След

Анна Тод

Превод от английски Гергана Дечева

Книгата се издава под това лого, запазена марка на „Егмонт България“.

Всички права запазени. Нито книгата като цяло, нито части от нея могат да бъдат
възпроизвеждани под каквато и да е форма.
Оригинално заглавие: After

Copyright © 2014 by Anna Todd

Originally published by Gallery Books, a devision of Simon & Schuster, Inc.

All rights reserved

Снимка на корицата © Shutterstock
Превод Гергана Дечева

Редактор Сабина Василева

Коректор Сабина Василева

Издава „Егмонт България“ ЕАД

1142 София, ул. „Фритьоф Нансен“ 9

www.egmontbulgaria.com
Електронно издание, 2014
 ISBN 978-954-27-1372-2

На всички мои читатели – с много любов и дълбока признателно ст. Вие сте всичко за
мен.

Пролог
Колежът винаги е бил едно от най-важните неща в живота на човека. Хората в наши дни
първо искат да знаят какво си завършил, а чак след това може и да попитат за името ти.
Сякаш колежът определя какъв човек си, колко струваш и какво ще бъде бъдещето ти.
Бях много малка, когато започнаха да ме учат, да ме подготвят, буквално да ме тренират
за бъдещето. Това се беше превърнало в нещо като мания, на границата на лудо стта,
обсебено ст, жизнена потребно ст, която изискваше нечовешки подготовки. Всеки изпит по
всеки предмет, всякo домашно, всеки проект се въртеше около единствената цел – да вляза в
колеж. И то не в какъв да е колеж, а в Централен колеж „Вашингтон“ – същия, който майка ми
така и не успяла да завърши.
Нямах никаква представа, че колежът не се свежда само до академични часове и учене.
Нямах никаква представа, че изборът на задължителни предмети през първия семестър след
няколко месеца вече щеше да ми се струва про сто като една рутина.
По онова време бях наивна. И в много отношения все още съм такава. Но как можех да
предположа какво ме чака?
Запознанството със съквартирантката ми, както и с компанията, с която движеше, беше
супер странно. Бяха толкова различни от младите хора, които познавах. Бях възмутена и
смутена не само от външния им вид, но и от пълното им безразличие към това, което се
случва в колежа. Шокираше ме фактът, че рядко се явяваха на лекции.
И… се потопих в тяхната лудо ст…
И тогава той се примъкна и загнезди в живота и в сърцето ми.
Още при първата ни среща Хардин преобърна живота ми. Нито един курс, нито една
лекция в гимназията биха могли да ме подготвят за това, което реално се случи в колежанския
ми живот. Филмите, които гледах като тийнейджърка, бързо се превърнаха в моя реално ст.
Дали бих променила нещо, дали бих по стъпила по различен начин, ако знаех какво ме
чака? Не съм сигурна. Иска ми се да отговоря на този въпро с, но истината е, че не мога.
Понякога съм толкова изгубена и заслепена от спомена за хубавите страстни моменти и
тогава виждам само него. Ето защо преценката ми не е реална.
Но по сле се сещам за болката, която ми причини, онова парещо ужилване от загубата
на… себе си; за хао са, насред който се оказах, когато целият ми свят се разпадаше, и
отговорът не е така ясен, както би бил преди време.
Сигурна съм само в едно: животът ми никога няма да бъде същият, както и сърцето ми.
Не и след като Хардин нахлу в тях с взлом.

Глава едно
Алармата трябва да звънне всеки миг. Не спах добре. Будувах почти цялата нощ, броейки
линиите между плочките на тавана, докато се опитвах да запаметя учебната си програма.
Нормалните хора броят овце, аз правя планове. Мозъкът ми не може да си позволи
почивка – аз винаги планирам. И днес, най-важният ден в целия ми живот, не е изключение от
правилото.
– Теса! – чувам гласа на майка от долния етаж. Негодувам и с мъка се измъквам от
малкото, но толкова удобно легло. Не бързам. Старателно опъвам долния чаршаф, по сле
завивките, защото правя това за по следен път у дома. След днешния ден всичко ще е
различно и този дом вече няма да бъде мой.
– Теса! – вика пак.
– Станах – крещя, за да ме чуе.
Отваря и затваря шкафовете толкова шумно! Знам, че е много притеснена, може би
толкова, колкото съм и аз. Паниката тресе и двете ни. Стомахът ми се е свил на възел. Влизам
под душа и се моля тревогата да се стопи с напредването на деня. Целият ми до сегашен
живот представлява низ от планирани стъпки, обмислени крачки, които трябваше да ме
доведат – и наистина ме доведоха – до този ден. До първия ден в колежа.
От няколко години чакам, трескаво се подготвям, страхувам се и се притеснявам за този
ден. Докато съучениците ми излизаха по купони и на срещи, аз седях вкъщи и учех. Подготвях
се. Те пиеха, забавляваха се и правеха всичко, което правят децата на тези години. Но не, това
не беше за мен, не бях такова момиче. Аз бях момичето, което прекарваше нощите си, учейки
на пода в хола, докато майка ми седеше до мен и клюкарстваше или гледаше телешопинг,
търсейки начини да подобри външния си вид.
Денят, в който пристигна писмото, с което ме информираха, че съм приета в Централен
колеж „Вашингтон“, бях толкова щастлива, а майка ми плака с часове. Не мога да отрека, че
целият този труд си струваше, че безсънието и учението ми бяха възнаградени. Влязох в
единствения колеж, в който кандидатствах. Имах студентски заем и малка стипендия. Поради
ниския ни доход можех да си позволя да живея на минимума.
Веднъж споменах пред майка за варианта да напусна „Вашингтон“, но когато видях как
кръвта се източва от лицето ù и как не спря да крачи из хола почти час, накрая се принудих да
ù кажа, че е било само шега и че не съм го мислила сериозно.
Стъпвам под душа и топлата вода сякаш измива част от натрупалото се в раменете ми
напрежение. Опитвам да се успокоя, но на практика се получава точно обратното. Не усещам
как времето лети. Толкова съм се отплеснала, че когато започвам да изплаквам ко сата и
тялото си, водата е станала почти студена и едва ми стига да обръсна краката си от коляното
надолу.
Увивам мокрото си тяло с кърпа. Майка ми пак ме вика. Знам, че единственото, което
изпитва, е тревога; разбирам, че е нервна. Бързам и все пак успявам да изсуша ко сата си със
сешоар. Знам, че се притеснява дали ще пристигнем навреме, но имах на разположение
години, за да планирам този ден до по следната минута. Само едната от нас може да си
позволи да изпада в нервни кризи днес и не искам това да съм аз. Затова решавам да следвам
предначертания план.
Ръцете ми треперят, докато закопчавам ципа на роклята си. Тоалетът ми за днес не беше
сред приоритетите ми, но майка ми настоя да сложа рокля.
Най-сетне печеля битката с ципа и вадя от гардероба любимия си пуловер. Обличам го и
като че вече не съм толкова притеснена. Но тогава забелязвам, че на ръкава на пуловера има
малка, едва забележима бримка. Събличам го и го мятам на леглото. Пъхам крака в обувките и
си представям как с всяка изминала секунда майка ми става все по-нетърпелива.
Приятелят ми Ноа ще дойде всеки миг да ни закара. Той е една година по-малък от мен,
но скоро става на о семнайсет. Много е умен и има само отлични оценки, също като мен. И
планира догодина да се запише в моя колеж. Толкова съм развълнувана от перспективата!
Щеше ми се да по стъпим заедно, защото сега няма да познавам никого там, но Ноа ми
обеща, че ще идва да ме вижда колкото е възможно по-често. Така ми се иска да имам някое
свястно момиче за съквартирантка. Само за това се моля, защото е единственото нещо, което
не мога да планирам и което е извън контрола ми.
– Тереееезаа!
– Слизам майко, не крещи! Моля те! – викам на свой ред и се спускам по стълбите.
Ноа седи на масата срещу майка ми и си гледа часовника. Синята му риза е същият цвят
като очите му. Русата му ко са е сресана прилежно и за случая дори е сложил малко гел.
– Хей, колежанката. – Усмивката му е съвършена. Става и ме прегръща. Налага се да
затворя уста, когато ароматът на одеколона му ме атакува. Да, понякога слага повече от
необходимото.
– Здрасти – усмихвам му се и аз, опитвайки се да прикрия притеснението и нервно стта
си.
Прибирам тъмнорусата си ко са на опашка.
– Слънце, можем да изчакаме няколко минути, докато си оправиш ко сата – казва тихо
майка ми.
Тръгвам към огледалото. Да, ко сата ми трябва да изглежда добре днес. И, разбира се, тя
не пропусна да ми напомни. Трябваше да я накъдря с машата, както тя я харесва, да ù направя
нещо като подарък за довиждане.
– Ще пренеса багажа ти в колата – казва Ноа, взима ключовете от колата, целува ме бързо
по бузата и излиза от стаята, понесъл няколко чанти. Майка ми тръгва след него.
Вторият опит да направя нещо с ко сата си е по-успешен от първия. Обирам ко смите от
сивата си рокля с четка за статично електричество. За кой ли път.
Когато излизам и виждам натъпканата с багаж кола, стомахът ми се свива, но по сле се
хващам за мисълта, че ни чакат два часа път и че дотогава може и да се успокоя.
Нямам никаква представа как ще бъде в колежа и единственият въпро с, който изведнъж
ме връхлита, е ще успея ли да се сприятеля с някого?

Глава две
Иска ми се да кажа, че познатите гледки и природата в Централен Вашингтон ме
успокояват; или че започвам да възприемам всичко това като едно голямо приключение; че се
вълнувам приятно и гледам с ентусиазъм знаците, които ни показват, че приближаваме колежа.
Но истината е, че през цялото време мисля и трескаво планирам. Не знам дори за какво говори
Ноа, но усещам, че иска да ми вдъхне кураж, да ми покаже, че се вълнува за мен.
– Пристигнахме! – почти изпищява майка ми.
Минаваме през голямата каменна врата на колежа. Изглежда толкова внушителна, както и
на брошурите. Огромната каменна сграда силно ме впечатлява. Стотици родители прегръщат
и целуват децата си. Хиляди първокурсници, облечени в униформата на колежа, се размотават
из двора. Някои изглеждат объркани или са като изгубени.
Да, огромните мащаби на сградата ме смущават, но се надявам до няколко седмици да
свикна и да се почувствам като у дома си.
Майка настоява с Ноа да дойдат и да изслушат указанията за първокурсниците. Не спира
да се усмихва през целите три часа, докато обясняват кое, кога и как, а Ноа слуша с голям
интерес. Както и аз.
– Преди да тръгнем, искам да видя стаята ти, за да съм сигурна, че всичко е наред и че
няма да има проблеми – казва майка ми след ориентировъчната лекция.
 Очите ù с недоволство оглеждат старата сграда. Като рентген е – не пропуска нищо. Има
навика винаги да намира и изтъква всички недо статъци. Ноа се усмихва и се опитва да
повиши общото настроение. И като че успява… поне с майка ми.
– Про сто все още не мога да повярвам, че си в колеж! Единствената ми дъщеря е
студентка. Ще живее сама. Наистина не мога да повярвам – почти се про сълзява тя и много
внимателно попива една сълза, за да не си размаже грима. Ноа ни следва по коридорите и
но си багажа ми.
– Стаята е B22, а ние сме в крило C – казвам, но, за щастие, виждам една голяма табела с
буквата B. Показвам им табелата и майка ми тръгва с нас.
Благодарна съм, че не награбих много дрехи. Взех само една завивка и някои от
любимите си книги. Ако бях взела всичко, от което имам нужда, Ноа нямаше да може да
пренесе багажа сам, а и разопаковането по сле щеше да отнеме ужасно много време.
– B22 – недоволства и пъшка майка ми.
Токовете на обувките ù са безобразно високи. Как издържа на тях, не знам. Особено като
се има предвид какво ходене му дръпнахме. Стаята е в дъното на дългия коридор. Спирам и
пъхам ключа в бравата на олющената дървена врата, а когато я отварям и надникваме, майка
ми извиква ужасена.
Стаята е миниатюрна. Две малки легла и две бюра. След секунда очите ми обхождат
вътрешно стта и тогва разбирам защо майка реагира така: едната стена на стаята е облепена с
плакати на групи, за които никога не съм чувала. По лицата им има пиърсинг, телата им са
покрити с татуировки.
На леглото се е разположило момиче с яркочервена ко са. Очите ù са очертани с инчове
черна линия, по ръцете си има десетки татуировки.
– Здрасти – казва тя и се усмихва. За моя голяма изненада, намирам усмивката ù за до ста
интригуваща. – Аз съм Стеф. – Обляга се на лакти и блузата ù с дантела около деколтето
очертава гърдите ù. Сритвам Ноа, който е зяпнал и гледа като изтърван.
– Ззз… здрасти. Аз съм Теса – давя се безпомощно. Заучените ми маниери излитат през
прозореца.
– Здравей, Теса. Радвам се да се запознаем. И добре дошла в колежа, в който стаите са
тесни, а партита – шумни – казва с още по-широка усмивка червеноко сото момиче. По сле
отпуска глава назад и се смее с пълно гърло. Предполагам, че трите ужасени лица, които я
гледат като ударени от гръм, ù се струват безкрайно смешни.
Майка ми гледа с широко отворена уста, ченето ù буквално до стига килима. Ноа
пристъпя неловко от крак на крак.
Стеф става, тръгва към нас и ме прегръща. В първия момент стоя като вдървена, защото
съм изненадана от милата проява на сърдечно ст, но по сле я прегръщам на свой ред. Точно
когато Ноа о ставя чантите ми на пода, на вратата се почуква. Започвам да си мисля, че това е
някаква шега.
– Влизай – вика съквартирантката ми. И преди да успее да ме пусне, в стаята влизат две
момчета.
Момчета в стая на момичета? От първия ден? Може би този колеж не беше най-добрият
избор за мен. Или пък, ако бях намерила начин да разбера с кого ще живея? По изкривеното
изражение на лицето на майка разбирам, че и тя си мисли същото. Всеки миг горката жена ще
припадне.
– Здрасти. Ти ли си съквартирантката на Стеф? – пита едното момче. Ко сата му е
изправена нагоре. Руса и с кафяви кичури. По ръцете има татуировки. Обеците му са с размер
на голяма метална монета.
 – Аа… да… казвам се Теса – успявам да отговоря.
– Аз съм Нейт. Не се притеснявай чак толкова – казва с усмивка и слага ръка на рамото ми.
– Ще ти хареса тук, ще видиш! – Въпреки грубия му външен вид изражението му е меко,
топло и приятелско.
– Готова съм, момчета – казва Стеф и взима голямата си, тежка чанта от леглото. Очите
ми бавно се преместват към високото, тъмноко со момче, което се е облегнало на стената.
Ко сата му представлява гъсто, къдраво, несресано… кече. На веждата и устната му има метал.
Погледът ми се мести ту към черната му тениска, ту към ръцете, също покрити с татуировки.
Не се вижда и сантиметър ненарисувана кожа. За разлика от татуировките на Стеф и Нейт
неговите са в черно-бяло и сиво. Висок, добре сложен. Знам, че го оглеждам крайно
неприлично, но не мога да извърна очи встрани.
Очаквам да се представи, както направи приятелят му, но той не казва ù дума. Върти
раздразнено очи и вади мобилен телефон от джоба на тесните си черни джинси. Не,
определено не е така дружелюбно настроен като Стеф и Нейт, но е по-привлекателен. Има
нещо в него, което ме привлича като магнит, и не мога да откъсна очи.
Подозирам, че Ноа ме гледа, и веднага се преструвам, че не откъсвам очи от момчето
само защото съм шокирана. И това си е истината, само съм шокирана, нали?
– Ще се видим пак, Теса – казва Нейт и тримата излизат от стаята. Въздъхвам облекчено.
„Неловко“ е твърде слабо определение за това, което се случи през по следните няколко
минути.
– Веднага си намираш друго общежитие! – изръмжава майка ми в секундата, в която
вратата се затваря след тях.
– Не, не мога – въздъхвам. – Няма проблем, майко – казвам и стоически се опитвам да
прикрия безпокойството си. Нямам идея как ще проработи това съжителство, но по следното
нещо, което искам, е властната ми майка да прави луди сцени още от първия ми ден в колежа.
– Убедена съм, че това момиче няма да се задържа много в стаята си – опитвам се да я убедя.
– Категорично не, още сега отиваме и сменяме стаята ти. – Чистият ù, спретнат и
гримиран вид е в пълен контраст с гневното ù лице. Дългата ù руса ко са е преметната през
едното рамо. Всяка къдрица си е на мястото, непоклатима, перфектна. – Няма да живееш в
една стая с момиче, което пуска момчета тук. Някакви пънкари!
Поглеждам в сивите ù очи, по сле обръщам поглед към Ноа.
– Майко, моля те, нека видим как ще тръгне. Моля те!
Не искам дори да си представям каква каша, какви скандали и разправии ще има, ако
тръгнем да търсим стая в по следния момент. Да не говорим колко ще бъде унизително.
Майка ми оглежда стаята, отделя о собено внимание на мрачния декор над леглото на
Стеф и пъшка драматично.
– Добре – казва през зъби. Изненадана съм, че се съгласи. – Но преди да тръгна, ще си
поговорим малко за тази ситуация.

Глава три
След час и половина лекция и предупреждения отно сно колежанските партита и
момчетата в колежа, през което време майка ми използва думи, които накараха дори Ноа да се
почувства крайно неудобно, тя най-сетне решава да си тръгне. В нейния обичаен стил –
кратка прегръдка и бегла целувка. По сле информира Ноа, че ще го чака в колата, и излиза от
стаята.
 – Ще ми липсваш. Ще е трудно да не те виждам всеки ден – казва нежно той и ме
прегръща. Вдишвам парфюма му, този, който му купих за Коледа… всъщно ст, купувам му го
две Коледи поред. Въздъхвам. Поизветрял е леко, откакто тръгнахме, и сега разбирам, че ще
ми липсва чувството на уют, на нещо познато, което винаги и неизбежно е придружено от
този аромат. Нищо че през цялото време се оплаквах от него.
– И ти ще ми липсваш, но можем да говорим всеки ден – обещавам, прегръщам го по-
силно и заравям но с в шията му. – Ще ми се да си тук още от тази година.
Ноа е съвсем малко по-висок, но ми харесва, че не стърчи като кула над мен. Майка ми
казваше, че мъжете растат с половин сантиметър след всяка лъжа. Баща ми беше висок мъж,
така че няма да о спорвам логиката ù.
Ноа допира устни до моите и… двамата чуваме клаксона на колата. Майка ми нервно го
натиска, разбуждайки и мъртвите. Ноа се смее и ме пуска.
– Майка ти е… много настоятелна жена. – Целува ме по бузата и бързо излиза през
вратата. – Ще ти се обадя тази вечер – казва, вече тичайки по коридора.
Замислям се вяло за бързото сбогуване с Ноа, за това как излетя през вратата, по сле
започвам да разопаковам багажа си. Не след дълго половината ми дрехи са прилежно сгънати
и подредени в малкия гардероб, а о станалите са закачени в дрешника. Разглеждам
неодобрително огромното количество кожа в другата половина на гардероба. Но
любопитството е по-силно от отвращението и след малко с учудване се хващам, че
прокарвам пръст по някаква рокля, направена от нещо като метал, а по сле и по друга, която е
така тънка, почти невидима.
Изтощението от напрегнатия ден си казва думата. Лягам на леглото и непознато чувство
на самота изпълзява от ъглите на стаята. А е толкова рано да се чувствам самотна.
Отсъствието на съквартирантката ми никак не ми помага, независимо че приятелите ù ме
карат да се чувствам толкова неловко.
Имам усещането, че Стеф няма да се задържа много в стаята. Или пък по-лошият вариант
– че винаги ще има компания тук? Защо не ми се падна някое момиче, което обича да чете и
да учи? Може би, ако отсъства често, цялата стая, колкото и да е малка, ще бъде на мое
разположение. Но нямам добро предчувствие за нищо о станало.
Засега колежът нито е това, което очаквах, нито това, за което си мечтаех.
Напомням си, че са минали едва няколко часа.
Утре ще е по-добре.
Трябва да бъде по-добре.
Взимам учебниците и планера си, пиша си програмата за семестъра, по сле записвам
потенциалните срещи, които мисля да проведа във връзка с литературния клуб, към който
искам да се присъединя. Това ми решение не е окончателно, но прочетох някои от отзивите на
студентите и ще направя проучване. Искам да си намеря кръг от хора, които мислят като мен.
Хора, с които да мога да говоря. Нямам големи очаквания за много приятелства, искам само
да се запозная с хора, с които от време на време да се храня.
За утре съм планирала разходка извън колежа, за да си купя някои неща за стаята. Не искам
да претъпквам своята част от нея, както е направила Стеф, но ми се ще да добавя и нещо
свое, за да почувствам това непознато място като дом.
Все още нямам кола и ще е малко трудно. Колкото по-скоро си купя, толкова по-добре.
Имам до статъчно пари, които получих вместо подаръци при завършването на гимназията, а и
съм си спестила всичко, което изкарах през по следните няколко лета, когато работех в
книжарницата. Но не съм сигурна, че си струва да си навличам този стрес да карам кола точно
сега. Имам пълен до стъп до целия обществен транспорт, който ще ми е нужен, а и вече съм
направила проучване на автобусните линии.
С мисълта за графици и разписания, за червеноко си момичета и недружелюбни мъже с
татуировки заспивам с планера в ръка.
На следващата сутрин Стеф не е в леглото си. Иска ми се да я опозная, но това може да се
окаже много трудно, ако никога не се прибира в стаята си. Може би някое от двете момчета, с
които излезе вчера, ù е гадже? Моля се да е русият. За нейно добро.
Взимам си тоалетната чантичка и тръгвам към банята. Отсега още съм повече от сигурна,
че едно от най-противните неща в общежитието ще е банята, която трябва да деля с други
хора. Иска ми се всяка стая да имаше само стоятелна баня. Пак щеше да е странно да делиш
банята с друг човек, но поне нямаше да е с всички на етажа!
Не знам защо бях предполагала, че такова нещо е изключено да се случи. Защото всеки би
очаквал да има собствена тоалетна и душ, нали? Но когато стигам до вратата на банята,
забелязвам, че е за мъже и жени.
Моля?
Не мога да повярвам, че подобно нещо се толерира тук! Не мога да повярвам, че когато
проучвах колежа, не открих всички тези гнусни неща! Как е възможно да не съм разбрала
истината?
Забелязвам отворена душкабина и минавам покрай полуголите момичета и момчета,
придърпвам си завесата плътно до стената. Събличам се, протягам ръка и опипвам да намеря
къде е закачалката пред душкабината, като внимавам да не открехна пердето.
Минава прекалено дълго време, преди водата да се затопли, студено ми е и през цялото
време съм в луда паника, граничеща с параноя, че някой ще дръпне пердето, което дели
голото ми тяло от о станалия свят, и че всички ще ме видят.
За мое учудване, момичетата и момчетата се чувстват повече от удобно в тази полугола
атмо сфера. Разхождат се напред-назад и на никого не му пука. Колежанският живот е странно
нещо. А е едва вторият ден.
Кабинката е съвсем малка, има една закачалка за бельо и е толкова тясно, че дори не мога
да си протегна ръцете напред. Мислите ми се връщат към Ноа и живота у дома. За миг
забравям колко е тясно, обръщам се и събарям дрехите си на пода. Водата от душа се излива
върху тях.
– О, не, това е някаква кошмарна шега – про стенвам, спирам водата и вдигам
подгизналите дрехи от пода. Увивам тялото си с кърпа, хуквам към стаята си и отчаяно се
моля никой да не ме види.
Стигам до вратата, мушкам ключа и когато тя се затваря зад гърба ми, моментално си
отдъхвам облекчено.
И тогава вдигам поглед и виждам грубото татуирано момче – излегнало се е на леглото
на Стеф.

Глава четири
– Мм… къде е Стеф? – Опитвам се да звуча авторитетно, но гласът ми наподобява повече
цвилене. Ръцете ми стискат с все сила меката хавлиена кърпа. Поглеждам надолу, за да се
уверя, че наистина съм добре покрита.
Момчето ме оглежда, ъгълчетата на устата му се повдигат леко, но не казва нищо.
– Чу ли какво те попитах? Къде е Стеф? – Мъча се да звуча малко по-любезно.
От изражението на лицето му разбирам, че ме е чул. След дълга пауза казва:
 – Не знам. – И включва телевизора.
Какво прави тук? Няма ли си стая?
Налага се да прехапя език, за да запазя грубия коментар за себе си.
– Добре, ще може ли… да си тръгнеш, ако е възможно, за да се облека?
Не е ли забелязал, че съм по кърпа? Или не му прави никакво впечатление?
– Не се ласкай. Нямам никакво намерение да те гледам – казва с присмех, обръща се на
другата страна и покрива лице с ръце. Има силно изразен британски акцент, който забелязвам
едва сега, защото беше прекалено груб, за да говори с мен първия път.
Не знам как да отговоря на тази нагло ст и тръгвам към дрешника. Може би не е бил
съвсем откровен, като каза, че няма никакво намерение да ме гледа. Или про сто ме намира
непривлекателна?
С мълниено сна скоро ст слагам сутиен и бикини, бяла тениска и къси гащи в цвят каки.
– Готова ли си? – пита и с това цялото ми о станало търпение се изчерпва.
– Що за липса на учтиво ст? Не съм ти направила нищо! Какъв ти е проблемът? – крещя
много по-силно, отколкото самата аз очаквах, но от изненадата в очите му разбирам, че
думите ми са по стигнали нужния ефект.
Нахалник!
Той ме гледа мълчаливо и докато аз чакам да ми се извини… той избухва в смях. Има
дълбок, гърлен смях, който би бил приятен за слушане, ако не звучеше толкова обидно. На
лицето му се появяват две трапчинки. Не спира да се смее, а аз се чувствам като пълен идиот.
Обикновено съм против всякакъв вид конфликти, а това момче е по следният човек, с
когото искам да започвам скандал точно сега.
Вратата се отваря и Стеф влиза с гръм и трясък.
– Извинявай, че закъснях. Имам ужасен махмурлук – казва драматично и гледа ту него, ту
мен. – Извинявай, Тес, забравих да ти кажа, че Хардин ще идва често насам. – Свива рамене
извинително.
Искаше ми се да мисля, че със Стеф можем да направим това съжителство поно симо, че
можем дори да станем нещо като приятелки, но предвид избора ù на приятели и това излизане
по нощите вече не съм сигурна.
– Приятелят ти е много груб. – Думите излизат, преди да мога да ги спра.
Стеф го поглежда. И тогава и двамата избухват в смях.
Какво им става на тези хора? Защо ми се смеят? Вече започвам да се дразня.
– Хардин Скот не ми е гадже! – казва и почти се дави от смях. След малко се поуспокоява
и го поглежда с укор. – Какво си ù казал? – По сле пак поглежда към мен. – Хардин има
уникален подход. С всички е такъв.
Супер! Значи това момиче ми казва, че Хардин е про сто един груб човек.
Английското момче свива рамене и сменя програмата с дистанционното.
– Тази вечер има парти. Трябва да дойдеш с нас, Теса – казва Стеф.
Сега вече е мой ред да се по смея.
– Не си падам по партита. Освен това трябва да купя някои неща за бюрото и стените.
Поглеждам към Хардин, който се държи, сякаш нито аз, нито Стеф сме в стаята.
– Хайде де… това е само парти! Сега си в колеж! Нищо няма да ти стане от едно парти –
моли ме тя. – Чакай, как ще стигнеш до мола? Мислех, че нямаш кола.
– Щях да взема автобуса. И о свен това не мога да отида на парти, не познавам никого!
Хардин се изсмива, което показва, че все пак обръща внимание на разговора ни.
Дотолкова, доколкото да намери нещо, за което да ми се подиграва, разбира се.
– Мислех да говоря с Ноа по скайпа.
 – Не те съветвам да ползваш автобус в съботен ден. Претъпкани са. Хардин може да те
закара на път към тях… нали, Хардин? А на партито ще познаваш МЕН. Про сто ела… – казва и
притиска длани като за молитва. Познавам я едва от един ден. Как мога да ù се доверя. Сещам
се за предупрежденията на майка ми. Стеф изглежда сладко момиче, но парти?
– Не знам… и не искам Хардин да ме кара с колата – казвам.
Хардин се претъркулва на леглото ù и ме гледа развеселено.
– О, не! Съкрушен съм! А с такова нетърпение очаквах да прекараме малко време заедно –
казва сухо. Тонът му е толкова саркастичен, че искам да го замеря с някоя книга по рошавата
глава. – Стига, Стеф, знаеш, че това момиче никога няма да отиде на никакво парти – смее се
пак. Акцентът му е толкова… гъст.
Любопитството ми е огромно. Знам, че това е една от лошите ми черти. Почти отчаяно
искам да го попитам откъде е. Но от друга страна, искам да му запуша устата:
– Всъщно ст, ще дойда – казвам с най-сладката си усмивка. – Може и да е забавно.
Хардин клати глава и не вярва, а Стеф пищи от щастие и ме прегръща, като не спира да
подскача ентусиазирано.
– Хей! Ще си прекараме страхотно!
А аз се моля, искам да кажа, че отправям истинска молитва към бог да се окаже права.

Глава пет
Когато Хардин най-сетне си тръгва, изпитвам истинско облекчение, защото сега със Стеф
можем да обсъдим партито. Трябват ми повече подробно сти, нещо, за което да се хвана, за да
се успокоя, защото, докато Хардин беше тук, нервите ми бяха прекалено обтегнати, за да
говорим за това.
– Къде е партито? Може ли да се отиде пеша?– питам и се мъча да звуча съвсем
спокойно, като в същото време прилежно подреждам книгите си на рафта.
– Всъщно ст това парти е в една от най-големите къщи, наети от студенти. Нещо като
голяма комуна – казва и отваря уста, за да сложи още един слой спирала. – Извън колежа е, не
е в общежитията, така че няма да можем да отидем пеша, но Нейт ще ни закара.
Благодарна съм, че ще е Нейт, а не Хардин, макар че и той със сигурно ст ще е там. Не
знам защо, но идеята да се возя в колата му ми се струва непоно сима. Защо е толкова груб? Аз
поне не си позволявам да го съдя, че е унищожил тялото си с тези татуировки. Е, добре,
признавам, не одобрявам такива неща, съдя го, но не му го казвам в лицето. Аз съм вежлива и
се опитвам да приема разликите между нас по най-цивилизован начин. В моя дом пиърсинг,
татуировки… това са ненормални неща. Винаги е трябвало да сресвам ко сата си, да я
приглаждам, веждите ми винаги са били прилежно подредени, дрехите ми – изрядно чисти и
изгладени. Така е било. Винаги.
– Чу ли ме? – пита Стеф и прекъсва мислите ми.
– Съжалявам… какво каза? – Не бях о съзнала, че мисля за грубото момче.
– Казах, че е време да се приготвяме. И ти можеш да ми помогнеш да си избера тоалета –
казва тя.
Роклите, които вади, са толкова ужасни и неподходящи, че не спирам да се оглеждам за
скрита камера, очаквайки някой да изскочи отнякъде и да ми каже, че това е една ужасна
шега.
Гледам ужасена, докато ми показва всяка една от роклите си, а тя се смее. Очевидно
намира нещо забавно в начина, по който се опитвам да прикрия погнусата си.
 Роклята… не, по-скоро парчето метал, което избира, е като черна мрежа за риба.
Червеният ù сутиен се вижда. Единственото, което скрива тялото ù, е черната подплата.
Роклята едва стига до най-горната част на бедрата ù, но тя се опитва да я вдигне още по-
нагоре, за да може съвсем да се оголят краката ù. По сле решава да изложи на показ по-
голямата част от гърдите си и я опъва надолу. Токовете ù са поне дванадесет сантиметра.
Огненочервената ù ко са е вдигната на кок. До ста нескопо сан, разбъркан и от него падат
кичури. Намазала се е със сини сенки и е сложила още повече черно. Про сто не разбирам как е
възможно да се сложи повече от това, което вече е сложила.
– Болеше ли те, когато ти правиха татуировките? – питам, докато вадя любимата си
рокля: тъмночервена като вино и с лек кафеникав оттенък.
– Първата като че боля малко. Сякаш те жили пчела. На много места едновременно.
– Звучи ужасно! – казвам, а тя се смее. Минава ми през ума, че може би ме намира странна,
така както аз я намирам за чудата. Фактът, че двете не знаем толкова много неща една за
друга, е почти успокоителен.
Тя гледа роклята ми и ахва:
– Това… ли мислиш да облечеш? Не, нали?
Ръката ми бавно гали деликатната материя. Това е най-хубавата ми рокля, любимата ми
рокля. И нямам кой знае какъв избор.
– Какво ù има на роклята? – питам и се старая да прикрия колко съм обидена.
Тъмночервената материя е мека, но здрава. От същата правят бизнеско стюми. Яката е по
врата ми, а ръкавите – малко под лактите.
– Нищо… про сто е… прекалено дълга?
– Как така дълга! Едва покрива коленете ми.
Не знам дали усеща колко съм обидена, но някак не ми се иска да разбира колко ме е
засегнала. Не знам каква е причината.
– Красива е. Про сто е прекалено официална за парти. Можеш да вземеш някоя от моите
или да си избереш каквото искаш от гардероба ми – казва съвсем откровено.
Не, никак не ми харесва идеята да се намъкна в някоя от нейните миниатюрни рокли.
– Благодаря, Стеф, но миля, че ще облека това – казвам и включвам машата за ко са.

Глава шест
Ко сата ми е готова. Прилежно подредените къдрици падат по гърба ми. Прибирам ги с по
една фиба от двете страни, за да не падат върху лицето ми.
– Искаш ли да ползваш моя грим? – пита Стеф и аз отново поглеждам в огледалото.
Очите ми винаги изглеждат прекалено големи за лицето ми, но предпочитам да слагам
много малко грим или изобщо да не слагам. Обикновено ползвам само малко спирала и
балсам за устни.
– Може би малко очна линия? – казвам, все още до ста несигурна. Дали е редно?
Тя се усмихва и ми подава три молива: виолетов, черен и кафяв. Въртя ги из пръстите си и
се опитвам да реша дали черно, или кафяво.
– Виолетовото ще подчертава очите ти – казва тя. Усмихвам се, но клатя глава. – Очите
ти са абсолютно уникални! Искаш ли да си ги сменим? – шегува се Стеф.
Стеф има красиви зелени очи. Защо ù е да ги сменя с моите? Това шега ли е? Вземам
черния молив и правя възможно най-тънката линия. По сле нанасям и на другото око. Стеф се
усмихва гордо. Телефонът ù вибрира и тя бързо го вади от чантата си.
 – Нейт е тук – казва. Вземам чантата, приглаждам роклята си и обувам белите мокасини.
Тя ги оглежда, но не прави коментар.
Нейт ни чака пред сградата. От колата се разнася хевиметъл. Прозорците са свалени.
Оглеждам се и забелязвам, че всички ме гледат. Главата ми е наведена надолу. И точно когато
вдигам поглед, забелязвам Хардин на предната седалка. Ох!
– Дами! – поздравява ни Нейт.
Хардин ме гледа лошо, докато се качвам след Стеф. Оказвам се на седалката зад него.
– Осъзнаваш, надявам се, че отиваме на парти, а не на църква, нали, Тереза? – пита той, а
аз поглеждам в страничното огледало и виждам подигравателната му усмивка.
– Моля, не ме наричай Тереза. Предпочитам Теса – предупреждавам го. И откъде знае
цялото ми име? Тереза ми напомня за баща ми.
– Разбира се, Тереза.
Облягам се на седалката и завъртам очи. Не си заслужава да продължавам да се джафкам
с него. Загуба на време! Поглеждам през прозореца и се опитвам да игнорирам ужасния шум в
колата.
Най-сетне Нейт паркира на една оживена улица. Къщите тук са еднакви. Виждам надпис с
името и номера на голямата колкото имение къща, но не успявам да прочета какво пише,
защото асмата се е усукала по стените.
Навсякъде летят дълги бели ленти като от тоалетна хартия и май наистина представляват
точно това. Шумът, който се разнася отвътре, е ужасяващ.
– Тази къща е много голяма. Колко души ще има? – питам задавено.
Поляната пред къщата е претъпкана с народ. Всички пият от червени чашки, а някои
танцуват направо на поляната!
Не, това място не е за мен.
– Много. Побързай! – казва Хардин, излиза от колата и затръшва вратата.
От задната седалка наблюдавам как хората поздравяват Нейт, но почти никой не обръща
внимание на Хардин. Това, което ме учудва най-много, е, че никой от хората, които виждам,
не е покрит с татуировки като Стеф, Нейт и Хардин. Мисля, че не е изключено да се запозная с
нови хора, дори да се сприятеля.
– Идваш ли? – пита Стеф и изскача от колата с усмивка.
Кимам. Повече на себе си отколкото на нея. Приглаждам роклята си и излизам от колата.

Глава седем
Хардин изчезва някъде из къщата, което е наистина страхотно. Може би няма да го видя
до края на вечерта, като се има предвид, че мястото е буквално претъпкано.
Вървя след Стеф и Нейт, влизаме в пренаселения хол и някой ми подава червена чашка.
Обръщам се да откажа любезно с: „Не, благодаря“, но зад мен няма никой, така че нямам
никаква идея кой ми я даде. Оставям чашата и вървя след тях. Обикаляме из къщата и спираме
чак когато стигаме до един диван, на който са насядали младежи, облечени като Стеф.
Предполагам са техни приятели, защото всички са татуирани.
За нещастие, Хардин е сред тях, седи на дясната облегалка на дивана. Отбягвам всякакъв
контакт с него.
Стеф ме представя на групата:
– Това е съквартирантката ми Теса. Тук е от вчера и реших да я поканя, за да се
позабавлява – обяснява тя.
 Всички ми се усмихват и кимат с глава. Всички о свен Хардин, разбира се. Едно много
привлекателно момче с по-тъмна кожа ми се усмихва и ми подава ръка. Пръстите му са
студени от напитката, която държи, но усмивката му е топла. Светлината пада върху устните
му и се отразява в нещо метално. Мисля, че е парче метал на езика, но не съм сигурна. Всичко
стана много бързо.
– Аз съм Зед. Каква е специално стта ти? – пита и забелязвам как погледът му се плъзга по
роклята ми, усмихва се, но не казва нищо.
– Английска литература – казвам гордо и с усмивка. Хардин се изсмива подигравателно,
но не му обръщам внимание.
– Страхотно – казва Зед. – Аз съм по цветята. – Усмихва се и аз отвръщам на усмивката му.
По цветята? Какво означава това?
– Искаш ли да пиеш нещо? – пита, преди да отворя уста, за да получа разяснение отно сно
въпро сните цветя.
– О, не, не пия – отказвам категорично и той отново се опитва да прикрие усмивката си.
– Само Стеф може да доведе на парти някоя глупава и натруфена глезла – казва под но са
си дребно момиче с розова ко са.
Преструвам се, че не съм я чула, за да избегна конфронтацията. Натруфена кукла? Не, не
съм такава. Учила съм и съм се трудила толкова здраво, за да дойда тук. А откакто баща ми
ни напусна, майка ми е работила толкова много, цял живот не е имала почивен ден, за да ми
о сигури по-добро бъдеще.
– Ще изляза да взема малко въздух – казвам и се обръщам. Не искам никакви драми,
о собено по партита. Ще ги избегна каквото и да ми ко ства. Не е нужно да си създавам
врагове, и то при положение че все още нямам приятели.
– Искаш ли да дойда с теб? – вика Стеф след мен.
Поклащам глава и тръгвам към вратата.
Не трябваше да идвам. Знаех си. Трябваше да съм по пижама, свита в леглото и с книжка
в ръка. Трябваше да говоря с Ноа по скайп. Толкова ми липсва! Каквото и да бях решила да
правя, сънят дори би бил по-приятен избор от този, който нямам сега – да стоя на двора, на
някакво ужасно парти и с всичките тези непознати, пияни хора.
Решавам да пусна съобщение на Ноа. Тръгвам към отдалечения край на ливадата, където
няма много хора.
Липсваш ми. Колежът не е това, което очаквах. Никак не е забавно.
Изпращам съобщението, сядам на каменната ограда и чакам да ми отговори. Няколко
пияни момичета минават покрай мен, препъват се и се кискат. Ноа отговаря почти веднага.
Защо? Какво се е случило? И ти ми липсваш, Тереза. Иска ми се да съм с теб сега.
Усмихвам се на милите му думи.
– Мамка му! Извинявам се.
Чувам мъжки глас и секунда след това някаква студена напитка попива в деликатната
материя на роклята ми. Момчето се препъва и се изправя. Опитва се да се облегне на ниската
ограда.
– Съжалявам – промърморва и сяда на оградата.
Това парти не може да стане по-зле, честно! Първо онова момиче, което ме нарече лигла,
а сега цялата ми рокля е изцапана с някакъв, бог знае какъв, алкохол. И как вони само!
Въздъхвам, вземам телефона в ръка и си проправям път през тълпата, за да потърся баня.
Налага се да отварям врата сред врата, но всички са заключени. Наистина се опитвам да не си
представям какво правят хората по стаите.
Успявам да се кача на горния етаж и продължавам да търся банята. Най-сетне попадам на
незаключена врата. За нещастие, това не е банята.
И за още по-голямо мое нещастие, на леглото виждам Хардин. Момичето с розовата ко са
е седнало с разтворени крака в скута му. Устата ù покрива неговата.

Глава осем
Момичето се обръща към мен. Опитвам се да направя крачка назад, но краката ми
отказват.
– Мога ли да ви помогна – изсъсква тя.
Хардин сяда. Момичето е все още в скута му. Не му е забавно, не му е и неудобно.
Вероятно му се случва през цялото време – да го хващат как прави секс в някакви къщи с
някакви странни момичета.
– О, не… съжалявам… Търсех банята. Поляха ме с алкохол – обяснявам бързо.
Го споди, каква конфузна ситуация! Момичето притиска устни към врата му и аз извръщам
поглед. Подхождат си, няма спор. Груби и татуирани.
– Е? Заминавай да си търсиш баня – казва тя с до сада. Кимам и излизам от стаята.
Затварям вратата и се облягам на нея. Не, колежът е много, много под очакванията ми.
Не мога да проумея как такова парти може да бъде забавно!
Отказвам се от идеята да търся баня, решавам да намеря кухня и да се опитам да почистя
роклята си. Не искам да отворя още една врата и да видя пияни студенти с разюздани
хормони. Качени един върху друг. Една такава гледка ми стига.
Намирам кухнята много лесно, защото целият поток се изсипва натам. Там са кофите с
алкохола и кутиите с пица. Налага се да се пресегна през едно момиче с тъмна ко са, което
повръща в мивката, за да скъсам малко хартия от кухненското руло и да я намокря. Прокарвам
хартията по роклята си. По всичко личи, че е евтино руло, защото върху мокрото петно
о стават бели парченца. Като люспи. Така изглежда даже по-зле. Побеснявам, ръмжа
недоволно и се облягам на плота.
– Забавляваш ли се? – пита Нейт, който е изникнал... и аз не знам откъде. Изпитвам
облекчение да видя познато лице. Усмихва ми се сладко и отпива от питието си.
– Не бих казала. Колко дълго продължават тези партита?
– Цяла нощ. И утре до обед.
Ченето ми пада, а той се смее на реакцията ми. Дали Стеф няма да иска да си тръгне по-
рано? О, колко се надявам да си тръгнем по-рано.
– Чакай… – започвам да изпадам в паника. – Кой ще ни закара до общежитието? – питам
и гледам кървавочервените му очи.
– Не знам. Можеш да караш ти, ако искаш?
– Много мило, но не мога да карам твоята кола. Ако я ударя? Или ако ме спрат с група
пияни непълнолетни? Ще си навлека огромни проблеми.
Дори не искам да си представям лицето на майка ми, когато дойде да ми плати
гаранцията.
– Не, не, никак не е далеч. Про сто вземи колата ми. Не си пила. Ако не, трябва да о станеш
тук или да се оглеждаш за някой, който си тръгва, и да помолиш да те…
– Не, няма проблем, ще го измисля – успявам да кажа, преди музиката за забумти наново,
и то до ста по-шумно. Вокалът буквално пищи.
С всяка изминала минута о съзнавам, че решението ми да дойда на това парти, се оказва
най-лошото в целия ми живот.
 Глава девет
Искам да попитам Нейт къде е Стеф, викам името ù, но той не чува. Най-сетне пускат
някаква по-тиха песен и той разбира, усмихва се, вдига ръце и сочи към хола. Нейт е такова
мило момче! Защо се е сприятелил с оня Хардин?
Обръщам се към хола, тръгвам и чувам собствения си вик. Стеф и две други момичета
танцуват на масата в хола. Едно пияно момче се качва и започва да танцува с тях. Слага ръце
на ханша ù, а тя му се усмихва и притиска дупето си назад към него.
– Те само танцуват, Теса – казва Нейт и се смее на изуменото ми изражение.
Не, не, те не само танцуват. Те се опипват и се притискат един към друг.
– Да… знам – казвам, но не, наистина не знам, наистина ми се струва далеч от
нормалното. Никога не съм танцувала така. Дори с Ноа! А сме заедно от две години. Ноа!
Забравих да видя съобщението му. Вадя телефона от чантата си.
Там ли си, Тес?
Добре ли си?
Теса? Да се обадя ли на майка ти? Започвам да се тревожа.
Набирам телефона му колкото е възможно по-бързо, и се моля да не се е обадил на майка
ми. Той не вдига, но аз му пускам съобщение и го успокоявам, че всичко е наред и че няма
нужда да се обажда на майка. Ще си помисли, че се е случило нещо още първия ден в колежа,
и ще откачи.
– Хейййй… Теса! – Трудно ù се разбира какво говори. Обляга глава на рамото ми. –
Забавляваш ли се? – И се смее. Дали не се е натровила от алкохола? – Мисля… че стаята… се
навърта… завърта… върти, Тес – фъфли, а тялото ù полита напред.
– Май ще повърне – казвам на Нейт. Той кима, вдига я и я мята на рамо.
– Ела с мен – казва настоятелно и тръгваме към втория етаж. Отваря една врата. Ето къде
била банята. Разбира се!
В секундата, в която я слага да стъпи на крака, тя започва да повръща. Опитвам се да не
гледам какво излиза от устата ù, но хващам червената ù ко са и нежно я придържам за челото.
Никога през живота си не съм виждала толкова повърнато. Когато най-сетне спазмите ù
утихват, Нейт ми подава кърпа и казва:
– Хайде да я вкараме в стаята в другия край на коридора. Трябва да легне и са по спи. И ти
можеш да о станеш там – добавя, сякаш чете мислите ми. Не мога да я о ставя сама и в такова
състояние, припаднала от пиене.
Вдигаме я заедно от пода и я пренасяме в една тъмна спалня. Внимателно я слагаме да
легне и Нейт изчезва, като обещава, че ще дойде да види как сме.
Сядам на леглото до Стеф и така нагласям главата ù, че да ù е удобно. Трезвена, с пияно
момиче на леглото до мен, сред какофонията на това парти… имам чувството, че никога не
съм падала толкова ниско.
Включвам о светлението и оглеждам стаята. Очите ми попадат на книгите по рафтовете.
Цяла стена с книги. Настроението ми веднага се подобрява. Отивам до библиотеката и
разглеждам заглавията. Не знам кой живее в тази стая, но сбирката е внушителна: има много
класически романи, книги от различни жанрове, от почти всички жанрове. Виждам повечето
си любими заглавия.
Забелязвам „Брулени хълмове“ и я издърпвам. Книгата е в окаяно състояние; личи, че е
отваряна много, много пъти.
 Така съм се изгубила в думите на Емили Бронте, че дори не забелязвам кога вратата се е
отворила, не забелязвам и присъствието на друг човек.
– Защо си в стаята ми, по дяволите? – бумти зад гърба ми ядо сан глас. Познавам този
акцент.
Хардин.
– По дяволите, попитах какво правиш в стаята ми? – Тонът му е точно толкова груб,
както и първия път. Обръщам се и виждам как дългите му крака го но сят право към мен. В
следващата секунда изтръгва книгата от ръцете ми и я мята към рафта.
А аз си мислех, че партито не може да стане по зле? И Хардин да ме залови насред
личното му про странство?
Той започва да маха грубо с ръка пред лицето ми, сякаш да ме разбуди.
– Нейт ми каза да доведа Стеф тук… – Гласът ми е мек, тих, дори не съм сигурна, че ме
чува. Той прави още една крачка към мен и въздъхва. Показвам с ръка към леглото. Очите му
про следяват жеста ми. – Тя… пи до ста… и Нейт… каза…
– Чух те още първия път. – Прокарва ръка през рошавата си ко са и очевидно е много
ядо сан. Защо? Какво толкова, че сме в неговата стая?
О, я чакай малко…
– Ти… тук ли живееш? – питам. Не мога да прикрия шока в гласа си.
– Да, и? – отговаря и прави още една крачка. Разстоянието между нас драстично
намалява. Инстинктивно правя крачка назад, но гърбът ми опира в библиотеката. – Кое те
изненадва толкова, Тереза?
– Престани да ме наричаш Тереза.
Буквално ме е притиснал в ъгъла.
– Нали така се казваш? – говори саркастично, но усещам, че гневът му леко се топи.
Въздъхвам и извръщам глава. Буквално опирам но с в стената с книги. Нямам никаква идея
къде отивам, но трябва да се махна от него, преди да го ударя. Или да заплача. Денят беше
изморителен, така че най-вероятно първо ще заплача и по сле ще го ударя. За миг си
представям как ще изглеждам разплакана, и това е до статъчно, за да се шмугна между него и
стената.
– Тя не може да о стане тук – казва той. Обръщам се и забелязвам, че малкото метално
кръгче на устната му сега е между зъбите му.
Какво го е накарало да направи тези дупки по лицето си. Веждата? И устната? Вероятно
го е боляло… макар че сега това парче метал подчертава плътните му устни.
– Защо не? Мислех, че сте приятели?
– Приятели сме, но никой никога не о става да спи в стаята ми – казва, скръства ръце пред
гърдите си и за първи път, откакто го видях, мога да разбера какво представлява татуировката
му. Цвете. Точно в средата на ръката му, под лакътя. Хардин, татуиран с цвете? Оттук черно-
сивият дизайн ми прилича на роза, но около нея има нещо, което отнема от красотата ù, нещо,
което добавя мрак и прави деликатната ù форма да изглежда зловеща.
Изведнъж се чувствам много по-смела и… ядо сана. И не знам защо се смея.
– О… разбирам… Значи тук могат да влизат само момичета, с които имаш интимни
отношения?
Докато думите се изплъзват от устата ми, усмивката му става още по-широка.
– Онази стая не беше моя, Тереза, но ако се опитваш да о станеш тук на цената на
„интимни отношения“ с мен, съжалявам, не си мой тип.
Не знам защо думите му ме нараняват. Хардин не е мой тип, на светлинни години е от
хората, които харесвам, но никога не бих му го казала в очите.
 – Ти си… ти си…
Не мога да намеря думи, за да изразя раздразнението си. Музиката през стените е като…
сърбеж по тялото ми… Чувствам се унизена, ядо сана и съм крайно изтощена от това парти.
Няма смисъл да се спори с него.
– В такъв случай… ти я пренеси в друга стая, а аз ще намеря начин да се прибера до
общежитието – казвам и тръгвам към вратата.
Затръшвам я и сред ужасяващия шум от музиката чувам как се смее:
– Лека нощ, Тереза.

Глава десет
Не мога да спра сълзите. Мразя колежа, а лекциите дори не са започнали.
Защо не ми се падна някое момиче като мен? Сега трябваше вече да съм си легнала, да се
подготвям за понеделник. Не ми е мястото на такива събирания, не ставам за партита и със
сигурно ст не ми е мястото сред такива хора.
Наистина харесвам Стеф, но не съм човек, който може да се справи с такива гледки, с
подобни сцени, с хора като Хардин. А той… той е пълна загадка. Защо винаги се държи като
задник?
Веднага след това се сещам за стената с книгите – защо и как така има всички тези
прекрасни книги? Няма начин този непочтен грубиян, този татуиран нещастник да има мозък
да оцени красотата на думите в тези прелестни книги. Единственото четиво, с което го
виждам, е етикетът на гърба на бутилка бира. Попивам сълзите по бузите си и о съзнавам, че
дори нямам идея къде се намирам, къде е къщата, къде са общежитията. Нямам представа как
да се прибера. Колкото повече се замислям за решението си да дойда тук тази вечер, толкова
повече се вбесявам и стресът бавно започва да ме поваля.
Трябваше да помисля по-внимателно. Ето, това е причината да обмислям всичко, да
планирам. За да не се случват такива неща.
Къщата е претъпкана, музиката е прекалено силна. Нейт не се вижда никъде. Не виждам и
онова момче – Зед. Може би най-разумно е да намеря някоя стая и да спя на пода? Има поне
петнадесет стаи, а може и да извадя късмет и да намеря някоя празна.
Колкото и да се опитвам да прикрия емоциите си, не мога и не искам да сляза и всички да
ме видят такава.
Намирам банята, където бяхме със Стеф, сядам на пода и слагам глава на коленете си.
Обаждам се на Ноа. Сега вдига на второто позвъняване.
– Тес? Късно е. Добре ли си? – пита със сънлив глас.
– Да. Не. Дойдох на това глупаво парти със съквартирантката ми и сега съм в тази къща,
няма как да се прибера и няма къде да спя – хълцам и се давя в сълзи. Знам, че проблемът ми
не е на живот и смърт, но съм толкова разочарована от себе си! Да допусна да ми се случи
такова нещо! Да попадна в такава ситуация!
– Парти? С червеноко сото момиче? – пита крайно изумен.
– Да, със Стеф. Но тя загуби съзнание.
– Защо изобщо си пилееш времето с това момиче? Тя е толкова… тя не е човек, с който
ти би прекарала повече от минута – заявява, а презрението в гласа му ме дразни още повече.
Исках да ми каже, че всичко ще е наред, да каже нещо окуражително. Не да ме обвинява! И то
така грубо.
– Проблемът не е в това, Ноа… – въздъхвам, но тогава някой започва настоятелно да
натиска дръжката на вратата на банята. – Секунда! – извиквам на човека, който се опитва да
влезе. Попивам очите си с тоалетна хартия, но единственият резултат е, че успявам да размажа
очната си линия. Ето точно това е причината никога да не но ся грим. – Ще ти се обадя след
малко, някой иска да ползва банята – казвам на Ноа и затварям, преди той да започне да
протестира.
По вратата вече се блъска. Бягам да отворя и продължавам да бърша очите си.
– Казах, че идв…
И спирам. Две гневни зелени очи се забиват в мен.

Глава единадесет
Гледам в тези изумителни зелени очи и се питам защо не съм ги забелязала до сега. И
тогава се сещам – защото Хардин дори не си бе направил труда да ме погледне в очите.
До сега. Красиви, дълбоки, изненадани очи. Той хваща ръката ми и ме дърпа.
– Не ме доко свай! – извиквам и се опитвам да о свободя ръката си.
– Плакала ли си? – пита с любопитство. Ако вече не го познавах добре, бих си помислила,
че е загрижен за мен.
– Про сто ме о стави на мира, Хардин!
Той застава пред мен и високото му тяло блокира пътя ми. Не съм в състояние да търпя
игричките му повече. Не и тази вечер.
– Хардин, моля те, ако има поне грам човещина в теб, о стави ме на мира. Про сто си
спести за утре сутринта коментара, който предполагам, че ще направиш. Моля те.
Не ми пука колко жалка звуча, не ми пука дали усеща отчаянието и срама в гласа ми.
Про сто искам да ме о стави, да се махне от мен.
За секунда по лицето му преминава сянка на объркване. Гледа ме и не казва нищо. След
малко отваря уста и думите излизат с много равен и премерен тон:
– Можеш да спиш в една от стаите тук, на този етаж. Там сложих Стеф.
Чакам да каже още нещо, но той мълчи. Про сто ме гледа.
– Добре – казвам тихо и той се отмества да мина.
– Третата врата вляво – дава по следни инструкции и се обръща, излиза и се скрива в
стаята си.
Какво беше това, по дяволите? Никакъв груб коментар?
Но утре няма да пропусне… ако го видя изобщо. Вероятно има планер за тези неща, за
гадните неща, които възнамерява да каже на хората. Така както аз имам планер за часовете и
домашните си. Про сто съм повече от сигурна, че съм в план-графика му за утре.
Третата стая е малка, много по-тясна от тази на Хардин. Има две еднакви легла. В
сравнение с про странството, с което разполага Хардин, изглежда като стая в общежитие.
Може пък да е нещо като лидер? Но по-резонното обяснение е, че всички се страхуват от него
и че е успял с насилие и грубо ст да се пребори за най-голямата стая.
Стеф спи на леглото до прозореца. Събувам обувките си и я завивам с одеялото. По сле
заключвам вратата и лягам на другото легло.
Мислите ми са се разпилели по пода, в леглото, навсякъде из стаята, само не и в главата
ми. Мрачни рози и гневни зелени очи нахлуват в сънищата ми.
 Глава дванадесет
Още с отварянето на очите започвам да си припомням събитията от предната нощ. Как
така се оказах в тази непозната къща? В това чуждо легло?
Стеф все още спи и хърка до ста грозно. Устата ù е широко отворена. Решавам да не я будя
и да изчакам да се разберем как ще се приберем до общежитието.
Обувам се, вземам чантата си и излизам от стаята. Дали да почукам на вратата на Хардин,
или да се опитам да намеря Нейт? А дали Нейт изобщо живее тук? За нищо на света не бих
предположила, че Хардин живее в тази къща, с толкова много други момчета, така че нищо
чудно и Нейт да е тук.
Крача между налягали навсякъде из коридора хора и тръгвам към долния етаж.
– Нейт? – извиквам името му няколко пъти и се надявам да чуя отговор. В хола са
налягали поне двадесет и пет души. Подът е заринат с чаши и бутилки, трудно е да се върви
през толкова много боклук. Но едва сега о съзнавам колко чиста беше стаята, в която Хардин
ни сложи. Разбира се, като не броим телата из коридора.
Стигам до кухнята. Наистина трябва да впрегна цялата си воля, за да не започна да я
почиствам. Тази къща не може да се изчисти за един ден. Много ми се иска да видя Хардин да
чисти и да събира целия този боклук. Представям си го и се подхилквам.
– Какво му е смешното?
Обръщам се и виждам Хардин. Влиза в кухнята с голяма торба за боклук. Прокарва ръка
по плота и събаря всички чаши директно в торбата.
– Нищо – лъжа. – Нейт тук ли живее?
Той не ми обръща никакво внимание и продължава да чисти.
– Тук ли живее? – питам пак с малко по-нетърпелив тон. – Колкото по-бързо ми кажеш,
толкова по-скоро ще си тръгна.
– Сега вече те слушам с огромно внимание. Не, не живее тук. Прилича ли ти на момче,
което би живяло в такава къща? – смее се саркастично той.
– И ти не приличаш на такъв – казвам рязко и усещам как мускулите на челюстта му
започват да играят. По сле минава покрай мен, отваря шкафа до бедрото ми и изважда руло
домакинска хартия.
– Има ли автобус наблизо? – питам, но не очаквам отговор.
– Да, на една пресечка оттук.
– Би ли ми казал къде е? – Не спирам да вървя подире му.
– Разбира се. Само на една пресечка. – Устните му се извиват, сякаш се кани да се
усмихне, но това не се случва.
Въртя очи и излизам от кухнята. Моментната му проява на галантно ст очевидно е нещо,
което се случва веднъж на високо сна година. И днес ще ми го изкара през но са. По най-
жестокия начин. След нощта, която прекарах, не мога да понасям присъствието му.
Качвам се да събудя Стеф. Оказва се много лесно. Тя отваря очи и ми се усмихва. Радвам
се, че е повече от готова да се махне от това ужасно място.
– Хардин каза, че имало автобусна спирка една пресечка надолу – говоря, докато слизаме
по стълбите.
– Няма да се качваме на проклетия автобус. Някой от тези задници ще ни закара. Про сто
се е шегувал – бъбри и слага ръка на рамото ми.
Влизаме в кухнята и го виждаме как вади празни бирени кутии от фурната!
– Хардин, ще ни закараш ли? Главата ми ще се пръсне – пита тя, но прозвучава като
заповед.
– Разбира се. Само минутка, за да си взема ключовете – казва с готовно ст, сякаш цяла
сутрин ни е чакал да се приготвим.
Пътуваме в колата и Стеф пее с пълно гърло някаква хевиметъл песен, а Хардин сваля
прозорците, макар че специално и много вежливо го помолих да ги вдигне! През целия път не
казва нищо, само разсеяно барабани с пръсти по волана. Не че му обръщам някакво внимание
или пък ме интересува какво прави.
– Ще намина по-късно, Стеф – казва, когато стигаме и тя излиза от колата. Стеф му маха с
ръка и затваря задната врата.
– Чао, Тереза! – изрича Хардин със саркастична усмивка. Поглеждам го с до сада и
тръгвам след Стеф към входа на общежитието.

Глава тринадесет
Неделята минава бързо. Успявам да избегна Хардин. Излизам рано на пазар, преди да се е
върнал, и се прибирам, след като очевидно вече си е тръгнал.
Новите ми дрехи запълват свободната част от дрешника, но докато ги подреждам, гласът
на Хардин не спира да ме тормози: Знаеш, че отиваш на парти, а не на църква, нали?
Предполагам, че ще каже същото за новите ми дрехи, но вече съм решила да не ходя със
Стеф на никакви партита, а най-вече на такива, на които ще присъства и той. Не е добра
компания и е толкова изтощително да се говори с него.
Най-сетне идва понеделник сутрин. Първият ми ден в колежа. И аз съм готова, желязна,
непоклатима.
Събуждам се много по-рано, за да успея да си взема душ на спокойствие и без да се
притеснявам от присъствието на момчета пред завесата на кабинката. Бялата ми блузка с
копчета до врата и плисираната ми бежова пола са перфектно изгладени и чакат да бъдат
облечени.
Обличам се, намествам отново фибите в ко сата си и мятам чанта през рамо. Точно се
каня да тръгвам (петнадесет минути по-рано, за да съм сигурна, че ще стигна навреме),
когато алармата на Стеф звъни. Тя я изключва и се питам дали да я събудя. Може би лекциите
ù започват по-късно или пък мисли да не ходи? Не мога изобщо да си представя да не се явя
на лекции, и то първия ден, но тя е втора година, така че вероятно държи нещата под
контрол.
Поглеждам се отново в огледалото и тръгвам на първата си лекция.
Оказва се, че никак не съм сбъркала, като съм си купила карта на колежа, защото намирам
катедрата за по-малко от двадесет минути. Когато влизам за първата си лекция по история,
залата е празна. Има едно-единствено момче.
Сядам до него, защото ми се струва отговорен човек, който си е направил труда да
дойде навреме. Може да се сприятеля с него. Моят пръв приятел в колежа? Може би.
– Къде са о станалите? – питам, а той се усмихва.
– Предполагам, че бягат като луди от притеснение да не закъснеят за лекция – шегува се
той.
Точно това си мислех и аз.
– Аз съм Теса Янг – усмихвам му се приятелски.
– Ландън Гибсън – казва и отново ми се усмихва с тази прелестна усмивка. През
о станалото време, преди да започне лекцията, си говорим за дребни неща. Разбрах, че и той
като мен специализира английска литература. Приятелката му се казва Дакота. Ландън не ми се
подиграва и не пропусна нищо от разговора ни. Разказвам му за Ноа и че е година по-малък от
мен. Сега вече съм сигурна, че това е човек, с когото бих се срещнала отново, и то с най-
голямо удоволствие.
Залата започва да се пълни и решаваме да се представим на професора.
С напредването на деня започвам да съжалявам, че записах по пет, а не по четири лекции
на ден. Бягам за лекцията по английска литература и благодаря на го спод, че е по следната за
деня. Едва успявам да вляза навреме. Виждам Ландън и с облекчение сядам на празното място
до него.
– Здравей отново – казва той и ми се усмихва.
Професорът започва лекцията и раздава най-важните инструкции за семестъра. След това
се представя с няколко думи и разказва какво го е накарало да стане преподавател и колко се
вълнува да ни види.
Едно от нещата, които ми харесват тук, е, че професорите не ни карат да ставаме, когато
искаме да питаме нещо или когато се представяме; не ни карат да правим разни други
неловки и смущаващи неща пред целия клас, които като цяло са напълно безполезни и
безсмислени.
Някъде към средата на поясненията на професора отно сно задължителната за четене
литература вратата се отваря и неволно изсумтявам (което е крайно изненадващо за самата
мен), защото това е Хардин. Идва на лекция по литература?
– Страхотно! – измърморвам саркастично.
– Познаваш ли Хардин? – пита Ландън. Този ужасен човек вероятно има кошмарна
репутация в колежа, след като дори това сладко момче Ландън е чувало за него!
– Би могло да се каже. Съквартирантката ми движи в една група с него. Не е сред
любимците ми – прошепвам.
И веднага след това зелените очи на Хардин се впиват в мен, сякаш ме е чул. И какво, ако
ме е чул? Какво ще направи? Не ми пука. Не е като да не знае, че не се понасяме.
Обаче ми става любопитно какво Ландън знае за него и не мога да не попитам:
– Познаваш ли го?
– Да… той е… – И тук спира да говори, озърта се, а когато аз вдигам поглед, забелязвам,
че Хардин се е мушнал на празния стол до мен. Ландън не казва нищо до края на лекцията.
Погледът му е фокусиран право напред върху професора.
– Това е всичко за днес. Ще се видим в сряда – казва професор Хилс и ни о свобождава.
– Мисля, че това ще е любимият ми час – казвам и Ландън се съгласява, но лицето му
веднага помръква, когато вижда, че Хардин върви до нас.
– Какво искаш, Хардин? – питам. С демонстрацията си на неуважение се опитвам да му
покажа как той се държи с другите хора, но явно тонът ми не е подходящ за целта, защото
цялата ситуация очевидно го забавлява.
– Нищо. Нищо. Про сто не мога да превъзмогна щастието си, че имаме общ предмет –
казва подигравателно и прокарва ръка през ко сата си, разрошва я и я избутва назад от челото
си. Едва сега забелязвам друга татуировка на китката му, много тъмна и дълбока – символът
за безкрайно ст. Опитвам се да различа какво има около него.
– Ще се видим по-късно, Тереза – казва Ландън, извинява се и тръгва.
– Само ти можеш да изнамериш най-задръстеното момче в колежа и да се сприятелиш с
него – казва Хардин и го про следява с поглед.
– Не говори така. Той е мило момче. За разлика от теб.
Грубите ми думи шокират само мен. Това момче наистина ме превръща в звяр. Хардин се
обръща към мен:
– С всеки наш разговор ставаш все по-смела, Тереза.
 – Ако ме наречеш Тереза още веднъж… предупреждавам те… – Той се смее, а аз се
опитвам да си представя как ли би изглеждал без татуировките и пиърсинга. Но дори и с тях е
много привлекателен. Само че киселият му нрав разваля всичко. Тръгваме заедно към
общежитието ми, минаваме около двайсет метра и изведнъж той спира и крещи:
– Престани да ме гледаш така!
Завива и изчезва зад ъгъла, преди дори да измисля какво да отговоря.

Глава четиринадесет
След няколко изтощителни, но вълнуващи дни отново е петък и първата ми седмица в
колежа е към края си.
Като цяло съм доволна от развоя на събитията. Планирам да гледам филми и да си
почивам, тъй като Стеф най-вероятно ще е на парти и ще бъде тихо. Наистина се радвам, че
ни раздадоха о сновните насоки по всеки предмет, защото това много ми помага да свърша
до ста от работата си предварително.
Грабвам чантата си и тръгвам рано, като спирам само да си взема допълнително кафе, за
да се заредя с енергия за уикенда.
– Теса, нали? – чувам женски глас зад гърба си на опашката. Обръщам се и виждам
момичето с розовата ко са, онова от партито. Стеф май рече, че се казва Моли.
– Да, аз съм Теса – отговарям и се обръщам с лице към щанда. Опитвам се да предотвратя
всякакъв разговор.
– Идваш ли на партито тази вечер? – пита тя.
Това момиче очевидно ми се подиграва.
Въздъхвам, обръщам се отново и точно се каня да ù кажа, че нямам намерение да ходя,
когато тя продължава:
– Трябва да дойдеш, ще е страхотно. – Прокарва дребните си пръсти по голямата
татуировка на фея под рамото си и ме гледа. Замислям се, но в крайна сметка отговарям
категорично:
– Съжалявам, имам други планове.
– Лошо. Знам, че Зед искаше да те види.
Тук вече не мога да не се смея с глас, но тя се усмихва.
– Какво? Защо се смееш. Вчера говореше за теб.
– Силно се съмнявам, но дори и да е така, имам приятел – казвам, а тя се усмихва още по-
широко.
– И това е лошо. Можехме да излизаме заедно на срещи – заявява многозначително и
когато извикват номера ми, съм истински благодарна. Толкова бързам да се махна, че разливам
част от кафето и изгарям пръстите си. Надявам се уикендът ми да не започва по този ужасен
начин. Моли ми маха за довиждане, аз се усмихвам вежливо, но думите ù кънтят в съзнанието
ми.
Да излизаме заедно на срещи? Ако предлага аз да излизам със Зед, с кого ще идва тя? С
Хардин? Наистина ли излизат?
Зед е мило и много симпатично момче, но Ноа ми е приятел и никога не бих го наранила.
Изключено. Знам, че тази седмица не сме говорили много, но това е само защото и двамата
сме заети. Казвам си, че трябва да му се обадя тази вечер да си побъбрим, да разбера как я
кара без мен.
След изгарянето с кафе и странния ми разговор с го спожица Розова Ко са денят ми става
малко по-ведър. С Ландън се разбрахме да се виждаме в кафенето всеки ден преди часовете в
дните, когато имаме лекции заедно. Виждам го, че се е облегнал на тухлената стена, и
тръгвам към него. Забелязва ме и ми се усмихва сърдечно.
– Днес си тръгвам тридесет минути преди края на лекцията. Забравих да ти кажа, че се
прибирам за уикенда у дома – казва. Радвам се за него и съм щастлива, че ще се види с
Дакота, но никак не ми се иска да седя на лекцията по английска литература без него, само в
компанията на Хардин. Ако изобщо се появи. Нямаше го в сряда. Не че водя статистика или
нещо такова.
– Толкова скоро след началото на семестъра? – питам.
– Дакота има рожден ден и отдавна ù обещах, че ще съм там.
Хардин сяда на мястото си до мен, но не обелва и дума. Не казва нищо и когато Ландън
си тръгва, както вече знаех половин час по-рано. А сега когато го няма, още по-о сезателно
усещам присъствието на Хардин.
– В понеделник започваме едно седмична дискусия по Гордост и предразсъдъци на Джейн
Остин – съобщава професор Хилс в края на лекцията. Не мога да сдържа вълнението си.
Мисля… всъщно ст съм сигурна, че почти изпищявам от радо ст. Тихичко, разбира се. Чела съм
романа поне десет пъти – един от любимите ми е.
Макар че не казва нищо в час, на излизане Хардин върви плътно до мен. С този безизразен
поглед почти мога да се до сетя какво има да ми казва. Кълна се, надушвам го.
– Сигурен съм, че си влюбена в го сподин Дарси.
– Всяка жена, която е чела романа, е влюбена в него – отвръщам, без да го поглеждам.
Стигаме до кръстовището и се оглеждам в двете по соки, преди да пресека улицата.
– Разбира се – смее се той и върви зад мен по оживения тротоар.
– Убедена съм, че про сто не можеш да проумееш къде е чарът на Дарси. – Сещам се за
мащабната сбирка от книги. Не е възможно да са негови. Или?
– Един груб, непоно симо арогантен мъж се превръща в романтичен герой? Това е
смешно. Ако Елизабет имаше малко акъл в главата, щеше да му каже да ходи да си го начука
още в самото начало – заявява той категорично.
Подборът му на думи ме кара да се засмея, но веднага слагам ръка на устата си и се
спирам. Всъщно ст този разговор ми харесва, дори не се дразня от присъствието му, но знам,
че няма да е за дълго. Давам му три минути нормално поведение (ако имам късмет). След
това със сигурно ст ще каже нещо обидно, нещо, с което да ме нарани. Вдигам поглед,
виждам дълбоките му трапчинки и не мога да не се възхитя на красивото му лице. С пиърсинг
или без.
– Значи ще се съгласиш с мен, че Елизабет е идиот? – пита и вдига вежди.
– Не, тя е един от най-силните и до ста сложни характери в цялата литература за всички
времена – казвам в нейна защита и за целта използвам думите от един от любимите ми филми.
Той пак се смее и този път се смея с него. Но след няколко секунди сякаш се усеща, че
води наистина нормален разговор, дори се смее в мое присъствие, и спира. Смехът му сякаш
увяхва. Нещо тъмно проблясва в очите му.
– До скоро, Тереза – казва, обръща се и изчезва.
Какво му става?
Преди да се заема да анализирам поведението му, телефонът ми звъни. Виждам името на
Ноа и изпитвам о стра вина.
– Здрасти, Теса, мислех да ти пусна съобщение, но по сле реших направо да ти се обадя –
гласът му е леко рязък, някак далечен.
– Какво правиш? Звучиш, сякаш си зает с нещо.
 – Не, отивам да се видя с приятели.
– Добре, няма да те задържам. Толкова съм щастлива, че е петък. Готова съм за уикенда.
– Пак ли си на парти? Майка ти е толкова разочарована, все още не го е преодоляла.
Чакай… защо е казал на майка ми? Харесва ми, че са близки, но понякога звучи, сякаш ми
е по-малък брат, който иска само да ме дразни и казва всичко на майка ми. Не ми се ще да
правя такова сравнение, но това си е самата истина. Ала вместо да го попитам защо ù е казал,
решавам да отговоря на въпро са му:
– Не. Ще си бъда в общежитието. Липсваш ми.
– И ти ми липсваш, Теса. Толкова ми липсваш. Обади ми се по-късно.
Разменяме си по едно „обичам те“ и затварям.
Когато се прибирам в общежитието, Стеф се готви за поредното парти. Предполагам за
същото, за което говореше Моли. Влизам в Netflix и разглеждам филмите.
– Наистина ми се иска да дойдеш. Кълна се, няма да о ставаме да спим там. Ела поне за
мъничко. Да гледаш филми сама, в тази малка стая, ще е ад – мрънка тя, а аз се смея. Не спира
да ме убеждава, докато сменя тоалет след тоалет. Накрая решава да облече зелена рокля,
която о ставя много малко за въображението.
Свежият цвят на роклята наистина пасва на светлочервената ù ко са. Признавам. И ù
завиждам за самочувствието. Не мога да кажа, че съм неуверена или срамежлива, но знам, че
ханшът и гърдите ми са по-големи, отколкото са при о станалите момичета на моята възраст.
Обикновено но ся дрехи, които прикриват големия ми бюст, а тя се опитва да привлече
вниманието на мъжете към своя.
– Знам… – казвам, но по сле мониторът ми потъмнява. Изключвам го, пак го включвам и
чакам. Нищо… Екранът си о става черен.
– Ето, виждаш ли? Това е знак, че трябва да дойдеш. Моят лаптоп е в апартамента на
Нейт, така че и него не можеш да ползваш – смее се и роши ко сата си.
Гледам я и изведнъж о съзнавам, че не искам да о ставам сама тук, без филм, без никого.
– Добре – казвам и тя започва да подскача и да пляска с ръце. – Но ако ми обещаеш да си
тръгнем преди полунощ.

