Едно

Баща ми обичаше да казва, че ако искаш добре да научиш как се върши

една работа и ако
възнамеряваш да си изкарваш прехраната с нея, трябва внимателно да
наблюдаваш как я върши
някой друг, някой наистина добър.
„Ако искаш да стигнеш до върха, трябва да започнеш от дъното –
казваше той. – Да бъдеш
човекът, без когото главният изпълнителен директор не може да диша.
Да се превърнеш в
дясната му ръка, да знаеш всичко за него – що за човек е, как живее,
какъв е светът му. И след
като си вземеш дипломата, няма да е трудно да си намериш работа.“
Това и направих. Бях се превърнала в нещо като кислородна маска за
шефа, незаменимата му
дясна ръка. Но в моя случай бях и дясната ръка, която напираше да го
удари през лицето по
няколко пъти на ден, всеки ден.
Шефът ми беше господин Бенет Райън.
Копеле!
За жалост, много красив. Само като се сетех за него, стомахът ми се
свиваше: висок,
пленителен и… невероятно гаден тип. Не бях срещала по-егоцентричен
и надут задник от него.
Момичетата в офиса често говореха за него, ахкаха и охкаха колко бил
красив и често се питах
дали с красива външност можеш да постигнеш всичко, и дали само това
търсят жените. Ала
баща ми казваше и друго: „Красотата е плитка, остава по повърхността
на кожата, а грозното е
заболяване, което стига чак до костния мозък“.
През изминалите няколко години бях попадала на достатъчно кофти
мъже, бях излизала с
няколко гадни типа в гимназията и университета. Обаче тоя… Тоя беше
черешката на тортата.
– Аха! Ето ви и вас, госпожице Милс! – Беше застанал до вратата на
стаята ми, през която се
влизаше в неговия офис. Гласът му бе така захаросан – като мед… като
мед, който някой бе
поставил в камерата да се заледи и после го бе надробил на остри
парченца. След като си полях
телефона с вода, изтървах обеците в боклука, а един ме удари отзад на
магистралата и трябваше
да чакаме да дойде полиция, за да ни каже това, което и двамата
знаехме – че той е виновен,
последното, от което имах нужда, беше господин Райън в лошо
настроение. Като че ли някога го
виждах в добро!
– Добро утро, господин Райън – казах, както всеки ден, с надеждата да
ми кимне с глава,
както обикновено ме поздравяваше. Но когато се опитах да мина
покрай него, той промърмори:
– Сериозно ли? Утро… казвате? Колко е часът във вашия малък свят,
госпожице Милс?
Спрях и се обърнах към него. Очите му ме гледаха студено. Беше поне с
двайсет сантиметра
по-висок от мен – преди да започна работа при него не смятах, че съм
ниска. Вече шеста година
работех за „Райън Медиа“, но едва след неговото завръщане в
семейния бизнес започнах да нося
обувки на токчета. Високи токчета – като клоун на кокили в цирк. И то
само и само да не си
чупя врата, когато се налагаше да го погледна в очите. И той много
добре знаеше това. Между
другото имаше красиви, блестящи очи с цвят на лешник.
– Имах доста тежко утро, няма да се повтори – казах и веднага изпитах
облекчение, че гласът
ми не ме предаде. Говорех убедително и спокойно.
Никога не бях закъснявала нито секунда, но, разбира се, той нямаше да
пропусне да направи
от мухата слон. Успях да се промуша край него и да си оставя чантата и
палтото в гардероба.
После седнах и включих компютъра. Опитах се да не забелязвам, че той
все още стои до вратата
и наблюдава като хищник всяко мое движение.
– Ужасно утро? А имаш ли представа какво беше моето? Наложи се
лично да говоря с Алекс
Шафър и да му обясня, или по-точно да замажа факта, че не е получил
подписаните договори
навреме. А ние обещахме за девет сутринта! Трябваше лично да се
обадя на Маделин Бюмон, за
да ù кажа, че ще продължим с процедурата според уговорката. С две
думи, освен моята работа,
трябваше да върша и твоята. И не виждам защо да не можеш да
успееш да си свършиш нещата
в осем сутринта. Ужасно утро! Някои хора идват по-рано, за да не
изостават с работата си.
Погледнах го. Очите му светеха гневно, бе скръстил ръце му пред
мускулестите си гърди.
Тормозеше ме само защото бях закъсняла с един час. Затворих очи и
обърнах глава, за да не се
заглеждам в идеално ушития му костюм, и по-точно в широките рамене,
които изпълваха този
костюм.
Бях направила фаталната грешка да отида във фитнеса на хотела по
време на онази
конференция. Беше през първия месец на… съвместната ни работа. И
когато влязох, го заварих
до пътечката за бягане без риза, потен. Имаше лице, за каквото всеки
мъж модел би убил. Не бях
виждала коса като неговата. Момичетата на долния етаж казваха, че
прическата му е в стил
„току-що изчукан“. И бяха прави. Когато обаче го видях във фитнеса…
как бърше изпотеното си
тяло с тениската си… е, никога не можах да избия от акъла си онази
гледка, остана си
прогорена в съзнанието ми. Разбира се, още щом си отвори устата, успя
да провали
изключително приятното впечатление.
– Радвам се, че най-сетне сте решили да се занимаете с фигурата си,
госпожице Милс. Дано
успеете да поддържате поне това хоби – рече.
Задник!
– Съжалявам, господин Райън – казах с леко хаплив тон. – Разбирам и
съжалявам за
огромното натоварване и стрес, на които сте били подложен. Знам
каква упорита работа е да се
вдигне телефонът и да се пусне факс. Както вече споменах, няма да се
повтори.
– Права сте, със сигурност няма да се повтори – каза и се усмихна. Ако
имаше начин да не си
отваря устата, би бил съвършен. Малко тиксо можеше да свърши
работа. Имах ролка, която
рядко ползвах. Понякога обичах да я вадя, да я въртя из ръцете си и си
мечтаех как един ден това
тиксо най-после ще послужи за нещо полезно. – И за да сме сигурни, че
този малък инцидент
няма да се забрави, искам таблиците и всички данни за проектите на
Шафър, Колтън и Бюмон
на бюрото ми до пет. След което ще отработите изгубения час. Искам да
ми подготвите
презентация за случая Пападакис. Това ще стане в шест в залата за
конференции. Ако имате
намерение да се занимавате с този случай, трябва да ми докажете, че
знаете за какво, по
дяволите, иде реч.
С всяка негова дума очите ми се разширяваха все повече и повече, а
когато свърши, се завъртя
на пети и напусна салона. Копелето знаеше много добре, че съм
напреднала с този проект, че
знам всичко за него, защото това беше и тезата за дипломната ми
работа. Имах месеци да я
довърша, да направя слайдовете, след като подпишат договорите… а те
все още не бяха
подписали нищо, много от точките не бяха уточнени, все още обсъждаха
някои от тях.
И сега, наред с всичко, което ми бе подготвил за деня, трябваше да му
правя презентация
след… погледнах часовника си… седем часа и половина, ако не отида на
обяд. Жестоко,
страхотно и велико!
***
Отворих файла на Пападакис и се зарових в него. Когато всички
излязоха в обедна почивка,
останах залепена за стола. С едно кафе и пакетче ядки, за които загубих
време до машината и
обратно. Обикновено си носех обяд или излизах с другите стажанти, но
точно този ден времето
не работеше в моя полза.
Вратата на офиса се отвори, вдигнах поглед и се усмихнах. Беше Сара
Дилън. Работеше в
„Райън Медиа Груп“ по същата стажантска програма, само че в
счетоводството.
– Отиваме ли на обяд? – попита тя.
– Не мога. Отвратителен ден – погледнах я извинително.
– Отвратителен ден или отвратителен шеф? – засмя се тя и седна на
ръба на бюрото ми. –
Дочух, че тази сутрин бил под пара.
Аз ли не знаех, че е бил под пара! Сара не работеше за Бенет Райън, но
знаеше доста неща за
него. Беше най-младият син на основателя и собственика на компанията
Елиът Райън. Бенет се
бе превърнал в легенда. Абсолютно всички в сградата знаеха за кофтия
му нрав и че му горят
бушоните прекалено бързо. Печална слава.
– Дори да можех да се клонирам, пак няма да успея да свърша навреме.
– Сигурна ли си, че не искаш да ти донеса нещо? – попита тя и погледна
към вратата на офиса
му. – Някой добър снайперист? Светена вода?
– Не, не се притеснявай – засмях се.
Сара се усмихна и излезе. Изпих последната глътка кафе, не помня защо
се наведох и
забелязах бримката на чорапа си.
– Как може? На всичкото отгоре да си скъсам и чорапа?
Явно Сара ме бе чула, защото вратата зад гърба ми се отвори и реших,
че се връща.
– Всъщност, ако минаваш край някое място, където продават шоколад,
купи ми около 50 кила,
за да мога да преглътна тоновете сълзи и гадното настроение след
работа. Погледни каква
бримка!
Вдигнах поглед и разбрах, че никаква Сара не се е върнала. И не Сара
стоеше на вратата, и не
на Сара давах поръчката за шоколада. Изчервих се и придърпах полата
си надолу.
– Съжалявам, господин Райън. Аз…
– Госпожице Милс, след като имате време да обсъждате аксесоарите на
облеклото си с
другите секретарки, вместо да подготвяте презентация, значи ще имате
време да отскочите до
офиса на Уилис и да вземете пазарния анализ на Бюмон.
После оправи вратовръзката си, огледа се в прозореца и попита:
– Мислите ли, че ще се справите?
Дали бъркам, или наистина ме нарече секретарка? Е, все още бях
стажантка и наистина от
време на време вършех и секретарска работа, но той много добре
знаеше, че работех в
компанията години, преди да получа стипендията за „Нортуестърн“, че
ми оставаха само четири
месеца до дипломирането.
Да си взема дипломата и да се разкарам оттук, от теб! – помислих
си. Вдигнах очи и
срещнах гневния му поглед.
– Всъщност въпросът беше риторичен и не беше предположение –
отряза ме той. – Искам ти
да ги вземеш – продължи да ме гледа напрегнато, със стиснати зъби.
После се завъртя и се
изнесе като буреносен облак към офиса си. Затръшна вратата.
Естествено!
Какъв, по дяволите, му е проблемът на тоя?
И това със затръшването на врати… отдавна бе минал пубертета. Взех
сакото си от стола и
хукнах към сателитния офис през няколко сгради от нашата.
Когато се върнах, почуках на вратата му, но той не отговори. Опитах да
отворя, но бе
заключено. Сигурно беше излязъл да чукне нещо набързо, някоя
принцеса. А аз бягах като
лунатик из Чикаго да му нося документи.
Мушнах плика с документите през процепа за поща на вратата му. Дано
всички листове се
разпръснат, та да лази по пода да си ги подрежда. Сам. За миг си
представих как лази на
четири крака. Но кого заблуждавах? Щеше да извика мен да ги събирам.
В стерилно чистия му
кабинет. А той щеше да седи и да гледа.
За четири часа бях обработила цялата нова информация за Пападакис,
всички слайдове бяха
почти готови. Смеех се истерично само като се сетех какъв ад трябваше
да преживея, за да
свърша всичко навреме.
В един момент се улових, че съвсем не на шега обмислям и старателно
планирам убийство.
Жертвата ми – момчето в копирния център. Какво толкова сложно
поисках, така и не разбрах.
Няколко копия, няколко листа в папка… Нищо работа. Слагаш листа,
копираш, вадиш, слагаш,
вадиш. Но не! На това момче му трябваха два часа!
Хукнах по коридора на почти празната вече сграда. Осветлението в
повечето кабинети бе
изключено. Бягах и стисках документите за презентацията. Погледнах
часовника си. Закъснявах
с двайсет минути. Щеше да ме обезглави. Закъсняла. Пак. А както вече
стана ясно, той мразеше
някой да закъснява. „Закъснение“ беше дума, която не съществуваше в
речника на Бенет Райън
Ебалника. Там липсваха и други думи. Сърце, любезност, състрадание,
съчувствие, обедна
почивка, благодаря… няма такива думи за него.
И така, бягах из коридорите с обувките си като кокили. Бягах към
главореза, към екзекутора
си.
Успокой дишането, Клоуи. Кучето ще надуши страха ти.
Намалих ход и се опитах да дишам нормално. Под вратата на залата за
конференции се
процеждаше мека светлина. Там беше. И ме чакаше. Опитах се да
пригладя косата си, да оправя
дрехите си и да сложа листовете в ред. После поех дълбоко въздух и
почуках на вратата.
– Влез.
Влязох в помещението. Осветлението бе меко, навяваше мисли за
топлина и уют. Но залата
беше огромна; големи прозорци – от пода до тавана, с красива гледка
към Чикаго осемнайсет
етажа над земята. Залезът обагряше небето, небостъргачите блещукаха
със светлините в
прозорците. Като милион звезди.
В средата на залата имаше голяма маса от масивно дърво. Той ме
чакаше на президентското
място с лице към мен. Седеше неподвижно, сакото му бе преметнато
през облегалката на стола,
ръкавите на ризата му бяха навити, вратовръзката – разхлабена. Беше
опрял длани на масата и
подпрял брадичка върху дългите си пръсти. Погледна ме, но не каза
нищо.
– Много се извинявам, господин Райън. Копирането на документите
отне… – гласът ми
трепереше от тичането и от притеснение. И както си трепереше, така и
секна. Никакви
извинения нямаше да ми помогнат. А освен това, не исках да му
позволя да ме обвинява за
нещо, което изобщо не зависеше от мен. Да ми целуне задника, ако
иска. И с нова сила и смелост
вирнах брадичка и тръгнах към него.
Без да го поглеждам, прехвърлих документите, прегледах дали всичко е
там и сложих едно
копие на масата между нас.
– Готов ли сте? Да започвам ли? – попитах.
Той не отговори. Не и с думи. Очите му се забиваха в мен като ножове и
смелостта ми отиде
по дяволите. Всичко би било много по-лесно, ако не беше толкова
красив. Той мълчаливо
посочи документите пред него и ме подкани.
Поех дъх и започнах. Докато разяснявах различните аспекти на
предложението, той не каза
нито дума. Гледаше копието си и не реагираше. Защо беше толкова
спокоен? Можех да понеса и
бях свикнала да понасям нервните му изблици. Но това мълчание…
Беше ужасно
обезпокоително. И точно когато се бях навела над масата да му покажа
графиките…
– Техният срок за първия етап е малко амби…
Спрях по средата на думата, дъхът ми сякаш се заклещи в гърлото.
Ръката му беше на гърба
ми и бавно се плъзгаше към талията ми, точно над дупето. През
всичките девет месеца, през
които бяхме работили заедно, той не ме бе докоснал нито веднъж. Не и
умишлено.
А това определено си беше с умисъл. Ръката му бе толкова гореща.
Изгаряше кожата ми през
полата. Всеки мускул в тялото ми се скова, а вътрешностите ми – точно
обратното – втечниха
се. Какво, по дяволите, правеше? Мозъкът ми пищеше да избутам
ръката му, да му кажа да не ме
докосва никога, по никакъв начин. Ала тялото ми имаше съвсем
различно виждане по въпроса.
Зърната ми се втвърдиха. Предаваха ме! Стиснах силно зъби, но не
успях да блокирам отговора
на безмозъчното си тяло. Сърцето ми биеше лудо, мина поне половин
минута. Никой не каза
нищо. Никой не каза нищо и когато той спусна ръка по бедрото ми и го
погали. Единственият
шум в залата бе дишането ни и приглушените звуци на прострелия се
под нас град.
– Обърнете се, госпожице Милс – тихият му глас сякаш разсече
тишината.
Изправих се и бавно се обърнах към него. И докато се обръщах, прокара
ръката си по корема
ми и после по ханша. Усещах как разперва пръсти върху гърба ми, впи
палец в меката ми кожа.
Обърнах се, за да видя очите му. Гледаше ме напрегнато, настоятелно.
Виждах как гърдите му
се повдигат, всяко негово вдишване бе по-дълбоко от предишното.
Потъркваше с палец кожата
ми все по-настоятелно, един мускул на лицето му заигра от
напрежение, не откъсваше очи от
моите. Чакаше да го спра. Имах предостатъчно време да го разкарам, да
се съвзема, да си взема
нещата и да си тръгна. Но това беше прекалено голямо усилие за
блокиралия ми мозък.
Никога преди не бях изживявала подобно нещо. И никога не бях
очаквала, че ще реагирам по
този начин на подобна атака от негова страна. Исках да го зашлевя, да
сграбча ризата му и да
оближа врата му с език.
– За какво мислиш? – прошепна. Гледаше ме с очакване, но се
усмихваше.
– Опитвам се да разбера какво става.
И все така, без да откъсва поглед от мен, пусна ръката си още по-
надолу. Пръстите му лазеха
по бедрото ми, по ръба на полата. Повдигна я нагоре. Заигра се с
каишката на жартиера ми,
после с дантелата на чорапа ми. Мушна дългия си пръст под фината
материя на чорапа и леко го
плъзна надолу. Имах чувството, че се боря за въздух, дъхът ми изсвистя
през зъбите и дълбоко в
дробовете. Тялото ми гореше отвътре навън и отвън навътре. Все още
исках да му изплющя един
шамар, но сега повече от всичко на света исках да продължи. Болката
между краката ми ме
изгаряше, все по-силна и тежка. Той се добра до ръба на бикините ми и
плъзна пръст под тях,
погали кожата между краката ми, нежно мина през клитора ми и влезе
в мен. Наложи се
прехапя долната си устна, за да потисна стона си. Жалък неуспешен
опит! Погледнах го. По
челото му бяха избили ситни капчици пот.
– Мамка му! Колко си мокра! – простена тихо той.
Затвори очи, сякаш водеше същата вътрешна битка като мен. Погледнах
надолу и видях
издутите му панталони. Без да отваря очи, той извади пръста си, уви
длан около бикините ми и
ги събра в юмрук. Отвори очи, имаше поглед на безумец. Трепереше. С
едно рязко и бързо
движение разкъса бельото ми. Звукът от разцепващата се дантела
изкънтя в огромната зала.
Дръпна ме рязко и грубо, метна ме върху студената маса, застана пред
мен и разтвори краката
ми. Когато плъзна пръсти в мен, изгубих всякакъв контрол върху тялото
си. Изстенах. Мразех
този мъж така, както не бях мразила никого досега. Мразех го силно,
отчаяно, а тялото ми със
същата сила и отчаяние копнееше за нещата, които правеше с мен.
Мамка му… беше адски добър! Определено знаеше какво прави! Не
беше гальовен, нито
нежен, беше съвсем различен от това, на което бях свикнала. Това бе
мъж, който знае какво
иска, как да го получи или да си го вземе. В дадения случай се оказа, че
нещото, което искаше и
си вземаше, бях аз. Главата ми се отпусна, облегнах се на лакти. Усещах
приближаващия
опустошителен оргазъм.
– О, моля те! – простенах за мой ужас.
Той спря, извади пръстите си, вдигна ги пред очите ми и ги сви в юмрук.
Седнах, хванах
копринената му вратовръзка и яростно го притеглих към себе си. Впих
устни в неговите. Бяха
сочни, перфектни, гладки и твърди.
Никога не ме беше целувал мъж, който очевидно знаеше абсолютно
всеки трик на света, всяко
възможно движение, с което можеше да ме накара да си изгубя ума.
Захапах долната му устна и
бързо спуснах ръка към колана му. За секунди го разкопчах и го извадих
от халките.
– Да се надяваме, че си готов да довършиш това, което започна – казах.
Той изстена почти гневно, хвана блузата ми, разкъса я, сребърните
копчета изпопадаха и се
затъркаляха по огромната маса. Взе да ме гали по гърба, по гърдите,
заигра със зърното ми. И
нито за секунда не откъсна очи от моите, не ми позволи да погледна
встрани.
Ръцете му бяха големи, докосваше ме грубо, със сила, но вместо да се
отдръпна, вместо да
изпитам болка, аз притисках тяло в дланите му. Исках повече и повече,
по-силно и по-бързо.
Той стенеше, галеше зърната ми все по-настоятелно. Мина ми през ума,
че може да ми останат
синини. И даже в пристъп на перверзност се надявах да стане точно
така. Исках да ми остане
нещо, което да ми напомня, нещо, което да ме накара да повярвам
какво е искало тялото ми в
този миг на лудост, какво желая, когато съм изцяло освободена от
задръжки.
Той наведе глава към рамото ми и го захапа леко.
– Умееш да възбуждаш – прошепна.
Исках да съм по-близо до него, исках да го усетя. Спуснах ръка към ципа
му, разкопчах го и
изхлузих панталона и боксерките на пода. Стиснах пениса му, усещах
как пулсира в ръката ми.
– Милс! – изсъска той. Може би това обръщение трябваше да ме ядоса,
но единственото,
което изпитвах, бе сурово първично желание. Той вдигна полата ми и
ме бутна обратно на
масата.
Преди да успея да кажа каквото и да е, той рязко хвана глезените ми,
сви краката ми, хвана
пениса си, направи крачка напред и го вкара дълбоко в мен. Дори не
успях да се ужася от
собствения си вик. Беше най-божественото усещане на света.
– Какво има? – изсъска той в ухото ми. Бедрата му се удряха в моите,
усещах го все по-
дълбоко с всеки следващ тласък. – Никога не са те чукали така, нали?
Нямаше да си толкова
ненаситна, ако някой някога те е чукал истински.
Тоя за какъв се мисли? И защо всичко, което казва, ме възбужда
толкова много?
Защо се ядосвах, като това си беше самата истина? Никога не бях
правила секс на друго място
освен в легло и никога не бях изпитвала подобно нещо.
– Чукали са ме и по-добре – излъгах.
Той се засмя тихо, някак подигравателно.
– Погледни ме – каза.
– Няма.
Когато усети, че съм на ръба, той… се отдръпна. В началото си помислих,
че ще ме остави
така. Ала той стисна китките ми, опъна ръцете ми, метна ме на масата и
разтвори устните ми с
език.
– Погледни ме! – повтори. И сега, след като ме бе оставил така, когато
не го усещах в себе си,
събрах сили да го погледна. Премигнах, усетих как миглите ми минаха
като четка по бузата му.
Тогава каза: – Помоли ме да свършиш.
Тонът му съвсем ме обърка. Каза го почти като въпрос, даже си
представих въпросителната в
края на изречението, но думите му бяха като него самия. Гадно копеле!
Исках да свърша, исках
той да ме накара да свърша. И в онзи миг го исках повече от всичко на
света. Погледнах го и
казах съвсем тихо:
– Господин Райън, вие сте задник.
Усмивката му беше красноречива – той бе успял да вземе от мен това,
което си бе поставил за
цел. Исках да забия коляно в топките му, но пък как ли щях да получа
това, което исках?
– Помолете ми се, госпожице Милс. Кажете „моля“.
– Моля ви!… да си го начукате, господин Райън.
Секунда след това усетих студения прозорец, опрян в гърдите ми. Не
знам кога и как ме бе
пренесъл дотам. Тялото ми гореше, а леденото стъкло ме накара да
изскимтя като куче. Всяка
клетка копнееше за грубия му допир.
– Не може да се отрече, че си инат – изсъска в ухото ми и захапа рамото
ми.
Ритна единия ми крак настрани.
– Отвори си краката.
Разтворих крака и без да се бави и секунда, той ме притегли към себе си
и влезе в мен.
– Харесва ли ти студеното?
– Да.
– Ти си едно палаво, развратно момиче, нали? Обичаш да те гледат,
нали – каза тихо и
засмука ухото ми. – Искаш целият град да види как те чукат, искаш
всички да видят
прекрасните ти гърди, опрени в стъклото. Харесва ти, всяка секунда ти
доставя удоволствие.
– Спри да говориш. Само разваляш всичко. – Но не беше така. Лъжех
най-безсрамно.
Дрезгавият му глас правеше чудеса с мен. И той знаеше много добре, че
лъжа. Смехът му
изкънтя в ухото ми. Няма начин да не е забелязал как цялото ми тяло
трепери при всяка негова
дума.
– Искаш да видят как свършваш.
Понеже не можех да изрека и дума, успях само да изръмжа
нечленоразделно. Той влизаше все
по-дълбоко в мен и притискаше тялото ми в стъклото.
– Кажи го. Искаш ли да свършиш? Отговори ми, иначе ще спра и ще те
накарам да го
засмучеш – изсъска пак.
Онази част от мен, която го мразеше, очевидно бе подвила опашка,
топеше се като парченце
лед на езика ми, а другата част искаше всичко, което той можеше да ми
даде; ставаше все по-
силна, по-искаща, по-настървена и гладна.
– Просто ми кажи – каза пак и силно захапа мекото на ухото ми. –
Обещавам да ти го дам.
– Моля… – казах и затворих очи, за да не усещам нищо друго освен него.
– Моля, да. Моля.
Спусна ръка отпред, докосна клитора ми и съвсем леко го притисна.
Движеше се в идеален
ритъм. Усещах усмивката му върху кожата на гърба си, а когато отвори
уста и заби зъбите си
под врата ми, бях напълно готова. Топлина заля тялото ми, мина като
ток по гръбнака, по
бедрата и между краката ми. Притисках се с все сила назад към него,
ударих прозореца с длани,
цялото ми тяло трепереше от опустошителния оргазъм. Едва си поемах
въздух.
Когато започна да отшумява, той са отдръпна, обърна ме към себе си,
зарови лице в шията ми
и засмука кожата ми, после продължи нагоре, захапа устната ми.
– Кажи благодаря – прошепна.
Зарових пръсти в косата му с надежда да изкопча някакво чувство от
него.
Какво, по дяволите, правим?
Той простена, облегна глава в ръцете ми, целуна шията ми, притисна
пениса си в корема ми.
– Накарай ме да се почувствам добре – каза.
Освободих едната си ръка, пуснах я надолу, хванах пениса му и
започнах да движа длан по
него му. Усещах го тежък, голям, пулсиращ, идеален. Исках да му го
кажа, но по-скоро бих
умряла, отколкото да му призная как ме кара да се чувствам, че е най-
страхотният мъж, с най-
страхотния... на света. Ала вместо да кажа всичките тези неща, аз се
отдръпнах и го погледах с
размътените си, полузатворени очи.
– Ще те накарам да свършиш така, както никога досега, ще те накарам
да забравиш какво
отвратително гадно копеле си – казах и плъзнах гръб по стъклото. Поех
го в устата си, целия,
чак до гърлото. Усетих огромното напрежение в тялото му. Изстена
силно, през зъби. Погледнах
го. Изглеждаше уязвим, прекрасен. Но не беше уязвим, знаех много
добре. Той беше най-
отвратителният гадняр на тази планета. И аз бях на колене пред него.
Не, няма начин! Няма да стане!
И вместо да му дам това, което искаше, станах, дръпнах полата си
надолу и го погледнах в
очите. Сега вече беше лесно. Сега не ме докосваше, не ме караше да
изпитвам неща, които не
биваше да изпитвам… не и с него. Секундите минаваха, капеха в
тишината. Никой не
проговаряше. Никой не поглеждаше встрани.
– Какво си мислиш, че правиш? – Гласът му беше груб, дрезгав. – Слез
долу и си отвори
устата.
– Няма да стане.
Опитах се да прибера гърдите си в блузата без копчета и тръгнах към
вратата. Надявах се
треперещите ми крака да не ме издадат и да не ме поведат в
неправилната посока. Грабнах
чантата си от масата, бързо облякох сакото, ръцете ми трепереха, едва
закопчах копчето.
Побягнах към асансьора, но той не тръгна след мен, не излезе от залата.
Молех се да успея да се
кача, преди да ме догони, за да не се налага да го погледна в очите.
Не биваше да мисля за случилото се, не и преди да изляза от сградата.
Бях му разрешила да ме
изчука, да ме доведе до най-жестокия оргазъм в целия ми живот и
после го бях оставила така…
с панталони, свлечени до коленете, с топки, готови да се пръснат всеки
миг. Ако го бе
направила някоя друга, сигурно щях да я поздравя. За съжаление, не
беше друга, бях аз.
Мамка му! Мамка му!
Вратите на асансьора се отвориха, влязох и започнах трескаво да
натискам копчето. После
броях етажите до долу.
Минах през фоайето като виелица, охранителят се опита да ми се
оплаче как се налагало да
работи до късно, но аз само му махнах и изскочих навън.
Пулсиращата болка между краката ми напомняше за това, което се бе
случило през последния
час. Стигнах до колата си, отворих я, строполих се на седалката,
погледнах се в огледалото и
едва тогава, съвсем спокойна и незастрашавана от нищо, успях да си
задам въпроса. Какво, по
дяволите, беше това?

Две
Мамка му, как се прецаках! Няма спасение!
Бях се събудил преди половин час, лежах и гледах в тавана. Състоянието ми можеше да се
опише с четири думи: акъл –
няма, пенис – вкочанен. Е, добре, пак вкочанен. За кой ли път!
Мисля, че си говорех с тавана. Колко пъти го карах на ръчна, откакто ме остави снощи? Отказах
се да броя. И не
минаваше. Никаква промяна. Стотици пъти преди тази вечер се бях събуждал в подобно
състояние и всеки път си бях казвал,
че не може да е по-зле. Е, грешал съм! Тази сутрин беше много по-зле. Защото сега вече знаех
какво искам. А тя дори не ме
остави да свърша!
Девет месеца. Девет шибани месеца. Събуждаш се надървен като цепеница, следва ръчна,
безкрайни фантазии за жена,
която дори не исках. Последното не е вярно. Исках точно тази жена.
Исках я повече от всяка друга, а познавах стотици красиви жени. Проблемът бе в малката
подробност, че колкото и да я
исках, не можех да не я мразя. И тя ме мразеше. Откровена, чиста омраза. През всичките си
трийсет и една години на този
свят не бях срещал човек, който да може да ме взриви така лесно и бързо, както умееше тя.
Госпожица Милс.
Само името ù беше достатъчно да накара шибаният ми маркуч да надигне глава. Погледнах
към чаршафа, който
приличаше на палатка, прокарах ръка по лицето си и седнах.
Той е виновен! Шибаният израстък ме забърка в тая каша! Защо не мога да го държа в
панталоните?
Почти една година бях железен, бях успял. И всичко беше наред. Стоях настрани, държах я на
разстояние, командвах я,
карах я да прави какви ли не глупости. Дори аз трябваше да призная, че почти през цялото
време се държах с нея като
истински кучи син. И после ми падна пердето. Колко ми е трябвало – сам в една стая с нея,
ароматът ù е навсякъде, навира се
в ноздрите ми, задникът ù е в лицето ми. Кой нормален мъж няма да се прекърши?
Бях сигурен, че ако я изчукам веднъж, ще се окаже кофти, ще се разочаровам и най-сетне ще се
успокоя.
И? Ето, лежа в леглото като девствен тийнейджър.
Погледнах часовника. Бяха минали едва четири часа, откакто свърших за последен път. Сам.
Взех си бърз душ, старателно изтрих тялото си, за да премахна всяка следа от нея. Трябваше да
сложа край на всичко
това. И щях да сложа край. Бенет Райън не се държи като обезумял загорял тийнейджър. Бенет
Райън определено не чука на
работното си място. Нямах нужда от някаква прилепчива жена, която да ми казва какво да
правя и как да го направя. Нямаше
да ù позволя да провали живота и кариерата ми.

---
Всичко беше толкова по-лесно, преди да я докосна, преди да знам какво е усещането да си с
нея, да си в нея. И преди
беше зле, но сега беше хиляди пъти по-зле.
Видях я, когато вървях към офиса си. Съдейки по начина, по който едва не изби вратата на
излизане снощи, бях подготвен
за няколко сценария. Първият – да ме гледа любвеобилно и да ми казва с очи, че предишната
нощ „означава много за нас“, че
ние означаваме нещо един за друг. Ако не това, другият възможен сценарий беше… да ме
смаже.
Ако се разчуеше за случката, не само щях да загубя работата си, но и всичко, за което бях
работил яко. Ала колкото и да я
мразех, не мислех, че ще направи такова нещо. Едно знаех със сигурност – тя бе лоялна и
можеше да ù се има доверие. Беше
злобна кучка, но не мислех, че ще ме хвърли на лъвовете. Беше започнала да работи в
компанията след колежа. Всички я
ценяха. И не напразно. След няколко месеца щеше да си вземе дипломата и не само нямаше
да ù е трудно да си намери
работа, ами щеше да се чуди на кое предложение да откаже по-напред. Нямаше начин да си
прецака бъдещето.
Нищо обаче не стана по моя сценарий. Тя ме отсвири. Влезе с палто до коленете, което добре
прикриваше всичко, освен
прелестните ù крака. Да, мантото вършеше удивително добра работа, за мое нещастие.
Мамка му, ако беше сложила онези обувки… щеше…
О, не, не тази рокля, моля те! Боже, не тази рокля. Имай милост към мен. Знаех със
сигурност, че няма да устоя на тази
рокля. Не можех да устоявам на нищо. По дяволите!
Гледах я как закача мантото и сяда зад бюрото си.
Е, да ме вземат мътните, ако тази жена не знаеше как да те подлуди. Беше облечена с тази
рокля, бялата. С деколтето,
което разкриваше меката кожа на врата, бялата материя очертаваше съвършено и без друго
разкошните ù гърди. Роклята бе
крахът на моето съществуване. Моят рай и ад в съблазнителна опаковка. Стигаше точно под
коляното, а това е най-
възбуждащото нещо в една жена. Тази дължина. Под коляното. Под нейното коляно! Беше
предизвикателна, но имаше нещо
в шибаната кройка, нещо в девственото бяло. И така, щях да си ходя надървен цял ден, както
всеки друг ден, когато идваше с
тази рокля. А на всичкото отгоре, когато я обличаше, винаги носеше косата си пусната.
Една от най-честите ми фантазии беше как разпускам косите ù, как ги събирам в юмрук и я
чукам до припадък. Мой или
неин припадък… не знам.
Господи, как ме вбесяваше това момиче!
И когато продължи да не ми обръща внимание, аз влязох в офиса си и затръшнах вратата. Защо
ми действаше така? Как е
възможно след снощи, след като ме заряза, пак да ме изкарва от релси. Никой никога не бе
успял да ме откъсне от работата,
да ме разсее. Мразех я, защото тя, единствено тя успя.
В същото време обаче не можех да не мисля и да не пазя скъпия спомен от победоносното ù
изражение, когато ме
погледна и на практика ме остави без дъх, когато ме накара да я моля да свърша в устата ù!
Момичето беше смело, имаше
гръбнак от стомана.
Потиснах усмивката си и се съсредоточих върху това да я мразя. Така, работа, да се заловим за
работа. Трябваше само да
се концентрирам върху задачите си и щях да престана да мисля за нея. Отидох до бюрото си и
седнах. Тези устни…
удивителни, колко сладко целуват…
Не си помагаш, Бенет!
Отворих лаптопа да проверя програмата си за деня. Програмата за деня… мамка му.
Програмата ми беше на компютъра на
кучката! Надявах се да нямам някакви суперспешни срещи тази сутрин, защото нямаше
абсолютно никакъв начин да я викна
в офиса си, да ù позволя да влезе с онази рокля тук. Нейно величество Ледената кралица.

---
Точно разглеждах една таблица, когато на вратата се почука. „Влез“, извиках. Тя беше. Влезе и
хвърли на бюрото ми бял
плик. Вдигнах поглед – гледаше ме нагло, с вирната вежда. И без да обели дума, се обърна и
излезе от офиса ми.
Погледнах плика и ме обзе паника. Очевидно бе спретнала официално писмо с оплакване от
мен и моето поведение. Или
пък завеждаше дело за сексуален тормоз. Отворих плика. Очаквах да видя до кого е
адресирано, очаквах да видя подписа ù в
края на писмото. Това, което не очаквах, бе да видя платежно от онлайн магазин за дрехи,
платила бе от сметката на
компанията. Скочих и хукнах след нея.
Беше тръгнала към стълбището. Добре! Никой освен нас двамата не ползваше стълбището.
Можех да ù викам, да ù крещя,
да я обиждам и никой нямаше да ни чуе.
Вратата към стълбището се затвори с трясък и чух как токчетата ù кънтят по стълбите надолу.
– Госпожице Милс, къде, по дяволите, си въобразявате, че отивате?
Тя се обърна и ме изгледа предизвикателно.
– В качеството си на ваша секретарка отивам до кафенето на четиринайсетия етаж, за да ви
взема кафе – изсъска. Не мога
да допусна да изпаднете в кофеинова абстиненция. Не е добре за мен.
Как е възможно толкова сексапилна жена да бъде противна, груба кучка! Успях да я стигна на
площадката между етажите,
хванах я за ръката и я притиснах към стената. Очите ù бяха свити презрително. Зъбите ù –
здраво стиснати. Като змия, която
се кани да ухапе. Развях бележката пред очите ù.
– Какво е това?
– Знаеш ли… – каза тя и поклати глава. – За такъв надут пуяк, който си мисли, че знае всичко,
понякога си адски тъп. На
какво ти прилича? Това е платежно.
– Виждам – изръмжах, смачках платежното в юмрук и прокарах намачканата хартия по меката
кожа около деколтето ù. Тя
пое рязко въздух, а аз с отчаяние усетих ерекцията си. Погледът ù омекна, замъглен и сластен.
– Защо си позволяваш да
използваш сметката на компанията, за да си купуваш дрешки?
– Снощи един гадняр скъса блузата ми – каза, сви рамене, приближи лице до моето и
прошепна: – И бикините.
Е, майната му, дотук бях.
Поех дълбоко въздух, хвърлих бележката на пода, наведох се към нея и притиснах устни към
нейните. Зарових ръце в
косата ù. Тялото ù бе залепено на стената. Пенисът ми пулсираше болезнено, притисках го в
корема ù. Тогава усетих, че тя
прави същото. Прокара пръсти в косата ми, после стисна юмруци и я дръпна грубо.
Вдигнах роклята ù нагоре, докоснах дантелата на чорапите ù, простенах. Правеше го нарочно,
да ме измъчва. Това беше,
нямаше друго обяснение. Почувствах как езикът ù се стрелва по устните ми. Погалих меката и
вече влажна материя на
бикините ù. Увих ги в юмрук и ги дръпнах силно.
– Купи си още един чифт – рекох и плъзнах език между устните ù.
Вкарах двата си пръста в нея, тя простена силно. Беше мокра, много мокра, по-готова от
предишната вечер, ако това
изобщо бе възможно.
Бяхме в ужасно положение, напълно откачено, но нямах воля да се замислям или да се боря
със себе си. Тя откъсна устни
от моите, за да поеме въздух – сякаш не ù стигаше. Чуках я с пръсти, силно, настоятелно,
движех палец с бясна скорост по
клитора ù.
– Извади го, искам да те усетя в мен. Сега!
Погледнах я с присвити очи, полагайки огромни усилия да прикрия въздействието от думите ù.
– Помолете ми се, госпожице Милс.
– Сега – каза тя още по-нетърпеливо и настоятелно.
– Командваш ли ме?
Погледнах я. Това момиче можеше да съживи пениса на импотентен мъж и да го накара да я
чука. И въпреки волята си, се
засмях. Знаеше как да получи своето.
– Добре, че днес съм щедър – казах и с бясна скорост разкопчах колана си, вдигнах я нагоре,
краката ù се сключиха около
мен. Влязох в нея рязко и нетърпеливо. Господи, какво бе това усещане да си в нея! Беше
толкова сладка. Това до известна
степен обясняваше защо не можех да си я избия от главата. А един много тих глас, някъде в
подсъзнанието, ми прошепна, че
има голяма вероятност никога да не мога да ù се наситя.
– Мамка му! – Диханието ù свистеше през зъбите ù, накъсано, неравно. Цялото ù тяло се вкопчи
в мен, в пениса ми.
Краката ù – на гърба ми, зъбите ù – впити в рамото ми през сакото. Започнах да се движа
бързо, тялото ù се удряше в стената
с ритъма, с който влизах все по-дълбоко в нея. Всеки момент някой можеше да се появи на
стълбището и да ни хване, но,
честно казано, в този миг не ми дремеше от никого и от нищо.
Трябваше задължително да я изкарам от системата си, да я махна от плътта си, от съзнанието
си. Тя пусна рамото ми и впи
зъби в брадичката ми, после захапа долната ми устна.
– Близо съм – простена и ме притисна с крак по-дълбоко в себе си. – Близо съм.
Много добре!
Зарових глава във врата ù, за да заглуша нечовешките стенания, с които експлодирах най-
неочаквано и за самия мен. И
преди да успее да ме задържи още малко в себе си, аз се дръпнах назад и я пуснах. Краката ù
трепереха.
Тя ме гледаше с убийствен поглед. Над нас тегнеше тишина. Тежка и непоносима.
– Как можа? Не е истина! – каза тя, въздъхна и отпусна глава върху стената.
– Много благодаря. Беше фантастично – казах и започнах да си оправям панталона.
– Подъл задник, отвратително гадно копеле!
– Мисля, че вече го спомена – казах и вдигнах ципа си.
Когато я погледнах, тя бе оправила роклята си, но, Бога ми, изглеждаше толкова красива. И част
от мен отчаяно искаше да
протегна ръка, да я сложа между краката ù и да я накарам да свърши. Но другата, по-силна и
упорита част от мен, се
наслаждаваше на незадоволеното желание в очите ù.
– Нека го кажем така – каквото почукало, такова се обадило – казах.
– Жалко, че дори едно чукане не можеш да докараш до края – отвърна спокойно тя.
После тръгна по стълбите; изведнъж спря, обърна се към мен, погледна ме и каза: – Да, на
противозачатъчни съм.
Благодаря, че попита, задник такъв.
Гледах след нея, докато изчезна от погледа ми. Върнах се в офиса си, изръмжах недоволно и се
строполих на стола.
Прокарах пръсти през косата си, извадих скъсания чифт бикини от джоба си. Загледах се в
бялата коприна, повъртях ги из
ръцете си, после отворих шкафа на бюрото си и ги добавих към чифта от предишната нощ.

Три
Как слязох по онези стълби, без да се пребия, все още остава загадка за
мен. Хукнах като
подпалена и го оставих сам, със зяпнала уста, къде закопчан, къде не,
косата му – сякаш току-
що бе ял бой или нещо такова.
Изобщо не спрях на четиринайсетия етаж, закъдето бях тръгнала,
стигнах до долния,
прескочих последните две стъпала наведнъж (много е трудно с такива
обувки, да не кажа почти
невъзможно), бутнах металната врата и се облегнах на стената, останала
без въздух.
Какво се случи? И що за въпрос? Дали бъркам, или наистина току-що
изчуках шефа си на
стълбището? И аз ли му заповядах да го направи? Господи! Какво, по
дяволите, ми става?
Виеше ми се свят, но успях да се оттласна от стената и да тръгна към
тоалетните. Наведох се
да проверя дали има някого и след като се уверих, че съм сама,
заключих вратата.
Приближих се към огледалото. Ад! Изглеждах като извадена от
центрофуга и просната да
съхна. Косата ми беше като кълчища. От красивите ми и внимателно
подредени къдрици не бе
останало нищо. Очевидно господин Райън харесваше косата ми.
Трябва да запомня това. Чакай! Защо да го помня?
Защо изобщо ми минаваха такива мисли през ума? Със сигурност това
не бе нещо, което си
струва да се помни. Ударих плота на мивката с юмрук и се наведох да
направя обстоен преглед
на щетите.
Устните ми бяха подути, гримът ми бе размазан, роклята ми бе
разпъната на всички страни и
буквално висеше на тялото ми. И отново бях без гащи.
Кучи син. Втори чифт. И за какво са му? Колекционира ли ги?
– Господи! – изплаках паникьосана. Да не би да ги е оставил някъде в
залата за конференции
и сега да се мотаят по пода? Може би ги бе вдигнал и метнал в някоя
кофа за боклук? Помислих
си, че трябва да го попитам, за да съм сигурна. Не. Няма да му доставя
това удоволствие да…
да… да какво?
Поклатих глава, разтрих лице. Как успях да оплескам нещата така? А
имах план, по дяволите!
Бях дошла на работа с идеален план – да вляза в офиса, да му метна
платежното и да му кажа да
ходи да се шиба с него. Но… Той изглеждаше толкова нечовешки секси с
черния костюм
„Прада“, а косата му бе рошава. Сякаш си бе сложил табела – „Среши
ме“. И аз спрях да мисля!
Жалка картинка! Какво имаше в тоя мъж? Защо винаги когато го
погледнех, мозъкът ми ставаше
на пюре, а между краката ми текваше водопад.
Не, това не беше на добре. Как щях да го погледна, без да си го
представя гол? Е, добре де, не
гол, защото все още не го бях виждала гол. О, не. Все още ли казах?
Можех да напусна. Обмислих идеята точно няколко секунди и
моментално я отхвърлих.
Обичах работата си. И макар че господин Райън беше идиот, през
последните девет месеца се
справях с настроенията му, като изключим последните 24 часа. Можех
да се оправям с него по-
добре от всеки друг. И колкото и да не ми се искаше да призная, обичах
да гледам как работи.
Беше ужасно нетърпелив и в същото време краен перфекционист и
професионалист; смяташе,
че всички трябва да работят според стандартите, които бе определил за
самия себе си, и никога
не би се примирил с посредствено свършена работа. Даваше най-
доброто от себе си и очакваше
същото от другите. Трябва да призная и друго – той искаше да работя
по-добре, по-ефективно,
по-бързо, да свърша работата си на всяка цена, а това бе голям стимул.
Невинаги обаче харесвах
методите му.
Той наистина беше гений в маркетинга. Всички в семейството му бяха
такива. И ето, друг
проблем. Семейството му. Таткото беше все още в Северна Дакота,
когато започнах да работя на
рецепцията на „Райън Медиа“. Бях в колежа. Елиът Райън беше толкова
мил с мен. Всички бяха
много внимателни и добри. А Хенри, братът на Бенет, също главен
изпълнителен директор,
беше най-добрият човек, когото познавах. Обичах хората, за които
работех. Така че… Не!
Изключено да напусна.
Ала най-големият проблем беше обучението ми. Преди да получа
дипломата си, трябваше да
направя презентация пред борда на фирмата, която ми бе отпуснала
стипендията, и исках тезата
за дипломната ми работа да е много силна и издържана. Ето защо
останах в компанията: Бенет
Райън ми предложи случая с Пападакис – маркетинг плана на
мултимилиардер, който се
занимаваше с изкупуване на земя и строеж на какво ли не. Това беше
огромен проект, за
какъвто моите колеги в университета можеха само да мечтаят. Четири
месеца нямаше да ми
стигнат да започна на друго място и да подготвям нова теза. Или? Не,
изключено!
Не можех да напусна „Райън Медиа“. И след като взех това решение, ми
бе необходим само
план за действие.
Трябваше да остана на професионално ниво, да направя всичко
възможно случилото се между
нас да не се повтори… да забравя най-жестокия, най-страхотния секс в
живота си, най-силния
оргазъм, най-силния… неизживян от мен оргазъм. И независимо че не
ми позволи да свърша,
щях да остана професионалист! Задник!
Аз бях силна и независима жена. Предстоеше ми кариера, бях работила
като откачена часове,
дни, години, за да стигна дотук. Съзнанието и тялото ми не бяха роби на
страстта. Просто
трябваше да си повтарям постоянно какъв зъл кучи син е. И толкоз. Той
беше арогантен, тъп
пръдльо, който си мислеше, че всички около него са малоумни.
Усмихнах се в огледалото и извадих колекцията от „Бисери на господин
Бенет Райън.“ Ах,
какви мили спомени!
Дълбоко ценя факта, че се сетихте да ми направите кафе, докато
правихте за себе си, но ако
исках да пия кал, щях да си взема пръст от градината на къщата ми.
Ако държите да блъскате по клавишите така, както са ви учили в
дълбоката провинция, ще
ви помоля да затваряте вратата към офиса ми.
Предполагам, че има много основателна причина да не можете да си
свършите работата
цял ден. Цяла вечност няма да ви стигне да приготвите
извлеченията от договорите.
Предполагам, причината е, че по цял ден си мечтаете за здрави
селски момчета с червени
вратове.
Изпълнена с ново и свежо чувство на увереност, оправих роклята,
пригладих косата си и
тръгнах към кафетерията с маршова стъпка, макар и без гащи. Взех
кафето и се върнах в офиса.
Този път не се качих по стълбите.
Вратата към офиса му беше затворена. Не се чуваше никакъв шум.
Предположих, че е
излязъл. Де тоз късмет! Седнах зад бюрото и оправих грима си. После
се захванах за работа.
Изобщо не ми се искаше да го виждам, да се изправя лице в лице с
него, но след като бях
решила да не напускам, все някога и това щеше да се случи.
Когато прегледах календара си, с ужас видях, че в понеделник господин
Райън има
презентация пред останалите изпълнителни директори. Стана ми лошо.
С една дума, налагаше
се да говоря с него, за да подготвим материалите.
Освен това следващия месец трябваше да ходи и на конференцията в
Сан Диего, което
предполагаше, че ще сме заедно не само в хотела, но и в самолета, в
колата на компанията, на
всички срещи. Много кофти!
През следващия час се улових, че поглеждам към вратата му през
няколко секунди, и всеки
път, когато вдигах поглед, очаквах да се отвори. Стомахът ми се свиваше
от странно
напрежение.
Това е просто смешно! Какво ми става? Затворих файла, който така и
не успях да прочета, и
облегнах глава в дланите си. И точно тогава вратата се отвори. Господин
Райън влезе, без да ме
погледне. Беше оправил дрехите си, метнал палтото на раменете си, с
куфарче в ръка, но косата
му бе все така рошава.
– Тръгвам си за днес, няма да се връщам – каза с леденостуден глас. –
Отложи всички срещи и
ги премести за друга дата.
– Господин Райън – казах и той спря на място. – Моля, не забравяйте, че
имате презентация в
понеделник! – Оказах се в много неловко положение, защото всъщност
говорех на гърба му. –
Ако желаете, ще подготвя всички материали и цялото портфолио за
девет и трийсет в
понеделник.
Добре, тая игра започваше да ми харесва. Нищо в поведението му не
показваше, че се чувства
добре при така развилите се събития. Той кимна едва забележимо и пак
направи крачка към
коридора. Отново го спрях. С най-сладкия си глас.
– И… господин Райън, ще ми е нужен подписа ви за тези отчети за
разходите. Ако може да
подпишете, преди да тръгнете.
Раменете му се огънаха, сякаш някой бе сложил огромен товар върху
тях, завъртя се на пети и
тръгна към бюрото ми, без да вдига поглед към мен. Взе документите и
ги прегледа бегло.
Сложих химикалката пред него и добавих:
– Моля, подпишете на пунктираната линия, сър.
Мразеше да му се казва какво да прави, като че е малоумен. При това
много добре знаеше
къде се слага подпис. Едва се стърпях да не се разсмея. Той грабна
химикалката, вдигна бавно
брадичка и втренчи очите си с цвят на лешник в моите. Минаха…
минути, но той не
отместваше поглед. За миг ми мина през ума да се наведа към него, да
захапя долната му устна
и да го моля на колене да ме докосне.
– Не прехвърляйте никакви обаждания към мен. Ако има проблем,
обадете се на Хенри – каза
рязко, хвърли химикалката на бюрото и изчезна.
„Копеле“ – промърморих почти на глас.

