Превод от английски език

Ангелина Александрова
 Слушай любимите песни
на Ландън,
докато четеш

Слушай през spotify:

https://open.spotify.com/playlist/6NtMIZ3zfaaGzrlAsI0qha

Слушай през youtube:

https://www.youtube.com/playlist?list=PLsG2QV84C_3MEKc_4Jc26fxPvFYSAIvUZ
 глава
Първа
Животът ми е твърде прост. Нищо не го усложнява кой знае колко. Аз, както се знае, съм щастлив човек.
Първите мисли, които минават през ума ми всеки ден, са три:
Тук е по-малко нагъчкано, отколкото си мислех.
Надявам се Теса днес да не е на работа, за да можем да се мотаем заедно.
Мама ми липсва.
Да, аз съм второкурсник в Нюйоркския университет, но майка ми е един от най-добрите ми приятели.
Моят дом ми липсва много. Присъствието на Теса прави нещата по-лесни, тя е най-близкият до семейството ми човек, който
имам тук.
Знам, че студентите в колежа непрекъснато напускат дома си и нямат търпение да бъдат далеч от родните си градове, но не и
аз. По някаква случайност харесвам своя, дори и да не е този, в който съм израснал. Нямах против да живея във Вашингтон през
последната година от гимназията и първата си година в колежа – градът се превръщаше в мой дом. Семейството ми беше там и си
намерих нов най-добър приятел. Единственото и основното нещо, което ми липсваше, беше Дакота, моята дългогодишна
приятелка. Така че, когато тя беше приета в една от най-добрите балетни академии в страната, аз се съгласих да се преместя в Ню
Йорк с нея. По времето, когато кандидатствах в Нюйоркския университет, имах план, който просто не проработи според
предвиденото. Трябваше да се преместя тук и да започна бъдещето си с нея. Нямах представа, че тя ще иска да прекара първата си
година в колежа сама.
Бях опустошен. Все още съм, но искам тя да е щастлива, дори и да не е с мен.
През септември градът е прохладен, но почти не вали, в сравнение с щата Вашингтон. Поне едно предимство.
Докато отивам на работа, проверявам телефона си, както го правя около петдесет пъти на ден. Майка ми е бременна с малката
ми сестра и искам да съм сигурен, че ако нещо се случи, мога да се кача на самолет и да пристигна бързо при нея. Тя и Кен избраха
името Абигейл и нямам търпение да се запозная с бебето. Никога не съм живял с новородено бебе, но малката Аби вече е най-
любимото ми същество на света. Въпреки това досега единствените съобщения от майка ми са снимки на невероятните неща,
които забърква в кухнята.
Нищо спешно, но толкова ми липсват манджите ѝ...
Проправям си път към работа през претъпкани улици. Чакам на едно кръстовище заедно с тълпа от хора, предимно туристи с
тежки фотоапарати около врата. Смея се сам на гледката на един тийнейджър, който вдига гигантски айпад, за да си направи
селфи.
Никога няма да разбера този импулс.
Когато светофарът започва да мига в червено и да отброява, увеличавам силата на звука в слушалките.
Навън нося слушалки почти през целия ден. Градът е много по-шумен, отколкото очаквах, и за мен е полезно да имам слушалки,
с които да блокирам част от шума с музиката, която харесвам.
Днес това е Хозиър.
Нося слушалките дори по време на работа – най-малкото в едното ухо, така че все пак да чувам поръчките за кафе, които ми
извикват. Днес малко се разсейвам от двама мъже, които си крещят един на друг, и двамата облечени в пиратски костюми, и докато
влизам в кафенето, се сблъсквам с Ейдън, най-неприятния ми колега.
Той е висок, много по-висок от мен и със светлоруса коса, която го прави да прилича на Драко Малфой, и малко ме стряска.
Освен че прилича на Драко, той понякога е доста груб. С мен е мил, но виждам начина, по който гледа момичетата, които влизат в
„Грайнд“. Държи се така, все едно се намира в нощен клуб.
Начинът, по който им се усмихва, флиртува с тях и ги кара да се размазват под „красивия му“ поглед... Намирам поведението му
за доста неподходящо. Всъщност той не е толкова красив; може би ако беше по-хубав, можех да го разбера.
– Внимавай, брат – промърморва Ейдън, и ме тупва по рамото, сякаш заедно пресичаме футболно игрище в еднакви фланелки.
Днес успя да ме подразни за рекордно кратко време...
Отърсвам се от раздразнението и се насочвам към задната част, завързвам жълтата си престилка около кръста и проверявам
телефона. След като се регистрирам за начало на работния ден, намирам Поузи, едно момиче, което трябва да обучавам няколко
седмици. Тя е мила. Мълчалива е, но е трудолюбива, и мисля, че е готино как винаги взема безплатната бисквитка, която ѝ
предлагаме преди началото на всеки ден от обучението като стимул да бъде малко по-щастлива по време на смяната. Повечето
начинаещи ги отказват, но тя си я изяжда, и така всеки ден през тази седмица пробва цялата гама: шоколад, шоколадова
макадамия, захар и някакъв загадъчен зеленикав вкус, който според мен е нещо без глутен – напълно био-еко.
– Здрасти – казвам ѝ и се усмихвам, като гледам към машината за лед, на която тя се подпира. Червената ѝ коса е прибрана зад
ушите и тя чете упътването на един от пакетите смляно кафе. Когато вдига поглед към мен, се усмихва срамежливо, поздравява,
след което отново зачита текста на пакета.
– Продължавам да не разбирам защо вземат по петнадесет долара за толкова малко кафе – казва тя, като подхвърля пакета към
мен.
Едва го хващам, той се изплъзва от ръцете ми, но успявам да го задържа здраво.
– Вземаме – поправям я със смях и оставям пакета на сервизната маса, където му е мястото. – Ние вземаме толкова.
– Не съм работила тук достатъчно дълго, за да бъда включена в „ние“ – дразни ме тя, изхлузва лентата за коса от китката си и
вдига къдравата си червеникавокестенява коса на тила си. Косата ѝ е буйна и тя я връзва спретнато, след което кимва за сигнал, че
е готова да работи.
Поузи ме следва в салона и застава до касата. Тази седмица тя овладява приемането на поръчки на клиенти, а следващата – най-
вероятно ще прави напитките. На мен най-много ми харесва да приемам поръчки, защото предпочитам да си говоря с хората,
отколкото да си горя пръстите на еспресо машината, както правя всяка смяна.
Привеждам всичко в ред на работното си място, когато звънецът над входната врата звънва. Поглеждам към Поузи, за да видя
дали е готова, и мога да ви кажа, че се е изпънала в готовност да поздрави с „Добро утро“ пристрастените към кофеина. Две
момичета се приближават до тезгяха и си говорят високо. Един от гласовете ме стряска и аз поглеждам към тях – Дакота. Облечена
е в спортна фланелка, широки къси панталони и ярки кецове. Сигурно току-що е приключила джогинга си; ако отиваше на часове
по танци, щеше да е в трико и по-тесни панталони. И щеше да изглежда също толкова добре. Както винаги.
Дакота не е идвала тук от няколко седмици и се изненадвам да я видя сега. Изнервям се, ръцете ми се разтреперват и се оказва,
че чукам по монитора на компютъра без абсолютно никаква причина. Приятелката ѝ Маги ме забелязва първа. Тя потупва Дакота
по рамото, а бившата ми приятелка се обръща към мен с широка усмивка на лицето. Лицето ѝ е леко изпотено, а черните ѝ къдрици
се вият в кок върху главата ѝ.
– Надявах се, че ще си на работа. – Тя помахва първо на мен, после на Поузи.
Наистина ли? Не знам какво да мисля. Знам, че се договорихме да сме приятели, но не мога да разбера дали това е приятелски
разговор, или нещо повече.
Маги също помахва.
– Здрасти, Ландън.
Усмихвам се и на двете и ги питам какво биха искали да пият.
 – Студено кафе с допълнителна сметана – произнасят веднага в дует. Облечени са почти еднакво, но Маги лесно попада в
сянката на Дакота, която има блестяща кожа с цвят на карамел и искрящи кафяви очи.
Превключвам на автоматичен режим, хващам две пластмасови чаши и с плавно движение загребвам лед с тях, след което
изваждам кана с предварително приготвено кафе и го изсипвам в чашите. Дакота ме наблюдава. Усещам погледа ѝ върху себе си и
това ме кара да се чувствам доста неловко. Така че, когато забелязвам, че Поузи също ме наблюдава, осъзнавам, че бих могъл – би
трябвало – да ѝ обясня какво, по дяволите, правя.
– Просто изливаш това върху лед; следобедната смяна го прави предната вечер, за да може да изстине и да не топи леда – казвам
аз.
Това, което ѝ казвам, е наистина нещо просто и се чувствам почти глупаво да го произнасям пред Дакота. Изобщо не сме в лоши
отношения, просто не се разхождаме заедно и не си говорим както преди. Напълно я разбирах, когато приключи тригодишната ни
връзка. Тя беше в Ню Йорк с нови приятели и нова обстановка. Не исках да я задържам, затова спазих обещанието си и си
останахме приятели. Познавам я от години и винаги ще ме интересува. Тя беше втората ми приятелка, но първата истинска връзка,
която имах досега. Виждах се със София, жена, с три години по-голяма от мен, но сме само приятели. Тя се отнасяше страхотно и с
Теса и ѝ помогна да си намери работа в ресторанта, в който работи.
– Дакота? – Гласът на Ейдън пробива, докато започвам да ги питам дали искат да добавя бита сметана, нещо, което правя за
собствените си напитки.
Объркан, гледам как Ейдън посяга към тезгяха и хваща ръката на Дакота. Той вдига ръката ѝ във въздуха и тя се завърта пред
него с широка усмивка.
После, като мята поглед към мен, се отдръпва леко и му казва по-неутрално:
– Не знаех, че работиш тук.
Гледам Поузи, за да се разсейвам и да се преструвам, че следя графика на стената зад нея. Наистина не е моя работа с кого е
приятел.
– Мислех, че съм го споменал снощи? – казва Ейдън и аз кашлям, за да разсея всички от лекото изръмжаване, което излиза от
мен.
За щастие, изглежда, никой не забелязва освен Поузи, която се опитва да скрие усмивката си.
Не гледам Дакота, въпреки че усещам, че ѝ е неудобно; в отговор на Ейдън тя се засмива по същия начин, по който реагира,
когато отвори коледния подарък от баба ми миналата година. Този сладък звук... Дакота направи баба ми толкова щастлива,
когато се зарадва на абсурдната пееща риба, залепена върху дървена дъска. Когато се разсмива отново, разбирам, че наистина ѝ е
неудобно. В желанието си да направя цялата тази ситуация по-малко странна, аз ѝ подавам двете кафета с усмивка и ѝ казвам, че се
надявам скоро да я видя отново.
Преди да успее да отговори, аз се усмихвам отново и влизам в задната стая, като усилвам звука в слушалките.
Няколко минути изчаквам камбанката отново да звънне като сигнал, че Дакота и Маги са излезли, преди да разбера, че
вероятно няма да го чуя заради звуците от вчерашния хокеен мач. Дори само с едната тапичка вътре, жизнерадостната тълпа и
ударите на стикове ще надвият старата медна камбана. Връщам се в залата и откривам Поузи да върти очи към Ейдън, докато той
се перчи пред нея с уменията си да разпенва мляко. Начинът, по който облак пара плува пред светлорусата му коса, го кара да ми
изглежда още по-странен.
– Той каза, че учат заедно в онази танцова академия, в която ходи – прошепва ми Поузи, когато се приближавам.
Замръзвам и поглеждам към Ейдън, който зашеметено се носи, изгубен в собствения си нарцистичен свят.
– Ти го пита? – изстрелвам аз, впечатлен и леко притеснен какви ще бъдат отговорите му на други въпроси, свързани с Дакота.
Поузи кимва и хваща една метална чаша, за да я изплакне. Следвам я до мивката, а тя включва маркуча.
– Видях начина, по който се държа, когато той я хвана за ръка, и реших, че ще попитам какво има между тях.
Тя вдига рамене, като кара обемната си къдрава коса леко да подскочи. Луничките ѝ са по-светли от на повечето червенокоси,
които съм виждал, и са разпръснати по горната част на бузите и по върха на носа. Има големи устни, леко нацупени, и е висока
почти колкото мен. Това бяха неща, които забелязах на третия ѝ ден на обучение, когато явно бях силно заинтригуван от нея.
– Бяхме заедно за известно време – признавам на новата си приятелка и ѝ подавам кърпа, с която да подсуши чашата.
– О, не мисля, че те са заедно. Да не е луда да се среща с някого от дома Слидерин – бузите ми пламват заедно със смеха на Поузи
и се смеем заедно.
– И ти ли забеляза? – питам аз, протягам се между двама ни, грабвам ментова бисквита с шамфъстък и ѝ я предлагам.
Тя се усмихва, взема я от ръката ми и отгризва половината, преди да успея дори да затворя капака на кутията.
 глава
Втора
Когато смяната ми свършва, регистрирам края на работния си ден и вземам две чаши от тезгяха за обичайната си напитка за из
път – две макиато: едно за мен и едно за Тес. Не е някакво обикновено макиато, добавям три помпи лешник и един шот бананов
сироп. Звучи гадно, но идея нямате колко е добро. Направих го случайно един ден, като сбърках бутилките с ванилия и банан, но
тази случайна смес се превърна в любимата ми напитка. Както и на Теса. А сега и на Поузи.
За да поддържаме младите си колежански тела заситени, аз съм поел отговорността за освежителните напитки, а Теса
осигурява вечеря през повечето дни с остатъци от „Лукаут“, ресторанта, в който работи. Понякога яденето все още е топло, но дори
и да не е, храната там е толкова добра, че часове по-късно все още е годна за консумация. И двамата успяваме да пием добро кафе и
да ядем гурме храна с колежански бюджет, та смятам, че добре сме се уредили.
Тази вечер Теса е вечерна смяна, затова не бързам да затворя кафенето. Не че не мога да стоя вкъщи без нея, но нямам причина
да бързам, а и това ще ми попречи да мисля прекалено много за Дакота и Змейчо. Понякога харесвам тишината на празен дом, но
никога досега не съм живял сам и често бръмченето на хладилника и клокоченето на тръбите на парното в тихия апартамент ме
докарват до лудост. Откривам, че очаквам шума от футболния мач да идва от кабинета на пастрока ми или от кухнята да се носи
миризмата на кленов сироп от печивото на майка ми. Написал съм си курсовата работа за седмицата. Първите седмици от годината
ми на второкурсник са напълно различни от първата година. Щастлив съм, че завърших с досадните задължителни курсове за
първокурсници и успях да започна програмата си за ранно детско образование; най-после имам усещането, че се доближавам до
работата си като начален учител.
Този месец прочетох две книги, гледах всички добри филми, които излязоха на екран, а Теса поддържа мястото прекалено
чисто, за да имам каквито и да било ангажименти в апартамента. Нямам никакви полезни занимания за свободното си време, а и не
съм завързал много приятелства, освен тези с Теса и няколко колеги от „Грайнд“. Не мисля, че – с изключение може би на Поузи –
всъщност бих могъл да прекарвам добре с някого от тях извън кафенето. Тимъти, с когото заедно караме часове по социални
науки, е готин. На втория ден от семестъра той се появи с фланелка на „Тъндърбърдс“ и захванахме разговор за хокейния отбор от
родния ми град. Когато разговарям с непознати за нещо, в което не съм особено добър, винаги подхващам теми за спорт или
фентъзи романи.
Животът ми е доста лишен от събития. Хващам метрото през моста до кампуса, прибирам се в Бруклин, ходя на работа, вървя
пеша дотам, прибирам се пеша вкъщи. Превърнало се е в модел, повтаряща се поредица от събития, които са напълно лишени от
преодоляване на препятствия. Теса твърди, че съм нещастен, и трябва да завържа нови приятелства и да се забавлявам. Бих ѝ казал
да последва собствения си съвет, но знам, че е по-лесно да се съсредоточиш върху обраслия с трева двор на съседа си, отколкото да
окосиш своя. Въпреки твърдото убеждение на майка ми и Теса относно липсата ми на социален живот, на мен ми харесва. Харесвам
работата си и курсовете си този семестър. Харесва ми да живея в готина част на Бруклин и харесвам новия си колеж. Разбира се,
можеше и по-добре да е, знам, но всичко в живота ми е наред: просто и лесно. Без усложнения, без задължения, освен да бъда добър
син и приятел.
Поглеждам часовника на стената и изтръпвам, като забелязвам, че още няма десет. Оставих отворено по-дълго от обикновено
заради група жени, които говорят за развод и бебета. Възкликваха многократно „О!“ и „О, не!“ и затова реших, че ще ги оставя на
спокойствие, докато не разрешат взаимните си житейски проблеми и не са готови да си тръгнат. Станаха в девет и петнадесет и
оставиха масата, покрита със салфетки, студено полуизпито кафе и полуизядени сладкиши. Нямах нищо против бъркотията,
защото така се ангажирах с работа за още няколко минути. Прекарах толкова време в затваряне... педантично поставяне на
купчини салфетки в метални кутии... във внимателно премитане на хартиени обвивки за сламки една по една… и се движех
възможно най-бавно, докато пълнех кофите за лед и канистрите със смляно кафе.
Тази вечер времето не ми е съюзник, започвам да си задавам въпроси за отношенията си с Дакота. Да, времето рядко работи в
моя полза, но тази вечер ме дразни повече от обикновено. Всяка минута, която минава, е шестдесет подигравателни секунди.
Малката стрелка на часовника продължава да тиктака бавно, но тези тиктакания сякаш не се натрупват – нямам усещането, че
времето изобщо се движи. Започвам да играя онази елементарна игра на задържане на въздуха за тридесет секунди, за да мине
времето. След няколко минути и от това се отегчавам и отивам в задната стая с чекмеджето от касата, и преброявам парите за деня.
Кафенето е безшумно, чува се само бръмченето на ледогенератора в задната стая. Най-накрая става десет и вече не мога да стоя.
Преди да тръгна, оглеждам кафенето за последен път. Сигурен съм, че не съм пропуснал нищо, нито едно зърно от кафе не е на
неподходящото място. Обикновено не затварям сам. Моят график се редува между затварянето с Ейдън и затварянето с Поузи.
Поузи предложи да остане с мен, но я чух да казва, че има проблем с намиране на детегледачка за сестра си. Поузи е мълчалива и не
споделя с мен кой знае колко за живота си, но от това, което мога да разбера, момиченцето сякаш е най-важното в живота ѝ.
Заключвам сейфа и включвам охранителната система, преди да затворя и заключа вратата след себе си. Тази вечер е мразовито,
от реката идва лек студ и висва над Бруклин. Харесва ми, че съм близо до вода и по някаква причина реката ме кара да се чувствам
някак си откъснат от шума на града. Въпреки че са близо един до друг, Бруклин изобщо не прилича на Манхатън.
Група от четирима, две жени и двама мъже, минава покрай мен, докато заключвам и излизам на тротоара. Гледам ги как се
разделят по двойки, хванати за ръце. По-високият от мъжете е с фланелка на „Браунс“ и се чудя дали е проверил статистиката им за
сезона. Ако беше, сигурно нямаше да се перчи тооолкова гордо с нея. Наблюдавам ги, докато вървя след тях. Фенът на „Браунс“
говори най-силно от всички в компанията и има неприятно дълбок кънтящ глас. Пиян е, мисля си аз. Пресичам улицата, за да се
откъсна от тях, и се обаждам на майка ми, за да я чуя. Под „чувам я“, имам предвид да я уведомя, че съм добре и че единственото ѝ
дете е оцеляло още един ден в големия град. Питам как се чувства, но тя умело сменя темата, за да ме разпита как се чувствам аз.
Майка ми не беше толкова притеснена от идеята да се изнеса, колкото си мислех, че ще е. Тя иска да съм щастлив, а отиването в
Ню Йорк, за да бъда с Дакота, ме направи щастлив. Е, така се предполагаше да стане. Моето преместване трябваше да бъде
лепилото, което да закрепи нашите разпадащи се отношения. Мислех, че разстоянието е това, което ни пречи, но не осъзнавах, че
тя всъщност мечтае за свобода. Жаждата ѝ беше така неочаквана за мен, защото никога не съм се държал собственически с нея.
Никога не съм се опитвал да я контролирам или да ѝ казвам какво да прави. Просто не съм такъв. От деня, в който целеустременото
момиче с къдрава коса се премести до нас, знаех, че има нещо специално в нея. Нещо толкова специално и истинско, че никога не
бих поискал да го скрия. Как бих могъл? Защо? Помогнах ѝ да бъде независима и настоях да запази острия си език и твърдите си
убеждения. През всичките пет години, в които бяхме заедно, ценях напористия ѝ характер и се опитвах да ѝ дам всичко, от което се
нуждаеше.
Когато се страхуваше да се премести от Саджиноу, Мичиган, в Голямата ябълка, намерих начин да я успокоя, за да преодолее
страха си. Самият аз имах някакъв опит с преместванията – бях се преместил от Саджиноу във Вашингтон точно преди последната
година в гимназията. Постоянно ѝ напомнях за изключително основателните ѝ причини да иска да отиде в Ню Йорк: колко обича
да танцува и колко е талантлива. Не минаваше ден, в който да не ѝ припомнях колко е велика и колко трябва да се гордее със себе
си. Репетираше ден и нощ с подути пръсти и кървящи крака. Дакота винаги е била един от най-мотивираните хора, които съм
срещал. Получаваше отлични оценки без много усилия, за разлика от мен. И докато бяхме тийнейджъри, винаги работеше някъде.
Когато майка ми беше на работа и не можеше да я закара, тя ходеше с колелото си на километър и половина, за да обслужва касата
на една спирка за камиони. Веднага след като навърших шестнадесет и взех книжка, тя позволи на баща си да заложи колелото ѝ, а
аз с удоволствие я карах.
Въпреки това, мисля си, че в семейството си Дакота никога не се е усещала свободна. Баща ѝ се опитваше да държи и нея, и брат
ѝ Картър като затворници в червената им къща. Листовете хартия, с които облепяше прозорците им, не можеха да задържат нито
едно от децата вътре. В Ню Йорк тя видя нов живот. Да наблюдаваш как баща ти чезне всекидневно от гняв и пиене, това не е
живот. Да се опитваш да отмиеш вината за смъртта на брат си, не е живот. Тя осъзна, че никога не е живяла истински. Беше
започнала да живее в деня, когато я срещнах, но тя не го осъзна тогава.
Колкото и болезнено да беше разрушаването на връзката ни, аз не я обвинявах. И продължавам да не я виня. Но не мога да кажа,
че това не ми причини истинска болка, като се има предвид, че бяхме планирали в бъдеще да сме заедно. Мислех, че ще дойда в Ню
Йорк и ще живеем заедно. Предчувствах как всяка сутрин ще се събуждам, притиснат до нея, а лицето ми ще е завряно в косата ѝ, от
която се носи сладък аромат. Мислех, че ще създаваме общи спомени, докато си проправяме път към бъдещето в големия град.
Трябваше да се разхождаме из паркове и да се преструваме, че разбираме изкуството, изложено в модерни музеи. Очаквах толкова
много, когато започнах да планирам преместването си тук. Очаквах, че това ще е началото на моето бъдеще, а не краят на
миналото ми.
В нейна защита ще кажа, че тя предвиди развитието на нещата и скъсахме, преди да се преместя тук. Вместо да се преструва
известно време и след това да ме шокира, тя реши да бъде честна с мен. Към времето на приключването на връзката ни обаче, аз
бях инвестирал толкова в заминаването си, че не можех да променя намеренията си. Вече бях уредил прехвърлянето в училището
и бях внесъл депозит за апартамент. Не съжалявам за това и като поглеждам назад, мисля, че точно това ми трябваше. Все още не
съм напълно очарован от града – чарът му не ме е хипнотизирал напълно и не мисля, че ще остана тук, след като се дипломирам, но
ми харесва достатъчно засега. Бих искал да се настаня на някое тихо място, с голям двор и слънчева светлина, която разкрасява
всичко.
Добре е, че Теса се нанесе при мен, това помогна. Не се радвам на обстоятелствата, които я доведоха, но се радвам, че успях да ѝ
осигуря бягство. Теса Йънг беше първото приятелство, което завързах в Централния университет във Вашингтон, и тя някак си
остана единственият ми приятел, докато напусна. Първата ѝ година беше трудна. Влюби се, но разбиха сърцето ѝ. Бях в много
странна позиция между доведения си брат, с когото се опитвах да изградя връзка, и най-добрата ми приятелка Теса, която беше
наранена от същия този човек.
Поканих Теса при себе си в момента, в който ме помоли, и бих го направил отново. Нямах нищо против идеята да си делим
апартамента, и знаех, че това ще ѝ помогне. Харесвам си жилището така, както харесваш някой приятен човек. През целия си живот
съм се стремял да бъда приятен, и в тази роля ми е по-удобно, отколкото на всеки друг. Няма нужда да съм център на вниманието.
Всъщност наскоро осъзнах, че заставам на нокти само и само да избегна всяка неприятна ситуация.
Известен съм с това, че играя второстепенна роля, тази на подкрепящия приятел и гадже – и това напълно ме устройва. Когато в
Мичиган всичко се провали, исках да страдам сам. Не исках някой да изпитва болка с мен, особено Дакота.
Но страданието ѝ беше неизбежно, без значение какво съм направил – не можех да ѝ помогна. Трябваше да я оставя да страда, и
бях принуден да се отдръпна и да наблюдавам как светът ѝ се разкъсва от една трагедия, която не успях да предотвратя. Заради
общата болка ще бъдем свързани до края на дните си.
Принудих се да забравя спомените, като мислено ги затворих в кутия, запечатана със супер лепило и циментирана дълбоко в
земята.
 глава
Трета
На прага на апартамента ме посреща средно голям пакет. Името на Теса е изписано с черен маркер, което ми подсказва веднага
от кого е. Вкарвам ключа в ключалката и леко ритвам кутията вътре. Лампите не светят, та знам, че Теса все още не се е прибрала
вкъщи от работа.
Уморен съм и утре ще спя. Във вторник и четвъртък занятията ми започват по-късно, отколкото през останалата част от
седмицата. Очаквам ги с нетърпение – вторник и четвъртък са любимите ми дни от седмицата, защото мога да си лежа по боксерки
в леглото и да гледам телевизия. Това е прост, донякъде тъжен лукс, но ми харесва всяка секунда от него. Събувам обувките си и ги
подреждам, докато викам Теса по име из апартамента само за да се уверя, че не е тук. Когато не отговаря, започвам да се събличам в
хола, защото съм сам. Друг прост лукс. Разкопчавам дънките и ги избутвам надолу по краката. Дори ги изритвам и ги оставям да
метат пода. Даже ги оставям да лежат там. Чувствам се леко бунтарски, но най-вече истински изтощен.
След кратък размисъл вдигам от пода панталоните, ризата и чорапите и ги нося в стаята си, където ги хвърлям на пода, за да
почистя по-късно.
Имам нужда от душ.
Дръжката на душа в единствената баня заяжда почти всеки път, когато я завъртя. Поне минута трябва на водата, за да стигне по
тръбите. Хазяинът ни я „оправя“ два пъти, но за кратко. Дори Теса се опита да я поправи няколко пъти. Оказва се, че ремонтите не
влизат в уменията ѝ. Изобщо. Засмивам се при спомена как цялата подгизна и полудя, когато водата избухна от тръбата. Металната
дръжка прелетя през банята и остави малка дупка в мазилката. Няколко седмици по-късно отново се счупи при пускането на душа.
В резултат на това леденостудената вода бликна в лицето ѝ. Тя се разкрещя като банши и излетя от банята, все едно имаше пожар.
Свикнал съм със скърцащата дюза, отстъпвам назад и чакам водата да дойде по тръбите. Чувам как се движи по трасето. Денят
преминава като на кинолента през ума ми – колко бързо минаха часовете ми, колко се изненадах, когато Дакота и Маги влязоха в
„Грайнд“. Все още се чувствам странно, когато виждам Дакота, особено с Ейдън, и ми се иска да бях имал някакво време за
подготовка. Не бях разговарял с нея от няколко седмици и ми беше трудно да се съсредоточа, особено при вида ѝ в толкова
разголен спортен екип. Мисля, че срещата мина доста добре – не казах нищо смущаващо. Не разлях кафе, не се спънах, докато
говоря. Чудя се дали Дакота се чувстваше неловко и дали си говореше с мен по принуда, или вече едва забелязва напрежението?
Тя не ме търси много, никога не го е правила всъщност, и наистина нямам представа как се чувства или какви сме си един на
друг. Никога не е изразявала с много думи емоциите си, но знам, че е от типа момичета, които не забравят лесно. Тя няма причина
да изпитва лоши чувства към мен, но аз първо за това си мисля. Малко ми е странно, че от всекидневни разговори стигнахме
буквално до пълна тишина. След като тя ми се обади, за да прекрати връзката ни, аз се опитвах да поддържам приятелството ни
някак си живо, но тя не ми помагаше много.
Понякога ми липсва.
По дяволите, наистина ми липсва.
Свикнах да не я виждам, когато се преместих от Мичиган във Вашингтон, но все пак разговаряхме всеки ден, а аз летях, за да я
видя, във всеки възможен момент дори когато програмата в колежа стана наситена. Тя започна да се отдалечава, след като се
премести в Ню Йорк. Разбирах, че нещо изтлява, но продължавах да се надявам, че отношенията ни ще се подобрят. Въпреки
всичко с всеки разговор по телефона усещах как тя напуска моя живот. Понякога седях и се взирах в телефона си с надежда тя да
звънне и да се поинтересува как е минал денят ми. Да ме попита нещо или да разкаже нещо по-дълго от двеминутно резюме на
деня си. Надявах се, че това е заради приспособяването ѝ към новия живот. Може би минава през някаква фаза, мислех си аз.
Исках да натрупа пълноценен опит от новия си живот и да създаде нови приятели. Не исках да ѝ отнемам нищо. Просто исках да
бъда част от живота ѝ. Исках тя да се отдаде напълно на танците, знаех колко е важно това за нея. Не исках да я разсейвам. Опитах
се да я подкрепям максимално дори когато започна да ме гони от живота си. Играх ролята на приятеля, който я поддържа, докато
програмата ѝ се насищаше все повече и повече.
Винаги съм играл ролята си на подкрепящия приятел, още откакто бяхме деца. Тази роля ми е удобна, както и тази на свестния
човек. През цялото време проявявах търпение и разбиране. В нощта, в която тя се обади, за да ми обясни, че връзката ни не се
развива, аз продължавах да кимам на другия край на линията и ѝ казвах: добре, разбирам те. Не разбрах, но знаех, че няма как да
променя мнението ѝ, и колкото и да искам да се боря за нея, не исках да ѝ бъда бреме. Не исках връзката ни да се превръща в
поредното нещо, с което тя да се преборва. Дакота беше прекарала живота си в борба, а аз успях да бъда една от малкото
положителни сили в него и исках това да остане така.
Бях разочарован и в известен смисъл все още съм. Наистина не разбирам защо не можеше да ми отдели малко време, след като
всичките ѝ актуални събития във фейсбук бяха снимки в различни ресторанти и нощни клубове с приятелите ѝ.
Липсваше ми да ми разказва как е минал денят ѝ. Исках да слушам хвалбите ѝ колко добре се справя в час. Липсваха ми
моментите, когато беше нетърпелива в очакване на предстоящо прослушване. Тя винаги е била първият човек, с когото съм
споделял каквото и да е. Това започна да се променя, след като срещнах Теса и започнах да се сближавам с брат си Хардин, но
въпреки това ми липсваше. Не знам много за връзките, но знам, че не трябва да са такива.
Изведнъж осъзнавам, че банята се пълни с пара от душа, докато аз само стоя и се взирам в огледалото и преживявам провала на
единствената си връзка. Най-накрая влизам под душа – и водата се разпилява, сякаш се взривява върху кожата ми. Скачам назад и я
нагласям. Вземам телефона си и включвам спортния подкаст, преди да се върна под душа. Плътните гласове на коментаторите
ехтят, докато се надпреварват да обсъждат излишните политически дебати около хокея. Опитвам се да обърна внимание от какво
се оплакват, но звукът продължава да заглъхва и да се усилва, затова посягам и го изключвам. Телефонът ми пада от док-станцията
и отскача в мивката. Посягам към него и го изваждам, преди да се задейства обичайният ми лош късмет и някое невидимо
домашно духче да пусне водата. Да имаш домашно духче, за предпочитане Доби или негов клонинг, би било идеално. Върви му на
Хари Потър.
Тази баня е твърде малка за още едно тяло, било то и на домашно духче. Тя е малка, всъщност микроскопична, с ниска мивка с
разклатен кран, монтирана до малка тоалетна чиния, на която едва се побирам. Който и да е проектирал този апартамент, не го е
правил с мисълта за двуметров мъж. Освен ако въпросният двуметров не обича да прикляка под душа. Топлата вода продължава да
тече по гърба ми, докато продължавам да се измъчвам и да мисля за Дакота. Тя заема основно място в съзнанието ми, не мога да я
игнорирам. Днес изглеждаше толкова добре, толкова дяволски секси в онези шорти и спортен сутиен.
Дали забеляза, че физически тялото ми се е променило? Дали видя, че ръцете ми са станали по-мускулести и най-накрая по
корема имам плочки, върху които съм работил?
Като по-малък бях доста пухкаво дете. Пълничкото ми тяло често беше тема на разговор в претъпканите коридори на моята
гимназия. Наричаха ме Ландън Сланината. „Не позволявайте на Ландън да пада върху вас“, шегуваха се тогава гимназистите. Може
би сега звучи дяволски глупаво и детински, но ме вбесяваше, докато тъпанарите вървяха зад мен и го припяваха. Това беше само
един от многото пламъци на ада, наречен гимназия. А и не беше нищо, в сравнение със случилото се с Картър, но тази вечер не
исках да мисля за това.