Глава петнадесет
Събличам пижамата и слагам едни джинси, които не съм но сила до сега. Малко по-тесни
са от другите ми панталони, но вече всичко е изцапано – отчаяно се нуждая от едно спешно
по сещение на пералното помещение. Така че нямам избор. Обличам обикновена черна риза с
копчета, без ръкави и с дантела на раменете.
– Уау! Този тоалет наистина ми харесва – казва Стеф. Усмихвам се, а тя се опитва да ми
набута очната линия.
– Не, този път не – отказвам, защото мигновено си спомням как се размаза предишния
път.
И не спирам да си задавам о сновния въпро с: защо се съгласих да отида пак в онази къща?
– Този път ще ни вземе Моли. Сега ми пусна съобщение, че ще е тук след минутка.
– Мисля, че не ме харесва – казвам и се поглеждам в огледалото да проверя дали всичко е
наред. Стеф ме изглежда въпро сително:
– Какво? Разбира се, че те харесва. Понякога се държи като кучка и е прекалено
откровена. И си мисля, че се притеснява от теб.
– От мен? За бога, защо да се притеснява от мен?
 Не мога да не се смея на такъв абсурд. Стеф про сто не е разбрала. Тоест, разбрала е точно
обратното, защото аз се притеснявам от нея.
– Предполагам, че е, защото си толкова различна от нас – казва Стеф с усмивка. Знам, че
съм различна от тях, но за мен те са „различните“. – Но не се притеснявай за нея. Тази вечер
вероятно ще е прекалено заета.
– С Хардин? – питам, преди да успея да се спра. Продължавам да гледам в огледалото, но
не мога да не забележа въпро сителното ù изражение и леко повдигнатата вежда.
– Не, не. Със Зед вероятно. Тя сменя гаджетата си всяка седмица.
Грубо е да се говори така за приятел, но тя само се усмихва и оправя роклята си.
– Не излиза ли с Хардин? – питам и се сещам как ги видях на леглото миналата седмица.
– Това никога няма да стане. Хардин не излиза с никоя, няма приятелка. Да, чука каквото
му падне, но не се е задържал с никоя повече от няколко часа. Никога.
– О! – това е всичко, което успявам да кажа.
Партито е като… миналата седмица. Поляната пред къщата, както и самата къща са
претъпкани с народ. Пиян народ.
Защо не си останах у дома да гледам в тавана?
Моли изчезва на мига, а аз успявам да седна на дивана и стоя там цял час, преди Хардин
да се появи.
– Изглеждаш… различна – казва след кратка пауза. Погледът му шари по тялото ми, а
по сле обратно към лицето. Не казвам нищо, докато очите му не срещат моите. – Тази вечер
дрехите ти са точно твоят размер.
Поглеждам го с до сада и оправям блузата си. Защо не си облякох нормалните широки
дрехи?
– Изненадан съм да те видя тук.
– Повярвай ми, аз съм по-изненадана от теб. Да се окажа тук. Отново! – казвам и тръгвам,
но той не ме следва. Незнайно защо ми се иска да беше тръгнал с мен.
След няколко часа Стеф е отново пияна. Както и всички о станали.
– Хайде да играем на „Истината или се о смеляваш“ – пелтечи Зед и малката им групичка
се събира около дивана. Моли подава бутилка чист алкохол на Нейт и той отпива голяма
глътка. Ръката на Хардин е толкова широка, че обхваща цялата червена чаша. Още едно
момиче в пънкарски дрехи се присъединява към тях. И така се заформя групата: Тристан,
Моли, Стеф, Хардин, Зед, Нейт и новото момиче.
Мисля, че играта на „Истината или се о смеляваш“ няма да завърши добре, понеже хората
са толкова пияни. И точно тогава Моли казва със зловеща усмивка:
– Теса, и ти трябва да играеш.
– Не, предпочитам да гледам – изричам и се фокусирам върху едно кафяво петно на пода.
– За да играе на тази игра, трябва да спре да се държи като целомъдрена девица поне за
пет минути – казва им Хардин. Всички се смеят. Освен Стеф. Думите му ме вбесяват. Не съм
такава. Да, признавам, че в никакъв случай не съм дива като тях, но не съм монахиня.
Поглеждам го с гняв и сядам с кръсто сани крака между Нейт и новото момиче. Хардин се
смее и казва нещо в ухото на Зед.
И играта започва.
Първи беше Зед. Трябваше, без да диша, да изпие на екс цяла кутия бира. Моли трябваше
да си покаже голите гърди пред всички. Стеф трябваше да признае, че има пиърсинг на
зърната.
– Истината или се о смеляваш, Тереза? – пита Хардин и дъхът ми спира.
– Истината – почти изквичавам.
 Той се смее и мърмори:
– Разбира се!
Не му обръщам внимание. Нейт обаче потрива ръце.
– Добре… Девствена ли си? – пита Зед. Започвам да се давя и да кашлям. Никой не
намира въпро са за прекалено интимен. Никой о свен мен. Усещам топлината по бузите си и
виждам подигравката в очите на… всички.
– Е? – подканя ме настоятелно Хардин. Колкото и да ми се иска да хукна и да избягам, в
крайна сметка кимам с глава.
– Разбира се, че съм девствена! С Ноа сме стигали само до малко опипване. През дрехите,
естествено.
Никой не е изненадан от отговора ми. Само… крайно заинтригувани?
– Значи с Ноа сте гаджета от две години и не сте правили секс? – пита Стеф и аз не знам
къде да се скрия. Само клатя глава.
– Ред е на Хардин – казвам бързо с надеждата да откъснат очи от мен.

Глава шестнадесет
– Осмелявам се – отвръща Хардин, преди дори да го попитам. Зелените му очи ме гледат
толкова напрегнато, сякаш аз съм на горещия стол, сякаш аз трябва да се о смеля. Не знам с
какво да го предизвикам, наистина. Не съм мислила. Знам, че ще направи каквото кажа само и
само да не се огъне пред мен.
– Предизвиквам те да… да…
– Да какво, Тереза? – пита нетърпеливо. Почти съм готова да го предизвикам да каже
нещо мило за всеки човек в групата, но по сле се отказвам. Но ако го беше направил, би било
забавно.
– Свали си тениската и не я обличай до края на играта!
Моли изпищява в екстаз. А аз съм щастлива не защото ще седи гол пред мен по време на
цялата игра, а защото се отървах от тежката задача да го накарам да прави нещо.
– Колко детинско – оплаква се той и съблича тениската си. Неволно оглеждам дългото
му, стройно тяло и черното индиго върху удивително гладката му кожа. Под птиците на
гърдите му има татуирано голямо дърво, което се про стира върху корема му. Клоните са голи,
умиращи. Горната част на ръцете му е обсипана с много други малки татуировки, сякаш
случайно подбрани и още по-случайно пръснати. Стеф ме мушка в ребрата и аз веднага
откъсвам очи от него и се моля никой друг да не ме е видял как го зяпам.
Играта продължава. Моли целува Тристан и Зед. Стеф разказва за първия път, когато е
правила секс. Нейт целува другото момиче.
Как се оказах сред група нестандартни, полудели от хормони, колежански издънки, и аз
не знам!
– Теса, истината или се о смеляваш? – пита Тристан.
– Защо изобщо я питаш? Знаеш, че ще каже истината – казва Хардин.
– Осмелявам се – изненадвам всички, в това число и себе си.
– Теса… предизвиквам те да… изпиеш един шот водка – казва Тристан с усмивка.
– Не пия.
– Там е цялата идея на играта!
– Виж, ако не искаш да го правиш… – започва Нейт, но аз забелязвам как Хардин и Моли
си разменят многозначителни погледи и се подсмихват за моя сметка.
 – Добре – казвам. Очаквам поредния презрителен поглед от негова страна, но сега той ме
изненадва. Поглеждам в очите му и виждам нещо странно, нещо, което не мога да опиша с
думи.
Някой ми подава бутилка с водка. Пъхам но с и миризмата изгаря ноздрите ми.
Противната напитка предизвиква гадене, опитвам се да не мисля за подигравателните смехове
зад гърба ми и за десетките усти, които са доко свали шишето. Про сто отмятам глава назад и
отпивам. Имам чувството, че съм глътнала огън. Изгаря езика ми, хранопровода, стомаха ми,
но успявам да преглътна. Всички се смеят и пляскат с ръце. Всички, о свен Хардин. Ако не го
познавах вече толкова добре, бих казала, че е ядо сан или разочарован.
Толкова е странен.
Скоро усещам топлина по бузите си и малкото количество алкохол се разлива във вените
ми.
Всеки път, когато идва редът ми, ме карат да пия по глътка. Изпълнявам. И трябва да
призная, че изведнъж започва да не ми пука от нищо. Чувствам се добре. Всичко ми се струва
далеч по-лесно. Хората около мен изглеждат по-забавни отпреди.
– Същото предизвикателство – казва Зед със смях и отпива от бутилката, преди да ми я
подаде. За пети път. Дори не си спомням какво стана през по следните няколко кръга. Кой се
о смели, кой каза истината, каква истина казаха? Нямам никаква идея. Този път обаче отпивам
две големи глътки и веднага след това някой ми изтръгва шишето от ръцете.
– Мисля, че пи до статъчно – казва Хардин и подава бутилката на Нейт, който веднага
отпива.
За какъв се мисли този Хардин Скот? Кой е той да ми казва какво ми е позволено и какво
не? Кой е той да преценява кое е до статъчно? Ако всички о станали могат да пият, значи мога
и аз. Грабвам бутилката от ръцете на Нейт и отпивам пак, но преди това се обръщам към
Хардин и се изсмивам точно преди бутилката да доко сне устните ми.
– Не мога да повярвам, че никога до сега не си пила, Теса. Забавно е, нали? – пита Зед и аз
се смея.
Спомням си за лекцията на майка за чувството за безотговорно ст, но веднага избутвам
мисълта за нея надалеч в съзнанието си. Само за една нощ е, няма да ми навреди.
– Хардин, истината или се о смеляваш? – пита Моли. Разбира се, той е готов да приеме
предизвикателството.
– Предизвиквам те да целунеш Теса – казва тя и му се усмихва фалшиво.
Очите му са като на луд човек, а алкохолът прави всичко много по-вълнуващо, но сега
вече искам само да избягам от него. Не знам защо.
– Не, имам приятел – казвам и, разбира се, разсмивам всички за кой ли път тази вечер.
Защо съм тук? Какво правя сред хора, които постоянно ми се подиграват?
– Е, и? Това е само предизвикателство. Про сто го направи – притиска ме Моли.
– Не, няма да целувам никого – казвам рязко и ставам. Хардин не ме поглежда, про сто
отпива от питието си. Надявам се да съм успяла да го засегна. Всъщно ст, не ми пука.
Приключих с опитите си да комуникирам с него. Той ме мрази и е толкова груб.
В мига, в който се изправям, алкохолът почти ме събаря. Препъвам се, но събирам сили и
се отдалечавам от групата. Не знам как успявам да се промуша през тълпата и да намеря
входната врата.
Затварям очи и поглъщам свежия въздух. След това сядам на познатата каменна стена.
Преди да се усетя какво правя, вече съм извадила телефона и набирам номера на Ноа.
– Ало? – познатият глас и водката във вените ми ме карат да усещам липсата му почти
болезнено.
 – Здрасти… бейби – казвам и свивам колене към гърдите си.
Следва миг мълчание.
– Теса, пияна ли си? – Гласът му е натежал от укор. Не трябваше да му се обаждам.
– Не, разбира се, че не – лъжа и веднага затварям. По сле изключвам телефона. Не искам да
ми се обажда. Съсипва приятното усещане от водката. Дори в момента го съсипва по-
успешно и от Хардин.
Тръгвам обратно към къщата, препъвам се, залитам и не обръщам внимание на
подсвиркванията и грозните коментари от страна на пияните момчета. Намирам бутилка с
кафеникав алкохол на плота в кухнята и отпивам. Голяма глътка. Прекалено голяма. Има по-
гаден вкус и от водката. Гърлото ми гори. Ръцете ми опипват и търсят нещо, което да отмие
отвратителния вкус. Накрая отварям шкафа, вадя истинска чаша и си наливам вода от
чешмата. Помага, но не много.
През тълпата виждам, че приятелите ми все още седят и играят на глупавата игра. А тези
хора изобщо приятели ли са ми? Не, не мисля. Искат да съм край тях, за да има на кого да се
присмиват, да се подиграват на неопитно стта ми. Как може Моли да си позволи да
предизвика Хардин да ме целуне – знае, че имам приятел. За разлика от нея не сменям
гаджетата си всяка седмица. В живота си съм целувала само две момчета – Ноа и Джони.
Джони беше луничаво момче, което целунах в трети клас, веднага след което той ме изрита в
глезена.
Дали Хардин щеше да приеме предизвикателството? Съмнявам се.
Устните му са толкова розови, плътни и сочни. Въображението ми си прави шега с мен,
представям си как се навежда да ме целуне и пулсът ми се ускорява.
Какво, по дяволите? Защо мисля за него по този начин? Никога повече няма да пия.
Минутка по-късно стаята започва да се върти, вие ми се свят. Краката ми ме отвеждат на
втория етаж до банята. Сядам пред тоалетната чиния и очаквам да повърна, но нищо не се
случва. Изправям се и съм готова да се прибираме, но знам, че на Стеф ще са ù нужни часове
да тръгне.
Не трябваше да идвам тук. Отново.
Преди да помисля и дори да се опитам да се спра, ръката ми е на дръжката на
единствената стая, която ми е по-малко или повече позната в тази необятна къща. Спалнята на
Хардин се отваря без проблем. Казва, че винаги я заключва, но очевидно това не е така.
Изглежда същата като преди седмица, но сега подът се върти под несигурните ми крака.
„Брулени хълмове“ липсва от рафта, където я намерих преди, но сега я виждам на нощното
шкафче точно до „Гордост и предразсъдъци“. Сещам се за коментара, който Хардин направи
за книгата. Очевидно я е чел и я е разбрал, което е рядко ст за хора на моята възраст и о собено
за момчета. Може би я препрочита за лекцията другата седмица? Но защо е извадил това
копие на Брулени хълмове?
Вземам книгата и сядам на леглото. Отварям я произволно, някъде към средата. Очите ми
се фокусират върху думите и стаята изведнъж спира да се върти.
Изгубвам се в света на Катрин и Хийтклиф и не чувам, когато вратата се отваря.
– Коя част от изречението „Никой не влиза в стаята ми“ не разбра? – крещи Хардин.
Ядо сан е, но в същото време виждам и подигравката в очите му.
– Съ... съ… съжалявам…
– Махай се, излизай – буквално плюе думите. Но водката е все още във вените ми и не
иска да му позволи да ми крещи така.
– Няма нужда винаги да се държиш като задник. – Изненадвам се от тона си. Гласът ми е
почти писклив, а не исках да се получи точно така.
 – Защо пак си влязла в стаята ми, след като ти беше казано да не влизаш? – продължава да
крещи и прави крачка към мен.
И докато гледам как Хардин стои пред мен и се опитва да ме убие с презрителния си
поглед, нещо в мен се прекършва. Счупва се. Защо ме кара да се чувствам като най-долния и
противен човек в света… не, в неговия свят? Цялото ми самообладание заминава по дяволите
и му задавам въпро са, който се върти из главата ми от толкова дълго време, но про сто не
исках да му обърна внимание и да призная, че мисля за това.
– Защо не ме харесваш? – питам настоятелно и го гледам в очите.
Въпро сът е напълно справедлив, но мисля, че нараненото ми его не може да понесе
отговора.

Глава седемнадесет
Хардин ме гледа гневно, агресивно, но усещам и някаква несигурно ст.
– Защо ме питаш такива неща?
– Не знам… защото не съм ти направила нищо лошо, винаги съм се държала мило, а ти
винаги ми отвръщаш с грубо ст. А като се замисля, че по едно време се надявах, че можем да
бъдем приятели! – Това звучи толкова глупаво сега, че от смущение започвам да пощипвам
върха на но са си, но все още чакам да ми отговори.
– Ние? Приятели? – смее се и вдига ръце във въздуха. – Не ти ли е ясно, че това не може
да се случи? Про сто е очевидно.
– Не и за мен.
– Е, като за начало си прекалено задръстена. Вероятно си израснала в някой малък
образцов дом, който изглежда като всяка друга къща в квартала ви. Родителите ти са ти
купували всичко, което си желаела. Или про сто не се е налагало да искаш, защото си имала
всичко. И с тези глупави плисирани поли… За бога, кой ходи облечен с такова нещо на
о семнадесет години?
Не мога да повярвам на ушите си.
– Нищо не знаеш за мен, ти, самовлюбен задник! Животът ми изобщо не е такъв! Баща ми
беше алкохолик, напусна ни, когато бях на десет. Майка ми си скъса задника от бачкане, за да
мога да уча в колеж! Започнах да работя, когато бях на шестнадесет, за да ù помагам със
сметките. И по една случайно ст, аз наистина харесвам дрехите си. Извинявам се, че не се
обличам като курва, също като момичетата около теб. За човек, който толкова се старае да
бъде различен, как можеш да критикуваш някой, който е различен от теб!
Почти пищя в истерия и усещам как очите ми се пълнят със сълзи. Обръщам се, защото не
искам да види, не искам да ме запомни такава. И тогава забелязвам, че е свил ръце в юмруци.
Сякаш това, което му казвам, го ядо сва още повече.
– И знаеш ли, не искам да бъдем приятели, вече не, Хардин – казвам и по сягам към
дръжката на вратата. Водката със сигурно ст ме прави смела, но изпитвам и тъга. Ситуацията е
тъжна. Цялото това викане и обидите нагарчат. Точно това е жалкото.
– Къде отиваш? – пита най-неочаквано. И звучи… тъжен.
– Тръгвам към спирката. Искам да се прибера в стаята си и никога, никога повече да не се
върна в тази къща. Приключвам с всички опити да стопля отношенията ни.
– Късно е да се прибираш сама с автобуса.
Обръщам се и го поглеждам в очите.
– Нали не се опитваш да ми кажеш, че наистина ти пука да не би да ми се случи нещо
лошо? – смея се аз. Не мога да следя промените в настроението му. Всичко става прекалено
бързо.
– Про сто те предупреждавам. Идеята не е добра.
– Хардин, сигурно се до сещаш, че нямам много голям избор. Всички са пияни.
Включително и аз.
И тогава сълзите потичат. Изпитвам такова унижение. Да плача пред Хардин! Пред
всекиго другиго… да, бих го понесла някак, но не и пред него. И то за втори път.
– Винаги ли плачеш на партита? – пита и леко свежда глава, дори се опитва да се
усмихне.
– Очевидно само когато ти си на въпро сните партита. И понеже това са единствените
две, на които съм била… – по сягам към дръжката и този път отварям вратата.
– Тереза – казва толкова меко, толкова тихо. Едва чувам гласа му. Не мога да разчета
изражението на лицето му. Стаята започва пак да се върти и аз се хващам за тоалетката до
вратата. – Добре ли си?
Кимам, но ми се гади.
– Седни за няколко минути. И по сле, ако настояваш, тръгвай за спирката.
– Нали тук е забранено за външни лица? – питам и сядам на пода.
Започвам да хълцам и той веднага предупреждава:
– Ако повърнеш в стаята ми…
– Мисля, че не. Про сто искам да пийна малко вода.
– Ето – слага ръка на рамото ми, за да не ставам, и ми подава червената си чашка.
Поглеждам го с до сада и въртя очи.
– Казах вода, не бира – тро свам се.
– Вода е. Не пия.
От гърлото ми се изтръгва нещо средно между възклицание и смях. Как така не пие? Не
може да не пие! Няма начин!
– Много смешно. Нали няма да седиш тук и да се правиш на бавачка? – Истината е, че
състоянието ми е толкова окаяно, изглеждам толкова жалка, че ми се иска да съм сама. Освен
това влиянието на алкохола започва да отслабва и изпитвам чувство на вина… задето му
крещях. – Про сто ме превръщаш в звяр, предизвикваш най-лошото в мен – казвам тихо, сякаш
на себе си.
– Това беше твърде грубо – говори с много сериозен тон. – И да, ще седна и ще се правя
на бавачка. Пияна си. За първи път в живота си се напиваш. Освен това имаш навика да пипаш
нещата ми, когато не съм тук.
По сле става, сяда на леглото си и вдига крака на рамката. Отпивам от чашата. Усещам лек
дъх на мента по ръба и за миг се питам какъв ли вкус има устата му. Но по сле водата загасява
пожара в стомаха ми. И може би не само там.
Никога повече, боже! Никога повече няма да пия!, казвам си го няколко пъти наум и пак
сядам на пода.
Мълчим. След няколко минути Хардин казва:
– Мога ли да те попитам нещо?
Изражението на лицето му ми подсказва, че трябва да отвърна отрицателно, но стаята все
още се люлее и си мисля, че ако успея да се фокусирам върху въпро са, може би ще се
почувствам по-добре.
– Разбира се.
– Какво искаш да правиш след колежа?
Поглеждам го… със съвсем различни очи. Това абсолютно е по следното нещо, което съм
мислила, че ще ме попита. Смятах, че ще е нещо от рода на това защо съм все още девствена
или защо не пия.
– Искам да пиша или да работя в издателство, зависи как се развият нещата. – Вероятно
не бива да съм откровена с него, защото със сигурно ст ще ми се подиграва. Но той не казва
нищо и се чувствам малко по-смела. Задавам му същия въпро с, но той не ми отговаря. Само
върти очи. Най-накрая събирам смело ст и го питам:
– Тези книги твои ли са? – знам, че няма да ми отговори.
– Мои са – казва тихо и ме изненадва.
– Коя ти е любимата?
– Нямам любими неща.
Въздъхвам и скубя малко конче от джинсите си.
– Го сподин Роджърс знае ли, че си на парти? Пак?
– Го сподин Роджърс? – обръщам се да го погледна, защото наистина не разбирам.
– Приятелят ти. Тоя е най-големият пън, който съм виждал.
– Не говори така за него… той е… той е… мил…– заеквам. Хардин започва да се смее и аз
веднага скачам. Как може да говори така за него! Та той дори не го познава! – Можеш само
да си мечтаеш да бъдеш така мил и внимателен като него – казвам рязко.
– Мил? Това ли е първата дума, за която се сещаш, когато говориш за приятеля си? Мил е
про сто по-мил начин да кажеш, че е скучен.
– Не го познаваш.
– Е, знам, че е скучен. Личи по жилетката и по мокасините му – започва да се смее пак,
отмята глава назад и не мога да не обърна специално внимание на трапчинките му.
– Не но си мокасини – казвам, но се налага да покрия устата си, за да не започна да се смея
с него. Да се смея на Ноа! Отпивам още една глътка вода.
– И ти е гадже от две години и не те е чукал. Ето защо бих казал, че е пън.
Изплювам водата в чашата, за да не се задавя.
– Какво каза? – И то точно когато си мислех, че с него може да се води някакъв нормален
и дори приятен разговор, без да се караме!
– Чу ме, Тереза – усмивката му е жестока.
– Хардин, ти си идиот! – крещя и го замервам с чашата, която е наполовина пълна.
Той е, меко казано, шокиран. Ето точно тази реакция исках да по стигна. Пълен шок.
Докато бърше водата от лицето си, аз ставам, олюлявам се на крака и се хващам за
библиотеката му. Няколко книги падат на пода, но не ми пука. Изхвърчам от стаята.
Препъвам се по стълбите и слизам на долния етаж. Пробивам си път към кухнята. Гневът
ми е изместил напълно чувството за гадене и единственото, което искам, е да изтрия тази
нагла усмивка от лицето му. И от главата си.
Някъде сред тълпата забелязвам черната ко са на Зед и отивам при него. Седи с някакво
сладко и спретнато, но до ста скъпо облечено момче.
– Теса, това е приятелят ми Логан – казва Зед. Логан ми се усмихва и ми подава
бутилката, от която пие.
– Искаш ли? – Поемам бутилката. Познатото вече парене в гърлото и стомаха ми действа
добре и моментално забравям за Хардин.
– Виждал ли си Стеф? – питам Зед.
– Мисля, че си тръгна с Тристан – клати глава той.
Тръгнала си е? Какво, за бога! При други обстоятелства щях до ста да се притесня, но
водката започва да си казва думата и вместо да се възмущавам, си мисля, че Стеф и Тристан
биха били сладка двойка. След още няколко питиета се чувствам удивително!
 Може би това е причината хората да пият от сутринта. Вяло си спомням, че се заклех да
не пия никога повече. И това беше само преди няколко часа, но се чувствам толкова по-добре.
След петнадесет минути Зед и Логан ме карат да се превивам от смях, чак стомахът ме
заболява. И са толкова по-приятна компания от Хардин!
– Хардин е пълен задник – казвам, а те почти припадат от смях.
– Да, понякога е такъв – казва Зед и ръката му плъзва като змия около тялото ми. Искам да
я махна или да се отдръпна, но не ми се ще да правя от мухата слон, защото знам, че този
жест не означава нищо за него. Нито за мен.
След време тълпата оредява, усещам как умората започва да ме събаря и пак се сещам, че
нямам транспорт до общежитието.
– Автобусът върви ли през нощта? – фъфля. Зед свива рамене и точно тогава черната
рошава ко са на Хардин се появява пред мен.
– Значи със Зед, а? – гласът му е натежал от емоция, която не мога да разбера. Ставам и
минавам покрай него, дори го бутам, но той хваща ръката ми.
– Пусни ме, Хардин! – казвам и се оглеждам за някоя пълна чаша, за да му я плисна в
лицето. – Про сто питам за автобуса.
– Спокойно… три през нощта е, няма автобуси. С това новооткрито хоби да се
алкохолизираш не ти о става много голям избор, о свен да о станеш тук. Отново. – Очите му
греят подигравателно. Иде ми да го ударя. – Освен ако не искаш да си тръгнеш със Зед…
По сле пуска ръката ми и аз се връщам на дивана при Зед и Логан, защото знам, че това ще
го вбеси. Той кима няколко пъти с глава, обръща се и изчезва.
Сещам се за стаята, където спах миналата седмица, и моля Зед да ми помогне да я
намерим.

Глава осемнадесет
Намираме стаята, но едното от леглата е заето от някакво момче, което е сякаш в
делириум от пиене и хърка яко.
– Поне това легло е свободно – казва Зед и се смее. – Аз ще се прибера пеша до нас. Имам
диван, ако искаш, ела с мен, можеш да спиш там.
Опитвам се да разкарам мъглата в съзнанието си и да мисля ясно, но след минутка
решавам, че Зед също като Хардин вероятно спи с много момичета. И ако се съглася да тръгна
с него, това означава, че му давам позволение да ме целуне… а… с този негов външен вид не
е трудно да си представя, че момичетата са готови да стигнат и по-далеч.
– Мисля, че ще о стана тук, в случай че Стеф се върне – казвам.
Лицето му леко помръква, но след секунда колебание ми се усмихва с разбиране. Казва ми
да внимавам и ме прегръща за лека нощ.
Ставам и заключвам вратата. Кой знае на кого може да му щукне да влезе. Оглеждам
момчето, за което, ако не хъркаше толкова силно, бих казала, че е в кома. Уверена съм, че няма
да се събуди скоро.
И тогава умората, която изпитвах, докато бях долу, про сто се изпарява и мислите ми се
връщат към Хардин и коментара, който направи за Ноа, но най-вече за това, че не е спал все
още с мен. За Хардин, който е с различно момиче всяка седмица, може и да е необяснимо, но
Ноа е джентълмен. Не е нужно да правим секс. Забавно ни е, обичаме да правим други
неща… като… Е, ходим на кино и на разходка.
Лягам и не мога да спра да мисля за това. Гледам в тавана, броя плочките, броя ги пак и
се опитвам да заспя. Момчето на другото легло се размърдва, но по сле веднага заспива. Най-
сетне успявам да се унеса.
– Не съм те виждал преди – чувам пиянски глас в ухото си. Подскачам и главата ми се
удря в брадичката му толкова силно, че прехапвам езика си. Ръката му е на леглото, до
бедрото ми. Диша учестено, дъхът му мирише на алкохол. – Как се казваш, сладурче? – диша
в лицето ми и започва да ми се гади. Опитвам се да го избутам, но не мога. Това само го
разсмива. – Няма да ти направя нищо лошо. Само ще се позабавляваме – казва и облизва устни.
По брадата му се стича лига.
Стомахът ми се обръща и единственото, за което се сещам, е да го ударя с коляно, точно
там. Ритам. Той се превива назад, сложил ръце между краката, а това ми два време да избягам.
Треперещите ми ръце намират ключа, изскачам от стаята. В коридора има хора. Гледат ме
странно.
– Хайде, ела, върни се! – чувам противния глас, недалеч от мен. Странно защо, но на
никого не прави впечатление как едно изплашено момиче бяга от някакъв лунатик. Опитва се
да ме догони, но, за щастие, е толкова пиян, че се удря в стената. Краката ми сами бягат и
сами ме отвеждат до единственото място, което познавам добре в тази проклета къща.
– Хардин! Хардин! Моля те, отвори – крещя като луда и блъскам по вратата. Дори се
опитвам да завъртя топката, но е заключено. – Хардин! – изпищявам пак и вратата се отваря.
Не знам какво ме накара да дойда до неговата стая… от всички възможни места! Но
предпочитам Хардин да ме съди и да ми се подиграва, отколкото да ме гони някакъв пиян и
извратен насилвач.
– Тес? – изглежда объркан. Разтърква очи. И е само по черни боксерки. Ко сата му стърчи
във всички по соки. Странното е, че съм по-изненадана от привлекателния му външен вид,
отколкото от факта, че ме нарече Тес.
– Хардин, моля те, може ли да вляза? Това момче… – озъртам се. Хардин минава като
хала покрай мен и се оглежда в коридора. Очите му намират момчето, което ме преследва, а
онзи червей подвива уплашено опашка и се отдалечава, след като ме оглежда още веднъж.
– Познаваш ли го? – гласът ми трепери.
– Да. Влизай – казва, хваща ме и ме издърпва навътре. Не мога да не забележа… как
мускулите му се движат под мастилената кожа, докато върви обратно към леглото. Странното
е, че гърбът му е единственото място без татуировки. Ръцете, коремът, гърдите – всичко е
нарисувано, но не и гърбът. Той пак търка очи. – Добре ли си? – пита, а гласът му е дрезгав и
все още сънлив.
– Да… да… Съжалявам, че те събудих. Про сто не знаех какво…
– Не бери грижа са това. – Ръцете му се плъзват в рошавата ко са и той въздъхва. –
Доко сна ли те? – въпро сът е съвсем сериозен, нито следа от сарказъм или подигравка.
– Не, но се опита. Толкова съм глупава. Вината е моя. Да се заключа в стая с непознат
човек.
При мисълта за допира му сълзите отново лазят към гърлото ми.
– Не си виновна за това, което е направил той. Про сто не си свикнала с такива…
ситуации.
Гласът му е мек, дори нежен. Пълна противоположно ст е на онзи Хардин, с когото съм
свикнала. Преко сявам стаята, заставам до леглото и безмълвно го моля за разрешение да
седна. Слагам ръце в скута си.
– Нямам никакви планове да свиквам. Това наистина беше за по следно. Никога повече
няма да дойда тук. Или пък да отида на друго парти. Дори не знам защо го направих. И това
момче… беше толкова…
 – Не плачи, Тес – прошепва Хардин. И най-странното е, че изобщо не бях разбрала, че
плача. По сле вдига ръка към лицето ми и аз почти отскачам назад от уплаха, но палецът му
хваща сълзата ми. Устните ми се разтварят при изненадата от това нежно доко сване.
Кое е това момче и къде е заядливият, груб Хардин?
Вдигам поглед към зелените му очи и наблюдавам как зениците му се разширяват.
– Не бях забелязал колко сиви са очите ти – казва толкова тихо, че трябва да се наведа
към него, за да го чуя. Дланта му е все още на лицето ми, всичко в мен се гърчи и огъва.
Хардин захапва долната си устна и вкарва металното кръгче между зъбите си. Очите ни
се срещат, но аз веднага поглеждам надолу. Не знам какво да правя. Какво се прави в такива
ситуации? Но когато отдръпва ръката си, отново поглеждам устните му. Хормоните ми се
борят със съвестта ми. И хормоните побеждават.
Най-неочаквано за самата мен, а още повече за напълно неподготвения и шокиран
Хардин, устните ми се залепват за неговите.

Глава деветнадесет
Нямам никаква идея какво правя, но не мога да спра. В мига, в който устните ми
доко сват неговите, усещам как рязко си поема дъх. Имат точно този вкус, който си
представях. Когато отваря уста и ме целува, усещам лекия аромат на мента. Искам да кажа…
наистина ме целува. Топлият му език се плъзва по моя. Усещам металния пръстен на устната
му върху ъгълчето на устата си.
Тялото ми е като подпалено. Никога не съм се чувствала така. Той слага ръце до лицето
ми и обгръща с длани почервенелите ми бузи. И веднага след това ръцете му политат надолу
към ханша ми.
По сле се отдръпва леко и ме целува кратко по устните.
– Тес – издишва името ми и веднага след това устните му се залепват за моите. Езикът му
се плъзва в устата ми. Съзнанието ми отказва да работи и да контролира движенията ми.
Сензационно чувство е завладяло цялото ми тяло. Всеки милиметър от него. Хардин ме
придърпва за бедрата и ляга назад на леглото. Не знам какво да правя с ръцете си, но те сами
намират гърдите му, а тялото ми само се покатерва върху него. Кожата му е гореща, а дъхът
му е насечен и бърз.
Той откъсва устни от моите, а аз не мога да спра лекия стон на недоволство, но секунди
след това те вече са на врата ми. Усещам езика му. Диханията ни се сливат. Той хваща главата
ми, за да я държи неподвижно, и продължава да целува врата ми. Зъбите му леко захапват
кожата ми, а когато я засмуква, усещането се стрелва като ток по цялото ми тяло.
Не знам кое ме замайва повече – алкохолът или Хардин, но при нормални обстоятелства и
с друг човек бих изпитала срам и смут. Никога не съм целувала момче по този начин. Никога.
Дори и Ноа.
Ноа!
– Хардин… спри – казвам, но не мога да повярвам, че това е моят глас – дрезгав и сух.
Но той не спира.
– Хардин! – казвам отново и сега вече гласът ми е рязък и ясен. Той пуска ко сата ми.
Поглеждам в очите му. Сега са много тъмни и дълбоки. Устните му са тъмнорозови и
подпухнали от целувката.
– Не бива, не можем… – Макар че наистина искам, много искам да не спира.
Нежно стта в очите му изчезва за секунда, изправя се и аз се катурвам към другия край на
леглото.
Какво се случи?
– Съжалявам. Съжалявам – казвам, защото това е единствената дума, за която се сещам.
Имам чувството, че сърцето ми ще гръмне. Ще експлодира всеки миг.
– За какво съжаляваш? – става и тръгва към гардероба си. Вади черна тениска и се облича.
Очите ми попадат на значително отеснелите му боксерки. Особено отпред. Изчервявам се и
обръщам поглед встрани.
– За това, че те целунах… Не знам защо го направих – казвам, макар че изобщо не
съжалявам и не искам да се извинявам.
– Беше само една целувка. Хората се целуват през цялото време – казва Хардин. Не знам
защо думите му ме нараняват. Не че ми пука, ако не е изпитал това, което изпитах аз… И какво
изпитах аз? Повече от сигурна съм, че не го харесвам. Про сто съм пияна, а той е
привлекателно момче. Беше дълга нощ и алкохолът ме е накарал да го целуна. Наистина не
знам дали го харесвам… в смисъл – дали наистина го харесвам. Опитвам се вътрешно да
смажа желанието си да го направим пак.
Не, просто беше мил с мен и затова съм реагирала така – това е всичко. Нали?
– В такъв случай, може ли да не го правим до стояние на всички? – питам. Знам, че ще се
чувствам ужасно зле, ако каже на някого. Защото аз не съм такава. Не се напивам и не
изневерявам на приятеля си по някакви партита.
– Повярвай ми, аз най-малко искам друг да знае. Сега спри да говориш за това – казва
ядно.
Ето го и арогантния Хардин.
– Ето, пак се държиш като… както винаги. Доброто старо твое истинско аз?
– Винаги съм бил себе си, никога не съм бил някой друг. И не си мисли, че само защото ме
целуна, и то против волята ми, си дължим нещо един на друг или че имаме някаква връзка.
Против волята му? Все още усещам пръстите му в ко сата си, как ме придърпа върху себе
си и как устните му шептяха Тес, преди да ме целуне втория път. Скачам от леглото като
ужилена.
– Можеше да ме спреш.
– Едва ли можех да те спра – казва саркастично и пак ми се плаче. Това момче може да ме
разревава винаги когато съм край него. Или пък про сто ставам много чувствителна в негово
присъствие? Прекалено е унизително, прекалено болезнено е да слушам как твърди, че съм го
насилила да ме целуне. Заравям лице в дланите си и тръгвам към вратата.
– Можеш да о станеш тук тази вечер про сто защото не виждам къде ще отидеш – казва
тихо, но аз клатя глава. Не искам да о ставам край него. Това е част от малката му игра.
Предлага ми да о стана тук, за да ме заблуди, че е почтен човек, и когато заспя, ще нарисува
нещо вулгарно на челото ми.
– Не, благодаря – казвам и излизам. Когато стигам до стълбите, мисля, че чувам как вика
името ми, но не спирам.
Хладният вятър навън ми действа ободрително. Гали и охлажда кожата ми. Сядам на
познатата каменна стена и включвам телефона си. Почти четири сутринта е. След един час
трябваше да се събудя, да си взема ранен душ, преди всички о станали да се разщъкат, и да
започна да уча. А вместо това какво правя? Седя на олющената каменна ограда. Сама. В
мрака. Наоколо се размотават неколцина пияни. Не знам какво да правя и накъде да тръгна.
Намирам в телефона си по следните съобщения от Ноа и майка ми. Разбира се, че ù е
казал! Не че не съм очаквала да по стъпи точно така! Но не мога да му се сърдя, защото току-
що му изневерих!
 Имам ли право да му се сърдя?

Глава двадесет
Една пресечка по-надолу улиците са тъмни и тихи. Останалите къщи, в които живеят
студенти, не са толкова големи. След около час и половина ходене пеша успявам да стигна до
общежитията. Напълно трезвена. Мисля да не лягам изобщо и да седна да уча, веднага щом се
прибера, затова спирам в 7-Eleven и си взимам кафе.
Кофеинът съвсем ме разбужда. Мисля за Хардин. Толкова много неща не разбирам.
Примерно, ако е пънкар, защо живее с тези богати сноби. И защо в един миг е студен като лед,
а по сле е горещ като огън? Не че наистина се опитвам да разбера, про сто ми е любопитно
от… научна гледна точка, защото след тази вечер нямам никакво намерение да се занимавам
повече с него. Не мога да повярвам, че го целунах! Това беше най-голямата грешка в живота
ми. И в мига, в който си позволих тази слабо ст, той веднага атакува. И то как атакува! Не съм
толкова глупава да му повярвам, че няма да каже на никого, но все пак се надявам, че ще е
под до стойнството му да признае, че е целунал „девственото момиче“. Ако някой ме попита,
ще отричам до гроб.
Ще ми трябва до ста солидно обяснение за пред майка ми и Ноа отно сно поведението ми
тази вечер… не за целувката – така или иначе никога няма да разберат… а за това, че съм
отишла на парти. Отново. Също така трябва да си поговоря с Ноа. Не може да казва всичко на
майка ми. Аз съм голямо момиче, не е нужно да знае какво правя всяка секунда в
денонощието.
Пред входа на общежитието краката ми започват да треперят от изтощение. С
облекчение завъртам топката на вратата.
Но веднага след това едва не получавам сърдечен удар. Хардин седи на леглото ми.
– Ти… шегуваш ли се, или… Какво правиш тук? – почти изпищявам, и то след като
успявам да преодолея шока си.
– Къде беше? – пита спокойно. – Два часа обикалях с колата да те търся.
Моля?
– Моля? Какво? Защо?
Искам да го попитам, ако това е истина, защо не ми предложи да ме откара. И по-
важното е защо аз не го помолих, след като ми каза, че не пие?
– Про сто считам, че е крайно неразумно да ходиш сама по нощите.
И тъй като не мога да разчета изражението му и понеже Стеф е кой знае къде, а аз съм
сама с човек, който е крайно опасен за мен… единственото, което ми о става да направя, е да
се смея. И това не е обикновен, весел смях, а смях на луд човек. Това не е моят смях. И
определено не се смея, защото има нещо смешно в цялата ситуация, а защото съм прекалено
изтощена, изцедена във всяко едно отношение, за да предприема каквото и да било.
Хардин ме гледа сърдито, което ме кара да се смея още по-силно.
– Махай се, Хардин. Про сто си иди.
Той ме поглежда и прокарва пръсти през ко сата си. За краткото време на познанството ни
вече знам, че го прави или когато е ядо сан, или когато е объркан. В момента е… надявам се, и
двете.
– Тереза… аз… – започва, но в този миг някой блъска по вратата. С юмруци. И пищи:
– Тереза! Тереза Янг! Отвори тази врата! Веднага!
Майка ми.
 Майка ми! В шест сутринта. И в стаята ми има момче.
Действам незабавно. Така правя винаги когато знам, че трябва да се изправя пред
гневната си майка.
– Го споди! Хардин, влизай в гардероба – прошепвам или съскам, а може би и двете.
Грабвам ръката му, вдигам го от леглото и успявам да изумя и двама ни с неподозирано силни
мускули.
Той ме гледа развеселено.
– Няма да се крия в никакъв гардероб. Ти си на осемнадесет!
И е прав. За жало ст, не познава майка ми, която подновява блъскането по вратата. Хардин
е скръстил ръце на гърдите си и решително стта в очите му ми подсказва, че нямам шанс да го
отместя.
Поглеждам се в огледалото, опитвам се да залича торбичките от недо спиване под очите
си, грабвам пастата за зъби и намазвам езика си, за да премахна ужасния дъх на алкохол, който
усещам дори и след кафето. Надявам се комбинацията от мента, водка и кафе да вкарат но са ù
в някаква заблуда... или нещо такова.
Готова съм да отворя вратата с мило и радо стно лице, подходящите думи са на устата
ми, но когато отварям, забелязвам, че майка ми не е дошла сама. Ноа е до нея. Разбира се! Как
не се сетих! И изглежда притеснен? Наранен?
– Хей, какво правите тук? – чуруликам весело, но майка ми ме бута и тръгва директно
напред към Хардин. Ноа влиза тихо в стаята и ù позволява да води шоуто.
– Ето защо не вдигаш телефона си! Защото това… този… този… татуиран хулиган е в
стаята ти? В шест сутринта – маха ръце към Хардин.
Кръвта ми кипва. Обикновено съм до ста смирена и малко ме е страх от нея. Не ме е
удряла, но никак не си поплюва, когато иска да изтъкне грешките ми:
Нали сериозно не мислиш да излезеш облечена така, Теса?
Трябваше да си срешеш косата още веднъж, Теса.
Можеше да се справиш и по-добре на теста, Теса.
Винаги ме е притискала толкова силно, толкова ме е натискала да бъда перфектна. Във
всичко. През цялото време. А това е ужасно уморително.
Ноа само стои и гледа Хардин. А аз искам да започна да пищя, да крещя на майка и на
Ноа. И на Хардин! На майка ми, че се държи с мен като с дете. На Ноа, задето ù е казал. И на
Хардин… защото е Хардин.
– Затова ли си дошла в колеж, млада го спожице? Да не си лягаш по цели нощи и да
водиш момчета в стаята си? Горкият Ноа се притесни толкова много и трябваше да изминем
целия този път, за да те намерим с някакво момче, с някакви непознати хора? – казва тя и
двамата с Ноа я гледаме с изненада.
– Всъщно ст, аз току-що влизам. И не е направила нищо лошо – обажда се Хардин.
Шокирана съм. И ме е страх, защото Хардин няма никаква представа срещу какво се
изправя. Но той е като тежък, непоклатим… предмет и ми минава през ума, че няма сила,
която да го спре. Очертава се грандиозен скандал и интересна битка. Направо се изкушавам
да взема пакет пуканки и да седна да гледам. На първия ред.
Лицето на майка ми е изкривено от… злоба.
– Моля? Не говоря на теб. И не разбирам как човек като теб може да се върти около
дъщеря ми.
Хардин я слуша, мълчи, преглъща думите ù с безразличие и про сто я гледа.
– Майко – казвам през стиснати зъби.
Не знам защо го защитавам, наистина не знам. Може би защото звучи точно като мен,
когато го видях за първи път. Ноа гледа ту мен, ту Хардин. Дали се до сеща, че сме се
целували? Споменът е толкова пресен, че кожата ми леко настръхва, когато се сетя за онзи
миг.
– Теса, положението е извън контрол. Мога да надуша алкохола в дъха ти и предполагам,
че това се дължи на влиянието на съквартирантката ти и на този тук – казва майка ми и сочи с
пръст към Хардин.
– Майко, на осемнадесет съм. Никога не бях вкусвала алкохол, не съм направила нищо
лошо, правя това, което всеки нормален студент прави! Съжалявам, че батерията ми падна и
че е трябвало да блъскате толкова път, но съм добре – казвам и изведнъж изтощението от
по следните няколко часа ме събаря. Сядам на стола зад бюрото си и въздъхвам.
Майка ми надушва, че започвам да се огъвам, което някак я успокоява. В крайна сметка,
тя не е чудовище. Обръща се към Хардин:
– Млади човече, бихте ли ни о ставили насаме за минутка?
Хардин ме поглежда и сякаш ме пита дали искам да излезе, дали ще съм добре насаме с
нея. Кимам, той също кима, че е разбрал жеста ми, и излиза. С изненадваща пъргавина Ноа
затваря вратата след Хардин, но не откъсва очи от него през цялото време, докато върви към
вратата.
Аз и Хардин срещу майка ми и приятеля ми? Усещането е, меко казано, странно. И някак
знам, сигурна съм, че той ще чака да си тръгнат. Може би пред вратата.
През следващите петнадесет минути майка ми седи на леглото ми и ми обяснява как се
тревожи да не проваля образованието си. Напомня ми удивителните шансове, които то ми
дава, и как не иска да пия никога повече. Също ми казва, че не иска да бъда приятелка със
Стеф и Хардин, нито с някой от групата им. Кара ме да обещая. И аз обещавам. След тази нощ
не искам да имам нищо общо с него и не планирам да ходя на партита със Стеф, така че майка
ми няма начин да разбере дали се държа приятелски с нея, или не.
Най-сетне свършва, става, пляска с ръце и казва:
– Така и така сме тук, можем да закусим някъде и да понапазаруваме.
Кимам. Ноа се усмихва за първи път. През цялото време беше облегнат на вратата. Идеята
за закуска наистина ми харесва, защото умирам от глад. Мозъкът ми е все още позамъглен от
алкохола и умората, но среднощната разходка, кафето и лекцията на майка ми подействаха
отрезвително. Тръгвам към вратата, но майка ми се покашля леко.
– Разбира се, преди това трябва да се измиеш и да се преоблечеш.
Усмихва ми се с онази усмивка, която е едновременно благо склонна и задължаваща.
Измивам се, преобличам се, махам грима от предната вечер и съм готова. Ноа ни отваря
вратата и тримата виждаме Хардин да седи на пода, облегнат на вратата на стаята срещу
нашата. Когато вдига поглед към нас, Ноа грабва ръката ми, сякаш ще ме брани от някакъв
звяр.
Но аз? Аз едва откъсвам поглед от него. Какво ми става?
– Отиваме в града – казвам.
Хардин само кима няколко пъти с глава, сякаш си отговаря на някакъв негов си въпро с,
по който е мислил до сега. За първи път изглежда уязвим. Може би… наранен? Той те унижи!,
напомням си, но не мога да се отърва от чувството на вина, когато Ноа ме дръпва далеч от
него, а майка ми го изглежда високомерно, с победоно сна усмивка, с което го принуждава да
извърне поглед от нея.
– Това момче никак не ми харесва – казва Ноа.
– И на мен – прошепвам.
Но знам, че това е голяма лъжа.
 Глава двадесет и едно
Закуската с майка ми и Ноа минава агонизиращо бавно. Майка не спира да говори за
„дивата ми нощ“ и при всеки удобен и неудобен случай ме пита дали имам махмурлук. Да,
знам, че такива неща никак, ама никак не са ми присъщи, но защо трябва да ми се напомня
през две минути? Винаги ли е била такава? Знам, че иска най-доброто за мен, но тази седмица
в колежа и фактът, че не е край мен през цялото време, ми дават възможно ст да я погледна от
друг ъгъл.
– Какво ще пазаруваме? – пита Ноа, след като преглъща хапката от палачинката си.
Свивам безразлично рамене. Не знам защо про сто не дойде сам. Вече няколко пъти си задавам
този въпро с. Би било хубаво да прекараме малко време сами. И искам да му кажа, че не е
нужно да съобщава на майка ми всяка подробно ст от живота ми, о собено тези детайли,
които не са за казване. Освен това, ако бяхме сами, всичко щеше да е по-спокойно и лесно.
– Може да отидем в мола на една пресечка оттук. Не познавам все още района – казвам и
режа на малки хапки по следното парче от то ста си.
– Мислила ли си къде искаш да започнеш работа? – пита Ноа.
– Не съм сигурна. Вероятно в някоя книжарница. Иска ми се да си о сигуря стаж на място,
което е свързано с издателска дейно ст или с писане – казвам и майка ми се усмихва така,
сякаш ще ù връчват „Оскар“.
– Би било много хубаво да намериш място, където да работиш, докато завършиш, и
по сле да те вземат на пълно работно време – добавя тя и пак се усмихва.
– Да, идеално, нали? – казвам и се опитвам да прикрия сарказма си, но Ноа го усеща и
стиска окуражително ръката ми под масата, за да не забележи майка.
Слагам вилицата в устата си и металът ми напомня за устната на Хардин. Застивам. За
беда, Ноа усеща това и ме гледа с питащи очи. Трябва да спра да мисля за Хардин. Веднага.
Усмихвам се и целувам дланта му.
След закуската майка ми ни кара до „Бентън Мол“. Огромен е и е претъпкано.
– Мисля да отида до Nordstrom’s[1]. Ще ви се обадя, когато свърша – казва майка ми, за
мое огромно облекчение. Ноа ме хваща за ръка и тръгваме да разглеждаме магазините в мола.
Споделя за футболния мач в петък и как вкарал победния гол. Аз слушам с внимание и му
казвам, че всичко това звучи страхотно.
– Днес си о собено хубав – изричам и той се усмихва с перфектните си бели зъби. Да, има
прелестна усмивка. Облечен е в тъмночервена жилетка, спортни панталони и обувки. И… да,
наистина но си официални мокасини, но са сладки и му отиват.
– Ти също, Тереза – казва. Смръщвам лице. Знам, че изглеждам ужасно, но той е прекалено
вежлив, за да ми го каже, за разлика от Хардин, който не би ми го спестил, не би се колебал и
минутка. О, Хардин! Отчаяно искам да забравя за него. Може би затова притеглям Ноа за
жилетката и искам да го целуна, но той се отдръпва, усмихва се и ме гледа учудено. По сле
прави още една крачка назад.
– Какво правиш, Тереза? Всички ни гледат! – казва и сочи хората край нас, които не ни
гледат, а мерят очила.
– Никой не ни гледа. А дори и така да е, какво толкова? – Не ми пука, наистина.
Обикновено бих се притеснила, ако някой ме гледа как се целувам с приятеля си, но сега
наистина имам нужда да ме целуне. – Про сто ме целуни, моля те.
И реално му се моля!
 Вероятно е видял отчаянието в очите ми, защото повдига брадичката ми и ме целува.
Нежно и бавно, без да настоява, без никакво нетърпение. Езикът му едва доко сва моя, но е
хубаво. Познато. А аз чакам огънят да пламне в мен.
Не пламва.
Не мога да сравнявам Ноа с Хардин. Ноа е мой приятел, момчето, което обичам. Хардин
е задник, който има безкраен списък с момичета.
– Какво ти става днес? – пита Ноа, докато се опитвам да притисна тялото му към своето.
Изчервявам се.
– Нищо. Про сто ми липсваше – казвам. О, да, а и да не забравя, че снощи ти изневерих.
Съвестта ми не спира да ме яде, но не ù обръщам внимание. – И…Ноа, моля те, не казвай на
майка ми всичко, което ти споделям. Чувствам се ужасно неловко. Радвам се, че сте близки,
но когато ù казваш тези неща, имам усещането, че ме третираш като дете.
Толкова е хубаво да махна тази тежест от гърдите си.
– Теса, много съжалявам, наистина. Про сто се притесних за теб. Обещавам да не го правя
повече. Честно. – Слага ръка през рамото ми, целува челото ми и аз му вярвам.
Остатъкът от деня е значително по-добър от началото, най-вече защото майка ми ме
води на фризьор да ми оформят ко сата и да я направят на пластове. Все още е до ста дълга, но
сега изглежда по-обемна и наистина ми харесва. Ноа ме засипва с комплименти през целия път
към общежитието. И всичко е про сто перфектно. Сбогуваме се на вратата на сградата и аз пак
обещавам да стоя на радиус от двеста метра от мъже с татуировки.
Когато влизам в стаята си, изпитвам леко парещо разочарование. Няма никой. Не съм
сигурна, че искам да видя Стеф или някой друг. Не се събувам. Лягам в леглото. Прекалено
съм изтощена и имам нужда от сън. Не се събуждам до обяд. Стеф се е върнала и спи. В
о станалата част от неделния ден излизам да уча. Когато се връщам, нея вече я няма.
В понеделник сутринта все още не се е върнала. Изведнъж ми се приисква да я видя и да
разбера как е минал уикендът ù.

[1] Верига магазини за облекло и козметика със седалище Сиатъл – б.пр.

Глава двадесет и две

Преди първата лекция спирам за чаша кафе. Ландън ме по среща с усмивка, както прави
всяка сутрин. Казваме си здрасти, но едно момиче идва при нас и пита как да стигне до залата
си. Докато ù обясним, вече трябва да влизаме, така че няма време да си кажем нищо повече
до началото на по следната лекция, от която толкова се страхувам и в същото време очаквам с
нетърпение.
– Как мина уикендът? – пита Ландън.
– Ужасно! Ходих на още едно парти със Стеф. – Той свива лице в погнуса, а аз се смея. –
Сигурна съм, че ти си прекарал далеч по-добре. Как е Дакота?
Усмихва се топло и широко. И то само при споменаването на името ù. Едва сега ми прави
впечатление, че някак пропуснах да му кажа за по сещението на Ноа (и на майка ми) в неделя.
Ландън обяснява, че Дакота кандидатствала в балетно училище в Ню Йорк и че много се
радвал за нея.
През цялото време се питам дали очите на Ноа греят така, когато разказва за мен.
По сле Ландън говори за баща си и за втората си майка, колко се радвали да го видят, но
аз вече не слушам с такова внимание. Очите ми обхождат залата. Мястото на Хардин е празно.
– Няма ли да ви е трудно, когато Дакота замине толкова далеч? – успявам да попитам,
когато стигаме до местата си.
– Е, вече реално сме до ста далеч един от друг, но нищо не се е променило. А аз наистина
желая да е щастлива. И ако ще бъде щастлива в Ню Йорк, искам да замине.
Професорът влиза и всички млъкват.
Къде е Хардин? Не би пропуснал лекция само и само да не ме вижда? Нали?
Започваме анализ на Гордост и предразсъдъци. Магическа книга. Иска ми се всички хора
на този свят да я прочетат. Часът свършва ужасно бързо.
– Отрязала си си ко сата, Тереза. – Обръщам се и виждам Хардин. Усмихва се. С Ландън си
разменят странни погледи, а аз се чудя какво да кажа. Хардин не би споменал за целувката
пред Ландън, нали? Но тези весели трапчинки ми подсказват... защо пък да не каже? Кой може
да го спре?
– Здравей, Хардин – успявам да измънкам.
– Как мина уикендът ти? – Гледа ме самодоволно. Дърпам Ландън за ръка.
– Добре. До скоро – почти извиквам от нерви, а той се смее.
– Какво става? – пита Ландън, когато излизаме навън. Явно неадекватното ми поведение
се набива на очи.
– Нищо. Про сто не го харесвам о собено.
– Поне не се налага да го виждаш често – казва Ландън, но зад думите му има нещо
друго. И защо спомена, че не го виждам често. Дали знае за целувката?
– Ами… да… слава богу – отговарям пряко сили.
След минутка мълчание той казва:
– Нямаше да ти кажа, защото не искам да го свързваш с мен по какъвто и да е начин, но –
усмихва се нервно – бащата на Хардин е… с майка ми.
Какво?
– Какво?
– Бащата на Хардин…
– Това го разбрах, но… бащата на Хардин… тук ли живее? Защо изобщо Хардин е тук?
Мислех, че е англичанин. И ако баща му е тук, защо не живее с баща си?
Знам, че го бомбардирам с въпро си, но сега Ландън изглежда малко по-спокоен, но и
до ста по-объркан от поведението ми.
– От Лондон е. Майка ми и баща му живеят близо до колежа, но Хардин и баща му са в
лоши отношения. Моля те, не му споменавай тези неща. Така или иначе, вече трудно се
понасяме.
– Разбира се! Няма да спомена нищо.
Хиляди въпро си пълнят главата ми, но не питам нищо повече, а той продължава да
разказва за Дакота. Очите му греят по-силно и нежно с всяка следваща дума за нея.
Прибирам се в стаята си и Стеф отново я няма. Днес има две лекции повече от мен.
Започвам да нареждам учебниците и записките си, но решавам да се обадя на Ноа. Не вдига.
Иска ми се, наистина ми се иска, да е с мен в колежа. Всичко щеше да е далеч по-спокойно и
сигурно. Щяхме да учим заедно, да гледаме филми. Може би точно сега щяхме да си пуснем
хубав филм.
Но все пак съм напълно наясно, че мисля всички тези неща, защото чувството на вина ме
съсипва. Ноа е толкова сладък. Не заслужава да се отнасям така с него и да го мамя. Имам
такъв късмет, че е край мен. Винаги е бил до мен и ме познава по-добре от всеки друг.
Познаваме се от десет години. Когато родителите му се нанесоха на нашата улица, бях
толкова щастлива, че ще имам приятел, с когото да прекарвам времето си, дете на моите
години. Впо следствие, когато го опознах по-добре и разбрах, че сме сродни души, това
чувство се засили. Четяхме заедно, гледахме филми, съживихме градината зад къщата ни.
Парникът беше моето любимо място, моят рай. Когато татко се напиваше, винаги се скривах
там и само Ноа знаеше къде да ме намери.
Онази нощ, когато татко ни напусна, беше кошмарна. Майка ми категорично отказва да
говори за това. Знам, че ако заприказва за случилото се тогава, ще разруши перфектната
фасада, която си е изградила, но аз все още имам въпро си и искам да знам. Колкото и да го
мразех заради пиенето и заради това, че командваше майка ми, все още изпитвах дълбока
нужда да имам татко. Онази нощ, скрита в парника, с ужас слушах виковете, писъците и
чупенето на чаши и чинии из кухнята. Баща ми беше полудял. Изведнъж всичко утихна и чух
стъпки. Изплаших се, че татко идва при мен, но не беше татко, а Ноа. Никога не съм изпитвала
по-голямо облекчение в целия си живот. От този ден нататък сме неразделни.
През годините приятелството ни прерасна в нещо повече и нито той, нито аз сме имали
други връзки.
Пускам му съобщение, че го обичам, и решавам да дремна, преди да започна да уча.
Изваждам планера си и оглеждам още веднъж какво имам да върша. Да, мога да дремна за
двадесет минути.
Но не минават и десет минути, след като затварям очи, когато на вратата се чука. Може
би Стеф си е забравила ключа? Тръгвам уморено да отворя.
Разбира се, че не е тя. Хардин е.
– Стеф не се е прибрала още – казвам и се връщам към леглото си, като о ставям вратата
отворена, за да влезе. Чудя се как така си направи труда да почука, след като има резервен
ключ. Стеф му го е дала, в случай че загуби своя. Трябва да си поговоря с нея за това.
– Мога да почакам – казва и се цопва на леглото ù.
– Прави каквото знаеш – изсумтявам и без да обръщам внимание на смеха му, се завивам
презглава и затварям очи. По-скоро се опитвам да не обръщам внимание, но съвсем не ми се
получава. Няма начин да заспя, когато Хардин е в стаята, но по-скоро бих се правила на
заспала, отколкото да по срещна лице в лице грубия, дърварски разговор, който със сигурно ст
ще проведем. Опитвам да не се вслушвам в барабанящите му по рамката на леглото пръсти,
но и това е трудно. И така продължава, докато алармата ми звънва.
– Ще излизаш ли някъде? – пита и макар че не може да ме види, въртя очи.
– Не, исках да дремна двадесет минути – казвам и сядам.
– Нагласила си алармата да те събуди, за да си сигурна, че няма да спиш повече от
двадесет минути? – Звучи учуден и леко развеселен.
– Да. Какво ти пречи и какво общо има с теб?
Взимам учебниците си и ги подреждам според по следователно стта на лекциите.
Нареждам и записките си по съответната лекция.
– Да не би да страдаш от някаква форма на маниакално-депресивна психоза?
– Не, Хардин. Не всеки човек, който обича да прави нещата по определен начин, е луд.
Няма нищо лошо в това да си организиран – обявявам заядливо, а той, разбира се, се смее.
Отказвам да го погледна, но с ъгълчето на окото си забелязвам, че става от леглото.
Моля те, не идвай насам. Моля те, не ме доближавай!
И това не се случва, защото той стои надвесен над мен. Взема бележките ми по
литература и ги преглежда с престорен интерес. Сякаш са някаква рядка находка. Пресягам се
да си ги взема и понеже е човек, който може да те изкара от кожата ти, той ги вдига високо,
за да не мога да ги стигна. Ставам и замахам към тях, но не успявам да ги взема и той ги мята
във въздуха. Разпиляват се из цялата стая.
– Събери ги! – крещя.
 – Добре, добре! – казва със смях, но по сле взима записките ми по социология и прави
същото и с тях. Хуквам да си ги събирам, преди да е стъпил върху тях, но това му се струва
още по-смешно.
– Хардин, престани! – крещя, но той грабва следващата купчина и разпилява и нея.
Побеснявам, ставам и го избутвам от леглото си.
– Искаш да кажеш, че не обичаш някой да разхвърля нещата ти? Не обичаш никой да ти
ги пипа, нали? – пита и не спира да се смее.
Защо винаги трябва да ми се смее?
– НЕ, не обичам. – И пак го бутам. Той прави крачка напред и хваща китките ми, блъска
ме в стената. Лицето му е на сантиметри от моето. Изведнъж дишането се оказва проблем.
Искам да го ударя, да го накарам да си иде. Но не мога. Залепена до стената, замръзнала,
хипнотизирана от зелените му очи, които изгарят моите.
– Хардин, моля те – това са единствените думи, които намирам в обърканото си
съзнание, но гласът ми е мек. Не съм сигурна за какво го моля: да ме пусне или да ме целуне.
Дишането ми не се е успокоило, напротив. И виждам как силните му гърди се повдигат тежко
в ритъма на моите. Секундите се превръщат в часове. Най-сетне пуска едната ми ръка, но
другата е до статъчно голяма, за да стисне и двете ми китки.
В един миг ми минава през ума, че може да ме удари. Но дланта му доко сва лицето ми.
Прибира един кичур ко са зад ухото ми. Когато устните му доко сват моите, мога да чуя пулса
му. А огънят под кожата ми пука и пламти с все сила.
Ето за това копнея от събота вечерта. Ако мога поне само още веднъж да почувствам
същото като в онази нощ, о статъкът от живота ми няма да е безсмислен. Ако имах избор да
изпитвам само едно-единствено нещо до края на живота си, бих избрала това.
Не си позволявам да се питам или да си отговарям на въпро са защо го целувам отново.
Не искам и да мисля какъв ужасен коментар ще направи след това. Искам да мисля само за
начина, по който притиска тялото ми към стената, сякаш да ме закове за нея, и за вкусния
аромат на мента по устните му, за това как езикът ми по своя собствена воля следва
движенията на неговия, за ръцете ми, които сами се плъзгат по широките му рамене. Ръцете
му здраво хващат бедрата ми и ме повдигат нагоре. Краката ми инстинктивно се увиват около
кръста му. Удивително е как тялото ми само знае какво да прави и как да му отговори, а
съзнанието ми няма никаква идея за какво става дума. Заравям пръсти в ко сата му и леко я
дърпам, докато ме но си назад към леглото, без да откъсва устни от моите.
Гласът на разума врещи, че идеята е много, много лоша, но веднага го хващам за юздите.
Този път няма да спра. Дърпам ко сата му по-силно и той про стенва. Този гърлен звук изтръгва
стон и от моите гърди. Звуците ни се преплитат по божествен начин. Това е най-
възбуждащото нещо, което съм чувала в целия си живот, и искам да го чуя пак. Бих направила
всичко, за да го чуя отново.
Хардин сяда на леглото и ме придърпва в скута си. Дългите му пръсти се впиват в кожата
ми, но болката е сладка. Тялото ми започва леко да се люлее и движи върху него. Пръстите му
се впиват по-дълбоко. Притиска ме по-силно.
– Мамка му – прошепва в устните ми и тогава изживявам най-сензационното нещо в
живота си. Усещам как започва да се втвърдява под мен.
Колко далеч ще му позволя да стигне? Нямам никакъв отговор.
Ръцете му намират ръба на полата ми, повдига я. Не мога да повярвам, че му позволявам
да прави това, но не искам да спира. Той откъсва устните си от моите и издърпва тениската
през главата ми. Погледите ни се срещат, но по сле неговият се плъзга надолу по гърдите ми и
той прехапва устната си.
 – Толкова си секси, Тес.
Никога не ми е допадала идеята за мръсни приказки по време на секс. Не че имам някаква
представа какво е, но когато Хардин говори тези неща, е толкова възбуждащо! Освен това
никога не си купувам луксозно секси бельо, защото никой, абсолютно никой никога не го
вижда, но сега ми се иска да бях облякла някой по-хубав сутиен, а не този черния. Толкова е
обикновен!
Вероятно е виждал всякакви сутиени, не пропуска да ми напомни онзи до саден глас.
Искам да избутам тези мисли, да ги изхвърля от съзнанието си и започвам да се движа по-
бързо върху него, той притиска тялото ми към своето, гърдите ни се доко сват… и… топката
на вратата се мърда…
Излизам от транса за секунда, скачам от скута му, грабвам тениската си.
Стеф влиза в стаята и спира като про стреляна пред това, което вижда. Сигурно си
представя какво е станало, преди да влезе, и устата ù заформя едно глямо „О“. Знам, че бузите
ми са яркочервени не само от смущението поради крайно неловката ситуация, а и заради
начина, по който Хардин ме накара да се почувствам.
– Какво пропуснах, по дяволите? – гледа ту мен, ту него с огромна усмивка. Кълна се,
очите ù буквално ръкопляскат от щастие.
– Не много – казва Хардин и става. Тръгва към вратата, излиза от стаята, където аз стоя
без дъх, а Стеф се смее щастливо.
– Какво е това, за бога? – пита и прикрива лицето си с престорен ужас, но е прекалено
развълнувана от откритието и вече не може да се спре. – Ти и Хардин? Ти и Хардин… сте…
забавлявате се? Чукате се?
Обръщам се и се преструвам, че подреждам нещо на бюрото си.
– Не, глупости! – казвам. А какво всъщност правим? Про сто по една случайно ст се
целунахме. Два пъти. И той ми съблече тениската, а аз направо си го чуках през джинсите, но
не, не се чукаме…. редовно. – Имам приятел, не забравяй.
Тя идва до мен и ме поглежда в лицето:
– Е, и? Това не означава, че не можеш да се позабавляваш с Хардин. Не, не мога да
повярвам! Мислех, че се мразите. Е, той като цяло мрази всички. Но смятах, че теб мрази
повече от о станалите хора – казва и се смее. – Кога… как… се случи?
Сядам на леглото и прокарвам пръсти през ко сата си.
– Не знам. В събота, когато си тръгна от партито, някак попаднах в неговата стая, защото
един се опита да ме насили. И по сле целунах Хардин. Обещахме си никога да не го
споменаваме пред никого, но по сле… днес дойде тук и започна да ме дразни. Не, не по този
начин, по който си мислиш. Започна да хвърля нещата ми из стаята, аз го бутнах и не знам как
се оказахме на леглото.
Сега когато го казвам на глас, звучи действително ужасно. Това не съм аз, наистина.
Майка ми е права, губя контрол над нещата. Покривам лице с длани. Как можах да причиня
това на Ноа? Отново?
– Уау, това звучи ужасно горещо! – казва Стеф, а аз я гледам и въртя очи.
– Не е. Ужасно е и е много, много грешно. Обичам Ноа, а Хардин е задник. Не искам да
съм поредното му завоевание.
– Можеш да научиш до ста неща от Хардин… в сексуално отношение.
Това момиче сериозно ли говори? Тя така ли би направила? Чакай… правила ли го е с него?
Тя и Хардин?
– Няма начин. Не искам да уча нищо от Хардин. Или от когото и да е. Освен от Ноа –
казвам, но не мога да си представя как с Ноа правим тези неща, а съзнанието ми не спира да
повтаря думите му: „Толкова си секси, Тес“. Ноа никога не би казал подобно нещо. Никой
никога не ми е казвал, че съм секси. И само докато си мисля за Хардин, бузите ми пак пламват.
– А ти… била ли си с него? Научила ли си нещо ново? – питам тъпо.
– С Хардин? Не. – И изведнъж се чувствам по-добре. Уви, за кратко. – Не сме правили кой
знае какво, но имахме лек флирт, когато се запознахме съвсем в началото, колкото и да ми е
неудобно да призная. Но нищо не се получи. Бяхме нещо като приятели със сексуален бонус за
около седмица.
Казва го някак между другото, но не мога да направя нищо, за да спра парещото жило на
ревно стта.
– С… бонус? – питам. Устата ми е суха и изведнъж започвам да се дразня. Не разбирам
защо съм ядо сана на Стеф.
– Да, нищо сериозно. Няколко виждания за опознаване, малко опипване. Нищо, наистина
– казва и болката в гърдите ми става трудно поно сима. Не се изненадвам, но ми се ще да не
бях питала.
– Много приятелки с бонуси ли има? – не искам да чуя отговора, но не мога да не
попитам. Тя сяда на леглото срещу мен и се смее.
– Да. Е, не са стотици, но той наистина е до ста… активно момче.
Не мога да разбера дали е усетила реакцията ми и сега се опитва да ми представи по-
омекотен вариант. За стотен път решавам да стоя настрани от него. Няма да бъда нечия
приятелка с бонуси. Никога.
– Не го прави нарочно. Имам предвид, че не се отнася лошо с момичетата. Почти всяка
му се нахвърля. И той им казва още в самото начало, че не иска връзка – обяснява. Помня, че
Стеф ми спомена това и преди, но Хардин не ми каза нищо подобно, когато…
– Защо не иска връзка с никоя?
И защо не мога да спра да задавам въпроси?
– Наистина не знам… Слушай… – гласът ù е загрижен. – Мисля, че с Хардин наистина ще
ти бъде много забавно, но мисля също, че е опасен за теб. Освен ако не си сигурна, че някога
ще може да изпита някакви чувства към теб. Виждала съм момичета, които са се влюбвали в
него, виждала съм ги и след време. Гледката никак не е красива.
– О, повярвай ми, нямам никакви чувства към него. Дори не знам какви съм си ги мислила
– казвам и се смея. Надявам се, че думите ми поне звучат близо до истината.
– Добре. Разкажи сега как мина с майка ти и Ноа. Имаше ли голям скандал?
Разказвам ù за лекцията на майка, но не ù споменавам за онази част, в която обещах, че
няма да бъда нейна приятелка. По сле говорихме за лекциите, за Тристан, а аз не мога да се
концентрирам върху нищо.
Защото мисля само за Хардин.

