Table of Contents

Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7
Глава 8
Глава 9
Глава 10
Глава 11
Глава 12
Глава 13
Глава 14
Глава 15
Глава 16
Глава 17
Глава 18
Глава 19
Глава 20
Глава 21
Глава 22
Глава 23
Глава 24
Глава 25
Глава 26
Глава 27
Глава 28
Глава 29
Глава 30
Глава 31
Глава 32
Глава 33
Епилог
Софи КАЗЪНС

Ера
На Натали - изключителна приятелка и
страхотен човек
 За мене целият свят е разделен на две половини: едната - тя, и
там е цялото щастие, надеждата и светлината; другата
половина - всичко, де то нея я няма, там всичко е безнадеждност и
тъмнота...1

„Война и мир“ Лев Толстой

Глава 1

- Ще започваме ли? - питам двойката на дивана. - Просто

разкажете вашата история възможно най-естествено и не
забравяйте да гледате мен, не директно в камерата.
Шиън и Пол се усмихват и кимат.
Шиън е червенокоска със старателно положен грим - виждам
плътната линия, очертаваща устните и веждите й. Пол е
бодибилдър, а квадратната му брадичка може да му спечели място
на страниците на „Марвел Комикс“.
Дилън, операторът, нагласява за последно светлините, а Пол
прошепва нещо в ухото на Шиън и нежно я докосва по коляното.
Студиото е малко и аз съм достатъчно близо, за да видя как
кожата й настръхва. Кога за последно е настръхвала моята? Не,
наистина - кога? Наистина не си спомням, ако не броим онзи път
преди две седмици, когато някакъв се блъсна в мен, стиснал
замразено пиле между фризерите в магазина.
- Всичко е готово - казва Дилън и лампичката на камерата
спира да мига и светва в червено.
- И така, Пол, Шиън, разкажете ми как се запознахте? -Винаги
започвам с този въпрос.
- Всичко започна, когато една вечер се прибрах след купон и
подпалих кухнята, докато се опитвах да си направя пуканки -
отвръща Шиън и престорено смутена, бързо закрива устата си с
ръка. - Бях пияна, престъпно пияна, и забравих тигана на печката.
- Аз бях нощна смяна. Обади ми се съседът от отсрещния
апартамент - казва Пол. - Пожарникар съм.
- Мисля, че и сами го виждат, миличък - усмихва се Шиън и
очертава торса му с две ръце, за да подчертае пожарникарския
екип, който го бяхме помолили да облече за интервюто.
Не знам как още не се е сварил в него. Студиото е малко и няма
прозорци. Нямаме нужда от много пространство за тези
интервюта - имаме само една камера с няколко студийни лампи,
характерния ни червен диван и яркото лого „Любовен живот“ на
стената отзад. При това студийно осветление и четирима души в
помещението тук бързо става задушно, но Шиън и Пол пак
изглеждат като току-що разопаковани кукли Барби и Екшън Мен.
- Както и да е, бях припаднала - продължава Шиън - и нямаше
как да забележа, че кухнята гори. А после се свестих и чух на
вратата да блъска този секси звяр! - Тя се разсмива звънко и
докосва устни с връхчетата на пръстите си като кокетен
фотомодел от петдесетте години на миналия век.
- Потуших огъня и спасих девойката в беда - добавя той и се
мръщи демонстративно към камерата.
- Само дето аз не мислех, че имам нужда да ме спасяват -просто
бях леко замаяна след няколко чашки джин в повече - намига ми
Шиън.
- Наложи се да я нося на рамо...
- Точно както те свалят истинските пожарникари - аз ритах и
пищях през цялото време, докато слизахме по противопожарната
стълба.
- После ми останаха синини - казва Пол и смръщва вежди от
престорена болка.
- Извинявай, миличък - целува го Шиън по бузата. Той стисва
нежно коляното й и двамата разменят влюбени погледи. Направо
чувам как помежду им пращи електричество.
- И така, откарахме Шиън в болница, за да я прегледат дали не
е вдишала твърде много дим - стандартна процедура -
продължава Пол, докато кима. - А когато смяната ми свърши,
реших да отида да проверя как е.
- За всички, които спасяваш, ли го правиш? - питам и се
обръщам така, че камерата да улови многозначителното ми
изражение.
- Как да кажа, може би тя ми е направила най-голямо
впечатление. - Той вдига ръка и погалва кичурче от къдравата й
червена коса. - Това е буйно пламъче, което не искам да гася.
- О... - възкликвам и усещам неподправен горчив копнеж
заради връзката, които тези двамата явно имат.
- Дойде да ме види в болницата - пърха тя с мигли към
камерата сега, - само че аз вече бях изтрезняла и се тревожех дали
котката ми не е пострадала при пожара, затова се измъкнах, преди
да ме изпишат по съответния ред.
- Беше нахлупила качулката си ниско над очите. Оказахме се в
един и същи асансьор, преди да се усетя, че това всъщност е тя.
- И тогава асансьорът се развали, можеш ли да повярваш? -
Шиън въздъхва и потърква нос в рамото му. - Четиресет и пет
минути по-късно вече бях влюбена.
- Трябваха ми само десет минути, за да разбера, че тя е
момичето, с което искам да си говоря през останалата част от
живота си.
Колко пъти съм се качвала в асансьор досега? Сигурно
четиристотин. Добре де, нямам представа колко точно. Но са
много. И нито веднъж досега не съм засядала. Нито веднъж не съм
била приклещена с подходящия мъж. Може би онази част от
вселената, която отговаря за срещите, също има юрисдикция над
неизправните асансьори.
- Миличък - прошепва Шиън.
Двамата се целуват пред камерата - това не е престорена
целувка за пред хората, а е истинска; с нея сякаш казват: „Толкова
съм ти навит в момента! Хайде да отиваме по-бързо у нас и да се
отървем от тези дрехи“. Представям си какъв хубав секс правят -
той, мъжага с огромни ръце, и тя - миньончето. Чудя се дали го
кара да носи пожарникарската униформа в леглото. Разтърсвам
глава в опит да попреча на ума си да се отнесе в тези неуместни
мисли, но когато отново поглеждам към двойката, Шиън тъкмо го
гризва по ухото.
Толкова са влюбени, че ми е трудно да не ги намразя.
Знам, че не бива, че вината не е тяхна. Със сигурност ми беше
по-лесно да правя тези интервюта, когато не бях сама. Двамата с
бившия ми, Дейвид, не правехме секс, от който да настръхваш и да
изпитваш желание да разкъсаш дрехите на другия още на прага,
но все пак беше достатъчно хубав, че да не ме превръща в
завистлива вещица, изперкала на тази тема, по време на снимките.
Ами ако никога няма да имам връзка като тяхната? Ами ако
съм станала на двайсет и девет и най-добрите години са вече зад
мен? При тази мисъл в гърлото ми засяда буца. Хората си мислят,
че самотните момичета, наближаващи трийсетте, се тревожат
постоянно, че никога няма да се омъжат или да си родят бебе, но
не и аз. Аз съм по-притеснена, че никога няма да имам такава
зашеметяващ а връзка, че никога няма да изживея секс като този,
който гледаме във филмите. Знам, знам, че сексът там не е
истински - всичко е режисирано, двамата изпитват едновременно
оргазъм, сякаш са част от идеално дирижиран оркестър, но все
някой трябва да е правил секс като този в „Тетрадката“. Там има
пълен синхрон с желанията на другия; ето тези хора правят
страхотен секс.
- Но вие не го правете вкъщи - обръщам се към камерата с
възможно най-жизнерадостен глас, в който няма и помен от мисли
за секс. - Не ви съветваме да подпалите къщата си, за да намерите
идеалния партньор. Ха-ха. Ако и вашата любовна история е
толкова интересна и бихте искали да участвате в „Как се
запознахте“, моля, свържете се с нас на уебсайта ни. Обичаме да
слушаме вашите невероятни истории от реалния живот! Аз съм
Лора льо Кейн за „Любовен живот“ - „Обичайте това, което
купувате, купувайте това, което обичате.“
Вдигам поглед към Дилън, нашия оператор, за да му дам знак,
че сме приключили, и скачам да отворя вратата, за да влезе малко
свеж въздух вътре.
- Получи се идеално. Вие двамата бяхте блестящи,
възхитителни - казвам на гостите си, после стисвам разстроено
очи. - О, почакайте, забравих да попитам за котката. Тя добре ли е?
За миг се възцарява тишина, после Шиън пуска ръката на Пол.
- Не, всъщност... - тя обгръща рамене си с ръце - ...оказа се, че
пожарната кола на Пол е прегазила Фелиша. Наложи се да я
приспим.
Пол стисва съчувствено ръката на Шиън и поклаща глава.
- О... много съжалявам - казвам и отпускам рамене в духа на
тяхното униние. - Е, май стана по-добре, че пропуснахме тази
подробност, иначе щеше да е доста депресиращо за нашите
зрители.
Шиън леко потръпва. Божичко, убих й настроението за секс,
като споменах мъртвата й котка, и сега няма да се затичат към
къщи и да разкъсат взаимно дрехите си. Никакъв секс! Ура!
Ама какво ми става? Ужасна съм.
Имам още три интервюта тази сутрин: двойка от Ливърпул -
срещнали се, докато търсели къде да се скрият по време на
гръмотевична буря (кръстили първото си дете Лайт Нин2 Джоунс
- ама, сериозно ли?), двойка от северен Лондон, родени в една и
съща болница в един и същи ден, които се запознали и влюбили
един в друг трийсет години по-късно, и двойка от Нотингам,
срещнали се като пациенти в едно и също онкологично отделение.
Лекуващата ги лекарка била шаферка на сватбата им.
Всички тези двойки са толкова влюбени, че към обед в стомаха
ми натежава стегната топка завист също като несмлян
чийзбургер. Когато жената, болна от рак, казва „Може и да загубих
всичката си коса в онази болница, но намерих сърцето си“, вече
плача толкова силно, че се налага да я помоля да го повтори още
три пъти, докато най-накрая успяваме да направим чист запис.
Не ме разбирайте погрешно. Обичам тези истории. „Как се
запознахте“ е моят най-любим въпрос; това е първото, което
питам двойката. Обожавам да слушам как пътищата на хората се
пресичат на пръв поглед по чиста случайност и после тази
случайна среща променя основно посоката на техния живот.
Живея за този вид романтика. И все пак напоследък по някаква
неизвестна причина, когато ставам свидетел на личните им
любовни светове, имам чувството, че се давя. Все едно всички сме
под вода и те дишат онзи възхитителен любовен кислород, докато
моят резервоар е пълен с тиня. Навярно ми е било по-лесно да се
радвам на щастието на другите, когато съм си мислела, че моята
сродна душа ме чака зад ъгъла. Но аз не преставам да завивам зад
ъгли, а там никой никога не ме чака.
Приключваме със снимките и поемам през Сохо на път към
офиса. Минавам покрай малката пресечка на Карнаби Стрийт,
където се е сгушила „Вера Винтидж“ - истинска бърлога с дрехи
втора ръка и бижутерия. Не съм влизала в такъв магазин откакто
мама почина, но днес по някаква причина се озовавам пред
витрината, вперила очи в пещерата на Аладин вътре.
Когато бях малка, двете с мама всеки уикенд обикаляхме из
провинцията с нейния раздрънкан „Морис Майнър“ в търсене на
дворни разпродажби и ретро панаири. Мама можеше да огледа
вехториите, изложени в нечий багажник, и да намери всякакви
съкровища по-добре от всеки друг - имаше очи на сврака. Често ми
повтаряше, че предметите имат памет, че колкото повече
собственици е имала дадена вещ, толкова по-голям смисъл е
придобила. Ако това е вярно, то нейните чекмеджета и шкафове
бяха натъпкани с повече смисъл от което и да е друго място в
познатата вселена. Мама събираше бижута и ги преработваше, за
да им даде нов живот. Те бяха единственото, с което не знаех какво
да правя, когато опразвах къщата й. Все още плащам четиресет
паунда на месец, за да съхранявам кашоните в склад в Уопинг -
такава е цената на отложените решения. Притискам ръка към
витрината. Само като гледам съкровищата вътре, тъпата болка от
отсъствието й се изостря - превръща се в нажежен ръжен.
Най-отпред на витрината има рубинена брошка - красив камък
в потъмнял сребърен обков - следите от гравирането са почти
незабележими. Представям си, че тези избледнели следи от
надпис са ключ към загадка, която чака да я разкрия, също както
монетата, която нося на шията си от петнайсетгодишна. Вдигам
ръка към висулката, както правя всеки път, когато си мисля за
мама. И докато си съчинявам романтична история за рубинената
брошка на витрината, от магазина излиза мъж с дълго палто от
камилска вълна. Той изпуска нещо - парченце хартия - и аз
инстинктивно го вдигам и се провиквам след него:
- Извинете, изпуснахте нещо.
Той се обръща и ме поглежда право в очите. Изглежда на
трийсетина години, с прошарена коса, дълбоко разположени очи и
царствен орлов нос. Привлекателен е, прилича на римски
император и по някаква причина, може би заради емоционалната
сутрин или поради факта, че стоя тук и мисля за мама, ми се
струва, че това би могло да е началото на моята приказка „Как се
запознахте?“ Секси изглеждащ Цезар изпуска квитанция, аз я
вдигам, започваме да си говорим за старинни бижута, вперили очи
един в друг, и после - бам - просто знаем. Това е - най-накрая сме се
намерили.
- Моля? - казва той.
- Изпуснахте това - протягам ръка, за да му подам квитанцията,
а с другата пъхам кичур руса коса зад ухото си и грейвам срещу
него с най-очарователната си усмивка.
- Не ми трябва - махва той с ръка и се обръща, за да продължи
по пътя си.
- Ей, почакайте - провиквам се пак след него. Не тази реакция
очаквах. - Не може да хвърляте хартия по улицата просто ей така.
Мъжът спира, обръща се и намръщено ме поглежда, все едно
съм кученце, което току-що се е изпишкало върху сивите му
велурени мокасини.
- Коя сте вие, екополиция ли? - пита той, поклаща глава и
отново се обръща да си върви.
- Ако всеки хвърля квитанциите си, където му падне, докъде
ще стигнем? Ще газим до глезените в стари бележки, ето докъде! -
крещя след него, все още необяснимо защо размахвайки късчето
хартия, като че ли съм намерила някой от златните билети на
Уили Уонка.
- Разкарай се, малка вещице - провиква се мъжът през рамо и аз
възмутено изпъшквам.
Е, добре, май в крайна сметка това не е моята забавна среща
„Как се запознахте?“ И сигурно съм отървала кожата, за-щото този
може и да изглеждаше добре, но не мисля, че бих искала любовта
на живота ми да е от онези, които замърсяват улиците.

Джърси Ивнинг Нюз - 23 май 1991 г.

НАМЕРЕНА: Половин монета от половин пени с едва четлив надпис

„Джърси, 37-а“ на обратната страна. На лицевата са изписани думите:
„За мен целият свят се дели...“ Търси се информация за произхода на
монетата. Вие или някой от вашето семейство притежава ли другата
част? На нея може да е изписано ,,...на две половини.“ Ако имате
информация, моля свържете се с Ани, Бристол, пощенска кутия 1224.

Глава 2

Изкачвам на бегом стълбите на сградата на Бийк Стрийт.

Успявам да погледна часовника си, притеснена, че толкова се
забавих и сега закъснявам. Минавайки през двойните врати на
третия етаж, виждам, че Суки вече е в заседателната зала със
стъклени стени заедно с дузина други колеги, насядали в две
спретнати редици и вперили очи в нея. Главната редакторка на
„Любовен живот“ Суки Кавендиш е стройна, висока метър и
петдесет и има силно изразена антипатия към високите токчета,
което не й пречи винаги да е най-атрактивната фигура във всяка
стая. Днес е облечена с ушит по поръчка кремав гащеризон, а
тъмната й коса е опъната в стегнат кок.
Отварям внимателно стъклената врата на заседателната зала,
мушвам се вътре и се промъквам на пръсти към единственото
свободно място точно отпред. Закъсняла съм само с две минути,
но Суки спира да говори и всички се обръщат към мен.
Приятелката ми Ваня ме поглежда съчувствено в края на
редицата. Единственото, което Суки мрази повече от
закъсненията, са фрийгъните, които са в опозиция на нашето
консуматорско общество.
- Радваме се, че си тук, Лора - казва Суки и повдига високо
едната си вежда. - Тъй като и без това си права, би ли ми
помогнала?
Страхотно - остави ме мен да се пържа в ада. Суки обича да
подчертава моменти от ежемесечните си обзори с кратки
разговори, изпълнени с невъзможни риторични въпроси. Все едно
участваш в телевизионна игра, която никога не можеш да
спечелиш.
- Какво правим тук, Лора? - Тя нацупва устни към мен, съвсем
като оръдие, готово да стреля.
- Провеждаме заседание?
Всички се разсмиват. Но аз не се опитвах да съм забавна
- Суки не обича шегите.
- Не, какво правим тук? - Тя се вторачва в мен и вдига длан
нагоре, за да ми покаже, че трябва да стоя права, докато съм на
горещия стол.
Независимо че Суки е ниска, тя отказва да вдигне глава, за да
погледне в очите хората, по-високи от нея. Веднъж я чух да казва
на клиент, че не вижда защо трябва да си криви врата само за да
срещне нечий мъжки поглед - ако някой иска да я гледа в очите,
може да се наведат до нейното ниво. В резултат, когато говорите с
нея, винаги се оказвате в приклекнало положение. Ваня каза
веднъж, че видяла един изключително висок ай ти специалист да
стои на колене по време на цялата среща със Суки.
- Всички идваме в този офис за развлечение? - пита Суки. - Или
сме тук, за да правим проекти за атомни подводници? Какво
правим, Лора?
- Ами, работим за една от водещите лайфстайл платформи във
Великобритания.
Да! Сетих се да го нарека лайфстайл платформа. Суки не обича
да го наричаме уебсайт - смята, че това е принизяване.
„Любовен живот“ започна като чисто интериорно списание, но
сега покрива всичко - от истински истории до козметични
продукти и пътешествия.
 - Продаваме мечта, това правим - отвръща Суки, пляс-вайки с
ръце. - Показваме на хората живота, който искат -любовни
истории, на които може да завиждат, съвършено проектирани
кътчета за закуска, скъпи минипочивки до Париж, които могат да
спасят една връзка. Привличаме хора с мечта и ги изпращаме с...
Лора?
- Надежда? - пробвам аз. Суки е забила поглед в брадичката ми
и не мигва. - Съвети за стила? Аха - с усмивка? - Приклякам леко, за
да съм на едно ниво с очите й. Мускулите на дупето ми са
заякнали много през четирите години работа тук. - Надежда? - По
дяволите, май вече казах „надежда“.
Веднага щом се дипломирах, започнах работа за едно
музикално списание. Всеки път трябваше да чакам зад сцената
концертът да свърши, за да се опитам да взема интервю от
групата. Научих се как да си пробивам път, да налучквам най-
точния въпрос към музикантите, които почти нямаха време за
мен. Научих се да вземам бързо решения. И въпреки това тук
-независимо, че знам колко съм способна - нещо у Суки ме прави
неспособна да оформя интелигентно изречение.
- Изпращаме ги със стока, Лора. Привличаме ги с мечти,
грабваме вниманието им с целеви реклами и ги изпращаме със
стока в ръце! Нашите последователи може да нямат идеален
живот, но могат да имат нов луксозен матрак, стилна почивка,
същия бронзов аплик, какъвто Кайли Миноуг има в мелбърнската
си кухня-трапезария. С наша помощ те могат да си купят късче
съвършенство.
Кимам, обхванала брадичката си между палеца и показалеца,
стараейки се да покажа колко прилежно осмислям мъдростта на
Суки. Според мен светът би могъл да мине и с по-малко вещи, и
трябва да рециклираме повече, но никой няма да ми плати, за да
пропагандирам тази философия точно в тази заседателна зала.
Тук имам постоянна работа, което е почти невъзможно днес за
един журналист. Затова смятам, че ми е провървяло и се старая да
съм по-ниска от тревата.
- Оказва се обаче, че имаме проблем. - Суки връща вниманието
си към останалите в залата и започва да крачи бавно, докато
говори.
Понечвам да седна, но дори без да поглежда към мен, тя ми
прави знак да остана права. Ама наистина ли? Закъснях само с
една минута! Не е ли ред на някой друг да излезе на огневата
линия?
- Според днешните обществени настроения никой не иска да
купува вещи. Хората започват да се учат, че могат да живеят с по-
малко. Могат да работят по-малко, да печелят по-малко, да
купуват по-малко, да правят по-малко, да пътуват по-малко - да
говорят повече, да четат повече, да се радват на дребните неща, на
безплатните неща. Трябва ли им нова дамска чанта, нова дреха,
нов ъпгрейд на телефона? Имат ли нужда от суши, доставено в
единайсет вечерта, от уроци по джазърсайз3 и био крем срещу
целулита, който никой не вижда? Имат ли? Имат ли, Лора?
- Абсолютно - казвам, кимайки дълбокомислено. Ха! Не бих
могла да сбъркам с този категоричен отговор.
Невидима кукичка подръпва крайчето на устната на Суки,
преди тя рязко да се обърне към останалите в залата.
- И така, къде ни поставя това като доставчици на стока? - В
ораторския си плам Суки плесва стената зад себе си. - Какво искат
хората, когато животът стане труден?
Очите й се стрелват обратно към мен.
- Хм, секс?
Всички се разсмиват. Явно днес мисля само за секс. Виновен е
пожарникарят и онази дръзка червенокоска.
- Любов - поправя ме Суки. - Любовта кара хората да се
чувстват по-добре, когато светът навън изглежда мрачен. Нашето
предаване „Как се запознахте“ и страниците ни с предложенията
са неизменно най-посещаваните секции на сайта. Щом можем да
привличаме такива бройки с любов, трябва да можем да успеем да
запазим продуктовите партньорства, които ни плащат заплатите.
Суки взема писалка от масата и започва да пише бързо по
бялата дъска зад нея. Писалката пищи като мишка, която душат с
гарота. Написва „любов = гледания, гледания = продажби,
продажби = работни места“.
 - Имаме нужда от повече харесвания на страниците ни, имаме
нужда от съдържание, което стопля душите на хората. -Гласът й
става все по-печален. - Реалността е такава, че ако трафикът на
сайта спадне отново този месец, няма да сме в състояние да
запазим екипа в пълен състав. - В залата се надига тревожно
мърморене; всички се споглеждат изнервени. Вече сме загубили
грима колеги през януари. Изражението на Суки омеква, очите й
се изпълват със загриженост, когато вдига ръце към аудиторията.
- А знаете, че сте ми скъпи като собственото ми семейство.
Смущава ме, че е способна в едно изречение да се представя и
като гладиатор, и като престорена майка.
- И така, какво неповторимо съдържание си ми приготвила,
Ваня? - Суки ме освобождава с едно щракване на пръсти и
мускулите на дупето ми най-накрая се отпускат, след като през
цялото време бях в полуклекнала поза.
Ред е на Ваня. Знам, че до три сутринта беше на среща с един
тип, с когото се запозна в Тиндър, и сега е с убийствен махмурлук.
Ви е моя съквартирантка, както и колежка, и двете живеем заедно
в апартамент под наем близо до „Куинс Парк“. Успях да я уредя на
работа тук миналата година, когато литературното списание, в
което работеше, фалира.
- Ами... имах идеи за няколко продукта.
По горната устна на Ваня са избили капчици пот. Черната й
коса, обикновено на гладко каре, сега стърчи разрошена от едната
страна. Суки щрака с пръсти, за да й покаже, че трябва бързо да
сподели идеите си.
- „Ленени спални чаршафи, за да спасите вашия брак“. - Суки
клати глава. - „Кухненски уреди, които не знаехте, че ви трябват“. -
Мълчание. - „Надзърнете в гардеробите на богатите и известните“.
- Суки прави гримаса. Гласът на Ваня изтънява, тя дръпва ръце в
ръкавите си, сякаш се опитва да се скрие в блузата си. -,Десет
нюанса червило, от които лицето ви ще изглежда по-младо, по-
щастливо... по-умно“?
- Сядай, Ваня - казва Суки със своя специален глас „тихо
разочарование“. - Брайън? Имаш ли нещо по-съществено, нещо,
което не си надраскал на салфетка на път за работа?
 - Ами... аз... ъъъ... Имам история, която би била подходяща за
предаването на Лора „Как се запознахте“ - мънка Брайън,
подръпвайки сивия си мустак, докато става. - Възрастна двойка,
която се е срещнала в погребален дом. И двамата погребвали
половинките си и историята наистина е смешна, защото...
- Няма нищо секси в погребалните домове, Брайън. Нека се
придържаме към младостта и жизнеността. Никой не желае да
чете за стари хора - плясва Суки с ръце, вече отегчена от него.
-Лора, кажи ми, че ти имаш нещо оригинално. Какво стана с
онази история в стил „Когато Хари срещна Сал и“, за която
подхвърли миналата седмица?
- А, да, двойката в Америка - запознали се на едно пътешествие
и наистина се казват Хари и Сал и.
- Харесва ми как звучи - пляска отново с ръце Суки.
Гърлото ми изведнъж пресъхва болезнено.
- Боя се, Суки, че след като се разрових за повече подробности,
ами... Сали е търгувала с наркотици с онази кола и
сега излежава присъдата си. Въпреки това двамата с Хари са
все още заедно, така че поне това е хубаво.
- Не, не, не! - вдига ядосано ръце Суки, отчаяна от нас.
- Никакви пенсионери, никакви углавни престъпления и, Пола,
преди отново да ни разкажеш за секси братовчед, когото си
срещнала на семейно барбекю, НИКАКВИ кръвосмешения. Имаме
нужда от задушевно, оригинално съдържание
- лични истории, които никой друг не отразява.
Нямам нищо. Ръцете ми нервно посягат към висулката на
врата ми. Гласът на Суки отново омеква, лицето й изразява
болезнено страдание:
- Хайде де, скъпи мои, помагайте.
- Има една любовна история, която мога да напиша - започвам
да говоря, преди да съм го обмислила. - Историята на моите
родители.
Суки се втренчва в мен, без да мигва. Приемам мълчанието й за
покана да продължа и преглъщам буцата притеснение в гърлото
си. Никога преди не ми е хрумвало да разкажа историята им;
нашите случаи в „Как се запознахте“ обикновено са под формата
на интервюта, но сега се чудя дали това е задължително.
- Майка ми открила разполовена монета от старо половин пени
на панаир за антики. Лицевата страна била загладена, върху нея
бил гравиран надпис, а после монетата била срязана на две, за да
стане любовен талисман...
- На колко години е майка ти? Звучи ми сенилно - прекъсва ме
Суки.
- Тя... ами... тя почина, ако си спомняш, преди две години, взех
си отпуск тогава - забивам нокти в дланите си, а Суки завърта
пръст във въздуха, сякаш превърта бързо напред лентата на
моите обяснения. Улавям погледа на Ваня от другата страна на
залата. Приятелката ми вдига палци успокоително.
- Както и да е, намерила тази монета и видяла, че от другата
страна пише „Джърси“, затова пуснала обява във вестника на
Джърси, надявайки се на безумния шанс да намери другата
половинка. Отговорил баща ми. Казал, че баба му е имала такава.
Дядо му гравирал този надпис и разделил монетата на две, преди
да замине на фронта. Взел едната половинка със себе си. За
съжаление, никога не се върнал у дома и историята не знае как
неговата половина се е озовала в Бристол.
Повечето от колегите ми вече знаят тази история, но аз свалям
монетата от врата си и им я давам да я разгледат.
- Майка ми занесла половинката, която намерила, в Джърси,
запознала се с баща ми, съединили парчетата, а останалото, както
се казва, е история. Една монета, две любовни истории.
Всички в стаята охкат и ахкат възхитени от разказа ми.
- Страхотно романтична е - подкрепя ме лоялно Ваня, - направо
я виждам като филм на „Холмарк“.
По лицето на Суки не мога да отгатна дали харесва идеята, или
не.
- Въпреки че родителите ми не са живи, за да ги интервюирам,
познавам историята им все едно е моята собствена, знам как са се
влюбили онова лято. Това е най-романтичната история, която
знам...
 - Добре. Напиши я - казва Суки и махва с ръка, за да ме накара
да млъкна. - Но трябва да отидеш до Джърси. Искам личен ракурс,
малко живописни снимки, да вземеш интервю от прабаба си.
Това е последното, което очаквах да каже. Напоследък Суки
изобщо не одобрява командировки.
- Боя се, че тя вече не е между живите - казвам с гримаса.
- Защо всички в семейството ти са мъртви, Лора? Повдигам
рамене. Суки прави толкова много нетактични забележки, че
жилото й вече е доста безвредно.
- И без това щеше да е на повече от сто, ако беше жива
-вниманието й се измества. - Но самият остров играе важна роля в
историята - именно там двамата са се влюбили, имало е красиви
плажове, романтични разходки по скалистите брегове...
Суки вдига пръст към тавана, като насекомо, улавящ о нещо с
антенката си.
- Би могла да измислиш и нещо за ваканционни преживелици
на местна почва, докато си там, „Причини да посетим неоткрити
досега местности на Британските острови“ или нещо подобно.
Имаме фирма за пътнически застраховки, която търси да
спонсорира статия - те ще платят пътуването ти. - Суки доволно
щраква с пръсти, после прави малка пауза, преди да размаха ръка
към залата. - Вие всички, донесете ми свежи идеи, истории, които
да разтопят сърцето ми. В противен случай, когато следващия път
седнем тук, ще има по-малко столове в стаята... и с това не искам
да кажа, че някои от вас ще седят на пода.
Всички нервно се споглеждаме, несъмнено мислейки си едно и
също: по-скоро адът ще замръзне, отколкото сърцето на Суки да се
разтопи.

Глава 3
 Два дни по-късно моята приятелка Ди изяви желание да ме
закара до летището. Наскоро си купи кола, защото с годеника й
Нийл се местят да живеят във Фарнъм, и явно на човек му трябва
кола, щом живее извън Лондон. Каза, че има нужда от практика и
още преди да сме стигнали края на улицата й, става ясно, че има
право.
С Ди се познаваме от деца. Бяхме единайсет годишни, когато се
засякохме в момичешката тоалетна още първия ден в
прогимназията. Ди имаше дълъг черен бретон, който покриваше
половината й очи. Тя ме сграбчи за лакътя, докато излизах от
тоалетната. Помислих, че ще ми открадне парите за обяд, но тя ме
дръпна близо до себе си и ми каза, че съм си запасала полата
отзад. Спести ми унижението пред всички нови съученици.
Оттогава минаха почти двайсет години и тя никога не е
преставала да ме подкрепя.
Ваня също дойде с нас, главно защото няма кола и сега видя
възможност да убеди Ди на връщане да се отбият в ИКЕА.
Магазинът се намира извън града, а Ваня иска да си купи още
етажерки, за които изобщо няма място в нашия мъничък
апартамент.
- Не мога да повярвам, че Суки ти подписа тридневна
командировка, такава си късметлийка - казва Ваня от задната
седалка, докато пъха отворен плик с ягодови бонбонки „Харибо“
между Ди и мен.
До летище „Гетуик“ има по-малко от час път, но Ваня е взела
бонбони, които ще стигнат за пътешествие до Мексико.
- Само защото има спонсор, който плаща - отговарям и вземам
шепа желирани бонбони. - Как ми се иска да можеше и двете да
дойдете с мен... Щеше да е много по-весело.
- Знаеш ли, имам странното предчувствие, че ще срещнеш
някого там - казва Ваня.
- Това същата интуиция ли е, която ти каза, че няма да ме
глобят, ако спра на забранената лента, за да те оставя пред
„Селфриджис“? - пита Ди, размахвайки лявата си ръка, за да й
подаде някой бонбон.
 - Добре де - смънква Ваня, - бих казала, че интуицията ми е по-
фино настроена към любовта отколкото към пътната полиция.
- Ще ми се да не пълниш главата на Лора с такива идеи
-подигравателно казва Ди.
- Какви идеи? - питам аз.
- Онези романтични фантазии, че намирането на любовта има
нещо общо със съдбата или интуицията. - Ди изсумтява високо и
минава на пета със стържене, за да се влеем в трафика. - Слушайте,
сега ще кажа нещо спорно, съгласни ли сте?
- Идеята за Брекзит е добра? Брад Пит не остарява красиво?
Смяташ, че всички трябва да пропушим отново? - Ухилвам й се
глуповато, докато се опитвам да измисля какво други би могло да
се квалифицира като спорно твърдение.
- Не. Мисля, че не трябваше да късаш с Дейвид.
Поклащам глава, а Ваня изпухтява презрително от задната
седалка.
- Той не беше за пея, Ди. Да, беше очарователен, но знаеш...
- Не, не знам. Не знам какво търсиш. Дейвид беше почтен и
мил, освен това още не беше започнал да оплешивява. - Ди
поглежда към мен, загрижено смръщила вежди. - Искам да си
щастлива, да имаш някого, с когото да споделяш живота си.
- Имам вас, мацки.
- Да, но аз и Нийл ще се преместим от Лондон след няколко
месеца - въздиша Ди, - а Ваня... Е, Ваня ти оказва лошо влияние.
- Не й оказвам лошо влияние, аз съм забавната! - възроп-тава
Ваня, вдига ръце над главата си и започва да се криви на място,
сякаш с това ще илюстрира нагледно колко е забавна.
Честно казано, тя наистина е забавната в групичката ни.
Когато излизаме, винаги тя предлага да пием шотове в два часа
посред нощ, но Ди е тази, която държи косата ти назад, когато
после повръщаш в тоалетната.
- Притеснявам се заради работата ти за уебсайта, постоянно
търсиш някакви безумно романтични истории, а сега ще пишеш и
историята на твоите родители. - Ди кима към ръката ми, която
отново си играе с висулката на врата ми. - Тези неща правят
очакванията ти малко нереалистични.
 - Виж, не бих казала, че съм особено претенциозна. Искам
просто мъж, който е мил, чаровен, добре облечен, начетен, в
идеалния случай и музикален; някого, който обича същите неща
като мен, и да не е прекаден комплексар. Наистина ли искам
много?
По нормите на сайтовете за запознанства е много - казва
Ваня.
Ди се пресяга и стисва ръката ми.
- Мисля, че трябва да започнеш да се съобразяваш със
статистиката.
Като момичета, докато аз имах плакати на „Бъстид“ и „Пусикет
Долс“ над леглото си, Ди беше украсила стените си с периодичната
таблица и снимка на Алберт Айнщайн. Тя е в ролята на Моника, а
аз - на Рейчъл, но това върши добра работа, и често имам полза от
нейния практичен характер. След смъртта на мама, Ди беше тази,
която ме поддържаше на крака, докато аз исках само да легна и да
потъна в скръб. Тя поръча цветята за погребението, защото аз не
можех да изрека и дума по телефона, тя се премести при мен за
един месец, защото не исках да съм сама. Тя беше моята нишка на
Ариадна, която ме изведе от мрачния лабиринт. Но сега, две
години по-късно, я хващам, че ме гледа през призмата на същата
онази моя слабост, сякаш още мога да се пречупя по всяко време.
Копнея за старото ни приятелство, когато се смеехме и дразнехме
една друга, да сме отново равни и да не съм по-крехката
половинка, която има нужда от грижите на приятел.
- Ди, знам, че говоря на учител по математика, но не всичко в
живота се свежда до числа - казвам с усмивка.
- Трябва да вярваш и в малко вълшебство, когато става въпрос
за сърдечни истории - добавя Ваня.
Ди завърта отегчено очи.
- А: всичко се свежда до математика, това й е красотата и Б: не
всеки намира своята половинка на среща в холивудски стил. Не
искам да съм гадната пророчица, но броят на поносимите гаджета
след трийсет само намалява. Ако се размотаваш прекалено дълго,
всички свестни мъже ще бъдат заети, ще останат само
разведените и ексцентриците.
 - Ами аз? Аз не съм женена - възмущава се Ваня.
- Ти обичаш хаховци. Целенасочено търсиш такива.
- Това е вярно. - Тя сваля енергично червената си плетена
шапка и започва да барабани с пръсти някаква мелодия по гърба
на седалката на Ди.
- Виж, единственото, което знам, е, че ако не мога да изживея
любовна история като тази на родителите ми, любов, при която
намираш сродната си душа и светът спира да се върти, тогава бих
предпочела да съм сама. - Спирам, преценявайки думите си,
защото не искам да обидя най-старата си приятелка. - Освен това,
Ди, аз не съм щафетна палка, която трябва да предадеш на
следващия. Няма да се разпадна, ако поживея малко сама.
- Работата не е в това, Лора, разбира се, че не е в това. Не исках
да кажа, че имаш нужда от мъж в живота си. Казвам само, че
Дейвид те правеше щастлива, по-щастлива - устните й потрепват
в усмивка. - Притеснявам се, че търсиш нещо, което не
съществува. Тези двойки, които интервюираш за сайта... Трябва да
се върнеш и да поговориш с тях след шест месеца, когато
окситоцинът е свършил и са започнали да се карат защо мъжът си
е оставил потния, мръсен пожарникарски костюм в коша за пране
и той е усмърдял цялата кухня.
- Правиш страхотна реклама на семейния живот, Ди -
подхвърля Ваня.
Ди не й обръща внимание, а ме поглежда, притеснена, че може
да ме е засегнала.
- И не си щафетна палка, която се опитвам да предам на друг.
Дори и да срещнеш проклетия принц на бял кон и двамата да
отпрашите към хоризонта, аз никога няма да пусна тази палка. -
Ди пуска ръката ми и размахва пръст между нас двете.
- Знам, аз също - казвам и усещам прилив на обич към нея.
- Е, добре, казах каквото имах да казвам. - Ди примигва. -Този
разговор обаче не минава теста на Бекдел, затова по- добре да
говорим за нещо друго.
Ди се е вманиачила с този тест. Представлява контролен
списък, с който се установява дали жените са представени като
всестранни личности в някой роман или филм. По принцип, за да
преминат теста, два от женските образа трябва да водят разговор
на тема, която не включва мъже. Ди не гледа и не чете нищо, което
не съответства на принципите на феминизма.
- Това, че говорим за теста на Бекдел, достатъчно ли е да минем
теста му? - пита Ваня и си разкопчава предпазния колан, за да
може да се наведе напред между седалките ни.
- Не знам - казва Ди искрено объркана.
- Е, имам няколко новини, които не включват мъже -
продължава Ваня и замълчава за миг, за да привлече цялото ни
внимание. - Одобриха ипотеката ми. - Тя прехапва устни, после
изпищява развълнувано, пляскайки с ръце.
- Ваня, това е чудесно! - ахва Ди.
- Еха! - плясвам аз с ръце, но стомахът ми се свива. Това
означава, че тя ще се мести. - Толкова се радвам за теб.
- Благодаря ви и не се притеснявай, Лора, никъде няма да ходя
до Коледа. Ще имаш достатъчно време да ми намериш
заместничка.
Три месеца. Ди ще се жени в Съри, а Ваня ще има собствен
апартамент в Хакни. Всички освен мен се местят.
- О, и имам подарък за пътуването ти. - Ваня ми връчва книга с
корица на оранжеви и черни райета. Напряко с дебели златисти
букви пише „Жената тигрица“ от Би Би Грейсфул. -Четем я сега в
литературния клуб. Ще промени живота ти.
Постоянно ми препоръчва книги, които ще „променят живота
ми“.
- Честно, Лора, ще ти помогне да овладееш тигрицата у себе си,
да поемеш контрол над съдбата си.
Ди поклаща глава, но не казва нищо.
Най-сетне спираме пред „Заминаващи“ на „Гетуик“. Не се
чувствам много добре след несръчното шофиране на Ди и
всичките бонбони „Харибо“, които изядох. Ваня и Ди слизат от
колата, за да ме прегърнат за довиждане.
- Не забравяй да храниш рибката - казвам на Ваня, докато вадя
куфара си от багажника. Нямаме рибка, просто обичаме да си го
казваме. - И благодаря, че ме докара, Ди, наистина го оценявам.
Ди хваща ръката ми и ме поглежда право в очите.
 - Обичам те. Обаждай се винаги когато имаш нужда. Знам, че
това пътуване ще е много емоционално за теб.
Усмихвам й се с благодарност, после се обръщам и тръгвам към
входа на летището.
- И, Лора! Лора! - Ваня вика името ми, докато не се обръщам.
Когато вече е привлякла вниманието ми, тя притиска ръка към
сърцето си и се провиква: - Не губи вяра. Той е някъде там, просто
още не си го срещнала.

Глава 4

Вдигам очи към таблото за заминаващи, преглеждам имената и

намирам полета на „Ченъл Айлъндс“ за Джърси. Самата дума ми
говори толкова много. Винаги когато я чуя, се сещам за историята
на родителите ми, пролога към моето съществуване. Странно ли е
да изпитваш носталгия по място, където никога не си бил? Мама
казваше, че един ден ще идем там заедно, но после полетите
започнаха да я изнервят и така и не дочакахме подходящия
момент.
Сега, когато приятелките ми не ме разсейват, започвам да се
тревожа колко неподготвена съм за този уикенд. Суки настоя да
замина незабавно, така че да можем да публикуваме материала за
местните ваканционни приключения на сайта още следващата
седмица. Спонсорът хареса идеята да промотираме „Слънчево
септемврийско бягство“. Но аз още нямам избистрена концепция и
дори не съм набелязала от какво имам нужда, за да напиша добре
историята с монетата, да я накарам да „звучи съвременно“.
При цялото това бързане нямах време да се замисля и за това,
как ще ми се отрази това пътуване. Дали ще почувствам
родителите си по-близки сега, когато тръгна по следите на
тяхната история? Тя ще ми даде възможност да напиша някои
нови бележки под линия за хора, които сега са затворена книга за
мен. Или всичко това само ще ме разстрои? Татко почина, когато
бях на три години. Останали са ми само няколко вещи, които го
свързват с мен: монетата, естествено, както и няколко снимки,
старият му часовник с кожена каишка, който никога не свалям,
библиотеката с любимите му книги и скъпоценната му колекция
от дългосвирещи плочи. Когато бях на шестнайсет, похарчих
всичките си джобни за грамофон, за да слушам музиката, която е
харесвал, така, както той я е слушал. Навярно съм единствената
двайсет и деветгодишна на този свят, чиито любими групи са
„Дженезис“ и „Дайър Стрейтс“.
Все още усещам присъствието на мама по-осезаемо - имам цял
живот спомени с нея и мъката от загубата й и до днес е все така
силна, че й придава ясни очертания. Мога да извикам гласа й в
тиха стая. Мога да си представя как разтваря ръце, за да ме
прегърне, когато влизам вкъщи. Когато минавам покрай чая
„Ройбос“ в супермаркета, си представям стройната й фигура до
чайника и как пуска и вади пакетчето, стиснала конеца. Татко е
нещо друго. Всичко, което имам, са разказани спомени и вещите,
които ми е оставил. Ако не помня тези неща и не пазя предметите,
които е ценял, притеснявам се, че очертанията му ще започнат да
избледняват, докато накрая от него няма да остане нищо.
Полетът до малкия остров край северното крайбрежие на
Франция трае по-малко от час. Пътувам само с ръчен багаж, но на
вратата един мъж ми казва:
- Госпожо, трябва да ви помоля да предадете куфара си за
багаж.
Изнервям се. Кога успях да стана „госпожа“, вместо
„госпожица“?
- Уверявам ви, че е с позволения размер - протестирам аз. -
Купих го специално, защото отговаря точно на изискванията,
посочени в сайта ви.
- Знам, госпожо, но днес самолетът е пълен, затова молим
всички да оставят куфарите с колелца на багаж. Няма да има
допълнителна такса, ще си го получите веднага щом самолетът
кацне.
 Мъжът ме дарява с неискрена усмивка, от която гладката му,
загоряла кожа се сбръчква. Измъквам се послушно от опашката, за
да извадя от куфара това, което ще ми трябва по време на полета.
Вземам фотоалбума на майка си - твърде ценен е, за да го оставя в
багажника, - после вадя „Жената тигрица“, за да има какво да чета.
Точно когато се опитвам да го затворя, някой ме блъсва отзад и
отвореният ми несесер за баня полита във въздуха.
Промоционален пакет от петдесет тампона без апликатор плясва
на земята и тампоните се разлетяват из чакалнята като облак
бели куршуми. Падам на колене и започвам да ги събирам с
пламнали бузи. Мъжът, който ме блъсна, се навежда да помага.
Защо взех толкова тампони за един уикенд? В четвъртия ден съм,
трябваше да извадя само колкото щяха да ми стигнат - винаги
вземаш повече, момиче!
- Извинявайте, вината е моя - казва мъжът.
Обръщам се към него, мигам няколко пъти и после, невярвайки
на очите си, отново го поглеждам - това е най-красивият мъж,
когото съм виждала в реалния живот. Има мека, кестенява коса,
лешникови очи, висока фигура с широки рамене и онова изваяно
лице, което винаги привлича вниманието. Носи тъмносин
панталон и снежнобяла риза, разкопчана на врата. Очите ни се
срещат и той задържа погледа ми. Безгрижната му усмивка говори
за човек, който мисли, че светът е прекрасно място, какъвто той
несъмнено е, когато изглеждаш като него.
- Аз се изпречих на пътя ви - поклащам глава и изтривам уста с
опакото на ръката си.
Да не ми текат лиги? Май наистина са ми потекли. Много добре,
Лора, да го докараш на Бетовен, лигавещия се санбернар, си е
наистина секси.
Опитвам се да събера разпилените тампони колкото може по-
бързо. От всички неща, които можеха да излетят от куфара ми,
точно те трябваше да изпаднат. Подът на чакалнята сигурно е с
наклон, защото несекващият поток от тампони сега се търкаля
надолу по пътеката между седалките. Аз пълзя на четири крака,
като се старая да изловя бегълците под краката на хората, докато
те продължават да четат вестниците си - типичните британци,
които отказват да признаят, че санитарни продукти се обсъждат
така явно пред публика.
- Извинете, извинете - мърморя аз.
Когато се изправям отново, виждам, че красивият мъж стои
прав с шепата тампони, които е успял да събере.
- Мисля, че това са всички - усмихва се той и на бузите му се
появяват трапчинки.
Едва се осмелявам да го погледна. Вземам ги и ги натъпквам
направо в чантата си. Челото ми е мокро от пот, бузите ми горят.
Усетил смущението ми, мъжът тихо казва:
- Не се тревожете, имам сестри.
Вдигам измъчено палец, прекалено засрамена, за да говоря,
после се отдалечавам от опашката до гишето. Мъжът сяда и
отваря вестника си, а аз потъвам в един стол и се скривам зад
книгата си.
В самолета седалката до мен е празна. Ако животът е като този
във филмите, това би била идеалната възможност за срещата с
принца на бял кон. Чудя се дали хората наистина понякога се
запознават по такъв начин. Може би трябва да направя специално
предаване „Как се запознахте“, в което да интервюирам двойки,
срещнали се в самолета. Докато си мисля тези неща, едър мъж с
потно лице и трохи по брадичката спира в края на редицата,
показвайки, че той е човекът, когото съм изтеглила в лотарията за
другар по седалка.
- Горе главата, красавице, не е казано, че ще стане най-лошото -
подхваща той. Явно изражението ми издава огромното ми
разочарование. - Нищо няма да ти стане, ако се усмихнеш.
Стисвам зъби - той току-що каза нещо, което мразя от дъното
на душата си, защото съм го чувала стотици пъти през последните
две години. Това е наистина сексистка забележка - ако един мъж
изглежда замислен или объркан, дали друг мъж би му казал: „Горе
главата, приятелю, не е казано, че ще се случи най-лошото“? Дали
ще го посъветва да се усмихне? По дяволите, изобщо не би го
направил!
Мърльото с трохите прави опити да ме заговори през целия
полет. Пита ме къде ще отседна в Джърси и не престава „случайно“
да докосва бедрото ми. Отдръпвам се на крайчеца на седалката,
слагам си слушалки, за да слушам No Jacket Required! - любимия ми
албум на Фил Колинс - и заравям глава в книгата си.
„Тигрицата“ е пълна точно с този вид безсмислени метафори за
права и власт, които си представях. Първата глава е изцяло за това
„как да си възвърнем загубения рев“. Цитирам: „Притесняват ли се
тигрите за силата на рева си? Дали сдържат рева си и се правят на
котенца, за да не обидят някого? Не, не го правят. Патриархатът
ни принуждава да усмиряваме силата на гласа си, но ние трябва да
ръмжим, да ръмжим високо, ако искаме да бъдем чути.“. Този стил
ме кара да забеля отегчено очи, но после си представям как вместо
възпитано да се крия зад слушалките и книгата си, се обръщам
към Мухльото с трохите и му изръмжавам да престане да докосва
крака ми, и тази мисъл ме кара да се усмихна.
Най-накрая самолетът каца. Аз излизам възможно най-бързо,
грабвам куфара си от лентата, скачам веднага в едно такси и
казвам на шофьора да ме закара в града. Единственото, което
искам сега, е да остана сама в хотела, да разопаковам багажа си, да
отмия от себе си мириса на самолета и после да си поръчам
предимно алкохолно меню от румсървиса.
- Първо посещение в Джърси? - пита ме шофьорът на таксито.
Носи кариран каскет и има рошава, неподдържана кестенява,
прошарена със сиво брада.
- Да - промърморвам тихо, без желание за размяна на
любезности.
Трябва да има някакъв код, чрез който учтиво да казваш на
шофьора, че би предпочел да не разговаряш.
Брадата му е невероятна и осъзнавам, че съм се вторачила в
нея. Изобщо не прилича на добре поддържаните хипстърски
брадички, а по-скоро на Том Ханкс в „Корабокрушенецът“,
изпъстрена тук-там със сиви косми. Този мъж изглежда така,
сякаш е бил изхвърлен тук преди година-две, спи в хижа, живее от
кокосови орехи и точно днес е решил да започне да кара такси.
Колата му също мирише като при корабокрушение - има ясно
доловима миризма на мокри, пълни с пясък кърпи. Проучва ме в
огледалото за обратно виждане и аз едва-едва му се усмихвам.
 - Ей, горе главата, не е казано, че ще се случи най-лошото -
казва той с мек, кадифен глас.
Е, толкова ми трябваше! Нещо у мен прищраква и преди да
успея да се спра, вече съм го захапала.
- Имам правото да изглеждам мрачна, щом така ми се иска.
Лицето си е мое и мой е изборът дали да се усмихвам. Не знаеш
какво става в живота ми и изобщо не е моя работа да правя света
по-приятно място за теб. Ясно? Така че гледай си пътя, приятел.
Тъмните му очи се разширяват от изненада и той послушно
поглежда към платното отпред. Знам, че трябва да млъкна, да се
овладея, но сякаш този мехур от ярост стои затиснат в стомаха ми
от не знам колко време... и сега, след като тапата изхвърча, той не
спира да бълва.
- И знаеш ли, може и „нищо да не стане“, ама може и вече да е
станало за мен. Може вече да съм изживяла най-хубавата част от
живота си и сега просто да се влача по дългия, самотен път към
смъртта и един ден да съм „умряла с нереалистични очаквания“,
гравирано на купената ми на промоция надгробна плоча.
Отпускам се в седалката, леко стресната от себе си. Не съм
сигурна, че „Жената тигрица“ имаше предвид да „освободя
вътрешния си рев“ върху един беден, нищо неподозиращ
непознат.
- Значи сте от Лондон - казва шофьорът, помръдвайки
притеснено на седалката си.
Браво, сега сигурно си мисли, че съм някаква изперкала
градска крава. Но не градският живот ме кара да се ядосвам.
Скръствам ръце и се обръщам, за да погледна вечерното небе.
Движим се покрай брега - огромна шир от неравни влажни
пясъци, сливащи се със сиво-синьото море. Има палми. Не очаквах
палми. Оставям се за момент на атмосферата.
Очевидно трябва да се извиня - знам, че реагирах прекалено
остро и че това, което чувствам, не е по вина на този шофьор. Но
мисля, че ако се опитам да съм мила, може и да се разплача, а
наистина не ми се иска да се разрева пред него - бих го поставила
в още по-неудобно положение, отколкото когато ме смяташе за
груба и откачена.
 Имам резервация в „Роял Шип“. Хотелът се намира на
калдъръмения площад в центъра на Сейнт Хелиър. Предлага спа
център, няколко ресторанта и красива гледка към пристанището.
Ридхима, една от асистентките в службата, ми го уреди при
условие че включвам с хаштаг името на хотела в постовете си в
социалните медии. Каза, че централната локация е идеална да
изследвам останалата част от острова.
- Благодаря - обръщам се към шофьора, когато ме оставя пред
хотела.
Промърморвам някакво извинение.
- Успех - отвръща той по начин, който подсказва, че ще ми е
необходим много, защото явно съм побъркана.
Точно от такава хотелска стая имах нужда - чиста и удобна.
Мисля, че никога преди не съм отсядала сама в хотел, винаги съм
била или с приятелка, или с приятеля си. Иска ли ми се Дейвид да
беше тук сега? Не, той щеше незабавно да започне да звъни на
рецепцията, за да пита за качеството на пухената завивка, или да
проверява дали има „Скай Спорт“. Ще се насладя на лукса да имам
огромно легло, гигантска вана и цялото пространство само за себе
си. Започвам да пълня ваната и отварям минибара. Знам, че тези
неща са безбожно скъпи, но ръцете ми не са спрели да треперят,
откакто избухнах така в таксито.
Коя беше жената, която изригна срещу онзи нещастен шофьор?
Не бях аз, аз не се ядосвам на такива хора. Даже не подозирах, че
тези неща толкова ме вълнуват. Знам, че малко не съм на себе си,
откакто мама умря, но дълбоко в себе си винаги съм била
оптимист. Може би това, което Ди каза в колата, се е загнездило в
главата ми. Може би просто никога повече няма да съм
щастливият човек, който бях, преди да загубя мама.
Наливам си един силен джин с тоник и отварям прозореца към
балкона, за да погледам покрития с калдъръм площад долу и
пълното с кораби пристанище зад него. До мен достига шумът от
гласовете на хората, които се забавляват на бара отдолу. Връщам
се в банята, затварям кранчетата и наплисквам лицето си с вода.
Не си губи уикенда в меланхолия, Лора. Следващите няколко дни
трябва да са щастливи, празник на това, което са изживели
родителите ти, приключение за откриване на наследството ти
на остров Джърси.
Мятам куфара на леглото, за да разопаковам дрехите си, и
усещам, че е доста по-лек, отколкото би трябвало. После виждам,
че цветът на ципа е друг - този е тъмносив, а не черен. Смръщвам
чело, когато го отварям - намирам бяла мъжка тениска, мъжки
дезодорант... За момент не мога да схвана какво точно виждам.
Това не са мои неща, това не е моят куфар. Затварям за миг очи,
когато осъзнавам, че съм взела чужд багаж. Само това ми
трябваше - сега ще се наложи да измина целия този път обратно
до летището, за да си взема своя.
Докато се взирам в съдържанието, искайки ми се да е друго,
забелязвам една книга до купчината дрехи: „Да убиеш
присмехулник“ - любимата ми, а също и една от любимите на баща
ми. Вземам я - доста е омачкана, старо издание, точно като онова,
което ми остави татко. Без да се усетя, вече ровя из съдържанието
на куфара. Обхваща ме странно усещане, сякаш много облаци са се
разсеяли, раздразнението ми, че съм взела чуждия куфар, се
превръща в нещо друго.
Под книгата има един от онези дебели кремави плетени
рибарски пуловери. Обичам мъже с такива пуловери - като героя
на Крис Евънс във „Вади ножовете“. Или пък Райън Гослинг би
могъл да облече такъв някой уикенд в планинска хижа, докато
цепи дърва за печката и ти прави мартини с джин в рустикална
кухня, преди да те попита дали си в настроение за една игра на
скрабъл пред огъня. Под пуловера вадя тетрадка с партитури за
пиано. ОБОЖАВАМ мъже, които свирят на пиано - това е едно от
най-секси нещата на този свят... И после прочитам заглавието и
затискам уста с ръката си - „Най-добрите хитове на Фил Колинс“. О,
боже мой! Какво е това, по дяволите? Не може да е случайност.
Започвам да вадя истерично всичко от куфара, като че ли мъжът,
чиято чанта е това, може да е скрит на дъното.
Има сини маратонки и здраво завързана найлонова торба с
носени дрехи и спортен екип (сложих чертата пред ровенето в
нея). На дъното на куфара, в запечатана опаковка с надпис
„Безмитен магазин“ има флакон с парфюм - „Ярдли Инглиш
Лавендър“ - парфюмът на мама. Като го виждам, кожата на ръката
ми настръхва. Не познавам друг човек, който да използва този
аромат. Несъмнено е подарък за някого, но имам чувството, че е
там за мен - знак от нея. Примигвам, за да прогоня сълзите в очите
ми. Вземи се в ръце, Лора, това вероятно е подарък за жената на
собственика на този куфар. А после, съвсем в дъното, намирам
незапечатан плик с пощенска картичка. Ужасно ли ще е да
погледна дали е надписана? По-добре не си задавай такива
въпроси, Лора.

Мила мамо,
Знам, че искаше кошер за рождения ден, но си помислих, че ако
ухаеш на лавандула, около теб ще има рояци обожатели...

С обич Дж.
П.С. Истинският ти подарък е в градината. Ще чакам мед за
Коледа.

Божичко, толкова е сладък! Купил е на майка си кошер! Аз

искам кошер! И почеркът му - има нещо толкова привлекателно в
хубавия почерк, толкова е спретнат с тези източени, прави букви -
точно както си представям, че биха писали поетите през
осемнайсети век. Дж... Джеймс? Джон? Джак? Джим? Толкова
страхотни имена започват с Дж. Всъщност, не се сещам за нито
едно име с Дж, което да не е супер секси.
Знам, че се увличам, но не мога да се спра - това е страхотно,
особено като се има предвид предчувствието на Ваня за този
уикенд. Последното интересно нещо, което намирам, е връзка
ключове, скрити в страничен джоб. Вързани са с парче старо
ветроходно въже заедно с дървена плочка, върху която е
гравирана думата „хижата“. Той има хижа! Нима току-що не си
фантазирах за моята хижа? Сега вече е безспорно, че това е мъжът
с главно М. Вдигам пуловера и вдъхвам аромата му. Дори той е
невероятен - като на изгоряло дърво, печени кифлички и пот от
енергичното цепене на дърва. Ще се разгорещи от работата, ще си
съблече пуловера и ще ме люби върху стърготините.
Дали не мисля като някоя луда? Възможно е. Но всичко това ме
кара да се вълнувам много повече, отколкото просто някакъв си
мъж, когото съм видяла пред магазин за антики. Всичко за този
мъж, всичко в този куфар, всичко пасва с моята история - направо
е съвършено, за да не означава нищо, да не е знак. Трябва да е той,
моята Голяма любов, доставена ми в черен куфар на колелца.

ЖЕНАТА ТИГРИЦА ЗА СЪДБАТА

„Тигрите вярват ли в съдбата? Вярват ли, че съдбата им е

записана в някакъв божествен план?
Не, не вярват. Тигрицата мисли само за оцеляването си, ловува,
за да убие, спи, за да презареди за задачата, която я чака, а тя
винаги е една и съща - да оцелее. Така че престанете да търсите
отговори в звездите, стъпете здраво с лапи върху пръстта и
знайте, че във вашия живот има само една пътеводна светлина -
вие.“

Глава 5

Най-сетне се успокоявам от обзелото ме вълнение, че вече съм

намерила мъжа, с когото навярно ще прекарам остатъка от
живота си, и започвам да се тревожа за съдбините на собствения
си куфар. Нямам никакви дрехи, а и ръкописните ми бележки за
статията са в бележника ми. У мен са само лаптопът, дрехите, с
които съм облечена, фотоалбумът на мама, „Жената тигрица“ и
близо милион тампона без апликатор.
Но щом аз съм взела куфара на онзи секси мъж, това означава,
че той трябва да е взел моя. Мога да се обадя на летището, да
поискам телефонния му номер, да уредя среща, за да разменим
куфарите - може би на вечеря? Всичко ще си дойде на мястото. В
ума си вече се виждам как разказвам историята на внуците си: „О,
как се запознах с дядо ви? Ами, смешна история - взех погрешка
неговия куфар и се влюбих в съдържанието му. Веднага разбрах:
това е мъжът, с когото ми е писано да живея.“. Леле, май наистина
много се увлякох, ще трябва да забавя малко, съвсем мъничко.
Отивам до прозореца и поглеждам морето. Интересно дали
Джейк/Джак/Джим вече е разбрал, че е взел чужд куфар. Може-би
е направил същото като мен - първо е изпитал раздразнение, а
после се е заинтересувал от неизвестния собственик. Питам се
какво ли могат да му разкажат моите вещи. Сега съжалявам, че не
взех най-хубавото си бельо. После с тревога осъзнавам, че там е
дневникът ми. Вътрешният монолог на двайсет и девет годишна
жена, съсипана от мъка, сигурно не е най-доброто представяне
пред потенциална сродна душа. Поклащам глава. Ясно личи, че е
дневник - кой хахо би ровил в личните вещи на друг човек?
Хвърлям поглед към леглото, на което съм извадила и
инспектирала цялото съдържание на неговия куфар. Ох!
Намирам номера на летището на Джърси. Два сигнала
„свободно“ и после автоматичен запис ми съобщава, че летището е
затворено. Затворено? Кое летище затваря в четвъртък в осем и
петнайсет вечерта? Предполагам малко островно летище, където
последният самолет каца в седем. Започвам да кръстосвам стаята.
Това вече е проблем. Днес е четвъртък, а аз си тръгвам в неделя.
Нямам много време. Навярно бих могла да уредя среща, за да
разменим куфарите си утре сутринта, но много по-добре би било,
ако началото на „до края на живота ми“ започне тази вечер.
Правя това, което правя винаги когато имам нужда от съвет
-обаждам се на Ди.
- Ди, никога няма да познаеш, случи се нещо невероятно -едва
сдържам вълнението си.
- Открила си, че си член на кралското семейство на Джърси?
Кралица Льо Кейн от Нормандските острови? Имаш собствено
стадо крави и доживотен запас от картофи.
 Разсмивам се, после се тръшвам на леглото и й разказвам за
куфара. Ди ме прекъсва.
- Чакай малко, какво става? Побъркала си се заради някакъв
тип, когото дори още не си видяла?
- Ами, да. Но всички тези знаци не може да са случайно
съвпадение, нали? В колко куфара на колко летища в колко
градове ще бъдат любимата ми книга, любимата ми музика и
парфюмът на мама? Да прибавим и любимия ми мъжки пуловер
и...
- Лора - прекъсва ме Ди твърдо, - животът ти не е филм. Хората
не срещат бъдещите си партньори заради това, че случайно са
разлели кафето си върху другия или са се оказали заклещени в
спрял асансьор, или под дърво, търсейки подслон от развилняла
се гръмотевична буря, или с помощта на смехотворна смесица от
вещи в багажа. Хората срещат своите партньори на работното си
място, в сайтове за запознанства или на среща, уредена от общи
приятели. Ще ти изпратя статистическите данни.
Знам, че Ди ми мисли доброто и смята, че ме спасява от
разочарования, но започвам да си мисля, че трябваше да се обадя
на Ваня. На нея тази история щеше да й хареса.
- Да, ама статистиката не може винаги да е права, нали? -
казвам в своя защита.
- Напротив, може. И още как. Математиката никога не лъже. -
Ди вече е раздразнена.
- Добре, виж, да оставим преценките настрана, как да намеря
този мъж? Летището е затворено, куфарът ми е у него. Независимо
дали е моята сродна душа, или не, за утре ми трябват чисти
панталони.
Ди въздъхва и аз се усмихвам, когато си представям
измъченото й изражение.
- Като изключим онова Дж., няма ли име или адрес на багажа?
- Не, Айнщайн - отвръщам, но пак преглеждам куфара, в случай
че съм пропуснала нещо.
- Името му трябва да е напечатано върху етикетчето на
авиокомпанията - казва Ди.
 Защо аз не се сетих и сама? Ваня никога не би помислила за
това. Ето защо се обадих на Ди. Поглеждам под баркода на
напечатания етикет.
- Джей льо Местр! - писвам.
Льо Местр. Незабавно се заигравам в ума си с името - той също
е „льо“, точно като мен, това е още една наша обща черта. Ох, ако се
оженим, мога да удвоя частицата „льо“ и да бъда Лора льо льо
Местр. Звучи толкова френско и шик, като човек, който притежава
сладкарница, а може би дори и пекарна.
- Търся го в гугъл сега - казва Ди, развълнувана въпреки
всичко. - Джон, Джеймс... отново Джон... Хм, изглежда Льо Местр е
често срещано име в Джърси, има стотици с тази фамилия.
Прилича ли ти на куфар на дървесен хирург4?
Или на финансов анализатор?
- За какво трябва да гледам? Торби със стърготини? Каталог на
калкулатори?
- Няма ли някакви други знаци - членски карти, квитанции?
Подреждам всичко върху леглото, търся нещо, което може да
съм пропуснала.
- Ди, ще се зарадваш да чуеш, че този мъж държи мръсните
дрехи и спортния си екип в найлонов плик, отделно от останалите
си неща.
- Омъжи се за него - изхилва се Ди.
- Дали да не погледнем продажбите на пчелни кошери? Да
открием кой е купил кошер наскоро?
- Да бе, ей сега ще потърся всички скорошни адреси за доставка
на Кошер.ком - казва Ди и мога да чуя как завърта отегчено очи.
Майчице, даже дънките му са идеални! Износени, но не твърде
протрити, стилно, а не прекалено, и са в онзи съвършен тъмносин,
индигов цвят с... - Лора, в сайта пише, че летището не затваря до
девет и половина? - казва Ди, прекъсвайки мислите ми за дънки.
- Автоматичният запис каза, че е затворено.
- Опитай пак, може да се върнеш там, ако не е много далече.
Това, че ти си взела куфара на този мъж, не означава, че
непременно той е взел твоя. Твоят може още да е там.
 - Добре, веднага, тръгвам - казвам и започвам да хвърлям
обратно в куфара готиките вещи на непознатия.
- И, Лора - продължава Ди, - не се побърквай по него. Това е
просто един куфар, не знаеш нищо за този човек.
- Да, знам. Благодаря, Ди.
Да бе! Не знам нищо за този човек? Знам всичко. Знам, че чете
любимата ми книга и че се учи да свири от любимия ми музикант.
Знам, че има дънки със съвършения цвят, секси ухаещ пуловер и
пленителна малка ваканционна хижа някъде в гората. Освен това
купува чаровно обмислени подаръци за майка си. Какво друго ми
трябва да знам за този мъж?
Пак набирам номера на летището, но се включва същия
автоматичен отговор. Ще трябва да се върна, само двайсет минути
път е до там - заслужава си да опитам.

