Annotation

Книга, посрещната с небивал възторг, определяна от читателите и от критиката като поразително оригинална…

„Убедителна, напрегната и затрогваща история…“

Ню Йорк Таймс

„Вълнуваща, разтърсваща… Прекрасна!“

Бирмингам Нюз

„Роман, който всеки от нас трябва да прочете.“

Пъблишърс Уикли

„Всепоглъщаща… Впечатляваща… Книга, която ще се чете и след години.“

Лайбръри Джълнъл

„Цветя за Алджърнън“ първоначално се появява като кратка новела, светкавично предизвиква интерес, бива преведена на много езици
и включена в авторитетни литературни издания. За огромния ѝ успех допринася както телевизионната ѝ екранизация, така и игралния
филм, заснет по сценарий на автора.
В разширения си вариант, обогатена с нови персонажи, „Цветя за Алджърнън“ е необикновен роман за един потресаващ експеримент с
човешко същество.

За автора

Даниел Кийс е роден в Бруклин и завършва тамошния колеж. Бил е моряк на търговски кораб, корабен касиер-домакин, редактор и
гимназиален учител. Писателят преподава във факултета по английска литература в Университета в Атина, Охайо.
„Цветя за Алджърнън“ се появява като разказ в периодичния печат през 1960 г. и спечелва годишната награда „Хюго“ за най-добра
новела. Наскоро след това новелата бива поставена като телевизионна драма, а след написването на романа, и като филмова екранизация.
Даниел Кийс е автор и на романите „Докосване“, „Войните на Милиган“ и „Били Милиган — човекът с много лица“.

За книгата

„Цветя за Алджърнън“ се появява първоначално като кратък разказ и е светкавично включен в авторитетни антологии и преведен на
много езици. Получава още по-голямо признание, като запомняща се телевизионна драма и като филм.
Обогатен с нови герои, „Цветя за Алджърнън“ се превръща в необикновен роман за един потресаващ експеримент с човешко същество.
Книгата е отличена с престижната награда „Небюла“.
Тази необикновена история за придобиването и загубата на изключителни интелектуални способности, за превръщането на един
умствено изостанал човек в гениален ум и болезненото връщане към първоначалното състояние, осветява неизследвани аспекти на
самопознанието, завладява с драматизма на изконния човешки стремеж към знание и интелектуална изява, с високото напрежение при
прекосяване на разстоянието между гения и идиота, с предизвикателното поставяне на проблемите за любовта, приятелството и
общуването от гледната точка на всички, които излизат извън нормата.

Даниел Кийс — Цветя за Алджърнън

ръботн утчед 1 мар 3
ръботен утчед 2-4 мар
3-ти ръботен утчед
работн утчед 4
ръботен утчед 5 м 6
ръботен утчед 6-ти 8 Мар
Работен отчет 7 март 11
Работен отчет 8
Работен отчет 9
Работен отчет 10
Работен отчет 11
 Работен отчет 12
Работен отчет 13
Работен отчет 14
Работен отчет 15
Работен отчет 16
Работен отчет 17
Обработка
Сканиране, корекция и форматиране: Еми, 2021
Информация за текста

notes
1
2
3
4
5
6
7
8
9
10
11
12
13
14
15
16
17
18
19
20
21
22
23
24
25
26
27
28
29
30
31
32
33
34
35
36
37
38
39
40
Даниел Кийс — Цветя за Алджърнън
На майка ми
и в памет на баща ми

„Ала който е умен, той помни, че повреждането

на очите е двояко и поради две причини:
когато преминават от светлина към мрак
и когато преминават от мрак към светлина.
Предполагам, че същото става и с душата:
когато човек види някого смутен и безсилен
да гледа нещо, няма ли да започне безразсъдно
да се смее? Или да обърне внимание дали
след като е пристигнала тази душа от пресветъл
живот, не е помрачена от непривичните за нея
положения, или като е преминала от голямо
невежество към най-светло състояние,
тя е поразена от неповторимия блясък и затова
той би започнал да облажава тая последната
поради нейното състояние и живот, а оная,
първата, да съжалява и дори да изпита желание
да се надсмее над нея? Обаче неговият смях би бил
по-малко смешен, отколкото смехът му за оная
душа, която е пристигнала от светлината.“

Платон, „Държавата“1
ръботн утчед 1 мар 3
Др Строс каза че трябва да пиша както мисля и помня и сичко дето ми се случва от тука на татък. Не зная за що но той каза че е важно
за щото те ше видят да ли те могат да ме исползват. Искам те да ме исползват за щото гца Киниън каза че те може би ше ме направят умен.
Искам да бъда умен. Казвам се Чарли Гордън ръботя в пекарната на Донър където господин Донър ми дава 11 долъра на седмица и хляп
или торта ако искам. Аз съм на трийсе и две и прес следваштият месец е рожденния ми ден. Казъх на др Строс и перфесор Немур че не ме
бива много в писането но той каза ченяма значние той каза аз трябва да пиша както си говоря и пиша сачинения в класа на гца Киниън в
центъра на колежа бийкмън за въсрасни сисостанало расфитие където аз ходя да уча три пъти в седмицата в сфободното време. Др. Строс
каза да пиша моного сичко което мисля и сичко дето ми се случва но аз немога да исмисля нищоповече защото аз нямам какво да пиша и за
тва за днес приключвам… изкренно ваш Чарли Гордън.
ръботен утчед 2-4 мар
Днез ас имах тест. Аз мисля чего провълих и аз мисля че сега сигурно те няма даме исполсват. Случи се тва че утидох в къбинета на
Проф Немур прес обедната ми почифка как то ми бяха казали и неговата сикретарка ме заведе на едно място където на вратата пише псих
отд сдълъг коридор и много малки стаи само с един чин и столове. И един симпътичен мъж беше в една от стаите и той имаше някакви
бели листа целите с разлято мъстило потях. Той каза седни Чарли чуствай се конфортно и се утпосни. Той имаше бяло сако като някой
доктор но не мисля че е доктор щото не ми каза да си утворя устата и да кажа аа. Ништичко друго си нямаше ами само онез бели листа. Той
се казва Бърт. Аз неси спомням другото му име щото ас много непомня.
Аз не знаех какво той щеше да прави и седържах здраво застола как то по някога кога ходя на зъболекър само дето Бърт и зъболекър не
е ами продалжаваше да ми казава да се опусна и това ме исплаши за щото това винаги значи че ше боли.
И значи Бърт каза Чарли какво виждаш на тва табло. Аз виждах излято мъстило и бях много исплашен даже и с мойто заешко кръче в
моят жоб за щото когато аз бях дете аз винаги не успявах на тестове в училище и ръсипвах мъстило.
Аз казъх на Бърт аз виждам мъстило раслято на бялото тъбло. Бърт каза да и се осмихна и това ме нъкара дасе чусвам добре. Той
продлъжаваше да показва сичките тъбла и ас му казъх някой е излял мъстило върху сички тъбла червени и черни. Аз мислех теста за лесен
но когато станах даси ходя Бърт меспря и каза сега седни Чарли още не сме сфършили. Има още работа давършим с тез тъбла. Аз не расбрах
точно сичко но си спомних че Др Строс каза прави сичко кое то испитваштия ми каже даже и да не виждам ни какъв смисъл щото тва е
испит.
Не си спомням много добре какво Бърт каза но си спомням той искаше да кажа какво има в мъстилото. Ас не виждах ни що в
мъстилото но Бърт каза там има къртини. Аз не можех да видя някакви картини. На истина се опитвъх да видя. Държах тъблата близо после
много на далече. После казах ако имах мойте учила аз щях сигурно да виждам по добре аз обикновено само нося моите учила на филми или
като гледам теливизор но аз казъх сигурно те щеми помогнат да вида къртините в мъстилото. Сложих ги и казах сега нека видя оново
тъблото на бас че ще ги намеря сега.
Много се стараех но пак не можех да намеря къртини виздах само мъстило. Аз казъх на Бърт сигурно ми тряват нови учила. Той написа
нещо на един лист и аз се исплаших че провалям теста. Затова му казъх това е много хубва картина от мъстило с монго хубвчки точци в
ъглите но той поклати глава и значи и това небеше. Аз го попитах дали другите хора виждат неща в мъстилото и той каза да теси приставят
картини в мъстилените петна. Той ми каза че мъстилото на тъблото се казвало мъстилено петно.
Бърт е много симпътичен и той говори бавно както гца Киниън в нейният клас където ас ходя да уча четене за бавно развивашти
въсрасни. Той ми убясни че това е рор шок тест. Той каза хората виждат нешта в мъстилото. Аз казах покажи ми къде. Той не ми по каза
той само пофтаряше мисли пристви си че тук на тъблото има нешто. Аз му казъх че си приствам мъстилено питно. Той поклати глава и
значи и това не беше верно. Той каза на какво ти напомня приличали ти нанешто. Аз зътворих очи за много дълго време за даси приставя и
после казах приставям си ботилка мъстило раслято побялто тъбло. И тогава върха на молифът му се счупи и ние станъхме и ислясохме.
Не мисля че минах рор шок тест.
3-ти ръботен утчед
5 мар — Др Строс и проф Немур казаха че няма значние това с мъстилото върху тъблата. Аз им казах че не съм ислял мъстилото аз и
че неможах нищо да видя в мъстилото. Те ми казаха че сигурно все пак ше ме исползвът. Аз казах на Др Строс че гца Киниън никога не ми
е давъла тъква тестове само писане и четене. Той каза че гца Кининън му казала че съм нейния най добър ученик в училището Бийкмън за
исостанали въсрасни и аз съм се стараел най много повече даже и от учениците дето са по умни и от мене.
Др Строс ме попита как така се случи че си тръгнал в Бийкмън съвсем сам Чарли. Как расбра занего. Аз казах че непомня.
Проф Немур каза но защо искаш да се учиш да четеш и най вече да пишеш добре на първо място. Ас му казах че защото през целия ми
живот съм искъл дабъда умен а не глупак и мама винаги ми казваше да се стърая и да уча също както гца Киниън ми казва но че е много
трудно даси умен и даже когато науча нещто в класа на гца Киниън в училище ас забравям много нещта.
Др Строс написа някакви нещта на някаква хартия и проф Немур ми говори много сериозно. Той каза ти знаеш Чарли ние несме
сигурни как този еспаримент ше се получи при хора защото ние само сме го испробвали до сега само на животни. Аз казъх че това е което
ми каза гца Киниън но че не ми пука ако боли или нещто такова за щото ас съм силен и аз ше работя много.
Ас искам да стана умен ако те ми дадат. Те казаха че те трябва да имат расрешение от мойто семейство но моят чичо Херман дето
преди време се грижеше за мене е мъртъф и ас неси спомням за мойто семейсво. Аз не съм видял моята майка или баща или моята малак
сестра Норма от много много много време. Може и те да са умряли. Др. Строс ме попита къде са живели. Аз мисля че в бруклин. Той каза
те ше видят да ли може би те ше могат даги намерят.
Надявам се да нетрябва да пиша толкова много на тези ръботни утчети щото ми онемат много време и аз си лягам много късно и съм
уморен на работа сутрин. Джимпи ми крещи за щото аз испуснах един пуднос пълен с кивли който носех към пещта. Те се исцапъха и той
трябваше да ги бърше преди да ги сложи да ги пече. Джимпи ми крешти прес цялото време когато ас направя нещто лошо но той истински
ме харесва защо то ми е приятел. Ама ще се исненада ако стана умен.
работн утчед 4
6 м — Имах още по щури тестове днес в случай че те ме исползвът. Онова същото място но една различна малак стая за тестове.
Любесната дама дето ми го даде ми каза името и аз я питах как се пише че да мога правилно даго напиша в моя ръботен утчед.
ТЕМАТИЧЕН АПЕРЦЕПЦИОНЕН ТЕСТ. Незная първите 2 думи но зная какво значи тест. Човек трябва да го мине или получава слаби
уценки.
Този тест исглежаше лесен за щото аз можех да виждам картините. Само дето тоз път тя не искаше от мене да кажа какво виждам в
къртините. Това ме убърка. Аз и казах че вчера Бърт ми каза че аз трябва да кажа какво виждам в мъстилото. Тя каза че няма значение за
щото този тест е не що друго. Сега ти трябва да исмислиш истории за хората на къртините.
Ас казах как мога ас да кажа истории за хора кои то не по знавам. Тя каза на ужким но ас и казах че това са лъжи. Аз никога вече не
казвам лъжи за щото кагото бях дете аз исмислях лъжи и винаги мебиеха. Аз имах снмика в моят портофейл на мене с Норма и с чичо
Херман дето ми намери работата дабъда портиер в пекарната на Донър преди тойдаумре.
Ас казах аз мога да направя истории затях за щото аз живях с Чичо Херман доста време нодамата не изкаше дачуе затях. Тя каза че тоя
тест и тоя другия рор шок е за улафяне на личнаста. Аз се расмях. Ас и казах нанея как можеш ти да улофиш тва нещо от тъбла на кои то
нкой е раслял мъстило и фотоси на хора дето дори незнаеш. Тя изглежда се расърди и онесе сниките. Не ми пука.
Мисля че провалих и тоя тест.
После ас нарисувах някои къртини за нея но ас несъм чак такъв рисувач. После другия испитвач Бърт в бялото сако се върна името му е
Бърт Селдън и той ме зъведе на едно ръзлично място на същия 4-ти еташ в унверситета Бийкмън къде то на врътата пишеше
ЛАБОРАТОРИЯ ПО ПСИХОЛОГИЯ. Бърт каза ПСИХОЛОГИЯ значи мозъци и ЛАБОРАТОРИЯ значи място дето теправят спеърминти. Ас
мислех като това дето те правят дъфка но сега си мисля че са пъзели и игри щото ние това правихме.
Ас неможах да направя пъзелите многодобре за щото той беше целия начасти дето не ставаха в дупките. Една игра беше една хартия с
линиии във сички посоки и много кутийки. Отедната старна имаше СТАРТ а от другият край пишеше КРАЙ. Той ми каза че играта била
лаберитн и ас трябвада зема молифа и да мина от къде то казава СТРАТ до къде то казава КРАЙ без даприсека никоя линия.
Ас не расбарх лаберинта и ние исабихме многохартии. Тогава Бърт каза виж щетипокажа нешо даотидем в спеърмитната лаб можби ще
сфанеш идеата. Ние отидохме до 5-я етаж до друга стайя с много клетки и животни те имаха мъймуни и някъкви мишки. Там имаше страна
мирисма като стар боклук. И там имаше други хора сбели сака дето си играеха с животните тъйче там беше като мъгазин за животни
самодетонямаше копувачи. Бърт исвади една бяла мишка от клетката и мия показа. Бърт каза това е Алджърнън и той може да прави този
лаберинт монго добре. Ас му казъх ти ми покажи как той го прави.
И само да знаете той сложи Алджърнън ведна гуляма кутия като гуляма маса с много исвивки и завои като стени и едно СТРАТ и един
КРАЙ като на хъртията. Само дето имаше една приграда над голямта маса. И Бърт исвади своя часовник идигна плъжгащатасе врата и каза
хайде да вървим Алджърнън и мишката по души 2 или 3 пъти и почна да тича. Първо тича по една дълга редица после като видя че не може
давърви повече той се върна от където тръгна. Остана там само една минута като си мърдъше мустаците. После той тръгна в друга посока и
от ново почна да бяга.
Сякъш прваше същото нещо дето Бърт искаше от мене да правя с лините на хъртията. Ас сесмях щото ас мислех че ше е тудна работа за
една мишка да го прави. Но после Алджърнън продължи да върви по целия тоз път прес тва нещо все по правилните пътища до като той
излезе където беше КРАЙ и каза цър. Бърт каза че е радостен за щото е направил нещото правилно.
Ау казах аз твае умна мишка. Бърт каза изкашли дасе сътезаваш с Алджърнън. Аз казъх да и той каза той има друг лаберитн от дърво с
начертани редици и еликтрическа пръчка като молиф. И той може да нагласи лаберинта на Алджърнън да бъде същия като тоя и ние
двамата да правим едно и също нещто.
Той расмести сички дъски на масата на Алджърнън за щото те се распаднаха и той можа даги сглоби по ръзличен начни. И после той
пак сложи реградата от горе тъй че Алджърнън да неможе да прискача редиците и да стигне до КРАЙ. После той ми даде еликтричексата
пръчка и ми по каза как дая движа по между редиците и от мене не се очаква дая вдигам от дъската само да следа малките дръскотини до
като молифа не може да се движи по вече или ас получа малък шок.
Той исвади своя часовник и той се уптиваше да го скрие. Тъйче ас се упитвъх да него гледам и това ме иснерфи.
Кога то той каза тръгни ас се опитах да тръгна ноне знаех на къде да тръгна. Аз не знаех кой път да исбера. После ас чух Алджърнън
даказва цър от свойта кутия на масата и неговите крака да драскат сякаш той вече бягаше. Ас почнах да вървя но тръгнах по по грешна
посока и получих удар и един малък шок по моите пръсти тъй че се върнах пак на СТАРТ но секи пък като тръгвах по ръзличен път ас
получавъх удър и шок. То не болеше или нещо тъкова само ме караше малко да поскачъм и Бърт каза че това е да ми по каже че правя по
грешно нещо. Ас бях по средата на дъската кога то чух Алджърнън даказва цър как то тойбеше щастлиф отново и тва значи че еспечлил
сътезанието.
И следваштите десет минути ние го пофтаряхме и Алджърнън печелеше секи път за щото ас неможех да на меря правлните редици и
да стигна до където пише КРАЙ. Наистина се чусвах лошо за щото аз гледах Алджърнън и се научих как да стигам края на лаберинта даже и
да ми тряваше много време.
Не знаех че мишките са толкова умни.
ръботен утчед 5 м 6
Те окриха мойта сестра Норма която живее с мойта маика в Бруклин и тя дала расрешение за операциа. Така че те ше ме исползват.
Толкова съм расфълнувън че едва пиша. Но после мезду Проф Немур и Др Строс въжникна спор първо. Ас си седях в кабинета на Проф
Немур кога то Др Строс и Бърт Селдън влсоха. Проф Немур се тревожше за моето исползване но Др Строс муказа че аз изглеждам най
добрия оттия дето са иследвали досега. бърт муказа че гца Киниън ме е припоръчала като най добрия от сички хора кои то тя е учила в
центъра за въсрасни с забавено расвитие. Къде то ас ходя.
Др Строс каза ас имам нещо кое то емного добро. Той каза че аз имам много добра мото-вация. Ас даже и несъм знаел че имам такова
нещо. Почусвах се добре кога то той каза че не секи с ай ку 68 има тва нещо детого имам аз. Ас незнаех какво е то или да ли гоимам но
тойказа че Алджърнън го има също. Мото-вацията на Алджърнън е сиренето дето слагат в неговта кутия. Но неможе да е само тва щото
тази седмица ас още не съм имал сирене.
Проф Немур беше растервожен от мойто ай ку дане стане много високо кое иначе е много низко и оттова ас ше съмсе почусвал зле. И
Др Строс каза на Проф Немур нещо кое то ас не расбрах тъй че докто те говориха ас си зъписъх някои думи в моя бележник за водене на
работни утчети.
Той каза Хародл това е първото име на Проф Немур ас зная Чарли не е тва дето си имаш наум понеже като първото от твойто ново
поколение от интелек• не може да стигне прослов•• сфръхчовек. Но повече то хора стакава низка мислов•••• са враж••••• и неприч••••• те са
обикновено тъпи и апатич•• и трудно достъбни. Чарли има добър карахтер и той е за интересван и проявява усърдие дасе хъреса.
После проф Немур каза помни то ше бъде първото човешко съштество на кое то интилигентоста му е увеличена чрез операциа. Др
Строс точно това касвам и ас. Къде другъде ще нъмерим друг исостанал въсръстен с такава невирятна мото-вация да учи. Виш колко хубаво
сее на учил да пише ичете за низкатаси умсвена въсръс. Невиш•••• пост••••
Ас не хванах сички думи щото те говориха много-бързо но сякаш Др Строс и Бърт бяха на моя страна а Проф Немур небеше.
Бърт се пофтаряше че Алис Киниън чусвала че той имал всепогл•••• стмеж да учи. Той същност моли да бъде исолзван. И то сие така
щото ас искам да съм умен. Др Строс стана и се расходи и каза ас казвам ние да исполсваме Чарли. И Бърт кимна. Проф Немур си почеса
глъвата и потри носаси с палиц и каза сигуно сте прави. Ние ще исполсаме Чарли. Ноние тяба да го накараме да расбере че много неща
могат да се провалат с еспаримента.
Кога то той каза тва ас станах толкова штаслив и расфълнувън че ас скочих и разтърсих ръката му че е токова добър с мене. Ас мисля че
той се уплаши като напрвих така.
Той каза Чарли ние работиме върху това отдълго време но само върху животни като Алджърнън. Ние сме сигурни че за тебе няма
физичка опаснос но има другинешта които ние неможем да кажем до като не опитаме. Ас искам ти да расбереш че тва може дас епровали и
тогава исобщо ништо няма дасе случи. Или може врмено да сполучи и да стане по лошо и отсега. Расбиашли какво значи това. Ако това
сесучи ние трябва да те испратим опратно в прииута Уорън да живееш.
Ас казъх не ми пука защо то ас не се стръхувъм от ништо. Ас съм многосилен и ас винаги правя добро и даже си имам мойто шасливо
заешко кръче и никога несъм чупил огледало в моя живот. Веднъж испуснах няколко чиний но това несеброи за лош къзмет.
После Др Строс каза Чарли дори и тва дасе провали ти правиш голям принос към наукъта. Тоз еспириминт еуспешен върху много
живонти но никога нееис пробван върху човечко съштво. Ти ше бъдиш първия.
Ас му казъх благодаря докторе ти няма дъ съжълявъш чеми даваш моя 2и шанс както гца Киниън казва. И аз наистина мислех какво то
им казах. След операциата аз ше се упитъм дабъда умен. Много ше се упитъм.
ръботен утчед 6-ти 8 Мар
Страхмее. Много хора котио работат в колежа и хорта в мидицинзкото училище идват дами пожелаят късмет. Бърт изпитвача ми донесе
цветя и каза чеса от хората в пси отдилението.той ми пожела къзмет. Аз се нъдявъм да имъм късмет. Аз сиимам мойто заешко кръче и
мойто пени закъсмет и мойта поткова. Др Строс каза не бъди толкоз суверен Чарли. Тове наука. Ас незнам какво е наука но те сички се го
пофтарят тъй че тва сигурно е нещо дето ти помага да имаш късмет. Как то и дае ас си държа мойто заишко кръче в една ръка и мойто
щъсливо пени с дупка в него в другъта. Щеми се да зема и потковата с мене ама тя е много тежка тъйче само ше я оставя в якито ми.
Джо Карп от пекарнъта ми донесе шокладова торта от господин Донър и хората в пекарнъта и тесе надяват скоро да бъда по добре. В
пекарнъта те мислят че ас съм болен защо то Проф Немур каза че аз не трябва да им кажа и нищо за операциата за по умняване. Това е тйна
дослед тва в случай че не стане или стане нещо лошо.
После гца Киниън дойде да ме види и тя ми донесе някои списания за четене, и тя изглездаше сякаш нерна и уплашена. Тя потреди
цветята на масата ми и и сложи сичко хубаво и чисто а не разфърляно как то аз го правя. И тя наглъси въсглавицъта под глвата ми. Тя много
ме харесва защо то ас се упитвам много упорито да уча сичко не като някои хора от центра за въсрасни на кои то на истина неим пука. Тя
иска аз да стана умен. Аз си знам.
После Проф Немур каза че аз немога да имам по вече посетитли защо то ас тябва да почивам. Ас питах Проф Немур дали ше бия
Алджърнън в сътезанието след операциата и той каза можби. Ако операциата ислезе добра ас ше по кажа на тази мишка че ас мога да бъда
умен колкото него и даже по вече. После ше мога дачета подобре и да пиша думите правилно и да зная много нещта и да бъда като другите
хора. Ау ама това ше исненада сички. Ако опеациата тръгне и аз стана умен можби ас ше мога да намеря мама и тати и моита сестра и да
им по кажа. Ау ама ше бъдат исненадани да ме видят умен точно както тях и мойта сестра.
Проф Немур каза че ако тръгне добре и е трайно те ше направят други хора като мене също умни. Можби хората по цял свят. И той каза
че тва значи че аз правя нещо велко за наукта и ас ше бъда прочут и моето име ше бъде за писано в книгите. На мене неми пука много
дабъда порчут. Ас само изкам дъсъм умен къто другите хора тъйче да мога даиам много прятели който да ме хъресфат.
Днес неми дадха да ям нищо. Ас не зная какво общо има яденето с по умнявънето и съм гладен. Проф Немур ми зе шокладовата торта.
Този Проф Немур е кисел. Др. Строс казва че аз мога да сия зема опратно след операцта. Преди опрациа не ти дават да ядеж. Даже и сирне.
Работен отчет 7 март 11
Опрациата не болеше. Др. Строс я направих докъто съм спял. Ас незная как защо то ас невидях ами имах привръски върху очите ми и
моята глава за 3 дни и за това не можах да правя никакви РАБОТНИ ОТЧЕТИ до днес. Слабата сестра дето ме видя да пиша казва че аз
пиша РАБОТЕН по грешно и тя ми каза как да го пиша и ОТЧЕТ също и МАРТ. Трябва да зъпомня това. Ас многотрудно помня пръвопис.
Както ида е те манаха привръзките от учите ми днес тъй че аз мога да права РАБОТЕН ОТЧЕТ сега. Но още има някви привръски по
главтами.
Уплаших се когато те дойдоха и ми казъха че е време да ходя на операциа. Те ме накаръха да стана от лиглото и на друго идно лигло на
кулила и те ме исвосиха от стаята и на долу по коридорът до една връта на кой то пише хиргия. Ау ама се исненадъх че това е голяма стая с
зелни стени и много доктори дето сидяха нъоколо горе ис цялъта стая да гледът опрациата. Не знаех че ше бъде къто шоу.
Един човек дойде до лиглото целия в бяло с бяла кърпа през лицето като на тиливисоните програми и ми каза успокой се Чарли тва
съм ас Др Строс. Ас казъх здрасти докторе страх ме е. Той каза няма от кво да се страхувъш Чарли сега само ше спиш. Ас казъх че от тва се
страхувъм. Той ми потупа глъвата и после 2 други мъже с бели кърпи дойдоха също и ми върсаха ръцете и кръката тъй че ас не можех да ги
движа и това много ме уплаши и стомаха ми се почусва твърд сякъш да повърна но аз не го нъправих ами само малко се потмокрих и щях да
се ръсплача но те ми сложиха едно гумено нешто на лицето да дишъм и то миришеше страно. Прес цялото верме чувъх Др Строс да говори
високо за операциата и да касва на сички кво ше прави. Но ас не ръсбрах ништо оттова и си мислех сигурно след операциата ше бъда умен
и ше расбера сичко дето той казва. Тъй че ас дишъх дълбко и позле ас мисля че много съм се исморил щото съм зъспал.
Кога то се събудих ас отново бях в мойто лигло и беше мого тъмно. Аз не вижах ништо то но аз чух че някой говори. Това бяха систрата
и Бърт и ас казъх къкво става защо не пуснете лампите и кога ше опериръте. и те се расмяха и Бърт каза Чарли сичко сфърши. И е тъмно
щото имъш привръски през учите си.
Страна работа. Да земат да я направят докто съм спял. Бърт идва да ме види секи ден и да пише сички неща къто моита темпретура и
моито кръфно нълягъне и другите нешта за мене. Той казва че ги учита по нъучен митод. Те трябва да зъписвът къкво става че да могът
отново дъго нъправят когато поизкът. Не на мене ами на други хора къто мене дето не съумни.
Затва ас трябва да правя тези -ръбот- работни отчети. Бърт казва това е част от спеърминта и че те ше правят фотостати на -утч-
отчетите че да ги учът тъй че да знаят къкво става в моят мосък. Ас не расбиръм как те ше расберат къкво става в моят мосък къто гледът
тез отчети. Ас ги чета оново и отново много пъти да видя ко съм исписъл и ас не зная каво става в моят мосък тъй че те пък как ше
расберът.
Но как то и да е това е наука и ас тябва да се упитъм да бъда умен къто другите хора. После кога то съм умен те ше ми говорят и ас ше
мога да седя с тях и да слушъм както Джо Карп и Франк и Джимпи прафят когато те говорят и упсъждат важни нешта. Докато те ръботят те
почвът да говорят за нещта като бог или за проблмте с пърите дето пресидентът харчи или за рипубликаните и димократите. И те сички
почвът много да съвълнувът къто че ли ше се бият тъй че господин Донър трябва да дойде и да им каже да се върнът към печнето или че
сички ше исфръкнат с про съюзи или бес просъюси. Ас искъм да говря за тез нещта.
Ако си умен можеш да си имаш мого приятели с които да си говориш и ти никога няма даси самотен прес цялто време.
Проф Немур каза че е ОК да расправям за сички нещта дето ми се случвът в работните отчети но той казва че ас трябва да пиша по
вече за това дето чусвъм и помня за минълото. Ас му казъх че ас не знам как дамисля и помна и той каза ти само пробвъй.
Прес цялто веме когато привръските бяа на мойте очи ас се упитвъх да мисля и помна но нищо не се случи. Можби ако го попитъм той
ше ми каже как ас мога да мисля сега когато се притполага че ше стана умен. За къкво мислят умните хора и какво си спонят. На бас че за
супер нещта. Щеше ми се да знаях вече някои такива нещта.

12 Март — не трябва да пиша РАБОТЕН ОТЧЕТ горе секи ден ами само когто аз зъпочвъм нова кубчина когто Проф Немур земе
старите. Аз тябва само да слагам датъта горе. Това пести време. Идеата не е лоша. Аз мога да седя в леглото и да гледъм прес просореца
тревата и дърветта отвънка. Името на слабъта сестра е Хилда и тя е много добра с мене. Тя ми носи нещта за ядене и ми оправя лиглото и
тя ми касва че ас съм бил много смел мъж да ги оставя да ми правят нещта по глъвата. Тя касва че нямаше да им посволи да ѝ правят нещта
по мосъка за сичкия чай в китай. Ас ѝ казах че не беше зарад чая в китай. то беше за да ме направи умен. И тя каза че можби те нямът
право да ме правят умен щото ако бог е изкъл да съм умен ас съм щял дасе родя по тоз начин. А какво да си кажем за Адам и Ефа и грехът с
дръвото на знането и яденето на япълката и грехът. и можби Проф Немур и Др Строс се изкушвът с нещта дето нямът прафо да се
искушавът.
Тя е много слаба и кога то говори лицето ѝ цялото се исчервява. Тя казва че можби ас по допре да се моля на бог да го моля да прости
дето ми го направха. Ас не съм ял япълкиили правил нешо грешно. И сега съм исплашен. можби ас не тряпваше да им давъм да ми оперирът
мосъка дето тя касва ако то е срешу бог. Ас не ща да гнефя бога.

13 Март — Днес ми сминиха систрата. Тази новта е хубъвичка. Казва се Лусил тя ми по каза как се пише за моя работен отчет и тя
има жълта коса и сини учи. Ас я пупитъх къде е Хилда и тя каза Хилда не работела в тая час на болничата по вече. Само в мачинско
оделение с бебетата дето няма значние ако тя говори преклено много.
Когато я пупитъх кво значи мачинско тя каса то е дето се раждът бебета но когато япупитъх как те се раждът тя се исчерви същто къто
Хилда и каза че тя трябвало да земе темпретуръта на някго. Никой никга не ми касва забебта. Можби ако тва нещто тръгне и ас стана умен
ас ше уткрия.
Гца Киниън дойде даме види днес и тя каза Чарли ти исглеждаш чудесно. Аз и казъх че се чусвъм добре но все още не се чусвам умен.
Ас мислех че когто операциата приключи и те махнът привръските от учите ми аз ше бъда умен и ше зная много нешта тъй че да мога да
чета и говоря за важни нещта като сички устанъли.
Тя каза то не става така Чарли. То става бавно и ти трябва да ръботиш много упорито да станеш умен.
Аснезнаех тва. Пък и щом трябва да ръботя упорито тъй или инъче защо ми беше тая операциа. Тя каза чене е сигруна но опрациата
била да направи тъй щото когто аз нъистина ръботя упорито да ставам умен то да ми личи и да не бъде като приди когато неличеше много.
Добре казах ѝ аз тва ме кара да се чусвам малко зле щото аз мислех че аз ще стана умен веднъга и ше мога да се върна да покажа на
момчетта в пекарнъта колко съм умен и да си говоря с тях за нещта и можби дори да стана помошник пикар. После въснамерявъх да
потърся моита майка и бащта. Те ше бъдът исненадъни давидат колко умен съм станъл щото моита майка винъги е искала и ас да бъда умен
също. Можби те няма да ме опратиат по вече ако те видат колко съм умен. Аз казъх на гца Киниън че аз ше се упитъм да бъда умен с сички
сили. Тя путупа ръката ми и каза зная че ше го направиш. Ас вярвъм в тебе Чарли.
Работен отчет 8
15 Март — Исписаха ме от болницъта но още не ходия на работа. Ништо нестава. Ас имъх много тестове и различни видове сътезания
с Алджърнън. Проф Немур каза че аз трябва да играя на тия игри и че аз трябва да зема тия тестове още пак и пак.
Тия лаберинти са тъпи. И тия къртини са тъпи. Аз обичам даправа къртини на някои мъж и жена но не ща да исмислям лъжи за хорта.
Но инъче пъзелите мога да ги права добре.
Боли ме глъвата дето се упитвъм да мисля и помния толкова много. Др Строс ми обещта да ми помогне ноне ми по мага. Той не ми
казва за как во да мисля или кога ше стана умен. Той само ме кара да лежа на кушеткъта и да говория.
Гца Киниън същто идва даме вижда в колежа. Аз ѝ казъх че нищто нестава. Кога ше съм умен. Тя каза тряпва да имъш търпене Чарли
тия неща изкат време. То ше стане толкоз бавно че няма да ръсбереш че става.Тя каза че Бърт и казъл че се спрафям чудесно.
И пак си мислия че тия сътезания и тия тестове са тъпи и си мисля че и писънето на тиа работни отчети също е тъпо.

16 Март — Аз ядох обят с Бърт в рестуранта на колежа. Те имат сякъкви хубави нещта за ядени и аз не трябва да плаштъм за ништо.Ас
обичъм да сидя и да гледъм момчетта и момичтата от колежа. По някога те се държат глупаво но повечето си говорят за сякъкви нешта
същто като пекарите в пекарната на Донър. Бърт казва че е за искуство и полтика и рилигиа. Ас не зная закакво са тия нещта но зная че
рилигия е бог. Някога мама ми расправяше сичко за него и за нештата дето той ги е направил зада направи света. Тя казваше че аз трябва
винъги да обичъм бог и да му се моля. Ас не си спомиям как да му се моля но си мисля че някога мама ме караше много да му се моля
когато бях малък да направи така че да стана по добре и да не се расболявъм. Не си спомниям как съм бил болен. Мисля си че е тва дето не
съм умен.
Както и да е Бърт казва че ако еспириминта тръгне добре аз ше мога да разбирам сички тия неща за които студентите говорят и аз
казах мислиш ли че ше бъда умен къто тях и той се расмя и каза тия деца не са толкова умни ти ше ги минеш като едното нищо.
Тои ме пристави на много студенти и някои от тях ме гледъха особено сякъш аз не съм от колежа. Аз почти бях зъбравил и почнах да
им расправям че много скоро ше бъда много умен къто тях но Бърт ме прикъсна и им каза че ас чистя лабораторията в псих отделението.
После ми убясни че не трява да има никъква публиност. Това значи че е тайна.
Ас много не расбирам защо аз трябва даго държа в таина. Бърт каза че е в случай че има профал Проф Немур не изка сички да се
смеият и особенно хоръта от фундацята Уелбърг дето са му дали пърите за пректа. Аз му казъх че не ми пука ако хоръта ми се смеят. Много
хора ми се смеият и те сами прятели и ние си прикарваме добре. Бърт си сложи ръката на рамото ми не за тебе Немур се притисниява. Тои
не изка хората на него да се смеят.
Ас не мисля че хоръта ше се смеът на Проф Немур щото тойе учен в кулеж но Бърт каза никой учен не е убичън от колегте си и свойте
дипломати. Бърт е дипломат и е старши по психология също къто името на врътата на лабораториата. Ас не знаех че те имат старши в
колежте. Мислех че е само в армиата.
Както и да е аз се нъдявъм скоро да стана умен щото аз искъм да нъуча сичко на света като момчетта от кулежа. Сичко за искуство и
полтика и бог.

17 Март — Когато се събудих тая сутрин веднъга аз си по мислих че аз трявъше да съм умен ама не съм. Сяка сутрин си мисля че ше
съм умен но нищто не става. Можби еспириминта не върви. Можби ас няма да стана умен и ше трябва да ходя да живейя в прииута Уорън.
Мразя тестовете и мразя лабирнтте и мразя Алджърнън.
Никога преди не съм знаял че съм по тъп и от една мишка. Не ми се ще и да пиша повече работни отчети. Забравям нещата и даже като
ги зъписвъм в мойта тетратка понякога не мога да прочита сопсвения си почерк и сичко е много трудно. Гца Киниън ми казва имай
тарпение но ас се чусвам зле и съм исморен. И през цялто време ме боли глъвата. Искам отново да се върна на работа в пикарнъта и да не
пиша -ръбот- работни отчети по вече.

20 Март — Връштам се на работа в пикарнъта. Др Строс казал на Проф Немур че е по добре ако аз се върна на работа но аз още не
мога да кажа на никого за какво е била опирациата и аз трява да идвъм в лабораторната по 2 ч сяка вечер след рабта за мойте тестове и да
продлъжавам да пиша тия тъпи отчети. Те ше ми плашат сяка седмица като за пучасова работа щото тва било част от угворката когато те са
пулучили пърите от фундацята Уелбърг. Аз още не зная какво е тва нещо Уелбърг. Гца Киниън ми обиясни но аз пак не го расбрах. Тъй че
ако не стана умен защо те ми плаштат да пиша тия тъпи нешта. Ако те ми плаштат аз ше го правя. Но е много трудно да пишеш.
Аз се радвъм че се връштам на работа щото мойта работа в пикарнъта ми липсва и мойте приятели и наште забави там.
Др. Строс каза че аз трябва да държа една тетратка в моя жоб за нештата който си спомниям. И аз не тяба да правя работни отчети
секи ден ами само когато аз мисля за нешто или нещто спецялно става. Аз му казъх на него никога нищто спицялно не се случва на мене и
даже не изглежда че и този спецялен еспириминт ше стане. Той каза не се обескуръжвай Чарли защто трябва много време и то става бавно
и ти не можеш да го заблежиш веднъга. Той обиясни как е отнело много време с Алджърнън преди той да стане 3 пъти по умен от тва дето е
бил приди.
Ето защо Алджърнън ме бие прес цялто време в тва сътезние с лаберинта щото и той е имал тая опирация също. Той е спицялна мишка
и 1во то животно стояло умно толква дълго след опирацята. Аз не знаех че той е спицялна мишка.Тва прави нештата раслични. Аз сигруно
щях да нъправя тоя лаберинт по бързо от някоя обиновена мишка. Можби някой ден ше бия Алджърнън. Ау тва вече ше е нешто.Др Строс
каза че до сега Алджърнън исглежда тъй сякъш може да бъде умен за постяно и той каза тва е добър белек щото ние и двамта сме имали
иднаква опираця.

21 Март — Днес в пикарната много се забвлявъхме. Джо Карп каза ей гледъй къде Чарли е имал свойта опираця какво са напрвли те
зада сложът малко мозък на Чарли. Ас щях да му кажа дето те ше ме правят умен ама се сетих че Проф Немур каза не. После Франк Райли
каза квото и да си правил Чарли не ти е било лесно. Тва ме нъкара да се смея. Те са мойте прятели и те нъистина ме хъресвът.
Има много рабта за вършне. Те не са имъли някой да чисти мястото защото тва беше моя работа но те са намерили едно ново момче
Ърни да прави достафките дето аз винъги съм правил. Госп. Донър каза че е ришил дане го уфолнява за исвесно време за да ми даде
въсможост да почина и да не ръботя толкоз много. Аз му казъх аз съм добре и аз мога да правя мойте доставки и да чистя както винъги но
госп. Донър казва че ше задържим момчето.
Аз казах тогава аз кво ше правя. И гн Донър ме потупа по рамото и казва Чарли на колко си. Аз му казъх на 32 години и ше навърша 33
на следващия ми роджен ден. И от колко време си тук казва той. Аз му казъх че не знам. Той каза ти дойде тук преди седемнайсе години.
Твоя Чичо Херман бог да го прости беше най добрия ми прятел. Той те доведе тука и ме помоли да те уставя да работиш и да се грижа за
тебе най добре. И когато той умря 2 години по късно и твойта майка изкаше да те прати в прииута Уорън аз ги нъкаръх да те уставят да
ръботиш на вън. Седемнайсе години са тва Чарли и аз искам да знаеш че биснеса в пекарната не върви много добре но както винъги съм
казвал ти имаш работа тука до края на живота си. Тъй че не се тревожи че земам някой дето да земе твойто място. Никога няма да ти се
наложи да се връщаш в тоя прииут Уорън.
Ас не се тревожа само дето за кво му е Ърни да раснася поръчки и да ръботи тук когато аз винъги съм ръзнасял котиите добре. Той
казва момчето има нужда от пъри Чарли тъй че аз ше го задържа тук къто чирак да го науча да стане пекар. Ти можеш да му бъдеш асисент
и да му помагаш при ръснасянето когато той има нужда.
Аз никога преди не съм бил асисент. Ърни е много умен ама другите хора в пекарната не го хъресват толкова. Те сичките са ми добри
прятели и ние много се шигувъме и смееме тука.
По някога някой ше каже ей гледай Франк, или Джо или даже Джимпи. Той наистина го докара като Чарли Гордън тоя път. Не знам
защо те казват тва но те винъги се смеят и аз се смея също. Тая сутрин Джимпи той е главния пекар и той има болен крак и куца той
исползва мойто име когато крещеше на Ърни щото Ърни исгубил една торта за рожден ден. Той каза Ърни за бога правиш сичко да бъдеш
същински Чарли Гордън. Не зная защо той каза така. Аз никога не съм губил котии.
Аз пупитъх гн Донър дали аз мога да уча да бъда чирак пикар като Ърни. Аз му казъх че аз мога да се науча ако той ми дъде
въсможност.
Гн Донър ме погледна особено защото притполагам ас не говоря толкова много повечето време. И Франк ме чу и се расмя и се смя
докато гн Донър му каза да си зътваря устата и да ходи да се по грижи за пеща си. После гн Донър ми каза има много време за тва Чарли.
Работтата на пекаря е много важна и убъркана и ти не бива да се тревожиш за такива неща.
Иска ми се да можех да му кажа и на сички останали хора за моята истинска операциа. Иска ми се наистина вече да се получи тъй че
да стана умен като сички други.

24 Март — Проф Немур и Др Строс дойдоха в моята стая снощи да видят защо аз неходя в лабораторията както сме се расбрали. Аз им
казах че неискам вече да се състизавъм с Алджърнън. Проф Немур ми каза че за извесно време няма но тъй или инъче трябва да ходя. Той
ми донесе подарък само дето то не беше подарък ами само на заем. Той каза тва е учебна мъшина дето ръботи като тиливизор. Тя говори
прави къртини и аз трябва да го включвам преди да зъспя. Аз казах майтапиш се. Защо да трябва да включвъм тиливизор преди да зъспя. Но
Проф Немур каза ако аз искам да стана умен аз трябва да правя каквото той казва. Тъй че аз му казах аз не мисля че тъй или инъче ше стана
умен.
Тогава Др. Строс дойде и сложи ръката си на рамото ми и каза Чарли ти не знаеш това още но ти през цялото време ставаш по умен. Ти
няма да го зъбележиш за исвесно време както и не зъбелязвъш кък се движи голямата стрелка на чъсовника. Така стават промените в тебе.
Те стават толкоз бавно че ти не можеш да кажеш. Но ние можем да го прослидим от тесовете и от начина по който ти риъгиръш и говориш
и по твоите работни отчети. Той каза Чарли ти тябва да имаш вяра в нас и в себе си. Ние не можем да бъдем сигурни че ще е постояно но
ние сме сигурни че скоро ти ще се превърнеш в един много интилигентен млад мъж.
Аз казах окей и Проф Немур ми показа как да ръботя с тилифизора дето в същност не беше тилифизор. Аз го попитъх какво прави той.
Първо той исглеждаше расдразнен отново защото аз го молех да ми обясни и той каза че аз трява само да правя това дето той ми каза. Но
Др Строс каза че той трява да ми убясни защото аз съм зъпочнъл да питъм с основание. Аз не зная къкво значи товано Проф Немур
изглеждаше сякаш щеше да си отхапи усните. После той ми обясни много бавно че мъшината прави много нещта на моят мозък. Едно
нещто дето прави точно преди да зъспя е да ме учи нещта когато съм много сънлиф и малко слет като почна да зъспивъм аз още чувъм
говоренето даже и да не виждъм къртините по вече. Друго нещто е през нощта то се притполага че ме кара да имъм сънища и да помния
неща дето са се случили преди много време когато съм бил много малко дете.
Страшно е.
О да забравих. Аз попитъх Проф Немур кога ще мога отново да се върна в класа на гца Киниън в центъра за възрастни и той каза скоро
гца Киниън ще дойде в центъра за тестове на коледжа да ме учи спицялно. Аз се радвам на това. Аз несъм я виждал много след опециата а
тя е симпътична.

25 Март — Тоя луд тиливизор ме държа буден цяла нощ. Как мога да спя с нещо дето ми крещи идиотщини в ушите цяла нощ. И
смахнатите къртини. Ау. Аз не знам какво казва като съм буден тъй че как ще знам когато спя. Аз попитах Бърт за това и той каза всичко е
ОК. Той каза моя ум учи точно приди да заспя и това ще ми помогне когато гца Киниън започне мойте уроци в центърът за тестове.
Центърът за тестове не е болница за животни както аз мислех приди. То е лаборториа за наука. Аз не зная какво е наука освен дето аз ѝ
помагам с тоя еспериминт.
Както и да е аз незная за тоя теливизор. Мисля че е смахнато. Ако можеш да станеш умен когато ше заспивъш защо хорта ходят на
училище. Не мисля че от това ше излезе нещо. Някога аз гледах късното шоу и късното късно шоу по тиливизора през цялото време преди
да си легна но то никога не ме направи умен. Може би само някои филми те правят умен. Може и тия като състизанията.

26 Март — Как да ходя на работа през деня ако това нещо продължава да ме буди през нощта. По сред нощ аз се сабудих и не можах
отново да заспя защото то продлъжаваше да казва помния… помния… помния.
Тъй че аз мисля че аз си спомних нещто. Аз не помния точо но то беше за гца Киниън и училищито дето аз учех за четенето. И как аз
ходих там.
 Преди много време веднъж питах Джо Карп как той се е нъучил да чете и дали и аз мога да се нъуча също. Той се ръсмя както винъги
прави когато аз кажа нещо смешно и ми каза Чарли защо да си губиш времето те не могът да сложат мозъци където няма нищто. Но Фани
Бърдън ме чула и тя питъла нейният брътовчед който е кулежки студент в Бийкмън и тя ми каза за центъра за изостанали възрастни в
кулежа Бийкмън.
Тя нъписа името на една хартия и Франк се смя и каза гледъй да не станеш много убръзовън че да не говориш на твойте стари прятели.
И аз казах не се тревожи аз винъги ще пазя мойте стари прятели даже и ако аз мога да чета и пиша. Той сесмееше и Джо Карп сесмееше но
Джимпи влезе и им каза да се връщат да правят кифли. Те сички са ми добри прятели.
След работа аз вървях през шес присечки до училището и аз бях исплашен. Бях толкова щастлив че ще се науча да чета че си купих един
весник да го зема в къщи с мене и да го чита слет като се нъуча.
Когато утидох там то имаше един голям дълъг куридор с много хора. Аз се исплаших да не кажа нещто лошо на някого тъй че си
тръгнъх за в къщи. Но не знам защо ама се обърнах и отново влязох вътре.
Аз чакъх до като почти сички си тръгнаха освен някои хора дето минавъха по край един гулям чъсовник като тоя дето си го имъме в
пекарната и аз попитъх дамата дали мога да се науча да чета и пиша щото аз искъх да прочита сички нещта в весника и аз и го показах. Тва
беше гца Киниън ама аз тогава не знаех. Тя каза ако додеш утре и се запишеш аз ше почна да те уча как да четеш. Но ти трябва да расбереш
че ше мине много време може би години за да се научиш да четеш. Аз ѝ казах на нея че не съм знаял че отнема толкоз време но ас искъх да
се нъуча тъй или инъче щото много пъти съм си давъл вид. Изкъм да кажа че се приструвах пред хоръта че зная как да чета но то не е
истина и аз искъх да се нъуча.
Тя се ръкува с мене и каза радвам се да се запозная с вас госпин Гордън. Аз ше бъда вашта учителка. Мойто име е гца Киниън. Тъй че
ето тъй ас утидох да уча и тъй аз срещнах гца Киниън.
Мисленето и помненето е трудно и сега аз вече не спя толкоз добре вече. Тая теливизия е много силна.

27 Март — Сега когато аз почвам да сънувъм тия сънища и да помния Проф Немур казва че аз трябва да ходя на тирпивтични сеаси с
Др Строс. Той каза че тирпивтичните сеаси е когато ти е зле да говориш че да ти стане по добре. Аз му казъх че аз не се чусвам зле и аз през
целия ден много говоря тъй че защо да трябва аз да ходя на тирапия но той се расърди и каза тъй или инъче аз трябва да ходя.
Това дето е тирапя е че аз трябва да лягам на една кушетка и Др. Строс сяда на един стол до мене и аз говоря за сичко дето ми идва в
главата. Дълго време аз не казъх нищо щото аз не можех да измисля нищо да кажа. После му расказах за пекарната и нещата дето правят
там. Но е тъпо да ходя в къбинета му и да лягам на кушетката да говоря щото тъй или инъче аз го пиша в работните отчети и той може да го
прочете. Тъй че днес аз зех работният отчет с мене и му казах може би ти можеш просто да го прочетеш и аз да зема да си подремна на
кушетката. Много бях уморен щото тая теливизия ме държи буден цяла нощ но той каза не това не става така. Аз трябва да говоря. Тъй че аз
говорих но после тъй или инъче съм зъспал на кушетката — точно по средата.

28 Март — Имам главоболие. Не е от тая теливизия тоя път. Др Строс ми показа как да я държа тихо тъй че сега аз мога да спя.
Нищичко не чувъм. И пак не разбирам кво казва. Няколко пъти я пускъх отново сутринта да видя кво съм научил преди да зъспя и докъто
съм спал и аз даже не знам и думите. Може би да е и друг език или нещо тъкова. Но през повечето време звучи като амеркански. Ама говори
много бързо.
Аз пупитъх Др Строс каква полза да ставам умен на сън ако искам да съм умен когато съм буден. Той каза тва е едно и също и че аз
имам два мозъка. Имам ПОДСЪЗНАНИЕ и СЪЗНАНИЕ (така се пишат) и единия не казва на другия кво прави. Те даже не си и говорият. За
тва сънувъм. Ау. Винъги от както почна тая нощна тиливизия. Късното късно късно късно късно филмово шоу.
Аз зъбравих да питам Др Строс дали само аз или сички имат два такива мозъка.
(Аз току що погледнах в речника дето Др Строс ми го даде. ПОДСЪЗНАТЕЛНО, прил. Присъщо на менталните функции, но неизявено в
съзнанието; напр.: подсъзнателен конфликт или желания.) Има и още ама аз още не зная кво значи то. Тва не е много добър речник за тъпи
хора като мене.
Какато и да е глъвоболието е от купона. Джо Карп и Франк Райли ме поканиха да отида с тях след работа до бар Халоран да пийнеме.
Аз не обичам да пия уски но те казаха много ше се забавляваме. Добре се забавлявъх. Ние играхме игри като аз направих един танц върху
бара с един абажюр върху главата ми и сички се смяха.
После Джо Карп каза че аз трябва да покажа на момичетата как аз чистя толетната в пекарната и ми даде един пърцал. Аз им показах
и сички се смяха като им казах че гн Донър каза че съм най добрия ръсилен и момче за сичко дето той някога е имъл щото аз си харесвъм
работата и я правя добре и никога не зъкъснявам или не прупускъм някой ден освен за опирациата ми.
Аз казах Гца Киниън винъги ми е казвала Чарли бъди горд с работата която вършиш защото ти си вършиш добре работата.
Аз не помня как сфърши купона но те ме помолиха да ида зад ъгъла да видя дали вали и като се върнах там нямъше вече никого. Може
да са тръгнали да ме търсят. Аз ги търсих насякъде докато стана късно. Но се исгубих и се почуствах лошо сам дето съм се исгубил щото на
бас че Алджърнън може да мине тиа улици нагоре на долу сто пъти и пак няма да се исгуби като мене.
После аз не помня много добре но госжа Флин казва че един любесен полицаи ме е довел вкъщи.
Тая същата нощт аз сънувъх моята майка и баща само дето аз не можах да видя лицето и то беше цялото бяло и тя беше като в мъгла. Аз
плачех щото ние бяхме в голям магъзин и се бях исгубил и аз не можех да ги намеря и аз тичах нагоре и надолу по редиците около сичките
тия големи шандове в магъзина. После дойде един мъж и ме заведе в една голяма стая с пеики и ми даде захарно петле на клечка и ми каза
голиямо момче къто мене не трябва да плачи щото мойта майка и баща ше дойдат да ме намерят.
Както и да е тва е съня аз имам глъвоболие и голяма буца на глъвата и черни и сини петна насякъде. Джо Карп казва че може би съм се
похлъзнъл или ченгето да ми ги е направило. Аз не мисля че полицаите правят тъкива нещта. Но както и да е не мисля че вече ше пия уски
повече.

29 Март — Аз бих Алджърнън. Аз даже и не знаех че съм го бил докато Бърт Селдън не ми каза. После вторият път изгубих щото
толкова се разфълнувах. Трябва да поумниявам че да бия една умна мишка като Алджърнън. Ама не се чусвам по умен. Аз исках да се
састезаваме повече но Бърт каза тва е достатъчно за един ден. Той ми даде да подържа Алджърнън за мъничко. Алджърнън е симпътична
мишка. Мека като коприна. Той мига и като си отвори очите те са черни и розови по крайщата.
 Аз попитах мога ли аз да го нахраня щото аз се почуствах зле че го бих и аз исках да бъда любезен и да станем приятели. Бърт каза
няма проблем. Той бил първото от сички животни да остане умен толкоз дълго и той каза че Алджърнън е толкоз умен че може да реши
задача с ключ дето се сменя секи път когато той ходи да яде тъй че той трябва да учи нещо ново че да си получи храната. Тва ме направи
тъжен щото ако той не може да учи той няма да може да яде и ше бъде гладен.
Не мисля че е чесно да те карат да минеш тест че да ядеш. Как ше се чусва Бърт ако трябва да зема тест секи пък когато иска да яде. Аз
мисля че ше стана приятел с Алджърнън.
Сега се сетих. Др Строс каза че аз трябва да зъписвъм сички мои сънища и нещата дето си ги мисля тъй че когато аз дойда в неговия
кабинет да мога да му ги разкажа. Аз му казъх аз не зная как да мисля още но той каза че той има предвид повече неща като тва дето съм го
писъл за мойта майка и татко и за когато зъпочнах училище при гца Киниън или сичко което се е случило преди операцията е мислене и аз
го записах в моя работен отчет.
Не знаех че аз мисля и помня. Може би това значи че нещо става с мене. Аз не се чусвам различен но съм толкоз развалнуван че не
мога да спя.
Др Строс ми даде някакви розови хапчета дето да ме накарат да спя добре. Той казва че аз трябва много да спя щото тогава точно
повечето от промените стават в моя мозък. Трябва да е верно защото чичо Херман някога спеше в нашата къща през цялото време когато аз
не бях на работа на стария диван в госната. Той беше дебел и за него беше трудно да си намери работа щото някога той боядисваше къщите
на хората и много бавно се искачваше и слизаше по стълпата.
Когато аз веднъж казах на моята майка че искам да съм бояжия като чичо Херман мойта сеста Норма каза да Чарли ше бъде художника
на семейството. И татко ѝ одари лицето и ѝ каза по дяволите не се дръж толкоз гадно с твоят брат. Аз не зная кво е тва художник но ако
Норма получи шамар че го е казала аз притполагам че не е нещо добро. Аз винъги се чусвах зле когато Норма я биеха за дето е била гадна с
мене. Когато стана умен ше ида да я видя.

30 Март — Днез след работа гца Киниън дойде до училишната стая близо до лабраторията. Тя исглежда се зарадва да ме види ама
беше нервна. Изглеждаше по млада от колкото я помнех. Аз и казах че много се упитвам да бъда умен. Тя каза аз ти имам доверие Чарли
както се бореше толкова да четеш и пишеш по добре от сички други. Аз знам че ти можеш да го направиш. В най лошя случай ти ше го
имаш за малко и ти правиш нещто за други исостанали хора.
Ние почнахме да четем една много трудна книга. Аз никога не съм чел толкоз трудна книга преди. Тя се казва Робинзон Крузо за един
мъж дето остава на пус остроф. Той е умен и исмисля сякакви неща тъй че да може да си има къща и храна и е добър плувец. Само дето на
мене ми е мъчно за него щото той е съвсем сам и няма прятели. Но аз мисля че на тоя осров трябва да има още някой щото има една негова
картина с своя смешен чадър да гледа към стъпки от крака. Аз се надявам той да си намери прятел и да не е толкоз сам.