Колкото повече се опитвам да си спомням за срещата ни в „Грайнд“, толкова повече спомените ми стават объркани. Не можех да
разбера какво мисли Дакота. Никога не съм можел. Дори когато бяхме малки, тя винаги имаше тайни. Тогава беше привлекателно,
загадъчно и вълнуващо. Сега, когато сме по-възрастни и тя скъса с мен с малко обяснения, не е толкова забавно.
Взирам се във водорасленозелените плочки около душа и мисля за всички неща, които бих могъл да ѝ кажа през тези пет
минути. Но това е един порочен кръг – какво бих могъл, а не съм го направил, и отново стигам до собственото си раздразнение.
Взирам се в стената и си припомням как стоеше пред мен по-рано днес. Иска ми се да прочета в бадемовите ѝ очи мислите, които
таи, или да намеря някакви думи, неизречени от пълните ѝ устни.
Тези устни...
Устните на Дакота са нещо различно. Те са очертани, плътни и в перфектния нюанс на нежнорозово венчелистче. Розовият им
цвят винаги ме е подлудявал, а тя е овладяла изкуството да ги използва перфектно.
Бяхме едва на шестнадесет, когато се забъркахме в неприятности за първи път. Беше на втория месец от връзката ни и тя току-
що беше осиновила едно кученце за мен. Знаех, че майка ми няма да ми позволи да го задържа, и тя го знаеше, но се опитахме да го
скрием в дрешника ми. Дакота често правеше неща, които знаеше, че не са позволени, но намеренията ѝ винаги бяха добри.
Хранехме малката сива топка с най-добрата храна от малкия магазин за домашни любимци на нашата улица. Той не лаеше много и
когато го правеше, кашлях, за да се опитам да прикрия звука. За известно време схемата работеше, докато той не порасна
прекалено голям за дрешника ми.
След два месеца плен, трябваше да разкажа на майка ми за кучето. Тя, за мое учудване, не се разстрои, както си бях въобразил.
Въпреки това обясни, че отглеждането на кученцето надхвърля финансово мизерната заплата от автомивката, в която работех
спорадично. Дори с бакшишите не можех да покрия сметката за ветеринар. След няколко поредици сълзи и протест, Дакота най-
накрая се съгласи. За да се разсеем и да не тъгуваме за кучето, се измъкнахме и гледахме всички филми от „Властелинът на
пръстените“. Пихме фрапучино след фрапучино от „Старбъкс“ и мрънкахме, че всяка чаша струва по пет долара. Ядохме лакрицови
бонбони и цели буркани с фъстъчено масло, докато стомасите ни заболяха, а аз рисувах с пръсти кръгчета по бузите ѝ, както
винаги ѝ е харесвало, докато най-накрая не се унесе, положила глава в скута ми.
Събудих се от топлите ѝ устни плътно притиснали пениса ми.
Бях изненадан, полубуден и адски се възбудих, докато я наблюдавах да ме поема с уста надолу към топлото си гърло. Тя каза, че
е искала да го пробва от известно време, но се е изнервяла. С плътните си устни ме възбуди много и прекалено рано стигнах до
кулминация.
Тя разбра, че наистина ми харесва да ми доставя удоволствие по този начин, и започна да го прави почти всеки път, когато
бяхме заедно. Харесваше ми, разбира се.
По дяволите, кого заблуждавам? Обожавах го. Разбрах, че мастурбацията е приятен начин да стигнеш до оргазъм, но е
несравним с устата ѝ, а след това, по-късно, с топлата ѝ, влажна вагина. Преминахме от орален към истински секс доста бързо –
никой от нас никога не можеше да се насити. Не ми се налагаше да се самозадоволявам, докато не се преместих във Вашингтон.
Липсваше ми всичко, свързано с нея, включително споделената интимност. Не е чак толкова лошо да мастурбираш, предполагам.
Гледам надолу към висящия си член, докато горещата вода го облива. Хващам го в основата и дразня върха му с палец по начина, по
който Дакота правеше с езика си.
Със затворени очи и топлата вода, която се лее върху мен, почти мога да се убедя, че ръката, която ме гали, не е собствената ми.
Във въображението ми Дакота е на колене пред старото ми легло във Вашингтон. Къдравата ѝ коса беше по-светла тогава, а тялото
ѝ беше стегнато от танците. Тя изглеждаше толкова добре, винаги е изглеждала, но докато растяхме, просто ставаше все по-готина
и по-готина. Устата ѝ вече се движи... сякаш чувам стенанията ѝ...
Тръпки започват да полазват тялото ми, от пръстите на краката към гръбнака. Облягам гръб върху прохладните плочки на
стената на душа, едното ми стъпало се подхлъзва и стъпвам встрани, губя равновесие. Изплювам низ от думи, които не използвам
често, сграбчвам карираната в бяло и черно завеса на душа и дръпвам.
Щрак, щрак, щрак. Проклетото нещо поддава и разкъсва всички пластмасови халки. Пада, повлича ме със себе си. Отново
изкрещявам и удрям коляно в ръба на мъничката вана, докато падам назад, удрям се силно в порцелана и топлата вода ме бие в
лицето.
– Мамка му! – крещя от болка.
Усещам как коляното ми започва да се подува, а ръцете ми са като ластик, докато се опитвам да се заловя за ръба на ваната и да
се измъкна от нея. Вратата се отваря и така ме стряска, че ръцете ми се изплъзват от ръба и удрям глава в дъното на ваната. Преди
да успея да се покрия, виждам Теса, която е притеснена и размахва ръце като криле на хипогриф.
– Добре ли си? – пищи тя. Стрелка с поглед голото ми тяло и покрива очи. – О, Боже! Извинявай!
– Какво, по дяволите... – процежда София, докато влиза.
Супер... и тя е тук. Посягам към разкъсаната завеса и я придърпвам върху голото си тяло. Може ли да стане и по-лошо?
Поглеждам към двете момичета и кимвам, докато опитвам да си поема въздух. Бузите ми горят от срам и по-скоро бих изчезнал в
купчина кучешки лайна, отколкото да бъда свит във ваната, гол, все още с единия крак върху ръба ѝ. С една ръка опитвам да се
отблъсна от мокрия под и да се издърпам нагоре.
София изтиква Теса и ме хваща за ръката, за да ми помогне. Някой да ме гръмне. Бързо прибира кестенявата си коса зад ушите и
с две ръце ме издърпва нагоре. Моля, гръмнете ме. Опитвам се да задържа завесата, която покрива неприличните части на тялото
ми, но тя се свлича, докато се изправям.
Някой там, горе, чува ли ме? Ако няма да ме гръмва, поне да направи така, че да изчезна. Моля!
Кафявите очи на София са със зелен оттенък, който не бях забелязал преди. Или може би не са, а аз съм просто замаян от
падането. Отмествам поглед от нея, но все още усещам погледа ѝ върху себе си. Опитвам се да се съсредоточа върху върха на
обувките ѝ: те са кафяви и заострени и ми напомнят за обувките, които Хардин винаги носи.
– Стабилен ли си вече? – София повдига тъмните си вежди и аз кимам. Мога ли да бъда още по-засрамен? Не би било в рамките
на човешките възможности. Преди тридесет секунди мастурбирах под душа, а сега съм гол и смутен. Цялото това изпитание би
било истерично смешно, ако се случваше с някого другиго.
София все още ме гледа и зацепвам, че не съм отговорил на въпроса ѝ.
– Да. Да. Добре съм – звуча по-потиснат, отколкото всъщност се чувствам.
– Не се притеснявай – казва тихо.
Поклащам глава.
– Не се притеснявам – лъжа и навеждам глава в опит да се засмея насила. Най-лошият начин да накарате някого да се почувства
зле, е като му кажете да не се притеснява.
Теса ме гледа със загриженост и точно се кани да каже нещо, когато силен звук пронизва въздуха и ме кара да се разтреперя.
Не може да стане по-лошо!
– Шоколадът гори! – извиква Теса и изчезва от банята, а стаята изглежда още по-малка. Огледалото е замъглено, всичко е в
конденз, а София все още е тук. Тя се усмихва и докосва тялото ми точно над пъпа с пръст с дълъг, лакиран в черно нокът.
Харесва ми начинът, по който изглеждат пръстите ѝ, докато ме докосват. Дакота никога не поддържаше дълги нокти заради
танците. Оплакваше се често от това, но обичаше танците повече от маникюра си, затова ходеше без лак.
– Не бива да се срамуваш от тялото си – комплиментът излиза като мъркане и тялото ми реагира. Пръстът на София все още
бавно чертае линия надолу по корема ми и съм объркан, но не искам да спира. Пръстите ѝ чертаят линия надолу точно над
мястото, където завесата едва покрива пениса ми. Напрягам ума си да разбера защо ме докосва така, докато едновременно с това се
опитвам да не се надървя.
Не я познавам толкова добре, но знам, че тя е много по-смела от момичетата на моята възраст, които съм срещал. Тя няма
проблем да превключи канала, докато се излъчва „Мастър Шеф“, и очевидно няма проблем да докосва мокрото ми голо тяло.
Ивицата окосмяване, която тръгва от пъпа ми надолу към гениталиите, изглежда я забавлява, докато прокарва върха на
показалеца си върху нея.
Тя каза ли нещо? А, да, каза. Думите ѝ бяха: „Не бива да се...“.
 Кога спря да вие детекторът за дим?
Какво има предвид тя? Не трябва да се притеснявам? Почти си сцепих задника в банята, докато мастурбирах, и ме намериха гол
на пода под душа.
Разбира се, че съм притеснен. И за секунда магията на неочакваната интимност изчезва, и се връщам в действителността.
Гледам я, гледам и отражението на тъмната ѝ коса в замъгленото огледало.
– Благодаря – отговарям с тих глас. Прочиствам гърло и продължавам: – Здравата се натъртих – засмивам се, защото осъзнавам
комичността на ситуацията.
Очите ѝ са топли, а пръстът ѝ все още ме докосва, бавно чертае линии по кожата ми и ме дразни. Не е неудобно, но не знам какво
да кажа или да направя. Преди да реша, тя се отдръпва с усмивка.
Обръщам се с гръб към нея, бузите ми пламтят, избърсвам с ръка огледалото. Стои неподвижно, с гръб към рафта за хавлии.
Взирам се в отражението си и се мръщя, когато пръстът ми докосва малък, но дълбок разрез точно над окото. Струйка кръв се
стича по челото ми, посягам зад София и грабвам кърпа за ръце, попивам сцепената си кожа, докато се кълна никога да не се
опитвам да мастурбирам в никое малко пространство под никой душ, освен ако не нося доспехи или нещо подобно. Натискам,
колкото мога да изтърпя, за да спра кървенето.
Трябва ли да си говоря със София, или да правя каквото и да е, докато тя е в банята? Не знам какво да мисля за докосването ѝ. Не
знам какъв е етикетът, когато става въпрос за такива неща. Това норма ли е за младите необвързани хора?
Досега съм имал само една приятелка, та не мога да претендирам за познания при такива обстоятелства и отношение. Не мога
да се преструвам, че знам какво мисли това момиче или какво иска. Едва я познавам.
Срещнах я за кратко във Вашингтон, когато семейството ѝ се нанесе в съседство с майка ми и Кен. Знам, че е с няколко години
по-голяма от мен и че харесва приятелите ѝ да я наричат Нора, нещо, което постоянно обърквам и Теса ме поправя с гримаса. Знам,
че винаги мирише на захар и бонбони. Знам, че идва много често, защото не харесва съквартирантите си. Знам, че прави компания
на Теса, когато ме няма, и по някакъв начин са станали приятелки през последните няколко месеца. Толкова знам. Звучи много,
когато го изброявам, но всички тези неща са повърхностни, нищо повече. О, да, току-що е завършила кулинарно училище и работи
в същия ресторант като Теса.
И сега мога да добавя, че тя обича да докосва голи, мокри тела.
Отклонявам поглед от огледалото и отново я поглеждам.
– Стоиш, за да си сигурна, че нямам сътресение? – питам аз.
Тя кима и се усмихва широко. Ъглите на очите ѝ се свиват и устните ѝ изглеждат невероятно пълни особено когато ги облизва с
език. Влажни устни и тези очи, смъртоносна е.
И го знае.
Аз знам.
Тя е от онези жени, които ще ви сдъвчат и ще ви изплюят, а вие ще обожавате всяка минута от процеса. Потупва с показалец
долната си устна и все още мълчи. Да не би да ме сваля? Объркан съм. Не се оплаквам, просто съм объркан.
– Оценявам притеснението ти – казвам с намигване. Наистина ли току-що направих това?
Бързо отвръщам поглед, ужасѓн, че постъпвам толкова глупаво. Да намигам? Не съм от тия, дето го правят, и съм почти сигурен,
че изглеждах като най-големия изрод. Някога.
Очите на Нора срещат моите, а устните ѝ се разделят. Тя пристъпва към мен, като скъсява малкото разстояние между нас с една
крачка. Тялото ми реагира и аз се отдръпвам, долната част на гърба ми се опира в мивката.
– Толкова си готин – казва тихо и отново обхожда с поглед гърдите ми.
Думата „готин“ жилва леко, тъй като идва от момиче, което излъчва сексапил. От извивката на устните до линията бедрата тя е
мечта за всяко момче. Аз винаги съм бил готиният, милият. Никоя жена никога не е имала фантазии с мен и не ме е наричала секси.
Нора вдига ръка към лицето ми и аз леко трепвам от учудване дали ще ме зашлеви, задето съм си я представял гола повече от
веднъж. Но тя не ме плясва, вероятно защото всъщност не може да чете мислите ми, независимо от това колко разголен се
чувствам. Тя вдига пръст до върха на носа ми и го потупва. Затварям очи от изненада и когато ги отварям, тя вече се обръща.
Без да каже и дума, излиза от банята и се озовава в коридора.
Разтривам лице с ръка, като искам да залича последните пет минути... въпреки че не е лошо да си запазя последните две.
Когато чувам Теса да я пита дали съм добре, накланям глава назад, поемам дъх и затварям вратата, като я заключвам. Завесата
за душ е повредена и мъничката стая изглежда, сякаш е била пометена от торнадо. Пластмасовите пръстени от завесата са
разпръснати по пода, шишетата с шампоан и душ гел на Теса са навсякъде. Докато ги почиствам, няма как да не се разсмея на тази
картинка. Разбира се, само на мен може да ми се случи подобна трагикомедия.
Дрехите, които донесох в банята със себе си, са мокри: ризата има огромно влажно петно на гърба, но шортите не са много зле.
Навличам ги и грабвам мокрите дрехи, за да ги занеса в стаята си. Тъмната ми коса изсъхва, само корените все още са мокри.
Разресвам се с лилавата четка за коса на Теса и използвам гребен върху малкото наболи косми по лицето си. Ваниловият ѝ лосион е
малко мазен, но мирише добре, а аз винаги забравям да си купя свой. За щастие, в шкафчето има лепенка и я залепям върху раната.
Разбира се, лепенката изобщо не е някаква обикновена: Теса купи цитопласт с картинки от „Замръзналото кралство“.
Ура. По-хубаво не може да стане.
Когато стъпвам в коридора, смехът на Нора е толкова силен, колкото и мълчанието на Теса. Не се е смяла, откакто се е
преместила тук. Това ме притеснява, но се научих, че тя трябва да се справи с раздялата според собствените си разбирания, така че
не я притискам. Тя не е човек, който приема съвети, особено що се отнася до Хардин. Трябва да стана рано утре, за да мога да тичам,
така че хвърлям дрехите си в коша за пране в коридора и отивам до кухнята, за да взема вода и да кажа лека нощ на момичетата.
Нали знаете, да се опитам да възстановя някакви нормални отношения. Момент, в който да приключа вечерта.
Теса седи на дивана с вдигнати на една възглавница крака, а Нора лежи на килимчето с възглавница под главата си и се е увила
като бурито с моето одеяло на „Грифиндор“ в червено и златисто. Поглеждам към телевизора: „Война на къпкейковете“.
Обичайното. Тези жени не гледат нищо друго освен „Фуд Нетуърк“ и тийнейджърските драми по канал „Фриформ“. Признавам, че
харесвам някои от тези предавания. Любимо ми е за младежите – ловци на демони. А, и онова за приемното семейство.
– Нещо от кухнята? – питам, докато прекрачвам обутите в размъкнати чорапи стъпала на Нора, които надничат от одеялото.
– Вода, моля. – Теса се навежда и спира предаването. Жена с къдрава черна коса е замръзнала на екрана с широко отворена уста
и ръце във въздуха. Тя е стресирана заради някакви изгорени торти или нещо подобно.
– Имате ли друго освен вода? – пита Нора.
– Това да не ти е бакалия? – дразни я Теса. Нора издърпва възглавницата изпод главата си и я мята по нея.
А Тес се усмихва, всъщност почти се засмива, преди да я хване. Много лошо. Смехът ѝ е страхотен.
Освен „Геторейд“* не знам какво имаме в хладилника, но вдигам пръст и отивам да проверя. Вътре редиците бутилки са
подравнени идеално. Да, Теса организира дори хладилника ни и се оказва, че имаме много неща освен вода, които да предложим на
една жадна душа.
– „Геторейд“, подсладен чай с лед, портокалов сок! – провиквам се към хола.
Подскачам от гласа на София, който идва отблизо.
– Ууу. Мразя „Геторейд“, освен ако не е синя – казва тя, сякаш е лично обидена от любимата ми напитка.
– Ууу? Как можа да го кажеш, София? – поглеждам я с невярващ поглед и се подпирам с една ръка на вратата на хладилника.
– Лесно. – Тя се усмихва, подпряна на барплота. – И престани да ме наричаш София – ако ти го напомня отново, ще ти викам
Джордж Стрейт** всеки път, като се видим.
– Джордж Стрейт? – не мога да сдържа смеха си. – От всички имена, които можа да измислиш, това... ами, това е чиста случайност.
Тя също се смее, нежен смях, а очите ѝ са с остър поглед. Подхожда ѝ.
 Нора-не-София свива рамене.
– Джордж е моето.
Отбелязвам си наум да потърся в интернет как изглежда Джордж Стрейт. Сигурен съм, че съм го виждал и преди, но от дете не
съм слушал кънтри.
Косата на Нора вече е хваната на опашка, дълги къдрици обгръщат едното ѝ рамо, а тя е облечена в изрязана риза, която
разкрива корема ѝ, и панталони, плътно по краката. Честно казано, преди това бях прекалено зает с голотата си, за да обърна
внимание на нейната.
Флиртува ли с мен? Не мога да кажа. Дакота винаги ме е дразнела, че изобщо не вдявам, когато жените ме забиват. Според мен е
като липса на мръсни мисли, а не липса на опит. Ако бях подскачал при всяка възможна свалка, вероятно бих се превърнал в едно
от онези момчета, които са обсебени от това как ги възприемат жените. Бих поставил под съмнение всичко, което казвах или
правех. Възможно е дори да стана един от пичовете, чиито коси прогизват от гел, и които заострят връхчетата на косата си като
онзи от предаването „Крайпътни ресторанти, закусвални и капанчета“, предаването, което Теса и Нора гледаха снощи. Не искам да
крия научнофантастичните си книги или да се преструвам, че не мога да рецитирам всяка реплика от филма за Хари Потър. Не
искам да се опитвам да съм готин. Почти съм сигурен, че никога няма да съм готин. Никога не съм бил готин и мога да живея с тази
мисъл. Освен това предпочитам да не се състезавам с милионите перфектни мъже, да си подреждам книгите по етажерките и
евентуално да имам късмет да открия жена, която също ги харесва.
Като няма синя „Геторейд“, опитвам да я изкуша с любимата си: червената.
– Такъв си мълчаливец – казва Нора, когато ѝ подавам бутилката. Тя я изследва, повдига вежда и поклаща глава.
Продължавам да си мълча.
– Май предпочитам това пред водата – гласът ѝ е нежен, а не изискващ, въпреки че мрази „Геторейд“. Любопитен съм какви
други предпочитания има. Кои други енергийни напитки не понася? Странно ми е, че искам да знам. Докато подготвям
предварително защита за всичките си любими напитки, които би могла да мрази, тя завърта капачката на червената бутилка и
отпива.
– Добре е – казва след миг. Свива рамене и със замах удря още една глътка, преди да се отдалечи.
Тя е странна. Не странна като момиче, което живее в мазето на майка си и събира куклички. Тя е странна, тъй като не мога да
разбера личността ѝ и определено не проумявам какво трябва да означават тези странни паузи или случайни докосвания.
Обикновено разчитам доста добре жестовете на тялото.
Но вместо да разбивам кода на романтичната връзка, си вземам вода от хладилника, влизам си в стаята и довършвам есето, след
което лягам.
Негазирана напитка за спортисти. – Бел. прев.
Джордж Харви Стрейт е американски кънтри певец. Има издадени 38 музикални албума. – Бел. ред.
 глава
Четвърта
Утрото настъпва бързо. Легнах около един и се събудих в шест. Я пак, колко часа сън препоръчват лекарите? Седем? Така че съм
само на около тридесет процента извън целта. Което, да, е много. Но свикнах да стоя до късно и да се будя рано. Бавно се адаптирам
като нюйоркчанин. Всеки ден пия кафе, започвам да завися от системата на метрото и се научих как да споделям тротоарите с
майките с колички в Бруклин.
Теса също научи всичко това заедно с мен, въпреки че се различаваме по един може би значим начин: аз давам по-малко от
парите си на бездомните, които виждам на път за училище и на връщане. А Теса раздава половината от своите бакшиши, докато се
прибира пеша. Не че не ме интересуват или не помагам, просто предпочитам да давам кафе или мъфини, когато мога, а не пари,
които да дават за всякакви възможни зависимости. Не разбирам надеждата, която Теса храни, когато връчи на бездомник
банкнота от пет долара. Тя наистина вярва, че той ще си купи храна или нещо друго, от което се нуждае. Аз съм скептик, но
всъщност не мога да споря с нея за това. Може би нейната идея е по-добра, но знам, че голяма част от отношението ѝ идва от
личната ѝ връзка с бездомните. Теса научи, че баща ѝ, който отсъстваше от живота ѝ, живее на улицата. Те се опознаха малко преди
той да се поддаде на зависимостите си и да умре преди по-малко от година. Беше ѝ много тежко и мисля, че с помощта, която
оказва на непознати, лекува своята душевна болка.
За всеки долар, който дава, тя е възнаградена с усмивка, „благодаря“ или „Бог да те благослови“. Теса е от онези хора, които се
опитват да извлекат най-доброто от всички. Тя дава повече от себе си, отколкото би трябвало, и очаква хората да бъдат мили дори
когато това е непозната черта в характера им. Мисля, че тя вижда малката си мисия като някакъв вид изкупление заради
неуспешната си връзка с баща си и дори на провала с Хардин, който е един от най-трудните хора, които познавам. Може би не може
да помогне на тях двамата, но може на тези хора. Знам, че е наивно, но тя е най-добрата ми приятелка и това е едно от малкото
положителни неща, които я ободряват напоследък. Тя не спи. Сивите ѝ очи са подути деветдесет и девет процента от времето. Бори
се с преодоляването на катастрофичен разпад, смъртта на баща си, преместването на ново място и невъзможността да учи в
Нюйоркския университет.
Това е много товар за сам човек. Когато се запознах с Теса преди година, тя беше толкова различна. Външно беше същата –
красива блондинка с хубави очи, нежен глас и висок успех в училище. Първия път, когато разговарях с нея, почувствах, че съм
срещнал женския вариант на себе си. Веднага се свързахме чрез факта, че сме първите двама, които пристигнаха в лекционната
зала в първия ни ден в колежа. Двамата с Теса се сближихме, докато връзката ѝ с Хардин се развиваше. Гледах как тя се влюбва в
него, той – още по-силно, и как после връзката им се разпада.
Гледах ги как бяха лудо влюбени и как ту се събираха, ту се разделяха прекалено емоционално. Не можех да взема страна по
време на тази война. Не остана без жертви. Просто беше прекалено сложно, така че си вземам поука от Бела Суон и оставам
неутрален като Швейцария.
Да, визирам „Здрач“. Имам нужда от кофеин. Pronto!***
Когато влизам в кухнята, Теса седи на малката маса с телефона си в ръка.
– Добро утро – кимвам ѝ и включвам кафе машината. Откакто работя в „Грайнд“, съм станал сноб по отношение на кафето. Това,
че имам съквартирантка, която е обсебена по същия начин, е голям плюс. Не е толкова придирчива, но е по-пристрастена дори от
мен.
– Добрютро, слънчице – отговаря Теса разсеяно, отначало едва вдига очи от телефона си, но след това насочва погледа си
директно към аркадата над веждата ми и изражението ѝ става притеснено. След като намазах мястото с малко антибиотичен крем
тази сутрин, за своя радост успях да сваля лепенката с герои на Дисни.
– Добре съм, но, по дяволите, това беше смущаващо. – Хващам капсула с бразилско еспресо и я бутам в машината. Мястото върху
плота е минималистично и машината заема половината пространство между бежовия хладилник и микровълновата печка, но е
уред от първа необходимост.
Теса се усмихва, захапва долната си устна.
– Малко – съгласява се тя и прикрива уста, за да потисне веселото си настроение.
Толкова искам тя да се смее… Искам тя да си спомни какво е да си щастлив.
Поглеждам към миниатюрната ѝ чаша за кафе. Празна е.
– Искаш ли още? На работа ли си днес? – питам аз.
Тя въздъхва, вдига телефона си, след което го оставя обратно на масата.
– Да. – Очите ѝ отново са гневно почервенели. Кръвоизливи от сълзите, напоили възглавницата ѝ. Не я чух да плаче снощи, но
това не означава, че не е. Напоследък прикрива чувствата си малко по-добре. Или така си мисли.
– Да и на двете. Работя. И искам още кафе. Моля – пояснява тя с половин усмивка. После прочиства гърло и отново забива поглед
в масата: – Знаеш ли вече кога Хардин ще е тук?
– Още не. Остават ни още няколко седмици, той не ми е казал. Знаеш го какъв е – свивам рамене. Ако някой познава Хардин, това
е тя.
– Сигурна ли си, че е окей, защото, ако не е добре за теб, мога да го накарам да отседне в хотел или другаде – предлагам аз.
В никакъв случай не бих искал да се чувства неудобно в собствения си апартамент. Хардин ще ме бие за това, но не ме
интересува.
Тя се усмихва насила.
– Не, не. Всичко е наред. Това си е твоят дом.
– И твоят – напомням ѝ аз.
Сложих първата чаша еспресо за Теса във фризера. Напоследък тя има желание да пие кафето само студено. Моето подозрение
е, че дори нещо толкова просто като топла чаша кафе ѝ напомня за това момче.
– Ще работя на допълнителни смени в „Лукаут“. Почти съм приключила с обучението. Днес и без това ме оставят да обслужвам
брънча и вечерята.
Сърцето ми се свива за приятелката ми и изведнъж вече самотата ми не изглежда толкова зле, в сравнение с алтернативата на
разбитото ѝ сърце.
– Ако промениш мнението си...
– Няма. Добре съм. Станаха… колко? – Тя свива рамене. – Четири месеца или нещо такова?
Процежда лъжата през зъби, но по никакъв начин няма да я насърча. Понякога трябва да оставите хората да показват
неискрени чувства, а истинските да таят в себе си.
Еспресото изгаря гърлото ми. То е плътно и силно и внезапно придобивам повече енергия, отколкото съм имал преди две
секунди. Да, знам, че всичко е в главата, но не ми пука. Хвърлям малката чашка в мивката и грабвам суитшърта си от облегалката на
стола. Маратонките ми за бягане са до вратата, подравнени с останалите обувки... Работа на Теса.
Нахлузвам ги и поемам.
Скоро! (исп.). – Бел. прев.
 глава
Пета
Въздухът е кристален и мога истински да усетя мириса на есента. Тя винаги е била любимият ми сезон. Обичах очакването
сезоните да се сменят, листата на дърветата да покафенеят, обичах аромата на кедър във въздуха. Футболният сезон прелива в
хокейния, а хокейният прави живота ми интересен за известно време. Винаги съм обичал очакването на началото на спортните
сезони, да чистя с майка двора от листа и да скачам в големите купчини, след това да ги тъпча в найлонови чували с отпечатани
върху тях усмихнати тиквени лица.
Винаги имахме страшно много листа за събиране заради двете внушителни брези в предния двор. Есента в Мичиган обаче
никога не продължаваше достатъчно дълго. Към третия футболен мач вече се опаковахме от горе до долу в ръкавици и палта. И
макар че ми беше тъжно да гледам как есента си отива, винаги съм харесвал как студеният въздух щипе кожата ми. За разлика от
повечето хора, аз процъфтявам през зимата. За мен студът означава спорт, ваканции и безумно количество сладкиши, струпани на
кухненския плот. Дакота мразеше студа. Начинът, по който носът ѝ почервеняваше, а къдравата ѝ коса изсъхваше, я вбесяваше.
Винаги изглеждаше сладка, увита в слоеве пуловери, и кълна ви се, момичето носеше ръкавици още през септември.
Най-добрият парк за тичане в Бруклин се оказа малко далеч от моя апартамент. Маккарън Парк свързва двете най-модерни
части на Бруклин: Грийнпойнт и Уилямсбърг. В тази част на града се мотаят много мъже с дълги бради и карирани ризи. Не
разбирам защо двадесетгодишни мъже искат да се обличат като мъже на седемдесет. Местните жители носят очила с черни
масивни рамки и отварят малки ресторантчета с приглушено осветление, в които предлагат малки порции все едно от рая, но
храната тук си заслужава. Разходката до любимия ми парк е малко повече от двадесет минути, така че обикновено тичам дотам,
след това тичам около час и по пътя обратно към дома се охлаждам.
Задминавам жена, която слага малко бебенце в количка за джогинг. Коляното ме боли, но ако тя може да тича с бебе в количка,
и аз ще мога. След две минути спринт коляното ми започва да пулсира от остра болка. Тридесет секунди по-късно болката се
стрелва от мускул в мускул. Усещам всеки етап от падането си под душа. Забравете.
Днес не съм на работа и въпреки че кракът ми не е добре, не искам да седя вкъщи в първата си почивна събота, откакто съм
започнал работа в кафенето. Тази вечер Теса трябва да е на смяна. Освен че тя ми го каза, видях, че е написано на малката ѝ дъска
за планиране на хладилника. Решавам да се обадя на мама, изваждам телефона си и сядам на една пейка. Тя трябва да роди всеки
момент и мога оттук да усетя колко е изнервена. Ще бъде най-добрата майка, с която може да бъде благословена сестра ми,
независимо дали го вярва, или не.
Майка ми не отговаря. Е, единственият ми приятел е зает, а майка ми не отговори, което означава, че не знам какво да правя по-
нататък. Официално губя. Пускам крака на земята и започвам да броя стъпките си, докато вървя. Ако не се насилвам да тичам, а
вървя, болката в коляното не е толкова лоша.
– Отляво! – извиква жена, която тича с количка, докато ме задминава. Тя е бременна, а в количката има две пухкави бебета.
Еднаквите малки панделки ми подсказват, че тази жена е много заета. Това е тенденция в Бруклин – много бебета и колички. Дори
съм виждал хора да бутат количките си с бебета по барове в ранните вечери.
Няма какво да правя. Аз съм двадесетгодишен колежанин, който живее в най-великия град на света, и нямам какво да правя в
почивния си ден.
Изпитвам съжаление към себе си. Всъщност не, но бих предпочел да се разхождам и да се оплаквам от скучния си живот,
отколкото да се опитвам да създам нови приятелства. Не знам как да се сприятелявам. Нюйоркският университет не е толкова
дружелюбен като Университета на Западна Каролина и ако Теса не ме беше заговорила първа, сигурно и там нямаше да имам
никакви приятели. Тя е първият човек, с когото се сприятелих след смъртта на Картър.
Изключвам Хардин, защото това, като начало, беше много по-сложна ситуация. Той се държеше, все едно ме мрази, но имах
чувството, че не го съзнаваше. Наистина, повече беше като усещане, че връзката между баща му и мен е олицетворение на всичко,
което не е получил в живота си. Той ревнуваше и сега разбирам това. Не беше честно, че баща му – алкохолик и емоционален
насилник, се отнасяше много добре с мен. Хардин ме ненавиждаше за споделената ни страст към спорта. Мразеше ме, защото баща
му настани майка ми и мен в голяма къща, и презираше колата, която баща му ми купи. Знаех, че той ще бъде проблем в новия ми
живот, но осъзнавах, че мога да разбера причината за гнева и болката му. Не бях израснал в идеален дом, както той предполагаше.
Баща ми е починал, преди да имам възможност да го опозная, и всички около мен се опитаха да запълнят тази празнота. Майка
ми изпълни детството ми с разкази за татко – Алън Майкъл, и така се опитваше да компенсира ранната му смърт. Според нейните
думи бил популярен мъж с дълга кестенява коса и големи мечти. Мама ми каза, че искал да бъде рок звезда. Такива истории ме
караха да ми липсва, без дори да го познавам. Той бил скромен човек, който починал в несправедливо младата възраст на двадесет
и пет години, когато съм бил само на две. Щеше да е късмет да го познавам, но нямах този шанс. Болката на Хардин беше друга, но
винаги съм вярвал, че страданието е нещо, което хората не трябва да сравняват.
