва да съм направила на парчета най-малко половин дузина от ризите на
Греъм. Той е скъсал няколко от моите. Понякога го правя, защото ми харесва драматичността
на това навсякъде да се разхвърчат копчета. Не помня кога започна, но се превърна в нещо
като игра за нас. Скъпичка игра. Поради което реших да вкарам съсипаните дрехи в
употреба.
— Това е най-хубавият подарък, който съм получавал някога.
Той премята одеялото през рамо, а после ме вдига на ръце. Отнася ме вътре и ме полага
на леглото. Разкъсва нощничката ми, а после разкъсва демонстративно и ризата си. Аз се
заливам от смях, докато той не се покатерва отгоре ми и не заглушава смеха ми с езика си.
Повдига коляното ми и понечва да проникне в мен, но аз слагам ръка на гърдите му.
— Трябва ни презерватив — прошепвам задъхано.
Миналата седмица бях на антибиотици заради настинка и спрях противозачатъчните.
Цяла седмица трябваше да използваме презервативи като предпазна мярка.
Греъм слиза от мен и отива до сака си. Вади кондом, но не се връща веднага до леглото.
Просто се взира в пакетчето в ръцете си. След това го мята обратно върху сака.
— Какво правиш?
— Не искам да го използваме тази нощ — заявява той с огромна доза увереност.
Аз не отговарям. Не иска да използва презерватив? Правилно ли разчитам намерението
му?
Греъм се приближава до леглото и отново се отпуска върху мен. Целува ме, а после се
отдръпва леко.
— Понякога мисля за това. Как забременяваш.
— Така ли? — Не го очаквах. Поколебавам се за миг, преди да кажа: — Само защото
мислиш за него, не означава, че си готов.
 — Само че съм. Когато мисля за това, ме обзема вълнение. — Той се изляга на една
страна и слага ръка върху корема ми. — Не мисля, че трябва отново да започнеш да вземаш
противозачатъчни.
Стискам ръката му, слисана от това колко силно искам да го целуна, да се смея, да го
поема в себе си. Ала колкото и да съм сигурна в това, че искам деца, няма да взема това
решение, ако той не е точно толкова сигурен, колкото съм и аз. — Убеден ли си?
Мисълта да станем родители ме изпълва с огромна любов към него. Толкова, че усещам
как по бузата ми се стича сълза.
Греъм я вижда и се усмихва, докато я избърсва с палец.
— Обичам това, че ме обичаш толкова, че понякога те кара да плачеш. Обичам и идеята,
че да си родим дете те кара да заплачеш. Обичам това, че си изпълнена с такава любов, Куин.
Целува ме. Не мисля, че му казвам достатъчно често колко страхотно се целува. Най-
добрият, когото съм имала някога. Не знам какво прави целувките му различни от тези на
всички останали мъже, които съм целувала преди, но те са толкова по-хубави. Понякога се
страхувам, че един ден ще му омръзне да ме целува, заради това колко много го целувам аз.
Просто не мога да бъда близо до него, без да го вкуся.
— Целуваш се страхотно — прошепвам.
Греъм се засмива.
— Само защото целувам теб.
Целуваме се дори повече, отколкото обикновено, когато правим любов. И знам, че сме
правили любов стотици пъти преди тази вечер. Може би дори хиляда. Ала този път като че
ли е различно. За първи път между нас няма никаква бариера, пречеща ни да създадем нов
живот заедно. Сякаш правим любов с цел.
Греъм свършва в мен и това е най-невероятното усещане, знанието, че любовта ни един
към друг може би създава нещо по-голямо дори от любовта ни един към друг. Не знам как
това изобщо е възможно. Как е възможно да обичам някого толкова или дори повече,
отколкото обичам Греъм?
Беше толкова съвършен ден.
Преживяла съм много съвършени моменти, но съвършените дни са рядкост. Нужни са
съвършено време, съвършена компания, съвършена храна, съвършеният план за деня,
съвършено настроение.
Чудя се дали нещата винаги ще бъдат съвършени. Сега, когато решихме да си създадем
семейство, част от мен се чуди дали съществува ниво на съвършенство, което все още не сме
достигнали. Как ли ще бъде следващата година, когато може би ще сме станали родители?
Или пък след пет години? Десет? Понякога ми се иска да имах кристална топка, която
наистина да можеше да вижда бъдещето. Ще ми се да знаех всичко.
Описвам невидими фигурки върху гърдите му с пръст, когато го поглеждам.
— Къде мислиш, че ще бъдем след десет години?
Греъм се усмихва. Обича да говори за бъдещето.
— Надявам се след десет години да си имаме своя собствена къща. Не прекалено
голяма, нито прекалено малка. Дворът обаче ще бъде огромен и непрекъснато ще играем
навън с децата. Ще имаме две, момче и момиче. А ти ще си бременна с третото.
Усмихвам се при тази мисъл. Той реагира на моята усмивка и продължава да говори.