31 Март — Гца Киниън ме учи как да пиша по добре. Тя казва гледай една дума и затвори очите си и я кажи отново и отново пак до
като я запомниш. Много проблеми ми създава хвърлям дето я казваш ФЪРЛЯМ и изглежда и различен дето ги казваш ИСГЛЕЖДА и
РЪЗЛИЧЕН. Аз тъй ги пишех приди да почна да по умнявам. Аз съм убъркан но гца Киниън казва не се тривожи от правописът не се очаква
да има смисъл.
Работен отчет 9
1 Април — Всички в пекарната дойдоха да ме видят днес където аз започнах мойта нова работа да работя на бъркачкъта за тесто. Случи
се ето кво. Оливър дето работи на бъркачкъта напусна вчера. Преди аз му помагах преди да му донеса човалите с брашно да ги сложи в
бъркачката. Както и да е аз не знаех че съм знаел как да работя на бъркачкъта. То е много трудно и Оливър е ходил на училище за пекари за
една година преди да може да се научи как да бъде асисент пекар.
Но Джо Карп той ми е приятел той каза Чарли защо не земеш работта на Оливър. Всички на -еташа- етажа се насъбраха и те се
смееха и Франк Райли каза да Чарли ти си бил тука -достатач- достатъчно дълго време. Давай. Джимпи го няма нъоколо и той няма да
знае че си опитвал. Аз бях уплашен щото Джимпи е главният пекар и той ми е казал никога да не доближавам бъркачката защото ше се
нараня. Всички казваха направи го освен Фани Бирден която каза престанете защо не оставите намира бедния човек.
Франк Райли каза млъкни Фани днес е Първи април и ако Чарли работи на бъркачката така ше я оправи че сички ше имаме свободен
ден. Аз казах аз не мога да оправя машината но мога да я пусна щото съм гледал Оливър откакто съм се върнал.
Аз пуснах бъркачкъта и сички бяха изненадани особенно Франк Райли. Фани Бирден се расвълнува щото тя каза че на Оливър му
трябвали 2 години да се научи как да меси тестото правилно и той е ходил в училище за пекари. Берни Бейт който помага на машината каза
че аз съм го направил по бързо от Оливър и по добре. Никой не се зъсмя. Когато Джимпи се върна и Фани му каза той ми се разсърди дето
съм работил на бъркачката.
Но тя каза гледай го да видиш как той го прави. Те го будалкаха заради Първи април но вместо тва той тях ги избудалка. Джимпи ме
гледаше и аз знаех че той ми се сърди щото той не обича когато хората не правят квото той им каже също като Проф Немур. Но той видя как
аз пуснах бъркачката и той се почеса по главата и каза гледам и не мога да повярвам. После той повика гн Донър и ми каза пак да я пусна
тъй че гн Донър да може да види.
Аз бях уплашен че той ше ми се расърди и ше ми крешти тъй че след като сфърших аз казах мога ли аз да се върна при мойта работа
сега. Аз трябва да измета пред пекарната и зад тезгяха. Гн Донър ме погледна страно за дълго време. После той каза тва трябва да е няква
първоъприлска шега дето момчетата са ми я скроили. Ама че номер.
Джимпи каза и аз тва си помислих майтап някъв трябва да е. Той закуца около машината и той каза на гн Донър аз не разбирам също
но Чарли знае как да се справя с нея и трябва да призная че върши по добра работа от Оливър.
Всички се струпаха и почнаха да говорят и аз се изплаших щото те сички ме гледаха страно и те бяха расфълнувани. Франк каза аз ти
казах тука напоследък става нещо страно с Чарли. И Джо Карп каза ъхъ знам кво имаш в предвид. Гн Донър испрати всички обратно
наработа и той ме зе отпред пред магазина с себе си.
Той каза Чарли аз не зная как го направи но изглежда така сякаш ти най после си научил нещо. Аз искам ти да внимаваш и да правиш
най доброто дето можеш да го правиш. Ти получаваш нова работа и 5 долара повишение.
Аз казах аз не искам нова работа щото аз обичам да чистя и мета и да разнасям и да правя неща за мойте приятели но гн Донър каза
остави ги ти твойте приятели трябваш ми за тая работа. Не ми пука много за човек, дето не се интерисува от напредъка.
Аз казах кво значи напредък. Той се почеса по главата и ме погледна през очилата си. Остави сега тва Чарли. От сега на татък ти ше
работиш на тая бъркачка. Тва е напредък.
Тъй че сега вместо да разнасям пъкети и да мия тоалетните и да хвърлям боклука. Аз съм новия бъркач. Тва е напредък. Утре ше кажа
на гца Киниън. Аз мисля че тя ше се зарадва но аз не зная защо Франк и Джо са бесни. Аз попитах Фани и тя каза остави ги тия глупаци.
Това е Първи април и шегата им се обърна срещу тях и ги направи глупаци вместо тебе.
Аз попитах Джо да ми каже ква е била шегата дето се е обърнала и той каза да се хвърля в езерото. Претполагам че са ми сърдити щото
пуснах машината и те пак не получиха свободен ден както те мислиха. Дали тва значи че ставам по умен.

3 Април — Свърших Робинзон Крузо. Искам да открия повече от това дето му се е случило но гца Киниън казва това дето е тука е
всичко. ЗАЩО.

4 Април — гца Киниън казва че уча бързо. Тя прочете някои от мойте работни отчети и тя ме погледна малко страно. Тя казва че аз съм
чудесен човек и аз ше им покажа на сичките тях. Аз я попитах защо. Тя каза няма значение но че аз не бива да се чувствам зле ако открия че
всички не са толкоз добри както си мисля. Тя казва за човек на когото Бог е дал толкова малко като на тебе правиш повече от повечето хора
дето никога даже не си използват мозъците. Аз казах че всичките ми приятели са умни хора и те са добри. Те ме харесват и те никога не
правят нещо дето да не е добро. После и стана нещо на окото и тя трябваше да изтича до дамската тоалетна.
Докато аз седях в учебната стая и я чаках аз се чудех за тва дето гца Киниън е прекрасна дама също като майка ми някога. Аз мисля че
си спомних как моята майка ми казваше да съм добър и винаги приятел с хората. Но тя казваше винаги бъди внимателен защото някои хора
не разбират и те могат да си помислят че ти се опитваш да направиш беля.
Тва ме накара да си спомня когато мама трябваше да замине и ме остави да стоя в къщата на госпжа Лерой дето ни е съседка. Мама
отиде в болница. Тати каза тя не е болна или нещо тъкова ами е отишла да ми донесе едно бебе братче или сестриче. (Аз така и не зная как
те го правят) аз им казах че аз искам едно бебе братче да си играя с него и аз не зная защо вместо тва те ми донесоха едно сестриче ама тя
беше хубава като кукла. Само дето плачеше през цялото време.
Аз никога не съм ѝ правил нищо или нещо тъкова.
Те я сложиха в едно детско криватче в тяхната стая и веднъж аз чух тати да казва не се тревожи Чарли няма да ѝ направи нищо.
Тя беше като купчина цялата розово и пищеше понякога че аз не можех да заспя. И когато заспях тя ме будеше посред нощта. Един път
когато те бяха в кухнята и аз бях в мойто легло тя плачеше. Аз станах да я зема и да я пудържа да я успокоя като майка ми. Но после мама
влезе и се разкрищя и ми я зе. И тя ме удари толкоз силно че аз паднах на леглото.
После тя почна да крещи. Да не си я докоснал повече. Ще ѝ направиш нещо. Тя е бебе. Нямаш работа да я пипаш. Аз тогава не го знаех
ама претполагам че сега зная че тя е мислела че аз ше нараня бебето защото аз бях много тъп че да разбирам какво правя. Сега тва ме кара
да се чувствам зле щото аз никога не бих направил нещо на едно бебе.
Когато отида в кабинета на Др Строс ше трябва да му разкажа за това.
 6 Април — Днес, аз научих, запетаята, това е, една, запетая (,) една точка, с, опашка, гца Киниън, казва то е, важно, защото, то прави
писането, по добро, тя казва, някой, може да загуби, много, пари, ако една запетая, не е, на правилното, място, аз имам, малко пари, дето аз,
спестих от, мойта работа, и които, фондацията, ми плаща, но не, много и, аз не, виждам как, една запетая, те пази, от тва, да не ги загубиш,
Но, казва тя, всички, използват запетаи, тъй че, и аз, ще ги, използвам,,,,

7 Април — Използвал съм запетаята погрешно. Тва е пунктуация. Гца Киниън ми каза да търся погрешните думи в речника за да ги
науча да ги пиша. Аз казах каква е разликата ако ти тъй или иначе можеш да го прочетеш. Тя каза тва е част от твойто обучение тъй че от
тук на татък аз ше търся всичките думи, за които не см сигурен как да ги пиша. Това ми отнема много време да пиша по тоя начин но аз
мисля че аз помня се повече и повече.
Както и да е, така научих думата пунктуация правилно. Тъй я пише в речника. Гца Киниън казва че и точката е пунктуация и че има
още много други знаци които трябва да науча. Аз ѝ казах че аз мислех че тя има пред вид че всички точки трябва да имат опашки и да се
казват запетаи. Но тя каза не.
Тя каза; Ти, трябва. ?да-ги! смесиш: Тя ми? показа„ как, да-ги! смесвам; и сега! аз мога. да смесвам (всички? видове пунктуация- в,
мойто. писане! Има“ много, правила; да уча? но. аз’’ ги по’бирам в мойта глава:
Едно нещо? Аз, обичам: за, Скъпа Гце Киниън: (тъй, ли? се пише; в някое бизнес, писмо (ако изобщо някога отида! в бизнеса?) е че,
тя: винаги; ми’ дава обяснение’’ когато-питам. Тя е ген’йй! Аз бих искал? да бъда умен-като-нея;
Пунктуацията, е? забавна!

8 Април — Ама че съм глупак! Даже не съм разбрал какво ми е говорила. Снощи прочетох учебника по граматика и там цялата работа е
обяснена. После видях че е същото както г-ца Киниън се опитваше да ми каже, ама аз не съм разбрал. Аз станах през ноща и изведнъж
всичко ми се изясни.
Гца Киниън каза, че телевизията, ако е включена точно преди да заспя и през нощта, помага. Тя каза, че съм достигнал плато. Това е
като плосък връх на някой хълм.
След като разбрах как работи пунктуацията, аз изчетох отново моите стари работни отчети от началото. Ама че правопис и
пунктуация! Аз казах на г-ца Киниън, че трябва пак да мина всички страници и да поправя всички грешки, но тя каза: „Не, Чарли,
професор Немур ги иска така, както са. За това, след като ги фотокопира, ти позволи да ги задържиш, за да видиш собствения си напредък.
Бързо се развиваш, Чарли“.
Това ме накара да се почувствам добре. След урока аз слязох и си играх с Алджърнън. Ние вече не се състезаваме.

10 Април — Зле ми е. Не че имам нужда от лекар, но вътре в гърдите си чувствам като че ли са празни, сякаш са продупчени или имам
киселини в стомаха едновременно.
Не ми се искаше да пиша за това, но предполагам, че трябва защото е важно. Днес е първият ден, когато нарочно не отидох на работа.
Снощи Джо Карп и Франк Райли ме поканиха на купон. Там имаше много момичета и Джимпи беше там, а също и Ърни. Аз си
спомням колко зле се чувствах последния път, когато пих прекалено много, тъй че казах на Джо, че не искам да пия изобщо. Той ми даде
обикновена кока-кола. Тя имаше странен вкус, но аз мислех че е заради лошия вкус в устата ми.
Известно време много се забавлявахме.
— Танцувай с Елън — каза Джо. — Тя ще те научи на стъпките. — После той и намигна сякаш му беше влязло нещо в окото.
Тя каза:
— Защо не го оставиш?
Той ме тупна по гърба.
— Това е Чарли Гордън, мойто приятелче и другарче! Той е необикновено момче — повишен е да работи на бъркачката за тесто. Моля
те единствено да танцуваш с него и да го забавляваш. Какво лошо има?
Той ме побутна към нея и тя почна да танцува с мене. Аз паднах три пъти, но не можех да разбера защо, понеже никой друг не
танцуваше, освен Елън и мене. И през цялото време се препъвах, защото някакъв крак винаги ми се пречкаше.
Те всички се бяха подредили в кръг, гледаха ни и се смееха на това как правехме стъпките. Смееха се по-силно всеки път, когато
паднех, и аз се смеех, защото то беше много смешно. Но последния път, когато стана, не се смях. Вдигнахсе, но Джо отново ме събори.
После видях лицето на Джо и това ме накара да почувствам стомаха си странно.
— Голяма скица — каза едно момиче. Всички се смееха.
— О, прав беше Франк. — Елън се задави. — Той си е цяло шоу. — После каза: — Ето, Чарли, вземи един плод. — Тя ми подаде
ябълка, но когато се опитах да отхапя от нея, тя беше фалшива.
После Франк почна да се смее:
— Нали ти казах, че ше я изяде. Мойш ли си пристави някой да е толкоз тъп, че да яде плод от восък?
Джо каза:
— Не съм се смял толкоз, откакто го изпратихме зад ъгъла да види дали вали оная вечер, когато го разкарахме от Халоран.
Тогава аз видях една картина, която изплува в моя мозък, когато бях дете. Децата от улицата ме оставяха да играя с тях на криеница и
аз жумях. След като преброях до десет на пръсти, аз тръгвах да търся другите. Продължавах да ги търся, докато станеше студено и тъмно и
трябваше да се прибирам вкъщи.
Но аз никога не ги намирах и никога не знаех защо.
Това, дето Франк го каза, ми напомни. Беше същото, дето се случи в кръчмата на Халоран. И Джо и останалите го правеха. Присмиваха
ми се. И децата дето играеха на криеница ми крояха номера и също ми се присмиваха.
Лицата на хората на купона се размазаха. Всички гледаха надолу и ми се присмиваха.
— Гледай го! Лицето му е червено.
— Той се изчерви. Чарли се изчерви.
— Ей, Елън, какво направи с Чарли? Никога не съм го виждал да се държи така.
 — Ау, Елън, ама ти наистина го изработи.
Аз не знаех какво да правя или накъде да се обърна. Това дето тя се притискаше до мене, ме накара да се чувствам особено. Всички ми
се смееха и изведнъж аз се почувствах като гол. Исках да се скрия, за да не видят. Избягах от апартамента. Това беше голяма сграда с много
апартаменти и аз не можах да намеря къде е стълбището. Съвсем забравих за асансьора. После, след това, намерих стълбите и избягах на
улицата и дълго вървях, преди да се кача в стаята си. Никога досега не съм знаел, че на Джо, Франк и другите им е харесвало да съм около
тях, само да ми се присмиват.
Сега вече зная какво са искали да кажат с това „да го докараш като Чарли Гордън“.
Срамувам се.
И още нещо. Сънувах това момиче Елън, че танцува и се притиска към мене и когато се събудих, чаршафите бяха влажни и изцапани.

13 Април — Още не съм се върнал на работа в пекарната. Казах на г-жа Флин, моята хазяйка, да се обади и да каже на г-н Донър че съм
болен. Г-жа Флин ме гледа напоследък така, сякаш се страхува от мене.
Мисля, че е добре, дето открих как всички ми се смеят. Много мислих за това. То е, защото съм толкова тъп и даже и не разбирам,
когато правя нещо тъпо. Хората мислят, че е смешно, когато някой глупав човек не може да прави нещата като тях.
Както и да е, сега вече зная, че всеки ден ставам малко по-умен. Зная пунктуацията и мога да пиша добре. Харесва ми да търся всички
трудни думи в речника и ги помня. Опитвам се да пиша тези работни отчети много внимателно, но това е трудна работа. Аз вече чета много
и г-ца Киниън казва, че чета много бързо. И аз дори разбирам повечето от нещата, за които чета, и те остават в мозъка ми. Понякога мога да
затворя очи и да мисля за някоя страница и да си я припомням като картина.
Но и други неща също си припомням. Понякога затварям очи и виждам една ясна картина. Като тази сутрин. Точно след като се
събудих, аз останах да лежа в леглото с отворени очи. То е също като голяма дупка, разтворена в стените на мозъка ми, през която мога да
премина. Мисля, че много назад… Преди много време, когато почнах да работя в пекарната на Донър. Виждам улицата, където е пекарната.
Неясно е отначало, после става накъсано, но някои неща са толкова истински, сякаш са тук пред мен, а други остават замъглени и аз не съм
сигурен…

Един дребен старец кара въглища в детска количка, миризма на печени кестени, сняг по земята. Едно момче, мършаво, с широко
отворени очи и объркан израз на лицето вдига поглед към надписа на магазина. Какво пише там? Буквите са така неясни, че нямат смисъл.
Сега вече зная, че там пише ПЕКАРНА НА ДОНЪР, но когато се връщам назад в спомените си към табелата, аз не мога да прочета думите
през неговия поглед. Всички надписи са лишени от смисъл. Мисля, че това момче със смутено лице съм аз.
Ярки неонови светлини. Коледни елхи и амбулантни търговци по тротоара. Хора с палта с вдигнати яки и шалове около вратовете. Но
той е без ръкавици. Ръцете му замръзват и той оставя на земята тежък куп кафяви книжни пликове. Спира, за да погледа малките
механични играчки. Амбулантният търговец ги навива. Мечката прави кълбо, кучето скача, тюленът върти топка на носа си. Кълбо,
подскок, завъртане. Ако всички тези играчки бяха негови, той щеше да бъде най-щастливият човек на света.
Иска му се да помоли търговеца с червено лице и кафяви памучни ръкавици със скъсани пръсти да подържи мечката за малко, но се
страхува. Вдига вързопа книжни пликове на рамото си. Мършав е, но е силен. Дълги години вече върши черна работа.
— Чарли! Чарли!… Дебелоглавия Чарли!
Деца го заобикалят, смеят се и го дразнят. Като малки кученца, които искат да го захапят за краката. Чарли им се усмихва. Ще му се да
остави долу вързопа и да поиграе с тях, но едва си е помислил за това и кожата на гърба му настръхва. Той усеща нещата, които по-
възрастните момчета хвърлят по него.
Наближава пекарната и вижда други момчета пред вратата в тъмния коридор.
— Ей, глейте, тва е Чарли!
— Ей, Чарли, кво търсиш тука? Искаш ли да поиграем на зарове?
— Ела тука. Не се бой.
Но при вратата има нещо — тъмният коридор и този смях, от който кожата му отново настръхва. Той се опитва да разбере какво е то,
но помни единствено изпражненията и урината, размазани по дрехите му, и крясъците на чичо Херман, когато се прибере вкъщи, целият
покрит с нечистотии, и как чичо Херман тича навън с чук в ръка да търси кой му е направил това. Чарли отстъпва назад, иска да се
измъкне от момчетата, които се заливат от смях в коридора и изпуска вързопа. После отново го грабва и хуква към пекарната.
— Къде беше досега, Чарли? — крещи Джимпи от задния вход на пекарната.
Чарли се прокрадва през летящите врати към дъното на пекарната и оставя вързопа на една дъска. Обляга се на стената и пъха ръце
дълбоко в джобовете си. Иска му се връвта с шарените мъниста да беше с него сега.
Харесва му отново тук, в пекарната, с побелелия от брашно под, по-бял от покритите със сажди стени и от тавана. Дебелите подметки
на обувките му са покрити с бяла кора, бяло има и по шевовете на дрехите и по миглите му, и под ноктите, и по напуканата грапава кожа на
ръцете му.
Тук той си почива. Клечи, опрял гръб на стената, с килната над очите козирка на бейзболната шапка. Обича миризмата на брашно, на
сладко тесто, на печен хляб, кексове и кифли. Пещта пращи и на него му се доспива.
Сладко… топло… сънливо…
Изведнъж пада, удря главата си в стената, целият се сгърчва. И някой го е сритал в краката.

Това е всичко, което си спомням. Виждам го съвсем ясно, но не зная защо се е случило. Също като преди, когато ходех на кино. Първия
път никога не разбирах, защото всичко ставаше много бързо, но като гледах филма три или четири пъти, започвах да разбирам какво казват.
Трябва да попитам д-р Строс.

14 Април — Д-р Строс казва, че е важно да продължавам да си припомням неща като това вчера и да ги записвам. После, когато отида
в кабинета му ще можем да говорим за тях.
Д-р Строс е психиатър и неврохирург. Не знаех това. Мислех, че е обикновен лекар. Но когато тази сутрин отидох в кабинета му, той
ми каза колко е важно да научавам неща за себе си, за да мога да разбера проблемите си. Аз му казах, че нямам проблеми.
Той се засмя, после стана от стола си и отиде до прозореца.
— Колкото по-интелигентен ставаш, Чарли, толкова повече проблеми ще имаш. Интелектуалното ти развитие ще изпревари
емоционалното. И мисля, че с напредъка си ще откриеш, че има много неща, за които би желал да поговориш с мен. Искам само да
запомниш, че това е мястото, където можеш да дойдеш, когато имаш нужда от помощ.
Аз пак не зная защо е всичко това, но той каза, че дори и да не разбирам сънищата или спомените си, или защо се появяват, след време,
в бъдеще, те всички ще се свържат и аз ще науча повече за себе си. Той каза, че е важно да открия какво казват всички онези хора от
спомените ми. Всичко за мен, когато бях момче, и че трябва да си спомня какво се е случило.
Преди не знаех за тези неща. Сякаш ако стана достатъчно интелигентен, ще разбера всички думи в мозъка ми, и ще узная всичко за
онези момчета, дето стояха в коридора, и за моя чичо Херман, и за родителите ми. Но той искаше да каже, че тогава съм щял да се
почувствам зле заради всичко това и че съм можел да получа умствено разстройство.
Тъй че сега трябва два пъти седмично да ходя в кабинета му и да разговарям за нещата, които ме безпокоят. Ние просто седим там и аз
говоря, а д-р Строс слуша. Това се казва терапия и се предполага, че като говоря за нещата, ще се почувствам по-добре. Аз му казах, че
жените са едно от нещата, които ме безпокоят. Като танцуването с онова момиче Елън, което толкова ме развълнува. Тъй че ние говорихме
за това и аз имах особено чувство, докато говорех. Беше ми студено, а се потях. Главата ми бръмчеше и мислех, че ще повърна. Може би
защото винаги съм мислел, че е мръсно и лошо да говоря за това. Но д-р Строс каза, че това, което ми се е случило след купона, е било
полюция и е нещо естествено, което се случва на момчетата.
Тъй че дори и да ставам по-интелигентен и да уча много нови неща, той мисли, че по отношение на жените аз все още съм момче. Това
ме притеснява, но аз ще открия всичко за своя живот.

15 Април — Тези дни чета много и почти всичко остава в паметта ми. Освен история, география и аритметика, г-ца Киниън казва, че
трябва да започна да уча чужди езици. Професор Немур ми даде още касети, които да пускам, докато спя. Все още не зная как работят
съзнанието и подсъзнанието, но д-р Строс казва, че е рано да се притеснявам. Накара ме да обещая, че когато след някоя и друга седмица
започна да уча предмети от програмата на колежа, няма да чета книги по психология, докато той не ми позволи. Казва, че това би ме
объркало и би ме накарало да мисля за теориите в психологията, вместо за собствените си идеи и чувства. Но няма нищо против да чета
романи. Тази седмица прочетох „Великият Гетсби“, „Американска трагедия“ и „Погледни към дома, ангеле“2. Никога не съм знаел, че има
мъже и жени, които вършат такива неща.

16 Април — Днес се чувствам доста по-добре, но все още ме е яд, че през цялото време хората са ми се присмивали и подигравали.
Когато стана интелигентен, както професор Немур казва, с два пъти по-висок I.Q. от моя, който е 70, тогава може би хората ще ме харесват
и ще бъдат мои приятели.
Както и да е, не съм сигурен какво означава I.Q. Професор Немур казва, че това е нещо, което показва колко си интелигентен — като
везната в дрогерията, която отчита теглото. Но д-р Строс проведе дълъг спор с него и каза, че I.Q. изобщо не измерва интелигентността.
Той каза, че I.Q. показва с каква интелигентност можеш да се сдобиеш, също като цифрите от външната страна на мензурата. Човек все пак
трябва да напълни чашата с нещо.
Когато попитах Бърт Селдън, който ми дава тестове за интелигентност и работи с Алджърнън, той каза, че някои хора ще кажат, че и
двамата грешат и според нещата, които е прочел напоследък, I.Q. измерва най-различни неща, включително някои от нещата, които вече си
научил, и всъщност не е толкова добър начин за измерване на интелигентността.
Тъй че аз още не зная какво е I.Q. Всеки казва нещо различно. Моят сега е около сто и скоро ще бъде над сто и петдесет, но те все още
трябва да ми наливат в главата. Нищо не казвам, но не разбирам, като не знаят какво е или къде е — как знаят колко от него притежаваш.
Професор Немур казва, че вдругиден трябва да мина теста „Роршах“. Чудя се какво ли е това.

17 Април — Снощи сънувах кошмар и тази сутрин, след като се събудих, правих някои свободни асоциации, както д-р Строс ми каза да
правя, когато си спомня сънищата. Мисля за съня и просто оставям мозъка ми да блуждае, докато други мисли нахлуят в мен. Продължавам
да правя това, докато мозъкът ми се изпразни. Д-р Строс казва, че съм стигнал точката, в която подсъзнанието ми се опитва да попречи на
съзнанието да си спомня. Това е стена между настоящето и миналото. Понякога стената стои дълго, но понякога пада и аз си спомням
какво има зад нея.
Като тази сутрин.
Сънувах, че г-ца Киниън чете работните ми отчети. В съня аз седя и се опитвам да пиша, но вече не мога да чета и да пиша. Всичко
съм забравил. Плаша се и моля Джимпи от пекарната да пише вместо мен. Но когато г-ца Киниън прочита отчета, тя се сърди и къса
страниците, защото в тях има мръсни думи.
Когато се прибирам вкъщи професор Немур и д-р Строс ме чакат и ме бият заради мръсните думи в работния отчет. Когато си тръгват,
аз вземам скъсаните страници, но те се превръщат в пъстри картички за деня на Св. Валентин, изцапани с кръв.
Това беше ужасен сън, но аз станах от леглото и го записах целия и после започнах да асоциирам свободно.
Пекарна… печене… пещта… някой ме рита… падам… целият в кръв… пиша… голям молив върху червена валентинка… малко златно
сърце… медальон… верижка… всичко покрито с кръв… и той ми се смее…
Верижката е от медальона… върти се… слънчевите отблясъци ме заслепяват. Аз обичам да гледам как се върти… аз гледам
верижката… цялата, събрана на куп, после се извива и се завърта… и едно малко момиче гледа към мен.
Казва се г-ца Кин… искам да кажа Хариет.
— Хариет… Хариет… Всички обичаме Хариет.
И после нищо. Отново празнота.
Г-ца Киниън чете работния ми отчет през рамото ми. После сме в центъра за възрастни с изостанало развитие и тя чете през рамото
ми, докато аз пиша -сачине- съчинения.
Училището става училище №13 и аз съм на единайсет години. И г-ца Киниън също е на единайсет години. Тя е малко момиче с
трапчинки на бузите и дълги къдрици. Казва се Хариет. Ние всички сме влюбени в Хариет. Денят на Св. Валентин.
Спомням си…

Спомням си какво стана в училище №13 и защо трябваше да ме изпратят в училище №222. Заради Хариет беше.
Виждам Чарли — на единайсет години. Има малък, златист медальон, който веднъж намери на улицата. Няма верижка, но той го е
завързал на една връв и обича да я усуква и после да гледа как се размотава, как се върти и праща слънчеви отблясъци в очите му.
Понякога, когато децата играят на топка, те го оставят да стои в средата и той се опитва да хване топката, преди някой от тях да я е
уловил. Той обича да е в средата, макар че никога не улавя топката. Веднъж, когато Хайми Рот случайно я изпусна и той я вдигна, не му
позволиха да я хвърли, и отново трябваше да отиде в средата.
Когато Хариет минава, момчетата спират да играят и я гледат. Всички момчета са влюбени в Хариет. Когато поклати глава, къдриците
ѝ подскачат нагоре-надолу. Има трапчинки на бузите. Чарли не знае защо вдигат толкова шум за едно момиче и защо винаги искат да
говорят с нея (той би предпочел да играе на топка, на сляпа баба или да рита консервена кутия, а не да говори с някакво момиче), но
всички момчета са влюбени в Хариет, тъй че и той накрая се влюбва в нея.
Тя никога не го дразни като другите деца и той прави номера за нея. Ходи по чиновете, когато учителят го няма. Хвърля гуми през
прозореца и драска по черната дъска и стените. И Хариет винаги пищи от удоволствие и се смее.
— О, вижте Чарли! Не е ли смешен? О, не е ли глупав?
Денят на Св. Валентин е и момчетата говорят за валентинките, които ще дадат на Хариет.
— И аз ще дам една валендимка на Хариет — казва и Чарли.
Те се смеят.
— Ти пък откъде ше намериш валендимка? — пота го Бари.
— Ше и намеря някоя хубава. Ше видите.
Но той няма пари за валентинка, затова решава да ѝ даде своя медальон. Той е с форма на сърце, също като валентинките на витрините
на магазините. Оная вечер той взема лъскава хартия от чекмеджето на майка си и доста време се мъчи, докато успее да я сгъне и завърже с
червена панделка. После, на следващия ден, по време на обедното междучасие го отнася на Хайми Рот, за да надпише пакетчето вместо
него.
Той казва на Хайми да напише: „Скъпа Хариет, аз мисля, че ти си най-хубавото момиче на света. Аз много те харесвам и те обичам. Аз
искам ти да бъдеш мойта валендимка. Твой приятел, Чарли Гордън“.
Хайми пише много внимателно с големи букви върху хартията, като през цялото време се смее и казва на Чарли:
— Ау, от тва очите ѝ ше изфръкнат! Чакай само да го види.
Чарли е изплашен, но иска да даде на Хариет този медальон, затова я проследява до вкъщи след училище и чака, докато тя се прибере.
После се промъква в коридора и закача пакетчето от вътрешната страна на топката на вратата. Натиска звънеца два пъти и побягва през
улицата, за да се скрие зад дървото.
Хариет слиза и се оглежда, за да види кой е позвънил на вратата. После забелязва пакетчето. Взема го и се качва нагоре по стълбите.
Чарли се връща вкъщи от училище и яде бой, задето е взел хартия и панделка от чекмеджето на майка си, без да я пита. Но на него не му
пука. Утре Хариет ще носи медальона и ще каже на всички момчета, че той ѝ го е дал. Ше видят те!
На следващия ден той тича по целия път до училище, но е много рано. Хариет още я няма и той е развълнуван.
Но когато Хариет пристига, тя дори не го поглежда. И не носи медальона. Изглежда обидена.
Той прави всякакви неща, когато г-жа Янсън не гледа. Показва смешни физиономии. Смее се високо. Става от мястото си и люлее
задника си наляво-надясно. Даже замеря Харолд с тебешир. Но Хариет дори и не поглежда към него. Може би го е забравила и утре ще си
го сложи. Тя пресича коридора, но когато той се доближава, за да я попита, го подминава, без да каже и дума.
Долу на двора по-големите и братя го причакват.
Гюс го блъска.
— Ти, малко копеле, ти ли написа оная мръсна бележка на сестра ми?
Чарли казва, че не е писал мръсни бележки.
— Само ѝ дадох валендимка.
Оскар, който играеше във футболния отбор преди да завърши гимназия, сграбчва Чарли за ризата и две копчета отхвърчават.
— Стой надалеч от малката ми сестра, изрод такъв! Тъй или иначе, мястото ти не е в това училище.
Той блъска Чарли към Гюс, който го хваща за гърлото. Чарли е изплашен и се разплаква.
Тогава те започват да го бият. Оскар го удря в носа, а Гюс го събаря на земята и го рита. После и двамата го ритат, първо единият, после
и другият, а някои от децата на двора — приятели на Чарли — пристигат запъхтени, крещят и пляскат с ръце:
— Бият се! Бият се! Те бият Чарли!
Дрехите му са разкъсани и носът му кърви. Единият му зъб е счупен и когато Гюс и Оскар си тръгват, той сяда на тротоара и плаче.
Кръвта е с кисел вкус. Другите деца само се смеят и крещят:
— Чарли яде бой! Чарли яде бой!
После идва г-н Вагнер — един от пазачите в училището и ги прогонва. Той води Чарли в тоалетната и му казва да измие кръвта и
мръсотията от лицето и ръцете си, преди да се прибере вкъщи…

Предполагам, че съм бил доста тъп, защото съм вярвал на онова, което хората ми казват. Не е трябвало да се доверявам на Хайми или
на когото и да било.
Досега не съм имал подобни спомени. Сетих се за всичко това, след като мислих за съня. Имаше някаква връзка с г-ца Киниън и
работните отчети, които тя четеше. Както и да е, радвам се, че сега не ми се налага да моля някой друг да пише неща за мен. Сам мога да
правя това.
Но току-що се сетих нещо. Хариет така и не ми върна медальона.

18 Април — Разбрах какво е Роршах. Това е тестът с мастилените петна. Същият, който правех преди операцията. Изплаших се, когато
разбрах за какво става дума. Знаех, че Бърт ще ми каже да намеря картините и аз няма да мога. Мислех си дали няма някакъв начин да
открия какви са тия картини, дето са скрити тук. Може би изобщо няма картини. Може би е само номер, да видят дали съм толкова тъп, че
да търся нещо, което го няма. Само при мисълта за това побеснях.
— Добре, Чарли — каза той, — виждал си тези табла и преди, помниш ли?
— Разбира се, че помня.
По начина, по който го казах, той разбра че съм сърдит и изненадано ме погледна.
— Нещо не е наред ли, Чарли?
— Не, няма нищо. Тези петна ме разстройват.
Той се усмихна и поклати глава.
— Няма от какво да се разстройваш. Това е просто един от стандартните тестове за изследване на личността. Сега искам да погледнеш
на това табло. Какво може да е това? Какво виждаш на таблото? Хората виждат всякакви неща в мастилените петна. Кажи ми какво би
могло да е за теб това, за какво те кара да мислиш?
Бях шокиран. Взрях се в таблото, после в лицето му. Изобщо не очаквах да чуя такова нещо.
— Искаш да кажеш, че тук няма картини, скрити в петната?
Бърт се намръщи и свали очилата си.
— Какво?
— Картини! Скрити в петната! Последният път ми каза, че всички могат да ги намерят и искаше от мен също да ги открия.
— Не, Чарли, не бих могъл да кажа това.
— Как да не си! — изкрещях аз. Толкова се страхувах от мастилените петна, че не можех да скрия гнева си. — Точно това ми каза!
Само защото си достатъчно умен и ходиш в колеж не ти дава право да ми се подиграваш. Писна ми, до гуша ми дойде всички да ми се
смеят.
Не си спомням да съм бил толкова ядосан преди. Не мисля, че се сърдех точно на Бърт, но сякаш изведнъж ми причерня пред очите.
Хвърлих таблата на масата и излязох. Професор Немур вървеше по коридора и когато се втурнах покрай него, без да го поздравя, той разбра,
че нещо не е наред. Двамата с Бърт ме настигнаха, когато вече щях да се кача на асансьора.
— Чарли — каза Немур и ме сграбчи за ръката. — Чакай малко! Какво има?
Аз се дръпнах и кимнах към Бърт.
— Омръзна ми хората да се забавляват за моя сметка. Това е. Може би преди не съм го осъзнавал, но сега вече разбирам и никак не ми
харесва.
— Тук никой не ти се подиграва, Чарли — каза Немур.
— Ами мастилените петна? Последният път Бърт ми каза, че в мастилото има картини, че всеки може да ги види и аз…
— Виж, Чарли, искаш ли да чуеш какво точно ти е казал Бърт? А и твоите отговори? Имаме запис на онзи тест. Можем да ти го пуснем
и тогава сам ще чуеш какво сте говорили.
Върнах се с тях в кабинета по психология със смесени чувства. Бях сигурен, че са се забавлявали с мен и са ми кроили номера, когато
бях прекалено глупав, за да го разбера. Усещането, което гневът създаде у мен, беше вълнуващо. Аз не се отказвах лесно. Бях готов да се
боря.
Когато Немур отиде до картотеката да вземе касетата, Бърт ми обясни:
— Последният път аз използвах почти същите думи, които казах днес. При тези тестове се препоръчва процедурата да бъде една и
съща всеки път.
— Ще повярвам, когато го чуя.
Двамата се спогледаха. Почувствах, че кръвта отново се качва в главата ми. Присмиваха ми се. Но после осъзнах онова, което току-що
бях казал, и разбрах причината за този поглед. Не ми се присмиваха. Те знаеха какво става с мен. Бях стигнал ново равнище и гневът и
недоверието бяха първата ми реакция към околния свят.
Гласът на Бърт гръмна от касетофона: „Сега искам да погледнеш това табло, Чарли. Какво би могло да бъде това? Какво виждаш на
това табло? Хората виждат всякакви неща в тези петна. Кажи ми за какво те карат да мислиш…“.
Същите думи, почти същата интонация на гласа, с който той беше говорил само преди минути в лабораторията. И после чух отговорите
си — детински, невъзможни неща. Отпуснах се на стола до бюрото на професор Немур.
— Това наистина ли съм аз?
Върнах се в лабораторията с Бърт. Продължихме с „Роршах“. Бавно минахме таблата. Този път отговорите ми бяха различни. „Виждах“
неща в мастилените петна. Битка между два прилепа. Двубой между мъже със саби. Представях си всякакви неща. Но открих, че вече не се
доверявам напълно на Бърт. Продължавах да обръщам таблата. Проверявах гърбовете, за да съм сигурен, че там няма нещо, което трябва да
доловя. Надникнах към бележките, които той пишеше. Но те бяха закодирани и изглеждаха ето така:

WF + A DdF-Ad ориг. WF — A SF + обект

Струваше ми се, че всеки може да съчини лъжи за неща, които реално не вижда. Как можеха да знаят, че не им се подигравам, като
казвам друго, а не онова, което всъщност си представям?
Може би ще го разбера, когато д-р Строс ми позволи да чета психология. Все по-трудно ми е да записвам всичките си мисли и чувства,
защото зная, че другите ги четат. Сигурно ще е по-добре, ако мога да задържа отчетите в себе си за известно време. Ще попитам д-р Строс.
Защо това започна изведнъж да ме безпокои?

Обработка: Еми, 2021

Работен отчет 10
21 Април — Измислих нов начин за пускане на бъркачките в пекарната, който ускорява производството. Г-н Донър казва, че ще спести
от разходите за работна ръка и ще увеличи печалбата. Даде ми премия от петдесет долара и ми увеличи седмичната надница с десет долара.
Исках да поканя Джо Карп и Франк Райли на обяд да отпразнуваме случая, но Джо трябваше да купи някои неща за жена си, а Франк
имаше среща с братовчед си. Предполагам, че им трябва време да привикнат с промените у мен.
Изглежда плаша всички. Когато наминах при Джимпи и го тупнах по рамото да го попитам нещо, той подскочи и разля чашата с кафе
по себе си. Гледа ме втренчено, когато мисли, че не го виждам. Никой вече не ми говори, нито пък ме закачат като преди. Чувствам се
малко самотен на работа.
Мисля си за това и изведнъж си спомних онзи път, когато заспах прав и Франк ме изрита в краката. Топлата сладка миризма, белите
стени, бученето на пещта щом Франк отвори вратата да смени хлябовете.
Внезапно всичко под мен изчезна и паднах… Главата ми се удари в стената и целият се сгърчих.

Аз съм и все пак сякаш някой друг лежи там — друг един Чарли. Той е объркан… Търка главата си… Гледа нагоре към Франк, висок и
слаб, и после към Джимпи, който стои наблизо, огромен, космат, Джимпи с посивяло лице и рошави вежди, под които сините му очи почти
не се виждат.
— Остави детето на мира — казва Джимп. — Господи, Франк, защо винаги трябва да го тормозиш?
— Нищо не казвам — смее се Франк. — Него не го боли. Той и без това не разбира. Нали, Чарли?
Чарли трие главата си и се свива. Не знае какво е направил, за да заслужи такова наказание, но никога не е изключено да получи и още
нещо.
— Но ти поне разбираш — казва Джимпи и куца с ортопедичния си ботуш, — тъй че защо винаги го тормозиш? — Двамата мъже сядат
на дългата маса. Високият Франк и тежкият Джимп правят от тестото кифли, които трябва да бъдат изпечени за вечерните поръчки.
Известно време работят мълчаливо. После Франк спира и килва бялото кепе си назад.
— Ей, Джимп, мислиш ли, че Чарли може да се научи да пече кифли?
Джимп се обляга с лакът на тезгяха.
— Защо просто не го оставим на мира?
— Не, защо, сериозно, Джимп. На бас, че той може да научи нещо толкоз просто, като това да прави кифли.
Идеята изглежда се харесва на Джимпи и той се извръща да погледне Чарли.
— Може и да си прав. Ей, Чарли, ела тука за малко.
Както винаги, когато другите говорят за него, Чарли стои с наведена глава, забил поглед във връзките на обувките си. Той знае как да ги
развързва и връзва. Би могъл да се научи и кифли да прави. Би могъл да се научи да тегли, навива, сгъва и оформя тестото в малки
закръглени форми.
Франк изглежда разколебан.
— Може би не трябва, Джимп. Може да не е редно. Ако един слабоумен не помни, може и да не трябва да правиме к’вото и да е с него.
— Ти остави това на мене — казва Джимпи. Идеята на Франк му харесва. — Мисля, че сигурно може и да учи. Сега слушай, Чарли.
Искаш ли да научиш нещо? Искаш ли да те науча да правиш кифли като мене и Франк?
Чарли се втренчва в него, усмивката на лицето му се стопява. Разбира какво иска Джимпи и се чувства притиснат до стената. Ще му се
да се хареса на Джимпи. Но около думите науча и уча има нещо, което му напомня тежко наказание. Не се сеща точно какво — само една
слаба бяла ръка се вдига и го удря, за да го накара да научи нещо, което той не може да разбере.
Чарли отстъпва назад, но Джимпи го хваща за ръката.
— Ей, дете, успокой се. Няма да ти направим нищо. Гле’й как трепери, сякаш ше се разпадне на части. Гледай, Чарли. Имам едно ново
лъскаво пени за късмет, с което ше си играеш. — Той протяга ръка и му показва месингова верижка с блестяща месингова монета с някакви
букви по нея. Държи верижката за единия край и блестящият златен диск бавно се върти и отразява светлината от флуоресцентните лампи.
Това е най-лъскавата висулка, която Чарли някога е виждал, но той не знае каква е и за какво служи.
Чарли не посяга към нея. Знае, че ще има наказание, ако вземе нещо чуждо. Ако някой я сложи в ръката му, тогава всичко е наред. Но
иначе — не. Когато вижда, че Джимпи му я предлага, той кимва и отново се усмихва.
— Виж, това го знае — смее се Франк. — Само му дай нещо лъскаво. — Франк, доволен че Джимпи започва експеримента, възбудено
се обляга напред. — Ако много му се прииска да има тоя боклук и му кажеш, че ше го получи като се научи да прави кифли от тестото —
може и да стане.
Пекарите започват да учат Чарли и останалите се събират, Франк разчиства място на масата помежду им и Джимпи откъсва парче
тесто за Чарли. На бърза ръка се обзалагат дали Чарли може да се научи да прави кифли, или не.
— Гледай внимателно — казва Джимпи и слага медальона до себе си на масата, така че Чарли да го вижда. — Гледай и прави същото
като нас. Ако се научиш да правиш кифли, ще получиш тоя лъскав талисман за късмет.
Чарли се прегърбва на стола си и напрегнато гледа как Джимпи отрязва дебело парче тесто. Наблюдава всяко негово движение, докато
Джимпи разточва тестото и го навива на дълга кифла, начупва я и я свива в полукръг, като от време на време спира, за да я поръси с
брашно.
— Сега гледай — казва Франк и повтаря същото. Чарли е объркан. Има разлика. Когато навива тестото, Джимпи държи лактите си
разперени встрани, като криле на птичка, а Франк държи ръцете си прилепнали до тялото. Докато меси тестото, палците на Джимпи са
събрани с останалите пръсти, а Франк работи с цялата си длан, палците му са отдалечени от останалите пръсти и разперени високо във
въздуха.
Тези неща тревожат Чарли и той не може да се помръдне, когато Джимпи казва:
— Давай, опитай.
Чарли клати глава.
— Виж, Чарли, сега отново бавно ще го направя. А ти гледай всичко, което правя и повтаряй същото като мене. Разбра ли? Но се
опитай да запомниш всичко, тъй че после да можеш сам да го направиш. Хайде сега, гледай.
Чарли се мръщи, докато гледа как Джимпи откъсва парче тесто и го прави на топка. Колебае се, но после вдига ножа, реже от тестото
и го поставя в средата на масата. Прави топка бавно, с разперени встрани лакти точно като Джимпи.
Мести поглед от ръцете си към ръцете на Джимпи и държи пръстите си точно по същия начин — с прилепнали и леко свити палци.
Трябва да го направи добре — така, както Джимпи го иска. Някакви гласове в него му нашепват направи го правилно и те ще те харесат. А
на него му се иска Джимпи и Франк да го харесат.
Джимпи свършва с тестото и се отдръпва. Същото прави и Чарли.
— Ей, страхотно! Гледай, Франк, той прави топка.
Франк кима и се усмихва. Чарли въздиша и целият трепери. Ще се пръсне от напрежение. Миговете на успех са толкова редки и той не
е свикнал с това.
— Добре — казва Джимпи, — сега правим кифла.
Тромаво, но много внимателно, Чарли следва всяко движение на Джимпи. От време на време ръката му трепва и разваля това, което
прави, но след малко той вече може да навие тестото и да го оформи като кифла. Работи до Джимпи и прави шест кифли. Посипва ги с
брашно и старателно ги подрежда до кифлите на Джимпи в набрашнената тава.
— Добре, Чарли. — Лицето на Джимпи е сериозно. — Сега да видим дали можеш да го направиш сам. Спомни си всичко от началото.
Хайде, давай.
Чарли впива поглед в големия резен тесто и ножа, който Джимпи тика в ръката му. И отново го обзема паника. Какво беше първо? Как
държеше ръката си? Пръстите си? Как направи топката… Хиляди объркани представи избухват в съзнанието му и той стои тъпо ухилен.
Иска да го направи, да достави удоволствие на Франк и Джимпи, да ги накара да го харесат и да вземе лъскавия талисман за късмет, който
Джимпи му обеща. На няколко пъти той побутва гладкото, тежко тесто върху масата, но не се осмелява да започне. Не може да го отреже,
защото знае, че ще се провали и се страхува.
— Вече забрави — казва Франк. — Не става.
Той иска да стане. Мръщи се и се опитва да си спомни: първо започваш да режеш едно парче. После го омесваш на топка. Но как
ставаше на кифла като тия в тавата? Това е нещо друго. Ако му дадат време, той ще си спомни. Само тази проклета мъгла да се разпръсне и
той ще си спомни. Само още няколко секунди и всичко ще бъде наред. Иска му се да запомни онова, което е научил. Поне за малко. Много
му се иска.
— Добре, Чарли — въздиша Джимпи и взема ножа от ръката му. — Всичко е наред. Не се тревожи. То и без т’ва не е твоя работа.
Само минута още и той ще си спомни. Само да не го карат да бърза. Защо всичко трябва да се прави толкова бързо?
— Хайде, Чарли. Върви седни там и си гледай книжката с комикси. Ние трябва да работим.
Чарли кима, усмихва се и вади книжката с комикси от задния си джоб. Приглажда я и я слага на главата си като шапка. Франк се смее.
После и Джимпи се усмихва.
— Хайде, бебе такова — ръмжи Джимпи. — Върви седни там, докато г-н Донър те повика.
Чарли се хили и се връща при чувалите с брашно в ъгъла, близо до бъркачката. Харесва му да се обляга на тях, докато седи на пода с
кръстосани крака и гледа картинките в книжката с комикси. Прелиства страниците и му се струва, че ще се разплаче, но не знае защо. Защо
е тъжен? Мъглявият облак се спуска и се разпръсква и сега той с нетърпение предвкусва удоволствието от ярките шарени картинки в
книжката с комикси, която вече е разглеждал трийсет-четирийсет пъти. Познава всички „хора“ в комикса. Хиляди пъти е питал за имената
им (почти всеки, който се изпречи пред него) и разбира, че буквите и думите със странни форми в белите балони над хората означават, че те
казват нещо. Дали някога ще се научи да чете написаното в балоните? Ако му дадат достатъчно време, ако не го притесняват, ако не го карат
да бърза, той ще се научи. Но никой няма време.
Чарли изпъва крака и отваря комикса на първата страница, където Батман и Робин се изкачват по едно дълго въже по стената на
някаква сграда. Някой ден, решава той, ще се научи да чете. И тогава ще може да прочете историята. Чувства една ръка върху рамото си и
вдига поглед. Джимпи е. Държи верижката с месинговия диск. Той се завърта — люлее се и блести на светлината.
— Дръж — казва той пресипнало и я хвърля в скута на Чарли. После се обръща и тромаво се отдалечава…
Досега не бях мислил за това, но беше много мило от негова страна. Защо го направи? Както и да е, този мой спомен от онова време е
по-ясен и завършен от всичко, което изобщо съм изживявал досега. Също като да погледнеш през прозореца на кухнята рано, когато
сутрешната виделина още сивее. Далече стигнах и дължа всичко това на д-р Строс, професор Немур и на останалите хора тук, в „Бийкмън“.
Но какво ли чувстват сега Франк и Джимпи, като виждат как се променям?

22 Април — Хората в пекарната се променят. Не просто ме пренебрегват. Враждебни са. Донър урежда присъединяването ми към
профсъюза на пекарите. Отново получих повишение. Тъпото е, че не изпитвам никакво удоволствие, защото другите роптаят срещу мен. До
известна степен не мога да им се сърдя. Те не разбират какво е станало и аз не мога да им обясня. Хората не се гордеят с мен, както очаквах
— ни най-малко.
И все пак, имам нужда от някого, с когото да говоря. Мисля да поканя г-ца Киниън утре вечер на кино да отпразнуваме повишението
ми. Ако посмея.

24 Април — Накрая професор Немур се съгласи с д-р Строс и с мен, че ми е невъзможно да записвам всичко, ако зная, че то веднага ще
бъде прочетено от хората в лабораторията. Опитах се да бъда напълно искрен, без разлика за кого говоря, но има неща, които не мога да
напиша, ако не ги запазя за себе си — поне известно време.
Сега ми е позволено да задържам някои от по-личните отчети, но преди заключителния отчет пред фондация „Уелбърг“ професор
Немур внимателно ще прочете всичко, за да реши коя част да бъде публикувана.
Днес в лабораторията се случи нещо, което много ме разстрои.
Вечерта наминах през кабинета по-рано, за да попитам д-р Строс и професор Немур дали нямат нещо против да поканя Алис Киниън
на кино, но преди да успея да почукам, чух, че двамата спорят. Не трябваше да оставам, но не е лесно да се откажа от този мой навик да
подслушвам, защото хората винаги говореха и се държаха така, сякаш аз не бях там и като че ли им беше напълно безразлично какво съм
чул.
Някой удари с юмрук по масата и после професор Немур изкрещя:
— Вече информирах организационния комитет, че ще представим доклада на конгреса в Чикаго!
После чух гласа на д-р Строс:
 — Грешиш, Харолд. Минали са само шест седмици и е още прекалено рано. Той продължава да се променя.
После Немур:
— До тук правилно предвидихме модела. Оправдано е междувременно да направим някакъв отчет. Казвам ти, Джей, няма от какво да
се страхуваме. Успяхме. Всичко върви добре. Сега вече нищо не може да се случи.
Строс:
— Трудно е да предвидим последиците за всички ни, ако изнесем данните прибързано. Ти поемаш отговорността върху себе си…
Немур:
— Забравяш, че аз съм ръководител на проекта.
Строс:
— А ти забравяш, че не си единственият, с чиято репутация трябва да се съобразяваме. Ако сега предявим прекалени претенции,
хипотезата ни ще бъде остро критикувана.
Немур:
— Вече не се страхувам от регресия. Няколко пъти проверих всичко. Един работен отчет няма да навреди. Убеден съм, че няма да се
провалим.
Спорът продължи в същия дух. Строс казваше, че Немур гледа към факултета по психология в Халстън, а Немур твърдеше, че Строс е
жертва на собствените си изследвания по психология. После Строс каза, че проектът има толкова общо с методите на психохирургията и
ензимните инжекционни модели, колкото и с теориите на Немур, и че някой ден хиляди неврохирурзи от цял свят ще използват неговите
методи, но в този момент Немур му напомни, че тези нови техники никога не биха се появили на бял свят, ако не съществувала
собствената му оригинална теория.
После се нарекоха какви ли не — опортюнист, циник, песимист — и аз се изплаших. Изведнъж осъзнах, че нямам право да
продължавам да стоя там пред кабинета и да ги слушам без тяхно знание. Може би когато бях прекалено тъп, за да разбирам какво става, им
е било безразлично, но вече допусках, че не биха искали да ги чуя. Тръгнах си, без да дочакам развръзката.
Беше тъмно. Вървях дълго и се опитвах да разбера защо съм толкова изплашен. За пръв път гледах на тях по този начин — не богове
или дори герои, а просто хора, притеснени дали от работата им ще излезе нещо. И все пак, ако Немур е прав и експериментът е успешен,
какво значение има? Толкова може да бъде направено, толкова нови планове!
Ще почакам до утре, за да ги попитам дали да поканя г-ца Киниън на кино да отпразнуваме повишението ми.

26 Април — Зная, че не трябва да вися около колежа, когато приключа в лабораторията, но толкова се вълнувам, като гледам младите
мъже и жени да ходят насам-натам с книгите си и да обсъждат нещата, които учат. Бих искал да мога да седна и да поговоря с тях на чаша
кафе в ресторанта на университета, където те се събират и спорят за книги, политика и различни идеи. Вълнувам се, като ги слушам да
говорят за поезия, наука и философия — за Шекспир и Милтън; за Нютон, Айнщайн и Фройд; за Платон, Хегел и Кант, и за всички онези
имена, които отекват като църковни камбани в съзнанието ми.
Понякога се вслушвам в разговорите от околните маси и се преструвам, че съм студент, макар че съм доста по-възрастен от
останалите. Нося книги и започнах да пуша лула. Глупаво е, но след като принадлежа към лабораторията, имам чувството че съм част от
университета. Мразя да се прибирам в онази самотна стая вкъщи.

27 Април — Сприятелих се с някои момчета от университета. Спореха дали Шекспир наистина е написал пиесите на Шекспир. Едно
от момчетата — това, дебелото, с потното лице — каза, че Марлоу е написал всички пиеси на Шекспир. Но Лени, нисичкото момче с
тъмните очила, не вярва на тази работа с Марлоу и казва, че всички знаят, че сър Франсис Бейкън е авторът на пиесите, защото Шекспир
никога не е посещавал колеж и никога не е притежавал образоваността, която личи от пиесите. Тогава онзи, с шапка на първокурсник, каза,
че е чул някакви момчета в мъжката тоалетна да казват, че пиесите на Шекспир, всъщност са написани от дама.
И те говореха за политика, изкуство и Бог. Никога досега не бях чувал някой да казва, че може и да няма Бог. Това ме изплаши, защото
за пръв път се замислих какво означава Бог.
Сега разбирам, че една от важните причини човек да ходи в колеж и да получи образование, е да научи, че нещата, в които е вярвал
през целия си живот, не са верни и че нищо не е такова, каквото изглежда.
През цялото време, докато те говореха и спореха, аз чувствах, че в мен се надига вълнение. Ето това исках да правя — да ходя в колеж и
да слушам хора, които говорят за важни неща.
Сега прекарвам повечето от свободното си време в библиотеката. Чета и попивам всичко, което мога от книгите. Не се спирам на нищо
конкретно — просто чета Достоевски, Флобер, Дикенс, Хемингуей, Фокнър — всичко, което се изпречи пред погледа ми. Опитвам се да
заситя глад, който не може да бъде утолен.

28 Април — В един сън снощи чух мама да крещи на татко и на един учител в началното училище №13 (първото ми училище, преди да
ме прехвърлят в училище №222)…

— Той е нормален! Нормален е! Ще порасне и ще стане като другите хора. По-добър от другите. — Опитваше се да издере очите на
учителя, но тати я дърпаше назад. — Някой ден ще тръгне в колеж. Той ще е някой! — Продължаваше да крещи тя и заби ноктите си в татко.
Той я остави. — Някой ден ще отиде в колеж и ще бъде някой.
Бяхме в кабинета на директора. Там имаше много хора, които изглеждаха объркани, но заместник-директорът се усмихна и извърна
глава, тъй че никой да не го види.
В съня ми директорът имаше дълга брада, крачеше из стаята и сочеше към мен.
— Той трябва да отиде в специално училище. Запишете го в приюта „Уорън“. Не можем да го задържим тук.
Тати се опитваше да изведе мама от кабинета на директора, а тя викаше и плачеше. Не виждах лицето ѝ, но тежките кървави сълзи
продължаваха да капят върху мен…
Тази сутрин успях да възстановя съня, но сега има и нещо друго. Малко неясно е, но все пак мога да си спомня времето, когато бях
шестгодишен и всичко това се случи. Точно преди Норма да се роди. Виждам мама — слаба, тъмнокоса жена, която говори прекалено бързо
и нервно жестикулира. Както винаги, лицето ѝ е в мъгла. Косата ѝ е прибрана на кок и ръката ѝ го докосва, леко го приглажда, сякаш иска
да се увери, че е все още на мястото си. Спомням си как винаги се суетеше като голяма, бяла птица около баща ми, а той беше много тромав
и изморен, за да избяга от вечните ѝ упреци.
Виждам Чарли, застанал в средата на кухнята, да си играе с ярко оцветени мъниста и пръстени, нанизани на връв. Вдига високо връвта
с едната си ръка и завърта пръстените, тъй че те се омотават и размотават, като се сливат в ярки въртящи се ленти. Прекарва дълги часове
така, вперил поглед в мънистата и пръстените си. Не зная кой му ги е направил, нито пък какво е станало с тях, но го виждам застанал там,
омагьосан от движението, с което връвта се разплита и кара пръстените да се въртят…

Тя му крещи. Не, тя крещи на баща му.