***
Ако кажа, че уикендът беше противен, все едно да кажа, че слонът е
леко закръглен. Почти не
ядох, почти не спах, а през малкото време, когато успявах да заспя,
сънувах Райън. Гол. Над
мен, под мен, зад мен, около мен. Толкова беше кошмарно, че по едно
време започнах да
съжалявам, че нямам лекции. Поне щях да мисля за друго.
В събота сутринта станах ядосана, уморена, но успях някак да се
съвзема, да изчистя
апартамента и да ида на пазар. В неделя положението беше много зле.
Стреснах се в съня си,
скочих в леглото, потна и задъхана. Всички чаршафи се бяха усукали
около тялото ми и едва не
се бях удушила. Сънят ми беше толкова истински, че почти бях стигнала
до оргазъм. С господин
Райън бяхме в залата, на масата, но сега бяхме голи и аз бях върху него
и го яздех като луда.
Тялото ми се огъваше назад, спусках се надолу по пениса му. Той ме
докосваше навсякъде. По
лицето, по шията, по гърдите, бедрата, насърчаваше движенията ми,
синхронизираше неговите с
моите. И когато погледите ни се срещнаха… се разпаднах.
– Мамка му! – изръмжах и се измъкнах от леглото. Ставаше от зле към
по-зле. И то с
мълниеносна скорост. Кой да предположи, че след девет месеца работа
за един вечно кисел и
начумерен задник, ще се стигне дотам, че същият този задник да ме
изчука, опряна на студения
прозорец с лице към Чикаго! И да ми хареса!
Пуснах душа и докато чаках водата да се затопли, пак зациклих. Исках
да видя как ме гледа
между краката си. Исках да видя изражението му, докато ляга върху
мен, докато влиза в мен,
докато усеща колко силно го желая. Толкова силно го исках, че чак
болеше. Да чуя как казва
името ми, докато свършва…
И тогава гемиите ми съвсем потънаха. Всички блянове за този мъж бяха
еднопосочен билет
към катастрофа. Почти завършвах, оставаха ми само няколко месеца.
Той беше главен
изпълнителен директор. Нямаше какво да губи, но аз стоях на ръба,
готова да изгубя всичко.
Облякох се набързо и излязох да се видя с Джулия и Сара. Със Сара се
виждахме всеки ден на
работа, но с Джулия, моята най-добра приятелка още от средното
училище, не намирахме време
да се засечем през седмицата. Тя беше разпространител на „Гучи“ и
редовно попълваше
гардероба ми с мостри или нещо, което се продаваше трудно и
минаваше на разпродажба.
Благодарение на нея и на отстъпката, с която ми даваше дрехите, имах
разкошен гардероб. Е,
дори с отстъпката бяха скъпички, но си струваше. В „Райън Медиа“
изкарвах добри пари, а
стипендията ми покриваше всички разходи по обучението. Но дори за
мен, да дадеш хиляда и
деветстотин долара за рокля бе равносилно на самоубийство.
Понякога се питах дали Елиът ми плащаше толкова добре, защото бях
единствената, която
можеше да се оправи с нрава на сина му. О, Господи, ако само знаеше
как се оправям с нрава, че
и с него самия!
Реших, че не е добре да споделям с момичетата за случилото си. Все пак
Сара работеше за
Хенри Райън, с Бенет се засичаха по цял ден из сградата. Не исках да я
моля да пази такава
тайна. А Джулия щеше да ми нарита задника. От девет месеца ме
слушаше как се оплаквам и
вечно пищя от шефа си и никак нямаше да ù хареса, че от вечно
мрънкане съм минала на чукане
с него.
Два часа по-късно седях с двете си най-добри приятелки на верандата
на любимия си
ресторант и пиех мимоза1. Говорехме си за мъже и за работа. Джулия
ме бе изненадала с нова
рокля от божествена материя. Бях я оставила в красивата опаковка на
стола до мен.
– Как е работата, нищо не казваш? – попита Джулия и отхапа парченце
пъпеш. – Оня задник
шефът ти? Все още ли ти създава проблеми, Клоуи?
– А, Красивия Негодник – въздъхна Сара, а аз забих поглед в
балончетата на шампанското във
високата чаша. Тя метна едно зърно грозде в устата си и продължи да
говори. – Господи,
Джулия, трябва да го видиш! Това е може би най-подходящият прякор
за този мъж. Той е
божествен. Не се шегувам. Не можеш да му намериш нито един
недостатък. Говорим за
физически недостатъци, нали? Идеално лице, тяло, коса… Мили Боже,
косата му! Винаги
изглежда така, сякаш току-що е чукал някоя до несвяст и не се е
погледнал в огледалото на
излизане.
Врътнах очи с досада. Хайде, няма нужда да ми се напомня за косата
му!
– Не знам какво ти е казала Клоуи, но… той е просто противна твар –
продължи Сара със
сериозен тон. – Петнайсет минути, след като се запознах с него, вече
мечтаех да му нарежа
гумите на колата с джобно ножче. Тоя е най-гадният и зъл чеп, който
някога съм виждала.
Едва не се задавих с парче ананас. Ако Сара знаеше… колко зъл е този
чеп! Вярно, човекът бе
надарен във всяко отношение. Не беше честно.
– И защо е такъв?
– Знам ли – каза Сара и започна да мига, сякаш наистина се чудеше дали
има основателна
причина да е такъв или онакъв. – Може да е имал трудно детство.
– Ти пък все едно не познаваш семейството му – казах скептично.
– Права си – заключи тя. – Може би е нещо като защитен механизъм.
Може би вечно е кисел,
защото трябва да бачка много, да се доказва, да бъде на и над нивото
на семейството си. Или
понеже е толкова хубав, иска да покаже, че има и други качества освен
външен вид.
– Не, едва ли има някаква чак толкова важна причина – казах. – Той си
мисли, че всички
трябва да работят като него, с неговата скорост, на неговата висота. И
когато хората не могат да
насмогнат на темпото му, побеснява.
– Защитаваш ли го, Клоуи? – попита Сара учудена.
– Не, изобщо не го защитавам!
Забелязах, че Джулия ме гледа укорително със сините си наблюдателни
очи. С един поглед
можеше да разбере какво става с мен и да разгадае всяка дълбоко
пазена тайна. Бях се оплаквала
и мрънкала, бях го псувала и проклинала месеци наред, но може би бях
пропуснала да спомена,
че е много красив.
– Клоуи, защо не си ми казала? Вярно ли е, че шефът ти е секси? –
попита тя.
– Той наистина е дяволски красив. Но човек свиква да не обръща
внимание на това, защото
характерът му е противен – опитах се да говоря колкото е възможно с
безразличие. Ала Джулия
бе пуснала радарите и можеше да прочете всяка моя мисъл.
– Е, в такъв случай – спря и отпи голяма глътка от коктейла си – може да
се предположи само
едно – човекът е вечно кисел, защото има малка пишка.
Отпих от шампанското си, а двете ми приятелки избухнаха в смях.

***
В понеделник сутринта бях топка нерви. Едва прекрачих вратата на
сградата от притеснение.
Бях взела решение. Поредното! Нямаше да жертвам работата си. Исках
да завърша, да направя
презентацията си пред борда, да защитя дипломната си работа, да
напусна и да започна своя
собствена кариера. Никакъв секс, никакви фантазии. Категорично бях в
състояние да работя с
господин Райън още няколко месеца, без да имам нищо общо с него
извън бизнес контактите
ни. За да имам по-голямо самочувствие и увереност, реших да облека
роклята, която Джулия ми
донесе. Беше по тялото, но не много тясна и загадъчно
предизвикателна. Но моето тайно
оръжие, това, което буквално изстрелваше самочувствието ми в
небесата, бе бельото ми. Винаги
съм си падала по скъпо бельо и знаех къде да търся качествена стока на
разумни цени. Бях в
течение на всички разпродажби. Няма начин чифт красиво бельо да не
свърши работа, когато
имаш нужда от повече увереност.
Бикините бяха от черна коприна с красива бродерия, а на дупето имаше
изящни връзки от
тюл, които се събираха на гърба в елегантна черна панделка. Докато
вървях през фоайето,
усетих как меката материя на роклята гали кожата ми. Можех да поема
всичко. Знаех, че няма
да пропусне да метне някоя и друга язвителна дума, но аз щях да я
уловя и да я запратя обратно
в лицето му.
Бях дошла доста по-рано, за да подготвя нещата за презентацията му.
Не беше точно мое
задължение, ала Райън упорито отказваше да си вземе асистентка. И
когато нещата зависеха
само от него, всичко бе отчайващо грозно. Не че не умееше да си
направи презентацията. Но не
я правеше приятна – никакво кафе, никакви бисквитки или нещо за
хапване. Само стая, пълна с
хора, изпипани слайдове, всеки получаваше прецизно изработено
копие с материалите и, както
винаги, работа, работа, работа.
Фоайето беше празно. Трите етажа над него блестяха от чистота.
Подовете от гранит светеха.
Когато вратите на асансьора се затвориха зад гърба ми, започнах да се
навивам и да си
припомням всички наши спорове, обидите, които бе изсипал на главата
ми, през тези месеци.
Напечатайте го, не пишете на ръка. Почеркът ви е като на
третокласничка, госпожице
Милс.
Ако исках да слушам целия ви разговор с ръководителя на
дипломната ви работа, щях да
оставя вратата отворена и да си взема пуканки. Не говорете
толкова високо!
Можех да се справя. Тоя копелдак не бе попаднал на жената, с която
може да се ебава. По
никакъв начин нямаше да му позволя да ме унижава повече. Плъзнах
ръка по роклята си и
усетих силата на… енергийните гащи.
Както и очаквах, офисът бе празен. Събрах всичко, което щеше да му е
необходимо за
презентацията, и тръгнах към залата да подготвя нещата. Опитах се да
забравя Павловия
инстинкт, когато видях огромния прозорец, пред който ме бе чукал, и
после… излъсканата
маса, където… пак така.
Да мислим, а не да реагираме като кучета. Или кучки в моя случай.
Слънчевите лъчи се изсипваха в залата. Нагласих лаптопа на масата и
помогнах на хората от
персонала, отговорни за кетъринга, да подредят покрай черната стена
масички с дребни неща за
хапване.
След двайсет минути папките с предложенията бяха приготвени,
прожекторът също, всички
напитки бяха заредени. Имах време да се размотавам из залата и без да
осъзнавам, бях застанала
до прозореца. Протегнах ръка и погалих гладкото стъкло. И това
невероятно усещане, което ме
заля; топлото му тяло, опряно в гърба ми, гърдите ми, притиснати към
студеното стъкло,
суровият, дрезгав глас в ухото ми.
Помоли ме да те накарам да свършиш.
Затворих очи и опрях длани и чело в прозореца. Оставих се на спомена.
Някой се покашля зад
гърба ми и ме стресна.
– Спите или мечтаете?
– Господин Райън? – завъртях се като попарена, едва дишах. Погледът
ми срещна неговия и за
кой ли път бях поразена от вида му. Как е възможно човек да бъде
толкова красив! Той отмести
поглед от мен и огледа стаята.
– Госпожице Милс, презентацията ще бъде на четвъртия етаж.
– Моля? – попитах изумена, без да успея да прикрия раздразнението си.
– Защо? Винаги
правите презентациите си в тази зала? И защо трябваше да чакате до
последната секунда, за да
ми кажете?
– Защото – и тогава стовари юмруците си върху масата. – Защото аз съм
шефът, аз създавам
правилата, аз решавам кое къде и как ще стане. Може би, ако не бяхте
прекалено заета да блеете
през прозорците, щяхте да намерите време да влезете в кабинета ми и
да уточните детайлите с
мен.
В съзнанието ми се разиграваше следната сцена: ръцете ми са около
гърлото му и бавно го
душа. Трябваше ми всяка капка самоконтрол, за да не скоча и да го
убия. А той ми се
усмихваше.
– Няма проблем. За мен няма значение – казах и преглътнах
раздразнението си. – Така или
иначе, в тази стая са вземани доста лоши решения, нека спазим
традицията.

***
Когато влязох в залата, която бе определил за презентацията, погледът
ми моментално
попадна върху него. Седеше на стола, ръцете му, макар и прилежно
прибрани в скута, издаваха
нетърпението му. Типично! И след това забелязах Елиът Райън.
– Нека ти помогна, Клоуи – каза той и взе голямата купчина папки от
ръцете ми, за да мога да
вкарам количката с напитките и храната.
– Благодаря, господин Райън – казах и погледнах към Райън-младши.
– Клоуи – засмя се баща му и сложи част от копията на масата, за да
могат хората да си ги
вземат сами. – Колко пъти трябва да ти казвам, че за теб аз съм Елиът?
Елиът беше много красив мъж, синовете му приличаха на него. Висок и
мускулест, със
същите изваяни черти. Когато започнах работа при тях, косата му бе
прошарена, но сега беше
почти бяла. Въпреки това той бе един от най-красивите мъже, които бях
срещала.
Усмихнах му се с благодарност и седнах.
– Как е Сюзън?
– О, добре е. Не спира да ми досажда да те преместя в нашия отдел –
каза и ми намигна.
Наостреното ми като локатор ухо долови недоволния нервен смях на
Бенет Райън.
– Предайте ù поздрави от мен – казах.
Чух стъпки зад себе си. Някой нежно опъна ухото ми.
– Как си, мъниче? – Беше Хенри Райън, усмихнат до уши. – Съжалявам,
че закъснях, но бях
останал с впечатление, че ще бъдем в залата на вашия етаж.
Извърнах глава и победоносно погледнах шефа си. Някой ми подаде
папките с информацията
и аз му връчих едно копие.
– Заповядайте, господин Райън.
Без да обели дума, без да ме погледне, той грабна копието от ръката ми
и започна да го
прелиства.
Нещастник!
Точно когато се намествах на стола си, гръмкият глас на Хенри изкънтя,
така че да го чуят
абсолютно всички в залата.
– О, Клоуи, докато бях в залата на вашия етаж, намерих това на пода.
Тръгнах към него и погледнах в шепата му. И там се кипреха две от
моите сребърни копчета.
Скъпите ми копчета с антикварна стойност.
– Разпитай дали някой не си ги е загубил. Изглеждат ми доста скъпи.
Лицето ми пламна, бях забравила за скъсаната риза.
– Да… разбира се… Хм… ще попитам.
– Хенри, мога ли да ги видя? – обади се господин Задник и ги взе от
ръката на брат си. После
се обърна към мен със зловеща усмивка. – Нямаш ли блуза с такива
копчета?
Огледах се притеснено, Хенри и Елиът вече говореха за друго и не ни
обръщаха внимание.
– Не – казах, като се опитах да отговоря максимално незаинтересовано.
– Нямам такива
копчета.
– Сигурна ли си? – попита пак, после много леко прокара пръст по
дланта ми, пусна ги в
шепата ми и затвори пръстите ми около тях.
Щях да се задавя от собствената си въздишка, която сякаш се заклещи
някъде в гърлото ми и
не искаше нито да излезе, нито да влезе. Сърцето ми биеше като
обезумяло. Издърпах ръката си,
сякаш ме бе изгорил.
– Нямам такива копчета.
– Сигурен съм, че блузата, която носеше преди няколко дни, беше с
такива копчета. Розовата
ти блузка? Спомням си много добре, защото тогава забелязах, че едното
се е поразхлабило.
Когато дойде да ме търсиш на нашия етаж.
Лицето ми не само гореше, но вече се виждах в адски пламъци. Каква
му беше играта? Дали
не искаше да намекне, че инициативата е била моя? Че аз съм искала да
го приклещя сам в
залата?
– Трябва да внимаваш с такива неща – наведе си прошепна в ухото ми.
Опитах се да запазя спокойствие, ако изобщо беше възможно, и се свих
в стола си, като
старателно отбягвах допир с него.
– Копеле гадно! – измърморих през зъби. Той ме погледна изненадан и
се отдръпна встрани.
Как бе възможно да се прави на изненадан и обиден, сякаш не той, а аз
нарушавах правилата?
Едно е да се държи с мен като кретен, когато сме насаме, но да рискува
цялата ми кариера пред
всички, да се опитва да опетни репутацията ми и да си позволява да
унищожи всичко, за което
съм работила! Така щеше да го отнесе после!
Споглеждахме се по време на срещата. Аз го гледах с омраза и гняв, а
той изглеждаше много
объркан и все по-несигурен. Опитах се да се съсредоточа върху
огромните таблици пред мен,
само и само да не се налага да поглеждам към него.
Секундата, в която свършихме, събрах нещата си и излязох като
ураганен вятър. Но, както и
очаквах, той беше по петите ми. Вървяхме заедно до асансьора,
влязохме, след нас се качиха
много хора и ни притиснаха в дъното.
Как е възможно при цялата съвременна технология асансьорите да са
толкова бавни! И защо
всички тези хора се качваха и слизаха на всеки етаж? Размотаваха се с
папки, говореха по
телефони, уреждаха си срещи за обед. Шумът ме изнервяше
допълнително. Успокоявах се само
като си представях как ще му наритам задника.
Когато стигнахме на единайсетия етаж, във вече претъпкания асансьор
се качиха още трима.
Тълпата ме притискаше към него. Усещах гърдите му зад гърба си… О!
Цялото ми тяло се скова
от напрежение. Чух как рязко пое въздух, през зъби. Опитах се да
направя крачка напред, но
нямаше накъде. И тогава усетих ръцете му на бедрата си. Притегли ме
към себе си.
– Много е хубаво да усещаш този великолепен задник до тялото си –
каза тихо в ухото ми.
Дъхът му беше горещ. – Колко…
– Колко ли? Две секунди. И след това ще те кастрирам с токчето си.
Той ме притисна по-силно.
– Защо си по-ядосана от обичайното? – прошепна. – Не че не съм
свикнал да си вечно кисела.
Обърнах се и едва чуто казах:
– Съвсем в твоя стил е да ме изкараш курва, и то пред баща ти, някаква,
която гради кариера,
легнала по гръб или на колене.
Той ме пусна като ужилен и зяпна изумен.
– Не! – Мига, мига, мига и не разбра. – Не! Какви ги говориш! – И пак
мига, мига. Нагло
копеле, как само се осмеляваше да е толкова хубав с това изражение! –
Не! Не е така! Само се
закачах с теб!
– Ами ако те бяха чули как се… закачаш?
– Никой не чу.
– Но можеше да чуят!
Той наистина изглеждаше така, сякаш такова нещо изобщо не му бе
минавало през ума. И
най-вероятно беше така. За него бе повече от лесно да си играе
игричките, да се… закача. Нали
си седеше горе, на върха на света. Той беше изпълнителен директор,
той беше работохолик. Аз
бях някъде към средата на стълбата.
Човекът до нас се обърна, двамата застанахме мирно и забихме поглед
напред. Изръгах го с
лакът, а той ме ощипа по дупето толкова силно, че дъхът ми секна.
– Няма да се извиня – каза съвсем тихо той.
Разбира се, че няма да се извиниш, задник такъв.
И тогава се притисна към мен. Усетих ерекцията му. Разбира се, тялото
ми просто не можа да
устиска, не се удържа да не ми забие нож в гърба. Топлина и влага се
разляха между краката ми.
Стигнахме до петнайсетия етаж и няколко души излязоха. Мушнах ръка
зад гърба си и
сложих длан върху пениса му. Дъхът му беше като огън във врата ми.
– МАМКА МУ! Да!
И тогава стиснах.
– МАМКА МУ! Извинявай! – изсъска в ухото ми. Пуснах го и се усмихнах.
– За Бога, само се пошегувах! – казах.
На петнайсетия етаж всички се изнизаха, очевидно отиваха на едно и
също събрание.
Асансьорът тръгна, но тогава видях как Райън се хвърли към таблото с
копчетата и натисна
бутона „Стоп“. Обърна се, погледна ме, очите му бяха потъмнели,
никога не ги бях виждала
такива. Притисна ме до стената с плавно движение, погледна ме гневно
и каза много тихо и
заканително:
– Не мърдай.
Исках да му кажа да си го начука, но тялото ми отчаяно ме молеше да
изпълня всичко, което
ми нареди.
Той изнамери жълто залепващо се листче някъде из папките, които
носех, и го сложи върху
камерата на тавана. Лицето му беше на сантиметри от моето, дишаше
учестено, дъхът му
свистеше и се удряше в лицето ми.
– Никога, никога не бих си и помислил, никога не бих казал подобна
глупост, че с чукане си
проправяш път нагоре – издиша. Дъхът му опари врата ми. – Прекалено
много мислиш.
Опитах се да се дръпна и да го погледна. Аз съм мислела прекалено
много?
– А ти не мислиш достатъчно. Става дума за кариерата ми. Ти имаш
всичко, нали. Власт,
позиция. Нямаш какво да губиш.
– Имам власт ли? Така ли? Ти се притисна в мен. В асансьора! Ти ми
причиняваш всичко
това!
Гневът ми се изпари. Никога не го бях виждала уязвим, нито за секунда,
не и пред мен.
– Тогава не ме поставяй в подобно неловко положение – казах.
Последва дълга пауза.
Шумовете от сградата изпълниха асансьора, навън кипеше от движение
и хаос, а между нас
тегнеше тишина. Не откъсвахме очи един от друг, желанието да ме
докосне започна да се надига
като мощна вълна, усещах го в пъпа, имах чувството, че ще се пръсна.
После се разля между
краката ми, в слабините ми.
Той се приведе и прокара език по челюстта ми и допря устни до моите.
Не можех да се
контролирам. А когато притисна огромния си пулсиращ член в корема
ми, окончателно загубих
разума си.
Желанието ми беше като агонизираща болка. Обхванах го с крака,
притиснах се до него,
усещах страстта му. Зарових ръце в косата му. Той се отдръпна за
секунда, колкото да ме хване
здраво за кръста и да ме повдигне нагоре. Роклята ми се разтвори пред
него.
– Каква дива котка – прошепна.
После сложи ръце на раменете ми, погледна ме в очите, роклята се
плъзна по тялото ми и
падна в нозете ми. Потръпнах от студ. Или може би не от студ, защото,
докато се усетя какво
става, той хвана ръцете ми, обърна ме и опря дланите ми в стената на
асансьора. Усетих как
трескаво търси сребърния гребен в косата ми. Намери го и го захвърли.
Къдриците паднаха по
голия ми гръб. Гъделичкаха приятно. После уви косата ми в юмрук и
силно и грубо извъртя
главата ми настрани, за да може да ме целуне по врата.
Целувките му – горещи и влажни, сякаш падаха като едри капки дъжд.
По гръбнака, по
раменете. Всяко негово докосване бе като токов удар. Всеки милиметър
от кожата ми умираше
и се съживяваше под пръстите му. После падна на колене зад мен,
стисна дупето ми и заби зъби
в плътта ми. Едва се сдържах да не изпищя.
Господи, откъде знае какво да направи и защо го прави толкова
добре?
– Харесва ли ти? – попита, ми вече притискаше и галеше гърдите ми. –
Обичаш ли да те хапят
по дупето?
– Може би!
– Малка мръсница!
После ме плесна силно по дупето, точно там, където ме бе ухапал преди
секунди, а аз не
можех да разбера откъде дойде това помитащо удоволствие. Поех
рязко въздух, а той усука
пръсти в деликатните панделки на бикините ми и… Да,… скъса ги.
– Очаквай още една сметка, задник такъв!
Той се засмя, но смехът му бе някак мрачен. Притисна тялото си до мен,
гърдите ми опираха
в студената стена на асансьора. Цялата треперех и може би не само от
спомена за прозореца. Не
бях забравила какъв екстаз е да усещаш контраста между горещото му
тяло и студеното
стъкло… стена в случая.
– Няма значение, струва си до последния цент – каза и плъзна ръка по
корема ми, после
надолу и се спря върху клитора ми. – Знаеш ли, мисля, че слагаш това
разкошно бельо, за да ме
възбуждаш.
Дали беше прав? Дали през цялото време се бях заблуждавала, че…
енергийното бельо е само
за мен?
Напрежението от допира му ме побъркваше, цялото ми тяло се гърчеше
от желание. Движеше
пръстите си бързо, после спираше; и пак ги въртеше около клитора ми,
и… пак спираше. И
когато спираше, имах чувството, че ще гръмна.
Премести пръста си по-назад и спря пред входа на влагалището ми.
– Толкова си мокра. Сигурно цяла сутрин си мислила за това.
– Начукай си го! – изстенах, но точно тогава вкара пръст в мен, а с
другата ръка ме издърпа
силно към себе си.
– Кажи го. Кажи го и ще ти дам всичко, което искаш – и точно тогава
вкара и втория пръст.
Сладкото усещане се изтръгна от гърлото ми като вик. Поклатих глава,
но тялото ми изобщо не
действаше като съзнанието ми, ако може да се каже, че съзнанието ми
изобщо вършеше нещо.
Гласът му бе толкова настоятелен, в тона му усетих животинска
потребност. Искаше да ме
застави да го моля, но говореше така, сякаш той ме _______умоляваше.
Затворих очи и се опитах да
мисля. Ала нямаше смисъл. Дрехите му се триеха в голата ми кожа,
дрезгавият му глас, натежал
от желание и нужда, ме опияняваше, дългите му пръсти бяха в мен! Бях
почти на ръба. Стрелна
нагоре другата си ръка и леко стисна зърното ми през сутиена.
Господи, свършвам!
– Кажи го – рече и завъртя пръст около клитора ми. – Не искам цял ден
да си в лошо
настроение и да ми се сърдиш.
И тогава се предадох.
– Искам те. В мен – прошепнах.
Той простена, опря чело в рамото ми и започна да се движи по-бързо.
– О, ГОСПОДИ! – изскимтях. Усещах напрежението като навита пружина
в мен. Всеки миг
щях да свърша. Толкова близо, толкова близо.
И тогава… телефонът. Телефонът на асансьора.
Застинахме. Явно бяха засекли, че асансьорът не се движи. Той изпсува
гневно, отдръпна се и
вдигна слушалката на аварийния телефон. Вдигнах роклята си, облякох я
набързо, завързах
колана. Не знам как успях, защото ръцете ми трепереха.
– Да – гласът му бе толкова спокоен! Гледахме се като куче и котка от
двата ъгъла на
асансьора. – Да, разбирам… Не, добре сме… – Наведе се бавно и вдигна
скъсаните ми бикини от
пода. – Не, просто спря изведнъж. – И докато слушаше инструкциите на
човека от охраната,
започна да гали меката копринена материя и да ги върти из ръцете си. –
Да, добре – каза,
затвори телефона и… край.
Асансьорът подскочи леко и тръгна нагоре. Той погледна дантелата в
ръцете си, после мен,
усмихна се, направи крачка напред, опря длан на стената до главата ми,
прокара нос по врата
ми.–
Ухаеш прекрасно – прошепна. – Прекрасно е и както когато съм в теб.
Ахнах или простенах, или и двете.
– А тези… са мои – каза, сложи бикините ми в джоба на сакото си,
асансьорът спря на нашия
етаж, вратите се отвориха и той излезе.

Четири
Паника. Единствената дума, с която може да бъде описано състоянието ми, докато бягах към
офиса си, бе паника. Не
можех да повярвам, че това ми се случва. Не знаех и какво е това „това“. Сам с нея, в онази
малка клетка, с аромата ù, кожата
ù, стенанието, което се откъртваше от гърдите ù. Никакъв начин да се овладея. Никога и нищо
не ме бе поваляло, а тя го
правеше с лекота.
Стигнах до офиса. Там можех да се скрия и да намеря известна сигурност. Строполих се на
дивана. Облегнах ръце на
коленете си и заскубах косата си, полагайки нечовешки усилия да се успокоя, и най-вече да
накарам шибаната ерекция да
отмине.
Нещата отиваха от зле към катастрофално зле. В мига, в който ми напомни за презентацията,
знаех, че няма сила на света,
която да ме накара да вляза в онази зала и на всичкото отгоре някой да очаква от мен да
заформя мисъл, да не говорим за реч,
да не говорим за работа. Шибаната зала. Буквално. И да седна на онази маса? Не, нямаше
начин.
И когато влязох и я видях, облегната на стъклото на прозореца, това бе достатъчно да ме
възбуди. Затова в последната
секунда измислих онази абсурдна постановка с другата зала, как съм взел решение и трябвало
да ме пита за всичко.
Освен това реших да ù напомня кой е шефът. Но както при всеки спор, тя ме зашлеви с думи и
се изнесе.
Докато седях и си скубех косата, чух блъскане на шкафове, врати, чекмеджета. Какво, по
дяволите, правеше?
Станах и тръгнах към вратата, отворих и я видях как мести папките, тоест блъска ги от една
купчина в друга. Скръстих
ръце и се облегнах на стената. И докато я гледах толкова бясна, разбрах, че това няма да
помогне на огромния… проблем в
панталоните ми. Дори го усложняваше.
– Би ли ми казала какъв е проблемът?
Тя ме погледна, сякаш току-що се бях сдобил с втора глава.
– Ти откачи ли?
– Не, ни най малко.
– Съжалявам, ако съм леко изнервена – изсъска, грабна няколко папки и ги метна в един от
шкафовете. – Но не съм много
очарована от…
– Бенет! – Беше баща ми. Влезе в офиса с бърза крачка и както винаги, усмихнат. – Браво,
много добра работа. С Хенри
току-що говорихме с Дороти и Рой и те бяха… – И тук спря, защото я видя. Беше застанала до
бюрото и стискаше ръба му
така силно, че кокалчетата на пръстите ù бяха побелели. Сякаш всеки миг щеше да се строполи.
– Клоуи, добре ли си?
Тя пусна бюрото, стана и кимна с глава. Лицето ù беше безумно красиво, леко зачервено,
косата – пръсната по гърба. Мое
дело! Едва преглътнах и обърнах поглед към прозореца.
– Изглеждаш… топла, да не би да те тресе? – попита баща ми, тръгна към нея и сложи ръка на
челото ù. – Гориш.
Гледах отраженията им в огледалото, стиснах зъби и се опитах да се преборя с новото чувство,
което залази по гърба ми.
Откъде се вземаше това нещо? Какво е това?
– Всъщност съм леко… Ами… Не съм много добре – каза тя.
– Трябва веднага да се прибереш у дома. С такава натовареност тук и с цялата работа по тезата
ти, със сигурност си…
– Имаме доста задачи за днес – обадих се през зъби и се обърнах към тях. – Надявах се да
свършим с Бюмон, госпожице
Милс.
– Убеден съм, че можеш да се справиш и сам – сряза ме баща ми и впери стоманения си поглед
в мен. После я погледна и
каза: – Хайде, тръгвай.
– Благодаря, Елиът. – И тогава ме погледна победоносно и нагло, извила триумфално веждата
си. – Ще се видим утре
сутринта, господин Райън.
Гледах как излиза от стаята. Баща ми затвори вратата след нея, обърна се и ме погледна
гневно, сякаш щеше да ме
подпали с поглед.
– Какво? – попитах.
– Нищо няма да ти стане, ако си малко по-мил с нея, Бенет – рече. – После седна на ръба на
бюрото и реши да продължи
да човърка там, където отдавна болеше. – Нямаш представа какъв късметлия си, че имаш това
момиче до себе си.
– Ако нравът ù бе на нивото на професионалните ù умения, нямаше да има проблем – казах и
завъртях очи с досада, но
той ме отряза с поглед.
– Майка ти се обади. Дойдох да ти напомня за довечера. Ще дойдат Хенри и Мина с бебето.
– Добре, ще бъда там.
Тръгна към вратата, спря и се обърна… предполагам да ме подлуди.
– И не закъснявай.
– За Бога, татко! Няма да закъснея!
Прекрасно знаеше, всички знаеха, че аз никога не закъснявам. Дори и за обикновена вечеря
със семейството. Но Хенри…
е, той беше друг случай. Един ден брат ми щеше да закъснее за собственото си погребение.
Най-накрая сам. Влязох в офиса си и се строполих на стола. Добре, може би бях малко
изнервен. Бръкнах в джоба си и
извадих това, което бе останало от бельото ù. Точно се канех да го сложа при другите от…
колекцията, когато забелязах че
са на Ажан Провокатьор. Трябва да се е поизръсила за тези. Стана ми любопитно. Отворих
шкафа. Другите два чифта бяха
на Ла Перла. По дяволите! Тази жена вземаше бельото си доста сериозно. Помислих си, че
трябва да намеря някой магазин на
„Ла Перла“ из центъра и да проверя колко ù е струвала моята колекция. Прокарах ръка през
косата си, метнах третия чифт
вътре и затръшнах шкафа.
Край, направо бях изперкал!

---
Колкото и да се опитвах да се концентрирам, не успях да свърша нищо. И така цял ден! На обед
отидох да тичам и дори
след изтощителна тренировка не можех да мисля за друго, освен за събитията от сутринта…
В три часа вече стана пределно ясно, че няма смисъл да оставам на работа. Трябваше да
изляза. Стигнах до асансьора. Не,
не тук! Стълбите. Обърнах се към стълбите и веднага разбрах, че това е по-лошият вариант.
Всъщност нямах вариант.
Хукнах като луд надолу и взех със спринт осемнайсет етажа.
Докато паркирах пред къщата на родителите си, усетих как част от напрежението ми спада. От
кухнята се носеше
приятната миризма на вкусотиите на мама. Чувах как си говори с баща ми във всекидневната –
весело и безгрижно.
– Бенет! – изчурулика майка ми и скочи да ме посрещне. Наведох се да я целуна и ù позволих
да оправи косата ми. Когато
най-сетне се преборих с нея да ме остави на мира, взех купата от ръката ù, сложих я на масата,
бръкнах и си взех един
морков.
– Къде е Хенри? – попитах и се огледах.
– Няма ги още – каза баща ми, който точно влизаше в стаята. Хенри си беше кофти пич, както и
да го погледнеш. Ако
останеше на него, жена му и детето щяха да излизат от къщата един път в годината. Отидох до
бара и направих по едно сухо
мартини за майка ми и за мен.
След двайсет минути от коридора се чу шум и глъчка. Излязох да ги посрещна. Мъничката
клатушкаща се фигурка с вече
поникнали зъбки се хвърли към мен и ме прегърна през коленете.
– Бени! – изпищя тя. Вдигнах я на ръце и я задуших с целувки. Моята прелестна племенница
София.
– Господи! Погледни се колко си жалък! – каза Хенри и мина към хола.
– Щото ти не си, нали?
– Ако някой сметне да зачете мнението ми, и двамата трябва да млъкнете и да престанете с
това вечно дрънкане – каза
Мина и последва съпруга си.
София беше първото внуче в семейството, следователно беше нашата принцеса. Както винаги,
тя се настани в скута ми, а
аз се опитвах да ям някак покрай и над главата ù, като се стараех да избягвам „помощта“ ù,
което бе много трудно, дори
невъзможно. Въртеше ме на пръста си както си иска, а аз изпълнявах всичко.
– Бенет, все се каня да те помоля нещо – започна майка ми и преди да продължи, ми подаде
бутилката с вино. – Искаш ли
да поканиш Клоуи за вечеря у дома следващата седмица? И моля те, постарай се да я убедиш
да дойде.
Изръмжах недоволно и веднага получих ритник от баща ми. В кокалчетата.
– Защо за Бога всеки иска да я водя тук? – попитах.
Майка ми надяна онази физиономия… майчинската, на загрижена и в същото време строга
мама.
– Ами тя е сама в съвсем непознат град…
– Майко, тя живее тук от години. На двайсет и шест е, едва ли градът ù е непознат.
– Знаеш ли Бенет, прав си – каза майка ми, но вече говореше ядосано. – Дойде тук, когато
постъпи в колеж, завърши с
отлични оценки, работи при баща ти няколко години, после се премести в твоя отдел… Тя е
най-добрият ти служител и между
другото ходи на вечерно училище, за да може да завърши университет. Мисля, че Клоуи е
удивително момиче и искам да я
запозная с… искам да я представя на човек, който може да я оцени.
Вилицата ми замръзна във въздуха и ми трябваше доста време, докато осмисля думите ù.
Майка ми искаше да я нагласи на
среща с някого? Давай, мисли бързо. Кой е тоя? Започнах да прехвърлям всички млади мъже,
които бяха близки на
семейството ми. Брад – много нисък. Деймиън – чука всичко, което е на два или четири крака,
стига да е живо, Кайл – гей.
Скот – прекалено глупав. Странно! И по-странното беше, че усетих доста неприятна болка в
гърдите. Не бях сигурен какво е.
Ала след като не отмина, реших, че вероятно е гняв.
Но защо да се ядосвам за такова нещо? Че майка ми иска да я сватоса с някакъв малоумник?
Вероятно защото спиш с нея,
тъпо копеле! Е, добре де, не спиш, а я чукаш. Добре де, чукал си я два пъти. Но ако се замисли
човек, това, което се случва
сега, може и да продължи.
О, да, и я бях чукал с пръсти в асансьора. И освен това събирах скъсаното ù бельо в шкафчето на
бюрото си.
Опрях длани в лицето си и казах:
– Добре, ще говоря с нея. Но не се надявай много. Мисля, че лишеният ù от чар нрав прави
мисията почти невъзможна
– Знаеш ли какво, Бен – атакува брат ми от другия фронт. – Всички тук ще се съгласят, че ти си
единственият, който не
умее да работи и общува с нея.
Огледах ги. Разбира се, всички кимаха с глава и, както винаги, се съгласяваха с този идиот брат
ми.
През останалото време темата на вечерта беше… тя. Как трябвало да се държа по-добре с нея,
колко велика и мила била, и
как щяла да хареса сина на една от добрите приятелки на майка ми – Джоуел. Тоя го бях
забравил. Не беше много зле, само
дето до четиринайсетата си година играеше с куклите Барби на сестра си и плака като бебе,
когато го удариха с бейзболна
топка в десети клас. Милс ще го смели на кайма! Засмях се при мисълта за тази доста
неперспективна сводническа
инициатива на майка ми.
Поговорихме за предстоящите срещи до края на седмицата. Имахме важна среща във вторник
следобед и щях да ходя с
баща ми и брат ми. Знаех, че Милс вече е приготвила всичко за срещата. Колкото и да не ми се
искаше да призная, не можех
да отрека, че беше две крачки пред всяко събитие и определено знаеше какво прави. Беше
готова навреме с всичко, знаеше
какво ще ми е необходимо.
Тръгнах си с обещанието да направя невъзможното и да я доведа на вечеря. Макар че не бях
сигурен кога ще я видя,
защото имах работа из целия град и едва ли щях да се въртя много из офиса. Освен това не
знаех как да започна разговор с
нея през кратките моменти, когато съм там. Не знаех как да кажа… нещо хубаво.

---
На следващия ден, след срещата, седях в колата някъде сред милионите коли, задръстили Саут
Мичиган Авеню, и вяло
гледах през прозореца. Чудех се дали този ден може да стане още по-непоносим. Мразех
задръствания, мразех уличното
движение. Едва лазехме. Сградата на компанията ни беше само на няколко пресечки и вече
сериозно обмислях варианта да
кажа на шофьора да обърне, а аз да се прибера пеша.
Беше вече четири часът, а от двайсет минути бяхме минали едва двайсет метра. Затворих очи и
се замислих за срещата, от
която току-що си бях тръгнал.
Не, нищо лошо не се бе случило, точно обратното. Клиентите бяха повече от доволни от нашите
предложения. Никакви
спънки, нищо конкретно. Просто не можех да се отърва от лошото си настроение. Хенри не
спря да ми повтаря през
петнайсет минути, че се цупя като тийнейджър, и може би имаше право, но можеше да си
спести усилията, разбрах го още
първия път. Докато дойде време да подписваме договорите, вече исках да му наритам
задника. Как можеш да зададеш един и
същи въпрос сто пъти и да очакваш да не ти се озъбят? Какъв ми бил проблемът? Какво ми
имало?
И за да съм честен, не можех да го виня. Трябваше да си призная, че през последните няколко
дни се бях държал като
пълен задник. А такова признание от моя страна не беше за пренебрегване, защото не се
случваше често, да не кажа никога.
Разбира се, Хенри не пропусна да отбележи че ми трябва едно яко чукане. Това ми бил
проблемът. Ако само знаеше колко
е прав.
Един ден. Един-единствен ден от случката в асансьора, след която, поради твърдата и
устойчива на времето ерекция,
останах вкаменен в буквалния смисъл на думата. Един ден и вече откачах от желание да я
докосна. И по поведението ми
човек би заключил, че не съм чукал от шест месеца. Един ден и вече ходех като лунатик.
Колата пак спря и бях на ръба да започна да вия. Шофьорът свали преградата и ми се усмихна
извинително.
– Съжалявам, господин Райън. Сигурен съм, че задръстването ви побърква. Остават само
четири пресечки. Освен ако не
искате да вървите пеша? Мога да ви спра…
Точно в този момент забелязах, че сме спрели близо до магазин на „Ла Перла“. Без дори да го
изслушам, изскочих от
колата. И когато застанах на тротоара и зачаках да пресека, се запитах защо, по дяволите, бях
слязъл и каква работа имах в
такъв магазин. И какъв смисъл изобщо имаше да ходя там? Да се измъчвам ли отивах или
какво? На пазар?
Влязох в магазина и застанах пред витрина с деликатно бельо – всичко, което жената може да
сложи под роклята си. Подът
беше от дърво с цвят на мед и излъчваше топлина. По таваните имаше цилиндрични малки
лампи. Светлината беше мека,
интимна, насочена към витрините със скъпо бельо.
Деликатните дантели, сатена… И пак заклещен от мисълта за нея. Колко познато. Беше ми
станало втора природа.
Докато прокарвах длан по стъклото на витрината, разбрах, че съм станал обект на внимание от
страна на продавачките.
Една висока блондинка вече крачеше към мен.
– Добре дошли в „Ла Перла“ – каза тя и ме изгледа както лъвица оглежда пържола.
Мина ми през ума, че една жена в този бизнес вече е преценила колко струва сакото ми и че
копчетата на ръкавелите ми са
с истински диаманти. Очите ù бяха като касов апарат. – Мога ли да ви помогна в избора? Може
би подарък за съпругата ви?
Или за приятелката ви? – попита, без да прикрива нотката на флирт в гласа си.
– Не, благодаря – отвърнах и вече се чувствах съвсем не на място си. – Просто разглеждам.
– Е, ако промените решението си, аз съм тук – каза тя и ми намигна, след което се обърна и се
върна към щанда. Гледах
как се отдалечава, отвратен от мисълта, че дори не ми мина през ума да взема телефонния ù
номер. Ебаси! Не бях мъжка
курва, но когато красива жена в магазин за първокласно бельо започне да флиртува с мъж, той
трябва поне да ù отвърне. А аз
дори не се сетих. Господи! Не съм наред!
Точно се канех да си тръгна, когато нещо привлече погледа ми – чифт черни жартиери. Преди
да се усетя, вече ги
докосвах. Не знаех, че жените наистина носят жартиери в реалния живот, искам да кажа…
освен жените в списания като
Плейбой. Не знаех, преди да започна да работя с нея, разбира се. Спомням си онази среща
през първия месец. Беше
кръстосала крака под масата и когато понечи да се намести, полата ù се вдигна леко и тогава
видях деликатната бяла каишка,
закопчана за чорапа ù.
Тогава за първи път ми мина през ума, че си пада по хубаво бельо, но не за първи път се
наложи да прекарам времето за
обедна почивка, заключен в офиса си, да фантазирам за нея и да карам на ръчна.
– Хареса ли си нещо?
Обърнах се, без да се замислям откъде познавам гласа.
Мамка му! Госпожица Милс.
Никога не я бях виждал… такава, различна. Беше много елегантна, както винаги, но беше
облечена съвсем обикновено.
Тъмни джинси по тялото и червена блуза. Косата ù бе вързана на висока опашка. Без грим и без
очилата, които понякога
носеше в офиса, изглеждаше като малко момиче.
– Какво по дяволите правиш тук? – попита тя, фалшивата ù усмивка се бе изпарила.
– А теб какво те интересува?
– Просто ми е любопитно. Нямаш ли достатъчно богата колекция с мои гащи, та си дошъл да
купуваш още? – изгледа ме
ядно и посочи жартиерите в ръцете ми. Пуснах ги като ужилен.
– Не, не, аз…
– Все се канех да те питам какво правиш с тях? Прибираш си ги като мили спомени от
поредното ти завоевание ли? –
попита и скръсти ръце пред гърдите си, които се притиснаха една в друга и изпъкнаха напред.
Неволно погледнах бедрата ù
и усетих как започвам да се надървям. За кой ли път.
– Господи! – поклатих глава. – Защо си винаги такава кисела кучка?
Адреналинът се изсипваше във вените ми, мускулите ми се бяха напрегнали и без
преувеличение – треперех. От ярост и
желание.
– Предполагам, че предизвикаш най-доброто в мен – каза и леко се наведе напред.
Гърдите ù се опираха в моите.
Огледах се и забелязах, че хората в магазина ни гледат.
– Виж – започнах, опитвайки се да си събера акъла. – Искаш ли да се успокоиш и да не викаш
толкова? – Трябваше да се
разкарам оттук колкото е възможно по-бързо, защото по някакво много болно и перверзно
стечение на обстоятелствата всяка
кавга с тази жена завършваше с чифт гащи в ръцете ми и после в джоба ми. – А ти какво
правиш тук? Защо не си на работа?
Тя завъртя очи.
– Работя за теб почти цяла година, но защо ли съм се заблудила, че ще запомниш – каза с
раздразнение, – през седмица се
виждам с ръководителя на дипломната ми работа. Свърших с него и реших да поразгледам.
Може би трябва да ми вържеш
верижка на крака с устройство за проследяване, за да знаеш къде съм по цял ден и цяла нощ.
Макар че, ха, не е ли странно, че
ме намери и без устройство за проследяване.
Гледах я и не знаех какво да кажа.
– Винаги си толкова язвителна с мен.
Браво, Бен! Умникът на мама и тати! Няма що, голямо попадение!
– Ела с мен – каза тя, хвана ме за ръката и ме повлече навътре в магазина. Завихме покрай
някакви щандове и ме вкара в
една пробна. Очевидно бе дошла доста преди мен, защото бе натрупала купища бельо в
пробната. Толкова много дантела, че
не се разбираше кое какво е. През малките колонки се чуваше музика, така че можех спокойно
да викам, докато я душа.
Тя затвори вратата с огледало от горе до долу, обърна ме и ме погледна в очите.
– Проследи ли ме дотук? – попита.
– Защо ми е да те следя?
– Значи съвсем случайно си наминал, докато аз съм тук, за да задоволяваш някаква своя
перверзия.? Това ли правиш в
свободното си време?
– Госпожице Милс, не си въобразявайте, че сте по-различна или по-специална от останалите
хора. Да ти имам
самочувствието!
– Знаеш ли, добре, че имаш голяма пишка, че да компенсира плиткия ти мозък и гадната уста.
И после не знам какво и как стана. В следващата секунда се наведох към нея и прошепнах:
– Напълно съм сигурен, че и устата ми няма да те разочарова.
И тогава вече всичко ми се стори прекалено много, прекалено силно, реално и нереално.
Гърдите ù се повдигаха с
учестеното ù дишане, впи поглед в устата ми, захапа долната си устна. Вдигна бавно ръка,
хвана вратовръзката ми и ме
притегли към себе си. Отворих уста и тя стрелна мекия си език между зъбите ми.
Не можех да се отдръпна, не и сега. Галех лицето ù, косата ù. Намерих щипката, махнах я и
копринените ù къдрици се
разпръснаха около дланта ми. Увих косата ù около юмрука си и я дръпнах назад, за да усещам
устните ù по-добре. Исках
повече, исках я цялата. Тя простена. Дръпнах косата ù по-силно.
– Това харесва ли ти? – попитах.
– Господи! Да!
И когато чух тези думи, не ми пукаше къде сме, кои сме. Никога преди не бях изпитвал
подобно животинско привличане,
такава първична химия. Когато бяхме заедно, когато бяхме такива, нищо друго нямаше
значение.
Ръцете ми се спуснаха надолу, хванах блузата ù, издърпах я нагоре и веднага залепих устни
върху нейните. Тя съблече
сакото ми и го пусна на пода. С едната си ръка рисувах кръгчета около талията ù, а с другата
трескаво разкопчавах джинсите
ù. Тя ги изрита от краката си заедно със сандалите и ги метна някъде зад нас. Целувах врата ù,
раменете ù.
– По дяволите! – изстенах и вдигнах поглед. В огледалото зад нея видях цялото отражение на
съвършеното ù тяло. Бях си
я представял гола толкова пъти, дори не искам да си признавам колко пъти се бях затварял сам
с фантазиите за нея, но на
дневна светлина тялото ù се оказа много по-красиво от това, с което хранех въображението си.
Беше останала само по чифт
силно изрязани черни бикини и черен сутиен. Косата ù се разливаше по гърба. Беше се
повдигнала на пръсти, за да може да
докосва с устни врата ми. Мускулите на прасците ù се бяха стегнали. Гледката, съчетана с
усещането на устните ù по кожата
ми, ме възбуждаше до болка.
Тя захапа ухото ми и започна да разкопчава ризата ми.
– И на теб ти харесва по-грубо, нали?
Махнах колана, панталона, боксерките си. Всичко стана за секунди, след това я притеглих към
малката кушетка. Когато
плъзнах ръцете по гърба ù и започнах да разкопчавам сутиена, усетих нов пристъп на възбуда,
като токов удар. Притискаше
голите си гърди в мен, сякаш искаше да ме докара до лудост. Свалих презрамките на сутиена от
раменете ù, без да отделям
устни от врата ù. Отдръпнах се леко назад, за да погледна гърдите ù. Мамка му! Съвършени!
Бях си ги представял стотици
пъти, бях си представял как ги докосвам, как ги смуча, как ги чукам, но нищо не можеше да се
сравни с реалното изживяване
да ги видя пред себе си. Дори без да ги докосвам, само да ги гледам, бе предостатъчно да
свърша.
Обви ме с бедра и сега не ни разделяше нищо освен малките ù бикини. Зарових глава в
гърдите ù, ръцете ù бяха в косата
ми, притискаше ме все по-силно към себе си.
– Искаш да си играеш с мен? – прошепна. Вдигнах поглед. Гледаше ме напрегнато, после рязко
дръпна главата ми назад.
Нямах никаква остроумна забележка за случая, изобщо нямах никаква мисъл. Исках да ù кажа
да спре да говори и да ме чука,
исках да усетя вкуса на кожата ù. Исках го повече, отколкото си бях представял, че желая.
– Да – казах.
– Помоли любезно тогава.
– Заеби тези любезности. Позволи ми.
Тя простена едва чуто, наведе се напред и засмуках идеалното ù зърно. Беше се уловила за
косата ми и я дърпаше силно,
но не усещах болка. Господи, колко беше вкусна.
Толкова много неща ми минаваха през ума. Исках само да вляза в нея, толкова силно го
желаех, но знаех, че после ще
мразя и себе си, и нея. Нея затова, че успяваше да ме превърне в парче глина в ръцете си, а
себе си – че позволявах страстта
ми към нея да превземе всяка разумна мисъл. Ала не можех да спра, изключено. Бях се
превърнал в наркоман, който живее
единствено за следващата си доза, а за мен дозата бе тя. Моят така добре устроен живот се
разпадаше с бясна скорост, а аз
седях встрани и гледах, безпомощен да направя каквото и да е. Това, което исках, бе да я
почувствам.
Пуснах ръце по бедрата ù, после надолу между краката ù; и преди да разбера какво правя, вече
бях увил бикините ù около
юмрука си. Стиснах зъби и опитах да се спра, да не късам тези поне.
– Давай, скъсай ги… знам, че искаш – каза тихо в ухото ми и после го захапа силно. Половин
секунда по-късно бикините ù
представляваха малка купчина съдрана дантела в ъгъла на съблекалнята. Хванах грубо бедрата
ù, повдигнах я, сложих ръка
върху основата на пениса си и я плъзнах леко върху мен.
Усещането бе толкова силно, направо ме помете. Наложи се да хвана бедрата ù и да я задържа
на място, за да не свърша
на секундата. Ако не успеех да се контролирам, после щеше да ми го натяква, а и нямаше да
мога да я задоволя.
Когато все пак овладях положението, макар и временно, започнах да я вдигам и да я пускам по
пениса си. Никога до сега
не се бяхме оказвали в такава поза – лице в лице, тя върху мен. Странно как телата ни сами
намираха съвършения ритъм.
Плъзнах ръце надолу, вдигнах бедрата ù нагоре и я накарах да ги кръстоса около кръста ми.
Сега влизах до края. Наложи се
да заровя лице във врата ù, за да потисна стоновете си.
Пред кабинката минаваха хора, говореха, но мисълта, че могат да ни хванат, ме възбуждаше
още повече.
Гърбът ù се огъна като лък, отметна глава назад, захапа устната си и усещането за измамна
невинност, което излъчваше,
ме побърка и съвсем изтрещях. Не знам кога и защо бях забил поглед в огледалото и гледах
отражението ù там. Никога в
целия си живот не бях виждал нещо по-еротично.
Тя дръпна косата ми и придърпа устата ми към нейната. Езиците ни се вплитаха със скоростта
на бедрата ни.
– Изглеждаш прекрасно – прошепнах в устата ù. – Обърни се, искам да видиш нещо – казах и я
вдигнах нагоре, обърнах я
с лице към огледалото с гръб към мен, тя се плъзна надолу по пениса ми.
– Господи! – изстена, издиша тежко и облегна глава върху рамото ми. Не знаех кое я възбужда
повече – да ме усети как я
изпълвам по-дълбоко или отражението в огледалото. Или и двете…
Хванах косата ù и вдигнах главата ù, за да се погледне в огледалото.
– Искам да гледаш там – изръмжах в ухото ù. Погледът ми срещна нейния в огледалото. –
Искам да гледаш. И утре, когато
усещаш лека болка между краката си, искам да знаеш кой е направил това с теб.
– Спри да говориш – каза, но тялото ù трепереше все по-силно, при всяка моя дума; знаех, че ù
харесва. Тя плъзна ръце
нагоре по тялото си, прокара ги през гърдите си и ги събра отново в косата ми.
Докосвах всеки сантиметър от кожата ù, целувах и леко захапвах меката плът под врата и
раменете ù, в огледалото виждах
как влизам и излизам от нея. И колкото и да ми се искаше и да се надявах, че ще намеря сили
да изтрия този спомен, знаех, че
това, което се случва в тази кабинка, ще да остане в съзнанието ми цял живот.
Сложих пръст върху клитора ù.
– Мамка му, мамка му! Моля те! – пошепна тя.
– Харесва ли ти? – притиснах клитора ù и започнах да правя малки кръгчета около него.
– Да, моля те, моля те, още, още!
Телата ни бяха изпотени, косата ù бе полепнала по челото. Не откъсваше поглед от точката
между краката си, където
влизах в нея – все по-интензивно и по-бързо. И двамата бяхме толкова близо до края. Исках да
ме гледа в очите, докато
свършваме заедно, но, от друга страна, не исках да види какво ми причинява и как се разпадам
около нея. Не, огледалото
щеше да ù покаже прекалено много.
Хората навън говореха, влизаха и излизаха от пробните и никой нямаше и най-малка представа
какво се случва. Ако не
направех нещо, малката ни тайна щеше да лъсне много скоро. Когато движенията ù станаха
неконтролируеми, когато усетих
как мускулите ù се свиват около мен, как опъва косата ми по-силно и по-френетично, притиснах
ръка към устата ù, за да
заглуша вика ù, докато тялото ù буквално се разпадаше в мен, около мен. Опрях глава в рамото
ù и успях да сподавя
собствения си вик в мига, в който най-сетне можех да си позволя да… избухна. Имах чувството,
че тялото ми се разпада
отвътре навън като рушаща се в мен сграда. Облегнах глава на стената.
Трябваше да стана, да се облека, да тръгна, но треперещите ми крака едва ли можеха да ме
пренесат на повече от няколко
метра. Надеждата, че с всеки следващ път сексът с тази жена ще става все по-еднообразен и
скучен, че напрежението и
желанието ще бъде потушено, че ще мога най-сетне да преодолея манията си… всичко това се
разби на пода в тази
съблекалня.
Когато разсъдъкът ми започна да се завръща от… където бе изчезнал в мига, в който я видях
магазина, с него дойде и
прозрението, че отново, за кой ли път, се бях оставил на слабостта си. Повдигнах я от скута си и
се наведох да си търся
боксерките.
А когато ме погледна… бях очаквал всичко – омраза, безразличие, гняв, но не и това, което
видях. Слабост, податливост,
нещо крехко и ранимо. Ала тя се усети, затвори очи и когато ги отвори, старателно избегна да
ме погледне в очите.
Облякохме се. Съблекалнята изведнъж се оказа прекалено малка и непоносимо тиха. Чувах
само дишането ù, предполагам,
че и тя чуваше само моето.
Оправих вратовръзката си, вдигнах скъсаните бикини от пода, сложих ги прилежно в джоба си,
хванах дръжката на
вратата, спрях. Вдигнах ръка и погалих нежната материя на бельото, закачено на една от
закачалките. Успях да уловя погледа
ù.
– Вземи и черните жартиери – казах.
И без да се обръщам, излязох от съблекалнята.