Точно пред хотела, до покрития с калдъръм площад, има

стоянка за таксита. Когато се плъзвам на задната седалка в
колата, забелязвам, че шофьорът ми хвърля странен поглед в
огледалото за обратно виждане. О, не, същият, който ме докара
дотук - брадатият корабокрушенец!
- Е, здравейте отново - казвам с насилена усмивка. - Значи ли
това, че в Джърси има само един таксиметров шофьор?
- Не - отвръща той сдържано. - Бях в почивка, върнах се на
стоянката и ето ви вас. Отново.
- Добре... Да... Не... Не исках да... - тонът му ме обърка. - Трябва
да се върна на летището, ако може.
- Вече видяхте достатъчно от Джърси? - пита той.
- Ха-ха, не. Просто проблем с багажа. - Намествам се напред на
седалката, докато таксито потегля от стоянката. -Вижте,
извинявайте още веднъж, задето ви се разкрещях, беше напълно
неуместно от моя страна. Ъъъ... полетът ми беше ужасен и... Ами,
нямам извинение. Не ми се иска да си мислите, че съм ужасен
човек, особено ако сте единственият шофьор на такси на острова.
- Няма страшно - кимва той и след малко добавя: - Знаете, че не
съм единственият таксиметров шофьор, нали?
 Казва го, сякаш съм малко дете с ограничени възможности за
разбиране.
- Да, знам, шегувах се.
Отпускам се на мястото си и вадя телефона. Толкова е неловко -
категорично предпочитам интернет приложенията за таксита в
лондонски стил, с които знаеш, че никога повече няма да видиш
шофьора си.
- Взех чужд куфар - обяснявам.
- Нищо чудно - отвръща той. - Сега всички ходят с еднакви
куфари.
Е, може би все пак не ме мрази. Просто е от спокойния,
неизлиятелен тип. Том Ханкс вероятно също не е бил особено
разговорлив, след като е живял самотен на онзи остров с години.
Решавам да пратя съобщение на Ваня, за да видя нейната гледна
точка по въпроса с куфара, но точно по средата на писането се
обажда баба.
- Здрасти, бабо. Ей, познай къде съм.
- На Бахамите? - казва тя.
- Не, обаче пак съм на остров, на любимия остров на мама.
- Бахамите?
- Не, Джърси.
Чувам познат стържещ звук и веднага си представям как баба
седи до телефона и подостря моливите си за решаване на судоку,
които държи в стар буркан от „Туршиите на Бранстън“ върху
масичката в коридора.
- Ще пиша за любовната история на мама и татко за уебсайта;
от работата ми платиха да дойда. Смятам да използвам албума със
снимки на мама, за да покажа мястото, ще отида на всички места,
на които татко я е водил онова лято, когато са се влюбили. Може
дори да направя снимки, нещо като „Джърси тогава и сега“. Ако
успея да проследя някои от снимките на тукашните ми прабаби и
прадядовци, бих могла да покажа пътешествието на монетата,
преминаваща през три поколения.
Идеята звучи по-добре сега, когато я казвам на глас, от-колкото
преди само в ума ми.
Баба цъка неодобрително с език.
 - Аз не бих ровила в миналото, Лора. Не бива да изпитваш
носталгия по спомените на други хора.
- Искам също да открия каквото мога за рода си от Джърси -
продължавам, пренебрегвайки възражението й. - Изпратих на
леля Моника картичка, за да я питам може ли да се видим, докато
съм тук.
„Лудата леля Моника“ на татко е една от малкото живи
роднини, за които знам. Нямам връзка с никой друг от
семейството му, но Моника всяка година ми праща нечетливи
коледни картички. Във вторник й пратих картичка, за да й кажа,
че идвам, и да я попитам дали може да се видим. Надявам се, че ще
има някакви снимки на родителите си, които би ми показала.
- Трябваше да дойда много отдавна - казвам на баба, - но знаеш
колко странно се държеше мама винаги когато ставаше дума за
семейството на татко.
- Твоята леля Моника е луда за връзване; не бих разчитала на
нея да си спомни нещата такива, каквито са били - отвръща баба и
леко прочиства гърлото си.
- Ами Гадната баба, знаем ли дали изобщо е жива? - питам,
усмихвайки се на прякора, с който мама наричаше свекърва си.
Очевидно са имали голям семеен скандал след погребението
на татко, защото Сю отряза всички връзки.
- Не бива да я наричаш така - казва строго баба. - Двете с майка
ти може да не са се разбирали много-много, но тя погреба син и
майка само за няколко месеца. Това би се отразило на всеки. - Баба
млъква, после с тих, разтревожен глас продължава: - Ще ми се да
ми беше казала, че ще ходиш там, Лора. Ситуацията е много
сложна. Мъката може да накара хората да се държат странно.
Тонът на баба ме изненадва. Мислех си, че ще се развълнува,
когато й разкажа за приключението си на Джърси, че ще е доволна
от това, че правя нещо позитивно, вместо да се „въргалям
безцелно“, както веднъж ме обвини.
- Допреди два дни аз самата не знаех, че ще идвам - казвам в
своя защита - и се съмнявам, че изобщо ще ми се удаде да видя
леля Моника. Обратният ми полет е в неделя вечер, а тя още не ми
се е обадила.
 - Ами тогава просто се опитай да се порадваш на смяната на
обстановката. - Гласът на баба си е възвърнал силата. - Дейвид с
теб ли е?
- О, не. - Изобщо не трябваше да я запознавам с Дейвид. Бяхме
заедно едва четири месеца, а това само й вдъхна надежди. -
Разделихме се преди няколко седмици.
- О, Лора, не! Защо? Аз го харесвах. Имаше толкова приятно
чисти нокти.
Повярвайте, баба наистина забелязва подобни неща.
- Ами, ъъъ... знам. И аз го харесвах. - Поглеждам към шофьора,
за да видя дали слуша разговора - не, не го слуша. -Но нашата
връзка не беше като на мама и татко, нямахме достатъчно общи
неща. Не мисля, че той е за мен, бабо.
- Лора! Аршинът, който използваш... - тя замлъква. - Мисля, че
майка ти ти е обрисувала прекалено розова картина на живота с
баща ти, а той в никакъв случай не може да се нарече идеален. Не
бива да използваш нейната връзка като критерий за бъдещите ти
ухажори.
Усмихвам се на старомодната представа на баба за „ухажори“.
- Може да е провалила шанса ми за щастие, като е вдигнала
летвата прекалено високо - шегувам се, но баба не се засмива.
- Виж, искам да си поговоря с теб за всичко това както трябва,
Лора, но Пам тъкмо пристигна с още лепило, затова се налага да
ти се обадя по-късно.
Баба и приятелката й Пам правят миниатюрни архитектурни
модели от кибритени клечки. Прекарват месеци в работа по всяка
творба и независимо от опасенията ми, че създават опасност за
пожар в епични мащаби, малката й къща е претъпкана с модели.
Чудя се какво ще стане с тях, когато един ден баба си отиде. Не
мога да си представя, че ще ги запазя.
Затварям и поглеждам през прозореца. В морето вляво от мен
има замък или крепост, мрачен морски пейзаж в падащия здрач.
Тук небето е толкова просторно, над нас има толкова празно
пространство, толкова е различно от ограничаващия небесен
силует на града. Поглеждам пак към шофьора на таксито, който не
отделя поглед от пътя.
 Летището е тихо, наоколо няма почти никакви коли, нито
самолети в небето.
- Искате ли да изчакам, след като само ще размените куфарите?
- пита шофьорът. - По това време няма да има други таксита на
стоянката и ще трябва да се обадите, за да поръчате.
- О, стига да нямате нещо против, това би било страхотно.
Благодаря - казвам, изненадана от вниманието му.
Макар че вероятно съвсем не е проява на внимание, а по-скоро
желание да осребри обратния курс към града. Вземам куфара от
багажника и тръгвам бързо към входа за заминаващите.
Терминалът е празен. Виждам само една жена зад едно от
гишетата на авиокомпаниите. Има права, къса черна коса и очила
с рогови рамки в стила на петдесетте години на миналия век.
- Здравейте - усмихвам й се лъчезарно. - Можете ли да ми
помогнете? Терминалът за пристигащи е затворен, но аз съм взела
чужд куфар, когато дойдох преди малко от Лондон. Може би
човекът, чийто багаж съм взела, е взел моя.
- Сигурно, може да го оставите при мен - отвръща жената и
протяга ръка.
- Ами моят? - питам, без да й подавам куфара. - При вас ли е?
Ако някой се е обадил, ще се радвам да ги разменим лично.
Жената уморено поглежда часовника си, после вдига телефона
на бюрото. Натиска някакви цифри на клавиатурата и се заглежда
в мен, докато той звъни.
- Няма никой в багажното и никой нищо не ми е казвал. - Тя
затваря телефона и поклаща глава. - По-добре го оставете тук и
позвънете за вашия багаж утре сутринта. Не се притеснявайте, ще
се намери. Винаги се намират.
Стисвам здраво дръжката на куфара.
- Не, предпочитам да го разменя лично. Не може ли да
погледнете в списъка на пътниците кой е собственикът на този?
Тук пише Дж. льо Местр - бихме могли да му се обадим? Може още
да не е разбрал за грешката си.
- Нямам достъп до тази информация, госпожо. - Жената отново
протяга ръка към куфара. - Просто се обадете сутринта, когато
бюрото за загубен багаж ще работи. Оттам ще вземат вашите
данни.
Прегръщам куфара с две ръце.
- Няма да дам този куфар, докато не получа своя.
Напълно съзнавам, че в момента се държа малко като
„Неомъжена бяла жена“5, но ако се откажа от куфара, може никога
да не намеря този мъж, а не съм сигурна колко шанса ви дава
вселената в ситуации като тази.
- Не може просто така да вземате с вас багажа на друг човек -
поклаща объркано глава жената.
- Сигурно можете да намерите телефонния му номер или
адреса му? Какво бихте направили, ако беше нещо спешно, ако
беше въпрос на живот и смърт? - Поглеждам жената с най-
сериозното си изражение, сякаш съм била инжектирана с някакъв
смъртоносен серум, а противоотровата е в моя куфар, но не мога
да й го кажа, защото убиецът дебне всяко мое движение.
- А въпрос на живот и смърт ли е? - присвива очи жената.
Явно физиономията ми „смъртоносен серум“ не е била
достатъчно сполучлива.
Премествам поглед към тавана, опитвайки се да измисля нещо
по-правдоподобно.
- Вижте, ако бях ченге под прикритие - намигам й
многозначително - и в загубения ми куфар имаше важно, спешно
доказателство, как бихте го върнали? На кого бихте се обадили?
Все някой знае кой е Дж. льо Местр и как мога да го намеря.
Ох, това пък определено прозвуча като преследване. Жената
скръства ръце на гърдите си и ме поглежда над рамките на
очилата си.
- Вие полицай под прикритие ли сте?
- Дори да съм, не бих могла да ви кажа, заради деликатния
характер на случая, по който работя, затова нека кажем, че не съм
- отговарям и бавно поклащам глава.
- Госпожо, ако това не е вашият багаж, не мога да ви позволя да
го вземете. - Тя става и протяга ръка за куфара. - Политика на
летището.
 - Добре, добре - правя се, че ще й го подам, а после, точно
когато тя посяга да го вземе, аз прегръщам куфара, притискам го
към гърдите си, обръщам се и хуквам.
- Госпожо, не може да вземате този багаж! ГОСПОЖО! - вика тя
след мен.
Навън, вече пред терминала, се оглеждам наляво и надясно за
таксито. За миг изпадам в паника, че шофьорът си е тръгнал и
жената ще излезе всеки момент и ще изтръгне куфара от мен. За
щастие, шофьорът просто се е преместил малко по-нататък.
Затичвам се към него и скачам на задната седалка, все още
сключила ръце около куфара.
- Тръгвайте, тръгвайте, тръгвайте! - крещя на шофьора.
- Какво стана? - пита той.
- Откраднах този куфар - смея се, останала без дъх. - Бързо, сега
сте шофьор на беглец. Газ до дупка!
Брадатият корабокрушенец потегля с нормална скорост, като
изобщо не прави усилие да се махне от местопрестъплението с
драматичен вой на гумите. Ама тия от Джърси наистина ли не
гледат „От местопрестъплението“? Нямат ли криминалета?
Мислех, че „Бержерак“6 е сниман тук.
Там определено свистяха гуми.
- Значи това не е вашият куфар? - пита шофьорът, присвивайки
очи към мен в огледалото за обратно виждане.
- Не. Моят го нямаше, а аз не искам да давам този, докато не
получа своя.
Той поклаща глава.
- Какво смятате да правите - да носите дрехите на този човек,
докато вашите не се появят ли?
- Ситуацията е малко сложна - изсумтявам. Чувствам се леко
разочарована от моя посредствен помагач в бягството.
Продължаваме в мълчание, излизаме от летището, после
завиваме покрай ръгби клуб и ярко осветен шоурум, пълен със
скъпи, лъскави коли. Малкото, което съм видяла от Джърси
досега, ме кара да се замисля за идиличния островен рай, който
мама ми описваше. Той е по-скоро модерен и застроен, отколкото
идиличен и пълен с история. Явно доста се е променил за трийсет
години. Вадя телефона си, за да проверя дали пощата ми работи.
Надявам се да съм получила имейл от леля Моника, за да мога да
планирам графика си за следващите няколко дни. Имам само
адреса й, а не съм сигурна, че искам да се появя неочаквано на
прага на човек, на когото мама е дала прозвището „Лудата леля
Моника“.
- Искам, хм, да се извиня за коментара, който направих по-рано
- казва внезапно таксиметровият шофьор.
Прочиства гърлото си и намества каскета си.
- Кой коментар? - питам.
- Когато казах „Горе главата, не е казано, че ще се случи най-
лошото.“ - Очите му се стрелват към мен в огледалото, после бързо
се връщат обратно на платното. - Не знам защо го казах. Мразя
този израз. - Размърдва се неловко на мястото си. - Мислех, че е от
нещата, които един шофьор на такси може да каже, и просто го
пробвах. Звучи нелепо, извинявайте.
Вглеждам се в шофьора в тъмната колата. Не съм обърнала
особено внимание на външния му вид, като изключим брадата и
каскета. Гледайки го сега, осъзнавам, че май е по- млад, отколкото
предположих първоначално. Тъмнокафявите очи и гъстите мигли
говорят по-скоро за мъж на четиресет, а не на петдесет години.
- Да не играете ролята на шофьора в някакъв експеримент от
рода на „Шоуто на Труман“? - питам.
Той избухна в дълбок, насечен смях и тъмните му очи
проблясват срещу мен в огледалото.
- Нещо подобно.
- Вижте, не трябваше да си го изкарвам на вас. Мъжът, който
седеше до мен в самолета, каза същото. Боя се, че вие опрахте
пешкира заради него.
- Ще го изтрия от забележките си в сценария на таксиметровия
шофьор - казва той и сега очите му ми се усмихват.
Потъваме в мълчание. Може би защото той беше толкова мил
към мен или може би защото мога да говоря с него, без да се
налага да го гледам в очите, но изведнъж казвам:
 - Искате ли да знаете защо толкова държа на този куфар?
Малко е шантаво.
- Разбира се - отвръща той.
Навеждам се напред, за да започна.
- Според вас, колко можеш да разбереш за един човек от
съдържанието на багажа му?
- Хм - замълчава за момент. - Ако в куфара има лопата, тиксо,
голяма найлонова торба и хлороформ, сигурно няма да го поканя
за една последна чашка преди лягане.
- Да, да - разсмивам се, - но какво ще кажете за неща, които ще
ви накарат да си помислите, че с този човек ще си паснете, че
може би този човек е предопределен за вас?
Очите му проблясват златисти в светлината на фаровете на
колата зад нас.
- Сериозно ли питате?
- Да. Багажът, който взех, чуждият куфар - всичко в него ме
кара да мисля, че това е мъжът, когото трябва да срещна. Има
моята любима книга, моята...
- Коя книга? - прекъсва ме таксиметровият шофьор.
- „Да убиеш присмехулник“. Беше една от любимите и на татко.
Той ми остави съвсем същото издание, като това, което онзи мъж
носи в куфара си. - Брадатият корабокрушенец бърчи вежди. -
Какво? Не я ли харесвате?
- Много хора харесват тази книга. Все едно да кажеш, че
любимата ти група е „Ролинг Стоунс“.
- Вижте сега, любимата ми група не е „Ролинг Стоунс“ и това ме
води до следващия знак. Този мъж свири на пиано - имам предвид
сериозно свири, носи някои наистина трудни партитури. Винаги
съм харесвала мъже, които са музикални, но не е само това.
Партитурите са на най-големите хитове на Фил Колинс, а Фил
Колинс е любимият ми музикант. Това е доста странно, нали?
Шофьорът започва да се смее.
- Какво? - бутам куфара на седалката до мен и скръствам ръце
на гърдите си.
- Ами какво да кажа... пианист, който свири Фил Колинс и чете
книги - очите му в огледалото за обратно виждане проблясват
весело. - И какво друго?
- Купил е парфюма, който моята майка обичаше да си слага, за
подарък на своята майка.
Виждайки скептичната усмивка на шофьора, решавам, че сега
вече не искам да му казвам за пуловера, пчелите, ключовете за
хижата или съвършените дънки.
- Явно смятате, че съм смешна. Вижте, по-скоро е чувство
отколкото някакъв определен предмет. Мисля, че съдбата ми
поднесе този куфар, за да намеря мъжа, на когото принадлежи.
Очите ми се плъзват към волана и забелязвам златна халка на
ръката на шофьора.
- Вие как срещнахте жена си? Имаше ли момент, в който просто
знаехте, че това е Тя?
Очите му се стрелват към мен в огледалото, явно хванат
неподготвен, че знам, че е женен. После поглежда към волана и
завърта халката с палец.
- Моята съпруга - казва той, сякаш пробва думата. -Запознахме
се по работа, после дълго време бяхме приятели.
- И тя ли е таксиметров шофьор? - питам объркана.
Той издава кратък неясен звук, все едно е задушил смеха си в
гърлото.
- Не, невинаги карам такси.
- Добре, вие го казахте. Извинявайте. - Навеждам се още по-
напред между седалките, докато накрая коланът ми прищраква и
ме спира. - Значи е било по-скоро бавно изграждане на връзка,
отколкото КАБЛАМО7 момент?
- Какво е кабламо?
- Ами, КАБЛАМО! Когато просто си поразен колко много
харесваш някого. Като удар право в сърцето е, КАБЛАМО! -
Замахвам с юмрук в пространството между седалките.
Шофьорът отново избухва в своя дълбок, гърлен смях и аз се
чувствам изненадващо доволна, че съм успяла да го развеселя. Не
прилича на човек, който се смее много.
- Мисля, че за мен беше така, но едва ли за нея, не и в началото
- за момент той се замисля. - Тя притежава онова магнетично
качество, което привлича вниманието на хората, където и да
отиде - млъква, барабанейки с ръка по волана. - Наистина ли
мислите, че можете да изпитате това чувство от един куфар?
Думите му ме карат да замлъкна за миг, толкова поетично
говори за жена си. След това свивам рамене.
- Не аз пиша правилата. Струва ми се, че човек или вярва в
съдбата и интуицията, или не. А колко голям е Джърси? Може би
го познавате целия?
Той смръщва чело.
- Знам, че ме мислите за единствения таксиметров шофьор на
острова, но на тази скала с размери петнайсет на осем километра
живеят сто хиляди души. Едва ли го познавам целия -млъква за
миг. - Въпреки че, като се замисля, има един човек, виждал съм го
в библиотеката, много е хубав и винаги носи „Да убиеш
присмехулник“ под мишница. Повечето уикенди свири на пиано в
„Ейдж Консърн“.
- Наистина ли!? - възкликвам, преди да се усетя, че ме поднася,
после бавно добавям: - О, ха-ха. Е, номерът на мобилния ми е върху
багажа ми. Щом разбере, че е взел чужд куфар, ще ми се обади и
после, ами...
- Кабламо?
- Точно - разпервам ръце, сякаш се готвя да се поклоня.

Когато спираме пред хотела, ми хрумва нещо.

- Ей, вие сте местен, нали?
- Израснал съм тук - казва той.
- Може ли да ви покажа няколко снимки? Може да ми кажете
къде са направени. Може да оставите брояча да върти, ако искате.
Той включва осветлението над главата си и изключва брояча.
- Ще погледна. Но не твърдя, че съм експерт по острова.
Изваждам кафявия албум от ръчната си чанта и му го подавам.
- Майка ми е срещнала баща ми тук през лятото на хиляда
деветстотин и деветдесета година. Бих искала да се опитам да
намеря някои от местата, на които са ходили заедно. - Той бавно
отваря албума на първата страница. - И двамата починаха, така че
това е всичко, на което мога да се опра.
 Шофьорът се обръща и за първи път ме поглежда в очите.
- Съжалявам.
Тонът му е толкова сериозен, че думите му за миг ме объркват.
Кимвам леко, после бързо се навеждам напред, за да му посоча
една снимка в албума.
- Знаете ли къде е това?
- Хм - потърква той брадата си. - Съдейки по скалите на заден
план, бих казал, че е заливът Розел. Това майка ви ли е?
- Да.
- Приличате си.
На снимката мама в зелен бански балансира върху скала, а
дългите й кестеняви коси покриват гърдите й. Застанала е в
балетна поза, вдигнала дълъг, загорял крак на деветдесет градуса.
Висока съм като нея, косата ми е също толкова права, но руса. И
двете имаме пълни устни и леко луничава кожа.
- Благодаря, ще го приема като комплимент, но тя беше много
по-хубава от мен и определено по-гъвкава.
Той обръща страницата.
- Това е нос Племон, преди да съборят курортния комплекс.
Сега изглежда напълно различно. - Прелиства другите страници -
„Екре“, тези къщички са си още там.
Казва ми къде е направена всяка снимка. Точно от тази
информация имам нужда, ако искам да проследя стъпките на мама
и татко, да направя същото пътуване, на което монетата е завела
майка ми.
- А какво ще кажете утре да станете мой гид на острова? Искам
да отида на всички тези места.
Той затваря албума и ми го връща.
- Боя се, че карам такси само някои вечери.
- О, добре, няма значение. Просто ми хрумна.
Не мога да скрия съжалението си. Но предполагам, че ще се
намерят и други таксиметрови шофьори, които познават острова
толкова добре, колкото брадатият корабокрушенец.
- Може ли само да си запиша в телефона някои от имената,
които споменахте? Как се пише „Плей Маунт“?
 Отключвам екрана на телефона си, за да запиша бележките.
Когато вдигам поглед в очакване на отговора му, той ме поглежда
с онези свои сериозни очи. Въздъхва.
- Аз ще ви разведа. Сама няма да намерите и половината от
местата.
- Сигурен ли сте? Не искам да ви създавам проблеми.
- Няма никакъв проблем. Да се срещнем сутринта? - Измъква
една визитна картичка от жабката на колата и ми я подава. На нея
пише „Джерълд Палмърстън, таксита „Сейнт Оуънс“ и после номер
за връзка. - Момент, да ви запиша и мобилния си. - Обръща
визитката, намира химикалка в джоба на вратата си и го
надрасква набързо.
- Значи се казвате Джерълд? - питам, прехапвайки устни.
Не би трябвало да има нищо смешно в името Джерълд, но аз
просто не бих могла да си представя брадатия корабокрушенец да
се казва така.
- Джери е баща ми.
- Семеен бизнес?
- Нещо подобно.
- Е, аз съм Лора.
- Тед - отговаря той, после навежда очи към пода. - Трябва да
уговорим фиксирана цена за утре. Не би искала да посетиш всички
тези места с включен брояч.
- Разбира се, благодаря. Колкото сметнеш за разумно.

Вече в стаята си, пускам търсене за Дж. льо Местр в Гугъл, за да

видя дали няма да намеря потенциален кандидат или телефонен
номер. Когато не откривам нищо, звъня на Ваня.
- Здрасти, маце. Как беше полетът?
- Добре...
- Ей, сега се сетих, че действието във филма „Литературен
картофен пай“ се развива в Джърси, нали? Може би трябва да се
включиш в някой литературен клуб, да се запознаеш с някои
секси фермери. Виж как й се получи на Лили Джеймс.
- Това беше Гърнзи, друг Нормандски остров, пък и е станало
преди осемдесет години. Ей, Ваня, може ли да те питам нещо?
 - Винаги.
- Ако ти кажа, че взех чужд куфар на летището и съдържанието
му ме остави с усещането, че вещите са собственост на човек, с
когото трябва да съм - струва ли ти се безумно да се опитам да го
намеря?
- Знаех си! Знаех си, че ще се случи нещо подобно. Не ти ли
казах, че шестото ми чувство се обажда? О, Лора, луда ще си, ако не
го намериш! - прехласва се Ваня на телефона.
- Така си и мислех.
Винаги мога да разчитам на нея.
Най-сетне ми носят сандвича, който си поръчах.
Цялата тръпна нетърпелива - най-вече заради сандвича,
защото съм гладна, но и защото някъде на този малък остров е Дж.
льо Местр - моята потенциална сродна душа - и утре ще го намеря
и най-накрая ще отворя следващата глава от моя живот.

Джърси Ивнинг Нюз, 23 юни 1991 г.

ДВЕТЕ ПОЛОВИНИ НА ЕДНА МОНЕТА СЕ СЪБИРАТ

ОТНОВО СЛЕД ПОЛОВИН ВЕК

Местна пенсионерка получи отново любовния талисман на

покойния си съпру г , изчезнал преди почти половин век, след като
внукът й видял обява в ,Джърси Ивнинг Нюз“.
Вчера развълнуваната Марджъри Блемпайд взе в ръка
скъпоценния спомен за първи път от юни 1940 г. Тя сподели: „Тази
цяла монета в ръката ме връща в деня, когато Уилям ни напусна -
сякаш беше вчера. Той беше много романтичен човек и изключителен
майстор. Ще ми липсва до сетния ми дъх на тази земя.“
(продължение на стр. 5)
 Глава 6

Събуждам се и се стряскам къде съм. Леглото е прекалено

широко, стаята е прекалено тъмна и макар да спя гола, защото
нямам пижама, цялата съм в пот. Сънувах ярък кошмар за давене -
плавам на лодка-куфар, опитвайки се да стигна до остров,
откъдето родителите ми ми махат с ръка, но нямам платно и
лодката потъва, защото, ами защото е куфар. В съня ми лицето на
майка ми още е съвсем ясно и живо. Това на татко е статично -
познавам го само от снимките и винаги ми е било трудно да си
представя как би изглеждал на живо.
Телефонът ми е пълен със съобщения и имейли, а е едва седем
сутринта. Ди ми е пратила линк към статия от „Статистически
седмичник“, озаглавена „Къде се запознават хората с партньорите
си - фактите“, и имам три имейла от Суки. Отварям първия.

От Suki@lovelife.com За Laura@lovelife.com
Лора,
Имам списък с няколко идеи за допълнително съдържание,
които можеш да нахвърляш, докато си там.
- Най-романтичните локации за голо къпане - Как да се сдобием
с идеално слабо тяло за голо къпане - Имаме хранителна добавка
за отслабване и искат да спонсорират рекламен материал.
- Десетимата най-привлекателни мъже на Нормандските
острови. Хенри Кавил, онзи, който играе Супермен, не е ли оттам?
Можеш ли да проучиш? В идеалния случай имаме нужда от снимки
на Супермен по време на голо къпане. Хората се интересуват 20%
повече от материали, посветени на знаменитост.
- Десетте най-хубави британски острова. Може да направим
нещо от рода на „Островни топ локации" на Външните Хебриди за
хотели, които искат да финансират нещо.

В следващия имейл пише:

 Историята ти за монетата ни трябва за вторник - имаме
сериозен недостиг на вдъхновяващо съдържание, така че трябва
да е нокаутиращо. В идеалния случай може да намериш някакви
отдавна изчезнали роднини, които да се включат по емоционален
и вдъхновяващ начин. Всички обичат истории за отдавна загубени
роднини.
И накрая:
Може ли да се уреди да се включиш на живо по Инстаграм днес
в дванайсет? Нещо плажно и красиво, което да се връзва с идеята
за „минипочивките".
Суки

Изпъшквам. Днес е петък, а си заминавам в неделя вечерта.

Толкова много други неща трябва да свърша и изобщо не съм
сигурна как Суки си мисли, че просто ей така ще се натъкна на
нудистки снимки на Хенри Кавил, само защото той е от Джърси.
Проблемът с угрозата от съкращение, надвиснала над главата ти,
е, че е доста по-трудно да отхвърлиш неразумни искания.
Ди често ме пита защо продължавам да работя за „Любовен
живот“ при това ненормирано работно време и агресивния стил
на ръководство на Суки. Но истината е, че обичам работата си -е,
обичам онази част, в която пиша историите, които искам да пиша.
Не се радвам на постоянното напрежение и непрекъснато
растящото внимание от страна на рекламодателите, но никоя
работа не е идеална. Работата е една от малкото константи в
живота ми, когато толкова много неща се променят. Харесва ми да
съм част от семейството на „Любовен живот“, защ ото, като
изключим баба, те са единственото семейство, което ми е
останало. Дори мисълта да напусна ме ужасява и докато закусвам,
започвам като луда да нахвърлям бележки по списъка с идеи на
Суки.
Преди срещата с таксиметровия шофьор се запътвам да намеря
място, откъдето мога да си купя малко дрехи и няколко други
неща от първа необходимост, които може да потрябват на едно
момиче без багаж. От хотела ми дадоха резервно зарядно за
телефона и паста и четка за зъби, но не бих могла да понеса да се
мотая облечена с вчерашните дрехи. Зад ъгъла на хотела намирам
универсален магазин, откъдето си купувам светлосиня лятна
рокля и сандали на разпродажба, и двете подходящи за топъл
септемврийски ден. Предвидливо купувам и малко козметика -
когато Дж. льо Местр звънне, не искам да ме хване с външен вид
на мърлява клошарка, спала с грима си.
Таксиметровият шофьор Тед ме чака на стоянката, където ме
остави снощи. Куфарът потропва по калдъръма зад мен. Реших, че
трябва да го взема, за да мога да отида веднага на срещата с
готиния пич, ако ми се обади тази сутрин.
- Добр'утро! - казвам на шофьора, докато се намествам на
задната седалка.
В отговор той ми кимва и толкова. Носи същия грозен кариран
каскет, който си беше сложил и вчера, а брадата му изглежда като
тази на Том Ханкс повече от всякога.
- Така, готова съм за великата обиколка. Откъде ще започнем?
- Искаш да отидеш на всички места от албума? - пита той с леко
покашляне, за да прочисти гърлото си.
- Да, моля.
Той вдига ръка.
- Дай пак да видя снимките. Да планирам най-добрия маршрут.
Веднага щом той потегля, без да питам къде отиваме, грабвам
телефона си и започвам да оставям съобщения на всички Льо
Местр. Рецепционистката в хотела любезно ми разпечата копие от
страницата с имената Льо Местр в телефонния указател. Колкото
и нетърпелива да съм да открия моя загадъчен човек, не по-малко
нетърпелива съм да се добера и до собствения си багаж.
Потрепвам само като си помисля за някои от нещата, които съм
изповядала в дневника си - думи, които никога не са били
предназначени да видят бял свят. Имам нужда и от бележките си
за статията; там са и дизайнерските ми дънки, купени на
разпродажба, старинната копринена блуза - един от последните
подаръци, които мама ми направи, както и обиците във формата
на буквата Ь, които изработихме заедно - все неща, които не мога
да понеса да загубя.
 Гледам през прозореца, докато набирам поредния номер, и
наблюдавам как предградието с редицата от къщи, училища и
магазини се превръща постепенно в зелен пейзаж. Забелязвам как
всички шофьори ти дават предимство на кръстовищата, как Тед
маха с ръка на хора, все едно разполагаме с цялото време на света.
Толкова далече е от агресивното лондонско шофиране, където
хората ти пресичат пътя, натискат клаксоните и крещят. Номерът,
който съм набрала, продължава да дава свободно, затова
затварям.
Пътят се стеснява в едно платно, отстрани растат дървета,
минаваме покрай хора с кучета, разхождащи се бавно покрай
прясно разорани ниви. После, след като къщите остават зад нас и
вече сме заобиколени от зеленина, виждам характерната муцуна
на крава от породата Джърси, която наднича към нас над ограда.
- О, крави от Джърси! Може ли да спрем? - питам. - Погледни ги
само. Толкова са красиви.
- Искаш да спра на пътя, за да гледаш кравите? - пита Тед,
сякаш съм го помолила да спре, за да гледам вълнуващия асфалт
на шосето.
- Ако има къде да отбиеш, моля те. Искам да направя снимка.
Той изсумтява неясно, но все пак спира на затревена отбивка.
Слизам от колата, заобикалям я, за да почукам на прозореца
на шофьора, и той бавно го сваля.
- Идваш ли с мен? - питам, защото си мисля, че ще иска да се
поразтъпче.
- Добре съм си тук, благодаря. Виждал съм крави и преди
-отвръща той, дърпа вестник от мястото до себе си и го разгъва на
коленете си.
Подозирам, че на брадатия корабокрушенец му липсва
необходимото отношение, за да стане наистина добър
екскурзовод.
Стигам до оградата на пасището с кравите и вдишвам дълбоко
великолепния селски въздух. Въпреки че вече е септември, във
въздуха още се усеща истинска топлина.
Покрай тесния път се редят покрити с бръшлян дъбове,
обрасли с храсталаци от глог, кравешки пащърнак и диви треви.
Толкова е спокойно, че чувам птиците да чуруликат по дърветата,
ниското боботене на трактор през няколко ниви и слабо бръмчене
на мухи, докато те прелитат около размахващите се кравешки
опашки. Пристъпвам предпазливо нагоре по насипчето,
страхувайки се да не подплаша стадото, но малкото крави, стоящи
близо до оградата, само ме гледат с празен поглед.
Прочетох за кравите на Джърси в едно списание по време на
полета - известни са с това, че дават отлично мляко. Принципно са
Кейт Мое на кравешкия свят - елегантен, ъгловат силует, с
кадифена светлокафява козина, като на плюшено мече, и големи
очи на кошута. Една с тъмнокафяво лице и дълги мигли примигва
към мен, разпръсвайки мухите с леко потрепване на главата.
Имам снимка на майка, застанала точно до такава крава, затова
въртя и нагласявам телефона, за да се опитам да направя подобна.
- Ей, приятелко, не мърдай - казвам тихичко, намествайки се в
кадър.
Трудно е да намеря точния ъгъл. Може би ако се кача на
оградата, ще мога да хвана и двете ни. Всъщност, мога на- право да
се прехвърля през оградата в пасището, само за секунда, тогава
кадърът ще е много по-добър.
Когато стъпвам долу на тревата, усещам остра болка и кракът
ми внезапно се подвива под мен. Губя равновесие и падам по лице,
а телефонът изхвърча от ръката ми. Какво става, по дяволите?
Изправям се на крака. Обръщам се и виждам тънък електрически
проводник, опънат по дървения парапет -електрическа ограда.
Оправям роклята си. Забелязвам кално петно близо до подгъва.
Страхотно. Тогава нещо ме сръчква в гърба. Една от кравите се
бута в мен.
- Ей, махай се, приятелко.
Когато вдигам очи, виждам други крави, които се насочват към
мен.
- Махай се! - крясвам, защото започвам да се паникьо- свам. Да
умра стъпкана от крави не е достоен начин да си отида от този
свят. - Просто се разкарай, ясно? - продължавам и размахвам
строго показалец към нахалницата.
- Какво правиш?
 Завъртам глава и виждам как Тед, застанал до оградата, ме
гледа развеселен. Нахалницата сега е надвиснала над мен и аз
протягам ръка, за да я избутам по-далече.
- Това не са домашни любимци, не може да влизаш и да ги
галиш - продължава Тед, гледайки ме, все едно съм напълно
изперкала.
- Знам! И не се опитвах да ги галя. Не знаех, че оградата е
електрическа и... Ей, я се разкарай от мен!
Кравите се затичват към мен и вече приближават съвсем.
Усещам как в гърдите ми се надига паника. Чували сме за хора,
умрели, стъпкани от крави, нали така? Винаги ми се е струвало
доста смешен начин да си отидеш от този свят, но сега, когато
виждам смъртта в очите на муцуна с очи на кошута, изобщо не ми
изглежда смешно.
- Майчицеее!
Тед прескача оградата с бързо, умело движение - изненадващо
пъргав е за мъж на неговите години. Тръгва устремено към
кравите с разперени ръце и нарежда със силен, строг глас:
- Назад, назад!
Кравите послушно се пръсват. Сърцето ми още се блъска в
гърдите ми, когато поглеждам Тед впечатлена. Този човек
„говори“с крави.
- Това са само млади юници, нямаше да ти направят нищо.
- Благодаря - отвръщам. - Не съм пълна идиотка.
Устните му потрепват, сякаш аха-аха ще се разсмее.
- Направи ли снимката, която искаше?
- Не, изпуснах телефона, когато паднах - казвам безпомощно.
Тед поклаща глава, сваля каскета и прокарва ръка през косата
си, преди отново да си го сложи. За разлика от брадата, косата му
не е посивяла, гъста е и кестенява. Всъщност, има изненадващо
хубава коса под този нелеп старчески каскет.
Мелодията на телефона ми пронизва въздуха и двамата с Тед
започваме да търсим източника на звука във високата трева
покрай оградата. Тед стига до него първи, но докато ми го подаде,
той вече е престанал да звъни. Скрит номер. По дяволите, можеше
да е Дж. льо Местр!
 - Сигурно пак ще се обади. Искаш ли да те снимам? - пита Тед,
за да ме разсее от разочарованието.
- Ами, всички вече си отидоха - махвам отчаяно с ръка към
отдалечаващото се стадо. - Мисля, че ми стигат толкова крави.
Той се разсмива истински, от сърце, и усещам как ми се иска
пак да свали този каскет, за да мога да видя очите му, когато се
смее така.
- Хайде, баронесо Балонесо.
Протяга ръка, взема телефона ми и го вдига, за да ме снима.
Чувствам се неловко под погледа му. После Тед ми връща апарата
и мълчаливо протяга ръка, за да ми помогне да се покатеря през
оградата. Много джентълменска постъпка и усещам колко твърди
и здрави са мускулите на ръката му под пръстите ми. Стигаме при
колата, той отваря задната врата и ми посочва седалката.
- Седни за минута - нарежда ми.
Сядам в края и виждам, че Тед отива до багажника. Връща се с
бутилка вода и пакет мокри кърпички.
- Татко винаги си носеше в колата, за всеки случай.
Отпуска се на едно коляно, повдига подгъва на роклята ми и
започва да чисти калта от нея. Това е толкова странно интимен
жест и аз си играя с пръстите си в скута, несигурна къде да ги
сложа.
- Ясно, наистина съм баронеса Балонеса.
Би трябвало да кажа: „Ще го направя сама“ и да взема
кърпичките от него, но по някаква причина не го правя. Има нещо
много успокояващо в това да го гледам - внимателен е, но въпреки
това ръцете му работят с хирургическа прецизност.
- Боя се, че не стана идеално чисто - изправя се той и отнася
водата и кърпичките обратно в багажника.
Направил е каквото може, но по роклята още има бледо
кафеникаво петно. Защо купих толкова непрактична светла рокля
за разходка из остров?
- Е, това е извън рамките на служебните ти задължения.
Благодаря. - Обръщам се и виждам как Тед затваря багажника и
трие ръце в сакото си. - Ще имаш ли нещо против да седна отпред,
за да виждам повече? Отзад започна леко да ми прилошава от
завоите.
- Разбира се, че нямам.
Тича бързо да отвори вратата, като сваля каскета си с жест.
Подиграва ми се, но по толкова мил начин, че нямам нищо против.
Когато сяда на шофьорското място, мята каскета на задната
седалка, после прокарва ръце през косата си почти несъзнателно.
- Вашите желания са заповед за мен, баронесо Балонесо.

ЖЕНАТА ТИГРИЦА ЗА ОДОМАШНЯВАНЕТО

Тигрите ядат, когато са гладни, спят, когато са уморени, и

ръмжат, когато са ядосани. Ние сме били одомашнени и
превърнати в котки - казва ни се кога да ядем, казва ни се кога да
спим, казва ни се никога да не ръмжим, а само да мъркаме.
Запомнете: вие не сте котка, вие НЕ сте котка, вие сте диво
животно.

Глава 7

Тед кара, а аз проверявам снимката, която ми направи. Отлична

е: една крава гледа право в обектива и аз изглеждам щастлива, а
не като човек, видял смъртта в очите само няколко минути по-
рано. Публикувам я в инстаграм профила на „Любовен живот“
заедно със снимката на майка ми. „Крава от Джърси, преди и сега.
Островните ми приключения започват“.
Тед продължава до едно селско пристанище на източния бряг,
което се казва Розел. Паркира до някакви бели парапети зад
плажа и веднага разпознавам малкия залив от албума. Телефонът
ми избръмчава и получавам съобщение от Ди:
Намери ли го вече?
 След него е прикачила поредица от снимки на полуголи мъже,
всички хванали куфар - мога само да си представя резултата от
търсенето в Гугъл за изображения на „секси мъж с куфар“.
Прехапвам устни, за да не прихна.
Еднолентовото шосе обикаля залива, минавайки по стената на
пристанището, която обгръща едната страна на Розел. В далечния
край има светлосиньо кафене с тента на червено-бели райета.
Няколко момчета скачат от пристанищната стена, пищейки от
възторг, преди да се бухнат в спокойната вода долу. На плажа,
покрит с пясък и дребни камъчета, виждам една майка, която се
катери по скалите с две едва проходили момиченца и събират
миди и други съкровища в яркорозови кофички. Поличките им са
напъхани в гащичките, за да не се мокрят. Това е този Джърси,
който си представях от разказите на мама.
- Какво красиво място - почти прошепвам, - като пощенска
картичка е.
- Твоята снимка е направена при отлив ей там - кимва Тед към
плитките езерца около скалите, - а „Кафенето на гладника“ там
горе прави най-добрия горещ шоколад на острова.
- Искаш ли да пийнем по нещо? - питам. - Да го наречем
благодарност, задето ме спаси от сигурна смърт в краката на
крава.
- Не е необходимо - поклаща той глава.
- За мен ще е удоволствие.
Тед ме поглежда, почесва се по брадата, после бавно се
извръща, за да разкопчае предпазния си колан.
В кафенето поръчвам горещ шоколад за себе си, защото Тед ми
го препоръча, и черно кафе за него. Сядаме един срещу друг на
една от дървените маси с пейки. Тед изглежда спокоен като котка,
вървяща по въже за пране - все едно никога през живота си не е
излизал на кафе с някого. Прав беше за горещия шоколад - много е
вкусен, с огромна шапка от сметана и украсен с парченца
маршмелоу и шоколадови топчета.
- Е, какво предлага най-добрата местна кухня освен този горещ
шоколад? - питам, притискайки ръце към гърдите си от възторг. -
Какво друго трябва да опитам, докато съм тук?
 Очите му се присвиват в усмивка - изглежда, наистина се
забавлява с моето въодушевление.
- Черно масло, предполагам, пресни стриди, „Чудесата на
Джърси“, майка ми често печеше такива - приличат на бух- тички.
И трябва да ги правиш само когато е отлив.
- О, боже, обичам такива традиции - казвам.
Тед улавя погледа ми за миг, после бързо насочва вниманието
си към чопленето на треска от дървената маса. Започвам да му
разказвам за работата си, за статията, която пиша за родителите
си, за монетата и за прадядо ми, от когото е започнало всичко. Тед
ме слуша внимателно, сякаш е искрено заинтересуван.
- Снимките в албума са от първото лято, което са прекарали
заедно и са се влюбили. До септември вече са били сгодени.
-Усещам как лицето ми сияе, докато разказвам историята, която
ми е толкова позната, та имам чувството, че е моята собствена.
-Когато станах на четиринайсет, мама ми подари монетата
-показвам на Тед висулката на врата си, - за да може историята й
винаги да е близо до мен. Винаги съм вярвала, че има силата на
талисман - завела е майка при любовта на живота й.
Сега Тед ме гледа с напълно безизразно лице.
- Значи баща ти е направил всички тези снимки? - пита той.
- Да. Татко е бил шеф-готвач, а мама е била учителка по танци,
работили са заедно за компанията „Понтен“. Мама успяла да си
уреди работа там в последната минута, за да остане тук с него. В
свободните им вечери той готвел за нея, а тя го учела да танцува
под звездите. - Опитвам се да изтрия глупавата си усмивка. -
Виждаш ли тази нейна снимка в заливчето? - показвам му
страница от албума. - Там татко й е направил предложението. На
дъното на въздушна фуния е, всичко, което кажеш в заливчето, се
чува чак до пътеката горе. Мама казва, че й е предложил там, за да
може въздушната фуния да разнесе нейното „Да“ по целия остров.
Очите на Тед се връщат обратно върху лъжичката за кафе и аз
поклащам глава, осъзнавайки, че съм се увлякла, както
обикновено. Посягам към телефона си, за да правя нещо с ръцете
си.
 - Виж, твоята снимка на кравата вече има четиресет и шест
харесвания - показвам му публикацията си в Инстаграм. Той
мръщи чело неразбиращо. - Ами ти? - питам, за да сменя темата.
-Ти как срещна жена си? Тук на Джърси ли се запознахте?
- Не, в Лондон - казва той, хвърляйки бърз поглед към
снимките. Явно забелязва разочарованието ми, че историята му
не е по-интересна, защото бавно поклаща глава и добавя:
- Вече не живея тук. Израснах на острова, но се върнах само за
да помогна на татко за нещо.
- Какво място да израснеш - казвам, кимайки към морето.
- Беше ли толкова идилично, колкото изглежда?
Това е банален въпрос, но Тед май го обмисля сериозно.
Поглежда към заливчето, почуквайки с пръст по чашата си.
- Като малък, често се возех с татко в таксито, когато майка ми
беше на работа. Пътниците, изглежда, нямаха нищо против.
Обичах да го слушам как разговаря с хората, винаги знаеше какво
да каже. Усещаше кога някой иска да говори и кога не. Никога не
би ти казал: „Горе главата, не е казано, че ще се случи най-лошото.“.
Клиентите винаги слизаха от таксито му по-щастливи, отколкото
се бяха качили. Дори и онези, които имаха лош ден - той сякаш ги
отвеждаше далече от това, което ги беше разстроило. И толкова
години по-късно, ако някога се почувствам напрегнат,
единственото, което ми се иска, е да карам...
Млъква.
- Каква хубава асоциация - подхвърлям и той кима.
Отпива от кафето си и става, обръща се, подпира ръце на белия
парапет и се заглежда в морето долу.
Заобикалям масата и заставам до него, трогната, че сподели
нещо толкова лично с мен и нетърпелива да продължим
разговора.
- Мисля, че предметите са мощен проводник на спомени
-вдигам ръка, за да му покажа часовника си. - Беше на татко.
Почина, когато бях на три. Нося го откакто китките ми станаха
достатъчно големи да се задържи на тях, трябваше да му направят
допълнителна дупка в каишката, за да ми стане. - Погалвам с
пръст циферблата. - Често си мисля, че кожата е пропита с потта
му. Обичам да си представям колко пъти го е поглеждал, точно
както правя аз. Може би частица от него е все още вътре.
Когато вдигам поглед към Тед, той ме наблюдава почти с
благоговение. После бързо поглежда надолу към сватбената си
халка и започва да я върти между палеца и показалеца си.
- Красив начин да мислиш за часовника. Аз...
- Тед? Тед Палмърстън? - чува се глас зад нас.
Двамата се обръщаме и виждаме як, едър мъж с риж перчем и
татуировка на знамето на Джърси на рамото - бял триъгълник с
разположен по диагонал червен кръст. Широко усмихнат, той
протяга ръка към Тед.
- Боже, доживях Палмърстън да се върне - ухилва се той.
Очите на Тед сякаш се разширяват, когато протяга десница за
поздрав.
- Здрасти, Дани - казва той.
Дани ме поглежда в очакване да ме представи, но не следва
нищо такова.
- Съжалявам за баща ти - продължава той. - Винаги хвърлям по
едно око на верандата му, когато минавам покрай Л'Етак, за да
видя, дали е добре.
- Много любезно от твоя страна, Дани.
Местя очи от единия към другия.
-И... чух за твоето... ъъъ... положение. Съжалявам, сигурно е
трудно.
Тед кима, а Дани ме поглежда с любопитство.
- Здравей, аз съм Лора - казвам и махвам с ръка. - Пътувам с
таксито на Тед.
Дани поглежда към чашите на масата ни и притесненото
изражение на Тед, който в този момент търка брадата си, сякаш
ако я търка достатъчно силно, може да изскочи джинът на
хубавите разговори. Може би не само на мен отговаря с по една
дума.
- Ясно. - Дани поглежда от единия към другия с хитра усмивка.
- Е, ако някога ти се прииска да излезем на по бира и да оправим
света, просто ми звънни, приятел. Макар че може би при теб вече
всичко е наред.
 Намига му, после се отправя към една жена и момче, които го
чакат под тентата на кафенето. Започват да си говорят, хвърляйки
погледи към нас.
Сега вече имам много въпроси: какво му е на бащата на Тед?
Какво е това негово „положение“? Проблеми със закона ли има?
Дали не участва в състезание по отглеждане на бради за пари и
сега не знае как да се измъкне от него? По изражението му
разбирам, че не е моментът да ги задам.
- Извинявай, трябва да се обадя по телефона. Благодаря за
кафето. Ти се разходи спокойно по плажа - казва той мрачно, после
се отдалечава обратно по пътя, по който дойдохме, с прегърбени
рамене и ръце, пъхнати дълбоко в джобовете.
Може би е решил, че го разпитвам. Ди ми повтаря, че имам
навика да задавам прекалено много въпроси, когато срещна
някого за първи път. Казва ми: „Хората не обичат да ги захапваш
като ябълка, Лора, да ти покажат сърцето си още в първия
разговор. Понякога трябва да белиш кората бавно.“. Думите й
винаги са ме карали да се сещам за играта, която мама играеше,
когато бях дете - опитваше се да свали цялата кора на ябълката,
без да я скъса. Трябва да внимаваш с ножа, да белиш равномерна
лента, за да излезе цяла панделка. Никога не съм успявала да го
направя, нямам нито търпението, нито умението.
Вдигам чашата си с горещ шоколад, изпивам последната
глътка, после не преценявам добре движението си и разливам
утайката върху роклята си. МАМКА МУ! Отчаяно попивам
кафявото петно със салфетка, но е безполезно. Какво ми става
днес? Сега вече наистина ще трябва да облека нещо друго преди
размяната на куфарите.
Слизам на плажа по стълбите на пристанищната стена, като се
опитвам да се отърся от раздразнението си. Жената и двете й деца
още са на пясъка и аз я моля да ме снима на скалите, на същото
място, където е стояла майка ми. Гледаме старата снимка, за да се
ориентираме, и се местим, докато пейзажът отзад не съвпада със
стария. Извъртам тяло от обектива, после обръщам глава,
стараейки се да скрия петното от горещ шоколад. Редицата от
дървета е различна и светлината не е както трябва, но жената е
любезна и търпелива и аз съм доволна от снимката.
Децата й са красиви момиченца с големи очи и руси коси,
загорели от слънцето лица и залепнал по краката им пясък.
Показват ми какво са събрали в кофичките си.
- Плажно съкровище - казва едното и ми подава блестящо
зелено камъче с размер на монета. - За теб.
Сладкото детенце и милият му жест пораждат странно чувство
у мен и аз притискам камъчето към гърдите си, все едно наистина
е съкровище. Зад очите ми се надига нещо топло, докато
пожелавам довиждане на семейството и тръгвам обратно към
колата. Всички тези часове, които мама навярно е прекарала в
детски забавления заради мен, събиране на мидички на плажа,
изработване на корони от папиемаше, за да ги рисувам и
украсявам, безкрайните търсения на съкровища в градината, за да
открия заровени монети, изрязани от блестящо кухненско фолио.
Всичкото време, което е вложила в моето детско щастие. Сега ми
се иска да бях запазила поне една от онези корони от папиемаше.
Връщам се в колата. Тед си е сложил каскета и го е нахлу пил
ниско над очите си. Когато сядам на мястото до него, той
поглежда изцапаната ми с шоколад рокля.
- Какво стана?
- Малко съм непохватна. Много ли е зле?
Той мълчи, после повдига рамо.
- Стига да не се опитваш да впечатлиш някого - очите му
проблясват шеговито към мен.
Знае, че точно това се опитвам да направя - стига да успея да
намеря мъжа, когото се опитвам да впечатля.
- Виж, получих подарък - показвам му зеленото камъче.
- Морско стъкло - отвръща той.
- Морско стъкло ли?
- Има го навсякъде по тези плажове. Това е старо парче стъкло,
боклук, търкаляно и изгладено от морето - поглежда той късчето
в дланта ми. - Майка ми ги събираше едно време. Казваше, че
морето се опитва да ни върне нещо красиво вместо грозните
боклуци, които изхвърляме в него.
 - Харесва ми. - Прибирам морското стъкло в джоб с цип в
ръчната си чанта. Прехапвам устни за момент, после не се сдържам
и питам: - Този Дани, стар приятел ли ти е?
Превод: разкажи ми за баща си и за твоето „положение“.
- На Джърси всеки си пъха носа в чуждата работа. Това е една
от причините, поради които заминах. - Обръща глава към пътя. -
Готова ли си да тръгваме?
Да, това съм аз, късам обелката на ябълката, никаква ловкост
на ръката.

ЖЕНАТА ТИГРИЦА В СОЦИАЛНИТЕ МРЕЖИ

„В ерата на социалните мрежи можем да се свързваме с хората

по начин, който ни отдалечава от истинското ни „аз“, жената
тигрица не търси „харесвания“, не u е нужно одобрението на други
тигри, успехът й се подразбира от само себе си - жива е. ВИЕ сте
живи, стигнали сте толкова далече в живота си. Отделете малко
време, за да „харесате“ това.“

Глава 8

Караме, потънали в мълчание, близо десетина минути. Не съм

се засегнала. Тед не иска да ми каже за какво е говорил Дани,
голяма работа, имам си други грижи на главата - като например
как да открия секси мъжа с куфара, ако той не ме потърси.
Телефонът ми постоянно писука за получени текстови
съобщения и Тед ми хвърля погледи.

Суки: Можеш ли да включиш в статията си няколко снимки на

Лили Джеймс от онзи филм „Пай от картофени обелки"?
 Ама сериозно ли този филм е единственото културно събитие,
с което всички свързват Нормандските острови?
Пиша отговор:

Фантастична идея, Суки! Обаче беше Гърнзи, а не Джърси.

Суки: Някакъв напредък с нудистките снимки на Хенри Кавил?

Поклащам глава, Суки явно вече е забравила каква е основната

цел на това пътуване.
Ваня е създала нова група в „Уотсап“ с Ди и мен, наречена
„Гадже със секси куфар“ с корица на групата снимка на поредния
гол мъж, който държи куфар пред слабините си.

Ваня: Намери ли го вече? Помислих си, че имаме нужда от група,

за да можеш да ни пращаш ъпдейти. Искаш ли да накарам един
познат да хакне база данните на авиокомпанията и да вземе
подробностите за него? Вх

Ди: Ваня, знаеш ли, че това е незаконно?! Факт: място, на което

е най-невероятно да срещнеш партньора в живота си - затворът.
Дх

Баба: Моля те звънни ми, когато можеш, Лора. Не е спешно, но

има няколко неща, които бих искала да обсъдим. И би ли могла да
ми донесеш малко черно масло, ако можеш? Ани обичаше да го яде с
крекери - вкусът му ме кара да си мисля за нея.

Баба рядко споменава мама, не споделя лесно спомени за нея.

- Знаеш, че пропускаш гледките - обажда се Тед, отвличайки
вниманието ми от отговорите, които трябва да пиша.
- Сигурно си мислиш, че съм се сраснала с телефона си, но аз
съм тук по работа.
- И да намериш сродната си душа - хвърля ми подигравателен
поглед той.
Накланям леко глава към него.
 - Това ще е бонус. Ако не си свърша задачата, няма да имам
работа, за която да се връщам вкъщи.
Сякаш прочел мислите ми, телефонът писука с поредното
съобщение от Суки.

Суки: Вярвам, че ще измислиш нещо чудесно за минипочивката -

винаги съм ти вярвала. #ЕкипЛюбовенЖивот.

Човек свиква с непостоянството в управленския маниер на

Суки. В един момент е студена и критична, в следващия те хвали,
твърди, че сме семейство. Ефективен е, защото точно когато си
загубил вяра, че някога ще успееш да я зарадваш, тя ти подхвърля
трошица и ти си готов да направиш всичко, за да може сиянието
от похвалата да те огрява възможно най- дълго. Никой не е
имунизиран срещу това, дори Ваня.
Благодаря на Суки за доверието, бързо отговарям на няколко
служебни имейла, после звъня на летището и моля да ме свържат
с бюрото за загубен багаж.
- Здравейте, казвам се Лора льо Кейн. Вчера съм взела чужд
куфар. Искам да знам дали моят вече е върнат, или мъжът, който е
взел моя, ви е звънял.
- А, госпожице Льо Кен - чува се носов отговор, - колежката ми
каза, че снощи сте си тръгнали с куфара на друг човек.
По дяволите, оная очиларка ме е докладвала.
- Ъъъ... да, но не стана точно така. Освен това съм Кейн,
изговаря се само с „е“. Просто си помислих, че ще е по-лесно, ако
сама предам багажа. Ако ми дадете адреса на мъжа, може за нас
двамата да е по-удобно да свършим работата сами.
Авиокомпанията явно не е постигнала много по въпроса с
връщането на моя куфар.
Може би ще успея да сплаша тази жена и да я накарам да ми
даде адреса, ако я залея с целия арсенал оплаквания.
- Госпожице Льо Кейн - имитира тя начина, по който изрекох
името си. Изобщо не ми прилича на уплашена. - Политиката на
авиокомпанията не позволява да даваме лични данни на
клиентите си. Уверявам ви, че правим всичко възможно да се
свържем с пътника, чийто багаж сте взели. Бихте ли ми дали кода
от багажната разписка на вашия куфар?
С въздишка чета номера върху квитанцията, залепена на гърба
на портфейла ми. После служителката казва:
- Ще направим всичко възможно да открием багажа ви. А сега,
ако ни съобщите къде сте отседнали, ще изпратим човек да вземе
куфара, който вие сте взели - прави малка пауза - по погрешка.
- Момент... Викат ме от рецепцията - лъжа аз. - Само... ох...
звъннете ми, ако той се обади! Дочуване!
Затварям, после поглеждам тревожно екрана, като че ли
жената, с която разговарях, може да изскочи от него. Колко луда
трябва да съм, ако вземем за единица Кати Бейтс в „Мизъри“?
Навярно само три или четири по скалата, а? Какво ли не правят
хората от любов.
- И какъв е планът ти с този куфар? - пита Тед.
- Не съм сигурна. Собственикът му все трябва да се обади, нали
така? Как може досега да не е разбрал, че е взел чужд багаж? На
етикета е написан мобилен номер.
- Я пак ми напомни защо толкова искаш да намериш този мъж?
- казва Тед, барабанейки с пръсти по волана. - Коя беше книгата,
дето го прави толкова неустоим?
- Благодаря за вниманието, но нямам нужда от подигравките
ти.
- Не ти се подигравам. Може да помогна да намерим някоя
улика в чантата.
- Не знам. Навярно трябва просто да чакам да се обади.
-Обръщам се, за да видя дали Тед е сериозен. - Кои твои умения те
карат да мислиш, че ще помогнеш?
Той се замисля за момент, поглаждайки брадата си, сякаш
наистина мисли какви умения притежава.
- Хм... имам скаутска значка за „Знаци, сигнали и кодове“?
- Е, в такъв случай...
Колата завива по една алея, оформена от ниски гранитни
стени, и отново излизаме на брега. Островът е малък и всичко е на
около петдесетина минути с кола, но това място е лабиринт от
пътища и се радвам, че не трябва да се оправям сама. Тед влиза в
чакълест паркинг с изглед към морето и кара до ръба на скалата.
Пред нас се разкрива напълно различен пейзаж в сравнение със
заливчето, където току-що бяхме. Вместо ниско долу на брега, сега
сме високо горе над морето, сиво-синята вода се простира до
хоризонта във всички посоки. Тесни пътечки, следващи формата
на терена, се спускат от всички страни на паркинга, склонът е
покрит с килим от зелени папрати и прещип. Далече долу вълните
се разбиват в бяла пяна там, където скалата среща морето - мощна
вълна, нахвърляща се върху тъмния гранитен ръб на острова.
Мисля си за пиратите, които са се опитвали да спрат тук преди
векове, и колко невъзможно трябва да е било да се слезе на брега.
Двамата с Тед слизаме от колата и аз протягам ръце над
главата си, възхитена от прохлад ния бриз тук горе на скалата.
- Това място го няма в албума ми.
- Не, но ти искаше да погледна в куфара, а тук мястото е
подходящо да спрем.
- Не знаех, че Джърси има толкова скалисти брегове -казвам,
докато снимам гледката.
- Островът се спуска като отрязана пита сирене. Северът е
такъв, а югът е равен, с плажове.
- Значи сега стоя върху пита сирене?
- Да - усмихва се Тед.
- АЗ СЪМ ВЪРХУ СИРЕНЕТО! - провиквам се към морето.
Той се смее, после прави физиономия, сякаш да ми покаже, че
съм глупава. Не мога да удържа усмивката си при тази негова
реакция, а после продължавам да се усмихвам от благодарност, че
ми показва тази красива гледка. Въздухът тук е съвсем различен
от лондонския; имаш чувството, че дишаш свеж въздух, който не е
бил вдишван от никой друг преди. Очите на Тед срещат моите и
забелязвам, че в тях цари същото спокойствие, като на лодка в
тихи води.
- Винаги ли си такава? - пита той.
- Каква? - отвръщам с въпрос, любопитна какво ще каже.
- Весела.
После, като вижда реакцията ми, отмества поглед, сякаш
осъзнал, че думата може да има различно значение за мен.
 Подритва с обувка чакъла, все едно е казал нещо грешно. Не е,
просто това е последното, което очаквах да каже.
- Невинаги - отвръщам бодро, опитвайки се да прикрия
изненадата си. - Хайде, бойскаут, да видим дали си заслужил
значката.
Тогава в погледа му проблясва усмивка и неловкият момент
отминава, но думата отеква в главата ми - „весела“, като име на
отдавна забравен приятел. Едно време винаги бях весела.
Докато заобикаляме колата към багажника, Тед казва:
- Не осъзнаваш ли, че този куфар е макгафинът в твоята
история?
- Какво е това макгафин?
- Значи не си фен на Хичкок?
Тед поклаща глава, сваля каскета си и го мята в багажника.
Когато прокарва ръце през гъстата си коса, отново оставам
поразена колко по-млад е от първоначалното ми предположение.
Със сигурност не се старае особено за външния си вид. Интересно
как жена му го целува при тази брада. Толкова е огромна, че
навярно е като да целуваш някого през жив плет. Ама защо си
представям нечии затруднения с целувките? Много невъзпитано,
Лора.
- Макгафин е предмет или събитие, което мотивира герой в
историята, но в крайна сметка е напълно маловажен или няма
никакво значение. Като Светия граал в легендата за крал Артур,
пръстена във „Властелинът на пръстените“, Роузбъд в
„Гражданинът Кейн“.
- Мамка му, ти май си един от онези откачени филмови фенове,
а? - казвам, правейки отегчена гримаса, докато дърпам ципа, за да
отворя куфара в багажника. - Все тая. По тази логика, не куфарът е
макгафин, а собственикът му. Куфарът вече е тук.
Тед се замисля за момент, после ме поглежда почти впечатлен.
- Баронесо Балонесо, смятам, че сте права.
- Да оставим Хичкок, смяташ ли да поогледаш за улики или не?
Устните му потрепват, сякаш иска да се разсмее. Насочва
вниманието си към куфара и започва да вади дрехите, като ги
подрежда внимателно на задния рафт в багажника.
 - Така, носи панталон размер трийсет и четири/трийсет и две,
значи знаем, че е висок и строен. Скъпа работна риза, трябва доста
да печели...
После вади „Да убиеш присмехулник“ и прелиства страниците.
- Чакай да отгатна, искала си баща като Атикус Финч.
Толкова банално предвидима ли съм? Че кой не би искал баща
като Атикус с неговите строги морални принципи и мъдри
съвети? Въпреки това нямам никакво намерение да призная на
Тед, че когато четох книгата, си представях Атикус с образа на
татко.
- Книгата просто ми харесва - вземам я от него.
Той надниква в найлоновата торбичка с носения спортен екип
и сбърчва нос.
- Твоят господин Макгафин може и да е голям читател, но и
неговата пот мирише.
- Спортува и се грижи за себе си. Харесвам такива мъже -казвам
и усещам как настръхвам.
Не ми харесва, че Тед говори грубо за нещата на секси мъжа с
куфара. Макар и странно, но ми се струва предателство, че изобщо
позволявам на Тед да се рови в чантата му.
Той вдига една от явно скъпите маратонки и се заглежда в
етикета вътре.
- Размер единайсет - твърдят, че може да се каже много за мъжа
по размера на краката му - повдига многозначително вежди към
мен.
- Дай ми я - посягам да взема обувката от него.
Щом ще се прави на глупак с тъпите си шегички, това си е
чиста загуба на време. Дръпвам маратонката малко по-силно и
виждам ужасена как тя излита от ръката ми и прелита зад ръба на
канарата. И двамата онемяваме за момент, после източваме
вратове, за да проследим дългия път и подскачането й по скалите
към морето долу - няма никакъв начин да я вземем обратно.
- Опа - казва Тед.
- Как, по дяволите, ще обясня това? - крещя аз.
Споглеждаме се и той избухва в смях.
- Изобщо не е смешно! - блъскам го с ръка по гърдите.
 - Няма да му пука за маратонката, като те види - казва Тед и аз
усещам как удоволствието от комплимента запраща гореща вълна
към врата ми. - Това е малка цена за среща с истинската половинка
- тонът му пак е подигравателен. - Хайде, тук трябва да има нещо,
което да помогне.
Тед измъква едно износено горнище от найлоновата торбичка
и го вдига пред себе си.
- Бинго - завърта го към мен.
На гърба на горнището пише „Маратон Джърси - Отбор „Пчели“
набира средства за ООПДж“.
- Какво е това? - питам.
- „Общество за опазване на пчелите, Джърси“. Щом той набира
средства за тях, може да знаят кой е, а аз случайно знам, че имат
сергия на панаира на община „Света Троица“ днес. Може да ги
попитаме.
Давам пет на Тед и той изглежда доволен, че е намерил нещо
полезно.
- Когато го открием, ще му кажа, че си хвърлил маратонката му
от скалата от завист, че има по-големи крака от теб - казвам.
- Няма. Моите са единайсет и половина.
Докато се наместваме в колата, изпитвам странно усещане в
стомаха, а бузите ми пламтят. Може би имам проблем с возенето.
Сигурно трябва да престана да се взирам в телефона си по тези
виещи се пътища. Облягам глава на хладното стъкло на прозореца
си и се опитвам да измисля някакво извинение заради
маратонките - какво ще кажа, когато най-сетне се срещна с
готиния мъж с куфара?

Джърси Ивнинг Нюз, 24 август 1991 г.

ЛЮБОВЕН ТАЛИСМАН СЕ ЗАВРЪЩА,

ПЛАМВА ЛЮБОВ В СЛЕДВАЩОТО ПОКОЛЕНИЕ

Случайно намерен отдавна загубен любовен талисман разпали

нова любовна история петдесет години по-късно. През юни тази
година бристолчанката Ани Картър посети Джърси, за да върне
половинката от гравирана монета, принадлежала на Уилям Блемпайд,
покойния дядо на Алекс льо Кейн.
,Дойдох на Джърси, за да върна монетата“, каза госпожица Картър,
„срещнах Алекс и вече не можех да си тръгна. Имах чувството, че
монетата ме заведе при него - като в истинска приказка.“
Изглежда, че и след петдесет години около тази монета витае
романтика.
 Глава 9

Панаирът на община „Света Троица“ е много малък, всъщност

само няколко сковани от дървени летви маси, разположени на
паркинг до енорийската зала. Женският институт продава чай и
кафе в чаши от стиропор; жена с пищна ръчно плетена рокля, седи
зад кула от буркани домашен конфитюр; други продават козе
сирене, а една местна писателка отсечено предлага бройки от
книгата си до маса за томбола. Няколко благотворителни
организации са разпънали маси, отрупани с брошури, и има дори
човек с кучешки костюм, който събира пари за кучета-водачи.
Изглежда доста жалко за селски панаир. Представях си общинска
поляна, пълна с украсени със знаменца тенти с чай със сметана,
въртележки и може-би някакъв шантав конкурс от типа на „кой е
отгледал най-голямата тиквичка“.
Докато оглеждаме сцената още в колата, Тед казва:
- Е, добре, каква ще е стратегията ни? - и кима към мъжа,
седнал зад масата на ООПДж - набит господин с глава, увенчана с
ореол от бели коси. - Този ми прилича на човек, който има списък
с адреси и телефони. Може да го отвлечем и да го мажем с мед,
докато ни даде името.
Прихвам и смутено покривам уста с ръка.
- Просто ще отида да поговоря с него, няма нужда да го
отвличаме.
Писателката и госпожата с конфитюра ни следят стръвно,
докато вървим натам. После една жена с велурено сако, застанала
зад каната с кафе на масата на Женския институт, се провиква към
Тед:
- Тед Палмърстън, ти ли си? Каква е цялата тази коса? Ей,
момче, не бива да криеш така хубавото си лице. Какво щеше да
каже майка ти?
Усмихвам се, изглежда навсякъде, където отидем, познават Тед.
Забележката му, че всички си врат носа в чуждите работи май ще
излезе вярна. Той отива да поговори с жената, а аз се отправям
към щанда на ООПДж. Има мед, брошури за опазването на пчелите
и дори пчеларско було, което можеш да пробваш.
- Здравейте - усмихвам се лъчезарно. - Казвам се Лора и се чудя
дали не бихте могли да ми помогнете?
- Искате да подкрепите опазването на пчелите? - пита мъжът.
- О, да, много обичам пчелите.
- Аз съм Кийт, председател на ООПДж. Мога ли да ви предложа
листовка за членство?
- Ще я взема с удоволствие, Кийт, както и малко мед. Трябва ми
само нещо сладичко, за да се хвана, ха-ха! - не спирам да бъбря. -
Но има нещо, с което наистина можете да ми помогнете, Кийт.
Опитвам се да намеря едни хора, които вероятно вече са членове.
Познавате ли семейство Льо Местр? Мисля, че Джей льо Местр
може би е набирал средства за вас, участвайки в маратона, а майка
му се интересува от пчелни кошери? - поглеждам го с надежда.
Сега, като го казвам на глас, информацията не ми изглежда кой
знае колко сериозна. Не мога да си представя епизод от „Лутър“ да
започва с подобна реплика.
- Мод льо Местр. Тъкмо приключих кошера за рождения й ден
утре - казва Кийт и червендалестото му лице грейва в широка
усмивка.
Да! Познава я! Не ме гледа все едно съм някоя побъркана
преследвачка. Стискам юмруци развълнувана. И после, точно
когато се готвя да го разпитам за повече подробности, алармата
на телефона ми се разпищява. Дванайсет без две минути - това
пък за какво е? Изписва се „Ин“? И тогава ми светва, и усещам как
в гърлото ми се надига буца, все едно съм глътнала халба мокър
цимент: след две минути трябва да се включа онлайн в Инстаграм
от красива, живописна местност в Джърси.
- Леле, Тед! Трябва да ми помогнеш - провиквам се към него. -
Жената от Женския институт тъкмо оглежда брадата му от всеки
възможен ъгъл с явно неодобрение. Тед изглежда благодарен за
възможността да избяга. - Трябва да се включа онлайн за работата
точно сега. Моля те, би ли снимал? - питам, докато ровя в чантата
за телефона си, после се оглеждам за живописен фон, но изборът е
буквално между кофите за боклук и шосето. - Хвани колкото се
може по-малко от фона.
Бързо се логвам в служебния профил. Суки ще ме убие, ако
пропусна.
- Ами дрехата ти? - кима Тед към шоколадовото петно на
роклята ми.
Прав е, не мога да представям „Любовен живот“ в този вид.
Трескаво се оглеждам за нещо, с което да се покрия. Виждам
пчеларското було - може би ще успея да направя нещо шантаво с
него. Хората в Инстаграм обичат шантавите неща.
- Кийт, ще имате ли нещо против да взема тази шапка за малко,
само за две минути? - питам.
Той бавно кима, но подозрително смръщва рошавите си вежди.
Бързо дръпвам голямото мрежесто покривало и то закрива
идеално деколтето на роклята ми. Надявам се, че горната част
изглежда като елегантна широкопола слънчева шапка от вида,
който Одри Хепбърн би си сложила за почивка в Рим-опитвам се
да докарам фасона й, възползвам се от съвета в книгата на Ваня и
канализирам енергията на вътрешната си тигрица. Връчвам
телефона на Тед и размахвам ръце, за да му подскажа да го насочи
към мен и да натисне бутона, за да започне да снима.
- Здравейте, аз съм Лора льо Кейн от „Любовен живот“ и
предавам за вас от Джърси, земята на млякото и меда! Ха-ха.
- Заставям се да се засмея. - Има плажове безкрайни, обвити
във тайни незнайни - майчице, какви ги дрънкам? Прилича на
стихче, измислено от шестгодишно дете. - ...И в момента обикалям
някои от най-романтичните места на острова, които си заслужава
да посетите. За мен това е лична история, защото родителите ми
са се запознали тук, така че дори нямаше да съществувам, ако не е
бил островният афро... афродизия - бяло петно! Как беше думата? -
Еклесиастичните качества... - по дяволите, не, това беше нещо
църковно.
- Искам да кажа афродизиастичните качества... СЕКСИ
КАЧЕСТВАТА, нищо религиозно, ха-ха! Независимо, че някои хора
тук със сигурност са религиозни.
 Обикновено се гордея със способността си да провеждам
интервюта или презентации, но съчувствието в очите на Тед и
изкривената му в гримаса уста не ми вдъхват увереност. Обръщам
се трескаво към Кийт. Той може да спаси положението.
- Кийт, разкажи ни нещо за романтиката при пчелите? Джърси
се слави с хубавия си мед, нали?
Тед завърта камерата към Кийт, който изглежда объркан.
- Всъщност, не. Не бих казал, се слави с меда си. С мляко и
картофи, да, с мед - не.
- Е, аз пък не ти вярвам, Кийт... Той скромничи. И така, какво те
накара да се захванеш с пчелите? Просто обичаш тези малки
черно-жълти негодници, а?
Кийт смръщва чело, поглежда няколко пъти от мен към
камерата и обратно с такова недоумение, та човек би си помислил,
че съм го помолила да ми изпее корен квадратен от осемдесет и
седем на йодлер.
- Интересувам се от опазването им и имам експериментална
програма за развъждане, която използва специално конструиран
кошер...
Леле, Кийт изобщо не ми помага, говори със скоростта на
астматичен охлюв. Ще се наложи да го прекъсна.
- О, това е толкова романтично, Кийт. - Забелязвам, че носи
брачна халка и в крачка решавам, че трябва да отклоня разговора
от проклетите пчели. - Виждам, че си женен. Как се запозна с жена
си?
Сега Кийт ме поглежда все едно съм му предложила да правим
секс. Смръщ ва се подозрително и казва:
- Запознах се с жена ми чрез общ познат. Споделяхме общ
интерес към топографски карти.
Това ще е най-досадното „Как се запознахте“, което някога съм
чувала. Не ми предлага нищо интересно.
- Значи тя е намерила картата до вашето сърце, еха!
Тед се мръщи, сякаш ме е видял да стъпвам върху стъкло. Кийт
изглежда така, като че ли наблюдава как върху масата му се
извършва някакво езическо приношение на козел. Представям си
как на екрана на телефона ми проблясват коментари под формата
на въпросителни. Трябва някак да спася положението. Мисли,
Лора, МИСЛИ!
- Така, може би сте очаквали да ме видите на някое разкошно
място на плажа, но ние от „Любовен живот“ подкрепяме горещо
местния бизнес, ето защо реших да дойда на тукашния панаир и
да открия истинския Джърси.
Запътвам се към госпожата с конфитюра, която седи зад
картонена табела с надпис „Конфитюрът на Джени“. Тед ме следва
с камерата.
- Какво продавате тук, Джени?
- Домашен конфитюр, всички плодове са от моята градина.
Също и фермерско черно масло - посочва тя към тъмнокафяво
гърненце, завързано със зелена панделка.
- Аха, баба ме помоли да й занеса, но не съм съвсем сигурна
какво е.
- Това е средновековна рецепта за ябълков сос, направен от
сорта за сайдер. Много е вкусен върху парченце сирене -обяснява
Джени.
- Добре, ще взема три! - казвам и пълня ръката си с гърненца. -
Колко клиенти имахте днес, Джени?
- Само двама - отвръща печално тя. - С вас.
- Само двама! Погледнете тези продукти. Елате в Джърси, ако
гледате, елате и подкрепете местното производство на панаира на
община „Света Троица“. „Любовен живот“ вярва в малкия местен
бизнес, затова елате и си купете нещо - така ще ги зарадвате - от
Джени, например. - Махам на жената зад щанда с козето сирене. -
...от...
- От Лу - казва сиренарката.
- От Софи - включва се писателката.
- Арън - обажда се мъжът с костюм на куче-водач.
Тед вдига одобрително палци и аз бързам да приключа.
- И така, има цял кошер причини да посетите острова! Чао
засега.
Чао засега? Кой казва „Чао засега“? Правя малък пирует и Тед
спира записа, докато аз свалям със замах пчеларското було - леле,
колко горещо било под него.
 - Много зле ли беше? - питам Тед, който изглежда
едновременно истински впечатлен и объркан.
- Мисля, че спаси положението - казва той.
Не съм сигурна, че Суки ще го приеме по същия начин. Като по
команда телефонът ми звъни.
- Суки, здрасти! - казвам с престорено въодушевление.
- Какво беше това, Лора? Защо стоеше до някакви кофи за
боклук, облечена като откачалка и говореше с някакъв сени- лен
дъртак за пчели и шибан конфитюр?
Крещи толкова високо, че Кийт я чува и съответно се засяга.
Отдръпвам се по-далече от обсега на ушите му.
- Виж, опитвах нещо експериментално - казвам, а циментът в
гърлото ми вече започва да се втвърдява. - Хората обичат пчелите,
в момента са много на мода.
- Аз не обичам пчели, Лора, и ние не поддържаме местния
бизнес, ние подкрепяме големия бизнес, който има бюджет за
реклами. Какво, по дяволите, се опитваш да покажеш с това?
Очаквах да си по бикини, на плаж, да ядеш стриди - СЕКСИ!
ВДЪХНОВЯВАЩА! ПОЧИВКА! А не пчелни екскременти на паркинг.
- Медът всъщност не е екскременти, Суки, правят го от...
- Вървиш по тънък лед, Лора, тънък като в обезмаслено
фрапучино.
Затваря ми. В гърдите ми се надига паника. Усещам как
доверието й към мен се изпарява като бързо изтеглящ се отлив.
- Мамка му! Мамка му, на баба ти хвърчилото! - крещя в
телефона.
После се обръщам и виждам как всички на тъжния малък
панаир ме гледат, а познатата на Тед от Женския институт е
притиснала ужасена уста. Преглъщам паниката си заради Суки,
трябва да приключа разговора си с Кийт, да взема адреса на
семейство Льо Местр и да се омитам оттук.
- И така, Кийт, извинявам се. Ъъъ... говорехме за Мод льо Местр.
Има ли шанс да ми дадете пълното име на сина й и телефон за
връзка.
Сега Кийт ме гледа все едно току-що съм признала, че съм
сериен убиец и търся тези хора, за да натъпча обезглавените им
трупове в някой от неговите домашно изработени кошери.
- Може би е по-добре да дам номера ви на Мод и да й кажа, че
искате да се свържете със сина й - гласът му се извисява доста
пронизително. - В пчелния клуб се отнасяме много сериозно към
защитата на личните данни.
Тед се опитва да го успокои, обясняваме му за куфара, но Кийт
не се поддава. Тогава се намесва мъжът, облечен като куче-водач, и
пита Кийт дали не му досаждаме. Накрая приключвам с
обещанието на Кийт, че ще звънне на Мод и ще й предаде номера
ми веднага щом се прибере вкъщи, след което се разделям с
последните си пари в брой за черно масло и малко козе сирене в
опит да замажа невъзпитаното си избухване.
Обратно в колата Тед хапе устни, за да не се разсмее.
- Какво? - озъбвам му се аз.
Изобщо не ми е до смях. Смятах, че вземането на интервюта е
едно от нещата, в които съм много добра. Не разбирам как успя да
се обърка толкова.
- Извинявай - обръщам се към Тед.
Той е последният човек, на когото трябва да се сърдя.
- Е, не ни се случва често да чуваме „на баба ти хвърчилото“ по
общинските панаири.
- Да бе! А бяхме толкова близо. Беше готов да ни поднесе Мод
на тепсия, преди да се изложа така.
- Виж, не се притеснявай. Имаме името, сега лесно ще я
открием.
Протяга ръка и я слага утешително на рамото ми. Гледаме се
лице в лице. Виждам доста по-добре чертите, скрити зад брадата
му. Очите са дълбоко разположени, с тежки клепачи и тъмни,
гъсти мигли. Кафявите като мед ириси са изпъстрени със златни
точици и може би защото останалата част от лицето е скрита,
очите му излъчват истинска топлота. Когато отдръпва ръка от
рамото ми, усещам странен хлад, все едно съм свалила удобно
палто в студено фоайе.
- За протокола, мисля, че предаването ти беше отлично -казва
той с мек, успокояващ глас.
 Чува се телефонен звън. Толкова съм свикнала да е моят, че
започвам да ровя в чантата си, но се оказва, че звъни неговият. В
очите му проблясва тревога, когато вижда кой е.
- Татко, какво има? - пита, стиснал с една ръка телефона, а с
другата - волана. Наблюдавам го как слуша и после казва:
- Добре, стой там, идвам веднага.