Най-голямата разлика във възпитанието ми и това на Хардин идваше от майките ни. Майка ми имаше късмета да има добра
работа в града и успяхме да използваме застраховката „Живот“ на баща ми от фабриката, в която работеше. Майката на Хардин
работеше на дълги смени и едва изкарваше достатъчно да ги издържа. Тяхното положение беше много, много по-лошо
Трудно ми е да си представя втория си баща, Кен, по начина, по който Хардин го е познавал. За мен той винаги ще бъде добрият,
лекомислен и същевременно трезв човек, какъвто е днес – ректор на Университета на Западна Каролина, нищо по-малко. Той е
направил толкова много за майка ми и я е обичал страшно много. Той я обича повече от алкохола и Хардин мразеше това, но сега
разбира, че това никога не е било конкуренция. Ако Кен можеше, отдавна би избрал сина си пред бутилката. Но понякога хората
просто не са толкова силни, колкото ни се иска. Цялата болка на Хардин изчезна и прерасна в неконтролируем гняв, който той не
можеше да овладее. Положението стана още по-зле, когато Хардин, а и ние разбрахме, че Кен не е негов биологичен баща. След
това той избра да поеме контрол над живота и действията си.
Терапевтът му положи доста усилия, които дадоха резултат, и аз се радвам. Направи чудеса за майка ми, която обича това
гневно момче, сякаш самата тя го е родила.
Подминавам двойка, която се държи за ръце, докато разхожда кучето си, и усещам още по-силно самосъжаление. Дали не трябва
да излизам на срещи с момичета? Дори не знам откъде да започна. Искам удобството да имам някого около себе си през цялото
време, но не съм сигурен, че бих могъл да допусна друга девойка освен Дакота. Просто цялата игра на запознанство и първи срещи
изглежда толкова изтощителна, а и са минали едва шест месеца, откакто скъсахме. Дали тя излиза на срещи? Иска ли? Не мога да си
представя някой някога да ме опознае по-добре от нея или да ме направи толкова щастлив, колкото нея. Познава ме толкова
отдавна, ще минат години, преди някой да вникне в същността ми толкова добре... Както нея.
Знам, че годините си вървят, не ставам по-млад. Но подобни мисли не ми помагат да продължа напред.
Двойката спира за целувка и аз отклонявам поглед с усмивка, защото се радвам за тях. Щастлив съм заради непознатите, на
които не им се налага да прекарват нощите си сами и да мастурбират под душа.
Мамка му, звуча засегнат.
Звуча като Хардин.
Като става дума за Хардин, мога да му се обадя и да отделя поне пет минути, преди да ми затвори. Изваждам телефона си от
джоба и избирам името му от контактите.
– Да? – казва той преди второто позвъняване.
– Един от твоите всеизвестни топли поздрави – пресичам улицата в безцелния поход по път към квартала си. Трябва да се
запозная по-добре с тази зона, мога да започна и днес.
– Топъл, колкото мога да го докарам. За нещо конкретно ли ти трябвам?
Ядосан шофьор на такси крещи от прозореца си на възрастна жена, докато тя бавно пресича улицата пред колата му.
– Всъщност в момента наблюдавам бъдещото ти аз – му казвам през смях, доволен от сарказма си. Наблюдавам сцената пред
себе си, за да съм сигурен, че жената ще се справи.
Той не се смее и не пита за какво, по дяволите, говоря.
– Скучно ми е и исках да поговорим за пътуването ти до тук – казвам в телефона.
– Какво за него? Все още не съм си резервирал полет, но ще дойда около тридесети.
– Септември?
– Очевидно.
Мога да видя как завърта очи.
– На хотел ли ще си, или при мен в апартамента?
Възрастната жена стига другата страна на улицата и наблюдавам как изкачва няколкото стъпала и влиза в къщата, където,
предполагам, живее.
– Тя как иска? – гласът му е тих, предпазлив. Не е нужно да казва името ѝ, не го е правил известно време.
– Тя казва, че е окей да отседнеш в апартамента, но ако промени решението си, знаеш, че трябва да си тръгнеш.
Не поставям много граници между тях, но Теса е моят приоритет в тази ситуация. Тя е тази, която чувам да плаче през нощта. Тя
е тази, която се опитва отново да възстанови целостта си. Не съм глупак – Хардин вероятно е още по-зле. Но той си е намерил
система за подкрепа и добър терапевт.
– Да, знам.
Ни най-малко не съм изненадан от раздразнението му. Той не понася никой, включително и аз, да се притичва на помощ на
Теса. Това е негова работа, смята той. Въпреки че той е този, от когото я защитавам.
– Няма да върша нищо глупаво. Имам няколко срещи и исках да видя малко теб, може би и нея. Честно казано, просто ме кефи,
че съм в същото шибано състояние като нея.
Съсредоточавам се върху първата част от изречението му.
– Какви срещи? Вече се опитваш да се преместиш тук?
Искрено се надявам, че не. Не съм готов отново да бъда насред военни действия. Мислех, че ще имам поне още няколко месеца,
преди вълшебните сили на лудостта да съединят отново тия двамата.
– Не, мамка му. Някакви простотии около нещо, върху което работя. Ще ти разказвам, като имам време да обясня всичко, не сега.
Някой ми звъни на другата линия. – Затваря, преди да мога да отговоря.
Гледам времетраенето на разговора на екрана. Пет минути и дванадесет секунди. Рекорд. Пресичам улицата и пъхам телефона
обратно в джоба. Когато стигам до ъгъла, се оглеждам, за да преценя къде съм. Редици от облицовани с тухли и кафяв камък
градски къщи оформят двете страни на улицата. В края на пресечката в малка галерия са изложени отпечатъци от ярко оцветени
абстрактни форми, които висят нанизани на връв зад прозореца ѝ. Не съм влизал, но мога само да гадая колко са скъпи.
– Ландън! – крещи познат глас от другата страна на улицата.
Претърсвам с поглед тротоара и виждам Дакота. По дяволите, тази жена с нейното оскъдно облекло. Облечена е по същия начин
като вчера, тесен клин, шорти за тренировки и спортен сутиен. Гърдите ѝ са по-скоро малки, но са най-предизвикателните, които
съм виждал. Не че съм виждал много, но нейните са невероятни.
Тя маха с ръка, докато пресича кръстовището, и ако това не е някаква среща, предизвикана от съдбата, не знам какво е.
 глава
Шеста
Щом стига до мен, Дакота веднага обвива ръце около врата ми и ме притегля към себе си. Прегръдката ни трае с няколко мига
по-дълго от обикновено и когато се отдръпва, тя опира глава върху ръката ми. Почти с две педи е по-ниска от мен, аз обаче винаги
съм обичал да я дразня, че косата ѝ, този див куп къдрици, добавя десет сантиметра към статистическите данни на шофьорската ѝ
книжка.
Носът ѝ е зачервен, а косата е особено непокорна. Още не е студено, но е ветровито и въздухът от близката Ийст Ривър добавя
хлад. Не е облечена за есенното време, всъщност не е кой знае колко облечена. Не се оплаквам.
– Какво правиш от тази страна на пътя? – питам аз.
Тя живее в Манхатън, а сега е вторият път за тази седмица, когато я срещам в Бруклин.
– Бягам. Пресякох Манхатън Бридж и след това просто продължих да тичам. – Погледът ѝ среща моя и след това бързо се
прехвърля върху челото ми. – Какво, по дяволите, се е случило с лицето ти? – Пръстите ѝ натискат кожата ми и аз примигвам.
– Дълга история. – Докосвам чувствителното място с пръсти и усещам възела до раната.
– Да не си попаднал на улична свада по пътя за насам? – дразни ме тя и в гърдите ми разцъфва трепет, липсва ми, въпреки че
стои точно тук и сега.
И с пистолет, опрян до челото, няма да ѝ кажа какво всъщност се е случило с главата ми. Или с коляното ми. Такъв изрод се
чувствам в момента, докато тя е пред мен, и се сещам за всеки път, в който съм свършвал, докато мисля за нея.
– Не точно – тръсвам глава и продължавам: – Паднах под душа. Но твоята версия ми харесва повече. Определено ми звучи по-
готино. – Засмивам се и поглеждам към нея.
Моят отговор я развеселява и тя се заклаща на петите на яркорозовите си найкове. Жълтите знаци на маратонките ѝ подхождат
на спортния ѝ сутиен, а розовият цвят – на малките ѝ, миниатюрни шорти.
– И така, какво ще правиш? Искаш ли да пием кафе, или нещо такова? – пита тя.
Очите ѝ блуждаят по улицата и се взира в двойката, която видях по-рано. Ръцете им са преплетени, докато вървят щастливи по
улиците на Бруклин. Това е романтична гледка, той намята палтото си около раменете ѝ и се навежда, за да я целуне по косата.
Дакота обръща поглед към мен и ми се иска да чуя на глас за какво мисли. Липсвам ли ѝ? Дали гледката на тази двойка, която
щастливо се държи за ръце, я кара да копнее за моята обич?
Тя иска да се мотае с мен сега – какво означава това? Нямам нищо за правене, но вероятно трябва да се държа така, сякаш имам
някакъв живот извън училище и работа.
– Сега имам малко свободно време. – Свивам рамене и тя пъхва ръка под лакътя ми и ме повежда. По време на разходката се
опитвам да направя списък с нормални начални фрази за разговор, които да намалят вероятността от неудобство. Казвам „почти“,
защото ако някой има талант да превърне нормалните ситуации в неудобни, това съм аз.
Разстоянието до „Старбъкс“ е само на няколко пресечки, но Дакота мълча почти през цялото време. Нещо не е наред,
предчувствам.
– Студено ли ти е? – питам аз. Трябваше да я питам по-рано. Сигурно ѝ е, едва е облечена.
Тя поглежда към мен и носът ѝ на Рудолф я издава, въпреки че поклаща глава.
– Стой. – Отдръпвам се леко от нея, издърпвам суитшърта през глава и ѝ го връчвам.
Леко ме срязва това, че подушва сивата материя точно както винаги е правила. Докато бяхме в гимназията, тя беше обсебена от
суитшъртите ми. Трябваше да си купувам нов през седмица, за да наваксвам кражбите ѝ.
– Все още носиш „Спайсбомб“ – констатира тя.
Тя ми купи първото шише тоалетна вода за първата ни Коледа заедно и по едно всяка година след това.
– Да. Някои неща никога не се променят. – Гледам как тя нахлузва суитшърта ми през глава. Къдриците ѝ първи се промъкват, а
аз ѝ помагам да издърпа фланелата върху огромната си коса. Суитшъртът ѝ стига точно до коленете.
Тя поглежда надолу към логото, отпечатано отпред.
– Даровете на Смъртта. – Тя докосва върха на триъгълника с нелакирания си нокът. – Някои неща наистина никога не се
променят.
Изчаквам да се усмихне, но тя остава сериозна.
Отново подушва суитшърта.
– Защото ти харесва как мирише или защото все още тайно си падаш по мен? – Дакота най-накрая се засмива и смехът ѝ отново
секва.
– Ти намери маса, аз ще взема кафе – предлагам аз. Така правехме винаги в Саджиноу: тя избираше маса, обикновено до
прозореца, а аз поръчвах еднаквите ни напитки. Два пъти мока фрапучино, допълнителен шот течна захар за нея, допълнителен
шот кафе за мен. Винаги поръчвах две парчета лимонова торта и тя винаги изяждаше черешката от моята.
С течение на годините вкусовете ми се променят и вече не мога да се принудя да пия сладкия млечен шейк, маскиран като кафе.
Поръчвам фрапучино за нея и американо за себе си. Две лимонови торти. Докато чакам да извикат името ми, поглеждам към
масата, на която седи Дакота, подпряла с ръце брадичката си.
– Мока фрап и американо за... Лондон! – симпатичната бариста извиква грешно името ми. С огромна усмивка на лице тя
енергично слага напитките на щанда, същата усмивка като при всички служители, които виждам да работят във веригата
кафенета с логото русалка.
Дакота леко се изправя, когато стигам до масата. Подавам ѝ голямата пластмасова чаша, а тя оглежда моята.
– Какво е това? – пита тя.
Сядам срещу нея и тя поднася чашата ми към устните си.
– Няма да ти хареса... – опитвам се да я предупредя.
Вече е късно, очите ѝ са затворени и лицето – сгърчено. Тя не го изплюва, но иска. Бузите ѝ са пълни със сместа от еспресо и
вода и тя прилича на очарователна малка катеричка, докато се мъчи да преглътне.
– Пфу! Как можеш да пиеш това? – възкликва тя, когато най-накрая преглъща. Плъзвам чашата ѝ по-близо до нея, за да може да
пийне и да оправи вкуса си. – Има вкус на катран, иууууу!
Винаги е преигравала.
– На мен ми харесва – вдигам рамене, докато отпивам от кафето.
– Откога пиеш модерни кафета? – Дакота отново сбърчва нос с отвращение.
Аз се подсмихвам.
– Това не е „модерно“. Това е само еспресо и вода – казвам в защита на напитката си.
Тя подсмърква.
– На мен ми звучи модерно.
Има нещо зад думите ѝ. Все още не мога да го определя, но все едно ми е ядосана за нещо, за което не съм наясно, че съм
направил.
Все едно все още сме гаджета.
– Взех ти и лимонова торта. Две парчета. – Плъзгам кафявата хартиена торбичка през масата към нея. Тя поклаща глава и
изтласква торбичката обратно към моята страна на масата.
 – Не мога да ям такива неща вече и приемам, че това кафе е обядът ми. – Тя потърква нос и си спомням как се оплакваше от
промяната в хранителните си навици, която трябваше да направи заради академията. Тя трябва да спазва строга диета и
лимоновата тортата не се вписва никъде в това.
– Съжалявам – измрънквам и сгъвам краищата на торбичките, за да ги затворя. Ще я занеса вкъщи и ще я изям по-късно, когато
тя не е с мен, за да стане свидетел на лакомията ми.
– Как си? – питам я след продължително мълчание. Сякаш никой от нас не знае как да действа, когато не се срещаме. Държим се,
сякаш сме непознати. Бяхме приятели години наред, преди да започнем да излизаме; приятелството ни стана по-силно, когато
брат ѝ и аз станахме най-добри приятели. Студена пот се стича по гръбнака ми, докато чакам тя да ми отговори.
– Добре съм. – Въздъхва. Очите ѝ се затварят за момент и знам, че лъже.
Посягам към масата и докосвам ръката ѝ. Не е подходящо да слагам ръка върху нейната, но искам, толкова много искам.
– Знаеш, че можеш да ми кажеш.
Тя отново въздъхва, отказва.
– Аз съм мястото, на което си в безопасност, нали помниш? – напомням ѝ собственото ѝ определение за мен. Първия път, когато
я заварих да плаче с кръв в косата, обещах, че винаги ще я пазя. Нито времето, нито раздялата биха променили това.
Очевидно не е това, което искаше да чуе, и отблъсква ръката ми с „не“.
– Нямам нужда от безопасно място, Ландън, имам нужда... Е, дори не знам от какво имам нужда, тъй като не преуспявам в живота
и не знам как да го поправя. – Очите ѝ сега са тъмни, чакат отговора ми.
Животът ѝ се проваля? Какво означава изобщо това?
– Как така? В училище ли нещо?
– Всичко – буквално всяко проклето нещо в живота ми.
Не разбирам. Това вероятно е, защото тя не е обсъждала отдавна с мен живота си и не знам как да ѝ помогна.
Когато бях на около петнадесет години, разбрах, че ще направя всичко, за да е сигурно, че тя е добре. Аз съм човекът, който
поправя, аз съм този, който оправя всичко за всички, особено за къдрокосото съседско момиче с баща задник и брат, който едва
можеше да отвори уста у дома си, без да получи синини за усилието. Ето ни, пет години по-късно, извън онзи бавен, ерозирал град,
далеч от този човек, и някои неща наистина никога не се променят.
– Кажи ми нещо, за което мога да помогна. – Покривам с ръка нейната и тя се отдръпва точно както знаех, че ще направи. Пуснах
я, както винаги.
– Не получих ролята, за която репетирах и репетирах, и репетирах през последните два месеца. Мислех, че тази роля е моя. Дори
не си взех изпитите, защото използвах цялото време за репетиции за прослушването. – Тя въздъхва тежко и отново затваря очи.
– Какво се случи с прослушването? Защо не те взеха? – Имам нужда от още парчета от пъзела, преди да мога да дам съвет.
– Защото не съм бяла – тя го казва силно, уверено.
Отговорът ѝ предизвиква у мен гняв от несправедливостта. Мога да оправя много лайняни ситуации, но не мога да поправя
невежеството.
– Те така ли казаха? – снижавам глас, въпреки че не искам. Те всъщност не биха могли да го кажат на студент, нали?
Тя поклаща глава и изпуска затаения си дъх.
– Не, нямаше нужда да го казват на глас. Всички, подбрани за главните роли, са бели. Толкова съм уморена от това.
Подпирам гръб на облегалката на дървения стол и отпивам първата глътка кафе.
– Говори ли с някого? – питам плахо.
Водили сме този разговор преди, няколко пъти. Да си дете от смесен брак в Средния запад, не притеснява никого от нашия
квартал или от училището ни. Населението на Саджиноу е доста мирно настроено дори когато става въпрос за раса, а аз живеех в
зона с предимно афроамериканско население. Но все пак няколко пъти все се намираше някой да попита нея или мен защо сме
заедно.
– Защо гаджетата ти са все бели момчета? – питаха я приятелите ѝ.
– Защо не излизаш с бяло момиче? – питаха повлекани с бяла очна линия и гел, с фалшиви чанти от веригата универсални
магазини „Кей-март“. Нямам нищо против „Kей-март“, винаги съм харесвал този магазин, преди да го затворят. Е, освен лепкавите
му подове, това му беше най-лошото.
Дакота пийва през сламката си няколко секунди. Когато се спира, в ъгълчето на устата ѝ има точица от бита сметана. Преборвам
се с инстинкта си леко да го изтрия.
– Спомняш ли си как седяхме с часове в „Старбъкс“ в Саджиноу?
И изведнъж тя разкрива истинското си разочарование. Повече не повдигам този въпрос.
Кимвам.
– И всеки път давахме фалшиви имена. – Тя се смее. – И онзи път, когато онази дама толкова се ядоса, защото не знаеше как да
напише Хърмаяни, и отказа да напише имената ни на чашите?
Смехът ѝ вече е откровен и истински и изведнъж се пренасям в миналото – аз съм на петнадесет години, тичам по улицата след
непокорната Дакота, после в магазина тя се беше навела над тезгяха и открадна маркера на жената от престилката ѝ. Този ден
валеше сняг и когато се прибрахме, бяхме покрити с мръснокафява киша. Майка ми се обърка, когато Дакота извика, че бягаме от
ченгетата, докато тичахме нагоре по стълбите на старата ни къща.
От спомените ни стана по-топло и приятно.
– Ние действително смятахме, че ченгетата ще си загубят времето за двама тийнейджъри, които са откраднали маркер.
Няколко клиенти гледат в нашата посока, но тук е доста наблъскано, така че те бързо ангажират вниманието си с нещо друго, с
нещо по-забавно от неудобната среща за кафе на двама бивши.
– Картър каза, че жената му е казала, че ни е забранено да стъпваме там – добавя тя, а погледът ѝ помътнява.
Споменаването на Картър ме бодва, подобно на стреличка във врата.
Дакота сигурно забелязва помръкналия ми поглед, защото се пресяга и слага ръка върху моята. Винаги съм я оставял да прави
така.
Сменям темата.
– Добре си изкарвахме в Мичиган.
Дакота накланя глава и светлината над нас проблясва в косата ѝ, като я кара да засияе. Сега осъзнавам колко съм самотен
напоследък. Освен лекия допир на Нора до тялото ми не са ме докосвали от месеци. Не съм се целувал от месеци. Дори не съм
прегръщал никого освен Теса и майка ми от последния път, когато Дакота дойде да ме посети във Вашингтон.
– Да, наистина – казва тя. – Докато не ме напусна.
 глава
Седма
Чудя се дали изражението ми подсказва по най-фин начин чувствата ми.
Не бих се учудил, ако е така. Осезаемо трепнах при думите ѝ. Сигурно забеляза – това е всичко, за което мога да мисля, докато се
взирам недоверчиво в нея и чакам да си вземе назад грубите думи.
– Какво? – пита тя, сляпа за очакването ми.
Всъщност няма как тя...
– Не исках да си тръгвам... не е като да съм имал избор – продължавам да говоря тихо, но се надявам тя да чуе искреността в
думите.
Човекът на съседната маса ни поглежда за секунда, след което насочва внимание към лаптопа си.
Хващам двете ѝ ръце на масата и леко ги стискам между своите. Хващам се за това, което прави. Тя е разстроена от училището,
така че насочва гнева и стреса си към мен. Винаги го е правила, а аз винаги съм я оставял да ме наранява.
– Това не променя факта, че така постъпи. Ти си тръгна, Картър го нямаше, баща ми ...
– Нямаше да тръгна никъде, ако имах право на мнение. Майка ми се преместваше и последната година в гимназията не беше
достатъчно убедителна причина да ми позволи да остана в Мичиган. Знаеш това.
Нежен съм с нея така, както бих бил с ранено животно, което се зъби на всеки, който го приближи.
Гневът ѝ излита моментално и тя въздъхва.
– Знам. Извинявай. – Раменете ѝ се отпускат и тя поглежда към мен.
– Винаги можеш да говориш с мен за каквото и да било – напомням ѝ аз. Знам как се чувства един малък човек в такъв голям
град. Всъщност не съм я чувал да говори за никакви приятели освен за Маги и сега знам, че е приятелка с Ейдън по някаква ужасна
причина, която не разбирам, но не мисля, че искам да разпитвам за подробности. Начинът, по който се завъртя пред него...
Дакота поглежда към вратата и отново въздъхва. Никога не съм чувал човек да въздиша толкова много в живота си.
– Добре съм. Ще се оправя. Трябваше просто да си намеря отдушник, предполагам.
Това не ми е достатъчно.
– Не си добре, Бейби Бийнс – казвам, инстинктивно използвайки стария ѝ прякор. Нейната недоволна гримаса бързо се
превръща в срамежлива усмивка, а аз се облягам назад и ѝ се наслаждавам. Тя най-накрая омеква и това ме кара да се чувствам по-
малко неловко с нея.
– Наистина ли? – Провлачва стола си по пода, докато се приближава към мен. – Това беше евтин трик.
Усмихвам се мълчаливо и клатя глава. Не използвах името, за да получа някакво предимство. Един ден я бях нарекъл така
случайно, честно казано нямам идея защо, и така си и остана. Тя тогава се разтопи от удоволствие, сега беше същото. Просто ми се
изплъзна и го казах, без да се замисля, но съм щастлив, когато тя обляга глава на ръката ми, обгръщайки я със своята ръка.
Глупавият, случаен прякор винаги е имал един и същ ефект върху нея. Винаги съм се радвал.
– Толкова си твърд вече – казва тя и стиска бицепса ми. – Кога успя?
Тренирам повече и ще излъжа, ако кажа, че не съм искал тя да забележи, но сега, след като забеляза, а и като добавим близостта
ѝ, леко се засрамих.
Ръцете на Дакота се плъзгат нагоре и надолу по ръката ми, а аз нежно прибирам къдравата ѝ коса далеч от лицето си.
– Не знам – отвръщам най-накрая, гласът ми звучи много по-нежно, отколкото възнамерявах. Пръстите ѝ все още играят върху
кожата ми, проследяват фантомни форми върху нея, карат я да настръхва. – Тичам много, а в сградата ми има фитнес зала. Не я
използвам често, честно, но бягам почти всеки ден.
Толкова е хубаво да ме докосват. Бях забравил колко е приятно да имаш другарче, камо ли всъщност да усещаш топлината на
друг човек. Образът на ноктите на Нора, които драскат по корема ми, проблясва през ума ми и аз потрепервам. Докосването на
Дакота е различно, по-нежно. Тя знае точно как да ме докосне, с какво съм свикнал. Докосването на Нора изпраща вълни през мен,
това докосване е успокояващо.
Защо мисля за Нора?
Дакота продължава да ме гали, докато се опитвам да разкарам Нора от главата си.
Чувствам се леко смутен от вниманието ѝ, но в същото време съм наистина доволен, че тя забеляза физическите промени. През
последните две години тренирах тялото си, и то с видим ефект, и се радвам, че тя очевидно го оценява. Винаги е била по-хубавата в
двойката ни и може би новата ми физика ще я накара да иска да ме докосва повече, може би дори да прекарва повече време с мен.
Това е мимолетна мисъл, но това е всичко, което имам в момента, когато става въпрос за това да задържа Дакота.
Сега тя е още по-красива и си представям, че ще разцъфне още, докато се превръща в жена. Планирахме да пораснем заедно.
Щяхме да имаме две деца, въпреки че аз исках четири. Светът изглеждаше толкова различен тогава и идеята, че можем да бъдем
всичко, което искаме, беше толкова привлекателна. Когато растете в малко градче в Средния запад, ярките светлини и големите
градове изглеждат страшно далечни за повечето хора, но не и за Дакота.
Винаги е искала повече. Майка ѝ е била амбициозна актриса, която се премества в Чикаго, за да се включи в театрална
постановка и по този начин да се превърне в голяма звезда. Това никога не се случило; градът откраднал душата ѝ и тя се
пристрастила към късните нощи и нещата, които те държат буден, за да им се наслаждаваш. Никога не успяла да се измъкне и
Дакота винаги е била решена да постигне това, което майка ѝ не е успяла.
Навежда се по-близо. Косата ѝ гъделичка носа ми и потъвам по-назад в стола.
– Утре този мой незаслужен неуспех ще изглежда смешен – казва тя, обляга се назад в стола си и се отдръпва от мен.
И да си кажа честно, радвам се за това. Казвам ѝ, че съм съгласен, че утре всичко ще изглежда по-различно, по-добре и че ако тя
има нужда от нещо, аз съм само на едно телефонно обаждане разстояние от нея.
Седим в удобна тишина няколко минути, преди телефонът на Дакота да зазвъни. Докато тя говори, бутам една салфетка по
масата и след това започвам да разкъсвам хартията на малки парченца.
Накрая тя изчуруликва в телефона: „Идвам, запази ми място“, и го пъха в чантата си. Става рязко и мята чантата през рамо.
– Ейдън беше. – Засмуква фрапучиното си през сламката. Гърдите ми се стягат и аз също се изправям. – Има прослушване и той
ще ми запази място. За онлайн реклама за академията. Трябва да отида, но благодаря за кафето – скоро трябва пак да наваксаме!
Опира ръка на рамото ми, докато ме целува по бузата.
И след тази вихрушка изчезва. Полупразната ѝ чаша стои срещу мен и се подиграва на самотата ми.
 глава
Осма
По целия път към вкъщи си мисля:
А. Това беше странно.
Б. Не понасям Ейдън и страховитата му коса и дългите му крака – какво, по дяволите, иска от нея?
В. Вероятно се опитва да я привлече на тъмната страна – но аз го следя!
Когато отварям вратата на апартамента, ме посреща приятният аромат на ванилия. Или Теса отново е прекалила със спрея за
тяло, или някой нещо пече. Моля се да е второто. Тази миризма ме успокоява – домът ми в детството винаги беше изпълнен с най-
сладките миризми на шоколадови бисквитки и сладки с кленов сироп – и всъщност не искам да се чувствам така заради някакъв
спрей за тяло, достатъчно ми беше това, което току-що преживях с Дакота...
Мятам ключовете върху дървената маса в антрето и се свивам, когато веригата от ключодържателя на Ред Уингс отчупва
парченце дърво. Майка ми ми даде тази маса, когато се преместих в Ню Йорк, и ме накара да обещая, че ще я пазя. Тя е подарък от
баба и майка ми почита всичко, свързано с покойната ѝ майка, след като не е останало кой знае колко, особено след като Хардин
разби цял шкаф със скъпоценни чинии.
Баба ми е била прекрасна жена според думите на майка ми. Имам само един спомен за нея и според него тя е всичко друго, но не
и прекрасна. Бях на около шест по това време и тя ме хвана да крада фъстъци от една голяма бъчва в магазина за хранителни стоки
в града. Устата и джобовете ми бяха пълни с тях, докато сядах на задната седалка на колата ѝ. Не си спомням защо го направих и
дали дори разбирах какво правя, но когато тя се обърна, за да провери дали съм там, видя как чопля черупки и ги хвърлям на пода.
Тя наби спирачки, а аз се задавих с парченце черупка. Тя помисли, че се преструвам, което я разгневи още повече.
Изкашлях заседналото парченце и се опитвах да си поема въздух, докато тя направи обратен завой по магистралата, игнорира
клаксоните на разбираемо ядосаните шофьори и закара задника ми обратно в магазина. Накара ме да призная постъпката си и да
се извиня не само на продавача, но и на управителя. Бях унизен, но никога повече не съм крал.
Тя почина, когато бях в гимназията, и остави след себе си две дъщери, които бяха много различни една от друга. Останалата
част от моята информация за нея идва от леля ми Рийз, която разказва за нея така, сякаш е била торнадо, в сравнение с останалата
част от моето спокойно семейство. Никой не се забърква с никого с фамилното име Тъкър, моминското име на майка ми, за да не се
наложи да се оправят с баба Николет.
Леля Рийз е вдовица на полицай. Гъстата ѝ руса коса е като кошер, тупирана е и напръскана с прекалено много лак. Леля ми има
мнение за всичко. Винаги ми е харесвало да бъда около нея и съпруга ѝ Кийт, преди да почине. Тя винаги беше в добро настроение,
много смешна и сумтеше, като се смееше. Чичо Кийт, когото автоматично смятах за страхотен, защото беше ченге, при всяка наша
среща ми даваше картички с хокеисти. Спомням си, че тайно исках да ми бъде баща. Просто желаех наоколо да има и друг мъж. И до
ден днешен си спомням деня, в който той умря, и ужасяващия вой на леля ми, който се носеше по коридорите, а после начинът, по
който лицето на майка ми побледня, а ръцете ѝ трепереха, когато ми каза: „Всичко е наред, върни се в леглото, миличък“.
Смъртта на Кийт преобърна живота на всички с главата надолу, особено този на леля Рийз. Тя едва не загуби дома си, защото
беше прекалено тъжна и депресирана. Вече не се интересуваше от живота, камо ли да извади чекова книжка, за да покрие сметките
си, а пари имаше – от застраховката „Живот“ на съпруга ѝ, които бяха внесени по сметката ѝ. Самата тя не чистеше, не готвеше и не
се преобличаше, грижеше се обаче за децата си. Малчуганите бяха изкъпани и сресани, а малките им кръгли коремчета доказваха,
че поставя децата си над всичко. Според слуховете леля ми била дала всички пари от застраховката на Кийт на най-голямата му
дъщеря от предишния му брак. Никога не съм я срещал, така че не можех да кажа дали е вярно, или не.
Рийз и майка ми имаха само две години разлика и са били близки през целия си живот. Леля Рийз беше идвала във Вашингтон
само веднъж, но си говореха много по телефона. Смъртта на баба ми изглежда не се отрази на Рийз така, както на майка. Мама се
справи с това постепенно, като едно от заниманията ѝ беше печенето на много сладки. Въпреки това ѝ беше трудно и тази маса,
която току-що одрасках, беше единствената останала от баба ми вещ.
Лош син, аз съм...
– Ехо? – обажда се Теса от кухнята и прекъсва спомените ми.
Навеждам се, за да си сваля обувките и да пощадя безупречния стар дървен под. Теса прекара цялата последна седмица в
лъскането му и аз бързо се научих да не влизам вътре с обувки. Кълна се, че тя прекарваше над всяка следа по десет минути с
политура и парцал в ръка.
Предвид всичкия боклук по улиците на Ню Йорк, вероятно е най-добре винаги да се събувам.
– Ехо? – повтаря Теса и сега гласът ѝ е по-близо.
Когато вдигам поглед, тя стои на около метър от мен.
– Стресна ме – казва тя и очите ѝ срещат моите. Тя е така изнервена, откакто някой влезе с взлом в апартамента на първия етаж
преди няколко месеца. Не го споменава, но мога да позная по тревожния ѝ поглед към вратата всеки път, когато в коридора нещо
скръцне.
Теса носи тениска на Университета на Северна Каролина, а черният ѝ клин е покрит със следи от брашно.
– Извинявай. Добре ли си? – питам аз. Тъмните кръгове под очите ѝ са доказателство, че не е.
– Да, разбира се. – Тя се усмихва, премества тежестта си на другия крак. – В момента пека, а как може нещо да не е наред, когато
правя това? – Думите ѝ се превръщат в ироничен смях. – И Нора е в кухнята – добавя тя.
Пропускам последното изречение.
– Майка ми щеше да се гордее. – Усмихвам ѝ се и мятам якето върху подлакътника на стола.
Теса му мята един поглед, но решава да го остави така. Освен че е чистница, тя е страхотна съквартирантка. Оставя ме да се
наслаждавам на времето и пространството в апартамента, а на мен ми харесва компанията ѝ. Тя ми е най-добрата приятелка и в
момента не е на най-подходящото за нея място.
– Да! – Чувам Нора да вика.
Теса завърта очи и аз я поглеждам въпросително, на което тя отговаря само с кимване на глава към кухнята.
– Слава Богу – казва саркастично тя, докато вървя след нея натам.
Сладкият аромат се засилва с всяка стъпка. Теса върви право към малката количка, която наричаме кухненски остров. Поне
десет тави за печене са подредени една върху друга върху малкото пространство.
Теса ми обяснява причината за доволството им.
– Тази партида трябва да ѝ се е получила добре.
– Превзехме кухнята – казва ми Нора. Зеленикаво-кафявите ѝ очи улавят погледа ми за момент.
– Здрасти, София Нора де Лаурентис – казвам, докато отварям хладилника и си вземам вода.
При звука на „София“ Теса отваря уста, за да ме поправи, но после мисля, че схваща малката ми закачка, и не казва нищо.
От своя страна Нора казва:
– Здрасти, Ландън – и едва вдига поглед от тавата.