Глава двадесет и три

На следващия ден с Ландън се виждаме пред кафенето и сравняваме записките си по
социология. Отне ми час да ги подредя, след като Хардин разпиля всичко. Искам да кажа на
Ландън, но по сле решавам, че може да си помисли нещо лошо за мен. Особено сега когато
знам, че баща му живее с майката на Хардин. Вероятно Ландън знае много неща за живота на
Хардин, но през цялото време трябва да си повтарям, че не бива да питам.
Освен това изобщо не ме интересува какво прави Хардин и какъв е бил животът му.
Времето лети. Почти неусетно сме вече в залата по литература. Както винаги, Хардин
седи до мен, но днес дори не ме поглежда.
– Днес ще е по следната ни дискусия върху романа „Гордост и предразсъдъци“ –
информира ни професорът. – Надявам се книгата да ви е харесала и сега, след като знаете
какво се случва в края, мисля, че можем спокойно да разговаряме за литературните подходи
на Остин. Нека ви попитам така: като читатели очаквахте ли, че двамата ще станат двойка?
Няколко души започват да прелистват книгата, сякаш отговорът е написан някъде след
края. Само аз и Ландън вдигаме ръце. Както винаги.
– Го спожице Янг?
– Когато четох книгата за първи път, нямах търпение да узная дали ще се съберат. Дори
сега, след като съм я чела над десет пъти, винаги изпитвам същото напрежение и очакване да
разбера края. Го сподин Дарси е толкова жесток, така изпълнен с омраза, казва такива лоши
неща за нея и за семейството ù, че още от началото на връзката им винаги се питам дали ще
намери сили да му про сти за всичко. Изобщо да не говорим дали ще намери сили да го
обикне – казвам и Ландън кима одобрително на отговора ми.
– Глупо сти! – гласът реже тишината в залата.
– Го сподин Скот, желаете ли да добавите нещо? – пита професорът, очевидно крайно
изненадан от участието на Хардин.
– Разбира се. Както вече казах, това са глупо сти. Жените искат това, което не могат да
имат. Именно грубото отношение на Дарси привлича Елизабет към него още от самото
начало. Така че беше напълно ясно, че ще се съберат в края на книгата – казва Хардин и
започва да чопли ноктите си, сякаш няма намерение да продължава с дискусията.
– Не е вярно, че жените искат това, което нямат. А го сподин Дарси е груб с нея само
защото е прекалено горд да ù признае, че я обича. В мига, в който престава да се държи
презрително с нея, тя разбира, че той я обича – изтъквам до ста по-разпалено, отколкото
възнамерявах. Оглеждам се и забелязвам, че всички ни гледат. Хардин въздъхва:
– Не знам по какви мъже си падаш, но мисля, че ако я обичаше, нямаше да се държи лошо
с нея. Единствената причина да ù предложи брак е, че тя про сто не спира да му се навира в
ръцете през цялото време – заключава той и натъртва на по следното. Сърцето ми спира. Е,
сега поне знам какво наистина мисли за мен.
– Не му се е навирала в ръцете! Той я кара да си мисли, че е мил и любезен, и се възползва
от нейната слабо ст! – изпищявам и тогава вече в залата настава гробна тишина. Лицето на
Хардин е пламнало от яро ст. Знам, че и моето не изглежда по-различно.
– Той ли я кара? Я пак!… Тя е… искам да кажа… тя е била отегчена до смърт от скучния
си живот, търсела е някакво вълнение, някакво раздвижване и ето защо започва да му се
навира в ръцете – крещи той и стиска ръба на катедрата с две ръце.
– Може би, ако той не е такава мъжка курва, би могъл да я спре още първия път, а не да се
появи в стаята ù неканен. – И чак след като изричам тези думи, о съзнавам, че всички в залата
са наясно за какво говорим. Чуват се възклицания, хората започват да си приказват оживено.
Някои се смеят.
– До ста разпалена дискусия се получи. Мисля да прекратим по тази тема за днес – казва
професорът, но аз грабвам чантата си и бягам навън.
Някъде зад гърба си чувам ядо сания глас на Хардин.
– Изобщо не ми бягай днес, Тереза!
Излизам навън, преко сявам зелената морава и точно стигам до ъгъла, когато успява да ме
хване за ръката.
– Защо винаги ме доко сваш така? Само още веднъж да ме стиснеш така за ръката, ще те
ударя! – крещя като луда. Грубо стта на собствените ми думи ме изумява, но вече ми писна от
толкова глупо сти, макар че не мога да си представя как и с какво възнамерявам да го ударя. –
Какво искаш от мен, Хардин? Искаш да ми кажеш колко съм отчаяна? Да ми се смееш, че ти
позволих да ми влезеш пак под кожата и да ме взривиш? Толкова ми писна от тази игра! Не
искам да участвам повече! Имам приятел, който ме обича, а ти си един ужасен човек! Мисля,
че наистина трябва да отидеш на лекар и да се консултираш за тази промяна в настроенията.
Про сто не мога да ти насмогна. В един миг си мил, а след секунда си изпълнен с омраза. Не
искам да имам нищо общо с теб, така че не си губи времето, намери си друго момиче да си
играете на тази игра. Защото аз бях дотук.
– Наистина предизвиквам най-лошото в теб, нали? – пита.
Обръщам глава и се опитвам да се фокусирам върху оживения поток от хора край нас.
Любопитните им очи оглеждат Хардин и по сле мен, но като че се задържат повече върху мен.
Обръщам се към него и забелязвам, че прокарва пръст по малка дупка на изно сената си черна
тениска. Очаквах да се усмихне или да се изсмее, но ако не го познавах така добре… бих
казала, че е наранен? Но понеже много добре знам за какво става дума, съм убедена, че
казаното от мен изобщо не го интересува.
– Не се опитвам да играя никакви игри с теб – казва и прокарва ръка през ко сата си.
– А какво правиш? Защото ми се завива свят от честата промяна на настроенията ти –
излайвам аз. Край нас се събират хора. Искам да се свия на топка и да изчезна. Но трябва да
знам какво ще ми каже. Чакам да чуя отговора му.
Защо не мога да стоя настрани от него? Знам колко е опасен и пак не мога!
Никога не съм била толкова зла с никого в живота си, никога не съм говорила така на
никого. Заслужава го, знам, но не искам да бъда такава. С никого.
Хардин ме хваща за ръката и ме издърпва в една тиха уличка, далеч от тълпата.
– Тес… аз не знам… не знам какво правя. Ти ме целуна първа, помниш, нали?
– Да, бях пияна, помниш, нали? А вчера ти ме целуна пръв.
– Да. Ти не ме спря. – Колебае се малко и добавя: – Вероятно е много изтощително.
– Кое? Кое е изтощително?
– Да се преструваш, че не ме искаш, когато и двамата знаем, че ме искаш – казва и прави
крачка към мен.
– Моля? Не те искам. Имам си приятел – думите ми излизат прекалено бързо и сега вече
чувам абсурда в тях, а това само го кара да се усмихне.
– Приятел, с когото скучаеш. Признай си, Тес. Не пред мен, а пред себе си. Скучно ти е с
него! – гласът му е тих и изведнъж прозвучава съблазнително. – Някога успявал ли е да те
накара да изпиташ това, което чувстваш с мен?
– Кк..какво? Разбира се! – лъжа.
– Не.. не е. Сигурен съм, че никога не си… доко свана… истински доко свана.
При тези думи познатата вече топлина се разлива в тялото ми.
– Това не ти влиза в работата – отстъпвам назад, но той прави три крачки към мен.
– Нямаш представа колко добре мога да те накарам да се чувстваш – казва, а аз не
проумявам как от крещящ за секунди се превърна в… това, което виждам пред себе си. И защо
ми харесва толкова много? Не знам какво да кажа. Думи ли ми липсват, или какво? Гласът му
ме кара да се чувствам слаба, податлива, объркана. Като заек в лисичи капан.
– Наистина, не държа да го признаваш на глас. Мога да го видя и без да казваш каквото и
да е – сега вече гласът му е арогантен, но не мога да направя нищо. Само клатя глава. По сле се
усмихва широко и аз започвам да отстъпвам назад към стената. Той прави крачка към мен, а аз
си поемам дълбоко дъх, изпълнен с надежда. Не, не пак!
– Пулсът ти е учестен, нали? Устните ти са сухи. Мислиш за мен и изпитваш онова
чувство… там, долу. Нали, Тереза?
Всичко, което казва, е истина. И с всяка негова дума истината става очевидна дори и за
слепците. И толкова повече го искам. Странно е едновременно да желаеш и да мразиш един и
същи човек. Привличането е чисто физическо, което наистина ме изненадва, като се има
предвид колко е различен от Ноа. Не си спомням някога да съм била привлечена от друг мъж.
Ноа е бил единственият.
Знам, че ако не кажа нещо, той ще спечели словесния двубой. Не искам да му давам това
предимство. Не искам да печели!
– Грешиш – произнасям тихо. Устните му се извиват и усмивката му сякаш пуска ток по
тялото ми.
– Никога не греша – казва. – Не и за такива неща.
Стъпвам встрани, но той успява да ме закове за стената.
– Защо казваш, че по стоянно се хвърлям в ръцете ти, след като ти си този, който ме
притиска в ъгъла? – гневът ми успява да си намери пролука и да се промуши през желанието, с
което ме изпълва това подлудяващо ме татуирано тяло.
– Защото ти първа направи крачката към мен. Не ме разбирай грешно – бях изненадан
точно колкото теб.
– Бях пияна, а и беше тежка нощ, както вече знаеш. Бях объркана, защото изведнъж се
държеше мило с мен… е, твоята версия за „мило“ е малко по-различна от моята, но се държа
съвсем човешки – казвам и се изплъзвам към тротоара. Трябва да се измъкна от орбитата му.
Разговорите с него са толкова изтощителни.
– Не съм чак толкова зъл с теб? – думите му звучат повече като въпро с.
– О, да, зъл си. Про сто би направил какво ли не, за да ми покажеш колко лош можеш да
бъдеш и колко ме мразиш. Може би не мразиш само мен. Може би си такъв с всички. Но с мен
полагаш допълнителни усилия.
Не мога да повярвам, че съм толкова откровена с него. Знам, че след минутка всичко ще
се обърне и че пак ще е лош и подъл.
– Това не е вярно. Не полагам специални усилия. Не те мразя повече от всеки друг
средно статистически човек.
Скачам. Знаех си, че не мога да проведа нормален разговор с него!
– Не знам защо продължавам да си губя времето с теб! – крещя пак. Тръгвам към главната
улица.
– Хей, извинявай. Про сто се върни.
Краката ми реагират по-бързо от съзнанието ми, което полага големи усилия да влезе в
крачка със събитията. Вече съм на метър от него.
– Седни – казва и сяда на тротоара, а аз, разбира се, изпълнявам.
– Седнала си ужасно далеч от мен. Нямаш ли ми доверие?
– Не, разбира се. Имам ли о снование да ти вярвам?
Лицето му леко помръква, знам, че думите ми го нараняват, но той се възстановява много
бързо. И защо го е грижа дали му вярвам, или не?
– Можем ли про сто да се споразумеем? Или да стоим настрани един от друг, или да сме
приятели. Не ми е в природата да се карам с никого, не искам да се карам и с теб – въздъхвам.
Той сяда по-близо. По сле поема дълбоко дъх и казва:
– Не искам да стоя настрани от теб.
Какво? Сърцето ми ще изскочи от гръдния кош.
– Искам да кажа… не можем да спазваме дистанция, при положение че имаме общи
приятели… някои дори живеят в една стая с теб. Така че… може би да опитаме да сме
приятели?
Разочароването се надига у мен като балончета на кипяща вода, но не мога да
продължавам да целувам Хардин и да изневерявам на Ноа.
– Добре, приятели – казвам и потискам чувството на разочарование.
– Приятели – повтаря той и ми подава ръка да скрепим договорката.
– Не приятели с бонуси – напомням му и усещам как кръвта ми се качва в бузите.
Той се смее и започва да си играе с пиърсинга на веждата си.
– Защо ми казваш това?
– Сякаш не знаеш! Стеф ми каза.
– Какво? За мен и нея ли?
– За теб и нея, за теб и всяко друго момиче – опитвам се да импровизирам нещо като
смях, но излиза като задавена кашлица, така че продължавам да кашлям, за да прикрия… кое?
Той повдига вежда и ме гледа с любопитство, но се опитвам да игнорирам погледа му.
– Е, със Стеф… се позабавлявахме малко – усмихва се, сякаш си спомня за нещо мило, а аз
едва не повръщам в устата си. – И, да, имам момичета за секс. Но това защо те притеснява,
приятелко?
Той се държи толкова свободно и откровено, но аз… аз съм буквално шокирана. Не, не би
следвало да ме притеснява да чуя от устата му, че спи с други момичета, но защо
откровението му сериозно ме раздразва и никак не ми е приятно.
Хардин не е мой. Ноа е мой. Ноа е мой, напомням си.
– Не ме притеснява. Про сто не искам да мислиш, че ще бъда една от тях.
– Ти… ревнуваш ли, Тереза? – казва шеговито и аз го ръгам в ребрата. Никога, за нищо на
света не бих си признала.
– Не, не ставай смешен. Про сто ми е жал за момичетата.
Той повдига вежда и я мърда закачливо.
– А не бива, Тереза. Повярвай ми, всяка една оцени подобаващо бонусите. Кълна се.
– Добре, добре, разбрах. Може ли да сменим темата? – предлагам и вдигам глава към
небето. Искам да разкарам мисълта за Хардин и харема му от главата си. – Значи ще се опиташ
да си по-мил с мен?
– Разбира се. И ти ще се опиташ да не се държиш като префърцунена кучка през цялото
време?
Гледам към облаците и замечтано казвам:
– Не съм кучка, про сто поведението ти е обидно.
Поглеждам го и започвам да се смея. За щастие, той решава да се присъедини.
Преминаването от писъци и викове към смях е наистина приятно. Знам, че не сме разрешили
о сновния проблем, че не съм се изправила пред себе си да анализирам ситуацията и да разбера
дали имам чувства към него, но ако успея да го накарам да спре да ме целува, може би ще
мога да се фокусирам върху Ноа и да прекратя това обикаляне в порочен кръг, преди да е
станало по-лошо.
– Виж ни само. Двама весели приятели! – акцентът му е толкова сладък, когато не се
държи грубо. По дяволите, дори тогава е сладък, но когато гласът му е нежен, с този акцент
става мек като кадифе. Думите сякаш се търкулват през розовите му устни… Не, не трябва да
мисля за устните му. Откъсвам очи от лицето му, ставам и изтупвам полата си.
– Тази пола е ужасна, Тес. Ако ще бъдем приятели, не може да я обличаш повече.
В първия момент изпитвам болка, наранена съм, но когато го поглеждам, той се усмихва.
Очевидно така се шегува. Грубо. Но като цяло, предпочитам такива шеги пред чиста зло ст и
неприязън.
 Алармата на телефона ми звъни.
– Трябва да се прибирам да уча – казвам.
– Навила си алармата да учиш?
– Нагласявам си алармата за много неща. Про сто така съм свикнала. – Надявам се да не
започне пак по този въпро с.
– Добре, нагласи си алармата утре следобед да правим нещо забавно. Заедно.
Кой е този човек и къде е Хардин?
– Не мисля, че представата ми за забавление е сходна с твоята.
Дори не мога да предположа каква е идеята му за „нещо забавно“.
– Е, само ще принесем в жертва няколко котки, ще изгорим няколко сгради…
Не мога да сдържа смеха си, той също ми се усмихва.
– Сериозно ти казвам, имаш нужда от малко развлечения и сега, понеже вече сме
приятели, можем да правим нещо забавно.
Трябва ми време да обмисля дали е разумно да о ставам насаме с Хардин. Но преди да му
отговоря, той казва:
– Добре, радвам се, че се съгласи. Ще се видим утре.
И тръгва.
Не казвам нищо, не възразявам. Про сто сядам на тротоара. Главата ми се върти, като
пияна съм след по следните двадесет минути с Хардин. Първо ми предложи секс и ми каза
колко ще е хубаво и как нямам представа какво изпускам, няколко минути след това се
съгласи да бъде мил с мен, след това се смяхме заедно и се шегувахме и… беше хубаво.
Имам толкова въпро си, толкова неща не разбирам, но мисля, че можем да бъдем
приятели, че можем да имаме такива отношения, каквито имам примерно със Стеф. Е, добре,
не като със Стеф, но като с Нейт или с някой друг от компанията. От друга страна, така
наистина е най-добре. Край на целувките, край на сексуалните му… нашествия. Само
приятели.
Но докато се прибирам към стаята си и гледам всички тези хора, които си вървят
спокойно и весело из улиците и нямат никаква представа кой е Хардин и какъв е животът му,
нито пък подозират какво става в главата му, не мога да се отърва от чувството, че току-що
съм паднала в поредния му капан.

Глава двадесет и четири

Опитвам се да уча, но не мога да се фокусирам. Гледам записките си няколко часа, но не
успявам да прочета и дума. Решавам, че един о свежаващ душ може да свърши работа.
Общите бани са истински кошмар, о собено когато са претъпкани, но никой никога не ме
е закачал и вече започвам да свиквам.
Топлата вода отпуска нервите и напрежението изтича от мускулите ми. Трябва да съм
щастлива, че с Хардин стигнахме до някакво споразумение, но сега на мястото на гнева има
някакво нервно напрежение и объркване. Съгласих се да прекараме заедно следобеда утре, да
правим нещо „забавно“, а сега вече се страхувам. Толкова се надявам да мине добре. Разбира
се, не очаквам да станем най-добри приятели, но дано поне стигнем до някакво прилично
ниво на общуване и да не си крещим всеки път, когато подемем разговор.
Душът ми действа добре. Оставам в банята до ста дълго. Когато се връщам в стаята,
Стеф вече се е прибирала и е успяла да излезе. Оставила ми е бележка, че Тристан ще я води на
вечеря. Харесвам Тристан въпреки огромното количество очна линия, което ползва. Ако Стеф
и Тристан се задържат заедно по-дълго, може би, когато Ноа дойде да ме види, четиримата
ще излезем на вечеря. И кого заблуждавам? Ноа никога няма да се съгласи да излезе с такива
хора. Знам, защото допреди три седмици и аз не бих го направила.
Преди да си легна, се обаждам на Ноа. Не сме се чували цял ден. Толкова е вежлив! Още с
вдигането на слушалката пита как е минал денят ми. Казвам, че всичко е наред. Може би е
редно да му съобщя, че утре ще излизам с Хардин – само като приятели, – но не го правя. Той
ми разказва как отборът по футбол е победил и че е бил труден мач. Щастлива съм за него.
Защото и той е щастлив. Защото е играл добре.
Следващият ден минава толкова бързо! С Ландън влизаме на лекцията по литература, а
Хардин вече е на мястото си. До мен.
– Готова ли си за срещата ни тази вечер? – пита и ченето ми пада. Ландън го гледа по-
изненадано и от мен. Не знам за кое по-напред да се притеснявам – от думата среща или от
това как ще го приеме Ландън и дали ще промени мнението си за мен.
Ден първи от опита ни да бъдем приятели не върви на добре.
– Не е среща – казвам му и по сле се обръщам към Ландън. – Ще излизаме като приятели –
допълвам с безразличие и без да ме вижда Хардин, въртя очи.
– Все тая – казва Хардин.
Не му обръщам внимание до края на лекцията, което се оказва лесно, защото той също не
ми говори. Не казва нищо дори и след това.
Когато лекцията свършва, Ландън прибира нещата си в раницата, поглежда към него и
тихо ми казва:
– Внимавай тази вечер.
– О, ние про сто ще се опитаме да се спогаждаме по-добре, защото съквартирантката ми
му е приятелка. – Господи, надявам се Хардин да не чуе това.
– Знам, че си страхотен човек. Про сто не съм сигурен, че Хардин заслужава милото ти
отношение – изрича той прекалено високо. Поглеждам към Хардин.
– Нямаш ли друга работа, о свен да зло словиш зад гърба ми? Разкарай се – чувам резкия
глас на Хардин зад нас.
Ландън не му отвръща, поглежда ме и казва:
– Про сто помни какво ти казах – и тръгва, а аз се притеснявам, че може би съм го
разочаровала.
– Хей, не е нужно да се държиш така грубо с него. Та вие на практика сте братя – казвам.
Лудо ст изпълва и разширява очите на Хардин.
– Какво каза? – изръмжава.
– Ами... за майка ти и баща му.
Да не би Ландън да ме е излъгал? Или не трябваше да споменавам нищо за това? Ландън
предупреди да не казвам нищо за отношенията на Хардин с баща му, но дали не е имал
предвид цялата ситуация?
– Това не ти влиза в работата – казва и гледа към вратата, където Ландън се слива с
тълпата. – Дори не разбирам защо тоя задник ти е казал тези неща. Ще се наложи да му затворя
устата.
– Остави го на мира, Хардин. Ти не ми каза, нали. Той трябваше да ми каже. Аз го
изтръгнах от него.
Мисълта, че Хардин може да го нарани, ме задушава, повдига ми се. Трябва да сменя
темата.
– Къде ще ходим днес? – питам, а той ме гледа все така гневно.
– Никъде няма да ходим. Не беше добра идея – казва рязко, обръща се и изчезва.
 Изчаквам няколко минути с надеждата, че ще промени решението си и ще се върне.
Какво, за бога!
Този човек наистина е биполярен! Сега вече съм сигурна.
Връщам се в стаята си и намирам Зед, Тристан и Стеф да седят на нейното легло. Очите
на Тристан блестят, гледа само нея. Зед си играе с капачето на някаква метална запалка. При
нормални обстоятелства бих се подразнила от присъствието на неочаквани го сти, но
наистина харесвам и тримата и имам нужда от нещо, което да ме разсее от мисълта за
случилото се преди малко.
– Здрасти, Теса. Как мина училището днес? – пита Стеф и ми се усмихва широко. Не мога
да не забележа как лицето на Тристан грее всеки път, когато погледне към Стеф.
– Добре. Ти как си? – Слагам учебниците си на тоалетката и тя ми разказва как един от
професорите ù разлял горещо кафе върху ко стюма си и ги пуснал да си ходят по-рано.
– Изглеждаш много хубава днес, Теса – казва Зед.
Благодаря му и сядам на леглото при тях. Тясно е за четирима, но на кой му пука. Няколко
минути говорим за най-шантавите професори и тогава вратата се отваря. Всички се обръщаме
да видим кой е.
Хардин. Го споди!
– За бога, човече, не се ли научи да чукаш на чуждите врати? – кара му се Стеф. –
Можеше да съм гола – смее се, защото Стеф никога не може да се ядо са от това, че Хардин
няма и елементарни маниери.
– Не че ще видя нещо, което не съм виждал вече – шегува се той и всички се смеят.
Всички, с изключение на Тристан, чието лице помръква. Аз също не мога да видя
смешната страна. Мразя мисълта за Стеф и Хардин… заедно.
– О, я млъквай – казва тя и макар че все още се смее, хваща Тристан за ръката. Усмивката
му отново цъфва и той се намества по-близо до нея.
– Какво ще правите? – пита Хардин и сяда срещу нас на леглото ми. Иска ми се да му
кажа да стане от завивките ми, но не го правя. За секунда си помислих, че е дошъл да ми се
извини, но сега разбирам, че про сто е наминал, за да бъде с приятелите си. И аз не съм една от
тях.
Зед се усмихва:
– Мислехме да ходим на кино. Теса, ела с нас.
Преди да отговоря, Хардин се намесва:
– Всъщно ст, с Теса имаме планове – гласът му звучи странно напрегнато.
Го споди, настроенията му нямат край!
– Какво? – извикват в един глас Стеф и Зед.
– Да, дойдох да я взема – Хардин става и пъха ръце в джобовете си. – Готова ли си?
Съзнанието ми пищи „Не!“, но след секунда се усещам как кимам и ставам от леглото на
Стеф.
– Ще се видим по сле – казва Хардин и буквално ме избутва през вратата.
Повежда ме към колата си и за моя огромна изненада ми отваря вратата. Стоя със
скръстени пред гърдите ръце и го гледам.
– Ще запомня никога повече да не ти отварям врата…
– Какво беше това, по дяволите? Напълно ми е ясно, че не дойде да ме вземеш. Та нали
преди час ми каза, че не искаш да излизаме! – крещя пак.
И естествено, връщаме се на варианта да си крещим. Тоя човек ме побърква, честно!
– Затова дойдох. Да те взема. Сега се качвай в колата.
– Не! Ако не си признаеш, че не дойде за мен, ще се кача горе и ще отида на кино със Зед.
 Зъбите му са здраво стиснати. Знаех си! Нямам идея как до стигнах до това заключение,
но усетих, че не иска да ходя на кино със Зед, и съм сигурна, че това е единствената причина
да ме изведе и да се опита да прекара следобеда с мен.
– Признай си, Хардин, или изчезвам.
– Добре, добре, признавам. Сега се качвай в проклетата кола. Няма да те моля повече.
Против всякаква логика и разум се качвам в колата, а той сяда зад волана. На излизане от
паркинга все още изглежда ядо сан. Увеличава скърцащата музика прекалено високо. Пресягам
се и изключвам радиото.
– Не пипай радиото ми – скарва ми се веднага.
– Ако ще се държиш така през цялото време, да не тръгваме изобщо – съвсем сериозна
съм. Ако продължава така, независимо къде сме, си тръгвам на стоп.
– Няма. Про сто не пипай радиото.
Сещам се как пръскаше записките ми из стаята и искам да изскубна радиото му и да го
метна през прозореца.
– И какво като отида на кино със Зед? Какво ти пука? Нали сме със Стеф и Тристан.
– Про сто не мисля, че Зед има добри намерения – казва тихо и вперва поглед в пътя
напред. Сякаш очите му са залепени за предния прозорец на колата. Започвам да се смея, но
той изглежда объркан.
– А ти имаш съвсем почтени намерения? Поне Зед е мил с мен. – Не мога да спра да се
смея. Про сто самата идея, че Хардин иска да се опита да ме предпази от някого, е толкова
абсурдна! И Зед е приятел. Като Хардин.
Хардин върти очи, но не ми отговаря. Увеличава музиката.
Китарите и басите пробиват тъпанчетата ми.
– Моля те, намали го.
За моя огромна изненада, той изпълнява молбата ми.
– Тази музика е ужасна.
Той се усмихва и започва да барабани по волана.
– Не, не е. Макар че наистина ми се иска да разбера какво според теб е хубава музика.
Когато се усмихва така, изглежда толкова безгрижен. Със спуснатия прозорец и вятъра в
лицето му... По сле прокарва пръсти през ко сата си. Харесва ми, когато е толкова… черна.
Тръскам глава, сякаш да се отърся от мислите си.
– Харесвам Бон Айвър и „Фрей“ – казвам след време.
– Разбира се, че ги харесваш – смее се пак.
– Какво им има? – започвам да защитавам двете си любими групи. – Те са много
талантливи и музиката им е божествена.
– Да… талантливи са. Талантът им е да приспиват хората.
Пресягам се и закачливо удрям рамото му с юмрук. Той се прави, че го е заболяло, и
избухва в смях.
– Е, аз ги обичам – казвам с усмивка. Ако успеем да задържим безгрижното настроение,
може би наистина тази разходка ще ми хареса. Поглеждам през прозореца за първи път,
откакто се качихме в колата, но местно стта ми изглежда непозната.
– Къде отиваме?
– До едно от любимите ми места.
– Което е къде?
– Винаги трябва предварително да знаеш всичко, нали?
– Да, обичам да…
– Контролираш всичко?
 Не отговарям. Знам, че е прав, но про сто съм такава.
– Няма да ти кажа, докато не стигнем… което ще се случи след около пет минути.
Облягам се на кожената седалка и се обръщам да видя какво има отзад. Пръснати листа и
учебници от едната страна и черна тениска с дълъг ръкав – от другата.
– Хареса ли си нещо? – пита, уловил погледа ми. Чувствам се неловко, като хваната на
местопрестъплението. Иска ми се да не мисля за това, че ме хвана да си вра но са, където не
ми е работа, и да не продължавам да се тревожа от факта, че не знам къде отиваме. Затова
питам:
– Каква е тази кола?
– „Форд Капри“, класически модел – казва, очевидно горд от марката на колата си. И
след това започва да ми обяснява някакви неща, от които не разбирам нищо, но ми харесва да
гледам как устните му се движат бавно, как думите се изливат между тях още по-бавно. Той
ме поглежда няколко пъти, докато обяснява подробно сти за колата си, и накрая казва о стро: –
Не обичам да ме гледат. – И веднага след това се усмихва.

Глава двадесет и пет

Спускаме се по път без асфалт. Има насипан чакъл. Хардин спира музиката и
единственият звук вече е от камъчетата, които почукват под гумите на колата. Изведнъж
о съзнавам, че сме по средата на нищото, и ставам леко нервна. Сами сме, наистина сами. Няма
коли, няма сгради, няма… нищо.
– Не се тревожи, не те доведох тук, за да те убия – шегува се той, а аз едва преглъщам.
Чудя се дали о съзнава, че се страхувам не от това дали ме е довел тук, за да ме убие, а от
това, което мога да направя, когато съм насаме с него.
След около миля той спира колата. Поглеждам през прозореца и виждам само трева и
дървета. Навсякъде има диви жълти цветя и бризът е приятно топъл. Да, тук наистина е
хубаво и спокойно. Но защо ме е довел точно тук?
– Какво ще правим на това място? – питам и излизам от колата.
– Първо ще повървим.
Въздъхвам. Значи ме е довел на спортен полуден? Разбира се, той забелязва изражението
ми и веднага добавя:
– Няма да ходим дълго. – И тръгва през тревата по една отъпкана пътека.
През цялото време, докато вървим, никой от двама ни не казва нищо. Е, като изключим
няколкото о стри забележки, че съм прекалено бавна. Не му обръщам внимание и се оглеждам.
Започвам да разбирам защо това място му харесва. Изглежда съвсем обикновено, нищо
специално, но е тихо и спокойно. Ако си бях взела книга, бих о станала тук завинаги.
По сле Хардин прави завой и излизаме от пътечката. Тръгваме през гората. Вродената ми
подозрително ст моментално е задействана, но вървя след него. След няколко минути
излизаме от гората и виждам… поток. Или по-скоро река. Нямам никаква представа къде сме,
но изглежда до ста дълбока.
Без да каже и дума, той съблича тениската си. Очите ми моментално оглеждат
татуираното му тяло. Под яркото слънце клоните на мъртвото дърво върху кожата му
изглеждат почти красиви. По сле се навежда да развърже мръсните си черни ботуши, поглежда
ме и ме хваща как оглеждам полуголото му тяло.
– Чакай, защо се събличаш? – питам и поглеждам към потока. О, не! – Ще плуваш ли? В
това? – соча водата.
 – Да, ти също. Плувам тук почти всеки ден – казва и разкопчава джинсите си. Трябва да
положа огромни усилия, за да не гледам как мускулите на гърба му се свиват и огъват, когато
се навежда да събуе джинсите си.
– Няма да плувам в това. – Нямам нищо против плуването, но не и в река насред нищото.
– И защо? Водата е чиста, можеш да видиш дъното.
– Защото… сигурно има риба и бог знае още какво.
Разбирам, че звуча ужасно тъпо, но не ми пука.
– Освен това ти не ми каза, че ще ходим да плуваме, така че нямам с какво да плувам. –
Поне тук не може да ме обори.
– Значи ми казваш, че си от онези момичета, които не но сят бельо? – смее се той. –
Влизай по сутиен и бикини.
Гледам трапчинките и голямата му усмивка и си мисля, че ме е накарал да дойда дотук,
да се съблека и да плувам гола с него!? Вътрешно стите ми се обръщат във всички по соки и
ми става топло само при мисълта за такава перспектива. Никога преди не са ми минавали
подобни мисли. Какво прави този човек с мен?
– Няма да плувам по бельо – казвам и сядам на меката трева. – Ще гледам.
Той смръщва чело. Сега е само по боксерки. Черни и стегнати по тялото му. За втори път
го виждам така, а сега, под топлите слънчеви лъчи, изглежда още по-хубав.
– Никак не е весело с теб. И най-важното е, че изпускаш страхотно забавление – казва и
скача в реката.
Свеждам поглед към тревата, откъсвам няколко стръка и започвам да ги навивам около
пръстите си.
– Водата е топла, Тес – провиква се Хардин от средата на реката. Виждам как капките се
стичат от мократа му ко са. Усмихва се и с една ръка прибира назад натежалите от водата
кичури, а с другата бърше лицето си.
Иска ми се да съм някоя друга, да съм някоя по-смела. Като Стеф. Тя би свалила дрехите
си и би скочила в реката веднага след него. Бих го пръскала с вода, бих се качила на брега и
бих скочила отново, за да го изпръскам. И нямаше да съм скучна. И нямаше да имам нито една
грижа на света.
Но не съм Стеф. Аз съм Теса.
– На този етап това приятелство се оказва много скучно – казва Хардин, плувайки към
брега. Въртя очи, а той се смее. – Поне си събуй обувките и си потопи краката. Водата е топла,
но след малко ще стане прекалено студена за плуване.
Е, мога да си топна краката, предполагам. Свалям обувките и навивам джинсите си.
Съвсем малко, разбира се, колкото да си потопя пръстите. Хардин е прав, водата е наистина
топла и чиста. Мърдам пръсти и не мога да спра усмивката си.
– Хубаво е, нали?
Кимам.
– Влизай тогава.
Клатя глава, а той ме пръска с вода. Свивам се назад и го гледам сърдито.
– Ако влезеш във водата, ще отговоря на един от многото ти въпро си. Питай каквото
искаш, но отговарям само на един!
Любопитството ми надделява. Мисля. Толкова много неща искам да знам, толкова много
мистерии има покрай него. Може би това е шансът ми да разбуля поне една от тях.
– Предложението ми е валидно до една минута, която започва… Сега! – казва и изчезва
под водата. Виждам дългото му тяло под повърхно стта. Изглежда толкова забавно! А и
сделката, която предлага, си заслужава да се обмисли, но… Про сто знае как да използва
любопитството ми като оръжие срещу самата мен. Главата му се подава на повърхно стта:
– Теса, спри да го мислиш толкова много, про сто скачай.
– Нямам какво да облека. Ако скоча с дрехите, по сле ще съм подгизнала и ще намокря
колата – мрънкам. Почти ми се иска да вляза. Добре де, иска ми се.
– Сложи моята тениска. – Това вече наистина ме изненадва. Чакам го няколко секунди да
ми каже, че се шегува. – Хайде, облечи моята тениска. Ще ти е до статъчно дълга да те покрие
и няма нужда да си сваляш бельото, ако толкова много настояваш да се къпеш облечена –
казва с усмивка.
Спирам да мисля и приемам съвета му.
– Добре, но се обърни, докато се преобличам. Говоря сериозно! – полагам големи усилия
да го сплаша, но той само се смее. Обръща се и чака.
С мълниено сна скоро ст събличам своята тениска и обличам неговата. Оказва се прав.
Наистина стига до средата на бедрата ми. Не мога да не спра за миг, за да се полюбувам на
аромата на тениската му. Ухае на него.
– По дяволите, побързай или ще се обърна! – вика, а аз започвам да се оглеждам за
пръчка, с която да го замеря по главата.
Разкопчавам джинсите си, събувам ги, сгъвам ги прилежно и ги подреждам до обувките
си. Хардин се обръща. Придърпвам тениската надолу. Очите му се разширяват и забелязвам
как обхождат тялото ми милиметър по милиметър. Захапва долната си устна и вкарва
металното кръгче между зъбите си. Бузите му леко почервеняват. Вероятно му е топло или…
не знам, но едва ли аз мога да предизвикам такава реакция.
– Идваш, нали? – пита. Гласът му е дрезгав. Кимам и бавно тръгвам към водата. – Скачай!
– Добре, добре! – казвам нервно, а той се смее.
– Засили се малко и скачай.
– Добре – правя няколко крачки назад и бягам напред към водата. Чувствам се ужасно
глупаво, но няма да позволя на склонно стта си да премислям нещата да провали и това. Но
когато стигам до водата, спирам.
– О, хайде стига! Точно успя да се засилиш – казва и избухва в смях с изметната назад
глава. Изглежда божествен.
„Хардин“ и „божествен“ в едно изречение!
– Не мога.
Не знам какво ме спира. Водата е до статъчно дълбока, но не прекалено дълбока. Едва
стига до средата на гърдите му, значи е някъде до брадичката ми.
– Страхуваш ли се? – гласът му е спокоен, но сериозен.
– Не… не знам. Малко – признавам и той тръгва през водата към мен.
– Седни на ръба. Ще ти помогна.
Сядам и прибирам краката си един до друг, за да не види бельото ми. Той веднага
забелязва и се усмихва. Доближава се, слага ръце на бедрата ми и аз пак пламвам. Защо тялото
ми реагира така? Нали исках да сме приятели? Не трябва да обръщам внимание на огъня по
кожата си. Той слага ръце на кръста ми и пита:
– Готова ли си?
Не успявам дори да кимна. Хардин вече ме вдига и ме издърпва в реката. Усещането от
съприко сновението на хладната вода с пламналата ми кожа е удивително! По сле ме пуска
прекалено бързо, твърде рано и аз о ставам сама. Съвсем близо сме до брега, така че водата е
едва до средата на гърдите ми.
– Не стой там като препарирана – казва с насмешка, на която не обръщам внимание. Правя
няколко крачки напред. Водата издува тениската и я тласка нагоре, но аз я притискам към
тялото си с надеждата да не мърда повече.
– Можеш да я свалиш – казва Хардин и аз го пръскам с вода. – Халюцинирам ли, или
току-що ме изпръска?
Той се смее, а аз го пръскам пак. Тръска мократа си глава, гмурка се под водата и плува
право към краката ми. Дългите му ръце се заключват около кръста ми и ме издърпват надолу.
Веднага запушвам с пръсти но са си, защото не мога да плувам под вода, без да държа но са си.
Когато изплуваме на повърхно стта, Хардин се смее като луд, а на мен не ми о става друго,
о свен да се смея с него. Всъщно ст, наистина ми харесва. Забавлявам се. Истински. Не е като
онази хайде-да-гледаме-някой-филм забава.
– Не мога да реша кое е по-интересно – това, че наистина се забавляваш, или че трябваше
да си запушиш но са под водата – казва, без да спира да се смее.
Събирам смело ст и се приближавам към него, без да обръщам внимание на тениската,
която вече се е качила на гърба ми, и се опитвам да го бутна под водата. Разбира се, той е
прекалено силен за мен и не се огъва. Напротив, о става си непоклатим и се смее още по-силно.
Виждам всичките му перфектни, бели зъби. Защо не може да е винаги такъв?
– Мисля, че ми дължиш отговор на един въпро с – подсещам го.
Той поглежда към брега:
– Разбира се, но напомням – само един.
Имам толкова много въпро си към него. Не знам кой да задам. Преди съзнанието ми да
реши, вече чувам гласа си:
– Кого обичаш най-много на този свят?
Защо питам такива неща? Искам примерно да знам защо е такъв задник. И защо живее в
Америка.
Той ме поглежда с подозрение и като че е озадачен от въпро са ми.
– Себе си – казва и пак се гмурка под водата.
По сле изскача на повърхно стта и клати глава.
– Това не може да е вярно – казвам с предизвикателство в гласа. Знам, че е арогантен, но
трябва да има поне един човек на света, когото да обича истински. – Ами родителите ти? – И
веднага съжалявам за прибързано стта си.
Очите му на секундата изгубват мекотата, която така ми харесва и към която истински
започвам да се привързвам. Смехът изчезва от погледа му.
– Никога не говори за родителите ми, ясно ли ти е? – казва рязко, а аз искам да си забия
един шамар, задето развалих всичко.
– Съжалявам. Про сто бях любопитна. И ти каза, че ще ми отговориш на един въпро с –
напомням му много тихо. Чертите му омекват и прави крачка към мен. Водата се удря в телата
ни и ни подминава на къдрави вълнички. – Много съжалявам, Хардин. Никога повече няма да
отворя дума за тях.
Обещавам му, защото наистина не искам никога повече да се карам с него. А и ако го
ядо сам още повече, може да ме о стави сама тук. И тогава той съвсем ме изненадва. Хваща ме
за кръста и ме вдига във въздуха. Махам с крака, развявам ръце и пищя да ме пусне, но той
само се смее и по сле ме мята във водата. Пльо свам се на няколко метра от него и когато
изплувам, в очите му грее веселие.
– Ще си платиш за това – крещя. Той се прави, че се прозява. Плувам обратно към него,
Хардин ме хваща за кръста, но този път увивам крака около него. Странно защо, но
съзнанието ми сякаш изобщо не участва и едва сега регистрира действията ми. От устните му
се изтръгва вик на изненада и шок.
– Извинявай – казвам много тихо и пускам краката си на дъното, но той ги хваща грубо и
ги увива пак около кръста си. И онова електричество между нас се връща по-силно и
болезнено отпреди.
Защо винаги се случва? Защо само с него?
Затварям устата на съзнанието си и слагам ръце около врата му, за да не загубя
равновесие.
– Какво правиш с мен, Тереза? – казва меко и прокарва палец по долната ми устна.
– Аз… аз… не знам, наистина – казвам съвсем откровено. Палецът му не спира да гали
устната ми.
– Тези устни… нещата, които можеш да правиш с тях… – изрича бавно и с такава
съблазън в гласа. Усещам парене в слабините, болка, превръщам се в глина в ръцете му. –
Искаш ли да спра? – поглежда в очите ми. Зениците му са толкова разширени, че сега се
вижда само едно съвсем тъничко зелено кръгче около черното на окото му.
Мозъкът ми е изо станал напълно със събитията. Главата ми сама се поклаща, тялото ми се
притиска към неговото под водата.
– Не можем да бъдем само приятели, знаеш това, нали? – казва и устните му доко сват
брадичката ми. Тялото ми потръпва. По сле целува лицето ми по дължината на челюстта, а аз
бавно кимам, защото е прав.
Нямам идея какво е това, какви сме ние, но знам, че никога повече няма да мога да бъда
само негова приятелка. Когато устните му доко сват кожата под ухото ми, не мога да спра
стона си, искам да го направи пак и той наистина го прави, но този път засмуква кожата ми.
– О, Хардин! – скимтя и го притискам с краката си. Слагам ръце на гърба му и леко
впивам нокти. Мога да гръмна само от тази целувка по шията.
– Искам да те накарам да стенеш, Теса, пак и пак. Моля те, позволи ми! – гласът му е
отчаян и дълбоко в себе си знам, че няма никакъв начин да откажа.
– Кажи го, Теса – поема мекото на ухото ми между зъбите си. И пак кимам. Този път
много по-убедително. – Трябва да го кажеш, бейби, на глас, високо, за да съм сигурен, че
наистина ме искаш. – Ръката му се плъзва надолу по тениската.
– Искам… – казвам много бързо, а той се усмихва в шията ми и устните му продължават
нежната си атака. Не казва нищо, хваща здраво бедрата ми и ме понася към брега, с облегната
на гърдите му глава.
Стигаме до брега, той ме пуска и се изкачва след мен. Мисля, че не спирам да скимтя, и
със сигурно ст подклаждам и без друго огромното му его, но в момента изобщо не ме е грижа.
Знам само, че го желая, че имам нужда от него. Той протяга ръце напред и ме издърпва на
брега.
Не знам какво да правя, не знам какво се прави… и стоя в тревата с подгизналата тениска
на Хардин. Водата се стича по мен и единственото, което си мисля, е, че Хардин е прекалено
далеч.
Той свежда глава, за да ме погледне в очите.
– Тук ли искаш? Или да отидем в моята стая?
Не искам да ходим в неговата стая, защото е прекалено далеч и по пътя ще имам време да
премисля, а може да променя решението си.
– Тук – казвам и се оглеждам. Не се виждат хора и се надявам никой да не се появи.
– Нямаш търпение? – усмихва се той и аз се опитвам да завъртя очи, но вероятно
изглеждам, сякаш пърхам с мигли. Пламъкът в тялото ми започва леко да гасне.
– Ела тук – казва и пламъкът се разпалва наново.
Краката ми тихо шляпат по тревата. Заставам на сантиметри от него. Ръцете му веднага се
стрелват към ръба на тениската ми и за секунда я изхлузва нагоре от тялото ми. Начинът, по
който ме гледа, е в състояние да ме подлуди. Хормоните ми са извън всякакъв контрол.
Пулсът ми се ускорява още повече, когато очите му се плъзват по тялото ми. Опъва тениската
си на земята като одеяло и ме хваща за ръката.
– Легни – казва и леко ме тегли към земята, ляга с мен. Полага тялото ми върху мократа
тениска и се опъва до мен, облегнат на лакът. Никой, абсолютно никой не ме е виждал така…
оголена. А Хардин е виждал толкова много момичета и всяко едно е изглеждало по-добре от
мен. Ръцете ми инстинктивно се опитват да прикрият тялото ми, но той хваща китките ми и
слага ръцете ми отстрани.
– Никога не се покривай пред мен – казва и поглежда в очите ми.
– Про сто… – започвам да обяснявам, но той ме прекъсва.
– Не, не искам да се криеш. Няма от какво да се срамуваш, Тес. – Дали наистина го мисли?
– Погледни се само… – продължава, сякаш е прочел мислите ми.
– Но ти си бил с толкова много момичета – казвам, без да мисля, и той смръщва вежди.
– Не и с момиче като теб.
Знам, че този отговор може да се изтълкува по много и различни начини, но засега
решавам да не мисля.
– Имаш ли презерватив? – питам, като отчаяно се мъча да си спомня малкото неща, които
знам за секса.
– Презерватив? – смее се той. – Няма да правя секс с теб – казва и аз започвам да изпадам
в паника.
Защо е било всичко това? За да ме унижи?
– О, разбирам – казвам тихо и се надигам да ставам, но той ме хваща за раменете и ме
слага да легна. Сигурна съм, че цялото ми тяло е пламнало от срам, и не искам да ме гледа с
тези саркастични очи.
– Къде отиваш? – пита и по сле изведнъж се сеща. – О…не, не, Тес, нямах това предвид.
Исках да кажа, че понеже не си правила нищо… в смисъл, че наистина нищо... няма да правим
секс. – Гледа ме няколко секунди и добавя: – Днес.
Част от напрежението ми спада.
– Преди това трябва да направиш толкова много неща.
По сле се покатерва върху мен, но ръцете му поемат цялата тежест на тялото му. Върху
лицето ми се стичат капки от мократа му ко са.
– Не мога да повярвам, че никой не те е чукал до сега – ляга пак до мен. Слага ръката си
под шията ми и бавно я плъзва надолу. Доко сва ме само с връхчетата на пръстите си.
По гърдите, по стомаха и спира точно над бикините ми.
Наистина ще го направим? Хардин и аз? Ще боли ли?
Стотици въпро си се блъскат в главата ми, но в мига, в който ръката му се плъзва под
бельото ми, мозъкът ми се изпразва от съдържание. Чувам го как рязко поема дъх през зъби и
залепва устните си върху моите.
Пръстите му леко започват да се движат. Шокът ми не може да се опише с думи.
– Така хубаво ли е? – пита в устата ми.
Та той само трие пръст в мен и как е възможно това елементарно нещо да е толкова
хубаво! Кимам и той малко намалява темпото.
– Както, когато си го правиш сама?
Какво?
– Така ли е? Когато се доко сваш сама? – пита пак.
– Ка…какво? – успявам да попитам, макар че вече нямам никакъв контрол върху тялото и
съзнанието си.
 – Когато се доко сваш? Така хубаво ли е?
Не знам какво да кажа и го гледам в очите, за да ми помогне с отговора. И точно тогава
нещо дълбоко в погледа му се прекършва.
– Чакай… не си правила и това, нали? – гласът му е натежал от изненада и… нещо друго.
Желание? Страст? Той се навежда и продължава да ме целува, а пръстите му леко се
движат нагоре-надолу.
– Тялото ти отговаря толкова добре. Толкова си мокра. За мен.
Не мога да спра стона си. Защо тези мръсни думи звучат толкова хубаво, когато излизат
от неговата уста? И след това усещам леко парене, нещо като силно пощипване, цялото ми
тяло се сковава от болката.
– Какво? Беше… това? – питам и стена. Той се смее и без да ми отговаря, прави го пак.
Тялото ми се извива нагоре като дъга над тревата. Устните му се плъзгат по шията.
Езикът му се мушва под сутиена ми, ръката му бавно масажира гърдата ми. Усещам кошмарно
напрежение дълбоко под стомаха си. И е божествено. Стискам очи и захапвам долната си
устна. Гърбът ми се извива над тревата и краката ми започват да треперят.
– Точно така, Теса, направи го за мен, свърши заради мен – казва и имам чувството, че
съм някъде по краищата на някаква спирала, която започва да се развива с бясна скоро ст. –
Погледни ме, бейби – мърка в ухото ми като котка. Отварям очи и виждам как устните му
смучат кожата на гърдите ми. И това е като катапулт. Излитам над ръба, зрението ми е
замъглено, виждам само бяло.
– Хардин – про стенвам и продължавам да повтарям името му. Бузите му са пламнали,
знам, че му харесва.
По сле бавно изплъзва ръка от мен и я слага на корема ми. Опитвам се да си възвърна
нормалното дишане. Тялото ми никога не е било така изпълнено с енергия, никога,
абсолютно никога не е било така спокойно и отпуснато като сега.
– Ще ти дам минутка да слезеш на земята – засмива се и се отдалечава от мен.
Това не ми харесва. Искам да е близо до мен, но по някаква странна причина не мога да
кажа и дума. Минутка след най-красивия миг в целия ми живот успявам да седна. Поглеждам
го. Той вече е обул джинсите си и връзва ботушите си.
– Тръгваме ли? Вече? – питам смутено. Мислех, че ще иска аз да направя нещо… да го
доко сна. Макар и да не знам как става, може би щеше да ми обясни, да ми покаже.
– Да. Защо? Искаше да о станем повече ли?
– Про сто си помислих, че ти… би искал нещо от мен… – не знам как да го кажа. За
щастие, той се сеща накъде бия.
– О, не. Няма нужда. Засега – усмихва ми се сдържано. Дали пак ще започне да се държи
гадно? Не, надявам се, о собено след това, което се случи. Та аз току-що споделих с него най-
интимното си преживяване в живота! Няма да мога да го понеса, ако започне да се държи
лошо с мен. Да, каза „засега“. А това дали означава, че ще има и по сле?
Започвам истински да съжалявам за всичко, което се случи. Обличам дрехите върху
мокрия сутиен и бикините и се опитвам да не мисля за меката влага между краката си. Хардин
вдига мократа си тениска и ми я подава. Не разбирам защо, но той бърза да обясни:
– Да се избършеш – очите му се заковават между краката ми.
О!
Този път не си прави труда да се обърне, докато разкопчавам джинсите си и прокарвам
тениската по влагата между краката си. Забелязвам как, докато ме гледа, езикът му бавно
навлажнява долната му устна. По сле пъха ръка в джоба, вади телефона си и палецът му се
плъзга няколко пъти по екрана.
 Приключвам с възложената ми задача и му връщам тениската. Обувам обувките си и
усещам как енергията между нас се е променила, всичко се е завъртяло към обратния полюс и
ни е отдалечило. Сега вече искам да съм възможно по-далеч от него.
Чакам да ми проговори, докато вървим към колата, но той не казва нищо. В съзнанието
ми се разиграват най-кошмарните сценарии за това, което тепърва предстои.
Хардин отваря вратата на колата и аз кимам в знак на благодарно ст.
– Проблем ли има? – пита, докато караме по чакъла.
– Не знам. Ти ми кажи. Защо се държиш така странно? – питам, макар че се страхувам от
отговора му, и не смея да го погледна в очите.
– Не аз, а ти.
– Не, ти не си ми казал и дума от… от… знаеш.
– Откакто ти подарих първия оргазъм?
Отварям уста от изненада. Бузите ми пламтят.
Защо сега се учудвам на мръсните му думи, а преди малко ми харесваха? Нали?
– Ами… да… Оттогава. Не си казал и дума. Про сто се облече и тръгнахме! – В момента
откровено стта ми се струва най-добрата опция, затова продължавам: – Чувствам се като
използвана.
– Моля? Не те използвам! Когато използваш някого, получаваш нещо в замяна, нали? –
казва, без да се замисля, съвсем откровено. Усещам как сълзите започват да пълнят очите ми.
Опитвам се да ги скрия, но една се изплъзва.
– Плачеш ли? Какво толкова казах? – слага ръка на бедрото ми. И за моя огромна
изненада, ръката му ме успокоява. – О, не, не исках да кажа това, не го разбирай така,
наистина. Съжалявам. Про сто не съм свикнал… не знам и не съм се замислял какво следва,
след като си бил с някого. Не съм попадал точно на такъв сценарий. Освен това нямаше да те
закарам в стаята ти. Мислех да спрем да хапнем някъде. Сигурен съм, че си гладна – казва и
леко стиска бедрото ми.
Усмихвам се, думите му са такова облекчение за мен.
Избърсвам сълзата, а с нея си отива и тревогата. Не знам какво има в него, какво ме прави
толкова чувствителна! Всеки път! И по всички възможни начини. Мисълта, че може да ме е
използвал, не трябваше да ме разстройва толкова много, наистина. Чувствата ми към него са
толкова объркани. В един миг го мразя, а в следващия искам да го целувам. И той ме кара да
изпитвам различни неща… неща, които си мислех, че не съм в състояние да изпитвам. Не само
сексуално. Той ме кара да се смея и да плача, да пищя и да крещя, но най-важното е, че той ме
кара да се чувствам жива.

Глава двадесет и шест

Ръката на Хардин е на бедрото ми и се надявам да си о стане там завинаги. Така имам
възможно ст да разгледам някои от татуировките му. Отново се взирам в знака за безкрайно ст
точно над китката му и не мога да не се запитам символ на какво е за него. Изглежда като
нещо много лично.
Разгледах дали и на другата му китка има татуировка, която да пасва на този знак, но не
намерих. Знакът за безкрайно ст е до ста широко разпро странен, но знам, че си го татуират
предимно жени. Неговият обаче е различен. Двата обръча на знака са оформени като сърца, а
това допълнително разпалва любопитството ми.
– Каква храна предпочиташ? – пита.
 Го споди, какъв ободряващо нормален и съвсем човешки въпро с! Прибирам несресаната
си мокра ко са на кокче и се замислям.
– Всъщно ст, ям всичко, стига да е без кетчуп.
Той се смее.
– Вие, американците, не сте ли закърмени с това нещо? – шегува се.
– Нямам представа, но е отвратително, наистина.
И двамата се смеем и когато го поглеждам, той казва:
– Да хапнем нещо обикновено тогава?
Кимам, той се пресяга да увеличи музиката, но се спира и пак слага ръката си върху моята.
– Какво мислиш да правиш след колежа? – Да, вече ме пита веднъж, когато бяхме в
стаята му.
– Ще замина за Сиатъл и се надявам да си намеря работа в някоя издателска къща. Или
може би ще стана писател? Знам, че е глупаво – казвам и ми става някак неудобно от големите
ми амбиции. – Но ти вече ме пита това, не помниш ли?
– Не, не е глупаво. Имам познат във „Ванс Пъблишинг“. Не е много близо, трябва ти кола,
но може да опиташ да кандидатстваш там за стаж. Мога да говоря за теб.
– Наистина ли ще направиш такова нещо за мен? – звуча до ста изненадана и гласът ми е
малко по-висок от обикновено, защото наистина не съм очаквала такъв жест, въпреки че…
през по следния час действително се държа мило с мен.
– Да, не е кой знае какво – отвръща, но изглежда леко смутен. Убедена съм, че се дължи
на факта, че не е свикнал да прави мили жестове за хората.
– О, благодаря, наистина! Трябва да си намеря работа или да започна стаж, и то съвсем
скоро, а това ще е като… изпълнена мечта – възкликвам и пляскам с ръце.
Той се смее и клати глава:
– Няма защо. Пак заповядай.
Спираме на малък паркинг пред стара тухлена сграда.
– Храната тук е страхотна! – казва и излиза от колата. Минава отзад, отваря капака и вади
друга тениска, чиста. Обикновена, черна, като всички о станали. Предполагам, че има
стотици. Толкова ми харесваше да седи до мен гол до кръста, че в един миг забравих, че все
някога ще се наложи да облече нещо.
Влизаме и сядаме на една до ста изолирана маса. Възрастна жена се приближава и ни
подава менютата, но той не ги иска. Направо поръчва хамбургер с картофки и с жест ми казва,
че трябва да направя същото. Имам му доверие и си поръчвам. Без кетчуп, разбира се. Докато
чакаме, разказвам на Хардин как съм израснала в Ричланд, за който той изобщо не е чувал,
понеже е от Англия. Добавям, че това е малко градче, където хората правят едно и също по
цял ден и никой никога не напуска града. Никой о свен мен. Никога няма да се върна там.
Изглежда много заинтригуван, когато му разказвам за баща си и за пиянството му. Знам, че му
споменах преди, когато се карахме, но този път споделям с малко повече подробно сти. По
някое време сервитьорката се появява с храната ни. Изглежда страхотно.
– Вкусно е, нали? – пита, когато отхапвам първата си хапка. Кимам и избърсвам устата си.
Наистина е много вкусно и двамата изяждаме всичко в чиниите си. Оказа се, че съм била
зверски гладна.
Караме обратно към общежитията. И двамата сме спокойни и ни е приятно. Дългите му
пръсти правят малки кръгчета по бедрото ми и съм истински разочарована, когато виждам
табелата за общежитията. Стигаме до паркинга.
– Добре ли прекара? – питам го. Сега го чувствам определено по-близък отколкото преди
няколко часа. Може да бъде наистина много добър човек. Когато поиска, разбира се.
 – Да, всъщно ст, да – отвръща някак изненадано, сякаш едва сега го о съзнава. – Виж, бих
те изпратил догоре, но не ми се играе на „Въпро си и отговори“ със Стеф.
По сле се усмихва и с цялото си тяло се обръща към мен.
– Няма проблем. Ще се видим утре – отговарям.
Не съм сигурна дали да се наведа и да го целуна, затова съм истински облекчена, когато
дългите му пръсти доко сват лицето ми и прибират няколко кичура зад ухото ми. Облягам
лице в дланта му, а той се навежда напред и целува устните ми. Започва като нежна целувка,
но усещам как затопля цялото ми тяло. И имам нужда от още. Хардин грабва ръката ми и с
жест ме подканя да се прехвърля върху него през ло ста за скоро стта. Изпълнявам много бързо
и го обкрачвам. Гърбът ми е залепен за волана. Седалката се плъзва назад и сега имаме повече
място. Повдигам тениската му и леко погалвам кожата на корема му. Горещ е. Мускулите му са
твърди. Прокарвам пръсти по мастилото.
Езикът му масажира моя. Ръцете му ме притискат силно. Усещането е почти болезнено, но
с радо ст бих изтърпяла всяка болка, за да бъда така близо до него. Плъзгам ръце по-нагоре
под тениската му и той стене в устните ми. Харесва ми, че мога да изтръгна този звук от него,
че му влияя по този начин, и съм готова да се изгубя отново в усещането за тази близо ст,
когато… телефонът ми започва да звъни.
– Алармата ти ли е? – пита шеговито.
Усмихвам се и отварям уста да му отговоря с неговия тон, но на екрана виждам името на
Ноа. Усмивката ми застива. Поглеждам Хардин и разбирам, че се е до сетил. Изражението му
коренно се променя и започвам да се тревожа, че го губя, че губя мига. Без да се колебая,
игнорирам телефонното обаждане, изключвам телефона и го мятам на свободната седалка. Не
искам да мисля за Ноа сега. Избутвам го в най-затънтения ъгъл на съзнанието си, заключвам го
и изхвърлям ключа. Навеждам се да целуна Хардин, но той се отдръпва назад.
– Мисля, че е по-добре да си тръгвам – казва лаконично. Тонът му ме тревожи. Облягам
се назад да го погледна. Сякаш ледена вода погасява пожара в кръвта ми. Изглежда толкова
отдалечен, недо стижим.
– Хардин, затворих му. Ще говоря с него за това. Не знам кога и как, но мога да обещая,
че ще е скоро. Наистина.
Дълбоко някъде в подсъзнанието си знаех, че трябваше да скъсам с Ноа в мига, в който
целунах Хардин. Не мога да продължавам да се виждам с него, след като вече съм го предала.
Вината ми винаги ще виси над главите ни като черен облак, а нито аз, нито Ноа искаме това
да се случи. Не мога да бъда с Ноа и по друга причина – заради това, което чувствам към
Хардин. Обичам Ноа, но ако го обичах така, както заслужава да бъде обичан, никога нямаше
да изпитвам към Хардин… това, което изпитвам. Не искам да наранявам Ноа, но вече няма
връщане назад.
– Ще говориш с него за… какво? – пита рязко.
– За всичко това, за нас.
– За нас? Нали не се опитваш да ми кажеш, че ще скъсаш с него… заради мен?
Вие ми се свят. Знам, че трябва да скоча от скута му, но съм като замръзнала.
– Не искаш ли да му казвам? – прошепвам.
– Не, защо да го правиш? Искам да кажа… да, ако искаш да скъсаш с него, това си е твоя
работа, направи го, но не го разкарвай заради мен.
– Аз… про сто… си помислих… – думите ми са като спънати.
– Мисля, че вече ти казах, Тереза, аз не искам връзка.
Чувствам се като сърна пред светлините на бясно приближаваща кола. Единствената
сила, която ми помага да скоча и да се отлепя от него, е мисълта, че не искам да ме види да
плача. Отново. Не, отказвам да плача пред него.
– Ти си отвратителен – казвам с горчивина и си вземам нещата от пода на колата. Той
иска да каже нещо, но… не успява. – Стой далеч от мен, Хардин. От сега натам не ме
доближавай. Казвам ти го съвсем сериозно!
Той затваря очи, но не искам повече да знам. Бягам към входа, успявам да сдържа сълзите
си, докато вратата се затвори зад мен.
Толкова съм благодарна, че Стеф не си е в стаята! Затварям вратата и избухвам в сълзи.
Как може да съм толкова глупава? Знаех какъв е. Знаех и пак се съгласих да о стана насаме с
него. Буквално се хванах с две ръце за възможно стта да бъда с него. И само защото днес беше
толкова мил с мен, сърцето ми е разбрало, че… какво? Че ще иска да сме заедно? Смея се през
сълзи. Смея се на глупо стта и наивно стта си.
Наистина не мога и не бива да му се сърдя. Той ми каза, той ме предупреди. Но днес беше
толкова хубаво! Той беше толкова мил и закачлив и аз наистина се обърках, че градим някаква
връзка.
Но е било само игра, направил го е само за да се намърда в гащите ми. И аз му позволих.

Глава двадесет и седем

Сълзите ми изсъхват, изкъпвам се и докато Стеф се върне от кино, успявам да
стабилизирам психическото си състояние.
– Е, как мина с Хардин? – пита и вади пижамата си.
– Хубаво. Беше си обикновеният, нормален, крайно очарователен… себе си – отвръщам и
дори успявам да се засмея. Искам да ù кажа какво направи, но ме е срам. Знам, че не би ме
обвинила, но колкото и да ми се ще да кажа на някого, в същото време не искам никой да
знае.
Стеф ме поглежда и виждам тревогата в очите ù. Налага се да отместя поглед от нея.
– Само внимавай, моля те. Прекалено си мила и добра, за да бъдеш с момче като Хардин.
Искам да я прегърна и да плача на рамото ù, но не го правя. Питам дали филмът е бил
хубав, за да сменя темата на разговора. Тя ми разказва как Тристан не спрял да я храни с
пуканки през цялото време и че наистина започвала да го харесва. Иска ми се да повърна, но
веднага о съзнавам, че това е само ревно ст, защото Тристан я харесва така, както Хардин
никога няма да хареса мен. И по сле си напомням, че имам човек, който ме обича, и че трябва
да започна да се държа добре с него, както той заслужава. И че трябва да стоя настрана от
Хардин. Този път завинаги, наистина.
На следващата сутрин съм като изцедена. Нямам сила, не ми е о станала никаква енергия и
знам, че всеки миг мога да избухна в сълзи. Очите ми са червени и подпухнали, защото плаках
цялата нощ. Решавам да сложа малко грим. Слагам очна линия под окото и върху клепача.
Така изглежда до ста по-добре. По сле малко пудра под очите, за да придам някакъв цвят на
бузите си. Малко спирала за мигли и съм като нов човек. Харесва ми как изглеждам с малко
повече грим. Обличам тесните си джинси и блуза с голи рамене, която се връзва на врата.
Струва ми се, че съм прекалено разголена, затова грабвам и бялата жилетка. От деня, в който
ни правиха снимки през по следната година в гимназията, никога не бях полагала толкова
много усилия за външния си вид, отивайки про сто на училище.
Ландън ми пуска съобщение, че ще се видим направо в залата, затова взимам едно кафе и
за него. Прекалено рано е за лекция и вървя бавно.
– Здравей. Теса, нали така? – чувам глас зад гърба си. Обръщам се.
 – Да. Логан, нали така? – питам и той кима.
– Ще дойдеш ли тази седмица? – Очевидно живее в същата къща. Разбира се!
Логан е толкова сладък, всъщно ст… е разкошен и е толкова хубаво облечен.
– О, не, не и тази седмица – смея се и той се засмива с мен.
– Кофти. Беше супер забавно с теб. Е, ако промениш решението си, знаеш къде сме.
Трябва да бягам за час, но ще се видим.
Ландън вече е седнал. Няколко пъти ми благодари за кафето. Когато сядам, отбелязва:
– Днес изглеждаш различна.
– Сложила съм си грим – казвам и той се усмихва. Не пита нищо за следобеда с Хардин, за
което съм му повече от благодарна. Не знам и какво бих му казала.
И точно когато денят става приятен и все по-малко мисля за Хардин, идва време за
лекцията по литература. Хардин седи на обичайното си място. Днес е облякъл бяла тениска.
Толкова е тънка, че татуировките му прозират. Не мога да разбера защо толкова ми харесват
татуировките и пиърсингът му, при положение че преди да го срещна, мразех татуирани хора,
а и разбирам ужасно малко от тези неща. Отвръщам поглед, сядам на мястото си до него и
изваждам записките си. Няма да се откажа от хубавото си място само заради едно грубо
момче. Надявам се Ландън да дойде по-скоро, за да не се налага да седя сама с Хардин.
– Тес? – прошепва Хардин, докато залата вече се пълни с народ.
Не, не му отговаряй, не му обръщай внимание, не спирам да си повтарям.
– Тес? – казва пак, но вече по-високо.
– Не ми говори, Хардин – съскам през зъби. Не го поглеждам. Няма да падна в капана му
този път.
– О, моля те, стига – казва и по гласа му мога да се до сетя, че за него това е ужасно
смешно. Тонът ми е груб, но не ми пука:
– Остави ме на мира, Хардин. Сериозно!
– Добре, както кажеш – отвръща рязко и аз въздъхвам.
Ландън влиза. Толкова съм му благодарна! Очевидно е забелязал напрежението между
нас, защото загрижено пита:
– Добре ли си?
– Да, добре съм – лъжа и часът започва.
С Хардин продължаваме да се отбягваме цяла седмица. И с всеки изминал ден ми става
по-лесно, дори ми се струва, че мисля за него все по-малко. Стеф и Тристан са заедно цялата
седмица, затова почти винаги съм сама в стаята, което е от една страна хубаво, но от друга е
ужасно. Хубаво е, защото имам да уча и свършвам до ста работа, а е лошо, защото съм сама с
мислите си за Хардин.
През цялата седмица слагам грим, всеки ден малко повече, но се придържам към
широките си консервативни дрехи.
До петък сутринта си мисля, че съм преодоляла цялата тая драма с Хардин. Обаче всички
говорят за партито в къщата и всички се вълнуват. В крайна сметка, там има парти всеки петък
и събота. Защо трябва да се вълнуват толкова много? Наистина не проумявам! Поне десет
души ме питаха дали ще ходя.
Решавам да направя единственото нещо, което може да ме спре. Обаждам се на Ноа.
– Здрасти, Теса! – вдига ведро Ноа. Всъщно ст не сме се чували от няколко дни и гласът
му наистина ми липсваше.
– Здрасти. Искаш ли да дойдеш да ме видиш? – питам.
– Разбира се, може би следващия уикенд?
– Не, не, искам да кажа днес! Можеш ли да тръгнеш сега?
 Знам, че обича да планира всичко, също като мен, но искам, имам нужда от него точно
сега.
– Теса, имам практика след часовете. И все още съм в училище, обядвам.
– Моля те, Ноа, наистина ми липсваш! Не може ли про сто да тръгнеш сега? И да о станеш
с мен през уикенда? Моля те!
Знам, че звуча като про сяк, но не ми пука.
– Ами… добре, Теса. Ще дойда сега. Наред ли е всичко?
Кръвта във вените ми пее от щастие и съм наистина изненадана, че скърцащият от
чистота и толкова подреден Ноа се съгласи да дойде. Щастлива съм, че ще бъде тук.
– Да. Про сто ми липсваш. Не съм те виждала от две седмици – напомням му.
Той се смее:
– И ти ми липсваш. Ще тръгна след малко. Ще се видим след около три часа, Теса.
Обичам те.
– И аз те обичам – казвам и затварям. Е, нещата се наредиха идеално. Няма никакъв шанс
да се появя на онова парти.
С това сензационно чувство на облекчение тръгвам за лекцията по литература. Но
настроението ми се изпарява, когато виждам как Хардин се е надвесил над Ландън и крещи.
Какво, по дяволите?
Хуквам към тях точно когато Хардин удря по масата с юмрук и ръмжи:
– Никога повече не говори така! Ясно ли ти е, лайно смотано!
Ландън се опитва да стане, но ако си мисли, че може да се бие с Хардин, трябва да е
напълно откачил. Ландън е мускулест, но е толкова възпитан и любезен, че про сто не мога да
си го представя да удари някого.
Хващам ръката на Хардин и го дърпам назад. Другата му ръка се свива в юмрук, вдига се
високо във въздуха, но когато разбира, че съм аз, я отпуска надолу и псува тихо.
– Остави го на мира, Хардин – крещя и се обръщам към Ландън, който изглежда вбесен
почти толкова, колкото е и Хардин, но в крайна сметка сяда на мястото си.
– Тереза, трябва да се научиш да не се месиш в чуждите работи – казва грубо Хардин и
също сяда. Това момче наистина трябва да си намери друго място.
Сядам между тях и прошепвам на Ландън:
– Добре ли си? За какво става дума?
Ландън поглежда към Хардин, въздъхва и казва:
– Той е про сто един задник. Това обобщава цялата ситуация – изрича високо и се усмихва
весело и победоно сно. Аз се смея тихичко и се облягам назад. Чувам накъсаното дишане на
Хардин и изведнъж ми хрумва страхотна идея. Малко детинска, но за момента ми допада.
– Имам добри новини – казвам на Ландън с възможно най-веселия глас, който мога да
изфабрикувам.
– Наистина? Казвай!
– Ноа идва днес и ще о стане тук целия уикенд! – заявявам с усмивка и даже пляскам с
ръце.
Да, знам, че преигравам, но усещам как погледът на Хардин се заковава в мен, и разбирам,
че ме е чул.
– Наистина ли? Това вече е страхотна новина! – казва откровено Ландън.
Часът започва и свършва без нито една дума от страна на Хардин. Така ще бъде и
занапред. И аз нямам нищо против.
Пожелавам на Ландън приятен уикенд и се прибирам в стаята си. Оправям грима си и
хапвам, преди Ноа да е дошъл. Кога се превърнах в момичето, което има нужда да си оправи
грима, преди приятелят му да дойде? Засмивам се. Май от онзи ден на реката с Хардин. Точно
този ден ме промени. Но начинът, по който ме нарани след това, ме промени още повече. Да,
гримът е само лека промяна, почти незабележима, но знам, че има такава.
Храня се, оправям стаята, сгъвам дрехите на Стеф и ги прибирам. Дано няма нищо
против по сещението на приятеля ми. Най-накрая получавам съобщение от Ноа, че е тук.
Скачам от леглото и бягам да го по срещна.
Ноа изглежда много добре. Морско сини панталони, кремава жилетка и бяла риза. Да,
но си жилетки, но ми харесват. Усмивката му моментално сгрява сърцето ми. Той ме прегръща
и ми казва колко се радва да ме види. Докато вървим към стаята ми, Ноа ме оглежда и пита:
– Грим ли е това?
– Да, малко. Про сто е нещо като… нов експеримент – обяснявам.
– Изглеждаш добре – усмихва се той и ме целува по челото.
След малко вече разглеждаме комедиите в интернет и се опитваме да изберем филм. Стеф
ми пуска съобщение, че е с Тристан и няма да се прибира тази вечер. Гася лампата, сядаме на
леглото, Ноа ме прегръща през рамото, аз слагам глава на гърдите му и пускаме филма.
Това съм аз. Аз не съм някакво озверяло момиче, което скача из реките, навлякло черните
тениски на някакви пънкари.
Не съм гледала филма, даже заглавието не ми е познато. Но пет минути след началото
вратата се отваря. Решавам, че Стеф си е забравила нещо.
Но, разбира се, не е Стеф, а е Хардин.
Очите му се заковават в нас. Само лицата ни са о светени от екрана на монитора.
Изчервявам се! Дошъл е да каже на Ноа, знам, сигурна съм! Паниката преобръща всичко в мен,
отдръпвам се от Ноа и се надявам да си помисли, че съм подскочила само от изненада, а не от
страх, че тайната ми ще бъде разкрита.
– Какво правиш тук? – питам злобно. – Не може да нахлуваш така тук!
Хардин се усмихва.
– Идвам при Стеф – казва и сяда. – Здрасти, Ноа. Радвам се да те видя отново –
подсмихва се Хардин, а Ноа се размърдва сконфузено. Вероятно се чуди как така Хардин има
ключ от стаята и защо изобщо не си прави труда да почука.
– Навън е с Тристан. Може би вече са във вашата къща – изричам бавно и мислено се моля
да си иде. Ако каже на Ноа сега, нямам идея как ще се оправя с тая каша и как ще се
възстановя след това.
– О, така ли? – прави се на изненадан, но знам, че е дошъл да ме тормози. Вероятно ще
о стане, докато сама си призная пред Ноа. – Вие няма ли да дойдете на партито?
– Не, няма. Опитваме се да гледаме филм – казвам, а Ноа хваща ръката ми. Дори в
тъмното мога да видя как очите на Хардин са фокусирани върху стиснатите ни ръце.
– Много жалко. По-добре да си тръгвам… – става и прави крачка към вратата, а аз вече
издишвам с облекчение. Но по сле Хардин се обръща рязко. – О, Ноа – започва, а сърцето ми
буквално спира. – Хубава жилетка!
Издишвам с такова облекчение, сякаш не съм дишала от минути.
– Благодаря. От „Гап“ е – отвръща Ноа, който няма никаква представа, че Хардин му се
подиграва.
– Да, виждам. Забавлявайте се! – казва Хардин и излиза от стаята.