ЖЕНАТА ТИГРИЦА ЗА УСТОЙЧИВОСТТА

„Тигрите са опитни ловци, но въпреки това приблизително само

един от двайсет опита завършва с плячка. Дали след неуспешен лов
тигриците се връщат вкъщи и започват да се оплакват колко зле
са се представили в лова? Звънят ли на приятелките си, за да
хленчат кога ще ядат отново, след като са такива неудачници?
Губят ли самочувствието си и затъват ли в тигърското блато на
срама? Не. Излизат и опитват отново. Едно към двайсет може да
не е страхотен шанс, но след като е добър за котка на върха на
хранителната верига, трябва да е достатъчно добър и за вас.“

Глава 10

- Наред ли е всичко?
- Татко е паднал.
Тед е мрачен, веселото настроение от панаира е изчезнало.
Превключва скоростите с два бързи тласъка на ръката.
- Съжалявам. Остави ме някъде, не искам да преча, щом трябва
да отидеш при него.
- Съседката е там, но наистина трябва да отида. - Тед прочиства
гърлото си, после добавя тихо: - Болен е от Паркинсон.
Вече караме бързо. Излизаме от селцето и поемаме по друг
междуселски път, осеян с дървета от двете страни.
 - Ти ли се грижиш за него? - питам, внимателно подхващайки
ябълковата кора, притеснена да не кажа нещо грешно.
- Върнах се в Джърси, за да му помогна да се премести в дом,
който ще му осигури медицинска помощ - обяснява Тед, вперил
поглед в пътя напред. - Вече не може да се справя сам. Опаковам
нещата от къщата му, целия му живот.
- Съжалявам, сигурно ти е трудно. - Правя малка пауза, преди
да добавя: - Трябваше да опразня къщата на майка си, след като тя
почина, и... Ами, знам колко е трудно.
- Баща ми не е умрял - отвръща рязко Тед, после ме поглежда и
поклаща глава, сякаш се отърсва от острата си реакция. -
Извинявай. С майка ти сте били близки.
Прозвуча по-скоро като твърдение, отколкото като въпрос, но
аз кимвам.
- Беше най-добрата ми приятелка - изненадана съм от себе си,
задето включих мама в този разговор.
Обикновено много внимавам с чувствата, които при мен текат
буйно, съвсем под повърхността.
- Преди колко време? - пита Тед.
- Преди две години - успявам да кажа, но гласът ми се задавя в
гърлото.
- Моята умря от рак на гърдата преди четири години. Оттогава
татко се справя сам, но сега има нужда от повече подкрепа -
обяснява Тед.
- Съжалявам - не мога да измисля какво друго да кажа.
Съжалявам, съжалявам, колко пъти са ми били казвани тези
думи? Изглежда, нямаме достатъчно средства за изразяване на
съчувствие. Имаме петдесет начина да опишем чаша кафе, но се
сещам само за един, с който да кажа „Съжалявам за загубата ти“.
- Не мисля, че има нещо против да се премести - усмихва се
мрачно Тед. - Вече се е уредил и с приятелка там.
Поглеждам към Тед и виждам обърканите чувства, които
танцуват зад очите му, докато се опитва да създаде светлина от
мрака. Познато ми е, защото и аз правя така.
- Той знае, че е време. Най-трудно ми е да опразня къщата.
Татко е роден в нея, а майка ми не обичаше да изхвърля нищо -
падаше си малко вехтошарка. Толкова ли е лошо, че ми се иска да
запаля голям огън на двора и да изгоря всичко?
Втренчил е поглед напред и сякаш говори на себе си.
- Кофти е, че трябва да го правиш сам. Нямаш ли братя или
сестри?
-Сестра ми е в Англия. Племенникът ми е със специални нужди
и няма да е лесно да го остави.
- Аз не бих изхвърлила всичко. Запази нещата, които имат
значение.
- Всичко в къщата ми напомня за това как беше преди, за един
различен живот. Каквото и да запазя, няма да го върне.
- Тед потърква брадата си, а очите му все така внимателно
следят пътя. Гласът му е изпълнен с болка, когато казва:
- Татко си ляга рано, защото през половината нощ будува
заради неспокойните крака, а има нещо странно в това да стоиш
сам вечер, изправен пред задача, която не знаеш как да започнеш,
да ровиш в руините от живота на родителите си. Предполагам, че
заради това започнах да карам таксито.
Очите му се изпълват със сълзи и той издува бузи, за да
изпусне бавно въздух. Протягам ръка и стискам неговата.
- Извинявай, не беше нужно да ти разказвам всичко това
- избърсва очи с ръкав и прочиства гърлото си. - Отново се
отклонявам от сценария си на таксиметров шофьор, нали? -
добавя с крива усмивка. - След малко ще минем покрай нос
Племон. Ще те оставя там и можеш да видиш къде е бил курортът
Понтен, в който са работили родителите ти. Там е и заливчето,
където баща ти е предложил на майка ти. Мога да се върна да те
взема след около час.
Думите му сега са резки, сякаш е засрамен, че е споделил
толкова много.
- Моля те, не се притеснявай - не е нужно да се връщаш, само ме
остави там - казвам, все още загледана в лицето му.
Никога не съм виждала мъж да реагира толкова емоционално.
Навярно никога не съм била толкова близка с някого, че да ми
позволи да го видя в такова състояние. А може тези, с които съм
излизала, да не са били особено чувствителни. И двамата
замълчаваме за кратко, после Тед се обажда:
- Имам чувството, че съсипвам романтичната комедия, в която
играеш.
- Моля? - примигвам срещу него.
- Твоето преследване на господин Макгафин ми прилича на
романтична комедия: любов, намерена в куфар, обувки, хвърлени
от скала, лов на съкровища с участие на пчели -ухилва се. - А аз
развалям атмосферата, като говоря за починали родители и
депресиращо опразване на къщи. Публиката ти ще си поиска
парите обратно.
Разсмивам се. Но се смея така, както когато всеки момент ще се
разплачеш, но някой казва нещо и думите му изправят платното
по вятъра и ти поемаш в нова посока - има истинска тръпка в
рязката смяна на чувствата, когато платното ти се издуе от
другата страна на мачтата.
- Не знам - усмихвам се. - Истинският живот не може да е само
търсене на съкровища с основна тема пчели, нали така?
До като пътуваме, телефонът на Тед отново звъни и той спира
на една отбивка, за да приеме разговора.
Говори с някакъв човек на име Санди - предполагам, че това е
съседката. Разговорът, изглежда, го успокоява и когато
приключва, лицето му видимо се отпуска, тревожните бръчки се
изглаждат.
- Добри новини? - питам.
- Съседката. Каза, че татко е добре. Просто много се е уплашил:
порязал си ръката, но не било толкова зле, колкото изглеждало. -
Тед отново пали колата и излиза на пътя, като потрива рамо с
другата си ръка. - Нос Племон е ей там.
Зад следващия завой брегът отново се появява пред нас и Тед
спира до поле, покрито с прещип, и пешеходна пътека,
водеща към крайбрежните скали. Взема фотоалбума от
поставката между двете седалки и го прелиства, до като стига до
снимките от курорта така, както е изглеждал през 90-те години.
- Курортът, който беше тук, запустя - обяснява Тед. - Събориха
го малко по-късно и върнаха терена на природата.
 Има снимка как мама и татко танцуват в зала - това е една от
малкото снимки, които имам на двамата заедно. Мама е облечена
със синя рокля с буфан ръкави, а татко е с бакенбарди и носи
светлосиня риза и бели дънки. Толкова е осемдесетарско, че
винаги съм си мислила, че може да е кадър от филма „Вихърът на
танца“. Независимо от зърнестия растер, снимката е уловила
изражението на очите им - и двамата сякаш виждат само другия и
не съзнават, че има човек, който ги снима.
- Трябва да е била направена тук - казвам, посочвайки
снимката. - Онова лято мама е научила татко да танцува.
Репетирали в залата, след като гостите си легнели, и танцували на
песни на Фил Колинс, любимия певец на татко. - Усмихвам се, като
си спомням как мама ми разказваше историята. После добавям,
изпълнена с копнеж: - Съмнявам се, че ще имам толкова
романтичен момент в живота си.
Обръщам се и виждам, че Тед ме гледа почти нежно. Не исках
да прозвучи по този начин, не искам да ме съжалява.
- Трудно е да си представиш огромен курортен комплекс на
това диво място. Скоро никой няма да си спомня, че някога
изобщо е бил тук, и всички истории, които са се случили, ще бъдат
загубени за поколенията. - Поглеждам пак към снимката на
родителите ми. - Според теб къде отива любовта, когато не е
останал никой да разкаже за нея?
Тед се замисля за момент.
- Веднъж някой ми каза, че ако се чувстваш обичан, докато
растеш, после и ти обичаш другите. Може би любовта е просто
едно огромно верижно писмо, минаващо през поколенията. И
подробностите на историите престават да имат значение.
Романтичността в думите му ме изненадва. Никога досега не
съм чувала мъж да говори за любовта толкова открито, без
никакво стеснение. Питам се дали всички мъже, които познавам,
не са само момчета.
- Очарователен поглед към нещата - казвам с усмивка, после
плясвам по арматурното табло. - Извинявай, Тед, задържам те.
- Няма нищо. Ето го заливчето - протяга ръка, за да обърне на
снимката, на която майка ми, по червени бикини, стои в залив -
мястото, където са се сгодили. Тръгни по пътеката покрай скалите
и ще слезеш на плажа. Заливчето е в другия край, точно вляво. -
Поглежда часовника си. - Не се мотай там след два и половина.
Приливът идва бързо на Племон и бързо може да ти отреже пътя.
По стълбите горе има кафене, ще те взема в два.
Радвам се, че иска да се върне, но все пак бързо драсвам номера
на мобилния си върху една от визитките в жабката, в случай че се
наложи да смени плана.
- Надявам се баща ти да е добре.
Потръпвам, когато излизам от колата. Слънцето се е скрило, а
аз съм само по една тънка рокля. Не искам да ми е студено,
особено след като ще стоя тук няколко часа. Поради липса на
друго грабвам кремавия рибарски пуловер от куфара в багажника.
Докато го обличам, вдъхвам миризмата му, после улавям погледа
на Тед, който ме гледа в огледалото за обратно виждане. Нещо ми
подсказва, че не одобрява действията ми.
- Какво казах за заливчето, баронесо Балонесо? - вика той след
мен, когато се насочвам към пешеходната пътека.
- Не стой прекалено дълго там, или ще те изхвърли през
въздушната фуния, схванах!
Обръщам се да му помахам и той козирува, което ме кара да се
усмихна. После се обгръщам с ръце и тръгвам по прашната пътека.
Опитвам се да се свържа с баба, но тя не отговаря, затова й
пиша съобщение, че съм й купила малко черно масло. Изненадана
съм колко мрачно се изказа, когато разбра, че съм в Джърси, но
пък баба никога не е била сантиментална по отношение на
миналото. „Винаги практична“, така й казваше мама.
Нос Племон наистина изглежда див с гъстата папрат,
изгорялата от слънцето трева и гледката към блъсканото от
вятъра море. Само един стар бетонен бункер, останал от военната
окупация, напомня за човешко присъствие. Правя снимки на носа,
селфи за съпоставката тогава и сега, после се опитвам да разбера
от снимките на мама къде се е намирал курортният комплекс,
къде е бил апартаментът й, къде може да е била кухнята на татко,
залата, където са танцували. Невъзможно е. Природата си е
възвърнала всичко - няма дори следа от основите на сградата. От
пътеката, която заобикаля скалистия бряг, се виждат мощният
прибой, който напредва към острова и после, когато стигне брега,
се разбива в бяла пяна по острите кафяви скали. Вляво от мен
скалистата брегова ивица се разсипва в пясък и под мен се
показва заливът Племон - голяма пясъчна дъга, охранявана от
стръмни зъбери от всяка страна. Има нещо хипнотично в това да
гледаш как вълните се разбиват в пясъка - толкова са сигурни в
поведението си, не се изпреварват, отказват да се придържат към
правилата на прилива.
Звънът на телефона прекъсва магията на морето. Ваня е.
- Ей, обаждам се само да проверя дали не си уволнена след онзи
лайв в Инстаграм.
- Толкова зле ли беше? - смръщвам се.
- Лично аз се влюбих в него - супер кич си беше, но Суки
изпусна няколко неприлични думи в офиса. Как върви
преследването?
- Не особено добре. На летището смятат, че съм откраднала
куфара на онзи мъж. Успях случайно да хвърля една от
маратонките му от една крайбрежна скала - о, и сега съм облякла
пуловера му, защото единствената ми рокля цялата е в мръсотия и
шоколад, сякаш съм петгодишна в реклама за прах за пране.
Положителното е, че открих, че майка му се казва Мод и утре има
рожден ден.
- Е, това е някакво начало. Забрави за лайва в Инстаграм. Суки
обожава историята с монетата, всички я обожаваме - тя е точно
онова приятно романтично съдържание, от което сайтът ни се
нуждае сега. Не се отклонявай от пътя си, просто намери това,
което ти трябва, за да напишеш най-добрата статия, на която си
способна. - Не съм свикнала Ваня да ми чете сериозни лекции като
тази. - Докъде стигна с „Жената тигрица“?
- Започнах я - казвам уклончиво.
Истината е, че подобни книги ме плашат. Карат ме да се
чувствам посредствена, защото не съм осъзнатата, борбена и
независима жена, която знам, че трябва да се стремя да бъда.
- Лора, тя ще промени изцяло възгледите ти - продължава
Ваня. - Говори се за идеята да се превърнеш в рев, рев като
„ревяща еманципирана вълна“, но изръмжан по тигърски, говори
се за това да следваш инстинктите си вместо пътя, предлаган ни
от обществото.
- Мислиш ли, че е възможно да си романтичка и в същото
време феминистка, Ваня? - питам, заглеждайки се отново в
пенещите се вълни.
- Да, разбира се, че може.
- Защото понякога се чувствам объркана - искам да се опълча
на патриархалното ни мислене и изобщо на всичко, но искам също
и да съм влюбена, и да имам приятел.
- Виж - въздъхва Ваня, - Мишел Обама е кралица на
съвременния феминизъм, но пак си е съпруга и майка и пак има
страхотна коса. Работата е в това да имаш право на избор -може да
избереш да си сложиш кухненска престилка и да си домакиня от
петдесетте, щом искаш, а можеш да избереш да заминеш за Перу и
да живееш в комуна или да се запишеш в космическа програма и
да си първата жена на Марс. Можеш да живееш както искаш, но
въпросът е, че трябва да имаме шанса да направим своя избор, а
не да бъдем напъхвани в роля, която обществото ни диктува.
Права е. Понякога Ваня ме изненадва. Тя е някаква странна
дихотомия на Тиндър, махмурлуци, търсене на любов все на
грешните места, съчетани със самообладание и самоувереност, и
излъчва вътрешната сила, която аз понякога се страхувам, че съм
загубила. Чувствам се по-уверена в себе си, когато съм край нея, а
това е ценно качество у един приятел.
- Да вземем например това търсене на мъжа с куфара -казвам. -
Не смяташ ли, че вярата в съдбата или предопределението е
малко остаряла днес? Все едно със съдбата ти да се разпорежда
дребничката Мег Райън от деветдесетте, вместо двайсет и първи
век.
Правя гримаса, несигурна какво точно искам да кажа, а умът
ми кипи от неоформени философски идеи.
- Ако искаш да си Мег Райън от деветдесетте, бъди Мег Райън
от деветдесетте и аз категорично те подкрепям в това -заявява
Ваня твърдо. - Хората са вярвали в съдбата много по-дълго,
отколкото, че Земята е кръгла - това никога няма да излезе от
мода.
Разговорът с Ваня ме вдъхновява - аз не съм луда, а просто
романтичка. След като й казвам довиждане, започвам да търся
Мод льо Местр в интернет, мърморейки си под нос: „Щом искам да
съм Мег Райън, мога да съм проклетата Мег Райън.“. Намирам
адрес и телефонен номер. ДА! Майната ти, Кийт, на теб и на твоята
„защита на личните данни“! Намерих я, хайде да те видя сега!
Набирам номера й и незабавно се включва телефонният секретар.
Записала е едно от онези съобщения, които обичат да използват
възрастните хора: дават телефонния си номер вместо името.
Казвам коя съм и обяснявам историята с куфара на сина й.
Чувствам, че най-накрая следата става по-топла.
Утре е рожденият й ден, той има подарък за нея в куфара си -
нали няма как досега да не е забелязал, че е взел чужд багаж? Ами
ако е загубил телефона си или е катастрофирал? Ами ако сега е в
болница с моя куфар, загубил способността да говори, и отчаяно
се опитва да съобщи някак на лекарите, че трябва да върне
куфара на законния му собственик? Може би трябва да се обадя в
болницата, просто за всеки случай.
Докато умът ми се щура из все по-шантави възможности,
отварям Гугъл мапс, за да видя къде живее Мод по отношение на
мястото, където съм сега. Виждам име на улица, познато ми от
коледните картички: „Рю де ла Вал Башелие“. Само на няколко
минути път от мястото, където стоя, е къщата на Лудата леля
Моника.

4 декември 1995 г.
Ани,
Съжалявам, че се стигна дотук, но след всичко станало, мисля,
че е по-добре да прекъснем връзка. Загубата на моя син и на майка
ми тази година ме разстрои достатъчно и без допълнителното
напрежение, което ти ненужно внасяш в живота ни. Очевидно е, че
двете никога няма да постигнем съгласие по въпроса какво е
правилно и кое на кого принадлежи, но не искам това да ми се
напомня всеки път, когато се обаждаш, затова ще е по-добре да не
го правиш.
Няма да получиш повече и пени от нашето семейство. За всичко
друго, свързано със състоянието на Аликзандър, моля те, обръщай
се към адвоката ми, приложила съм данните му.
С най-добри пожелания за дъщеря ти,
Сю льо Кейн

Глава 11

Изкушението да отида и да почукам на вратата, да видя дали

тя е там, е твърде силно. В края на краищата ще съм тук само още
ден и половина. Ако искам да узная историята на мама и татко от
първа ръка, то може да ми помогне само леля Моника.
На улицата има едва няколко къщи, затова лесно намирам
нейната. Разпознавам я веднага по градината отпред. Моравата и
патиото са осеяни с керамични украшения. Всички фигурки са на
таралежи: има таралеж-балерина, таралеж с рибарски ботуши с
въдица и два керамични таралежа на миниатюрен двоен
велосипед. Като се замисля сега, повечето коледни картички,
които получавах, бяха с таралежи: таралежи с коледни шапки или
надничащи от чорапи, таралежи на кънки или как, затънали в
снега, си правят бодливи снежни топки.
Натискам звънеца колебливо, без да съм сигурна пред какво
или кого може да се изправя. Представям си как мисис Тиги-
Уинкъл в човешки вариант отваря вратата.
- Добър ден? - поздравява сивокосата жена, която ми отваря. За
щастие, не се виждат никакви бодли.
Изглежда нормална седемдесетгодишна жена с подстригана на
черта права коса, очила на верижка на врата, зелена блуза на
цветя и... опа, ярковиолетови галоши на краката.
- Извинявам се, че идвам без предупреждение, но...
 Тя слага очилата си и се взира няколко секунди в мен, после ме
прекъсва:
- Лора?
- Да - усещам как неволно се ухилвам до уши.
Или ме е разпознала, или е получила картичката ми.
- Получих картичката ти тази сутрин - усмихва се широко тя - и
ето те тук! Виж ти, виж ти, толкова приличаш на баща си.
Досега никой не ми го е казвал и аз грижливо скътвам думите
й в паметта си, все едно ми е подарила късче от него. Моника ме
кани да вляза, като ми посочва рошавата изтривалка във формата
на таралеж, където мога да изтрия обувките си.
- Извинявай, че се появявам така неочаквано, но бях наблизо
и...
- Щях много да се обидя, ако не се беше отбила - прекъсва ме тя
твърдо и ме повежда в къщата, размахвайки възмутена ръце.
Гласът й е силен и рязък, като на сержант по строева подготовка
Джули Андрюс. - Кити щеше много да се ядоса, нали, Кити?
Тръгвам след нея през кухнята и се оглеждам за котка или друг
домашен любимец, който би могъл да отговаря на това име.
Минаваме през широка всекидневна с кухня в единия ъгъл,
уютен кът с мебели в басмени калъфи и тюлени завеси. Във
всекидневната има две кресла в цвят горчица и оранжев килим с
геометрична шарка. Готварската печка е цялата окичена в
кухненски кърпи. На една от тях до налудничаво ухилен таралеж
пише „Може да съм бодлив, но не хапя“.
- Чайникът, Кити - казва Моника и вдига високо един, сякаш
държи олимпийския огън. - Обича да прави чай за двама!
Усмихвам се нервно, несигурна дали се шегува.
- С удоволствие ще изпия чаша чай, благодаря.
- Не ми благодари - навежда се към мен Моника, без да мигва. -
Кити върши цялата черна работа.
Леле, изглежда мама е била права - Моника е луда за цяла
торба откачени таралежи.
- Лельо Моника, както споменах в картичката си, надявам се, че
ще мога да ти задам няколко въпроса за връзката на родителите
ми. Пиша материал за монетата и как тя ги е събрала - посягам
инстинктивно към висулката.
- Какъв срам, Ал и Ани, какъв срам е цялата тази работа! -
отвръща Моника, цъкайки с език, като се навежда да погледне по-
добре монетата на врата ми. - Лика-прилика си бяха тия двамата,
само Алекс да не беше толкова безскрупулен.
Не съм сигурна какво иска да каже с „безскрупулен“. Татко
загина в катастрофа с мотоциклет в Мароко. Леля Моника
вероятно искаше да каже авантюрист - той май не е могъл да седи
мирно. Кимам за всеки случай.
- Знам за него единствено това, което майка ми е разказвала.
- Е, не бих вярвала на всичко. Не беше чак толкова лош
-отвръща Моника, докато налива чая и ми подава чашата. -
Приемам, че трябва да е с мляко без захар, освен ако някой не
поиска друго.
- Идеално.
- Благодаря, Кити - казва тя и потупва чайника.
После ме поглежда многозначително и аз следвам примера й,
мърморейки благодарности към неодушевен кухненски уред.
Моника ме повежда през всекидневната, пълна с махагонови
мебели. Всяка повърхност е покрита с малки керамични таралежи,
а по стените има бродерии в рамки, главно на таралежи, но също и
много карти на Нормандските острови.
- Ти май много обичаш таралежи? - подхвърлям.
Моника сяда в едно от креслата с цвят горчица и ми махва да
заема другото.
- Че кой не обича? - пита тя, сякаш съм коментирала факта, че
обича въздуха и дишането. - Безобидни, очарователни дребосъци.
Покажи ми един човек, който не обича таралежи, и аз ще ти
покажа психопат. Бих ги заключила всичките.
Не съм убедена, че това е универсален тест за оценяване на
психопати, нито дали хората трябва да бъдат вкарвани в затвора,
но кимам учтиво и отпивам от чая си, който на практика е
деветдесет и осем процента мляко.
- Доброволка съм към „Спасяване на таралежи“ - обяснява леля
Моника. - Постоянно тичаме да ги вадим от шахти и канавки.
Обичам да съм подготвена, затова и... - сочи към краката си.
- Галошите - довършвам.
- Виж, Лора, трябва да ти кажа колко мъчно ми стана, когато
чух, че майка ти е починала. Да загубиш и двамата си родители
толкова рано... ами... това си е като да изтеглиш късата клечка,
както се казва.
- Благодаря - кимам и стисвам чашата си с две ръце.
- Независимо от всички неприятности, не мога да кажа и дума
срещу майка ти. Смятах, че тя е слънчев лъч, Алекс беше истински
глупак, че я пусна да си иде - леля Моника поклаща глава,
потънала в спомените си - и че похаби последните си години на
тази земя в спорове.
- Какво искаш да кажеш с това „че я пусна да си иде“? -питам и
се премествам напред в креслото, като оставям изстиналото
мляко на страничната масичка.
- Ами трябваше да опита, нали така? За мъртвите или добро,
или нищо, но този мой племенник си беше голям глупак,
хвърчеше от жена на жена и нямаше достатъчно ум да види кога
трябва да престане и да се установи на едно място, особено след
като ти вече беше напът.
- Но... - примигвам объркана. Леля Монка сигурно греши или си
мисли за някой друг. - Те са се събрали. Оженили са се.
Моника прави физиономия, след това се разсмива.
- Може, ама в някой друг живот.
- Какво искаш да кажеш? Сгодили са се там долу... - замлъквам и
посочвам към плажа.
Моника сплита пръсти и подпира брадичката си на тях.
- И кой ти го каза? - пита тя.
- Мама - смръщвам вежди.
- Лора, родителите ти никога не са се женили и дори да са се
сгодили, баща ти никога не ни е казвал. Сигурна съм, че бяха
много щастливи онова лято, докато имаха връзка, но... Не знам
защо ти го е казала. - Тя млъква, взема възглавничка във формата
на таралеж от масичката до себе си и започва да преподрежда
карфиците отгоре по-равномерно. - Може би Ани е била
старомодна, не е искала да се чувстваш „незаконородена“ - шепне
Моника. - Макар да мисля, че в днешно време никой не се
притеснява за подобни неща.
- Разбира се, че са били женени - скачам и започвам да
кръстосвам стаята. - Защо мама ще си измисля такова нещо?
Моника свива рамене и продължава да пренарежда карфиците.
- Според мен двамата изкараха великолепен флирт, историята
им беше във вестниците, а после Алекс се уплаши и скъса с Ани.
Никога преди не беше оставал с момиче повече от няколко месеца.
Не съм сигурна, че знаеше какво е да си влюбен, особено с
всичкото това внимание, а и двамата бяха толкова млади. Ани си
хвана самолета за Бристол и там разбра, че е бременна. - Моника
въздъхва. - По мое време щяха да ги завлекат в черквата, преди
коремът й да е станал прекалено голям.
Кръстосвам и пак изпъвам крака, стискам и отпускам ръце в
скута си, неспособна да схвана какво ми говори тя. Това няма
никакъв смисъл.
- А, разбира се, и онзи еврейски въпрос. Тя щеше да иска той да
смени вярата си, а аз не съм сигурна, че Алекс щеше да се съгласи.
Не че имаше нещо против, дето тя е еврейка, естествено, но
смяната на религията си е доста голяма административна
разправия, нали така.
- Еврейка ли? Мама не е еврейка.
Явно Моника няма представа за какво говори.
- Така ли? Може би бъркам тази част с някой друг. Но
категорично имаше замесен и евреин.
Телефонът звъни и тя тича през стаята, за да отговори.
- Да, „Спасяване на таралежи“... да. Мислите, че е жив? Не се
приближавайте много, ще го уплашите. Адрес? Не се опитвайте да
го вдигате. След минута съм при вас с кашон.
Драсва нещо в един бележник, после бързо облича палтото си.
- Извинявай, Лора, служебно повикване. Бодливко в беда. -
Вади две розови ватени ръкавици от вътрешен джоб на палтото
си. - Виж, сигурна съм, че майка ти е мислела, че постъпва добре.
Много жалко, че прекъсна връзка с всички, винаги съм я харесвала
и разбира се, всички искахме да знаем какво става с теб. Виж,
трябва да дойдеш на чай, когато не съм дежурна. Мога да ти
покажа разни снимки - на баща ти като момче, - а и искам да ми
разкажеш всичко за себе си. Имаш ли домашни любимци?
Проблеми със здравето? Кога работиш? Аз започвам в сряда, което
е доста необичайно, знам. - Започва да ме избутва от вратата, като
същевременно взема виолетов каскет в тон с галошите й. Спира за
момент, хванала ръцете ми в розовите си ръкавици. - Да знаеш, че
е доста смущаващо да видя красивите му черти в женско лице.
- Много мило, лельо. Ще се опитам да дойда пак, но имам
толкова много работа, преди да си тръгна в неделя.
Опитвам се да скрия разочарованието в гласа си. Явно Лудата
леля Моника няма да е надежден източник на информация за моя
материал.
Тръгваме заедно по алеята и леля Моника се качва в доста
очукан зелен форд „Фиеста“. Преди да тръгне, тя сваля прозореца и
пита:
- Искаш ли да те откарам някъде?
- Не, благодаря, всичко е наред.
- Утре ще ходя да видя сестра си Сю, твоята баба. Всичките
онези неприятности между нея и Ани са останали в миналото.
Сигурна съм, че сега, когато си тук, тя ще иска да те види, да
оправи най-сетне нещата.
Да оправя нещата с Гадната баба? Мама ми е разказвала, че са
се скарали заради завещанието на татко. Когато разчиствах
къщата, намерих писмо от баба, в което го казваше ясно. Вероятно
роднините ми от Джърси си бяха внушили, че мама и татко никога
не са били женени, за да могат да оправдаят отказа си да се
срещат с мама.
- Вече имам номера ти, ще направим план за неделя -провиква
се леля Моника, докато излиза на заден по алеята. -Ще приготвя
швейцарско руло. Всички обичат швейцарското руло, освен
психопатите, а ти не си психопат, нали, Лора?
- Не мисля.
- Отлично.
После зелената фиеста изчезва по пътя, облепена със стикери
по цялото задно стъкло, призоваващи за опазване на таралежите.
Ако остана сама до края на живота си, искрено се надявам да не
стигна до етапа да се сприятелявам с кухненските си уреди.
Проверявам телефона си. Екранът не светва, батерията се е
изтощила. Часовникът ми показва два и петнайсет - закъсняла
съм за срещата с Тед. Хуквам към паркинга, виждам таксито, но
той не е в него. Втурвам се към кафенето, оглеждайки се дали не
ме чака вътре, но от него няма и следа. Може да е отскочил до
тоалетната, не може да е далече. Докато чакам да се появи
отнякъде, обикалям кафенето и стигам горе на стръмното
стълбище, което води до плажа долу. Изглежда така, сякаш е било
преправяно много пъти през годините в постоянна битка да се
спре разрушителната сила на морето. Сега разбирам защо Тед ме
предупреди за прилива - вълните вече се плискат в долния край
на стълбите, а те са единственият начин да излезеш от този плаж.
Докато гледам как плитката вода танцува около скалите, от
морето се появява фигура и тръгва по малката ивица пясък, която
все още се вижда. Примигвам няколко пъти объркана какво ли
може да е това морско създание, и осъзнавам, че е облеченият Тед.
Ама какво става? Да не би да му се е приискало спонтанно да
поплува с дрехите? Прилича на оцелял от самолетна катастрофа с
тази чорлава коса и мокри дрехи -тъмносините дънки и кафявата
му тениската са плътно прилепнали по тялото му. Поглежда
нагоре, вижда ме на върха на стълбището и аз му махвам с ръка -
на лицето му се изписва облекчение, а после внезапно гняв.
- Къде беше? - крещи към мен.
- Тук! Извинявай, забавих се при баба - виквам в отговор.
Взема на бегом стълбите и когато стига до мен, е останал без
дъх.
- Разтревожих се, че си останала прекалено дълго в заливчето,
че си приклещена там - казва, гледайки ме ядосано.
Затискам уста с длан.
- О, не, не си влязъл в морето, за да ме търсиш, нали?
- Помислих, че може да си се ударила или че не можеш да се
върнеш.
Той затваря очи. Трогната съм, че е толкова загрижен за мен,
но закъснях само с десетина минути - и реакцията му ми се струва
малко преувеличена.
- Всъщност, аз дори не стигнах до залива.
- И се опитах да ти се обадя.
- Нямам батерия. Тед, аз... - вече не мога да удържа смеха си.
Знам, че не трябва, но не мога да избия от ума си картината как
той се хвърля в морето, за да ме спасява като някакъв предвечен
Дейвид Хаселхоф. Когато ме вижда как се смея, Тед се втурва
покрай мен към колата и аз бързо тръгвам след него.
- Тед, извинявай, но закъснях само с десет минути. Не знаех, че
ще се хвърлиш в еднолична спасителна акция с все дрехите.
Не се обръщ а да ме погледне, докато не стигаме колата.
Отваря багажника, без да каже дума, и съблича мократа си
тениска. Не мога да не се загледам в голите му гърди, докато той
увива кърпа около себе си - има невероятно тяло за мъж на средна
възраст. Ясно очертани гръдни мускули, стегнат, загорял корем с
малко кестеняви косъмчета. Хваща ме, че го наблюдавам и аз
бързо отмествам очи. Загледах се само за-щото бях изненадана, че
изглежда така - не смятах брадатия корабокрушенец за спортен
тип.
- Човек не трябва да се шегува с приливите тук, Лора - казва
той троснато. - На този плаж постоянно стават неприятности.
Трябва да уважаваш морето.
- Ама аз наистина уважавам морето - казвам, придавайки си
подходяща физиономия. - Искаш ли да заемеш малко сухи дрехи от
куфара?
- Не искам крадените ти дрехи. Освен това ти вече носиш
половината от тях - тонът му е стихнал до тихо ръмжене.
Заобикаля до шофьорското място, сваля хавлиената кърпа от
раменете си, сгъва я на четири и сяда върху нея. Сега стои там гол
до кръста, с коса, от която още капе вода, и дънки, прилепнали
плътно до твърдите мускули на бедрата му.
- Ще трябва да се върна до нас, за да се преоблека.
- Баща ти добре ли е? - питам внимателно. Не ми е приятно да
ми се сърди.
Той стисва очи и бавно издишва.
- Да.
 - Извинявай, че закъснях, Тед.
- Няма нищо. Просто нямаш представа колко бързо се вдига
приливът тук. Не бих искал да съм отговорен, ако ти се случи
нещо. - Тонът му е сериозен, искрен.
- Наистина оценявам загрижеността ти - докосвам ръката му.
Кожата му е изненадващо топла, въпреки че е бил в студената
вода. Той поглежда надолу към пръстите ми и аз бързо дръпвам
ръка - съзнавам, че жестът ми е бил прекалено фамилиарен, като
се има предвид, че Тед седи полугол до мен. Очите ми се спускат
към ръката му, към брачната халка.
- Съпругата ти ще се чуди защо си се хвърлил в морето след
една непозната жена - продължавам и ококорвам невинно очи.
Казвам го на шега, просто за да сваля напрежението, но Тед не
се усмихва.
- Не, няма - отговаря сдържано и в същия миг ми става ужасно
тъпо, все едно съм намекнала, че между нас има нещо, а той ми
казва ясно и недвусмислено, че няма.

Глава 12

Пътуваме мълчаливи. Забелязвам, че връхчетата на ушите му

са почервенели и после се чувам как се впускам в обяснения.
- Тед, надявам се да не си си помислил, че се държа
неподходящо... Изобщо не се опитвах... Искам да кажа, че дори и да
не си женен, не би било... - преглъщам нервно, явно неспособна да
завърша и едно изречение докрай. - Само исках да е ясно, че...
ами...
Тед ме спасява от омотаването в словесните кълчища.
- Лора, няма нищо. Не исках да прозвучи така. - Той отново
издишва бавно, сякаш за да си наложи спокойствие. - Разделени
сме. Не съм я виждал от две години. Затова казах, че ще й е все
едно.
 - О! - възкликвам, искрено изненадана. А после питам:
- Какво стана? - Тед не ми отговаря веднага, затова добавям:
-Не си длъжен да ми разказваш. Извинявай, много съм досадна.
- Няма страшно - отвръща той и прочиства гърлото си.
- Нямам нищо против да ти кажа. Просто един ден излезе, каза,
че отива на фризьор. Когато слязох долу, на масата в кухнята
намерих халката и мобилния й телефон.
Млъква отново, но аз чакам, без да се опитвам да запълня
мълчанието. Просто го оставям да каже каквото иска - това е
изкуството да белиш ябълка на панделка.
- Взе един куфар с дрехи и толкова. Остави ми къщата,
всичките неща от деветгодишния ни съвместен живот и всички
приятели, на които да давам обяснения какво е станало.
- Просто ей така? - не мога да удържа удивлението в гласа си.
- Просто ей така - повтаря той.
- Какво пишеше в бележката й?
Тед стиска и разпуска ръце върху волана.
- Сложно е, но в крайна сметка, че не искаме едно и също.
Не иска да ми разкаже подробности, но започвам да разбирам
защо ми напомня за „Корабокрушенецът“.
- Ти потърси ли я?
- Да. - В очите му избива влага. - Но тя прекъсна всички връзки.
В бележката казваше, че отива в Небраска, но това беше наша
стара шега. Когато някой от двамата имаше лош ден на работа,
другият обикновено казваше: „И какво смяташ да направиш, да се
преместиш в Небраска ли?“ Беше от някакво шоу, което сме
гледали. Идеята беше, че Небраска е по средата на нищото. Шегата
не беше особено забавна.
Тед прехапва устни и потърква брадата си.
- Значи няма начин да се свържеш с нея? Това е кофти. Той
отново стиска и разпуска пръсти върху кормилото.
- Не знам защо ти разказвам всичко това, извинявай.
- Не се извинявай, аз те попитах - млъквам, загледана в лицето
му. - Ти пък знаеш всичко за шантавото ми преследване на
собственика на куфара. Правило на таксито: безопасно място е.
 После той ми се усмихва. Сигурно има нещо в това да седиш до
някого, с очи, вперени в пътя, което ти дава кураж да изречеш
неща, които не би казал, ако се гледате очи в очи. Откривам, че
несъзнателно се надявам да не пристигнем на местоназначението
си прекалено бързо, защото ми се иска Тед да ми разкаже още за
себе си.
- Знаеш ли, през тези две години не съм свалял халката нито
веднъж, макар тя да остави своята.
Не мога да повярвам, че някой ще се измъкне от брака просто
така. Как можеш да го причиниш на човек, когото си обичал?
- Липсва ли ти? - питам, после прехапвам език, притеснена, че
въпросът е бил прекалено личен.
- Тя беше част от мен - казва Тед тихо и аз мога да усетя
болката в гласа му. - Когато си бил толкова дълго време с някого,
двамата се преплитате като коренище на дърво. Трудно е да го
разплетеш и да намериш частта, която е останала... от човека,
който си бил преди.
- Особено когато тя е отсякла дървото и е избягала с него -
казвам, възмутена заради Тед.
Забележката ми го кара да се усмихне, раменете му се отпускат
и той потърква с длан врата си, сякаш за да отпусне
напрежението.
- Не съм говорил много за станалото с друг човек - казва той и
ме поглежда с крайчеца на окото си, без да обръща глава към мен.
- Ами, хората казват, че с мен се разговаря лесно - тананикам
шеговито.
- Така е - отвръща той искрено и аз усещам как топлотата от
комплимента му изпълва колата.
Тед завива по широка улица, осеяна с дървета и пищни храсти
розова и бяла хризантема. Когато излизаме от зеления тунел, пред
нас се появява морето и аз имам усещането, че съм на върха на
влакче в увеселителен парк. Това трябва да е западното
крайбрежие - вижда се обширна ивица златен пясък, дълга
километри наред, почти колкото острова.
- Това ли е „Сейнт Оуинс“? - питам.
 - Изговаря се „Сейнт Уан“. Някои места в Джърси имат странно
произношение - отвръща Тед. - Къщата на татко е зад ъгъла. Само
ще се преоблека и после ще те заведа на следващото място от
албума ти. Няма да можеш да стигнеш до заливчето, докато не
дойде отливът.
Докато караме към морето, от двете страни на пътя започват
да се появяват стръмни фермерски ниви и няколко стари каменни
къщи. Мисля си за това, което Тед ми каза. Не мога да си представя
какво ще изпитам, ако намеря мъжа с главно М, а после той ме
напусне така. Сещам се за мама, загубила татко, когато аз съм била
само на три годинки, и колко трудно трябва да й е било. Какво бих
направила, ако това се случи на мен? Не мисля, че бих могла да
направя и крачка напред, докато не разбера къде е изчезнал той.

Тед спира на алея за коли в средата на редица от къщи, всички

с лице към морето. Самостоятелната каменна къща е с двускатен
покрив. Има съвременна тераса отстрани, но иначе изглежда така,
сякаш е тук от стотици години. Стръмната градина стига до малка
бяла постройка, не по-голяма от градинска барака, след нея има
разорана нива и после са плажът и огромната необятна морска
шир. В сцената има нещо неподвластно на времето - нито
гледката, нито къщите тук са се променили много през вековете.
- Страхотно място - въздъхвам.
- Връщам се след пет минути - казва Тед. - Искаш ли да дойдеш?
Мога да приготвя нещо за хапване, сигурно не си яла цял ден.
Цялото му поведение се е променило. Изпънал е рамене
-навярно е забелязал, че се е прегърбил над волана, - и ме гледа с
бодра усмивка. Сякаш е обърнал страницата с разговора за жена
му и сега иска да се върне на по-весели теми.
- Няма нужда да ме храниш и изобщо да правиш всичко това.
Повежда ме покрай жълтия контейнер на алеята и влизаме
през верандата. Навсякъде е хаос от кашони и вещи, по пода има
следи там, където са стояли мебелите, бюро и скрин стърчат в
средата на стаята, а до стените са натрупани високи купища
пластмасови кутии с етикети. Питам го дали може да заредя
телефона си и докато го включвам, едно мъничко бяло къдраво
кученце се втурва от друга стая и започва да скача по роклята ми.
- О, здрасти, мъниче! - казвам и се навеждам да го погаля.
- Долу, Хитрушко. Извинявай - казва Тед. - Малко е див.
- Здрасти, Хитрушко.
Хитрушко е някаква кръстоска на териер, едното му ухо стърчи
във въздуха, а другото е клепнало върху дружелюбната му
муцунка. Забелязвам, че оставя малки кални отпечатъци от лапи
по полата ми. Някой от градината вика Тед и аз го следвам през
тясната, претъпкана с кашони кухня, и през френски прозорец
излизаме в патио с изглед към морето. Жена на около ч етиресет
години с весело, кръгло лице и къса изрусена коса седи със слаб
възрастен мъж, който поглажда превързаната си ръка.
- Извинявайте, Хитрушко е стигнал до вас, преди да успея да го
вържа - казва жената, скача и се опитва да хване кучето. После
забелязва, че Тед е гол до кръста. - Защо си полугол, човече?
- Дълга история, отивам да се преоблека. Татко, Санди, това е
Лора, Лора - Санди и баща ми, Джери. Обичаш ли раци, Лора?
Аз помахвам на Джери и Санди.
- Обожавам раци - ухилвам се на Тед, когато той изчезва навън,
после се обръщам тъкмо навреме, за да уловя как очите на Санди
се местят от единия към другия. Накрая се спират върху мен и тя
ентусиазирано ми предлага стол.
- Сядай, сядай! О, не, виж. Хитрушко е съсипал хубавата ти
рокля! - Санди ужасена закрива устата си с ръка.
- Не се притеснявай, вече беше съсипана.
Слънцето огрява патиото и сега ми става твърде горещо в
рибарския пуловер, затова го събличам и го мятам на облегалката
на стола си.
- Виждаш ли - соча шоколадовото петно - това е доказателство
за един ужасен ден. - Обръщам се към бащата на Тед и казвам: -
Извинявам се, че нахлух така, Джери. Тед влезе в морето да ме
търси, така че вината за това, че е мокър, е моя.
- Значи ти си тази Лора - казва той. Гласът му е тих, липсва му
звучност. Виждам сянка от Тед в чертите му, но лицето на Джери е
по-меко, не толкова изразително. И двете му ръце треперят силно.
- Радвам се, че го убеди да те разведе из острова, тъкмо да си
почине малко от тези кашони.
Като гледам състоянието на къщата и крехката фигура на
Джери, започвам да се чувствам виновна, че съм убедила Тед да ме
разхожда из острова днес.
- Отличен екскурзовод е. Надявам се само да не съм ви лишила
от помощта му в къщата.
- За него е добре да поизлезе малко. Ужасно е да трябва да се
грижиш за стария си баща и да свършиш всичката работа по
опаковането вместо него - продължава Джери с топла усмивка. -
Една от ползите от влошеното ми зрение е, че не виждам какво
изхвърля. - Джери се впуска в шеговита имитация на разговор
между тях: „Внимавай да не счупиш хубавия китайски порцелан“,
„Да, татко, много внимавам, татко.“ „Какво се строши там?“ „О, не,
беше нещо, което ти не харесваше“ -подсмихва се той.
Продължаваме да бъбрим, Джери и Санди задават въпроси за
посещението ми тук. И двамата са много дружелюбни, чувствам се
страхотно, отпускам се в топлината на непринудената им
компания. Тед се появява с чиста синя ленена риза и дънки,
понесъл две чинии салата с раци, и Санди казва:
- Тед, защо не поканим Лора да ни гостува за няколко дни тук?
Нямам резервации за тази седмица, а за нея ще е много по-
приятно, отколкото в града.
- О, там ми е много добре... - казвам, смутена, че поставям Тед в
неудобно положение. - Виж ти, този рак изглежда страхотно,
наистина не трябваше да се притесняваш.
- Вечно се грижи за всички освен за себе си - намесва се Санди,
после сочи към малката бяла постройка точно преди градинската
ограда.
- Лора, не би ли искала да се събуждаш с тази гледка? Най-
красивото място на острова - може да е малка, но е много уютна.
Аз съм поела от Джери грижите по това място. Можеш да останеш
безплатно в замяна на петзвезден отзив - намига ми тя.
- Гледката наистина е красива. Ти си щастливец, че живееш тук,
Джери - осъзнавам прекалено късно какво съм казала и усещам
как се изприщвам от притеснение. - Исках да кажа, че си живял
тук. Съжалявам.
Джери ми се усмихва успокоително, после за миг слага
треперещата си ръка върху моята.
- Най-хубавата гледка на света. Роден съм в тази къща, така че
се е запечатала завинаги в ума ми, въпреки че с променящите се
приливи и небето, никога не е една и съща. Ден с ден не си
приличат.
- Е, какво ще кажеш? - пита Санди. - Вкарай малко свеж въздух в
тези лондонски дробове? Грехота е да стои празна.
Поглеждам към малкото бунгало и внезапно ме обзема
желание да вляза - това място, този плаж, тази гледка - всичко тук
прилича много повече на онзи остров Джърси, който майка ми
описваше, отколкото стъклените офис сгради на „Сейнт Хелиър“.
Поглеждам към Тед, притеснена, че не той ме кани да се настаня в
неговата градина. Не мога да разчета изражението му, когато ми
подава приборите.
- Изкушаващо е, никога досега не съм спала толкова близо до
морето.
- Да! - плясва с ръце Санди.
- Но настоявам да платя. В командировка съм, така че те
плащат за нощувките ми.
Санди махва с ръка, все едно да ми каже „ще се разберем за
това по-късно“.
- Тогава можеш да дойдеш на партито ми довечера - обажда се
Джери, - ще те посрещнем подобаващ о за Джърси. Ще има малък
купон на плажа. Макар, че аз ще трябва да тръгна натам по-рано,
напоследък ми трябва повече време, за да стигна някъде.
Всъщност, щом купонът започва след четири часа, може би трябва
да тръгна сега - той се ухилва широко и се тресе в безмълвен смях.
- О, Джери, говориш глупости, много по-бърз си от мен, стар
гъсок такъв - възразява Санди.
Казвам, че не бих искала да се натрапвам, но Джери настоява.
Санди отвръща, че може да се запозная с местните и да ги
поразпитам за интересни истории от острова, които да включа в
материала си. Тед стои тихо, без да се включва в разговора.
 - С удоволствие ще остана, стига Тед да няма нищо против, че
нахлувам така в живота му?
Санди гледа настойчиво Тед, но той отказва да срещне погледа
й.
- О, мисля, че е много щастлив, задето нахлуваш в живота му...
Усещам как по врата ми плъзва червенина от притеснение, че
може да са останали с погрешна представа за Тед и мен.
- Разкажи на Санди за твоя човек с куфара, Лора - подхвърля
внезапно Тед. - Умира си за подобни истории - такава непоправима
романтичка е.
Санди смръщва чело и ме поглежда с очакване. Обяснявам за
куфара, за вещите вътре и за нишките, които следваме. Докато
изричам всичко това на глас, осъзнавам колко налудничаво звучи
- като какъв човек ме обрисува. Когато разказвах на Тед за случая,
водех анонимен разговор с таксиметров шофьор, чието име
никога не съм смятала, че ще науча, и който никога нямаше да
узнае моето. Не ми пукаше какво ще си помисли за мен. А сега,
като гледам Санди и Джери от другата страна на масата, откривам,
че ми пука и то много.
- Разбира се, Тед смята, че гоня вятъра - казвам.
Санди е вперила очи в него, но той не вдига поглед от чинията
си. Дали вече не съжалява, че ме е довел тук?
- Значи имаш още повече причини да останеш, Лора - обявява
Джери. - Можеш да поканиш своя загадъчен мъж на купона, ако
успееш да го намериш до довечера.
- Не знам дали съм купила достатъчно наденички за целия
остров - казва Санди намръщена.
- Какви ги говориш, жено? Никога не съм виждал толкова
претъпкан с храна хладилник - възразява Джери.
- Тед, наистина беше много вкусно, благодаря - бързам да
сменя темата, после се навеждам и тихо добавям: - Имаш ли нещо
против да отседна тук? Не искам да се натрапвам.
- За мен няма никакво значение - казва той с усмивка, докато
инспектира един чвор на дървената маса. Забелязвам, че
връхчетата на ушите му отново са почервенели.
 - Оставаш, решено е - заявява Санди. - Отивам да взема ключа и
да отворя прозорците, за да влезе малко въздух.
Тя става и отива да прегърне Джери през раменете, преди да
излезе, после поглежда към къщата.
- О, не! - провиква се Санди и се втурва вътре през френския
прозорец. - Хитрушко, лошо куче! О, Хитрушко, нали не си... Лора,
много съжалявам.
Излиза, понесла в ръце останките от рибарския пуловер.
Единият ръкав май е на парчета, а отдолу пуловерът вече е
започнал да се разплита. Затискам уста с ръце.
- Не знам какво му стана! Джери, захапал е пуловера на Лора и
се е заел да го разкъса на парчета. Освирепял е като див звяр! -
задъхва се Санди.
- Извинявай, Лора, обикновено не прави такива неща, особено
пък на жена - намесва се Джери.
- Да знаеш, че Илидио определено ще си промени решението да
вземем това куче - казва Санди, все още разглеждайки купчината
вълна и кучешки лиги в ръцете си.
Поглеждам Тед, който едва удържа смеха си.
- Пуловерът не е на Лора - обяснява той, неспособен да скрие
задоволството си. - Тя го взе назаем от куфара на тайнствения
мъж.
- Това обяснява нещата - заявява Джери. - Хитрушко вероятно е
подушил съперник в къщата, лоялен малък мошеник си е той.
- Хитрушко е кучето на татко - намесва се Тед, - но Сан- ди и
мъжът й Илидио ще го вземат, когато татко се премести.
- В Алкатрас кучетата са забранени - казва Джери с шеговит
ужас.
- Татко, това е комплекс с осигурено медицинско обслужване, а
не Алкатрас - неодобрително го поглежда Тед.
- Ще се наложи да те върнем в училищ ето за кутрета - клати
заканително пръст Санди към носа на Хитрушко.
Не искам да вдигам шум и да карам Санди да се чувства още по-
зле, отколкото вече се чувства, но вече съм загубила или
унищожила две неща от куфара. Какво ще кажа на Джей льо
Местр, когато го намеря? Вземам разкъсания пуловер от Санди и
оплаквам наум трагичния край на моята фантазия с пуловера на
Райън Гослинг.
- Ще го затворя в кухнята, това е единственият начин да се
научи - отсича Санди, вдига Хитрушко и прекрачва ниската
градинска ограда заедно с него.
- Боя се, че усеща промяната - казва Джери, притискайки
трепереща длан към превързаната си ръка.
- Моля те, не мисли повече за това - успокоявам го.
- Лора, ако те откарам в града, за да освободиш стаята в хотела,
може на връщане да минем покрай къщата на Мод льо Местр -
предлага Тед. - Погледнах къде живее, на път ни е.
- Тед, никога не бих те помолила да ме разкарваш цял ден, ако
знаех, че имаш толкова много работа 'тук. Мога да взема автобус...
- О, остави го да те вози, Лора, може пък да прихване малко от
твоето добро настроение и да видим усмивка на това мрачно лице
- намесва се Джери, докато се мъчи да стане. -Толкова е...
Тед го прекъсва, преди да успее да каже още нещо.
- Татко, дай да ти помогна. Вътре ли искаш да влезеш?
Хваща Джери за ръката и му помага да се изправи на крака.
- Още не съм съвсем безпомощен - подхвърля Джери към мен, -
просто не мога да сядам и ставам от стола.
Санди се връща с ключа и ме повежда да ми покаже бунгалото
с джобни размери. Вътре цари усещането за добре поддържана
корабна каюта. Има една основна стая с прозорец към морето,
миниатюрна баня и кухненски бокс с пералня и сушилня. Мястото
е обзаведено красиво със завеси с морски десен и небесносини
спални чаршафи.
- Можеш да изпереш роклята си тук - посочва Санди към
комбинираната пералня.
Отварям куфара на леглото, за да видя дали няма нещо друго,
което бих могла да взема назаем, само докато роклята ми се
изпере. Виждам бялата тениска и колана - сигурно бих могла да ги
преправя някак на рокля, само колкото да отида до града и да се
върна. Санди се е разположила на леглото. Не мога да се съблека
по бельо пред нея, затова влизам в банята да се преоблека.
 - Имаш голям късмет, че си се качила в таксито на Тед, а?
-подвиква тя през вратата.
- Много ми помогна. Когато го помолих да ме вземе, не знаех,
че не е истински таксиметров шофьор. Е, не че не е истински, а че
го прави само от време на време - дрънкам аз неспирно.
Оглеждам импровизираната рокля в тясното огледало и съм
приятно изненадана - изглеждам доста добре. Не чувствам
никаква вина, че я заемам - той задържа куфара ми и всичките ми
дрехи. Но се чувствам виновна заради маратонката и пуловера.
- Каза ли ти, че е лекар в другия си живот? - пита Санди и
прекъсва мислите ми за дрехи.
- Лекар ли? Кой? - Излизам от банята и правя малък пирует.
- Много добре. Харесва ми какво си направила с тези неща.
Леле, ако имах крака като твоите, щях по цял ден да се разхождам
по бельо - казва с въздишка Санди.
Поклащам глава, смутена от комплимента.
- Е, скоро и аз може да се разхождам по бельо, ако не си получа
куфара обратно.
Санди пак ме поглежда и примигва.
- Та за какво говорехме, преди да подхванем темата за
невероятно дългите ти крака? А, да, че Тед е лекар. В момента
специализира за хирург - гласът й преминава във въздишка.
-Доста необичайна кариера. Когато беше на двайсет, започна с
опазване на околната среда, обиколи цял свят, беше си истинско
хипи. После получи прозрение, че трябва да стане лекар,
подстрига дългата коса и се записа да следва медицина. Изпитвам
дълбоко уважение към всеки, който се връща в училище на
трийсетгодишна възраст.
Хирург, леле! Чувствам странно раздразнение, че не ми е
разказал нищо. Но пък защо би трябвало, да не говорим, че и без
това засегнахме доста други теми за краткото време на нашето
познанство. Със спокойното си поведение, направо го виждам
като лекар, но пък в друго отношение не мога, не и с тази брада.
Сякаш четейки мислите ми, Санди казва:
- Невинаги е бил толкова раздърпан и брадат. Просто си е дал
малко... - тя спира, търсейки правилната дума - почивка. Повярвай
ми, под всичко това, Тед е истински красавец... - Тя наблюдава
реакциите ми. - Едно време всички момичета в Джърси бяха
влюбени в Тед Палмърстън.
- Но не и ти? - питам, докато се оглеждам в малко огледало с
формата на корабен люк и вдигам косата си в небрежен кок.
- Не, той ми е като брат. Не можеш да си паднеш по момче,
което си виждала да се прави, че свири на китара на пишката си на
осемгодишна възраст.
Прихвам и едва не се задавям от смях, и Санди става, за да ме
потупа по гърба.
- Е, явно е човек с много дарби - отбелязвам, стараейки се да
отклоня темата на разговора в друга посока, за да не я оставя с
погрешно впечатление. - Много ми помогна в търсенето на мъжа с
куфара.
Тя поклаща глава.
- Да знаеш, че изобщо не вярвам в тази твоя приказка с куфара.
- Не вярваш в случайността? - кимам към пръстена й, стиснала
фиба в уста, за да захвана няколко непокорни руси кичура. - Ти как
се запозна с мъжа си?
Санди се усмихва бавно. Познавам тази физиономия,
физиономията на човек, който има романтична история за
разказване. Затова сядам на леглото до нея и слушам.
- Глупава история - казва тя. - Бяха объркали нещата в
службата за регистрационните номера и изпратили моя на
Илидио, а на мен - неговия, заедно със съответните документи. На
тях беше телефонният му номер, звъннах му и вместо да ги
изпратим обратно в службата, се срещнахме, за да ги разменим. В
Джърси всичко е наблизо.
Плясвам развълнувано с ръце:
- И после?
Санди ме побутва смутено с рамо.
- И после, няколко седмици по-късно той ме покани на среща.
Не беше точно Ромео и Жулиета.
- О, не, точно това е било! Фантастична история. Вселената е
разменила регистрационните ви номера.
 - Не беше вселената, беше някаква мацка на име Шийла в
първия си работен ден - почесва се по носа Санди. - И ако той беше
някакъв грозник, щях да кажа на вселената да се разкара с
номерата си. - Разсмивам се, а Санди ме смушва с пръст по рамото.
- Твоят човек с куфара може да е истински скапаняк.
- Любовта е сляпа - казвам замечтано с ръка на гърдите си.
- Не е и хората не приличат на притежанията си. А ако е така,
бог да ми е на помощ, защото тъкмо осинових онова проклето
куче.
Излизаме на улицата и забелязвам как по лицето на Тед
пробягва усмивка, когато вижда с какво съм облечена.
- Не мислиш, че трябва да съблека тениската, нали? - питам,
докато махам с ръка за довиждане към другите и влизам в колата
му.
- Не съм казал нищо.
- Само за час е, докато роклята ми се изпере. Нямам какво друго
да облека.
- Не съм казал нищо - повтаря той, разтваряйки широко очи от
престорена обида, но има и следа от бегла усмивка. - И как смяташ
да обясниш случката с пуловера?
Вдигам високомерно вежди и нацупвам устни.
- Ще обвиня теб. Ядосал си се и си хвърлил обувката му от
скалите, после си насъскал кучето да разкъса пуловера.
Тед се разсмива с дълбок, гърлен смях, от който тялото му се
разтърсва. Харесва ми да го виждам така, все едно наблюдаваш
как рисунка на човек оживява пред очите ти.
- Хитрушко не е мое куче - обръща се да ме погледне и очите му
проблясват дяволито.
- Намерих нещо вкъщи - казва той, рови в чантата си и ми
подава диск на „Най-големите хитове“ на Фил Колинс - от старата
колекция на майка ми.
Трогната съм от този жест на внимание и вкарам диска в
остарялата музикална уредба на колата.
- Всичките ти пътници ли получават предварително подбран
плейлист?
 - Само ти. Явно майка ми е споделяла ужасния ти вкус към
музиката - прави пауза, а после потрепва: - А Хитрушко споделя
потресаващия ти вкус към мъжки пуловери.
- Много смешно - посягам и шеговито го первам по бедрото.
Да не би да флиртувам с Тед? Да не би Тед да флиртува е мен?
Не, не, бързо отхвърлям тази мисъл. Това би било странно. Просто
сега се познаваме малко по-добре, достатъчно добре, че да се
дразним и да се шегуваме, това е всичко.
Но чувствам, че ръката ми гори там, където го бях докоснала.
Поглеждам към него и той долавя смущението ми, затова бързо
обръщам глава и се заглеждам през прозореца, притискайки
настръхналата кожа на юмрука си в другата си длан.

Глава 13

Слушаме Фил Колинс, докато пътуваме, а Тед престорено

потръпва при всяка нова песен. Пиша съобщение на Суки:
Статията се подрежда добре. Сега отивам на плажа, за да
придам повече местен колорит на туристическия материал. Тук е
красиво, нашите последователи ще се влюбят в този остров!
После й пращам снимка от изгледа от патиото на Джери.
Тя ми изпраща снимка на фрапучино. Предполагам, за да ме
подсети, че все още се намирам върху тънък лед. В Инстаграм
профила на „Любовен живот“ има стотици известия. Отварям го и
виждам снимките на продавачите от общинския панаир, тагнали
#Любовенживот, #Пазарувайместнистоки и #ИстинскиятДжърси.
Има снимка на сияещата Джени зад празна сергия.
- Ей, Тед, виж, вероятно хората са отишли да видят панаира,
след като пуснах видеото оттам. Джени е разпродала конфитюра.
-Това е, защото предаването ти беше изключително
вдъхновяващо - отговаря Тед.
 Хвърлям му бърз поглед, за да видя дали говори със сарказъм,
но не забелязвам такова нещо.
Останала за миг свободна, пращам съобщение на баба и
осъществяваме болезнено бавна връзка през Уотсъп.

Лора: Удобно ли е да поговорим сега, бабо?

Баба: Отивам на битпазара. Майк Джонсън от номер пет по-
надолу на улицата се съгласи да ми помогне да си взема кашони от
„Амазон". По пътя хапнахме по една торта. Казах ли ти за новата
сладкарница на „Гоейвз Енд"?
Лора: Не. Глупав въпрос, бабо, но нали не сме евреи?
Баба: Евреи ли? Откъде ти хрумна?
Лора: Така си и мислех. Не се притеснявай, ще говорим по-късно.