— Все още ще пишеш, но ще работиш от къщи, и то само когато поискаш. Аз ще
притежавам своя собствена счетоводна къща. Ти ще караш комби, защото определено ще
бъдеш от онези родители, които водят децата си на футболни мачове и гимнастика. —
Усмихва ми се широко. — И непрекъснато ще правим любов. Може би не толкова често,
колкото сега, но повече от всичките ни приятели.
Притискам ръка над сърцето му.
— Звучи ми като съвършения живот, Греъм.
И наистина е така. Ала всеки живот с Греъм звучи съвършено.
— Или пък… — добавя той. — Нищо няма да се промени. Може би все още ще живеем в
апартамент. Може би ще имаме финансови затруднения, защото непрекъснато ще се местим
от работа на работа. Възможно е дори да не можем да имаме деца, така че няма да имаме
голям двор, нито дори комби. След десет години все още ще караме същите скапани коли.
Може би след десет години нищо няма да се е променило, животът ни ще бъде същият,
какъвто е сега. И ще имаме единствено себе си.
Точно както след първата фантазия, която описа, и този път по лицето ми се разлива
умиротворена усмивка.
— И това ми звучи като съвършения живот.
И наистина е така. Стига само да имам Греъм, не мисля, че животът ни би могъл да бъде
по-малко от това, което е сега. А сега той е съвършен.
Отпускам се върху гърдите му и заспивам с най-умиротвореното чувство в сърцето си.
Глава 30
Сега
— Куин.
Гласът му е дрезгав до ухото ми. За първи път от дълго време насам се събуждам с
усмивка. Отварям очи и Греъм изглежда напълно различен от съсипания мъж, който прекачи
прага на Ейва и Рийд снощи. Притиска устни до бузата ми, а после се отдръпва и отмята
косата от лицето ми.
— Какво пропуснах, докато спеше?
Тези думи ми липсваха толкова много. Те са едно от нещата, които ми липсваха най-
много. Означават още повече сега, когато знам, че е престанал да ме пита само защото не е
искал да ме нарани. Протягам ръка и прокарвам палец по устните му.
— Сънувах нас.
Той целува възглавничката на палеца ми.
— Хубав сън ли беше, или лош?
— Хубав. Не беше от обичайните шантави сънища. По-скоро нещо като спомен.
Греъм пъхва ръка между възглавницата и главата си.
— Искам да чуя всяка подробност.
Заемам неговата поза, усмихвам се и започвам да разказвам.
— Беше първата годишнина от сватбата ни. Нощта, в която решихме да си родим дете.
Попитах те къде ще бъдем според теб след десет години. Спомняш ли си?
Греъм клати глава.
— Смътно. Къде мислех, че ще бъдем?
— Каза, че ще имаме деца и аз ще карам комби, и ще живеем в къща с голям двор,
където ще играем с децата си. — Усмивката на Греъм помръква. Аз изтривам намръщването
му с палец, искам усмивката отново да се върне на лицето му. — Странно е, защото напълно
бях забравила за този разговор, докато снощи не го сънувах. Но това не ме натъжи, Греъм.
Защото ти каза, че може и да нямаме нищо от това. Каза, че е възможно да се местим от
работа на работа и да не можем да имаме деца. И че може би нищо между нас няма да се е
променило след десет години и ще имаме единствено себе си.
— Спомням си това — прошепва той.
— Спомняш ли си какво ти казах?
Той поклаща глава.
— Казах: „И това ми звучи като съвършения живот“.
Греъм изпуска дъха си, сякаш цял живот е чакал да чуе тези думи.
— Съжалявам, че забравих за това — прошепвам. — За нас. Ти винаги си бил
достатъчен за мен. Винаги.
Поглежда ме така, сякаш сънищата ми са му липсвали толкова, колкото и аз.
— Обичам те, Куин.
— Аз също те обичам.
Притиска устни до челото, а после до носа ми. Аз го целувам по брадичката и оставаме
така, сгушени един в друг.
Докато силно къркорене откъм корема ми не разваля мига.
 — Сестра ти дали няма нещо за ядене?
Ставаме от леглото и тихичко отиваме в кухнята. Няма и осем часът и Ейва и Рийд все
още спят. Греъм претърсва кухнята за продуктите, от които се нуждаем, за да приготви
палачинки и яйца. Той включва котлона, а аз бъркам тестото, когато забелязвам, че дървената
кутия все още стои на плота.
Оставям миксера и отивам до кутията. Прокарвам ръка по нея, чудейки се дали нещата
днес щяха да бъдат различни, ако той не бе изработил този подарък за нас малко преди
сватбената ни нощ. Все още си спомням как му написах любовно писмо. Помня и как пъхнах
своя гола снимка в плика. Чудя се колко ли различна изглеждам сега.
Отварям кутията, за да извадя писмото до него, но когато го вдигам, забелязвам няколко
парченца хартия на дъното на кутията. Едно от тях е жълтото листче, което месеци наред
стоя залепено на стената ми. Другите две са късметчетата ни.