Глава двадесет и осем

 – Май не е чак толкова лошо момче – проговаря Ноа, когато вратата се затваря.
Смея се нервно.
– Какво? Защо се смееш?
– Про сто се учудвам, че ти го казваш – обяснявам и отново слагам глава на гърдите му.
А електричеството, което дойде с Хардин, си отиде с него.
– Не казвам, че искам да се сприятелявам с него или нещо подобно, но ми се струва
дружелюбен.
– Хардин е всичко друго, но не и дружелюбен.
Ноа се смее и премята ръка през рамото ми. Ако само знаеше какво е станало между нас!
Ако само знаеше как стенех с името му на уста, когато той… За бога, Теса, просто спри!
Вдигам глава и целувам Ноа по бузата, а той се усмихва. Искам Ноа да ме накара да
почувствам това, което чувствах с Хардин. Сядам и се обръщам с лице към него. Слагам ръце
от двете страни на лицето му и притискам устни към неговите. Устата му се отваря и ме
целува. Устните му са меки… точно като самата целувка, но не е до статъчно. Имам нужда от
огъня, имам нужда от страстта. Обвивам ръце около врата му и се издърпвам, за да седна в
скута му.
– Хей, Теса, какво правиш? – пита и се опитва нежно да ме избута.
– Какво? Нищо. Про сто исках да… се позабавляваме… предполагам – казвам и свеждам
поглед. Обикновено не изпитвам срам от Ноа, но това е една от темите, на които никога не
говорим.
– Добре? – казва почти въпро сително и пак го целувам. Усещам лека топлина, но няма
огън. Започвам да движа бедрата си, надявам се да запаля пожара. Ръцете му се спускат към
кръста ми, но само за да ме отблъснат, да ме накарат да спра. Знам, че се разбрахме да чакаме
до брака, но само се целуваме, за бога! Хващам ръцете му, дърпам ги встрани и продължавам
да се люлея върху него. Колкото и да се опитвам да го целуна по-силно и дълбоко, устата му
о става мека и срамежлива. Усещам, че се възбужда, но няма да направи нищо повече.
Наясно съм, че мотивите ми са напълно грешни, но искам да знам, че Ноа може да ме
накара да се почувствам така, както се чувствам с Хардин.
Не искам Хардин, а самото усещане… нали?
Спирам да го целувам и сядам до него.
– Това беше хубаво, Теса – усмихва ми се Ноа. И аз му се усмихвам.
Хубаво?
Да, той е толкова тактичен и внимателен. И аз го обичам. Пускам филма и след няколко
минути се усещам, че не следя какво става. Заспивам.
– По-добре да си тръгвам – казва Хардин. Зелените му очи ме гледат.
– Къде? – не искам да си ходи.
– Ще отседна в хотел, близо е. Ще дойда сутринта.
Гледам го дълго и по степенно лицето му се превръща в лицето на Ноа. Скачам и търкам
очи.
Ноа, бил е Ноа. Нямало е никакъв Хардин.
– Спи ти се, а и не мога да о стана тук цяла нощ – казва нежно Ноа и гали бузата ми.
Искам да о стане, но сега се страхувам да не кажа нещо в съня си. Така или иначе,
вероятно си мисли, че не е прилично да о става в моята стая. Ноа и Хардин са на двата
полюса. Във всяко едно отношение.
– Добре, благодаря ти, че дойде – изричам тихо и той ме целува леко по бузата, преди да
се измъкне изпод мен.
– Обичам те – казва, аз кимам, заравям глава във възглавницата и потъвам в сънища, които
не помня.
На следващата сутрин ме събужда телефонното обаждане на Ноа. Казва, че идва да ме
вземе. Скачам от леглото, бягам за душ и през цялото време се питам какво ще правим. Няма
кой знае какво да се прави в околно стта, но можем да отидем в града. Минава ми през ума да
пусна съобщение на Ландън и да го питам къде ходят хората тук о свен по партита. Май той е
единственият ми приятел, който би ми дал такава информация.
Решавам да облека сивата си плисирана пола и обикновена бяла блуза. Опитвам се да
игнорирам гласа на Хардин, който кънти в мозъка ми и ми казва, че е грозна.
Връщам се от банята и виждам, че Ноа вече ме чака в коридора. Ко сата ми е все още
увита в кърпата.
– Красива си – отбелязва Ноа с усмивка, прегръща ме през рамо и отваряме вратата на
стаята.
– Искам само да си изсуша ко сата и да сложа малко грим – казвам и по сягам към
гримовете на Стеф. Радвам се, че не ги е взела със себе си. Трябва да си купя вече свой
собствен грим. Не изглежда никак лошо.
Ноа седи търпеливо на леглото. Чака ме да си изсуша ко сата и да навия крайчетата с
маша. Преди да си сложа грим, спирам до него и го целувам по бузата.
– Какво ти се прави днес? – питам, свършвам с грима и леко разрошвам ко сата си.
– Колежът наистина ти се отразява добре, Теса. Никога не си изглеждала по-хубава –
казва Ноа. – Не знам, наистина. Да се разходим в парка и по сле да хапнем?
Поглеждам часовника. Кога е станало един часа? Пускам съобщение на Стеф, че ще съм
навън целия ден, а тя ми отговаря, че ще се прибере чак утре. Напо следък през уикенда о става
в къщата на Тристан.
Ноа ми отваря вратата на тойотата си. Родителите му купиха възможно най-безопасната
кола, най-нов модел.
Колата е безупречно чиста, нито петно. Няма разхвърляни учебници, няма мръсни
тениски. Караме и търсим парк. Съвсем скоро намираме малко, тихо местенце. Тревата вече
започва да пожълтява. Има и няколко дървета.
Докато паркираме, Ноа пита:
– Кога ще започнеш да си търсиш кола?
– Мислех да започна да търся другата седмица. И ще кандидатствам за работа.
Не му казвам за възможно стта, за която ми спомена Хардин, а и не знам дали
предложението е все още валидно. Също така не знам какво ще кажа на Ноа, ако наистина
получа работата.
– Много хубави новини. Ако имаш нужда от помощ, ще ми кажеш, нали?
Обикаляме из парка, по сле сядаме на една маса за пикник. Ноа говори през цялото време,
а аз само кимам с глава. На няколко пъти се хващам, че не го слушам, но той не забелязва.
По сле ставаме да се поразходим още малко и стигаме до едно поточе. Каква ирония!
Засмивам се саркастично и Ноа ме изглежда въпро сително.
– Искаш ли да поплуваме? – питам. Не знам защо продължавам да се надявам.
– Тук ли? Няма начин – казва и се смее, а аз се свивам. Като пукнат балон. След което
мислено си удрям един шамар. Про сто трябва да спра да сравнявам Ноа и Хардин.
– Шегувах се – лъжа и го повличам по пътечката. Тръгваме от парка около седем.
Решаваме да отидем да ядем пица, да се върнем в стаята ми и да гледаме филм с Мег
Райън и Том Ханкс, които се влюбват чрез едно радиошоу. Много съм гладна и когато
донасят пицата, изяждам повече от половината. Извинявам се с това, че не съм яла цял ден.
Някъде около средата на филма телефонът ми звъни и Ноа се пресяга да ми го подаде.
 – Кой е Ландън? – пита той. В гласа му няма никакво подозрение, само любопитство.
Никога не е бил ревнив. Не се е налагало.
До неотдавна, напомня ми съвестта ми.
– Приятел от колежа – обяснявам.
Защо Ландън ми се обажда толкова късно? До сега ми се е обаждал само за да сравним
записките си. Никога за друго.
– Теса? – Ландън говори много високо.
– Да, наред ли е всичко?
– Ами… всъщно ст не. Знам, че Ноа е с теб, но… – колебае се.
– Какво има, Ландън? – сърцето ми ще се пръсне. – Добре ли си?
– Да, не става дума за мен. Има проблем с Хардин…
Паниката ме парализира.
– Х…хардин? – заеквам.
– Да, ако ти дам адреса, можеш ли да дойдеш? Моля те.
Чувам как нещо пада и се троши край Ландън. Скачам от леглото и вече пъхам крака в
обувките си. Съзнанието ми както винаги изо става от събитията. Ноа също се изправя, сякаш
чувства, че е удачно да го направи.
– Ландън, да не би Хардин да се опитва да те нарани? – не проумявам какво друго може
да се случва при тях.
– Не, не.
– Прати ми адреса – казвам и в този миг на другия край на линията нещо се сгромолясва.
Обръщам се към Ноа:
– Ноа, имам нужда от колата ти.
Той извръща глава настрани и пита:
– Какво става?
– Не знам. Има проблем с Хардин. Дай ми ключовете си – казвам до ста рязко. Той бърка в
джоба си и вади ключовете, но по сле заявява:
– Идвам с теб.
Но аз грабвам ключовете и клатя глава.
– Не, трябва да отида сама.
Думите ми го нараняват. Изглежда обиден. И знам, че е лошо и погрешно да го о ставям
сам тук.
Но единственото, за което мога да мисля, е как по-бързо да стигна до Хардин.

Глава двадесет и девет

Адресът от съобщението на Ландън е 2875 Корнел Роуд. Копирам го и го вкарвам в
програмата за търсене. Оказва се, че е на петнайсет минути с кола.
Какво става там? И от каква помощ има нужда Ландън?
Когато пристигам на адреса, съм все така объркана, както когато излетях от нас. Ноа ми
се обади два пъти. И двата пъти не вдигнах. Не исках да изключвам навигацията на телефона
и, честно казано, обърканото му изражение, когато го зарязах, не спира да ме преследва, така
че предпочитам да не говоря с него точно сега.
Къщите на тази улица са като имения. Тази, която отговаря на адреса, е поне три пъти по-
голяма от къщата на майка ми. Стара, тухлена, изглежда като кацнала на върха на хълм.
Градината пред нея е като склон. Дори и под слабото о светление на уличните лампи изглежда
красива. Предполагам, че това е къщата на баща му. Какво иначе ще прави Ландън тук? Не е
къща, в която живеят студенти. Поемам дълбоко дъх и тръгвам по стълбите. Чукам силно на
махагоновата врата. Ландън отваря на секундата.
– Теса, благодаря ти, че дойде. Съжалявам. Знам, че Ноа е тук? С теб ли е сега? – пита и
поглежда към колата.
– Не, в общежитието е. Какво става? Къде е Хардин?
– В задния двор. И е обезумял – въздъхва.
– И аз съм тук, защото…? – питам възможно най-любезно.
Какво общо има обезумелият Хардин с мен?
– Не знам. Разбирам, че го мразиш, но ти поне говориш с него. Много е пиян. Не е на себе
си. Дойде и отвори една бутилка от уискито на баща си. Изпил е повече от половината. И
по сле започна да чупи. Чиниите на майка ми, целия стъклен шкаф. На практика всичко, до
което може да се докопа.
– Какво? Защо? – Хардин ми каза, че не пие. И това ли беше лъжа?
– Баща му му е казал, че с майка ми ще се женят…
– И? – все още не разбирам. – И Хардин не иска да се женят? И какво от това? – питам, а
Ландън ме води през кухнята, където всичко е изпотрошено. Хардин наистина се е по старал.
Навсякъде по пода има счупени чинии, успял е да обърне един голям шкаф, стъклените му
витрини също са изпотрошени.
– Не, не иска, но това е много дълга история. Веднага след като баща му се обади да му
каже, че няма да са в града, защото заминават да празнуват, Хардин дойде. Предполагам, за да
се кара с баща си. Иначе никога не идва тук – уточнява Ландън и отваря задната врата. На
малката маса на задната веранда виждам една сянка.
Хардин.
– Не знам какво очакваш от мен, но ще опитам.
Ландън кима и слага ръце на раменете ми.
– Викаше те – казва и сърцето ми спира.
Тръгвам към Хардин, той вдига поглед, очите му са кървясали, ко сата му е скрита под
сива плетена шапка. Очите му се разширяват, по сле потъмняват. Правя крачка назад. Под
мъждивата светлина на верандата изглежда страшен, плаши ме.
– Ти пък как дойде тук? – почти вика и става.
– Ландън… той… – казвам и веднага след това съжалявам, че не мога да си държа устата
затворена.
– Ти ли ù се обади, бе? – крещи към Ландън, който предпочита да се прибере обратно в
къщата.
– Остави го, Хардин. Про сто се тревожи за теб!
Той сяда и ме подканва да сторя същото. Сядам срещу него и гледам как надига почти
празната бутилка с тъмна течно ст, доближавайки я до устните си. Наблюдавам как адамовата
му ябълка се движи, докато преглъща. По сле удря бутилката върху стъклото на масата, а аз
почти подскачам, очаквайки да се строши или бутилката, или масата.
– Каква комбина сте вие двамата! Толкова сте предсказуеми. Горкият Хардин е разстроен!
Затова идваш и решавате да ми правите проблем, че съм строшил някакви ляйняни чинии, и
да ме карате да се чувствам виновен за това – говори протяжно и се смее някак болно.
– Мислех, че не пиеш? – казвам и скръствам ръце пред гърдите си.
– Не пиех. До сега. Не се опитвай да ми четеш лекции, защото и ти не си цвете за
мирисане – изпружва пръст към мен. Грабва бутилката и отпива пак.
Страшно е, наистина, но не мога да отрека, че когато съм край него, дори сега, в това
ужасно състояние, въпреки мрачното му пиянство, той вдъхва живот в тялото ми. Вероятно
ми е липсвало чувството, което поражда всяка негова поява.
– Никога не съм твърдяла, че съм по-добра от теб. Про сто искам да ми кажеш защо точно
сега реши да пропиеш.
– Какво значение има за теб? Къде е приятелят ти? – пита и очите му горят моите, а
чувството, което улавям зад тях, е толкова силно, че трябва да извърна глава. Иска ми се да
знам какво изпитва в момента.
– Остана в стаята ми. Исках само да ти помогна, Хардин – казвам и се навеждам напред,
за да доко сна ръката му, но той се свива назад, сякаш се страхува от допира ми.
– Да ми помогнеш? – гласът му е страшен. Искам да го попитам защо е искал да дойда,
защо ме е викал, но не бива да слагам Ландън в устата на лъва. За втори път. – Ако искаш да
ми помогнеш, про сто си върви.
– Защо не ми кажеш какво се е случило? – свеждам поглед и започвам да си играя с една
кожичка около нокътя си.
Той въздъхва, издърпва шапката и прокарва ръка през ко сата си. По сле пак я нахлузва на
главата си.
– Баща ми решава да ми каже едва сега, че ще се жени за Карен другия месец. Трябваше
да ми каже преди много време, а не по телефона. Сигурен съм, че малкият, изряден и
по слушен Ландън е знаел през цялото време.
О, наистина не очаквах да ми каже. А сега не знам какво да отговоря на това.
– Вероятно има причина да не ти каже по-рано.
– Не познаваш баща ми. Изобщо не го интересува, че има син. Знаеш ли колко пъти съм
говорил с него през по следната година? Около десет! Интересуват го само голямата му къща,
новата му жена и новият му, изряден във всяко отношение, син – казва заваляно и отпива още
една глътка. Не продумвам нищо. Чакам да продължи. – Трябва да видиш в каква съборетина
живее мама в Англия. Казва, че там ù харесва, но знам, че ме лъже. Къщата ù е по-малка от
спалнята на баща ми. Майка буквално ме принуди да дойда да уча в тукашния колеж, за да
съм по-близо до баща си. И гледай само каква топла семейна атмо сфера се заформи!
Сега вече мога да го разбера, да го усетя много по-добре. Хардин е наранен и страда. Ето
защо е такъв с всички. Ето защо Хардин е… Хардин.
– На колко години беше, когато ви о стави? – питам.
Той ме гледа войнствено, но все пак отговаря:
– На десет. Но преди още да ни зареже, никога не си беше у дома. Различен бар всяка
нощ. А сега се прави на перфектния мъж и има всичките тези лайна – казва и замахва с ръка
към къщата.
Баща му си е тръгнал, когато Хардин е бил на десет. Като моя баща. И двамата са били
пияници. И се оказва, че имаме много общо, много повече, отколкото бях предполагала. Този
пиян Хардин изглежда толкова раним и уязвим в сравнение с другия – онзи силен и
доминиращ човек, когото познавах до… тази вечер. Изглежда като най-чупливото на света
нещо, което съм виждала.
– Съжалявам, че ви е напуснал, но…
– Не, не ми трябва съчувствието ти – прекъсва ме той.
– Не е съчувствие. Опитвам се да…
– Опитваш се да какво?
– Да ти помогна, да съм до теб – казвам нежно и се усмихвам. Тайно се надявам да мога
да му помогна да преодолее това. Но знам какво ще се случи.
– Толкова си жалка! Не виждаш ли, че не те искам тук? Не искам да си до мен, не искам
да ми помагаш. Само защото сме си поиграли малко, не значи, че искам да имам нещо общо с
теб. И въпреки това – ето те тук, о ставила си милия си приятел, който наистина може да е
край теб и да ти е опора… защо? За да дойдеш тук и да се опитваш да ми помагаш. Това,
Тереза, е определението на думата жалък.
Гласът му е отровен и зъл точно както очаквах, но се опитвам да пренебрегна болката в
гърдите си.
– Не го мислиш наистина – казвам и се сещам как преди седмица се смееше от сърце, как
ме хвърляше във водата. Не мога да реша дали е голям лъжец, или е велик актьор.
– Грешиш. Върви си у дома – грабва бутилката да отпие. Пресягам се през масата,
издърпвам я от ръцете му и я мятам в градината. – Какво, по дяволите? – крещи той, но не му
обръщам внимание и тръгвам към задната врата. Усещам как се изправя, по сле чувам стъпките
му зад гърба си и изведнъж вече е пред мен. Лицето му е на сантиметри от моето. – Къде
отиваш?
– Отивам да помогна на Ландън да почисти хао са, който си сътворил, и по сле се
прибирам – гласът ми звучи много спокойно, предвид реалното ми вътрешно състояние.
– Защо да му помагаш? – отвращението в гласа му кънти в ушите ми.
– Защото той, за разлика от теб, заслужава да му се помогне – изричам и лицето ми
помръква. Трябваше да му кажа и други неща, трябваше да викам, да крещя, да му припомня
всички обиди, които ми наговори и от които така боли, но знам, че той точно това очаква.
Ето, това прави той: наранява всички наоколо и по сле е щастлив от хао са, който о ставя след
себе си.
Хардин прави крачка встрани и о свобождава пътя ми.
Когато влизам, Ландън е превит напред и се опитва да вдигне шкафа.
– Къде е метлата? – питам, когато най-сетне успява да го изправи. Ландън ме поглежда с
благодарно ст и ми се усмихва.
– Ето там. Благодаря ти за всичко.
Кимам и започвам да мета изпочупените чинии и чаши. Го споди, унищожил е всичко.
Жал ми е за майката на Ландън. Когато се върне, ще намери всичките си съдове на парчета.
Надявам се да нямат някаква сантиментална стойно ст за нея.
Неволно извиквам, когато парче стъкло се забива в пръста ми. Едри капки кръв падат по
дървения под. Бягам към мивката.
– Добре ли си? – пита Ландън разтревожено.
– Да, парчето е наистина малко, но не знам защо има толкова много кръв.
Не боли кой знае колко. Затварям очи и пускам студената вода да тече върху раната. След
минутка задната врата се отваря. Обръщам се и виждам Хардин, застанал в рамката на вратата.
– Теса, може ли да поговорим? – пита.
Знам, че трябва да откажа, но нещо зад кървавочервения цвят на очите му ме кара да
кимна с глава. Погледът му пада надолу към ръката ми, по сле към кръвта по пода. Тръгва с
бързи крачки към мен.
– Добре ли си? Какво се случи?
– Нищо не е, само малко парче стъкло – казвам.
Той издърпва ръката ми изпод студената вода и само от едно доко сване познатото
електричество плъзва навсякъде около мен. Оглежда пръста ми, намръщва се, пуска ръката ми
и тръгва към Ландън.
Преди минута ме нарече жалка, сега е загрижен за здравето ми? Този човек ще ме
побърка, ще ме вкарат в лудница в усмирителна риза.
– Къде е лейкопластът? – пита почти заканително, а Ландън му отвръща, че е в спалнята.
 Няма и минута, Хардин се връща, хваща ръката ми, слага антисептичен гел и по сле много
внимателно увива лейкопласта. Мълча. Напълно съм объркана от действията му. Забелязвам,
че Ландън също го гледа с огромно изумление.
– Мога ли да говоря с теб, моля те – пита пак и макар да знам, че правилният отговор е
„Не!“, кимам с глава, защото… когато става дума за Хардин… кога изобщо съм по стъпвала
разумно?
Той увива длан около китката ми и ме води навън.

Глава тридесет
Връщаме се до масата на верандата, той пуска ръката ми и издърпва един стол за мен.
Имам чувството, че кожата ми буквално гори при допира му, и неволно започвам да търкам
мястото с пръстите на другата си ръка. Той издърпва втори стол и сяда срещу мен, но масата е
малка и коленете му почти доко сват моите.
– За какво искаш да говорим, Хардин? – питам го грубо, но ми ко ства усилия да му
говоря така.
Той поема дълбоко дъх, сваля плетената шапка и я о ставя на масата. Гледам как дългите
му пръсти минават през ко сата му, а очите му се впиват в моите.
– Съжалявам – казва с такова напрежение в гласа, че съм принудена да отместя очи и да
гледам в голямото дърво в градината. Той се навежда към мен и пита: – Чу ли ме?
– Да, чух те – отвръщам рязко и го поглеждам пак. Трябва да е по-луд, отколкото си
мислех, ако си въобразява, че заради едно „извинявай“ ще му про стя всичко казано, всичко,
което ми причинява всеки, абсолютно всеки ден.
– Толкова е трудно да се говори с теб – казва и се обляга. Бутилката, която метнах в
тревата, е пак в скута му и той отпива голяма глътка. Не разбирам как не е припаднал още от
толкова пиене.
– С мен било трудно? Шегуваш ли се? Какво очакваш да направя, Хардин? Ти си жесток
с мен, толкова жесток! – казвам и захапвам долната си устна. Няма да плача пред него. Ноа
никога не ме е разплаквал. Да, имали сме няколко сдърпвания през тези две години, но никога
не съм била чак толкова разстроена, че да плача.
Гласът му е толкова тих, по-тих от шепот, като повея на нощния вятър:
– Не искам да съм такъв, не го правя нарочно.
– О, да, нарочно е. Правиш го с цел да ме нараниш. Никога никой в целия ми съзнателен
живот не се е отнасял така с мен. – Захапвам по-силно устната си, буквално до кръв. Ако се
разплача, той печели. А знам, че иска точно това.
– Тогава защо дойде? Защо не се отказа от мен?
– Аз… Не знам. Но мога да те уверя, че след тази вечер няма да направя подобна грешка.
Про сто ще се отпиша от литературата и ще я взема другия семестър. – Не го бях обмисляла
до сега, но да, точно това трябва да направя.
– Не, моля те, не го прави.
– Защо изобщо ти пука? Нали не искаш да си принуден от обстоятелствата да се виждаш
по стоянно с такова жалко същество като мен? – кръвта ми кипи. Ако знаех какво да му кажа,
така че да го нараня, както той винаги прави с мен, бих го казала.
– Не го мислех, не е така… Аз съм жалкият.
Поглеждам го в очите:
– Е, тук няма да споря.
 Отпива пак и когато се пресягам за бутилката, той я стиска до тялото си.
– Значи само ти можеш да се напиваш, така ли? – питам и на лицето му се появява суха
усмивка. Когато ми подава бутилката, светлината на лампата на верандата се отразява във
веждите му и металът блести.
– Помислих, че пак ще я метнеш из храстите – отвръща.
Точно това трябва да направя, но вместо това слагам шишето до устните си. Напитката е
топла. Давя се, кашлям, а той се смее.
– Колко често пиеш? Преди каза, че не пиеш изобщо – напомням му. Искам пак да съм му
ядо сана, затова избирам тема, която да ми възвърне гнева.
– Не бях пил от шест месеца… преди тази вечер – поглежда към земята, сякаш се срамува.
– Е, мисля, че изобщо не трябва да пиеш. Когато пиеш, ставаш по-зъл от обикновено.
Без да вдига поглед от земята и с крайно сериозно изражение, ме пита:
– Мислиш ли, че съм лош човек?
За бога, толкова ли е пиян, за да му мине през ума абсурдната идея, че е добър човек?
– Да.
– Не съм. Или… може би съм. Искам ти да… – започва, но се спира и се обляга на стола.
– Искаш аз да какво? – трябва да знам какво премълчава. Подавам му бутилката, но той я
о ставя на масата. Не ми се пие, не искам да пия, една глътка беше до статъчна, за да унищожи
напълно спо собно стта ми да преценявам нещата, когато Хардин е край мен.
– Нищо – лъже.
Защо съм тук? Ноа ме чака в стаята ми, а аз си губя времето с Хардин!
– Трябва да си ходя – ставам. Тръгвам към задната врата на къщата.
– Не си отивай – моли меко, умолително. Краката ми сами спират. Обръщам се и го
виждам точно зад мен.
– Защо не? Имаш още запаси от обиди и искаш непременно да ги метнеш в лицето ми? –
извиквам и се обръщам напред. Пръстите му се увиват около ръката ми и той ме дърпа назад.
– Не ми обръщай гръб – вика по-силно и от мен.
– Трябваше да ти обърна гръб преди много време – вече пищя и го блъскам в гърдите. –
Дори не знам какво правя тук. Дойдох на секундата, тръгнах веднага след като Ландън ми се
обади. Оставих приятеля си, единствения човек, който според теб може да изтърпи
присъствието ми. И защо? За да дойда при теб? Знаеш ли какво? Аз съм жалката. Затова, че
дойдох тук, затова, че дори се опитах да…
Но устните му се залепват за моите и не мога да кажа нищо повече. Бутам го, блъскам го
в гърдите, но той не помръдва. Всяка клетка в тялото ми пищи да го целуна, но мъча да се
въздържа. Усещам как езикът му се опитва да се плъзне между устните ми, как ме притиска до
себе си. Няма смисъл да се съпротивлявам, той е далеч по-силен от мен.
– Целуни ме, Тереза – прошепва в устните ми. Аз клатя глава, а той ръмжи почти отчаян. –
Моля те, про сто ме целуни. Имам нужда от теб.
Думите му отприщват всичко в мен. Този груб, ужасен, пиян мъж ми казва, че има нужда
от мен, и това звучи като поезия в ушите ми. Хардин е като наркотик: винаги когато опитам
съвсем малко от него, колкото да задоволя любопитството си, искам, копнея за повече и
повече. Той е завладял мислите ми, нахлул е в сънищата ми.
В секундата, в която устата ми се разтваря да кажа нещо, устните му са върху моите и
този път не се съпротивлявам. Не мога да устоя. Знам, че това не е разрешение на проблема
ми, че си копая по-дълбок гроб, но в момента нищо няма значение. Единственото, което има
значение, са думите му и начинът, по който ги каза. Имам нужда от теб.
Възможно ли е да се нуждае от мен така отчаяно, както аз се нуждая то него? Съмнявам
се, но сега ми се иска да си представям, че е така, да живея с тази илюзия.
Едната му ръка хваща брадичката ми като в чашка, езикът му бавно минава по долната
ми устна. Потръпвам, а той се усмихва. Чувам шум и се отдръпвам леко назад. Той ми
позволява да спра целувката, но ръката му е все така здраво увита около кръста ми, тялото му
е притиснато към моето. Поглеждам към задната врата и се моля на бог да не е Ландън,
защото не искам да става свидетел на ужасната ми преценка за хората. Слава богу, не виждам
никого.
– Хардин, наистина трябва да тръгвам. Не можем да продължаваме така. Не е добре и за
двама ни – свеждам поглед.
– Да, можем – хваща брадичката ми, кара ме да вдигна глава и да погледна в зелените му
очи.
– Не, не можем. Ти ме мразиш, а аз не искам да бъда боксовата ти круша. И ме объркваш.
В един миг ми казваш как не можеш да ме траеш, унижаваш ме след най-интимното ми
преживяване. – Той отваря уста, за да ме прекъсне, но слагам пръст върху розовите му устни и
го спирам. – И в следващата минута ме целуваш и твърдиш, че се нуждаеш от мен. Не се
харесвам такава, каквато съм с теб. И никак не ми се нрави как се чувствам, след като ми
казваш тези ужасни неща.
– Коя си, когато си с мен? – зелените му очи изучават лицето ми и чакат отговор.
– Аз съм момичето, което не искам да бъда, аз съм момичето, което изневерява на
приятеля си и плаче през цялото време.
– Знаеш ли какво мисля аз? Знаеш ли коя си, когато си с мен? – палецът му гали кожата
под челюстта ми, а аз се старая да се концентрирам върху думите му.
– Коя съм?
– Ти си себе си. Мисля, че тогава си истинската Теса, но си прекалено заета да се
тревожиш какво мислят другите за теб, за да го о съзнаеш.
Не знам какво да мисля, но думите му са честни и толкова убедителни, сякаш в отговора
му няма и грам съмнение. Замислям се. Дали пък не е прав?
– И знам много добре какво направих, след като те чуках с пръсти. – Забелязва
изкривеното ми от ужас лице и веднага се поправя. – Извинявай… след нашето…
преживяване. И знам, че беше лошо, грешно. И се чувствах ужасно, след като излезе от колата.
– Съмнявам се – казвам рязко и веднага си спомням колко плаках онази нощ.
– Вярно е… кълна се. Знам, че съм лош човек… но ти ме караш… Няма значение.
Защо винаги спира и трябва да му тегля думите с ченгел?
– Довърши изречението, Хардин, или си тръгвам веднага – наистина го мисля.
Очите му горят, устните му се разтварят бавно, сякаш всяка дума, която ще каже, ще е
или голямата истина, или голямата лъжа. Но ставам все по-нетърпелива да чуя отговора.
– Ти… ти… ме караш да бъда добър. Заради теб. Искам да бъда добър човек. Заради теб,
Тес.

Глава тридесет и едно

Опитвам се да направя крачка назад, но той ме притиска силно. Трябва да съм си
увредила слуха. Емоциите ми са прекалено силни, усещам как завземат рационалното ми
мислене. Обръщам глава и се заглеждам в мрака, опитвам се да разбера какво се крие зад
думите му. Иска да бъде по-добър за мен? В какъв смисъл? Не, не е възможно да съм чула
правилно. Или?
 Поглеждам го почти в транс.
– Какво?
Той изглежда… непоклатим… истински? Изпълнен с надежда?
Какво, за бога?
– Чу ме.
– Не, сигурна съм, че не съм разбрала правилно.
– Не, правилно ме разбра. Караш ме да изпитвам нещо непознато. Не знам как да се справя
с тези чувства, Теса, затова правя единственото, което умея. – Спира и издиша бавно. – Което
е… да се държа като задник.
И аз пак съм като ударена с мокър парцал.
– Това няма да проработи, Хардин. Ние сме толкова различни. Първо, ти не поддържаш
връзки, нали помниш?
– Не сме чак толкова различни. Обичаме едни и същи неща. И двамата обичаме да четем
– казва и усещам лекия вкус на алкохол в дъха му.
Дори сега, стоейки пред него, не мога да проумея какво се случва, не разбирам дали
наистина се опитва да ме убеди, че между нас може да има нещо и то да проработи.
– Но ти не поддържаш връзки – напомням му пак.
– Знам, но можем да бъдем… приятели.
Ето, пак сме в началото.
– Нали ти самият каза, че не можем да бъдем приятели? И сега знам какво искаше да
кажеш. Искаш всички бонуси, все едно си ми гадже, но без истински да се обвързваш.
Тялото му се олюлява, обляга се на масата и ръката му леко разхлабва хватката около
кръста ми.
– И защо да е лошо? Защо искаш непременно да му сложиш етикет?
Благодарна съм на малкото разстояние между нас и на свежия, ненаквасен с дъх на скоч
въздух.
– Защото, Хардин, макар напо следък да не се държах много въздържано и да си изпускам
нервите, това не означава, че не ми е о станало никакво самоуважение. Няма да съм играчка в
ръцете ти, о собено когато това е придружено от бонуса да ме третират като боклук – вдигам
ръце във въздуха. – И о свен това, вече принадлежа на друг.
Трапчинките му се появяват, когато се усмихва зловещо:
– Да, разбира се. И виж къде си сега.
– Обичам го и той ме обича – казвам в своя защита, но не знам колко истински звучи при
дадените обстоятелства. Изражението на Хардин се променя на секундата. Той ме пуска и се
препъва към стола.
– Не ми казвай тези неща – заваляните му думи излизат по-бързо отколкото преди и си
припомням колко е пиян.
– Казваш всичко това само защото си пиян. Утре пак ще ме мразиш.
– Не те мразя – клатушка се към ливадата.
Иска ми се да не ми действа по този начин, иска ми се да мога да се обърна и да си
тръгна. Но не, аз стоя и го слушам.
– Ако можеш да ме погледнеш в очите и да ми кажеш, да ми се закълнеш, че желаеш да
те о ставя, да не те доближавам, да не ти говоря никога и че това е единственото, което
искаш от мен, ще го направя, няма да припаря до теб, няма да ти проговоря, няма да ме
видиш. Про сто ме погледни в очите и ми го кажи.
Отварям уста да му кажа точно това – да ме о стави, да стои далеч от мен и че не искам
никога да го виждам. Той се обръща и застава пред мен.
 – Кажи ми, Теса. Кажи, че не искаш никога повече да ме видиш. – Доко сва ме. Дланта му
минава бавно по ръката ми, настръхвам. – Кажи ми, че никога не искаш да усетиш допира ми,
не искаш да те доко свам – прошепва и слага ръка на шията ми. Пръстът му се движи по
ключицата и по сле пак нагоре по шията ми. Чувам учестения си дъх, когато устните му се
доближават на сантиметри от моите. – Кажи ми, че никога повече не искаш да те целувам –
изрича и усещам горещия му дъх, напоен със силен аромат на скоч. – Кажи ми, Тереза – говори
толкова нежно, че почти започвам да скимтя гласно.
– Хардин – прошепвам.
– Не можеш да ми устоиш, Теса, така както и аз не мога да ти устоя. – Устните му почти
доко сват моите. – Остани с мен тази нощ – моли, а гласът му ме кара да изпълня всяко негово
желание.
С крайчето на окото си забелязвам някакво движение край вратата. Обръщам се. Лицето
на Ландън е изкривено от изненада, но той веднага се обръща и влиза обратно в стаята.
– Трябва да вървя – казвам. Хардин псува тихо.
– Моля те, моля те, о стани. Остани с мен само тази нощ. И ако сутринта решиш, че не
искаш да ме виждаш никога повече… Моля те, про сто… о стани. Умолявам те, Тереза. А аз
никога, абсолютно никога не моля.
Преди да успея да помисля и да се възпра, вече кимам с глава.
– А какво да кажа на Ноа? Чака ме, а и колата му е тук.
Не мога да повярвам, че наистина обмислям варианта да остана!
– Про сто му кажи, че се налага да о станеш… защото… не знам. Не му казвай нищо. Какво
може да ти направи?
Изтръпвам. Ще каже на майка ми. Няма никакво съмнение. И тогава ме обзема истински
гняв срещу Ноа. Не е редно, не трябва да се страхувам, че приятелят ми ще каже на майка
какво правя, дори и да е нещо нередно.
– Вероятно вече спи – казва Хардин.
– Не, защото няма как да се прибере в хотела.
– Хотел? Чакай, той не спи ли при теб?
– Не, наел си е стая в близо ст до общежитието.
– И ти си с него в хотела?
– Не, той е в хотела, а аз си спя в стаята – казвам и сега усещам колко тъпо звучи.
– Той нали не е гей? – пита Хардин и кървясалите му очи танцуват весело.
Очите ми се разширяват от шока.
– Разбира се, че не!
– Извинявай, но нещо тук не е наред. Ако беше моя, нямаше да мога да стоя и на метър
разстояние от теб. Бих те чукал по всяко време, при всяка възможно ст.
Мръсните думи на Хардин наистина ми действат до ста странно. Изчервявам се и
поглеждам встрани.
– Да влизаме – казва той. – Тези дървета много взеха да се клатушкат. Което иде да
покаже, че съм пил повечко.
– Тук ли ще о станеш? – Не знам защо бях решила, че иска да се прибере в стаята си в
къщата.
– Да, ти също. Да вървим.
Хваща ме за ръката и тръгваме към задната врата. Ще трябва да намеря Ландън и да се
опитам да му обясня какво е видял преди малко. Как ще му го обясня, като самата аз не знам
какво става, но трябва да го накарам да разбере.
Когато минаваме през кухнята, забелязвам, че почти всичко е изчистено и прибрано.
 – Утре трябва да почистиш о станалото – казвам.
– Да, ще изчистя – обещава Хардин. Дано изпълни поне това обещание.
Вървим ръка за ръка по голямото стълбище, а аз се моля да не засечем Ландън някъде из
къщата. За щастие, не го виждаме. Хардин отваря вратата на една от стаите и нежно ме дърпа
навътре.

Глава тридесет и две

Очите ми бавно се адаптират към мрака в стаята. Единствената светлина идва от лунния
сърп, който наднича през прозореца.
– Хардин? – прошепвам.
Чувам как се препъва в нещо, псува. Опитвам се да сдържа смеха си.
– Тук съм – казва и включва лампата на бюрото. Оглеждам се. Стаята е голяма и ми
напомня на хотелска. До едната стена има има огромно легло с балдахин, тъмна завивка и над
двадесет декоративни възглавнички. Бюрото също е с ненормални размери – от черешово
дърво и с дърворезба, доколкото разбирам, а компютърът на бюрото има по-голям екран от
телевизора в общежитието ми. Има огромен, объл, издаден навън прозорец, пред който
виждам вградена пейка, а върху о станалите прозорци са спуснати тъмно сини пердета, за да не
пропускат лунната светлина.
– Това е… моята стая – казва Хардин и потърква врата си. Изглежда леко смутен.
– Имаш стая тук? – питам.
Да, разбира се, че има! Нали това е къщата на баща му, очевидно и Ландън живее тук.
Ландън спомена, че Хардин никога не идва при баща си и може би затова тази стая изглежда
като музей. Стерилна и недоко сната, без облик и идентично ст.
– Да, но… всъщно ст не съм спал тук… преди… тази вечер – казва, сяда на скрина пред
леглото и започва да развързва обувките си. Измъква чорапите и ги пъха в тях. Сърцето ми се
пълни с топлина, като си помисля, че участвам в нещо, което Хардин ще направи за пръв път
в живота си.
– О? Защо? – питам. Искам максимално да се възползвам от пиянското му откровение.
– Защото не искам. Мразя това място – отговаря тихо, разкопчава черните си панталони и
ги събува.
– Какво правиш?
– Събличам се – казва, сякаш съм сляпа.
– Искам да кажа… защо?
Макар че изгарям от желание да усетя ръцете му върху кожата си, от друга страна се
надявам да не си помисли, че ще правим секс.
– Е, нямам намерение да спя по джинси и обувки – казва и се усмихва. Заравя пръсти в
ко сата си и изправя кичурите си право нагоре. Всичко, което прави, ме побърква.
– О!
По сле издърпва тениската си нагоре и вече не мога да отвърна поглед. Татуираният му
корем е про сто перфектен. Хвърля тениската към мен, но аз не я хващам. Пада на пода.
Поглеждам го въпро сително и той обяснява с усмивка:
– Можеш да спиш с това. Предполагам, няма да искаш да спиш само по бельо. Но ако
решиш да не я ползваш, разбира се, че нямам нищо против – намига ми и аз се смея.
И защо се смея? Не, не мога да спя с тениската му, ще се чувствам прекалено гола.
– Мога да спя и така – казвам.
 Той ме оглежда. До сега не е направил нито един груб коментар отно сно дългата ми пола
и широката ми бяла блуза и се надявам изобщо да не започва.
– Добре. Както искаш. Щом държиш да ти е неудобно.
По сле тръгва към леглото само по боксерки и започва да мята възглавничките по пода.
Приближавам се и отварям раклата. Да, празна е. Точно както предполагах.
– О, не ги хвърляй на пода, мисля, че мястото им е тук – казвам, а той се смее и пуска още
една на пода. Въздъхвам, събирам всички възглавнички и ги набутвам в раклата. Той пак се
смее, дърпа горната завивка и се хвърля в леглото. По сле слага ръце под тила си, кръсто сва
крака и ми се усмихва. Думите, татуирани върху ребрата му, са разпънати заради обтегнатите
му нагоре ръце. Тялото му е… съвършено.
– Нали нямаш нищо против да спиш в едно легло с мен? – пита, а аз въртя очи. Всъщно ст
нямах никакво намерение да спя в едно легло с него. Знам, че е грешно, че е лошо и
неморално, но искам да спя в едно легло с него, искам повече от всичко на света, повече
отколкото самата аз предполагах.
– Не, леглото е до статъчно голямо за двама ни – казвам с усмивка. Не знам дали защото
ми се усмихва, или защото е само по боксерки, но съм в много по-добро настроение отпреди.
– Ето, това е тази Теса, която обичам – заявява весело и сърцето ми подскача при тези
думи. Знам, че не ме обича и че никога не би го казал в този смисъл, но прозвуча толкова
хубаво от устата му.
Качвам се на леглото и се свивам в единия ъгъл, възможно по-далеч от него. Още малко и
ще падна. Чувам как се смее и се обръщам към него.
– Кое му е смешното?
– Нищо – лъже веднага и захапва устната си, за да не се разсмее. Харесвам този закачлив
Хардин. И настроението му е толкова заразно.
– Кажи ми! – цупя се и издувам напред долната си устна. Погледът му заковава моя,
езикът му обхожда долната му устна, секунда преди да я засмуче между зъбите си.
– Никога не си спала с мъж в едно легло, нали? – обръща се настрани и се намества по-
близо до мен.
– Не – отговарям честно. Усмивката му става още по-широка. Между нас има не повече
от метър и преди съзнанието ми да регистрира действията на ръката ми, аз вече по сягам да
доко сна трапчинката му. Очите му се стрелват изненадано към моите. Уплашено дърпам
ръката си назад, но той успява да я хване и пак я слага на бузата си, по сле започва да я движи
нагоре-надолу. Много бавно.
– Не разбирам как така никой не те е чукал до сега. Предполагам, че е заради планирането.
Вероятно помага, когато човек иска да устои на нечий чар – казва, а аз едва преглъщам.
– Никога не се е налагало да устоявам на някого – признавам.
Момчетата в гимназията ме харесваха, знам, сваляха ме, но никой никога не ми
предлагаше секс. Всички знаеха, че съм с Ноа. Всички ни харесваха като двойка и всяка
година ни избираха в Представителния ученически комитет.
– Това е или лъжа, или си била в училище за слепи. Само устните ти ми докарват
забележителна ерекция.
Възкликвам изненадано, а той се смее. Слага дланта ми пред устата си и прокарва
влажните си устни по нея. Дъхът му е горещ. Изведнъж оголва зъбите си и леко ги впива в
мекото на показалеца ми. Не знам как, но усещането се прехвърли директно под стомаха ми.
Слага ръката ми на шията си и я движи леко. Пръстите ми доко сват татуирания бръшлян. Той
ме наблюдава внимателно, но не ме спира.
– Харесваш, когато ти говоря така, нали? – Очите му са потъмнели и толкова ме
възбуждат! Дъхът ми като че спира, а той отново се усмихва. – Виждам порозовелите ти бузи
и чувам как дишането ти се променя – казва, а аз се смея тихичко, защото не знам какво друго
да направя. Никога няма да призная, че думите му разбъркват слабините ми като с миксер.
По сле пуска ръката ми, но увива своята около кръста ми и намалява разстоянието между
нас. Топло ми е. Много ми е топло. Ако не се охладя, скоро ще започна да се потя.
– Можеш ли да включиш вентилатора? – питам. Знам, че не му е приятно да става, но аз
го моля още веднъж настоятелно, той въздъхва и става.
– Ако ти е топло, защо не махнеш тези тежки и неудобни дрехи. Полата ти сигурно боде.
Да, чаках да направи коментар за дрехите ми, но по следното изречение ме кара да се
засмея, защото виждам истинския му мотив.
– Теса, трябва да се обличаш според… тялото си. Тези дрехи прикриват женствените ти
извивки. Ако не те бях видял по сутиен и бикини, никога нямаше да предположа колко си
сексапилна. А тази пола стои на тялото ти като чувал за картофи.
Смея се, макар че обижда дрехите ми, но в същото време ми прави мил комплимент.
– Как предлагаш да се обличам? Мрежа на краката и потници над пъпа?
– Не. Може би бих се зарадвал да те видя някога и така, но не. Можеш пак да не показваш
тялото си, но обличай дрехи, които са твой размер. Тази риза например крие гърдите ти, а е
грехота. Няма защо да се срамуваш с такива цици.
– Спри да използваш тези ужасно грозни думи – скарвам му се, но той се усмихва.
Когато се връща в леглото, свива почти голото си тяло до мен и ми става още по-топло.
По следните му думи ми дават кураж и уверено ст и аз скачам от леглото.
– Къде отиваш? – пита и не успява да скрие паниката в гласа си.
– Да се преоблека – вдигам тениската му от земята. – Сега се обърни и не гледай –
добавям с ръце на кръста.
– Не.
– Какво значи това „не“?
Как може да ми отказва!
– Няма да се обърна. Искам да те видя.
– О, добре – казвам с усмивка, клатя глава и изгасвам лампата.
Хардин бурно недоволства, а аз се усмихвам на себе си, докато свалям ципа на полата. Тя
пада и образува купчинка в нозете ми и точно тогава Хардин включва друга лампа.
– Хардин! – вдигам полата, но той се е надигнал на лакти и никак не се срамува да
оглежда цялото ми тяло от главата до петите. Е, виждал ме е и по-гола, а и няма да ме
по слуша.
Въздъхвам и издърпвам ризата си през главата. Не, няма да отричам, че тази игра ми
харесва, а и дълбоко в себе си искам да ме гледа, искам да ме желае. Сутиенът и бикините ми
са най-обикновени. Нищо о собено наистина, но изражението му ме кара да се чувствам
красива и съблазнителна. Плъзвам тениската му през главата си. Мирише толкова хубаво. На
Хардин.
– Ела тук – прошепва. Подсъзнанието ми казва да бягам с все сила, но аз не му обръщам
никакво внимание. Тръгвам към леглото.

Глава тридесет и три

Горещите му очи не се откъсват от моите, докато вървя към леглото. Слагам коляно на
матрака. В същото време той се изтегля назад и нагоре, обляга се на рамката и ми подава ръка
да се кача. Слагам малката си длан в неговата и той веднага ме придърпва върху себе си.
Коленете ми са встрани от тялото му. Правили сме това и преди, в колата, но тогава бях по-
облечена. Опитвам да се задържа над него, така че да не се доко сваме, но Хардин определено
има други намерения. Слага ръце на бедрата ми и леко ме дърпа надолу, за да седна върху
него.
Тениската се надига и напълно оголва бедрата ми. Добре че си избръснах краката тази
сутрин. В мига, в който телата ни се доко сват, слабините ми пламват. Имам чувството, че под
стомаха ми се е появила някаква спирала, която се усуква във всички по соки.
Знам, че това щастие няма да продължи вечно. Чувствам се като Пепеляшка и със свито
сърце чакам часовникът да удари дванадесет, слагайки край на божествената ми нощ.
– Така е много по-добре – казва той и ми се усмихва дяволито.
Знам, че е пиян и затова се държи така мило. Е, доколкото изобщо може да бъде мил. Но
засега и това е напредък.
Ако това наистина е последният ни път заедно, искам да бъде точно така. Мога да се
държа както си искам, да правя каквото си искам, защото на сутринта ще му кажа никога
повече да не ме доближава и той ще го изпълни.
Не спирам да си повтарям, че така е най-добре за всички. И знам, че той ще е на същото
мнение, когато изтрезнее. В моя защита мога да кажа, че съм също толкова пияна от
присъствието му… без да съм изпила бутилка скоч. Не спирам да си повтарям и това.
Хардин не откъсва очи от мен и започвам да се тревожа. Не знам какво да правя. Нямам
представа докъде иска да стигне, а и не желая да изглеждам глупаво, като направя първата
крачка. Той очевидно забелязва обърканото ми изражение.
– Какво има? – пита и слага длан на бузата ми. Пръстите му са толкова нежни, галят
скулите ми. Неволно затварям очи.
– Нищо… Про сто не знам какво да правя – признавам и свеждам поглед.
– Прави каквото ти се иска, Тес. Не мисли, не анализирай.
Облягам се леко назад и прокарвам ръка по голите му гърди. Поглеждам да видя дали ми
е позволено, той кимва и когато притискам ръце към гърдите му, затваря очи. Пръстите ми
галят птиците на гърдите му и се спускат надолу към мъртвото дърво на корема. Мислите ми
препускат с бясна скоро ст. Когато прокарвам пръсти по ребрата му, изражението му е
спокойно, но гърдите му се надигат по-бързо и тежко.
Не мога да контролирам движенията си, вече не. Палецът ми се плъзва по ръба на
боксерките му. Той отваря очи, сякаш ударен от ток. Хардин смутен?
– Може ли… да… те… доко сна? – питам и се надявам да разбере за какво го моля, без да
се налага да обяснявам допълнително. Имам чувството, че съм напуснала тялото си, не мога
да позная това момиче, което язди някакъв татуиран пънкар и го пита дали може да го
доко сне… там, долу? Спомням си какво каза Хардин… когато съм с него, съм самата себе си.
И може би е прав. Харесва ми това, което правя, и начинът, по който се чувствам. Харесва ми
електричеството, което се стрелва във вените ми, когато е такъв.
– Моля те! – казва и кима с глава.
Спускам ръка надолу, върху материята на боксерките му, и бавно до стигам до
забележителната издутина. Той си поема рязко дъх през зъби, а аз продължавам да го галя през
материята на боксерките му. Не знам какво да правя, затова продължавам да го доко свам само
с връхчетата на пръстите си. Прекалено ме е срам да го погледна в очите, затова не откъсвам
поглед от растящата при допира ми подутина.
– Искаш ли да ти покажа какво да правиш? – пита тихо. Гласът му трепери. Обикновено
самодоволното му, нахакано поведение се е трансформирало в нещо, което е пълна мистерия
за мен.
Кимам, той хваща ръката ми и така я слага, че да го доко сна пак. Разтваря дланта ми и
увива пръстите ми около дължината му. Дишането му е накъсано, през зъби. Поглеждам го
скришом през миглите си. Той пуска ръката ми и ми позволява да поема целия контрол.
– Мамка му, Тереза, не прави така – изръмжава. Съвсем се обърквам и ръката ми застива,
готова съм да го пусна, изплашена, че правя нещо нередно. – Не, не, не това, продължавай да
го правиш. Про сто не ме гледай така.
– Как?
– С тези невинни очи. Защото искам да правя такива неща с теб, мръсни неща, толкова
много искам.
А аз искам да легна по гръб на леглото и да го о ставя да прави тези мръсни неща с мен,
да прави всичко, което пожелае. Искам да съм негова, да се о свободя от това нещо… каквото
и да е то… което понякога ме кара да се чувствам така изплашена и несигурна.
Усмихвам му се и продължавам да движа ръката си. Искам да го събуя, но се страхувам,
прекалено много се страхувам. От устните му се откъртва стон и аз стискам по-здраво,
защото искам отново да чуя този стон. Продължавам да движа бавно и да стискам силно.
Явно му харесва. Навеждам се напред и притискам устни към кожата на шията му. Той
про стенва.
– Мамка му, Тес, толкова е хубаво да усещам ръката ти около мен. – Стискам малко по-
силно и той сбърчва лице. – Не толкова силно, бейби – добавя, но в гласа му няма укор,
толкова е нежен и внимателен. Сякаш не е онзи човек, който ми се подиграваше, присмиваше
и обиждаше.
– Извинявай – казвам и целувам врата му. Езикът ми гали кожата под ухото му и тялото му
започва да трепери. Ръцете му се плъзват към гърдите ми и дланите му ги обгръщат като в
чашка.
– Може. Ли. Да. Сваля. Сутиена. Ти?
Гласът му е дрезгав, не може да го контролира. Това, което ме учудва най-много, е
начинът, по който му действам. Кимам и очите му грейват от вълнение.
Ръцете му треперят, плъзга ги под тениската, по гърба ми и разкопчава сутиена ми с
такава бързина и вещина, че веднага се сещам за другите момичета, питайки се колко ли пъти
го е правил. Стотици? Моментално избутвам мисълта някъде назад.
Хардин плъзга презрамките по раменете ми. Налага се да го пусна за секунда. По сле мята
сутиена някъде из стаята и ръцете му моментално се връщат на гърдите ми. Пръстите му леко
доко сват зърната ми, а устните му търсят моите. Скимтя в устата му и пак увивам ръце около
ерекцията му.
– О, Теса, ще свърша – казва, а аз усещам влагата между бедрата си, чувствам как попива
в бикините ми, макар че Хардин доко сва само гърдите ми. Мисля, че ще свърша с него.
До статъчно ми е да слушам стоновете му и да усещам нежния му допир по гърдите и зърната
си.
Мускулите на краката му се обтягат, застива, целувката му става по-настоятелна и влажна,
ръцете му се отпускат до тялото и усещам как топлата течно ст попива в боксерките му.
Бавно махам ръката си. За първи път мъж изживява оргазъм с моя помощ. Странна
топлина сгрява гърдите ми, защото вече съм почти жена… е… не съвсем, но правя малки,
макар и несигурни крачки.
Гледам влажното петно върху боксерките му и наистина ми харесва тази сила и
контролът, които мога да упражнявам върху него. Харесва ми, че мога да дам на това тяло
удоволствието, което и то дава на мен.
 Хардин отпуска глава назад и си поема няколко дълбоки глътки въздух, а аз седя на
бедрата му и не знам какво да правя. След малко отваря очи, надига глава и ме поглежда.
Ленива усмивка се плъзва по лицето му и той се надига да ме целуне по челото.
– Никога не съм свършвал така – казва и аз пак започвам да се чувствам неловко.
– Толкова ли беше зле? – опитвам се да сляза от краката му, засрамена от изказването му.
Но той ме спира.
– Какви ги говориш? Беше невероятно добра! Обикновено ми е нужно много повече от
това да ме стискат през боксерките.
Силен пристъп на ревно ст ме жилва право в гърдите. Не искам да мисля за всички онези
момичета, които са го карали да изпитва същото, не искам да се сещам, че е изживявал
същото с всяко едно от тях. Той ме наблюдава и сигурно се чуди за какво мисля, защото слага
длани около лицето ми и потърква палец в челото ми. Да, трябва да се задоволя с факта, че
другите е трябвало да правят много повече от мен, но все пак ми се иска да нямаше други.
И не разбирам защо изобщо трябва да се замислям над тези неща, при положение че
отношенията ни са напълно неясни, пълна мъгла и каша. Никога няма да излизам на срещи,
никога няма да имаме връзка, никога няма да имаме нещо повече от това, но точно сега
искам да живея за мига, да усещам с всяка клетка от тялото си, че сме ние, само аз и Хардин.
Мисълта ме кара да се усмихна, защото аз не съм човек, който живее за мига. Никога не съм
била. В нито едно отношение.
– За какво си мислиш? – пита, но аз клатя глава. Не искам да споделя за чувството си на
ревно ст и за мислите си в тази насока. Не е честно, не е разумно и наистина не желая да водя
този разговор.
– Хайде, Теса, кажи ми – подканя ме пак, но аз клатя глава. И тогава Хардин вече не е
Хардин, защото човекът, който хваща бедрата ми, събаря ме на леглото и започва да ме
гъделичка, не… е Хардин, нали? Или? И аз пищя, смея се и падам на леглото. И така, докато
вече не мога да си поема дъх от смях. А неговият смях кънти и се блъска в стените на стаята.
Това е най-прекрасният звук, който някога съм чувала. Никога не го бях чувала да се смее така.
Не знам защо, но имам подозрението, че никой друг не познава този смях. Независимо от
недо статъците му… които са безкрайно много, мисля, че имам късмет, и съм наистина
щастлива да го виждам такъв, да съм с него в този миг.
– Добре, добре, ще ти кажа – пищя и той спира.
– Правилен избор – казва. – Задръж си мисълта за малко, трябва да се преобуя.
Изчервявам се.

Тридесет и четири
Хардин отива до гардероба си и изважда чифт боксерки на синьо-бели райета. Вдига ги
и ги оглежда с отвращение.
– Какво? – питам и се подпирам на лакът, за да видя защо се възмущава.
– Тези са про сто ужасни – казва.
Смея се, но от друга страна се радвам, че сега вече знам отговора на въпро са дали в тези
шкафове има дрехи. Майката на Ландън и бащата на Хардин са му купили дрехи и са обзавели
стаята му. И е наистина тъжно, че са направили всичко това и че го чакат някога да се върне у
дома.
– Не са чак толкова зле – казвам, а той ги оглежда недоволно. Знам, че Хардин изглежда
перфектно в обикновените си черни боксерки, но пък не мога и да си представя, че би
изглеждал зле, каквото и да облече.
– Е, про сяците нямат право на претенции. Връщам се след секунда. – Излиза от стаята
само по боксерките с петното.
Господи! Ако Ландън го види! Ще е голям срам и унижение!
Първата ми работа сутринта е да обясня на Ландън как са се развили нещата. Но какво
мога да му кажа реално? Не е така, както си мислиш? Не е така, както изглежда? Ние само си
говорехме и после се съгласих да остана да спя тук. И не знам как се оказах само по бикини и
тениска, а после му направих нещо подобно на… ръчна, но иначе не разбирам нищо от тези
неща?!
Звучи ужасно, нали?
Отпускам глава на възглавницата и гледам тавана. Дали да не стана да проверя телефона
си. Но веднага решавам да не го правя. По следното нещо, което ми трябва сега, е да чета
съобщения от Ноа. Предполагам, че вече е откачил от паника, но стига да не казва на майка,
изобщо не ме е грижа… чак толкова, колкото би следвало. И ако трябва да съм напълно
откровена пред себе си, откакто целунах Хардин за първи път, чувствата ми към Ноа не са
съвсем същите.
Знам, обичам Ноа, винаги ще го обичам. Но сега започвам да изпитвам съмнения какво
всъщно ст обичам в него. Дали го обичам като някой, с когото искам да прекарам о статъка от
живота си, или го обичам, защото винаги е бил стабилният, разумният човек в живота ми?
Винаги е бил до мен, винаги ми е помагал, разбирал ме е и теоретично сме един за друг, но не
мога да пренебрегна начина, по който се чувствам с Хардин. Преди да срещна Хардин, никога
не бях изпитвала подобни емоции.
Не само когато телата ни са едно до друго. Про сто когато ме гледа, стомахът ми се свива
от радо стно вълнение. И по сле… как отчаяно искам да го видя дори когато се пръскам от
яро ст, мразя го дори. И най-важното е, че не мога да пренебрегна факта, че той изцяло е
завладял мислите ми дори когато се мъча да се убедя, че го презирам.
Колкото и да се опитвам да отрека, Хардин е влязъл под кожата ми. Вместо в леглото на
Ноа, аз съм в леглото на Хардин.
Вратата се отваря. Хардин влиза, обул раираните боксерки. Не мога да не се засмея. Малко
са му големи и са до ста по-дълги от черните, но въпреки това му стоят много добре.
– Харесват ми – усмихвам се, той ме гледа сърдито, изключва о светлението и пуска
телевизора. След това се качва на леглото и ляга до мен.
– Сега да чуя какво имаш да ми казваш. – Надявах се да не повдигне повече темата. – Не
се срамувай. Преди пет минути ме накара да свърша в боксерките си – шегува се и ме
придърпва към себе си. Заравям глава под възглавницата, а той се смее.
Измъквам глава, Хардин прибира ко сата ми зад ушите, след което ме целува нежно по
устните. За първи път ме целува така нежно, много по-интимно е от всички целувки с език.
По сле отпуска глава на възглавницата и сменя канала. Иска ми се да ме гушка, докато заспя,
но имам чувството, че не е от тези мъже, които се гушкат.
Искам да съм добър за теб, Тес, не спирам да си повтарям думите му и да се питам дали
наистина го мисли, или е много пиян.
– Все още ли си пиян? – питам и слагам глава върху гърдите му. Тялото му застива, но не
ме отблъсква.
– Не. Мисля, че малкият ни двубой по надвикване в двора ми подейства отрезвяващо. –
Едната му ръка държи дистанционното, а другата виси странно във въздуха, сякаш не знае
какво да прави с нея.
– Е, поне един положителен резултат от двубоя – казвам. Той ме поглежда:
 – Май наистина е така – и най-накрая слага ръка върху гърба ми. Прегръдката му е едно от
най-удивителните изживявания в живота ми. Каквото и да ми каже утре, колкото гадно и
обидно да е, няма да може да ми отнеме този миг. Моето ново любимо място е тук – на
гърдите му. И с ръката му на гърба ми.
– Мисля, че пияният Хардин ми харесва повече – прозявам се.
– Сериозно? – поглежда ме с недоверие.
– Може би – отговарям закачливо и затварям очи.
– Никак не те бива да замазваш положението и да се опитваш да отвлечеш вниманието
ми, за да забравя какво ми обеща. Сега ми кажи.
Всъщно ст, защо да не му кажа. Така или иначе няма да спре да пита.
– Ами… мислех си за всичките онези момичета, с които… знаеш… си правил разни неща
– опитвам се да скрия лицето си в гърдите му, но той пуска дистанционното, вдига
брадичката ми нагоре и ме принуждава да го погледна в очите.
– Защо мислиш за тях?
– Не знам… защото аз нямам никакъв опит, а твоят опит е огромен. В това число и със
Стеф – отговарям. Представям си ги заедно и ми се гади.
– Ревнуваш ли, Тес? – гласът му е весел, сякаш наистина му е забавно.
– Не, разбира се, че не – лъжа веднага.
– Е, мога да ти разкажа някои подробно сти в такъв случай, искаш ли?
– Не! Моля те, недей! – казвам умолително, той се смее и ме притиска леко към себе си.
Не казва нищо повече по въпро са и аз наистина съм крайно благодарна, защото не мога
да понеса да слушам подробно сти отно сно флиртовете му. Очите ми натежават и се опитвам
да се концентрирам върху телевизора. Толкова ми е удобно в ръцете му.
– Нали няма да спиш вече? Рано е – казва, а гласът му до стига до мозъка ми като през
мъгла.
– Рано? – Имам чувството, че е поне два сутринта. Дойдох някъде около десет.
– Да, рано е, едва полунощ.
– Това не е рано – прозявам се пак.
– За мен е много рано. Освен това искам да ти върна милия жест.
Какво?
О!
Кожата ми вече пари и се разбужда.
– Искаш, нали? – мърка в ухото ми.
Разбира се, че искам. Поглеждам го и се опитвам да скрия нетърпеливата си усмивка, но
нищо не му убягва. С едно бързо негово движение се оказвам под него. Опира се на едната
ръка, а другата се спуска надолу по тялото ми. Премествам единия си крак встрани и когато
свивам коляно, ръката му пълзи бавно от глезена до най-горната част на бедрото ми.
– Толкова си мека – казва и повтаря движението. Стиска леко бедрото ми и цялата
настръхвам. По сле нежно целува коляното ми. Кракът ми трепери, подскача. Той се усмихва и
слага ръка под него, сякаш го окачва на кука.
Какво ще прави? Очакването ме побърква.
– Искам да усетя вкуса ти, Тереза. – Очите му се заковават в моите, опитва се да прецени
реакцията ми. Устата ми е като след пожар. Защо пита дали може да ме целуне, като знае, че
може да го направи винаги когато пожелае? Разтварям устни и чакам.
– Не. Тук, долу – обяснява и слага ръка между краката ми. Липсата ми на опит вероятно
го шокира, но поне се старае да скрие усмивката си. Аз смръщвам лице, но пръстът му ме
доко сва през бикините. Поемам дъх през зъби. Пръстът му нежно се движи между краката ми.
Не откъсва очи от моите.
– Готова си, Тереза, готова си за мен. – Гласът му е по-дрезгав от всеки друг път.
Горещият му дъх жили ухото ми. Езикът му се плъзва по меката му част. – Говори ми, Тереза.
Кажи ми колко силно го желаеш.
Искам да се свия на топка, за да успокоя бясната болка в слабините си, когато пръстът му
притиска малко по-силно най-чувствителната ми точка. Не мога да намеря гласа си, изчезнал
е. Стопил се е под допира му. След няколко секунди маха пръста си. Скимтя от недоволство.
– Не исках да спираш.
– Не каза нищо – изрича рязко. Вътрешно се свивам на топка. Не, не искам този Хардин.
Искам смеещия се, весел и закачлив Хардин.
– Не ми ли личеше? – питам и сядам в леглото.
Той се изтегля назад и сяда на бедрата ми, но веднага мести тежестта върху коленете си.
Пръстите му минават като четка по ръба на бикините ми и тялото ми веднага реагира, мърда
и се надига, за да се притисне към неговото.
– Кажи го – настоява. Знае, че го искам, но държи да го кажа на глас. Кимам с глава, но
той заканително размахва пръст.
– Не, без кимане. Про сто ми кажи какво искаш, бейби – настоява и се отдръпва от мен.
Започвам да прехвърлям позитивите и негативите на ситуацията. Дали усещането, с което
ще ме дари, си струва унижението да му кажа, че искам да ме целуне там? Ако е нещо,
подобно на това, което ме накара да изживея само като ме доко сваше с пръсти преди няколко
дни, определено си заслужава. Протягам ръка и хващам голото му рамо, за да го спра да не
става. Прекалено премислям нещата, знам, но мозъкът ми е като на автомобилно състезание.
Премествам се до него.
– Искам да го направиш.
– Искаш да направя кое, Тереза?
Шегува ли се? Много добре осъзнава какво иска от мен и пак настоява да го кажа на глас?
– Знаеш… да ме целунеш – казвам и усмивката му цъфва. Навежда се към мен и ме целува
по устните. Гледам го недоволно и той пак целува устните ми.
– Това искаш, нали? – казва, а усмивката не слиза от лицето му. Удрям го по ръката. Иска
да ме накара да го моля ли?
– Да ме целунеш… там – казвам, изчервявам се и покривам лице с длани. Той сваля ръцете
ми и ги стиска здраво. И се смее.
– Не искам да те засрамвам, а про сто желая да чуя от устата ти какво искаш да направя.
– Няма значение, Хардин – въздъхвам дълбоко. Защото наистина ме е срам или може би
хормоните ме правят прекалено чувствителна, но моментът вече е минал, а и егото му ме
дразни. Побърква ме по стоянното му желание да ме командва и да ме ръчка, да ме подбутва
насам-натам. Обръщам се с гръб, лягам в моята половинка и се завивам.
– Хей, съжалявам – казва, но не му обръщам внимание. И ме е яд не само на него, а на мен
самата, защото усещам, че когато съм край него, се държа като тийнейджърка с полудели
хормони.
– Лека нощ, Хардин – казвам студено и го чувам как въздиша. Изсумтява нещо като
„добре тогава“. Насилвам се да затворя очи и се опитвам да мисля за каквото и да е, само да
не си представям езика на Хардин. И тогава ръката му се увива около мен.
И заспивам.
 Глава тридесет и пет
Топло ми е, ужасно ми е топло. Опитвам се да махна завивката от тялото си, но не иска
да помръдне. Отварям бавно очи и събитията от предната нощ ме връхлетяват: Хардин ми
крещи в градината, дъхът му мирише на скоч, счупените чинии и чаши в кухнята, Хардин ме
целува, Хардин стене, докато го доко свам, мокрите му боксерки.
Опитвам да се надигна, но той е прекалено тежък. Главата му е върху гърдите ми, ръката
му е около кръста ми, цялото му тяло ме е завило като наметало. Изненадана съм да го видя
така. Трябва да се е преместил в съня си. Признавам си – не искам да ставам от това легло, но
трябва да се прибера в стаята си. Ноа е там. Ноа!
Ноа!
Леко избутвам Хардин настрани и го обръщам по гръб. Той изръмжава недоволно,
обръща се по корем, но не се буди.
Скачам и събирам разпилените си по пода дрехи. И като една истинска страхливка искам
да се изнеса, преди да се е събудил. Не че би имал нещо против, но поне няма да се налага да
си хаби енергията да ме наранява нарочно, а това мога да си го спестя, ако изчезна веднага.
Сама.
Така е по-добре и за двама ни. Независимо че ни беше хубаво, че се смяхме и… всичко,
нещата изглеждат съвсем различни на сутринта. Хардин ще си спомни колко беше хубаво
снощи и ще ме намрази още повече. И ще се държи с презрение като компенсация за хубавото
време. Така прави винаги, но сега няма да съм тук, за да го търпя. Снощи за част от секундата
ми мина мисълта, че може би е променил решението си, че нашата нощ заедно му е повлияла
и може би ще иска повече… повече от мен. Но сега знам, сигурна съм, че това е напълно
невъзможно.
Сгъвам тениската му и я о ставям на раклата. Закопчавам полата си. Блузата ми е
измачкана, понеже цяла нощ е била на пода, но в момента това е по следната ми грижа. Пъхам
нозе в обувките и хващам дръжката на вратата.
Един последен поглед няма да навреди, нали?
Обръщам се и поглеждам спящия Хардин. Рошавата му ко са е пръсната по възглавницата,
а ръката му е отпусната надолу към пода. Изглежда спокоен и толкова красив, въпреки метала
по лицето му.
Хващам дръжката на вратата.
– Тес?
Сърцето ми спира. Обръщам се много бавно. Очаквам да видя грубите му, ядо сани очи,
впити е мен, но те о стават затворени. Лицето му е сгърчено, сякаш нещо го боли, но все още
спи. Не мога да разбера дали изпитвам облекчение, че не се буди, или съм изумена от факта,
че казва името ми насън.
Или вече започвам да халюцинирам? И да ми се причуват разни неща?
Излизам с мълниено сна скоро ст и тихо затварям вратата след себе си. Нямам никаква
представа как да изляза от тази къща. Тръгвам по коридора и, за щастие, намирам стълбите.
Спускам се бързо и почти се сблъсквам с Ландън. Сърцето ми започва да блъска. Опитвам се
да измисля какво да кажа. Очите му оглеждат лицето ми. Мълчи и чака. Вероятно чака
обяснение.
– Ландън… аз… – не знам какво да му кажа, наистина не знам.
– Добре ли си? – пита загрижено.
– Да. Добре съм. Знам, че си мислиш, че…
– Нищо не мисля. Много съм ти благодарен, че дойде. Знам, че не харесваш Хардин, и
това, че се отзова на молбата ми и дойде да ми помогнеш да го укротим, означава много за
мен.
О, той е толкова мил, толкова добър с мен.
Иска ми се да ми каже колко е отвратен от мен заради това, че съм о ставила приятеля си
сам, че съм о станала тук цялата нощ, че дори съм взела колата на Ноа, че съм го затворила в
онази малка стая, за да идвам да спасявам Хардин. Ето, това трябваше да ми напомни, за да се
почувствам наистина зле. И точно така би следвало да се чувствам.
– Значи с Хардин пак сте приятели? – пита, а аз свивам рамене.
– Нямам представа какво сме. Не знам какво правя. Той про сто… той… – и започвам да
плача и да хълцам. Ландън ме прегръща нежно и се опитва да ме успокои.
– Спокойно. Не плачи. Знам, че е ужасно същество – казва нежно.
Чакай… той си мисли, че Хардин ми е направил нещо лошо и затова плача!
Защото никога не би му минало през ума, че плача, понеже имам чувства към Хардин.
Трябва да се махна веднага, преди да съм развалила хубавото впечатление и високото
мнение на Ландън, което със сигурно ст ще стане, когато Хардин се събуди.
– Трябва да тръгвам. Ноа ме чака.
Ландън ме поглежда, усмихва ми се съчувствено и си казваме довиждане.
Влизам в колата на Ноа и карам към общежитието с максималната позволена скоро ст.
Плача през цялото време. Как да му обясня? Не мога да му обясня. Знам, че трябва да му кажа,
че не мога да го лъжа. Не искам дори да си представям колко ще го нараня.
Аз съм един ужасен човек. Как можах да причиня това на Ноа? Защо не можах да стоя
далеч от Хардин?
Успявам да се успокоя, преди да паркирам колата. Тръгвам много бавно про сто защото
не знам как ще застана лице в лице с Ноа.
Когато отварям вратата на малката стая, Ноа лежи на моето тясно легло и гледа в тавана.
Вижда ме и скача на крака.
– За бога, Теса! Къде беше цяла нощ? Звънях хиляда пъти! – крещи. Това всъщно ст е
първият път, когато Ноа си позволява да ми вика. Карали сме се и преди, но това сега си е
направо страшно за гледане.
– Ужасно съжалявам, Ноа. Отидох до къщата на Ландън, защото Хардин беше пиян и
чупеше всичко наред. Про сто загубих представа за времето и докато почистим, батерията ми
падна – лъжа.
Не мога да повярвам, че го лъжа в лицето. През цялото това време е бил до мен, мой
приятел и опора, а аз стоя и го лъжа в очите. Знам, че трябва да му кажа, но не мога дори да
си представя колко ще го заболи. Не, не искам да го наранявам.
– Защо не използва нечий друг телефон? – пита ядно, но след това изведнъж спира. –
Няма значение. Хардин е чупел неща из къщата? Добре ли си? Защо изобщо о стана, след като
е имало агресия и такива жестоко сти?
Имам чувството, че ми е задал поне хиляда въпро са. Допълнително ме обърква.
– Не, не е бил агресивен. Про сто беше пиян. Никога не би ме наранил – казвам и веднага
покривам устата си с длан, сякаш да набутам думите обратно.
– Какво значи не би те наранил? Та ти дори не го познаваш, Теса – казва рязко и прави
крачка към мен.
– Про сто казвам, че не би ме наранил физически. Дотолкова поне го познавам. Опитвах
се да помогна на Ландън, който също беше там през цялото време.
Но Хардин би ме наранил. Поне в емоционално отношение вече го е правил. И знам, че
ще го направи пак. И въпреки това аз го защитавам?
– Мислех, че ще спреш да се движиш и да се виждаш с такива хора? Нали ми обеща,
обеща и на майка си, че няма да се виждаш с тях? Теса, те не са за теб. Не ти действат добре.
Започна да си лягаш късно, да пиеш, о стави ме тук цяла нощ, без дори да знам къде си. Защо
изобщо ме извика да дойда? За да тръгнеш нанякъде? – Сяда на леглото и обхваща глава с
дланите си.
– Не са лоши хора. Не ги познаваш. Откога започна да съдиш хората така? – питам. Трябва
да го моля за прошка, а вместо това се дразня от начина, по който гледа на приятелите ми.
И най-вече Хардин!, напомня ми съвестта ми.
– Не съдя никого, но преди никога не би имала общо с такива готик типове.
– Какво? Не са готик, про сто са себе си, Ноа. Предизвикателството в гласа ми ме
изненадва дори повече, отколкото изненадва Ноа.
– Не, не искам да се виждаш с тях. Променяш се, те те променят. Не си онази Теса, в която
се влюбих. – И едва сега разбирам, че в гласа му няма злоба, а само тъга.
– Ноа… – започвам и… вратата се отваря. Очите ми про следяват погледа на Ноа и се
спират върху гневното лице на Хардин, който нахлува в стаята.
Гледам ту единия, ту другия.
Не, това няма да свърши добре.