Тед спира пред голяма каменна фермерска къща в

покрайнините на града. Върху каменната колона на входната
порта е гравиран надпис, покрит със златна боя „Мил Манор“.
- Така, това е къщата на Мод. Може би ще получиш някакви
отговори от нея или поне ще я помолиш да ти покаже две-три
снимки на сина си, просто за да прецениш дали търсенето на
твоето съкровище си заслужава труда - казва Тед с дяволито
пламъче в очите.
- Ха-ха, знаеш, че наистина трябва да си взема куфара. Не става
дума само за този мъж...
- Кабламо.
Ще ми се да не му бях казвала за кабламото.
- И изобщо не е само заради кабламото - добавям, завъртайки
отегчено очи срещу него.
- Разбира се - кима той бавно.
- Не! - первам го по ръката. - Искаш ли да дойдеш?
- Мисля да те оставя да омайваш евентуалната си бъдеща
свекърва. Трябва да напазарувам някои неща за купона на татко
довечера. Можеш да отидеш пеша до града. Да се срещнем пред
хотела ти след час?
- Добре. Благодаря за всичко, Тед.
 Очите ни се срещат и имам чувството, че има много други
неща, за които искам да си говоря с него. Беше много мълчалив у
баща си, но сега, в колата, когато сме сами, той пак е различен, в
него има различна енергия. Искам да го питам за промяната в
кариерата, за това как е станал лекар, искам да знам защо жена му
го е напуснала, дали ще я приеме, ако утре тя се върне вкъщи.
Несъмнено това е журналистката у мен, винаги нетърпелива да
разкрие „историята“. Трябва да спра да се опитвам да стигна до
сърцевината на неговата история.
Тед ме оставя на алеята за коли и аз повличам куфара след себе
си по чакъла.
Красивата каменна къща има глициния и рози около входната
врата, алеята за коли извива дъга около стара каменна преса за
сайдер, пълна с цветя. Входната врата е широко отворена, трябва
да има някого.
- Ехо - провиквам се от първото стъпало. Вратата е отворена
към голям, широк вестибюл с по няколко врати от всяка страна.
-Ехо - повтарям.
Никой не отговаря, затова след няколко минути решавам да
заобиколя къщата. Може би Мод е в градината и не може да ме чуе.
Моравата отстрани се простира до добре поддържана градина на
различни нива с лехи, пълни с цъфнали цветя във всевъзможни
цветове.
- Ало? Госпожо Льо Местр? Има ли някой тук?
Заобикалям къщата и виждам, че и задната врата е отворена.
Мод трябва да е тук. Връщам се обратно към предната врата,
оставям куфара до верандата между каменна колона и малък,
оформен като триъгълник храст, после неуверено пристъпвам
прага на къщата. Отнякъде долита силен шум, нещо започва да
вие и трака.
- Госпожо Льо Местр? - провиквам се в преддверието и пак
почуквам на отворената врата.
Зад себе си чувам да завива кола по чакълестата алея.
Изведнъж се чувствам като натрапник, задето съм влязла в
антрето на тази жена, и инстинктивно се скривам вътре, зад
входната врата на Мод. Осъзнавам грешката си прекалено късно,
това е най-лошото, което можеше да направя. Сега съм заклещена
вътре. Надничам през прозореца, надявам се да е доставчик, който
ще си тръгне бързо. Но не е доставчик. Мъжът, който слиза от
колата, е Кийт - Кийт Пчеларя от общинския панаир.
- Мамка му! - промърморвам през зъби.
Кийт и без това вече си мисли, че съм откачена преследвачка
на мъже. Ами ако е тук, за да предупреди Мод, че някаква смахната
се опитва да се добере до нея, и после двамата ме намерят как се
крия зад вратата й? Изобщо няма да изглежда добре. Така, както
съм се свила под прозореца, панически започвам да се оглеждам за
друго място, където бих могла да се скрия.
Кийт се качва до входната врата и се провиква точно като мен.
Изчаква, после чувам глас, идващ някъде отвисоко над главата ми,
и инстинктивно се опитвам да се залепя на стената като
саламандър.
- А, ти ли си се развикал? - долита женски глас от горния етаж. -
Пуснах сушилнята и тя пак се раздрънча. Влизай. Ще се видим в
градината.
По мен се стича ледена пот, устата ми е пресъхнала. Как успях
да се вкарам в подобна ситуация? Чувствам се като обирджия,
наистина скапан обирджия, който не иска да краде нищо.
Притеснявам се, че Кийт ще види куфара до верандата, но той
вече е във вестибюла.
- Имаш ли нужда от помощ горе, Мод? - провиква се той към
стълбището.
Затаявам дъх. Страхувам се, че ще ме чуе как дишам. Ако
затвори вратата, ще ме види легнала на пода като човешка
възглавничка срещу течение. Чувам стъпки горе.
- Не, слизам, Кийт, само след минута - долита гласът, който
трябва да е на Мод.
Виждам само едно малко по-сигурно място, където мога да се
скрия: ниша в коридора, пълна с палта, само на няколко крачки от
мен. Кийт е обърнат с лице към стълбището и шумът от
сушилнята още гърми през дюшемето - това може да е
единственият ми шанс да се преместя. Поемам си дълбоко дъх и се
втурвам на пръсти към нишата, после бързо се мушвам навътре в
гората от палта, придърпвайки пред себе си кафяво яке „Барбур“.
И точно тогава чувам стъпки по стълбището и Кийт да казва „А,
ето те“. След това прищракването на затварящ ата се входна
врата... МАМКА МУ!
Надзъртам иззад палтата и виждам шейсетина годишна жена с
посивял кок и карирана пола, застанала пред вратата до Кийт.
- Ама че приятна изненада - казва жената, която трябва да е
Мод. - Слънцето се показа, трябва да седнем в градината.
Да, да, седнете в градината, за да мога да се измъкна
незабелязано през входната врата.
- Само да си взема очилата.
- Сутринта те търсеха на панаира - казва Кийт и тръгва след
Мод в една от стаите по коридора.
В този момент трябва да се разкарам, да се спусна към
отворената задна врата, докато съм извън полезрението им, но
искам да чуя какво ще й каже за мен, затова оставам на мястото си.
- Онова момиче, дето погрешка е взело куфара на Джаспър на
летището. Останала е с впечатлението, че той трябва да е взел
нейния.
Джаспър! Джаспър! Най-накрая знам името му, обожавам
името Джаспър! Съвършено е. Лора и Джаспър, Джаспър и Лора -
определено звучи добре.
- Не исках да рискувам да й дам адреса ти - знаеш ли, държеше
се малко... странно.
Странно? Проклетият му Кийт, позволява си да ме критикува.
Именно моето предаване донесе на панаира толкова
необходимите клиенти.
- О, да - казва Мод, - получих доста объркано съобщение, но не
успях да разбера номера, за да й звънна, линията много пращеше.
Двамата излизат от стаята и се връщат обратно във вестибюла.
Изпуснах шанса си да се измъкна през градината.
- Джаспър се обади, че си е забравил телефона в лондонския
апартамент, така че тя няма как да се свърже с него. Снощи е
отишъл направо на тренировката със спасителни лодки в Сеймур
Тауър, затова подозирам, че е напълно неоткриваем.
- Но ще се върне за рождения ти ден утре, нали?
 - О, да, мисля, че ще се върне довечера. Значи е задигнал чужд
багаж, така ли? О, господи! Имаш ли подръка номера на момичето?
Все пак ще опитам да й се обадя и да й обясня. Какво те накара да
мислиш, че е странна?
- Беше доста цапната в устата и очите й имаха налудничав,
истеричен блясък - казва Кийт.
ЦАПНАТА В УСТАТА! НАЛУДНИЧАВИ ОЧИ? Изобщо не
използвам неприличен език! Сериозно, Кийт присъства на
единствения случай, когато съм ругала на публично място.
Сега не ги виждам, в другия край на преддверието са, но чувам
шумолене на хартия и после вдигане на слушалка от вилката. По
гърба ми потича ледена вадичка пот, когато осъзнавам какво ще
стане - тя набира номера ми, а звукът на телефона в чантата ми не
е изключен. Ще започне да звъни и те ще откачат, като го чуят в
къщата. Ще стане като във филм на ужасите - Кийт може да ме
убие с ръжена от камината и дори няма да отиде в затвора, защото
аз съм натрапницата, която се крие зад кафяво яке „Барбур“ в
нишата за палта на Мод.
Ровя из чантата си, прехапала устни, за да потисна безмълвния
си писък, и успявам да включа мобилния на тих режим, точно
когато екранът светва. Далече някъде от дъното на коридора
чувам как Мод ми оставя съобщение, че Джаспър е загубил
телефона си и е на тренировка цял ден, но тя ще му предаде да ми
се обади за куфара веднага щом се върне.
С изключен в последния момент телефон, имам няколко
секунди да осмисля факта, че Джаспър е доброволец - човекът
просто става все по-добър с всяко ново нещо, което научавам за
него. Има апартамент в Лондон, страхотно име и спасява хора в
морето. Сигурно има много мускулести бицепси, след като по цял
ден вади паднали във водата. В ума ми спонтанно изскача
неканена картина на ръката на Тед, когато си събличаше
тениската, след като се беше хвърлил в морето, за да ме търси -
мускулеста, да, силна, но елегантна...
Докато размишлявам за това колко секси може да е една ръка,
чувам стъпките на Кийт и Мод отново да пресичат вестибюла и се
пъхвам още по-дълбоко зад палтата. Ама това наистина е много
дълбока ниша, тук може да се вмести и къса пътека за боулинг.
- Е, кога да ти донеса подаръка за рождения ден? - пита Кийт.
За момент се ядосвам заради Джаспър: по-добре е да не даваш
кошера на Мод, Кийт, предполага се, че трябва да е изненада.
- Ох, какъв си калпазанин - киска се Мод. - Знаех си, че има
причина да наминеш днес, когато знаеш, че ще съм сама.
- Госпожо Льо Местр, потресен съм, че ме подозирате в подобни
низки мотиви. Тук съм единствено в качеството на приносител на
известие... макар че, ако желаете нещо дребно... знаете, че винаги
се радвам да ви услужа. - Гласът на Кийт преминава в тихо
мъркане.
Спират да говорят и чувам звуци, приличащи на тези от
целувка. Не! Мод и Кийт? Не очаквах такъв обрат. Трябвала
наближават седемдесетте, кой на седемдесет се целува?
- Моя пчелна кралице - казва Кийт, - съблечи се заради мен.
Какво?! Те! Не мога да повярвам на ушите си. Осмелявам се да
надзърна с половин око иззад якето и наистина виждам как Мод
пуска карираната си пола, дълга до коленете, да се плъзне на
лакирания дървен под. Кийт стои и гледа, а белите му рошави
вежди подскачат нагоре-надолу като сенилни гъсеници върху
трамплин.
- Хайде, чакам градинарят да дойде в четири, така че ще трябва
да си бърз - казва Мод.
- На кушетката - мърка Кийт и чувам поредното мляскане.
Очите ми се стрелват из вестибюла и за мой ужас съзирам
зелена кушетка точно срещу скривалището ми. Моля те, не, кажи
„не“, Мод, сигурна съм, че предпочиташ хубаво, удобно легло, а не
едно бързо чукане в антрето.
- Харесваш кушетката само защото можеш да се хванеш за
рогата - казва Мод, кикотейки се като момиче. И естествено, точно
над кушетката виждам два огромни рога, стърчащи от еленски
череп. - Само да знаеше Франк за какво се използва
отвратителното му семейно наследство.
Божичко, кой е пък този Франк? Съпругът й ли? Чакай, чакай,
Кийт не беше ли женен? Ами да, на панаира го питах как се е
запознал с жена си. Фабулата се заплита. Май съм свидетел на
тайна афера?
- Е, чувството ми за равновесие не е като едно време - хили се
Кийт и чувам звук от сваляне на цип на панталон.
Затварям очи и чувам в ушите си как сърцето ми бие бясно в
гърдите. Дали да не се предам сега? Май е по-добре да ме
арестуват за нахлуване в чужда собственост, отколкото да стана
свидетел на предстоящото. Но вече е твърде късно. Осмелявам се
да надзърна пак иззад якето и виждам, че Мод сега седи на
кушетката, а Кийт разкопчава жилетката й и се навежда да я
целуне по врата. Отдръпвам бързо глава като ужасена костенурка.
Може да се налага да седя тук, но категорично не се налага да
гледам.
Кушетката започва да скърца и аз вадя телефона си, за да се
разсейвам с нещо. Но даже и да не гледам, самите звуци, които
чувам, извикват картина в главата ми. Ами ако Кийт вземе, че
изтръгне онези рога от стената? Ами ако те паднат и ги нанижат в
някакъв ужасяващ секс кебап и аз трябва да изскоча от
скривалището си, за да извикам линейка? Кушетката също ме
притеснява. Прилича ми повече на някаква декоративна мебел,
отколкото на нещо, създадено за сериозни действия.
Ако има добра страна в тази ужасна ситуация, то тя е, че
намирам нещо много утешително в това, че двама почти
седемдесетгодишни още правят доста задоволителен секс, ако се
съди по звуците. Това ми вдъхва надежда - имам още трийсет
години да изживея мечтания секс като по филмите.
Отварям групата „Секси гадже с куфар“ в приложението
„Уотсъп“ и изпращам съобщение на Ваня и Ди.

Лора: И така, случайно влязох в къщата на майката на СГК и

сега слушам как тя прави секс с ЖЕНЕНИЯ председател на
обществото на пчеларите - в преддверието си.

Появяват се точки, докато Ваня пише. Скърцането на

кушетката ескалира, карайки ме да си мисля за мишка пред
инфаркт.
 Ваня: КАКВО?!!
Лора: Без майтап. Става в момента. Крия се в алкова й за
палта.

Появяват се още точки.

Ди: Какво е алков за палта?

Лора: Знам, знам, доскоро дори не знаех, че съществува. Обаче е
супер полезен, нещо като шкаф без врата. Хубав, лесен достъп до
палта на влизане или излизане от къщата. Смятам да сложа един
в къщата на мечтите си.

Докато пиша, получавам съобщение от баба.

Баба: Лора. Съжалявам, че постоянно се разминаваме.

Посещението на битпазара беше страхотен успех. Можеш ли да
говориш сега? Довечера сме в „Стич & Бич Клъб". Приложена -
снимка на последния ни строителен проект - можеш ли да
отгатнеш какво е?

Отварям снимка на широка ъгловата сграда, изработена от

кибритени клечки, с голяма кула, стърчаща в средата.

Ди: Изпрати ми снимка. Не ти вярвам.

Лора: На какво? На живото секс шоу или на алкова?

Шумовете зад палтата ескалират и аз подпирам телефона

между коленете си, за да запуша ушите си с пръсти. Разбира се, че
няма да им направя снимка, не бих и помислила да наруша
личното им пространство. Е, очевидно не повече от това в
момента. Телефонът ми светва с ново съобщение и вадя един
пръст от ухото, за да го отворя.

Баба: Това не е секс шоу, Лора, беше галерията „Тейт Модърн"!

 Объркана, скролвам назад и разбирам, че съм изпратила
последното съобщение, предназначено за Ди, на баба. Ох,
тъмнината в нишата с палтата и всички тези ужасяващи звуци
затрудняват ефективното ползване на „Уотсъп“.

Лора: Извинявай, бабо, проблем с телефона, това съобщение не

беше за теб. Ясно виждам, че е Тейт, чудесна работа! Може ли да
поговорим утре? Малко съм заета в момента. Хх

Наистина искам да й разкажа за всички онези налудничави

неща, които леля Моника ми наговори, но не мисля, че този
разговор е подходящ за „Уотсъп“. Завъртам телефона и си правя
снимка в нишата. Без светкавица доста приличам на вещицата от
Блеър, бялото на очите ми свети ярко на фона на палта от туид и
промазани якета. Изпращам я на Ди и Ваня.

Ди: Защо си в къщата й, Лора?!

Лора: Дълга история. Дали присъствието ми на тази сцена я
изключва като моя потенциална свекърва?
Ваня: Не и ако е добра в секса, може да е наследствено.
Ди: Сигурно ли е, че оня с пчелите не й е съпруг?

Не мисля. Не живее тук, освен това не смятам, че женените

двойки правят секс в антрето си. Ами ако Джаспър не знае за
връзката им, значи, когато се срещнем, тази тайна ще тежи на
съвестта ми? Защо идеалното ми сладурско запознанство трябва
да е толкова ужасно заплетено?
На екрана на телефона ми отново се появяват трите точки.
Баба ми пише.
Запушвам отново и двете си уши, когато краката на кушетката
започват да се местят по пода на вестибюла. Задавени гласове и
после - махам пръстите си - тишина, благословена тишина.
- О, кралице моя - мърка Кийт.
- Непоправим си - разсмива се Мод.
- Предпочитам синия диван във всекидневната ти,
възглавниците са по-меки - казва Кийт.
 Тези двамата явно са като зайци, правят го във всяка стая. При
повечето от връзките, които съм имала, сексът е бил в леглото,
под завивките, на намалено осветление за създаване на
„настроение“. С изключение на австралиеца Картър, който не
можеше да прави секс в хоризонтално положение заради гърба си
и имаше предпочитание към стълбите, но това си беше доста
изръбващо и неудобно. Леле, наистина ли завиждам на дивия
сексуален живот на Мод?
- Да пийнем „Ърл Грей“ в градината, какво ще кажеш? Изпекла
съм от онези маслените бисквити, които обичаш - предлага Мод.
Наистина завиждам. Особено сега, когато ще си похапват
бисквитки след секса - това са най-вкусните бисквити. Екранът на
телефона светва от ново съобщение от баба.

Баба: Обаче съм съгласна, че кулата на „Тейт" е прекалено

фалическа. Казах на Пам, че трябва да направим кулата „Оксо" -
много по-ясно различима е. Къде се намира този „Алков", може той
да е следващата забележителност, с която да се заемем?

Кийт и Мод се обличат спокойно, после тръгват, бъбрейки си,

към стая в края на коридора, която предполагам е кухнята. Това е
най-добрият момент да офейкам. Чувствам се като в
„Изкуплението Шоушенк“ - трябва само да стисна нос и да
преджапам през канализацията на ужаса към свободата. Поемам
си дълбоко дъх и се втурвам като газела през вестибюла - ще
вдигна голям шум, ако отворя дъбовата врата, но френските
прозорци към градината са още отворени. Прелитам покрай
кухнята, спирам за части от секундата, за да погледна нещо на
стената, спринтирам около къщата, грабвам куфара зад колоната
до верандата и хуквам по алеята за коли по-бързо, отколкото
някога съм тичала.
Докато препускам с джапанките, сърцето ми блъска в гърдите
от адреналина, от страха да не ме хванат, но също и от възбуда -
защото снимката, която зърнах на излизане, ми каза нещо:
Джаспър льо Местр е... красивият мъж от летищ ето. Гаджето със
секси куфара е Готиният с тампоните! Но вече не трябва да го
наричам така. Джаспър, сега той е само Джаспър.

4 септември 1991 г.
Скъпи мой Ал,
Не мога да повярвам, че лятото свърши. Копнея за шума на
морето. Липсва ми водата, липсва ми Джърси, липсваш ми ти - все
едно липсва частица от мен. Налагали се да започнеш работата в
Гърция толкова скоро? Това значи, че ще те видя само два пъти
преди Коледа. Телефонните разговори и писмата не могат да
заместят твоята компания, твоите ласки, твоето лице.
Трябва да признания нещо - взех монетата с мен в Бристол.
Исках да е изненада, но сега се притеснявам да не би да забележиш,
че я няма и да си помислиш, че се е загубила. Възнамерявам да й
поръчам обков и стъклено капаче, така че да може да се носи като
медальон на врата - двете половини свързани заедно в една.
Надявам се, че ще е готова да следващия уикенд и ти ще можеш да
я върнеш на баба си - тя ще е във възторг, нали, Ал? Не издавай
тайната.
Страшно ми липсваш.
Твоя Ани
 Глава 14

- Някакъв късмет с лова на мъже? - пита ме Тед, когато се

срещаме пред хотела.
- Не съвсем - промърморвам.
Нямам желание да му кажа на какво станах свидетел в къщата
на Мод. Прекалено много се срамувам, за да призная как съм
влязла в дома й. Но му казвам, че Джаспър трябва да се върне тази
вечер от тренировка със спасителна лодка, затова очаквам скоро
да си получа куфара. Че сигурно е захвърлил багажа си, преди да
замине, и дори още не е разбрал грешката.
- Купих ти нещо - казва Тед и ми подава кафявата хартиена
кесия, която стои в скута му, а аз я отварям, бърчейки чело от
любопитство.
- „Чудесата на Джърси“ - обяснява той. - Нали искаше да
опиташ местната кухня? Познавам една жена, която ги прави по
старомодния начин.
В кесията има дузина малки хапки от пържено тесто. Вземам
една и отхапвам, после предлагам на Тед. Меки и сладки са, още
топли и аз мъркам възхитена.
- Ох, наистина са много вкусни - казвам и покривам уста с ръка.
Тед кимва леко в знак на съгласие. - Много мило от твоя страна.
Надявам се, че не си си създал много грижи заради мен. Колко
струват?
Но той махва с ръка, леко засегнат, че-изобщо споменавам за
пари.
- Напомнят ми за... Бил ли си някога в Ню Орлиънс? - питам и
той кима.
- За поничките „Бение“?
- Да! - Ухилвам се, изумена, че знае за какво говоря. - Няма по-
добри от тях.
Едно лято, когато бяхме на двайсет и шест, с Ди направихме
пътешествие из Щатите. Беше най-вълнуващата почивка, на която
съм била, чувствахме се като Телма и Луиз, но без тъжния край.
 - Ти кога беше в Ню Орлиънс?
Тед мълчи, а лицето му се променя. Мъничките бръчици от
смях около очите му изчезват.
- Жена ми Белинда, тя обичаше да пътува - казва той тихо и аз
се притеснявам, че размътих чистия поток на разговора ни.
- А ти не? - питам, макар да се досещам за отговора. -
- Някога обичах - казва той с вперени напред очи. - Когато се
запознахме, и двамата изпитвахме страст към скитането.
Занимавахме се с опазване на околната среда, поемахме задачи
на далечни места и живеехме с раници на гърба. За нас нямаше
граници. - Тед изсумтява пренебрежително. - Предполагам, че аз
бях този, който се промени. Един ден реших, че искам да стана
лекар. Трябваше да се установя някъде, за да уча, и после открих,
че скитничеството вече не ме привлича.
- Но не и тя? - питам предпазливо.
- Тя каза, че няма нищо против да се установи за малко, но
винаги съм усещал някакво неспокойствие у нея. Мисля, че
асоциираше застояването на едно място с тривиалния живот. В
прощалната си бележка пишеше, че не иска живот, изпълнен със
сметки за газ и „отскачане за мляко“, групите майки, виснали пред
вратата на училището, миенето на колата през уикенда,
посещения във фризьорския салон.
- Но ти го искаше?
- Посещенията във фризьорския салон ли? - казва Тед с тъжна
усмивка и потупва брадата си по начин, който ме кара да се
усмихна.
- Е, да, може би исках другото - повдига рамо той. Макар че в
общи линии исках единствено нея.
Сега, като го гледам, мога да си представя как изглежда едно
разбито сърце и за миг се питам дали любовта наистина си
заслужава. Мама казваше, че след като татко починал, никога
повече не се влюбила. Питам се дали ако имаше избор, щеше да
замени тези три щури години с него за цял живот с някой друг,
особено ако любовта трябваше да се разстеле равномерно във
времето. Чудя се дали за тези от нас, които вярват в сродните
души, залогът не е прекалено голям. Дали животът, докато те се
появят или след като си отидат, не е прекалено самотен. Ами ако
никога не се появят?

Когато се връщаме в „Сейнт Уан“, наближава пет. Санди сгъва

салфетки и ги слага върху картонените чинии на масата в
градината на Джери. Запознава ме с мъжа си Илидио, който
стърже мазно барбекю, за да го занесе долу на плажа. Той има
тъмна, остра рошава черна коса и лице, което мама би описала
като „обветрено“. Питам дали мога да помогна с приготовленията
за купона, но те настояват, че всичко е под контрол, затова
използвам възможността да си взема душ и да си измия косата.
Вчерашните ми дрехи от хотела вече са тук, но Санди ми е
оставила смарагдовозелена рокля тип „прегърни ме“, което е
много мило от нейна страна. Роклята ми е много голяма, но е
чиста, и ако увия колана два пъти около талията си, изобщо не
изглежда толкова зле.
Лаптопът ме гледа укорително. Трябва да измисля нещо за
минипочивката, да измисля причини да посетиш Джърси извън
летния сезон. Суки иска нещо оригинално и аз разчитах, че
посещението тук ще роди някаква идея. Сещам се за „Чудесата“ на
Тед и историята му, че се правят само при прилив, за местния
панаир с всичките му там домашно приготвени неща, за
картофените полета и кравите. Храната сякаш заема основно
място в идентичността на острова. Дали не мога да разкажа
историята на посещението си тук чрез храната: „Вкусът на
Джърси“ или нещо подобно?
Докато идеята бавно се оформя в главата ми, получавам
съобщение от Ваня.

Ваня: Успя ли да се спасиш от секс зандана? Мислех си за това,

което каза - дали може да си едновременно и феминистка, и
романтичка. Много харесвам този текст на Ърта Кит „ Влюбена
съм в себе си и искам някой да го сподели с мен. Искам някой да
сподели мен с мен. “. Така се чувствам аз. В.
 Харесва ми, че е продължила да мисли за разговора ни. Колко
нощи сме стояли будни на чаша вино, говорейки си за „Шитс
Крийк“ в един момент и за Достоевски в следващия. Как ще си
намеря съквартирантка, която да я замени?
Отвън чувам гласове. Подавам глава от вратата и виждам хора,
които се събират на плажа до нивите. Тед връзва балони на
стената покрай тясната пътека към морето и усещам как ми се
иска да отида при него.
- Как си с дробовете? - пита ме той и ми подава два балона за
надуване.
- Отлично - казвам и вземам единия.
Тед ме поглежда, спирайки очи върху усмивката ми.
- Изглеждаш доволна от себе си?
- Твоите „Чудеса“ ми дадоха идея за статията.
- С осемдесет бухтички около света? - предлага той.
- Нещо подобно.
- Обади ли се вече твоят тип с куфара?
- Още не, но ще се обади. - Вирвам брадичка и Тед ми се ухилва
с неразгадаема физиономия.
- Тед, Лора, слизайте тук! - достига до нас гласът на Сан- ди от
плажа. - Илидио ще препече наденичките до въглен, ако някой не
го спре.
- Хванаха ни, че бездействаме - казва Тед. Затиска балоните с
един камък на стената, после се отблъсква от нея.
Цялото село Л‘Етак се е изсипало на прощалното парти на
Джери. Вечерта е топла, съвършена е за плажен купон, хората са си
донесли сгъваеми столове, за да насядат около огъня. Трийсетина
души сме, няколко семейства и стари приятели на Джери от целия
остров. Тук са и поне половин дузина от голямото семейство на
Илидио. Той ми разказва, че родителите му са дошли от Мадейра,
когато е бил бебе, и майка му така се е влюбила в Джърси, че
убедила всичките си сестри да се преместят тук.
Седя между Санди и Тириза, сестрата на Илидио. Двете ме
разпитват каква е моята връзка с Джърси. Обяснявам им, че
семейството на баща ми е оттук.
- Как се казват? - пита Санди.
 - Ами, аз съм Льо Кейн, това е фамилията на баща ми, но
неговия баща е бил Блемпайд.
- Истински джърсийски имена - обажда се Тириза.
- Извинявай, Льо Кейн ли каза? - пита Санди, сбърчила чело. -
Л-ьо-К-е-й-н?
Кимам. Свикнала съм да изреждам името си по букви.
- Хм, ще разбереш, че тук се произнася Льо Кен - избухва в смях
Санди.
- Моля? Не, не е възможно, откъде накъде ще е... - замлъквам.
Санди се превива, хриптейки като африкански глиган.
- Повярвай ми, това е обичайно джърсийско име и се произнася
на френски - Кен.
Мислено се връщам назад. Та нали и жената на летището ме
нарече Льо Кен. Сега се замислям, че винаги съм поправяла
другите, защото си мислех, че не знаят как е на английски. Защо
мама не ми е казала?
- Но тук никой не говори френски! - казвам възмутено.
-Използвате френски имена, но ги изговаряте на английски.
Когато Санди най-накрая престава да се превива от смях, че
цял живот съм произнасяла грешно собственото си име, казва:
- Първоначално това е бил френски остров, преди Уилям
Завоевателя да нахлуе тук.
- Остава част от Нормандия до хиляда двеста и четвърта
година. Местният език - джерие - идва от нормански френски
-намесва се мъжът, който седи до Санди. Той е около шейсет
годишен, целият облечен в кафяво и има дълга прошарена коса,
вързана на опашка.
- Това е Реймънд - той е нещо като експерт по острова -
обяснява Санди и ококорва очи срещу мен.
- Всички местни имена са френски - продължава Реймънд. -
Някои са си запазили произношението, други са попаднали под
английско влияние, което е малко объркващо, но имената на
хората винаги са били на френски.
Ще трябва ли да си сменям името? - чудя се аз, а Реймънд се
приближава със стола си до нас.
 - Историята на Джърси датира повече от двеста и петдесет
хиляди години - обяснява той. - Остров е само от шест хиляди.
Санди продължава да ме наблюдава, без да мига. Навярно се
притеснява, че Реймънд се кани да ми разкаже цялата история на
острова, затова бърза да смени темата.
Разказва ми как Тед обичал да се измъква през нощта, за да
кара сърф, когато знаел, че се очаква висока вълна, и после отивал
на училище с водорасли в косата. Тириза ми разказа как прекарал
цял уикенд край къщата на майка й, за да я пази от прилива. Не ми
е удобно да им кажа, че съм само гост, поканен на купона, и че съм
се запознала с Джери същия този следобед.
Тед ги чува да говорят за него от другата страна на огъня.
Поклаща глава, но очите му се усмихват, и сега с бира в ръката и
приятели около себе си, той изглежда много по- спокоен и
отпуснат, отколкото през целия ден. Най-накрая е оставил онзи
отвратителен каскет вкъщи. Май съвсем наскоро е навършил
четиресет. Сега, като го гледам без шапката, мога дори да кажа, че
е на трийсет и нещо. Трудно е да се определи възрастта на човек,
когато половината му лице е скрито под огромна, рошава сива
брада.
Илидио идва и се настанява на пясъка в краката на Санди.
Виждам как протяга ръка и хваща нейната. Привързаността им е
толкова естествена, толкова приятно непосредствена. Мисълта за
това ме подсеща да проверя телефона си, да видя дали е включен
в очакване на обаждането на Джаспър. Мод каза, че той ще се
върне тази вечер. Сигурно ще ми звънне веднага.
Вземам една кана от къмпинг-масата, която изпълнява ролята
и на бар, и доливам чашите на хората в кръга. Когато стигам
Джери, той ме кани да поседна на празния стол до него.
- Всички са много мили, нали, Лора? - пита ме и аз примъквам
стола си по-близо, за да го чувам по-добре.
- О, да - кимам, - невероятни са.
- Ама че хубава вечер, а? - кима той към избледняващата
светлина на хоризонта и обагрените в червено облаци, когато
слънцето залязва зад тях.
 По лицето на Джери няма тревожни бръчки; той изглежда
весел, въпреки че се сбогува с всичко това, с единствения дом,
който познава. Гледам как крайниците му се тресат непрекъснато
и усещам колко изтощително трябва да е състоянието му. Чашите
сангрия, които вече съм изпила, дават кураж на любопитството
ми.
- Може ли да ти задам един личен въпрос, Джери?
- Разбира се, това са най-готините въпроси - усмихва се той и
разширява любопитно очи.
- Как успяваш да поддържаш толкова добро настроение при
твоето състояние? Не се ли тревожиш какво те очаква зад ъгъла? -
Той мълчи и започвам да се притеснявам дали не съм го
разстроила. - Извинявай, май беше доста грубо.
- Въпросът си беше много добър - казва той, стискайки здраво
картонената чаша в ръката си. - Работата е там, че при
дегенеративно състояние като моето, ако се връщам постоянно
към нещата, които съм можел да правя преди, към нещата, които
съм обичал - към плаването, дърворезбата, свиренето на китара, -
това само ще ме депресира. По същия начин, ако обърна поглед
към утрешния ден, несъмнено ще мога да правя по-малко,
отколкото мога да правя днес. Тре- морът и зрението ми ще се
влошават, походката ми ще е все по-нестабилна. Това са неща,
които ще се влошават - казва той с усмивка. - Затова, след като не
мога да гледам назад и не мога да гледам напред, не ми остава
друго освен да живея тук и сега. Днес мога да седя до огъня и да
говоря с приятелите си. Днес мога да гледам залеза, нищо че
очертанията са малко размазани. Днес се запознах с нова
приятелка и се радвам на компанията и оживения ни разговор -
кима бавно към мен. - Римският поет Хораций, на когото
принадлежи фразата „сагре diem“8, е казал: „Животът кратък е, ти
остави встрани далечните надежди. Цени мига, не вярвай ти
напразно в утрешния ден.“9.
Всичко, което имаме, е утрешният ден, Лора.
Обзема ме спокойствие, докато го слушам. Думите му са като
бащина милувка по косата. Кара ме да се питам колко нищожни са
моите проблеми в сравнение с неговите, колко незначителни са
всички тези неща, за които се тревожа, и колко ли време съм
загубила в мисли за миналото и притеснения за бъдещето. Колко
пъти съм се чувствала ощетена и съм питала „защо аз?“ Защо
точно аз трябваше да загубя и двамата си родители, преди да
навърша двайсет и седем? Поглеждам Джери, виждам какво е
загубил той, но се съмнявам, че изобщо някога си е задавал
въпроса „защо аз?“
От другата страна на огъня се изправя Тед и чука две бутилки
една в друга, за да привлече внимание. Санди обикаля кръга и
долива чашата ми.
- Тези, които ме познават, знаят, че изобщо не си падам по
речите - подхваща Тед и от групата се разнасят шеговити
подвиквания, - обаче искам да кажа няколко думи за мъжа, когото
сме се събрали да почетем. Сигурен съм, че и той ще каже няколко
думи за себе си.
Джери вдига чаша и отвръща:
- Винаги - при което всички се разсмиват.
- Първо, искам да кажа, че това не е прощално парти. Татко се
мести съвсем наблизо, в Ейкърбрук, и знам, че всички ще го
посещавате. Ако не го правите, той ще ви се обажда непрекъснато,
за да ви убеждава да отидете... О, и като си говорим за това, моля
ви, носете му от онези бисквити със сирене, които толкова обича. -
Всички се смеят, а Джери хапе устни и кима в знак на съгласие. -
Но, макар и не сбогуване, преместването му слага край на една
ера. Семейството ни е живяло в „Сан Енюи“ над двеста години и
знам, че къщата е била свидетел и на щастливи, и на много тъжни
моменти. Затова бих искал да вдигна чаша за „Сан Енюи“ - тази
красива къща, дом на миналото и настоящето на семейство
Палмърстън. Пожелавам на този, който ще я вземе, да е толкова
щастлив тук, колкото бяхме ние.
Всички вдигат чаши и се чува мърморене „За „Сан Енюи“.
- И татко, въпреки че животът ти се промени толкова много
през последните няколко години, искам да кажа, че никога не съм
виждал човек, който да приема отреденото му от съдбата с по-
неукротим оптимизъм. Мисля, че всички ще бъдем много по-
щастливи, ако утре се събудим и се опитаме да приличаме повече
на Джери.
Преглъщам буцата в гърлото си, после оглеждам хората в
кръга и виждам, че не само аз съм трогната от думите на Тед. Той
сяда, а останалите продължават да ръкопляскат. После Джери се
изправя на крака с помощта на приятеля си Реймънд.
- Много шум за един треперещ дядка като мен - започва той,
намигайки на приятелката си Рут, - но оценявам усилието, а и Тед
не бърка за бисквитите със сирене. О, и слоу джин, ако обичате. -
Хората се смеят, а Рут се усмихва и поклаща глава. -Нямам много за
казване. „Променил се е“, мислите си вие, но в този живот съм
научил нещо, което ми го каза една мъдра жена: „Приливът и
времето не чакат никого“. Затова грабвайте сърфовете и хващайте
вълната, дори през цялото време да се тресете като детска
дрънкалка, за- щото още нямам никаква информация дали на
небето има приличен сърф.
Всички го аплодират, Илидио надава вик, а Джери бавно се
покланя на тълпата, после внимателно сяда обратно в стола си.
- Хубаво е да има сърф на небето, иначе няма да ида - провиква
се Тед към Джери.
Думите карат очите ми да се напълнят със сълзи и прехапвам
бузата си отвътре, за да задуша чувството. Не е нормално да съм
толкова чувствителна, та аз се запознах с този човек едва днес
следобед.
Партито се оказва страшно забавно, особено като се има
предвид, че повечето от присъстващите са над седемдесет. Бъбря
си с приятели на Джери, помагам на Илидио с барбекюто и тичам
да раздавам наденички в салфетки. Санди не спира да долива
чашата ми с нейната сангрия по „тайна рецепта“, която придава
блясък на бузите ми, а малко по-късно и леко залитане на
походката ми. Джери се смее и разговаря с всички, кани хората да
седнат до него, за да е сигурен, че е отделил време за личен
разговор с всеки.
- Знаеш ли, Джери прави едни от най-добрите шкафове, които
съм виждал - разказва ми Илидио, като долива вече пълната ми
чаша. - Научи ме на всичко, което знам, но никога няма да стана и
наполовина толкова добър колкото него.
- Изработва ги покрай карането на такси? - питам.
- Толкова дълго доизкусурява всеки един, че не изкарваше
много пари от тях, таксито ги изхранваше. Но да работи с дърво
винаги му е било страст - обяснява Илидио. - Тъжно е да виждаш
целия този талант в ума му, неспособен да излезе повече изпод
пръстите му.
Думите му ме подсещат за мама и дарбата й да създава бижута,
заминала си с нея.
- Но ти все пак ги правиш, макар да мислиш, че никога няма да
станеш добър като него - подхвърлям на Илидио.
Той повдига рамо и отпива дълга глътка от бирата си.
- Повечето от нас никога няма да станат най-добрите в това,
което правят. Но това не е причина да се откажем.
- Имаме нужда от музика, това не е никакъв купон без музика -
провиква се Реймънд, приятелят на Джери, мъж на шейсет с дълга
сива коса, вързана на опашка. Вдига китара, подпряна до него и я
пуска по кръга. - Предайте я към Тед.
Тед поклаща глава и размахва ръце в знак, че не я иска.
- Хайде де! - писва Сандра, после се люшва към мен, разливайки
сангрията си на пясъка. - Подхвани нещо.
Хората започват да пляскат в такт. Тед взема китарата, но се
опитва да я предаде на следващия в кръга, не иска да я задържи.
- Едуард Палмърстън - казва Джери твърдо и всички престават
да говорят, за да се чуе слабият му глас. - Направи удоволствие на
твоя старец в последната му нощ на свобода, а? Ако аз можех да
свиря за приятелите си, щях да го направя.
- Знаеш, че не може вечно да залагаш на Паркинсона си, татко -
казва Тед, взема китарата и приятелски се смръщва на Джери от
другата страна на огъня. - Вчера се опита да ми каже, че имал
право на печената филийка, която си бях намазал, защото било
голямо усилие да си я намаже сам.
Джери свива комично рамене и няколко души се разсмиват.
Седя през няколко души от Тед, но виждам лицето му в светлината
на огъня. Доколкото го познавам, не мога да си представя, че за
него ще е удоволствие да свири пред хора.
- Някакви желания? - пита той, очите му минават по кръга и
спират върху мен.
- Shakе it off на Тейлър Суифт - казва Джери, размахвайки
бастуна си във въздуха.
- Hippy Shakе - провиква се Реймънд.
- Shak е your Body - предлага трети.
- Shakе, Rattle and Roll - разсмива се Джери - плейлист в мой
стил.
- Виждам, че се заформя тема - казва Тед, поклащайки глава с
шеговито неодобрение.
Хората замлъкват, когато той минава по струните и после
започва опростена версия на Shakе it off.
Използва само няколко основни акорда, гласът му не е идеален,
но има нещо в изпълнението му, което създава задушевно
настроение, и аз не мога да сваля очи от него. Санди прошепва в
ухото ми:
- Нали ти казах, че е талантлив? - После ме пита: - Още сангрия?
- докато долива чашата ми.
Джери и приятелката му Рут сега стоят на пясъка и танцуват,
хванати за ръка. Изглежда, той си прекарва страхотно. Хвърлям
поглед назад към Тед, който в същия момент ме поглежда, и очите
му проблясват златисти в светлината на огъня. Наближава края на
песента и слагам чашата си на пясъка, за да мога да ръкопляскам
като хората. Следващите двайсет минути Тед изпълнява песните,
за които го молят, а аз си пийвам, танцувам и се радвам на
приятния момент.
- Е, добре, последна песен - обявява той с престорено
предрезгавял глас. - В противен случай утре няма да мога да
говоря.
- Това беше планът ми - отвръща му Джери.
- Може ли и аз да помоля за една? - питам, обикаляйки кръга, за
да се мушна до Тед.
- Чакай да отгатна, приятеля ти Фил? - пита той тихо, така че да
го чуя само аз.
 Кимам ентусиазирано, после спирам, защото главата ми се
завърта.
- Не знам думите на нито една от ужасните му песни - казва Тед
с предизвикателен поглед.
- Лъже - провиква се Санди, която подслушва какво си говорим.
Тед въздиша с престорено примирение, поглежда надолу към
китарата и дрънва акорд. Веднага го познавам. Свири You Cant
Hurry Love и знае доста от думите.
Хората стават пак, за да танцуват, но аз изведнъж се усещам
прекалено пияна, затова оставам да седя до него и леко се
полюшвам в ритъма на музиката. Песента ми напомня за татко, за
всички онези дългосвирещи плочи, които той е запазил за мен.
Кара ме да мисля за моментите в живота ми, когато тази музика
ми е помагала. След това се сещам за партитурите в куфара и съм
по-сигурна от всякога, че те трябва да означават нещо, че има
пътечка с трохички от моя любим Фил Колинс, която ме води през
гъстия лес към нещо важно.
После изведнъж от нищото към очите ми се надига
емоционална вълна и осъзнавам, че всеки миг ще избухна в сълзи.
Откъде пък се взе това? О, не, това е пиянски плач. Пиянският
плач е най-лошият, защото дори не знаеш защо плачеш, но всички
смятат, че си много разстроен от нещо, когато всъщност си просто
пиян и всичкото това количество алкохол просто тика
необясними емоции към очите ти. Бързо обръщам гръб на
групата, преструвайки се, че търся чашата си, после тихичко се
изнасям нагоре по плажа.
Започвам пак да хапя бузата си, опитвайки се да потисна онази
мрачна част от мен, която винаги надига глава в най-лошите
моменти. Нещо в тази песен, както и сангрията карат главата ми
да се върти. Обръщам се да погледна морето и си поемам няколко
дълбоки глътки морски въздух. Част от мен иска да влезе във
вълните и да измие смразяващата мозъка ми мъгла. Последните
няколко години избягвах да пия много, отчасти и от страх да не
изпадна в подобно състояние, от което няма да имам
психическите сили да се измъкна сама.
- Добре ли си?
 Обръщам се и виждам, че Тед се приближава, затова бързо
прокарвам пръсти под очите си, за да изтрия сълзите. Сигурно ме
е последвал по плажа.
- Да, само дето пийнах малко повече, струва ми се - усмихвам му
се - и трябваше да се поразходя, за да проветря глава.
- Помислих, че може да си решила да направиш едно нощно
плуване - казва той, а очите му се взират в моите.
- А, не, всъщност, може би - препъвам се и залитам, а Тед
протяга ръка и ме хваща, за да ме задържи права. - Хареса ми как
пееш.
Той поглежда към краката си.
- Татко беше музикалният талант, не аз.
- Е, на мен ми хареса.
В този момент очите ни се срещат и ми се иска да се отпусна в
ръцете му, отчасти защото ми е трудно да стоя права, но и защото
искам да почувствам какво е да те прегръщат две здрави ръце, да
се облегнеш в примамващата топлина на гърдите му.
- Що-ти-е-тази-брада - питам, сливайки думите в една. Посягам
да я докосна и усещам, че е изненадващо мека. - Мисля, че ще
изглеждаш много по-добре без нея.
Той вдига ръка, за да отмести пръстите ми от брадата си, но
след това продължава да ги държи и по ръката ми плъзват малки
заряди електричество.
- Така ли мислиш? - пита с весел, леко пресипнал глас.
Изведнъж ме обзема желание да притисна лице към брадата
му, да почувствам какво е да се сгушиш в това топло, приятно
гнездо, като малко птиче, което се връща у дома.
- Искам да кажа, че си си съвсем наред, Тед. Под целия този
маскарад от мърляви дрехи и онзи отвратителен стар каскет,
който носиш, виждам те съвсем ясно: Брадатко МакСекси.
Прокарвам другата си ръка по гърдите му и той я хваща, преди
да успея да залитна, така че сега държи и двете ми ръце. Очите му
сякаш пронизват моите по начин, който кара ума ми внезапно да
изтрезнее, а краката ми съвсем да се огънат. След това се
навеждам да го целуна. Целият ми разум е пометен от неистово
желание да притисна устни към неговите. Виждам в очите му, че
няма намерение да ме спре.
Зън-зън.
Странен звук за чайка? Завъртам глава наляво и надясно,
оглеждам се за източника на това странно чуруликане. Но не е
чайка, телефонът ми е. Дърпам ръцете си от неговите и започвам
да ровя в чантата си. Не мога да я отворя, защото се клатушкам
върху краката си. Мамка му, как успях така да се напия?
Проклетата Санди!
- Лора, зарежи го поне веднъж - казва Тед умоляващо.
Не мога, може да е по работа или за куфара. Ама наистина ли
щях да целуна Тед? Леле, това вече си е висиш форма на пиянска
изцепка, Лора. Продължавам да ровя из чантата си, най-накрая
докопвам телефона и успявам да приема обаждането, преди да е
спрял да звъни. Когато поглеждам към Тед, виждам, че пламъкът в
очите му е угаснал.
- Ало, Лора е - казвам, хапейки горната си устна, за да не звуча
толкова пияна, колкото съм.
- Здравей, Лора, обажда се Джаспър льо Местр. Изглежда, сме
разменили куфарите си вчера на летището.

ЖЕНАТА ТИГРИЦА ЗА АЛКОХОЛА

„Жената тигрица не чувства необходимост от алкохол. Той

трови ума и замърсява душата. Хората го използват за бягство от
реалността, за да се сдобият със самоувереност, да загладят
острите ръбове на действителността. Не заглаждайте вашата
реалност - пазете тигърските си сетива изострени. Трябва да сте
с ясен ум, за да уловите плячката си. Пийте вода. Хранете се с
енергия. Бъдете гръмовен рев.
 Глава 15

- Джаспър! Здравей! - обръщам се с гръб към Тед.

- Извинявай, че не се обадих по-рано, надявам се да не съм
причинил голямо неудобство. - Неговият глас, това е той,
Готиният тип с тампоните! Не, не, вече няма да го наричам така.
- О, няма нищо, макар да се боя, че ми стана студено и взех
назаем един от твоите пуловери - хлъц - пляскам се с ръка по
устата.
Нима точно сега успях да изхълцам на телефона? Чувам как Тед
се хили развеселен до мен.
- Е, сигурно ще се зарадваш като ти кажа, че не ми се наложи да
нося от твоите дрехи - отговаря Джаспър спокойно, както го
помня. - Къде си? Мога веднага да донеса куфара ти.
В стомаха ми се надига нещо и аз притискам уста още по-
здраво, преглъщайки неволно оригване. Не искам Джаспър да
идва тук, той просто ще хвърли куфара и ще си тръгне. Освен това
съм прекалено пияна, за да направя добро впечатление. Имам
нужда от малко вода или кафе, или машина на времето, за да се
върна назад и да пия по-малко сангрия - изобщо от всичко, от
което бих изтрезняла.
Поглеждам към Тед. Дали съзнава, че се готвех да го целуна?
Пияната умница Лора е флиртаджийка и обикновено иска да
целува всичко, което се движи на два крака, явно дори огромни
рошави бради. Затова вече не я каня с мен, не може да й се има
никакво доверие, че ще вземе правилните решения. Тед е женен,
прекалено стар за мен, може и да има нещо секси у него, но не,
защо изобщо мисля за това? Джаспър е мъжът, когото искам да
целувам, Джаспър е мъжът, когото търся.
- На купон с приятели съм - кашлям, за да потисна поредното
хълцане, - но ако не е прекалено късно, може би мога да прескоча
да разменим куфарите след около половин час?
Усещам как стомахът ми отново се надига. Джаспър казва, че
няма нищо против, всъщност идеята явно все повече му допада.
Подавам телефона към Тед, промърморвам с умоляващи очи
„адрес“, после се отпускам на колене и повръщам червена сангрия
в плитките води на морето. Вглеждам се в разтварящата се
червена течност и се чудя дали сангрията привлича акулите, или
само кръвта? Могат ли акулите да се напият? Обзалагам се, че
Стивън Фрай знае. Стивън Фрай знае всичко. Може би дори къде е
жената на Тед.
- Да, неин приятел съм - чувам Тед да обяснява, кашляйки леко,
за да прочисти гърлото си. - Ще си запиша адреса ви.
Приятел ми е, това е хубаво. Дали ще мине някой от онези
тестове в тийнейджърските списания „Колко добри приятели
сте“? Днес ми купи от „Чудесата на Джърси“ и ми намери
компактдиск на Фил Колинс. Сега записва адреса на Секси типа с
куфара, така че да, бих казала, че набира доста точки в
приятелската листа.
- Добре ли си, Лора? - пита ме той, след като е приключил
разговора.
Аз изпълзявам на плажа и се просвам като морска звезда на
сухия пясък.
- Извинявай, не съм свикнала да пия толкова - казвам
немощно.
- Може би ще е по-добре да си вземеш куфара утре?
- Не, ш'се оправя - махвам с ръка да го отпратя, но след две
крачки откривам, че пак лежа по лице на пясъка.
Какво му става на тоя пясък? Толкова е нестабилен, не знам
как хората вървят по него. Като подвижен, местещ се килим е.
Даже да бях трезва, пак нямаше да мога да ходя по него.
- Само да успея да го излазя и ш'се оправя.
Без да каже и дума, Тед ме прихваща с една ръка, изправя ме и
спокойно ме повежда към пътеката, извеждаща от плажа. Не се
съпротивлявам. Когато стигаме бунгалото, Тед още ме крепи.
- С'жалявам, Тед, - чувам се да изричам завадено. - Тол- ко-се-
срамувам.
- Хайде, ще ти направя чай за стомаха ти.
Влизаме и Тед ме оставя върху леглото, после отива в малкия
кухненски бокс, за да прави отрезвяващата напитка. Как успях да
се превърна от нормален човек в повръщаща развалина за...
поглеждам часовника си - купонът започна в шест, а сега е девет...
х-хубаво... и не съм хапнала нищо от джърсийските чудеса насам.
Нищо чудно, че съм в това състояние. Препъвам се към банята. Не
искам Тед да ме гледа такава оповръщана. Студен душ - това е
отговорът. Нищо не е по-отрезвяващо от...
- ААА!
- Какво става? - чука Тед пронизително на вратата на банята.
- Нищо, нищо, само е ледена, бррр! Излизам след мили-
мундичка!
Милимундичка? Кой казва така? Гълтам малко от водата, която
се стича по лицето ми. Хубавото на това да си пиян е, че сега е само
въпрос на време да изтрезнея, също като да включиш и изключиш
телефона си, когато блокира. Излизам увита в хавлиената кърпа
със значително по-ясна глава. Тед ме чака в спалнята с две чаши
чай в ръце. Когато ме вижда само по кърпата, отклонява поглед и
промърморва, че ще ме чака отвън. Виждам през прозореца, че
сяда на един от малките плетени столове на верандата.
А сега, какво да облека? Роклята на Санди е мокра от лазенето
по пясъка. Разполагам с дрехите, върнати от хотела, онези, с които
бях облечена вчера, имам и бледосинята рокля, вече изпрана и
суха в пералнята. Решавам да е роклята. Който е измислил
роклите, е бил гений - приятни на допир, лесно се обличат, без
объркващи предни-задни места и дупки за краката.
- Благодаря - обръщам се към Тед, вземам чая си и сядам до
него. Отпивам глътка и горещата течност успокоява стомаха ми. -
Извинявай за станалото.
Той само кимва, а по лицето му няма и следа от укор.
- Все още ли смяташ да вземеш куфара си тази вечер? Мога да
отида вместо теб, ако искаш, ако не се чувстваш особено добре -
предлага той.
- Ако ти размениш куфарите, тогава няма да имам причина да
се срещна с него, нали? - Оставям чая си и скръствам ръце на
гърдите си.
Чувствам се неловко, защото само преди минути на плажа
преживяхме странен момент, а сега си говорим за моя тип с
куфара.
- Виж, ясно е, че не те познавам достатъчно добре, Лора, но
помня какво каза, когато за първи път се качи в таксито ми... за
нереалистичните очаквания.
- Срам ме е, че го казах - внимателно изучавам дръжката на
чашата си.
- Само защото един мъж харесва книгата, която баща ти е чел, и
купува парфюма, който майка ти е обичала, не означава, че той ще
запълни празнотата в живота ти, която те са оставили.
Думите му са внимателни, но аз ги усещам като удар в крехкия
си стомах.
- Не мисля, че си достатъчно квалифициран да се занимаваш с
психотерапия, Тед. Ти си нагледен пример за несправяне със
загубата. Ясно е, че съвсем си се занемарил, откакто жена ти те е
напуснала. Питам се брадата ти някаква форма на покаяние ли е,
та дано тя се върне? Защото не ми се струва, че тя някога ще се
върне.
Съжалявам за думите си в мига, в който ги изричам. Бяха си
чисто драскане на притисната в ъгъла котка. Виждам болката в
очите му и едва не скачам от стола си, за да се извиня. Но не
помръдвам. Той се усмихва сдържано и става.
- Права си, изобщо не е моя работа.
Тръгва обратно към плажа и се провиквам след него:
- Почакай, Тед, адреса?
Отговаря ми, без да се обръща.
- Записах го в бележките на телефона ти.
- Някакъв шанс да ме закараш?
- Не си насилвай късмета, Лора. Не съм светец.
Не знам защо го попитах. Мисля, че просто исках да го накарам
да остане още малко, докато намеря думи, с които да успея да му
се извиня както трябва. Главата ми бръмва от неудобство заради
поведението ми тази вечер, но потискам всички чувства.
Поръчвам такси от друга фирма, слагам си отново грим, после
подреждам съдържанието на куфара на Джаспър така, че да не
личи много, че съм бъркала в него. Ще трябва някак да обясня
раздърпания пуловер и липсващата маратонка. Когато таксито
пристига, аз стоя на алеята за колите, гледам купона, който се
вихри с пълна сила на плажа, и изпитвам някакво угризение. Иска
ме се да остана, да отида долу и да се сдобря с Тед. Хвърлям поглед
към куфара в ръката си - отново си мисля какво има вътре. Това
трябва да означава нещо - трябва. Не може вселената да е сложила
този куфар на пътя ми без причина.
Странно е пак да седя на задната седалка на такси - все едно са
ме понижили и лишили от правото да седя отпред. Само след
петнайсетина минути спираме пред голяма каменна ферма на име
„Мезон Д'Оа“. Тези Льо Местр определено имат изискани къщи.
Сградата е с размери като онази на Мод, д остатъч но голяма да се
използва като декор за криминална мистерия с билярдна, килери
за храна и достатъчно спални за семейно парти от заподозрени.
Когато се поглеждам за последен път в оглед алото на
пудриерата си и слагам малко сенки на клепачите си, за да скрия
бледността от махмурлука, шофьорът казва:
- Не се притеснявай, изглеждаш великолепно, хубавице.
Усмихвам му се сдържано.
Почуквам с голямото бронзово чукче и усещам сърцето си в
гърлото. Не знам дали съм успяла да укротя пияната умница Лора,
но за миг ми се иска да усетя подкрепата й, та макар и само за да
заглуши прекомерно обърканите си мисли. Оставям куфара на
стъпалата пред къщата и притискам здраво длани. Усещам как бие
сърцето ми - силно и забързано в тишината на нощта. Това е. Най-
накрая ще го видя, ще видя човека, при когото ме отведе
вселената, моята съдба. Натискам звънеца и зачаквам.

Глава 16

Джаспър отваря вратата и при вида на дружелюбното му,

красиво лице ме залива вълна от облекчение. Носи светлосив
кашмирен пуловер и тъмни дънки, които приличат много на
онези в куфара. Прокарва бързо ръка през гъстата си, лъскава
кестенява коса и в следващия миг ме разпознава. Усмивката
озарява очите му.
-Ти.
- Аз.
И почти минута двамата само се гледаме глуповато.
- Ще влезеш ли? - отваря той широко вратата.
Надявам се да съм си измила зъбите достатъчно добре, че да
залича всяка следа от гадния мирис на сангрията. Вървейки към
него, дискретно дъхвам в шепата си, за да проверя. Съмнявам се,
че на героините във филмите на Ричард Къртис някога им се е
налагало да се притесняват за дъх на повръщано.
Джаспър ме повежда към просторна селска кухня, цялата в
лъскави светли гранитни работни плотове, както и няколко
запазени с вкус старинни елемента - големи дъбови греди и
настилка от каменни плочи. Това е добре: щом забелязвам
каменната настилка, значи трябва да съм трезва. Джаспър дърпа
един бар-стол с кожена тапицерия и ми предлага да седна.
- Дължа ти извинение, Лора. Бях невнимателен и взех чужд
багаж, а после се оказах толкова немарлив, че даже не разопаковах
и не забелязах грешката си в течение на двайсет и четири часа. -
Поглежда ме над кухненския остров и от усмивката на бузите му
се появяват трапчинки.
Леле, наистина е невероятно привлекателен. Макар и малко
по-млад, отколкото ми се стори на летището. В лицето му има
нещо момчешко, навярно още е на двайсет и няколко, като мен.
- Е, имаш добро извинение - тренировка на спасителна лодка,
както майка ти спомена - казвам и се осмелявам да погледна към
ръката му: няма пръстен. Та-та!
Той кима.
- Само доброволец съм, но пак си е голямо задължение, заради
тренировките.
Независимо че има стройна фигура, ръцете му са големи и
мъжествени, идеални за вадене на хора от водата или за месене на
тесто, или за свирене на пиано, или за да обгърнат от двете
страни голите ми бедра и... Добре де, май Пияната умница Лора
още е тук.
- Ще останеш ли за едно питие? Каквото пожелаеш, барът мие
добре зареден.
- Не бих искала нищо прекалено силно, тази вечер вече пийнах
малко - дарявам го с най-скромната си усмивка. - Може би един
чай?
Джаспър започва да отваря кутии и да сваля чаши от полиците.
- Трябва да отбележа, че страхотно ми провървя с тази размяна
на куфарите.
- Така ли?
- Може да е малко не на място, но... Ами, когато се сблъскахме
на летището, аз... - той се обръща към мен и поклаща глава с
престорено смущение.
- Какво? - кикотя се като момиченце, което изобщо не е в мой
стил.
- Добре де - той затваря очи за миг. - Исках да те помоля да се
видим. Знам, че разменихме само няколко думи, но, така де,
никога не съм пълзял по пода, за да събирам... - прави пауза,
устните му леко потрепват, докато търси правилната дума -
...съдържанието от несесера за баня на толкова красива жена.
Всички мускули в тялото ми се напрягат. Нима току-що каза, че
съм красива?
- Едва ли - усещам как закачливо повдигам вежди.
- Изумителна си, Лора, както сигурно сама знаеш, но... Не съм
сигурен, че ние британците знаем как да поканим някого на среща
насред летището. - Джаспър сбръчква нос.
Не мога да престана да гледам как се движат мускулите на
лицето му. Това наистина ли се случва или е просто моя фантазия?
Може би съм припаднала пияна в морето и това са някакви
халюцинации, докато се давя?
- Щях да се почувствам неловко, ако трябваше да поискам
номера ти пред зала, пълна с народ. Освен това, ти вероятно имаш
приятел, съпруг или... - оставя изречението да увисне
незавършено и аз вдигам глава, за да срещна очите му с възхитена
физиономия.
 - Нищо от изброените.
- Когато получих съобщението, че някакво момиче е взело моя
куфар... аз... може да прозвучи нелепо, но се надявах да си ти.
Нещата едва ли можеха да се развиват по-добре.
- Може ли да ти кажа нещо още по-странно - навеждам се леко
напред, за да взема чашата чай, която той ми подава. -Когато
отворих куфара ти... някои от вещите ти... накараха ме да
почувствам, че задължително трябва да те намеря.
- Наистина ли? Какво например?
Той заобикаля и идва от моята страна на кухненския остров,
издърпва си един бар-стол до мен и аз незабавно настръхвам от
близостта му. И е му казвай всичко, Лора, ще го подплашиш. Бели
ябълката бавно, бавно.
- „Да убиеш присмехулник“ е любимата ми книга.
- Не! - разтваря широко той очи от изненада. - Самият аз съм я
чел към петнайсетина пъти.
- Не е възможно! - ахвам.
- Дори отидох да следвам право, защото исках да съм Атикус
Финч - казва и завърта шеговито очи. - Макар скоро да осъзнах, че
да си адвокат невинаги означава да си добрият. Често си принуден
да си и лошият. Затова кариерата ми на юрист се оказа много
кратка. - Поклаща глава, сякаш не желае да задълбава в темата. -
Какво друго имаше в куфара ми? Сега вече наистина ме
заинтригува.
- Фил Колинс - оставям името да увисне между нас.
- Най-великият музикант, роден някога - плясва той с ръка по
плота.
- В багажа ти видях партитури за пиано и - добре де, слабо е да
се каже, че съм голям фен на Фил.
Джаспър поклаща глава, усмихва се, после казва към тавана:
- Алекса, пусни I Wish It Would Rain Down - и стените започват да
пеят. - Намерих тази музика за пиано в едно неугледно магазинче
в Лондон. Помислих си, че ако свиря музика, която харесвам, това
ще ме накара да се упражнявам повече.
Започва припевът и двамата запяваме с него. Джаспър знае
всяка дума, също като мен. Малко е елементарно, но и чаровно. И
двамата клатим глава в такт с ритъма. Джаспър запрята ръкавите
на пуловера си, взема две дървени лъжици от някаква тенджера и
се преструва, че бие барабаните върху капаците на тенджерите,
което ме разсмива.
Фантазията ми отново полита, изпреварвайки събитията:
може би един ден моята куфарна история ще бъде превърната в
мюзикъл. Рийз Уидърспун може да купи филмовите права и да я
превърне в нещо като „Ла Ла Ленд“ или „Клетниците“. О, о, може
да е нещо като „Мама миа“, но пълно с песни на Фил Колинс.
- Не познавам друг, който истински да оценява гения на Фил.
Искам да кажа, че кой друг може да комбинира поп темпо с такава
музикална вещина и лирична сложност? - казва Джаспър.
- Правилно! Точно така! - разпервам ръце. - Обичам го още от
момиче. Наследих колекцията на баща си от дългосвирещи плочи
и всички тави на Фил са надраскани от слушане...
- Слушаш тави? - ухилва се Джаспър. - Горе имам цяла
библиотека. Добре, любима песен на три: едно, две, три... - и тогава
и двамата казваме: - Sussudio - едновременно.
Той задържа погледа ми и аз усещам топлото сияние, което се
излъчва, когато срещу себе си виждаш човек, който те харесва.
- Виж ти, виж ти - усмихва ми се Джаспър. - Мисля, че трябва да
вдигнем тост - спира, замислен какъв да е тостът, и после казва: -
За загубения багаж.
- За загубения багаж.
Гледам как Джаспър отпива от чая си и имам чувството, че
някой е намерил списъка, озаглавен „Идеалният мъж“ в главата
ми, и го е превърнал в плът и кръв. Питам го къде е тоалетната,
само за да си дам малко време без тази очарователна зрителна
връзка, и той ме насочва по някакъв коридор. Сте н ите са
украсени с всякакви интересни гравюри и старинни карти, които
не ми се струват изкуство, което човек на нашата възраст би
избрал. Вероятно съм объркала напътствията, които той ми даде,
защото, когато отварям вратата, откривам, че не съм в баня, а в
друга кухня. За разлика от онази, в която бяхме досега, тази е в
бежово и бяло и всички уреди блестят като чисто нови и
неизползвани. Затварям вратата объркана. Защо някой ще има
нужда от две кухни? Може би е някаква пристройка за възрастни
роднини или наемател.
Връщам се по коридора и спирам да разгледам редици от
пеперуди във вградени в стената шкафове. Красиви са и
същевременно странно мрачни. Стигам до следващата врата и
посягам към дръжката, необяснимо изнервена какво ли може да
намеря зад нея. Тя се отваря, без да съм натиснала бравата, и зад
нея има... друга кухня.
Какво става, по дяволите! Чувствам се като Алиса в страната на
кухните и във всичко това има нещо малко плашещо.
Като стил тази кухня е напълно различна от първите две, с
тъмни като въглен повърхности и дълбоки махагонови шкафове, а
в средата на помещението има голям стоманен аспиратор.
Отстъпвам с бясно блъскащо сърце. Знам, че не е като да съм
отворила врати, зад които има редици от трупове или ковчег с
моето име върху него, но въпреки това се чувствам изнервена. Да
не би Джаспър да има обсесия по кухни? Още колко кухни има?
Мамка му, знаех си, че е прекалено хубаво, за да е истина. Защо
винаги трябва да има нещо „шантаво14 у всеки мъж, който
отговаря така чудесно на останалите изисквания? Защо не мога
просто да срещна нормален, неженен мъж, който харесва Фил
Колинс и има нормален брой кухни в къщата си?
- Май, хм, повървях повече по коридора и... Имаш две кухни? -
казвам възможно най-небрежно, когато се връщам в стаята при
Джаспър.
По-добре направо да попитам. Понякога си мисля, че умът ми не
прави най-логичните изводи, а в момента наистина не мога да
измисля нищо друго освен „кухненски убиец44 и че има фетиш да
убива хора в кулинарна обстановка, но обича да ги трепе в
различни декори. Няма да призная, че съм видяла и трите, защото
той може да заключи, че след като съм видяла три, значи съм
видяла прекалено много и ще му се наложи да ме убие направо тук
с ножа за хляб.
- Всъщност са пет - ухилва се Джаспър.
Преглъщам изнервено. Сега, като го погледна с нови очи, у него
има нещо от Патрик Бейтман. Не като личност, но наистина
прилича на Крисчън Бейл. Божичко, ами ако това е последната ми
нощ на този свят, та аз дори не съм видяла последния филм на
Бонд... Ще умра, без да разбера дали Фийби Уолър-Бридж успява да
съживи франчайза.
- Извинявай, трябваше да те предупредя - казва Джаспър.
-Вероятно си мислиш, че имам някаква натрапчива мания по
кухните.
- Ха-ха, не - засмивам се истерично.
Не ме убивай, моля те. Моля те, не ме убивай.
- Това ми е работата, продавам кухни - обяснява той. -Имахме
нужда от шоурум, а аз наследих тази къща, която е много по-
голяма, отколкото ми трябва - той свива рамене. - Когато хората
искат да видят кухните, които купуват, идват тук. Организирам и
много кулинарни и лайфстайл фотосесии.
Гърлото престава да ме задушава, раменете ми се отпускат,
надигащата се паника, свързана с трансформациите на Крисчън
Бейл, отстъпва. Добре де, това наистина е по-логично обяснение,
отколкото да е сериен убиец, който обича да трепе хората в кухни
в различни стилове. Може би гледам прекалено много истински
криминални предавания.
- Позволи ми да ти покажа всичките - предлага Джаспър и
скача на крака.
Разказва ми, че фирмата се нарича „Контеса Кичънс“ и че
всичките му модели са наречени на жени, от които се възхищава.
Кухнята, в която се намираме, е „Мишел“ (като Обама). После е
„Мод“ (кръстена на майка му) - модерен поглед към рустикалната,
фермерска тема. Шикозната кремава кухня, на която се натъкнах,
е „Даяна“ (на принцесата). Тъмният, графитеночерен модел е
„Емлин“. И накрая, няколко врати по-нататък по коридора, следва
по-традиционна дъбова кухня, наречена - само почакайте -
„Малала“.
По време на обиколката Джаспър превключва на „бизнес
вълна“ и чувам много думи, чието значение не знам, неща като
„компактен ламинат“ и „полимерна смола“. Обяснява, че всички
модели на „Контеса“ могат да се адаптират за U образна, L-образна
форма, полуострови или острови, но със същия успех може да ми
говори и на датски - нищо не разбирам от кухни.
Кимам през цялото време, впечатлена от ентусиазма му.
- Вече съжаляваш, че попита за кухните, нали? - пита ме той,
когато погледът му се спира на обърканата ми физиономия.
- Не, не, няма такова нещо - бързам да променя изражението
си. - Значи всички кухни са наречени на жени? - питам, облягайки
се на тъмния махагонов остров на „Емлин“. - Не е ли... де да знам...
малко сексистко?
Джаспър се засяга от предположението ми.
- О, не. Това е признание за някои хора в историята, на които
много се възхищавам, точно както кръщаваш кораб в чест на
някого - млъква за миг. - Имам четири по-големи сестри; станах
феминист, преди да проходя.
Не съм убедена, че някоя от тези жени би се развълнувала от
честта на нейно име да бъде кръстена кухня, но той е толкова
сериозен, че сигурно е имал само най-добри намерения.
- А много ли се търсят кухни на остров с такава големина? -
питам.
- О, да - казва той. - Знаеш ли какво е първото, което хората
правят, когато си купят нова къща? - Чакам да отговори на
собствения си въпрос. - Купуват си нова кухня. Тя е сърцето на
дома, хората обичат да оставят свой собствен отпечатък там.
Джаспър предлага да минем във всекидневната, сякаш иска да
ме увери, че в тази къща има и стаи, които не са кухни. Държи ми
вратата отворена, после ме последва. Във всекидневната цари
старомодна атмосфера - зелени кадифени дивани, дървени
масички със защитни стъклени покрития върху плотовете,
отрупани с украшения, и добре полирано голямо пиано в ъгъла.
- Това беше къщата на чичо. Той нямаше деца, затова я остави
на мен. Има нужда от осъвременяване, но все го отлагам, защото,
добре де, бива ме само с кухните - признава Джаспър с
очарователно, самоиронично свиване на раменете.
Отивам при пианото и слагам пръсти на капака.
- Какво хубаво пиано. Значи свириш?
 Джаспър пъха ръце по-дълбоко в джобовете на панталоните
си.
- Бях в квартет в университета, но не съм свирил много след
това, затова и купих дисковете на Фил Колинс - да се мотивирам
за повече упражнения. Сестрите ми вечно ме тормозят да
продължа; казват, че ще е голяма загуба, ако загубя практика.
Твърдят също и че жените обичат музикални мъже. - Той ми
намига, а аз вдигам вежди, сякаш за първи път чувам подобно
нещо.
Отдалечавам се от пианото и започвам да разглеждам
снимките на семейството на Джаспър по стените. На камината
забелязвам фотография на четирима голи мъже на плаж - всички
си показват задниците, обърнали лица към обектива. Единият
явно е Джаспър, а мъжът до него почти прилича на...
- Почакай, това Хенри Кавил, който играе Супермен, ли е?
- Да... с брат му бяхме съученици. Голо къпане на ергенско
парти е част от традицията тук.
Не мога да удържа усмивката си, като си представя какво би
направила Суки, ако беше тук. Вероятно щеше да напъха скришно
снимката в чантата си. До голите мъже има снимка, която,
предполагам, е на Джаспър като момче, застанал пред бунгало на
малък скалист плаж до четири момичета на различна височина.
- О, това Екре ли е? - соча към нея.
- Да, семейството ми има бунгало там.
- Бунгало? - Сещам се за ключа в куфара му.
- Когато бях дете, прекарвахме там почти цялото лято, ловяхме
риба и плувахме - той спира и в очите му се появява копнеж. - Бих
се радвал един ден да мога да заведа сина си там, да го науча да
управлява платноходка, да лови костур.
Иска семейство, отбелязвам с отметка в списъка. Ловец-
събирач, който може да лови храна в случай на нужда - отметка.
Достъп до бунгало за фантазии на тази тема - отметка,
отметка, отметка.
- Звучи много идилично - отбелязвам.
- Ще те заведа там - казва сериозно Джаспър и прекосява
стаята, за да застане до мен.
 - Какво, сега ли? - шегувам се.
- Не, не, сега вече е много тъмно - отговаря той нетърпеливо. -
но утре. Мога да те заведа там за обяд, на среща.
Внезапно изглежда засрамен, което е много сладко.
- Аз... - усещам как се ухилвам до уши - ...бих се радвала,
Джаспър.
Настаняваме се на дивана и си разказваме случки от живота и
за семействата си. Казвам му какво правя в Джърси, за
туристическия материал, който пиша, и историята на родителите
ми. Показвам му монетата на врата си, албума на майка.
Разказвала съм тази история толкова много пъти, че мога да я
изрецитирам направо на автопилот.
- Това звучи невероятно романтично - възкликва той, а
ментово сините му очи внимателно следят разказа ми. - Няма
начин да не повярваш, че съдбата играе роля в тези неща когато
чуеш подобна история.
Вярва в съдбата- отметка, отметка, отметка, тра-ла-ла.
Докато разказвам историята обаче у мен се надига пристъп на
паника заради над висналия срок и съмнението, че снимките н
моята версия на събитията ще са достатъчни да придадат
съвременен и актуален дух на материала. Навярно трябва да се
срещна с Гадната баба преди да си замина? Дори между нея н мама
да е имало неприязън, тя може да си спомня нещата по-ясно от
Моника, може да се окаже полезна с нещо. Умът ми доста се
отвлече и бързо си налагам да върна вниманието си В стаята, като
моля Джаспър да ми разкаже повече за себе си.
Казва ми, че е най-малкият в семейството и всичките му сестри
го глезят безобразно. Част от причината да се захване с
кухненския бизнес е желанието му да докаже, че може да се справя
и сам.
- Цялото семейство настояваше, че правото е най-подходящата
област за мен, имах подходящата диплома, подходящите контакти,
подходящата работна етика. Но аз винаги съм обожавал кухните. В
известен смисъл беше като призвание, също както свещениците
говорят за работата си.
Това сравнение ме кара да се усмихна.
 - Трябва да си поговориш с майка ми - казва той - за
туристическата статия, която пишеш. Едва ли има нещо, което тя
да не може да ти каже за този остров или за кулинарните ни
рецепти.
- О? - Звуча така, сякаш някой ме души, защото зрителният ми
нерв изтиква на сцената образа на Мод льо Местр, просната върху
кушетката.
- Ще й хареса фактът, че сме се запознали чрез един куфар. Ще
бъдем черешката в клуба й за конфитюри.
- О, като говорим за това, боя се, че трябва да ти призная нещо,
Джаспър - казвам, смуквайки долната си устна между зъбите.
- Това не прозвуча добре - смръщва чело той. - Да не би да имаш
гадже? Остават ти само четири месеца живот? Имаш алергия към
кухните? - Вдига вежди в комична гримаса.
- Не - казвам с шеговита въздишка. - За куфара ти става дума.
Боя се, че някои от нещата вътре... ами... там, където съм
отседнала, има куче, Хитрушко, а аз оставих куфара ти леко
отворен и пуловерът и една от маратонките ти имаха печален
край. Разбира се, ще ти купя нови.
Джаспър прави драматична пауза, после казва:
- Смятам, че един пуловер и една обувка са малка цена за това,
че те срещнах.
Задържа погледа ми за момент, после очите му се стрелват към
устните ми и пак обратно нагоре. Почти незабележимо движение,
но ме кара да подозирам, че може би мисли да ме целуне. Не мога
да повярвам колко добре върви всичко. По-вечето мъже, които са
толкова привлекателни, обикновено са арогантни или надути, но
Джаспър не е нито едното, нито другото. Той е мил и приятен,
всичко, което се бях надявала да е. Само да можеше всичко да
замръзне в този момент, та да не мога да направя нищо, което да
го съсипе.
- Знаеш ли, всъщност още не съм посетила тоалетната -казвам,
като скачам и плясвам с ръце. - Извинявай, разсеях се с кухните.
Банята е покрита с нещо, което прилича на много скъп тапет
на геометрични златни мотиви. Има поставени в рамки статии от
списания, снимки на кухни, за които предполагам, че са на
Джаспър. Има също и диплома в рамка за осми клас по пиано,
която ме кара да се усмихна. Поглеждам се в огледалото. Защо
избягах в тоалетната, когато всичко върви толкова добре?
Вадя телефона си - имам нужда да чуя познат глас, да поговоря
с човек, който направо ще ми каже, че се държа странно. Свързвам
се с Ди във Фейстайм.
- Намерих Гаджето с куфара, в банята му съм - казвам тихо,
веднага щом тя вдига.
- Май върви добре? - отвръща, като имитира тихия ми глас.
- Така е - шушна. - Поразителен е, мъжът-черешка на тортата.
- Тогава защо ми звъниш? И защо шепнеш?
- Не знам. Много притеснително е колко добре върви. Много е
красив, има собствен бизнес, свири на пиано, отговаря по всички
показатели. Освен това, мисля, че ме харесва - млъквам. - Обаче
има пет кухни...
- Пет кухни?
- Продава кухни. Използва къщата си като шоурум.
Ди остава мълчалива за миг.
- Нестандартно, но не пречи.
- Знам, не пречи. Всъщност е шантаво и сладко.
- И така... - казва тя, явно още чудейки се защо й звъня.
- Днес се срещнах с лудата си леля. Каза, че родителите ми
никога не са сключвали брак.
- Моля? - Ди тревожно смръщва вежди.
- Тя е чешит, каза ми и че съм еврейка. Сигурно е объркала
тяхната история с тази на някой друг.
- Еврейка?
- Баба каза, че не сме евреи, не че имам нещо против, но защо
това трябва да е тайна? После Суки побесня, че обърках онзи
инстаграм лайв, а и таксиметровият шофьор Тед, онзи, на когото
се разкрещях, цял ден ме развежда и доста говорихме... -млъквам,
несигурна защо изобщо споменах Тед.
- Лора, да не си пила? - пита ме Ди.
- Да - отговарям с гримаса.
- Добре. Е, май си имала доста натоварен ден. Може би трябва
да отложиш срещата с Куфарното гадже, да го видиш утре на
свежа глава. Ако наистина е идеален, няма за къде да бързаш.
- Вероятно си права. Той вече и без това ме покани на среща
утре.
- Идеално, всички обичаме срещите през деня. Виж, не се
натягай толкова. Имам чувството, че си решила да напишеш
идеалната статия за идеалната история, като в същото време се
опитваш да намериш и идеалния мъж - вижда ми се прекалено за
един уикенд.
- Хм - промърморвам и правя гримаса към екрана, пъхайки
непослушен кичур коса зад ухото си.
- Изглеждаш уморена, Лора. Наспи се добре тази нощ и
подхвани нещата с него утре. - Усмихвам й се с благодарност.
Сигурна съм, че съветът е добър. - И следващия път, когато
говорим, трябва да проведем разговор за състоянието на нацията,
за политика или нещо подобно - добавя Ди, отваря широко очи и
ги приближава съвсем до екрана. - Отказвам да съм вечната
„публика“ и постоянно да свиря втора цигулка в основната
сюжетна линия, фокусирана върху мъжете.
- Добре - ухилвам се. - Виж, трябва да вървя и, Ди, благодаря.
Джаспър седи на пианото, когато се връщам, партитурата от
куфара му е на поставката и той започва да свири Sussidio, когато
прекосявам стаята. Пръстите му се движат естествено върху
клавишите в бърза каскада от ноти. Явно има дарба. Започвам да
кимам в ритъм с музиката и сядам в нишата на прозореца до него.
Умът ми бяга обратно на плажа и пеенето на Тед, топлината на
гласа му, начина, по който държи китарата под мишница, все едно
е част от него.
- Казах ти, че не съм на висота - казва Джаспър и затваря
капака.
- О, не, страхотен си. Мога цяла нощ да те слушам как свириш -
отвръщам и мислите ми пак се връщат в стаята. После прехапвам
език, притеснена, че думите ми са прозвучали многозначително. -
Но, виж, ако утре ще ходим на разходка с лодка, може би е време да
си лягам. Беше доста дълъг ден.
В очите му проблясва разочарование, но той бързо го скрива с
усмивка. Предлагам да повикам такси, но Джаспър настоява той
да ме откара.
Приготвяме се да тръгваме, когато той възкликва:
- Куфарът ти!
Причината, поради която дойдох. Джаспър притиска длани
към бузите си и двамата избухваме в смях при мисълта, че
можеше да го забравим. Той отваря шкаф в антрето и вади куфара
ми. Когато ми го подава, аз го притискам до гърдите си -
облекчена, че е пак при мен. Ще имам богат избор дрехи за утре,
хубавите ми гримове, копринената пижама, дневника си и
шампоана, от който косата ми ухае като спа център във ферма за
цитрусови плодове. Не знаех, че тези неща са толкова важни за
мен, но очевидно са.
На алеята има две коли и Джаспър ме повежда към ленд
роувър „Дискавъри“, който отваря с две бибипвания на
дистанционното. Задавам си въпроса дали и тези скъпи коли са
наследство от чичо му. Когато пристигаме на улицата на Тед в
Л'Етак, казвам на Джаспър, че може да ме остави отпред - не искам
да безпокоя никого, като вдигам шум толкова късно, но Джаспър
настоява да ме изпрати до края на алеята. Плажът е тъмен, няма и
следа от купона, но лампите във всекидневната на Джери още
светят.
Понечвам да отворя вратата на колата, но Джаспър казва:
- Не! Почакай, стой тук - изскача от своята страна и тича до
моята, отваря вратата и прави малък поклон.
Има много сладки старомодни маниери или просто се опитва
да ме впечатли. Ако е последното, трябва да кажа, че успява.
- Благодаря - отвръщам с лек реверанс и се навеждам напред,
за да го целуна по бузата. Точно тогава обаче той се навежда да ме
целуне по другата и в резултат си удряме главите.
И двамата се хващаме за главите и избухваме в смях. Джаспър
се изчервява от непохватността си, после се преструва, че пак се
покланя, блъска глава в колата и пада на земята, просвайки се по
гръб върху чакъла. Клоунадата му ме кара пак да се разсмея, после
протягам ръка, за да му помогна да се изправи.
- Не беше много изискано от моя страна - казва той, - а точно
изискан се опитвах да съм.
 Когато очите ни се срещат, виждам в неговите пробля- сък на
нервност и съм изненадана, че мъж с външността на Джаспър
може да е нервен. Сега, както стоим един срещу друг, аз се къпя в
топлото сияние на признанието: бях напълно права за куфара.
Всички си мислеха, че съм се побъркала, но ето, той стои тук, пред
мен и изглежда точно така, както си го представях заради багажа
му.
- Нямам търпение да видя още от тази изисканост утре
-усмихвам се.
- Още един ден в рая - отвръща той.
- Ако имаш сили да се сбогуваш с мен - продължавам.
- Винаги ще си в сърцето ми - притиска той длан към сърцето
си.
- Ей, ама наистина ли го правим? Водим разговор със заглавия
на песни на Фил Колинс.
- О, мога да продължа цяла нощ - обявява Джаспър с театрална
въздишка и усещам, че бузите вече ме болят от толкова
усмихване.
- До утре - казвам и се обръщам, за да тръгна към градината.
- Лора - подвиква Джаспър след мен и аз се обръщам. -Нямам
търпение.