Опитвам се да не се взирам в ивиците от лилава глазура, размазани върху предната част на тясната ѝ черна фланелка, която е
доста опъната от гърдите ѝ, а лилавата глазура е толкова ярка…
Не гледай там, Ландън.
Поглеждам надолу към лилавата каша пред нея, само че това не е каша. Това е трислойна торта, боядисана в лилаво и покрита с
големи люляковобели цветя. Центърът на цветето е жълто, напръскано с брокат. Тортата изглежда почти изкуствена заради
толкова ярката глазура. Фонданените цветя изглеждат така, сякаш биха могли да ухаят прекрасно, и преди да осъзная какво правя,
се навеждам и ги помирисвам.
Нора се изкисква леко и аз поглеждам към нея. Гледа ме така, сякаш съм анимиран герой.
Тя наистина е много красива. Високите скули ѝ придават вид на богиня. Загорялата ѝ кожа и светлокафявите очи я карат да
изглежда екзотично. Косата ѝ е толкова тъмна, че сияе под бръмчащата лампа на тавана.
Трябва да поправя тази лампа.
Почукване на входната врата ме кара да престана да я оглеждам.
– Аз ще отворя – казва Теса и с усмивка добавя: – Толкова е хубава, нали?
Смушква леко Нора в бедрото с шпатулата и се отправя към вратата. Щастлив съм да я видя усмихната.
Нора се изчервява и кимва с брадичка надолу. Скрива ръце зад гърба си.
– Наистина е така – съгласявам се.
Протягам ръка и повдигам с пръсти брадичката ѝ нагоре, за да мога да я погледна в очите. Тя си поема рязко дъх и пълните ѝ
устни се отварят при докосването ми. Отдръпва се, а по гърба ми полазват тръпки.
Защо, о, защо, я докоснах така? Аз съм идиот.
И смутен.
Смутен идиот.
Това поведение, изглежда, се повтаря, когато тя е тук. В своя защита ще кажа, че това с докосването тя го започна онзи ден с
тъмните си лакирани нокти по голия ми корем.
Нора впива поглед в мен. В него е затаена лека досада, скрита зад глуповата гордост от творението ѝ, годно за ядене. Имам
чувството, че трудно може да ѝ се угоди.
– Какво? – казва тя, сякаш съм по средата между грубост и ласкателство.
Вдигам рамене.
– Нищо.
Облизвам устни, а очите ѝ сканират лицето ми и спират на устните ми. Енергията ѝ е кинетична, има нещо безумно
електрическо в тази жена. Преди мисълта ми да успее да завърши, тя прекосява малкото пространство между нас и обвива ръце
около мен, сключва ги зад врата ми. В началото, докато притиска устни към моите, устата ѝ е груба. Моите устни се разтварят,
приветстват нейните, след като съм преодолял първоначалния шок от нейното действие. Целувката ѝ е топла и безкомпромисна,
езикът ѝ се плъзва върху устните ми. Боря се с желанието да я придърпам по-близо. Ръцете на Нора се движат по врата ми. Дланите
ѝ са малки, но ни най-малко изящни. Днес ноктите ѝ са дълги и пурпурни. Сигурно отделя много време за тях. Опира разперените
си длани върху твърдите мускули на гръдта ми.
Целувки, дразнене, целувки.
Целувките ѝ са като докосване до горещ восък. С ръце обхващам ханша ѝ и притискам тялото ѝ към плота. Тя изстенва тихо, а
със зъби захапва долната ми устна. Тялото ми отново резонира, преди да мога да го спра. Опитвам се да направя крачка назад, за да
не притискам възбудата си към нея, но тя не ме пуска. Стисва суитшърта ми и ме придърпва към тялото си. Тя носи тясна фланелка
и още по-тесен клин. Знам, че може да почувства как всеки сантиметър от мен се притиска към нея.
– Боже мой – вдишва тя в устата ми.
Въздъхвам.
Тя се отдръпва и веднага усещам празнотата.
Червеният ѝ нокът ме потупва по върха на носа и тя ми се усмихва, бузите ѝ руменеят, а устните ѝ са подути от целувката ни.
– Е, това беше неочаквано.
С ръка покрива устата си и стиска долната устна между палеца и показалеца си.
Неочаквано? Така ли?
Играя го готин, подпрян на плота. Опирам лакти на студения камък и се опитвам да измисля нещо интелигентно, което да кажа.
Все още съм възбуден, сякаш електричество преминава през вените ми, докато тя изглежда напълно спокойна.
Какво беше това?
Решавам да бъда смел като нея. Поне за момент.
– Защо ме целуна? – питам.
Тя ме наблюдава, присвива очи и си поема дълбоко дъх. Долната част на фланелката ѝ е леко избутана нагоре върху матовата
извивка на ханша ѝ. Тя ме разсейва по всякакъв начин, без дори да се опитва.
– Защо? – пита тя и изглежда истински озадачена. Косата ѝ се изплъзва иззад ухото и тя я бутва назад. Шията ѝ е гола, сякаш
моли устните ми да покрият кожата ѝ. – Не искаше ли?
Да, исках, би звучал отчаяно.
Не, не исках, би прозвучало грубо.
Търся подходящия отговор. Не че исках тя да ме целуне. От друга страна, не исках тя да ме целува. Обърквам се и знам, че ако се
опитам да ѝ обясня, ще объркам нещата още повече.
Докато стоя и глупаво мълча, тя изведнъж отново придобива отегчен вид.
След това бързо сменя темата.
– Трябва да излезеш с мен и съквартирантките ми тази вечер.
Добре...
Искам да продължа разговора и да разбера защо ме целуна, но смятам, че тя очевидно не иска да говори за това, така че няма да
я притискам. Не искам да я карам да се чувства неудобно или да създавам впечатление, че не ми е приятно.
Опитвам се да науча как да се държа като „възрастен“. Всеки месец става все по-лесно, но понякога забравям, че внезапната
интимност е нещо, което младите хора желаят. Ако бяхме тийнейджъри, нейната целувка автоматично би ни накарала да се
ангажираме по някакъв начин, но при възрастните връзките са... толкова по-сложни... Процесът е много по-бавен. Обикновено
става така: приятели ви запознават с някого, падате си един по друг, излизате на среща. До края на втората среща обикновено се
целувате. Към петата среща вече сте спали, към дванадесетата вече спите заедно редовно, след година заживявате заедно, още две
години и се жените. Купувате къща, следва бебе.
Понякога последните две са в обратен ред, но в повечето случаи нещата изглеждат така. Според телевизията и романтичните
филми. Разбира се, не за хора като Хардин и Теса, които очевидно не са гугълвали „101 светкавични съвета за свалки“ и заживяха
заедно пет месеца след като се запознаха, но въпреки това...
– Това не ли е? – притиска ме за отговор тя.
Поклащам глава в опит да си спомня за какво говорехме. Съквартирантките ѝ... О, да, да излизам със съквартирантките ѝ.
Поглеждам към хола, защото чувам Теса да говори с някого, и когато се обръщам обратно към Нора, тя се протяга, държи ръцете
си във въздуха и разголва повече от тялото си. Тя е висока и изваяна, изглежда, че е поне метър и седемдесет и пет.
Това е разсейващо със сигурност.
– Къде ще ходите? – питам аз. Не искам да отказвам, просто съм любопитен.
– Все още не знам, честно. – Тя грабва мобилния си телефон от плота и прокарва пръст по екрана. – Нека да попитам. Имаме един
групов чат, който обикновено пренебрегвам, защото вътре редовно са само възбудени мацки, които изпращат спам със снимки на
горещи, голи мъже, но ще попитам.
Засмивам се.
– Звучи като чат точно за мен.
 Веднага съжалявам за шегата си, но очите ѝ се изпълват със закачливо настроение. Защо устата ми не остава затворена, щом
съм около нея? Трябва ми филтър за тъпотии. Макар че, ако не можех да произнеса нещо смущаващо, когато съм с нея, вероятно
изобщо нямаше да имам какво да кажа.
– Добре тогава ... – Тя се смее. Неловкостта ми е удавена от звука. Смехът ѝ е сърдечен, сякаш не я е грижа за абсолютно нищо на
света. Искам да чуя този звук отново.
– Понякога се старая прекалено много – признавам и се засмивам с нея.
Тя вдига брадичка към мен.
– Не думай. – Сега устните ѝ са издадени напред, сякаш ме тества. Сякаш ме молят да ги целуна отново.
Телефонът ѝ започва да звъни с песен от телевизионен сериал, който веднага разпознавам.
Повдигам вежда.
– Паркове и отдих? Не мислех, че си падаш по този филм – дразня я.
Обичах този сериал, докато интернет не го открадна от действителните му фенове и не го превърна в готино, подходящо за
мемета нещо, което умът ми не може да възприеме.
Тя бързо отказва обаждането, но телефонът започва да звъни отново и Нора веднага прокарва пръст, за да го откаже пак, и
поставя телефона на плота. Мисля да я попитам защо прави така, само за да се уверя, че е добре. Не мога да се въздържа.
Разпитването дали всички са добре, се е превърнало в някакъв навик. Преди да си навра носа в делата на Нора, Теса се връща в
кухнята, следвана от младеж, облечен в червена работна жилетка и носещ колан с инструменти.
– Дошъл е да оправи шахтата за боклук – обяснява тя. Мъжът се усмихва и прекалено дълго задържа погледа си върху нея.
– Имаме шахта за боклук? – питам аз. Това за мен е новина.
И двете жени се споглеждат и правят онова нещо с очите, все едно казват: „Боже, мъже!“, като през петдесетте години на
двадесети век.
Не е честно. Помагам с чиниите. Зареждам ги в миялната машина. Остъргвам ги. Подсушавам приборите, ако Теса не ме
изпревари. Не съм някакъв тъпанар, който не знае, че има боклук за изхвърляне, защото съм мързелив – просто не съм забелязал.
Или не съм я използвал. Като си помисля, никога през живота си не съм използвал шахта за боклук.
Нора грабва телефона си от плота. Свети, сякаш отново звъни, но сигурно тя го е включила на безшумен режим. Затваря очи и
въздъхва.
– По-добре да тръгвам – обявява тя. Очите ѝ се насочват отново към телефона. Тя го пъха в джоба на якето си, което е окачено
на облегалката на стола, и го грабва леко ядосана.
Ставам и ѝ помагам да го облече. Техникът я наблюдава как прегръща Теса и след това ме целува по бузата. Обхваща ме гняв,
когато виждам как наблюдава задника ѝ. Дори не се опитва да го скрие. Не че го обвинявам, че иска да гледа, но хайде, малко
уважение!
Нора ми помахва и казва:
– Хайде, ще ти пратя съобщение, когато разбера къде ще ходим!
Ще излъжа, ако кажа, че не ми е интересно или че не съм притеснен, че тя изобщо няма да ми прати съобщение. Не знам колко
възможности за срещи има. Не знам колко съперници имам – боже мой, сравнявам гаджетата със спорта. Отново. Неведнъж съм
стигал до извода, че не се различават толкова много, но е по-добре да гледам нещата от друг ъгъл.
Но защо стигнах до извода, че Нора иска да съм ѝ гадже? Понеже ме целуна, а после ме покани да изляза с нея?
Да, точно затова. Не мога да разбера дали това е регрес в моя напредък на „узряване“, или не.
Когато Нора си тръгна, Теса заприлича на сурикатче, което току-що е намерило скривалище от ядки, затрупано под листа.
– Какво беше всичко това? – попита тя учудено.
Толкова съм свикнал с нейното любопитство, че не се засягам. Потърквам брадичка с ръка и леко подръпвам наболите косми по
нея. Вдигам длани пред себе си в защита.
– Идея нямам, тя просто ме целуна. Дори не знаех, че знае името ми…
– Тя какво! – изкрещява Теса.
Тази малка клюка е достатъчна, за да поддържа Теса Йънг с дни. Определено ще чуя мнението ѝ за това по-късно. Майка ми
също може да го чуе.
Техникът навежда глава настрани, сякаш слуша драматичен монолог по телевизията. Можеше да не го прави толкова очевидно
поне. От друга страна обаче, ако аз по цял ден поправям уреди, бих искал да се разтоваря с някакви шеги или забавление. Като да
добавиш няколко цветни пръски към черно-бяла картина.
– И аз не знаех! Е, знам, че знае името ти – казва Теса и е буквална както винаги.
– Не знам. Объркан съм толкова, колкото и ти.
Нещо не е наред в начина, по който Теса ме гледа, сякаш се опитва да скрие разочарованието си. Не съм сигурен какво да мисля
за това. Предполагам, че Хардин ѝ липсва, но вероятно греша.
Вместо да се отдам на клюки, които може би си струват, а може би не, затягам шнура на суитшърта си и се отправям към вратата.
– Не сме приключили, Ландън Гибсън! – вика след мен Теса.
И някак си всичко това ме кара да се чувствам като престъпник беглец.
 глава
Девета
Заключвам вратата на апартамента зад себе си и едва не помитам някого в коридора.
Качулката му се свлича назад, но не го разпознавам. Облечен е в черно палто и сиви планинарски панталони. Той ми кимва,
което е достатъчно приятелски жест, и пак вдига качулката върху главата си. В блока ни има около двадесет апартамента и съм
виждал почти всеки човек или двойка, които живеят тук, но не и него. Може би току-що се е нанесъл.
– Извинявайте, съжалявам! – казвам, докато се премествам от пътя му, но той само изсумтява в отговор.
Зад ъгъла на блока хуквам. Изчаквам болката да се появи отново в коляното и така и става, но сега е поносимо. Тъпата болка
вече не е рязко пулсиране.
Набирам темпо. Тичам безшумно с моите маратонки „Найк“. Спомням си, когато за пръв път започнах да бягам, краката ми щяха
да изгорят, а гърдите все едно щяха да експлодират. Но не се предадох, а продължих всеки ден с тренировките. Трябваше да съм
здрав и сега съм. Не чак колкото майките с количките в Бруклин, които пият смути от пшеничени кълнове сутрин и хранят
бебетата си с кейл и киноа за обяд. Но съм здрав и активен.
Често, докато бягам, се старая да игнорирам всичко, макар че понякога мисля за майка ми и бебето, за Теса и Хардин; или се
задушавам от безсилие, ако „Чикаго Блекхоукс“ побеждават „Детройт Ред Уингс“. Днес имам чувството, че не мога да спра потока от
мисли за различни неща.
Първо: поведението на Дакота. Откакто скъсахме, говори с мен от дъжд на вятър, а сега се държи така, сякаш се виждаме през
ден. Тя беше толкова погълната от прослушването си и ми се иска да можех с нещо да ѝ помогна. Не мога да отида в една от най-
престижните балетни академии в страната и да почукам на вратата им с обвинение за расова дискриминация без никакво
доказателство. Особено на фона на всичката лудост, която се вихри из цялата държава напоследък. Последното нещо, което искам
да направя, е да насоча прекалено много негативно внимание към Дакота, докато тя се опитва да започне кариера там.
Шибаните ситуации, в които съм свикнал да ѝ помагам, са толкова различни от сегашната. Кариерата ѝ е нещо, за което аз
абсолютно нищо не мога да направя. Препятствията, които преодолявахме заедно, изглеждат толкова различни в настоящия
момент, част от миналото ни. Проблемите ни тогава бяха много по-важни, много по-застрашителни. Не знам какво да правя с
практически ежедневни проблеми като избор на училище или кариера.
Това е един от малкото пъти, в които бих искал да бъда като Хардин за около час. Бих се втурнал към онази академия, бих
хлопал по вратите и бих искал справедливост за нея. Бих ги убедил, че Дакота е най-добрата балерина, която имат, че въпреки
постоянното ѝ напомняне, че все още не е балерина, тя е незаменима. Най-добрата.
За Дакота балетът е това, което е хокеят за мен, но около десетина пъти по-важно, защото тя го практикува. Училището ми не
предлагаше хокей като спорт, а двата часа, които прекарвах в тренировки в местния културен център, след като майка ми ме
записа, бяха най-лошите два часа в живота ми. Научих много бързо, че хокеят е спорт, който обичам да гледам, но не и да
практикувам. Дакота танцува още от дете. Тя започна с хип-хоп, премина към джаз и през юношеските си години си намери
мястото в балета. Ако искате вярвайте, но да започнеш да танцуваш балет в тийнейджърските си години, се смята за голям
недостатък, а в някои кръгове се счита за твърде късно. Но Дакота разби тези предразсъдъци по време на първото си прослушване
в Училището за американски балет. Майка ми вместо подарък за рождения ѝ ден ѝ изпрати пари, за да отиде на прослушването. Тя
плака от благодарност и обеща на майка ми, че ще направи всичко възможно, за да ѝ се отблагодари за щедростта някой ден.
Майка ми не искаше никаква благодарност, просто искаше да види как сладкото съседче се издига над обстоятелствата и прави
нещо за себе си. В деня, когато разбра, че е приета, Дакота дотърча до вкъщи, размахала писмото като знаме над главата си. Тя
крещеше и скачаше и аз трябваше да я хвана и да я обърна с главата надолу, за да я накарам да стои неподвижна. Беше толкова
щастлива. Бях толкова горд. Училището ѝ може да не е „Джофри“****, но това е академия с висока оценка и, по дяволите, гордея се с
нея.
Всичко, което искам, е тя да бъде щастлива и талантът ѝ да бъде оценен. Искам да помогна някак си, но това е извън моя
контрол. Колкото и да е разочароващо, не мога да измисля и едно реалистично решение на този проблем. Трябваше да я попитам
какво още се случва, имаше още какво да направя...
Отбелязвам си го за по-късно и се фокусирам върху целувката на Нора. Тя наистина прилича повече на някоя Нора, отколкото
на София, а и за мой късмет не помня имена толкова зле, колкото Хардин. Той отказва да нарича Дакота с името ѝ, а ѝ казва
Дилайла дори пред нея. Я стига за този мрачен Харди.
Харди.
Това ме разсмива. Ще го използвам следващия път, когато нарече Дакота Дилайла.
Докато минавам покрай хранителния магазин, една жена с пълни с продукти хартиени торби се заглежда в мен, та спирам да се
хиля сам на себе си и на баналните си планове да го начукам на Хардин. Или Харди.
Засмивам се отново.
Имам нужда от още кафе.
На около двадесет минути бягане съм от „Грайнд“, но в посока, обратна на парка...
Кафето си заслужава усилията. Можете да получите кафе на почти всеки ъгъл, но не хубаво кафе – кафето от магазинчетата тук
е отвратително, а и аз трябваше да проверя дали са подготвили графика за следващата седмица. Обръщам се, за да хукна в
обратната посока към кафенето. Подминавам отново жената с книжните торби и отбелязвам как една от торбите се изплъзва от
ръката ѝ. Затичвам се да помогна, но не съм достатъчно бърз, кафявата хартия се разкъсва и по тротоара започват да се търкалят
консерви. Тя има толкова стреснат вид, че няма да се изненадам, ако ми се разкрещи, въпреки че само искам да ѝ помогна.
Грабвам една консерва с пилешка супа, преди да се е изтърколила на улицата. Още една торба се разкъсва и тя ругае от
безсилие, докато зеленчуците се разпиляват по земята. Тъмната ѝ коса прикрива лицето ѝ, но предполагам, че е на около
тридесетина години. Облечена е в свободна рокля, леко издута отпред. Може да е бременна, а може би не – със сигурност ще бъде
най-добре да не питам.
Две момчета пресичат улицата и идват към нас. За един кратък миг си мисля, че биха могли да ни помогнат.
Не. Докато събираме покупките ѝ, те даже не поглеждат в нашата посока. Никаква съпричастност, само вдигат обувките си и са
достатъчно възпитани да не настъпят кутия с ориз, препречила пътя им. Понякога да не настъпиш нещо на пътя си, е проява на
доброта от висша степен в този град.
– Далеч ли живеете? – питам жената.
Тя вдига поглед от тротоара и поклаща глава.
– Не, на следващата пресечка. – Тя стисва главата си с ръце и стене от безсилие.
Посочвам купчината хранителни стоки от двете торби.
– Хм, добре. Нека да се справим с тези. – След като проверявам дали все пак нямам някоя торбичка из джобовете, изхлузвам
суитшърта си през глава и започвам да трупам консерви върху него. Може да не събера всички, но си струва да опитам.
– Благодаря – произнася тя, леко задъхана. Пристъпва, за да ми помогне, но аз я спирам.
Една кола надува клаксон, после още една. Стъпил съм на платното с половин крак, но те пак свирят. Най-хубавото в Бруклин е
липсата на клаксони (обикновено). Манхатън е хаотичен, гневен малък остров, но бих могъл да си представя как се установявам в
Бруклин, преподавам в някакво държавно училище и създавам семейство. Моите мечти и планове обикновено включват други
градове, по-тихи. Въпреки това първо трябва да си намеря момиче, което да излезе на среща с мен, та може да отнеме известно
време. Да кажем, че това е петгодишният ми план...
Добре де, десетгодишният ми план.
Прихващам в сгъвката на лакътя си една бутилка олио.
– Държа го. Всичко е наред – казвам на жената.
Поглеждам я. Тя ме наблюдава с присвити очи и не е сигурна дали съм мошеник, или не. Искам да я уверя, че може да ми се
довери. Ако кажа това обаче, ще стане по-подозрителна. Вятърът се усилва и температурата моментално пада. Движа се по-бързо и
след като събирам по-голямата част от продуктите в суитшърта си, завързвам ръкавите заедно и създавам възможно най-добрата
си версия на чанта. Мятам вътре кутия бисквити и пакет с нарязана шунка за сандвичи.
Изправям се и поставям набързо измислената торба в ръцете ѝ. Погледът ѝ омеква.
– Задръжте дрехата ми, имам цял тон такива – казвам аз.
– На бас, че някой ден ще направите някоя млада дама много щастлива, младежо – казва ми жената с усмивка. Тя събира
остатъка от хартиените си торби, които не са се скъсали, наглася суитшърта в ръцете си и тръгва. Поласкан съм от комплимента ѝ,
но заедно с това си задавам въпроса защо тя приема, че съм несемеен. Дали не излъчвам отчаяние и самота?
Вероятно.
– Имате ли нужда от помощ? Мога да помогна да ги занесете? – предлагам, като се уверявам, че тонът ми звучи като
предложение, а не като настояване. Ще ѝ отнеме известно време да се прибере така с тези торби.
Тя поклаща глава и поглежда покрай мен в посоката, в която се е насочила.
– Ей там е. Ще се оправя.
Чувам някакъв намек за акцент в гласа ѝ, но не мога да го дешифрирам. Когато се отдалечава, ми просветва, че всъщност няма
нужда от моята помощ – тя се справя прекрасно с чантите и суитшърта, пълен с продукти.
Оставям жената да си върви по пътя и продължавам на юг, по-навътре в Бушуик. Обичам квартала, в който живея. Близо е до
готините неща в Уилямсбърг, но с много по-нисък наем. Наемът ни е повече от висок, направо ме шокира, когато се преместих тук,
и всъщност е повече от вноската за ипотеката на майка ми. Но ако факторът „яко“ на нашия квартал продължава да се увеличава, и
наемът ще се удвои за нула време. Въпреки това тук нещата не са толкова скъпи, колкото си мислех, че ще бъдат. В никакъв случай
не са евтини, но тези слухове за четири литра мляко, които струват десет долара в Ню Йорк, не са верни... В по-голямата си част.
Руснакът, който държи магазинчето под моя апартамент, обича да завишава цените, но предполагам, че това се компенсира от
местонахождението на магазина и фактът, че мога да стигна дотам за по-малко от минута. Винаги мога да повървя още две минути
и да намеря друг магазин. Едно от най-хубавите неща в града са безкрайните възможности. От магазини до ресторанти, дори
относно хората – винаги има и друг вариант.
Елитна балетна академия в Ню Йорк. – Бел. прев.
 глава
Десета
Когато стигам до „Грайнд“, Поузи е зад бара и изсипва кофа с лед в един контейнер. Джейн, най-възрастната служителка в
кафенето, която понякога обича да нарича себе си „уважаемия държавник“ с престорено сълзлив глас, забърсва изцапания дървен
под. Тя потапя мопа в кофата и сапунената вода прелива. Едно момиченце става от маса, близо до задната част, и се приближава, за
да наблюдава Джейн, докато тя събира водата. Оглеждам се за родителите му по масите, но кафенето е доста празно. От десетте
маси са заети само две. Две момичета, чиито лаптопи и учебници са върху масата, и един мъж с четири празни чашки от еспресо са
единствените хора, които виждам.
Поузи ми се усмихва мълчаливо, като ме забелязва.
Момиченцето, което изглежда на около четири годинки, сяда на пода и изважда нещо от джоба си. Една малка червена количка
се засилва през локвата и забелязвам как очите му светват. Джейн казва нещо, което не мога да разбера.
– Лайла, моля те, не го прави. – Поузи повдига преградата и излиза иззад тезгяха. Приближава се до момиченцето, навежда се до
нивото на очите му.
Момиченцето грабва червената кола, преди Поузи да успее да я хване. Притиска я до гърдите си и яростно разтърсва глава.
– Иска кола – прозвънява гласчето му.
Поузи протяга ръка и приласкава детето.
С палец гали бузката на момиченцето и го успокоява. Сигурно се познават.
Сестра ѝ, разбира се. Това момиченце с кестенява коса трябва да е сестра ѝ, която е споменавала няколко пъти.
– Колата си е твоя, но моля те, не я пускай във водата. – Гласът на Поузи е различен, когато разговаря с момичето. По-нежен. –
Става ли?
Поузи потупва момиченцето по носа и то се изкисква. Сладко е.
– Ста’а. – Гласчето му е още по-сладко.
Тръгвам към тях и сядам на една маса наблизо. Джейн завършва с последно движение на мопа и казва „здрасти“, преди да се
изнесе към помещението отзад, за да приключи с инвентаризацията.
Поузи се оглежда, за да прецени колко работа има в кафенето, учтиво проверява двете маси, след което се връща при
момиченцето и мен.
– Моля те, не казвайте на Джейкъб, че съм я взела със себе си на работа. – Поузи присяда на стола пред мен.
– За нищо на света не бих му казал – отговарям ѝ с усмивка.
Джейкъб може да бъде задник. Той е малко прекалено млад за управител и е от онзи тип хора, които, когато имат власт, просто я
упражняват където намерят за добре. Той командори прекалено и е малко гаден.
– Баба ми имаше час за преглед и не можах да се обадя – оправдава се Поузи нервно.
– Е, ама че късмет, трябва да се мотаеш със сестра си цял ден.
Поузи се усмихва и кима в знак на съгласие, а на лицето ѝ ясно е изписано облекчение.
Малката Лайла не се обръща да ме погледне. Звънецът на вратата звънва и предупреждава Поузи за клиент. Тя поглежда Лайла
и аз кимвам като потвърждение, че мога да седя с момиченцето. Зад тезгяха Поузи поздравява двама костюмари, а аз се обръщам, за
да гледам как момиченцето си играе с играчката си. То не ми обръща никакво внимание. Тази кола го очарова и е страшно сладко,
докато търкаля малкото „Камаро“ по неравния под. Пълзи зад нея, въпреки че е очевидно достатъчно голямо, за да ходи. Малките
му маратонки светват, когато пръстите на краката се ударят в бетонния под, а с пръстчетата си обхваща количката и я преобръща с
колелата нагоре, като я завърта върху покрива ѝ. През цялото време се усмихва.
– Страхотна кола имаш – казвам му аз.
То не ме поглежда, но ми отговаря:
– Кола – казва то.
Поузи хвърля поглед, докато налива соево мляко от картонена опаковка в блендера. Усмихвам ѝ се и раменете ѝ се отпускат. Тя
свива устни в лека усмивка и се връща на работа. Ноктите на ръцете ѝ са лакирани в тъмен цвят с дребни жълти точици,
изрисувани отгоре им. Гледам ръцете ѝ, докато излива предварително приготвен зелен чай от стоманен съд в чашата, пълна със
соево мляко и лед. Тя смесва напитката и поклаща глава напред-назад в ритъма на песен на британската група „Колдплей“, която
звучи по уредбата ни. Поглеждам назад към момиченцето, което се взира възхитено в малкото си пластмасово „Камаро“.
– Бръм – тихо казва Лайла. Вдига количката във въздуха и се взира в далечината покрай нея.
Седя тихо, докато клиентите си тръгнат. Поузи избърсва бутилките с ароматизиран сироп с мокър парцал. Осем от десетте маси
са мръсни. Влизам в зоната за отпадъци и грабвам дълбока табла от шкафа до кошчето. Лайла все още казва „кола“ и „бръм“, когато
започвам да почиствам първата маса. Бакшиш – три долара.
Не е много зле. Ще се изненадате от броя на клиентите, които оставят свинщина на масите си, но не се сещат да оставят
бакшиш за човека, който почиства. Не съм сигурен дали е проява на грубост, или е невежество. Подобно на шофьорите на Юбер –
предполагаме, че получават бакшиш, който се начислява автоматично, но съм чувал да казват, че не е така. Дори ако отбележите
петнадесет процента, те всъщност не виждат тези пари, така ми каза едно момче от класа ми, та трябва да им дадете бакшиш в
брой. Той обаче казва, че е французин, а акцентът му очевидно е немски, така че вероятността да лъже, е доста голяма...
Така или иначе баристите трябва да получават много повече бакшиши, отколкото им дават. Край на общественото съобщение.
Продължаваме напред.
На следващата маса има минимум четири пакетчета захар, изсипани на купчинка. Впечатлен съм да видя пакетчетата от
захарта, сгънати с клечки за зъби на малки фигурки. В центъра на захарния хълм има клечка за зъби с парченце салфетка за знаме.
Опитвам се да си спомня как изглеждаше човекът, който седеше тук. Всъщност мисля, че беше момиче. Или жена. Не видях ясно
лицето ѝ, но която и да е, определено е страхотна величина на сцената на миниатюрните захарни скулптури.
– Лайла – виквам, за да привлека вниманието на момиченцето. То вдига поглед, но не помръдва и продължава да лежи на пода.
– Искаш ли да дойдеш да видиш малката сцена тук? Готина е. – Посочвам към захарния хълм и се взирам във фалшивия меч в
едната ръка на човечето от захарно пакетче.
От устата ѝ излиза едно искрено „не“ и аз кимвам, не съм изненадан, и изравнявам хълма със земята с помощта на кърпата. Ходя
напред-назад и докато почиствам оставащите маси, наблюдавам Лайла. Докато почиствам предпоследната маса, Поузи излиза
иззад тезгяха и застава пред мен.
– Не трябваше – казва тя. Кафявите ѝ ириси почти не се забелязват заради зачервяването на бялото на очите. – Днес ти е
почивен ден.
– Добре ли си? – питам аз.
Оглежда кафенето и кимва, въздъхва, докато сяда на най-близката до сестра си маса.
Свива рамене.
– Просто съм изморена. Работа, училище, обичайното. – Усмивката ѝ е бодра въпреки думите. Личи си, че тя не е от хората,
които обичат да се оплакват, въпреки че има достатъчно причини.
– Ако трябва да слееш смените, кажи ми. Нямам нищо против да помогна, и имам малко свободно време през този семестър. –
Всъщност нямам толкова много свободно време, но бих искал да ѝ помогна, ако мога. Тя очевидно е по-натоварена от мен.
Поузи поклаща глава и бузите ѝ поруменяват. Светлочервени кичури се измъкват от малката черна еластична лента, която е
твърде тясна, за да задържи косата ѝ. На светлина тя изглежда по-светла, сякаш я е боядисала в червено. Тенът ѝ не издава
смущението ѝ.
– Трябват ми смените. Но ако познаваш някого, който да може да направи балон, в който да се слагат малки четиригодишни
дяволчета, докато работя, да ми кажеш.
Усмихвам се с нея и поглеждам Лайла, която все още лежи на пода.
– Тя е аутистка – казва тя. След краткия разговор с Лайла усещам, че нещо не е наред. – Все още не сме сигурни колко тежко е
положението. Сега се учи да говори – прави кратка пауза, – на четири години е.
– Е, понякога това не е чак толкова лошо. – Бутвам леко рамото ѝ със своето, опитвам се да я развеселя малко. Тя отпуска ръце и
лицето ѝ се озарява от широка усмивка.
– Вярно е. – Тя притиска пръсти към устните си.
Поузи се навежда по-близо до сестричката си и опира ръце на коленете си. Не мога да чуя какво казва, но виждам, че думите ѝ
правят Лайла щастлива.
Проверявам колко е часът: почти шест. Ако ще излизам с Нора и нейните приятели, трябва да се върна в апартамента и да се
изкъпя. Всъщност не съм нервен, просто не знам тя какво мисли за мен. Тя често ли целува хората случайно? Ако е така, това е
добре, но ми се иска да имам някаква идея за това какво чувства или как се държи на среща. Днес през деня флиртува, добре де,
приемам, че флиртува по този начин, но досега не ми беше давала никакви податки или предупреждения, че желае да ме целува,
както направи тази сутрин. Беше толкова уверена, когато се наведе към мен, притисна се в мен, прокара ръце по гърдите ми. Помня
начина, по който вкусът на езика ѝ ме накара да се надървя. Трябва да направя нещо по въпроса и този път няма да разкъсвам
завесата за душ и да падам на задника си, да си режа лицето и да си ударям зле коляното. Безопасен секс. Ще си остана в
безопасното легло. Със заключена врата. Дори ще затисна вратата със скрина.
Поглеждам към Поузи, която отново седи на масата. Държи телефона на ухото си и се мръщи. Гледам я как поклаща глава и
мърмори нещо в телефона, преди да затвори. Искам да полюбопитствам, да я попитам дали е добре, но в същото време не искам да
се набърквам в живота ѝ, без тя да ме допусне.
– Имаш ли нужда от нещо, преди да тръгна? – Питам, докато отивам зад бара, за да проверя графика и да си направя еспресо.