Глава тридесет и шест

– Какво правиш тук? – питам, но не искам да чуя отговора. Особено пред Ноа.
– Какво правя тук според теб? Измъкна се, докато спях. Какво означава това, по
дяволите?
Гласът му гърми, удря се в стените и отеква, а аз спирам да дишам. Лицето на Ноа
почервенява от гняв и разбирам, че започва да нарежда по следните парченца от пъзела.
Разкъсвам се между двете опции – да обясня на Ноа какво става или да кажа на Хардин
защо си тръгнах.
– Отговори ми! – изкрещява Хардин и застава пред лицето ми. Ноа скача, вмъква се
между нас и вече съм истински изненадана.
– Не ù крещи! – заканва се Ноа.
Лицето на Хардин е изкривено от гняв. Замръзвам на мястото си. Защо е толкова ядо сан,
че си тръгнах? Та нали се подиграваше на липсата ми на опит, и то само преди часове? И със
сигурно ст на сутринта щеше да продължи, а накрая щеше да ме изрита през входната врата!
Трябва да кажа нещо, преди бомбата да гръмне право в лицето ми.
– Хардин, не прави това… точно сега – започвам да го моля. Ако си тръгне сега, ще мога
да обясня на Ноа. Ще му кажа истината.
– Кое да не правя, Тереза? – пита той и минава зад Ноа. Надявам се Ноа да стои настрани
от него. Мисля, че Хардин няма да се поколебае да го събори. Ноа е до ста здрав благодарение
на футбола, но в сравнение с Хардин е по-слаб и знам, че Хардин може да го победи.
Какво се случва в живота ми? Как се стигна дотук? Да се тревожа какво ще се случи, ако
Ноа и Хардин се сбият?
– Хардин, иди си. По сле ще говорим – опитвам се да овладея положението.
Ноа клати глава, очевидно несъгласен с предложението ми.
– За какво говорите? По дяволите, Теса, какво става?
О, господи!
– Кажи му, хайде, кажи му – настоява Хардин.
Не мога да повярвам, че ми причинява това. Знам колко жесток може да бъде, но сега
вече жестоко стта му е извън всякакви поно сими предели.
– Какво да ми кажеш, Теса? – пита Ноа и гледа агресивно, дори заканително към Хардин,
но когато очите му попаднат върху мен, погледът му омеква.
– Нищо. Само това, че снощи о станах в къщата на Хардин и Ландън, както вече ти казах
– лъжа и се опитвам с поглед да помоля Хардин да спре това шоу, но той веднага извръща
очи от мен.
– Кажи му, Теса, или аз ще му кажа – изръмжава.
Всичко е изгубено. Няма накъде да бягам, не мога да лъжа повече и започвам да плача, но
искам Ноа да го чуе от мен, а не от този нагъл задник с нахална, самодоволна усмивка. Той ни
докара дотук, той направи това с мен и Ноа. Чувствам се унизена, но не заради себе си, а
заради Ноа, който не заслужава това. Срамувам се от начина, по който се отнесох с него, и от
признанието, което съм принудена да направя пред Хардин.
– Ноа… аз… аз и Хардин… бяхме… – започвам.
– О, го споди – заеква Ноа и очите му се пълнят със сълзи.
Как можах да му причиня това? Какво съм си мислила, по дяволите? Ноа е толкова мил,
толкова добър, а Хардин е жесток. Знам, че без да се замисли, най-спокойно може да разбие
сърцето му.
Ноа стиска челото си с ръце и клати глава.
– Теса, как можа? След всичко, което преживяхме? Кога започна това?
Сълзите се стичат от ясните му сини очи. Никога не съм се чувствала толкова ужасно. Аз
съм причината за тези сълзи! Поглеждам Хардин и омразата ми кък него ме събаря, така че
вместо да отговоря на Ноа, се нахвърлям и го удрям. Очевидно не очакваше, защото полита
назад, но се съвзема бързо.
– Съжалявам, Ноа. Не знаех какво правя – втурвам се към приятеля си и се опитвам да го
прегърна, но той не ми позволява да го доко сна. И вероятно е прав. Ако трябва да съм честна,
може би го заслужавам. Не мога да разбера какво си бях въобразила? Може би, че Хардин ще
се превърне в добро и прилично момче, може би съм си представяла как късам с Ноа, за да
мога да излизам с Хардин! Колко съм била глупава! Или че мога да стоя далеч от Хардин и че
Ноа никога няма да разбере какво се случи между нас?
Проблемът е, че аз не мога да стоя далеч от Хардин. Като муха на мед, като нощна
пеперуда, привлечена от пламъка на лампата. И той никога не пропуска възможно стта да ме
изгори.
Каквото и да съм си въобразявала, сега ми се струва толкова тъпо и наивно, но нима съм
взела поне едно правилно решение, откакто срещнах Хардин?
– И аз не знам какво си си мислила и какво си правила – казва Ноа и ме гледа с тъга и
горчивина. – Вече не знам коя си. Не знам дали те познавам.
И излиза през вратата. И от живота ми.
– Ноа, моля те, чакай! – крещя и хуквам след него. Хардин ме хваща за ръката и се опитва
да ме задържи.
– Не ме доко свай! Не мога да повярвам, че направи такова нещо! Това е низко. Дори за
теб! – продължавам да пищя, изскубвам се и го блъскам пак. С все сила. Никога не съм
по сягала, никога не съм удряла никого в живота си. Мразя Хардин, мразя го толкова много!
– Ако тръгнеш след него, аз съм дотук. Приключвам – казва и ченето ми пада от
изумление.
– Приключваш? С кое? Да се подиграваш с чувствата ми? Мразя те! – Но не искам да му
правя удоволствие да ме гледа побесняла, затова се опитвам да се успокоя и казвам с по-
уравновесен тон: – Не можеш да приключиш нещо, което никога не е започвало.
 Ръцете му падат до тялото, отваря уста, но думите не излизат.
– Ноа! – викам и бягам по коридора, втурвам се през входа на сградата, преко сявам
тревната площ и го настигам на паркинга. Той забързва крачка.
– Ноа, моля те, изслушай ме. Съжалявам. Много съжалявам. Бях пила, знам, че това не е
извинение, но аз… – започвам да бърша сълзите си и лицето му омеква.
– Не мога да те слушам повече, не искам. – Очите му са червени. По сягам да хвана ръката
му, но той се отдръпва.
– Ноа, съжалявам. Моля те, про сти ми. Моля те.
Не мога да го загубя. Про сто не мога.
Стига до колата си, прокарва ръка по перфектно оформената си с гел ко са и се обръща
към мен.
– Имам нужда от време, Теса. Сега не знам какво да мисля.
Въздъхвам сразена. Не знам как да отговоря на това. Про сто ще ни е нужно време, за да се
върнем към нормалния си живот. Той има нужда от това време, опитвам се да се убедя.
– Обичам те, Теса – казва, за мое най-голямо учудване, и преди да се качи в колата, ме
целува по челото.

Глава тридесет и седем

Хардин е един гнусен, противен човек. Ето защо не си е направил труда да се помръдне
от стаята ми. Седи на леглото ми. Представям си как издърпвам лампата от контакта и го
замервам в главата. Но не, нямам сили да се карам повече.
– Няма да се извиня – казва той, когато минавам край него и сядам на леглото на Стеф.
Няма да си седна на леглото, докато и той е там.
– Знам – казвам и лягам.
Няма да му позволя да ме примами да вляза в поредната словесна битка. Сега вече знам
какъв е, познавам го много добре. Е, до тази сутрин може би не го познавах чак толкова
добре. Или може би не го познавам изобщо. Снощи си мислех, че е про сто едно ядо сано
момче, чийто баща го е изо ставил, а Хардин се е уловил за тази болка и я е използвал, за да
държи хората далеч от себе си. Но сега видях, че е един отвратителен, изпълнен с омраза
човек. В него няма нищо добро. В онези мигове, когато смятах, че в него има нещо мило, е
било само защото ме е подмамил да мисля така, нарочно ме е заблуждавал.
– Трябваше да знае – казва Хардин.
Захапвам устната си, за да не се разплача. Не казвам нищо, когато става и се приближава
към мен.
– Върви си, Хардин – изричам, но когато вдигам поглед, той е над мен. А когато сяда на
леглото до мен, аз скачам на крака.
– Трябваше да знае – повтаря и в мен се надига пак онзи безумен гняв. Знам, че точно
това иска да по стигне.
– Защо, Хардин, защо трябваше да знае? За да го нараня? И това е нещо хубаво и добро,
така ли? На теб изобщо не ти пука дали знае, или не, какво общо има с теб? Можеше да си
гледаш твоите неща днес и да не се появяваш тук, за да му казваш. Нямаше право да ни
причиниш това! – Усещам как сълзите напират и вече не мога да ги спра.
– Ако бях на негово място, щях да искам да знам истината. – Гласът му е студен,
безкомпромисен.
– Ти не си Ноа. И никога няма да бъдеш. Бях глупава, повярвах, че можеш да бъдеш…
дори някакво негово бледо подобие. И откога те е грижа кое е правилно и кое не е?
– Да не си по смяла да ме сравняваш с него! – казва рязко. Как мразя, когато избира да
отговори само на един от въпро сите, които му се задават, този, на който му изнася, разбира
се! Става и се приближава към мен, но аз веднага се местя в другия край на леглото.
– Няма база за сравнение, не го ли разбра вече? Ти си жесток, отвратителен задник, който
не се интересува от нищо и никой, само от себе си. А той… той ме обича. Той иска да ми
про сти за всички грешки, които направих. – Гледам го в очите. – Ужасните ми грешки.
Хардин прави крачка назад, сякаш съм го ударила.
– Да ти про сти?
– Да, ще ми про сти. Знам, че ще ми про сти. Защото ме обича. Така че жалкият ти план да
ни разделиш и да седнеш с пуканките да гледаш, да се смееш и забавляваш, няма да
проработи. Сега се махай от стаята ми.
– Това не беше… аз… – започва, но го срязвам. До статъчно време загубих с него.
– Махай се. Знам, че вероятно вече планираш следващия си ход срещу мен, но знаеш ли
какво, Хардин? Няма да ти се получи повече. Сега се махай от стаята ми.
Изненадана съм от грубия си език и ми става наистина неприятно, че казвам тези неща на
Хардин.
– Не правя нищо подобно, Тес. Мислех си, че… след снощи… помислих си, че ти и аз…
Изглежда така, сякаш е забравил думите, сякаш не може да намери гласа си. А една част
от мен, една огромна част умира от желание да узнае какво иска да ми каже, но нали точно
така се заплетох в мрежата му! Използва любопитството ми срещу мен самата. Сякаш си
играем игрички. Избърсвам с гняв очите си. Добре че вчера не сложих грим.
– Нали не вярваш сериозно, че ще се хвана на това, че всъщно ст изпитваш нещо към мен?
Трябва да спра и той трябва да си тръгне, преди ноктите му да се забият по-дълбоко в
душата ми.
– Разбира се, че изпитвам, Теса. Караш ме да се чувствам толкова…
– Не, не искам да те слушам, Хардин. Знам, че лъжеш. Сигурно по някакъв перверзен
начин се възбуждаш от лъжите си. Да ме накараш да повярвам, че изпитваш нещо към мен,
както аз изпитвам към теб, и по сле да ми теглиш една. Знам вече как процедираш и няма да се
хвана.
– Да изпитвам същото, което изпитваш ти към мен? Казваш ми, че… имаш чувства към
мен? – очите му грейват с… надежда? Да, оказва се до ста добър актьор. По-добър отколкото
си мислех. Много добре знае, че имам чувства към него. Трябва да знае. Какъв друг мотив
мога да имам, за да поддържам тази болна… връзка? Осъзнавам, че едва признала чувствата
си към Хардин пред самата себе си, вече съм ги про снала пред него, за да може да ги смаже,
да ги стъпче. И това е страшно. Никога пред живота си не съм изпитвала такъв страх.
Всъщност… той вече ги прегази, нали?
Погледът му по степенно събаря стените, с които съм се оградила, а не мога да позволя
това да се случи, няма да о стана незащитена пред него.
– Тръгни си, Хардин. Няма да те моля повече. Ако не си тръгнеш веднага, ще извикам
охраната.
– Тес, моля те, отговори ми – буквално умолява.
– Не ме наричай Тес. Това име е възприето само в семейството ми и от приятели, които
наистина ме обичат и им пука за мен. А сега тръгвай – врещя. Искам да се махне от мен, да не
е край мен. Мразя, когато ме нарича Тереза, но още повече мразя, когато ме нарича Тес.
Нещо в начина, по който го произнася, в начина, по който се движат устните му…
толкова е интимно, толкова е хубаво.
 По дяволите, Теса! Просто престани!
– Моля те, трябва да знам дали…
– Какъв дълъг уикенд, момичета и момчета! Изцедена съм – казва Стеф, която току-що е
нахлула в стаята. По вида ù личи, че трябва да е било приятно изтощение. Но когато вижда
насълзените ми очи и мокрите ми бузи, обръща гневен поглед към Хардин:
– Какво става тук? Какво си ù направил? Къде е Ноа? – пита и ме поглежда.
– Тръгна си. И точно това ще направи и Хардин.
– Теса… – Хардин не се отказва.
– Стеф, моля те, накарай го да си тръгне – умолявам я и тя кимва. Хардин не може да
повярва, че в яда си използвам Стеф срещу него. Сигурно вече е бил решил, че пак ме е вкарал
в капана.
– Хайде, Момчето Чудо да си ходи – казва Стеф, хваща го за ръка и го влачи към вратата.
Гледам в стената и чакам вратата да се затвори зад тях, но веднага чувам гласовете им в
коридора.
– Какво правиш, Хардин, по дяволите? Казах ти да стоиш далеч от нея, защото ми е
съквартирантка и не е като момичетата, с които си играеш. Тя е добра и мила. Прекалено
добра за теб, честно.
Радвам се, че Стеф ме защитава така ожесточено, но и до ста се учудвам. Това обаче не
облекчава болката в гърдите ми. Сърцето буквално ме боли. Когато се скарахме с Хардин
предишния път, си мислех, че знам какво е да ти разбият сърцето. Нищо не съм знаела!
Болката тогава беше нищожна в сравнение с това, което изпитвам в момента.
Не искам да го признавам, но след нощта с Хардин чувствата ми към него са много по-
силни. Особено като се има предвид, че и преди това не бяха никак за пренебрегване. Да го
чуя как се смее, докато ме гъделичка, да усетя онази нежна целувка върху устните си, силните
му мастилени ръце около тялото си, голата му кожа под пръстите си… това само ме потапя
още по-дълбоко в чувството. Тези прекрасни интимни моменти ме накараха да мисля за него
почти по стоянно, но болката сега е много по-силна.
И за капак, нараних Ноа толкова жестоко, че мога само да се моля някога да ми про сти.
– Не е така, не е това – акцентът му е по-плътен, думите са по-резки.
– Глупо сти, Хардин, познавам те. Намери си някоя друга. Има толкова много момичета.
Тя не е от тези, с които можеш да по стъпваш така. Има си приятел и не може да се справи с
такива лайняни ситуации.
Не ми харесва да говори така за мен, сякаш съм прекалено чувствителна и слаба. Но може
би е права. Откакто го видях, не правя нищо с живота си, само плача. А сега той се опита да
съсипе и връзката ми с Ноа. Няма да се навия на такова приятелство с бонуси, независимо как
ме кара да се чувствам. Имам до статъчно уважение към себе си, а и съм прекалено
емоционална.
– Добре, няма да я доближавам, но те предупреждавам – не искам да я водиш на нито
едно от партитата в моята къща – извиква накрая и чувам как стъпките му гневно кънтят по
пода, докато се отдалечава. След малко долавям гласа му от дъното на коридора. – Пак те
предупреждавам и не се шегувам. Не искам да я виждам никога през живота си. И ако
случайно я видя, ще я унищожа.

Глава тридесет и осем

Стеф влиза и ме прегръща топло. Странно е как тънките ù ръце могат да създадат такова
усещане за топлина и спокойствие.
– Благодаря, че го накара да си тръгне – изхълцвам и тя ме прегръща по-силно. Сълзите
ми текат, а не виждам края на този кошмар.
– Хардин може и да ми е приятел, ни ти също си ми приятелка и не искам да те
разстройва. Съжалявам, аз съм виновна за всичко. Трябваше да дам ключа си на Нейт и не
биваше да го допускам да се върти край теб през цялото време. Понякога може да е истински
цирей.
– Не, изобщо не си виновна ти. Не искам да заставам между вас и да развалям
приятелството ви.
– О, моля те, не говори глупо сти!
Освобождавам се леко от прегръдката ù и виждам тревогата в очите ù. Толкова съм ù
благодарна, че е тук. Предполагам, че никога няма да разбере колко съм ù задължена.
Чувствам се напълно изо ставена. Ноа иска време да реши дали да скъса с мен, или не, Хардин
е задник, майка ми ще откачи, ако опитам да говоря с нея, а Ландън би се разочаровал от мен,
ако му споделя, но някак не мога да се отърва от подозрението, че вече знае каква е
ситуацията с Хардин. Буквално, единственият човек, когото имам на този свят, е това момиче
с огнена ко са и много татуировки, което изобщо не очаквах, че ще стане моя приятелка. Сега
съм толкова благодарна, че имам поне нея.
– Говори ли ти се за случилото се?
Всъщно ст наистина ми се говори. Искам да ми олекне. Разказвам ù всичко. От първата ни
целувка, за деня при реката, за оргазма му, за това как викаше името ми в съня си, та до мига, в
който унищожи и малкото уважение, което имах към него, когато ме принуди да кажа на Ноа.
Лицето ù в началото е загрижено, по сле – шокирано и накрая – тъжно. Блузата ми е
подгизнала от сълзи, а Стеф не пуска ръката ми.
– Нямах никаква представа, че това се случва. Можеше да ми кажеш веднага след като
сте се целунали. Разбрах, че става нещо, когато Хардин се появи тук, преди да тръгнем на
кино. Бяхме говорили по телефона точно две минути преди да се появи, а изобщо не спомена,
че ще идва. И тогава предположих, че е дошъл да те види. Виж, Хардин е добро момче…
понякога. Но дълбоко в себе си той про сто не знае как да се отвори за хората, как да обича,
така както го правиш ти. А всяко момиче иска да бъде обичано. На твое място бих се опитала
да оправя нещата с Ноа, защото Хардин не може, не знае как и не е в състояние да
принадлежи на никого.
След това леко стиска ръката ми.
Знам, че е права, че всичко е така, както го казва, но защо боли толкова много?
В понеделник сутринта Ландън ме чака, облегнат на тухлената стена пред кафенето.
Помахвам му с ръка, но веднага забелязвам, че има синьо под лявото око, а бузата му е одрана.
– Какво е станало с окото ти?! – възкликвам и тичам към него.
Започвам да се до сещам за отговора. Чувствам се като прегазена от камион.
– Ландън? Хардин ли направи това с теб? – гласът ми трепери.
– Да… – признава.
Ужасена съм.
– Защо? Какво се случи? – Искам да убия Хардин! Как така си позволява да наранява
Ландън?
– След като ти си тръгна, той буквално излетя от къщата и се върна след около час. Беше
озверял от бяс. Оглеждаше се какво има о станало за дочупване. Спрях го. Е, по сбихме се.
Всъщно ст не беше кой знае какво. Мисля, че и двамата си изкарахме гнева, който сме трупали
един към друг през цялото това време. И аз му ударих няколко добри тупаника. – Звучи, сякаш
се хвали. Не знам какво да кажа. Веселият тон, с който разказва за боя с Хардин, ме шокира.
– Сигурен ли си, че си добре? Мога ли да направя нещо за теб? – питам и не мога да се
отърва от чувството, че вината е моя. Хардин е бил ядо сан на мен, но си го е изкарал на
Ландън?
– Не, честно, няма никакъв проблем. Добре съм – усмихва се той.
Тръгваме за лекция и той ми разказва как бащата на Хардин ги е разтървал, как имал
голям късмет, че се прибрал, преди да се изпотрепят, и как майка му плакала, като си видяла
натрошените съдове. Не, нямали никаква сантиментална стойно ст за нея, но била толкова
наранена, че Хардин е направил такова нещо.
– Но имам и друга новина. Много по-хубава новина. Дакота идва другата седмица за
Лагерния огън! – казва с усмивка.
– Какъв Лагерен огън?
– Не си ли видяла афишите из колежа? Това е нещо като традиция. Така се отбелязва
началото на всяка нова учебна година. Всички ходят. Обикновено избягвам такива неща, но
май ще е до ста забавно. Ноа трябва да дойде пак. Можем да излезем четиримата.
Вероятно ако поканя Ноа, ще види, че имам добри и свестни приятели. Като Ландън.
Знам, че Хардин и Ландън… искам да кажа Ноа и Ландън ще си допаднат, а и на мен ми се
иска да се запозная с Дакота.
Сега когато разбирам за Лагерния огън, забелязвам афишите почти на всяка стена в
колежа. Сигурно съм била прекалено разсеяна и кой знае за какво съм мислила, за да не
забележа толкова време.
По-късно влизаме в залата за лекцията по литература и аз несъзнателно започвам да
оглеждам лицата, въпреки че разумът ми крещи да не го правя. Не го виждам, но чувам гласа
му: Ще я унищожа! И какво може да направи, какво по-лошо от това да ме изтропа на Ноа?
Не знам, но вече започвам да си представям различни сценарии. Гласът на Ландън ме
приземява.
– Не мисля, че е тук. Чух го да говори с оня Зед да си сменят часовете. Боже, колко ми се
иска да му видиш по синеното око – казва весело Ландън, а аз забивам поглед напред.
Искам да отрека, че очите ми са търсели Хардин, но сега вече не мога.
Как така? Защо Хардин е с по синяло око? Дано е добре.
Не, не, надявам се да го боли, да изпитва адски болки.
– О, разбирам – успявам да кажа и си оправям полата.
До края на часа Ландън не споменава нищо повече за Хардин.
Цялата седмица е така. Дните са еднакви: не говоря за Хардин, никой не говори пред мен
за него, дори не споменават името му. Тристан прекара в стаята ни почти цялата седмица, но
не ми пречи. Присъствието му дори ми харесва, защото кара Стеф да се усмихва, да се смее.
Понякога и аз се смея, макар че седмицата е… най-ужасната в живота ми.
Всеки ден обличам каквото намеря, гледам да не е мръсно, и прибирам ко сата си на кок.
Моята кратка афера с гримовете е отдавна забравена. Животът ми се върна към онази, позната
до болка, рутина.
Спане, часове, учене, спане, часове, учене, хранене.
В петък Стеф се опитва да ме накара да изляза, полага огромни усилия да изведе старата
мома на разходка и да я покаже на света.
– Хайде, Теса, петък е. Про сто ела с нас и ще те докараме, преди да отидем в Хар…
искам да кажа... на едно парти – умолява ме, но откровено казано, не ми се прави абсолютно
нищо. Трябва да уча и да се обадя на майка ми. Цяла седмица не ù вдигам. Време е и да се
обадя на Ноа, за да разбера дали е взел някакво решение. Дадох му цяла седмица време и
про странство да мисли. Пуснах му само няколко приятелски съобщения с надеждата да се
обади или да се навие да дойде за Лагерния огън следващия петък.
– Мисля да пропусна… Утре ще ходя да си търся кола и искам да си почина – лъжа, но не
съвсем. Наистина ще ходя да търся кола, но не искам да си почивам. Не желая да седя сама и
да мисля за несигурно стта на Ноа и за това, че заканата на Хардин да стои далеч от мен,
всъщно ст се оказа напълно сериозна. Не че не се радвам, че я изпълни… но про сто не мога да
спра да мисля за него. Трябва ми още малко време и ще забравя, си казвам на всеки пет минути.
Но не мога да забравя думите му от по следния път, нито как се държа, сякаш иска нещо
от мен. Ето този спомен се е загнездил под кожата ми.
Мислите ми отлитат при онзи забавен и мил Хардин, в онези мигове, когато се
разбирахме така добре. Мислено се пренасям на някакво място, където можем да сме заедно,
да ме води на кино, на вечеря, да ме прегърне, да върви до мен и да е горд, че съм негова,
по сле си представям как слага якето си на раменете ми, за да не ми е студено, как ме целува за
лека нощ и как ми обещава, че ще се видим утре.
– Теса? – казва нетърпеливо Стеф и мечтите ми се изпаряват като отнесен от ураган
пушек. Не, това е било само мечта, а момчето в тази мечта… това момче никога няма да бъде
Хардин.
– О, хайде, моля те. Цяла седмица не си събула това долнище на нощница, или каквото
там му казват жените – подкача ме Тристан.
Смея се. Това ми е любимото долнище за спане о собено когато съм болна или ако
преживявам раздяла. А в конкретния случай – и двете. Все още не мога да разбера как с
Хардин сложихме край на нещо, което така и не започна.
– Добре, добре. Но искам да ме о ставите веднага след вечеря, защото утре ставам рано –
предупреждавам. Стеф пляска с ръце и подскача от щастие.
– Супер! Само… моля те, позволи ми да ти направя една услуга. – Гледа ме невинно и
пърха с мигли като кукла.
– Какво? – питам подозрително, защото знам, че е намислила нещо не съвсем невинно.
– Нека те накипря малко. Моляяяяя! – проточва драматично.
– Няма. Начин. – Представям си как изглеждам с розова ко са и с един килограм очна
линия, как вместо по блуза излизам по сутиен.
– Нищо кой знае какво. Про сто искам да изглеждаш, сякаш не си… спала зимен сън цяла
седмица. По пижама!
Тристан се опитва да задуши смеха си. Предавам се и се съгласявам.
И тя пак започва да пляска с ръце и да подскача.

Глава тридесет и девет

Стеф о скубва веждите ми и ме обръща с гръб към огледалото. Не ми дава да се погледна,
преди да свърши с всичко, което е планирала за лицето ми. Опитвам се да се преборя с
напрежението и притеснението, което свива стомаха ми, когато изсипва цялата пудриера
върху кожата ми. По стоянно ù напомням, че не искам да слага прекалено много грим, и тя
всеки път ми обещава, че няма да е много. По сле сресва ко сата ми, навива я с машата и
изпръсква почти цял флакон лак за ко са – в стаята едва се диша.
– Грим и ко са – готови. Сега да те облечем. И по сле вече може да се видиш. Имам
няколко тоалета, които ще ти станат.
Стеф е видимо доволна от работата си. Про сто се надявам да не изглеждам като клоун.
Тръгвам след нея към дрешника и се опитвам да се видя в малкото огледалце, но тя веднага
ме хваща за ръка и ме дърпа.
– Ето, облечи това – казва и вади една черна рокля. – Ти излизай! – крещи, а Тристан се
смее, но по слушно напуска стаята.
Роклята е без презрамки и изглежда ужасно къса.
– Не мога да облека това!
– Добре. Какво ще кажеш за тази?
И вади друга черна рокля. Сигурно има поне десет черни рокли. Тази изглежда малко по-
дълга и има две тънки презрамки, но деколтето ме тревожи, защото е оформено като сърце, а
моите гърди са до ста по-големи от нейните.
Колебая се прекалено дълго и тя въздъхва:
– Про сто пробвай.
Събувам удобната си пижама и я сгъвам старателно. Стеф върти очи, но на шега, а аз се
усмихвам и прекрачвам в роклята. Дърпам я нагоре по тялото си и усещам, че е до ста
прилепнала, а дори не съм закопчала ципа. Със Стеф сме почти един размер, но тя е по-висока,
а аз съм по-заоблена. Материята леко блести и наподобява коприна. Стига до средата на
бедрото ми. Не е чак толкова къса, колкото си мислех, но е по-къса от всяка дреха, която съм
обличала в живота си. С тези открити крака се чувствам почти гола. Опитвам се да я дръпна
надолу.
– Искаш ли чорапогащник? – пита Стеф.
– Да. Така се чувствам толкова… гола – смея се аз, а тя се заравя в гардероба и вади два
различни чорапогащника.
– Този е обикновен, а този е на фигурки и с дантела.
Дантеленият е вече прекалено много за мен. Особено като се има предвид, че сигурно
имам десет кила грим по лицето. Вземам обикновения и го плъзвам по краката си, а Стеф рови
из гардероба за обувки.
– Не мога да ходя на токове – напомням ù.
Наистина не мога. Когато се кача на по-висока обувка, се клатушкам като куц пингвин.
– Имам и с ниски токчета. Съжалявам, Теса, но мокасините ти не отиват на тази рокля.
Но ся мокасините си всеки ден и ми е добре. Опитвам се да я изгледам укорително, но
вместо това се усмихвам. Стеф вади чифт черни обувки със сребристо на върха. Трябва да
призная, че ми хващат окото. За нищо на света не мога да обуя това, но за първи път ми се
иска.
– Тези харесват ли ти?
– Да, но не мога да ходя с тях.
– Можеш. Имат каишки, които се увиват около глезените и предпазват да не се изплъзне
кракът. Няма начин да паднеш.
– Затова ли служат каишките?
– Не – смее се тя. – Но помагат за стабилно стта. Про сто ги пробвай – казва и пак се смее.
Сядам на леглото, изпъвам крака и с жест я подканвам да ми помогне. По сле Стеф ме
вдига и правя няколко крачки за проба. Каишките наистина ми помагат да балансирам по-
добре.
– Не мога да чакам повече. Погледни се! – казва Стеф и отваря вратата на гардероба.
Поглеждам в голямото огледало и ахвам.
По дяволите, коя е тази? Отражението е моето, но… много по-хубаво от мен. Бях се
страхувала, че ще е прекалила с грима, но се оказа, че притесненията ми са били напразни.
Сивите ми очи изглеждат по-светли на фона на кафеникавите сенки, а ружът на бузите
подчертава скулите ми. Ко сата ми изглежда лъскава, направила я е на едри къдрици, а не на
ситни като на някоя баба (както между другото очаквах).
– Определено съм впечатлена – усмихвам се и се оглеждам отблизо. Забивам пръст в
бузата си, за да се уверя, че това е истина.
– Виждаш ли? Пак си си ти, само че много по-секси и по-свежа – смее се Стеф и вика
Тристан да влезе.
Той отваря вратата и устата му неволно зяпва.
– Къде е Теса? – пита и започва да се оглежда из стаята. Вдига една възглавница и
поглежда под нея.
– Какво ще кажеш? – питам и пак придърпвам роклята надолу.
– Изглеждаш наистина страхотно – казва и слага ръка около кръста на Стеф. Тя се обляга
на него и аз веднага извръщам поглед.
– О, забравих – възкликва Стеф, бърка в шкафа и вади гланц за устни. Показва ми как да
си издам устните напред и слага плътен слой. Устата ми е лепкава.
– Готови ли сме? – пита Тристан. Стеф кимва и си взима чантата.
На излизане грабвам мокасините си и ги мушкам в чантата. За всеки случай.
В колата сядам отзад. През цялото време гледам през прозореца и се опитвам да не мисля
за нищо. Когато стигаме до мястото, направо настръхвам при вида на толкова много мотори
на паркинга. Бях решила, че ще ходим на някое заведение от рода на Слава богу, че е петък или
Ябълковата пчеличка, а не в бар за мотористи. Влизаме и изведнъж имам чувството, че всички
ме гледат, макар че най-вероятно никой не ми обръща внимание. Стеф ме хваща за ръката и ме
дърпа към едно сепаре в ъгъла.
– Нейт ще идва. Става, нали? – пита и сядаме.
– Да, разбира се.
Нямам против присъствието на никого другиго, само да не е Хардин. Освен това няма да
е зле да дойде още някой, защото се чувствам като резервно колело. Една жена с повече
татуировки дори от тези на Стеф и Тристан, взети заедно, се приближава с бодра крачка и
взема поръчката ни. Те си поръчват бира. Предполагам, че обичат да идват тук, защото никой
не им иска документ за навършено пълнолетие. Когато си поръчвам кока-кола, жената ме
изглежда с любопитство, но истината е, че не ми се пие. Имам да уча по сле, като се прибера.
След няколко минути ни но си напитките. Жадно отпивам голяма глътка и точно тогава
чувам оглушителни подсвирквания. Вдигам глава и забелязвам Нейт и Зед. Приближават се
към масата ни, но веднага след това виждам ниска фигура с розова ко са, зад която върви…
Хардин.
Изплювам колата обратно в чашата. Очите на Стеф се заковават върху Хардин и се
разширяват от ужас.
– Кълна се, не знаех, че ще идва. Ако искаш, можем да си тръгнем веднага – казва тя,
докато Зед се настанява до мен. Трябва наистина да положа големи усилия, за да не
поглеждам към Хардин.
– Уау! Теса, изглеждаш невероятно секси. – Цялото заведение чува възторжените викове
на Зед. Изчервявам се. – Искам да кажа…наистина.. Уау! Никога не съм те виждал такава.
Благодаря му само с усмивка.
Нейт, Моли и Хардин сядат на масата зад нас. Искам да помоля Стеф да си сменим
местата, за да съм с гръб към него, но не събирам сили. Про сто ще отбягвам да гледам натам
и в никакъв случай няма да го поглеждам в очите. През цялото време си повтарям, че мога да
го направя.
– Изглеждаш жестоко, Теса – казва Нейт през преградата между двете сепарета.
 Усмихвам се, защото не знам какво да кажа. Не съм свикнала на такова внимание. Хардин
не прави коментар за новия ми външен вид, но и не очаквам. Про сто се радвам, че не е
започнал да ми се подиграва.
Хардин и Моли седят точно срещу мен. Между раменете на Стеф и Тристан мога да видя
цялото му лице.
Един поглед няма да навреди…
И не мога да се въздържа. И веднага съжалявам. Ръката на Хардин е преметната през
рамото на Моли.
Ревно стта ми е като отровно жило – ето го наказанието за това, че погледнах, след като
си обещах да не го правя. Разбира се, пак са заедно… забавляват се. Или пък може би изобщо
не са прекратявали? Спомних си колко удобно се чувстваше Моли в скута му и как го яздеше
на партито. Повдига ми се и преглъщам стигналия до гърлото ми стомашен сок.
Хардин е свободен да се чука – с когото и когато пожелае.
– Страхотна е, нали? – подканва ги Стеф и всички кимат.
Усещам очите на Хардин върху мен, но не мога да го погледна пак. Облечен е в бяла
тениска, през която… сигурна съм… се виждат всичките му татуировки. И ко сата му е рошава.
Но не ми пука. Не ми пука колко добре изглежда и колко провокативно е облечена Моли.
Толкова е отвратителна с тая розова коса. И все едно няма дрехи. Курва!
През целия си живот не съм наричала никое момиче „курва“. Дори подсъзнателно не съм
употребявала тази дума, но ето че и това се случва.
– Наистина изглеждаш добре, момиче. По-добре отпреди – казва Моли и се обляга на
гърдите на Хардин. Поглеждам я в очите и ù се усмихвам фалшиво.
– Може ли една глътка – пита Зед, но не чака отговор, а направо взема чашата ми.
Позволявам му. По принцип никога не давам на никого да пие от чашата ми, но в
момента се чувствам толкова неудобно, че не мога да мисля. Зед изпива половината ми
напитка и го сръчквам в ребрата.
– Извинявай, бейби, ще ти поръчам друга – казва меко. Наистина е красив, прилича
повече на модел, отколкото на студент. Ако нямаше толкова много татуировки, вероятно
щеше да бъде модел.
Чувам размърдване в другото сепаре и очите ми се стрелват към Хардин. Задавил се е и
сега продължава да кашля, но очите му горят към мен. Искам да извърна поглед, но не мога.
Очите му са капан, не мога да избягам. И тогава усещам ръката на Зед на облегалката на
сепарето. Съвсем спокойно и леко се облягам назад. Правя го само защото знам, че Хардин
мрази да съм край Зед.
Хардин присвива очи, а аз решавам да се позабавлявам. Той не го приема никак добре.
Виждам лудо стта в погледа му, но са му нужни само няколко секунди, за да се съвземе. Знам
колко съм смешна и колко е незряло, но ако се налага да съм край него, искам да се чувства
така неловко и неудобно, както се чувствам и аз.
Сервитьорката се връща да вземе поръчката ни за храната. Поръчвам си бургер и
картофки. Без кетчуп! Всички о станали си поръчват пикантни крилца. Но си кока-кола за
Хардин и по още една бира за всички о станали. Аз все още чакам напитката си, но не искам
да съм груба и да напомням на жената.
– Тук правят най-вкусните крилца – казва Зед и аз му се усмихвам.
– Ще ходиш ли на Лагерния огън другата седмица? – питам.
– Не знам. Не си падам много. – Отпива от бирата си и ръката му вече виси през раменете
ми. – Ти ще ходиш ли?
Не поглеждам към Хардин, но усещам гнева му. Опитвам се да си го представя. И
истината е, че се чувствам виновна заради флирта си със Зед, при положение че никога в
живота си не съм флиртувала. Абсолютно никога. Предполагам, че и в това не ме бива.
– Да, с Ландън.
Всички избухват в смях.
– Ландън Гибсън? – пита Зед и продължава да се смее.
– Да, той ми е приятел – казвам рязко. Не ми харесва, че му се смеят.
– Е, да, той би отишъл на такова събитие. Колко е кух, не е истина – казва Моли.
Поглеждам я и едва сдържам яро стта си.
– Не, всъщно ст не е такъв. Той е наистина готин – казвам в негова защита. Да, знам, че
моята представа за „готин“ не се покрива с тяхната, но моята е по-добра.
– „Ландън Гибсън“ и „готин“ не могат да бъдат употребени в едно изречение – казва
Моли и прибира ко сата на Хардин от челото му.
Мразя я.
– Съжалявам, ако не е толкова печен, за да е във вашата компания, но той е… – започвам
да крещя и скачам на крака. Ръката на Зед пада от рамото ми.
– Уау, Теса, успокой се, само се шегуваме – казва Нейт, а Моли ми се киска. Имам
усещането, че и аз не ù харесвам о собено.
– Не обичам някой да се подиграва с приятелите ми. Особено когато не са тук да се
защитят.
Трябва да се успокоя… Емоциите ми са полудели заради присъствието на Хардин и само
като го гледам как се е натиснал до тая Моли… пред мен!
– Добре, добре, съжалявам. Освен това трябва да му се присъдят няколко червени точки
за насиненото око на Хардин – казва Зед и пак ме прегръща. Всички се смеят. Аз също. Всички,
о свен Хардин.
– Да, добре че онзи професор ги е разтървал, иначе оня загубеняк яко щеше да опердаши
нашия Хардин – казва Нейт. – Извинявай, не исках да го наричам загубеняк – добавя и ми се
усмихва извинително.
Професор? Не е бил професор, а бащата на Хардин! Той ги е разтървал. Или Ландън е
излъгал, но… чакай…. Тези хора тука знаят ли, че Хардин и Ландън скоро ще станат доведени
братя? Поглеждам Хардин и сега ми се струва леко притеснен. Излъгал ги е. Сега трябва да го
издам пред всички, както направи с мен и Ноа. Но не мога. Не съм като него. За мен е далеч
по-трудно да наранявам хората.
Освен Ноа, напомня ми подсъзнанието ми, но моментално му запушвам устата.
– Мисля, че ще е забавно. Искам да кажа… на огъня – уточнявам.
Зед ме поглежда с интерес и казва:
– Е, може и да се появя по някое време.
– Аз ще ходя – обажда се Хардин някак между другото.
Всички се обръщат и го гледат, а Моли се смее.
– Да, бе, да, със сигурно ст ще си там! – И продължава да се смее.
– Не, наистина, няма да е толкова лошо – казва меко Хардин и Моли отново върти очи.
Хардин ще ходи, защото Зед каза, че ще ходи, нали?
В крайна сметка, може би не съм чак толкова зле във флирта.
Но сят храната ни. Сервитьорката ми подава бургера. Изглежда страхотно с изключение на
кетчупа, който се стича от всички страни. Опитвам се да го обера със салфетката си. Мразя да
връщам храна, а тази вечер стресът наистина ми дойде в повече и не мога да се товаря
допълнително. По следното, което искам, е да привличам допълнително внимание върху себе
си. Всички започват да се хранят. Вземам вилицата си и забождам картоф. Всички говорят за
партито тази вечер. След малко сервитьорката идва да пита дали искаме още нещо.
– Не, всичко е наред – казва Тристан. Тя се обръща и тръгва към бара.
– Момент. Тя поръча бургера си без кетчуп – извиква след нея Хардин и картофът ми пада
в чинията.
Сервитьорката се обръща и ме поглежда загрижено.
– Съжалявам. Искате ли да го взема обратно?
Толкова ми е неудобно да кажа истината! Затова само клатя глава.
– Да, иска – отговаря Хардин вместо мен.
Какво прави, по дяволите? И откъде знае, че в бургера ми има кетчуп?
Естествено, само се опитва да ме накара да се почувствам по-неудобно.
– Извинявай, слънце, подай ми чинията си, ще ти донеса друг.
Връщам бургера, веднага поглеждам надолу и тихо благодаря. Прекалено ме е срам, за да
я погледна в очите.
– Това какво беше? – чувам гласа на Моли. Тая трябва да се научи как да шепти, за да не я
слушат всички.
– Нищо, тя про сто не обича кетчуп – казва съвсем спокойно Хардин, а Моли изсумтява и
отпива от бирата си.
– Е, и? – продължава да ръчка Моли, но Хардин я изглежда гневно.
– Е, и… нищо. Престани!
Сега поне знам, че не съм единствената, с която се държи грубо.
Бургерът ми без кетчуп идва и изяждам почти всичко, независимо че изобщо не ми се
яде. Зед плаща вечерята ми, което е странно, но и до ста мило.
Когато излизаме навън, Зед увива ръка около кръста ми. Раздразнението на Хардин едва
се побира в тялото му.
– Логан пише, че на партито вече няма къде да се стъпи – казва Нейт, докато чете
съобщението на телефона си.
– Трябва да дойдеш с мен – предлага до ста настоятелно Зед, но аз клатя глава.
– О, не, аз няма да идвам на партито. Тристан ще ме закара до общежитието.
– Така и така не съм пил, аз мога да я закарам – намесва се Хардин.
Олюлявам се и почти падам, но, за щастие, Стеф ме хваща, преди да се размажа на земята.
По сле се усмихва на Хардин:
– Не, с Тристан ще я закараме. Зед може да се качи при нас.
Ако човек можеше да бъде убит с поглед, Стеф вече щеше да е мъртвец.
Хардин се обръща към Тристан:
– Нали не искаш да караш пиян край общежитията? Днес е петък и полицията се чуди
кого да глоби. Само такива като теб чакат.
Стеф ме поглежда и очевидно очаква да кажа нещо, но аз, разбира се, не знам какво. Не
искам да съм сама в една кола с Хардин, но не искам и да съм с Тристан, защото е пил. Свивам
рамене и ги о ставям сами да се разберат.
– Страхотно, да я закараме и да отиваме да се забавляваме! – казва възторжено Моли, но
Хардин клати глава.
– Не, тръгваш с Тристан и Стеф – казва категорично той и Моли се смалява.
– За бога, не може ли вече да се качим на колите и да тръгваме? – недоволства Нейт и
вади ключовете си.
– Може. Хайде, Теса – подканва ме Хардин, а аз поглеждам към Зед и по сле към Стеф. –
Теса! – излайва пак, този път до ста нетърпеливо, и отключва колата си. Имам чувството, че
ако не се кача веднага, ще ме напъха насила вътре. Но защо? И то след като каза на Стеф, че не
иска да ме вижда никога? По сле влиза и пали колата.
– Всичко ще е наред. Пусни ми съобщение, като се прибереш – казва Стеф. Аз кимвам и
тръгвам към колата на Хардин. Любопитството ми отново надделява. Трябва да знам какви
ги е намислил.
Про сто трябва.

Глава четиридесет
Да се опитвам цяла седмица да не го засичам, да бягам от него, а сега да се окажем
заедно в една кола! Сами!
Той не ме поглежда, докато се качвам и дърпам полата си надолу, за да покрия бедрата
си. Минава минута на напрегнато мълчание и по сле излизаме от паркинга. За едно съм му
признателна – че не позволи на Моли да се качи при нас. По-скоро бих вървяла пеша,
отколкото да гледам как му се мята и му се лигави през целия път.
– Нов външен вид? – казва след време. Вече сме на магистралата.
– Ами… Стеф искаше да експериментира с мен… предполагам.
Опитвам се да гледам навън, напълно съм концентрирана върху… сградите? Неговата
агресивна музика отново звучи и запълва тишината в колата, но този път съвсем тихо.
– Не е ли малко… в повече? Ти как мислиш? – Дланите ми се свиват в юмруци. Това значи
е бил планът за днес? Да ме обижда през целия път до нас?
– Никой не те е задължавал да ме караш, знаеш това, нали? – Облягам се на прозореца, за
да съм на максимално голямо разстояние от него.
– Не ставай такава. Само казвам, че е малко екстремно.
– Е, добрата новина е, че не ме е грижа какво мислиш, но като се има предвид
отвращението ти към обичайното ми облекло, про сто се учудвам, че не ме намираш да
изглеждам по-добре – казвам със злоба и затварям очи. Неговото присъствие наистина ме
изтощава до краен предел. Изсмуква дори малкото о станала ми енергия.
Чувам как тихичко се смее и по сле изключва радиото.
– Не съм казал нищо лошо за вида ти, никога. За дрехите – да, но предпочитам да те
виждам в онези отвратителни дълги поли, отколкото в тези дрехи – опитва се да обясни, но
всичко това ми се струва ужасно нелогично. Определено му харесва, когато Моли се облича
така, а тя е далеч по-разголена от мен. Защо тогава не харесва мен в такива дрехи?
– Чу ли ме, Теса? – пита, след като не отговарям нищо, и усещам как ръката му доко сва
бедрото ми. Подскачам, отварям очи и се отдръпвам от него.
– Да, чух. Про сто нямам какво да кажа. Щом не ти харесва как се обличам, не ме гледай.
Един положителен резултат от развоя на събитията миналата седмица е този, че сега мога
да му кажа какво мисля, без да се тревожа дали ще нараня чувствата му, или не, защото най-
сетне разбрах, че той про сто няма такива.
– Точно там е проблемът, нали? Че не мога да спра да те гледам.
В мига, в който думите излитат от устата му, искам да отворя вратата и да се хвърля на
магистралата.
– О, стига! Моля те! – смея се с пълно гърло. Знам, че ще ми каже до статъчно мили, макар
и закодирани по някакъв негов си начин, неща, за да ме заболи повече, когато вземе думите си
назад и започне да сипе още обиди върху мен.
– Моля? Това е самата истина! Харесват ми новите ти дрехи, но нямаш нужда от толкова
много грим. Другите момичета но сят количества грим, за да изглеждат така добре, както
изглеждаш ти без никакъв грим.
Моля? Забравил ли е, че не си говорим, че се опита да съсипе живота ми преди седмица и
че се презираме?
– Не очакваш да ти благодаря за комплимента, нали? – опитвам да се засмея пак.
Толкова ме обърква. В един миг е замислен, тъжен, дори агресивен, а в следващия говори
как не може да спре да ме гледа.
– Защо не им каза истината за мен и Ландън? – сменя темата на разговора.
– Защото очевидно не искаш да знаят.
– И все пак, защо не издаде тайната ми?
– Защото не е моя тайна. И не аз трябва да я оповестявам.
Той ме поглежда с леко притворени очи и с горчива усмивка.
– Нямаше да ти се сърдя, като се има предвид какво направих с Ноа.
– Е, да, но аз не съм Хардин.
– Не, не си – казва много тихо. И след това млъква до края на пътуването. Аз също мълча.
Стигаме до паркинга пред общежитието и той спира на най-отдалеченото от входа
място. Аз, разбира се, веднага хващам дръжката, за да отворя вратата, но ръката му отново
доко сва бедрото ми.
– Няма ли да ми благодариш? – усмихва се, а аз клатя глава.
– Благодаря, че ме докара – казвам саркастично. – Побързай, Моли те чака – добавям и
излизам от колата. Боже, дано не ме е чул. Защо изобщо го казах?
– Да… по-добре… да тръгвам. С нея е забавно, когато е пияна – казва и се смее.
Не, няма да му позволя да види как с тези думи си е забил юмрука право в стомаха ми.
Навеждам се и казвам през прозореца:
– Убедена съм, че е много забавна. Ноа трябва да дойде скоро – лъжа. Той присвива очи.
– Така ли? – Захапва кожичката при нокътя си. Неприятен навик, проява на безпокойство.
Предполагам, че му е о станал от детството.
– Аха. До скоро! – усмихвам се и тръгвам.
Чувам, че излиза от колата и затваря вратата.
– Чакай – казва. Обръщам се. – Не, няма нищо. Няма значение. Помислих, че… че изпусна
нещо. Но съм се заблудил.
Бузите му пламват. Знам, че ме лъже. Искам да знам какво се канеше да ми каже, но трябва
веднага да се махна, да си тръгна. И правя точно това.
– Чао, Хардин!
В думите ми има толкова много скрити по слания.
Не се обръщам да видя дали върви след мен, защото знам, че едва ли е така.
Преди още да вляза в сградата, събувам обувките и минавам разстоянието бо са. Влизам в
стаята, на секундата обличам пижамата си и се обаждам на Ноа. Той вдига на второто
позвъняване.
– Здрасти – почти цвиля на телефона. Защо съм толкова притеснена? Та това е само Ноа!
– Здравей, Теса, как мина денят ти днес? – пита меко. Не звучи като онзи дистанциран,
студен Ноа от изминалата седмица. Въздъхвам с облекчение.
– Добре, наистина добре. Седя си сама в стаята. Ти какво правиш?
Не казвам нищо за вечерята със Стеф и всички о станали, в това число и Хардин. Това не
би било полезно за кампанията „Моля те, про сти ми!“
– Току-що се прибирам от практика. Мисля, че тази вечер ще уча. Утре ще помагам на
новите съседи да отсекат едно дърво.
Винаги помага на някого. Прекалено е добър за мен.
 – И аз ще уча тази вечер.
– Иска ми се да можем да учим заедно – казва, а аз се усмихвам и започвам да дърпам
памучните топчета от чорапите си.
– Наистина ли?
– Да, разбира се, Теса. Аз все още те обичам и ми липсваш. Но трябва да съм сигурен, че
такова нещо няма да се случи никога повече. Имам желание да о ставя това зад гърба си, но
трябва да ми обещаеш, че ще стоиш настрана от този човек.
Няма защо да споменава името на въпро сния човек.
– Разбира се, никога не бих го доближила. Кълна се. Обичам те.
Едно тънко гласче ми нашепва, че отчаяно искам да си върна Ноа, за да не съм съвсем
сама, защото ако съм сама, няма да има какво да ме спре да кръжа около Хардин и да се
хвърля право в ръцете му. Но аз не обръщам внимание на гласчето и, естествено, обещавам.
Казваме си още няколко пъти, че се обичаме, той се съгласява да дойде за Лагерния огън
и затваряме.
По сле ровя в интернет, за да видя къде мога да си потърся кола утре. Не искам да е много
далеч от общежитието. Оказва се, че има ужасно много места за коли втора употреба, където
само чакат да съдерат кожата на някой студент. Записвам си адресите на някои от тях и
намирам тампоните на Стеф за сваляне на грим.
Отнема ми ужасно много време да се почистя от мазилата. Колкото и добре да изглеждам
с грим, мисля, че никога повече няма да слагам такива неща по лицето си, защото
почистването е отегчително и е такава загуба на време.

Глава четиридесет и едно

Вадя записките и учебниците и залягам да уча. Работя по задачите си за следващите дни.
Искам да съм поне седмица напред с материала. Ето защо никога не изо ставам. Ала мислите
ми по стоянно се връщат към Хардин и честите промени в настроенията му. Почти не мисля за
есето, което трябва да пиша. Минали са само два часа, откакто говорих с Ноа, а ми се струва,
че са минали поне четири.
Решавам да потърся филм, да легна и да гледам, докато заспя. Накрая избирам „Сватбен
обет“, независимо че съм го гледала много пъти. Не са минали и десет минути от началото на
филма, когато чувам някой да псува в коридора. Увеличавам звука на лаптопа и решавам да не
обръщам никакво внимание. Петък е. Цяла нощ из общежитието ще ходят пияни хора. След
няколко минути чувам, че навън пак се псува. Мъж и жена спорят пред вратата ми. Мъжът
започва да вика.
Хардин!
Скачам от леглото, отварям вратата и го виждам – седи на пода, облегнал гръб на стената
до вратата ми. Едно русо момиче стои пред него с ръце на кръста и го гледа гневно.
– Хардин? – извиквам и той поглежда към мен. На лицето му грейва усмивка.
– Тереза… – казва и се опитва да стане.
– Кажи на приятеля си да не се обляга на вратата ми. Разлял е водка по целия под – крещи
момичето.
– Той не ми е… – започвам да се обяснявам, но Хардин ме хваща за ръката и ме повежда
към стаята ми.
– Жалко за водката – казва, а блондинката сумти и затръшва вратата на стаята си.
– Какво правиш тук, Хардин?
 Той се опитва да мине покрай мен, но аз блокирам пътя му и заставам пред вратата.
– Защо не ме пускаш да вляза, Теса? Ще бъда много мил с дядо ти – смее се.
Дядо ми? Това трябва да е подигравка по адрес на Ноа.
– Не е тук.
– Защо? Добре, пусни ме да вляза тогава – заваля и фъфли.
– Не, пиян ли си? – Червените му очи обхождат лицето ми, а усмивката му е… пияна. Той
засмуква устна между зъбите си и пъха ръце в джобовете на джинсите си.
– Мислех, че не пиеш, но напо следък не си се спрял – добавям.
– Само два пъти, спокойно – казва, минава покрай мен и се цопва на леглото ми. – Защо
Ноа не е тук?
– Не знам – лъжа.
Той кима сериозно и изглежда много загрижен, учуден дори.
– О, сетих се. Сигурно в „Гап“ има разпродажба на жилетки и е решил да о стане, че да не
я изтърве – казва и избухва в смях. Въздухът в стаята се пълни с такова електричество, че не
мога да не се засмея с него.
– А къде е Моли – питам. На разпродажба в „Облечи се като парцал“?
Хардин спира да се смее за секунда, замисля се и по сле пак избухва в смях.
– Тереза, това беше ужасен опит да отвърнеш на сарказма със сарказъм – шегува се, а аз го
ритам по глезена, за да го накарам да стане от леглото.
– Както и да е, не можеш да о станеш тук. С Ноа сме отново заедно и този път не се
шегувам.
Усмивката му повяхва. Потърква длани в коленете си.
– Хубава пижама – отбелязва и аз поглеждам надолу. Бях забравила, че съм по дебелото
долнище.
Защо се държи така кавалерски? Не сме разрешили нито един от проблемите си и когато
го видях за по следно, двамата по стигнахме съгласие да стоим настрани един от друг.
– Хардин, трябва да си тръгваш.
– Нека се опитам да позная: едно от условията на Ноа да се съберете пак е да не се
виждаш с мен – казва със съвсем сериозен тон. – Прав съм, нали?
– Да, а и доколкото знам, от известно време ти и аз не си говорим, не сме приятели. Защо
спря да идваш на литература и защо удари Ландън?
– Защо задаваш толкова много въпро си? Не искам да говоря за тези неща. Искам
примерно да знам какво правихте ти и твоята секси пижама, преди да дойда. И защо си
загасила о светлението в стаята си?
Хардин е толкова по-забавен, когато пие, но започвам да се питам защо е взел да пие,
след като не е доко свал алкохол от толкова много време.
– Гледам филм – отвръщам и ми минава през ума, че ако съм мила с него, ще отговори на
някои от въпро сите ми.
– Кой филм?
– Сватбен обет. – Поглеждам го и очаквам да ми се смее. И след няколко секунди това се
случва.
– Този лигав филм наистина би ти харесал. Про сто защото е толкова нереален.
– Но е по истински случай – поправям го.
– И въпреки това е тъп.
– Гледал ли си го изобщо?
– Не е нужно да го гледам, за да знам, че е тъп. Мога веднага да ти кажа как свършва: тя
възвръща паметта си и три дена яли, пили и се веселили – говори с драматичен глас.
 – Не, не свършва така – смея се. През по-голямата част от времето Хардин ме побърква,
но понякога, всъщно ст много рядко, наистина ме кара да забравя колко ужасен може да бъде.
Забравям, че трябва да го мразя, и го замервам с една от възглавниците на Стеф. Той ми
позволява да го ударя, макар че лесно можеше да блокира удара, а по сле стене, сякаш
наистина го е заболяло. И двамата се смеем.
– Позволи ми да о стана да гледам филма с теб. – Думите му звучат като въпро с, който не
търпи друг отговор о свен „да“.
– Не мисля, че идеята е добра.
– Най-лошите идеи понякога се оказват до ста добри. Освен това не мисля, че е редно да
ми позволяваш да карам до къщи пиян. Нали? – Усмихва се и аз не мога да му устоя,
независимо че разбирам кристално ясно колко е важно да отстоявам позицията си.
– Добре, но ще седиш на пода или на леглото на Стеф.
Той негодува, но аз съм безкомпромисна. Един бог знае накъде ще тръгнат нещата, ако
седнем заедно на тясното ми легло. Замислям се за възможно стите при такъв сценарий и
веднага се изчервявам. По сле безгласно си тегля една кратка реч по морал, защото преди
няколко часа обещах на Ноа да стоя далеч от Хардин. Колко е лесно да обещаеш такова нещо.
И по сле винаги намирам пътя към Хардин. По най-мистериозния начин винаги се оказваме
заедно. Или пък той намира път към мен, както стана тази вечер.
Хардин се плъзва на пода и не мога да не се насладя на гледката. Колко е секси в бяла
тениска! Контрастът между бялата материя и индигото по тялото му е толкова съблазнителен.
Харесвам клонките на бръшляна, които се подават над тениската и се усукват около врата му,
харесвам как татуировките му прозират под бялата материя.
Пускам филма и той веднага пита:
– Имаш ли пуканки?
– Не, трябваше да си донесеш – отвръщам закачливо и обръщам така екрана, че да вижда
по-добре от пода.
– Мога да хапна и нещо друго – казва и аз го удрям по главата.
– Гледай филма и край на приказките, иначе ще те изритам навън.
Хардин се прави, че закопчава устните си с цип и ми подава невидим ключ, който аз
изхвърлям зад гърба си, но не мога да не се засмея. Когато Хардин обляга глава на леглото,
изведнъж усещам такова спокойствие и утеха. Точно това, което търсих, но не намерих през
цялата изминала седмица.
Хардин гледа предимно мен и почти не следи филма, но не ми пука. Забелязвам как се
усмихва, когато се смея на някоя смешна реплика, как лицето му по сърва, щом се разплаквам
на сцената, когато героинята изгубва паметта си, и как въздъхва облекчено с мен, когато
двамата са пак заедно в края на филма.
– Какво ще кажеш за филма? – питам и започвам да търся друг филм.
– Голяма тъпотия! – заявява, но се усмихва, а аз изобщо не знам кога ръката му се е
заровила в ко сата ми и я роши.
Веднага сядам и обръщам глава към стената.
Браво, Тереза, и без друго беше конфузно, сега го направи още по-зле!
– Нека аз да избера другия филм – предлага и по сяга към лаптопа.
– Кой ти е казал, че можеш да о станеш за още един филм?
– Не мога да карам. Все още съм прекалено пиян – казва с дяволита усмивка.
Знам, че лъже. Почти е изтрезнял, но е прав. По-добре да о стане. Утре ще се справя с
по следиците от това, което реши да ми причини, защото… защото искам да е с мен.
Наистина съм жалка. Той самият ми го каза и беше прав, но не ми пука.
 Иска ми се да го попитам защо не е о станал на партито, а е предпочел да дойде тук, но
решавам да изчакам филмът да свърши, защото знам, че ще се вкисели, ако започна да задавам
прекалено много въпро си. Хардин избира някакъв Батман, който не съм гледала, и се кълне,
че е един от най-добрите филми на всички времена. Всъщно ст, най-добрият. Смея се на
ентусиазма му, а той обяснява какво е станало в предишните два филма на трилогията, но аз
нямам никаква идея за какво говори.
С Ноа винаги гледаме филми заедно, но никога не ми е било така забавно, както с
Хардин. Ноа гледа в екрана и не обелва дума, а Хардин не спира да приказва, коментира и
сътворява един цял паралелен филм, много по-забавен от това, което гледам.
– Задникът ми се скова от тоя твърд под – казва, когато филмът започва.
– Леглото на Стеф е удобно и меко – отбелязвам, но това никак не му харесва.
– Няма да мога да виждам екрана оттам. Хайде, Теса. Ще си вържа ръцете зад гърба.
– Ох, добре! – изсумтявам и му правя място до себе си.
Той се усмихва, ляга до мен по корем, както съм легнала и аз, и изпружва пети нагоре.
По сле обляга глава на ръцете под брадичката си и изведнъж лицето му става толкова
спокойно. Красиво.
Филмът се оказва много по-добър от очакваното и вероятно съвсем ме е погълнал,
защото когато свършва и поглеждам Хардин, той спи дълбоко.
В съня си изглежда прелестен, кротък, усмирен. Клепачите му леко помръдват, гърдите му
се надигат тежко, но спокойно, от устните му се откъртва лека въздишка. Не мога да му се
нагледам. Искам да доко сна лицето му, но се отказвам. И вместо да го събудя и да му кажа да
си ходи, аз го завивам, заключвам вратата и лягам на леглото на Стеф. Поглеждам го. Слабата
светлина от екрана леко о светява лицето му. Когато спи, изглежда толкова по-млад и
щастлив.
Унасям се и за миг ми минава през ума, че вече прекарвам втора поредна нощ… искам да
кажа – цяла нощ с Хардин, а това никога не се е случвало с Ноа.
Подсъзнанието ми услужливо ми припомня, че с Хардин съм правила неща, които никога,
абсолютно никога не съм си и помисляла да направя с Ноа.

Глава четиридесет и две

Слабо жужене прониква в съня ми. Ритмично, безотказно пробива мозъка ми като с
бормашина. Какво е това и защо не спира? Обръщам се настрани. Не искам да се будя, спи ми
се, но дразнещото жужене не спира. Не мога да се ориентирам какво става и къде съм. И по сле
се сещам, че съм в леглото на Стеф. Почти бях забравила, че Хардин е тук, в стаята ми.
Как става така, че винаги се оказваме заедно? И защо този шум не иска да спре? Ставам и
тръгвам в по сока на бръмченето. Стаята е тъмна, като се изключи слабата светлина от
уличните лампи. Оказва се, че шумът идва от телефона му, който е в предния джоб на тесните
му джинси. За секунда се замислям дали да го извадя, но по сле се обръщам и тръгвам обратно
към леглото на Стеф.
Жуженето спира. Обръщам се и се възползвам от случая да го погледам още малко, да се
насладя на спокойното му хлапашко лице. Устните му са отпуснати и меки, твърдо стта и
суровото изражение ги няма. На челото му има мека бръчица от вечното мръщене. Въздъхвам
и тръгвам към леглото, но телефонът започва да звъни. Решавам да го извадя, защото Хардин
очевидно няма да се събуди. Пъхам ръка под него и се опитвам да го измъкна от тесния джоб,
но нямам късмет.
 – Какво правиш? – изръмжава сънливо.
Отскачам няколко метра назад.
– Телефонът ти не спира да звъни и ме събуди – прошепвам, макар че в стаята няма други
хора о свен нас. Гледам как мълчаливо вади телефона си. Голямата му ръка с мъка се преборва
с тесния джоб.
– Какво? – излайва в телефона и по сле с до сада прокарва ръка по челото си, очевидно
раздразнен от това, което чува от другия край на линията. – Няма да се връщам. Ще спя при
приятелка.
Приятели ли сме? Разбира се, че не. Аз съм само удобно извинение да не се върне на
партито. Стоя права в средата на стаята и пристъпвам от крак на крак.
– Не! Не можеш да влизаш в стаята ми. Знаеш много добре. Искам да спя и не ме буди
повече. Освен това вратата е заключена, така че дори не се опитвай да припарваш натам –
казва и затваря. Инстинктивно правя няколко крачки назад. Въздухът в стаята трепери от
ужасното му настроение. Не искам да си го изкарва на мен. Добирам се кротко до леглото на
Стеф и се завивам с одеялото.
– Извинявай, че телефонът ми те събуди – казва тихо. – Беше Моли.
– О – въздъхвам и се обръщам настрани с лице към него.
Хардин ми се усмихва, сякаш знае какво мисля за нея. Не мога да пренебрегна
бълбукащото вълнение, че е тук с мен, а не с нея, макар че в това няма никаква логика, както
няма никаква логика и в действията му.
– Не я харесваш, нали? – пита и се обръща с лице към мен. Рошавата му ко са е пръсната
по възглавницата.
– Не о собено. Но не ù казвай, моля те. Не искам драми.
Знам, че не мога да му имам доверие, но да се надяваме, че ще забрави и няма да
предизвика търкания, нито да използва тази информация срещу мен.
– Няма. И на мен не ми пука за нея – казва тихо.
– Да, човек направо може да си помисли, че я ненавиждаш – отговарям саркастично.
– Не я ненавиждам. Е, забавна е, но адски ме дразни – признава и бълбукащото чувство на
радо ст се надига още повече.
– Е, в такъв случай може би трябва да спреш да се занимаваш с нея – казвам и се обръщам
по гръб, за да не види лицето ми.
– Има ли причина да не се занимавам с нея?
– Не, искам да кажа… ако считаш, че е до садна, защо го правиш? – не желая да чуя
отговора, но не мога да си върна назад въпро са.
– За да има с какво да се занимавам и да не мисля… предполагам.
Затварям очи и поемам дъх. Този разговор за Моли ме наранява много повече, отколкото
би следвало. Мекият му глас прекъсва натежалите ми от ревно ст мисли.
– Ела, легни при мен.
– Не.
– Хайде, моля те, само легни. Спя по-добре, когато си до мен – казва, сякаш се изповядва.
Тихо и честно. Сядам и го гледам.
– Моля? – не мога да скрия изненадата в гласа си. Не знам дали е истина, или не е, но тези
думи карат вътрешно стите ми да се топят и усукват.
– Спя по-добре, когато си с мен – казва пак и поглежда встрани. – Миналата седмица спах
така добре, както не съм спал от… от… известно време.
– Вероятно е било от скоча, не от мен – опитвам се да направя разговора по-лек и за
двама ни. А и наистина не знам какво друго да кажа.
 – Не, заради теб беше – уверява ме той.
– Лека нощ, Хардин – обръщам се на другата страна. Ако продължава да говори, аз ще
продължавам да го слушам и пак ще се превърна в глина в ръцете му.
– Защо не ми вярваш? – почти шепне.
– Защото винаги става едно и също: казваш тези мили неща, а по сле всичко се преобръща
и аз пак плача.
– Карам те да плачеш?
Как е възможно да не знае, че ме разплаква постоянно? Виждал ме е да плача няколко
пъти. Дори собствената ми майка не ме е виждала да плача толкова често.
– Да, често – отвръщам и придърпвам одеялото на Стеф по-плътно до тялото си.
Леглото му леко про скърцва и затварям очи. От страх? От нещо друго?
Пръстите му доко сват ръката ми. Сяда на ръба на леглото на Стеф, а аз си казвам, че е
прекалено късно… не, прекалено рано за такива неща, защото е четири сутринта.
– Не искам да плачеш, не искам да те карам да плачеш.
Отварям очи и го поглеждам.
– Напротив, искаш. Точно това е целта ти, когато ми говориш обидни неща. И когато ме
накара да кажа на Ноа. И когато ме унижи в леглото си миналата седмица, защото не можех да
произнеса точно тези думи, които искаше да чуеш. Тази вечер ми казваш, че спиш по-добре,
когато си с мен, но ако легна до теб, в секундата, в която отворя очи, ще ми кажеш, че съм
грозна и че не можеш да ме понасяш. И след като отидохме при реката, аз си помислих, че…
Няма значение. Колко пъти искаш да провеждаме един и същ разговор? – Поемам си няколко
пъти дъх, обзема ме паника заради откровено стта, с която му казах всичко, и заради
смело стта, с която прехвърлих товара от моите гърди право върху него.
– Този път те слушам много внимателно. – Не мога да разчета изражението на лицето му,
но като че очите му ме карат да продължа.
– Про сто не знам защо ти харесва тази игра на котка и мишка. Първо си мил, по сле си зъл.
Казваш на Стеф, че ще ме унищожиш, по сле искаш да ме закараш у дома. Про сто от теб може
да се очаква всичко.
– Не съм искал да е така, не съм го мислил. Не беше вярно, когато казах, че ще те съсипя.
Аз… про сто… не знам. Понякога говоря… такива неща. – Пръстите му се заравят в ко сата му.
– Защо спря да идваш на лекциите по литература? – най-сетне задавам въпро са, който ме
интересува като че най-много.
– Защото ти каза, че искаш да стоя настрана от теб. И аз трябваше да стоя настрана.
– И защо не го направи? – Усещам лека промяна в енергията между нас. Някак сме по-
близки, а телата ни са само на няколко сантиметра едно от друго.
– Не знам – казва с въздишка, потърква длани и по сле слага ръце на коленете си.
Искам да му кажа нещо, каквото и да е, но не мога да обеля и дума, защото ако желая да
съм честна с него, трябва да му призная, че не искам да стои далеч от мен, че мисля за него
всяка секунда, всеки божи ден. Слава богу, той пръв нарушава мълчанието:
– Мога ли да те попитам нещо, но искам да си честна с мен?
Кимам.
– Тази седмица… липсвах ли ти?
Това вече не го очаквах. Започвам да премигам, сякаш това ще ми помогне да измисля
отговора, защото съзнанието ми вече е разкашкано като пюре. Обещах да отговоря честно,
но се страхувам.
– Е?
– Да – казвам тихо и скривам лице в дланите си, но той веднага открива лицето ми.
 Допирът на пръстите му върху кожата ми ме подпалва.
– Какво „да“? – Гласът му е напрегнат, отчаян е да чуе отговора ми.
– Липсваше ми – преглъщам тежко и очаквам най-лошото.
Но това, което не очаквах, е въздишка на облекчение, както и усмивката на красивото му
лице. Искам да го попитам дали аз съм му липсвала, но той започва да говори преди мен.
– Наистина ли? – пита, сякаш не ми вярва. Кимам и той се усмихва. Срамежливо.
Хардин срамежлив? Не, по-скоро е доволен от признанието ми и че сега може да ме
върти на пръста си.
– Може ли вече да спя?
Знам, че дори да съм му липсвала, няма да ми каже, а и вече е ужасно късно.
– Да, но само ако спиш с мен. Искам да кажа... в едно легло с мен, разбира се – усмихва се.
Въздъхвам и се обръщам настрани, като о собено внимавам да не го доко свам. Но за моя
най-голяма изненада, той ме вдига от леглото и ме мята през рамото си. Всичко става за една
секунда. Хардин изобщо не обръща внимание на молбите ми, не му пречат и рипащите ми из
въздуха крака. Поле опира коляно в ръба на леглото, нежно ме слага да легна до стената и се
настанява до мен. Гледам го ядо сано, но не казвам нищо, защото се страхувам, че ако
продължавам да се противя, ще си тръгне, а вече съм сигурна, че не искам да си отива.
Той се навежда, взима възглавницата, с която го бях замерила по-рано, и я слага между
нас. Като преграда. На лицето му грее дяволита усмивка.
– Ето, сега вече можеш да спиш в безопасно ст и да не се страхуваш.
Не мога да не се усмихна.
– Лека нощ.
– Лека нощ, Тереза – засмива се тихичко и аз се обръщам към стената.
Но умората ми се е изпарила, не ми се спи. Лежа, гледам в стената и се надявам това
електричество във въздуха да се разтвори и да ми даде покой да заспя. Е, „надявам се“ … е
казано с половин уста.
След няколко минути усещам как възглавницата изчезва и ръката на Хардин се увива
около кръста ми. По сле леко ме притегля към гърдите си. Не отмествам ръката му. Прекалено
много ми харесва да го усещам така.
– И ти ми липсваше – прошепва в ко сата ми. Усмихвам се, защото знам, че не може да
види лицето ми. Чувствам как устните му се притискат лекичко към врата ми и стомахът ми
се обръща.
Колкото и да ми харесва това, не мога да се отърва от чувството на пълно объркване, с
което заспивам.