12 септември 1991 г.
Алекс,
Не мога да кажа, че не съм разочарована, задето няма да
дойдеш този уикенд, след като това е последната ни възможност
да се видим, преди да заминеш за Гърция. Сигурно би могъл да
намериш пари за самолет. Майка ти няма ли да ти даде на заем?
Не разбирам защо ми беше толкова ядосан по телефона. Взех
монетата само за малко, за да я направя така, че да може да се
носи, иначе само щеше да седи в чекмеджето. Смятах, че ще се
видим този уикенд, така че ти щеше да u я занесеш обратно.
Много ще ти хареса, като видиш как изглежда сега.
Хайде пак да сме приятели, моля те? Може би ще успея да
намеря начин да дойда в Гърция по време на семестриалната
ваканцията между класовете ми по танци. Липсваш ми всеки ден,
а дните, в които не се обаждаш, дори не могат да се нарекат дни.
С цялата ми любов
Ани

Глава 17

Джаспър си тръгва и аз поглеждам крадешком към къщата. Ще

трябва да мина покрай кухненския прозорец, за да стигна до
бунгалото си, а не искам да привличам вниманието. Ако мина зад
ниската каменна стена, няма да се наложи да прекосявам
градината и ще избягам от светлината, която пада върху моравата
от кухненския прозорец. Вдигам куфара си и внимателно се
покатервам на ниската каменна стена...
О, това беше добре... фасулска работа... Направо ще мина по
стената, мога да се похваля, че пазя равновесие като олимпийска
гимнастичка.
- ОХХХ!
Спъвам се в една издатина, политам напред като прилеп без
крила и се просвам на моравата с трясък. В крака ми избухва
болка.
- МАМКА МУ, ОХ! ДА МУ СЕ НЕ ВИДИ И ШИБАНАТА ШИБАНИЯ,
ОХХХ! - провиквам се. Знам, казах, че не ругая много, но счупеният
крак ми дава право на малко свобода в избора на език.
Докато лежа, оплаквайки края на гимнастическата си кариера,
преди изобщо да е започнала, вратата на кухнята се отваря и
виждам широкоплещестия силует на Тед да се очертава в
светлината на прага.
- Лора, какво правиш? Добре ли си? - затичва се надолу по
хълма и кляка до мен.
- Кракът ми - охкам, като се опитвам да седна - мисля, че е
счупен. Майчице, това там долу, дето стърчи от него, моята кост
ли е? Ако е тя, ще повърна... пак.
Изобщо не издържам да гледам кръв. Когато гледах онзи филм
за младежа, който заседна в планината и се наложи да си отреже
ръката, после цяла седмица не можех да погледна ръцете си, без да
ми се повдигне.
- Това под крака ти е дръжката на твоя куфар - казва Тед - и
определено не е кост. Дай да те вкарам вътре, за да мога да
погледна по-добре.
Помага ми да стана и аз изскимтявам като лисица, чиято
опашка е била прещипана в котешката вратичка. Тед ме вдига на
ръце, а аз се размрънквам. Но за него това не представлява
никакво усилие и влизаме вкъщи, преди да съм успяла да изрека
някакво смислено възражение.
Във всекидневната Тед ме поставя внимателно върху
единствения стол. Мебелите, които бяха тук по-рано, вече ги няма,
има само кашони и купчини вещи. Няколко лампи са разхвърляни
по пода, но масичките, на които са стояли досега, ги няма.
Светлината им е топла, слаба и придава на стаята уютен вид. Без
да каже нито дума, Тед кляка до мен, за да огледа крака ми.
Таничка струйка кръв се стича от малко разкъсване на кожата ми.
- Не мисля, че ще има нужда от ампутация, просто си се
порязала. Сигурно си паднала върху остър камък - казва той.
Донася аптечка за първа помощ, промива раната и внимателно й
слага лепенка. - Изкълчи ли си глезена? - Предпазливо хваща
стъпалото ми в едната си ръка, а с другата леко натиска. - Боли
ли?
- Боли ли? - пита повторно и аз осъзнавам, че не съм
отговорила, разсеяна от допира на пръстите му върху кожата ми.
- Не, добре съм.
Тед грижливо подрежда аптечката и я оставя настрани. Държи
се сериозно и професионално, сигурно е такъв, кога- то е в ролята
на лекар.
- Може ли да попитам защо танцуваше по стената с куфара си?
- Не исках да те обезпокоя, като мина през градината -казвам
безпомощно.
Той накланя глава и ме поглежда в очите.
 - След като не ме обезпокои, когато флиртуваше и се кикотеше
до колата, не мисля, че щеше да ме обезпокоиш, ако беше минала
през градината.
Сега вече искам кракът ми да беше счупен и да съм в
безопасност на път към болницата, вместо умът ми да се пържи
бавно с този притеснителен разговор. Прочиствам гърло и
опипвам глезена си, само и само да отложа необходимостта да
отговоря. Тед прибира аптечката и устните му потрепват в нещо
като усмивка.
- Имаш ли нужда от помощ да стигнеш до бунгалото?
- Може ли само малко вода? - питам с пресилено дрезгав глас.
Сега, след като спешната ситуация със счупения крак е
овладяна, се чувствам малко тъпо заради начина, по който се
развиха нещата между нас, и ми се иска да се извиня, преди да си
тръгна.
Тед ме поглежда със съчувствие, сякаш за да ме увери, че нито
е ядосан, нито изпитва ревност или неодобрение, или... Ревност
ли? Защо ми хрумна тази дума? Разбира се, че не ревнува.
Изгълтвам на един дъх водата, която ми подава.
- Тед, извинявай за тази вечер - казвам, като оставям чашата на
килима до мен.
- Няма нищо. И без това не спях.
- Не, не за сега. Е, добре де, и за сега, но имах предвид по-рано.
Ти само се опитваше да се погрижиш за мен, както всеки приятел
би го направил. А аз се държах грубо. Извинявай.
Той се усмихва - широка, искрена усмивка, която стига до очите
му.
- Няма страшно. И така, господин Макгафин оправда ли
очакванията?
Чувствам, че стомахът ми се свива на топка.
- Приятен е - казвам и усещам как бузите ми пламват.
- Изчерви се. Толкова ли е хубав, а?
Опитвам се да сдържа усмивката си, но чувствам как започвам
неволно да излъчвам самодоволство.
- И е предан член на фен клуба на Фил Колинс?
Кимам, стиснала здраво устни.
 - И ми изсвири Sussudio на пианото.
Защо го казах? Не беше необходимо.
- Е, очаквам да ме споменеш в сватбената реч - казва Тед. -
Смятам, че детективската ми работа във връзка с пчелния клуб
беше решаваща за случая.
Наблюдавам го, докато говори, но не мога да разгадая
изражението му - има някаква неестествена бодрост, която не съм
чувала преди. Махвам с ръка към стаята, иска ми се да сменим
темата.
-Ти какво прави? Продължи да опаковаш и след купона?
Той мести поглед към килима.
- Не можах да заспя, затова разчиствам. Сутринта ще закарам
татко в новия му дом, после агентът по недвижимите имоти иска
да направи снимки на празната къща.
- Налага ли се да я продаваш? - Оглеждам лицето му - явно е
уморен, клепачите му са подпухнали.
- Не мога да я запазя, не и с грижите по татко.
- Мислех, че лекарите печелят страшно много? - казвам,
наблягайки на „страшно много“.
Тед поглежда ръцете си.
- Е, кариерата ми в момента е в състояние много подобно на
брака ми.
- О! - обзема ме притеснение, че съм казала нещо неподходящо.
- Защо?
Тед оглежда кокалчетата на пръстите си, после стиска и
разпуска няколко пъти юмруци.
- Няма значение. - Поглежда ме почти стеснително и из-
пъшква. - Изобщо не ме бива в тази работа, Лора.
За миг си помислям, че има предвид разговора ни, но след това
виждам, че сочи към кашоните.
- Дай да ти помогна - предлагам.
- Едва ли ти се иска да ми помагаш да се справя с вехториите на
родителите ми в единайсет и половина вечерта -отвръща той, но
странно, на мен ми се иска.
- Много съм добра в тези неща, нека ти помогна.
 Устните му се извиват в благодарна усмивка и Тед свива
рамене в знак на съгласие. Отива горе, сваля още кашони и
двамата спокойно ги отваряме. Има стари дрехи, документи,
връзки писма, джунджурии, събирани цял живот. Посребрената
четка за коса на майка му, прашни акварели на английската
провинция, календар от 1995 г., изцапани готварски книги и
полупразни кутийки крем. Безброй закачалки за дрехи и буркани,
пълни с автоматични писалки. Има кашони с остарели
електрически уреди, един VHS плейър и старомоден тостер - все
неща, които никой не би пожелал, нито би имал нужда в днешно
време от тях.
- На Джери не му се занимава с това, нали?
Разбирам защо Тед е така обезсърчен от задачата.
- Започнахме заедно, но видях, че това го разстройва. Опитва се
да не мисли за миналото, а разчистването на една къща е
носталгично пътешествие назад във времето. Накрая опакова
един кашон с неща, които искаше да задържи, и ми каза, че ще се
радва, ако аз се оправя с останалото, както сметна за добре. Реших,
че е достатъчно неприятно, задето се налага да напусне тази
къща, и няма нужда да го принуждавам да рови и в пепелището на
живота си.
- Знаеш, че не ти го принуждаваш да напусне дома си - казвам,
защото по гласа му усещам, че изпитва вина. - Не може повече да
живее тук сам, преместването му не зависи от теб.
Тед потрива очи с пръст - от кашоните се вдигна прах и
прашинките са изпълнили въздуха, така че и моите очи сърбят.
- Така е. - Но не изглежда убеден. Вдига едно стъклено
преспапие и го върти в ръцете си. - Мислех си, че просто ще
изхвърля всичко, но имам чувството... Не знам... че е прекалено
непочтително, без поне да хвърля по един поглед на всичко това.
- Мама имаше ужасно много неща, с които не знаех какво да
правя. - Оглеждам се. - Странно кои неща ме разстроиха най-много,
когато трябваше да ги изхвърля. Шантаво е, но четката й за зъби
преля чашата. Изведнъж това, че повече няма да си мие зъбите, ми
се стори най-тъжното нещо.
- Какво стана с майка ти? - пита ме той предпазливо.
 - Рак на дебелото черво. Беше в напреднал стадий и тя си отиде
много бързо.
Тед е първият човек, на когото казвам това, без да се разплача.
Той ми кимва със симпатия и разбиране и в очите му се чете
колко е съпричастен към болката ми. Няма и следа от
съжалението и смущението, които обикновено виждам, когато
говоря за мама с други хора.
- Да, подозирам, че е доста по-лесно да преглеждаш чужди
вещи - плясвам с ръце и се връщам към задачата ни. - Ще
направим купчини: остават, за боклука, рециклиране, продажба -
така ще свършим работата.
Работим в приятно мълчание, от време на време вдигаме някоя
вещ, за която не сме сигурни какво да я правим, и чакаме другия
да посочи купчината, където смята, че трябва да отиде. Чувствам
се полезна, пълня торби за боклук и разпределям дрехи за
благотворителния магазин. Вземам кутия с УН8 касетки и
преглеждам заглавията:
- „Психо“, „Непознати във влака“ „Да хванеш крадец“, значи тук
имаме отявлен фен на Хичкок.
Тед се навежда към мен, за да погледне, после разтваря широко
крака на пода и придърпва кутията между тях.
- Леле, колко ги обичах! - Вади една касетка и гальовно почуква
по етикета. - Тийнейджърските ми години: Хичкок в петък
вечерта, а в кухнята мама прави бухтички за приятелите ми. -
Очите му блестят, докато върти една касетка в ръцете си. - Преди
няколко години отидох на специална прожекция на „Вертиго“.
Щом филмът започна, веднага усетих миризмата на пържено
тесто. - Той разперва ръце пред лицето си и вдъхва, все едно
преживява отново момента. - Умът може да си прави такива шеги.
- Ей, какво е това? - вдигам снимка в стара рамка, на която е
Тед, облечен като бойскаут, с ужасна прическа с крив бретон. -
Значи наистина си бил бойскаут. Предполагам, че не си успял да
вземеш значка за „Добро подстригване“ - казвам през смях.
- Това е много неловко - отвръща Тед, очите му се присвиват в
усмивка и той протяга ръка за снимката - първа ще замине в
огъня.
 - Не! Харесва ми, толкова си сладък - издувам устни в целувка
към снимката. - Едва те разпознах без цялата тази лицева
растителност.
В същата кутия намирам и друга избледняла снимка на малко
момче с нахлупена на главата филцова лента с хартиени уши,
прикачени на нея, и пръчка в зъбите. Прихвам.
- О, Тед, това е най-трагичният карнавален костюм, който съм
виждала.
Той протяга ръка за фотографията и се разсмива, когато я
вижда.
- Това не е карнавален костюм. Бях на шест и толкова много
исках да имам домашен любимец, че на практика цял месец играх
куче на име Ленърд, докато родителите ми най- накрая не
отстъпиха и ми купиха истинско.
- Леле, значи си бил странното куче-момче като дете -направо
страхотно! - правя шеговита гримаса.
- Добре, повече никакви снимки няма да гледаш. - Той взема
кутията и ръката му докосва моята. - Сигурен съм, че на този свят
няма нито една ваша смущаваща снимка, баронесо Балонесо?
- О, не, има някои доста гадни. По едно време носех цяла шина.
Като тийнейджърка имах конски зъби.
Издавам долните си зъби напред, за да му покажа нагледно.
Той поклаща глава и потрива горната си устна, за да скрие
усмивката си.
- Не, пак изглеждаш добре. Не печелиш нито една точка.
Интересно е да наблюдаваш как някой друг се носи на
емоционалната въртележка, на която се озоваваш, когато ровиш в
живота на обичан от теб човек. Настроението на Тед се сменя от
мили спомени, като тези с видео касетките, през изблици на смях
заради стари снимки и раздразнение от огромното количество
вехтории, до меланхолия, когато открива керамичните кухненски
везни на майка си на дъното на един влажен кашон. Откривам, че
вече разпознавам нюансите на изражението му. Веждите му се
свиват в две дълбоки бръчки, когато е обезпокоен или разстроен,
но когато се мръщи на шега, се появява само едната. Не знам защо,
но много неща у него ми изглеждат познати, макар че го познавам
съвсем отскоро.
След около час поглеждам да видя как напредваме, но
забелязвам, че Тед не е добавил нищо към купчината „остават“.
- Нищо ли няма да запазиш? - питам.
- Не искам нищо. Толкова е депресиращо, че животът ти накрая
се свежда до това - махва с ръка към стаята.
- Виж, трябва да запазиш нещо. Иначе как ще си спомняш? Той
разтърква лицето си с две ръце.
- В тези вещи не виждам майка си, нито пък татко. Това е
просто житейски отпадък, боклукът, който оставяме след себе си. -
Гласът му става по-рязък. - Мама я няма, а сега и татко ще трябва
да се опитва да заспи в непознато легло. Независимо от цялото му
перчене, виждам, че е ужасен, защото знае, че го водя там, за да
умре.
Тед притиска юмруци към очите си и издава тихо, пърлено
ридание, което ме стряска.
- О, Тед - примъквам се до него и го прегръщам през рамото. -
Знам, трудно е.
Той се обляга на мен и двамата се държим един друг за кратко.
Прегръдката ни е спонтанна, бих утешила така всеки разстроен
човек. Но облегнала глава на врата на Тед, сега усещам аромата му.
Изведнъж това ми се струва проява на интимност, която не съм
търсела, и се отдръпвам притеснена. Ставам и прекосявам стаята,
за да оставя някакво пространство помежду ни.
- Така, а сега, какво е това? - питам с пресилена бодрост, като
вдигам голям буркан, пълен с разноцветно морско стъкло. - На
майка ти ли е?
Тед поглежда към буркана в ръцете ми.
- Да, събра тонове през годините.
- Добре. Видях изражението ти, когато за първи път ми разказа
за морското стъкло и майка ти - това е щастлив спомен. Трябва да
запазиш няколко парченца, а останалите ще разпръснем на плажа
утре. Нека и други се забавляват с намирането им.
Устата му потрепва в усмивка и аз изпитвам задоволство, че
съм успяла да кажа нещо полезно.
 - Парфюмът на мама - казвам - е най-силният ми спомен от нея.
Пазя едно шишенце до леглото си у нас.
- Сапун с аромат на пачули, брашнени ръце и лак за коса
„Елнет“ - казва Тед. - На това миришеше майка. - Взема малка
капитонирана дамска чанта от купчината до себе си. - Обичаше
всичко, в което има пачули. Дори по едно време се опита да накара
татко да пие чай пачули, но той не искаше и да чуе.
- Пачули, ясно. - Вземам чантичката от него и правя нова
купчинка до мен.
Сядам на пода и скръствам крака, като потупвам килима срещу
мен, за да приканя Тед да направи същото.
- Да продължим с това. Сега баща ти... Затвори очи, какво
мислиш за него? Какво искаш да запазиш от него?
Погледите ни се срещат в слабо осветената стая и стомахът ми
се свива на топка. После Тед бавно затваря очи, както съм го
помолила.
- Мисля си за всички неща, които можеше да прави тук: да
изработва мебели, да свири на китара, любовта му към плаването
с платна. Мисля за майка, как двамата се смеят, за тази къща, за
кучето ни, за всички неща, които той обичаше, всички вече
загубени за него.
В гърлото ми засяда буца.
- Джери не би искал да се съсредоточаваш върху това, което е
загубил. Помисли какво все още има той.
Тед прави пауза и пак затваря очи, като ме иронизира.
- Чувството му за хумор - не мисля, че някога ще го загуби
-после навежда глава, замислен. - Небето - никога не му дотягаше
да изучава съзвездията. Джин, но не много и никога преди шест,
освен това беше измислил отлична дъска за сирена.
Когато отваря очи, те са влажни от вълнение.
- Да се смееш към нощното небе с чаша джин в ръката -струва
ми се прекрасно - казвам.
Чудя се дали Тед е толкова напрегнат с всички - усещам
присъствието му толкова силно, знам дори кога ме е погледнал.
Сигурно е просто заради ситуацията, късния час, силните чувства,
които изпитваме от работата си тук.
 - Благодаря, Лора - казва той почти шепнешком.
Пак се залавяме за работа. Отварям една много стара кутия за
обувки и виждам, че е пълна догоре с бижута.
- О, я виж! - ахвам. - И всичко това е било на майка ти?
Тед идва да види какво гледам.
- По-скоро са на баба ми - отвръща той. - Татко казваше, че
винаги можело да чуеш кога се приближава, толкова много
гердани и гривни е носела. Съмнявам се, че струват нещо,
вероятно са евтини имитации.
Кутията е претъпкана с толкова много красиви, интерес ни
бижута, че ръцете ми не знаят кое да вземат първо. Има изящни
шноли за коса от слонова кост, оформени като листа, пръстени,
обсипани с рубинени и зелени камъни, красива порцеланова
брошка с изрисувана роза и златна гривна, покрита с мънички
сребърни пчелички. „Вера винтидж“ ще ти отхапе ръката за такава
съкровищница.
- Майка ми обичаше да преправя стари бижута, това щеше да й
хареса.
Вдигам поглед и виждам как Тед ме гледа като омагьосан.
- Вземи ги, щом искаш - предлага той.
- Не, не мога. Това е семейното ти наследство. Виж колко
красиви неща има тук, трябва да ги запазиш.
Тед вдига дълга златна огърлица с липсващ камък. Казвам си
колко лесно би било да се замени камъка с морско стъкло и колко
страхотно би изглеждала заради контраста между изящната
верижка и простотата на матовото късче зелено стъкло.
- Не мисля, че са в мой стил - казва Тед.
- Не знам - вдигам огърлицата към брадата му, - напоследък са
много модерни бради, украсени със скъпоценни камъни.
- Така ли? - отвръща той невъзмутимо.
Поднасям още украшения към лицето му и избухвам в смях,
когато закачам няколко обици на брадата му и подреждам малко
гривни върху главата му. Тед стои неподвижно и ме оставя да го
украся като коледна елха. Това забавление ми се струва някак
странно интимно и когато накрая очите ми пак срещат неговите,
двамата просто седим и се гледаме.
 - Трябва да ги вземеш - настоява той. - Баба щеше да иска да
вземеш всичко, което те кара да засияеш така.
- Може ли да те снимам?
- Ако е само за теб, а не за интернет последователите ти
-отговаря Тед, без да помръдва, за да не падне някое от бижутата.
Правя няколко портретни. Тед е невероятно фотогеничен със
загорелия тен и тъмните си, изразителни очи. Примъквам се на
дупе към него, за да му покажа екрана, усмихвам се към снимката,
но когато вдигам поглед, за да видя реакцията му, той гледа мен, а
не екрана.
Оставям телефона и внимателно започвам да свалям бижутата
от него, старателно избягвайки очите му. Прибирам бижутата на
сигурно място в кутията и вдигам един пластмасов контейнер,
пълен с вестници и писма.
- Бракът на родителите ти беше ли щастлив? - Търся нова тема
за разговор, защото се доверявам на думите повече от-колкото на
мълчанието.
- Най-щастливият.
- Виждаш ли се някога пак женен?
Той вдига една коркова подложка и започва да я върти в
ръцете си.
- Не мисля - казва, без да вдига очи. - Не мога да си представя
нещо подобно точно сега. Макар че този уикенд, колкото и
странно да е, за първи път от доста време се зарадвах, че я няма.
- Това е страхотно, Тед, означава, че продължаваш напред. Но
въпреки това още не си представяш да излезеш на среща с друга?
Въпросът ми прозвуча многозначително, макар да не целях
това; просто Тед ми е интересен, любопитна съм как се чувства.
Зениците му приличат на оловни тежести, надигащи се от тъмно
море, когато се обръща към мен и казва:
- Не мисля, че в момента мога да означавам нещо за някого.
Казва го бавно и ми се струва, че сякаш се опитва д ели катно
да ме откаже или да ме предупреди, в случай че съм изтълкувала
погрешно приятелското му отношение към мен. Навярно си
спомня пиянското ми флиртаджийско поведение на плажа.
Неудобно ми е да си мисли, че наистина гледам така на него.
 - Е, когато се почувстваш готов за нови срещи, мога силно да ти
препоръчам багажните ленти на летищата. Просто иди и порови в
няколко куфара, докато не срещнеш жената на мечтите си -
усмихвам се глуповато аз. - На мен ми свърши работа.
Тед смръщва вежди и се образуват две бръчки, не една.
- И така, писма - хвърляме или пазим? - питам с бодър,
практичен тон.
- Може би трябва да ги прегледам, за да не изхвърлим нещо
важно - той протяга ръка и аз му подавам куп хартии.
В купчето, което държа, има сметки за газ отпреди години,
писма за членство в „Историческото дружество на Джърси“,
сертификат с ваксинациите на Хитрушко. Системата на Джери за
класиране на документите има нужда от малко подобрение. И
после между напечатаните на машина писма се натъквам на нещо
ръкописно. Прилича на втори лист от писмо, макар че първият го
няма.

Ако имаш нужда от нещо, може да се свържеш с мен по някой

от посочените долу начини.
С цялата ми обич, Белинда.

Следват имейл адрес и телефонен номер.

Докато очите ми прелитат по текста, гърдите ми се свиват,
пръстите ми стискат писмото и смачкват хартията. Белинда е
писала на Джери, телефонният й номер е тук, в ръката ми. Трябва
да го дам на Тед, той може да й се обади, да открие къде е и най-
сетне тази история да приключи. Но после го поглеждам и виждам
колко уморен изглежда, колко емоционално изтощително е това
разчистване за него. Един часът посред нощ е и не съм сигурна, че
има нужда да го види точно тази вечер. Умът ми се парализира от
отговорността, която поемам.
- Какво е това? - пита Тед.
- А, нищо - казвам бързо и бутвам листа най-отдолу на
купчината. - Баща ти май не е особено добър в подреждането на
документи?
Дори не лъжа съзнателно, просто се чувам как го казвам.
 - Меко казано - отвръща Тед.
След малко се качва горе до банята, а аз намирам писмото и го
пъхам в чантата си. Нямам никакъв план в момента, просто не
искам да го прочете точно сега, с достатъчно много неща му се
наложи да се справи тази вечер. Ясно е, че ще го запазя и ще имам
грижата да не иде на боклука. Ще му го дам утре, на светло през
деня. Искал ли е Джери да го скрие от сина си?
Чувам стъпките на Тед по стълбището и вдигам очи на време,
за да видя как прокарва ръка през косата си, докато слиза по
стъпалата и се извърта, за да не се удари в дървената колона.
- Ей, ти за няколко часа постигна повече, отколкото аз за
седмици. Изключително ефективна си - прозява се Тед.
- Може би трябва да влезеш в главата ми и да поразчистиш и
там.
- Може и да успея - отвръщам. Той ме поглежда и за миг ми се
струва, че иска нещо от мен. - Трябва да си лягаш. Тръгвам си.
Благодаря... - За какво? За какво му благодаря?
- Приятно ми беше да си поговорим, Тед.
- На мен също - ухилва ми се накриво. - Ще те изпратя да си
легнеш... Искам да кажа... до бунгалото ти - заеква той. - Ще взема
фенерче, тъмно е.
Усмихвам се на смущението му.
- Голям джентълмен си.
Тед взема фенерче от кухнята, осветява пътя ми и ме изпраща
до бунгалото.
- Благодаря за тази вечер, Лора - казва тихо, гледайки ме в
очите. - Радвам се, че се качи в моята кола вчера. - После прочиства
гърлото си. - Приятни сънища.
Усещам невидимо привличане във въздуха, сякаш част от мен
иска той да остане. Но изобщо не мога да се разбера, в това няма
никакъв смисъл.
- Лека нощ, Ленърд - ухилвам се и той също ми се ухилва.
Потупвам го по главата. - Добро куче.
- Лека нощ, баронесо Балонесо - отговаря ми Тед, обръща се и
тръгва нагоре по склона.
 ПИСМО, ВЪРНАТО НА ИЗПРАЩАЧА
23 септември 1991 г.

Скъпа Ани,
Извинявай, че те разстроих, като ти се развиках по телефона,
че всичко е приключило. Каквото и да стане, моля те, не мисли, че
нашето лято в Джърси не означаваше за мен толкова, колкото и
за теб. Това бяха няколко красиви месеца и аз се радвах на времето,
което прекарахме заедно, повярвай ми.
Мисля обаче, че това лято е толкова специално, точно защото
всичко беше само за няколко месеца, Ани. Ще остана в Гърция шест
месеца, после кой знае къде ще отида - аз съм там, където е
работата ми, и от опит знам, че не ставам за дълги връзки. Не
съм ти обещавал нищо, нали? Никога не съм говорил за бъдещето,
не можеш да ме обвиниш в това.
Моля те, обади се, ако искаш да поговорим. Не ми е приятно да
те чувам толкова разстроена. Бих искал да останем приятели.
С обич, Ал,
П.С. Моля те, прати монетата на баба. Ще ти платя всички
разходи по нея.
 Глава 18

Двете с мама седим в старата ми стая, онази, която тя превърна

в ателие за своята бижутерия. По целия под са натрупани един
върху друг контейнери, малките им отделения са предназначени
за коледните гирлянди, но мама къта в тях своите находки като
същинска сврака. Сега разполага някои от съкровищата си върху
пъстрото ми дъбово бюро: златен пръстен с липсващ диамант,
колекция от шноли за коса, покрити с мънички перли, оформени
като стъбълца с деликатна сребърна тел. Точно тези подробности
ме заблуждават, карат ме да вярвам, че сцената е реална. Как е
възможно умът ми да създава толкова детайлна измама? Начинът,
по който пъха непослушен кичур коса зад ухото си, но първо за
миг го навива на пръста си по момичешки. Ризата, която е
облякла, с петна от кафе по маншета, ноктите й, винаги изрязани
притеснително дълбоко, леката напевност на гласа й: „Лора, би ли
ми подала онова там, моля те?“ и аз винаги знам точно кое има
предвид.
Тези живи сънища вече ме посещават по-рядко. Болезнено
удоволствие, но не бих могла без тях. Те са моят шанс да я видя
пак, да прекарам малко време в нейната компания. Когато се
събуждам и осъзнавам заблудата, изпитвам тъга от поредната й
загубата, но след това умът ми се хвърля да събира трохичките
подробности, които ще я запазят жива.
Записвам в дневника си всичко, което успявам да си спомня.
Маншета с петното от кафе, онзи предмет, как си увива кичура
коса. Това са подробности, които моят събуждащ се ум бързо
забравя, но без тях споменът за нея ще стане неясен и накрая тя
ще се превърне в поредица от снимки и шеги като татко. Трябва
да забавя процеса на пречистване възможно най-дълго, затова
съм благодарна за тези сънища.
Записвам си тези бележки и повече не мога да заспя. Накрая
преставам да се опитвам, отварям лаптопа и се взирам в екрана.
Писмото на Белинда ме обвинява от нощното шкафче. Защо
изобщо го взех? Не биваше да се намесвам по този начин в живота
на Тед, имам си достатъчно проблеми, с които трябва да се
оправям. Пъхам го обратно в чантата си, решена да го дам на Тед
веднага щом го видя тази сутрин.
Рано е, едва минава шест. Не съм спала много, но покрай
сънищата, Белинда и вечерта с Тед, в главата ми се въртят толкова
много неща, че няма смисъл да се опитвам да заспя пак. Прочитам
разсеяно няколко глави от „Жената тигрица“, но напористите
реплики „поеми живота си в ръце/бъди тигрица“ само ме карат да
се чувствам неадекватна. Никаква тигрица не съм.
Чувам стъпки пред вратата си и рязко скачам от леглото.
Вероятно е Тед, който също не може да спи. Отварям вратата и с
надежда се взирам в слабата сутрешна светлина, кехлибареното
сияние на изгрева още се бави зад хълма над „Сан Енюи“.
- Тед? - прошепвам.
- Не, аз съм - чувам гласа на Джери. - Извинявай, сигурно те
събудих с това влачене на краката?
- О, здравей, Джери. Рано си станал.
- Последната ми сутрешна разходка по плажа - казва той. -
Искаш ли да дойдеш?
Намятам жилетка върху раменете си и си нахлузвам
джапанките.
- И ти не можа да спиш? - Нита той и аз кимам.
Повежда ме към морето по тясна пътечка между нивите.
Движим се със скоростта на охлюв, но нямам нищо против. Радвам
се на възможността да поговоря с Джери.
- Последната ти нощ в къщата. Затова ли не можа да заспиш?
- Спането винаги е предизвикателство. Тялото ми ме държи
буден, не умът, мускулите не могат да се изключат. На всеки
няколко часа, ако не съм заспал дълбоко, трябва да стана и да се
разтъпча. Не е толкова изтощително, ако се разхождаш и даваш
цел на крайниците си.
- Изглежда трудно, съжалявам.
- Каквото - такова. Не знам къде ще се разхождам на новото
място - промърморва и усещам тъжна нотка, каквато не съм
чувала в гласа му преди. - Винаги тръгвам към брега, когато
полежа по-дълго. Макар Санди да казва, че вече не трябва да
излизам сам. Напоследък падам все по-често. - Вдига
превързаната си ръка, за да илюстрира думите си. След това
посяга към моята и се намръщва. - Обещаваш ли да ме бутнеш в
морето, ако продължавам да се жалвам?
Стигаме до края на пътеката и завиваме вляво по пясъка.
Продължаваме към далечния силует на фара „Корбие“ в южния
край на залива. Плажът е пуст, няма друг шум освен шепота на
плискащите се вълни и пляскането на птиците в плитчините на
прииждащия прилив.
Бъбрим си за купона миналата вечер; извинявам се, че съм си
тръгнала рано, но подчертавам колко приятно ми е било да си
говоря с приятелите му и колко се радвам, че ме е поканил.
Както си приказваме, Джери се спъва и се хваща за ръката ми,
за да не падне.
- Добре ли си? - питам, а той кима мълчаливо, после из-връща
глава встрани.
Зад несекващата самоирония зървам мъж, засрамен от тяло,
което го предава.
- Виж, снощи помагах на Тед да разчисти някои неща в къщата -
казвам веднага щом Джери може да продължи. - И намерих нещо.
- Ако говорите за тялото под радиатора в антрето, не бях аз,
шефе - отговаря той и аз хващам нежно ръката му.
- Беше част от писмо, което Белинда ти е написала. В него ти е
оставила и координати за връзка - поглеждам го да видя как ще
реагира.
- О, божичко! - възкликва Джери.
- Защо не си го дал на Тед?
- Хммм - въздъхва виновно Джери. - И какво каза той?
- Още не съм му го дала - признавам.
Джери изпуска дълга въздишка, ръката му още трепери върху
моята.
- Изпрати ми го може би няколко месеца след като си замина -
обяснява той. - Обадих й се и й казах, че това не е начинът, не може
просто ей така да напусне кораба. Опитах се да я убедя да говори с
него и... - гласът му заглъхва, явно не му е лесно да говори за това.
- ...Тя беше разстроена; каза, че между тях не се получава, искали
различни неща, но Тед никога нямало да го признае. Смяташе, че
той просто имал нужда от време, за да свикне с мисълта, че нея я
няма, все едно е вреден навик, от който той трябва да се отърве
отведнъж. Убеждаваше ме, че било за негово добро, и аз се
съгласих да му дам още един месец - така й обещах. След това
скрих писмото на сигурно място - Джери затваря очи за миг - и
после за нищо на света не можах да се сетя къде. Бях убеден, че
съм го изхвърлил с коледните картички. Паметта ми явно го е
пъхнала в неозаглавено чекмедже, а после толкова се срамувах да
кажа на Тед, че съм го загубил.
- Божичко - въздишам. - Бяхте ли близки с нея?
- О, тя беше истинско съкровище, скъпата Белинда. - Джери се
ухилва, сякаш си припомня колко забавна е била и аз усещам
нелогично чувство на ревност. - Никой не мисли за горките си
родители, когато къса с другия, нито за това, което ние губим. -Той
прави комична гримаса, сякаш се шегува, но усещам, че в думите
му се крие и истина. - Във всеки случай не мисля, че именно
Белинда е това, което Тед търси сега.
Иска ми се да попитам какво точно има предвид, но трябва да
се върна към въпроса с писмото.
- В такъв случай трябва ли аз да му кажа? Адресирано е до теб,
ти познаваш ситуацията по-добре от мен.
Джери внезапно спира на плажа, пуска ръката ми и бавно се
навежда, за да вдигне от пясъка празна кутийка сайдер. Подава ми
я.
- Ще я хвърлим в кошчето - после вдига бастуна си във въздуха.
- Напоследък стигам обикновено до тук.
Обръщаме се заедно и Джери леко забавя крачка; трябва му
малко време, за да набере скорост в друга посока. Предлагам му
пак ръката си.
- Какво се обърка между тях? Трябва да са били много
влюбени, след като раздялата е била толкова трудна.
- Разхождах се тук повечето нощи, Лора. Когато имах повече
сили, стигах до края на плажа и после се връщах обратно по пътя -
посочва с бастуна си към далечния край на Л'Етак, където шосето
прави завой зад дълга редица от къщи с фасади към брега. Държи
се така, сякаш не е чул въпроса ми, но аз продължавам да слушам
търпеливо. - Винаги събирам боклука, който намирам навън.
Според теб какво си мислят младите хора, които излизат от
баровете, когато видят един старец да се клатушка по пътя в три
сутринта с ръка, пълна с празни кутийки сайдер? Как мислиш,
какво ще разказват за мен?
- Хм - казвам тихо в знак на одобрение.
- Хората обичат да запълват празнините, да рисуват собствена
картина, но всъщност никой не знае истината за чуждата история.
- Много си мъдър, Джери - казвам, когато стигаме до пътеката,
водеща нагоре по хълма към „Сан Енюи“. - Мислил ли си някога да
станеш гуру? Можеш да напишеш книга за философията си.
Джери избухва в гърлен смях.
- Ще трябва да я нарека „Джин и безсмислици“ - после ме
потупва по ръката и пита: - Е, а теб какво те държи будна, освен
притесненията за Тед?
- Не знам, всичко - въздишам. - Работа, мисли за семейството,
чудя се какво правя с живота си.
- И какво правиш с живота си? - пита той, а тонът му е толкова
сериозен, че ме хваща неподготвена.
- О, това е въпросът за един милион долара, нали? - Заглеждам
се във вълните, пенещи се върху скалите в плитчините на морето,
и внезапно ми става ясно какво ме притеснява. - Само ако някой
ми беше казал, когато бях на двайсет, че на двайсет и девет ще съм
съвсем сама на този свят, без родители, неомъжена, че всичките
ми приятели ще се местят някъде, а аз ще съм ужасена да не
загубя работата си, защото тя е единственото солидно нещо в
живота ми... - отново въздишам. -...Ами, предполагам, че затова се
налага да вярвам, че вселената има план за мен, защото ако няма,
вероятно нищо не правя както трябва.
Джери стисва ръката ми здраво и забива бастуна си в пясъка.
- Виж, Лора, ако се консултираме с книгата „Джин и
безсмислици“, тя ще ни каже, че въпросът е само „Какво правиш с
живота си днес?‘ Струва ми се, вече ти казах, че моята философия е
да не гледаш твърде далече назад, нито твърде далече напред.
 - Ами тогава... Днес ще ходя на разходка с лодка с чаровен млад
мъж и ще напиша статията си по възможно най-добрия начин, а в
момента съм на красиво място и се радвам на прекрасна разходка
с теб, Джери.
- Е, изобщо не ми звучи зле.
Докато му помагам да се изкачи на пътеката от плажа, си
мисля, че той изобщо не е трябвало да идва тук сам - краката му са
много нестабилни. Когато наближаваме градината, питам:
- И така, какво да правя с писмото на Белинда?
- Оставям на теб, Лора, да решиш. Най-вероятно до утре ще съм
забравил целия ни разговор или ще съм паднал пак и ще съм си го
избил от главата - прави комична гримаса, присвива очи и после
поредната смешна физиономия, а аз стисвам ръката му малко по-
здраво.
За човек, чието тяло е толкова зле, Джери гледа прекалено
спокойно на света. Сякаш има някакъв таен извор на радост, който
не е достъпен за нас, и когато си в компанията му, това те кара да
си мислиш, че капчици от него може да стигнат и до теб. Странно е
като си помисля, че го познавам от толкова малко време, а утре ще
се прибера вкъщи и няма да имам шанс да го опозная по-добре.

Глава 19

Връщаме се в къщата и заварваме Санди да седи в градината си

с чай и вестник.
- Добро утро! Изненадана съм да видя, че си толкова бодра и
подранила, Лора - провиква се тя през оградата и ни махва да
отидем при нея.
Най-лесният начин е да прекрачим ниската ограда, но първо
поглеждам към Джери, за да видя дали не предпочита да
заобиколим.
 - Момент, трябва да се засиля - казва той и отстъпва назад, все
едно ще се затича, за да я прескочи.
Вероятно по лицето ми за миг е проличало, че съм приела
думите му сериозно, защото той се разсмива, сочи към мен и после
се налага да се облегне на бастуна си, за да възстанови
равновесието си.
- Май няма да е днес - казва той. - Ще го оставя на вас, дами.
Санди, защо не покажеш плевнята на Лора? Мисля, че ще й е
интересно.
- Плевнята ли? - питам.
- Делото на живота ми - отвръща Джери загадъчно. Покланя се
леко, обръща се и бавно се запътва към къщата си.
- Каква е тази плевня? - питам Санди, докато прекрачвам
ниската каменна стена.
- Еха, Джери явно те е харесал, след като иска да я видиш
-отвръща тя. - От другата страна на пътя е, след малко ще ти я
покажа. Как се чувстваш?
Кръглото й червендалесто лице грейва в разбираща усмивка.
- Била съм и по-свежа - отговарям, докато изкачвам склона на
градината й. - Ти носиш цялата вина за смъртоносната сангрия, с
която не спря да ме наливаш снощи.
На масата има кошничка с кроасани и Санди ми предлага един.
- Приготвила съм ти кутия с основни неща за кухнята, малко
хляб и мляко, и още нещо, колкото да не умреш от глад.
Междувременно - закуска.
- О, това е чудесно, благодаря, Санди - казвам и си вземам
кроасан.
- И така... - Тя вдига въпросително вежда. - Снощи случи ли се
нещо?
Свъсвам вежди и се чудя откъде знае за Джаспър.
- За щастие, успях да изтрезнея достатъчно и най-накрая се1
срещнах с Мъжа с куфара.
Настроението на Санди се разваля.
- О, мислех си, че може би ти и Тед... Видях го, че те води към
къщата?
 - Не, не - разтърсвам глава, за да разсея грешката й. - Помагаше
ми, защото ми стана зле - от сангрията ти.
- О, не! - Тя скрива лице с ръка. После наднича между пръстите
си и казва: - Е, няма страшно, той е лекар, не се плаши от телесни
течности. - Прави пауза. - Значи накрая срещна онзи с куфара.
- Да - отговарям и не мога да удържа широката си усмивка.
- Разбирам - въздъхва Санди. - Значи така стоят нещата. И не е
някой скапаняк?
- Не, всичко друго, но не и скапаняк. Джери май доста се
забавляваше снощи - сменям темата аз.
Не съм сигурна, че искам да говоря повече за Джаспър с нея, не
ми се струва подходящият слушател.
- О, беше страхотно да го видя в такава добра форма.
Напоследък имаше няколко лоши дни, затова много се зарадвах,
че вчера се чувстваше добре.
- Ти си толкова добра съседка - чувам се да казвам.
А аз не знам имената дори на хората в апартаментите над и под
моя в Лондон, познавам лицата им само колкото да им кимна на
стълбите. Решавам, че щом се върна у дома, ще им се представя
както трябва.
- Не, той е този, който беше страхотен съсед. Ще ми липсва. - Тя
се замисля за миг, мръщейки се срещу чашата си. - Кой знае кой ще
се нанесе. Някой с пищящи деца, като си знам късмета. -Оставя
чашата си и закрива уши с шепи заради въображаемия шум. - Не
ме разбирай погрешно, обичам деца, но са ми достатъчни тези на
работа. Моят дом е моята крепост.
Разказва ми, че е учителка по плуване, и лицето й светва,
докато ми описва какви особняци е учила да плуват през
годините.
- Привет, Лора - провиква се Илидио, който излиза от къщи,
понесъл кутия с инструменти.
Спира, щом вижда Санди, оставя кутията на земята, прегръща я
през раменете, целува я по врата, после отново вдига
инструментите. Харесва ми това физическо привличане между
двамата.
 - Ей, мили, ще покажеш ли на Лора работилницата? Джери
предложи - казва Санди.
- Искаш ли да я видиш? - пита Илидио, накланяйки глава към
мен.
- Разбира се - повдигам рамо аз, без изобщо да съм наясно на
какво се съгласявам.
Тръгвам след Илидио нагоре по пътеката. Пресичаме пътя и
стигаме до голяма едноетажна плевня от другата страна. Илидио
отваря стара дървена врата с ръждясали панти и ме кани да вляза.
Надничам вътре и след като очите ми свикват с тъмнината,
виждам пещерата на Аладин, пълна с машинарии за
дървообработка, инструменти и работни маси. На всяка стена има
нарязани на дълги дъски стволове, които придават на
пространството атмосфера на разглобена гора.
- Леле! - ахвам.
Джери беше прав - това е нещо, което наистина не бих искала
да пропусна.
- По-рано беше работилницата на Джери - обяснява Илидио. -
Той построи плевнята сам, взе ме за ученик преди единайсет
години. Сега аз имам свой ученик.
- И от всичкото това дърво смятате да правите мебели? -соча
към огромните дъски, подредени на рафтовете до всяка стена.
- Накрая. Трябват десетилетия, за да изсъхнат добре. Джери
прави нещата по старомодния начин - така остават вечни,
създадени да издържат поколения наред. Не са много хората,
които ги изработват така сега, много скъпо е и иска много време -
добавя Илидио. - Много по-лесно е да ги правят евтини, нищо, че
не траят.
Обикалям помещението и се възхищавам на майсторството на
пейка, която стои в далечния край. Тънкият кръгъл профил е
огънат и оформен в изящни извивки, сякаш пейката е израснала
сама.
- Така ли расте дървото? - питам, галейки извитите панели.
- Не - поклаща глава Илидио. - Трябва да го попариш и после да
го огънеш - изисква се голямо майсторство да огънеш толкова
дебело дърво. Джери проектира своя собствена инсталация за
целта.
В далечния край на работилницата забелязвам тезгях с
поялник, съвсем същия като този, който мама използваше за
бижутата си.
- Джери още ли идва тук?
- Да - кима Илидио. - Още има много съвети и идеи как да се
решават проблемите. По миризмата на дървото познава откога
седи тук. - Поклаща глава. - Такава загуба е, че всичкото това
знание в главата му не може да излезе изпод ръцете му.
Продължавам да се разхождам из работилницата, протягам
ръка и докосвам разни неща, усещам потенциала на това, което
може да стане от тях. После ми хрумва идея.
- Илидио, може ли да ти поръчам нещо? Подарък за Тед.
- Разбира се, какво искаш?
- Имаш ли някаква хартия? Трябва да го начертая.
Той намира малко милиметрова хартия и аз скицирам какво
искам да изработи.
- Можеш ли да го направиш? - питам, когато най-накрая
приключвам чертежа.
Илидио почуква с молив по хартията.
- Лесно е - вдига очи към мен. - Ще му хареса, Лора. Започвам го
сега, за да стане, преди да си заминеш.
Споразумяваме се за цена и знам, че Илидио ми иска по-малко,
но той е категоричен за сумата. Разхождам се из работилницата, а
той започва да подбира дървесина за проекта. Иска ми се да
остана и да го гледам, докато работи, но виждам колко е часът и
осъзнавам, че трябва да се приготвя за срещата с Джаспър.
Докато минавам през градината, поглеждам към кухненския
прозорец на „Сан Енюи“ с надеждата, че може да зърна Тед, но от
него няма и следа. Във всеки случай е време да се обличам.
Разговорът с Джери и посещението в работилницата са ме
вдъхновили, но трябва да престана да размишлявам за нещата,
които не мога да променя. Вместо това трябва да се съсредоточа
върху предстоящия ден.
 Вземам си душ, после поглеждам с умиление куфара си на пода.
Разполагам с толкова голям избор какво да облека днес, неща,
които наистина са ми по мярка. Обувам си тесните тъмносини
дънки и вталената синя блуза с бели къдрички на маншетите и
яката и си връзвам тънък син копринен шал вместо лента за коса.
Поглеждам се в огледалото в банята и се усмихвам, защото отново
виждам себе се, а не дрипла във взети назаем дрехи.
Вадя телефона и правя грешката да проверя имейла си
-доброто ми настроение мигом спада като спукан балон. Във
входящата ми поща има над петдесет нови писма, а е събота.
Поне половината, изглежда, са от Суки на теми от рода на
„Идеи за материал - Тийнейджъри строителни предприемачи -
Колко млад е прекалено млад за стартиране на порт- фолио?“
Продължавам надолу - търся имейли, адресирани лично до мен.
Има няколко, изпратени през нощта и ранните сутрешни
часове.

Лора,
Разочарована съм от представянето ти в социалните мрежи
днес. Непрофесионално съдържание и послание. НЕдостатъчно
добро.
С.

Лора,
Можеш ли да намериш двойка за „Как се запознахте“, която да
се е срещнала на гара? „Нетуърк Трейнс“ искат реклама. Всъщност,
всякакви любовни истории на тема влакове - може да създадем
предаване „Любов на релси“?
С.

Лора,
Всички харесваме снимките ти „преди и сега“ като ракурс в
историята с монетата. Продължавай да ги пускаш в мрежите и
днес. Имаш ли снимки на баба ти и дядо ти? Хубаво ще е да
включиш фотографии от оригиналната военновременна любовна
история и да ги вплетеш в материала.
 Точно това е задълбочен, добре проучен материал, който
извежда ЛЖ над чисто таблоидното съдържание. Добра работа,
Лора - уверена съм, че можеш да създадеш нещо наистина
въздействащо.
С.

Суки е кралица на техниката с моркова и тоягата, при която тя

основно те бие по главата с голям морков, а после те хвали колко
добре изглежда синината на главата ти.
Имам имейл и от Моника, с който ме кани на кафе с тях утре
сутринта в десет. Чудя се какво има предвид с това „тях“. Дали не е
убедила Гадната баба да се срещне с мен, или това „ние“ се отнася
за някой от кухненските й уреди? Каквото и да е, отговарям, че с
удоволствие ще отида. Моника е един от малкото членове на
семейството, които са ми останали, и ми се иска да я опозная по-
добре. Освен това, дори да не си спомня правилно историята на
родителите ми, тя каза, че има снимки, които е хубаво да видя.
Отговарям й, че приемам поканата; после преглеждам
снимките, които направих вчера и спирам на тази на Тед. Очите му
греят към мен от екрана, искрящи като бижутата в брадата му.
Наистина е изненадващо фотогеничен, като се има предвид колко
малко от лицето му се вижда под това окосмяване. Поклащам
глава и затварям екрана. Искрящите очи на Тед нямат никаква
връзка с проблемите ми, трябва да се съсредоточа върху това,
което е важно.
Гледайки всички тези имейли и колко много работа имам да
свърша, започва да ми се струва безотговорно, че се съгласих да
прекарам деня с Джаспър и то на лодка. На море ме бива почти
колкото камила. Макар че, ако трябва да съм честна, дори да ми
беше предложил да копаем кравешки тор от торище, сигурна съм,
че пак щях да приема. В края на краищата, когато вселената си
прави труда да ти представи сродна душа, не й казваш, че имаш
работа.
Веднага щом затварям вратата на бунгалото, чувам един глас
да се провиква откъм „Сан Енюи“.
- Добро утро, Лора.
 Обръщам се и виждам един човек да слиза по склона към мен.
Минава секунда, преди да осъзная кой е. Тед е, но изглежда
напълно различен: обръснал си е брадата.
- Ей, как се чувстваш? Как е раната на крака ти? - пита той, а по
изражението му личи, че е изпълнен с енергия.
Гледам го със зяпнала уста - леле! Явно под корабокрушенската
брада Тед е невероятно привлекателен. Нямам предвид, че просто
изглежда добре, като мъжете, на които много им отива да са
гладко обръснати; имам предвид, че прилича на дете на Брад Пит
и Джеймс Дийн. Има добре оформена брадичка, усмивка с
трапчинки и тъмни, изразителни очи, които изпъкват още повече
сега, когато лицето му е като чисто платно. Без сивите косми в
брадата виждам, че е много по-млад, отколкото мислех. Когато за
първи път влязох в таксито, реших, че е поне два пъти по-стар от
мен, но сега виждам, че едва ли е на повече от трийсет и няколко
години. Същински Бенджамин Бътън - става все по-млад всеки
път, когато го видя. Може би утре ще е вече тийнейджър, запътил
се към морето за малко сърф преди училище.
- Тед, ти... Твоята...
Не мога да намеря думите, затова накрая се задоволявам да
посоча лицето му.
- Реших, че е време да се отърва от брадата - казва той и
поглажда брадичката си. После прокарва пръсти през косата си,
която, кълна се, днес някак е оформена в прическа. В четвъртък
вечерта стърчеше на всички страни, а сега изглежда пригладена,
сякаш е използвал нещо стилизиращо. Каквото и да е направил,
сега това е коса, в която ти се иска да заровиш пръсти и да... И
какво да? Откъде ми хрумна тази мисъл?
- Изглеждаш различен - казвам и прехапвам устни, за да не би
случайно да кажа на глас някоя от мислите си.
- Различен в добрия смисъл ли? - пита той, без да отделя поглед
от очите ми. Накрая аз притеснено поглеждам встрани, защото
имам усещането, че в корема ми започват да пърхат пеперуди. В
главата ми проблясва споменът за снощи, за чувството, докато ме
изпращаше до вратата. Устните му сега са много по-достъпни. Ама
защо си мисля за устните на Тед? Подаръкът от вселената
Джаспър ще пристигне тук всеки момент.
- На колко... на колко години си, Тед? - питам леко смръщена.
Той се разсмива.
- На трийсет и седем, защо?
- Ами, защото брадата ти беше прошарена. Малко е объркващо.
- Е, извинявай, че фоликулите на лицето ми растат в различен
цвят от тези на главата ми. - Тед изглежда озадачен.
Кимам мълчаливо и местя поглед към безопасното море.
- Благодаря за помощта вчера, Лора. С твоята система цялата
задача изглежда много по-постижима тази сутрин.
Понечвам да кажа нещо, но после преглъщам думите. Май с
Прошарената брада се разговаряше много по-лесно. Наистина ли
този прякор му измислих?
- Няма защо.
- Виж, знам, че вчера не успяхме да посетим местата, които ти
искаше. Какво ще кажеш да тръгнем сега? Може да те заведа на
южните плажове. Там има страхотно място за закуска - малко
кафене съвсем на плажа, където...
И тогава чакълът на алеята започва да хруска, двамата се
обръщаме и виждаме да се приближава червената спортна кола на
Джаспър.
Тед пъха ръце в джобовете на панталоните си и кима. За миг
смръщва вежди, после ги отпуска и се усмихва. Има толкова много
нови елементи в изражението му сега, когато се вижда цялото му
лице. На челюстта му пулсира мускулче, а около устата му се
появяват дълбоки трапчинки, когато се смее.
- Разбирам, добре. Вече имаш екскурзовод и нямаш нужда от
мен.
Добре?
- Много мило от твоя страна, че го предлагаш, Тед. Но Джаспър
ме покани на плаване с платноходка и... - поглеждам към алеята за
коли, където Джаспър излиза от колата си и ми маха.
Облечен е с бежови памучни панталони и бял пуловер,
наметнат на раменете. Изглежда като Великия Гетсби, лятно
издание.
 - Радвам се, че всичко стана така, както го искаше - кима Тед,
обръща се и тръгва към къщата.
Писмото! Трябваше да му дам писмото... Имах намерение да му
го дам веднага щом го видя, но после се разсеях заради брадата му
и... Не може да му го подам просто ей така сега, когато Джаспър
стои там и маха. Трябва ми малко време, за да му обясня защо е в
мен.
- Тед - казвам, без да съм сигурна как ще продължа.
Той се извръща с ръце в джобовете, кима към Джаспър и ми
намига.
- Приятно прекарване, хлапе.

ПИСМО, ВЪРНАТО НА ИЗПРАЩАЧА

4 ноември 1991 г.

Ани,
Не се дръж детински и не връщай писмата ми. Ако не
отговаряш, как ще мога да се свържа с теб? Не може да пускаш
бомбата, че си бременна и после да спреш да ми говориш. Мислила
си, че това ще промени нещата между нас? Не можеш да ме виниш,
че не ти повярвах на мига.
Ще ти изпращам пари, колкото ти решиш, но искам сериозно да
помислиш по въпроса. Твърде млади сме, за да бъдем родители, Ани!
Обичам живота си такъв, какъв- то е. Не може да ме молиш да се
откажа от него заради нещо, което не сме планирали. Ами
танците? Какво ще стане с прослушванията за участие в
програми, с идеята ти за училище по танци? Не можеш да
осъществиш нито едното, нито другото с бебе на ръце, Ани.
Ал
П.С. Все още не съм получил монетата. Би ли потвърдила, че си
я изпратила?
 Глава 20

- Ето те и теб - казва Джаспър с широка усмивка.

На дневна светлина е не по-малко привлекателен, съвсем като
нова кукла Кен. Не! Куклите Кен не са секси. Куклите Кен дори
нямат гениталии, не започвай да мислиш за Джаспър като за кукла
Кен.
- А кой е този? - пита той, кимайки към Тед.
- Моят, ъъъ... моят хазяин Тед. Наех бунгалото му, ей там долу. Е,
разкажи ми повече за мястото, където отиваме - казвам и плясвам
с ръце, нетърпелива да се разкараме възможно по-бързо оттук.
Джаспър ми отваря вратата на колата.
- Ще се влюбиш в Екре. Това са малки островчета между нас и
Франция. Е, главно са скали, които приливът не покрива. По тях
винаги е имало рибарски хижи, които са се предавали от
поколение на поколение и с годините условията леко са били
подобрявани. Прилича на къмпингуване в морето - това е най-
добрият начин, по който мога да го опиша.
Докато пътуваме, Джаспър ми разказва за семейството си, за
любовта на баща му към риболова. Казва, че излизанията им в
морето били едни от редките случаи, когато можел да е сам с баща
си, защото никоя от сестрите му не се интересувала от риболов.
Той говори и аз се опитвам да потъна в страниците на неговия
разказ. Напомням си, че това е история, от която искам да съм
част, че е история, писана за мен.
Баба звъни, но аз изключвам звука и започвам да й пиша.
Разменяме си бързи съобщения.

Лора: Извинявай, бабо, отивам на разходка с лодка! Може ли да

говорим следобед? Между другото, знаеше ли, че презимето ми се
произнася Льо Кейн?
Баба: Това май наистина ми напомня за нещо.
Аз: ??!??!
 Баба: Изглежда, си доста заета, но наистина ми се иска да
поговорим, когато имаш време. Льо Кейн наистина ми напомня за
нещо сега, като го спомена - майките на съучениците ти не
преставаха да го произнасят грешно. Накрая на Ани й писна да ги
поправя. Да знаеш, че напълно бях забравил, че е Льо Кейн, докато
ти не каза... Смешна работа!