Вадя ги и ги прочитам.
— Не мога да повярвам, че си ги запазил през всичкото това време. Толкова е сладко.
Греъм се приближава до мен.
— Сладко? — Издърпва късметчетата от ръцете ми. — Това не е сладко. А
доказателството, че съдбата съществува.
Поклащам глава и посочвам неговото.
— Твоето късметче каза, че онзи ден ще успееш в бизнеса, но ти дори не отиде на
работа. Какво доказателство е това, че ни е било писано да бъдем заедно?
Широка усмивка извива устните му.
— Ако бях отишъл на работа, никога нямаше да те срещна, Куин. Бих казал, че това е
най-големият успех, свързан с работата, който съм имал някога.
Накланям глава на една страна, чудейки се защо никога не съм се замисляла за
късметчето му от тази гледна точка.
— Да не забравяме и това. — Той обръща късметчето си и го вдига, посочвайки числото
осем на гърба му.
Обръщам и моето. Също осем.
Две осмици. Датата, на която отново се срещнахме, преди всички онези години.
Вдигам очи към него.
— Излъга ме. Каза, че се шегуваш, че на гърба им пишело осем.
Греъм взема късметчето от ръката ми и внимателно прибира и двете обратно в кутията.
— Не исках да се влюбиш в мен заради съдбата — заявява и затваря капака. — Исках да
се влюбиш в мен просто защото е било по-силно от теб.
Усмихвам се, докато го гледам с благодарност. Обичам това, че е толкова сантиментален.
Обичам това, че вярва в съдбата повече, отколкото в съвпаденията. Обичам това, че според
него аз съм неговата съдба.
Повдигам се на пръсти и го целувам. Той улавя главата ми с две ръце и отвръща на
целувката ми със също толкова благодарност.
След няколко мига, в които се целуваме, и няколко провалени опита да спрем, той
измърморва нещо за това, че палачинките загарят, и си заповядва да се отдръпне от мен и да
отиде при котлона. Докосвам устните си с пръсти и се усмихвам, осъзнала, че той току-що
ме целуна, а аз нямах абсолютно никакво желание да се откъсна от него. Всъщност исках да
продължа да го целувам още дълго. Това е чувство, на което не бях сигурна, че отново ще бъда
способна.
 Поколебавам се дали да не отида при него просто защото искам да го целуна отново. Но
освен това наистина искам палачинки, така че го оставям да продължи с готвенето. Обръщам
се към дървената кутия и посягам към писмото, което му написах. Сега, когато вярвам, че
сме на път да оправим нещата между нас, ми се иска да прочета думите, които му написах в
началото на пътя ни заедно. Обръщам плика, за да извадя писмото, но той все още е
запечатан.
— Греъм? — Обръщам се към него. — Не си прочел твоето?
Той ме поглежда през рамо и се усмихва.
— Не беше нужно, Куин. Ще го прочета на двайсет и петата ни годишнина.
Обръща се към котлона и отново се заема с готвенето, сякаш току-що не каза нещо по-
изцелително, отколкото всичко, което е казвал или правил досега.
Свеждам поглед към писмото, с усмивка на лицето. Дори с изкушението на гола снимка,
е бил достатъчно сигурен в любовта си към мен, за да не се нуждае от допълнителна
увереност.
Неочаквано ми се приисква да му напиша още едно писмо. Всъщност мога дори да
започна да правя онова, което той е правил през всички тези години, и също да добавям още
писма. Искам да му напиша толкова много писма, че когато най-сетне отново отворим
кутията, този път — по правилната причина, вътре да има достатъчно писма, че да ги чете
цяла седмица.
— Къде ще бъдем според теб на двайсет и петата си годишнина?
— Заедно — отвръща той прозаично.
— Мислиш ли, че някога ще напуснем Кънектикът?
Той се обръща към мен.
— Искаш ли?
Свивам рамене.
— Може би.
— Понякога си мисля за това — признава той. — Вече имам няколко клиенти, които
искат да им бъда счетоводител. Ако си намеря още няколко, бихме могли да си го позволим,
но вероятно няма да печелим колкото преди. Но бихме могли да попътуваме година-две.
Повече, ако ни хареса достатъчно.
Разговорът ми напомня за онази вечер на стъпалата пред къщата на майка ми. Не мисля,
че и отдавам заслуженото, но тя е права. Бих могла да прекарам времето си,
съсредоточавайки се върху съвършената версия на живота, който никога няма да имам, или
пък да го прекарам, наслаждавайки се на този, който имам. А животът, който имам, би могъл
да ми предложи толкова много възможности, стига само да си позволя да ги последвам.
— Исках толкова много неща, преди да бъда обсебена от идеята да бъда майка.
Греъм ми се усмихва мило.
— Спомням си. Искаше да напишеш книга.
Мина толкова много време, откакто му го споменах. Учудвам се, че го помни.
— Наистина исках. Все още искам.
Той ми се усмихва, а после се заема да обърне остатъка от палачинките.