— Няма да го отпиша! Нищо му няма.
— Роуз, излишно е да се преструваме, че всичко е наред. Само го виж, Роуз. На шест години е и…
— Не е слабоумен! Нормален е. Като всички останали е.
Той тъжно поглежда сина си с неговите мъниста и пръстени. Чарли се усмихва и ги вдига, за да му покаже колко са хубави, когато се
въртят, въртят…
— Махни това нещо! — изпищява мама и неочаквано изтръгва връвта от ръката на Чарли и мънистата се разпиляват по пода на
кухнята. — Върви да си играеш с кубчетата с букви.
Той стои там, изплашен от внезапния изблик. Свива се, защото не знае какво ще направи тя. Започва да трепери. Те се карат, гласовете
им се издигат и снишават. Нещо в него сякаш го притиска и го обзема паника.
— Чарли, върви в банята. Да не си посмял да го направиш в панталоните си.
Иска му се да я послуша, но краката му са прекалено меки, за да се движи. Инстинктивно вдига ръце, за да се защити от ударите.
— За бога, Роуз! Остави го на мира. Ужасяваш го. Винаги правиш така и бедното дете…
— А защо ти не ми помогнеш? С всичко сама трябва да се справям. Всеки ден се опитвам да го науча на нещо, да му помогна да
настигне останалите. Той просто е бавен — това е всичко. Но може да учи като останалите.
— Заблуждаваш се, Роуз. Нечестно е и към нас, а и към него. Да се преструваме, че е нормален, да го насилваме, като че ли е животно,
което дресираме да прави номера. Защо не го оставиш на мира?
— Защото искам да е като останалите.
Те се карат и предишното усещане все по-силно завладява Чарли. Сякаш червата му всеки миг ще се пръснат и той знае, че трябва да
отиде до банята както тя толкова често му е повтаряла. Но не може да помръдне. Иска му се да го направи тук, в кухнята, но това е лошо и
тя ще го набие.
Иска си и връвта. Ако си имаше връвта и можеше да я гледа как се върти и върти, тогава би могъл да се овладее и да не го направи в
панталоните си. Но връвта е скъсана, ей я там до печката. Някои от пръстените са под масата, други — под мивката.
Странно, но макар че ясно си припомням гласовете, лицата им остават все така мъгляви и аз виждам само неясни очертания. Татко е
тромав и отпуснат. Мама — слаба и сприхава. Сега ги чувам. Карат се. И след толкова години ме обзема желание да им кресна:
— Погледнете го! Там, долу, там! Погледнете Чарли! Той трябва да отиде до тоалетната!
Чарли стои и дърпа, разтегля червената си карирана риза, докато те продължават да се карат заради него. Думите им са като гневни
искри — гняв и вина, които той не може да различи.
— Следващият септември ще се върне в училище №13 и отново ще повтаря срока.
— Защо не искаш да видиш истината? Учителката казва, че той не е в състояние да се справя в нормален клас.
— Тази кучка? О, имам и по-подходящи имена за нея! Нека само посмее отново да се заяде с мен и този път няма да се спра с някакво
си писмо до Министерството на просветата. Ще ѝ издера очите аз на тая мръсница! Чарли, защо се кривиш такъв? Върви в банята! Върви
сам. Знаеш къде е.
— Не виждаш ли, че иска ти да го заведеш? Изплашен е.
— Ти не се меси! Той може сам да отиде в банята. В книгата пише, че това създава у него самочувствие и усещане за постижение.
Ужасът, който го причаква в студената, покрита с плочи стая пълзи към него. Страхува се да отиде сам там. Протяга към нея ръка и
хлипа:
— Тоа… тоа…
А тя отблъсква ръката му.
— Стига вече! — Гласът ѝ е студен. — Ти си голямо момче. Можеш да отидеш сам. Сега марш в банята и си свали панталоните, както
съм те учила. Предупреждавам те, ако го направиш в панталоните, ще те напляскам.
Сега вече почти мога да го почувствам. Напрежението и стягането в червата му, докато те двамата са се надвесили над него и чакат да
видят какво ще направи. Скимтенето му се превръща в тих плач и когато повече не може да се сдържа, хълца неутешимо, покрива лицето си
с ръце, а нечистотиите се стичат по краката му.
Меко и топло е. Той е объркан от усещането за облекчение и страх. Негово е, но тя ще го махне, както винаги досега. Ще го махне и ще
го задържи за себе си. И ще го напляска. Тя приближава и крещи, че е лошо момче и Чарли тича към баща си за помощ.
Изведнъж си спомних, че името ѝ е Роз, а неговото — Мат. Неестествено е да забравиш имената на родителите си. А Норма? Странно,
отдавна не съм се сещал за тях. Иска ми се да можех да видя сега лицето на Мат, да разбера за какво мисли в този момент. Единственото,
което си спомням, е, че когато тя почна да ме бие, Мат Гордън се извърна и излезе от апартамента.
Иска ми се да можех да виждам лицата им по-ясно.
Работен отчет 11
1 Май — Защо досега на бях забелязал колко е красива Алис Киниън? Има меки гълъбовокафяви очи и пухкава кафява коса, която
стига до трапчинката на шията ѝ. Когато се усмихва, пълните ѝ устни изглеждат така, сякаш се цупи.
Ходихме на кино и после на вечеря. Не видях кой знае колко от първия филм, защото прекалено осезателно чувствах близостта ѝ. На
два пъти голата ѝ ръка докосна моята на облегалката и двата пъти страхът, че това ще я ядоса, ме накара да се отдръпна. Не бях в състояние
да мисля за нищо друго, освен за меката ѝ кожа, само на няколко сантиметра от мен. После два реда пред нас видях млад мъж, прегърнал
момичето си и ми се прииска и аз да прегърна г-ца Киниън. Ужасно. Но ако го направя внимателно… Първо да сложа ръката си на
облегалката на стола ѝ… да я преместя… сантиметър по сантиметър… близо до раменете и врата ѝ… сякаш случайно…
Не посмях.
Единствено, осмелих се да сложа лакътя си на облегалката на стола ѝ, но докато го направя, трябваше да се отместя, за да избърша
потта от лицето и врата си.
Веднъж кракът ѝ случайно се допря до моя.
Беше толкова мъчително, толкова болезнено, че трябваше да се заставя да не мисля за нея. Първо гледахме някакъв филм за войната, но
всичко, което успях да схвана, беше краят, когато войникът се връща отново в Европа, за да се ожени за жената, спасила живота му. Вторият
филм ме заинтересува. Психологически филм за мъж и жена, които явно се обичаха, но всъщност взаимно се унищожаваха. По всичко
личеше, че мъжът се готви да убие съпругата си, но в последния момент нещо, което тя изкрещява на сън, му припомня случка от детството
му. Споменът, изплувал така внезапно показва, че омразата му всъщност е насочена към смахната гувернантка, която го е плашела със
страховити приказки, и е разстроила личността му. Развълнуван от откритието, той крещи от радост и събужда жена си. Взема я в
прегръдките си. Изводът е, че така всичките им проблеми са решени. Беше евтино и наивно скроено и трябва да съм показал
раздразнението си, защото Алис поиска да разбере какво не е наред.
— Това е лъжа — обясних аз, когато излязохме във фоайето. — Нещата просто не стават така.
— Разбира се, че не — засмя се тя, — но това е свят на илюзии.
— А, не! Това не е отговор — настоях аз. — Дори и в света на илюзиите трябва да има правила. Отделните части трябва да бъдат
последователни и логични. Филми като този, са лъжа. Нещата са пресилени, защото писателят, режисьорът или някой друг е търсел нещо и
не го е постигнал. Не се е получило добре.
Тя ме погледна замислено. Излязохме на обления в ярки, заслепяващи светлини Таймс Скуеър.
— Бързо напредваш.
— Объркан съм. Вече и аз не зная какво зная.
— Остави това. — Гласът ѝ прозвуча настоятелно. — Започваш да виждаш и разбираш нещата. — Тя направи неопределено движение с
ръка, сякаш да обхване неона и блясъка, които ни обгръщаха, докато пресичахме Седмо авеню. — Започваш да виждаш под повърхността.
Говореше за последователността на отделните неща, а това е наистина добро прозрение.
— О, хайде и ти сега! Нямам чувството, че придавам завършен вид на каквото и да е. Не разбирам нито себе си, нито миналото си.
Дори не зная къде са родителите ми, нито как изглеждат. Знаеш ли, че когато си ги спомням в някой миг на просветление или насън, лицата
им са замъглени? Искам да видя изражението им. Не мога да разбера какво става, ако не виждам лицата им…
— Чарли, успокой се! — Хората се извръщаха и ни гледаха. Тя плъзна длан по ръката ми и ме привлече към себе си, за да ме накара да
замълча. — Имай търпение. Не забравяй, че за седмици ти постигаш това, за което на другите им е нужен цял един живот. Ти си като
огромна гъба, която попива знание. Скоро ще започнеш да виждаш връзката между нещата и ще разбереш как различните светове на
познание се съотнасят един към друг. Всички равнища, Чарли, изглеждат като стъпала на огромна стълба. И като се изкачваш все по-високо
и по-високо, ти ще виждаш все повече и повече от света около себе си.
Когато влязохме в ресторанта на Четирийсет и първа улица и взехме подносите си, тя заговори възбудено:
— Обикновените хора виждат много малко. Не могат да променят кой знае какво или да надскочат себе си, но ти си гений, Чарли. Ще
продължиш да се изкачваш все по-високо и по-високо и да виждаш все повече и повече. На всяко стъпало ще ти се разкриват светове, за
чието съществуване дори не си и подозирал.
Хората на опашката я чуха и се извърнаха да ме видят. Трябваше да я бутна с лакът, за да я накарам да понижи гласа.
— Само се моля на Бога — прошепна тя, — да не ти се случи нещо лошо.
Настъпи дълга пауза. Не знаех какво да кажа. Избрахме вечеря, занесохме я на масата и започнахме мълчаливо да се храним. Тишината
ме изнерви. Знаех какво означават страховете ѝ и се опитах да се пошегувам:
— Защо трябва да ми се случи нещо лошо? Едва ли мога да бъда по-зле от преди. Дори и Алджърнън все още си е умен, нали? Докато
той е добре и с мен всичко е наред.
Тя въртеше ножа между пръстите си и дълбаеше кръгове в маслото. Движенията ѝ ме хипнотизираха.
— При това — продължих аз, — когато професор Немур и д-р Строс спореха, Немур бе категоричен, че нищо лошо няма да се случи.
— Надявам се — каза тя. — Не можеш да си представиш колко се страхувах, че нещо може да не е наред. Донякъде се чувствам
отговорна.
Забеляза, че не откъсвам очи от ножа и внимателно го постави до чинията.
— Ако не беше ти, никога нямаше да го направя.
Тя се разсмя и аз потръпнах. Тогава забелязах мекия кафяв цвят на очите ѝ. Тя сведе поглед към покривката на масата и пламна.
— Благодаря ти, Чарли — каза тя и взе ръката ми.
За пръв път някой правеше така с мен и аз се почувствах окуражен. Наведох се напред, без да пускам ръката ѝ и думите сами се
изплъзнаха от устните ми:
— Много те харесвам.
Казах го и се изплаших, че ще избухне в смях, но тя кимна и се усмихна.
— И аз те харесвам, Чарли.
— Но аз не те харесвам просто така. Искам да кажа, че… О, по дяволите! Не зная какво искам да кажа. — Предполагах, че съм се
изчервил и се чудех накъде да гледам и какво да правя с ръцете си. Изпуснах вилицата и когато се опитах да я взема, разлях чашата с вода по
роклята ѝ. Внезапно отново бях станал тромав и непохватен и когато се опитах да се извиня, открих, че езикът ми е прекалено надебелял.
— Всичко е наред, Чарли — опита се да ме успокои тя. — Това е само вода. Не бива да се разстройваш така.
 В таксито на път за вкъщи дълго мълчахме. После тя остави чантата си и оправи възела на вратовръзката ми и кърпичката в джоба на
сакото.
— Тази вечер много се разстрои, Чарли.
— Бях смешен.
— Аз те разстроих с моите приказки. Накарах те да се почувстваш неудобно.
— Не, не е това. Притеснен съм, защото не мога да изкажа онова, което чувствам.
— Тези усещания са нови за теб. Не всичко трябва да… бъде изказано.
Приближих се до нея и отново се опитах да взема ръката ѝ, но тя се отдръпна.
— Не, Чарли. Не мисля, че е добре за теб. Аз те разстроих и това може да има отрицателни последици.
Тя ме отблъсна и аз се почувствах смешен и объркан едновременно. Ядосах се на самия себе си, отдръпнах се и вперих поглед през
прозореца. Мразех я както никого не съм мразил досега. Мразех лекомислените ѝ отговори и майчинските ѝ грижи. Исках да я ударя по
лицето, да я накарам да пълзи и после да я взема в прегръдките си и да я целуна.
— Чарли, съжалявам, че те разстроих.
— Няма значение.
— Но ти трябва да разбереш какво става.
— Всичко разбирам — казах аз, — но предпочитам да не говоря за това.
Когато таксито спря пред апартамента ѝ на Седемдесет и седма улица, аз се почувствах неизказано нещастен.
— Виж — каза тя, — вината е моя. Не трябваше да излизам с теб.
— Да, и аз мисля така.
— Искам да кажа, че нямаме право да поставяме това на лично… емоционално равнище. Предстоят ти толкова неща. Нямам право да
се намесвам в живота ти точно в този момент.
— Но това е мой проблем, нали?
— Така ли? Това вече не е твой личен проблем, Чарли. Сега ти имаш задължения — не само към професор Немур и д-р Строс, но и
към онези милиони хора, които могат да последват съдбата ти.
Колкото повече говорехме, толкова по-зле се чувствах. Тя обясняваше моята обърканост, неумението ми да казвам и правя подходящите
неща. В нейните очи аз бях непохватен тийнейджър и тя се опитваше да бъде тактична.
Застанахме пред вратата на апартамента ѝ и тя ме погледна усмихната. За миг си помислих, че ще ме покани, но тя само прошепна:
— Лека нощ, Чарли. Благодаря ти за приятната вечер.
Исках да я целуна за лека нощ. И по-рано бях мислил за това. Нали жената очаква да я целунеш? В книгите, които бях чел, и във
филмите, които бях гледал, мъжът е онзи, който взема инициативата в свои ръце. Снощи бях решил да я целуна. Но продължавах да мисля:
ами ако ме отблъсне?
Приближих се към нея и протегнах ръце към раменете ѝ, но тя ме изпревари и взе ръката ми в дланите си.
— По-добре да си пожелаем лека нощ по този начин, Чарли. Не можем да си позволим интимности. Все още не.
И преди да успея да възразя или да попитам какво иска да каже с това „все още“, тя влезе в апартамента.
— Лека нощ, Чарли, и още веднъж ти благодаря за чудесната… чудесната вечер. — Вратата хлопна.
Бях бесен. Мразех нея, себе си, целия свят, но докато се прибера вкъщи, осъзнах, че е права. Първо, не знаех дали ме харесва, или
просто е мила с мен. Какво би могла да види в мен? Беше толкова объркано, защото никога преди не бях изпитвал нещо подобно. Не знаех
как човек се учи да се държи с друг човек. Не знаех как един мъж се учи да се държи с една жена.
От книгите няма голяма полза.
Но следващия път ще я целуна за лека нощ.

3 Май — Едно от нещата, които ме объркват, е, че когато от миналото изплува някой спомен, никога не съм напълно сигурен дали
наистина всичко се е случило точно по този начин, само така ми се е сторило на времето, или си фантазирам. Приличам на човек, прекарал
целият си живот в просъница, но който се опитва да открие какъв е бил, преди да се събуди. Събитията изглеждат странно забавени и
мъгляви.
Снощи сънувах кошмар и когато се събудих, си спомних нещо.
Първо кошмарът: Тичам по дълъг коридор, полузаслепен от облаци прах. Понякога бягам напред, после спирам, обръщам се и хуквам
обратно, но се страхувам, защото крия нещо в джоба си. Не зная какво е то, нито пък откъде го имам, но зная, че те искат да ми го отнемат и
това ме плаши.
Някаква стена се срутва и неочаквано се появява червенокосо момиче с протегнати към мен ръце. Лицето ѝ е безизразна маска. Тя ме
прегръща, целува ме и ме гали. И аз искам силно да я притисна до себе си, но се страхувам. Колкото повече тя ме милва, толкова повече се
страхувам, защото зная, че в никакъв случай не бива да докосвам момиче. После, когато тялото ѝ се притиска до моето, чувствам, че нещо
странно и топло набъбва и тупти в мен. Но когато вдигам очи, виждам кървав нож в ръцете ѝ.
Побягвам и се опитвам да изкрещя, но от гърлото ми не излиза звук и джобовете ми са празни. Търся в джобовете си, но не зная какво
съм изгубил, нито пък защо съм го крил. Зная само, че вече го няма и по ръцете ми има кръв.

Събудих се с мисълта за Алис и бях обзет от същото чувство за паника, както по време на съня. От какво се страхувам? Нещо свързано с
ножа.
Направих си чаша кафе и запалих цигара. Досега не бях сънувал подобно нещо и знаех, че то е свързано с вечерята ми с Алис. Бях
започнал да мисля за нея по различен начин.
Свободните асоциации все още са трудни, защото е сложно да не контролираш посоката на мислите си… Просто да оставиш ума си
отворен и възприемчив за всичко, което се промъкне в него… Идеи като мехурчета на вана с пяна… Жена се къпе във вана… Момиче…
Норма се къпе… Аз гледам през ключалката… И когато излиза от ваната, за да се изсуши, виждам, че тялото ѝ е различно от моето. Нещо
липсва.
Бягам надолу по коридора… Някой ме преследва… Не е човек… Огромен кухненски нож… Изплашен съм и плача, но от устните ми
не излиза звук, защото гърлото ми е прерязано и кървя…
 — Мами, Чарли ме гледа през ключалката…
Защо е различна? Какво ѝ се е случило?… Кръв… Кърви… Тъмно уютно местенце…

Три слепи мишлета… Три слепи мишлета…

Виж как тичат! Виж как тичат!
Тичат след жената на стопанина.
Тя отрязва опашките им с ножа за месо.
Нима е възможно това?
Три… слепи… мишлета?

Чарли, сам в кухнята рано сутринта. Всички спят, а той се забавлява с връвта си. Навежда се и едно от копчетата на ризата му
изхвръква и закръжава по обърканите фигури на линолеума. Търкулва се към банята и той тръгва след него, но го изгубва от поглед. Къде е
копчето? Влиза в банята, за да го намери. В банята има шкаф. Там стои кошът за дрехи. Той обича да вади всички дрехи и да ги разглежда.
Нещата на баща му и на майка му… И дрехите на Норма. Иска му се да ги пробва и да се престори, че е Норма, но когато го направи
веднъж, майка му го напляска. Тук, в коша за дрехи, той открива бельото на Норма със засъхнали петна кръв. Какво лошо е направила?
Ужасен е. Всеки може да го е направил, но пак него ще обвинят…

Защо подобни спомени от детството остават толкова трайно в мен и защо ме плашат? Дали заради онова, което изпитвам към Алис?
Като си мисля сега, мога да разбера защо ме учеха да стоя настрана от жените. Сгреших, че показах чувствата си към Алис. Нямам
право да мисля за никоя жена така. Още не.
Но дори когато пиша тези редове, вътре в мен нещо крещи, че има и друго. Аз съм личност. Преди да мина под ножа на хирурга, също
бях някой. А сега трябва да обичам някого.

8 Май — Не мога да повярвам, дори и сега, когато вече зная какво става зад гърба на г-н Донър. Преди два дни за пръв път забелязах,
че нещо не е наред в най-натоварения час. Джимпи беше на щанда и опаковаше торта за рождения ден на един от редовните ни клиенти.
Тортата струваше 3.95 долара. Но когато Джимпи маркира продажбата, касовият апарат отчете само 2.95 долара. Исках да му кажа, че е
сгрешил, но в огледалото зад щанда видях, че клиентът намигна и се усмихна. В отговор върху лицето на Джимпи също се появи усмивка. И
когато клиентът взе рестото, видях голяма сребърна монета да проблясва в ръката на Джимпи, преди той да свие пръсти и с бързо движение
да пусне половин долар в джоба си.
— Чарли — чух гласа на една жена зад мен, — има ли още от онези еклери с крем?
— Ще отида да видя.
Зарадвах се, че можех да се измъкна, защото исках да обмисля онова, което бях видял. Явно Джимпи не направи грешка. Умишлено
маркира по-ниска цена. Между него и клиента очевидно имаше споразумение.
Облегнах се с омекнали крака на стената, без да зная какво да правя. Джимпи работеше за г-н Донър от петнайсет години. Донър
винаги се отнасяше с работниците си като с близки приятели или роднини и често канеше семейството на Джимпи на обяд. Когато му се
налагаше да излезе, поверяваше магазина на Джимпи и бях чул да говорят, че му е дал пари, за да плати лечението на жена си в болница.
Невероятно беше някой да краде от такъв човек. Трябва да има друго обяснение. Джимпи наистина сгреши, като маркира сумата, и
монетата от половин долар беше бакшиш. Или може би г-н Донър прави специална отстъпка на този клиент, който често купува торти с
крем. Всичко друго, но не мога да повярвам, че Джимпи краде. Джимпи винаги беше толкова добър с мен.
Вече дори и не се опитвах да разбера какво става. Изнесох подноса с еклери и се опитвах да не гледам към касата, докато подреждах
сладките, кифлите и тортите.
Но после влезе онази дребна женица с червените коси, която винаги ме пощипваше по бузата и се шегуваше, че ще ми намери
приятелка. Спомних си, че тя идва най-често, когато Донър е излязъл на обяд, и зад касата е Джимпи. После той ме пращаше да нося
поръчки до дома ѝ.
Неволно пресметнах, че покупката ѝ струва 4.53 долара. Извърнах се, за да не виждам какво ще маркира Джимпи на касата. Исках да
разбера истината, но се страхувах от онова, което бих могъл да науча.
— Два долара и четирийсет и пет, г-жо Уилър — каза той.
Касовият звънец. Отброяването на рестото. Затръшването на чекмеджето.
— Благодаря ви, г-жо Уилър.
Извърнах се съвсем на време, за да видя ръката му да се плъзга в джоба и чух тихия звън на монетите.
Колко ли пъти съм бил посредник между тях и той ме е използвал да разнасям пакетите ѝ на по-ниска цена, а после са делели
разликата? Нима през всичките тези години ме е използвал като параван?
Не можех да откъсна очи от него. А той шумно трополеше зад щанда, облян в пот, която се стичаше под хартиеното му кепе.
Изглеждаше оживен и в добро настроение, но щом вдигна очи и улови погледа ми, се намръщи и извърна глава.
Искаше ми се да го ударя. Искаше ми се да отида зад тезгяха и да му размажа лицето. Не си спомням, преди да съм мразил някого, но
тази сутрин мразех Джимпи от дъното на душата си.
Сега, когато пиша за всичко това в тишината на моята стая, не ми е по-леко. Всеки път, като си спомня как Джимпи краде от г-н
Донър, ми се иска да размажа нещо. За щастие, не мисля, че съм способен на насилие. Не мисля, че някога в живота си съм удрял някого.
Но все още не мога да реша какво да правя. Да кажа на Донър, че довереният му работник го е обирал през всичките тези години?
Джимпи ще отрече и аз никога няма да мога да го докажа. И каква полза от това за самия г-н Донър? Не зная какво да правя.

9 Май — Не мога да спя. Непрекъснато мисля за случилото се. Дължа прекалено много на г-н Донър, за да стоя отстрани и да гледам
как го ограбват. Ако мълча, вината ми ще бъда голяма колкото и тази на Джимпи. Но пък моя работа ли е да го информирам? Това, което
най-много ме безпокои, е, че когато ме е изпращал да разнасям поръчки, той ме е използвал, за да краде от Донър. Когато не знаех нищо,
бях извън играта. Не мога да изпитвам вина. Но сега вече знам и мълчанието ми ме прави виновен колкото него самия.
Все пак, Джимпи е съдружник. Има три деца. Какво ще прави ако Донър го изхвърли. Едва ли ще си намери друга работа, особено с
тоя сакат крак.
Това моя грижа ли е?
Кое е правилното? Смешно е, че интелигентността не ми помага да реша проблем като този.

10 Май — Попитах професор Немур и той е категоричен, че аз съм само невинен свидетел и нямам повод да се забърквам в една
такава неприятна ситуация. Фактът, че съм бил използван като посредник, изглежда изобщо не го безпокои. Щом по онова време не съм
разбирал какво става, значи няма нищо. Вината ми е не по-голяма от тази на ножа, използван при убийство или на автомобила в някоя
катастрофа.
— Но аз не съм неодушевен предмет — възразих аз. — Аз съм личност.
За миг той се обърка, но после се разсмя:
— Разбира се, Чарли. Но аз не говоря за сега. Имам предвид времето преди операцията.
Надут тъпак! Искаше ми се и него да ударя.
— Бях личност и преди операцията. В случай че сте забравил…
— Да, разбира се, Чарли. Не ме разбирай погрешно. Все пак беше различно…
После си спомни, че трябва да прегледа някакви картони в лабораторията.
Д-р Строс не говори много по време на психотерапевтичните ни сеанси, но днес, когато поставих въпроса, каза, че съм морално
задължен да кажа на г-н Донър. Но колкото повече мислех, толкова по-сложно ставаше всичко. Имах нужда от помощ, а единственият, за
когото се сетих, беше Алис. Накрая, в десет и трийсет, вече не можех да издържа повече. Три пъти започвах да набирам номера и спирах по
средата, но на четвъртия път се заставих да почакам, докато чуя гласа ѝ.
Отначало не ѝ се искаше да се срещнем, но аз настоях да се видим в ресторанта, където бяхме вечеряли заедно.
— Уважавам те. Ти винаги си ми давала добри съвети. — Тя пак се колебаеше, но аз настоях. — Трябва да ми помогнеш. И ти отчасти
си отговорна. Сама го каза. Най-малкото, защото ако не беше ти, аз изобщо нямаше да започна всичко това. Сега не можеш да ме зарежеш
просто така.
Трябва да е почувствала нервността ми. Съгласи се да се срещнем. Оставих слушалката и останах загледан в телефона. Защо беше
толкова важно да зная какво мисли тя, как чувства нещата? Вече повече от година в Центъра за възрастни единственото, което имаше
значение за мен, беше да ѝ се харесам. Нали първоначално заради това се съгласих на операцията?
Крачех нагоре-надолу пред ресторанта, докато един полицай не започна да ме оглежда подозрително. Тогава влязох и си поръчах кафе.
За щастие, масата, на която седяхме онази вечер, беше свободна.
Тя ме видя и ми махна с ръка, но преди да дойде, си взе чаша кафе. Усмихна се. Знаех, че е заради масата. Глупав, романтичен жест.
— Зная, че е късно — извиних се аз, — но кълна се, едва не полудях. Трябва да говоря с теб.
Тя отпиваше от кафето си и мълчаливо слушаше, докато аз разказвах как съм открил измамите на Джимпи, собствената си реакция и
противоречивите съвети, които получих в лабораторията. Когато свърших, тя се облегна назад и поклати глава.
— Чарли, учудваш ме. В някои отношения си толкова зрял, а когато трябва да вземеш някакво решение, все още се държиш като дете.
Не мога да реша вместо теб, Чарли. Не можеш да откриеш отговора в книгите, нито пък да го разрешиш, като го стовариш на други хора. Не
и ако не искаш цял живот да останеш дете. Трябва да намериш отговора вътре в себе си, да почувстваш кое е правилно. Чарли, трябва да се
научиш да си вярваш.
Отначало се ядосах на укорите ѝ, но после изведнъж всичко доби смисъл.
— Искаш да кажеш, че трябва да реша?
Тя кимна.
Гледаше ме напрегнато и внимателно.
— Нещо става с теб, Чарли. Само да можеше да видиш лицето си.
— Дяволски права си, нещо става! Пред очите ми се стелеше димна завеса и с едно подухване, ти я разпръсна. Толкова е просто. Да се
доверя на себе си. Това досега не ми беше идвало наум.
— Чарли, великолепен си!
Взех ръката ѝ и я задържах.
— Не, ти си чудесна. Ти докосваш очите ми и аз проглеждам.
Тя пламна и издърпа ръката си.
— Последният път, когато бяхме тук — продължих аз, — ти казах, че те харесвам. Трябваше да бъда по-уверен и да ти кажа, че те
обичам.
— Недей, Чарли. Още не.
— Още не? — изкрещях аз. — Така каза и последния път. Защо не още?
— Ш-ш-ш… Почакай малко, Чарли. Завърши образованието си. Виж докъде ще стигнеш. Променяш се прекалено бързо.
— Каква е връзката между двете неща? Чувствата ми към теб няма да се променят, защото ставам по-интелигентен. Ще те обичам все
по-силно.
— Но ти се променяш и емоционално. В известен смисъл, аз съм първата жена, чието присъствие ти реално осъзнаваш — по този
особен начин. Досега бях твоя учителка — някой към който се обръщаше за помощ и съвет. Естествено е да мислиш, че си влюбен в мен.
Виж други жени. Дай си повече време.
— Искаш да кажеш, че незрелите момчета винаги се влюбват в учителките си и че емоционално аз съм още момче.
— Изопачаваш думите ми. Не, не мисля за теб като за момче.
— Емоционално изостанал тогава.
— Не.
— А какво?
— Чарли, не ме насилвай. Не зная. Ти вече си извън интелектуалния ми обсег. След няколко месеца, или дори седмици, ще бъдеш
различен човек. Когато напълно съзрееш интелектуално, може би ще бъде невъзможно да общуваме. Когато съзрееш емоционално, навярно
дори няма да ме искаш. Аз също трябва да помисля за себе си, Чарли. Нека да почакаме и ще видим. Нека имаме търпение.
 Имаше право, но аз не исках да слушам.
— Миналата вечер… — задавих се аз. — Не можеш да си представиш с какво нетърпение очаквах тази среща. Едва не откачих. Чудех
се как да се държа, какво да кажа, исках да ти направя много добро впечатление и бях ужасен, че мога да кажа нещо, което да те раздразни.
— Не ме раздразни. Поласкана бях.
— Тогава, кога ще те видя отново?
— Не мога да ти позволя да се увличаш…
— Вече съм увлечен! — Изкрещях аз, но видях, че хората се обръщат към нас и сниших глас. Целият треперех от гняв. — Аз съм
личност. Мъж. И не мога да живея само с книги, касети и електронни лабиринти. Казваш „виж други жени“. Как бих могъл, когато не
познавам други жени? Нещо вътре в мен ме изгаря и ме кара да мисля единствено за теб. Чета и виждам лицето ти върху страницата. Не в
мъгла като лицата от миналото ми, а истинско и живо. Докосвам страницата и лицето ти изчезва, а на мен ми се иска да разкъсам книгата
и да я захвърля.
— Моля те, Чарли…
— Искам отново да те видя.
— Утре в лабораторията.
— Знаеш, че нямам това предвид. Извън лабораторията. Извън университета. Насаме.
Усетих, че се колебае дали да се съгласи. Настойчивостта ми я изненада. И аз бях изненадан от себе си. Знаех само, че не мога да се
овладея и щях да настоявам. И въпреки това, когато я молех, гърлото ми се беше свило от страх. Дланите ми бяха овлажнели. От какво се
плашех? От отказа или от съгласието ѝ? Ако в този момент до ушите ми не достигна отговорът ѝ, сигурно щях да припадна.
— Добре, Чарли. Извън лабораторията и университета, но не насаме. Не мисля, че трябва да оставаме сами.
— Където кажеш — въздъхнах аз. — Бих искал само да бъда с теб и да не мисля за тестове… статистики… Въпроси… отговори…
Тя се намръщи за момент.
— Добре. Дават безплатни пролетни концерти в Сентръл Парк. Следващата седмица можеш да ме заведеш на някой концерт.
На вратата се извърна бързо и ме целуна.
— Лека нощ, Чарли. Радвам се, че ми се обади.
Затвори вратата, а аз останах пред сградата, вперил поглед в прозореца на апартамента ѝ, докато светлината изгасна.
Вече няма никакво съмнение. Влюбен съм.

11 Май — След толкова мисли и тревоги разбрах, че Алис е права. Трябваше да се доверя на интуицията си. В пекарната наблюдавах
Джимпи внимателно. На три пъти днес го видях да взема по-малко пари от клиентите и да слага в джоба си своя дял от разликата. Правеше
го само с някои редовни клиенти и ми се струваше, че тези хора са толкова виновни, колкото и той самият. Без съгласието им, това нямаше
да стане. Защо да превръщам Джимпи в изкупителна жертва?
Предпочетох да направя компромис. Навярно това не беше най-доброто решение, но при тези обстоятелства ми се струваше най-
подходящо. Ще кажа на Джимпи, каквото вече знаех, и ще го предупредя да спре.
Видях че излиза сам от умивалнята, но когато се приближих към него, той отмести поглед встрани.
— Имам нещо важно да ти кажа — започнах аз. — Моля те за съвет за един приятел, който има проблем. Открил е, че един от колегите
му мами шефа им и не знае как да постъпи. Не му харесва идеята да разкрие всичко и да създаде проблеми на онова момче, но и не може да
стои и да гледа как мамят шефа им, който е бил добър и към двамата.
Погледът на Джимпи изведнъж стана непроницаем.
— И какво възнамерява да прави този тоя приятел?
— Там е проблемът. Нищо не иска да прави. Мисли, че ако кражбите спрат, няма да има нужда да прави каквото и да било. Ще забрави
за тях.
— По-добре приятелят ти да си гледа свойта работа — каза Джимпи и се отпусна върху куция си крак. — Трябва да си държи очите
затворени за тия неща и да знае кой му е приятел. Шефът си е шеф, но работниците трябва да се държат един за друг.
— Приятелят ми не мисли така.
— Това не е негова работа.
— Той има чувството, че като знае, носи известна отговорност. Затова е решил, че ако нещата спрат до тук, той няма какво повече да
каже. В противен случай ще разкрие всичко. Исках да те попитам за мнението ти. Мислиш ли, че при тези обстоятелства кражбите ще
спрат?
Щеше да се задуши от гняв. Виждах, че му се иска да ме удари, но само сви юмруци.
— Кажи на приятеля си, че оня, другият, май няма избор.
— Чудесно — казах аз. — Приятелят ми ще бъде много щастлив.
Джимпи се накани да тръгне, но после спря и ме изгледа.
— Приятелят ти… дали не се интересува от малък процент? Това ли е проблемът?
— Не, само иска да се сложи край на цялата тази история.
Изгледа ме продължително.
— Мога да ти кажа, че ще съжаляваш, дето си вреш носа, където не ти е работа. Винаги съм те защитавал. Май не съм бил с всичкия
си. — И закуца нататък.
Сигурно трябваше да разкажа на Донър как стоят нещата и да го оставя да уволни Джимпи. Не зная. Постъпих така, както намерих за
добре, но искам да добавя още нещо. Всичко приключи, всичко свърши. Но колко ли хора се възползват от такива като Джимпи?

15 Май — Следването ми върви добре. Сега университетската библиотека е мой втори дом. Трябваше да ми дадат отделна стая, защото
само за секунда мога да попия печатната страница и докато прелиствам книгите, около мен неизбежно се трупат любопитни студенти.
В настоящия момент интересите ми са насочени най-вече към етимологията на древните езици, новите разработки в областта на
висшата вариационна математика и хиндуистката история. Удивен съм от съответствието между несвързани на пръв поглед неща.
Придвижих се към друго равнище и сега различните дисциплини ми се струват близки една на друга, сякаш произлизат от един и същ
източник.
 Странно, но споровете на студентите за история, политика или религия, които чувам около себе си, когато съм в ресторанта на колежа,
ми се струват съвсем детински.
Дискусиите върху идеи на това елементарно равнище вече не ми доставят никакво удоволствие. Хората не понасят когато им покажеш,
че не могат да се докоснат до комплексността на проблема. Те не виждат съществуващото под леките вълни на повърхността. На по-високо
ниво е още по-лошо и аз се отказах да обсъждам тези неща и с професорите в „Бийкмън“.
В ресторанта на колежа Бърт ме представи на един професор по икономика, известен с разработките си върху икономическите
фактори и ефекта им върху лихвените проценти. Отдавна исках да споделя с икономист някои от идеите, които ми хрумнаха, докато четях.
Тревожат ме моралните аспекти на военната блокада в мирно време. Попитах го какво мисли за предложената от някои сенатори тактиката
на „черните списъци“ и повторното въвеждане на контрол върху контрабандата, прилаган през Първата и Втората световна война срещу
някои по-малки страни, които в настоящия момент са наши противници.
Той слушаше мълчаливо, впил поглед в празното пространство и аз предположих, че събира мислите си, за да ми отговори, но малко
по-късно прочисти гърлото си и поклати глава. Това, обясни той и в гласа му прозвучаха нотки на извинение, било извън сферата на
компетентността му. Интересите му били съсредоточени върху лихвените проценти и не се е замислял особено върху проблемите на
военната икономика. Предложи ми да се свържа с д-р Уеси, който преди време написал дисертация върху военните търговски споразумения
през Втората световна война. Навярно той би могъл да ми помогне.
Преди да успея да кажа каквото и да е, хвана ръката ми и я разтърси. Щастлив бил да се срещнем, но трябвало да подреди бележките
си за една лекция и си тръгна.
Същото се случи и когато се опитах да обсъдя Чосър със специалист по американска литература, когато попитах един ориенталист за
жителите на Тробриандските острови и поисках да разговарям за проблемите на безработицата, следствие автоматизацията със социален
психолог, специалист по оценката на общественото мнение относно поведенческите проблеми на юношите. Винаги намираха извинения,
за да се измъкнат, изплашени да не издадат ограничеността на познанията си.
Колко различни изглеждат сега. И колко глупав съм бил да мисля, че професорите са интелектуални титани. Те са хора. И се страхуват
останалите да не разберат това. И Алис е човек. Жена, не богиня. Утре вечер ще я заведа на концерт.

17 Май — Почти е светло, а аз не мога да заспя. Трябва да разбера какво стана с мен на концерта снощи.
Вечерта започна добре. „Мал“ в Сентръл Парк рано се изпълни с хора и двамата с Алис трябваше да внимаваме къде стъпваме, докато
се промъквахме между двойките, излегнали се на тревата. Накрая избрахме потънало в тъмнина усамотено дърво далеч от пътеката, където
единствено приглушеният женски смях и огънчетата на запалените цигари напомняха за присъствието на другите.
— Тук е добре — каза тя. — Не е нужно да бъдем непременно пред оркестъра.
— Какво свирят сега? — попитах аз.
— „La Mer“ на Дебюси. Харесва ли ти?
Настаних се до нея.
— Не разбирам много от такава музика. Трябва да помисля.
— Не мисли — прошепна тя. — Почувствай я. Остави я да те залее като море и не се опитвай да я разбереш. — Тя отново се излегна на
тревата и извърна лице по посока на музиката.
Нямаше как да разбера какво очаква от мен. Много различно беше от логичната методология при решаването на отделни проблеми и
систематичното овладяване на познания. Продължавах да си повтарям, че потните ми длани, тежестта в гърдите и желанието да я прегърна
са само биохимични реакции. Дори проследих схемата стимул-реакция, причина за нервността и вълнението ми. Чувствах се объркан и
несигурен. Трябва ли да я прегърна, или не? Очаква ли тя от мен да го направя? Дали няма да се разсърди? Бих казал, че продължавах да се
държа като тийнейджър и това ме ядосваше.
— Виж — задавено рекох аз, — защо не се настаниш по-удобно? Облегни се на рамото ми.
Тя ме остави да я прегърна, но не ме погледна. Изглеждаше прекалено погълната от музиката, за да осъзнае онова, което правех. Дали
наистина искаше да я държа така, или просто ме търпеше? Плъзнах ръката си надолу към кръста ѝ и почувствах, че потръпна, но остана все
така отправила поглед по посока на оркестъра. Преструваше се, че е завладяна от музиката, за да не бъде нужно да ми отговаря. Не искаше
да знае какво става. Докато гледаше настрана и слушаше, можеше да се преструва, че не осъзнава и не е съгласна с близостта ми, с ръцете
ми, които я обгръщаха. Искаше от мен да правя любов с тялото ѝ, докато умът ѝ оставаше зает с по-висши неща. Протегнах ръка и рязко
извих главата ѝ към мен.
— Защо не ме погледнеш? Преструваш се, че не съществувам ли?
— Не, Чарли — прошепна тя. — Преструвам се, че аз не съществувам.
Докоснах раменете ѝ. Тя се вцепени и потръпна, но аз я притеглих към себе си. И тогава то се случи. Започна като глухо бръмчене в
ушите ми… електрически трион… някъде далече. После студът. Ръцете и краката ми изтръпнаха, пръстите ми се сковаха. Изведнъж ме
обзе усещането, че някой ме наблюдава.
Внезапно превключване във възприятията. От някаква точка в тъмнината зад дървото видях нас двамата, легнали, преплетени тела.
Вдигнах глава и съзрях едно момче на петнайсет или шестнайсет, приклекнало наблизо.
— Ей! — изкрещях аз. Когато се изправи, видях, че е разголен. Панталоните му бяха разкопчани.
— Какво става? — изстена Алис.
Скочих, но той изчезна в тъмнината.
— Видя ли го?
— Не — каза тя и нервно приглади полата си. — Никого не видях.
— Стоеше точно там! Гледаше ни. Толкова близо беше, че можеше да ни докосне.
— Чарли, къде отиваш?
— Не може да е избягал надалече.
— Остави го, Чарли. Няма значение.
Но за мен имаше. Втурнах се в тъмнината. Препъвах се в двойките, които ме гледаха стреснато, но не можех да разбера накъде е
тръгнал.
Колкото повече мислех за него, толкова повече се засилваше чувството на гадене, което усещах, преди да припадна. Изгубен и сам в
голямата пустота. Но после се овладях и успях да намеря Алис.
 — Откри ли го?
— Не, но беше там. Видях го.
Погледът ѝ стана особен.
— Добре ли си?
— Ще се оправя… само минута… това отвратително бръмчене в ушите ми.
— Може би е по-добре да си тръгваме?
През целия път към апартамента ѝ не можах да се отърся от мисълта, че той стоеше притаен там, в тъмнината, и аз си представях
онова, което виждаше — нас двамата, легнали и сплели тела.
— Искаш ли да влезеш? Мога да направя кафе.
Исках, но нещо ме възпираше.
— По-добре не. Тази вечер имам много работа.
— Чарли, може би аз казах или направих нещо, което не трябваше?
— Не, разбира се. Просто това дете, което ни гледаше ме разстрои.
Стоеше близо до мен и чакаше да я целуна. Обвих ръце около нея, но то отново се случи. Трябваше да си тръгна веднага, защото иначе
щях да припадна.
— Чарли, не изглеждаш добре.
— Ти видя ли го, Алис? Истината…
Тя поклати глава.
— Не, прекалено тъмно беше. Но съм сигурна…
— Трябва да вървя. Ще ти се обадя.
Тръгнах си, преди да ме е спряла. Трябваше да се махна от това място, преди светът да се е сринал.
Сега, като премислям всичко, съм убеден, че е халюцинация. Д-р Строс е на мнение, че емоционално все още съм в онази незряла
възраст, когато близостта на жена или мисълта за секс отключва безпокойство, паника, дори халюцинации. Той мисли, че бързото ми
интелектуално развитие е създало у мен измамното усещане, че ще мога да водя нормален емоционален живот. Но трябва да призная, че
страховете и задръжките, провокирани от тези интимни ситуации разкриват, че емоционално аз все още съм незрял — сексуално
изостанал. Предполагам, той е на мнение, че още не съм готов за връзка с жена като Алис Киниън. Още не.

20 Май — Уволниха ме от пекарната. Зная, че е глупаво да отдавам такова голямо значение на миналото, но в самото място, в
потъмнелите от топлината на пещта бели тухлени стени, имаше нещо… Беше мой дом.
Какво направих, че толкова ме намразиха?
Не мога да виня Донър. Той трябва да помисли за бизнеса си, за останалите работници. И все пак, чувствах го по-близък и от баща.
Повика ме в кабинета си, разчисти отчетите и сметките от единствения стол до бюрото и без да ме погледне, каза:
— Исках да говоря с теб. Едва ли ще намерим по-подходящо време.
Сега изглежда глупаво, но аз седях там, вперил очи в него — дребен, топчест, с оръфани, комично увиснали над горната му устна
светлокафяви мустаци. Сякаш двамата — Старият Чарли и този, новият, седяхме на стола, изплашени от онова, което Старият г-н Донър
щеше да каже.
— Чарли, твоят чичо Херман беше мой добър приятел. Удържах обещанието си към него да те оставя на тая работа в добри и лоши
времена, така че да не бъдеш без пукната пара в джоба си и да има къде да сложиш главата си, че да не те приберат в онзи приют.
— Пекарната е мой дом…
— И аз се отнасях към теб като към собствения си син, който даде живота си за тая страна. И когато Херман умря, на колко години
беше? Седемнайсет? Приличаше повече на шестгодишно дете — аз се заклех пред себе си… Аз казах, Артър Донър, докато имаш тая
пекарна и тоя бизнес в ръцете си, ти ще се грижиш за Чарли. Той ще има място, където да работи, легло, в което да спи и залък хляб. Когато
те изискаха от онова място „Уорън“, аз им казах, че ще работиш за мене и аз ще се грижа за тебе. Ти не прекара дори и една вечер в онова
място. Дадох ти стая и се грижех за тебе. Кажи ми сега, отстъпих ли от обещанието си?
Кимнах, но от начина, по който сгъваше и разгъваше сметките си, ми стана ясно, че има проблеми. И тогава разбрах.
— Правех всичко възможно да върша добра работа. Много се стараех…
— Знам, Чарли. Нищо не казвам за работата ти. Но с тебе стана нещо. Не знам какво. И не само аз. Всички говорят. През последните
седмици вече няколко пъти те идваха тука. Разстроени са. Чарли, трябва да те освободя.
Опитах се да го прекъсна, но той поклати глава.
— Снощи при мен дойде цяла делегация. Чарли, аз трябва да се погрижа за бизнеса си.
Стоеше, втренчил поглед в ръцете си, отново и отново сгъваше и разгъваше разписките, сякаш се надяваше да открие в тях нещо, което
преди не е било там.
— Извини ме, Чарли.
— Но къде да отида?
Погледна ме за пръв път, откакто бяхме влезли в кабинета му.
— Знаеш много добре, както и аз знам, че ти вече не се нуждаеш от тая работа тука.
— Г-н Донър, аз никога не съм работил другаде.
— Нека погледнем реално на нещата. Ти не си онзи Чарли Гордън, който дойде тук преди седемнайсет години. Ти дори не си Чарли
отпреди четири месеца. Нищо не казваш за това. Твоя си работа. Може и чудо някакво да е. Знае ли човек? Но ти се превърна в много умен
млад мъж. А пускането на бъркачката за тесто и разнасянето на поръчките не е работа за един умен млад мъж.
Прав беше, разбира се, но нещо в мен ме караше да се опитам да го убедя в противното.
— Трябва да ми позволите да остана, г-н Донър. Дайте ми още една възможност. Сам казахте, че сте обещали на чичо Херман, че ще
бъда на работа тук, докато имам нужда от нея. Добре, аз все още се нуждая от нея, г-н Донър.
— Не, Чарли, не. Ако беше така, щях да им кажа, че не ме интересуват техните делегации и петиции, и щях да застана зад тебе срещу
всички тях. Но така, както стоят сега нещата, те всички са изплашени до смърт от тебе. А аз трябва да помисля и за собственото си
семейство.
— А ако те променят решението си? Нека се опитам да ги убедя. — Създавах му повече грижи, отколкото бе очаквал. Знаех, че трябва
да спра, но не можех да се овладея. — Ще ги накарам да разберат — настоях аз.
— Добре — въздъхна той накрая. — Давай, опитай. Но така само ще си навлечеш неприятности.
Когато излязох от кабинета, Франк Райли и Джо Карп минаха покрай мен и аз знаех, че Донър беше прав. За тях бе непоносимо
непрекъснато да съм им пред очите. Карах всички да се чувстват неловко.
Извиках им и те се извърнаха. Франк току-що беше вдигнал тава с кифли.
— Виж, Чарли, зает съм. Може би по-късно…
— Не — настоях аз. — Сега, точно сега. И двамата ме избягвате. Защо?
Франк, нахаканият, покорителят на женските сърца, вечният инициатор, ме изгледа мълчаливо и после остави подноса на масата.
— Защо ли? Ще ти кажа защо. Защото изведнъж взе, че стана голяма работа, многознайко, умник! Сега си велик зубър, интелектуалец.
Винаги с книга, винаги с готови отговори. Слушай, ще ти кажа едно нещо. Мислиш си, че струваш повече от нас тука? Твоя си работа.
Намери си друго място.
— Но какво съм ти направил?
— Какво бил направил? Чу ли това, Джо? Ще ти кажа какво си направил, господин Гордън. Почна да се вреш с твойте идеи и
предложения и ни направи всички да изглеждаме пълни идиоти. Но ще ти кажа едно нещо. За мене ти пак си малоумник. Може и да не
разбирам някои от тия големите думи или имената на книгите, но аз струвам колкото и ти, че и повече даже.
— Така си е — кимна Джо и тежко се извърна към Джимпи, който се приближаваше към нас.
— Не ви моля да бъдете мои приятели — казах аз, — или да имате нещо общо с мен. Просто не ме принуждавайте да напускам
работата си. Г-н Донър каза, че всичко зависело от вас.
Джимпи се взря в мен и после отвратен, поклати глава.
— Ама че нахалство! — изкрещя той. — Върви по дяволите!
После се извърна и тежко закуца нататък.
Това беше. Повечето от тях мислеха като Джо, Франк и Джимпи. Докато можеха да ми се смеят и да се правят на умни за моя сметка,
всичко беше наред, но сега се чувстваха по-малоценни и от един малоумен. Започнах да разбирам, че необикновеното ми развитие ги прави
посредствени и подчертава собствените им недостатъци. Бях ги предал и затова ме ненавиждаха.
Фани Бирден беше единствената, която мислеше, че не трябва да бъда принуждаван да напусна и въпреки настойчивостта и заплахите
им, не бе подписала петицията.
— Но то съвсем не значи — все пак не издържа тя, — че аз не виждам как с тебе стават много странни неща, Чарли. Как само се
промени! Не зная. Ти беше добър човек, на тебе можеше да се разчита. Беше като всички. Е, не много умен, може би, но честен. И кой знае
какво си позволил да ти направят, че да поумнееш така изведнъж. Всички казват, не е на добре.
— Но какво лошо има човек да иска да бъде по-интелигентен, да добива знания, да разбира себе си и света?
— Ако четеш Библията, Чарли, ще знаеш, че на човека не е дадено да знае повече, отколкото му е отредено от Бог да знае. Чарли, ако
си направил нещо нередно, ти си знаеш там, нещо с дявола, знам ли и аз, може би не е много късно да се отървеш от него. Може пък пак да
станеш добрият, обикновен човек, какъвто си беше преди.
— Няма връщане назад, Фани. Нищо лошо не съм направил. Аз съм като човек с вродена слепота, на който е дадена възможност да
види светлина. Това не може да е грях. Скоро ще има милиони като мен по целия свят. Науката може да направи това, Фани.
Тя остана загледана в булката и младоженеца на сватбената торта, която украсяваше и устните ѝ едва потрепнаха, когато прошепна:
— Грях беше, когато Адам и Ева ядоха от дървото на познанието. Грях беше, когато разбраха, че са голи и видяха похотта и срама. И
бяха изгонени от Рая и вратите се затвориха за тях. Ако не беше това, никой от нас нямаше да остарее, да заболее и да умре.
Нямаше какво повече да им кажа. Както на нея, така и на другите. Никой не ме поглеждаше в очите. Дори сега мога да почувствам
враждебността им. Преди ми се присмиваха, презираха ме заради невежеството и глупостта ми. Сега ме мразеха заради знанията и
интелекта ми. Защо? Какво, за бога, искат от мен?
Тази интелигентност е като пропаст между мен и всички хора, които познавах и обичах. Тя ме пропъди от пекарната. Сега съм по-
самотен от всякога. Чудя се какво ли би станало, ако върнат Алджърнън в голяма клетка с другите мишки. Дали те ще се обърнат срещу
него?

25 Май — Ето, така човек започва да се презира. Знае, че върши грешки, а не е в състояние да си каже стига. Краката сами ме поведоха
към апартамента на Алис. Изненада се, но ми позволи да вляза.
— Мокър си до кости. И лицето ти е мокро.
— Вали. Добре е за цветята.
— Хайде, влизай. Ще ти дам кърпа. Ще хванеш пневмония.
— Ти си единствената, с която мога да разговарям — казах аз. — Нека остана.
— Току-що направих кафе. Върви ето там, изсуши се и после ще поговорим.
Тя отиде да донесе кафето и аз се огледах. За пръв път влизах в апартамента ѝ. Приятно ми беше, но в стаята ѝ имаше нещо, което ме
смути.
Навсякъде цареше идеален ред. Порцелановите фигурки върху перваза на прозореца стояха наредени в права линия, обърнати в една и
съща посока. И възглавниците върху дивана бяха симетрично подредени върху чистите синтетични покривки, които предпазваха
тапицерията. Върху две от малките масички имаше списания, прилежно подредени по заглавия. Върху едната масичка стояха „Рипортър“,
„Сатърди Ривю“, „Ню Йоркър“, а върху другата: „Мадмоазел“, „Хаус Бютифул“ и „Рийдърс Дайджест“.
На отсрещната стена в орнаментирана рамка висеше репродукция на „Майка и дете“ на Пикасо, а над самия диван имаше картина на
някакъв ренесансов придворен, маскиран и с шпага в ръка, втурнал се да защити една подплашена госпожица с розови страни. Нещо не
беше наред. Сякаш Алис не можеше да реши коя е и в кой свят иска да живее.
— Няколко дни не си ходил в лабораторията — извика тя от кухнята. — Професор Немур се притеснява за теб.
— Не искам да ги виждам — казах аз. — Зная, че няма причина да се срамувам, но това че не мога да ходя на работа, не мога всеки ден
да виждам магазина, пещите, хората, ме изпълва с усещане за пустота. Прекалено е. Снощи и предишната вечер, сънувах, че се давя.
Тя остави подноса в средата на масата за кафе. Салфетките бяха сгънати на триъгълници, а бисквитите — подредени в кръг.
— Не бива да го вземаш толкова навътре, Чарли. Нищо не можеш да направиш.
— Няма полза да си го повтарям. Толкова години това беше моето семейство. Сякаш съм изхвърлен от собствения си дом.
 — Така е — каза тя. — Това се е превърнало в символично повторение на изживяното в детството ти. Да бъдеш отхвърлен от
собствените си родители… да бъдеш отпратен…
— О, за бога! Нужно ли е да слагаме напарфюмирани, лъскави етикети? Единственото, което има значение, е, че преди да се забъркам
в този експеримент, имах приятели, хора, които бяха загрижени за мен. Страхувам се, че сега…
— И сега имаш приятели.
— Не е същото.
— Страхът е нормална реакция.
— Не е само това. И преди се страхувах. Страхувах се, че ще ме бият с каиш, защото не съм изпълнил някое желание на Норма,
страхувах се да минавам по Хауълс стрийт заради тайфата, която ме преследваше и тероризираше там. Страхувах се от учителката си — г-
жа Либи, която върза ръцете ми, за да не си играя с нещата по чина. Но това бяха реални неща — неща, от които беше нормално да се
страхувам. А ужасът, с който съм изпълнен задето ме изритаха от пекарната, е странен — нещо, което не мога да си обясня.
— Овладей се.
— Не можеш ли да разбереш, че съм обзет от паника!
— Но, Чарли, това е нормално! Ти си като човек, който се учи да плува и когото са принудили да скочи от трамплина. Ужасен си от
загубата на твърдата дъска под краката си. Г-н Донър е бил добър към теб и през всичките тези години, ти си се чувствал защитен. Затова
сега, когато са те отпратили от пекарната, шокът те изненадва повече, отколкото си очаквал.
— Рационалността не ми помага кой знае колко. Не понасям повече самотата на стаята си. Скитам по улиците, без разлика кой час на
деня или нощта е и не зная какво търся… Скитам, докато се изгубя… и изведнъж откривам, че стоя пред пекарната. Снощи извървях целия
път от Уошингтън Скуеър до Сентръл Парк и спах в парка. Какво, по дяволите, търся?
Думите ми я разстройваха.
— Какво да направя, за да ти помогна, Чарли?
— Не знам. Приличам на животно, което не пускат в топлата, безопасна бърлога.
Тя седна до мен на дивана.
— Струва ти се, че всичко става прекалено бързо. Объркан си. Искаш да бъдеш възрастен, но в теб все още живее едно малко момче.
Само и изплашено. — Тя привлече главата ми към гърдите си. Опитваше се да ме успокои. Галеше косата ми и аз знаех, че ме желае така,
както и аз нея.
— Чарли — прошепна тя, — каквото и да искаш… не се страхувай от мен…
Исках да ѝ кажа, че се страхувам от паниката.

Веднъж, Чарли изпълнява поръчка и едва не припада, когато на една жена на средна възраст, току-що излязла от банята, ѝ се сторва
забавно да разтвори хавлията си и да му се покаже. Дали някога е виждал жена без дрехи? Може ли да прави любов? Обзема го ужас и той
изскимтява. Навярно това трябва да я е изплашило, защото тя плътно загръща халата около себе си и му дава двайсет и пет цента, за да
забрави случилото се. Само се е пошегувала, предупреждава го тя, за да види дали е добро момче.
Той винаги иска да е добър, казва ѝ Чарли, и да не гледа към жените, защото преди, когато онова нещо се случеше в панталоните му,
майка му го биеше…

Сега вижда ясно майката си. Тя му крещи с кожения колан в ръка, а баща му я хваща и се опитва да я спре.
— Стига, Роуз! Ще го убиеш! Остави го на мира!
Майка му напряга сили и замахва към него, но не може да го стигне и коланът изплющява на косъм от рамото му, а той се свива и
гърчи на пода.
— Виж го! — крещи Роуз. — Не може да се научи да чете и пише, но знае с какви очи да гледа едно момиче. Ще му избия тия
мръсотии от главата.
— Получил е ерекция, но той нищо не може да направи. Нормално е. Нищо не е направил.
— Не е за него да мисли по този начин за момичетата. Един приятел на сестра му дойде вкъщи и той започна да мисли такива неща!
Но ще му дам да се разбере! Чуваш ли? Само да докоснеш някое момиче, ще те заключа в клетка, като животно, до края на живота ти.
Чуваш ли какво ти казвам?…

Чувам я. Но може би вече съм избавен? Може би страхът и онова чувство на гадене вече не са море, в което се давя, а само локва, която
отразява минало и настояще? Свободен ли бях?
Навярно ако достатъчно бързо успея да се докосна до Алис… без да мисля за това, преди то да ме е обзело… сигурно ще избягам от
паниката… Само да освободя мозъка си… Едва не се задавих:
— Ти… ти го направи! Прегърни ме!
И преди да разбера какво става, тя ме целуваше, притискаше ме по-силно, от който и да е друг досега. Но в момента, в който трябваше
да го направя, то отново започна: бръмченето, хладината, гаденето. Отдръпнах се.
Тя се опита да ме успокои, да ми каже, че няма значение, че е излишно да се виня. Но аз се чувствах засрамен, неспособен да овладея
мъката си и захлипах. Плаках там, в ръцете ѝ, докато заспах от изтощение и сънувах придворния и госпожицата с розовите страни. Но в
съня ми, тя държеше шпагата.
Работен отчет 12
5 Юни — Немур е разстроен, защото вече две седмици не съм предавал нито един работен отчет. Има право, след като фондация
„Уелбърг“ започна да ми изплаща заплата извън стипендията, така че да не трябва да търся работа. Международният конгрес по психология
в Чикаго е само след седмица и той иска предварителните данни да са колкото се може по-пълни, понеже двамата с Алджърнън сме
главният обект на доклада му.
Отношенията ни се обтягат все повече. Не понасям неизменното му отношение към мен като към опитно зайче. Кара ме да се чувствам
така, сякаш преди експеримента не съм бил човешко същество.
Казах на Строс, че съм бил прекалено зает с мислите си, с книгите и с ровене в самия себе си. Че съм се опитвал да разбера кой и защо
съм такъв, и че писането е прекалено бавен процес и че не ми достига търпение да изложа мислите си. Той ме посъветва да се науча да
пиша на машина и сега, когато мога да печатам почти седемдесет и пет думи в минута, ми е по-лесно да изложа всичко в писмен вид.
Строс отново ми напомни да говоря и пиша просто и ясно, така че хората да ме разбират. Пак ми повтори, че понякога езикът е
бариера, а не мост между хората. Има някаква ирония в това, но сега съм от другата страна на интелектуалната ограда.
От време на време се срещаме с Алис, но не говорим за случилото се. Отношенията ни остават платонични. След като напуснах
пекарната, три нощи подред имах халюцинации. Не мога да повярвам, че беше преди две седмици.