Пет
Осемдесет и три дупки в отдушника, двадесет и шест винта и четири
крушки. Това успях да
преброя на тавана над леглото си. Обърнах се на една страна, но
мускулите ми, особено
определена група около междукрачието, саркастично напомняха защо
не мога да спя.
Искам да гледаш. И утре, когато усещаш лека болка между краката
си, искам да знаеш кой е
направил това с теб.
Не е било шега. Без изобщо да мисля, посегнах към гърдите си, хванах
зърното си и го
погалих. Затворих очи и ръката вече не беше моята, а неговата –
такава, каквото я помнех.
Дългите пръсти с грация и вещина галеха и обхващаха гърдите ми,
палците му играеха със
зърната ми. По дяволите! Изритах с яд една възглавница от леглото,
тя полетя и падна на
земята. Много добре знаех накъде отиват нещата – към задънената
улица, там, където стигаха
вече три нощи поред. Всяка вечер едно и също и накрая никакво
успокоение. На това трябва да
се сложи край! Заудрях възглавницата с юмрук, уж да я наместя,
обърнах се по корем и стиснах
очи, твърдо решена да спя.
И кого заблуждавах? Все едно тази тактика щеше да проработи!
Колкото бе проработила
предната нощ, че и по-предишната!
Помнех много ясно онзи ден преди година и половина, когато Елиът
ме извика в офиса си да
„поговорим“. Бях започнала да работя за компанията му като
младши асистент. По онова време
бях още в колежа. След като мама почина, Елиът ме взе под крилото
си. Не, не беше като баща,
а по-скоро като добър наставник, и най-вече – добър човек. Канеше ме
на вечеря у тях и се
грижеше за емоционалното ми здраве.
Винаги ми бе напомнял, че вратата към дома му и към него самия е
отворена за мен. Но онази
сутрин, когато ме извика да говорим, бе много сериозен и някак
делови, и аз, естествено, се
побърках от страх.
Когато влязох в офиса му, той ми обясни, че най-малкият му син се
връща от Франция, където
шест години работил като изпълнителен директор на отдел
„Маркетинг“ в „Лореал“. Та
въпросният син, Бенет, най-сетне се завръщал у дома и щял да заеме
поста на главен оперативен
директор на компанията.
Елиът знаеше, че се ослушвам за възможности за стаж, за да
натрупам нужния опит; настоя да
завърша стажа си и да подготвя дипломната си работа в „Райън
Медиа“. Увери ме, че Бенет
Райън щял да бъде повече от щастлив да ме приеме в отдела си.
После ми даде документацията, която трябваше да обиколи
компанията през следващата
седмица и с която се оповестяваше завръщането на Бенет Райън.
Не е за вярване! Само това ми минаваше през ума, докато разглеждах
информацията за Бенет.
Изпълнителен директор на отдел „Маркетинг“ в „Лореал“, Париж.
Най-младият мъж в
класацията „Най-добрите четиридесет под 40“, няколко негови
статии бяха публикувани в
Уолстрийт Джърнъл. Завършил с отличие университета в Ню Йорк,
няколко титли по бизнес и
управление, продължил да учи в Париж, където специализирал
корпоративни и международни
финанси, завършил с отличие. И всичко това до трийсетгодишна
възраст. Господи! Как го каза
Елиът… прекалено мотивиран. И прекалено меко казано, бих
добавила. Хенри бе споменал, че
брат му е малко по-темпераментен и не прилича на него по нрав, не
бил така спокоен и
уравновесен. Явно съм изглеждала леко притеснена, защото бе
побързал да ме успокои:
– Всъщност е голямо дърво, има изключително добра памет и за
добро, и зло, много
въздържан, никога не показва чувствата си, изключително прецизен,
но… Е, хайде, усмихни се!
Как е възможно да не те обикне! За теб няма да е никакъв проблем да
запушиш вечно лаещата
му уста – каза и обгърна раменете ми с огромните си ръце.
Не исках да си го признавам след всичко, което се случи последните
дни, но до деня на
неговото завръщане бях започнала да се влюбвам в него. Изгарях от
нетърпение да започнем
работа заедно, но освен това бях и силно впечатлена от това, което
бе успял да постигне за
толкова кратко време.
Нямаше нищо лошо в това да гледам снимката му в интернет. Беше
еталон, образец на всичко,
което можеш да желаеш от един мъж. Преди да пристигне, си бяхме
разменили няколко имейла
и макар всички да бяха любезни, не мога да кажа, че си чупеше
китките да покаже приятелско
отношение.
И когато настъпи големият Ден с главно Д, Бенет трябваше да
дойде чак следобед на
събранието на борда, където щеше да бъде официално представен.
Така че, имах на
разположение почти цял ден да се притеснявам и да ми се драйфа от
нерви. Сара, винаги добра
приятелка, дойде при мен да ме разсее. Тя седна на стола ми и един
час си разправяхме комични
моменти от филма Продавачи; обсъждахме защо този филм трябва
задължително да се гледа. По
едно време се смеех със сълзи и цяло гърло и не забелязах, че Сара е
заела поза на препарирана
патица. Не забелязах, че вратата на офиса е отворена, не забелязах,
че някой стои до мен. И не
забелязах, или по-точно не обърнах внимание, на жестовете на Сара,
и не разбирах защо не
спира да прокарва палец през средата на шията си. Защо ли? Защото
очевидно съм кръгъла
идиотка.
– И после помниш ли… – продължих да се кикотя. – Когато му казва:
„И трябваше да вземам
някаква шибана поръчка от някакъв, на когото съм духала един-
единствен път след бала“. А той
ù казва: „Да, и аз съм обслужвал брат ти“.
Започнах да се треса от смях, запрепъвах се из стаята и очевидно
съм тръгнала назад. Спрях
се чак когато тялото ми опря в нещо твърдо и топло.
Обърнах се все още ухилена като зелка, но усмивката ми замръзна.
По-точно, минах през
състояние от вледеняване до изпепеляване, защото току-що
тресящият ми се от смях задник бе
забърсал бедрото на новия ми шеф.
– Господин Райън! – измънках. Веднага го разпознах от снимките. –
Много съжалявам.
На него обаче никак не му беше смешно. За да разведри нажежената
атмосфера, Сара стана и
се представи с усмивка:
– Радвам се да се запозная с вас. Аз съм Сара Дилън. Асистентка съм
на Хенри.
Новият ми шеф погледна протегната ù ръка, но не помръдна да се
здрависа. Вместо това само
повдигна изумено съвършената си вежда и каза:
– Вероятно имате предвид господин Райън.
Сара бавно отдръпна протегната си ръка и го изгледа видимо
раздразнена от отношението му.
Имаше нещо в самото му присъствие, което можеше да запуши дори
устата на момиче като
Сара. Когато се посъвзе, тя измънка нещо от сорта:
– Ами… ние тук не държим много на обръщенията на фамилно име.
По принцип всеки се
обръща към всеки на първо име… Това е вашата асистентка Клоуи.
Той кимна и каза:
– Госпожице Милс, за вас аз съм господин Райън. Ще ви очаквам в
офиса си след пет минути,
за да уточним някои основни положения по правилата за поведение
на работното място.
Гласът му беше леден. Кимна към Сара и каза кратко:
– Госпожице Дилън.
Сякаш ù казваше да си разкара задника на секундата.
После плъзна поглед към мен, задържа го на лицето ми около секунда,
завъртя се на пети и
тогава с ужас станах свидетел на първото от хилядите
затръшвания на врати, които видях през
следващите месеци и с които той стана печално известен в личната
ми класация за гадове.
– Какъв негодник! – измърмори Сара.
– Красив негодник! – отвърнах.
С надежда да замажа първоначалното впечатление, реших да
изтичам и да му взема кафе.
Даже бях питала Хенри как го пие. Черно. Естествено! Когато се
върнах и почуках на вратата,
чух резкия му глас: Влез. Опитах се да си наложа да не треперя,
сложих усмивка, отворих
вратата. Говореше по телефона и трескаво записваше нещо в
бележника си. И когато го чух да
говори на френски… спрях да дишам.
– Ce sera parfait. Non. Non, ce n’est pas nе’cessaire. Seulement quatre. Oui.
Quatre. Merci, Ivan.2
Затвори телефона, но не вдигна поглед. Приближих се до бюрото му
и той заговори със същия
студен глас, както преди минутки.
– За в бъдеще ще ви помоля в работно време да не провеждате
разговори, които не са свързани
с работата ви. За тази цел използвайте свободното си време.
Плащаме ви да работите, а не да
клюкарствате. Ясен ли съм?
Онемях, дори не ми идваше и на ум да му отговоря и едва когато той
вдигна очи и ме
погледна въпросително, разбрах горчивата истина за Бенет Райън.
Макар да бе непоносимо
красив, а на живо даже още по-съблазнителен, той не беше като
останалите мъже в семейството
му.–
Да, сър – казах и след като излязох от шока, тръгнах към бюрото да
оставя чашата с кафе, но
токчето ми се закачи в килима и политнах напред.
– Мамка му! – извика той. Врялото кафе бе оплискало целия му
костюм.
– О, Боже… господин Райън. Толкова съжалявам!
Хукнах към мивката в банята и грабнах една кърпа, върнах се
обратно и след секунди бях на
колене пред него и трескаво търках петното от кафе. Разбира се, в
бързината не забелязах къде е
петното и някъде около средата на унизителните ми усилия осъзнах,
че всъщност то бе между
краката му, а аз с настървеност търках забележителната издутина
в панталона му. Извърнах очи,
за да не гледам, но лицето и врата ми пламнаха. От срам ли, или от
гледката, не знам.
– Свободна сте, госпожице Милс.
Закимах с глава и побягнах навън, ужасена, че съм направила такова
лошо впечатление.
За щастие, успях да му докажа, че не съм празноглава патка. Имало е
случаи, когото е бил
съвсем откровено впечатлен от усилията и резултатите, които
постигах, макар че винаги бе
крайно лаконичен в комплиментите и всеки Божи ден, без
изключение, ужасно изнервен.
Захванах се с любимото си занимание да се навивам какъв
отвратителен гад е, но, както
винаги, стигнах до въпроса, който си задавах хиляди пъти след това:
дали нещата не бяха
свързани с факта, че се бях опитала да махна петно от кафе по
неподходящия начин, а и с
времето започнах да изпитвам съмнения, че петното е било точно
там.
***
Когато пристигнах на работа, видях Сара; качихме се заедно в
асансьора и се уговорихме да
се видим следващата седмица за обед. Като влязох в офиса,
забелязах, че вратата му е затворена.
Не знаех дали е пристигнал, или не.
Включих компютъра и се опитах да се подготвя за деня. През
последните дни в мига, в който
задникът ми опреше в този стол, ме натискаше жестоко очакване.
Знаех, че ще го видя още
сутринта, защото всеки петък правехме програмата за следващата
седмица. Никога обаче не
знаех в какво разположение на духа ще го заваря и това ме убиваше.
Макар че напоследък настроението му бе отвратително,
последните му думи вчера бяха:
„Вземи и жартиерите“. Какво искаше да каже? Да не би да се
надяваше да ги види? Няма начин,
не е познал. Щом като няма начин, защо си ги обула? Не, няма да му
позволя да ги скъса, кълна
се… Но… разбира се, че ще ги скъса. Няма обаче да му дам тази
възможност!
Да, повтаряй си това, Милс, повтаряй си го, докато си повярваш.
Отговорих на няколко мейла, поправих договора на Пападакис във
връзка с някои претенции
за интелектуална собственост, направих няколко запитвания за
хотели и така мина един час.
Вратата на кабинета му се отвори и срещу мен стоеше един доста
делови Райън.
Безупречно сако с две копчета, тъмночервена копринена
вратовръзка. Изглеждаше спокоен и
някак отпуснат. Никаква следа от дивака, който ме изчука в
съблекалнята на „Ла Перла“ преди
осемнайсет часа и трийсет и шест минути. Не че броях колко време е
минало оттогава!
– Готова ли си да започнем?
– Да, сър.
Той кимна и влезе в офиса си. Е, хубаво, ако цената за нормалното му
настроение бе едно
чукане, добре изиграно от моя страна. Не знам какво очаквах, но в
известен смисъл бях
разочарована, че всичко е по- старому. Нещата между нас ставаха
все по-интензивни,
напрежението не спадаше, а това означаваше, че когато всичко
свърши, щеше да е много трудно
да се съвзема след такава катастрофа и да събера изпочупените
парчета от кариерата си.
Надявах се да успеем да излезем от тази каша без допълнителни
затруднения, поне докато си
взема дипломата.
Влязох след него и седнах. Започнах да изреждам задълженията и
срещите, които изискваха
неговото одобрение и присъствие. Той слушаше, без да ме прекъсва,
което бе необичайно.
Записваше си или въвеждаше в компютъра.
– Имаме среща с „Ред Хоук Пъблишинг“ в три часа днес. Брат ви и
баща ви също ще
присъстват. Предполагам, ще продължи до края на работното
време. Това е всичко за днес.
И така продължихме, докато стигнах до онази част, която ме
ужасяваше най-много.
– И последно… следващия месец е конференцията на „Милър
Маркетинг“. В Сан Диего –
казах. Изведнъж ми стана много интересно какво пише в тефтера ми
и защо рисувах разни
неща, уж водех записки. С две думи, не можех да вдигна поглед към
лицето му. Настана пауза,
която продължи безкрайно. Накрая вдигнах глава да видя какво става
и защо не говори. Той ме
гледаше, потупваше с позлатената си химикалка по бюрото,
погледът му беше празен, никакво
чувство.
– Ще идваш ли с мен? – попита.
– Да – казах и след това моята единствена дума от две букви
изпълни стаята с кънтяща
тишина. Нямах никаква представа какво му минава през ума. Но не
откъсваше очи от мен. –
Просто темата е заложена в… програмата ми на обучение… и си
мисля, че мога да ви бъда
полезна там, да ви помагам с организационни неща.
– Уреди каквото трябва – каза и продължи да пише на компютъра.
Реших, че това е начин да ми каже, че е време да изляза от офиса му,
станах и тръгнах към
вратата.
– Госпожице Милс – обърнах се. Макар че не ме гледаше, звучеше
почти притеснен. Това
вече беше нещо ново. – Майка ми ме помоли да ви предам поканата ù
за вечеря другата
седмица.
– О! – Стана ми горещо. – Предайте ù, че ще погледна графика си – и
тръгнах да излизам.
– Беше ми… казано да бъда… много настоятелен и да направя всичко
възможно да ви убедя
да дойдете.
Обърнах се много бавно. Не ме гледаше, но изпитваше силно
притеснение и неудобство.
– Защо трябва да го правите?
– Ами – покашля се, поколеба се и каза: – очевидно майка ми иска да ви
запознае с… някого.
Каква новина! Познавах ги от години и макар Сюзън да бе
споменавала мимоходом разни
имена на… мъже, никога не бе искала директно да ми урежда среща с
някого.
– Майка ти иска да ми уреди среща с някакъв? Това ли да разбирам? –
попитах, зарязвайки
любезностите. Тръгнах към бюрото му със скръстени на гърдите
ръце.
– Така изглежда – нещо в лицето му не пасваше на безизразния му
тон.
– Защо?
Той вдигна вежди, видимо раздразнен.
– Откъде, по дяволите, да знам? Не седим по цяла вечер да
обсъждаме теб и бъдещето ти –
почти извика. – Може би се е притеснила, че с такъв ведър,
човеколюбив нрав може да си
останеш стара мома и да остарееш сама с две дузини котки.
– Според мен трябва повече да се притеснява, че синът ù ще се
превърне в мръсен дядка,
който обикаля из магазините за бельо и преследва млади момичета –
казах, опряла длани върху
бюрото му.
Той скочи от стола, лицето му се изкриви от ярост. Наведе се към
мен и кресна:
– Ти си… ти си най-…
И точно тогава телефонът му звънна. Гледахме се с омраза, никой не
помръдваше, не
откъсвахме очи един от друг, дишахме тежко. За секунда ми мина
през ума, че ще ме сграбчи и
ще ме метне на бюрото. Исках да го направи. Без да откъсва очи от
мен, той вдигна телефона.
– Да – излая в слушалката с очи, втренчени в мен. – Да, Джордж,
имам време. Кажи.
Той седна, а аз останах, в случай че му е необходима някаква справка
по време на разговора с
Пападакис. Той вдигна пръст, за да ми покаже, че трябва да остана,
взе химикалката и започна
да го върти по бюрото, докато слушаше какво му обяснява Джордж.
– Искате ли да остана? – попитах вежливо. За пред хората.
Той кимна и започна да обяснява:
– Не се налага да изпадаш в такива подробности на този етап,
Джордж. – Гърленият му глас
мина от ушите по гърба ми. – Само основните неща. Това е
достатъчно. Трябва да знаем
параметрите на предложението, преди да продължим с
изготвянето на договора.
Пристъпвах от крак на крак. Как може да е такъв изрод? Да ме кара
да стоя и да чакам, все
едно държа купа с грозде, а той е някакъв римски император и
трябва да му подавам по някое
зърно, когато му се прииска. Само едно ветрило с пера ми трябваше!
Той пак ме погледна и
неволно сведе очи към полата ми. И това го издаде. Когато вдигна
очи към лицето ми, устните
му бяха леко разтворени. Сякаш се канеше да ме пита нещо, ако
можеше да си го позволи по
средата на важен разговор. И тогава хавана химикалката между
палеца и показалеца си, насочи
я към полата ми, вдигна я и оголи бедрото ми. И когато видя
жартиера, очите му почти
изскочиха от орбитите.
– Да, разбирам – измънка в слушалката и пусна полата ми надолу. –
Очевидно и двамата сме
съгласни, че това е много благоприятно развитие.
Очите му обходиха тялото ми, потъмняха. Сърцето ми започна да
прескача. Когато ме
погледнеше така, исках само едно – да седна в него и да го завържа за
стола с вратовръзката му.
– Не, не, на този етап нищо повече като информация. Както казах,
това е само
предварителната рамка.
Минах покрай бюрото и седнах на стола срещу него. Той ме погледна
с интерес, след което
сложи химикалката между зъбите си и я захапа.
Усещах как горещината между краката ми се разлива по цялото
тяло. Вдигнах полата си
нагоре, бавно по коприната на чорапите. Кожата ми попи хладния
въздух в офиса, а очите му
жадно попиваха гледката.
– Да, разбирам – каза, но сега гласът му бе по-дълбок, дрезгав.
Прокарах пръсти по ръба на жартиера, по оголената кожа, по
сатена на бельото. Никой,
абсолютно никой не ме бе карал да се чувствам толкова желана. Как
го правеше той? Просто
помиташе всичките ми мисли за работа, за живота ми, за целите
ми, за бъдещето ми и казваше:
Всичко това си струва и всичко е наред и с живота, и с работата ти,
но погледни какво ти
предлагам аз. Ще е малко извратено, ще е опасно. Но ще копнееш за
него Ще копнееш за мен.
И ако го кажеше на глас, щеше да е самата истина.
– Да, мисля, че това е единственият начин да вървим напред – каза в
слушалката.
Така ли мислиш? Така ли е? Усмихнах се, захапах устна, а той се
усмихна сатанински.
Плъзнах пръстите си нагоре към гърдите, стиснах ги леко. С другата
ръка бавно отместих
бикините встрани и прокарах два пръста по влажния клитор.
Господин Райън се закашля и започна да опипва бюрото за чашата с
вода.
– Така е добре, Джордж. Ще поемем нещата веднага щом го получим
от вас. Можем да влезем
в този краен срок.
Пръстите ми се движеха по-бързо и по-жадно, а мисълта ми се
въртеше около случилото се в
съблекалнята, как бе хванал бедрата ми и как бавно ме изтегли по
пениса си.
Затворих очи, отметнах глава назад. И да исках да се забавя, вече не
можех. Опитах се да бъда
много тиха, захапах устни, но не успях да потисна един лек стон.
Представях си стегнатите
мускули на ръцете му върху кожата си, как пръстите му се движат в
мен като първата вечер в
залата за конференции. Мускулите на краката му – обтегнати от
напрежение, очите му –
потъмнели и молещи. Отворих очи.
Погледът му бе точно такъв, какъвто си го представях, черен,
умоляваш, гладен.
И усетих как падам, падам, потъвам в стола, сякаш кожата ми се
разтапяше и се смесваше с
кожата на стола. Оргазмът дойде силен и ме остави незадоволена.
Исках неговите ръце, не исках
моите, исках него, а не образите в жадното ми съзнание.
Разговорът очевидно бе приключил по някое време. Учестеното ми
дишане бе единственият
звук в стаята. Той седеше срещу мен, бе впил ръце в облегалките на
стола, сякаш някой го бе
сложил насред циклон и се опитваше да се задържи на мястото си. По
челото му бе избила пот.
– Какво правиш с мен? – попита тихо.
Засмях се, махнах кичурите от лицето си и казах:
– Не правя нищо с теб. Доколкото ми е известно, направих го сама на
себе си.
– Да, наистина – отвърна и ме погледна въпросително.
Станах, оправих полата си.
– Ако нямате други въпроси към мен, бих желала да се върна към
задълженията си.

***
Отидох до банята да оправя грима си и когато се върнах, имах
съобщение от господин Райън,
че ще ме чака в гаража за срещата в центъра. Добре, че и другите
шефове щяха да са с нас. От
краткия, но забележителен опит, натрупан през последните няколко
дни, и след това, което
току-що бях направила в офиса му, реших, че двайсет минути с този
мъж в лимузина насаме
можеха да приключат само по два начина, като само единият
включваше вариант да излезе от
колата със здрави топки.
Когато слязох в паркинга, лимузината ме чакаше. Шофьорът излезе и
ми отвори вратата с
усмивка.
– Здрасти, Клоуи. Как е работата?
– Винаги има какво да се прави. Голямо забавление пада. И няма край.
Как е училището? –
Стюарт беше любимият ми шофьор. Макар че обичаше да флиртува
с мен, винаги бе усмихнат и
ми оправяше настроението.
– Ако има вариант да си взема дипломата по биология, без да държа
изпит по физика, няма да
е никак зле. Жалко, че не си по моите науки, иначе можеше да ме
обучаваш като частен учител
– каза и ми намигна.
– Ако сте свършили, съжалявам, че се налага да напомням, но имаме
важна среща. Може да се
сваляте извън работно време.
Е, да, Райън беше вече в колата. Подаде глава, изгледа ни ядосано и се
облегна тежко на
седалка. Намръщих се, погледнах Стюарт и завъртях очи.
Но освен него в колата нямаше никого.
– Къде са останалите? – попитах озадачено.
– Имат друга среща след това и решиха да пътуват с друга кола.
Беше делови, много резервиран, но нямаше начин да не забележа как
нервно потупва със
скъпите си италиански обувки. Погледнах го с леко недоверие. Не, не
изглеждаше по-различен.
Напротив, бе по-съблазнителен отвсякога, ако това изобщо беше
възможно. Косата му, както
винаги, бе рошава; разсеяно бе захапал химикалката, както преди
малко в офиса… Наложи се да
извърна поглед, за да преодолея раздразнението си. Не успях обаче да
откъсна очи достатъчно
бързо. Той вдигна поглед и ме хвана как го оглеждам. Усмихна се и
каза:
– Избра ли си нещо?
– Не и в тази кола – отговорих и се усмихнах. И просто защото знаех,
че това ще му
подейства, кръстосах крака, така че полата ми да се вдигне малко
по-нагоре от… приличното.
Може би трябваше да му се напомни, че не той е победителят в
тази игра. Мисията завърши
успешно – усмивката му се стопи за секунда.
Останалите осемнайсет минути и половина от пътуването
прекарахме в размяна на кофти
погледи, а аз се опитвах да се държа на положение и с нищо да не
издавам, че в съзнанието ми
се вихрят фантазии от сорта: главата му между краката ми…
Предполагам, не е необходимо дори да споменавам, че пристигнах в
ужасно настроение.
Последваха три непоносимо дълги часа, секундите минаваха със
скоростта на минути. Всички
останали директори се събраха. Всеки бе представен на всеки. И тази
отвратителна жена Лила!
Много красива и страшно заинтригувана от моя шеф. Беше на около
трийсет, с гъста червена
коса, тъмни очи и убийствено тяло. И, разбира се, той не пропусна
възможността да сложи
онази усмивка, която събуваше гащи от разстояние. Оная едва не
изгуби съзнание, докато я
омагьосваше както само той си знае. И това цял следобед! Задник!
Когато се прибрахме в офиса след едно още по-напрегнато пътуване,
той съобщи, че има да
ми казва нещо, но по всичко личеше, че не знае как. Останах с
впечатлението, че ако не го каже,
ще гръмне. Когато исках да мълчи, не можеше да млъкне, когато
исках да говори, не можеше да
обели дума.
Щом тръгнахме към асансьора, ме връхлетя онова дежаву: сградата
бе почти празна. Вратите
се затвориха след нас и се запитах защо в тези проклети асансьори
няма достатъчно кислород.
Погледнах отражението му в полираните врати, но беше
невъзможно да се каже какво му
минава през ума. Беше разхлабил вратовръзката си, сакото бе само
преметнато през раменете,
по време на срещата бе навил ръкавите си до лактите и не можех да
откъсна очи от мускулите
на ръцете му.
Като се изключи фактът, че гледаше в земята и че бе стиснал зъби,
изглеждаше спокоен.
Стигнахме до нашия етаж. Въздъхнах с огромно облекчение. Това
бяха най-дългите
четирийсет и две секунди в живота ми.
Последвах го към офиса, като внимавах да не се заглеждам в тялото
му, докато грациозно
вървеше с едри крачки към офиса си. Ала за моя огромна изненада,
Райън не затвори вратата
след себе си. А той винаги, абсолютно винаги я затваряше, и то с
гръм и трясък.
Проверих съобщенията си и започнах да си събирам нещата за
уикенда. Никога преди не бях
бързала да си тръгна от работа, но сега панически събирах всичко и
исках да се изпаря на
секундата. И като казвам това, всъщност лъжа най-безсрамно.
Последния път, когато бяхме
сами на този етаж, успях да се изнеса със спринт. По дяволите, не
трябваше да мисля за онази
вечер, не и сега, в празния офис, на празния етаж. Само ние двамата.
Той излезе от офиса си точно когато се канех да тръгвам. Мина
покрай бюрото ми, остави
малък бежов плик и продължи към вратата, без да спира, без да
обели дума.
Какво, по дяволите, е това?
Отворих плика. Елегантна хартия с цвят на слонова кост, с моето
име на няколко листа. Това
беше… това беше документацията за лична кредитна сметка за „Ла
Перла“, а Бенет Райън беше
собственик на банковата сметка.
Отворил ми е кредитна сметка?
– Какво, по дяволите, е това? – подскочих от стола. – Открил си ми
сметка?
Той спря на вратата, поколеба се, обърна се бавно и ме погледна.
– След малкото ти шоу днес се обадих по телефона и уредих да си
купиш това, от което…
имаш нужда. Разбира се, сметката няма лимит – каза с равен тон.
Ето защо бе толкова добър във
всичко, с което се захванеше. Той можеше да се овладее във всяка
ситуация, да контролира себе
си и всичко. Но сериозно ли си мислеше, че може да контролира мен?
– Добре, да видим дали съм разбрала правилно – казах, поклатих глава
и се опитах да запазя
хладнокръвие. – Уредил си да ходя да си купувам бельо?
– Да си купиш нещо в замяна на това, което аз… – спря, поколеба се,
вероятно обмисляше как
да продължи. – В замяна на това, което беше… повредено. И ако не я
искаш, не я ползвай, по
дяволите – последното бе казано през зъби. След което се обърна и
тръгна.
– Подъл кучи син! – побягнах след него и му препречих пътя.
Документите бяха вече топка
смачкана хартия в юмрука ми. – Мислиш ли, че това е смешно?
Мислиш ли, че съм някаква
пластмасова кукла, която можеш да обличаш както си искаш, за свое
удоволствие? – Не знаех на
кого бях по-ядосана: на него, че мислеше така за мен, или на себе си,
че бях позволила нещата
да стигнат дотук, че не ги бях спряла още в началото.
– О, да, намирам го за ужасно смешно! Ха-ха – каза с мрачен глас.
– Вземай си нещата и си ги наври в задника – извиках, блъснах
топката хартия в гърдите му,
грабнах си чантата и хукнах към асансьора.
Разбира се, знаех, че не е целял да ме обиди. Или поне се надявах да е
така. Но това? Ето
защо не трябва да чукаш шефа си и при никакви обстоятелства не
трябва да изнасяш кратка
еротична програма в кабинета му.
Очевидно никой не ми бе казал тези неща на курса по обучение и
въвеждане в работата или
пък бях проспала тази лекция.
– Госпожице Милс! – извика той, но не му обърнах никакво внимание.
Влязох в асансьора и
след гореща молитва, неколкократно блъскане по копчето, секунди
преди вратата да се затвори,
той бе успял да стигне, но прекалено късно, за да спре асансьора.
Поздравих се за бързината,
протегнах ръка, изпружих среден пръст и асансьорът потъна надолу.
Браво! Много зряла постъпка, Клоуи. Няма що!
– Мамка му, мамка му, мамка му! – крещях в празния асансьор. Този
гадняр нямаше да има
възможността да скъса пореден чифт гащи!
Излязох от асансьора и тръгнах към колата си. Не спирах да си говоря
и да ругая на глас.
Осветлението беше слабо, а колата ми бе една от малкото
останали на това ниво, но бях
прекалено ядосана, за да обърна внимание. Не исках да го виждам, не и
сега. И в мига, в който
си го помислих, чух как металната врата към стълбите се отваря с
трясък. Той изскочи и извика
задъхано:
– Господи! Няма ли да спреш за една шибана минута!
Беше бягал осемнайсет етажа по стълбите! Такъв спринт би убил
човек със здрава физика и
психика, но не и него.
Отключих вратата и метнах чантата си вътре.
– Какво, по дяволите, искаш още, Райън?
– За Бога, не можеш ли да минеш от програма „кучка в атака“ към…
„кучка в режим на
изслушване“. Или да се държиш като някое по-спокойно животно?
– Ти за курва ли ме мислиш? – обърнах се и го погледнах.
През лицето му минаха около стотина емоции: гняв, шок, объркване,
омраза… и Господи…
колко беше хубав. Яката на ризата му бе разкопчана, косата му бе
по-рошава от всеки път, по
лицето му бе избила пот, а това, взето накуп, никак не облекчаваше
положението. Реших да не
отстъпвам и да продължа да се навивам и да го мразя.
Той застана на прилично разстояние от мен, поклати глава и каза:
– Как, по дяволите, можеш да си го помислиш? – спря, огледа се и
продължи. – Как може да
ти мине през ума, че мисля така за теб? Не! Не е така! Направих го, в
случай че.. – Пак спря,
опита се да събере мислите си и после се предаде и млъкна.
Бях толкова бясна, че без да мисля, без да мога да се спра, направих
крачка напред и го
зашлевих. Ехото от удара разпука тишината в паркинга. Още
няколко чувства минаха през
лицето му: изненада, ярост, недоумение. Вдигна ръка и докосна
бузата си, там, където го бях
шамаросала.
– Може да си ми шеф, но не си този, който ще решава кое и как става
извън деловите ни
отношения.
Тишината тегнеше над нас, съзнанието ми отказваше да регистрира
шума от колите на
улицата.
– Знаеш ли – започна той и направи крачка към мен. Очите му бяха
тъмни, мрачни. – Не те
чух да се оплакваш нито веднъж, когато беше притисната към
прозореца – Втора крачка. – Не те
чух да се оплакваш в асансьора и на стълбището – Крачка напред. – И
определено не те чух да се
оплакваш, когато гледаше в огледалото на съблекалнята как те
чукам – Крачка. – И днес, когато
седна и си разтвори краката в кабинета ми, странно защо не чух
нито една дума на протест от
шибаната ти гадна уста.
Дробовете ми започнаха да се борят за въздух. Усещах хладния метал
на колата през роклята.
Дори качена на тези убийствени обувки, той беше поне двайсет
сантиметра по-висок от мен.
Трябваше само да вдигна глава и устните ни щяха да се срещнат.
– Е, преодолях го – казах през зъби, но с всяка глътка въздух, гърдите
ми опираха в неговите и
усещах такова облекчение, каквото разумът ми категорично не
искаше да усещам.
– Разбира се, че си го преодоляла – прошепна, поклати глава, защото
знаеше, че не е истина,
притисна се към мен, усетих ерекцията му. Сложи ръце върху колата,
от двете страни на тялото
ми, като капан. – Напълно и окончателно си го преодоляла.
– Или пък… може би един последен път – помислих, но явно го бях
казала на глас.
– Може би само още веднъж? – устните му едва докосваха моите.
Беше толкова нежно,
толкова истинско.
– Не искам… да искам това, не е добре за мен – прошепнах в устните
му.
Дъхът от ноздрите му гореше лицето ми и точно когато си мислех,
че превъртам окончателно,
той захапа грубо долната ми устна и ме притисна до себе си.
Стонът му се удари в зъбите ми,
слезе в гърлото ми. Притисна ме силно и грубо към колата и както
миналия път, протегна ръка и
махна шнолата от прибраната ми коса.
Целувките ни бяха нежни, възбуждащи, после груби, настоятелни, в
един миг
синхронизирани, в следващия разпокъсани. Косата ми бе увита в
юмрука му. Приклекна леко и
отърка пениса си в корема ми.
– Господи! – простенах и увих крак около него. Токчето ми се заби в
бедрото му.
– Знам – издиша отчаяно в устата ми. Погали крака ми, хвана дупето
ми, стисна леко и каза
тихо: – Казвал ли съм ти колко са секси тези обувки? С тези панделки.
– Имам още една панделка някъде, но ще ти е нужна голяма доза
късмет да я намериш.
Той се отдръпна, погледна ме и изръмжа:
– Влизай в шибаната кола – и отвори рязко вратата.
Гледах го и се опитвах да накарам мозъка си да работи рационално,
но в тази гъста мъгла…
Какво исках в крайна сметка? Можех ли да му позволя да има тялото
ми? Отново? Но когато
прокара ръка по шията ми и я зарови в косата ми, всяка разумна
мисъл се изпари. Треперех.
Той стисна главата ми между дланите си, обърна лицето ми нагоре,
погледна ме настоятелно
и каза:
– Сега!
Решението бе окончателно. Хванах вратовръзката му, увих я около
дланта си и го дръпнах на
задната седалка на колата.
Вратата зад него се затвори и без да губи и секунда, започна да
разкопчава роклята ми. Стана
светкавично, сякаш сама се отваряше под пръстите му. Ръцете му се
плъзнаха по голата ми
кожа. Бутна ме назад, студената седалката полепна по горещото
ми тяло. Той застана на колене
пред разтворените ми крака, сложи длан между гърдите ми и после
бавно започна да я пуска
надолу по корема ми, по дантелата на жартиера, по ръба на
чорапите ми, по ръба на бикините.
Мускулите на корема ми се свиваха конвулсивно при всеки негов
допир. Опитах се да
контролирам дишането си.
Той погали нежните бели панделки на жартиера и каза:
– Не е въпрос на късмет.
Хванах ризата му и го издърпах към себе си, плъзнах език в устата му
и усетих дланта му
между краката си. С всеки превзет сантиметър от оголената ми
кожа устните ни се търсеха,
целувките ни ставаха по-дълги, по-нетърпеливи Издърпах ризата от
панталона, галех гладкия му
гръб, ханша, гърдите. Деликатните му косъмчета ме водеха надолу
към пъпа. Исках да го дразня
така, както той ме дразнеше.
Прокарах пръсти по колана, сложих длан върху пениса му, погалих го и
го стиснах леко.
– Нямаш представа какво правиш с мен! – простена той.
– Кажи ми – прошепнах. – Кажи ми. Опитвах се да използвам неговите
думи в моя полза.
Знаех, че в този миг аз печеля състезанието. – Кажи ми и ще ти дам
всичко, което искаш.
Той простена пак, захапа устната си, опря чело в моето, цялото му
тяло вибрираше.
– Искам да ме чукаш.
Ръцете му трепереха. Хвана новите ми бикини; колкото и откачено
да звучи, исках да ги
скъса. Суровата страст между нас не можеше да се сравни с нищо,
което бях изживявала до този
миг. Не исках да го карам да се въздържа. Без да каже и дума, той ги
уви около юмрука и ги
раздра. Опъването на сатена върху кожата ми предизвика сладка
болка и само разпали
удоволствието.
Вдигнах крак и го избутах назад, седнах, обкрачих го и раздрах ризата
му. Копчетата се
пръснаха из цялата кола.
Целият свят около мен изчезна. Съществувах единствено за него, за
това, което правеше с
мен. Хладният въздух по кожата ми, насеченото му дишане,
горещите му устни и мисълта за
това, което предстоеше… това бе твърде много.
С треперещи ръце разкопчах колана и панталона и с негова помощ
успях да го сваля до
бедрата. Усетих главичката на пениса му, едва докосваше
влагалището ми, дразнеше ме. Не
издържах и се плъзнах по него.
– Господи! – прошепна той и гласът му, думите му, пулсиращото
усещане в мен, всичко бе
твърде напрегнато.
Започнах да го чукам, всяко следващо движение бе по-жадно и
нетърпеливо от предишното.
Болката от вкопчените му в бедрата ми пръсти само разпалваха
огъня. Опря лице в гърдите ми и
свали чашката на сутиена със зъби. Пое втвърденото ми до болка
зърно в устата си, а аз се
държах с две ръце за косата му.
– Захапи го – прошепнах.
Той заби зъби около зърното ми. Извиках, но не от болка.
Телата ни се движеха в идеален ритъм. Реагираха на всеки поглед,
всеки допир, всеки звук.
Обожавах и мразех това, което ми причиняваше. Никога не си бях
позволявала да изгубя
контрол, никога преди… него… преди да усетя допира му. И когато
това се случваше,
самоконтролът ми излиташе от главата ми.
– Обичаш ли да усещаш зъбите ми? – попита. Думите му излизаха
накъсани, запъхтени. –
Искаш ли да ги усетиш на друго място?
– Наистина не знаеш кога да млъкнеш – казах и го ударих в гърдите. И
тогава той ме грабна,
вдигна ме нагоре, метна ме на седалката, отвори краката ми и влезе
грубо и яростно.
Колата ми беше прекалено малка. Не мисля обаче, че нещо дребно
като липса на място
можеше да ни спре сега. Краката му бяха странно изкривени, ръцете
ми бяха вдигнати нагоре
между главата и вратата, за не се удрям в дръжката. Но нищо
нямаше значение. И всичко беше
повече, отколкото можех да понеса.
Той се опря на колене и застана по-удобно, вдигна единия ми крак,
сложи го на рамото си и
влезе до края.
– О, Господи, да, да.
– Наистина ли? – и преди да отговоря, издърпа и левия ми крак върху
другото си рамо. После
се хвана за вратата и влезе още по-силно и дълбоко.
– Така ли ти харесва? – попита, а смяната на ъгъла, под който
влизаше в мен, разтърси тялото
ми.–
Не – ръцете ми оттласкваха тялото ми от вратата, бедрата ми се
повдигаха, исках да
посрещам всеки тласък. – По-силно!
– Боже! – изръмжа, обърна глава настрани и започна да целува с
влажните си устни крака ми.
Телата ни лъщяха от пот. Прозорците бяха запотени, стенанията
ни изпълваха тясното
пространство. Слабото осветление в паркинга бе достатъчно, за да
се насладя на това чудо на
природата, на този шедьовър на мъжествеността, застанал над
мен, пулсиращ в мен. Гледах го
така, както се гледа божество. Изпъкналите от напрежението
мускули, рошавата му коса,
полепнала по потното чело, изопнатите сухожилия на врата му.
Тогава той стисна очи, поклати
глава и едва чуто каза:
– О, Господи… не мога… не мога да спра.
Извих гръб. Исках да го усетя колкото е възможно по-дълбоко, да го…
погълна. Никога не бях
изпитвала подобно зверско чувство да искаш да погълнеш цялото
тяло на друго човешко
същество. Но когато беше в мен, сякаш никога не бях достатъчно
близо, достатъчно в него и той
достатъчно в мен, никога не успявах да достигна до онова нещо в
него, което исках да
почувствам с всичките си сетива.
И с тази единствена мисъл, ако може да се каже, че подобно нещо е
мисъл, болезненото
напрежение по кожата, в слабините ми, в корема сякаш
кристализираше в тежка болка. Пуснах
краката си, тялото му ме покри с цялата си тежест, а аз не спирах
да го умолявам:
– Моля те, моля те, моля те.
И пак. И пак.
Бях толкова близо, толкова близо.
Бедрата ми се въртяха в кръг, той се движеше в синхрон с мен, грубо,
стабилно – като звяр,
приклещил плячката си под огромното си тяло.
– Мамка му, готова съм, моля те.
– Всичко… – изстена. Вземи всичко – изръмжа и захапа долната ми
устна.
Свърших с ужасни викове, забих нокти в гърба му, усещах вкуса на
солта от потта по устните
ни. Той изруга, промуши ме един последен път и тялото му се
вцепени, готово да поеме оргазма.
Изтощен и треперещ, зарови лице във врата ми. Не можах да устоя
на желанието да прокарам
треперещите си пръсти през мократа му коса. Лежахме мълчаливо и
се опитвахме да успокоим
дишането си. Сърцето ми щеше да се пръсне. Хиляди мисли
галопираха в мозъка ми.
Минутите минаваха, той се успокои. За секунда си помислих, че е
заспал, но точно тогава
вдигна глава.
Когато седна да се облича, потното ми тяло потръпна от студ.
Гледах го напълно объркана,
без никаква представа какво решение да взема, какво изпитвам към
този човек. Седнах и
започнах да се обличам.
Сексът с него не беше само задоволяване на някаква потребност от
физически контакт. Беше
изживяване, което ми носеше радост, каквато не бях изпитвала от
безкрайно дълго време.
Но от друга страна… Какъв задник.
– Предполагам, няма да използваш сметката, която ти открих.
Знам, че не бива да се повтаря –
каза. Обърнах се към него. Опитваше се да облече скъсаната си риза,
бе вперил очи право
напред.
Мина доста време, после ме погледна.
– Кажи нещо, за да съм сигурен, че си ме чула.
– Кажете на Сюзън, че ще дойда за вечеря, господин Райън. А сега се
разкарай от шибаната
кола.
Шест
Болката в гърдите ме изгаряше и почти ме отвличаше от пълния хаос в главата ми. И
като казвам почти, значи… никак.
Увеличих наклона на пътеката, краката ми пулсираха, мускулите ми горяха. Крайното
изтощение винаги вършеше работа.
Това беше животът ми. Нямаше нищо непостижимо, нямаше нещо, което да не мога да
постигна. Трябваше само да го
пожелая. Училище, кариера, семейство, жени.
Мамка му! Жени!
Поклатих глава с отвращение, увеличих звука на айпадa си с надежда музиката да ангажира
съзнанието ми и най-сетне да
намеря някакво успокоение.
Никакъв смисъл! Знаех си, че няма да стане. Нищо не помагаше. Каквото и да правех,
каквито и нечовешки усилия да
полагах, тя бе там. Затварях очи и всичко се връщаше. Виждах я легнала под мен, усещах я
увита около тялото ми, потна,
мокра, извива гръб и стене, иска да спре, но не може, искам да спра, но не мога. Най-
сладкото мъчение на света – да си в нея.
Бях задоволил глада си, но само в момента. И след няколко часа бях готов за следващата
доза. Като наркоман. Много
шибано положение, защото в миговете, когато бяхме заедно, когато правехме секс, бях
готов да направя всичко за нея. Ала
по-ужасното беше, че тази готовност започваше да се промъква като киселина и в други
ситуации, когато изобщо не бях
около нея, когато не я виждах. Например, когато бягах като откачен по пътечката във
фитнеса. Исках да бъда единственият,
от когото тя се нуждае. Смешно, нали?
Някой дръпна слушалката ми, обърнах се.
– Какво? – извиках ядосан.
– Ако продължаваш така, скоро ще те събираме от пода, Бен. С какво те вбеси този път? –
попита брат ми.
– Кой?
– Клоуи – каза и завъртя очи, подразнен, задето се правя, че не разбирам за какво иде реч.
Само споменаването на името ù предизвикваше спазъм в мускулите на корема ми. Обърнах
се напред и продължих да
бягам по пътечката.
– И какво общо има тя? Защо ми задаваш тъпи въпроси?
– Защото не съм идиот.
– Нямам проблем, нищо не ме притеснява. А дори и да ме притеснява нещо, защо, по
дяволите, трябва да е замесена тя?
Хенри се засмя, поклати глава и каза:
– Никога не съм срещал човек, който може да те накара да реагираш по подобен начин. И
знаеш защо, нали? – Докато
изнасяше реч, бе успял да спре уреда и сега цялото му внимание бе приковано върху мен.
Разпитът ме изнервяше до краен предел. И не за друго, а защото брат ми беше прозорливо
копеле и ако исках да скрия
нещо от него… това бе истината за нея.
Продължавах да тичам и старателно да отбягвам погледа му.
– Не, не знам. Светни ме по въпроса, защото нямам представа за какво говориш.
– Толкова си приличате. Ти и тя – каза изключително доволен от великото си откритие.
– Моля?
Няколко души се обърнаха, учудени защо, по дяволите, крещя насред залата. Блъснах с бяс
бутона, спрях уреда и се
обърнах към Хенри.
– Как може дори да ти мине през ума такава простотия! Не си приличаме по нищо!
Бях потен, едва дишах от умора след десет пробягани километра. Ала не физическото
напрежение ми бе вдигнало
кръвното до непознати за медицината стойности.
Хенри отпи голяма глътка вода и продължи да се смее под мустак.
– На кого ги разправяш тия? Никога не съм срещал двама души с толкова сходни качества.
Първо на първо – тук спря и
започна наистина да брои на пръсти, което ме наведе на мисълта, че след „първото на
първо“, ще има още доста. – И двамата
сте интелигентни, решителни, работохолици, верни на хората си и на каузите си. И –
продължи, като мушна пръст в гърдите
ми – това момиче е като бенгалски огън, пиратка, граната и фойерверк в едно. Всъщност
тя е първата и може би единствена
жена, която не ти ходи по задника като изгубено бездомно кученце. А на теб ти е крайно
неприятно да си признаеш, че имаш
нужда точно от това. Мисълта те плаши и те кара да я мразиш.
Абе всички са се побъркали! Не можех да отрека, че има някои от тези качества, дори аз не
можех да не призная, че беше
много интелигентна и умна. И работеше здраво, обичаше да работи. Определено бе много
решителна, макар че бих го отдал
на ината ù, но често се изумявах как успява да поддържа ред във всичките ми неща. Беше в
час с всичко. И няма спор, че
беше честна и предана. Можеше да ме изпържи още в самото начало, когато започнахме
тази… нездрава игра.
Стоях като пън и се опитвах да формулирам някакъв що-годе приличен отговор.
– Да, и мога да добавя, че е кучка с неизлечим бяс.
Браво, Бенет! Аплодисменти за находчивото включване в разговора!
Слязох от пътеката, избърсах уреда и се запътих към изхода. Исках да избягна разговор за
нея. Той се засмя доволно зад
гърба ми. Даже беше щастлив.
– Видя ли? Знаех си, че ти е влязла под кожата.
– Да ти го начукам, Хенри…
Реших да направя няколко коремни преси, но той дойде и застана над мен, ухилен като
котка, която току-що е излапала
канарчето.
– Е, аз свърших за днес – каза, грейнал от самодоволство. – Ще се прибирам към нас.
– Хубаво.
Тръгна, но за да ме побърка окончателно, взе, че се върна.
– О, преди да забравя! Мина пита дали си успял да я убедиш да дойде на вечеря.
Седнах да си оправя връзките на обувките.
– Да, каза, че ще успее да дойде.
– Само аз ли си мисля, че майка ми става за смях с идеята си да я прави гадже на Джоуел
Синоли?
Ето, пак тази странна болка в гърдите. Джоуел, Хенри и аз бяхме израснали заедно. Беше
свястно момче, но самата
мисъл… Тя и той?
Идеше ми да стана и да изпочупя всичко из залата.
– Не че имам нещо против Джоуел, свестен е, но тя е висока топка за него, как мислиш? –
Ей, не се спираше това момче! И
не преставаше да ме гледа. – Но ако има някакъв шанс с нея, ще е супер, нали?
Легнах и започнах да правя преси, малко по-бързо от необходимото.
– Тръгвам, Бени.
– Чао – измънках.

