Тя мислеше, че животът им е съвършен.

Но всичко се оказа перфектна

лъжа.
След семейна трагедия ирландката Ерин се мести и Ню Йорк, където
намира работа в престижно издателство. Тя се омъжва за детектив
Дани Рани, когото познава едва от шест месеца, и двамата заживяват
щастливо в Лонг Айлънд. Но когато една сутрин на вратата им се
появяват колегите от отдела на Дани, той се отправя към прозореца и
скача от четвъртия етаж. Жилището им е обискирано, а вещите му –
конфискувани. Младата жена трябва сама да се изправи пред шока и
ужаса от случилото се.
Осемнайсет месеца по-късно Ерин е на подсъдимата скамейка,
обвинена в убийството на съпруга си. През изминалата година и
половина тя е научила неща за Дани, които я карат да се съмнява, че
изобщо го е познавала. Възможно ли е милият и грижовен мъж –
всъщност да не е бил този, за когото се е представял? Да си е затварял
очите пред престъпления, да е изтръгвал самопризнания с бой и да е
взимал подкупи? Докато Ерин се опитва да разкрие истината за
миналото на съпруга си, собствените й репутация и свобода са
заложени на карта.

Посвещава се на ирландската диаспора

ПЪРВА ЧАСТ

Лъжата

Ерин
 ПРЕДИ
Юли 2019

Денят, в който животът ти ще се промени напълно, може да започне

съвсем обикновено.
Ръката на Дани бе преметната през тялото ми и се събудих от усещането,
че той се размърдва.
Дланта му обхвана лицето ми. Осъзнах, че е бил буден от известно време
и може би ме е наблюдавал.
— Сънуваше кошмар – каза ми.
Наместих се по-плътно до него и вдишах уханието му.
Сънувала бях кошмар, отново.
С Дани никога не ми се налагаше да се преструвам.
Съпругът ми знаеше всичко за миналото ми, всички мъчителни
спомени, които ме преследваха.
Кошмарите ми бяха чести, дори и след толкова много време. Усещането,
че се задушавам, че крещя, но от гърлото ми не се отронва и звук.
Чувството, че няма кой да ми помогне.
Дани също е срещал злото в живота. Сигурно точно това ме привлече
към него.
Родителите ми трудно се примириха, че се установих от тази страна на
океана, но успях да смекча значително недоволството им, когато се
омъжих за полицай.
Дани ме целуна, за да прогони последните следи от кошмара, и после се
любихме бавно, той определяше темпото.
Бе напрегнат, тих, никое негово движение не бе случайно, очите му не се
отделяха от моите. Напоследък доста му се струпа на главата. Работа,
дълги дежурства, прибиране късно вечер. Постоянно имаше някакви
проблеми в службата, но не говорехме за тях. Обещали си бяхме да
държим неговата работа отделно от семейния ни живот. Но в последните
няколко седмици почти не го бях виждала и снощи си разменихме едва
няколко думи. Май и двамата се нуждаехме от напомняне, че сме заедно
срещу останалия свят, колкото и светът да опитва да ни се меси.
Когато свършихме, той се подпря на лакът и погъделичка носа ми със
своя. Челото му бе влажно, миглите му бяха толкова дълги, че всяка жена
би му завидяла.
Засмях се – след шеметното освобождение.
— Хей! – смъмри ме.
— Смея се заедно с теб, не на теб, детективе.
— Ъхъ. Какви яйца ти се ядат? – Скочи, съвзел се за нула време като
истински атлет, готов да ми приготви закуска. Усетих, че вече мисли за
деня, който му предстои.
— Кокоши.
— Тогава ще ти направя патешки – отвърна ми той. После добави
колебливо: – Съжалявам.
— Че не стигнах до оргазъм ли?
Той се усмихна, но очите му го издаваха. Дани бе затънал до гуша в
работа. Нуждаеше се от почивка, знаех, че и той го съзнава.
— Че трябва да те оставя. Обичам те.
— Леглото не е същото без теб, но ще ти простя, ако направиш кафе.
 Дани се отправи към кухнята, а аз си лежах и го слушах как се бори с
опърничавата кафеварка, преди да зашляпа бос към банята. Чух, че пуска
душа. Трябваше да минат цели три минути, преди да потече вода, която не
е ледена.
Спалнята ни вече бе обляна от слънчева светлина, макар че бе едва
седем сутринта. Поръчах завесите по интернет и се оказа, че
затъмняващата им функция е доста преувеличена. Това пречеше повече на
Дани, отколкото на мен, той спеше леко и неспокойно. Аз обичах да се
събуждам, окъпана от слънчевите лъчи, обичах да се събуждам от шума на
дъжда. Радвах се на всичко. Щастлива бях, че съм жива.
Струваше ми се, че ще бъде хубав ден. Можех да потичам, както отдавна
се канех. По плажа, преди да са се появили туристите. После щях да
прочета няколко ръкописа, да се обадя в офиса – удоволствието да
работиш от вкъщи и сам да си определяш работното време. Когато се
преместихме тук, пътувах всеки ден до града и издателството, в което
работя. Три часа дневно във влака на отиване и връщане. Бях планирала
да изляза на свободна практика, но шефът ми предложи трети вариант и
се отказах от всички други.
Насилих се да се надигна и да потърся дрехите си по пода. Намерих
тениската на Дани и един клин.
В просторната отворена дневна, която заемаше по-голямата част от
апартамента ни на последния етаж в Нюпорт, окръг Съфолк, стояха
остатъците от снощната поръчана за вкъщи храна. Бели кутии и чинии със
засъхнали следи от пържени нудели със зеленчуци и ориз с яйца.
Погледнах мивката, препълнена с чинии, после повредената миялна и
въздъхнах.
Сред плюсовете на апартамента при наемането му бяха включените
модерни електроуреди.
Завъртях копчето на старомодното ни радио, за да чуя местната
сутрешна новинарска програма, после се задействах.
Това, което липсваше на апартамента като удобства, се компенсираше от
местоположението му. Красивата ни, боядисана в бяло сграда с черни
капаци със старинни орнаменти на прозорците предлагаше
невъзпрепятствана гледка към залива Белпорт, чак до острова Файър
Айлънд. Намирахме се само на минутка от плажа с километричните
тревисти дюни и бели пясъци, на две минути от „Макналис“, любимия ни
бар, в квартал с огромен брой ресторанти и магазини.
Градът бе като жива картичка на морско пристанище на Лонг Айлънд и
апартаментът ни бе точно в центъра му.
Отворих големите френски прозорци, за да пусна вече горещия летен
ден и да усетя соления морски въздух в дробовете си.
В новините бяха поканили коментатори и слушах един от тях, политик,
готвещ се за избори, който се отплесна да говори за полицейското
управление на Нюпорт. Обсъждаха най-новия скандал – неспособността
на местната полиция да се справи с увеличеното пласиране на дрога,
проблем, който се бе прехвърлил тук от окръг Насау. Местните бяха доста
разтревожени от заглавията в медиите, които щяха да се отразят зле на
туризма. Заявяването на позиция по този наболял въпрос определено бе
начин за печелене на гласове. Друг коментатор почти в кресчендо обясни
колко некадърни и корумпирани са полицаите. Изключих радиото.
 Дани разследваше убийства, не наркопрестъпления, така че този
скандал не го касаеше директно. Но подобни атаки неминуемо
подкопаваха мотивацията на служителите на реда. Достатъчно тежко бе,
че трябва да вършат неблагодарна и често опасна работа срещу мизерно
заплащане дори и без да търпят безпочвените и невежи критики за
професионализма им.
Докато кафето стане готово и душът спре, успях да отметна едно
приемливо повърхностно почистване. Чудех се дали мога да убедя Дани да
не прави бъркани яйца, а да се отбием в новата закусвалня на Мейпъл
Стрийт, преди да тръгне за работа. Можехме да обсъдим дългоочаквания
уикенд, който планирахме. Дани бе обещал, че ще си вземе отпуск, и
възнамерявахме да отидем с колата до Хартфорд, да отседнем в някое
чаровно хотелче, да хапваме и пийваме, обикаляйки из Нова Англия.
И точно в този момент – полицейско почукване на вратата. Каква
изненада.
Звучаха по особен начин тези почуквания с юмрук, които полицаите
владеят до съвършенство.
Изругах под носа си. Още нямаше 7,15 във вторник сутрин и вече викаха
Дани на работа. Дотук с мечтите да закусим палачинки заедно.
Още едно почукване по вратата, само секунди след първото.
Добре де, идвам.
Можех да им отстъпя съпруга си за остатъка от седмицата, напомних си,
защото после щеше да бъде изцяло мой цели седемдесет и два часа.
Пренебрегнах вътрешния си глас, който опитваше да ме отрезви,
напомняйки ми за всичките пъти през последните две години, когато си
бях правила планове, забравяйки, че живея с ченге.
Отворих вратата и видях Бен Мичъл, партньора на Дани.
Дани ми беше казал, че в началото, когато станали партньори, още в
отдел „Убийства“ в Манхатън, колегите им тананикали „Абанос и слонова
кост“* всеки път, когато двамата влизали в управлението. Бен бе рус и
кожата му бе почти прозрачна. Дани бе черен като нощта. Не е паднало
кой знае колко мислене, за да се сетят за тази песен.
[*„Ebony and Ivory“ – песен на Пол Макартни и Стиви Уондър. – Б. пр.]
Двамата мъже се погаждаха, но ние с Бен – не. Още в началото усетих, че
той не ме харесва. Мисля, че това се дължеше на факта, че преди мен Дани
е следвал Бен по петите като предано кученце. Всъщност Бен бе причината
Дани да работи и живее в окръг Съфолк. А после се появих аз и се озовах
помежду им.
В коридора ни имаше и двама униформени полицаи и изражението на
Бен ми подсказа, че – честен кръст – се е случило нещо голямо и
предстоящият уикенд отива на кино.
Как не се научих!
Зад мен Дани се появи в дневната и разбрах, че и той е видял
изражението на Бен. Сигурно вече планираше как да ми се реваншира.
— Ерин – каза Бен със сериозен тон. – Боя се, че имам лоши новини.
Денят, в който животът ти ще се промени напълно, може да започне
съвсем обикновено.
Преживявала съм подобно нещо веднъж. Просто така, едно почукване
на вратата.
Чаках напрегнато, готова за удара като обръгнал в битки войник.
 Кой бе починал?
Изражението на Бен се промени – вниманието му се насочи над рамото
ми, към Дани.
Обърнах се, очаквайки, че Дани е доловил тона на Бен, усетил е какво
предстои и се кани да ме утеши. Може и да бях далече от семейството ми,
но той щеше да ги повика възможно най-бързо. Той щеше да се погрижи
за всичко.
Но Дани не гледаше към мен.
Той се взираше в Бен, а на лицето му бе изписано поражение.
После съпругът ми отиде до френските прозорци и излезе на малкия
балкон.
Гледах го объркана.
Той се обърна и срещнах погледа му.
Дани изобщо не приличаше на себе си.
Изражението му не можеше да се опише с думи. Смесица от болка и
извинение. Отвори уста да каже нещо, но вместо това само преглътна.
Извърна поглед, сякаш дори видът ми му причиняваше болка.
Вдигна единия си крак през парапета на балкона.
Какво правиш, мамка му – помислих си, но бях прекалено объркана, за
да го изрека.
После вдигна и другия си крак и седна на желязната решетка.
Отблъсна се с ръце.
Изчезна.
Внезапно движение до вратата – Бен и другите двама нахълтаха в
апартамента ни.
Бях като парализирана.
Четири етажа по-долу се чу тежко тупване.
Това бе тялото на съпруга ми.
Всичко свърши за секунди.

Ерин

СЕГА
Декември 2020

Някой е опитал да придаде празничен вид на Окръжния съд на Съфолк.

Малко коледно дърво с евтини гирлянди изпълва помещението на
охраната с мирис на бор, а портативното радио е на станция, която нонстоп
върти коледни песни.
Весела Коледа.
Нелепо весело.
Мисля си за Коледа преди три години, първата в новия ни апартамент.
Бяхме женени само от няколко седмици. Бях купила евтина изкуствена
бяла елхичка от магазин втора употреба просто за да имаме някаква
коледна украса. Не си падах по този празник. Бях го намразила още в
Ирландия, по времето, когато светът ми напомняше, че няма Дядо Коледа,
няма вълшебство, няма невинност.
Обаче Дани беше като преродена коледна фея. Метър и осемдесет,
здравеняк, който обожаваше да гледа „Сам вкъщи“, докато хруска захарни
пръчици.
Чух го, преди да го видя: пред входната ни врата, мъчеше се да вкара
ключа в ключалката, ругаеше, докато опитваше да улучи правилната
посока, като едновременно въртеше и буташе. Обичаше да казва, че
вратата иска да й шепнеш като любовник, преди да се отвори.
Беше довлякъл близо двуметров бор и се разсмя на изражението ми,
съчетаващо изненада и ужас.
— Нямаме достатъчно играчки за елха – изтъкнах. – И как, по дяволите,
събра това чудо в асансьора?
— Качих се по стълбите.
После обви ръце около мен.
— Тя би искала да се насладиш на първата ни Коледа тук – прошепна в
ухото ми.
Онази Коледа Дани ми припомни, че не съм виновна, че съм жива.
Той приготви кулинарния си специалитет: пържени филийки с канела и
бъркани яйца, после ми връчи една красиво опакована кутия. Беше ми
купил зелен кашмирен шал, който идеално подхождаше на черната ми
коса и изумруденозелени очи. В единайсет вече бяхме изпили цяла
бутилка шампанско. Обядвахме в „Макналис“ в компанията на
собственика на заведението и наш приятел Бъд, преживяване, което
ставаше поносимо благодарение на количеството изпито вино. Щедра
комбинация от празнични коктейли след връщането ни в апартамента,
после малко търкаляне на килима, при което открихме точно какво имаха
предвид хората, които казваха, че боровите иглички се завират навсякъде.
Толкова щастливи спомени.
Карат ме да примигвам болезнено.
Карла пристига и сяда до мен с грамада от абсурдно лъскава черна коса
и скъпи дрехи, каквито и обикновено не носи. Ухае на червени ябълки и
мразовит въздух.
— Блузата ти отива – казва тя и закопчава едно копче, после намества
кичур зад ухото ми. Приличам на монахиня – това е целта й. Посети ме
вчера, за да ми донесе един нов тоалет и ми каза да се стегна, за да
изглеждам, все едно имам желание за живот. Освен това опита да пъхне
един религиозен медальон в дланта ми, но аз отказах да го взема. Тя може
да си се моли на Бога, в когото вярва. Аз се доверявам на правосъдието. Не
съм сигурна коя от двете ни е по-заблудена.
Когато влязох за пръв път в офиса на Карла Делгадо в Пачоуг, нямах
представа как ще се развият нещата. Но само час след като се запознах с
нея, знаех, че ако някога изпадна в беда, бих искала тя да е на моя страна.
Тя е на трийсет и пет, само три години по-голяма от мен, но разчитам най-
вече на нея.
Нямам подкрепата на семейството си.
Те очакват справедливост.
Не разбират какъв е животът тук. Не разбират колко е прогнила
системата.
— Готова ли си? – пита Карла.
— Не – отвръщам честно.
Тя се вглежда в мен, знае, че ще стана и ще вляза в съда, когато ми
кажат.
 Повтарям думата „не“ от седемнайсет месеца и живея някак, ден за ден.
Тя тръгва и ми казва, че ще се видим там.
Когато влизам в съдебната зала, се изненадвам от размера й.
Малка е – миниатюрна – с дървена ламперия по стените, дървени пейки
като в църква, свидетелска и съдийска скамейки, маси за защитата и
обвинението.
С ъгълчето на окото си забелязвам някои от бившите колеги на Дани в
дъното на залата. Разпознавам ги дори и облечени в цивилни дрехи.
Колеги и приятели уж.
Един от тях поглежда към мен и останалите проследяват погледа му.
Какви изражения са изписани на лицата им.
Извръщам глава с пламнали страни.
Всички тук искат да научат истината.
Не всички сме на едно мнение какво означава това.
Настъпва някакво раздвижване.
Появява се шерифът и обявява влизането на съдия Джеймс С. Палмър.
Местен, от Саг Харбър, както разбрах от Карла. Завършил право в Йейл и
навремето прочут прокурор. Опитен, консервативен, но справедлив.
Карла пъха ръка под лакътя ми и ми помага да се изправя.
Време е.
Ще ме съдят за убийството на съпруга ми.

Ерин

ПРЕДИ

Когато се запознах с Дани, през лятото на 2017, бях излязла една вечер с
мисията да намеря нюйоркски пожарникар за сестра ми, Таня.
Тя беше пристигнала за дълъг уикенд и след като отметнахме
туристическите забележителности, качихме се на двуетажния автобус по
зелената линия и хапнахме бургери в закусвалнята „Емпайър“, се
отправихме към един бар в Трайбека, където според колегите ми висели
всички готини пожарникари.
— Задължително ли е да е пожарникар? – попитах Таня. – Не върши ли
работа някой морски тюлен или, не знам, полицай, който пише глоби за
паркиране? Ако е въпросът да е с униформа?
Таня тропна с текилата си и огледа помещението.
— Задникът ми е пламнал и ми трябва някой да…
— Благодаря, разбрах – прекъснах я.
Поръчах още две текили, изтръпвайки при мисълта какви ще са
последиците за кредитната ми карта след тази вечер. Доста бързо се бях
издигнала в издателството, в което работех, но ми оставаше поне година,
докато стана старши редактор. Засега заплатата ми едва покриваше наема
и редките излизания.
Докато ни сервират питиетата, Таня вече се беше смесила с тълпата –
устремена като Капитан Ахав в преследване на Моби Дик. Върна се с двама
мъже и дори не успях да чуя името на единия, когато езикът на другия
вече беше в устата й. Едно време мама ни плашеше, че ще забременеем,
ако се целуваме с мъже, и като гледах Таня, разбирах какво има предвид.
Вторият, Дани, беше за мен, макар че не бях го искала.
— Пожарната служба на Ню Йорк? – попитах, като огледах широките
му, силни рамене.
— Не.
— Полицейското управление на Ню Йорк?
— Топло.
Намръщих се.
— Полицейското управление на Нюпорт.
Сръбнах от питието си.
— Значи си селянин.
Той ме наблюдаваше мълчаливо.
— От града съм. Служих в нюйоркската полиция допреди няколко
месеца. Няма лошо човек да потърси по-спокоен живот.
— Обаче си дошъл да пийнеш тук. Омръзна ти да зяпаш луната от
ливадите ли?
Той се засмя.
— Дани Раян – представи се и ми протегна ръка.
— Занасяш се.
Погледна ме развеселен.
— Какво му има на името ми?
— По-ирландско е и от моето, а аз съм кръстена на държавата. Не може
наистина да се казваш Дани Раян?
— Смяташ, че няма как да съм ирландец, защото съм чернокож?
Изчервих се.
— Спокойно, ирландке – усмихна ми се. – Няма да те арестувам за
расизъм.
Засмях се нервно, надявайки се да се шегува. Все още опитвах да свикна
с живота отвъд океана. У дома остроумието и сарказмът се предават с ДНК-
то ни, но повечето американци, с които работех, бяха лишени от всякакво
чувство за хумор.
— Обаче мога да арестувам сестра ти и кавалера й за неприлично
поведение – усмихна се отново и отпи от бирата си.
— Не е ли ченге и той?
— Май е съдебен чиновник.
В заведение, пълно с мъже на служба, сестра ми неволно беше
попаднала на единствения друг цивилен, ако не се брояха барманите.
— Нямам представа откъде идва Раян – обясни Дани. – Може да сме
братовчеди?
Вгледах се в лицето му. Имаше чувство за хумор, определено. Освен това
имаше убийствено секси поглед.
— За колко време сте в града? – попита той.
— Аз живея тук. Сестра ми е на гости.
Като чу това, на лицето му грейна широка усмивка.
— Добре тогава – каза той.
— Добре тогава – съгласих се.
— Отговори, без да се замисляш. Кой е любимият ти филм?
— „За шепа динамит“. Издържах ли теста?
— „Имало едно време революция“.
— Фен си на Серджо Леоне?
 — Джеймс Кобърн докарва приличен ирландски акцент, Род Стайгър си
е велик по принцип, а с режисурата на Серджо и музиката на Енио
Мориконе… най-добрият филм на всички времена.
На следващата сутрин Таня трябваше да си купи хапчета за махмурлук.
Шест месеца по-късно ние с Дани се оженихме.
Ожени се набързо, съжалявай вечно – обичаше да казва майка ми.

Когато се събудих в задната част на паркираната линейка, парамедикът

ми каза, че съм била в несвяст трийсет минути, но главата ми бе толкова
замаяна, че бих му повярвала и да бе казал трийсет дни. Опитах да изрека
нещо, но езикът ми бе прекалено удебелен и усещах метален вкус. Мигнах,
осъзнавайки, че са ми дали нещо. Абокатът на опакото на дланта ми го
потвърждаваше. Закрепен бе с лепенка и парамедикът ме придържаше
внимателно, но стабилно.
Къде е Дани?
Щом мисълта се оформи в съзнанието ми, кръвта се оттече от тялото и
видях всичко отново: очите му, когато ме погледна за последен път, преди
да преметне крак през парапета на балкона.
Той скочи, аз паднах.
Било е кошмар, нали?
После Бен се появи до вратата на линейката и разбрах, че се е случило в
действителност, иначе Дани щеше да бъде тук и да ми държи ръката.
— Какво… – промълвих прегракнало.
— Тя добре ли е? – попита той мъжа, който се грижеше за мен.
— Има малка цицина на главата от падането, дадох й леко успокоително,
така че сигурно е замаяна, но иначе е добре.
— Как е Дани? – попитах немощно.
Мълчание. Парамедикът извърна поглед. Бен поклати глава почти
недоловимо.
— Той…?
Не можех дори да довърша изречението. Мислех си само за бетонния
бордюр, който отделяше сградата от поддържаната градина около нея.
— Трябва да го видя. – Надигнах се до седнало положение, но
крайниците ми бяха толкова изтръпнали и натежали, че бях като
парализирана.
— Не може да го видиш – каза Бен, което ме вбеси достатъчно, че да
изстреля адреналин към краката ми и да ми помогне да се изправя.
— Искам да видя лицето му!
— Не можеш – спря ме Бен.
Борих се с него. Опитах да се измъкна от линейката, крещях
оглушително, ридаех, а парамедика и Бен внимателно ме удържаха.
Той бе само на трийсет и три. Дани бе само на трийсет и три.
Не можеше да е мъртъв. Не можеше просто да… умре.
— Трябва да го видя! – крещях. – Искам да отида при съпруга си! Искам
да видя лицето му!
— Четири етажа, Ерин – надвика ме Бен. Звучеше толкова разстроен, че
онемях. – Не ти трябва да го виждаш. Недей…
Замлъкна. Главата ми се въртеше, чух някакво бучене, заради което
гласът му сякаш идваше отдалече.
 — Няма да го познаеш – добави Бен.

Не ме откараха в болницата. Отказах да отида.

Но не ме пуснаха и в апартамента ни.
Нямах нищо у себе си. Нито телефон, нито портмоне, нито ключове.
Нямах съпруг.
Нямах отговори.
Наемателката на апартамента точно под нашия постоя с мен до
линейките и полицейските коли. Даде ми чифт джапанки, защото бях
боса. Донесе ми и кафе, но не усещах вкуса на подсладената напитка, която
ме накара да изпия.
И други съседи се навъртаха край подрязаните храсти, притиснали
длани към устните си, с шокирани изражения. Дори неприятният съсед от
апартамента срещу нашия, който вечно дебнеше, но никога не ни
заговаряше, бе тук.
Повечето обитатели на сградата познаваха Дани. Радваха се, че имат
съсед детектив – така се чувстваха по-защитени.
Около нас животът продължаваше, както обикновено. Звъняха
камбаните на църквата „Света Катерина“. Върхът на камбанарията й се
виждаше над близкия парк. Тесният път, който водеше към дюните, вече
бе пълен с паркирали семейни коли, чиито собственици се бяха отправили
към плажа с кучетата и фризбитата си, помъкнали барбекюта и
слънцезащитни кремове.
Жълта лента потрепваше покрай розовите хортензии отстрани на
сградата ни.
Полицаите излязоха с кутии в ръце. Разпознах какво носят – папките на
Дани. Предполагах, че трябва да изнесат всичко, свързано с работата му, от
апартамента, след като той самият се бе изнесъл оттам. Носеха и други
неща. Лаптопа му. Телефона. Пистолета.
Пистолетът му беше в сейф в спалнята ни.
Можеше да използва пистолета си.
Нямаше нужда да го прави пред мен.
Напрегнах всяка фибра на тялото си, за да устоя на порива да изтичам
до жълтата лента, да се пъхна под нея и да стигна до съпруга си. Да легна
до него и да хвана ръката му, докато всичко това се случва. Да се сгуша до
тялото му и да му кажа, че съм там, че няма да го изоставя, макар той да ме
бе изоставил.
Единствено ужасът от това, което щях да видя, ме задържа като закована
на мястото ми.
Бен каза, че Дани се е приземил по очи.
Така и не видях трупа на съпруга си.
Щях да съжалявам за това решение дълги години. Винаги.
Вместо да помръдна, не спирах да се питам защо, отново и отново. Какво
го прихвана? Прихвана ли го нещо?
Трудно ми бе да анализирам, защото една и съща ужасяваща сцена се
повтаряше в главата ми, и всячески се мъчех да не се разпищя, да не
припадна, да не заридая.
Бен се приближи до мен. Съседката от долния етаж се дръпна настрани,
а аз поех чантата, която Бен ми подаде, и затършувах за телефона си, който
той бе пуснал вътре.
Екранът бе празен. Нямаше пропуснати обаждания, нито есемеси, но
защо ли да има?
Вярно, че моят свят се е сринал, но още никой не знаеше.
И откъде да знаят? Аз бях тази, която трябваше да им го съобщи.
— Не разбирам – казах на Бен.
Лицето му бе професионално сдържано и ми се искаше да го зашлевя, да
предизвикам някаква емоция у него. Той беше там, видя как партньорът
му скочи и се самоуби. Как бе възможно да е толкова спокоен?
— Сигурна ли си, че не искаш да отидеш в болницата? – попита ме. –
Там могат да ти дадат нещо.
— Не ми трябва нищо! – проплаках.
— Може по-късно да ти потрябва, за да успееш да заспиш. След малко
ще можеш да се прибереш. Освен ако не предпочиташ да отидеш някъде
другаде.
— Какво ти става? Не видя ли това, което видях и аз? Какво, по дяволите,
се случи? Ти му беше партньор! Той защо го направи?
— Ти ми кажи – отвърна Бен ядосано. Обърна се настрани, така че едва
чувах думите му. – Ти си му жена.
Пуснах чантата, телефона, всичко и сграбчих ръката му, пръстите ми се
вкопчиха в плътта под ръкава на сакото.
— Какво значи това? Мислиш, че съм знаела, че ще направи нещо
подобно?
— Аз… не. Разбира се, че не.
Бен внимателно се освободи от пръстите ми, а на лицето му зърнах
разкаяние. Мисля, че това бе първият път, в който Бен ме докосва.
Познавах го от почти две години, а рядко си бяхме разменяли повече от
две-три думи.
— Никой не е виновен. Когато хората правят нещо подобно…
— Хората? – повторих като ехо. Той отново бе превключил на
детективски режим. Говореше ми с типичните клишета.
Дани не беше хората. Той беше моят съпруг. Беше уважаван детектив.
Беше приятел на Бен.
Бен тръгна нанякъде.
Внезапно стомахът ми се присви от вледеняващ страх.
— Какво се бе случило?
Той спря.
— Кога?
— Когато се появи на прага ни сутринта, каза, че имаш лоши новини.
Бен се поколеба.
— Не беше нещо особено.
Реших да не задълбавам.
— Бен, моля те, кога ще мога да го видя?
Той поклати глава.
— Ще му направят аутопсия – обясни ми.
Не можех да остана в апартамента тази нощ. Нито в сградата, въпреки
старанието на съседката от долния етаж да се погрижи за мен.
Трябваше да остана сама.
Аз бях сама.
Дани не ми беше само съпруг. Той беше най-добрият ми приятел. Той
беше единственото ми семейство в Америка.
Беше.
Разбира се, имах кръг от познати. Колегите ми бяха свестни и живееха в
Манхатън.
Семейството на Дани бе в Америка, но никой не живееше наблизо. Той
бе израснал в Ню Йорк, но когато майка му останала вдовица, използвала
пенсията на съпруга си, за да сбъдне отколешната си мечта да се върне на
юг, откъдето е родом, само че този път избрала Флорида. По-малкият брат
на Дани, Майк, служеше в армията и рядко бе на американска земя.
Дани все казваше, че колегите са неговото семейство, но аз така и не ги
почувствах близки. Не бях типичната полицейска съпруга – имах си свой
живот, своя работа. Не участвах в редовните съботни сбирки на барбекю,
не гледах мачовете на децата, не организирах съвместни пътувания до
Мартас Винярд.
Но смътно усещах, че ако нещо му се случи, те ще ме подкрепят.
Полицайката, която ме докара тук, бе от участъка на Дани. Познах я,
виждала съм я много пъти. Но тя почти не ми проговори, докато
пътувахме в патрулната кола.
Това място, което бях приела за свой дом, сега ми се струваше толкова
чуждо.
Преживяла бях травма. Съзнавах го. Вероятно бях в шок.
Може би трябваше да отида в болницата.
Но аз не бях болна. Просто се опитвах да асимилирам идеята, че съм
станала свидетел на нещо толкова ужасяващо, а се очакваше да продължа,
все едно нищо не се е случило. Да дишам, да стоя права, да се движа,
крачка по крачка.
Дани бил едва на седемнайсет, когато кулите близнаци се срутиха. Чичо
му бил действащ полицай по онова време и се включил в спасяването на
пострадалите намясто. Когато Дани решил да постъпи в полицията, Елис
му казал, че каквато и физическа подготовка да премине, това, от което в
действителност се нуждае, е психическа издръжливост.
— Ще виждаш всякакви неща – предупредил го Елис. – И после ще се
прибираш вкъщи и ще вечеряш, ще си бъбриш, ще гледаш филми, ще се
държиш, все едно нищо не е станало. После ще се почувстваш нормално.
Ще се държиш, все едно нищо не е станало.
Съветът на Елис отекваше в главата ми, когато се настаних в абсурдно
скъпия хотел в Пачоуг, защото само там имаше свободна стая, и това си бе
голям късмет предвид факта, че туристическият сезон бе започнал.
Опитвах да не мисля как минавахме с колата покрай хотела миналия
месец и Дани ми каза, че може да ме доведе тук за рождения ми ден.
Рожденият ми ден бе чак през август.
Знаел ли е тогава какво ще направи?
Двойната стая бе голяма, върху възглавниците имаше шоколадчета с
форма на рози, увити в розов целофан, кошница с плодове, минерална
вода, голям телевизор с плосък екран, на който бе изписано името ми.
Седнах на пода до долния край на леглото и започнах да набирам
номера от списъка в телефона си.
След като изрекох думите, които разтърсиха близките на Дани и
изпратиха моите собствени роднини в поредната спирала на отчаяние, се
мушнах в двойното легло, все още облечена с тениската на мъртвия ми
съпруг.
Затворих очи и видях лицето му.
Видях изражението му.
Не беше извинение. Нито съжаление.
Дани изглеждаше виновен, когато се запъти към прозореца.
Какво беше направил, за да се чувства виновен?

Харвард
Декември 2016

В даден момент предишната вечер, може би около десет, но със

сигурност преди полунощ, Али трябваше да конфискува неотворените
кегове бира в общото помещение на общежитието и да ги прибере за
следващия купон.
Но онзи момент настъпи и отмина. Вместо това Али лично отвори
предпоследния кег и организира нова игра с пиене, в която смяташе, че е
въпрос на чест да се включи първа.
Поне беше проявила здравия разум предварително да конфискува
телефоните на всички.
Али имаше едно просто правило за купоните, които организираше в
общежитието: никой не бива да не се забавлява истински, защото се
страхува от компрометиране в социалните мрежи.
Ролята на наставник в Харвардския университет включваше няколко
много сериозни отговорности.
Да дава напътствия на студентките по отношение на академичния им
живот, да следи те да спазват правилата на поведение, да им помага по
отношение на студентския живот, да им бъде ментор и разбира се, в
някаква степен да ги дисциплинира.
Задачата на мъжете наставници бе по-тежка. Младежите очакваха пълна
свобода и не приемаха на драго сърце ограничаването на свободата им. С
момичетата беше просто битка човек да ги опази невредими и фокусирани
върху ученето.
Наставническата работа не беше лесна, особено при положение че
повечето хора я съвместяваха с учене. Но този пост включваше и
отговорност студентите да се забавляват, така че запазената марка на Али
бяха купоните в общежитието. Всъщност социалните събития,
организирани от Али, бяха станали легендарни и най-големият проблем
беше ограничаването на бройката гости, които момичетата можеха да си
поканят. Канадей Хол не беше най-прекрасното общежитие в Харвард
(функционална на вид сграда с червени тухли, наречена с топли чувства от
някого „Проектът“), но под контрола на Али и напътствията на още
неколцина наставници беше една от най-популярните сред
първокурсниците.
Славата на общежитието си имаше и лоши страни. Тъй като беше заета
да организира социалния живот на студентите, на Али не й оставаше
почти никакво време за нейния собствен. Гаджето й си имаше истинска
работа, на пълно работно време, и така връзката им, която преди
изглеждаше обещаваща, в момента беше поставена под сериозно
напрежение. Само снощи беше пропуснала две обаждания от него.
А към всичко това се прибавяше и честият махмурлук.
Във въпросната декемврийска сутрин Али си плащаше тежко за дивите и
изобретателни игри с надпиване от предната вечер. Обаждането рано
сутринта от г-н Шиптън, асистент по английска литература, никак не
помогна.
— Госпожице Самърс, реших, че няма да вдигнете – каза провлечено
преподавателят, докато Али търкаше очи и опитваше да разгадае дали
раздиращата болка в главата е заради изпития алкохол или страничен
ефект от особено голям мозъчен тумор.
— Съжалявам, г-н Шиптън, бях под душа – отвърна прегракнало Али,
като отчаяно се мъчеше да звучи, сякаш бе станала отдавна.
— В 8,30 сутринта? Смятах, че вече сте в библиотеката. Как върви
докторската ви дисертация?
Али стисна зъби. Шип, както го наричаха студентите, не й беше
преподавал по английска литература, но държеше да я попита за
докторантурата всеки път, когато говореха. Тонът му неизменно
подсказваше, че дълбоко се съмнява в успеха й. Научният й ръководител я
беше посъветвал да не му обръща внимание. Професор Айкен твърдеше, че
Шиптън завижда на Али за темата на дисертацията: „Нищо ново под
слънцето: криминалните романи – изместващи границите или изчерпани
откъм теми?“
Али не беше сигурна дали Шип й завиждаше наистина, или просто не
възприемаше сериозно всеки, решил да се задълбочи в криминалната
литература. Тя подозираше, че в неговите очи този жанр беше само едно
стъпало над чиклита.
— Снощи стоях до късно – отвърна Али. – Рових се в книгите допреди
няколко часа.
Почувства мълчаливия укор от другата страна на линията и реагира с
прекомерно възмущение.
Шип нямаше как да знае, че Али лъже.
— Наистина ли? Мога само да си представя какъв стрес е да се чете за
престъпления толкова късно вечер. Както и да е, защо се обаждам. Лорън
Грегъри е от вашите, нали?
Али се намръщи. Седна в леглото и опря чело в стъклото на прозореца.
Ледената му повърхност веднага облекчи раздразнението и главоболието
й.
Снегът на двора беше натрупал поне трийсет сантиметра повече от вчера
и беше чист и непокътнат. Радостта от боя със снежни топки след прясно
навалял сняг започваше да отшумява, след като вече десетина дни бяха
подложени на ранно застудяване. Али беше свикнала с мразовитите
кеймбриджки зими, но дори и тя беше изненадана от внезапното падане
на температурите под нулата още в началото на декември, след меката
есен, на която се бяха радвали.
— Да, Лорън е от моите – отвърна тя и внезапно й просветна.
Лорън не беше присъствала на купона в общежитието предната вечер.
— Какъв е проблемът? – попита тя.
— Надявах се вие да ми кажете. Отсъства от лекции.
— Откога?
— Цяла седмица. Говорих и с останалите й преподаватели. Да не е
болна? Не съм уведомен писмено, ако е така.
Али стисна с два пръста основата на носа си и опита да овладее
безпокойството, което я връхлетя.
— Ще проверя и ще ви върна обаждането.
— Благодаря. Лорън не е от студентите, за които бих се тревожил, но да
пропусне три лекции подред толкова близо до изпита, е необичайно.
Сега Али си спомни, че снощи беше попитала съквартирантката на
Лорън защо нея я няма. Мегън беше споменала нещо, свързано с учене.
Али прие обяснението за чиста монета, макар да беше наясно, че двете не
са особено близки и Мегън надали знаеше или се интересуваше къде е
съквартирантката й.
Всъщност Али възнамеряваше да им предложи да се разместят след
Коледа. Често се случваше първокурсниците да си разменят стаите след
първите два-три месеца. Колежът се опитваше да събира студенти, които
биха си подхождали, но това невинаги се получаваше. Щом новаците
свикнеха с живота в общежитието и изоставеха опитите да впечатлят
околните, истинските приятелства процъфтяваха, а несъвместимостта на
характерите ставаше очевидна. Мегън и Лорън определено не си
подхождаха.
Пет минути след като приключи разговора с г-н Шиптън Али вече беше
облечена и вървеше към стаята на Лорън. Канадей Хол имаше отделни
входове и по тази причина нямаше вътрешни коридори. Беше удобно от
гледна точна на пожарна безопасност, а също така осигуряваше тишина за
останалите, когато в единия вход имаше купон. Това означаваше обаче, че
човек трябва да излиза на студа, за да обиколи навсякъде.
Докато с мъка си проправяше път през снега, Али се размина с няколко
студентки, облечени с дебели зимни якета, шалове и шапки. Някои от тях
вече бяха прекосили половината кампус, за да отидат на закуска в
Аненбърг Хол, където се помещаваше столовата. За късмет на Али и
нейните студентки тя беше в съседство с тяхното общежитие.
Щом влезе вътре, Али бързо размота шала си и се разкопча, защото
парното поддържаше постоянна температура. Извади телефона от джоба
си, докато се качваше по стълбите, и набра номера на гаджето си, но
попадна на гласова поща.
— Здрасти, мило, аз съм. Извинявай, че не ти отговорих снощи. Знам, че
напоследък се случва често. Задава се седмица без лекции, нека планираме
нещо приятно. Обичам те.
Така. Можеха да прекарат повече време заедно следващата седмица.
Наистина беше лудо влюбена в него. Бяха заедно от три години и според
нея имаше потенциал нещата да станат сериозни. Но тя трябваше да се
постарае да намира време за тях в лудницата от учене и работа.
Когато стигна до стаята на Лорън и Мегън, лицето на Али беше
зачервено от студа, а русата коса – влажна от мразовития вятър.
Мегън лежеше на леглото си, с лице към стената, без да обръща
внимание на камбаните на близката цъква, които биеха в 8:45.
Стаята беше толкова малка, че момичетата биха могли да се държат за
ръце, докато спят – ако им хрумнеше – но Лорън и Мегън бяха успели да
сместят две бюра и множество закачалки. Стаята беше претъпкана и
белите тухлени стени почти не се виждаха.
Мегън изръмжа нещо.
 — Какво? – попита Али. – Не те чувам. Къде е Лорън? Не спа ли тук
снощи?
— Не знам! – извика Мегън. – Не я знам къде е. На закуска или… Или
някъде другаде.
Али поклати глава разтревожена. Излезе в коридора и започна да си
облича връхните дрехи.
Али се стараеше да няма любимци. Работата й беше да се грижи и за
десетте си студентки. Но предпочиташе Лорън пред Мегън, това беше
сигурно.
Лорън беше много по-амбицирана от Мегън да научи нещо в
университета. Мегън беше кандидатствала в Харвард, защото се очакваше
от нея, след като всички предишни поколения от семейството й бяха учили
там, откакто университетът съществуваше.
Лорън не ходеше често на купони и учеше старателно, но в същото време
беше общителна и забавна. Веднъж двете с Али бяха прекарали два
приятни часа в обсъждане на това с какъв акъл Рори Гилмор беше избрала
Йейл пред Харвард. Али никога не беше срещала друг толкова запален
фен на „Момичетата Гилмор“.
Али си спомни, че имаше и някакво гадже, но Лорън го споменаваше
доста уклончиво.
Али влезе в Аненбърг Хол точно когато отново заваля сняг.
Вътре беше топло и приветливо. Стотици студенти седяха на масите под
високия изписан сводест таван. Лампите по стените с орехова ламперия
още светеха, за да преборят мрачната сутрин.
Забеляза няколко от студентките си, приведени над огромни гофрети в
чинии, украсени с герба на университета. Всички притискаха длани около
чашите си с кафе, сякаш животът им зависеше от това.
— Добро утро, госпожици – приближи ги Али. – Да сте виждали Лорън
Грегъри?
Поклащане на глави в отговор.
— Може да е в библиотеката? – предположи едно от момичетата.
— Не е там – намеси се друго. – Оттам идвам. Тръбите са замръзнали и
не пускат студенти, докато не заработи парното.
Али тръгна в друга посока, но едно от момчетата на съседната маса я
дръпна за ръката. Тя го позна, беше на стаж в университетския вестник
„Кримзън“, където самата Али беше работила като редактор в последната
година на следването си.
— Лорън, мацката с дълга къдрава кестенява коса? – попита той.
Али освободи ръката си и кимна.
— Виждал ли си я?
— Беше долу при Верандата.
— В този студ?
Момчето сви рамене.
Али поклати отчаяно глава.
Отново нахлузи плетената си шапка и излезе навън. Беше девет часът,
още не беше закусила, трябваше да свърши и някаква работа днес, а
обикаляше из кампуса в търсене на студентка, която досега не беше
създавала никакви проблеми.
Очертаваше се тежък ден.
Али забеляза Лорън отдалече – седеше, обвила тялото си с ръце, на
покритите със сняг стъпала пред църквата „Мемориъл“, на които викаха
Верандата.
Лорън беше облечена топло – огромно сиво палто и плетена шапка, но
нямаше подходящи дрехи за седене навън при тези температури.
Поне изглеждаше в безопасност. Али беше обзета от ужасно
предчувствие след обаждането на Шип – още повече след като видя
празното легло на Лорън. Боеше се, че момичето е изпаднало в беда, дори
че е изчезнало и никой не е забелязал. Без да се самозалъгва, Али си
призна, че се тревожеше и как подобен инцидент би се отразил на
репутацията й.
— Лорън, какво, за бога, правиш тук? – извика Али, докато вървеше към
нея. Постара се да звучи ядосано, но облекчението бързо изместваше
всичко останало. Беше кучешки студ, а Али беше гладна, с махмурлук и
ядосана.
Лорън дори не вдигна глава.
Али вече беше до нея и погледна отгоре шапката на момичето и
къдриците, които скриваха лицето й. Косата на Лорън беше мокра, бог
знае от колко време седеше тук.
— Къде се губиш в последните дни?
— В града.
— О, ясно. Нямаше да е зле да ме предупредиш, че ще отсъстваш от
лекции. – Пауза. – Защо седиш тук?
— Чакам да отвори църквата.
Али присви очи.
Имаше нещо странно у Лорън, нещо в тона й не беше наред.
— Днес няма да отваря – обясни Али. – Хорът ще репетира за коледната
служба.
Сякаш тялото на Лорън отрони въздишка.
Али пристъпваше от крак на крак. Пръстите на краката й започваха да
измръзват, въпреки двата чифта чорапи и ботушите с кожена подплата.
— Хей, защо не влезем на топло? – предложи Али.
Мълчание.
Али преглътна негодуванието си и се наведе, за да погледне Лорън в
очите.
— Какво става, милинка?
В този момент Али осъзна, че никога не беше виждала Лорън Грегъри
нещастна, разстроена или стресирана.
А сега изглеждаше точно така.
Али осъзна и че за всичките си двайсет и пет години никога не беше
виждала някого от познатите си пребит.
— По дяволите! – Али ахна, вперила поглед в подутата устна на Лорън и
насиненото й око. – Какво се е случило?
Лорън примигна и пак сведе поглед.
Забави се доста, преди да отговори, а Али се напрегна, за да я чуе.
А когато осмисли чутото, на Али й стана много мъчно.
— Аз бях виновна.

Ерин
 ПРЕДИ

Сестра ми успя да превъзмогне всички закони на времето,

пространството, гравитацията и опашките от търсещи билети в последния
момент и пристигна в Лонг Айлънд само трийсет и шест часа след смъртта
на Дани.
По-късно щях науча, че татко е организирал всичко. Веднага се свързал
по телефона със свой бивш колега от Министерството на външните работи,
обърнали се за съдействие към Ирландското посолство тук, а след това и
към авиокомпанията. Това бе първата от множество прояви на доброта,
които щяха да бъдат насочени към мен, без да си давам сметка какви
усилия стоят зад тях.
Какво трябваше да знаете за момичетата от семейство Кенеди:
По рождение всички бяхме с еднаква синкавочерна коса, зелени очи и
бледа кожа. Приличахме си външно, но характерите ни се различаха.
Таня бе първа, аз след това.
Нийв… Нийв беше малката ни сестричка.
Когато Нийв беше дребосъче, се мушваше в леглото ми нощем, вероятно
защото аз съм топлела най-много. Прегръщах я и усещах бебешкия й дъх
върху бузата си, докато майка ни не идваше да я вдигне и върне в
креватчето й.
Когато исках, а дори и когато не исках, още си спомнях как гъделичкаше
врата ми с миглите си.
Когато отворих вратата на хотелската стая, уморена и дезориентирана,
очаквах да видя в коридора отпред някоя камериерка. Преди това се бях
събудила за кратко, но се насилих да заспя наново, макар да не се нуждаех
от сън. Знаех, че някои хора, които преживяват трагедия, дори не могат да
мигнат. Аз не можех да стоя будна. Когато бях будна, ужасът бе реален.
Когато спях…
Искаше ми се просто да продължа да спя.
Стаята не бе почиствана и табелката „Не безпокойте“ вероятно
предизвикваше възмущението на камериерките.
Но в коридора стоеше Таня и макар че току-що бе слязла от самолета,
както винаги, изглеждаше като супермодел. Косата й бе вдигната на
опашка, носеше небрежно-елегантна рокля и обувки на високи токчета. Аз
обикновено пътувах по клин и суитшърт.
Тя ме прегърна. Останахме така сякаш цяла вечност.
Последният път, когато се прегръщахме толкова отчаяно, беше на
летището в Дъблин преди пет години, точно преди да се кача на самолета,
за да се преместя тук. Все още бе прекалено болезнено да мисля за
случилото се преди това.
— За колко време си наела стаята? – попита Таня и влезе в ролята си на
организатор.
— Не знам. – Присвих очи и опитвах да си спомня какво говорих с мъжа
на рецепцията вчера. – Мисля, че платих за две нощувки?
— Искаш ли да останеш повече?
Ако кажех да, тя щеше да отиде във фоайето, да поиска неограничен
престой и намаление в цената и бог да е на помощ на горкия човечец,
който опита да й обясни, че сега е най-натовареният сезон.
 — Не – отвърнах. – Утре трябва да се върна в апартамента. Майката на
Дани ще пристигне и…
— Тя няма да спи в апартамента – каза Таня.
— Няма ли?
— Ерин, миличка, за нищо на света няма да се правиш на домакиня на
свекърва си в апартамента, където Дани… – Тя замълча, но думите й ме
пронизаха. – Аз ще се грижа за теб, ако решиш да се върнеш. Този хотел е
съвсем наблизо, нали? Ще сляза да уредя стая за Глория.
Понечих да възразя, но се отказах. Таня беше права. Не можех да правя
кафе и сандвичи на майката на Дани. Не можех да й позволя да спи на
леглото ни, докато аз съм на дивана и виждам онзи прозорец. Не можех
дори да си помисля за чистене на апартамента, след като не съм си вземала
душ и не съм си мила зъбите от ден и половина.
Таня вмъкна в стаята голям куфар. После ми наля двоен „Джак Даниелс“
от минибара, а на себе си – малка водка, и отвори кутийка кока-кола,
когато я попитах:
— Таня, къде са мама и татко?
Тя се забави с отговора, докато местеше чашите.
— Знаеш, че не летят със самолет.
Това ми подейства като ритник в корема.
— Дори сега?
Тя сви рамене.
— Точно те би трябвало…
Таня си пое дълбоко дъх.
— Знаеш ги какви са.
Да. Знаех ги. И вече бях отгатнала как ще реагират на смъртта на Дани.
До неотдавна Католическата църква не позволяваше на самоубийците да
бъдат погребвани в католическите гробища.
Родителите ми не се отвърнаха от Бог след случилото се с Нийв.
Всъщност почувстваха Всемогъщия още по-близък.
Което е странно, защото сега ми хрумна, че Бог сякаш си вземаше дълга
ваканция, когато трябваше да се грижи за момичетата Кенеди.
— За Дани – каза Таня и вдигна чашата си. Погледнах златистокафявата
течност, която ми бе подала, чукнах чашата си в нейната и вече отпивах,
когато тя добави: – Какъв егоист се оказа!
Задавих се и изплюх уиски и кола върху блузата си.
— Какво? Лъжа ли е? Кой би причинил подобно нещо на някого, когото
обича? Не можеше ли да се качи на колата си и да се метне от някоя скала,
сякаш е станала катастрофа, или да си напълни джобовете с камъни и да
влезе в морето, или да отиде в гората и да налапа дулото на пистолета си
там… Не знам. Да го направи пред очите ти, Ерин? Това е безсърдечно.
Не спирах да мигам и постоянно виждах Дани, прехвърлил единия си
крак през парапета, после и другия… Онзи миг, в който срещна погледа ми
и разбрах какво се кани да направи.
Ако бях изтичала към него, ако му бях извикала да спре – дали щях да
успея да променя нещо?

По-късно Таня поръча всичко от менюто на румсървиса, опитвайки да

ме накара да хапна нещо – сандвичи, картофени крокети, мелби, гофрети с
карамел. Насила преглътнах едно хлебче, след като сестра ми буквално ме
заплаши с нож. В крайна сметка се отказа от опитите да ме храни и отново
заговори делово.
— Той беше ли в депресия? – попита ме.
— Не.
— Може би не е искал да ти каже, че…
— Не беше в депресия – сопнах се. Неприятно ми е, че звучах, сякаш се
оправдавам.
— Нямаше ли издайнически знаци?
Дойдохме си на темата. Въпросът за издайническите знаци. Този, който
измъчваше и мен.
— He. He знам. Той… работеше много в последно време. Беше…
стресиран. Понякога нямаше настроение. Имаше някакви проблеми в
службата. Но си правехме разни планове. Буквално този уикенд щяхме да
пътуваме. И двамата го очаквахме с нетърпение.
Дали? Или само аз съм го очаквала с нетърпение?
Сега всичко беше под въпрос.
— Не разбирам – настоя Таня. – Трябва да се е случило нещо в
последните дни. Човек не решава просто…
Млъкна.
— Може би никой не знае какво точно се случва в нечия глава – каза
замислено.
Аз мълчах.
Нямаше никакви издайнически знаци.
Но вчера сутринта, когато Дани зарови устни в шията ми и после се
любихме…
Дани обичаше да го правим вечер. Аз предпочитах сутрините.
Понякога нощем спях дълбоко, а той ме будеше, галеше ме, опитваше си
късмета.
Вчера сутринта беше някак различно.
Сигурно през цялото време си е мислел, че е за последен път. Докато се
движеше в мен, обхванал с длан тила ми, всяка секунда е била обратно
броене към момента, когато вече няма да бъде с мен. Никога.
Преглътнах, а болката бе толкова плътна, че замъгляваше погледа ми.
— Така, да обсъдим погребалните агенции – каза Таня и това ми
подейства като експлозия.
— Не мога – продумах. Станах от леглото и се отправих към банята, но
Таня ме изпревари и застана в рамката на вратата.
— Наясно съм, че не си имала време да го асимилираш, а аз ти говоря за
погребението, съжалявам. Но това е нещо, което трябва да се направи,
Ерин. Дори и след Нийв – пое си дъх – дори и след смъртта на Нийв
нашите трябваше да се погрижат за всичко. Никой не може да те отмени в
това.
Взирах се в пода.
— Може да не освободят тялото на Дани веднага.
— Защо? – попита Таня.
— Ще правят аутопсия.
— Защо? Не е ли очевидно от какво е умрял?
— Не знам! – сопнах се, но Таня не реагира, дори не трепна.
— Е, трябва да разбереш кога ще ти върнат тялото. Ти си му съпруга и
трябва да си наясно с всичко. Нямат ли – как им викат тук, по дяволите –
полицай за връзка с роднините?
— Не знам. Тан, сериозно, радвам се, че си тук, но не мога да мисля за
всичко това сега. Не мога. Моля те. Просто… Просто трябва да се
изпишкам.
Затворих вратата и седнах на тоалетната, подпрях лакти на коленете си и
дори не опитах да чуя приглушения разговор, който тя водеше в стаята.
Как го формулира Таня – трябва да ми върнат тялото на Дани – идеята,
че трупът му ми принадлежи, бе толкова странна. Определено нямах
думата какво се е случвало с тялото му приживе.
Откъде, как щях да започна да се занимавам с всичко това?
В съзнанието ми изплуваха безброй въпроси без отговор, а Таня
задаваше само най-очевидните.
Защо ще правят аутопсия на съпруга ми?
Защо беше дошъл Бен на вратата ни вчера сутринта?
Някой трябваше да ми даде шибаните отговори.

Сградата на общината, където се помещаваше Девети полицейски

участък, бе скучна, бяла, отличаваше се само по знамената и полицейския
герб на стената отвън.
Убедих Таня да ме изчака долу, да ме остави да се справя с това сама.
Сградата бе почти празна по това време, останали бяха неколцина
служители на администрацията, мотаеха се двама-трима детективи,
странната атмосфера тегнеше още по-осезаемо.
Никой не ме погледна в очите, когато влязох. Никой не дойде да ми
изкаже съболезнования.
Сякаш се притесняваха.
Загинал полицай бе нещо разбираемо. Самоубил се полицай обаче бе
нещо срамно.
Полицията била като семейство, как не.
Открих Бен Мичъл в кабинета, който деляха с Дани.
Бе навил ръкавите на ризата си, на бюрото му има стиропорна чаша с
кафе и преглеждаше някакви листи в една отворена кутия пред него.
Една от кутиите, които изнесоха от вкъщи вчера сутринта.
За момент не казах нищо. Бях като хипнотизирана от предметите върху
бюрото на Дани.
Там бе компютърът на съпруга ми – танцуващият символ на екрана
показваше, че не е изключен, а само заспал.
До него имаше снимка в рамка от пътуването ни до Кейп Код. Денят си
го биваше. Дани не ми позволи да поръчам нищо освен пържени миди и
лимонов пай. И двамата се напихме с коктейли „Московско муле“.
Единствената друга украса бе календар със снимки на нетипични герои
– доставчици на пица и пътни полицаи в напреднала възраст. Пълна
противоположност на обичайните календари със секси момичета.
— Ерин?
Бен изрече името ми като въпрос.
Влязох в стаята и затворих вратата, седнах на бюрото на Дани.
— Не съм сигурен, не е редно да…
Той млъкна смутено.
 — Да ти предложа кафе? – попита той.
В чашата му едва ли имаше само кафе. Очите му бяха зачервени, бузите
– на петна. Всяка поява на цвят върху бледото му лице бе издайнически
знак.
— Не – отказах.
— Кристина питаше как си.
Кристина, перфектната му съпруга. Изпратила ми съобщение по съпруга
си, който дори не е знаел, че ще ме види днес. Не ми се бе обадила, дори не
ми бе написала есемес. Взирах се в Бен, без изобщо да реагирам на думите
му.
— Е, какво мога да направя за теб?
— Като начало не се дръж, сякаш не се познаваме.
Раменете на Бен се отпуснаха. Той прокара пръсти през косата си,
примигна, въздъхна тежко.
— Не може ли да се държиш с мен, сякаш току-що съм овдовяла и
съпругът ми ти е бил партньор и най-добър приятел? – добавих.
— Не е толкова лесно.
— Глупости. – Облегнах се на бюрото. – Полицайката, която ме закара
до хотела вчера, почти не ми проговори. Никой от отдела не ми се е
обадил, откакто това се случи. Нито дума и от капитан Съливан. Днес
влизам тук и все едно съм Брус Уилис, а ти – Хейли Джоуел Осмънд в
„Шесто чувство“.
— Обстоятелствата около смъртта на Дани просто са… не са обичайни –
изтъкна Бен.
— Да. – Бутнах стола си назад. Стола на съпруга ми. Седнах на него. Той
никога повече нямаше да седне на него. Обстоятелствата действително
бяха адски необичайни. – Бен, какво, по дяволите, става? Вярно, че не
положих усилия да се впиша. Не идвах на неделните ви събирания с
млечна царевица и чийзкейк. Не излизах на плавания с други двойки и
тем подобни глупости, но вчера видях как съпругът ми скочи от балкона и
се самоуби, а никой не ми казва нищо, никой не смее да ме погледне в
очите!
Бях повишила глас и очите ми бяха пълни със сълзи. Нещата, които си
обещах да не правя, когато слязох от юбера преди малко.
Внезапно червенината от лицето на Бен изчезна.
Поех си дълбоко дъх и сърдито затърках очите си, за да ги изсуша.
— Защо ще има аутопсия? – продължавах да питам. – Защо взехте
всичките му папки? И, Бен, защо се появи на прага ни вчера сутринта?
Бен погледна затворената врата на кабинета си.
Отвън нямаше много хора, но забелязах как очите му обхождат
отвореното пространство и проверяват кой е там.
— Дани беше… По дяволите, Ерин, не ме поставяй в това положение.
— В какво положение те поставям?
Обърнах страницата на календара на Дани.
— Погледни тук – казах. – Събота, неделя и понеделник, какво пише?
Той прочете. После започна да мига бързо.
— Хартфорд – изрече.
— Пътуването, което бяхме планирали. Този уикенд.
Обърнах отново календара към мен. Прелистих до август. Рождения ми
ден. Ограден с червена химикалка.
 Това бяха предстоящи неща. Щяха да се случат. Той ги очакваше.
— Защо се самоуби съпругът ми?
Едновременно питах себе си и Бен.
Отговорът му бе толкова тих, че не бих го чула, ако в стаята имаше още
някакъв шум.
— От известно време Дани беше обект на вътрешно разследване.
Зяпнах слисана, опитвайки се да асимилирам думите.
— Какво? Но защо?
Въздъхна.
— Не мога да ти кажа.

Ерин

СЕГА

Преди да се омъжа за Дани, му обясних, че не мога да приема

фамилията му.
Реших да го кажа направо, в случай че той реагира неадекватно и това се
окаже сигнална лампичка.
— Оо – каза той изненадан, може би леко засегнат, но достатъчно умен,
за да го прикрие. – Ами добре, сигурно е старомодно жените да приемат
фамилията на съпрузите си.
— Освен ако фамилията ти не е особено готина, нещо като Елба или
Клуни, или Пит.
— Чакай, да не ми изреждаш други мъже, с които би искала да спиш?
— Да.
— Защо не искаш да бъдеш Ерин Раян? – попита. – Не настоявам, просто
любопитствам.
Въздъхнах.
— Ето защо, Дани. Ерин Раян. Все едно да си нарисувам леприкон на
челото и да продавам билети за атракцията.
— Кенеди също е типично ирландско. Но си права, трябва да го запазиш.
— Така ли?
— Да. Хората ще си мислят, че си роднина на семейство Кенеди. Имаш
същата фамилия и живееш на Лонг Айлънд? Представи си на колко
партита ще ни канят.
Странно е, защото сега ми се иска да се казвах Ерин Раян. Да чувам това
име, докато ме съдят за убийството на съпруга ми.
Карла ме е подготвила добре.
— Встъпителните пледоарии са брутални. Злобни. Ще разнищят
характера ти, личния ти живот, всяко действие, което някога си
предприемала или дори си се канила да предприемеш. Ще те представят
на съдебните заседатели като самото превъплъщение на сатаната, а ти ще
седиш през цялото време, без да сбърчиш вежди, без едничък гневен
проблясък в очите, без да цупиш устни. Няма да слушаш какво говорят, чу
ли? Стой си напълно безизразно. Дистанцирано. Гледай мен. Гледай
съдията. Гледай пода. В никакъв случай, запомни, в никакъв случай не
поглеждай никого от съдебните заседатели, докато прокурорът те описва
като чудовище, способно да изяде собствените си деца и да убие човек с
поглед.
— А ти какво ще правиш? – питам, когато най-после успявам да си поема
дъх.
— Ще си върша работата. Много ме бива.

Изтеглихме късата клечка с назначаването на прокурор Робъртс. Карла

вече ме е предупредила, но чак когато го виждам в действие, осъзнавам, че
усмивката му е също толкова унищожителна за мен, колкото и
доказателствата, които от полицията твърдят, че имат.
Той е любезен. Хубав като Даниъл Крейг в ролята на Джеймс Бонд. Не
класически красавец, но самоуверен. Чаровен. Вмъква в речта си
работнически хумор, но има провлечения акцент на човек, който цял
живот е разполагал с пари. И това само по себе си е привлекателно.
Ноктите на Робъртс са с грижливо оформен маникюр, а небрежно
разрошената му коса е резултат от умелата намеса на професионалист. Все
пак той има достатъчно класа, за да не парадира с това колко е заможен.
Преглъщам, а той се усмихва широко на съдебните заседатели. Две
минути след като е заговорил те вече са налапали кукичката на въдицата
му. Съдебни заседатели номер пет и шест, жени на трийсет и няколко, без
венчални халки на пръстите, го гледат, сякаш са готови да му родят деца.
— Адвокатът на г-жа Кенеди ще ви каже, че доказателствата на
полицията срещу обвиняемата са косвени – продължава той, поставил
длани върху дървения парапет пред съдебните заседатели. Позата му е
приятелска, леко заговорническа. – Но искам да ви кажа следното.
Убийците често – невинаги, но често – са много находчиви. Не казвам, че
добрите служители на закона не са също толкова находчиви, но от време
на време нашите правоохранителни органи попадат на престъпник, който
е не само умен, но и хитър, и умел стратег. Така се случи с Мод Паркър,
която беше съдена в Манхатън…
Карла скача от мястото си, сякаш задникът й се е подпалил.
— Възразявам, ваша чест – изстрелва тя. – Това е възмутително.
Съдия Палмър въздиша тежко. Той е едър мъж, нямам предвид висок, а
дълъг и широк, простира се във всички посоки. Дори косата му е обемна.
— Възразявате по време на встъпителните пледоарии ли, г-жо адвокат?
– пита той, надничайки над рамките на очилата си. – Това е новост.
— Г-н Робъртс споменава нашумял с лоша слава случай, при който
обвиняемата беше призната за виновна, ваша чест. Това подвежда и дава
предпоставка за предубеденост, тъй като обвинението в онзи случай
разполагаше с тежестта на реални доказателства срещу обвиняемата.
Прокурор Робъртс прави всичко възможно да изглежда също толкова
възмутен, но забелязвам, че едва се сдържа да не се подсмихне, когато
поглежда към Карла.
Това е игра. Просто една голяма игра.
— Не се съмнявам, че прокурорът е предубеден спрямо клиентката ви,
адвокат Делгадо. Това влиза в длъжностната му характеристика като
служител на прокуратурата – отбелязва съдия Палмър. – Но съдебните
заседатели, в чийто избор участвахте и вие, са дванайсет съвестни мъже и
жени, които са напълно обективни. Г-н Робъртс, внимавайте. Адвокат
Делгадо, моля, седнете.
Езикът на тялото на Карла ми подсказва, че тя не е доволна от
отхвърленото възражение. Преди ми беше казала, че когато съдията
отхвърли или приеме възражение, дори когато дава указания на съдебните
заседатели да пренебрегнат нещо, казано от адвокат или свидетел, то това
не променя факта, че съдебните заседатели са хора. Чутото остава в
съзнанието им. В този случай вероятно са чули, че съм виновна също като
прочутата убийца Мод Паркър.
Опитвам да изключа и да не слушам остатъка от пледоарията му.
Не слушам как прокурор Робъртс описва отказа ми да приема
фамилията на съпруга си, сякаш това доказва вината ми.
Нито как говори за онази нощ преди пет месеца, когато животът ми се
разпадна – отново.
Хвърлям кос поглед встрани, през рамо.
Знам кой седи зад мен, но се чудя кой седи от другата страна на
съдебната зала, на местата зад прокурора.
И тогава ги виждам.
Роднините на съпруга ми. Моята свекърва.
Точно като на сватба всъщност. Двете семейства са разделени от
пътеката в средата.
От страната на булката ли сте или на младоженеца?
Младоженеца. Определено. Бих искал да видя как булката прекарва
остатъка от живота си в затвора.
Срещам погледа на майка му за секунда и в този момент усещам как ме
облива горещина, сякаш съм се подпалила.
Тя ме мрази.
Карла ме побутва дискретно и рязко обръщам лице напред.
Точно навреме, за да чуя как прокурор Робъртс казва:
— Но може би този фантастичен план за отмъщение е започнал в нощта,
когато Ерин Кенеди е открила, че срещу съпруга й, Дани Раян, е водено
вътрешно разследване от полицията на Нюпорт.