Смешна работа? Не мисля, че е особено смешно, дето през

целия си живот съм произнасяла името си грешно.
- Всичко наред ли е? - пита Джаспър, като ме вижда да се
мръщя на апарата.
- Наред е, просто работа - лъжа и затварям телефона.
Не съм сигурна, че ми трябва още някой да се смее на моята
криза с идентичността.
Лодката му е закотвена на вълнолома на Сен Катрин - дълъг,
изкуствен нос, простиращ се на един километър в морето от
източната страна на острова. Джаспър ми разказва, че в средата на
деветнайсети век там започнали да строят пристанище, но
проектът бил изоставен, когато се оказало, че заливът е твърде
плитък. Дългата пристанищна стена сега се използва от рибарите,
както и за стоянка на лодки.
Джаспър тръгва с малка надуваема лодка с гребла, за да докара
моторницата си от стоянката, после се връща, за да ме вземе. Щом
излизаме в открити води, поглеждам към Джаспър, който
управлява лодката с развени от вятъра коси и лице, огряно от
слънцето. Изглежда роден за щурвала и аз се опитвам да
възприема Стойката на човек, който се чувства напълно удобно на
толкова малък и нестабилен съд.
- Хижата, в която отиваме, същата ли е, за която са ключовете в
куфара ти?
- Да - отговаря той и слага очилата си марка „Рей Бан“. -
Сигурно погрешка съм ги взел в Лондон. Предупреждавам те,
наистина е съвсем първобитна.
- Знаеш ли, винаги съм си мечтала да имам хижа някъде далеч
от града - приближавам се до него с надеждата, че колкото по-
близо си до руля, толкова по-стабилна е лодката.
 - Разкажи ми всичко - казва той с дрезгав глас, а веждите му
танцуват комично нагоре-надолу над очилата.
Разсмивам се.
- Не е това. - Точно това е, но не мисля, че ще е подходящо още
на първата ни среща да му разкажа в подробности фантазията си
за Райън Гослинг и овчата кожа пред огъня в огнището. - Не, имах
предвид просто да се махнеш от всичко, далече от цивилизацията.
Звучи романтично.
- Ами надявам се малката ни колиба да отговори на
очакванията ти - казва той, сваля ръка от руля и я отпуска върху
бедрото ми.
Днес изглежда много по-уверен, сякаш в лодката се чувства
много по на място, отколкото във всекидневната си. Тази му
версия ми харесва дори още повече.
До малката група скалисти острови се стига за двайсетина
минути. Когато наближаваме, виждам няколко къщи да се подават
от водата. Представляват странна гледка, сякаш се намериш на
село насред морето: груби хижи, построени върху негостоприемни
скали, стърчащи от водата. Джаспър се обръща към мен:
- Лора, погледни, там - сочи вляво от лодката, където два
тюлена се приличат на слънце върху скалите.
- Леле, погледни ги - писвам. - Погледни само смешните им
малки личица.
Джаспър привързва моторницата към шамандура,
прехвърляме се в надуваема лодка и започваме да гребем към
брега със сандъче дървени въглища и торба храна. Оставяме
лодката с торбите на чакълестия плаж и Джаспър ме повежда
нагоре към лабиринта от хижи, всички построени едва ли не една
върху друга в малък анклав в далечния край на неособено дългата
ивица скали, вдадена в морето. Наблизо са закотвени няколко
други лодки и Джаспър маха с ръка на едно семейство, седнало на
палубата си. Имам чувството, че съм на друга планета с този воден
пейзаж на километри от цивилизацията, и се улавям, че се чудя
как, по дяволите, се озовах тук.
- Виж - спира Джаспър и сочи една от хижите.
 Казва, че мама е стояла пред нея на една от снимките. Той ми
помага да възпроизведа сцената от фотографията, като ми дава
наставления как да застана. Когато най-накрая е доволен от
резултата, заснемам няколко снимки, на които той се прави на
фотомодел, взрян в далечината, и имитира изражението на героя
от филма „Синя стомана“.
Връщаме се при надуваемата лодка, Джаспър нарамва без
усилие хладилната чанта и тръгваме по покрития с камъчета бряг
към далечния край, където стърчат няколко самотни по-големи
хижи.
- Тази е нашата - сочи той една в далечния край на провлака.
Хижата е построена върху дървени колове и има веранда
отпред. Джаспър ми я показва отвътре - има една основна стая с
електрическа печка, хладилник, захранван на газ, малка кухненска
маса и две кушетки, застлани със зелено карирано одеяло, около
маса за кафе, направена от плавеи. В мансардата горе има две
малки спални. Няма огнище с горящ пън в него, но има печка на
дърва. Простичко е и чаровно и аз веднага се влюбвам в това
място.
- Няма течаща вода и съвременна баня, само компостна
тоалетна отзад - обявява Джаспър.
Хм, май вече не съм чак толкова влюбена в нея. Думите
„компост“ и „тоалетна“ не са точно популярни афродизиаци.
- Дядо я е построил от нулата - обяснява Джаспър. - Всичко,
което виждаш, е трябвало да бъде пренесено дотук с лодка.
Той отваря хладилната чанта и вади всякакви скъпи пастети,
бисквити от квас с различни селски вкусове и бутилка розе.
Впечатлена съм, че знае как да организира приличен пикник.
Веднъж ходих на среща-пикник в Хайд Парк и кавалерът ми
донесе огромна кесия чипс и шест кутийки бира.
Джаспър отваря пакет чипс с трюфел, предлага ми да си взема
и когато пъхвам вътре ръка, той внезапно захлопва пакета като
крокодил. Подскачам стресната, после се разсмивам. Двамата се
споглеждаме и се ухилваме весело. Чувствам как ме обзема
задоволство. Искрено се забавлявам и не съм се сещала за
обръснатата брада на Тед от поне пет минути.
 Защо изобщо мисля за брадата му, това е въпросът. Несъмнено
сега Тед е супер секси и не е на петдесет, както си мислех
първоначално, но това не би трябвало да има значение. Пак е
прекалено стар за мен, женен е, животът му е страшно объркан и
дори не харесва Фил Колинс. Пък и снощи даде ясно да се разбере,
че още е влюбен в жена си и не е готов да излиза на среща. Защо
изобщо обмислям подобни възможности, та това е нелепо, на
среща съм с Джаспър, с Джаспър, който отговаря на всичките ми
изисквания. Просто се налага да престана да мисля как трябва да
престана да мисля за Тед, защото това ми напомня, че писмото на
Белинда е още в чантата ми.
Джаспър вади два шезлонга на терасата на хижата и подрежда
изисканата закуска, която е взел, на маса между нас.
- Всичките си гаджета ли водиш тук? - питам.
- Не - отвръща той и бърчи нос. - Рядко срещам някоя, която
искам да поканя на питие, да не говорим пък да я доведа тук.
- Е, не съм ли късметлийка - казвам и имам усещането, че
рецитирам редове от любовна пиеса.
- Много мои връстници напуснаха острова - продължава той. -
С повечето от момичетата, които останаха, сме били съученици, а с
другите имам някаква роднинска връзка. Като малка локва сме.
- А ти си голяма риба, така ли? - правя комична гримаса.
Джаспър посяга и взема ръката ми в своята.
- Виж, не съм дребна риба - после мърда нагоре-надолу вежди и
аз просто не мога да удържа смеха си. - А сега, Лора, смяташ ли да
признаеш доброволно каква е онази твоя фантазия за хижата, или
се налага да я вадя с ченгел от устата ти?

4 ноември 1991 г.

Алекс,
Значи всичко приключи, така ли? Всичко, което ми каза това
лято, е забравено. Обичах те с всяка частица на сърцето си, Алекс,
както и ти мен, а сега се опитваш да го забравиш като летен
флирт? Приятно прекарване на гръцките острови, надявам се
корабът ти да потъне и да те изядат акули.
Ще задържа бебето.
Ани

П.С. Прилагам твоята половина от монетата в писмото с

обратна разписка. Другата половина е моя. Аз я намерих и аз съм я
платила. Дори нямаше да знаете, че моята част изобщо
съществува, ако не бях аз. Сега тя е част от моята семейна
история точно толкова, колкото от твоята, затова смятам да я
запазя за нашето дете. Хубаво е да знам, че се интересуваш повече
от парче метал, отколкото от живо, дишащо човешко същество.

Глава 21

Накрая казвам на Джаспър за скрабъла и цепенето на дърва.

Той флиртува с мен, слънцето грее, а розето има прекрасен вкус.
Струва ми се, че споделянето на детинската ми фантазия е някак
си част от сценария за тази идеална среща. Джаспър плясва с ръце,
сякаш приема предизвикателството да превърне фантазията в
реалност. Обаче има само предварително нацепени дърва за
печката в хижата, няма и брадва, затова накрая той се опитва да
дялка парченца подпалки с ножа за хляб. Освен това е без риза,
като постоянно пъчи коремните си плочки към мен.
Представлението му ме кара да се разплача от смях, въпреки че е
най-нееротичното нещо, което някога съм виждала.
- Сега, скрабъл... Малко необичайно, но пък аз харесвам
момичета с интелектуални сексуални интереси. Мисля, че някъде
тук имаше скрабъл.
Все още гол до кръста, той започва да рови из дъното на
прашен сандък, пълен с игри, и успява да намери стар скрабъл.
Разтваря дъската върху масичката за кафе от плавен.
 Не знам откъде ми е хрумнала идеята, че да се играе някаква
домашна настолна игра е секси? Във фантазията си май играех с
Ръсел Кроу в „Красив ум“, подреждах някакви впечатляващи думи,
като донкихотовски и оксифенбутазон, и той мигновено се
влюбваше в ума ми, както и в тялото ми. А сега, в реалността, не
спирам да вадя П и не мога да съчиня нищо по-впечатляващо от
„пак“, поп“ или „пиянде“ (което Джаспър каза, че е жаргон, така че
дори не мога да го използвам). След като той за четвърти път ме
пита „това вече възбуди ли те?“, преобръщам дъската с престорено
възмущение. Джаспър улавя погледа ми, разтваря широко очи,
ъгълчето на устата му се извива в самодоволна усмивка и после се
навежда към мен.
- Така добре ли е? - пита шепнешком, когато лицата ни са на
няколко сантиметра едно от друго.
Кимам.
Джаспър притиска устни към моите, протягайки ръка, за да
обхване в шепа лицето ми. Устните му са топли и меки, целувката
е хубава, с правилния баланс между увереност и уважение. Чудя се
дали и сексът с него ще е като във филм? Има нещо леко
момчешко у него, както и в хумора му в стила на частните
училища, в кафявите палубни обувки. Не съм сигурна колко див
ще бъде в леглото мъж, който носи палубни обувки. Всички тези
мисли минават през главата ми по време на целувката ни. Не мога
да повярвам колко добре върви всичко. Кара ме да се смея -
отметка, има страхотно тяло - отметка (не че това е в официалния
ми списък, но нямам нищо против), има безупречен вкус за дрехи,
вино и пастети. Онзи със сьомгата и копъра беше много вкусен.
Със сигурност ще си купя, когато се прибера вкъщи.
- Е, права беше за скрабъла - казва Джаспър, когато най-накрая
се отдръпва от мен.
Прихвам да се смея и си задавам въпроса защо си мислех за
пастет от сьомга и копър, докато се целувахме.
Джаспър става, протяга ръка, за да ми помогне да се изправя от
килима и ме завежда до малка дървена етажерка за книги,
вградена в един ъгъл на хижата.
 - Обичам да идвам тук, защото няма телевизия, няма уай-фай,
родителите ми ми забраняваха да вземаме телефоните си.
Четяхме, ядяхме и се къпехме. Благодарение на това място съм
прочел повечето от класиката. - Спира. - Разкажи ми пак защо
обичаш „Да убиеш присмехулник“ толкова много.
Библиотеката е пълна с красиви, позахабени издания на
класиката на „Пенгуин“. Джаспър явно е чел много, както и
съдържанието на куфара му ме накара да мисля. Повечето от
мъжете, с които излизам в последните няколко години, не обичат
много да четат или ако обичат, то е предимно криминални романи
или научнопопулярна литература. Мисля, че и Тед спомена, че
харесва криминалетата. Замислям се над въпроса на Джаспър,
несигурна колко искрена да бъда. Не ми се иска да разваля
веселия, флиртаджийски тон на срещата, като говоря за нещо
тъжно. Но пък ми се ще да видя дали и у Джаспър има по-дълбока,
по-сериозна страна. Това е въпрос, който също трябва да отметна.
- Татко почина, когато бях на три, и мама запази кашон с
любимите му книги за мен. С онези, които той е чел и
препрочитал много пъти - казвам, прокарвайки пръст по гръб-
четата на полицата. - Четенето на книгите, които той е обичал -
„Робинзон Крузо“, „Граф Монте Кристо“ „Спасителят в ръжта“, -
някак си ми създаваше усещането, че научавам нещо ново за него,
какво е ценял толкова, че да го запази.
Джаспър кима, насърчавайки ме да продължавам.
- Независимо че не помня татко, имам чувството, че Скаут и
Атикус са наши общи приятели, които споделяме чрез страниците.
Знам, че звучи глупаво.
- Изобщо не звучи глупаво - възразява Джаспър, вади една
книга от рафта и ми показва корицата: П. Г. Удхаус. - Баща ми ни
четеше „Джийвс и Устър“, когато пътувахме с кола из Франция.
Това е най-любимият ми спомен от него - гласът му, до като ми
четеше тези истории. Смятам Джийвс и Устър за приятели на
семейството.
Поглежда към мен, очите ни се срещат и за първи път зървам
мъжа у Джаспър, а не момчето. Зад момчешкия хумор има и по-
сериозна, вглъбена страна. Той вдига ръка и започва да гали с
пръст гърба ми. Усещам лек гъдел и се извивам. Тогава телефонът
ми започва да звъни и аз се оглеждам за чантата си.
На екрана виждам, че е баба.
- Джаспър, имаш ли нещо против да проведа този разговор?
Извинявай, но баба се опитва да поговорим от два дни и искам да
се уверя, че всичко е наред при нея.
- Разбира се - усмихва се той.
Вдигам телефона и моля баба да ми даде секунда, притискайки
апарата към гърдите си.
- Ще те оставя на спокойствие - казва Джаспър и грабва една
хавлия от кошницата до вратата. - Отивам да поплувам. Ела на
плажа, когато приключиш.
Целува ме по бузата и аз проследявам с поглед как се
отдалечава по стълбите на хижата.
- Извинявай, бабо, вече съм свободна - допирам пак телефона
до ухото си.
- Не искам да те прекъсвам, ако си заета, Лора - казва баба.
- Не е нещо, което не може да почака.
Сядам на малкия кариран зелен диван и разказвам на баба
къде съм; после й обяснявам за странното ми запознанство с леля
Моника вчера и как се е объркала за историята на мама и татко.
Баба често ахка, докато й предавам разговоря, накрая с въздишка
казва:
- Лора, боя се, че не е напълно луда. Е, поне не и по въпросната
тема. Не знам откъде се е появила онази история за еврейската
жилка, но е права за останалото.
После въздиша дълго и дълбоко.
- Моля?
Очаквах баба да се разсмее, да се съгласи, че странната версия
на Моника за събитията е абсолютна глупост.
- Ани не искаше да ти разказвам - пъшка баба, - но
предполагам, че сега, когато си там и ще говориш с тях, всичко ще
излезе наяве. Никога не ми се е струвало правилно да не знаеш
истината.
- Каква истина? - ставам и започвам да кръстосвам малката
хижа.
 - Родителите ти никога не са се женили, Лора. Прекараха едно
лято заедно и после се появи ти, но - тя прави пауза - връзката им
не просъществува.
Търкам очи с ръка, неспособна да схвана това, което чувам.
- Всичко през онова лято е така, както майка ти ти го
разказваше - продължава баба, - но след това тя се върна в
Бристол и... Ами много се изненадахме, че е бременна. Алекс не
беше готов да се задоми. Идваше, когато можеше, но така и не
успяха да създадат истинска връзка, не и заедно като семейство.
- Защо ще ме лъже, че са се оженили?
Гласът ми прозвучава странен и пронизителен. Стомахът ми
сякаш пропада някъде, все едно подът под мен се сгромолясва.
- Ани не искаше да си мислиш, че си... инцидент - баба го
изрича предпазливо, сякаш дори сега думата може да ме разстрои.
- Тя винаги си е била идеалистка, искаше да мислиш само хубави
неща за него. Когато загина в онази катастрофа, майка ти реши, че
няма нищо лошо в това да поразкраси малко историята.
Краката ми омекват, затова излизам на терасата за малко свеж
въздух. Погледът ми попада на Джаспър, който уверено плува
кроул между нашия скалист остров и съседния.
- Значи изобщо не е бил до мен през първите години от живота
ми? Зарязал ни е точно както каза леля Моника?
- Беше до Лора. Посещаваше я винаги, когато можеше, обикна
те в секундата, когато те видя.
- И защо не се е получило? След като са били толкова влюбени
онова лято, защо не се е получило? - захапвам бузата си от
вътрешната страна, защото не искам баба да усети, че съм
разстроена.
- Не знам, Лора - казва тя меко. - Понякога нещата просто не
издържат дълго, приличат по-скоро на падаща мълния, отколкото
на бавно горящ огън.
Умът ми препуска, запълва празнини в историята. Разказът на
мама за предложението в залива не е доукрасяване на истината,
нито „разкрасяване на историята“ - било е абсолютна измислица.
Колко пъти съм я молила да ми разкаже любовната им история?
Дали всеки път е измисляла подобни подробности?
 - Лора, трябва да разбереш, майка ти имаше добро сърце -казва
баба с умоляващ глас.
Оставям изречението без отговор, защото не знам какво да
кажа. Бясна съм, че са ме лъгали през всички тези години.
Поглеждам часовника си - неговия часовник. Питам се дали не
трябва да съм бясна на татко. Мисля си каква бях самата аз на
двайсет и пет и какво ли й е струвало на мама да реши да ме
отгледа сама.
- Ти изобщо познаваше ли го? - питам тихо.
- Разбира се, че го познавах. Виж, въпреки че не се чувстваше
готов да стане баща, той накрая се промени. Предложението,
сватбата и всички неща, които ти остави, може и да не са били
истински, но той искаше да ти бъде баща, Лора. След като ти се
роди, той непрекъснато молеше за снимки, обичаше те, няма
никакво съмнение. И ако не беше онази катастрофа, сега щеше да
е част от твоя живот.
Минава време, преди да осъзная какво точно е казала.
- Чакай, какво искаш да кажеш с нещата, които ми е оставил?
Чувам баба да издава звук като от спукана гума.
- Какво? - сега вече съм ядосана. - Часовникът, колекцията от
плочи, книгите, нищо ли не е негово?
- Ох, Лора, съжалявам, аз... Не трябваше да го казвам. И без това
не съм напълно сигурна. - Баба звучи смутена.
- Само искам да знам истината, бабо. Ще ми кажеш ли
истината? - Зрението ми се замъглява.
От другия край на линията се чува дълга въздишка, после баба
казва:
- Когато той почина, Ани искаше да се чувстваш някак си
свързана с него. Знаеш какво голямо значение отдаваше тя на
предметите като проводници на спомени. Нямаше нищо негово,
затова подбра няколко неща, които... Ами, които можеше да са
негови.
- Чел ли е някога „Да убиеш присмехулник“? Чел ли е изобщо?
- Ами... да, вероятно, може би не точно този екземпляр, но той
обичаше да чете. - Баба не звучи много убедена. - Виж, трябва да
разбереш, че тя нямаше нищо от собствения си баща, когато той
ни напусна, нито един едничък подарък за рождения ден, никакъв
спомен, нищо, в което да го припознае.
- Мама е купила колекцията от дългосвирещи плочи - казвам и
баба не ме поправя. - Ами часовникът, този, който нося всеки ден?
Баба въздъхва примирено. Знае, че няма смисъл да подслажда
остатъците от руините.
- Купи го от един благотворителен базар.
Притискам устата си с ръка, но въпреки това се чува ридание.
- О, Лора, не трябваше да ти казвам всичко това по телефона.
Ако знаех, че ще ходиш там, да ровиш във всичко това... - Тя звучи
отчаяно. - Монетата... Още ли пазиш монетата -историята,
свързана с нея, е истина.
- Монетата няма никакво значение, след като двамата не са
останали заедно - казвам през сълзите, които се стичат по лицето
ми. - Виж, бабо, трябва да вървя. Оценявам, че ми разказа всичко
това - опитвам се да прикрия плача в гласа си, не искам да се
тревожи, след като затвори. - Добре съм, честно, но имам нужда от
време, за да подредя мислите си.
Казвам довиждане и закривам лице с пламнали длани. После
оглеждам хижата и осъзнавам, че вече не искам да съм тук.
Мислите ми политат към вчерашната вечер и как с Тед седяхме на
пода и разпределяхме спомени. Чудя се дали и сега е там и го
прави без мен.
Слизам на плажа и махам на Джаспър. Той се насочва към
брега, но усмивката му угасва, когато вижда мокрото ми от сълзи
лице.
- Какво има? Какво е станало? - пита той. - Баба ти добре ли е?
- Да, добре е, само че... Може ли да си вървим? Ако нямаш нищо
против?
Точно сега не мога да съм на среща, да се опитвам да съм
забавна, кокетна и интересна. Не мога да филтрирам чувствата си
и да се преструвам.
- Разбира се, Лора. Веднага си тръгваме.
Джаспър не задава повече въпроси, докато събираме нещата
си, връщаме се на моторницата и поемаме към Джърси.
 - Говори ли ти се за това? - пита ме той, щом излизаме в
открити води.
Има нещо успокояващо в звука на двигателя и неспирното
полюшване на лодката, пореща вълните. Разкривам бавно
историята пред Джаспър, докато гледаме как плътната линия на
Джърси става все по-широка на хоризонта.
- Нося часовника му всеки ден от съзнателния си живот -
обяснявам. - Всеки път, когато го погледна, се сещам за татко.
Чупила съм го два пъти и платих цяло състояние, за да го
поправят, само защото имах чувството, че... - прехапвам устни - ...че
тиктакането са ударите на неговото сърце.
Зрението ми се замъглява, когато поглеждам към циферблата.
Сега, като го погледна обективно, дори не е кой знае колко хубав с
този мръснокафяв цвят, а и стрелките са прекалено дебели за
циферблата.
Стигаме спокойните води на пристанището „Сейнт Катрин“ и
Джаспър изключва двигателя. Беше ме изслушал толкова
търпеливо и сега чакам да каже нещо. Толкова тихо е без шума на
мотора, косата ми се вее около лицето, подухвана от нежния бриз.
Джаспър кима в знак на съчувствие.
- Виж, хайде да слезем на сушата и ще те заведа в най-хубавия
магазин за часовници в Сейнт Хелиър. Може да ти купим нов, с
който да открием нова глава. - Аз бърша очи с връхчетата на
пръстите си, а гласът на Джаспър се променя, губи увереност. -
Знам, че това е... Извинявай, тъпо предложение.
Усмихвам се насила. Джаспър няма вина за станалото. Не знам
какво очаквах да предложи, но определено не искам нов часовник.
- Мисля, че просто искам да се прибера в бунгалото. Имам
нужда да остана за малко сама. Извинявай, че провалих целия ден.
Наистина се чувствам зле заради всичките усилия, които той
положи днес.
- Лора, не можеш да съсипеш нищо, дори и да се опиташ.
Избърсвам носа си с ръкав и поглеждам към Джаспър с
благодарност.
- Е, това изобщо не е вярно, но благодаря. Денят беше наистина
приятен.
 Джаспър помръдва неловко на пейката.
- Чуй, днес следобед ще имаме малко събиране по случай
рождения ден на майка ми. Ако имаш желание, заповядай по-
късно. Мога да те взема - какъвто и да е проблемът, открил съм, че
малко торта и шампанско обикновено вършат чудеса.
Стискам ръката му в знак, че е възможно. Поведението му днес
беше безукорно. Това беше идеалната среща, но ми се иска до него
да съм веселата, безгрижна, щастлива Лора, а не хленчещата
нещастница, която дебне под повърхността. Гримът ми сигурно се
е размазал, косата ми е разрошена от вятъра, навярно изглеждам
ужасно и се притеснявам, че плаках на рамото му.

ПИСМО, ВЪРНАТО НА ИЗПРАЩАЧА

12 ноември 1991 г.

Ани,
Изпрати ми цялата монета или ще дойда и ще я изтръгна от
ръцете ти. Ядосана си ми, но не се опитвай да я използваш като
разменна валута. Не може да я върнеш на баба и после пак да сия
вземеш. Разстроена е, Ани, та тя е седемдесет и петгодишна
старица. Не бъди жестока.
Ал

П.С. ако върнеш това писмо както останалите, няма да ти

напиша и ред повече. Това ще е краят, Ани, ще се справяш сама с
това бебе, с всичко. И не мисли, че няма да го направя.

Глава 22

Вече в Л'Етак махам с ръка на Джаспър за довиждане и направо

се запътвам надолу по хълма, покрай рибарското бунгало към
морето. Септемврийското слънце е топло, облаците се реят високо
в небето, имам нужда само да поседя на плажа с крака, заровени в
пясъка, и да оставя мислите ми да се уталожат. В момента са като
езерце, което някой е прецапал, вдигнал е цялата тиня от дъното
и водата е станала тъмна и мътна.
На телефона ми има съобщение от Ди, в което ме пита може ли
да поговорим, и три от Суки с различни, свързани с работата
въпроси. Ваня току-що ми е писала „Намери ли го вече? Права ли е
била вселената? “ Затварям телефона. Дока- то вървя към брега,
виждам познатия силует на Тед до водата. Пулсът ми се учестява
заедно със стъпките ми и осъзнавам, че съм се надявала да го
видя. Писмото, ето защо не спирам да мисля за него - чувствам се
виновна. Преди да стигна до края на пътеката, преди да забележи,
че идвам, виждам как вдига ръка и хвърля със силен замах нещо в
морето.
Пристъпвам, заставам до него и казвам:
- Ей.
Той се обръща, вижда ме и очите му бързо се отместват, все
едно съм го хванала да прави нещо, което не е трябвало.
- Какво хвърли в морето? - Той потърква длани и вече знам
какво е. - Халката.
Тед сяда на пясъка и аз се отпускам до него.
- Не е ли малко крайно? - питам меко. Очите му остават
загледани във водата. - Можеше да я продадеш. Чиста загуба си е
да я хвърляш.
Той поклаща глава. Имам чувството, че за него това е
символичен момент, някакъв вид приключване, категорично не е
време да му дам телефонния номер на Белинда.
- Не бих искал друг да я носи.
- Как мина, остави ли Джери на новото място?
- Не спря да се шегува - Тед отпуска глава, леко усмихнат, -че го
оставям в интернат, и как имал право на кутия с домашни сладки.
Протягам ръка и стисвам неговата. Той въздъхва.
- Просто не знам какво ще прави по цял ден. Обича вкъщи да е
студено, а тяхното отоплението е на максимум през цялата година.
Персоналът е мил, но там има хора, които са много по-зле от него.
Не съм сигурен, че ще му хареса да гледа накъде се е запътил.
- Ще се справи - казвам. - Баща ти е невероятен човек.
- Как беше твоята разходка с лодка? - пита Тед с очи, все още
вперени във вълните, които се плискат пред нас.
- Радвам се, че отново съм на твърда земя - промърморвам и
прехапвам устни.
Той ме поглежда, усмихва се и вдига ръка към косата ми.
- Разрошена си от вятъра.
Оставям го да я приглади около лицето ми, после усещам, че
съм отпуснала глава в ръката му.
- Върна се по-рано, отколкото си мислех - казва с тон, който не
мога да разгадая.
Среща очите ми и виновно отдръпва ръка от косата ми.
- Баба се обади и разговорът скапа всичко - очите ми се спускат
към пръстите на краката ми в пясъка.
- Хм - тихо отвръща Тед и ме подканя да обясня.
- Оказва се, че любовната история на родителите ми съвсем не
е такава, каквато я мислех. - Вдигам пясък в шепата си и го пускам
да изтече през пръстите ми, като през счупен пясъчен часовник. -
Така, както мама ми я разказваше, звучеше като страхотен романс,
невероятно предложение и идеални отношения, докато не
загубила татко в катастрофа. Но явно това, между тях, никога не е
било нещо повече от краткотраен флирт. Татко не останал дори
когато разбрал, че мама е бременна.
- Съжалявам, Лора, сигурно ти е било трудно да го научиш -
промърморва Тед, навежда се към мен и побутва рамото ми със
своето.
- И за да е още по-скапано, нищо от нещата, които имам от
татко, не са негови. Книгите му, този часовник... Мама ги е купила,
за да имам нещо, което да ми напомня за него - прихвам в гневен
смях. - Искала да го представи за човек, какъвто той не е бил.
Тед ме прегръща през рамо и ми се иска да потъна в него. Но
вместо това свалям часовника, поглеждам лъжливия му
циферблат за един последен път и го хвърлям с все сила във
вълните.
 - Всичко е само безсмислен боклук.
Гледам го как изчезва, потъва под вълните и разкопчавам
висулката от врата си. Замахвам назад, за да запратя и нея в
морето, но Тед ме спира, хваща ръката ми и ме притиска в здрава
прегръдка към топлите си гърди. Да съм сгушена в ръцете му е
толкова невероятно хубаво, че оставам отпусната до тялото му.
- Недей - казва той тихо.
Изрича го нежно в косата ми и гласът му е като тъмен
кехлибарен мед. Искам да се просмуче във всяка моя пора.
- И какво, значи на теб ти е позволено да хвърляш разни неща в
морето, а на мен не? - питам през смях и сълзи едновременно.
- Не, трябва да си измислиш свой собствен символичен жест, не
може да използваш моя. - Думите му ме разсмиват и сълзите ми
потичат по рамото му. После той продължава с по-сериозен глас: -
Тези неща може да нямат значението, което ти се иска, но това не
значи, че изобщо нямат значение. Може би майка ти ти е давала
бащата, който тя би искала да имаш - гали ме по косата той. - Не
позволявай лъжата да е само лоша.
Ръцете му са като топъл, безопасен пашкул. Имам чувството, че
ме познава добре: думите, които казва, начинът, по който ме
докосва, разчитайки ме както пръсти - брайлово писмо.
- Гадно ми е да го знам и да не мога да я питам защо го е
направила - гласът ми вече е по-спокоен. - Вече никога няма да
имам възможност да я попитам.
- Когато си малък, си мислиш, че родителите ти са безгрешни -
казва Тед. - Те са хората, които знаят всички отговори. После
случайно забелязваш пукнатини и ти минава през ума, че
понякога и те може да сбъркат. И един ден ги поглеждаш и
осъзнаваш, че са същите като теб - карат я някак, без реална
представа какво става.
- Джери май е имал доста по-добра представа от повечето хора.
- Не знам - Тед сваля ръцете си от мен и сплита пръсти,
гледайки мястото, където доскоро стоеше халката му. - Струва ми
се, че и той се опитва да разбере смисъла като нас, останалите.
Тед посяга напред към нещо пред краката си и вади от пясъка
синьо късче морско стъкло, оформено като сълза.
 - Сините са доста редки - казва и го поставя в дланта ми.
-Някои ги наричат сълзите на русалките. Искаш ли да ти разкажа
историята?
Кимам и разглеждам стъкълцето - прилича на скъпоценен
камък, сълза замръзнал сапфир.
- Според легендата една русалка гледала как бурята заплашва
да разбие кораба на мъжа, когото тя обичала - продължава Тед.
Гласът му е толкова успокояващ, обичам да го слушам как говори. -
Нептун й бил забранил да се меси във времето, но тя успокоила
морето и укротила вълните, за да спаси любимия си от сигурна
смърт. Заради неподчинението си била заточена на дъното на
океана, без право да излиза на повърхността. Сълзите, които тя
пролива, водата изхвърля на брега като стъкло, за да напомнят за
истинската любов.
Не знам дали е заради това, че гали косата ми, или заради
идеално подбраните думи, но се отдръпвам и се вглеждам в
лицето му. И след малко вече се целуваме. Усещам, че не мога да
овладея копнежа да го целуна, отдавам му се напълно и притискам
силно устни към неговите. Виждам моментна изненада в очите му,
проблясък на внезапно объркване, после всичко това се превръща
в златното пламъче, което видях снощи на плажа. И само миг след
това той отговаря на целувката ми. Целувката му е страстна, имам
чувството, че огънят на Тед след години на загуба и тъга внезапно
се е разгорял отново и енергията му е възпламеняваща.
Хвърлям се в скута му - разсъждаващият ми ум е заглушен от
животински инстинкт. Обхващам лицето му с ръцете си, галя
красивата му, здрава, избръсната кожа, прокарвам пръсти нагоре в
косата му, притискайки устата си към неговата. Устните му се
притискат със същата сила и езикът му се спуска да търси моя,
отключвайки някакво ново желание у мен. Целувката изпраща
вълна енергия надолу между краката ми и аз се дръпвам,
стресната от ефекта, който устните му оказват върху останалата
част от тялото ми. Когато се отдръпвам, очите му се впиват в
моите и разбирам, че трябва да спра за миг, да оставя разумът ми
да се върне за малко, но не мога. Тед сигурно вижда желанието в
очите ми, защото ме хваща за кръста и ме преобръща на пясъка.
Ляга върху мен - пръстите му се вплитат в моите над главите ни.
Притискам бедрата си към неговите и той издава тих стон, докато
целува шията ми. Нещо животинско прещраква у мен, чувствам се
необуздана и дива, и напълно жива.
Това - това е кабламо.
След това всичко приключва светкавично, както е започнало.
Върху краката ми се разлива студена вълна и Тед подскача и се
отдръпва. Поглеждаме и виждаме, че приливът започва, вълните
вече се разбиват до краката ни. Двамата избухваме в смях,
разплитаме крайниците си и побягваме от водата нагоре на
плажната ивица.
Сядаме на пясъка един до друг, но моментът вече е отминал.
Тази първична чувственост не може да се върне отново, не и без
да си кажем нещо най-напред. Откъде изобщо се взе?
- Извинявай - подхващам, осъзнавайки, че именно аз започнах
целувката ей така, без повод.
Сърцето ми блъска от възбуда, примесена със страх от
лудостта, която ме бе обзела.
- Аз се извинявам. Ти беше разстроена - казва Тед, затваря очи
и потърква брадичката си. - Не трябваше да го правя. - Думите му
ме прерязват през сърцето - да не би да е отвърнал на целувката
ми от състрадание? Той слага ръка върху моята и виждам, че
държи верижката ми в шепата си. - Не хвърляй скъпоценните си
вещи в морето, Лора. После може да съжаляваш.
Веднага се сещам за халката му - дали вече не съжалява, че я е
хвърлил? Какви ги върша тук? Само преди час се целувах с
Джаспър. Не мисля, че е особено редно една дама да целува двама
различни мъже в един и същи ден. Тед е още женен, търси
съпругата си, съпруга, която знам как може да намери. Той пуска
ръката ми и аз усещам как кожата ми настръхва. Искам пак да го
прегърна, но не го правя.
- Искаш ли да се опитам да намеря часовника ти? - пита той,
става и си съблича тениската.
- Не, Тед - вдигам ръка, за да го спра. - Трябва да ти кажа нещо -
при тези думи гласът ми замира.
 -Ако е, че се виждаш с друг в момента... ами, аз май вече го знам
- казва той с нервен смях, който заглъхва още в гърлото му.
- Не е това, обаче... Ами, да, трябва да... - обърквам се, докато
ровя из чантата си с трепереща ръка. - Това беше сред писмата на
баща ти, намерих, го снощи. Джери каза, че го е загубил, после го
забравил, не е имал намерение да го крие от теб. Не знам защо го
взех.
Подавам му го бързо. Тед го взема объркан. Гледам встрани,
докато го чете; не искам да виждам изражението му, ко- гато
осъзнае какво е.
Когато се обръщам, той крачи напред-назад по пясъка.
- Защо не ми го даде снощи? - пита ме грубо.
- Не знам - отговарям и затварям очи, усетила болката в гласа
му. - Ти имаше толкова много неща на главата си и си помислих, че
ще е по-добре да го видиш на светло... - за-млъквам, усещайки
колко жалко звучи извинението ми.
- Трябва да тръгвам - казва Тед дрезгаво и сгъва писмото в
джоба си. - Извинявай, Лора, идеята беше глупава. Не мога... Знаеш,
че не мога...
Слага нежно длан на рамото ми. Потупвам ръката му в знак на
разрешение да си върви и усещам, че каквото и да е било това, то
приключи, преди дори още да е започнало.
И после ръката му я няма, както и него самия, и аз съм сама на
плажа, а главата и сърцето ми са объркани още повече, отколкото
преди.

24 май 1992 г.

Алекс,
Лора Мей льо Кейн, родена на 22 май в 8,45 сутринта, прилагам
снимка. Искам да носи твоето име. Може да я видиш, ако искаш.
Трябва само да ми съобщиш.
Ани
 Глава 23

С мокри дънки се катеря по пътеката към бунгалото. Нагазих в

морето, за да потърся часовника от мама, но, разбира се, не успях
да го намеря. Таксито на Тед на алеята пред къщата го няма.
Влизам в бунгалото, събличам си мокрите дрехи и лягам гола в
леглото.
Отварям телефона си. Пълен е със съобщения. Има две снимки
от Джаспър, едната направи на двама ни на лодката, а другата е на
голям сладкиш, покрит с ягоди.
Извинявай, ако не съм намерил верните думи днес. Може ли да
компенсирам с торта? Само ми кален, ще дойда да те взема.
Думите му ме карат да се усмихна, а след това да се почувствам
невероятно виновна. Казах му, че имам нужда от време насаме, а
после използвах това време, за да се целувам с друг мъж. Това е
Джаспър, идеалният, великолепен Джаспър -никакви игрички,
никакви преструвки, преди да ми прати съобщението. Той е
всичко, което казах, че искам. Но сега взех, че обърках всичко, като
скочих на Тед. Какво съм си мислила? Не мислех, там е работата.
Телефонът ми звъни. Ди е, тя ще ми каже дали съм ужасен
човек, или не.
- Ей, добре ли си? Баба ти ми се обади - въздиша тежко. - Каза
ми за родителите ти. И така, значи леля ти е била права?
Съжалявам, добре ли си? Утре ли се връщаш? Искаш ли да дойдеш
първо при мен?
Ди е един от хората, които познават мама добре, и е
изненадана колкото мен от тези разкрития. До като си говорим за
станалото, откривам, че гневът ми задето съм била лъгана, вече се
е стопил. Вместо това ми е тъжно, че майка ми е чувствала нужда
да крие истината. Тя беше романтичка по душа и ми е мъчно за
нея, за това, че не е намерила приказката, която е искала.
Ди се тревожи, че съм сама тук. Уверявам я, че не е така, че съм
прекарала сутринта с Джаспър, а после с Тед и накрая й разказвам
какво стана, откакто говорихме с нея за последно от банята на
Джаспър.
- Добре - казва объркана Ди, - значи Тед е странният брадат,
стар таксиметров шофьор, така ли?
- Не... да... Виж, сега се обръсна и изобщо не е странен, нито чак
толкова стар. Всъщност е доста забележителен.
- Вчера мислеше, че Джаспър е другата ти половинка, онзи,
когото вселената влачела към теб, човекът, с когото си допадате
във всичко. И тази сутрин те е завел на страхотна среща, на която
си си прекарала чудесно? Правилно ли съм разбрала дотук?
Въздъхвам раздразнено.
- Наистина прекарах хубаво с Джаспър - стискам ядосано очи, -
а Тед по-скоро избяга, след като ме целуна, и изобщо няма
значение, че толкова го харесвам.
- Така, да обобщим - казва Ди. - Изборът е между идеалния,
съвместим и достъпен Джаспър, когото ти въртиш на пръста си, и
е всичко, което си казвала, че търсиш у един мъж, и косматия стар
брадатко, който е женен, не се интересува от теб и бяга, за да
търси самоотлъчилата се своя съпруга.
- Е, като го казваш така... - изпъшквам аз.
- Хм, много трудно решение - отвръща Ди саркастично.
- Но тази целувка, Ди! Тази целувка!
- Недостъпните и неподходящи мъже винаги се целуват по-
добре, всеки го знае. Лора, извинявай, но ми се струва, че си
търсиш причини да съсипеш нещ ата с Джаспър. Вчера беше
напълно сигурна, че той е мъжът за теб. Беше сигурна дори когато
разполагаше само с багажа му, но сега той е фантастичен,
очарователен и неженен на всичкото отгоре!
- Знам - отговарям.
- Помниш ли Арън Сарджънт? Когото заряза, защото дърпал
ръчната спирачка на кръстовище, и Джейми Джонсън, когото
изхвърли, защото ти купи плюшено мече с надпис „Твой съм“ на
гърдите?
- Виж сега, не мисля, че в момента съм претенциозната Лора.
- Ами онзи от сляпата среща? - не спира Ди. - Приятелят на
Ваня, когото отхвърли, защото не пиел чай.
 - Ей, това вече е шантаво. Че кой не обича чай?
Тонът на Ди омеква.
- Знаеш ли, понякога, когато хората са тъжни, си мислят, че не
заслужават да са щастливи.
- Не съм тъжна, Ди - казвам рязко. - Виж, може нещо да ме
натъжава, но това не значи, че съм тъжна по природа, не съм
депресивна.
- Не казвам, че си, Лора, просто това търсене на идеалния мъж,
може би е заради самото търсене, а не заради крайната цел. Може
би не искаш истински да запълниш тази празнота в живота си. -
Ди прави пауза. - Но това също е нормално, Лора. Имаш право да
си си самодостатъчна. Може да си сама, стига да искаш точно това.
Но трябва да признаеш, че гониш гаджетата, още преди да си им
дала шанс да се покажат.
В гърдите ми се надига гняв. И преди ми е изнасяла тази
лекция. Тя иска всичко да е просто и ясно, какъвто е нейният
живот. Никога не е ходила на скапана среща, никога не се е
чувствала самотна, нито е била зарязвана, защото се омъжи за
първото си гадже. Само защото аз ходя по срещи от години и
чакам правилния мъж, не означава, че нещо у мен не е наред, нали
така?
- Не мисля, че това е честно, Ди. Само защото не се задоволявам
с първия срещнат... - Оставям изречението недовършено, защото
веднага съжалявам за думите си. - Виж, може и да си права. Цялата
тази история с мама ме засегна...
- Мислиш, че аз съм се задоволила с Нийл? - рязко пита Ди.
- Не, нямах предвид това.
- Защото не е така. Аз го обичам, той е изумителен.
- Знам, разбира се.
- Само защото ти никога не можеш да изкараш с някого по-
дълго от шест месеца...
- Това не е вярно - спирам. - Мисля, че с Арън изкарахме седем.
- Приключвам разговора, преди да съм казала нещо, за което
ще съжалявам. Просто се грижи за себе си, ясно.
Затварям очи, а Ди затваря телефона.
 Седя на малкото дъбово бюро в бунгалото и се опитвам да се
съсредоточа върху работата. Отговарям на стари имейли и качвам
всички снимки, които съм направила по време на пътуването си
досега. Публикувам онлайн снимката на мама и моята в Екре в
секцията „Преди и сега“. После се вглеждам в снимката, на която
сме двамата с Джаспър на моторницата му, в милото му,
простодушно лице, което ми се усмихва. Права е Ди, трябва да се
върна при него. Той е великолепен, а аз се държа нелогично. Освен
това начинът, по който го зарязах... цялата обляна в сълзи... май
беше доста груб.
Пиша му, за да му благодаря отново за приятната сутрин;
казвам му, че ще ми е много приятно да намина на партито на Мод
малко по-късно, но че мога да отида и сама. Той ми отговаря
незабавно с пет целувки и голяма усмивка. Целувката с Тед на
плажа беше момент на лудост, бях прекалено развълнувана,
завладяна от моментно настроение. Трябва да изхвърля тези
мисли, да се съсредоточа върху разумните неща, като например
как да се справя с историята с монетата сега? Дори да мога да
придам плът на историята на прабаба ми и прадядо ми с
подробности и снимки от леля Моника, как да впиша връзката на
родителите си в тази идеална любовна история сега? Трябва ми
нов ракурс. Само да имах малко повече време, само да можех да
удължа това пътуване с още няколко дни! Още не съм готова да се
прибера у дома.
Преди смелостта да ме е напуснала, пиша бързо съобщение на
Суки.

Лора: Искам да остана в Джърси още няколко дни, има още

толкова страхотни неща за материала! Става ли да работя
оттук и да се върна в сряда?

Едва съм натиснала „изпрати“ и екранът ми светва с нейното

име. Затварям очи и отговарям на позвъняването. Суки не обича
служителите й да работят дистанционно. Смята, че са по-
продуктивни в „конкурентна среда“.
 - Моля? Защо? Защо толкова много време? - сопва се веднага тя
без никакво предисловие.
- Ами, виж, не... аз просто... - заеквам неподготвена.
- Защото, честно, Лора, не можем да си позволим ти да губиш
четири дни от времето си за една малка статийка за любовната
история на родителите ти.
- Сега, технически погледнато, не са четири работни дни, тъй
като още е уикенд, а работя и по други неща, докато...
- Изпрати ми, каквото имаш. Искам да видя черновата днес.
- Работата е там, Суки, че се опитвам да променя малко ракурса.
Изникнаха нови неща...
- Какви нови неща? - пита тя със стоманен глас.
- Е, добре. Интересно е, защото се оказа, че родителите ми не са
останали заедно чак толкова дълго и всъщност никога не са се
оженили. - Защо и разправям всичко това? Изобщо няма да
помогне. - И си помислих, че може би това ще е добро като
материал за любовни истории, които се предават на следващото
поколение и как се извъртат и украсяват, за да се превърнат
накрая в семейна митология. Възможно е всичките ми
романтични очаквания да се основават на тази история. Тя запали
интереса ми към любовните истории на другите хора, желанието
ми да чуя как са се запознали...
Докато говоря, усещам как ставам все по-уверена. Не съм го
обмисляла, но докато го изричам, осъзнавам, че идеята е
интересна.
От другата страна на линията се чува изсумтяване, после Суки
рязко казва:
- Не.
- Не?
- Не. Ти не си Малкълм Гладуел, Лора. Не искам
ревизионистична история на семейството ти. Искам готино
запознанство с монета, романтично предложение, любовна
история, която ще сложи край на всичките любовни истории,
които ми подхвърляш досега. От това, което ми казваш, излиза, че
цялото пътуване е било чиста загуба на време - въздиша тежко в
телефона. - Не искам да работиш дистанционно, Лора, искам да се
върнеш в офиса в понеделник. Мисля, че се налага да проведем
един сериозен разговор. Позволих ти прекалено много
автономност, а през последните няколко дни ти показа истинска
липса на подготовка и преценка.
По кожата ми избиват капки пот, а стомахът ме присви- ва. Ще
ме уволни. Дори не мога да си представя какъв ще е животът ми
без работа, на която да ходя всеки ден. Ще мога ли изобщо да
плащам наема си, ако бъда принудена отново да мина на свободна
практика? Няма да виждам Ваня всеки ден, тя няма да ми е нито
съквартирантка, нито колежка.
- Не... не... не мога да напусна Джърси точно сега! - Суки си
поема дъх, готвейки се да ме захапе заради нахалството ми
-Запознах се с един мъж - стискам очи, изобщо не съм сигурна
какви ги говоря.
- Запознала си се с някого? - долита отговорът й като ехо по
телефона.
- Да... и историята е страхотна.
Идеята се оформя, докато говоря. Мога да използвам
собственото си готино запознанство като история за сайта.
Разказвам на Суки за Джаспър, за объркването на летищ ето, за
нещата, които намерих в куфара му и как съм претърсила острова,
за да го намеря. Тя ме слуша и все повече омеква, резките й
забележки се превръщат във въодушевени ахкания и охкания и
към края на разговора вече гука от възторг.
- Виждаш, че не мога да си тръгна още, Суки, тъкмо го намерих
и...
- Не, не, не можеш да си тръгнеш, Лора - съгласява се тя. -Това е
идеално... Това е чудесно... Това е точно онази любовна история, за
която хората искат да четат в днешно време.
Не мислех, че Суки може толкова да се въодушеви.
- Е, още не е ясно дали е любовна история, всичко е съвсем в
началото... - казвам в плах опит да охладя ентусиазма й... - но при
всяко положение е страхотно запознанство.
- Лора, величието на една любовна история не се определя от
това, колко време прекарва заедно една двойка - само виж Ромео и
Жулиета, Роуз и Джак, Мариус и Козет - тези хора прекарват едва
пет минути в компанията си и вече са готови да обърнат живота
си с главата надолу заради другия. Не, това е съдба, това е
предопределение, това е любов от пръв... куфар!
Ядосвам се, че го каза. Сега ще си припише заслугата за
фразата, а аз вече бях мислила за таг „любов от пръв куфар“.
- Ами, аз...
- Може да е добра примамка, която да ни донесе публикация в
голямо широкоформатно списание, което ще е добра реклама за
името ни. Може да е дори международно. „Водеща журналистка в
„Любовен живот“, нещастна в любовта и все още носеща на
плещите си емоционалното бреме от смъртта на майка си,
примирена с живот, в който пише за любовните истории на
другите, неволно намира своята собствена - в един куфар.“
Намръщвам се. Не бих казала, че не съм имала късмет в
любовта, нито че нося емоционално бреме.
- Остави на мен, Лора - чурулика Суки. - Ще измисля как да
извлечем най-голяма полза при отразяването. Ти остани там
колкото е необходимо, за да подпечаташ сделката с твоето
Куфарно гадже. Ако се справиш с това така, както знам, че можеш,
ще поговорим отново за повишението ти. Знаеш колко високо
ценя, когато хората надскачат себе си в името на една страхотна
история.
Каня се да поясня, че не съм преследвала Джаспър в името на
историята, че съм го преследвала, защото наистина съм
почувствала, че е мъжът, с когото ми е предопределено да бъда, че
е мъжът, с когото трябва да бъда. Но преди да успея да добавя
нещо, Суки вече е затворила.
И какво стана току-що? Струва ми се, че май е нещо добро,
защото избегнах уволнението и шефката ми спомена думичката
„повишение“, но част от мен се тревожи, че обвързах работата си
толкова неразривно с личния си живот.

Суки: Развълнувана съм от идеята, Лора!

Снимки, от които имаме нужда
Куфарът
Съдържанието на куфара
 Ти и Куфарното гадже се целувате
Ти и той се прегръщате пред багажната лента, вдигнали
куфарите си високо, в идеалния случай ти си вдигнала единия си
крак назад от вълнение.

О, боже мой, какво отприщих?

Суки: може да изглеждаш добре, когато се постараеш, Лора.

Разходи за грим, коса и т.н. Не искам никакви пчеларски дивотии в
тези снимки. Ако стане национален материал, нямаме нужда от
твоите откачени странности.

Откачени странности? Ама това вече е обидно.

Суки: Като размислих, изпращам Дион и Сол с първия полет в

понеделник, имаме нужда от професионални, лъскави снимки.
Подготви твоя човек за пресата, незабавно.
Божичко, какво направих? Дион и Сол са стилистката и
фотографът, които Суки наема за важни рекламни снимки. Те са
скъпи, стилисти са на всички не чак толкова важни кралски особи.
След като Суки ги изпраща, значи има сериозно намерение да
пусне тази история навсякъде. Как, по дяволите, ще убедя
Джаспър? Той е прекрасен мъж, но този вид рекламна публичност
е в състояние да откаже всеки.

ЖЕНАТА ТИГРИЦА ЗА ОПРЕДЕЛЕНИЯТА

„Когато жената тигрица има нещо за казване, пише ли чернова,

отрупва ли съобщението си с любезности, „Искрено Ваша",
„благодаря“, „моля“? Не, не го прави. Жените подронват
авторитета си с думи, с определения. „Съжалявам, не съм експерт,
но...“, „Исках само да проверя“, „Може би имам идея“. Променете
думите, които използвате, никога не се класифицирайте: „Не
съжалявам“, „Експерт съм“ и със сигурност не съм „Искрено Ваша“.
 Глава 24

Нямам никакво намерение да карам Джаспър да напуска

партито на майка си само за да ме закара до там, затова си
поръчвам такси. На път за купона пиша извинение на Ди.

Знаеш, че не исках да прозвучи така. Извинявай. Благо -даря, че

винаги си до мен. Сега отивам да се видя с Джаспър, Ххх

После отговарям на съобщението на Ваня от по-рано, в което

пита дали вече съм го намерила.

Да, намерих го. Що се отнася до това дали вселената е била

права, още не съм сигурна. Мисля, че вселената понякога е страшна
кучка. Хх

Таксиметровият шофьор спира по моя молба до една от

„честните кутии“ отстрани на пътя. Тед ми ги показа вчера: малки
сергии, на които са изложени плодове, зеленчуци и цветя. До тях
няма човек, вярват, че ще оставиш каквото дължиш в кутията. Не
мога да си представя нещо подобно да проработи в големия град.
Проверявам дали имам достатъчно пари, и вземам няколко розови
божура за Мод.
Когато пристигам пред къщата, чувам, че всички са навън,
затова минавам през градината. Джаспър държи чиния със
сандвичи и бутилка шампанско и разговаря с възрастна дама в
инвалиден стол. Смее се любезно на нещо, което жената казва, и
веднага ми става приятно, че дойдох.
Той вдига поглед, вижда ме в другия край на градината и
лицето му грейва в широка усмивка. Махвам с ръка - не искам да
прекъсвам разговора му. Той казва нещо на дамата в инвалидната
количка и тя радостно ми маха с двете си ръце. Джаспър се
навежда и ме целува по бузите.
- Ти дойде - казва. - Откъде знаеше къде да дойдеш?
- О, ами, потърсих в Гугъл. Журналистка съм - казвам го с
усмивка и въздишка едновременно.
- Хайде да те запозная със семейството си. Вече им разказах
всичко за куфарната ни история.
Повежда ме към Мод, която седи на градинско канапе и говори
с Кийт и друга жена с бухнали сиви къдрици. В далечния край на
масата има две жени на около трийсетина години, които приличат
обезпокоително на Джаспър, но имат физиката и гардероба на
Кейт Мидълтън. И двете са с дълги, тъмни коси, еднакви усмивки
с трапчинки и аристократични стойки. По-високата от двете е с
дълъг перлен наниз на шията, а другата е с впечатляващи
оранжеви обици от мъниста.
- Лора, това е майка ми, Мод - запознава ни Джаспър. - Кийт и
жена му Джун, а това са две от сестрите ми, Джослин и Джулиет,
който дойдоха от Англия.
Сестрите му ми помахват с ръце. Кийт ме гледа подозрително,
защото ме разпознава от панаира.
- С Лора се запознахме вчера на общинския панаир - казва той,
присвивайки очи. - Радвам се, че си открила твоя човек.
Казва го, все едно съм някаква снайперистка, примамила
Джаспър в черната си мрежа. В същото време той седи между жена
си и любовницата си посред бял ден и си позволява да ме гледа
осъдително. Рядко се настройвам срещу някого, но вече знам, че
не харесвам пчеларя Кийт.
- Честит рожден ден - усмихвам се на Мод.
Трудно ми е да не мисля лошо и за нея заради факта, че кръшка
с Кийт и е поканила бедната му жена на рождения си ден. Джун
седи мълчалива и почти не забелязва присъствието ми. Горката
жена, вероятно знае какво става, но Кийт я баламосва, че Мод е
„само приятелка от пчеларския клуб“. Е, като се замисля, може би
целуването на двама мъже в един и същи ден ме лишава от
правото да давам морални оценки.
- Джаспър не спира да говори за теб - казва Мод.
 - Така си е - потвърждава Джослин, вдига ръка и щипва брат си
по бузата. - Той си е едно влюбено котенце.
- Моля те, не ме принуждавай да ставам груб - изчервява се
Джаспър и в този миг изпитвам симпатия към него.
- Благодаря, че ми позволихте да нахлуя на партито ви
-обръщам се към Мод и й подавам божурите.
- „Куфарното момиче“ на Джаспър е винаги добре дошло.
Благодаря за цветята - отговаря Мод.
Джаспър се суети около мен, носи ми питие, представя ме на
приятелите на майка си, а после ме отвежда в далечния край на
градината, за да ми покаже кошера, който поръчал на Кийт за Мод.
- Няма нищо, което Кийт да не знае за пчелите - обяснява ми
той.
- Значи Кийт е приятел на майка ти, така ли? - питам,
неспособна да удържа любопитството си.
- Да, много са близки - казва Джаспър, докато вървим обратно
към групата, насъбрала се около градинската маса пред къщата.
Тогава забелязвам, че Кийт държи ръката на Мод точно пред
очите на Джун. Този мъж е абсолютно безсрамен!
- Е, какво те доведе на острова, Лора? - пита Джослин, докато
оправя синята кадифена диадема на главата си.
- Лора е журналистка, отразява любовни истории, необичайни
начини за запознанства - обяснява Джаспър и ме прегръща през
кръста.
- А, сладурски срещи, мисля, че така им казвате днес, нали? -
намесва се Мод.
- Забавни запознанства - поправям я с усмивка. Тогава всички
на масата обръщат поглед към мен, явно очаквайки да дам
обяснение какво точно е това, което правя. - Работя за лайфстайл
уебсайт, който публикува статии на всякакви теми, но любовните
истории винаги са най-популярни. Напоследък доста хора се
запознават онлайн, което не се смята за особено романтично.
Смятам, че много хора още изпитват желание да слушат за онези
магически реални запознанства, да вярват, че „единственият“
може да бъде намерен на най-странни места.
 - Като да се запознаете заради куфар - казва Мод, повдигайки
въпросително вежда.
- Аз се запознах със съпруга си по интернет - казва ледено
Джослин.
- Аз също - присъединява се Джулиет, свивайки презрително
устна, докато върти на пръста си своя перлен наниз.
- Ами... хм... да... Не че интернет не може също да е романтичен -
оплитам се в думите си. - Само че... ъъъ... знаете, той е повече... хм...
всъщност по-малко... ъъъ...
Не мога да измисля дума, с която да се измъкна от тази каша,
затова оставям изречението да увисне недовършено и отпивам
голяма глътка от чая си. Джаспър ми предлага стол, придърпва
друг за себе си и ми подава чиния със сандвичи с краставички.
Изражението му е толкова искрено, толкова жадно да угоди
-същински обичлив лабрадор.
- Двамата с Лора имаме една и съща любима книга и сме
страстни почитатели на Фил Колинс - казва той и ме прегръща
през рамо.
Непринудената му любвеобилност ме притеснява, тревожа се
какво ще си помислят тези хора, като знаят, че се познаваме едва
от вчера. Навярно нещо в езика на тялото ми ме издава, защото,
когато поглеждам към Мод, усещам, че ме вижда като на длан.
Потупвам Джаспър по ръката, която все още лежи на рамото ми.
- Чувствам се така, сякаш някой горе ни е изпратил знак -
казвам бодро и се усмихвам лъчезарно към всички.
- В приложенията за запознанства можеш да добавиш
подробности като това какви книги харесваш и какъв е
музикалният ти вкус - намесва се Джослин, явно още ядосана
заради забележката ми. - Не е необходимо да разчиташ на нечие
небрежно поведение на летището, за да го откриеш.
- Джоси смята, че романтика е когато мъжът й пусне съ-
домиялната машина - подсмихва се Джаспър и леко ритва сестра
си под масата.
- О! Повярвай ми, когато имаш три деца, наистина е
романтично - отвръща тя.
 Гледам двамата и завиждам за невинните им закачки. Винаги
съм искала да имам братя и сестри, да усетя безопасността в
числеността, и че някой винаги ще знае точно откъде се
прибирам.
- Някои любовни истории не са само звън на камбани, цветя и
рози - казва Кийт и се навежда, за да стисне ръката на Джун, а аз
се вбесявам, че си позволява да се намесва в темата за любовта.
- Вярно е, скъпи - казва Мод и му се усмихва нежно.
- Лора, смяташ ли да пишеш за Джаспър в уебсайта си? -
Джулиет се навежда към мен.
- Хм, може би. Възможно е да стане хубава история, трябва да
видим. - След това въздъхвам дълго, прекалено дълго. - Джун, как
се запознахте с Кийт? - питам, нетърпелива да отклоня разговора
от себе си и да включа Джун, която ми изглежда забравена от
всички.
- Какво, скъпа? - пита тя, изненадана, че някой говори на нея.
После се разсмива силно и се обръща към Кийт, все едно очаква
той да отговори вместо нея. Мод ме гледа втренчено, присвива
леко очи, сякаш знае, че аз знам. Не би могла да знае, че знам,
невъзможно е, нали? Може пък да съм оставила отпечатъци от
пръсти по цялата ниша за палта. Може да са останали следи от
парфюма ми върху кафявото й яке и сега да ме е надушила. По
дяволите, не биваше да се връщам на местопрестъплението. Това
вероятно е първото правило на клуба на убийците.
- Лора ще пише и за Джърси - обажда се Джаспър, за да спаси
Джун от необходимостта да отговори. - Ще прави материал за
местната кухня и традиции. Мислех си, че може да й дадеш
няколко от твоите рецепти, мамо.
- С удоволствие - казва Мод и се изправя. - Да влезем вътре,
Лора. Ще изровим нещо. Може дори да имам някои стари снимки
на Джаспър като бебе, които да ти се сторят забавни.
- Мамо! - прави гримаса Джаспър, но си личи, че тайно му е
приятно.
Хвърлям поглед към Джун. Притеснявам се, че ще ме помисли
за груба, задето я оставям, преди да е отговорила на въпроса ми,
но сега Кийт й говори нещо тихичко и тя е свела очи към скута си
в кротко покорство.
Мод влиза в кухнята и вади голяма кожена книга, натъпкана с
допълнителни страници, после ме води във всекидневната и ме
кани да седна на син диван. Присядам неудобно на ръба му,
сещайки се, че голото тяло на Кийт може да е лежало тук преди
мен.
- Местни рецепти... добре... да видим какво имам - подхваща
Мод, докато прелиства страниците на огромната книга върху
коленете си.
Разказвам й за идеята си за материал за мини кулинарна
почивка.
- Ще ти направим списък на всички места на острова, където
трябва да се отбиеш да хапнеш - казва Мод. - А ако искаш
традиционни рецепти, имаш „Чудните“ бухтички, разбира се.
Мод започва да изброява на пръстите си местни ястия:
- Зелев хляб, боб в гювеч на фурна, ябълкова многопластова
торта, яхния „Ормер“, картофи „Джърси Роялс“, добре изпечени,
разбира се, цяло изкуство е.
Започвам да си водя бележки в телефона - това е фантастично,
прав беше Джаспър, че майка му ще е отличен източник.
- Едно време Джун правеше страхотна многопластова ябълкова
торта - казва Мод и спира, за да ме погледне. - Сега има деменция -
изчаква малко, за да осмисля думите й, после продължава: - Няма
представа кои сме. Живее в целодневен болничен пансион, но
Кийт обича да я взема за уикендите. Тя все още тръгва с него,
въпреки че не знае името му. Съзнава, че с него е в безопасност, че
е с хора, които я обичат.
Думите й ме удрят като юмрук в гърдите, странните
отношения между тях незабавно придобиват смисъл.
- О, колко тъжно - отронвам тихо.
Чувствам се смъмрена, макар че Мод се държи изключително
любезно.
- Бедният Кийт мина през тежки времена - продължава тя. -
Понякога си мисля, че изкарах по-голям късмет с това, че Франк
почина внезапно, и не ми се налага да преживявам това, което
преживява Кийт: да гледа как човекът, когото обича, чезне пред
очите му.
В стомаха ми се оформя голяма топка срам, срам заради
предположенията, които направих за хора, за чийто живот не знам
нищо. Сещам се за разговора с Джери на плажа тази сутрин - че
прекалено често правим предположения.
- Миналата година Джун ми каза: „Извинявай, не помня името
ти, но помня, че те обичах.“. Разплаках се, а тя не знаеше защо
плача. - Мод изтрива очи с опакото на ръката си. - Знаеш ли,
любовта изобщо не е в големите жестове и в сладурските срещи,
Лора - усмихвам се, че тя още не е разбрала правилния израз. - Те
са лъскавата корица на книгата, а не истинската история вътре.
Вдига очи и ме поглежда проницателно.
- Искаш ли да знаеш какво смятам за романтично? - пита Мод,
става и отива до дървеното бюро в ъгъла. Отваря едно от
чекмеджетата и вади избелял син дневник. Вдига го и го потупва с
другата си ръка.
- Преди шест години, когато поставиха диагнозата на Джун, тя
дойде при мен и ме помоли да й помогна за нещо. Искаше да
запиша някои спомени от живота й с Кийт, общите им пътувания,
шеги, които обичаха, тухличките изживявания, които изграждат
един съвместен живот. - Мод поглежда тетрадката в ръцете си. -
Искаше да има записано всичко, така че, когато си отиде, да мога
да я дам на Кийт и последните думи, които той ще чуе от нея, да
не са думи на жена, която не го познава.
Мод прехапва устни, очите й се пълнят със сълзи, на мен също
ми се налага да стисна зъби.
- Защо ти го казвам? - пита Мод, смръщила чело. Прозвучава
така, сякаш наистина е забравила. - А, да, говорехме за любов и
романтика. Е, за мен това е любов. В деня, когато й поставиха тази
ужасна диагноза, първото, което Джун реши да стори, беше да
дойде и да говори с мен как да направи нещата по-добри за Кийт.
И знаеш ли, повечето от спомените, записани тук, не са за
грандиозни жестове, нито скъпи почивки, а как двамата обикалят
пеша хълмовете на Уелс, как водят сина си за първи път да плува в
морето, за начина, по който Кийт винаги разполага пантофите й
до леглото така, че когато стане, никога да не й е студено на
краката.
Мод млъква за малко, за да се овладее, преди да прибере
внимателно дневника обратно в бюрото.
- Мисля си, че понякога вашето поколение се увлича по
опаковката на любовта. - Мод тихо изсумтява. - Тази история с
куфара, която така развълнува Джаспър... Той е толкова доверчив,
не го оставяй да се увлече прекалено много, преди да си го
опознала малко по-добре.
По шията ми плъзва горещина, защото имам чувството, че тя
някак си знае, че съм се целувала с друг мъж преди по- малко от
два часа.
- Мислиш ли, че е възможно отново да намериш любовта, след
като си бил женен дълго време - питам.
Мод се усмихва леко.
- Човешкото сърце е като цветна леха, Лора. След като първите
цветове умрат, има достатъчно място да израсне нещо друго, но
никога няма да бъде съвсем същото като първото цвете,
първоначалната тръпка да видиш на какво е способно сърцето ти.
Мод ми дава да снимам рецептите й с телефона си. След като
приключвам, й показвам няколко снимки от пътуването ми
-снимките, с които се опитвам да възпроизведа онези от албума на
мама. Мод разглежда снимката ми с кравата, плажа при Розел,
крайбрежната канара и носа Племонт, после спира, взема
телефона ми и слага очилата си, за да погледне по-добре.
- Каква е тази, скъпа? Това, в нишата ми за палта, ти ли си?
- Ъъъ...
- А, ето ви - казва Джаспър, влязъл в точния момент. - Готова ли
си да разрежеш тортата, мамо?
След партито, Джаспър предлага да ме откара, но сестрите му
си тръгват след няколко часа и явно искат да прекарат малко
време с него, затова настоявам да взема такси.
- Благодаря, че ме покани днес. Толкова се радвам, че се
запознах с всички - казвам, докато стоим заедно на прага на Мод.
- Сестрите ми понякога са доста досадни - прави гримаса
Джаспър, - но госпожа Харви ми каза „да не скапеш работата с
тази, Джаспър, голяма красавица е“.
Хваща ръката ми и аз приемам комплимента с усмивка.
- Сигурна ли си, че не можеш да останеш? - пита той.
- Боя се, че трябва да свърша малко работа. Ще сменя и полета
си, оставам още няколко дни.
- Ей, това е добра новина - посяга да пъхне кичур коса зад ухото
ми.
- Виж, искам да те помоля за една услуга - продължавам сладко,
усещайки как тялото ми се напряга в очакване на това, което
трябва да кажа. - Когато разговарях с шефката ми, някак стана
дума за теб и за това, как се запознахме, и ами...
- Хареса й? - довършва изречението ми той.
- Да - правя виновна гримаса.
- И тя иска да пишеш за това?
- Нещо подобно. Знам, че е малко...
- Лора, разбрах, историята е страхотна. „Любов от пръв куфар“ -
махва с ръка Джаспър, все едно си представя думите на билборд.
Защо всички се хвърлят на това?
- Работата е там, че шефката ми доста се развълнува, иска да
направи фотосесия - правя пауза, за да проверя дали на лицето му
не се е появило изражение „ужасен съм“. Няма такова. - Знам, че е
доста шантаво, но ще бъдат само няколко снимки към статията...
- Иска снимка как падам на коляно или нещо такова? - пита той
и съм напълно сигурна, че се шегува, но въпреки това се
разсмивам нервно.
- Не, не, нищо подобно, само няколко снимки на куфара и на
нас двамата заедно... И ще трябва да стане в понеделник.
Свивам глава между раменете си, имитирайки изражението,
което си мисля, че ще има човек, прекарал векове в отвиване и
завиване на лампичките на коледното дърво, за да открие къде е
прекъсната веригата, и сега ще включи захранването, за да види
дали повредата е отстранена.
Джаспър слага ръце на раменете ми.
- Всичко, което поискаш, Лора. За мен не е проблем.
- Благодаря, Джаспър. Не бих искала да те поставям в неудобно
положение, просто шефката ми...
 - Виж, ще бъда честен с теб. От известно време се чувствам
готов най-сетне да срещна своята половинка. Имам страхотен
бизнес, красива къща, която е прекалено голяма за мен, ще имам
нужда от госпожа Контеса Кухня в някакъв момент, вероятно и от
бебе Контеса Кухня. - Ухилва се широко, затваря очи, после, когато
ги отваря, казва: - Когато ти почука на вратата ми... О, нека кажем,
че до вчера не бях сигурен, че вярвам в любовта от пръв поглед...
Леле, това е повече от сериозно. При споменаването на бебето
Контеса Кухня ръцете ми започват да се потят. Ах- вам невярваща.
Но едва ли мога да го упрекна, че изпреварва събитията, след като
съм го помолила двамата да направим любовна фотосесия.
- Това е много сладко, Джаспър, но... ами... - преглъщам. Устата
ми е пресъхнала, предупреждението на Мод още отеква тежко в
ума ми. - Ще имаме много време да се опознаем по-добре, особено
ако идваш понякога в Лондон. Не бих искала да оказвам прекаден
натиск върху нещо, което е в самото си начало.
- Разбира се, знам. Извинявай, не биваше да го казвам.
Лицето му се изкривява в момчешко смущение и той започва
да рови с обувка в бетонното стъпало. Сега пък се чувствам
отвратително, че го накарах да съжалява за чудесните си,
романтични думи. Не бяха ли те точно това, което се надявах да
чуя? Не бях ли аз тази, която вчера разправяше на всички, че съм
влюбена в него, преди още да съм го видяла? В ушите ми звънват
думите на Ди как саботирам връзките си, за -това се навеждам да
го целуна, решена да не си позволя да съсипя и тази.
Той нежно ме притегля в прегръдката си и отвръща на
целувката ми. Устните му са приятни и твърди. Целувката е
хубава, определено приятно изживяване и аз се опитвам да
изхвърля от ума си всички сравнения с плажната целувка с Тед.
Когато най-сетне се отделяме един от друг, умът ми се чувства
изтощен от усилието да се опитва да мисли правилните неща,
вместо грешните, които изобщо не помагат. Може би трябва да се
заема с медитиране, да тренирам ума си да се отпуска в подобни
ситуации.
- И така, мислех си - продължава Джаспър, докато ме държи
нежно за раменете, - че може да направим фотосеси- ята в някоя
от кухните ми?
- Ами, може - чудя се какво би казала Суки за тази идея.
- Струва ми се, че „Малала“ ще придаде правилната атмосфера,
как мислиш?