Двойно еспресо. Мисля дали да не си направя тройно, но това може би не е най-добрата идея.
Смяната на Поузи вече трябва да е към приключване. Тя поклаща глава, благодари ми и казва, че всичко е наред. Помахвам за
довиждане на Лайла и Поузи и извиквам към Джейн достатъчно силно, че да ме чуе от склада.
 глава
Единадесет
Бутам тежката врата на кафенето и излизам в падащия здрач, телефонът ми изпиуква в предния джоб. Тежки торби с боклук са
подредени покрай улицата, натъпкани са до пръсване и заплашват да се спукат и боклукът да се разпилее по тротоарите. Едно и
също всеки ден, но не мога да свикна. В Манхатън сигурно е още по-зле, тъй като всички магазини и милион и половина души
споделят тесните еднопосочни улици и малките тротоари. Не можеш да живееш в този град, ако не искаш да те блъскат, да ти
свирят клаксони или да те преследват.
Удивлява ме, че толкова много хора могат да бъдат вкарани в толкова малки апартаменти с малки прозорци и малки кухни.
Стаите в апартамента ми са по-големи, отколкото очаквах, банята е малка, но знаех, че не мога да си позволя да живея в Бруклин в
скъпо място, по-голямо от петдесетина квадрата. Вторият ми баща, Кен, помага с наема, но откакто работя, спестявам и смятам да
му върна парите някой ден, поне част от тях. Не ми е много приятна идеята той да ми помага за сметките. Аз съм достатъчно
отговорен, отчасти благодарение на него и неговите лекции за управление на парите и за студентските разходи. Не харча за
алкохол и нощен живот. Плащам сметките си и от време на време купувам книги или билети за хокей.
Това, че имам родител, който заема толкова висока позиция в университета, безспорно е направило живота ми в колежа сто
процента по-лесен. Получавах помощ за всички формуляри, имаше кой да ми помага да си избирам предметите и успях да вляза в
курсове, които се предполага, че бяха запълнени. Кен имаше много повече влияние в Уошингтън Сентрал, отколкото в
Нюйоркския университет, разбира се, но със сигурност помага да знаеш как работи отделът по приема.
Често си мисля за това как би протекъл животът ми, ако майка ми беше останала в Мичиган. Бих ли я оставил сама там и бих ли
се преместил в Ню Йорк с Дакота? Някак си би било по-малко вероятно да се преместя, ако Кен и приятелският ѝ кръг не бяха във
Вашингтон. Животът ми щеше да е толкова различен, ако не го беше срещнала.
Понякога си мисля, че извън няколкото очевидни неща, Ню Йорк не е толкова различен от Саджиноу.
В Манхатън слънцето често се крие и жителите на града, които живеят в малки кутийки на плажа някъде по Западния бряг, не
могат да изпитат удоволствието от горещите му лъчи. Толкова съм свикнал с небето, надвисналото над всеки град, в който някога
съм живял, че когато тук, в Бруклин, слънцето свети, ходя с присвити очи към работа. Купих си слънчеви очила, които бързо
изгубих. Но слънцето в Бруклин се показва достатъчно често и това е една от много причини за избора ми да живея тук вместо в
Манхатън. През септември облачността е заличила всичко, близо до хоризонта. Колкото повече се отдалечавате от извисяващите
се сгради, толкова по-ярко сияе слънцето.
Ниска, набита купчина от слоеве палта с шапка отгоре се движи покрай мен по тротоара, мъжът под нея бута пазарска количка,
пълна с алуминиеви кенчета и пластмасови бутилки. Ръцете му са обвити с дебели, избледнели кафяви ръкавици, покрити с черна
мръсотия. Петна от сива коса изскачат изпод червено-зелената карирана шапка, която носи, и очите му са полузатворени, като
времето и мъките са изгърбили тялото му. Той гледа право напред, не ми обръща внимание, но сърцето ме заболява за него.
За мен бедността в някои части на града е най-непоносимата гледка. Липсва ми мама, но когато видя тъжното, засрамено лице
на мъж на средна възраст, който седи облегнат на банкова витрина с написани с печатни букви върху парче картон думи, с които
проси пари за храна – тогава ми е особено тежко. Сигурно обаче е още по-тежко за хора като този, облегнати на сграда, която е дом
на милиони долари. Да гледа с празен стомах, докато група костюмари минават покрай него през обедната си почивка и харчат по
двадесет долара за зърнена салата, докато другите гладуват.
В Саджиноу няма много бездомни. Повечето от бедните хора в града имат жилища. Мазилката на старите им къщи почти е
опадала, стените гният от плесен, а леглата им са пълни с буболечки, които се хранят с тях, докато спят. Но имат покриви над
главите си. Повечето от хората, които познавам в Саджиноу, се опитват постоянно да напреднат, но там е трудно. Всички родители
на моите приятели бяха фермери или са работили в завода през целия си живот, но тъй като затвориха всички фабрики през
последното десетилетие, няма никаква работа. Освен с ръста на употреба на хероин градът не може да се похвали с никакъв
индустриален растеж. Семействата, които се справяха добре преди десет години, сега едва могат да сложат храна на масата.
Процентът на безработица е постоянно висок, както и престъпността и проблемите с наркотиците. Щастието изчезна, когато
настъпи безработицата, и понякога мисля, че то никога няма да се върне.
Това е най-голямата разлика между моя роден град и този. Надеждата, която дава Ню Йорк, е различното. Милиони хора идват в
най-големия град в страната именно заради надеждата. Те се надяват на нещо повече. Те се надяват на повече щастие, повече
възможности, повече опит и най-вече – повече пари. Улиците са препълнени с хора, които напускат родните си страни и градят дом
и живот за семействата си тук. Доста удивително е, като се замислите.
Хората се събират и се местят тук, има някакви невероятни статистики за над сто души на ден. Подлези двадесет и четири часа
в денонощието, бързи денонощни услуги от всякакъв вид – и няма големи пикапи или трактори, които заемат половината път като
в Мичиган. Малките кафяви общински сгради, които в Саджиноу наричахме център, изобщо не могат да се сравнят с високите
небостъргачи в Ню Йорк.
Така че, колкото повече мисля, толкова повече Ню Йорк и Саджиноу нямат нищо общо и мен това ме устройва. Надявам се
животът ми тук да не ме промени, докато израствам. Искам да съхраня истинското си аз.
Телефонът ми отново дрънва. Изваждам го и виждам името на майка ми два пъти, от което сърцето ми затупква бързо. Отпускам
се, след като прочитам съобщенията. Едното от тях е линк към статия за тематичен бар за Хари Потър, който току-що е отворил
врати в Торонто, а другото е актуализация за теглото на малката ми сестра. Тя е мъничка в момента, а на мама ѝ остават още
четири седмици. Последният месец трябва да даде на малката Аби достатъчно време, за да натрупа тегло.
Мисълта за набръчканото ми сестриче бебе, което носи розова лента на главата си, докато вдига мъничките си ръчички във
въздуха, ме разсмива. Не знам какво е да си брат, особено на моята възраст. Прекалено съм стар, за да имам нещо общо с
дребосъчето, но искам да бъда най-добрият възможен батко. Искам да бъда по-големият брат, от когото имах нужда, когато бях
малък. Мама и Кен ще трябва да се пренастроят да имат такова малко бебе у дома, след като и двете им деца са пораснали и накрая
са излетели от гнездото. Майка ми непрекъснато ми казваше, че няма търпение къщата да е изцяло за нея, но знаех, че ще бъде
самотна без мен. Винаги сме били тя и аз, в добро и лошо.
Докато чакам цветът на светофара на пешеходната пътека да се промени и да светне белият силует, си припомням какъв
дяволски късмет имам с майка си. Тя нито веднъж не постави под въпрос моето преместване и винаги ме подкрепяше за всеки мой
каприз още от дете. Моята майка е от онези майки, които се обличат в костюми седмици преди Хелоуин. Тя дори ми каза, че мога да
живея на Луната, ако искам. Когато бях дете, често се чудех дали ако бягам достатъчно бързо, ще кацна на Луната. Понякога ми се
щеше да можех.
Когато светва зелено, една жена на високи токчета се мъчи да пресече улицата пред мен. Не разбирам защо жените се подлагат
на толкова мъчения, за да изглеждат по-високи. Светлините тук се сменят бързо, обикновено дават на пешеходците по-малко от
тридесет секунди да преминат. Начатквам бърз отговор на майка си и обещавам да ѝ се обадя тази вечер. Пъхам телефона обратно
в джоба, решавам да прочета за бара по-късно.
Наистина искам да отида до Торонто, винаги съм искал, а оттук е само на час със самолет, така че може би мога да планирам
пътуване през зимната ваканция. Най-вероятно ще отида сам, въпреки че една безумна част от мен изведнъж ми подсказва, че ще
взема Нора – би било забавно да пътувам с нея, обзалагам се. Имам чувството, че е пътувала повече от мен. Дори и без да я познавам,
си мисля, че е била на няколко места или просто знае повече за света от мен. Дотолкова и учебник може да те научи. Аз съм
доказателство за това. С радост бих пътувал, и то скоро.
 Но защо си представям Нора и себе си на някакъв тропически плаж някъде, а тя е в миниатюрно горнище на бански, а пълното ѝ
дупе наднича от долнището? Тя едва ли ми е казала и две думи от онази неловка нощ и въпреки това мисля за нея доста често.
В магазинчето точно под сградата ми никога няма много хора и понякога съчувствам на Елън, младата рускиня, която работи
зад щанда. Притеснява ме, че тя седи там сама през нощта. Звънецът над вратата звъни, докато влизам, и Елън вдига глава от дебел
учебник и ми се усмихва. Късата ѝ чуплива коса е прибрана с тънка лента за глава, която подхожда на червения ѝ пуловер с малки
бели точки.
– Здравей – казва ми тя, докато оглеждам за мляко хладилната секция отзад.
– Здрасти, Елън – отговарям приветливо и грабвам шише с мляко. Проверявам датите, защото съм си тръгвал оттук със стоки с
изтекъл срок на годност повече от веднъж. След това търся червена „Геторейд“, за да взема за Нора за следващия път, когато ни
гостува, но няма такава. Имам време, просто ще отида до следващия най-близък магазин, след като си тръгна оттук.
И за втори път днес откривам, че бих могъл да използвам някоя от торбичките, които Теса държи близо до вратата. Тя не
харесва използването на полиетиленовите торбички и сега всеки път, когато отворя вратата, чувам гласа ѝ, който ми напомня за
щетите, които те нанасят върху околната среда. Тази жена гледа твърде много документални филми. Скоро ще започне да
бойкотира носенето на обувки или нещо подобно.
Елън затваря учебника си, когато се приближавам. Вземам пакетче дъвки от рафта пред тезгяха. Тя изглежда малко стресирана
и вече наистина ми се иска да бях взел платнена торба, онази с динята и пъпеша върху нея. От динята излиза балонче с текст:
Трябва да избягаме и да се оженим, а пъпешът отговаря: Съжалявам, а под този надпис лицето на пъпеша става по-голямо и ѝ казва:
АЗ ПЪПля.
Елън смята, че смешките с плодове са забавни, точно както и аз, и се радвам, че има добро чувство за хумор. И може би тази шега
би я накарала да се усмихне.
– Как върви? – питам аз.
– Добре, тъкмо уча.
Старият касов апарат бибипва, когато Елън въвежда цената на млякото и дъвката. Изваждам картата си и я прокарвам.
– Ти винаги учиш – казвам без упрек. Вярно е. Всеки път, когато дойда тук, тя е сама зад тезгяха и чете или от учебник, или
попълва работни листове.
– Трябва да вляза в колеж. – Тя свива рамене и кафявите ѝ очи проблясват, когато отклонява поглед.
Колеж? Тя е в гимназията и работи тук толкова до късно и толкова често? Дори в дните, в които не спирам, я виждам през
прозореца.
– На колко години си? – Не мога да не попитам. Това не е моя работа и не съм много по-възрастен от нея, но ако бях на мястото
на родителите ѝ, щях да се притеснявам малко за дъщеря си, която работи сама през нощта в магазин в Бруклин.
– Следващата седмица навършвам седемнадесет – казва тя с намръщен вид, който противоречи на типичната тийнейджърка,
която лъже с идеята да се доближи още една година до златните осемнадесет.
– Добре – казвам ѝ, когато ми връчва разписката, която да подпиша.
Тя все още се мръщи, когато ми подава червена писалка, завързана за малък клипборд с мръсен кафяв конец. Подписвам и я
връщам. Тя се извинява, когато касовият апарат се задръства, преди моето копие на разписката да излезе. Тя издърпва горния край
и аз я успокоявам, че всичко е наред.
– Не бързам – казвам ѝ. Нямам къде да ходя, освен вкъщи, за да уча по геология. О, и моята среща с Нора, за която съм доста
изнервен, по дяволите. Голяма работа.
Тя скъсва намачканата хартия и я хвърля в кошче зад тезгяха.
Докато мисля за нея, осъзнавам, че Елън никога не е изглеждала толкова безгрижна, колкото трябва да бъде едно
седемнадесетгодишно момиче. Често забравям, че повечето хора по света нямат майки като моята – по дяволите, повечето деца,
които познавах, докато растях, нямат. Докато аз растях, нямах баща у дома, но това никога не ме е притеснявало много, честна
дума. Имах майка си. Всеки реагира на нещата по различен начин въз основа на собствения си личен опит и на начина, по който е
изграден като личност. Хардин например... неговите преживявания са имали по-различно въздействие върху него, отколкото
моите върху мен, и той трябваше да поеме по различен път, за да ги осмисли. Няма значение защо, важното е, че той е поел
отговорност за тях и с пот на челото се опитва да разбере миналото си и да оформи бъдещето си.
Когато бях на дванадесет години, започнах да отброявам годините и месеците до осемнадесетия си рожден ден, въпреки че
нямаше да заминавам никъде – осемнадесетият ми рожден ден беше точно в началото на последната ми година в гимназията.
Поради отлагане в записването аз винаги съм бил по-възрастен от всички останали в моя клас. Не бях планирал да напусна дома на
майка си до след колежа, но това беше преди Дакота да започне да споменава, че мога да се преместя в Ню Йорк с нея по време на
последната ѝ година. След като прекарах месеци в кандидатстване за прехвърляне, кандидатствах за стипендия в Нюйоркския
университет, намерих апартамент за двама ни, от който лесно се стигаше до кампуса с метрото, примирих се, че изоставям най-
добрите си приятели, бременната си майка и втория си баща, животът на Дакота се промени, а тя забрави да ми каже.
Все още съм щастлив, че се преместих, щастлив съм, че се превръщам в истински мъж, социално осъзнат, с отговорности и
планове за бъдещето. Не съм перфектен, едва се оправям със собственото си пране и все още ми помагат да си платя сметките, но се
уча в крачка и имам времето да свърша всичко. Теса много ми помага. Тя обича да поддържа ред повече от всеки нормален човек,
но и двамата чистим и си разпределяме домашните задължения по равно. Никога не съм оставял мръсен чифт чорапи в хола и не
съм забравял да взема мокрите мръсни дрехи от пода на банята след душ. Наясно съм, че споделям апартамент с жена, с която не
съм интимен, така че никога не оставям тоалетната седалка вдигната и не изкрейзвам, ако видя опаковка от тампон в кошчето.
Уверявам се, че не е у дома, когато мастурбирам, и винаги се старая да не оставям никакви доказателства след това.
Макар че вчера може би опровергава последното твърдение. Продължавам да мисля за срещата с Нора.
След като изключва и включва отново машината и сменя ролката хартия два пъти, Елън отпечатва моето копие от разписката.
Решавам да постоя още малко, имам чувството, че тя не общува много извън героите в своите учебници по история.
– Планираш ли нещо специално за рождения си ден? – питам я с искрено любопитство.
Тя хихика и бузите ѝ пламват. Бледата ѝ кожа се зачервява и тя поклаща глава.
– Аз? Не, трябва да работя.
Някак си знаех, че няма планове извън тези, свързани със столчето зад високия плот.
– Е, рождените дни така или иначе са надценени – казвам с най-широката усмивка, която мога да докарам. Тя се усмихва
половинчато, а очите ѝ светват с искрица щастие.
Изправя леко гръб, раменете ѝ са приведени малко по-малко.
– Да, така е.
Пожелавам ѝ спокойна вечер и тя отговаря, че ще се постарае. Докато затварям вратата зад себе си, ѝ казвам да не учи
прекалено усилено. Човече, какво би било да си на седемнадесет и да израснеш в града? Наистина не мога да си го представя.
Докато се разхождам до магазина в края на пресечката, прочитам за бара, за който майка ми ми изпрати съобщение, и ѝ се
обаждам. Тя ми казва, че Кен току-що се е прибрал от конференция в Портланд, а той се включва, за да можем да поговорим за
резултата от последната игра на „Джайънтс“. Чрез тяхната загуба спечелих малък залог, на който се бяхме обзаложили, и не можех
да се въздържа от хвалба. Разказваме си набързо какво се е случило с всеки, и затварям телефона, за да могат те с мама да вечерят.
Хранех се с тях почти всяка вечер и говорех за текущи събития, училищни неща, спорт и други. Колкото и да се радвам на
времето, което съм прекарал със семейството си, преди да се преместя, мисълта за тях само ми напомня още повече, че трябва да
създам приятелства.
 глава
Дванадесета
След като откривам не една, а три червени „Геторейд“, се прибирам в апартамента.
До сградата ни един шумен камион форсира на празен ход насред улицата. Магазинът на партерния етаж приема доставки по
всяко време на денонощието; боклукът се събира около три часа сутринта, а силното блъскане на кофите, докато се изпразват в
металния камион, ме събужда постоянно. Наскоро направих най-добрата покупка в живота си и се сдобих с една от онези машини,
които пускат звуци на морски вълни, дъждовна гора, нощна пустиня и единствената настройка, която всъщност използвам: бял
шум. Помогна ми страшно много. Теса харесва машината, но казва, че бидейки израснала до железопътна линия, на нея ѝ липсва
ритмичното потракване на влаковете през нощта.
Чакам търпеливо асансьорът да слезе до първия етаж, и влизам вътре. Той е малък, стига само за двама души със среден ръст и
една пазарска чанта. Обикновено нямам нищо против да тръгна по стълбите, но коляното ми отново започва да пулсира.
Докато ме качва към третия етаж, асансьорът скърца и стене и тези звуци, заедно с тревогата ми около тази вечер, ме карат да
се замисля кога някой от старите асансьори в този град най-накрая ще блокира между етажите с часове. Ако се случи тази вечер,
няма да мога да изляза с Нора…
Не, тази вечер ще е забавно.
Ще бъде толкова забавно, казвам си, докато слагам покупките и „Гейторейда“ в хладилника.
Нормално е да излизам с жена и нейните съквартиранти, дори и да не ги познавам, мисля, докато усещам успокояващата топла
вода на душа. Душ без никакви събития, по време на който не пострадват никакви завеси или его, е от най-любимите ми.
Съвсем нормално и няма за какво да се изнервям.
Но в момента, в който се самоубеждавам, няколко съобщения нарушават спокойствието ми. Докато лежа в леглото с все още
мокра от душа коса, проверявам съобщенията си. Минавам през два есемеса. Единият е от Теса за това, че взема допълнителна
смяна. Тя казва, че ще се срещне с нас, ако може, и че Нора скоро ще ми изпрати съобщения с информация за тази вечер.
Другият е от Дакота.
Хей, какво правиш?
Прочитам го, после си го повтарям на глас, малко объркан.
Поглеждам към екрана, чакам няколко мига, преди да отговоря. Не искам да ѝ казвам, че имам планове с друг, особено с друга
жена. Не че искам да лъжа; всичко друго, но не и това. Просто не виждам как ще произлезе нещо добро от факта, че ще ѝ кажа какво
всъщност правя. Не знам дали има причина да ѝ казвам. Ние не сме гаджета. Нора и аз сме само приятели, без значение колко време
прекарвам в мисли за нея.
Но така или иначе лъжа.
Уча. Ти?
Затварям очи, преди да натисна „Изпрати“, и паметта ми насочва палеца, все едно за да дръпне спусък. Веднага се чувствам
виновен за лъжата, но знам, че вече е късно да се оттеглям.
Включвам телефона в зарядното и отивам до гардероба, за да започна да се подготвям за тази вечер. Грабвам от там чифт
тъмносини дънки, скъсани и на двете колена. Дънките са по-тесни, отколкото обикновено нося, но ми харесва как изглеждам, като
ги облека. Допреди две години никога не бих могъл да се навра в тях, без да изглеждам като превтасал кекс. Дори не кекс... хляб.
Грозен хляб.
Продължавам да се взирам в гардероба, в опити да открия и нещо модерно, което бих могъл да облека. Няма нищо. В гардероба
ми няма нищо освен ризи с копчета, всички едноцветни, и прекалено много суитшърти с логото на Университета на Западна
Каролина. Пристъпвам към малкия скрин и отварям горното чекмедже. Ще нося сиви боксерки, един от малкото чифтове без дупки
по тях. Въздухът в стаята ми е малко тежък, затова се навеждам и отварям прозореца да се проветри.
Второто чекмедже е пълно с тениски, повечето от тях с текстове отпред. Дали не трябваше да изляза да пазарувам?
Къде е Теса, когато имам нужда от нея?
Подготовката за клуб е нещо, за което нямам и най-малката представа. Обикновено нося едноцветни тениски с дънки или
панталони, а откакто се преместих в Бруклин, добавих към гардероба си и няколко сака. Бих казал, че ми трябва още опит по
отношение на модните дрехи и как да се обличам за различни събития.
Не знам на каква среща излизаме или какво ще носи Нора. Не знам много за срещите.
Посягам към сива риза и я нахлузвам през глава. Ръкавите са странно дълги, затова ги навивам и нахлузвам боксерките си.
Косата ми става дълга отпред; леко се къдри на челото, но не мога да реша дали искам да я подстрижа. Слагам си по косата
някакви мазила от тия на Теса и се опитвам да среша непокорните косми по лицето си. Харесвам небрежния външен вид, но
наистина ми се иска в долната част на бузите ми да няма петна, по които космите отказват да растат.
Към момента, в който вече съм облечен и косата ми е някак си опитомена, получавам съобщение от Нора.
Пише единствено адрес и има емоджи сърце.
Което ме вълнува... и леко ме изнервя.
Тогава всъщност осъзнавам колко е часът и трябва да побързам или ще закъснея. Бързо запретвам ръкавите нагоре и си обувам
кафявите боти. Когато вкарвам адреса в навигацията на телефона, с облекчение разбирам, че мога да стигна дотам пеша за около
тридесет минути.
Използвам разходката, за да успокоя съзнанието си, и се опитвам да измисля интересни теми за разговор, за да забавлявам до
известна степен Нора и нейните приятели. Боже, надявам се да не си падат по политиката: дискусиите за това никога не свършват
добре.
Толкова съм зает, че дори не забелязвам, че Дакота ми е отговорила на смс-а.
 глава
Тринадесета
Клубът, в който пристигам, се оказва по-малък, отколкото очаквах. Веднъж бях в един в центъра на Детройт, който беше два
пъти по-голям от тухлената сграда, пред която чакаме. Фасадата му не е като във филмите, където винаги има мускулест
командорещ бодигард, който контролира вратата. Човек, чийто малък клипборд и слушалка притежават силата да изградят или
разрушат самочувствието на жените, които по друг начин никога не биха му отделили от времето си. Обикновено кимване от него,
докато откача кадифеното въже, оправдава двата часа, прекарани в подготовка. Ако сте били принудени да чакате по-дълго, то той
иска да се чувствате нищожен. Объркващо е.
Всичко е нямо представление – той продължава да спи сам през нощта и не се чувства по-добър човек на следващата сутрин.
Неговата демонстрация на мощ е със срок на годност дванадесет часа. След този период бодигардът продължава да мрази себе си и
все още е ядосан, че не е успял да се възползва от възможността, която заслужава, с дамата, която си е нарочил, или от телефонния
номер на онази гореща мацка, към която не е направил и най-малкото усилие да покаже и капчица уважение. Фактът, че през 2016
година хората все още се занимават с това как да влязат в нощни клубове с помощта на външния си вид, леко ме натъжава. Опитвам
се изобщо да не мисля за тези неща, но знам, че те съществуват.
С всичко това искам да кажа, че съм изключително доволен, че клубът не е такъв. Малката сграда от червени тухли е на ъгъла на
улицата, точно до ред камиони за хранителни стоки, паркирани на свободен паркинг. Движението по улицата не е толкова
натоварено, колкото е по тротоара, минават само няколко зелени таксита и една тесла.
Докато гледам как черната тесла просиява под уличните светлини, една ръка докосва моята. Оглеждам се и виждам Нора.
Гримирала е очите си в опушеносиво. Носи черни панталони, които изглеждат така, сякаш някой ги е нарисувал по плътните ѝ
глезени. Черна фланелка със символа на „Адидас“ покрива ханша ѝ. Изглежда сякаш горната ѝ част е нарязана с ножица и сама е
направила V-образно деколте в мекия памук. Над фланелката е облякла черен блейзър и е с бели маратонки. Изглежда небрежна и
едновременно с това е положила усилия да изглежда добре.
Тя е твърде хубава.
Твърде готина.
Твърде всичко.
След като Нора пуска ръката ми, просто стои безмълвна пред мен, сякаш ме чака. Не знам какво да правя, затова се взирам в нея.
Няколко души се присъединяват към нас на тротоара, докато чакаме да влезем вътре.
Накрая тя хвърля поглед към вратата на бара.
– Да влизаме? – питам нервно аз.
Блестящите ѝ устни се извиват в усмивка и тя кима. Гледам как обгръща с поглед облеклото ми и не мога да не се замисля
относно избора си на дрехи.
Трябва ли да нося по-свободни панталони? Прекалено високо ли съм навил ръкавите си?
Нора най-накрая извръща поглед от мен и поглежда към стъкления прозорец във вратата на бара.
– Аха. Да влизаме. – След това посочва навътре и добавя: – Вече са запазили маса.
Имам чувството, че изглеждам не на място. Докато следвам Нора навътре, изпращам съобщение на Теса, за да ѝ кажа, че съм тук.
Чувствам се малко зле, че я карам да излиза с нас посредством съобщение. Знам, че тя по-скоро би си легнала да чете подчертани
страници на любимата си книга. Би предпочела да се завие през глава и да оплаква грешките и съжаленията на тези герои, и да
желае връзката ѝ да беше приключила като в някой от нейните романи.
Но да лежи нещастна в леглото, не е добре за нея. Освен това още един познат би ми бил от полза на тази непозната територия.
Когато вратата на клуба се отваря, отвътре се чува електронна музика. Ритъмът е приятен, бърз и сложен. Ускорявам крачка, за
да се доближа до Нора и да се опитам да проведа разговор.
– Значи тук идвате често да танцувате? – питам, докато влизаме.
Тя се обръща и прокарва показалеца си в средата на устните ми.
– Тук никой не танцува. – Усмихва ми се по начина, по който майка се усмихва на детето си, когато трябва да му обясни нещо с
най-проста логика.
Оглеждам се и осъзнавам, че това изобщо не е клуб. Защо, по дяволите, не проверих в Гугъл името? Мястото е типично модерно
място за млади хора и е препълнено. Малки дървени маси, затъмнена светлина, индустриална обстановка. Групи хора, събрани на
бара, се смеят и разнасят крафт коктейли. Мъж с бяла коса разклаща чаша с неонова течност и всички гледат, и го аплодират,
докато я излива върху канапе от лед. Течността изсъсква и от чашата се издига облак дим. Впечатлен съм.
Докато вървим към бара, гледам Нора и виждам как изражението ѝ се променя от любопитство към абсолютен скептицизъм.
– Барманчето, по-тъп номер нямаш ли? – вика тя достатъчно силно, за да може барманът да я чуе през музиката.
Оглеждам всички лица, които сега са обърнати към нас. Нора не отвръща, тя се взира право в очите на мъжа, когато той се
обръща към нея.
– Ъм. Трябваше да се досетя, че си ти. – Физиономията му изразява чиста досада, но всичко е преструвка. От начина, по който не
отклонява поглед от нея, разбирам, че я познава доста добре, достатъчно, за да я дразни.
Кратка и ирационална мисъл проблясва през ума ми – дали са били гаджета... или в момента са.
Тя се усмихва и се обляга на бара.
– Здрасти, Мич.
Използва плота на бара като рафт за гърдите си. А той го забелязва. Очевидно това му харесва. Гледам го как се взира безсрамно
в изрязаното ѝ деколте.
Фланелката ѝ е толкова смъкната, V-образното деколте е много разсейващо, а и комбинацията с онези проклети дънки, никога
не съм виждала някой да изглежда толкова добре в неофициално облекло.
– Не се мръщи, не ти подхожда – гласът на Теса звънва в ухото ми.
Прозрачен ли съм? Лицето ми възвръща обичайното си изражение и се опитвам да осмисля това. Никога не съм бил ревнив.
Дакота би докарала всеки ревнивец до лудост с флиртовете си и прекрасната си фигура. Всяко момче от нашата гимназия бе
привлечено от чара ѝ. Хубавото при нея беше, че тя никога не ме накара да се чувствам така, сякаш трябва да се сражавам за нея –
винаги е била моя и не съм усещал незряла ревност или някаква драма във връзка с нея.
– Кога дойде? – питам аз, за да се разсея и да не зяпам Нора.
– Тъкмо влизам, нямаше много работа днес. – Тя въздъхва, свива рамене, сякаш би предпочела да бъде навсякъде другаде, но не
и тук. Носи работната си униформа, черни панталони и бяла риза. Връзките на престилката висят от чантата ѝ. Какво войниче и
приятел е тя.
Нахалният барман се навежда, усмихва се широко, а косата му е перфектно сресана. Сигурен съм, че е готин човек. Той има
раменете на футболен защитник и осанката на Адам Ливайн. Слаб, но мускулест. Странна комбинация, но виждам какво го прави
привлекателен.
Нора се протяга, за да го прегърне, и той се навежда към обятията ѝ. Барплотът е единственото нещо, което пречи на двамата за
пълен телесен контакт. Отмествам очи и се преструвам, че не ме интересува, но с периферното си зрение виждам, че все още се
прегръщат.
Оглеждам мястото. Всички имена на напитките са написани с тебешир на голяма дъска зад бара и когато чувам Нора да поръчва
две от тях, ги търся. „Писма до любимия“ съдържа джин, малина и нещо, което не мога да разчета. „Не съвсем Манхатан“ пък е
взривоопасна смес от уиски, вермут и битер.
Продължавам да чета странния списък на крафт коктейлите, като приемам, че тъй като Нора е на около двадесет и пет години и
определено познава бармана, няма да имаме никакъв проблем да получим алкохол. Не пия често – стек бира изкарва около месец,
но бих искала да пия тази вечер, ако успея да получа питие. Двамата с Теса сме излизали няколко пъти и когато ни предлагаха
коктейлно меню, често успявахме да си вземем питиета, без да ни надушат. Дааа, живеем на ръба.
Теса изглежда не на място, докато издърпва долната част на торбестата си бяла риза.
– Отивам до тоалетната – казва тя и аз кимвам, и стоя неловко на мястото си в очакване Нора да си спомни, че съм тук.
Колкото повече се взирам в Мич, толкова по-привлекателен става той... и все по-отвратителен. Не трябва ли да прави напитки,
или нещо такова? В момента сме само аз, Нора/София и той, един от най-привлекателните мъже.
Тези красавци карат момчета като мен да се чувстват неадекватни. Зъбите му са толкова прави и по-бели от нов чифт
маратонки. Поглеждам двамата отново и се залюлявам на пети, като се опитвам да не ги гледам. Може би трябваше и аз да отида до
тоалетната с Теса – нали разбирате, както правят момичетата?
Преди да успея да си тръгна, Нора се откъсва от мистър Готин, който е твърде готин, за да работи в малък бар, и пъхва ръката си
под моята. Ръцете ѝ са студени, когато докосва кожата ми. Посягам към тях, хващам ги и ги разтривам. Те се стоплят почти веднага,
а също и бузите ми, които изгарят от дързостта ми. Слава богу, че е тъмно.
Нора вдига поглед към мен, очите ѝ са любопитни. Тя поглежда към ръцете ни, към моя жест и се усмихва. Светлините на тавана
се движат, хвърлят сенки и светлина върху тялото ѝ. Откритата кожа на шията и гърдите ѝ свети под бавния им танц. Тя се взира в
мен, а аз я гледам и съм като хипнотизиран.
Поглеждам към господин Готин, но той не ни обръща никакво внимание. Някак си бих искал да ни гледа. Бих искал той да види
това...
Какво ми става?
Невротичен задник.
Нора ме гледа втренчено.
– Да седнем?
Леко е смущаващо да се гледаш очи в очи с някого, още повече ако това е красиво момиче, за което вече някак си признах, че ме
привлича. Когато ме целуна, тялото ми реагира така, сякаш винаги е чакало нея, чакало е такава целувка.
Тя се обръща към бара, благодари на бармана Мич и след това ми подава питие с червен лакрицов бонбон, завързан на възел.
Има добавена и малка бъркалка за украса, в чийто край има обърнат с главата надолу небостъргач, който на всичкото отгоре
изглежда като изработен от дърво. Впечатлен съм. На питието на Нора има малка бележчица, закрепена отстрани. Предполагам, че
това е писъмце. Двойно съм впечатлен.
Нора продължава да ме гледа и си спомням, че тя предложи да седнем. Кимвам, като искам да се отдалеча от препълнената зона
на бара. Подредените маси изглеждат също доста претъпкани, но поне можем да седнем на някоя. Музиката е приятна, мелодична.
Няма дансинг, това е коктейл-бар, в чието меню има някакви дребни неща за хапване, а не нощен клуб. Все още се ядосвам, че не
потърсих мястото, вместо да се притеснявам излишно.