— Какво друго искаш да направиш, освен да напишеш книга?
Приближавам се до него при котлона. Той обвива едната си ръка около мен и
продължава да готви с другата. Отпускам глава на рамото му.
— Искам да видя света — казвам тихичко. — И наистина бих искала да науча нов език.
 — Защо не се преместим тук, в Италия, и да си откраднем учителя на Ейва?
Смея се на думите му, но той оставя шпатулата и се обръща към мен с развълнуван
блясък в очите. Обляга се на плота.
— Да го направим. Да се преместим тук. Нищо не ни спира.
Накланям глава на една страна и го поглеждам.
— Сериозно ли говориш?
— Забавно би било да опитаме нещо ново. И дори не е нужно да бъде Италия. Бихме
могли да се преместим където поискаш.
Сърцето ми забива учестено, предвкусвайки как правим нещо толкова щуро и
спонтанно.
— Тук наистина ми харесва — казвам. — И то много. А и Ейва ми липсва.
Греъм кимва.
— Аха. И на мен Рийд ми липсва. Но недей да го повтаряш пред никого.
Аз сядам на плота до печката.
— Миналата седмица, докато се разхождах, видях, че дават под наем една къщичка на
няколко пресечки оттук. Бихме могли да опитаме временно.
Греъм ме гледа така, сякаш е влюбен в тази идея. А може би ме гледа така, сякаш е
влюбен в мен.
— Да идем да я разгледаме още днес.
— Добре — казвам, изпълнена с възторг. Улавям се, че хапя вътрешната страна на бузата
си, за да скрия усмивката си, и незабавно преставам да се мъча да я скрия. Ако има нещо,
което Греъм заслужава, то е щастието ми да бъде очевидно. А този момент е първият от
много дълго насам, в който изпитвам толкова голямо щастие. Искам и той да го почувства.
Харесва ми, че именно сега за първи път ми се струва, че може би ще бъда добре. Че ние
ще бъдем добре. За първи път когато го поглеждам, не ме изпълва вина заради всичко, което
не мога да му дам, защото знам колко е благодарен, за всичко, което мога да му дам.
— Благодаря ти — прошепвам. — За всичко, което каза в писмата си.
Той застава между краката ми и слага ръце на хълбоците ми. Аз обвивам ръце около
врата му и за първи път от много време насам целувам съпруга си и се чувствам изпълнена с
благодарност. Знам, че животът ми като цяло никога няма да бъде съвършен, но най-сетне
започвам да оценявам всички съвършени неща в него. А те са толкова много. Гъвкавата ми
работа, съпругът ми, неговото семейство, сестра ми, племенничките ми, племенникът ми.
При тази мисъл се отдръпвам лекичко и го поглеждам.
— Какво пишеше в късметчето ми? Помниш ли го наизуст?
— Ако хвърляш светлина само върху недостатъците си, всичките ти съвършени ще бъдат
засенчени.
Замислям се за миг. За това колко е вярно за живота ми. Прекарах твърде много време,
съсредоточавайки се единствено върху безплодието си. Дотам, че съпругът ми и всички
други съвършени неща в живота ми минаха на заден план.
От мига, в който отворихме онези късметчета, никога не съм ги вземала на сериозно.
Ала може би Греъм е прав. Може би те са повече от съвпадение и може би е прав за съдбата.
В такъв случай моята съдба стои срещу мен.
Греъм докосва устата ми с връхчетата на пръстите си и бавно проследява усмивката
върху устните ми.
— Нямаш представа какво означава тази усмивка за мен, Куин. Толкова много ми
липсваше.
Епилог
— Чакай, виж този!
Дърпам Греъм за ръката, карайки го отново да спре насред тротоара. По-силно е от мен.
В почти всеки магазин на тази улица се предлагат най-сладките бебешки дрешки, които съм
виждала някога, и Макс ще е очарователен в тоалета на витрината.
Греъм се опитва да продължи напред, но аз го дърпам за ръката, докато не се предава и
не ме последва в магазина.
— Почти бяхме стигнали до колата — казва. — Толкова близо.
Тикам в ръката му пликовете с детски дрешки, които вече съм купила, откривам щанда
за току-що проходили деца.
— Зелените панталонки ли да взема, или жълтите?
Вдигам ги срещу Греъм и той казва:
— Определено жълтите.
Зелените са по-сладки, но аз се спирам на избора на Греъм просто защото той изобщо
направи такъв. Мрази да купува дрехи, а това е деветият магазин, в който го принудих да ме
последва.
— Кълна се, че този е последният. След това се прибираме.
Целувам го лекичко по устните и се отправям към касата.
Греъм ме последва, вадейки портфейла от джоба си.
— Знаеш, че нямам нищо против, Куин. Пазарувай цял ден, ако искаш. Той навършва две
години само веднъж.
Подавам дрехите на касиерката, която казва със силен италиански акцент:
— Този тоалет ми е най-любимият. — Вдига очи към нас и пита: — На колко години е
момченцето ви?