---
В неделя вечерта легнах и преговорих плана за седмицата. Планът за нея, разбира се.
Мислех за госпожица Милс повече отвсякога. И сега имаше нещо ново. Мислех различно.
Трябваше да проявя характер. И да не я докосвам. Една седмица, без да се доближавам до
нея. Като детоксикация. Мога
да го направя, нищо работа! Седем дни, какво толкова! И в края на тези седем дни ще съм я
изкарал от организма си и ще
мога да продължа живота си. Трябваше обаче да взема някои предпазни мерки.
Първо, не трябваше да допускам никакъв, ама никакъв спор с нея. Не знам защо, но при нас
кавгите явно бяха някаква
форма на перверзна… любовна игра. И второ: никакви фантазии с нейно участие. Никога!
Това означаваше никакъв секс, никакви ръчни. Изобщо не трябваше да си представям
голото ù тяло или части от тялото ù
в контакт с тялото ми или… с части от него.
И като цяло планът работеше. Чувствах се отвратително през цялата седмица. Дните не
свършваха. Но като оставим
настрана множеството фантазии, които не можех да овладея, успях да се контролирам.
Направих всичко възможно да си
намирам работа извън офиса, но когато се налагаше да останем сами, аз стоях на много
прилично разстояние. Като цяло
бяхме вежливи и делови един към друг. Като преди.
Но, кълна се, тя направи всичко възможно да ме прекърши. Всеки ден госпожица Милс
изглеждаше по-секси и по-
съблазнителна. Всеки Божи ден! Явяваше се, облечена с нещо, което буквално изсмукваше
мозъка ми. Бях се заклел пред себе
си, че няма да има повече „сесии“ по време на обедната почивка, никакви мастурбации,
нищо.
Трябваше да спра тази лудост. И… мамка му… да спра да си представям как тя мастурбира
на стола пред мен! Това
определено не помагаше.
В понеделник дойде с пусната коса. През цялото време, докато седеше срещу мен по време
на срещата, си представях как
я хващам за косата и я слагам на колене пред мен.
Във вторник беше облечена с делова пола под коляното, но чорапите бяха… с ръб отзад.
В сряда дойде с костюм с панталон. Това вече беше много зле. За мен. Защото цял ден си
представях как разкопчавам тези
панталони и ги плъзвам по бедрата ù.
В четвъртък носеше най-обикновена блуза с остро деколте. И когато на два пъти се наведе
да вземе нещо, не можех да не
надникна. Единия път беше съвсем неволно.
И така, в петък вече предусещах, че ще се пръсна. Не бях си позволил нито една ръчна цяла
седмица и обикалях с подути
до пръсване топки. Направо клиничен случай.
Преди да вляза в офиса в петък, тихичко се помолих да се е разболяла, да има някаква
работа или да си е взела почивен
ден. Ала някак предчувствах, че няма да извадя такъв късмет… Бях с постоянна ерекция и в
много лошо настроение. И когато
отворих вратата, едва не получих удар.
Беше се навела да полива някакво цвете. Черно-сива рокля от трико и ботуши до коленете.
Роклята безсрамно подчертаваше всяка извивка на тялото ù. Господ определено ме
мразеше.
– Добро утро, господин Райън – изчурулика тя. Нещо се случваше! Нещо нередно.
Никога не ми бе казвала нито една мила дума! Погледнах я с недоверие.
– Добро утро и на вас, госпожице Милс. Изглеждате в много добро настроение. Кой
нещастен човечец е починал?
Крайчетата на устните ù се извиха в сатанинска усмивка.
– О, никой, просто съм развълнувана заради вечерята утре. Радвам се, че ще се запозная с
приятеля ви Джоуел. Хенри ми
разказа много хубави неща за него. Каза, че имаме много общи интереси.
Кучи син! Казал ù!
– О, да вечерята. Съвсем бях забравил. Да вие и Джоуел… При положение че той е мамино
синче, а вие обичате да
размахвате камшика, мисля, че от вас ще излезе идеална двойка. Една пламенна любов. Ако
си правите кафе, бихте ли пуснали
едно и за мен? – казах крайно любезно и се прибрах в офиса си.
Мина ми през ума, че не е добра идея да ù позволявам да ми прави кафе в дни като този,
защото можеше да ми сипе
нещо… арсеник примерно. Но преди да седна, тя почука на вратата.
Влезе и стовари чашата с кафето на бюрото ми, така че да се разплиска по бюрото ми,
което струваше петнайсет хиляди
долара и бе изработено по поръчка. И тя много добре знаеше това! Погледна ме и каза:
– Ще правим ли програмата както всеки петък?
Гледах я, застанала пред бюрото ми, в море от слънчева светлина. Облите ù гърди,
извивките на тялото ù. Представях си
как захапвам втвърденото ù зърно. Студено ли ù беше? Как може да ù е студено, а аз да се
потя като пор. Не, трябваше
веднага да се разкарам от стаята.
– Не, забравих, че имам среща в центъра. Ще тръгвам след около десет минути. И няма да
се връщам. Изпратете ми
програмата на електронната поща – казах и тръгнах доста нестабилно към
единственото прикритие и опора – стола зад
бюрото ми.
– Нямах представа, че имате срещи извън офиса днес – каза скептично тя.
– Не, нали? Не е и нужно да сте информирана в случая. Срещата ми не е по работа.
И когато не отговори, не издържах и я погледнах. Беше полудяла, както винаги, но този
път имаше и нещо друго. Що за
изражение? Ревност?
– О! Познавам ли… човека, с когото ще се срещате? – попита и захапа устната си. Никога,
при никакви обстоятелства не
питаше за личните ми неща, никога не се интересуваше къде отивам. – Искам да кажа… ако
брат ви или баща ви попитат и се
налага да ви намерят.
– Е… – спрях, за да я поизмъчвам малко. – В наши дни, когато човек иска да намери друг
човек, той обикновено се обажда
на мобилния му телефон. Така правят хората днес. Има ли друго, госпожице Милс?
Тя се поколеба, вдигна бавно брадичка, изпъна рамене и каза:
– След като няма да сте тук, може би няма да възразите да си тръгна и да започна по-рано
уикенда. Искам да си купя някои
неща за утре вечер.
– Няма никакъв проблем, ще се видим утре – казах. Гледахме се от двата ъгъла на стаята,
никой не откъсваше очи,
напрежението бе придобило почти материална форма, чувах как сърцето ми бие.
– Приятна… среща – каза тя през стиснати зъби, обърна се, излезе и затвори вратата.
След петнайсет минути чух, че си тръгва. Господи, какво облекчение! Сега вече можех да
изляза от офиса. Събрах си
нещата и тръгнах.
Когато обаче отворих вратата, видях мъж с огромна кошница цветя.
– Мога ли да ви помогна? – попитах. Той се огледа и отвърна:
– Имам доставка за госпожица Клоуи Милс.
Какво по дяволите? Кой ù праща цветя? Виждала се е с някого, докато ние…
Не бях в състояние дори да си го помисля.
– Госпожица Милс е на обед. Ще се върне след около час – излъгах. Трябваше да видя от кого
са. – Ще ù предам пратката.
Той остави цветята на бюрото ù, аз подписах набързо и му дадох бакшиш.
Последваха няколко минути на агония, разкъсване и вътрешна борба. Гледах цветята и
събрах остатъците от волята си да
не поглеждам към картичката. Не, разбира се, няма да погледна! Не съм такъв женчо, не
гледам из чуждата
кореспонденция! Рози!
Тя мразеше рози. Засмях се, защото който и да ù бе изпратил цветята, очевидно не знаеше
нищо за нея. Дори аз знаех, че
мрази рози. Спомних си, когато разказваше на приятелката си Сара за някакъв, който ù
пратил рози и как веднага му ги
върнала, понеже не понасяла миризмата им.
И след известна борба със себе си, любопитството победи. Измъкнах картичката, едва не я
скъсах, докато отварях плика.
Очаквам с нетърпение да се видим за вечеря.
Джоуел Синоли
Новото чувство, което ме бе приклещило от няколко дни, отново предизвика лек спазъм в
гърдите ми. Скъсах картичката и
без да му мисля, грабнах цветята, излязох, заключих офиса и тръгнах към асансьора.
На път към колата си минах край голям контейнер за боклук и засилих кошницата в него.
Не разбирах какво става с мен, но едно знаех със сигурност – нямаше да ù позволя да излиза
с Джоуел Синоли.

Седем
Почти цялата събота мина в тичане край езерото. Исках да се отдалеча от всичко, което
можеше да ми напомни за нея,
исках да избистря мислите си.
Въпреки това един час в колата до къщата на родителите ми даде предостатъчно време,
за да цикля върху следните теми:
госпожица Милс и… колко я мразя, и колко я желая, и как може тоя задник да ù праща цветя.
Облегнах се и се опитах да се заслушам в ритмичния звук на мотора на колата с надежда да
ме успокои. Но не.
Ето какви бяха фактите: тя бе нещо, което принадлежеше само на мен. Но не по някакъв
романтичен начин, не. Беше
такова чувство за притежание, което може да се опише по следния начин: „удари я по
главата, хвани я за косата, завлечи я…
до най-близкото удобно място и я чукай до припадък“. Сякаш беше играчка, моята играчка,
и не давах на другите деца на
пясъчника да ми я пипат. Болестно състояние, знам. Ако някога ù признаех подобно нещо,
щеше да ми отреже топките и да
ме накара да ги изям.
Сега вече въпросът не беше какво ми става, а как да действам. Очевидно Джоуел беше
крайно заинтригуван. И как няма да
е? Завалията, разполагаше само с информация от втора ръка – моите близки, които я
обожаваха по незнайни причини и не се
бяха поколебали да му покажат нейна снимка. Ако знаех само толкова, и аз щях да рипам от
екстаз да се запозная с нея.
Ала нямаше начин да проведе разговор с нея и след това да продължи да я намира за
очарователна.
Освен ако не искаше само да я чука.
Воланът се огъна под натиска на свитите ми до побеляване ръце. Реших, че ако не искам да
се размажа някъде с колата, не
трябва да си представям този сценарий.
Нямаше да се съгласи да се види с нея в дома на родителите ми, ако искаше само секс, нали?
Или? Може би наистина
искаше да я опознае.
Тук е мястото да спомена с огромно нежелание, че самият аз бях твърде заинтригуван,
преди да я видя на живо. Разбира
се, това не продължи дълго, защото тя се оказа една от най-агресивните жени, които бях
срещал. За голяма моя беда, по
нелепо стечение на обстоятелствата, се оказа, че сексът с нея бе най-страхотното
изживяване в живота ми.
Мамка му и гадняр такъв! Дано не се стигне дотам, защото не знаех къде може да се скрие
труп във и из околностите на
града.

---
Няма да забравя мига, в който я видях. Родителите ми бяха дошли за Коледа, нали бях в
чужбина. Единият от подаръците
беше дигитална фоторамка. Докато с майка ми разглеждахме диапозитива, попаднахме на
снимка на родителите ми с красиво
момиче с кестенява коса.
– Кое е това момиче? – попитах и тя ми каза, че се казва Клоуи Милс, че работи като
асистентка на баща ми и е… не знам
как го каза, но нещо като едно от чудесата на света. На снимката изглеждаше на около
двайсет, съвсем естествена, без
никакви напъни да изглежда красива. И наистина бе пленителна.
През годините в Париж, майка ми изпращаше снимки и тя се появяваше тук-там: снимки
от фирмени събития, коледни
партита, партита в дома на родителите ми. Името ù бе споменавано доста често,
когато ми даваха информация как се
развиват нещата във фирмата. И не само тогава.
Когато решението за завръщането ми у дома бе взето, баща ми обясни, че учи в
Нортуестърн, че обучението ù предвижда
една година стаж и за нея щяло да е много добре, ако я взема да работи при мен.
Всички я обичаха. Всички ù имаха доверие, баща ми и брат ми ù се доверяваха безрезервно,
когато ставаше дума за
работа… и по принцип за всичко, а това означаваше много за мен. Съгласих се, без да се
замислям. Бях леко притеснен, че е
толкова красива и че това може да повлияе на отношението ми към нея като шеф, но
после безгрижно си помислих, че светът
е пълен с красиви жени и няма да е проблем да разделя професионалните от физическите ù
качества.
Какъв наивник съм бил!
И сега вече можех да видя съвсем ясно всички грешки, които бях допуснал през последните
няколко месеца. От първия
ден, от първата минута, всичко водеше до положението, в което се оказах девет месеца
по-късно.
И за капак на всичко, напоследък отбягвах да общувам с когото и да е, исках да си седя сам и
да мисля за нея. Не, не го
исках, но това беше истината.
Само като се сетя за последния път, когато опитах да изляза с жена. Ад!
Беше няколко дни преди „инцидента“ с прозореца. Трябваше да ходя на някакво
благотворително събитие. Когато влязох
в офиса, я видях. Отвратително секси рокля. Нова, не я бях виждал преди. И около секунда,
след като я видях, вече исках да я
просна на бюрото и да я чукам, докато един от двамата изгуби съзнание.
Вечерта излязох с едно русо завоевание. Всъщност не можех да мисля за нищо друго освен за
нея. Знаех, че няма да
издържа дълго и че скоро ще се прекърша. Но не знаех, че ще е чак толкова скоро.
Опитах се да си докажа, че не мисля за нея извън работно време. Глупак! И заведох русата у
нас. Влязохме в апартамента,
целувахме се, съблякохме се много бързо, но… нищо не стана. Момичето беше красиво,
интересно, но в мига, в който я видях
в леглото, косата ù вече не беше руса, а кестенява. Когато целувах гърдите ù, разбрах, че
не искам да целувам силикон, а
истински, меки, пълни гърди. Когато слагах презерватива, знаех, че това момиче е само
тяло без лице, което използвах за да
удовлетворя потребността си от… Милс.
Опитах се да не мисля за нея, ала не можех да спра забранените, но сладки мисли. Какво ли
би било да е под мен, да е на
мястото на русото момиче. Едва когато започнах да си представям, че чукам нея, успях да
свърша освирепял като звяр,
отдръпнах се от момичето като ужилен и легнах по гръб, потресен, че бях успял да свърша
само защото не можех да спра да
мисля за нея.
Ако успеех да изкарам някак тази нощ, всичко щеше да е по-лесно.
Паркирах колата. Говорех си сам. Можеш да го направиш. Можеш да го направиш.
– Мамо – извиках и тръгнах да я търся из къщата.
– На задната верандата съм, Бенет – извика тя.
Отворих плъзгащите се прозорци. Майка ми ме посрещна разцъфтяла от щастие. Масата
бе наредена, напълно готова, но
тя се суетеше и оправяше тук-там. Наведох се и ù подадох буза да ме целуне.
– Защо ще ядем навън?
– Вечерта е прекрасна и си помислих, че ще е по-добре да вечеряме на прохлада, отколкото
да се тъпчем на задуха вътре.
Може би и останалите няма да имат нищо против. Как мислиш?
– Разбира се, тук е много по-добре и е красиво. Не се тревожи.
Наистина беше красиво. Над верандата имаше бяла пергола с много зеленина. В средата бе
масата за хранене с осем стола.
Майка ми бе сложила покривка с цвят на слонова кост и бе извадила най-официалните
прибори и чинии. Освен това беше
наредила свещи, сини цветя и какво ли не още. По цялата маса. И в средата – най-големият
свещник.
– Нали знаеш, че дори аз няма да мога да спра София. Пет секунди, след като седне, всичко
ще е разбутано – казах и
метнах зърно грозде в устата си.
– О, тя няма да е тук. При родителите на Мина е. Ако дойде, всички ще се занимават само с
нея.
Мамка им конспиратори! Ако София беше тук, можех да си играя с нея, да ù правя смешни
физиономии и да не гледам
как копелдакът Джоуел се навърта около Милс.
– Тази вечер е на Клоуи. И наистина се надявам да се харесат с Джоуел – каза и продължи да
пренарежда свещи, цветя, да
се суети, без да обърне и грам внимание на задушаващата ме болка.
Как можах да се прецакам така! И точно когато обмислях дали да си тръгна, чух гласа на
Хенри. Точен като никога!
Сигурно заради специалния случай.
– Къде са всички?
Мама и аз влязохме вътре. Хенри беше в кухнята.
– Е, Бен – започна прекалено бодро за мрачното ми настроение, – развълнуван ли си от
предстоящите събития? – попита и
се облегна на плота.
Изчаках майка ми да излезе и го изгледах скептично.
– Май да – казах безразлично. – Мама е направила лимонов пай. Знаеш колко го обичам.
– Тъпак! Аз нямам търпение да видя как Синоли ще сваля Клоуи пред всички. Може да се
окаже доста забавна вечер, не
мислиш ли?
Точно когато се опитваше да си дръпне филийка хляб от панера на плота, Мина влезе и го
плесна през ръката.
– Искаш да развалиш вечерята ли? Майка ти се подготвя от толкова време! Гледай да се
държиш добре тази вечер, Хенри.
Никакви шеги и закачки с Клоуи! Знаеш колко много се притеснява от такива неща. И без
това постоянно го отнася от тоя
тука – каза и ме посочи с пръст.
– За какво говориш? – попитах. – Наистина, започна да ми писва от фен клуба на
госпожичка Милс! – Нищо не съм ù
направил.
– Бенет! – извика баща ми, застанал до вратата на кухнята. Не знам защо, но имах
усещането, че ми предстои разговор от
сорта… „синко, трябва да поговорим…“.
Изведе ме от кухнята и каза:
– Моля те да се държиш прилично тази вечер. Знам, че с Клоуи не се разбирате, но това е
домът ни, не е офисът, и
очаквам да се отнасяш с подобаващо уважение.
Стиснах зъби, кимнах и започнах да прехвърлям през съзнанието си всички случаи, когато не
се бях държал с
„подобаващо уважение“ през последните няколко седмици, защото случките не
предполагаха уважение. Как може да чукаш
някого с уважение?
Излязох от банята точно навреме. Джоуел бе дошъл с бутилка вино и засипваше всички с
блудкави комплименти „О, колко
си хубава тази вечер“ – на майка ми, после същото, но с по-тъп епитет – на Мина,
прегръдки и потупване по рамото с баща
ми и брат ми.
Приближих се бавно към веселата дружинка, като се опитвах да се подготвя психически за
предстоящата вечер.
Като деца бяхме доби приятели, учихме заедно в гимназията, но не го бях виждал, откакто
заминах. Не се беше променил.
Малко по-нисък от мен, слаб, с черна коса и сини очи. Може би доста жени го намираха за
хубавец, не знам.
– Бенет – здрависване, яка мъжка прегръдка. – Господи! Човече, колко време мина?
– Много, Джоуел. Как си?
– Добре, наистина добре, нещата край мен се развиват идеално. Ти? Гледам снимките ти из
вестници и списания, така че
вероятно и при теб всичко е наред – каза и ме потупа по рамото.
Сплескан чеп!
Кимнах, насилих се да се усмихна и реших, че имам нужда от няколко минути да остана сам.
Извиних се и се качих в
стаята си. Застанал сред старите вещи, сред спомените от детството, усетих как
напрежението ми моментално спада. Стаята
ми не бе много по-различна от времето, когато напуснах дома. Бях на осемнайсет. Дори
когато бях в чужбина, родителите ми
не я промениха и не я ползваха. Седнах на леглото и се замислих как бих се почувствал, ако
Милс и Джоуел започнат връзка.
Той наистина беше добро момче и колкото и да не исках да си го призная, имаше голяма
вероятност да си паснат и тя да го
хареса. Ала при мисълта някой друг да я докосва… откачих. Спомних си онзи миг в колата,
когато ù казах, че не мога да спра.
И сега, с цялата си фалшива смелост и изречени на глас мантри, че мога да се справя, вече
не бях сигурен дали съм в
състояние да спра това, което бе започнало. От долния етаж се чу глъчка, гласът на
Джоуел гърмеше над всички. Да, време
беше да се включа в парада.
Когато стигнах до последното стъпало… тя беше там, с гръб към мен, задушавах си.
Бяла пола. По дяволите! Защо ù трябваше да облича бяло?
Беше някаква лятна пола, като за момиченце, малко над коляното. Дългите ù крака – на
показ. Блузата бе от същата
материя, с малки панделки на раменете. И вече си представих как ги развързвам, как
блузата ù пада до кръста… не, на пода.
Погледна ме и се усмихна така естествено, че за секунда щях да повярвам, че наистина се
радва да ме види.
– Здравейте, господин Райън.
Устните ми се извиха в усмивка, защото беше яко да я гледаш как съвършено играе ролята
си пред родителите ми, чак се
вживяваше. Очите ù не се откъснаха от моите дори когато майка ми извика всички на
верандата за питие преди вечеря.
Когато най-сетне тръгна, мина много близо до мен, аз обърнах глава и казах тихо, така че
само тя да ме чуе:
– Как мина пазарът вчера? Нещо ново и интересно из магазините?
Тя ме погледна със същото ангелско изражение.
– Любопитен ли си? – попита. Беше толкова близо до мен, че не само пенисът ми, а и
цялото ми тяло се вдърви. – И…
между другото има нова колекция жартиери – прошепна и се присъедини към останалите
на верандата.
Не можех да помръдна, мислено бях в онази пробна в „Ла Перла“ и съм сигурен, че ченето ми
бе увиснало след
последните ù думи.
– Надявам се, че нямаш нищо против и не се сърдиш, че си позволих да ти пратя цветя в
офиса – каза Джоуел. Мръсникът
вече се бе присламчил към нея. – Знам, че беше малко… нахално, но наистина очаквах с
нетърпение да се запознаем.
Стомахът ми се сви от притеснение! Цветята!
Тя се обърна и ме попита:
– Цветя? Донесли ли са ми цветя в офиса?
– Тръгнах си рано, не помниш ли? – казах безразлично.
Излязох и отидох до бара да си направя коктейл „Гимлет“ с водка „Белведере“.
През цялото време не я изпусках от поглед. Когато най-накрая вечерята започна, вече за
всички бе ясно, че с Джоуел се
разбират доста добере. Тя флиртуваше с него!
– Клоуи, господин и госпожа Райън ми казаха, че си от Северна Дакота? – гласът на Джоуел
прекъсна прекрасния ми блян.
Поредният за вечерта, а именно как забивам юмрук в челюстта ù. Погледнах го – беше
усмихнат като влюбен глупак.
– Да, баща ми е зъболекар в Бисмарк. Никога не съм харесвала живота в големите градове.
Дори Фарго ми се струваше
прекалено голям.
Не се стърпях и се засмях. Тя стрелна очи към мен.
– Смешно ли ви е, господин Райън?
Без да спирам да се смея, отпих голяма глътка от гимлета и я погледнах над ръба на
чашата.
– О, простете, госпожице Милс, просто ми се стори забавно, че не харесвате големите
градове, а избирате третия по
големина град в Америка за колеж, работа и всичко, което сте планирали да правите в
бъдеще.
Погледът ù означаваше две неща: или щях да съм чисто гол и тя да ме язди като породист
кон, или щях да лежа и да се
гърча на красивия килим на майка ми.
– Всъщност, господин Райън – започна тя, като не забрави да сложи фалшивата усмивка. –
Баща ми се ожени след развода
и аз дойдох в Чикаго при мама, която е родена тук, и останах с нея, докато почина.
Задържа поглед върху мен. Стана ми кофти, чувство за вина изпълни гърдите ми. Това
обаче веднага премина, защото тя
извърна очи и се усмихна на Джоуел, като не забрави да захапе долната си устна така,
както само тя го правеше; сигурен съм,
че знае какво причинява на невинните хора.
Спри да го сваляш!
Стиснах ръце в юмруци и се опитах да не обръщам внимание на двете залюбващи се
гугутки. Ала след няколко минути
застинах на стола. Възможно ли е? Сведох поглед в чашата с коктейла и се усмихнах. Това
със сигурност бе нейният крак.
Галеше ме и се катереше по крака ми под панталона. Малка хитра лисица! Пуска ми крак и
си приказва с оня, макар и да знае
много добре, че той никога няма да я задоволи. Гледах как устните ù се затвориха около
вилицата и после езикът ù облиза
останалия по нея сос. Не само че бях възбуден, но и видимо надървен.
– Много впечатляващо. Сред първите пет най-добри в Нортуестърн! – каза Джоуел и се
обърна към мен: – Бенет,
късметлия си, че това момиче работи под крилото ти.
Клоуи се закашля и прикри устни с кърпичката си. Погледнах я, усмихнах се и се обърнах към
Джоуел.
– Да, така е. Работата на госпожица Милс е изумително добра. Под моето крило винаги
довежда всичко до край.
– О, Бенет, колко мило! – загука майка ми, а Милс се изчерви. Усмивката ми обаче се стопи,
когато усетих стъпалото ù
между краката си. Притисна го към пениса ми. Майко мила! Сега беше мой ред да се задавя с
гимлета.
– Добре ли сте, господин Райън? – попита тя с престорена загриженост, а аз я изгледах
свирепо. Тя сви рамене и се обърна
към Джоуел: – А ти от Чикаго ли си?
Тя продължи да ме дразни с върха на обувката си. Беше кошмарно, защото не знаех как да
контролирам изражението на
лицето си, а и дишането ми ставаше все по-учестено.
Джоуел започна да разказва за детството си, как бил израснал с нас, после за училище, за
младежките години и най-сетне
успя да стигне до онази част от историята, където става успял бизнесмен. Тя го гледаше с
интерес и на моменти мисля, че
наистина ù беше забавно.
Не! Няма да стане тая!
Мушнах ръка под покривката и докоснах крака ù. Тя едва не падна от стола. И тогава
започнах да рисувам малки кръгчета
по глезена ù, по извивката на стъпалото ù, все по-дръзко и по-смело. И когато той я
попита нещо, тя се оказа неподготвена с
отговора, защото не бе чула въпроса. Помоли го да повтори. Всъщност я питаше дали иска
да обядва с него през седмицата.
Погалих пръстите на крака ù и ги притиснах към пениса си.
Тя се усмихна.
– Можеш да я пуснеш за обед, нали Бенет? – попита Джоуел ведро и облегна ръка на стола
ù. Не знам как успях да се
сдържа да не му отскубна ръката.
– О, като си говорим за срещи – обади се Мина и ме потупа по ръката. – Помниш ли Меган?
Миналия месец се запознахте
у нас. Висока колкото мен, сини очи, около трийсет? Както ù да е. Попита ме за телефона
ти. Да ù го дам ли?
Погледнах Клоуи, усетих как сухожилията на стъпалото ù се стягат от напрежение. Едва
преглътна и зачака отговора ми.
– Разбира се, знаеш, че обичам блондинки. Няма да е лошо да сменя малко декора в
полезрението си.
Не знам как не извиках от болка, когато тя рязко заби крака си в слабините ми, едва не
смаза топките ми. После повдигна
кърпичката към устата си и каза:
– Извинете ме, налага се да отида до банята.
Когато изчезна в къщата, всички се вторачиха в мен. Гледаха ме като хищници, готови да
ме разкъсат.
– Бенет! – изсъска баща ми. – Мисля, че се разбрахме!
– Не знам за какво говориш – казах и вдигнах чашата към устните си.
– Бенет, отиди да се извиниш! – каза майка ми.
– За какво да се извинявам? – казах и едва не счупих чашата в масата?
– Бен! – тонът на баща ми означаваше само едно – никакви спорове повече, заминавай.
Хвърлих кърпата в чинията си, избутах рязко стола назад и влязох в къщата като ураган.
Нямаше я нито на първия, нито
на втория етаж, намерих я едва на третия. Вратата на банята беше затворена.
Застанах с ръка на дръжката и започнах борба със себе си. Ако влезех… исках да направя
едно-единствено нещо, но то
нямаше нищо общо с поднасяне на извинения. Питах се дали да почукам на вратата, но със
сигурност нямаше да ме покани.
Почаках и се ослушах. Нищо. Никакъв звук, никакво движение. Накрая натиснах дръжката,
изненадан, че дори не е
заключила.
Бях влизал в тази баня само няколко пъти, след като майка ми я ремонтира. Беше много
хубава. Мраморен плот, едната
стена в огледала, малък прозорец, от който се виждаше верандата долу. Тя бе седнала на
малката кушетка пред масичката и
гледаше небето.
– Дошъл си да ме ядеш ли? – попита и махна капачето на червилото и внимателно го
прокара по устните си.
– Изпратиха ме да проверя как е деликатното цветче на романтичните ти чувства. Да не
би да е повехнало?
Обърнах се и заключих вратата. Беше толкова тихо, че ключалката изщрака оглушително.
Тя се засмя и ме погледна в
огледалото. Изглеждаше спокойна, но виждах, че диша учестено. Аз бях зле, много зле, но и
тя не беше по-добре.
– Всичко е наред – каза, затвори червилото и го мушна в чантата си. Стана и тръгна към
вратата. – Свикнала съм да се
държиш с мен като задник. Но Джоуел изглежда добро момче. Трябва да се връщам при тях.
Сложих ръка на вратата и се наведох към лицето ù.
– Не, не мисля – устните ми едва докоснаха ухото ù. Тя потрепери. – Не разбираш, той иска
нещо, което е мое, и не може
да го има. Не е трудно да се разбере.
Тя ме изгледа яростно.
– В кой век живеем? Не съм твоя! – изсъска.
– Да, може би само така си мислиш – прошепнах. Устните ми бяха до шията ù, но без да я
докосват. – Но тялото ти… –
Мушнах пръсти под полата ù, по бедрата ù, притиснах ги между краката ù. Дантелата на
бельото ù бе мокра. – То е на друго
мнение.
Вече движех пръсти около клитора ù, бе затворила очи.
– Да ти го начукам – каза.
– Нека аз на теб – прошепнах.
Тя се засмя, гласът ù трепереше. Бутнах я и я притиснах към вратата на банята, хванах
грубо ръцете ù, вдигнах ги над
главата ù и ги стиснах в дланите си. Опитах се да я целуна, но усетих съпротивата ù; не
мога обаче да кажа, че се
отбраняваше с все сили. Стиснах я по-силно и тя започна да се предава.
– Позволи ми да го направя – казах и притиснах пениса си в корема ù.
– О, Господи! – издиша тежко и обърна глава настрани, за да ми даде достъп до шията си. –
Не бива да го правим тук.
Прокарах устни по шията и надолу по ключицата. Хванах китките ù с едната си ръка, а с
другата бавно развързах едната
панделка на блузата ù. Целунах откриващата се пред очите ми кожа и развързах и другата.
Блузата се свлече. Носеше бял
сутиен без презрамки. Господи! Тази жена имаше ли в гардероба си дреха, която да не ме
кара да свършвам само като я
погледна.
Разкопчах сутиена, спуснах жадно устни към гърдите ù. Не можех да не се насладя на
разкошните ù гърди. Не и този път.
И когато дантелата падна, видях нещо, което можеше да подхранва и най-мръсните ми
фантазии за години напред. Поех
твърдото ù розово зърно в устата си. Коленете ù се разтрепериха, простена.
– Тихо – прошепнах.
– Още, пак, по-силно – каза.
Вдигнах я и тя сключи крака около кръста ми. Телата ни се сплетоха. Пуснах ръцете ù и тя
веднага ги зарови в косата ми.
Не е истина колко обичах да го прави! Притиснах я до вратата, ала осъзнах, че дрехите ù ми
пречат. Исках я по-близо, исках
да усетя горещата ù кожа, исках да вляза в нея, целия, до топките. Исках да остана в нея,
докато всички си легнат и заспят, и
се събудят...
Тя сякаш четеше мислите ми. Трескаво измъкна полото от панталона ми. Издърпа го през
главата ми.
Отвън кънтяха смехове. Усетих напрежението ù. Мина много време, преди да ме погледне в
очите. Очевидно се бореше
със себе си, не знаеше какво да каже.
– Не бива да го правим тук. Той ме чака долу – каза почти останала без дъх и се опита да ме
избута, но не успя.
– Наистина ли го искаш? – попитах и пак усетих онова влудяващо чувство за притежание.
Тя не откъсваше очи от мен, но
и не отговаряше.
Пуснах я и я притеглих към тоалетката. Застанах зад нея. Верандата се виждаше идеално
от мястото, където бяхме
застанали. Притиснах голия ù гръб към себе си и сложих устни до ухото ù.
– Виждаш ли го? – попитах и плъзнах ръце по гърдите ù. – Погледни го! – Ръцете ми
пътуваха надолу към корема ù, по
бедрата, под полата, по вътрешната част на бедрата. – Така ли те кара да се чувстваш?
Може ли да направи това с теб? Може
ли да те възбуди така?
Тя простена, обърна глава към лицето ми и притисна устните си до моите.
– Не…
– Кажи ми какво искаш – прошепнах.
– Аз… аз… не знам.
– Погледни го – движех пръсти в нея. – Мисля че знаеш какво искаш.
– Искам те в мен.
Нямаше нужда да казва нищо повече. Разкопчах колана, панталонът се свлече до глезените
ми. Не знам кога и как бях
успял да се докопам до бикините ù и вече ги стисках в юмрук.
– Скъсай ги – пошепна.
Никога не бях изпитвал такова първично, грубо желание. Какво правеше тази жена с мен?
Но с нея то не изглеждаше нито
грубо, нито първично, беше съвсем естествено и за двама ни. Дръпнах меката дантела и
те се скъсаха. Метнах ги някъде из
банята. Плъзнах ръце по нейните, хванах дланите ù и ги сложих на масата пред нея.
Беше разкошна гледка. Съвършено кръстче, полата ù – повдигната около таза, прелестен
задник. Не издържах. И когато
проникнах в нея, стонът ми се сля с нейния. Наведох се напред, целунах гърба ù и тласнах по-
силно. Смехът на Джоуел
кънтеше долу, някъде далеч от нас. Не беше лошо момче, може би го споменах вече, но
нямаше начин да му я дам. И самата
мисъл за такава вероятност ме накара да я промуша зверски, с ожесточение. Тя скимтеше,
едва успяваше да заглуши виковете
си. Усмихнах се и започнах да се движа по-бързо. Изпитвах някакво нездраво задоволство, че
успявам да предизвикам
сексуалното и първичното в нея, сякаш си отмъщавах за нещо, което не бе направила.
Дишаше накъсано, търсеше за какво да се хване, пенисът ми я изпълваше все по-силно и
бързо. Искаше да пищи, но не
можеше.
Говорех нежно в ухото ù, питах я дали иска да я чукам така, питах я дали иска да ù говоря
мръснишки, дали иска да я
чукам така, че да я боли.
Тя едва успя да каже „да“ и когато засилих темпото, ме молеше за още. Стъклените
шишета на масата дрънчаха, клатеха
се с всеки мой яростен тласък, падаха, но не ме интересуваше. Нищо не ме интересуваше.
Хванах косата ù и я издърпах назад
към гърдите си.
– Той може ли да те накара да изпиташ това?
Накарах я да погледне през прозореца и я промуших.
Знаех, че отивам прекалено далеч, че губя контрол, че стените около мен падат, че всичко
се разпада, че аз се разпадам,
но не ми пукаше. Исках да мисли за мен, когато после си легне, исках да си представя само
мен, когато затвори очи и се
докосва, аз да бъда нейната фантазия, никой друг. Исках да помни как я чукам, исках да знае,
че само аз мога да я накарам да
изпита това. Прекарах ръце по гърдите ù, без да забавям темпото, хванах зърната и ги
стиснах.
– Не – изстена почти разплакана тя. – Никога! Не и така.
Хванах едното ù коляно и вдигнах крака ù на масата. Беше толкова отворена за мен, можех
да вляза още по-дълбоко.
– Усещаш ли колко добре те изпълвам? Господи, колко е хубаво в теб! Когато слезеш долу,
искам да помниш това. Искам
да помниш какво ми причиняваш и какво ме караш да правя.
Знаех, че съм много близо, че всеки момент ще се излея в нея. Бях отчаян, всяка мисъл и нерв
бяха подчинени само на нея,
на усещането да съм в нея. Желаех я, копнеех за нея, сякаш беше наркотик. Взех дланта ù в
своята, вплетох пръсти в нейните
и ги плъзнах надолу по тялото ù, до клитора. Пръстите ни се движеха около тази
единствена точка, галеха я, дразнеха я,
бавно и после бързо, и пак бавно. Не можех да спра. Каквото и да правех, не можех да спра,
не исках да забавям темпото.
– Усещаш ли това – прошепнах в ухото ù и сложих пръстите ù на входа на влагалището ù.
Докосваше пениса ми, докато влизаше и излизаше от нея. Тя се обърна и простена в шията
ми. Това беше достатъчно. А
трябваше да бъдем много тихи. Пуснах косата ù, сложих ръка на устата ù и целунах бузата
ù. Викът ù излезе приглушен през
пръстите ми. Мисля, че извика името ми, тялото ù се стегна до краен предел и оргазмът ù
дойде като разпадаща се около мен
стена. Когато затвори очи и видях щастливата ù усмивка, взех от нея това, което исках.
Гледах в огледалото как гърдите ù
подскачат с всяко мое движение. Оргазмът едва не ме разкъса. Ръката ù се спусна от
косата ми към устата и сега се наложи
тя да заглуши вика ми. Затворих очи и се оставих на вълната да ме удави.
Отворих очи, целунах дланта ù и опрях чело в рамото ù.
Веселите гласове от верандата вече стигаха до ушите ми. Тя се облегна на мен и дълго
останахме притиснати.
После тя се изправи, а как не исках да губя този ценен допир с нея. Гледах как оправя полата
си, после сутиена и как се
опитва да върже панделките на блузата си.
Наведох се да вдигна панталона си и остатъците от дантелените ù бикини. Напъхах ги в
джоба си, приближи се до нея и
завързах панделките ù. Без да я погледна в очите.
В банята настана страховита тишина. Гледахме се и никой не казваше нищо. Неловко
мълчание. Посегнах към дръжката на
вратата, чаках я да каже нещо. Каквото и да е, само не и това мълчание.
Как можех да искам от нея да чука само мен и да не очаквам нещо да се промени? Дори аз
знаех, че ако поискаш от някого
подобно нещо, си просиш един ритник в топките.
Ала думите, които можеха да изразят какво изпитах, когато я видях до Джоуел, не
кристализираха достатъчно бързо.
Сякаш някой бе изтрил всяка мисъл от съзнанието ми, сякаш не знаех достатъчно думи.
Ядосан на себе си, рязко отворих
вратата.
И тогава и двамата се заковахме на място. Там, пред вратата, със скръстени на гърдите
ръце, с въпросително повдигнати
вежди стоеше Мина.

Осем
В мига, в който Бенет отвори вратата, застинах. Стояхме лице в
лице с Мина.
– Мога ли да знам какво правите тук толкова време? – попита тя.
Гледаше ту него, ту мен.
Само си представих какво може да е чула и ми се прииска земята под
мен да се отвори.
Погледнах го с крайчето на окото, но той гледаше мен, сякаш
очакваше аз да ù отговоря.
– Нищо, просто се наложи да поговорим. Това е – опитах се да замажа
положението, но гласът
ми трепереше и ме издаде.
– О, това, което чух, със сигурност не беше… разговор – каза тя и се
засмя.
– Не ставай смешна, Мина. Трябваше да обсъдим положението в
работата – каза той и се
опита да я заобиколи.
– В банята?
– Да, в банята. Какво странно има. Пратихте ме да я търся. Е,
намерих я тук.
Тя застана пред него и запречи пътя му.
– За глупачка ли ме вземаш? За никого не е тайна, че когато вие
двамата обсъждате нещо, вие
си крещите, а не скимтите. И сега какво? Гаджета ли сте?
– Не! – извикахме в един глас, спогледахме се за секунда и после
извърнах очи от него.
– Значи само се чукате – констатира Мина и вече нито аз, нито той
можехме да отговорим.
Напрежението бе толкова непоносимо, че започнах да обмислям дали
да се метна от третия
етаж и да ми олекне.
– Колко време продължава това?
– Мина… – започна той и за първи път ми стана адски кофти за
неловкото положение, в което
се бяхме нахендрили. Никога не го бях виждала такъв. Сякаш изобщо
не бе допускал мисълта,
че може да има и други последствия извън собствения ни ад.
– От колко време, Бенет? Клоуи? – попита пак, без за спира да върти
глава ту към него, ту към
мен.
– Аз… ние… просто… – Просто какво?И какво да кажа? Как можех да
обясня, като самата аз
не знаех. – Ние…
– Ние направихме грешка. Беше грешка – каза Бенет и някак разчупи
напрежението. Това
обаче не облекчи нещата. Погледнах го шокирана. Защо изобщо ми
пукаше какво казва? Да,
беше грешка, но когато го чух от неговата уста… заболя.
Не можах да откъсна очи от него. Не разбирах и защо бях толкова
изненадана, но Мина реши
да изнася реч и се наложи да я погледна в очите.
– Грешка или не, това трябва да спре! Ами ако не бях аз? Ако Сюзън бе
дошла да ви търси?
Бенет, ти си ù шеф, по дяволите! Забрави ли? – Тя спря, въздъхна
драматично и продължи: –
Вижте, големи хора сте, не знам какво става тук, но каквото и да
правите, не си позволявайте
това да стигне до ушите на Елиът. Знам, че ще е много разочарован,
а не искам това да се случи.
– Нямам проблем – казах, като старателно отбягнах погледа му. –
Възнамерявам да се поуча
от грешката си. Извинете ме.
Минах край тях и тръгнах към стълбите. Гняв и болка. Това
изпитвах. Като огромна оловна
топка в стомаха ми. Винаги имах безупречно поведение на работа и
бях лоялна, имах
изключително високи стандарти. Това имено ме бе спасило във
всички трудни моменти –
смъртта на майка ми, раздели с приятели, несполуки в отношенията
ми с приятели. Сега обаче
започвах да се съмнявам в себе си. Дали не ме гледаше с други очи
само защото правех секс с
него? Вече открито показа, че ако всичко се разчуе, връзката ни… или
каквото беше там, няма
да е кой знае какъв актив за него. Дали бе започнал да се съмнява в
качествата ми? Или пък…
дали не разглеждаше нещата в по-далечна перспектива?
Бях умна, можех много, много повече от едно вдигане на краката. И
беше крайно време да се
държа… умно.
Успях да се съвзема, излязох на верандата и седнах до Джоуел.
– Наред ли е всичко? – попита той. Обърнах се към него и го огледах.
Той беше наистина
симпатичен. Сресана черна коса, нежни черти, най-красивите сини
очи в света. Той бе всичко,
от което едно момиче като мен има нужда. Господин Райън се върна
с Мина, но веднага
отвърнах очи от него.
– Да. Всъщност не се чувствам добре. Мисля, че е по-добре да се
прибера.
– Ще те изпратя до колата – каза той и стана.
Пожелах лека нощ на всички, тръгнах към колата, а Джоуел сложи
ръка на гърба ми, малко
под кръста. Беше ми съвсем чужд.
– Много се радвам, че се запознахме, Клоуи. Иска ми се да ти се обадя
тези дни и да се видим
за обед.
– Дай ми телефона си – казах и в същия миг ми стана още по-зле. С
един допреди няма и
петнайсет минути в банята, и ето ме – вече давам телефонния си
номер на друг. Ала бе крайно
време да се сложи точка на тази лудост и един обяд с мил и
внимателен мъж бе идеално начало
на моя нов живот.
Записах телефонния си номер в неговия телефон, върнах му го, а той,
все така усмихнат, ми
подаде визитката си.
– Ще ти се обадя в понеделник. Дано цветята не са съвсем повехнали
– каза, взе ръката ми и я
целуна галантно.
– Няма значение, важното е, че си се сетил – казах с усмивка. –
Благодаря ти.
Изглеждаше така искрен, така щастлив, че е успял да ме убеди да се
видим отново. Друго
момиче на мое място би било доволно и би пърхало с мигли.
– Трябва да тръгвам.
Джоуел кимна и отвори вратата на колата ми.
– Разбира се, няма да те задържам – каза. – Надявам се да се
почувстваш по-добре. Карай
внимателно. Лека нощ, Клоуи.
– Лека нощ.
Затвори вратата, погледнах напред и подкарах, без да се обърна, без
да погледна в огледалото
за обратно виждане.