Ерин

ПРЕДИ

Едно от нещата, които харесвах особено у Дани, беше начинът, по който

говореше за майка си.
Голяма част от приятелките ми не понасяха свекървите си – понякога,
защото въпросната особа бе истинска кучка, друг път – заради
отношенията на съпруга с майка му.
Никога не ме е смущавало, че Дани обожаваше майка си. Колкото и
клиширано да звучи, за мен това означаваше, че съпругът ми е възпитан
като джентълмен, който уважава жените.
За това спомагаше и фактът, че Глория ме обичаше, както и аз нея.
Майката на Дани беше здравомислеща, прагматична жена, което много
ми допадаше. Беше работила усилено цял живот, за да избяга от
бедността, в която се бе родила. Когато се омъжила за Илайджа Раян от
Йонкърс, го направила по любов. Със сигурност не по сметка, защото
Илайджа искал да бъде писател и всяка работа, с която се заемал, била
само за да припечели някой долар, докато напише следващия велик
американски роман.
Бях виждала някои от творбите на Илайджа. Веднъж ходихме с колата
до Флорида, за да посетим Глория за годишнина от смъртта на бащата на
Дани. Докато изпразваше някакви стари кашони, които майка му беше
оставила запечатани, Дани намери томче със стихове, писани от баща му
малко преди смъртта му. Дани ми ги връчи, без да каже нищо, но с
изпълнен с надежда поглед – какъвто постоянно ми отправяха хората,
отчаяно надяващи се да видят творбата си публикувана. Обаче той никога
не би ме поставил в неловкото положение да ме помоли директно за това.
Глория взе томчето от ръцете ми в мига, щом Дани излезе от кухнята.
— Миличка, хич не си помисляй да четеш тези стари боклуци само
защото синът ми ти прави мили очички, вместо да прояви здрав разум.
Глория захвърли книгата на плота и се залови отново да изстисква
сметана върху консервираните праскови, които беше отворила за десерт.
Тя спря за момент и погледна през кухненския прозорец към палмите,
които се поклащаха в градината, и прелестния залив отвъд.
— Очите ти блестят като камъчета на брега, измити от вълни пенлива
страст.
Преглътнах.
— Това беше един от най-добрите му стихове – поясни Глория и двете
избухнахме в смях.
Когато тя пристигна в хотела в Пачоуг, се шокирах от начина, по който
изглеждаше. Глория никога не е била стереотипно привлекателна, но
винаги е имала свеж вид и топло младежко излъчване – усмивка с
трапчинка, също като на сина й, която може да озари всяка стая, както и
усет за стил, благодарение на който винаги бе елегантна, дори когато
носеше работен гащеризон.
Но днес тя изглеждаше стара. Уморена. Като пребита.
По настояване на Таня си взех душ и облякох чиста тениска и пола.
Определено изглеждах свежа в сравнение с нея.
Не си казахме нищо, само дълго се прегръщахме.
— Майк? – попитах, когато се отдръпнах.
— Още не е тръгнал от Сирия. Организират му отпуск за смъртен случай
в семейството. Там е ужасна каша. За капак ту изпращат нашите момчета,
ту ги изтеглят, сякаш са играчки в пясъчника в двора на президента.
Дори и в траур Глория не се свенеше да огласи критиките си към
американската външна политика. Тя едва не получи удар, когато Майк
съобщи, че се е записал като доброволец. Бащата на Глория бил
мобилизиран по време на войната във Виетнам и застрелян от снайперист
при офанзивата Тет, само две седмици след пристигането си.
— Глория – казах, като обхождах с поглед препълненото фоайе.
— Имам право да бъда бясна – каза Глория. – Ако нещо му се случи сега,
след…
Глория замлъкна.
— Какво ще кажеш да излезем малко на въздух? – смени тактиката тя. –
От сутринта дишам или задушния въздух в самолета, или изгорели
автомобилни газове.
 Глория не се нуждаеше от разходка. С един поглед бе преценила, че аз
имам нужда да походя край океана и да подишам свеж въздух.
Кимнах и я оставих да ме изведе. Хванала ме бе под ръка, сякаш й бях
придружител.
Крачихме към пристанището, не говорехме, преструвахме се, че зяпаме
хората, седнали да обядват на открито в кафенета и ресторанти.
Подрънкваха чаши, из въздуха се носеше мирис на скариди и пържени
картофи, камбани звъняха от вятъра на пристанището.
Спряхме до един уличен продавач и Глория купи брецел и кола.
— Ако си гладна, да седнем да хапнеш като хората?
Тя пъхна книжния плик в ръката ми и топлината на прясно изпеченото
тесто се пропи в пръстите ми.
— Не съм гладна – отвърна тя.
Накара ме да изям всичко, до последната хапка.
Солта на брецела и захарта на колата свършиха работа и скоро се
почувствах по-нормално, отколкото исках или заслужавах.
Докато стигнем до пристанището, Глория бе започнала да стъпва по-
тежко. Не вървяхме бързо, но тя бе прехвърлила шейсетте и цял живот бе
работила тежък физически труд, а на всичко отгоре току-що бе преживяла
най-ужасния шок в живота си. Кимнах към една пейка и седнахме. И двете
гледахме водата, където слънчевите лъчи танцуваха с бели отблясъци, а
чайките се стрелкаха ниско.
— Толкова съжалявам, Глория.
— Не го очаквах – промълви тихо Глория. – Не си виновна ти, Ерин. Не
си го помисляй, дори и за миг.
— Но аз живеех с него. – Готовността й да ме освободи от вина не ми
донесе облекчение. Подейства ми опустошително. Трябваше да спася
Дани. Заради нея и заради себе си. Тя го заслужаваше.
— Виждах го всеки ден, спях до него всяка нощ. Как е възможно да не
усетя, че в главата му се върти нещо толкова ужасно, че да иска да…?
Глория стисна рамото ми и в същото време затвори очи. Когато ги
отвори, на лицето й бе изписана присъщата й решителност. Тогава
осъзнах, че тя не се справя по-добре от мен. Просто се преструваше по-
умело.
— Когато Дани влезе в гимназията – започна Глория, – не спираше да
говори за летния лагер, на който смятаха да ходят новите му приятели.
Съучениците му го харесваха – беше добър на футбол, баскетбол, на всеки
спорт, с който се заемеше. И тази негова неизменна усмивка. Боже, каква
усмивка имаше. Нямаше нужда да се опитва да се впише, но все пак го
правеше. Науми си, че онзи летен лагер е най-добрият начин да заздрави
новите си приятелства. Всички щяха да ходят – можеш да си представиш
как не ми даваше мира ден и нощ.
— Да, никога не се отказваше, когато си наумеше нещо.
— Такъв беше синът ми. Разбира се, не можех да си позволя да го
изпратя на проклетия лагер, но не му го казах – продължи Глория. – Той
се задоволяваше с малко, брат му също, така че когато все пак пожелаеха
нещо, трябваше да им го осигуря. Ще видим, повтарях. После, някъде
около пролетната ваканция, Дани просто спря да ме пита. Имаше нова
цел. Съобщи ми, че възнамерява да работи през ваканцията и да започне
да пести за кола. Смяташе, че за две години ще успее да спести достатъчно
и когато навърши шестнайсет, ще вземе книжка.
— Може би дълбоко в себе си е знаел, че нямате достатъчно пари за
лагера?
— Знаеше го от самото начало – отвърна Глория. – Майк ми обясни
какво е станало. Двамата чули как с баща им се караме заради поредната
работа, от която го бяха уволнили. Аз се разстроих. Дори не помня за каква
работа ставаше въпрос – май беше портиер на сграда, и някой се оплакал,
че постоянно си гледал листа и химикалката, вместо да отваря вратата на
посетителите.
— Очите ти са като камъчета – подхвърлих.
Глория се засмя за миг, после изражението й отново стана сериозно.
— Дани не се интересуваше от коли, милинка. Мразеше автосервиза,
ненавиждаше работата си онова лято. Знам го, защото на следващата
година си намери работа да опакова покупки в магазина, а после, когато
навърши шестнайсет, изхарчи парите за една ваканция на къмпинг. Не за
кола.
— Не ти е казал нищо, за да те предпази – изтъкнах аз. – Това е
различно.
— Не е – настоя Глория. – Не си забелязала, че нещо не е наред с Дани,
защото той не е искал да научиш. Съвсем същото е. Дани умееше да се
грижи за хората и чувствата им.
— Докато вече не е можел – казах остро, после веднага се обърнах към
нея разкаяна. – Съжалявам, не исках да…
— Ерин, преминах през седемте етапа на скръбта и през някои, за които
не подозирах, че съществуват, докато не седнахме тук с теб.
Кимнах, отново погледнах към водата и си поех дълбоко дъх.
— Партньорът му ми каза, че срещу Дани се е водило вътрешно
разследване.
Глория вдиша рязко.
— За какво?
— И аз попитах същото, но не пожела да ми отговори. След… след като се
случи, взеха всички негови папки от апартамента и… И се държат някак
странно с мен. Никой от участъка не се обади, не изпрати картичка със
съболезнования или каквото там се прави в такива случаи. Да ти е
споменавал нещо?
Погледнах я. Знаех, че Дани споделя с майка си. Чуваха се всяка
седмица, водеха дълги разговори по телефона, докато шофираше към
работа или се разхождаше по плажа. Дочувах част от тях, говореха си за
всякакви неща.
Глория се взираше в една лодка, която се бе появила пред погледите ни.
Шхуна с издути от морския бриз платна. Натоварена с пресен улов на
борда, вероятно лаврак и акула.
— Усещах, че нещо не е наред – призна Глория. – Струваше ми се…
сякаш не е на себе си. Беше депресиран.
— Не беше депресиран – настоях аз, точно както и пред Таня.
— Мисля, че беше – каза Глория меко.
— Знам как изглежда депресията – не отстъпих аз. – Заради Нийв… –
Задавих се от ридание, но се овладях. – Извинявай. Знам какво
представлява депресията, Глория. Дани беше много натоварен, но иначе
си беше добре. Беше…
 Спрях. Още докато го изричах, осъзнах, че звучи глупаво. Разбира се, че
Дани не е бил добре.
Майка му хвана ръката ми.
— Ерин, не можеш да съдиш за всички по собствения си опит на този
свят. Това, което си изпитала след Нийв, това, което е преживяло
семейството ти, е било вашата собствена, лична реакция. И не се е
налагало да криете какво чувствате. Хората са го очаквали. Дани се
справяше с проблемите си по друг начин. Както и всички ние. Само защото
е ставал от леглото сутрин, усмихвал се е и е правел планове, не означава,
че вътрешно не го е раздирала някаква болка. Знам, че детето ми
страдаше. Чувах го в гласа му. Съжалявам, че не направих нещо, за да му
помогна. Но когато детето ти вече не е дете… трудно е, Ерин.
Не можех да понеса това. Не можех да понеса идеята, че не само всичко,
което знам, ми бива отнето, но и че всичко, което съм си мислила, че знам,
започва да се изпарява.
— Как е възможно ти да си го усетила, а аз не? – попитах.
— Разбрах го, защото баща му беше същият – отвърна Глория. –
Илайджа никога не беше щастлив. А всички си мислеха, че е. Мили боже,
на погребението му се изредиха да ми казват, че е бил най-веселият човек,
когото са познавали. Човекът, който си причини инфаркт от стрес. Ерин…
Тя се поколеба дали да продължи.
— Да допуснем, нека просто допуснем, че Дани те е предпазвал от най-
лошото, защото е знаел, че така е редно. Защото вече си преживяла
достатъчно.
Взирах се в Глория.
После се изправих и се отдалечих, спрях до парапета на кея.
Чух я да ме настига и заедно тръгнахме към хотела. Мълчахме.
Бях прекалено сърдита, за да кажа нещо.
Ето до какво водеше самоубийството, мислех си. Караше живите да си
задават въпроси – за себе си и останалите.
— Дани знаеше, че съм силна – казах след известно време и осъзнах, че
се опитвам да убедя самата себе си. – Вярвал е, че съм достатъчно силна да
се справя със смъртта му. Иначе нямаше да се самоубие.
Глория стисна устни.
Но ако бях права, това пораждаше нов въпрос.
Ако Дани е мислел, че съм достатъчно силна, за да се справя със смъртта
му – какво в живота му не бих могла да понеса?

Харвард
Декември 2016

Седмицата за подготовка за изпитите и спокойствието, което тя носеше.

Али планираше да използва дните преди сесията на студентите, за да
навакса с работата си по дисертацията и да отдели повече време на
гаджето си. Сега плановете й се промениха напълно, но това нямаше
значение. Важното беше, че поне Лорън Грегъри се беше върнала в
кампуса.
Бяха минали три дни, откакто Али откри Лорън, седнала на стъпалата
пред църквата.
Когато най-после я убеди да се прибере в общежитието, прекара първите
два-три часа в опити да я стопли.
После, когато се успокои, че Лорън няма да пострада от хипотермия, се
опита да я предразположи да сподели какво й се беше случило.
Без резултат. Лорън отказваше да говори.
В дните, които последваха, синините станаха още по-грозни, а
мълчанието – още по-тягостно.
От малкото, което Али разбра, каквото и да се беше случило с Лорън, то
беше станало в първата нощ, която беше прекарала в Манхатън. След това
тя останала в града няколко дни, изплашена да се върне в общежитието и
ужасена, че ще трябва да разкаже на всички.
Мегън демонстрира някаква бледа имитация на загриженост за
съквартирантката си, преди да изчезне в някоя от момчешките стаи, както
подозираше Али.
Сега, докато вървеше към стаята на Лорън, Али още се чудеше дали да
информира някого по-висшестоящ от нея.
Единственото, което я възпираше досега, беше категоричното
настояване на Лорън да не казва на никого.
Ще се оправя, това си е мой проблем – не спираше да повтаря Лорън.
За пръв път, откакто работеше като наставник, Али се чувстваше
неподготвена и в безизходица. Вярно, че беше по-голяма от студентките,
за които отговаряше, и познаваше отлично колежа. Знаеше, че има начини
да се помогне, ако Лорън решеше да проговори. Но не можеше да я
принуди да сподели. Никой не можеше, фактът, че инцидентът се беше
случил извън района на университета, означаваше също, че университетът
не носеше цялата отговорност за справянето с проблема.
Освен ако Лорън не беше отишла в Манхатън с друг студент…
Засега Али не знаеше дали Лорън е била нападната от мъж или жена. Не
знаеше дали е била обрана от непознат, или се беше спречкала с гаджето
си. Не знаеше дали Лорън все още е в опасност, а също и дали и други
момичета не бяха в опасност. И Али не знаеше дали е било само побой или
нещо повече, макар че фактът, че Лорън не беше потърсила консултация с
гинеколог или какъвто и да е медицински преглед, поне означаваше, че
вероятно не беше изнасилена.
Али се съобразяваше с желанието на Лорън да я остави на мира, но това
се отразяваше на самата нея.
Али спря пред вратата на Лорън, която беше плътно затворена.
Отвътре се чуваха приглушени, отчаяни ридания.
Стомахът на Али се стегна на топка. Лорън звучеше напълно съкрушена.
Али спря за момент да обмисли какво да прави.
Който и да беше наранил Лорън, я беше белязал и емоционално, а не
само физически.
Според Али това беше първото, което подсказваше, че момичето е било
наранено от близък до нея човек.
Може би гаджето й?
Али не познаваше младежа, не беше го виждала и преди нападението.
Не беше необичайно момчета от близките градчета да живеят в домовете
си, но Лорън беше на практика местна – беше израснала близо до
Кеймбридж. Ако Лорън беше споделила с приятеля си, той щеше вече да е
тук, нали? Освен ако не бе заминал някъде…
Когато Али влезе в стаята, Лорън спря да плаче, но не я погледна.
Али се настани на леглото на Мегън и остави кафе и торбичка с гевреци
на перваза на прозореца.
— Днес ще отида в библиотеката – обяви Лорън, сякаш това беше важно.
— Не се тревожи за това.
— Не искам да изоставам.
— Лорън, каквото и да се е случило, мисля, че е важно да не
продължаваш, сякаш нищо не е станало. Очевидно те е разтърсило. От дни
не си излизала от стаята си.
Лорън прехапа устни.
Али въздъхна тежко. Не можеше да се откаже.
— Аз не съм… не съм експерт, който помага в такива случаи – каза Али. –
Но една приятелка в родния ми град имаше връзка и той…
Али замълча. Не знаеше дали става въпрос за същото. Гаджето на
приятелката й я контролираше, на моменти се държеше собственически с
нея. Но никога не беше упражнявал физическо насилие.
— Откъде си? – попита Лорън.
Али се разсея.
— Ъъъ, Провидънс. На Роуд Айлънд. Ходила ли си там?
Лорън поклати глава.
— Е, има четиресет и осем щата, които да посетиш преди това. Шегувам
се. Там е прекрасно. И просто е мястото, където живеят нашите.
Али замълча.
— Имаш ли си гадже? – попита Лорън.
Али кимна.
— Сигурно си го виждала. Напоследък не идва често. Има много работа.
— По-голям е от теб, нали?
— Малко. Ами твоят…
— Обичаш ли го?
— Аз… да.
Али замълча. Лицето на Лорън помръкна толкова силно, сякаш думите
на Али я бяха пронизали с нож.
— О, боже – каза Али. – Моля те, Лорън. Разкажи ми какво се случи.
Тя хвана ръката на момичето. Беше мъртвешки студена.
— Каквото и да е станало, не е било по твоя вина – настоя Али.
— Майка ми, брат ми… не искам да ме виждат така. Трябва да се прибера
за Коледа. И ако баща ми научи…
— Ще искат да ти помогнат…
— Не искам да ме виждат така.
Али се намръщи.
— Ще можеш да се прибереш. Подутото ще спадне. Другата седмица
няма да има и следа от охлузванията.
Лорън се загледа през прозореца.
Чуха се някакви викове отдолу, после една снежна топка се заби в
стената до прозореца и двете момичета подскочиха стреснато.
— Той е по-голям от мен – каза Лорън.
— Кой? – попита Али, за момент разсеяна от шума отвън.
— Моят… приятел. Нали попита.
Али кимна към белезите по лицето на Лорън.
 — Той ли ти причини това? Ако те е ударил, трябва да го напуснеш,
Лорън. Знаеш какво казват – който е ударил веднъж, ще удари пак.
— Ако ти разкажа какво се случи, обещаваш ли да не ме намразиш?
Али преглътна.
— Как бих могла да… Лорън, казах ти, не си виновна за случилото се. Не
можеш да принудиш никого да те нарани.
— И не трябва да казваме на никого. Аз не трябва да казвам на никого.
Заклех се.
Али кимна, давайки обещание, което знаеше, че няма да спази.
После изслуша слисана разказа на Лорън за всичко, което беше
преживяла.
Али сведе глава засрамена.
Тя беше наставник на Лорън. Трябваше да се грижи за нея.
Как, по дяволите, се беше случило това?
— Съжалявам, Лорън – промълви Али. – Но не мога да запазя тази
тайна. И ти не трябва да го правиш. Знам, че се страхуваш. Разбирам те.
Но трябва да кажем на някого.
— Заклех се, че няма да го направя.
— Това няма значение!
Али се умълча, а Лорън заплака. Али гледаше безпомощно как момичето
уви ръце около себе си, а тялото й потрепна от болка.
— На кого да кажа? – прошепна Лорън.
Изведнъж Али вече не се чувстваше безполезна. Боже, беше толкова
очевидно.
Знаеше точно на кого да разкажат всичко. Момичето я гледаше.
Али беше толкова сигурна в решението на проблема, толкова уверена, че
за пръв път на лицето на Лорън се изписа надежда.

Ерин

ПРЕДИ

Важна бе да вляза в апартамента сама.

Таня разбираше това, не можех да й го отрека.
Днес не ме товареше с никакви коментари. Дори не попита защо, след
като с Глория се върнахме в хотела, нямах търпение да изхвърча отново
навън.
Напълно случайно таксито ни остави точно до колата на Дани на
паркинга до сградата ни.
Предполагах, че колата на Дани сега е моя.
Таня ми каза, че ще се оправи с шофьора и ще дойде след двайсетина
минути. Кимнах разсеяно.
Бърз поглед към колата на Дани ми показа, че колегите му вече я бяха
претърсили и изпразнили. Никога не я бях виждала толкова чиста.
Не отидох до главния вход. Вместо това прескочих ниската бяла ограда
отляво и минах през градината, после си отключих вратата към
страничното стълбище. Не исках да рискувам с асансьора. Идеята да
попадна на някой съсед и да се окажа затворена с него в тясното
пространство, мълчейки неловко, ми се струваше непоносима.
Стълбите бяха четири етажа. Нямаше по-високи жилищни блокове,
защото Нюпорт се опитваше да осигури достатъчно жилища за
желаещите, но без да съсипва гледката към морето с нещо дори и смътно
напомнящо на небостъргач.
Оказа се, че и четири етажа стигат.
Спрях на предпоследната площадка, после изминах последните стъпала
бързо, преди да съм се отказала. Горе застанах пред вратата и заоглеждах
коридора.
Не можех да проумея как е възможно всичко в този коридор да изглежда
абсолютно непроменено.
Палмата в саксията до вратата бе съвсем свежа. Килимът си бе в същия
ръждивокафяв нюанс, с плюшен кант по края и по-протъркан в средата.
Същите кремави стени, украсени с художествени черно-бели фотографии
на залива.
Пъхнах ключа в ключалката и го наместих с поклащане, както всеки ден.
После влязох.
Не исках веднага да поглеждам към прозореца, така че, разбира се, това
бе първото, което направих.
Свлякох се на колене.
Болката в стомаха ми бе толкова остра, че имах чувството, че ще повърна
и ще изпразня дебелото си черво едновременно. Наведох се напред,
подпрях едната си ръка на паркета, а другата притиснах към устата, за да
преглътна надигналата се жлъчна течност. Когато успях отново да си
поема дъх, когато спрях да виждам размазано, отново погледнах към
прозореца.
Ако трябваше Дани да отвори френския прозорец сам, щеше ли да му
отнеме повече време? Достатъчно, че да го спра?
Седнах на пода и се огледах.
Апартаментът ми се струваше различен. Всичките ни вещи бяха
разместени, докоснати, огледани и после върнати по местата им по-
внимателно, отколкото ние бихме ги сложили.
Връхлетя ме една мисъл. Изправих се с олюляване и се втурнах към
банята.
Дани току-що си беше взел душ. Дали е оставил нещо там? Някаква
бележка? Знак?
Почти очаквах да видя бележка, изписана върху замъглената от пара
врата на банята.
Какви небивалици.
След минута опрях глава в порцелановата мивка и стиснах
самобръсначката на Дани, от която още стърчаха косъмчета от брадата му.
Той се бе обръснал. Обръснал се бе, преди да се самоубие.

По-късно същия следобед се заех да си търся адвокат.

Трябваше да разбера дали има начин да прекратя предсрочно договора
за наем на апартамента, за да се преместя. Не можех да си позволя ново
жилище, ако бях принудена да плащам още шест месеца за това. Не и с
моята заплата.
И също така трябваше да разбера какво е положението с пенсията на
Дани: дали нямаше да му я отнемат, щом е бил разследван, както
твърдеше Бен.
Дори бях започнала да се чудя – в тази страна, където всеки съди някого
– дали няма да се наложи да съдя полицейското управление на окръг
Нюпорт.
Ако казаното от Бен бе вярно – ако Дани бе имал неприятности в
службата – тогава имах право да разбера дали работата не е допринесла за
стреса, на който той очевидно не бе устоял.
Не ме разбирайте погрешно. Не ме интересуваха парите. Бе въпрос на
справедливост. Може би ако работодателят му бъде принуден да поеме
отговорност за съсипания му живот, нямаше да се чувствам толкова
виновна, че не успях да го спася.
Проблемът бе, че не познавах никакви адвокати тук, освен юристите, с
които работим в издателството.
Обадих се на един мой автор, Дейвид Фокс, който живееше и работеше в
града, но доколкото знаех, имаше връзки с всички и навсякъде.
— Ерин! – Гласът му бе изпълнен с толкова съчувствие, че едва не се
разплаках. – Всички научихме. С какво мога да ти помогна?
— Сега не мога да говоря за това – отвърнах по начин, който да спре
въпросите му и вероятно да му донесе облекчение. – Но ми трябва адвокат.
Някъде наоколо по възможност. Някой, който знае как да се оправя с
полицията.
Той замълча за момент, докато обмисляше вариантите.
— Познавам една адвокатка. Като питбул е. Бих й се доверил напълно.
Аз й помогнах преди известно време. Нямам адреса й, но знам, че се
премести наблизо преди няколко години.
— Ако ми кажеш името й, ще я намеря.
Той ми го каза и повтори предложението да ми помогне.
Затворих, преди да съм се разплакала.

Оставих Таня при Глория в хотела и се заразхождах из Пачоуг с часове,

опитвайки да открия в картите на Гугъл адвокатката на Дейвид. Това бе
стратегията ми на този етап. Изглежда, не можех да направя нищо по
обичайния за мен начин. Здравомислещо. Дори не си бях обула удобните
маратонки. Носех евтини сандали и пришките от тях ме мъчеха.
Карла Делгадо бе сложила своя снимка на прозореца. Така се
рекламираха адвокатите по тези места. Усмихната, скръстила ръце,
облечена в елегантен сив костюм и скъпа бяла блуза. Дружелюбна, но и с
хищническо излъчване, сигурно това е целял фотографът, когато е правил
снимката.
Карла обаче гледаше по начин, който ми бе познат.
Просто щракни проклетата снимка, че да се залавям отново за работа.
Била съм същата.
Почти се усмихнах. Останах още известно време на тротоара и оглеждах
офиса отвън. Два етажа, чист, светлосиви щори на прозорците, малък, но с
професионално излъчване.
Вътре жена с къси дънкови панталонки, вързана на кръста карирана
риза и коса, прибрана на хлабав кок, стоеше на четири крака и сортираше
някакви документи на купчини по пода.
 Приличаше на жената от снимката, може би й бе сестра или
братовчедка, наета като секретарка.
— Извинете, търся Карла? – заговорих я.
— Намерихте я – отвърна жената и седна на пода.
Примигнах.
Тя се усмихна.
— Придавам си съвсем приличен вид, когато ходя в съда – обясни тя,
забелязала разколебаното ми изражение. Изправи се, изтри длани в
панталонките си и ми протегна ръка. – Не мина ли шест? – добави тя.
— О, боже! – Плеснах се по челото. Сигурно бе затворила кантората си за
деня. – Извинете, ще си вървя.
Тя ме огледа внимателно и разчете в мен нещо, което дори не се опитвах
да изразя.
— Не. Нещо ви е довело на прага ми. И то не само за да ме разсее от
подготовката за делото, по което работя.
Тя вдигна поглед нагоре и аз се отчаях още повече. Забелязах, че на
врата й виси кръстче.
Започнах да се съмнявам в препоръката на Дейвид, но щеше да бъде
неловко да се извиня и да си тръгна. Любезност. Познавам хора, които
умряха заради прекалена любезност. Баба ми беше твърде учтива да
занимава доктора с бучката в гърдата си, въпреки че беше с размерите на
малка планета.
Той си има достатъчно работа, няма нужда да го безпокоя.
— Аз… Дейвид Фокс ви препоръча. Аз съм му редактор. В издателството,
което го публикува, „Финикс Пъблишинг“.
Загатната усмивка на устните й.
— Приятелите на Дейвид са и мои приятели.
Отворих и затворих уста, чудейки се как да подхвана това, което трябва
да й разкажа.
— Кафе? – предложи ми Карла.
Не бях яла нищо от брецела сутринта. Карах на адреналин и отрицание.
— Да, моля.
— Да вървим.
Тя отвори вратата и я задържа да мина, а аз излязох на улицата
объркана.
Карла пусна вратата да се затръшне зад нея, без да си прави труда да
заключи, и заедно изминахме няколко метра до масите на открито на
кафенето в съседство.
— Защо да си купувам кафе машина, когато мога буквално да почукам на
стената и някой да ми направи двойно еспресо?
Седнахме на една от малкото празни маси. Бе привечер, но още бе
приятно топло и кафенето бе пълно с хора, които са излезли с приятели
след работа. Започнах да се тревожа, че ще чакаме дълго, докато ни
обслужат, но Карла извика толкова силно, че едва не паднах от мястото си.
— Бой!
Мъж на средна възраст с брада, дълга колкото косата ми, и тен на
сърфист погледна откъм една от другите маси, където приемаше поръчка.
— Какво? – сопна се.
Карла го изчака да дойде до нас. Изражението му бе повече от кисело.
Тя прегледа нехайно менюто, после вдигна поглед към него.
 — Голямо ванилово лате с лед, без захар, със соево мляко.
Той погледна въпросително към мен.
— Ъъъ… обикновено кафе, без добавки.
Видях, че той записва две обикновени кафета в тефтера си, преди да
изчезне.
Не бях виждала толкова враждебно обслужване от последния ми полет с
прекачване в Лондон, когато съвсем невъзмутимо влязох в прочуто
заведение за коктейли и си поръчах минерална вода.
Несъзнателно отместих леко стола си от масата и от Карла.
— Преди няколко месеца му издействах да го пуснат под гаранция от
окръжния арест – обясни тя. – Беше се напил и крещеше расистки обиди
на дежурния служител. От рода на „грозен латинос“ и „кучи син“.
— И продължаваш да пиеш кафе тук?
— Няма да бия път до следващото кафене само защото този задник не
може да си държи езика зад зъбите. – Тя поклати глава. – Значи Дейвид. И
връзката ви е само професионална?
— Моля?
— Не сте гаджета?
— Той не е ли женен?
— Че това би ли му попречило? Всъщност, като се замисля, той е от
свестните.
Кимнах.
— Той ми помогна в една неприятна ситуация – каза, но не поясни нищо
повече. – Значи той ти е предложил да говориш с мен? Какъв е
проблемът?
Тя замълча и ме изучаваше с поглед.
— Покупка на жилище, завещание, спор с данъчните?
— Аз…
— Банкрут? Развод?
— Ъъъ…
— Вариантите ми почти се изчерпиха.
— Мислех, че се занимаваш с наказателно право? На табелата…
— А, по дяволите. Извършила си престъпление?
Поклатих глава.
— Слава богу. Специализирала съм наказателно право, но това е тихо
градче. Хората идват при мен по най-различни поводи. Работила съм
какво ли не. Започнах в голяма адвокатска кантора в града, преди да се
преместя тук. Всеки съди всекиго за каквото му падне. Нали се сещаш?
Не знаех какво да си мисля за тази жена.
Тя пак ме огледа изпитателно за момент, после изражението й стана
сериозно.
— Добре. Защо ти трябва адвокат по наказателно право, при положение
че не си извършила престъпление?
— Не съм сигурна точно какво ми трябва. Аз… просто имам нужда от
правна консултация. Съпругът ми, той е… детектив от полицията.
Нещо проблесна на лицето на Карла. Нещо като паника.
— Той е мъртъв – добавих.
— Оо! За момент си помислих, че ще кажеш, че те бие или преследва и се
канех да позвъня на Дейвид и да му прочета едно конско. Може и да му
дължа услуга, но подобни случаи са адски тежки и той го знае.
 Тя се облегна назад и замислено почука с нокът по устните си.
— Съжалявам за загубата ти – каза, после се поколеба. – Акцентът ти.
Ирландка ли си?
Кимнах.
— Предполагам, че съпругът ти е бил американец.
Кимнах.
— Значи си тук законно, ако не друго.
Подозирах, че ще продължим в този дух да си играем на въпроси и
отговори, докато Карла установи какъв точно е проблемът ми, затова
веднага щом Бой донесе кафетата ни, сложих край на увъртането.
Разказах й, че Дани се е самоубил преди два дни, че се нуждаех от
консултация за наема на апартамента, помощ за завещанието му, за
пенсията му и после пуснах бомбата, че срещу него се е водило разследване
незнайно за какво, че партньорът му Бен е отказал да ми каже и никой
друг не се е свързал с мен да ме информира за каквото и да било.
Устата й зейна слисано, а кафето й остана недокоснато.
— Всичко това се е случило в последните два дни? – попита ме.
— Да.
Тя постави длан върху ръката ми. Преглътнах.
После кимна и когато я погледнах, изражението й бе професионално и
решително.
— Полицаите, които са били в апартамента ви, когато си дошла в
съзнание в линейката, са били хора, които си познавала, така ли?
Въпросът й бе съвсем неочакван. Сбърчих чело, опитвайки да си спомня.
Бен беше там очевидно. Още няколко полицаи, които бях виждала в
участъка.
— Може да е имало двама-трима непознати.
— Униформени или цивилни?
— Ъъъ, цивилни.
— И са взели всички вещи на Дани от апартамента?
— Да, папки с документи и други неща. Не дрехите или някакви лични
вещи.
— А компютъра и телефона му?
Кимнах. Това беше тежък удар. На компютъра му имаше огромен брой
наши снимки. Съвестно ги архивираше и запазваше там.
— Ти даде ли им позволение да ги изнесат? – попита ме.
Поклатих глава.
Бях объркана, но имах смътно усещане накъде води всичко това.
Бях в шок. Не можех да се виня.
Боже, каква глупачка бях.
Как не се бях сетила за това?
— Те имаха ли заповед за обиск, за да изнесат онези неща от
апартамента ви без позволение?
— Бяха неща на Дани. Помислих си, че след като е детектив…
— Не знаеш точно какво са взели и защо са го взели, Ерин. Полицаите
изнасят вещи от нечий дом, когато го третират като местопрестъпление.
Самоубийството не е престъпление. Дори и да е бил разследван на
работата си, те не са имали право да вземат вещите му, без да те питат.
Мълчание.
Карла си пое дълбоко дъх. Изглеждаше напрегната.
 — Ще се обадя в управлението. Обичат да потулват подобни случаи, така
че е важно да бъдат информирани, че имаш адвокат. Ще видя какво ще
успея да науча от тях, но искам да се върнеш в апартамента и да огледаш
внимателно дали Дани не е оставил нещо, което да ти подскаже какво е
ставало в работата му. Взели са папките му и всичко останало, но може да
си е водил дневник или да е имал айпад, или нещо, което да ни насочи?
Претърси навсякъде.
— Не знам…
— Просто ми обещай, че ще потърсиш.
Кимнах в знак на съгласие.
— Добре. Ще разплетем тази история, чу ли?
Взирах се в кафето си.
Мислех си как се държаха с мен колегите на Дани.
Мислех за казаното от Карла.
Все по-трудно си поемах въздух. Усещах буца в гърлото и парене в очите.
Не тук, не исках да плача тук, пред хората, пред тази жена, с която току-
що се бях запознала.
— О, милата – каза тя.
— Просто…
Сълзите изригнаха.
— Нямам никого тук – захлипах. – Тоест имам приятели, и сестра ми
пристигна, и майката на Дани дойде от Флорида, но никой не живее тук,
при мен. Нямам роднини. Те знаят, че съм сама – колегите му. Знаят го и
се отнасят с мен като с прокажена. Тук е домът ми, но изведнъж спрях да
го чувствам като дом. Нямам никого… нямам…
Дори не можех да говоря. Давех се в ридания и хората наоколо ме зяпаха
смутени поради внезапния ми изблик.
— Разбирам. – Карла стисна ръката ми над лакътя, сякаш ме държеше да
не се удавя. Бе нелепо. – Ерин, чуваш ли ме? Разбирам. Знам какво е да си
сама тук. Знам какво е да си нямаш никого. Погледни ме.
Съвзех се достатъчно, за да я погледна в очите, и те бяха пълни с толкова
съчувствие, че моментално й повярвах. Тя знаеше какво е да се чувстваш
чужденец далече от дома. Тя ме разбираше.
— Чак когато се случи нещо лошо, осъзнаваме, че да си изградиш живот
далече от семейството, е наистина трудно. Но мнозина сме в това
положение, момиче. Просто трябва да помолиш за помощ и някой ще се
отзове.
И в този момент помежду ни се оформи някаква мълчалива връзка.
Някой някога се е отзовал и е помогнал на Карла.
И Карла, жената, която се канех да наема само за правна консултация,
сега бе поела ангажимента да ми бъде опора.
Дължах на Дейвид Фокс най-малко едно питие.

Настойчиво, не особено тихо шептене пред вратата на спалнята ми.

Таня отново говореше по телефона. С родителите ни, съдейки по
нейното участие в разговора.
— Това е нейният дом, мамо, къде другаде да отиде, по дяволите? Не
може постоянно да живее на хотел. Ако знаеш какви са цените там. Боже!
Пауза.
 — Знам, че всеки път, когато влиза тук, вижда прозореца, но какво да
направи? Не, никой не е предложил да се настани у тях. Е, има един
барман, с когото са приятели, той предложи… Бъд някой си. Не, не мисля,
че барът е добра идея.
Лежах в леглото и се взирах в тавана.
Спомних си как Дани лежеше отгоре ми, спомних си усещането от
прегръдката му.
Как можеше да сме били толкова близки и да не съм знаела?
Нямаше значение къде се намирам.
Не можех да спра да мисля за Дани.
Думите на Глория отекнаха в съзнанието ми.
Дани си бе имал своите демони. Не може да работиш като детектив в Ню
Йорк или дори тук, в очарователния Нюпорт, и да не попаднеш на случаи,
които те белязват завинаги. Неведнъж Дани си идваше от работа и
отиваше право при хладилника, вадеше си бира и изгълтваше половината,
преди да ме е поздравил.
Проблемът на Дани обаче беше, че той предпочиташе да носи товара от
работата си сам. Можеше да работи по най-тежките случаи в живота си, а
ме оставяше да се оплаквам от някакви дребни неуредици в издателството
– нахален агент, настояващ за прекалено голям аванс за клиента си, книга,
за която сме платили сериозна сума и която след публикуването се е
оказала пълен провал.
Знаех, че той има повече грижи от мен, но си казвах, че моите истории
го разсейват, че му помагат да изключи.
Трябвало е да го питам за работата му.
Трябвало е да се тревожа заради онези моменти, когато съвсем се
умълчаваше.
Трябвало е да му повтарям, че винаги съм готова да го изслушам.
Таня боязливо отвори вратата на спалнята ми.
— Не можеш да спиш ли?
— Таня. – Седнах в леглото. – Аз егоцентричка ли съм?
— Това пък откъде ти хрумна?
Таня седна на ръба на леглото. Изглеждаше толкова уморена – сигурно
поради часовата разлика, но нито веднъж не се бе оплакала.
— Глория каза нещо. Намекна, че Дани може да ми е спестявал
тревогите си заради случилото се с Нийв.
Таня въздъхна.
— Милинка, случилото се с Нийв беше ужасно. Ако Дани е опитвал да те
предпази заради онази история, това говори повече за него, отколкото за
теб. Означава, че е бил добър човек, което си го знаеш, нали?
— Но ако наистина е бил дълбоко депресиран, а не е смеел да сподели с
мен – що за съпруга съм била? Нали би трябвало да се подкрепяме един
друг?
Таня ме гледаше със съчувствие.
— Ще ти направя нещо топло за пиене и после няма да е зле да вземеш
едно хапче. Трябва да поспиш.
Въздъхнах.
Когато тя излезе, огледах стаята. Думите на Карла Делгадо отекнаха в
главата ми.
Преди да се усетя, вече ровех из чекмеджетата на Дани.
 Таня се върна, видя бъркотията на пода и леглото, където бях
изпразнила всичко, и на лицето й се изписа паника.
— Какво търсиш? – попита ме.
— Не знам. Нещо. Нещо, което да изглежда странно или не намясто.
Нещо, което да ми подскаже какво е ставало.
Тя взе тестето визитки, стегнати с гумен ластик, което извадих от
чекмеджето с боксерките на Дани. Дани ги колекционираше за спомен от
ресторанти и барове.
Таня ги запреглежда, докато аз продължавах да търся.
— Как се казва джипито ви, или както им викат тук? Личният ви лекар?
— Нямаме конкретен. Дани имаше един в града, доктор Саймън, но тук
просто ходехме в медицинския център.
— А коя е д-р Лесли Клайн, магистър по обществено здраве?
Смръщих се.
— Може да е попаднал на нея покрай работата си.
Таня ми подаде визитката.
Лесли Клайн не бе обикновен доктор. Тя бе практикуващ психиатър.
И отзад, с почерка на Дани, бе изписано: петък, 15:00.
Взирах се в написаното, после грабнах телефона си, а Таня ме гледаше
загрижено.
Карла ми каза да й позвъня, ако намеря нещо – независимо колко е
часът.
Намекнах, че мога да поема хонорара й на час, за да провери
положението с пенсията на Дани и нещата от този род, но че надали мога
да си позволя тя да ми е на разположение по всяко време. Тя обаче
отхвърли разговорите за пари като маловажни, докато не натъртих, че за
мен съвсем не са незначителни.
— Задължена съм на Дейвид Фокс. – Карла сви рамене. – Той буквално
спаси кариерата ми, макар това да не беше кариерата, към която по
принцип се стремях. Това е начинът да му се отплатя. Можем да уточним
някаква тарифа и да се придържаме към нея, независимо кога ми се
обаждаш.
Това донякъде ме успокои, а и тя не настоя.
— Сериозно, Ерин. Няма да те заблуждавам. Ти си точно това, което
търся. Приятел на приятел. Идваш при мен с най-интересния случай, на
който съм попадала от цяла вечност. Имам… да кажем, интересни
взаимоотношения с полицейските управления. Ти си ми като сестра от
друг баща. Предполага се аз да съм от другата страна на стената, а ти да си
от онези, които я строят, но всъщност и двете сме имигрантки, нали?
Това искрено ме разсмя.
Карла отговори при второто позвъняване.
— Мисля, че намерих нещо. Визитка на психиатър. На нея пише: петък,
3 следобед. Това е утре. Какво да правя?
Карла отговори след няколко секунди.
— Имаш ли планове за утре?

Кабинетът на д-р Лесли Клайн бе в Северен Белпорт, на тиха странична

уличка, обитавана от различни дискретни професионалисти, ако можеше
да се съди по миниатюрните табелки с имена.
 Секретарката й се намръщи. Дори на място, посещавано от хора,
търсещи психиатрична помощ, появата на бяла ирландка, която
настояваше да бъде приета в часа, записан за чернокож американец, се
набиваше на очи.
Секретарката звънна на докторката, прошепна нещо неразбираемо и
след малко Лесли Клайн се появи в декорираната в пастелни цветове
чакалня.
Д-р Клайн бе грациозна и елегантна. Носеше широк ленен панталон и
копринен шал. Посребрената й коса бе прибрана на френски кок, а
очилата висяха на златна верижка на врата й.
— Съжалявам, вие сте? – попита ме тя.
— Ерин Кенеди.
Фините линии на челото й – което бе по-гладко от моето, въпреки
двайсетте години в моя полза – се задълбочиха.
— Съжалявам, но в момента нямам свободни часове, Ерин.
— Имате – настоях. – Мисля, че очаквате съпруга ми. Той няма да дойде.
Тя възприе думите ми без почти никаква реакция. Тайната на пациента
вероятно означаваше, че не е редно дори да потвърди, че очаква Дани.
Но сега вече бях сигурна. Разгадах изражението й, погледа й: тя сякаш
ме познаваше.
И фактът, че чакалнята бе празна.
Дани бе посещавал тази жена.
Не само този петък в три.
Всеки петък в три.
Имал е постоянен час.
Внезапното осъзнаване на този факт ме връхлетя и дори не знаех откъде
се появи тази моя убеденост.
— Той няма да дойде, защото е мъртъв – добавих.
На тези думи тя вече реагира. Очите й се отвориха широко, устните
потрепнаха.
— Много съжалявам да го чуя. Наистина много съжалявам.
Наблюдавах я. Нещо ме смущаваше, но не можех да посоча какво точно.
— Моля, влезте.
Тя отстъпи настрани и ме покани в кабинета си, далече от секретарката,
която бе достатъчно опитна, за да се престори, че не слуша разговора, но
не може да скрие факта, че тракането по клавиатурата й се бе забавило.
Кабинетът бе като изваден от каталог за обзавеждане на модерни
психиатрични кабинети. Нямаше потискащо махагоново бюро.
Продължава пастелната тема, чак до мекото бежово на кушетката,
обърната към дълбокото плюшено кресло.
Колко ли пъти съпругът ми е опъвал крака на тази кушетка?
Широкият прозорец гледаше към тиха залесена местност, която се
простираше от другата страна на улицата. Нямаше шум от коли. Бе
спокойно. Чуваше се само шумоленето на листата през отворения
прозорец, подрънкването на вятърни камбанки и леко ухание на тамян във
въздуха.
Тя седна, но аз останах права.
— Много ви благодаря, че дойдохте да ми кажете – каза тя. – Кога се
случи?
— Във вторник.
 — Как се справяте?
Отворих уста. След това я затворих.
— Добре е да сте ангажирана с нещо. Да съобщите на близките, да се
погрижите за формалностите. Но не забравяйте да си дадете време. Да
асимилирате случилото се.
— Не искате ли да знаете как се случи? – прекъснах я.
— Ако желаете да ми кажете.
— Самоуби се.
Ето го пак. В очите й за миг проблесна нещо.
— Много съжалявам.
— Наистина ли?
Тя кимна.
Колебаеше се дали да каже още нещо.
— Как разбрахте, че ме е посещавал?
— Открих визитката ви.
— Аха.
— Преди това не знаех.
Нищо. Никакъв въпрос.
Никаква изненада.
Лесли Клайн е знаела, че съпругът ми е пазел посещенията си в тайна от
мен.
Преглътнах поредното ридание – откъде се надигаха постоянно? – и се
загледах през прозореца.
Какво ли знаеше за мен? За нашия брак? За Дани?
— Ерин, предполагам, че сте дошли за отговори на въпроси, свързани с
Дани. Но се боя, че…
— Значи той ви е бил пациент?
Пауза.
— Да, беше.
— Откога?
За частица от секундата понечи да каже: „Нямам право да разкривам
подобна информация“, но после сякаш размисли.
— От известно време.
Реакцията ми бе чисто физическа. Пристиснах длан към гърдите си.
Години?
Дали е започнал преди или след като се запознахме?
— Не мога да обсъждам сеансите ни с Дани с вас – заяви тя. – Мисля, че
го знаете.
— Не знам нищо – изрекох, вперила поглед в белия килим под краката
си. Гласът ми не звучеше като моя, а тя самата звучеше, сякаш бе в друга
стая – сякаш двама души разговаряха там, където нормалното свършва и
започва сюрреалистичното.
— Той… имаше ли диагноза? – попитах шепнешком.
— Не мога…
Отвърна задавено.
— Имал е проблеми на работата. Казвал ли ви е, че го разследват?
Споделял ли е нещо по този въпрос?
Тя примигна.
— Следя новините. Полицията на Нюпорт е подложена на сериозен
натиск.
 — Това е друго. Свързано е с наркотици. Дани нямаше нищо общо с това.
Надявах се да знаете нещо, при положение че ви е посещавал.
Взирах се в нея отчаяна.
Моля те, моля те, кажи ми нещо – призовавах я мислено. Нещо, каквото
и да е.
Тя извърна поглед.
— Ерин, трябва да знаете, че той ви обичаше много…
Не.
Не можех повече. Не можех да слушам любезности.
Втурнах се навън, покрай секретарката, през входната врата. Озовах се
на тротоара.
Стоях до една ограда, ухаен жасмин ме гъделичкаше по тила, ароматът
ме задавяше, докато опитвах да си поема дълбоко дъх.
Осъзнах кое ме бе смутило толкова при срещата с д-р Лесли Клайн.
Когато й казах, че Дани е мъртъв – когато й разкрих как е починал – тя
не се изненада.
Очаквала го бе.
Психиатърката му бе знаела, че е потенциален самоубиец.
А аз дори не знаех, че е ходел на психиатър.

Ерин

СЕГА

Встъпителната пледоария на Карла като мой защитник ми се стори

абсурдно кратка.
Полицията нямала никакви реални доказателства и очевидно аз съм
невинна.
Това е.
След това спорихме и аз я попитах дали смята да кара с подобна
минималистична стратегия по време на целия процес. На което тя
отговори, че съм чела прекалено много романи и че не във всички съдебни
дела има монолози като от „Да убиеш присмехулник“. После и двете се
пратихме по дяволите, прегърнахме се и се подготвихме за първия
свидетел на обвинението.
Д-р Лесли Клайн не беше очарована да бъде призована от
противниковата страна. Тя ми го каза лично, макар че се предполагаше да
няма никакъв контакт помежду ни преди даването на показанията й.
На първо място, призоваването й като свидетел е в конфликт с
професионалната й етика. Лесли не желае да разкрива нищо за
пациентите си, живи или мъртви. Второ, тя е на моя страна.
Точно това си казвам, докато тя бавно и без да усети ме увесва на въжето.
Прокурор Робъртс не спира да показва искрящо белите си зъби на
всички в съда. На съдебните заседатели. На съдията. На присъстващите в
залата. На Лесли. Той върти всички на малкия си пръст, ако може да се
съди по спокойното изражение на хората. Единственият напрегнат човек
тук съм аз.
Показанията на Лесли започват добре.
 — Д-р Клайн, можете ли да ни опишете психичното състояние на
обвиняемата при първата ви среща? – Това е откриващият гамбит на
прокурора.
— Не.
— Моля?
— Когато за пръв път се срещнах с Ерин, тя дойде в кабинета ми, за да ме
информира, че Дани Раян е мъртъв. Прекарахме не повече от десет минути
заедно. Това не е достатъчно време, за да формирам мнение относно
психичното състояние на даден човек.
Лесли накланя леко глава, сякаш в момента опитва да оцени психичното
състояние на прокурора след по-малко от десет минути в компанията му.
Той е невъзмутим.
— Но можете да потвърдите, че Ерин Кенеди не е подозирала, че
съпругът й ви посещава редовно?
— Възразявам! – Карла дори не вдига поглед. – Подвеждащ въпрос.
— Приема се. – Съдия Палмър също не вдига поглед. Това дело ще реши
бъдещето ми, а всички сякаш се интересуват повече от материалите за
четене пред себе си.
— Извинете ме – казва прокурорът. – Може ли да поясните причината за
посещението на обвиняемата?
— Разбира се. Дойде да ме информира, че съпругът й е мъртъв.
— Вие казахте ли й колко време сте лекували Дани?
— В известен смисъл. Потвърдих, че съм го лекувала известно време, без
да уточнявам продължителността.
— Обсъдихте ли още нещо?
— Не.
— Срещнахте ли се отново?
— Да.
— Защо?
— С Ерин станахме… приятелки.
— Приятелки? Не доктор и пациент?
— Не.
Колко съжалявахме за това и двете. Лесли можеше да откаже да даде
показания, ако бях нейна пациентка. Можеха да опитат да я принудят, но
щатското законодателство е доста уклончиво по тези въпроси. Може би
защото половината съдии и прокурори също посещават психиатри.
— Но Дани беше ваш пациент?
— Да.
— Кога започнахте да лекувате Дани Раян?
— През есента на 2017.
— Няколко месеца, след като той се е запознал с Ерин Кенеди?
Лесли замълчава за момент.
— Да.
Около мен всички си поемат дъх заинтригувано.
— Казахте ли на обвиняемата защо сте лекували съпруга й?
— Никога не съм говорила за сеансите си с Дани.
Това е хитроумно замаскиране на истината. Разбира се, Лесли не ми е
казала точно какво са си говорили. Просто намекна каква е била общата
тема.
— И как Ерин Кенеди прие новината, че съпругът й е потърсил
психиатрична помощ след запознанството си с нея? – пита прокурорът.
Хората започват да се кикотят.
— Възразявам. Въпросът предполага субективно тълкувание. – Този път
Карла вдига поглед, но само за момент. Като предупредителен изстрел към
Робъртс. Може и да съм заета да си чета тук, но те наблюдавам.
— Приема се. Карайте направо, прокурор Робъртс.
Прокурорът показва усмивката си ала Даниъл Крейг и вдига ръце като
провинил се ученик. Отново се обръща към Лесли.
— Просто се опитвам да установя душевното състояние на обвиняемата в
онзи момент преди седемнайсет месеца. – Той свива рамене. – Спомняте
ли си какво ви каза обвиняемата, когато й съобщихте, че сте лекували
Дани Раян в продължение на всичките осемнайсет месеца от брака им?
Точните й думи, ако обичате.
Пауза. Когато отговаря, гласът на Лесли е напрегнат и изпълнен с
извинение към мен.
— Тя каза, че ако той не бил вече мъртъв, щяла да го пречука.
Голям срам, но нямаше как да каже истината по-деликатно.
О, Дани. Тогава, в онзи момент, имаше толкова много неща, които още
не знаех за теб.

Харвард
Декември 2016

Когато се върна в кампуса, Али осъзна, че нещо определено не беше

наред.
Лорън беше направила всичко, както Али я бе инструктирала. Прояви
смелост, каквато Али дори не си даваше сметка, че се изисква в тази
ситуация. Чак когато видя Лорън да трепери физически от страх и ужас,
след като Али поиска да чуе историята, Али осъзна собствената си
дистанцираност от случилото се; лекотата, с която тя можеше да съветва
Лорън как да постъпи правилно, да потърси квалифицирана помощ, да
документира фактите.
След това Лорън съвсем се умълча.
Но поне всичко беше приключило и сега Али можеше да продължи да се
грижи за нея.
Али се беше отбила до кафето за понички недалече от кампуса. Купи
една кутия с всички видове, както и две силни кафета.
Тъкмо вървеше към общежитието, когато видя, че вратата на входа на
Лорън е отворена.
Показа се приятелят на Али.
Али се закова намясто в снега, дъхът й излизаше на бели облачета в
ранния следобед.
Той също спря намясто, като елен, озовал се пред мерника на нечия
пушка.
Погледна към Али.
Двамата бяха само на метри един от друг.
Студентите, които иначе бяха навсякъде, сега или имаха лекции, или се
криеха на топло.
 Двамата бяха сами.
Можеха да се чуват един друг, без да се приближават повече.
— Какво правиш тук? – попита Али. – Допълнително посещение ли?
Мислех, че Лорън разказа всичко?
— Али, аз…
Той погледна назад към вратата, от която току-що беше излязъл.
— Съжалявам. Когато каза… Помислих, че мога да помогна. Не знаех кой
е замесен или какво…
Той млъкна. Но лицето му казваше всичко.
Али вдигна поглед, доловила някакво движение.
Лорън стоеше на прозореца и гледаше навън.
Изглеждаше разстроена.
Приятелят на Али стоеше намясто и мълчеше.
— Чакай… – сепна се Али. – Познаваш ли го?
Той понечи да поклати глава, но после сведе поглед към земята.
— Сложно е.
Очите на Али се напълниха със сълзи, когато събра две и две и получи
отговора.
Изпусна кутията с поничките и картона с двете кафета на снега. Кутията
се отвори, поничките с глазура се изсипаха на земята.
Тя побягна към общежитието.
Приятелят й посегна да хване ръката й, но тя го отблъсна с такава сила,
че едва не го събори.
Той не опита да я последва.
Горе Али заблъска с юмруци по вратата на Лорън, но Лорън не й отвори.
— Моля те – викаше без дъх Али, а сърцето й щеше да изскочи от
гърдите. – Лорън, пусни ме.
После се чу тихият отговор.
— Ти ме накара да разкажа. Каза, че той ще помогне.
Али се отпусна на колене в коридора и облегна глава на затворената
врата.
Щеше да накара приятеля си да й обясни, помисли си.
Изправи се и с усилие се върна долу.
Когато отвори външната врата, той си беше тръгнал.

Ерин

ПРЕДИ

„Макналис“ бе автентичен ирландски бар за всеки, който никога не е бил

в Ирландия.
Собственикът му, Бъд Макнали Джонсън, твърдеше, че има връзки и по
бащина, и по майчина линия с Ирландия, но според местните легенди
прадедите му са от пристигналите с кораба „Мейфлауър“ и били сред
първите, опълчили се да не плащат данъци на англичаните. Това бе един
от старите родове на Лонг Айлънд – собственици на имения по Златния
бряг, семейства, които са толкова богати, че никога не парадират с
богатството си. По вида му си личеше, че няма проблем с парите – имаше
неестествено гъста за възрастта му коса (бе почти на седемдесет),
целогодишен тен, искрящо бели зъби.
Но Бъд имал проблем с алкохола на младини и се оказал лишен от
наследство и добър познайник във всички барове в района.
Което логично довело до това да си отвори собствен бар.
Двамата с Дани обичахме щастливия час в „Макналис“ в петък вечер.
Не бях и подозирала, че той се среща с мен в бара направо след
посещенията си при психиатърката.
Когато се озовах там, след като самата аз бях в кабинета на д-р Лесли
Клайн, повечето хора седяха отвън и се наслаждаваха на синьото небе и
великолепните, бавно оттеглящи се слънчеви лъчи привечер.
Вътре бе почти празно, имаше един мъж, седнал в далечния край на
бара, който изглеждаше прекалено заможен, за да е тук, но вероятно се
познаваха със собственика.
Седнах на един от високите столове, пъхнах крака под стъпенката и
опитах да измисля коктейла, който ще изтрие от паметта ми последните
няколко дни. От колонките звучеше „Отведи ме в църквата“ на Хоузиър.
По мое настояване Таня правеше компания на Глория днес. Завела я бе
на фризьор, въпреки протестите на Глория, и сега още обикаляха
магазините, търсейки вратовръзка, с която да погребем Дани. Знам кой
костюм би предпочел той – сивия, с който беше на сватбата. Обаче
вратовръзката, която носеше тогава, се загуби някъде, а аз не можех да
реша коя друга е подходяща. Не и когато не можех да си представя да го
погреба.
Бъд стовари халба червена бира „Смитуик“ пред мен.
— Съжалявам за неприятностите ти.
— Бъд, единствените хора, които пият „Смитуик“, са мъже, по-стари от
баща ми.
— Не, мисля, че грешиш за това, сладурче.
Но все пак ми донесе „Сам Адамс“.
Държах главата си наведена, показвайки, че не желая и не мога да
понеса компания, макар да усещах, че Бъд се навърта наблизо.
Извадих телефона си, видях милион пропуснати обаждания, съобщения,
имейли и го пуснах обратно в чантата.
Повечето бяха от работата ми. Нямаше нужда да ги чета, за да разбера
какво пише в тях.
Много съжаляваме. Не се тревожи за нищо. Можеш да разчиташ на
нас. Вълна от съчувствие, от която, честно казано, сигурно съвсем щях да
рухна.
Бъд се върна с чиния с храна, която според него щеше да ми подейства
успокояващо. Бекон, зеле и картофи. Само дето в неговия вариант това бе
хрупкав пуешки бекон, планина от пържени картофи и зелева салата с
майонеза.
Когато си тръгнах, с не особено стабилна походка, той ми каза, че
питиетата и храната, която изобщо не бях поръчвала, са за сметка на
заведението.
Той бе мил, но ако останех, щяха да дойдат редовните посетители и да
започнат да ми изказват съболезнованията си, което щеше да ми дойде в
повече.
За вкъщи минах по заобиколен път – отне ми час ходене по плажа и
благодарих на късмета си, че се стъмваше и туристите се бяха изнесли.
Когато дойдох да живея тук, се радвах на присъствието на летовниците,
както ги наричат местните от Лонг Айлънд. Те ме караха да се чувствам все
още свързана с цивилизацията, всички тези различни акценти и лица.
По онова време Дани живееше близо до плажа в Монтоук, на края на
света. Делеше апартамент под наем с още двама мъже, така че не можех да
се настаня при него. Той предложи да си потърсим жилище още по-
нататък, съвсем до океана. Аз отказах учтиво, но твърдо.
— Не се преместих от Ню Йорк, за да живея на гъза на географията –
заявих му. – В Ирландия съм се наситила на подобни места.
Нюпорт има пет хиляди жители. Най-близкият истински град е Пачоуг,
с дванайсет хиляди и петстотин.
Дани прие това като идеалния компромис. За мен притокът на туристи
през летния сезон беше единственото, заради което животът в Нюпорт си
струваше.
Това скоро се промени.
Дори бях започнала да си мечтая за онези големи къщи в Монтоук, край
брега. Само пясъчни треви и храсти между верандата и синьото море.
Свалих си сандалите и закрачих боса по пясъка.
Така и не отидох да тичам в онзи вторник. Изсумтях. Последното, за
което се тревожех онази сутрин, беше теглото ми. Когато се преместих в
Щатите, никой не ме предупреди за храната и размера на порциите.
Откакто пристигнах, качвах поне по два килограма на година.
Дани можеше да яде и пие каквото си иска и никога не наддаваше и
грам, нито страдаше от нежеланите ефекти от прекаляването с алкохола и
китайската храна.
Дани беше най-здравият човек, когото познавах. От онези, които
доживяват до деветдесет.
Освен ако не ги застрелят на служба.
За колко неща се тревожех като съпруга на полицай.
Списъкът със страховете ми беше дълъг, но възможността Дани сам да
отнеме живота си не фигурираше в него.
Обърнах се и отидох до бреговата линия, опитвайки се да различа Файър
Айлънд. Видях ранните отблясъци на фойерверки на хоризонта. Хора,
излезли на вечерен пикник, с хладилни чанти с бира и кошници със
сандвичи с ръжен хляб, пастърма и кисели краставички. Дори само
мисълта за тяхната нормалност и отсъствието на каквато и да е
нормалност в моя живот една не ме повали на земята.
Как можех да спра тази болка, това кошмарно страдание, това усещане,
сякаш отново и отново ме блъска товарен влак, във всеки един час, в който
съм будна?
Отговорите. Ако знаех отговорите.
Забелязах как съпругът ми погледна Бен Мичъл сутринта, когато той се
появи на прага ни.
Сякаш… сякаш Дани се чувстваше предаден.
Когато се обърнах да си ходя, усетих, че някой ме наблюдава.
Огледах плажа. В далечината се разхождаха няколко души, един бягаше.
Взрях се в дюните.
Едва доловимо шумолене, после зърнах нечий гръб.
Мъж. С тъмна коса.
 Преди да се задълбоча в това, мислено се скастрих.
Сенки, казах си.
Извадих телефона си и докато вървях, написах съобщение на Бен.
То гласеше: Ако изобщо си държал на Дани, ми кажи защо са го
разследвали.

Бен обеща да се отбие след работа. Уточних, че ще се срещна с него в

малкия парк до жилищната ни сграда.
Нямаше да го пусна в нашия апартамент.
Нямаше нужда психиатърката на мъжа ми да ми обяснява, че
определени неща пробуждат спомените. Достатъчно трудно ми бе да съм
си вкъщи. Да видя отново партньора на Дани, свидетел на самоубийството
му, на прага на апартамента ни, щеше да ми дойде в повече.
Седнах на пейка в началото на парка, който бе добре осветен от
старомодни английски лампи. Когато се преместих тук, им се присмивах.
Сега ги намирах за очарователни.
— Това място е по-английско от Англия – казвах на Дани всеки път, щом
видех такава лампа.
— Просто всички броим дните до новия сезон на „Короната“ – смееше се
той.
Във въздуха се носеше уханието на кората на червените кленове и кедри,
както и вездесъщият мирис на море. Усещах топлата трева до краката си,
както и леката роса. Бе тихо, чуваше се само песента на присмехулника,
който си търсеше партньорка.
Затворих очи и ги отворих чак когато чух стъпки.
Обърнах се и видях Бен.
Станах.
— Да повървим.
Никога не съм харесвала Бен, но това, което изпитвах сега, бе нещо ново.
Изпитвах нервност в неговата компания.
Заради начина, по който той се насилваше да срещне погледа ми. И как,
когато успяваше, сякаш гледаше през мен, а не мен.
Поехме редом един до друг.
— Дани е ходел на психиатър – съобщих.
Бен не каза нищо.
По дяволите.
— Знаел си.
— Беше ми партньор.
— На мен също.
Бен въздъхна.
— Прекарвахме работното си време заедно. Трябваше да оправдавам
отсъствията му в петък следобед.
— А някакви други следобеди, за които би трябвало да знам? Някоя
богата вдовица всеки вторник? Или събрание на Анонимните комарджии в
четвъртък?
— Недей – каза Бен.
Тръгнали бяхме обратно към сградата.
Без да мисля, завих встрани, към мястото под апартамента ни.
Той го разбра прекалено късно.
 — Ерин – извика ми той, но аз вече бях почти на десет метра пред него.
Осъзнах, че още не бях виждала мястото, на което съпругът ми е починал.
Полицейската лента бе махната.
Кръвта бе измита от паважа.
Взирах се в земята, където си представях, че е лежал, но не виждах
нищо. Не личеше тук да се е случило нещо и все пак бях на сантиметри от
мястото, където Дани е поел последния си дъх.
— За какво го разследваха? – попитах.
Ако проявях наивност, щях да реша, че това място ужасява Бен повече и
от мен.
— Ерин, не може ли просто да оставиш нещата на мира?
— Не. Трябва да знам.
— По дяволите, по-добре да го запомниш, какъвто беше!
Направих крачка назад, стресната от настойчивия тон на Бен.
Той веднага се овладя. Извърна глава и на светлината от външното
осветление на сградата ни виждах, че очите му са пълни със сълзи.
— Не искам да го запомням – прошепнах. – Да го запомня, означава, че
вече го няма. Бен, умолявам те. Имам чувството, че… вися в безтегловност.
Сякаш времето е спряло. Не може просто да ми кажеш нещо подобно и
после да не обясниш нищо повече. Защо са разследвали Дани? Какво се е
въртяло в главата му, когато направи онова?
— Знаеш, че подобно нещо не може да има хубав завършек – каза той, но
долових в гласа му, че се предава. – Каквото и да ти кажа, няма да се случи
това, на което се надяваш. Той няма да се върне.
Чаках.
— Помниш ли онзи случай, по който Дани беше водещ детектив
миналата година? – заговори Бен с неохота. – Мъжът, обвинен за
убийството на младата жена във Вавилон?
Намръщих се, опитвайки да си спомня подробностите.
Осемнайсетгодишно момиче, намерено удушено. Тялото й било скрито в
храсталак край Фостърс Крийг. Местен чернокож беше обвинен за смъртта
й. Беше се случило само два-три месеца след сватбата ни. Дани беше
детективът, който разплете случая, но всъщност и ми довери, че не
заслужава похвалите, с които го засипаха. Дуейн Милър бил наркоман,
който пред очите на неколцина свидетели досаждал на момичето за пари
пред популярен бар. Когато тя отворила чантата си и му дала десет долара,
той забелязал, че вътре има петдесетачки. Тръгнал след нея, изчакал да се
озоват на тиха улица и опитал да грабне чантата й, но нещата загрубели,
защото тя оказала съпротива. Полицаите намерили чантата на петстотин
метра от трупа й и всичко, освен парите, било непокътнато.
Извършителят беше открит и случаят – приключен.
— От проекта „Всички страни“ са поели защитата на Дуейн Милър – каза
Бен.
Проектът „Всички страни“ беше създаден от човек, получил двайсет и
пет години като дребен дилър на дрога, след като го заловили за трети път
с количество за лична употреба. Мъжът се образовал в затвора и осъзнал,
че още при първия му арест е трябвало да вземат предвид много факти: че
майка му била наркоманка, че той бил малтретиран и насилван в няколко
приемни семейства и че не получил съществена подкрепа от социалните.
Властите пропуснали също така да предприемат каквито и да е
превантивни действия.
Дани беше много справедлив и опитваше да разбере защо някой е
прекрачил линията на закона. Като всеки, отраснал в семейство с
финансови затруднения, той разбираше колко е лесно да стъпиш накриво,
да вземеш погрешни решения и да се озовеш където не трябва.
Но Дани винаги казваше, че има разлика между причина и извинение,
когато си извършил престъпление. Дуейн Милър беше имал тежък живот.
Но това не означаваше, че е имал право да отнеме нечий друг.
— И?
— Те поемат само случаи, които смятат, че могат да спечелят – обясни
Бен. – Имаше някои неудобни въпроси по време на процеса срещу Милър.
— Въпроси, зададени от кого и за какво?
— Ние… не разполагахме с веществени доказателства срещу Милър.
Прокурорът се тревожеше заради самопризнанието, което Дани беше
изтръгнал – получено в момент, когато вторият следовател бил извън
стаята за кратко. Аз отсъствах в онзи момент. Усетихме, че…
Той млъкна.
— Кажи го.
— Усетихме, че Дани се е поувлякъл в този случай. Вярвал, че Милър е
извършителят и направил така, че парчетата да паснат на пъзела.
Не.
Дани никога не би подвел под отговорност човек, когото смята за
невинен. Дори ако… дори ако случаят му е напомнял за нещо, преживяно
от негов близък.
— Може би… не знам. – Бен звучеше колебливо. – Може да е бил
прекалено напрегнат в онзи момент.
— Това е… – Дори не можех да намеря точната дума. – Това ли е всичко?
Това би могло да го разстрои, но не чак толкова, че да се самоубие. Няма
начин. Той говореше ли нещо по този въпрос? Ти успокои ли го, че всичко
ще бъде наред? Че няма да открият нищо?
Бен преглътна. Гледах го втренчено и сърцето ми се сви.
— Видях как те погледна онази сутрин, Бен. Сякаш си го предал. Ти… не
си го защитил? Та той ти беше партньор!
— Беше сложно, Ерин…
Бен сведе поглед.
Закрачих нервно, а главата ми бе пълна с мисли, които не можех да
укротя. Дори и така нещо не се връзваше. Дори и Бен да не го бе защитил…
Обърнах се с лице към Бен.
— Какво не ми казваш?
— Аз…
— Бен? За какво друго са го разследвали?
Докато той мълчеше, чувах музика от отворен прозорец от някой от
апартаментите над нас. „Пианистът“ на Били Джоуел.
И докато секундите между моя въпрос и отговора на Бен се точеха,
сърцето ми биеше оглушително, а устата ми пресъхна.
— Сериозно ти казвам, Ерин. Не задавай въпрос, за чийто отговор не си
готова.
Отстъпих назад. Гневът измести шока.
— Какво би трябвало да значи това? За бога, Бен. Дани може и да не
беше перфектен, но със сигурност не беше корумпиран.
 — Ерин, наистина ли мислиш, че Дани правеше всичко по правилата?
Точно ти ли?
Стъписах се.
Бях наясно, че Дани не беше образцов полицай.
Мисълта за това ми тежеше непоносимо.