Нощ е и по празните улици ме преследват призрачни сенки. Аз тичам към пекарната, но вратата е заключена и хората вътре не ми
обръщат внимание. През прозореца булката и младоженецът от сватбената торта ме сочат и ми се смеят… Въздухът натежава от смях.
Непоносимо е за мен… И двата купидона размахват пламтящи стрели. Аз крещя. Чукам на вратата, но никакъв звук не се чува. Виждам
Чарли, втренчил поглед в мен отвътре. Дали това е само отражение? Някаква сила се вкопчва в краката ми и ме завлича надалеч от
пекарната в алеята със сенките и точно когато те започват да пълзят към мен, аз се събуждам.
Друг път прозорецът на пекарната се отваря и когато погледна през него, виждам миналото — други неща и други хора.
Развивам удивителна способност да си припомням. Все още не умея напълно да я контролирам, но понякога, когато съм зает и чета
или работя върху някакъв проблем, ме обзема усещането за извънмерна яснота.
Зная, че това е особен подсъзнателен предупредителен сигнал и вече, вместо да чакам споменът да изплува, аз притварям очи и сам го
търся. В крайна сметка, зная, че ще бъда в състояние напълно да овладея това припомняне, не само да изследвам същността на миналия си
опит, но и неподозираните възможности на мозъка.
Дори сега, като си помисля за това, чувствам гнета на безмълвието. Виждам прозореца на пекарната… Протягам ръка и го докосвам…
Студен и вибриращ, и стъклото се затопля… Става горещо… Изгаря пръстите ми. Прозорецът, в който трепти отражението ми, заблестява и
стъклото се превръща в огледало, и аз виждам малкия Чарли Гордън — четиринайсет или петнайсетгодишен — вперил поглед в мен от
прозореца на дома си. Едва ли осъзнава колко различен е бил…

Чака сестра му да се върне от училище и когато я вижда, че свива по Маркс стрийт, маха с ръце, вика името ѝ и тича пред входа да я
посрещне.
Норма размахва някаква хартия.
— Получих A на теста по история. Знаех всички отговори. Г-жа Бафин каза, че това е най-добрата работа в целия клас.
Тя е хубаво момиче със светлокафява коса, грижливо сплетена и увита около главата ѝ като корона. Но когато вдига поглед към по-
големия си брат, усмивката ѝ се изкривява в гримаса. Отскача встрани, затичва се по стълбите към къщата и го оставя зад себе си.
Той тръгва усмихнат след нея.
Майка му и баща му са в кухнята и Чарли, развълнуван до пръсване от добрата новина на Норма, бърза да избъбри всичко, преди тя да е
казала и дума.
— Тя има A! Тя има A!
— Не! — крещи Норма. — Не ти! Млъквай! Оценката е моя и аз ще им кажа.
— Я почакай малко, млада госпожице — слага вестника си настрана Мат и я стрелва с хладен поглед, — това не е най-добрият начин
да разговаряш с брат си.
— Не е негова работа да казва!
— Няма значение. — Мат поглежда гневно и заканително размахва пръст. — Не искаше да направи нищо лошо и не е нужно да му
крещиш така.
Тя търси подкрепа от майка си.
— Получих A — най-добрата оценка в класа. Мога ли сега да си взема куче? Ти ми обеща. Каза, ако получа добра оценка на теста. И аз
получих A. Кафяво куче на бели петна. Ще го кръстя Наполеон, защото на този въпрос от теста дадох най-добър отговор. Наполеон е
загубил битката при Ватерло.
Роуз кима.
— Излез пред къщи и поиграй с Чарли. Той те чака вече цял час да се върнеш от училище.
— Не искам да играя с него.
— Излез навън — казва Мат.
Норма поглежда баща си и после Чарли.
— Няма. Мама каза, че не е задължително да играя с него, щом не искам.
— А сега, млада госпожице — надига се Мат от стола си и тръгва към нея, — трябва да се извиниш на брат си.
— Защо да трябва! — пищи тя пронизително и се спуска зад стола на майка си. — Той е като бебе. Не може да играе на Монопол, на
дама, или на нещо друго… Всичко обърква. Не искам да играя повече с него.
— Тогава върви в стаята си!
— Мога ли да си взема куче, мамо?
Мат удря с юмрук по масата.
— Никакво куче в тази къща, докато не промениш държанието си, млада госпожице!
 — Обещах ѝ куче, ако се справя добре в училище…
— Кафяво на бели петна — добавя Норма.
Чарли стои до стената и Мат сочи към него.
— Помниш ли, че отказа на сина си куче, защото няма място и няма кой да се грижи за него. Помниш ли, когато той помоли за куче?
Да не би да отричаш сега онова, което му каза?
— Но аз мога да се грижа за моето куче — настоява Норма. — Ще го храня, ще го къпя, ще го извеждам навън…
Чарли, който стои до масата и си играе с голямото си червено копче, завързано на връв, изведнъж проговаря:
— Аз ще ѝ помагам да се грижи за кучето! Ще ѝ помагам да го храни, да го реши и няма да давам на другите кучета да го хапят.
Но преди Мат и Роуз да кажат каквото и да е, Норма отново крещи:
— Не! Това ще бъде мое куче. Само мое!
Мат клати глава.
— Виждаш ли?
Роуз сяда до нея и гали плитките ѝ, за да я успокои.
— Но нещата между нас трябва да бъдат общи, скъпа. Чарли може да ти помага да се грижиш за него.
— Не! Само мое!… Аз получих A по история, не той. Той никога не получава добри оценки като мен. Защо сега да ми помага с кучето?
И после кучето ще хареса повече него, и ще стане негово, а не мое. Не! Ако не мога да го имам само за себе си, не го искам.
— Това решава всичко — казва Мат, взема вестника и отново се настанява на стола си. — Никакво куче.
Норма изведнъж скача от кушетката и грабва теста по история, който само преди минути е донесла с толкова радост вкъщи. Разкъсва
го и хвърля парчетата в лицето на Чарли, който я гледа слисан.
— Мразя те! Мразя те!
— Норма, веднага престани! — Роуз я сграбчва, но тя се изплъзва.
— Мразя и училището! Мразя го! Ще спра да уча и ще стана тъпачка като него. — Побягва от стаята и продължава да крещи: — Вече
ми се случва. Всичко забравям… Забравям… Вече не помня нищо, което съм научила!
Ужасена, Роуз тича след нея. Мат остава на мястото си, вперил поглед във вестника в скута си. Чарли, изплашен от истерията и
писъците, се свива на един стол и тихо хленчи. Какво лошо направи? Усеща, че панталоните му овлажняват, тънка струйка се стича по
крака му, и чака плесницата, която ще получи, когато майка му се върне.

Сцената избледнява, но от този момент Норма прекарва цялото си свободно време с приятели или играе сама в стаята си. Вратата на
стаята ѝ винаги е затворена и е забранено да се влиза там без разрешение.
Спомням си, веднъж Норма играеше с една от приятелките си в стаята и аз, без да искам, я чух да крещи:
— Той не ми е истински брат! Ние само го прибрахме, защото ни беше жал за него. Мама ми каза, че сега мога да разкажа на всички,
че всъщност той изобщо не ми е брат.
Иска ми се този спомен да беше фотография, която да можех да накъсам и да хвърля в лицето ѝ. Иска ми се да се върна назад във
времето и да ѝ кажа, че никога не съм искал да ѝ попреча да си вземе куче. Тя можеше да го има изцяло за себе си и аз нямаше да го храня,
реша или да играя с него. И никога нямаше да направя така, че то да започне да харесва повече мен, отколкото нея. Само исках тя да
продължи да си играе с мен, както преди. Никога не съм искал да направя нещо, което би я накарало да страда.

6 Юни — Първият ми истински скандал с Алис днес. Грешката е моя. Искаше ми се да я видя. Често след някой тревожен сън или
спомен, ми се иска да поговоря с нея или просто да бъдем заедно. Това ме успокоява. Но не биваше да ходя до Центъра, за да я взема.
След операцията не бях идвал в Центъра за възрастни с изостанало развитие и бях развълнуван от мисълта, че отново ще видя сградата.
Центърът е на Двайсет и трета улица, източно от Пето авеню, в стара училищна сграда, използвана през последните пет години от
Университетската клиника „Бийкмън“ като център за експериментално образование — специални курсове за инвалиди. На входа има
табела, прикрепена към старата врата от ковано желязо — блестяща месингова плоча, с надпис „Свободен факултет към университета
«Бийкмън»“.
Часовете ѝ свършваха в осем, но ми се прииска да видя стаята, в която не толкова отдавна аз се мъчех да чета и пиша елементарни
неща и да пресмятам ресто от един долар.
Влязох и се промъкнах до вратата. Стараех се да не ме забележат и погледнах през прозореца. Алис беше на бюрото си, а до нея седеше
жена с бледо лице, която ми се стори непозната. Лицето ѝ беше смръщено в гримаса на неприкрито недоумение, и аз се зачудих какво ли се
опитва да ѝ обясни Алис.
Близо до вратата беше Майк Дорни в инвалидната си количка, а на първия чин, на първия ред, както винаги седеше Лестър Браун, за
когото Алис казваше, че е най-умният в групата. Лестър лесно научи нещата, които аз усвоих с толкова труд, но идваше когато му скимне.
Често отсъстваше, за да прави пари. Търкаше подове с восък. Допускам, че само да беше проявил интерес, само това да имаше същото
значение за него, както за мен, щяха да го използват за този експеримент. Имаше и няколко непознати лица — хора, които не бях виждал
преди.
Накрая се престраших и влязох.
— Я, Чарли! — извика Майк и обърна инвалидната си количка.
Махнах му.
Бърнис, хубавичката блондинка с празен поглед, вдигна глава и тъпо се ухили.
— Къде беше, Чарли? Я, к’ъв хубъв кустюм!
Онези, които ме помнеха, замахаха с ръце и аз им отвърнах. Изведнъж, по изражението на Алис, разбрах, че е раздразнена.
— Почти осем часът е — обяви тя. — Време е да прибираме.
Всеки си имаше задача. Да прибере тебешира, гъбите, тетрадките, учебниците, моливите, нотните тетрадки, боите и помагалата.
Всеки си я знаеше и се гордееше, че я върши добре. Заловиха се за работа, с изключение на Бърнис. Тя не сваляше поглед от мен.
— Защо Чарли не идва на училище? — попита Бърнис. — Какво става, Чарли? Връщаш ли се?
Останалите се извърнаха към мен. Аз погледнах Алис. Очаквах да отговори вместо мен, но настъпи неловко мълчание. Какво можех да
им кажа, без да ги обидя?
 — Дойдох само да ви видя — обясних аз.
Едно от момичетата високо се разсмя — Франсин, която винаги тревожеше Алис. Беше родила три деца, преди да навърши осемнайсет
и преди родителите ѝ да поискат хистеректомия3. Изобщо не беше хубава като Бърнис, но беше лесна плячка за всеки мъж, който ѝ дадеше
нещо лъскаво или ѝ купеше билет за кино. Живееше в един пансион, препоръчан от приюта „Уорън“ за онези, които работят навън, и ѝ
позволяваха да излиза през вечерите, когато идваше в Центъра. На два пъти не беше дошла — запознаваше се с някакви мъже по пътя към
училище, и сега я пускаха навън само с придружител.
— Говори, сякаш е важна клечка — кискаше се тя.
— Добре — рязко я прекъсна Алис. — Свободни сте. Ще се видим утре вечер в шест.
Тръгнаха си, но по начина, по който тя захвърли нещата си в шкафчето, разбрах, че е ядосана.
— Съжалявам — казах аз. — Исках да те почакам долу, но после изведнъж ми се прииска да видя старата класна стая. Моята alma
mater. Исках само да погледна през прозореца, но преди да разбера какво правя, се озовах вътре. Какво те тревожи?
— Нищо, нищо не ме тревожи.
— Хайде. Не е станало кой знае какво, а ти си много сърдита. Има нещо.
Тя шумно затвори книгата, която държеше.
— Добре. Какво искаш да чуеш? Ти си различен. Ти си променен. Не говоря за коефициента ти на интелигентност, а за отношението
ти към хората. Ти вече не си същият човек…
— О, хайде! Недей…
— Не ме прекъсвай! — В гласа ѝ звучеше неприкрит гняв и това ме накара да замълча. — Зная какво говоря. Преди в теб имаше
нещо… Не зная… топлина, откритост, добрина, заради която всички те харесваха и те търсеха. Сега, с цялата тази твоя интелигентност и
всичките ти познания има неща, които…
Не можех да слушам повече.
— А ти какво очакваше? Мислеше, че ще остана послушно кученце, което върти опашка и ближе краката, дори на тези, които го ритат?
Разбира се, всичко това ме промени, промени се и начинът, по който мисля за себе си. Вече не е нужно да приемам огризките, които
другите цял живот ми подхвърляха.
— Хората не бяха лоши с теб.
— Какво ли знаеш ти? Виж, в най-добрия случай, се държаха самодоволно и покровителствено. Нужен им бях, за да се убедят в
превъзходството си и в сигурността на собствените си възможности. До един малоумен всеки изглежда интелигентен.
Казах го, но знаех, че няма да ме разбере.
— Предполагам, и мен слагаш в тази категория.
— Не ставай смешна. Много добре знаеш, че…
— Разбира се, сигурно в известен смисъл имаш право. В сравнение с теб, аз схващам доста бавно. Сега, след всяка наша среща, се
прибирам вкъщи, изпълнена с потискащото усещане, че всичко, което правя, е бавно и нелепо. Премислям какво съм казала и се сещам за
духовитите и остроумни неща, които е трябвало да кажа, и ми се иска да си ударя плесница, задето не съм ги казала, докато сме били
заедно.
— Това е нещо нормално.
— Откривам, че ми се иска да ти направя впечатление така, както никога не съм искала преди, но когато съм с теб, самочувствието ми
е силно понижено. Сега поставям под въпрос мотивите си за всяко нещо, което правя.
Опитах се да сменя темата за разговор, но тя непрекъснато се връщаше към нея.
— Виж, не дойдох тук, за да споря с теб — казах накрая аз. — Ще ми позволиш ли да те изпратя? Имам нужда от някого, с когото да
говоря.
— И аз. Но сега не мога да разговарям с теб. Всичко, което съм в състояние да ти предложа, е да слушам и кимам с глава и да се
преструвам, че разбирам какво ми говориш за културните различия, булевата алгебра4, символната логика, и се чувствам все по-глупава и
по-глупава, и когато си тръгнеш се гледам в огледалото и ми идва да изкрещя: „Не, ти не затъпяваш с всеки ден! Не загубваш
интелигентността си! Не си сенилна5, нито пък тъпа. Чарли е този, който напредва толкова бързо, затова ти се струва, че затъпяваш“.
Повтарям си това, Чарли, но когато се срещнем и ти ми кажеш нещо, и ме погледнеш с това твое нетърпение, зная, че ми се присмиваш. А
когато ми обясняваш разни неща и аз не мога да ги запомня, мислиш, че това ми е безинтересно и гледам да си спестя излишните усилия.
Но не знаеш колко е мъчително твоето отсъствие. Не знаеш за книгите, с които трябва да се справя, лекциите, на които присъствам в
„Бийкмън“ и за това, че когато говоря за нещо и виждам нетърпението ти, имам чувството, че ти разказвам детинщини. Исках да си
интелигентен. Исках да ти помагам и да споделям с теб, а ти ме изхвърляш от живота си.
Слушах я и думите ѝ ми се струваха чудовищни. Дотолкова бях погълнат от себе си и от онова, което ставаше с мен, че никога не се
замислях за нея.
Тя плачеше мълчаливо, когато тръгнахме, а аз не знаех какво да кажа. През цялото време в автобуса си мислех как всичко се обърна с
главата надолу. Ужасявах я. Ледът помежду ни се бе разчупил и пукнатината все повече се разширяваше, понеже аз, понесен от потока на
мислите си, се носех към открито море.
Присъствието ми явно я натоварваше и нейно право беше да ме отбягва. Вече нямахме нищо общо помежду си. Дори и най-
обикновеният разговор създаваше повод за напрежение в отношенията ни. Неловкото мълчание и незадоволеното желание в притъмнялата
стая беше единственото, което ни свързваше сега.
— Много си сериозен — наруши тя собственото си мълчание и вдигна поглед към мен.
— Заради нас.
— Не бива да го вземаш толкова навътре. Не искам да те разстройвам. Изправен си пред голямо предизвикателство. — Опита се да се
усмихне.
— Но за теб това има значение. Само че аз не знам какво да направя.
Вървяхме към апартамента ѝ.
— Няма да дойда на конференцията с теб. Тази сутрин позвъних на професор Немур и му казах. Ще бъдеш много зает там. Интересни
хора, вълнението, че си център на внимание. Не искам да бъда…
— Алис…
— … и независимо какво казваш сега, зная как ще се чувствам, така че ако нямаш нищо против, предпочитам да съхраня отломките от
нараненото си самочувствие. Благодаря ти.
— Преувеличаваш. Сигурен съм, че ти просто ще…
— Знаеш ли? И си сигурен? — Тя се извърна и ме погледна от стълбището. — О, колко нетърпим си станал! Откъде можеш ти да
знаеш, какво чувствам аз? Станал си доста безцеремонен с хората. Не можеш да кажеш как се чувствам, нито какво чувствам, нито пък защо
го чувствам.
Тя влезе вътре, но после се извърна и ме погледна. Гласът ѝ трепереше.
— Ще бъда тук, когато се върнеш. Просто съм разстроена, това е всичко. Мисля, че и двамата имаме нужда да останем сами и да
размислим.
За пръв път от много седмици насам не ме покани да вляза. Стоях, вперил поглед в затворената врата, и гневът ми кипеше. Бях готов да
вдигна скандал, да удрям по вратата, да я натроша. Гневът ми бе способен да помете сградата като ураган.
Когато си тръгнах, почувствах, че в мен нещо е готово да изригне, но постепенно усмирих емоциите си и накрая ме обзе облекчение.
Вървях много бързо, сякаш се носех по улиците и летният бриз в нощта галеше лицето ми. Изведнъж се почувствах свободен.
Сега осъзнавам, че едновременно с нарастването на познанията ми, онова, което изпитвах към Алис, се променяше от обожание към
любов, привързаност, чувство на благодарност и отговорност. Обърканите ми емоции ме ограничаваха и аз се бях привързал към нея заради
страха да не остана сам или да не ме зареже.
Но със свободата, дойде и тъгата. Искаше ми се да съм влюбен в нея. Искаше ми се да преодолея емоционалните си и сексуални
страхове, да се оженя, да имам деца, да подредя живота си.
Сега това е невъзможно. Сега, с коефициент 185 съм точно толкова далеч от Алис, както когато бях с коефициент 70. Но този път и
двамата го съзнавахме.

8 Юни — Кое ме накара да изляза от апартамента и да скитам из града? Да обикалям сам по улиците. Но това не беше ленива разходка
в лятната нощ, а изнервящо бързане — нанякъде. Накъде? Обикалях алеите, оглеждах входовете, надничах в притворените прозорци, исках
да разговарям с някого и в същото време се страхувах да срещна когото и да било. Нагоре по една улица, надолу по друга, в един безкраен
лабиринт, аз се мятах в неоновата пещера на града.
В Сентръл Парк срещнах жена. Тя седеше на пейка до езерото, загърната в палто, въпреки горещината. Усмихна се и ми махна да седна
до нея. Гледахме яркия хоризонт на Сентръл Парк Саут, восъчната пита от светещи килийки в тъмнината и ми се прииска да мога да всмуча
всичко това.
Да, казах ѝ аз, от Ню Йорк съм. Не, никога не съм бил в Нюпорт Нюс, Вирджиния. Тя била оттам и се омъжила за някакъв моряк,
който бил отплавал и тя не го била виждала от две години и половина.
Мачкаше и връзваше на възел една носна кърпичка, с която от време на време попиваше капчиците пот, избили по челото ѝ. Въпреки
бледата светлина, отразена от езерото, можех да видя, че е силно гримирана, но макар че лицето ѝ беше подпухнало и отекло, сякаш току-
що се беше събудила. Правата ѝ черна коса, разпиляна по раменете, я правеше да изглежда привлекателна. Търсеше си слушател и аз бях
готов да слушам.
Баща ѝ ѝ бил дал добро образование и жилище — всичко, което един богат корабостроител може да даде на единствената си дъщеря,
но не и прошка. Никога нямало да ѝ прости бягството с един моряк.
Докато говореше, тя взе ръката ми в дланите си и сложи глава на рамото ми.
— Нощта, след сватбата ми с Гари — прошепна тя, — аз бях една ужасена девственица. А той едва не полудя. Отначало ми удари
шамар и ме би, после ме облада, без да си губи времето с излишни нежности. Тогава за последен път бяхме заедно. Никога не му позволих
да ме докосне отново.
Ръката ми трепереше и непознатата навярно се досети, че съм изплашен. За мен това беше прекалено неочаквано и интимно.
Почувствала безпокойството ми, тя стисна ръката ми по-силно, сякаш трябваше на всяка цена да довърши разказа си, преди да ме пусне да
си отида. Това беше важно за нея и аз седях тихо, като човек, който храни птица от дланта си.
— Не че не харесвам мъжете — увери ме тя с широко разтворени очи. — Била съм с други мъже. Не с него, с много други. Повечето
мъже са нежни и внимателни с жените. Те правят любов бавно, с много ласки и целувки. — Тя ме изгледа многозначително, а разтворената
ѝ длан милваше пръстите ми.
Бях чувал, чел, мечтал за това. Не знаех името ѝ, а и тя не попита за моето. Само искаше от мен да я отведа някъде, където да сме сами.
Учудих се какво ли ще каже Алис.
Неумело я погалих и я целунах объркан. Тя вдигна поглед към мен.
— Какво има? — прошепна тя. — За какво мислиш?
— За теб.
— Знаеш ли някое място, където можем да отидем?
Предпазливо правех стъпка по стъпка. В кой момент щях да изгубя почва под краката си и да се поддам на безпокойството? Нещо ме
тласкаше да продължавам и да изпробвам докъде мога да стигна.
— Дори и да няма такова място, хотел „Маншън“ на Петдесет и трета не е много скъп. И ако платиш предварително, не те притесняват
с багажа.
— Имам стая…
В погледа ѝ блесна неочакван интерес.
— О, това е чудесно!
Отново нищо. А това само по себе си, вече беше любопитно. Докъде мога да стигна, преди симптомите на паниката да ме обземат?
Когато останем сами в стаята? Когато тя се разсъблече? Когато видя тялото ѝ? Или когато легнем в леглото?
Изведнъж за мен стана много важно да разбера дали мога да бъда като останалите мъже, дали някога бих могъл да помоля някоя жена
да сподели живота си с мен. Интелигентността и знанията, които имах, не бяха достатъчни. Исках и това. Усещането за освободеност и
лекота беше силно и примесено с чувството, че не е невъзможно. Отново я целунах. Обзе ме вълнение и бях сигурен, че ще мога да се държа
нормално с нея. Тя беше различна от Алис. Беше от онези, удобните жени.
После гласът ѝ се промени и стана несигурен.
— Преди да отидем… Само едно нещо…
Изправи се и пристъпи към мен, обляна от светлината на уличната лампа. Разтвори палтото си и аз видях очертанията на тялото ѝ.
През цялото време, докато седяхме един до друг в тъмнината, не можех и за миг да допусна това.
— Само петия месец — каза тя. — Все същото е. Нямаш нищо против, нали?
Тя стоеше там с разтворено палто и изведнъж ми заприлича на фотокопие на онази застаряваща жена, току-що излязла от банята,
която стоеше с разтворена хавлия пред Чарли, за да я види. И аз зачаках, както богохулникът очаква върху му да се стовари гръм. Погледнах
встрани. Това беше последното, което можех да допусна, но плътно загърнатото около нея палто в горещата нощ трябваше да ми подскаже,
че нещо не е наред.
— Не е от съпруга ми — увери ме тя. — Всичко, което ти разказах преди малко, е истина. От години не съм го виждала. Стана с един
търговец, когото срещнах преди около осем месеца. Живяхме заедно. Повече няма да го видя, но ще задържа бебето. Само трябва да
внимаваш. Да не бъдеш груб или нещо такова. Но иначе няма за какво да се тревожиш.
Тогава забеляза, че съм ядосан и притихна.
— Това е противно! — изкрещях аз. — Трябва да се срамуваш от себе си.
Тя се отдръпна и бързо се загърна в палтото, за да запази онова, което беше в нея.
При този неин жест на защита в мен изплува втори подобен спомен: майка ми, бременна със сестра ми в дните, когато по-рядко ме
прегръщаше, гласът и ласките ѝ не ми даваха толкова топлина и не ме пазеше както преди от онези, които се осмеляваха да кажат, че съм
изостанал в развитието си.
Трябва да съм сграбчил рамото ѝ, не съм сигурен, но тя изпищя и усещането за опасност, което изведнъж ме обзе, ме върна към
реалността. Исках да ѝ кажа, че няма да ѝ направя нищо лошо, че никога не бих причинил страдание на нея или на когото и да било.
— Моля те, не викай!
Но тя продължаваше да пищи и аз дочух шума от бързи стъпки по тъмната пътека. После се случи нещо, което никога не бих могъл да
обясня. Побягнах в тъмнината. Търсех изход от парка, притичвах от една пътека към друга. Не познавах парка и изведнъж се блъснах в
нещо, което ме отхвърли назад. Ограда от телена мрежа. Сляпа пътека. После видях люлките и пързалките и разбрах, че това е детска
площадка, заключена за през нощта. Втурнах се слепешком покрай оградата, почти тичах и се препъвах в извитите коренища. Върнах се
обратно при езерото, което опасваше от едната страна игрището. Открих нова пътека, пресякох малък мост, после го обиколих и минах под
него. Нямаше изход.
— Какво има? Какво се случи, госпожо?
— Някой маниак?
— Добре ли сте?
— Накъде побягна?
Бях се върнал оттам, откъдето бях тръгнал. Промъкнах се зад някакви огромни, оголени камъни и навес от къпини и се хвърлих на
земята.
— Извикайте полицай. Когато човек има нужда, тях вечно ги няма.
— Какво се е случило?
— Някакъв изрод се е опитал да я изнасили.
— Ей, едно момче ей там е след него. Ето го!
— Хайде! Да хванем копелето, преди да се е измъкнал от парка.
— Внимавайте. Има нож и пистолет…
Явно писъците ѝ бяха събрали нощните бегачи, защото викът „Ето го!“ се чу зад мен и когато надникнах зад скалата, видях един
самотен бегач, преследван по осветената пътека, да тича към тъмнината. Миг по-късно още един мина покрай скалата и потъна в мрака.
Представих си как тази настървена тълпа ме хваща, бие ме, разкъсва ме. Заслужавах го. Почти го исках.
Изправих се, изтупах листата и пръстта, полепнала по дрехите ми и бавно се отправих по пътеката в посоката, от която бях дошъл.
Очаквах всеки миг да ме сграбчат отзад, да ме повалят в мръсотията и тъмнината, но скоро видях ярките светлини на Петдесет и девета
улица и Пето авеню и излязох от парка.
Сега, в тишината на моята стая, си припомням всичко и съм поразен от първичността, до която се докоснах. Плаша се от спомена за
вида на майка ми, преди да роди сестра ми. Но още по-ужасяващо е онова мое желание да ме хванат и пребият. Защо толкова исках това
наказание? От миналото изпълзяха сенки, вкопчиха се в краката ми и ме повлякоха надолу. Отварям уста, за да изкрещя, но оставам ням.
Ръцете ми треперят, чувствам студ и тихо бръмчене в ушите си.
Работен отчет 13
10 Юни — В един стратоджет6 сме и се готвим да отлетим за Чикаго. Дължа този работен отчет на Бърт, комуто принадлежи
блестящата идея да го издиктувам на касетофон, а в Чикаго някой стенограф да го напечата. Немур одобри идеята. Всъщност, той иска да
използвам касетофона до последната минута. Убеден е, че ще бъде сполучливо допълнение към научния доклад, ако в края на сесията
пуснат последния запис.
И така, ето ме, седя тук, в отделения за нас сектор на самолета, на път за Чикаго. Опитвам се да свикна да мисля на глас, а и със звука
на гласа си. Надявам се машинописката да се справи с всичкита „ъ-ъ“, „хъм“ и „а-а“ и да направи така, че на хартия текста да изглежда
естествено. (Не съм в състояние да овладея парализата, която ме обзема при мисълта, че стотици хора ще чуят думите, които произнасям
сега.)
Чувствам главата си съвсем празна. В момента усещанията ми са по-важни от всичко останало.
Идеята да се издигна във въздуха ме ужасява.
Доколкото си спомням в дните преди операцията, изобщо не разбирах какво представляват самолетите. Никога не свързвах филмите и
кадрите от телевизията с онова, което виждах да профучава над главата ми. Сега, когато се готвим да полетим, мога да мисля единствено
какво би се случило, ако се разбием. Усещане за студ и мисълта, че не искам да умра. Сещам се и за онези разговори за Бога.
През последните седмици често мислех за смъртта, но не и за Бог. Случвало се е майка ми да ме води на църква, но не си спомням
някога да съм свързвал това с представата за Бог. Тя често Го споменаваше и аз трябваше да Му се моля вечер, но никога не съм се замислял
кой знае колко за това. Спомням си Го като някакъв далечен чичо с дълга брада на трон (като Дядо Коледа на големия си стол в
универсалния магазин, който те слага на коляното си и те пита дали си бил добър и какво искаш да ти даде.) Тя се боеше от Него, но така
или иначе, просеше облаги. Баща ми никога не Го споменаваше — сякаш Бог беше един от роднините на Роуз, с които той предпочиташе да
няма вземане-даване.

— Самолетът е готов за полет, сър. Мога ли да ви помогна да затегнете колана си?

— Трябва ли? Не понасям да бъда овързан.
— Само докато самолетът се издигне.
— Бих предпочел да не го правя, ако не е необходимо. Страхувам се да бъда овързан така. От това сигурно ще ми прилошее.
— Такива са наредбите, сър. Нека ви помогна.
— Не! Сам ще се справя.
— Не… Това минава оттук.
— Чакайте, ъ-ъ… Добре.

Странно. Няма от какво да се страхувам. Коланът не е толкова стегнат, не те наранява. Защо мисълта, че трябва да го сложа, е така
ужасяваща? Тази мисъл и вибрациите на излитащия самолет. Извънмерно безпокойство, напълно несъответстващо на ситуацията… Трябва
да има нещо друго… Какво?… Да полетя високо през тъмните облаци… Затегнете коланите… Овързан… Обтегнат напред… Мирис на
пропита с пот кожа… Вибрации и тътен в ушите ми.
През прозореца — в облаците — виждам Чарли. Трудно е да определя възрастта му. На около пет години е. Преди Норма…

— Готова ли си вече? — Баща му идва до вратата. Огромен, тежък, под очите с торбички и двойна брадичка. Изглежда уморен. —
Попитах те, готова ли си?
— Секунда само — отвръща Роуз. — Слагам си шапката. Виж дали ризата му е закопчана и връзките на обувките му — завързани.
— Хайде, да приключваме с тая история.
— Къде? — пита Чарли. — Къде… Чарли… отива?
Баща му го поглежда и мръщи вежди. Мат Гордън никога не знае как да реагира на въпросите на сина си.
Роуз се появява на вратата на спалнята и оправя воалетката на шапката си. Прилича на птичка, а ръцете ѝ — вдигнати към главата, са
като криле.
— Отиваме при лекаря, който ще ти помогне да станеш умен.
Сякаш го гледа през мрежа с тази воалетка. Той винаги се страхува, когато се облекат по този начин и тръгнат да излизат, защото знае,
че ще се срещнат с други хора и майка му ще бъде разстроена и сърдита.
Иска му се да избяга, но не знае къде да отиде.
— Защо трябва да му казваш това? — пита Мат.
— Защото е истина. Д-р Гуарино може да му помогне.
Мат крачи из стаята и прилича на човек, оставил всяка надежда, но готов да направи един последен опит, за да я убеди.
— Откъде знаеш? Познаваш ли го? Ако имаше нещо, което може да бъде направено, лекарите отдавна щяха да ни кажат.
— Не говори така — пронизително изпищява тя. — Не ми казвай, че не могат нищо да направят. — Сграбчва Чарли и притиска главата
му към гърдите си. — Той ще бъде нормален, каквото и да трябва да направим, каквото и да струва това.
— То не е нещо, което се купува с пари.
— Говоря ти за Чарли. Твоя син… Единственото ти дете! — Тя го люлее, но е на ръба на истеричен пристъп. — Няма да слушам тези
приказки. Те не разбират и затова казват, че нищо не може да се направи. Д-р Гуарино ми обясни всичко. Те няма да спонсорират
откритието му, каза ми той, защото то ще докаже, че грешат. Като тия, другите учени — Пастьор и Дженингс, и останалите. Всичко ми
разказа за тия твоите прехвалени доктори, дето се страхуват от прогреса.
Винаги когато отговаря на Мат по този начин, тя отново се успокоява и възвръща самообладанието си. Пуска Чарли и той отива в
ъгъла, уплашен се притиска до стената и трепери.
— Виж — казва тя, — отново го разстрои.
— Аз ли?
 — Винаги започваш подобни разговори в негово присъствие.
— О, господи! Хайде, давай да приключваме с тая проклета история.
По пътя към кабинета на д-р Гуарино избягват да говорят помежду си. Тишина в автобуса, тишина, докато изминават трите пресечки от
автобуса до сградата в търговската част на града. След около петнайсет минути д-р Гуарино излиза в чакалнята да ги посрещне. Той е дебел
и плешив и изглежда така, сякаш ще пръсне бялото медицинско сако. Чарли е очарован от гъстите бели вежди и бели мустаци, които от
време на време подскачат нагоре. Понякога мустакът подскача пръв, а след него двете вежди, но понякога първо се вдигат веждите и
мустакът подскача след тях.
Голямата бяла стая, в която ги въвежда Гуарино, мирише на прясна боя и е почти гола. Две бюра от едната страна на стаята, а от
другата — огромен апарат с редици циферблати и четири дълги ръце като зъболекарска бормашина. До него е една черна кушетка за
прегледи с плътни, подобни на ограничителни колани.
— Тъй, тъй, тъй — казва Гуарино и повдига вежди. — Значи, това е Чарли. — После здраво обхваща раменете му. — Ще станем
приятели.
— Можете ли наистина да направите нещо за него, д-р Гуарино? — казва Мат. — Имали ли сте досега подобен случай? Нямаме много
пари.
Веждите се спускат като капаци на прозорци. Гуарино се намръщва.
— Г-н Гордън, обещавал ли съм да направя каквото и да е? Не трябва ли първо да го прегледам? Може би нещо може да се направи, а
може би не. Първо трябва да проведем физически и психологически тестове, за да определим причините за патологията. След това ще
имаме достатъчно време, за да говорим за прогнозите. Всъщност, тези дни съм много зает. Съгласих се да се запозная със случая само
защото провеждам специално изследване точно върху този тип нервна ретардация7. Разбира се, ако имате някакви опасения, може би…
Гласът му печално заглъхва, но Роуз Гордън ръгва Мат с лакът.
— Съпругът ми в никакъв случай не искаше да каже това, д-р Гуарино. Много говори. — Пак поглежда Мат и му дава знак да се
извини.
Мат въздиша.
— Ако по някакъв начин можете да помогнете на Чарли, ние ще направим всичко, каквото кажете. В наше време нещата вървят трудно.
Аз продавам бръснарски артикули, но всичко, каквото имам… ще се радвам, ако…
— Настоявам само за едно — казва Гуарино и свива устни, сякаш взема решение. — Веднъж като започнем, трябва да проведем целия
курс на лечение. В случаи като този, резултатите често се появяват внезапно, след много месеци, без предшестващи белези на подобрение.
Не че ви обещавам успех, не забравяйте. Нищо не гарантирам. Но трябва да дадете възможност процесът да протече, в противен случай, по-
добре не започвайте.
Той ги гледа намръщено и мълчи, за да могат да осмислят казаното, а веждите му приличат на бели сенки, под които святкат сините му
очи.
— Сега искам да ви помоля да излезете и да ме оставите да прегледам момчето.
Мат не е убеден, че трябва да остави Чарли насаме с него, но Гуарино кима.
— Така е най-добре — казва той и ги съпровожда до чакалнята. — Резултатите винаги са по-достоверни, ако двамата с пациента сме
сами по време на психосубстанционните тестове. Външните дразнители дават странични ефекти върху отделните скали.
Роуз отправя победоносна усмивка към съпруга си и Мат покорно тръгва след нея.
Останал насаме с Чарли, д-р Гуарино го потупва по главата. Усмивката му е подкупваща.
— Хайде, детенце. На леглото.
Когато Чарли не реагира, той внимателно го вдига на тапицираното с кожа легло и здраво го завързва с тежките, подобни на ципа
колани. Леглото мирише на пропита с пот кожа.
— Мамааа!
— Тя е отвън. Не се страхувай, Чарли. Изобщо няма да боли.
— Искам мама! — Чарли е объркан от това, че не може да се движи. Изобщо не разбира какво правят с него, но е имало и други
лекари, които не са били толкова внимателни след като родителите му са напуснали стаята.
Гуарино се опитва да го успокои.
— Тихо, детенце. Няма от какво да се страхуваш. Виждаш ли този голям апарат тук? Знаеш ли какво ще направя с него?
Чарли притихва, но после си спомня думите на майка си.
— Ще направиш мене умен.
— Точно така. Поне знаеш защо си тук. Сега само затвори очи и се отпусни, докато аз включа тия копчета. Ще се чуе силен шум, като
самолет, но няма да те заболи. И тогава ще разберем дали можем да те направим малко по-умен отколкото си сега.
Гуарино щраква ключа, голямата машина бръмчи, а червените и сини лампички мигат. Чарли е ужасен. Свива се и трепери, като се
опитва да се освободи от ремъците, с които е привързан към леглото.
Започва да пищи, но Гуарино бързо затъква някаква кърпа в устата му.
— Сега, сега, Чарли. Не така. Бъди добро момче. Казах ти, няма да боли.
Той се опитва отново да изкрещи, задавя се и от гърлото му излиза глух стон. Повръща му се, чувства лепкавата влага по краката си и
миризмата му подсказва, че майка му ще го напляска и ще го накаже да стои в ъгъла, задето го е направил в панталоните си. Но той не може
да се овладее. Винаги когато се чувства така, хванат в капан, го обзема паника и той не може да се сдържи и се цапа. Души се… Зле му е…
Повдига му се… Всичко потъва в тъмнина…
Няма как да разбере колко време е минало, но когато отваря очи, кърпата е махната от устата му и коланите са развързани. Д-р Гуарино
се преструва, че не чувства вонята.
— Ето, видя, че изобщо не боли, нали?
— Н-не…
— Ами защо тогава трепериш така? Аз само използвах този апарат, за да те направя по-умен и това е всичко. Как се чувстваш сега,
когато си по-умен от преди?
Забравил ужаса, Чарли гледа машината с широко отворени очи.
— По-умен ли съм сега?
— Разбира се. Ъ-ъ, дръпни се ей-там. Как се чувстваш?
 — Мокър. Направих го.
— Да, е… ъ-ъ… другия път няма да правиш така, нали? Знаеш, че не боли и вече няма да се плашиш. Сега искам да кажа на твоята
майка колко умен се чувстваш и тя ще те води тук два пъти седмично за късовълнова енцефало-рекондиция8 и ти ще ставаш по-умен, и по-
умен, и по-умен.
Чарли се усмихва.
— Аз мога да ходя назад.
— Така ли? Я да видим — казва Гуарино и затваря папката си с престорено вълнение. — Искам да видя.
Бавно и с голямо усилие Чарли прави няколко крачки назад и се препъва в леглото за прегледи. Гуарино се усмихва и кима.
— Ето, на това му викам аз постижение. Ти само почакай. Преди още да сме приключили, ще станеш най-умното момче в квартала.
След толкова похвали и внимание, Чарли пламва от удоволствие. Не му се случва често някой да му се усмихне и да му каже, че е
свършил нещо добре. Започва да забравя дори и ужаса от машината и това, че е бил завързан.
— В целия квартал? — Представата набъбва в него, целия го изпълва и въздухът не достига дробовете му, макар че той се опитва,
много се опитва. — По-умен даже и от Хайми?
— И от Хайми по-умен — отново се усмихва Гуарино и кима.
Чарли гледа машината с ново учудване и внимание. Тази машина ще го направи по-умен от Хайми, който знае как да чете и пише и е
при младите скаути.
— Твоя ли е тая машина?
— Още не. На банката е. Но скоро ще бъде моя и тогава ще мога да направя много момчета като теб умни. — Той потупва Чарли по
главата и казва: — Ти си много по-добър от повечето нормални деца, които майките им водят тук, защото се надяват, че мога да вдигна
коефициента им на интелигентност и да направя гении от тях.
— Те ще станат ли тъпаци, ако вдигнеш очите им?9 — Той слага ръце на лицето си, за да види дали машината не е вдигнала очите му.
— Ще ме направиш ли тъпак?
Гуарино се разсмива приятелски и стисва Чарли за рамото.
— Не, Чарли. Няма от какво да се страхуваш. Само лошите малки магарета стават тъпаци. Ти ще си останеш такъв, какъвто си сега —
едно мило дете. — После замълчава за миг и добавя: — Разбира се, малко по-умен.
Той отключва вратата и извежда Чарли при родителите му.
— Ето ви го, приятели. Нищо му няма след експеримента. Послушно момче. Мисля, че ще станем добри приятели, нали, Чарли?
Чарли кима. Иска му се д-р Гуарино да го хареса, но е ужасен, когато забелязва изражението върху лицето на майка си.
— Чарли! Какво си направил?
— Просто случайност, г-жо Гордън. За пръв път му е и се изплаши. Но не го винете, не го и наказвайте. Не искам да свързва
наказанието с идването си тук.
Но Роуз Гордън ще припадне от притеснение.
— Отвратително е! Не зная какво да правя, д-р Гуарино. Дори и когато е вкъщи, пак забравя. А понякога и пред чужди хора. Толкова се
срамувам, когато прави така.
Отвращението, изписано върху лицето на майка му, го кара да трепери. Преди миг само беше забравил колко е лош и как кара
родителите си да страдат. Не знае защо, но когато тя каже, че я кара да страда, това го плаши. Когато тя плаче и му крещи, той извръща глава
към стената и тихичко стене.
— Не го разстройвайте, г-жо Гордън, и не се притеснявайте. Водете го тук във вторник и четвъртък всяка седмица по това време.
— Ама наистина ли ще има полза от това? — пита Мат. — Десет долара са много…
— Мат! — Тя се вкопчва в ръкава му. — В момент като този, това ли трябваше да кажеш? Твоя плът и кръв е, и може би с Божията
помощ д-р Гуарино ще го направи като другите деца, а ти говориш за пари!
Мат Гордън понечва да се защити, но после размисля и вади портфейла си.
— Моля ви… — въздиша Гуарино, сякаш видът на парите го смущава. — Асистентката ми на бюрото отпред ще уреди финансовите
въпроси. Благодаря. — Той леко се покланя към Роуз, разтърсва ръката на Мат и потупва Чарли по гърба. — Добро момче. Много добро. —
После отново се усмихва и изчезва зад вратата на кабинета си.
Спорят през целия път към къщи. Мат се оплаква, че търговията с бръснарски артикули не върви и че спестяванията им се топят. В
отговор Роуз крещи пронизително, че по-важно от всичко е да направят Чарли нормален.
Чарли скимти, изплашен от скандала помежду им. Гневът в гласовете им му причинява болка. В мига, в който влизат в апартамента,
той се отскубва и тича към ъгъла на кухнята, зад вратата, и застава с притисната към стената глава. Трепери и стене.
Те не му обръщат внимание. Забравили са, че трябва да го почистят и сменят дрехите му.
— Не съм истеричка. Само ми е писнало да се оплакваш всеки път, когато се опитам да направя нещо за сина ти. Не ти пука. На теб
просто не ти пука.
— Не е вярно! Но знам, че нищо не можем да направим. Да имаш дете като него е кръст. Носиш го и го обичаш. Него аз мога да понеса,
но вече не издържам твоите глупости. Пръсна всичките ни спестявания по мошеници и шарлатани. А това бяха пари, с които можех да
започна свой бизнес. Да. Не ме гледай така. С парите, които хвърли на боклука, за да направиш нещо невъзможно, можех да си отворя
собствена бръснарница, а не да се трепя с тая търговия по десет часа на ден. Моя собствена бръснарница с хора, които работят за мен!
— Престани да крещиш! Погледни го, той трепери!
— Майната ти. Сега вече зная кой е глупакът тук. Аз! Щото те слушам. — Той изфучава навън и тръшва вратата зад себе си.

***

— Съжалявам, че ви прекъсвам, сър. След няколко минути ще се приземим. Трябва отново да затегнете колана си… О, той е на вас!
Бил сте със затегнат колан през целия път от Ню Йорк! Цели два часа…
— Съвсем забравих за него. Сега ще го оставя така, докато се приземим. Изглежда вече не ме безпокои.

***
 Сега разбирам откъде е необикновената мотивация да стана умен, която в първия момент толкова учудваше всички. Роуз Гордън
живееше с тази мисъл нощ и ден. Чарли е малоумен. Нейният страх, нейната вина, нейният позор. Мечтаеше да направи нещо. И вечният,
неизбежният въпрос: чия е вината — нейна или на Мат? Едва когато Норма създаде у нея увереността, че може да има нормални деца и че
аз съм нелепа случайност, тя сложи край на опитите си да ме променя. Но предполагам, че никога не съм преставал да се стремя да бъда
умното момче, което тя искаше да има, за да ме обича.
И нещо любопитно за д-р Гуарино. Би трябвало да го ненавиждам заради това, което правеше с мен и задето злоупотребяваше с Роуз и
Мат, но не мога. След онзи първи ден, винаги беше любезен. Не липсваше потупването по рамото, усмивката, окуражаващата дума, която
толкова рядко ми се случваше да чуя.
Отнасяше се с мен — дори и тогава — като с човешко същество.
Може и неблагодарник да съм, но едно от нещата, които ненавиждам тук, е отношението към мен като към опитно морско свинче.
Вечното напомняне на Немур, че ме е направил такъв, какъвто съм, или че някой ден ще има и други като мен, които ще станат истински
човешки същества.
Как да го накарам да разбере, че не той ме е създал?
Допуска същата грешка като другите, които се смеят при вида на някой слабоумен, защото не могат да проумеят, че той има чувства
като самите тях. Не разбира, че и преди да дойда тук, аз бях човек.
Уча се да потискам яда си, да не бъда толкова нетърпелив, да изчакам нещата да станат от само себе си. Предполагам, че израствам.
Всеки ден научавам все повече за мен самия и спомените, които се надигаха в мен като леки вълни, сега ме заливат като океан.

11 Юни — Недоразуменията започнаха от момента, в който пристигнахме в хотел „Чалмърс“ в Чикаго и открихме, че заради някаква
грешка стаята ни няма да бъде свободна до вечерта на следващия ден и че ще трябва да отседнем в близкия хотел „Индипендънс“. Немур
побесня. Прие това като лична обида и се изпокара с целия персонал на хотела — от пиколото до мениджъра. Чакахме във фоайето, докато
всеки един служител в хотела хукваше да търси шефа си, за да види какво може да се направи.
Стояхме смутени, докато Немур се опитваше да хване за яката чиновниците, ангажирани от Международната асоциация по
психология, а около нас цареше хаос — непрекъснато пристигаше багаж и задръстваше цялото фоайе, пикола се блъскаха насам-натам с
багажните си колички, участници, които не се бяха виждали цяла година, сега се срещаха и поздравяваха.
Накрая, когато стана ясно, че нищо не може да се направи, той се примири с факта, че трябва да прекараме първата си вечер в Чикаго в
„Индипендънс“.
После се оказа, че в „Индипендънс“ са отседнали повечето по-млади психолози и че тук ще бъдат дадени първите приеми. Хората бяха
чули за експеримента и повечето знаеха кой съм. Където и да отидехме, винаги идваше някой, който да попита за мнението ми по някакъв
въпрос — от ефекта от новия данък до последните археологически разкопки във Финландия. Чувствах се провокиран и със запаса от общи
познания, който имах, за мен не беше трудно да говоря почти на всякакви теми. Но малко по-късно забелязах, че Немур се дразни от
вниманието, на което се радвах.
Когато една млада и привлекателна лекарка на практика в Университетската клиника „Фалмаут“ ме попита дали мога да обясня някои
от причините за собствената си ретардация, аз ѝ казах, че професор Немур е човекът, който трябва да даде отговор на този въпрос.
Това беше търсената от него възможност да демонстрира авторитета си и за пръв път, откакто се познавахме, той сложи ръката си на
рамото ми.
— Не знаем точните причини за фенилкетонурията10, от която Чарли е страдал като дете. Някаква необичайна биохимична или
генетична ситуация, вероятна йонизираща радиация или дори вирусна атака върху фетуса11 — каквото и да е, последицата е дефектен ген,
произвел, да го наречем „патоензим“, провокиращ дефектни биохимични реакции. И разбира се, новосинтезираните аминокиселини се
състезават с нормалните ензими и причиняват мозъчни увреждания.
Момичето се намръщи. Не очакваше лекция, но Немур вече беше взел думата и продължи в същия дух:
— Наричам това конкурираща ензимна инхибиция12. Нека ви дам пример, за да илюстрирам механизма. Мислете за ензима,
произведен от дефектния ген, като за неподходящ ключ, който съответства на химичната ключалка на централната нервна система, но не
се превърта. Понеже е там, истинският ключ — нормалният ензим — дори не може да влезе в ключалката. Тя е блокирана. Резултатът?
Необратимо разрушаване на протеините в мозъчните тъкани.
— Но ако е необратимо — намеси се един от психолозите, присъединил се към групата слушатели, — как обяснявате факта, че г-н
Гордън вече е преодолял ретардацията?
— О! — изграчи Немур. — Казах, че разрушаването на тъканите е необратимо, а не процесът като такъв. Много изследователи успяха
да предизвикат обратен процес чрез инжектиране на препарати, които се свързват с дефектните ензими и моделират молекулната
повърхност на интерфериращия ключ. Това е от решаващо значение и за нашата техника. Но първо, ние отстраняваме разрушените участъци
от мозъка и позволяваме имплантираната мозъчна тъкан, предварително ревитализирана по химичен път, да продуцира мозъчни протеини
в свръхнормално количество…
— Момент, професор Немур — прекъснах аз опиянението от собственото му красноречие, — какво ще кажете за трудовете на
Рахаджамати в тази област?
Той ме изгледа с празен поглед.
— Рахаджамати? В статията си той критикува теорията на Танида за ензимната фузия13 и концепцията за промяната на химичната
структура на ензима, блокирал отделен етап в метаболитната верига.
Той се намръщи.
— Къде е публикуван преводът на тази статия?
— Все още не е публикуван на английски. Прочетох го само преди няколко дни в „Хинду Джърнъл ъв Сайкопатолоджи“.
Той обходи с поглед насъбралите се и вдигна рамене.
— Е, не мисля, че това е нещо, което трябва да ни тревожи. Нашите резултати сами говорят за себе си.
— Но Танида пръв предлага теорията за блокаж на патоензимите чрез комбинация и сега посочва, че…
— О, хайде, Чарли. Само защото човекът, пръв формулирал теорията, не е в състояние да каже последната дума при
експерименталното ѝ развитие. Вярвам, присъстващите тук ще се съгласят, че изследванията в Съединените щати и Великобритания далеч
надминават постигнатото в Индия и Япония. Ние все още притежаваме най-добрите лаборатории и апаратура в света.
 — Но това не опровергава възгледа на Рахаджамати, според…
— Сега не е нито времето, нито мястото да се занимаваме с това. Убеден съм, че всички гледни точки ще получат нужното внимание
на утрешното заседание.
Той се извърна и заговори с някого за стар приятел от колежа. Сякаш не съществувах. А аз стоях там напълно слисан.
Успях да дръпна Строс настрана и го обсипах с въпроси.
— Добре, казваш ми, че съм прекалено чувствителен, когато става дума за него. Но какво казах сега, че се разстрои така?
— Караш го да се чувства посредствен и той не може да го понесе.
— За бога, говоря сериозно! Кажи ми истината.
— Чарли, трябва да престанеш да мислиш, че всеки ти се присмива. Немур не може да обсъжда статиите, защото не ги е чел. Той не
ползва тези езици.
— Не чете хинди и японски? О, хайде и ти сега.
— Чарли, не всеки притежава твоя дар за езици.
— Но тогава как може да отхвърля критиката на Рахаджамати срещу метода му и съмненията на Танида относно валидността на тази
тип контрол? Би трябвало да е запознат с…
— Не е… — замислено каза Строс. — Това навярно са нови статии. Не е имало време да бъдат преведени.
— Искаш да кажеш, че и ти не си ги чел?
Той сви рамене.
— Аз съм по-слаб лингвист и от него. Но съм убеден, че още преди края на последните доклади, всички журналисти ще изровят
допълнителна информация.
Не заех какво да кажа. Чудовищно беше да чуя признанието, че и двамата са невежи в цели области от собствената си специалност.
— Какви езици знаеш?
— Френски, немски, испански, италиански и малко шведски, колкото да се оправям.
— И нито дума руски, китайски, португалски?
Той ми напомни, че като практикуващ психиатър и неврохирург, не му е оставало много време за езици. И единствените древни езици,
които може да чете, са латински и гръцки. Нито един древен източен език.
Видях, че иска да прекрати разговора, но някак си аз не можех да оставя нещата така. Трябваше да открия до къде стигат познанията
му.
И открих.
Физика: нищо повече от квантовата теория за полетата. Геология: нищо за геоморфология, стратиграфия14 или дори петрология15.
Нищо от микро- и макроикономическата теория. Малко математика над елементарното ниво на вариационното смятане16, и абсолютно
нищо от банаховатата алгебра17 или римановите пространства18. Това беше първото от откровенията, които ме осениха през тази седмица.
Не можех да остана на приема. Измъкнах се да се разходя и да обмисля случилото се. Мошеници! И двамата. А се преструваха на
гении. Но бяха просто обикновени хора, които работеха напосоки, и се правеха, че могат да разпръснат мрака. Защо всички лъжат? Никой
от онези, които познавах не се оказа такъв, какъвто изглеждаше. Завих зад ъгъла и забелязах Бърт. Вървеше след мен.
— Какво става? — попитах го аз, когато той ме настигна. — Следиш ли ме?
Той сви рамене и смутено се усмихна.
— Експонат №1, звездата на шоуто. Не мога да те оставя да те отмъкне някой от тия моторизирани чикагски каубои или да те нападнат
и пребият на Стейт стрийт.
— Не ми харесва да бъда под нечие попечителство.
Той тръгна до мен, дълбоко напъхал ръце в джобовете си. Избягваше погледа ми.
— Не се разстройвай, Чарли. Старецът е на ръба. Тази конференция означава много за него. Репутацията му е заложена на карта.
— Нямах представа, че сте толкова близки — подхвърлих аз. Спомних си случаите, когато Бърт се оплакваше от тесногръдието и
амбициозността на професора.
— Не сме близки — погледна ме той предизвикателно. — Но Немур вложи целия си живот в това. Не е Фройд, Юнг, Павлов или
Уотсън19, но прави нещо сериозно и напълно му се е посветил. Аз го уважавам — може би, защото е обикновен човек, който е подхванал
дело, достойно за великите умове, докато великите умове са заети да правят бомби.
— Би ми харесало да те чуя, че го наричаш обикновен в лицето му.
— Няма значение какво мисли той за себе си. Наистина, самомнителен е, но какво от това? Човек без его като неговото не може да се
заеме с такова нещо. Виждал съм много хора като него и зная, че когато си заобиколен с толкова високомерие и ламтеж за слава, е дяволски
лесно да попаднеш в капан от страхове и несигурност.
— И плиткоумие, и фалш — добавих аз. — Сега ги виждам такива, каквито са в действителност — лицемери. Подозирах Немур в това.
Той винаги изглежда изплашен от нещо. Но Строс ме изненада.
Бърт забави крачка и дълбоко въздъхна. Свихме към някакъв ресторант за чаша кафе и аз не виждах лицето му, но разбрах, че е
раздразнен.
— Мислиш, че не съм прав ли?
— Само зная, че измина дълъг път за доста кратко време. Вече имаш великолепен мозък, интелигентност, която реално е неизмерима,
и досега успя да погълнеш толкова знания, колкото повечето хора не съумяват да натрупат през целия си живот. Но си едностранчив. Знаеш
много. Вникваш в нещата. А не си развил способността да се отнасяш с разбиране или — ако трябва да използвам думата, липсва ти
толерантност. Наричаш ги лицемери, но кога някой от тях е предявявал претенции, че е съвършен или свръхчовек? Те са обикновени хора. А
ти си гений.
Той млъкна объркан, изведнъж осъзнал наставническия си тон.
— Продължавай.
— Виждал ли си съпругата на Немур?
— Не.
— Ако искаш да разбереш защо той винаги е под напрежение, дори и когато нещата в лабораторията и на лекциите му вървят добре,
трябва да се запознаеш с Берта Немур. Не знаеш ли, че тя уреди професурата му? Не знаеш ли, че тя използва влиянието на баща си, за да
му уреди стипендията на фондация „Уелбърг“! Е, сега пак тя го пришпорва с тази прибързана изява на конференцията. Докато сам не
изпиташ какво означава брак с толкова амбициозна жена, не мисли, че можеш да го разбереш.
Нищо не казах, а и видях че той иска да се прибираме. Мълчахме по целия път обратно към хотела.

Гений ли съм? Не мисля така. Или поне, още не. Както Бърт би вметнал, с присъщия си стил, пародиращ евфемистичния
педагогически жаргон, аз съм изключителен — демократичен термин, употребяван вместо позорните „надарен“ и „онеправдан по
рождение“ (използвани, за да обозначат „феноменален“ и „изостанал в развитието си“), но в мига, в който „изключителен“ добие
някакво значение за когото и да е, пак ще го подменят. Изглежда идеята е: използвай дадена фраза само докато тя не значи нищо за никого.
„Изключителен“ обхваща и двете граници на спектъра, така че през целия си досегашен живот аз все съм бил изключителен.
Странно нещо е познанието. Колкото по-далеч отивам, толкова повече се убеждавам, че никога не съм разбирал дори и съществуващия
около мен свят. До не толкова отдавна наивно вярвах, че мога да науча всичко, да усвоя цялото знание на света. Сега се надявам да бъда в
състояние да се докосна само до усещането за наличието му, да осмисля зрънце от него.
Имам ли време?
Бърт се дразни. Намира, че ми липсва търпение. Навярно и другите мислят същото. Възпират ме и ми показват мястото. А къде ми е
мястото? Кой и какво съм аз сега? Дали съм съвкупност от целия си живот, или само от последните месеци? О, да, те всички губят
търпение, когато се опитвам да обсъдя това с тях. Не им харесва да признаят, че не знаят. Парадоксално е, но един обикновен човек като
Немур си позволява да превръща други хора в гении. Би му харесало, ако за него мислят като за откривател на нови закони в образованието
— Айнщайн на психологията. И страда от присъщия за учителя страх да не бъде изпреварен от ученика, от ужаса на майстора, да не бъде
опозорен от работата на чирака си. (Не че аз съм студент на Немур или негов последовател като Бърт.)
Предполагам, че мога да разбера страха на Немур да не бъде дискредитиран като човек, качен на кокили сред гиганти. Подобен провал
би го унищожил. Прекалено възрастен е, за да започне отново.
Шокиращо е наистина да откриеш истината за хората, които си почитал, от които си се възхищавал, но допускам, че Бърт е прав.
Трябва да бъда търпелив с тях. Идеите им и блестящата им работа направиха експеримента възможен. Сега, когато ги изпреварих, трябва да
се противопоставя на естествената склонност да ги гледам от високо.
Трябва да разбера, че когато непрекъснато ми напомнят да говоря и пиша просто, така че онези, които четат отчетите, да могат да ги
разберат, те имат предвид и себе си. Но все пак се плаша от мисълта, че съдбата ми е в ръцете на хора, които не са титаните, за каквито ги
мислех, хора, които не знаят всички отговори.