***
На следващата сутрин бях на йога с Джулия. Обмислях варианта да ù
кажа всичко. Макар на
тръгване от къщата на шефа ми да бях убедена, че мога да се справя
сама, не успях да мигна,
започнах да се плаша, накрая съвсем откачих и реших, че трябва да
кажа на някого.
Сара… тя би разбрала най-добре какъв ужас е да се работи с
непоносимо сексапилния ми бос,
но тя беше асистентка на Хенри и не исках да я поставям в неловко
положение да пази такава
тайна. Знаех, че Мина би говорила с мен, щеше да го направи с
удоволствие, но тя пък беше от
семейството и само като си помислех какво може да е чула, се
отказах на мига.
Толкова ми липсваше мама! От самата мисъл за нея се просълзих и
изпитах онази остра болка
в гърдите. Най-доброто решение в живота ми бе да се преместя да
живея тук и да прекарам
последните години от живота ù с нея. И макар татко и приятелите
ми да бяха далеч и да ми
липсваха, знаех, че нищо не се случва без причина. Само ми се искаше
тая причина да се появи
най-после отнякъде.
Можех ли да кажа на Джулия? Трябва да призная, че изпитвах ужас
от това, което щеше да си
помисли за мен, и най-вече от укора ù. Но по-големият ужас бе да си
призная, да изрека думите
на глас.
– Добре, казвай какво има. По начина, по който ме гледаш, започвам
да подозирам, че искаш
да ми кажеш нещо. Ако не е така, значи съм ужасно изпотена и те е
срам от мен.
Опитах се да замажа нещо, да я уверя, че говори глупости, но не
успях. Напрежението от
последните няколко седмици и тежестта в гърдите ми се надигнаха,
устните ми се
разтрепериха, тялото ми се тресеше, захлипах като бебе.
– Така си и мислех. Ела – каза, подаде ми ръка и ми помогна да стана.
Събрахме си багажа и
излязохме навън.
След двайсет минути, две питиета и един нервен срив, не можех да
не забележа, че Джулия е
в потрес, шок и още няколко други състояния, за които е много
трудно да се намерят думи.
Седяхме в любимия ни ресторант. Казах ù всичко. Разказах за
късането на бикини, за това, че
въпросното късане на бикини всъщност ми харесва, за различните
места, където въпросните
бикини бяха скъсани, за „сесиите“ по време на обедната почивка, как
Мина ни хвана, за
чувството на вина, че предавам Елиът, Джоуел, Сюзън, за
изказването на пещерняка Бенет
Райън, че всичко е грешка, за това, че съм започнала много нездрава и
вредна за мен връзка, но
нямам абсолютно никаква сила да се противопоставя.
Погледнах я и това, което видях, никак не ми хареса. Сякаш току-що
бе станала свидетел на
зверска катастрофа, при която всички са загинали.
– Добре, нека повторим, за да съм сигурна, че съм разбрала правилно,
става ли? – Кимнах. –
Спиш с шефа си.
– Не съвсем… Технически погледнато…
Тя вдигна ръка и ме прекъсна.
– Да, да, вече ми е ясно. И това е същият мъж, когото наричаш
Красивия Негодник? –
Въздъхнах тежко и кимнах. – И ти го мразиш?
– Точно така – казах с половин уста и избегнах погледа ù. – Мразя го.
Много.
– И не искаш да си с него, но не можеш и да не си с него.
– Господи, като го чуеш от устата на някого другиго, изглежда по-
зле, отколкото си мислех –
казах и зарових лице в дланите си. – Не, това е абсурд.
– Но когато правите секс? Тогава е много хубаво, така ли е? – каза с
усмивка.
– Думата не е „хубаво“. Феноменално, унищожително,
мултиоргазмено, каквото и да кажа,
няма да е и на йота от истинското усещане.
– Мултиоргазмено дума ли е?
– Млъквай – казах и разтрих бузи с дълбока въздишка.
– Е… – започна тя много бавно, замислено и с философско изражение.
– В такъв случай
малкият пенис отпада като обяснение на въпроса „Какъв му е
проблемът?“.
– Да, със сигурност отпада – ударих главата си в масата. Тя се засмя.
Погледнах я отчаяно. –
Не е смешно, Джулия!
– Позволи ми да не се съглася. От всички хора, които познавам, ти си
последният човек, от
когото съм очаквала да се окаже в подобна ситуация. Винаги си била
толкова сериозна, всичко в
живота ти е планирано и подредено. Хайде, погледни обективно.
Имала си няколко гаджета, с
които дори не ти е било хубаво и винаги си чакала няколко столетия,
преди да легнеш с някого.
Този мъж очевидно не е като тях.
– Знам, че няма нищо лошо да имаш изцяло сексуална връзка. С това
мога да се справя. Знам,
че на моменти изпадам в крайности и маниакално контролирам
нещата в живота си. Но сега съм
изгубила всякакъв контрол върху себе си. Дори не го харесвам и
въпреки това… се връщам за
още и още.
Джулия отпи от коктейла си, изражението ù се обърна на 180
градуса, очевидно обмисляше
всичко, което ù бях казала.
– Добре, кое е най-важното за теб?
– Работата ми, животът ми след това, достойнството ми на
служител, на когото може да се
има доверие, моите ценности. Важно е да знам, че имам принос и че
този принос има значение
за някого.
– Можеш ли да съчетаеш това със сексуална връзка с него?
Свих рамене, не знаех какво да кажа, не можех дори да мисля по
въпроса.
– Не знам. Ако мога да отделя двете неща, може би да, но проблемът
е, че ние се виждаме на
работа, чукаме се на работа, едното просто е свързано с другото.
– В такъв случай трябва да намериш начин да се отдръпнеш. И да
спреш.
– Не е толкова лесно – отговорих и поклатих глава. – Работя за него,
не е възможно да не
остана насаме с него поне няколко пъти на ден. Неизбежно е. Не е за
вярване колко пъти съм се
заричала, че няма да правя секс с него, и веднага след това отивам и
го правя. И на всичкото
отгоре след две седмици отиваме на конференция, в един и същи
хотел, заедно навсякъде.
Легла!
– Клоуи, какво е станало с теб? – попита озадачено и добави
саркастично: – Ако искаш това
да продължи, защо просто не…
– Не, не искам, разбира се, че не искам.
Тя ме изгледа скептично.
– Истината е, че… с него съм друг човек. Искам неща, които никога
преди не съм искала. И
може би трябва да си позволя да имам нещата, които искам и не съм
получавала преди. Просто
ми се ще човекът, който ме кара да желая тези неща, да е друг, да е
някой мил и внимателен,
като Джоуел. А шефът не е от милите и добри мъже.
– Какво те кара да искаш? Да не би да те пляска или нещо такова? –
засмя се тя, но после
възкликна, сложи ръка на устата си и извика: – Господи, даваш му да
те пляска!
– Може ли да викнеш малко по-високо, Джулия, та да те чуят из
цялото заведение! Човекът
зад нас със сигурност ни е чул… – погледнах я ядосано, огледах се и
когато се уверих, че никой
не ни гледа и подслушва, казах: – Виж, знам, че трябва да спра това,
но…
Не можах да довърша, полазиха ме тръпки, въздухът не ми стигаше.
Обърнах се бавно към
входа на ресторанта и го видях. Черна тениска, джинси, кецове,
рошава коса, по-секси от… Ох,
мамка му, какви ги говоря… Обърнах се към Джулия. Нямах и капка
кръв в главата си.
– Какво ти е, Клоуи? Изглеждаш сякаш току-що си видяла призрак –
попита и ме хвана за
ръката. Опитах се да преглътна, но не успях, опитах се да си
възвърна гласа. Успях! – Виждаш
ли мъжа до входа… високия, хубавия?
Тя бавно вдигна глава и се наложи да я сритам под масата, за да си
затвори устата.
– Не гледай така! Това е той.
Освен че го гледаше зяпнала, очите ù бяха станали като тигани.
– Господи! – каза задъхано тя, огледа го от горе до долу, поклати
глава и едва проговори: –
Права си. Това копеле е много красиво. Не бих го изхвърлила от
кревата си. Или от колата си,
или от асансьора, или от съблекалнята…
– Джулия! Никак не ми помагаш!
– Коя е русата?
Обърнах се и видях как някаква блондинка го води към масата. Дълги
крака, ръката му – на
гърба ù, доста под гърба дори. И ревността ме разкъса, сякаш някой
ме проряза с нож.
– Как може да е такъв кретен! Задник! – изсъсках. – И това след
снощи? Тоя подиграва ли се с
мен?
Точно когато Джулия понечи да каже нещо по въпроса, телефонът ù
звънна. „Здрасти, мило!“,
изгука тя и това беше достатъчно да разбера, че е годеникът ù и че
следва безкраен разговор.
Погледнах ги. Мръсникът си седеше, говореше си и се смееше с тая
руса кучка. Не можех да
спра да ги гледам. Беше толкова хубав! Усмихваше се, не беше
напрегнат, очите му излъчваха
спокойствие и радост. Мръсно, подло животно!
И тогава, сякаш чул думите ми, той се обърна, погледите ни се
срещнаха, макар че стояхме в
двата края на ресторанта, обърнах глава, хвърлих кърпичката си на
масата и казах:
– Сега се връщам, Джулия!
Тя кимна разсеяно, без да прекъсва разговора си. Станах, тръгнах
бързо между масите,
отбягвах погледа му. Завих към дамската тоалетна и точно да
вляза, той ме докопа и ме спря.
– Чакай!
Не беше задължително да го поглеждам, само гласът му бе
достатъчен да загубя почва.
Добре, Клоуи, можеш да се справиш. Просто се обърни и му кажи да се
разкара. Та той те
нарече „грешка“ снощи и сега се появява с някакво русо дългокрако…
нещо.
Изпънах рамене и го погледнах. И… толкова, дотук бях.
Винаги го бях виждала гладко избръснат, но днес не си бе дал труда
да се бръсне. Исках да
усетя наболата му брадичка по бузата си, само това и нищо повече.
Разбира се, че се
заблуждавах. Или може би по бедрата си?
– Какво искаш? – излаях и се изскубнах от ръката му. Носех ниски
обувки и, естествено, той
се издигаше като кула над мен. Когато погледнах лицето му отблизо,
видях леки следи от
преумора и недоспиване. Е, много добре. Ако нощите му бяха тежки
като моите, това само
можеше да ме направи щастлива.
Той се огледа нервно и прокара притеснено ръка в косата си.
– Искам да говоря с теб – каза. – Да ти обясня за снощи.
– Какво има да обясняваш? – попитах и посочих с глава блондинката.
– Промяна на колорита?
Разбирам те. Всъщност се радвам да те видя с нея, което ми напомня
защо всичко това между
нас е голямо недоразумение. Не искам покрай теб да чукам косвено и
всичките ти жени.
– За какво, по дяволите, говориш? – попита и проследи погледа ми. –
За Емили ли става дума?
– Така ли се казва? Е, господин Райън, желая ви приятен обяд, както и
на Емили – почти
изплюх думите, обърнах се и тръгнах, но той ме хвана здраво за
ръката. – Пусни ме!
– Какво те интересува всъщност?
Спорът ни привлече вниманието на хората в кухнята. Обръщаха се и
ни гледаха с
любопитство. Той се озърна, стисна ръката ми по-здраво и ме
набута в дамската тоалетна, като
не пропусна да заключи вратата.
Страхотно, поредната тоалетна!
Той се приближи, избутах го.
– Какво правиш? И какво искаш да кажеш с това „какво те
интересува?“ Та ти ме чука снощи,
каза ми, че не искаш да излизам с Джоуел, а сега си тук с друга! Как
можах да забравя каква
мъжка курва си! Не, не съм ядосана на теб, защото поведението ти е
напълно обяснимо.
Ядосвам се на себе си, че не се сетих по-рано.
Заби нокти в дланите ми.
– Мислиш, че съм на среща с тази жена? – викна и издиша тежко. – По
дяволите, не мога да
повярвам! Емили ми е приятелка. Има благотворителна организация,
на която компанията
помага. Това е. Трябваше да се видим в понеделник, за да подпишем
останалите документи, но
се наложи да смени полета си в последната минута и днес следобед
напуска страната. Не съм
бил с никоя, откакто ние.. – спря, замисли се, поколеба се. – Откакто
ние за първи път… знаеш..
– и после само махна с ръка.
КАКВО?
Стояхме и се гледахме. Опитвах се да осъзная думите му. Не е спал с
никоя, откакто е бил с
мен. Дали е вярно? Знаех, че жените буквално го разкъсваха. А и той
не спираше да флиртува.
Бях го виждала на всякакви събития, бях чувала легендите за
репутацията му, за жените, които
бе изчукал. Дори да казваше истината, това не променяше факта, че
ми е шеф, и всичко беше
ужасна грешка.
– При толкова много жени в краката ти не си заковал нито една?
Трогната съм – рекох и
тръгнах към вратата.
– Не е трудно да ми повярваш, ако искаш, разбира се – каза. Усетих
как погледът му изгаря
гърба ми.
– Знаеш ли, няма значение. Беше грешка, нали така?
– Виж, точно за това исках да говорим – каза и се приближи към мен.
Усетих аромата му.
Ухаеше на мед. Не можех да вдишам въздух, без да вдишам и него.
Трябваше да изляза веднага.
Какво каза Джулия преди пет минути? Не оставяй насаме с него.
Добър съвет.
Освен това бикините, които носех, ми бяха едни от най-любимите и
не исках в никакъв
случай да се превърнат в разпрано парче сатен.
Добре, последното е безсрамна лъжа.
– Ще се виждаш ли с Джоуел пак? – попита зад гърба ми. Ръката ми
бе на дръжката.
Трябваше само да отключа и щях да съм в безопасност. Но стоях
като вкаменена и не можех
да събера сили да отворя шибаната врата.
– Има ли значение?
– Мисля, че говорихме за това снощи – усетих горещия му дъх в
косата си.
– Да, доста интересни неща се изговориха снощи.
Отмести нежно презрамката на блузата ми.
– Не исках да го казвам, не го мисля – каза едва чуто, думите му се
потопиха в кожата ми. –
Просто изпаднах в паника.
– Това не означава, че не е истина – облегнах се на него, без да мисля.
– И двамата сме наясно.
– Не трябваше да го казвам – рече и преметна вързаната на опашка
коса през рамото ми;
плъзна меките си пръсти по гърба ми. – Обърни се.
Две думи. Как е възможно две съвсем обикновени думи да ме накарат
да зачеркна всички
свои решения? Едно е да ме притисне насила до вратата, да хване
ръцете ми, за да не се
отбранявам, но сега… той просто остави всичко на мен. Захапах
устни, сякаш се канех да
обезвреждам бомба, и се съсредоточих върху дръжката на вратата.
И за да бъда откровена,
положих огромни усилия, защото май леко натиснах дръжката
надолу, но после… се предадох.
Обърнах се и го погледнах в очите.
Погали бузата ми, леко прокара палец по долната ми устна и точно
когато си мислех, че не
мога да издържа и секунда повече, ме дръпна рязко към себе си и
устните ни се срещнаха.
Предадох се. Чантата ми падна на пода, ръцете ми бяха вече в
косата му. Той ме притисна
към стената, ръцете му се движеха по тялото ми. Повдигна ме леко
и плъзна длани под
панталоните ми за йога. Хвана дупето ми и го стисна.
– Господи, какви са тези бикини? – изръмжа и опипа розовия сатен.
После ме грабна, вдигна
ме и сложи краката ми около кръста си. Захапах мекото на ухото му,
засмуках го, а той
простена така, че и глухите да ни чуят. Издърпа тениската ми
нагоре и захапа зърното ми. Извих
глава назад, ударих се в стената. Наболата му брадичка ме галеше…
Мамка му, как възбуждаше!
И тогава… оглушителен рязък звук. Бенет изруга, а на мен ми бе
нужно доста време, докато се
усетя, че телефонът ми звъни. Той ме пусна и лицето му отново
придоби сериозно и навъсено
изражение.
Оправих дрехите си набързо, извадих телефона, видях името на
екрана и ми призля.
– Джулия? – казах задъхано в слушалката.
– Клоуи, да не би да си в тоалетната и да чукаш онова разкошно
парче?
– Идвам до няколко минутки – казах, затворих и напъхах телефона в
чантата си. Погледнах го
и като че разумът ми взе предел. – Трябва да се връщам.
– Виж, аз…
Точно тогава телефонът пак звънна и без да поглеждам името на
екрана, вдигнах и почти
изкрещях:
– Джулия не чукам сладкото парче в тоалетната.
– Клоуи? – Беше Джоуел, крайно объркан и изненадан.
– О… здрасти!
Мамка му! Не, това не е истина!
– Радвам се, че не чукаш онова сладко парче в тоалетната – каза той
и се изсмя нервно.
– Кой е? – изръмжа Бенет. Сложих длан върху устата му. Бях в
състояние да му изтръгна
гласните струни.
– Виж, не мога да говоря в момента.
– Съжалявам, че те притеснявам в неделя, но постоянно мисля за
теб. Не искам да забърквам
никого, но е станало недоразумение… Когато се прибрах снощи,
проверих мейла си – имах
писмо от доставчиците на цветята. Оказва се, че все пак са били
доставени.
– Така ли? – попитах вече сериозно заинтригувана. Не откъсвах очи
от Бенет.
– Изглежда, Бенет Райън ги е получил. И се е разписал за доставката.

Девет
С удивление гледах как изражението на лицето ù се променяше за секунди. Притеснение,
раздразнение и след това…
любопитство. Не можех да разбера с кого говореше, но беше мъжки глас и пещернякът в
мен се разбуди. Кой, по дяволите, ù
се обажда?
Изведнъж сви очи презрително и едно тъничко гласче ми прошепна, че е време да започна да
се притеснявам.
– Благодаря, че ми каза. Да… да, разбира се, Ще ти се обадя, когато имам възможност.
Благодаря, че се обади, Джоуел.
Джоуел? Шибаният копелдак Синоли!
Тя бавно затвори телефона, мушна го в чантата си, поклати глава, засмя се тихо, но после
на лицето ù се появи зловеща
усмивка.
– Имате ли да ми казвате нещо, господин Райън? – попита с тънко, сладко гласче, което
ужасно ме обезпокои. Започнах да
си припомням събитията, но не се сещах за нищо. За какво говореше?
– Това беше най-странният телефонен разговор в живота ми. Оказва се, че Джоуел е
проверил пощата си и е имал
потвърждение за доставката на цветята. Няма да познаеш какво е пишело там.
Тя направи крачка напред, а аз инстинктивно – крачка назад. Никак не ми харесваше накъде
отива разговорът.
– Оказва се, че някой се е подписал и ги е получил от мое име! – О, мамка му, мамка му! –
Името на квитанцията за
доставка било Бенет Райън.
По дяволите! Защо подписах от свое име?
Опитах се да измисля някакъв отговор, но нищо не ми дойде наум. И моето мълчание ù каза
всичко, което искаше да знае.
– Ти, мръсен кучи син! Подписал си, взел си ги и ме излъга! – извика и ме удари с юмрук в
гърдите. Инстинктът ми
подсказа да предпазя топките си. – Защо го направи?
Бях се опрял на стената, търсех друг възможен изход не само от положението, но и от
тоалетната.
– Аз… какво? Какво съм направил? – Сърцето ми блъскаше като обезумяло, имах чувството,
че всеки момент ще се
покатери по гърлото ми и ще изскочи през устата ми. – Сериозно, за какво става дума, по
дяволите?
Трябваше да ù кажа нещо, и то веднага, преди съвсем да изперка. Прокарах ръце през косата
си за стотен път през
последните няколко минути и реших, че е най-добре да ù кажа истината.
– Не знам – изкрещях на свой ред. – Аз… просто…
По дяволите!
Тя извади телефона си и започна да пише съобщение.
– Какво правиш? – попитах.
– Не че ти влиза в работата, но пиша на Джулия да не ме чака, защото няма да изляза
оттук, докато не ми кажеш истината!
– Усещах как гневът ù се носи на талази към мен и ми мина през ум да кажа на Емили за
какво става дума. Но тя ме видя, че
последвах Клоуи тук, и вероятно вече бе разбрала какво става.
– Е? Слушам! – каза.
Погледнах я в очите, въздъхнах, нямаше начин да обясня, да обясня за себе си, да обясня на
нея. Да не говорим, че изобщо
не можех да скалъпя логична мисъл.
– Добре, аз подписах бланката.
Тя ме гледаше така напрегната, че пръстите ù бяха побелели в свитите юмруци.
– И?
– И… го изхвърлих – казах, без да се срамувам да я погледна в очите. Знаех, че заслужвам
гнева ù, не беше честно от моя
страна. Не ù предлагах нищо, а в същото време заставах на пътя ù, пречех ù да бъде с човек,
който можеше да я направи
щастлива.
– Ти си просто невероятен – процеди през зъби. Знам, че правеше всичко възможно да се
въздържи да не ме нападне и да
ме разкъса. – Обясни ми защо.
Ето това вече бе въпрос, на който не можех да отговоря.
– Защото – почесах се по врата. Господи, как се мразех! Как се докарах до такова нелепо
положение! – Защото не искам
да се виждаш с него.
– И как така се вземаш чак толкова сериозно? Кое те кара да мислиш, че, след като сме
правили секс няколко пъти, имаш
право да вземаш решения вместо мен? Не сме двойка, не сме гаджета, нищо не сме. Ние
дори не се харесваме! – изкрещя тя.
– Мислиш ли, че това не ми е ясно? Няма никаква логика, знам. Но после видях цветята… по
дяволите… рози! Шибани
рози.
Тя поклати глава, имах чувството, че ще ми изтръгне някой орган.
– Абе ти да не си пил някакви хапове? Лекува ли те някой изобщо? И какво, като са били
рози? Какво общо има с факта, че
ме излъга?
– Ти мразиш рози! – И когато казах това, лицето ù се успокои, очите ù бяха все така тъмни,
но с по-меко изражение. –
Просто ги видях и… реагирах, без да мисля. Само като си представих, че оня може да те
докосне… – Свих пръсти в юмруци,
трябваше ми титанична воля, за да не избухна. Достатъчно бе да си го представя отново,
за да изпотроша всичко около себе
си. Мразех се за слабостта си, за това, че си бях позволил чувствата ми да вземат връх. За
кой ли път! Мразех и нея. Защото
тази жена ме бе стиснала за топките, а аз не можех и не исках да направя нищо по въпроса.
– Добре. Виж – каза и дишането ù се успокои. – Не казвам, че мога да приема това, което си
направил, но мога да те
разбера… до известна степен.
Погледнах я, меко казано, шокиран.
– Няма да е честно да не си призная, че изпитвам подобни чувства на притежание спрямо
теб. И ще е лъжа, ако се опитам
да го отрека – каза с нежелание. Не можех да повярвам на ушите си. Тя току-що призна, че
се чувства по същия начин! Или
греша? – Но факт е, че ме излъга. Излъга ме в очите. Винаги съм знаела, че си арогантен
задник, но никога не ми е минавало
през ума, че си човек, на който не мога да имам доверие, че си човек, който няма да е честен
с мен.
Права беше, не можех да отрека.
– Съжалявам – казах. Извинението ми увисна във въздуха. Не съм сигурен кой от двама ни бе
по-изненадан от факта, че аз
всъщност я молех да ми прости.
– Докажи го – погледна ме спокойно, всички чувства бяха изчезнали от лицето и гласа ù.
Какво искаше да каже? И тогава разбрах. Ние не можехме да общуваме с думи. Думите само
водеха до по-голяма беда. Но
това? Това, да. Това бяхме ние! И ако ми даваше шанс да се реванширам за постъпката си,
бях готов на всичко, за да се
възползвам от него. Мразех я. Мразех я, защото беше права, а аз бях сбъркал. Мразех я, че
ме принуждаваше да правя избор.
И най-вече я мразех затова, че я желаех толкова силно.
Приближих се до нея, сложих длан под врата ù и я притеглих към себе си. Погледите ни се
събраха в мига, в който се сляха
и устните ни. И предизвикателството пред двама ни бе само едно – никой от нас не искаше
да си признае, че това… каквото и
да беше… бе извън контрола ни.
Или може би… току-що и двамата си го бяхме признали.
В мига, в който усетих устните ù, сякаш гръм разтърси тялото ми.
Зарових длани в косата ù, бутнах главата ù назад, за да мога да се притисна до нея с всяка
клетка на тялото си. Да, правех
го за нея, по нейно желание, но нямаше да ù позволя да го контролира, щеше да е по моя
начин.
Притискайки я до себе си, усетих как извивките на тялото ù се сляха с моето. Простенах.
Исках тази потребност да
изчезне, да се отърва завинаги. Ала всеки път, когато я докоснех, беше по-добре от
предишния.
Паднах на колене, хванах бедрата ù и грубо я притеглих. Докоснах с устни кръста ù, надолу
към бикините. Вдигнах полата
ù и обсипах с целувки всеки милиметър от кожата ù. Наслаждавах се на напрегнатите ù
мускули. Погледнах нагоре и закачих
пръсти в гайките на колана ù. Очите ù бяха затворени, бе захапала устната си. Едва се
сдържах в радостно очакване на това,
което предстоеше да се случи.
Издърпах бикините ù надолу, прокарах длани по бедрата, усетих как кожата ù потреперва.
Тя впи ръце в косата ми.
Простенах и забих поглед в очите ù, докато си играех с деликатните каишки на жартиера.
– Тези са прекалено хубави, ще бъде почти жалко да ги скъсам – казах и обхванах с ръце
бикините ù.
– Само почти – каза тя и с едно рязко дръпване розовият сатен се оказа в ръката и после в
джоба ми.
Вече не можех да спра напиращото нетърпение. А уж щях да контролирам положението.
Вдигнах единия ù крак върху
рамото си и започнах да целувам вътрешната част на бедрото ù.
– Майната му, майната му на всичко! – каза запъхтяно. – Моля те, не спирай!
Прокарах нос между краката ù и после бавно плъзнах език по клитора ù. Пръстите ù бяха в
косата ми, забиваха се като
пирони, но не изпитвах болка, а възбуда. Говореше нещо неразбираемо, сякаш трескаво
бълнуваше, и когато я видях такава,
разбрах, че е безпомощна да спре тази потребност, да я контролира. Толкова безпомощна,
колкото бях и аз. Беше ми ядосана,
вероятно ù минаваше през ума да ме удуши просто така, както е преметнала крака около
врата ми – можеше само да ги
стисне. Ала тя избра другото, защото беше хубаво, защото беше много по-интимно от
едно чукане. Бях на колене пред нея, а
тя – оголена пред мен и уязвима.
Беше топла, влажна, сладка.
– Искам да те изям, да те погълна – прошепнах и вдигнах очи да видя изражението ù.
Целунах бедрото ù и рекох: – Ще ми
се да мога да разтворя тези крака на някое по-удобно място. На маса в някоя зала за
конференции например.
Тя се засмя и притегли главата ми между краката си.
– И така е добре. Изобщо не си позволявай да спираш!
Почти признах на глас, че не бих могъл, дори и да искам. И веднага се изгубих в кожата ù.
Исках да запомня всяка извивка,
всяка дума, всеки стон и молба, които се процеждаха през устните ù. Тялото ù се усукваше
като змия. Плъзнах два пръста в
нея, хванах я за бедрото и се опитах да синхронизирам движенията ù с моите, а нейните
ставаха все по-настоятелни и бързи,
притискаше се силно и настървено, усещах напрежението в мускулите на корема ù, в
ръцете, в краката, във влагалището, на
езика ми.
– Близо съм, готова съм – думите ù бяха накъсани, дишаше плитко, бързо, истерично
почти. Молеше, скимтеше. Вкарах
пръстите си по-дълбоко. Краката ù започнаха да треперят, извика, опита се да стисне
бедрата си, за да усети оргазма по-
силно. За секунда си помислих, че трябва да се пазя, ако случайно ù хрумне да ме ритне в
главата.
После ме избута, оправи дрехите си, погледна ме отвисоко (тя бе успяла да стане, а аз все
още седях на колене).
Реалността започна да се процежда през вратата. Хората навън се хранеха, говореха си,
смееха се. Но от вътрешната страна
на вратата се чуваше само дишането ни.
– Не ти е простено – каза, наведе се, взе си чантата, отключи вратата и излезе.
Станах бавно. Наблюдавах как вратата се затваря след нея, опитвах се да проумея какво се
бе случило. Трябваше да съм
бесен, да съм гневен, но вместо това усетих как устните ми се извиха в усмивка. Може би
защото всичко това бе пълен
абсурд.
Дяволите да я вземат!
Тя ме биеше на любимата ми игра. При това с моите средства.

---
Прекарах нощта в ада. Не можах да ям, не можах да спя и ерекцията ми не спадаше и за
минута след случката в
ресторанта.
Знаех, че това не е краят, а дори не исках да си помисля какво тепърва ме чакаше. Бях
повече от сигурен, че ще направи
всичко възможно да ме изтезава заради лъжата. Ала най-лошото в цялата работа бе, че
колкото и ненормално и извратено да
звучи, очаквах с нетърпение да видя какво ми е подготвила.
Когато отворих вратата на офиса, с огромна изненада видях, че я няма.
Много странно! Тя закъсняваше изключително рядко. Винаги бе там преди мен, винаги
подготвена с всичко за деня. След
петнайсет минути някой ми се обади и докато говорех, чух външната врата да се
затръшва. Е, очакванията ми се
оправдаваха. Блъскаше чекмеджета, шкафове, папки. Да, очертаваше се много интересен
ден.
В десет и петнайсет интеркомът звънна.
– Господин Райън? – гласът ù беше леден, очевидно бе много раздразнена, но въпреки това
не можах да се стърпя и да не
се засмея.
– Да, госпожице Милс? – казах с усмивка.
– След петнайсет минути трябва да бъдем в залата за конференции. В дванайсет и
половина имате обяд с Кели Индъстис.
Трябва да излезете към дванайсет. Стюарт ще ви чака в колата.
– Вие ще ме придружавате ли? – попитах и усетих пареща болка, задето отбягва да остава
насаме с мен. Не бях сигурен
как да разбирам… себе си.
– Не, сър, срещата е само за висшето ръководство. Освен това трябва да се захвана с
уреждането на престоя в Сан Диего
– отвърна и чух как започна да прелиства някакви листове.
– Ще съм готов след няколко минутки – казах, пуснах бутона на интеркома и оправих
вратовръзката и сакото си.
Когато излязох от офиса си и я погледнах, се поздравих за правилната прогноза. Нямаше
никакви съмнения, че ще ме
накара да лазя пред нея, ще ме измъчва, ще накара топките ми да се пръснат, и то в
рамките на деня. Беше се навела над
бюрото си, синята копринена рокля очертаваше съвършеното ù тяло, косата ù бе
прибрана високо и когато се обърна…
Господи, ставаше още по-зле. Беше си сложила очилата. Как щях да говоря пред всички онези
хора и да я усещам до себе
си… нямах представа.
– Готов ли сте, господин Райън? – и без да дочака отговора ми, събра нещата си и с
грациозна стъпка тръгна към
коридора. Вървеше пред мен и поклащаше бедра, нещо, което обикновено не правеше. Кучка!
Асансьорът бе претъпкан, хората ни бутаха, някой я притисна към мен и едва не извиках
от ужас, защото започвах пак да
се надървям. После обаче тя съвсем „неволно“ отърка дупето си в мен. Два пъти. Видях как
тайно тържествува.
Адът продължи и през следващите два часа. Всеки път, щом я погледнех, правеше нещо,
което знаеше, че може да ме
влуди. Кръстосваше крака, после ги пускаше, пак ги кръстосваше, леко ги отваряше,
облизваше устни, въртеше един паднал
кичур коса… уж разсеяно. И много съсредоточено слушаше какво се говори.
По едно време пак „съвсем случайно“ си изтърва химикалката и се наведе да я вземе изпод
масата, като сложи ръка на
коляното ми (убеден съм, че беше нарочно).
По време на деловия обяд изпитах облекчение, че не съм около нея, и тормозът спря. Поне за
малко. Ала в същото време
нямах търпение да се върна при нея. Кимах с глава, обаждах се, когато се налагаше да кажа
нещо, но не бях там. Дори баща
ми забеляза колко съм умислен и кисел. На връщане в колата започна да ме инструктира.
– С Клоуи ще бъдете три дни в Сан Диего. И там няма да има врата между вас. Няма да има
кой да ви разтървава. Очаквам
да се държиш с нея с нужното уважение. И преди да минеш в защита – каза и вдигна ръка да
ме спре – трябва да знаеш, че
вече съм говорил с нея.
Погледнах го с недоумение и гняв. Говорил с нея за моето професионално поведение!
– Да, няма нужда да ми обясняваш, знам, че вината не е само в теб – каза и ме поведе към
един празен асансьор. – Тя ме
увери, че дава най-доброто от себе си и получава най-доброто от теб в професионално
отношение. Защо мислиш, че я
сложих при теб? Защото знаех, че може да държи на своето, дори с теб.
Хенри бе застанал до него, мълчеше, но се усмихна лукаво. Задник!
Преди да започна да се защитавам, разбрах! Тя бе говорила в моя защита. Можеше да им
каже, че съм тиранин, но вместо
това бе поела част от вината.
– Татко, знам, че личните ни отношения не са за пример – започнах, с надежда никой да не
разбере колко истина има в
думите ми. – Но те уверявам, че това по никакъв начин не може да повлияе на съвместната
ни работа. Няма от какво да се
притесняваш.
– Добре – каза той, когато стигнахме до офиса. Тя седеше на бюрото си и говореше по
телефона, но много тихо, гласът ù
едва се чуваше.
– Е, татко, оставям те, имам да свърша някои неща и ще ти се обадя веднага щом разбера
– каза нежно. След кратка пауза
се засмя, но някак притеснено. Нито аз, нито баща ми и брат ми посмяхме да продължим
разговора си. – И аз те обичам,
татко.
Стомахът ми се сви от тревога, когато чух думите ù. Гласът ù потрепери. След това
затвори и се обърна. Очевидно не бе
усетила, че сме там, и почти подскочи от стола. Залови се да събира пръснатите по
бюрото ù листове и попита:
– Как мина срещата?
– Гладко, както винаги – отговори баща ми. – Ти и Сара вършите страхотна работа. Не
знам какво щяха да правят
синовете ми без вас.
Тя вдигна учудено вежди. Очаквах да ме погледне и да продължи да тържествува над
участта ми. Но нищо подобно не се
случи. Тя гледаше в нищото, съвсем объркана. Надявах се да видя кучката в нея, но и това не
се случи. Не каза нищо хапливо.
Реших да я предизвикам. Надянах най-киселата си гримаса и сърдито затръшнах вратата
на офиса си.
Едва когато останах сам, осъзнах какво липсваше. Усмивката ù. Тя не се усмихна нито
веднъж. Не на мен, това е логично.
Не се усмихна нито на баща ми, нито на брат ми.

Десет
Не бях на себе си. Трябваше да покажа на господин Райън няколко
неща, трябваше да
подпише доста документи, но сякаш вървях по мокър пясък и не
спирах да мисля за телефонния
разговор с татко.
Когато влязох в офиса му, погледнах купа документи и едва тогава
осъзнах колко много
работа ме чакаше: самолетни билети, да намеря кой да ми събира
пощата, може би и човек,
който да ме замества, докато ме няма. И колко време щях да
отсъствам? Ако изобщо можех да
отсъствам.
Съзнанието ми регистрира, че Райън ми говори нещо, при това доста
високо. Какво казва?
Опитах се да се съсредоточа и долових само последните думи.
– … не обръщате никакво внимание. За Бога, госпожице Милс, да ви го
напиша на лист ли?
– Може ли да спрем с тази игра за днес? – казах уморено.
– Какво да направим? Кое да спрем?
– Играта на шеф задник, която, за жалост, се е превърнала в рутина.
– Моля? Я пак? – извика с ококорени от изненада очи.
– Напълно разбирам, че когато се държиш с мен като гадняр, най-
големия гадняр в човешката
история, ти се вдига самочувствието, а и трябва да призная, че е
малко секси. Но днес не е най-
добрият ден… за мен. И ще ти бъда много благодарна, ако не ми
говориш с този тон. Поне днес
– гласът ми трепереше, бях на ръба да се разплача. – Моля те!
Той ме погледна, сякаш някой го бе държал на тъмно и чак сега бе
махнал превръзката от
очите му. Мигаше насреща ми и накрая попита:
– Какво става?
Преглътнах и овладях сълзите. Когато успявах да си събера акъла в
присъствието му, всичко
беше наред.
– Съжалявам. Малко преиграх накрая. Извинявай – казах.
Той стана, направи няколко крачки към мен, после спря и се облегна на
бюрото. В ръцете си
държеше стъклена топка, под която старателно нареждаше
документите си. Започна да я върти,
без да вдига поглед към мен.
– Кажи ми какво се е случило – каза. Гласът му беше много мек, много
по-нежен дори от
миговете, когато правехме секс. И много тих. Ала не защото се
страхуваше да не ни чуят,
нямаше никого наблизо, а защото се тревожеше.
Не исках да му казвам, понеже малка част от мен се страхуваше, че
може да ми се подиграе и
да не разбере, но по-голямата част вярваше, че това няма да се
случи.
– Баща ми… не може да се храни. Влиза в болница за изследвания.
Лицето му посърна.
– Не се храни? Язва ли е?
Казах му това, което знаех – започнало е внезапно и скенерът е
показал малка бучка на
хранопровода.
– Можеш ли да си отидеш у дома?
– Не знам. Мога ли?
Лицето му помръкна още повече, премигна и попита:
– Наистина ли ме мислиш за безчувствен задник?
– Понякога – отвърнах и веднага съжалих, защото той наистина ми
бе давал поводи да си
мисля какво ли не за него, но не и че не би ме пуснал да отида при
болния си баща.
Райън кимна, преглътна тежко и се загледа през прозореца.
– Вземи си отпуск. Няма значение колко време ще отсъстваш.
Прецени на място.
– Благодаря.
Стоях с поглед, забит в пода, и чаках да продължим със задачите за
деня, но той не каза нищо.
Тишината в стаята ме смазваше. Усещах, че ме гледа.
– А ти? Ти добре ли си? – попита много тихо. Не бях сигурна, че съм го
разбрала правилно.
Помислих си, че трябва да го излъжа. Но не го излъгах.
– Честно казано, не.
Зарови пръсти в косата си и каза:
– Затвори вратата.
Кимнах, леко разочарована, че ме пуска да си ходя толкова бързо.
– Ще донеса документите от…
– Исках да кажа да затвориш вратата, но да останеш.
– О!
О!
Обърнах се и тръгнах към вратата. Тя се затръшна шумно и пак
тишина. Толкова гъста и
тежка, че сякаш ме притискаше към пода.
– Заключи я.
Върнах се и заключих. Той се приближи и застана зад мен. Дъхът му
облъхна врата ми.
– Позволи ми да те докосна. Искам да… кажи ми какво искаш да
направя?
Той разбираше, той знаеше какво трябва да ми даде, от какво имах
нужда. Да облекчи за
малко болката в гърдите, да ми достави удоволствие въпреки злото,
което ме чакаше навън.
Не отговорих, нямаше нужда. Все пак не той, а аз затворих и
заключих вратата. Притисна
устни на раменете ми, после плахо продължи нагоре по шията.
– Ухаеш… божествено – каза, сложи ръце на врата ми и започна да
развързва връзките на
роклята. – Винаги усещам аромата ти часове, след като сме били
заедно.
Не каза дали това е хубаво, не прозвуча и като констатация, но
нямаше значение. Беше
толкова успокояващо да знам, че ме усеща по себе си часове след
като… ме няма.
Спусна ръце по бедрата ми, обърна ме с лице към него и ме целуна.
Но… беше съвсем
различно. Устните му бяха меки, сякаш ме молеха. Нямаше нищо
предизвикателно в тази
целувка, всъщност в него никога не бе имало нищо предизвикателно,
никога по време на секс не
бе действал с умисъл, винаги бе естествен. Но тази целувка сякаш бе
неговият начин да
покаже… обожанието си. Не беше като преди, когато се целувахме и
прегръщахме като врагове
по време на кървава битка.
После бавно свлече роклята по раменете ми и тя падна в нозете ми,
сякаш бях стъпила в локва
вода. Направи крачка назад и ме погледна. Хладният въздух в стаята
отне горещината от
пламналата ми кожа.
– Красива си.
Преди да успея да възприема посланието в тези нови думи, той се
усмихна закачливо, усука в
юмрук бикините ми и ги раздра.
Е, това не беше нищо ново.
Посегнах към панталона му да го разкопчая, но той се отдръпна и
поклати глава. Сложи ръка
върху мократа кожа между краката ми. Дишаше все по-насечено и
учестено, а пръстите му се
движеха някак по-леко, по-внимателно, говореше с дрезгав глас,
говореше мръсно, както обичах
да ми говори, казваше ми, че съм красива, че съм похотлива, че го
подлудявам, че го карам да се
чувства страхотно. Каза ми колко обожава гласа ми, когато
свършвам. И когато свърших,
останала без дъх, с нокти впити в раменете му, исках само едно – да
го докосна. Исках да чуя
как се изгубва в мен, така както аз се изгубвах в него. И тази мисъл
ме ужаси.
Той извади пръстите си, прокара ги леко по клитора. Беше станал
много чувствителен и ме
заболя. Потръпнах неволно.
– Съжалявам, съжалявам – каза и започна да обсипва лицето ми с
целувки.
– Недей – казах и обърнах глава.
Тази съвсем неочаквана интимност, която си позволи да покаже, да
ми даде… беше
прекалено много, твърде хубаво, за да е истина.
Опря чело в моето, останахме така няколко секунди, после кимна
веднъж, сякаш бе разбрал. И
това ме срази. Винаги бях мислила, че той държи цялата власт в
ръцете си, че аз нямам нищо,
но в онзи миг осъзнах, че силата е моя, че властта е моя, че мога да
взема всичко от него, стига
да имам достатъчно смелост.
– Ще тръгна в края на седмицата. Не знам колко време ще се наложи
да остана.
– Тогава не е зле да се захващате за работа, госпожице Милс.
Единайсет
В четвъртък знаех, че е време да обсъдим нещата. Нямаше да съм в офиса целия петък,
така че това бе последният ни ден
заедно, преди да тръгне. Цяла сутрин бе прекарала с ръководителя на дипломната си
работа, а аз ставах все по-напрегнат и
притеснен… за всичко.
Бях повече от сигурен, че това, което се случи в офиса ми, ù бе показало прекалено ясно, че
има власт над мен и че полека
превзема нови и нови територии. Исках да съм с нея всяка секунда и не само да правим секс,
и да се събличаме. Исках да съм
около нея, а чувството ми за самосъхранение не ми даваше мира цяла седмица.
Какво бе казала тя? Не искам да… искам това. Не е добре за мен. Едва когато Мина ни
разкри, разбрах какво искаше да
каже. Бях презирал желанието си, защото за първи път в живота си не можех да избия
нещо от главата си, не можех да се
съсредоточа върху работата си, но никой, дори близките ми, не можеха да ме обвинят в
това, че я харесвам.
За разлика от мен обаче, при нея нещата не стояха така. Всеки би помислил, че е стигнала
толкова високо само с вдигнати
крака. За интелигентен и мотивиран човек като нея, това щеше да бъде забит в
репутацията ù трън. За вечни времена. И
щеше да я боли.
Беше съвсем права, когато се опита да се отдръпне от мен. Животинското привличане не
беше на добре, не беше
нормална, здрава връзка. Нищо хубаво нямаше да излезе. За кой ли път се заклех, че докато
я няма, ще се опитам да се стегна.
Когато влязох в офиса след обедната почивка, бях крайно изненадан да я видя зад
компютъра. Бързаше, пишеше трескаво.
– Не знаех, че ще си тук днес – казах, като се опитах да прикрия вълнението си.
– Да, имах работа. Трябваше да уредя нещата в Сан Диего и исках да обсъдим моето
отсъствие.
– Искаш ли да дойдеш в кабинета ми?
– Не – отвърна тя, прекалено бързо. – Мисля, че можем да го обсъдим и тук. После ме
погледна, посочи стола срещу
бюрото си и каза закачливо: – Искате ли да седнете, господин Райън. Моля, заповядайте.
Много хитро. На собствен терен и стените помагат! Седнах.
– Утре сутринта няма да сте тук, така че няма смисъл да идвам. Знам, че не искате
асистентка, но все пак уредих да ме
заместват, докато ме няма. За всеки случай. Няма да съм тук две седмици. Дала съм на
Сара подробна информация за
програмата, за срещите ви и всичко, от което ще се нуждаете. Едва ли ще възникнат
проблеми, но… може да ви наглежда,
така да се каже. – Тук спря, погледна ме и вирна вежди, а аз завъртях отегчено и недоволно
очи. – Имате телефоните ми,
включително и телефона в дома на баща ми в Бисмарк… в случай че се нуждаете от нещо.
Започна да изрежда задачите, които трябваше да се свършат. Не можех да не забележа
колко делово и студено се
държеше. Не че не знаех тези неща, но когато обясняваше, всичко изглеждаше някак
подредено. Очите ни се срещнаха, но тя
бързо извърна поглед и продължи.
– Ще кацна в Калифорния няколко часа преди вас, така че ще мина да ви взема от
летището.
Очите ни пак се срещнаха и този път тя не побърза да извърне поглед. Бях сигурен, че и
двамата мислим за едно и също:
Сан Диего щеше да бъде голямо изпитание и за двама ни. Въздухът в стаята сякаш се
промени, сякаш подухна вятър и
размести пластовете. Тишината между нас казваше много повече от думите, които не
можехме да изречем. Забелязах, че
дишането ù се учести. Стиснах зъби. Бяха ми необходими нечовешки усилия да се въздържа
и да не скоча да я целуна.
– В такъв случай, приятно пътуване – казах и се поздравих, че гласът ми не издаде в какво
печално състояние бях. Станах,
направих няколко колебливи крачки и добавих: – Ще се видим в Сан Диего, нали?
– Да.
Кимнах и влязох в офиса си. Затворих вратата. Не я видях до края на деня и за първи път от
самото начало рязката и
хладна раздяла ми се стори фалшива.

---
Целия уикенд мислех само за едно: как ще е в офиса без нея, какъв ще е животът ми, когато
я няма. От една страна, може
би щеше да е хубаво да си върша работата, без да се разсейвам и да мисля за глупости. Но,
от друга, се питах как ли ще се
почувствам, когато вляза и не я видя. Тя бе константа в живота ми вече почти една година
и независимо от разногласията ни,
с нея се чувствах добре, някак спокоен и уверен.
В понеделник Сара влезе в офиса ми точно в девет с широка усмивка и с една… брюнетка на
около двайсет и нещо. Сара
ми я представи. Келси. Момичето ме погледна срамежливо, но Сара сложи ръка на рамото
ù, сякаш да я окуражи.
Реших, че това е прекрасна възможност да докажа на всички, че не съм такъв, за какъвто
ме мислеха повечето хора в
компанията, и че лошият ми нрав се дължи единствено на факта, че госпожица Милс е
твърдоглава.
– Радвам се да се запознаем, Келси – казах, усмихнат до уши, а тя ме изгледа изненадано.
– И аз се радвам да се запознаем, сър – отговори и погледна въпросително Сара, която
гледаше с удивление протегнатата
ми ръка, после усмивката ми, после пак ръката ми. Най-сетне се обади:
– Прегледали сме всичко, което Клоуи остави като инструкции. Келси, бюрото ти е тук – и
я поведе към стола на Клоуи.
Обзе ме неприятно чувство. Някой друг в нейния стол! Зарязах сценария с усмивките и се
обърнах към Сара:
– Тя ще ти се обади, ако има нужда от нещо. Аз ще бъда в офиса си.
Келси напусна преди обедната почивка. Мотивите ù бяха, че съм бил малко „груб“. Груб ли?
Та тя едва не подпали
микровълновата. Избяга от офиса, обляна в сълзи, и крещеше, че обкръжението ù е
враждебно и че така не може да се работи.
Втората заместничка се оказа мъж. Айзък. Пратиха ми го около два следобед. Изглеждаше
много интелигентен и, честно
казано, нямах нищо против. Не исках да работя с някоя ревла. Бях много доволен от развоя
на събитията. Но… радостта ми
бе кратка.
Всеки път, когато минех край компютъра му, тоя гледаше снимки на котки и слушаше
музика или пък гледаше клипове.
Щом ме усетеше, веднага сменяше прозорците на екрана, но за негова беда, аз не бях идиот
и много тактично му казах
просто да не идва на другия ден.
Третата. Джил. Боже, колко говореше тая жена! Дрехите ù бяха прекалено впити и
гризеше капачката на химикалката…
като освирепяло животно. Не, не приличаше по нищо не нея. Когато бе замислена или
съсредоточена, Милс захапваше
химикалката си… деликатно, секси. Нищо общо с този гризач. Недопустимо! Вторник
следобед я разкарах.
Седмицата продължи в този дух. Смених пет асистентки. Всеки път, когато някой се
изнизваше от офиса ми, чувах
гръмкия смях на брат ми в коридора.
Задник!
Какво правеше на моя етаж, не знам. Копелето дори не работеше тук! Хората започнаха да
се забавляват за моя сметка и
да коментират нещо в духа на „каквото пожънеш, това ще посееш“.
Бях сигурен, че Сара я информира за всичко, което става, получих няколко съобщения на
мобилния. Питаше как са
нещата. Отговарях ù. Очаквах с нетърпение да ми пише, дори често проверявах телефона
си, да не би да пропусна някое
съобщение. Ненавиждах се за това, но бях готов да заменя колата си, само и само да се
върне… независимо от ужасния си
нрав.
Отчаяно ми липсваше тялото ù. Липсваше ми и вечният огън между нас. Тя знаеше, че съм
гадняр, но ме понасяше. Не
знам защо, но го правеше. И през тази първа седмица истински оцених професионалното ù
отношение.
През втората седмица не получих нито едно съобщение. Започнах все по-често да се питам
какво прави, къде е, с кого е. В
един момент дори се почудих дали е говорила с Джоуел. Бях сигурен, че не са се виждали след
инцидента с цветята, който
приключихме с негласно споразумение за прекратяване на огъня. Все пак мисълта, че може
да ù се обажда, докато си е у
дома, не ме оставяше на мира.
У дома. Дали за нея „у дома“ бе домът на баща ù, или смяташе Чикаго за свой дом? За първи
път ме порази ужасяващата
мисъл, че ако баща ù е много болен, може да реши да се премести в Северна Дакота, за да е
с него.
Мамка му!
В неделя вечерта започнах да се приготвям за полета. Чух как телефонът вибрира на
леглото до куфара ми. На екрана
видях името ù и усетих пристъп на паника и радост.
Ще те взема утре в 11. 30. Терминал B до таблото с разписанието. Пусни ми съобщение,
когато кацнеш.
Изчаках да осъзная факта, че след броени часове ще сме заедно, и чак тогава отговорих.
Добре, ще ти пусна съобщение. Благодаря.
Тя веднага отговори.
Няма за какво. Всичко наред ли е?
Бях изненадан, че ме пита как съм. И двамата бяхме на нова територия. През седмицата си
пишехме, но съобщенията бяха
кратки, а отговорите – само с „да“ или „не“. Нищо лично. Дали и тя бе имала
отвратителна седмица като мен?
Да, всичко е наред. Ти как си? Как е баща ти?
Усмихнах се и го изпратих. Ставаше все по-странно. След по-малко от минутка получих
отговор.
Добре е. Липсваше ми, но ще се радвам, че се прибирам у дома.
У дома. Сега разбрах къде за нея е „у дома“ и преглътнах; усетих болката в гърдите.
Написах ù:
Ще се видим утре.
Нагласих алармата на телефона, сложих го на нощното шкафче и седнах до куфара на
леглото си. Щях да я видя след по-
малко от дванайсет часа.
А не бях съвсем сигурен какво точно изпитвам при мисълта за това.