Харвард
Декември 2016

Али беше взела назаем колата на един третокурсник от старото си

общежитие Уинтроп. Той беше син на техни съседи в Провидънс и Али му
помагаше с напътствия, откакто беше пристигнал в Харвард преди две
години и половина. Приятелството по принуда се беше развило чудесно,
защото Марки Марк, както му викаха, си имаше кола, но така и не
успяваше да остане трезвен, за да я шофира. Винаги когато на Али й
трябваше автомобил, неговият беше свободен, макар и толкова вмирисан
на трева, че всеки патрулен полицай, доближил до отворения му прозорец
за проверка на документите, би се надрусал на мига.
През последните двайсет и четири часа температурите се бяха
повишили, а снегът беше спрял да вали предния ден. Ето защо сега Али
управляваше колата по пътищата на Кеймбридж в истинска киша.
Чистачките изобщо не успяваха да се справят с дъжда, който се
изливаше върху предното стъкло, а през няколко минути от предната кола
отхвърчаше някоя сива буца кален сняг или лед, което допълнително
влошаваше видимостта.
Не помагаше и това, че Али не спираше да плаче, сълзите замъгляваха
всичко пред нея, което все още не бе размазано от дъжда и кишата.
Отби и спря пред една закусвалня на Масачузетс Авеню.
Тя убеди Лорън Грегъри да й се довери. Да я послуша. Увери я, че няма
да я предаде и ще се погрижи да получи помощта, от която се нуждае.
Тя вдъхна на Лорън смелост за предстоящата битка – нейната битка, а не
на Али – и я изпрати да разкаже историята си, въпреки че Лорън
предпочиташе да си мълчи.
И Лорън го направи. Изправи се пред страховете си, насърчена от Али.
Лорън направи всичко, което се очакваше от нея.
А сега беше прекалено изплашена, защото се бе оказало, че не може да
разчита нито на Али, нито на хората, с които я беше свързала.
Изглежда, всички бяха предали Лорън.
Али видя Лорън да седи в закусвалнята до един прозорец. Горната част
на главата й оставаше скрита от черната карирана щора, спусната
наполовина, а тялото й се падаше зад неоновата табела, че ресторантът е
отворен, но Али познаваше тези къдрици. Видя малките й ръце с нокти с
нащърбен лак, които стискаха чашата с голям млечен шейк.
Лорън се беше съгласила да се срещнат тук. Тя не желаеше Али да ходи в
стаята й в общежитието.
Не искаше никой да ги вижда заедно.
Али избърса очите си и изгаси двигателя.
След два дни започваха изпитите на Лорън, първото й голямо изпитание
от първата година в университета. Лорън беше умна. Преди инцидента тя
учеше усърдно и се справяше отлично.
Във всички случаи Али не можеше да остави Лорън да пропусне
изпитите и да си провали семестъра. Момичето имаше достатъчно знания,
за да ги издържи. После Лорън можеше да се прибере у дома за Коледа, да
си припомни, че има хора, които я обичат, а когато се върнеше през
януари, Али щеше да й намери добър психотерапевт.
С останалото, със собствените си проблеми, Али щеше да се оправя сама.
Защото тя също беше предадена от човек, на когото имаше доверие.
Жестоко предадена.
Като по команда телефонът й звънна точно в този момент.
Видя изписано името на приятеля си, взира се в него секунда-две, после
отхвърли обаждането.
Три години – три години да вярваш на някого, да си мислиш, че той
споделя твоите представи за морал, и да се окаже, че изобщо не си го
познавал.
Отне й по-малко от трийсет секунди да притича от колата до входа на
закусвалнята и още по средата на тези кратки секунди беше напълно
подгизнала.
Свали парката си, щом влезе, после застана до входа на закусвалнята и
изчака няколко секунди да поизсъхне. Носът й различи миризмата на
бургери и кафе.
По-неохотно, отколкото би си признала, тръгна към Лорън, която
седеше на високо столче до плот, обърнат към прозореца.
— Лорън, не знам какво да кажа – започна Али и това беше самата
истина. Беше обмисляла думите си по целия път дотук. Как изобщо
можеше да се извини?
— Трябва да спрем да говорим за това – каза Лорън.
Тя завъртя сламката си в млечния шейк. Отблизо Али видя, че шейкът е
поръчан само за пред хората. Лорън не беше отпила и глътка от него.
Появи се сервитьорка с кана кафе и чиста чаша.
— Да ти донеса ли нещо, скъпа? – попита тя Али. Сервитьорката вече й
наливаше кафе, преди Али да успее да поклати глава.
Али изчака сервитьорката да си тръгне и отново заговори:
— Нямах представа, Лорън. Мислех… Мислех, че той е от добрите.
Лорън сви рамене.
— Хората ще кажат, че сама съм си виновна.
— Никой няма да…
Погледът, който Лорън отправи на Али, беше категоричен.
— Някои хора може да си го помислят – съгласи се Али. – Но те са
задници. А има много свестни полицаи.
— Наистина ли? – изсумтя Лорън. – Като онези ченгета в Южен Бостън,
арестували чернокожия студент? Камерите бяха заснели как го блъскат с
юмруци в корема. Той не беше направил нищо, просто стоеше с вдигнати
ръце в очакване да му сложат белезниците. Бил сред студентите с най-
висок успех. Миналата седмица пък някакъв полицай стрелял
предупредително пет пъти по един мъж в Ел Ей. Кажи ми къде да намеря
свястно ченге. Хайде, кажи ми.
Тя се беше предала. Али виждаше отпуснатите й рамене, чуваше
примирението в тихия й глас.
 — Тук вината е моя, ако изобщо някой е виновен – каза Али. – Мое
задължение беше да те предпазя. Нямах представа, че той е способен на…
— Забрави. Всичко свърши.
— Ако искаш да говориш с някого, като адвокат или…
— Спри! – изрече Лорън тихо, но гневно.
Али срещна погледа й.
— Не направи ли вече достатъчно? – попита Лорън с недоумение. – Не
знаеш ли колко е опасно това? Имало свестни полицаи? Наистина ли си
толкова наивна?
Али се задави.
Тя беше седем години по-голяма от Лорън. Цяла вечност опит на тази
възраст. Поне така би трябвало.
Но всичко беше с главата наопаки. Али не знаеше с кого да говори, на
кого да се довери, как бе възможно това да се случи в свят, който досега
беше смятала за безопасен.
Лорън звучеше много по-зряло.
— Няма да позволя на този мъж да те нарани отново – продума тихо
Али.
— Не можеш да ми гарантираш това – отвърна й Лорън. – Нямаш
представа какво знае той за мен, какво знае за семейството ми. Или какво
може да научи за теб. Вече наруших обещанието си. Ако не спрем да
говорим по този въпрос, той ще ми отмъсти. На теб също.
Али сведе глава. Впери поглед в тъмната повърхност на недокоснатото
си кафе, после в дъжда, който се изливаше върху паркираната отпред кола.
— Какво ще правиш?
— Ще се явя на изпитите. Ще се прибера у дома. Ще отпразнувам
Коледа. После ще се върна тук и ще се престоря, че нищо не се е случило.
— Ще можеш ли да го направиш? Това няма да ти се отрази добре.
Мисля, ако не друго, поне да говориш с…
— Повече няма да говоря с никого, Али. Всичко свърши. Ще забравя, че
изобщо се е случило, и те съветвам да направиш същото. Обещай ми.
Обещай ми, че ще забравиш.
Али я зяпна слисано.
Как можеше да обещае подобно нещо?
Как можеше да откаже да обещае?
Първата й истинска задача като наставник и тя напълно се беше
провалила.
— Няма да кажа на никого – каза задавено. Молеше се това да не се
окаже лъжа.
Лорън се вгледа в нея за кратко, после извърна глава.
— Как ще пътуваш до дома си за Коледа? – попита Али.
— Брат ми ще ме вземе.
Али кимна бавно.
Не вярваше, че Лорън ще издържи Коледата у дома, без да рухне
емоционално и да разкаже всичко на семейството си. А щом те научеха,
тежестта на отговорността щеше да падне от плещите на Али. Близките на
Лорън щяха да знаят как да постъпят в тази ситуация. Нищо, че Али не
знаеше.
— Ами ти? – попита Лорън.
Али се напрегна.
 — Смятах да прекарам празниците с приятеля си – каза тя.
Хвърли бърз поглед към профила на Лорън. Никаква реакция.
— Но сега няма да стане. Очевидно.
Лорън кимна. Леко и бързо наведе глава.
— Очевидно – повтори тя.
И двете мълчаха известно време.
— Беше просто секс – каза Лорън.
— Какво?
— Това беше всичко. Просто… не особено приятен секс. Не трябваше да
го изкарвам кой знае какво. Всеки допуска грешки.
Али потрепна от болка.
В отражението на Лорън на прозореца тя видя сълзите в очите й.

Ерин

ПРЕДИ

Шевролетът на Карла спря пред жилищната ми сграда в следобеда след

разговора с Бен. Имахме уговорка да се видим през уикенда. Карла настоя,
че ще ми помогне, на практика безплатно. Получих и два имейла от
Дейвид да не споря с нея. Все пак тя бе прагматична и бе наясно, че има и
други клиенти, които в действителност й плащаха сметките. За да ме
вмести сред тях, трябваше да го прави в извънработно време.
Попита ме дали може да говорим, докато шофира, защото трябва да
занесе нещо на един клиент в източния край на острова.
Двете с Таня очакваме Глория за вечеря в апартамента по-късно, така че
помолих Карла да ме остави пред фермерския пазар в Уестхемптън,
откъдето щях да се върна сама.
— Глупости – отвърна тя. – После ще те закарам до вкъщи.
Потегли.
— А ти можеш да ми разкажеш какво научи от психиатърката – подкани
ме.
— И от партньора му – въздъхнах.
Тя ми хвърли кос поглед.
— И между другото, благодаря ти – продължих. – Още веднъж. Онова,
което ми каза в четвъртък, значи много за мен. Това, че… хората като нас
се откриват. Аз не съм… не съм някаква самотница или нещо подобно. Но
ме хвана в лош момент. Тази седмица просто, не знам… имам чувството, че
съм загубила почва под краката си.
— Ти скърбиш, момиче. Но постъпи правилно. Потърси помощ. И дори
да не бях длъжница на Дейвид, пак щях да ти помогна. В мига, в който
влезе в офиса ми, усетих, че ще прекараме много време заедно. Майка ми
все ми повтаряше, че умея да разпознавам хората по лицата им. Това ми
помага в работата – да отсявам добрите. Чакай, какви ги мисли този
загубеняк? Да не е излязъл на неделна разходка?
Тя наду клаксона заради колата, която се влачеше пред нас, и бързо я
изпревари.
Стиснах дръжката на вратата. Карла шофираше, както говореше – бързо.
 — Само добри хора ли представляваш? – попитах, затаила дъх.
— Как ли пък не. Парите са си пари. Но предпочитам да знам за кого си
струва да се боря по-настървено. Няма да си строша краката да отърва
някой негодник от затвора. – Пауза. – Освен ако не е негодникът, който ми
прави кафе.
Тя бе съвсем сериозна.
— Откъде се познаваш с Дейвид? – Предполагам е станало, докато той
все още е работел като журналист?
Дейвид е бил разследващ журналист, преди да се захване с писането на
книги. Умението му да прави задълбочени проучвания е било ценно и
тогава, и после за автор на бестселъри.
Тя се подсмихна.
— Славех се с репутацията на човек, който разобличава корумпираните
представители на местната власт, включително и полицаи. Подавах
информация на Дейвид за статиите му, той ми разкриваше полезни
подробности за моите дела. Напълно законно и професионално. После се
заех с една особа в кметството и доста разгневих някои влиятелни
личности. Станах обект на сериозни атаки, които не стихваха. Дейвид
разполагаше с нещо за онзи човек, което не мога да коментирам, и ми даде
една папка. Аз я извадих на едно много важно заседание и натискът срещу
мен спря. Реално ме измъкна от много напечена ситуация. Информацията
е всичко, Ерин.
Тя включи радиото, за да чуем новините на кръгъл час, и няколко
минути слушахме. Водещият коментира, че цените на имотите в Лонг
Айлънд се покачват, следващият репортаж обясни, че почистването след
бурята миналия юни ще струва повече от очакваното. Това преля в сегмент
за непрофесионализма на властите на острова и нарастващата заплаха за
туризма покрай заглавията в пресата, обсъждащи местната престъпност.
Точно миналата седмица бандата, за която се предполагало, че е
преместила наркобизнеса си в окръг Съфолк, се спречкала с бандата от
окръг Насау. Още никой не бил арестуван и доста хора вече се питали дали
местната полиция се проваля, защото е некадърна или защото няма
желание да погне лидерите на двете банди.
Не особено фин намек за корупция.
Карла спря радиото преди началото на прогнозата за времето.
— Май полицията в Нюпорт си има доста проблеми – отбеляза тя. –
Значи така, психиатърката и партньорът на Дани. Бен Мичъл, нали? Какво
ти каза той и вярваш ли му?
Разказах й оскъдната информация, получена от д-р Клайн, после и
чутото от Бен за обвиненията срещу Дани.
— Бен не ми е приятен – казах в заключение. – Но това не означава, че
не му вярвам. Той беше приятел на Дани. Но се оказва, че има доста неща
за Дани, които не съм знаела.
— Добре, да огледаме фактите – кимна Карла. – Казали са ти, че срещу
Дани се е водило разследване заради начина, по който е изтръгнал
признание, но все още не сме видели конкретни официални документи от
Девети участък, доказващи това твърдение. И дори и да е бил обект на
вътрешно разследване, не знаеш дали е бил виновен, ясно е само, че го е
пазел в тайна от теб. Може би защото е бил невинен и не е искал да те
замесва в нещо, с което може да се справи.
 — Но защо не ми е казал за д-р Клайн?
Карла захапа устната си. Тъмната й коса бе вързана на опашка и сега
забелязах, че бе облечена спортно. Обаче когато се качих в колата, това
изобщо не ми направи впечатление, защото Карла излъчваше абсолютен
професионализъм и компетентност. Никога не съм виждала тази жена в
костюм, но нямах съмнение в адвокатските й качества.
Тихо изругаване, докато изпреварвахме още две коли.
— Не знам за нея – каза тя. – Но мъжете са странни птици. Особено
когато трябва да споделят какво става в малките им мозъчета.
— Омъжена ли си? – попитах я.
— Предпочитам свалките за една нощ – отвърна тя невъзмутимо.
Примигнах. Защо не.
— Ще продължа с опитите да получа отговори от шефа му, капитан
Съливан – каза Карла. – Вчера се свързах с управлението и все едно се
блъснах в тухлена стена. Но рано или късно ще им се наложи да говорят с
мен.
Карла ме остави в Уестхемптън и ми каза, че ще се върне след час, после
пое към срещата с клиента си. Докато обикалях из пазара, осъзнах, че
имам нужда от това усещане за нормалност. Свежи цветя, плодове и
зеленчуци изпълваха въздуха с аромата си. Дървени маси, отрупани с
буркани с мед, или стриди върху дебел пласт лед. Това ми действаше
успокояващо. Това ми бе познато.
Може би тялото не може да поддържа състоянието на скръб, шок и
отрицание, без от време на време да си дава трийсетминутна почивка.
Помолих жената на щанда със стридите да опакова поръчката ми и
после отидох при цветята. Исках да взема нещо за Глория и Таня предвид
колко малко внимание им бях отделила, откакто бяха пристигнали.
Окото ми привлякоха свежите сини хортензии, отличителното цвете на
Хемптънс.
Докато ги миришех, ме връхлетя един спомен. Следобед на ливадата у
дома Таня плете венчета от маргаритки, ние с Нийв помагаме на мама
да набере хортензии за баба.
Шокът от връхлетялата ме предходна скръб, когато се мъчех да се справя
с настоящата, бе толкова плашещ, че си изпуснах плетената кошница.
Зрелите домати и тиквички, още с цветовете на тях, подскочиха, но
кошницата все пак падна на дъното си. Два от доматите се разцепиха, а
един изхвърча и се размаза на земята.
Наведох се, но преди да взема кошницата, някой ми я подаде.
Бързо се изправих, избягвайки погледа на човека срещу мен, исках само
да му благодаря и да продължа, да се избавя от тази неловка ситуация.
Но той продължаваше да стиска дръжката на кошницата и се принудих
да вдигна поглед.
Мъж, приблизително на моите години, симпатичен, тъмнокос, облечен в
типичните по тези места дрехи. Светъл марков панталон и блуза с якичка,
скъп часовник на китката. Излъчваше богатство по един културен,
изтънчен начин. На устните му имаше едва загатната усмивка, но погледът
му бе сериозен и загрижен.
Струваше ми се познат, но не се сещах откъде.
— Добре ли сте? – попита ме. Гласът му бе плътен, но мек, със следа от
нюйоркски акцент, шлифован в добър университет.
 Кимнах и опитах да се сетя откъде го познавам.
— Изглеждате, сякаш сте видели призрак – каза той. – Можете ли да
говорите? Да не усещате лицето си странно?
— Какво?
Той се взря в мен, изучавайки чертите ми по начин, който бе прекалено
фамилиарен.
— Ъъъ… благодаря – казах и понечих да си тръгна.
— Трябваше да проверя – извини се той. – Направих онзи тест. А – Р – Г
– В.
Изреди ми някакви букви. Не разбирах какво има предвид.
— Изпуснахте кошницата, но не казахте нищо. Тестът за инсулт, сещате
ли се? Лице, ръце, говор.
— Оо – кимнах. – А какво е В?
— Време – времето до пристигането на линейка.
— Лекар ли сте?
Той се смути.
— Просто загрижен гражданин, който отделя прекалено много време на
статиите със съвети за оказване на първа помощ и други подобни в Туитър.
Усмихнах се учтиво и се обърнах да си вървя. Но в този момент си
спомних къде го бях виждала.
— Бяхте в „Макналис“ в Нюпорт. Вчера.
Той ме погледна сепнато, после кимна.
— Е, очевидно сте добре – каза.
Сега той нямаше търпение да си ходи.
Обърнах се и се канех да отида до щанда със стридите, когато ми хрумна
нещо.
Завъртях се, но непознатият вече бе изчезнал. Тръгнах в неговата
посока, там, където бяха изложени вина на местни изби. Нямаше много
винарни по южния бряг на Лонг Айлънд, но по северния, покрай
лонгайлъндския Проток и Норт Форк те съставляваха неизменна част от
пейзажа. Откакто се преместих тук, надали бях пила вино, което да не е от
Лонг Айлънд.
Забелязах непознатия на няколко метра пред мен и сега ми направи
впечатление, че не носеше кошница. Ръцете му бяха празни и не се спря до
никоя сергия. Просто вървеше към паркинга.
— Хей – викнах му.
Той продължи да крачи, после спря и след кратко колебание се обърна.
Не знаех защо, но веднага усетих, че усмивката на лицето му е
изкуствена. И че преди секунди изражението му не е било доволно.
— Няма нужда да ми благодарите – пошегува се той. – Редовно спасявам
нечий живот.
— Видях ви в „Макналис“ вчера – казах.
Челюстта му потрепна.
— Мисля, че вече установихме това.
— Последвахте ли ме на плажа, когато си тръгнах? Вас ли забелязах сред
дюните?
Издаде се, но само за миг.
— Преследвате ли ме? – попитах.
Той се намръщи. Сигурно се чудеше дали да ме излъже.
— Съпругът ми е детектив от полицията – казах.
 Преструвката изчезна от лицето му. Остана само… съжаление.
— Знам – каза той.
Направих крачка назад.
Не очаквах това.
— Много съжалявам – добави.
— Вие ме следите! – настоях.
— Не, не е това.
— От полицията ли сте?
— Аз съм Кал.
Разрових се в паметта си. Дани нямаше приятел или колега на име Кал,
а дори и да е имал…
— Защо ме следите? – настоях.
Лицето му бе зачервено и той поклати глава.
— Не е каквото изглежда.
— Не познавам никакъв Кал.
— Пълното ми име е Кейлъб Джей Хоули. Може да ме потърсите в
интернет. Познавах съпруга ви, ъъъ, в лично качество.
— Тогава защо не дойдохте при мен да ми го кажете?
— Не исках да се натрапвам.
— Обаче го правите! Следите ме из целия остров.
— Аз пръв отидох в „Макналис“ вчера. Вие дойдохте след мен.
— Но сте знаели коя съм. А днес?
— Днес беше…
Присвих очи.
— Да кажем, че опитвах да събера кураж да ви заговоря – изрече
неубедително.
Не му повярвах.
— Знаете, че Дани е мъртъв.
— Да.
— Би трябвало да знаете, че имам много приятели в полицията –
продължих. – Който и да сте, се държите като ненормалник и това не ми
харесва. Спрете да ме преследвате.
— Съжалявам. Не исках да ви изплаша.
— Чуйте. Съжалявам. Оплесках всичко. Трябва да ви оставя на мира.
— Очевидно. Но имам право да науча какво се опитвахте да направите.
Колебание.
— Има неща… в които беше замесен съпругът ви. Не мога да говоря за
това.
Ръцете ми трепереха все по-неудържимо.
— И не е вярно.
— Кое не е вярно? – питам объркана.
— Нямате приятели в полицията.
Имах чувството, че са ме зашлевили.
— Какво казахте?
— Просто се пазете, Ерин – посъветва ме той и се завъртя на пети, след
което се отправи към паркинга.
Знаеше името ми. Откъде знаеше името ми?
 Ерин

СЕГА

Бъд знае как работи правната система тук. Таня – не.

Карла успява да им осигури пропуск, за да ме видят в килията преди
днешното заседание. Заради интереса на медиите към процеса и факта, че
съм ирландска гражданка, всичко, свързано с мен преди и по време на
процеса, се извършва с особено внимание.
Таня вече ме е посещавала в затвора, но продължава да не проумява
защо съм арестувана, а не ме пуснат под гаранция.
— Не е като у нас – казвам й за петдесети път. – Обвинена съм в
убийство, Таня. Имам ирландски паспорт. Опасяват се, че ще избягам от
правосъдието. И без това нямаше да ме пуснат под гаранция. Във всички
случаи щяха да ми откажат.
— Знаеш ли, при Нийв… – започва тя.
Прекъсвам я.
— Не мога да говоря за Нийв.
Аз говоря на Нийв постоянно.
Таня оглежда килията и изсумтява. Изглежда съвсем не намясто в
костюма си на „Шанел“, докато аз се сливам с обстановката. Подхожда ми.
Килията е старомодна – има решетки, твърд тесен дюшек, един малък
стол, мивка и тоалетна. Килията ми в центъра за задържане не е много по-
различна, само дето решетките са заменени с метална врата и малко
прозорче.
Вечер, когато се прибирам от съда, крача в килията напред-назад,
докато не усетя, че съм си раздвижила краката.
От вратата до прозореца са шест крачки.
Шест крачки. Шест секунди. После се обръщам и го правя отново.
Сприятелила съм се със стените на килията. Поне когато съм там, не ми
се налага да мисля за другите затворнички. Ние сме странна сбирщина от
млади и стари, някои изключително агресивни, други не чак толкова. Има
членове на банди – някои момичета са едва на петнайсет. Доста
чернокожи и латиноамериканки, макар и не колкото в мъжките затвори
според статистиката. Две жени са тук, защото са убили съпрузите си. И
двете твърдят, че станало при самозащита. Подозирам, че едната казва
истината.
Общото е, че почти всички са бедни. Освен мен.
През деня, когато ни извеждат на двора, ги виждам как ме гледат, чувам
ги как си шепнат.
Аз съм нещо ново за тях. Обвинена в убийство, която не се бои да се
опълчи на ченгетата. Може да изглеждам като добро момиче, лесна
жертва, но не знаят как да ме подхванат и фактът, че съм обект на толкова
внимание и суетене, ги обърква още повече. Представителят на
Ирландското посолство постоянно досажда на управата на затвора. Докато
не ме признаят за виновна в американски съд, никой не иска и косъм да
падне от главата ми.
Така че си имам собствена килия. Разполагам с гарантирано време за
спортуване, държат ме под око в столовата и другите общи части. Не е
типичният затвор, който си представя човек. Няма приятелства по
принуда, нито заплахи за тормоз. Засега.
Дават ми книги, които би трябвало да са ми утеха – предвид предишната
ми професия – но напоследък не успявам да прочета повече от няколко
изречения, без да се разсея.
Няма с кого да говоря.
Пазачите се държат студено. Надменно.
Системата е лишила и тях, и мен от човечност.
Абсолютно изолирана съм.
Странно е колко малко думи използваш на ден, когато няма с кого да
водиш смислен разговор.
Всъщност е доста потискащо.
За мен процесът е добре дошъл – поне чувам нормални хора, виждам
хора, които не ме гледат, сякаш съм измет. Или поне не всички ме гледат
така.
— Е, няма да е за дълго – казва Таня. – Ще те измъкнем оттук.
Ако силата на любовта и волята можеха да го направят, вече щях да бъда
свободна.
— Той заблуди всички ни – казва Бъд. – Но онези в съда няма да се
подмамят.
— О, Бъд – клатя тъжно глава. – Не може да се каже, че напоследък
късметът е на моя страна.
Бъд си поема дълбоко дъх. Изглежда стар на тази светлина – ха, все едно
аз съм в положение да съдя – но виждам всички червени линии по лицето
му, миниатюрните спукани капиляри, които си стоят там от времето,
когато е прекалявал с алкохола.
— Кого ще призоват сега? – пита Бъд, за да разсее напрежението.
— Шефа на Дани. Съли.
— Хмм. Да го видим какво ще обясни, за да се измъкне от тази каша.
Да видим наистина.
Остават четиринайсет дни до Коледа. Семейството ми и посолството
успяха да задействат достатъчно връзки, за да бъде насрочена по-ранна
дата за процеса и да не се налага да чакам обичайните година-две. Все пак
вероятно ще прекарам Коледа в затвора.
Преди да си тръгнат, Бъд идва до мен и ми шепне нещо, което не иска
Таня да чуе.
— Ще оправим това – казва ми. – Както ти обещахме. Той ще бъде
наказан за всичко, което ти причини. И за онова, което е причинил на
бедното момиче.
Иска ми се Бъд да е прав.
— Чух някакви слухове за кола – добавя Бъд все така тихо.
— Каква кола? – мръщя се.
— Някаква кола пред апартамента ти в онази нощ. По-късно, след като
се е случило. Тъмен седан, със затъмнени прозорци. Без номера. Няма
улични камери в този район, но познавам собствениците на магазините.
Малко по-долу има един с камера, обърната към вашата сграда. Ще я
проверя.
Стомахът ми е на топка.
Имам чувството, че знам чия е била онази кола и защо е чакала там.
 Ерин

ПРЕДИ

Когато Карла ме взе от фермерския пазар, веднага й разказах за

странната среща с мъжа, който се представи като Кал Хоули.
— Хоули – повтори тя замислено. – Името ми звучи познато. Имам
семеен ангажимент днес следобед, но по някое време ще го проверя.
— Не, Карла, вече правиш достатъчно за мен. Имам приятел барман в
интерес на истината. Той знае всичко за всички. Ще му се обадя по-късно.
— Добре, информирай ме, ако откриеш нещо. Не ми харесва идеята, че
този човек те е заговорил изневиделица, но поне е станало на публично
място.
— Всъщност той не ме заговори. Просто осъзнах, че ме преследва, и
директно го попитах защо. Това, което ми каза за колегите на Дани…
мисля, че той знае какво се случва, Карла. Мисля, че знае за разследването
срещу Дани.
Карла се умълча.
— Не сме сигурни дали разследването е приключено, Ерин. Този Кал
може да е от Вътрешна сигурност и да иска да разбере какво знаеш, макар
че това би било необичайно. Съдейки по опита си, смятам, че отделът на
Дани много би искал цялата история да се забрави. Но може случаят да не
е такъв. Което означава, че трябва да внимаваш с кого говориш.
— Изглеждаше твърде заможен, за да е от Вътрешна сигурност –
отбелязах, макар че какво ли разбирах аз.
Умълчах се, а тя ме докара до дома ми. Всичко това може и да ме
разсейваше от смъртта на Дани, но всъщност ми идваше прекалено и
мислех, че Карла го усеща.
Пред сградата тя каза нещо, преди да сляза от колата.
— Не се шегувах, Ерин. Обади ми се, ако се случи нещо. Знам как да се
оправям с полицаи. – Стисна устните си така, че се превърнаха в тънка
линия. – Знам, че и Дани е бил полицай, и най-вероятно го е бивало в
работата му, но Ерин, когато ченгетата са лоши, са много лоши.
Кимнах покорно, не знаех какво да отвърна.
Вътре натиснах бутона на асансьора и го зачаках, опряла глава в стената.
Имах чувството, че мозъкът ми ще се пръсне.
Влязох в асансьора и опитах да си придам уверен вид, защото знаех, че
Глория вече е горе.
Когато отворих вратата на апартамента, Дани стоеше там, до прозореца,
и гледаше навън, към залива.
Не беше Дани, разбира се.
Бе по-малкият му брат, Майк, но сърцето ми все пак спря да бие.
За момент.
Бяха еднакви на ръст и телосложение, дори си приличаха. Разликата им
бе само две-три години. Но сходствата свършваха с външния вид.
— Нямаше начин Майк да не се озове в армията – каза ми Дани веднъж.
— Защо?
— Защото е ненормален.
Когато се запознах с Майк, той беше поулегнал в сравнение с дивия си
период. Беше на двайсет и девет, когато се оженихме, и изглеждаше десет
години по-стар. Което говори красноречиво за влиянието на дисциплината
в базата и какво значи да се страхуваш до смърт всеки ден, в който си на
работа.
Глория ме видя да стоя до вратата в онази кратка секунда, докато Майк
се обърне и сърцето ми отново забие в ритъм. Тя се втурна към мен.
Отгатнала бе мислите ми.
— Пуснали са Майк в отпуск – каза тя и пое торбите от ръцете ми.
Той се взира през прозореца още няколко секунди, после прекоси стаята
и дойде да ме прегърне.
— Нямам думи – каза, когато ме пусна.
Въздъхнах. И аз нямах.
Таня едновременно бе домакиня и гледаше да не се натрапва.
Глория не я свърташе на едно място. Обикаляше из стаята и докосваше
разни предмети.
Тя не знаеше, но апартаментът изглеждаше различно в сравнение с
преди няколко дни. Таня намери нови калъфи и възглавнички за креслата
от магазин „Мейсис“. Върху кухненския остров бе оформена редица от
скъпи свещи. Пред френския прозорец имаше голяма ваза със свежи
цветя, която почти скриваше изхода към балкона.
Апартаментът изглеждаше така, както би изглеждал, ако живеех сама, а
не с мъж, който намираше декоративните възглавнички за нещо, което
само се пречка, и ароматните свещи – за скъп заместител на някой
приятен ароматизатор под формата на спрей.
Искаше ми се да кажа на Глория, че Дани никога не е докосвал това
одеяло, метнато небрежно на канапето, че никога не е стъпвал върху това
килимче. Но нямаше смисъл. Ако тя си мислеше, че ходи по стъпките му
из стаята, то така да бъде.
— Можеш да вземеш всичко, което поискаш – казах на Глория.
Тя поклати глава.
— Всичко това е твое. Аз имах Дани като дете. Ти – като зрял мъж.
Щях да се погрижа да не си тръгне оттук тази вечер, без да й дам нещо
негово. Някоя тениска, която още миришеше на него. Не тази, която носех
всяка нощ от вторник насам.
Майк продължаваше да стои прав, но не обикаляше да пипа вещите,
които Дани може да е докосвал.
Той сякаш проявяваше алергична реакция към апартамента.
Обърнах се към Таня, която забелязва дискретния ми поглед към Майк и
кимна.
Винаги сме успявали да си четем мислите в голяма степен.
— Вечерята ще бъде готова след около половин час, ако искаш да
излезеш малко на въздух, Майк – каза тя.
— Ще те разведа из квартала – добавих.
Глория кимна одобрително и вече се бе загледала в тясната етажерка с
книги на любимия на Дани Бил Брайсън.
Минути след като се бях прибрала се озовах отново на улицата, а братът
на Дани крачеше до мен.
— Надявам се, че като каза, че ще ме разведеш из квартала, имаше
предвид местния бар – подхвърли той.
Усмихнах се.
 Дани ми беше казал, че като млад Майк се напивал с евтин алкохол и
правел всевъзможни глупости. Но когато улегнал, започнал да използва
алкохола по-скоро като опора. Това беше нещо, за което останалите от
семейството бяха нащрек, внимаваха Майк да не се превърне от нередовен
потребител в завършен алкохолик.
Дани често казваше, че Майк лесно изпада в депресия.
Но Майк бе тук, жив и здрав.
След пет минути бяхме в „Макналис“. В дъното Бъд обслужваше някаква
голяма компания, така че нямах възможност да го попитам за Кал Хоули,
не че бих го направила пред Майк. Можех да си представя как ще реагира,
ако му кажех, че някакъв непознат ме е преследвал и се е държал странно.
— Два пъти уиски сауър – казах на сервитьорката.
— Уиски – каза Майк и придърпа един от високите столове пред бара за
мен, преди да се настани на съседния. – Нали знаеш, че откакто заминах,
съм пил само слаба като пикня бира?
— В Сирия има ли изобщо барове?
Майк почти се засмя. И двамата се мъчехме да се държим нормално.
— Имаме някакви развлечения в базата. Но всичко, което консумираме,
е вносно.
— Сигурно е като в „Хутърс“ в събота вечер.
— Да, само че вместо жени има камили.
Майк го изрече на шега, но имаше подтекст. Както си седях до него,
усещах, че има неща, които Майк е видял, но няма да сподели с никого.
— Той защо го направи, сестричке? – Майк ме наричаше сестричке,
откакто с Дани се сгодихме, и това обръщение винаги ме е стопляло,
особено при положение че нямах братя.
Свих рамене. Само защото някой друг ми задаваше въпроса, не
означаваше, че изведнъж разполагах с отговора.
— Оказва се, че е ходел на психиатър.
Майк се намръщи.
— Заради работата си ли?
— Не знам.
Взех питието си, отпих, усетих горчивия аромат в носа си, очите ми се
насълзиха от него – така поне имах оправдание за сълзите.
— Знаеш, че никога не е обичал друга така, както обичаше теб – каза
Майк.
— Надявам се да си прав.
Майк поклати глава.
— Наистина – настоя той. – Дори бившата му не можеше да се сравнява
с теб.
— Е, това не е кой знае какво, като се има предвид, че не е имал сериозни
връзки преди мен – казах на Майк. – Но дори и тях е зарязал лично. А аз
получих съобщението му от отвъдното.
Майк ме гледаше със странно изражение. Направи знак на
сервитьорката да ни донесе по още едно от същото. Когато вдигна ръка, за
да привлече вниманието й, забелязах татуировка от вътрешната страна.
— В армията ли си я направи?
— От скука.
— Да, сигурно е много отегчително там.
— Изпращат ме на ново място – обясни той. – Исках нещо за спомен.
Тръмп ни изтегля. Знаеш ли, хората го мразят, но реално той ни е
въвлякъл в по-малко войни, отколкото Обама.
Майк обичаше да прави такива бомбастични твърдения. Някои неща
никога не се променяха.
На последните избори в окръг Съфолк демократите загубиха и Дани
заяви, че се чуди дали да не се преместим.
Моите мисли, подтикнати от уискито, ме водеха при чутото от Бен онази
вечер.
— Майк, Дани някога да е… – По дяволите, как да го формулирам? –
Мислиш ли, че работата в полицията го е променила с времето? Сякаш е…
загубил част от себе си?
Пак странното изражение.
— А?
Затруднявах се да намеря точните думи, защото изобщо не вярвах в
това, което питах.
— Срещу него са водили вътрешно разследване. Казват, че имало
съмнения, свързани с разпита на заподозрян. Партньорът му, Бен,
намекна, че подозирали, че Дани насилствено е изтръгнал самопризнание.
Като… го е пребил, или нещо подобно. А Бен смята, че е възможно това да
го е тревожело, когато той… сещаш се.
— Брат ми не би се самоубил заради обвинение, че е малтретирал
заподозрян – каза Майк. Реагира по същия начин, както и аз, когато чух
тази версия от Бен. – Няма начин. Дори и да го е направил, би признал
вината си, би признал, че е прекрачил границата.
— Въпросният заподозрян беше осъден на доживотен затвор за убийство
– казах, за да представя цялата картина. – Но… мисля, че това не е всичко.
Че премълчават нещо.
— Тогава трябва да открием какво.
— Майк, наех адвокатка, която да ми помогне.
— Аз съм му брат.
— Знам. А аз – съпруга. Нека пробвам да се оправя с това сама, става ли?
— Не. Трябва аз да го направя.
— Майк, ако опиташ да се намесиш грубо, няма да научим нищо. А
отделно ще информират командира ти и ще си навлечеш неприятности.
Ще стигна до дъното на тази история. Обичах го. Моля те, довери ми се.
Той се колебаеше, после кимна и двамата отново се загледахме в чашите
си.
Усетих тежката ръка на Майк върху гърба си.
— Дани не беше съвършен. Всички си имаме тайни.
— Знам това.
И двамата си поплакахме: аз – умело, като човек, който от дни плаче на
пресекулки, а Майк – шокирано, като някой, който се чуди какво е това
мокро нещо, излизащо от очите му.
— Трябва да се приберем и да се престорим, че вечеряме – отбелязах,
гузна заради усилията, които Таня полагаше да хапна нещо.
— Сестра ти е добър човек – каза Майк. – Предполагам, че скоро ще се
прибере у дома?
— Сигурно.
Не исках да мисля за това сега. Не можех да си представя да остана сама
в апартамента, а според Карла щяха да й трябват няколко седмици да ме
отърве от договора за наем, без да плащам неустойки.
— Тя ще ти липсва – продължи Майк. – Назначението ми изтича скоро,
малко след преместването. Знаеш, че не ме свърта на едно място, но мога
да се установя тук за известно време и да се грижа за теб. Ако имаш нужда.
Не искам да се натрапвам, просто да знаеш, че съм насреща.
Мъчих се да запазя спокойно изражение. Но бях слисана и се опитвах да
проумея дали Майк смята, че от него се очаква да замести брат си, който не
бе спазил своята страна от уговорката.
Майк прочете мислите ми и ако не грешах, се подсмихна.
— Нямам това предвид – увери ме. – Знаеш ли, Ерин, на хората като мен
не ни е лесно да издържим в армията.
— Чернокожите ли? – намръщих се. Бях убедена, че в американската
армия е пълно с чернокожи.
— Боже, момиче. Само цвета ли виждаш?
Той вдигна чашата си, отпи и ме загледа над ръба й.
Оо.
Всъщност сега, като се замислех, си давах сметка, че Майк никога не бе
имал сериозна приятелка.
Това бе учтивият му начин да ми подскаже, че не се опитва да замести
Дани в леглото ми. Почувствах се като пълна глупачка.
Той се изправи, протегна ми ръка и ми помогна да сляза от високото
столче.
— Госпожо.
Отворихме вратата и установихме, че навън вали. Стояхме под навеса на
бара и чакахме да спре. По позата на Майк усещах, че нещо го тревожи.
Раменете му бяха прегърбени, а изражението му – умислено.
— Какво има? – попитах.
— Нищо.
— Не е нищо.
Майк го обмисляше още известно време. Наблюдавах го и чаках.
— Ти каза, че Дани никога не е имал сериозна приятелка.
— И?
— Преди да те срещне, дълго време ходеше с едно момиче. Връзката им
си беше сериозна.
Преглътнах, а сърцето ми прескочи.
С Дани не бяхме ревниви. Бяхме си разказали за предишните гаджета,
дори за случайните свалки.
Бях страдала по неколцина мъже. Дани твърдеше, че никога не е имало
жена, раздялата с която да му е причинила болка.
— Не ми е споменавал за това.
Майк сви рамене.
— Как се казваше тя?
— Не мога да се сетя. Права си, сигурно не е било сериозно.
Майк ме лъжеше.
Гледахме се в очите няколко секунди. Той пръв мигна.
Майк бе осъзнал, че Дани не ми е казвал цялата истина.
И сигурно също като мен се чудеше защо.

По-късно, след като Глория и Майк си бяха тръгнали, седнах по турски

на леглото си. Лаптопът ми бе пред мен, подпряла се бях на няколко
възглавници.
Започнах от фейсбук профила на Дани и слава на боговете, успях да
отгатна паролата му.
Името и рождената ми дата.
Аз също имах фейсбук, но рядко го използвах. Дани се възхищаваше на
пренебрежението ми към мрежата, но в същото време беше леко
пристрастен към нея. Каквото и да правехме, той не пропускаше да спре,
да ни снима и да качи снимката. Аз му се присмивах: „Ако не го споделиш,
все едно не се е случило ли?“ Той не се засягаше. В редките случаи, когато
все пак влизах във фейсбук и преглеждах постовете, беше главно защото
получавах известие, че Дани Раян е качил моя снимка. После бързо
излизах, преди да се отплесна да поправям граматичните и правописните
му грешки.
Дани, пиши нормално.
Ерин, гледай си работата.
Така че не бях особено запозната с постовете на Дани във фейсбук и
вместо да проверя списъка с приятелите му, прекарах следващия половин
час потънала в сълзи, защото всеки негов пост бе за нас двамата и никога
не бях виждала по-влюбена двойка.
Таня влезе, седна до мен и отпусна глава на рамото ми.
Издухах си носа в една салфетка от кутията, която чудодейно се бе
появила на нощното ми шкафче.
— Не вярвай на това, което виждаш във фейсбук, а? – казах.
— Аз вярвам на това – отвърна тя и посочи една снимка, на която бяхме
двамата с Дани, прегърнати, на платноходка в Ойстър Бей. Слънцето се
отразяваше в слънчевите ни очила, косите ни бяха мокри от морските
пръски.
Зацъках с език, ядосана на себе си, че съм се разсеяла.
После отворих списъка с приятелите му.
— Кого търсиш? – попита Таня.
— Бившата на Дани.
И без да поглеждам, усетих, че Таня се мръщи. Преструваше се, че
оправя колана на халата си, после си пое дълбоко дъх и заговори.
— Сигурна съм, че и твоите бивши са ти приятели във фейсбук.
— Не са.
— Това не означава нищо – настоя Таня. – Много хора не изтриват
бившите си. Но какво значение всъщност има това?
— Не знаех, че е съществувала. Дани твърдеше, че не е имал сериозна
приятелка преди мен.
Таня се обърна към мен.
— Нали знаеш, че това е просто удобна лъжа?
Не обърнах внимание на доводите й.
— Как се казва? – попита Таня.
— Не знам.
Сестра ми въздъхна.
— Не виждам смисъл да я търсиш сега.
Свих рамене.
— Може би това момиче го е зарязало и той просто е искал да продължи
напред – предположи Таня. – Сериозно, Ерин, не започвай да ровиш
онлайн. Психиката ти погажда номера.
Не се вслушах в предупрежденията й, отворих Гугъл и написах в полето
за търсене името на Дуейн Милър. Показаха се няколко статии и прегледах
набързо тези, в които се споменаваше за проекта „Всички страни“.
Обясненията защо се интересуват от този случай бяха доста мъгляви,
имаше само няколко думи за нарушения в процедурите от страна на
местните детективи.
— Кой е той? – попита Таня.
Бяха минали едва няколко минути, а бях изключила, че тя е до мен.
— Таня, ще ми направиш ли чаша чай? – помолих я.
Тя присви очи.
— Истински.
Това й бе достатъчно.
— Една чаша истински чай, веднага – скочи на крака.
Веднага щом тя се зае с чая, потърсих мъжа, когото срещнах днес, Кал
Хоули, в списъка с приятелите на Дани.
Нямаше такъв.
Потърсих го в Гугъл – Кейлъб Джей Хоули, и веднага получих
множество резултати.
Жител на Ийст Хемптън. Един от най-тежкарските райони на Лонг
Айлънд. Повярвайте ми, тук навсякъде бе много хубаво, но ако се
отправите на изток, ще се разделите със заблудата, че в Америка не
съществуват класи.
Разгледах няколко снимки на Кал, както сам се нарече. Победител в
местна ветроходна регата. Участник в благотворителен турнир по голф.
Цитиран с гневна тирада по повод строежа на нови жилищни блокове в
Монтоук. Щели да попречат на гледката към морето. Статия, в която го
хвалят за набраните средства за благотворителна организация, бореща се с
наркотиците.
От интернет научих как се изявява Кейлъб Джей Хоули и каква е
позицията му по отношение на новото строителство и наркотиците.
Но не разбрах кой е в действителност. Нямаше информация за
професията му, нито за семейството, от което произхожда. Очевидно бе от
богат, но не и прочут род и се стараеше да не се набива прекалено на очи.
Грабнах телефона и набрах един номер.
Бъд вдигна телефона в бара. Чувах шума от редовните посетители на
заден план.
— Бъд, Ерин Кенеди е.
— Ерин? Казаха ми, че си идвала по-рано. Съжалявам, че те изпуснах. Да
не си забравила нещо?
— Ъъъ, не. Може ли да те питам нещо?
— Разбира се, скъпа. – Чух приглушен вик: Бъд смъмри редовните
посетители да пазят тишина. Сложил бе длан на слушалката, за да не ми
спука тъпанчето.
— Бъд, чувал ли си за семейство Хоули, от Ийст Хемптън?
Работата бе там, че старите фамилии на Лонг Айлънд се познаваха
помежду си.
Познаваха и новобогаташите, както ги наричат, но старите фамилии
бяха едно оплетено кълбо и всеки в него бе бездънен източник на
информация за останалите. Затова се обадих на Бъд, вместо да си губя
времето да търся родословието на Кал в Гугъл.
— Разбира се, че съм ги чувал, миличка. Силни са на Уолстрийт и на
други места. Прапрадядо Хоули пострадал яко от Голямата депресия 29-а
година, но успял да се задържи на повърхността. Прадядо Хоули
инвестирал здраво във военни производства през 39-а и повъзвърнали
позициите си. Отново загубили, но не твърде много, в Черния понеделник
87-а. Татко Хоули успял да стабилизира кораба с инвестиции в
компютърни фирми. И още са във възход. Семейното им имение е в Ийст
Хемптън, имат едно по-малко на Златния бряг, мезонет на Парк Авеню,
апартаменти из Европа. Не парадират с богатството си, клюкарските
медии не споменават за семейни скандали – ако си търсиш нов съпруг,
надали ще намериш по-добър.
Не успях да сдържа усмивката си. Благодаря ти, Бъд, че говориш с мен
като с нормално човешко същество.
— Нещо друго да питаш?
— Не, това е достатъчно.
— Обади се, ако мога да ти помогна с нещо.
Затвори.
Взирах се в снимката на Кал Хоули.
Откъде, за бога, познаваше съпруга ми?
Набрах номера на Карла.
Тя отговори задъхана, сякаш бе търчала до третия етаж, за да вдигне.
— Ерин – дишаше тежко. – Какво става?
— Извинявай, че ти звъня толкова късно. Всъщност, че изобщо ти звъня
сега. Просто каза, че… Заета ли си?
— Не особено.
Чух приглушен говор, тя бе поставила длан върху слушалката. Ужасно се
смутих. Тя бе с някого, а аз я обезпокоих насред онова, което правеха. И
колкото и да не чувах думите й, ми се стори, че се извинява на някого, че е
представила като маловажно това, с което се е занимавала току-що.
— Няма да ти отнема много време. Този Кал Хоули е от местно, много
заможно семейство. Не мога да си представя как изобщо се е запознал с
Дани. Чудя се дали да не опитам да се срещна с него?
— Не и сама, в никакъв случай. Да изчакаме няколко дни и да видим
какво ще стане. Опитах пак да позвъня в отдела на Дани днес следобед и
изпратих още няколко имейла, включително и до профсъюза му. Все още
никакъв отговор.
Последва кратка пауза.
— Ерин, понякога това, че не получаваш отговор, е отговор – каза Карла.
— Моля?
— Не гледаш ли „От местопрестъплението“?
— По телевизията ли?
— Да.
Зачудих се дали Карла не е пияна. Все пак бе събота вечер.
— Нали се сещаш как ченгетата триангулират клетъчните телефони, за
да установят местоположението на заподозрения?
— Ъъъ, да?
— Но ако човек е хитър, знае, че когато телефонът му е включен,
изпраща сигнали с местоположението му. Така че за полицията
изключеният телефон често е по-важен от включения. Защото кой си
изключва телефона, а?
— Карла…
— Искам да кажа следното – адвокатът идва да пита в участъка за
загинал полицай и защо вещите му са изнесени от жилището без заповед
за обиск, и никой не отвръща нищо. Това мълчание ме тревожи. То е много
красноречиво.
Прехапах устни.
Поради някаква причина изведнъж се притесних, че водим този
разговор по телефона.
— Момиче – каза Карла.
Това, което се канеше да ми каже обаче, бе заглушено от женски викове,
отправени към нея.
— Това друга жена ли е? Занасяш ли се с мен, мамка му?
Без дори да опита да заглуши телефона си този път, Карла отвърна
ядосано на испански:
— ¡No me chingues! Vete a la chingada.*
[* Не ме ядосвай! Върви по дяволите! – Б. пр.]
Ококорих се. Не говорех испански, но по интонацията можех да
разпозная кога някой праща някого на майната му.
— Извинявай – върна се на телефона тя. – Това, което исках да кажа, е,
че трябва да натиснеш този Бен – ако мислиш, че има някакъв шанс да го
накараш да проговори. Както ти казах, от опит знам, че когато ченгетата се
затворят така, млъкват като глухонеми. Има само едно нещо, което
ченгетата мразят повече от вътрешни разследвания, и то е външни хора да
научат за тях. Дани е мъртъв. Отделът му вероятно се надява всичко да
бъде потулено. Бен може да изпитва някаква персонална лоялност към
Дани.
Затворих очи.
Част от мен желаеше всичко това да спре.
Но трябваше да продължа с въпросите.
— Ерин, Бен ти е казал, че срещу Дани се е водило разследване, но
обясни ли ти защо е дошъл в дома ви в онази сутрин?
Намръщих се.
— Ъъъ… не. Не точно.
— Иска ми се да чуя какво е правил там с още двама полицаи.
Стомахът ми се стегна на възел.
В шока си, че Дани е бил разследван и че партньорът му по някакъв
начин го е изоставил, не бях настояла Бен да ми обясни това.
Но мислех, че се досещам накъде бие Карла.

Харвард
Януари 2017

Въпреки че смяташе, че няма да спре да се тревожи за Лорън, Али успя

да се разсее по време на коледната ваканция. Прекара по-голямата част от
нея в кампуса, помагаше за изпитите, поемаше дежурства в библиотеката,
организираше срещи и соарета за гостуващи преподаватели. Любимите й
професори обичаха да свързват най-добрите си студенти с бивши
възпитаници на университета и покрай празниците мнозина от тях се
отбиваха за кратко.
През повечето време Али беше заета, но не чак толкова, че да забрави
тревогите си за Лорън.
С радост се прибра за седмица в Провидънс просто за да се махне от
Кеймбридж и да остави грижите зад гърба си за няколко дни. У дома не
беше особено весело – майка й не беше възразила Али да учи в Харвард, но
очакваше дъщеря й да си намери работа, след като се дипломира. Не
разбираше, че докторската дисертация ще отвори един цял свят за Али.
Според нея тя се бе превърнала във вечната студентка и никога нямаше да
си тръгне от Харвард, никога нямаше да печели достатъчно, за да се
погрижи за родителите си, които от обикновени работници се бяха
издигнали до средната класа.
Баща й не се интересуваше какво прави Али, защото не му пукаше за
нищо, което не беше в стъклена бутилка или не се излъчваше по спортните
канали в петък вечер.
Когато се върна в кампуса на първи януари, Али се чувстваше по-
спокойна и смяташе, че е съставила добър план как да помогне на Лорън.
Това спокойствие леко се наруши, когато видя осемте непрочетени имейла
от приятеля си.
Беше блокирала телефонния му номер, но не се беше сетила да блокира
и имейла му.
Прегледа ги. Извинение след извинение.
Във всички пишеше едно и също.

Ти не разбираш. Не беше каквото си мислиш. Говори с мен, Али. Всяка

история си има две страни.

Само че тази нямаше.

Лорън Грегъри беше на осемнайсет.
Нямаше втора гледна точка за онова, което й се беше случило, каквото и
да си казваше Лорън и каквото и да твърдеше приятелят на Али.
Али изтри всички имейли, после грабна палтото и чантата си и отиде на
среща с г-жа Мюлер, бившата й наставничка, в бара „Дъ Хайтс“ в центъра
на кампуса.
Приятелството им с Люси Мюлер, сега преподавател по право в
университета, датираше горе-долу от времето, когато Али се премести в
една от дванайсетте къщи за студенти през втората година от следването
си. Люси я дръпна настрана и я укори, че е била прекалено любезна с
кучката, която й беше съквартирантка в първи курс и която сега щеше да
живее в същата къща.
— Не исках да създавам неприятности – каза тогава Али.
— Досетих се – отвърна Люси. – Но, Али, винаги можеш да дойдеш при
мен, когато има проблем, и аз ще ти помогна да го разрешим дискретно.
Вярна на обещанието си, Люси се погрижи неприятната съквартирантка
да се озове в друга къща. Али не знаеше как Люси е успяла да го уреди, но
запомни, че ако някога загази, трябва да отиде при Люси Мюлер.
И Али отново отиде при нея две години по-късно, по време на най-
ужасния период в живота си. Люси й се притече на помощ, макар че вече
не беше неин наставник. Люси заяви, че е длъжна винаги да се грижи за
своите студенти.
Оттогава бяха приятелки.
Люси беше поръчала бутилка калифорнийско шардоне, преди Али да
пристигне, и вдигнаха тост за новата година, а после побъбриха как върви
дисертацията на Али. Когато изчерпаха и тази тема, Люси сподели някои
клюки покрай скандал във факултета.
Докато довърши първата си чаша, а може би още преди това, Люси
осъзна, че нещо безпокои Али.
— Какво има? – попита тя и надникна над очилата на върха на носа си. –
Сякаш малко си изостанала с дисертацията, но нали знаеш, че винаги
можеш да поискаш удължаване на срока. Айкен е добър научен
ръководител. Много е справедлива.
— Малко съм изостанала заради… някои неща, но не това ме тревожи –
призна Али.
— Значи е някоя от студентките ти. За наркотици или бременност става
дума или просто не се справя с ученето?
Али въздъхна тежко.
— Едно от момичетата има проблем. Но не е по нейна вина. Посъветвах я
да изобличи мъжа и… ами не се получи, Люси, някога случвало ли ти се е
да мислиш, че познаваш някого, а да се окаже, че изобщо не е така?
— Голямото предимство на това да остаряваш е, че откриваш колко
малко знаеш за всичко и всички и свикваш да живееш в рамките на
ограниченията си. По думите на мъдрите сценаристи на „Игра на тронове“:
ти не знаеш нищо.
Али се усмихна тъжно. Самата истина.
— Искам да й помогна – каза Али. – Тя трябва да говори с някого.
Нямам предвид полицията, а просто с… психолог. Кани се да зарови
всичко в съзнанието си, но се боя, че ако го направи, то ще продължи да я
разяжда отвътре.
— Нея или теб?
Али срещна погледа на Люси.
— И двете.
— Само внимавай – предупреди я Люси. – Понякога това, което си
мислиш, че е правилното решение за някого, е само проекция на твоята
собствена реакция. Или лек за собствената ти вина. Чувстваш ли се
виновна?
Али вдигна бутилката с вино.
— Определено.

Тя си тръгна от бара леко замаяна, след като се раздели с Люси при

статуята на Чарлс Съмър. Беше си записала името и номера на психолог, за
да ги даде на Лорън, която щеше да се върне в общежитието след два-три
дни.
Али тъкмо стигна до Харвард Хол, когато чу някой да я вика.
Г-н Шиптън крачеше към нея. Тънките кичури коса, които обикновено
покриваха плешивото му теме, сега се развяваха от ледения вятър.
— Честита Нова година – каза той задъхан, когато стигна до нея.
— И на вас.
— Надявах се да ви открия. Проверявах изпитните работи на студентите.
 — Днес ли?
Той я погледна безизразно.
— Покрай Коледа. Очаквам точност от студентите си и не мога да не им
отвърна със същото.
— Да, трагедия ще е, ако оценките по английски закъснеят.
Шип я изгледа. Не беше свикнал някой да му остроумничи. Али пък не
беше свикнала да е с развързан език, но имаше ужасно предчувствие какво
предстои.
— Лорън Грегъри – каза Шип.
— Не ми казвайте, че се е провалила. Тя се яви на всички изпити. Лично
я изпращах всеки път.
— Забелязах. Не е добър знак, когато наставникът трябва буквално да
принуждава студента да се яви на изпита, не мислите ли?
Али въздъхна шумно, демонстративно. Преподавателят я погледна още
по-слисан.
— Може би трябва да говорим, когато не сте под въздействие на
алкохола, госпожице Самърс.
Али искаше да му се сопне, че е девет вечерта на първи януари и е
изпила само две чаши вино, макар и доста големи, но този път си замълча.
По-важно беше да научи как се е справила Лорън на изпитите.
— Извинете ме, уморена съм. Беше дълъг ден. Как се е справила Лорън?
— Издържала е изпита, но с много малко над долната граница. Очаквах
доста повече от нея. Каквото и да става, трябва да въведете ред в
общежитието, за което отговаряте.
Издържала е. На Али и това й стигаше. Повечето хора биха пропуснали
цялата сесия, ако бяха преживели това, през което беше преминала Лорън.
— Ще го имам предвид – каза Али, вече тръгнала.
Бързо прекоси отвореното пространство и тъкмо заобикаляше Тейър
Хол, когато телефонът й иззвъня в джоба. Беше получила есемес.
Свали ръкавиците си и извади телефона, очаквайки съобщението да е от
Люси, която проверява дали Али се е прибрала благополучно.
Не беше от нея. Съобщението беше от непознат номер и съдържаше две
изречения.

Наблюдаваме те. Тук е доста безлюдно, нали?

Али рязко се закова намясто, а сърцето й заби бясно. Веднага се завъртя

на 360 градуса, очите й обходиха тъмното пространство, вековните дървета
по края, сградите наоколо. Кой я наблюдаваше? Откъде?
Не виждаше никого.
Реши, че това е шега. Някой пращаше есемеси на произволни хора и по
чисто съвпадение съобщението беше пристигнало при жена, която е сама в
доста безлюдна част на кампуса.
Едва си помисли това, когато телефонът й пак дрънна.

Спри да се занимаваш с Лорън Грегъри.

И още едно.

Дали преподавателите на Марки Марк знаят, че той продава трева

в общежитието си?

И пак.

Някой освен Люси Мюлер знае ли за аборта, който направи на

двайсет и една?

Али изпусна телефона.

Дишаше бързо, на пресекулки.
Осъзна, че телефонът ще й потрябва, така че се наведе и го грабна
толкова припряно, че одра пръстите си на чакъла под снега на пътеката.
После побягна с всички сили, докато не стигна до стаята си.

Ерин

ПРЕДИ

Неделя.
Сега трябваше да се наслаждавам на дългия уикенд с Дани в
Кънектикът.
Щяхме да спрем за обяд някъде по пътя. Аз щях да си поръчам мидена
супа, любимото ми ястие по онези места. Напоследък често повтарях на
Дани предпочитания си нов критерий: ако плува, не дебелееш от него. Той
щеше да посочи, че в мидената супа има течна сметана и че съм прекалено
съвършена, за да се тревожа за калориите. Аз щях да изтъкна, че съм се
пристрастила по тази супа благодарение на него.
Щях да си поръчам пай с ванилов крем за десерт.
Щяхме да надуем Джо Кокър в колата и да спрем край някой плаж, за да
се разходим и да изгоря калориите от обяда.
После щяхме да се настаним в старомоден пансион в Нова Англия.
Аз щях да нося три книги – само аматьорите пътуват с една – и нямаше
да прочета нито една, макар че едната от тях ми е дадена от издателството,
за да преценя дали става за нещо. Щях да я запиша на киндъла си, за да си
мисли Дани, че чета за удоволствие, а не по работа.
И щяхме да прекараме неделната сутрин в леглото.
Нищо от това не се случи.
Дани лежеше на каменна маса в моргата, а аз стоях на верандата на Бен
Мичъл и натисках звънеца му в девет сутринта.
Жена му, Кристина, отвори вратата. Червената й коса бе хваната на
опашка, лицето й не бе гримирано и имаше свеж вид.
За момент не казах нищо, просто я гледах втренчено, опитвайки да
разгадая изражението й, което съдържаше цяла палитра от емоции.
— Ерин – каза тя и усетих, че каквато и линия на поведение към мен да
бе определил Бен, тя не я приемаше напълно.
Но всъщност ние никога не сме били приятелки.
Нямах нищо против нея. Просто нямахме и кой знае колко общо. Аз
работех, тя бе избрала да бъде майка и домакиня. Никога не бих съдила
жена за изборите, които е направила, но имах чувството, че мен ме съдят.
Много съпруги и съпрузи на детективи в крайна сметка си оставаха вкъщи,
отчасти защото работата изискваше твърде много от служителите на
полицията. Ако имаше намесени и деца, този, който не е ченге, трябваше
да поеме изцяло грижите за тях. По-лесно е, когато не му се налагаше да
добави към жонглирането и собствената си професия.
Чувах децата откъм задната част на къщата, караха се за нещо, което ми
звучеше като кой на кое ниво в „Роуд Блокс“ е.
Ние с Дани нямахме деца и така професиите ни се съчетаваха
хармонично. Бяхме го обсъждали. И на двамата ни допадаше идеята да
имаме деца някой ден, но винаги успявахме да измислим причини да го
отложим това за по-нататък. Аз не исках да напускам работата си, той
знаеше, че никога няма да успее да намали работните си часове или да
понесе служба на бюро. Искахме да си купим свой дом. Искахме да
пътуваме повече. Не беше подходящият момент за дете.
Но аз се отплеснах. Истинската причина двете с Кристина да не сме
приятелки не бе защото е домакиня, а фактът, че със съпруга й така и не
стопихме леда помежду си.
— Много съжалявам – изрече Кристина. – Канех се да ти се обадя… – Не
успя да си довърши изречението, защото не съществуваше оправдание за
тази ситуация.
— Мисля, че всички са се канили – казах натъртено. – Бен вкъщи ли си
е?
Знаех, че си е вкъщи. Лексусът му бе отпред.
Така и не разбрах как, по дяволите, Бен успя да си купи толкова скъпа
кола, при положение че вече имаха луксозен джип, с който возеха децата.
Той изкарваше колкото Дани, а ние бяхме доста далеч от покупката на
лексус. Хондата акорд на Дани бе паркирана отвън. Дани обясняваше, че
колите са страст на Бен и че двамата с Кристина пестят, като не пътуват
никъде заради трите си деца.
Бях почти сигурна, че вече заделят за колежите на децата и плащат
скъпи здравни застраховки, но не казвах нищо. Знаех правилата. Не
спориш със съпруга си за неговите приятели.
— Ще влезеш ли? – попита ме Кристина. – Току-що заредих кафе, мога
да направя бъркани яйца. Моля те, заповядай. Винаги си добре дошла,
Ерин.
Нямах намерение да се преструвам на скъпа приятелка на семейство
Мичъл.
— Не. Предпочитам да изчакам тук. Ще го повикаш ли?
— Хмм. Добре.
Кристина се поколеба.
Искаше да ме прегърне. Досетих се.
Скръстих ръце пред гърдите си, за да се защитя.
Имах нужда от прегръдка в деня, когато Дани почина, или може би в
нощта, която прекарах сама в хотела в Пачоуг.
Къде, по дяволите, беше тогава, Кристина?
Тя изчезна вътре.
Погледнах улицата в двете посоки.
Всички къщи бяха по-големи от стандартното, но скромни като за Лонг
Айлънд. На два етажа, с мазе, мансарден покрив с извити стрехи, огромни
градини и съвършено подрязани живи плетове. Всичко това бе често
срещано по тези места, особено в селцето Белпорт, където живееше Бен.
Първо децата притихнаха, после се чу някакъв настойчив шепот и най-
накрая Бен се появи на вратата.
— Ерин.
— Какво беше направил той? – Вдигнах длан, за да не опитва да ме
прекъсне. – Не ме лъжи, Бен. Писна ми от увъртания. Станало е нещо по-
голямо от това Дани да е притиснал прекалено заподозрян. Иначе нямаше
да се държиш, сякаш съм чумава. Аз съм му съпруга. Имам право да знам
истината.
Бен ме остави да изнеса кратката си реч. После погледна през рамо,
излезе на верандата и затвори вратата зад себе си. Посочи с глава към
колата ми.
— Няма да се откажеш, а?
— Няма да си тръгна.
— Не те карам да си вървиш. Просто не искам да говорим тук.
Бен бе по тениска и шорти, с боси крака. Може би се е канил да се
занимава с градината днес. Да събере листата от езерцето отзад. Да изпече
бургери на барбекюто.
Тръгнахме по моравата.
— Сама ли дойде дотук? – попита той.
Кимнах.
— Ще трябва някой да те закара до вас.
— Бен, нима смяташ, че след всички гадости, които ми се случиха тази
седмица, няма да съм в състояние да шофирам десет минути от тук до
Нюпорт?
— Ще си обуя маратонките. Мога да си взема такси на връщане.
— Няма нужда да ме караш! Бен, какво става? Защо се появи у нас онази
сутрин с още двама полицаи?
Той погледна към слънцето, присвил очи, примигна срещу светлината.
Кожата му бе толкова светла, че изглеждаше почти прозрачна.
— Когато започнаха да проверяват Дани покрай случая с Дуейн Милър,
откриха още.
— Какво?
Лицето му се изкриви.
— Нали си чула за проблемите ни с дрогата в окръг Съфолк?
Обвиненията, че дилърите се ползват с протекции?
Едновременно кимнах и поклатих глава.
— Всички са чували за това, Бен. Но Дани не работеше по случаи с
наркотици.
— На тези хора не им стига да държат в джоба си ченгета от отдел
„Наркотици“, Ерин. Мислиш ли, че някой остава незасегнат от играта им?
Мислиш ли, че ченгетата, които разследват убийства, не са им от полза?
— Какво говориш? – Гласът ми затрепери.
— Виж, има сериозни проблеми в полицията. Прекалено малко арести в
някои райони, като Нюпорт, и обвиненията вече не касаят само
наркотиците, а и другите отдели. Казаха… че някои разследвания на
убийства са били приключени прекалено набързо. Имаше едно, преди
няколко месеца, Дани го води сам. Аз бях в отпуска. Той имаше главен
заподозрян, арестува го и после го пусна да си ходи. Реши, че е невинен.
— Ти май удобно си отсъствал в повечето случаи. Странно, като се има
предвид, че бяхте партньори – подметнах хапливо.
Челюстта на Бен се напрегна.
— Ти смяташ, че съм го предал, Ерин. Добре. Но защо не допуснеш, че
може Дани да ме е отблъсквал, както и всички останали. Не е трябвало да
продължи разпита на Дуейн Милър сам – аз нямам нищо общо. И можеше
да ме информира за разследването на убийство, което беше водил, докато
бях в отпуск, но той все отлагаше.
— Защо?
— И аз си зададох същия въпрос. Накрая просто си казах, че всичко е
наред, защото инстинктът на Дани не грешеше. След това чух, че било
всеизвестно, че онзи работел за бандите и изпълнявал мокри поръчки. И
уличните кучета били наясно, че е виновен.
— И Дани просто го пуснал да си ходи? И отказал да го разследва?
Знаеш, че Дани беше добър детектив.
— Да. Точно там е проблемът, Ерин. Знаехме го. И шефовете го знаеха.
Затова начинът, по който приключи онзи случай, веднага привлече
вниманието. Шефовете са били инструктирани да проверят редиците си и
да се изчистят от корумпирани ченгета. Дани вече беше на мушката заради
случая с Милър. После…
Той затвори очи, не можеше дори да ме погледне, докато изричаше:
— После намериха доказателство, че не му е чиста работата.
— Какво?
— Откриха, че взема подкупи. Ерин, онази сутрин дойдох у вас, за да го
арестувам.
— Не. – Всяка клетка на тялото ми отказваше да повярва. – От кого е
вземал подкупи?
— От престъпници. От наркобандите.
— Не. Няма начин. Дани беше против наркотиците. Никога не би…
— Казвам ти истината.
— А аз ти казвам, че е невъзможно! – извиках.
Бен погледна назад към къщата си, на лицето му бе изписан страх. После
отново се обърна към мен.
— Спри! – процеди през зъби. – Просто спри!
— Не и докато не ми кажеш истината. Познавах Дани.
— Ерин! – прошепна Бен. – Не си наясно…
Спря.
Дани и Бен се сприятелили в полицейската академия. Познаваха се от
тринайсет години.
И сега виждах на лицето на Бен тайни, пазени тринайсет години. Цял
един живот, в който аз не съм присъствала.
— На какво е бил способен Дани?
Бен поклати глава.