13 Юни — Диктувам под огромно емоционално напрежение. Зарязах всичко. Летя сам към Ню Йорк и нямам никаква представа какво
ще правя, когато стигна там.
Признавам, в първия момент бях обзет от страхопочитание при вида на всички тези учени, събрали се да обменят идеи на
международния конгрес в Чикаго. Ето, мислех си аз, тук нещата наистина стават. Тук ще бъде различно от безплодните колежански
спорове, защото това са хора, достигнали най-високите равнища на психологическите изследвания и наука, учени, които пишат книги и
изнасят лекции, авторитети, цитирани от другите. Ако Немур и Строс бяха обикновени хора, които работят свръхвъзможностите си, бях
сигурен, че с другите ще бъде различно.
В уречения час Немур ни поведе през огромното фоайе с тежки барокови орнаменти и внушително извито стълбище от мрамор.
Вървяхме, заобиколени от многобройна група хора, които искаха да ни стиснат ръцете, кимаха ни и ни се усмихваха. Към нас се
присъединиха и други двама професори от „Бийкмън“, които пристигнаха в Чикаго едва тази сутрин. Професорите Уайт и Клингър вървяха
малко вдясно и на крачка-две зад Немур и Строс, а ние с Бърт бяхме последни.
Правостоящите отстъпиха встрани, за да ни направят път в Голямата бална зала, а Немур помаха към репортерите и фотографите,
които бяха дошли, за да чуят от първа ръка изумителните неща, направени с един възрастен със забавено развитие преди малко повече от
три месеца.
Явно Немур беше уведомил пресата предварително.
Някои от докладите по психология, разпространени на срещата, бяха впечатляващи. Екип от Аляска демонстрира как стимулацията на
различни участъци от мозъка провокира развитието на способността за по-бързо заучаване, а група от Нова Зеландия беше картографирала
мозъчните участъци, контролиращи перцепцията20 и стимулната ретенция21.
Но имаше и доклади като изследването на П. Т. Целерман върху различията в продължителността на времето, нужно на белите
плъхове, за да разучат един лабиринт със заоблени, а не прави ъгли, статията на Уърфел върху влиянието на степента на интелигентност
върху реакционния потенциал при индийските маймуни. Дразня се от доклади като тези. Пари, време и усилия, пропилени за подробни
анализи на неща, които нямат реален принос към науката. Бърт с право се възхищаваше от Немур и Строс, че са се посветили на нещо
толкова значимо и несигурно и че не търсят незначителното и сигурното.
Само ако можеше Немур да гледа на мен като на човешко същество.
Председателят обяви доклада от университета „Бийкмън“ и ние заехме местата си зад дългата маса на трибуната — клетката на
Алджърнън стоеше между мен и Бърт. Бяхме главната атракция на вечерта и щом седнахме, председателят пристъпи към нашето
представяне. Нямаше да се изненадам, ако беше прогърмял от микрофона: „Дами-и-и и господа-а-а! Елате насам и вижте това шоу!
Невиждано досега в света на науката! Мишка и идиот превърнати в гении пред очите ви!“.
Признавам, че се държах предизвикателно.
Но той само каза: „Следващият доклад наистина не се нуждае от представяне. Всички знаем за изумителния експеримент, извършен в
университета «Бийкмън» със спонсорството на фондация «Уелбърг» под ръководството на декана на факултета по психология професор
Немур, в тясно сътрудничество с д-р Строс от Невропсихиатричния център в «Бийкмън». Излишно е да споменавам огромното нетърпение,
с което очакваме този доклад. Давам думата на професор Немур и д-р Строс“.
Немур прие комплиментите на председателя с благосклонно кимване и победоносно намигна към Строс.
Професор Клингър беше първият говорител от „Бийкмън“.
Бях нервен. Виждах, че и Алджърнън, разтревожен от дима, шума и непривичната обстановка, тича неспокойно из клетката си.
Обхвана ме безумното желание да отворя вратата и да го пусна. Мисълта беше абсурдна, обзе ме като сърбеж, който се опитвах да потисна.
Но докато слушах досадния доклад на професор Клингър върху „Предимствата на левите крайни отделения пред десните крайни отделения
в Т-лабиринта“, с изненада се усетих, че си играя с резето на клетката на Алджърнън.
След малко (преди Строс и Немур да направят съобщение за коронното си постижение), Бърт щеше да прочете описание на процесите
и резултатите от тестовете, повишаващи интелигентността и способността за заучаване, създадени от него за Алджърнън. Беше предвидена
и демонстрация, на която Алджърнън да покаже на какво е способен. Трябваше да реши някаква задача, за да получи храната си (нещо,
което все така ме възмущава!).
Не че имах нещо против Бърт. Той винаги беше прям с мен, в далеч по-голяма степен, отколкото повечето хора, но когато описваше
бялата мишка с изкуствено повишена интелигентност, ставаше също толкова високомерен и неестествен като останалите. Сякаш намяташе
мантията на учителите си. Предпочитах да премълчавам този въпрос повече заради приятелските си чувства към Бърт, отколкото заради
други някакви съображения. Ако пуснех Алджърнън от клетката, в залата щеше да настане хаос, а в крайна сметка това беше дебютът на
Бърт в надбягването на плъховете по стълбицата на академичната йерархия.
Пръстът ми стоеше върху резето на клетката и бях сигурен, че Алджърнън чете мислите ми, защото не откъсваше бонбоненорозовите
си очи от движението на ръката ми. В този момент Бърт взе клетката за демонстрацията си. Обясни сложното устройство на плъзгащата се
ключалка и че за да бъде задачата решена, ключалката трябва да бъде разкодирана всеки път. (Тънки пластмасови резета падат в матрица с
променлив модел, контролиран от мишката, която последователно натиска серия лостове в един и същ ред.) С увеличаване
интелигентността на Алджърнън се повишаваше и скоростта, с която той решаваше задачата — това беше очевидно. Но сега Бърт поясни
нещо, което дотогава не знаех.
В точката на интелектуалния пик, поведението на Алджърнън започва да варира. По думите на Бърт, настъпват моменти, когато
Алджърнън напълно отказва да работи — дори когато явно е гладен, а в други случаи решава задачата, но вместо да приеме храната си,
започва да се блъска в стените на клетката.
Някой от публиката запита дали тези поведенчески вариации не са пряко провокирани от завишената интелигентност, но Бърт се
опита да избегне конкретния отговор.
— Доколкото аз мога да преценя — каза той, — липсват достатъчно доказателства в потвърждение на подобно заключение. Има и
други възможности. Не е изключено и повишената интелигентност, и поведенческите вариации на това равнище да са следствие от
хирургическата намеса. Не е задължително едното да бъде функция на другото. А може това непостоянство в поведението да е присъщо
единствено на Алджърнън. Не се наблюдава при нито една от останалите мишки, но пък и никоя от тях не достигна такава висока
интелигентност, нито пък я запази толкова продължително време като него.
Осъзнах, че тази информация ми е спестявана. Можех да си представя причината и се разстроих, но това беше нищо в сравнение с
гнева, който ме обзе, когато показаха филмите.
Не съм знаел, че първите ми прояви и тестове в лабораторията са филмирани. Ето ме, при масата, до Бърт, объркан и с отворена уста,
опитвам се да мина лабиринта с електрошокова показалка. Всеки път, когато почувствам удар, върху лицето ми се изписва нелеп израз на
учудване, а после устните ми отново се разтеглят в неизменната глуповата усмивка. И винаги публиката се заливаше в гръмогласен смях.
Редяха се опит след опит и всеки път им беше по-смешно от преди.
Казвах си, че това не са недодялани зяпачи, горящи от дебелашко любопитство, а учени, дошли тук да търсят познание. Естествено
беше филмите да им се сторят смешни, но въпреки това, когато Бърт, завладян от общото настроение, подхвърляше по някой и друг забавен
коментар, ме обзе желание да безчинствам. Още по-смешно щеше да бъде, ако Алджърнън избяга от клетката си и ако можех да видя всички
тези хора да се пръскат и пълзят насам-натам, за да открият малкия бял гений, който припка из залата.
Но се овладях и когато Строс се качи на подиума, желанието ми вече беше изчезнало.
Строс обстойно се спря на теорията и практиката в неврохирургията и подробно описа пилотните изследвания върху
картографирането на центровете за хормонален контрол, дали му възможност да ги изолира и стимулира, и едновременно с това да
отстрани областта от кортекса22, продуцираща хормона инхибитор. Изложи теорията за ензимния блокаж и описа физическото ми
състояние преди и след операцията. От ръка на ръка преминаваха и се обсъждаха фотографии (не знаех за съществуването им) и по
енергично кимащите глави и усмивките виждах, че повечето от присъстващите са единодушни с него, че „тъпото, безизразно фациално23
изражение“ е трансформирано в „буден, интелигентен вид“. Също подробно описа и отделни аспекти на терапевтичните ни сеанси, и по-
специално промяната в отношението ми към свободните асоциации.
Бях дошъл тук като участник в научна демонстрация и очаквах да бъда представен, но всички продължаваха да говорят за мен, сякаш аз
бях новооткрит експонат, който показваха на научния свят. За никого от присъстващите не представлявах личност, човешко същество.
Непрекъснатите съпоставки „Алджърнън и Чарли“ и „Чарли и Алджърнън“ недвусмислено говореха, че за тях ние бяхме двойка
експериментални животни, чието съществуване се ограничаваше зад стените на лабораторията. Но като оставим настрана гнева ми, не
можех да се освободя от усещането, че нещо не е наред.
Накрая дойде ред Немур да обобщи всичко като ръководител на проекта и да обере овациите за блестящо проведения експеримент.
Това беше неговият ден.
Изглеждаше внушителен на трибуната и открих, че докато говореше, аз кимах в отговор на нещата, в чиято правота вярвах. Тестовете,
експеримента, операцията и последвалото интелектуално развитие бяха описани надълго и широко и речта му беше илюстрирана с цитати
от работните ми отчети. Неведнъж до ушите ми достигаха съвсем лични неща или някоя нелепост, изнесена пред слушателите. Благодаря
на Бога, че бях достатъчно благоразумен и запазих повечето от подробностите за отношенията между Алис и мен в личната си папка.
После, в един момент от резюмето си, той го каза:
— Ние, които работихме върху този проект в университета „Бийкмън“, сме удовлетворени от увереността, че сме поправили една
грешка на природата и чрез новите си техники сме създали едно по-висше човешко същество. Когато Чарли дойде при нас, той беше
отхвърлен от обществото, сам в големия град, без приятели и роднини, които да се грижат за него, без достатъчно умствен багаж, за да води
нормален живот. Без минало, без контакт с настоящето, без надежда за бъдещето. Можем да кажем, че преди този експеримент Чарли
Гордън не съществуваше реално…
Сам не зная защо толкова се раздразних от мисълта, че ме възприемат като нещо току-що изковано в частния им монетен двор, но си
мисля, че това беше ехо на представата, която отекваше в глъбините на мозъка ми от мига, в който пристигнах в Чикаго. Искаше ми се да
скоча и да покажа на всички какъв глупак е, като изкрещя в лицето му: „Аз съм човешко същество, личност — със семейство, спомени и
минало, и бях такъв и преди да ме вкарате в онази операционна зала!“.
В същото бреме, дълбоко от ядрото на гнева ми изплува едно невероятно прозрение. Осъзнах какво ме безпокоеше, докато Строс
говореше, а и после, когато Немур надълго и нашироко се разпростираше върху фактите. Те грешаха! Разбира се. Статистическата оценка на
периода на очакване, нужен за да докаже стабилността на промяната, се основаваше на по-ранни експерименти върху интелектуалното
развитие и обучение и периодите на очакване при нормално бавно схващащи или нормално интелигентни животни. Но беше повече от
очевидно, че периодът на изчакване трябва да бъде удължен в случаите, когато интелектът на животното е бил изкуствено повишен два или
три пъти.
Изводите на Немур бяха прибързани. Защото и на двамата с Алджърнън ни трябваше повече време, за да видим дали промяната щеше
да се запази. Учените грешаха и никой не долови това. Искаше ми се да скоча и да им го кажа, но не можех да помръдна. Чувствах се като
Алджърнън — хванат в мрежата на клетката, която бяха оплели около мен.
Следваха въпросите и преди да ми позволят да взема обяда си, щяха да поискат да изпълня номера си пред изтъкнатата общност. Не.
Трябваше да се измъкна от тук.
— … В известен смисъл, той е продукт на съвременната експериментална психология. Вместо слабоумната какавида, товар за
обществото, което трябва да се страхува от безотговорното му поведение, ние имаме човек с достойнство и чувствителност, готов да заеме
мястото си като пълноценен член на обществото. Бих искал всички вие да чуете няколко думи от Чарли Гордън…
Да върви по дяволите! Даже не знаеше какво говори. В този миг изпитах непреодолим импулс. Очарован, гледах как ръката ми се
плъзна, неподвластна на волята ми, и дръпна резето на клетката на Алджърнън. Когато я отворих, той вдигна глава към мен и застина за
миг. После се извърна, излетя като стрела от клетката и хукна по дългата маса.
Отначало се изгуби в дамаската. Неясно бяло петно, върху бяло, докато една жена, седнала на края изпищя, скочи и събори стола си.
Зад нея се обърнаха кани с вода, а после и Бърт извика:
— Алджърнън избяга!
Алджърнън скочи върху трибуната, а от там — на пода.
— Хванете го! Хванете го! — изкрещя Немур, а публиката, явно съвсем объркана, се превърна в плетеница от ръце и крака. Няколко
жени (може би недотам експериментално настроени) се опитаха да се покачат на нестабилните сгъваеми столове, а други, които искаха да
притиснат Алджърнън до стената ги събориха.
— Затворете задните врати! — изкрещя Бърт, който знаеше, че Алджърнън е достатъчно досетлив, за да се насочи в тази посока.
— Избяга — чух аз собствения си глас. — Страничната врата!
— Излязъл е през страничната врата — отекна нечий вик.
— Хванете го! Хванете го! — молеше Немур.
Тълпата се надигна и изсипа в коридора през Голямата бална зала, а Алджърнън хукна по покрития с кафяв килим коридор и ги
въвлече в гротескна надпревара. Под масите в стил Луи XIV, около засадените в огромни глинени саксии палми, нагоре по стълбите, около
ъглите, надолу по стълбите, в централното фоайе, ние тичахме след него и повличахме след себе си и други хора. Да ги гледам как тичат
насам-натам във фоайето след една бяла мишка, по-умна от много от тях, беше най-забавното нещо от дълго време насам.
— Хайде, смей се! — изръмжа Немур и едва не се блъсна в мен. — Но ако не го намерим, целият експеримент е застрашен.
Престорих се, че търся Алджърнън под едно кошче за боклук.
— Знаеш ли — казах аз, — допусна грешка. А след днешния ден може би вече няма никакво значение.
Миг по-късно половин дузина жени се изсипаха от тоалетната, притиснали като обезумели полите около краката си.
— Там е! — изкрещя някой. Но надписът на стената „Дами“ за миг спря тълпата. Аз пръв пресякох невидимата бариера и влязох зад
свещените врати.
Алджърнън се беше качил върху една от мивките и стоеше, вперил поглед в собственото си отражение в огледалото.
— Хайде — казах аз. — Да се махаме оттук.
Той ме остави да го взема и да го сложа в джоба на сакото си.
— Стой там тихо, докато ти кажа.
Останалите се втурнаха през летящите врати. Изглеждаха гузни, сякаш очакваха да видят кряскащи голи жени. Излязох и ги оставих да
претърсват умивалнята. Чух гласа на Бърт:
— Във вентилатора има дупка. Може да се е качил там.
— Открийте накъде води — каза Строс.
— Ти върви на втория етаж — каза Немур и махна към Строс. — Аз ще сляза в мазето.
После всички се изсипаха навън от дамската тоалетна и силите се разделиха. Аз последвах на втория етаж контингента на Строс.
Търсехме вентилационния отвор. Когато Строс, Уайт и последователите им свиха вдясно по коридор B, аз завих наляво по коридор C и взех
асансьора до стаята си.
Затворих вратата и потупах джоба си. Подаде се един розов нос, заобиколен от бял пух и задуши наоколо.
— Само ще си събера нещата — казах аз, — и си тръгваме. Сами. Двама създадени от човека гении бегълци.
Повиках пиколо, за да свали чантите и касетофона ми в таксито, което ме чакаше, платих сметката си в хотела и излязох през
въртящата се врата с обекта на издирването, удобно настанен в джоба на сакото ми. Използвах билета си за обратен полет до Ню Йорк.
Реших да не се прибирам в квартирата си, а за няколко нощи да отида на хотел. Ще го използваме като оперативна база, докато намеря
мебелиран апартамент някъде в града. Искам да бъда по-близо до Таймс Скуеър.

Чувствам се добре, когато говоря за всичко това. Дори малко глупаво. Наистина не зная защо толкова се разстроих, нито пък какво
правя в самолета за Ню Йорк с Алджърнън в кутия за обувки под седалката. Не трябва да се поддавам на паниката. Тази грешка не означава
непременно нещо сериозно. Просто нещата не са така сигурни, както мисли Немур. Но сега накъде?
Първо трябва да се срещна с родителите си.
Може би не ми остава толкова много време, както си мислех…
Работен отчет 14
15 Юни — Бягството ни вчера подлуди вестниците и журналистите от булевардната преса се втурнаха на лов. „Дейли Прес“ отпечата
на втора страница моя стара снимка и рисунка на бяла мишка. Заглавието гласеше: „Слабоумен гений и мишка обезумяват“. Цитират се
изявленията на Немур и Строс, според които съм бил подложен на огромно напрежение и че несъмнено скоро съм щял да се върна.
Предлагат награда от петстотин долара за Алджърнън. Явно не са разбрали, че сме заедно.
Обърнах на пета страница за продължението на статията и с изненада открих снимката на майка ми и сестра ми. Явно някой репортер
си беше направил труда да ги намери.

СЕСТРА В НЕВЕДЕНИЕ ЗА МЕСТОНАХОЖДЕНИЕТО НА СЛАБОУМЕН ГЕНИЙ

(Специално за Дейли Прес)

Бруклин, Ню Йорк, 14 Юни — Г-ца Норма Гордън, която живее с майка си, Роуз Гордън, на 4136 Маркс стрийт, Бруклин, Ню
Йорк, отрича да знае каквото и да е за местонахождението на брат си. Г-ца Гордън казва: „Повече от седемнайсет години не съм
го виждала, нито пък получавала известие от него“.
Г-ца Гордън твърди, че е мислила, че брат ѝ е мъртъв до месец март, когато деканът на факултета по психология към
университета „Бийкмън“ я потърсил, за да даде съгласието си за включването на Чарли в експеримент.
„Майка ми беше казала, че бил изпратен в приюта «Уорън»“, (Държавен приют и училище, в Уорън, Лонг Айлънд) твърди г-
ца Гордън, „където починал няколко години по-късно. Нямах никаква представа, че още е жив.“
Г-ца Гордън моли всеки, който има някаква информация за местонахождението на брат ѝ, да се свърже със семейството на
домашния им адрес.
Бащата, Матю Гордън, не живее със съпругата и дъщеря си и понастоящем държи бръснарница в Бронкс.

Стоях, без да мога да откъсна очи от новинарската рубрика, после отново обърнах отзад и погледнах фотографията. Как да ги опиша?
Не бих казал, че си спомням лицето на Роуз. Макар че последната ѝ снимка е добра, все още я виждам през мъглата на детските
спомени. Познавах я и не я познавах. Ако се разминехме на улицата, сигурно нямаше да разбера, че това е тя, но сега като зная, че ми е
майка, мога да си спомня отделни детайли. Да!
Слаба, с неестествено изпити черти. С остър нос и брадичка. Почти чувам писъците и птичите ѝ крясъци. Косата ѝ е неумолимо
опъната назад в стегнат кок. Пронизва ме с тъмните си очи. Искам да ме прегърне и да ми каже, че съм добро момче и в същото време зная,
че трябва да се извърна, за да избегна плесницата. При спомена за нея започвам да треперя.
И Норма — със същото слабо лице, с не толкова остри черти, но много прилича на майка ми. Разпиляната по раменете ѝ коса прави
лицето ѝ по-меко. Двете седят на дивана във всекидневната.
Лицето на Роуз поражда спомени, които ме плашат. За мен тя беше като два различни човека и аз никога не можех да разбера кога кой
е. Навярно другите отгатваха това по някое движение на ръката ѝ, вдигната вежда или гневна гримаса — сестра ми усещаше признаците на
наближаващата буря и когато майка ми губеше контрол над нервите си, беше далеч, но аз винаги бях неподготвен. И тя изливаше гнева си
върху мен, защото това явно я успокояваше.
А друг път чувствах нежност и ласки, които ме обгръщаха като топла вана, и ръце, които галеха косите и челото ми, и думите, които
красяха храма на моето детство:

Той е като останалите деца.

Той е добро момче.

Като в избледняла фотография виждам назад във времето себе си и баща ми, наведени над плетената детска люлка. Той ме държи за
ръка и казва:
— Ето я. Не бива да я докосваш, защото е много малка, но когато порасне, ще си имаш сестричка, с която да си играеш.
Виждам майка си в голямото легло, призрачно бледа, с отпуснати върху дебелата завивка с фигури на орхидеи ръце, неспокойно да
вдига глава:
— Виж го, Мат…
Това беше, преди да промени отношението си към мен и сега разбирам, че е нямало как да знае дали Норма ще бъде като мен, или не.
По-късно, когато вече беше сигурна, че молитвите ѝ са чути и Норма показваше всички белези на нормална интелигентност, гласът на
майка ми започна да звучи различно. Не само гласът ѝ, но и докосването ѝ, погледът ѝ, самото ѝ присъствие — всичко се промени. Сякаш
магнитните ѝ полюси се бяха сменили и където преди привличаха, сега отблъскваха. Вече разбирам, че Норма беше цветето в градината ни,
а аз се бях превърнал в плевел, комуто позволяваха да расте само там, където щеше да остане незабелязан — по ъглите и тъмните места.
Гледах лицето ѝ във вестника и внезапно я намразих. Щеше да бъде по-добре, ако беше пренебрегнала лекарите, учителите и всички
останали, които един през друг я убеждаваха, че съм слабоумен, отдалечаваха я от мен и тя ми даваше по-малко любов, а аз се нуждаех от
много, много любов.
Каква полза щеше да има да се срещам с нея сега? Какво би могла да ми разкаже за мен самия? И въпреки това съм любопитен. Как ли
щеше да реагира?
Да се срещна с нея и да се върна назад, за да науча кой съм бил? Или да я забравя. Струва ли си да се ровя в миналото? Защо е толкова
важно за мен да кажа: „Мамо, погледни ме. Вече не съм изостанал. Нормален съм. Повече от нормален. Гений ли съм?“.
Дори когато се опитвам да не мисля за нея, спомените изпълзяват от миналото и тровят живота ми. Ето един спомен, когато вече бях
доста по-голям.

Скандал.
 Чарли е в леглото, придърпал завивките до брадичката. Стаята е тъмна, но под открехнатата врата прониква тънка ивица жълта
светлина и свързва двата свята. Чува различни неща, не разбира, но чувства, защото когато гласовете им се изострят така, винаги говорят за
него. От ден на ден той все повече свързва този тон с мрачното изражение на лицата им, когато стане дума за него.
Вече почти е заспал, когато отвъд снопа светлина меките гласове се издигат и преминават в спор. Гласът на майка му е остър и
заплашителен и след миг ще премине в истеричен писък.
— Трябва да го отпратим. Не го искам повече да стои с нея в къщата ми. Обади се на д-р Портман и му кажи, че искаме да изпратим
Чарли в приюта „Уорън“.
Гласът на баща ми е твърд и спокоен.
— Знаеш, че Чарли не я застрашава с нищо. На тази възраст за нея няма никакво значение.
— Откъде можем да бъдем сигурни? Може би е вредно за едно дете да расте с… някой като него в къщата.
— Д-р Портман каза…
— Портман каза! Портман каза! Не ме интересува какво е казал! Помисли какво означава за нея да има такъв брат. Грешах през
всичките тези години, в които исках да повярвам, че ще порасне като другите деца. Сега признавам това. За него е по-добре да го приберем
в приют.
— Сега, като имаш нея, реши, че вече не го искаш…
— Мислиш ли, че ми е лесно? Защо го правиш още по-трудно? Толкова години всички повтарят, че трябва да го дадем в приют. Да,
прави бяха. Трябва да го приберат в приют. Може би в някой дом с такива като него, той ще има нещо. Вече и аз не зная кое е добре, и кое —
не. Само знам, че няма да принеса дъщеря си в жертва заради него.
Чарли не разбира какво става, но е изплашен и потъва между завивките с широко разтворени очи, които сякаш пронизват тъмнината.
Сега ми се струва, че той не е наистина изплашен, просто се отдръпва — като птица или катерица, която бяга от резките движения на
онзи, който я храни — неволно, инстинктивно. Светлината под открехнатата врата отново достига до мен в този миг като сияйно видение.
Виждам Чарли, свит под завивките, и ми се иска да мога да го успокоя, да му обясня, че не е направил нищо лошо, че не е по силите му да
промени отношението на майка си и то пак да стане такова, каквото е било, преди сестра му да дойде на бял свят. Там, в леглото, Чарли не
разбира думите им, но те го нараняват. Ако можех да се върна в миналото, бих я накарал да почувства колко много страдах заради нея.
Сега не е подходящо време да ходя при тях. Не и преди да съм сигурен, че всичко с мен ще бъде наред.

За щастие, бях достатъчно предвидлив и щом се върнах в Ню Йорк, веднага изтеглих спестяванията си от банката. Осемстотин
осемдесет и шест долара няма да стигнат за дълго, но ще имам време да се огледам.
Отседнах в хотел „Камдън“ на Четирийсет и първа улица, на една пресечка от Таймс Скуеър. Ню Йорк! Всичко, което бях чел за него!
Готам24… „големият кюп“… Багдад на Хъдсън. Град от светлини и цветове. Невероятно, но цял живот съм живял и работил на няколко
спирки с метрото оттук, а само веднъж съм бил на Таймс Скуеър — с Алис.
Трудно ми беше да се въздържа да не ѝ позвъня. На няколко пъти вдигах телефонната слушалка и после я оставях. Трябва да стоя
настрана от нея.
Толкова объркани проблеми, които трябва да реша. Повтарям си, че докато продължавам да печатам работните си отчети, нищо не е
загубено. Изложението ще бъде пълно. Нека за известно време ги оставя в неведение. Аз живеех в неведение повече от трийсет години. Но
вече съм изморен. Вчера не можах да спя в самолета и сега едва държа очите си отворени. Утре отново ще продължа.

16 Юни — Набрах номера на Алис, но затворих телефона, преди да вдигне слушалката. Днес намерих един мебелиран апартамент.
Деветдесет и пет долара месечно е повече, отколкото бях решил, че мога да си позволя, но е на Четирийсет и трета и Десето авеню и е на
десет минути път от библиотеката. Мисля да продължа заниманията и изследванията си. Апартаментът е на четвъртия етаж, четиристаен, с
пиано под наем. Хазяйката каза, че тия дни от наемната служба ще го изнесат, но може би дотогава ще се науча да свиря.
Компанията на Алджърнън е приятна. По време на храна сяда на мястото си на масата със сгъваеми крила. Обича солени бисквити и
днес си пийна бира, докато гледахме играта на топка по телевизията. Мисля, че викаше за „Янките“.
Реших да махна повечето мебели от втората спалня и да я използвам за Алждернън. Ще му построя сложен триизмерен лабиринт от
пластмасови изрезки, които мога да намеря евтино в града. Бих искал да разучи различни варианти лабиринти, за да съм сигурен, че е във
форма. Но ще видя дали няма да открия друга мотивация, освен храната. Трябва да има някаква награда, която да го накара да решава
задачите.
Самотата ми дава възможност да чета и да мисля, а сега, когато спомените отново изплуват, мога да възстановя миналото си, да открия
кой и какво съм в действителност. Ако нещата тръгнат на зле, поне това да ми остане.

19 Юни — Запознах се с Фей Лилман — съседката ми от отсрещния апартамент. Връщах се от бакалницата, натоварен с покупки, и
открих, че съм се заключил. Спомних си, че аварийният изход свързва прозореца на всекидневната ми с апартамента от другата страна на
коридора.
Радиото свиреше непоносимо високо, затова почуках — отначало леко, после — по-високо.
— Влизай! Вратата е отворена!
Бутнах вратата и застинах. Слаба блондинка по бикини и розов сутиен стоеше пред триножник и рисуваше.
— Извинявай — задавих се аз и отново затворих вратата. После извиках отвън: — Живея в апартамента отсреща. Заключих се и исках
да използвам аварийния изход, за да стигна до моя прозорец.
Вратата рязко се отвори и тя застана пред мен все така по бельо, с четка във всяка ръка, опряла юмруци на кръста си.
— Не чу ли, че ти казах да влезеш? — Махна навътре и блъсна встрани кашон с отпадъци. — Само прескочи тия боклуци тука.
Мислех, че трябва да е забравила или не осъзнава, че е разсъблечена, и не знаех накъде да гледам. Извърнах поглед встрани — към
стените, тавана, навсякъде, но не и към нея.
В стаята цареше опустошение. Десетки малки сгъваеми масички, заринати с усукани туби боя — някои засъхнали и покрити с кора
като мумифицирани змии, други все още живи и изпускащи цветни панделки. Туби, четки, консервени кутии, парцали, счупени рамки,
платна. Наситен мирис на боя, ленено масло и терпентин, примесен с лек дъх на прокиснала бира. Дрехи, натрупани на огромни купчини
върху трите стола и мръсния зелен диван; обувки, чорапи и бельо, разпръснати по пода, сякаш имаше навика да се разсъблича, когато влиза,
и да навлича дрехите върху си, когато излиза. И над всичко — плътен слой прах.
— А, значи, ти си г-н Гордън — каза тя и ме огледа. — Умирах да те зърна, откакто се настани. Сядай. — Събра накуп дрехите от
единия от столовете и ги хвърли на претъпкания диван. — Значи накрая реши да посетиш съседите си. Ще пийнеш ли?
— Ти рисуваш — избъбрих аз, за да кажа нещо. Смелостта ми се изпари при мисълта, че всеки момент ще осъзнае, че е гола и с писък
ще се втурне към спалнята. Местех поглед насам-натам, като старателно избягвах да гледам към нея.
— Бира? Точно сега нямам друго, освен някакво скапано шери. А ти не искаш скапано шери, нали?
— Не мога да остана — казах аз, надигнах се и заковах поглед върху красивото петно отляво на брадичката ѝ. — Заключих се. Исках да
отида до аварийния изход. Той свързва прозорците ни.
— По всяко време — увери ме тя. — Тия шибани нови брави са голяма беля. Първата седмица като се преместих тук, на три пъти се
заключих навън. А веднъж половин час стоях гола в коридора. Излязох да си взема млякото и тая скапана врата хлопна зад мен. Изтръгнах
бравата и оттогава карам така.
Трябва да съм се намръщил, защото тя се разсмя.
— Ами нали виждаш какво става с тия дяволски брави. Стоиш навън заключен, а пък и не пазят кой знае колко, нали? Петнайсет
кражби в тая шибана сграда миналата година и то в заключени апартаменти. Никой не е идвал, въпреки че вратата винаги е отворена. Пък и
ако някой си мисли, че може да намери тук нещо ценно, само ще си загуби времето.
После пак настоя да пия бира с нея и аз приех. Отиде в кухнята, а аз отново огледах стаята. Не бях забелязал, че част от стената е
разчистена. Мебелите бяха изблъскани към единия край и в центъра на стаята, така че стената (мазилката, от която беше свалена и се
виждаха тухлите) беше превърната в галерия. Окачените картини я покриваха до тавана, а други стояха подпрени една върху друга. Имаше
няколко автопортрета, два от тях — голи тела. Платното, върху което работеше, когато влязох, това на единия от стативите, също беше
автопортрет. Дългата ѝ коса покриваше голите рамене (сега я беше вдигнала високо и русите ѝ къдрици се извиваха около главата като
корона), а два кичура падаха отпред и лежаха между гърдите ѝ. Беше нарисувала гърдите си високи и твърди, с нереално червени зърна,
като захаросан плод. Чух, че се връща с бирата и бързо се извърнах от статива, препънах се в някакви книги и се престорих, че се
интересувам от един малък есенен пейзаж на стената.
С облекчение видях, че е намъкнала тънък, раздърпан домашен халат, наистина осеян с дупки на най-неудобните места, но сега вече за
пръв път можех да я погледна спокойно. Не точно красива, но сините ѝ очи и вирнатият чип нос правеха лицето ѝ като котешка муцунка,
която контрастираше с резките ѝ атлетични движения. Беше на около трийсет и пет, слаба и добре сложена. Остави бирите на покрития с
дъски под, приседна до тях и ми махна да направя същото.
— Чувствам се по-удобно на пода, отколкото на столовете. — Отпи бира направо от кутийката. — А ти?
Отвърнах ѝ, че не съм мислил по този въпрос, а тя се разсмя и ми каза, че имам открито лице. Беше в настроение да говори за себе си.
Избягвала Гринич Вилидж, каза ми тя, защото там вместо да рисува, щяла да прекарва цялото си време по баровете и кафенетата.
— По-добре е тук, далеч от снобите и дилетантите. Тук мога да правя каквото ми харесва и никой не идва да ми се присмива. Не си
дошъл да се подиграваш, нали?
Вдигнах рамене. Опитвах се да не забелязвам прахта, полепнала по панталоните и дланите ми.
— Всъщност, мисля си, че всички се присмиваме на някого. Ти например се присмиваш на снобите и дилетантите, нали?
Малко по-късно казах, че е по-добре да се прибирам в апартамента си. Тя премести куп книги от прозореца и аз изпълзях от камарата
вестници и книжни пликове, пълни с празни бирени бутилки от по литър и половина.
— Тия дни — въздъхна тя, — трябва да ги върна.
Качих се на перваза на прозореца и стигнах аварийния изход. Отворих прозореца си и се върнах за плика с покупки, но преди да успея
да ѝ благодаря и да се сбогувам с нея, тя тръгна към аварийния изход след мен.
— Искам да видя апартамента ти. Никога не съм влизала там. Преди да се преместиш, двете малки сестри, маниачки на тема Вагнер,
дори не ми казваха добър ден. — Тя се промъкна през прозореца и седна на перваза.
— Заповядай, влез — казах аз и оставих покупките на масата. — Нямам бира, но мога да ти направя кафе. — Но тя гледаше зад мен с
разширени, невярващи очи.
— Божичко! Никога не съм виждала толкова чист апартамент. Кой може да помисли, че сам мъж ще държи жилището си така
подредено?
— Не винаги съм бил такъв — извиних се аз. — Само откакто се преместих тук. Като дойдох беше чисто и на мен ми се прииска и аз
да го поддържам така. Сега се дразня ако нещо не е на мястото си.
Тя слезе от перваза на прозореца и тръгна да разглежда апартамента.
— Ей — изведнъж каза тя, — обичаш ли да танцуваш? Нали знаеш… — Протегна напред ръце, изпя със затворена уста някаква
мелодия в латиноамерикански ритъм и изпълни сложна стъпка. — Кажи ми, че танцуваш и ще се пръсна.
— Само фокстрот — отвърнах аз. — Не много добре при това.
Тя сви рамене.
— Луда съм по танците, но никой от познатите ми — от тия дето ми харесват — не танцува добре. От време на време трябва да се
издокарвам и да ходя в центъра, в балната зала „Стардъст“. Повечето от момчетата, дето се навъртат там, са гадняри, но могат да танцуват.
Въздъхна и се огледа наоколо.
— Да ти кажа ли какво не харесвам в един толкова подреден апартамент като твоя. Като художник… тия линии ме подлудяват. Всички
тия прави линии по стените, по подовете, тия ъгли дето те затварят като в ковчег. Единственият начин да се отърва от това, е да си пийна.
Тогава линиите стават вълнисти и къдрави и целият свят ми изглежда по-добър. Поболявам се, когато нещата са толкова праволинейни и
подредени. Ъ-хъ! Ако живеех тук, трябваше изобщо да не изтрезнявам.
Изведнъж се завъртя и застана пред мен.
— Кажи, ще ми дадеш ли петарка до двайсети? Тогава идва чекът с издръжката от бившия ми съпруг. Обикновено не харча толкова, но
миналата седмица имах проблем.
Преди да успея да ѝ отговоря, тя изпищя и се втурна към пианото в ъгъла.
— Някога свирех на пиано! Няколко пъти те чух да го изпробваш и си казах, че си те бива. Така разбрах, че искам да се запозная с теб,
преди още да съм те срещнала. Не съм свирила от сто години. — Започна да чука по пианото, а аз отидох в кухнята да направя кафе.
— Заповядай по всяко време, ако искаш да се упражняваш — казах аз. Сам не зная защо изведнъж започнах да се държа така свободно,
но в нея имаше нещо, което предразполагаше. — Невинаги оставям външната врата отключена, но не затварям прозореца, тъй че ако някога
ме няма, трябва само да минеш през аварийния изход. Сметана и захар за кафето?
Тя не отговори и аз погледнах към всекидневната. Нямаше я, но когато тръгнах към прозореца, чух гласа ѝ от стаята на Алджърнън.
— Ей, какво е това? — Оглеждаше триизмерния лабиринт от пластмаса, който бях направил. Остана известно време, вперила поглед в
него, и после нададе нов писък. — Модерна скулптура! Само кутии и прави ъгли!
— Това е специален лабиринт — обясних аз. — Тренажор за Алджърнън.
Но тя кръжеше възбудено около него.
— В Музея за модерно изкуство ще се побъркат!
— Това не е скулптура — настоях аз. Отворих вратата на клетката на Алджърнън, свързана с лабиринта и го пуснах в него.
— Божичко! — пошепна тя. — Скулптура с жив елемент! Чарли, това е най-великото нещо след джънкмобилите и тинканията25.
Опитах се да ѝ обясня, но тя все повтаряше, че живият елемент ще превърне скулптурата в класика. Едва когато видях искриците смях в
налудничавия ѝ поглед, разбрах, че се шегува.
— Би могло да бъде самоувековечаващо се изкуство — продължи тя. — Творение на любител на изкуството. Вземи си друга мишка и
когато им се родят малки, задръж една, за да възпроизвеждаш живия елемент. Твоето произведение на изкуството ще бъде обезсмъртено и
всички светски хора ще купуват копия от него вместо жанрови картини. Как ще го наречеш?
— Добре — въздъхнах аз. — Предавам се.
— Не — изръмжа тя и почука по пластмасовия купол, под който Алджърнън вече беше открил пътя към целта. — „Предавам се“ е
прекалено изтъркано. Какво ще кажеш за: „Животът е просто сандък с лабиринти“?
— Съвсем си побъркана! — казах аз.
— Естествено! — Завъртя се и направи реверанс. — Чудех се кога ще забележиш.
В този момент кафето изкипя.
Преди да е преполовила чашата си, тя въздъхна и каза, че трябва да бяга, защото преди половин час имала среща с някого, с когото се
била запознала на някаква изложба.
— Трябваха ти пари — казах аз.
Посегна към полуотворения ми портфейл и изтегли една банкнота от пет долара.
— До следващата седмица, когато дойде чекът. Хиляди благодарности. — Смачка банкнотата в ръката си, изпрати въздушна целувка на
Алджърнън и преди да успея да кажа каквото и да е, се промъкна през прозореца към аварийния изход и изчезна. Останах глуповато
загледан след нея.
Толкова привлекателна! Така жизнена и изпълнена с възбуда! Гласът ѝ, очите ѝ — всичко в нея ме привличаше. И живее зад прозореца,
и ни дели само един авариен изход.

20 Юни — Навярно трябваше да изчакам, преди да отида при Мат. Или изобщо да не ходя. Не зная. Не излезе както исках. Знаех, че
Мат е отворил бръснарница някъде в Бронкс и не беше трудно да го открия. Помнех, че продаваше за компания за бръснарски артикули в
Ню Йорк. Това ме отведе в „Метро-бръснарски артикули“, които имаха открита сметка на името на „Бръснарско ателие «Гордън»“ на
Уентуърт стрийт в Бронкс.
Мат често говореше за собствен бръснарски салон. Толкова мразеше тази търговия! Водеха истински битки заради нея! Роуз крещеше,
че търговски пътник е поне достойно занимание и тя никога не би търпяла един бръснар за съпруг. О, не, Маргърет Фини няма да има
удоволствието да се присмива на „бръснарката“. А да не говорим за Лоуис Мейнър, чийто съпруг е ревизор в компания за алармени
системи! Тя ли няма да си навири носа до небето?
Години наред той работеше като търговски пътник и посрещаше с ненавист всеки нов ден (особено след като гледа филмовата версия
на „Смъртта на търговския пътник“). Мат мечтаеше някой ден сам да си бъде господар. Това трябва да е имал наум в онези дни, когато
говореше за спестявания и ме подстригваше в мазето. Добре ме подстригвал, хвалеше се той, много подобре от ония, в евтината
бръснарница на Скейлс Авеню. Когато заряза Роуз, той заряза и професията на търговски пътник и аз му се възхищавам за това.
Вълнувах се при мисълта, че ще го видя. Топлеха ме спомените. Мат беше готов да ме приеме такъв, какъвто съм. Преди да се роди
Норма, когато не ставаше дума за пари или да направим впечатление на съседите, и двамата бяха единодушни — трябва да ме оставят на
мира и да не искат от мен да бъда като останалите деца. Но след като се появи Норма, аз имах право на свой живот, макар че не бях като
останалите деца. Винаги ме защитаваше. Нямах търпение да видя изражението върху лицето му.
Уентуърт стрийт беше в западналата част на Бронкс. На витрините на повечето магазини на улицата висяха табели „Дава се под наем“,
на други пък пишеше, че днес няма да работят. Но на половин пресечка от спирката стоеше надпис „Бръснарница“, в който се отразяваха
луминесцентното осветление на витрината.
Салонът беше празен. Бръснарят четеше някакво списание на стола до прозореца. Вдигна поглед към мен и го познах. Мат. Набит,
червендалест, доста остарял и почти плешив — тясна ивица сива коса опасваше главата му. Но все пак, това беше Мат. Видя ме на вратата и
захвърли списанието.
— Няма да чакате! Вие сте на ред.
Поколебах се.
— Обикновено по това време не е отворено, господине. — Явно криво ме разбра. — Имах час с един от редовните ми клиенти, ама
той не се появи. Тъкмо щях да затварям. Имате късмет, че седнах да ми почиват краката. Най-добрите прически и бръснене в Бронкс.
Оставих се да ме въвлече в салона. Той се разтича, заизважда ножици, гребени и чиста кърпа.
— Всичко е хигиенизирано, както сам виждате, а това, мога да твърдя, не се среща в повечето от бръснарниците в квартала.
Подстригване и бръснене?
Отпуснах се на стола. Невероятно, че не ме позна, а аз толкова ясно си го спомнях. Не биваше да забравям, че не ме беше виждал
повече от петнайсет години и че през последните няколко месеца външността ми се беше променила до неузнаваемост. Покри ме с
раираната кърпа и внимателно огледа отражението ми в огледалото. Сякаш смътен спомен изплува в съзнанието му, защото смръщи вежди.
— Всичко — казах аз и кимнах към одобрения от профсъюзите ценоразпис. — Подстригване, бръснене, шампоан, кварцова лампа…
Веждите му се вдигнаха.
— Имам среща с човек, с когото отдавна не съм се виждал — успокоих го аз, — и искам да изглеждам добре.
 Той отново подстригваше косата ми и усещането беше потресаващо. После, когато започна да точи бръснача по ремъка, острото
съскане ме накара целия да настръхна. Наведох глава, подчинявайки се на лекия натиск на ръката му и почувствах острието предпазливо да
пълзи по гърлото ми. Затворих очи и зачаках. Сякаш отново бях на операционната маса.
Един мускул на врата ми се сви и неочаквано потрепна. Острието поряза кожата ми точно над адамовата ябълка.
— Ей! — извика той. — Исусе Христе… спокойно. Ти мръдна. Ей, ужасно съжалявам.
Спусна се към мивката да намокри една кърпа.
Гледах в огледалото яркия червен мехур и тънката струйка по врата ми. Изплашен и сипещ извинения, той попи кръвта, преди да е
стигнала яката на ризата ми.
Наблюдавах движенията му — неочаквано ловки за толкова дребен и пълен човек и се почувствах виновен заради измамата. Искаше ми
се да му кажа кой съм, да почувствам дланите му върху раменете си, да поговорим за миналото. Но само стоях и чаках, докато той
посипваше раната с кръвоспираща пудра.
Мълчаливо довърши бръсненето. После донесе кварцовата лампа до стола и сложи върху очите ми хладни бели тампони памук,
потопени в билков екстракт. Там, в ярката червена тъмнина, която ме обгръщаше, видях какво се случи онази нощ, когато ме отведе от
дома…

Чарли спи в другата стая, но крясъците на майка му го събуждат. Свикнал е да спи, докато те се карат. В тази къща скандали стават
всеки ден. Но сега в истеричния ѝ глас звучат нотки, които го ужасяват. Той се сгушва във възглавницата и слуша.
— Нищо не мога да направя! Той трябва да си отиде! За нея трябва да мислим! Не мога да гледам как всеки ден се връща разплакана от
училище защото децата ѝ се подиграват. Не можем заради него да я лишим от нормален живот.
— Какво искаш да направиш? На улицата ли да го изгоним?
— Махни го! Изпрати го в приюта „Уорън“.
— Ще поговорим сутринта.
— Не! Ти единствено говориш, говориш, а нищо не правиш! Не го искам нито ден повече. Сега! Тази вечер!
— Не ставай глупава, Роуз! Прекалено късно е да направя каквото и да е… тази вечер. Така крещиш, че всички ще те чуят.
— Не ме интересува. Той си тръгва оттук тази вечер! Не мога да го гледам повече.
— Невъзможна си, Роуз! Какво правиш?
— Предупреждавам те! Махни го оттук!
— Махни ножа!
— Няма да позволя да съсипе живота ѝ.
— Ти си луда. Остави този нож.
— По-добре да е мъртъв. Никога няма да може да води нормален живот. По-добре…
— Съвсем си се побъркала! Овладей се, за бога!
— Махни го оттук. Сега! Тази вечер!
— Добре. Тази вечер ще го оставя при Херман, а утре ще видим как да го заведем в приюта.
Настъпва тишина. Къщата „потръпва“ в тъмнината. Усещам това. После чувам гласа на Мат. Опитва се да я успокои.
— Зная какво преживя с него и не те виня. Но трябва да се овладееш. Ще го заведа при Херман. Това стига ли ти?
— Това е единственото, което искам. Дъщеря ти също има право на живот.
Мат влиза в стаята на Чарли и облича сина си. Момчето не разбира какво става, но е изплашено. Когато тръгват към вратата, тя
извръща поглед. Навярно се опитва да си внуши, че вече е излязъл от живота ѝ, че не съществува. Докато върви към вратата Чарли вижда
дългия нож за месо, с който тя реже пържоли и смътно долавя, че е искала да го нарани. Искала е да му отнеме нещо и да го даде на Норма.
Отново извръща глава към нея. Тя взема парцала и почва да мие мивката…

Подстригването, бръсненето, кварца и всичко останало приключи и аз седях отпуснат в стола и се чувствах лек, издокаран и чист. Мат
махна кърпата и ми предложи второ огледало, за да видя прическата си отзад. Гледах се в огледалото пред себе си, вперил поглед в
огледалото леко наклонено зад мен под ъгъл, който създаваше илюзия за дълбочина. Безкрайните коридори на самия мен… Гледах в себе
си… Гледах в себе си… Гледах в себе си… Гледах в себе си…
В кого? Кой бях аз?
Мислех да не му казвам. Каква полза, ако знаеше? Просто щях да си тръгна, без да разкривам кой съм. После си спомних, че ми се
искаше да разбере. Той трябваше да признае, че съм жив, че съм някой. Искаше ми се утре, докато подстригва и бръсне клиентите си, да се
хвали с мен. Тогава всичко щеше да стане истинско. Ако той знаеше, че съм негов син, тогава и аз щях да бъда личност.
— Сега, когато подстрига косата ми, и лицето ми се вижда добре, може би ще ме познаеш?
Намръщи се.
— Какво е това? Някаква шега?
Уверих го, че не се шегувам и че ако ме погледне и помисли, ще ме познае. Той сви рамене и се извърна. Почна да прибира ножиците и
гребените.
— Нямам време да си играя на гатанки. Трябва да затварям. Три и петдесе.
Ами ако наистина не ме помни? Ако това е само някаква нелепа халюцинация? Ръката му стоеше протегната в очакване, но аз не
направих движение да извадя портфейла си. Той трябваше да си спомни. Трябваше да ме познае.
Но не, не, разбира се. После почувствах лошия вкус в устата и потта по дланите и разбрах, че след миг само ще ми прилошее. Но не
исках това да се случи тук.
— Ей, добре ли си?
— Да… само… почакай… — Залитнах към един от хромираните столове и се подпрях напред. Задъхах се, останал без въздух и чаках
кръвта отново да се качи в главата ми. Стомахът ми се преобърна. О, Господи, не позволявай отново да припадна. Не позволявай да ставам
смешен пред него.
— Вода… малко вода, моля…
Не че имах чак такава нужда от вода. Исках само да се обърне. Не можех да понеса след толкова години да ме види в това състояние.
Когато се върна с чашата, вече бях по-добре.
— Ето, изпий това. Почини си малко. Ще се оправиш. — Остана вперил поглед в мен, докато аз отпих от студената вода. Усетих, че в
него се надигнаха полузабравени спомени.
— Наистина ли ви познавам отнякъде?
— Не… Сега съм добре. След минута си тръгвам.
Как можех да му кажа? Какво трябваше да кажа? Ето, виж ме! Аз съм Чарли. Синът, когото отписа. Не че те виня за това, но ето, сега
съм тук, нормален и по-добре от всякога. Изпитай ме. Задай ми въпроси. Говоря двайсет езика, живи и мъртви, факир съм по математика и
пиша концерт за пиано, който ще ги накара да ме помнят, когато вече отдавна ще съм си отишъл.
Как можех да му го кажа?
Абсурдно беше да седя в салона му и да се надявам, че той ще ме потупа по главата и ще каже: „Добро момче!“. Търсех одобрението му,
задоволството, което проблесна върху лицето му, когато се научих сам да си връзвам обувките и да си закопчавам жилетката. Дошъл бях тук,
само заради това изражение, изписано върху лицето му, но знаех, че няма да го получа.
— Да повикам ли лекар?
Аз не бях негов син. Това беше друг някакъв Чарли. Интелигентността и знанията ме бяха променили и това би го оскърбило. Така,
както и останалите от пекарната се почувстваха оскърбени. Защото промяната в мен ги правеше незначителни. Не исках това.
— Добре съм — казах аз. — Съжалявам за безпокойството. — Изправих се и се опитах да се задържа на краката си. — От храната
трябва да е. Сега ще ви оставя да затворите.
Тръгнах към вратата, но ме застигна острият му глас.
— Ей, я чакай! — Впи в мен подозрителен поглед. — Какви се опитваш да ми ги пробуташ?
— Не разбирам.
Протегна напред ръка и потърка палеца и показалеца си.
— Дължиш ми три и петдесе.
Извиних се и му платих, но виждах, че не ми вярва. Дадох му банкнота от пет долара, казах му да задържи рестото и излязох от
бръснарницата, без да поглеждам назад.

21 Юни — Към повишаващата се сложност на триизмерния лабиринт въведох и времеви изисквания и Алджърнън лесно ги усвоява. Не
е нужно да го мотивирам с храна или вода. Изглежда учи заради самото решаване на задачата — сякаш успехът е наградата, която сам избра.
Но както Бърт спомена на конференцията — поведението му е противоречиво. Понякога след или дори по време на пробега побеснява
и започва да се блъска в стените на лабиринта, или се свива на кълбо и категорично отказва да работи. Фрустрация26? Или нещо по-
дълбоко?
5:30 следобед. — Фей е побъркана. Днес следобед дойде през аварийния изход с една бяла женска мишка — два пъти по-малка от
Алджърнън и каза, че я носи да му прави компания в дългите летни нощи. Бързо отхвърли всичките ми възражения и ме убеди, че за
Алджърнън ще е добре да не е сам. Съгласих се, след като се уверих, че малката „Мини“ е с добро здраве, мил нрав и стабилен морал. Бях
любопитен да видя как ще реагира Алджърнън, когато срещне женска мишка. Но щом сложихме Мини в клетката му, Фей ме хвана за
ръката и ме измъкна от стаята.
— Какво става с чувството ти за романтика? — настоя тя. Пусна радиото и тръгна към мен със застрашителен вид. — Ще ти покажа
новите стъпки.
Как може човек да се сърди на момиче като Фей?
В крайна сметка, радвам се, че Алджърнън вече не е сам.

23 Юни — Късно снощи смях в коридора и тропане по вратата ми. Фей с някакъв мъж.
— Здрасти, Чарли — изкиска се тя, когато ме видя. — Лерой, запознай се с Чарли. Моят съсед по коридор. Великолепен художник!
Прави скулптури с жив елемент.
Лерой я прихвана и задържа миг преди да се удари в стената. Изгледа ме нервно и промърмори някакъв поздрав.
— Запознах се с Лерой в „Стардъст“ — обясни тя. — Страхотен танцьор е! — Тръгна към апартамента си и го дръпна след себе си. —
Ей — пак се изкиска тя, — защо не поканим Чарли да пийне нещо и не направим купон?
Идеята не се хареса на Лерой.
Измислих някакво извинение и се прибрах. Те тръгнаха към апартамента ѝ и зад затворената врата до мен достигна смехът им.
Опитвах се да чета, но не можех да се отърся от картините, които се редяха в съзнанието ми: голямо бяло легло… бели хладни чаршафи и
те двамата, прегърнати.
Искаше ми се да позвъня на Алис, но не го направих. Защо да се измъчвам? Дори не можех да си представя ясно лицето ѝ. Можех да
опиша Фей, облечена или, ако исках — разсъблечена, с ясните ѝ сини очи и руса коса, сплетена на плитка и навита около главата ѝ като
корона. Фей беше близка, а Алис като в мъгла.
Около час по-късно от апартамента на Фей се разнесоха крясъци, после чух писъка ѝ и шум от хвърлени предмети. Станах от леглото
да видя дали няма нужда от помощ, но вратата ѝ се затръшна и Лерой си тръгна, сподирян от ругатни. Няколко минути по-късно чух
потропване по прозореца на всекидневната ми. Отворено беше, Фей се плъзна вътре и седна на перваза. Черното копринено кимоно се
разтвори и разкри прекрасните ѝ крака.
— Здрасти — прошепна тя, — имаш ли цигара?
Подадох ѝ една и тя се плъзна от перваза на прозореца върху дивана.
— Уф — въздъхна тя. — Винаги мога да се погрижа за себе си, но някои са толкова напористи, че единственото, което трябва да
направи човек, е да ги държи настрана.
— О — казах аз, — довела си го тук, за да го държиш настрана?
Тя долови раздразнението ми и рязко вдигна глава.
— Имаш нещо против ли?
— Кой съм аз, че да имам нещо против? Но ако отмъкнеш някого от салон за танци, значи му даваш аванси. Негово право е да те
ухажва.
Тя поклати глава.
— Ходя в „Стардъст“, защото обичам да танцувам и не разбирам защо, ако позволя на някого да ме изпрати до вкъщи, трябва да спя с
него. Ти не мислиш, че съм спала с него, нали?
Представата ми за двамата, прегърнати, се разпръсна като сапунени мехури.
— Ако ти беше на негово място — каза тя, — би било по-различно.
— Какво би трябвало да означава това?
— Ами това, което чу. Ако ме помолиш, ще спя с теб.
Опитах се да запазя спокойствие.
— Благодаря — казах аз. — Ще го имам предвид. Да ти предложа ли чаша кафе?
— Чарли, не мога да те разбера. Повечето мъже или ме харесват, или не, но аз веднага разбирам това. А ти изглежда се плашиш от мен.
Не си хомосексуалист, нали?
— Не, за бога, не!
— Искам да кажа, че ако си, не е нужно да го криеш от мен, защото тогава просто ще бъдем добри приятели. Но аз трябва да зная.
— Не съм хомосексуалист. Тази вечер като тръгна към апартамента си с онзи, другия, поисках да бъда на негово място.
Тя се наведе напред, кимоното ѝ се разтвори и откри гърдите ѝ. Обви ръце около мен и зачака да направя нещо. Знаех какво беше то и
си казах, че няма причина да не стане. Чувствах, че този път няма да изпадна в паника. Не и с нея. В крайна сметка, не аз правех първата
стъпка. А тя беше по-различна от всички жени, които съм познавал. Навярно с тази емоционална нагласа, би била подходяща за мен.
Плъзнах ръце около нея.
— Това е нещо различно — гърлено прошепна Фей. — Вече си мислех, че не те интересува.
— Интересува ме — прошепнах аз и целунах шията ѝ. Но когато го направих, видях нас двамата, сякаш бях някой трети, застанал на
вратата. Видях някакъв мъж и жена, прегърнати. Гледах на себе си по този начин, от дистанция, и изведнъж усетих хладина. Вярно, паника
нямаше, но липсваше и вълнение. Не изпитвах никакво желание.
— При теб или при мен? — попита тя.
— Почакай.
— Какво има?
— Може би е по-добре да не правим нищо. Тази вечер не се чувствам добре.
Погледна ме учудено.
— Има ли и нещо друго?… Нещо, което искаш да направя?… Нямам нищо против…
— Не, не е това… — остро казах аз. — Просто тази вечер не се чувствам добре.
Обзе ме любопитство да видя как би възбудила един мъж, но сега не беше време за експерименти. Другаде трябваше да търся
решението на проблема си.
Не знаех какво да ѝ кажа. Тя ме изгледа продължително.
— Виж, имаш ли нещо против да прекарам нощта тук?
— Защо?
Вдигна рамене.
— Харесваш ми. Не зная. Лерой може да се върне. Има много причини. Ако не искаш да…
Отново се оказах неподготвен. Можех да намеря различни извинения и да се освободя от нея, но се предадох.
— Имаш ли джин? — попита тя.
— Не, не пия много.
— Аз имам в апартамента си. Ще го донеса.
Преди да успея да я спра, вече беше излязла от прозореца и секунда по-късно се върна с две трети пълна бутилка и един лимон. Донесе
две чаши от кухнята и наля джин в тях.
— Ето — каза тя, — ще те накара да се почувстваш по-добре. И ще огъне правите линии. Теб това те плаши. Всичко е прекалено чисто
и идеално, затова си като парализиран тук. Също като Алджърнън в скулптурата ти.
В първия момент ми се прииска да откажа, но после си казах, защо пък не. По-зле от това нещата няма да станат, а пък може би ще
успея да удавя усещането, че наблюдавам самия себе си с очи, които не разбират какво правя.
Тя ми подаде чашата.
Спомням си първата чаша и леглото, в което бяхме, и тя до мен, да отпива от бутилката. И това беше всичко, до днес следобед, когато
се събудих с ужасно главоболие.
Тя все още спеше с лице към стената и възглавница, събрана на топка под главата ѝ. На нощната масичка до леглото, до препълнения
със смачкани фасове пепелник, стоеше празната бутилка, но последното, което си спомням преди завесата да падне, е, че изпих втора чаша.
Тя се протегна и извърна към мен. Съвсем гола. Отдръпнах се и тупнах от леглото. Грабнах едно одеяло и го увих около себе си.
— Здрасти — прозя се тя. — Знаеш ли какво ми се ще да направя тия дни?
— Какво?
— Да те нарисувам гол. Като „Давид“ на Микеланджело. Красив си. Добре ли си?
Кимнах.
— Като оставим настрана главоболието. Аз… ъ-ъ, много ли пих снощи?
— Доста — разсмя се тя и се повдигна на лакът. — И-и, ама наистина беше странен, нищо не казвам, ама странен си беше.
— Какво — попитах аз, докато се опитвах така да омотая одеялото около себе си, че да мога да вървя, — означава това? Какво
направих?
— Виждала съм хора, като се напият да стават щастливи или тъжни, да им се спи, или чука, но не бях виждала някой да се държи като
теб. Добре че не пиеш често. О, божичко, защо нямах фотоапарат! Ама че картинка беше!
— О, по дяволите, какво толкова съм направил?
— Не съм вярвала, че такова нещо е възможно. Нямаше секс, нищо нямаше. Но ти беше върхът. Каква игра само! Беше неотразим! Няма
да имаш равен на сцената. Ще ги побъркаш в „Палас“. Стана един такъв, съвсем объркан и глупав. Нали знаеш, също като инфантилен
възрастен, който се прави на дете. Говореше как искаш да тръгнеш на училище и да се научиш да четеш и пишеш, за да станеш умен като
останалите. Всякакви такива идиотщини. Сякаш беше различен човек — също като тия, дето ходят на игрова терапия. И все повтаряше, че
не искаш да играеш с мен, защото майка ти ще ти вземе фъстъците и ще те заключи.
— Фъстъците?
— Да! Ще умра! — разсмя се тя и се почеса по главата. — И все повтаряше, че не мога да взема твоите фъстъци. Беше неотразим! И
само как говореше! Като идиотите по уличните кюшета, които като погледнат някое момиче, и вече са готови. Съвсем различен човек.
Отначало помислих, че се занасяш, но сега си мисля, че си маниак. Тая твоя подреденост и това, че непрекъснато се тревожиш за всичко…
Не се разстроих, макар че би трябвало да го очаквам. Напил съм се и по някакъв начин това за момент е разчупило съзнателните
бариери, които са държали стария Чарли Гордън дълбоко скрит в съзнанието ми. Прав бях, когато през цялото време подозирах, че той не е
напълно изтрит. Едва ли нещо някога напълно се изтрива от съзнанието ни. Операцията го е покрила е лустрото на образованост и култура,
но емоционално той е тук — гледа и чака.
Какво чака?
— Добре ли си сега?
Казах ѝ, че се чувствам чудесно.
Тя сграбчи одеялото, с което бях увит и ме дръпна към леглото. Прегърна ме, преди да я спра и ме целуна.
— Изплаших се снощи, Чарли. Помислих, че си изперкал. Чувала съм за импотентни мъже, които изведнъж ги прихваща и се
превръщат в маниаци.
— А ти защо остана?
Тя сви рамене.
— Ами приличаше на малко изплашено дете. Бях сигурна, че няма да ми причиниш нищо лошо, но си помислих, че може да се
нараниш. Тъй че реших да поостана. Толкова ми беше мъчно. Но държах това под ръка. За всеки случай… — Тя измъкна една тежка книга,
която беше заклещила между леглото и стената.
— Надявам се, не е станало нужда да я използваш.
Поклати глава.
— Ама и ти! Трябва много да си обичал фъстъци като малък.
Стана и започна да се облича. А аз лежах, вперил поглед в нея. Движеше се пред мен, без следа от свян или притеснение. Гърдите ѝ
бяха пълни, както ги беше нарисувала на автопортрета си. Прииска ми се да протегна ръка към тях, но знаех, че няма смисъл. Въпреки
операцията, Чарли все още живееше у мен.
А Чарли се страхуваше да не загуби фъстъците си.