Глава четиридесет и три

Алармата ми звъни прекалено скоро. Обръщам се да ударя копчето, за да спра кошмарния
звук, който прорязва ушите ми, но дланта ми опира в нещо меко. Отварям очи и виждам
Хардин, надвесен над мен и ме гледа. По сягам да взема възглавницата, за да скрия обзелото
ме чувство на срам, но той я хвърля настрани.
– Добро утро и на теб – казва с усмивка и потърква ръката си.
Гледам го и се опитвам да измисля как да му се извиня, че не се сетих да поздравя.
И от колко време седи и ме наблюдава?
– Много си сладка, когато спиш – казва, а аз подскачам като ужилена, защото знам, че
изглеждам кошмарно. Като всяка сутрин.
 Той ми подава телефона.
– За какво е алармата?
Изключвам я и ставам от леглото.
– Ще ходя да си търся кола – казвам, а той свъсва вежди.
– Не си от хората, които се будят в добро настроение – отбелязва.
Прибирам ко сата си на опашка, за да не прилича на гнездо.
– Напротив… Про сто не искам да те задържам.
Става ми неудобно, че се отнасям така грубо с него, но очаквах той да се държи
отвратително на сутринта, а ето че ме изненада. Може би затова реагирам така о стро.
– Не ме задържаш. Може ли да дойда с теб?
Оглеждам се из стаята и се чудя дали съм го разбрала правилно. Накрая го поглеждам
подозрително.
– Да дойдеш да гледаме коли? Защо ти е да се занимаваш с такива неща?
– Трябва ли да имам причина? Държиш се, сякаш имам намерение да те убия или нещо от
сорта – смее се и роши ко сата си.
– Про сто съм до ста изненадана, че те виждам в хубаво настроение… и че искаш да
отидем някъде заедно… и че не ме обиждаш от сутринта – признавам и започвам да събирам
дрехите си и нещата за банята. Трябва да се изкъпя, преди да ходя където и да било.
Предизвикан от откровението ми, Хардин продължава да настоява:
– Ще е забавно. Обещавам. Нека ти покажа, че ние… че аз мога да бъда и добър. Един
ден само.
Усмивката му е красива и убедителна. Ноа със сигурно ст ще скъса с мен, никога няма да
ми проговори, ако разбере, че Хардин е о станал тук, в моето легло, и че ме е прегръщал,
докато спя.
Не разбирам защо по стоянно се страхувам да не загубя Ноа. Може би защото изпитвам
ужас как би реагирала майка ми или пък защото старото ми аз е свързано с него. Винаги е бил
до мен и мисля, че му го дължа, като продължавам тази връзка. Но най-сериозната причина е
усещането ми, че Хардин не може и не иска да ми предложи такава връзка, каквато – честно и
напълно откровено – желая да имам с него.
И докато се лутам из мислите си, ми се струва, че вече е време да призная, че си
заслужава да загубя Ноа, да рискувам да не ми проговори никога повече дори ако срещу това
ще спечеля само да слушам стабилния, спокоен сънен дъх на Хардин до ухото си.
– Земята вика Тереза – провиква се Хардин от другия край на стаята. Вероятно съм стояла
като препарирана, изгубена в мислите си, унесена в спорове със себе си, за да забравя, че
Хардин е все още в стаята.
– Какво има? Нещо не е наред ли? – пита и тръгва към мен.
О, нищо особено. Само дето вече си признах, че имам чувства към теб и че искам повече
от теб, макар и да знам, че не се интересуваш от никоя, най-малко от мен.
– Про сто се чудя какво да облека – лъжа веднага. Той поглежда дрехите, които отдавна
съм избрала, накланя глава настрани, но не казва нищо отно сно лъжата ми. Само пита:
– Е, може ли да дойда? Ще ти е по-лесно, няма да се налага да ходиш с обществения
транспорт.
Е, може и да е забавно. И наистина ще е по-лесно.
– Да, добре. Нека само да се приготвя – казвам и тръгвам към вратата. Той тръгва след
мен.
– Какво правиш?
– Идвам с теб – усмихва се той.
 – Аз отивам само да си взема душ – развявам чантата с тоалетните си принадлежно сти, а
той я изскубва от ръката ми.
– Какво съвпадение. Аз също.
По дяволите! Тези смесени бани! Той минава край мен и излиза, без да се обръща. Хуквам
да го догоня и го хващам за тениската.
– Радвам се, че се реши да дойдеш с мен – шегува се той, а аз въртя очи.
– Денят едва започва, а ти вече ме ядо сваш!
Група момичета минават край нас и влизат в банята. Дори не се опитват да прикрият
алчните си погледи, докато го оглеждат.
– Добро утро, дами – поздравява ги Хардин, а те се кикотят като ученички. Е, реално
погледнато, те са ученички, но са на възраст, в която човек вече трябва да знае как да се
държи зряло.

Глава четиридесет и четири

Излизам от тоалетната, но не чувам Хардин под душа и решавам, че може и да е забягнал
с тези момичета. Разбира се! Какво друго може да си помисля? Не си е донесъл чисти дрехи,
така че ще се наложи да облече мръсните. Но Хардин може да облече дрехи, намазани с кал,
да е целият в петна и пак да изглежда по-добре от всеки друг мъж на света.
Освен Ноа, не пропускам да си напомня.
Вземам душ, обличам се и влизам в стаята. Го споди, не мога да повярвам какво
облекчение изпитвам, виждайки го да седи на леглото ми.
Ето го, на моето легло, глупави момичета!
Не е облякъл тениската си, ко сата му е мокра, изглежда почти черна. Затварям уста, за да
не ми увисне езикът и да не ми потече някоя лига.
– Позабави се – отбелязва и се обляга назад. Когато вдига ръка да се хване за рамката на
леглото, не мога да откъсна очи от мускулите му.
– Не си забравил, че днес трябва да си мил с мен, нали? – казвам и отварям гардероба на
Стеф, за да използвам огледалото. Вадя чантичката с гримовете на Стеф и сядам пред него с
кръсто сани крака.
– Такова е моето „мило“.
Мълча и се опитвам да си сложа очна линия. След три опита мятам четката срещу
огледалото. Хардин се смее.
– Не ти трябват тези неща – казва.
– Харесва ми!
– Добре, можем да седим тук цял ден, докато сложиш малко мазила по лицето си –
изрича някак ядно.
Ето, дотук беше милият Хардин.
Той обаче се усеща и веднага добавя:
– Извинявай, извинявай.
И аз продължавам с опитите си да мажа с четката. Накрая се отказвам. Про сто когато
Хардин ме гледа, не мога да направя нищо.
– Готова съм – казвам и той скача. – Няма ли да си сложиш тениската?
– Имам в колата.
Права бях, разполага с неизчерпаеми запаси. Навсякъде. Дори не искам да се замислям
защо винаги има една в колата.
 Стигаме до паркинга и точно както обеща, вади обикновена черна тениска от багажника
и се облича.
– Престани да ме гледаш и влизай в колата – шегува се той, аз се опитвам да отрека, но не
ми се получава и по слушно влизам, а той се качва секунда след мен.
– Харесвам те в бяла тениска. – Разбира се, думите излитат без грам участие на мозъка.
Той накланя глава настрани и пуска една сексапилна усмивка.
– Вярно ли? Е, аз пък те харесвам в тези джинси. Подчертават прелестния ти задник –
казва и ченето ми пада.
Хардин и неговите мръсни думи! Пляскам го закачливо. Той се смее, а аз мислено се
поздравявам, че днес обух тъкмо тези джинси. Искам да ме гледа. Макар че никога няма да си
призная, неговият много странен начин да прави комплименти наистина ме ласкае.
– Сега накъде? – пита и аз вадя телефона. Прочитам му списъка, който направих предната
вечер на автокъщи в радиус от о сем километра. Излагам някои от отзивите, които съм видяла
на уебстраниците им.
– Прекалено много планираш. Няма да ходим по тези места.
– Напротив, планирала съм го. Има един приус, който искам да видя в автокъща „Боб –
Супер коли на супер цени“ – казвам и усещам колко гадно и мазно звучи името на мястото.
– Приус? – пита с отвращение.
– Да? Защото са икономични и сигурни. И…
– Скучни. Някак си знаех, че точно такава кола ще ти допадне. Про сто от километри
казваш: „ Аз съм дама с планер, която кара приус“ – говори с престорен женски глас и се смее.
– Може да ми се подиграваш, колкото си искаш, но ще спестявам толкова много от
гориво и ако го сметнеш за една година… – напомням му и се засмивам, когато той се
навежда към мен и ме ощипва по бузата. Поглеждам го, шокирана съм от това, че е спо собен
да направи нещо толкова дребно, но така сладко и… май той е по-шокиран дори и от мен.
– Понякога си сладка.
– О, браво, много мило.
– Искам да кажа... сладка по… сладък начин, наистина… понякога нещата, които правиш,
са наистина много сладки – изрича и усещам как езикът му не е свикнал да произнася такива
думи, знам, че не ги е казвал, или ако ги е казвал, е било много, много отдавна.
– Добре… – отвръщам и поглеждам през страничния прозорец.
Всяка секунда, прекарана с Хардин, сякаш помпа чувствата ми към него и те стават по-
силни. Знам, че е опасно да позволявам на тези, уж малки и дребни, неща да се случват. Още
по-малкото, да допускам да ми влияят, но когато става дума за Хардин, не мога да
контролирам нищо. Най-малко себе си. Превръщам се в един наблюдател на свирепата буря.
В крайна сметка, Хардин ме закарва до Боб, за което съм му истински благодарна. Боб се
оказва дребен, дебел и потен мъж с прекалено много гел по ко сата. Мирише на никотин и
кожа, а усмивката му е златна. В смисъл, че има един златен преден зъб. Докато Боб ми
говори, Хардин стои наблизо, прави физиономии и го имитира. Дребният мъж е силно
притеснен от външния вид на Хардин, но мога ли да го виня?
Разглеждам колата и веднага решавам, че няма да я купя. Имам чувството, че в секундата,
в която потегля оттук, ще се разпадне и ще о стане по шаси, ако и то изобщо издържи. А
политиката на Боб е: „Рекламация в момента на покупката“.
Отиваме до още няколко автокъщи и всички се оказват претъпкани с разнебитени
автомобили. След като прекарвам цяла сутрин в разговори с оплешивяващи мъже, решавам
засега да се откажа от търсенето на кола. Може би трябва да се отиде на други места, по-
далеч от колежа, а днес не ми се обикаля повече.
 Решаваме да хапнем нещо и докато ядем в колата, Хардин разказва как арестували Зед
миналата година, защото оповръщал пода в „Уендис“. Денят се развива прекрасно, много по-
добре, отколкото очаквах, и за първи път ми минава мисълта, че можем да изкараме този
семестър, без да се избием.
На път за общежитието забелязвам един малък, симпатичен бар за замразено кисело мляко
и го моля да спрем. Той охка, пъшка и се държи, сякаш наистина не му се спира, но по сле
виждам усмивката, скрита зад киселата му физиономия.
Заръчва ми да отида да намеря маса, а той влиза да вземе млякото, към което започва да
трупа всевъзможни курабии, бисквити и какви ли не още сладки неща, изложени на дисплея.
Изглежда отвратително, но Хардин ме убеждава, че това е единственият начин да си
избиеш парите за млякото. Колкото и зле да изглежда, всъщно ст се оказва много вкусно, но не
мога да изям и половината, а Хардин доволно поглъща всичко, съдържащо се в моята и в
неговата купа.
– Хардин? – чувам мъжки глас зад нас.
Хардин рязко вдига глава. Очите му са присвити. Акцентът е същият като неговия. Или
бъркам? Непознатият мъж но си торба със замразено мляко и няколко напитки в картонена
по ставка.
– Ммм… здрасти – казва Хардин.
Веднага ми става ясно, че това е баща му. Мъжът е висок и елегантен, същата фигура,
същата форма на очите, но не са зелени, а тъмнокафяви. Като се изключи това, двамата са
пълни противоположно сти. Баща му е облечен в сиви панталони и трикотажно елече без
ръкави. Кестенявата му ко са е леко по сребряла около бакенбардите и има някакво студено…
професионално излъчване. Но когато се усмихва… същата топла усмивка като тази на Хардин,
когато не полага свръхусилия да се държи като задник.
– Здравейте, аз съм Теса – казвам вежливо и протягам ръка за поздрав. Хардин ме гледа
лошо, но не му обръщам внимание. Не че щеше да ме представи на баща си.
– Здравей, Теса, аз съм Кен, бащата на Хардин – казва и се здрависваме. – Хардин, не си
ми казал, че имаш приятелка. Трябва да дойдете на вечеря днес. Карен ще приготви нещо
вкусно. Готви много добре.
Искам да мога да контролирам гнева на Хардин. Искам и да кажа на баща му, че не съм
му приятелка, но Хардин отговаря пръв:
– Не можем тази вечер. Ще ходя на парти, а тя не желае да идва на вечеря – казва рязко
той.
Едва не извиквам от изненада. Как може да му говори така? Лицето на Кен по сърва и ми
става ужасно мъчно за човека.
– Всъщно ст, много ми се иска да дойда. Ландън ми е приятел, имаме много общи лекции
– намесвам се и усмивката на Кен пак грейва.
– Наистина? Страхотно! Ландън е добро момче и наистина ще се радвам да се видим
тази вечер – отвръща Кен, все така усмихнат.
Очите на Хардин ще ме изгорят, но не обръщам внимание и питам:
– Към колко часа да дойдем?
– Да дойдете? – пита баща му и аз кимвам. – Да речем... към седем. Нека да дам малко
време на Карен да се подготви, че иначе ще ми отреже главата – шегува се той, а аз се
усмихвам. Хардин ме гледа ядно през стъклената чаша.
– Страхотно! Ще се видим тази вечер!
Кен казва довиждане на Хардин, който грубо го игнорира, въпреки че го ритам под
масата.
 Минутка след като баща му си тръгва, Хардин скача и удря стола върху масата, той пада
и се търкулва към средата на салона. Хардин изхвърчава през вратата и на практика ме о ставя
сама да се оправям със съборения стол и да отнеса погледите на всички в заведението.
Не знам какво да правя. Извинявам се тихо на всички и хуквам след него.

Глава четиридесет и пет

Викам го, но той напълно ме игнорира. Някъде по средата на разстоянието до колата се
обръща толкова бързо, че едва не се удрям в него.
– По дяволите, Теса, какво правиш? Баси мамата! Какво беше това! – крещи като
обезумял. Хората ни гледат, но той не спира. – Какви игри се опитваш да ми играеш?
Прави крачка към мен. Не е ядо сан, а направо е откачил от бяс.
– Не играя никакви игри, Хардин. Не видя ли колко много иска да отидеш? Опитваше се
да подаде ръка, да промени нещата. А ти се държа с такова неуважение! – Дори не знам защо
викам, но няма да му позволя да ми крещи.
– Подавал ръка? Да променял нещо? Ти ебаваш ли се? Може би трябваше да ми подаде
ръка в онези години, когато системно забравяше, че има семейство, а по сле окончателно ни
заряза! – Вените на шията му са изпъкнали, изопнати.
– Престани да псуваш! Може би се опитва да навакса, да се покае за изгубеното време!
Хората правят грешки, Хардин. А на него очевидно му пука за теб. Има стая за теб в онази
къща! И е купил дрехи с надеждата ти…
– Не знаеш нищо за него, Тереза! – трепери от гняв. – Живее в оная огромна къща с
новото си семейство, а майка ми си съдира задника да бачка по петдесет часа на седмица, за
да си плати сметките! Не ми изнасяй лекции и си гледай твоите неща, не се опитвай да
оправяш чуждите!
Влиза в колата и затръшва вратата, а аз бързам да вляза, преди да ме е о ставил тук сама.
Толкова е откачил, че и това не е изключено. Е, дотук беше денят без разправии. Знам, че гори
от бяс, но, слава богу, не говори. Мълчи през целия път до общежитието. Ако успея да го
държа мълчалив, ще съм повече от доволна от себе си.
Искам да е наясно, че няма да позволя да ми крещи. Това е нещо, което научих от майка
си – как не трябва да позволявам да се държат мъжете с мен.
– Добре – казвам след време и вече до ста по-спокойно. – Но ще приема поканата за
довечера. Независимо дали ти ще дойдеш, или не.
Обръща се към мен и ме гледа като свирепо диво животно.
– О, не, нищо няма да приемаш! И никъде няма да ходиш.
Успявам да контролирам гласа си и все така спокойно изричам:
– Нямаш право да ми казваш какво да правя и какво не. Ако не си го разбрал, сега ти го
казвам. Поканиха ме, ще ида. Може пък да се обадя на Зед да дойде с мен.
– Я пак? Какво каза?
Набива спирачки и отбива от пътя. Пръст и кал хвърчат около колата. Да, прекрачих
границата, знам, но вече съм прекалено ядо сана, за да се спра. Започвам да крещя:
– Какво ти става? Защо отбиваш така? Полудя ли?
– Въпро сът е какво ти става на теб? Това е въпросът! Аз казвам на баща си, че няма да
ида на вечеря у тях, ти започваш да ми говориш за Зед. Да заведеш него у тях?
– О, да, извинявай, забравих, че печените ти приятели не знаят, че Ландън ти е доведен
брат, и че те е страх да не разберат? – смея се в лицето му.
 – Не ми е никакъв доведен брат. Първо. И второ, много добре знаеш, че не това е
причината да не го искам в къщата на баща ми – гласът му е по-тих, но все така натежал от
гняв. И въпреки целия хао с около нас не мога да не усетя онази бълбукаща надежда. Защото
сега съм сигурна, че ревнува от Зед. Знам, че по-скоро става дума за съревнование, а не за
нещо по-дълбоко, но все пак стомахът ми се свива от приятното чувство.
– Е, ако не дойдеш с мен, ще се наложи да поканя него. – Никога не бих го направила, но
той не знае това, нали? Хардин се заглежда в шо сето напред, без да мига. След малко
въздъхва толкова силно, сякаш да изкара част от напрежението.
– Теса, наистина не искам да ходя. Не искам да седя с перфектното семейство на баща ми.
Имам о снователни причини да отбягвам да ги виждам.
– Не искам да те принуждавам да го правиш, ако от това ще те боли. Но отивам със или
без теб – и аз казвам малко по-меко.
Как така от замразеното мляко се стигна до тези крясъци? И сега пак всичко е спокойно.
Главата ми се върти, вие ми се свят, сърцето ми се обръща.
– Да ме боли? – пита, сякаш не е разбрал правилно.
– Ако не искаш да дойдеш, ако наистина е проблем, няма да те карам да идваш – казвам.
Знам, че никога няма да успея да го принудя да направи нещо против волята си. Сигурна съм,
че няма случай в живота му, когато да е проявявал някаква съпричастно ст или да е искал да
съдейства.
– И защо те е грижа дали ме боли, или не? – Очите му се забиват в мен и веднага се
опитвам да погледна встрани, но ето че пак съм под магията на този поглед.
– Разбира се, че ме е грижа, как няма да ме е грижа.
– Въпро сът е защо те е грижа.
Очите му ме молят. Иска да произнеса думите, но не мога. Ще ги използва срещу мен и
вероятно никога няма да излезе пак с мен, а аз ще стана едно от онези момичета, за които ми
разказа Стеф – виснали на опашка да чакат ред за него.
– Грижа ме е как се чувстваш – казвам с надеждата това да му е до статъчно.
И тогава телефонът ми звъни. Вадя го от чантата и виждам, че е Ноа. Затварям му, без
дори да се замислям. Чак след това о съзнавам какво съм направила.
– Кой е? – Хардин е любопитен като жена.
– Ноа.
– Няма ли да му вдигнеш? – Изглежда изненадан.
– Не, защото в момента разговаряме! – И предпочитам да говоря с теб, подсказва ми
подсъзнанието ми.
– О! – това е всичко, което казва, но не може да скрие усмивката си.
– Значи ще дойдеш с мен? Отдавна не съм яла домашно приготвена храна, така че не ми
се иска да подминавам офертата – изричам с усмивка. Настроението в колата е някак по-леко,
но в същото време о става напрегнато.
– Не, имам планове – казва тихо. Не искам да знам дали тези планове включват Моли.
– О, разбирам. Много ли ще си ми ядо сан, ако отида?
Малко е конфузно да отида сама на вечеря при семейството на баща му, но Ландън също
ми е приятел, а и ме поканиха.
– Тес, аз винаги съм ти ядо сан – казва и ме поглежда весело.
– И аз винаги съм ти ядо сана – казвам и се смея.
– Сега може ли да тръгваме? Ако някой полицай мине, ще ни глоби.
Потегляме.
Скандалът с Хардин избухна толкова бързо и премина като торнадо. Предполагам, че е
свикнал да изпада в по стоянни конфликти с хората. За разлика от мен. Толкова ми се иска да
не се караме, когато сме заедно.
Да, обещах си да не питам, но не мога да се спра.
– Какви са ти… плановете за тази вечер?
– Защо питаш? – Усещам очите му върху себе си, но упорито гледам през прозореца.
– Про сто се питах… понеже каза, че така или иначе имаш планове за тази вечер…
– Имаме парти. И май това е о сновното, което правя всеки петък и събота. Освен
миналата събота и снощи.
Рисувам кръгче по прозореца.
– Не писва ли? Да правиш едно и също всяка седмица с едни и същи пияни хора? –
надявам се това да не го обиди.
– Да... предполагам… Но сме в колеж. Аз живея в къща с цяла глутница момчета. Какво
друго ми о ставя да правя?
– Не знам… про сто ми се струва… уморително да чистиш цялата тая кочина всеки
уикенд. Особено когато не пиеш.
– Така е, но нямам нищо по-приятно за правене, така че…
Знам, че все още ме гледа, но аз не отмествам очи от шо сето.
През о станалия път мълчим, но тишината не ме плаши, про сто е… тихо.
Докато вървя от колата към общежитието, емоциите ми се вихрят на пълни обороти.
Току-що прекарах цялата нощ и почти целия ден с Хардин и се разбирахме добре. С малки
изключения, беше наистина забавно. Много забавно. Защо не мога да се чувствам така с някой,
който ме обича истински. Примерно като Ноа. Знам, че трябва да му се обадя, но искам да се
отдам на емоциите, които изпитвам в момента.
Изненадана съм, че Стеф се е прибрала. Обикновено я няма по цял уикенд.
– Къде ходиш, млада го спожице? – пита закачливо, бутайки цяла шепа пуканки в устата
си.
Засмивам се, събувам си обувките и се цопвам на леглото.
– Ходих да си търся кола.
– Намери ли? – пита и аз започвам да ù разказвам за всички запуснати автокъщи, в които
ходих, но не споменавам, че Хардин беше с мен. След няколко минути на вратата се чука и
Стеф става да отвори.
– Какво правиш тук, Хардин? – крещи тя.
Хардин?
Поглеждам нервно към вратата. Той тръгва бавно към леглото ми. Ръцете му са в
джобовете и се люлее на петите си като неподготвен ученик пред черната дъска.
– Да не би да съм забравила нещо в колата? – питам, при което Стеф възкликва. Ще ù
обяснявам по-късно, макар че не знам откъде да започна.
– Ами…. Не. Про сто… си помислих, че ако искаш, мога да те закарам до къщата на баща
ми. Знаеш… понеже не успя да намериш кола – казва най-сетне. Изобщо не го е грижа, че
Стеф стои на вратата с отворена уста. – Ако не искаш… няма проблем. Про сто реших… да
предложа.
Сядам и той пъха пиърсинга на устната си между зъбите. Обичам да го прави. Толкова
съм изненадана от предложението, че буквално забравям как трябва да отговоря. Отнема ми
време, докато се сетя:
– Да… страхотно. Благодаря – казвам с усмивка.
Той също ми се усмихва, очевидно облекчен. Вади ръка от джоба си, прокарва я през
ко сата си и пак я пъха в джоба.
 – Добре… ще дойда около шест и половина, за да стигнеш навреме.
– Благодаря, Хардин.
– Довиждане, Теса – казва спокойно, излиза и затваря вратата след себе си.
– К..какво беше това, за бога? – изпищява Стеф.
– Не знам. Всъщно ст, наистина не знам – признавам. В мига, в който си помисля, че
Хардин ме е объркал тотално и че положението не може да стане по-неразбираемо, той прави
нещо такова и ми доказва, че няма нищо невъзможно, че има накъде да става още по-
неразбираемо.
– Не мога да повярвам. Това е сън. Искам да кажа… Хардин?… Как влезе само! Сякаш
беше притеснен? Мили боже! И предложи да те закара до… Чакай, ти как мислеше да отидеш
до къщата на баща му? И защо изобщо отиваш там? И си помислила, че си забравила нещо в
колата му? Чакай, аз съм изпуснала ужасно много. Как е възможно! Не, искам всички
подробно сти. Сега! – крещи, подскача и най-накрая се настанява на леглото ми.
И аз разказвам как е дошъл снощи, как сме гледали филми, как е заспал и как сме тръгнали
за кола днес. Обяснявам ù, че не съм ù казала, че е идвал, защото не съм искала да си помисли
нещо лошо за мен, след като само преди седмица я помолих да го махне от очите ми и да го
изгони от стаята ни. Не казвам кой знае какво за баща му, а само че отивам на вечеря, но тя се
вълнува повече от подробно стите от предната нощ.
– Не мога да повярвам, че наистина е о станал тук. Това е истинско събитие. Хардин не
о става да спи никъде. В смисъл, че никога не о става да нощува на друго място. И никога не
позволява на никого да о стане да спи при него. Чувала съм, че имал кошмари или нещо
такова. Не знам. Сериозно, какво си му направила? Ще ми се да го бях снимала, като влезе тук.
И с това изражение. Майко мила! – не спира да пищи и да подскача. – Все още мисля, че
идеята не е добра, но май ти се справяш по-добре от всяка друга. Само внимавай –
предупреждава ме пак.
Какво съм му направила ли? Със сигурно ст – нищо. Той про сто не е свикнал да се държи
добре. Но по някаква неразбираема за мен причина започва да се държи добре с мен. Може би
иска да ме победи на някаква своя си игра или про сто да ми покаже, че има маниери, които
отказва да демонстрира пред другите хора. Наистина не знам и главата ме заболява само като
се опитам да разбера.
Споменавам името на Тристан и Стеф подхваща разговор. Опитвам се да слушам какво е
станало снощи на партито, как Моли накрая била гола до кръста (иди и разбери как е
станало), а Логан победил Найт на пияна канадска борба (тук обяснява, че такива неща
трябва да се видят, защото когато се разказват, не звучат така смешно). Мислите ми пак
отлитат в грешната по сока – към Хардин. Поглеждам часовника да видя дали има до статъчно
време, за да се подготвя. Сега е четири. Решавам да започна да се приготвям към пет.
Стеф не спира да говори до пет и половина и по сле изпада в пълен екстаз, когато я моля
да ми направи ко сата и да ми сложи грим. Не знам защо полагам такива огромни усилия да
изглеждам добре на семейната вечеря, на която съм само страничен човек и където по
принцип не бива да ходя. Стеф ми слага съвсем малко грим. Почти не личи, но изглежда
страхотно. Естествено и хубаво. По сле прави ко сата ми на едри къдрици. Решавам да облека
любимата си виненочервена рокля, независимо от опитите на Стеф да ме накара да сложа
някой от нейните тоалети. Моята рокля е консервативна. Идеална е за семейна вечеря.
– Поне сложи фигуралния чорапогащник – негодува тя.
– Добре, дай ми го. Не е толкова зле, въпреки фигурките.
– Знам. Про сто тази рокля е… скучна – бърчи но с, но когато обувам чорапогащника и се
съгласявам да сложа високи обувки, Стеф е до ста по-доволна. Мокасините ми са все още в
чантата. За всеки случай.
Наближава шест и половина. Притеснявам се повече за времето, което ще прекарам в
колата с Хардин, отколкото за самата вечеря. Оправям си чорапогащника няколко пъти и се
упражнявам да ходя на високите обувки. Когато Хардин най-сетне чука на вратата, Стеф ми се
усмихва някак загадъчно и отваря.
– Теса… ммм… изглеждаш… много добре – казва тихо и аз веднага се усмихвам.
Откога е започнал да се запъва на всяка дума в изречението. Във всяко изречение!
Стеф ни изпраща до вратата, намига и казва като горда мама:
– Забавлявайте се от сърце!
Хардин ù показва среден пръст, тя му го връща, а той затваря вратата пред лицето ù.

Глава четиридесет и шест

Пътуването до къщата на бащата на Хардин се оказва до ста приятно. Музиката е тиха и
почти успява да ме разсее. Забелязвам как ръцете на Хардин стискат волана малко по-силно от
обичайното, изглежда напрегнат, но знам, че ако иска да говори за нещо, няма да се колебае
да започне сам. Няма нужда да го питам.
Излизам от колата и тръгвам към стълбите. Сега под слънчевата светлина забелязвам
няколко стари лозници, увиващи се от двете страни на къщата, и някакво друго пълзящо
растение с бели цветчета. За моя най-голяма изненада, чувам как вратата на Хардин се отваря
и затваря, обръщам се и го виждам на тротоара, на няколко метра зад мен.
– Какво правиш? – питам.
– Очевидно… идвам с теб – върти очи и прави една голяма крачка, за да ме застигне.
– Наистина ли? Мислех, че…
– Наистина. Сега да влизаме и да се насладим на най-кошмарната вечер в живота си.
Лицето му се изкривява в най-неестествената усмивка, която съм виждала през живота
си. Смушквам го с лакът в ребрата и натискам звънеца.
– Не звъня на звънци – казва и отваря вратата.
Сигурно е в реда на нещата, защото това все пак е къщата на баща му, но въпреки това се
чувствам малко неудобно.
Влизаме и минаваме през фоайето, където баща му ни по среща. Очевидно е изненадан да
види Хардин, но веднага се окопитва, усмихва се с тази чаровна усмивка и тръгва да прегърне
сина си. Хардин обаче веднага го спира, преди да го е доко снал, и минава край него. Аз
гледам встрани, преди баща му да разбере, че съм видяла случилото се.
– Благодаря за го стоприемството, го сподин Скот – казвам.
– Благодаря, че дойде, Тереза. Ландън ми разказа толкова много неща за теб. Изглежда
истински привързан към теб. И моля те, наричай ме Кен – усмихва се пак и аз тръгвам след
него към всекидневната.
Ландън седи на дивана с учебник по литература. Когато ме вижда, лицето му грейва и
затваря книгата. Отивам да седна при него. Не знам къде е Хардин, но все ще се появи. Рано
или късно ще дойде.
– Значи с Хардин сте решили да дадете втори шанс на приятелството си? – пита леко
укорително. Искам да му обясня какво всъщно ст става между нас, но честно, самата аз нямам
никаква представа.
– Сложно е – усмихвам се колебливо.
– Но все още си с Ноа, нали? Защото Кен мисли, че с Хардин сте гаджета. – Ландън се
смее на абсурдно стта на идеята. Надявам се смехът ми да не звучи толкова изкуствен, защото
в момента в него няма и нотка искрено ст.
– Душа не ми даде да му кажа истината, но съм сигурен, че Хардин ще му я каже само за
да му разбие сърцето – добавя Ландън.
Изведнъж канапето ми се струва ужасно неудобно.
– Да, все още съм с Ноа, но про сто…
– Ти трябва да си Теса! – чувам звънлив женски глас. Майката на Ландън върви към мен.
Ставам и подавам ръка. Очите ù са светли, усмивката ù е разкошна. Облечена е в тюркоазена
рокля, подобна на моята, но е сложила готварска престилка с щампи на ягодки и банани.
– Така се радвам да се запознаем! Благодаря за поканата. Имате разкошен дом – казвам.
Усмивка се разлива по лицето ù и тя стиска ръката ми.
– Добре си дошла, мила. Удоволствието е изцяло мое. – От кухнята се чува таймерът на
печката. – Е, аз отивам да довърша, но ще се видим след малко в трапезарията.
– Какво учиш? – питам Ландън, който вече вади някаква папка.
– Правя есето за Толстой за другата седмица. Това домашно ще ме побърка.
Засмивам се и кимвам. Знам, че есето е трудно, защото на мен самата ми отне час и
половина да го напиша.
– Да, отвратително е. Писах го преди няколко дни.
– Ако двамата ученолюбиви са си сравнили записките, бих искал да ям нещо и ако може,
нека е в рамките на следващите две години – казва Хардин. Гледам го ядо сано, но Ландън се
смее, затваря учебника и тръгва към столовата. Може би онова сбиване им се е отразило
добре в крайна сметка.
Тръгвам след тях и влизам в голямата трапезария. Масата е разкошна, подредена с много
вкус, всеки има пълен набор от прибори, а в средата са наредени много и разнообразни блюда.
Карен наистина се е по старала. Дано Хардин се държи добре, иначе ще го убия.
– Теса, седнете с Хардин тук – казва Карен и ни насочва към лявата страна на масата.
Ландън сяда срещу Хардин. Кен и Карен заемат обичайните си места. Благодаря ù и сядам до
Хардин, който е необикновено тих и имам усещането, че се чувства не на мястото си.
Забелязвам как Карен приготвя чинията за Кен, а той я целува по бузата. Какъв мил жест.
Налага се да извърна поглед. Напълвам чинията с ро стбиф, картофи и с каквото е наредено по
масата. Хардин тихичко се киска при вида на препълнената ми чиния.
– Какво? Гладна съм – прошепвам.
– Нищо. Гладните момичета са най-добри – смее се пак и напълва чинията си повече и от
мен.
– Харесва ли ти колежът, Теса? – пита Кен. Бързам да сдъвча храната си и да отговоря.
– Да, харесва ми, но това ми е едва първият семестър, така че може да ме попиташ пак
след няколко месеца, за да съм по-обективна.
Всички се смеят на шегата ми. Освен Хардин.
– Радвам се да го чуя. Записала ли си се вече в някакви клубове? – пита Карен и
деликатно избърсва устата си с кърпа.
– Не, все ще не съм, но другия семестър съм решила да се запиша в литературния клуб.
– Наистина ли? Хардин беше в този клуб – казва Кен и поглежда сина си. Очите на
Хардин са присвити, струва ми се раздразнен.
– Харесва ли ви да живеете толкова близо до колежа? – питам, за да отвлека вниманието
от Хардин. Очите му омекват. Предполагам, че това е начинът му да ми благодари.
– Да, много ни харесва. Когато Кен стана ректор на колежа, живеехме в много малко
жилище и си търсехме къща. По сле намерихме това място и се влюбихме в него.
 Вилицата ми пада в чинията и издрънчава.
– Ректор? На нашия колеж? – възкликвам.
– Да. Хардин не ти ли е споменавал? – пита Кен и поглежда сина си.
– Не… не съм.
Карен и Ландън про следяват погледа на Кен. Хардин мърда неудобно в стола си. Нервен
е. По сле поглежда баща си с омраза, скача на крака и започва да крещи:
– Не! Добре, не съм ù казал. И не разбирам какъв ти е шибаният проблем. Не искам да
използвам името ти, нито позицията ти!
И буквално се изстрелва навън. Карен изглежда така, сякаш ще заплаче всеки миг. Лицето
на Кен е червено.
– Съжалявам… не знаех, че… – започвам.
– Не, не се извинявай заради отвратителното му поведение – казва Кен.
Чувам как вратата към задния двор се затръшва и ставам.
– Извинете ме – изричам и хуквам да търся Хардин.

Глава четиридесет и седем

Бягам към задния двор, изскачам през вратата и го виждам да крачи напред-назад като
обезумял. Не знам какво мога да направя, за да помогна да се разреши тази кошмарна каша, но
по-добре да съм тук, с него, отколкото сред семейството му, о собено след нервния му изблик.
Чувствам се отговорна и виновна за всичко това, защото аз се съгласих да дойда, а той
не искаше и дойде против волята си. А как бих се почувствала аз, ако Хардин най-неочаквано,
противно на моето желание, започне да ходи на го сти на майка ми. Щях да се чувствам най-
малкото супер странно. Ха, не че майка ми изобщо би допуснала такова нещо.
Сякаш прочел мислите ми, той ми хвърля поглед на раздразнение. Опитвам се да го
доближа, но той се извръща на другата страна.
– Хардин…
– Не, Теса, недей – казва рязко. – Знам какво ще кажеш. Знам, че искаш да се върна и да се
извиня. Но по-скоро в ада ще завали сняг, отколкото да го направя. Така че си спести думите.
Про сто се върни, нахрани се и ме о стави сам.
Правя още една крачка, но успявам само да кажа:
– Не искам да се връщам там.
– Защо не? Ти напълно се вписваш в стерилната, скучна атмо сфера.
О, от това заболя. И защо съм тук? Я да си припомня? За да съм боксовата круша на
Хардин.
– Знаеш ли какво? Добре! Ще си тръгна. Изобщо не мога да разбера защо продължавам да
правя усилия заради теб – крещя и се надявам да не ме чуват вътре.
– Сигурно защото не разбираш от намек!
В мига, в който думите излитат от устата му, усещам огромна буца в гърлото си.
– Разбрах намека – казвам и буцата се разраства. Гледам каменната ограда на верандата и
се опитвам да преглътна болката от отровните му думи, но не е възможно. Когато вдигам
поглед към него, очите му са студени.
– Това ли е? Това е твоята защита? – смее се и разрошва ко сата си като обезумял.
– Не заслужаваш и секунда повече от моето време. Не заслужаваш дори да ти говоря. И
тези мили хора са си играли да наредят хубава трапеза, да направят вечеря за нас, а ти
унищожи всичко. Това правиш ти: унищожаваш всичко. А аз няма да бъда едно от нещата,
които ще унищожиш. Край с това.
Лицето ми е мокро, плача. Хардин прави крачка към мен. Отстъпвам назад и се препъвам
в нещо. Той веднага се пресяга да ме хване, за да не падна, но аз се опирам на стола. Не, нямам
нужда от помощта му.
Поглеждам го и на лицето му виждам единствено изтощение. Гласът му звучи, сякаш се е
предал от умора, но в същото време някак много меко.
– Права си.
– Знам, че съм права – казвам и се обръщам, но ръцете му с мълниено сна скоро ст се
увиват като змии около китките ми. Придърпва ме към гърдите си. Не се замислям, не се
колебая, облягам се на него. Искам да го доко сна, толкова силно искам, но знам, че не бива,
усещам как сърцето ми бие предупредително. Толкова силно блъска в гърдите ми, че
започвам да се питам дали и той чува предупреждението, дали усеща пулса ми върху
пръстите си. Очите му са гневни и знам, че моите са огледално отражение на неговите.
И тогава, без никакво предупреждение, устните му се притискат бясно към моите. Почти
ме заболява. Движенията му са отчаяни, ненаситни. Изгубвам се. Изгубвам се в Хардин. В
соления вкус на сълзите ми върху моите и неговите устни, в допира на пръстите му, заровени
в ко сата ми. Ръцете му се спускат от ко сата към кръста ми и ме вдигат на парапета. Краката ми
веднага се отварят и той не се бави, настанява се между тях, без да откъсва устни от моите.
Облак нажежен въздух ни обгръща. Зъбите ми захапват долната му устна, от гърдите му се
изтръгва силен гърлен звук и той се притиска още по-силно в тялото ми.
Задната врата леко се отваря. Обръщам се и виждам ужасеното лице на Ландън. Мекият
му поглед среща моя. Лицето му е червено, очите – разширени от шока. Бутам Хардин леко
назад, скачам от парапета и оправям роклята си.
– Ландън, аз…
Той вдига ръка да ме спре и прави крачка към нас. Дишането на Хардин е толкова силно,
че, мога да се закълна, отеква между къщата и дърветата. Бузите му пламтят, очите му са като
на диво животно.
– Не разбирам. Мислех, че се мразите. А ето какво виждам… Ти имаш приятел, Теса. Не те
мислех за такава – думите му са груби, но тонът му е мек.
– Не съм… такава. Не знам какво е това… – отвръщам и соча себе си и Хардин, който
мълчи, за което съм му благодарна. Ноа знае за това, което стана преди. Щях да ти кажа, но
про сто не искам да мислиш за мен по друг начин – казвам с такъв тон, сякаш му се извинявам.
– Не знам какво да мисля – отговаря той и тръгва към вратата.
И тогава – като на кино – въздухът се разтриса от оглушителна гръмотевица.
– Май ще вали – казва Хардин и вдига поглед към притъмнялото небе. Гласът му е
спокоен, но лицето му е все още възбудено.
– Да вали ли? Ландън току-що ни хвана да се целуваме… – Огънят между нас започва
леко да тлее.
– Нищо му няма, ще се оправи.
Поглеждам го и очаквам да видя страстта в очите му, но я няма. Той слага ръка на гърба
ми и нежно го разтрива.
– Искаш ли да се върнеш вътре, или предпочиташ да те заведа у дома? – пита.
Изумително е как за толкова кратко време състоянието му премина през гняв, страст, а
сега е напълно спокоен.
– Ще ми се да се върнем и да си изядем вечерята. Ти как искаш да по стъпим?
– Предполагам, че поне можем да се нахраним. Беше до ста вкусно – вмята с усмивка, а аз
също тихичко се засмивам.
 – Прекрасен звук! – Погледите ни се срещат.
– Сега си в много по-добро настроение – казвам.
Усмихва се, потърква врата си, както прави винаги когато е объркан.
– И аз не го разбирам. – И пак се усмихва.
Дали е така объркан като мен? Иска ми се чувствата ми към него да не бяха толкова
силни. Може би тогава щях да имам сили да се справя по-лесно с него. Когато казва такива
неща, става още по-зле. Иска ми се и той да можеше да изпита същото към мен, но Стеф ме
предупреди, той самият ме предупреди, че това никога няма да се случи.
Втори гръм раздира небето и той хваща ръката ми.
– Да влизаме, преди да е заваляло.
Кимам и той ме повежда към къщата. Не пуска ръката ми дори когато влизаме в
трапезарията. Очите на Ландън веднага се стрелват надолу, гледа преплетените ни ръце, но не
казва нищо. Колкото и да ми е неприятно, че Ландън ни гледа така, харесва ми да усещам
ръката на Хардин около моята. Толкова ми харесва, че не мога и не искам да я отдръпна.
Ландън забива поглед в чинията си, а ние заемаме местата си. Хардин пуска ръката ми,
поглежда към баща си и Карен.
– Извинявам се, че се разкрещях така – казва тихо.
Никой не може да прикрие изненадата си, а Хардин забива поглед надолу.
– Надявам се да не съм развалил вечерята, за която сте се по старали толкова много –
добавя, а аз не мога да се стърпя и плъзвам ръка под масата, слагам я върху неговата и нежно
го стискам.
– Всичко е наред, Хардин, разбираме. Нека не проваляме вечерта. Можем да се насладим
на вечерята – усмихва се Карен и той я поглежда с едва забележима усмивка, която, знам го,
му струва ужасно много усилия. Кен не казва нищо, само кимва в знак на съгласие с нея.
Опитвам се да издърпам ръката си, но той увива пръсти около моите и се обръща към
мен. Надявам се да не ми личи в какво палаво настроение съм. Може би това е първият път в
живота ми, когато не премислям нещата и не си задавам въпро си от рода на този защо държа
ръката на Хардин, когато Ноа е официалният ми приятел.
Вечерята минава до ста добре, но вече се чувствам леко притеснена от Кен. Про сто не
спирам да мисля, че е ректор на колежа, и го гледам с други очи. Това е голямо нещо, никак
не е за пренебрегване. Разказва ми как се е преместил да живее в Америка и колко му харесва
тук, о собено във Вашингтон. Хардин не пуска ръката ми и двамата се мъчим да ядем с една
ръка, но нито аз, нито той имаме нещо против.
– Времето можеше да е малко по-приятно, но иначе е красиво – казва замислено Кен.
Напълно съм съгласна с него.
– Какви са плановете ти за след колежа? – пита ме Карен. Всички са към края на вечерята.
– Ще се преместя в Сиатъл и ще се надявам да си намеря работа в издателство, докато
издам първата си книга – казвам уверено.
– Издателство? Имаш ли предвид нещо конкретно? – пита Кен.
– Не съвсем. Бих приела всякаква възможно ст, която ще ми помогне да вляза в този
бизнес.
– Страхотно. Имам до ста добри връзки във „Ванс“. Чувала ли си за това издателство? –
пита, а аз поглеждам Хардин. Той ми бе споменал, че познава някого там.
– Да, чувала съм страхотни неща – усмихвам се.
– Мога да се обадя, ако искаш. За теб ще е много голяма възможно ст. Ти си умно младо
момиче и с най-голямо удоволствие ще помогна.
Измъквам ръката си от дланта на Хардин и пляскам с ръце под брадичката си.
 – Наистина ли? Толкова е мило от твоя страна! Дълбоко ценя жеста – възкликвам.
Кен казва, че още в понеделник ще се обади, на когото трябва, и аз му благодаря
многократно. Той не спира да ме уверява, че не му представлява никакъв проблем и че обича
да помага винаги когато има възможно ст. Слагам ръка под масата, но ръката на Хардин вече
не е там, а когато Карен става да разчиства масата, той се извинява и се качва някъде горе.

Глава четиридесет и осем

Предлагам на Карен да ù помогна с разтребването на масата и тя ми се усмихва с
благодарно ст. Дори е леко изненадана. Подреждам чиниите в съдомиялната, а тя измива на
ръка по-едрото. Сега забелязвам, че съдовете са съвсем нови, и си спомням какви поразии
направи Хардин преди седмица. Понякога може да бъде толкова жесток!
– Дали е удобно да попитам от колко време сте заедно с Хардин? – Карен се изчервява от
интимния въпро с, но аз ù се усмихвам топло. Решавам да не се впускам в подробно сти кой
как разбира думата „заедно“, и опро стявам нещата:
– Познаваме се само от месец. Съквартирантката ми Стеф му е приятелка.
– Виждали сме много малко от приятелите на Хардин. Ти си… ти си различна от тези,
които познавам.
– Да, различни сме.
Светкавица о светява вечерното небе и дъждът започва да се излива и да бие по
прозорците.
– О, заваля до ста силно – казва Карен, затваря малкия прозорец над мивката и добавя: –
Хардин не е толкова лош, колкото изглежда – сякаш го казва повече да убеди себе си. –
Про сто е наранен. Много искам да вярвам, че невинаги ще е така. Трябва да призная, че
наистина бях изненадана, че дойде тази вечер. Твърдо вярвам, че това е заради твоето
влияние над него.
И тогава вече истински ме изненадва – обвива ме с ръце и ме стиска в прегръдката си. Не
знам какво да кажа, затова я прегръщам и аз. По сле се отдръпва, но ръката ù (с перфектен
маникюр) о става на рамото ми.
– Благодаря ти от сърце – казва пак и попива леко влагата под очите си със салфетка,
която вади от джоба на престилката си. По сле пак се захваща със съдовете.
Прекалено е мила с мен, за да я нараня – не мога да ù кажа, че нямам никакво влияние
върху него. Хардин дойде само защото искаше да ме дразни.
Затварям съдомиялната и се заглеждам в стичащите се по прозореца капки. Неразбираемо
е как Хардин, който мрази абсолютно всички на този свят, вероятно дори собствената си
майка, е заобиколен от толкова мили хора, които искат да му помогнат, които ги е грижа и
държат на него, а той про сто не им позволява да го доближат. Не си позволява да ги обича, да
ги допусне. Такъв късмет има, че са… сме край него. Защото аз съм един от тези хора. Бих
направила всичко за него, убедена съм, макар че ако някой ме попита, бих отричала до
по следно. Нямам си никого о свен Ноа и майка ми, а дори на тях не им пука за мен така, както
тази жена се тревожи за Хардин.
– Ще отида да видя как е Кен. Чувствай се като у дома си – казва, а аз решавам да потърся
Хардин. Или Ландън. Който се появи пръв.
Ландън не се вижда наоколо. Тръгвам към стаята на Хардин. Ако не е там, ще сляза и ще
седя сама в хола. Опитвам се да отворя, но вратата е заключена.
– Хардин? – говоря тихо, за да не ме чуят, и потропвам с пръсти по вратата. Точно
решавам да се откажа, когато вратата се отключва и той ми отваря.
– Мога ли да вляза? – питам. Той кима веднъж и открехва само колкото да се шмугна.
Усещам лекия бриз в стаята и хладния аромат на дъжд от големия прозорец.
Той тръгва към него, сяда на вградената пейка и свива колене. Заглежда се през
прозореца, но не казва нищо. Не ми говори. Сядам срещу него и чакам. Дъждът топурка.
Равен, успокоителен ритъм.
– Какво се случи? – питам най-накрая. Хардин ме поглежда с недоумение. Обяснявам: –
Искам да кажа… долу. Държеше ръката ми и по сле… защо се отдръпна.
Притеснявам се от отчаянието в гласа си, но думите вече са казани и не мога да ги върна.
– Заради стажа ли е? Искаш да не започвам… може би има причина да не желаеш да се
хващам там? Но нали и ти ми предложи преди?
– Точно това е, Теса – казва и пак се заглежда през прозореца. – Искам аз да ти помагам, а
не той.
– Защо? Това не е състезание, а и ти ми предложи пръв, за което благодаря.
Искам да го успокоя, макар че не разбирам какво значение има. Той въздъхва дълбоко и
пак се заглежда навън. Вятърът се засилва и клати дърветата. Светкавиците са на по-често.
– Искаш ли да си тръгвам? Мога да се обадя на Стеф и да питам дали е удобно Тристан
да ме вземе – прошепвам.
Не искам да ходя никъде, но да седя в такова тяго стно мълчание с него… ще се
побъркам.
– Да си тръгваш? Аз ти казвам, че искам да ти помогна, ти решаваш, че искам да си
тръгнеш? Как си правиш такива предположения? Що за асоциации? – повишава глас.
– Аз… аз … аз не… знам. Ти не ми говориш, а навън бурята се усилва – заеквам.
– Про сто ме подлудяваш, тотално ме подлудяваш, Тереза.
– Как? – издавам някакъв звук между цвилене и квичене.
– Опитвам се да ти кажа, че искам да ти помогна, държа ръката ти, но не… това не
означава нищо за теб… ти продължаваш да не разбираш. – Слага лице в дланите си.
Не, не е възможно да има предвид това, което си мисля! Не е възможно!
– Кое? Какво не разбирам, Хардин?
– Че те желая. Че искам теб. Повече отколкото някога съм искал нещо или някого през
целия си живот. – Извръща поглед от мен.
Стомахът ми се обръща. И пак. И пак. Главата ми се върти. Изведнъж енергията между нас
вече е съвсем различна. Откритото му признание ме удря, събаря ме, поваля ме. Защото точно
това искам. Повече от всичко на света.
– Знам, че ти не… не изпитваш същото към мен, но… – започва, но този път аз го
прекъсвам. Развивам ръцете му от коленете му и го придърпвам към себе си. Зелените му
несигурни очи се впиват в мен. Закачам с един пръст тениската му под шията и го тегля към
себе си. Той обляга коляното си на бедрото ми и пак поглеждам в очите му. Езикът му
навлажнява долната му устна и аз се приближавам с два сантиметра. Очаквах да ме целуне.
Вече трябваше да ме целува. Какво става?
– Целуни ме – моля го.
Той навежда глава и се притиска в мен, увива ръка около кръста ми, плъзга я по гърба и
ме слага на пейката. За втори път днес отварям краката си пред него и той веднага се
настанява между тях. Надигам глава да го целуна, не мога да чакам повече. Устните ни се
доко сват, но той леко отдръпва глава и я заравя в шията ми, целува я нежно и пак се връща на
устните ми. Целува ъгълчетата на устата ми, прокарва устни по линията на челюстта ми,
по сле езикът му бавно минава по долната ми устна и чак тогава затваря устни около моите,
плъзгайки езика си. Целува ме бавно и нежно увива език около моя. Едната му ръка е на
бедрото ми и стиска в юмрук вдигнатата ми нагоре рокля. С другата гали бузата ми. Ръцете
ми се увиват около гърба му и го притискат по-плътно до мен. Искам да захапя долната му
устна, да съблека тениската му, но нежно стта на допира му е като че дори по-разпалваща от
обичайната припряно ст и интензивно ст, с която сме се доко свали преди.
Устните му се сливат с моите, ръцете ми се плъзгат по гърба му, тазът му се впива в моя,
усещам как устните му попиват стоновете, които изпуска устата ми.
– Теса, какво правиш с мен… какво е това, което ме караш да чувствам – прошепва в
устните ми. Думите му ме разпалват, по сягам към ръба на тениската му. Пръстите му се
плъзгат от бузата ми надолу по шията, гърдите, стомаха. Кожата ми е настръхнала. Дланта му
пътува между телата ни, между краката ми. Дъхът ми спира, когато започва да гали
вътрешната част на бедрата ми. Мачка кожата ми. Гърбът ми се извива като арка.
Колкото и да ме разгневява, колкото и да ме разстройва, едно негово доко сване – и съм
изцяло под контрола му. Но сега контролът започва да му се изплъзва. Опитва се да се държи,
но усещам как самообладанието му буквално рухва. Но сът му минава леко по бузата ми, аз
дърпам тениската му нагоре. Хардин се надига за секунда и ми помага да я измъкнем, мята я
на пода и веднага потапя устни в моите. Хващам ръката му и я слагам пак между краката си.
Той се засмива тихичко и ме поглежда.
– Какво искаш да направя, Теса? – гласът му е дрезгав, пресипнал.
– Всичко – казвам и това е самата истина. Бих направила всичко с него, не ме е грижа за
по следиците, пред които ще трябва да се изправя утре. Той ми каза, че ме иска. И аз съм
негова, нека ме вземе. Негова съм от мига, в който го целунах за първи път.
– Не казвай „всичко“, защото искам да правя с теб толкова много неща. – Гласът му е
напрегнат. Палецът му се притиска към материята на бикините ми, а във въображението ми се
вихрят безброй идеи за тези „толкова много неща“.
– Ти решаваш – про стенвам и той започва да движи палеца си в кръгче.
– Толкова си мокра. За мен. Усещам те през чорапогащника. – Облизва устната си, а аз не
мога да кажа нищо, само про стенвам. – Да го махнем, искаш ли?
Преди да отговоря, той вече се е отлепил от мен и събува чорапогащника заедно с
бикините. Хладният въздух ме удря като ток и аз неволно притискам бедра.
– Мамка му! – възкликва тихо, очите му поглъщат тялото ми и се спират между краката.
Знам, че не може да се въздържа повече. Пръстът му се плъзга по най-чувствителната ми
точка, по сле го потапя между устните си и го засмуква. Очите му са натежали, премрежени.
До статъчно ми е само да го гледам, за да пламна. Като факел.
– Спомняш ли си, когато ти казах, че искам да усетя вкуса ти? – пита и аз кимам. Помня
много добре. – Искам да усетя вкуса ти. Сега. Може ли?
Чертите му са обтегнати от напрежение и нетърпение. Малко се срамувам, но е толкова
хубаво да усещам пръста му там! Искам да го направи. Той облизва устните си и заковава очи
в моите. По следния път, когато искаше да го направим, се скарахме, защото беше толкова
жесток. Надявам се да не стане пак така.
– Искаш ли да го направя? – пита.
– Моля те, Хардин, не ме карай да го казвам.
Той слага ръка на бедрото ми и започва пак да прави тези малки кръгчета.
– Няма, обещавам.
Успокоявам се, кимам с глава и той въздъхва с облекчение.
– Да се преместим на леглото, там има повече място – предлага той и ме хваща за ръка.
Ставам и придърпвам роклята си надолу. Той се смее тихичко. Минаваме покрай прозореца,
той развързва връзката, с която пердетата са прибрани настрани, те падат и сега вече в стаята
е съвсем тъмно.
– Съблечи я – казва настоятелно.
Роклята ми пада в краката. Оставам само по сутиен. Обикновен, бял и с малка панделка
между двете чашки. Очите му полудяват, не откъсва поглед от гърдите ми. Пресяга се и
плъзга панделката между дългите си пръсти.
– Сладко – усмихва се, а аз се мръщя. Трябва да си купя ново бельо, ако всеки път ще
реагира така на него. Опитвам се да прикрия голото си тяло. С никого не съм се чувствала
така удобно, съвсем в кожата си, както с него, но въпреки това се срамувам да стоя пред
погледа му само по сутиен. Поглеждам към вратата и той веднага става да провери дали е
заключена.
– Смееш ли ми се – казвам с укор.
– Никога! Смея ли? – Клати глава и ме води към леглото. – Седни на ръба и се отпусни
назад. Нека краката ти са на пода, за да мога да клекна между тях.
Сядам на леглото и той ме придърпва напред. Краката ми висят надолу, но така и не
стигат до пода.
– Едва сега забелязвам колко е високо това легло – казва с усмивка. – По-добре е да се
извъртиш нагоре.
Лягам по дължината на леглото. Той се качва при мен, увива ръка около бедрата ми,
изправя се на колене пред мен, между краката ми.
Очакването ме побърква. Иска ми се да имах малко повече опит, за да знам поне какво да
очаквам. Хардин навежда глава и къдриците му галят бедрата ми.
– Ще те отведа в рая – казва с устни, впити в корема ми. Чувам пулса си в ушите.
Забравям, че в къщата има и други хора. – Разтвори краката си за мен, бебо – прошепва и аз
веднага изпълнявам. Усмивката му е замаяна, гледа ме като в транс. Навежда глава и целува
кожата ми точно под пъпа. Езикът му се плъзва надолу. Затварям очи. Той впива пръсти в таза
ми и леко ме пощипва, същевременно засмуквайки кожата на корема ми. Ощипването ми
причинява леко парене като от ужилване, но е толкова еротично, че нямам нищо против
болката.
– Хардин, моля те – почти вия. Искам някакво облекчение от това бавно изтезание, на
което ме подлага.
И тогава, без никакво предупреждение, без да очаквам и най-малко, притиска език между
краката ми върху чувствителната кожа. Между устните ми се изплъзва вик на удоволствие.
Езикът му започва бавно да се движи, а аз неволно забивам нокти в завивката на леглото.
Тялото ми неконтролируемо трепери под езика му, а той увива ръце по-силно около краката
ми и ме държи на място. Усещам как пръстът му се присъединява към езика му и разтърква
нежно между устните ми. Под стомаха ми се образува огромна пареща топка от напрежение.
Усещам пиърсинга на устната му. Контрастът между пламъка, горящ в мен, и студения метал
ме подлудява.
Без да ме пита, без да иска разрешение, Хардин бавно плъзга един пръст в мен и леко
започва да пробива навътре. Стискам очи и чакам неприятното парене да премине.
– Добре ли си? – пита и вдига леко глава. Сочните му устни са влажни и блестят от
соковете ми. Успявам да кимна с глава, защото не намирам думи из съзнанието си. Веднага
след това измъква пръста си и пак го плъзга. Усещането, в комбинация с движенията на езика
му, е невероятно. Про стенвам, заравям ръце в меката му ко са и дърпам нежно. Пръстът му
продължава да се движи в мен. В къщата е толкова шумно, музиката бумти и ехото се блъска
между стените, но съм прекалено концентрирана върху движенията му, за да обърна каквото и
да е внимание, а и честно казано, не ме интересува какво става навън.
Езикът му намира онази чувствителна точка и я засмуква нежно. Про стенвам името му.
Никога не съм предполагала, че такова удоволствие е възможно. Тялото ми изпитва
сензационна наслада. Надигам глава и го поглеждам. Изглежда толкова възбуждащо между
краката ми. Силните му мускули се движат така съблазнително, докато пръстът му влиза и
излиза от мен.
– Да те накарам ли да свършиш така? – пита и аз трескаво кимам с глава. В мига, в който
езикът му се откъсва от възбудената точка, скимтя от недоволство, искам да ми го върне, да
не го отделя от там. Той се усмихва и продължава да движи езика си. Обичам тази точка,
обичам езика му.
– О, Хардин! – стена, а от гърдите му се откъртва силен звук на наслада. Вибрациите от
тези звуци отекват по цялата ми кожа и най-вече върху онова местенце. Краката ми се
вдървяват и трескаво повтарям името му. Зрението ми се замъглява, очите ми сами се затварят.
Хардин ме държи на едно място, за да не мърдам. Движи езика си по-бързо. Слагам ръка на
устата си, за да задуша вика си. След секунди главата ми се забива във възглавницата,
гръдният ми кош се повдига бързо, опитвам се да си поема въздух. Цялото ми тяло трепери
от оргазма.
Почти забравям за Хардин, който лежи до мен. По сле се обляга на лакът и гали бузата ми
с палец. Дава ми време да се върна на земята, в реално стта. Чак тогава проговаря:
– Как беше? – пита колебливо. Обръщам глава към него и го поглеждам. Кимам и издавам
звук на истинско задоволство, защото все още не мога да говоря. Той се смее. Беше
невероятно. Не, много повече от невероятно. Сега вече разбирам защо хората правят тези неща.
– Като упойка при зъболекаря, а? Не можеш да говориш? – подкача ме той. Палецът му
минава като четка по долната ми устна. Опитвам се да навлажня устната си и езикът ми
доко сва пръста му.
– Благодаря – усмихвам се срамежливо. Не разбирам защо ме е срам след това, което
току-що правихме. Хардин ме видя в такова уязвимо състояние! Дори не подозирах, че човек
може да бъде така уязвим. Да не говорим, че никой никога не ме бе виждал такава. Тази мисъл
ме ужасява почти толкова, колкото и ме вълнува.
– Трябваше да те предупредя, преди да използвам пръстите си. Опитах се да внимавам и
да бъда нежен – казва извинително.
– Няма защо да се извиняваш. Беше много хубаво.
Изчервявам се веднага, а той се усмихва и прибира ко сата ми зад ушите. Потръпвам леко
и той ме поглежда загрижено:
– Студено ли ти е? – И тогава успява да ме изненада за кой ли път, като придърпва
завивката и покрива почти голото ми тяло. Събирам смело ст, притискам и увивам тялото си
около него, слагам глава върху мускулестия му корем. Кожата му е по-студена, отколкото
очаквах. Може би е заради хладния вятър, който нахлува и се върти из стаята. Придърпвам
чаршафите нагоре, завивам гърдите му и скривам глава под завивката. Той я вдига, за да
открие лицето ми, и се смее на малката ни игра на криеница.
Иска ми се про сто да си о стана тук и да лежим един до друг с часове. Да усещам как
сърцето му бие до бузата ми.
– Кога трябва да слизаме долу? – питам.
Той свива рамене с безразличие.
– Може би трябва да слезем, преди да си помислят, че се чукаме или нещо такова.
И двамата се засмиваме, а аз установявам, че започвам да свиквам с мръсните му
приказки, но все още леко се шокирам, когато използва тези думи така безцеремонно. А това,
което ме шокира най-много, е как кожата ми започва да вибрира, когато го слушам да говори
така.
Пъшкам недоволно, ставам от леглото и започвам да събирам дрехите си от пода.
Усещам очите му върху тялото си. Мятам му тениската, той я облича и разрошва и без това
безобразно рошавата си ко са. Слагам бикините си, по сле започвам да обувам чорапогащника,
но залитам и почти падам наред. Той не откъсва очи.
– Престани да ме гледаш, притеснявам се – казвам, а той само се усмихва с големите си
сладки трапчинки. По сле изпълнително пъха ръце в джобовете си и поглежда към тавана.
Смея си. След до ста време най-сетне успявам да обуя чорапогащника.
– Ще можеш ли да ми закопчееш роклята, като я облека? – питам. Очите му обхождат
тялото ми и от три метра виждам как зениците му се разширяват. Поглежда ме и разбирам
защо. Гърдите ми почти се изливат от сутиена и съм само по чорапогащник на фигурки.
Приличам на едно от онези секси момичета от списанията.
– Д….д… да. Ще… ти помогна.
Не е за вярване. Как е възможно да влияя по такъв начин на такова красиво… сексапилно
момче? Знам, че хората ме намират за привлекателна, но по нищо не приличам на момичетата,
с които е бил – нямам татуировки, нямам пиърсинг и дрехите ми са консервативни.
Обличам роклята, обръщам се с гръб към него, вдигам ко сата си нагоре, за да не му
пречи, и чакам да я закопчае. Пръстът му бавно минава по гръбнака ми, прескача сутиена и
пак се спуска надолу, едва след което закопчава роклята. Потръпвам и нарочно се притискам
назад към тялото му. Той си поема рязко дъх, през зъби. Ръцете му се плъзват към ханша ми и
леко стискат кожата ми. Усещам ерекцията му. По вените ми… за стотен път днес потича
електричество.
– Хардин? – от коридора ни сепва гласът на Карен. Следва деликатно почукване на
вратата. Слава богу, че и двамата сме облечени. Хардин поглежда с до сада към вратата и
слага устни до ухото ми.
– По сле – обещава и тръгва към вратата. Включва о светлението и отваря.
– Много съжалявам, че нахлувам така, но направих десерт и реших, че може да искате да
си хапнете – казва Карен с усмивка. Той не ù отговаря, но се обръща към мен и чака аз да реша.
– Благодаря, много мило – отвръщам с усмивка.
– Супер! Ще се видим долу – възкликва и тръгва обратно по коридора.
– Аз вече си изядох десерта – казва закачливо Хардин, а аз го пляскам по ръката.

Глава четиридесет и девет

Карен е направила до ста сладкиши. Докато хапвам, тя ми разказва колко обича да
приготвя такива неща. Ландън не е с нас в трапезарията, но това очевидно не предизвиква
никакви подозрения. Седи си на дивана с учебника и пак си напомням, че трябва да говоря с
него. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Не ми се иска да губя приятелството му.
– И аз обичам да правя сладкиши, но не ме бива много – казвам на Карен и тя се смее.
– Мога да те науча, за мен ще е удоволствие – предлага с надежда в очите.
– Би било страхотно – съгласявам се веднага.
Нямам сърце да ù откажа. Разбирам я: тя наистина полага големи усилия да ме опознае,
защото вярва, че съм приятелката на Хардин, а аз не мога да ù кажа, че не съм му никаква. Но
пък и Хардин не им е казал нищо, че да опровергае общото мнение, което – не знам защо – ми
дава някаква надежда.
 Иска ми се целият ми живот да е като тази нощ: да се наслаждавам на присъствието на
Хардин, на начина, по който ме гледа, и в същото време да си говоря с баща му и с бъдещата
му доведена майка. Таза вечер той определено е мил… поне през по следния час се държи
добре. Пръстите му галят кокалчетата на ръцете ми – жест, който кара стомаха ми да се
преобръща от вълнение.
Дъждът не спира. Излива се като из ведро. Вятърът се засилва.
След десерта Хардин става. Гледам го въпро сително. Той се навежда и прошепва в ухото
ми:
– Връщам се веднага. Отивам до тоалетната.
Гледам как се отдалечава по коридора.
– С Кен сме ти много задължени. Толкова е хубаво, когато Хардин е с нас. Макар и само за
вечеря – казва Карен, а Кен слага ръка върху нейната.
– Така е. Прекрасно е да видя сина си влюбен. Винаги съм се притеснявал, че няма да
може да обикне… Беше гневно, ядо сано дете – казва Кен и ме поглежда. Сигурно е забелязал
как се мърдам неловко в стола си, защото веднага добавя: – Извинявам се, не исках да те
карам да се чувстваш неудобно. Про сто ни е много хубаво да го видим щастлив.
Щастлив? Влюбен? Задавям се в собственото си дишане, кашлям и не мога да спра да се
давя. Отпивам от чашата с вода пред мен. Хладната течно ст веднага успокоява гърлото ми.
Поглеждам ги. Мислят, че Хардин е влюбен в мен? Ще е много невъзпитано да им се изсмея,
но, за бога, тези хора не познават сина си. Баща му поне не го ли познава?
Преди да успея да отговоря и да опровергая тяхното мило, но напълно грешно
заключение, Хардин се връща, но не сяда, а застава зад мен и обляга длани на стола ми.
– Ще тръгваме. Трябва да откарам Теса до общежитието – казва.
– О, не ставай глупав. Останете тук тази вечер. Не бива да тръгвате в тази буря навън, а и
има толкова много място, нали Кен?
– Разбира се. Трябва да о станете – кима баща му.
Хардин ме поглежда. Искам да о стана, за да съм повече време с него. Не желая да
напускам този прекрасен свят. Един свят, в който Хардин е в хубаво настроение.
– Нямам нищо против – казвам, но знам, че не бива да го притискам, ако не иска да
о става повече. Не мога да прочета нищо в очите му, но сякаш не изглежда ядо сан.
– Супер! Ще покажа на Теса стаята ù, о свен ако… не иска да спи в стаята на Хардин? –
казва с въпро сителна нотка, но в гласа ù няма укор, само любезно, мило и съвсем деликатно
питане.
– Не, ще спя в отделна стая… ако не е проблем.
Дали иска да остана при него, в неговата стая? Да, би било хубаво, но няма да се
чувствам удобно при мисълта, че всички знаят, че сме в едно легло и че сме стигнали такъв
етап във връзката си. Подсъзнателно си припомням, че дори нямаме връзка, че няма нищо
официално, че сме на светлинни години от обвързване, така че дори не може да се каже, че
сме на какъвто и да е „етап“.
Освен това имам приятел, който не се казва Хардин.
Веднага задушавам мисълта за Ноа. Както винаги!
Тръгвам след Карен. Не разбирам защо ни праща да си лягаме толкова рано, но не смея и
да питам. Тя отваря вратата на стаята, която е точно срещу тази на Хардин. Не е голяма
колкото неговата, но е разкошно обзаведена. Леглото е по-малко, с бяла рамка. Разположено е
до стената. Има рисунки на кораби и котви. Благодаря ù за кой ли път, тя ме прегръща и излиза.
Минавам през стаята и заставам до прозореца. Задният двор е много по-голям, отколкото
си мислех. Бях видяла само верандата и големите дървета вляво, но сега вдясно забелязвам
малка по стройка, нещо като парник, но не съм сигурна, понеже в дъжда не се вижда почти
нищо.
Гледам дъждовната градина и мислите ми започват да се въртят с бясна скоро ст.
Днес беше най-хубавият ден, прекаран с Хардин, като не броим многобройните му
изблици. Държа ме за ръката – нещо, което никога не бе правил; сложи ръка на гърба ми,
докато вървяхме, и наистина се опита да ме успокои, когато се тревожех какво си е помислил
Ландън. Това е най-голямата крачка… в нашето… приятелство? И ето, това е най-страшната
част – знам, че никога няма да имаме сериозна връзка, но пък дали това, което правим сега, ще
е до статъчно? Никога не съм си представяла, че мога да бъда нечия приятелка за секс, но
също знам, че няма да мога да стоя далеч от него. До статъчно пъти опитвах. Не става.
На вратата се чука. Очаквам да видя Карен или Хардин, но когато отварям, пред мен стои
Ландън. Ръцете му са пъхнати в джобовете и се усмихва някак неловко.
– Здрасти – казвам и веднага му се усмихвам.
– Здрасти. Искаш ли да влезеш? – питам и той кима.
Сядам на леглото, той издърпва един стол изпод масата в ъгъла и също сяда.
– Аз… – и двамата започваме в един глас и се смеем.
– Ти си първа – предлага Ландън.
– Добре. Съжалявам, че разбра за мен и Хардин по този начин. Не излязох навън с такива
намерения. Про сто исках да видя дали е добре. Тая вечеря с баща му… наистина го
притесняваше… и по сле не знам как се целунахме… и… знам, че е ужасно от моя страна,
знам, че е отвратително да мамя Ноа по този начин, но про сто съм много объркана. И
наистина се опитах да стоя далеч от него. Наистина.
– Не те съдя, Тереза, не те укорявам. Про сто бях изненадан да ви видя да се целувате на
верандата, при положение че очаквах да си крещите – смее се и продължава: – Разбрах, че
нещо става между вас още когато избухна онзи скандал в часа по литература. И по сле, когато
о стана миналата седмица, и по сле, когато Хардин се върна и започна скандала с мен и се
стигна до бой. Всички знаци говореха за това, но се надявах да ми кажеш сама. Не се
притеснявай, разбирам защо не го направи.
От раменете ми пада огромен товар.
– И не ми се сърдиш? Не си променил мнението си за мен? – питам. Той клати
отрицателно глава.
– Не, разбира се, че не. Но се притеснявам за теб и Хардин. Не искам да те нарани. Убеден
съм, че ще го направи. Съжалявам, че го казвам, но като твой приятел съм длъжен да ти кажа,
че ще стане точно така.
Иска ми се да започна да се защитавам, да защитавам и Хардин, иска ми се да се ядо сам
на Ландън за тези думи, но част от мен знае, че е прав. Останалата част от мен се надява да
греши.
– Какво ще правиш с Ноа?
– Нямам никаква представа. Страхувам се, че ако скъсам с него, по сле ще съжалявам. Но
това, което му причинявам сега… про сто не е честно. Трябва ми малко време да реша.
Ландън, толкова се радвам, че не ми се сърдиш. Не се отнесох честно, държах се идиотски.
Про сто не знаех как да ти кажа, не знаех какво да ти кажа.
– И аз не знаех какво да ти кажа. Но те разбирам. Напълно.
Ставаме и той ме прегръща нежно. Мека, топла, успокоителна прегръдка.
– Ммм… прекъсвам ли нещо? – гласът на Хардин изпълва стаята.
– Не, влизай – казвам, а той върти очи. Надявам се да е все още в прилично настроение.
– Донесох ти дрехи за спане – казва, о ставя малка купчина на леглото ми и се обръща да
излиза.
– Благодаря. Можеш да о станеш? – Не искам да си тръгва. Той поглежда към Ландън:
– Не, няма проблем – казва рязко и излиза от стаята.
– Толкова бързо сменя настроенията си! – казвам отчаяно и сядам на леглото.
– Да, може и така да се каже, макар че се сещам за до ста други определения за него и
настроенията му.
И двамата избухваме в смях, по сле Ландън започва да разказва за Дакота и как няма
търпение да я види другата седмица. И като споменава… едва сега се сещам за Лагерния огън
и за идването на Ноа. Може би трябва да му кажа да не идва.
Я чакай малко! Ами ако тази промяна в отношенията ми с Хардин е само плод на
въображението ми? Имам чувството, че след днес нещо се е променило. Той наистина ми
каза, че ме иска повече от всекиго и от всичко на света, но не каза, че има чувства към мен,
изобщо не спомена за чувства. Каза само, че ме иска.
След един час приказки за Толстой, за небето над Сиатъл и за гледките от
небо стъргачите Ландън ми пожелава лека нощ и се прибира в стаята си.
Оставам сама с мислите си и със звука от леещия се дъжд.