Дванайсет
По време на полета до Сан Диего имах предостатъчно време за
размисъл. Татко ме бе накарал
да се почувствам обичана, закриляна, а и сега бях малко по-спокойна
за него. След прегледа при
гастроентеролога се оказа, че туморът е доброкачествен. После
имахме много време да
поговорим за мама и дори да планираме кога да дойде до Чикаго.
Когато го целунах на летището, се чувствах напълно подготвена за
това, което ме чакаше. И
все пак бях дяволски нервна, че отново ще видя господин Райън. Но пък
си дръпнах яка реч и си
купих доста неща онлайн. Куфарът ми бе пълен с нови… енергийни
гащи. Дълго мислих какви
възможности имам и бях съвсем сигурна, че разполагам с идеален
план.
Първата стъпка бе да си призная, че нещата не опираха само до
изкушение. Две седмици бях
на хиляди километри от Чикаго, но не успях да укротя потребността
си от него. Сънувах го
всяка вечер, събуждах се изнервена и самотна. Прекарвах прекалено
много време да мисля какво
прави, дали е така объркан като мен. Опитвах се да изкопча
информация от Сара как вървят
нещата там.
Смях се истерично, когато тя ми разказваше как заместничките са
изхвръкнали като тапи от
офиса. Разбира се, Бенет трудно успяваше да задържи нормален
човек около себе си. Защото
беше задник. Но аз бях свикнала с внезапните промени на
настроението му, с навъсената му
физиономия, с грубостта му. Ето защо работата ни вървеше като
по часовник. Ала личните ни
отношения бяха ад, всички го знаеха. Това, което не знаеха, беше
докъде се бе разраснал…
конфликтът.
Често мислех за последния ни ден заедно. Нещо в отношенията ни се
променяше и не бях
сигурна дали това ми харесва, или не. Колкото и да си казвахме, че
няма да се повтори, че е за
последно, то неизбежно се случваше. Бях изплашена до смърт, че
този мъж, който изобщо не е
за мен, има повече власт над тялото ми, отколкото самата аз.
Нищо, че се опитвах да се навивам
в обратното.
Не исках да бъда като онези жени, които жертват амбициите си
заради някакъв мъж.
Застанах пред „Пристигащи“ и си изнесох поредната лекция, че мога
да го направя. Господи,
надявах се да мога. Ала стомахът ми бе на друго мнение. Едва не
повърнах от тревога.
Самолетът му бе излетял със закъснение и кацна чак в шест и
половина. И ако по време на
полета се бях успокоила, седемте часа чакане на летището направо
ми скъсаха нервите.
Повдигнах се на пръсти, за да го видя през тълпата, но го нямаше.
Погледнах телефона си и
прочетох съобщението му:
Кацнах. Идвам след малко.
Нищо сантиментално, но стомахът ми пак се сви. По същия начин ми
подействаха и
съобщенията от предишната вечер. Не беше кой знае какво. Просто
го попитах как е минала
седмицата. Нищо необичайно в нормалните връзки, но в нашия случай
бе съвсем ново. Може би
имаше шанс да преодолеем животинските си инстинкти и да бъдем…
Какво? Приятели?
Не спирах да крача напред-назад; стомахът ми бе свит на топка,
нервите ми – на възел. Без да
мисля, някак инстинктивно, погледнах към тълпата на изхода. И го
видях. Видях косата му. И
край! Нямах въздух!
За бога, Клоуи! Стегни се!
Опитах се за пореден път да се овладея и го погледнах. Мамка му!
Ето го, красив, по-красив отвсякога. Как, по дяволите, можеш да
изглеждаш все по-добре с
всеки изминал ден? И то след пътуване със самолет!
Стърчеше поне една глава над тълпата. Както винаги, косата му
приличаше на гнездо.
Представих си колко пъти бе заравял пръсти в нея през последния
час. Носеше тъмни
панталони, сиво-черно сако и бяла риза с разкопчано копче на яката.
Изглеждаше изморен, с
леко набола брада. Не това обаче караше сърцето ми да блъска като
откачено. В началото
вървеше с поглед, забит в земята, но после вдигна глава, видя ме… и
лицето му грейна с най-
щастливата усмивка на света. Не се сдържах и също се усмихнах.
Той спря пред мен, на лицето му се изписа напрежение – и двамата
чакахме другия да каже
нещо.
– Здрасти – смотолевих, ала това не стопи напрежението. Всяка
част от мен искаше да го
завлека в дамската тоалетна, но май това не бе най-подходящият
начин да посрещнеш шефа си.
Не че това имаше значение за нас.
– Ами… здрасти – каза и леко свъси вежди.
По дяволите, Клоуи, стегни се!
Тръгнахме за багажа. Настръхнах само от близостта му.
– Как пътува? – попитах, въпреки че знаех колко мрази да лети със
самолет, макар и в първа
класа. Надявах се да каже някоя глупост, та да му излая в мой стил и
да се отърся от
напрежението.
Той се замисли и отговори:
– Всъщност полетът беше приятен. След като излетяхме, разбира
се. Но не обичам
претъпкани самолети.
Застанахме да чакаме багажа. Десетки хора ни бутаха от всички
страни, но аз виждах само
няколкото сантиметра между телата ни и нарастващото
напрежение.
– Как е баща ти?
– По-добре. Благодаря, че попита.
– Няма защо да ми благодариш.
Минаха няколко минути в мълчание. Изпитах истинско облекчение,
когато видях куфара му
на лентата. Наведохме заедно да го вдигнем, ръцете ни се докоснаха
върху дръжката. Отдръпнах
се назад, вдигнах очи. Гледаше ме с онзи гладен поглед. Стомахът ми
се сви и сякаш се свлече в
слабините.
И двамата измърморихме някакво извинение, после той се усмихна
дяволито. За щастие, беше
време да вземем колата под наем и тръгнахме към паркинга.
Остана крайно доволен от избора ми – мерцедес SLS AMG. Обичаше да
кара бързо, затова
винаги му наемах мощна кола, та да му е кеф.
– Страхотен избор, госпожице Милс – каза и прокара длан по капака
на колата. – Напомнете
ми да ви повиша заплатата.
Щеше ми се да му забия един и май това ме успокои. Всичко ставаше
много лесно, когато се
държеше като гадняр.
Натиснах бутона за багажника, погледнах го укорително заради
последната забележка и се
отдръпнах да си остави багажа. Той свали сакото си и ми го подаде.
Взех го и го метнах в
багажника.
– По-внимателно!
– Не съм ти закачалка, прибери си сакото сам.
– За Бога! Исках само да го вземеш за минута – засмя се той.
– О! – очевидно бях преиграла. Изчервена от притеснение, извадих
сакото от багажника. –
Извинявай.
– Защо винаги ме мислиш за идиот?
– Защото се държиш като такъв.
Той пак се засмя, сложи куфара в багажника и каза:
– Явно доста съм ти липсвал.
Отворих уста да му отвърна, но се загледах в мускулите на гърба му,
докато нагласяше
куфара. Чак сега забелязах лекия сив оттенък на ризата му, явно
ушита по поръчка – беше
вталена и чудесно пасваше на широките му рамене. Панталонът му
бе тъмносив, идеално
изгладен. Сигурна бях, че не знае как се пуска пералня – носеше
перфектно ушити дрехи,
изчистени и изгладени в химическото чистене. Изглеждаше
страхотно! Как да не го изчукаш!
Спри се!
Той затръшна капака на багажника, протегна ръка и аз пуснах
ключовете от колата в дланта
му. После мина зад мен и отключи вратата ми.
Да, истински джентълмен.
Пътувахме в мълчание. Само джипиесът даваше инструкции как да
стигнем до хотела.
Започнах да прелиствам програмата за конференцията, за да
забравя за мъжа до мен. Всъщност
отчаяно исках да го погледна, да протегна ръка и да докосна
наболата му брада, да му кажа да
спре и да ме погали. С тези мисли в главата не можех да се
съсредоточа върху документите пред
мен.
Времето, което бяхме прекарали разделени, не бе намалило
въздействието му над мен. Дори
го бе засилило. Но не беше само това. Исках да го попитам как е
прекарал двете седмици. Исках
да знам как се чувства, дали е добре.
Въздъхнах и погледнах през прозореца.
Вероятно бяхме минали край океана, по разкошни булеварди, край
красиви хора, но не видях
нищо. Единственото, което усещах и исках да усещам, се намираше в
колата до мен.
Можех да уловя всяка вибрация на тялото му, усещах всеки негов дъх,
чувах как барабани с
пръсти по волана, виждах дланта му на лоста за скоростите,
долавях проскърцването на кожата,
когато се наместваше на седалката. Ароматът на тялото му
изпълваше колата и вече не помнех
защо и кога бях решила да му устоя. Той бе… навсякъде около мен.
Трябваше да съм силна, да бъда себе си, да си докажа, че мога да
контролирам всяка стъпка в
живота си, но тялото ми буквално се гърчеше от болка… от копнеж
за него.
Беше крайно наложително да събера силите си в хотела, преди
конференцията, но при такава
близост с него това ми се струваше невъзможно. Всичките ми добри
намерения ме напускаха.
– Добре ли сте, госпожице Милс? – попита и ме стресна. Обърнах се и
очите ми се потопиха в
бадемовото кафяво на неговите, стомахът ми отново се сви,
защото усещах напрежението зад
привидно спокойния му поглед. Как съм могла да забравя колко дълги
са миглите му?
– Пристигнахме – каза и посочи хотела. Изобщо не се учудих, че не съм
забелязала нито
хотела, нито кога сме стигнали. – Наред ли е всичко?
– Да. Просто беше тежък ден – измънках.
– Хм… – замисли се, без да отделя очи от моите. Господи… как исках
да ме целуне. Отчаяно
исках. Липсваше ми устата му, впита жадно в моята, исках да знам,
че аз съм единственото
нещо в света, което иска да вкуси. Понякога подозирах, че може би е
така.
Нещо ме притегли към него. Приведох се. Сякаш искра припламна
между нас. Наведе се към
мен и усетих горещия му дъх близо до устните си.
Внезапно някой отвори вратата ми и подскочих на седалката.
Пиколото стоеше до колата с
изкуствена усмивка и протегната ръка, за да ми помогне да изляза.
Слязох от колата, вдишвайки
въздуха, в който нямаше и следа от омайващия му мирис. Момчето
взе багажа, а Райън каза, че
трябва да се обади по телефона, докато аз се оправям на
рецепцията.
В хотела имаше много делегати на конференцията. Видях доста
познати лица. Бях решила да
се видя с някои от състудентите си. Помахах на едно момиче, което
познавах от университета.
Щеше да е страхотно да изляза с приятели. Последното, което
исках, бе да седя заключена в
стаята си и да мисля за мъжа през няколко врати от моята.
След като ми дадоха ключовете и предадох багажа да го занесат до
стаите ни, тръгнах към
фоайето да го търся.
Все още пристигаха много хора. Видях го до висока брюнетка. Беше
застанала толкова близо
до него, почти се опираше в тялото му! Беше привел глава, за да я
чува. Не можех да видя
лицето ù, главата му ми пречеше. Но когато забелязах как тя го
хвана за лакътя, ядно присвих
очи. Тя се засмя на нещо, което той каза, отдръпна се леко назад и я
видях. Беше красива, с
тъмна коса до раменете. Сложи нещо в ръката му и сви пръстите му
около него. Той отвори
длан и крайно изненадан се загледа в… ключа?
Тая май му даде ключа от стаята си!
Изчаках малко, но после нещо се пречупи в мен. Той все така учудено
зяпаше ключа, сякаш
обмисляше дали да го пъхне в джоба си. Мисълта, че гледа с интерес
друга жена, че изобщо
желае друга, ме изпълни с ярост. Преди да успея да се спра, вече
крачех към тях. Застанах до
него и сложих длан върху ръката му.
– Готов ли си да се качваме, Бенет? – попитах тихо.
Той се втренчи в мен и зяпна изумен. Никога не го бях виждала такъв
– шокиран, неспособен
да отрони и дума.
– Бенет? – казах пак и чак тогава се съвзе. Устните му бавно се
извиха в усмивка, погледите
ни се срещнаха. Обърна се към нея, усмихна се доволно и заговори с
онзи копринен глас, от
който едва не се разтреперих.
– Съжалявам – каза и сложи ключа в ръката ù. – Както виждате, не
съм сам. Сърцето ми заби
триумфално и измести ужаса, който бях изживяла преди секунди. Той
притисна топлата си длан
към гърба ми и ме поведе към асансьора.
Но колкото повече наближавахме, толкова повече изпадах в паника
от неразумното си
поведение. Тази постоянна игра на котка и мишка бе започнала да ме
изтощава. Колко пъти в
годината пътуваше? Много. Колко пъти жените му бяха давали ключ
от стаята си? Ако не бях
там, дали сега нямаше да подскача щастливо към стаята на тази
жена?
Честно казано, коя бях аз? Никоя. Такива неща не биваше да ме
притесняват.
Кръвта бучеше в ушите ми. С нас се качиха още три двойки. Молех се
с цяло сърце да стигна
до стаята си, преди да гръмна. Бях изумена! От себе си, не от него!
Какво бях сторила току-що?
Погледнах го, а той се усмихваше победоносно.
Поех дълбоко въздух и си припомних, че точно от това трябваше да
се пазя. И какво направих
преди малко… не, това не бях аз. Беше крайно непрофесионално и за
двама ни. И то на такова
място.
Исках да викам, да крещя, да го нараня, да предизвикам гнева му, така
както той правеше с
мен, но нямах сили. Ставаше все по-трудно да проявя волята си.
Пътувахме в мълчание. Последната двойка слезе от асансьора.
Останахме сами. Затворих очи
и се опитах да дишам, но с въздуха вдишвах и него. Не исках да бъде с
друга и това чувство бе
толкова помитащо, че не можех да дишам. Беше и ужасяващо,
защото, честно казано, той
можеше да разбие сърцето ми. Да ме прекърши.
Асансьорът спря, вратата се отвори, бяхме на нашия етаж.
– Клоуи? – подкани ме той и притисна ръка към гърба ми. Излязох от
асансьора и хукнах.
– Къде отиваш? – извика. Чух че бяга след мен и знаех, че скоро ще съм
в голяма беда. –
Чакай, Клоуи!
Не можех да бягам по-бързо. Не можех вечно да се състезавам с него.
И не знаех дали искам.
Тринайсет
Хиляди мисли минаха през главата ми за секунди. Не бе възможно да продължаваме така, да
се гоним, да се преследваме.
Или трябваше да продължим нормално, или да спрем, и то веднага. Пречеше на работата
ми, на съня ми, на целия ми шибан
живот. Но колкото и да се заблуждавах, знаех какво искам. Не можех да я пусна да си иде.
Тя буквално спринтираше по коридора, а аз я гонех.
– Не може след това, което се случи, да се обърнеш и да си тръгнеш.
– Мога. И още как! – извика през рамо.
Стигна до стаята си и се опита да отключи. Ръцете ù трепереха. Най-сетне яростно
мушна ключа в ключалката. Стигнах до
вратата точно когато се опита да я затръшне в лицето ми. Натиснах толкова силно, че
вратата изкърти мазилката на стената.
– Какво си въобразяваш, че правиш? – изкрещя тя, влезе в банята, обърна се и ме погледна.
– Кога ще престанеш да бягаш от мен? Ще престанеш ли изобщо? – попитах и влязох след
нея. – Ако е заради тази жена
долу…
Побесня! Никога не я бях виждал такава. Направи крачка към мен и извика:
– Дори не започвай темата! Никога ревността не е била мотив да направя каквото и да е.
– Поклати глава с отвращение и
започна да рови в чантата си.
Колкото повече мълчах и я гледах, токова повече се навиваше, щеше да откачи от ярост. И
ако не беше заради онази жена,
на какво се дължеше всичко това? Нямах представа защо я бях предизвикал.
Обикновено след подобен пристъп тя ме притискаше до някоя стена или врата, тъй че
досега трябваше да ме е съблякла.
Но този път бе истински разстроена.
– Как може да допуснеш, че ще проявя интерес към непозната жена, която ми дава ключ от
стаята си? Не разбирам за
какъв ме вземаш?
Тя удари по плота на бара с четката си за коса и ме погледна обезумяла.
– Нима? Знам много добре, че си го правил и преди. Само секс, никакво обвързване. Сигурна
съм, че не е за първи път.
Колко ли ключове си взел досега?
Понечих да ù отговоря, защото истината е, че бях имал такива връзки, само секс, за малко,
но това с нея от известно време
не беше само секс. Тя обаче не ми даде възможност и продължи да вика:
– Никога не ми се е случвало подобно нещо, не знам как да го контролирам. Не мога повече –
и с всяка дума викаше все
по-силно. – Когато съм с теб, нищо друго няма значение. Това… това нещо… между нас… не е
между нас, защото аз не съм
на себе си, това не съм аз. Когато съм с теб, съм друг човек и това никак не ми харесва. Не
мога така, Бенет. Никак не ми
харесва човека, в който се превръщам, когато съм с теб. Работя упорито за бъдещето си,
умна съм, но качествата ми нямат да
имат значение за никого, ако хората узнаят за случващото се между нас. Просто си
потърси друга.
– Вече ти казах. Не съм бил с друга, откакто всичко започна.
– Това не значи, че няма да вземеш някой подхвърлен ключ към междукрачието на някоя
друга. Ако не бях там? Какво
щеше да направиш, ако не бях дошла?
– Щях да го върна, естествено – казах, без да се колебая. Но тя просто се изсмя на
откровението ми. Не разбирах
недоверието ù.
– Виж, искам да си взема душ и да си легна. Всичко това ме изтощава до краен предел.
Не беше по силите ми да си тръгна и да оставя нещата нерешени. Ала тя ме заряза, влезе в
банята, пусна душа сякаш не
съществувах. Станах и тръгнах към вратата. Та тя ме изгони. Директно ми посочи
вратата! Когато обаче сложих ръка на
дръжката, инстинктивно се обърнах и я видях на вратата на банята. Стоеше и ме
гледаше как си отивам. Беше толкова
объркана и несигурна, колкото и аз.
Без да се замислям, прекосих стаята, сложих длани около лицето ù и я притеглих към себе
си. Когато устните ни се
докоснаха, тя изстена, но не от самото удоволствие, а като човек, който се предава
окончателно. След секунди пръстите ù
бяха в косата ми. Целувах я по-настоятелно, по-силно. Устните ù бяха мои, божественият
им вкус бе мой, звуците,
изтръгнати от гърлото, ù бяха мои.
– Нека спрем с кавгите, поне за една нощ – казах и я целунах три пъти. По една целувка от
двете страни на устата и една
по-дълга в средата. – Дай ми една нощ, дай ми себе си за една нощ поне. Без колебание, без
задръжки. Моля те, Клоуи, не съм
те виждал от две седмици… Имам нужда от… тази вечер.
Тя ме погледна замислено, очевидно се бореше със себе си, секундите минаваха болезнено
бавно. И после, съвсем
тихичко, се вдигна на пръсти, притегли ме към себе си, сякаш искаше да влезе, да се скрие в
мен.
Устните ми бяха сурови, груби, тя притискаше тяло в мен. Сякаш светът изчезна, остана
само тя. Блъснахме се в стена, в
плота, във вратата на банята. Цялата стая бе запарена от течащата вряла вода. Всичко
изглеждаше нереално.
Можех да я помириша, да я почувствам, да усетя вкуса ù, но не беше достатъчно.
Целувките ни ставаха по-диви, бяхме
като освирепели животни. Не смогвах да докосна всичко, което тялото ми искаше –
бедрата ù, задника, гърдите. Исках да
усетя всичко това наведнъж. Тя ме притисна до стената, усетих как нещо горещо се стича
по раменете и гърба ми. Бяхме
влезли под душа, с дрехите. Не ми пукаше, на нея също.
Движеше ръцете си като в транс по цялото ми тяло, издърпа ризата от панталоните ми,
трепереше. Започна да разкопчава
копчетата, но няколко изпопадаха на пода. След секунди мократа риза бе захвърлена в
ъгъла.
Копринената рокля бе прилепнала по тялото ù, очертаваше всяка извивка. Прокарах
пръсти по мокрите ù гърди. Зърната ù
се втвърдиха. Тя сложи длан върху ръката ми и започна да направлява движенията ми.
– Кажи ми какво искаш? – Едва познах собствения си глас, гърлен и натежал от желание. –
Кажи ми какво искаш да
направя.
– Не знам – прошепна, без да откъсва устни от моите. – Просто искам да видя как се
разпадаш около мен.
Исках да ù кажа, че и сега може да го види, че е можела да го види и през последните
седмици, във всеки друг момент, не
само когато правехме секс. Ала щом плъзнах пръсти по бедрата ù и вдигнаха роклята,
думите така и не излязоха.
Хапехме се като зверове, стоновете ни падаха с водата, тя ги давеше и ги отмиваше.
Прокарах ръка под бикините ù, усетих топлината ù. Но исках да я виждам, да я погледна
цялата. Извадих пръстите си,
спуснах ги надолу към подгъва на роклята ù, издърпах я нагоре и това, което видях, едва не
ме уби. Със сигурност тази жена
се опитваше да ме докара до удар.
Направих крачка назад, облегнах се на стената под душа и я огледах. Съвсем мокра, малки
бели бикини, вързани встрани с
две сатенени панделки. Зърната ù се виждаха – твърди и съблазнителни под белия сутиен.
Протегнах ръка да ги докосна.
Нямаше начин да спра, нищо не можеше да ме застави да спра оттук нататък.
– Мамка му! Колко си красива! – казах и погалих гърдите ù. Тялото ù потрепери, прокарах
ръка по врата ù и спрях до
лицето ù.
Можехме да се чукаме сега, веднага, мокри и хлъзгави под душа. Можехме и после, в
леглото. Не исках да бързам, не
трябваше да бързам. Имахме цялата нощ, само за нас. Нямаше от кого да се крием. Нямаше
да се караме, нямаше да се
обиждаме. Имахме цялото това време, което щях да прекарам с нея… в легло.
Мушнах ръка зад нея и спрях душа. Тя притисна тялото си към моето, обвих лицето ù с
длани, плъзнах леко език по
нейния. Поведох я извън банята, бедрата ù се олюляха.
Не можех да се наситя на допира с кожата ù. Опитвах се да докосвам всеки сантиметър,
ръцете ми бяха навсякъде по нея.
Устните ни не се отделиха и за миг, докато се препъвахме из стаята и късахме
останалите по телата ни дрехи. Успях да
изритам мокрите обувки, с треперещи ръце тя разкопча колана ми. Помогнах ù да
разкопчае панталона и изхлузих
боксерките. Изритах всичко напосоки.
Прокарах кокалчетата на пръстите си по гърба ù и изобщо не се занимавах да разкопчавам
сутиена ù, дори не се сетих.
Направо го разкъсах. Усетих зърната ù, опрени до мокрите ми гърди, и простенах.
Връхчетата на косата ù, сякаш заредени с
електричество, гъделичкаха пръстите ми, докато галех голия гръб и тила ù.
Стаята бе тъмна, само от банята се процеждаше сноп светлина, а през прозореца луната,
огряла нощното небе, хвърляше
сребристата си сянка. Тя опря глезени в леглото, напипах последното парченце плат,
останало между нас.
Целувах я по устата, по врата, по гърдите и надолу по корема. Впих леко зъби в кожата
около пъпа ù и надолу към
бикините, които скриваха последното и така скъпоценно парче плът.
Застанах на колене пред нея, погледнах нагоре, очите ми намериха нейните. Бе заровила
пръстите си в косата ми.
Бавно протегнах ръка към едната сатенена панделка, хванах крайчето и внимателно го
дръпнах. Надигнах се да видя как се
отваря пред очите ми. Изглеждаше изненадана и дори объркана. Направих същото и с
другата панделка. Бикините паднаха
съвсем читави и цели, но предполагам, вече знаеше, че ще каже сбогом и на този чифт,
защото със сигурност щях да го
прибера в джоба си.
Засмя се, сякаш прочете мислите ми. Сложих я на ръба на леглото и разтворих краката ù,
без да ставам. Докосвах с устни
кожата между бедрата ù. Галех изящните ù глезени. Божественият аромат на тялото ù
се плъзна в гърлото ми, а оттам се
изстреля в мозъка ми. Какво ми причиняваше тази жена!
Бутнах я леко, сложих я да легне върху чаршафите, качих се при нея и плъзнах език по
цялото ù тяло. Ръцете ù, все още в
косата ми, ме направляваха. Пъхнах палец в устата ù, исках да усетя как го засмуква, исках
да усещам устата ù, езика ù,
докато обхождам с устни гърдите ù.
Стоновете ù се сливаха с моите и изпълваха пространството около нас. Не помня някога в
живота си да съм бил по-
възбуден. Исках да вляза в нея, да се заровя между краката ù. И да остана там завинаги.
Погалих бузата ù с мокрия си палец,
тя ме издърпа върху себе си. Телата ни се сляха.
Целувахме се като обезумели, бяхме се вкопчили един в друг, притискахме се, сякаш
можехме да влезем един в друг, до
постигнем съвършената близост. Пенисът ми докосваше клитора ù, без да влиза в нея. При
всеки допир тя стенеше почти
истерично. С едно-единствено движение можех да съм в нея, но исках тя да ми каже. Исках
да чуя името си от устните ù.
Когато го произнесе във фоайето пред онази жена, бях объркан, дори отблъснат. Тогава не
разбрах защо. Не разбрах, че
беше много повече от произнасяне на едно име. Може би тогава не бях готов да стъпя на
тази територия, но сега вече знаех,
че съм готов. Исках да го чуя, исках да ми каже, че желае мен и никого другиго. Исках да зная,
че поне за тази нощ е само
моя.
– Ако не вляза в теб, мисля, че ще умра – прошепнах в ухото ù. Дъхът ù спря. – И ти ли искаш
това?
– Да – простена. Гласът ù молеше, притискаше ме с бедра, търсеше ме, готова да ме
поеме. Стиснах зъби и се опитах да
удължа момента. Тя движеше краката си по гърба ми и най-сетне ги кръстоса около
кръста ми. Взех ръцете ù в своите,
вдигнах ги над главата ù, пръстите ни се сплетоха.
– Моля те, Бенет – изплака тя. – Ще полудея!
Опрях чело в нейното и влязох дълбоко в нея.
– Чукай ме, Бенет – простена тя. – Мамка му, чукай ме.
– Кажи го пак – започнах да се движа в нея и едва дишах, готов да избухна на мига.
– Бенет, чукай ме! Мамка му, чукай ме!
Исках да не спира да го повтаря. Изтеглих се на колене и започнах да се движа по-силно и
бързо. Пръстите ни останаха
сплетени.
– Искам още – казах, но усещах, че съм близо до края. Трябваше да успея да задържа. Толкова
време далеч от нея! Бях си
я представял стотици пъти, докато я нямаше, но нищо не можеше да се сравни с това. –
Искам те така всеки ден, точно така,
наведена върху бюрото ми, на колене, засмукала пениса ми.
– Защо? – въздухът изсвистя през зъбите ù. – Защо обичам да ми говориш така? Копеле!
Опрях устни до шията ù и се засмях. Движехме се в идеален синхрон, тя се надигаше да ме
посрещне с всеки тласък,
притискаше ме плътно с крака. Изгубих се в нея, сякаш времето спря. Ръцете ни все още
бяха сплетени, усетих как ги стиска
по-силно и отчаяно. Беше близо, на ръба. Името ми излизаше като стон от гърлото ù,
тласкаше ме все по-близо и неудържимо
към края.
– Хайде, Клоуи. Искам да свършиш, да те усетя как свършваш върху мен – говорех, но гласът
ми звучеше безнадеждно,
едва се сдържах, но исках да я чакам.
– За Бога, Бенет, не спирай да ми говориш. Моля те!
Моето момиче си пада по мръсотийки в леглото!
– Толкова си влажна, гореща. Когато си на ръба, кожата ти гори и гласът ти става дрезгав
и влудяващ. И няма нищо по-
съвършено на света от лицето ти, когато свършваш.
Тя ме стисна между краката си. Усещах как дъхът ù ту спира, ту учестява, ту свисти под
мен.
– Сочните ти устни са меки, обичам ги полуотворени, дъхът ти свисти през тях. За мен.
Очите ти ме молят… и мамка му!
Това бе всичко, което ù бе нужно. Започнах да влизам по-дълбоко, с всеки тласък я надигах
нагоре. Бях на ръба, отдавна
бях на ръба и когато извика името ми, когато усетих как цялото ù тяло се стяга около
мен, когато усетих как свършва върху
мен, вече не можех да се сдържа, дори животът ми да зависеше от това.
Тя притисна устни до рамото ми да задуши вика си, мускулите на влагалището ù се
стегнаха. Няма по-велико усещане на
света от това. И най-после се оставих на оргазма да ме помете.
Малко след това лежахме обърнати един към друг, лице в лице, носовете ни се докосваха,
дишахме тежко. Устата ми бе
пресъхнала, мускулите ме боляха, чувствах се изцеден. Внимателно се освободих от
увитите ù около ръцете ми пръсти,
разтърках ги и се опитах да върна кръвта в тях.
– Господи! – казах с пълното съзнание, че всичко е различно и в същото време все така
неясно. Изтърколих се по гръб,
затворих очи и се опитах да спра потока от объркани мисли. Тя потръпна.
– Студено ли ти е? – попитах.
– Не. Просто ми дойде… в повече.
Притеглих я към мен и метнах одеялото върху двама ни. Не исках да си тръгвам, но не бях
сигурен дали иска да остана.
– И на мен – казах.
Мълчахме, минутите минаваха, помислих си, че е заспала. Помръднах леко и гласът ù в
тъмната стая наистина ме изненада:
– Не си отивай.
Наведох се към нея, вдишах сладкия ù аромат, целунах косите ù.
– Никъде няма да ходя.
Господи, колко е хубаво!

---
Усетих нещо топло и влажно около пениса си. Простенах. Какъв сън! Прекрасен сън! Най-
прекрасният! В съня ми стонът
на Клоуи разбуди всеки нерв в тялото ми.
– Клоуи – чух гласа си и се опитах да мръдна. Бях я сънувал стотици пъти, но това беше
истинско. Изведнъж топлината
изчезна. Не се събуждай, Бен, не се събуждай, мамка ти!
– Кажи го пак! – Мек дрезгав глас проби пътечка до съзнанието ми. Едва отворих очи.
Стаята бе тъмна, лежах на
непознато легло. Усетих топлината и влагата около пениса си и погледнах надолу, където
една глава с красива тъмна коса се
движеше между разтворените ми крака. Тя засмука пак, дълбоко. И тогава събитията от
тази нощ се върнаха. Сънят се
изпари.
– Клоуи? – Беше ли възможно? Истина ли беше? Такъв късмет? На мен?
Вероятно бе станала да загаси лампата в банята. Беше толкова тъмно, че едва виждах
силуета ù. Ръцете ми я търсеха.
Пръстите ми опипваха около устата ù. Тя ритмично се спускаше надолу, после внимателно
нагоре, пак надолу, езикът ù се
въртеше и играеше около главичката, зъбите ù се забиваха съвсем леко и пак до долу, и
нагоре. Усетих ръката ù върху
топките си, стисна леко, много нежно. Не знаех колко време мога да издържа.
Пробуждането и осъзнаването, че не е сън, а
истина, съчетано с нечовешкото удоволствие, бе невероятно.
Тя се намести по-удобно и тогава усетих как пръстът ù бързо се движи върху точката
точно под тестисите ми. Опитах се
да заглуша вика си, но той излезе като мощно свистене между здраво стиснатите ми зъби.
Никой досега не бе правил това с
мен. Не и по този начин. Толкова мощно сексуално усещане… мислех, че няма да го преживея.
Исках да я спра, но… не… бе
прекалено хубаво. Бях безпомощен да направя каквото и да е.
Очите ми бавно свикнаха със светлината. Прокарах пръсти през косата, по лицето ù. Тя
затвори очи и започна да движи
устата си по-бързо и по-дълбоко и да ме тласка по-близо и по-близо до края. Целуваше ме,
не спираше да ме дразни. Исках да
смуче устните ми, езика ми, исках да се заровя в нея, да я усетя отвътре. Притеглих я и я
сложих да седне върху мен.
– Най-страхотното събуждане, макар и не по телефона.
Тя се засмя, облиза устни. Изглеждаха сочни и блестящи в тъмното. Сложих пениса си пред
влагалището ù и с бързо
движение влязох в нея.
Бе опряла чело в моето, прибра бедрата си и мускулите ù ме засмукаха по-дълбоко. Беше
фантастично. В легло с нея! Тя
започна бавно да се движи, да ме язди, контролираше движенията ми. Целуваше всеки
сантиметър от шията ми, смучеше
кожата, захапваше я.
– Обичам да съм върху теб. Усещаш ли колко си дълбоко?
– Да.
– Искаш ли по-бързо?
Поклатих глава. Не за Бога, не по-бързо! Нямаше да издържа дълго.
Тя продължи да се движи бавно и плавно, но не задълго. Изведнъж приближи устни до ухото
ми и каза:
– Бенет, свършвам.
Вместо да избълвам мръсни думи, които едва ли можеха да опишат какво изпитах, когато
чух това, забих зъби в рамото ù,
засмуках кожата ù. Знаех, че ще остане грозно петно. Сега се движеше по-бързо. Говореше.
Как ме усеща в себе си,
изговаряше думи, които едва успявах да осъзная, без да откача. Говореше за вкуса и
аромата на тялото ми, как иска да ме
гледа, докато свършвам, как има нужда да ме чуе да свършвам, колко е мокра и гореща. И с
всяко по-настоятелно движение
на бедрата ù, напрежението в мен се надигаше. Хванах я здраво, стисках бедрата ù, за миг
се уплаших, че от грубите ми
пръсти ще ù останат синини. Започнах да се движа под нея, все по-бързо и по-неудържимо.
И точно когато мислех, че този
път няма да мога да я дочакам, тя извика името ми и усетих как спазмите стягат
мускулите ù.
Докато се наслаждавах на оргазма ù, тялото ми отговори секунди след нея. Тя се строполи
върху гърдите ми, положих я да
легне до мен. Бяхме изтощени до краен предел, но тя изглеждаше безумно красива.
Придърпах я към себе си, тя притисна гръб към гърдите ми, покрих я с тялото си, краката
ни се сплетоха. Тя промърмори
нещо, което не разбрах, но преди да я попитам, вече спеше.
Тази нощ нещо се промени. Последната ми мисъл, преди да се унеса бе, че ще трябва доста
да говорим. Ала когато
слънчевата светлина започна да се процежда през плътните завеси, разбрах, че утрото е
вече тук. Изпитах странно
безпокойство.

Четиринайсет
Съзнанието ми започна да се пробужда, но се опитах да задържа
съня. Така не ми се искаше
да се събуждам! Беше ми топло, удобно, спокойно. Наместих се в
ароматното меко одеяло. И
странно – и то се намести до мен. Нещо топло се притискаше в
тялото ми. Отворих очи и видях
познатото до болка гнездо от коса. На няколко сантиметра от мен.
Реалността се удари в размътеното ми съзнание и се разби на хиляди
спомени от изминалата
нощ. Не сънувах. Истина е било!
Вдигнах леко глава да огледам красивия мъж, притиснал тяло до
моето, и сърцето ми
подскочи. Главата му бе на гърдите ми, устните му – леко отделени,
дъхът му гъделичкаше
меката ми кожа. Краката ни бяха сплетени, бе обвил ръце в нежна,
но здрава прегръдка.
Не си тръгна!
Той не само остана, беше се залепил за мен. И в мига, в който осъзнах
това, дъхът ми спря.
Опитах се да дишам и да не изпадам в паника. Усещах всяка точка, в
която телата ни се
допираха, като малки пожари. Сърцето му биеше до гърдите ми
силно и ритмично, бе
притиснал пениса си към бедрото ми. Изгарях от желание да заровя
пръсти в косата му. Беше
прекалено, не можех да понеса толкова невероятни усещания. Той бе
прекалено много за мен.
Нещо се бе променило и не знаех дали имам сили да се справя с
нещата такива, каквито бяха
сега. Не осъзнавах каква по-точно бе промяната, но я имаше. Във
всяко наше движение, във
всяка наша целувка, дори в съня си бяхме заедно.
Никой досега не бе успял да ме накара да се чувствам така. Никой от
предишните ми гаджета
не бе дори на светлинни години от него, защото с Бенет се чувствах
като повлечена от подводно
течение и каквото и да правех, не бях в състояние да променя
посоката на движение. Затворих
очи и се опитах да преодолея надигащия се страх.
Не съжалявах за случилото се. Както винаги, беше страхотно, най-
върховният секс, най-
силното изживяване в живота ми. Просто имах нужда от няколко
минути да се съвзема, преди
да се изправя лице в лице с него.
Сложих едната си ръка върху косата му, а другата върху гърба и успях
да се изскубна от
прегръдката му. Той се размърда. Застинах от ужас. Притиснах се до
него и тихичко се молех да
заспи. Той прошепна името ми и после дишането му се успокои.
Тогава се измъкнах изпод него.
Гледах го как спи и страхът започна бавно да се топи. Изглеждаше
божествено, дори в съня
си. Сега чертите му бяха спокойни, отпуснати, изражението му –
наивно и някак детинско,
толкова различно от това, с което се разхождаше из офиса и… най-
вече около мен. Един кичур
бе паднал върху челото му, пресегнах се да го прибера. Дълги мигли,
перфектни скули, сочни
устни, набола брада.
Тръгнах към банята, но улових отражението си в огледалото. Току-
що изчукана! Точно така
изглеждах. Наведох се напред и видях леки червеникави петънца по
врата, раменете и корема,
следа от ухапване под едната ми гърда, смучка на другото ми рамо,
червени петна от ожулване
по вътрешната част на бедрата. Зърната ми се втвърдиха само при
спомена за главата му между
краката ми, за допира на небръснатото му лице.
Косата ми бе в безпорядък. Спомних си как пръстите му се оплитаха
в нея, как ме вдигна към
устните си, как ме плъзна по пениса си…
Стига, с това не си помагаш!
– Будна и вече в паника? – чух натежалия му от сън глас.
Обърнах се и отново огледах голото му тяло, миг преди да придърпа
завивките и да го скрие.
Не, никога нямаше да се отърва от този копнеж – да гледам, да
чувствам мускулестите му гърди,
силните му ръце, най-добре оформения пенис на света. Но когато
погледът ми се плъзна по
лицето му, видях сънливата му усмивка и се намръщих.
– Хванах те да ме гледаш – каза сънливо и потърка брадата си.
Не бях сигурна дали да се усмихна, или да се направя на обидена, не
знаех какво се прави в
такива сутрини. Загубих ориентация. И когато го видях така уязвим,
не знаех как да започна
деня, а все някак трябваше да се започне.
Така и не бяхме дръпнали пердетата предишната нощ. Кой да мисли
за дреболии? Слънчевата
светлина се изсипваше във формата на триъгълник върху бялото
спално бельо.
Изглеждаше толкова различен. Моят шеф, пълен гадняр и задник, но
някак… друг. Като
започнем с това, че лежеше в леглото ми, и продължим с
изражението му, което ме приканваше
към рунд… четвърти или пети. Спрях да ги броя през нощта.
Едва когато погледът му гладно мина по тялото ми, се сетих, че съм
чисто гола. Почудих се
дали кожата ми няма да се запали под изпепеляващия му поглед. Дали
ако ме докоснеше, щях да
усетя това, което изпитах последния път преди… няколко часа? Дали
се бях наситила? Хм… не.
Опитах се да прикрия желанието си, но продължих мислено да
обхождам всеки милиметър от
кожата му. Наведох се да вдигна избутания на пода чаршаф. Беше
захвърлен под климатика,
студен, но почти сух. Когато го приближих до лицето си, усетих
влудяващия аромат на тялото
му, погледнах го и видях свъсения му като облачно небе поглед.
Езикът му се плъзна по сухите
устни.
– Ела тук – каза тихо с дрезгав глас.
Тръгнах към леглото с намерение да седна до него, но той ме хвана и
ме сложи да седна върху
____________него.
– Кажи ми за какво си мислиш.
Как е възможно да сложиш хиляди мисли в едно изречение? Тоя мъж бе
напълно откачил.
Отворих уста да отговоря, но най-неочаквано за мен първото нещо,
което съзнанието ми
вербализира, беше:
– Каза, че не си бил с никоя, откакто ние… знаеш – вперих поглед във
врата му, за да не се
налага да го гледам в очите. – Така ли е наистина?
Чак тогава го погледнах. Той кимна и спусна ръце към бедрата, а
после към кръста ми.
– Защо? – попитах.
Той затвори очи, поклати глава, сякаш се чудеше що за въпрос е това.
– Защото не съм искал никоя друга.
Не бях сигурна как да разбирам това. Дали искаше да каже, че не е
срещнал някоя, с която
иска да бъде. Или може би се надяваше да срещне такава? Или?
– Моногамен ли си… когато правиш секс с някоя?
Той сви рамене.
– Това ли е общоприетото очакване? – попита и целуна ключицата
ми, после докосна с устни
шията. Пресегнах се зад него и взех шишето с минерална вода от
нощното шкафче. Отпих и му
предложих.
– Жаден ли си?
Той изпи останалото количество на няколко глътки.
– Бях жаден, но сега усещам глад.
– Нищо чудно, не сме яли от… – спрях, по широката му усмивка
разбрах за какъв глад става
дума. Вместо да се намръщя, каквото бе намерението ми, аз
затворих очи и гладно посрещнах
целувката му. Беше толкова сладка и нежна.
– Моногамията ли е общоприетото очакване? – по-питах.
– След снощи, мисля, че ти трябва да ми кажеш.
Не знаех какво да кажа. Не бях сигурна, че искам да бъда с него. Каква
исках да бъда?
Моногамна в такава връзка, ако беше връзка? Как и какво щеше да се
промени? Зави ми се свят.
Дали щяхме да си казваме „Добро утро“, и то наистина да си го
пожелаваме, или да го правим
от добро възпитание? Дали можехме да бъдем дружелюбни един към
друг? Как щеше да ме
критикува на работа?
Той разпери пръсти над дупето ми, притегли ме към себе си и ме
изкара от блатото на
обърканите ми мисли.
– Никога не махай този чаршаф. Пред никого! – каза, а аз отметнах
глава, за да целуне шията
ми.–
Добре. Ще сляза по чаршаф на презентацията.
Смехът му бе искрен, закачлив.
– Бъди сигурна, че няма да ти позволя да облечеш нищо друго.
– Колко е часът? – попитах и се опитах да видя часовника зад него.
– Изобщо не ме интересува – каза и плъзна пръсти върху чаршафа
към гърдите ми. Но докато
се опитвах да се изместя встрани, издърпах и чаршафа, с който се бе
покрил, и точно над
бедрото му… Какво, по дяволите, е това? Татуировка?
– Какво е … това? – едва успях да кажа. Избутах го леко назад и го
погледнах в очите. После
пак се загледах в индиговото петно. Точно под таза. Думи. На…
френски може би. Как, по
дяволите, не съм го видяла досега? Започнах да си припомням всички
наши срещи. Естествено!
Или е трябвало да бързаме като луди, или е било тъмно, или сме били
полусъблечени.
– Това е татуировка – каза замислено, погледна към нея и прокара
пръсти по пъпа ми.
– Знам, че е татуировка. Попитах какво пише.
Господин Сериозен Бизнесмен имаше татуировка! Още една
разрушена представа за човека,
когото само си въобразявах, че познавам.
– Пише Je ne regrette rien.
Очите ми се стрелнаха към неговите, тялото ми пламна. Гласът му
се топеше в мекия френски
акцент.
– Какво каза?
– Je ne regrette rien.3 – засмя се той. Произнасяше думите ясно и
отчетливо, натъртваше на
всяко ударение. Това бе най-възбуждащото нещо, което някога бях
чувала. А като се добави
татуировката, голото му тяло под мен… щях буквално да излетя в
небесата.
– Това не е ли песен?
– Да, песен е – каза и се засмя тихичко. – Може би си мислиш, че
съжалявам за оная нощ в
Париж; бях се напил като прасе, на хиляди километри от дома, без
приятел, съвсем сам в
огромен град, когато реших да си направя татуировка. Но не, не
съжалявам за нищо.
– Кажи го пак – прошепнах.
Той се наведе към мен, усещах горещия му дъх в ухото си. Прошепна.
– Je ne regrette rien. Разбираш ли?
– Да. Кажи нещо друго.
Гърдите ми се повдигаха тежко, зърната ми опираха и галеха голите
му гърди. Той се приведе
по-близо и каза Je suis toi.4 Гласът му бе напрегнат, дрезгав,
нетърпелив; и за да спася и двама
ни от нечовешкото очакване, вдигнах таза си нагоре и потънах в
него. Той повтаряше една-
единствена сричка, пак и пак. Не ме хвана рязко за бедрата, както
очаквах, а стисна чаршафа в
юмруци.
Всичко между нас бе толкова естествено, лесно, а това засили
тревожното ми чувство, което
макар и на втори план, не ме напускаше.
Ала вместо да мисля за това, се концентрирах върху жадната му
уста, която смучеше зърната
ми през чаршафа. Изгубих се някъде между трескавите му длани,
настоятелните пръсти, в
усещането за близостта му; бедрата му бяха под моите, надигаха се
да посрещнат всяко мое
движение.
Изведнъж се изправи рязко, разпери длани върху гърдите ми и
застина.
– Сърцето ти ще се пръсне. Кажи ми колко ти е хубаво, кажи ми! –
Погледнах го. Усмихваше
се съблазнително. Дали си мислеше, че е нужно да ми напомня какви
бяхме преди ден и
половина? Какво беше тогава и какво сега?
– Пак започваш да говориш повече от нужното. Спри.
– Ти обичаш да ти говоря мръснишки, особено при усещането между
краката ти – усмихна се
той.
– И как създадох това впечатление? Оргазмите ми? Молбите ми?
Или си направил задълбочен
анализ по въпроса?
Той издърпа крака ми на рамото си и започна да целува вътрешната
част на глезена ми.
– Винаги ли си бил такъв? – попитах и се опитах да го накарам да се
движи в мен.
Мразех, когато застиваше така, защото ме дразнеше до побъркване
и болеше. – Изпитвам
истинско съчувствие към жените, чието его и наранено достойнство
е било захвърлено като
ненужна опаковка в някоя кофа за боклук.
Бенет поклати глава, надигна се и се опря на длани. Започна да се
движи. Ханшът му се
повдигна нагоре и той потъна дълбоко в мен, докосна онази
божествено сладка точка. И после
пак.
– Погледни ме – прошепна.
Капки пот бяха избили по челото му, устните му бяха разтворени,
гледаше унесено устата ми.
Мускулите на раменете му бяха обтегнати, цялото му тяло грееше,
обляно в пот. Погледнах
надолу и гледах как влиза и излиза от мен. Не знам какво казах,
когато изведнъж излезе от мен
и ме остави, а аз с бясна скорост се плъзнах по него.
– Ти и само ти, никоя друга, ти ме караш да се чувствам така.
Начинът по който тялото ти
реагира, когато съм с теб, това ме кара да се чувствам… като бог.
Не го ли виждаш, не го ли
разбираш?
Не отговорих, а и той едва ли очакваше отговор.
– Май някой те е хапал тук – каза и прокара палец по червеното
петно под гърдата ми. –
Хареса ли ти, когато онзи звяр те хапеше така?
– Да – преглътнах едва и се спуснах надолу.
– Лошо момиче!
Прокарах ръце от раменете по гърдите му, надолу по ханша,
докоснах с палец татуировката
му.–
И това ми харесва.
Започна да се движи много бързо, движенията му изгубиха ритъм,
опитваше се да спре, после
забързваше.
– По дяволите, Клоуи… Не мога… не знам… няма да издържа дълго.
Желанието ме събори в мига, в който чух отчаянието в гласа му,
пълната загуба на контрол,
пълния му разпад. Затворих очи и се отдадох на сладкото чувство.
Бях близо, толкова близо. На
ръба.
Сложих ръката си между нас и докоснах клитора си. Започнах да
движа пръст по него. Той
погледна надолу, изруга, дишаше на пресекулки, въздухът свистеше
между зъбите му.
– Не спирай да го правиш, докосвай се, искам да те гледам. Мамка му,
искам да те гледам.
Думите му ме изстреляха. Впих нокти в гърба му, той извика и
застина, тялото му се изопна;
свърши секунда след мен.
Треперех от разтърсващия оргазъм, от пълно изтощение. Дори и
след това все още потръпвах.
Бях се вкопчила в него с всичка сила, за да не припадна. После той
целуна рамото, шията,
устните ми. Очите ни се срещнаха за миг.
– Господи, момиче! – каза тежко, засмя се и се изтърколи настрани. –
Ще ме убиеш!
Легнахме, всеки на възглавницата си, но обърнати един към друг.
Очите ни се срещнаха. Не
исках и не можех да погледна встрани. Загубих всяка надежда, че
може би… „след този път
няма да е толкова хубаво“ и че с повече секс щяхме да утолим глада
си и да се отървем един от
друг. Тази нощ без кавги доведе само до едно: две минути разделени и
вече исках да се доближа
до него, да го притегля към себе си, да прокарам пръсти по наболата
му брада. И докато го
гледах, разбрах, че когато един ден това свърши, ще боли. Зверски ще
боли.
Страхът залази по тялото ми и ме стисна за гушата, всичко от
което се бях страхувала преди
час, се върна. И тази тягостна тишина между нас още повече
усложняваше нещата. Седнах и
придърпах чаршафите до брадичката си.
– Мамка му!
Той хвана ръката ми.
– Клоуи… не мога…
– Мисля, че трябва да се подготвим за презентацията – прекъснах го,
преди да чуя края на
изречението. Усещах, че това ще е началото. Щеше да разбива
сърцето ми по хиляди различни
начини, както си иска, както му хрумне. – Започва след двайсет
минути.
Той изглеждаше ужасно объркан и след малко каза:
– Нямам никакви сухи дрехи тук. Не знам дори къде ми е стаята.
Спомних си колко бързо стана всичко снощи и се опитах да не се
изчервявам.
– Добре, ще отида да ти взема дрехи.
Взех бърз душ, увих се в голяма кърпа, след което се сетих, че навън
има хавлии, но кой да
помисли за такава дреболия! Поех дълбоко въздух и излязох от
банята.
Той седеше на леглото някак замислен. Погледна ме.
– Имам нужда от… – казах и посочих куфара си. Той кимна, но не
направи никакъв опит да
каже нещо. Обикновено не се срамувах от тялото си, но сега,
застанала в средата на стаята, само
по една кърпа, усещайки погледа му върху себе си, ме обзе… срам.
Грабнах няколко неща от
куфара и хукнах обратно към банята. Облякох се за секунди. Никога не
бях предполагала, че
мога да се обличам като войник. Реших да си вържа косата и да се
дооправя после. Взех
ключовете от плота в банята, където ги бяхме захвърлили
предишната вечер, и се върнах в
спалнята.
Не бе помръднал. Седеше на ръба на леглото с лакти, опрени на
коленете си, отпуснал глава в
дланите си. Изглеждаше изгубен в собствените си мисли. Какво ли си
мислеше? Цяла сутрин се
тресях от нерви, мислите ми тичаха от една крайност към друга, а
той изглеждаше толкова
спокоен. Толкова уверен! Но в какво бе толкова сигурен, какво му
даваше тази увереност? Какво
бе решил?
– Имаш ли някакви предпочитания? Какво искаш да ти донеса?
Когато вдигна глава, изглеждаше изненадан, сякаш бе забравил, че
трябва да се облича. Сякаш
изобщо не бе мислил по въпроса.
– Ами… нали имам някакви срещи следобед? – Кимнах. – Каквото и да
е, избери нещо.
За няколко секунди намерих стаята му, защото се оказа до моята.
Супер! И как щях да спя
после с мисълта, че ни дели само една стена?
Куфарите му бяха прилежно подредени до вратата. Спрях и се
поколебах. Как така ще ровя из
багажа му? После обаче вдигнах големия куфар, сложих го на леглото
и го отворих. Ароматът
му ме удари като ток. Усетих непоносима болка. Нима може
желанието да боли?
Започнах да разглеждам прилежно подредените му дрехи. Беше
толкова подреден. Запитах се
как ли изглежда домът му. Никога не се бях замисляла, не че не ми е
минавало през ума, но сега
се питах дали някога ще имам възможността да видя неговото „у
дома“, леглото му. И странното
е, че исках, а не бях сигурна дали някога ще ме покани.
После се сетих за какво бях дошла и продължих да ровя из дрехите му,
докато намерих черен
костюм на „Хелмут“, взех бяла официална риза, боксерки и чорапи.
Прибрах обратно всичко в
куфара, събрах дрехите си и тръгнах към моята стая.
Не успях да спра напушилия ме нервен смях, защото положението бе
наистина абсурдно.
Когато обаче отворих вратата, замръзнах на място.
Той стоеше пред отворения прозорец, слънчевата светлина струеше
върху изваяното му тяло,
около таза му висеше небрежно преметната кърпа, едва покриваше
татуировката му.
– Хареса ли си нещо? – каза и се обърна бавно към мен. Неохотно
откъснах поглед от тялото
му и го погледнах в очите.
– Аз… – Погледнах отново ханша му, сякаш някой бе монтирал там
магнит за очите ми.
– Попитах дали си хареса нещо? – рече и тръгна към мен.
– Чух те – казах ядно. – Не, не съм си харесала нищо, просто се бях
замислила.
– За? – попита настоятелно, протегна ръка и прибра един мокър
кичур зад ухото ми.
Едно-единствено движение, един малък жест и стомахът ми се сви
на топка.
– Мислех си, че имаме програма и закъсняваме.
Той направи още една крачка към мен.
– Защо ли не ти вярвам?
– Защото си егоцентрик – казах и го погледнах в очите. Той вдигна
въпросително вежди,
задържа погледа си върху мен и бавно пое дрехите от ръцете ми.
Постави ги на леглото и преди
да се обърна, махна хавлията от кръста си и я метна настрани.
Господи, ако има по-красив
мъжки екземпляр на този свят, бих платила добри пари да го видя и
да се уверя, че наистина
съществува. Взе боксерките си и преди да ги обуе, се обърна и каза:
– Нали току-що ме уведоми, че закъсняваме и че имаме програма?
Освен ако не си си
харесала нещо от изложеното тук?
Кучи син!
Присвих очи и се обърнах, мушнах се в банята и се залових да си оправя
грима и косата.
Докато си сушах косата, не можех да се отърва от
притеснителното чувство, че с тази
постановка искаше да каже много повече от „погледни красивото ми
изкусително тяло“. Защо
ли се опитвах да анализирам неговите чувства, след като доникъде
не бях стигнала с анализа на
моите. Дали се притеснявах, че ще си тръгне? Или че няма да си
тръгне?
Когато се върнах в спалнята, той бе готов и гледаше през огромния
прозорец. Обърна се,
приближи се до мен, сложи длани около лицето ми и каза:
– Искам да ме чуеш добре.
– Да? – преглътнах.
– Не искам да изляза от тази врата и да загубя онова, което
намерихме тук тази нощ.
Колко простички думи. И как успя да ме смаже с едно изречение. Не
беше декларация, не ми
обещаваше нищо, но каза точно това, което исках да чуя. Може би и
двамата не знаехме какво
се случва между нас, но със сигурност не искахме да го загубим и да го
оставим недовършено.
Поех въздух, сложих длани на гърдите му и с треперещ глас казах:
– И аз не искам това да се случи. Но не искам кариерата ти да бъде за
сметка на моята.
– И с това съм съгласен.
Успях само да кимна, думите ми потънаха в обърканите ми мисли.
– Добре тогава – каза той. – Да вървим.