24 Юни — Днес бях на своеобразна антиинтелектуална вечеря. Ако имах повече кураж, сигурно щях да се напия, но след случилото се
с Фей, знаех, че не е безопасно. Така че отидох до Таймс Скуеър. Обикалях киносалоните и се оставях да бъда погълнат от уестърни и
филми на ужасите — също като преди. Всеки път, когато оставах да изгледам някой филм, усещах, че чувството за вина плющи като бич
върху мен. Тогава излизах по средата на прожекцията и влизах в друг киносалон. Повтарях си, че търся в света на илюзиите нещо, което
липсва в новия ми живот.
После, неочаквано интуитивно, точно пред увеселителния център „Кено“ разбрах, че са ми нужни не филмите, а публиката. Исках да
бъда между хората, които ме заобикаляха в тъмнината.
Тук стените помежду ни са тънки и ако слушам внимателно, чувам какво става. В Гринич Вилидж е същото. Не е само близостта с
някого, защото в асансьора или в натоварените часове в метрото това чувство изчезва. Същото е като в горещите нощи, когато наоколо се
носи особен шепот и всички са излезли на разходка или са насядали в театъра. Аз се сблъсквам с някого и за миг усещам връзката между
клона, стъблото и корена. В такива мигове кожата ми е тънка и изопната, и тласкан от непоносим копнеж да бъда част от нещо, аз го търся
из тъмните ъгли и слепите пътеки на нощта.
Обикновено, когато се изморя да скитам, се връщам в апартамента и потъвам в дълбок сън, но тази нощ, вместо да се върна у дома,
отидох да вечерям. Имаше нов мияч на чинии. Момче на около шестнайсет. Нещо в него ми беше познато — движенията му, изразът на
очите му. После, докато разчистваше масата зад мен, изпусна няколко чинии.
Те се разбиха на пода и парчета се разпиляха под масите. Той стоеше там, зашеметен и изплашен, с празния поднос в ръка. Клиентите
го освиркваха (Викове: „Ей, ето къде отива печалбата!“… „Мацал тов!“27 и „Е, той не работи тук от толкова време…“, които явно
неизбежно се чуват след счупването на някой съд в обществен ресторант) и го притесняваха.
Когато собственикът дойде да види за какво е целият този шум, момчето се изплаши — вдигна ръце, сякаш да се предпази от удар.
— Добре! Добре, тъпако — изкрещя мъжът, — само не стой тук! Вземи метлата и събери тоя боклук. Метла… метла, идиот такъв! В
кухнята е. Събери тия парчета.
Момчето разбра, че няма да бъде наказано и страхът изчезна от лицето му. Ухили се и когато се върна с метлата, оживено мънкаше
нещо под нос. Но грубияните в ресторанта продължаваха да подхвърлят коментари и да се забавляват за негова сметка.
— Ей, слънчо, ей тук. Зад тебе има едно големичко парче…
— Айде, пробвай пак…
— Не е толкова тъп. По-лесно е да ги счупи, отколкото да ги мие…
Момчето плъзна празен поглед из тълпата. Лицето му плахо отразяваше смеховете. После устните му се разтеглиха в несигурна
гримаса. Усмихваше се на шегата, която не разбираше.
Гледах тъпата, празна усмивка, очите му — широко разтворени и блеснали от детинското желание да се хареса и в мен се надигна
раздразнение. Осъзнавах кого разпознавам в негово лице. Присмиваха му се, защото беше умствено изостанал.
И за пръв път аз се забавлявах с другите.
Внезапно ме обзе гняв — и към мен самия, и към останалите, които така самодоволно се хилеха. Изпитах желание да хвана чиниите и
да ги хвърля. Искаше ми се да размажа ухилените им лица. Скочих и изкрещях:
— Млъквайте! Оставете го на мира! Той не разбира. Нищо не може да промени… И за бога, поне спазвайте някакво благоприличие!
Човешко същество е!
Изведнъж настъпи тишина. Проклех се, че изгубих контрол и направих сцена. Платих сметката и излязох, без да докосна храната и без
да поглеждам към него. Чувствах се засрамен и заради двама ни.
Странно е, че хора с реалистични възприятия и чувствителност, които не биха злоупотребили с човек, роден без крака, ръце, или
зрение, без да се замислят оскърбяват някого с ниска интелигентност по рождение. Побеснях при спомена, че не толкова отдавна аз
подобно на това момче, също играех ролята на шут.
А почти бях забравил.
Съвсем наскоро разбрах, че хората са ми се присмивали. Сега виждам, че несъзнателно сам съм се превръщал в посмешище за тях. Това
ме наранява повече от всичко.
Често препрочитам първите си отчети и осъзнавам невежеството, детската наивност, слабоумния мозък, който наднича през
ключалката на тъмна стая към ослепителната светлина навън. В сънищата и спомените си виждам Чарли щастливо усмихнат и не съвсем
сигурен в това, което другите около него казват. Дори в слабоумието си, съзнавах, че съм непълноценен. Другите притежаваха нещо, което
на мен ми липсваше и заради което бях отхвърлен. В интелектуалната си слепота вярвах, че по някакъв начин това е свързано със
способността да чета и пиша и бях убеден, че ако придобия тези умения, ще придобия и интелект.
Дори и малоумният иска да бъде като останалите.
Детето може и да не е в състояние да се нахрани или да не знае какво яде, но осъзнава глада.
Денят беше добър за мен. Трябва да престана с детинските си страхове за миналото и бъдещето ми. Нека дам нещо от себе си на
другите. Трябва да използвам познанията и уменията си, за да работя за повишаването на човешкия интелект. Кой друг е така добре
подготвен? Кой е живял и в двата свята?
Утре ще се свържа с директорския съвет на фондация „Уелбърг“ и ще помоля за разрешение да започна независимо изследване по
проекта. Ако ми позволят, може би ще съм в състояние да им помогна. Имам някои идеи.
Ако тази техника се усъвършенства, ще бъде постигнато много. Щом аз се превърнах в гений, какво остава за повече от петте милиона
умствено изостанали в Щатите? А за милионите по цял свят? А за все още неродените, но обречени да бъдат умствено изостанали? А
фантастичните равнища на познание, до които може да се достигне, ако методът се приложи върху нормални хора? А върху гении?
Предстоят да се отворят толкова врати! Нямам търпение да приложа собствените си познания и умения за решаване на проблема. Ще
ги накарам да разберат, че за мен е важно да направя това. Убеден съм, че ще получа разрешение от фондацията.
Но вече не понасям самотата. Трябва да разкажа на Алис за това.

25 Юни — Днес позвъних на Алис. Бях нервен и трябва да съм говорил несвързано, но ми беше приятно да чуя гласа ѝ, а и тя изглежда
се зарадва, че ѝ се обадих. Съгласи се да се видим и взех такси до центъра. Нямах търпение да стигна по-бързо при нея.
Преди още да съм почукал, тя отвори вратата и ме прегърна.
— Чарли, толкова се тревожихме за теб! Представях си чудовищни неща. Виждах те мъртъв в някоя алея или че се скиташ из бардаците
с амнезия. Защо не се обади да ни кажеш, че си добре. Това поне можеше да направиш.
— Не се сърди. Имах нужда известно време да остана сам, за да си отговоря на някои въпроси.
— Ела в кухнята. Ще приготвя кафе. Какво прави?
— През деня мислех, четях и пишех, а през нощта — скитах и се опитвах да намеря себе си. И открих, че Чарли ме наблюдава.
— Не говори така — сви рамене тя. — Тази история, дето някой те наблюдава, не е реална. Сам си я измислил.
— Нищо не мога да направя срещу усещането, че това не съм аз. Присвоих си неговото място и го изолирах също както в пекарната
изолираха мен. Искам да кажа, че Чарли Гордън съществува в миналото, а миналото е реално. Не можеш на мястото на една сграда да
построиш нова, без преди това да си разрушил старата, а предишният Чарли не може да бъде унищожен. Той съществува. Отначало аз го
търсех. Отидох да видя баща му… баща ми. Исках единствено да докажа, че Чарли съществува като реална личност с минало и така да
оправдая собственото си съществуване. Обидих се, когато Немур каза, че ме е създал. Но открих, че Чарли съществува не само в миналото,
но и сега. В мен и около мен. Непрекъснато ни разделя. Мислех, че интелигентността ми издига бариери. Моята високомерна, глупава
гордост и усещането, че нямаме нищо общо, защото аз те превъзхождам. Ти ми внуши тази идея. Но не в това е въпросът. Става дума за
Чарли, малкото момче, което се страхува от жените заради нещата, които майка му правеше с него. Не разбираш ли? През всичките тези
месеци, докато израствах интелектуално, емоционално оставах малкият Чарли. И всеки път, когато се приближавах към теб и исках да се
любим, ставаше късо съединение.
Бях развълнуван и думите ми болезнено се стоварваха върху Алис. Тя започна да трепери. Лицето ѝ пламна.
— Чарли — прошепна тя, — мога ли да направя нещо? Мога ли да ти помогна?
— Мисля, че през седмиците, в които бях далеч от лабораторията, се промених — казах аз. — Отначало не знаех как да го направя, но
тази вечер, докато скитах из града, то просто стана. Тази тъпа история ме караше сам да реша проблема. Но колкото по-дълбоко затъвах в
блатото от сънища и спомени, толкова повече се убеждавах, че емоционалните проблеми не се решават като интелектуалните. Разбрах го
снощи. Казах си, че се скитам като изгубена душа и накрая разбрах какво съм изгубил. Така някак си се получи, че емоционално бях
разделен от всички и от всичко. И онова, което реално търсех по тъмните улици — последното място, където наистина можех да го намеря
— беше всъщност начин емоционално отново да се приобщя към хората, без да изгубя интелектуалната си свобода. Трябваше да порасна. В
това беше проблемът…
Говорех и говорех, като изливах от себе си съмнението и страха, които клокочеха на повърхността. Алис беше моят резонатор и седеше
там като хипнотизирана. Чувствах как ме обгръща топлина, пламтях в треска, сякаш тялото ми изгаряше. С огън се мъчех да прогоня
заразата в себе си. Правех го пред някого, на когото държах, и всичко беше по-различно.
Но за нея това беше прекалено. Вече не скриваше сълзите си. Не можех да откъсна очи от картината над дивана — свенливата
госпожица с розови страни — и се зачудих какво ли чувства Алис точно в този момент. Знаех, че щеше да ми се отдаде и аз я исках, но
Чарли?
Може би, ако поисках да се любя с Фей, Чарли нямаше да се намеси. Сигурно просто щеше да застане на вратата и да гледа. Но в мига,
в който се доближавах до Алис, той изпадаше в паника. Защо се страхуваше да ме остави да се любя с Алис?
Тя седеше на дивана, гледаше ме и чакаше да види какво ще направя. А какво можех да направя? Искаше ми се да я взема в
прегръдките си и да…
Само си помислих за това и предупреждението не закъсня.
— Добре ли си, Чарли? Толкова си блед.
Седнах на дивана до нея.
— Само съм малко зашеметен. Ще мине.
Но знаех, че докато съществуваше възможността да се любя с нея, щеше да става още по-лошо.
 Тогава ми хрумна нещо. Отначало ми се стои отблъскващо, но после осъзнах, че единственият начин да преодолея тази парализа, е да
го надхитря. Ако поради някаква причина Чарли се страхуваше от Алис, а не от Фей, тогава щях да угася светлината и да се престоря, че се
любя с Фей. Той никога не би разбрал разликата.
Гадно беше, отблъскващо, но ако се получеше, щеше да разчупи мъртвата хватка на Чарли над чувствата ми. След това щях да зная, че
съм любил Алис и просто съм нямал друг избор.
— Виж, нека поседим малко на тъмно — казах аз и угасих светлините. Нужно ми беше време, за да дойда на себе си. Нямаше да е
лесно. Трябваше да преобърна съзнанието си, да си представя Фей, да се хипнотизирам и да се убедя, че жената до мен е Фей. И дори и
Чарли да се отделеше от мен, за да наблюдава отстрани тялото ми, нямаше да има голяма полза, защото стаята щеше да е тъмна.
Дебнех всеки знак, който той чакаше — предупредителните симптоми на паниката. Нищо. Бях спокоен и с будни сетива. Прегърнах я.
— Чарли, аз…
— Не говори! — сподавено прошепнах аз и тя се отдръпна от мен. — Моля те — опитах се да я успокоя аз, — не говори. Просто ме
остави да те поддържа така в тъмното. — Привлякох я към себе си и там, в тъмнината под затворените ми клепачи извиках образа на Фей
— с дългата ѝ руса коса и светла кожа. Фей, такава, каквато я бях видял за последен път до себе си. Целувах косата на Фей, шията на Фей и
накрая докоснах устните ѝ. Усещах ръцете на Фей да се плъзгат по гърба ми, по раменете и напрежението в мен растеше. Чувствах, че я
желаех както никога не бях желал жена. Галех я бавно, после с нетърпение и растящо вълнение, което скоро взе връх.
Косата на врата ми настръхна. В стаята имаше някой, който се взираше в тъмнината, и искаше да види. И аз трескаво отново и отново
си повтарях името. Фей! Фей! ФЕЙ! Ясно и отчетливо си представих лицето ѝ, така че нищо да не застане помежду ни. И после, когато тя
ме привлече към себе си, извиках и я отблъснах.
— Чарли!
Не виждах лицето ѝ, но по гласа ѝ разбрах, че е шокирана.
— Не, Алис, не мога. Ти не разбираш.
Скочих от дивана и светнах. Почти вярвах, че ще го видя. Но разбира се, него го нямаше. Бяхме сами. Всичко беше плод на
въображението ми. Алис лежеше с разкопчана блуза. Аз я бях разкопчал. Лицето ѝ гореше, в широко отворените ѝ очи се четеше недоверие.
— Обичам те — думите сами се изплъзнаха от устните ми, — но не мога да го направя. Нещо, което не мога да ти обясня, но ако не бях
спрял, щях да се мразя до края на живота си. Не ме моли да ти го обясня, защото и ти ще ме намразиш. Свързано е с Чарли. Поради някаква
причина, той не ми позволява да те любя.
Тя погледна встрани и закопча блузата си.
— Тази вечер беше различно — каза тя. — Не ти прилоша, нито пък изпадна в паника като друг път. Наистина ме искаше.
— Да, исках те, но всъщност не любех теб. В известен смисъл щях да те използвам, но не мога да го обясня. Самият аз не го разбирам.
Нека просто приемем, че още не съм готов. И не мога да се преструвам, да те мамя, или да се правя, че всичко е наред, когато всъщност не
е. Само още една сляпа улица.
Станах да си вървя.
— Чарли, не бягай отново.
— Трябва да бързам. Имам много работа. Кажи им, че след няколко дни ще се върна в лабораторията. Само да дойда на себе си.
Излязох от апартамента обезумял. Спрях се долу пред сградата и не знаех накъде да тръгна. Без разлика коя посока избирах, неизбежно
получавах удар, което означаваше нова грешка. Всеки път беше блокиран. Господи… каквото и да направех, накъдето и да се обърнех,
вратите се затваряха пред мен.
Нямаше откъде да вляза. Нямах своя улица, своя стая, своя жена.
Накрая се довлякох до подлеза и взех метрото за Четирийсет и девета. Тръгнах към автобуса и минах покрай магазин за алкохол. Без да
се замисля, влязох вътре и купих литър и половина джин. На спирката отворих бутилката, както си беше в плика и както бях виждал да
правят скитниците, отпих голяма, дълга глътка. Изгори гърлото ми, но се почувствах по-добре. Отново отпих — този път съвсем малко и
когато автобусът дойде, сякаш нажежена лава се разливаше по тялото ми. Не посмях да пия повече. Не исках да се напивам.
Прибрах се и почуках на вратата на Фей. Никой не отговори. Отворих и надникнах вътре. Тя все така не идваше, но лампите в
апартамента бяха запалени. От нищо не ѝ пукаше. Защо и аз не бях такъв?
Прибрах се в апартамента си и зачаках. Съблякох се, взех душ и си сложих халата. Молех се това да не е някоя от нощите, когато се
връщаше вкъщи с друг.
Около два и половина сутринта чух, че се качва по стълбите. Взех бутилката си и се промъкнах към аварийния изход в момента, в който
вратата ѝ се отвори. Нямах намерение да вися там и да гледам. Щях да почукам на прозореца. Но в момента, в който вдигнах ръка към
стъклото, я видях, че изрита обувките си и се завъртя. Щастлива беше. Отиде до огледалото и бавно започна да сваля дрехите си, сякаш си
правеше стриптийз за собствено удоволствие. Отново отпих. Но не можех да ѝ покажа, че съм я видял.
Пресякох апартамента си, без да паля светлините. Отначало ми хрумна да я поканя при себе си, но всичко беше толкова чисто и
подредено, че нямаше да се получи. Затова тръгнах към коридора. Почуках на вратата ѝ. Отначало леко, после по-силно.
— Вратата е отворена! — изкрещя тя.
Лежеше на пода по бельо, с разперени встрани ръце и вдигнати на кушетката крака. Изви назад глава и ме изгледа от долу нагоре.
— Чарли, скъпи, защо стоиш на главата си?
— Остави това — казах аз и извадих бутилката от книжния плик. — Линиите и ъглите са прекалено прави и си мислех, че ще се
присъединиш към мен заедно да ги размажем.
— Най-доброто на света за целта — каза тя, — е да се концентрираш в горещата точка в трапчинката на стомаха си. Тогава всички
линии се размекват.
— Точно така става.
— Великолепно! — скочи тя на крака. — И с мене е така. Снощи танцувах с прекалено много квадрати. Давай да ги разтопим. —
Подаде ми чаша и аз ѝ я налях.
Докато пиеше, плъзнах ръката си по голия ѝ гръб и погалих кожата ѝ.
— Ей, чакай! Ау! Кой е това?
— Аз. Чаках те да се прибереш вкъщи.
Тя отстъпи назад.
— О, почакай малко, Чарли! Това вече сме го пробвали. И знаеш, нищо не излезе. Сам се сещаш колко много мисля за теб и ако вярвах,
че има шанс, веднага бих те завлякла в леглото. Но не искам да започвам цялата тая история и нищо да не излезе. Не е честно, Чарли.
 — Тази вечер ще бъде различно. Кълна се.
Преди да успее да възрази, аз вече я прегръщах, целувах я, галех я, покорявах я с всичката възбуда, която бях натрупал в себе си и която
щеше да ме разкъса. Опитах се да разкопчея сутиена ѝ, но дръпнах прекалено рязко и го скъсах.
— За бога, Чарли, су…
— Не мисли за това сега — помогнах ѝ да го свали. — Ще ти купя нов. Сега ще наваксаме пропуснатото. Ще те любя цяла нощ.
Тя се отдръпна от мен.
— Чарли, не съм те чувала да говориш така. И престани да ме гледаш, сякаш искаш цялата да ме погълнеш. — Грабна някаква блуза от
стола и се прикри с нея. — Караш ме да се чувствам съвсем гола.
— Искам да те любя. Тази вечер мога да го направя. Зная го… Чувствам го. Не ме отпращай, Фей.
— Ето — прошепна тя. — Пийни още.
Отпих и отново ѝ налях и докато тя пиеше, покрих шията и раменете ѝ с целувки. Задиша учестено, сякаш ѝ предадох вълнението си.
— Господи, Чарли, ако ме възбудиш и отново ме разочароваш, не зная какво ще направя. И аз съм човек.
Привлякох я към себе си и двамата паднахме на леглото върху купа дрехи и бельо.
— Не тук, на дивана, Чарли — измъкна се тя и скочи на крака. — Да си легнем.
— Тук — настоях аз и издърпах блузата ѝ.
Гледаше надолу към мен. После остави чашата си на пода и свали бельото си.
— Ще загася — прошепна тя.
— Не — отново я привлякох върху дивана. — Искам да те гледам.
Целуна ме продължително и силно и обви ръце около мен.
— Само не ме разочаровай, Чарли. По-добре недей…
Тялото ѝ бавно се раздвижи, стремеше се към мен и аз знаех, че този път нищо няма да ни попречи. Знаех какво да правя и как да го
направя. Тя се задъхваше и викаше името ми.
За миг ме обзе леденото усещане, че той гледа. В тъмнината, през облегалката на дивана долових лицето му, вперено в мен от
прозореца, където само минути по-рано стоях свит. Превключване във възприятията и аз отново бях на аварийния изход и наблюдавах вътре
мъж и жена, които се любеха на дивана.
После, с огромно усилие на волята се върнах при нея, почувствах тялото ѝ, желанието, което ме изгаряше, и собствената си
потентност, макар да виждах лицето на прозореца, вперило жаден поглед в нас. Тогава си казах давай, нещастно копеле, гледай! Хич не ми
пука.
И той гледаше с широко отворени очи.

29 Юни — Мисля, преди да се върна в лабораторията, да довърша проектите, които започнах, след като напуснах конференцията.
Телефонирах на Ландсдоф от Нов институт за модерни изследвания. Интересувах се от евентуалното приложение на ядрения фотоефект
при симултанната формация на позитрон и електрон от фотон в експерименталната биофизика. Отначало ме помисли за смахнат, но след
като посочих грешките в статията му в „Ню Инститют Джърнъл“, ме задържа на телефона почти час. Настояваше да отида в института и да
обсъдим идеята ми с неговата група. Бих могъл да се заема с него, след като приключа работата си в лабораторията. Ако имам време. Това,
разбира се, е проблем. Не зная с колко време разполагам. Месец? Година? Остатъка от живота ми? Зависи какво ще открия за страничните
психофизични последици от експеримента.

30 Юни — Сега, когато имам Фей, вече не скитам по улиците. Дадох ѝ ключ от апартамента си. Подиграва ми се, задето заключвам
вратата, а аз ѝ се смея за хаоса при нея. Предупреди ме да не правя опити да я променям. Преди пет години се развела със съпруга си,
защото не можела да се безпокои непрекъснато да разтребва и да се грижи за дома.
Така се отнася и към всичко, което ѝ се струва маловажно. Просто не може или не желае да бъде безпокоена. Онзи ден в ъгъла зад един
фотьойл открих купчина известия за глоби за неправилно паркиране. Трябва да бяха трийсет или четирийсет. Когато се върна с бирата, я
попитах защо ги събира.
— Тия ли — разсмя се тя, — щом бившият ми съпруг прати онзи дяволски чек, трябва да платя някои от тях. Представа нямаш колко
кофти се чувствам заради тия известия. Държа ги зад фотьойла, защото всеки път, когато ги погледна, ме обзема чувство за вина. Ама какво
да правя! Където и да отида, те навсякъде наслагали знаци „Паркирането забранено!“, „Паркирането забранено!“ Просто не мога винаги
когато искам, да изляза от колата и да чета знаците.
Така че обещах да не се опитвам да я променям. Вълнуващо е да сме заедно. Страхотно чувство за хумор. Най-вече свободен и
независим дух. Единственото, което с времето може да ме отегчи, е, че е луда по танците. Цялата седмица се прибирахме в два или три през
нощта. Вече не ми останаха сили.
Не съм влюбен, но много държа на нея. Откривам, че очаквам стъпките ѝ по коридора, когато е излязла.
Чарли вече не ни гледа.

5 Юли — Посветих първия си концерт за пиано на Фей. Идеята да има нещо, посветено на нея, я развълнува, но не мисля че наистина
го харесва. Потвърждение, че един мъж не може да открие всичко, което търси, в една жена. Нов аргумент в полза на полигамията.
Важното е, че Фей е духовита и добра. Днес научих защо този месец толкова бързо е свършила парите. Една седмица, преди да се
запознаем, срещнала някакво момиче в „Стардъст“. Когато момичето ѝ казало, че е без роднини в града, няма пари и не знае къде да спи,
Фей я поканила при себе си. Два дни по-късно момичето открило двеста трийсет и два долара в чекмеджето на гардероба и изчезнало с
парите. Фей не се обадила в полицията и както изглежда, дори не знаеше презимето на момичето.
— Каква полза да се обаждам в полицията? — попита ме тя. — Мисля си, че за да го направи, на тая нещастна кучка парите трябва
много да са ѝ трябвали. Няма да ѝ съсипвам живота заради двеста долара. Не съм богата, не, но сега няма да смъквам кожата ѝ от гърба, ако
разбираш какво искам да кажа.
Разбирах какво иска да каже.
Не бях срещал толкова открит и доверчив човек като Фей. В момента ми е нужна точно такава връзка. Винаги съм копнял за прости
човешки отношения.

8 Юли — Не ми остава много време за работа между нощните обиколки по клубовете и махмурлука сутрин. Само аспиринът и
отварите, които Фей ми приготвя, ми помогнаха да довърша езиковия анализ на глаголните форми в урду28 и да изпратя статията в
„Интърнешънъл Лингвистикс Бюлетин“. Лингвистите отново ще се втурнат към Индия с касетофоните си, защото в нея поставям под
въпрос методологията на критическия им подход.
Не мога да скрия възхищението си от структурните лингвисти, създали за себе си цяла дисциплина, базирана на израждането на
писмената комуникация. Още един случай на хора, посветили се на разнищването на нищожното и пълнещи томове и библиотеки с
рафинирани анализи на безсмисленото. Не че има нещо лошо, но това не е основание за разрушаване стабилността на езика.
Алис позвъни днес. Питаше кога ще се върна на работа в лабораторията. Казах ѝ, че искам да свърша проекта, който съм започнал, и че
се надявам да получа разрешение от фондация „Уелбърг“ за мое собствено изследване. Между другото, тя е права — нужно ми е време за
размисъл.
Фей все още настоява непрекъснато да ходим на танци. Започнахме снощната вечер с няколко чаши и с музиката в „Уайт Хорс Клъб“,
оттам отидохме в „Бенис Хайдауей“, след това в „Пинк Слипър“… После вече не си спомням много ясно къде точно ходихме, но
танцувахме, докато останах без сили. Поносимостта ми към алкохола трябва да се е повишила, защото пих доста, преди Чарли да се появи.
Спомням си само жалкия степ, който той танцуваше на сцената в „Алаказам Клъб“. Обра аплодисментите, преди управителят да ни
изхвърли. Фей каза, че всички са на мнение, че съм великолепен комедиант и са харесали играта ми на малоумен.
И какво стана после, по дяволите? Зная, че съм си изметнал гърба. Мислех че е от танците, но Фей твърди, че съм паднал от тоя
дяволски диван.
Поведението на Алджърнън отново е противоречиво. Мини започва да се страхува от него.

9 Юли — Днес се случи нещо ужасно. Алджърнън ухапа Фей. Бях я предупредил да не играе с него, но тя винаги е обичала да го храни.
Обикновено когато влизаше в стаята му, той се оживяваше и се втурваше към нея. Днес беше различно. Беше се сврял на кълбо в най-
отдалечения ъгъл. Когато Фей провря ръката си през отвора отгоре, той затрепери от страх и се притисна в ъгъла. Тя се опита да го
примами и отвори вратата към лабиринта. Преди да успея да ѝ кажа да го остави на мира, тя реши да го вдигне и той я ухапа по пръста.
После ни изгледа и двамата и побягна из лабиринта.
Открихме Мини в другия край, в отделението за почивка. Имаше дълбока рана на гърдите и кървеше, но беше жива. Посегнах да я
извадя, но Алджърнън дойде и се опита да ме захапе. Впи зъби в ръкава ми и увисна така, докато не го отърсих от себе си.
След това се успокои. Наблюдавах го повече от час. Изглеждаше апатичен и объркан и въпреки че все още решава задачи без награди,
изявите му вече са рядкост. Движенията му по коридорите на лабиринта не са внимателни и точни както преди, реакциите му са хаотични
и неконтролируеми. Понякога прекалено бързо взема завоите и се удря в някое препятствие. В поведението му се прокрадва странна
припряност.
Въздържам се от прибързани заключения. Може да означава много неща. Но сега вече трябва да го върна в лабораторията. Какъвто и да
е отговорът на фондацията за стипендията ми, сутринта ще се обадя на Немур.
Работен отчет 15
12 Юли — Немур, Строс, Бърт и още няколко участника в проекта ме очакваха в кабинета по психиатрия. Опитаха се да бъдат любезни,
но видях с какво нетърпение Бърт чакаше да вземе Алджърнън. Нищо не казаха, но Немур няма лесно да ми прости, задето се опитах през
главата му да се свържа с фондацията. Обаче така трябваше. Преди да се върна в „Бийкмън“, трябваше да зная дали са ми позволили
независимо изследване по проекта. Прекалено много време щях да загубя да информирам Немур за всичко, което правя.
Вече беше уведомен за решението на фондацията. Посрещна ме хладно и формално. Протегна ми ръка, но лицето му остана
безизразно.
— Чарли — каза той, — радваме се, че се връщаш и че ще работим заедно. Джейсън се обади и ми съобщи, че от фондацията те
включват в проекта. Екипът и лабораторията са на твое разположение. От компютърния център ни уведомиха, че твоята работа ще се
ползва с приоритет… И разбира се, ако аз мога да помогна по някакъв начин…
Полагаше неимоверни усилия да бъде сърдечен, но по израза на лицето му разбирах колко скептично е настроен. В крайна сметка,
какъв опит имах аз в експерименталната психология? Какво знаех за методите, на чието развитие той беше посветил дълги години? Е,
както казах, изглеждаше сърдечен и склонен да се въздържа от квалификации. Сега едва ли имаше кой знае какъв избор. Ако не достигнех
до някакво обяснение за поведението на Алджърнън, целият му труд отиваше по дяволите, но ако решах проблема, успехът щеше да бъде за
целия екип.
Отидох в лабораторията, където Бърт наблюдаваше Алджърнън в един от сложните лабиринти. Въздъхна и поклати глава.
— Много е забравил. Сякаш сложните му реакции са изтрити. Решава задачите на много по-елементарно ниво, отколкото очаквах.
— По какъв начин? — попитах аз.
— Ами в миналото можеше да открива прости модели. В тази отсечка например: всяка втора врата, всяка трета врата, само червените
врати или само зелените врати, но сега вече за трети път прави този пробег и все още използва метода проба-грешка.
— Може би защото дълго време не е бил в лабораторията?
— Може би. Ще му дадем време отново да свикне с нещата и утре ще видим как ще работи.
Много пъти съм бил в лабораторията, но сега бях тук, за да науча всичко, което тя може да предложи. За няколко дни трябва да усвоя
методи, за които на другите са били нужни години. Четири часа с Бърт обикаляхме из различните отдели и аз се опитвах да се запозная с
цялостната картина. Вече бяхме свършили, когато забелязах една врата, зад която не влязохме.
— Какво има тук?
— Хладилникът и пещта за кремация. — Той отвори тежката врата и запали светлината. — Замразяваме експерименталния материал,
преди да го кремираме. Предотвратяваме разлагането и така избягваме миризмата. — Извърна се към вратата.
— Не и Алджърнън — казах аз. — Виж… ако и… когато… Имам предвид, че не искам да го захвърляте тук. Дайте ми го. Аз ще се
погрижа за него.
Не се усмихна. Само кимна. Немур му беше казал, че отсега нататък мога да получа всичко, което поискам.
Времето беше проблем. Ако трябваше да намеря отговорите за себе си, трябваше веднага да започна работа. Получих списъци на
купища книги от Бърт и бележки от Строс и Немур. После, когато тръгнах да излизам, изведнъж ме обзе странно настроение.
— Виж — обърнах се аз към Немур, — току-що видях крематориума, в който унищожавате експерименталните животни. Какви са
плановете ви за мен?
Въпросът ми го слиса.
— Какво имаш предвид?
— Сигурен съм, че от самото начало сте обмислили всички възможности. Така че, какво ще стане с мен?
Той замълча, но аз настоях.
— Имам право да зная всичко свързано с експеримента. Бъдещето ми е свързано с експеримента.
— Няма повод да крием. — Замълча и запали една вече горяща цигара. — Знаеш, че от самото начало хранехме най-горещи надежди за
дълготрайност. Все още е така… категорично, ние…
— Убеден съм в това — казах аз.
— Разбира се, включването ти в експеримента беше сериозна отговорност. Не зная доколко си спомняш или доколко свързваш нещата
от началото на проекта, но ние се опитахме да ти обясним, че има голяма вероятност промяната да бъде краткотрайна.
— Навремето го бях записал в работните си отчети — съгласих се аз, — макар че тогава не разбирах какво означава. Но това няма
значение, защото сега вече осъзнавам всичко.
— Е, решихме да рискуваме — продължи той, — защото бяхме убедени, че вероятността да ти навредим е минимална и вярвахме в
шанса да направим нещо добро за теб.
— Оправданията са излишни.
— Сам разбираш, че трябваше да вземем позволение от някой твой близък. Ти не беше в състояние да решиш това.
— Зная. Говориш за сестра ми Норма. Четох във вестниците. От онова, което си спомням за нея, предполагам, че е одобрила
екзекуцията ми.
Повдигна вежди, но предпочете да замълчи.
— Е, казахме ѝ, в случай че експериментът се провали, за нас ще бъде невъзможно да те върнем обратно в пекарната или в онази стая, в
която живееше преди.
— Защо?
— Просто защото би могъл да не си същият. Възможно е последиците от хирургическата намеса и хормоналните инжекции да не са
очевидни още от първия момент. Преживяното след операцията може да остави отпечатък върху теб. Имам предвид евентуалните
емоционални разстройства, които биха влошили ретардацията. Ти би могъл да се окажеш друг човек…
— Великолепно! Сякаш това, което беше досега, не ми стигаше.
— И още нещо. Нямаше начин да разберем дали ще се върнеш на същото интелектуално равнище. Не е изключена регресия на дори
още по-елементарно функционално равнище.
Не криеше от мен и най-лошото. Прехвърляше ми мисловния си товар.
— Би трябвало и аз да съм осведомен за всичко — казах аз, — докато все още мога да имам мнение по въпроса. Какви са плановете ти
за мен?
 Вдигна рамене.
— От фондацията са уредили да те изпратят в приюта „Уорън“.
— По дяволите!
— Според уговорката ни със сестра ти всички домашни разходи ще бъдат поети от фондацията, а ти ще получаваш редовен месечен
приход за свои лични нужди до края на живота си.
— Но защо са ми? Винаги съм бил в състояние сам да се справям навън, дори когато искаха да ме изпратят там след смъртта на чичо
Херман. Донър успя да ме измъкне, за да мога да работя и да живея навън. Защо сега трябва да се връщам?
— Ако можеш да се грижиш за себе си навън, няма да бъде нужно да стоиш в „Уорън“. На по-леките случаи е разрешено да живеят
извън заведението. Но трябваше да осигурим бъдещето ти. За всеки случай.
Прав беше. Нямаше от какво да се оплаквам. За всичко бяха помислили. Естествено беше да ме пратят в „Уорън“ — там щях да бъда
дълбоко замразен и скрит до края на дните си.
— Все пак не е крематориума.
— Какво?
— Няма значение. Шегувам се. — После се сетих за нещо друго. — Кажи ми, възможно ли е да посетя „Уорън“. Искам да кажа да
отида там просто като посетител.
— Да, мисля, че достъпът за външни лица там е свободен. Обичайните посещения в дома като един вид връзки с обществеността. Но
защо?
— Просто искам да видя. Трябва да съм наясно какво ще се случи, докато все още съм в състояние да направя нещо. Виж дали можеш
да го уредиш, колкото се може по-скоро.
Видях, че идеята да посетя „Уорън“, го разстрои. Сякаш уреждах да донесат ковчега ми, преди да съм умрял. Но не можех да го виня,
защото той не осъзнаваше, че да открия кой съм в действителност и значението на битието ми като цяло, предполагаше да осъзная
възможностите за евентуалното ми бъдеще, а също и да осмисля миналото си, където отново щях да се върна. За всички ни е ясно, че в края
на лабиринта стои смъртта (а това е нещо, което невинаги съм осъзнавал — до не толкова отдавна с незрелия си ум мислех, че смъртта е
нещо, което може да се случи единствено на другите), но сега виждам, че пътеката, която избрах през лабиринта ме направи такъв, какъвто
съм. Аз не съм просто някакво същество, а определен начин на съществуване — един от многото начини — и познанието за пътищата,
които съм извървял, както и онези, които ми предстоят, би ми помогнало да разбера това, което става с мен.
Вечерта, а и през следващите няколко дни се зарових в текстовете по психология: клинична, личностна, психометрия, учене,
експериментална психология, зоопсихология, физиология на психологията, бихейвиоризъм29, гещалтпсихология30, аналитична,
функционална, динамична и всички останали древни и съвременни течения, школи и системи. Потискащо е, че толкова голяма част от
идеите, върху които психолозите ни изграждат възгледите си за човешкия интелект, памет и познание, са просто самоилюзия.
Фей иска да посети лабораторията, но ѝ казах, че предпочитам да не го прави. Само това ми липсва сега — Алис и Фей да се срещнат.
Имам си достатъчно грижи.
Работен отчет 16
14 Юли — Избрах лош ден да отида до приюта „Уорън“ — сив и дъждовен, и навярно това е причината за потиснатостта, от която съм
обзет. Или се заблуждавам и навярно се безпокоя от мисълта за евентуалното ми изпращане там. Взех назаем колата на Бърт. Алис искаше
да ме придружи, но аз държах да бъда сам. Не казах на Фей къде отивам.
Беше на около час и половина път с кола от фермерската комуна „Уорън“ в Лонг Айлънд. Лесно намерих мястото. Потънало в
зеленина имение, показващо на света единствено вход от две бетонни колони, граничещ с тесен страничен път и добре излъскана
месингова плоча с надписа: „Квалификационен център и пансион «Уорън».“
На крайпътния знак беше обозначено „Обект №15 — собственост на общественото здравеопазване“ и аз бавно подкарах колата покрай
сградите. Търсех административния център.
От ливадата срещу мен се зададе трактор. Зад кормилото седеше шофьорът, а двама други се бяха хванали отзад на трактора. Подадох
глава навън и извиках:
— Знаете ли къде е кантората на г-н Уинзлоу?
Шофьорът спря и посочи вляво и напред:
— Главната болница. Свий вляво и карай все вдясно.
Не можех да не забележа втренчения поглед на младия мъж, вкопчил се в перилата отзад. Върху небръснатото му лице стоеше
запечатана безсмислена усмивка. Макар че нямаше слънце, козирката на моряшката му шапка беше по детински нахлупена ниско над
веждите. За миг долових недоумението в широко отворените му очи. Отклоних поглед встрани. Тракторът потегли, но в огледалото за
обратно виждане остана изпълнения с любопитство поглед, вперен в мен. Разстроих се… защото ми напомни за Чарли.
Изненадах се, че главният психолог е толкова млад. Висок слаб мъж с уморено лице. Но твърдият поглед на сините му очи подсказваше
неприсъща за възрастта му сила.
Разведе ме из територията на приюта с колата си и ми показа залата за възстановяване, болницата, училището, административните
сгради и двуетажните постройки от червени тухли, които той нарече вили и където живееха пациентите.
— Не забелязах ограда около „Уорън“.
— Не, само портала на входа и жив плет, който предпазва от любопитните погледи.
— Но как ги пазите… тях… да не се изгубят… да не напуснат дома?
Вдигна рамене и се усмихна.
— Всъщност, никак. Някои от тях наистина се губят, но повечето се връщат.
— Не ги ли търсите?
Погледна ме, сякаш се опитваше да разбере какво се крие зад въпроса ми.
— Не. Ако на някого се случи неприятност, научаваме го от хората в града или полицията ни ги води обратно.
— В противен случай?
Ако не чуем нищо за тях или те самите не се обадят, приемаме, че са се приспособили по задоволителен начин към живота навън.
Трябва да разберете, г-н Гордън, това не е затвор. Държавата изисква от нас да положим всички усилия в границите на разумното да
връщаме пациентите си обратно, но не сме подготвени да упражняваме строг надзор над четири хиляди души едновременно. Онези, които
ни напускат, най-често са случаи с висока степен на умствена недостатъчност, каквито вече почти не приемаме. Сега повечето ни пациенти
са случаи с мозъчни увреждания, които изискват постоянен надзор. Но другите, умствено изостаналите, могат да се движат по-свободно и
след като прекарат навън около седмица или малко повече, отново се връщат, защото откриват, че за тях няма нищо там. Светът не ги иска и
те скоро го разбират.
Слязохме от колата и отидохме до една от вилите. Стените отвътре бяха облицовани с бяла теракота и наоколо се носеше миризма на
дезинфектант. Фоайето на първия етаж се оказа зала за игри, в която бяха насядали около седемдесет и пет момчета, в очакване на звънеца
за обяд. Погледът ми беше привлечен от едно от по-големите момчета, седнало на стол в ъгъла, което люлееше друго момче — на
четиринайсет или петнайсет години, свило се в прегръдките му. При влизането ни всички извърнаха очи към нас, а някои от по-смелите ни
наобиколиха, като не откъсваха поглед от мен.
— Не им обръщай внимание — каза той като забеляза израза, изписан върху лицето ми. — Няма да ти направят нищо.
Към нас приближи едра привлекателна жена с навити ръкави на блузата си и дочена престилка над колосаната пола — завеждащата
етажа. На колана ѝ висеше връзка ключове, които подрънкваха при всяко нейно движение. Едва когато се обърна, видях, че лявата страна на
лицето ѝ е покрита с морав белег по рождение.
— Днес не очаквах компания, Рей — каза тя. — Обикновено водиш посетителите си в четвъртък.
— Това е г-н Гордън, Телма. От университета „Бийкмън“. Той иска само да поразгледа тук и да добие представа за работата ни. Зная,
че това не те интересува, Телма. При теб винаги всичко е наред.
— Да — високо се разсмя тя, — но в сряда обръщаме матраците и в четвъртък тук мирише много по-приятно.
Забелязах, че гледа винаги да застава от лявата ми страна, така че да не виждам белега върху лицето ѝ. Разведе ме из общите спални,
пералнята, складовете и трапезарията — сега подготвена за обяд, който доставяха от централната кухня. Усмихваше се, докато говореше и
изразът върху лицето ѝ и вдигната на висок кок коса, я правеха да изглежда като танцьорка от картина на Тулуз-Лотрек31. Нито веднъж не
погледна към мен. Зачудих се какво ли би означавало да живея тук, поверен на грижите ѝ.
— Тук, в тази сграда, са доста добре — каза тя. — Но знаете как е. Триста момчета — по седемдесет и пет на етаж, и само пет като
мен да се грижим за тях. Не е лесно да се справи човек с тях. Но е много по-добре от мръсните вили. Персоналът там не се задържа много.
С бебетата ти е все тая, но когато пораснат и пак не могат да се погрижат за себе си, наистина е доста противно.
— Изглеждате много мила — казах аз. — Момчетата имат късмет, че са поверени на грижите ви.
Тя се засмя сърдечно, все така без да поглежда встрани и белите ѝ зъби лъснаха.
— Няма кой знае каква разлика от останалите. Много съм привързана към моите момчета. Работата не е лесна, но като зная колко съм
им необходима, се чувствам удовлетворена. — За миг стана сериозна. — Нормалните деца бързо израстват, престават да се нуждаят от
теб… Тръгват по свой собствен път… Забравят кой ги е обичал и се е грижил за тях. Но тези деца се нуждаят от всичко, което можеш да им
дадеш — за цял живот. — Отново се засмя, смутена от сериозния си тон. — Работата тук е трудна, но си струва.
Долу, на първия етаж, където ни чакаше Уинзлоу, отекна звънецът за обяд и момчетата се заизнизваха в трапезарията. Забелязах, че
голямото момче, което държеше по-малкото в скута си, сега го води към масата за ръката.
 — Ето, това е — казах аз и кимнах към тях.
Уинзлоу също кимна.
— Големият е Джери, а онова е Дъсти. Тук често сме свидетели на подобни неща. Никой няма време за тях, а понякога те са
достатъчно зрели, за да търсят човешки контакт и привързаност един към друг.
Докато вървяхме към училището, минахме покрай друга една вила и аз чух остър писък, последван от вой, подет и повторен от още
гласове. Прозорците бяха с решетки.
За пръв път тази сутрин Уинзлоу изглеждаше притеснен.
— Вила под специален надзор — обясни той. — Умствено изостанали с емоционални разстройства. Когато се опасяваме, че могат да
наранят себе си или някой друг, настаняваме ги във вила К. Заключени за вечни времена.
— Пациенти с емоционални разстройства? Те не са ли в ресора на психиатричните болници?
— Да, разбира се — съгласи се той, — но това са случаи, които не се поддават лесно на диагностициране. Някои гранични случаи на
емоционални разстройства се проявяват едва след известен престой тук. Други са ни изпратени от съдилищата и трябва да ги приемем,
дори когато нямаме място за тях. Реалният проблем е, че тук никъде няма място за никого. Знаете ли колко е дълъг списъкът от чакащи?
Хиляда и четиристотин. А до края на годината евентуално ще се отворят места само за двайсет и пет — трийсет от тях.
— Къде са сега тези хиляда и четиристотин?
— Вкъщи. Отвън, чакат вакантно място тук или в друга някоя институция. Сам виждате, проблемът с местата при нас не е от типа на
обичайната претъпканост в болниците. Обикновено пациентите ни идват, за да останат тук до края на живота си.
Стигнахме до новата сграда на училището — едноетажна постройка от стъкло и бетон с големи стъклописи по прозорците, и аз се
опитах да си представя как ли ще се чувствам, ако вървях по тези коридори като пациент. Застанал в дълга редица с мъже и момчета, които
чакат да влязат в класната стая. Сигурно щях да бъда от тези, които тикат нечия инвалидна количка или водят някого за ръка, или прегърнал
приятелски някое по-малко момче.
В една от дърводелските работилници, където група по-големи момчета правеха пейки под наблюдението на учител, всички се
струпаха около нас и отправиха към мен любопитни погледи. Учителят остави триона и тръгна към нас.
— Това е г-н Гордън от университета „Бийкмън“ — каза Уинзлоу. — Иска да се запознае с някой от пациентите ни. Възнамерява да
купи мястото.
Учителят се разсмя и махна към учениците.
— Е, ако ше го к-купува, ше т-трябва и нас д-да земе. И ше т-трябва д-да ни земе м-малко по-повече д-дърво за работа.
Докато ме развеждаше из работилницата, забелязах, че момчетата са необикновено тихи. Продължиха да търкат с шкурка или полират
новите пейки, но не говореха.
— Т-това са мойте т-тихи момчета, нали з-знайш — каза той, сякаш отгатнал неизказания ми въпрос. — Глухон-неми.
— Имаме сто и шест такива пациента — обясни Уинзлоу. — Участват в специална програма, спонсорирана от федералните власти.
Невероятно! Колко ги бе ощетила природата в сравнение с останалите човешки същества. Умствено изостанали, глухи, неми, и въпреки
всичко, с такова желание търкаха пейки с шкурка.
Едно от момчетата, което стягаше дървено трупче в менгеме, спря работата си, потупа Уинзлоу по ръката и посочи ъгъла, където върху
рафтове съхнеха вече завършени предмети. Момчето показа поставка за лампион върху втория рафт, после посочи себе си. Поставката беше
некачествено изработена, нестабилна, с неогладена дървесина, а лакът блестеше мътно, неравномерно нанесен. Уинзлоу и учителят
ентусиазирано го похвалиха и момчето гордо се усмихна. После погледна към мен, сякаш очакваше и моята похвала.
— Да — кимнах аз и изразително раздвижих устни, — много добре… чудесно. — Казах го, защото той искаше да го чуе, но се
почувствах неловко. Момчето ми се усмихна и когато тръгнахме да излизаме, се приближи и докосна ръката ми. Сбогуваше се с мен.
Задавих се и едва потиснах вълнението си, докато отново излязохме в коридора.

Директорката на училището — дребна, закръглена, добродушна дама, ми показа прегледна таблица, в която бяха включени различните
типове пациенти, уменията, притежавани от всяка категория изостанали и изучаваните от тях предмети.
— Разбира се — обясни тя, — вече не приемаме толкова пациенти с висок коефициент на интелигентност. За онези с коефициент
шейсет и седемдесет все повече и повече се грижат в специалните класове в градовете, или пък общините имат заведения за работа с тях.
Повечето от пациентите ни са в състояние да живеят навън, в специализирани домове, пансиони и да извършват по-прост вид труд във
ферми или черна работа в заводи и перални…
— Или пекарни — допълних аз.
— Да — намръщи се тя, — предполагам, биха могли и там да работят. Ние пък класифицираме нашите деца (наричам ги деца,
независимо от възрастта им, защото тук те всички са деца), та значи, ние ги делим на „чисти“ или „нечисти“. За персонала в отделните
вили е много по-лесно, ако са на едно и също равнище. Някои от „нечистите“ са случаи с тежки мозъчни увреждания, държим ги в кошарки
и за тях се полагат грижи до края на живота им…
— Или докато науката открие начин да им помогне…
— О — усмихна се тя и предпазливо добави: — Боя се, че това са безнадеждни случаи.
— Няма безнадеждни случаи.
Впери в мен колеблив поглед.
— Да, да разбира се, прав сте. Не трябва да губим надежда.
Успях да я ядосам. Усмихнах се вътрешно при мисълта какво ли би станало, ако ме върнеха обратно тук като някое от техните деца.
Дали щях да бъда от „чистите“?
В кабинета на Уинзлоу пихме кафе и той говори за работата си.
— Мястото е добро — каза той. — В екипа ни няма психиатри — само външен консултант, който идва веднъж на две седмици. Но
добре, че е така. Всеки от психолозите тук напълно се е посветил на работата си. Бих могъл да назнача и психиатър, но за парите, които
трябва да му плащам, мога да наема двама психолози — хора, които няма да се колебаят да жертват нещо от себе си за тези онеправдани
същества.
— Какво искате да кажете с това „нещо от себе си“?
За миг остана загледан в мен, после зад умората проблесна гняв.
— Има хора, готови да дадат пари или вещи, но много малко са склонните да отделят време или да се привържат истински към
пациентите си. Това имам предвид. — Гласът му се изостри и той посочи един празен биберон на библиотеката на отсрещната стена. —
Виждате ли тази бутилка?
Казах му, че ме е учудила, когато влязохме в кабинета му.
— Е, колко хора познавате, които са готови да вземат някой възрастен на ръце и да го хранят с такава бутилка? И да позволят на
пациента да уринира и дефекира върху тях? Изглеждате изненадан. От висотата на изследователската си кула от слонова кост не можете да
проумеете, нали? Какво знаете вие за тези хора, които са обречени на такова жалко съществуване?
Не можах да потисна усмивката си и той навярно ме разбра погрешно, защото се изправи рязко и ми показа, че разговорът е
приключен. Ако се върна тук за постоянно и той узнае цялата история, убеден съм, че ще разбере. Беше от хората, които могат да разберат.
Отпътувах от „Уорън“, без да зная какво да мисля. Примирението — сиво и студено — ме обгръщаше отвсякъде. Изобщо не стана дума
за рехабилитация, за лечение, за възможност някой ден тези хора отново да се върнат в нормалния свят. Никой не таеше надежди. Сякаш
бяха живи мъртъвци. Или по-лошо — същества, които никога не са били напълно живи и съзнаващи. Мъртви души, обречени ден след ден
да се взират безмълвно във времето и пространството.
Замислих се за болногледачката с червените петна по лицето, за пелтечещия учител в работилницата, за добродушната директорка и
младия психолог с уморено лице и ми се прииска да разбера кое ги е довело тук, какво ги е накарало да се посветят на тези безмълвни,
забравени от бога същества. Като момчето, което държеше по-малкото на ръце, всеки от тях намираше удовлетворение като отдаваше част
от себе си на онези, които имаха нужда от това.
А нещата, които не ми бяха показани?
Навярно скоро ще се върна в „Уорън“, за да прекарам остатъка от живота си с другите… в очакване.

15 Юли — Отлагам посещението при майка ми. И искам, и не искам да я срещна. Не, докато не съм сигурен какво ще стане с мен.
Нека първо видим как ще тръгнат нещата и какво ще открия.
Алджърнън вече отказва да решава лабиринта. Липсва му мотивация. Днес отново се спрях при него да го видя. Този път и Строс беше
там. И двамата с Немур изглеждаха притеснени, докато наблюдаваха усилията на Бърт да го нахрани. Странна гледка бяха — малката бяла
топка пух, притисната към работната маса, и Бърт, който насила вкарваше храната в гърлото му с капкомер.
Ако продължава така, ще се наложи да го хранят инжекционно. Гледах как Алджърнън се гърчи, завързан, за да не избяга, и сякаш
чувствах ремъците около моите ръце и крака. Задавих се, усетих, че се задушавам и излязох на чист въздух. Трябва да престана да се
идентифицирам с него.
Отидох в бара на Мъри и изпразних няколко чаши. После позвъних на Фей и предприехме една от обичайните си обиколки. Фей се
дразни, че вече не я извеждам на танци, сърди се и снощи ме заряза. Представа няма от работата ми, не се и интересува и когато се опитвам
да разговаряме, дори не прави опити да скрие отегчението си. Просто не желае да бъде безпокоена и аз не я виня. Доколкото мога да
преценя, интересуват я три неща: танци, рисуване и секс. И единственото, което ни свързва, е сексът. Глупаво е да се опитвам да я
заинтригувам с работата си. Така че тя отиде да танцува без мен. Каза ми, че предишната вечер сънувала, че влиза в апартамента ми,
подпалва всичките ми книги и бележки и танцува с мен около пламъците. Ще внимавам. Започва да проявява собственически чувства.
Снощи осъзнах, че апартаментът ми вече наподобява нейния — истински бардак е. Трябва да спра да пия.

16 Юли — Снощи Алис се запозна с Фей. Безпокоях се какво ли ще стане, ако двете се срещнат. Алис научила за Алджърнън от Бърт и
дойде да ме види. Знае какво може да означава това и все още се чувства отговорна, че първа ме е окуражила.
Пихме кафе и говорихме до късно. Знаех, че Фей отиде на танци в „Стардъст“ и не я очаквах рано вкъщи. Но към два без петнайсет
сутринта Фей внезапно се появи на аварийния изход. Потропа, бутна притворения прозорец и влезе в стаята с валсова стъпка и бутилка в
ръка.
— Провалям купона — каза тя. — Нося собствен бюфет.
Бях ѝ казал, че Алис работи върху проекта в университета, а по-рано, бях споменал за Фей пред Алис, така че срещата не ги изненада.
Размениха си преценяващи погледи и миг по-късно вече говореха за изкуство и единствената им грижа бе да ме разкарат. Харесаха се.
— Ще донеса кафе — казах аз и отидох в кухнята, за да ги оставя сами.
Когато се върнах, Фей си беше свалила обувките, седеше на пода и отпиваше джин от бутилката. Обясняваше на Алис, че що се отнася
до нея, нямало нищо по-ценно за човешкото тяло от слънчевите бани и че нудистките колонии са отговорът на моралните проблеми на
света.
Алис истерично се смееше на предложението ѝ всички ние да се присъединим към някоя нудистка колония. После се приведе напред
и прие питието, което Фей ѝ наля.
Седяхме и говорихме до сутринта. Настоях да изпратя Алис вкъщи. Тя отказа — било излишно, но Фей каза, че би биха глупачка да
излиза сама по това време. Така че слязох долу и наех такси.
— В нея има нещо — каза Алис на път за дома ѝ. — Не зная какво. Искреност, доверчивост, лишена е от всякаква себичност…
Съгласих се.
— И те обича — каза Алис.
— Не, тя обича всички — настоях аз. — Аз съм просто съседът от другата страна на коридора.
— Не си ли влюбен в нея?
Поклатих глава.
— Ти си единствената жена, която съм обичал.
— Да не говорим за това.
— Прекъсваш една важна тема за разговор.
— Безпокои ме само едно, Чарли. Алкохолът. Подочух нещо за твоя махмурлук.
— Кажи на Бърт да ограничи наблюденията и коментарите си до експерименталните факти. Няма да търпя да те настройва срещу мен.
Не се напивам толкова лесно.
— И преди съм чувала това.
— Но не и от мен.
— Това е единственото нещо, което не харесвам в нея. Научила те е да пиеш и пречи на работата ти.
 — И с това мога да се справя.
— Тази работа сега е важна, Чарли. Не само за света и за милионите неизвестни хора, но и за теб. Чарли, трябва да го решиш заради
себе си. Не позволявай на никого да ти връзва ръцете.
— Ето сега вече истината излезе наяве — подразних я аз. — Би искала да я виждам по-рядко.
— Не съм казала такова нещо.
— Но това имаше предвид. Щом пречи на работата ми, и за двама ни е ясно, че трябва да я изхвърля от живота си.
— Не, не мисля, че трябва да я изхвърлиш от живота си. Подхожда ти. Имаш нужда от жена като нея край себе си.
— Ти би ми подхождала повече.
Извърна глава встрани.
— Не и в смисъла, в който тя ти подхожда. — Отново ме погледна. — Тази вечер дойдох тук, убедена, че ще я намразя щом я видя.
Очаквах някоя долна тъпа уличница, с която си се забъркал, и кроях планове как ще застана помежду ви и против волята ти ще те отърва от
нея. Но сега, когато се запознахме, разбрах, че нямам право да я съдя за поведението ѝ. Мисля, че ти действа добре. Сега вече дишам по-
спокойно. Харесвам я, макар че не я одобрявам напълно. Но въпреки всичко, ако ще пиеш с нея и ще си пилееш времето по нощни клубове
и кабарета, тя определено ти пречи. А това е проблем, който само ти можеш да решиш.
— Само той ли е? — засмях се аз.
— Не ти ли стига? Много си се увлякъл по нея. Убедена съм в това.
— Не чак толкова.
— Казал ли си ѝ за себе си?
— Не.
Забелязах облекчението, изписано върху лицето ѝ. Бях запазил тайната за себе си и по този начин не се бях обвързал напълно с Фей. И
двамата знаехме, че въпреки всичко, Фей никога не би разбрала.
— Нужна ми е — казах аз, — а по особен начин и тя има нужда от мен. Живеем точно един срещу друг и просто се оказа удобно. Това
е всичко. Но не мога да го нарека любов. Не е същото като това, което съществува помежду ни.
Сведе поглед към ръцете си и се намръщи.
— Не съм сигурна, че зная какво съществува помежду ни.
— Нещо толкова важно и значимо, че Чарли в мен винаги изпада в ужас, когато има някаква вероятност да се любим.
— Но не и с нея?
Свих рамене.
— Така разбрах, че с нея не е важно. За Чарли не е от такова значение, че да изпада в паника.
— Страхотно! — разсмя се тя. — Дяволски смешно е. Когато говориш по този начин за него, започвам да го мразя. Мислиш ли, че
някога ще ти позволи… ще ни позволи…
— Не зная. Надявам се.
Оставих я пред вратата ѝ. Подадохме си ръце, и странно, но докосването ни беше много по-интимно, отколкото ако я бях прегърнал.
Върнах се вкъщи и се любих с Фей, но продължавах да мисля за Алис.