Ерин

СЕГА

Шефът на Дани е на свидетелската банка. Капитан Съливан.

 Винаги съм харесвала Съли, както му викаха Дани и останалите.
Навърши шейсет миналата година, но той е от хората, които сякаш носят
стара душа – говори тихо, обмисля всеки отговор, преди да го изрече.
Възхищавам му се за това. Той преценява нещата, не прави прибързани
заключения. Беше добър шеф, сдържан, без да диша във врата на
подчинените си, но се грижеше екипът му да си върши работата.
Стана ми жал за него, когато подложиха нюпортската полиция на
критики преди седемнайсет месеца.
Докато не осъзнах с каква готовност той прие варианта моят живот да
бъде съсипан.
Днес се явява като свидетел на обвинението.
Но ние сме готови за него.
— Капитан Съливан – казва Карла, кръжейки около жертвата си. –
Запознали сте се с Ерин преди повече от три години, нали?
— Да.
Съли докосва дискретно ухото си. Той носи слухово апаратче. Знам го, но
съдебните заседатели вероятно – не. Така че изглежда, сякаш изпраща
бейзболни сигнали на някого в дъното на залата.
— Вие сте били непосредствен началник на Дани Раян, нали?
— Да.
— И сте присъствали на сватбата му?
— Да. Макар да имах известни резерви.
— Моля?
— Стори ми се твърде прибързана. Сватбата.
Стисвам зъби и виждам напрежението в стойката на Карла. Ответна
реакция.
Тя продължава бързо.
— По време на познанството ви с Ерин Кенеди до въпросната нощ преди
пет месеца забелязвали ли сте някакви прояви на агресивност у нея?
Съли се колебае.
— Не, не съм.
— Ерин няма криминално досие, камо ли регистрирани прояви на
насилие?
— Няма. Но все пак преживя тежка травма преди седемнайсет месеца и
понякога това води до промяна на личността.
— Извинете, капитане, обучавали ли сте се за психиатър?
— Не, г-жо. Просто съм ставал свидетел на подобни неща, това е.
— И аз съм ставала свидетел на много неща, капитане. Но предпочитам
да се въздържам от оценки за нечий характер, освен ако не съм
квалифицирана да го правя – особено в съдебната зала.
Съли навежда глава. Осъзнал е грешката си.
Съдия Палмър въздиша.
Изкуствената топлина в съдебната зала тежи на всички ни. Аз имам
пулсиращо главоболие, което започна тази сутрин някъде в тила и сега се е
разпростряло и обезсилва всичките ми функциониращи синапси. Успях да
хапна само една ябълка от подноса със закуската и мисля, че гладът
допълнително засилва болката.
— Споменавате травмата отпреди седемнайсет месеца – казва Карла. –
Можете ли да ми кажете, след като Дани Раян скочи от балкона на
апартамента си, пред очите на съпругата си и още неколцина полицаи, вие
или някой от отдела ви предложихте ли психологическа помощ на Ерин
Кенеди?
— Това не е наша отговорност – отвръща той.
— Нима? Съпругата на дългогодишен, уважаван детектив не е ваша
отговорност? Мислех, че се грижите за семейството, когато съпругът, който
е на служба, почине?
Робъртс скача на крака.
— Възразявам.
— На кое? – пита съдия Палмър. – И защо сте прав?
Робъртс се изчервява леко и сяда.
— Тези изказвания не звучат като въпроси, ваша чест. Адвокат Делгадо
просто прави неприятни намеци.
— Имате ли конкретен въпрос, адвокат Делгадо? – пита съдия Палмър.
— Имам, ваша чест. Капитан Съливан, вие свързахте ли се с Ерин Кенеди
след онова, на което тя е станала свидетел – когато Дани Раян е скочил
през френския прозорец на апартамента си?
— Не.
— Не?
— Точно това казах.
— Защо не?
— Детектив Раян беше обект на вътрешно разследване в рамките на моя
отдел. Ситуацията беше… необичайна.
— Но Ерин Кенеди не е била разследвана за нищо?
— Правилно.
— Правилно.
Карла се обръща и поглежда съдебните заседатели. Следващият й
въпрос пак е към Съли, но очите й са насочени към тях.
— След като Ерин Кенеди е научила за издадената заповед за ареста на
Дани Раян в сутринта, когато е скочил през прозореца, някой от отдела ви
свърза ли се с нея официално?
— Не. – Съли стиска устни. Ядосан е.
Като всички останали и той смята, че не е трябвало да научавам за
планирания арест на Дани.
Точно както каза Карла тогава. След смъртта на Дани проблемите в
отдела е трябвало да си отидат с него.
— Значи – продължава Карла, – Ерин Кенеди е преживяла травма, но
нито един представител на отдела, в който съпругът й е служил съвестно,
не се е свързал с нея и не е предложил нито обяснение, нито утеха? Не сте
изпратили свещеник? Нито офицер за връзка с близките?
— Както казах, ситуацията беше необичайна.
— Отговаряйте с да или не, ако обичате.
Мълчание.
— Не.
— Според мен подобно отношение е повече от възмутително – казва
Карла и гледа Съли право в очите. – Явно клиентката ми не може да
очаква нещо различно и този път.
— Възразявам.
— Приема се. Адвокат Делгадо, придържайте се към въпроси и отговори,
моля. Запазете квалификациите си за заключителната реч.
— Да, ваша чест. Капитан Съливан, в онази нощ преди пет месеца
клиентката ми отрече ли, че е била заедно със съпруга си?
— Не.
— Очаквала ли е да види съпруга си в онази вечер?
— Каза, че не го е очаквала, но мисля, че е знаела, че той ще дойде.
— Само фактите, моля. Тя заяви ли, че е била принудена да се защити?
— Да.
— Показа ли следи от това, че е била нападната?
— Да.
— Не е ли вярно, че преди да бъде арестувана, тя многократно е
опитвала да се добере до истината за случилото се с Дани Раян? Че
вечерта, когато е била арестувана преди пет месеца, тя ви е доверила
подозренията си?
— Тя излъга, както правят повечето заподозрени в убийство.
— Някога уличавали ли сте Ерин в лъжа преди въпросната вечер?
Капитан Съливан поклаща глава.
— Не. Но аз не бях разговарял с нея, след като детектив Раян се самоуби.
Говорих с нея чак непосредствено преди ареста й преди пет месеца. И мога
да ви кажа, че има убедителни доказателства, че тя е излъгала за
нападението във въпросната нощ. Излъгала е за убийството на съпруга си.
И все още лъже за местонахождението на тялото му.
Почти не чувам това, което следва.
Главата ми се върти.
Когато Карла сяда след няколко минути, оглежда лицето ми загрижено.
Жегата, показанията, главоболието – искам само да си легна.
— Добре ли си? – шепне тя, почти долепила устни до ухото ми. –
Изглеждаш, сякаш ще припаднеш.
Клатя глава. Показвам, че съм добре.
Продължавам да седя с изпънат гръб, лицето ми е бледо, но спокойно.
Нямам какво да крия, нямам от какво да се страхувам, нямам от какво да
се срамувам. Както ме е инструктирала Карла.
Само ако знаеше.

Ерин

ПРЕДИ

Съдебна медицина на окръг Съфолк се помещаваше на площ от близо

8000 квадратни метра в Хапаг, в комплекса „Норт Каунти“, съвсем близо
до магистралата. Знаех това, защото след като се прибрах вкъщи от
посещението при Бен Мичъл в онази неделя, потърсих в Гугъл „морга
окръг Съфолк“, чудейки се защо не съм го направила досега. После
съобщих на Таня накъде съм се запътила.
Таня видя изражението ми и тръгна с мен.
Първият човек, когото срещнах в сградата на Съдебна медицина, бе
млад охранител, който сигурно се е надявал на спокойно неделно
дежурство.
Когато пристигнахме, бях толкова разстроена, че той реши, че съм
дошла да съобщя за смъртен случай.
 Всъщност исках да възкреся един мъртвец и да науча какво се е случило.
— Трябва да видя съпруга си – заявих. Охранителят погледна към Таня,
която бе по-спокойна и овладяна.
— Боя се, че службата не работи с посетители през уикенда, г-жо – каза
той. После се обърна към Таня: – Съпругът й?
— Починал е по-рано тази седмица – обясни тя.
— Искам да го видя! – настоях гневно.
Трябваше да видя мъжа, когото обичах и за когото се омъжих.
Пребивал хора, за да изтръгне признания? Вземал подкупи, за да си
затваря очите за екзекуции, дело на наркобанди? Нямаше начин. Знаех, че
ме лъжат. Исках Дани да се върне. Трябваше ми, за да се бори редом с мен
срещу това… пренаписване на неговата история. Не можех да се справя
сама.
Охранителят, млад, но достатъчно зрял да усети предстоящия нервен
срив, доближи радиостанцията до устата си и извика някого отвътре.
Откъм горния етаж се появи друг мъж, който ми каза, че работи в
Съдебна медицина, и попита кого съм дошла да идентифицирам. Въпросът
точно се бе отронил от устата му, когато той осъзна, че не ме придружава
полицай, а съм се появила сама. Веднага отправи гневен поглед към
охранителя, който го бе въвлякъл в тази каша.
— Дани Раян – отвърнах. – Искам да идентифицирам Дани Раян.
Чертите на мъжа се изопнаха, щом чу името.
— Съжалявам. Дани Раян вече беше идентифициран.
— Сещате се за кого ви говоря?
— Присъствах на аутопсията.
Зад мен имаше стол. Не знам дали си е бил там, или охранителят, или
Таня са го поставили.
— Какво установи аутопсията? – попитах предпазливо.
Мъжът явно най-после се бе сетил, че трябва да прояви съчувствие.
— Ще бъде изготвен подробен доклад. Но вие сте наясно с естеството на
смъртта на съпруга ви. Силен сблъсък. В резултат е получил масивен
вътрешен кръвоизлив и си е счупил врата при падането.
Врата му. Красивият му врат. Целувах този врат само минути преди той
да умре.
— Инструктиран съм да казвам, че няма нужда от допълнително
идентифициране.
Наведох се напред, както седях на стола, и отнякъде се изтръгнаха
дълбоки стенания, може би от самата мен.
Дишах с мъка. Поемах си дълбоко дъх, но въздухът не стигаше до
дробовете ми. Пред очите ми изплуваха петна.
В следващия момент пред устата и носа ми се появи хартиена торбичка и
усетих мирис на мортадела. Явно в плика се е намирал обядът на
охранителя.
Една ръка се отпусна на рамото ми и мъжът от Съдебна медицина ме
гледаше внимателно.
— Ако това е някаква утеха, вече сме готови да освободим тялото за
погребението – каза той.
Преглътнах. Кислородът се завърна. Стаята спря да се върти.
Бях отмаляла и осъзнах, че току-що бях преживяла първата си паник
атака.
 — Можем да го погребем? – захлипах.
Таня обви ръце около мен и допря челото си отстрани на главата ми.
— Да – потвърди мъжът.
За момент ме заля облекчение и дори не можех да си обясня защо.
— Препоръчваме затворен ковчег – добави той и се отдалечи.

Веднъж ходих на погребение на един колега на Дани. Полицаите от

участъка се появиха в пълна парадна униформа.
Партньорът на починалия и шефът му държаха речи.
Имаше траурен залп около ковчега, който беше увит в американския
флаг, накрая изпълниха церемонията по сгъване на знамето и го връчиха
на вдовицата.
По полицейското радио обявиха края на последното му дежурство.
Церемонията на Дани бе в малък крематориум на двайсет минути от
апартамента ни.
Дани не беше религиозен, но Глория настоя да присъства свещеник,
който да каже няколко думи.
Там бяха още сестра ми, роднините на Дани, шефът ми и няколко колеги
и познати от издателството, както и неколцина стари приятели на Дани,
отпреди да постъпи в полицейската академия.
Бъд бе там, както и двама-трима редовни клиенти на бара, които
познавахме бегло. Карла и Дейвид Фокс също бяха там. От тях двамата би
излязла красива двойка – Дейвид с прошарена коса като на Джордж
Клуни, и Карла, смугла и привлекателна. Само дето Карла май не си
падаше по мъже.
Д-р Лесли Клайн стоеше отзад, свела глава.
А зад нея – загадъчният Кал Хоули.
Нито един от колегите на Дани не се появи.
Мъжете и жените, които уж биха поели куршум един за друг, полицаите,
с които сядаше на по чашка, ходеше на сватби, кръщенета, рождени дни,
абитуриентски балове – нито един от тях не прояви приличието да уважи
смъртта му.
Знам какво си мислеха. Щом Дани се бе самоубил, значи не е можел да
се защити, защото кой не би предпочел да изчисти името си, след като са
го обвинили в корупция?
Аз бях на друго мнение. Смятах, че те буквално са го довели до ръба с
фалшивите си обвинения. Гневът изригна в мен на вълни и близките ми
знаеха, че е най-добре да ми оказват мълчалива подкрепа.
Тази сутрин Кристина ми изпрати голям букет, уж от нея и Бен.
Избрахме две песни, една за началото на церемонията, другата – за
момента, когато ковчегът на Дани щеше да се отправи към крематориума.
„Небесна милост“ в началото и „Долу край реката да се помолим“ в края.
Атмосферата в малкия параклис бе напрегната. Просто всички се
опитвахме да издържим.
Видях как ковчегът на съпруга ми изчезва зад завесата.
Не можех да повярвам, че Дани е там. Гледах как затвореният ковчег се
плъзга бавно и си повтарях, че е празен.
Още не го бях видяла мъртъв. Как можеше да е мъртъв? Та аз имах да му
казвам толкова неща. Присъствах на погребението на съпруга си и не
можех да повярвам, че той си е отишъл. Нямах емпирично, реално,
визуално доказателство за това. Цялото ми същество се бунтуваше.
От Съдебна медицина ми изпратиха малък плик, съдържащ сватбената
халка на Дани и часовника му.
Циферблатът бе пукнат и в момента бе в джоба на роклята ми.
Примигнах, за да спра сълзите, които размазваха черната ми спирала, и
прекарах пръсти по каишката на часовника.
Аз му бях купила този часовник и той го сложи, когато ме заведе да
гледам неговия отбор срещу „Далас Каубойс“. За пръв път присъствах на
мач по американски футбол. Дани имаше карта за „Ню Йорк Джайънтс“,
наследена от баща му и неговия баща преди това. Той не проумяваше как е
възможно да живея от толкова време в Щатите и да не съм ходила на мач.
На мен ми харесаха хотдозите и огромните пластмасови кани с бира,
ярките цветове, възгласите и чувството за общност у тълпата, но от самата
игра едва не изпаднах в кома. Все му дърпах ръката, поглеждах часовника,
после надвиквах околните, че това нещо трае прекалено дълго.
— Защо постоянно спират? – питах. – Почват, спират, почват, спират.
Какъв е смисълът?
— Нима има по-интересен спорт? – разсмя се той.
— Риболов на муха – отвърнах без колебание.
— Виж! – ахна той. – Виж Ели Манинг!
Закачахме се цяла вечер, после се любихме, защото на Дани му беше
приятно да си говорим за спорт дори когато не бяхме на едно мнение.
След службата няколко души дойдоха да ми изкажат съболезнования.
Стоях под цъфналия дрян, лятното слънце прежуряше и черната рокля
започваше да дразни кожата ми, но полагах усилия да благодаря любезно.
Бъд бе организирал помен със сандвичи и напитки в бара. Не
възнамерявах да ходя, но оценявах жеста. Таня щеше да ме замести.
Родителите ми се обадиха сутринта.
Не исках да говоря с тях.
Да вървят по дяволите със страха си от летене и неспособността да
понесат допълнително скръб след Нийв.
И аз бях тяхна дъщеря.
Още не бях споделила с никого подробностите за обвиненията срещу
Дани, които поне биха изяснили на роднините му отсъствието на неговите
колеги от погребението. Те знаеха само, че срещу Дани е имало вътрешно
разследване – но не че е трябвало да го арестуват за корупция.
А сега Глория крачеше право към мен.
— Не мога – казах на Таня.
Правех всичко възможно да я предпазя. Смятах, че лъжат за Дани. Но
също така знаех, че окаляното име се изчиства трудно, затова не исках
майка му да чуе дори и намек за очерняща кампания срещу сина й.
Таня хвърли един поглед към лицето ми и се впусна в атака.
— Глория – пресрещна я Таня. – Познаваш ли Бъд Джонсън? Той
организира помен в бара си след службата.
— Но аз искам да говоря с Ерин – чух я да казва, докато Таня я
отвеждаше.
Взирах се в земята, а очите ми преливаха.
— Просто искам да си отида вкъщи – прошепнах, без да е ясно на кого.
Сега Майк бе застанал до мен.
 — Каквото и да става, ти познаваше брат ми – каза. – Той те обичаше,
Ерин, обичаше и семейството си. Не позволявай да очернят паметта му.
Обещай ми.
— Обещавам – казах задавено.
Стоях до колата и чаках Таня и Майк да се оправят с всички.
Забелязах автомобил, паркиран на пътя, близо до крематориума.
Привлече вниманието ми, защото бе лексус.
Част от мен искаше да отиде там и да размаже физиономията на Бен
Мичъл.
Друга част не можеше да помръдне.
Някакъв мирис изпълни носа ми, нещо познато, скъпо.
Обърнах се и видях Кал Хоули, от фамилията Хоули от Ийст Хемптън.
— Бих искал да изкажа съболезнованията си – каза той, после осъзна, че
не го гледам.
Проследи погледа ми и видя колата, която наблюдавах.
— Не му вярвайте – прошепна настойчиво.
— Моля?
Обърнах се и го загледах втренчено.
— Не вярвайте на партньора на Дани. Той е лъжец.
— Аз… какво?
— Днес погребахте съпруга си – каза. – Той беше добър човек. Знаете го.
Лицето му бе толкова открито и честно, думите му бяха точно това, от
което отчаяно се нуждаех.
Едва не се вкопчих в него, в този мъж, когото на практика не познавах.
— Откъде знаете?
Видях как мускулите на стиснатата му челюст потрепват, усетих
колебанието му.
— Моля ви – настоях. – Нали присъствахте на погребението. Не
изпратиха и един представител на полицията. Какво да кажа на роднините
му? На приятелите му? Трябва да знам защо колегите му постъпват така!
Погледът на Кал срещна моя. Каквато и вътрешна битка да водеше със
себе си, явно бе достатъчно свестен, за да не ми откаже. Кой би могъл да
отхвърли молбата на една скърбяща вдовица?
— Дани беше замесен в нещо – каза той. – Не ви ли е разказал с какво се
занимаваше?
Вдигнах ръце във въздуха, напълно отчаяна.
— Вие знаете кой съм – продължи той. – Дани казваше, че сте
интелигентна жена. Обзалагам се, че вече сте разпитали за мен когото
трябва.
Гласът му бе кротък, а лицето – толкова мило. Но той изглеждаше…
изплашен. Успокояваше мен, но се страхуваше до смърт, а не изглеждаше
като човек, който се плаши лесно.
— Но защо им е да лъжат? – попитах.
Кал се взираше в лексуса с присвити очи.
После бръкна в джоба си и ми подаде визитка. На нея имаше само име –
от тези, които богаташите оставят, когато се отбиват някъде – но отзад бе
написал на ръка един номер.
— Не тук – каза. – Да се срещнем и да поговорим. Където той не ни
наблюдава.
 Харвард
Май 2017

Професор Айкен се държеше невероятно мило през цялото време. Али

трябваше да постигне напредък в академично отношение, така че
удължаването на срока беше уредено без особени молби от нейна страна.
Иронията не й убягна. Тя беше прекарала коледната ваканция в тревоги
дали Лорън Грегъри ще продължи следването си, а за Али едно малко
сътресение беше достатъчно, за да рухне емоционално.
Тя подаде оставката си като наставник и трябваше само да довърши
срока. После щеше да разполага с цялото лято, за да навакса с работата.
Надяваше се да успее. Само да съумееше да се съсредоточи.
Точно там бе проблемът обаче. Али прекарваше прекалено много време
в тревоги. Все още опитваше да разгадае как беше възможно някой да
разкрие най-мрачната й и съкровена тайна. Чудеше се и дали щяха да я
оставят на мира след изпратеното предупреждение.
Това, че анонимният автор на съобщенията знаеше за Марки Марк, не
беше изненадващо. То не тревожеше Али. Вярно, че й беше съсед и стар
познат, но това, че продаваше дрога в общежитието, не беше неин
проблем.
Обаче Али не беше казала на никого, освен на Люси Мюлер за
съдбовния случаен секс, довел до нежелана бременност, когато тя беше
едва на двайсет и една. Люси Мюлер й записа час в клиниката за
планирана бременност.
Дори бившият й приятел не знаеше – онзи, заради когото сърцето й все
още беше разбито.
Така че как, по дяволите, някой друг беше научил? Дали беше човек с
достъп до медицинското й досие? Или Люси бе казала на някого?
Докато минаваше през вътрешния двор на Дъдли Хаус, Али беше
толкова разсеяна, че почти не забеляза Лорън, която седеше на една от
масите с книга пред себе си.
Единственият издайнически знак, че Лорън не е просто студентка,
седнала да учи на открито, беше фактът, че книгата лежеше недокосната
на масата.
Али беше дочула Мегън да споменава, че напоследък Лорън често е
навън и се чудеше кой е тайнственият й приятел.
Али спря, насили се да продължи, после отново спря.
Лорън беше взела номера на психотерапевта, който Али й беше дала, но
Али знаеше, че момичето нито веднъж не е посетило професионалиста.
Али смяташе, че е проявила смелост с опита да убеди Лорън да
предприеме нещо след онези съобщения на Нова година. Чувството за
дълг беше надделяло. В крайна сметка Али беше виновна за сегашното
положение на Лорън.
Но когато Лорън заяви, че не желае ничия помощ, Али се оттегли с
облекчение.
И после наблюдаваше отстрани как Лорън се бореше да избута
следващите месеци.
Ако пак се виждаше с онзи негодник, Лорън имаше сериозен проблем.
 В този момент Лорън вдигна глава и забеляза, че Али я гледа.
Али усети как мускулите на краката й потрепнаха, подтиквайки я до
отиде до Лорън.
Но не можа.
Усмихна се леко за поздрав, после се обърна и отдалечи.
Дълго щеше да съжалява за това.

Ерин

ПРЕДИ

Минаха дни, преди Карла да намери свободно време, за да ме придружи

на срещата с Кал Хоули. Тя се съгласи да си мълчи – просто искаше да
присъства, ако той се опита да ме измами.
Моята адвокатка бе единственият човек, с когото бях споделила изцяло
обвиненията срещу Дани. Казвах си, че имам нужда от клапан за
изпускане на парата, но все пак си давах сметка, че адвокатската тайна я
задължава да не разкрива наученото от мен. Това, както и фактът, че не е
познавала Дани, но е виждала корумпирани полицаи, я правеше
незаменима.
През двете седмици, откакто съпругът ми бе мъртъв, бях отслабнала с
пет килограма. Бели косми се прокрадваха в кестенявите ми кичури.
Кожата ми бе бледа, ноктите – изядени до дъно, на устната ми имаше
голям и грозен херпес.
Глория си замина за Флорида съкрушена.
Отпускът на Майк приключи вчера и той отлетя за Сирия в очакване на
следващото си назначение.
Таня си заминаваше утре и този факт ни най-малко не ни радваше. Но
тя си имаше работа и живот в Ирландия и не можеше да продължава да ме
обгрижва – въпреки че като шеф на „Човешки ресурси“ в компанията бе
натрупала доста неизползвана отпуска, занимавайки се с проблемите на
другите.
Последните два дни се карахме доста, защото тя настояваше да замина
за Ирландия с нея.
— Тук си нямаш никого.
Може и да нямам никого. Но имам нещо.
Имам мисия – да открия какво се е случило с Дани.
Двете с Карла отидохме до мястото, което Кал бе предложил – малък
ресторант в Сентър Моричис. Той ни чакаше, седнал на маса на верандата,
под разпънатата тента. Носеше пастелна трикотажна блуза с якичка,
бежов панталон и маркови слънчеви очила на главата.
Приличаше на заможен възпитаник на скъпо частно училище и добър
университет. Обаче в лицето на Кал имаше нещо, което ми подсказваше,
че той е много по-умен, отколкото му се е налагало да бъде предвид
състоянието на семейството му, а вероятно и много по-щедър.
Карла дискретно се настани през няколко маси от нас.
— Да не подплашим животните – каза тя, докато вървяхме към
верандата.
 Ресторантът бе от онези места, които туристите не откриват: външно
съвсем скромен, но пълен с местни. Менюто те караше да ти потекат
лигите още докато четеш страницата с предястията, а портфейлът ти
олекваше в същото време.
Никога не бях идвала тук. Двамата с Дани се бяхме хранили къде ли не
из Лонг Айлънд, но никога на прекалено скъпи места. Бяхме станали
експерти в това да откриваме най-добрите закусвални и пъбове, където се
сервира храна – или таверни, както ги наричат по тези места.
Сервитьорката пристигна.
— Нещо за пиене като начало? – попита тя. – Да ви предложа по чаша
пенлив „Пойнт“? Това е бинарна в Норт Форк и правят пенливото вино по
метода на шампанското.
Кимнах покорно. Надявах се да е също толкова полезна, когато се стигне
до избора на храна, защото не се интересувах какво ще има в чинията ми,
при положение че нямах намерение да ям.
— Тук ли идвате обичайно? – попитах Кал.
— Бил съм няколко пъти – отвърна той. – Адвокатката ви явно също е
идвала.
Той кимна по посока на Карла, но не се усмихна.
— Тя просто ме наглежда. Имам й доверие.
Той сви рамене.
Огледах се. Видях потока отвъд боровете. От всички страни ни
заобикаляше гора. Това бе едно от нещата, които най-много харесвах в
Лонг Айлънд. От една страна, пейзажът бе един дълъг бряг, истински
пясъчен рай. Но имаше и такива кътчета, които бяха толкова зелени и
свежи, че ми напомняха за дома.
Във всеки случай ресторантът бе на доста изолирано място и разбирах
защо Кал го е предложил.
Сервитьорката се върна с питиетата ни и когато отпих една глътка,
усетих как раменете ми се отпускат.
Някак ми бе по-лесно да съм в компанията на непознат. Нямаше нужда
да се преструвам, че се справям, защото той ме познаваше само в това ми
състояние – на съсипана от скръб жена.
— Защо ме наблюдавахте? – попитах.
Той издиша продължително.
— Имах чувството, че някой трябва да ви държи под око. Не знаех дали
ще си намерите адвокат. Тревожех се, че ще се чувствате объркана. Но това
не е по ваша вина. Трябва да го знаете.
— Наясно ли сте какво говорят за Дани?
— Не точно. Но се досещам. Говорих с Дани малко преди смъртта му.
— Говорили сте с него?
Кал кимна.
— Откъде се познавахте?
Кал се загледа втренчено към потока.
— Дани знаеше, че ще го погнат – каза той, избягвайки въпроса ми. –
Ще си позволя да предположа, че сега очернят името му?
Зяпнах от изненада.
— Доказателства ли е подправил или е довел до задънена улица някой
случай? – продължи Кал. – Четох, че проект „Всички страни“ са поели
един казус в Нюпорт. А щом те са се заели с него, вероятно са се сдобили с
доказателства от вътрешен човек.
Кимнах.
— С Дани обсъждахме какво ще се случи – каза Кал.
— Но защо не е споделил с мен?
Кал отмести поглед настрани. Не можеше да ми обясни защо съпругът
ми бе предпочел да скрие всичко това от мен.
— Не вярвам на това, което говорят за него. Но бога ми, не мога да
проумея защо му е на някого да топи точно Дани. Хората го харесваха.
Уважаваха го. Казваха, че е…
Огледах се. Повечето външни маси бяха празни. Обедното слънце
грееше ярко и бе горещо. Хората бяха предпочели да се хранят вътре, на
климатик. Карла пиеше от висока чаша кафе с лед и се преструваше на
погълната от това, което четеше на телефона си.
— Партньорът му твърди, че Дани взимал подкупи – прошепнах. – От
наркодилъри.
Кал поклати глава.
— Ерин, знам, че съм никой за вас, но ви казвам, колкото и малко да
познавах Дани, той не бе поддръжник на наркотиците. Та ние се
запознахме точно на благотворително събитие за борба с наркотиците.
Няма начин…
— И на мен ми се струва абсурдно.
Кал вдигна ръка и разтри челюстта си замислено.
— Натопили са го, Ерин, повярвайте ми.
— Искам да го вярвам. Но трябва да ми кажете всичко, което знаете.
Кал се взираше в масата, а вратът му почервеня.
— Съпругът ви опитваше да разкрие истината за нещо. Той беше
единственият, който можеше да го направи, а сега вече го няма… Дано
поне това ви донесе някаква утеха.
Този човек не ми бе никакъв. Допреди седмица дори не го познавах.
Но някак веднага усетих, че казва истината.
Може би частица от мен копнееше да чуе точно това. Все пак в
излъчването му имаше нещо, което ме караше да му вярвам повече,
отколкото на Бен Мичъл. Вкопчих се в думите му като в спасителен пояс.
И все пак някъде дълбоко се бе загнездила една мисъл, която не ми
даваше мира, едно ужасно съмнение, което не можех да прогоня.
— Ако са натопили Дани и той не е направил нищо нередно, тогава защо
се самоуби? Сега всички смятат, че го е направил, защото е бил виновен и
не е искал да се изправи пред последиците от действията си.
— Хората се самоубиват по най-различни глупави причини – каза Кал. –
Но представете си как се е чувствал съпругът ви, когато хората, които е
смятал за приятели, са били готови да повярват на най-лошото за него?
Дори да го натопят? Малцина биха понесли подобно предателство, Ерин.
— Но какво е проучвал, което го е превърнало във враг на собствените му
приятели? – попитах отчаяно. – И как така вие знаете за какво става
въпрос?
Изражението на Кал бе напрегнато.
— Той… помагаше на някого.
Намръщих се.
— На вас ли? На вас ли помагаше?
Кал хвърли поглед към Карла. Дори и да бе готов да ми се довери,
сигурно се колебаеше за нея. Но после ме погледна и въздъхна.
— Той помагаше на Лорън – отвърна шепнешком.
— Лорън? Коя Лорън? Тя каква ви е?
— Сестра ми. Опитвах се да получа възмездие за Лорън.

Ерин

СЕГА

Живея в апартамента срещу г-н Новак от години, но никога не съм го

познавала: общуването ни се свежда до размяна на поздрави, честитки за
празниците и въпроси от типа: „И при вас ли има проблем с топлата вода?“
Двамата с Дани се шегувахме по негов адрес едно време, когато си
мислех, че възприемаме по еднакъв начин всичко и всички.
Боже, колко малко съм познавала съпруга си.
Доколкото бяхме преценили характера на г-н Новак, нямахме високо
мнение за него. Той живее сам, леко е кривоглед и никога не си сигурен
точно накъде гледа, говори някак изкривено на една страна. Нито едно от
тези неща не е важно обаче. Същественото е, че г-н Новак излъчва нещо
неприятно, което повечето жени усещат инстинктивно. Той е от онези
мъже, които си представяш, че имат телескоп в апартамента, но не за да
наблюдават звездите.
— Изненадахте ли се, че Ерин Кенеди реши да остане да живее в
апартамента, след като Дани Раян скочи през прозореца? – го пита
прокурор Робъртс сега.
— И още как. Не мисля, че бих могъл да продължа да живея на същото
място, след като се е случило подобно нещо.
Много ми е неприятно, че правят това. Задават въпроси и натрапват
мнения за решенията, които съм взела, като се основават на заключенията
на други хора за мен.
Разбира се, че исках да се изнеса от апартамента. Карла дори успя да
уреди предсрочно прекратяване на договора за наем – собствениците на
сградата всъщност проявиха човечност в края на краищата. Но когато се
стигна дотам, открих, че не съм готова да си тръгна. Апартаментът пазеше
твърде много хубави спомени и не всички бяха заличени от трагедията.
Виж, сега бих изпепелила мястото с огнехвъргачка.
— Преди пет месеца… – продължава прокурор Робъртс. – Какво чухте да
се случва в апартамента на Ерин Кенеди?
— Чух шумна кавга между жена и мъж.
— В показанията си казвате, че сте видели един мъж да влиза в
жилищната сграда по-рано същата вечер?
— Да.
— Можете ли да го опишете?
— Боя се, че не го видях много добре. Беше тъмно и гледах през
прозореца. Видях някого да се доближава до входа ни, а после чух, че
асансьорът спира на нашия етаж и вратата на Ерин се отвори и затвори.
— Можете ли да опишете поне най-общо този мъж?
— Беше висок, широкоплещест. Може би метър и осемдесет? Носеше
черен суитшърт и шапка.
— Този черен суитшърт ли?
Прокурор Робъртс вдига суитшърта, който е прибран в плик за
веществени доказателства. Той беше иззет от апартамента ми. Заради
цвета на плата не се вижда, че дрехата е изцапана с кръв.
— Възможно е, не мога да кажа със сигурност.
Г-н Новак е свидетел като по учебник. Не се ангажира с твърдения,
които не може да обоснове.
— Бихте ли разпознали мъжа, ако е бил съпругът на Ерин Кенеди?
— Не знам. Не и от такова разстояние, не и на тъмно. Не я познавах
толкова добре, а него още по-малко. Но да, възможно е да е бил той.
— Щяхте ли да се изненадате да видите съпруга й там?
— Да.
— Но все пак сте видели мъж, който може да е приличал на съпруга й, да
влиза в жилищната ви сграда?
— Да.
— Значи смятате, че този мъж е влязъл в апартамента на Ерин Кенеди и
малко по-късно сте чули шумна кавга?
— Да, и за двете.
— Макар вратата на апартамента й да е била затворена, вашата също, и
между двете врати да има коридор?
— Е, нашите апартаменти по принцип не са особено добре
шумоизолирани – отговаря г-н Новак. – Но те си крещяха доста силно.
Освен това по едно време отворих вратата.
— Отворили сте вратата си?
— Да, и излязох в коридора.
— Защо го направихте?
— Ами караницата звучеше доста разгорещено и се зачудих дали да не
почукам, за да се уверя, че са добре.
— Чухте ли някаква част от този разгорещен спор?
— Не, само гласовете им.
— Как ви се сториха гласовете?
— Жената звучеше сърдито. Мъжът – може да се каже, че по-скоро се
оправдаваше. Стори ми се като типичната кавга между мъж и жена.
Чува се кикот в залата, основно от мъжката част.
— Но не почукахте на вратата на апартамента срещу вашия? – пита
прокурорът.
— Не. Срамувам се, че не го направих. Възпитали са ме да не се меся в
чуждите работи. Сега ми се иска да се бях намесил.
Едва се сдържам да не изсумтя саркастично на идеята г-н Новак да се
притече на помощ.
— Чухте ли нещо, което да ви наведе на мисълта, че караницата
преминава във физическа саморазправа? – пита прокурорът. – Чухте ли да
се хвърлят предмети, нещо да се чупи, нещо, което да ви подскаже, че
кавгата е излязла извън границите на словесното и се е стигнало до
насилие?
— Да, сър. Чух трясъци и блъскане на мебели.
— Благодаря. Колко време трая тази разправия, г-н Новак?
— Не мога да кажа точно. Намирах си работа в апартамента и гледах да
не обръщам внимание на шума. Мисля, че започна някъде около 22,15 и
свърши към 22,45.
— И какво стана след това?
— Чух вратата на апартамента да се отваря и затръшва, после някой
извика асансьора. Отидох до прозореца и погледнах навън. Видях Ерин
Кенеди да бяга от местопрестъплението.
— Възразявам! – Карла почти скача от мястото си. – Бяга от
местопрестъплението? Що за език е това?
Съдията се обръща към свидетеля, повдигнал вежди. Това е първата
издънка на г-н Новак.
— Адвокатът на обвиняемата намира избора ви на думи за неприемлив,
г-н Новак. Аз лично го намирам за доста цветущ. Вие сте били учител по
английски, преди да се пенсионирате, нали?
— Да, ваша чест.
— В такъв случай разбирате какво ви казвам: моля ви да потискате
импулсивната си склонност да разкрасявате отговорите си с подвеждащи
твърдения.
Г-н Новак се изчервява.
— Да, ваша чест.
— Видяхте Ерин Кенеди да излиза от сградата – казва прокурорът. –
Сигурен ли сте, че е била тя?
— Да.
— Но вие казахте, че е било тъмно и не бихте могли да идентифицирате
със сигурност мъжа, който е влязъл в сградата.
Прокурорът се прави на интересен. Той опитва да изпревари въпросите,
които Карла ще зададе.
— Мъжът беше със суитшърт и шапка – казва г-н Новак. – Сякаш не
искаше да бъде разпознат. Ерин Кенеди не носеше шапка и се обърна и
погледна към апартамента, докато се отдалечаваше.
— Вие сте гледали през прозореца?
— Да.
— Значи видяхте лицето й?
— Да. И косата й. Косата й е запомняща се. Дълга, тъмнокестенява.
Не мога да го гледам.
— И какво друго забелязахте у нея?
— Тя тичаше. Спря само за момент, когато погледна нагоре.
— Нещо друго?
— Изглеждаше пребита.
— Пребита?
Прокурорът прави пауза, за да засили драматизма.
— Да. Бузата и устната й бяха подути.
— Имаше ли кръв по лицето й?
— Имаше някакви петна по лицето и по гърдите, върху нейната… блуза.
Възможно е да е било кръв. Определено приличаше на кръв.
— Нейните собствени рани изглеждаха ли кървящи?
— Възразявам! – Този път намесата на Карла е по-нехайна. Тя среща
погледа на съдията: гледа го, сякаш той е съвсем наясно, че границата е
прекрачена. – Може ли да уточним медицинското образование на г-н
Новак, преди да му позволим да поставя медицински диагнози на
клиентката ми, и то както я е видял от прозореца на апартамента си на
четвъртия етаж, докато тя е била в двора долу?
 — Няма нужда от пространни обяснения, адвокат Делгадо – казва
съдията. – Приема се. Перифразирайте въпроса си, г-н прокурор.
Прокурор Робъртс обмисля известно време.
— Г-н Новак, видели сте нещо, което ви се е сторило като рани по лицето
на обвиняемата. Колко тежки ви се сториха те? Устната й например
кървеше ли?
— Не видях нещо такова.
— Благодаря. Значи е възможно кръвта да е била на другиго. Видяхте ли
мъжът да си тръгва от апартамента?
— Не.
— Чухте ли изобщо някакъв шум от апартамента, след като Ерин Кенеди
излезе?
— Не. Малко след това си легнах.
— Не се ли разтревожихте какво е станало?
— Да, много. Но тя не беше в апартамента, така че вече не се тревожех за
нея.
Карла се напряга до мен. Чула е нещо, което й харесва. На лицето на
прокурора за момент зървам някакво потрепване, може би проява на
раздразнение. И той го е чул. Но продължава бързо напред.
— Имате ли още спомени от онази вечер?
— Не, сър. Както казах, легнах си. Събудиха ме полицаите в ранните
часове на следващия ден. Това е всичко, което помня.
— Дълбоко ли спите?
— Да.
— Доколкото прочетох, се е наложило полицаите да чукат доста дълго на
вратата ви, преди да ви събудят. Значи е възможно Ерин Кенеди да се е
върнала в апартамента си, без да я чуете?
— Точно така, сър.
— Благодаря, г-н Новак. Нямам повече въпроси.
Карла отпива глътка вода, преди да се изправи.
— Г-н Новак, аз съм адвокатът на Ерин Кенеди. Приятно ми е да се
запознаем.
— Знам коя сте. Приятно ми е.
— Виждали сте ме и преди, нали?
Г-н Новак изглежда разколебан.
Но той се е заклел да казва истината, с ръка на Библията.
— Да.
— Къде?
Пауза.
— Да влизате в жилищната ни сграда.
— Точно така. Аз обаче не ви бях виждала до днес. Вие редовно ли
наблюдавате хората, които влизат и излизат от сградата, където живеете?
— Да.
Г-н Новак го потвърждава гордо.
Той се опитва да се изтъкне като примерен гражданин и наистина
коментарите му го представят като надежден свидетел.
Но за дванайсетте съдебни заседатели това заявление звучи точно както
го е възприела и Карла – любопитният съсед, който вечно си вре носа в
чуждите работи.
Това е първото й точно попадение.
 — Във въпросната вечер, твърдите, че сте чули караница между мъж и
жена.
— Чух свада, да.
— Смятате, че тази караница е била между Ерин Кенеди и съпруга й?
— Не знам със сигурност дали е бил съпругът й.
— Така е. Но отговорихте, че смятате, че сте видели мъжа, който е влязъл
в нейния апартамент – макар и не достатъчно ясно?
— Да.
— Не бихте могли да го идентифицирате, но бихте могли да опишете
външността му донякъде. Описахте ръста и телосложението му. Висок и
широкоплещест, това казахте, нали?
— Да.
— Ясно.
Карла се връща до нашата маса и чете от бележките си. Там няма нищо –
тя спря да си записва, докато г-н Новак говореше, на листа има само
заоблени драсканици.
— Когато прокурор Робъртс ви попита дали сте чули шум откъм
апартамента на Ерин Кенеди, след като тя е излязла, вие отговорихте
отрицателно, нали?
— Точно така.
— И когато той ви попита дали сте били разтревожен, какво
отговорихте?
— Казах, че бях много разтревожен.
Карла повдига вежди.
— Казахте, че сте били много обезпокоен, но – Карла поглежда
драскулките по листа – вече не сте се тревожили за нея, след като тя е
излязла.
Г-н Новак примигва няколко пъти. Той усеща, както и всички останали в
съдебната зала, че е попаднал в капан.
— Възразявам! – опитва прокурор Робъртс не особено убедително. –
Какъв е конкретният въпрос? Адвокат Делгадо просто чете показанията на
свидетеля.
— Наясно съм с това – каза съдия Палмър. – Отхвърля се, но дано това
доведе до нещо, г-жо адвокат.
Той знае до какво ще доведе. Както и всички ние.
— От какво сте били обезпокоен, след като вече не сте се тревожили за
Ерин Кенеди? – пита Карла.
— За… ъъъ, мъжа в апартамента.
— Защо?
— Защо? Защото изведнъж стана съвсем тихо.
— И защо сте се разтревожили, че изведнъж всичко е утихнало?
Капчици пот са избили на челото на г-н Новак. Не е от горещината в
съдебната зала. След вчерашната дискусия за отоплението хората от
поддръжката са регулирали радиаторите и сега е няколко градуса по-
хладно от сахарската жега вчера.
— Предполагам, че съм се тревожел дали е добре.
Карла се намръщва.
Както и неколцина от съдебните заседатели.
Прокурор Робъртс трескаво си записва нещо.
Дори съдията се е обърнал с лице към г-н Новак.
 — Описахте този мъж като висок и широкоплещест. Видели сте Ерин
Кенеди да излиза, тичайки от апартамента си с наранявания по лицето.
Когато се е обърнала да погледне нагоре към апартамента – какво беше
изражението й? Изглеждаше ли изплашена? Нервна? Щастлива?
— Възразявам, ваша чест – обажда се прокурор Робъртс предпазливо. –
След като защитата възрази срещу показанията на свидетеля относно
евентуални петна от кръв по Ерин Кенеди заради голямото разстояние, не
можем сега да го питаме за изражението на обвиняемата, видяно от
същото разстояние.
Г-н Новак поглежда съдията, после отново мъжа, който го е призовал
като свидетел, и всички забелязваме паниката в очите му.
— Не помня какво беше изражението й.
— Не помните? Казахте, че сте видели лицето й, когато е погледнала
нагоре към апартамента. Помните нараняванията по лицето й. Помните,
че е имало петна по гърдите й. Помните толкова неща от онази вечер, но
не и изражението й?
— Беше мимолетно.
Той изглежда доволен от себе си. Мимолетно е добра дума.
— Мимолетно усмихнато? Или засмяно?
— Аз…
— Разплакано?
— Не.
— Изглеждаше ли изплашена?
— Не помня.
— Изглеждаше ли напрегната?
— Възразявам. Това е тормоз над свидетеля, ваша чест.
— Приема се. Адвокат Делгадо, зададохте въпроса си и получихте
отговор. Продължете нататък.
Карла кима.
Тя поглежда назад към масата, сякаш се чуди нещо, после се обръща
отново към все още смутения г-н Новак.
— С бинокъл ли наблюдавахте клиентката ми, когато тя е изтичала
навън от сградата?
— Да.
Мълчание. После всеобщо ахване.
Г-н Новак има вид, сякаш му се ще да си прехапе езика.
Прокурор Робъртс е забил поглед в масата и не смее да вдигне глава.
Аз се бях пошегувала пред Карла, че г-н Новак сигурно има телескоп.
Прокурорът очевидно е знаел за бинокъла, но е премълчал тази
подробност. Съзнателно.
Карла не позволява на тази малка победа да я главозамае.
— Според вас колко е висока Ерин Кенеди, г-н Новак? – пита тя.
— Не знам.
— Вие предположихте, че мъжът, който е влязъл в апартамента й, е бил
около метър и осемдесет. Колко бихте казали, че е висока Ерин Кенеди?
— Сигурно около метър и шейсет.
— Метър и шейсет и два, точно така. И тя не е широкоплещеста, нали?
Опитвам да не реагирам, когато всички насочват погледите си към мен.
— Не.
— Точно. Не е нито слаба, нито пълна. Тежи около шейсет килограма.
Във въпросната вечер вие сте видели една средна на ръст и телосложение
жена да бяга от апартамента си с наранявания по лицето и ни казвате, че
сте се тревожили за мъжа, който според вас е останал в апартамента й.
Какво си мислехте, че му се е случило? Защо се тревожехте за него?
— Ами, изведнъж стана много тихо. Възможно беше да го е ударила с
нещо.
— Това ли си помислихте в онзи момент?
Г-н Новак отваря и затваря устата си.
— Но не сте се обадили на полицията? – пита Карла.
— Семейните свади не са нещо необичайно.
— Възможно ли е – продължава Карла – да сте се тревожили единствено
за себе си онази вечер, г-н Новак? Висок, широкоплещест мъж е влязъл в
сградата, където живеете, и е пребил една жена. Бояхте ли се, че може да
заблъска по вашата врата? Че след като започне да троши из апартамента
й, може да прехвърли яростта си и в коридора, който делите с нея? Или си
мислехте, че е трябвало да се намесите, преди жената да бъде нападната, и
сте се притеснили какво ще си кажат хората за вас?
— Не. – Г-н Новак отговаря малко по-твърдо, отколкото се очаква.
— Не?
— Не. Не си мислех нищо подобно. Мислех си, че Ерин Кенеди сякаш
бяга от нещо. Тя знаеше, че съм от другата страна на коридора. Познава
съседи и от долните етажи. Ако се е нуждаела от помощ, можеше да
потърси някого от нас, но тя просто изтича от сградата, от собствения си
апартамент. Инстинктът ми подсказваше, че бяга от нещо.
— От някого – поправя го Карла.
— Не. От нещо.
Карла не реагира, но забелязвам, че не е доволна.
Тя си мислеше, че е пречупила г-н Новак. Но той си е възвърнал
увереността.
Сега разбирам защо обвинението го е избрало за свидетел.
Може да е гнусен стар мръсник.
Но е прав и го знае.

Ерин

ПРЕДИ

Вечерта, преди Таня да отпътува за Ирландия, бе тежка.

Тя още бе тук, но мисълта, че си тръгва утре и ще остана сама в
апартамента, бе трудна за преглъщане.
След като на връщане от срещата с Кал Хоули бях обсъдила с Карла
наученото, реших да не го мисля тази вечер. Той не ми каза много. Уточни,
че Лорън е негова полусестра и се затвори напълно. Обясни само, че Дани
опитвал да постигне възмездие за нея, но когато попитах какво всъщност
се е случило със сестра му, Кал заяви, че подробностите не са важни –
същественото било, че Дани бил тръгнал срещу собствените си колеги
заради тази история.
Накрая настоях да се срещнем отново и той с неохота се съгласи.
 — Утре? – попитах с надежда.
Той се поколеба отново, но накрая прие. После си спомних, че трябва да
закарам Таня до летището, а той се сети, че има ангажимент вечерта, така
че срещата май нямаше как да се състои.
— Аз, ами… бих могъл да ви бъда шофьор утре? – предложи той.
Веднага приех.
Защо да не се съглася непознат да ни закара със сестра ми до летището?
Непознат, който току-що ми бе казал, че съпругът ми е бил натопен,
защото е провеждал тайно разследване. Все едно – в тази ситуация
нямаше нищо нормално.
Карла бе заинтригувана. Тя още не бе получила отговор от Девети
участък относно предполагаемата заповед за арест или за разследването
срещу Дани. Знаехме, че трябва да има известна истина в това, което Бен
ми бе казал – иначе колегите му щяха да дойдат на погребението – но
исках да науча колко сериозни са били обвиненията срещу него и с какви
доказателства разполагат.
Все пак Карла бе получила достъп до завещанието му и бе задействала
процедурата за достъп до банковата му сметка, така че поне да започнем да
търсим предполагаемите пари, които Дани е приемал под формата на
подкупи.
Би трябвало сумата да е сериозна, щом са се канели да го арестуват,
нали?
А аз определено не бях видяла и цент от тях.
— Ще ти се обадя утре – каза ми тя. – Ще отида още при отварянето на
банката, да видим какво ще научим от сметката на Дани.
Не за пръв път осъзнавах, че разчитам напълно на тези доскоро
непознати, които се бяха появили в живота ми.

Двете с Таня изминахме главната улица до края, после завихме към

плажа. Между баровете и магазините от двете страни бяха опънати
шарени знаменца. Нюпорт се подготвяше за ежегодния си ден на
семейството, пъстроцветен празник, подкрепян от жителите, местните
бизнеси и децата. Миналата година Дани – като представител на
полицията – се беше писал доброволец да рисува лицата на хлапетата.
Творенията му изглеждаха, сякаш някой пиян дядо е опитвал да гримира
децата, седнал върху подскачаща топка.
— Догодина едва ли ще те поканят – присмях му се.
— Догодина ще седя на сергията с бира и ще се веселя като теб – отвърна
той.
Двете с Таня си купихме по един хотдог и бира и се отправихме към
плажа.
— Какво ще правиш? – попита Таня, продължавайки разговора ни дали
да не се прибера в Ирландия.
— Ще се върна на работа – свих рамене.
Седнахме на белия пясък в основата на дюните и загледахме вълните,
които се разбиваха в брега.
— Искаш да се преместиш в Манхатън? Знаеш, че не е нужно да бягаш,
нали?
Намръщих се.
 — Ти ме караш да се върна в Дъблин – изтъкнах. – И това не е като с
Нийв.
Родителите ни оставиха стаята й непокътната, точно каквато беше в
последния й ден.
Не се преместиха, защото къщата ни беше последното място, където
Нийв беше живяла.
Аз, от друга страна, нямах търпение да се махна от онази къща, от
всички улички и поля, по които беше бродила сестра ми приживе. За мен
животът у дома бе свързан с непоносима болка.
Доядохме хотдозите си, едва преглъщах всяка хапка, като суха буца,
която трябваше да прокарам с бирата.
— Не си започнала да се съмняваш в Дани, нали? – попита Таня.
Разбрала бе погрешно мълчанието ми по въпроса в последните два-три
дни.
Не се съмнявах в Дани. Просто опитвах да стигна до дъното на
историята.
Но се чувствах в безизходица.
Поклатих глава и се загледах в пръстите на краката си в пясъка.
— Мисля, че колегите му се отнесоха с паметта му отвратително. Но
явно… явно продължавам да научавам нови неща за него. Чувствам се
ужасно, че е криел тайни от мен, каквато и да е била причината.
Таня се умълча за известно време. После:
— Ако умра утре сутрин и ти откриеш, че съм пазила нещо в тайна от теб,
ще ме обичаш ли по-малко?
Погледнах сестра си. Косата й бе вързана на опашка, но няколко кичура
се бяха изплъзнали и се спускаха край зачервените й от бирата бузи. Очите
й блестяха, устните й издаваха решителност. Красива бе и вътрешно, и
външна.
— Не.
Това, което не добавих, е, че я бях познавала през целия си живот.
Нямаше как да променя факта, че познавах Дани едва от две години.
Той беше всичко за мен, но можех ли с ръка на сърцето да кажа, че съм го
познавала напълно?
— Добре тогава – каза тя. – Дани е имал тайни. Нийв е имала тайни.
Всички си имаме тайни. Но ти обичаше Дани и само това е от значение.

Кал пристигна в уреченото време на следващата сутрин, за да ни откара

до летището.
Представих го като стар приятел на Дани.
— Какво работиш? – попита Таня. Тя флиртуваше невинно, с типичната
за нея непринудена лекота, още откакто Кал спря ягуара си пред сградата
ни.
— Аз съм безработен пройдоха – отвърна той.
— Очевидно не си от полицията – отбеляза Таня.
— Не съм.
— И караш ягуар, няма как да си пройдоха – допълни тя.
— Може да съм го откраднал – усмихна се Кал. – И вие двете да сте ми
съучастници.
— Нямаш вид на човек, на когото му се налага да краде – продължи
Таня. – Видът ти подсказва добро общо състояние.
— Добро общо състояние? – попита объркано Кал.
— Не й обръщай внимание – намесих се.
Той се усмихна и усмивката му бе като от рекламите на паста за зъби.
Таня замълча, но се усмихна, доволна от правотата си.
Влязох с Таня в терминала, а Кал остана да чака на паркинга.
— Ела скоро, тъкмо ще видиш мама и татко – каза тя.
— Ако дойда, ще бъде заради теб.
Бях прекалено сърдита на родителите ни. Имах множество пропуснати
обаждания от тях, но не можех да им простя, че не превъзмогнаха себе си,
за да ме подкрепят.
— Те са от друго поколение – настоя Таня.
— Да, от поколението, което знае колко важно нещо са погребенията.
— Смъртта на Нийв ги промени.
— Нас също – отвърнах хапливо.
— Моля те, не се гневи.
— Не се сърдя на теб. Обичам те. И ще се справя, не се тревожи за мен.
Тя не изглеждаше убедена.
— Никак не ми се иска да те оставям тук – каза и аз преглътнах с мъка.
— Взе ли всичко? – попитах я.
Куфарът на Таня бе пълен с всевъзможни американски храни, които не
се намираха отвъд океана, до една нездравословни. Въпреки това тя вечно
ме преследваше да й ги изпращам.
— Мисля, че да. Ако съм забравила нещо, ще ти пиша и ще ми го
донесеш, когато идваш следващия път.
— Дадено.
Гледах я как се нарежда на опашката за проверката за сигурност и след
малко я загубих от погледа си.
Разтрих голите си ръце под тениската, изведнъж ми бе станало студено.
Излязох навън, където бяхме оставили Кал.
Той спомена, че е около година по-млад от мен, но загриженото
изражение, което сякаш не напускаше лицето му, го правеше да изглежда
по-възрастен.
— Какво има? – попитах, щом се качих в колата.
— Нищо.
— Има нещо.
— Ти си от добро семейство. Изглеждате свестни хора.
— Да.
Поклати глава, а на лицето му бе изписана болка.
— Не трябваше да ти казвам нищо. Не трябваше изобщо да те
доближавам. Най-добре да забравиш всичко и да продължиш с живота си.
Достатъчно навредих.
— Ами ако не желая? Ами ако искам да науча истинската причина Дани
да отнеме живота си? Независимо дали ще ме успокои, или нарани. Имам
право да я науча – не мога просто така да продължа напред. Защо хората
си мислят, че бих могла? Или че би трябвало да го направя?
Той се обърна с лице към мен.
— Абсолютно сигурна ли си, че Дани никога не е споменавал за мен или
сестра ми?
— Не помня да е изричал пред мен името Лорън Хоули.
 — Грегъри. Тя запази фамилията на майка си.
Поклатих глава.
— Никога не е казвал нищо или не си сигурна?
— Честно казано, не знам. Напоследък беше по-мълчалив. Дистанциран.
Знаех, че му е натоварено на работа, но нямах представа с какво точно.
Всяка сутрин, когато се събудех, всяка вечер, преди да заспя, всеки миг, в
който бях будна, прехвърлях отново и отново всеки спомен от Дани и
опитвах да открия нещо, което бях пропуснала.
— Виж, ако е мислел, че това е прекалено опасно, за да го сподели с теб…
– каза Кал.
— Опасно! – възкликнах.
— Да, опасно. Това, че Дани се зае със случая на Лорън, беше опасно,
Ерин. Трябва да го разбереш. Ако е искал да те предпази от тази история,
може би нямам право да я разкривам пред теб. Него го няма, всичко
свърши.
— Не! – Стоварих силно длан върху таблото, а Кал се стресна.
— Не става така – настоях ядосано. – Не можеш да решаваш вместо мен!
И той не е имал право!
Кал не каза нищо.
Мълчах, а той шофираше към магистралата.
Щом се включихме в трафика, го погледнах.
— Какво се е случило със сестра ти?
— Вероятно нямам право да решавам какво да научиш за Дани и какво
не – каза мрачно. – Но имам право да реша кого да забъркам в тази каша с
Лорън. Повярвай ми, Ерин, част от мен се мрази, че дойдох да говоря с теб.
Но трябва да призная, че освен че исках да се уверя, че си добре, отчаяно се
надявах да разбера дали Дани не ти е казал нещо.
Стиснах устни и се загледах през прозореца в колата пред нас.
Шевролет, огромен, по-голям от този на Карла. Когато се преместих тук,
бях изумена от размерите на колите. Манхатън не е типичният пример.
Там хората карат коли, подходящи за трафика в града, а повечето с
удоволствие използват обществения транспорт или се возят в таксита.
Лонг Айлънд е повече като останалата част от Щатите: огромни коли,
огромни паркинги, огромни пътища.
— Ще ти кажа какво се случи с Лорън. Но още е рано. Не се засягай,
Ерин, но почти не те познавам.
Обещах си, че веднага щом се прибера вкъщи, ще потърся в Гугъл името
на сестра му. Когато човек е работил в издателските среди колкото мен, се
е понаучил на това-онова за ефективното търсене. Можеше дори да
преслушам отново Дейвид.
Умълчахме се.
Не задълго. Мълчанието ни се струваше неловко.
— Вярно ли е това, което каза на Таня? Че си безработен?
— Отчасти. Занимавам се с това-онова.
— Но не си изкарал парите за тази кола от заплата.
— Подари ми я баща ми два месеца след като се усети, че е забравил
рождения ми ден.
Кал говореше нехайно, но долових недоизказаното и го погледнах. Той
бе привлекателен по класическия начин, съзнавах го при все хаоса в
главата ми. Като капитана на футболния отбор или като Зак Ефрон. Но
погледът му се разминаваше с останалото. Там нямаше блясък, нито
веселие. Всъщност това бяха най-тъжните очи, които съм виждала.
Чудех се на какво ли са станали свидетели.
Откровеността му ме накара да се почувствам неловко, така че
паникьосано се опитах да се пошегувам.
— И моите родители веднъж забравиха рождения ми ден и после ми
подариха едно яйце на Фаберже, за да замажат положението.
В първия момент не каза нищо.
После се усмихна.
Неловката атмосфера бе разсеяна.
— Имам въпрос – казах.
— Давай.
— Ако разполагаш с пари, а ти си от семейство, което определено
разполага с пари, то не би ли трябвало да си платиш на някой, за да ти
свърши работата? Вярно, че нямам опит в това отношение, но парите не са
ли отговор на всичко? Защо ти е трябвала помощта на Дани?
Кал внимаваше в пътя, но завъртя леко глава.
— Защото някои неща не могат да се купят. И аз дълго време си мислех
като теб. Че парите могат да решат всички проблеми. Че могат да те
защитят. Грешал съм.
Преглътнах.
— Парите никога не са били важни за нас с Дани. Вярно, че нямаше да
ни дойдат зле, ако имахме повече, но… точно това не ми се връзва. Ако
Дани е вземал подкупи, би трябвало да има доказателства за това, нали?
Кал кимна.
— Докато не ти покажат доказателства, не вярвай на нищо, Ерин.
Поех си дълбоко дъх и изпънах рамене.
Това можех да го направя.

Харвард
Март 2019

Пролетта в Харвард бе необичайно мека.

Али си спомняше двете предходни години, когато снегът се стопи едва
ли не чак през лятото и тя си мислеше, че никога няма да се стопли
истински.
Разбира се, тогава имаше много повече неща, които да ангажират
мислите й. Изоставаше с писането на дисертацията, беше се провалила
като наставник и не на последно място, беше допринесла за това Лорън
Грегъри да се чувства крайно прецакана.
Лорън.
Али мислеше за нея често, но не достатъчно често.
Животът в Ню Йорк я разсейваше.
Опитите да си намери истинска работа я разсейваха.
Али можеше да остане в Харвард. Знаеше това. Повечето членове на
факултета я харесваха и ако беше кандидатствала за асистент, веднага
щеше да получи мястото. Ако не друго, можеше поне да си докара някакви
пари с частни уроци.
 Все пак имаше докторска дисертация по английска литература.
Но Али искаше да се махне от Харвард.
Ню Йорк не беше кой знае колко далече, географски погледнато, но там
беше лесно човек да остане анонимен, да бъде един от милионите, да
живее на място, където никой не го познава и не се интересува от него.
Две години работа на почасово заплащане и писане на свободна
практика бяха оставили отпечатъка си обаче и когато Али получи покана
от Люси Мюлер да посети среща на бивши студенти, веднага се съгласи.
Докато прекосяваше кампуса сега, наслаждавайки се на раззеленените
дървета и меката, прясно окосена трева под краката си, Али осъзна, че
въпреки чувствата, с които беше напуснала Харвард, тук беше прекарала
много щастливи години. Последната беше развалила цялостното
впечатление, но преди това Харвард й беше като втори дом. Може би дори
първи дом, предвид колко малко време прекарваше в къщата на
родителите си в Провидънс. Беше се връщала в Роуд Айлънд само веднъж,
откакто се премести в Ню Йорк. Вторият път, когато видя някого от
семейството си, беше, когато покани майка си в Манхатън, за да я заведе
на представление на Бродуей. После пиха коктейли в един бар. Майка й не
знаеше какво точно работи Али в момента, но предполагаше, че най-после
печели добре, след като се беше махнала от университета. Али пропиля
голяма част от спестяванията си, както и цялата си душевна устойчивост,
за да поглези майка си за двайсет и четири часа и да подхрани илюзиите й.
Усещането, че е подходила напълно погрешно, не даваше мира на Али от
месеци.
Тя не поддържаше връзка с никого от университета, камо ли с Лорън, за
която не беше успяла да се погрижи.
Това изпълваше Али с горчиво съжаление.
Сегашното пътуване й осигури две възможности.
Първата – да се ослуша за работа, с която най-после да започне да
печели добре и същевременно да харесва, нещо в сферата на
образованието.
И втората – да се извини искрено на Лорън за това, че я беше предала,
макар и неволно.
Люси беше поразпитала по молба на Али и беше научила, че сега Лорън
живее в Елиът Хаус.
Когато предаде тази информация по телефона преди пътуването, Люси
полюбопитства защо Али държи да се види точно с Лорън.
— Трябваше да направя повече за нея – каза Али искрено, но предпочете
да не изпада в подробности.
Обаче любопитството на Люси не беше задоволено.
— Тя ли е студентката, за която търсеше психолог през 2017? – попита
Люси.
Али се поколеба.
— Защо питаш? – отвърна на въпроса с въпрос.
Сега пък Люси се поколеба.
— Поразпитах тук-там. Не ме вини, Али. Ти беше толкова не на себе си,
когато замина, че се чудех какво те тормози. Но не исках да те притискам с
въпросите си. Когато каза, че ще ме посетиш и попита точно за Лорън
Грегъри, нямаше как да не направя връзката.
— Пилееш си таланта в университета. Би трябвало да работиш като
следовател.
— И да се лиша от дългите ваканции и редовните вечеринки с вино?
Али се засмя, после отново замълча.
— Беше свързано с Лорън – каза след малко. – Честно казано, за мен е
голямо облекчение, че тя още е тук. Тревожех се да не е прекъснала
следването си.
— Тук е, но на магия – обясни Люси със сериозно изражение. – Според
преподавателите й засега се задържа на косъм. Не само по отношение на
ученето. Всъщност… доста са обезпокоени за нея. Задължена е да посещава
психотерапевт.

Половин час след края на мероприятието Али се озова край реката.

Крачеше покрай брега, почти хипнотизирана от завихрящите се течения
на придошлата вода.
В далечината видя часовниковата кула на Елиът Хаус, ярко осветена в
бяло на фона на вечерното небе.
Отлагаше.
Малодушието й беше надделяло преди две години.
Една-единствена заплаха – дори не с физическа разправа, а само намек
за разгласяване на нещо лично – и Али побягна на пожар да се спасява от
ситуацията с Лорън.
През изминалите две години Али се криеше. От Лорън, от живота, от
самата себе си.
Това трябваше да спре. Тайната причиняваше на Али точно това, което
се боеше, че ще причини на Лорън. Разяждаше я вътрешно.
На пресечката на Мемориъл Драйв и Джон Кенеди Стрийт Али свърна
към входа на Елиът Хаус.
Вътрешният двор беше опустял и тъмен и Али потрепери леко. Беше
напрегната. След две години живот в града беше свикнала постоянно да
има хора наоколо.
Каза си, че въображението й погажда номера и продължи напред.
Още опитваше да измисли какво да каже на Лорън, когато някакъв бегач
блъсна грубо лакътя й.
Сърцето на Али спря за миг и се качи в гърлото.
Отне й само няколко секунди да схване, че това е просто спортуващ и
още по-малко секунди да осъзнае, че дългите къдрици на бегача
принадлежат на жена и са й познати.
— Лорън?
Жената продължи да тича и Али забеляза, че на ушите й има слушалки.
Извика.
— Лорън!
На няколко метра пред нея бегачката спря и се обърна.
Тя беше, но Али не беше виждала такава промяна у някого само за две
години.
Беше отслабнала с поне пет килограма, които изобщо не й бяха
излишни. Лицето й беше хлътнало, челото – набраздено от бръчки, устата
– провиснала в ъгълчетата.
Освен това гледаше, сякаш е видяла призрак.
Призракът съм аз, осъзна Али. Тя изглежда ужасена от мен.
 И изведнъж Али си даде сметка, че пак се е издънила.
Беше дошла да види Лорън, за да й помогне да се почувства по-добре.
Но Али беше последният човек, когото Лорън искаше да види.
Али стоеше зяпнала, отчаяно чудейки се какво да каже, което да
подобри ужасната ситуация.
— Как си? – успя да попита задавено, когато най-после раздвижи устни.
Лорън я гледаше втренчено.
После се обърна и отново побягна.
Шокирана, Али не можеше да мръдне.
Какво беше това?
Но Лорън спря.
Завъртя се на пети и дотича обратно.
— Ти ми каза да ти се доверя – изсъска през зъби. – Ти и твоят приятел.
Ти трябваше да се грижиш за мен.
— Аз…
Лорън поклати глава. На лицето й се четяха огромна болка и
разочарование.
— Те ме заплашиха. Заплашиха семейството ми. Знаеш ли това? Тези
хора не се спират пред нищо. Получават каквото си наумят – и всичко им
се разминава. Системата работи за тях.
— Не знаех! – извика Али без дъх. – Съжалявам.
— Ти ли съжаляваш! – Лорън направи крачка към Али. Беше толкова
близо, че Али усещаше мириса на потта й, виждаше сълзите в очите й. За
момент си помисли, че Лорън ще я удари. Вместо това тя просто
прошепна:
— Понякога си мисля, че щеше да бъде по-добре, ако ме беше убил.
Този път побягна и не погледна назад.
Ако беше, щеше да види, че Али стои парализирана на мястото си,
засрамено свела глава.