Нора обвива пръсти около китката ми и ме води към задната част на клуба. Пространството става все по-тъмно и по-тъмно,
колкото по-далече се отдалечаваме от бара, и накрая се спираме на маса, пълна с жени, които ни гледат, усмихват се и ни кимат.
Малките маси са подредени една до друга и можете да чуете всичко, което хората около вас говорят, въпреки че музиката е доста
силна, така че може би това не е проблем. Някои от местата на масата са празни и Нора с жест ме подканя да седна на едно от тях.
Тя сяда срещу мен и вдига питието си към моето. Чукваме чаши и аз боцвам лакрицовия бонбон с малката дървена сграда и го вадя
от чашата, преди да отпия.
По дяволите, това има вкус на бензин! Някак си знаех, че ще е така.
Усмихвам ѝ се, но поклащам глава и размахвам ръка над напитката.
– Това ще го пропусна.
Нора се смее, покрива уста и кимва.
– Не те виня. Той ги забърка силни. – С усмивка бутва към мен гарафа с вода. Хваща питието ми и го подушва, сбърчва нос от
острата миризма, преди да избута чашата към ръба на масата, по-далеч от мен.
Харесва ми, че Нора няма нищо против, ако реша да не пия. Отпива още една глътка от коктейла си и ближе розовия сладък ръб
на чашата. Откача бележката и отваря капачето на пликчето. Оставям я да си прочете посланието, след което посягам към
картичката. Тя изпръхтява, завърта очи към баналното съобщение. Пръстите ѝ си играят с тънката верижка на колието ѝ, докато
чета:
Скъпа Любима, не отваряй нова врата, ако нещо се крие зад другата.
Смея се и ѝ връщам писмото. Умен маркетинг. Докато се чудя дали всъщност подменят бележките и ако да, колко често, Нора
изглежда леко притеснена, когато започва да ме запознава с приятелите си.
– Мелъди – Нора посочва хубаво азиатско момиче. Очната му линия е плътна, очертана в идеално права линия и изострена
настрани.
– Здрасти – казва Мелъди и премества поглед от Нора към мен.
Името на следващото момиче е Рейн, после Скарлет, след това Маги и бързо лицата се размиват, защото, наистина, просто искам
да говоря само с Нора. Искам да я попитам неща като това какво прави, откакто се е преместила тук от Вашингтон, как пие кафето
си, кой сезон предпочита, по принцип да я опозная малко повече, защото, въпреки че вече се познаваме, никога не сме излизали.
Забелязвам, че приятелката на Нора на име Маги казва нещо и потупва по рамото момичето до себе си – и прозрението ме
връхлита като светкавица.
Маги е Маги.
Онази Маги...
Което означава...
Момичето, чието рамо потупва, се обръща и лицето му се изкривява объркано, когато ме вижда. Съзнанието ми сигурно си
играе шегички с мен.
Дакота се взира в мен, очите ѝ веднага се разширяват и устните ѝ се стягат в объркана гримаса.
– Ландън? – казва тя с широко отворени очи. Въпреки това нещо в тона на гласа ѝ я издава и усещам, че тя е забеляза
присъствието ми много по-рано, отколкото аз нейното.
Гледа ме с присвити очи и погледът ѝ изцежда и последната капка вълнение, което изпитвах, когато влязох през вратата. В този
момент бих се зарадвал безумно на портал, през който да премина, да ме заведе навсякъде другаде, но не и тук. Бих приел дори да
бъде сред битката на Шлемово усое. За мой късмет, няма начин да се пренеса в любимия си филмов сериал.
Когато бях на шестнадесет години, леля ми ми подари комплект лего „Властелинът на пръстените“ и аз се опитах да сглобя
точно тази батална сцена. Беше твърде сложно и се отказах. Дакота издържа по-дълго от мен и постави малки лъкове и стрели на
поне петдесет елфи. Беше по-добра с легото като дете от мен, а сега, като порасна, много по-лесно намира думи, с които да се
изрази. И така, ето ме тук, ето я и нея, мести поглед от мен към Нора, после обратно към мен. Наблюдавам как сглобява пъзела, че
Нора ме е довела тук.
Бадемовите ѝ очи се присвиват в цепки и тя изпуфтява към Нора.
– Това ли е готиният пич, за когото говореше?
Готин пич? Какво? Поглеждам към бара, като искам да изпълзя зад него. Тази среща няма да мине добре.
Нора мята поглед към Дакота и през смях ѝ се изплезва.
 – Ама и ти ме срита в топките, Дакота.
О, не, тя дори не разбира какво се случва тук. И има нещо странно в тона на Нора, когато говори с Дакота. Нещо неприятно се
преплита в думите ѝ.
Теса се приближава до нас и когато забелязва Дакота да седи по диагоналния край на масата, на която сме Нора и аз, замръзва и
изглежда също толкова объркана колкото Дакота. Уменията ми за решаване на проблеми внезапно се изпаряват, аз седя като
идиот и няма какво да кажа.
Дакота насочва вниманието си обратно към Нора и се опитвам да измисля нещо, което да кажа, за да има всичко това някакъв
смисъл. Не искам да предизвиквам никакви сцени.
– И така, откога излизате? – пита тя.
– Не излизаме – произнасям аз тъкмо в момента, в който Нора, чийто глас е по-силен, заявява:
– Съвсем отскоро, това е нещо ново.
Нора ме поглежда и в гърдите ми нахлува студ. Тя е объркана от моя отговор.
Отскоро? Какво означава това отскоро? Излизаме ли? Това ли е да излизаш с някого?
Тя ме целуна само веднъж и не сме прекарвали кой знае колко време заедно. Наистина почти не сме говорили, бих казал.
Очите на Дакота започват да се наливат със сълзи и виждам как зарежда оръжията си. Тя съчинява обвинения, измисля някаква
теория, за да осмисли ситуацията. Едва ли някога съм бил свидетел на гнева ѝ, предизвикан от ревност, и по някаква причина се
чувствам удовлетворен. Докато бяхме заедно, почти не се карахме. Тя често викаше, но не и на мен. Никога на мен.
– Не сме гаджета – чувствам необходимост отново да ѝ кажа.
Останалите три дами на масата започват да си шепнат, вероятно създават своя собствена версия на сапунената опера, която се
разгръща на живо пред тях.
Поглеждам Нора и тя започва да схваща.
– Вие двамата се познавате? – пита тя.
– Дали се познаваме? – Гласът на Дакота вече е дълбок, овладян, а тя маха с ръка напред и назад между Нора и мен.
Хайде, портал. Засмучи ме и ме разкарай където и да е, по дяволите.
Дакота ме гледа, сякаш съм някакъв хищник, нещо, от което трябва да избяга. Мразя така. Тя седи през няколко души от мен, но
въпреки това мога да видя колко е разстроена. Пръстите ѝ стискат ръба на масата и тя ме гледа с ококорени очи в очакване на
отговора ми.
– Да, познаваме се. Познаваме се отдавна.
Дакота подготвя сцена. Опитва се да остане хладнокръвна и спокойна, никой да не разбере колко я притеснява това. Хваща една
от чашите пред себе си и без да гледа какво има вътре, я излива в гърлото си с едно бързо движение.
Раменете на Нора се вдигат и се смъкват от дълбоки вдишвания и тя не казва нищо. Сега всички гледат мен.
Едно стрелване с очи.
Един очакващ поглед.
Още две стрелвания.
Теса в момента си гледа телефона и изобщо не помага.
Трето стрелване...
… и завъртане на поглед.
Дакота грабва чантата си от облегалката на стола и се втурва покрай мен. Опитвам се да посегна към рамото ѝ, но тя се
отдръпва, като почти се спъва в стола в съседство.
Гледам я как си отива. А когато се обръщам, се оказвам лице в лице с Нора.
– Ти си шибаният човек. Ти си захлупеното ѝ бивше гадже от Мичиган. – Гласът ѝ е равен, незаинтересован, с прилив на
смущение. Изправям се.
Захлупено бивше гадже? Това ли мисли ли Дакота за мен?
Така ли ме нарича Дакота? Така ли ме описва на новите си приятели, с които се е запознала в този град?
Поглеждам към вратата и забелязвам косата на Дакота, докато тя бута вратата, за да я отвори, и изчезва.
Не мога да си представя как се чувства тя. Тя мисли, че се срещам с Нора, и аз я излъгах по-рано, че трябва да пиша доклад.
Точно по тази причина никога не лъжа. Не знам защо реших, че трябва да я излъжа, но от лъжата ми не произлезе нищо добро.
Освен няколкото пъти, когато се преструвах, че знам за какво говори, а нямах идея, никога не ми се е налагало да я лъжа.
Една ръка ме хваща за рамото и ме завърта. Отново лице в лице с Нора виждам, че ме предизвиква и ме кара да избирам. Веждите
ѝ са извити над острите ѝ очи, очи, които мислех, че ще гледам цяла нощ. Мислех, че ще опозная жена, която е уверена и е като
искра, достатъчна да запали града.
Как мога да избера? Едва я познавам.
Нора е мълчалива и напълно неподвижна, само очите ѝ ми говорят. Ако си тръгна с Дакота, дали някога ще ми проговори?
Защо идеята за това ме притеснява толкова много?
Но не мога да позволя на Дакота да напусне тази вечер това място сама. Тя е разстроена и усещам, че нямам представа колко
може да е наранена. Саморазрушението е най-големият ѝ враг.
– Съжалявам – е единственото нещо, което имам време да кажа на Нора, преди да последвам Дакота навън в нощта.
 глава
Четиринадесета
Излизам от бара, а Дакота стои на тротоара с вдигната ръка в опит да спре такси. Изтичвам до нея и бутам ръката ѝ надолу.
– Не ме докосвай – изплюва тя, и от устата ѝ излиза пара заради мразовития есенен въздух. Пускам ръката ѝ и заставам пред нея.
Тя скръства ръце пред гърдите си, сякаш за да се защити.
Незабавно се впускам в обяснения. Или поне се опитвам.
– Не е това, което мислиш – казвам забързано.
Дакота се обръща с гръб към мен. Няма да ми позволи да обясня. Никога не е позволявала.
Нежно я хващам за ръката, но тя я изтръгва, сякаш я изгарям. Пренебрегвам осъдителните погледи на преминаващите покрай
нас хора и се изправям пред нея.
– Глупости! – извиква тя. – Шегуваш ли се, Ландън?
Алкохолният ѝ дъх и начинът, по който кървясалите ѝ очи блуждаят, ми подсказват, че е изпила поне няколко питиета. Откога
пие така? Всъщност откога изобщо пие? В спомените ми тя отново е на шестнадесет, къдравата ѝ коса е навита на кок. Носи шорти
за фитнес и три четвърти чорапи от онези, с червените ивици на ластика, седнала е с кръстосани крака на леглото си. Прелистваме
документи за кандидатстване в колеж и ядем пица. Къщата ѝ е тиха както никога. Баща ѝ го няма. Картър е навън с Жул. Тя ми
говори за това как никога не се е напивала, но би искала.
Резултатът от първия ѝ експеримент не беше такъв, какъвто очакваше: алкохолът не беше такъв, какъвто очакваше, вкусът му
не беше толкова добър, колкото героините на „Клюкарката“ го правеха да изглежда. След три гълтока водка и десетина минути се
озова до тоалетната чиния, а аз придържах косата ѝ, докато тя се кълнеше, че никога повече няма да пие. Преди да сложа
бутилката обратно в препълнения фризер на баща ѝ, излях половината и допълних с вода, като по този наивен начин смятах, че
може би, ако отслабя силата на алкохола, и неговият характер ще омекне.
Очевидно водката не замръзва, но водата – да. А на следващата сутрин Картър дойде на училище с посинено око и навехнати
ребра заради грешката ми.
Никога повече не съм я допускал.
– Тя е приятелка на Теса – казвам аз. – Едва я познавам. Знам как изглежда това...
Дакота ме прекъсва, дори не ме гледа, докато говори.
– Тя говори за теб от седмици! – Гласът ѝ е силен, в края просвистява като камшик.
– Той е тооолкова сладък – кълчи се тях, като имитира провлачен женски глас.
Пешеходците по тротоара ни гледат, докато се опитвам да я успокоя. Едно момче с шапка ми мята поглед, казващ „Бих те спасил,
ако можех, брато!“, докато ни подминава с приятелката си – със своята тиха приятелка, която не изглежда като да го мрази.
Късметлия!
Опитвам да се защитя, но е безсмислено.
– Не знам за какво е говорила, но аз не...
Дакота вдига ръка пред лицето ми, маха ми да млъкна. Роклята ѝ се набира по бедрата и показва ограничителя на
чорапогащника отдолу. Колкото повече крачи по тротоара, толкова по-високо се вдига дрехата. Тя дори не забелязва, докато
продължава с крясъците.
След още няколко секунди тя се обръща назад към мен, очите ѝ светват, сякаш си спомня нещо.
– Мили боже! Тя те е целунала! Тя ни каза!
Тя прави няколко крачки по тротоара и блъска с рамо мъж, който разхожда санбернар.
– За това говори тя! През цялото шибано време е ставало въпрос за теб!
Исусе, Нора стъпка по стъпка ли се е отчитала на Дакота след всяка наша среща?
Дакота вдига ръка, за да спре отново такси.
– Махай се от мен – предупреждава ме тя, когато я докосвам по лакътя.
Не съм казал нищо и знам, че трябва да внимавам в подхода си към Дакота. Не съм очаквал те двете да си споделят истории за
мен. Не мислех, че Нора ме харесва достатъчно, за да ме споменава изобщо пред приятелите си, и не знаех, че една от
съквартирантките ѝ е Дакота. Как светът може да бъде толкова малък?
– И аз идвам! Колко си пила? – питам аз.
Тя мята огнен поглед към мен; очите ѝ са адски близо по цвят до разпалени въглени. Не получавам отговор. Не че съм и очаквал.
В тази част на Бруклин рядко минават таксита, казвам ѝ:
– Ще поръчам Юбер. Ще те остави у дома – и посягам към джоба за телефона си.
Тя не ме спира, което приемам като добър знак.
Докато чакаме колата, решавам да си държа устата затворена. Дакота няма да се държи много разумно, докато не успеем да се
измъкнем от тълпата. Всичко това е едно огромно недоразумение и имам нужда от време насаме с нея и малко тишина, за да мога
да обясня.
След три минути пълно мълчание идва Дениъл със син „Приус“ с петзвезден рейтинг и спира до бордюра. Аз слагам ръце на
раменете на Дакота, за да я насоча към колата. Тя се извива, за да избегне допира ми, и с клатушкане слиза от тротоара, за да влезе
през другата врата. В същия момент минава кола и аз се втурвам към нея, успявам да я насоча към нашия автомобил. Тя мърмори,
мрънка нещо за това да не я пипам, а аз заобикалям отзад и се качвам от другата страна.
Нощта ще бъде дълга. В приложението въвеждам своя адрес, а не нейния, тъй като съм убеден, че тя няма да иска да вижда
Нора. Макар че съм доста сигурен, че и това много ще я ядоса.
– Как сте тази вечер? – пита Дениъл.
Дакота го игнорира, притиска бузата си с ръка и се подпира на прозореца.
– Добре сме – лъжа аз.
Няма нужда да го въвличам в бъркотията, изглежда добър човек и колата му мирише на карамел.
– Това да се чува, навън става хладно. Имам вода там, ако сте жадни, и зарядни също – предлага той.
Сега разбирам на какво се дължи перфектната му петзвездна оценка.
Поглеждам Дакота, мисля си, че може да иска малко вода, но в момента не изглежда да се интересува много от каквото и да е.
– Добре сме... благодаря, все пак – отговарям.
Шофьорът ни гледа в огледалото за обратно виждане и сякаш разбира. Увеличава леко музиката и през останалата част от пътя
мълчи. И от мен получава пет звездички.
– Къде си му казал да ни закара? – След няколко минути Дакота най-накрая решава да поговори с мен. Гледам през прозореца.
Намираме се на половината път до моя апартамент, току-що сме подминали „Грайнд“.
– В моя апартамент. Дори не знам къде е твоят – напомням аз.
А причината, поради която не знам, е, че тя почти не поддържа връзка с мен, откакто се премести тук, и със сигурност никога не
ме е канила. Наистина ли има такова право да беснее, че се срещам с Нора – ако това, което правим, може да се нарече срещи?
Въпреки че ми се струва, че Дакота е напълно ирационална, се чудя дали всъщност заслужавам студеното ѝ мълчание.
Тя изпръхтява, но не спори с мен за това. Предполагам, защото съм прав и тя не иска да се занимава с Нора или другите
съквартирантки, които бяха станали свидетели на цялата неудобна размяна на реплики в бара. Имам чувството, че ситуацията при
тях е от онези странни взаимоотношения тип „приятели – врагове“, за които Теса ми обясни веднъж, докато гледахме „Малки
сладки лъжкини“.
Теса. Уф, така и я зарязах там. Изваждам телефона си и ѝ изпращам съобщение с извинение. Когато Дакота ми хвърля кос
поглед, със сигурност усъмнила се, че пиша съобщения на Нора, аз съвсем овчедушно си признавам:
– Просто исках да уведомя Теса, че съм си тръгнал...
Петзвездният Дениъл се приближава към сградата на апартамента ми и ми хвърля последен съчувствен поглед, преди да
изляза. Бързо изваждам портфейла си и му връчвам банкнота от пет долара. Дакота бърза да слезе от колата и трясва вратата, щом
стъпва на тротоара.
– Дай да ти помогна. – Протягам ръка към голямата кожена чанта, с която тя се бори.
Каишките са увити около рамото ѝ в заплетена мрежа от кафява кожа. Тя свива рамене и стои неподвижно, позволява ми да ѝ
помогна. Бързо развързвам каишките в опит всъщност да не я докосвам и когато я освобождавам, понасям чантата вместо нея. Не
мисля, че тя иска, но се обляга на мен, докато вървим към вратата на моята сграда. Мъхът, растящ върху тухлените ѝ стени, тази
вечер изглежда по-гъст, по-задушаващ.
Дакота ме пуска и се спъва пред входа. Аз ѝ отварям вратата и тя въздъхва облекчено, когато стъпваме в топлия коридор.
Блокът ни няма портиер, но винаги е чист и коридорите обикновено миришат на препарати. Не съм сигурен дали е нещо хубаво, но
е по-добре от някои от другите.
Докато вървим мълчаливо по коридорите, осъзнавам, че никога преди не е била тук. Когато се преместих в Бруклин, трябваше
да се срещнем на вечеря у дома, за да наваксаме, но тя отмени срещата час преди началото. Бях направил пълно четиристепенно
меню с помощта на Теса, разбира се. Бях претърсил почти всеки магазин в Бруклин за любимото питие на Дакота, синя крем сода в
стъклена бутилка, и най-накрая го намерих след час търсене. Дори се въздържах да изпия някоя от шестте бутилки в стека, преди
да пристигне. Е, изпих две, но оставих четири за нея.
Равните обувки на Дакота скърцат по бетонния под и не мога да си спомня някога да ми е отнемало толкова много време да
стигна до апартамента си. Асансьорът сякаш се качва векове нагоре.
Когато най-накрая стигаме до вратата на апартамента и я отключвам, Дакота се промушва покрай мен и влиза. Слагам чантата ѝ
на масата и изхлузвам обувките си. Тя прави още няколко стъпки, докато не се озовава в центъра на стаята.
Всекидневната изглежда много по-малка с нея в средата си. Тя е красива буря, цялата вълни и гняв, докато дробовете ѝ се
изпълват с въздух. Гърдите ѝ се издигат, после се спускат надолу неравномерно.
Пристъпвам към нея право в окото на бурята. Би трябвало да знам как да се приближа до нея, да си спомня как да разговарям с
нея, за да охладя гнева ѝ.
И аз знам.
Спомням си как бавно да пристъпя към момичето и да обгърна кръста му с ръце. Когато го правя, тя се опитва да ме отблъсне.
Желанието ми е да я защитя. В случая от себе си.
С пръсти нежно вдигам брадичката ѝ, за да я погледна в очите. Но тя упорито свежда поглед.
– Трябва да поговорим за това – прошепвам, въпреки напрежението между нас.
Дакота си поема дъх и се опитва да не ме поглежда. Приклякам леко, като се навеждам до нейната височина. Тя отново отмества
поглед и аз отказвам да настоявам, преди да ме изслуша.
– Запознах се с Нора преди време във Вашингтон – започвам да обяснявам.
– Във Вашингтон? Толкова отдавна ли се познавате? – тя хлъцва в края на въпроса и се отдръпва от прегръдката ми.
Чудя се дали да ѝ предложа нещо за пиене? Не мисля, че това е най-подходящото време, но когато неопитен пияч се разхълца,
понякога означава, че ще му стане лошо, нали?
Къде изобщо съм го чувал това?
Това е един от онези моменти, в които ми се иска да знам повече за пиенето и ефектите, които има върху тялото. Докато
пристъпва, Дакота закача купчина учебници на пода и се спъва, докато прави няколко неравни стъпки към дивана. По-добре да
играя на сигурно, отколкото после да съжалявам, по-добре да ѝ донеса вода.
Поклащам глава.
– Не, не, не! Тя е идвала няколко пъти, защото родителите ѝ живеят близо до майка ми и Кен.
Знам, че звучи като лъжа, но не е така.
– Едва я познавам. Тя помага на майка ми да пече сладки и сега е приятелка с Теса…
– Майка ти? Тя познава майка ти? – изпищява Дакота.
Всичко, което казвам, сякаш добавя още една лопата кал към дупката, в която сам се закопавам.
– Не... ами, да – въздъхвам. – Както казах, родителите ѝ живеят близо до нашите. Не е като да е оставала за семейна вечеря или
нещо подобно.
Надявам се, че нещо ще прещрака в нея и тя ще разбере, че не сме близки, както си мисли.
Дакота се обръща и оглежда хола. Гледам я как се приближава до дивана и сяда от страната, която е най-близо до вратата.
Свалям сакото си и го намятам върху стола. Посягам за нейното, но тя не носи горна дреха. Как не съм забелязал? Спомням си, че
гледах линията на чорапогащите ѝ, очертанията на сутиена ѝ през тънкия памук на роклята. Не съм свикнал да я виждам облечена
така, в толкова тесни дрехи.
Това ли е моето извинение на перверзник, който дори не забеляза, че тя не носи яке? Дори не ми мина през ума да ѝ предложа
моето, какво ми става?
Докато чакам нейния отговор, отивам до термостата и пускам топлото. Ако имаме късмет, това ще я направи сънлива.
Притичвам в кухнята и наливам на всеки от нас по чаша вода.
Когато се връщам, тя клати глава и гледа покрай мен, виждам, че е раздвоена.
– По някаква причина ти вярвам, но трябва ли? Искам да кажа, толкова бързо се сприятелихте! Просто така!
Опира брадичка на лакътя си и се взира в стаята.
– Не мислех, че толкова ще ми пука, че се срещаш с някого – признава тя.
Думите ѝ ме изненадват. Предполагам, разбрах, че в началото на дребната ни дрязга тя се е подразнила, че съм с Нора, но по
някаква причина мислех, че е по-разстроена, защото съм я излъгал за това какво правя тази вечер. Че ще се почувства странно,
когато ме види с някого – въпреки че всъщност не съм с никого – не беше първото нещо, което ми хрумна. Тя скъса с мен преди
повече от шест месеца и ден не ми е отделила оттогава.
Имах желание да я попитам: „Къде е логиката в това!?“, но разумът ми ми напомня, че тя по някакъв начин усеща, че има
основание. Правя всичко възможно да се опитам да видя нещата от нейна гледна точка, преди да кажа нещо или да реагирам,
защото знам, че ако говоря в момента, от думите ми ще има повече вреда, отколкото полза. Особено ако разсъждавам само от
своята гледна точка. От своята перспектива. Все пак и аз съм бесен. Тя мисли, че след шест месеца може да ми крещи за срещи с
някого, с когото дори не се срещам? Искам да ѝ кажа това, да ѝ кажа, че тя греши, а аз съм прав и съм ядосан! Но това е проблемът с
този внезапен гняв: освобождаването му ще ме накара да се почувствам по-добре за няколко мига, но след това ще се чувствам като
боклук. Гневът често не предлага решение, а само създава повече проблеми.
Вместо да кажа нещо, отпивам голяма глътка вода.
Познавам гнева.
Той прониква в теб и те превръща в лава, която изгаря бавно всичко по пътя си надолу по хълма, докато залива града. Той е,
когато синините по лицето на приятеля ти са с форма на кокалчета и няма какво изобщо да направиш, без да причиниш повече
разрушения.
Когато гневът е част от същността ти, е много, много трудно да си изпуснеш нервите за дребни неща. Никога не съм бил от
хората, които хвърлят още дърва в огъня. Бил съм водата, която гаси пламъците, мехлемът за изгарянията.
Малките проблеми идват и си отиват, а аз винаги и на всяка цена съм избягвал конфронтациите, обикновено преди да са
станали прекалено големи или прекалено важни, за да бъдат пренебрегвани. Не мога да споря, за да спася живота си. Майка ми
винаги е казвала, че съм роден с дар – да бъда съпричастен към бедите на хората. И че това бързо може да се превърне в
недостатък, вместо да е добродетел.
Нищо не мога да направя... Не издържам да гледам как други хора страдат, дори ако въздържанието ми причинява страдание.
Мъча се да разбера гнева на Дакота, когато най-накрая тя нарушава мълчанието.
– Не казвам, че не можете да се срещате – казва тя.
Седя на най-отдалечената от нея странична облегалка на дивана.
– Просто не толкова скоро. Не съм готова да сте гаджета – добавя тя и дълго пие вода.
Скоро? Минаха шест месеца.
По изражението ѝ мога да разбера, че Дакота е напълно сериозна, и не знам дали трябва да споря с нея, или просто да я оставя
да се наговори. Тя е доста пияна и знам колко е стресирана напоследък около академията и всичко останало. Аз съм достатъчно
умен, за да знам кога да споря, но от друга страна, не бих искал да я натоварвам с още проблеми.
Това, което тя иска от мен, изобщо не е справедливо и съм разочарован колко лесно се оставих отново да се плъзна в тази
пасивна роля. Давам ѝ възможност... но наистина ли е толкова лошо? Общуваме. Никой не крещи. Никой не губи хладнокръвието
си. Искам да продължа така. Искам да имаме яснота в отношенията си, без тайни.
– И кога ще бъдеш готова аз да излизам на срещи? – питам тихо.
Тя изправя гръбнак, веднага заема отбранителна поза. Знаех, че така ще стане. Взирам се в нея, очите ми ѝ казват, че няма за
какво да се разстройва, ние само си говорим. Никой никого не съди.
Раменете ѝ се отпускат.
– Не знам. Не съм мислила сериозно за това. – Тя свива рамене. – Предполагах, че ще ти отнеме повече време, за да ме
преживееш.
– Да те преживея? – питам, притеснен за здравия разум на тази жена. Какво би ѝ дало основание да предполага, че мога да я
преживея? Целувката ми с Нора? Не е като момичето пред мен изобщо да ми е давало избор да го преживея.
Но ми се иска да не беше разбирала за тази целувка. Нямам желание да крия, но някои неща наистина е по-добре да останат
неизвестни. Поддържам дистанция с нея, между нас има две възглавнички.
– Не съм те преживял – казвам спокойно, – но ти не ми остави голям избор, Дакота. Почти не си говорила с мен, откакто се
преместихме. Ти се раздели с мен, помниш ли?
Гледам я. Тя се взира в пода.
– Искаше да се съсредоточиш върху танците в академията, да се развиваш професионално, когато се преместиш, и аз го
разбирах. Оставих ти пространство и не направих нищо, за да те спра. Ти въобще не ме потърси. Нито веднъж не ми се обади първа,
нито веднъж не ми вдигна на първото позвъняване. И ето ни тук и ти се държиш с мен като със злодей само защото съм излязъл на
съвсем нормална среща с някого.
Дотук бях с премълчаването на фактите.
Наистина не искам да се карам с нея. Просто искам да общуваме открито и честно.
Тя ми мята поглед с присвити очи:
– Значи наистина си бил на среща с нея?
Ужасяващо е как от всичко, което казах, тя се хваща точно за това.
Опитвам се да намеря някаква логика зад обвиненията ѝ, но осъзнавам, че не знам какво ѝ е казвала Нора. Цяла нощ ѝ повтарям
отново и отново, че Нора и аз не сме гаджета, но тя не чува. И освен всичко иска да не се срещам с момичета. Желание, което досега
не беше изричала.
Ако ролите бяха разменени, бих ѝ повярвал. Познавам я достатъчно добре, за да знам, че тя няма да ме лъже. Но тя усложнява
нещата. Защо го прави?
– Спри да ме лъжеш. – Тя размахва ръце във въздуха и металните гривни на китките ѝ се удрят една в друга. – Разбирам, Ландън,
тя е красива и по-възрастна, и агресивна, а мъжете харесват такива жени. И на теб ти харесва, а аз отново бях заменена.
Мога или да си седя тук и да я оставя да си гради свое собствено обяснение за всичко, или да си мълча и да си напомням, че е
пияна, разстроена и напоследък е под силен натиск.
С въздишка се смъквам от облегалката на дивана и коленича на килимчето пред мястото, където тя седи. Вдигам поглед към
лицето ѝ със стоическо изражение.
– Никога не бих те излъгал за нещо подобно. Казвам истината.
Стисвам ръцете ѝ, положени в скута. Кожата ѝ е студена и това усещане ме връща години назад. Бяхме на петнадесет.
Намирахме се в задния двор. Ръцете ѝ пак бяха толкова студени и тя ги мушна под ризата ми, за да ги стопли на корема. Целувахме
се, целувахме се и не можехме да спрем. Когато влязохме вкъщи, бяхме измръзнали за времето, което прекарахме навън, но не ни
пукаше. Изобщо не ни пукаше.
– Може ли да те помоля нещо? – Гласът ѝ е нежен и ме разтапя.
Бих умрял заради нея.
Мъртъв съм.
Винаги съм бил.
– Винаги.
Дакота си поема дълбоко дъх и издърпва едната си ръка от моята, за да прибере косата си зад ухото. Обръщам другата ѝ длан и
проследявам линиите по кожата ѝ нагоре, над белега там. Тя трепва инстинктивно и усещам пулсиращата болка от спомена.
– Липсвам ли ти, Ландън?
Ръцете ѝ са толкова нежни и малки.
Този момент ми е познат, но същевременно странен. Как така?
Липсва ли ми?
Разбира се, че ми липсва.
Липсва ми, откакто се преместих във Вашингтон. Казвал съм ѝ колко ми липсва. Изразявал съм колко много ми липсва, докато
тя никога не е споменавала нещо подобно.
Навеждам се още към нея и стискам ръцете ѝ между своите, докато я питам:
– Аз липсвам ли ти?
Без да ѝ давам време да отговори, продължавам:
– Трябва да знам, Дакота. Мисля, че е повече от очевидно, че ми липсваш, откакто напуснах Мичиган. Липсваше ми преди и след
като ме посети във Вашингтон. Бих казал, че движението ми из страната, за да бъда с теб, показва, че си ми липсвала.
Изглежда, че за момент се замисля над думите ми. Поглежда ме за секунда и след това се взира покрай мен. Часовникът на
стената тиктака, тананика в тишината.
Накрая отваря уста и произнася:
– Но аз липсвах ли ти? Или това беше само представата за мен, за това, че ме познаваш? Защото имаше моменти, в които
буквално чувствах, че не мога да направя нищо без теб, и мразех това чувство. Исках да си докажа, че мога да се грижа за себе си.
След като Картър умря, се вкопчих в теб и когато ме напусна, останах без нищо. Ти беше моето безопасно място и когато се
преместихте, исках да си тук, с мен, за бъда спокойна. Но тогава, когато каза, че би се преместил с мен в Ню Йорк, имах чувството, че
ще остана дете завинаги. Няма да имам шанс за приключения, нищо неочаквано не би могло да се случи, ако ти си наоколо, за да ме
спасиш.
Думите ѝ ме изгарят, докато ги осмислям. Чувствам се несигурен. Не искам да бъда скучен човек. Двадесет години съм бил
милият човек дори когато е било изключително трудно, и все още не мога да разбера защо жените предпочитат драмата пред
нормалното.
Само защото някой мъж няма да посини лицето на друг заради това, че сваля приятелката му, не означава, че не се притеснява
за нея. Това, че не я пази ревниво или не се муси всеки път, когато тя разговаря с друг мъжкар, не означава, че той е
незаинтересован или слаб. Това означава само, че контролира темперамента си, че я уважава достатъчно и че е достатъчно зрял.
Че той разбира, че всеки има нужда от собствено пространство и всяка жена се нуждае от шанс да развие своята собствена
независимост.
Никога няма да разбера защо милите хора винаги си патят.
Ако обаче се замислите, хубавите момчета обикновено в крайна сметка стават съпрузи. Жените преминават през период на
опити и грешки с готините лоши момчета, но в крайна сметка повечето от тях искат да сменят моторите за „Приус“.
Това съм аз.
Човешката версия на „Приус“.
Дакота би била „Рейндж Роувър“, здрав и луксозен, но въпреки всичко красив.
Нора би била елегантна, нова и бърза кола. Извивките ѝ са гладки и сигурни...
– Докато не скъсах с теб... тогава дойде приключението. Сама трябваше да се ориентирам в този голям град и всички проблеми,
които вървят в комплект с него – продължава Дакота.
А какво, по дяволите, не е наред с мен?
Тук съм, на сантиметри от Дакота, ръце ѝ са в моите. Изобщо не би трябвало да мисля за Нора. Това е най-лошият възможен
момент за размисъл за Нора и за очите ѝ, в които е просто невъзможно да не се изгубиш, за начина, по който прехапва долната си
устна.