ЖЕНАТА ТИГРИЦА ЗА САМОТАТА

„Жената тигрица е самостоятелно същество. Тя ловува сама,

спи сама, грижи се сама за нуждите си. Не търсете друго животно,
за да се почувствате завършена, вие не сте нечия „половинка“, вие
сте завършена такава, каквато сте.“

Глава 25

Вече е шест, когато се връщам в „Сан Енюи“. Никъде в къщата

не свети и аз се запътвам към бунгалото с единственото желание
да си легна рано с лаптопа. После виждам външната лампа у Санди
включена. С Джери са се разположили на градинските столове и
Хитрушко дреме в скута й.
- Лора! - провиква се тя. - Ела при нас.
Прескачам ниската ограда, зарадвана да ги видя, независимо
от примамливия зов на самотата.
- Джери, мислех, че си заминал тази сутрин? - питам.
- Избягах - изрича той с лека усмивка, но е тъжен.
- Обади ми се следобед, че има нужда да види морето за
последен път - обяснява Санди и завърта комично очи. - Все едно
се мести в проклетата Сахара или нещо подобно, а не на десет
минути нагоре по пътя. Няма да харесаш онова място, ако не му
дадеш шанс, мрънкало такова.
 - Казаха, че ще имам изглед към морето, но от прозореца си не
виждам и капчица вода. Няма да мога да заспивам без шума й.
- Тед не ти ли записа диск с морски звуци? - пита Санди.
- Няма да е същото - въздиша Джери.
- Като говорим за Тед, някой от вас виждал ли го е следобед? -
питам възможно най-небрежно. Санди ме поглежда
многозначително, но не знам какво си мисли, че знае. - Виждам, че
колата му още я няма?
- Вероятно вози пътници - както винаги, когато не знае какво
да прави със себе си - казва Санди, вдига вежди и бавно кима.
- Дадох му писмото - обръщам се към Джери.
- Аха - промърморва той и се привежда на стола си.
- Какво писмо? - стрелка ни с очи Санди.
Двамата й разказваме за писмото на Велин да и как Джери го е
„забутал“ някъде.
- А сега аз му го дадох и той изчезна - казвам печално.
- Едва ли е отишъл далече - Санди протяга ръка и стиска
утешително моята. - Ще й се обади, сега ще иска да задейства
развода. Не знам Белинда на коя планета живее, въобразява си, че
може да танцува вечно на своя глупашки хипарски залез и да не
забелязва гадните подробности на раздялата. - Санди е ядосана.
- Сигурно си мисли, че нарочно съм скрил писмото от него -
Джери притиска ръце към слепоочията си.
- Да бе, сега със сигурност няма да плати за изгледа ти към
морето - обръща се Санди към него и двамата започват да се
кикотят като деца.
- Ей, сериозно е - намесвам се аз. - Кой знае къде се е запилял.
Санди ме поглежда проницателно.
- А как мина денят с Куфарното ти гадже? Видях червената му
спортна кола тази сутрин, много шик панталони.
Тед е прав за живота на малък остров - тук няма никакви
тайни.
- Добре - казвам ядосана. - Тревожа се за Тед като приятел.
- И ние така - Санди потропва с длани по масата.
Седим мълчаливо, загледани в морето и аз вдъхвам
спокойствието му.
 - Този воден хоризонт е нивелир за душата - казва Джери. -
Когато го гледаш достатъчно дълго, животът отново става такъв,
какъвто трябва да е.
В този момент знам точно какво иска да каже и не знам как
съм могла да стоя в града толкова дълго без шанс за повторно
калибриране, без ясен хоризонт, по който да се равнявам.
Независимо от чувствата, които това пътуване породи у мен, в
гледката на океана има нещо, което поставя всичко в правилната
перспектива. Може би Джърси ми влиза под кожата, не помня
откога не съм проверявала телефона си... Момент, къде е
мобилният ми? Потупвам джобовете си, ровя в чантата.
- О, не. Май съм си загубила телефона.
- Да не си го оставила в къщата на господин Спортна кола? -
пита Санди, потупвайки с пръст брадичката си.
- Сигурно - въздишам. - Това е катастрофа.
- Може да е, може и да не е - поклаща глава Джери и вдига
поглед към небето.
- Голямо бедствие. Ако шефката не може да се свърже с мен...
- О, и уай-фай връзката се изгуби - обажда се Санди. - Явно има
някакъв проблем с целия Сейнт Уан, щяла да се оправи до час-два.
- Какво? - писвам ужасена. - Не мога да съм офлайн!
Още щом го изричам, усещам колко жалко прозвуча. Не е като
да съм лекар на повикване или политик на обиколка из страната.
След това се сещам за спора си с Ди, за необходимостта да сменя
полета си, за това, че Дион и Сол ще пристигнат тук в понеделник
- и ме връхлита мъчителното усещане, че има хиляди разговори,
които трябва да проведа.
- Може да използваш моя телефон, ако има нещо спешно? -
предлага Санди.
- Знаеш ли какво се случва, когато нямаш телефон? - пита
Джери и аз го поглеждам в очакване да отговори. - Животът.
- Добре, Йода - завърта очи Санди.
- Да, философията ти „живей за деня“ е много добра, до- като не
загубя работата си и вече не мога да плащам наема си -отвръщам
му.
 - Човек като теб? - намига ми Джери. - Ще намериш начин. -
После навежда глава и притиска тънките си като хартия ръце в
молитвена поза. - Има една стара пословица: „Който се страхува от
страданието, страда от страха.“.
- О, не! - Санди закрива очи. - Сега отприщи Джери
Пословицата.
- Човек, който чака печената патица да влети в устата му,
трябва да чака много дълго - продължава Джери със затворени
очи и все още притиснати длани, които сега треперят
едновременно.
- Какъв е Джери Пословицата - питам, забавлявайки се с
изражението му.
- Няма да престане да изрежда безсмислени пословици, докато
не започнеш да му се молиш да спре - казва Санди. -Има пословица
за всеки случай, главно от евтините коледни крекери, така, като
ги слушам.
- Страхът издува твоите платна...
- Добре, тя схвана - прекъсва го Санди, скача, хваща го за врата
и се преструва, че го души.
Това кара Джери да приключи с гуру постановката си и да
сбърчи нос в безмълвен смях. Усмихвам им се, развеселена от
шегите им, но разговорът ме кара да се замисля - наистина ли ще е
толкова ужасно да загубя работата си? И да нямам стабилен доход
и познато занимание? В един момент мисълта за това ме стряска и
изпадам в паника, ето защо питам Санди дали може да донеса
лаптопа си и да използвам кабелната интернет връзка на
телефона й, за да се справя с най-неотложните задачи.
Санди влиза да направи билков чай, после двамата с Джери
продължават да си бъбрят, докато аз седя до тях, тракам на
клавиатурата и звъня от мобилния на Санди. Сменям полета си,
пращам имейл до колегите да ги уведомя, че временно няма да
съм онлайн, давам им номера на телефона на Санди и адреса в
„Сан Енюи“ за спешни случаи. Обаждам се на Мод от телефона на
Санди, питам я дали е намирала телефона ми, тя казва, че не е, но
ми дава номера на мобилния на Джаспър. Звъня му и повикването
ми е прехвърлено на телефонен секретар, затова оставям
съобщение, за да му обясня ситуацията, и го моля да се срещнем
утре на обед у тях.
Джери и Санди, които са принудени да изслушат всичките ми
логистични уговорки, се преструват, че се прозяват, защото съм
много скучна.
- Цяло чудо е как човешката раса е оцеляла толкова дълго без
мобилни телефони, а? - казва Джери, намествайки врат в яката на
ризата си.
- Ти си крал на лудитите, Джери - подмята Санди, после се
обръща към мен и продължава: - Беше противник и на колелото,
когато то навлезе в употреба.
- Ужасни, ултрамодерни, кръгли неща - отвръща с престорено
отвращение Джери.
Схващам намека и затварям лаптопа, връщам телефона на
Санди и им отдавам пълното си внимание. Знам, че само се
шегуват, но имам чувството, че съм нарушила спокойствието на
вечерта им. Докато пием чай, двамата разказват истории за
острова и миналото му, неща, станали тук през войната. Джери
разказва за окупацията, за това, че нацистите са използвали
принудителен труд, за да построят повечето от тунелите и
морските укрепления, които все още могат да се видят на острова.
Няколко затворници успели да избягат и били приютени от
местни семейства, които рискували живота си, за да им помогнат.
Спомня си, че майка му и баба му повече от месец са крили на
тавана на „Сан Енюи“ полуумрял от глад украинец. Казвал се
Пьотър и обичал птиците; оставил по гредите на тавана
надраскани рисунки на скорци и чайки и ако човек пропълзи горе,
още може да ги види.
- Трябва да разкажеш това на хората, които ще купят къщата -
възкликвам, - иначе историята ще се забрави и никой няма да
знае, че там има рисунки, а това е част от историята на острова!
- Много от историята се губи - промърморва той мрачно. Без
телефон, който да ме разсейва, аз съм увлечена от разговора и
изгарям от нетърпение да чуя повече. Поглъщам думите им като
топлината на лагерен огън.
Накрая Санди казва:
 - Добре, Джери, вече трябва да те върна, или повече никога
няма да ми разрешат да те извеждам. Казаха, че вечерният час е
задължителен.
- Правилата са, за да бъдат нарушавани - отвръща Джери.
- Не и от мен. - Тя се изправя и протяга ръка, за да му помогне
да стане.
- Значи смятате, че Тед е добре? - не успявам да се въздържа и
питам за последен път.
Чудя се дали не се е опитал да ми се обади, но нали аз пък
нямам телефон.
- Ще се върне, Лора - казва Санди.
- И защо си толкова сигурна?
- Защото обръсна оная брада, затова - намига ми тя. - Знам
какво значи това, дори ти да не схващаш.
Преди да имам възможност да я попитам какво значи, тя вече
води Джери към колата си, а Илидио се появява откъм пътя,
бършейки ръцете си с парцал. Явно е работил в работилницата.
- Ха, вече си долетял обратно, Джери? - казва той.
- Да и ще се върна пак след няколко дни, за да проверя дали си
направил сглобките на оня шкаф така, както съм те учил, млади
човече - размахва пръст Джери към Илидио, смръщил престорено
вежди.
Илидио се смее.
След като Санди и Джери се изгубват от поглед с колата, го
питам:
- Как върви моята поръчка?
- Ела да видиш - подканя ме той да го последвам обратно през
улицата към работилницата.
Показва ми скелета на това, което е направил. Вълнувам се,
като си представям как ще изглежда, и много ми се иска Тед да го
хареса.
Поглеждам през прозореца и се замотавам към тезгяха, където
стои поялникът, прокарвам длан по осеяното с белези дърво,
покрито с драскотини и следи от инструменти. Колко ли неща са
били създадени тук през годините? Колко ли маси са изработени,
които ще бъдат застилани с покривки и подреждани през
идващите години, ще попиват разкази и свои собствени истории?
Няма да забравя изражението в очите на майка ми, когато ходеше
на разпродажби и откриваше неща, които всички други смятаха за
боклук, а тя усещаше в какво могат да се превърнат. От нейните
творения най-много обичах огърлиците, които правеше от споени
единични обици, лишени от половинките си. Имаше вътрешно
чувство как да вдъхне нов живот на тези самотни стари камъни.
Илидио и Джери вероятно имат същото око, поглеждат
нарязаното дърво и виждат какво би могло да стане от него.
Сещам се за издълбаните от украинеца очертания на птици на
тавана на „Сан Енюи“. И колко неправилно ми се струва, че този,
който ще купи къщата, може да не узнае за тях, че единственото
останало веществено доказателство за историята на този човек
може да бъде загубено. Обръщам се импулсивно към Илидио.
- Може ли да използвам този тезгях?
- Разбира се, тъкмо ще ми правиш компания.
- Имаш ли малко сребърна тел?
- Имам всичко - отвръща той и отива до висок шкаф с
чекмеджета.
Вървя след него и наблюдавам как рови в шкафа, пълен с
инструменти, копчета, панти и картонени кутии, пълни с метални
парчета. Вади няколко платнени торбички и в една от тях намира
ролка сребърна тел.
- Пазя всичко. Човек никога не знае какво ще му потрябва.
Използвай каквото искаш.
- Ще платя.
Той поклаща глава и ми подава телта.
- Влиза в поръчката.
Вратата на верандата на „Сан Енюи“ е отключена. Тед ми каза,
че никога не заключват къщата, което ми е абсолютно чуждо като
лондончанка с две яки резета на входната врата. Вътре викам
името му, макар да знам, че го няма, защото алеята за коли е още
празна. Вземам кутията за обувки, която седи на перваза на
прозореца и ме чака да я прибера, а после ми хрумва нещо и
слагам ръка и на буркана с морско стъкло. Кръвта ми пулсира от
отдавна забравено чувство, от предчувствие за това, което бих
могла да създам.
Връщам се в работилницата и показвам на Илидио кутията с
бижута.
- Какво ще правиш с тях?
- Не знам още. Чувствал ли си някога, че трябва да излееш
енергията си в създаването на нещо с ръцете си?
Илидио се усмихва.
- Всеки ден, Лора. Всеки ден.
Досега всичко, свързано с изработването на бижута, ми се
струваше почти зловещо, прекалено навлизане в спомена за това,
което съм загубила. Да хвана инструментите би било като да
облека дрехите й или да спя в нейните неизпрани чаршафи. Но
сега нещо ново излиза на повърхността, сякаш чувствата ми са
обработени и пречистени, и в чашата те са нещо напълно
различно. Часовникът, книгата и музиката - бях се вкопчила в тях,
все едно са физически тотеми на любовта, но сега тук, в ръцете си,
имам нещо реално, нещо, което мама ми е дала, нейната любов да
сътворява неща. Тя ме научи как да откривам качеството под
мръсотията, как да огъвам, да топя, да нанизвам, полирам и
подбирам нещата. Може никога да не стана добра колкото нея, но
ако изобщо не го правя, ще означава, че заключвам тавана с онези
птици.
Двамата с Илидио се захващаме за работа в приятелско
мълчание, той на своята работна маса, аз на моята. Когато
разстилам съкровището от кутията за обувки пред себе си,
усещайки текстурата на метала и камъните в ръцете си,
придружено от познатото подрънкваме на обърканите верижки,
изпитвам прилив на енергия, творческата ми страна се събужда.
От доста време тя спи прекалено уморена от работа, прекалено
заета да е в интернет или да скролва съобщения на телефона,
прекалено обагрена от тъгата на асоциациите. И все пак сега тук
няма никаква тъга.
Ръцете ми скицират модели. Омотавам зелено морско
стъкълце в сребърна тел, после споявам всяка стъклена висулка
към старинна верижка, за да направя гривна. Вземам бижу от
кутията на Тед - семпло колие от сребърна мрежа, - поправям го,
после вплитам морско стъкло в него. То заживява собствен живот
веднага щом започвам работата, превръща се в сребърна вълна,
уловила всички тайни на морето. Ди винаги ме е насърчавала пак
да започна да създавам разни неща. Нямам търпение да й покажа
тази огърлица веднага щом ми проговори. Времето изчезва там,
където отива, когато сте в творчески подем, и когато отново
вдигам поглед към прозореца на работилницата, виждам, че
навън е пълен мрак. Сигурно седя тук от часове. Илидио си е
отишъл. До мен има чаша кафе със залепена бележка „Не исках да
те прекъсвам, остани колкото искаш. Сложи ключа под саксията.“.
Сигурно си е легнал. И аз трябва да тръгвам. Преди да изляза,
подреждам това, което съм изработила, на работната маса, слагам
гривната от морско стъкло на китката си и усещам нещо, което не
съм чувствала от години: гордост.
- Благодаря, мамо - казвам нежно.
Тя ме доведе тук, при това, от което имах нужда.

6 юли 1992 г.

Скъпи Алекс,
Толкова се радвам, че ни посети. Тя е прекрасна, нали? Знаех си,
че ще я обикнеш в мига, в който я видиш. Може да я посещаваш по
всяко време. Извадих снимките, на които я държиш - пращам ти
копия. Има твоята брадичка, не мислиш ли? И големите ти крака -
ще стане гигант!
Съжалявам, Ал, но не съм променила мнението си за монетата.
Тази монета ме доведе до теб, до Лора и искам парче от нея за
дъщеря ми. Ти не влагаш толкова голямо значение в предметите,
колкото аз влагам, но аз чувствам нещо, когато я държа в дланта
си, всички спомени, които тя пази в себе си, ги усещам интуитивно.
Ако семейството ти обещае, че ще остави и двете половинки на
Лора, когато баба ти умре, то аз бих ви дала своята, но бих искала
да имам писмено потвърждение, че ще я завещаете на дъщеря ни.
Съгласна съм, че е по-добре половинките да са заедно.
 С обич, Ани

Глава 26

През нощта сънувам, че се възпротивявам на Суки; аз съм

тигрица, надвесена над нея, и ръмжа, а тя слуша. Ето какво става,
като чета „Жената тигрица“ преди лягане. Тонът на книгата, с
всичките й грандиозни декларации за борба срещу патриархата с
котешка интуиция, ми идва малко в повече. Но като оставим
метафорите настрани, посланието да се върнем към инстинктите
си е полезно; не мисля, че логиката ме отведе до работната маса
снощи.
Независимо от кратката нощ и объркващия сън, аз се чувствам
изненадващо отпочинала. Поглеждам през прозореца -няма и
следа от колата на Тед на алеята пред къщата. Къде е спал? Дали
не е заминал от острова, за да я търси? Трябва ли да се тревожа за
душевното му състояние?
Сега, когато пак има уай-фай, трябва да проверя имейлите си,
но пък лаптопът ми е у Санди, а като прескачам стеничката,
виждам, че у тях няма никого и къщата е заключена. Вчера това би
ми докарало паническа атака, но тази сутрин съм необичайно
спокойна. Неделя е, сигурно мога да си позволя да не влизам в
интернет една сутрин от уикенда. Затова, вместо да откача,
решавам да поплувам в морето.
Увила кърпа около тялото си, излизам в градината, затварям
очи и вдигам глава към небето. Странно, но слънцето тук ми се
струва по-ярко, макар септемврийският въздух да е хладен под
безоблачното небе. Хуквам боса надолу по пътеката към морето,
захвърлям хавлията, щом стъпвам на пясъка, и се хвърлям с
главата напред във вълните, без да си дам възможност да се
откажа. Дъхът ми секва от ледената вода и събужда първичното у
мен. После, когато идвам на себе си, поглеждам към водния
хоризонт - духовния нивелир на Джери, който сега калибрира мен.
Докато плувам, се сещам за разговора с Ди, преди тя да ми се
ядоса. За теорията й, че търся идеалния мъж, за да отвличам
вниманието си, защото не вярвам, че заслужавам да съм щастлива.
Греши - аз наистина мисля, че заслужавам щастие, а и, честно
казано, не мисля, че подсъзнанието ми може да е толкова умно. Но
този уикенд, след като научих истината за родителите ми, може
би ще трябва да преосмисля въпроса откъде ще се появи това
щастие. Чувството на удовлетворение в работилницата снощи - то
ми даде възможност да зърна някакъв вид щастие, щастие, което
може да се постигне само вътрешно.
Даже и да трябва да продължа да търся сродната си душа, не
може да се отрече, че вчера с Джаспър си прекарах страхотно: смях
се, беше ми забавно, у него има някаква лекота и интелигентност.
А онзи момент с Тед беше просто между две загубени, нещастни
души, намерили временна опора един в друг. Той даде ясно да се
разбере, че е било грешка. Въпреки това се надявам да е добре, бих
искала да знам, че е добре.
После се стоплям под горещия душ, обличам коралово-червени
три четвърти панталони, бяла тениска с остро деколте и
еспадрили. На алеята още не се вижда такси. Решавам да приема
предложението на Санди да заема велосипеда й. Денят е хубав,
има само няколко километра до къщата на Моника и малко
упражнение ще ми дойде добре.
Оказва се, че има много повече стръмнини, отколкото помнех
от пътуването с колата, и когато най-сетне почуквам на вратата с
чукчето във форма на таралеж, вече съм потна. Усмихвам се на
себе си - като изключим това, че обича таралежи, не знам почти
нищо за леля Моника.
- А, Лора, ето те и теб, страхотно! - провиква се тя, когато
отваря вратата. - А сега, трябва да се извиня, Лора, в петък съм
объркала фактите. Племенникът ми Оливър се ожени за еврейка,
не Алекс. Тя също се казваше Ани и оттам дойде объркването.
- Не се притеснявай - казвам, докато си събличам якето. -
Помислих, че се е случило нещо такова.
 - А сега, тук има един човек, който ще се радва да се запознае с
теб, и шоколадово руло, топло от фурната. Кити, още работа за
теб, скъпа!
Леля Моника ме повежда към всекидневната с тапицираните с
басма мебели и там, на един от покритите с калъф в цвят горчица
стол седи друга жена с чаша и чинийка в ръцете си. Предполагам,
че е на повече от осемдесет години, фигурата й е по-набита от
тази на Моника, а бялата й коса е навита на кок. Облечена е със
зелени кадифени панталони, риза на ситно каре и пуловер без
ръкави с красива златисто-зелена брошка паун, закачена на него.
Очите й са сиви, мътни, като очите на човек, който може би е сляп
или с нарушено зрение.
- Лора, това е Сю, баба ти - представя я леля Моника.
- Моята баба - изричам, посягайки към висулката на врата си,
изведнъж необяснимо нервна да се срещна с тази жена. - Гадната
баба.
Тя внимателно посяга с ръка, за да напипа масичката до себе си
и да остави чашата и чинийката си върху нея. После протяга
празните си ръце към мен, затова правя крачка напред и й
подавам ръцете си да ги стисне.
- Лора - казва тя, все едно това е чужда дума, която устата й не
познава. - Знаеш ли, срещнах те веднъж, преди много време.
- Трябва да си стигала до коляното на таралеж - чурулика
Моника от кухнята.
Гледам лицето на баба ми - у него има нещо толкова познато.
После разбирам какво е: тя има моя нос, същата тясна основа и
чипо връхче.
- Имам същия нос като теб - казвам.
Тя ме поглежда и присвива очи.
- Може ли да те видя с ръцете си? - пита.
Кимам и поставям дланта й върху лицето си. Баба прокарва
внимателно пръст по основата на носа, после леко го щипва.
Последният човек, който е докосвал носа ми, вероятно е била
мама. Винаги когато я питах за любовния й живот, тя го щипваше
нежно и казваше „добре, Любопитке“. Докосването на баба
отключва спомена, бях забравила за Любопитка.
 - Това определено е носът на рода Блемпайд - казва тя и кима. -
И е много фин при това.
- Мама казваше същото - отвръщам меко.
Тя ме кани да седна. Пита ме дали ми харесва пътуването до
Джърси, кои части от острова съм видяла. Гласът й е ясен, напомня
ми за старата ми училищна директорка. Казвам на Сю за албума
на мама, за това, че проследявам стъпките й, а Моника ни слуша от
кухнята, където ръси шоколадовото си руло с пудра захар.
Обяснявам, че съм дошла, за да напиша историята на монетата, но
признавам, че разказът, който аз съм слушала, може да не
отговаря съвсем на истината. В началото Сю ме слуша мълчаливо,
после протяга ръка за моята.
- Радвам се, че не си знаела какво стана наистина. Всичко беше
толкова глупаво, Лора. - Сю въздъхва. - Боя се, че аз и майка ти не
бяхме на едно мнение за някои неща, а времето тече неумолимо,
без никой да забелязва.
- За какво се скарахте? За пари, за завещанието на татко?
- Не беше за пари - поклаща глава Сю. - Е, поне не беше за
някакви стари пари. Беше заради онази монета... онова половин
пени, заради което се запознаха.
Моника идва от кухнята с чаши чай за нас двете.
- Когато майка ни Марджъри почина, тя искаше монетата да
бъде погребана с нея, монетата, която съпругът й беше направил
за нея - обяснява Моника. - Но в този момент майка ти вече
притежаваше другата половина и не искаше да я върне,
категорично не желаеше да бъде заровена в земята. Всички бяхме
толкова сурови след инцидента с Алекс... - Моника замлъква.
- Имахме чувството, че това е още едно нещо, което Ани ни е
отнела. - Сю говори бавно, но в гласа й има дълбочина, сякаш е
свикнала да има публика.
- Още едно нещо? - питам, усещайки как смръщвам чело.
Лицето на Сю се сгърчва от болка.
- След всички тези години, едва ли би видяла логика. Аз бях
скърбяща майка и болката и гневът бяха надделели над разума.
Тази допълнителна работа, която той пое, добре платената работа
в Мароко... Направи го, за да може да внася своя дял, да може да
помага на Ани. Би ли се втурнал иначе толкова скоро след летния
сезон? Не съм убедена. - Сю поклаща глава и аз усещам как
стискам зъби заради намека. - Сигурно не е честно - добавя тя
бързо, - но само обяснявам как загубихме връзка. Писах й веднъж,
знаеш, подадох й един вид маслинена клонка, но тя не отговори.
Мога само да се радвам, че Моника остави вратата си отворена
през всичките тези години и ти даде шанс най-накрая да влезеш.
Коленича в краката на баба. Вдигам ръка към медальона, който
сега усещам като оловна тежест на врата си. Всичко, което си
мислех, че олицетворява, е било грешно; той е бил източник на
конфликт, а не на любов, и не го искам, след като не е бил
предназначен за мен. Вадя двете парченца метал от медальона и
ги притискам в шепата на баба.
- Съжалявам, че мама ги е взела от вас. Трябва да си ги
получите обратно.
Тя опипва късчетата между пръстите си и после се разплаква -
тиха струйка сълзи, която се стича блеснала между бръчките на
сухата й бледа кожа.
- Дори не мога да ги видя - заговаря след малко баба с
изкривено лице и отпуска глава в ръката си. - Пропуснах
възможността да те познавам заради два сребърника, какъв
глупав Юда съм!
- Хайде, хайде. - Моника отива при нея и прегръща сестра си
през рамото. - Сега тя е тук, няма смисъл да съжаляваш за
миналото.
- Да, тук съм - стискам ръката на баба. - Съжалявам единствено,
че не съм задавала на мама повече въпроси за всички вас. Не знаех
нищо.
Сю притиска монетата обратно в дланта ми.
- Трябва да я запазиш, аз научих урока си да не слагам
дрънкулките над собствената си плът и кръв.
Думите й ме карат да се сетя за мама, свраката. Тя избра
монетата за мен пред семейството ми в Джърси. Дали и аз като
нея не съм прекалено склонна да се опитвам да запазя някакво
чувство, история, разказ под формата на нещо материално, в
което да ги заключа? Но пък ако не беше монетата, изобщо
нямаше да съм тук.
Моника носи на всички по парче шоколадово руло към чая и
настроението става малко по-ведро. И двете искат да чуят всичко
за живота ми, за детството ми в Бристол, за работата ми, за
интересите ми. Накрая им разказвам за бижутата, които правехме
с мама, за панаирите, на които ходехме всеки уикенд, за лова на
лъскави неща.
- Вероятно това е генът Блемпайд у теб - казва Сю с обич. -
Бижутерската жилка на татко.
- Струва ми се, че ще трябва да извървя доста път, преди да ме
приемат за истинско джърсийско дете - казвам. - Цял живот съм се
наричала Льо Кен, чак този уикенд разбрах, че се произнасяло Льо
Кейн.
Сю намира това за толкова смешно, че се задавя с
шоколадовото си руло, и й трябва доста време, за да се успокои.
След чая Моника носи един албум и сяда до мен,
- Прекарах последните няколко години в писане на имената на
хората на гърба на всички тези стари фотографии. Като си идем
ние, никой няма да си спомня кои са били тези хора.
Води ме през страниците - има няколко снимки на Уилям
Блемпайд, който е поставил началото на всичко, облечен във
военна униформа, преди да замине на война. Има снимка от
сватбения ден на Уилям и Марджъри в местна черква през 1936 г.
Снимки на Сю, Моника и брат им Греъм като деца след войната и
на почивки в Гърция и Франция. Накрая стигаме до снимките на
татко като дете. Виждала съм само няколко негови и се взирам
изумена в очи, които много приличат на моите, но ме гледат от
избеляла фотография.
- Развикай се, скъпа, ако всичко това ти се струва ужасно тъпо -
казва Моника.
- Изобщо не е тъпо. Виждала съм само две-три снимки на татко,
знам съвсем малко за останалата част от семейството. Брат ви
Греъм има ли деца? Имам ли втори братовчеди?
- О, да, Диърдри, Оливър и Джеймс, а те всички имат свои деца.
Сигурна съм, че ще искат да се запознаят с теб.
 Имам братовчеди, имам семейство освен баба. При тази мисъл
в гърлото ми засяда буца.
- О, би ли донесла кутията от колата, Моника? - моли Сю и
сестра й завърта пръст във въздуха, все едно самата тя сега се
сеща. - Запазих една кутия с вещи на баща ти. Сигурно съм си
мислила, че може един ден да дойдеш.
Леля Моника се връща от колата с оръфан кашон в ръце и аз
скачам да й помогна.
- Вероятно не си е струвало да ги пазя - това са просто неща,
които не ми се искаше да изхвърля навремето - обяснява баба.
Отваряме го заедно с леля Моника: има няколко доста четени
книги - главно трилъри и криминалета, - няколко дипломи,
дневник с ръкописни рецепти и малка тенекиена кутийка с
бебешки зъбчета, която кара и леля ми, и мен да направим
гримаса и после да се разсмеем.
- Защо хората пазят такива неща? - питам, поклащайки глава.
- Какво е това? - пита баба.
- Зъби - отговаря Моника и сбърчва нос. - Знаеш ли, че
таралежите имат плоски зъби като хората. Някои си мислят, че са
с остри зъби като гризачите, но не е така. Съвсем като нас са.
Прехапвам устни, за да престана да се хиля, представяйки си,
че леля Моника крие навсякъде из къщата кутийки, пълни със
зъби на таралежи.
Всичко това прилича на вещи от стая, нахвърляни набързо в
кашон. Под книгите с меки корици има пластмасова папка с
изписано главно А на корицата. Пълна е с писма, някои
напечатани на машина, някои написани на ръка. Има изрезки от
„Джърси Ивнинг Нюз“, статии за монетата, които съм виждала
вече, и после разпознавам без никакво съмнение почерка на мама.
Моника ме потупва по рамото.
- Да оставим Лора да разгледа всичко на спокойствие, а, Сю? -
предлага тя, хваща сестра си за ръката и я извежда през
плъзгащата се врата в градината. - И без това трябва да нахраним
птиците.
В папката намирам писма, които мама е пращала на татко -
костите на раздялата им, нарисувани с мастило. Всички са
спретнато събрани, защо татко би ги пазил? Има и писма от него,
които тя е връщала непрочетени. Запазил е всичко. Думите, които
чета, запълват дупките в повествованието, които никой не би ми
обяснил изрично: татко не ме е искал.
Докато чета, усещам как върху раменете ми се трупа товар.
Сега вече наистина разбирам защо мама ме е лъгала, защо е
искала да ми нарисува една по-приятна картина и защо не е
поддържала връзка с неговото семейство.
Не само не съм била желана, но и монетата, която нося,
символът на тяхната „вълшебна приказка“ всъщност е причината
да съм го виждала едва няколко пъти и изобщо да не сме се
срещали със семейство му след неговата смърт. Единственото,
което не разбирам, е как, след като са се скарали така жестоко
заради нея, аз притежавам и двете половинки?
Сгъвам писмата. Прочетох достатъчно. Протягам ръце над
главата си и поглеждам към градината, където баба и леля все
още пълнят хранилката със семена, зрънце по зрънце.
- Нещо интересно? - пита Моника, когато отивам при тях.
- Мразели са се.
- Не се мразеха - обажда се Сю, а Моника ме прегръща през
рамо.
- Онова лято... Никога не съм виждала по-влюбени от тях. Може
да не се е развило точно както майка ти се е надявала, но
категорично между тях имаше любов - казва Моника.
Разтърквам очи с длани, усещам как щипят от обзелите ме
чувства.
- Съжалявам, мислех си, че идвам в Джърси, за да напиша
епична любовна история, а вместо това намерих... не знам...
някаква фантазия, която мама е измислила, и семейство, за което
тя никога не ми е казала нищо.
- Добре, мисля, че за това май ще ни трябва нещо по-силно от
чай - обявява леля Моника, галейки ме по гърба. После се
провиква към кухнята: - Извинявай, Кити, този път не се справи.
Разсмивам се и бърша очи. Леля Моника помага на Сю да влезе,
после изтичва в кухнята и вади три чаши от шкафа. Налива по
малко тъмнокафява течност и в трите, после ги допълва до горе с
джинджифилова бира от хладилника. Връща се бързо във
всекидневната и дава по една чаша на мен и сестра си.
- Така, а сега послушай две жени с десетилетия опит от срещи -
няма такова нещо като „и заживели щастливо“, има само
„щастливи“ и то, ако имаш късмет.
Сю кима в знак на съгласие.
- Хората се карат, разделят се, но това не значи, че не са се
обичали наистина, и не значи, че не си е струвало, Лора. Всички
тези филми, в които хората накрая се изгубват от погледа,
прегърнати в залеза, и те карат да вярваш, че всичките им
проблеми са свършили...
- Напълно съм съгласна - намесва се баба - това е опасен мит.
- Аз самата предпочитам екшъните и приключенските филми.
Гледала ли си „Смъртоносно оръжие“, Лора? Страшно го обичам.
След като ще седиш да гледаш нереалистични глупости, по-добре
в тях да има и взривове, винаги съм го твърдяла. Мел Гибсън беше
такъв сладур навремето. Толкова се разстроих, когато почина,
подредих всичките си декоративни бодливци и си направихме
маратон в негова памет, за да отбележим кончината му.
- Не мисля, че е починал, Моника - отбелязва Сю.
- Така ли? Че за кого си мисля тогава?
- Откъде да знам какво става в главата ти? - промърморва баба.
Неволно се усмихвам на това сестринско бъбрене, което ме
кара да усетя липсата на Ди.
- Женена ли си, Лора? Или може би в живота ти има някой
специален мъж? - пита баба.
- Не, още не. Нямам много късмет със срещите напоследък -
опитвам се да скрия усмивката си. - Макар че колкото и да е
странно, тук се запознах с двама мъже.
- Двама? - казват едновременно сестрите и аз се разсмивам.
- На толкова малък остров, това си е рекорд - отбелязва Сю.
- Виж ти, виж ти... Разказвай де, момиче - настоява Моника.
Прехапвам устни и се замислям какво да им кажа.
- Така, единият е идеален, имаме много общи неща и изглежда,
той също ме харесва...
- А другият? - пита Моника.
 Спирам за миг, преди да отговоря.
- Другият е объркан, не толкова подходящ и не знам дали ме
харесва.
- Но? - Моника усеща, че има и едно „но“.
- Но не мога да спра да мисля за него.
Истината в тези думи ме стряска, защото признавам пред себе
си колко много мисля за Тед.
- Е, отговорът е тук - казва Сю, почуквайки челото си.
- Мъжете са като дървояди, веднъж като си проправят път
вътре, почти невъзможно е да се отървеш от тях. Дори като
обработиш дървото, дупките пак си остават.
- Не съм убедена, че това е най-романтичната аналогия, която
съм чувала.
- О, мина доста време, откакто имах дървесина за гризане
- печално казва Моника, което ме кара да се задавя от смях с
тъмния си джин.
Отказвам втора чаша и със съжаление казвам, че се налага да
вървя; трябва да взема лаптопа от Санди и да приключа с
организацията на утрешната фотосесия.
- Сега вече ще поддържаме връзка, нали - казва баба ми.
- Трябва пак да дойдеш, да се запознаеш с децата на Греъм,
вторите ти братовчеди. Ти си джърсийско момиче в сърцето, Лора
льо Кейн - произнася фамилията ми с намигане.
Стискам ръката й и обещавам, че ще се върна. Винаги съм
искала да имам братовчеди, голямо семейство, да съм част от
някоя от онези сцени в коледните филми, когато цялото голямо
семейство се събира заедно и всеки носи различни неща за ядене
и разказва семейни истории.
- Ще вземеш ли кутията на баща си? - пита баба.
Ще ми се да кажа, че не я искам, че сега не искам нищо, което е
принадлежало на баща ми, истински или измислен.
- Боя се, че нямам място в багажа за самолета, освен това
дойдох тук с колело.
Но Моника вече е вдигнала кутията от пода и я е понесла към
вратата.
 - Ще те закарам с колата, ще метнем колелото ти в багажника.
Ще разгледаш всичко на спокойствие. Виж какво ще запазиш и
изхвърли останалото. И без това всичко ще замине на боклука,
когато гушнем букета. Сю, хайде, изяждай това парче торта и ще
те оставя у вас.
Сърцето ми се свива пред отговорността. Да изхвърля
последните останки от живота на един човек, гневните му думи
върху хартията, бебешките му зъбчета, училищните дипломи,
книгите, които едно време са поглъщали вниманието му. Тъжна
колекция от всичко, останало от мъж, когото никога не съм
познавала, но определя голяма част от това, което съм.
 Глава 27

Оставяме Сю в къщата й в селцето Сейнт Уан и аз пускам

кормилото на велосипеда, за да й кажа довиждане и да обещая
отново, че ще се върна пак. Когато отбиваме в алеята за коли пред
къщата на Тед, Моника се протяга от шофьорската седалка и
закача емайлирана значка на якето ми. На нея има таралеж, а под
него пише „Имам нужда само от мъничко обич“.
- Ето, така е по-добре, нали - казва тя, възхищавайки се на
своето допълнение към тоалета ми. - Обаждай се, синигерче.
Хубаво е да знам, че на този свят са ми останали повече роднини,
които нямат бодливци, ха-ха!
- Има нещо, което не разбирам, Моника - признавам, преди да
сляза. - Как така се оказах с двете половинки на монетата? В
писмата, които пази, татко не иска тя да остане у мама.
- Не знам - отговаря леля. - Ани твърди, че той й я е изпратил,
преди да умре, но се боя, че Сю така и не повярва, че не се е
добрала до нея с измама.
Вижда как настроението ми се разваля и протяга ръка да
потупа моята.
- Не позволявай епилогът да съсипе историята им. Все пак те се
срещнаха заради монетата, влюбиха се, имаха теб, обичаха те... и
двамата. Останалото? Виж - тя въздъхва, - това е като хората,
които мразят таралежите само защото можело да разнасят
салмонела. Искам да кажа, човек не би затрил целия им вид, за да
го избегне, нали така?
Усмихвам се - пак успя да обърне разговора към своите
таралежи.
След това връщам колелото на Санди в работилницата и
прибирам кутията с нещата на татко в бунгалото. Пак се пъхвам
под душа. Карането на велосипеда беше малко по-тежко,
отколкото си мислех, затова се преобличам с чисти дрехи, преди
да отида до къщата на Джаспър. Точно когато излизам от банята,
чувам гумите на друга кола да хрущят по чакъла. Намятам си
халата и изтичвам до прозореца да видя кой е. Надявам се да е Тед,
но виждам черно такси и присвивам очи, за да видя кой е вътре.
Крак, обут в ниска червена спортна кожена обувка, се подава от
една от вратите... Съвършен, шит по поръчка, пепитен костюм в
бежово, огромни слънчеви очила, черен копринен шал... Суки.
Омитам се светкавично от прозореца на бунгалото. Не знам
защо се крия, ясно е, че тя е дошла, за да се видим. Мътните го
взели, какво прави тук? После си спомням загубения си телефон,
непроверените имейли. Колко ли пъти са се опитвали да се
свържат с мен от работата? Осмелявам се да надзърна още един
път от прозореца. Суки души въздуха, все едно се опитва да
надуши миризмата ми.
- Суки?- дръпвам се от прозореца и излизам на прага.
Тя присвива очи към мен, после казва нещо на таксиметровия
шофьор и той угася двигателя.
- К-какво правиш тук? - заеквам, внезапно осъзнала, че вече е
дванайсет, а аз още съм по халат.
- Търся те, малка госпожичке „изчезнала по време на акция“.
Радвам се, че поне изпрати имейл с новото си - мята
подигравателен поглед към бунгалото - местообитание.
- Много мило от твоя страна, Суки - казвам намръщена, -но си
загубих телефона. Не съм изчезнала.
- Е, има промяна в плана, скъпа. Появи се известна марка
куфари, която иска да спонсорира историята. „Травеллукс“ се
включиха снощи - казва Суки, размахвайки елегантна кожена
пътна чанта. - „Любовен живот“ САЩ също я харесват, искат да
използват историята за първия си брой следващата седмица, но я
искат възможно най-скоро, затова ни трябват снимки още днес и
да им изпратим целия пакет в понеделник. Те са по-големи от
нашето малко семейство, Лора. И след като ти изчезна, реших, че
трябва да дойда и да поема контрола, да поема управлението на
този кораб без рул.
Побутвам Суки към градинската мебел пред къщата на Тед.
Нямам намерение да я каня в бунгалото и да й предложа да седне
на неоправеното ми легло. Тя забърсва седалката на един стол с
опакото на ръката си, преди да седне.
- И така, твоят човек на линия ли е? - пита тя. - Разтревожих се
да не те е убил, когато изгубихме връзка с теб.
Трогната съм, че Суки се е притеснила за мен.
- Добре де... Е, определено съм жива. Бях офлайн буквално за
около... - поглеждам часовника си, но него го няма - ...така де, по-
малко от осемнайсет часа. Но в отговор на въпроса ти, да, Джаспър
е съгласен.
- Хубаво, въпреки че едно убийство също можеше да ни донесе
доста кликове, ей - прихва тя или поне аз си мисля, че е кикот,
защото прилича по-скоро на хълцане, което засяда в ноздрите й. -
Пошегувах се, Лора. Изключително съм доволна, че си жива и
здрава.
Усмихвам се учтиво, нервно сплитайки пръсти в скута си. Не
мога да повярвам, че Суки е тук, в Джърси заради моята куфарна
история.
- Най-важното сега е фотосесията. Искам да се разкарам от тази
дивотия до утре следобед.
Хвърля отвратен поглед към морето, бръска с ръка сакото си,
сякаш притеснена, че въздухът може да повреди плата.
- Дион и Сол пътуваха с мен; отидоха направо да проучват
локациите. Не бяхме сигурни какво си предвидила. А, и моят човек
в „Мейл“ вече ми каза, че ще го пуснат заедно с цяла страница за
американското ни издание. - Суки плясва с ръце. - Ако трябва да
съм честна, Лора, едва ли би могла да измислиш по-добър момент
за това нещо. И така, какво си организирала? Не мога да призная,
че още не съм организирала нищо, защото вчера съм открила
единствено, че любовната история на родителите ми е била лъжа;
и съм се целувала с двама мъже; че съм се опитвала да изживея
фантазията си за среща в отдалечена хижа; присъствала съм на
парти за шейсет и пети рожден ден и след това съм правила
шантаво бижу до среднощ.
- Съжалявам, Суки, но аз... Ами, какво да ти кажа, трябваше да
убеждавам Джаспър да участва, да го опозная малко по-добре,
после загубих телефона си и... Боя се, че детайлите по фотосесията
още не са уточнени... Освен това мислех, че трябва да я
организирам за утре.
Суки кима към бунгалото и се подсмихва.
- Там е, нали?
- О, не, не! - тръскам глава. Е, страхотно, мисли си, че съм по
халат, защото съм се излежавала и съм правила секс цяла сутрин. -
Той не е тук. Тъкмо си вземах душ, защото излязох на малка
тренировка. Не ставам сега от леглото.
Суки ме гледа подозрително.
- Добре, радвам се, че си имала приятна „тренировка“ с новия
си ухажор. Може би сега, след като пак имаш билет за света на
оргазмите, ще престанеш да се мотаеш из офиса като
многострадална девица.
Мрънкам нещо изтормозено. Изобщо не ми се говори с
работодателката ми за моите пътувания до света на оргазмите.
- Е, както и да е, трябва да тръгвам - обявява Суки и става. -
Таксито чака. Имаш един час - махва с ръка към лицето ми.
-Облечи се и се приведи в представителен вид. Вземи резервния
ми телефон - подава ми смартфон от чантата си, - за да сме във
връзка и да накараш твоя красавец да побърза.
- Джаспър държеше да направим фотосесията в неговата къща
- казвам нервно. - Той продава кухни.
- Лора, това не е възможност да продадеш нещо, това е история
за истинската любов на двама души, събрани заедно от съдбата! -
казва Суки и разперва ръце.
- Мъничко реципрочен пиар ще ни даде сигурност, че той ще се
включи - казвам с обнадеждена физиономия.
Суки въздъхва.
- Добре, дай ми адреса и да се видим в къщата му в
четиринайсет нула нула. Там ще те гримираме, после тръгваме за
летището и плажовете за няколко лъскави снимки. Не се
притеснявай, Лора, ще направим всичко възможно твоето момче
да е доволно.
Веднага щом Суки си тръгва, се връщам в бунгалото и свалям
всичките си контакти от облака. Има толкова много хора, на които
изпитвам нужда да се обадя. Първо звъня на Джаспър и го
информирам за новия план за следобед, после пращам съобщения
на Ди и Ваня, че съм си загубила телефона и оставам в Джърси
още няколко дни, след това се замислям над номера на Тед. След
като променям решението си няколко пъти, накрая му пиша
просто: Добре ли си? х Лора. Последно звъня на баба, в случай че се
тревожи за мен - което си е точно така. Уверявам я, че съм добре и
й разказвам за срещата си с „Гадната баба“ тази сутрин.
- Обаче има нещо, бабо, което не разбирам. Как така и двете
половини на монетата са у мен?
- Ох, тази проклета монета! Караха се за нея години наред.
Веднъж дори дойде един адвокат - беше изключително
неприятно.
- Но защо мама толкова е държала на това, след като всичко е
приключило по този начин? - питам.
- Навярно майка ти е смятала, че тази монета е част от твоята
история точно толкова колкото от тази на Марджъри. -Баба
въздъхва и чувам как моливът й за судоку почуква върху
слушалката. - Преди да замине за Мароко, Ал напълно неочаквано
й изпрати другата половина. Каза, че иска да е за теб, че двете
части трябва да са заедно. Семейството му така и не повярва, че не
тя го е накарала да се раздели с монетата, и така започнаха
кавгите.
Очите ми се насълзяват, той е искал да е моя.
- Извинявай, че не ти разказах всичко това по-рано, Лора.
Понякога ти се струва, че е по-добре да оставиш миналото в
миналото. Кога се прибираш?
- Всъщност ще остана още няколко дни, бабо, аз... Аз май
срещнах един човек.
- Гледай ти! - ахва баба. Гласът й веднага става по-весел. -
Трябва да има нещо във водата на онзи остров, казвам ти. И как се
казва?
И за момент замълчавам, защото не знам за кого точно искам
да й разкажа.

ЖЕНАТА ТИГРИЦА ЗА ЗАДЪЛЖЕНИЯТА

 „Като жени ние прекарваме много от времето си, като се
чувстваме длъжни да направим нещо. Длъжни да пристигнем
точно, когато сме казали, че ще пристигнем, длъжни да се появим с
усмивка, длъжни да кажем на всички „Добре съм“.
Но задължена е просто друга дума за поробена. Единственият
човек, на когото сте задължени, сте вие самите.“

Глава 28

Чистите ми дрехи свършват застрашително бързо. Крачолите

на любимите ми дънки вече са изсъхнали, те май са най-
елегантните панталони, които съм си донесла. Ако ги облека със
сивата си копринена блуза с гол гръб, може би има шанс Суки да
ме намери за достатъчно елегантна. Пременена и гримирана,
тъкмо се готвя да изляза от бунгалото, когато идва Илидио с нещо
голямо и квадратно в ръцете.
- Ей сега го завърших - подава ми го той. - Така ли си го
представяше?
Поглеждам какво е направил и притискам уста с пръсти.
Идеален е. Шкаф за спомени, който да се закачи на стената,
дървена рамка, пълна с чекмедженца и полички, където да си
държиш джунджурийки и спомени. Чела бях за тях, но никога не
бях виждала такива на живо, затова просто бях начертала как
смятам, че би трябвало да изглеждат. Тези шкафове са начин да
запазиш спомените си за човек или място, квинтесенцията на
изживявания, които могат да бъдат изложени почти като
произведения на изкуството.
- Красив е, точно както си го представях. Сигурно си работил
часове по него.
 - Така е, но когато ми каза, че е за Тед, ами... Идеята е чудесна,
Лора. - Илидио ме поглежда. - Той е щастливец, че жена като теб
влезе в живота му.
„Сан Енюи“ е още празна, но аз оставям шкафа отпред на
верандата с бележка.

Тед, нещо, в което да сложиш най-хубавите спомени от тази

къща. Благодаря за всичко. С обич, Лора.

Поръчала съм такси, което да ме откара до къщата на Джаспър,

и го чакам на алеята, когато колата на Тед се задава към мен.
Замръзвам на място, когато го виждам - всеки сантиметър от
тялото ми помни последната ни среща. Той излиза от
шофьорското място и тръгва устремено към мен. Изглежда
ужасно, сякаш е спал в колата.
- Здравей - казвам, но не мога да позная гласа си.
- Ей - той пъха едната си ръка в джоба, а с другата потърква
чело с палец и показалец, избягвайки погледа ми.
Липсваше ми. Което е нелепо, защото го нямаше за по-малко от
двайсет и четири часа, а го познавам едва от няколко дни. Но
осъзнавам, че ми е липсвал.
- Извинявай, вчера заминах... след плажа.
- Няма нищо - махвам с ръка, все едно да го изтръскам като
нещо маловажно.
- Опитах се да ти звънна...
Той ми е звънял.
- Загубих си телефона - обяснявам. - Извинявай, че не ти дадох
писмото веднага. Изобщо не беше моя работа. - Тед не ме поправя,
но когато най-накрая вдига очи и среща погледа ми... То е още там,
онова кабламо, от което кръвта ми се превръща в шампанско. -
Обади ли се на Белинда?
- Да - казва той. Залива ме вълна от разочарование. Естествено,
че се е обадил.
Таксито, което съм поръчала, спира зад колата на Тед и той се
обръща.
 - Тръгваш си - казва. Това е по-скоро изявление, отколкото
въпрос.
- Имам малко работа, една фотосесия.
- С Джаспър - добавя и пак навежда очи към земята.
Изглежда много уморен. Известно време стоим мълчаливо,
втренчила съм се в челото му, искам да вдигне очи и да каже
правилните думи, но дори не знам какво точно искам да чуя,
какво би могъл да каже, което би направило всичко по-просто?
- Още мислиш, че той е мъжът, който вселената ти е изпратила?
- пита Тед и най-накрая вдига очи и среща моите.
- Не знам - отговарям честно. - Но историята е добра, шефката
ми я хареса. Появи се тази сутрин и... ами... - Искам да кажа „при
липса на друг“, но пък се притеснявам, че няма да прозвучи добре,
все едно съм маймуна, която скача от клон на клон и се оглежда за
нещо, за някого, за когото да се хване.
- Историята за сбъркан стар таксиметров шофьор не е толкова
добра - промърморва Тед, риейки чакъла с върха на обувката си.
- Тед, не останах с впечатлението, че сбърканият стар
таксиметров шофьор изобщо е бил вариант за мен. Целунахме се,
после ти изчезна, затича се да звъниш на жена си, в която явно
още си влюбен. Това няма нищо общо с „по-добрата история“, не
съм толкова повърхностна. Както и да е, ти даже не си истински
таксиметров шофьор, нито пък особено стар.
Устата му потрепва в усмивка.
- Вече не съм влюбен в нея, Лора. Само че тя остави прекалено
много отворени въпроси, неща, които трябваше да обсъдим. - Той
прави пауза и разтрива врата си с длан. -Извинявай, че изчезнах
така. Не знаех как да реагирам на случилото се. - Въздъхва тежко и
като че ли очаква да кажа нещо. Когато не го правя, той
продължава: - Лора, животът ми е ужасно объркан. Знаеше ли, че
съм в неплатен отпуск? Не работя в болницата от шест месеца.
На лицето ми явно се е изписала изненада, защото той мрачно
кима.
- Ръката ми започна да трепери и имах чувството, че няма да
мога да направя операциите, които ми предстояха онзи ден.
Естествено, веднага си помислих, че може да е същото като при
татко, а ако е така, не исках да го знам. Затова не казах на никого
защо имам нужда от неплатен отпуск. Накрая, преди три седмици,
отидох на преглед и ми казаха, че е било само стрес. Толкова съм
се панирал какво би могло да е, че стократно съм влошил нещата.
- О, Тед, много съжалявам, че ти се е случило всичко това.
Пристъпвам към него, за да го прегърна, но той вдига длан,
сякаш да ми каже да почакам, че не е приключил.
- Трябва да се оправя с развод, трябва да продам къщата бързо,
за да платя за пансиона на татко - поема си дълбоко дъх и затваря
очи. - Не мога да се натоваря и с очакванията да съм нечий
романтичен герой. Запознахме се преди четиридесет и осем часа,
какви обещания бих могъл да ти дам?
Думите му са като удар в гърдите.
- Разбира се, че не можеш. - Усещам как бузите ми пламват. -
Само се целунахме, Тед, не очаквам нищо от теб.
Тръгвам да го заобиколя по тревата към чакащото такси, не
искам лицето ми да издаде моето разочарование. Когато минавам
покрай него, Тед хваща ръката ми и ме дръпва да го погледна.
- Но за мен не беше само целувка - казва той решително с
нисък глас.
Вглеждам се в очите му и там виждам нещо, от което никога
няма да се откажа. После погледът му се спуска към ръката ми и
Тед забелязва гривната, която нося.
- Какво е това? - вдига нежно ръката ми, за да види по-добре.
- Направих я снощи от бижутата, които ти ми подари.
- Сложила си и морското стъкло.
Кимам. Той завърта гривната около китката ми и когато
палецът му докосва кожата ми, изгарям от желание да ме докосне
отново.
- Направила си я сама? - пита той, минавайки с пръст по
сребърната нишка.
Кимам.
- Красива е - казва, но вече не гледа гривната, гледа мен.
- Какво искаш да направя, Тед? - питам тихо, сърцето ми ще
изскочи от гърдите.
В очите му се появява пламъче надежда, но бързо изчезва.
 - Искаш да те помоля да престанеш да се виждаш с него, да
загубиш страхотната си история с куфара? - пита той с дрезгав
глас. - Не мога да ти предложа нищо конкретно, Лора, знам само,
че ми харесва да съм с теб, че ще ми е приятно да те опозная по-
добре. Ти си първата, освен жена ми, която съм искал да целуна
през последните десет години и това е много за мен. - Тед плъзга
пръсти надолу по ръката ми, за да хване дланта ми отново. -
Струва им се, че с мен ще получиш друг вид багаж... и той няма да
изглежда толкова страхотно на корицата на списание.
Затварям очи, пръстите ми се вплитат в неговите. Усещам
кожата му като топло море, което искам да покрие всяка частица
от мен.
- Шефката ми е тук, в Джърси, Тед. Всичко е уредено. Не мога да
разочаровам всички в последния момент.
Той пуска ръката ми.
- Права си. Не си струва да загубиш работата си заради това.
Думите му ме жилват. Може би мисли, че за него това ще е
мимолетен флирт, сигурно още се възстановява, вече изреди
всички причини, поради които връзката ни не може да е нещо
повече.
- Ако не те бях срещнала, нещата между нас двамата с Джаспър
щяха да се получат - казвам почти ядосана. - Имаме толкова общи
интереси, на моята възраст е, неженен е... Той е... - охкам от яд,
изобщо не съм сигурна какви ги говоря и защо се чувствам
вбесена.
Таксиметровият шофьор натиска клаксона.
- Виж, Тед - затварям очи и се опитвам да мисля, - просто ме
остави да разкарам тази фотосесия от главата си. Няма да се
омъжвам, това са просто няколко снимки. Нищо не ни спира да се
опознаем по-добре след това. Може да започнем да се виждаме в
Лондон, когато се върнеш.
- А ти ще кажеш на целия свят, че това е мъжът, в който си се
влюбила - отвръща той. - Наистина ли искаш да го направиш?
Преди да успея да отговоря, Тед прокарва ръка през косата си и
поглежда нагоре по склона към таксито. Изритва тревата, обръща
се и тръгва към къщата. Оставя ме да гледам как широкият му
гръб се отдалечава от мен. Заключението, което се налага от
думите му, ме ядосва.
- Може пък някои момичета да имат нужда от по-романтичен
жест от „ей, хайде да се помотаем“, Тед! - крещя след него вбесена. -
Защото аз не мога да рискувам цялата си кариера заради едно
„може би“.
Вече горе в градината, Тед се обръща, стиснал зъби.
- А какво, искаш да се появя в конска карета с дузина рози?
Може би и малко фойерверки в небето, дето изписват как се
чувствам? Лора, харесвам те и мисля, че и ти ме харесваш. Надявах
се, че това ще е достатъчно засега.
Обръща се и влиза в къщата, без даже да изчака отговор.
Стискам юмруци и хуквам към таксито. Естествено, че не ми
трябват фойерверки и рози, що за глупости говори. Но очаква от
мен да разочаровам всички, да изложа бедния Джаспър, който
винаги е бил толкова мил с мен, и всичко това заради едно „много
те харесвам“, все едно сме седемгодишни. Освен това, неговият
живот е пълна каша и е нелепо да си мисли, че ще се получи нещо.
Захапвам устна толкова силно, че ме заболява. Наистина се
чувствам зле заради него, заради онова треперене на ръката и ми
се иска да не му бях толкова бясна и да можех да се върна, да го
прегърна и да разбера дали е добре.
Звъня на Ди от телефона, който Суки ми зае. Трябва да оправя
нещата с нея, а и разговорът ще отвлече вниманието ми от
мислите за Тед.
- Ей, аз съм, Лора - казвам.
- О, здравей - отвръща хладно тя.
- Виж... ъъъ... Обаждам се само защото искам да те попитам за
мнението ти по въпроса за партийния характер на начина, по
който се избират съдиите във Върховния съд на САЩ. Смяташ ли,
че системата трябва да бъде преразгледана, особено когато
номинациите се правят в изборна година?
- Не ми звъниш, за да питаш за това - мога да чуя усмивката на
Ди по телефона.
- Напротив! Прочетох статия по темата и се оказа
възхитителна, особено при сравнение с нашата съдебната система
във Великобритания. Мисля, че бихме могли да намерим решение
помежду си - знаеш, две интелигентни жени, които не си говорят
за мъже.
- С удоволствие бих си поговорила по въпроса и знам, че това е
твоята версия на извинение.
- О, Ди, не ми се сърди! Извинявай, че казах онова за Нийл.
Разбира се, че не мисля, че си искала да се омъжиш на всяка цена.
Обичам Нийл, двамата си подхождате идеално. А аз съм тази,
която вечно съсипва връзките си.
Ди въздъхва.
- Извинявай, ако съм прекалила и аз. Виж, обичам да съм с
Нийл, но понякога е трудно да не завиждам за вълненията, които
изпитваш, заради това, че си сама. Аз никога не съм преживявала
толкова драми, колкото ти през този единствен уикенд там.
- Ди, бих заменила цялата тази драма за един добър мъж, който
ме обича всеки ден от седмицата.
Усещам я как се размеква. Рядко спорим с Ди, просто не ми се
струва редно да се караме.
- И така, как ще завърши всичко? Този епизод на Лора Ленд? -
Гласът й е мил. - Надявам се да има „и заживели щастливо“?
- Ами, Суки е в Джърси. Ще повярваш ли? Хванала самолета
тази сутрин. Мисля в сюжета да се появи торнадо, върху нея да се
стовари къща, а после ми трябват едни червени бързоходки, да ме
отведат у дома.
След разговора с Ди виждам, че имам съобщение от Ваня. Пита
какво е станало и проверява дали съм разбрала, че Суки е на път
за Джърси. Отговарям:

Дълга история, пътувам за среща с нея. Боя се, че се оказах

малко като Катнис, в ситуация между Гейл и Пийта...

Ще разбере какво казвам, Ваня обича поредицата „Игрите на

глада“.

Ваня: Дръж Гейл при всяко положение. Късмет, обади се, когато
можеш. Рибата е нахранена и всичко е на ред. X
 Вече в къщата на Джаспър виждам, че Дион и Сал са
организирали осветлението в кухнята „Малала“. Суки си бъбри с
Джаспър, все едно са стари приятели. Дочувам, че водят разговор
за предимствата на полимерните плотове. Ако някой познава
кухните добре колкото Джаспър, това е Суки - била е интериорен
дизайнер, преди да създаде „Любовен живот“. Джаспър е с тениска
с логото на „ContessaKitchens.com“, изписано на гърдите в розово.
Когато влизам, Суки вдига снимката на Хенри Кавил от ергенската
вечер.
- Виждаш ли, Лора, не било толкова трудно да намериш тези
неща, нали?
- Не съм сигурен, че мога да ти позволя да използваш тази,
Суки. Ще трябва да попитам момчетата дали са съгласни - казва
Джаспър, пристъпвайки от крак на крак, нетърпелив да си я вземе
обратно.
- Джаспър, не бъди такъв моралист - усмихва му се тя, нацупва
устни към него и после го мушва с пръст в гърдите.
Джаспър се изчервява и се обръща тихо към мен:
- Трудно е човек да й откаже, нали?
Дион ме слага на някакъв стол и започва да подръпва косата
ми.
- Време за грим! - провиква се Сол и размахва разперени
пръсти. - Това е онази част от филма, когато Дион те превръща от
Незабележимата Джейн в Секси Гаджето и ти най-накрая
получаваш мъжа - намига ми той.
- Не мисля, че някой би могъл да опише Лора като
Незабележимата Джейн - казва Дион, прегръща ме и прави
комична гримаса към Сол. - Очаквам с нетърпение да видя как ще
изглеждаш след един хубав шамар.
- Не се увличай много по Кардашиан, а? - примолвам й се
притеснена.
- Какво кощунство - озъбва ми се тя и вади комплект гримове с
размера на маса за пинг-понг.
Джаспър се приближава и ми подава чаша кафе, после се
навежда да ме целуне по устата, но пропуска с малко и се получава
нещо като млясване наполовина по устата, наполовина по бузата.
Сол накланя глава и се прегръща с две ръце, все едно е изпаднал в
умиление какви сладури сме.
- Извинявай за този цирк, Джаспър - казвам тихо.
- Няма страшно, обичам цирка - отвръща той. Навежда се и
взема три ябълки от идеална за списание купа за плодове и
започва да жонглира с тях, преструвайки се, че върви по
въображаемо въже. - Роден съм за цирка!
Сол се разсмива, Дион ръкопляска и дори Суки вдига
одобрително вежди. Виждам, че всички го харесват, толкова е
лесно да го харесаш. Сещам се за всички онези пъти, когато аз съм
водила тези интервюта; питам се дали някои от хората, с които
съм разговаряла, са имали своите съмнения, неизречени на глас в
онзи момент. Задавам си въпроса колко от двойките са все още
заедно.
Двайсет минути по-късно всеки косъм от косата ми е подреден.
Върху мен има цял бетоновоз грим, хайлайтър, контуриращ крем
и един бог знае какво още. Поглеждам се в огледалото и си мисля:
е, поне никой няма да ме познае.
- Добре - плясва с ръце Суки, - нов план. Лора, ще излъчим
кратко интервю от уебсайта, което ще бъде последвано от писмен
материал тази седмица. Екипът на „Травеллукс“ хареса идеята за
интервю в „Как се запознахте“ с вас двамата. След като направим
няколко снимки тук, ще поемем към летището. О, и когато
разказваш историята за куфара, трябва непременно да споменеш
марката - „Травеллукс“. Има и още няколко други марки, които са
ни партньори, и съм добавила и тях - ако може да кажеш колко
много обичаш аромата на продуктите „Колтън Руж“,
предпочитаната марка тоалетни принадлежности на Джаспър,
плюс чорапите на „Грийвс“ „там, откъдето взискателният
джентълмен купува своите обувки“.
Казва ми това в последната минута, така че нямам време да
възразя как превръща оригиналното ми предаване „Как се
запознахте“ в някакъв рекламен шопинг канал. Бута куфара,
пълен с продукти, пред нас, после започва да отброява секундите
до включването, а Сол включва камерата на телефона.
 Джаспър прошепва в ухото ми:
- Изглеждаш страхотно, между другото.
- Добър ден на всички романтици по света - грейва Суки към
камерата. - Знам, че редовните ни зрители са свикнали да чуват
гласа на Лора Льо Кейн като водеща на тези интервюта, тя е
проследила някои от най-романтичните запознанства. Но
днешното ни живо предаване е малко по-различно, защото този
път самата Лора се оказа от другата страна на камерата. Лора,
Джаспър, разкажете ни... - Суки прави драматична пауза - ...Как се
запознахте?
Преди да успея да отговоря, Джаспър се включва.
- Всичко започна, когато очите ни се срещнаха в претъпканата
чакалня на „Гетуик“. Видях това красиво създание и веднага
разбрах, че тя е жената на живота ми.
Смръщвам се, после се опитвам да престана да се мръщя,
сещайки се, че камерата хваща всяка физиономия, която правя.
Джаспър не разказва правилно, цялата причина историята да е
страхотна е първо, защото аз намерих куфара, а после
съдържанието му ме отведе до него, а не, защото „очите ни се
срещнаха в претъпканата чакалня“.
- Разбира се, като всеки британец, не знаех как да я поканя да
излезем, но съдбата нямаше намерение да позволи на
сдържаността ми да ни победи. - Джаспър хвърля изгарящ поглед
към камерата и приглажда тениската си, за да е сигурен, че
буквите на уебсайта му се виждат добре.
- Да, така е, но всъщност историята започна, когато по
погрешка взех друг куфар на летището - опитвам се да върна
разказа в релси. - Разбрах, че не е моят чак когато стигнах в
хотелската си стая. Първо се подразних, че това не е моят багаж.
Но после открих всички тези неща в него, тези вещи, които ми
казаха толкова много за притежателя им. Помислих си, че това
трябва да е знак.
Защо се съгласих? Мислех си, че ще е само няколко снимки, но
да говориш пред камера е всъщност много по-сериозен
ангажимент.
 - Какво имаше в куфара на „Травеллукс“, Лора? - пита Суки,
отворила широко очи, за да ме подсети да продължа
представлението.
- Ами, имаше тетрадка с партитури за пиано на Фил Колинс.
Винаги съм обичала Фил и... - Джаспър започва да пее „In the Air
Tonight“.
Суки размахва ядосано ръце към него да млъкне, но казва:
- Ха-ха, не мисля, че имаме разрешение за текстове на песни,
Джаспър. Какво друго имаше в куфара, Лора, кажи ни за „Колтън
Руж“?
Сол прави жална физиономия към мен иззад камерата, сякаш
вижда как мятат любимия му кашмирен пуловер да се суши в
сушилня. Дион се е подпряла на стената и гледа Джас -пър все
едно е кашон, пълен с новородени кученца.
- Ами, добре. - Сърцето ми се свива до малка точка в мен,
където намира душата ми да клечи като нещастно, вече спихнало
се животинче от балони. - Просто обожавам аромата на всички
продукти „Колтън Руж“ и знаех, че мъж, който има такъв
страхотен вкус за тоалетни принадлежности, не може да не е
мъжът с главно М.
Сега вече се представих като пълна кукувица. Че кой си пада по
мъж само заради вкуса му към дадени аромати? После се сещам за
моя списък с изисквания, за всички неща, които си мислех, че са
важни. Джаспър стисва ръката ми, сякаш усеща, че губя
ентусиазъм към рекламния аспект и ме насърчава да
продължавам в същия дух.
- Имам и страхотни чорапи - намесва се той, щраквайки с
пръсти.
Суки ме замерва с очи кинжали, сигурно защото съм
престанала да се усмихвам.
Ръцете ми се свиват в юмруци, по гърба ми плъзва струйка пот,
дишането ми става плитко. Всички тези години съм защитавала
работата си, фокусирах се върху позитивните елементи и
игнорирах нещата, които ме караха да се чувствам неудобно. Суки
казва, че всички сме едно голямо, щастливо семейство, но сега
виждам как ми се мръщи насреща и знам, че не изпитва никакви
майчински чувства към мен. Всякаква лоялност, заради която съм
си наложила да снимаме тази сесия, е била напълно неуместна.
За да задържа ръцете си неподвижни, ги пъхам в джобовете на
дънките си. Пръстите ми намират синьото морско стъкло, сълзата
на русалката, която Тед ми подари на плажа. Галя повърхността на
камъчето с пръстите си.
- В момента, в който двамата с Лора се видяхме, за да разменим
куфарите си, точно тук, във великолепните „Контеса Кичънс“ с
всички тези изработени по еталон уреди и фитинги, веднага
видях колко много общи неща имаме - ухилва се Джаспър към мен.
Наистина е очарователен и сладък и изглежда невероятно
добре в стила на Крисчън Бейл или куклата Кен.
Но не е Тед.
И „харесвам те“ е достатъчно.
И фактът, че Тед не може да ми обещае нищо освен днешния
миг, няма никакво значение.
Осъзнавам, че бих предпочела един ден с него, дори и да не
доведе до нищо повече, отколкото да прекарам целия си живот с
друг. И даже да загубя работата си и да нямам представа какво ще
правя след това, може би така трябва, както Джери Пословицата
казва. Може би трябва да скоча от скала, за да открия какъв цвят е
парашутът. Добре де, това не беше точно от пословиците на
Джери, не мисля, че в неговите изобщо имаше някакви парашути,
но беше нещо от този род.
Суки кашля.
- Какво държиш там, Лора, с какво си играеш? - обръща се към
мен Суки с глас, който се опитва да не е бесен само защо-то
предаването се излъчва на живо, но явно е ужасно гневна.
Изведнъж всичко ми става кристално ясно, но как да се
измъкна, без да засегна Джаспър? Той се съгласи на всичко това
заради мен, не мога да стана и да си изляза или да призная
съмненията си в ефир. Ако някой тук ще се срамува, това трябва
да съм аз, а не той. Затова казвам единственото, което знам, че ще
се отрази зле на интервюто и ще накара Суки да прекъсне прякото
излъчване.
 - Съжалявам, но не мога с чиста съвест да продължавам тази
измама... Не е вярно, не е истина - казвам и си поемам дълбоко дъх.
- Никой от нас няма куфар „Травеллукс“, и двата бяха от марката
„Джон Люис“.

ЖЕНАТА ТИГРИЦА ЗА ИНСТИНКТА

„Половината от битката е да разбереш какво искаш. Когато

знаеш какво искаш, можеш да се хвърлиш върху него с четири лапи.
Ако не знаеш: Спри. Дишай. Огледай се. Подуши. Жената тигрица
има сетива, инстинкт. Престани да умуваш и ще го намериш.“

Глава 29

- Аргггххх! - крещи Суки - Стоп, стоп, стоп!