Ерин

ПРЕДИ

Кал ме остави пред апартамента. Бе отстъпил на настояването ми да се

видим на кафе утре, за да ми разкаже повече за случилото се с Лорън. Аз
си записах срещата в календара на телефона и му махнах, докато се
отдалечаваше, после ритах известно време тротоара с пети, мъчейки се да
събера смелост да вляза.
Сега щях да бъда сама в апартамента. Докато не се преместя.
Сама, със спомените за Дани.
Бях вдовица на трийсет години.
Две деца караха колелета и се отправиха към Мейн Стрийт. Засмяха се
на нещо, което едното бе казало.
Може би сега бе подходящ момент да потичам. Да превърна тревогите си
в пот, да усетя вятъра в косата и върху лицето си, просто да тичам няколко
километра, докато не се уморя достатъчно, че да ми останат сили само да
си взема душ и да заспя.
 Не забелязах лексуса, който спря отпред и чак когато чух затръшване на
врата и видях Бен да крачи към мен, осъзнах, че си имам компания.
Тази кола.
Хрумна ми, че ако някой разполага с пари, които не би трябвало да има,
това е Бен Мичъл.
— Сестра ти замина ли? – попита ме.
Взирах се в него.
— Следиш ли ме? – попитах на свой ред.
— Наглеждам те, защото се тревожа за теб. Не е същото.
— И Дани ли наглеждаше?
Той изглеждаше смутен.
— Съмнявам се да си го правил, Бен. Не можеха ли да изпратят друг да
го арестува?
— Ерин, чуй ме.
— Защо?
— Помниш ли, че ние с Дани арестувахме онзи мъж в Блу Пойнт, който
беше пречукал двама членове на банда в Бруклин?
— Какво общо има това?
Бен отстъпи с една крачка. Вдигна ръце във въздуха, за да покаже, че не
ме заплашва. Погледът му ме умоляваше да го изслушам.
Стоях неподвижно, опитвах се да измисля думи, с които да го накарам да
се махне, но устата ми бе пресъхнала и краката ми бяха като залепнали за
паважа.
— Онзи от Блу Пойнт излезе от къщата си с крясъци, заплашваше, че ще
ни избие до един, също и децата, и жените ни.
Свих рамене. Спомних си го точно – поне това, което ми беше разказано
впоследствие.
— Той беше изрод – продължи Бен. – Преди униформените да го пъхнат
на задната седалка на патрулната кола, успя да се отскубне и се хвърли към
мен. Дани скочи между нас, така че пое цялата тежест на тялото му и
изкълчи рамото си.
— Да. – Срещнах погледа на Бен. Радвам се, че си спомняше точно
случилото се и не ме убеждаваше, че това не е вярно.
— Дани би се хвърлил да ме спаси, без да мисли – от онзи мъж, от
куршум, от всичко. И аз бих направил същото за него. Той го знаеше. Има
само четирима души, които съм обичал повече от Дани. Жена ми и децата.
Ако трябва да съм честен, може би само децата, но не го казвай на
Кристина. Трябва да се грижа за семейството си, Ерин. За истинското си
семейство.
Той отвори вратата на лексуса и взе нещо от пътническата седалка.
Подаде ми голям плик.
— Какво е това?
— Доказателство. Трябва ти доказателство, за да спреш да ровиш?
Добре. Ето ти го.
Бен вече вървеше към колата си.
Държах плика с върховете на пръстите си, сякаш съдържаше антракс.
Горе го отворих. Вътре имаше банково извлечение.
Ръката ми трепереше, докато набирах номера на Карла.
Когато тя вдигна, се наложи да вдишам дълбоко, преди да успея да
проговоря.
 — Карла, знам, че уреждането на завещанието ще отнеме известно
време, но можеш ли да ми кажеш поне какво пише в него?
Тя се поколеба за миг.
— В най-общи линии, да. Точно се канех да ти се обадя днес. Аз… добре,
ще ти разкажа за това след малко. Ти си единствен наследник, ако не се
броят някакви дреболии за майка му и брат му, които ще получат
неголеми суми в брой и предмети с емоционална стойност.
— Парите. В банковата му сметка. Научи ли колко са?
Пауза.
— За коя сметка питаш?
— Сметката на Дани. Личната му сметка. Аз имам достъп до общата.
Общата ни сметка покриваше плащанията на сметки, спестяванията и
т.н. И двамата превеждахме в нея по-голямата част от заплатите си.
Личните ни сметки бяха за купуване на подаръци, главно един на друг или
за семействата ни. Бяхме се разбрали да задържаме по една шеста от
заплатите си, за да си осигурим някаква независимост в харчовете.
Освен това Дани настояваше да си имам собствена сметка.
— Виждал съм много жени, които се давят във връзката си, защото нямат
финансовите средства да си тръгнат.
— Дани, да не се каниш да ме тормозиш, физически, умствено или
емоционално? – засмях се аз.
— Ще те напляскам, ако не си отвориш сметка.
Затворих очи. Когато ги отворих, духът му си бе отишъл.
— Личната сметка на Дани беше в „Чейз“.
Нова пауза, преди Карла да каже нещо.
— Дани е имал и сметка във „Фърст Нешънъл“. Както и в „Банк ъв
Америка“.
Страните ми пламнаха.
— Колко?
— Точно затова се канех да ти се обадя. Във всяка от тях има по сто
хиляди. Точно. Но, Ерин, чуй ме. Говорих и с двете банки днес и сметката
му в „Банк ъв Америка“ е замразена от полицията в Нюпорт.
— Защо?
Въздишка.
— Подозирам, че смятат, че парите в тази сметка са с незаконен
произход.
Стомахът ми се сви на топка.
— Ерин?
— Тук съм.
— Получих документите за пенсията на Дани. След като не е бил
арестуван или официално отстранен от работа, преди да умре, не могат да
откажат да изплатят пенсията му, слава богу. Вероятно тази сметка в „Банк
ъв Америка“ ще остане замразена дълго време, много е вероятно парите да
бъдат иззети. Или още не знаят за другите сметки, или не могат да
издействат заповед за замразяването им. Бих те посъветвала да не ги
споменаваш. Остави ченгетата да си свършат работата, но не харчи тези
пари. Мога да ти помогна с попълването на документите за пенсията и ще
уредим да ти бъде прехвърлена.
Почти не я чувах.
Гледах листа, който Бен ми бе дал.
 Извлечение от сметката в „Банк ъв Америка“.
Последния път, когато вечеряхме заедно, Дани изтича до супермаркета
„Кинг Кълън“, за да вземе седмичния специалитет от деликатесния щанд.
Останахме си вкъщи на сандвичи с говеждо и бира и гледахме стар черно-
бял филм по телевизията.
— Ерин, ти ли ще наминеш през офиса или аз да дойда утре?
— Какво?
— Слушай, какво ще кажеш да намина утре?
— Става. – Затворих.
Още бях в унес, когато телефонът иззвъня.
Не знам коя част от мозъка ми функционираше, когато отговорих –
някаква машинална реакция най-вероятно.
— Видя ли го?
Беше Бен.
Преглътнах риданието си.
— Съжалявам, Ерин. Виж, ето какво се случи. Той получаваше
електронни извлечения на служебния си имейл. Компютърните
специалисти ни казаха, че били скрити на компютъра му. Още си стоят на
харддиска. Шефовете дори нямаше да се сетят да погледнат, но получихме
анонимен сигнал. И това не беше всичко. Откриха пространна
кореспонденция с инвестиционен консултант по повод откриването на
офшорни сметки. Много тъпо. Използвал е таен имейл, но от служебния
си компютър. Не мога да проумея защо не е използвал компютъра си
вкъщи, освен ако не се е тревожел, че ти ще забележиш нещо. И, Ерин,
никой външен няма достъп до компютрите ни, няма как да е грешка. Съли
знаеше, че някой от отдела ни взема подкупи, просто… никой не би
повярвал, че това е Дани. Никой. Ако Дани беше отрекъл може би…. Но
след като направи това…
Нямах сили да изрека и дума.
Доказателството бе пред очите ми, в ръката ми, а и Карла току-що го бе
потвърдила.
Да не говорим, че имаше още пари, за които от полицията не
подозираха.
— Аз му бях партньор, Ерин. Никой не вярва, че партньорът може да не е
замесен. Трябваше да се дистанцирам. Затова се наложи точно аз да го
арестувам.
Затворих.
Часовете, които следваха, ми се губеха.
Забелязах есемес от Таня, че е кацнала благополучно след седемчасовия
полет.
Чувах хора да влизат и излизат от сградата.
Напълно забравих да потърся информация за сестрата на Кал.
Дани е имал двеста хиляди долара в тайни банкови сметки.
Опитвал е да си отвори офшорна сметка.
Ходел е на психиатър.
Страдал е от депресия.
Самоуби се пред очите ми.
Моят красив, обичан и обичащ съпруг.
Кой е бил той?
Къде започват и свършват лъжите?
 Чак на следващата сутрин установих, че съм оставила вратата на
апартамента отключена, когато се събудих и видях Карла, надвесена над
дивана.
Добре че живеех в толкова безопасна и спазваща законите общност.
Всеки би могъл да влезе.
Почти не бях мигнала. Косата ми бе сплъстена, вонях на пот, а вратът ми
бе схванат, сякаш някой ме бе ударил с бухалка.
Карла ми предложи да си взема душ. Предложението й прозвуча по-
скоро като заповед.
Влязох в банята.
Седнах на пода на душкабината, притиснала колене до тялото си, а
горещата вода се стичаше по раменете ми.
Останах там достатъчно дълго, за да се освестя и мозъкът ми да се
задейства на пълни обороти.
Спомних си периода след смъртта на Нийв и колко трудно ми беше да
ставам от леглото всяка сутрин, знаейки, че малката ми сестра е мъртва.
Но го правех.
Спомних си колко силно беше желанието й за живот, как в онези
последни минути сигурно си е мислела не само за собствения си живот, но
и как ще се отрази загубата й на нас.
Такъв човек беше тя.
Дани не се бори.
Дани искаше да умре.
Не знам какво е направил Дани, за да получи всички тези пари, но
фактът, че ги е имал, ме извади от равновесие.
Но най-много от всичко му бях ядосана, че ме лиши от възможността да
получа отговори.
Това не можех да му простя.
Карла бе направила кафе. Бе отворила прозореца в дневната – без да се
стряска от значението на този жест – и въздухът в стаята бе по-свеж.
— Седни – каза ми тя, когато се появих на вратата.
Поднесе ми кафе, половин печен геврек и ме накара да хапна и пийна.
— Добре, Ерин. Или говори с мен, или да кажем някоя молитва заедно.
Ти си избери.
Всъщност нямах избор.
— Много е просто, Карла. Съпругът ми не е бил човекът, за когото съм го
мислила.
Тя поклати глава.
— Така е. Не съм го познавала. Мислех, че го познавам. Грешала съм.
— Този Кал казва…
— Кал Хоули е непознат – прекъснах я. – Може Дани да му е помагал,
може само да се е преструвал, че му помага. Както и да е, същественото е,
че трябва да започна да свиквам с това. Честно казано, преживявала съм и
по-тежки неща.
— Наистина ли? – Карла не ми вярваше. – Нещо по-ужасно от това?
Заплаках.
Карла поклати глава.
— Горкичката.
Отхвърлих съжалението й. Не го исках. Не желаех хората да ме
възприемат като жертва. Или още по-лошо – в тази ситуация със съпруга
ми – като глупачка.
— Да се поразходим навън – предложи тя. – Да глътнем малко въздух.
Отидох в спалнята да си обуя сандалите.
Може и да си въобразявах, но ми се стори, че тя бързо остави телефона
си на плота, когато се върнах в хола.
— Да отидем на плажа – предложи тя.
— Познаваш ли квартала?
— Това е Лонг Айлънд, момиче. Две хиляди и петстотин километра
брегова линия.

Плажът бе пълен с летовници и местни. Цвърчаха барбекюта, красиви

хора играеха волейбол на мекия пясък.
Минахме напряко през дюните и тръгнахме към пътеката покрай плажа.
— Когато работех в Манхатън, попадах на адски много забатачени от
полицията случаи – каза Карла. – Навсякъде бъкаше от корумпирани
ченгета.
— Започвам да си мисля, че аз съм попаднала на такова.
Карла не се усмихна.
— Когато поиска да ти помогна, подозирах, че има нещо гнило –
продължи тя. – При всяко запитване към участъка, свързано с Дани,
срещам единствено враждебност.
— Е, сега вече сме наясно защо.
— Сигурно не си даваш сметка колко сериозна е корупцията в полицията
тук, Ерин. Надали в Ирландия е имало нещо подобно.
— Карла, в Ирландия спокойно биха могли да заснемат „Серпико“.
— А, добре тогава, може и да си наясно. Ерин, никога не е само една
гнила ябълка. Винаги е замесен целият отдел. Знам го от опит. И не е
конспирация да се подозира, че полицейското управление е способно да
натопи някого. Виждала съм го. Бог ми е свидетел.
Стомахът ме присви. Знаех накъде бие. Устоях на изкушението.
Дани ме бе предал.
Той ме бе предал.
Но… онази последна сутрин, в леглото, погледът му, когато ми каза, че
ме обича толкова силно, колкото и аз – него.
Сватбата ни, когато не отделяше очи от моите и аз не забелязах, че в
гражданското има само един човек.
— Ще стана по-добър – прошепна ми след първата ни целувка като
съпруг и съпруга.
О, Дани.
— Понякога им трябва изкупителна жертва – продължи Карла. –
Нещата рядко са черно-бели. Не познавах Дани, но познавам теб, Ерин.
— Но ме познаваш от съвсем скоро! – усмихнах се тъжно.
— Казах ти. Умея да преценявам хората. Щом си обичала Дани, у него е
имало нещо добро.
Толкова отчаяно ми се искаше да се съглася с нея.
Видях искрицата надежда, която мъждукаше в далечината.
И после се сетих за проклетите банкови сметки.
— Любовта е сляпа.
Карла въздъхна.
 — Искаш ли фунийка сладолед?
— Какво?
— Аз ще си взема. Със захарни пръчици отгоре?
Тя отиде до количката със сладолед.
Гледах я объркана, после се обърнах и зяпнах децата, които тичаха към
вълните и обратно, пълнеха кофичките си с вода и ги мъкнеха на плажа, за
да строят пясъчни замъци.
Не очаквах засада, но след малко открих Кал Хоули до себе си.
Облечен бе с костюм. Макар че бе преметнал небрежно сакото си през
рамо и разхлабил вратовръзката, изглеждаше не намясто, сякаш някой го
е телепортирал от офиса на плажа.
Отначало си помислих, че се е появил тук, защото имаме уговорка за
кафе. После осъзнах, че няма как да се е досетил, че ще бъда на плажа.
— Карла ли ти позвъни?
— Не. Но отговори на обаждането ми, когато те търсех. Тя предложи да
дойда насам.
Мили боже. Въпреки всички доказателства, и при положение че изобщо
не е познавала Дани, Карла бе твърдо решена да се бори за доброто му име.
— Ерин, колко хора трябва да ти го кажат? – надникна над слънчевите
си очила Кал. – Той беше добър човек.
Както и този пред мен.
Свих ръце в юмруци, опитвайки да разсея напрежението.
— Искам да бъдеш честен с мен – казах бързо. – Плащаше ли на Дани, за
да помогне на сестра ти?
— Не – отвърна Кал объркан и ме гледаше в очите, докато не мигнах.
Боже, не можеше ли отговорът да бъде да?
Карла се върна.
— Наистина си ми купила сладолед – отбелязах удивена.
— Имаш нужда от захар. Ще останеш без сили. И преди да си
коментирала присъствието на Кал тук – просто му казах, че няма да
успееш за срещата ви на кафе.
Стоях между тези двама души, които познавах от съвсем скоро, и се
чудех защо те са по-загрижени за благополучието ми от мен самата.
Странна мисъл се оформи в съзнанието ми.
Дани ги бе изпратил да се грижат за мен.
Прогоних я веднага, щом се появи в съзнанието ми.
Бях му ядосана и не исках това да се променя.
Това бе първият етап на скръбта и ми се струваше, че мога да го понеса.
Ако се сърдех на Дани, той нямаше да ми липсва толкова много.
— Искаш ли да пообиколим с колата? – попита Кал.
— Става. Само да си изям сладоледа.
В „Алиса в Страната на чудесата“ има един момент, когато тя започва да
приема случващото се.

— Някога ходила ли си на Златния бряг? – попита Кал, докато пътувахме

по магистралата на Лонг Айлънд.
— Да не би да имаш вила там? Според приятеля ми Бъд семейство Хоули
притежават доста имоти.
Кал се усмихна, за пръв път изглеждаше спокоен, откакто поехме на тази
странна разходка с колата му.
— Не можем да се мерим със семейното богатство на твоя приятел от
бара. Те са от класата на Вандербилд. Сигурно са роднини и на Уитман.
— А виж го сега, оцветява ирландското кафе в зелено с някакъв химикал,
който вероятно е забранен.
Кал се усмихна, после лицето му отново стана сериозно.
— Бъд харесваше ли Дани? – попита той.
Взирах се в именията, които подминавахме.
— Бъд обичаше Дани.
— Изглежда, доста хора са държали на него.
— Аха.
— Аз не мога да се похваля със същото – отбеляза Кал.
Погледнах профила му. Лицето му бе спокойно, изказването – съвсем
невъзмутимо.
— Сигурна съм, че това не е вярно – отвърнах учтиво.
— Напротив. Хората се интересуват само от парите ми. Не от мен. Нали
знаеш, че можеш да съдиш за някого по приятелите, които го заобикалят.
— Сигурно е различно, когато човек разполага с пари. Не можеш да
накараш хората да се държат по различен начин.
— Права си. Но това все пак говори нещо за Дани, нали? Че толкова
много добри хора са го обичали.
— Говори, че е умеел да се харесва на хората. Не означава, че не е имал
тайни. Не означава, че е можело човек да му има доверие.
Кал ме погледна със странно изражение, после отново се съсредоточи в
пътя.
Минахме покрай имения с портали и се забавлявах с мисълта, че
сигурно алеята до главната къща е по-дълга от пътя извън оградата.
Златният бряг е дом на най-богатите богаташи в Америка. Онзи един
процент от най-заможния един процент.
Никога не бях идвала тук главно защото с Дани обикаляхме основно
южния бряг, но и защото подозирах, че едно кафе на Златния бряг струва
колкото брутния вътрешен продукт на някоя малка държава.
Един от авторите ми бе родом от този район. Американските
издателства са като издателствата по целия свят. Представителите на
заможните класи далеч по-лесно намират възможности за публикуване.
Моите автори. Трябваше да се заема отново с тях. Шефът ми проявяваше
невероятно разбиране, но в издателския бизнес в Ню Йорк цари жестока
конкуренция и не можех да очаквам да ме търпят до безкрайност.
Задачи: да тръгна на работа. Да си намеря ново жилище. Да се
подстрижа. Да премахна всички следи от съпруга си от апартамента.
— Съжалявам, че ти отнемам толкова време днес – казах.
— Напротив. Смятах да поплувам, да се видя с приятели на обяд, да
изпия бутилка мерло, после да обмислям случая на Лорън и да се чудя
дали Дани Раян съзнателно или неволно не е споделил с жена си, че може
да ми помогне.
Не можех да отрека, че поне бе честен.

Карахме още известно време, после завихме по Мидъл Нек Роуд и

спряхме до резервата „Сандс Пойнт“.
 — Това е едно от любимите ми места на северния бряг – каза Кал, когато
пристъпихме в огромното пространство.
Кимнах, сякаш познавах района, макар че бях поразена от някои места,
покрай които минахме. Имах някаква представа къде отиваме – всички са
чували за историческите имения на Гулд-Гугенхайм.
Дани искаше да ги посети с мен. Казах му, че не се интересувам особено
от големи стари къщи на богати и прочути хора. Това го изненада, предвид
че съм от Европа.
Всъщност беше точно защото съм от Европа – обясних му го. Преди да
навърша осемнайсет, бях ходила на училищни екскурзии до Версай и
Шьонбрун. Това, което знаех за Златния бряг, беше, че американските
индустриални магнати си построили имения по подобие на големите
европейски дворци, за да прекарват летата си в обстановка на
претенциозен разкош.
Старите пари в Америка пак не са достатъчно стари по критериите на
страната, в която съм родена.
— Знаеш ли историята на това място? – попита Кал.
Свих рамене.
— Замъкът Гулд е любимият ми от трите – продължи той. – Гугенхайм
го купил от Хауърд Еулд. Гулд го построил за жена си, но никой от двамата
не го харесал особено. Замък от десет хиляди квадратни метра, имитиращ
замъка Килкени в Ирландия. Така че построил второ имение, Хампстед, но
и там не прекарали и една нощ заедно. Тя го напуснала. Явно й е дошло до
гуша от него, не мислиш ли?
— Може да я е излъгал.
Кал се усмихна леко.
— Когато синът на Даниел Гугенхайм, Хари, се оженил за Каролайн
Мортън, баща му подарил на Хари трийсет и пет хектара земя, за да си
построи свое собствено малко имение. Той построил „Фалез“, на скалите
над Протока. Чувала ли си за „Фалез“?
— По-скоро не.
— Семейство Линдбърг отседнали там, за да се спасят от медийния цирк
след отвличането на детето им. А може да си чувала и за един гангстерски
филм с Ал Пачино и Марлон Брандо. Точно там са заснели прочутата
сцена от „Кръстникът“ – онази с конската глава на леглото.
Дори пътят към имението имаше впечатляващ вид. Минахме по един
мост, който изглеждаше като строен преди векове, и по алея с дървета. От
двете й страни имаше красиво оформени градини. Първото, което зърнах
от резервата „Сандс Пойнт“, е гледка, включваща замъка Гулд, Хампстед
Хаус и в далечината Лонгайлъндския проток. Зяпнах от възхищение.
Спряхме на паркинга до Хампстед Хаус. Красив замък в готически стил,
облицован в гранит и варовик.
Имах чувството, че съм слязла от колата и съм се озовала в градината на
някое английско имение.
— Виждала съм подобни имения само във „Великият Гетсби“.
— Обиколките са в предварително определени часове, но мога да уредя
да го разгледаме сега, ако искаш – предложи ми Кал. – Вътре е още по-
впечатляващо.
— Може ли да се разходим из градините?
Много бих искала да видя тази къща отвътре, но засега предпочитах да
стоя на въздух и да усещам как слънцето грее върху лицето ми.
— Надявах се да го кажеш.
Спрях за момент и погледнах замъка.
— Защо ме доведе тук?
Той си пое дъх.
— Лорън много искаше да дойде. Но така и не успя.
Известно време мълчах.
После започнах боязливо:
— Трябва да знам точно каква е била ролята на Дани. Разбираш ли?
Той отмести поглед към лехите с рози в градината отстрани.
— Разбирам. Виж. – Пауза. – Нещо се случи с Лорън. И то… я промени.
Преди беше пълна с живот. Забавна. Изобретателна. Чаровна. От онези
хора, които искаш да са край теб. Разбирахме се добре, макар че беше
почти десет години по-малка от мен и майка ми не се радваше на дружбата
ни. Това нямаше значение. Лорън следваше примера ми. Аз учих в
Харвард. После тя постъпи в Харвард. Ако не беше отишла да учи там,
нямаше да… – Лицето му се изкриви и ми се стори, че ще се разплаче. –
Както и да е. Бяхме много близки, преди да… я нападнат.
Примигнах. Личеше си, че всяка дума е болезнена за него. Дори не
можеше да ме погледне.
Изведнъж пламнах цялата, от пръстите на краката до лицето.
— Тя така и не получи възмездие. Дани опита да й помогне малко преди
да умре. Затова съм сигурен, че беше добър човек, каквото и да е направил.
Лорън е била нападната. Сега започнах да си навързвам нещата.
— Съжалявам.
Той сви рамене.
— Винаги ще му бъда благодарен. За това, че ми помогна в онзи момент.
Слушай, никой не е съвършен…
— Той разказа ли ти защо се оженихме? – попитах задавено.
Кал се намръщи.
— Оженихме се, защото имах само работна виза и всяко подновяване
беше истински кошмар. На Дани му хрумна тази идея. Предложи ми да се
оженим, за да остана в страната. Да надхитря визовата система. Бяхме
заедно само от шест месеца, но никой не се усъмни, защото той беше
полицай.
Кал обмисляше чутото.
Никой не е съвършен, но Дани заобикаляше закона, когато смяташе, че
се налага.
Кал разпери ръце.
— Не знам какво да кажа. Това не го прави лош човек в моите очи.
Просто човек, готов да помогне на всекиго, особено на някого, когото
обича. Всички нарушаваме правилата. Да видиш какво става в света на
финансите.
Останах изненадана. Мислех, че признанието ми ще стъписа Кал.
— Да вървим – въздъхнах.
Бавно се отдалечихме от къщата, крачихме надолу към Протока и
открихме едно място с гледка към морето. Имаше пейки за пикник, но Кал
бе взел карирано одеяло от колата и сега го разгъваше, вятърът го развя за
момент, а после Кал го опъна върху тревата.
Седнахме, загледани в морето.
 — Как е Лорън сега?
Гледах адамовата ябълка на Кал, докато той преглъщаше.
Поклати глава, не можеше да проговори.
Взирах се в голите си колене и тревата край одеялото. Разсеяно започнах
да скубя стръкчета, а после гъделичках с тях коленете си. Както правехме
като деца.
— Аз имах две сестри – казах. – Едната почина.
Кал завъртя рязко глава и ме погледна.
— Съжалявам.
— Преди малко повече от пет години. Скоро след това се преместих в Ню
Йорк. Тя се казваше Нийв.
Преглътнах.
— И тя беше нападната. От напълно непознат.
Лицето на Кал пребледня.
— Той я изнасилил, после я удушил и захвърлил тялото.
— Ерин – промълви Кал.
— Да. Лорън мъртва ли е?
— Да. Аз… много съжалявам, Ерин. Не мога да говоря за нея. Просто…
просто не мога. Раната още е твърде прясна. Случи се неотдавна. Преди
няколко месеца…
Видях, че ъгълчетата на очите му блестят от влага и си дадох сметка, че
Кал Хоули ми е събрат по страдание.
В този момент осъзнах, че той ми казва истината за Дани. Или поне за
това, че Дани му е помагал.
Дани знаеше всички подробности, свързани със смъртта на Нийв.
Ако Лорън бе починала по подобен начин, естествено, че е опитал да
помогне на семейството.
Това бе Дани, когото познавах.
Добър човек.
Но защо е пазел толкова тайни от мен?

Харвард
Май 2019

В дена, в който Али получи обаждането, отиде с колата си до Харвард.

Люси, видимо разтревожена, я посрещна пред Елиът Хаус.
В предния двор имаше изнесени две маси: на едната записваха
доброволци за търсенето, а на другата бяха сложени вода и закуски за тези,
които се връщаха.
Люси забеляза Али, която крачеше през тревата, и се отправи към нея.
— Не вярвах, че ще дойдеш – каза тя.
Али поклати глава. Нямаше избор. Просто беше благодарна на Люси, че
се беше сетила да се свърже с нея.
— Как не са забелязали, че я няма цели три дни? – Беше единственото,
което Али успя да изрече.
Люси сви безпомощно рамене.
— Лорън е била сама в стая. Изглежда, била толкова трудна за
издържане, че никой не искал да й бъде съквартирант, и я оставили така.
Пропускала лекции и спряла да ходи на психотерапия, но чак когато
майка й и брат й дошли и започнали да разпитват къде е…. Съжалявам,
Али. Гледах да я държа под око, защото знам, че се тревожеше за нея, но
покрай лятната сесия бях доста заета.
Али поклати глава. Единственият човек, който трябваше да се извинява
за Лорън, беше самата Али.
— Сигурни ли са, че е изчезнала сама? Възможно ли е някой да я е
отвел?
Люси поклати глава.
— Има свидетели, които са я видели.
— Къде? – Това беше новост. Люси не беше споменала за това по
телефона.
Люси се поколеба.
— Край реката.
Али усети остра болка в корема.
Моля те, Господи.
Само не това.
— Тя каза ли ти нещо? – попита Люси. – Когато се срещнахте последния
път?
Али се замисли за вечерта в същия този двор, където беше попаднала на
бягащата Лорън.
И за думите, които си размениха.
И за имейла, който беше получила само преди няколко седмици.
Лицето й се изкриви и тя поклати глава.
— Не. Не ми каза нищо съществено.

Втора част

Истината

ПРЕДИ

През месеците след смъртта на Дани се мятах между гнева, че съпругът

ми е бил корумпирано ченге, и абсолютната сигурност, че някой някъде
трябва да се е объркал и Дани е бил натопен.
Каквото и да чувствах във всеки един ден, винаги имаше и неизменни
неща.
Дани бе мъртъв. Дани бе отнел собствения си живот. Дани е имал тайни
от мен.
Когато обичаш някого толкова силно, колкото аз го обичах, е трудно да
изключиш напълно чувствата си.
Разследването на предполагаемото му вземане на подкупи не стигна до
никъде, но сметката му в „Банк ъв Америка“ си остана замразена.
Сметката му във „Фърст Нешънъл“ си стоеше недокосната. По съвет на
Карла не разкрих съществуването й на полицията. Тя смяташе, че трябва
да оставя полицаите сами да я открият и замразят, ако решат – но бе почти
сигурна, че на този етап те предпочитаха всичко, свързано с Дани Раян, да
се потули и забрави.
Защо да си причиняват публичен скандал, щом изкупителната жертва
вече си е получила заслуженото?
Тя не желаеше да отваря кутията със змии, като ги насочи към нови
потенциални улики. Смятах, че ходим по тънък лед, но бях толкова
ядосана на нюпортската полиция, че с радост следвах указанията й.
Животът продължаваше. Обичайното ежедневие следваше своя ход.
Спях, будувах, ядях, пиех.
Реших, че вече не е добре да работя от вкъщи и се върнах в офиса в
Манхатън за четири дни в седмицата.
Създадох си рутина – нещо, което минава за нормално. Макар
напоследък нормалното да бе доста относително понятие.
Вместо да потъна в дебрите на депресията, някак се справях.
Продължавах напред. И точно необичайната смесица от нови познати и
стари приятели ми помогна да го направя.
Карла, Кал, Бъд, колегите.
Усетих, че съм започнала да се съвземам, когато три месеца след смъртта
на Дани Карла ми каза, че нейна приятелка преотстъпва наема на
апартамент в Манхатън за няколко месеца, защото се налага да се грижи
за болната си майка. Приятелката искаше по-нисък наем от този, който
бих плащала в същия район.
Въпреки че се налагаше да пътувам до Манхатън за работа от вторник до
петък, в крайна сметка реших, че не искам да напусна апартамента си.
Да, тук се случи ужасът с Дани, но тук бяха и най-щастливите ми
спомени.
Чувствата ми към апартамента бяха също толкова противоречиви,
колкото и чувствата ми към Дани.
Не можех дори да погледна през прозореца, без да ме връхлети
усещането, че падам, или желанието да скоча и аз.
В силните ми моменти исках да вярвам само на доброто за Дани.
Помагаше ми, че имах Кал, Карла и Бъд, които не спираха да ми повтарят
какъв човек е бил съпругът ми.
Карла редовно ми напомняше колко възмутително са се държали от
полицията. С Дани – който сигурно е бил подложен на адски стрес – и с
мен.
Исках да повярвам, че Дани е бил натопен. Но ми звучеше изсмукано от
пръстите. Като на кино.
Но Кал настояваше, че Дани е проучвал някакъв случай, който
полицията е държала да остане приключен. Според него били намесени
влиятелни хора. И измисли теорията, че са подхвърлили парите в банкова
сметка на Дани, за да го дискредитират и да осигурят доказателство, че е
вземал подкупи.
Карла все още опитваше да ми помогне да се добера до истината, но бе
наясно, че не може да направи кой знае какво. След като се бе преместила
в Лонг Айлънд, тя съзнателно бе избягвала случаи, разследвани от
полицията, за да живее по-спокойно. Твърдеше, че Манхатън я е докарал
до бърнаут. Така че нямаше почти никакви връзки сред полицаите тук.
По нейно предложение се обърнах към общия ни приятел за помощ. В
дните си на разследващ журналист Дейвид се е занимавал и с финансови
престъпления, така че го помолих да провери банковата сметка на Дани и
да опита да проследи източника на парите.
Засега той не бе открил нищо, но спях малко по-леко нощем, като знаех,
че има хора, които задават въпросите, които ме вълнуват.
Междувременно се справях някак.
Всяка сутрин хващах влака до Пен Стейшън и после вървях пеш до
офиса на издателството на Парк Авеню, където се потапях в работата си.
През уикендите прекарвах време с Карла или Кал, които се редуваха, за да
не оставам сама.
Съботите с Карла винаги бяха забавни. Тя бе започнала да ме третира
като стажант – вземаше ме на срещи с клиенти, караше ме да си водя
бележки по случаите, плащаше ми с бира – все под претекста, че това ще
ми помогне да се съвзема. Бе ми от полза – в момента редактирах два
юридически трилъра и започвах да овладявам специфичната
терминология.
Карла имаше пламенна и непостоянна връзка с жена, която наричаше
Дразнителката. Не бях срещала въпросната особа, но бях останала с
впечатлението, че е адски привлекателна, вълнуваща и изключително
ревнива. Лудостта на тази връзка явно допадаше на Карла, но аз все се
питах дали не я е страх, че някоя нощ ще се събуди и ще види любимата си
надвесена над нея с нож.
Времето, което прекарвах с Кал, бе по-спокойно. Помежду ни се бе
зародило приятелство и като всички връзки, белязани от необичайни
обстоятелства, бе по-силно, отколкото можеше да се очаква. И двамата
бяхме загубили сестрите си – не говорехме често за тях, но загубата на
любимите ни хора ни бе сплотила по специален начин.
Кал ми призна, че смъртта на Лорън по-рано през годината му се е
отразила много тежко и още не се е съвзел. Оценявах това. Можех да
говоря за Нийв чак години след смъртта й.
Дани беше един от първите извън семейството, с когото споделих за нея.
На Кал му тежеше особено това, че злото, причинено на Лорън, е
останало ненаказано. Никой не е бил подведен под отговорност.
И той бе убеден, че смъртта на Дани слагаше край на всичките му
надежди за възмездие. Нищо нямаше да се промени.
Понякога се чудех как издържа да носи тази болка в себе си. После
зървах отражението си и осъзнавах, че хората се питат същото и за мен.
Лятото премина в есен, а после, преди да се усетя, се зададе Коледа,
първата, която щях да прекарам без Дани.
Не бях сигурна кой предложи да се срещнем в Ирландския бар в
Манхатън в седмицата преди Коледа. Бъд твърдеше, че бил той, защото
искал да види конкуренцията и да заимства нещо, но бях почти сигурна, че
тримата са заговорничили зад гърба ми, за да ми вдъхнат поне малко
празнично настроение.
Така че ето ни – Кал, Карла, Бъд и аз – и всички се преструвахме, че не
виждаме слона в стаята.
— Как реагираха вашите, като разбраха, че няма да се прибереш за
празниците? – попита Карла.
— Не споменавай болната тема – отвърнах.
— Защо няма да пътуваш? – попита Бъд. – Сестра ти е много приятна.
— Така е. Родителите ми не са стока.
— Обаче като си отидат, не можеш да ги върнеш – отбеляза Бъд.
— Къде го прочете, в късметче към кафето ли или в календар с мъдри
мисли?
— Просто казвам.
— Ако искаш да дойда на коледната вечеря в „Макналис“, спри с опитите
да ме пратиш при нашите.
Кал едва не се задави с бирата си.
— Имаш проблем с вечерята в „Макналис“ ли? – попита го Бъд.
— Какво ще сервираш?
— Традиционно коледно меню.
— И какво точно означава това, Бъд? – включих се и аз.
— Пуйка, шунка, картофено пюре, печени кореноплодни, сос. И плънка,
естествено.
Много коледни вечери са се издънвали с плънката. Подозирам, че
версията на „Макналис“ щеше да се превърне в част от местния фолклор
още преди края на декември.
— Нали знаеш, че си добре дошла у нас? – напомни ми Карла.
Канеше ме сигурно за десети път. Горкият Бъд.
— Знам. Ами ти, Кал? Къде ще празнуваш?
От разговорите ни през последните месеци ми бе станало ясно, че Кал и
семейството му не са особено близки. След смъртта на Лорън бе останал
единствено дете и не съм сигурна доколко си говореше с родителите си.
Баща му – Хенри, прекарваше по-голямата част от времето си в имението
Хоули, макар да бе сменил още две жени след майката на Кал. Самият Кал
живееше в бунгалото до басейна и не се засичаше много с него. Кой знае
колко време минаваше, без той и родителите му да се видят. Явно бяха
привърженици на типичния за заможните бели семейства подход – дръж
ги достатъчно близо, за да си сигурен, че си включен в завещанието, но не
прекалено близо, току-виж те изключили от него.
Както беше казал някой, трудно е да изпиташ съжаление към богаташа,
който пийва шампанско в къщата за гости до басейна, но доколкото вече го
познавах, Кал определено не бе случил на семейство. Имам чувството, че
би се чувствал много по-добре в обикновено семейство, някъде в Средния
запад примерно. Той подхождаше разумно към парите, въпреки че
очевидно разполагаше с много. И макар че доста жени пробваха да се
хвърлят в обятията му, той не се възползва от това.
По принцип бе много сериозен и напрегнат, но ми се струваше, че в
нашата компания се отпускаше повече, отколкото с хората от неговата
класа.
Особено с мен.
Кал сви рамене. Усетих, че макар да е тук с останалите, за да ме разсеят
от мисълта, че това е първата ми Коледа без Дани, на него също нямаше да
му е лесно да изкара празниците без сестра си.
— Ще спазвам поведение и ще общувам с всички видни личности,
поканени в имението Хоули – отговори той с явна липса на ентусиазъм. –
Ако изкараме до края на деня, без баща ми да изчука някоя прислужница,
майка ми да прекали с валиума и да припадне, най-новата любовница на
баща ми да пристигне и разбие ценно кристално украшение в пристъп на
ярост, а баба ми да ме лиши от попечителския ми фонд, ще е направо
приказка.
Няколко секунди всички мълчахме.
— Най-добре ела в „Макналис“ – предложи Бъд.
— Не казах, че ще е чак толкова зле – отвърна Кал.
Всички се разсмяхме.
Колкото и да е странно, това ме накара да се почувствам малко по-добре
при мисълта за предстоящите празници.
Имах тези приятели и сестра си, въпреки разстоянието помежду ни.
И очевидно в офиса се бяха наговорили нещо, защото тази вечер си
тръгнах с две огромни коледни торби с подаръци, които сега се намираха
под масата.
Мислено се похвалих, че се сетих да взема картички сутринта. Колегите
ми се грижеха за мен и аз им бях признателна за това.
— Още веднъж от същото? – скочих от столчето си. Всички кимнаха,
освен Кал, който ближеше своя „Гинес“ с ентусиазма на човек, който пие
лекарство.
Търпеливо изчаках на бара, докато барманът опита да отстрани пяната
от една халба. Този човек никога не би си намерил работа като барман в
Ирландия, щом не може да се оправи с една малка тълпа.
— Трябва да започне отначало.
Разпознах гласа, преди да видя притежателя му.
До мен стоеше д-р Лесли Клайн. Бяхме на закрито и в помещението бе
задушно, но тя изглеждаше, все едно трепери от студ, въпреки огромния
си шал и плетен вълнен пуловер. Сивата й коса бе пусната и очертаваше
като рамка безупречните й черти. Доста мъже в бара я загледаха.
— Здравейте – поздравих я.
— Здравейте.
Усмихна ми се топло. Изглеждаше изненадана, но доволна да ме види
тук.
— Какво правите тук?
— В Манхатън ли? На коледно парти с колеги съм.
— Не си ли организирате партитата в академични зали?
— Обикновено да, но там бирата не струва.
Усмихнах се.
— Видях, че сте тук, но не исках да ви безпокоя.
— Оо. – Погледнах към компанията ни. Смееха се на нещо, което Бъд
току-що бе казал. Сигурно им бе обяснил какво се кани да сложи в
плънката на коледната пуйка.
— Как сте? – попита ме тя.
Постоянно ми задаваха този въпрос и вече бях отработила до
съвършенство отговора: свиване на рамене и усмивка, която да успокои
човека отсреща да не се тревожи. Не ги лъжех, а те се бяха отчели със
загриженост.
Професионалистите обаче умеят да задават въпроси за психичното ви
здраве по далеч по-проницателен начин.
— Добре, доколкото е възможно – отвърнах. Реших, че отговорът ми си
го биваше.
 Но лекарката не изглеждаше убедена.
— Често си мисля за вас.
— Нима?
И аз си мислех за нея. Чудех се какво й е разказал съпругът ми и кои
негови тайни са запечатани в забележителния й мозък.
Но не опитах да я търся повторно. Знаех, че ще се изправя пред
тухлената стена на лекарската тайна и нямаше да понеса лесно
разочарованието.
Обмислях и варианта да вляза с взлом в кабинета й и да открадна
папките й, но това би означавало, че съвсем съм превъртяла, за да бродя по
улиците в два през нощта.
А сега тя бе тук и ме бе заговорила първа.
Бих очаквала тя да избяга яко дим, ако ме види, вместо да дойде и да ми
задава въпроси.
— Да – потвърди. – Мисля за вас постоянно. Имам чувството, че
трябваше да подходя по-внимателно, когато дойдохте да ме видите. Бяхте
преживели шок. Трябваше да се свържа с вас впоследствие и да предложа
да ви изслушам. Чисто приятелски. Не съм сигурна, че би било добра идея
да общуваме като лекар и пациент. Но мога да ви препоръчам някого, ако
искате. Потърсихте ли професионална помощ за справяне със скръбта?
Посочих бутилките с алкохол зад бара.
— Използвам естествени средства за успокояване. По-евтино е от сеанси
при терапевт.
Тя се усмихна.
— С „Джак Даниелс“ сме добри приятели – кимна тя, – макар че се
срещаме само един-два пъти годишно.
Интересно. Не очаквах да има чувство за хумор.
Тя ме изучаваше още няколко секунди, после наведе глава.
— Не трябва да се чувствате виновна, нали знаете.
— Моля?
— Че продължавате напред.
— Така е.
— Радвам се да го чуя. Заслужавате го. Той щеше да ви каже същото.
Весела Коледа, Ерин.
Тя се отдалечи, изчезна сред тълпата от празнуващи, а аз се обърнах
отново към бара.
Ето какво имах предвид, като казах, че с професионалистите е различно.
Дори и когато я бях заровила дълбоко, вината все още бе в мен, всяка
секунда от всеки божи ден.
Чувствах се виновна, че съм жива, а Дани не е.

Не можех да спра да мисля за Дани в последните дни преди Коледа.

Тази година щеше да бъде третата ни заедно.
Всяка минута в апартамента, който е болезнено лишен от коледни
украси, ми напомня за миналата година и за Дани.
Тъй като трябваше да се разсея, а не можех да прогоня мъжа си от
главата си, реших да поровя малко повече за случая с Лорън Грегъри.
Странно, но това някак ме сближаваше с Дани. Той може да го е пазил в
тайна от мен, но го е проучвал точно преди смъртта си и предполагах, че го
е правил с добри намерения. Пет минути с Кал Хоули и Дани неминуемо е
разпознал у него болката, която постоянно виждаше у мен.
Най-лесният начин бе да действам направо и да разпитам Кал за сестра
му, но вече си бях обещала да уважа правото му да скърби на спокойствие.
На Бъдни вечер точно бях седнала с лаптопа си, за да започна да търся
информация, когато някой почука на вратата ми.
Можеше да е всеки. Някой съсед. Домоуправителят. Момичета скаути,
които продават коледни курабийки.
Входната врата на сградата не бе обезопасена.
Оказа се Кал. Не ме грозеше опасност, а по-скоро неловка ситуация,
защото тъкмо се канех да търся в Гугъл името на сестра му.
Никога не бях виждала къщата на Кал или която и да е част от имението
на семейството му. Той живееше в свят, който по-скоро избягвах, защото
ме смущаваше, но познавах достатъчно нюйоркски редактори и жители на
Лонг Айлънд, за да си представя какво представлява домът на Кал.
Хубавото е, че той сякаш се чувстваше по-добре в моя свят, отколкото аз
бих се чувствала в неговия. Все пак леко се смущавах всеки път, когато
идваше в моя апартамент, сякаш едва ли не трябва да се извиня, че живея
в толкова малко жилище.
— Нямаш елха – каза Кал, когато отворих вратата.
— И шофира дотук, за да ми го кажеш?
— Дойдох да ти донеса подаръка.
Намръщих се. Изпратих на Таня подаръчни ваучери, смотан подарък
дори за мен. Не си направих труда да взема нищо на нашите, но съм
сигурна, че сестра ми е опаковала нещо и го е сложила под елхата им, уж
от мен. Знаех това, защото получих есемес от майка ми тази сутрин, че е
получила подаръка, който съм им изпратила по пощата, и се надява моят
от тях също да е пристигнал.
— Знам, че не ти е до подаръци – каза Кал. – И се канех да ти купя един
брой от „Гринч“ за майтап. Но предвид странните обстоятелства, при
които се запознахме, исках да ти дам нещо съвсем обикновено.
Подаде ми подаръчна торбичка.
— Не го отваряй до утре сутринта. Сега трябва да тръгвам.
— О, сигурен ли си? Канех се да поработя малко, но…
— Не, имам планове. Не си единствената дама, на която трябва да отнеса
подарък тази вечер. Закачил съм шейна с подаръци към колата.
Той ми намигна, опитвайки да изглежда като плейбой. Видът му бе
прекалено спретнат и примерен, за да му се получи.
— Приятна вечер – казах. Той се поколеба, преди да си тръгне.
— Ерин, канеше ли се… ще ходиш ли до гробището тези дни?
Изминаха няколко мига, преди да поклатя глава.
Дани беше кремиран и изпратих праха му на Глория, но на гробището
имаше плоча с името му. Знам, че хората ходят на такива места и оставят
цветя.
Обаче аз не можех.
— Добре – каза Кал. – Ако размислиш и искаш някой да дойде с теб,
просто ми се обади. Аз… аз ще отида на гроба на Лорън.
— Карай внимателно – казах, като не се сещах за нищо друго. –
Започнало е да се заледява.
Той кимна и си тръгна.
 Поставих подаръка му при останалите подаръци в ъгъла. Опакован бе по
начин, който ми подсказваше, че: първо, не го е опаковал той, и второ,
сигурно струва повече от всички останали подаръци заедно.
Гледах го известно време.
За момент някъде дълбоко в мен се пробуди някакво чувство.
Зарових го, преди да е изплувало на повърхността. Не бяха минали и
шест месеца от смъртта на мъжа ми.
Превключих на режим проучване, за да ангажирам мислите си.
Тъй като не попитах Кал нищо за Лорън, се оказа, че съм си поставила
херкулесовска задача.
Имаше огромен брой жени на име Лорън Грегъри.
И всички те бяха живи.
После се сетих, че бащата на Кал работи на Уолстрийт, така че бе
възможно втората му жена, майката на Лорън, да е нюйоркчанка. Според
Кал новата жена на Хенри бе от Калифорния.
Лорън Грегъри, Ню Йорк, даваше прекалено много резултати.
Лорън Грегъри, починала, даваше прекалено много резултати.
Голям пропуск бе, че не бях научила от Кал как точно е починала Лорън,
това би ме насочило в търсенето.
Хрумна ми нещо. И Кал, и Лорън бяха учили в Харвард. Прецених на
каква възраст е Кал и кога се е дипломирал, после въведох името на Лорън,
девет години по-късно и приблизителен период, в който би трябвало да е
учила там. Добавих „починала“ и натиснах бутона за търсене.
Открих я.
В памет на Лорън Грегъри.
Май 2019.
Сърцето ми заби по-бързо.
Знаех, че е починала по-рано през годината, но не че е станало едва два
месеца преди Дани…
Отворих линка и прочетох съобщението за смъртта й.
Лорън, напуснала ни на крехката възраст от двайсет години. Служба
в тесен семеен кръг. Църквата „Сейнт Пол“ в Кеймбридж.
Значи майка й трябва да е била от Масачузетс.
Не пишеше нищо за причината за смъртта, но това бе само кратко
съобщение.
Все пак бях открила мястото.
Отворих онлайн версията на местния вестник и си купих достъп до
архивите му срещу начална цена от 99 цента.
Превъртях доста статии, които нямаха нищо общо, докато не попаднах
на кратък материал за смъртта й.

ОТКРИТО ТЯЛО НА МЛАДА ЖЕНА

ПРЕДПОЛАГАЕМО САМОУБИЙСТВО

От полицията търсят свидетели, след като беше открито тялото на млада

жена, изчезнала от общежитието си в Харвард миналата седмица. Лорън
Грегъри, на двайсет години, е била намерена на брега на река Чарлс.
Предполага се, че смъртта е резултат от самоубийство, но от полицията
биха искали да установят движенията на Лорън в последните й часове.
Ако някой има информация, може да се свърже….
 Взирах се в екрана на компютъра и опитвах да прочета между редовете.
Смърт, причинена от самоубийство?
Това не е ли ясно като бял ден?
Мислите ми препускаха.
Кал каза, че Лорън била нападната. Каза, че нападателят й така и не си
получил заслуженото и че Дани помагал точно за това. Значи тя се е
самоубила – може би това е подтикнало Кал да потърси помощта на Дани.
Или е мислел, че не е самоубийство, че Лорън е била убита?
Въведох още варианти за търсене. Лорън Грегъри + смърт + река Чарлс.
Точно така открих една по-късна статия. Тя бе за погребението и
споменаваше повторно молбата на полицията за информация от
евентуални очевидци.
Статията разказваше, че скоро след първоначалния апел на полицията
се появили двама свидетели – шофьор на такси и мъж, който разхождал
кучето си в нощта, когато Лорън умряла.
Таксиметровият шофьор видял Лорън да се качва на парапета на един
мост, но се движел в противоположното платно на шосето и не можел да
спре.
Мъжът с кучето се разхождал през гората край реката и я видял да скача.
И двамата отишли в полицията още тогава и съобщили какво са видели,
но подобни сигнали обикновено се забатачват. От полицията изпратили
патрулна кола до моста, полицаите огледали намясто, не видели нищо и с
това всичко приключило. Реката завлякла тялото на Лорън надолу по
течението и чак когато майка й и брат й не успели да я открият по
телефона няколко дни, тя била обявена за издирване.
Нейни приятели казали на полицията, че е имала самоубийствени
мисли.
Никой не свързал изчезналото момиче със сигналите за жената, скочила
в реката.
Значи със сигурност бе самоубийство.
Прочетох отново двете статии, търсейки нещо загатнато между фактите.
Някакъв намек за смъртта й или за нападението над нея по-рано. Не
открих нищо.
Все още обмислях прочетеното, докато стоях пред огледалото и си миех
зъбите, преди да си легна.
Наведох се над мивката и изплюх пастата.
Вдигнах глава толкова рязко, че се шокирах от собственото си
отражение.
Лорън е скочила и се е самоубила.
Дани скочи и се самоуби.
Нямаше начин това да е съвпадение.

СЕГА

На третия ден от процеса срещу мен се изрежда върволица от свидетели,

призовани от прокурор Робъртс: други съседи, които са чули викове откъм
апартамента ми, хора, които са ме видели да шофирам в Нюпорт онази
нощ, водолази, които са претърсвали близките езера и гори.
Карла се справя с тях с професионално хладнокръвие, но усещам, че
всичко това се трупа в убедително обвинение срещу мен.
Фактът, че не съм отишла първа в полицията, създава впечатлението, че
съм бягала от нещо.
Нямаше начин да отида в участъка, където работеше Дани. Но съдебните
заседатели още не си дават сметка за това.
Аз все пак се обърнах към полицията.
Към един конкретен човек.
Наблюдавам внимателно съдебните заседатели. Неколцина от тях,
главно жени, ме зяпат постоянно, видимо вече са ме преценили, а аз все
още дори не съм си отворила устата.
Би трябвало съдебните заседатели да са обикновени хора, като мен, но
повечето от тези дванайсет души са или пенсионери, или млади и
безработни. Опитвам да си представя какво щях да си мисля, ако бях на
тяхно място. По-възрастните не могат да разберат жена, която би убила
съпруга си. По-младите не могат да разберат как някой като мен, който си
има всичко, би го пропилял нахалост.
Когато заседанието приключва късно следобед, Карла ми съобщава, че
още опитва да оспори явяването на свидетеля, планиран за следващия ден.
— Това е възмутително. Това, че се явява като свидетел на обвинението.
— Прави каквото се налага – казвам.
Тази вечер Карла нарушава протокола и ме прегръща силно, преди да ме
качат в колата, която ще ме върне в затвора. Охраната потропва по
решетките при вида на тази необичайна проява на човечност. Жената,
която е дежурна, е същата, която вчера случайно обърна желирания ми
десерт върху чистата ми блуза.
Тук не са доволни, когато вървиш ръка за ръка с лошата си слава.
Камо ли в моя случай.

На следващия ден прокуратурата призовава Бен Мичъл на

свидетелската скамейка.
Макар че очаквам появата му, въпреки всичко, което съм приела да
очаквам – или да не очаквам – от този процес, все пак се паникьосвам,
когато виждам Бен да се настанява на свидетелското място.
Колко пъти той ми каза да не ровя в случилото се с Дани? Да си го
спомням, какъвто е бил в очите ми?
Колко пъти ме предупреди?
Бен ме поглежда само за секунда и по гърба ми плъзват ледени тръпки.
Какво ще каже той?
Прокурор Робъртс минава през обичайните встъпителни въпроси бързо
– от колко време Бен познавал Дани, от колко време познава мен. И
докато с всички други свидетели проточваше тази фаза, сега, преди да се
усетя, вече говорят за онази вечер преди пет месеца.
Бен се намества нервно на стола, сплел пръсти пред себе си.
Напрегнат е. Дори оттук виждам потта по челото му.
— Детектив Мичъл, спомняте ли си какво правехте вечерта, когато Ерин
Кенеди се появи в дома ви? Вечерта, в която според обвинението е убила
съпруга си?
 — Да.
Прокурор Робъртс изчаква за момент, но Бен знае как се играе тази игра.
— Ще ни разкажете ли?
— Бях си вкъщи сам. Съпругата ми беше извън града с децата.
— Но сте отишли до вратата и сте отворили, макар че е било късно.
— Беше късно, но на вратата се чукаше… настойчиво.
Прокурор Робъртс изчаква.
— Това обезпокои ли ви?
— Да.
— Какво видяхте, когато отворихте вратата?
Бен си поема дълбоко дъх.
— Видях Ерин Кенеди.
— И как изглеждаше тя?
— Сякаш е била нападната.
— Нападната?
— Да. По лицето й имаше рани и синини от удари.
— Нещо друго във външността й направи ли ви впечатление?
Отново дълбоко поемане на дъх.
— Беше изцапана с кръв.
— Нейната собствена ли?
— Не изглеждаше да е нейната кръв.
Бен е заговорил по-тихо.
— Какво ви каза Ерин Кенеди?
— Помоли ме да отида в апартамента й с нея.
— Защо ви помоли това?
— Каза, че се е случило нещо ужасно и че е изплашена.
— Вие какво отговорихте?
— Попитах я чия е кръвта по нея.
— Тя отговори ли?
— Да. Каза, че е на съпруга й.
— Това изненада ли ви?
Бен поклати глава.
— Не. Вече бях наясно на какво е способен той.
Взирам се в Бен.
Искам отново да срещна погледа му. Той не поглежда към мен.
Както ми каза веднъж д-р Клайн.
Толкова много хора са ме предали.
Абсурдно е. В моменти като този ужасно ми се иска още да си говорехме
с Кал.
Иронията е, че парите му биха ми дошли добре. Кой знае. Ако разчитах
на тях, може би нямаше да се намирам сега тук.
В момента съм напълно сама.

ПРЕДИ

Исках да попитам Кал за Лорън. За самоубийството й.

Но бе очевидно, че Кал изобщо не желаеше да говори за Лорън.
Предполагах, че не би се зарадвал на въпроса ми как е минала първата му
Коледа без нея.
И без това единственото, от значение днес, бе да се погрижа за себе си.
Първото, което направих, след като се събудих, бе да се чуя по Скайп с
Таня.
Ирландия е пет часа напред и тя вече бе подпийнала, докато аз седях в
леглото, сънена и с разрошена коса.
— Имаш вид, все едно изобщо не си ставала – отбеляза Таня
разтревожена. – Боже, кажи ми, че не прекарваш празника сама и в
леглото. Не мога да понеса тази мисъл, Ерин!
— Тук е седем часът сутринта – напомних й.
Таня ме погледна объркана, после се засмя.
— О, извинявай. Започнах с алкохола още на закуска. Все пак – ще
ходиш ли някъде днес?
— Таня, Бъд ми спомена, че си му звънила три пъти вчера. Ще отида в
бара за вечеря, не се тревожи.
— Не ми е съвсем спокойно – призна Таня. Облечена бе с пуловер на
червени коледни топки за елха. Изобщо не бе в неин стил и бе много
смешен. Със сигурност го бе получила от родителите ни.
— Това си е бар – продължи тя. – Не мога да повярвам, че работят днес.
— Тук големият празник е Денят на благодарността, Таня. А и Бъд
отваря само заради местните, вече ти казах. И той ти го е обяснил. Сигурно
и телефонният оператор може да ти го потвърди. Ти къде си всъщност?
Не можех да разпозная стаята, в която се намираше. Апартаментът на
Таня бе с бели стени и минималистичен дизайн.
Уф.
Майка ми имаше навика да разкрасява къщата всяка година за Коледа,
така че тапетът бе различен от миналогодишния, разбира се.
— Просто иска да ти каже здрасти – сервира ми Таня.
— Нали каза, че ще ходиш у тях чак следобед? – протестирах.
— Ето ги.
Принудителни семейни събирания. Колко забавно. Поне ще разполагам
с история, с която да конкурирам Кал при следващата ни среща.
И двамата ми родители се появиха на екрана на компютъра и гледаха
във всевъзможни посоки, само не към камерата, защото не можеха да
проумеят, че технологиите са способни на подобни чудеса.
— Ето я, Джон. Виж я.
Баща ми надникна към образа ми на екрана. Аз махнах, а той се облегна
назад.
— Ето те и теб – каза той.
— Да, ето ме.
Направо чудно. Установихме, че наистина съществувам в компютъра.
— Весела Коледа – каза той.
— Весела Коледа – повторих.
— Добре ли си прекарваш деня?
— Тук е седем и пет сутринта.
— Супер. Отивам да проверя пуйката.
— Добре.
Той изчезна и останах насаме с майка ми.
Тя не изглеждаше особено добре.
— Наистина се надявах да дойдеш – изрече тя. – След всичко, което…
 Не потръпнах отвратено, както обикновено, когато започне с пасивно-
агресивните си тиради.
Преди Нийв да загине, Джон и Моура Кенеди притежаваха изначална
вяра в доброто у хората.
Когато онзи мъж отне живота на сестра ми, той отне от родителите ми
доверието към другите хора.
Таня и аз, и двете вече пълнолетни, се оказахме подложени на
постоянни атаки. Къде отиваш, с кого отиваш, с кого си, в колко часа ще се
прибереш, какво правиш. За мен беше най-гадно, защото по онова време
още живеех у дома.
Трудно се дишаше покрай скръбта на Моура, камо ли ти самият да
страдаш.
— И аз се надявах да дойдете – изстрелях в отговор. – След всичко,
което…
Тя нацупи устни.
— Знаеш, че с баща ти не можем да понесем полета.
— Попитах дали могат да изпратят тялото на Дани в Ирландия, за да
бъде опят от местния ви свещеник, но когато разбрах, че ще го таксуват
като допълнителен багаж, се отказах.
— Не е смешно, Ерин.
Замига усилено. Сега щяха да потекат сълзите. Тя постъпи зле с мен, но
аз трябваше да й се извинявам.
Не и днес, Моура. Не и днес.
— Съжалявам – изрече.
Не можех да повярвам на ушите си.
— Трябваше да положим усилие и да дойдем.
Сега не знаех какво да кажа.
Избърсах сълзите от очите си с края на завивката. Изрисувана бе с
коледни еленчета. Дани я купи от „Уолмарт“ и тя стана коледното ни
одеяло.
— Моля те, не плачи, миличка – каза майка ми и аз се разплаках още по-
силно. Подейства ми като катарзис. През последните месеци ми се събра
толкова много. Не си давах сметка колко гневна и разочарована съм била
от родителите си и колко ми е тежало това досега.
— Ще дойдем следващия месец – каза. Вече и тя плачеше.
— Не, аз ще дойда следващия месец.
— Ще си вземем билети.
— Аз ще си купя билет.
— Е, ако мислиш, че така е по-добре.
Прекалено късно бе, бе ме надхитрила и дори не усещаше, че го е
направила.
Но поне отчасти томахавката бе заровена. Или поне върхът на острието.
След още половин час празни приказки се освободих от оковите на
Скайп.
Половин час по-късно тичах сама по пустия плаж, а солените пръски
мокреха лицето ми. Докато се върна и пъхна под душа, вече чаках с
нетърпение коледната вечеря и съпътстващите я питиета.
Но първо седнах да разгледам подаръците си. Настаних се по турски на
пода, облечена в една тениска на Дани и пухкави чорапи, и започнах да ги
разопаковам. Изведнъж ме обзе съжаление, че не съм си купила елха.
 Хрумна ми една идея. Изправих се, намерих чаени свещи и запалих
няколко върху масичката за кафе. После пуснах телевизора и намерих
канал с коледна музика. Накрая извадих бутилка текила. Готово,
празнична атмосфера за пет минути.
Таня ми бе изпратила цял куп козметични продукти за лице и тяло –
глезотии от любимата ни марка. Мама и татко бяха пъхнали двеста долара
в картичка, на която пишеше да си купя нещо хубаво. Буквално бяха
пратили двеста долара в плик по пощата. Бяха загубили вярата си в
човечеството, но се доверяваха напълно на американските пощенски
служби.
Майк ми бе пуснал картичка от Сирия, където още изчакваше да бъде
прехвърлен. На картичката имаше камили, а отзад пишеше, че мога да
разчитам на него, каквото и да става.
Отворих подаръка от Глория, макар че знаех какво е, преди да съм го
разопаковала.
Снимка на нас с Дани и нея в рамка – в нейната градина във Флорида.
Зад нас се виждаха палми и красив розов залез. Облегнала се бях на
гърдите на Дани, седяхме на одеяло върху тревата, а аз гледах леко
смутено към камерата. Изглеждах щастлива.
О, Глория.
Знам, че бе засегната, че не отидох да я посетя след погребението.
Срамувах се заради това, но Глория бе човек, който може да се справи с
трудностите. Освен това не исках да научава какво говорят за Дани. Не
исках да разбира за намерените доказателства. По телефона й казах, че е
станало объркване. Ако се видехме на живо, тя щеше да усети, че я лъжа.
По-добре да си мисли, че Дани се е самоубил, защото е бил депресиран.
Оставих снимката и преминах към следващия подарък.
Колегите ми се бяха придържали към изпитани варианти – парфюми,
пижами, свещи, бижута.
Разрових се в купчината, търсейки подаръка на Кал. Бе опакован
толкова красиво, че направо ми бе жал да го отворя.
Когато все пак махнах опаковката, вътре ме очакваше изненада.
Тъй като работех в издателство, никой от познатите ми не ми купуваше
книги.
Всички знаеха, че ако поискам някоя книга, мога почти сигурно да се
сдобия с нея без пари.
Това бе жалко, защото причината да се заловя с тази работа беше, че
обожавах книгите. Като малка любимият ми момент от Коледа беше,
когато отварях новите си книги, миришех страниците им, прокарвах
пръсти по гладките им гръбчета.
Кал бе намерил много старо и ценно издание на „Великият Гетсби“.
Не бе любимата ми книга. Но той бе вложил мисъл и старание в този
подарък.
Пъхнал бе и картичка: За това, че сподели „Фалез“ с мен.
Наистина трябваше да му купя нещо.
Изпратих му снимка на книгата и съобщение по УотсАп.
Страхотно. Надявам се денят ти да не е прекално ужасен. Не
забравяй, че винаги можеш да избягаш в „Макналис“.
В отговор получих поредица от емоджита, които показваха, че е
заобиколен от хора, които му се иска да убие, и че вероятно след това ще
повръща.
Усмихнах се и започнах да събирам опаковъчните хартии и да прибирам
последните подаръци.
Един от тях привлече вниманието ми.
Увит бе в блестяща златна хартия, инкрустирана с коледни елхи.
Нямаше картичка или етикет от кого е.
За момент си помислих, че съм го отделила от друг подарък, с който е
вървял в комплект, с обща картичка.
Взех го и с всяка изминала секунда ми се струваше все по-тежък.
Това бе хартията, с която Дани опаковаше подаръците ми миналата
година.
Съвпадение, казах си, докато я разкъсвах.
Кутия, в която имаше златна верижка с окачени на нея две преплетени
сърца.
И отдолу, на малка картичка, пишеше:
Ти и аз завинаги.
С почерка на Дани.
Опитвах да осмисля това, което виждах.
Мозъкът ми запрепуска бясно.
Бе подарък от миналата година и някак си е останал в този ъгъл, ъгъла,
където бяхме сложили елхата миналата година. Сега случайно се бе озовал
сред другите подаръци.
Глупости. Ако не го бях отворила миналата година, Дани щеше да го
потърси. Щяхме да си поиграем на топло - студено.
Не исках да превъртя.
Така че анализирах фактите.
Дани бе мъртъв.
Дани ми бе изпратил коледен подарък.
Не, не го бе изпратил.
Подаръкът бе в апартамента ми.
Мъртвият ми съпруг бе оставил коледен подарък в апартамента ми.
Връхлетя ме паник атака.