— Той ни е племенник. Утре навършва две години.
— О, чудесно. Искате ли да го опаковам в кутия за подаръци?
— Не, обикновен плик е достатъчен.
Казва цената на Греъм и докато той плаща, тя отново ме поглежда.
— Ами вие двамата? Имате ли ваши деца?
Усмихвам ѝ се и отварям уста, но Греъм ме изпреварва.
— Имаме шест деца — лъже. — Но вече са пораснали и не живеят с нас.
Опитвам се да не се разсмея, но след като решихме да започнем да лъжем непознатите
за безплодието ми, то се превърна в нещо като надпревара между нас кой ще бъде по-
абсурден. Обикновено Греъм печели. Миналата седмица каза на една жена, че имаме
четиризнаци. Сега се опитва да убеди някого, че двойка на нашите години би могла да има
шест деца, които вече са напуснали дома.
— Все момичета — добавям. — Опитвахме за момче, но не ни било писано.
Продавачката зяпва.
— Имате шест дъщери.
Греъм взема плика и касовата бележка.
— Да. И две внучки.
Винаги прекалява мъничко. Грабвам ръката му, измърморвам едно благодаря на
продавачката и го измъквам навън толкова бързо, колкото го издърпах вътре. Когато отново
сме навън, аз го первам по ръката.
— Невъзможен си — казвам, смеейки се.
Той преплита пръсти в моите, докато поемаме по тротоара.
— Би трябвало да измислим имена за въображаемите ни дъщери — отбелязва. — В
случай че някой настои за подробности.
Минаваме покрай магазин за кухненски потреби, когато го казва, и очите ми
автоматично падат върху една стойка за подправки на витрината.
— Кориандър — заявявам. — Тя е най-голямата.
Греъм спира и се заглежда в поставката за подправки с мен.
— Целина е най-малката. Паприка и Канела са по-големите близначки.
Аз се смея.
— Имаме две двойки близначки?
— Хвойна и Шафран.
Докато отиваме към колата, казвам:
— Добре, нека видя дали съм разбрала правилно. По реда на раждането: Кориандър,
Паприка, Канела, Хвойна, Шафран и Целина.
Греъм се усмихва.
— Почти. Шафран се роди две минути преди Хвойна.
Правя физиономия и той стиска ръката ми, докато пресичаме заедно улицата.
Все още се изумявам от това колко много се промени всичко, откакто отворихме кутията
преди две години. Стигнахме толкова близо до това да изгубим всичко, което бяхме
съградили заедно, заради нещо, което бе извън нашия контрол. Нещо, което би могло да ни
сближи, ала вместо това ни отдалечи един от друг.
Избягване звучи толкова безобидно, ала тази едничка дума може сериозно да увреди
една връзка. Избягвахме толкова много в брака си, просто от страх. Избягвахме да общуваме.
Избягвахме да говорим за предизвикателствата, пред които бяхме изправени. Избягвахме
всичко, което ни натъжаваше най-много. И след известно време аз започнах да избягвам
другата половина от живота си. Избягвах Греъм физически, което доведе до емоционално
избягване, което доведе до много чувства, останали неизречени.
Отварянето на кутията ме накара да осъзная, че бракът ни не се нуждаеше просто от
малка поправка. Трябваше да бъде съграден отново, върху съвсем нови основи. Започнахме
живота си заедно с определени очаквания и когато те не се сбъднаха, нямах представа как да
продължа напред.
Ала Греъм се бореше, постоянно и неуморно, за моето изцеляване. Най-сетне престанах
да бъда толкова тъжна заради съдбата ни. Престанах да се фокусирам върху онова, което
никога нямаше да имаме заедно, и започнах да се фокусирам върху всички неща, които
имахме и които бихме могли да имаме. Това не изличи напълно болката ми, но сега съм по-
щастлива, отколкото съм била много отдавна.
Естествено, отварянето на кутията не разреши всичко като с магия. Не отне начаса
желанието ми да имам деца, макар да увеличи жаждата ми за живот извън това да бъда
майка. Не изличи напълно неохотата ми за секс, макар да открехна вратата към това бавно да
започна да се научавам как да отделям секса от надеждата, от съкрушението. Понякога все
още плача под душа, но никога не плача сама. Плача, докато Греъм ме държи, защото ме
накара да му обещая, че ще престана да крия болката в себе си.
Вече не я крия. Приемам я. Уча се как да нося борбата си като почетен знак и да не се
срамувам от нея. Уча се как да не се чувствам лично засегната от чуждото невежество
относно безплодието. И част от онова, което научих, е, че трябва да имам чувство за хумор.
Никога не бих повярвала, че ще дойде момент, когато ще можем да превръщаме всички
болезнени въпроси в игра. Сега, когато сме на обществено място, всъщност очаквам с
нетърпение някой да попита дали имаме деца. Защото знам, че Греъм ще каже нещо, което
ще ме разсмее.