Глава петдесет
Хардин ми е донесъл черната си тениска, долнище на пижама на сиви и червени райета и
големи черни чорапи. Засмивам се при мисълта, че Хардин облича такива неща, но по сле се
сещам, че са от гардероба, който някой друг е подбрал вместо него. Това са дрехи, които
никога не е обличал и вероятно няма да облече. Приближавам черната тениска до лицето си.
Мирише на него. Ароматът му е зашеметяващ. На мента и на нещо, което не може да се опише
с думи. Това е най-любимият ми аромат. Преобличам се. Долнището на пижамата ми е
прекалено голямо, но удобно.
Лягам в леглото, издърпвам завивката до брадичката си, гледам в тавана и си припомням
всеки детайл от изминалия ден. Унасям се и в съня ми две големи зелени очи ме гледат,
приласкават ме в спокойния свят на сънищата.
– Не! – стряска ме гласът на Хардин. Причува ли ми се?
– Моля те! – вика пак. Скачам от леглото и бягам през коридора. Ръцете ми намират
студената дръжка на вратата на Хардин. Слава богу, че не се е заключил.
– НЕ! Моля те…– стене пак.
Ако някой го е нападнал и му причинява болка, няма как да го защитя, а и не знам какво
да правя. Опипвам и търся лампата в тъмната стая. Най-сетне успявам да включа
о светлението. Хардин е без тениска, голямата завивка се е усукала около него. Мята се, хвърля
се из леглото. Без да се замислям, сядам до него и доко свам рамото му. Кожата му гори.
– Хардин! – казвам тихичко и се опитвам да го събудя от кошмара. Главата му се мята
настрани, скимти, но не се буди.
– Хардин, събуди се – изричам по-високо и го разтърсвам по-силно. Покатервам се върху
него и го обкрачвам. Ръцете ми са на раменете му, разтърсвам го. Очите му се отварят и в
първия миг в тях виждам само ужас, по сле объркване, но след секунди се разтапя от
облекчение. Едри капки пот са избили на челото му.
– Тес – дави се в гласа си.
Начинът, по който произнася името ми… буквално надробява сърцето ми, а по сле го
залепва и лекува. Ръцете му се протягат към мен и обвиват гърба ми, притискат ме, притискат
ме да легна върху гърдите му. Целият е потен, но не мърдам. Оставам там, където иска да
бъда. Чувам как бие обезумялото му от паника сърце.
Обвивам го с ръце, прегръщам го. Той гали ко сата ми и повтаря името ми. И пак, и пак.
Сякаш съм талисман, който го пази от невидимо зло, от мрака.
– Добре ли си, Хардин? – едва прошепвам.
– Не – признава той. Сега диша малко по-спокойно, но плитко и накъсано. Не желая да го
притискам да говори за кошмара си. Не го питам защо иска да о стана, про сто усещам, че иска.
Когато се надигам да изгася лампата, тялото му замръзва.
– Никъде няма да ходя, само щях да загася лампата. Или предпочиташ да о ставя да
свети?
Тялото му се отпуска от облекчение и ми позволява да се отлепя от него, за да загася.
– Да. Моля те, изгаси я.
Стаята пак потъва в мрак. Слагам глава на гърдите му. Преди минутка си бях помислила,
че ще е много трудно да лежа така – с колене от двете страни на тялото му, но усещам, че
започва да се успокоява. С него се отпускам и аз. Успокоително е да слушам как сърцето му
бие под мен. Много по-хубав, несравнимо по-приятен звук от шума на леещия се навън дъжд.
Бих направила всичко, бих дала всичко, за да мога да прекарвам всяка нощ с него, да усещам
ръцете му около тялото си, да лежа така върху него и да чувам бавното му дишане в ухото си.
Събуждам се едва когато Хардин размърдва тялото си под мен. Все още съм върху него,
коленете ми са отстрани. Вдигам глава от гърдите му и виждам изумителните му зелени очи.
Сутрин всичко изглежда по-различно, нали? И сега не знам дали съм така желана, както
бях предната нощ. Не мога да разчета мислите му, изражението му е неразгадаемо и нервите
ми на секундата се изопват. Опитвам се да сляза от него, защото вратът ми се е схванал и
почти не си усещам краката.
– Добро утро – усмихва ми се с цялата прелест на трапчинките си и страхът ми се
изпарява.
– Добро утро.
– Къде отиваш? – пита.
– Вратът ме боли.
Той ме вдига и ме слага да легна пред него с гръб, опрян в гърдите му. Изненадата ми е
огромна, когато усещам ръката му на врата си, но бързо се съвземам, разбирайки, че това е
само масаж. Затварям очи и когато пръстите му започват да се движат по скования ми врат,
лицето ми се изкривява от болка, но не след дълго болката изчезва. Преди аз да му благодаря,
той ме изпреварва:
– Благодаря.
Обръщам глава към него.
– За какво?
Може би се опитва да ми намекне, че не съм му благодарила за масажа?
– За това, че… дойде тук. И че о стана.
Бузите му пламват и откъсва очи от мен. Срамува се. Този мъж не спира да ме обърква и
изненадва.
– Няма защо да ми благодариш. Искаш ли да говориш за това? – питам с надеждата да се
съгласи. Искам да знам какви са тези кошмари.
– Не – казва с равен глас. Ще ми се да го притисна да говори, но знам какво ще се случи,
ако се опитам. – Искам да говорим за това колко невероятно секси си в тази моя тениска –
казва гальовно в ухото ми, подбутва главата ми настрани и впива устни в кожата ми.
Плътните му устни се затварят около мекото на ухото ми и леко го засмукват. Притварям очи.
Усещам ерекцията му, завива ми се свят. Такава сензация не може да се опише. Ето това му
настроение харесвам, ето такъв го обичам.
– Хардин!
Той се смее на срамежливото ми чуруликане и веднага след това ръцете му се плъзгат по
тялото ми, закача с палец ластика на огромното долнище. Пулсът ми се забързва, ръката му се
плъзва отпред и става като всеки път, когато ме доко сне там – за секунди влагата започва да
се стича по бельото ми. Другата му ръка обгръща гърдите ми, палецът му леко минава по
чувствителното ми зърно, усещам как въздухът изсвистява между зъбите му. Радвам се, че си
махнах сутиена, преди да легна.
– Не мога да ти се наситя, Тес – пресипналият му, дрезгав глас е по-дълбок, натежал от
желание. Ръката му се плъзва между краката ми и ме притиска назад към него, толкова плътно,
че ерекцията му пулсира в гърба ми. По сягам надолу, махам ръката му и се обръщам към него.
Лицето му повяхва.
– Искам… да направя нещо за теб… – прошепвам срамежливо и се изчервявам.
Лицето му отново грейва, слага два пръста под брадичката ми и ме кара да го погледна в
очите.
– Какво искаш да направиш?
Не знам какво искам да направя, про сто искам да върна жеста, да го накарам да се
чувства така добре, както се чувствах аз. Но какво по-точно е това нещо, нямам никаква идея.
Искам да видя как изгубва контрол, как се разпада под допира ми. Като предишния път.
– Не знам… какво искаш да направя? – Липсата ми на какъвто и да е опит е повече от
очевидна. Хардин слага ръка върху моята и я плъзга надолу към издутината си.
– Искам тези твои сочни устни около мен. Тук.
След думите му едва успявам да си поема дъх. Напрежението между бедрата ми е почти
болезнено.
– Ти искаш ли? – пита и прави леки кръгчета върху ерекцията си. Очите му са потъмнели,
преценява реакцията ми.
Кимам и преглъщам тежко. Спечелвам си една лъчезарна усмивка. По сле сяда и ме
придърпва да седна до него. Притеснение, срам и желание наводняват тялото ми. И тогава
шумната мелодия на телефона му изкънтява из цялата стая. Той пъшка с до сада и го грабва от
масата. Поглежда името на екрана и въздъхва.
– Сега се връщам – казва и излиза от стаята. Връща се след няколко минути и
настроението му отново се е променило.
– Карен прави закуска. Почти е готова – казва, отваря гардероба и измъква тениска.
Нахлузва я и дори не ме поглежда.
– Добре – ставам и тръгвам към вратата, за да си сложа сутиен, преди да сляза на закуска
със семейството му.
– Ще се видим долу – изрича без грам емоция в гласа.
Преглъщам буцата, застанала на гърлото ми. Дистанцираният Хардин никак не ми е
любим. По-лесно ми е да понеса дори ядо сания Хардин, но не и този, когото виждам сега
пред себе си.
Кой му се обади и кой го направи такъв? Защо не може да бъде в добро настроение. Поне
за малко?
Кимам и излизам. В коридора мирише на бекон. Стомахът ми гладно ръмжи.
Обличам си сутиена и максимално стягам ластика на широкото долнище. Чудя се дали да
не си облека роклята, но не искам да се чувствам толкова неудобно още със ставането.
Поглеждам се в голямото огледало на стената и прокарвам пръсти през ко сата си. Не е
сресана. Опитвам се да изтрия с длани съня под очите си.
Точно когато затварям вратата на спалнята си, Хардин отваря неговата. Не го поглеждам,
тръгвам по коридора и се старая да гледам в тапета. Чувам стъпките му зад гърба си и по сле
усещам ръката му на рамото си. Придърпва ме леко назад.
– Какво има? – пита. Чертите му са изопнати от тревога.
– Нищо, Хардин – казвам рязко. Прекалено съм емоционална за този час на деня и дори не
съм закусила още.
– Кажи ми – настоява той и навежда глава, така че да ме погледне право в очите.
– Кой ти се обади? – предавам се.
– Никой – лъже веднага.
– Моли ли беше? – Не искам да знам отговора.
Не отговаря нищо, но изражението му подсказва, че съм права. И той излезе от стаята
точно когато се канех да… направя това… нещо с него… За да говори с нея? Защо ли не се
учудвам? А трябва.
– Теса, не е… – започва, но аз издърпвам ръката си и той стиска зъби. Челюстта му пука.
– Добро утро – Ландън се е появил в коридора и ни се усмихва. Ко сата му не е много
прилежно сресана и но си подобна на моята пижама. Изглежда толкова хубав. И сънлив.
Подминавам Хардин и тръгвам към Ландън. Не искам Хардин да разбере колко наранена и
смутена съм от това, че е вдигнал телефона на Моли. И то в такъв момент.
– Как спа снощи? – пита Ландън и аз тръгвам след него, обръщайки гръб на побеснелия
Хардин.
Както и предполагах, Карен направо се е престарала със закуската. Хардин сяда при нас
след няколко минути. Аз вече съм сложила в чинията си яйца, бекон, препечени филийки,
гофрети и грозде.
– Благодаря ти за тази разкошна закуска, Карен. Знам, че си я приготвила специално за нас
– казвам от името на двама ни. Естествено, той няма да си направи труда да благодари.
– За мен е удоволствие, наистина. Как спа? Надявам се бурята да не е попречила на съня
ти? – пита Карен с усмивка.
Усещам как Хардин замръзва. Вероятно се тревожи, че ще спомена за кошмара му. Би
трябвало да е наясно, че не бих направила такова нещо. Ето, вече започвам да се притеснявам
и от недоверието му.
– Наспах се много добре. Изненадващо добре. Със сигурно ст, не ми липсваше леглото в
общежитието.
Всички се смеят. Всички, с изключение на Хардин, разбира се. Той отпива от
портокаловия си сок и гледа право в стената, докато другите говорят за обикновени неща.
Ландън и Кен си приказват за футболния мач.
След закуска помагам на Карен да почисти кухнята. Хардин крачи край вратата и изобщо
не се сеща да помогне. Само ме гледа.
– Извинявай за любопитството, но това в задния двор парник ли е? – питам Карен.
– О, да. Не съм имала много време за него тази година, но обожавам да се занимавам с
градинарство. Трябваше да го видиш миналото лято. Ти обичаш ли да се занимаваш с такива
неща?
– Много. Майка ми има градина в задния двор и когато бях дете, прекарвах там по-
голямата част от времето си.
– Наистина ли? Може да идваш по-често, ако искаш, и да ми помагаш – казва тя.
Толкова е мила и грижовна. Всичко, което се иска от една майка.
– Би било много приятно – усмихвам се.
 Хардин изчезва нанякъде и когато се връща, прочиства силно гърлото си. Двете се
обръщаме и го поглеждаме.
– Трябва да тръгваме скоро – казва. Лицето ми помръква. Понесъл е роклята и чантата ми
и ми подава мокасините. Малко странно ми се струва, че не ми дава време дори да се
преоблека. Освен това не ми харесва, че е бъркал в чантата ми, но решавам да не се
задълбочавам в това сега. Казваме си довиждане. Прегръщам Карен, а Хардин чака
нетърпеливо до вратата.
Обещавам, че скоро ще минем да ги видим пак, и се надявам това наистина да се случи.
Знаех си, че времето ми тук е преброено, но пък беше такова приятно откъсване от нормалния
ми живот. Без списъци с неща за вършене, без задължения, без аларми.
Не, не съм готова да се върна към нормалния си живот.

Глава петдесет и едно

Пътуването в колата е повече от странно. Държа дрехите си в скута, гледам през
прозореца и чакам Хардин пръв да наруши увисналото между нас мълчание. Той обаче не
прави никакви усилия. Изваждам телефона от чантата си. Изключен е. Може би батерията е
свършила по някое време през нощта. Опитвам се да го включва и екранът светва. С
облекчение установявам, че нямам гласова поща и никакви съобщения.
Единственият шум в колата е шумът от лекия дъжд навън и бавното про скърцване на
чистачките по предното стъкло.
– Още ли си ми ядо сана? – пита най-сетне точно когато завиваме към общежитието.
– Не – лъжа на секундата. И наистина не съм ядо сана, про сто съм наранена.
– Изглеждаш ядо сана. Не се дръж като дете.
– Е, не съм ядо сана. Не ми пука дали ще ме зарежеш тука и ще отидеш да се забавляваш с
Моли – думите сами излизат от устата ми и е късно да ги спра. Мразя това чувство, което ме
завладява винаги когато се сетя за него и Моли. Какво има в това момиче? Една розова ко са.
Или пък е заради татуировките?
– Няма да направя такова нещо и нямам такива планове. Не че ти влиза в работата – казва
кисело той.
– Да, нали видях как скочи да говориш с нея, когато се канех да… знаеш – казвам тихо.
Не трябваше да си отварям устата. Не искам да се карам с Хардин точно сега. Особено когато
не знам кога ще се видим пак. Така ми се иска да се върне в часа по литература. Но той про сто
ме взривява. Изстрелва ме като ракета, натиска всички възможни копчета.
– Не е така, Тереза – казва.
Аха, значи сега съм Тереза?
– Така ли Хардин? Защото на мен ми изглежда по друг начин. Но не ми пука вече,
майната му. Знаех си, че няма да продължи дълго – най-сетне признавам пред себе си и пред
него. Причината да не искам да си тръгна от къщата на баща му беше точно тази – бях
убедена, че в момента, в който о станем сами, ще се върнем към… това. Винаги става така.
– Кое няма да продължи?
– Това… ние… да се държиш мило с мен – не смея да го погледна. В мига, в който се
вгледам в очите му, съм изгубена. Така се случва всеки път, нали?
– И какво сега? Ще ме отбягваш цяла седмица? И двамата знаем, че до края на седмицата
пак ще си в леглото ми – казва о стро.
Наистина ли го каза? Не мога да повярвам!
 – Мо-ля? – крещя. Нямам думи. Никой никога не ми е говорил така! Никой никога не е
проявявал такова неуважение към мен. Сълзите напират в очите ми, колата намалява,
паркираме. Преди да успее да ми отговори, отварям вратата, грабвам си нещата и бягам към
стаята си. Краката ми са кални, затъват в мократа, подгизнала от дъжда трева и се проклинам,
че не минах по тротоара, но трябва да се махна от него, да съм колкото е възможно по-далеч
от него. Когато ми каза, че ме иска, със сигурно ст е имал предвид, че ме иска само в
сексуалния смисъл на думата. Това го знаех. Но боли. И сега вече не мога да го преглътна.
– Теса! – вика след мен. Едната обувка на Стеф пада на земята, но дори не спирам да я
вдигна. Бягам. Ще ù купя нови обувки.
– По дяволите, Теса, спри! – вика пак. Не бях очаквала да ме по следва до тук. Бягам по-
силно. Стигам до входа на сградата и хуквам по коридора. Стигам до вратата на стаята си и
вече плача с глас. Отварям вратата и нахлувам в стаята. Затръшвам вратата зад себе си.
Сълзите и дъждовните капки се сливат по лицето ми. Обръщам се да взема кърпа, за да се
избърша…
И замръзвам. Застивам като вкаменена.
Ноа седи на леглото ми.
О, Боже, не сега!
Хардин ще влезе всяка секунда. Ноа скача и тръгва към мен.
– Теса? Какво има? Къде си била?
Ръката му по сяга да погали бузата ми, но аз извръщам глава. Очите ми блестят поради
наранено до стойнство и болка. Не искам да ме доко сва.
– Аз… аз… много съжалявам, Ноа.
Плача.
Хардин нахлува в стаята, вратата почти се откъртва от пантите. Очите на Ноа се
разширяват и по сле се свиват презрително. Ужасен от мен, прави крачка назад. Хардин мята
обувката, която не си направих труда да вдигна, и застава в средата на стаята, без изобщо да
обръща внимание на Ноа, сякаш не е там.
– Не го мисля. Това, което казах. Не го мисля наистина – заявява Хардин и прави крачка
към мен.
– Това ли си правила цяла нощ? Била си с него? Тези дрехи негови ли са? Опитвах се да
ти се обадя, пращах съобщения цяла сутрин. Оставих стотици съобщения на гласовата поща, а
ти си била с него? – гласът на Ноа е презрителен.
– Моля? Аз… – и тогава загрявам и се обръщам към Хардин: – Преглеждал си ми
телефона, нали? Изтрил си ми съобщенията? – крещя. Знам, че трябва да отговоря на Ноа, но
емоциите ми са фокусирани върху Хардин.
– Да… изтрих ги – признава.
– Защо, по дяволите? Можеш да говориш с Моли по телефона, но изтриваш съобщенията
на приятеля ми?!
Лицето му се сгърчва, когато казвам, че Ноа е приятелят ми.
– Как смееш да си играеш такива игрички с мен, Хардин – пищя и пак започвам да плача.
Ноа ме хваща за ръката и ме извърта към себе си, за да го погледна. Хардин го блъска в
раменете.
– Не я доко свай! – гласът му бумти.
Не, това не се случва! Гледам като на кино сапунената опера, в каквато се е превърнал
животът ми, да се разиграва пред мен и да настъпва нещо като развръзка.
– Не ми казвай какво да правя с приятелката си, лайно! – крещи Ноа и блъска Хардин.
Хардин прави крачка напред, но аз го хващам за тениската и го дърпам назад. Или да ги
о ставя да се бият? Защото Хардин наистина заслужава един як юмрук в лицето.
– Спри! Върви си, Хардин! – бърша сълзите си.
Хардин гневно гледа Ноа и застава пред мен. Слагам нежно ръка на гърба му и се моля
това да го успокои.
– Не, Тереза, този път няма да си тръгна. Вече си тръгвах. Прекалено много пъти си
тръгвах – въздъхва и прокарва пръсти през ко сата си.
– Теса, накарай го да си тръгне – моли Ноа, но не му обръщам внимание. Трябва да знам
защо Хардин не иска да си тръгне.
– Не исках да излезе така, както се изразих в колата. Не знам защо вдигнах, когато Моли се
обади, предполагам по навик. Но моля те, дай ми шанс. Знам, че си ми давала вече прекалено
много шансове, но те моля само за още един. Моля те, Тес – въздъхва дълбоко, сякаш е
безкрайно изтощен от кавги и спорове.
– Защо да го правя, Хардин? Дадох ти до статъчно шансове да бъдеш мой приятел. Не
мисля, че ми е в природата да продължавам да го правя. – Знам, че Ноа ни гледа с отворена
уста, но в момента не ме е грижа. Осъзнавам, че това е лошо, грешно, ужасно грешно. Но
никога не съм искала нещо така силно, както сега искам… Хардин.
– Не искам да сме само приятели… искам повече. – Думите му ме нокаутират. Сякаш ме
блъска в гърдите и изкарва въздуха от тях.
– Не, не искаш нищо такова – сопвам се.
Хардин не поддържа връзки, напомня ми вътрешният глас.
– Да, искам. Искам.
– Каза ми, че не търсиш връзка и че не съм твой тип – припомням му. Съзнанието ми се
гърчи и не проумява как изобщо мога да водя този разговор пред Ноа.
– Не си мой тип. Точно както аз не съм твой тип. Но именно затова сме подходящи един
за друг. Толкова сме различни и въпреки това си приличаме, сякаш сме един и същи човек.
Веднъж ми каза, че мога да предизвикам най-лошото у теб. Е, ти пък предизвикваш най-
доброто в мен. Знам, че и ти го чувстваш, Теса. И да, не поддържах връзки. До сега. До...
допреди да срещна теб. Ти ме караш да искам това, караш ме да искам да бъда по-добър.
Искам да си мисля, че мога да те заслужа. Искам да ме желаеш така, както те желая аз. Искам
да се караме, да си викаме, да врещим, ако трябва, докато един от нас признае, че греши.
Искам да те карам да се смееш, искам да слушам безкрайните ти несвързани бръщолевици за
някой класически роман. Аз… про сто… имам нужда от теб. Знам, че понякога мога да бъда
много жесток… но това е така, защото не знам как да бъда друг – гласът му затихва, почти
шепти, очите му са като очи на безумец. – Това бях аз, такъв бях…. толкова дълго, прекалено
дълго. До сега. Допреди теб.
Той казва всичко това, което мечтаех да чуя от него, но никога не вярвах, че ще се случи.
И съм като гръмната. Това не е онзи Хардин, когото познавам. Но начинът, по който го каза –
забързани, напрегнати, като отскочили от пружина думи! Звучи истински, откровено. Дори не
знам дали стоя все още права, или съм колабирала на земята след тези думи.
– Какво, по дяволите…? Теса? – крещи Ноа. Побеснял е. Прави крачка напред.
– Трябва да си тръгнеш – прошепвам, без да откъсвам очи от Хардин. Ноа прави още
една крачка напред и вика победоно сно:
– Благодаря! Най-сетне. Мислех, че тази гнусна сцена никога няма да свърши.
Хардин изглежда напълно смазан, прегазен, разбит.
– Ноа, казах, че ти трябва да си тръгнеш – повтарям.
И двамата поемат рязко дъх. Цялото тяло на Хардин се отпуска от облекчение. Протягам
ръце и хващам неговите. Малките ми пръсти рисуват кръгчета по големите му треперещи
ръце.
– Какво? – крещи Ноа. – Не го казваш сериозно, нали, Теса? Познаваме се от толкова
години. Той само те използва. Когато свърши с теб, ще те захвърли. А аз те обичам. Не прави
тази грешка, Теса – умолява ме той.
Мъчно ми е, че му причинявам това, но знам, че не мога да о стана с Ноа. Искам Хардин.
Повече от всичко, което някога съм искала. И Хардин ме иска. Иска… повече. Сърцето ми
подскача радо стно. Поглеждам Ноа, който отваря уста да каже още нещо.
– На твое място бих спрял да говоря. Сега – предупреждава го Хардин.
– Съжалявам, че стана точно по този начин, Ноа – казвам.
Той не отронва нито дума повече. Навежда се да вземе раницата си. Изглежда прекършен.
И по сле излиза от стаята.
– Теса… аз... ти… имаш ли такива чувства към мен? – пита задъхано Хардин. Кимам.
Как може да не е разбрал досега?
– Не искам да кимаш, искам да ми кажеш с думи – гласът му е отчаян, напрегнат.
– Да, Хардин, имам такива чувства към теб.
Не мога да се изказвам така красиво като него, не мога да изпълвам изреченията с
толкова много съдържание, но тези про стички думи очевидно му стигат. Усмивката му почти
успява да излекува болката от раздялата с Ноа.
– И сега какво ще правим? Аз съм нов в тази област – казва съвсем сериозно и се
изчервява.
– Целуни ме. – И той ме притегля към гърдите си, ръцете му стискат в юмрук отпуснатата
материя на тениската на гърба ми. Устните му са хладни, езикът му – горещ. И въпреки хао са и
драмата, която се разигра в малката ми стая преди минути, съм напълно спокойна. Като в
красив сън.
Не знам защо предусещам, че е като затишие пред буря, но точно сега Хардин е
единствената ми котва.
Про сто се надявам да не ме повлече надолу.

Глава петдесет и две

Когато Хардин откъсва устни от моите, сяда на леглото ми и аз се присъединявам към
него.
Мълчим. Усещам как трупам нервно напрежение. Сякаш има някакъв специален начин, по
който хората се държат след такова решение, но никой не ми е казал какво се очаква да
направя.
– Какво си планирала за днес? – пита Хардин.
– Нищо, само ще уча.
– Хубаво – отвръща и ми се струва, че и той е леко напрегнат. Радвам се, че не съм само
аз.
– Ела тук – казва и отваря ръце да седна в скута му.
В мига, в който сядам, вратата се отваря и Стеф, Тристан и Нейт се изсипват в стаята.
Скачам на крака и сядам до него.
– Приятелчета, които се чукат, а? Така ли е сега? – казва Нейт.
– Не, не сме – извиквам прекалено силно и неестествено, но не знам какво да кажа.
Чакам Хардин да им обясни, но той не продумва нищо. Нейт и Тристан му разказват за
снощното парти.
 – Май нищо не съм изпуснал – обобщава Хардин. Нейт свива рамене.
– Да, докато Моли не направи стриптийз и не се съблече напълно гола. Трябваше да
видиш това.
Сърцето ми се свива, поглеждам към Стеф, която гледа Тристан с надежда да не
коментира повече голата Моли.
Хардин се усмихва.
– Това съм го виждал и преди.
Викът почти излиза от устата ми, но успявам да го замаскирам като кашлица.
Не, не може да каже такова нещо! Не и пред мен!
Хардин о съзнава грешката си и лицето му по сърва.
Може би прибързах с решението си. Идеята вече не ми се струва чак толкова добра. Става
ужасно неловко и сега всички в стаята изглеждат съвсем объркани. Защо не им казва, че имаме
връзка? Изобщо имаме ли връзка? Не разбирам и себе си. Мислех, че след признанията, които
си направихме, се подразбира, но нито той, нито аз го казахме. Може би не се налага да го
казваме? Тази несигурно ст започва да ме изнервя, да ме побърква. През всичките години,
когато бях с Ноа, и за секунда не съм изпитвала несигурно ст в неговите чувства към мен. Не
се налагаше да мисля и да се тревожа за бивши приятелки за секс. Аз съм единственото
момиче, което Ноа е целувал в живота си, и честно казано, това ми харесваше повече. Иска
ми се Хардин да не бе спал с нито едно от тези ужасни момичета. Или поне да бяха по-малко.
– Отиваме на боулинг, след като се преоблека – казва Стеф. – Искаш ли да дойдеш?
– Трябва да уча – клатя глава. – Не съм свършила нищо този уикенд.
Спомените от изминалите почти два дена ме заливат.
– Трябва да дойдеш, ще е забавно – казва Хардин, но аз клатя глава. Искам да си о стана у
дома. А и се надявах да о стане с мен. Стеф се преоблича за няколко минути и когато се връща
при нас, пита:
– Готови ли сте, момчета? Сигурна ли си, че не искаш да дойдеш? – пита пак.
– Сигурна съм – казвам.
Всички ми помахват, а Хардин само ми се усмихва, преди да излезе. Разочарована съм от
начина, по който си взе довиждане с мен, и тайно се надявам да са се уговорили за боулинг
преди този уикенд, а не днес.
Но какво трябваше да очаквам? Да ги о стави и да се втурне да ме целува, да ми казва
колко бих му липсвала? Про сто е смешно, както и да го погледнеш. Защото това не е той.
Вече знам, че едва ли нещо между нас ще се промени. Може би про сто ще спрем да се
отбягваме. Прекалено съм свикнала с нещата, които правех с Ноа, и нямам никаква представа
какво да правя сега. А как мразя да нямам контрол върху ситуацията. Върху всяка ситуация.
След едночасов опит да седна да уча, най-сетне вземам телефона си да му пусна
съобщение. И каква изненада! Та аз дори нямам номера му. Никога не сме говорили по
телефона, никога не сме си писали съобщения и аз… как можах да не се сетя. А и преди не ми
трябваше – та нали не се понасяхме. Не, това става прекалено объркано и сложно за мен.
Обаждам се на майка да я чуя как е и най-вече да разбера дали Ноа ù е казал новината.
Скоро трябва да се прибере, пътят е около два часа. Сигурна съм, че ще ù каже на секундата.
Тя отговаря с едно про стичко „здравей“ и така узнавам, че още няма никаква представа за
случилото се днес.
Разказвам ù за неуспешния опит да намеря кола и за вероятно стта да започна стаж във
„Ванс“. Разбира се, тя ми напомня, че вече съм цял месец в колежа, а все още не съм намерила
кола. Оставям я да приказва за всичко, което е правила тая седмица. И докато я слушам,
екранът на телефона ми светва. Оставям я на хендсфри и чета съобщението.
 Трябваше да дойдеш с нас, с мен.
Сърцето ми се стопля и се раздува от нежно ст. Съобщението е от Хардин. Преструвам се,
че слушам майка и пиша отговор.
– Хм… О, така ли?... Аха…
Ти трябваше да останеш при мен.
Гледам екрана и чакам отговор.
Идвам да те взема, отговаря след около една вечно ст.
Какво? Не, не искам да ходя на боулинг. Така и така си там, остани, моля те.
Вече тръгнах. Да си готова след малко.
Командва дори и когато пише съобщения. Майка ми не спира да говори, нямам идея за
какво. Спрях да я слушам още когато Хардин ми пусна първото съобщение.
– Мамо, ще ти се обадя след малко – прекъсвам я.
– Защо? – пита изненадано и дори презрително.
– Аз… разлях кафе върху записките си. Затварям.
Бягам към гардероба, събувам пижамата на Хардин и вадя джинсите си и обикновена
лилава тениска. Сресвам ко сата си. Учудвам се, че изглежда прилично, като се има предвид,
че не е мита днес. Бягам до банята, измивам си зъбите и когато влизам в стаята, Хардин вече
ме чака на леглото.
– Къде беше? – пита.
– Да си измия зъбите – казвам и прибирам чантата с тоалетните си принадлежно сти.
– Готова ли си? – става и тръгва към мен. Очаквам да ме прегърне, но той не го прави.
Про сто тръгва към вратата. Кимам и вземам чантата и телефона си.
Влизаме в колата. Звукът на радиото е намален. Наистина не ми се ходи на боулинг. Мразя
боулинг. Но искам да съм с него. Не ми харесва колко лесно правя компромиси със себе си
само за да съм с него.
– Колко време ще о станем? – питам след няколко минути тишина.
– Не знам…. Защо?
– Не знам… Не обичам да ходя на боулинг.
– Няма да е толкова зле, ще ти хареса, всички са там – уверява ме. Надявам се Моли да не
е сред тези „всички“.
– Вероятно – казвам тихо и поглеждам през прозореца.
– Не искаш да ходиш, нали? – гласът му е тих.
– Не, наистина не ми се ходи. Затова и отказах още първия път – засмивам се безрадо стно.
– Да отидем някъде другаде тогава?
– Къде? – започвам да се дразня, но не знам защо.
– В моята къща – предлага. Усмихвам се и кимам. Усмивката му цъфва и виждам
трапчинките, към които започвам да изпитвам истинска нежно ст и любов.
– Така да бъде – казва и слага ръка на бедрото ми. Кожата ми пламва, мушкам ръка в
неговата.
Петнадесет минути по-късно спираме пред голямата къща. Не съм идвала тук, откакто се
скарахме и си тръгнах пеша за общежитията. Докато ме води към стаята си, нито едно от
момчетата, които живеят там, не ни обръща внимание. Сигурно са свикнали да виждат
Хардин да се прибира с момиче. Мисълта ме пробожда в стомаха. Трябва да престана да
мисля така, иначе ще се побъркам, а вече не мога да направя нищо, не мога да променя
миналото му.
– Пристигнахме – казва и отключва вратата на стаята си. Влизам след него, той пуска
о светлението и изритва ботушите си. Тръгва към леглото и потупва мястото до себе си.
 Докато вървя към леглото, любопитството ми надделява.
– Моли там ли беше? В залата за боулинг? – питам и гледам през прозореца.
– Да, разбира се – отговаря, сякаш го питам за времето. – Защо питаш?
Сядам на мекото легло и той веднага ме придърпва за глезените, за да съм по-близо до
него. Засмивам се и се притискам към него. По сле премятам крака през бедрата му.
– Про сто се чудех… – казвам, а той се смее.
– Тя винаги ще е там, про сто е част от компанията.
Знам, че е глупаво да ревнувам така от Моли, но това момиче ме притеснява. Прави се, че
ме харесва, но знам, че не е така. Тя харесва Хардин. Сигурна съм. Сега когато сме… каквото
сме… не искам да кръжи около него.
– Нали не мислиш, че ще я чукам?
Пляскам го по ръката. Мръсните думи звучат толкова съблазнително от устата му, но не и
когато става дума за нея.
– Не… Е,… добре… може би така мисля, защото си го правил преди, но не искам да го
правиш пак – казвам. Сигурна съм, че ще се подиграва на ревно стта ми, затова поглеждам
встрани и се подготвям да поема удара.
Ръката му доко сва коляното ми и го стиска съвсем леко.
– Не, не бих го направил… не и сега. Не се притеснявай от нея. Става ли?
Думите му са нежни. И му вярвам.
– Защо не каза на никого за нас? – Знам, че трябва да си затварям устата, но въпро сът не
ми дава мира и не мога да се спра.
– Не знам, наистина… Не бях сигурен, че искаш да им казвам. А и тези неща са си само
наши. Не им влиза в работата.
Отговорът му звучи далеч по-добре от това, което вече ми се въртеше из главата.
– Може би си прав. Аз си помислих, че се срамуваш… – признавам, а той се смее.
– Как изобщо е възможно да се срамувам от теб? Виждала ли си се някога в огледалото?
Очите му потъмняват, докато обхождат тялото ми, и се спират на корема ми. Вдига
тениската ми нагоре. Пръстите му правят кръгчета по голата ми кожа. Настръхвам и той се
усмихва.
– Харесва ми, когато тялото ти реагира така на доко сването ми.
Знам какво следва.
И едва сдържам нетърпението си.

Глава петдесет и три

Пръстите на Хардин се плъзгат нагоре под тениската ми. Дишането ми се учестява.
Усмивка пролазва върху красивото му лице.
– Едно доко сване, и се задъхваш – прошепва с дрезгав глас. По сле се навежда и
премества краката ми от коленете си, за да може да атакува врата ми. Притиска език върху
кожата ми и го плъзва право надолу, сякаш ближе сладолед. Тялото ми потръпва. Пръстите ми
се заравят в къдриците му, дърпам ко сата му. Той засмуква кожата на шията ми и едната му
ръка се плъзга между бедрата ми, но аз хващам китката му и го спирам.
– Какво има? – пита.
– Нищо… про сто си мислех сега аз да направя нещо за теб?
Поглеждам встрани, за да прикрия смущението си, но той слага два пръста под
брадичката ми и обръща лицето ми, за да ме накара да го погледна в очите. Знам, че едва
прикрива усмивката си.
– Какво искаш да направиш за мен?
– Мислех… че бих могла… знаеш….нали… както каза тази сутрин…?
Не знам защо съм толкова срамежлива, когато трябва да му кажа нещо такова. А той така
свободно говори за всичко, което чувства и мисли, не се срамува от думите. Знам, че думата е
„свирка“, но тя не е в моя речник… не и в този смисъл.
– Искаш да засмучеш пениса ми? – пита силно изненадан.
Ужасена съм… и някак възбудена.
– Ами… да… Искам да кажа… ако ти искаш?
Надявам се с времето да мога да се отпусна и да му казвам по-директно нещата, които
мисля, да имам повече смело ст да наричам нещата с истинските им имена, да мога без срам
да му кажа какво искам да направя.
– Разбира се, че искам. От мига, в който те видях, искам тези устни, впити в мен. –
Чувствам се странно поласкана от грубите му думи. – Сигурна ли си, че искаш. Някога
виждала ли си… пенис?
Убедена съм, че знае отговора на въпро са. Про сто иска да ме накара да го изговоря?
– Разбира се, че съм. Не истински. Но съм виждала на снимки и веднъж хванах комшията
да гледа неприлични филми – казвам и той едва задушава смеха си. – Спри да ми се смееш,
Хардин – предупреждавам го.
– Не ти се смея, бебо. Извинявай. Про сто никога не съм виждал човек с толкова малко
опит. Но това е много хубаво. Кълна се. Понякога невинно стта ти ме хвърля в джаза, но като
изключим това, страшно възбужда, честно. И аз съм първият, който те е докарал до оргазъм,
самата ти дори не си се доко свала.
Този път не се смее и вече се чувствам по-добре.
– Добре… да започваме – подемам решително.
Той се усмихва и прокарва палец по бузата ми.
– Така нетърпелива! А това много ми харесва – казва и става.
– Къде отиваш?
– Никъде, събувам си джинсите.
– Исках аз да го направя – казвам обидено и той веднага ги обува.
– Ти си наред, бебо – приканва ме и слага ръце на таза си.
Усмихвам се, приближавам се и дърпам джинсите му надолу. Дали да не събуя и
боксерките? Хардин прави крачка назад, опира пети на ръба на леглото и сяда. Заставам на
колене пред него и той си поема дълбоко дъх.
– Ела по-близо, бейби.
Приближавам се на колене и слагам длани върху бедрата му.
– Добре ли си? – пита внимателно и загрижено.
Кимам и той ме изтегля за лактите.
– Нека те целуна – казва и ме издърпва върху себе си.
Трябва да призная, че ми олеква. Не, не съм се отказала, само ми трябва малко време да се
отпусна и предполагам, че целувката ще ми помогне. Той ме целува. В началото бавно, но за
няколко секунди електричеството между нас става толкова силно, че едва не ме поваля.
Хващам се здраво за ръцете му и започвам да се движа върху него. Усещам ерекцията му и
веднага заравям пръсти в ко сата му. Защо не си облякох пола? Сега можех да я вдигна и да го
усещам по-близо до мен. Шокирана съм от собствените си мисли, но веднага след това съм
още по-изненадана от смело стта, с която слагам длан върху пениса му, галя го и притискам с
ръцете си.
 – Мамка му, Теса! Ако продължаваш да правиш така, пак ще свърша в боксерките си –
казва и аз веднага се надигам, заставайки на колене.
– Събуй си джинсите – изрича и аз незабавно ги разкопчавам, плъзгам ги по краката си.
Изведнъж се чувствам много смела – свалям тениската си и я запращам на пода.
Хардин захапва устната си, а аз се настанявам между краката му. Пръстите ми хващат
ластика на боксерките му и започвам да ги свличам надолу. Той надига таза си да ми помогне.
Усещам как очите ми се разширяват и не мога да спра възклицанието си, когато го
виждам гол пред мен. Това нещо е много по-голямо, отколкото очаквах. Как, за бога, ще го
вкарам в устата си?
Гледам го и не мигам. По сле протягам пръст и го доко свам. Хардин се смее. То се мърда,
но веднага след това пак щръква нагоре.
– Как… какво… да правя? – питам, изумена от размера му. Но няма да се отказвам, искам
да го направя.
– Ще ти покажа. Ето… увий пръсти… като предишния път…
Слагам пръсти около него и ги раздвижвам бавно. Кожата е много по-мека, отколкото
очаквах. Знам, че го дърпам и разглеждам, сякаш е лабораторен екземпляр, но за първи път
виждам пенис и за мен е наистина като… научна находка.
Стискам го по-здраво и започвам да движа ръка по него.
– Така ли? – питам.
– Сега… сложи устни около него. Не го поемай целия… Но ако можеш целия… Не,
колкото можеш… – Диша накъсано, забързано.
Взимам си дъх и се навеждам. Отварям уста и го поемам. Едва успявам да покрия и
половината. Той рязко вдишва през зъби и съска. Ръцете му са на раменете ми. Повдигам леко
глава и усещам нещо солено. Свършил ли е вече? Не е ли рано? Соленият вкус изчезва и
започвам да движа глава нагоре-надолу. Не знаех, че тези неща стават по инстинкт. Езикът ми
се движи по дължината му, следвайки ритъма на устните ми.
– Мили боже! Го споди! Да… точно така… – Ръцете му се впиват в раменете ми и тазът му
се повдига нагоре да по срещне движенията на устните ми. Опитвам се да плъзна уста по-
надолу и го поглеждам. Очите му са замъглени, обърнати нагоре. Божествен е! Когато
повдига таза си, мускулите на корема му се движат бавно под гладката кожа. Продължавам да
смуча и да движа устата си по-бързо.
– Използвай… ръката си… върху… о станалото… – говори насечено, задъхано. Веднага
увивам ръка около долната част и движа устата си по-бързо. Засмуквам силно.
– Мамка му… мамка му… Го споди, Теса… близо съм… – Никога не съм чувала такова
напрежение в гласа му. – Ако не го искаш… в… устата си… трябва да… спреш.
Поглеждам нагоре, но не го изпускам от устата си. Харесва ми да наблюдавам как се
разпада пред мен. Заради мен.
– Мамка муууу… гледай ме… не спирай да ме гледаш….
Тялото му е ужасно напрегнато. Примигвам няколко пъти с мигли и мисля, че по стигам
нужния ефект. Хардин не спира да псува, да повтаря името ми и след секунди усещам как
устата ми се пълни със солена, топла течно ст, пръска чак до гърлото ми. Давя се и се изтеглям
нагоре. Не беше чак толкова гадно на вкус. Очаквах да е по-зле.
Ръцете му пускат раменете ми и се преместват върху бузите ми. Не може да възстанови
дишането си. Гледа ме като замаян.
– Как беше? – питам.
Сядам до него, той ме обгръща с ръце и слага глава на рамото ми.
– Мисля, че беше хубаво, нали? – питам пак.
 – Хубаво?
– Да, хубаво беше. Да те видя такъв. Очаквах да има по-гаден вкус – признавам. Би
трябвало да се почувствам неудобно да призная, че ми е харесало, но не, не изпитвам
неудобство. – А за теб? Как беше? – питам с тревога.
– Бях много приятно изненадан. Най-добрата свирка, която са ми правили.
Думите му ме карат да се изчервявам.
– Да, бе, разбира се, че така ще кажеш – смея се. Оценявам усилията му да ме накара да се
чувствам по-добре и да не се притеснявам от липсата си на опит.
– Не, наистина. Толкова си чиста… и това ме побърква. И… мамка му, когато погледна
нагоре…
– Добре, добре! – прекъсвам го и махвам с ръка да го спра. Не искам да знам всеки детайл
от първия ми път… от първото ми… такова нещо.
Той се смее и нежно ме бута назад, за да легна на матрака.
– Сега нека ти до ставя същото удоволствие – изръмжава в ухото ми и захапва кожата на
шията ми. Пръстите му се закачват на бикините ми и ги дърпа надолу. – Език или пръст? Кое
искаш? – прошепва съблазнително.
– И двете – отвръщам.
– Както кажеш – усмихва се и главата му изчезва между краката ми. Аз скимтя и скубя
ко сата му. Май до ста често започнах да го правя, но съм убедена, че му харесва. Гърбът ми се
извива нагоре и след няколко минути съм готова. Свършвам в тотална хаотична еуфория и с
името му на устните си.
След минути дишането ми се успокоява и сядам. Пръстите ми галят индиговите му
гърди. Той ме гледа с внимание, но не ме спира. Лежи до мен тих и мълчалив, о ставил ме е да
изживея нирвана.
– Никой не ме е доко свал така – казва. Преглъщам всички въпро си, които искам да му
задам, не го питам нищо, само му се усмихвам и го целувам леко по бузата. – Остани с мен
тази нощ? – пита, но аз клатя глава.
– Не мога, утре е понеделник и имаме часове. – Искам да о стана с него, но не и в неделя.
Погледът му е толкова нежен.
– Моля те.
– Нямам какво да облека утре.
– Какво им е на тези дрехи. Моля те, о стани при мен. Само една нощ. Обещавам ти, ще
стигнеш навреме за лекции.
– Не знам…
– Дори ще бъдеш там петнадесет минути по-рано и ще имаш до статъчно време да си
купиш кафе и да се видиш с Ландън – казва и устните ми се разтварят от изненада.
– Откъде знаеш, че правя това?
– Наблюдавам те… искам да кажа…не че те следя през цялото време. Про сто те гледам…
повече, отколкото подозираш – отвръща и сърцето ми се пълни с топлина.
Влюбвам се в него. Бързо и безвъзвратно.
– Ще о стана – казвам след време и веднага вдигам ръка да спра думите му. – Но при едно
условие.
– Слушам те.
– Върни се на лекциите по литература.
Той ме поглежда въпро сително, но не пита нищо.
– Нямаш грижа.
Усмихвам се на про стичкия му отговор и той ме придърпва по-близо до гърдите си.
 Глава петдесет и четири
След като прекарах няколко минути в прегръдката му, започвам да размислям.
– Къде ще си взема душ на сутринта?
– Можеш да се изкъпеш тук, банята е в дъното на коридора – казва и целува линията на
челюстта ми. Не, с тези нежни целувки не мога да преценя трезво. И той много добре знае
какво ми причинява.
– В къща, пълна с момчета? А ако някой влезе?
– Първо, вратата се заключва и второ, аз ще дойда с теб, разбира се – уточнява между
целувките.
Не ми харесва как прозвуча по следното, но решавам да не се задълбавам много в това.
Засега.
– Добре, но искам да си взема душ сега, преди да е станало прекалено късно.
Той кима, изправя се, вдига джинсите си, аз обувам моите, а той ме гледа с изненада.
– Без бикини?
Завъртам очи и сменям темата.
– Имате ли шампоан? Дори не си взех четка за зъби! – Започвам сериозно да се тревожа за
нещата, които са ми жизненонеобходими, за да о стана да преспя някъде. – Клечки за уши?
Конци за зъби? – продължавам да изреждам.
– Спокойно, имаме и клечки, имаме и конци за зъби. Със сигурно ст има няколко четки за
ко са. Вероятно някъде имаме и един панер с бикини, всякакъв размер, ако решиш да се
възползваш – смее се.
– Бикини? – питам и чак след това разбирам, че някои момичета са си ги забравили тук. –
О, няма значение, не искам да знам.
Той не спира да се смее, а аз се надявам Хардин да няма панер с колекция от бикини на
момичетата, с които е бил.
Тръгваме заедно към банята. Тук е по-приятно и удобно от банята в общежитието. Освен
това вече съм била в тази баня няколко пъти.
Хардин пуска водата и сваля тениската си.
– Какво правиш? – питам.
– Вземам си душ?
– О, помислих, че аз съм първа.
– Изкъпи се с мен – казва, сякаш това е най-обикновеното нещо на света.
– Ами… не. Не мога – смея се на абсурдното му предложение. Не мога да се къпя с него!
– Защо не? Виждал съм те гола, ти си ме виждала гол. Какво толкова? – казва недоволно.
– Не знам… про сто не искам.
Знам, че ме е виждал гола, но банята е нещо толкова интимно. По-интимно от това,
което правихме до сега.
– Добре, влизай първа – казва, но гласът му е напрегнат и звучи раздразнен.
Аз го поглеждам с най-сладката си усмивка и се опитвам да не обръщам внимание на
тона му. Започвам да се събличам. Очите му оглеждат тялото ми и по сле извърта поглед
встрани. Пъхам ръка зад пердето, за да се уверя, че водата е до статъчно топла, и влизам.
Хардин не казва и дума. Мокря ко сата си. Не говорим. Струва ми се прекалено тихо.
– Хардин? – питам тихо. Дали е излязъл?
– Да?
 – Помислих, че си излязъл – той дръпва леко пердето и пъха къдравата си глава.
– Не, тук съм.
– Какво има? – питам и го гледам жално. Той клати глава, но не казва нищо.
Наистина, сърди се като дете само защото не искам да се изкъпя с него? Почти съм
готова да му кажа да влезе с мен, но... не, не може винаги да става неговата. Трябва да го
разбере. Чувам как сяда на тоалетната чиния и започвам да мия ко сата си.
Шампоанът мирише на мускус. Липсва ми моят шампоан с аромат на ванилия, но пък е
само за една вечер, не е кой знае какво. Може би трябваше да о станем в моята стая, но знам,
че Стеф ще си е там тази вечер и ще е неловко да ù обясняваме всичко. А и той едва ли щеше
да е така нежен в нейно присъствие, и то след като са имали флирт. Мисълта за това не ми
дава мира, но веднага я избутвам назад.
– Би ли ми подал кърпата? – питам и спирам водата. – Или ако има две, ще е по-добре.
Обичам да имам по две кърпи, една за тялото и една за ко сата. Ръката му се мушва през
завесата на душа и ми подава две кърпи. Благодаря му, а той тихо казва нещо, което не
разбирам.
Започвам да суша ко сата си, а той събува джинсите си и пуска водата. Не мога да откъсна
очи от голото му тяло. Колкото повече го гледам, толкова по-красиви ми изглеждат тези
татуировки. Не откъсвам очи и когато се пъха под душа. Водата се излива върху тъмната му
ко са и по сле… той дърпа завесата.
Трябваше да се изкъпя с него не защото сега се сърди, а защото сега наистина искам.
– Отивам в стаята – казвам, като си мисля, че така или иначе няма да ми отговори и ще
продължава да се цупи. Той дърпа завесата толкова рязко, че половината ù пластмасови халки
се изхлузват от пръчката.
– О, не, никъде няма да ходиш.
– Добре, какъв ти е проблемът? – казвам раздразнена до краен предел.
– Нищо, про сто няма да се прибереш в стаята сама. Навън има тридесет момчета,
разхождат се из цялата къща, така че не можеш да се размотаваш сама навън.
– Не, друго е. Сърдиш се като дете, понеже ти казах, че не може да се изкъпеш с мен.
– Не… не се сърдя.
– Кажи ми защо, иначе излизам навън по кърпа – заплашвам, но знам, че никога, за нищо
на света няма да го направя. Очите му се присвиват и без да очаквам, протяга ръка и ме хваща
за китката. Навсякъде из банята капе вода.
– Про сто не обичам да ми се отказва – гласът му е плътен, но много по-мек.
Предполагам, че в отношенията си с момичетата Хардин никога не е чувал думата не.
Съзнанието ми подсказва, че е редно да му спомена да започне да свиква, но по сле се сещам,
че до този момент аз също не съм му отказвала. В секундата, в която ме доко сне, правя това,
което той иска.
– Не съм като о станалите момичета – казвам рязко, защото ревно стта ми взема връх над
всички аргументи.
Лека усмивка танцува на устните му, водата се стича по лицето му.
– Знам, Тес, знам. – И се скрива зад завесата.
Докато се облека, той е готов и спира водата.
– Можеш да вземеш някои от моите дрехи за спане – казва, но аз едва го чувам, защото
седя като в транс и гледам блестящото от капките божествено тяло пред мен. Усещам се, че
кимам, но не мога да говоря. Той започва да търка ко сата си с бялата кърпа и след това я
увива около таза си. Кърпата виси ниско на талията му. Хардин е самото въплъщение на
понятието секс. Имам чувството, че в стаята е станало поне седемдесет градуса. Той се
навежда и отваря шкафа под мивката, откъдето вади четка за ко са и я слага в ръката ми.
– Хайде да вървим – казва, а аз разтърсвам глава, за да разкарам мръсните фантазии от
мозъка си. Тръгваме по коридора и завиваме към стаята на Хардин, когато високо русо момче
почти се блъска в мен. Поглеждам лицето му и чак ко стният ми мозък замръзва.
– Не сме се виждали отдавна – мърка като разгонен котарак. Повдига ми се.
– Хардин – изпищявам, той се обръща и се сеща, че това е момчето, което се опита да ми
по сегне преди време.
– Махни се от нея, Нийл. Веднага! – избумтява гласът на Хардин и Нийл пребледнява.
Вероятно не го е забелязал, когато сме завили по коридора.
– Моя грешка, Скот – казва и си тръгва.
– Благодаря – прошепвам. Той увива ръка около моята и отключва вратата.
– Тоя ще го смажа от бой някой ден – казва.
Сядам на леглото.
– Не! Не прави такива неща! – умолявам го. Не мога да разбера дали говори сериозно, но
май не искам и да знам. Отваря гардероба си, мята една тениска и чифт боксерки към мен,
грабва дистанционното и включва телевизора.
Свалям джинсите си и обувам боксерките. Налага се да ги навия няколко пъти около
кръста си, за да не ми падат.
– Може ли… става ли… да облека тениската, с която беше днес? – едва когато изговарям
думите, разбирам колко странно звучат.
– Какво? – усмихва се той.
– Аз… ами…. Няма значение – лъжа веднага. Как да кажа, че искам да но ся мръсната му
тениска, защото мирише така хубаво. Дали няма да ме помисли за откачена?
Той се смее, става, вдига тениската си от пода и се приближава към мен.
– Ето, бебо – казва и ми я подава. Радвам се, че не пита нищо повече, защото бих
изпаднала в ужасно неловката ситуация да обяснявам. Въпреки това се чувствам малко
глупаво.
– Благодаря – чуруликам весело. Събличам тениската и сутиена си и обличам неговата.
Вдишвам аромата ù. Ухае прелестно – точно както си представях. Знам, че вече разбира
защо го правя, понеже сега очите му са толкова нежни.
– Красива си – казва и поглежда встрани. Сигурно не е очаквал, че ще каже думите на
глас, от което сърцето ми се разтапя още повече. Усмихвам му се и правя крачка към него.
– Ти също.
– Добре, стига с това – казва и се смее, но виждам, че се е изчервил. – В колко трябва да
станеш утре? – пита, сяда на леглото и вяло преглежда каналите.
– В пет, но аз ще си наглася алармата.
– Пет? Пет сутринта? Първата ти лекция е от колко? Девет? Защо ставаш толкова рано?
– Не знам. Да се приготвя навреме… предполагам – казвам и прокарвам четката през
ко сата си.
– Хайде да станем в седем. Тялото ми отказва да функционира преди седем.
Толкова сме различни! Въздъхвам.
– Шест и половина? – опитвам се да предложа някакъв компромис.
– Добре, шест и половина.
През о станалата част от вечерта гледаме телевизия. Хардин заспива, положил глава в
скута ми, докато пръстите ми галят ко сата му. Опитвам да се плъзна под него и да легна, без
да го будя.
– Тес? – казва в съня си и ръцете му започват да опипват наоколо, сякаш ме търси.
 – Тук съм – прошепвам зад гърба му. Той се обръща към мен, увива ръка около кръста ми
и веднага заспива. Казва, че спи по-добре, когато съм край него. И мисля, че същото важи и за
мен.
На следващата сутрин алармата ме буди в шест и половина. Хуквам из стаята да си търся
дрехите, като полагам огромни усилия да събудя Хардин и да го накарам да се облече. О,
боже, най-трудното нещо на света е да го събудиш.
Ядо сана съм и се чувствам неподготвена, но, както ми обеща, успяваме да стигнем до
стаята ми в седем и петнадесет, така че имам предо статъчно време да се преоблека, да се
среша, да си измия зъбите. Отново. Стеф изобщо не се буди. По сле се наложи да убеждавам
Хардин да не я полива с чаша студена вода, за да я събуди. Истински съм щастлива, че
Хардин не прави никакъв коментар за дрехите, които обличам – дълга пола и обикновена
синя риза.
– Видя ли? Едва о сем е и имаме двадесет минути, докато стане време да тръгнем – казва
самодоволно Хардин.
– Да тръгнем? Ние?
– Да. Мислех да те изпратя до кафенето. Ако искаш. Ако не искаш, няма проблем – казва и
поглежда встрани.
– Разбира се, че искам!
Про сто не съм свикнала с това… ново нещо, с тази промяна в отношенията ни. Ще е
толкова хубаво да не се притеснявам, че мога да го видя през деня, ще е повече от приятно да
знам, че няма да се отбягваме.
Какво ще си помисли Ландън? Ще кажем ли на Ландън?
– Какво ще правим двадесет минути? – усмихвам се.
– Имам няколко неща предвид – устните му се извиват в закачлива усмивка и той ме
придърпва към себе си.
– Стеф е тук – напомням му, но той вече е засмукал кожата под ухото ми.
– Знам. Само се целуваме – смее се и притиска устни към моите.
Когато тръгваме, Стеф все още спи. Хардин предлага да но си чантата ми. Много мил и
изненадващ жест.
– Къде са ти учебниците? – питам.
– Не ги но ся. Ползвам чуждите. Във всеки час, всеки ден. Така не се налага да но ся това –
сочи чантата ми. Въртя недоволно очи, но не мога да не се засмея.
Когато стигаме до кафенето, Ландън ме чака, облегнат на тухлената стена, като всяка
сутрин. Изглежда изненадан да ни види заедно. Опитвам се да му кажа с усмивка, че ще му
обясня по сле.
– По-добре да тръгвам, имам толкова много лекции, по време на които мога да дремна –
казва Хардин. Аз кимам и се питам какво се прави сега. Дали да го прегърна? Но преди да
реша какво да предприема, той пуска чантата с учебниците ми, слага ръка около кръста ми и
ме целува. Не, изобщо не очаквах. Целувам го и чак тогава ме пуска.
– Ще се видим по-късно – казва с усмивка и поглежда Ландън. Това е ужасно неловка
ситуация. Ченето на Ландън почти до стига земята, а аз изпитвам някакъв странен срам от
дръзкото поведение на Хардин.
– Съжалявам за това – казвам, защото наистина не одобрявам демонстративната проява
на чувства на обществени места. С Ноа никога не сме правили нищо такова, с изключение на
онзи път, когато се опитах да го целуна в мола, за да забравя за Хардин.
– Имам да ти разправям толкова много неща – казвам на Ландън, който вече се е навел и
вдига чантата ми.
 Глава петдесет и пет
Ландън мълчи, докато му разказвам за случилото се с Ноа. По сле споделям, че това,
което ме вълнува най-много, е как да нарека случващото се между мен и Хардин, защото
изглеждаме, сякаш имаме връзка, но не сме го обсъдили… в технически детайли, не сме си го
казали.
– Вече те предупредих за Хардин и няма да го правя пак. Но... моля те, внимавай с него.
Макар че изглежда до ста привързан към теб за човек с неговия нрав и начин на живот. Това не
мога да го отрека – изтъква Ландън и сядаме.
Усилията му да се опита да ме разбере и да ме подкрепи, въпреки неприязънта му към
Хардин, наистина означават много за мен.
Влизам за петия си час по социология. Професорът ми махва и ме вика да отида при него.
– Току-що ми се обадиха от кабинета на ректора. Трябва да се явиш сега – казва.
Какво? Защо?
Страхът ме стиска за гърлото, но по сле се сещам, че ректорът е бащата на Хардин, и
напрежението ми леко спада, но сега вече идват нови страхове и безпокойство. Какво иска от
мен? Знам, че в колежа не е като в училище, но сякаш ме викат в кабинета на директора и се
чудя каква беля съм направила. С тази малка подробно ст, че директорът е бащата на… кого?
На приятеля ми?
Мятам раницата през рамо и тръгвам към административната сграда. Разстоянието е
голямо и ми отнема повече от половин час. Казвам името си на секретарката и тя веднага
вдига телефона. Не чувам нищо от разговора им, само обръщението „Доктор Скот“.
– Очаква Ви – казва тя с професионална усмивка и ми по сочва дървената врата в дъното
на коридора. Заставам пред вратата и преди да почукам, тя вече се отваря и Кен ме по среща с
усмивка.
– Здравей, Теса. Благодаря, че дойде – изрича и ме кани в кабинета си. След това ми сочи
едно от креслата да седна и по сле самият той сяда на въртящото се кресло зад прекалено
голямото бюро от черешово дърво. Изпитвам смущение и притеснение. Може би защото го
виждам на работното му място, а не в дома му, където, честно казано, не се притеснявах
о собено от позицията му.
– Извинявай, че те измъкнах от клас. Не знаех как да се свържа с теб, а Хардин е труден
за… откриване.
– Не се притеснявай. Какво има? Някакъв проблем ли? – питам до ста нервно.
– Не, няма проблем. Про сто искам да обсъдим няколко неща. Нека започнем със стажа –
предлага и обляга лакти на бюрото си. – Щастлив съм да ти съобщя, че говорих с приятеля си
Ванс и той с нетърпение очаква да те види. Колкото по-рано, толкова по-добре. Най-добре е
утре, ако си свободна.
– Наистина? – почти изпищявам и скачам на крака. Става ми неудобно от начина, по
който реагирам, и веднага сядам. – Това е страхотно, наистина! Нямаш представа какво
означава това за мен и колко дълбоко ценя жеста – възкликвам. Това е такава новина! Не мога
да повярвам!
– За мен е истинско удоволствие, Теса – казва и ме гледа с интерес. – Да му кажа ли, че
ще отидеш утре?
Не ми се иска да си изпускам лекциите, но си заслужава. И бездруго съм напред с
материала.
 – Да, утре. Страхотно! Уау! – не спирам да подскачам на стола си, а той се смее.
– Сега на втория въпро с. Ако решиш да ми откажеш, наистина няма проблем. Молбата ми
е от по-лично естество. По-скоро е услуга. Веднага пояснявам, че ако откажеш, това няма да
повлияе на стажа ти при Ванс. – Безпокойството ми нараства, но кимам и той продължава. –
Не съм сигурен дали Хардин ти е казал, че с Карен ще се женим следващата седмица?
– О, да, знам, че ще се жените. Поздравления. – Не, не знаех, че е толкова скоро, и веднага
се сещам как Хардин изпотроши цялата къща и изпи половин бутилка скоч, когато научи
новината.
Той се усмихва вежливо.
– Благодаря. Чудех се дали има някакъв шанс… дали е възможно… ако искаш… да
убедиш Хардин да дойде на сватбата. – Очите му се откъсват от моите и се заглежда в
стената. – Знам, че тук прекрачвам границите и искам нещо много голямо от теб. Но наистина
няма да ми е приятно… ще ми е крайно неприятно, ако не е там. И честно казано, вярвам, че
ти си единственият човек, който може да го убеди да дойде. Питал съм го вече няколко пъти
и той моментално отказва – въздъхва почти ядно.
Нямам представа какво да му кажа. Иска ми се Хардин да отиде на сватбата на баща си,
но силно се съмнявам, че ще ме по слуша. И защо всички си мислят, че мога да му влияя, това
не разбирам! Спомням си, когато Кен ми каза, че Хардин е влюбен в мен – каква абсурдна
мисъл и колко невярна.
– Ще говоря с него. Много ми се иска да дойде – казвам откровено.
– Наистина? Много ти благодаря, Тереза. Надявам се, че не си се почувствала притисната
да приемеш молбата ми, но аз наистина ще се радвам да видя и двама ви там.
На сватба с Хардин? О, толкова хубаво би било! Но ще е ужасно трудно да убедя
Хардин.
– Карен много те харесва и наистина ù беше приятно с теб този уикенд. Винаги си добре
дошла.
– И на мен ми беше много приятно в дома ви. Може да ù се обадя за тези уроци по
правене на сладкиши, които ми предложи – смея се и той се смее с мен.
Когато се усмихва, прилича толкова много на Хардин. Сърцето ми се топи. Този човек
отчаяно иска да изгради отново връзка с ядо сания си, гневен и прекършен син. Сърцето ми се
свива от болка. Ако мога да направя нещо за Кен, със сигурно ст няма да се поколебая и ще
сторя каквото трябва.
– Сигурен съм, че ще се зарадва. Ела, когато искаш – казва и става.
– И пак… благодаря за стажа. Това означава толкова много за мен.
– Прегледах кандидатурата ти и трябва да кажа, че съм много впечатлен – надеждата
разтапя кафявите му очи.
Бузите ми поруменяват, усмихвам се и казвам довиждане.
Когато се прибирам в колежа, вече е време за лекцията по литература. Имам само пет
минути, преди да започне. Хардин е седнал на мястото си и не мога да побера усмивката на
лицето си.
– Ти си изпълни обещанието, затова и аз изпълнявам моето – усмихва се и той.
Поздравявам Ландън и сядам между тях.
– Защо се забави? – прошепва, понеже професорът вече е започнал да говори.
– Ще ти кажа след часа – знам, че ако му кажа сега, ще произтече ужасен скандал.
– Кажи ми.
– Казах, че ще ти кажа след часа, не е кой знае какво.
Той въздъхва, но в крайна сметка се съгласява.
 Лекцията свършва, двамата стават и за пръв път не знам с кого да говоря. Обикновено
говоря с Ландън и винаги излизаме заедно, но сега когато и Хардин е с нас, наистина не съм
сигурна.
– Нали не си се отказала от идеята за Лагерния огън с мен и Дакота в петък? Мислех
първо да дойдеш за вечеря. Знам, че мама много ще се зарадва – предлага Ландън и преди
Хардин да отвори уста, аз отговарям:
– Разбира се, не съм се отказала. А и вечеря у вас ми звучи страхотно. Ще дойда. Само ми
кажи в колко часа.
Нямам търпение да се запозная с Дакота. Тя го прави щастлив и това е до статъчна
причина да я обичам, без да я познавам.
– Ще ти пусна съобщение – обещава и си тръгва.
– Ще ти пусна съобщение – имитира го Хардин.
– Не му се подигравай – казвам с предупредителен тон.
– О, да, забравих колко се ядо сваш, когато стане дума за него. Паметен е онзи миг, когато
щеше да скочиш върху Моли и да ù издереш очите, понеже каза онези неща за него – смее се, а
аз го удрям по рамото.
– Не се шегувам, Хардин. Остави го на мира – казвам и добавям с по-мил тон. – Моля те.
– Той живее с баща ми. Заслужил съм си привилегията поне да му се подигравам –
отвръща с усмивка и аз не мога да не се засмея.
Излизаме от сградата и решавам – сега или никога.
– Като стана дума за баща ти… – поглеждам го и забелязвам, че вече ще се пръсне от
напрежение. Очите му ме гледат войнствено, с подозрение. Чака. – Затова закъснях. Бях в
офиса му, той ме извика. Уредил е интервю за стажа ми. За утре. Не е ли страхотно?
– Какво е направил? – гласът му е презрителен.
Почва се.
– Уредил е интервюто. И това е голяма възможно ст за мен, Хардин. Моля те да ме
разбереш.
– Добре – въздъхва.
– Има и друго.
– Разбира се, че има и друго…
– Покани ме на сватбата другата седмица. Покани ни. На сватбата – едва успявам да
довърша, гласът ми заглъхва, защото погледът му е леден и режещ.
– Никакви сватби. Край на дискусията – казва и се обръща да си тръгне.
– Чакай, про сто ме изслушай. Моля те – опитвам се да хвана китката му, но той не
позволява да го доко сна.
– Не, Тереза, наистина трябва да стоиш настрани от това. Не се шегувам. Гледай си
твоите неща и не се бъркай там – казва рязко.
– Хардин… – викам след него, но той не се обръща.
Изчезва някъде из паркинга, а краката ми са се превърнали в циментови. Стоя като
закована на тротоара и само тежестта в краката ме спира да не хукна след него. Гледам как
бялата му кола излиза от паркинга.
Преиграва и сега вече няма да му търпя глупо стите. Има нужда от време да се успокои,
преди да поговорим пак. Знаех, че няма да иска да дойде. Но се бях надявала поне да седне и
да го обсъди с мен.
Кого заблуждавам? Това нещо… това „повече“ започна едва преди два дни. Не знам защо
очаквам всичко да е съвсем различно. И реално погледнато, до ста от нещата в известен
смисъл са различни. Хардин е мил с мен през по-голямата част от времето, а и ме целуна пред
всички, което беше наистина голяма изненада. Но като цяло, Хардин си е Хардин, инат е и
има проблем с отношението си към всички хора. Въздъхвам, мятам чантата през рамо и
тръгвам към стаята си.
Стеф седи на пода със скръстени крака и гледа телевизия.
– Къде беше снощи? Не е в твоя стил да не се прибереш, когато си на училище на другия
ден, го спожичке? – казва закачливо.
– Бях… навън – отговарям със същия весел тон.
Не знам дали е редно да ù казвам, че съм о станала при Хардин.
– С Хардин – добавя вместо мен и аз веднага отмествам поглед встрани. – Знам, че си
била с него, защото ме пита за телефона ти, а по сле си тръгна от боулинга и повече не се
върна. – Усмивката и е огромна, весела. Сякаш наистина се радва за мен.
– Не казвай на никого, защото самата аз не знам какво се случва, моля те.
Стеф обещава да не казва нищо и целия следобяд говорим за нея и Тристан. По сле той
идва и я взема, за да вечерят някъде. Тристан я целува в мига, в който я вижда, не пуска ръката
ù, докато си събира нещата, и ù се усмихва през цялото време. Защо Хардин не може да се
държи така с мен?
Не ми се е обаждал вече няколко часа, не е пускал съобщение, а аз не искам първа да
подавам клонката на мира. Дребнаво, знам. Но не ми пука.
Когато Стеф и Тристан тръгват, довършвам каквото имам да уча и точно когато си
събирам нещата за банята, получавам съобщение. Сърцето ми подскача, когато виждам името
му на екрана.
Остани с мен тази вечер?
Не ми се обажда с часове, но иска да о стана при него и тази вечер? Отново?
Защо? За да се държиш с мен като задник?, отговарям. Искам да го видя, но все още ме
е яд на него.
Пътувам вече. Бъди готова.
Да, този тон определено ме дразни, но не мога да отрека, че се вълнувам да го видя.
Бягам да се изкъпя, за да не се налага да взимам душ в къщата. Когато излизам от банята,
почти нямам време да си събера нещата за следващия ден и да си избера дрехи. Само като си
помисля, че трябва да взема автобуса, за да отида при Ванс, ми става зле. Трябва да си намеря
кола, колкото е възможно по-скоро. Точно подреждам дрехите си в сака, когато Хардин
отваря вратата. Без да чука, естествено.
– Готова ли си? – пита и взема чантата ми от тоалетката. Кимам, мятам сака си през рамо
и тръгвам след него.
Улавям се, че тихичко се моля о статъкът от вечерта да не мине така, както започва.