Две пропуснати обаждания и множество неотворени есемеси, преди да

започне чукането по вратата на апартамента ми.
— Ерин! Вътре ли си?
Кал, облечен в костюм на „Калвин Клайн“ от три части и с червен шал –
изглеждаше като излязъл от сцена в коледен филм.
Неприятният ми съсед, г-н Новак, бе на площадката отвън и се
ослушваше любопитно. Кал демонстративно му пожела весела Коледа.
После допря телефона до ухото си.
— Открих я. Да, вкъщи си е. Не, не мисля, че иска да й опаковаш
вечерята. Позвъни на сестра й, моля те, Бъд. И на Карла.
Той влезе, пристъпвайки предпазливо, после затвори вратата.
— Ако искаш да си вървя, ще го направя. Но първо искам да ти
благодаря сърдечно, че ме спаси от ада на семейство Хоули днес.
Примигнах бавно, опитвайки да осмисля чутото.
— Моля – отвърнах.
— Бих ти предложил вода, кафе и парацетамол – каза Кал.
 — Предпочитам още текила.
— Сигурна ли си, че не си аристократка по рождение? Говориш като
майка ми.
Седях послушно, докато той приготвяше спасителните средства, после
изпих и преглътнах всичко, което ми подаде.
— Просто не можа да я понесеш? Мисълта за вечерята? – попита той. –
Никой не те вини. Обаче всички се разтревожиха, това е. Досетих се, когато
Бъд ми се обади. Той не можеше да остави бара, пълно е с клиенти. И
моята Коледа беше ужасна. Смятах да се кача в колата и да посетя майката
на Лорън веднага щом успея да се измъкна…
Едва успявах да следя думите му. Кутията с колието бе на масата пред
мен и с мъка отделях поглед от нея.
— Бях добре – започнах да обяснявам. – Тъкмо се канех да се облека, за
да отида при Бъд, веднага след като си отворя подаръците. Благодаря ти,
между впрочем.
— Вече го направи.
Той седна на ръба на дивана до мен.
— Какво стана?
— Получих подарък от Дани.
Кал се намръщи.
— Ето го – посочих кутията.
Той я взе, сякаш съдържаше отрова, отвори я и надникна вътре.
— Това е неговият почерк. Хартията, която той използва. Подаръкът е
какъвто той би ми избрал. И нямаше картичка или марка отвън – просто
беше тук, в апартамента.
— Номер е – каза Кал.
— Не е.
— Не може да е това, което си мислиш. Къде точно беше? Да не би да ти
го е купил миналата година и да е останал…
— От тази година е – настоях.
— Но…
Кал не изрече очевидното.
Той се взря в мен със загрижен поглед. Тревожеше се, че съм превъртяла
– но после заоглежда кутията. Самото й присъствие бе доказателство, че не
си измислям.
Стана и закрачи напред-назад.
Преглътнах и изрекох това, което се въртеше в главата ми през целия
следобед.
— Знаеш ли… аз така и не видях тялото на Дани.
Кал спря и поклати глава невярващо. Прокара пръсти през косата си.
— Не може да е това. Просто не може да е.
— Тогава какво е обяснението? Не се сещам за някого, който би ми
погодил подобна извратена шега, Кал. Прекарах пет месеца в опити да
асимилирам случилото се с Дани и да приема, че единственият неоспорим
факт е, че той е мъртъв. Няма го. Ами ако…?
— Някой има ли достъп до апартамента ти? – попита Кал.
— Никой няма ключ освен Бъд и се съмнявам, че той изобщо знае къде
го е дянал.
— Къде беше кутията? Точно?
— Ей там. При останалите подаръци.
 — А те как се озоваха там? С доставка? По пощата? По куриер?
Говореше толкова бързо, че не насмогвах да му отговоря.
— Не, донесох повечето от работа онзи ден, помниш ли, че ги мъкнех в
бара. Когато се събрахме на по питие? После ги сложих ей там. Стоварих ги
всичките на пода.
— Възможно ли е да е бил на бюрото ти в работата? Да е пристигнал по
пощата там и някой да го е оставил на бюрото ти? Никъде не пише „Весела
Коледа“, може да е стар подарък.
— Не. Торбите с подаръците ми бяха връчени. А и Дани никога не
изпращаше нищо до офиса. Докато той беше жив, работех почти
постоянно от вкъщи. Освен това опаковъчната хартия е на коледни елхи.
Кал ме погледна в очите.
— Някой го е сложил в торбите при останалите подаръци.
Готово, загадката бе решена. Той изглеждаше доволен.
Дани наистина бе мъртъв.
Подаръкът не бе от него.
Само за момент…
Имах чувството, че някой отново бе издърпал килима изпод краката ми.
— Кой? – попитах сърдито. – Кой би го сложил там? Ти? Карла? Бъд?
Той поклати глава.
— Бъд щеше да ши каже. Аз щях да ши кажа. А Карла не е познавала
Дани. Някой, който е познавал Дани приживе, е пазел този подарък за теб.
Някой колега или нещо от сорта.
После осъзнах кой. Не е бил колега. Те щяха да ми го връчат директно.
Онази вечер срещнах някого.
Случайно се засякох с психиатърката на Дани.

Следващият път, когато говорих с д-р Клайн, бе на неин терен.

В деня след Коледа я посетих на домашния й адрес, който Кал бе открил.
Не го попитах как се е добрал до частен адрес, който не фигурира в
никакви указатели. Дори и аз знаех, че парите вършат чудеса, когато
трябва да се заобиколи някоя стандартна процедура.
Д-р Клайн живееше в къща до плажа в Куог, между отделните части на
Хемптън. Карах по Дюн Роуд, следвайки напътствията на Кал, и паркирах
точно когато зърнах керемидения покрив.
Днес бе студено, леден вятър духаше откъм океана и забиваше
песъчинки в лицето ми. Още нямаше обед, а вече бе мрачно, трупаха се
дъждовни облаци и усещах първите капки.
Побягнах към къщата и се скрих на верандата. Надявах се запалените
лампи да означават, че тя си е вкъщи, а не че са включени от автоматичен
таймер, докато е на почивка. Исках този разговор да ми се махне от
главата и освен това не ми се шофираше на обратно в задаващата се буря.
Д-р Клайн си беше вкъщи и не се изненада, когато отвори вратата и ме
видя на прага й, загледана разтревожено в небето.
— Ерин. Влез.
Не попита откъде съм научила адреса й, не ми заяви, че появата ми е
неуместна.
Знаела е, че ще дойда.
Ако знаеше, че съм достатъчно умна, за да се досетя, че подаръкът е от
нея, тогава какви бяха тези игрички?
Но аз не бързах. Престъпих вътре и опитах да скрия изумлението при
вида на красивата къща.
Да си психиатър в държава, пълна с нарцистични личности, явно носеше
добри пари. Накъдето и да погледнех, виждах изящни старинни мебели и
предмети – бюро, за което повечето ми автори биха убили. Библиотеки с
луксозни книги с твърди корици и класически издания. Бели завеси от
муселин обрамчваха прозорците, а по первазите имаше запалени свещи в
големи стъклени буркани. Диван с Г-образна форма заемаше единия край
на дневната, отрупан с кашмирени одеяла и плюшени възглавнички. До
мен огромна ваза с бели зимни рози изпълваше пространството с лекия им
цветен аромат. А коледната елха бе висока до тавана и с изключително
стилна украса.
Последвах я в кухнята. Покани ме да седна на някой от високите столове
до плота и аз се настаних. Въпреки че исках да овладея гнева си, за да
изразя възмущението си, у мен имаше някаква елементарна учтивост,
която не можех да изключа.
Д-р Клайн погледна бълбукащото кафе в каната, а после се завъртя и
отвори хладилника. Извади бутилка изстудено бяло вино и ми предложи с
жест.
— С кола съм.
— Нещо против аз да си сипя?
Правете каквото искате, само ми кажете истината, д-р Клайн.
Свих рамене.
Тя си наля голяма чаша, а аз приех газирана вода „Сан Пелегрино“.
Отпих, за да овлажня пресъхналото си гърло.
— Получила си подаръка – каза тя.
Уважавам хората, които не си губят времето в празни приказки.
— Получих подаръка. И дойдох да попитам какви са тези ужасни
игрички?
— Той… Дани ме помоли да ти го дам.
Слава богу, че бях седнала.
— Кога?
Тя отпи от виното си.
— Докато го лекувах. Преди да умре.
Всеки път, щом започнех да си мисля, че невъзможното е някак реално…
следваше студеният душ на разочарованието.
— Не разбирам. Как можахте да ми го причините? Да отворя подарък от
починалия си съпруг сутринта на Коледа? Това е… това е безсърдечно.
Тя примигна бързо, страните и вратът й пламнаха.
— Мислех… мислех, че в кутията има писмо. Което обяснява всичко.
— Нямаше.
Сега тя изглеждаше искрено разкаяна.
— О, боже, Ерин. Той ме накара да се закълна, че ще ти го дам, но не
искаше да знаеш, че ме посещава.
— Но защо чакахте толкова дълго? Та той е мъртъв от месеци!
Д-р Клайн разтри слепоочията си с пръсти. Можех да я уверя, че
главоболието й е нищо в сравнение с пулсиращото напрежение в челото
ми.
— Не знаех къде живееш – каза тя. – Дани ми даде служебния си адрес,
когато се записа като мой пациент. Носех го в чантата си от месеци, чудех
се дали да го изпратя до работата му, за да ти го предадат, или… Реших, че
ако изчакам, може да те видя отново. Но ти така и не дойде. И онази вечер,
преди Коледа, те срещнах случайно. Просто предположих, че вътре има
нещо, което ще ти помогне да разбереш случилото се. Права си, трябваше
да ти го дам, когато дойде в кабинета ми, и да ти кажа какво представлява.
Но не мислех рационално в онзи момент.
— Чакайте малко. Няма ли протокол, някакво правило, ако подозирате,
че съществува вероятност пациент да отнеме живота си, не трябва ли да
сигнализирате някъде? Той ви е дал подарък, който да предадеше след
смъртта му. Как сте седели срещу него всяка седмица и сте го слушали,
осъзнавайки, че животът му е в опасност, без да предприемете нищо?
Опитвах да овладея болката и гнева в гласа си, но не успявах.
— Не беше така – възрази д-р Клайн. – Не смятах, че има опасност от
самоубийство.
— Но е имало – настоях немощно. – И той се самоуби.
Д-р Клайн изглеждаше неутешима.
— Дани никога не е намеквал, че обмисля отнемането на живота си –
каза тя с треперещ глас. – Дори когато ме помоли да пазя този подарък за
теб.
— Но тогава защо ви го даде? С какво обяснение?
— Той… той се тревожеше, че нещо може да му се случи.
Сърцето ми заби учестено.
— Какво по-точно?
— Не знам. Но той смяташе, че е в опасност. И когато ми даде красиво
опакования подарък, каза: Мисля, че ще оправя нещата, но ако не успея,
ще се погрижите ли тя да го получи? – Лицето на д-р Клайн се изкриви
при спомена. – И после добави: Просто й го дайте. Но ви моля да го
направите дискретно. Не искам тя да узнава, че съм ви посещавал.
Времето спря.
— Но подаръкът беше опакован с коледна хартия!
— Ерин, мисля, че го е увил с каквото е имал подръка.
Затворих очи и си поех въздух. Още имаше от това руло хартия на
дъното на гардероба ни. И Дани би постъпил точно така.
— Дани е смятал, че е в опасност? Каква по-точно?
— Не ми каза. И като премислям всичко отново, стигам до извода, че
може да е било просто параноя.
Д-р Клайн се поколеба. Отпи още от виното.
— Дани беше в депресия. Поради множество причини, някои от които
успяхме да изясним, и други… може би по-скоро свързани с наследствена
предразположеност. Знаеш ли, че баща му е страдал от депресия? Той го е
научил чак след смъртта на баща си. Брат му също, доколкото знам. Не
съм съвсем сигурна къде беше балансът за Дани – просто знам, че някои
събития в живота му не биха му оказали такова въздействие, ако я нямаше
предразположеността към депресия. Не трябва да се виниш, че не си
забелязала. Хората, които живеят с тази болест, често стават експерти в
прикриването й. Но – макар че беше преминал през тежки периоди –
Дани не ми правеше впечатление като човек, който би направил опит за
самоубийство. Толкова убедително твърдеше, че е намерил решение на
проблемите си. А когато спря да идва, трябваше да го потърся. Това е най-
голямото ми съжаление, повярвай, не те лъжа.
— Чакайте. – Не успявах да следя това, което ми казва. Или главата ми
се въртеше, или стаята. – Казвате, че е спрял да ви посещава?
— Да. Няколко месеца преди смъртта си. Дълго време пазех неговите
часове свободни. Това е стандартна практика, защото никога не се знае
дали пациентът няма да се появи отново. А и той продължаваше да плаща
за терапията, но просто не идваше. Напълно възможно е през това време
да се е случило нещо – всъщност най-вероятно се е случило, за да
предизвика самоубийството му – но се кълна в живота си, Ерин, не очаквах
да стане така. Той беше изплашен, но не от себе си. От други. Така ми каза
и аз му повярвах. Тогава.
Дани не страдаше от параноя. Сигурна бях. Но от кого се е страхувал
толкова, че да остави при д-р Клайн подарък за мен? И защо подарък?
Защо не писмо, в което да обяснява всичко, както е предполагала тя?
Огледах внимателно цялата кутия, изпразних я, махнах сатенената
възглавничка – нямаше тайна бележка, нито скривалище.
Отпуснах глава в дланите си. Имах чувството, че с всяка крачка напред
правя две назад.
— Значи се е боял, че нещо може да му се случи, а после сам отне живота
си – мърморих. Вдигнах глава. – Това изобщо не се връзва. Защо е спрял
да ви посещава? Защо не е говорил с мен?
Тя си пое дълбоко дъх.
— Не става така. Когато някой е решил да отнеме живота си – говоря за
случаите, когато някой е твърдо решен да го направи – тогава съзнателно
не говори с хората. Щом решението е взето, човек не би рискувал някой да
го разубеди. Това имах предвид, когато казах, че нещо е предизвикало
Дани и то се е случило след последното му посещение при мен. Той
предусещаше, че нещо лошо се задава на хоризонта.
— Знаете ли, че пистолетът му беше в сейф в спалнята ни? Така и не
успях да проумея защо не го взе и не се застреля, а отиде до прозореца,
пред очите ми. Но после се сещам какво ми каза партньорът му – че е
дошъл да арестува Дани. И мисля, че може би Дани не е бил взел
окончателно решение, но когато е видял лицето на Бен, е разбрал, че
всичко е свършило.
Д-р Клайн наведе глава на една страна.
— Това е напълно възможно. Често е спонтанно действие. Човек може да
има самоубийствени мисли, но бомбата трябва да гръмне.
Д-р Клайн се протегна над плота и постави длан върху ръката ми.
— Съжалявам – изрече поредното извинение. – Заради начина, по който
реагирах в тази ситуация. Не мога да спра да мисля за това и да се
обвинявам, че не ти дадох подаръка директно.
— Не разбирам защо няма писмо, както вие предположихте.
— Може би не е намерил точните думи. Или просто е искал да знаеш
какво е в сърцето му.
Преглътнах буцата в гърлото си.
Тя се взря във виното си. Вдигна поглед, бе се сетила за нещо.
— Този проблем, който е имал в работата – започна тя. – Той сам ли го е
предизвикал?
Поколебах се.
— Не знам. Човек, на когото имам доверие, ми каза, че е възможно да са
го нарочили заради случай, който е разследвал. Но колегите му разполагат
с доказателства, от които изглежда, че Дани е постъпвал нередно.
Помолих неколцина приятели да ми помогнат да разнищя тази история,
но е трудно, защото са намесени полицаи.
Д-р Клайн остави чашата си върху плота.
— Дани не беше съвършен – каза тя. – Имаше си недостатъци като всеки
човек и беше правил неща, за които съжаляваше. Това ми стана ясно
веднага. Не пожела да сподели точно какви са били тези неща, дори и след
множество сеанси. Но знам, че изпитваше вина и искаше да я изкупи.
Абсолютно съм сигурна обаче, че не беше способен да извърши нещо
наистина лошо.
Срещнах погледа й.
— Мога ли да ви кажа нещо? Нещо, което трябва да запазите в тайна?
Тя не отговори веднага, обмисли въпроса ми, после кимна.
— Дани опитвал да помогне на едно семейство да стигнат до истината за
самоубийството на едно момиче. Тя скочила от един мост няколко месеца
преди Дани да се самоубие. Дани скочи от прозореца. А малко след
нейната смърт той е спрял да ви посещава. Трябва да има някаква връзка,
не мислите ли?
Д-р Клайн се намръщи.
— Твърде голямо съвпадение.
— И аз си помислих същото.
— Защо се е самоубило момичето?
— Преди години е била изнасилена и предполагам, че не е могла да се
съвземе. Или някой я е заплашил, когато е опитала да разобличи
виновника. Не знам. Сама казахте, кой знае какво е ставало в главата й.
Как бих могла да разбера защо е отнела живота си?
Д-р Клайн поклати глава.
— Във всеки случай не е същото. Можеш ли да говориш с някого от
близките на момичето?
— Сложно е. Знам за нея само защото брат й е помолил Дани да проучи
случая. А той самият се бори със собствената си скръб и освен това се
чувства отговорен, че е замесил Дани. Не говорим за нея. Не познавам
останалите й близки.
— Ясно. А приятелите й?
— Не знам как да ги открия.
— Какво знаеш за живота й?
Разказах оскъдните факти за Лорън Грегъри, които бях успяла да науча,
включително и това, че е следвала в Харвард.
— Хммм – каза д-р Клайн замислено. – И аз съм завършила Харвард.
Мога да се свържа с някой от преподавателите й и да получа достъп до
справка какви лекции е посещавала.
— Ще го направите ли заради мен?
Д-р Клайн ме изгледа изпитателно.
— Доста хора предадохме Дани по някакъв начин, Ерин. Бих искала да
ти помогна, доколкото мога. Трябва да ти се реванширам, най-малко за
това с подаръка.
— Аз… благодаря ви.
Тя навежда глава.
— Мога ли да попитам колко време ви посещаваше той?
 Кратко мълчание. После:
— Дани започна да ме посещава малко след запознанството си с теб.
Мили боже.
Поех си дълбоко дъх.
— Ако беше жив сега, мисля, че щях да го убия.
Нямаше какво повече да се каже.

СЕГА

От самото начало Бевърли Форд е убедителен свидетел, който ми нанася

сериозни вреди.
Издокарана в скъп пуловер от кашмир и елегантен черен панталон,
Бевърли отговаря кратко, точно и ясно.
Знам, че Карла има внимателно обмислен план как да я атакува, но за
момента показанията на Бевърли ме карат да се чувствам все по-
изплашена.
Прокурор Робъртс също е в най-ефективния си режим, в унисон със
свидетелката. Двамата умело впечатляват съдебните заседатели с
професионализма си.
— Разкажете ни за сцената на местопрестъплението, както я заварихте –
казва Робъртс.
Бевърли кима веднъж. Косата й е прибрана в стегнат френски кок на
тила и нито косъмче не стърчи от него. Тази жена не оставя нищо на
случайността.
— Когато пристигнах – започва тя с мек южняшки акцент, –
криминолозите вече бяха извършили вътрешно спираловидно
претърсване.
— Може ли да поясните за нас, простосмъртните, какво означава това?
— Разбира се. Криминолозите бяха започнали от периметъра на стаята
по посока на центъра. Бяха снели отпечатъци от пръсти и бяха
фотографирали следите.
— А каква беше вашата роля в апартамента в онази нощ?
— Аз съм специалист по анализ на моделите на разпръскване на кръвта.
— Тоест?
— Моята работа е да анализирам следите от кръв на
местопрестъплението и да установя точно как е била пролята кръвта.
— Много интересно.
Прокурор Робъртс изрича това, сякаш никой от нас не е гледал
телевизионен сериал с криминолози по Нетфликс.
— Това е важна част от криминологичния оглед на
местопрестъплението, нали? – пита той.
— Несъмнено – отговаря Бевърли. – Моделите на разпръскване на
кръвта могат да разкрият какво оръжие е било използвано. Нека поясня.
Високоенергийният модел обикновено се състои от множество
миниатюрни капчици и това насочва към изстрел с огнестрелно оръжие.
Модел с отхвръкнали пръски означава, че предмет, например бутилка
вино, е бил в контакт с източника на кръв и след това се е отместил назад.
Капчиците в този случай често са по-големи и обичайно имат формата на
сълза.
— Успяхте ли да анализирате петната от кръв в апартамента на Ерин
Кенеди?
— Да. Имаше голямо количество кръв, което да бъде анализирано.
— Какво установихте от тези петна?
— Ваша чест, може би на този етап е добре да използваме диапозитивите
със снимки от местопрестъплението, за да улесним съдебните заседатели?
Съдията повдига вежда към прокурора с идеята, че той трябва да реши
кога да бъдат показани тези снимки.
Светлините се гасят и се вкарва екран за проектор. Доказателствата,
представяни от Бевърли Форд, остават единственото светло нещо в залата.
Извръщам поглед, когато показват първата снимка от апартамента ми –
уголемен фотос на кървавата сцена, която полицаите са открили преди пет
месеца.
Когато поглеждам отново, забелязвам, че всички съдебни заседатели са
приковали очи в екрана.
Петната кръв са оградени, за да изпъкнат местата, където са открити –
по пода, върху масичката за кафе, на кухненския плот, по стените и тавана.
Бевърли е получила дистанционно, с което сменя снимките, и спира,
докато говори.
— Моят анализ на тези петна от кръв сочеше модел с отхвръкнали
пръски. Виждате ли тук пръските с форма на сълза, за които ви обясних?
Бевърли открива снимка, която илюстрира това, за което говори, и спира
на нея. Всички в залата, освен Карла и мен, кимат.
— Моделът с отхвръкнали пръски сочи множество удари, нанесени с тъп
предмет.
— И защо? – пита прокурор Робъртс.
— Защото обикновено първият удар не причинява кървене. Трябва да
има повтарящи се удари с тъп предмет, за да се стигне до кръвотечение.
— Тъп предмет като бутилка вино? – пита прокурор Робъртс.
— Да.
Прокурорът взема дистанционното от Бевърли и превключва на
последната снимка.
Там в едър план е снимана счупена бутилка от вино. Парчетата стъкло
блестят, изцапани с кръв.
— Колко силно трябва да се удари някой с пълна бутилка, за да се счупи
тя? – пита прокурор Робъртс.
— Възразявам! – вика Карла. – Свидетелката по кървави петна ли е
експерт или по винени бутилки?
— Отхвърля се – решава съдията.
Бевърли кима топло към него.
— Трябва да удариш някого многократно и много силно. В нашите
експерименти в лабораторията бяха необходими шест до седем удара, за да
се счупи стъклото.
Напрежението в съдебната зала става осезаемо.
— Също така изучавате и траекторията на кървавите пръски, нали? –
пита прокурор Робъртс след пауза от няколко секунди. – Ъгълът, под който
е отхвръкнала кръвта?
— Точно така.
— По какъв начин това подпомага криминологичното разследване?
 — Оглеждаме къде са попаднали пръските кръв и по траекторията
можем да преценим къде се е намирала жертвата, когато пръските кръв са
излетели във въздуха.
— Какво установихте на местопрестъплението в този случай?
— Имаше много кръв из дневната зона на апартамента, което
означаваше, че жертвата е бил в движение, когато е получил първия удар.
Обаче най-същественото откритие беше кръвта, която открихме отстрани
на плота.
— Какво ви разкри това?
— Че убитият е бил удрян, докато е лежал на земята.
Вътрешно умирам.
Опитвам да срещна погледа на Карла, но тя не поглежда към мен. Така
че просто се взирам в образите на екрана – сега се вижда кухненският плот
отстрани.
— Количеството кръв, намерено на местопрестъплението, съответстваше
ли на местопрестъпление, където някой е пострадал при самозащита?
— Е, зависи – казва Бевърли. – Ако собственик на жилище застреля
някого при самозащита, може да се очаква голямо количество кръв.
— Но в апартамента нямаше следи от стрелба?
— Не. Нямаше следи от стрелба в апартамента и както казах, петната от
кръв не съответстваха на причинени от огнестрелно оръжие.
— От показанията на обвиняемата знаем, че не е използвано
огнестрелно оръжие, тя е заявила, че се е защитавала от съпруга си.
Количеството кръв съответства ли на самозащита без стрелба?
Бевърли накланя глава, преценявайки отговора си.
— Кръвта, открита в апартамента на Ерин Кенеди, беше в необичайно
голямо количество. Само тази година съм работила на петдесет и седем
местопрестъпления. Петнайсет от тях бяха самозащита при домашно
насилие или влизане с взлом. В един от тези случаи мъж ударил крадеца,
нахлул в дома му, два пъти с бейзболна бухалка. Тези два удара били
достатъчни да обезвреди крадеца. Разбира се, мъжът бил достатъчно
силен, за да нанесе тези удари.
— Колко кръв открихте на онова местопрестъпление?
— Само кръв от крадеца, когато той счупил прозорец, за да влезе в
къщата, и порязал ръката си.
— Кръвта, която открихте в апартамента на Ерин Кенеди, съответстваше
ли повече на местопрестъпленията на убийства, по които сте работили?
— Възразявам!
Тялото на Карла трепери от възмущение.
— И също така, ваша чест, не приключихме ли с тези снимки? – допълва
Карла.
Съдията вдига ръка, за да направи знак да светнат лампите.
— Бевърли Форд е специалист по анализ на петна от кръв – продължава
Карла. – Тя не е нито лекар, нито патолог, ваша чест.
— Но все пак е наясно със следите от кръв на едно местопрестъпление –
намесва се прокурор Робъртс.
Съдията обмисля решението си.
— Ще позволя въпроса, адвокат Делгадо. Вие ще имате възможност да
разпитате свидетелката и да изясните компетентността й. Отхвърля се.
Отговорете на въпроса, г-жо Форд.
 — Да – казва Бевърли Форд. – На местопрестъплението имаше
достатъчно кръв, за да убеди и мен, и детективите, че там е било
извършено убийство. Точно затова Ерин Кенеди беше арестувана и
задържана.

Днес Карла има лека простуда, така че гласът й звучи дрезгаво, а лицето
й е зачервено, когато се изправя, за да започне с въпросите си съм
невъзмутимата Бевърли Форд.
По време на почивката Карла си сложи капки за нос и изсмука хапче за
гърло. Сега отпива глътка вода, после се обръща към свидетелката.
— Анализът на кървави петна не е безспорно признат научен метод,
нали така? – пита Карла.
Бевърли не мигва.
— Има своите противници. Както всеки криминологичен анализ, той
може само да допринесе за изграждане на цялостната картина на
случилото се. Когато полицията знае, че даден свидетел лъже или укрива
доказателства, се налага да използваме най-различни научни методи, за да
установим какво в действителност се е случило на местопрестъплението.
— Обаче не е ли вярно – продължава Карла, – че анализът на петната от
кръв зависи от интерпретацията на анализиращия?
— Невинаги. Разграничаването между високоенергиен модел и такъв с
отхвръкнали пръски е съвсем недвусмислено. Няма как едното да се
сбърка с другото.
— Но ако местопрестъплението е замърсено преди вашето пристигане,
няма как да знаете дали това, което виждате, са оригиналните петна от
кръв. Например, ако двама души се боричкат върху под, който вече е
окървавен, обстановката ще бъде променена, нали?
— Както казах, прилагаме различни методи, съвкупност от
криминологични подходи, използвани от властите, за да установим точно
какво се е случило на местопрестъплението. Можем да установим дали
някой се е движил в рамките на местопрестъплението, или е опитал да
почисти.
— Но съществува и въпросът с предубедеността – продължава Карла,
сякаш Бевърли не е казала нищо.
— Ако посетите местопрестъпление и в общи линии вече са ви казали
какво се е случило там, сте предубедена, не е ли така? Нека дефинирам по-
точно какво имам предвид под предубеденост. Това е склонността да се
търси или интерпретира информацията по начин, който потвърждава
предварително съставената или предпочитаната теория, и да се
пренебрегва информация, която противоречи на тази теория.
— Не проявявам предубеденост в работата си. Моята задача е да
анализирам обективно.
— Казахте ни, че когато сте пристигнали на местопрестъплението,
криминолозите вече са били извършили претърсване за следи.
— Да.
— Присъстваха ли детективи?
— Да.
— Присъстваше ли капитанът на Девети район?
— Да.
 — Някой каза ли ви нещо, преди да влезете в апартамента?
На лицето на Бевърли се изписва колебание. Проблемът да имаш
отличен свидетел, който е добър професионалист, е точно това – че е
добър професионалист. Бевърли не е дошла да лъже дори и за да помогне
на обвинението.
— Да.
— Какво ви казаха?
— „Изглежда, че го е убила.“
— Кой точно каза това?
— Капитан Съливан.
— И не сте проявили предубеденост по време на огледа?
— Не.
— Ясно. Вие сте гордост за професията.
— Благодаря.
Бевърли се преструва, че не долавя сарказма.
— Свидетелствали сте преди две години на делото срещу Реджиналд
Дърел в Тексас, нали? – продължава Карла.
— Да.
— Да уточним за съдебните заседатели: в онзи случай г-н Дърел е бил
обвинен в убийството на съпругата си, нали?
— Да.
— И обвинението е използвало вашите показания, за да потвърди, че той
е ударил г-жа Дърел няколко пъти в главата, след като тя е паднала през
парапета на горната площадка.
— Да. Той я беше бутнал през парапета и докато тя лежала на пода в
антрето долу, той я ударил няколко пъти по главата. Разбирате ли, не беше
умряла веднага. Открихме пръски от кръв на пода, чиито форми
потвърдиха това.
Бевърли звучи много убедително, но има един тик, който започна да ми
прави впечатление.
Кутрето й барабани леко по парапета пред нея.
— Беше ли осъден г-н Дърел? – пита Карла.
— Да.
Съдебните заседатели са наострили уши, чудейки се накъде бие Карла.
Прокурор Робъртс гледа право пред себе си. Той сигурно е подготвил
Бевърли за това. Надали се е надявал, че няма да научим за този случай,
след като Карла е видяла името на свидетелката.
Но изборът на точния момент е ключов.
— Но понастоящем тази присъда се обжалва на по-висша инстанция,
нали? – пита Карла.
— Почти всеки случай, по който е постигната присъда, бива обжалван –
казва Бевърли спокойно, дори с лека усмивка. – Признаването за виновен
не се нрави на никого и законът му дава право да обжалва.
— Разбира се – кима Карла. – Но в този случай едно от посочените
основания за обжалването е вашето заключение за петната от кръв, нали?
— Доколкото ми е известно, има няколко…
— Нека прочета иска на защитата по този случай, както беше представен
пред медиите преди три седмици.
— Възразявам! – намесва се прокурор Робъртс. – Да не сме свързани с
онзи процес, без аз да подозирам, ваша чест? Какво общо има защитата по
онзи случай с настоящото дело – освен ако защитата вече не планира
обжалване на присъда за убийство?
— Ваша чест! – обажда се възмутена Карла.
— Укротете топката – разпорежда съдия Палмър. – Ще позволя цитата.
Седнете, за бога, г-н Робъртс. Няма нужда да се вълнувате толкова през
цялото време.
Карла изглежда доволна, докато чете от лист хартия.
— „По повод анализа на петната от кръв, представен от експерта на
обвинението, г-жа Бевърли Форд, беше установено, от наш собствен
анализ, представен на първото дело, че когато са направени опити да се
възпроизведе моделът на петната от кръв по стените в антрето на дома на
семейство Дърел, не е постигнат положителен резултат в два
последователни пъти. Това стана ясно, когато опитахме да възпроизведем
твърденията на обвинението, използвайки кукла манекен и мраморен под.
Този анализ не съответстваше и на показанията на г-н Дърел, че е опитал
да премести жена си, когато я намерил на пода, за да направи всичко
възможно да спаси живота й. Това местене е причинило замърсяване на
петната от кръв на местопрестъплението. Следователно категоричните
свидетелски показания на експерта по отношение на петната от кръв
трябва да бъдат подложени на съмнение.“
Бевърли Форд изглежда сащисана.
— Да – казва тя. – Всичко това беше представено на първоначалното
дело и г-н Дърел все пак получи осъдителна присъда.
На устните на Карла се появява загатната усмивка.
— По обжалването на г-н Дърел всъщност е издадена присъда, която го
оневинява. Решението на съда е излязло вчера, в 18:00 часа. В решението
си съдията от апелативния съд сочи анализа на петната от кръв, приет за
доказателство, като компрометиращ в най-голяма степен осъдителната
присъда. Той изразява своите резерви въз основа на факта, че г-жа Форд е
извършила анализа на петната от кръв, след като е била информирана при
пристигането си на местопрестъплението, че – цитирам – негодникът я е
убил – от старшите разследващи полицаи. Той добавя, че приема
експертните показания на криминологичния екип на защитата, че
жертвата е опитала да се изправи след падането, но е била
дезориентирана, така че е ударила главата си няколко пъти по време на
тези опити.
— Възразявам, ваша чест! – Прокурор Робъртс звучи бесен, но остава
седнал. – Това е напълно излишно. Нима приемаме, че съдията и
съдебните заседатели не могат да вземат самостоятелно решение, без да
разчитат на някакъв случай от Тексас?
Съдията се навежда напред, подпрял брадата си с две ръце.
— Все още ли възнамерявате да призовете следващия свидетел от
списъка, който сте ми предоставили? – пита той.
Прокурор Робъртс се поколебава.
— Да – потвърждава в крайна сметка.
— Тогава възражението ви е отхвърлено – обявява съдията.
Съдебните заседатели наблюдават случващото се като тенис мач. И сега
си умират от любопитство кой е следващият, който ще дава показания.
— Точно това се опитвах да докажа – заключава Карла. – Че са ви казали
какво е станало, преди да влезете в апартамента, и вие сте повярвали. А
след това сте събрали доказателства, които го потвърждават.
Карла сяда.
Робъртс се изправя.
— Уточнение, ваша чест. Г-жо Форд, както изтъкна адвокатът на
защитата, това е научна област, която не е всеобщопризната, но във вашата
дълга и богата кариера случвало ли се е експертът, извършил анализа на
петната от кръв, да надцени количеството кръв на местопрестъплението?
Когато пристигнахте в апартамента на Ерин Кенеди, там е имало голям
брой петна от кръв, нали така?
— Да, точно така. – Бевърли се старае да не звучи толкова
дискредитирана, колкото вероятно се чувства. – Видяхте снимките. Това
беше местопрестъплението, на което попаднах, независимо какво ми е
казал или не някой, преди да вляза в апартамента.
Робъртс кима.
Това е силен завършек, но да се надяваме, че не е достатъчно силен.
По-късно, когато се изправям, за да ме изведат от залата, Бъд се навежда
през парапета, който огражда зрителите, и шепне в ухото ми:
— Мисля, че намерих колата, за която ти казах. Онази пред апартамента
ти същата вечер.
Пазачът ме дърпа за ръката и нямам възможност да отговоря, но докато
ме отвеждат, виждам изражението на Бъд.
Той ме гледа разтревожено.

ПРЕДИ

Баща ми винаги е натъртвал пред нас колко е важно да учим в добър

университет.
Съветът му не се отнасяше до качеството на образованието, а до
връзките, които си създаваш на такова място.
Татко се беше издигнал до доста висок пост и това се дължеше поне
отчасти на факта, че беше човек с много връзки, истински отборен играч,
един от избраниците. Всяко общество си има елит и в общия случай не е
важно какво знаеш, а кого познаваш.
Харвард не е по-различен от всички останали университети по света.
След като го завършиш, ставаш част от един клуб и пипалата на тази
принадлежност се простират надалеч.
Д-р Клайн ми даде името на жена, която е била наставник на Лорън – и
на 30 декември пиех горещ шоколад до ледената пързалка в Сентръл Парк
и се оглеждах за руса коса с розова плетена шапка и бяло пухено яке.
Харвард е елитен клуб, но фактът, че членуваш в него, не означава
автоматично, че си уредил живота си завинаги.
Али Самърс, родом от Провидънс, Роуд Айлънд, имаше докторска степен
по английска литература. Бе с две-три години по-млада от мен, но имаше
по-солидно образование.
В момента Али работеше на щанда за грим в „Сефора“ и се бе съгласила
да се срещнем за петнайсет минути по време на обедната й почивка.
И макар възпитаниците на Харвард невинаги да имаха късмет, дори и аз
не можех да проумея изборът й на професия.
 Тя пожела да се срещнем тук и нямаше как да не забележа, че
настояваше да сме на открито, на много оживено, публично място.
Ледената пързалка бе пълна с местни и децата им, а наред с редовните
посетители в парка бяха и туристите, дошли да посрещнат новата година в
Ню Йорк. Всички искаха да се насладят на първия лек снеговалеж за
сезона.
Мина файтон, теглен от кон. Двете двойки в него се бяха сгушили под
червени одеяла и бъбреха оживено с дъблински акцент. Усмихнах се.
Когато пристигнах, и аз правех същото – харчех ценните си долари,
нетърпелива да отметна всичко от списъка си с неща, които задължително
трябва да се видят в Ню Йорк. Дори не подозирах, че ще остана от тази
страна на океана години наред.
След като файтонът отмина, забелязах Али – облечена по начина, който
ми бе описала в есемеса си сутринта.
Аз също бях облечена, както бях обещала – с черно вълнено палто и
светлосин шал.
Тя тръгна към мен и дори от разстояние забелязах колко е нервна. Още
един файтон пресече пътя й, конят изцвили и тя рязко спря с изписан на
лицето й ужас. Когато файтонът отмина, станах да я пресрещна. Усетих, че
сърцето й още бие учестено.
— Да се поразходим? – предложих и й подадох втората чаша с горещ
шоколад, която бях купила.
Тя кимна и пое чашата, но не отпи от нея. Имаше – нямаше четиресет и
пет кила и малко калории нямаше да са й излишни, но кой да очаква, че
бих се тревожила за нечие тегло? Самата аз още не си бях върнала
килограмите, които свалих след смъртта на Дани. Един положителен
ефект от нея – колкото и зловещо да звучеше това.
— Благодаря, че прие да се срещнем!
— Не разполагам с много време.
— Знам. Работя близо до една „Сефора“. Ти там ли си?
Казах адреса на магазина и тя поклати глава, но не поясни нищо.
Дотук с момичешкото бъбрене.
— Виж, ще карам по същество. Познавала си Лорън Грегъри.
— Да – потвърди тя и примигна бързо.
— Съжалявам за загубата ти.
Али сви рамене.
— Имаше ли… Имаше ли някакви сигнали, че ще се самоубие?
— Ако е имало, щях да направя нещо – отговори Али толкова остро, че
прозвуча като оправдание. После прехапа устната си, а страните й се
зачервиха. – Може да се каже, че не бях изненадана. Аз бях неин
наставник през първата година от следването й и… ми беше ясно, че тя се
нуждае от помощ. Опитах да й помогна. Но… Лорън си имаше своите
вътрешни демони. Не бях я виждала близо две години преди смъртта й. Не
и за дълго. Предполагам, че положението се е влошило.
Али погледна настрани.
Имаше нещо странно в гласа й – мисля, че проблемът бе, че не бе
свикнала да лъже, а в момента не ми казваше цялата истина.
Двама души прелетяха край нас на скейтбордове, дъхът им излизаше на
пара в мразовития въздух, а колелцата им скърцаха по леда. Не им
обърнах внимание, но Али се стресна.
 — Тя беше ли в депресия?
Али се закова намясто и ме погледна.
— Коя си ти? И защо разпитваш за Лорън? Бившата ми професорка каза
само, че си приятелка на семейството и събираш информация за нея.
— Вярно е – потвърдих, благодарна, че бившите преподаватели все още
имат влияние над студентите си.
— Но защо ти е тази информация? – попита Али.
— Ако си приятелка на семейството, как така не знаеш всичко това?
— Наскоро се сближих със семейството – поясних. – И ме помолиха да
проуча смъртта на Лорън.
Косвено, покрай мъртвия ми съпруг.
Не добавих това.
Али отново сви рамене. Извади телефона си и провери колко е часът.
Бяхме се отдалечили от пързалката, но не прекалено от входа на Девето
Авеню. Завихме и взехме да се връщаме.
— Защо беше депресирана Лорън?
Али се колебаеше.
— Виж, това ми се струва странно. Би трябвало да ти е известно.
— Запозната съм с части от историята. Но съзнателно проучвам всичко
сама, за да не се повлияя от чужди заблуди.
Започнах да си мисля, че пилея таланта си в издателския бизнес.
— И близките й са те помолили да проучиш обстоятелствата?
— Да.
Али спря, аз също.
— Не знаех, че е разказала на близките си за случилото се – каза Али. –
Тя спря да говори с мен. Тя… обвиняваше мен, че я накарах… да опита да
го разобличи.
— Али…
— И не успя да превъзмогне случилото се. Трябваше да я послушам. Ще
ти дам съвета, който тя ми даде. Забрави тази история. Всичко свърши. Тя
е мъртва. Можеш само да си навлечеш неприятности, ако започнеш да
ровиш отново.
— Как да си навлека неприятности?
Нищо не разбирах.
Али поклати глава.
— Кажи на семейството й да не рови повече. Те не знаят в какво се
забъркват. Не е редно да те въвличат в това. Опасно е.
За да наблегне на думите си, тя се заоглежда в двете посоки, сякаш си
мислеше, че ни следят.
И тази дума – опасно.
Повтарящ се лайтмотив.
— Тя… тя ми изпрати имейл, преди да умре – каза Али шепнешком,
толкова тихо, че се напрегнах, за да я чуя.
— И какво пишеше в него?
— Че още я следят. Че никога няма да се отърве от тях. Не й отговорих.
Мислех, че се е побъркала. Последния път, когато се срещнахме, ми заяви
недвусмислено, че не ме смята за приятелка. Когато ми изпрати имейла…
трябваше да й отговоря. Но използвах онзи неин изблик като извинение.
Постъпих като страхливка.
Очите на Али се напълниха със сълзи.
 — Кои са те? – почти извиках, толкова бях отчаяна.
Али се огледа паникьосана.
— Те заплашиха и мен. Анонимно.
— Не разбирам. Казваш ми, че някой е принудил Лорън да се самоубие
ли? Кои са тези хора?
Али поклати глава.
— Аз… по-добре да не знаеш. Аз също загубих много. Мислиш ли, че съм
искала животът ми да стигне дотам, където е сега? Щях да преподавам в
Харвард. Щях да се омъжа. А сега нямам нищо освен вина. Толкова много
вина. Не съм искала това. Всеки, който се докосне до тази история, страда.
— Кога е била нападната? Колко време преди смъртта й?
— Какво? Не ме ли чуваш?
— Моля те, кажи ми.
Въздъхна.
— Две години и половина. Беше изнасилена през декември 2016. Никога
няма да го забравя.
— Защо не отидохте в полицията? След… когато са те заплашили?
Али се изсмя горчиво.
— Полицията? Мислиш, че са на наша страна? Боже, и аз бях такава
наивница.
Отворих уста, но Али стисна ръката ми.
— Моля те. Спри с въпросите. И не ме търси повече.
— Али… – започнах, но тя вече се отдалечаваше.
Прехвърлих в съзнанието си всичко, което Али Самърс ми беше казала.
Не беше много.
Но не думите й отекваха в съзнанието ми. А видът й.
Никога не бях виждала по-уплашен човек.
И усетих странна връзка, въпреки че не я бях виждала до днес.

На следващия ден се срещнах с Дейвид. Отдавна му го дължах. Във

връзка с работата, но и за да му благодаря за подкрепата, за това, че опита
да проучи за Дани, и най-вече, че ме свърза с Карла.
Но сега имаше още нещо.
Винаги съм работила с удоволствие с Дейвид. Първият му трилър го
изстреля в класацията на бестселърите на „Ню Йорк Таймс“. За жалост,
той все още не е създал следващия си шедьовър, но все пак настоява да
обядваме на скъпи места всеки път, когато загатна за среща по работа. Ето
защо сега седях с Дейвид в бара на „Плаза“ до Сентръл Парк, пиехме
коктейли с джин и шампанско и хапвахме японско говеждо уагю.
Няколко минути обсъждахме закъснелия му ръкопис, колкото да
оправдаем сметката.
— Ще се справиш – казах му, когато призна, че му е трудно да завърши
романа. – Сюжетът е отличен, Дейвид. Това, което те спъва, е структурата.
Орежи част от героите. Прекалено много са и това парализира целия
процес.
Той се облегна назад и ми отправи обичайната си победоносна усмивка.
— Ти си гениална.
Издадох звук, с който отхвърлих подобно твърдение.
Танто за танто.
 Дейвид ме информира какво ново е открил в проучванията си, свързани
с Дани.
— Който и да е вкарал парите в сметката, която ченгетата са замразили, е
знаел как до го направи, без да бъде проследен. Карла постигна ли
някакъв напредък по този въпрос?
— Не бих казала. Знаеш, че е избягвала криминални дела, след като се е
преместила от Манхатън, така че няма никакви връзки, а дори и да опита
да си създаде – местната полиция се е затворила като какавида.
— Хмм. Е, за разлика от Карла, аз съм в добри отношения с ченгетата.
Повечето ми познати са тук, в града, но мога да поразпитам, да потърся
някого с връзки на острова. – Пауза. – Ти се държиш, нали?
Въздъхнах дълбоко.
Естествено, че не се държах кой знае колко.
— Чакай да ти разкажа за един скандал – смени темата Дейвид. – Малко
да те разсея.
Затова го обичах.
В миналото си Дейвид е бил не просто разследващ журналист. Той е
работил за „Вашингтон Поуст“, после се е преместил в Ню Йорк, където
също се постарал да научи всичко за всеки. Твърдеше, че тези тайни
никога няма да се появят на хартия.
Обаче сериозно подозирах, че политикът, герой в дебютния му трилър,
не е изцяло плод на въображението му. От друга страна, дори
евентуалното значително обезщетение за клевета не би извадило под
прожекторите истинския прототип на героя му.
— Сериозно, Дейвид – казах, след като той завърши разказа си за
поредната афера, в която бяха замесени прочут гангстер и кандидат за
кмет с безкрайни претенции за безупречно реноме, – децата ти вярват ли в
Дядо Коледа или си им разказал, че Коледа е конспирация на ЦРУ, целяща
да подкрепи глобалната експанзия на „Дисни“ и „Мател“?
Той се засмя и двамата отпихме от коктейлите си.
— Стига толкова приказки за моите приятели от престъпните среди –
каза Дейвид. – Нещо те тревожи, Ерин Кенеди.
Той вдигна ръката си и показа два пръста на най-близкостоящия
сервитьор, който разчете сигнала, както войник би приел мълчалива
заповед от генерал.
Светкавично се появиха още два коктейла, а аз дори не бях довършила
първия си.
— Кажи какво има – настоя той.
— Някога липсва ли ти? Работата като журналист?
Дейвид сви рамене и се заоглежда, съвсем в унисон с думите ми по-рано.
Какво би могло да замени всичко това?
Но после лицето му стана сериозно.
— Голямата разлика между журналистиката и сегашната игра е, че
никой не удължаваше крайния ми срок, когато работех във вестника.
Предавах материала си, независимо дали исках или не. Вие в
издателството сте твърде мекушави с мен.
— Дай ми новия вариант на ръкописа си.
— Не се надявай.
Чукнахме чашите си.
— Липсва ми напрежението – продължи той. – Човек се пристрастява
към него. Тръпката. Поне в началото. Всички се надявахме да станем
велики журналисти.
— Е, ти си имал успехи и като журналист – изтъкнах.
— Не съм спечелил „Пулицър“. Това, което ме ядосва истински, е, че
никой не намери куража да ми каже, че не съм на нивото, на което бих
могъл да бъда.
Огледах се наляво и надясно, забелязах двама банкери на съседната
маса. Набиваха се на очи.
— Хей – заговорих ги. – Това е Дейвид Фокс. Автор на „Падналият орел“.
— Знам – кимна единият банкер. – Много харесах книгата ви.
— Видя ли? – казах.
Дейвид се засмя и се ръкува с мъжа.
— Кога ще излезе следващата ви книга? – попита вторият банкер. – Май
мина доста време.
Дейвид се намръщи.
— Трябва да отговаряш на очакванията на читателите си.
— Не може да се твори по график.
Завъртях очи театрално. После го погледнах сериозно.
— Би ли ми свършил услугата да направиш една проверка? Тоест
поредната услуга?
— Като се има предвид колко добре се справих досега?
— Ако не можеш да пробиеш стената, може би трябва да я заобиколиш.
Дори да ти изглежда като съвсем друга история, те уверявам, че е свързана
с Дани.
— Казвай.
— Случило се е нещо с едно момиче в Харвард. Била е изнасилена през
декември 2016, а две години и половина по-късно се е самоубила. Чудя се
дали можеш да откриеш какво й се е случило през 2016 и впоследствие.
— Как се казва?
— Лорън Грегъри.
— Добре, остави на мен.
— Не ти ли трябва още нещо?
— Ерин, ако ми трябваше, нямаше да съм особено добър журналист.
— Е, все пак не си печелил „Пулицър“.
След малко Дейвид поръча най-скъпия коктейл от менюто.

СЕГА

Лежа на тънкия матрак и се взирам във флуоресцентната лампа на

тавана.
Бързо научих, че една от най-лошите страни на това да си затворен е, че
си лишен от свободата да правиш най-простичките неща.
Като например да изгасиш лампата, когато искаш да спиш.
Или да спреш всички шумове.
В окръжния затвор никога не е тихо.
След месеци тук съм свикнала с постоянната стимулация върху сетивата
и съм се научила да спя въпреки нея, макар и неспокойно.
Обаче тази вечер мислите се стрелкат напред-назад като топки за пинг-
понг.
Премисляйки отново събитията от месеците след смъртта на Дани, се
удивявам колко бързо повярвах на всичко, което ми казаха от полицията.
Това, което натежа в тяхна полза, беше, че Дани по принцип не беше
съвършен и аз го знаех.
Бях виждала разни дреболии. Като например това, че ми казваше да не
се тревожа за глобите за превишена скорост, той щял да оправи работата с
познат пътен полицай. Или когато се смееше с Бъд, че лицензите са
измислени, за да се заобикалят. Или когато ми предложи брак, макар че
връзката ни изобщо не беше толкова сериозна.
Така ще останеш тук. Аз ще продължа да спя с теб. Всички печелим.
Не се шегувай, Дани. Технически погледнато, това е нарушение на
закона. Ами ако след шест месеца ме намразиш и съобщиш на
имиграционната служба, че бракът ни е бил фиктивен?
Ами ако след шест месеца осъзная, че не мога да живея без теб и
прекараме остатъка от живота си заедно?
Това, което натежа в тяхна полза, беше, че той беше мъртъв.
Това, което най-много натежа в тяхна полза, беше, че не видях тялото на
мъжа си. За мен нещата така и не приключиха.

Прокурор Робъртс е ентусиазиран покрай последния си свидетел.

Направо не го свърта от вълнение.
Професор Джийн Уитман е един от водещите експерти в щата –
всъщност в цялата страна. Известен е с това, че притежава рядкото умение
да убеждава и да помага за осъдителни присъди, когато на обвинението не
му достига някое съществено доказателство.
Карла едва не счупи чашата си с ръка, когато научи, че Уитман ще
свидетелства.
— Този човек да няма някакви суперсили? – попитах.
— Силата да говори – каза тя. – Съдиите го обожават. Съдебните
заседатели го обожават. Цитират го като допринесъл за успешни присъди
в безброй дела. Това, което знам, е, че е като Мидас за прокурорите и е
толкова добър, че хонорарът му е баснословен.
— Но това не означава ли, че са отчаяни, щом са готови да похарчат
толкова пари, за да ме осъдят благодарение на твърденията на някакъв
експерт? – попитах.
— Сладурче, ние сме отчаяните. Те просто си играят играта.
Когато Уитман застава на свидетелското място, всички в залата
притихват, както при появата на истинска звезда.
Джийн Уитман – дръжте се да не паднете – редовно участва в разни
токшоута по телевизията.
Прокурор Робъртс едва не започва да танцува от щастие, докато
изброява многобройните титли и квалификации на професора. Той е
гостуващ преподавател в Йейл – има си хас – но типично за снобите от
североизточните щати, това, с което впечатлява масите най-силно, е
фактът, че е уважаван преподавател в Университета в Оксфорд, Англия.
Професорът е прекалено голям професионалист, за да реагира на
превъзнасянето на прокурора. Седи спокойно, подпрял брадичката си с
ръка, притворил леко очи зад големите очила с рогови рамки.
Скромността, с която приема изобилието от комплименти, от само себе си
навежда на идеята, че пред нас стои истински джентълмен.
Когато прокурорът приключва с изброяването, пристъпва към
причините професор Уитман да ни удостои с присъствието си.
— Вие сте специалист по случаи на убийство, при които липсва тялото на
жертвата, нали така? – пита прокурорът.
— Точно така.
— Сред съдебните заседатели, а и сред по-широката общественост може
да има хора, които трудно биха приели осъдителна присъда за убийство,
когато тялото на жертвата не е намерено – продължава прокурор Робъртс.
— Така е – съгласява се Уитман. – Но невинаги случаят е такъв.
— Разбирам. Може ли да ни обясните защо тази привидно значима
липса в действителност не е пречка за постигане на решение относно
вината или невинността на обвиняемия?
— Определено.
Уитман се замисля за момент.
Заработва много старателно баснословния си хонорар.
— Някои биха изтъкнали, че отсъствието на труп е най-малко
обезпокоителното доказателство на едно местопрестъпление – заявява
той.
Прокурор Робъртс се намръщва
— Нима? Какво имате предвид?
— Ами всяко успешно местопрестъпление би трябвало да се
характеризира с отсъствието на тялото на убития. Когато трупът остане на
местопрестъплението, е много по-трудно за извършителя да се отърве от
някои или всички инкриминиращи доказателства. Един труп може,
образно казано – да проговори на добрия следовател, колкото и
старателно да е опитал да се отърве от уликите убиецът. Дори ако трупът е
накиснат в белина, детективът може да установи типа на белината, да
открие източника й, както и момента, в който тялото е било обработено с
белината. Ако трупът е изгорен, детективът може да установи какъв
ускорител е използван, откъде е купен, какви наранявания са причинени
по тялото преди изгарянето. За да се освободи със сигурност от
инкриминиращите следи, убиецът трябва да се отърве от тялото.
Прокурор Робъртс кима разбиращо, сякаш и той, и ние вече сме наясно с
това и го приемаме.
— Разбирам – казва той. – Но един интелигентен детектив – както и
интелигентен съдебен заседател – ще прозре, че точно това е тактиката на
убиеца, нали?
— Разбира се. И са го правили. Има хиляди случаи по света, както и тук,
в Съединените щати. Едва преди няколко години в Ню Йорк Марк
Симпсън беше осъден за убийството на заможния вдовец Айра Голдстайн.
Тялото на Голдстайн така и не беше намерено, но Симпсън доказано беше
откраднал от него стотици хиляди долари както преди, така и след смъртта
му.
— Спомням си този случай – потвърждава прокурор Робъртс. – Но Марк
Симпсън не призна ли по време на процеса, също като Мод Паркър, че се е
отървал лично от тялото на Голдстайн?
— Да – кима сериозно Уитман. – Това помогна на обвинението. Може би
по-добър пример, който да цитираме, е убийството на Джеси Смайт от
съпруга й. Няколко от зъбите й, както и фрагменти от кости, бяха открити
сред пепелта на огнището в градината му, но останалата част от тленните й
останки така и не бяха намерени. Съпругът й беше осъден на смърт.
— Това е много подходящ пример – съгласява се прокурор Робъртс. – От
показанията на експертите криминолози ни е известно, че в апартамента
на Ерин Кенеди във въпросната нощ е открито значително количество
кръв – много повече, отколкото би трябвало да има според нейното
твърдение за самоотбрана.
— Възразявам! – намесва се Карла. – Този факт беше обсъден на
кръстосания разпит и нашият собствен криминолог ще потвърди, че не е
открил количество кръв, което да доказва отнемане на живот.
— Приема се – отсича съдия Палмър.
Показанията продължават по същия начин. В един момент Карла се
протяга и стиска ръката ми.
Знам, че кръстосаният разпит ще бъде впечатляващ.
Тя ще направи всичко възможно да постави под съмнение твърденията
на Уитман.
Но това няма да е достатъчно.
Аз самата знам, че щом трупът липсва, хората вярват на това, което им се
казва.

ПРЕДИ

Краткото ми, предизвикано от чувство за вина пътуване през януари

2020 протичаше точно както очаквах.
Родителите ми се суетяха край мен по обичайния си сдържан начин.
Майка ми направи следобедния чай и извади хубавия порцеланов
сервиз, а баща ми ме покани на разходка край Лифи, най-голямата река в
Дъблин. Това е начинът им да признаят вината си и да ми се извинят, че
ме предадоха, когато имах нужда от подкрепата им.
Прекарахме петък вечер у дома, гледахме филми и ядохме суши. В
събота следобед двете с Таня се мотаехме по Графтън Стрийт в центъра на
Дъблин, зяпахме витрините с януарските разпродажби и накрая се
пъхнахме в един претъпкан пъб, където си поръчахме по една гореща купа
ирландско задушено.
Леко замаяна от алкохола, тя се присмя на американския ми акцент и ме
нарече национална предателка.
— Нямам американски акцент – възразих.
— Кажи го пак, този път без акцент – настоя Таня.
Тя дръпна за ръкава един напълно непознат, който стоеше до нас и
съвсем случайно приличаше на Майкъл Фасбендър.
— Искаш ли да те запозная със сестра ми от Америка? – попита го.
— Разкарай се – казах.
Таня попита за Кал.
Не й признах, че напоследък не прекарвам толкова време с Кал, защото
провеждам тайно разследване на тайното разследване на смъртта на
сестра му, което Дани е водил.
Вместо това й казах, че напоследък той не е на кеф. Знаех го от краткия
разговор, който проведохме около Нова година. Тогава ми спомена, че
момичето, с което излизал, го заразяло заради някакъв по-богат. Когато
чух това, се наложи да преглътна набързо всички шеги, които ми
хрумнаха, защото той изглеждаше искрено изненадан и разстроен, че
въпросната златотърсачка е сменила находището.
— Горкичкият.
— Ще го преживее. Той е привлекателен мъж.
— И е бил приятел на Дани.
Веднага долових подозрението в гласа й.

— Нали знаеш, че имаш право да излизаш на срещи? Не е като да сте

били женени от десетилетия с Дани. Но… просто… двамата с Кал се
запознахте при странни обстоятелства. Може би е по-добре да започнеш
на чисто.
— Няма да се върна в Ирландия, ако това…
— Не казах това.
— Е, не се интересувам от Кал, нито той от мен. Мъж и жена могат да
бъдат просто приятели.
Таня замълча.

Преди да си тръгна, с Таня отидохме на едно място, където можем да

ходим единствено сами.
Паркът, в който Нийв е била нападната.
Прибирала се вкъщи от колежа по изкуства.
Валял проливен дъжд, който не спрял и на следващия ден и прецакал
здраво работата на криминолозите.
Нийв минала през парка за по-пряко. Постоянно го правеше, особено в
лошо време или когато бързаше. Поляните, през които минава главната
алея, са открити – на тях играят футбол през деня и се виждат от околните
къщи. Ако не валяло толкова силно, някой можел да забележи нещо,
гледайки през прозореца си.
Онзи просто чакал някое момиче да мине, спотаявал се до една стена
край входа, така че да остане невидим за всеки забързан минувач, свел
глава, за да се пази от дъжда.
Нямало значене коя е жената, така казал на полицията. Било абсолютна
случайност коя ще нападне.
По-късно в съда заяви, че дяволът му говорел. Адвокатите му опитваха
да го изкарат луд.
С напредване на делото стана очевидно, че е имало няколко подобни
психотични епизода и в миналото му. Въпреки показанията на любящото
му семейство, включително и на съпругата му, колко кротък човек бил, се
оказа, че е изнасилил две бивши гаджета. За съжаление, те били
прекалено изплашени, за да отидат в полицията, преди да се вдигне шум
около делото за убийството на Нийв.
В деня, когато видял Нийв, той решил да стигне по-далече.
Детективите установиха, че сграбчил сестра ми изотзад и я дръпнал в
храстите. Тя се борила с всички сили.
Затова умряла по ужасен начин.
 Разказах на Дани историята на Нийв само веднъж, около два месеца
след като се събрахме. Нямаше нужда да му я повтарям. Той разбра
всичко, до последната подробност. Гледаше ме съкрушен, докато му
излагах фактите и накрая просто ме прегърна и заплака.
Нийв беше само на деветнайсет. Никога нямаше да стане на двайсет, да
завърши колежа, да се омъжи или да бъде шаферка на мен или Таня, да
роди деца или да има племенници.
Той ни я отне, а ние, семейството й, останахме белязани за цял живот.
Седяхме на зида в далечния край на полето, този край, до който Нийв
така и не успяла да стигне. Започнахме да правим това няколко седмици
след смъртта й, просто идвахме тук и седяхме заедно, мислехме си, че ако
има рай, тя знае, че сме там и я чакаме да прекоси полето, че винаги ще
бъдем там. Че никога няма да спрем да се надяваме тя да се върне. Точно
тук казах на Таня, че заминавам за Щатите. Тя си помисли, че отивам за
година. Аз се надявах да е завинаги, но в онзи момент не го признах.
Майка ми обаче се досети. Тя каза: ти никога няма да се върнеш. Аз
отговорих: това не е филм, мамо, няма да пътувам с кораб, който да
потъне.
Родителите ми всъщност бяха от поколението, което е напуснало дома си
и никога не се е върнало. Преди да срещна Дани, когато положението с
визата ми започна да става напечено, наистина се тревожех, че ще се
наложи да се върна в Ирландия.
После той ми предложи да се оженим.
Седях до Таня и двете подритвахме зида с крака. Пушехме обща цигара,
макар по принцип да не сме пушачки. Просто това бе нещо, което
правехме някога – трите, на това поле, когато бяхме млади и невинни и
мислехме, че най-лошото, което може да ни се случи, е да ни хванат, че
пушим.
— Когато Дани почина, това, което ме гневеше най-силно, беше, че той
избра смъртта, докато Нийв не е имала избор. Струваше ми се егоистично,
особено при положение, че той знаеше през какво съм преминала. Но
сега… не знам. Мисля, че може да не е имал избор.
Въздъхнах и имах чувството, че в този момент нещо в мен се отпусна.
— Може би си права – каза Таня. – Не вярвам, че самоубийството е
въпрос на избор. То е последният изход, не мислиш ли?
Стиснах ръката й.
— Искам да знаеш, че аз никога няма да го направя. Знам, че се
тревожиш за мен, защото съм толкова далече и не можеш да ме
наглеждаш, но се справям. Повярвай ми. А дори и да не беше така, пак не
бих се самоубила.
— Добре. Защото, ако го направиш, ще те пречукам, мамка му.
Усмихнах се леко.
Телефонът ми иззвъня в джоба и го извадих.
В първия момент не разпознах номера, после осъзнах, че е от северната
част на щата и кодът за международно обаждане ме е объркал.
— Извини ме за секунда – казах.
Скочих от зида и се отдалечих на няколко крачки в полето, близо до
футболната врата.
— Ало?
— Ерин, отбих се до вас, но те нямаше.
 Бе Дейвид Фокс.
— В Дъблин съм.
— Аа.
Защо Дейвид е ходил до апартамента ми? За него е супер нетипично да
не поиска среща в някой петзвезден ресторант.
— Научих за твоето момиче, Лорън Грегъри.
Вцепених се. Погледнах към Таня, която се взираше в далечината, после
отново се обърнах настрани.
Някой бе вързал лента на едната футболна врата и аз започнах да си
играя нервно с нея. Напомняше ми на панделките на букетите, които
носеха тук след смъртта на Нийв. Отначало цветята бяха красиви, после
започнаха да гният и в крайна сметка от общината ги разчистиха.
— Можеш ли да говориш? – попита Дейвид.
— Да. Кажи ми какво откри.
Дейвид ми изреди набързо хората, с които бе успял да говори и докато го
слушах, си давах сметка, че той си хаби таланта, като пише романи.
Мястото му бе на терен, в преследване на материала, който ще му донесе
„Пулицър“.
— Както и да е – каза той, след като бе подготвил почвата за голямата си
новина, – изглежда, Лорън е станала жертва на сериозни пропуски в
правораздавателната система. И може би това е довело до самоубийството
й впоследствие.
Това бе нещо, което вече подозирах. Чаках Дейвид да запълни
останалите празнини в историята, но той сякаш се колебаеше.
— Мога ли да попитам каква е връзката ти с този случай? – попита той.
— Ами… ще ти кажа, като се видим.
Пауза на другия край на линията.
— Добре, ето какво открих – заговори Дейвид. – Лорън съобщила в
полицията за изнасилването през декември 2016. Станало при едно нейно
излизане в Манхатън. Нейна приятелка я придружила до полицейски
участък в града. Започнало разследване. За известно време.
Сърцето ми препускаше. Стисках с пръсти вратата, за да запазя
равновесие, и преглътнах горчилката, която се надигна в гърлото ми.
— Какво точно се е случило на този етап, е доста неясно. Моят източник
е полицай, и то точно в този участък, така че е добре информиран. Казва,
че случаят бил приключен, защото тя отказала да назове изнасилвана и
оттеглила оплакването си. Поне това е официалната версия.
— Официалната версия?
Дейвид въздъхна.
— Всичко е било потулено, Ерин, при това много бързо. Не е необичайно
жена да съобщи, че е била изнасилена, и после да оттегли показанията си,
когато си даде сметка през какво трябва да мине. Но е необичайно случаят
да бъде отворен и приключен в рамките на един и същи ден. Заради това
ми светна червена лампичка.
Преглътнах и затворих очи, за да не виждам храстите в другия край на
полето, там, където е била изнасилена сестра ми.
— Какво е станало според теб? – попитах.
Мълчание.
За момент се паникьосах, че връзката се е разпаднала.
После Дейвид заговори отново.
 — Сякаш някой й е оказал натиск.
— Твоят източник може ли да открие нещо повече?
— Честно ли? Да. Но дали ще го направи? Не. Спря да ми вдига
телефона. Което е обезпокоително.
Изчаквах Дейвид да ми каже какво го тормози в действителност, но вече
се бях досетила и сама.
— Виждал съм това да се случва и преди – обясни той. – Вероятно Лорън
е била изнасилена от човек с много власт. Може нападателят й да е бил
полицай.
Усетих пулсираща болка в челото.
Изнасилена от полицай.
Въпросът бе:
Кой полицай?
Една ужасна, отвратителна мисъл се промъкна в съзнанието ми.
Мъжът, който уби сестра ми.
Помнех думите на жена му, как го описа що за човек е, когато застана на
свидетелското място.
Той е толкова добър човек.
Никога не е вдигал ръка срещу никого.
Не е способен на подобно нещо.
Тя вярваше в това, което говореше. Поне така звучеше.

Кал ме посрещна на летището.

Носеше бейзболна шапка и пуловер „Адидас“ – милионер под
прикритие.
Не го очаквах и не успях да променя изражението си достатъчно бързо,
когато го видях в залата за пристигащи.
— Знам, че твоето семейство е много по-сърдечно от моето, но си казах,
че все пак това е първото ти пътуване до дома след смъртта на Дани и няма
да е зле някой да те посрещне и да те закара до вас.
Загрижеността и милият му жест едва не ме разплакаха.
— Много мило от твоя страна.
Той повдигна рамене.
— Сигурен съм, че Бъд или Карла също биха дошли – смотолеви, някак
смутен.
Но нито Бъд, нито Карла бяха предложили да ме посрещнат. Ако се бях
обадила, щяха да се изстрелят незабавно. Но не е същото някой да се
досети сам, че ще ти бъде приятно да те посрещне. Не е същото някой да си
мисли за теб дори когато ти не си мислиш за него.