И тогава осъзнавам: да мислиш за Нора е много по-малко объркващо, отколкото да се опитваш да разбереш логиката на
емоциите на Дакота. Нямам представа какво да кажа на бившата си приятелка в момента. Тя ми казва, че съм направил прекалено
много за нея, че по някакъв начин съм ѝ попречил да прави нещата сама. А аз се страхувам да водя спор, за да ѝ дам някакъв
приличен отговор. Със сигурност мога да подчертая, че никога не съм я слагал в кутия. Бил съм безопасното ѝ пространство, но
никога затвор. Никога не съм ограничавал свободата ѝ нарочно. Всичко, което исках, беше да ѝ помогна по всякакъв начин... на нея
и на брат ѝ Картър.
Дакота се намества на дивана и подвива крака под себе си, докато все още държи ръцете ми в очакване на моя отговор.
Всичко, което мога да направя, е да говоря истината с възможно най-малко гняв.
– Не можеш да очакваш да се извиня, че съм се отнасял добре с теб.
Ръцете ѝ са все още в моите. Тя издърпва едната и отново прибира косата си зад ухото, преди да ме погледне.
– Не очаквам това. – Тя въздъхва и облизва устни, за да ги овлажни. – Просто казвам, че по онова време се нуждаех от почивка от
теб, от нас. – Тя движи ръката си между моите длани.
По онова време. Тя говори в миналото време, сякаш раздялата ни е нещо, което... отминаваме? Забравяме?
Вдигам поглед, за да уловя нейния.
– Какво се опитваш да кажеш? Че вече нямаш нужда от почивка?
Тя прехапва долната си устна, докато слуша въпроса ми.
Най-странната част от това е, че не знам как се чувствам. Преди една седмица, ако този разговор се беше състоял по същия
начин, по който се разиграва сега, щях да се почувствам различно. Не бих чувствал такава съпротива срещу преминаването през
миналото. Щях да се развълнувам, да съм благодарен, щастлив. Сега просто се чувствам странно. По начина, по който се случва, не
всичко е наред.
Дакота все още не ми е отговорила, усещам напрежението ѝ, докато разглежда стаята, след което въздъхва тежко.
– Може ли още вода? – пита тя и все още не отговаря на въпроса ми.
Кимам и докато ставам, срещам погледа ѝ още веднъж с надежда за отговор. Половината от мозъка ми казва, че трябва да
попитам отново, че трябва да се уверя, че тя не иска да промени нашите отношения. Толкова лесно ли бихме се върнали в рутината
на старата си връзка? Колко дни ще минат, преди тя без притеснение да ме прегърне, забравила за необходимостта си от
независимост и приключения?
Хващам чашата ѝ и отивам в кухнята, отварям малкото чекмедже до хладилника, където е тиленолът. Ако хълцането и
несигурните ѝ стъпки са индикация за това колко е пияна, на сутринта няма да се чувства толкова секси. Отварям флакончето и
слагам три хапчета в ръката си, след което пълня чашата ѝ с още вода. В мивката е тавата за торта. На плота до нея е сложното
многоетажно произведение с лилава глазура и цветя, което Нора и Теса направиха по-рано.
Нора е оставила следи от себе си из целия ми апартамент.
Споря сам със себе си дали ще си струва да изям парче торта, преди да се върна в хола, за да се справя с Дакота. Или бих могъл да
отрежа по едно за всеки от нас. Съмнявам се, че тя би го изяла заради строгата си диета. Вдигам ъгъла на прозрачното фолио и
бодвам с пръст глазурата.
Дакота влиза в кухнята точно докато пъхам пръст между устните си.
Мамка му!!
– Ландън, сериозно? – Устните ѝ се извиват в усмивка, а аз се облягам на плота и се изправям срещу нея. Тя поглежда към
тортата, после отново към мен. Всичко, което мога да направя, е да свия рамене и да се усмихна.
Хващам чашата вода и ѝ я подавам. Тя я оглежда, мисли да каже нещо, сигурен съм. Дакота притиска устни към чашата, а аз се
придвижвам назад към вкусната торта.
– Винаги си обичал сладкото прекалено много. – Гласът ѝ е мил като глазурата по езика ми. – Изобщо не можеше да устоиш.
– Има много неща, на които никога не бих могъл да устоя. – Гледам Дакота и тя поглежда надолу към босите си крака.
С пръсти отчупвам малко от ъгъла на тортата. Малки парченца се откъсват и част от глазурата пада върху плота. Поглеждам
Дакота и се опитвам да разведря разговора.
– Сега поне тренирам – шегувам се аз.
Бях дундесто дете, винаги малко по-дебело от другите деца. Обвинявам сладкишите на майка ми и собствения си мързел да
излизам навън да играя. Спомням си, че исках да си стоя вкъщи, наистина да стоя вътре, в къщата, през уикендите, с майка ми. Ядях
много сладкиши и не бях толкова активен, колкото трябваше да бъда за възрастта си, и когато лекарят говори с майка ми за
теглото ми, се смутих и в този миг разбрах, че никога отново не искам да подслушвам разговор. Все още хапвах това, което исках, но
станах по-активен отпреди. Малко притеснен помолих леля Рийз за помощ, но след като го направих, на следващия ден тя дойде с
велотренажор в багажника и малки гирички в ръце. Спомням си, че се засмях на розово-жълтия ѝ анцуг в стил от осемдесетте,
съчетан с подходящите ръкавици за тренировки.
Независимо от това колко абсурдно изглеждаше тренировката ни, и двамата поддържахме здравето си. Майка ми също се
присъедини към нас единствено за да се забавлява, въпреки че винаги е била в добра форма. Леля Рийз винаги е била по-пълна от
майка ми, но тя се включи в тренировките и двамата заедно отслабнахме. Леля ми беше щастлива, че най-накрая можеше да се
намъкне в някаква рокля, която беше гледала цяла година в някакъв скъп магазин, а аз бях щастлив, че нищо не ми тежеше и че
съм постигнал всичко с упоритост и самосъзнание.
Чувствах се чудесно известно време и Дакота започна да забелязва, че пухкавото момче в съседство вече не е толкова
дебеличко. Проблемът беше, че отслабнах, но не натрупах никакви мускули, та от един момент нататък прякорът ми от „Ландън
Сланината“ стана „Ландън Върлината“.
 Първо бях прекалено дебел, после твърде кльощав. Нищо, което правех, не би било удовлетворяващо за тези тормозещи
задници. И щом спрях да се опитвам, животът ми стана по-лесен.
– За какво мислиш? – пита Дакота. Сега ръката ѝ е топла, докато обгръща пръсти около китката ми и спуска ръката ми встрани.
Тялото ѝ се притиска към моето и тя опира глава върху гърдите ми. Отпива още една глътка вода и слага чашата на плота.
Все още не съм отговорил, наясно съм с това. Просто не знам какво да кажа, освен да повторя въпроса си дали иска да се съберем
отново.
Повтарям ли го отново, или изчаквам да видя по какъв начин ще води разговора?
Отпивам глътка от собствената си чаша и решавам да я изчакам. Не бива да се доверявам, за да не си позволя да говоря нещо
глупаво. Да знам какво да кажа и кога да го кажа, никога не е било от силните ми страни. Не съм онзи готин човек, който може да се
облегне на тезгяха и да се държи в стил Просто мислех за това да се съберем отново, да побегнем към залеза и да живеем щастливо
сега и завинаги, йо.
Уф, дори самоосмиващата ме фантазия е куца.
Не знам как да поддържам контакт с очи, когато се изнервям заради отговора ѝ.
Със сигурност това е едно от нещата, за които мога да обвиня баща си. Търпеливо чаках един от тези моменти, когато можех да
осребря купоните си от идеята за „гадния татко“ и да го обвинявам, че е умрял твърде рано, за да може да ме научи как да бъда
мъж. Но дори докато мисълта минава през ума ми, знам, че е ирационална и не е вярна. Липсата ми на увереност не е била по негова
вина и все още не е, но искам да има някой друг, когото да обвиня, освен себе си.
Ако имаше мъж, с когото да говоря през тийнейджърските си години, който да ми обяснява как да говоря с жени, щях да знам
какво да кажа. Сигурно е негова вината, че премислям по сто пъти всичко.
– Ландън – казва Дакота тихо, сякаш предлага някакво решение. А аз просто стоя, разочарован от себе си, и се чувствам виновен.
– Дакота – отвръщам ѝ и тя обръща бузата си. Нежно приглаждам косата ѝ надолу, докато галя с пръсти плътните къдрици.
Прекарал съм часове, вероятно дни, от живота си в докосване на тези кичури, в успокояване на това момиче. Косата ѝ винаги е била
едно от нещата, които са ми любими. С пръсти стиска гърба на ризата ми и на практика мога да чуя как скърца колосаният плат.
Никога повече няма да гладя ризите си под зоркия поглед на Теса. Онзи ден тя малко прекали със спрея с нишесте.
Дакота ме прегръща по-здраво и аз се навеждам, за да я целуна по главата.
Тя въздъхва, стопява се в прегръдката ми, а гласът ѝ е омекнал, когато казва:
– Направих огромна сцена.
С една ръка се подпирам на бара, за да ни удържам, а другата е около гърба ѝ.
– О, Боже, толкова ме е срам! Разбира се, че с Нора не сте гаджета.
Ръката ми се напряга. Нещо в начина, по който го казва, ми е странно. Предполага ли, че тъй като я прегръщам в кухнята си, не
бих могъл да се срещам с Нора, защото просто не бих направил такова нещо? Или че идеята такъв загубеняк като мен да се среща с
човек като Нора, е невъзможна и нелепа?
Припомням се, че не бива да ми пука. Не се срещам с Нора и съм почти сигурен в това, че тя всъщност няма абсолютно никакво
желание да се среща мен. Тя е като хищник. Трябва да спра да мисля за нея. Вече спрях.
Дакота повдига лицето си от гърдите ми, колкото да произнесе:
– Чувствам се като идиотка – казва тя.
– Защото си пила твърде много или защото направи сцена?
– Уффф – простенва тя върху гърдите ми. – И двете...
Потупвам я с ръка по гърба. Усещам, че е изтощена. Тя шари с ръце по гърба ми, по кръста ми, върху колана на дънките. Дакота
протяга ръце и изважда ризата ми от колана. Ръцете ѝ малко студенеят върху гърба ми. Болката от познатото движение на
пръстите ѝ в кръг върху кожата ми се смесва с аромата на кокос от косата ѝ и изведнъж вече съм обсебен.
Случвало ми се е и преди, потопен в аромата ѝ, в докосването ѝ. Усещам как пръстите ѝ се притискат към вдлъбнатината в
долната част на гърба ми, и се нагаждам към тялото ѝ. Толкова ми е познато. Съвсем естествено е, че отново попадам в тази рутина.
Веднъж да ме докосне, и виждам само нея.
– Хайде да отидем в стаята ти – казва тя точно когато устните ѝ докосват моите. Тя едва ги плъзва. – Тук няма никого, нали?
Теса я няма. Проверено.
За секунда усещам бодване на вина за това, че Теса я няма, защото я оставих някъде си. Но когато Дакота ме целува отново, по-
страстно, цялата вина изчезва и ме обхваща огромно желание.
Най-накрая няма нужда да се промъкваме, както когато бяхме деца. Никога не съм бил в състояние да любя своята приятелка в
частното пространство на празна къща. Всички наши срещи бяха приглушени целувки и приглушени стенания, някак набързо.
Никога не съм успявал бавно да се насладя на тялото ѝ, както съм си мечтал. Искам да прокарам езика си по всеки сантиметър от
нейната карамелна кожа и да ѝ доставя огромно удоволствие. Искам да опитам всеки сантиметър от нея, да чуя всеки неин стон.
Сега, когато имам собствена стая, бих могъл да я заведа в леглото си и да направя всичко, за което копнея, откакто бяхме
тийнейджъри. Спомням си колко удивен бях, когато тя обви устни за пръв път около пениса ми. Спомням си за множеството пъти,
когато е искала да опитва разни неща. Тогава всичко това изглеждаше толкова експериментално, толкова вълнуващо, извънземно
и списъкът ни с неща, които трябва да свършим, бързо се превърна в сексуален списък. Това е всичко, което правехме едно
известно време, и всичко, което искахме да направим.
Дакота плъзва ръце по предната част на тялото ми, около пъпа ми и подпъхва пръстите си под ластика на боксерките.
Възбудата нараства от докосването ѝ, пенисът ми се втвърдява и не мога да се съпротивлявам. В крайна сметка това е биология.
Никой не ме е прегръщал от месеци освен целувката и няколкото докосвания от Нора. Дакота доказва, че все още си спомня тялото
ми, когато потърква показалеца си върху чувствителната кожа над бедрената ми кост. Извъртам се от гъдел, а тя се смее и ме
придърпва по-близо.
В момента е в много по-добро настроение, но усещането е все едно си хвърлил одеяло върху бушуващ огън. В крайна сметка,
така или иначе, ще изгори.
В крайна сметка, но не в момента.
 глава
Петнадесета
Дакота ме хваща за ръката и ме издърпва от кухнята. Следвам я като загубено кученце, каквото всъщност съм.
– Не забравяй водата си – напомням ѝ аз и тя ми мята кос поглед, но аз ѝ посочвам водата на плота. Тя наистина ще има нужда от
нея.
С въздишка дръпва ръката си от моята и се връща за чашата си. Докато тя е там, аз грабвам дистанционното на телевизора и го
включвам с изключен звук заради Теса. Когато тя се прибира от работа след мен, винаги оставям някаква светлина, а пък крушката
на масата в края на стаята е изгоряла и все си напомням да я сменя.
Но докато слагам дистанционното обратно на дивана, чувам застрашителния звук на гласове и звънтенето на ключодържател.
Ключалката щраква най-после и вратата се отваря, като пропуска Теса… с Нора.
Докато аз стоя като пребит, Теса сваля пурпурната си плетена шапка и затваря вратата зад себе си. Нора сваля сакото си и
гърдите ѝ почти се изсипват извън фланелката, докато разклаща коса.
След това и двете забелязват Дакота и мен и внезапно осъзнават, че не са сами.
Моля те, Господи, нека Нора да си мисли, че съм я гледал в лицето.
И по-важното е къде е този проклет портал?
– Ландън? – започва Теса.
– Ей, не знаех… – започва и Нора, но спира при вида на Дакота, която излиза от кухнята, очевидно неосъзнала присъствието им.
Дакота се приближава, минава между мен и двете момичета и вплита ръката си в моята. Докато си играе с пръстите ми, Нора
забожда поглед в лицето ми. Не поглежда надолу към сплетените ни ръце, въпреки че оставам с впечатлението, че иска.
– Ще си лягаме ли? – пита Дакота и ме притегля към спалнята ми, без да поглежда която и да е от двете.
Когато отново поглеждам, погледът на Нора е забит в хванатите ни ръце, а Теса се е взряла в нас с широко отворени очи и
плътно стиснати устни
Обръщам се към Дакота. Тя ми хвърля поглед. Един от онези, които казват: Да не си и помислил да спреш и да говориш с
момичето, вместо да дойдеш в стаята си с мен.
Поглеждам отново Нора и след това Теса, объркан съм и очевидно без мое позволение, устата ми изрича:
– Ъм, да. Лека нощ, момичета.
Следвам Дакота в стаята и тя затваря вратата след нас.
Тя цялата кипи, когато се обръща към мен.
– Ама пък как ѝ стиска и на нея – избухва тя. Вдига ръце във въздуха и след това се хваща за главата.
Пристъпвам към нея и покривам устата ѝ с ръка.
– Хей, бъди мила – съветвам я тихичко.
Дакота говори изпод ръката ми, а свободната ми ръка поставя на врата си. Разпервам пръсти и разтривам скованите мускули на
врата ѝ, и тя спира да говори.
– Тя през цялото време знаеше кой си – прошепва Дакота полугласно. – Знам, че е знаела. Запомнила е името ти.
Опитвам се да бъда гласът на разума. Може и така да е, но искрено смятам, че е имала толкова малка представа за връзката ми с
Дакота, колкото и всички останали.
Свивам рамене.
– Сигурна ли си, че си споменавала името ми? Имаш ли някъде наши снимки?
След последния въпрос трепвам; някак си не бих искал да знам отговора.
Не познавам Нора много добре, но не мисля, че е от момичетата, които нарочно биха сваляли бивше гадже на съквартирантката
си със съзнанието, че всичко ще се разкрие по-скоро рано, отколкото късно. Освен това, не че няма още три милиона младежи в
града, които с радост биха отговорили на интереса ѝ, ако го прояви към тях.
Дакота пуфти. Сивата рокля, която носи, разголва едното ѝ рамо и тя изглежда толкова малка до мен.
– Не мисля, че някога съм споменавала твоето име. – Тя оглежда стаята ми. Очите ѝ се спират върху снимка на нас двамата върху
скрина ми. – А и нямам никакви наши снимки там.
Изглежда виновна, когато произнася това. Не че съм очаквал да ми изгради олтар, но възможно ли е изобщо да не е споменала
името ми пред съквартирантките си? Дори и един-едничък път?
– Ама изобщо ли? – питам аз.
Тя поклаща глава и задърпва ризата ми. После нетърпеливо се опитва да разкопчае копчетата на джинсите ми. Аз ги
закопчавам, хващам ръцете ѝ в своите и ги притискам към гърдите ѝ.
– Не тази вечер – прошепвам в бузата ѝ.
Тя освобождава ръцете си с недоволно ръмжене и ги пъхва в панталоните ми. Аз простенвам, когато тя обхваща пениса ми и
бавно започва да движи ръката си нагоре-надолу.
Мисли логично, напомням си.
Трябва да разсъждавам логично, а не мога да го правя, докато Дакота ме възбужда така. Посягам към ръката ѝ и нежно
разтварям пръстите ѝ. Тя ме поглежда объркано.
– Много си пила – казвам аз и я отвеждам за лакътя до леглото. Тя стои безмълвна, докато разкопчавам ципа на роклята ѝ.
Тя се протяга и вдига косата си, за да мога да хвана плата. Щом роклята ѝ започва да се смъква, тя я задържа на гърдите си, а аз
издърпвам чорапогащите по гладките ѝ крака. Тя ги прекрачва и оставя роклята си да се свлече на пода. Не носи сутиен.
Да си го начукам, не носи сутиен.
Очевидно, тази вечер трябва да бъда съблазнен. Тя носи и червени дантелени прашки. В тях задникът ѝ изглежда толкова
готин, малък и стегнат. Тя се обръща да ме погледне с дяволита срамежлива усмивка.
– Тези не си ги спомням – дразня я аз. Опъвам с пръст ластика около горната част бедрото ѝ и тя простенва, когато материята я
плясва по загорялата кожа.
Отдръпвам се и тя ме поглежда.
– Гаден си – казва, изплезва се и поклаща леко задник. Сега вече е в закачливо настроение и аз съм напълно наясно, че го прави
нарочно – да ме съблазни. Няма нещо, което да ме накара да спя с нея тази вечер, независимо колко секси изглежда само по
прашки. Не сме се докосвали от месеци и не сме гаджета. Днес не е вечерта, която да промени всичко това. Не и докато тя е замаяна
и двамата сме объркани. Тя ще разбере на сутринта.
Прегръщам я през раменте и я побутвам да върви към леглото ми.
– Да те сложим да спиш.
Чувам Теса и Нора да си говорят в дневната, но не мога да разбера какво казват. Дакота грабва рамката със снимката от скрина
и я приближава до лицето си.
– Ама сме глууууупави! – смее е тя, докато прокарва пръст по ужасяващата карирана риза, с която съм на снимката.
Голите ѝ гърди ме разсейват, но пренасочвам вниманието си към намирането на тениска за нея от шкафа. Пресягам се покрай
нея и измъквам нещо на сляпо само за да открия, че това е състезателната ми фланелка от гимназия „Ейдриън“.
Естествено, защото сме в някаква тайнствена страна, където очевидно не можем да се избавим от миналото си, независимо
какво правим. Дакота я грабва от мен и я притиска до гърдите си. Вдига я и помирисва износената материя.
 – Тази фланелка, боже мой! – тя изглежда искрено щастлива, и не мисля, че забелязва кога разговорът в дневната заглъхва. Аз
забелязвам.
– Толкова хубави моменти сме прекарали в тази фланелка – размишлява тя и облизва устни с език.
Отклонявам поглед от гъвкавото ѝ тяло.
– Отърви ме от това нещастие и я облечи, моля те – умолявам аз.
Тя се киска, и се забавлява от моя комплимент за тялото ѝ на танцьорка, както и би трябвало. Винаги трябва да се чувства
красива и силна както сега. Дакота все още е малко пияна, но от думите ми засиява.
Което ме кара да се отпусна малко.
– Много си красива, нали знаеш? – питам с желанието да я омая с думи. Оставам сериозен, експериментирам. – Ти си гореща като
ада и ако не се беше напила, щях да ти скъсам задника.
Звуча като някакъв шибан идиот, но според повечето еротични романи, мацките си падат по такива неща.
Дакота избухва в смях. Вдига ръка и ме гледа.
– Би ми скъсал задника? – Тя се кикоти. Очите ѝ са затворени и аз не мога да не се присъединя.
– Ей! – Опитвам се да дишам, коремът ме боли от толкова смях. – Прочетох го в една книга и исках да видя как звучи, ако го
произнеса.
Дакота спира и се опитва да заглуши смеха си.
– Да се придържаме към нормалния тон, в който си добър, и да оставим секси думите на книгите. – Тя покрива уста с ръка и
навежда глава в опит да потисне смеха си. Нормалния тон, в който съм добър? Ало, знам, че не съм експериментирал кой знае
колко, но това не е защото нямах желание. Тя никога не е повдигала темата и веднъж, когато се опитах да говоря за порно с нея,
скъса с мен за три дни. Така че, ако някое от нещата, в които съм добър, са „нормални“, то не е защото не съм се опитвал.
– Не съм толкова нормален – възразявам в защита на уменията си, но с тих глас. Не бих искал Теса или Нора да чуят това.
Сядам на леглото си. Дакота приближава, устните ѝ все още са извити в усмивка. Тя захапва ъгълчето на устните си.
– Ъм, може сега да не си, но с мен беше.
Може да реагирам свръхчувствително, но усещам как тя омаловажава всеки наш интимен момент. Сексът ни беше
тийнейджърски, бърз и тих, въпреки че бях безнадеждно влюбен в нея. Не е като да съм можел да я обладавам по всеки един начин,
по който съм желаел, докато Картър беше в съседната стая или баща ѝ спеше на долния етаж. Никога не съм се чувствал несръчен с
нея и не си спомням да съм усещал нещо да липсва в сексуалния ни живот. Смятах, че сме активни, щастливи и доволни.
Явно, не.
Дакота сяда до мен на леглото и кръстосва крака. Някъде между дразненето и присмеха обува мои чорапи.
Прочиства гърло.
– С колко момичета си бил, откакто се разделихме?
Когато я поглеждам, тя усуква кичур коса между палеца и показалеца си.
– Колко? Нито едно – тросвам се и се опитвам да се изхиля така, че да не звучи странно.
Тя повдига вежда и накланя глава.
– Сериозно? Хайде, знам…
– Ти била ли си? – прекъсвам я аз.
Ако реагира с такава изненада на признанието, че не съм, с колко ли е спала тя?
Дакота поклаща глава.
– Не. Не съм, просто предположих, че ти си.
– Защо предполагаш така?
Докато седим така в нощта и си изясняваме всички тези неща, започвам да си мисля, че тази жена изобщо не ме познава. Дакота
не казва нищо, просто свива рамене и ляга с глава, облегната на челната дъска на леглото. Взира се в тавана, преди най-накрая да
обяви:
– Днес не беше забавно.
Трябва да сменя темата. Най-накрая я сложих да си легне, тя е спокойна и почти трезва.
– Няма нищо, във всички случаи приключи. Сигурно вече е към два часът – казвам ѝ аз.
Тя се усмихва и аз лягам, като се премествам, за да изгася лампата.
– Благодаря за всичко, Ландън. Ти винаги си моето безопасно място – прошепва тя в мрака.
Усещам погледа ѝ върху себе си, въпреки че не мога да я видя.
– Винаги – отговарям аз и нежно стисвам ръката ѝ.
Права е, днес не беше забавно. Стресиращо беше.
Започнах деня с мисълта, че излизам на нещо като първа среща с Нора, но приключих с пияната Дакота в леглото си и Нора в
дневната, вероятно подслушваща всяка смущаваща дума, произнесена от Дакота и мен тук. Коридорът е къс, а стените са тънки.
Още по-лошо, чувствам се виновен, че я оставих в бара. Не знаех какво друго да направя. Познавам Дакота толкова отдавна. Вече
съм преминал през онези ужасни ранни етапи на любовта с нея. Заедно преминахме през странния етап на младежкия секс, когато
си несръчен и свършваш бързо. Научихме се да живеем със странностите си и знаем достатъчно един за друг. Нямаме тайни, не се
лъжем. Имаме споделена трагедия. Вече съм споделил любовта си към Дакота и да започвам отново, би било заплашително.
Особено ако наистина съм ѝ липсвал толкова много, колкото казва.
Тъкмо когато си мисля, че Дакота е заспала, тя издърпва ръката си от моята и я вдига към лицето си. Едва тогава чувам тихия ѝ
плач.
Сядам в леглото. Нежно я разтърсвам за раменете ѝ и я питам отново и отново какво се е случило. Тя тръска глава и си поема
дъх на пресекулки. Изчаквам.
– Аз… – проплаква тя. – Спах с двама.
Думите ѝ ме прерязват, както плачът ѝ прорязва тъмнината, и сякаш съм изгорен, внезапно не искам да бъда близо до нея.
Инстинктът ми е да бягам. Да бягам надалеч.
Стомахът ме свива, а тя плаче отново, опитва се да закрие устата си с ръка. Протяга се за възглавница и притиска лицето си в
нея, за да заглуши плача си. Независимо от болката си, не мога да понеса тази гледка. И правя това, което винаги съм правил. Мисля
разумно, без да влагам чувства. Приспивам гнева си. Посягам към възглавницата и я махам от лицето ѝ. Мятам я на пода, прегръщам
я и двамата лягаме, преплетена двойка.
– Съжалявам – дави се тя.
Страните ѝ са мокри от сълзи и аз ги изтривам с палец, улавям ги, преди да са се търкулнали по лицето ѝ. Раменете ѝ се тресат и
мога да почувствам болката ѝ, а може би и вината ѝ, и те проникват и в мен. Нежно притискам раменете ѝ, за да я успокоя, и вдигам
ръка към челото ѝ. Приглаждам косата ѝ назад и нежно галя къдриците, и ги разресвам.
– Шшшшт – казвам аз. – Днес свърши. Утре ще се оправяме с това, а сега си почини.
Продължавам да я галя по косата, докато тя заспива.
Ако тя иска да оправи нещата, готов съм да я изслушам. Трябва да има някакво смислено обяснение и сега, когато ми каза
истината, ще е напълно нормално да ми каже какво се е случило. Като се събуди, веднага ще обясни всичко.
Само че тя не го прави.
Като се събужда, се измъква от апартамента ми, без и дума да промълви.
 глава
Шестнадесета
Излизам от стаята си тихо, за да не събудя Теса.
Знам, че би искала да обсъдим предишната вечер, но ми трябва кафе, преди да разговаряме.
Докато се промъквам по късия коридор, поглеждам четвъртитите рамки със снимки, в чието аранжиране Теса прекара часове,
докато не ги подравни съвършено една към друга по стената на коридора. Във всяка рамка има картинка на котка с различна
шапка. Тази, която е най-близо до мен, е сиво-черно тигърче с панамена шапка, изпъстрена с черно и кафяво, за да подхожда на
козината на приносителя. Отпред е забодено голямо бяло перо.
Никога не съм обръщал внимание на портретите, но в светлината на странното настроение тази сутрин изпитвам желание да
ги разгледам и откривам, че са твърде забавни. Следващото коте пак е пъстро, но вместо сиво с бяло, на цвят е рижаво с кремаво.
Дебеличко е и аз се кискам на шапката, която носи. Коте в черно и бяло е с цилиндър, разбира се. Много са оригинални и бих искал
да стисна ръката на създателя им затова, че е взел нещо толкова обикновено и го е превърнал в чудновато изкуство, което служи за
перфектно средство за разсейване тази сутрин. Разглеждам и останалите картинки възможно най-тихо, докато вървя към края на
коридора.
Малко съм изненадан да открия Нора да спи на дивана. Смятах, че се е прибрала, след като е разбрала, че Дакота и аз сме тук.
Но ето я, ръката ѝ виси през ръба на възглавницата и пръстите ѝ почти докосват дървения под. Тъмната ѝ коса е вдигната
високо на главата, коленете ѝ са свити, устните ѝ са леко разтворени, все едно въздиша. Очите ѝ са плътно затворени. Преминавам
на пръсти, меките ми чорапи не издават почти никакъв звук, докато отивам към кухнята.
След като осъзнах, че Дакота си е тръгнала преди изгрев-слънце, пак заспах за малко. Всъщност не бях изненадан, че си замина.
Основно бях разочарован, че оставих някаква част от себе си наистина да вярва, че ще се събудя и тя ще е до мен. Снощи тя се
държа глупаво, държа се както в миналото, когато бяхме заедно – глупавото момиче, което съм обичал през половината от живота
си. Сега слънцето изгря и тя се изпари от леглото ми, като отнесе светлината със себе си.
През нощта вятърът сигурно се е засилил и сега вие през отворения кухненски прозорец, като кара жълтите завеси да плющят
срещу стъклата. Като приближавам, чувам, че дъждът се е усилил. А когато поглеждам през прозореца надолу към тротоара, виждам
градина от чадъри под пороя. Един зелен на бели точки се движи по-бързо от един в кафяво и армейскозелено, а най-бавен е един
червен. Чадърите ми напомнят за цветя и аз съм изненадан колко претъпкани са тротоарите дори в дъжда.
Поглеждам към Нора и затварям тихо прозореца, преди шумът от дъжда и вятъра да я е събудил. Мислех да направя нещо за
закуска, но ще вдигна прекалено много шум и най-вероятно просто ще сляза долу и ще си взема геврек от магазинчето на ъгъла.
Въпреки че… ако изляза сега, може да не съм тук, когато тя се събуди, а аз бих искал да говоря с нея за снощи. Бих искал да се
извиня за това, че толкова бързо тръгнах с Дакота, без да ѝ обясня както трябва. Усещам, че тя каза, че не е от ревнивите жени,
чувал съм я да мърмори за Ергена и да твърди как тя би била съвършеният състезател точно защото не е ревнива. Не че искам да
ври от ревност, но не бих искал да мисля, че за нея въобще е нямало значение това как Дакота неочаквано развали срещата и в
крайна сметка аз се оказах идиотът, който си тръгна с нея.
От друга страна, разбира се, не бих искал да чувства никаква болка или неудобство с мен и искам да се уверя, че снощи не съм я
обидил. Беше голямо недоразумение и съм сигурен, че тя разбира.
Дали обаче аз разбирам?
Объркан съм и изобщо не разбирам каквото и да е от случилото се между мен и всяка от тези две жени през последните
двадесет и четири часа… в този момент бих убил, за да дам възможност на двете да ми обяснят ситуацията като на прост човек. Не
разбирам срещите в този град, независимо от факта, че винаги съм чувал, че мъжете тук са „по-висша класа“.
Опитвам се да разбия всичко на съставните му части, докато се взирам в яркожълтото перде на прозореца.
Първо, Нора ме докосна по корема, след като ме намери под душа, после ме целуна, после ме покани с приятелките си.
Второ, аз си тръгнах с Дакота по средата на нещото като среща, пред приятелките ѝ. Дори и да не си е падала по мен, това не би
трябвало да е било добре за егото ѝ.
Трето, тя наблюдаваше как Дакота влиза в стаята ми снощи, най-вероятно е чула поне някаква част от разговора ни и най-
вероятно допуска, че сме правили секс.
Адски е странно. Дори не знам дали Нора ме харесва – тя е голяма флиртаджийка.
Въздъхвам и ми се иска да имам някаква представа за жените и какво става в главите им.
Отварям бавно хладилника и трепвам, когато две бутилки безалкохолно звънват една в друга върху нестабилното рафтче на
вратата. Грабвам тази, която е по-близко до мен, и закрепям рафтчето, като подпирам вратата с бедрото си. Грабвам кутия с храна –
нудъли с някакъв фъстъчен сос и съмнително пиле – и затварям хладилника.
Обръщам се и ето я Нора със сънливи очи и разрошена коса. Подскачам от изненада и едва не изпускам остатъците от храна, но
тя просто ми се усмихва. Усмивката ѝ е мързеливо-утринна, а кафявият ѝ грим е размазан около очите.
– Събуди ме – казва тя и навива ръкавите на пижамата си до лактите. Черните ѝ шорти са толкова къси, че след като се обръща и
тръгва към хладилника, мога да видя как извивката на задника ѝ прелива в бедрата.
Тя ги опъва в опит да покрие повече от тялото си, но няма достатъчно плат.
Не че се оплаквам.
Отклонявам поглед, когато тя отваря хладилника и се навежда. Половината ѝ задник изскача извън шортите и трябва да се
насиля да стоя на едно място, вместо да го награбя. Това е нещо ново за мен, този импулс, тази разяждаща пулсация от гърдите до
слабините. Тя измъква оранжева „Гаторейд“ и среща повдигната ми вежда. Насочвам показалец към нея.
Нора се усмихва, изведнъж придобива сериозна физиономия и покрива етикета на бутилката с ръка.
– Две н-неща – започвам аз, като пелтеча.
Сега, когато тя вече стана, не ме е грижа толкова за тишината. Теса сигурно си лежи будна в леглото от седем. Мятам кутията с
рисковите остатъци в кофата за боклук и отварям отново хладилника. Грабвам опаковка с яйца и кутия с мляко и ги поставям на
плота.