27 Юли — Работя по две смени в денонощие. Въпреки протестите на Фей, пренесох едно походно легло в лабораторията.
Собственическите ѝ апетити се изострят и започва да се сърди заради работата ми. Допускам, че може да понесе друга жена, но не и тази
пълна отдаденост на нещо, което не разбира. Хранех опасения, че нещата ще стигнат до тук, а сега нямам време за нея. Ревнувам всеки миг,
в който не работя и ми липсва търпение за всеки, който се опитва да открадне от времето ми.
Макар че повече пиша бележки, които пазя в отделна папка, понякога гледам да маркирам настроенията и мислите си, просто заради
навика.
Изследвам параметрите на интелигентността и съм като омагьосан. В известен смисъл, това е проблем, с който съм бил свързан през
целия си живот. Сега търся конкретно приложение на цялото придобито от мен познание.
Времето е с ново измерение — работа и отдаденост в търсене на отговор. Светът около мен и миналото ми изглеждат далечни и сякаш
изкривени. Като че ли времето и пространството са с неясно естество, размито, оплетено и изгубило форма. Единствената реалност са
клетките, мишките и лабораторната апаратура тук, на четвъртия етаж на централната сграда.
Няма нощи и дни. В няколко седмици трябва да осмисля изследвания, провеждани от другите цял един живот. Зная, че трябва и да
почивам, но не мога, докато не разбера истината за онова, което става.
Сега помощта на Алис е неоценима. Носи ми сандвичи и кафе и не предявява никакви претенции.
Относно възприятията ми: всичко е ясно и отчетливо, всяко усещане — изострено, като проблясък. Червеното, жълтото и синьото
сякаш пламтят. Странен е ефектът от това, че спя тук. Миризмите на животните в лабораторията — кучета, маймуни, мишки, ми навяват
спомени и трудно разбирам дали изживявам ново усещане, или си припомням миналото. Невъзможно е да преценя кое е от миналото и кое
съществува тук, в този миг. Странно се смесват спомени и реалност, минало и настояще, ответни реакции на стимули, съхранени в
мозъчните ми центрове, и реакции на стимулите от това, което ме заобикаля. Сякаш наученото досега се е сляло в калейдоскопичен
универсум, който се върти пред мен, така че мога да виждам всички негови фасети, отразени във великолепни светлинни взривове…

Маймуна, седнала в средата на клетката си, вперва сънлив поглед в мен и трие бузите си с малки, съсухрени като на старец ръце…
Чии… чии… чиииии… и блъска по мрежата на клетката нагоре към люлката, където другата маймуна стои, тъпо загледана в празното.
Уринира, дефекира, размахва ръце, гледа ме и се смее… Чинии… чиииии… чиииии…
И се блъска, и подскача, хоп нагоре, хоп надолу, люлее се и се опитва да сграбчи опашката на другата маймуна, но тя, застанала на
пръчката, шумно я размахва, без признаци на безпокойство и не ѝ позволява да я стигне. Хубава маймуна… Красива маймуна… С големи
очи и свистяща опашка. Мога ли да му дам фъстък?… Не, човекът там ще се кара. Има надпис: „Не хранете животните!“. Това е шимпанзе.
Мога ли да го погаля? Не. Искам да погаля това ш-па-зе. Остави, ела и виж слоновете.
Навън тълпи ярки, слънчеви хора, облечени в пролет.
Алджърнън лежи неподвижно в собствената си мръсотия и вонята е по-силна от всякога. А аз?
 28 Юли — Фей си има нов приятел. Снощи се прибрах вкъщи, за да бъда с нея. Първо се отбих при мен да взема една бутилка и после
тръгнах към аварийния изход. За късмет, преди да вляза, погледнах вътре. Бяха заедно на дивана. Странно, но май ми е все едно. Почти
изпитах облекчение.
Върнах се в лабораторията и продължих работата си с Алджърнън. На моменти излиза от летаргията. От време на време пробягва
някой нов лабиринт, но когато се провали и попадне в сляп изход, реакциите му са неконтролируеми. Слязох в лабораторията и надникнах
при него. Беше нащрек и се приближи към мен, сякаш ме позна. Гореше от желание да работи и когато го пуснах през падащата врата в
телената плетеница на лабиринта, той леко се плъзна по коридорите към отделението с наградата. Два пъти пробяга лабиринта успешно.
На третия път стигна средата, спря на едно разклонение, после внезапно се извърна и тръгна в погрешна посока. Можех да си представя
какво щеше да стане и исках да се пресегна и да го взема, преди да е стигнал слепия изход. Но се въздържах и само гледах.
Когато откри, че се движи по непозната пътека, тръгна по-бавно и реакциите му станаха объркани: тръгваше, спираше, връщаше се,
въртеше се и отново се отправяше напред, докато накрая попадна в глуха отсечка, където един лек удар го информира, че е сгрешил. Но
вместо да се обърне и да потърси алтернатива, той закръжи и започна да издава писъци като драскане на фонографска игла върху
грамофонна плоча. Хвърли се веднъж върху стените на лабиринта, после пак и пак, подскачаше, извиваше се назад и падаше, и отново се
хвърляше. На два пъти се вкопчи с нокти в телта горе, драскаше като обезумял, пускаше се и подновяваше отчаяните си опити. После спря и
се сви на малка, твърда топка.
Опита се да се изправи, когато го вдигнах, но остана в същото състояние, като в кататонен ступор32. Раздвижих главата и крайниците
му и имах чувството, че са от восък. Поставих го обратно в клетката и останах при него, докато ступорът премине и движенията му отново
станат нормални.
Причината за тази регресия ми се изплъзва. Дали не е особен случай? Изолирана реакция? Или съществува някаква обща, принципна
грешка в основата на експеримента като цяло? Трябва да открия закономерността.
Ако я установя, ако прибавя макар и капчица информация към вече установеното за менталната ретардация и възможността да бъде
оказана помощ в подобни случаи, бих бил доволен. Каквото и да стане с мен, аз ще изживея хиляди нормални животи чрез онова, което ще
придам на все още неродените.
То ми стига.

31 Юли — В критична точка съм. Чувствам го. Всички са на мнение, че е самоубийство да се движа с такава скорост, но те не знаят, че
живея в пик на яснота и красота, чието съществуване никога не съм подозирал. Всяка частица в мен е в съзвучие с работата. Денем тя се
просмуква през порите ми, нощем се промъква в движенията ми, преди да заспя. Идеите избухват в главата ми като фойерверки. Няма по-
голяма радост от неочакваното решение на някакъв проблем.
Невероятно изглежда да се случи нещо, което да унищожи тази кипяща енергия, и жарта, подклаждаща всяко мое начинание. Сякаш
цялото знание, усвоено от мен през изминалите няколко месеца е изкристализирало и ме е издигнало до висини от светлина и прозрение.
Красота, любов и истина в едно. Радост. И сега, когато го открих, как бих могъл да го пожертвам? Работата и животът са най-прекрасните
дарове за човека. Влюбен съм в това, което правя, защото отговорът на проблема е тук, в главата ми, и скоро, много скоро, ще го осъзная.
Нека разреша точно този проблем. Моля Бог това да е отговорът, който търся, но ако не е, бих приел какъвто и да е отговор и бих се опитал
да бъда благодарен за онова, което имам.
Новият приятел на Фей е инструктор по танци в „Стардъст“. Не мога да я виня, след като имам толкова малко време да бъдем заедно.

11 Август — Сляпа улица за последните два дни. Нищо. Някъде съм направил грешен завой, защото открих отговорите на много
въпроси, но не и на най-важния: каква е връзката между регресията на Алджърнън и главната експериментална хипотеза?
За щастие, зная достатъчно за мозъчните процеси, за да позволя това препятствие да ме разстрои особено. Вместо да се поддам на
паниката и да се откажа (или което е по-лошо, да се хвърля в преследването на отговори, които не съществуват), трябва за известно време
да се дистанцирам от проблема и да го оставя да узрее. Стигнах предела на съзнателното равнище и сега идва ред на онези тайнствени
операции на подсъзнателно равнище. Едно от необяснимите неща е начинът, по който всичко научено и преживяно се привнася върху
проблема. Прекалената настойчивост само ще замрази нещата. Колко много значими проблеми са останали неразрешени само защото
хората не са знаели достатъчно или им е липсвала вяра в творческия процес и в тях самите, за да позволят на мозъка да работи с пълния си
капацитет?
Затова вчера следобед реших да оставя за малко работата и да отида на коктейла, даван от г-жа Немур в чест на двама членове на
управителния съвет на фондация „Уелбърг“, помогнали на съпруга ѝ да получи стипендията. Реших да заведа Фей, но тя каза, че има среща
и би предпочела да отиде да танцува.
Започнах вечерта с най-доброто намерение да бъда забавен и да спечеля нови приятели. Но в последно време трудно достигам до
хората. Не зная дали причината е в мен, или в тях, но всеки опит да завържа разговор се проваля за минути и помежду ни се издигат
бариери. Дали защото те се страхуват от мен? Или защото някъде дълбоко в тях им е все едно, а и с мен е същото?
Отпивах от чашата си и крачех из обширния хол. Хората се бяха събрали на малки групи и разговаряха оживено. Открих, че ми е
невъзможно да се присъединя към тях. Накрая г-жа Немур ме притисна до стената и ме представи на Хайрам Харви, един от членовете на
управителния съвет. Г-жа Немур е привлекателна жена, на около четирийсет, русокоса, с тежък грим и дълъг червен маникюр. Хвана Харви
под ръка.
— Как върви изследването — заинтересува се тя.
— Както може да се очаква. Точно сега се опитвам да разреша заплетен проблем.
Тя запали цигара и ми се усмихна.
— Зная, че всички участници в проекта са благодарни, че сте решил да запретнете ръкави и да помогнете. Но си мисля, че по-скоро
бихте предпочел да работите върху нещо свое. Сигурно е доста досадно да си ангажиран с нечия работа, вместо с нещо, замислено и
създадено от теб самия.
Безспорно беше интелигентна. Не би допуснала Хайрам Харви да забрави, че заслугите на съпруга ѝ заслужават признание. Не устоях
на изкушението да ѝ го върна.
 — На практика никой не започва каквото и да е от нищото, г-жо Немур. Всеки гради върху провалите на другите. В науката едва ли има
нещо наистина оригинално. Стойностното е онова, което всеки добавя към вече натрупаното познание.
— Разбира се — говореше по-скоро на възрастния си гост, отколкото на мен, — жалко е, че г-н Гордън не се появи по-рано, за да
помогне в разрешаването на тези малки, заключителни проблеми. — Усмихна се. — Но всъщност, забравям, че тогава не сте бил в
състояние да провеждате експерименти по психология.
Харви се засмя, а аз предпочетох да запазя мълчание. Берта Немур не би допуснала последната дума да е моя и ако нещата продължаха
в същия дух, наистина щеше да стане неприятно.
Видях, че д-р Строс и Бърт разговарят с другия човек от фондация „Уелбърг“ — Джордж Рейнър. Строс казваше:
— Всъщност, г-н Рейнър, при работата ни върху подобни проблеми са нужни значителни средства, за да не се окажат ръцете ни
вързани по финансови причини. Когато сумите са с конкретно предназначение, ние реално не можем да оперираме.
Рейнър поклати глава и ръката му, с голяма пура между пръстите, описа широк кръг към малката група хора около тях.
— Истинският проблем е да убедим управителния съвет в практическата стойност на едно такова изследване.
Строс поклати глава.
— Искам да подчертая, че тези пари са предназначени за изследователски цели. Никой не би могъл предварително да знае дали един
проект ща доведе до нещо полезно. Резултатите нерядко са негативни. Достигаме до нещо, което не е така, и за онзи, който ще тръгне
оттук, това е толкова важно, колкото и всяко позитивно откритие. Поне ще знае какво да не прави.
Наближих групата и забелязах съпругата на Рейнър, на която вече бях представен. Красива тъмнокоса жена на около трийсет. Стоеше,
вперила поглед в мен, или по-скоро над главата ми, сякаш очакваше оттам да изникне нещо. Отвърнах на погледа ѝ. Почувства се неловко и
се обърна към д-р Строс.
— А какво ще кажете за настоящия проект? Възнамерявате ли да използвате същата техника и върху други умствено изостанали? Дали
това е нещо, което светът би могъл да използва?
Строс сви рамене и кимна към мен.
— Все още е рано да се каже. Съпругът ви ни помогна да включим Чарли в проекта и сега много неща зависят от онова, което той ще
направи.
— Разбира се — вметна г-н Рейнър, — всички ние разбираме нуждата от изследвания заради самите изследвания в област като вашата.
Но ако създадем достъпен метод, позволяващ реализацията на трайни резултати и извън лабораторията, ако покажем на света, че от него ще
излезе нещо наистина добро, това би затвърдило репутацията ни.
Понечих да заговоря, но Строс, който трябва да е почувствал какво се готвя да кажа, се изправи и сложи ръка на рамото ми.
— Всички ние в „Бийкмън“ сме убедени, че работата на Чарли е от първостепенно значение. Неговата цел сега е да открие истината,
накъдето и да води тя. Разчитаме на вашата фондация да се справи с общественото мнение.
Усмихна се на семейство Рейнърс и ме отведе встрани.
— Имах да добавя и други някои неща — казах аз.
— Не се и съмнявам — прошепна той, без да изпуска лакътя ми. — Но по искриците в очите ти разбрах, че си готов да ги нарежеш на
парчета. А това вече не можех да допусна, нали?
— Предполагам — съгласих се аз и долях мартини в чашата си.
— Разумно ли е да пиеш толкова?
— Не, но се опитвам да се отпусна. Изглежда не съм попаднал на подходящо място.
— Добре, карай по-умерено и гледай да не си навлечеш някоя беля тази вечер. Хората тук не са глупаци. Знаят какво изпитваш. Може
ти да не се нуждаеш от тях, но на нас те ни трябват.
Отдадох чест.
— Ще се опитам, но гледай г-жа Рейнър да стои далеч от мен. Ще я оскубя, ако отново се опита да върти задничето си пред мен.
— Ш-ш-ш! — изсъска той. — Ще те чуе.
— Ш-ш-ш! — имитирах го аз. — Извинявай. Ето, сега ще седна тук, в ъгъла, и ще си кротувам.
Вече всичко беше като в мъгла, но забелязах погледите, вперени в мен. Предполагам, че съм си говорел сам навярно прекалено високо.
Не помня какво съм казал. После изпитах усещането, че хората си тръгват малко рано, но не обърнах внимание, докато Немур не застана
пред мен.
— За кого, по дяволите, се мислиш, че се държиш така? През живота си не бях виждал подобна наглост. Възмутително!
Направих опит да се изправя.
— Защо говориш така?
Строс се опита да го възпре, но той се задъхваше и пръскаше слюнки.
— Говоря, защото в теб няма и капчица благодарност, нито пък желание да вникнеш в ситуацията. В крайна сметка, ако не на нас,
задължен си на тези хора, и то в доста отношения!
— Откога от лабораторния плъх се очаква благодарност? — изкрещях аз. — Използвахте ме за свои цели и сега се опитвам да поправя
вашите грешки, така че от къде на къде трябва да се чувствам задължен на когото и да било?
Строс замахна, сякаш да сложи край на всичко, но Немур го спря.
— Само момент! Държа да чуя това. Мисля, че е време да си поговорим.
— Пил е много — каза съпругата му.
— Не чак толкова — изръмжа Немур. — Достатъчно красноречив е. Прекалено дълго го търпях. Той застраши, а може би и напълно
съсипа работата ни, и сега искам да чуя от него самия, какво ще каже за свое оправдание.
— О, остави — казах аз, — едва ли толкова държиш да чуеш истината.
— Държа, Чарли! Поне твоята версия. Искам да зная дали чувстваш някаква благодарност за всичко, което направихме за теб — за
качествата, които разви, за нещата, които научи, за опита, който натрупа. Или може би мислиш, че преди си бил по-добре?
— В някои отношения, да.
Останаха шокирани.
— През изминалите няколко месеца научих доста — казах аз. — Не само за Чарли Гордън, а и за живота, за хората, и открих, че
всъщност никой не го е грижа за Чарли Гордън, за това дали той ще е глупак, или гений. Така че каква е разликата?
— О — засмя се Немур, — обзет си от самосъжаление! А ти какво очакваше? Експериментът беше замислен като опит да се повиши
интелигентността ти, а не да те направи популярен. Нямаме контрол над личността ти и от един мил и приятен млад човек със забавено
развитие, ти се превърна в арогантно, себично, асоциално копеле.
— Проблемът, скъпи професоре, е, че ти е необходим някой, когото да направиш интелигентен, но когото да продължиш да държиш в
клетка и да изваждаш на показ само за да жънеш почестите, за които си жаден. Но има една подробност. Аз съм личност.
Побесня. Виждах, че се разкъсва между желанието да сложи край на спора и да направи още един опит да се разправи с мен.
— Както обикновено, си непочтен. Знаеш, че винаги сме се отнасяли добре с теб, правехме за теб всичко, което беше по силите ни.
— Всичко, освен да се отнасяте с мен като с човешко същество. Неведнъж ти самият се хвалеше, че преди експеримента съм бил нищо
и аз зная защо. Защото щом съм бил нищо, тогава ти си моят създател и това те прави и Господ, и мой господар. Чувстваш се обиден от
факта, че не демонстрирам благодарност във всеки миг от деня. Е, дали ще повярваш, или не, но наистина съм ти благодарен. Обаче това,
което направи за мен, колкото и велико да е, не ти дава правото да ме третираш като опитно животинче. Сега съм индивидуалност. Такъв
беше и Чарли, преди изобщо да пристъпи прага на лабораторията ти. Изглеждаш шокиран! Да, неочаквано откриваме, че аз винаги съм бил
личност — дори и преди — и това е истинско предизвикателство за теб, който си убеден, че никой с коефициент на интелигентност под
100 не заслужава някакво внимание. Професор Немур, страхувам се, че всеки път, когато ме погледнете, съвестта ви гризе.
— Стига, достатъчно! — изсъска той. — Пиян си.
— О, не — уверих го аз. — Защото ако наистина се напия, ще видиш един друг Чарли Гордън, не онзи, който вече познаваш. Да,
другият Чарли, дето върви в тъмното, все още е тук, с нас. Нося го в себе си.
— Побъркал се е — каза г-жа Немур. — Говори така, сякаш има двама Чарли Гордън. По-добре се погрижете за него, докторе.
Д-р Строс поклати глава.
— Не. Зная какво има предвид. Напоследък се проявява по време на терапевтичните сеанси. През последния месец и нещо възникна
особена дисоциация33. На няколко пъти имаше изживявания, в които се възприемаше такъв, какъвто беше преди експеримента — сякаш в
съзнанието му все още живее един отделен и различен индивид — старият Чарли се бори за контрол над тялото…
— Не! Не съм казвал това! Не става дума за борба за надмощие. Чарли е тук, добре, но не се бори с мен. Просто чака. Никога не се е
опитвал да ме подчини или да ми попречи да направя нещо, което бих искал. — После си спомних Алис и уточних нещата. — Е, почти
никога. Кроткият, винаги готов да се самоунижи Чарли, за когото говорехте преди малко, просто чака търпеливо. Признавам, че в много
отношения съм като него, но покорството и самоунижението вече не са ми присъщи. Разбрах колко малко дават те на личността в този свят.
— Станал си циничен — каза Немур. — В пълния смисъл на думата. Геният е разрушил вярата ти в света и в хората около теб.
— Това не е съвсем вярно — меко заговорих аз, — макар да научих, че интелигентността сама по себе си не означава и пукната пара. В
твоя университет интелигентността, образованието, познанието са въздигнати на пиедестал. Но съществува нещо, което всички вие
пропускате: ако са лишени от хуманност, интелигентността и образованието не струват и пукната пара.
Отново допълних чашата си с мартини от бара до мен и продължих проповедта си:
— Не ме разбирайте погрешно. Интелигентността е един от най-великите дарове за човека. Но прекалено често стремежът към
познание измества любовта. Това е още нещо, което открих за себе си в последно време. Излагам го пред вас като хипотеза:
интелигентност, лишена от способност да отдаде и приеме обич води до умствени и морални разстройства, до неврози, а може би и до
психози. Твърдя, че егоцентричният мозък, затворен и прекалено ангажиран със себе си до степен, отричаща човешките взаимоотношения,
довежда до насилие и страдание. Когато бях умствено изостанал, имах много приятели. Сега нямам нито един. О, познавам много хора. Но
истински приятели нямам. Не и такива, каквито имах в пекарната. Нито един приятел в този свят, който да значи нещо за мен, и никой, за
който и аз да означавам нещо. — Открих, че говоря неясно и почувствах някаква празнота в главата си. — Навярно бихте го отрекли, нали?
— настоях аз. — Искам да кажа, вие какво мислите по този въпрос? Мислите ли, че това е… това е така?
Строс се приближи и взе ръката ми.
— Чарли, може би не е зле да полегнеш за малко. Пи прекалено много.
— Защо сички ме гледате така? Кво лошо казах? Казах ли нещо лошо? Не исках да кажа нищо, дето да не е така.
Езикът ми се заплиташе, сякаш в лицето ми беше инжектиран новокаин34. Бях пиян. Изобщо не се владеех. В този миг, сякаш някакъв
ключ превъртя и аз вече наблюдавах сцената от вратата на трапезарията и виждах себе си като другия Чарли — ето тук, близо до бара, с
чаша в ръка, с разширени, изплашени очи.
— Аз винаги искам да правя добри неща. Моята майка винаги ме е учила да бъда любезен с хората, защото тя казваше така ти няма да
си навличаш бели и винаги ще имаш много приятели.
От начина, по който се кривеше и преплиташе крака, разбрах, че трябва да отиде до тоалетната. О, Господи, не тук, не пред тях!
— Извинете, моля — каза той, — трябва да отида…
По някакъв начин, в това състояние на пиянско вцепенение, успях да го накарам да се извърне и да се отдалечи от тях. Отведох го към
банята.
Справи се навреме и секунди по-късно, отново се овладях. Опрях челото си в стената. После наплисках лицето си със студена вода. Все
още бях пиян, но знаех, че ще се оправя.
Тогава видях Чарли, вперил поглед в мен от огледалото над умивалника. Не зная как разбрах, че това е Чарли, а не аз, самият. Може би
нещо в тъпия, питащ израз на лицето му. Очите му — разширени и изплашени, сякаш само една моя дума, и той ще се извърне и ще потъне
дълбоко в измерението на огледалния свят. Но той не побягна. Стоеше, вперил в мен поглед, с отворена уста и увиснала челюст.
— Здрасти — казах аз. — Значи най-после застанахме лице в лице един с друг.
Намръщи се. Съвсем леко. Сякаш не разбираше какво исках да кажа и търсеше обяснение, но не знаеше как да попита. После явно се
отказа и се усмихна насила, само с ъгълчетата на устата си.
— Стой тук пред мен и не мърдай! — изкрещях аз. — Писна ми да ме шпионираш от входовете и тъмните ъгли, където не мога да те
хвана.
Не отместваше очи от мен.
— Кой си ти, Чарли?
Нищо, освен усмивката.
Кимнах и той кимна в отговор.
— Какво искаш?
Вдигна рамене.
— О, хайде сега — казах аз, — трябва да искаш нещо. Преследваш ме…
Погледна надолу и аз погледнах ръцете си, за да видя какво гледа.
 — Искаш си ги обратно, нали? Искаш да се махна оттук, за да можеш ти да се върнеш и да заемеш мястото си. Не те виня. Това е твоето
тяло, твоят мозък и твоят живот, макар че не можа да извлечеш кой знае каква полза от него. Нямам право да го отнемам от теб. Никой
няма това право. Кой може да каже, че моето просветление е по-добро от твоята непросветеност? Кой може да каже, че смъртта е по-добра
от тъмата, в която тънеш? Кой съм аз, че да твърдя подобно нещо?… Но ще ти кажа и още нещо, Чарли. — Изправих се и се отдръпнах от
огледалото. — Аз не съм ти приятел. Твой враг съм. Няма да се разделя с интелигентността си без борба. Не мога отново да сляза в онази
пещера. Сега няма къде да отида, Чарли. Така че, стой настрана! Стой в подсъзнанието ми, където ти е мястото и престани да ме следваш
по петите. Няма да се предам, независимо от мнението на другите. Независимо колко самотен ще бъда. Ще съхраня това, което ми дадоха, и
ще направя велики неща за света и за хората като теб.
Когато се извърнах към вратата, имах усещането, че протегна ръка към мен. Но цялата тази проклета история беше пълна глупост.
Просто бях пиян и това беше собственото ми отражение в огледалото.
Излязох от банята и Строс ми предложи да ме качи в някое такси, но аз предпочетох да се прибера сам. Имах нужда само от малко чист
въздух и не исках никой да идва с мен. Исках да повървя сам.
Виждах себе си такъв, какъвто наистина бях станал. Немур го каза. Арогантно, себично копеле. За разлика от Чарли, аз не бях в
състояние да печеля приятели и да се ангажирам с проблемите им. Интересувах се от себе си и единствено от себе си. За един дълъг миг се
видях в онова огледало през очите на Чарли. Бях погледнал в себе си и бях видял в какво съм се превърнал. Засрамих се.
Няколко часа по-късно, открих че стоя пред входа на моя дом. Тръгнах нагоре по стълбите и прекосих слабо осветените коридори.
Минах покрай апартамента на Фей и видях, че лампите вътре горяха. Тръгнах към вратата ѝ. Но в мига, в който вдигнах ръка да почукам, я
чух да се смее. В отговор прозвуча мъжки смях.
Бях закъснял.
Тихо влязох в апартамента и останах така в тъмното. Нямах смелост да се движа, нямах смелост да светна. Просто стоях там и усещах
сълзите, които пареха очите ми.
Какво ми ставаше? Защо се чувствах толкова сам на този свят?
4:30 сутринта — Съзрях решението тъкмо преди да склопя очи. Просветление! Всичко съвпада и сега разбирам онова, което трябваше
да зная от самото начало. Никакъв сън. Трябва да се върна в лабораторията и да подложа на проверка резултатите от компютъра. В крайна
сметка, това е пукнатината в експеримента. Открих я?
Какво ще стане сега с мен?

26 Август

ПИСМО ДО ПРОФЕСОР НЕМУР (КОПИЕ)

Скъпи професор Немур,

Изпращам ви в отделен плик копие от доклада ми: „Ефектът Алджърнън-Гордън: изследване върху структурата и функцията
на повишената интелигентност“, който, ако решите за нужно, можете да публикувате.
Както знаете, приключих с експериментите си. В доклада ми са включени всички новоизведени формули, а в приложението
е представен математически анализ на данните. Разбира се, те подлежат на проверка.
Изводите са недвусмислени. И най-сензационните аспекти на бързия ми напредък не могат да прикрият фактите. На
оперативно-инжекционния метод, развит от вас и д-р Строс, следва да се гледа като на експеримент с малка или нищожна, в
настоящия момент, практическа приложимост за повишаване на интелекта у човека.
С оглед на фактите при Алджърнън: макар и с все още физически млад организъм, при него се наблюдава психична
регресия. Намалена моторна активност, обща редукция на функцията на жлезите с вътрешна секреция, ускорена загуба на
координация и неоспорими симптоми на прогресивна амнезия.
Както споменах в доклада си, тези и други физически и психични синдроми на деградация могат да бъдат предвидени със
статистическа точност чрез формулата, която предлагам. Въпреки че оперативната намеса, на която и двамата бяхме подложени,
стимулира интензивността и скоростта на всички мозъчни процеси, пропускът, който си позволих да нарека „Ефект на
Алджърнън-Гордън“ е логично следствие от повишената интелектуална активност като цяло. Така изложената хипотеза може да
бъде най-просто формулирана по следния начин:
ИЗКУСТВЕНО ИНДУЦИРАНИЯТ ИНТЕЛЕКТ ДЕГРАДИРА С ТЕМПОВЕ, ПРАВО ПРОПОРЦИОНАЛНИ НА СТЕПЕНТА НА
ИНДУКЦИЯ.
Докато съм в състояние да пиша, ще продължа да излагам размислите и идеите си под формата на работни отчети. Това е
едно от малките удоволствия на моето самотно съществуване и е безспорно нужно за завършването на настоящето изследване. Но
както сочат фактите, собствената ми умствена деградация ще протече твърде бързо.
Десетки пъти проверявах отново и отново фактите, с надеждата да открия някаква грешка, но със съжаление трябва да
призная, че изводите се налагат от само себе си. И все пак, благодарен съм и за малкото, което прибавих към знанието за
функциите на човешкия мозък, и за законите, направляващи изкуственото стимулиране на човешкия интелект.
Преди няколко вечери д-р Строс каза, че експерименталният провал, опровергаването на една теория, е със същата стойност
за развитието на познанието, както и евентуалният успех. Убеден съм във верността на по-горе казаното. Все пак, съжалявам, че
собственият ми принос в тази област трябва да почива върху пепелта от усилията на целия екип и по-специално на онези, които
направиха толкова много за мен.
Искрено Ваш:
Чарлс Гордън
Прил.: доклад
Копие: Д-р Строс
 Фондация „Уелбърг“

1 Септември — Не бива да се поддавам на паниката. Скоро ще настъпят белезите на емоционална нестабилност и слаба памет —
първите симптоми на настъпващата немощ. Дали ще ги разпозная? Единственото, което мога да направя сега, е да продължавам да
записвам психичното си състояние колкото се може по-обективно и да не забравям, че този психологически дневник е първият по рода си,
а може би и последният.
Тази сутрин Немур накара Бърт да занесе доклада ми и статистическите данни в университета „Холстън“. Там водещи експерти в
областта ще проверят резултатите от изследването ми и приложимостта на формулите. През изминалата седмица Бърт трябваше подробно
да изучава моите експериментални и методологични схеми. Всъщност, предпазливостта им не би трябвало да ме безпокои. В крайна
сметка, аз съм само един по-късен вариант на Чарли и за Немур не е лесно да приеме факта, че работата ми може да надхвърли неговите
постижения. Започнал е да вярва в мита за собствената си непогрешимост и в крайна сметка, аз съм аутсайдер.
Вече ми е безразлично какво мисли той или какво е мнението на който и да било от тях по този въпрос. Няма време. Работата е
свършена, фактите са налице и сега единствено остава да видим дали според предвижданията ми кривата на стойностите при Алджърнън
ще се окаже точна прогноза на онова, което ще се случи с мен.
Алис се разплака, като ѝ казах новината. После избяга навън. Трябва да ѝ внуша, че няма основание да се чувства виновна за каквото и
да било.

2 Септември — Все още нищо конкретно. Намирам се в състояние на безметежност, изтъкана от тиха, ясна, бяла светлина. Всичко
около мен е застинало в очакване. Мечтая да се озова сам на върха на някоя планина, да се взирам в земята около мен, в зеленото и
жълтото, и в слънцето горе, превърнало сянката ми в свито около краката ми кълбо. Когато слънцето потъва в следобедното небе, сенките
се разстилат и пълзят към хоризонта, издължени и неуловими, далеч зад мен…
Тук отново искам да повторя онова, което вече казах на д-р Строс. Никой не може да бъде винен за станалото. Експериментът беше
грижливо подготвен, предхождан от многобройни опити върху животни и статистически потвърден. Когато решиха да го изпробват върху
мен — първото човешко същество, имаха основание да вярват, че няма да има физически последици. Невъзможно беше да се предвидят
психологическите капани. Не искам, който и да било да страда заради това, което става с мен.
Сега единственият нерешен въпрос е: докога ще се задържа в това състояние?

15 Септември — Немур каза, че резултатите ми са потвърдени. Това означава, че грешката е фундаментална и поставя под въпрос
цялата хипотеза. Някога може би ще бъде възможно този проблем да бъде преодолян, но времето още не е дошло. Бих препоръчал да не се
правят повече опити върху човешки същества, докато нещата не се уточнят след допълнителни изследвания върху животни.
Имам чувството, че най-благодатна линия в експеримента ще се окаже изследването на неравновесието в ензимните системи. Както
при толкова други неща, и тук времето е ключов фактор — скоростта на разкриване на дефицита и скоростта в прилагането на хормонални
заместители. Бих искал да помогна в тази област на изследването, както и в търсенето на радиоизотопи, които евентуално биха били
приложими в локалния контрол на кортекса, но вече зная, че нямам време за нищо.

17 Септември — Ставам разсеян. Оставям неща върху бюрото си или в чекмеджетата на масите в лабораторията и когато не мога да ги
намеря, се ядосвам и ругая всеки, който се изпречи насреща ми. Първите симптоми?
Преди два дни умря Алджърнън. В четири и половина сутринта се върнах в лабораторията от разходката си край брега на реката и го
намерих изопнат в ъгъла на клетката. Сякаш пробягваше лабиринта и във вечния си сън.
Дисекцията потвърди предвижданията ми. В сравнение с нормалния мозък, мозъкът на Алджърнън беше с по-ниско тегло.
Наблюдаваше се и общо изглаждане на церебралния релеф, както и по-голяма дълбочина и ширина на мозъчните гънки.
Страшно е, като си помисля, че може би в този момент същото става и с мен. Видях го при Алджърнън и го чувствам по-реално. За
пръв път бъдещето ме плаши.
Сложих тялото му в малък метален контейнер и го отнесох вкъщи. Няма да им позволя да го кремират. Глупаво и сантиментално е, но
късно през нощта го зарових в задния двор. Сложих букет диви цветя върху гроба и заплаках.

21 Септември — Утре ще отида на Маркс стрийт. Ще посетя майка си. Един сън снощи отключи поредица от спомени, освети
миналото и сега е важно да го запиша бързо, преди да съм го забравил, защото паметта ми изглежда се влошава. Беше свързано с майка ми,
а сега повече от всякога ми се иска да я разбера, да узная каква е била и защо се е държала по този начин. Не бива да я мразя.
Трябва да се помиря с нея, преди да съм я видял, за да не се държа рязко или глупаво.

27 Септември — Трябваше бързо да запиша това, защото е важно отчетът да бъде пълен.
Преди три дни отидох да видя Роуз. В крайна сметка, сам се заставих и взех колата на Бърт под наем. Страхувах се, но знаех, че трябва
да отида.
Стигнах Маркс стрийт и в първия момент помислих, че съм сбъркал. Спомените, които пазех, бяха съвсем различни. Това беше една
мръсна улица. Празни парцели на мястото на съборените къщи. Един изоставен върху тротоара хладилник с изкъртена врата и изтърбушен
стар матрак до бордюра с щръкнали пружини. Прозорците на някои къщи бяха заковани с дъски, а други приличаха повече на закърпени
коптори, отколкото на истински домове. Оставих колата на една пресечка от къщи и тръгнах пеш.
На Маркс стрийт не играеха деца. Изобщо не приличаше на картината, която пазех в спомените си — навсякъде деца и Чарли, вперил
поглед в тях от предния прозорец (странно, но повечето спомени за улицата са обрамчени от прозорец, зад който стоя аз и гледам децата да
играят). Сега, в сенките на разсъхнати веранди, се спотайваха старци.
 Наближих къщата и изживях втори шок. На стълбите отпред стоеше майка ми в стар кафяв пуловер и въпреки студеното ветровито
време, миеше прозорците на долния етаж. Вечно заета с нещо, за да видят съседите каква добра съпруга и майка е.
Какво ще кажат другите — това винаги е било най-важното. Приличието беше по-ценно от нея самата, и от семейството ѝ. И добрите
нрави. Неведнъж Мат настояваше, че онова, което ще кажат хората за теб, не е най-важното нещо в живота. Но полза нямаше. Норма трябва
да се облича добре, мебелите вкъщи трябва да са хубави, Чарли трябва да си стои вътре, за да не разберат хората, че нещо не е наред.
Спрях се на портата да я погледам, когато се изправи да си поеме дъх. Лицето ѝ ме накара да потръпна, но това не бяха чертите, които
толкова отчаяно се опитвах да си спомня. Косата ѝ — прошарена и посивяла, а кожата на хлътналите ѝ страни — набръчкана. По челото ѝ
блестяха капчици пот. Видя ме и впери поглед в мен.
Прииска ми се да извърна очи, да хукна надолу по улицата, но не можех. Не и след като бях стигнал толкова далеч. Само щях да помоля
да ме упъти, сякаш съм се загубил. Видях я и това ми стигаше. Но продължавах да стоя неподвижен. Чаках първа да направи нещо. Но тя
само стоеше, без да сваля поглед от мен.
— Искаш ли нещо? — Не бих сгрешил този дрезгав глас, който сега отекна като ехо в коридорите на паметта ми.
Отворих уста, но оттам не излезе и звук. Устните ми се движеха, знаех това, и се мъчех да ѝ заговоря, да произнеса нещо, защото в този
миг по блясъка в очите ѝ видях, че ме позна. Не бих искал да ме види точно в тази светлина. Не и застанал тук, пред нея, неспособен да
изразя онова, което чувствах. Но езикът ми пречеше като непреодолимо препятствие и устата ми оставаше суха.
Накрая се получи нещо. Не така, както го бях замислил (исках с нещо успокояващо и окуражително да овладея ситуацията и с няколко
думи да изтрия миналото и болката), но от гърлото ми излезе единствено едно прегракнало: „Ма-а-а…“.
След всичко научено, на всички овладени езици, единственото, което съумях да ѝ кажа сега, когато ме гледаше от верандата, беше това
„Ма-а-а“. Като агне пред пресъхнало виме.
Изтри чело е опакото на ръката си и ме погледна с присвити очи, сякаш не виждаше ясно. Пристъпих напред и тръгнах по пътеката
към стъпалата. Отдръпна се.
Отначало не бях сигурен дали наистина ме е познала, но после тя изстена:
— Чарли!…
Не изпищя, нито пък прошепна името ми. Само изстена като човек, който се пробужда от сън.
— Мамо — тръгнах нагоре по стъпалата. — Аз съм.
Движенията ми я изплашиха. Отстъпи назад, събори кофата със сапунена вода и мръсната пяна потече по стълбите.
— Какво правиш тук?
— Само исках да те видя… да поговоря с теб…
Езикът ми все така ми пречеше и от гърлото ми излезе глас, който звучеше като пресипнал хленч. Навярно преди много време съм
говорел така.
— Не си отивай — помолих я аз. — Не бягай от мен.
Но тя вече беше влязла в коридора и заключила вратата. Миг по-късно я видях да наднича ужасена към мен зад тънкото бяло перде. Зад
стъклото устните ѝ се движеха беззвучно.
— Махай се! Остави ме на мира!
Защо? Коя беше тя, че ме отхвърляше по този начин? Кое ѝ даваше право да се отвърне от мен?
— Позволи ми да вляза! Искам да говоря с теб! Нека вляза!
Похлопах силно по вратата. Дълбока пукнатина плъзна като паяжина по стъклото и в ръката ми проникнаха остри, режещи късчета.
Трябва да е помислила, че съм се побъркал и съм дошъл да я тормозя. Отдръпна се от входната врата и се втурна по коридора към
апартамента.
Отново блъснах вратата. Резето поддаде и неочаквано останал без опора, аз загубих равновесие и паднах в коридора. Ръката ми
кървеше и като не знаех какво да правя, просто я сложих в джоба си, за да не изцапам наскоро забърсания линолеум.
Тръгнах покрай стълбището, което толкова често виждах в кошмарите си. По високите тесни стълби често ме преследваха демони,
които се вкопчваха в краката ми и ме повличаха надолу към килера, а аз се опитвах да извикам без глас, задушавах се от собствения си език
и стоях с безмълвно отворена уста. Като немите момчета в „Уорън“.
На втория етаж живееха хазяите ни — семейство Майър, които винаги бяха мили с мен. Даваха ми сладкиши и ми позволяваха да
сядам в кухнята и да си играя с кучето им. Прииска ми се да ги видя, но и без да ми казват, знаех, че са си отишли, че са мъртви и че сега
горе живеят непознати. Този път беше вече затворен за мен.
Вратата в дъното на коридора, през която Роуз излетя, се оказа заключена и за миг се спрях нерешително.
— Отвори вратата.
Отговори ми истерично джафкане на малко кученце. Изненадах се.
— Виж — казах аз, — не исках да те обезпокоя, но идвам отдалече и няма да си тръгна, без да говоря с теб. Ако не отвориш вратата, ще
я разбия.
Чух гласа ѝ:
— Ш-ш-ш, Напи… Хайде отивай в спалнята.
Миг по-късно ключалката изщрака. Вратата се отвори и тя застана на прага и впери очи в мен.
— Мамо — прошепнах аз, — няма да направя нищо. Само искам да поговорим. Трябва да разбереш, че вече не съм същия като преди.
Промених се. Вече съм нормален. Не виждаш ли? Вече не съм умствено изостанал. Не съм слабоумен. Като другите съм. Нормален — като
теб, Мат и Норма.
Не спирах да говоря, за да не затвори вратата. Исках да ѝ кажа всичко, наведнъж.
— Промениха ме, направиха ми операция и аз станах различен, такъв, какъвто винаги си искала да бъда. Не чете ли за това във
вестниците? Нов научен метод за промяна на интелектуалния капацитет и аз съм първият, върху който е изпробван. Не можеш ли да
разбереш? Защо ме гледаш така? Сега съм умен. По-умен от Норма, от чичо Херман, от Мат. Зная неща, които дори професорите в
колежите не знаят. Говори ми! Вече можеш да се гордееш с мен и да разкажеш на всички съседи. Не е нужно да ме криеш в килера, когато
идват гости. Само ми говори. Разказвай ми за нещата, както го правеше, когато бях малко момче. Само това искам. Няма да ти направя
нищо лошо. Не те мразя. Но трябва да науча нещо за себе си, да разбера себе си, преди да е станало прекалено късно. Не виждаш ли, че не
мога да бъда пълноценна личност, ако не разбера себе си, а сега само ти можеш да ми помогнеш. Позволи ми да вляза и да поседя за малко.
Стоеше като хипнотизирана по-скоро от начина, по който говорех, отколкото от това, което казвах. Стоеше на прага и ме гледаше
втренчено. Неволно извадих окървавената си ръка от джоба и молитвено сплетох пръсти. Тя я видя и изражението ѝ се смекчи.
 — Влез да се измиеш. Имам бинт и йод.
Последвах я към пропуканата мивка с ръждясала решетка за изцеждане, където тя толкова често миеше лицето и ръцете ми, когато се
връщах от задния двор, преди да ме нахрани или да ме сложи да спя. Не откъсваше поглед от мен, докато навивах ръкавите си.
— Не трябваше да чупиш прозореца. Хазяйката ще се сърди, а аз нямам достатъчно пари, за да го платя.
После, сякаш изгубила търпение, взе сапуна от мен и изми ръката ми. Направи го толкова съсредоточено, че не посмях да кажа и дума,
за да не разваля магията. От време на време цъкваше с език или въздишаше:
— Чарли, Чарли, винаги се забъркваш в някаква каша. Кога ще се научиш да се грижиш за себе си?
Също като преди двайсет и пет години, когато аз бях нейният малък Чарли и тя беше решена да се бори за мястото ми в света.
Когато отми кръвта и изсуши ръцете ми с хартиена салфетка, вдигна поглед нагоре към лицето ми и очите ѝ се разшириха от ужас.
— О, Господи! — изстена тя и отстъпи назад.
Отново заговорих. Меко и настоятелно, за да я убедя, че всичко е наред и няма да ѝ причиня безпокойство. Но докато говорех, имах
усещането, че мислите ѝ блуждаят. Огледа се неспокойно наоколо, сложи ръка пред устата си и когато отново ме погледна, от устните ѝ се
отрони стон:
— Вкъщи е толкова разхвърляно! Не очаквах гости. Виж стъклата и рамката там.
— Всичко е наред, мамо. Не се тревожи за това.
— Трябва пак да натрия с парафин тия подове. Трябва да бъдат чисти.
Забеляза някакви петна от пръсти върху вратата, грабна парцала и ги забърса. Вдигна поглед към мен, видя, че я наблюдавам и се
намръщи.
— За сметката за електричеството ли си дошъл?
Преди да успея да отрека, тя размаха пръст към мен, сякаш ми се караше.
— Мислех на първи тоя месец да изпратя чек, но съпругът ми отсъства от града по работа. Казах им да не се тревожат за парите,
защото тази седмица дъщеря ми ще получи заплата и тогава ще можем да се погрижим за сметките си. Тъй че не трябва да бъда
притеснявана за пари.
— Тя единствено дете ли ти е? Нямаш ли други деца?
За миг остана вперила поглед в мен, после погледна встрани.
— Имам момче. Толкова гениално, че другите майки до една ми завиждаха. Урочасаха го. Казват му коефициент на интелигентност,
но това е коефициент на злото. Ако не беше станало така, щеше да бъде велик. Наистина беше много умен — изключителен, както казваха
за него. Гений щеше да бъде.
Грабна четката за търкане на дъски.
— Извинете ме сега. Трябва да приготвя всичко. Дъщеря ми е поканила един млад мъж за обяд и трябва да почистя тук.
Коленичи и започна да търка пода, който и без това блестеше. Повече не вдигна поглед към мен.
Само си мърмореше нещо под носа. Седнах до кухненската маса. Щях да чакам, докато излезе от това състояние, за да ме разпознае и
разбере кой съм. Нямаше да си тръгна, докато не разбере, че аз съм нейният Чарли. Някой трябваше да разбере.
Започна тъжно да си припява, но после, сякаш внезапно осъзнала присъствието ми, изведнъж спря и четката ѝ застина между кофата и
пода.
Извърна се с изморено лице и блеснал поглед и вирна глава.
— Как е възможно? Не разбирам. Казаха ми, че не можеш да се промениш.
— Направиха ми операция и това ме промени. Сега съм прочут. Целият свят научи за мен. Сега съм интелигентен, мамо! Мога да чета,
да пиша, мога да…
— Благодаря на Бога! — прошепна тя. — Молитвите ми… Толкова години мислех, че Той не ме чува, но Той ме е чувал и само е чакал
да дойде Неговото време, за да изпълни волята Си.
Избърса лицето си с престилката и когато я прегърнах, заплака на рамото ми. Болката беше измита и бях щастлив, че съм дошъл.
— Трябва да кажа на всички! — усмихна се тя. — На всички тия учители в училището. О, чакай да видиш лицата им, когато им кажа. И
на съседите. И на чичо Херман, трябва да кажа на чичо Херман! Толкова доволен ще остане. И само почакай баща ти и сестра ти да се
върнат у дома! О, тя толкова ще се зарадва да те види! Представа си нямаш!
Прегърна ме, без да спира да говори възбудено и да прави планове за новия живот, който двамата заедно щяхме да започнем. Нямах
сила да ѝ напомня, че повечето учители са напуснали училище, че съседите отдавна вече не живеят тук, че чичо Херман умря преди много
години и че баща ми я е напуснал. Нещастието през всичкото това време ѝ беше причинило достатъчно болка. Исках да я видя усмихната и
да зная, че аз съм я направил щастлива. За пръв път през живота си я карах да се усмихва.
Миг по-късно спря замислено, сякаш си припомни нещо. Имах чувството, че мислите ѝ отново се разпиляват.
— Не! — изкрещях аз, за да я стресна. Исках отново да я върна към реалността. — Чакай, мамо! Има и нещо друго. Нещо, което искам
да ти оставя, преди да си тръгна.
— Да си тръгнеш? Сега не можеш да си тръгнеш.
— Трябва да вървя, мамо. Имам много работа. Но ще ти пиша и ще ти изпратя пари.
— Ама кога ще дойдеш пак?
— Не зная… за сега. Но преди да си тръгна, искам да приемеш това.
— Списание?
— Не точно. Един научен доклад, който написах. Всичко е описано в детайли. Виж, озаглавен е „Ефектът Алджърнън-Гордън“. Нещо,
открито от мен, и отчасти заради това наречено на мен. Искам да задържиш един екземпляр от доклада, за да можеш да показваш на хората,
че синът ти вече не е малоумен.
Взе го и го загледа с благоговение.
— Тука… тука е името ти! Знаех си, че ще стане. Винаги съм казвала, че някой ден ще стане. Направих всичко, което беше по силите
ми. Ти беше много малък, за да помниш, ама аз наистина не се отказвах. На всички им казах, че ще отидеш в колеж, ще станеш голям
професионалист и ще оставиш своя следа в света. Смееха се, но аз им го казвах.
Усмихна ми се през сълзи и миг по-късно вече не гледаше към мен. Взе парцала и започна да трие касата на кухненската врата. Отново
си припяваше. Помислих си, че е по-щастлива и от сън.
Кучето отново залая. Входната врата се отвори, после пак се затвори и чух един глас, който казваше:
— Добре, Напи, добре, аз съм.
 Кучето скачаше възбудено срещу вратата на спалнята.
Побеснях. Сякаш бях в капан. Не исках да виждам Норма. Нямаше какво да си кажем, а и се страхувах, че това ще провали
посещението ми. Нямаше заден вход, откъдето да се измъкна. Можех единствено да се прехвърля през прозореца в задния двор и да
прескоча оградата. Но някой би могъл да реши, че съм крадец.
Чух, че ключът ѝ се превърта във вратата и без да зная защо, прошепнах на майка си:
— Норма се връща.
Докоснах ръката ѝ, но тя не ме чу. Припяваше си и усърдно търкаше дървената каса.
Вратата се отвори. Норма ме видя и се намръщи. В първия момент не ме позна. В стаята беше мрачно, а светлината не беше запалена.
Остави пазарската чанта, която носеше, и превъртя ключа.
— Кой сте вие?…
Но преди да успея да отговоря, тя притисна ръка към устата си и опря гръб на вратата.
— Чарли! — прошепна тя и въздъхна също като майка ми. А и приличаше на нея — слаба, с изострени черти, хубавичка и някак си,
прилична на птичка.
— Чарли! Каква изненада! Господи! Можеше да се обадиш и да ме предупредиш. Трябваше да позвъниш. Не зная какво да кажа… —
Погледна майка ми, седнала на пода до мивката. — Добре ли е? Надявам се, не си я разстроил…
— Излезе от това състояние известно време. Поговорихме си малко.
— Радвам се. Тия дни паметта ѝ изневерява. От възрастта е — сенилност. Д-р Портман настоява да я дам в старчески дом, но не мога
да направя такова нещо. Не бих понесла мисълта, че е в една от онези институции. — Отвори вратата на спалнята и пусна кучето. После,
когато то заскача около нея и весело залая, тя го вдигна и прегърна. — Просто не мога да направя такова нещо с майка си. — Погледна ме и
се усмихна колебливо. — Каква изненада. Не съм и сънувала. Чакай да те огледам. Не бих те познала. Щях да мина покрай теб на улицата.
Толкова си различен — въздъхна тя. — Радвам се да те видя, Чарли.
— Така ли? Не мислех, че би искала да ме видиш отново.
— О, Чарли — взе тя ръцете ми в своите. — Не говори така. Радвам се да те видя. Очаквах те. Не знаех кога, но вярвах че някой ден ще
се върнеш. Особено откакто прочетох, че си избягал от Чикаго. — Отстъпи назад, за да ме огледа по-добре. Не можеш да си представиш
колко съм си мислила за теб. Чудех се къде ли си и какво правиш. Откакто онзи професор идва тук през… кога беше?… През март? Само
преди седем месеца?… Нямах представа, че все още си жив. Беше ми казала, че си умрял в „Уорън“. През всичките тези години вярвах, че е
така. Когато ми казаха, че си жив и им трябваш за онзи експеримент, не знаех какво да правя. Професор… Немур — така ли се казваше? —
не ми позволи да те видя. Страхуваше се да не се разстроиш преди операцията. Но когато видях във вестниците, че се е получило и ти си
станал гений — о, божичко! — не можеш да си представиш как се чувствах, докато го четях. Разказах на всички от кантората и на
момичетата от клуба за бридж. Показах им твоя снимка във вестника и им казах, че някой ден ще се върнеш да ни видиш. И ти се върна.
Наистина го направи. Не си ни забравил.
Прегърна ме.
— О, Чарли, Чарли… Толкова е хубаво изведнъж да открия, че имам голям брат. Не можеш да си представиш. Седни. Ще ти приготвя
да хапнеш нещо. Трябва да ми разкажеш всичко. Какви са плановете ти? Аз… просто не зная откъде да започна да питам. Сигурно съм
смешна — като малко момиче, което е открило, че брат и е герой, филмова звезда или нещо такова.
Бях смутен. Не очаквах такова посрещане от Норма. И през ум не би ми минало, че след толкова години сама с майка ми, ще се
промени. И все пак, явно това се беше случило. Вече не беше онази глезла от спомените ми. Пораснала беше. Беше станала сърдечна,
състрадателна и можеше да обича.
Разговаряхме. Странно беше да седим със сестра ми и да говорим за майка ни, която сякаш не присъстваше в стаята. Всеки път, когато
Норма заговореше за съвместния им живот, аз поглеждах да видя дали Роуз не слуша, но тя беше дълбоко потънала в собствения си свят,
сякаш не разбираше езика ни, сякаш вече нищо не я засягаше. Бродеше из кухнята като призрак, вдигаше и оставяше разни неща, без дори да
реагира на присъствието ни. Страшно беше.
Гледах как Норма храни кучето.
— Все пак, накрая имаш куче. Напи — умалително от Наполеон, нали?
Рязко се изправи и смръщи вежди.
— Откъде знаеш?
Разказах и онзи свой спомен — когато се върна вкъщи с теста си, убедена, че ще получи кучето, а Мат ѝ забрани. Разказвах ѝ, а
бръчката между веждите ѝ ставаше все по-дълбока.
— Нищо такова не си спомням. О, Чарли, толкова ли гадна съм била с теб?
— Спомням си и още нещо, което бих искал да ти разкажа. Не съм много сигурен дали е спомен или просто съм си го измислил. Случи
се, когато за последен път играхме заедно като приятели. Бяхме в мазето и играхме една игра с абажури върху главите. Правехме се на
китайски кули и скачахме нагоре-надолу върху стар матрак. Ти беше на около седем или осем, а аз — на около тринайсет. Доколкото си
спомням, подскочи върху дюшека и блъсна главата си в стената. Не беше много силно — просто се удари, но мама и татко дотичаха долу,
защото се разпищя и им каза, че съм искал да те убия. Тя обвини Мат, че не се грижи за мен, че ни е оставил сами и ме би с един ремък,
докато почти не изпаднах в несвяст. Помниш ли? Наистина ли беше така?
Норма слушаше разказа ми като омагьосана. Сякаш пробудих отдавна заспали спомени у нея.
— Всичко е толкова смътно. Знаеш ли, мислех, че е някакъв мой сън. Спомням си, че скачахме нагоре-надолу по матрака с абажури
върху главите. — Извърна се към прозореца. — Мразех те, защото непрекъснато се суетяха около теб. Никога не те пляскаха задето не си си
написал добре домашното или че не си донесъл най-добрите бележки вкъщи. Повечето време отсъстваше от училище, а аз трябваше да ходя
в най-трудните класове. О, колко те мразех! Децата в училище рисуваха върху дъската момче с конусовидна шапка върху главата и пишеха
отдолу „Братът на Норма“. Драскаха и разни неща върху тротоара в училищния двор — „Сестрата на идиота“ или „Малоумниците от
семейство Гордън“. А веднъж, когато не ме поканиха на рождения ден на Емили Раскин, знаех че е заради теб. И когато играехме в мазето с
онези абажури върху главите, ми се прииска да ти го върна. — Разплака се. — Затова излъгах, че ти си ме ударил. О, Чарли, каква глупачка
бях, каква глезла! Толкова се срамувам…
— Не се вини. Не ти е било лесно да гледаш другите деца. За мен светът се събираше в тази кухня и в стаята оттатък. Останалото,
доколкото беше безопасно, просто нямаше значение. А ти е трябвало да се изправяш пред целия свят.
— Защо те отпратиха, Чарли? Защо не можеше да останеш тук и да живееш с нас? Винаги съм се чудила. Когато я питах, тя отвръщаше,
че е за твое добро.
 — В известен смисъл е имала право.
Норма поклати глава.
— Отпрати те заради мен, нали? О, Чарли, защо стана така? Защо всичко това се случи точно на нас?
Не знаех какво да ѝ отвърна. Исках да мога да ѝ кажа, че като в дом на Атрей35 или на Кадъм36 ние страдаме заради греховете на
предците си или над нас тегне древно проклятие. Но нямах отговор за нея, нито за себе си.
— Минало е — казах аз. — Радвам се, че отново те виждам. Така нещата стават малко по-лесни.
Тя внезапно сграбчи ръката ми.
— Чарли, не можеш да си представиш какво изживях през всичките тези години с нея. Апартамента тук, улицата, работата ми. Кошмар
беше да се връщам вкъщи всеки ден и да не зная дали ще я намеря и дали не се е наранила. Винях я заради тези мисли.
Изправих се и я оставих да опре глава на рамото ми. Плачеше.
— О, Чарли! Радвам се, че се върна. Имахме нужда от някого. Толкова съм уморена…
Мечтал бях за този миг, но каква полза сега, когато беше реалност? Не знаех какво ще стане с мен. Пък и как можех да не приема този
неин изблик на обич като напразна преструвка? Ако бях старият, слабоумен и зависим от другите Чарли, нямаше да ми говори така. Тъй че
какво право имах да ѝ давам надежди сега? Маската ми скоро щеше да се разпадне.
— Не плачи, Норма. Всичко ще се оправи. — Чух се, че сипя баналности. — Ще се опитам да се погрижа за вас. Имам малко спестени
пари и с това, което фондацията ми изплаща, ще мога редовно да ви пращам по нещо. Поне известно време.
— Но ти няма да си заминеш! Трябва да останеш с нас…
— Налага ми се да пътувам. Имам да направя някои изследвания, да изнеса няколко доклада, но ще се опитам да се върна да ви видя.
Ще ти помагам, докато мога.
— Чарли, не, не си отивай! — вкопчи се тя в мен. — Страхувам се!
Ролята, която винаги съм мечтал да играя — големият брат.
В този момент почувствах, че Роуз, която дотогава седеше тихо в ъгъла, е впериха поглед в нас. Нещо в израза на лицето ѝ беше
променено. Очите ѝ се разшириха и тя се наклони силно напред. Заприлича ми на ястреб, който се готви да връхлети върху жертвата си.
Отблъснах Норма от себе си, но преди да успея да кажа каквото и да е, Роуз вече беше скочила на крака. Сграбчи кухненския нож от
масата и го насочи към мен.
— Какво ѝ правиш? Стой далеч от нея! Казах ти какво ще ти се случи, ако пак докоснеш сестра си! Мръсно хлапе! Мястото ти не е сред
нормалните хора!
И двамата отскочихме назад и поради някаква нелепа причина, ме обзе чувство за вина. Сякаш ме хванаха да върша нещо нередно.
Знаех, че и Норма изпитва същото. Като че ли обвинението на майка ми оскверни онова, което правехме.
Норма изкрещя:
— Майко! Пусни ножа!
Гледката, която представляваше Роуз, застанала там с нож в ръка, ми припомни нощта, в която принуди Мат да ме махне от къщи. Сега
тя отново съживяваше случилото се тогава. Не можех да говоря или да се движа. Обзе ме погнуса, задушаващо напрежение, оглушително
бръмчене. Стомахът ми се свиваше и издуваше, сякаш щеше да се откъсне от тялото ми.
Тя имаше нож, и Алис имаше нож, и баща ми имаше нож, и д-р Строс имаше нож…
За късмет, Норма запази самообладание и го изтръгна от ръцете ѝ, но не можеше да изтрие страха в очите ѝ, когато тя закрещя:
— Махнете го оттук! Няма право да гледа сестра си и да мисли за секс!
Роуз изпищя и се отпусна върху стола. Хлипаше.
Не знаех какво да кажа. Нито пък Норма. Объркани бяхме. Сега тя вече знаеше защо бях отпратен.
Чудех се дали някога съм направил нещо, което да оправдае страховете на майка ми. Нямах такива спомени, но как можех да бъда
сигурен, че зад бариерите на затормозеното ми съзнание не се таяха чудовищни помисли? В запечатаните с клеймо галерии, отвъд слепите
улици, които никога нямаше да видя. Навярно никога нямаше да узная истината. Каквато и да е тя, не би трябвало да мразя Роуз, че се
опитва да защити Норма. Трябва да разбера начина, по който тя гледаше на нещата. Ако не ѝ простях, нищо не би ми останало.
Норма трепереше.
— Успокой се — казах аз. — Тя не разбира какво прави. Не се нахвърля върху мен, а върху стария Чарли. Страхува се от онова, което
бих могъл да ти направя. Не мога да я виня, че се опитва да те защити. Но сега не е време да мислим за това, защото него вече го няма,
нали?
Не ме слушаше. Върху лицето ѝ беше застинал мечтателен израз.
— Току-що изживях едно от онези странни усещания, когато нещо се случва и имаш чувството, че си знаел, че то ще се случи, сякаш е
било и преди, съвсем същото, и ти го проследяваш как отново се повтаря…
— На всички ни се случва да изпитаме това.
Поклати глава.
— Точно сега, като я видях с този нож, сякаш беше видение, което съм сънувала отдавна.
Каква полза да ѝ казвам, че несъмнено в онази нощ е била разбудена и от стаята си е видяла всичко, че то е било потиснато и
изкривено, докато не си е внушила, че е илюзия. Излишно беше да я товаря с истината. В дните, които се задаваха, майка ми щеше да ѝ
поднесе достатъчно мъка. С радост бих снел товара и болката от раменете ѝ, но нямаше смисъл да започвам нещо, което не бих могъл да
довърша. И на мен нямаше да ми липсват страдания. Невъзможно беше да спра времето, което се изплъзваше по тесния улей на пясъчния
часовник на моето съзнание.
— Трябва вече да тръгвам — казах аз. — Грижи се за себе си и за нея.
Стиснах ръката ѝ. Излязох, сподирен от лая на Наполеон.
Положих усилие да се овладея, доколкото можах, но когато излязох на улицата, вече бях останал без сили. Трудно ми е да го напиша, но
докато вървях към колата, хората се обръщаха след мен. Плачех като дете. Не можех да се съвзема и не ми пукаше.
Вървях, а в главата ми сякаш се набиваше и отекваше с оглушителен шум ритъмът на нелепи рими:

Три слепи мишлета… Три слепи мишлета…

Виж как тичат! Виж как тичат!
Тичат след жената на стопанина.
Тя отрязва опашките им с ножа за месо.
 Нима е възможно това?
Три… слепи… мишлета?