Докато пътувахме по магистралата, се преструвах на уморена и Кал не

настоя да водим разговор. Вместо това ми разправяше за ски ваканцията
си в Аспен и как едва не си счупил крака на пистата, защото
състезателният му дух надвишил скиорските му умения.
— Баща ми все ми напомня, че трябва да имам мярка докъде се
простират възможностите ми. Но ми е трудно да възприема съвети за
живота и чувството за мярка от човек, който постоянно има по няколко
любовници.
 Изсумтях в знак на съгласие.
Постепенно бъбренето му стана по-вяло. Той усети, че нещо ангажира
мислите ми, но не каза нищо, преди да отбием по пътя към Нюпорт.
— Наред ли е всичко?
— Кал – изрекох направо. – Знам какво е станало с Лорън.
Движехме се по крайбрежния път бавно, защото валеше силен сняг, и
Кал внимаваше, въпреки че колата е 4 х 4.
Отби на едно уширение, паркира и включи аварийните светлини.
Взираше се в стъклото пред себе си, на бузите му изби червенина, а в
същото време бе силно пребледнял.
— Какво знаеш? – попита, вкопчил пръсти в кормилото.
— Постарах се да не те разпитвам за това, защото знам, че не искаш да го
коментираш. И не съм те излъгала. Дани не ми е споменавал нищо за този
случай. Сега мисля, че знам защо.
— Тогава откъде знаеш?
— Проучих. Сама.
Дишането на Кал бе станало неравномерно, челюстта му потрепваше.
Ядосан ми бе. Братът на Лорън ми бе адски ядосан и веднага се разкаях
за стореното.
— Кал, съжалявам, не трябваше да ти го стоварвам така внезапно. Знам
колко те разстройва това. В случая с Нийв ние получихме възмездие,
извършителят беше осъден. Но когато се случи на твоето семейство и
приключи по този начин…
Поставих длан върху ръката му съвсем леко, за да му покажа, че го
разбирам.
Той погледна ръката ми, после мен и дишането му бавно възвърна
ритъма си.
— Просто съм шокиран. Нямах представа, че ти… Не искам да те излагам
на опасност, Ерин, вече ти го казах. Не мога да понеса още някой да тежи
на съвестта ми. Просто не мога.
— Знам, но все още опитвам да стигна до истината за онова, което се
случи с Дани. Дадох си сметка, че няма да успея, ако не открия какво е
разследвал той във връзка с Лорън.
Кал стисна устни.
— Знам, че е била изнасилена – казах внимателно. – И че е опитала да
съобщи в полицията. Толкова прилики със случилото се с Нийв. Но защо
не искаше да ми споделиш подробностите? Можехме да си поговорим.
Кал потръпна.
— Когато сподели какво се е случило със сестра ти, осъзнах, че никога
няма да мога да говоря с теб за Лорън. Не искам да се окажем в някаква
проклета група за взаимопомощ. Трудно говоря за това и с хора, които не
са преживели нищо подобно. Нямах представа, кълна се. Когато се
обърнах към Дани, нямах никаква представа, че ти си преминала през
същото.
Усетих как сълзите напират в ъгълчетата на очите ми. Натиснах ги силно
с пръсти.
— Кал, мисля, че знам защо случаят на Лорън е бил потулен.
Той ме гледаше в очакване.
— Мисля, че е била изнасилена от полицай. И ти ли подозираш същото?
Кал ме гледаше втренчено още няколко секунди, после кимна, веднъж.
Извърна глава и започна да мига бързо.
Поех си дълбоко дъх и опитах да овладея треперенето на ръцете си, като
сплетох пръсти.
— Кал, защо се обърна към Дани? Защо точно към него?
Кал поклати глава и продължи да стиска устни.
Не искаше да ми каже.
— Моля те – настоях. – Плаша се.
— Какво? Защо?
Притиснах длан към гърдите си.
— Аз… Дани беше ли замесен в случилото се с Лорън? Психиатърката му
ми каза, че започнал да я посещава малко след запознанството ни. Лорън е
била изнасилена само девет месеца преди той да потърси д-р Клайн. Той
ли… беше ли…
Млъкнах. Откакто Дейвид Фокс ми разказа какво е открил, не можех да
спра да се питам защо Дани е потърсил д-р Лесли Клайн.
— Боже, Ерин. Не, Дани не е изнасилил Лорън. Това ли си мислиш?
Защо бих отишъл точно при него да…
— Не знаеш какво си мисля!
— Не исках да ти разказвам тази история – започна Кал с толкова тих и
сериозен тон, че се ужасих. – Достатъчно беше преживяла.
— Нищо, което ми кажеш, няма да е по-лошо от това, което си
въобразявам.
Кал кимна рязко.
— Дани ми помагаше, защото той е приел сигнала за изнасилването от
Лорън. Той е бил първият детектив, поел случая. Наставничката на Лорън
му е била гадже.
Усетих, че ставам бледа като платно.
Али? За Али ли говореше?
— Лорън не искала да ходи в полицията, но наставничката й я убедила,
че познава човек, на когото може да се довери. Тя я завела при Дани. И… и
Дани станал част от потулването на случая.
Заклатих глава.
Не. Не. Не можеше да бъде.
— Ерин, той искаше да поправи нещата. Когато Лорън почина, не аз
отидох при Дани. Дани дойде при мен. Не можеше да живее с вината
заради самоубийството й. Искаше да разкрие всичко, което знаеше. Щеше
да разобличи свои колеги, Ерин. Затова го погнаха.
— Кой? Кого е пазел? Когато Лорън е съобщила за изнасилването, кого е
обвинила?
— Ерин, ченгетата си пазят гърба един на друг.
Дейвид беше прав.
Тя беше обвинила полицай.
Кал не можеше да ме погледне.
Усещането за гадене, което не ме напускаше, откакто говорих по
телефона с Дейвид, сега скъса язовирната стена.
Отворих бързо вратата на колата и излязох на снега. Оранжево петно от
повръщано загрозяваше искрящо бялата земя.
Кал слезе от своята страна на колата – чух предупредителния сигнал за
отваряне на вратите, докато аварийните не са изключени. Той постави
длан върху гърба ми, после отмести косата от лицето ми, а останалото
съдържание на стомаха ми продължаваше да се излива.
Накрая вече не излизаше нищо. Той ме обърна към себе си и аз зарових
мокрото си лице в якето му.
— Не си виновна ти – каза. – Това няма абсолютно нищо общо с теб.
Прав бе.
Имаше общо с Дани.

Али Самърс бе сменила номера си.

И докато опитвах да я открия, Глория опитваше да открие мен.
Започнала бе да приема лично моята самоналожена дистанцираност.
За да заяви позицията си, бе впрегнала главния си коз.
Връзката със Сирия, където все още се намира Майк, глъхнеше и
накъсваше, но и така успявах да разбера какво ми казваше той.
Беше ми сърдит.
— Знаеш, че Коледата е била особено тежка за мама. Дани може да е
мъртъв, но ти също беше част от нашето семейство. А тя е съвсем сама там.
— Майк…
— Никой не очаква да я утешаваш постоянно. Ни най-малко. Ти трябва
да продължиш напред. Млада си, Ерин. Естествено е да срещнеш някого.
И може би мама ще се запознае с него и ще се радва за теб. Но това беше
първата Коледа, знаеш го.
— Не е толкова просто.
— Никога не е просто, когато някой, когото си обичал, умре, Ерин. Но
въпреки това трябва да намерим сили да ставаме от леглото всяка сутрин.
— Майк, научих нещо за Дани.
— Да. Знам. Не е бил чист като капка роса. Забъркал се е в някаква каша
на работата.
Преглътнах.
— Коя е Али Самърс? – попитах.
Мълчание.
— Откъде…?
— Няма значение.
Майк въздъхна.
— Беше приятелката му.
— Преди мен?
— Да.
— Това е била сериозната му връзка.
— Бяха заедно известно време.
Поех си дълбоко дъх.
— Той обясни ли ти защо са се разделили?
— Каза, че постепенно охладнели един към друг. Какво общо има…?
— Майк, важно е. Ти повярва ли му? Когато ти каза, че постепенно са
охладнели един към друг?
— Ами… – Майк се колебаеше. – Виж, какво общо има всичко това?
— Той никога не ми е споделял за нея, Майк.
— Когато се случи, той беше доста разстроен, Ерин. Но после, на
следващото лято, се запозна с теб и на всички ни стана ясно, че е хлътнал
до уши.
— От самото начало?
 — Какво значи от самото начало?
— Аз… аз му разказах за Нийв около два месеца след като се запознахме.
Мисля, че това му повлия. Мисля, че затова се ожени за мен. Защото е
чувствал, че трябва да направи нещо.
— Какви са тези приказки? Дани ти предложи, защото беше влюбен в
теб. Не защото сестра ти е била убита. Това са щуротии, Ерин.
— А той и Али не са охладнели един към друг. Доколкото разбрах, тя го е
зарязала. Зарязала го е, защото я е предал – и нея, и близък до нея човек.
— Ерин…
— Дани ме предаде. Той предаде и всички вас. Но най-вече предаде
самия себе си. Майк, не мога да му простя.
— А мама какво ти е направила, Ерин?
— Нищо.
— Мислиш си, че наказваш Дани ли? Дани е мъртъв. Майка ми е още
жива. И ти наказваш нея.
— Изобщо не съм искала да я наказвам.
— Обаче го правиш – сопна се Майк. Никога не съм го чувала толкова
ядосан.
— Майк, не мога да я погледна в очите след онова, което научих за Дани.
Не мога да погледна в очите никого от вас.
Мълчание отсреща на линията, не се долавяше дори пращене. Реших, че
Майк е затворил, но после го чух рязко да си поема дъх.
— Какво значи това? Че всичко приключи ли? Вече не си част от живота
ни?
По бузите ми се стичаха сълзи.
На сватбата ни Майк произнесе реч като кум, а после и нещо като реч от
името на бащата на булката, защото баща ми отсъстваше.
Познавам. Ерин съвсем отскоро. Но когато се запознахме, за пръв път
изпитах завист към брат си. Вярно, че аз съм извадил късмета да съм
хубавецът в семейството. Имам ум. Талант. Но той има Ерин. Нищо
чудно, че й предложи толкова бързо. Гордея се с тях двамата и днес ние
я приемаме в сърцата си така, както и тя ни прие в своето. Ерин, ти си
моя сестра, сега и завинаги.
— Да – отговорих на Майк. – Мисля, че така е най-добре.
Чакам да отекне сигналът свободно.
Такъв не се чу.
Само плачът на Майк.
Когато не можех повече да понеса да го чувам, затворих телефона.

След като Кал ми каза какво е направил Дани, се затворих в себе си.
Януари премина във февруари и установих, че всеки следващ ден ми е
все по-трудно.
Отблъсквах Карла. Тя ми бе адвокат, не приятелка, знаех, че е
разтревожена, може би дори леко ядосана, но явно си имаше доста работа,
защото ме бе оставила на мира.
Лесли Клайн се обаждаше от време на време и един-два пъти се
срещнахме на кафе. Тя ме харесваше и аз започвах да я харесвам, след като
вече я възприемах като човек, а не само като психиатър. Но тя ми
задаваше въпроси, на които простият ми отговор „Добре съм“ звучеше като
измъкване. Затова в последните няколко седмици избягвах и нея.
Бъд се отби у нас с увити във фолио чинии с храна и не спираше да ме
кани да навестя бара и редовните му посетители. Извинявах се с многото
работа, което не бе съвсем лъжа. Поемах все повече ръкописи, всичко,
което можеше да ангажира мислите ми, за да забравя за Дани.
Кал.
Не можех да понеса компанията му.
Не можех да повярвам, че Дани се е оженил за мен, споделял е всеки
един ден от живота ми и не ми е доверил какво е причинил на Лорън
Грегъри.
Вярно, че случилото се с нея не бе съвсем същото като историята с Нийв.
Изнасилвачът на Лорън не я бе убил. Но не е толкова трудно човек да се
досети, че самоубийството й бе пряк резултат от изнасилването и
потулването на историята.
Не можех да оставя нещата така. Трябваше да разбера кого е прикривал
Дани. Имах известни подозрения.
Най-после успях да открия Али Самърс, след като буквално бях
обиколила всички магазини на „Сефора“ в Ню Йорк.
Тя ме дръпна бързо настрани, до някакъв щанд с гланцове за устни, и
започна да ми ги показва един по един.
Гледах я втренчено. Бе привлекателна. Изглеждаше някак уязвима, но
коя бях аз да я съдя?
Ако никога не беше срещнала Лорън Грегъри, дали щеше да се омъжи за
Дани?
Щеше ли Дани да е още жив?
— Знам какво е направил Дани Раян – казах.
Лицето й пребледня.
— Знам, че е предал доверието на Лорън. И че сте били гаджета.
Тя се разтрепери. Заоглежда се във всички посоки. Магазинът бе пълен с
млади жени, които трескаво пазаруваха. Никой не ни обръщаше
внимание.
— Просто ми кажи, Али – настоях. – Щом искаш да се криеш тук, добре.
Но няма да си тръгна, докато не науча истината.
Али обмисляше думите ми няколко секунди. После взе решение.
— Лорън не искаше да казва на никого – започна тихо. – Но аз виждах,
че случилото се я разяжда и моята реакция беше… нещо средно между
съчувствие и феминизъм, така както го разбирах тогава. Казах й, че трябва
да бъде смела. Ами ако онзи нападне и друго момиче? В Кеймбридж
имаше полицейски участък. Исках да я заведа там. Но тя категорично
отказа. Не искаше да намесваме полицията. После се сетих, че има и друг
начин. Можех да се обърна към Дани. Той тъкмо беше постъпил в отдел
„Убийства“, така че не се виждахме често, но си помислих, че ще ми
направи тази услуга. А и Лорън беше изнасилена в Манхатън, имаше
логика да отидем в полицията там. В неговия участък. Убедих я да го
направим. Обещах й, че Дани ще действа дискретно и въпреки това й
костваше много да се реши. Отначало той прие твърденията й много
сериозно, точно както очаквах. Макар че разследваше убийства, обеща да
се заеме със случая. После, само след няколко часа, й казал, че
изнасилването й не може да бъде доказано. Само след няколко часа. Аз…
го видях да излиза от общежитието й същия следобед. Беше дошъл, за да й
го съобщи. Казал й да не си прави труда да ходи отново в полицията.
— Попита ли го защо?
— В крайна сметка, да. Той ми пробута обичайната версия – че я били
видели с мъжа, че тя тръгнала по свое желание с него, следователно
нямало никакво изнасилване. От тези глупости, които постоянно чуваш,
беше отвратително. Моментално го отрязах от живота си.
— Тя каза ли ти кой я е изнасилил?
Али се поколеба и в този момент се зачудих дали знае или поне
подозира.
— Не.
— Ти… мислеше ли, че Дани премълчава нещо?
Отново колебание.
— Той… предпазваше някого. Обикновено не реагираше така на
историите с изнасилване. Но прецака Лорън, за да защити някого.
— Някого, когото и ти си познавала?
— Не. Моля те, обещай ми повече да не се ровиш в тази история. А и как
успя да научиш всичко това?
— По болезнен начин.
Не й казах, че се омъжих за Дани Раян по-малко от година, след като тя
бе скъсала с него.
Просто й обещах да не я безпокоя повече.
Това щеше да се окаже лъжа.
Докато излизах от магазина, не мислех за нищо друго, освен че има само
двама мъже, заради които мога да си представя, че Дани би пожертвал
толкова много.
Единият бе Майк.
Но Майк не бе полицай, така че нюпортската полиция не би си
направила труда да опазва репутацията му. Не биха тръгнали да пречат на
Дани да разкрие истината.
Другият бе Бен Мичъл.
Докато се връщах в Лонг Айлънд същия ден, забелязах две пропуснати
обаждания от Кал.
Не им обърнах внимание.
Не исках да го виждам.
Съжалявах за това. Не ми бе приятно. Но нямах избор.
Кал обаче не ме оставяше на мира.
Един ден, към края на февруари, докато тичах по плажа, чух, че някой
ме настига.
Снегът още не се бе стопил, но непосредствено край водата никога не се
задържаше. Обаче бе адски студено, тичах от известно време и още не се
бях загряла.
Реших да тръгна да се връщам при следващата дюна, да се прибера и да
постоя под горещия душ десет минути, когато чух, че някой бяга рамо до
рамо с мен.
— Какво става?
Едва не подскочих сепнато, когато разпознах гласа на Кал.
— Пак ли ме следиш? – попитах, когато и двамата спряхме.
Кал бе в спортен екип, страните му бяха зачервени от студа.
— Не мога ли просто да потичам по брега?
— И си дошъл тук от Ийст Хемптън? Доста път си бил.
 Той не се усмихна.
— Защо ме отбягваш?
— Не те отбягвам – изрекох и осъзнах, че отричането не бе начин да се
справя с тази ситуация. – Тоест избягвам те, но не е лично отношение.
— Ерин, не прави това. Мислех, че сме приятели.
Вдигнах длани във въздуха отчаяна.
— Боже, Кал, малко е неловко, не мислиш ли?
В първия момент Кал не каза нищо.
— След смъртта на Лорън изпитвах единствено срам. Чувствах, че съм я
предал. Отне ми време, за да приема, че не е така. Но после осъзнах, че
никой не е отговорен за чуждите решения. Дори и да се издъниш, какво ще
решат да правят хората с живота си, зависи от тях. Дани ти е бил съпруг, ти
не си отговорна за грешките му.
— Знам. Просто не разбирам как може да си толкова великодушен по
отношение на него.
— Защото е бил млад, някой му е оказал натиск и той се е издънил. Но
опитваше да поправи нещата. И беше прав. Само той можеше да го
направи.
— Това не го извинява, че не ми е казал истината.
— Ти никога ли не си лъгала?
— Не и за важни неща. А ти?
Кал замълча.
— Понякога човек прави каквото се налага – каза той. – В кръговете на
родителите ми това е на практика най-важното житейско правило. Как
иначе мислиш, че богатите стават богати и запазват богатството си?
— Това е различно.
Кал сви рамене.
— Но не мога да разбера защо ме избягваш. Аз нямам ли думата? Не сме
ли понесли достатъчно, за да останем приятели?
— Кал, приятели ли сме? Никога не съм виждала дома ти.
— Не искам да срещаш семейството ми или хората, край които съм
израснал. Мразя ги.
— Не ги мразиш.
— Напротив. Не могат да се сравняват с теб. Предпочитам да те пазя
настрана от тях. Теб, Карла, Бъд.
Страните ми поруменяха не само от студа.
Кал ми каза нещо повече. Знаех го, той също го знаеше.
Може би. В някой друг живот. При други обстоятелства.
— И без това скоро се местя – каза той.
— Къде?
Той се огледа.
— Тук ми харесва. Може да си купя някое местенце.
Не успях да скрия усмивката си.
— И къде ще държиш всичките си пари?
— Ще си купя два апартамента и ще ги обединя. Ще се отърва от баща
си. И ти няма да можеш да ме избягваш, ако ходя за веселия час в
„Макналис“.
— Твърдо си решил да ме принудиш да ти остана приятелка, а?
Той наведе покорно глава на една страна.
Въздъхнах.
 Не че откривах смисъл в нещо, казано от него.
Кал побягна назад, все още обърнат с лице към мен.
— Ерин, искам да знаеш, че в началото беше заради Дани и за да науча
нещо за Лорън.
Той се обърна с лице напред, но извиква през рамо:
— Но сега е заради теб. Харесвам те, Ерин.
За момент останах без думи. После извиках:
— Казва се щастлив час, не весел.

Докато вървях към апартамента си, бях разсеяна от думите на Кал и

перспективата той да продължи да присъства в живота ми.
Не бях наивница. Знаех, че връзката помежду ни е по-силна заради
трагедиите, които бяхме преживели, и че това може да се окаже фалшиво
усещане. Разбира се, не бяхме прекарали месеци от изминалата година
само в приказки за близките, които бяхме загубили. Но те неизменно
присъстваха в най-важните ни разговори.
Имаше ли нещо, което ни свързва, ако оставим това настрана?
Или Кал бе прав? И това, което ни свързваше, прави приятелството ни
толкова специално.
Толкова бях погълната от тези мислени акробатики, че не чух колата,
която караше бавно край мен, докато не видях багажника й.
Лексусът спря тихото си мъркане и Бен свали прозореца.
— Ерин, качи се.
Намръщих се и погледнах към апартамента си. Ако побегнех, можех да
стигна до входа.
— Не, благодаря.
Сигурна бях, че съм се състарила за изминалите седем месеца, но не се
бях променила физически, освен че бях отслабнала и в косата ми се бяха
появили няколко бели косъма.
Бен обаче изглеждаше като съвсем друг човек и видът му ме шокира.
Костюмът му бе намачкан, лицето му бе небръснато. Край очите му имаше
бръчки, които преди липсваха, а косата му, винаги здрава и лъскава, сега
бе започнала да побелява.
— Гледах да те държа под око – започна той.
Нещо в тона му смрази кръвта ми.
— Браво на теб – казах, сякаш това изобщо не ме впечатляваше. – От
името на нюпортската полиция или по своя инициатива?
— Дани би искал…
— Не. Спри, дори не го казвай.
Бен стисна кормилото, а челюстта му се напрегна.
— Какви игри играеш, като се мотаеш с онзи?
— Кой? – Отне ми няколко секунди да осмисля въпроса си. – Кал?
Бен кимна, веднъж.
— Знаеш ли кой е той? Знаеш ли откъде познава Дани?
— Ерин, каквото и да ти е казал за Дани, то няма нищо общо с теб.
— Ние сме приятели.
Бен изсумтя.
— Аха. Защото имате толкова общо помежду си.
— Имаме – настоях тихо.
 — Съпругът ти още не е изстинал в гроба.
Сякаш змия се стрелна в корема ми и се уви около вътрешностите ми.
Дани ми бе казвал за това. Как в „семейството на полицията“ ченгетата
се грижат за вдовиците на колегите си. Докато въпросната съпруга не
продължи напред с нов партньор. Тогава я отрязват.
Проблемът бе, че прескочихме едно стъпало.
Никой от колегите на Дани не се погрижи за мен. Никой не се погрижи
за самия него.
А ето го Бен, който опитваше да ме накара да се чувствам гузна, че съм
била в компанията на друг мъж.
Огненото кълбо от срам ме обзе няколко секунди, преди да го измести
друго огнено чувство – ярост.
— Как смееш? – казах тихо, защото бях разстроена. – Как смееш, мамка
му!
— Дани те обичаше.
— И теб те обичаше – сопнах се.
Бен се сви.
— Кажи ми следното. – Наведох се към отворения прозорец, за да
доближа лицето си до това на Бен. – Някога да си имал вземане-даване с
момиче на име Лорън Грегъри?
Бен се отдръпна.
Видях я. Видях вината, която се изписа на лицето му.
Копеле.
Шибано копеле.
— Ти си го направил – процедих през зъби. – Ти си я изнасилил и ти си
убил Дани.
Бен се протегна да сграбчи китката ми. Шокирах се, но все пак успях да
отскоча назад и да му се изплъзна.
Извадих телефона от раницата, с която тичах, и го вдигнах във въздуха.
По пътя се движеха коли.
Някой излезе от закусвалнята надолу по улицата.
Ако Бен опиташе да ме нападне, щеше да има очевидци, а и щях да успея
да набера Кал, преди Бен да слезе от колата.
Бен бе наясно, че не може да направи нищо.
— Не знаеш какво говориш – каза троснато.
— Мисля, че знам. И ме чуй много внимателно, Бен Мичъл. Ако нещо ми
се случи, можеш да бъдеш сигурен, че ще оставя достатъчно улики срещу
теб, така че всички ще научат какво представляваш.
Отдалечих се наперено, с високо вдигната глава, макар вътрешно да
треперех неудържимо.
Възнамерявах да отрежа Кал.
Но зрънцето непокорство в мен се пробуди.
Кажи ми, че не мога да правя нещо и задължително ще го направя, а
точно сега имах нужда от възможно най-много хора край себе си.
Написах едно съобщение в УотсАп, докато се качвах по стълбите към
апартамента си.
То гласеше: Добре. Да вечеряме заедно.
Изпратих го на Кал.
 СЕГА

Карла ме чака на следващата сутрин, когато ме водят в килията за

задържани на етажа под съдебната зала. Донесла е закуска: палачинки,
удавени в сироп, и чаша кафе.
Чувствам се ужасно изморена и никога не съм била толкова благодарна
при вида на купена пътьом закуска.
По принцип не би трябвало да ми носи нищо течно или горещо (за да не
изгоря пазача си и да избягам). Но са й позволили да ми носи храна,
когато съм в съда, и хората от охраната не й създават проблеми. Едно
„Весела Коледа“, преди да стигне до мен, докато й отключват, и никой не
споменава чашите.
— О, това кафе ми е познато – казвам, след като отпивам.
— Сдобрих се с Бой.
— Пак ли се нуждаеше от правна помощ?
— Да. Двамата с жена му се развеждат и се оказа, че нотариалният акт за
кафенето е на негово име. Той е тъпанар, но все пак ми е съсед, нали така.
— Хубавото кафе е важно – потвърждавам.
Пием мълчаливо известно време.
— Е, днес е денят – казва Карла.
Тя говори за факта, че обвинението е приключило и ние можем да
започнем да призоваваме нашите свидетели.
— Днес е денят – съгласявам се.
— Не звучиш особено обнадеждена.
— Обвинението ми се стори доста убедително.
— Естествено. Те контролираха всичко. Но сега ние поемаме юздите.
— Ти каза, че сме отчаяни.
— Бяхме. Отчаяно се нуждаехме Робъртс най-после да млъкне.
Доказателствата им са доста рехави, Ерин. Освен това разполагаме със
свидетели, които ще оборят обвинението им точка по точка.
— Но пак е моята дума срещу тяхната.
Карла замълчава.
— Спомни си кое е най-важното в това дело, Ерин. Ти искаше всички да
научат какво се е случило с Дани, нали?
Взирам се в капака на чашата си, от който се издига пара. Ако загубя
това дело, ще пия гадно блудкаво кафе до края на живота си.
Това е само една дреболия.
— Да.
— И ние все още опитваме да го открием. Знаеш това. Бъд е на крачка от
успеха. Ще се справим.
Не казвам нищо.
Карла стисва рамото ми.
— Горе главата, момиче. Държа положението под контрол.
Иска ми се да й вярвам.
През изминалите седемнайсет месеца научих много за Карла. Например,
че е била повече от добър адвокат на предишната си работа. Била е огън!
Преди да навърши трийсет, поемала и печелела дела, налагащи
денонощна работа, и изкарвала купища пари. Благодарение на нея били
осъдени истински злодеи.
 Карла е била на прага на съвсем различен живот – да стане партньор в
голяма адвокатска кантора, да печели милиони и да притежава
апартамент в града и къща на плажа. Вместо това е избрала да води по-
спокоен живот. Взела спестяванията си, преместила се в Пачоуг и
отворила собствена скромна кантора.
Карла казва, че ще ме отърве, каквото и да й коства.
И двете знаем, че когато делото приключи, тя ще се върне към
спокойния живот.
Сядам на мястото си на масата на защитата и всичко ми се струва някак
различно. Сякаш земята се е изместила леко.
Вече сме на финалната права. Свидетелите, които Карла ще призове в
следващите няколко дни, ще решат съдбата ми.
— Защитата готова ли е да призове първия си свидетел? – пита съдия
Палмър.
— Да, ваша чест – кима Карла. – Защитата призовава Али Самърс.
Имаме стратегия и смятаме да я приложим.
Съпругът ми може и да липсва, но когато приключим с излагането на
истината за стореното от него, съдебните заседатели ще бъдат убедени, че
си е получил заслуженото.
Али се задава от дъното на залата.
Тя поглежда към Глория и Майк, преди да седне на мястото си.
После поглежда към мен.
Кимам.
Още се страхува, но знае, че трябва да говори.
Заради мен. Заради Лорън. Заради майката на Лорън.
Заради брата на Лорън.
Преди процеса, когато Карла опитваше да пробуди чувството за дълг и
чест у Али, всъщност у нея надделя чувството за вина. Вината, както и
абсолютно отчаяното й желание да продължи напред с живота си.
И когато Карла й обясни, че тя няма как да продължи напред, ако не
разобличим съпруга ми и всички, които са му помагали, Али се съгласи.
Тя е изтощена. Като всички нас. Но намира сили за тази последна битка.
Застава на свидетелското място и там признава за най-ужасната, най-
отвратителна проява в живота си.
Тя разказва на Карла за имейла от Лорън, изпратен само седмици преди
смъртта й, и че Лорън буквално се е страхувала не само за своя живот, но и
за този на близките си.
Защото очевидно полицията не е била на нейна страна.
После Али ни разказва кого е обвинила Лорън за изнасилването.
Когато по-рано през годината отидох без предупреждение при нея в
„Сефора“, където работеше, подозирах, че тя знае самоличността на
нападателя.
Докато Али признава всичко, я слушам, изпълнена с възхищение.
Не е лесно да проявиш такава честност.
Знам, защото аз още пазя тайни.
— Като обръщам поглед назад сега, осъзнавам, че съм била млада и
неопитна – казва Али. – Можело е да се справя с цялата ситуация по
различен начин. Но бях ужасно изплашена. Това е, което той ми причини.
— Ваша чест – въздъхва прокурор Робъртс. – Можем ли да уточним кой е
обвиняемият тук? Това дело не се отнася до това какво са направили или
не полицаите по отношение на инцидент, който няма нищо общо с Ерин
Кенеди…
— О, има общо – намесва се Карла.
Докато юристите спорят, погледът на Али отново се отклонява към
зрителите, и по-точно към Глория.
Обръщам се и точно в този момент виждам цялото ми семейство,
седнало точно зад мен.
Майка ми и баща ми са пребледнели, но твърди.
От двете им страни седят Таня и Бъд.
Едва не се разплаквам от облекчение. Нещо във факта, че са тук, ме кара
да повярвам, че има надежда. Щом Моура и Джон са успели да се качат на
самолет и да прекосят Атлантика, може би, просто може би – няма да ме
осъдят за убийство.
Посоката на вятъра се е обърнала.

ТРЕТА ЧАСТ

Цялата истина

ПРЕДИ

Дали сблъсъкът с Бен ме сближи с Кал в последвалите месеци?

Със сигурност.
Дали това щеше да се случи и без неговата намеса?
Вероятно.
След срещата ни на плажа продължихме напред, все едно не се бяхме
разделяли. Срещи за обяд или на по питие. Разходки из острова или в
Манхатън.
Кал си намери къща малко по на север, в Белпорт, в близост до плажа.
„Къщурката“ му е като дома на мечтите ми – вила в класически стил, с
дъбови греди по фасадата и таваните и красиви ретро прозорци във всички
стаи. Пътеката от верандата стига чак до морето и вечер, когато запали
фенерите по протежението й, мястото изглежда като подканващ вход към
парти, което никога не свършва.
Усещах, че разривът със семейството му се е задълбочил, особено след
решението му да напусне имението в Ийст Хемптън. Напоследък изобщо
не ги споменаваше.
Един ден минахме с колата покрай предишния му дом – огромно
имение, от което от пътя се виждат само върховете на покрива.
— Не мога да повярвам, че не можеш да живееш там, без да се засичаш с
роднините си – казах.
 — Е, пробвах, но баща ми все намира начин да ме открие – обясни
мрачно.
Не повдигнахме въпроса повече.
Понякога Кал, въпреки огромното състояние и влияние на семейството
му, ми се струва като най-самотния човек на света.
Което сигурно е онова, което ме привлече към него.
Няма как да не се чувстваш по-малко самотен в компанията на човек,
който е убеден, че си няма никого.
Само ние с Кал и Али Самърс знаехме пълната истина за стореното от
Дани, но роднините и приятелите ми усещаха, че отношението ми се е
променило.
Те знаеха, че вече не скърбя по Дани, както преди – и не защото е
минало време.
Макар да не го казваха, вероятно подозираха, че вече вярвам на
твърденията на нюпортската полиция по адрес на Дани.
Карла все още повдигаше въпроса от време на време, но й бе трудно да
запази ентусиазма си при пълното отсъствие на такъв у мен.
Все още вярвах, че някой е натопил Дани. Както казваше Кал – някой от
колегите на Дани не е искал той да разкрие истината за случилото се с
Лорън.
И подозирах, че този някой е Бен Мичъл.
Но ми бе трудно да открия нещо друго, освен съучастието на Дани в
случилото се с Лорън.
Особено ако той е пазел Бен през цялото това време.
Хората около мен харесваха Кал и смятаха, че компанията му ми се
отразява добре.
Единствената, която не бе особено очарована от Кал, бе Лесли, но
мислех, че знам защо.
Срещнахме се за обяд през март близо до кабинета й в Белпорт. Още не
бе достатъчно топло, за да седнем отвън, но все пак го направихме,
сгушени в палтата си. Увихме по-здраво шаловете си и се засмяхме. Лесли
ми разказа за манията на племенниците си по Пениуайз от „То“ и как я
умолявали да им изтегли филма, за да го гледат, а тя се разкъсвала от
колебания, защото искала да си остане готината леля.
— Ти ли си причината да са толкова запалени по сериен убиец, който
изглежда като клоун? – попитах.
— Сигурна съм, че Тръмп е виновен – отвърна Лесли и двете се
разсмяхме, защото тя бе заклет поддръжник на републиканците.
После й разправих за предстоящото парти по случай новия дом на Кал и
тя замълча, което бе достатъчно красноречиво.
— Ти не го харесваш.
— Не че не го харесвам – отвърна. – Просто… има нещо, което ме
смущава, но не мога да определя какво.
— Е, не ми е работата да анализирам човек, който се занимава с
психоанализа. Но дали не е, защото продължаваш да изпитваш вина
заради Дани?
— Разбира се, не съм спряла да изпитвам вина – потвърди тя. – И
наистина смятам, че ти трябва да продължиш напред, Ерин, честна дума.
Сигурно е заради начина, по който си се запознала с Кал. Фактът, че той
също има травма. Нали знаеш какво казват на хората, които посещават
„Анонимните алкохолици“. Не трябва да се обвързваш с някого от групата
– всеки се нуждае от твърде много подкрепа.
— Знаеш ли, сестра ми каза нещо подобно. Но Кал не очаква кой знае
какво от мен.
Лесли се поколеба. Дългите й тънки пръсти пригладиха гънките на
копринения шал, докато обмисляше думите си.
— Ти се тревожеше, че Дани е избрал да бъде с теб, за да изкупи
грешката си с Лорън – каза Лесли.
Стомахът ми се сви, защото предугадих накъде бие.
— Не се ли тревожиш, че Кал може да изпитва същото?
Свих нехайно рамене, макар че вътрешно се подразних.
— С Кал не сме заедно. Има голяма разлика.
— Щом казваш – отстъпи Лесли.
Тя не повдигна повече темата. Изражението ми й бе казало достатъчно.

Новодомското парти на Кал бе насрочено за една топла априлска вечер.

Не бяха поканени много хора, предимно общи приятели. Карла, Бъд,
някои от редовните клиенти на „Макналис“, съседи.
С напредването на вечерта четиримата се събрахме на верандата край
редиците запалени свещи, чиито пламъци потрепваха от бриза. Осъзнах
колко комфортно се чувствах с тези хора, бях напълно спокойна.
Слушах разсеяно как Бъд разказва за предишния си живот – пълен с
алкохол и наркотици, както винаги съм подозирала.
— Най-същественото от онези години? Не помня абсолютно нищо –
призна Бъд. – Само, че имаше множество дискотопки.
— „Студио 54“ в разцвета си – подметнах.
— Нещо такова – съгласи се Бъд.
— Съжалявам, че не съм го видяла – заявих, а Бъд ми отвори нова
бутилка бира.
— Изненадан съм, че изобщо помниш нещо – каза Кал със сериозен тон
и прозвуча назидателно.
— Не му обръщай внимание – посъветвах го аз. – Кал е върл противник
на наркотиците. Ами ти, Карла? Някакви луди истории от твоята младост?
— Ами, веднъж бягахме покрай граничарите с големите автомати и се
катерихме по оградата от бодлива тел.
— Карла? – ахнах слисана.
Тя се засмя.
— Пристигнахме със самолет, сладурче. Шегувам се. Не че в миналото
ми няма разни шантави преживявания. Повечето са свързани с моята
любима, която е едновременно богиня и ненормалница.
Докато Карла ни разказваше, усетих, че Кал се чувства неловко. Научила
се бях да разчитам реакциите му и ако имаше нещо, което не одобрявах у
него, то бе прекомерното му старание да живее здравословно. Не че аз бях
кой знае каква купонджийка, но Кал никога не пиеше повече от две-три
бири, никога не губеше контрол дори когато бяхме излезли да се веселим.
Той винаги се държеше по-резервирано и не съм сигурна дали това се
дължеше на нежеланието му да изглежда като типичния плейбой, или
защото не се чувстваше толкова свободно в компанията ни, колкото
твърдеше.
 Въпреки усилията на Бъд, партито приключи, а аз останах, след като
другите си бяха тръгнали.
— Мислех, че ще изкараме до изгрев-слънце – коментира Бъд.
Само Бъд бе способен да купонясва цяла нощ, при положение че пиеше
само портокалов сок.
Махнах му за довиждане, той потегли с колата си, а аз се върнах в
къщата.
Кал стоеше в средата на кухнята и изглеждаше искрено изумен.
— Как толкова малко хора успяха да сътворят такава бъркотия?
Потърсих торби за смет в кухненските му шкафове.
— Сякаш никога не си правил купон, Кал, къде са торбите ти за боклук?
— Не знам.
— Нямаш ли?
— Най-вероятно.
— Тогава как ще почистим?
Той се разсмя. Изгледах го озадачена.
— Кое му е смешното?
— Свикнал съм след хората от кетъринга да идва почистваща фирма. Но
този път забравих.
За толкова умен човек на моменти се държеше като паднал от небето.
— Е, може да изчистим и утре. Ще ми извикаш ли юбер?
— Да. Или… може да останеш.
Заковах се намясто.
Знаех си, че това ще се случи.
— Нямах предвид… – смотолеви смутено. – Просто имам достатъчно
стаи за гости.
— Знам.
— Не те притискам. – Той стоеше толкова близо до мен, че усещах
аромата на тялото му, мириса на бира в дъха му. Косата му бе разрошена и
видът му бе уморен, но все пак…
— Не го възприемам като притискане.
И наистина бе така. Чувствах се спокойно.
Би трябвало да изпитвам вина. Да съм като вцепенена.
Предполагах, че бих се чувствала така, ако смятах, че оставането ми тук е
предателство спрямо Дани.
Истината бе, че Дани ме бе предал, и това ме улесняваше значително.
Не съм била с друг мъж от почти година.
А мъжът, с когото бях, всъщност никога не е бил истински с мен, както се
оказа.
Така започна.
Спахме заедно онази нощ, но само спахме.
Дори не се целунахме невинно.
Лежахме на леглото с лице един към друг и се държахме за ръце. Двама
тъжни самотници, които са открили нещо един в друг и са се вкопчили в
него, сякаш животът им зависи от това.
За пръв път от много време се чувствах в мир със себе си.
Нямах представа какво предстои.
Дани бе разбил сърцето ми веднъж.
Не мислех, че може да го направи два пъти.
 — Кога е рожденият ти ден? – попита Кал.
— Рожденият ми ден?
Разхождахме се из фермерския пазар, където за пръв път срещнах Кал.
Пролетта се разгръщаше все по-прекрасна и от топлия май бе преминала
към горещия юни, а пазарът изобилстваше от ярки цветове и ухания.
Кал оглеждаше и пипаше всеки плод като извънземно, което опитва да
разгадае екзотични неща за ядене. Той съвсем наскоро се бе научил да
препича филии, без да ги изгаря. Поднасях го, че е въплъщение на
клишето за богаташки син, а той ми отвръщаше с доводи като: а ти можеш
ли да играеш на водна топка?
— Рожденият ми ден е през август.
— Аха. – Кал пусна в кошницата си гъби, които надали някога щеше да
сготви. – Сигурно затова не го спомена миналата година.
Повдигнах вежди над слънчевите си очила.
— Чудех се, защото те познавам почти от година – поясни той.
Минала бе почти година.
Толкова много може да се промени за дванайсет месеца и толкова много
си остава същото. Пазарът бе, както винаги, приятен. Слънцето все така
топлеше лицето ми. Познатият солен мирис гъделичкаше носа ми.
Кал също се бе причислил към познатите неща и хора.
Прекарвахме повечето си свободно време заедно.
И двамата знаехме, че се движим в определена посока, но никой от нас
не бързаше.
— Предположих, че рожденият ти ден е този месец – продължи той.
— Не обръщам внимание на рождените си дни. Спрях да се вълнувам от
тях, когато станах на двайсет и една. Кал, остави това.
Грабнах безумно скъпото шишенце с шафран, което бе сложил в
кошницата си, и го върнах на застланата с карирана покрива маса, от
която го бе взел. И без това си нямаше и представа какво да прави с него.
— Ти самият също не си върл купонджия.
— Обаче не е моят рожден ден, нали. Позволи ми да те поглезя тази
година.
— Какво си намислил?
Той се поколеба. Поради някаква причина изглеждаше нервен.
— Можеш ли да си вземеш няколко дни отпуска през юли? Не е точно на
рождения ти ден, но трябва да пътувам по работа и ми се струва идеалният
вариант да съчетая полезното с приятното.
— Ти работиш? – подкачих го.
И двамата се засмяхме. Не виждах усмивката му толкова често, колкото
ми се искаше, а толкова много я харесвах.
— Понякога работя наистина, да. Имам среща със собственика на една
компания, която си търси инвеститори. Изглежда обещаващ стартъп.
Каза ми набелязаните дати.
Докато той говореше, избирах бурканчета с конфитюри и едва не ги
изпуснах.
— Разбира се, че мога да си взема няколко дни отпуска. Дори планирах
да го направя. Не бях сигурна как ще прекарам годишнината от смъртта на
Дани, но знаех, че няма да отида в офиса този ден.
— Знам – каза Кал и осъзнах, че не е забравил. – Помислих си, че ще ти
се отрази добре да се махнеш за няколко дни. И вместо да стъпваме на
пръсти, можем да приемем, че е пътуване за рождения ти ден.
Предпазливо оставих стъкления буркан на масата, за да не падне от
ръката ми и да стана цялата в сладко от ягоди.
— Къде ще ходим? – попитах.

Потеглихме в неделя.
— Така и не те попитах ходила ли си някога в Лас Вегас? – Бяхме се
настанили на седалките си в самолета на „Американ Еърлайнс“. Пред мен
имаше „Джак Даниълс“ и кола, а Кал пиеше газирана вода.
— Всъщност не. Не си падам по хазарта.
Кал се разсмя.
— Не мислиш ли, че трябваше да го споменеш, преди да се качим на
самолета?
— Е, в Лас Вегас не са само казина. Има разни представления, барове,
чувала съм, че фонтаните са разкошни.
— Много си забавна. Какво му има на хазарта?
— Работих в един пункт, докато бях в колежа.
— Какъв пункт?
— За приемане на залози. Където комарджиите идват и залагат на коне,
кучета, разни спортове.
— Край пистите ли?
— Не. Имаше такива магазинчета из целия град. Обикновено в съседство
с барове.
— Ясно.
Той нямаше никаква представа за какво му говоря.
— Все едно да си трезвен барман и да сервираш алкохол на адски пияни
хора, които не спират да си поръчват. Няма как да не се отвратиш. Видях
хора, които загубиха домовете и семействата си заради хазарта.
— Не планирам да губя, докато сме там – каза Кал.
— Звучиш като истински комарджия.
— Не, планът ми е да намеря Робърт Редфорд и да те продам на него за
един милион долара.
— Ще се съглася и на по-малко.
Той поклати глава и кимна на стюардесата.
— Още едно от същото за тази пропаднала дама – каза и посочи чашата
ми.
— Веднага – усмихна се тя.
Никой не казваше „не“ на Кал. Вече го бях забелязала.
— Всъщност проблемът не е в хазарта – продължи Кал. – А в
пристрастяването.
— Да. Сигурно. Разбра ме, нали. Същото е като твоето отношение към
наркотиците.
Той не каза нищо.
— Всъщност каква е причината? Някой от семейството ти ли има
проблем с наркотиците?
— Милата ми майка гълта хапчета с шепи, но не е това.
Поколеба се, преди да продължи.
— Аз злоупотребявах с наркотици.
 Толкова се изненадах, че едва не се задавих с питието си.
— Не беше сериозно – добави бързо той. – Не съм бил пристрастен или
нещо подобно. Но винаги имаше дрога на партитата, на които ходех, сред
обкръжението ми. Постоянно ми беше пред очите, нали си представяш.
Виждах хора, които ставаха напълно неадекватни и не ми харесваше как се
чувствах. Не обичам да губя контрол. А баща ми… той има мания да държи
всичко под контрол.
Кал каза всичко това спокойно, сякаш бе нещо от миналото му, което
нямаше никакво значение сега, но виждах колко силно му е повлияло.
Оставих чашата си на масичката и посегнах да хвана ръката му.
— Когато Лорън беше… когато се случи това с Лорън, не бях до нея. Не
бях на себе си. Бях взел кокаин онази вечер и…
Той млъкна, защото гласът му започна да трепери.
— Аз я предадох.
Продължавах да стискам ръката му, нямаше какво друго да направя.
Знаех, че думите са безсмислени в такава ситуация.
— Затова не виниш Дани – казах накрая. – Защото виниш себе си.
Той кимна. После протегна ръка, поиска ми позволение с поглед и взе
чашата ми с уиски и кола. Изпи я до дъно.
— Извинявай.
— Няма за какво да се извиняваш.
Той изглеждаше толкова нещастен, че ми се прииска да се наведа и да го
целуна.
Но не го направих. Не и сега, не и когато бе в това състояние.
Вместо това отпуснах глава на рамото му и останахме така до края на
полета.
След доста време усетих, че той се отпуска.
И точно тогава ме връхлетя чувството за вина.
Кал направи толкова много, за да ми помогне да преживея по-леко
годишнината от смъртта на Дани, без изобщо да споменава собствената си
загуба.
Годишнината от смъртта на Лорън отмина през май и Кал дори не я
спомена.
Аз не я споменах.
Чувствах се като най-голямата егоистка на света.
И в този момент си обещах да се насладя максимално на следващите
няколко дни и да съм благодарна, че този мъж присъства в живота ми.

Бяхме сключили сделка. След като бизнес срещата на Кал приключи,

той имаше право да ми организира една специална вечер. Извън това
щяхме да си делим всички разходи. Не исках той да си мисли, че съм от
онези жени, които виждат в него само парите му.
Но не бях кой знае колко добре с финансите. От заплатата си плащах
наема и сметките вече цяла година. Пенсията на Дани не бе много и не бях
докоснала парите в банковата му сметка – онази, за която ченгетата явно
не подозираха. Страхувах се, че може да дебнат кога ще опитам да изтегля
пари от нея. Нямах представа откъде са се взели парите и се боях да не ме
обвинят, че се възползвам от средства с криминален произход. Карла не се
впрягаше толкова. Тя бе убедена, че никой не се интересува какво е правил
или не е правил Дани и че са замразили сметката му единствено защото
градската управа ламти за парите.
Не бях сигурна. Така и не ми върнаха лаптопа или мобилния телефон на
Дани. Ако това не значеше, че разследването си остава отворено, то не
знам кое.
Заделих малко пари за хазарт – двеста долара на ден – и настоях да се
храним в евтини закусвални и кафенета. Кал каза, че му допада моята
нормалност. Е, по-нормално от това нямаше накъде.
Докато вървяхме покрай редицата от казина на втория ден и опитвахме
да преборим махмурлука си с големи чаши ледена кола, го попитах дали е
планирал нещо за специалната вечер.
— Вложил съм доста мисъл – каза той.
— Да не включва полет с хеликоптер? Ако да, може да се напишкам от
ужас.
— Определено не включва полет с хеликоптер.
— Трябва ли да съм с по-елегантна рокля?
— Ти изглеждаш добре, както и да си облечена.
— Благодаря, но все пак?
— Облечи се като за нощен клуб.
— Добре. Но не мога да си представя какво по-специално може да е от
хотела. Освен ако не си намерил начин да съживиш Елвис за един
концерт.
— Това би ли те направило щастлива?
— Вече съм щастлива.
Това бе безобидна лъжа.
Не бях щастлива, колкото и да се стараех.
Въпреки цветовете, светлините, разточителството и липсата на грижи, с
всеки изминал час се напрягах все повече.
Утре бе годишнината от смъртта на Дани, споменът за това не ми даваше
мира.
Бях благодарна, че не съм си вкъщи. Кал беше прав, като предложи това
пътуване. Но всъщност бих предпочела да се напия до безпаметност и да
избутам следващите два дни, без да мисля. Кал не бе подходящата
компания за това. Може би трябваше да доведем и Карла и Бъд.
— Не си щастлива – каза той и си дадох сметка, че той ме е опознал. – Не
можеш да прогониш спомена от главата си. Но имам план как да те разсея.
Довери ми се.
Целуна ме по върха на носа и ме хвана за ръка.
Напоследък често го правихме. Държахме се за ръце като тийнейджъри
на първа среща.
Харесваше ми усещането за ръката ми в неговата. Неговите длани бяха
големи, но гладки, добре поддържани. Не като на Дани, различни са, но
приятни.
С Кал се чувствах защитена. Не че се нуждаех някой мъж да се грижи за
мен, но ми бе приятно да знам, че той има желание да го прави. Давах си
сметка, че той още се чувства виновен заради случилото се с Дани. И след
онова, което ми разказа в самолета, знаех, че го измъчва и вина заради
Лорън. Но това не бе всичко. Кал наистина държеше на мен и аз също бях
започнала да държа много на него.
Ако беше по друго време, ако бяхме други хора, вечерта щеше да
завърши с това и двамата да захвърлим всякакви задръжки, да се чукаме
страстно на огромното хотелско легло, а после да се оженим набързо в
някой параклис.
Но не можехме, защото в съзнанието ми аз все още бях омъжена. Още
очаквах да видя Дани, да се появи до мен и да прошепне името ми.
Всеки път, щом зърнех някой висок мъж с неговото телосложение, си
мислех, че е Дани.
Когато край мен минеше някой със същия одеколон, започвах да душа
из въздуха.
Чувах гласа му в дълбокия смях на други мъже.
Бях живяла повече от трийсет години на тази земя и само две от тях с
Дани, но той бе изпълнил живота ми.
Въпреки че открих нещо толкова ужасно за него, не можех да спра да го
обичам.
Но ако можех да бъда с друг, това щеше да бъде Кал.

Прекарахме следобеда в едно по-малко казино.

Не успях да профукам парите си и да затвърдя убеждението си, че
хазартът е за загубеняци.
Играхме на двайсет и едно – намигване към последния рожден ден,
който бях празнувала истински – и прибрах печалбата, без да парадирам.
Кал ме наблюдаваше как забогатявам, искрено изумен.
— Да – подхвърли саркастично. – Ужасен начин човек да си прекара
следобеда. Хазартът трябва да бъде забранен.
— Донеси ми скариди от блок-масата – засмях се. – Ще се забавя тук
известно време.
Когато си тръгнахме от казиното, бях по-богата с 5000 долара.
По-късно се отправихме към „Беладжио“ за специалната ни вечер.
Един мъж, за когото подозирах, че е управителят на хотела, се приближи
към нас.
— Г-н Хоули, частната ви зала е готова.
Кал ми се усмихна загадъчно и ме поведе към асансьор, който ни отведе
до нощния клуб на горния етаж.
Минахме през клуба и влязохме в частна зала. Спрях на прага и зяпнах
великолепната гледка към нощния Лас Вегас, която се разкриваше през
огромните панорамни прозорци. Програмата на прочутите фонтани на
казиното още не бе започнала, но знаех, че когато дойде моментът,
тапицираните с кадифе канапета ще предложат най-добрата гледка.
— Мили боже, Кал. Наистина си измислил как да ме разсееш!
— Виж, може напоследък да не купонясвам лудо всяка вечер, но съм
научил някои трикове от времето, когато го правех.
Засмях се.
Сърцето ми искаше да остане с Дани тази вечер. Той можеше дори да
успее да се промъкне в съзнанието ми.
Но Кал бе мъжът тук, с мен.
— Трябва да си изберем музика – каза Кал и ми подаде списък с песни.
Предположих, че има предвид какво ще слушаме, затова избрах песен,
която да накара и двама ни да се усмихнем. Но в момента, в който внесоха
огромен червен бутон, осъзнах, че ние буквално ще контролираме
фонтаните тази вечер.
Така че вместо светлините на Вегас да примигват в тон с класическите
хитове на Елвис, тълпата отвън слушаше хип-хоп парче за друсащо се дупе.
Още опитвах да си поема дъх, когато ни донесоха еднометрова златна
бутилка шампанско.
Взрях се в Кал смаяна.
— На колко бутилки се равнява това?
— Мисля, че на четиресет.
— Кал – преглътнах, – ти нали ще ми помогнеш с това? С ръка на
сърцето ти заявявам, че не мога да изпия повече от две бутилки, и дори
така ще повръщам след това.
Той се засмя.
— Тази вечер, скъпа моя, ще щурея наравно с теб. Може би не чак
толкова. Бутилката върви в комплект със стаята, но можем да изпием
колкото искаме и после ще изпратя останалото в нощния клуб.
За момент ме обзе смущение. Не можех дори да си представя колко му
струва тази вечер, но бях сигурна, че надхвърля и най-дръзките ми
предположения.
Но после забравих смущението и поех първата си чаша шампанско.
— До дъно! – казах.
— Какво?
— На екс!
— Говориш някакви странни неща.
Чукнах чашата си в неговата.
— Наздраве.
— Наздраве.
И така започна вечерта.
Четири часа по-късно Кал още се забавляваше. Всъщност стоеше прав
върху канапето, по чорапи, ризата му бе разпасана и танцуваше на
„Старомоден рокендрол“ като Том Круз в „Рискован бизнес“. Изглеждаше
горе-долу така, както си представях седемнайсетгодишния Кал – сияещ,
освободен и весел, без следа от неизменно изписаните на лицето му в
наши дни грижи.
Аз на свой ред бях пияна и сълзливо-сантиментална. И най-добре
обмисленият план можеше да се провали.
Той осъзна, че се наливам кротко и съсредоточено, докато той
танцуваше като пийнал студент.
— Да те водим вкъщи, ирландке – каза, внезапно изтрезнял.
Потръпнах. Дани ми викаше ирландке.
Докато вървяхме към хотела – той настоя, че се нуждаем от свеж въздух
и много вода – Кал обви ръка около кръста ми, за да ме подкрепя и
утешава едновременно.
— Не знам защо реагирам така – казах, хълцайки. – Това беше най-
прекрасната вечер в живота ми.
— Заради датата – отбеляза Кал.
Прав беше, разбира се. Минаваше полунощ, което означаваше, че
официално бе настъпила една година от смъртта на Дани.
На този ден миналата година се събудих с мисълта, че предстои
обикновен ден.
Бях нечия съпруга. Бяха обичана. Бях щастлива.
 Дванайсет месеца по-късно седях в „Беладжио“ и контролирах
фонтаните. Но това, което трябваше да пожертвам в замяна, беше сърцето
ми и всичко, в което бях вярвала на този свят.
— Исках да направя всичко възможно да забравиш – каза Кал.
— Искам да забравя. А после не искам.
Седнахме на ниската стена край фонтана, който допреди малко бяхме
гледали от високото.
— Мразя това чувство. Сякаш никога няма да мога да продължа напред.
Случва ли ти се да изпитваш същото, когато мислиш за Лорън?
Чух дълбоката му въздишка.
— Да. Случва ми се.
— Значи ме разбираш. Мина цяла година, а още мога да затворя очи и да
го видя ясно като бял ден. Виждам го как отива до прозореца и скача.
Месеци наред сама водех разговори с него. Защо го направи, Дани? Нямах
избор, Ерин, съжалявам. Не, това не е оправдание, Дани. И още, и още,
Кал. Сякаш е по-жив в главата ми, отколкото беше в реалния живот.
Кал хвана ръката ми. Погали дланта ми, после я обърна и постави
палеца си върху брачната ми халка.
— Още я носиш? Дали не е време да я свалиш?
Погледнах халката си. През изминалата година я свалях и слагах
безброй пъти.
Не успях да я оставя свалена. Не знаех защо, не знаех какво означава
това.
— Ръката ми изглежда празна без нея – казах, без да осъзнавам, че съм
си мислила точно това. – Когато е на пръста ми, мога да се престоря, за
няколко минути, че всичко е като преди. Мисля, че ако я махна, ще
поглеждам пръста си и ще си спомням какво е станало. Разбираш ли ме?
Кал кимна, но не беше очарован.
Изглеждаше, сякаш ми е ядосан, но не разбирах защо.
После погледите ни се срещнаха.
Взрях се в очите му и внезапно осъзнах, че той е влюбен в мен.
— Не е нужно пръстът ти да стои празен. Мога аз да сложа пръстен там.
Едновременно се засмях и заплаках.
— Кал, още не сме правили секс, а ши искаш да се ожениш за мен?
Кал се обърна към мен и хвана и двете ми ръце. Изгледа ме сериозно,
много по-трезво, отколкото се очакваше.
— Искам да се грижа за теб. Помежду ни има много повече, отколкото
някога ме е свързвало с друга жена през живота ми. От девет месеца искам
да се оженя за теб, Ерин, но не можех да ти го кажа. Искам да се оженя за
теб, защото не познавам друга като теб. Не вярвам, че някога ще срещна
друга като теб. Дори в най-дълбокото си отчаяние ти успяваш да се
пошегуваш. Каквото и да ти се случи, успяваш да се задържиш на крака. Ти
си най-силният човек, когото познавам, и просто като съм край теб, се
чувствам по-добре на този свят.
Дишах дълбоко, а той спря за момент, за да си поеме дъх.
— Кал, само защото не познаваш хора като мен, не означава, че съм
специална. Просто си живял в някакъв балон. – Засмях се, сякаш това не
бе един от най-сериозните разговори, които бях водила в живота си.
— Ти си специална – каза той. – Имаш ли представа колко скучни и
досадни са повечето хора? С дребните си проблеми, хленченето за
всевъзможни глупости? Познавам хора, които имат всичко, но не озаряват
света около себе си така, както го правиш ти. Искам да бъда с теб. Не мога
да понеса мисълта да си с някого другиго. Дори и с Дани. Той не те е
заслужавал, Ерин.
Дани. Кал беше най-големият защитник на Дани. Но единственото,
което усещах у него сега, бе раздразнение.
Кал искаше да бъде с мен и бе гневен, че Дани ме бе имал и изоставил.
Затворих очи.
Мислех, че не мога да живея без съпруга си, а изобщо не съм го
познавала.
В най-мрачните моменти си го представях с Али Самърс. Представях си,
че те още биха били заедно, ако нещата не се бяха объркали по толкова
ужасен начин.
Аз съм била утешителната награда.
Но за Кал аз не бях план Б.
Когато Кал се наведе да ме целуне, не се отдръпнах. Приближих лице
към неговото.
В този момент ми се струваше толкова естествено.
Той не заместваше Дани. Той бе просто Кал – мъжът, който ми помогна
да премина през най-тежките моменти от живота си, който се появи в моя
свят, въпреки че бях източник на също толкова огромна болка за него,
колкото и той за мен.
Целунахме се. А после се върнахме в хотела и се освободихме от
трупаното с месеци напрежение.
А в пет сутринта, убедени, че сме пияни от любов, докато всъщност сме
пияни от изпития алкохол, сключихме брак в един от множеството
параклиси за бързи сватби в Лас Вегас.

И преди съм преживявала срама на следващата сутрин.

Случвало ми се е да се събуждам с дрехи, вмирисани на алкохол и
цигарен дим, и с главоболие, от което не виждам ясно. Случвало ми се е да
се кикотя заради изминалата нощ или да се питам, отново и отново, къде,
по дяволите, ми е бил умът.
Но никога не ми се е случвало да се събудя със свидетелство за сключен
брак.
Съжалението ми се стовари заедно с махмурлука и полета към Ню Йорк.
Не съжалявах, че спах с Кал.
Но да се омъжа – и то във Вегас – какво потресаващо клише!
Не можех да си представя как ще го кажа на семейството си. Или на
когото и да било.
Реших да говоря, нищо, че Кал бе твърде смутен, за да повдигне въпроса.
Той седеше до мен в самолета, взираше се през малкото прозорче, а
адамовата му ябълка подскачаше при всяко нервно преглъщане.
— И всичко това само за да не стои празен безименният ми пръст –
подметнах.
Не можех дори да погледна ръката си.
Пръстенът на Дани все още бе там. Призори се съгласихме да купим
нова халка, когато се приберем в Ню Йорк, пък и какво толкова – пръстен
като пръстен.
 Кал наведе глава.
— Не е да не искам да съм женен за теб – простена той.
— Боже, няма нужда дори да го казваш, Кал. Аз също държа на теб,
наистина. Но и двамата още не сме превъзмогнали онова, което ни тежи.
Минала е само година от случилото се с Дани и Лорън. И разбира се, не
това ни определя като хора, но никой от нас не може с ръка на сърцето да
каже, че вече е добре. Не мисля, че трябва да се виним прекалено строго.
Просто пиянска грешка.
— Не се тревожа заради това, че се ожених за теб – обясни той. –
Семейството ми. Има неща, които…
О, по дяволите.
Чак сега ми просветна.
Кал се бе оженил за мен без предбрачен договор.
Сега вече разбирах какъв е проблемът.
За заможните семейства от Лонг Айлънд това е по-голям грях, отколкото
да решиш да подпишеш в Лас Вегас с жена, която познаваш едва от година
и която не си представил на родителите си.
— Можем да подадем документи за бърз развод веднага щом кацнем –
казах. – Карла може да ни помогне. Или ти имаш адвокат?
Кал ме погледна.
— Не можем да го направим. Трябва да се запознаеш с нашите и да ми
помогнеш да изгладим нещата. Ерин, разни неща ще се случат, след като
съм се оженил. Нещо като ефект на доминото.
Отворих и затворих уста, без да кажа нищо.
Исках да се разведем. Не исках да бъда отново омъжена. Исках
случилото се във Вегас да си остане във Вегас и след години да си го
спомням като несполучлива шега. По дяволите, можеше да поискам да се
омъжа за Кал някой ден, но когато това е осъзнато решение. Случката
можеше да се превърне в основа за речта на кума на истинската ни сватба.
Но Кал изглеждаше толкова разтревожен, че останах без думи.
— Ще те заведа на вечеря – каза той. – Баща ми ще извика юристите си,
но поне ще се справим с това заедно. Просто, когато ги срещнеш, не
споменавай за Дани. Или причината да го направим. Нека… нека се
престорим, че сме го планирали.
— Кал! – възкликнах. – Но това е абсурдно. Не можем да бъдем женени.
Има начини да оправим това.
— Не можем да го оправим толкова лесно. Ерин, в условията на
попечителския ми фонд има клауза. Когато се оженя…
Той се взираше в мен с широко отворени очи, а устата му се отваряше и
затваряше, сякаш се чудеше как да формулира това, което предстои да
изрече.
— Каква?
— Наследявам всичко.
— Тоест?
— Всички пари от попечителския ми фонд. Така са го решили баба и
дядо. Получавам всичко накуп.
Примигнах.
— Какво значи това?
— Сто милиона.
Очите ми едва не изхвръкнаха от орбитите си.
 След секунди ми хрумна нещо.
— Кал… да не си…?
Не можех дори да го изрека.
Той ме гледаше втренчено.
— Ерин, наистина ли? Наистина ли си мислиш, че съм се оженил за теб,
за да получа наследството си? Разни жени се опитват да ми се метнат на
врата от години. Винаги съм можел да се оженя. И мислиш ли, че ако съм
изхитрувал, нямаше да се сетя за предбрачно споразумение?
Така представено, наистина звучеше абсурдно.
— Извинявай – казах сконфузено. – Не разсъждавам нормално.
— Ние просто… ние просто трябва да се срещнем с родителите ми и да
обясним – настоя Кал.
После махна на стюардесата и й поръча уиски.
Изглеждаше, сякаш всеки момент ще повърне.
Отворих уста да възразя, но си замълчах.
Той бе паникьосан. Най-добре от всички познавах признаците.
Щяхме да направим каквото е нужно – да се разведем или да анулираме
брака си, и да започнем на чисто.
Кал можеше да има проблеми с родителите си, но тези проблеми не ме
засягаха.
Поне засега.

Това, което не бях осъзнала, е, че Кал бе свикнал нещата да стават по

неговия начин.
Както когато опитах да прекратя контактите помежду ни преди време и
той отказа да приеме решението ми.
Или когато е настоял, че случаят на Лорън не е приключен и е опитал да
стигне до истината.
Когато се върнахме в апартамента ми в Нюпорт, заяви, че трябва да се
преместя в къщата му в Белпорт.
— Кал, може да го обсъдим, но хайде да не прибързваме. Първо да
оправим грешката.
Той се закова намясто, както бе нарамил чантата ми, и ме изгледа
засегнато.
— Това не беше грешка. Тоест грешка беше начинът, по който го
направихме. Но аз наистина искам да бъда женен за теб, Ерин. И без това
прекарваме свободното си време заедно. С теб ми е добре. Вече ти казах
всичко това.
Затворих входната врата и го подканих да влезе навътре, далеч от ушите
на любопитния съсед отсреща. Кал, за разлика от Дани, намираше г-н
Новак за забавен и вече си бе бъбрил с него няколко пъти. Стигна се дотам,
че когато съседът ми чуе гласа на Кал, веднага излиза да го поздрави.
— Кал, изрекохме банални обети пред един напълно непознат служител
и двама непознати свидетели. Романтичната ни песен е хип-хоп парче за
друсащо се дупе. Познаваме се едва от година. Това е грешка.
— Ти си познавала Дани едва шест месеца, преди да се ожените.
— Това е различно!
Кал поклати глава с хладно изражение.
Сякаш не ме слушаше. Отричаше всичко.
 — Можем да го направим отново – продължи. – На някое по-приятно,
по-хубаво място. И този път да планираме всичко.
Сякаш това бе проблемът.
— Кал!
— Защо ми викаш?
Гледаше ме искрено шокиран, но аз смятах, че трябва да повиша тон, за
да го накарам да вникне в думите ми.
— Не мога да се срещна с родителите ти тази вечер, за да им кажа, че съм
се омъжила за сина им в Лае Вегас, при положение че не се е намерил
повод да се запозная с тях през цялата година, откакто те познавам.
— Няма как да не се срещнеш с тях – настоя той със сериозно изражение.
– Колкото по-скоро оправим нещата от юридическа гледна точка, толкова
по-добре. Ерин, сега струвам цяло състояние. Няма значение какво е било
преди, сега трябва да се срещнеш с тях. Само веднъж. После може изобщо
да не ги виждаме. Само да издържим тази вечер и да подпишем
документите, и всичко ще свърши. Иначе баща ми няма да ни остави на
мира. Моля те. Няма нужда да казваш нищо. И след това – ако наистина
искаш да се разведем и да го направим както трябва – добре, може да се
уреди.
Поклатих глава. Това не можеше да е истина. Имах чувството, че
сънувам кошмар.
Той прекоси стаята и постави длани на кръста ми, после ме придърпа
към себе си. Сякаш бяхме натиснали бутона за пауза, той осъзна колко съм
разстроена и че всичко се случва твърде прибързано.
Аз проплаках, заровила лице в яката на блузата му, подуших
афтършейва му и уханието на слънце.
— Ерин – прошепна той. – Те вече знаят, че сме се оженили. Гарантирам
ти, че го знаят. Не искам да си мислят, че съм по-голяма издънка,
отколкото са смятали досега. Ще ми помогнеш ли? Моля те? Умолявам те,
Ерин.
— Аз… – Не знаех какво да кажа.
Той се опитваше да ме манипулира. Знаех го, а и той го знаеше.
Но беше прав.
— Добре. – Прозвуча като въздишка. – Но щом се срещнем с тях и
уредиш нещата юридически, трябва да оправим тази каша.
— Дадено – кимна бързо, но усетих, че мислите му вече не са при мен. –
Сега ще отида да подготвя почвата. Ще изпратя кола да те вземе в седем.
Ерин, просто помни: не споменавай Дани. Бях им обещал да не ровя
повече в историята с Лорън и трябва да разбереш, че те го мразят заради
стореното. Не трябва в никакъв случай да научават, че си била негова
съпруга. Закълни ми се.
— Добре.
— Не, закълни се.
Той ме гледаше втренчено, а в очите му се четеше неподправено
отчаяние.
— Кълна се – казах, безкрайно объркана. – Няма да споменавам Дани.
— Или Лорън. Майка ми не желае да говори за Лорън. Тя не е част от
семейството ни… според нея.
— Не разбирам, Кал…
Издиша продължително.
 — Ерин, аз… аз не бях на себе си след Лорън. Говореше се за… – Колебае
се. – За клиника за лечение на пристрастявания. Не искам да си
помислят… Знаеш, че не вземам наркотици. Снощи не взехме нищо.
Дишането му бе накъсано от паника.
Сега аз го прегърнах, за да го успокоя.
— Кал, спокойно. Разбирам. Няма да кажа нищо.
Кал се взираше в мен и кимна. Трепереше. Никога не го бях виждала в
такова състояние.
— Обещавам ти, ще оправим това – каза той.
Кимнах примирено.
Кал тръгна, а аз се строполих на дивана.
Погледнах към прозореца.
Все още бе денят, в който стана една година от смъртта на Дани.
Телефонът ми, който снощи беше изключен, не бе спрял да бръмчи за
получени съобщения, откакто се бях върнала. Гласова поща, пропуснати
обаждания от нашите, от семейството на Дани. Проверяваха как съм,
тревожеха се как ще понеса днешния ден.
Свих се на топка, засрамена и изпълнена с угризения.
Какво направих?