Петнайсет
Темата на конференцията тази година беше „Маркетинг стратегии от ново поколение“. С
цел студентите да се запознаят и
да ги разберат, стажантите във всяка компания бяха изработили свой графичен проект.
Повечето от състудентите на Клоуи
бяха тук и стояха пред графиките и постерите си. Всъщност подобна презентация на
такъв форум бе задължителна в
програмата, по която учеше Клоуи, но бях поискал да направят изключение за нея, понеже
информацията, с която работеше
по дипломната си работа, бе поверителна. Нито един друг студент не работеше по сделка
на стойност няколко милиона.
Бордът на университета се съгласи да направи изключение, но направо им течаха лигите
при мисълта да включат работата
ù в брошурата си след презентацията на финалния вариант след няколко месеца.
Макар да нямаше собствено табло на конференцията, тя искаше да разгледа всеки проект.
При положение че не можех да
се отделя от нея на повече от четири метра и нямах никаква работа до срещата в десет
часа, вървях с нея през цялото време,
броях графиките (576) и гледах задника ù (облечен в черна пола, изпъкнал, направо те моли
да го плеснеш).
В асансьора бе споменала, че най-добрата ù приятелка Джулия ù урежда по-голямата част
от дрехите, които обичах и
мразех. Тази сутрин бе избрала черна права пола и синя блуза с дълбоко деколте. Целият
ансамбъл веднага влезе в списъка
ми. Няколко пъти се опитах да я убедя да се върнем в стаята, понеже „сме забравили нещо
много важно“, но тя каза, че съм си
забравил акъла, и предложи да си го потърся в панталона.
Сега вървях зад нея и съжалявах, задето не ù признах веднага, че имам нужда от един
последен тек, преди да започне
дългия ден. Знам, че ако бях настоял, щеше да се съгласи.
– Щеше ли да се върнеш с мен горе, ако бях по-настоятелен? – прошепнах в ухото ù, докато
четеше таблото на някакъв
студент. Боже, на тоя дори графиките му бяха залепени със скоч за таблото!
– Тихо!
– Клоуи, няма да научиш нищо от това табло. Хайде да отидем да си вземем кафе и може
би… по една свирка в банята?
– Баща ти ме е научил, че човек не знае откъде могат да му хрумнат най-добрите идеи, и
ми е казал да чета всичко. Освен
това те са мои колеги, уча с тези хора.
Слушах я и си играех с единия от ръкавелите, но тя очевидно бе решила да не обръща
внимание на втората и далеч по-
важна част от изречението ми.
– В повечето случаи баща ми не знае какво говори.
Тя се засмя на шегата, защото баща ми бе влязъл в класацията за двайсетте най-добри
главни изпълнителни директори още
преди да се родя и не бе излязъл от нея повече от трийсет години.
– Добре де, пошегувах се. Не е нужно да е свирка, мога да те чукам права до стената –
прошепнах и се огледах да се
уверя, че никой не ни чува. – Или мога да те просна на пода, да ти разтворя краката и да те
накарам да свършиш върху езика
ми.
Тя потръпна, усмихна се на студента до следващия постер и тръгна да го чете. Младежът
протегна ръка към мен.
– Вие сте Бенет Райън, нали?
Кимнах и докато си разменяхме любезности, тя продължи нататък.
Тук нямаше почти никакви хора, освен студентите, които бяха изложили бордовете с
графиките си. Те обаче ходеха
насам-натам, към по-интересните места, където някои по-големи компании (предимно
спонсори на конференцията) бяха
изложили големи, лъскави, отрупани с търговски марки постери, с цел да спасят
събитието от пълна скука. Клоуи записа нещо
в бележника си.
Ребрандиране на Дженкинс Файненшъл?
Загледах се в ръката ù, после в съсредоточеното ù изражение. Не работехме пряко с
Дженкинс Файненшъл. Беше малка
сделка, прекалено малка за нея. От време на време някой от асистентите се занимаваше с
нея, и то съвсем бегло. Това момиче
имаше ли представа каква зверска битка се води, за да имаме такъв масивен пазар? Но
преди да я попитам, тя бе минала на
следващия постер, а аз бях втрещен от начина, по който работеше.
Никога не си бях позволявал да я гледам открито. Винаги бях крайно предпазлив, скрит в
някой ъгъл. Много добре знаех,
че е мотивирана и изключително добра във всичко, което прави, ала едва сега осъзнах, че
има огромни познания, че това бяха
неща, с които можеше да борави с лекота. Исках да ù направя комплимент, но защитният
ми механизъм се включи, сякаш ако
ù кажех нещо мило, щях да наруша някакви неписани стратегически правила.
– Пръстите ти работят доста по-добре. Изключително добър почерк.
Тя вдигна усмихнатото си лице към мен, защрака химикалката и каза:
– Майната ти.
Усетих лека ерекция.
– Само си губя времето тук.
– Защо не отидеш да се видиш с някого от изпълнителните директори. В момента всички
са на закуска. Има от онези
шоколадови кифлички, които се правиш, че не обичаш.
– Защото в момента не ми се ядат кифлички.
Устните ù се извиха в усмивка. Една студентка се приближи към нас и ми се представи.
Клоуи направи крачка назад.
Очевидно ù харесваше да ме наблюдава отстрани.
– Следя кариерата ви, откакто се помня – каза момичето почти без дъх. – Миналата
година слушах лекцията ви тук.
Усмихнах се, здрависах се набързо, без да бъда прекалено груб и ù благодарих за вниманието
и милите думи.
Стигнахме до края на редицата с постери. Стиснах я за лакътя.
– Имам един час до първата среща. Знаеш ли изобщо в какво състояние съм?
Най-сетне тя вдигна глава и ме погледна. Зениците ù бяха големи, потъмнели, почти черни.
Облиза влажните си сочни
устни и каза:
– Предполагам, трябва да се качим горе, за да ми покажеш?

---
Клоуи все още търсеше нов чифт бикини, а аз закъснявах вече пет минути за срещата си в
един часа. Беше с Ед Гилоти,
маркетинг директор на една от по-малките фирми в Минеаполис. Използвахме
компанията му да прехвърляме нататък по-
дребни сделки, както и по-големи проекти, за да видим как се справя. И тази среща беше
точно с такава цел – да прехвърлим
една от по-големите сделки към тях. Докато си закопчавах панталона, си спомних, че Ед
винаги закъснява с часове.
Само че точно днес бе дошъл навреме. Вече се бе настанил в една от залите за срещи и
чакаше мен. Двама от
заместниците му седяха до него. Нетърпеливи, с изкуствени усмивки, както си му е редът.
Приближих се, здрависахме се, той ме представи на Даниел и Сам. Здрависах се и с тях, но
когато стигнах до Сам, той
зяпна и втренчи поглед някъде зад мен. Клоуи бе влязла. Беше си пуснала косата.
Изглеждаше прелестна, с някаква дива
красота, но и със съвсем професионално изражение. По нищо не личеше, че току-що бе
пищяла до небесата, докато
изживяваше поредния си оргазъм на бюрото в нейната стая.
Гилоти и хората му я гледаха смаяни, мълчаха и наблюдаваха как се приближава, издърпва
един от столовете и сяда до
мен. Тя ме погледна, усмихна ми се делово, устните ù бяха подути и червени, под челюстта
ù имаше малко червено петно.
Бях я прежулил с брадата си.
Прочистих гърло, за да ги накарам да ме погледнат и да спрат да я зяпат.
– Да започваме.
Срещата не беше тежка. Бях провеждал хиляди такива. Обясних случая в най-общи линии,
без да навлизам в
конфиденциална информация, а Гилоти ме увери, че екипът му може да се справи и ще
направи добро предложение. След
като се запознах с хората, които щяха да се занимават със случая, се съгласих.
Разбрахме се да се видим на другия ден, когато щях да им предам случая, да им го обясня по-
подробно и да им предоставя
цялата информация. Разговорът продължи петнайсет минути. Остана време до срещата
в два часа. Погледнах я въпросително,
тя се засмя и каза:
– Гладна съм. Да си вземем нещо за ядене.

---
Останалите срещи бяха ползотворни, но аз бях на автопилот. И ако трябваше да се
отчета как е минала всяка среща, щеше
да ми се наложи сериозно да се замисля, преди да дам конкретна информация или детайли.
Добре, че Клоуи беше там и
записваше всичко. Видях се с много колеги, здрависах се поне сто пъти, но единственият
допир, който помня от този ден, бе
нейният.
Тя не спираше да ме разсейва, не знам как го правеше и дали беше нарочно, но сега бе
различно, всичко бе различно. Беше
си работа, както винаги, в същото време обаче се чувствах така, сякаш бях сменил
планетата, бях в друг свят, където
можехме да си представим, че обстоятелствата са такива, каквито искаме да бъдат. И
странно… но желанието да съм до нея и
да я усещам бе по-силно отпреди, когато трябваше да стоя настрани.
За кой ли път погледнах към главния говорител и безуспешно се опитах да се съсредоточа
върху речта му, да настроя
мислите си към нещо продуктивно… Самият аз бях главен говорител тук миналата година.
Сега седях най-отпред и въпреки
това не разбирах за какво, по дяволите, говори тоя. Дори не ми беше интересно. Усетих я
как се намества на стола, погледнах
я и когато очите ни се срещнаха през масата, тя се усмихна нежно, едва забележимо.
Всички звуци в стаята се смесиха в
далечно боботене. Знаех, че около нас има хора, но нито звуците, нито присъствието на
другите достигаха до съзнанието ми.
Без да се замислям, се наведох към нея; тя също се приведе към мен и пак се усмихна.
Сетих се за сутринта и за това колко видима бе паниката ù. За разлика от нея обаче,
изведнъж се бях почувствал странно
спокоен. Сякаш всичко, което бяхме правили, всяка стъпка ни е водила точно до този
момент, когато можехме да бъдем себе
си. Просто да бъдем.
Нечий телефон в залата звънна и ме стресна. Едва сега разбрах, че съм се навел прекалено
близо към нея и предположих,
че всички ме зяпат с недоумение. Огледах се и видях как някакъв непознат ме гледа изумено.
Той нямаше представа коя е тя и
че работи за мен. Просто ни гледаше и когато погледите ни се срещнаха, веднага отмести
очи. Ала това бе мигът, в който се
надигна неприятното чувство за вина и буквално ме смаза. Дълго се бях опитвал да го
потисна и да не му обръщам внимание.
Всички знаеха кой съм аз, никой обаче не познаваше нея. Разчуеше ли се, че се чукаме, хората
щяха да обвинят нея, а това
щеше да опетни кариерата ù, щеше да я преследва до края на живота ù. Щеше да обърка
всичките ù планове.
Погледнах я. Тя бе разбрала, бе видяла страха ми. През останалото време седях, втренчил
поглед напред, и не си позволих
да я погледна втори път.

---
– Добре ли си? – попита в асансьора. Откакто лекцията свърши, не си бяхме казали нищо.
– Да, просто… – Почесах се по врата и се опитах да не я поглеждам в очите. – Просто се бях
замислил за нещо.
– Ще излизам с приятели довечера.
– Много добре.
– Имаш вечеря със Стивънсън в седем. Мисля, че уговорката е за японския ресторант,
„Гасламп“. Знам, че го харесваш и
че обичаш суши.
– Разбира се – казах успокоен, че си говорим за нещо неутрално… за работа. – Как се казваше
асистентката му? Винаги
идва с него, а не помня името ù.
– Андрю.
Погледнах я объркан.
– Не е ли малко мъжко това име?
– Имат нов асистент.
Как така тя знае това, а аз не?
– Той седеше до мен тази вечер на лекцията и ме пита дали ще присъствам на вечерята –
каза тя, сякаш бе прочела
мислите ми.
Дали тоя Андрю не беше същият, който ме хвана как я гледам?
– Казах му, че имам други планове.
Сега вече се чувствах като лайно. Исках да е с мен тази вечер, а след малко нямаше дори да
я виждам, нямаше да е около
мен. Дали съм влюбен? И можеше ли да ù бъда шеф, ако беше така? А сега? Можех ли да съм
ù шеф сега?
– Искаш ли да дойдеш на вечерята с мен?
Тя поклати глава и се загледа във вратата на асансьора. Бяхме стигнали до нашия етаж.
– Мисля, че е по-добре да свърша малко моя работа – каза.

---
На връщане от ресторанта се чувствах самотен, в колата бе тихо. Единствената ми
компания бяха обърканите мисли.
Тръгнах сам през фоайето на хотела, качих се и по навик тръгнах към нейната стая. Едва
тогава се сетих, че съм в друга стая.
Не можех да се сетя кой номер беше и започнах да обикалям по етажа. Пробвах три стаи,
но нито една от тях не беше моята.
Накрая се обадих на рецепцията да попитам. Изумително, точно до нейната!
Стаята бе като тази на Клоуи, но и съвсем различна. Просто ù липсваха онези малки,
невидими неща. Душът тук не бе
онзи, който изми илюзиите от телата ни снощи. Леглото не беше леглото, в което
спахме, сгушени един в друг. Стените не
бяха чули нейния глас, нейния вик, когато се разпадаше до мен, разтресена от поредния
оргазъм. Бюрото не бе счупено от
бърз секс на крак в десет сутринта.
Погледнах телефона си и видях, че имам две пропуснати обаждания от брат ми.
Страхотно! При други обстоятелства
досега щях да съм провел няколко разговора с брат ми и баща ми. Щях да съм им разказал за
срещите, за възможните
клиенти, с които съм се запознал. Ала откакто пристигнах, не се бях обаждал на никого.
Боях се да не се усетят, че главата ми
не е на мястото си и че изобщо нямам представа какво се случва на конференцията.
След единайсет вече се притеснявах къде е. Дали е все още навън, или се е прибрала? Може
би пък да е в стаята си, лежи и
мисли за това, за което мислех аз… Взех телефона и ù се обадих в стаята. След
четвъртото позвъняване се включи гласова
поща. Затворих и набрах мобилния ù. Отговори на първото позвъняване.
– Господин Райън?
Свъсих вежди. Беше навън. С други студенти! Разбира се, пред тях нямаше как да се обърне
към мен по друг начин.
– Здрасти… Аз… мислех си дали има с какво да се прибереш в хотела.
Засмя се толкова чистосърдечно, смехът ù заглуши музиката и глъчката около нея.
– Отпред има около седемдесет таксита. Ще си взема такси.
– И кога ще стане това?
– Когато Мелиса си изпие питието, а после и другото. И когато Ким реши, че е танцувала с
абсолютно всички свободни
мъже тук. Така че, може да ме очаквате по всяко време до около осем сутринта.
– Ха-ха, много смешно. На остроумна ли се правиш? – попитах и се засмях. Лошо, защото
изобщо не ми бе до смях.
– Да.
– Добре – казах и въздъхнах тежко. – Пусни ми съобщение, когато се прибереш, за да не се
тревожа.
Тя не отговори веднага.
– Да, ще пусна съобщение.
Затворих и метнах телефона на леглото. После дълго изучавах пода. Около час. Не знаех
какво да правя със… себе си.
Накрая станах и слязох долу.

---
Бях все още във фоайето, когато тя се върна. В два часа. Лицето ù грееше, беше усмихната
и продължи да се усмихва,
след като пусна телефона си в чантата. Усетих, че мобилният ми вибрира.
Прибрах се жива и здрава.
Гледах я как минава край рецепцията и тръгва към асансьорите, където седях и чаках. Видя
ме и спря. Дрехите ми бяха
раздърпани, очите ми – помътнели, бях сигурен, че косата ми е рошава, че съм смешен,
задето се бях притеснявал часове
наред, и направо ми се драйфаше от тревога.
Чак тогава осъзнах, че приличам на ревнив съпруг.
Знаех само едно: не исках да приема, че между нас не може да има връзка, защото дълбоко в
себе си вярвах в обратното.
– Бенет? – каза учудено и махна на приятелката си, която се качваше в асансьора. Изобщо
не ми пукаше какво си мисли
приятелката, но не можех да не забележа как ни гледа.
Клоуи носеше малка черна рокля и страхотни обувки, та реших, че това трябва да е
официалното служебно облекло,
докато стажът ù свърши. Каишките се кръстосваха от нежните ù пръсти до средата на
прасците. Исках да съблека роклята ù,
да я чукам на канапето във фоайето, да използвам токовете за опора.
– Здрасти – казах, все още замаян от голите ù крака – в момента ми се сториха направо
километрични. Тя се приближи и
застана пред мен.
– Какво правиш тук?
– Чакам.
Свих рамене и се опитах да прикрия плачевното си състояние. Не исках да ù показвам как ми
действа. Не исках да отгатне
мислите, които минаваха през главата ми… Зърната ù бяха толкова мънички. Можех да ги
покрия с палеца си, клиторът ù бе
най-нежното и меко нещо, което бях докосвал през живота си. Исках да я оближа от
пръстите до мекото на ушите, да ù
говоря и да ù казвам как се чувствам, докато обхождам тялото ù с устни и език.
– Да не си пиян?
Поклатих глава. Може би бях пиян, но не от алкохол.
– Един ме видя как те гледам. По време на речта.
– Знам – каза и прокара пръсти през косата ми. – Забелязах изражението ти.
– Изплаших се.
Клоуи се засмя.
– Не се притеснявам за себе си, а за теб – казах.
Тя въздъхна, усетих как пръстите ù задълбаха по-настоятелно в косата ми. А когато я
погледнах, бе… озадачена. Нима не
е забелязала какво става с мен? Бях сигурен, че ми личи, че усеща как е влязла под кожата
ми.
Исках да я сграбча отзад, да я плесна, ако вика много силно, да дърпам косата ù, докато
свършвам, да захапя зърната ù,
това не беше нищо ново. Да остържа гръбнака ù със зъби, да ощипя бедрото ù и после да го
галя леко и нежно… и това не
беше ново. Исках да я гледам как спи, исках да съм до нея, когато сутрин отваря очи и вижда
мен, и от тази първа и най-
естествена реакция да разбера какво изпитва към мен.
Гледах я и исках да се уверя, че не сме заедно само заради чукането, че не го правим, за да се
наситим един на друг, та да
ни писне и всеки да продължи по пътя си. Сексът просто беше по-краткият път към нещо
друго, към нещо много по-дълбоко,
което така силно желаех. Влюбвах се в нея. Потъвах в чувството прекалено бързо, за да
мога да се хвана за нещо. Беше
страшно и неизбежно.
Реших да ù кажа истината.
– Имам нужда от още една нощ.
Тя пое дълбоко въздух, погледна ме мълчаливо. Едва тогава ми мина през ума, че може би не
изпитва онова, което ме
разкъсваше отвътре, че може би с нея не се случва нищо подобно.
– Не се притеснявай да ми откажеш. Аз просто… – Прокарах пръсти през косата си и я
погледнах. – Аз… наистина искам
да бъда с теб. Отново. И тази вечер.
– Това се казва алчност.
– Нямаш представа колко си права.

---
Минути по-късно бяхме в нейното легло, под нейните завивки, с нейното сладко тяло,
впито в моето. Светът около нас
изчезна. Ароматът ù, стенанията ù, трескавите ми първични тласъци, с които влизах в
нея, плътта ù, начинът, по който ме
притегляше по-дълбоко и по-дълбоко… Сплете крака около ханша ми и със смях ме обърна по
гръб. Заби пръсти в корема ми,
сякаш бяха котва, с която искаше да намери дъното на пропастта, в която падаше.
Кожата ù блестеше, изправих се, за да
чувствам гърдите ù, опрени в моите. Обърнах я по гръб, покрих я с тялото си, краката ù
бяха на раменете ми, устните ù
трепереха и търсеха думите. Впиваше пръсти в гърба ми. Казах ù да ги впие по-дълбоко.
Исках да ми остави нещо… нещо,
което ще е там и утре.
Тя свърши веднъж и веднага след това втори и трети път. Погледнах я – дива, рошава,
истинска. И докато изживявах
собствения си оргазъм, се опитвах да намеря думи да ù кажа нещо, което и двамата вече
знаехме: това, което се случваше
извън тази стая, нямаше значение.

Шестнайсет
След като бавно се приземихме от небесата, останахме да лежим
със слети едно в друго тела
и говорихме. За деня, за срещата с Гилоти, за неговата вечеря, за
срещата ми с колеги.
Говорихме за счупеното бюро, за това, че са ми останали малко
бикини и не бива да ги къса
повече.
Говорихме за всичко друго, само не и за опустошеното ми сърце. А то
нямаше сили нито да се
съпротивлява, нито да продължи напред.
Прокарах пръсти по гърдите му и той застина. После ги хвана и ги
приближи до устните си.
– Толкова е хубаво да се говори с теб!
Засмях се и махнах кичура от челото му.
– Та ние говорим всеки ден. Викаме, блъскаме врати и се цупим.
Той прокара пръсти по корема ми.
– Знаеш какво искам да кажа.
Знаех. Много добре разбирах какво искаше да каже. И ми се щеше
това да продължи. Да стане
моята малка… безкрайност.
– Искам да те питам нещо – рекох.
Той ме погледна въпросително, усмихна се, но изглеждаше притеснен.
– Какво искаш да знаеш?
– Честно ли? Добре, ще карам направо. Да започнем от дребните
неща. Разкажи ми за Бенет,
когото не познавам. Онзи Бенет, с многото жени.
– Да започнем от дребните неща, от най-малките истини! –
отвърна той и избухна в смях.
После се изкашля и започна: – Няколко в училище, няколко в колежа,
няколко, след като
завърших колежа и една доста дълга връзка във Франция.
– По-подробно – казах и заиграх с един кичур над челото му. Не исках
да се чувства неловко,
не исках да остане с впечатлението, че го притискам. Но за моя
изненада, той отговори веднага
и без колебание.
– Казваше се Силви, беше адвокат в малка фирма в Париж. Бяхме
заедно три години и се
разделихме няколко месеца преди да се върна.
– Затова ли се върна?
– Не – отвърна и се усмихна.
– Разби ли сърцето ти?
Избухна в смях.
– Не, Клоуи!
Защо му задавах тези въпроси? Какво исках да чуя – да или не. Знаех,
че може да разбие
сърцето на всяка жена. В онзи миг бях повече от сигурна, че ще разбие
и моето. Той се наведе,
целуна ме нежно, после засмука долната ми устна и прошепна:
– Не, просто в един момент всичко тръгна надолу, не вървеше. В моя
любовен живот нямаше
драматизъм, докато срещнах теб.
– Радвам се. Нещо като „вятър на промяната“ – засмях се. Той
целуваше шията ми, усещах
усмивката му, нежния му смях.
– И то какъв вятър!
Плъзна дългите си пръсти по бедрата, по корема и между краката
ми.
– Твой ред е.
– За какво? За оргазъм ли? О, да, моля. С огромно удоволствие.
Той направи няколко мързеливи кръгчета около клитора ми и много
бавно вкара пръст в мен.
Познаваше тялото ми по-добре от самата мен. Кога ли стана това?
– Не. Твой ред е да ми разкажеш.
– Няма шанс да мисля за каквото и да е, когато правиш това с мен.
Глупав ход! С една извинителна целувка той извади пръста си и
отново зачерта лениви
кръгчета по корема ми. Нацупих се, но той настоя.
– Господи, колко много мъже, не знам откъде да започна!
– Клоуи!
– Добре де, двама в училище и един в колежа.
– Правила си секс само с трима мъже?
– Ей, Айнщайн! С четири! – казах и се отдръпнах да го погледна.
Лицето му грейна, усмихна се доволно.
– И аз съм най добрият, нали? Бия всички със значителна преднина.
Не отговорих. Усмивката му посърна.
– Греша, нали?
– Не, не грешиш.
Беше толкова лесно да съм честна с него. И начинът, по който
реагира. Сякаш се топях
отвътре, усещах странна мека топлина. Наведох се и го целунах по
брадичката, опитвах се да
прикрия какво изпитвам, но не знам доколко успях.
– Добре е да го знам.
Целунах рамото му, обичах да вдишвам аромата му – на чисто, на
мъжествено, караше ме да
се чувствам щастлива. Зарових пръсти в косата му и притеглих
лицето му, за да го целувам. Той
обаче не реагираше, седеше неподвижен, не отговаряше на целувките
ми. Какво, по дяволите,
става?
Понечи да каже нещо, пое дълбоко въздух, замълча. С върховно усилие
отделих устни от
неговите и попитах:
– Какво има?
– Разбирам, че ме мислиш за мъжка курва, за мръсник, който чука
наляво и надясно. Но това
няма никакво значение за мен, мисли каквото искаш.
– Какво има значение за теб?
– Искам ти да ми кажеш, да го чуя от теб.
Погледнах го озадачена, не разбирах какво иска да му кажа. Започнах
да връщам лентата
минути назад, а очите му позеленяваха от… Гняв? О! Сетих се.
– О, да!
– О, да…какво, госпожице Милс?
Гореща вълна се разля по тялото ми. Гласът му беше различен.
Остър, рязък, заповеднически.
И адски секси.
– Да, ти си най-добрият. Биеш всички със значителна преднина.
– Това вече е друго.
– Засега.
Той се претърколи отгоре ми, хвана здраво китките ми и ги задържа
над главата.
– Не ме дразни, моля те – каза.
– Да не те дразня? О, моля те… Та ние се дразним през цялото време.
Ти ме… – не ми стигна
дъхът. Бе притиснал пениса си към бедрото ми. Исках го по-нагоре и
вътре, да усетя тласъка му.
И сякаш да ми докаже, че греша, той го хвана, плъзна го в мен и
застина. Не искаше да мръдне.
Гледаше ме в очите, долната му устна потрепери от напрежение.
Можех да си представя какво
му струва да се сдържа.
– Моля те, движи се – прошепнах.
– Това ли искаш?
– Да.
– И ако не го направя?
Захапах устната си и се опитах да го погледна сърдито. Той се
усмихна и заяви:
– Ето, това е дразнене.
– Моля те – опитах се да се притисна към него и да го принудя да
влезе в мен, но той се
отдръпна.
– Клоуи, аз никога не дразня, аз те чукам, докато мозъкът ти
изтръпне.
Засмях се, а той затвори очи – искаше да се пребори с инстинкта си
да се движи в мен.
– Не че има много разум в красивата ти глава – каза и захапа врата
ми. – Сега ми кажи колко е
хубаво, когато съм в теб.
Нещо в гласа му ми подсказа, че не се шегува. Беше уязвим, несигурен,
наистина имаше
нужда да го чуе.
– Никой мъж не е успявал да ме накара да свърша, никога не съм
изживявала оргазъм с мъж.
Нито с уста, нито с пръсти, нито с… друго.
И преди бе спирал по средата, но винаги виждах колко му струва.
Раменете му трепереха,
дишаше накъсано, сякаш цялото му тяло щеше да гръмне. Но когато
казах това, той просто…
замръзна.
– Никой?
– Само ти – вдигнах глава, за да захапя шията му. – Бих казала, че
това ти дава значителна
преднина.
Той издиша тежко, прошепна името ми като дихание, изтегли се
назад и после рязко напред.
И назад, и напред. И пак. И разговорът свърши. Устните му намериха
моите, после целуваше
брадичката ми, очите, където свареше. Опитваше се да ме обхване
цялата. Намерихме идеалния
ритъм, усещах как оргазмът се надига в мен; забих токчетата си в
гърба му, молех го да се
движи по-бързо.
– Ще ми се да го бях чул по-рано – каза насечено.
– Защо? – успях да попитам, но това бе вик, защото тялото ми
крещеше: „Още, по-бързо“. –
Това май не променя факта, че се държиш като задник.
Той се освободи от краката ми и с едно движение ме обърна на
колене.
– Не знам. Иска ми се да го бях научил по-рано – и се зарови в мен. –
Господи. Колко съм
навътре!
Движенията му бяха грациозни, като бавен танц, като вълните на
спокойно море, като пълзящ
по стената слънчев лъч.
Пружините на матрака изскърцаха под нас, с всеки негов тласък ме
избутваше нагоре към
рамката на леглото.
– Почти… – стисках чаршафите, мачках ги, умолявах го. – Почти
съм… там съм… готова
съм… по-силно.
Той синхронизираше следващото движение с предишното. Ясно
съзнаваше, че бяхме
стигнали дотам, където никой от нас не можеше да промени нищо.
– За Бога, направи го! Искам да свършиш!
Лицето му, гласът му, ароматът му, допирът му, всичко това се
събра в едно, изпълни
съзнанието ми, разпъна нервните ми окончания и аз покорно изпълних
молбата му. Той влезе
рязко, силно, после спря, мускулите му се изопнаха, сякаш се
опитваше да остане цял сред
опустошителната сила на помитащия оргазъм. Накрая затихна и се
отпусна върху мен.
Климатикът се включи и ни стресна. Той легна до мен и прокара ръка
по потния ми гръб.
– Клоуи?
– Ммм?
– Искам повече – гласът му бе толкова натежал и плътен, сякаш
бълнуваше.
Замръзнах, мислите ми бягаха хаотично.
– Какво каза?
Той с мъка отвори очи, погледна ме и каза:
– Искам да бъда с теб.
Подпрях се на лакът и го погледнах. Не можех да измъкна и сричка от
объркания си мозък.
Прав беше, като каза, че няма кой знае какво в главата ми!
– Толкова ми се спи – очите му се затваряха. Прегърна ме с отмаляла
ръка и ме притегли към
себе си.
– Ела тук, бебчо – каза със сгушено във врата ми лице. – Но ако не
искаш, трябва да ми
кажеш. Бих се задоволил с всичко, което си склонна да ми дадеш. Моля
те, позволи ми да остана
поне до сутринта.
Тогава вече забравих за сън и за умора. Гледах го с ококорени очи,
гледах тъмната стена и
слушах как климатикът тихо работи. Бях ужасена, че това може да
промени всичко и… още по-
ужасена от вероятността да не осъзнава какво говори; може би
думите му… нямаше да
променят нищо.
– Добре – прошепнах и чух как вече дишаше спокойно. Заспа веднага.

***
Обърнах се по корем и грабнах някаква възглавница. Отчаяно търсех
спокойствие, но някак
не го намирах. Ароматът на тялото му ме разбуди, ала чаршафите
бяха студени. Бях сама!
Погледнах към банята и се ослушах – не се чуваше никакъв шум.
Взирах се в мрака, но
клепачите ми тежаха. Исках да го изчакам. Имах нужда от тялото
му, допряно до моето, исках
да усетя сигурност, да ме прегърне и да ми каже, че всичко това е
истина и че нищо няма да се
промени с утрото.
Но сънят тегнеше над мен и явно съм заспала. По някое време пак се
събудих. Нямаше го.
Скочих и погледнах часовника – 5:14.
Какво става? Започнах да опипвам в тъмното, наметнах първата
дреха, която ми попадна, и
тръгнах към банята.
– Бенет? – Никакъв отговор. Почуках колебливо. – Бенет? – Чух как
изпъшка и се размърда.
– Лягай. – Гласът му бе дрезгав, ехото се удари в стените на банята.
– Бенет, добре ли си?
– Не съм добре. Ще се оправя. Лягай да спиш.
– Кажи ми как да ти помогна.
– Добре съм, лягай.
– Но…
– Клоуи! – изръмжа той, очевидно раздразнен.
Въртях се из стаята, не знаех какво да правя и се опитвах да се
преборя с безпокойството. Как
така? Нима бе възможно мъж като него да се разболее? През
последните девет месеца го бях
виждала с хрема и нищо повече. Явно не искаше да се мотая около
банята, но в никакъв случай
не можех да легна, камо ли да заспя.
Върнах се в спалнята, опънах чаршафите, оправих одеялото и отидох
в хола. Взех бутилка
минерална вода от минибара и седнах на дивана. Ако беше болен…
много болен, нямаше да
може да отиде на срещата с Гилоти… А това беше след няколко часа.
Пуснах телевизора и
започнах да превключвам каналите. Новини, кофти филми, тъпи
комедии. Върнах се на дивана,
свих се и зачаках. Намерих един канал, където даваха „Светът на
Уейн“. Към средата на филма
чух водата в банята да тече. Седнах и се ослушах. През последния час
не се бе чул нито звук.
Вратата на банята се отвори, грабнах шише минерална вода и
хукнах към него.
– По-добре ли си? – попитах.
– Да. Мисля, че трябва да легна. Трябва да спя – отвърна и се
запрепъва към леглото. Отпусна
се и зарови лице във възглавницата.
– Какво… има? – попитах и сложих шишето с вода на нощното му
шкафче.
– Стомахът ми. Мисля, че е от сушито.
Очите му бяха затворени, но дори в тъмното можех да видя, че
изглежда адски зле. Той
обърна глава встрани, сякаш да избегне въпросите ми. Погалих
косата му. Беше мокра, лицето –
бледо, но макар да изпитваше болка, облегна лице в дланта ми.
– Защо не ме събуди? – попитах и махнах мокрите кичури от челото
му.
– Защото не исках да гледаш как повръщам – каза почти сърдито.
Погледнах го изумена и му предложих вода.
– Щях да ти помогна. Не е нужно чак толкова да се правиш на
мъжкар.
– Не е нужно да се правиш чак толкова на загрижена жена. Какво
можеше да направиш?
Хранителното натравяне е самотно изживяване.
– Какво да кажа на Гилоти?
Той изръмжа с досада, потърка лице с длани.
– Мамка му! Колко е часът?
Погледнах часовника.
– Минава седем.
– В колко е срещата?
– В осем.
Той се надигна. Не беше трудно да го бутна обратно в леглото.
– Няма начин да отидеш! Да не си полудял? Кога повърна за последен
път?
– Преди няколко минути – изстена той.
– Значи не става! Ще му се обадя да насроча срещата за друго време.
Обърнах се да си търся чантата, където беше телефонът ми, но
той ме хвана за ръката.
– Клоуи, ти го направи.
– Какво да направя – погледнах го озадачена.
Не отговори.
– Да ида на срещата ли?
Кимна.
– Без теб?
Пак кимна.
– Пращаш ме на среща сама?
– Госпожице Милс, не може да се каже, че сте схватлива.
– Майната ти – засмях се и го бутнах леко. – Няма да ходя без теб.
– Защо не? Сигурен съм, че познаваш случая толкова добре, колкото и
аз. Освен това, ако му
насрочим втора среща, ще се разходи до Чикаго след няколко дни и ще
ни изпрати безумна
сметка да му покрием разходите. Моля те, Клоуи.
Гледах го и чаках да се усмихне, да ми каже, че се шегува, но той
замълча. Всъщност беше
прав – много добре знаех за какво става дума, всички подробности ми
бяха известни. Можех да
се справя.
– Добре – казах и се усмихнах с надежда, че може и да се измъкнем от
положението. – Става.
Изведнъж заговори авторитетно, дори грубо. За няколко дни бях
отвикнала от този тон.
– Кажете ми плана, Милс.
– Трябва да се уверя, че е наясно със сроковете и условията на
договора и че е съгласен да се
заеме. Ще си отварям очите за нереални обещания. Знам, че обича да
се изхвърля. – Бенет
кимна, усмихна се и аз продължих. – Ще му кажа кога е началната
дата на проекта и петте
основни изисквания.
Той пак кимна и се усмихна, а аз изброих петте изисквания на пръсти.
– Ще се справиш.
– Знам – отвърнах и го целунах по челото.
***
Два часа по-късно, ако някой ме бе попитал дали мога да летя, без да
се замислям, бих му
отговорила, че това е най-лесното нещо на света.
Срещата мина много добре. Господин Гилоти бе доста озадачен и
напрегнат, когато вместо
Бенет видя стажантката му. После обаче се отпусна, особено като
разбра защо шефът ми не се
бе появил на срещата. По-късно бе много впечатлен от
систематизираната информация, която
му предоставих. Даже ми предложи работа „след като приключите
при господин Райън, разбира
се“. Но аз не казах нищо. Не бях сигурна дали искам изобщо да
„приключвам“ с него.
Докато се прибирах от срещата, реших да се обадя на Сюзън и да я
питам какво обича Бенет
да яде и пие, когато е болен. Както предполагах, за последен път бе
имала възможност да го
поглези с пилешка супа още като е носел памперси. Зарадва се да ме
чуе, а аз трябваше да
преглътна вината, когато ме попита как се държи с мен. Уверих я, че
всичко е наред, че има
леко стомашно неразположение и ù обещах да го накарам да ù се
обади.
Отидох в хотелската стая, оставих продуктите в кухнята и махнах
сакото си.
Влязох в спалнята само по бикини, но той не беше там. Вратата на
банята бе отворена, но и
там го нямаше. Май камериерката бе минала да чисти. Имаше нови
чаршафи, бяха събрали и
купищата дрехи от пода. Вратата на балкона бе отворена, влизаше
хладен въздух. Намерих го
там, седнал на стола, подпрял глава на дланите си. Очевидно бе взел
душ. Беше облякъл джинси
и тениска с къси ръкави. Разтопих се само като погледнах тялото му.
– Здрасти – казах.
Погледна ме. Плъзнах поглед по всяка част на тялото му.
– Боже! Надявам се, не си отишла така на срещата.
– Точно така отидох, но в последния момент реших да метна сако
отгоре и да си сложа пола.
– Много мъдро решение! – каза, хвана ме през кръста, притегли ме
към себе си и опря лице в
корема ми. – Липсваше ми.
Сърцето ми подскочи. Какво правехме? Какво ставаше с нас? Истина
ли беше, или само си
играехме на влюбени? А когато играта свърши… какво? Щеше ли
всичко да бъде както преди.
Не бях сигурна, че мога да се върна към рутината след всичко, което
се случи, а и не виждах
повече от два часа в бъдещето.
Попитай го, Клоуи!
Той вдигна глава, очите му ме изгаряха. И аз като една истинска
пъзла… попитах:
– По-добре ли си?
Не очакваше да чуе това.
– Много по-добре. Как мина?
Макар че бях все още превъзбудена от срещата и че умирах от
желание да му разкажа всичко,
изведнъж почувствах студ. Не исках да ме пуска от прегръдката си,
не исках да ме оставя…
празна. Исках да натисна копчето и да върна момента, когато ми
каза, че съм му липсвала, да му
призная, че и той ми е липсвал, да го бях целунала и после да му
разкажа за срещата.
Ала бе късно за съжаления. Постъпих страхливо и грубо, не направих
нито едно от тези неща,
а сега седях и му обяснявах всеки детайл от разговора с Гилоти. Как в
началото е бил
разочарован, като ме е видял, но после се е съсредоточил върху
проекта. Явно бях изпаднала в
подробности, защото към края на… изложението ми, той се смееше.
– Ти си безценна.
– Мисля, че мина чудесно – казах и се приближих до него. Моля те,
прегърни ме пак! Но той
не го направи. Облегна се и се усмихна сковано – с онази неискрена
усмивка, усмивката на
Красивия Негодник.
– Не се изненадвам. Ти си страхотна.
Не бях свикнала да получавам комплименти от него. Да, можеше да
забележи подобрения ми
краснопис, да отбележи страхотната свирка и толкова. Бях
изненадана колко голямо значение
имаше мнението му за мен. Дали винаги е съзирал тези неща? Дали
изобщо ме е ценил? Щеше
ли да се държи по-добре с мен, ако станехме… двойка, а не само секс-
другарчета? Не бях обаче
сигурна, че искам да ме третира по различен начин, да съчетава
чувства и работа. Май
предпочитах Красивия Негодник за шеф. И може би дори за сексуален
партньор.
В мига, в който тази мисъл ми хрумна, се сетих за начина, по който
общувахме преди. Стори
ми се твърде странно и някак потънало в забрава. Сякаш миналото
бе чифт обувки, които ми
бяха омалели. Стоях пред него, разкъсана между желанието да се
държи гадно с мен и да ме
върне в реалността, или да ме прегърне и никога да не ме пусне.
Клоуи, за кой път ти се казва! Това е сто и първата причина да не
чукаш шефа си! Ето защо
хората не правят такива неща. Превръщаш в пълна каша една връзка
с установени правила, в
хаос, където не се знае къде е началото, къде е краят, и дори средата
е мъглява.
– Изглеждаш много изморен – казах, прокарах пръсти през косата му
и обгърнах врата му.
– Изцеден съм. Добре че не отидох. Повръщах, след като излезе.
– Благодаря, че сподели – засмях се и обхванах лицето му. – Донесох
ти ледени близалки,
лимонада с джинджифил, курабийки с джинджифил, солени
бисквитки. С кое искаш да
започнеш?
Той ме изгледа стъписан, замисли се и каза:
– Обадила си се на майка ми…

***
Следобед слязох за два часа на конференцията. Исках да го оставя да
поспи. Опита се да
стане, да се приготви, искаше да докаже на себе си, че нищо му няма,
но само при вида на
храната лицето му пребледняваше. При това десетки хора щяха да
го спират, да искат да говорят
с него, да се здрависват. Така или иначе, дори и да беше здрав, нямаше
да види онова, което си
струваше.
Когато се върнах в стаята, той се бе излегнал на дивана в поза,
която нямаше нищо общо с
Красивия Негодник. Гол до кръста, с ръка в боксерките. Имаше нещо
толкова простичко и
човешко в начина, по който лежеше и гледаше телевизия. Почувствах
се по-добре. В крайна
сметка този мъж бе като всеки друг обикновен човек, който живее
своя обикновен живот, без да
е нужно да върти Луната около Земята.
С това ново прозрение, че Бенет си е просто Бенет, започнах да се
надявам, че може да бъде и
моят Бенет. В този момент исках само това, исках го повече от
всичко друго на света.
Някаква жена с блестяща коса се усмихваше и обясняваше нещо от
екрана. Строполих се
уморено до него и попитах:
– Какво гледаме?
– Реклама за шампоан – каза и измъкна ръка от боксерките си. Засмях
се и тъкмо щях да го
питам няма ли с какво друго да си играе, когато той хвана ръката ми
и започна да масажира
пръстите ми.
– Ще дават Продавачи. Даже започна вече.
– Това ми е един от любимите филми – казах.
– Знам. Първия ден разиграваше сцена от него. Не знаеше, че съм зад
теб.
– Всъщност тогава цитирах епизод от втората част – поясних и го
погледнах изненадана. –
Чакай малко! Как така помниш това?
– Разбира се, че помня. Звучеше като гей и приличаше на фотомодел.
Такова нещо не може да
се забрави.
– Бих дала всичко на света да разбера какво си по-мислил тогава.
– Мислех си: Много яка стажантка за чукане. По окопите, всички по
окопите. Повтарям,
заеми позиция!
Засмях се и облегнах глава на рамото му.
– Господи, онзи ден беше пълна катастрофа – казах. Но той не
отговори, а продължи да
масажира дланта ми. Мислех, че ако сега поиска орален секс и да
прави същото с език между
краката ми, ще му откажа, защото и така беше хубаво.
Това е пълна лъжа. Никога не бих отказала да видя тази уста между
краката си. За нищо на
света!
– Как искаш да бъде, Клоуи? – попита изневиделица.
– Кое?
– Когато се върнем в Чикаго.
Гледах го с празен поглед, усещах как вените ми пулсират, сякаш
сърцето ми изтласкваше
литри кръв повече.
– Говоря за нас – отвърна. Бе привидно спокоен, но знаех, че не е. – Ти и
аз, Клоуи и Бенет.
Обикновен мъж и умна жена с пристъпи на ярост. Знам, че не е лесно
да решиш…
– Със сигурност знам, че не искам непрекъснато да се караме –
отвърнах и го плеснах
закачливо по рамото. – Макар че понякога и това не е толкова лошо.
Бенет се засмя, но смехът му не бе на щастлив човек.
– Но тогава ще ни остава много време. Къде искаш да бъдеш тогава?
Искам да сме заедно, да бъда твоята приятелка, да видя дома ти, да
оставам там понякога.
Но когато понечих да му отговоря, думите се изпариха.
– Може би трябва да помислим доколко е възможно да бъдем нещо…
друго.
Той пусна ръката ми и потърка лицето си с длани. Филмът започна и
двамата замълчахме.
Това бе може би най-неловкото мълчание, най-голямата бездна
между нас, откакто го познавах.
След малко той взе ръката ми и я целуна.
– Добре, бебчо, мисля, че съм съгласен да не се караме непрекъснато –
каза.
Гледах пръстите му, вплетени в моите. Минаваха минути, а аз се
опитвах да кажа нещо.
– Съжалявам – продумах. – Това е съвсем ново за мен.
– И за мен е ново – припомни ми той.
Замълчахме отново и продължихме да гледаме филма. В един момент
се оказах върху него.
Скришом погледнах часовника на стената и бързо пресметнах колко
часа ни остават.
Четиринайсет.
Само четиринайсет часа в една божествена реалност, където можех
да го имам, когато
пожелая, и не се налагаше да се крием. Не беше нужно гневът да е
любовната ни игра.
– Кой е любимият ти филм? – попита той, обърна ме по гръб и легна
върху мен. Кожата му бе
гореща; исках да съблека блузата си, но не исках да се отделяме и за
секунда.
– Обичам комедии. Като Продавачи… такива неща, но мисля, че най-
любимият ми филм е
Задният прозорец.
– Заради Джими Стюарт или заради Грейс Кели? – попита и ме целуна
по врата.
– Заради двамата, но може би по-скоро заради Грейс.
– Ясно. Доста си приличате – добави и нежно прибра кичур от
опашката ми. – Чувал съм, че и
тя имала мръсна уста.
– Но ти харесваш мръсната ми уста.
– Така е. Но я харесвам повече, когато е пълна и не говори – каза и се
засмя многозначително.
– Ако можеше понякога да мълчиш, цена нямаше да имаш.
– Щях да съм просто мълчалив унищожител на бикини – по-страшно
от ядосан шеф, който
понякога ти къса бикините.
Изкикотих се, а той мушна пръсти между ребрата ми и започна да
ме гъделичка.
– Знам, че обичаш да късам бикините ти.
– Бенет, какво всъщност ги правиш? – попитах, уж нехайно.
– Пазя ги на тайно място – каза и ме погледна с потъмнели очи.
– Може ли да го видя?
– Не.
– Защо? – попитах сърдито.
– Защото ще ми ги вземеш.
– За какво са ми? Та те са съсипани!
Той се усмихна, но не отговори.
– Защо все пак го правиш?
Погледна ме, явно обмисляше какво да каже. Подпря се на лакът и
приближи лице до моето.
– Защото и на теб ти харесва – отвърна и ме поведе към спалнята.

Седемнайсет
Имах опит във воденето на преговори, печелех всяка сделка, можех винаги да договоря
удобните за мен параметри. Но
какво стана накрая? Ето ме – като на маса за покер, с куп чипове пред мен, и залагах всичко
заради нея.
– Радваш ли се, че се прибираш у дома? Нямаше те почти три седмици.
Тя сви рамене, дръпна боксерките ми надолу и обхвана пениса ми. Тази фамилиарност
болеше някак сладко, странно.
– Тук прекарах чудесно – отвърна.
Бавно разкопчавах блузата. Заигравах с всяко копче, целувах всеки сантиметър от
оголващата се плът.
– Колко остава до полета?
– Тринайсет часа – каза, без да поглежда часовника. Отговори бързо. Кожата ù потръпна,
когато плъзнах пръсти под
бельото ù. Явно не бързаше да напусне тази стая. Погалих бедрата ù, играех с езика ù,
притисках пениса си в крака ù. Тялото
ù се изопна, вдигна ханш нагоре, краката ù се увиха около кръста ми, разпери ръцете на
гърдите ми. Когато проникнах в нея,
бях твърдо решен да я докарам безброй пъти до оргазъм… докато слънцето изгрее.
За мен съществуваше само копринената ù кожа, топлият ù дъх, нежно гъделичкащ шията
ми. Бях изгубен в нея, в
потребността си да я усещам всяка секунда. Исках да ù кажа:Това е всичко, което имаме,
най-прекрасното нещо, което
някога съм изпитвал. И за теб ли е така?
Ала думите не идваха. Само инстинкт и желание, с това разполагах. С аромата и сладкия ù
вкус върху езика ми, със
спомена за смеха ù, все още кънтящ в ушите ми. Исках да го чувам отново и отново. Исках
да бъда всичко за нея. Исках да
съм любовник, спаринг-партньор, приятел. В това легло можех да бъда всичко.
– Не знам как да го направя – каза изведнъж. Прозвуча странно. Беше на ръба, едва
удържаше оргазма си, стискаше ме
толкова силно, помислих, че ще ми останат синини. Но разбрах какво иска да каже. Беше
болезнено да си така изпълнен,
щастлив, потопен в този водовъртеж, а да нямаш представа какво ще се случи после.
Копнежът по нея бе като свиреп глад и в същото време бях някак спокоен и задоволен.
Умът не го побираше. Но вместо да
ù кажа как се чувствам и какво мисля, я целунах по врата и сложих длан на бедрото ù.
– И аз не знам, но не искам да го изгубя.
– Толкова е хубаво! – прошепна. Простенах, не можех да кажа и дума.
Целунах я, притиснах я в матрака. Екстазът ми не свършваше. Тялото ù се повдигаше да
посрещне моето, хапеше ме
нежно и настървено с мократа си и ненаситна уста.