Опитах се да ги прогоня, но не успях и когато се извърнах, за да хвърля последен поглед към къщата, видях лицето на момче, вперило
поглед в мен и притиснало буза о стъклото на прозореца.
Работен отчет 17
3 Октомври — По нанадолнището. Мисли за самоубийство, което да сложи край на всичко, докато все още се владея и осъзнавам света
около себе си. Но тогава си спомням Чарли, който чака на прозореца. Животът му не ми принадлежи, за да го отнемам. Само го бях взел
назаем за известно време и сега трябва да го върна.
Не бива да забравям, че съм единственият човек, на когото се е случило подобно нещо. Докато мога, трябва да продължавам да
записвам мислите и чувствата си. Тези работни отчети са дар от Чарли Гордън за човечеството.
Станал съм нервен и раздразнителен. Карам се със съседите, задето ми правят забележки, че пускам грамофона си късно през нощта.
Често ми се случва, откакто спрях да свиря на пиано. Зная, че не е добре да го правя с часове, но наистина умишлено стоя буден. Трябва да
спя, но се скъпя за секундите, през които съм буден. Не само заради кошмарите. Страхувам се да не ги изгубя.
Казвам си, че по-късно, когато стане тъмно, ще имам достатъчно време за сън.
Г-н Върнър под мен никога не се е оплаквал, но сега винаги чука по тръбите или тавана на апартамента си и аз усещам ударите под
краката си. Отначало не му обръщах внимание, но снощи се качи по халат. Скарахме се и аз му затръшнах вратата под носа. Час по-късно се
върна с един полицай, който ми каза, че не мога да пускам толкова високо плочи в четири часа сутринта. Усмивката върху лицето на
Върнър така ме вбеси, че едва се овладях да не го ударя. Когато си тръгнаха, изпочупих всички плочи и грамофона. Залъгвах се, че вече не
харесвам такава музика.

4 Октомври — Най-странният лечебен сеанс, който съм имал. Строс се разстрои. Аз също не съм го очаквал.
Случи се нещо, което не смея да нарека спомен. Парапсихичен опит или халюцинация. Няма да се опитвам да го обясня или
интерпретирам, само ще запиша какво стана.
Влязох в кабинета му с опънати нерви, но той се престори, че не забелязва. Веднага легнах на кушетката и той, както обикновено, зае
мястото си отстрани и малко зад мен — колкото да не го виждам — и зачака да започна ритуалното изливане на всички натрупани отрови в
съзнанието ми.
Извих глава назад и хвърлих поглед към него. Изглеждаше уморен, отпуснат и някак си ми напомни Мат, седнал на бръснарския си
стол в очакване на клиенти. Казах на Строс за асоциацията и той кимна и зачака.
— Клиенти ли чакаш? — запитах аз. — Трябва да кажеш да ти докарат бръснарски стол, вместо тази кушетка. После когато поискаш
да правят свободни асоциации, поставяш пациентите си в полулегнало положение като бръснар, който ги насапунисва и като изтекат
петдесетте минути, отново вдигаш стола и им подаваш огледало, за да видят как изглеждат, след като си обръснал егото им.
Не каза нищо. Стана ми неудобно от начина, по който го обиждах, но не можех да спра.
— Тогава пациентите ти ще идват на сеанси и ще казват: „Отнемете малко от безпокойството ми, моля“, или „Не подрязвайте много
суперегото ми, ако обичате“, или пациентът би могъл да дойде за измиване с яйчен шампоан, искам да кажа — с его шампоан. Аха!
Забелязахте ли тази грешка на езика37, докторе? Отбележете си я. Казах, че искам яйчен шампоан, вместо его шампоан. Яйце… его… и
двете са една цялост, нали така? Дали това не означава, че бих искал да бъда пречистен от греховете си? Прероден? Дали това не
символизира кръщението? Или може би ни се разминава на косъм? Идиотът има ли ид38?
Очаквах някаква реакция, но той само се размърда на стола си.
— Буден ли си?
— Слушам те, Чарли.
— Само слушаш? Никога ли не те хваща яд?
— Защо искаш да ме ядосаш?
— Безстрастния Строс, не можеш го трогна — въздъхнах аз. — Ще ти кажа нещо. До гуша ми дойде, писнало ми е да идвам тук. Каква
полза от тази терапия? И двамата добре знаем какво ще стане.
— Но си мисля, че на теб не ти се иска да спираш — каза той. — Иска ти се да продължаваме, нали?
— Тъпо е. Излишно пилеене и на моето, и на твоето време.
Лежах там в сумрака, вперил поглед в квадратите на тавана… Абсорбиращи шума плоскости, с хиляди малки дупчици, поглъщащи
всяка дума. Звуци, погребани живи в тази малки дупчици на тавана.
Изведнъж почувствах как главата ми олеква. Съзнанието ми беше изпразнено от съдържание. Странно, защото по време на сеансите
винаги имаше много неща, които бих искал да изкажа и обсъдя. Сънища… спомени… асоциации… проблеми… Но сега се чувствах
изолиран и изпразнен.
Само Безстрастния Строс дишаше зад мен.
— Чувствам се особено — казах аз.
— Искаш ли да говорим за това?
О, колко блестящ, колко деликатен беше! Какво, по дяволите, търсех тук, с моите асоциации, поглъщани от малките дупчици на тавана
и от големите дупки в терапевта ми?
— Не зная дали ми се иска да говоря за това — казах аз. — Днес изпитвам необичайна враждебност към теб.
После му разказах какво съм си мислил. Без да го виждам, бях сигурен, че кима сам на себе си.
— Трудно е да го обясня — казах аз. — Едно усещане, което съм имал един или два пъти досега, точно преди да припадна. Лекота в
главата… всичко протича много интензивно… макар тялото ми да остава студено и безчувствено…
— Продължавай — в гласа му се прокраднаха нотки на вълнение. — Какво друго?
— Вече не чувствам тялото си. Ледено е. Чувствам, че Чарли е някъде наблизо. Очите ми са отворени, сигурен съм в това. Така ли е?
— Да, широко отворени.
— Но виждам някаква синьо-бяла светлина, която стените и таванът излъчват и която се събира в трептяща сфера. Сега увисва във
въздуха. Светлина… Прониква в очите ми… и в мозъка ми… Всичко в стаята гори… Имам чувството, че плувам… Или по-скоро, че се
възнасям, възвисявам се… и без да поглеждам надолу, все пак зная, че тялото ми все още е върху кушетката…
Халюцинация ли е това?
— Чарли, добре ли си?
 Или това са онези състояния, които мистиците описват?
Чух гласа му, но не исках да му отговоря. Присъствието му ме дразни. Трябва да се абстрахирам от него. Да бъда пасивен и да позволя
на това… каквото и да е то… да ме изпълни със светлина и да ме погълне.
— Какво виждаш, Чарли? Какво има?

***

Нагоре, издигам се, като лист, понесен от възходящ поток топъл въздух. Ускорение, атомите на тялото ми се отблъскват. Ставам по-лек,
по-голям и не така напрегнат… по-голям… устремен към слънцето. Аз съм разширяващ се космос, понесен нагоре в море от тишина.
Малък първоначално, затворник в тялото си, в стаята, в сградата, в града, в страната, докато не почувствам, че ако погледна надолу, ще видя
сянката си, паднала върху земята.
Лек и нечувстващ. Прониквам и изпълвам времето и пространството.
И после, когато след миг само ще пронижа черупката на битието като летяща риба, изскочила от морето, усещам някакво притегляне
надолу.
Дразня се. Искам да се освободя от него. На ръба на сливането ми с вселената чувам шепот на предела на съзнанието и макар и
отслабнало, това притегляне все още ме задържа към ограничения и смъртен свят долу.
Бавно, като вълни, които се отръпват, моят въздигнал се дух отново се смалява до земните измерения — не доброволно, защото аз бих
предпочел да изчезна в небитието, а заради онова притегляне надолу, отново към самия мен, в себе си, и само след миг отново съм върху
кушетката и надявам ръкавиците на плътта върху пръстите на съзнанието си. И знам, че мога да раздвижа ето този пръст и да мигна с това
око, ако поискам. Но аз не искам да се движа. Няма да се движа!
Чакам и се оставям отворен, пасивен или каквото и да означава това усещане. Чарли не ми позволява да проникна отвъд завесата на
съзнанието. Чарли не иска да разбере какво лежи отвъд.
Дали се страхува да види Бог?
Или нищото?
Лежа тук в очакване и през мен преминава вълна, в която аз съм себе си, вътре в мен, и отново губя всякакъв усет за телесно или
сетивно. Чарли ме тегли надолу към самия мен. Взирам се навътре към центъра на моето невиждащо око в червеното петно, което се
превръща в многолистен цвят — трепкащото, въртящо се в спирала, луминесцентно цвете, погребано дълбоко в сърцевината на моето
подсъзнание.
Свивам се. Не че атомите на тялото ми се доближават по-плътно. Не, те се сливат — сякаш атомите на собственото ми Аз се сливат в
микрокосмос. Огнена жар и болезнена светлина — ад в самия ад. Но аз не гледам към светлината. Само цветето — неразединяващо се,
невъзвръщащо отликата си от множеството към единичното. И за миг трептящото цвете се превръща в златен диск, въртящ се на връв, а
после в мехурчета на извиващи се в спирала небесни дъги и накрая отново се озовавам в пещерата, където всичко е тихо и тъмно. Аз плувам
във влажния лабиринт и търся някой да ме приеме… да ме прегърне… да ме погълне… в себе си.
Така бих могъл да започна.
В сърцевината отново съзирам светлина, пролука в мрака на пещерата, съвсем малка и много далечна… като през обратния край на
телескопа — блестяща, ослепителна, трептяща. И отново многолистното цвете (въртящ се в спирала лотус, плуващ близо до прага на
подсъзнанието). На входа на тази пещера ще открия отговора, ако посмея да се върна и да се хвърля в сиянието отвъд.
Още не!
Страхувам се. Не от живота, от смъртта, или от нищото. Страхувам се да не се изгубя, като че ли никога не ме е имало. Ала когато
тръгна към пролуката, усещам напрежение около себе си, което ме тласка и понася като стихия вълна към изхода на пещерата.
Толкова е тесен! Не мога да се провра!
И неочаквано съм запратен към стените, отново и отново, и насила изтласкан към изхода, където светлината ще ослепи моя взор.
Отново чувствам, че ще пронижа черупката и ще проникна в тази свещена светлина. Повече е, отколкото мога да понеса. Болка, която не
съм познавал, и хлад, и пристъп на гадене, и непоносимото бръмчене над главата ми като плясъка на хиляди криле. Отварям очи, заслепен
от силната светлина. И раздирам въздуха, и треперя, и крещя.

***

Нечие грубо разтърсване и миг по-късно, аз изплувам. Д-р Строс.

— Слава богу — казва той, когато го поглеждам в очите. — Изплаши ме.
Поклатих глава.
— Добре съм.
— Мисля, че за днес това е достатъчно.
Изправих се и се олюлях, докато възвърна усещането си за перспектива. Стаята ми се стори много малка.
— Не само за днес — казах аз. — Не мисля, че трябва да продължавам със сеансите. Не искам повече видения.
Разстрои се, но не направи опит да ме разубеди. Взех шапката и палтото си и си тръгнах.
А сега — думите на Платон се надсмиват над мен в сенките над прага зад пламъците:

„… и онези от пещерата ще кажат за него, че е тръгнал нагоре, а долу се е върнал без очи…“

5 Октомври — Трудно е да седна и да пиша тези отчети, а не мисля, че с касетофона ще се получи. Продължавам да отлагам през по-
голямата част от деня, но зная колко е важно и трябва да го направя. Казах си, че няма да обядвам, докато не седна и не напиша нещо —
каквото и да е.
Професор Немур отново ме извика днес сутринта. Иска ме в лабораторията за някакви тестове. От онези, които някога правех.
Отначало реших, че е съвсем в реда на нещата, защото те все още ми плащат, а пък е и важно да завърша записките, но когато отидох в
„Бийкмън“ и направих всичко с Бърт, разбрах, че за мен ще бъде прекалено.
Първо лабиринта на лист хартия и молив. Спомних си как беше преди, когато се научих да го правя бързо и когато се състезавах с
Алджърнън. Бих казал, че сега ми е нужно доста повече време, за да го реша. Бърт протегна ръка, за да вземе листа, но аз го разкъсах и
хвърлих в кошчето за боклук.
— Стига! Приключих с лабиринтите. Вече съм в сляпа улица и нищо не може да се направи.
Изплаши се да не избягам и се опита да ме успокои.
— Всичко е наред, Чарли. Успокой се.
— Какво искаш да кажеш с това „успокой се“? Не знаеш какво означава това.
— Не, но мога да си представя. Всички сме много разстроени.
— Спести ми изблиците на състрадание. И ме остави на мира.
Смути се, а аз осъзнах, че той няма вина, а държанието ми е отвратително.
— Съжалявам, че избухнах — казах аз. — Как вървят нещата ти? Готова ли е дисертацията ти?
Кимна.
— Сега я преписвам. Ще защитя докторската си степен през февруари.
— Добро момче — тупнах го по рамото аз, за да му покажа, че не му се сърдя. — Продължавай да дълбаеш. Нищо не може да се сравни
с образованието. Виж, забрави какво казах преди малко. Ще направя всичко, каквото поискаш. Само моля те, без повече лабиринти. Това
не.
— Добре. Немур иска проверка с Роршах.
— За да види какво става дълбоко долу? Какво очаква да намери?
Трябва да съм изглеждал разстроен, защото се опита да се измъкне.
— Не е задължително да го правим. Ти си тук по собствено желание. Ако не искаш…
— Всичко е наред. Давай. Вади таблата. Но не ми казвай какво откриваш.
Не беше и нужно.
Познавах достатъчно добре теста, за да зная, че значение има не това, което виждаш в таблата, а как реагираш на тях. Като цяло или
като отделни части, дали виждаш движение, или неподвижни фигури, дали обръщаш подчертано внимание на цветните петна, или ги
игнорираш, дали те провокират в теб различни идеи, или само стереотипни отговори.
— Няма смисъл — казах аз. — Зная какво те интересува. Зная отговорите, които би трябвало да дам, за да създам определена
представа за асоциативността на съзнанието си. Всичко, което трябва да направя, е да…
Погледна ме с очакване.
— Всичко, което трябва да направя, е…
Но тогава, като че ли някой ми нанесе страничен юмручен удар в главата и аз вече не помнех какво трябва да направя. Сякаш виждах
отчетливо всичко изписано върху екрана на съзнанието си, но когато се обърнех, за да го прочета, част от него се оказваше изтрита, а
останалото нямаше смисъл.
В първия момент отказах да повярвам. Прехвърлях таблата, обзет от паника, и се задушавах от собствените си думи. Искаше ми се да
разкъсам мастилените петна и да ги накарам сами да заговорят. Някъде в тях се криеха отговорите, които знаех само допреди малко. Не
точно в тях, а в онази част от съзнанието ми, което би им придало форма и смисъл и би наложило моя отпечатък върху тях.
А не можех да го направя. Не можех да се сетя какво трябваше да кажа. Всичко изчезна.
— Онова е жена… — казах аз. — … коленичила, мие пода. Искам да кажа… Не… Това е мъж с нож в ръка. — Дори когато говорех по
този начин, знаех какво казвам и затова насочих разговора в друга насока. — Две фигури се борят за нещо… като кукла… Всяка я дърпа.
Изглежда сякаш ще я разкъсат и… Не!… Искам да кажа две лица, които се гледат втренчено през стъкло на прозорец и…
Пометох таблата от масата и станах.
— Край на тестовете! Не искам да правя повече тестове.
— Добре, Чарли. Край за днес.
— Не само за днес. Повече няма да се върна тук. Онова, което е останало в мен, и което ти търсиш, ще го намериш в работните отчети.
Повече няма да решавам лабиринти. Вече не съм лабораторна мишка. Достатъчно! Сега искам да ме оставите на мира.
— Добре, Чарли. Разбирам.
— Не, не разбираш, защото не ти се случва на теб и никой освен мен не може да го разбере. Не те виня. Ти имаш работа, която трябва
да свършиш, и докторска дисертация да защитаваш, движен от онази любов към човечеството, която вече толкова рядко се среща. Имаш си
свой живот, който трябва да изживееш. Освен това ние двамата не се намираме на едно и също равнище. Минах през твоя етаж, докато се
изкачвах, сега минавам през него, докато слизам, а не мисля, че отново ще се кача на същия асансьор. Затова нека просто се сбогуваме тук и
сега.
— Не мислиш ли, че трябва да говориш с д-р…
— Кажи довиждане на всички от мое име, моля те. Като че ли нямам желание да виждам никого засега.
Излязох от лабораторията, преди да успее да каже каквото и да е или да ме спре. Слязох с асансьора и си тръгнах от „Бийкмън“.
Завинаги.

7 Октомври — Днес сутринта Строс отново се опита да ме види, но не отворих вратата. Сега искам просто да ме оставят на мира.
Вземам книга, която съм чел и на която съм се наслаждавал само преди няколко месеца и откривам, че не помня нищо. Странно
усещане. Спомням си, че намирах Милтън за великолепен. Когато взех „Изгубения рай“ можах да си спомня, че ставаше дума за Адам и Ева
и за Дървото на познанието, но сега вече не виждам смисъл в това.
Станах, притворих очи и видях Чарли… себе си… на шест или седем години… Седя на масата в кухнята с учебник, уча се да чета…
Отново и отново повтарям думите, а майка ми седи до него… до мен…

— Опитай отново…
— „Виж Джак. Виж Джак бяга. Виж Джак виж.“
 — Не! Не „Виж Джак виж“, а „Бягай, Джак, бягай!“ — сочи тя със загрубял пръст.
— „Виж Джак. Виж Джак бяга. Бягай Джак виж.“
— Не! Не се стараеш! Опитай отново!
Опитай отново… Опитай отново… Опитай отново…
— Остави момчето на мира. Плашиш го.
— Трябва да се научи. Мързелив е и не внимава.
Бягай, Джак, бягай… Бягай, Джак, бягай… Бягай, Джак, бягай… Бягай, Джак, бягай…
И после, когато вдигам поглед от масата, имам чувството, че се виждам през очите на Чарли, да държа „Изгубения рай“, и осъзнавам,
че съм хванал подвързията с двете си ръце, сякаш искам да разкъсам книгата на две. Късам корицата, изтръгвам няколко страници и ги
захвърлям заедно с книгата в ъгъла на стаята, където са счупените плочи. Оставям я там. Разнищени бели езици ми се присмиват, защото не
мога да разбера какво казват.
Трябва да се опитам да задържа нещата, които съм научил. Моля те, Господи, не позволявай всичко да изчезне!

10 Октомври — Обикновено през нощта излизам на разходка. Скитам из улиците. Не зная защо. Предполагам, заради лицата, които
виждам. Снощи не можах да си спомня къде живея. Доведе ме един полицай. Имам странното усещане, че всичко това вече ми се е
случвало — преди доста време. Не ми се иска да го пиша, но продължавам да си повтарям, че единствен аз на този свят мога да опиша
какво се случва, когато то става по този начин.
Не вървя, а сякаш плувам в пространството, в което нещата не са ясни и отчетливи, а покрити със сив слой. Зная какво става с мен, но
нищо не мога да направя. Вървя или просто стоя на тротоара и гледам хората да отминават. Някои ме поглеждат, други — не, но никой не
ми говори. Освен онзи мъж, дето дойде една вечер и ме попита дали не искам момиче. Заведе ме на едно място. Поиска десет долара
предварително и аз му ги дадох, но той повече не се върна.
И тогава се сетих какъв съм глупак.

11 Октомври — Когато тази сутрин се върнах в апартамента си, намерих Алис заспала на кушетката. Беше толкова чисто, че отначало
помислих, че съм сбъркал вратата, но после видях, че не е докоснала счупените плочи, скъсаните книги, нито пък нотните листове в ъгъла
на стаята. Подът изскърца и тя се събуди и ме погледна.
— Здрасти — усмихна се тя, — нощна сово.
— Не сова, по-скоро додо39. Тъпо додо. Как влезе тук?
— През аварийния изход. Апартамента на Фей. Обадих ѝ се да питам за теб и тя каза, че е притеснена. Каза, че се държиш странно.
Внасял си смут тук. И реших, че е време да се появя. Пооправих малко. Не мислех, че ще имаш нещо против.
— Имам против… и то много. Не искам никой да ми досажда със съжаленията си.
Отиде до огледалото и започна да реши косата си.
— Не съм тук, защото ми е жал за теб. За мен ми е жал.
— Какво трябва да означава това?
— Нищо не означава — вдигна рамене тя. — Нещо като в поемите. Просто исках да те видя.
— Какво не е наред в зоопарка?
— О, хайде, Чарли. Не ме занасяй. Прекалено дълго чаках да ми се обадиш. И реших аз да дойда при теб.
— Защо?
— Защото все още има време. И искам да го прекарам с теб.
— Това от някоя песен ли е?
— Не ми се присмивай, Чарли.
— Не се смея. Но не мога да си позволя да прекарам времето си с когото и да било. Това, което ми остава, няма да ми стигне и за мен
самия.
— Не мога да повярвам, че искаш да останеш съвсем сам.
— Така е.
— Прекарахме известно време заедно, преди да се разделим. Имаше неща, за които си говорехме, неща които правехме заедно. Не
продължи дълго, но беше нещо. Виж, знаехме, че това може да се случи. Не беше тайна. Аз не настоявах, Чарли, само чаках. Сега отново си
горе-долу на моето равнище, нали?
Гневно крачех из апартамента.
— Но това е лудост! Няма на какво да се надяваме. Аз не смея и да си помисля за бъдещето. Гледам само назад. След няколко месеца,
седмици, дни — един дявол знае — ще ме настанят в „Уорън“. Не можеш да ме последваш там.
— Не — призна тя. — Навярно дори няма да те посетя там. Отидеш ли веднъж в „Уорън“ ще направя всичко, за да те забравя. Няма да
се преструвам, че не е така. Но докато си тук, не виждам причина за който и да е от двама ни да бъде сам.
Целуна ме, преди да успея да кажа нещо. Седна до мен и склони глава на гърдите ми, а аз зачаках, но паниката не идваше. Алис беше
жена и може би сега Чарли щеше да разбере, че не е майка му или сестра му.
Въздъхнах облекчено, защото знаех, че кризата е преминала. Вече нищо не ме спираше. Нямаше време за страх и преструвки, защото
никога, с никого другиго нямаше да е същото. Всички бариери паднаха. Бях развил нишката, която тя ми даде и бях открил как да се
измъкна от лабиринта, където ме чакаше тя. Обичах я не само с тялото си.
Не искам да се преструвам, че разбирам тайнството на любовта, но този път не беше само секс, не беше само нуждата от женско тяло.
Беше като полет над земята, отвъд страха и безпокойството, като приобщаване към нещо по-велико от мен самия. Напуснах за миг тъмната
клетка на собственото си съзнание, за да се превърна в част от някого другиго, също както онзи ден, когато лежах на кушетката по време на
сеанса. Тогава направих първата си стъпка навън към космоса, отвъд космоса, защото в него и чрез него ние се сляхме, за да сътворим
отново и съхраним човешкия дух. Възвисяване и разсейване навън, и свиване и приемане на форма навътре — това е ритъмът на битието —
на дишането, на ударите на сърцето, на деня и нощта. А ритъмът на телата ни отекваше като ехо в съзнанието ми. Също както тогава, в
онова странно видение. Булото на сивия мрак се повдигна от съзнанието ми и светлината проникна през него до мозъка ми (колко странно,
че тази светлина може да ослепява!) и тялото ми отново бе погълнато от великия космичен безкрай, пречистено в странно кръщение.
Моето тяло потръпна и се отдаде, нейното тяло потръпна и прие.
Такава беше обичта ни, докато нощта изсветля в безмълвен ден. Лежах с нея и мислех колко важна е физическата любов, колко нужно е
за всеки от нас да бъде в прегръдките на другия, да се отдаваме и да вземаме. Космосът се взривяваше, всяка частица поемаше в собствена
орбита, и ни запращаше в тъмнината на пустото пространство. Откъсваше ни завинаги един от друг — като дете извън утробата на майката,
като приятел далеч от приятеля — ние се отдалечавахме един от друг и всеки поемаше своя път към крайната цел, където стаена, чакаше
самотната смърт.
Обвързването и задържането бяха актът на противодействието. Също както по време на буря хората се вкопчват един в друг, за да не
бъдат отнесени през борда и да се противопоставят на опасността да бъдат разделени, така и телата ни се сляха в брънка от човешката
верига, която не би позволила да бъдем пометени в нищото.
Миг преди да заспя, си спомних как беше между мен и Фей и се усмихнах. Не е чудно, че стана лесно. Просто физиология. А с Алис
беше тайнство.
Сега Алис знае всичко за мен и приема факта, че ще бъдем заедно съвсем кратко време. Съгласи се да си тръгне, когато ѝ кажа.
Подобна мисъл ми причинява болка, но подозирам, че това, което имаме, е повече, отколкото някои хора намират за цял живот.

14 Октомври — Събудих се сутринта, без да зная къде съм или какво правя тук, но после я видях до себе си и си спомних. Тя чувства,
когато нещо става с мен и се движи предпазливо из апартамента, приготвя закуска, чисти или просто излиза и ме оставя сам със себе си,
без да задава въпроси.
Тази вечер отидохме на концерт, но аз се отегчих и си тръгнахме по средата. Изглежда вече не ми е толкова интересно. Отидох, защото
знаех, че някога харесвах Стравински, но сякаш сега не ми достига търпение за него.
Единственото лошо нещо е, че присъствието на Алис около мен ме кара да се боря с това. Иска ми се да спра времето, да се замразя на
това равнище и никога да не се разделям с нея.

17 Октомври — Защо не помня? Трябва да се опитам да се противопоставя на тази летаргия. Алис казва, че дни наред лежа в леглото и
изглежда не зная кой и къде съм. После всичко отново се връща, аз я разпознавам и разбирам какво става. Фуги40, последвани от амнезия.
Симптоми на второто детство… Как му казват? Сенилност? Сякаш наблюдавам отстрани как тя приижда към мен.
Всичко е подчинено на желязна логика. Следствие от ускоряването на мозъчните процеси. Толкова бързо научих толкова неща и сега
мозъкът ми рязко се руши. Ами ако не допусна да се случи? Ако се съпротивлявам? Мисля за онези хора в „Уорън“, за празните усмивки, за
отсъстващия израз върху лицата им. Всички им се присмиват.
Малкият Чарли Гордън е впил поглед в мен през прозореца и чака. Само не започвай отново, моля те.

18 Октомври — Забравям неща, които съм научил наскоро. Като че ли следвам класическия модел — последното научено е и първото
забравено. Дали наистина беше така? По-добре отново да проверя.
Чета статията си „Ефектът Алджърнън-Гордън“ и макар да зная, че аз съм я писал, продължавам да имам чувството, че е написана от
други. Дори не разбирам повечето неща в нея.
Но защо съм така раздразнителен? Особено когато Алис е толкова добра с мен. Поддържа апартамента чист и подреден, винаги
прибира нещата ми, мие чиниите и събира боклука по пода. Не бива да ѝ крещя като тази сутрин, защото тя почва да плаче, а аз не искам
това да се случва. Но не биваше да прибира счупените плочи, грамофона и книгите и да ги подрежда в кашон. Побеснях. Не искам, който и
да било, да докосва онези неща. Искам да ги виждам там, струпани на купчина. Искам да ми напомнят какво оставям след себе си. Ритнах
кашона и разпилях всичко по пода. Казах ѝ да го остави така.
Тъпо е. А няма причина. Предполагам, че се раздразних, защото тя мисли, че е глупаво да пазя онези неща и не ми каза, че мисли, че е
глупаво. Просто се преструва, че е съвсем нормално. Снизходителна е към мен. И когато видях онзи кашон, спомних си момчето в „Уорън“
с отвратителната му лампа и как ние всички бяхме снизходителни към него и се преструвахме, че е направило нещо великолепно.
Ето това прави тя с мен, а аз не мога да го понеса.
Когато отиде в спалнята и се разплака, аз се почувствах зле и ѝ казах, че вината е изцяло моя. Не заслужавам някой така добър като нея.
Защо не мога да се овладея поне толкова, че да продължавам да я обичам? Поне толкова.

19 Октомври — Разстроена моторна активност. Все така се спъвам и изпускам различни неща. Отначало не вярвах, че аз съм виновен.
Мислех, че тя променя мястото на нещата. Кофата за боклук непрекъснато ми се изпречваше на пътя, същото ставаше и със столовете, а аз
мислех, че тя нарочно ги премества.
Сега разбирам, че координацията ми е нарушена. Каквото и да правя, трябва да се движа бавно. И ми е все по-трудно да пиша на
машината. Защо непрекъснато обвинявам Алис? И защо тя не спори с мен? Това ме дразни още повече, защото виждам съжалението,
изписано на лицето ѝ.
Телевизорът вече е единственото ми удоволствие. Повечето време през деня гледам различни състезания, стари филми, сапунени
опери и дори детските програми и анимационни филмчета. И не мога да се заставя да го изключа. Късно през нощта са старите филми,
филмите на ужасите, късното шоу и късното късно шоу и дори кратката церемония, преди прекратяването на излъчването по канала и
„Обсипаният със звезди флаг“, който се вее на заден план и накрая тестовата схема, която се втренчва в мен от немигащото око на малкия
квадратен „прозорец“…
Защо винаги гледам на живота през прозорец?
И след като всичко приключи, чувствам се уморен от самия себе си, защото ми остава толкова малко време за четене, писане и
размисъл и би трябвало да бъда по-предпазлив и да не тровя мозъка си с тези долнопробни боклуци, адресирани до детето в мен. Особено в
мен, защото при мен детето опитомява мозъка ми.
Зная всичко това, но когато Алис ми напомня да не си пилея времето, аз се сърдя и ѝ казвам да ме остави на мира.
 Мисля, че продължавам да гледам телевизия, защото за мен е важно да не мисля, да не си спомням пекарната, майка ми, баща ми,
Норма. Искам вече да забравя миналото.
Днес преживях ужасен шок. Взех копие на статия, която бях използвал в изследването си — „За целостта на психиката“ на Крьогер, за
да видя дали няма да ми помогне да разбера статията, която бях написал и онова, което съм правил. Отначало помислих, че очите ми не са
наред. После осъзнах, че вече не мога да чета немски. Опитах с други езици. Всичко беше изчезнало.

21 Октомври — Алис си отиде. Да видим дали ще мога да си спомня. Всичко започна, когато тя каза, че не може да живее в такава
бъркотия — с разпилените по пода разкъсани книги, хартии и плочи.
— Остави всичко на мястото си — предупредих я аз.
— Защо искаш да живееш така?
— Искам всяко нещо да е на мястото, където съм го оставил. Искам да виждам всичко това тук. Представа нямаш какво означава в теб
да става нещо, което не можеш да видиш, нито да контролираш и да осъзнаваш, че всичко ти се изплъзва.
— Прав си. Никога не съм твърдяла, че мога да разбера нещата, които стават с теб. Нито когато беше прекалено интелигентен за мен,
нито пък сега. Но ще ти кажа нещо. Преди операцията не беше такъв. Не затъваше в собствената си мръсотия и самосъжаление, не
промиваше мозъка си с това вечно висене пред телевизора, който не загасваш и денем и нощем, не ръмжеше и не се зъбеше на хората. В теб
имаше нещо, което ни караше да те уважаваме — дори такъв, какъвто беше. В теб имаше нещо, което преди не бях забелязвала у хора със
забавено развитие.
— Не съжалявам заради експеримента.
— Нито пък аз, но ти загуби това, което имаше преди. Преди имаше усмивка…
— Празна, тъпа усмивка…
— Не, топла, истинска усмивка, с която търсеше обичта на хората.
— А те ми погаждаха номера и ми се присмиваха.
— Да, но въпреки че не разбираше защо се смеят, ти чувстваше, че щом могат да ти се смеят, те могат и да те харесват. А ти искаше да
те харесват. Държеше се като дете. Дори се надсмиваше над себе си с другите.
— Точно сега не ми се ще да се надсмивам над себе си, ако не възразяваш.
Опитваше се да не се разплаче. Предполагам, че исках точно това.
— За мен беше много важно да уча. Мислех, че така ще накарам хората да ме харесват. Хранех илюзии, че ще си спечеля приятели. А
това е нещо, което заслужава присмех, нали?
— Високият коефициент на интелигентност не е всичко.
Побеснях. Навярно защото не ми беше съвсем ясно накъде бие. Все по-често през тези дни тя отбягваше да говори направо и не
казваше онова, което мисли. Само намекваше за нещата. Говореше със заобикалки и очакваше от мен да разбера мислите ѝ. А аз слушах и се
преструвах, че разбирам, но вътрешно се страхувах да не се досети, че смисълът ми убягва.
— Мисля, че е време да си тръгнеш.
Лицето ѝ почервеня.
— Не още, Чарли. Все още не е дошло времето. Не ме отпращай.
— Правиш всичко по-трудно за мен. Винаги се преструваш, че мога да правя и разбирам неща, които сега са далеч от мен.
Притесняваш ме. Също като майка ми…
— Това не е вярно!
— Всичко, което правиш, го потвърждава. Начинът, по който прибираш и чистиш след мен, начинът, по който уж случайно оставяш
книги, които мислиш, че ще ми бъде интересно отново да прочета, начинът, по който ми съобщаваш новините и се опитваш да ме накараш
да мисля. Казваш, че не влагаш някакъв особен смисъл, но всяко твое действие само подсказва важността на онова, което се случва.
Учителка до мозъка на костите си. Не искам да ходя на концерти, в музеи или на чужди филми, или да правя нещо, което би ме накарало да
се опитвам да мисля за живота или за себе си.
— Чарли…
— Просто ме остави на мира. Вече не съм същият. Разпадам се и не те искам тук.
Разплака се. Следобеда опакова нещата си и си отиде. Сега апартаментът е тих и празен.

25 Октомври — Прогресивно влошаване. Отказах се да използвам пишещата машина. Прекалено лоша координация. Отсега нататък ще
трябва да пиша тези доклади на ръка.
Мислих много за онова, което Алис ми каза, и после изведнъж ми дойде наум, че ако продължа да чета и заучавам нови неща, въпреки
че забравям старите, ще мога да съхраня интелигентността си. Сега пътувам с ескалатора надолу. Ако стоя неподвижен, ще стигна дъното,
но ако започна да тичам, може би поне ще остана на същото място. Важното е да продължавам да се движа нагоре, независимо какво става.
Така че отидох в библиотеката и си взех книги за четене. Сега чета много. Повечето книги са прекалено трудни за мен, но това не ме
притеснява. Докато чета, ще научавам нови неща и няма да забравя да чета. Това е най-важното нещо. Ако продължавам да чета, сигурно ще
се съхраня.
Д-р Строс намина в деня, след като Алис си тръгна. Допускам, че тя му е разказала за мен. Престори се, че се интересува само от
работните отчети, но аз му казах, че ще му ги изпращам. Не искам да идва тук. Казах му, че не трябва да се тревожи за мен, защото когато
реша, че повече не мога да се грижа за себе си, ще се кача на влака и ще отида в „Уорън“.
Казах му, че когато времето дойде, предпочитам да отида сам.
Исках да поговоря с Фей, но виждам, че се страхува от мен. Предполагам мисли, че съм се побъркал. Снощи се прибра с някого —
изглеждаше доста по-млад от нея.
Тази сутрин хазяйката — г-жа Муни се качи и ми донесе купа горещ пилешки бульон и малко пиле. Каза, че искала само да ме види как
я карам. Казах ѝ, че имам какво да ям, но тя така или иначе я остави. Хареса ми. Престори се, че го прави по своя воля, но все още не съм
толкова глупав. Алис или д-р Строс трябва да са ѝ казали да ме наглежда. Е, няма нищо. Тя е мила стара дама с ирландски акцент и много
обича да говори за хората от блока. Видя бъркотията по пода на апартамента ми, но замълча. Предполагам, че всичко е наред.
 1 Ноември — Измина цяла седмица откакто се осмелих отново да пиша. Не зная къде отива това време. Днес е неделя зная защото
мога да видя през прозореца хората да отиват в църквата от другата страна на улицата. Мисля че съм лежал в леглото цялата седмица но
помня че г-жа Муни няколко пъти ми носи храна и ме пита дали не съм болен.
Какво да правя със себе си? Не мога само да вися тук съвсем сам и да гледам през прозореца. Трябва да се зема в ръце. Все си
повтарям, че трябва да направя нещо но после забравям или може би просто е по лесно да не правя това дето си казвам че ще направя.
Още имам някои книги от библиотеката, но повечето са прекалено трудни за мен. Сега чета много детективски романи и книги за
крале и кралици от едно време. Прочетох една книга за един човек който мислел че е рицар и излязал на стар кон с приятеля си. Ама
независимо какво правел винаги свършвал бит или оскърбен. Както когато мислел че вятърните мелници са дракони. Отначало мислех че е
глупава книга защото ако той не е бил луд той можеше да види че мелниците не са дракони и че няма такива неща като магьосници и
омагьосани замъци но после си спомних че тук има и нещо друго което всичко това би трябвало да значи — нещо което историята не казва
ами само подсказва. Като това дето има други значения. Но аз не зная какви. Ядосах се защото мисля че преди знаех. Но аз продължавам с
мойто четене и учене на нови неща всеки ден и аз зная че това ще ми помогне.
Зная че трябваше да напиша някои работни отчети преди тъй че те да знаят какво става с мен. Но писането ми е по-трудно. Трябва да
търся даже лесни думи в речника сега и това ме кара да се ядосвам на себе си.

2 Ноември — Забравих да напиша в вчерашния работен отчет за жената от блока от другата страна на пътя един етаж по долу.
Миналата седмица я видях прес прозореца на кухнята ми. Не зная името ѝ и даже как изглежда но всяка вечер около единайсе тя отива в
своята баня да се къпе. Тя никога не дърпа пердето и прес моят прозорец когато исгася мойте светлини аз мога да я виждам от врата на
долу когато тя излиза от банята да се бърше.
Това ме възбужда и когато дамата исгаси светлините аз се чуствам разочарован и самотен. Изка ми се да можех някой път да я видя как
исглежда дали е хубава или какво. Зная че не е хубаво да гледаш жена когато тя е така но нищо не мога да направя. Както и да е какво
значние има за нея щом тя не знае че гледам.
Сега е почти единайсе. Време за банята ѝ. Тъй че по добре да ходя да гледам…

5 Ноем — Г-жа Муни е много растроена за мене. Тя казва че така както се излежавам по цял ден и не правя ништо много и на помням
за нейния син преди да го изфърли от къщата. Тя каза че не обича бесделниците. Ако съм болен тва е едно нещо ама ако съм бесделник тва
е друго нешто и няма полза за мене. Аз и казах че аз мислия че съм болен.
Опитвам се да чета малко секи ден по вече разкази но понякога аз трябва да чета едно и също нешто отново и отново защото не зная
какво то означава. И е трудно да пиша. Аз зная че трябва да търся сички думи в речника но прес цялото време съм много уморен.
После се сетих да исползвам само лесните думи в место дългите трудни. Тва пести време. На вън става хладно но аз още слагам цветя
на гроба на Алджърнън. Г-жа Муни мисли че съм глупак да слагам цветя на гроба на мишка но аз ѝ казах че Алджърнън е бил спецялна
мишка.
Наминах да посетя Фей от другата страна на коридора. Но тя ми каза да се махам и да не се връштам вече. Тя си сложи нова брава на
вратата ѝ.

9 Ном — Неделя отново. Нямам кво да правя да си намеря работа сега за щото теливизорът ми е счупен и аз се забравям да го оправя.
Мисля че трябва да съм загубил чека от тоя месец от колежа. Не помния.
Имам ужасни главоболия и азпирините не помагът много. Г-жа Муни сега вярва че нъистина съм много болен и много и е мъчно за
мене. Тя е великолепна жена кога то някой е болен. Навън вече е толкоз студено че трябва да нося два пуловера.
Дамата прес улицата вече си пуска пердетата тъй че аз вече не мога да гледъм. Тоя мой скапън къзмет.

10 Новм — Г-жа Муни извика един странен доктор да ме види. Исплаши се да не умра. Аз казах на доктора че не съм много болен и
само забравиям понякога. Той ме попита дали имам някви приятели или роднини и аз казах не аз нямам никви. Аз му казах че аз имах
приятел Алджърнън преди но той беше мишка и ние правихме сътизания заедно. Той ме исгледа малко страно сякаш си по мисли че съм
луд.
Той се усмихна когато му казах че съм бил гении. Той ми говореше като че ли съм бебе и той намигна на г-жа Муни. Побиснях щото
той ми се подиграваше и присмивъше и аз го исгоних на вън и заключих врътата.
Мислия че зная защо нямъм къзмет. Щото си исгубих мойто заишко кръче и мойта поткова. Трябва бързо да си набавя ново заишко
кръче.

11 Новм — Др Строс доде до врътата днес и Алис също но аз не им дадох да влязът. Ас им казъх че не искъм някой да ме вижда. Искъм
за бъда уставен сам. По късно гжа Муни се къчи с няква храна и тя ми каза че те платили наема и и дали пари да купи храна и сичко дето
ми трябва. Ас и казъх че не изкам да исползвъм тиа пари по вече. Тя каза парите сас пари и някои трябва да плашта или аз ше те исгоня.
После тя каза защо ас не си намерия някоя работа ами вися тука.
Ас не зная някоя работа ами само работата дето преди вършех в пекарната. Ас не искам да се връштам там щото те ме знаят кога то бях
умен и може те да ми се смеят. Но не зная кво друго да правя да зема пари. И аз искам да плаштам за сичко сам. Аз съм силен и аз мога да
работя. Ако не мога да се грижа за себе си ше утида в Уорън. Ас не ща милос от никой.

15 Новм — Гледъх някои от моите стари работни отчети и е много страно ама немога да чета квото съм писъл. Мога да расбера някои
от думите ама те нямът смисал. Ас мислия че ас съм ги писал ама не помния толкоз добре. Много бързо се исморям кога то се упитвъм да
чета някои от книгите дето купих от другерята. Освен тия с картинките с хубавте момичета. Хъресва ми да ги гледъм ама сънувъм страни
нешта за тях. Не е хубъво. По вече няма да ги копувъм. В една от тия книги ас видях че те имът магичска пудра дето те прави силен и умен и
да правиш много нешта. Ас мисля че може да испратя и да купя малко за мене.

16 Нов — Алис дойде до врътата пак но ас и казах махни се не ща да те видя. Тя се разплака и ас се расплаках също ама няма да я
пусна щото не я ща дами се смее. Ас и казъх че не я хъресвъм вече нито пък искам да бъда умен по вече. Тва не вярно обаче. Ас още я
обичъм и ас още искъм дасъм умен ама тряваше да кажа така че да си тръгне. Гжа Муни ми каза че Алис донесла още пари да се грижи за
мене и за наема. Не го ща тва. Трябва да си нъмерия работа.
Моля… моля… неме уставяи да забравия да чета и пиша…

18 Новм — Гн Донър беше много мил кога то ас се върнах и го пупитах за мойта стара работа в пикарнъта. Първо той беше много
пудосрителен но ас му казъх кво ми се е случило и после той исглеждаше много тъжен и сложи ръката си на рамото ми и каза Чарли ти
имъш кураш.
Сички ме гледъха като слязох по стълбите и почнах работа по метенето на клозета като приди. Ас си казах на себе си Чарли ако те
почнат дати се пудиграват недей да им се сърдиш за щото ти помниш че те не са толкоз умни както ти приди мислеше че са. И при тва те
приди ти бяха прятели и ако те ти се смеят тва ништо не значи щото те те хъресвът при тва.
Един от новите мъже дето дошъл на работа след като съм си отишъл неговото име е Маиър Клаус ми направи нешто лошо. Той доде
при мене кога то ас товарех чувалте с бръшното и той каза здрасти Чарли чувам че си много умен пич — голям чишит си бил. Кажи нешто
интилигетно. Почуствах се зле щото по начина по който ми говореше можех да кажа че ми се пудиграва. Тъй че аз си продължих работата.
Но тогава той дойде и ме сграбчи за ръката наистина здраво и ми се раскрищтия. Когато ти говоря момче по добре ме случай. Или ше ти
счупия ръката. Той ми исви ръката тъй че ме заболя и ас се исплаших че той ше ми я счупи както каза. И той се смейше и ми я исвивъше и
ас не знаех кво да правя. Ас толкоз се исплаших че се почуствах както когато ше заплача ама не заплаках и после ас трябвъше да ходя до
банята нешто страшно. Моят стомах целият се сгърчи вътре също като че ли ше се пръсна ако не утида веднъга… щото ас не мога да го спра.
Ас му казах моля те пусни ме щото ас трябва да утида в тоалетната но той само ми се смейше и ас не знаех кво да правя. Затуй почнах
да плача. Пусни ме. Пусни ме. И после го направих. То утиде в панталона ми и то миришеше лошо и ас плачех. Той ме пусна тогава и
направи гадна физиономия и той исглеждаше убъркан тогава. Той каза за бога ас нямах ништо в предвид Чарли.
Но тогава Джо Карп доде и грабна Клаус за ризата и каза устави го намира ти шибъно копле или ше ти счупя връта. Чарли е добро
момче и никой няма да се закача с него без да отговаря. Ас се по чусвах засрамен и побягнах към тоалетната да се почистя и сменя дрехите
си.
Когато се върнах Франк беше там и Джо му разправяше и после Димпи влезе и те му разправиха и той каза че те ше исфърлят Клаус. Те
ше кажът на гн Донър да го уволни. Ас им казъх че не мисля че той трява да бъде уволнен и да си търси друга работа защото той има жена и
дете. И при тва той каза че съжалява за тва детоми го направи. И аз помня колко бях тъжен когато трябваша да бъда уволнен от пекарната и
да си тръгна. И аз казах Клаус трябва да получи втори шанз щото той вече няма да ми направи нищо лошо.
По късно Джимпи дойде и той куцаше на болния си крак и той каза Чарли ако някой те беспокои или иска да те исползва ти исвикай
мен или Джо или Франк и ние ше го управим. Ние искаме да не забравяш че тука имаш прятели и даже не го забравяй. Аз казах благодаря
Джимпи. Тва ме накара да се почуствам добре.
Хубаво е да имаш прятели.

21 нов — Днес напавих нещо тъпо забравих че вече не съм в класа на гца Киниън в центара за възрасни като някога. Ас утидох и седнах
на старото си място в дъното н стайата и тя ме погледна страно и тя каза Чарли къде беше. Ас ѝ казах здрасти гце Киниън ас съм гонов за
моят урок днеска само дето съм си исгубил книгата дето я исползвахме.
Тя почна да плаче и исбяга от стаята и сички ме гледъха и ас видях че много от тях не са хоръта дето бяха в моят клас.
После извиднъж си спомних някои нешта за опрацята и дето станъх умен и аз казах свети дим тоя път наистина го докаръх като Чарли
Гордън. Тръгнах си преди тя да се върне в стайята.
За тва ас се махам от тука за добро в училиштето на прюта Уорън. Не искам да правя ништо като тва пак. Не искам гца Киниън да ме
сажлява. Аз зная че в пекарната сички ме съжляват и ас не искам и тва тъй че утивам на идно място дето там са повечето хора като мене и
наникой не му пука че Чарли Гордън веднъж е бил гении а сега не може даже една книга да прочете или да пише добре.
Земам малко книги с мене и даже и дане мога да ги чета аз ше се упръжнявам много и може даже да стана малко по умен от колкото
съм бил преди опрацията без опрация. Ас имам едно ново зайшко краче и пени за къзмет и даже малко от уная магческа пудра ми остана и
можби те ше ми помогнът.
Ако някога прочтеш тва гце Киниън не ме съжлявай. Ас се радвъм че имах втори шанз в живота както ти каза да бъда умен щото ас
научих много нешта дето не са от тоя свят и ас съм благодарен че съм видял всичко тва даже и за малко. И ас се радвам че открих сичко за
смейството ми и за мене. Сякаш никога не съм имъл смейство до като не си спомних за тях и не ги видях и сега ас зная че имъм смейство и
ас бях личност точно като сички.
Не зная за що отново съм тъп или кво лошо нъправих. Можби щото не бях достатчно упорит или някой ми сложи тва урочасъно ай ку.
Но ако се упитъм и се упръниявам много можби ас ше стана малко по умен и ше зная какво са сички думи. Ас помния малко какво добро
чуство имах с синията книга дето прочетох с скъсната курица. И като си зътворя учите ас мислия за мъжа дето скъса книгата и той прилича
на мене само дето той исглежда раслично и той говори расличноно ас не мислия че съм ас щото то е като да го гледам прес просорец.
Както и да е ас за тва ше се упитвам да ставам умен тъй че да мога отново да имам тва чуство. Не е лошо да знайш нешта и да бъдеш
умен и ас искам да зная сичко в циля свят. Иска ми се да бях умен веднъга. Ако можех щях да седна и да чета прес цялто време.
Както и дае на бас че съм първя малоумен в света дето е открил нешто важно за наукъта. Ас направих нешто ама не пмония кво. Тъй че
дпускам че съм го нъравил за сички мълоумни хора къто мене в Уорън и по целия свят.
Движдане гце Киниън и др Строс и сички…
П.П. моля да кажте на проф Немур дане бъде такъв кисел кога то хорта му се смейят и той ше има повче прятели. Лесно е да имаш
прятели ако оставиш хорта да ти се смейят. Ас ше имам много прятели дето утивъм.
П.П. молия ако имате въсможнос сложете малко цветия на гроба на Алджърнън в задня двор.
Обработка
Сканиране, корекция и форматиране: Еми, 2021

Информация за текста
Информация за текста
$orig_author=Daniel Keyes
$orig_lang=en
$orig_title=Flowers for Algernon = Charly
$year=1959, 1966
$pub_series=Серия „Познай себе си“
$pub_year=1997
$translator=Елика Рафи
$trans_year=1997
$type=Роман
$category=Научна фантастика
$labels=Екранизирано, Награда „Небюла“, Награда „Хюго“
$isbn=954-474-105-4
$biblioman_id=10367

notes
Бележки под линия
1
Превод проф. А. Михайлов.
2
Роман (1929) от Томас Улф. — Бел.пр.
3
Хирургическо отстраняване на матката, стерилизация. — Бел.ред.
4
Булева алгебра — по името на Джордж Бул (1815-1964), английски математик и логик, положил основите на символната логика. —
Бел.ред.
5
Сенилен — страдащ от старческо слабоумие. — Бел.ред.
6
Реактивен самолет, приспособен за полети в стратосферата на височина до 50 км от земната повърхност. — Бел.ред.
7
Ретардация — забавяне. — Бел.ред.
8
Енцефало-рекондиция — мозъчно възстановяване. — Бел.ред.
9
Сложните за едно малко дете думи като „коефициент на интелигентност“ и „гений“ Чарли си превежда с фонетично близките на
английски „очи“ и „тъпак“. — Б.ред.
10
Фенилкетонурия — болест, вследствие нарушена обмяна на фенилаланина, която се проявява в забавено физическо и психическо
развитие, както и в нарушения на движенията и мускулния тонус. — Бел.ред.
11
Фетус — ембрион. — Бел.ред.
12
Инхибиция — задържане. — Бел.ред.
13
Фузия — сливане. — Бел.ред.
14
Стратиграфия — дял от историческата геология. — Бел.ред.
15
Петрология — наука за произхода и закономерностите при разпределението и изменението на скалите. — Бел.ред.
16
Вариационно смятане — дял от математическия анализ. — Бел.ред.
17
Банахова алгебра — по името на Стефан Банах (1892-1945), полски математик, един от създателите на функционалния анализ. —
Бел.ред.
18
Риманови пространства — по името на Георг Риман (1826-1866), немски математик, чиито трудове оказали огромно влияние върху
развитието на математиката — Бел.ред.
19
Уотсън, Джеймс Д. (р. 1928) — американски биолог, Нобелова награда за медицина от 1962 г. — Бел.ред.
20
Перцепция — възприятие. — Бел.ред.
21
Стимулна ретенция — задържане, запазване на придобитата информация — Бел.ред.
22
Кортекс — мозъчна кора. — Бел.ред.
23
Фациално — лицево. — Бел.ред.
24
Готам — прозвище на Ню Йорк. — Бел.пр.
25
Джънкмобили и тинкания — модернистични композиции от стари въжета, вехтории и тенекии. — Бел.ред.
26
Фрустрация — състояние на психиката, възникващо в резултат на осъзнаване на невъзможността за постигане на поставени цели,
съпроводено от потиснатост, напрегнатост или тревожност, агресия или регресия. — Бел.ред.
27
Мацал тов! — Късмет! (ивр.). — Бел.пр.
28
Урду — един от официалните езици в Пакистан, който използва персийско-арабската азбука. — Бел.ред.
29
Бихейвиоризъм — направление в американската психология, според което обективните и достъпни факти от поведението и дейността
на човека и животните са единствената надеждна база за психологически изследвания. — Бел.ред.
30
Гещалтпсихология — направление в западноевропейската психология, според което физиологичните и психичните феномени не се
проявяват като сума от присъщи на индивида актове, каквито са рефлексите и усещанията, а в цялостна форма (гещалт). — Бел.ред.
31
Тулуз-Лотрек, Анри (1864-1901) — френски художник и литограф. — Бел.прев.
32
Ступор — неподвижност, вцепененост. — Бел.ред.
33
Дисоциация — раздвояване на личността. — Бел.ред.
34
Новокаин — алкалоидно съединение, употребявано за местна упойка. — Бел.ред.
35
Атрей — цар на Аргос и Микена, син на Пелопс и Хиподамея, внук на Тантал, брат на Тиест и баща на Плистен, Агамемнон, Менелай
и Анаксибиа, над чийто дом тегне двойно проклятие. — Бел.ред.
36
Кадъм — внук на Посейдон, син на финикийския цар Агенор и брат на похитената от Зевс Европа, дал писменост на гърците и
основал Тива заедно с петте воини, оцелели сред появилите се от хвърлените от него в земята драконови зъби, изтърпял осемгодишно
робство, много беди и нещастия и превърнат, заедно с жена си Хармония, в змия по волята на боговете. — Бел.ред.
37
Игра на думи. На английски „egg“ е „яйце“, а „ego“ — „его“. — Бел.ред.
38
Ид — инстинктивните импулси, несъзнаваното. — Бел.ред.
39
Додо — вид изчезнала тежка безкрила птица от остров Мавриций. — Бел.ред.
40
Фуга — внезапна и краткотрайна двигателна възбуда под формата на хаотични движения, придружени от помрачаване на съзнанието и
амнезия. — Бел.ред.