Когато колата влезе в имението на Хоули, имах чувството, че съм се

озовала на снимачната площадка на „Династия“.
Подминахме портала и къщата на пазача, която бе по-голяма от дома, в
който бях израснала.
После отминахме изкуствено езеро и завихме към царствената
резиденция с фронтон с коринтски колони.
И като си представиш, шепнеше дяволът на рамото ми, че всичко това
може да бъде твое някой ден.
Но аз не го желаех. Това, което ме привлече към Кал, беше начинът, по
който избягваше всичко това. Държанието му в последните дванайсет часа
обаче ми напомни, че той е неразривно свързан със семейното състояние.
Сто милиона, така каза. Знаех, че е богат, но нямах представа точно колко
богат. И каквото и да говори, бе много по-трудно човек да се откъсне от
такива пари и семейството, което върви в комплект с тях, отколкото му се
искаше да си признае.
Кал ме посрещна на входа. От двете му страни стояха по-възрастни мъж
и жена. Той приличаше и на двамата. На баща си – по стойката и цвета на
косата, на майка си – по очите, устата и чупливата коса.
Едва се удържах да не хукна надолу по алеята, чак до апартамента си и
всичко, което възприемах за нормално.
Тези хора излъчваха мирис на пари и очаквах директна атака за това, че
съм съблазнила заможния им син, за да се докопам до семейното им
богатство.
Огледах внимателно всичко наоколо, включително охранителните
камери, които бяха навсякъде.
Облякла бях най-хубавия си комплект от блуза, жилетка от кашмир и
елегантен панталон, но се чувствах като най-голямата повлекана на света.
Сякаш всички камери бяха насочени към мен в очакване да опитам да
открадна нещо – освен родния им син, разбира се.
 Буквално треперех от страх и отчаяно се питах как да убедя тези хора, че
не съм златотърсачката, за която ме вземаха.
— Е? – каза баща му с нисък и плътен глас. – Ти си жената, на която
трябва да благодарим, че върна нашия син в живота ни.
Моля?
— Аз…
Не можех да изрека и думичка.
— Кал ни сподели какво се е случило – включи се майка му. – Не мога да
кажа, че сме доволни от… хм, доста нестандартния начин, по който сте
подходили, но доколкото научихме от него, той е силно влюбен. Типично
за Кал е първо да се хвърля стремглаво, а после да мисли. Съжалявам, че
не е била сватбата на мечтите ти. Но можем да поправим това.
Местех поглед от единия към другия. Кал бе между двамата, лицето му
бе изкривено в нещо средно между усмивка и паника. Явно бе поел цялата
вина, за да не ме атакуват за случилото се. Но родителите му не
изглеждаха ядосани. По-скоро горди.
— Гледаш много уплашено – отбеляза баща му. – Кал, дай на момичето,
извинявай – на съпругата си – нещо за пиене. Има още време до вечерята.
Ще обсъдим останалите подробности по-късно.
А, да. Адвокатите.
— О, Хенри, не говори за това сега – намеси се майката на Кал. – Не би
ми хрумнало и за миг, че Ерин е от онези момичета. Срещали сме
достатъчно от тях през годините, бога ми.
Майката на Кал се засмя. В смеха й нямаше нищо весело.
След само няколко минути в компанията им осъзнах, че Кал няма почти
нищо общо с тях.
Той може да бе облечен като тях. Може да изглеждаше и да миришеше
като тях. Но това не бе неговата среда. Той сякаш не принадлежеше към
нея.
— Това с адвокатите е само формалност – поясни г-н Хоули. – Кал
твърди, че си наясно със ситуацията. След като попечителският му фонд е
освободен в негова полза, е много важно да се подпише предбрачното
споразумение със задна дата.
— Разбирам – възползвах се от възможността. – Всъщност най-добре да
анулираме брака.
Родителите на Кал ми се усмихнаха, усмихнаха се на него, усмихнаха се
един на друг.
— Предупредих ги, че ще реагираш така – обади се Кал. – Тя не иска и
цент от мен. Затова я обичам.
Родителите му го потупаха по гърба, добродушно, но знаех какво си
мислят – горкият, щастлив, влюбен глупак, тя сигурно ще иска пари за
анулацията.
Това бе най-сюрреалистичното преживяване в моя живот, ако не се брои
смъртта на Дани.
— Разбира се, предбрачното споразумение ще бъде достатъчно щедро
към теб – увери ме г-н Хоули. – Никой не може да обвини Кал в
скъперничество. Предполагам, че знаеш, Ерин, че аз самият съм се женил
няколко пъти. Лана ме научи как да се пазя, след като тя умело ме прецака
първия път.
Родителите на Кал отново се засмяха.
 Реех се в облак от слисано изумление. Отведоха ме в приемната и там г-н
Хоули ми връчи чаша с кехлибарена течност.
Може би това бе съдбата ми. Да прекарвам този ден в някакъв унес, без
да разбирам какво всъщност се случва и как да се справя с положението.
Семейство Хоули водеха неангажиращ разговор, докато аз се държах
като селския идиот – отговарях едносрично и гледах отнесено.
Представях си какво си мислят – не е достатъчно красива, за да е
толкова тъпа, какво ли вижда той в нея, по дяволите?
Но бяха много любезни и Кал се опита да прикрие обърканото ми
мълчание, като ентусиазирано им заобяснява за работата и семейството
ми.
Дадох си сметка, че ме рекламира като стока за продан.
Изглежда, не бях чак толкова зле. Тези хора знаеха как изглежда една
истинска златотърсачка. Щом подпишех всички необходими документи,
можеше дори да ме приветстват с разтворени обятия. В края на краищата
имах добро образование и бях съвсем приемлива – поне донякъде. Внасях
известен екзотичен елемент. Простено ми бе, че не съм от тяхната класа,
щом бях чужденка. Бих могла да им кажа, че съм далечна роднина на
някое старо европейско аристократично семейство и те щяха да са във
възторг.
Лана отиде да провери дали масата е готова и настоя Кал да я придружи,
сякаш бе особено добър в подредбата на приборите.
Останах с шефа, Хенри, който сигурно смяташе да ме преслуша, докато
сме сами. Разделяй и владей.
Кал не искаше да ходи с майка си. Боеше се да ме остави сама с баща си.
Досещах се, че е така.
Но майка му не отстъпи.
— Добре ли си? – Той ме дръпна настрана и ми зашепна загрижено.
— Ще се справя. Ще се постарая да водя що-годе цивилизован разговор,
докато се върнете.
Кал не бе убеден, но последва майка си.
— Издателство, а – подметна Хенри и си наля още бърбън от
кристалната гарафа. Предложи и на мен, но аз отказах. Нямаше нужда да
се опитвам да го впечатля. Не исках да пия. Това, че не се интересувах от
богатството на сина му, щеше да го впечатли повече от всичко.
Усмихнах се.
— Харесва ми, когато жената има собствено мнение.
Не издържах повече.
— Много съжалявам, че се запознахме по този начин – изрекох на един
дъх. – Знам, че е крайно необичайно.
— Може да се каже. Срещал съм доста от момичетата на Кал през
годините, но никоя по толкова вълнуващ начин. Но той каза, че си
различна. Заинтригуван съм какво го е привлякло толкова силно към теб.
— Не съм опитвала да го привлека. Сближихме се постепенно, но това не
трябваше да се случва. Не и по този начин.
Хенри ме изгледа изпитателно над чашата с бърбън, нацупил устни.
Вече бе преценил, че не съм заплаха.
Сега просто си играеше с мен.
— Не бива да виниш само себе си – каза той. – Може би, ако с Кал бяхме
в по-добри отношения, щеше да ни запознае с теб по-рано. А Лана изобщо
нямаше да ви позволи да заминете за Вегас. Всички знаем какво става във
Вегас, когато хората се напият – вършат глупости. Спонтанните решения
на Кал са ни се стоварвали и преди.
Не знаех какво има предвид с това, но се подразних колко малко
уважава преценката на сина си. Вярно, че оплескахме нещата, но не съм
подмамвала Кал. Той ме преследваше повече, отколкото аз него.
— Съжалявам – повторих. Не бях равностоен противник на Хенри
Хоули, който вероятно сдъвкваше и изплюваше по-умни хора от мен всеки
ден. – Искрено ми се иска да оставим това зад гърба си. Не се тревожете за
Кал. Не искам нищо от него, освен близостта му. Привързани сме един към
друг, но в последната година нещата се случиха прекалено интензивно. Не
съм готова за тази стъпка, особено след…
Млъкнах. Заклех се да не споменавам Дани или обстоятелствата, при
които се бяхме запознали с Кал.
Тази подробност обаче не убегна на Хенри.
— След какво? – наостри уши.
Трескаво опитвах да измисля как да му отговоря. Заоглеждах стаята –
всеки предмет би могъл да намери достойно място в музей. Зърнах
семейния портрет на стената. Хенри, Лана и Кал между тях. Никой от
тримата не се усмихваше.
Едно малко, нещастно семейство.
— Сестра ми почина преди няколко години. Тази година бе трудна за
мен поради различни причини, но ми помогна да срещна някого, който…
– преглътнах задавено. Дали да спомена Лорън?
— Който какво?
Вече бе прекалено късно.
Етикетът, който се спазваше в такива случаи, надделя.
— Много съжалявам за случилото се с дъщеря ви.
— С кого?
Примигнах.
— Дъщеря ви. Полусестрата на Кал.
Той ме гледаше втренчено, с искрено недоумение.
— Съжалявам, аз… – млъкнах, чудейки се как да продължа.
— Не знам за кого говориш – настоя той.
Хенри ме зяпаше, сякаш не бях с всичкия си.
Така се и чувствах.
— Аз нямам дъщеря – заяви грубо.
Опитвах да кажа нещо, но езикът ми бе набъбнал.
Преглътнах и опитах отново.
— Полусестрата на Кал, Лорън?
Хенри се намръщи, после лицето му издаде, че нещо му просветна, а
изражението му бързо се промени и придоби зловещ вид.
— Кал няма братя и сестри, нито полу, нито каквито и да е.
Отстъпих назад и се озовах във фоайето.
Предполагах, че някой би трябвало да ме спре, но нямаше никой.
Отворих огромната врата и побягнах надолу по стълбите. Отстрани на
къщата бе паркирана колата, която ме докара тук. Шофьорът се бе
подпрял на капака и пушеше цигара. Видя ме да бягам към него и хвърли
фаса.
— Моля ви – проплаках. – Отведете ме оттук.
 Входната врата зад мен се отвори широко.
Чух Кал да вика името ми.
— Ерин!
Шофьорът ме гледаше. Отворил ми бе вратата, но на лицето му бе
изписано колебание.
— Моля ви – умолявах. Не можех да си поема въздух от усилието.
Той кимна.
Точно бе затворил вратата, когато Кал заблъска по стъклото.
— Ерин – извика той.
Ударих с длан по прозореца толкова силно, че едва не го счупих.
— Ти ме излъга! – изпищях. После се обърнах към шофьора. – Да
тръгваме!
Не чух какво крещи Кал, защото гумите се завъртяха върху чакъла и ние
потеглихме.
Нямах представа с кого си имам работа.
Отново.

Не бях сигурна защо помолих шофьора да ме закара до къщата на Бен

Мичъл.
Разумът ми казваше да отида при Карла или Бъд, но инстинктът ми
надделя.
Докато се движехме по Сънрайз Хайуей, научих от шофьора, че за
щастие, не е служител на семейство Хоули. Можеше да има неприятности с
агенцията, но нямаше да отговаря пред Кал.
— Работя това само за да си плащам таксите в университета – каза той.
Не искаше да вземе пари от мен, но му дадох петдесетачка, когато
спряхме пред къщата на Бен и го помолих да ми позволи да изчакам в
колата за малко.
Бе сряда вечер и доколкото си спомням, Кристина имаше сбирка на
читателския си клуб. Когато се преместих да живея тук, тя опита да ме
убеди да се присъединя към тях. Нямах никакво желание да прекарвам
време с нея, камо ли да си говорим за книги – все едно за развлечение да
правя същото, което работя.
Точно както очаквах, малко преди девет според часовника на таблото,
вратата на гаража се отвори. Кристина потегли с джипа си. Сниших се на
задната седалка, докато минаваше край мен. Това бе от кварталите, където
непозната кола се набива на очи, но за щастие, Кристина не обърна
внимание на черния седан.
Когато теренът бе чист, изскочих навън.
— Да ви изчакам ли? – попита шофьорът.
Зачудих се.
— Мисля, че ще се оправя – казах.
Още треперех. Дори сама не си вярвах.
Той ми подаде визитка през прозореца си.
— Обадете се, ако ви потрябвам. Ако съм зает с клиенти, ще изпратя
някого от колегите.
Тази неочаквана мила проява от един непознат ме трогна толкова, че
едва не се просълзих.
После си помислих – ами ако иска да ме държи под око по заръка на
Кал?
Доверието ми в хората се бе изпарило.
Все пак взех визитката и я стиснах в дланта си.
Лампата на верандата светна и аз се втурнах по стъпалата към вратата на
Бен.
Звъннах. Вътре чух Бен да слиза от горния етаж, викайки през рамо на
децата да се връщат по леглата.
Той отвори вратата и впери поглед в мен.
Сигурно изглеждах плашещо, защото лицето му пребледня. Той излезе,
огледа улицата, после се върна вътре и ми направи знак да го последвам.
Бързо затвори вратата след мен.
— Защо си дошла?
— Кой, по дяволите, е Кал Хоули? – попитах разплакана.
Бен се намръщи.
— Трябва да стоиш настрана от него.
— Не мога да стоя настрана от него – почти извиках. – Омъжена съм за
него!
Бен зяпна слисано, а в същото време едно от децата се появи на най-
горното стъпало.
— Татко?
— Лягай си – скара му се Бен. После се обърна към него и на лицето му
веднага се изписа разкаяние.
— Съжалявам, сладурче. Просто татко получи лоша новина. Скачай в
леглото и след малко ще ти донеса топло мляко.
Детето изчезна в стаята си, все още озадачено.
— Да не си се побъркала? – обърна се Бен към мен.
Нахълта в кухнята, а аз го следвах по петите.
— Беше грешка. – Той отвори чекмеджета и шкафове, намери касерола и
я стовари върху котлоните.
— Мислех, че просто те преследва, за да разбере какво знаеш. Така ми
каза.
Бен говореше за мен, но сякаш не бях там, сякаш не бях истински човек.
Обаче стаята се завъртя, когато тези думи излязоха от устата на Бен и
достигнаха до съзнанието ми.
— Не ми е хрумнало, че ти ще… – Бен стовари длани върху плота, силно,
и звукът отекна. – Мили боже, Ерин. Осъзнаваш ли какво си направила?
Паникьосах се. Бен не би ме наранил тук, при положение че децата са в
къщата, нали?
— Не – прошепнах. – Не осъзнавам. Не знам кой е той. Не знам какво
става. Трябва да ми кажеш.
Бен стисна очи, за да ги затвори.
Затрепери.
Изведнъж проумях, че той не бе ядосан.
Бе изплашен.
— Този човек е опасен – каза Бен.
Едва успях да осмисля думите му.
Кал. Човекът, който не е повишил глас, откакто го познавам.
— В какъв смисъл е опасен?
Сега и аз се разтреперих.
Зад мен, за щастие, имаше стол, така че седнах на него, без дори да
забележа, че съм направила крачка назад.
— Той какво ти каза? – попита Бен.
— Каза ми… каза ми, че полусестра му Лорън била изнасилена. Каза, че
Дани поел случая и го потулил, прецакал я. След смъртта й Дани се
свързал с него, защото искал да оправи нещата. Но…
Дори не знаех как да продължа.
Как да формулирам с думи това, за което Кал ме бе излъгал?
Звучеше откачено.
— Лорън не беше сестра на Кал – каза Бен.
На този ден миналата година аз припаднах на няколко крачки от Бен.
Последното, което видях сега, бе кутията с мляко, докато главата ми се
удряше в кухненския остров.

Когато се свестих, ми трябваха няколко минути, за да осъзная къде съм.

Стаята бе слабо осветена – лежах на удобно канапе, но не разпознавах
рафтовете с книги на стените, нито играчките по пода.
Бен притисна пакет с лед до челото ми.
— Само порязано – каза той. – Сложих ти лепенка. Не мисля, че има
нужда да се шие. Обаче ще те боли.
Седнах предпазливо, защото главата ми пулсираше болезнено и не си
усещах врата.
— Знаел си – казах задавено, а думите едва излизаха от устата ми.
— Знам на какво е способен – отвърна Бен. – Аз бях там, когато Али
доведе Лорън.
Черни петна затанцуваха пред очите ми. Примигнах и очите ми се
напълниха със сълзи.
— Какво е направил Кал? – попитах Бен.
Бен потръпна.
— Трябва да се махнеш от него – каза Бен.
— Как? Бен, кажи ми какво е направил.
Бен вдигна ръце.
— Трябваше да те защитя.
— Бен, не ме интересува какво е трябвало да направиш. Ще ми
помогнеш ли сега?
Бен вдигна глава.
— Да.
Кимнах въпреки болката в главата.
— Ще ми помогнеш – повторих.
Той също кимна.
— Кажи ми всичко, което трябва да знам.
— Излъгах те – каза той. – Но само за да те защитя. Най-вече обаче, за да
предпазя самия себе си. Съжалявам за това, Ерин.

СЕГА

Срещнах се с Хенри Дж. Хоули само веднъж.

И срещата ни трая по-малко от половин час.
 Той е призован като свидетел на защитата.
Няма никакво желание да бъде тук. Ако искаше, щеше да се обади на
прокурора и да дойде по своя инициатива.
Според Карла неговите скъпоплатени адвокати направили всичко
възможно, за да уредят да не свидетелства. После преценили, че е в негов
интерес да сътрудничи, за да не излезе, че опитва да възпрепятства
правосъдието.
Той е това, което наричат „враждебен свидетел“.
Езикът на тялото му ми подсказва, че ще изиграе много убедително
ролята на скърбящия баща пред съдебните заседатели. Лана Хоули,
скърбящата майка, седи в съдебната зала от началото на процеса и ако
можеше да убива с поглед, досега да ме е довършила.
Съдията, прокурор Робъртс, съдебните заседатели, общо взето, всички в
съда вероятно се чудят защо, за бога, сме го призовали, след като той може
да унищожи защитата ми.
Но се налагаше да го призовем. Той е един от малцината, които знаят
истината.
Карла е облечена в най-хубавия си син костюм и бяла блуза, за която
знам, че е леко сцепена, но тя няма да сваля сакото си.
Получава се – отоплението пак е надуто и всички се потим, а Карла
изглежда прекалено елегантна.
— Г-н Хоули, оценявам идването ви днес – казва тя, щом се изправя.
— Нямах избор – изтъква Хенри.
— Така е.
— И бих предпочел да свидетелствам в полза на обвинението.
— Разбираемо. Познавате клиентката ми, Ерин Кенеди, нали?
— Да.
— Но не много добре.
— Знам достатъчно за нея. Тя съсипа живота ни.
— Ерин твърди, че не е направила нищо нередно – казва Карла. Преди
Хенри да успее да изрази мнението си, тя продължава: – Срещнали сте се с
нея съвсем за кратко, нали?
— Да.
Хенри се намества смутено.
— Тя е дошла в дома ви, след като със сина ви Кал са се оженили в Лас
Вегас.
— Да.
— И във въпросната вечер…
— Тя дойде и си тръгна набързо – пояснява Хенри. Това е човек, който е
свикнал да говори, когато той си реши, не когато му позволят.
— Защо не ни разкажете какво се случи в онази вечер? – предлага Карла.
— Тази жена… – Той ме поглежда навъсено. Само ако можеше да се
убива с поглед. – Тази жена беше убедила сина ми да се ожени за нея. Той
не е бил на себе си. Открихме множество свидетели в хотела и в параклиса,
където са се оженили в онази нощ. Всички твърдят, че Ерин Кенеди
буквално е държала бутилката с алкохол до устните на Кал, за да го отведе
до служителя.
Измислици. Аз бях по-пияна от Кал.
— Когато пристигнаха в дома ни, уж да отпразнуваме брака им, я чакаше
огромна изненада. Юристите ми бяха там. Веднага щом осъзна, че искаме
да подпише предбрачно споразумение със задна дата, тя избяга от къщата.
Дори не успях да повикам адвокатите в стаята.
Някои от съдебните заседатели клатят глави. Не знам дали е, защото му
вярват или се досещат какво предстои. В края на краищата вече са чули
показанията на Али. Вече знаят, че Лорън Грегъри е съществувала и какво
се е случило с нея. Знаят какво е направил Дани и какво не е направил. И
знаят, че според Али Лорън е била изнасилена от някой с достатъчно пари,
за да покрие деянието си.
Сега ще им кажем кой я е изнасилил.
Още не съм ги срещала, но знам, че майката на Лорън, Белинда, и брат
й, Джордж, седят в залата днес. Знам, защото Дейвид Фокс ги откри и се
погрижи те да научат какво предстои. Той ги е довел тук днес, за да чуят
лъжите на Хенри.
— Твърдите, че Ерин си е тръгнала, защото сте искали да подпише
предбрачно споразумение? – продължава Карла.
— Да, точно така.
— Но ви е известно, че тя се свърза с адвоката си, тоест с мен, на
следващия ден, за да поиска да задействам анулиране на брака?
Разполагам с имейлите, които съм разменила със сина ви, с копия до вас.
Ето ги. Да ви прочета ли тези имейли?
— Знам какво пише в тях.
— В никой от тях не се споменава нищо за пари. Ерин не иска и цент от
Кал. Тя иска да няма повече нищо общо с него. Това прилича ли ви на
поведение на жена, която се е омъжила за сина ви заради парите му? Дори
и с предбрачното споразумение, тя пак щеше да тъне в разкош, нали?
— Прилича ми на поведение на жена, която знае, че е изобличена.
Карла се мръщи.
— Чували сте за Лорън Грегъри, нали? – пита Карла.
— Не.
Дотук със спазването на клетвата, че ще говори истината.
— Г-н Хоули, трябва да ви напомня, че сте се заклели да казвате
истината…
— Знам какво съм се заклел.
— В онази вечер, когато дойде в дома ви, Ерин Кенеди не ви ли говори за
Лорън Грегъри като за полусестра на Кал? Не ви ли обясни, че Кал й е
казал това?
— Не разбирах какво ми говори. Може да е изтърсила нещо за момиче с
такова име. Беше готова да каже всичко, само и само да избегне срещата с
адвокатите ми по-късно вечерта. Освен това, макар да твърди, че е чула от
сина ми за тази сестра, тя не успя да открие друг човек, пред когото той да
е правил подобни абсурдни твърдения.
Вярно е. Кал никога не говореше за Лорън с друг, освен с мен.
Винаги нащрек.
— Значи категорично не сте чували за Лорън Грегъри? – пита Карла.
— Не съм.
— Чували ли сте за Дани Раян?
— Да.
— Знаете ли, че Ерин Кенеди е била омъжена за Дани Раян?
— Да.
— Наясно ли сте, че Дани Раян е получил голяма сума пари, вероятно за
да прикрие случилото се с Лорън Грегъри?
— Не ми е известно подобно нещо.
— Оспорвате, че синът ви е платил на Дани Раян, за да прикрие
изнасилването на Лорън Грегъри?
— Възразявам! – обажда се прокурорът.
Съдия Палмър слуша внимателно, точно като всички останали, и сега
изпъва гръб.
— Приема се. Г-жо адвокат, нито Кал, нито Хенри Хоули са обвиняеми
тук.
— Оттеглям въпроса си, ваша чест. Г-н Хоули, някой от вашето
семейство някога плащал ли е някаква сума пари на Дани Раян?
— Не ми е известно подобно нещо.
— Известно ли ви е, че Лорън Грегъри е обвинила сина ви в изнасилване
и впоследствие, напълно необяснимо, е оттеглила показанията си?
Разполагам с първоначалната й жалба в полицията, подадена пред
детективи Дани Раян и Бен Мичъл, предоставена ми от Бен Мичъл.
— Мисля, че в тази жалба нападателят не е назован.
— Точно така – казва Карла. – Но разполагаме с имейла, който Лорън е
изпратила на своя наставник по онова време, Али Самърс. Тя посочва Кал
като своя изнасилвач и обяснява на Али, че макар да не го е назовала по
време на разпита в полицията, всъщност е казала името му на Дани Раян,
преди да си тръгне от участъка.
Ето защо ни трябваше Хенри на свидетелската скамейка. За да стоварим
всичко това върху него и да се наложи той да го отрече.
А когато свържем парите в сметката на Дани с фондация, намираща се
под чадъра на семейния бизнес на Хоули, Хенри ще се окаже в положение
на лъжесвидетелство.
— Струва ми се, че думите на мъртво момиче по повод друг покойник
нямат нищо общо с това дали Ерин Кенеди е убила сина ми – казва Хенри.
После среща погледа ми.
Той може да увърта колкото иска, но той знае, и аз знам, какво са
направили семейство Хоули.

ПРЕДИ

Карла веднага изпрати предупредително писмо на Кал. Не бе

ограничителна заповед – за такава би трябвало той да ме е наранил
физически – но Карла формулира писмото по начин, който гласи: „Само
да се доближиш до клиентката ми, копеле, и ще съжаляваш до края на
живота си“.
Само че с юридически термини.
После веднага задейства процедурата по анулиране на брака.
На следващата вечер открих Бъд да крачи напред-назад пред
апартамента ми.
Носеше глок.
— Бъд? Какво те прихваща?
Слязох долу, за да посрещна Бен.
Снощи Бен не успя да ми разкаже всичко. Каза, че трябва да изпрати
Кристина и децата някъде. Начинът, по който се държеше – сякаш беше
напълно ужасен – стресна дори и мен. За момент ми просветна защо той се
е държал като пълен страхливец през изминалата година. Когато се
тревожиш за семейството си, си готов на всичко, за да ги защитиш.
Тази вечер Бен щеше да ми разкаже всичко.
Имах нов телефон, нов номер, нов имейл. Всички, които трябваше да
знаят как да се свържат с мен, бяха известени.
— Ще го застрелям в главата, ако дойде тук – заяви Бъд.
Поех си дълбоко дъх. Не исках Бъд да знае, че съм изплашена. Така че
включих сарказма си.
— Мислех, че го харесваш?
— Харесвах го – каза Бъд и за момент ме погледна толкова смутено, че се
изпълних със съчувствие към него.
— Това само доказва, че никога не можеш да имаш доверие на хората с
пари – добави той.
Бен спря отпред точно когато опитвах да убедя Бъд да се върне в бара и
да прибере пистолета някъде.
— Аз ще я придружа – каза Бен.
— И това трябва да ме радва ли? – попита Бъд.
Бен не каза нищо.
Бъд ме погледна. Кимнах с мрачно изражение.
Той сви рамене и се отправи към бара, все така с пистолет в ръка.
— Какво очакваш? – питах Бен.
— Нищо.
Влязохме.
Не забравих да заключа входната вратата на сградата.
— Все очаквам той да се появи – поясних.
— Първото, което трябва да знаеш за Кал Хоули, е, че той има хора,
които му вършат мръсната работа – каза Бен, докато чакахме асансьора.
Взирах се в него. За момент една ужасяваща мисъл изникна в
съзнанието ми.
Възможно ли е Бен да е изпратен от Кал?
— Той някога стигал ли е толкова далече? – попитах. – Тоест способен
ли е да ме убие?
— Той уби Дани – каза Бен.
В коридора пред апартамента ми ме спря съседът, г-н Новак.
— Говорих с вашия… нов съпруг – обяви той. – Честито.
Вцепених се, преди да осъзная, че сигурно е срещнал Кал вчера, след
като се върнахме от Вегас.
— Тази вечер няма да идва – казах сопнато.
Г-н Новак повдигна вежди.
— Извинете. Вече не сме заедно. Ако го видите, ще ме предупредите ли?
Не би трябвало да се появява тук.
Г-н Новак кимна и се прибра в апартамента си. Когато влязохме в моя,
не предложих на Бен кафе или бира. Седнахме един срещу друг на
кухненската маса. Той нервно подръпваше маншетите на ризата си, а аз
опитвах да успокоя дишането си.
— Разкажи ми всичко отначало – започнах.
Бен кимна. Пое си дълбоко дъх.
— Кал Хоули се запознал с Лорън Грегъри на парти в Харвард, през
първия й семестър. Той бил там за събиране на бивши студенти, а тя
сервирала коктейлите. Според първоначалните й показания тогава й се
сторил чаровен, мил и много привлекателен. Тя не изрече името му при
онзи разпит. След това, когато си тръгваше и диктофонът беше изключен,
ни го каза. В показанията си твърдеше, че е по-голям от нея. Че имал пари.
Че я извеждал няколко пъти в Ню Йорк. Не я пришпорвал. Изглеждал
спокоен. Чувствителен, така го описа.
Разтреперих се.
Нима и аз не си бях мислила същото?
— Излизали няколко пъти, но Лорън си гледала ученето. Не искала да се
разсейва, а да завърши и да си намери хубава работа. Кал бил много
разбран в началото, но бил свикнал нещата да стават по неговия начин.
Онази вечер излязла с него в Манхатън с идеята, че отиват само на
вечеря. Той бил запазил стая в скъп хотел, завел я в петзвезден ресторант и
това й се сторило малко прекалено, но си прекарала добре. Той също си е
прекарал добре. Дори повече от добре. В един момент се върнал от
тоалетната и й станало ясно, че е взел нещо. Но не искала да се оплаква и
не реагирала… Сещаш се какво е станало нататък, Ерин.
Погледна ме.
Сещах се. Само дето аз не бях толкова проницателна като Лорън.
Продължих чак докато скочих от скалата.
— Когато се качили в хотелската стая, започнала да се разколебава. Той
се държал странно, така каза. Оплаквал се, че баща му му съсипвал живота
и ставал все по-нервен. Цялата вечер пил много и видимо не можел да се
контролира. Тя опитала да го отблъсне внимателно. Казала, че е уморена и
иска да се прибира. Той станал настоятелен, тя започнала да се отбранява.
Скарали се. Тя му напомнила, че е само на осемнайсет и още е първи курс в
университета, не търсела сериозни отношения. Той се разстроил и я
обвинил, че ламти за парите му. Това я притеснило – колко бързо се
променило държанието му. Решила да си тръгне. Но той не й позволил.
Бен си пое дъх.
— Не го очаквала. Той я ударил с юмрук в лицето, за да я зашемети.
После я изнасилил. Тя каза, че била най-ужасена, след като всичко
свършило. Той сякаш се разкъсвал между искрено разкаяние и желание да
се защити. Казал й, че това било просто секс, били го правили и преди.
После заплашил, че ако тя се оплаче в полицията, никой няма да й
повярва. Неговото семейство било заможно, нейното нямало нищо и т.н., и
т.н. Можел да съсипе живота й. После заплакал, казал й, че баща му ще го
убие. Тя обясни, че почти го съжалила.
— Но все пак е отишла в полицията.
— Но й коствало много сила и кураж. Али я убедила да го направи, и то
само защото смятала, че могат да се доверят на Дани.
Бен сведе глава.
— Записахме показанията й. Случаят щеше да бъде труден. Синините й
бяха започнали да избледняват, нямаше свидетели. Но знаехме, че не
лъже. Отидохме в апартамента на Кал в Манхатън, за да го арестуваме.
Точно тогава се срещнахме с баща му и неговите адвокати. Кал вече не
живееше там – вероятно се беше върнал вкъщи, не знаехме
местонахождението му.
Поклатих глава. Бен пак подръпна нервно маншетите си. Това е
болезнено преживяване за него. Не колкото за мен, но все пак не му е леко.
— Ерин, трябва да разбереш едно. Нито Дани, нито аз разполагахме с
доказателства. По онова време делата за изнасилване приключваха с
осъдителна присъда възмутително рядко. И сега не е много по-различно.
Хоули-старши обеща да се погрижи за момичето. И че ще вземе мерки за
Кал. Намекна, че ще се погрижи и за нас, но много внимаваше да не
споменава за пари. После получихме информация за банкови сметки,
отворени анонимно на наше име. Това са парите в едната сметка на Дани –
онази, за която от полицията не знаят. Аз се сдобих със същата. Той не
похарчи и цент от нея.
— Как сте могли, Бен?
— Живея с тази история всеки ден, откакто се случи, Ерин. Не мога да
измисля извинение или причина за стореното, освен че проявихме
алчност, глупост, страх. Хоули беше по-хитър от нас. Той ни предложи и
морков, и тояга. Затворете си очите и ще бъдете богати и спокойни, или
продължете разследването и ще видите какво ще ви се стовари. Той вече
ни беше проучил, Ерин. Знаеше, че родителите ми имат проблеми с
Данъчното. Знаеше, че Дани е уредил да се потулят две обвинения срещу
Майк – едно за шофиране в нетрезво състояние и едно за побой. Беше
важно Майк да няма досие, когато постъпваше в армията. Хоули ни каза
също, че майката на Лорън водела двойно счетоводство, така че приходите
й да не попречат на стипендията на Лорън за Харвард. Беше успял да
събере цялата тази информация само за няколко часа. Няколко часа.
Изплашихме се до смърт, Ерин.
Разбирах Бен много добре. Бях се срещнала с Хенри Дж. Хоули предната
вечер. Той беше готов на всичко, за да защити сина си.
Шокиращото беше, че другите хора му играеха по свирката.
— Приключихме случая – каза Бен. – Дани отиде при Лорън да й
обясни, че с тези доказателства няма шанс Кал да бъде осъден. Тя беше
отишла по свое желание на вечерята. Беше се качила в хотелската му стая.
Беше излизала с него доста пъти преди това. Тя самата имаше съмнения
дали някой ще й повярва. Ние просто циментирахме тези съмнения.
— Защо никой не ви спря? Някой в участъка? Другите полицаи, които са
я видели да дава показания?
— Ние бяхме поели случая. Лорън оттегли обвиненията си. Имаше
няколко повдигнати вежди и небрежни въпроси. Успокоихме всички.
После подадохме молби за прехвърляне. Първо аз. Търсех спокоен живот
за семейството си, а това беше невъзможно в Манхатън. С Кристина се
преместихме. Месец и нещо по-късно, след като се установих, предложих
да вземат Дани на една свободна позиция. Той кандидатства за нея и я
получи. Али го заряза.
— А аз?
— Когато ти разказа на Дани за случилото се със сестра ти, той започна
да се терзае заради стореното от нас. Първо започна да ходи на
психотерапия. Всяка седмица. Аз го карах дотам. Той имаше нужда да
говори с някого. Никога не разказа на лекарката за Лорън, просто обясни,
че го измъчват демони, и мисля, че тя опита да му помогне. Но как би
могла, след като не знаеше цялата истина? Все пак терапията сякаш му
помагаше за известно време. Но после Лорън се самоуби. Когато Дани
научи, повече не можеше да продължава постарому. Искаше да си
признае. Обаче допусна най-голямата грешка. Обади се на Кал Хоули и му
заяви, че ще разкаже всичко на шефовете ни и ще поеме отговорност за
действията си. Искаше да не ме замесва, щеше да поеме цялата вина.
Предложи на Кал също да признае вината си и да се извинят на
семейството на Лорън, да поемат отговорност.
Изстенах тихо. Всичко това се е случвало, а аз дори не съм подозирала.
Не съм имала никаква представа.
— Трябва да знаеш, че виновникът не беше само Кал. Баща му разполага
с много власт. Но крушата не пада по-далеч от дървото. Започнаха с
психически атаки срещу Дани. Пращаха му имейли за теб – как визата ти е
изтичала точно преди той да се ожени за теб. После предизвикаха
проверки на всички случаи, по които Дани беше работил. Търсеха и най-
малката издънка или дори намек за такава. Знаеш как става, Ерин.
Опитваха да го окалят. Щеше да му бъде трудно да разобличи Хоули, ако
той самият е дискредитиран. Семейство Хоули са щедри дарители на
полицията, Ерин. Съли редовно посещава благотворителни събития в
имението им.
Преглътнах.
— Той какво направи? – попитах.
— Дани беше наясно какво става, така че отново се конфронтира с Кал.
Кал му заяви, че това е само началото. Продължи да увеличава натиска
върху Дани, а Дани не отстъпваше и настояваше, че няма да си промени
решението. Но постепенно самообладанието на Дани започна да се
пропуква. Спря да ходи на психотерапия. Ерин – това е нещо, за което
няма да си простя. Трябваше да го убедя да продължи. Мисля, че на този
етап Дани Вече имаше сериозни проблеми. Той те обичаше повече от
всичко, но ти постоянно му напомняше за Лорън и какво й бяхме
причинили. Той не действаше рационално. Започна да се държи странно с
мен – веднъж дори ме заплаши с пистолета си. А с арестуваните
заподозрени действаше напълно непредвидимо. Веднъж го откъснах
насила от един мъж, на когото се нахвърли по време на разпит. Дори
започнах да си мисля, че казват истината за случая с Дуейн Милър. Дани
беше на косъм да превърти във всеки един момент и нито аз, нито който и
да било можеше да го вразуми.
— Вкъщи никога не се е държал така! Никога не е проявявал насилие,
нито веднъж. Сякаш описваш непознат.
— Защо мислиш, че той превъртя, Ерин? Можеш ли да си представиш
какво му е коствало да те държи настрана от всичко това? На какъв стрес е
бил подложен?
Очите ми се напълниха със сълзи.
— И после излезе наяве сметката му с онези пари – каза Бен.
Взря се в масата.
Аз седях неподвижно и чаках.
— Дани се оказа в безизходно положение. Онази сметка не беше негова.
Не я беше разкрил той. Но той наистина имаше тайна банкова сметка, и
двамата имахме. Аз бях похарчил моите пари, но Дани държеше всичките
сто бона непокътнати в неговата. Обаче семейство Хоули не знаеха това –
предполагам, че иначе биха подсказали на шефовете ни за
първоначалната сметка с подкупа. Можело е да си спестят парите в новата.
Но като направиха нова сметка на името на Дани, му демонстрираха колко
лесно могат да фалшифицират доказателствата. Един вид извратено
напомняне, че вече са му платили сто хиляди и могат да го натопят за тези
пари. Кал заплаши, че нещата допълнително ще се влошат. Че ще
унищожи Дани, ще унищожи мен, ще унищожи теб и Кристина и всички,
които обичаме. Дори и Дани да ти признаеше истината, той не можеше да
рискува нещо да ти се случи. В същото време не можеше да продължи
постарому.
Точно тогава капитанът ме извика и ми съобщи за заповедта за арест. Аз
предупредих Дани, Ерин. Обадих му се да те вземе и да напуснете щата.
Забавих самия арест. Трябваше да се случи предната вечер. Знаеш ли
какво ми каза Дани? Каза: не може ти да дойдеш да ме арестуваш. Не и ти,
Бен. Но аз нямах избор. Налагаше се. Разбираш ли? Положението беше
или Дани, или аз. Когато дойдох пред вратата ви онази сутрин – мисля, че
той разбра, че всичко е свършило. Щом аз не можех да го защитя…
Станах и спокойно заобиколих масата.
После излях целия си гняв и ярост върху Бен Мичъл.
Удрях го, блъсках го, дори опитах да го стисна за врата, за да го убия.
Бен се бранеше половинчато.
— Трябваше да ми кажеш! – повтарях задавено. – Трябваше да ми
кажеш!
— Той ме накара да се закълна! – Бен хвана ръцете ми и ги задържа
неподвижни, не му бе трудно, защото бе много по-силен от мен.
Въпреки че ме бе накарал да се спра, той изглеждаше разтърсен до дън
душа.
— Той ме накара да се закълна, че никога няма да ти кажа – настоя Бен.
– Каза, че ако нещо се случи с него, ако не може да ти разкаже лично, не
иска никога да научаваш. Може и да не е бил на себе си, но това беше
едничкото нещо, за което беше непреклонен. Не знаех, че ще се самоубие.
Това разби и моето сърце, Ерин. Съсипа ме.
— Ти видя, че Кал се навърта около мен – проплаках.
— Опитах да те предупредя. Имам три деца. Трябваше да ги защитя.
Казах ти го. Обичах Дани. Единствените хора, които обичам повече, са
децата ми. Ако семейство Хоули погнат мен или Кристина, кой ще се
погрижи за децата ми?
— Но защо се е насочил към мен? – прошепнах. – Какво е искал Кал
Хоули от мен?
— Искал е да разбере какво знаеш – каза Бен. – Освен всичко друго,
Ерин, той е абсолютно ненормален.
Зарових глава в коленете си.
И аз спах с този човек, помислих си.
— Ще го убия – казах.

Знаех, че Кал ще дойде.

Сигурна бях, че ме наблюдава, и прекарах деня, след като Бен ми каза
всичко, в напрегнато очакване.
Исках той да дойде.
Бен още не знаеше дали ще поискам да си признае всичко, но каза, че
ще го направи, защото го дължи на мен и Дани.
Не знаех какво искам.
 Карла и Бъд, които знаеха достатъчно, за да са изключително
разтревожени, се отбиха да ме видят. Тя не искаше да оставам в
апартамента. Казах й, че съм добре. Бъд стоеше отвън, пак носеше
пистолета и аз настоях да се прибере вкъщи, защото имах нужда да остана
сама.
Лесли ми се обади и предложи да дойде при мен.
Отговорих й по същия начин.
— Ти усещаше, че нещо не е наред с него.
— Да. Но не и че е способен на подобни лъжи. Дори не бих си го и
помислила, Ерин.
Вярвах й. Кой би си го помислил?
Не й се щеше да ме остави сама.
Говорех, сякаш държа всичко под контрол.
Така бе. Само че не по начина, по който предполагаха.
Минутите се точеха, стъмни се.
Излязох да потичам.
Взех си душ.
Пих кафе.
И чаках.
Скоро след като слънцето бе залязло, ключът на Кал се пъхна в
ключалката на вратата ми.
Чух как разклаща ключа. Когато му дадох ключа преди няколко
седмици, обясних, че има проблем с ключалката.
— Трябва да му побаеш – му казах.
Отвори.
Седях на кухненската маса, на същото място, където седях с Бен.
Кал бе с шапка, тъмен суитшърт и долнище на анцуг.
Бе хубав като в деня, в който се запознахме.
На лицето му бе изписано честното и открито изражение, което обикнах
у него.
А мислех, че Дани е бил добър актьор.
— Ерин – каза той, а гласът му потрепери.
— Кал.
— Може ли да вляза?
— Вече си отвори.
Изгледа ме изпитателно. Не знаеше какво да очаква, но сигурно не и
това.
Той се обърна, затвори вратата, после пристъпи към мен.
Поколеба се, после ме целуна по главата.
Примигнах.
Той забеляза това и седна срещу мен, не до мен.
— Няма да те нараня – каза. – Никога не бих те наранил.
— Вече го направи.
— Не исках. Щом те опознах – повярвай ми – съжалих ужасно, че си
замесена в тази история.
— Оказах се косвена жертва, а?
Кал сведе глава.
— Ерин, допуснах една глупава грешка. Дори няма да се преструвам, че
не съм сгрешил. Само те моля да разбереш, че са ме възпитавали така,
сякаш всички са ми длъжни. Това ти нанася трайни вреди. Очаквах хората
да ми дават всичко, което исках. Тя – Лорън, ми отказа. Не бях на себе си.
Бях взел наркотици, а тя ми беше гадже и… По дяволите, нямам
извинение. Трябваше да си понеса последствията, но баща ми се намеси.
Типично в негов стил. Винаги го прави. Сега разбираш защо на практика
съм толкова отчужден от тях.
— Не ме интересува какво си направил или как си се измъкнал –
изрекох. – Ти ми каза, че ти била сестра. Прокрадна се в живота ми с
измама, след като действията ти бяха довели до самоубийството на съпруга
ми. Ти разтърси из основи света ми, а после стана част от него. Ти си
психопат.
Той поклати глава.
— Само опитвах да се защитя. Ако Дани не се беше поддал на натиска от
баща ми отначало, щеше да се наложи да си понеса последствията за
стореното. Но той ме остави на мира, а две години по-късно цъфна и
заплаши, че ще прецака живота ми? Че ще прецака и своя собствен живот
в същото време? И да беше останал жив, Ерин, ти пак щеше да страдаш.
Ако беше седнал срещу теб и ти беше разказал какво е причинил на Лорън,
щеше ли да му простиш? След случилото се с Нийв?
Изпитах физическа болка.
Кал бе прав.
Дани не е бил мъжът, за когото го мислех.
— Но защо, защо ми каза, че си брат на Лорън? – попитах. Преди той да
отговори, го направих вместо него: – Защото си знаел как е починала
сестра ми. Знаел си как да ме манипулираш. Това е била перфектната
лъжа.
Той сведе глава.
— Не знаех как иначе да…
— Можел си да установиш, че не знам нищо, и да се махнеш от живота
ми – прекъснах го. – Опитах да те отблъсна. Ти беше този, който настоя да
се сближим.
— Защото те исках! Виждах ясно какво е открил Дани у теб. Това, че
човек може да се промени. Аз се промених. Никой не е само добър или
само лош. Виж Дани!
Преглътнах надигналата се в гърлото ми жлъч.
Кал подпря главата си с длани и затърка грубо косата си. Когато вдигна
поглед към мен, изражението му бе толкова отчаяно, че изпитах
съжаление. Мразех се за това, но изпитах съжаление.
— Какво искаш да направим? Как да поправя нещата? Няма нужда
всичко да свърши по този начин. Можем да останем заедно. Дори не е
нужно да подписваш предбрачно споразумение. Ще оставим всичко зад
гърба си. Ти ще бъдеш богата. Обичам те. Това не е лъжа. Знам, че
навредих на онова момиче, и трябва да живея с тази вина, но това
означава ли, че трябва да бъда наказан до края на живота си? Никога,
никога не бих те наранил.
Ха. И някой друг ми каза същото преди време.
— Защо ме накара да се срещна с родителите ти? Знаел си, че ще науча
истината за Лорън.
— Беше само една вечер. Мислех, че можем да изкараме една вечер
заедно. И да не ги видиш никога повече. Но трябваше да дойдеш, за да
подпишеш онези документи, иначе нямаше да ме оставят на мира.
Можеше да се преместим. Да използваме парите ми и просто да се махнем.
Ти никога нямаше да научиш.
Бутнах стола си назад и станах. Кал се стресна от скърцането на стола по
дървения под.
— Ти не си нормален – казах. – Не ти вярвам. Мисля, че си знаел, че
рано или късно ще науча истината. Просто си смятал, че ще ме убедиш да
не те напусна. Играел си някакви психарски игрички с мен.
— Не.
— Искам развод.
Мълчание. Кал се взираше в пода. После:
— Щом това искаш.
— А след това искам да дойдеш в полицията с мен.
— Няма да отида в полицията, Ерин.
— Трябва да дойдеш с мен в полицията и да признаеш какво си
направил.
— Не.
— Да!
Бях повишила тон. Нямах намерение да викам.
Просто бе толкова трудно да се владея, застанала лице в лице с това…
чудовище.
— Ако се разкайваш за стореното – казах тихо, – ако наистина
съжаляваш, трябва да го поправиш. Покажи ми, че не си мъжът, за когото
те мисля. Покажи ми.
Взирах се настойчиво в него и мислено го предизвиквах.
Исках да видя нещо у него, нещо, някакъв знак за разкаяние. Не че бих
могла да му простя. А за да простя на себе си, че съм позволила да ме
измами.
Той също се взираше в мен и видях нещо, което не бях забелязала преди.
Когато не бе с престорено нараненото си изражение, очите му бяха
безизразни. Напълно празни.
— Няма да отида в полицията, Ерин. Ти също няма да ходиш. Знам, че
твоят приятел Бен ти е разказал всичко, но той няма да те подкрепи. Той
не иска да свърши като Дани, нима не разбираш? Помисли си и за майката
на Дани. Искаш ли тя да научи какво е направил синът й? Или брат му?
Усетих как по цялото ми тяло се разлива ярост.
Той бе адски спокоен.
Кал бе готов за всеки вариант. Да приема да съм му съучастник. Да му се
опълча. Каквото и да му се стовари, той нямаше дори да потрепне.
Така че взех вазата от плота и я запратих към него просто за да
предизвикам някаква реакция.
Той се наведе, за да я избегне, и тя се разби на пода.
— Кучи син – избухнах. – Може да си държал с нещо Дани и Бен, но не и
мен. Нямаш нищо срещу семейството ми.
— Ерин, в моето семейство не е нужно да разполагаме с нещо
уличаващо. Можем просто да си го измислим.
Това бе.
Маската бе паднала.
Това бе моят Кал. Стоеше срещу мен, а сякаш съвсем друг човек бе
влязъл в стаята.
Хвърлих се отгоре му. Не го стигнах. Той ме спря с юмрук в лицето.
 Паднах на пода, главата ми се удари в дъските, усетих пробудения
призрак на болката отпреди два дни, когато припаднах в кухнята на Бен.
— Ерин!
Бе се озовал до мен.
— По дяволите – завайка се. – Не исках да те ударя.
Гледах замаяно тавана. Усещах как ръцете му се пъхат под тила ми и ме
прегръщат нежно.
Отблъснах го с всичка сила.
Той се удари в кухненския плот и ахна задавено.
Аз се обърнах бързо по корем и се надигнах на четири крака.
— Ще се обадя в полицията – казах с уста, пълна с кръв.
Тръгнах да лазя, когато той издърпа единия ми крак назад.
Преобърна ме по гръб и ме притисна към земята.
— Няма да звъниш на шибаната полиция – просъска Кал.
Преди няколко дни лежах под този мъж и правехме любов. Исках да
бъда там. Да бъда с него.
Представях си как е притиснал Лорън към земята по подобен начин.
Колко стресната е била тя от тази рязка промяна.
Представях си как сестра ми е била притисната по същия начин.
Аз нямаше да свърша така.
Изплюх се в лицето му.
Той се смръщи и вдигна ръка да си избърше окото.
Това ми бе достатъчно. Посегнах към острото парче стъкло от счупената
ваза, което лежеше до дясното ми рамо. Забих го в гърба му.
Той изпищя и падна отгоре ми.
— Шибана…
Изправих се на крака.
Точно в този момент видях бутилката вино.
По-късно щях да им кажа, че когато излязох от апартамента си, Кал
Хоули още беше там и беше жив.

Бен ме погледна само за миг, после грабна ключовете за колата си.

— Ще те заведа в болницата.
— Не. Трябва да се върнем.
— Къде да се върнем?
— Заключих го в апартамента си.
Бен се обърна и ме погледна изумено.
— Какво си направила?
— Защитих се. Направих това, което вие с Дани не успяхте. Опълчих му
се.
После млъкнахме, а Бен шофира с висока скорост.
Когато излязох от апартамента, го заключих отвън.
Когато двамата с Бен пристигнахме, вратата бе отключена.
— По дяволите! – възкликнах ядосано. – Забравих, че и той има ключ.
Апартаментът ми бе като кланица. Навсякъде имаше кръв. Много повече
кръв, отколкото имаше, когато тръгвах.
Изглеждаше като местопрестъпление.
Но от Кал нямаше и следва.
— По дяволите! – извика Бен. – Какво си направила?
 Поставих спокойно длан върху ръката му.
— Бен. Трябва да се обадиш и да съобщиш за това.
Той се колебаеше. Чудеше се дали да не ми помогне да почистим.
Поклатих глава.
Исках всички да научат какво е направил Кал Хоули.
Какво е направил Дани.
Бен можеше да живее с това, което тежи на собствената му съвест.
— Бен, няма да те замесвам в това. Изобщо. Можеш да кажеш, че не
знаеш какво е причинил Дани на Лорън. Но те моля да ми помогнеш.
Трябва да докажа какво е извършил Кал. Иначе той ще се върне, за да се
разправи с мен.
Той ме изслуша внимателно, после кимна.

Когато полицаите дойдоха – точно тогава положението започна да се

прецаква.
От Кал нямаше и следа.
Криминолозите пристигнаха в апартамента.
Отведоха Бен, за да даде показания.
Тя ми е приятелка, каза им той. Но не знаеше какво се е случило тук.
Разказах на полицията своята версия. Описах им сблъсъка и как съм се
защитила, как съм забила парче стъкло в гърба на Кал и съм избягала.
— Наръгали сте го? – повтори детективът.
— Да. И го ударих с онази бутилка, когато отново опита да се хвърли
отгоре ми. Но беше добре. Когато тръгнах, той беше добре.
Посъветваха ме да се обадя на адвоката си.
Карла вдигна на второто позвъняване.
— Нали когато се запознахме, ми каза, че си специализирала
наказателно право?
Тя си пое рязко дъх.
— Къде си, Ерин?
— В момента съм в апартамента. Но ще ме отведат в Девети участък.
Мисля, че ще ме арестуват.
— За какво?
Чудех се как да й отговоря.
Видях един детектив отсреща да оглежда кръвта по плота. Бяха ме
накарали да стоя абсолютно неподвижно. Не ми позволяваха да мърдам,
за да не замърся още повече местопрестъплението.
— За убийство – съобщих на Карла.

СЕГА

Тази сутрин има забавяне.

Карла ми изпрати бележка в килията, но самата тя липсва.
Обаче ми е организирала изненада.
Остават десет дни до Коледа и предполагам, че това е подаръкът й.
Приятелски настроеният пазач, който ме наглежда в килията, я води
долу при мен.
 Глория.
Остаряла е ужасно за последната година и половина. Косата й е
посивяла, а лицето й е измъчено и уморено.
Не издържа повече.
Но ме поглежда само за миг и обвива ръце около мен.
— Много съжалявам – казвам.
Тя се отдръпва леко.
— Казах ти го преди и ти го повтарям отново, няма за какво да се
извиняваш.
— Ако не бях ровила в тази история, никога нямаше да научиш какво е
направил Дани.
— Трябваше да науча – възразява Глория неубедително. Тежко е и за
нея. Както и за мен. – Направил е нещо лошо. Не съм го възпитала да
лъже. Не съм го възпитала да помага да се вреди на други хора. Срамувам
се от това, което е направил.
Преглъщам.
И аз преминах през всичко това.
И се помирих.
Дани е направил нещо нередно.
Но вината не е изцяло негова. Най-големият му грях е бил страхът, не е
проявил злонамереност. Както каза Лесли. Допуснал е грешки, но не е бил
способен на нещо наистина лошо.
И е опитал да поправи нещата.
Как се преценява стойността на един брак?
Ако съдя по връзката ни, доброто значително надвишава лошото.
Неговите грешки са се случили, преди да се познаваме. И все си повтарям
думите на Бен. Дани е искал да стане по-добър човек заради мен.
Няколко месеца след като се запознахме, седмица след като ми
предложи да се оженим, двамата отидохме на един фестивал. Разходихме
се из него, ядохме захарен памук и пихме бира, возихме се на скоростни
влакчета, от които той казваше, че му се повръща, но аз не можех да им се
наситя.
По-късно минахме покрай зоната за малки деца и едно момиченце се
спъна в крака ми в устрема си към въртележката. Дани я вдигна с такава
сила и нежност, че сърцето ми прескочи няколко удара.
После стисна ръката ми и прошепна: някой ден.
Може би някой ден щяхме да си имаме бебе.
Най-ужасният резултат от излизането наяве на всичко това е, че случаят,
който поеха от проект „Всички страни“, почти сигурно ще доведе до
освобождаването на Дуейн Милър. Бен ми разказа, че Дани наистина
превъртял, докато разпитвал Милър, но е абсолютно убеден, че той
наистина е убил студентката. Според Бен Дани не можел да понесе
мисълта още един престъпник да остане ненаказан за престъплението,
което е извършил. Затова пребил Милър, за да изтръгне признанието му.
Дани пребил Милър, за да успокои собствената си гузна съвест.
Но кой ще повярва, че присъдите, за които Дани е работил, са
справедливи?
Заради мен всички, които са били в съдебната зала през последните
няколко седмици, знаят точно какво е извършил съпругът ми в полза на
Кал Хоули.
 — Иска ми се да мога да отида на гробището и да видя името му на
надгробната плоча – казвам на Глория. – Така и не отидох.
Поради някаква причина това ме кара да заплача.
Дълго време си мислех, че ще прекарам целия си живот с Дани Раян.
После той почина, а аз не сложих и едно цвете на гроба му.
— Сега Дани е на небето, защото добри хора като теб са го обичали –
казва Глория, а аз си мисля каква вътрешна сила притежава, за да изрече
това.
Седим тихо, хванати за ръце, и се радваме на времето, което пазачът ни
отпуска.
— Какво правят горе? – питам.
Глория свива рамене.
— Не знам, скъпа. Видях доста търчане насам-натам. И онзи също. –
Глория говори за Бен. Глория е стоварила несправедливо огромна вина
върху раменете на Бен, защото – ами, сигурно защото не й е син и е още
жив, но също и защото е убедена, че Бен знае повече, отколкото казва. Тя е
права. Просто не подозира, че това е, защото аз предпочетох да го
предпазя.
Бен се старае да защити семейството си, разбира се, но също така и мен,
колкото и шантаво да звучи това. Всички пострадахме достатъчно. Той
загуби най-добрия си приятел. И опитва да ми се реваншира през цялото
време, откакто ме арестуваха.
Знам, че ако го бях помолила да ми помогне да скрия трупа на Кал,
щеше да го направи, без да се замисли.
Точно готовността му да ми помогне, макар и толкова късно, ме
подтикна да взема решението си.
— Той дойде в съда с твоя приятел Бъд и отидоха при адвокатката ти.
После настана някаква суматоха – разказва ми Глория. – Тя поиска едно от
онези – как им вика Майк – консултация на страните или нещо подобно.
Отидоха в кабинета на съдията.
В стомаха ми се надига вълнение, но опитвам да го потисна.
Всичко, което можеше да се обърка през последните няколко месеца, се
обърка. Като се започне от това, че Кал успя да се измъкне от апартамента
ми и да се скрие.
Дори и аз започнах да си мисля, че за правосъдната система е по-лесно
да осъди някого за убийство без наличие на труп, отколкото при наличие
на такъв. Ако бях убила Кал и бях обявила, че съм го направила при
самозащита в собствения си дом, щях да имам големи шансове да се
размина без присъда или да получа условна за убийство по
непредпазливост.
Но те казват, че съм го убила и скрила тялото, и точно там е проблемът.
Това сочи преднамереност и съзнателно възпрепятстване на
правосъдието.
Карла се появява, сякаш съм я призовала с мислите си.
Лицето й е зачервено.
Очите й блестят.
Бен и Бъд ми обещаха едно нещо, преди всичките тези месеци.
Че ще намерят Кал Хоули.
Не могат да те обвинят в убийство, ако човекът, когото си убил, е жив.
— Открили ли са го? – питам Карла.
 Тя клати глава и аз се паникьосвам.
— Не са. Но това, което са открили, е достатъчно.
Опитвам да се сетя какво може да е.
Знам със сигурност, че Кал не е използвал кредитни карти и не е заснет
на никоя камера за наблюдение. Бен и Бъд проверяваха всичко това
подробно, месеци наред.
— Бъд е открил колата, която е била пред апартамента ти – казва Карла.
– И е намерил шофьора й. Не знам как го е убедил да говори, но е успял.
Колата е собственост на Хенри Хоули.
— И?
— Бен е уредил заповед за обиск на имението Хоули.
— Как е станало?
— Под предлог, че търсят наркотици. Лана Хоули е купувала незаконно
големи количества медикаменти, които се изписват със специални
рецепти.
— Сериозно?
Карла кима.
— Това е бил толкова подмолен номер, че Хоули-старши не го е
предугадил. Опитал да направи сцена, но не успял да реагира достатъчно
бързо. Бен конфискувал охранителните камери. Преди да уредят да си ги
получат обратно, Бен забелязал Кал на записите от едната камера.
Трябвало е да ги изтрият, но явно Хоули-старши е смятал, че домът му е
неприкосновен.
— Казваш, че се е криел там през цялото време? – Лицето ми
пребледнява мъртвешки при мисълта, че докато аз съм била в затвора, Кал
се е спотаявал в Ийст Хемптън.
— Не. Но е отишъл там вечерта след сблъсъка с теб. Записано е на
камерите как баща му обработва раните му. Записът има маркировка за
дата и час. А сега и шофьорът се е съгласил да свидетелства, че е закарал
Кал до имението на Хоули в онази нощ. Платили са му – но той ще загуби
повече, ако не свидетелства в твоя полза.
Глория бавно се изправя до мен.
— Какво означава това? – питам, затаила дъх.
— Означава, че съдията трябва да прекрати процеса – казва Карла. – Кал
е бил жив, когато е напуснал апартамента ти.
Този път, когато краката ми поддават, две силни жени ме задържат да не
падна.

Вече бях взела това решение, преди да ме арестуват.

Обичам Лонг Айлънд. Обичам Ню Йорк. Работата си, приятелите.
Но се заклех, че ако премина успешно през всичко това, ще се прибера
вкъщи.
Нямам уредена работа в Ирландия. Дори нямам къде да живея, така че
на първо време ще отседна при Таня.
Никога не съм говорила лично със семейството на Лорън, но получих
кратка бележка от майка й, която ми благодари, че съм разкрила истината
за случилото се с дъщеря й, и изразява разбиране колко трудно ми е било,
особено след случилото се със собствената ми сестра. Получих сходно
послание и от Али Самърс, която се е върнала в Харвард и възнамерява да
продължи живота си след това прекалено дълго прекъсване.
Седя на изхода на летище „Джей Еф Кей“ и чакам да повикат пътниците
за полета ми.
Бях планирала да убия Кал Хоули в апартамента си онази вечер.
Това е истината.
Не казах на Бен, но след като се отскубнах от Кал, се пресегнах към
първото, което ми попадна подръка – което се оказа неотворена бутилка
вино – и го ударих с нея много повече от веднъж.
Удрях Кал по главата.
Не спрях да го удрям дори и когато загуби съзнание.
Той трябваше да умре.
Никой не беше по-шокиран от мен, когато се върнахме в апартамента
по-късно същата вечер и Кал го нямаше.
Понякога си мисля за него. Чудя се къде е сега.
Представям си, че се е преместил някъде на запад. Той харесваше Вегас,
може би е в Невада. Сигурно си е пуснал брада. Може би вече не носи
скъпи костюми. Може би се облича по-скромно, за да не се набива на очи.
Може би понякога вечер ходи в някое казино и си мисли за мен.
Баща му беше обвинен в лъжесвидетелстване, но сигурно ще си плати, за
да не бъде осъден. Хенри Хоули вечеря с най-влиятелните политици в Ню
Йорк.
Майката на Кал беше обвинена в незаконни покупки на наркотични
медикаменти, но това беше потулено още преди да издадат първата
призовка.
Има издадена заповед за ареста на Кал във връзка с предполагаемото
изнасилване на Лорън Грегъри през декември 2016.
Заповедта никога няма да бъде изпълнена дори да успеят да го открият.
Бъд сяда до мен и ми подава чаша кафе.
Той твърди, че ме придружава само защото иска да види Ирландия
веднъж и завинаги и после да придаде по-голяма автентичност на
ирландския си бар, за да затвори устите на критиците си.
В действителност той иска да бъде сигурен, че съм се прибрала у дома
жива и здрава.
— Опитах да ги убедя да ти направят ирландско кафе, но в „Старбъкс“
нямат водка.
— Бъд – въздишам. – В ирландското кафе не се слага водка. Слага се
уиски.
Той се мръщи.
— Не съм сигурен, че си права.
Не издържам.
Прихвам.
После отново ставам сериозна.
— Какво се сети? – пита ме.
Свивам рамене.
— Нищо особено.
Всъщност мисля за куп неща.
Включително за сбогуването с Бен на сутринта.
Преди да потегля, попитах Бен по какъв начин Кал е успял да вкара
подробности за банковото извлечение и имейлите от банката в компютъра
на Дани – особено след като Бен ми беше обяснил, че никой няма достъп
до сървърите освен хората от самия отдел и че никой не е използвал
компютъра, освен Дани.
Бен отвърна, че няма никаква представа.
Аз имам.
Мисля, че Кал е платил на някого от отдела да го направи.
Мисля, че е използвал някого, който е знаел паролата на Дани и е имал
достъп до компютъра.
Мисля, че е използвал Бен.
Онази нощ отидох точно при Бен, защото знаех, че той ще ми помогне
да се отърва от трупа.
Дължеше ми го.
Той никога няма да научи това.
Но аз спрях да съдя Бен за онова, което причини на Дани.
Защото вече знам на какво съм способна самата аз.

БЛАГОДАРНОСТИ

Както винаги, най-дълбоките ми благодарности са за моя редактор Стеф,

моя екип в „Куеркъс“ и „Ашет Ирландия“, и агента ми Никола.
Огромни благодарности за човека, който ми правеше чай, изслушваше
със съчувствие отчаяните ми тиради, че съм оплескала сюжета,
предлагаше идеи (включително и най-лошите заглавия) и коригираше
печатните ми грешки – моя съпруг Мартин. Всъщност той сам написа
последното изречение. Или поне опита.
Книгата беше редактирана и подготвена за печат по време на първия
локдаун заради пандемията от коронавирус, когато четирите ми деца бяха
у дома и учеха онлайн. Бяха с нас всеки ден в миниатюрната ни къща, така
че дължа куп благодарности на безжичния интернет, Ексбокс, Тик-ток,
фортнайт и Роблокс (и на сладурчетата ми, че се справиха възхитително с
цялото това изпитание).
Накрая смирено благодаря и на вас, читателите, че откривате и четете
книгите ми.
Вдъхновението за този роман дойде извън обичайния ми процес на
обмисляне на сюжета и героите. Написах го преди ковид, но дори и така,
не можех да си избия от главата мисълта колко е трудно да живееш в
чужбина, когато те връхлети трагедия. Знам, че много хора създават
домове далече от родината си и са щастливи. Толкова много ирландци не
са имали избор в това отношение. В почти всяко поколение
икономическите и социални кризи са водели до празни столове край
масата във всеки дом, до половин отбор на игрището за ръгби, до
сърцераздирателни посрещания на летището в Дъблин по Коледа и на по-
скорошния феномен на обажданията по Скайп, с които бабите и дядовците
виждат внуците си за първи път. А по времето на ковид невъзможността да
се пътува увеличи тази дистанция.
Така че тази книга, която разказва за млада жена, изправена пред най-
ужасното си изпитание, докато живее в чужбина, е посветена на всички
тези хора, но особено на членовете на ирландската диаспора, които са
били далече от дома, когато ковид нахлу в живота ни.
Jo Spain /Joanne Spain/ – THE PERFECT LIE, 2021
Джо Спейн – Перфектната лъжа, 2022
Ирландска. Първо издание
Превод от английски: Дори Генадиева Габровска
Художествено оформление: Мариана Кръстева Станкова
Отговорен редактор: Ивелина Балтова
Компютърна обработка: Нина Николова
Коректори: Жанет Желязкова
Издава: Издателска къща „Хермес“
ISBN 978-954-26-2202-4
Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране: Vanilla