Научих също така, че е добре да имам малко надежда.
В продължение на толкова дълго време бях така смазана и емоционално изтощена, че
вярвах, че ако открия начин да изгубя всяка надежда, ще изгубя и всички очаквания и
разочарования. Ала не се получи така. Надеждата се оказа единственото положително нещо в
това да бъда безплодна.
Никога няма да изгубя надежда един ден да си имаме дете. Все още кандидатствам в
агенции за осиновяване и говоря с адвокати. Не знам дали някога ще престанем да се
опитваме. Ала научих, че дори ако все още се надявам да стана майка, това не означава, че не
мога да водя пълноценен живот, докато продължавам да се опитвам.
Щастлива съм. И знам, че след двайсет години също ще бъда щастлива дори ако все още
сме само Греъм и аз.
— Мамка му — измърморва Греъм, когато стигаме до колата и посочва една от гумите.
— Спукали сме гума.
Поглеждам към колата и да, гумата определено е спаднала. Толкова, че никакво
напомпване не би помогнало.
— Имаме ли резервна?
С колата на Греъм сме, така че той отваря багажника и повдига постелката, разкривайки
резервна гума и крик.
— Слава богу.
Оставям пликовете на задната седалка и го гледам как вади гумата и крика. За щастие,
спуканата гума е откъм мястото до шофьора, която е до тротоара, а не до пътя. Греъм
изтъркулва гумата близо до спуканата, а после донася и крика. Вдига очи към мен с
притеснено изражение.
— Куин… — Подритва едно камъче на тротоара и извръща очи.
Смея се, защото по смущението му се досещам, че няма представа какво да направи
сега.
— Греъм Уелс, никога ли не си сменял спукана гума?
Той свива рамене.
— Сигурен съм, че бих могъл да го потърся в интернет. Но ти веднъж спомена, че Итън
никога не ти позволявал да смениш спукана гума. — Махва към нея. — Давам ти възможност
да се пробваш първа.
Усмихвам се широко. Това ми харесва твърде много.
— Пусни ръчната спирачка.
Греъм го прави, докато аз намествам крика и започвам да я повдигам.
— Това е доста секси. — Греъм се е облегнал на една улична лампа и ме гледа. Грабвам
гаечния ключ и се заемам да развия болтовете на гумите.
По тротоара минават доста хора и двама души спират, за да попитат дали могат да
помогнат с нещо, защото не си дават сметка, че Греъм е с мен. И двата пъти Греъм заявява:
— Благодаря, но съпругата ми знае какво прави.
 Разсмивам се, когато осъзнавам какво става. През цялото време, докато аз сменям
гумата, Греъм се хвали с това на всеки, който минава: „Виж! Жена ми знае как се сменя
автомобилна гума“.
Когато най-сетне приключвам, той прибира крика и спуканата гума обратно в
багажника. Ръцете ми са изцапани с грес.
— Ще вляза в магазина, за да се измия.
Греъм кимва и отваря вратата на шофьора, докато аз изтичвам до най-близкия магазин.
Изненадвам се, когато влизам и се оглеждам наоколо. Очаквах поредния магазин за дрехи, но
не е. На витрината има кутии с домашни любимци, а върху пречката в една клетка близо до
входната врата е кацнало папагалче.
— Здравей! — казва то на висок глас.
Повдигам вежди.
— Здравей.
— Здравей! — провиква се то отново. — Здравей! Здравей!
— Това е единствената дума, която знае — обяснява една жена, докато се приближава.
— Да осиновите ли сте дошли, или да купите храна?
Вдигам изцапаните си ръце.
— Нито едното, нито другото. Надявах се да имате мивка. Жената ме упътва към
тоалетната и аз прекосявам магазина, поспирайки, за да разгледам различните животни в
клетките им. Има зайчета и костенурки, и котета, и морски свинчета. Ала когато стигам до
дъното на магазина, близо до тоалетната, се заковавам на място и си поемам рязко дъх.
Взирам се в него за миг, защото и той се взира в мен. Две големи кафяви очи, гледащи ме
така, сякаш съм петдесетият човек, минал покрай него днес. Въпреки това в тях има
надежда… сякаш може би аз ще бъда първата, която ще пожелае да го осинови. Идвам по-
близо до клетката, около която има няколко празни. Той е единственото куче в целия
магазин.
— Здравей, приятелче — прошепвам. Прочитам бележката в долния ляв ъгъл на
клетката. Под описанието на италиански има и такова на английски.

Немска овчарка
Мъжка
На седем седмици
Предлага се за осиновяване

Взирам се в бележката за миг, а после си заповядвам да отида в тоалетната. Измивам си

ръцете възможно най-бързо, защото не мога да понеса кученцето да си помисли, че съм една
от дузината хора, минали покрай него днес, без да поискат да го вземат у дома си.
Никога не съм била луда по кучетата, защото никога преди не съм имала куче. Честно
казано, никога не съм мислила да си взема куче, но имам чувството, че няма да си тръгна от
магазина без това кутре. Преди да изляза от тоалетната, вадя телефона от джоба си и пращам
съобщение на Греъм.