---
Събудих се, когато усетих как възглавницата изчезва изпод главата ми. Клоуи я бе
измъкнала и бълнуваше нещо за хотдог
и спанак.
Прокарах ръка по разкошния ù задник и погледнах часовника. Беше малко след пет
сутринта, но знаех, че вече трябва да
ставаме, за да успеем за полета в осем.
Колкото и да не ми се искаше да напускаме малкото ни убежище на греха, не бях свършил
никаква работа. Изпълваше ме
чувството за вина. През последните десет години кариерата бе единственото значимо
нещо в живота ми. Чувствах се удобно
в сегашното положение, животът ми бе по-разнообразен благодарение на Клоуи. Трябваше
обаче да се върна у дома, да
надяна шефската мутра и да направя пълна проверка на всичко и всички.
Слабата светлина около хоризонта започна да се процежда през прозорците и обагри
тялото ù в сиво-сини нюанси. Беше
се свила настрани, с лице към мен; тъмната ù коса бе разпиляна по възглавницата.
Разбирах колебанието ù. Това, което
изживяхме в Сан Диего, бе повече от приказка. Липсваха онези елементи, които правеха
връзката ни трудна: нейната работа в
компанията, моите задължения към семейния бизнес, нейното обучение, резкият начин, по
който изразявахме мненията си.
Щеше ми се да разграничим нещата между нас и да се хвърля с главата надолу. Ала нейният
подход бе доста по-предпазлив,
а може би и по-правилен.
Не бяхме вдигнали одеялата от пода, преди да заспим, и сега се наслаждавах на голото ù
тяло. Със сигурност можех да
свикна да виждам това тяло в леглото си всяка сутрин, да се будя до нея. За беда,
предстоеше ни тежко утро. Потупах я по
рамото, целунах я по врата и понеже не реагира, я ощипах по дупето. Тя ме плесна силно по
ръката, дори не бях сигурен, че е
будна.
– Задник.
– Хайде, трябва да сме на летището след по-малко от час.
Тя се обърна по гръб и сънено ме погледна. По лицето имаше следи от възглавницата. Не
направи опит да прикрие тялото
си както първата сутрин, но не беше и въодушевена. „Добре“ – измънка, седна, пи вода,
целуна ме по рамото и стана. Не
откъсвах очи от голото ù тяло, докато вървеше към банята, но тя не се обърна нито
веднъж. Не че исках бърз секс за добро
утро, щеше ми се да се гушнем, да си поговорим – един до друг, един в друг.
Да не ù беше щипал задника тогава!
Тя се затвори в банята и не излезе доста време. Започнах да си събирам нещата и почуках
на вратата.
– Ще ида до моята стая да си събера багажа и да взема душ – казах.
Тя не отговори веднага.
– Добре.
– Ще кажеш ли нещо друго, освен „добре“.
– Мисля, че преди малко казах „задник“ – засмя се тя.
Усмихнах се. Но когато стигнах до вратата, тя отвори банята, хвърли се в ръцете ми и
притисна лице към шията ми. Очите
ù бяха зачервени.
– Съжалявам – каза и продължи да целува лицето ми. – Просто съм малко неспокойна преди
полет.
После се върна в банята, преди да разбера дали ми казва истината.

---
Стаята ми беше безупречно чиста. Взех бързо душ, за секунди се облякох и затворих
куфарите. Имах обаче чувството, че
не е добре да се връщам при нея толкова бързо. Може би искаше да остане за малко сама,
може би водеше своите вътрешни
битки като мен и се нуждаеше от време да се успокои. Ако ù дадях това време, вероятно
щеше да вземе решение. Дали щеше
да реши да опита с мен, или пък ще прецени, че няма начин да съчетаем двете неща?
Накрая нетърпението сломи доброто
възпитание. Издърпах куфара, заключих стаята и почуках на вратата ù.
Тя отвори. Беше облечена като палава бизнес дама. Трябваше ми цяла вечност да преместя
поглед от невероятно дългите ù
крака към гърдите; после вперих поглед в лицето ù.
– Здравей, красавице!
– Здрасти – каза, но усмивката ù ми напомни пламък на свещ, подухван от вятъра.
– Готова ли си? – попитах и тръгнах да взема багажа ù. Ръкавът ми се отърка в голата ù
ръка и преди да се усетя, тя уви
вратовръзката ми около дланта си и ме бе залепи за стената; впи устни в моите. Меко
казано, бях изненадан.
– Охо! Какво става! – прошепнах.
Тя разхлаби вратовръзката ми, сложи ръка на гърдите ми. Усети ерекцията ми и изстена
между устните ми. Захвърли
вратовръзката на пода, ръцете ù трепереха. Чак тогава се сетих, че вече трябваше да сме
на летището.
– Клоуи – опитах се да отделя устни от нейните – Бебчо, нямаме време.
– Не ме интересува – виждах само устните и зъбите ù. Усещах настоятелните ù пръсти
върху колана ми. Дланта ù върху
пениса ми. Изругах, неспособен да ù устоя.
– За бога, Клоуи!
Вдигнах я, завъртях я и я притиснах към стената. Ръцете ми бяха вече под блузата и грубо
търсеха гърдите ù. Избутах
сутиена надолу. Беше дива, алчна, ненаситна, а това бе силно заразително. Докопах
зърната ù, гърдите ù бяха натежали от
желание. Притискаше ги в дланите ми. С другата ръка вдигнах полата, издърпах бикините
надолу, тя ги ритна някъде зад
гърба ми миг, преди да я вдигна и да вляза в нея. Никакъв шанс да чакам.
– Кажи ми, че ме искаш. – Думите бяха като дихание. Очите ù бяха затворени, трепереше.
– Нямаш представа колко те желая! Бих взел всичко, което се съгласиш ми дадеш!
– Кажи ми, че можем да го направим. Заедно – добави и свали боксерките ми; вдигна крак,
уви го около кръста ми, заби
токчето си в бедрото ми.
Когато влязох в нея почти до края, сложих ръка на устата ù, но тя не извика. Проплака.
Отдръпнах се да я погледна. По
лицето ù се стичаха сълзи.
– Клоуи?
– Не спирай – каза и изхлипа. После скри лице във врата ми. Беше… отчаяна. Знаех как се чука
с настървение, знаех как се
чука набързо, но това бе съвсем различно.
– Спри – притиснах я до стената. – Какво има, бебчо? Какво става?
Най-сетне отвори очи, но не ме погледна. Гледаше яката ми. Разкопча едно копче, после още
едно.
– Искам да те почувствам поне още веднъж.
– Какви ги говориш? Защо „поне още веднъж“?
Не искаше да ме погледне, не отговори.
– Клоуи, когато излезем оттук, можем да оставим всичко зад гърба си. Но можем и да го
вземем с нас. Сигурен съм, че
трябва да направим второто и знам, че можем да измислим начин. Но ти? Ти вярваш ли?
Искаш ли?
Тя заби зъби в долната си устата толкава силно, че розовата плът под зъбите ù побеля.
Когато я пусна, там пулсираше
кърваво петно.
– Да.
– Казах ти, че искам много повече. Искам да бъда с теб. Искам да съм ти приятел и
любовник. – Зарових пръсти в косата ù.
– Влюбвам се в теб, Клоуи.
Тя се засмя с такова облекчение, че дори и на мен ми олекна. После притисна устни към
бузата ми.
– Сериозно ли го казваш?
– Напълно. Искам да съм единственият мъж, който те чука, опряна на прозореца, да съм
първият човек, когото виждаш
сутрин, да съм този, чиято възглавница взимаш, докато спиш. Искам да съм единственият,
който ти носи супа и сладолед,
когато те боли стомах. Трябва да почакаме само няколко месеца. След това всичко това ще
е възможно. Може би през това
време ще е по-трудно, но не и невъзможно.
Държах лицето ù в ръцете си. Най-сетна започна да разбира.
– Обещай ми, че ще ме заведеш в леглото веднага щом кацнем – каза тя.
– Обещавам.
– В твоето легло.
– Да, в моето легло! То е огромно, ще ти завържа ръцете и ще те напляскам, глупаче.
В онзи миг бяхме… истински, съвършени – досущ като две пасващи парченца от пъзел.
Целунах ръката ù и я поведох към фоайето.

Осемнайсет
Бенет отиде да вземе колата, а аз останах де се оправя с
документацията и сметката на
рецепцията. Огледах фоайето, сякаш с един последен поглед можех
да сваля спомените от това
място, както се сваля компютърна програма, и после да ги
инсталирам в мозъка си.
Когато излязох навън, Бенет стоеше до пиколото. Сърцето ми щеше
да се пръсне, все още
превъзмогвах шока от всичко, което изживях и чух. Сега осъзнавах
колко пъти ми бе давал
възможността и бе чакал да му кажа какво искам от него, какво
чувствам, а аз бях прекалено
несигурна. Очевидно той бе по-силният от двама ни.
Влюбвам се в теб.
Стомахът ми се сви, но този път от радост. Господин Гилоти
вървеше по тротоара, забеляза
Бенет и се приближи до него. Здрависаха се. Исках да се присъединя
към тях, да участвам в
разговора, но се тревожех, че няма да мога да прикрия онова, което
се случва в сърцето ми, че
чувствата ми към Бенет ще лъснат на лицето ми.
Господин Гилоти ме погледна, но очевидно не ме позна веднага. После
погледна Бенет,
кимна с глава, очевидно съгласен с нещо, което той му обясняваше.
Фактът, че не ме позна,
съвсем ме отказа от намерението да отида при тях.
Явно все още не бях от хората, чиито физиономии си струва да
запомниш. Формулярите за
хотела, сметката, списъкът с програмата на Бенет, куфарчето му –
всичко бе в ръцете ми.
Погледнах името си в програмата. Срещу него пишеше „стажантка“.
Останах още малко във фоайето и се опитах да се отпусна, да се
насладя на океанския бриз.
Тогава чух гласа на Бенет, сякаш вятърът си нямаше друга работа,
освен да разнася чуждите
разговори.
– Идеите на всички са много добри. Радвам се, че Клоуи успя да се
справи с това важно
упражнение.
– Клоуи е умна. Всичко мина идеално – кимна Гилоти.
– Тези дни ще се чуем и ще започнем работа по предаване на проекта.
Упражнение? Да започнем? Това ли съм направила?
Та аз му връчих напълно готови за подписване документи!
– Да, добре. Ани ще ти се обади и ще се разберем. Ще ми се да
погледнем заедно условията на
договора. Не ми се искаше да ги подписвам без теб.
– Да, разбирам.
Сърцето ми спря. Чувството на унижение се разля по вените ми.
Сякаш тази среща е била
само упражнение за мен, нещо… ей така, колкото да опитам как
стават нещата, а истинската
работа тепърва щеше да се върши от големите мъже в реалния
свят.
Нима конференцията бе някаква моя фантазия?
Звучеше абсурдно. Спомних си всички подробности, всичко, което му
бях разказала. Колко
горда бях, че зачеркнах една непосилна за него задача, че му дадох
време да се възстанови.
– Хенри спомена, че Клоуи има стипендия от „Милър“. Това е
страхотно! Ще остане ли при
вас, след като завърши? – попита Гилоти.
– Не знам. Тя е страхотно дете, но ù трябва малко шлифовка.
В този миг сякаш някой ми изтръгна дробовете, не можех да дишам.
Бенет… какви ги
говореше? Шегуваше ли се? Знаех и без Елиът да ми казва (а той ми
бе казвал десетки пъти), че
в мига, в който завърша, мога да си избера в кой отдел на
компанията му да работя. Бях бачкала
за тях години, бях си скъсала задника от работа и в същото време
учех. Бях запозната с някои
сделки по-добре, отколкото хората, които отдавна се занимаваха с
тях. Бенет знаеше това.
– Шлифована или не, бих я взел на секундата – засмя се Гилоти. –
Трябва да ти кажа, че това
момиче знае как да защитава позицията си.
– Така е – каза Бенет. – Кой според теб я е обучавал? Срещата с теб
беше страхотна
възможност за нея, за което благодаря. Няма съмнение, че където и
да реши да работи след това,
ще се справи превъзходно. Когато е готова, разбира се.
Това не беше Бенет Райън, когото познавах. Това не бе мъжът, с
когото правих секс преди
петнайсет минути, не бе мъжът, който ми каза онези хубави думи
горе, не бе онзи мъж, който
ми благодари, че свърших работата му, не беше дори Красивия
Негодник. Този мъж… Не
познавах този мъж. Нарече ме дете и се държеше така, сякаш ми бе
направил услуга! Той на
мен!
Лицето ми пламна от гняв. Запрепъвах се обратно към фоайето,
сякаш навън нямаше
достатъчно въздух. Но и вътре нямаше.
Шлифовка? Той ме обучавал? Справила съм се добре? От коя планета
падаше тоя? Гледах
обувките на хората, които минаваха през въртящата се врата.
Защо имах чувството, че някой ми
е изтръгнал стомаха или се бе свлякъл толкова ниско, че бе останала
огромна празнина? И сега
тази празнина се пълнеше с киселина.
Бях в този бизнес от много време, достатъчно дълго, за да знам
идеално как стават нещата.
Хората на върха… те не стигат лесно дотам или стигат с големи
обещания, претенции и
егоизъм.
През първите шест месеца в Райън Медиа направих сделка за шейсет
милиона долара,
занимавах се с портфолиото на Лореал, което струваше сто
милиона. Изготвих дизайна за
най-новата маркетингова стратегия на Найк.
Все имах чувството, че Райън признава качествата ми против
волята си, и бях повече от
щастлива да му докажа, че греши; надминах дори очакванията му с
тази среща. Напук, на инат.
Сега обаче, когато признахме чувствата си един към друг и вече
бяхме нещо повече от шеф и
асистентка, които се чукат, той представяше нещата в съвсем
различна светлина. Никога не ме е
учил на нищо. Не е имало нужда да го прави. Никога не ме бе
насърчавал. Дори преди тази
командировка той с радост би застанал на пътя ми. Даже ме бе
подтиквал да напусна. Никога не
го бе казвал, но го бе показвал с гадното си поведение. И въпреки
всичко се влюбих в него. Беше
готов да ме метне под някой автобус, само и само да оправдае
отсъствието си от някаква среща.
Сърцето ми сякаш се вледени и се пръсна на хиляди парчета.
– Клоуи?
Вдигнах очи и видях колко е гузен.
– Колата е тук. Мислех, че ще дойдеш направо вън.
Примигнах, престорих се, че нещо е влязло в окото ми. Не, нямаше да
се предам, не и сега, не
и във фоайето.
– Да, да! – изпънах рамене, събрах си багажа и го погледнах. –
Забравих.
От всичките лъжи, които бе чул от устата ми, тази беше най-
нескопосаната – не ми повярва.
И от начина, по който изучаваше лицето ми, от изумлението, с
което ме гледаше, разбрах, че
няма представа за какво става дума. Ето защо трябваше да го
излъжа.
– Добре ли си, бебчо?
Преди двайсет минути тези думи биха звучали като нежен камбанен
звън в ушите ми. Но сега
звучаха фалшиво.
– Просто съм малко уморена.
И тази лъжа не мина, но не попита нищо повече. Сложи длан на гърба
ми и ме поведе към
колата.

Деветнайсет
Знаех, че жените сменят настроението си за секунди без основателна причина. Познавах
някои, които се вкарваха в
сценарии години наред. Разстройваха се за неща, които не се са случили и вероятно никога
няма да се случат.
С Клоуи обаче ставаше нещо съвсем различно, а и тя не беше такава жена. Бях я виждал
ядосана, бясна, но никога
разстроена, наранена.
В колата до летището се зарови в някакви документи. После, докато чакахме да ни
извикат за полета, изчезна, каза, че иска
да се обади на баща си, да чуе как е. В самолета заспа веднага и отхвърли предложението
ми за секс километри над земята.
Пробуди се само за секунди, колкото да каже на стюардесата, че няма да обядва. А не беше
и закусвала. Събуди се едва
когато започнахме да се спускаме, но не ме погледна, продължи да гледа през прозореца.
– Ще ми кажеш ли какво става? – попитах накрая. Не ми отговори и сърцето ми щеше да се
пръсне от лошо предчувствие.
Опитах да си спомня всеки момент от предишната вечер, за да разбера дали и къде съм се
издънил.
Секс с Клоуи. Още секс с Клоуи. Оргазъм за Клоуи. Още един оргазъм. Не, проблемът не беше
там. После събуждане,
душ, споделям ù чувствата си. Фоайето, Гилоти, летището. Тук спрях. След разговора с
Гилоти останах с неприятно чувство.
Не знам защо се държах като глупак, сякаш Клоуи е моя собственост, но тя ме караше да се
чувствам така. Била е
изключително добра по време на срещата, знаех го със сигурност, но за нищо на света
нямаше да допусна да направи крачка
назад и да работи за човек като Гилоти. Щеше да я третира като парче месо и да гледа
задника ù по цял ден.
– Чух какво каза – гласът ù бе толкова тих, дори не бях сигурен, че говори. Трябваше ми
време, докато разбера какво се
опитва да ми каже, и стомахът ми се сви.
– Какво съм казал. Кога?
Тя се усмихна, най-сетне се обърна, погледна ме и… Господи, плачеше!
– На Гилоти.
– Знам, държах се зле, сякаш си моя собственост. Извинявай.
– Не само това… – Обърна се и пак се загледа през прозореца. – Говореше с пренебрежение…
сякаш съм никоя. А като си
спомня как вчера описах срещата, как си въобразявах, че съм свършила работата
брилянтно, се чувствам като истинска
глупачка.
Сложих ръка върху нейната и се засмях.
– Мъже като Гилоти са егоцентрици. Имат нужда да бъдат уверявани, че изпълнителните
директори вземат мнението им
под внимание. Ти направи всичко, което трябваше да се направи. Той просто иска аз да му
дам официалния договор.
– Това е абсурд! Сложил се ме там като пионка. Или като стръв?
В този миг осъзнах, че бях направил точно това. Но нали такива са правилата на тази
игра?
– Ти си стажантка, Клоуи.
Тя се изсмя.
– Сякаш си се интересувал от кариерата ми.
– Разбира се, че съм се интересувал.
– Аха. Как иначе щеше да знаеш, че ми трябва шлифовка. Не си погледнал една моя сделка,
не си обърнал внимание на
нищо, което правя, не и до вчера.
– Не е вярно – казах. Усещах, че започвам да се ядосвам. – Наблюдавал съм те и знам какво
правиш. Знам всичко. Не исках
да те товаря повече, затова поех контрола над сделката. Но ти свърши чудесна работа. За
което съм ти признателен и се
гордея с теб.
Тя затвори очи и се облегна назад.
– Нарече ме дете.
– Така ли? – Опитах се да си спомня и… да, беше права. – Добре, и така да е, не исках да гледа
на теб като на обиграна
бизнес дама, която да назначи и после да изчука.
– Господи, Бенет! Какъв задник си само! Може да е искал да ме назначи, защото съм си
свършила добре работата!
– Съжалявам. Знам, че се държах като твой собственик.
– Нищо ново. Държа се така, все едно си ми направил услуга. Това е новото в случая. Май по-
добре да си останем шеф и
стажантка.
– Казах ти вече, свърши страхотна работа.
Лицето ù почервеня, беше бясна.
– Никога не си ми го казвал. Преди седмица би отсякъл: „Хубаво, връщай се на работа“.
Правеше се, че дори не ме
познаваш, а сега се държа така, все едно си ме натиснал с палец.
– Наистина ли трябва да обсъждаме как съм се държал преди? Защото и ти не си цвете за
мирисане. И защо точно сега
реши да се разправяме?
– Не става дума за това какъв задник си бил преди, а за това какъв задник си сега.
Компенсираш, наваксваш. Ето защо
човек не бива да чука шефа си. Преди беше добър шеф. Оставяше ме да си върша работата,
ти си вършеше своята. Сега си
чувствителен и мил… наставник, който ме нарича дете. И то пред мъжа, пред когото ти
спасих кожата! Не е за вярване!
– Клоуи…
– Мога да приема факта, че си простак, Бенет, защото това е почти всичко, което очаквам
от теб. Винаги съм го очаквала.
Така са нещата между нас. Защото дори след всичките ти обиди, тряскане на врати и
лошото ти настроение, знаех, че
дълбоко в себе си ме уважаваш. Но след днес… започвам да мисля, че не е така.
– Преиграваш.
– Може би – каза и извади телефона от чантата си. – Но аз си скъсах задника, за да стигна
дотук и не искам да рискувам
всичко.
– Можем да го направим, Клоуи. Няколко месеца можем да работим заедно и да бъдем
заедно. А това, което се случва
днес… просто се страхуваш да направиш крачката.
– Не съм сигурна, Бенет – каза, премигна и погледна някъде зад мен. – Опитвам се да
постъпя разумно. Никога не съм
поставяла под съмнение собствените си качества, винаги съм знаела колко струвам и какво
заслужвам, макар че ти не си знаел
тези неща. И когато глупаво повярвах, че най-сетне си ме видял истински, че си ме оценил…
ти ме срина със земята, накара
ме да се почувствам нищожна. Не искам да се съмнявам в себе си, не и след всичко, което
съм постигнала.
В очите ù имаше много болка.
Самолетът кацна, но ударът на колесника в земята не ме разтърси така, както думите ù.
Бях водил преговори с
директорите на най-големите финансови корпорации в света, бях се борил с
представители на компании, които мислеха, че
могат да ме смачкат с кутрето си, можех да се боря и да споря с тази жена до края на
света, но точно в онзи миг не успях да
кажа нищо. Всичко ми напомняше за нея, сякаш навсякъде бе оставила отпечатъци. Макар
да не бе идвала вкъщи, това, че
можеше да е тук, че бяхме планирали да се приберем у дома, като кацнем, я превръщаше в
дух, който не искаше да си отиде.
Обадих ù се, не вдигна. Вярно, че беше три през нощта, но знаех, че не спи. Знаех, че изпитва
същото като мен. Ала тя бе
убедена, че връзката ни е грешка.
Едва дочаках утрото.

---
Пристигнах на работа в шест. Приготвих кафе за двама ни, направих си програмата, за да
ù спестя време. Знаех, че ще има
много работа след толкова дълго отсъствие. Пратих договора на Гилоти с придружаващо
писмо, че това е окончателният
вариант, същият, който му бе представила и Клоуи. Дадох му срок два дни да ми го върне
подписан.
След това… седнах да я чакам.
В осем баща ми пристигна в офиса, Хенри вървеше след него. Баща ми никога не се сърдеше,
не и на мен. Хенри по
принцип не се ядосваше. Сега обаче имах чувството, че идват да ме убият.
– Какво си направил? – попита баща ми и метна лист хартия на бюрото ми. Тръпки ме
побиха.
– Какво е това?
– Молба от Клоуи за напускане. Пратила я е по Сара тази сутрин.
Не успях да кажа нищо.
– Бен, какво стана, бе, пич? – попита брат ми.
– Прецаках всичко – казах и притиснах с ръце очите си. Баща ми седна, видимо спокоен, но
знаех, че кипи. Седна на
същия стол, на който бе седяла тя с разтворени крака. Господи, как допуснах да се стигне
дотук?
– Кажи ми какво се случи? – каза тихо баща ми.
Задушавах се. Разхлабих възела на вратовръзката си, щях да се пръсна.
Явно ме е зарязала!
– Ние сме… бяхме заедно.
– Знаех си! – извика Хенри.
– Какво сте били? – викна баща ми.
– Не и преди Сан Диего – опитах да обясня. – Преди Сан Диего само…
– Се чукахте – отзова се услужливо Хенри. Баща ми го погледна зловещо.
– Да. Ние само… – не можах да продължа. Усетих болка в гърдите. Представих си я, когато
се навеждах да я целуна –
сочната ù устна между зъбите ми, смехът ù.
– Държах се ужасно с нея. Но тя си го връщаше, не пропускаше. И в Сан Диего… стана така,
че... Мамка му! – Протегнах
ръка към писмото, но веднага я дръпнах от страх, че може да е истина. – Напуснала е, така
ли?
Баща ми кимна. Лицето му беше безизразно. Това бе най-голямата му сила.
– Знаеш каква е политиката на компанията, нали, Бен? Знаеш, че подобни отношения тук
са недопустими! – Тонът му се
смекчи, все пак ме нарече „Бен“.
– Знам – казах, потърках лице, подканих Хенри да седне и им разказах всичко. За
натравянето, за срещата, как Клоуи
отиде, как се справи блестящо. Наблегнах на факта, че сме решили да останем заедно още
с кацането. И за разговора ми с Ед
пред хотела.
– Тъпо копеле! – каза брат ми. Какво друго ми оставаше, освен да се съглася.
След дълга реч и уверение, че въпросът няма да се повдигне никога повече, баща ми стана и
отиде да ù се обади. Помоли я
да работи при него до края на стажа си.
Баща ми се притесняваше не само за „Райън Медиа“, макар че ако тя пожелаеше да остане
в компанията след
дипломирането си, щеше да е един от най-важните служители в отдела ни. Той обаче се
безпокоеше за друго – оставаха ù по-
малко от три месеца до края на обучението, нямаше време да намери друго място за стаж,
да се обучи бързо, да започне нова
теза, която да представи на борда на „Милър“, който ù бе отпуснал стипендията. И като
се има предвид влиянието, което
имаха, оценката на работата ù би повлияла значително на оценката и на дипломната ù
работа в университета. Те можеха да
сложат края или началото на кариерата ù. От тях зависеше всичко.
С Хенри седяхме и чакахме. Мълчанието тегнеше между нас. Мина час. Той ме гледаше
лошо, аз зяпах през прозореца.
Усещах как едва се сдържа да не ме пребие.
Баща ми се върна, взе писмото ù, сгъна го прилежно. Все още не бях посмял да го погледна.
Беше го напечатала. И за
първи път, откакто я познавах, отчаяно исках да видя смешния ù детински почерк, а не
някакъв безличен черно-бял шрифт.
– Казах ù, че компанията ни я цени, че семейството ни я обича, че искаме да се върне. – Баща
ми млъкна, замисли се и ме
погледна. – А тя отговори, че точно това е причината да се опита да се справи с това
сама.

---
Чикаго се превърна в паралелна вселена, в която Били Сианис не проклинаше „Чикаго Къбс“,
Опра не съществуваше, а
Клоуи Милс напусна „Райън Медия“. Тя си тръгна. Обърна гръб на най-голямата сделка в
историята на компанията. Тръгна си
от мен.
Извадих папката на Пападакис от бюрото ù. Беше направила договора, беше го изпипала
докрай – с клаузите и всичко
останало. Трябваше само да го подпишем. Можеше да отдели два месеца да си подготви
слайдовете и нищо повече. Вместо
това тя започваше отначало… на друго място.
Защо понасяше всичко, с което я засипвах, а се бе огънала пред това? Наистина ли бе
толкова важно да се отнасям с нея
като с равен, с уважение, и то пред човек като Гилоти? Затова ли бе решила да пожертва
всичко? Да пожертва нас и всичко
между нас?
Самият факт, че си задавах тези въпроси… да, точно това бе причината да си тръгне.
Мислех, че можем да работим и да
бъдем заедно, но само защото аз се бях доказал. Единственото, което бе поискала от мен,
бе да я уверя, че бъдещето ù няма
да пострада, и аз я уверих… Точно в обратното.
Бях изненадан, че никой в сградата не коментираше, вероятно само брат ми и баща ми
знаеха. Клоуи винаги бе пазила
тайната ни. Дали Сара знаеше? Дали се чуваше с нея?
Скоро и това стана ясно. След няколко дни Сара влезе в офиса ми, без да почука.
– Всичко това е ужасно нелепо!
Погледнах я, оставих папката, която държах. Изгледах я достатъчно зловещо.
– Нека ти припомня, че това не ти влиза в работата – заявих.
– Като нейна приятелка смятам, че ми влиза.
– Като служител на „Райън Медиа“ и на Хенри, не те интересува.
Тя ме изгледа и кимна.
– Не бих казала на никого – рече. – Ако това имаш предвид.
– Да, това имам предвид, а и поведението ти. Не искам да нахлуваш тук, без да чукаш.
Беше леко смутена, но не се предаде. Сега разбирах защо с Клоуи бяха толкова близки. И
двете бяха упорити, инати до
безразсъдство и много лоялни.
– Разбрано, сър.
– Мога ли да попитам защо си тук? Виждаш ли се с нея?
– Да.
Чаках. Не исках да я притискам, но щях да се побъркам, ако не изкопчех всяка подробност.
– Предложили са ù работа в „Студио Маркетинг“.
Кофти. Не беше лоша фирма. Но прекалено малка. Имаха добри изпълнителни директори,
но и истински задници на върха.
– Кой ù е шеф?
– Някой си Джулиан.
Затворих очи, за да не издам чувствата си. Трой Джулиан беше в нашия борд. Егоцентрик до
мозъка на костите, който
обичаше да бъде заобиколен от красиви момичета, за да си повдига самочувствието. Та тя
го познаваше! Как се бе
подлъгала?
Мисли, нещастник такъв!
Вероятно си мислеше, че ще ù даде проект, който да разработи за три месеца на прилично
ниво.
– Какъв е проектът ù?
Сара затвори вратата.
– „Сандърдс Пет“, производителите на кучешка храна.
Скочих и стоварих юмруци на бюрото. Откачих. Не знам как успях да се овладея да не си го
изкарам на асистентката на
брат ми. Затворих очи и се опитах да дишам.
– Това е нищо!
– Тя взима само магистърска степен, господин Райън. Единствено човек, влюбен в нея, ще ù
даде сделка за милион долара.
Обърна се и излезе, без дори да ме погледне.

---
Клоуи не вдигаше телефоните си, не отговаряше на имейли. Изпратих ù файла с нейната
теза. Не се обади, с нищо не
показа, че иска да говори с мен. Ала когато гърдите те болят, сякаш някой е забил секира в
тях… какво правиш? Намираш
адреса ù, отиваш там в събота в пет сутринта и чакаш да излезе.
Не се появи цял ден. Успях да убедя охраната, че съм ù братовчед и че се тревожа за
здравето ù. Той дойде с мен до
апартамента ù и застана зад гърба ми, като че бях престъпник. Почуках. Сърцето ми щеше
да се пръсне. Чух, че някой се
движи вътре и приближава към вратата. Усещах тялото ù на сантиметри от моето. Една
дървена врата, това ни делеше. Видях
как сянка мина край шпионката. И после… нищо. Тишина.
– Клоуи?
Не отвори. Но не се отдалечи от вратата.
– Бебчо, моля те, отвори ми, трябва да поговорим.
Минаха… часове, преди да чуя гласа ù.
– Не мога, Бенет.
Облегнах чело на вратата, опрях длани, сякаш да я докосна. Ако притежавах някаква…
суперсила… можеше и да помогне.
Примерно да подпалвам врати… или да кажа правилните думи. Но беше невъзможно.
– Съжалявам.
Тишина.
– Клоуи… за Бога, разбрах грешката си. Наругай ме, кажи ми, че съм кретен. Ще направя
каквото искаш. Само не си
отивай.
Тишина. Но беше там. Усещах я.
– Липсваш ми. Ужасно ми липсваш. Ужасно е без теб.
– Бенет, просто… не сега. Става ли? Не мога да го направя.
Плаче ли? Как мразя да гадая!
– Ей, приятел – рече охранителят заканително. – Не каза, че ще правиш такива изпълнения.
Тя е добре. Хайде, да те няма.
Прибрах се, започнах да се наливам. Скоч, много скоч. Две седмици. Излизах да играя билярд в
един бар, зарязах
семейството си. Обаждах се само да кажа, че съм болен, и ставах от леглото само да си
взема корнфлейкс, да си напълня
чашата или да ида до тоалетна. В банята се поглеждах в огледалото и си показвах среден
пръст. Бях толкова жалък. Никога не
бях изживявал подобно нещо и не знаех как да изляза от пропастта.
Майка ми идваше, но не ù отварях. Оставяше покупките пред вратата. Баща ми оставяше
съобщения с информация от
фирмата. Мина ми носеше уиски.
Най-накрая Хенри бе намерил резервни ключове от къщата ми и един ден нахлу. Изля кофа
ледена вода върху главата ми и
ме заплаши, че ще облепи стените със снимки на Клоуи, ако не си събера акъла и не се върна
на работа.
През следващите няколко седмици Сара, която съвсем правилно заяви, че съм изгубил ума си,
почти всеки ден ми
разказваше за Клоуи. Държеше се съвсем професионално. Каза, че проектът ù върви добре,
че всички я обичат, че много я
ценят. Това не ме учудваше. Нямаше да намерят служител като нея на стотици
километри. После – че ходи на фитнес, че
изглежда по-добре, че си е подстригала косата. Излезли в неделя, но тя си тръгнала рано.
Защото има среща с друг?,
помислих, но после отхвърлих мисълта. Не можех да си представя, че излиза с друг. Знаех, че
това, което изживяхме, е
прекалено хубаво, че е истинско и за нея.
Информацията обаче бе оскъдна. При това Сара явно не се сещаше да ù направи снимка с
телефона си, та поне да я видя!
Не спирах да се надявам, че може да я засека някъде. Обикалях из магазините за бельо.
Много пъти. Два месеца минаха и
не я видях никъде.
Денят на презентацията ù наближаваше. Сара ми каза, че Клоуи е готова, че стоически се
бори с егото на Джулиан, но
изглежда „някак смирена, малка и не на себе си“. Тогава вече се сетих, че съм мъж и че е
крайно време да се държа като
такъв.
Седнах на бюрото си, отворих PowerPoint и извадих плана на Пападакис. Телефонът иззвъня.
Реших да не вдигам, исках да
се съсредоточа. Но беше непознат телефон от Чикаго и за секунда си помислих, че може да
е Клоуи.
– Бенет Райън на телефона.
– Красавецо, ти наистина си тъпо копеле.
Беше ведър женски глас и се смееше в слушалката.

Двадесет
Членовете на борда започнаха да се събират. Всички ме поздравяваха
мило и се отправяха към
местата си. Председателят, господин Ченг, вече беше седнал начело
на масата. Прегледах
записките си, няколко пъти проверих кабела на лаптопа и на
проектора и зачаках да се повяват
останалите. Чувах как ледът се удря в чашите, как хората си сипват
минерална вода; колегите
ми говореха тихо, от време на време някой се смееше. После пак
наставаше тишина.
Колеги!
Никога не се бях чувствала по-изолирана. Господин Джулиан така и не
дойде да ме подкрепи.
Защо ли не се учудих! Залата ми напомни за друга подобна, в друга
сграда на седемнайсет
пресечки оттук. Сутринта минах оттам, застанах пред „Райън
Медиа“ и тихичко благодарих на
всички, които ми бяха помогнали да стигна дотук, които ме бяха
изградили като човек и
професионалист.
Когато си тръгнах, започнах да броя пресечките, за да забравя
болката в гърдите, която ме
изгаряше само като си представих, че Бенет няма да е тук, че няма
да влезе уверен, стабилен, че
няма да седне и да втренчи поглед в мен.
Мъчно ми бе за проекта си, за колегите, за високите стандарти и
взискателността на Бенет.
Ала най-много тъгувах за мъжа, за когото копнеех. Мразех се за
глупавото си решение да избера
единия Бенет пред другия и в крайна сметка го загубих и като шеф, и
като мъж.
Една асистентка почука, надникна и каза на господин Ченг, че трябва
да изляза да подпиша
някакви формуляри.
Тръгнах след нея, ръцете ми трепереха, разтривах китките си, сякаш
да се отърва от
кошмарното напрежение.
Можеш да се справиш, Клоуи!
Двайсет слайда с най-подробна информация за петцифрена
маркетингова стратегия за фирма,
която се занимава с кучешка храна. Нищо сложно. Просто трябваше
да мина и през това, да си
събера багажа и да се махна от Чикаго, да започна отначало, на
стотици километри оттук. За
първи път този град ми се стори толкова чужд.
Ала все още не бях сигурна, че това е правилното решение. Дори и да
напуснех, нямаше да
реша проблемите си. А и Чикаго бе мой… дом.
Вместо да спрем пред офиса на асистентката, продължихме към
друга зала. Тя отвори вратата
и ми направи път да мина. Когато влязох, тя не ме последва. Просто
затвори вратата и излезе.
Остави ме сама.
Или може би… не бях сама.
Остави ме с Бенет!?
Изпитах познатото чувство на празнота в стомаха. Беше застанал
в другия край на залата, до
големите прозорци. Носеше морскосиньо сако и тъмночервената
вратовръзка, която му подарих
за Коледа. Държеше голяма папка. Очите му бяха потъмнели и бе
невъзможно да разбера какво
мисли и чувства.
– Здравей – каза. Гласът му трепна още с първата дума. Едва
преглътнах. Представих си как
пъхам чувствата си в бутилка и слагам тапата, за да не изскочат
навън.
Животът ми без него бе ад. По цял ден седях и фантазирах как се
връщам в „Райън Медиа“,
как той влиза в офиса ми, как го гледам, докато крачи към кабинета
си. Или как застава до
вратата с елегантна торбичка от „Ла Перла“ и ми я подава… Не
очаквах обаче да го видя тук.
Толкова дълго мечтах да го срещна, но ето че от една негова дума се
превърнах в развалина.
Липсваше ми гласът му, начинът, по който ме гледаше, сарказмът
му, нетърпението, с което
чакаше да свърша нещо, търпението му, когато започнах да
осъзнавам, че се влюбва в мен.
Сега бе тук. И изглеждаше ужасно. Беше отслабнал и макар да бе
облечен стилно и спретнато,
дрехите му висяха като на закачалка. Изглеждаше така, сякаш не бе
спал от седмици. О, колко
ми беше познато това! Около очите му имаше огромни тъмни
кръгове, нямаше я наглата му,
саркастична усмивка. От огъня, който пламтеше в погледа му и в
целия му външен вид, нямаше
и следа. Цялото му изражение, онова, което го правеше Бенет…
Бенет, бе заличено.
– Какво правиш тук? – попитах.
Той вдигна ръка и прокара пръсти през косата си. Очевидно се бе
опитал да я сложи в ред по-
рано сутринта, но и това бе отишло по дяволите. Сякаш някой
стисна до болка сърцето ми.
– Тук съм, за да ти кажа, че постъпи като пълен идиот, като напусна
„Райън Медиа“.
Адреналинът ми се качи, стъписах се от познатия тон, онзи, с който
ми бе говорил месеци,
преди да започне… цялата история.
– Постъпих като идиот не само за това, а и за много други неща.
Благодаря за посещението.
Приятно ми беше – казах и тръгнах към вратата.
– Чакай – извика грубо. Обърнах се по навик, както се бях обръщала
десетки пъти, когато ми
нареждаше нещо. Приближи се.
– И двамата постъпихме като идиоти, Клоуи.
– Тук вече мога да се съглася с теб. Беше съвсем прав, когато каза, че
си ме обучавал, защото
от кого друг мога да се науча да постъпвам идиотски. Естествено,
от най-добрия експерт. Добре,
че научих някои неща от баща ти.
Уцелих право в целта. Той направи крачка назад. През изминалите
месеци в мен бушуваше
гняв, съжаление, вина, гордост, но това, което току-що казах, не
беше истина. Не беше
справедливо да го обвинявам и веднага съжалих. Той ме бе тласкал
напред и нагоре.
Предполагам, невинаги си е давал сметка, че има такова въздействие
върху мен…Все пак му
дължах нещичко.
Докато стоях с него в огромната зала, над която тегнеше пълна
тишина, не исках да си
призная, че бе направил немалко за мен. И не го беше направил
неволно, а с цел. Не друг, а той
ми бе дал възможността да работя по най-големия им проект. Той
ме вземаше на всяка важна
среща, той ми даваше да пиша трудните отчети, той ме караше да
се обаждам и да водя най-
трудните разговори по телефона. Истината е, че той, не друг, ме бе
научил. И това имаше
огромно значение за него. Моят успех или провал бе негов успех или
провал.
– Не е вярно, не исках да кажа това – преглътнах смутено.
– Знам, личи си. – Прокара пръст по устните си. – Но има известна
доза истина в това, което
казваш. Ти си много добра и заслугата за това не е моя. И все пак ми
се иска да поема част от
заслугата за други неща, за да подхраня ненаситното си его. И още –
ти… ме вдъхновяваш.
Сякаш нещо заседна в гърлото ми, не можех да преглътна, стомахът
ми се сви. Трябваше да
седна. Опипах най-близкия стол и се подпрях, за да не падна.
– Защо си тук, Бенет? – попитах отново.
– Защото, ако се издъниш тук, лично ще се погрижа никога да не
работиш за „Форчън500“.
Не очаквах това. Гневът взриви цялото ми същество.
– Няма да се издъня, задник такъв! Подготвила съм се!
– Става дума за друго. Тук е сделката ни с Пападакис. Тук са
слайдовете и файловете за борда
– той ми подаде флашката и папката. – Искам да се представиш по
брилянтно, искам да
представиш сделката идеално, защото си заслужава. Иначе ще ти
сритам задника.
Не се усмихна, остана сериозен, нямаше скрито-покрито. В онзи миг
зад думите му съзрях
истината.
Ние. Това сме ние, не аз, не той, а ние.
– Това не е мое – казах и посочих флашката. – Не съм направила
слайдовете. Напуснах, преди
да ги довърша.
Той кимна много, много бавно.
– Договорите са оформени до последния детайл. Само не са
подписани. Слайдовете са
направени въз основа на цялата ти работа. Това ще представиш
днес, а не маркетингова капания
за скапана кучешка храна.
Не трябваше да ми го навира в носа. Приближих се към него.
– Майната ти, Бенет. Скъсах си задника да работя за теб, после за
Джулиан. Ще си скъсвам
задника да работя за когото и да е. Независимо дали продава кучешка
храна, или прави сделки
за милиони долари. Проклета да съм, ако ти позволя да се опиташ да
контролираш кариерата
ми. Не можеш да ме контролираш.
– Не искам да те контролирам – каза и направи крачка към мен.
– Глупости!
– Искам да ти помогна.
– Нямам нужда от помощта ти.
– Напротив, Клоуи. Това е твоята работа.
Беше толкова близо, че можех да протегна ръка и да го докосна, да
усетя топлината на тялото
му, аромата на шампоана му, на кожата му. Така познат, че чак ме
болеше.
– Моля те – продължи. – Заслужила си го. А и тази сделка ще ги
впечатли повече.
Преди няколко месеца това, което исках най-много на този свят, бе
да представя точно тази
сделка. Това бе… моят живот, моят труд. Сълзи напираха в очите
ми. Премигнах яростно, за да
ги скрия.
– Не искам да съм ти задължена.
– Това не е услуга. Това е моята отплата, моят начин да призная, че
прецаках всичко, да ти
кажа, че имаш голям талант, че си един от най-способните кадри в
този бизнес! – Погледът му
се смекчи. Протегна ръка и отметна един кичур зад рамото ми. –
Няма да ми бъдеш задължена.
Няма да си обвързана с мен… освен ако не искаш… и то по различен
начин.
– Няма да мога да работя за теб. Вече не – едва продумах.
Полагах нечовешки усилия да удържа порива си да го докосна.
– Не казвам, че можеш или трябва да работиш за мен. Аз се издъних
като шеф – Преглътна
нервно, пое дълбоко въздух. – Издъних се и като партньор, като
любовник, или както искаш го
наречи. За мен е много важно да вземеш файла и тази флашка. За мен
е жизненоважно да се
върна при теб, ако ми позволиш.
– Трябва да се връщам – казах.
– Не, не трябва. Презентацията е обявена за по-късен час. – Погледна
часовника си. – Преди
минута Хенри трябва да е звъннал на Ченг и в момента разтяга
локуми, за да ми даде време да
говоря с теб. И да ти кажа, че, първо, не си идиот и, второ, че никога
няма да рискувам да те
загубя отново.
Усетих как една издайническа усмивка се появи на лицето ми. Наложи
се да прехапя устни,
за да не се издам. Ала той я видя. Очите му грейнаха победоносно.
Колкото и да се опитвах да
скрия усмивката си, колкото и да хапех устни, нямаше начин да не
забележи какво се случва в
мен.
– Оценявам какво си направил за мен – казах много предпазливо. –
Работих много по тази
сделка и наистина смятам, че е мое дело. Ако нямаш нищо против,
ще дам на борда да разгледа
материалите за Пападакис, но ще представя „Сандърс“.
Той се замисли и ме погледна. Челюстта му потрепна нервно. Знак, че
губи търпение.
– Добре, убеди ме, че не извършваш ритуално самоубийство с тази
презентация.
Изпънах рамене и започнах:
– Кампанията се основава на нещо като игра „Главен готвач“. Но
всеки епизод или реклама
ще показва отделни части от рецептата на храната. Ще накара
хората сами да я приготвят.
За секунда остана сериозен, после искрено се засмя.
– Това е много умно, Клоуи!
Усмихнах се, щастлива от мнение му, и реших да запазя този мил
спомен за времето когато…
както и да е.
– Всъщност не е така. Това именно е уловката. Съставките в
храната на „Сандърс“ са най-
обикновени – месо и… месо. Добро месо, разбира се, и някои добавки.
Кучетата не се
интересуват как изглежда храната им или в каква кутийка е. Искат
месо. На кокал. Това им е
вкусно, това обичат. Баща ми даваше на кучето си какво ли не – в
красиви кутийки; с кафяв
ориз, с пшеничени кълнове и с не знам още какво. Но за рождения ден
му даваше месо с кокал.
Обикновено месо, от най-евтиното. Не кучетата, а хората се
интересуват от кафявия ориз или от
зелените стръкчета. Тоест, става дума за грижата на добрия
стопанин и дали иска да я полага. А
на кучето не му дреме.
Лицето му сияеше.
– Това е начин – продължих – да се посмеем и на себе си, задето
тъпчем любимците си с
какво ли не, а всъщност трябва да запазим чувството, което ни кара
да ги обичаме и да се
грижим за тях като за членове на семейството ни. Продуктите на
„Сандърс“ са кокалчето с месо,
с което можеш да ги глезиш всеки ден. Ако животните имаха право
да гласуват, биха избрали
„Сандърс“.
– Успя да ме убедиш.
– За кампанията ли? Да, това е идеята.
– Знам, че можеш да го направиш от начина, по който го представи.
Стана ми интересно и се
хванах.
Засмях се. Човек рядко чуваше комплимент от устата на Бенет и се
научаваше как да го
разпознае в редките случаи, когато му се случи.
– Благодаря – казах.
– Клоуи, позволи ми да се върна при теб. Кажи ми сега, кажи ми, че ще
го направиш.
Изсмях се пресилено. Прокарах длани по лицето си.
– Винаги да заповядва, винаги всичко да е на секундата, винаги да
командва.
– Докога ще се правиш, че не ти липсвам? И ти не си по-добре от мен.
Джулия ми се обади
снощи, точно правех слайдовете…
– Джулия ти се е обадила? – зяпнах от изумление.
– Каза, че си в ужасно състояние, накара ме да те потърся. Така или
иначе, вече работех по
въпроса. Но след като тя се обади, вече беше много по-лесно да дойда
тук и да се моля на
колене.
– Ти не знаеш как да се молиш на колене, никога не си го правил – казах
и усетих, че не мога
да сдържа усмивката си. Бенет облиза устни и ме погледна в очите.
– Вероятно не знам – каза. – Искаш ли да ми покажеш?
– Да опитаме. Нека те видя как се гърчиш червей и молиш!
– С цялото ми уважение към вас, госпожице Милс… и с извинение ще
ви кажа само едно – да
го духате.
– Само ако помолиш.
Ококори очи и преди да отговори, измъкнах папката на Пападакис и
излязох.

***
Върнах се в залата, Бенет беше зад мен. Приближих се към Ченг и му
връчих папката. Той се
усмихна.
– Кога успяхте да подготвите два проекта?
Измънках нещо, съвсем неподготвена за такъв въпрос.
– Тя е изключително работлива – каза Бенет и зае мястото си зад
масата. – Когато приключи с
Пападакис, ù предложихме да натрупа стаж и в друга компания,
докато завърши. Но, разбира се,
се надяваме да остане в „Райън Медиа“.
Не знаех какво да кажа и как да прикрия изненадата си. За какво, по
дяволите, говори?
– Невероятно! – обади се един възрастен мъж от другия край на
масата. – За Пападакис ли
става дума?
Бенет кимна.
– Ще работи за баща ми, под негово ръководство. Трябва му човек,
който да се занимава с
тази сделка и който да може да работи на пълен работен ден.
Очевидният избор е Клоуи, ако
приеме, разбира се.
Опитах се да потисна чувствата, които ме заляха. Първо ме обзе
раздразнение, че не ми го
каза насаме, а пред борда. После ме изпълни благодарност, вълнение
и гордост. Как щях да му
се накарам!
– Е, да започваме тогава – каза Ченг и се облегна. Взех лазерната
писалка и тръгнах към
таблото. Имах чувството, че стъпвам в желе.
Бенет седна, покашля се леко, погледнах го. Толкова много неща
трябваше да го питам!
Защото, преди да започна да говоря, видях как само с устни каза:
„Обичам те.“
Как се подмазва хитрото копеле!

***
Казаха, че ще включат презентацията ми в една от брошурите, че
ще я публикуват в уебсайта
и във вестника на компанията. После ме накараха да подпиша
някакви документи, дойде
фотограф да ме снима. Много ръкостискания, много потупвания,
предложиха ми работа в
„Милър“.
– Вече има работа – каза Бенет, дръпна ме настрани и ме изгледа
мълчаливо. Хората се
разотиваха.
– Да, да поговорим за това – опитах се да говоря ядосано. Свят ми се
виеше от целия този луд
ден. И Бенет, на една целувка разстояние, не ми помагаше особено.
– Моля те не отказвай. Уф, май прецаках изненадата. Довечера баща
ми щеше да ти се обади.
– Наистина ли ми предлага работа?
– А ти ще приемеш ли?
– Кой знае. Сега искам да празнувам – казах закачливо.
– Беше страхотна – каза тихо и ме целуне по бузата.
– Благодаря, това беше и първото ми развлечение от няколко месеца.
– Материалите за борда не бяха лоши, нали?
– Да – отвърнах, – но ти направи грешка.
– Каква? – лицето му посърна.
– Призна си, че се справяш идеално с PowerPoint.
Той се засмя, взе чантата с лаптопа от рамото ми, остави я на
стола и застана на сантиметри
от мен. С онези потъмнели очи и онази усмивка, които познавах така
добре. Настръхнах.
– Навремето правех слайдовете за моя шеф. И аз съм бил стажант,
не забравяй.
– Шефът ти крещеше ли ти?
– От време на време.
Плъзна пръст по ръката ми.
– Критикуваше ли почерка ти?
– През цялото време.
Наведе се и целуна ъгълчетата на устата ми.
– А целуваше ли те?
– Хм… баща ми предпочита потупване по рамото. Не си пада много
по целувките.
– Е, вече не съм стажантка – казах и мушнах ръце под сакото му, за
да го прегърна.
– Сега си ми колежка. И може би гадже?
– Така е.
Кръвта ми бушуваше, гласът ми трепереше, докато произнасях тези
думи. Едва сега разбрах
какво е истинско облекчение.
– Трябва да измисля нещо, та да те кача в заседателната зала… и да
те опра гола до прозореца.
Обля ме гореща вълна.
– Можеш да ме заведеш у вас.
Бенет ме целуна по бузата, после по устата, само веднъж. Отдръпна
се и каза сериозно:
– Клоуи, хубаво е да флиртуваме тук и това ме прави безкрайно
щастлив. Но не мога, не
искам да те загубя отново. Повярвай ми. Тези няколко месеца едва не
ме убиха.
– Няма да допусна да ме изгубиш, дори да искам.
– Но трябва да ми даваш възможност да оправям нещата, когато се
издъня. Знам, че понякога
се държа като задник.
– Понякога?
– Да, знам. И късам бельо.
– И после го прибираш на скришно място, а това малко ме стряска –
прошепнах и прибрах
един кичур от челото му.
– Но те обичам – каза и ме погледна в очите. – Освен това се
сприятелих с повечето
продавачки в „Ла Перла“. Обикалях доста из магазините, да те
търся. Знам от високо място, че
имам изключителни сексуални умения. Надявам се всичко да наклони
везните в моя полза.
– Добре. Договорено! – казах и го притеглих към себе си. Хванах го за
сакото и го притиснах
до прозореца.
– Сключихме сделката преди секунди и вече командваш – засмя се той.
– Млъкни! И ме целуни – усмихнах се и допрях устни до неговите.
– Слушам, шефе.
Бележки
1 Коктейл с шампанско. – Б. пр.
2 Не, така е идеално. Не. Не е необходимо. Само четири. Да, четири. Благодаря, Иван (фр.). –
Б. пр.
3 Не съжалявам за нищо (фр.). – Б. пр.
4 Принадлежа ти (фр.). – Б. пр.__