– Хайде, три да са – поправям се – Искаш ли омлет?
Отварям опаковката с яйцата и я поглеждам. Тя мята поглед към дневната и обратно към мен, все едно търси някого.
– Тръгна си към къщи – казвам аз.
Или поне предполагам, че е към къщи. Тя не е тук и няма много вероятности, за които аз да знам. Но в светлината на малкото ми
знания за новия ѝ живот има цяла вселена неща, за които не знам. Например, би могла да крие хипогриф в апартамента си и аз дори
да не знам за това – защото никога не съм виждал сградата, камо ли апартамента, в който живее.
– О! – възкликва Нора, очевидно изненадана. – Снощи … – започва тя, но аз искам да довърша трите си неща или просто няма да
помня какво съм имал предвид по-късно.
– Чакай – вдигам пръст. Тя се усмихва и драматично стисва устни. – Първо – най-важното. Омлет?
Посягам към шкафа пред себе си и вземам тигана с една ръка, докато с другата включвам печката. Честно казано, това е най-
гладкото, най-координираното движение, което съм правил през последните двадесет и четири часа.
– Да, моля – отговаря Нора с глас, който звучи, сякаш тя все още трябва да си е в леглото.
Почти не ми стига въображението какво би било да се събуждаш до тази жена всяка сутрин. Косата ѝ би била рошава и най-
вероятно вързана високо на главата ѝ. Краката ѝ биха били гладки и с тен, а и се обзалагам, че тя дори няма разлика от излагане на
слънце.
– Аз обаче съм вегетарианка. Затова за мен само сирене.
– Имам някакъв лук и чушки – предлагам аз.
Тя кимва и ме дарява с впечатляваща усмивка.
– Не ми говори мръсотии рано сутрин.
Усмивката ѝ е заразителна и съм впечатлен, че се закачам за кухненския ѝ хумор. Въпреки че омлетът ми от две яйца няма да е
като за изложба. Счупвам две яйца в ръба на малка паничка.
– Сега, второто – поглеждам я, за да се уверя, че ме слуша.
Тя ме гледа, докато разпуска косата си. Косите ѝ падат на плътни тъмнокафяви вълни около раменете и когато разтърсва глава,
съм убеден, че съм попаднал в реклама на шампоан.
Ще бъде ли странно, ако ѝ го кажа? Ще звуча ли като някой, който се натяга?
Избирам нищо да не казвам. Да я сравнявам с реклама на шампоан, не би било нормален комплимент и наистина няма нужда да
изравям повече причини тя да мисли, че съм загубеняк.
Вместо да се възползвам от възможността да бъда идиот, се гмурвам директно в нещата, които бих искал да изясня между нас.
– Не знаех, че двете сте съквартирантки – започвам да обяснявам. – Не знаех, че Дакота ще е в бара. Съжалявам, ако напускането
ми те е злепоставило пред приятелките ти. Аз наистина очаквах… – гърлото ми е сухо и може да се закашлям насред изречение – …
да прекарам известно време с теб. Не знам колко знаеш за Дакота и мен, но…
Нора вдига ръка. Млъквам, наливам малко мляко в паничката с разбитите яйца и отново отварям хладилника. Нора идва до
печката и намалява температурата. Това сигурно е нещо хубаво.
Тя се взира в пода, после вдига поглед към мен.
– Знам, че не знаеше. И нямах ни най-малката представа, че ти си човекът, за когото говори тя. Никога не е казвала нищо за теб,
което да ме накара да мисля, че изобщо я познаваш. Дори не е споменавала името ти.
И когато тя го произнася, има нещо в тона ѝ, което не съм сигурен, че искам да дешифрирам. Тя сяда на плота на известно
разстояние от мен. Краката ѝ се клатят пред дървените шкафове.
– Аз обаче не съм ядосана или нещо такова – тонът ѝ е равен като лист хартия под купчина книги. – Не се тревожи за това.
Разбирам и всичко е наред.
Нора проявява невероятно разбиране, но има такова изражение на лицето, че е объркващо. Сякаш темата ѝ е достатъчно
скучна, за да си чопли лака на ноктите.
И, опа, познайте – единият палец започва да се закача за другия в опит да излющи черния лак.
– Не сме се събрали – казвам ѝ аз.
Убождането от признанието на Дакота все още прогаря натрапчиво мислите ми.
Нора се ухилва и вдига поглед от ръката си.
– Изобщо не ми е работа дали сте се събрали. – Тя свива рамене, сякаш съм ѝ казал, че небето е синьо, и аз навеждам глава
настрани.
Яйцата вече съскат в димящия тиган, сиренето почти се е размекнало и аз грабвам резен шунка.
– Месо – криви тя физиономия от отвращение – И то от опакован обяд. Тъкмо бях започнала да се впечатлявам. Добре че поне
яйцата ти са от свободни кокошки от „Хилшайър Фармс“.
Когато тя се засмива, осъзнавам, че не бих искал да сменя темата. Искам да знам защо тя мисли, че моята връзка не е нейна
работа.
Не бяхме ли заедно снощи? Всичко беше чудесно за около пет минути, преди знаете кое да удари вентилатора. Освен това
месото не е от обичайния опакован обяд. Нарязано е в магазина. За целта съм платил за половин килограм три долара повече от
цената, отпечатана в червено на жълтия етикет – това си струва да се отбележи.
– Така поддържаш форма, а? – посочвам тялото ѝ с шпатулата, с която току-що обърнах омлета. – Като не ядеш преработено
месо?
Тя кимва и вдига рамене. Придвижва се малко по-близо до мен.
– Не, не ям месо, но и внимавам с какво се храня. Съвсем спокойно мога да погълна цяла торба с млечни продукти и смятам да го
направя сега със сиренето – казва тя и посочва към плота.
Изсипвам омлета в картонена чиния и гледам как тя мислено отнема една точка от списъка си с резултатите ми, този списък,
който жените съставят в главите си, когато срещнат мъж.
Готин: 8 точки (реално където и да е между 6 и 10. Бих казал, че съм, стабилна 7.5.)
Висок: 8 точки (По някаква причина за ръста си от метър и деветдесет получавам 8 точки.)
Готварски умения: 5 точки.
Използва нарязан колбас в омлета: -2.
Хартиени чинии: -1.
Умишлено пренебрегвам факта, че трябва да отнеме поне десет точки за снощи. Много вероятно е да съм близо до среден
резултат от две точки.
– С напредването на годините обаче осъзнах, че за да поддържам форма, трябва да тренирам повече, отколкото останалите
хора. – Тя боцва крака си с пръст и аз се заплесвам по една луничка в средата на бедрото ѝ.
Късите ѝ панталонки са толкова къси, очите ми проследяват линията от луничката нагоре до друга, после до друга. Все едно
кафеникавите петънца са оформили идеална пътечка до ръба на шортите ѝ. Абсолютно в реда на нещата е човек да тръгне по нея.
Тя се обръща леко и поглежда дупето и бедрата си.
– Но някои неща ми харесва да си останат така, както са си.
Потя се.
Може да припадна от повишаването на температурата, предизвикано от лекото ѝ, почти незабележимо надупване. И понеже в
момента гледам задната част на бедрата ѝ. С ръка стисва плътта на задника си и ме поглежда.
Отклонявам поглед, длъжен съм.
Трябва да говоря.
Трябва да ѝ отвърна с нещо готино.
Проблемът е, че не мога да измисля каквото и да е готино за казване, а не искам тя да мисли, че аз мисля, че тя мисли…
Мамка му, пак започнах да премислям.
– Особено когато едновременно си изкарвам хляба със сладкарство и ми е хоби – продължава тя, все едно не е объркала тотално
мозъка ми. – По-скоро бих карала без уайфай, вместо без сладкиши. – Тя се обръща към мен и някак си успявам да не се върна към
луничките на бедрата ѝ.
Декларацията ѝ е сериозна и по начина, по който широко отваря очи и стисва устни, мога да разбера, че е сериозна.
Почти се преструвам, че съм един от онези модерни техничари, които питат за паролата на уайфай, независимо къде се оказват,
но след снощи нямам енергия да се преструвам на каквото и да е.
– Правиш го да звучи, като че ли е въпрос на живот и смърт – дразня я аз.
Тя се ухилва срещу мен… и след това правя пълен обрат в разговора ни:
– Второ: можем да говорим за Дакота, ако искаш.
Нора стисва устни и ме стрелва раздразнено. Пропускам погледа ѝ покрай себе си. Искам тя да знае, че не съм един от онези,
които не ти казват какво мислят и те карат да се досещаш. Аз съм прям.
Отгледан съм от самотна майка и всичките си комуникационни умения дължа на нея.
 Не съм човек, който просто да преглъща полуистините и да не ги изговаря. Няма как да си тръгна с бившата си приятелка и да
лиша от обяснение момичето, с което всъщност бях на среща. Не бих искал да остане с впечатлението, че съм безотговорен. Искам
да създаде мнението си за мен на база на факти и добри преживявания.
Но до този момент не съм създал добро впечатление за това какъв човек съм. Избърсвам тигана и напръсквам дъното му със
спрей против залепване, въпреки че половината от ястията, които готвя, залепват на дъното на тигана. Ето, победа за мен.
– Давай – казвам аз в опит да я въвлека в разговор.
Нора ме поглежда замислено.
– Тъй като оставам с впечатлението, че няма да оставиш нещата така, ще говоря за това каква лудост е тя да ми е
съквартирантка, а ти си съквартирант на Теса. Разговор за това колко малък е шибаният свят.
Накланя глава назад и я поклаща.
Светът наистина е малък – прекалено малък, ако ме питате. Много съм любопитен как така бившата ми приятелка в крайна
сметка е заживяла в един апартамент с… приятелката ми Нора.
– Как се запознахте с нея? Ако тя е в балетната академия, а ти си сладкарка…
Нора изпъва врат и вдига ръка.
– Не съм сладкарка. Майстор-готвач съм.
Тонът ѝ ме кара да разбера, че често бъркат способностите ѝ, но това много не я интересува. Опа.
– Както и да е – продължава Нора, – старата ми съквартирантка от колежа, Маги, пусна обява онлайн, с която търсеше трети
съквартирант. Един ден Дакота се появи със сак през рамо и се изяви като момичето с най-голямото самочувствие, което някога
съм виждала.
По лицето ѝ мога да кажа, че тя съжалява за току-що изказаното мнение.
– Не се обиждай – добавя тя колебливо.
– Не се притеснявай.
Чувствам, че може би трябва да защитя Дакота, но все още не знам как. Нора си има собствено мнение за нея, а аз не съм в
позицията да я защитавам. Кои са двамата, с които тя е спала? Познавам ли ги? По-скоро не. Познавам една шепа хора в Ню Йорк, а
през цялото време, през което тя живее тук, е била сама. Не искам и да си помисля, че е спала с някого, когото познавам в Мичиган.
– Само на мен може да ми излезе късметът да изляза на среща със съквартирантката на бившата си приятелка, съжалявам –
казвам през смях в опит да разведря обстановката в стаята.
Изражението на лицето ѝ става сериозно и тя отново свива рамене.
– Всичко е наред. Не беше много среща. Нямам много време да се срещам с когото и да е в момента. А какво беше третото нещо.
Дотук имаме омлет, неудобната среща, която не е среща, и имаше още нещо.
Аз спирам за момент, за да си спомня, и тя се навежда и бодва бузата ми с пръст. Сърцето ми подскача.
– Какво. Беше. Третото. Нещо?
Тя се обляга назад и отваря бутилката „Геторейд“ в ръката си, отпива. Идеално съвпадение по време.
– Това! – посочвам оранжевия натрапник в ръката ѝ.
Нора затваря уста, изпълнила бузите си с напитката, и очите ѝ се разширяват от учудване.
– Точно онзи ден я мразеше, а сега това! – потупвам с пръст бутилката, докато тя отпива голяма глътка.
По брадичката ѝ потича вадичка, докато се старае да задържи смеха си, и аз се засмивам, докато се навеждам близо до нея. Тя
разтваря бедра и всъщност не помръдва, докато вземам кърпа от плота и леко попивам ръба на брадичката ѝ.
В момента съм между бедрата ѝ и тялото ми не би могло да осъзнава по-добре това. Тя преглъща, след което протяга ръка и
хваща ръката ми с две ръце. Те притискат моята и аз се навеждам по-близо. Гърдите ми докосват нейните, а глезените ѝ са увити
около краката ми. Толкова ме привлича, че боли – физически и емоционално, на всяко място, което може да боли, всичко ме
пробожда – желанието и нуждата се смесват в объркващ коктейл.
Тя вече не е глуповатото кикотещо се момиче, което седи на плота и ми мята примамки. Тя е съблазнителна, чувствена жена,
която обвива ръка около врата ми и ноктите ѝ ме драскат лекичко след докосването на пръстите ѝ. Изтръпвам целия и няма начин
тя да не усеща, че треперя, докато е така увита около мен. Аз съм малко по-висок от нея, докато тя седи на високия плот, но когато
поглеждам надолу към лицето ѝ, тя диша тежко, миглите ѝ са тъмни и хвърлят сянка върху бузите ѝ, докато е свела поглед.
Хващам брадичката ѝ и леко я вдигам нагоре, докато очите ни се срещат. Тя се придърпва по-близо. Дъхът ѝ прошепва в устата
ми и аз инстинктивно сграбчвам бедрата ѝ. Само дето това не би трябвало да е инстинкт, тъй като съм докосвал тази жена само
веднъж, но очевидно трябва да убедя тялото си в противното. То си има свой собствен разум и нямам сили да го спра.
Тя прошепва името ми толкова нежно. Плъзвам ръцете си все по-нагоре, докато не стигам до онази точка на бедрата ѝ, където
започва дупето. Ръцете ми оставят червени следи по гладката ѝ кожа. Дишането ѝ отново се учестява, когато поглежда надолу към
бедрата си и после отново вдига поглед към очите ми. Нежно бутвам с брадичка бузата ѝ и тя обръща глава. Деликатно докосвам с
устни врата ѝ, с нежни целувки.
Тя стене, краката ѝ се стягат около кръста ми тя се протяга и сграбчва ръката ми. Люлее тялото си срещу моето и аз захапвам
ухото ѝ, изпълнен със страст и желание да я обладая.
Тя поставя ръце върху моите и ги притиска към краката си. Придвижва ръцете и на двама ни към пресечната точка на бедрата
си, а връзките на суитшърта ми се трият в нея. Тя отново простенва, ноктите ѝ се забиват в ръката ми, аз съм замаян. Тази жена,
която почти не познавам, ме кара да я чукам през дрехите на плота в кухнята, докато Теса е у дома в стаята си, след като Дакота ми
се изплъзна тази сутрин. И независимо от това аз съм напълно оставен на милостта ѝ. Все едно дишам хелий, все едно не мога да
различа бялото от черното или невинните докосвания от сексуалните домогвания. Тази целувка е достатъчно силна да ме събори
на колене. През спуснатите ми клепачи тя изглежда като тъмен ангел и въпреки че никога не съм бил религиозен, в момента съм
покръстен в почит към Нора.
Не бива да го правя, не бива и тя да го прави, но искам да продължаваме. Заслужавам го, имам нужда. На този плот, на
кухненската маса, дори на пода.
Усещам, че се отдръпва, когато зъбите ми докосват ухото ѝ.
– Това… е… – диша тя. – Това е лошо за мен. За двама ни.
Бутва ме с ръка в гърдите и аз отстъпвам.
– Боже мой. – Тя докосва с ръка гърдите си и поема дълбоко дъх няколко пъти. – Толкова зле ми влияеш. А аз на теб още по-зле.
Тя скача от плота и придърпва шортите си надолу в трескаво отчаяние да прикрие тялото си от очите ми.
Опитвам се да не гледам, като знам, че с всяка секунда, която минава, тя позволява на съмнението да се прокрадне и проверява
списъка с причини защо загубеният съквартирант на Теса не е достатъчно добър за нея. Тя се опитва да ми каже нещо, а аз
постъпвам като типичния мъж, който я зяпа, вместо да я слуша какво говори.
Само че аз не съм такъв. Опитвам се да се придържам към реалността и към това, което се случва между нас. Добре е, че не съм
загубил съвсем връзка с действителността, и напълно мога да прозра мислите ѝ и да чуя списъка ѝ с причини защо не можем да сме
интимни, когато сме сами в кухнята.
 глава
Седемнадесета
– Заради кухнята е – добавям аз, когато тя се спира на третата причина, поради която не можем да спим заедно.
Пропуснах първите две причини, които тя заяви, защото не можех да се овладея, а претендирах, че съм изключение. В своя
защита тя се мъчи над думите, събрани като извинения, докато оправя сутиена си. Трудно е да не се втренчвам как първо набутва
едната си, а после и другата си нежна гърда.
– Кухнята ни побърква – казвам, след което се обръщам, разбивам две яйца в купата и ги разбърквам с лъжица.
Щом не иска да я целувам, няма да я целувам. Начинът, по който тялото ми реагира заради нея, може да бъде пренебрегнат.
Може.
Сигурен съм.
Нора ме наблюдава, доволна, че в крайна сметка продължавам със закуската. Протягам се и вземам трето яйце. Когато намазвам
с масло тигана, тя се приближава и взема каната с мляко от плота. Добавя поне половин чаша повече в купата и отваря чекмеджето
ми с прибори. Хваща вилица и разбива яйцата с нея. Вилицата ѝ се движи много по-бързо от лъжицата ми и аз се отдръпвам назад,
като се покланям леко на готварските ѝ умения.
Тя оценява жеста ми и се смее, въпреки че дъждът навън почти заглушава звука. Иска ми се да спре, за да мога да чуя по-добре
сладкия ѝ смях.
Нора отваря горната част на един от пластмасовите контейнери с предварително нарязани зеленчуци. Тя добавя шепа лук в
тигана, след това и чушки и чака да изсипя яйцата. Докато без усилия ме подминава в кухнята, тя се обляга на плота и ме гледа.
– Теса ми е приятелка и ако кашата се забърка прекалено много, може да съсипе приятелството ни.
Това беше причина номер четири? Или може би пет?
– И двамата носим твърде много отговорности – допълва тя.
Седем, може би осем, ако броим оценките си поотделно?
– Колко причини имаш, десет?– казвам леко. – Или би искала да дойдеш с мен в стаята ми, за да ми кажеш всички причини,
поради които не можем да бъдем приятели.
– Не казвах, че не можем да бъдем приятели. Говорех за всичко това – казва тя и размахва ръце пред себе си.
Представям си как тича до мен и изброява причините дума по дума. И аз имам няколко, просто не съм толкова нетърпелив да ги
кажа, колкото е тя. Тя все още размахва ръце между телата ни. Решавам да се пошегувам с нея, но само малко.
– Въздухът? Имаш предвид азота и кислорода…
Тя протяга свободната си ръка към мен, затиска устата ми и ми мята онзи поглед „да млъкваш, чаровник такъв!“, който ме
пронизва като стрелата на Купидон.
Да, добре, че не го казах на глас.
– Имах предвид натискането. Настойчивия петинг – очите ѝ се насочват към устните ми и остават там.
– Не виждам как проблемът с натискането е проблем… – започвам, но тя притиска с ръка устата ми.
– Не можем да продължим да правим това и да нямаме контрол върху всичко. Бившата ти приятелка ми е съквартирантка, тя
живее с мен, знае къде спя. – Тя се усмихва и мисля, че ме дразни донякъде.
– Мислех, че можем да сме приятели, въпреки проблемите, които ни съпътстват.
– Теса ми каза за раздялата ви.
Очите ѝ се изпълват със съчувствие…
А аз ненавиждам, когато хората ме съжаляват.
Но кимам.
– Разбирам. Не бях сигурен какво мислиш, как се чувстваш и се опитвах да преодолея раздялата си с Дакота – обяснявам.
Тя кима с глава утвърдително.
– Радвам се, че е така. Но нека се договорим да бъдем приятели. Никакво докосване, никакво целуване. – Гласът ѝ става по-
монотонен и отклонява поглед от мен. – Определено без хващане за бедрото… И без хапане на уши, без целуване по шията... – Тя
прочиства гърло и изправя гръб.
Аз се изкашлям и търся кърпа, с която да избърша потните си длани.
Улавям се за думите ѝ и в главата ми се прокрадват картините отпреди две минути, когато бях обладан от романтични чувства.
Тя ме накара да бъда обладан от страст към нея и без малко да произнеса Ще те скъсам! с глас на съблазнител.
За миг се сещам за няколко романтични комедии, които ми подсказват разни реплики.
– Следващата стъпка в това споразумение е да предложиш тип взаимоотношения на приятели с екстри, след което ние
разсъждаваме около тридесет секунди върху тях, преди да се съгласим – казвам аз. – Един месец по-късно един от нас ще бъде
влюбен и ще стане мазало. Прескачаме един месец напред и имаме перфектна връзка или пълно бедствие. Няма средно положение.
Неоспорим факт, доказан от филмите.
Харесва ми, че мога да бъда напълно свободен с нея. Държах се като глупак повече от веднъж, така че досега тя би трябвало вече
да е свикнала. Няма история, няма никакви очаквания към мен. Тя се смее и кима. Нейният омлет е потъмнял и кухнята ми ухае
невероятно. Тя го плъзга върху чинията и духва към леката пара, която се издига над нея.
– Съгласна. – Нора прибира изплъзнал се кичур коса зад ухото си. – Лесно можем да избегнем цялото онова мазало и да се
договорим да бъдем приятели. Нямам време за кавги в ресторанти с двадесетгодишни момичета, които изобщо не бива да пият на
публично място. – Някак си начинът, по който го казва, я прави да звучи много по-възрастна и аз се чувствам като дете, скастрено
от майка си.
– Аз градя кариера в процъфтяващ град и не искам да я прецакам заради някакво готино дете колежанче.
Употребата на думата „дете“ се стоварва върху вече раненото ми его. Почти на двадесет и една съм и имам много повече общо с
хора на възрастта на родителите ми, отколкото с децата от колежа. Вече бях спиран два пъти в университета от студенти, които
мислеха, че съм професор. Изглеждам зрял. Истина е, и майка ми казва така.
Уф. Използвам майка си като стандарт – може би съм просто дете. Това боли малко.
Не бях си помислил, че Нора ще ме възприема като нещо различно от връстник, но явно за нея аз съм просто дете от колежа,
което да ѝ служи за разсейване от каквото и да е.
– Тогава сме приятели – усмихвам ѝ се и тя кимва. От тук нататък ще бъда единствено приятел на Нора и Дакота.
Няма да позволя на нещата да се объркат.
Никакъв шанс.
 глава
Осемнадесета
Изминали са две седмици, откакто последно съм се чувал с Дакота. Тя не ми е звъняла нито веднъж, откакто се измъкна от
леглото ми посред нощ, не отговори нито на обажданията ми, нито на двете съобщения, които изпратих. Може би съм прекалил,
притеснил съм я прекалено, а тя очевидно не иска да говори, но искам да се уверя, че е добре. Без значение колко пъти се опитвам
да си напомня, че това вече не е моя работа, чувството ми за отговорност не ме оставя на мира. Или може би това е сърцето ми, а
може би и двете. Познавам Дакота достатъчно добре, за да знам, че когато се нуждае от лично пространство, ще го има и никой
няма да промени това.
Непознатата за мен част е, че не съм свикнала да бъда този, който трябва да не навлиза в личното ѝ пространство.
Откакто решихме да бъдем само приятели, съм виждал Нора два пъти, но говорих с нея само веднъж. Приятели без целувки.
Приятелите не се целуват, приятелите определено не мислят за целувки.
Все още работя върху тази част. Не че тя идва по-рядко у дома, просто си тръгва по-рано, а аз се прибирам по-късно, отколкото
преди. Оставам до малко по-късно на работа, за да помагам на Поузи да затвори. Напоследък тя взема толкова много смени на
Джейн, че усещам как има нужда от помощ. Изглежда претоварена. Не искам да бъда прекалено настойчив и да се пъхам прекалено
в живота ѝ, но винаги съм бил доста добър в усещането си за хората. Ние станахме почти приятели по време на дългите ни
съвместни смени, а тя споделя все повече и повече от живота си с мен, докато почистваме чинии и чистим утайка от кафе от всяко
кътче на „Грайнд“.
Радвам се на допълнителните часове и нейната компания. Самотен съм и попивам разговорите ни като гъба, а подробностите
от живота ѝ някак ме карат да се чувствам по-ангажиран със света наоколо. Тя е родена и израснала тук – кореняк-нюйоркчанка,
нещо, което милиони хора в този град се стремят да имитират. Семейството ѝ е живяло в Куинс, но майка ѝ е починала, когато
Поузи е била на петнадесет години, а с Лайла се преместили в Бруклин, за да заживеят с баба си.
Хубаво е да имаш с кого да говориш за случайни неща. Хубаво е да слушам разкази от живота на някой друг и мнения, и мисли,
когато не искам да мисля за себе си.
Не искам да мисля за Дакота и не искам Нора да ми липсва. Това, че харесвам двама души, лош човек ли ме прави?
Истината обаче е, че не знам дали харесвам Нора, или просто съм привлечен от нея. Не знам достатъчно за нея, за да сравня с
чувствата си към Нора…
Искам да кажа, към Дакота.
Мамка му, объркан съм.
Дали не се отнасям прекалено сурово към себе си, като поддържам дистанция и с двете? Обичам Дакота от години, познавам я
много добре. Тя е моето семейство. В сърцевината на сърцето ми тя владее половината територия.
Нора е друга история. Тя е различна, не знае какво иска, но е безспорно секси и умее да флиртува. Отношението ми към нея е
наполовина привличане, наполовина любопитство и продължавам да си напомням, че сме убили потенциалната си връзка, преди
тя изобщо да е имала шанс да разцъфне в нещо, така че не мога да седя и да страдам, че съм загубил нещо, което дори не е било мое.
И така минаха две седмици в избягване на двете момичета: избирам си по-късни смени на работа, намирам си още групи за
учене и си стоя вкъщи да гледам готварски предавания с Теса. Напоследък тя е обсебена от тях, а те са добър фонов шум, докато
уча. Мога да обърна някакво внимание на предаванията, но не ме интересуват толкова много, а и за Теса не съм убеден…
Една вечер по време на „Война на къпкейковете“, телефонът ми избръмчава на кожената кушетка и на екрана се появява името
на Хардин. Очите на Теса проследяват звука и светват при вида на името. Отново поглежда екрана и захапва долната си устна.
Тя е адски нещастна и аз мразя това. Хардин е нещастен и го заслужава, но въпреки това го мразя. Не знам какво трябва да
направи за това момиче, за да си заслужи прошката ѝ.
Не познавам това отчаяние, това изгаряне, пулсиране, любов.
Обичал съм Дакота дълбоко… Тя беше – все още е – постоянен вид любов. Преживявали сме своите усложнения и битки, но в
девет от десет случая сме били заедно срещу света. Аз бях човекът, който с изваден меч и заредено оръдие бе готов да се бие с
всеки враг, който пресече границата. Врагът беше най-вече баща ѝ, най-големият, най-гнусният трол от всички. Прекарвал съм
много нощи да спасявам принцесата си от оцветените в жълто стени и вехтите завеси с Пепеляшка, закачени на прозорците на
къщата ѝ.
Изкачвах се по мръсната, прогорена от слънцето облицовка, отварях прашасалия прозорец и я издърпвах към безопасността на
топлите бисквитки с шоколадови парченца и спокойния глас на майка ми.
В дома ѝ царуваха проблеми и когато Картър вече го нямаше, дори най-добрите бисквитки, най-спокойните гласове и най-
топлите прегръдки не можеха да успокоят Дакота. Споделяхме болка и удоволствие, но колкото повече мисля за това и колкото
повече го сравнявам с връзките, които виждам около себе си, и тези, за които чета в книгите си, толкова повече осъзнавам, че
докато Дакота и аз мислехме за себе си като за семейство, ние не бяха нищо друго освен деца.
Трябва ли някой да прекара целия си живот с този, който му е помогнал да порасне? Или този човек е спирка по пътя към
израстването му и ролята му приключва, когато научи какво му е необходимо, за да стигне до следващата спирка? Някога имах
чувството, че Дакота е цялото ми пътуване и моята крайна цел, но започвам да се чувствам така, сякаш за нея не бях нищо повече
от спирка по пътя.
Дали аз, Ландън Гибсън, участник в аматьорските отношения, изобщо знам за какво, по дяволите, говоря?
Хващам телефона си, докато се включва гласовата поща. Обаждам се веднага на Хардин и той отговаря на първото позвъняване.
– Здрасти – казвам аз и поглеждам към Теса, докато тя придърпва одеялото до врата си, сякаш се предпазва от нещо.
– Ще си резервирам полета. Следващия месец е – казва той достатъчно силно, за да може Теса да чуе. С всяка дума, излязла от
устата на Хардин, тя видимо потръпва.
Изправя се и отива в стаята си, без дума да каже.
Шепна, за да не ме чуе:
– Не знам дали е добро…
– Защо? – прекъсва ме той. – Какво става, къде е Тес?
– Тъкмо си влезе в стаята, след като се разтресе, както прави, когато чуе гласа ти. – Знам, звуча грубо, но и знам, че е честно.
Хардин издава звук, от който ме заболява.
– Само ако говори с мен… Мразя такива глупости.
Въздишам. Знам, че ги мрази. И тя така. И аз така. Но той го причини на себе си и на нея и не е честно да я тласкам към него, ако
тя не иска да отиде.
– Опитай се да ѝ дадеш телефона – продължава да настоява той.
– Знаеш, че не мога да го направя.
– Майната му, брат!
Мога да си го представя как прокарва пръсти през косата си.
Той затваря телефона и аз не му се обаждам.
Изчаквам няколко минути и почуквам на вратата на Теса. Тя отваря почти веднага и аз правя крачка назад в коридора. Хвърлям
поглед към картинките с котките и отново се чудя как преди не съм обръщал внимание на тези странни малки снимки.
– Добре ли си? – питам приятелката си.
 Тя поглежда надолу към краката си, после отново вдига поглед към мен.
– Да.
– Ужасна лъжкиня си – казвам аз.
Тя отстъпва обратно в стаята си и оставя вратата отворена, като ме кани с жест да вляза. Сяда на края на леглото, а аз оглеждам
стаята. Безупречно е, както обикновено, и е украсила малко повече, откакто за последно съм бил там. Телевизорът ѝ вече не е на
скрина, на негово място стоят купища книги, организирани по азбучен ред според фамилията на автора. Три овехтели екземпляра
на „Гордост и предразсъдъци“ ми хващат окото.
Теса лежи на леглото си по гръб и се взира в тавана.
– Наистина нямам нищо против да дойде на гости. Той е част от семейството ти и няма да ти преча да се виждате.
– Ти също си част от семейството ми – напомням ѝ аз. Седя на противоположния край на леглото ѝ, близо до тапицираната в
синьо челна дъска. Цветът подхожда на завесите ѝ и не виждам и прашинка по осветения от слънчевите лъчи перваз.
– Единствено мога да чакам и не знам как да спра… – гласът ѝ е равен, далечен.
– Какво чакаш?
– Да спре да ме боли. Даже като чух гласа му…
Спирам, за да я оставя да си поеме дъх, след което казвам:
– Предполагам, това отнема известно време.
Иска ми се да го мразя и аз, за да мога да ѝ кажа колко е безполезен за нея, че е по-добре без него, но не мога. Не мога и няма да
се преструвам, че и за двамата е по-добре да не са заедно.
– Мога ли да те попитам нещо? – Гласът на Теса е тих.
– Разбира се. – Вдигам крака на леглото ѝ и се надявам тя да не забележи колко мръсни изглеждат чорапите ми върху бялото ѝ
покривало.
– Как преодоля Дакота? Мисълта, че си се чувствал по този начин и изобщо не съм те утешавала, ме докарва до лудост. Бях
толкова погълната от собствените си проблеми, че никога не съм мислила за това, че се чувстваш така, както се чувствам аз сега.
Съжалявам, че съм такъв кофти приятел.
Засмивам се тихо.
– Не си кофти приятел. Ситуацията ми беше много по-различна от вашата.
– Толкова е типично за Ландън да каже нещо такова. Знаех, че ще обявиш, че не съм кофти приятел – усмихва се тя и не мога да
си спомня последния път, когато усмивка е озарила лицето ѝ. – Но наистина, как я преодоля? Все още ли трепваш, когато я видиш?
Това е добър въпрос. Как я преодолях?
Дори не знам как да отговоря. Не искам да го признавам, но не мисля, че някога съм се чувствал толкова нещастен, колкото Теса
в момента. Болеше, когато Дакота се раздели с мен, особено по начина, по който го направи, но аз не се удавих в собственото си
нещастие. Държах главата си над водата и се опитвах, и се опитвах да продължавам да живея.
– При мен беше толкова различно. Двамата с Дакота почти не се виждахме през последните две години, не бях винаги с нея
както ти с Хардин. Никога не сме живели заедно и мисля, че така или иначе бях свикнал да се чувствам сам.
Теса се обръща и опира брадичка на лакътя си.
– Чувствал ли си се сам, когато си се срещал с други?
Кимам.
– Тя живееше на другия край на страната, помниш ли?
Теса кимва.
– Да, но въпреки това не би трябвало да се чувстваш сам.
Не знам какво да кажа. Чувствах се самотен дори когато с Дакота разговаряхме всеки ден. Не знам това какво говори за мен или
за връзката ни.
– Чувстваш ли се сам сега? – пита ме Теса, впила сивите си очи в мен.
– Да – отговарям честно.
Тя се преобръща и поглежда отново към тавана.
– Аз също.
ДРУГИ КНИГИ ОТ АННА ТОД:
Поредица „След“
След
След сблъсъка
След падането
След щастливия край
Преди