Ела в дъното на магазина. Побързай.
Излизам от тоалетната и когато ме вижда отново, кученцето наостря уши. Вдига лапа и я
притиска до клетката, когато се приближавам. Седнало е на задните си крака, но виждам как
опашката му потръпва, сякаш иска вниманието ми, но се бои, че то ще бъде само мимолетно
и ще трябва да прекара още една нощ в клетката.
Пъхвам пръсти между пречките и то ги помирисва, а после ме близва. Усещам как
гърдите ми се свиват всеки път щом срещна очите му, защото да го видя така изпълнен с
надежда, но и така боящ се да не бъде разочарован, ме натъжава. Това кученце ми напомня за
мен. За това как се чувствах аз.
Чувам някой да се приближава зад мен и когато се обръщам, виждам Греъм да се взира в
кутрето. Идва до клетката и накланя глава. Кученцето мести поглед между нас и най-сетне се
изправя на крака, неспособно да спре махането на опашката си.
Дори не е нужно да казвам каквото и да било. Греъм просто кимва и казва:
— Здравей, малкия. Искаш ли да дойдеш у дома с нас?

***

— Минаха три дни — казва Ейва. — Горкото кутре се нуждае от име.

Разчиства масата, готвейки се да се прибере у тях. Рийд си тръгна преди час с Макс, за
да го сложи да спи. Опитваме се да вечеряме заедно няколко пъти седмично, но обикновено
ходим у тях, тъй като Макс си ляга рано. Ала сега ние сме тези, които имат малко бебе, и
макар това бебе да е кученце, то спи и пишка и ака толкова, колкото и новородено дете.
— Толкова е трудно да измислиш хубаво име — простенвам. — Искам да му дадем име,
което да означава нещо, но отхвърлихме всички идеи, които ни дойдоха.
— Прекалено сте придирчиви.
— Отне ви осем месеца, докато измислите име за детето ви. Три дни не е кой знае колко
за едно куче.
Ейва свива рамене.
— Имаш право.
Избърсва масата, докато аз прибирам остатъка от храната в хладилника.
— Мислех да го кръстим на нещо, свързано с математиката, тъй като Греъм толкова я
обича. Като например да го кръстим на някое число.
Ейва се смее.
— Странно е, че го каза. Тъкмо днес получих списъка с чуждестранните разменни
ученици, на които ще преподавам, когато пристигнат след две-три седмици. Една от тях е
момиче от Тексас. Рожденото ѝ име е Севън Мари Джейкъбс, но тя се нарича Сикс7. Веднага
се сетих за Греъм.
— Защо иска да ѝ казват Сикс, ако рожденото и име е Севън?
Ейва клати глава.
— Не знам, но е симпатично. Още не съм се запознала с нея, а вече я харесвам. — Ейва
поспира и ме поглежда. — Защо не го кръстят на някой от героите в книгата си?
Поклащам глава.
— Вече си помислих за това, но тези герои ми се струват като истински, сега, когато
книгата е завършена. Знам, че е странно, но искам кучето да си има свое собствено име.
Иначе би ми се струвало, че е бил принуден да дели.
— Звучи логично. — Ейва отпуска ръце на хълбоците си. — Някакви новини от
агентката ти?
— Още не е изпратила ръкописа на издателски къщи. В момента го преглежда един от
техните редактори, а после ще се опитат да го продадат.
Ейва се усмихва.
— Надявам се да стане, Куин. Направо ще откача, ако вляза в някоя книжарница и видя
твоята книга на полицата.
— И аз!
Греъм влиза с кученцето и Ейва го посреща на вратата.
— Късно е, трябва да вървя — казва тя на кученцето, докато го чеше по главата. —
Надявам се, когато те видя утре, да си имаш име.
С Греъм се сбогуваме с нея и той заключва вратата. Взема кутрето на ръце и се
приближава до мен.
— Познай кой използва тоалетната два пъти, та мама и тате да могат да поспят няколко
часа.
Вземам кученцето от ръцете му и го прегръщам. То ме близва по бузата, а после отпуска
глава в сгъвката на лакътя ми.
— Уморен е.
— Аз също — отвръща Греъм с прозявка.
Оставям кученцето в кошчето му и го покривам с одеяло. Никой от нас не знае нищо за
кучетата, така че четем колкото се може повече за това какво ядат, как да ги възпитаваме,
колко трябва да спят.
Засега сънят определено е най-трудната част. Да бъдеш собственик на малко кутре, идва
с нови предизвикателства, най-голямото от които е изтощението. Ала не бих го заменила за
нищо на света. Всеки път когато това кученце ме погледне, се разтопявам.
С Греъм отиваме в спалнята. Оставяме вратата отворена, така че да го чуем, ако започне
да плаче. Когато се пъхаме в леглото, аз се обръщам към Греъм и отпускам глава на гърдите
му.