Скача от стола си, хвърля се към Сол, блъска в устрема си
телефона с триножника му на пода, където двамата после се
хвърлят, за да натиснат екрана за край на излъчването.
- Какво стана? - поглежда ме объркан Джаспър.
- Извинявай, Джаспър, но не мога да го направя. Току-що
осъзнах, че изпитвам чувства към друг и не мога с чиста съвест да
съм част от това интервю.
-Лора Льо Кейн, какво си намислила, по дяволите? - кипи Суки,
докато става от пода и изтупва панталоните си с две ръце. - Да не
получи удар? На какво ставам свидетел тук?
- Съжалявам, Суки, но не искам да лъжа повече - изричам,
впила в нея немигащ тигърски поглед.
Независимо, че я чета само по диагонала и че не е книга, която
сама бих избрала, известна част от философията на жената
тигрица май се е просмукала у мен, защото изведнъж вече не
искам да се чувствам задължена, не искам да съм възпитана, не ми
пука дали ще остана сама; аз просто искам да слушам вътрешното
си чувство и да бъда версията, която съм, когато съм с Тед: сурова
и нефилтрирана.
- Кой е? Към кого изпитваш чувства? - пита Джаспър с
изражение на пълно недоумение. - Мислех си, че всичко върви
толкова добре. Имаме толкова общи неща.
- Знам, че беше така, и да, имаме. Но мисля, че понякога
сърцето се държи нелогично.
- Добре - обръща се Суки към мен, - ще кажем, че е имало
някакво смущение в излъчването на интервюто. Започваме
отново, няма да го предаваме на живо, ще запазим какво- то може
при монтажа.
- Не - отсичам и стисвам Джаспър за ръката, после минавам
покрай Суки и излизам от светлината на прожекторите.
- Не? - ахва тя гневно.
-Не искам да участвам в това интервю, съжалявам, Суки.
- Лора, не се дръж детински! Ако не го направим, подвеждаш
цялото семейство на „Любовен живот“, не само мен. Помисли за
колегите си, за техните работни места.
Суки изглежда така, сякаш се опитва да си придаде
помирително изражение, но очите й ме засипват с дълги, остри
стрели.
- Съжалявам, Суки, но не, не можеш да контролираш тези неща
- повдигам рамене. - Искам пак да пиша истински истории, искам
да пиша неща, които са неподправени, а не „продуктово
позициониране“. И ако това означава да напусна „Любовен живот“,
добре, така да бъде.
Дион се е втренчила в мен, без да мига от изумление. Сол
енергично си вее с ръка, все едно цялата тази драма го кара да
прегрее.
- След всичко, което съм направила за теб! - озъбва ми се Суки.
- Добре, но да не дойдеш да ми плачеш на рамото, когато никой
няма да иска да чете „истината“ ти, Лора! Истината е отегчителна,
хората искат мечти, а не да им се напомня за действителността!
 Вземам чантата си и тръгвам към вратата. Нямам какво повече
да кажа. Краката ми треперят и трябва да се съсредоточа върху
това да слагам единия пред другия, за да вървя по права линия.
Когато излизам в антрето, чувам Джаспър да вика след мен:
- Лора, не разбирам, какво стана вътре? Имах намерение да
нарека кухня на твое име - казва той с наранен поглед.
- Много мило от твоя страна, но знаеш ли, не мисля, че съм
добър кухненски материал, май по-скоро съм момиче за
всекидневната.
Джаспър продължава да гледа като ударено кученце; знам, че
му дължа нещо повече от обяснение, затова затварям очи и търся
точните думи. После пак ги отварям и продължавам:
- Помниш ли, когато ми каза как цялото ти семейство е искало
да продължиш да учиш право, че да си адвокат е професия точно
за теб, че те чака разумна кариера? Но ти през цялото време си
усещал влечение към кухните, към това призвание. - Джаспър
смръщва чело, опитвайки се да следи мисълта ми. - Този човек,
Тед... Току-що разбрах, че за мен той е това, което са твоите кухни
за теб.
Джаспър потрива брадичка, очите му се стрелкат наляво-
надясно, докато най-сетне не проумява какво му говоря.
- А аз съм правото?
Кимам, усмихвайки му се виновно.
Той слага ръка на рамото ми, поглежда ме в очите и казва
напълно искрено:
- Добре, тогава върви при твоята кухня - и замахва във въздуха
с юмрук, все едно е треньор по американски футбол, който ме
изпраща на игрището.
Не знам как ще се върна до Л'Етак. Не искам да чакам тук за
такси. Излизам на пътя и махам на една кола с надеждата, че
островното гостоприемство се простира и върху стопаджиите.
Колата завива към банкета, спира и аз се затичвам, за да се кача в
яркочервен воксхол „Корса“, каран от жена на трийсетина години с
къдрава червена коса и сив уипет на задната седалка. В бързината
да пресека пътя едва не ме блъсва кола, която идва от отсрещната
посока. Скърцат спирачки, аз блъскам с две ръце по капака и
крещя:
- Внимавай, бе!
Поглеждам шофьора уплашена и бясна и виждам кой кара: Тед.
Той изскача навън, зарязвайки вратата си отворена и двигателя
включен.
- Какво правиш тук? - питам. Дишането ми се учестява, а
сърцето ми започва да блъска в гърдите.
- Дойдох да направя грандиозен романтичен жест - казва Тед,
тичайки да заобиколи колата и да дойде при мен. - Шкафът, който
си ми оставила, Лора... Страхотен е, най-хубавото нещо, което
някой някога ми е подарявал. - Прокарва ръка през косата си,
очите му са сериозни. - Бях страхливец! Знам, че те познавам само
от три дни, и знам, че животът ми е голяма каша, но... Избери мен,
позволи ми да бъда мъжът, който ще се опита да те направи
щастлива. Много ли закъснях? - Тед се ухилва с овчедушна
усмивка. - Готов съм да връхлетя там и да предизвикам на дуел
твоя куфарен мъж, ако трябва.
- Нямам нужда да се дуелираш заради мен, благодаря, а и без
това много закъсня - казвам. - Сама се разкарах.
- Разкарала си се? Ами работата ти?
- Ще си намеря друга, при която не трябва да продавам душата
си или да съм с погрешния човек - повдигам безгрижно рамо.
Тогава Тед ме прегръща и ме целува, и всяка частица от тялото
ми се разтича в радостно желе. След безотговорно дълго време,
прекарано в целуване на пътя насред трафика, аз се извинявам на
червенокосата жена за това, че я задържам, и двамата с Тед
скачаме в таксито му, щастливо хилейки се един на друг.
- Трябва да си взема душ, когато се върнем вкъщи, сигурно
изглеждам нелепо с целия този грим и лак за коса - вдигам ръка и
потупвам бухналия шлем от руса коса на главата си.
- Вкъщи? - повтаря Тед, ухилен от ухо до ухо.
-Добре де, рибарското бунгало, дом засега.
Тед включва на скорост и потегля нагоре по хълма,
отдалечавайки се от Сейнт Уан.
- Къде отиваме? - питам и се обръщам да погледна пътя зад нас.
 - Нали искаше грандиозен романтичен жест? - намига ми Тед.
- Помислих, че това щеше да е връхлитането по време на
интервюто?
Той поклаща глава и протяга ръка да хване моята.
- Не.
Караме до нос Племон - мястото на онзи хотел, където
родителите ми са прекарали онова лято и са се влюбили. Платото
е пусто, когато слизаме от колата.
- Тед, какво правим тук?
Той изтичва до задната част на колата, вади кашон от
багажника и с пълни ръце ме подканя да вървя, кимайки.
- Виж сега, нямам голям опит с грандиозните жестове, затова
може да съм схванал идеята напълно погрешно - казва той, - но би
ли си затворила очите, докато подготвя тук нещо?
Усмихвам се на притеснението му. Не съм сигурна, че най-
грандиозните романтични жестове започват с покана да си
затвориш очите толкова близо до ръба на крайбрежна скала, но се
подчинявам. Ако ме помоли да вървя нанякъде със затворени очи,
тогава може и да се наложи да изразя опасенията си за
безопасността.
Тогава гръмва музика от озвучителна уредба, песента е One
More Night на Фил Колинс.
Отварям очи и Тед протяга ръка, канейки ме при себе си. Хваща
ръката ми и тръгваме заедно по пътеката. Лицето вече ме боли,
защото не спирам да се усмихвам.
- Мислех, че мразиш Фил Колинс.
- Мразя го. Но след като ти го обичаш, ще позволя ушите ми да
бъдат тормозени от време на време.
На равното затревено плато със сребърна лента е маркирал
голям правоъгълник върху земята.
- Тук е била старата танцова зала, разгледах плановете.
- Не може да бъде!
Тогава той ме взема в обятията си и двамата танцуваме
прегърнати на ръба на скалата на една от любимите ми песни.
Във въздуха има нещо магическо. Как не разбрах по-рано, че през
цялото време Тед е бил мъжът за мен?
 - Е, как се справих? - пита той тихо в ухото ми. - Достатъчно
романтично ли е?
- Идеално е. Точно колкото трябва, без излишно престараване.
- Значи една банда на живо щеше да е прекалено много?
- Да, прекалено много щеше да е - казвам и вдигам глава към
очите му, прехапала устни.
- Мислиш ли, че след трийсетина години твоите деца ще
танцуват на тази крайбрежна скала песни на Фил Колинс в опит
да повторят най-романтичната вечер от живота на своята майка?
- Много си самоуверен, щом смяташ, че това е най-
романтичната вечер в живота ми - подкачам го аз.
- По дяволите, знаех си, че трябва да наема групата - отвръща
той и аз, сдържайки смеха си, отпускам пак глава на рамото му.
- А сега сериозно - мисля, че се научих да не вярвам прекалено
много в чуждите любовни истории - казвам, - че не историята е
важна.
Тед ме притиска по-силно, между нас протича ток и аз
накланям назад глава, позволявайки на устните си да намерят
неговите.
Обратно в Л'Етак къщата на Тед е празна, затова слизаме в
рибарското бунгало. Взел е храна, за да си сготвим вечеря:
картофи „Джърси Роялс“ и кралски скариди от рибарската
фабрика в северния край на залива. Хитрушко прескача ниската
ограда и започва да лудува около Тед.
-Здрасти, Хитрушко - поздравява го Тед, вдига го и завира нос в
козината на главата му.
- О, значи успя? - провиква се Санди през оградата с доволна
усмивка на кръглото си, червендалесто лице.
- Успя - отговарям, но точно сега не ми е до размяна на светски
любезности.
Тед оставя Хитрушко на земята, аз го дръпвам вътре, зарязваме
плика с храна отвън до вратата. След това го повличам към
леглото.
- Ще го направим сега, така ли? Няма първо да те ухажвам със
скъпи вечери и вина? - пита той с предрезгавял глас, прегърнал ме
здраво през кръста.
 - Мисля, че Фил Колинс на ръба на скалата ще е цялото
ухажване, от което някога ще имаш нужда, Тед Палмърстън - след
което надавам неволен писък, когато усещам ръката му да
докосва кожата на гърба ми.
- Да спра ли? - пита той. На лицето му се изписва притеснение.
- Не, не, за нищо на света не искам да спираш, беше от
удоволствие, извинявай.
Той бавно разкопчава блузата ми и се отпускаме на леглото,
ръцете му нежно галят талията ми. Бързам да сваля ризата му,
изгаряща от желание да почувствам голото му тяло до своето. Той
се надвесва над мен и аз усещам издутината под дънките му.
Обхваща ме тръпката на очакването. Искам аз да водя, затова се
преобръщам върху него и притискам ръцете му над главата.
- Откъде се взе? - пита той с дрезгав глас. Очите му следват
моите, сякаш е изумен, че съм тук. Навеждам се да го целуна по
корема, искам да заявя правата си над всеки сантиметър от него. -
Не съм... не съм го правил от известно време - казва той и имам
чувството, че отчаяно се опитва да запази контрол.
- Сигурна съм, че ще си спомниш какво да правиш - отговарям,
като се смея задъхано, и започвам да разкопчавам дънките му
Леле, Тед определено не е кукла Кен - еха!
Той пъха ръцете си под моите и ме придърпва до нивото на
очите си.
- Искам да гледам лицето ти - шепне той, докато тялото му се
притиска към моето и не оставя никакъв въздух между нас.
И после, въпреки че няма никакви камери, ние правим филмов
секс. Сещате се, онзи кадър, когато виждате близък план на мъж,
който целува жената по врата, и всичко е нежна светлина и
влажна кожа - точно това става. Кадърът, в който виждате как
мускулите на гърба на мъжа се напрягат, когато ръцете на жената
обхващат цялото му тяло с разперени пръсти - това става. Тази
част, в която пръстите на краката на жената се свиват и разпускат
в блаженството на оргазма - това става, четири пъти. Дори се
местим в душкабината и правим онази сцена, при която виждаш
ръка, притисната върху стъклото, която после се спуска надолу в
парата, защото, знаете, душът е горещ, но такова е и това, което
става вътре. И ако бях умряла в тази секунда, бих искала на
надгробната ми плоча да пише „Умря щастлива, докато правеше
филмов секс“.
След това лежим, сплели ръце, блестящи от потта.
- Беше страхотно, нали? - казвам. - Май не бях съвсем аз?
Тед се разсмива и ме целува по главата.
- Наистина беше страхотно.
- Така ли го правиш обикновено? - питам.
- Какво искаш да кажеш?
- Ами, винаги ли си толкова добър?
Тед измъква ръката си изпод главата ми и сяда, смръщил чело.
- Не знам, Лора, това не е състезание.
- Не, нямах предвид да сравняваш, просто... Може би ти
наистина си добър в секса, а аз съм тази, която го е правила
грешно през всичките тези години.
Тед прави шеговита гримаса и слага ръка върху моята.
- Не мисля, че това е възможно.
После се обръща на една страна, навежда се над мен и започва
да ме целува по врата.
- Ти си фантастична - прошепва в ухото ми. - Събуди ме от
дълбок сън и повече никога не искам да заспя.

Глава 30

Той спи, притиснат до гърба ми, и аз не мигвам. Не мога да спя,

когато някой ме е прегърнал, но не искам да спра да се докосвам
до него, затова просто лежа будна с огромна усмивка на лицето,
питайки се колко трябва да чакам, за да го събудя с целувка по
врата. На сутринта, след още един изключително задоволителен
филмов маратон, изкъпан и облечен, Тед приготвя храната, която
беше купил за нас снощи. Не съм убедена, че ще харесам скариди
за закуска, но когато той ги поднася върху препечена филийка с
яйца отстрани, откривам, че умирам от глад.
Показва ми рибарската фабрика на носа, която се вижда от
къщата - преобразуван бункер, построен за военни цели, но сега
място за барбекю с прясна риба, омари и розе до морето. Замислям
се за историята, видяна от бункера, и за миг съм леко
разочарована, че повече няма да пиша материали за кулинарни
минипочивки за „Любовен живот“. Тук приемат храната сериозно,
а толкова много история несъмнено придава допълнителен вкус
на всяко блюдо.
Седим на масата в патиото и между хапките се взираме един в
друг, сякаш ако мигнем, другият може да изчезне като мираж.
Хвърлям поглед към съседната градина.
- Това е моментът, в който Санди излиза и подвиква „Добро
утро!“ с онзи неин специален глас - казвам аз.
Тед кима.
- Безброй пъти ми е подхвърляла това многозначително ,добро
утро“, трябваше да издигна по-висока стена.
- Значи си приготвял закуска със скариди за много приятелки,
а? - повдигам вежди аз.
- Съмнявам се, че е имало приготвена закуска, когато бяхме
тийнейджъри - отвръща той. - Кулинарните ми умения са доста
оскъдни и сега, да не говорим за тогава.
- Родителите ти не са имали нищо против тук да преспиват
момичета? Като момиче, мама никога не ми позволяваше да каня
момче в стаята си и да затварям вратата, дори когато водех
гаджетата си от университета.
Споменаването на мама веднага извиква образа й в ума ми и се
замислям колко много тя би харесала Тед заради непринуденото
му поведение, пълната липса на претенциозни преструвки и
внимателното му отношение. И като си помисля, че умря по
времето, когато излизах с Арън, че отиде в гроба, мислейки си, че
той е мъжът за мен, Арън, който дърпа ръчната спирачка на
кръстовище. Но май тя сигурно ме е познавала по-добре,
отколкото се познавам самата аз, и е усетила, че това няма да е
дълга глава от живота ми.
 - Мисля, че когато бяхме тийнейджъри, предпочитахме да спим
на дюните, вместо да водим момичетата вкъщи - казва Тед,
размърдвайки се неловко на стола си. Явно не му е приятно да
споделя истории за минали сексуални завоевания с мен. - И така,
какво искаш да правиш днес? Ще те заведа, където кажеш.
-Смятам да ти помогна да почистиш къщата, да приключиш с
работата.
- Не ми изглежда страхотен начин да прекараш деня си, има
толкова много места на острова, които още не съм ти показал.
Пресяга се и покрива дланта ми със своята ръка. Не мисля, че
някога съм се чувствала толкова щастлива. Как може да се
промени всичко само за един уикенд? После чувам глас иззад
оградата.
-Добро утро! - казва Санди, застанала от другата страна с ръце
на хълбоците и клоунска усмивка на задоволство, че
сватовническите й умения са дали плод.
- Искаш ли да дойдеш при нас? - кани я Тед, облягайки се на
стола си, и аз зървам малко от гърдите му под ризата. В главата ми
проблясва какво правехме само преди час и кожата ми настръхва.
- Не бих и помислила да се натрапвам - отвръща Санди,
ококорила очи, преструвайки се на стеснителна.
- Санди, предполагам, че невероятният шкаф, който Лора ми
подари, е дело на Илидио? - пита я той.
-Той ми каза, че Лора има страхотна ръка за дизайн - отговаря
тя.
- Сега това е любимата ми мебел в цялата къща - казва Тед и се
обръща към мен. В очите му играе дяволито пламъче.
- И на практика единствената - отвръщам, следвайки погледа
му.
Харесва ми, че сега мога да го гледам, без да се налага да
отклонявам очи, че мога най-безсрамно да се взирам в невероятно
привлекателното му лице.
- Е, значи не си заминаваш днес? - пита Санди.
- Не, ще остана още няколко дни в бунгалото, ако е възможно? -
Очите ми се стрелкат между двамата, питам колко-то него,
толкова и нея.
 - Стига да не си гола, когато брокерът дойде да прави снимки -
намига ми Тед.
След закуската се залавяме да разчистваме къщата. Помагам на
Тед да избере няколко от нещата, които иска да запази, нещата,
които ще сложи в малките чекмеджета и витринки в шкафа за
спомените.
- Мислех си, че това отделение може да е за една от торбичките
с пачули на майка ти - предлагам, - а това да е за няколко късчета
от нейната колекция морско стъкло...
- Мисля, че предпочитам да виждам морското стъкло върху теб
- казва той и ме придърпва в обятията си.
- Хайде, никога няма да свършим, ако продължаваш да ме
разсейваш - побутвам го с глава. - Тези малки полици тук - соча
два правоъгълни отвора най-отдолу на шкафа със замаяна глава,
когато той започва да ме целува зад ухото, - тук може да наредиш
малки снимки, една на Джери и майка ти, и после нещо от твоите.
- Може ли да сложа и този момент в шкафа за спомени? - мърка
Тед и усещам горещия му дъх в ухото си.
Признавам поражението си и се отказвам от идеята да опазя
присъствието ни в къщата в рамките на филм с оценка Р G-13.
Отнема ни известно време, но най-накрая наистина опразваме
къщата, килимите са почистени с прахосмукачка и последните
джунджурии са подредени в кашони, надписани за магазина за
благотворителност или за боклука. Всичко, което Тед иска да
запази, е опаковано за склад или за транспорт с ферибота до
Англия.
- Ще го вземеш ли в Лондон? - питам, кимайки към шкафа за
спомени.
- Предполагам - мрачното му изражение се е върнало.
Мигът удоволствие, което намерихме един в друг, беше
отвлякъл вниманието ни от положението и на двама ни. Рано или
късно реалният свят щеше да пропълзи обратно. Не бях отворила
нито един от гневните имейли от офиса, нито отговарях на
служебния телефон. Какво да правя сега, да потърся пак старите
си контакти, когато бях на свободна практика, или да си почина
малко, докато измисля по-добър план? Не знам какво мисли Тед;
беше ми казал, че след няколко седмици му предстои среща в
болницата, на която ще се обсъди дали е в състояние да се върне
на работа. Ако не го върнат веднага, дали ще иска да остане в
Лондон? Мисля си, че ако остане тук за малко, ще ни делят само
петнайсет минути полет. А искам ли изобщо да съм в Лондон сега,
когато Ваня се изнася? След като не работя в „Любовен живот“,
има ли нужда да съм там изобщо? Докато умът ми броди из тези
мисловни лабиринти, се опитвам да се овладея - да се съсредоточа
върху днешния ден. Каквото и да стане, нищо няма да ни попречи
да продължаваме да се виждаме.
- Ще го нося със себе си, където и да съм - казва Тед с насилена
бодрост. - Това е идеалният начин да запомня тази къща, да помня
целия ни живот тук.
Сещам се за историята, която Джери ми разказа - за птиците.
-Може ли да видя птиците по гредите на тавана? - питам. Тед
ме поглежда изненадан, че знам за тях. - Баща ти ми разказа за
украинеца, който се крил там по време на войната.
Тед ме повежда към тавана, дава ми фенерче и казва, че трябва
да легна по гръб и да пропълзя в тясното пространство на тавана
до нагревателя за водата. Минава малко време, докато открия
рисунките на гредите, а когато ги виждам, в първия момент не
съм сигурна какво гледам. След миг обаче различавам крила,
драскотини за перата и ясната извивка на клюн. Макар да са
груби, в рисунките наистина се усеща движение. Човекът, който ги
е направил, е копнял да полети.
- Знаеш ли дали е оцелял от войната, дали изобщо се е прибрал
вкъщи? - питам Тед през стената.
- Не съм сигурен. Мисля, че е оцелял, но не знам какво е
станало после. Прабаба ми знаеше подробностите. Трябваше да
запишем всичко, докато беше още жива.
Изпълзявам от тясното пространство и сядам до Тед горе на
стълбите.
- Трябва да запишем всичко, което знаеш за неговия престой
тук. Трябва да предадем историята на човека, който ще купи
къщата. Някои неща са прекалено важни, за да се забравят.
 Избърсвам плувналите си в сълзи очи, внезапно развълнувана
от идеята, че тези птици и това, което означават, може да бъдат
загубени за поколенията.
- Права си - казва Тед сериозно. - Трябва да сме пазители на
истории, много по-значими от нашата.
Прегръща ме през рамо и оставаме седнали на стълбите за
малко. Звук на кола, хрускаща по чакъла, ни вади от този миг на
почит. Споглеждаме се, чудейки се кой би могло да е. Слизаме долу,
излизаме на верандата и виждаме таксиметров шофьор -онзи,
който ме докара вчера от партито на Мод. Размахва телефона ми
през прозореца си.
- Реших, че е твоят, красавице - провиква се той. - Минавам по
вчерашния си маршрут, за да открия, кой може да го е загубил.
Напълно бях забравила за телефона и че трябваше да се обадя
на таксиметровата компания.
- О, много благодаря! - Изтичвам да си го взема. Изумена съм,
че един таксиметров шофьор ще си направи толкова труд, а може
би е така, когато живееш на малък остров. - Много мило от ваша
страна. Трябва да ви платя, почакайте да си взема чантата. -
Обръщам се, за да отида до бунгалото и да намеря портмонето си,
но шофьорът отказва с махване на ръка.
- Направи услуга на някой друг - провиква се, но забелязва
мокрото ми от сълзи лице, махва ми с ръка и ми намига. - И горе
главата, ей, не е казано, че ще се случи най-лошото.
После се измъква на задна малко по-бързо от необходимото.
Двамата с Тед се споглеждаме и избухваме в смях. Смеем се така,
че ни е трудно да спрем. Дори не е чак толкова смешно, но може би
това ще е нашата първа „лична шега“, а те са най-хубавите.
Връщаме се в къщата и след като успявам да се овладея,
включвам телефона си.
- Може ли сега да те заведа на любимия си плаж, докато
слънцето още грее? - пита Тед, но вниманието ми е привлечено от
съобщенията, които изскачат на екрана.
Хареса ми да нямам връзка с интернет и не съм напълно
сигурна дали съм готова да позволя на външния свят да нахлуе
пак в моя.
 Имам съобщения от Суки, от колеги - всички са се опитвали да
ме открият вчера, когато нямах телефон. После идват
съобщенията от днес, които Суки е пратила и на двата ми
телефона. Трябва да говорим, Лора. Незабавно ми звънни.
- Какво има? - пита Тед. - Наред ли е всичко?
- Всичко е прекрасно. Мисля, че днес мога да оставя
телефоните си тук.
Той не казва нищо, но вдига вежди и потърква брадичката си -
ръката му търси брадата, която вече си е обръснал.
Пълним торба с плажни неща и Тед подкарва към Порте-лей,
заливче в югозападната част на острова. Тук има толкова много
плажове, които тепърва трябва да изследвам. Островът
изглеждаше много малък от прозореца на самолета - случайно
парче скала, показващо се над безбрежното море, - но сега,
колкото повече го изследвам, толкова повече големината на
Джърси ми се струва измамна, като Тардис от „Доктор Кой“.
Спускаме се по няколко стръмни стъпала до плажа. В сцената
има нещо от атмосферата в книгите на Инид Блайтън: разходката
до долу и идеалната картина на залива, идеалният декор за
приключение на известната петорка. В средата на залива има
островче с някакво старинно укрепление на върха.
Тед ми казва, че е отбранителна кула, която местните наричат
„Гробницата на Дженврин“.
- Дженврин бил морски капитан, върнал се от Франция в
началото на осемнайсети век - започва разказа си Тед. - Разболял
се, а после, заради ограниченията във връзка с чумата, не му
позволили нито да слезе в Джърси, нито да види семейството си.
Трябвало да остане на кораба си, където умрял няколко дни по-
късно. Погребали го на онова островче там и жена му издигнала
гробница като паметник на любовта й и за да съхрани спомена за
него.
- Каква тъжна история - промърморвам, загледана в
гробницата.
- Обаче е изпълнила целта си - казва Тед и ме хваща за ръка,
докато вървим по пясъка, - защото ти разказвам историята й сега,
три века по-късно.
 - Някои неща не се променят: любов, загуба, карантина. Мисля
си, че ми се иска един ден да построят отбранителна кула в моя
памет - вирвам брадичка към него.
Обичам да слушам Тед да ми разказва историята на острова.
Влизаме във водата и започваме да плуваме около островчето с
гробницата на Дженврин, а слънцето блести върху тъмносинята
вода. Тед е много по-добър плувец от мен и аз обявявам, че трябва
да ме носи през последната част от маршрута ни, което ми дава
възможност да увия мокрите си крайници около широкия му
топъл гръб. После ядем пица на плажа в кафенето „Портелей Бей“,
лекият ветрец суши мокрите ни коси, бъбрим си весело за
несъществени неща. Не обсъждаме какво се случва между нас или
плановете си за следващата седмица, нито дори за утре, просто си
разказваме глупави истории и се радваме на удоволствието от
компанията си.
- Липсваше ми да съм такъв - казва Тед и стисва ръката ми,
когато се качваме обратно по стъпалата към паркинга на върха на
хълма.
Той спира на стълбите и се обръщаме да погледнем гледката за
последен път, кулата на островчето, стройните платноходки,
понесли се към хоризонта, групички приятели, бъбрещи си на
каменистия бряг.
- Мисля си, че някои хора вадят тази част от теб, която
харесваш най-много - казва той. - Този уикенд с теб... Почувствах се
отново старият Тед, а отдавна не съм се чувствал така.
- Знам какво имаш предвид, но си мисля, че тази моя версия не
е съществувала преди, това мое нефилтрирано аз.
- Винаги е била тук - обръща се Тед към мен, - може би просто
не си я виждала досега.
Когато накрая се връщаме в Л'Етак, косата ми е покрита със
сол, кожата ми е леко загоряла, а лицето ми грее от чувството, че
съм своята версия, която обичам най-много.
Слизаме от колата, хващаме се за ръка и тръгваме към
бунгалото. Представям си как ще си вземем душ, после ще
прекараме следобеда в леглото; мисля си, че ще съм щастлива да
можеше да изживявам този ден отново и отново, завинаги в
някакъв времеви капан, в който един мармот завива шоколад.
После забелязвам, че на градински стол в патиото в градината
седи човек. Стройна жена с дълга черна коса и котешка грация.
Облечена е в свободна тюркоазена рокля, вързала е косата си с
шал с флорален мотив. Излъчва небрежна, спокойна красота,
сякаш медитира всеки ден и никога не яде шоколад или ако го
прави, то е само тъмен шоколад, и то само по едно парченце,
никога цял ред. Поглежда Тед и ми става ясно, че го познава.
- Коя е? - питам тихо, после вдигам очи към него и виждам, че
лицето му е пребледняло и се взира в жената, без да мига.
- Белинда.

Глава 31

Белинда. О, не, знаех си, че всичко това е прекалено хубаво.

Като в онези филми, в които всичко се развива прелестно, но
остават още петнайсет минути, знаете ги, тези, в които гаднярът,
когото са фраснали по главата с тиган, се изправя и намушква
някого с нож в последната минута.
- Здравейте - махва ни с ръка Белинда. - Ей, не изглеждаш
никак зле, Тед! Сега виждам защо - кима тя към мен.
- Какво правиш тук? - пита Тед, все още неподвижно стърчащ
насред моравата.
Белинда свива лениво, по котешки, рамо и аз забелязвам, че
има изумителна ключица. Не мисля, че някога съм обръщала
внимание на ключиците на други жени, но нейната е уникална.
- След разговора по телефона ми се прииска да видя Джери. И
реших, че мога да донеса документите за развода лично. Джери не
е ли тук? - Заобикаля градинската маса и ханшът й се полюшва по
един зноен, хипнотичен начин.
 - Вече се премести в Ейкърбрук.
- Там няма да му хареса - казва тя. - Не мога да си го представя в
такава институция.
Жегва ме ревност, че тя познава семейството на Тед много по-
добре от мен, че знае какво може да се хареса или да не се хареса
на Джери. Тед още стои неподвижен и гледа Белинда, сякаш е
привидение. Тя идва до него и го целува по двете бузи, после
протяга ръка към мен.
- Аз съм Белинда, ти трябва да си новото момиче - подсмихва се
многозначително и аз мигновено я намразвам.
Каза го все едно аз съм новата продавачка в магазина, иска да
ми напомни да си знам мястото: той те познава от пет минути,
но мен обича от десет години.
- Трябваше да се обадиш - казва Тед, прочиствайки гърлото си.
- Опитах, но имаше повреда в наземната телефонна линия. -Тя
поглежда към краката си и пърха с мигли. - А и се боя, че изтрих
номера на мобилния ти, за да не ти звънна в момент на слабост,
Теди.
Теди? Това изобщо не му отива. Поглеждам към него и виждам,
че очите му са затворени. Когато ги отваря, поглежда към мен и -
може и да си въобразявам, но мога да кажа, че не иска да съм тук.
- Да се престоря ли на домакиня и да направя чай? - предлага
Белинда, прехапвайки невъзможно пухкавата си долна устна.
- Ще ви оставя насаме - махвам с ръка между тях двамата.
- Не - казва твърдо Тед, - няма нищо, което да не можеш да
чуеш. Мисля, че си казахме всичко, което трябваше, по телефона,
Бел?
Нарича я Бел, имат си галени имена. Цяла една история, която
никой друг няма да чуе. Белинда насочва вниманието си към мен
и ме дарява с лукава усмивка.
- Много е млада. - Усещам как кожата ми пламва и свеждам очи
към земята. Тя се разсмива. - Аз съм го научила на всичко, което
знае, така че може да ми благодариш по-късно.
- Бел, престани! - сопва й се Тед.
- Извинявай - въздъхва и се усмихва Белинда, - знаеш, че само
се шегувам - после завърта очи.
 Това вече е прекалено. Не мога да остана повече тук, мисля, че
ще се разплача, а от това само ще заприличам на жалко момиченце
до тази самоуверена, страховита жена.
- Трябва да вървя - обръщам се и тръгвам през двора.
- Недей - вика след мен Тед. Погледът му е изпълнен с болка, но
аз знам, че присъствието ми само ще направи нещата по-трудни за
него.
- Честна дума, всичко е наред. И без това трябва да проведа
няколко телефонни разговора. Ще се видим по-късно - опитвам се
да се усмихна възможно най-нехайно, сякаш всеки ден се озовавам
в такива любовни триъгълници. Като се замисля, май бях в нещо
като любовен триъгълник с Джаспър и Тед... Хм, май наистина се
оказвам в прекалено много любовни триъгълници. Независимо от
противоречието, определено предпочитам да съм тази, по средата.
По-добре е ти да си тази, която избира, отколкото да си от
избираните, особено когато конкуренцията изглежда като
комбинация между Одри Хепбърн и Кендъл Дженър.
Вадя двата си телефона още щом стигам края на верандата и
после се боря с желанието да погледна назад към моравата, но не
удържам. Двамата са в средата на градината и се прегръщат,
раменете на Тед се повдигат нагоре-надолу, може би плаче. Не
биваше да се обръщам, сега се чувствам така, сякаш краката ми са
отнесени изпод мен от подводно течение и съм повлечена
напълно безсилна към морето, далече от моя спасителен бряг Тед.
Сърцето ми се свива за миг и заради него - беше толкова объркан,
търсеше я, не знаеше къде е отишла, а сега ето я тук, в неговата
градина само два дни след като той най-накрая изхвърли халката
си.
Щом се озовавам достатъчно далече от къщата, яростно
започвам да мигам с очи, твърдо решена, че няма да плача. В
работилницата свети. Почуквам тихо на отворената врата, Илидио
изключва шлайфа, с който работи.
- Лора, какво има? - пита той със загрижено изражение.
- Нищо - поклащам твърдо глава. - Може ли да поседя тук за
малко?
- Разбира се. Ще сложа чайника.
 Утехата на чайника. После се замислям дали наистина не е
мило да дадеш име на чайника си, особено когато живееш сам, и че
може би леля Моника не е чак толкова смахната в крайна сметка.
Може би и аз ще дам име на моя чайник: ще го нарека Кевин.
После сядам и започвам да правя бижута, като се опитвам да не
мисля за мъжа от мечтите ми, който говори с жената, която е
обичал, на по-малко от сто метра оттук.
Ще ми се да мога да кажа, че изработката на бижутата отвлича
вниманието ми, че отново изпадам в идеалното настроение за
работа, но не е така. Изгарям ръката си с поялника и не мога да се
спра да поглеждам към телефона си с надеждата, че той ще ми се
обади, за да ми каже, че тя си е отишла.
Телефонът ми е пълен със съобщения:

Суки: Лора, върни ми резервния телефон. Вземи си няколко дни

отпуска, за да си събереш ума, но те очаквам в офиса следващия
понеделник. Не искам да загубя един изключително добър
служител заради такава глупост.
Ваня: Леле, какво стана на онова интервю? Всички казват, че си
напуснала. Огън момиче си!! Макар че, май си прочела „Жената
тигрица" твърде бързо и си приела мантрата на рева й твърде
буквално? Надявам се, че си добре, обади се, ако мога да помогна с
нещо. X
Ваня: П.С. А Джаспър изглежда много СЕКСИ. Той твоят Гейл ли
е или твоят Пийта?
Джаспър: Получих две заявки веднага след онова предаване!
Освен това шефката ти иска да включи „Контеса Кичънс" в
материал за кухни следващия месец. Съжалявам, задето мислиш,
че идеите ни не съвпадат, всичко хубаво, х Дж

Докато отговарям на Ваня, че съм добре, че е сложно и ще й се

обадя довечера, проблясва съобщение от Тед.

Къде изчезна? Ще заведа Бел да види татко. Връщам се скоро,

моля те, не отивай никъде.
 Няма целувка. Не отивай никъде. Може би иска да ме раз-кара
деликатно, лично. Тед би бил вежлив в това отношение. Защо тя
отива да види Джери? Част от мен мисли, че трябва да си тръгна
веднага. Да хвана самолета за вкъщи и да забравя целия този
безумен уикенд. Само дето никога няма да мога да забравя Тед,
нали така? И със сигурност никога няма да мога да забравя
миналата нощ. Може би Тед съсипа целия ми бъдещ секс. Същото е
като да покажеш на някого филм със съраунд звук в удобствата на
луксозен частен киносалон и после да му кажеш, че трябва да
гледа всички други филми на телефона си в задната част на
автобус с пращящи, счупени слушалки.
Може би трябва да се преместя в Бристол, за да съм по- близо
до баба. Възможно е и да поднеса извиненията си на Суки и просто
да се върна на работа следващия понеделник. Макар да не мисля,
че ми се иска точно това. Идеята пак да съм на свободна практика,
която ме ужасяваше преди, сега ми изглежда вълнуваща. Мога да
продължа да пиша нещата, които пишех за „Любовен живот“, но
мога да пиша и други, по-сериозни материали за други издания.
Мога пак да съм си шеф, мога да работя от всякъде.
Нещо трябва да се промени, знам го. Този уикенд най-малкото
ми показа възстановяващата сила на морето, нуждата ми да
виждам хоризонт понякога. Обещавам си, че ще се опитам да
излизам от града по-често през уикендите. Навярно Брайтън ще е
хубаво място за живеене?
Докато умът ми се щура между възможностите, усещам
нарастваща тревога заради всички тези нови решения, които ще
трябва да взема, когато се прибера. Обръщам се към работната
маса и виждам монета на плота. Може би трябва да оставя
съдбата да реши, да приключа с водовъртежа от мисли. Ези
-излизам оттук веднага, опаковам багажа си и си заминавам. Тура -
оставам. Завъртам монетата върху плота и чакам да падне, но тя
спира на ръба си - дори съдбата мисли, че съм загубена кауза.
Тед най-накрая се връща и ме заварва да седя на леглото в
бунгалото. Повтарях си, че трябва да си тръгна, че просто ще си
замина, но не успях да се насиля да го направя, трябваше да го
видя.
 - Тук си - казва той, застанал на прага.
- Мислеше, че няма да съм ли? - усмихвам се тъжно.
- Моля те, не гледай така. - Идва и сяда до мен, слага ръка на
раменете ми и притегля главата ми на широкото си рамо.
- Как гледам?
- Като тъжно кученце - притиска Тед длан до бузата ми.
- Завръщането на жена ти съсипа моя рай - признавам,
облягайки лице в шепата му.
- Не се е „завърнала“, Лора, и вече не ми е жена, от доста време
не е. Дойде да ми донесе документите за развода и да види Джери.
- Искаш ли да се разведеш с нея?
-Лора, повярвай ми, искам.
Вдигам очи да го погледна и у мен припламва надежда.
- Къде е сега?
- Оставих я с татко. Разстрои се, като видя колко е отслабнал.
Посягам към ръката на Тед, не знам какво да кажа. Той я хваща и
вплита пръсти в моите, до като с другата бавно ме гали по гърба.
- Знам, че се познаваме отскоро, Тед, но... - въздъхвам - ...Виж,
човек като Белинда хвърля плашеща сянка. Била е голямата
любов в живота ти, баща ти я обожава, толкова е красива и...
- ...ми разби сърцето - прекъсва ме Тед. - Заряза ме, без да ми
даде шанс дори да го обсъдим. - Хваща ръката ми в своята и я
слага на коляното си. - Освен това не вярвам, че човек има само
един шанс да се влюби през живота си, или поне аз се надявам да
не е така.
Притегля главата ми към себе си и нежно ме целува; усещам
колко много му се иска да му повярвам.
- Виж, бракът ни отдавна не вървеше, още преди тя да ме
напусне. И двамата се променихме много, след като станахме на
трийсет, стигнахме до житейски кръстопът и просто поехме по
различни пътища. Когато тя си тръгна, имах чувството, че съм я
предал, че съм предал и двама ни, но когато говорихме по
телефона в събота... - Тед млъква и се замисля за момент:
-...Осъзнах, че това, в което упорито съм се вкопчил, е само идея,
идея за двама души, които вече дори не съществуват.
 - В това има смисъл - казвам спокойно, опитвайки се да звуча
зряла и съпричастна.
- Но пак тази тъжна физиономия - побутва ме той по рамото с
брадичка.
- Просто съм... Никога не съм се чувствала така и ти завиждам.
- Аз също никога не съм се чувствал така. - Тед се обръща и ме
хваща за раменете. - Как би могло да е същото? От момента, когато
влезе в таксито ми и ми се развика, че „не е твоя работа да правиш
света по-приятно място за мен“, не правя нищо друго, освен да
мисля за теб.
- Свивам се при спомена какви му ги наговорих тогава.
- Защото, независимо дали ти харесва, или не, ти наистина
направи света по-приятно място за мен и когато започнахме да си
говорим в колата... беше си истинско кабламо за мен.
Вдигам глава към него и му се усмихвам, защото казва точно
това, което трябва.
- А за мен кабламото беше, когато те видях да излизаш целият
мокър от морето.
- О, значи си следяла тялото ми, а не блестящите разговори,
които умея да водя, така ли?
- Бих казала, и двете.
И той пак ме целува, а аз вече нямам никакви съмнения.

Глава 32

На следващата сутрин се събуждам и откривам, че мястото до

мен в леглото е празно. Безсънието си казва думата, този остров
ме превърна в нощна птица. Отивам до главната къща, облечена с
една от тениските на Тед вместо нощница, загръщайки я около
себе си, за да се предпазя от студения вятър, духащ откъм морето.
Предполагам, че Тед оправя последните неща вътре. Ще откарат
контейнера за боклук тази сутрин и после, следобед Тед ще даде
ключовете на брокерите.
Намирам го във всекидневната да гледа шкафа за спомени,
който е закачил на стената. Отивам до Тед и той ме прегръща през
раменете, после забелязва, че нося негова тениска.
- Някога обличаш ли собствените си дрехи, Лора? - пита той с
шеговита усмивка на устните.
- Не и ако мога да го избегна - облягам глава на рамото му. -
Закачил си го на стената.
- Исках да видя как изглежда. Стоят идеално тук - сочи той
нещата, които е наслагал във всички отделения: ароматната
торбичка на майка му, декоративните шноли, които Джери е
запазил като спомен от собствената си майка, късче морско
стъкло, кутийка за енфие, която дядо му Джеймс е донесъл след
войната, и дори стара кучешка каишка с името на предшественика
на Хитрушко.
- Не знаех какво да сложа за татко. Помислих си за старото му
перце за китарата, нещо, което да символизира всичко, което го е
радвало под този покрив.
С крайчеца на окото си поглеждам към Тед и отново ми се
струва, че е Бенджамин Бътън, кълна се, че със светналите си очи
и рошава от лежането коса сега изглежда на не повече от трийсет.
- Радвам се, че го харесваш - казвам и обвивам ръка около
кръста му.
- Чук-чук - идва глас иззад нас. Обръщаме се и виждаме
Белинда, застанала на верандата. Косата й се спуска върху ужасно
красивите й рамене.
Облечена е в кафтан с дънки с тигрова шарка, които са толкова
тесни, че биха могли да са калъфи за китайски пръчици за
хранене. Ефирното ми балонче щастие мигновено се превръща в
топка за боулинг и пада с трясък на земята.
- Мислех, че си заминала? - чувам се да казвам, докато
подръпвам тениската на Тед надолу, опитвайки се да скрия
искрящо белите си бедра.
- Гррр - ръмжи Белинда и свива и разпуска пръсти, сякаш са
котешки лапи. - Ревнуваш, това е хубаво, означава, че го харесваш.
 Никога досега не съм изпитвала толкова силно желание да се
нахвърля върху друга жена, да я съборя на пода и да я удуша със
собствения й смешен кафтан.
- Бел, недей - пристъпва към нея Тед.
- Няма страшно, отбих се на път към летището. Свърших
каквото имах за вършене тук. - Лицето й за миг става сериозно. -
Радвам се, че се видях с Джери. Съжалявам само, че не дойдох по-
рано. Следващия път няма да е след толкова много време.
Какво, пак ще идва? Изчезва с години без следа, а сега прави
планове за следващото си посещение като някакъв нахален
призрак с нелепо загорял тен и идеален задник. Явно ще е като
онова плашещо момиче от „Пръстенът“ и ще се появява винаги
когато съм полугола, само за да ми покаже колко по-хубав тен
имат нейните крака от моите. Разочарованието очевидно се е
изписало на лицето ми, защото Белинда се обръща към мен с
проницателна усмивка.
- Не се притеснявай, меченце, няма да ти се пречкам. Ще идвам
само да виждам Джери.
- Защо ми казваш меченце? - питам, гледайки я с най-страшния
поглед на мечето Падингтън. Тя загадъчно ми се усмихва..
- Защото това е твоето духовно животно.
- Моето какво?
Все едно ми цитира „Жената тигрица“.
- Лора, не се хващай на това - започва Тед, но аз го прекъсвам с
махване на ръка.
- Не, искам да знам.
- Ами - започва Белинда, влиза вътре, без никой да я е поканил,
и тръгва да се разхожда из празната стая. - Аз съм тигрица,
нашият Тед е мечка, също като теб, така че виждаш колко повече
си подхождате двамата, аурите ви съвпадат. Ще ви хареса да
правите мечешките си неща заедно.
- Не съм мечка - присвивам очи. - Ако изобщо трябва да си
избирам духовно животно, не искам да съм мечка. И да знаеш, че и
аз съм чела „Жената тигрица“. Не може просто да скочиш в кожата
на тигъра само защото е модерно.
 - Чела си я? - Белинда изглежда доволна, идва при мен и се
вглежда в очите ми, сякаш се опитва да открие нещо в тях. - Виж,
не се променяй, Тед няма нужда от още една тигрица в живота си.
- Не съм проклета мечка, ясно! - избухвам. Нещо в тона й е
натиснало всичките ми бутони. А и не спира да се разхожда като
господарка из стаята, все едно маркира територия с миризмата си.
- Няма ти да ми казваш какво животно съм.
- Ехей - Тед застава помежду ни. - Хайде, хайде, дайте да
успокоим малко разговора за животинската аура. Белинда, какво
искаше да кажеш... преди да си тръгнеш - спира и я поглежда
умолително. - И наистина мисля, че трябва да си вървиш.
Белинда махва с ръка от единия към другия.
- Харесва ми, че има огън в сърцето - казва тя със самодоволна
усмивка - и че е чела книгата ми.
- Чакай. Твоята книга ли? - казвам след миг. - Ти си написала
„Жената тигрица“?
- Какво е „Жената тигрица“? - пита Тед, местейки объркан
поглед от едната към другата.
- Само бестселърът за самопомощ на годината - изричам,
неспособна да прикрия изумлението си.
- Не използваме термина „самопомощ“ - смръщва се Белинда, -
но, благодаря. Бихме я описали като мемоари на жена, която
отхвърля господството на патриархата, на потисничество и
очакванията на социума. Става въпрос да възстановиш
първичната си природа, да намериш тигрицата у себе си.
Тед изглежда съвсем объркан.
- Моля?
- Ти си мечок, няма да разбереш. Все тая, казано с две думи,
докато всичките тези документи не бъдат попълнени, ние сме все
още женени. - Тя вади куп листове от чантата си. -Затова,
технически погледнато, известна част от богатството на
тигрицата ще дойде при теб.
- Не разбирам - гледа ни Тед слисан.
- Книгата се разпродаде в милиарден тираж - обяснявам му,
усещайки как очите ми ще изскочат от орбитите си.
 - В пощата ме очакват договори за още две книги; искат
„Жената тигрица яде“ и „Жената тигрица спи“. - Белинда се
прозява подигравателно отегчена, после се обръща към Тед с
малко по-сериозен тон: - Имам толкова много пари, че не знам
какво да ги правя, и искам да платя за грижите за Джери. Той ми е
много скъп и това ще ме направи щастлива. - Спира, сериозна за
момент, говори само на Тед. - Виж, знам, че те нараних и
съжалявам. Винаги ще те обичам по своя си начин, но трябва да
вървя по своя соло път. Не знаех как да се откъсна от връзката ни,
освен като срежа нишката. - За момент изражението й става
виновно, очите й се свеждат към пода. - Постъпих егоистично,
мислех само как ще е по-лесно за мен.
Струва ми се доста напрегнат момент, двамата се взират очи в
очи, а тя му казва „Винаги ще те обичам“. Ако й отговори „Аз също
винаги съм те обичал“ изобщо не съм сигурна дали ще го понеса.
Знам, че Гуинет Полтроу и Крис Мартин успяха да продължат с
нови партньори и пак ходят заедно на почивки -всички като едно
голямо щастливо семейство, - но аз не съм Гуинет Полтроу и
скапаната Белинда с проклетото си лице на тигрица никога няма
да идва на почивка с нас. Ако, разбира се, ние някога изобщо
отидем заедно на почивка; може би си въобразявам прекалено
много.
- Тревожех се за теб - казва Тед с твърд, сдържан тон. - Но няма
нужда да идваш и да оправяш нищо тук. Мога сам да се грижа за
баща си.
- Знам и знам, че това не е нещо, което мога да оправя с
няколко разговора, но... Той е толкова разстроен, че продаваш
къщата заради него, Тед. Моля те, позволи ми да помогна.
Тед въздъхва.
- Вземи моята половина от лондонската къща, след като
предпочиташ да стане по този начин. Все някак ще го измислим,
само не продавай „Сан Енюи“, моля те.
- Хубаво, ще запазя къщата. - Тед кима рязко. - Поздравления за
книгата.
Усмихва й се за миг, после отмества очи от нея и се обръща към
мен.
 Белинда започва да танцува от радост.
- Мисля си, че моментът е подходящ за групова прегръдка
-казва тя и протяга ръце към мен.
Категорично не мисля, че това е момент за групова прегръдка -
и в най-добрите си моменти съм скептична към груповите
прегръдки, - но преди да успея да я спра, тя ме прегръща с дългите
си, тънки тигърски ръце.

Глава 33

Изсипвам съдържанието на кутията, която баба Сю ми даде, на

пода в бунгалото. Дължа го на баща си - трябва поне да разгледам
оскъдните останки от живота му на тази земя. Докато помагах на
Тед да сортира нещата на майка си, се замислих с какво бих искала
да ме запомни светът, когато настъпи моят час. Може би не е
особено здравословно, че мисля толкова много за смъртта, че
размишлявам какво искам да е моето наследство, какви думи ще
украсят надгробната ми плоча. Но загубата и на двамата ми
родители ме накара да осъзная колко кратък може да е животът и
породи желанието да оставя по-сериозен отпечатък на тази земя
от съдържанието на къща или картонена кутия.
Джери обаче може би е прав - няма смисъл да се тревожиш
какво ти е приготвило бъдещето или да гледаш назад в миналото.
Днес съм щастлива. Днес светът е едно хубаво място.
Снимам всичко в кутията. Не знам защо, но чувствам, че така
трябва да направя. Ще раздам книгите, ще запазя няколко от
старите му дипломи, само за да докажа на себе си, че е
съществувал. Тук няма нищо друго, което бих искала да задържа.
На дъното на кутията намирам дебел плик, скрит между две
криминалета. В плика има три касетки за магнетофон. Поглеждам
и виждам, че са смесени песни, с етикети за три години: 1991, 1992
и 1993. Всяка песен е изписана с почерка на татко. Има някои
чудесни парчета и Фил Колинс е на всичките три. Усмихвам се - в
края на краищата, татко наистина е обичал Фил Колинс.
Под касетките има картичка.

Мила Лора,
Добре дошла в Саундтрака на твоя живот! Реших да записвам
смесена лента за всеки твой рожден ден, най-добрите песни от
годината. Ще изпращам една на майка ти, за да можеш да я
слушаш, и ще запазвам едно копие за мен, за да имаш пълната
колекция, когато станеш на осемнайсет. Може би, когато станеш
достатъчно голяма, ще го оцениш, може да сядаш и да слушаш
живота си така, както аз съм го чул. Може да не те виждам
толкова често, колкото ми се иска, мъничка моя, но проклет да
съм, ако те оставя да пораснеш със скапан вкус за музика.
Започвам и завършвам всяка касетка с Фил, защото всяка година
трябва да започва и да завършва с най-доброто. Нямам търпение
да те видя, когато се върна от Мароко, мило мое момиче.
С цялата ми обич, татко.

Така и не го е изпратил. Направил е лентите, опаковал ги е, но

не е написал адреса върху плика. Знам, че нямам нужда от това, от
доказателство. Сега знам, че любовта не може да се измерва с
предмети или интереси, но, докато чета думите му, думите,
адресирани към мен, и виждам песните, които е избрал, ми се
струва, че е знаел точно какво имам нужда да чуя - епилога на
историята на моите родители. Притискам лентите към гърдите си
- музиката е истинска, музиката поне е била истинска.
Санди организира прощален обяд в градината си, преди Тед да
ме закара на летището. Вече от една седмица съм в Джърси, а ми
се струва, че съм тук от месеци. Изглежда, Джърси е като Нарния в
„Лъвът, вещицата и гардеробът“: тук съм от години, но по
лондонско време са минали само няколко минути. Тед доведе
Джери за обяда и той е пълен с истории за някои от другите хора в
неговия пансион за възрастни.
 - Има една група жени, които се наричат „Клуб на мис Марпъл“
- клати той глава. - Гледат криминални мистерии всеки вторник и
ги спират точно преди края, после се обзалагат кой е убиецът.
Гледали са епизодите хиляди пъти, но забравят кой го е направил.
- Джери се разсмива.
- Значи вече имаш приятели - усмихва се Тед, стиснал чаша чай
между пръстите си.
През последните няколко дни остави брадата си да прокара
отново и да си кажа истината, тази брада понякога ми липсва.
- То е като първия ден в училище, като се изключи това, че
никой не запомня името на другите, да не говорим за собственото
си - отвръща Джери.
- О, Джери, престани! Той преувеличава - прави физиономия
Санди.
- Значи не би предпочел да наемем човек да се грижи за теб у
дома, сега, когато парите не са проблем? - пита го Тед.
- Не - казва Джери. Вдига чашата си и с треперещи ръце я
поднася към устните си. - Добре ми е там, където съм, харесва ми
отново да чувам гласове около себе си. Освен това, хубаво е да
видя тази къща пълна с вас, младежи. - Джери ми хвърля поглед. -
Надявам се, че ще се върнеш, Лора, че не сме те изплашили с
нашите островни обноски.
- О, ще се върне - слага ръка върху моята Тед.
Последните няколко дни всъщност не сме говорили за
бъдещето и изобщо не съм се сетила да питам за него. Тед свали
обявата за продажба на къщата, а аз правех бижута в
работилницата. Двамата плувахме в морето и изследвах други
места на острова. Направих дори фасул в повече за Тед, Илидио и
Санди по рецепта на Мод.
Тед заминава за Лондон следващата седмица. Има среща в
болницата, интервю дали е годен да се върне отново на работа.
Обадиха му се и с оферта за къщата в Лондон. Затваря една врата,
отваря нова. Не знам как ще се развие връзката ни оттук нататък,
знам единствено, че дори да си останем само с тази една седмица,
никога нищо не бих променила.
 - Ами ти, Лора? - пита Санди. - Какво ще правиш, когато се
върнеш в Лондон? Не се ли изкушаваш да се сдобриш с шефката?
Поклащам глава.
- Вече говорих със Суки. Изрази забележителна готовност да
обсъдим моята роля занапред. Имам усещането, че нещо у нея се е
променило. Но не мога да кажа какво. Както и да е, казах й, че
искам отново да мина на свободна практика, да избирам сама
темите, които ме привличат, може би да си освободя и малко
време, за да изработвам бижута. Знам, че повече не искам да правя
предаването „Как се запознахте“, д остатъчно дълго преследвах
любовните истории на другите.
Тед стисва рамото ми.
- Сигурен съм, че пак ще намериш начин да откриеш страстта в
работата си - казва Илидио и ми намига.
Докато си говорим, пред „Сан Енюи“ спира зелена кола,
покрита със стикери с таралежи.
- Хванах те, още не си заминала! - провиква се Моника,
слизайки от шофьорското място.
До нея, на съседната седалка седи Сю. Прескачам стеничката,
за да ги посрещна.
- Не трябваше да идвате да ме изпращате.
Баба отваря вратата си и аз й помагам да излезе.
- Взе ли я? - обръща се тя към леля Моника, която бързо
заобикаля колата, стиснала в ръце малка дървена кутия. Подава я
на Сю, която пък я пъха в моите ръце.
- Искахме да ти дадем това - казва тя, кимвайки към кутията. -
Инструментите на татко, неговият комплект за гравиране. Когато
каза, че правиш бижута... Ами... виж, би било много хубаво пак да
влязат в употреба. Захвърлени са в тази кутия от осемдесет
години.
Вдигам капака и откривам набор от дървени и стоманени
инструменти: клещи, поялници, длета - всички идеално запазени.
- Сигурни ли сте? - питам. - Струват ми се прекалено ценни, за
да ги използвам.
- Това са само инструменти, направени са, за да се използват.
 - Благодаря, благодаря и на двете ви - прегръщам ги аз. После
се отдръпвам, спомняйки си, че имам да им казвам нещо. -
Намерих нещо в кашона на татко - писмо, което ми е написал, и
няколко ленти, които е записал. Искал е да ми прави по една всяка
година.
- Съвсем в негов стил - кимва бавно Сю.
- И монетата. Наистина е искал да е моя. Баба каза, че ми е
изпратил своята половина, че е искал двете части да останат
заедно.
Сю посяга, за да намери ръцете ми. Хващам ги и тя стиска леко
пръстите ми в сухите си длани. Сякаш ми казва, че няма нужда да
я убеждавам.
- Монетата е твоя, Лора. - Млъква и затваря очи за миг. - Но
недей да държиш на тези неща препалено много. Предметите
имат значение само дотолкова, доколкото ние им го придаваме.
На лицето й се изписва болезнено изражение - съжаление,
разкаяние? Разтърсвам лекичко ръцете й в знак, че знам какво се
опитва да ми каже.
На летището Тед паркира таксито и ме изпраща до терминала
на заминаващите. Той ще остане още няколко дни.
- Е, ще се видим в Лондон - прегръща ме силно.
- Надявам се - отвръщам и вдъхвам за последно аромата на
топлия му врат, допира до кожата му.
Отдръпваме се, за да се погледнем, и двамата ухилени до уши,
Ив искам да заминавам, не искам да ходя някъде, където я няма
топлината на погледа му.
Не ти платих възкликвам, спомняйки си сумата, за която се
договорихме миналата седмица. Тед се разсмива.
- Мисля, че мога да го понеса.
- Не, искам да платя - настоявам; смятам го за принципен
въпрос.
- Може да ме поканиш на вечеря в Лондон - посяга и взема
ръцете ми в своите.
- Ами бакшишът? - Гледам физиономията му и се опитвам да
запомня всяко мускулче, как изглежда лицето му във всеки един
момент. - Винаги давам бакшиш на таксиметровите шофьори.
 Той вдига вежди, на устните му играе дяволита усмивка. После
се сещам за думите на баба: „Недей да се привързваш прекалено
много“ и преди да успея да размисля, свалям монетата от врата си,
вадя едната половинка от медальона и подавам на Тед блестящото
парченце. Той го взема, но ме поглежда с очи, които казват „Не
мога, даваш ми прекалено много“.
Затварям шепата му.
- Можеш да ми го върнеш, когато се видим. Просто го задръж
засега - и преди да успее да възрази, го целувам по бузата,
обръщам се и тръгвам към гейта си.
- Лора! - провиква се Тед след мен и аз се извръщам. - Моля те,
не вземай скоро куфара на друг мъж, а?
- Ще се опитам - казвам и му намигам. После, развявайки коса
като в реклама за шампоан, продължавам към гейта.
Вдигам ръка към медальона си и усещам празното място -там,
където доскоро беше едно цяло, сега има само полумесец от
монета. Напускам острова по-лека, отколкото дойдох, в много
отношения.

ПЪТЕВОДИТЕЛ НА ЛОРА ЛЬО КЕЙН

ЗА ПЛАЖОВЕТЕ И ЗАЛИВИТЕ НА ДЖЪРСИ

1. Най-добър залив да разпуснеш - Були

2. Най-добър залив да търсиш морско стъкло - Розел
3. Най-добър плаж за танцуване под звездите - Племонт
4. Най-добър плаж да зърнеш Хенри Кавил гол - Грев дьо Лек
5. Най-добър плаж за пиене на много сангрия и хапване на
бисквитки след секс - Л'Етак
6. Най-добър залив за наблюдение на красива биолу-
минисценция - пристанище Ла Рок
7. Най-добър плаж за след разходка с лодка - Сент Брелад
8. Най-добър плаж, който ще знаеш само ако си местен - Бопор
9. Най-добър плаж за ядене на пица на пясъка - Портелей
 10. Най-добър плаж за безцелно гледане към хоризонта и
възстановяване на душевното спокойствие - Сейнт Уан.

Епилог

ПЕТНАЙСЕТ МЕСЕЦА ПО-КЪСНО

- Благодаря много, че се съгласи да го направиш, Лора - казва

Суки. - Струваше ми се, че ти си най-подходящият човек, който да
ни интервюира. Винаги си била най-добрата в тези неща.
Тя стиска ръката на Джаспър и го поглежда като ученичка с
очи на кошута.
- Разбира се, какво е още едно интервю в името на доброто
старо време - казвам с усмивка. - Хубаво е да ви видя заедно. Как е
семейството ти, Джаспър?
- Много се вълнуват заради сватбата. Ще дадем прием в
къщата на майка ми - отвръща той. - Сестрите ми се ужасяват от
Суки, което страшно ми допада. Никоя не се осмелява да се държи
с мен като с бебе, когато тя е наоколо, ха-ха.
Той се навежда, за да я целуне и тя доволно потъва в ръцете му.
Още не мога да се съвзема от промяната у Суки през последната
година, сякаш обожанието на Джаспър е загладило някои от по-
острите й ръбове. Налага се да извърна очи, защото целувката
продължава неловко дълго и звуковите ефекти от мляскането на
устните стават прекалено пламенни.
- А как е Тед? - пита Джаспър, най-сетне освобождавайки
устните си за разговор. - Суки ми каза, че се местите за постоянно
в Джърси? Имате ли нужда от нова кухня в онази стара къща, в
която смятате да живеете?
- Мисля, че сме си добре с нашата. Но да, Тед накрая получи
работа в болницата на Джърси, а тъй като аз мога да работа от
всякъде, сега ще живеем там постоянно.
 - Пишеш ли още? - намесва се Суки. - Не съм получавала нищо
от теб напоследък. Добре е да не предлагаш идеите си другаде,
преди да си дошла първо при мен, нали? - чувам познатата
рязкост в гласа й.
- Пиша все по-малко и малко напоследък - обяснявам.
-Дизайнът на бижута отнема толкова много от времето ми.
- Видях уебсайта ти. Впечатлен съм, Лора - включва се
Джаспър.
- Е, сигурна съм, че след като Би Би Грейсфул се появи с онази
екстравагантна огърлица от морско стъкло на п ремие рата на
книгата си, това изобщо не се е отразило зле на пиара ти -казва
Суки и ме предизвиква с поглед да реагирам. - Би Би има толкова
много последователи напоследък, феновете й скачат на всичко,
което тя носи. Не че моделите ти не са възхитително
очарователни, Лора, но съм сигурна, че много помага да имаш
глобален инфлуенсър зад гърба си.
- Така си е, да, това определено вдигна имиджа ми.
Суки още не ми е простила, че напуснах. Но предпочита да се
прави на мила, особено сега, когато смята , че трябва да ми е
благодарна за запознанството с Джаспър, макар в думите й винаги
да има и мъничко злъч.
- Добре, да започваме ли вече записа?
Джаспър и Суки заемат мястото си на червения студиен диван;
Дийн, операторът, включва осветлението и звука. Аз се
настанявам на високо столче извън обсега на камерата и се
чувствам странно, че пак правя едно от онези интервюта точно с
тези двамата от всички хора на този свят.
- И така - започвам с най-добрият си глас на водеща, - Суки и
Джаспър, разкажете на зрителите на „Любовен живот“ как се
запознахте?
- Ами всичко започна, когато една от моите най-добри
журналистки, която ще остане неназована, ха-ха, замина за
Джърси, за да направи проучвания за една история, и погрешка
взе чужд куфар на летището... - подхваща Суки.
Интервюто върви добре. Суки говори през деветдесет
процента от времето, но е ясно колко влюбен е Джаспър дори само
заради факта, че не сваля очи от нея. Когато най- накрая му се
удава шанс да отвори уста, той казва:
- Странното е, че Суки изобщо не е моят тип. Обикновено си
падам по блондинки, а тя е чернокоса. Тя олицетворява града, аз -
провинцията; тя мрази платноходки, аз живея заради тях; аз съм
гастроном, а тя като че ли не хапва нищо. Тя не може да понася
музиката, която аз харесвам, но нещо някак си пасна... и искам
единствено да я карам да се чувства щастлива. Понякога любовта
действа по странни начини, а?
- Поздравления за годежа - вметвам. - Би ли ни казала как ти
предложи той?
- Ами Джаспър ми прати съобщение, с което ме питаше дали
може да му донеса питие от хладилника в кухнята „Ем- лин“ - линк
към която можете да видите, ако плъзнете надолу екрана на това
интервю, тя е една от най-продаваните... Та така, изтичах аз и
когато отворих вратата, видях, че Джаспър е свалил всички
полици и се беше настанил там с пръстен в ръка.
Не удържах смеха си, не ми бяха казали тази подробност.
- Разбира се, припаднах; ужасно е да намериш тяло в
хладилника, затова той ми предложи както трябва чак след като
парамедиците пристигнаха и ме свестиха.
- Признавам, че беше малко нескопосана работа - обажда се
Джаспър. - Макар наистина да показва колко просторни са
хладилниците „Фърлонг“, с които оборудвам всяка кухня на
„Контеса Кичънс“. За щастие, независимо че я уплаших почти до
смърт, Суки все пак каза „да“. Ще се наложи да разделяме времето
си между Лондон и Джърси, но ще се справим. - Джаспър се
навежда да целуне Суки по главата, после навива ръкава си, за да
покаже ситен надпис „Суки“, изписан в курсив на горната част на
ръката му. - Вижте, никога не съм мислил, че ще съм от хората,
които си правят татуировки.
- И аз си направих една - присъединява се Суки, - но няма да
покажа къде.
После двамата започват да се гъделичкат, да се хилят и да си
шепнат и на нас с Дийн ни се приисква да имахме в този момент
безумно големи хладилници, в които да може да влезем и да
хлопнем вратата зад нас.
След като приключваме със снимките, аз трябва да бързам,
защото имам среща с Тед след края на смяната му в болницата.
- Лора, сигурна ли си, че не можеш да убедиш Тед да дадете
интервю за нас? - пита Суки. - Историята ти е добра почти колкото
нашата, а винаги е добре приятелите на „Любовен живот“ да дават
своя принос в подкрепа на марката.
- Не, не мисля, Суки. Ние... - опитвам се да измисля тактичен
начин да кажа, че не желаем да споделяме историята си с другите.
- ...Не ни се иска да вдигаме шум около себе си.
- Добре - въздъхва Суки. - Е, ще ти дам знак на сватбата, за да
съм сигурна, че ти ще хванеш букета. А, виж, Хенри Кавил също ще
идва, така че, ако искаш да ъпгрейднеш Тед, само ми кажи и ще те
уредя на неговата маса.
Сбогуваме се и тичам да хвана метрото за Челси и
Уестминстър. След като чакам пет минути пред болницата,
виждам как Тед излиза през вратата и поглежда няколко пъти
наляво и надясно, преди да ме забележи. Не го викам. Понякога
обичам да наблюдавам какъв е в този свят, откраднат момент, в
който той е изцяло и само той, преди да види, че съм там. Пак си е
пуснал брада - по моя молба, но сега е къса и добре поддържана
-обожавам я, той е моят брадат корабокрушенец.
Вижда ме и накланя глава, повдигайки леко рамо, сякаш да
попита защо не съм го повикала.
- Е, баронесо Балонесо? - казва той.
- Как беше? Последният ти ден?
Но той не отговаря, а ме вдига във въздуха, притиска ме и ме
целува, все едно е за първи път. Това е неговата целувка в стил
„изобщо не ми пука кой гледа“ и тя всеки път ме разтапя.
- Та какво говорех? - питам развеселена, когато най-сетне ме
пуска на земята.
- Питаше ме как беше денят ми - усмихва се Тед. - Беше хубав,
емоционален, ще поддържаме връзка с всички, надявам се. Как
мина интервюто със Суки и Джаспър?
 - Шантаво - отговарям. - Още не мога да ги разбера тези
двамата. Нищо у тях като двойка няма логика, но после виждаш
как се гледат и...
- Кабламо?
- Да. Ваня казва, че Суки била напълно различна в офиса, дори
позволявала на хората да работят дистанционно сега, главно
защото тя самата прекарвала половината от времето си в Джърси.
О, и преди да забравя, Ди се обади. Тримата с Нийл и Айзък ще
останат при нас следващия уикенд, също и Ваня, така че никой да
не пропусне обяда по повод откриването на изложбата. Може да
настаним Ваня в къщата, а другите в рибарското бунгало, защото
очевидно Айзък не спи добре и е буден половината нощ заради
коликите.
- Ако някога имаме бебе, Лора, знаеш, че няма да можем да го
заточим да спи в рибарското бунгало, нали?
- Да, знам, но ще минем по този лишен от сън мост, кога- то му
дойде времето, нали? Ди няма да има нищо против, тя го харесва,
ще се чувстват уютно там.
Тед спира за момент, отваря ципа на раницата си, за да извади
медната гривна от вътрешния джоб, после я закопчава на китката
си. Не е позволено да носи бижута по време на смяна, но я носи
през останалото време. Аз му я направих - обикновена медна
лента с вградената половинка от монетата.
- Имам толкова много неща за организираме преди изложбата
на бижутата ми следващия уикенд. Май беше прекалено
амбициозно да си мислим, че ще можем да опаковаме всичко от
апартамента ми, да закараме нещата до ферибота и да планираме
откриването на първата ми официална колекция, всичко това в
една и съща седмица - казвам, прегръщайки здраво ръката му,
докато вървим по мокрия тротоар.
- Виж, Илидио вече направи всички витрини, а Санди покани
половината остров за откриването. Всичко ще е както трябва, не
се притеснявай - успокоява ме Тед.
- Мислиш ли, че и Джери ще може да дойде? - обръщам се да
погледна лицето на Тед под ниската улична лампа.
- Ще дойде, Лора. Всички ще бъдем до теб.
 И, както от известно време вече знам, този мъж ще бъде до мен
и аз също ще бъда до него, докато имаме нужда един от друг. И не
храня никакви илюзии за „и заживели щастливо“. Знам, че
животът ще носи своите предизвикателства и нищо не е завинаги,
но се надявам да сме щастливи днес и през всичките останали
„днес“, през които ще имаме щастието да сме заедно.
 СОФИ КАЗЪНС
ЩЕ ДОЙДЕШ В ТОЧНИЯ МОМЕНТ
английска
Велислава Вълканова
редактор
Издателство Ера, София
е-mail : era@erabooks.net
Печат: МУЛТИПРИНТ ООД

***
Сканиране и редакция: Chezira

Бележки
[←1]
Превел от руски Константин Константинов, 1957 г. - Б. ред.
[←2]
Lightning - светкавица (англ.). - Б. пр.
[←3]
От jazz. и ехеrсisе - упражнение (англ.). - Б. ред.
[←4]
Дървесен хирург, или арборист - човек, който се занимава с отглеждането,
поддържането на жизнените функции, подходящата резитба и оформление на
едромащабни растения. - Б. пр.
[←5]
Американски психологически еротичен трилър от 1992 г. - Б. пр.
[←6]
Английски телевизионен криминален сериал, 1981-1991 г. - Б. пр.
[←7]
КАВLАМО! - измислено възклицание със значение „страхотно, фантастично!“,
популяризирано в ситкома „Бялата сила“ (2001 г.), в който героите се
пристрастяват към използването на избелващи средства за зъби. - Б. пр.
[←8]
Грабни мига (лат.). - Б. ред.
[←9]
Събрани творби, Квинт Хораций Флак, преводач Крум Димитров. - Б.пр.