— Не мога да си представя какво е да имаш новородено, ако да имаш кученце е толкова
уморително — отбелязвам.
— Забрави ли всичките ни безсънни нощи с Кориандър, Паприка, Канела, Шафран,
Хвойна и Целина?
Смея се.
— Обичам те.
— И аз те обичам.
Сгушвам се още повече в него, а той ме прегръща още по-силно. Правя всичко по силите
си да заспя, ала умът ми отново и отново прехвърля най-различни имена за куче, докато съм
сигурна, че съм изчерпала всички имена на света.
— Куин. — Гласът на Греъм е до ухото ми, топъл и тих. — Куин, събуди се. — Отварям
очи и повдигам глава от гърдите му. Той посочва зад мен и казва: — Виж.
Обръщам се и поглеждам към часовника тъкмо когато става полунощ. Греъм се навежда
към ухото ми и прошепва:
— Осми август. Десет години по-късно и ние сме щастливо женени. Нали ти казах.
Аз въздъхвам.
— Защо ли не се учудвам, че си го спомни?
Не знам защо не очаквах този момент. Числото осем означава толкова много за нас, че
датата би трябвало да бъде очевидна, но през последните дни бях толкова погълната от
кученцето, че дори не осъзнах, че днес е осми август.
— Август — прошепвам. — Ето как ще кръстим кученцето.
Благодарности
С всяка книга, която пиша, има хора в началото, които получават отпадъците, които
изхвърлям в крайна сметка. Провалям им неочакваните обрати в сюжета. Променям сюжетни
линии. Правя четеното на думите ми мъничко объркваща задача. Особено с многото версии
на „Най-доброто в теб“. Огромно благодаря на Кей Майлс, Вилва Гонсалес, Марион Арчър,
Карън Лосън, Лорън Левин, Ваной Файг, Ким Джоунс, Джо Попър, Брук Хауард и Джо
Никълс задето винаги сте честни. И винаги мога да разчитам на вас.
На Тарин Фишър. Обичам теб и цялото ти глупаво семейство.
Благодаря на агентката си, Джейн Дайстъл, и на невероятния и екип!
Благодаря и на невероятния екип на „Атрия Букс“. На издателя ми, Джудит Кър, за
последните пет години на подкрепа. На Ариел Стюарт, моята виртуална най-добра
приятелка. Всъщност виртуална вече може би не е нужно. На Мелани Иглесиас Перес,
благодаря ти за всичко, което правиш! А то е много! И на редакторката ми, Джохана Кастило.
Когато се опитвам да напиша колко много те ценя, думите изглеждат глупаво. Обичам те.
Благодаря на КоХортата. Група любители на книгите, които повдигат егото ми и
ежедневно ми напомнят коя искам да бъда.
Благодаря на ФП. Оригиналните 21. Отдавам заслугата за всичко в тази кариера на онази
първа година. Любовта, подкрепата и вълнението, които хранехме един към друг, са нещо
прекрасно. Никога няма да го забравя. Винаги ще бъда благодарна на всеки от вас.
На момчетата ми. Моите красиви, прекрасни мъже. Благодарение на баща ви, животът
ми все още би бил непълен, ако ви нямах. Ала никога не приемам за даденост това, че ви
имам. Носите радост в живота ми всеки ден. Надявам се никога да не престанете да ме
молите да ви завия в леглото вечер. Толкова се гордея с вас.
И на съпруга ми, Хийт Хувър. Единствените пъти, в които съм те виждала близо до
сълзи, е когато се гордееш със семейството си. Нищо не ме кара да те обичам и ценя повече.
Почти всичко добро в живота ми е заради теб.

Информация за текста
Информация за текста

Издание:

Colleen Hoover
All Your Perfects (2018)

Колийн Хувър
Най-доброто в теб
Издателска поредица Избрани съвременни любовни романи
Преводач Вера Паунова
Редактор Преслава Колева
Художник Depositphotos
Технически редактор Симеон Айтов
Коректор Донка Дончева
Оформление на корица Милена Ковачева
Ибис, 2018
ISBN 978-619-157-248-9
Обработка The LasT Survivors
Сканиране: Daenerys, 2020
Разпознаване, корекция и форматиране: Daenerys, 2020

Бележки под линия

Бележки под линия
1
Вид безалкохолна напитка в САЩ. — Б.пр.
2
Империя (на италиански: Provincia di Imperia) е провинция в Италия, в региона Лигурия.
— Б.пр.
3
Роман на Лира Левин, в който млада двойка, преместила се наскоро в нов град, открива,
че изключително покорните съпруги всъщност са роботи, с които мъжете заместват жените
си. — Б.пр.
4
Операция, при която се отстранява матката. — Б.пр.
5
Южноамериканско ястие от сурова риба с подправки. — Б.пр.
6
Десерт от опечени над огън маршмелоус и бисквити. — Б.пр.
7
Съответно седем и шест. — Б.пр.