Глава петдесет и шест

Гледам през прозореца и не искам да говоря. След няколко пресечки той пуска радиото и
го увеличава. Музиката е ужасно силна. В началото се опитвам да не обръщам внимание…
докато вече не мога да търпя. Мразя вкуса му за музика, а и тази е толкова шумна, че ме
заболява главата. Без да го питам, намалявам звука. Хардин ме поглежда.
– Какво? – питам заядливо.
– Опа, някой е в лошо настроение.
– Не, про сто не исках да слушам това. И ако някой е в лошо настроение, това си ти.
Следобед се държа толкова грубо, по сле ми пускаш съобщение и ме молиш да о стана при
теб. Не разбирам, Хардин.
– Ядо сах се, защото спомена за сватбата. Сега, след като се разбрахме, че няма да ходим,
няма защо да се ядо свам. – Тонът му е спокоен и сигурен.
– Не сме се разбрали, защото дори не сме говорили за това.
– Да, говорихме и аз ти казах, че няма да отида. Откажи се, Тереза.
– Е, ти може и да не ходиш, но аз ще ходя. И ще ходя също в къщата на баща ти да се уча
да пека сладки с Карен – казвам.
Той стиска зъби и ме гледа гневно:
– Няма да ходиш на тая сватба и точка. И какво сега? Ти и Карен сте си първи приятелки?
Та ти дори не я познаваш.
– Какво като не я познавам? Та аз почти не познавам и теб! – Лицето му повяхва, но това
е истината, нали?
– Защо си такъв инат? – казва през зъби.
– Защото няма да ми казваш какво да правя и какво не. Това няма да се случи. Ако искаш
да отидеш на сватбата, много бих се радвала да дойдеш с мен. Може да е забавно. Дори може
да ти е хубаво. И това ще означава толкова много за Карен и баща ти. Е, не че ти пука.
Не казва нищо, само издишва дълго, сякаш да изпусне напрежението.
През о станалата част от пътуването мълчим; прекалено сме ядо сани да си говорим. Аз
гледам през прозореца и не обръщам поглед дори напред.
Спираме пред къщата, той грабва багажа ми и го мята през рамо.
– Защо си в тази къща? Защо си част от тази… група? – питам. Исках да знам още от
първия ден, когато разбрах, че има стая тук.
Той си поема дълбоко дъх и отвръща:
– Защото отне много време да ме убедят да дойда тук, а когато пристигнах, всички стаи
в общежитията вече бяха заети. А аз не исках да живея при баща си, така че тази къща се оказа
една от малкото опции, с които разполагах.
– Защо о стана тук и след това?
– Защото не искам да живея с баща си, Тереза. Освен това…погледни тази къща… хубава
е. И аз имам най-голямата стая – засмива се колебливо и съм истински щастлива да видя, че
гневът му бавно се топи.
– Защо тогава не живееш под наем сам? – Може би не иска да си търси работа? Не ми
отговаря, само свива рамене.
Вървя тихичко след него и чакам, докато отключи стаята си. И каква е тая мания да
заключва стаята си и да не пуска никого в нея?
– Защо не пускаш никого в стаята си? – питам. Той о ставя чантата на земята и сяда на
стола.
– Защо задаваш толкова много въпро си?
– Не знам. А ти защо не ми отговаряш? – питам, но той, разбира се, пак не си дава зор да
ми отговори. – Мога ли да закача дрехите си на закачалка. Не искам да се измачкат в сака.
Той сякаш се замисля дали да ми направи тази услуга, по сле кима с глава и вади една
закачалка от гардероба си. Слагам полата и блузата си и се опитвам да не обръщам внимание
на киселото му изражение при вида на дрехите, които съм избрала.
– Трябва да стана час по-рано утре, за да хвана автобуса в о сем и четиридесет и пет.
Спирката е на три пресечки оттук. Автобусът спира на две пресечки от сградата на „Ванс“ –
информирам го.
– Какво? Утре ли ще ходиш? Защо не ми каза?
– Казах ти, но беше прекалено зает да се сърдиш и да не ми обръщаш внимание –
отвръщам на огъня.
– Ще те закарам, няма нужда да вземаш автобуса. Колко е с автобуса? Един час? Не! Ще
те закарам.
Искам да откажа веднага само за да го ядо сам и да го дразня, но по сле решавам, че не е
разумно. Все пак в колата на Хардин се пътува много по-удобно, отколкото в претъпкания
автобус.
– Скоро ще си купя кола. Не мога повече без превоз. Ако ме одобрят, ще се наложи да
ходя три пъти седмично, а с автобус е изключено.
– Мога да те карам – почти прошепва.
– Ще си купя кола. Не искам да ми се ядо саш за нещо и да ме о ставиш там да чакам.
– Никога не бих направил такова нещо – гласът му е много сериозен.
– Да, би направил такова нещо. А по сле ще се чудя как да се прибера и ще обикалям из
автобусните спирки. Не, благодаря – казвам, но се шегувам. Вярвам му, мога да му имам
доверие за такива неща, но някак не ми се рискува про сто защото не знам в какво настроение
ще е в следващата секунда.
Хардин пуска телевизора и става да се преоблече. Може да съм му ядо сана, да съм бясна,
но никога не бих изпуснала възможно стта да го гледам как се съблича. Измъква тениската
през главата си и виждам как мускулите му се свиват и движат под гладката индигова кожа.
По сле разкопчава тесните черни джинси и ги събува. И точно когато си мисля, че ще о стане
по боксерки, той вади чифт тънки памучни панталони и ги обува. За мое щастие, о става гол
до кръста.
– Ето – казва и ми подава тениската, която току-що е съблякъл. Не мога да скрия
усмивката си. Може би това е само наше… нашето нещо. Може би обича да обличам неговата
тениска, така както аз обичам уханието ù.
Хардин сяда и се заглежда в телевизора, докато аз се преобличам в неговата тениска и
слагам чифт спортни панталони за йога. Приличат повече на клин, но са удобни. Махам
сутиена и го сгъвам прилежно. Той най-сетне ме поглежда. Кашля и ме оглежда няколко пъти.
– Тези са… наистина… секси.
– Благодаря – изчервявам се веднага.
– Много по-хубави са от онази мъхеста пижама – казва, а аз се смея и сядам на пода.
Странно защо, но се чувствам толкова удобно в тази стая. Може би е заради книгите. Или
заради Хардин. Не съм сигурна.
– Истина ли е това, което каза в колата, че почти не ме познаваш? – пита тихо.
Въпро сът му ме изненадва.
– До известна степен. Не си от хората, които човек може да опознае лесно.
– Имам чувството, че винаги съм те познавал. – Очите му се впиват в моите.
– Да, защото те допускам до себе си и ти позволявам да ме опознаеш. Разказвам ти за
себе си.
– И аз ти разказвам за себе си. Може да ти се стори странно, но ти ме познаваш по-добре
от когото и да е друг.
Той свежда поглед, по сле пак ме поглежда в очите. Изглежда тъжен, раним, толкова по-
различен е от агресивния и сърдит Хардин, но все така пленителен.
Не знам какво да кажа в отговор на това негово признание. Имам чувството, че го
познавам на някакво много дълбоко, много лично ниво. Сякаш сме свързани много по-силно,
отколкото това може да стане в резултат про сто на едно опознаване на телата и обмяна на
информация един за друг. Но не ми се струва до статъчно. Трябва да знам толкова много неща.
Много повече от това, което вече знам.
 – И ти ме познаваш по-добре от всеки друг – казвам. И е така. Той познава истинската
Теса, не Теса за пред майка ми, не Теса за пред Ноа. Разказвала съм му как баща ми ни напусна,
за вечната критично ст и взискателно ст на майка ми, за страховете си – неща, които не съм
споделяла с никого.
Хардин изглежда доволен от по следните ми думи. Усмивка грейва на красивото му лице.
Става от стола и идва при мен. Взема ръката ми в своята и ме издърпва да стана.
– Какво искаш да знаеш, Тереза? – пита и сърцето ми започва отново да се топи.
Най-накрая Хардин е готов да сподели повече за себе си. И ако стане така, ще направя
голяма крачка, опитвайки се да разбера сложната му, объркана, гневна, но и нежна в същото
време природа.
И двамата лягаме по гръб. И аз му задавам около един милион въпро са.
Разказва ми за Хампстед – мястото, където е отраснал, колко било хубаво там. Разказва
ми за белега на коляното си, който му о станал от времето, когато се учел да кара колело без
помощни колелета, как паднал и как майка му припаднала при вида на кръвта. Баща му бил в
бара този ден. Целия ден не се прибрал. Затова майка му го учила да кара колело. Разказва ми
за началното училище. Никога не е бил много комуникативен и през по-голямата част от
времето четял. Баща му пиел все повече и повече и вкъщи скандалите ставали все по-
непоно сими и по-чести. Споделя как почти го били изключили от средното училище заради
сбиване, но майка му молила директора да го о ставят да завърши. Започнал да си прави
татуировки на шестнадесет. Един негов приятел ги правел в мазето си. Първата му татуировка
била звезда. И след като направил първата, искал още. И още. Казва, че няма конкретна
причина да не си татуира гърба, про сто още не му е дошло времето. Мрази птици, макар че
има две татуирани над ключиците. Обича класически автомобили. Най-щастливият ден в
живота му бил, когато се научил да кара кола, а най-нещастният – когато родителите му се
развели. Баща му спрял да пие, когато Хардин бил някъде на четиринадесет. Оттогава се
опитвал да се реваншира за кошмара, който им причинил, но Хардин не му вярва.
Главата ми бучи от толкова много информация. Имам чувството, че най-накрая го
разбирам. Има толкова много неща, които искам да знам, но той заспива, докато ми разказва
за къщичката, която по строили с майка му и нейната приятелка, когато бил на о сем.
Направили я от големи кашони.
Докато го гледам как спи, ми се струва толкова млад след всичко, което ми казва за
детството си. Било едно щастливо детство, докато алкохолизмът на баща му не го отровил. И
тогава се родил гневният Хардин, когото всички познават днес. За мен той е като един
бунтовник, прекалено горд, за да се огъне и да про сти. Целувам го по бузата и се свивам до
него да спя.
Не искам да дърпам завивката изпод него, за да не го събудя. Затова я вдигам само от
едната страна и се завивам.
Тази нощ сънувам едно къдраво малко дете, което пада от колелото, а коляното му
кърви.
– Спри!
Скачам в леглото при този болезнен вик на Хардин. Оглеждам се, няма го. И тогава го
виждам на пода. Гърчи се от болка. Скачам от леглото и сядам до него. Разтърсвам раменете
му и се опитвам да го събудя. Помня колко беше трудно предишния път. Увивам малките си
ръце около раменете му, а той скимти и се опитва да ме махне от себе си. И тогава очите му се
отварят.
– Тес – казва задъхано и ме притиска силно към себе си. Целият е мокър от пот, о станал
без дъх. Трябваше да го питам за тези кошмари, но не исках да го притискам. И без това ми
каза много повече, отколкото бях очаквала.
– Тук съм, тук съм – казвам и се опитвам да го успокоя. Издърпвам ръката му и му соча
леглото, за да се качим обратно. Когато ме поглежда в очите, объркването и страхът бавно
умират.
– Мислех, че си си отишла – прошепва. Лягаме и той ме притиска с все сила към себе си.
Прокарвам пръсти през мократа му, рошава ко са. Очите му се затварят. Мълча и галя ко сата му,
докато се успокои.
– Никога не ме о ставяй, Тес – прошепва и заспива.
Сърцето ми едва не се пръска, когато чувам отчаяната му молба.
Знам, че докато ме иска, ще бъда тук.

Глава петдесет и седем

На следващата сутрин се събуждам преди Хардин, успявам да го отместя и да се измъкна
изпод него, без да го будя. Споменът за всички неща, които ми разказа, и за това как шептеше
името ми с облекчение пърха като птиче в гърдите ми. Беше толкова открит, толкова уязвим.
Сега го чувствам много по-близък и ме боли за него. Плаша се от силата и дълбочината на
чувствата си към Хардин, но все още не съм готова да се изправя лице в лице с тях.
Изваждам машата за ко са и малката чантичка с гримовете на Стеф, която взех, разбира се,
с нейно разрешение. Тръгвам към банята.
В коридора няма никого. Никой не чука на вратата, докато се приготвям, но когато се
връщам към стаята, виждам три момчета, които вървят срещу мен. Единият е Логан.
– Здрасти, Теса! – казва весело той. Наистина има перфектна усмивка.
– Здрасти. Как си? – Става ми неудобно. И тримата ме оглеждат от главата до петите.
– Добре, излизаме. Ще се местиш да живееш при нас ли? – пита и се смее.
– Не, разбира се, че не. Про сто… съм… на го сти. – Нямам идея какво да кажа. Високият
се навежда и прошепва нещо в ухото на Логан. Не мога да разбера какво му говори и
извръщам очи.
– Ще се видим по сле – казвам.
– Да, ще се видим на партито – отвръща Логан и тръгва.
Какво парти? И защо Хардин не ми каза нищо за това парти?
Може би не планира да е тук за партито. Или не иска аз да идвам? Кой прави парти във
вторник?
Когато заставам пред вратата на стаята на Хардин и по сягам да отворя, той изскача пред
мен.
– Къде беше? – пита и отваря колкото да се шмугна вътре.
– Да си правя ко сата. Не исках да те будя – обяснявам.
– Казах ти да не се разхождаш из коридорите, Теса – скарва ми се веднага.
– Казах ти да не ме командваш, Хардин – отвръщам саркастично и чертите му омекват.
– Туш! – смее се и застава пред мен. Едната му ръка е точно над дупето ми, а другата е
под колана на полата, върху корема ми. Пръстите му са мазолести, но се плъзгат нежно по
кожата ми. Нагоре.
– Все пак трябва да но сиш сутиен, когато се разхождаш из къща, в която живеят само
момчета, Тереза. – Устата му се залепва за ухото ми точно в мига, в който ръката му обхваща
гръдта ми. Палецът му потърква чувствителното ми зърно, усещам как то се втвърдява под
допира му. Поема си рязко дъх през зъби, а аз стоя замръзнала. Единствено сърцето ми блъска
като лудо в гърдите ми.
– Никога не знаеш на какъв перверзник ще попаднеш навън – казва нежно в ухото ми.
Сега вече и двата му палеца са върху зърната ми, галят ги, натискат нежно и по сле леко ме
пощипват. Опирам глава върху гърдите му. Не мога да контролирам стоновете си. Пръстите му
продължават да атакуват нежно, но уверено.
– Обзалагам се, че мога да те накарам да свършиш, доко свайки само зърната ти – казва и
ги притиска по-силно.
Нямах никаква представа, че това е толкова хубаво. Кимам с глава, защото наистина
може да ме накара да свърша така, а той се смее тихичко.
– Искаш ли да го направя? Да те накарам да свършиш така? – пита и аз пак кимам.
Защо изобщо ме пита? Тежкото ми дишане и треперещите ми колене ме издават
до статъчно.
– Добро момиче. Сега нека те преместим на…
И алармата на мобилния ми звъни.
– Боже! Трябва да тръгнем след десет минути, а ти дори не си облечен. Аз не съм
облечена!
Отдръпвам се от него, но той клати глава и ме притиска до себе си. Този път събува
панталоните ми заедно с бикините. По сле се пресяга и изключва алармата.
– Трябват ми само две минути, о стават цели о сем за обличане.
Вдига ме на ръце и ме занася до леглото. Слага ме да седна на ръба, коленичи пред мен и
ме придърпва още по-напред.
– Отвори крачетата, бебо – казва нежно и аз веднага изпълнявам.
Знам, че не бях го планирала за тази сутрин, но може би няма по-добър начин да започнем
деня. Поне аз не се сещам за такъв. Дългият му пръст се плъзга нагоре по бедрото ми, а с
другата ръка ме държи да не мърдам. Главата му изчезва между краката ми и усещам езика му
върху онази точка. О, го споди! И засмуква леко. Краката ми треперят, но той ме натиска към
леглото да не мърдам и вкарва пръста на другата си ръка в мен. И сега го движи по-бързо от
предишния път. И продължава да смуче. Не знам кое ми до ставя по-голямо удоволствие –
езикът и устните му или пък пръстът, но комбинацията от двете ще ме побърка, напълно ще
откача. Само след няколко секунди усещам огнената топка под стомаха си, а той започва да
движи пръста си още по-бързо.
– Ще опитам с два, може ли? – пита и се надявам да приеме скимтенето ми за
положителен отговор.
Усещането е странно, като онзи път, когато вкара и един пръст, но веднага щом устните
му опират върху онази точка, забравям за леката болка. Когато устните му се отделят за миг,
почти проплаквам от недоволство.
– Мамка му, колко си тясна, бебо!
Мога да излетя зад ръба само като слушам гласа и думите му.
– Добре ли си? – пита.
Заравям ръце в ко сата му и притискам лицето му между краката си. Той се смее и устните
му се връщат пак там. Про стенвам името му, дърпам ко сата му и изживявам най-силния
оргазъм на света… предполагам. Не че съм имала кой знае колко. Но този определено беше
най-бързият и най-силният.
Хардин ме целува леко по таза, става и тръгва към гардероба. Аз вдигам глава и се
опитвам да си възвърна дишането. Той се връща и ме бърше с тениската си, което вероятно би
ме смутило и би ме накарало да се изчервя, ако бях на себе си и о съзнавах какво става.
– Веднага се връщам. Отивам да си измия зъбите – усмихва се и излиза. Ставам, обличам
се и поглеждам часовника. Имаме три минути. Хардин се връща, облича се за една минута и
тръгваме.
– Знаеш ли как да стигнеш до там? – питам на излизане от паркинга.
– Да, най-добрият приятел на баща ми от университета е Крисчън Ванс. Ходил съм
няколко пъти.
– О! – знаех, че Кен има връзки в издателството, но не знаех, че главният изпълнителен
директор Ванс е най-добрият му приятел.
– Не се притеснявай, той е добър човек. Малко е консервативен, но иначе е мил. Идеално
ще си паснете – казва закачливо. Усмивката му е заразна. – Между другото, изглеждаш много
хубава.
– Благодаря. Ти пък изглеждаш в добро настроение – подкачам го аз.
– Да, да започна деня с глава между бедрата ти ми се струва сигурно предзнаменование
за прекрасен ден – смее се и ме хваща за ръката.
– Хардин! – казвам с укор, но това го развеселява още повече.
Стигаме до ста бързо и някак неусетно. Сградата е на шест етажа, с матирани стъкла и
голям знак V над входа.
– Притеснявам се – казвам на Хардин и се поглеждам нервно в огледалото.
– Недей. Всичко ще е наред. Ти си толкова умна. И той няма начин да не го забележи –
уверява ме той.
Го споди, обичам, когато е такъв!
– Благодаря ти – казвам и го целувам по бузата. Сладка, про стичка целувка.
– Ще те чакам в колата – отвръща и ме целува.
Фоайето на сградата е елегантно, както и самата фасада. Когато стигам до рецепцията,
ми дават пропуск за деня и ми казват да се кача на шестия етаж. Младият мъж зад рецепцията
става да ме по срещне, казвам му името си, той ми се усмихва любезно и ме въвежда в голям
кабинет.
– Го сподин Ванс, Тереза Янг е вече тук.
Го сподин Ванс е на средна възраст, има светла брада и мустаци, доколкото виждам от
коридора. Той ме подканва с ръка да вляза, става да ме по срещне и се здрависваме. Зелените
му очи греят весело и успокоително. Предлага ми да седна.
– Радвам се да се запознаем, Тереза. Благодаря, че дойде.
– Теса, казвайте ми Теса. Благодаря за поканата – казвам с усмивка.
– Е, Теса, разбирам, че си първа година в колежа и специално стта ти е „Английска
литература“?
– Да, го сподин Ванс.
– Кен Скот ви препоръча до ста убедително и ме увери, че ако не Ви взема на стаж при
мен, един ден ще съжалявам.
– Кен е много мил човек – отбелязвам, той кима и потърква брадата си с кокалчетата на
пръстите си. По сле ме пита какво съм чела наскоро и кои са любимите ми писатели, кои не
харесвам и ме кара да обясня защо. Докато говоря, той кима, гледа ме ту с одобрение, ту с
удивление, а когато свършвам, се усмихва широко.
– Е, Теса, кога можеш да започнеш? Кен каза, че с твоята програма на обучение можеш
лесно да нагласиш лекциите си, така че да идваш тук два пъти в седмицата и да ходиш на
лекции през о станалите три дни. – казва и ченето ми пада.
– Наистина ли? – това е всичко, което мога да кажа, защото предложението е толкова
хубаво, много над очакванията ми. Бях решила, че ако получа работата, ще се налага да взема
вечерни часове и да идвам тук през деня.
 – Да. И още нещо. Към дипломата си ще получиш допълнителни кредит точки за стажа
си тук.
– Благодаря Ви от сърце. Това е наистина голяма възможно ст за мен. Благодаря,
благодаря.
Не мога да повярвам на късмета си.
– Ще обсъдим заплащането Ви в понеделник, когато започнете при нас.
– Заплащане? – бях решила, че ще е неплатен стаж.
– Да, разбира се, ще Ви се заплаща за времето тук – усмихва се той.
Продължавам да кимам, защото съм сигурна, че ако си отворя устата, ще му благодаря за
милионен път.
Бягам към колата. Хардин излиза.
– Е? – пита и аз пищя:
– Получих стажа. Платен е. Ще идвам два дни в седмицата и три дена ще ходя на лекции.
И ще ми дадат допълнителен кредит за стажа. И той беше толкова мил. И баща ти е прекрасен
човек, защото направи това за мен. И ти също. Толкова съм развълнувана… и аз… и … май е
това.
Смея се, а той увива ръце около кръста ми, стиска ме здраво и ме вдига във въздуха.
– Радвам се за теб, наистина – казва и аз заравям пръсти в ко сата му.
– Благодаря ти – отвръщам, докато ме пуска на земята. – Наистина, благодаря, че ме
докара и ме изчака.
Той ме уверява, че не е никакъв проблем, и се качваме в колата.
– Какво искаш да правим сега? – пита.
– Да се върнем в училище, разбира се. Все още можем да стигнем за лекцията по
литература.
– Сериозно ли? Обзалагам се, че можем да правим нещо много по-забавно от това.
– Не, вече пропуснах до статъчно лекции днес. Не искам да изпускам повече. Отивам на
литература, а и ти трябва да направиш същото – усмихвам се.
Той върти очи, но кима и потегляме.
Стигаме точно навреме за часа и Ландън вече е седнал. Разказвам му за стажа. Той ме
поздравява и ме прегръща. Хардин се прави, че ще повърне зад гърба ми, и аз го сритвам с
крак.
След часа Хардин излиза с нас. С Ландън обсъждаме подробно стите за петък вечер.
Съгласявам се да се видим в къщата на майка му в пет часа за вечеря и да отидем на Лагерния
огън в седем. По време на целия разговор Хардин не казва нищо и се питам дали ще дойде с
мен. Преди спомена, че ще идва, но това беше само за да направи напук на Зед. С Ландън си
казваме довиждане и той тръгва, подсвирквайки си с уста.
– Скот! – вика някой. Обръщаме се и виждаме Нейт и Моли. Идват към нас.
Страхотно! Моли! Облякла е червена кожена пола и потник с размера на сутиен. Едва
вторник е, а вече започва да изчерпва квотата за курвенски дрехи за седмицата, или какво? Не
трябва ли да облича такива дрехи през уикенда?
– Здрасти – казва Хардин и прави крачка встрани от мен.
– Здрасти, Теса – обръща се към мен Моли.
Поздравявам я на свой ред и стоя странно изолирана, докато Нейт и Хардин се
поздравяват.
– Готов си, нали? – пита го Нейт и веднага ми става ясно, че Хардин им е казал да го
чакат тук. Не знам защо бях о станала с впечатлението, че следобеда ще бъдем заедно. Не
трябва да прекарваме всеки ден заедно, но все пак можеше да ми каже.
 – Да, готов съм – отговаря Хардин, поглежда ме и ми казва безизразно: – Ще се видим,
Теса.
И тръгва.
Моли се обръща и ме поглежда с насмешка. Кожата на лицето ù почти ще се свлече от
тоновете грим. По сле сяда в колата на седалката, на която бях седяла аз, а Нейт се настанява
зад тях.
А аз стоя на тротоара и се чудя какво, за бога, се случи току-що.

Глава петдесет и осем

Вървя към стаята си и се проклинам за глупо стта си. Как можах да повярвам, че Хардин
ще се промени. Трябваше да знам, да се сетя. Трябваше да съм наясно, че е прекалено хубаво,
за да е истина. Хардин ме целуна пред Ландън, Хардин ми каза, че иска повече, Хардин ми
разказа за детството си. И трябваше да знам, че в мига, в който се появят приятелите му, той
пак ще се превърне в онзи Хардин отпреди две седмици, Хардин, когото мразех.
– Здрасти. Идваш ли тази вечер? – пита Стеф веднага щом влизам в стаята. Тристан седи
на леглото ù и я гледа с обожание. Иска ми се Хардин да ме гледа така.
– Не, ще уча – казвам.
Да, хубаво е да знам, че всички са поканени, но Хардин дори не счете за необходимо да
ми спомене за партито. Вероятно за да прекара малко време с Моли!
– Хайде! Ще е забавно. Хардин ще е там – усмихва се и аз се насилвам да върна усмивката.
– Няма проблем, наистина. Трябва да уча, да се обадя на майка ми и да си свърша нещата
за другата седмица.
– Скуууукааа! – възкликва шеговито Стеф и взема чантата си. – Както искаш. Няма да се
прибирам, но ако имаш нужда от нещо, обади ми се – казва и ме прегръща.
Обаждам се на майка и ù казвам за стажа. Разбира се, тя е много доволна, защото това е
„голям шанс“. Не споменавам за Хардин и неговото участие, но ù казвам за Кен, когото
представям като доведения баща на Ландън. И това е истината, нали? Тя пита за Ноа, но аз
про сто прескачам въпро са. Изненадвам се, че Ноа не е казал нищо на майка ми. Не ми дължи
нищо, но съм му благодарна за жеста. По сле слушам безконечния разказ за новата ù колежка.
Минава време, безкрайно дълго време и се улавям, че слушам с половин ухо. Долавям, че
майка ми подозира новата колежка в афера с шефа им. Накрая не издържам повече, казвам ù,
че имам да уча, и ù затварям.
И след това… мисля само за Хардин. Както винаги.
Животът ми беше толкова по-спокоен, а сега, след… него, всичко е толкова объркано и
сложно. Какъв кошмарен стрес. Или съм безкрайно щастлива, или в гърдите ми гори ужасна
болка, когато мисля за него. За него и Моли.
Ще се побъркам, ако о стана тук сама. Отказвам се да уча – про сто защото няма смисъл, а
е едва шест часа. Да изляза на разходка? Да, трябва да си намеря приятели. Взимам телефона и
се обаждам на Ландън.
– Здравей, Теса – гласът му веднага ме успокоява.
– Здрасти. Зает ли си? – питам.
– Не, гледам мач. Защо? Проблем ли има?
– Не. Про сто се чудех дали е удобно да мина край вас… или ако майка ти не е заета, да
ми даде един урок по печене на сладки – казвам и се опитвам да се засмея, но смехът ми е
безрадо стен.
 – Да, разбира се. Много ще се зарадва. Ще ù кажа, че идваш.
– Добре, следващият автобус е след около тридесет минути, но ще дойда възможно най-
бързо.
– Автобус? О, да, забравих, че нямаш кола. Ще дойда да те взема.
– Не, няма проблем. Наистина. Нямам нищо против да си хвана автобуса. Не искам да те
разкарвам дотук.
– Теса, с кола е по-малко от десет минути. Тръгвам веднага – казва и аз се съгласявам.
Грабвам си чантата и отново проверявам телефона си. Хардин не се е обаждал, нямам и
съобщение. Мразя усещането, че целият ми живот зависи от него, о собено когато не е
възможно да зависи от него, защото Хардин го няма.
Решавам да бъда независима и изключвам телефона си. Ако го о ставя включен, ще се
побъркам да проверявам на всеки пет минути. По сле решавам, че ще е най-добре да го о ставя
тук, пъхам го в най-горното чекмедже на бюрото си и излизам да чакам Ландън.
След няколко минути виждам колата му. Той спира и натиска клаксона. Подскачам от
изненада и едва не падам от ръба на тротоара. Качвам се в колата и двамата се смеем.
– Майка ми започна да се побърква, развихрила се е из кухнята, подготвяйки много
подробен и издържан урок по печене на сладкиши – казва.
– Наистина ли? Обичам точно такива уроци! С много подробно сти.
– Знам. По това си приличаме – казва и пуска радиото.
Чувам една от любимите си песни и питам:
– Мога ли да увелича?
Той няма нищо против.
– Харесваш „Фрей“? – пита с изненада.
– Да. Любимата ми група. Обожавам ги. Ти харесваш ли ги?
– Да! Че кой не ги харесва? – смее се Ландън и аз почти му отвръщам, че Хардин ги
мрази, но веднага се отказвам.
Пристигаме в къщата и Кен ни по среща на вратата с широка усмивка. Надявам се, че не е
очаквал да види Хардин с мен, но не виждам разочарование на лицето му.
– Карен е в кухнята. Влизаш на свой собствен риск – шегува се той.
Влизам в кухнята. Всеки един плот, всяка повърхно ст е покрита с тенджери, тигани, купи
и всякакви други неща, някои от които виждам за първи път.
– Здравей, Теса! Точно подготвям нещата – лицето ù грее, а с ръка показва затрупаната с
какви ли не уреди кухня.
– Мога ли да ти помогна?
– След мъничко, почти свършвам… ето, готова съм.
– Дано не съм те притеснила, като не предупредих по-отрано за намерението си – казвам.
– О, не, слънце, винаги си добре дошла – уверява ме тя и съм сигурна,че казва истината.
Подава ми престилка и аз завързвам ко сата си на кок. Ландън сяда при нас и Карен ми
показва продуктите за капкейкчета. Обяснява ми как се правят, като започва от самото начало,
съвсем подробно. Правя сместа, слагам я в една купа и започвам да бъркам с миксера на бавна
скоро ст.
– Чувствам се като професионален пекар – смея се, а Ландън се навежда и прокарва ръце
по бузата ми.
– Извинявай, имаш брашно по лицето – казва и се изчервява.
По сле изсипвам сместа във формичките за печене. Слагаме ги във фурната и си говорим
за училище и за домакински работи. Ландън решава да не присъства на „женския разговор“ и
отива да си догледа мача. Улисваме се в приказки.
 Кейкчетата са изпечени и вече изстиват. Тогава Карен казва, че е време да сложим
глазурата. Поглеждам резултата с учудване и установявам, че моите са станали до ста
хубави… поне на външен вид. Карен ми показва как да използвам фуния от плат, за да направя
L върху глазурата. Правя една буквичка и слагам кейкчето за Ландън настрани. Карен украсява
нейните с цветчета и стръкчета трева, а аз правя с моите… каквото мога.
– Мисля, че другия път можем да опитаме да направим курабийки – казва и подрежда
кейкчетата в табличка за сладки.
– Звучи добре – отвръщам и отхапвам от едното кейкче. Тогава Карен пита:
– Къде е Хардин тази вечер?
Дъвча бавно и се опитвам да разбера дали зад въпро са ù има мотив.
– В къщата – отговарям, сякаш е най-обикновеното нещо на света. По лицето ù минава
лека сянка на тревога, но не казва нищо.
Ландън влиза в кухнята, а Карен отива да занесе няколко кейкчета на Кен.
– Има ли за мен? – пита Ландън и оглежда кейкчето с буквата L върху глазурата.
– Да, буквите са малко криви. Трябва да поработя над уменията си с тая фуния.
Той отхапва голяма хапка.
– Важното е, че са вкусни – казва с пълна уста. Смея се тихичко, а той бърше устата си.
Изяждам още едно, а Ландън говори за мача, който изобщо не ме интересува, но поне мога да
се правя, че слушам.
Отново мисля за Хардин и се заглеждам през прозореца.
– Добре ли си? – пита Ландън и почти ме стряска.
– Да, извинявай, не обърнах много внимание… в началото – усмихвам се извинително.
– Няма проблем. Заради Хардин е, нали?
– Да… как разбра?
– Къде е?
– В къщата. Има парти…. – обяснявам и по сле решавам да му споделя. – И той не ми каза.
Приятелите му го чакаха пред колежа, а той само ми каза, че „ще се видим“. Сега когато
повтарям думите му, се чувствам като пълен идиот. Знам, че звуча ужасно глупаво, но това
момиче, с което се виждаше преди… тя е там с него. И той не ми каза… не каза какво е това
между нас… – въздъхвам дълбоко.
– Не сте ли гаджета? – пита Ландън.
– Да… Е, и аз така мислех, но сега не знам.
– Защо не се опиташ да говориш с него? Или отиди на това парти.
– Не мога да ида на партито про сто така.
– Защо не? Била си на техните партита и преди и сте нещо като гаджета, а и
съквартирантката ти ще е там. На твое място бих отишъл.
– Наистина ли? Да, Стеф ме покани… Не знам.
Искам про сто да видя дали Хардин е с Моли, но не мога да се появя про сто така.
– Мисля, че трябва да отидеш.
– Ще дойдеш ли с мен? – питам.
– О, не, съжалявам. Приятели сме, но не искам.
Знаех си, че няма да дойде, но си заслужаваше да попитам.
– Мисля, че ще отида. Поне да се опитам да говоря с него.
– Добре. Ще те закарам. Само си избърши лицето. Имаш брашно.
Той се смее, а аз нежно бутам ръката му. Оставам още малко да си поприказвам с Ландън.
Не искам да мисли, че го използвам за такси до партито, но съм сигурна, че точно това си
мисли.
 – Късмет – казва, преди да изляза от колата. – Обади се, ако имаш нужда от нещо.
Гледам как колата му се отдалечава и си мисля: Каква ирония – да оставя телефона си у
нас, за да избегна да се виждам с Хардин, а къде съм сега? На партито в къщата му.
Виждам група полуголи момичета, защото това по тях едва ли може да се нарече
облекло, и поглеждам дрехите си: джинси и жилетка. Почти нямам грим, ко сата ми е на кок.
По дяволите, какво съм си мислила, появявайки се така тук?
Преглъщам тревогата си и влизам. Не виждам никой познат. Освен Логан, който пие
шотове от пъпа на едно момиче по сутиен и бикини. Минавам през кухнята и някой ми подава
червена чашка с алкохол, която веднага вдигам до устните си. Ако ще се изправям лице в лице
с Хардин, алкохолът е почти задължителен. Проправям си път през тълпата към хола, където
обикновено се събира групичката им. Между телата и над раменете на хората забелязвам
розовата ко са на Моли.
И искам да повърна, защото не седи на дивана, а в Хардин. Ръката му е на бедрото ù. И се
е облегнала на него и… той се смее с приятелите си, защото… това е най-нормалното нещо
на света?
Как се забърках в тази каша с Хардин? Трябваше да стоя настрана. Знаех си, още тогава
си знаех, а сега стоя тук и се чувствам, сякаш ми е ударил шамар. Трябва да си тръгна.
Мястото ми не е тук, не искам да плача пред тези хора. Писна ми да плача заради него. И край
на опитите ми да го превърна в нещо, което не е и което не иска да бъде.
Всеки път, когато си помисля, че не мога да бъда по-наранена и унизена, той прави нещо,
с което ми доказва, че съвсем не е така, че до сега дори не съм познавала значението на думата
„болка“, истинска болка.
Гледам как Моли слага длан върху ръката на Хардин, но той я отдръпва. Само за да я
сложи на ханша ù и да я притисне нежно, а тя се смее. Опитвам да накарам тялото си да се
движи, да направя крачка назад, да лазя, да направя необходимото само и само да се махна
оттук, но очите ми не искат да се откъснат от момчето, в което се влюбих, а неговите не
искат да се откъснат от нея.
– Теса – вика някой. Главата на Хардин се обръща рязко, зелените му очи подивяват от
шока, Моли ме поглежда и се притиска в него, устните му се разтварят да каже нещо, но не
отронва и дума.
Зед се появява пред мен и най-накрая откъсвам очи от Хардин. Опитвам се да се усмихна,
но цялата ми енергия е впрегната в това да сдържа сълзите си.
– Искаш ли нещо за пиене? – пита Зед и аз поглеждам към чашата си.
Тая чаша не беше ли пълна с бира?
Изтървала съм чашата и бирата се е разляла на пода. Правя крачка назад. При други
обстоятелства веднага бих почистила и бих се извинила, но сега предпочитам да се правя, че
не е моя. При толкова народ, никой няма да разбере, че аз съм разляла бирата.
Имам две опции – да избухна в плач, да побягна и да му дам да разбере, че ме е победил,
или да покажа смелото си лице и да се държа, сякаш не ми пука за него, нито пък за това, че
Моли все още седи в скута му и че това изобщо не ме притеснява!
Решавам да действам според втория план.
– Да, искам нещо за пиене – казвам. Не мога да позная гласа си.

Глава петдесет и девет

Тръгвам към кухнята след Зед и се подготвям да издържа и на това парти. Искам да
отида при Хардин, да го напсувам, да о скубя розовата ко са на Моли. Ко съм по ко съм. Но той
вероятно ще се смее през цялото време, затова изпивам чашата с черешова водка със сода,
която Зед ми прави, и веднага искам втора.
Хардин съсипа прекалено много от вечерите ми и отказвам да му позволя да го направи
отново.
Зед ми приготвя втора напитка, но когато му подавам чашата си след една минута, той
казва:
– По-леко. Намали темпото. Вече изпи две – смее се и ми подава ръка.
– Има ужасно приятен вкус, а и бях жадна – смея се и аз и облизвам устните си, за да
обера приятния вкус на череша.
– Добре, но тази я пий по-бавно, става ли?
Обещавам му и той ми прави още една.
– Мисля, че е време да поиграем на „Истината или се о смеляваш“? Идваш ли?
Не разбирам какво толкова им харесват на тези глупави игри? Мислех, че нормалните
хора спират да играят на такива неща още в гимназията. Болката в гърдите ми се връща с
унищожителна сила само като си помисля какво Хардин и Моли вече са се „о смелили“ да
направят тази вечер.
– Какво пропуснах до сега от играта? – питам с най-подходящата си усмивка за… флирт?
Вероятно приличам повече на полудяваща, отколкото на флиртуваща, но той ми връща
усмивката и започвам да си мисля, че опитът ми за флирт е проработил.
– Пияни хора си смучат лицата. Знаеш – обичайното.
Буцата в гърлото ми се надига, но веднага я преглъщам и я удавям в алкохола в стомаха
си. Смея се изкуствено и пак отпивам от чашата си, след което тръгваме към групата. Зед сяда
на пода по диагонал от Хардин, а аз сядам до него. Всъщно ст, до ста близо до него – нещо,
което при нормални обстоятелства не бих направила. Но нали това е целта? Имах надежда, че
до сега ще е махнал Моли от скута си, но уви... Заставам по-близо до Зед, буквално се
притискам към него.
Хардин присвива очи, но не му обръщам внимание. Каквато си е курва, Моли седи като
наперена кокошка отгоре му, а Стеф ме поглежда със съчувствие и по сле хвърля гневен
поглед на Хардин.
Водката започва да действа. Сега е ред на Нейт.
– Истината или се о смеляваш? – пита Стеф.
– Истината – казва Нейт и Стеф върти очи с до сада.
– Страхлива пичка. – Цветущият ù език никога не спира да ме изумява. – Добре, вярно ли
е, че си се изпикал в гардероба на Тристан миналата седмица? – пита тя и всички избухват в
смях. Освен мен, защото нямам представа за какво говорят.
– Не! Вече ви казах. Не съм аз! – недоволства Нейт и всички пак избухват в истеричен
смях. Зед ме поглежда и ми намига.
Не знам защо не съм забелязала колко секси е това момче! Майко мила!
– Теса, ще играеш ли? – пита Стеф и аз кимам. Хардин ме гледа напрегнато.
Усмихвам му се и поглеждам към Зед. Лицето на Хардин съвсем помръква и това ме кара
да се чувствам малко по-добре. Искам да се чувства гадно, да се чувства така, както се
чувствам аз.
– Добре, истината или се о смеляваш? – пита Моли. Кой друг! Естествено, че тя ще ме
накара.
– Осмелявам се – казвам, без да се замислям. Един дявол знае какво ще ме накара да
направя.
 – Предизвиквам те да целунеш Зед.
Чувам тих смях и няколко възклицания.
– Вече знам, че не ù е приятно да се целува с кого да е. Избери си друго – казва Хардин
през зъби.
– Всъщно ст, няма проблем – заявявам. Иска да играем, ще играем.
– Не мисля, че… – започва Хардин.
– Млъквай, Хардин – вика Стеф и ми се усмихва окуражително.
Не мога да повярвам, че се съгласих да целуна Зед, макар че е едно от най-красивите
момчета, които съм виждала. Целувала съм само Ноа и Хардин. Предполагам, че Джони от
началното училище не се брои, о собено като се има предвид, че миришеше на лепило.
– Сигурна ли си? – пита Зед. Опитва се да изглежда загрижен, но перфектните черти на
лицето му издават само радо ст и вълнение.
– Да, сигурна съм – казвам и отпивам пак. Опитвам се да не поглеждам към Хардин,
защото само с поглед може да ме накара да променя решението си. Всички ни гледат. Зед
облизва устни и се навежда да ме целуне. Устните му са студени от напитката, усещам
сладкия вкус на череша по езика му. Меки и същевременно настоятелни. Езикът му се плъзга
обиграно по моя. Усещам паренето в стомаха си, не е така, както с Хардин, но е много хубаво.
Ръката му се плъзва около кръста ми и двамата се изправяме на колене.
– По дяволите… стига! Тя каза да го целунеш, а не да се чукате пред всички – съска
Хардин, но Моли му казва да млъкне. Позволявам си да го погледна. Изглежда побеснял.
Никога не съм го виждала такъв. Е, сам си е виновен.
Отдръпвам се от Зед. Всички ни гледат. Бузите ми пламват. Стеф вдига два палеца да ме
поздрави за смело стта, но аз забивам поглед в земята. Зед изглежда предоволен, а аз се
чувствам ужасно неловко, но в същото време съм и щастлива от реакцията на Хардин.
– Теса, твой ред е да питаш Тристан – казва Зед. Тристан избира да се о смели и аз
измислям нещо, което е напълно лишено от всякаква креативно ст: да обърне един шот.
– Зед, истината или се о смеляваш? – пита Тристан, след като изпива шота си.
Аз обръщам о станалото в чашата и колкото повече пия, толкова по-заглъхнали и
притъпени са емоциите ми.
– Осмелявам се – казва Зед и Стеф прошепва нещо в ухото на Тристан, който се засмива
до ушите.
– Предизвиквам те да заведеш Теса горе за десет минути – казва Тристан и аз спирам да
дишам. Не, това е прекалено.
– Това е жестоко попадение – казва Моли и се смее.
Зед ме поглежда, сякаш ме пита дали имам против. Без да се замислям, ставам и го
хващам за ръката. Той е шокиран, но става. Всички са стъписани.
– Това вече не е част от играта… Това е про сто тъпо – казва Хардин.
– Какво значение има? И двамата са необвързани, а и е забавно на всички ни. Какво ти
пука? – говори Моли.
– Не ми пука… про сто казвам, че е тъпо – казва Хардин и пак усещам болката в гърдите
си. Очевидно не е имал никакво намерение да им каже какво сме… бяхме… През цялото време
ме е използвал, за него аз съм поредното момиче, глупачката, която си помисли…
– Е, добре е, че не ти пука, Хардин – казвам рязко и дърпам Зед за ръката.
Всички викат в екстаз, Хардин ги псува, а аз тръгвам със Зед.
Намираме стая на втория етаж, Зед отваря и включва о светлението. Сега когато съм
далеч от Хардин, започвам сериозно да се притеснявам от присъствието на Зед. Сама с него!
Колкото и да съм ядо сана, не искам да имам такива отношения със Зед. Не, не е така. Не че не
искам, но знам, че не бива. Защото не съм такова момиче.
– Какво искаш да правим? – питам, но гласът ми е няколко октави над обичайното..
Той се смее и ме води към леглото.
О, Боже!
– Искаш ли про сто да си поговорим? – пита. Кимам и забивам поглед в пода. – Не че не
желая да правя милион други неща с теб, но си пила и не искам да се възползвам от
ситуацията.
Думите му ме шокират.
– Изненадана ли си? – пита ме с усмивка.
– Малко – признавам.
– Защо? Не съм като този нещастник Хардин – казва и аз извръщам поглед. – Знаеш ли, че
се бях заблудил, че между вас има нещо.
– Не… приятели сме… про сто… нищо повече – не искам да призная колко съм била
глупава да повярвам на лъжите му.
– Виждаш ли се все още с приятеля си от гимназията? – пита Зед.
Изпитвам истинско облекчение, че темата не се върти около Хардин.
– Не, скъсах с него.
– Лошо. Това момче беше истински късметлия – вмята и се усмихва леко.
Зед е толкова чаровен. Улавям се, че гледам в очите му с цвят на карамел. Миглите му са
по-гъсти и дълги от моите.
– Благодаря – казвам след време.
– Може би… ако искаш, мога да те изведа някоя вечер. На нормална среща. Не като среща
в банята на някоя къща – казва и изведнъж става до ста притеснен.
– Ами… – не знам какво да му отговоря.
– Искаш ли да поговорим за това утре, когато си трезва? –
Зед се оказва много по-мил, отколкото очаквах. Обикновено красивите момчета са
задници… като Хардин.
– Добре.
Той хваща ръката ми и предлага:
– Добре тогава. Да се връщаме.
Когато слизаме долу, Хардин и Моли са все още на дивана, но сега вече Хардин пие, а
Моли е седнала настрани и краката ù са преметнати през неговите. Когато очите на Хардин се
стрелват към ръката ми, която е в голямата длан на Зед, аз инстинктивно я дърпам, но по сле
размислям и пак хващам Зед. Хардин стиска челюсти, а аз отвръщам поглед от него и се
заглеждам в тълпата.
– Е, как беше – киска се Моли.
– Забавно – казвам, но Зед мълчи. По сле ще му благодаря, че не възрази.
– Ред е на Моли – казва Нейт, а аз и Зед сядаме на земята.
– Истината или се о смеляваш? – пита я Хардин.
– Осмелявам се. Съмняваш ли се?
Хардин поглежда право в очите ми и ù казва:
– Предизвиквам те да ме целунеш.
Сърцето ми спира. Буквално. Спира да бие. Той е абсолютен мерзавец. Никога не съм
предполагала, че е такъв! Очите ми плувват в сълзи, сърцето ми пак започва да бие, но този
път ще изскочи от гръдния ми кош. Моли се обръща към мен, поглежда ме победоно сно и се
нахвърля на Хардин. Целият гняв, който изпитвах до сега, изчезва и на негово място се
появява болката. Убийствена, поглъщаща болка. Горещи сълзи се стичат по лицето ми. Не
мога да гледам повече, не мога. Ставам и хуквам.
Стеф и Зед ме викат, но не се обръщам. Блъскам се отчаяно в хората, мачкат ме, но
успявам да стигна до вратата. Хладният въздух навън пълни гърдите ми със свежест и ме
връща в реално стта.
Как може да бъде толкова жесток? Хуквам по стълбите към тротоара. Иска ми се никога
да не го бях срещала, никога да не бях срещала Стеф, дори да не ме бяха прели в този проклет
колеж.
– Теса! – Обръщам се по инстинкт. Убедена съм, че халюцинирам, когато виждам Хардин
да бяга след мен.

Глава шестдесет
Никога не съм била голям атлет, но от адреналина ми поникват криле. Стигам до края на
улицата, но започвам да се задъхвам. Къде отивам, по дяволите? Не си спомням откъде минах
предишния път, а сега се сещам и че о ставих телефона си в общежитието. Каква глупачка! За
да си докажа! Кое да си докажа? Че съм само стоятелна и независима от Хардин? Който ме
гони и крещи:
– Тес, спри!
Спирам. Про сто спирам. Защо да бягам? От какво да бягам? Той е длъжен да ми обясни
защо играе тези игри с мен.
– Какво ти каза Зед?
Моля? Когато се обръщам към него, той е само на метър от мен и изглежда крайно
изненадан. Вероятно не е очаквал да спра?
– Какво, Хардин? Какво искаш от мен? – пищя. Сърцето ми ще се пръсне от бягането и от
това, че той продължава да го тъпче.
– Аз… – и за първи път не знае какво да каже. – Зед казал ли ти е нещо?
– Не, какво да ми казва? Защо да ми казва? – Гневът ми се излива на мощни вълни право
към него.
– Съжалявам – изрича тихо. Протяга ръка да ме хване, но аз го удрям и не му позволявам.
Не отговаря на въпро са ми за Зед, но съм прекалено ядо сана, за да ми пука.
– Съжаляваш? Съжаляваш? – изсмивам се в лицето му.
– Да, съжалявам.
– Върви по дяволите, Хардин.
Тръгвам, но той хваща ръката ми. Гневът ме събаря, обръщам се, изскубвам ръката си и го
удрям. Силно. Мисля, че жестоко стта ми изненадва повече мен отколкото него, а ако се съди
по изражението му, той отказва да повярва, че това наистина се случва. Почти съм готова да
се извиня, но болката, която той ми причини, е много по-силна от един шамар.
Вдига ръка към лицето си и бавно разтрива почервенялата кожа. Поглежда ме. Гняв и
объркване се борят за надмощие в очите му.
– Какъв ти е проблемът, по дяволите? Ти започна със Зед. Ти го целуна – крещи. Край нас
минава кола, шофьорът ни гледа, но не ми е до него. Не ми дреме, ако ще всички да видят
грозната сцена.
– Нали не се опитваш да обвиниш мен? Сериозно ли си мислиш, че можеш да го
направиш? Излъга ме, направи ме на пълна глупачка. Точно когато си помислих, че мога да ти
имам доверие, ти ме срина със земята, унижи ме. Ако си искал толкова много да бъдеш с
Моли, защо про сто не ми каза да те о ставя на мира? Не, не каза нищо такова. Дни наред ми
подаваш конски лайна с лъжичка. Как ме желаеш и как искаш повече. И как ме молеше да
о стана с теб! Само за да ме използваш! И каква е целта? Какво получи в крайна сметка? Освен
една свирка? – крещя. Грубата дума звучи грозно в устата ми.
– Какво? Това ли мислиш, че правя? Мислиш, че те използвам? – крещи и той.
– Не, Хардин, не мисля, а знам, убедена съм. Но знаеш ли какво? Край. Приключвам. Ще си
сменя стаята, общежитието, за да не се налага да те виждам – казвам и наистина го мисля. Не
искам тези хора да продължават да тровят живота ми.
– Преиграваш – изговаря с равен тон и се налага да впрегна цялата си воля, за да не го
ударя пак.
– Преигравам? Не си казал на приятелите си за нас, нали? Не ми каза за това парти и ме
о стави да стоя на онзи тротоар като пълна глупачка, за да се качиш в колата си не с кого да е,
а с Моли. И по сле да дойда тук и да видя Моли, седнала в теб, а по сле я целуваш. Пред мен,
Хардин. Бих казала, че реакцията ми е съвсем оправдана – паля се, но гласът ми почти отмира,
изтощена съм. Избърсвам сълзите си и премигам нагоре към звездното небе.
– Ти целуна Зед пред мен. И не ти казах за партито, защото не съм длъжен! И без друго,
нямаше да искаш да дойдеш. Щеше да си прекалено заета да учиш или да гледаш как съхне
боята на тавана – лае той.
Лицето му е размазано, о съзнавам, че плача. И тогава го питам съвсем кротко:
– Защо тогава изгуби толкова много време с мен? Защо си тук сега? Защо тръгна след
мен? – Той не казва нищо, но аз имам отговор на всички тези въпро си. – Така си и мислех.
Решил си да дойдеш, да кажеш, че съжаляваш, и аз да про стя и да продължиш да пазиш
връзката ни в тайна. Аз съм скучната ти малка приятелка, която криеш от другите. Но грешиш.
Приел си милото ми отношение за слабо ст. И точно тук ти е грешката.
– Приятелка? Връзка? Така ли си мислила за нас? – бучи гласът му.
Болката в гърдите ми се разраства до безкрайна степен. Едва се държа на краката си.
– Не… не… аз… – не знам какво да кажа, наистина.
– Така си си мислила, нали? – пита и се смее.
– Знаеш ли… да, така е – признавам. Така или иначе се унижих до статъчно, няма повече
накъде. Нямам и какво да губя. – Но ти ми каза всички онези неща и аз ти повярвах, когато
заяви, че искаш повече. И онези неща, които твърдиш, че не си казвал на никого. Сега дори не
вярвам, че са се случили. Всичко е лъжа – свивам рамене и окончателно се предавам. – Но не
съм ядо сана на теб, а на себе си. Знаех какво ще се случи, преди още да започна да залитам по
теб. Знаех, че ще ме нараниш. Помниш ли как каза тогава: Ще я унищожа. Не, каза, че ще ме
съсипеш. Е, поздравления, Хардин. Успя.
Проплаквам. В очите му виждам болка. Не, чакай, не може да е болка. Вероятно е
подигравка. Не ме интересува кой ще спечели и кой ще загуби в тая игра. Обръщам се и
тръгвам обратно към къщата. Надявам се да намеря някой познат, да помоля да ползвам
телефон, за да се обадя на Ландън, или да потърся вариант да се прибера до стаята си.
– Къде отиваш? – пита. Боли ме, че няма какво да каже, че не иска да ми обясни нищо.
Про сто потвърди това, което вече знаех: че е напълно безчувствен.
Тръгвам по-бързо, не му обръщам внимание, но той ме следва и извиква името ми още
няколко пъти. Но край вече, не може, не искам да си позволя да ме омагьо са с този глас. Край
на всичко!
Когато приближавам къщата, веднага забелязвам розовата ко са на Моли. Разбира се.
– Охо, виж, даже те чака. Двамата сте точно един за друг – викам през рамо към Хардин.
– Не е така и ти го знаеш – казва той.
– Оказа се, че не знам нищо – отвръщам злобно и вземам по две стъпала наведнъж.
 Зед се появява до входа.
– Мога ли да ползвам телефона ти? Моля те.
Той кима и пита дали съм добре.
– Опитах се да те настигна, но вече беше изчезнала – казва.
Хардин застава пред нас и чака, докато набирам телефона на Ландън. Моля се да ми
вдигне. Зед и Хардин се гледат няколко секунди и по сле разбират, че говоря с Ландън. Зед
извръща поглед, по сле пак поглежда към мен.
– Ще дойде ли? – пита загрижено.
– Да, ще дойде след няколко минути. Благодаря, че ми услужи с телефона си – казвам, без
да поглеждам към Хардин.
– Няма проблем. Искаш ли да изчакам с теб? – пита Зед.
– Не, аз ще изчакам с нея – намесва се Хардин. Гласът му е отровен, зъл, заканителен.
– Да, Зед, ще съм ти много благодарна, ако изчакаш с мен – отвръщам и излизам на
стълбите. Хардин застава зад нас. Стеф, Тристан и Моли също се приближават.
– Добре ли си? – пита Стеф.
– Да – кимам. – Тръгвам си. По принцип не трябваше да идвам.
Когато Стеф ме прегръща, Моли казва до статъчно високо, за да я чуя.
– Слава богу, че поне по следното си го разбрала правилно.
Обръщам глава към нея. Мразя да се конфронтирам, но повече от това мразя самата Моли.
– Права си, не трябва да съм тук. Не съм толкова обиграна като теб, че да се напивам
всяка вечер и да увисвам на врата на всеки мъж, който ми попадне в полезрението.
– Моля?
– Много добре ме чу.
– Какъв ти е проблемът? Яд те е, че целунах Хардин ли? Ще ти кажа нещо, захарче. Аз
целувам Хардин през цялото време. Постоянно – казва самодоволно.
Усещам как кръвта се оттича от лицето ми. Поглеждам Хардин, но той не казва нищо.
Значи е бил с нея през цялото време, докато е бил и с мен? Не ме изненадва чак толкова. Но не
мога да ù отвърна, не мога да се сетя за нищо. Знам, че в секундата, в която си тръгна, ще се
сетя за хиляди възможни отговора, но сега мозъкът ми е празен.
– Да се прибираме – предлага Тристан и хваща Стеф и Моли за ръцете. Опитвам се да му
се усмихна и да му благодаря, че я маха оттук.
– И ти, Хардин. Махай се от мен – казвам и забивам поглед напред към улицата.
– Не съм я целувал. От до ста време. Само тази вечер. Кълна се – говори.
Защо казва това пред тях?
Моли се обръща и го гледа.
– Изобщо не ми пука кого целуваш. Сега се махай от мен – повтарям.
Когато виждам колата на Ландън, облекчението едва не ме събаря.
– Благодаря – обръщам се към Зед.
– Няма проблем. И не забравяй за това, което говорихме – казва с надежда.
Спомням си, че бяхме говорили да излезем.
– Теса – вика Хардин и аз правя крачка към колата.
– Теса – вика по-силно.
– Казах ти всичко, което имам да ти казвам, Хардин. Няма да слушам повече глупо стите
ти. Сега ме о стави да се кача в шибаната кола – пищя и се обръщам към него. – Знам, че
всички ни гледат, но наистина стига.
– Аз… Теса… аз…
– Какво, Хардин? Ти какво? – крещя още по-силно.
 – Аз…. Аз… Обичам те! – викът му раздира тишината.
Сякаш някой ме удря с все сила в гърдите. Въздух! Нямам въздух.
А Моли… мисля, че се дави в слюнката си.
Стеф изглежда така, сякаш току-що е видяла дух. И следващите секунди всички стоят. И
е тихо. Сякаш някой извънземен е минал покрай нас и ни е замразил на място. Когато намирам
гласа си, се чувам да казвам:
– Ти си болен, Хардин. Ти си болен в шибания си мозък.
Знам, че е част от играта му, но думите му събуждат нещо у мен. Да чуя това от устата
му! Хващам дръжката на вратата, но Хардин ме дърпа назад.
– Повярвай ми, това е истината. Знам, че не ми вярваш, но… Обичам те – очите му са
влажни, виждам сълзите, виждам как се опитват да пробият. Устните му са свити в права
черта. Дланите му политат нагоре и скриват лицето му. Прави крачка назад, по сле една
напред, сваля ръце. В зелените му очи виждам само безумна паника.
Хардин… е по-добър актьор, отколкото си мислех. Не мога да повярвам, че каза това
пред всички.
Избутвам го назад, отварям вратата и я заключвам, преди да успее да се опомни.
Когато Ландън подкарва колата, дланите на Хардин блъскат по прозореца ми. Покривам
лицето си с длани, за да не види, че плача.

Глава шестдесет и едно

След малко спирам да хлипам и Ландън пита тихичко:
– Чух го да казва, че те обича. Или не съм разбрал правилно?
– Да… Не знам… Предполагам, че про сто драматизираше излишно – казвам, а ревът ми
не спира.
– Мислиш ли, че… не ми се сърди за това, което ще кажа… но не мислиш ли, че може би
наистина те обича?
– Какво? Не, разбира се. Дори не мисля, че ме харесва. Когато сме сами, е толкова
различен и мисля, че наистина изпитва нещо към мен. Но знам, че не ме обича. Не е спо собен
да обича никого, о свен себе си.
– Теса, аз съм на твоя страна. Наистина. Но лицето му, очите му, когато потеглихме.
Изглеждаше като човек с разбито сърце. А сърцето не може да бъде разбито, ако човек не
обича.
Това не е вярно. Когато го видях как целува Моли, усетих сърцето ми да се пръска на
стотици парчета, но аз не го обичам. Да, може би си падам, може би се влюбвам, но това все
още не е обич.
– Обичаш ли го? – пита ме про стичко Ландън.
– Не, не го обичам. Той е… той е… задник. Познавам го едва от два месеца и половината
време… не, не половината, цялото време е минало в кавги. Не можеш да обикнеш някого за
два месеца – гласът ми е напрегнат, а думите излизат прекалено бързо. – Освен това е задник.
– Това вече го спомена – казва Ландън и забелязвам, че лекичко се усмихва, но упорито се
опитва да запази неутрално изражение. Когато говорим за Хардин, изпитвам такова
напрежение в гърдите. Повдига ми се, колата ми се струва прекалено тясна, не ми стига
въздух. Открехвам прозореца и облягам глава на него, за да накарам дробовете си да дишат.
– Искаш ли да дойдеш у нас, или да те закарам в общежитието? – пита Ландън.
Искам да се прибера в стаята си, да се свия на топка, но се страхувам, че Стеф и Хардин
ще се появят. А вероятно стта Хардин да дойде в къщата на баща си е почти нулева, затова
веднага решавам, че това е по-добрият вариант.
– У вас, но ако може да минем през общежитието, за да си взема някои неща. Дрехи.
Извинявай, че трябва да ме разкарваш из целия град.
– Теса, не е кой знае какво разстояние, а и ти си ми приятелка. Няма нужда по стоянно да
се извиняваш – казва строго, но сладката му усмивка ме кара да се усмихна.
Той е най-добрият човек, когото съм срещнала тук до сега. Истинска късметлийка съм да
имам до себе си приятел като него.
– Тогава ми позволи да ти благодаря, че си такъв верен приятел.
– Пак заповядай – казва закачливо.
Бягам като луда из стаята да си събирам нещата и учебниците. Имам чувството, че никога
повече няма да о стана да спя тук. И това ще е първата нощ от няколко насам, когато няма да
заспя до Хардин. А бях започнала да свиквам. Колко съм била глупава!
Вадя телефона от шкафчето и тръгвам към колата на Ландън.
Пристигаме в къщата малко след единадесет. Изтощена съм, но и безкрайно благодарна,
че Кен и Карен вече спят. Ландън слага пица във фурната за двама ни и докато чакаме,
изяждам още едно кейкче.
Подвизите ми в кухнята ми се струват толкова далечни. Сякаш е било преди седмици.
Денят беше толкова дълъг, а започна така добре. С Хардин и с уреждането на стажа ми. И
по сле как унищожи всичко. Както винаги! Изяждаме пицата, качваме се горе, Ландън ме
настанява в стаята за го сти, в която спах предишния път. Всъщно ст, тогава не спах тук,
защото се събудих от виковете на Хардин.
Всичко изглежда лишено от логика от мига, в който го видях. Времето е непонятна
величина. Всичко става ужасно бързо, вие ми се свят от скоро стта, с която преминахме през
толкова красиви мигове, и от това как неизбежно се връщахме към вечните караници.
Отново благодаря на Ландън и той се прибира в стаята си. Включвам телефона. Имам
ужасно много съобщения от Хардин, Стеф и майка ми. Изтривам всички, без това на майка.
Знам какво ми е писал, знам какво ми е писала и Стеф. Стига ми за днес. Изключвам звука на
телефона и блокирам получаването на съобщения, обличам пижамата си и се свивам в
леглото.
Вече е един през нощта, а трябва да стана след четири часа. Утре ще е дълъг ден. Ако не
бях изпуснала часовете си днес, утре можеше и да си о стана у дома… е, не у дома, а тук. Или
да се върна в стаята си. Защо ми трябваше да го убеждавам да се върне в часовете по
литература?
След безкрайно въртене и мятане в леглото поглеждам часовника и виждам, че е вече
три. Понеже днес беше и най-щастливият, и най-нещастният ден в живота ми, се чувствам
прекалено изтощена дори да заспя.
Преди да разбера какво правя, вече съм пред стаята на Хардин. И влизам. Наоколо няма
никой, няма кой да ме съди. Отварям гардероба и вадя една бяла тениска. Знам, че никой
никога не я е но сил, но не ми пука. Свалям своята и обличам неговата. Лягам, заравям глава
във възглавницата и най-сетне заспивам.

Глава шестдесет и две

Отварям очи. Отнема ми до ста време да приема факта, че Хардин не е в леглото ми.
Слънцето се излива през огромния прозорец и когато се оглеждам, виждам, че не съм сама в
стаята. Сядам в леглото и се опитвам да се ориентирам. Когато очите ми започват да
фокусират, вече съм повече от сигурна, че полудявам.
– Хардин? – казвам тихичко и разтърквам очи.
– Здрасти – отвръща от стола, на който седи с опрени на коленете лакти.
– Какво правиш тук, по дяволите? – излайвам. Едва отварям очи и сърцето вече ме боли.
– Теса, трябва да поговорим – казва. Сенките под очите му се виждат от километри.
– Седиш и ме гледаш как спя ли? – питам.
– Не, разбира се, че не. Влязох преди няколко минути – отговаря. Питам се дали без мен е
имал кошмари в леглото. Ако не бях свидетел на тези неща, бих казала, че и кошмарите са
част от играта му, но по сле си спомням за изпотеното му тяло и как го прегръщах, за да го
успокоя, как виждах истинския ужас в зелените му очи.
Мълча. Не искам да се карам с него. Искам про сто да си иде. Не, не искам да си отива и се
мразя за това, но знам, че трябва да си иде.
– Налага се да поговорим – казва пак. Клатя глава, категорично отказвам. Той прокарва
пръсти през ко сата си и въздъхва.
– Трябва да ходя на лекции – заявявам.
– Ландън вече тръгна. Изключих алармата ти. Вече е единадесет.
– Какво си направил?
– Легна си късно и си помислих…
– Как смееш… махай се.
Раната от всичко, което направи вчера, е прекалено прясна и е всъщно ст до ста по-силна
от гнева, че съм изпуснала часовете си заради него. Но не мога да си позволя да показвам
чувствата и емоциите си пред Хардин. Това ще му даде предимство и той веднага ще се
възползва. Както винаги.
– Ти си в стаята ми – напомня ми той.
Ставам от леглото. Какво като съм само по тениска. Неговата бяла тениска.
– Прав си, аз ще си тръгна – казвам и буцата пак застава на гърлото ми, а сълзите
заплашват да покапят всеки миг.
– Не, нямах това предвид. Само казвам, че си в моята стая… Защо? – пита с почти мъртъв
глас.
– Не знам… аз… про сто… не можах да заспя… – признавам. Трябва да спра да говоря.
Веднага. – И всъщно ст, не е твоята стая, защото си спал тук точно толкова пъти, колкото и аз.
Даже аз съм спала един път повече.
– Твоите тениски не ти ли стават? – пита, очите му са впити в бялата тениска. Подиграва
ми се, нали?
– Давай, подигравай ми се – казвам и сълзите пълнят очите ми за кой ли път тази сутрин.
Той се опитва да улови погледа ми, но аз веднага извръщам очи встрани.
– Не ти се подигравам – става от стола и прави крачка към мен. Аз правя крачка назад и
вдигам ръце, за да му попреча да ме доко сне. Той веднага спира. – Про сто ме изслушай.
– Какво повече можеш да ми кажеш, Хардин? Винаги е така. Водим един и същи
разговор. Едни и същи скандали за едно и също нещо. Само че всеки път стават по-жестоки.
Не мога повече. Не мога.
– Казах, че съжалявам, че я целунах.
– Не става дума само за това. Е, тя е част от проблема, но има толкова много други неща.
И това, че не ги виждаш, е доказателство, че само си губим времето един с друг. Аз никога
няма да бъда такава, каквото искаш да бъда. И не съм такава, каквато искаш да бъда –
избърсвам очите си, докато той гледа през прозореца.
 – Но то си точно такава, каквато искам да бъдеш – казва.
Ще ми се да му вярвам, иска ми се да можеше да чувства, да беше спо собен на някаква
емоция.
– Ти обаче не си – е всичко, което мога да кажа. Не искам да плача пред него, но не мога
да се контролирам повече. Прекалено много плаках, откакто го срещнах, и ако сега попадна в
мрежата му, така ще бъде винаги.
– Какво не съм?
– Такъв, какъвто искам да бъдеш. Единственото, което умееш да правиш, е да ме
нараняваш.
Минавам край него и преко сявам коридора към спалнята за го сти. Обувам бързо
панталоните си и събирам нещата си. Очите му ме следват навсякъде. Следят всяко мое
движение.
– Не чу ли какво ти казах вчера? – пита най-накрая. Страхувах се да не подхване тази
тема. – Отговори ми.
– Да, чух – казвам тихо, но отбягвам погледа му.
– И нямаш какво да кажеш по въпро са? – пита враждебно.
– Не – лъжа веднага. Той застава пред мен. – Махни се – казвам почти умолително.
Хардин е на опасно близко разстояние и знам какво ще се случи. И то се случва – целува
ме. Опитвам се да направя крачка назад, но силните му ръце ме притискат към гърдите му.
Устните му доко сват моите и езикът му се опитва да се плъзне по моя, но аз стискам устни и
не му позволявам. Той отдръпва глава назад.
– Целуни ме, Тереза – настоява.
– Не – удрям гърдите му.
– Кажи ми, че не изпитваш същото към мен, и ще те пусна. – Лицето му е на сантиметри
от моето. Усещам горещия му дъх върху кожата на лицето си.
– Не, не изпитвам – заболява ме от собствените ми думи, но трябва да се махне от мен.
– Напротив, изпитваш същото! – гласът му е отчаян. – Знам, че е така.
– Не, Хардин, нямам никакви чувства към теб, както ти нямаш към мен. Нали не си си
помислил, че съм чак толкова тъпа, за да ти повярвам?
Той ме пуска като ужилен.
– Не ми вярваш, че те обичам?
– Разбира се. За кръгъл идиот ли ме вземаш?
Той ме гледа напрегнато, отваря уста и пак я затваря. И след кратко колебание казва:
– Права си.
– Какво?
– Права си, не те обичам. Про сто добавих малко драматизъм – казва и се засмива горчиво.
Знаех, че не го говори сериозно, но честно, така боли повече. Знам, че исках да е откровен с
мен, но не искам честно стта му да ме наранява. Защото една голяма част от мен се надяваше,
че наистина изпитва тези чувства към мен.
Докато излизам към коридора, той се обляга на вратата и вежливо ми прави път. Слизам
долу. Карен ми се усмихва.
– Теса, слънце, не знаех, че си тук. – Усмивката ù веднага помръква, когато вижда
състоянието ми. – Добре ли си? Да не се е случило нещо лошо?
– Не, добре съм. Снощи си бях забравила ключа и…
– Карен – чувам гласа на Хардин зад себе си.
– Хардин! – усмивката се връща на лицето ù. – Искате ли нещо за закуска… За обяд, по-
скоро, че сутринта май се е изтърколила.
 – Не, благодаря. Прибирам се към общежитието – отвръщам.
– Аз мога да хапна – казва Хардин. Карен изглежда изненадана. Поглежда него, по сле мен,
по сле пак него. – Супер. Отивам в кухнята.
Карен изчезва към кухнята и чувам, че затваря вратата. Тръгвам към изхода. Той ме хваща
за китката.
– Къде отиваш?
– В общежитието, както вече казах.
– И ще вървиш пеша?
– Какво ти става? Държиш се, сякаш нищо не се е случило, сякаш не сме се карали
до сега. Сякаш не си направил нищо лошо. Ти наистина си болен, луд. За лудница си, Хардин,
сериозно. Казваш всички тези ужасни неща, а по сле ми предлагаш да ме караш?
– Не, всъщно ст не съм казал нищо лошо. Ако се замислиш, сама ще се убедиш. Казах
само, че не те обичам, защото предварително си сигурна, че е така, и не искаш да чуеш друго,
а и твърдиш, че и сега си очаквала да те излъжа.
Самодоволното му изражение ме влудява. Завива ми се свят. Защо е дошъл да ме търси
чак тук, след като не му пука за мен? Няма ли си друга работа, о свен да ме измъчва?
– Какво направих? – отдавна искам да го питам, но се страхувах да чуя отговора му.
– Моля?
– Какво направих, че ме мразиш толкова силно? – казвам тихо, за да не ме чуе Карен. –
Можеш да имаш всяко момиче, което пожелаеш, а продължаваш да си губиш времето с мен?
И да губиш и моето време. За да ме измъчваш? Каква е целта? Толкова ли ме ненавиждаш?
– Не, не е това целта. И не те ненавиждам, Теса. Про сто ти си лесна плячка, а нали не
забравяш, че все пак всичко опира до лова – казва студено. И тогава от кухнята се чува гласът
на Карен – пита го дали иска кисела краставичка със сандвича. Той отива в кухнята да ù
отговори, а аз излизам.
По пътя към спирката решавам, че след като съм пропуснала повечето часове днес, ще е
най-добре да пропусна и о станалите и да отида да търся кола.
За мой голям късмет, автобусът спира няколко минути след пристигането ми на спирката.
Намирам свободно място най-отзад.
Отпускам се на седалката и се сещам за думите на Ландън – не могат да разбият сърцето
ти, ако не обичаш. А Хардин го разбива толкова много пъти. Когато си мисля, че вече не са
о станали парченца за разбиване… той намира какво да дотроши.
Обичам го. Обичам Хардин.

Глава шестдесет и три

Собственикът на автокъщата е мазен и мирише на цигари, но не мога да подбирам
повече.
След един час преговори му написвам чек за авансовото плащане и той ми дава
ключовете на автомобил Тойота Корола 2010. В прилично състояние е. Боята е олющена на
няколко места, но успявам да го убедя да свали още от цената, за да мога да я боядисам.
На излизане от паркинга се обаждам на майка да ù кажа и тя, разбира се, ме критикува, че
е трябвало да си взема по-голяма кола, като изброява причините.
След прекалено дълъг разговор ù казвам, че нямам обхват, и затварям. Изключвам
телефона.
Прекрасно е да имам своя собствена кола. Няма да завися от транспорта и мога да ходя
спокойно на стаж, без да се притеснявам за загубеното по автобусите време. Надявам се, че
прекратяването на взаимоотношенията ми с Хардин няма да повлияе на извоюваната позиция
в издателството. Не, не мисля, но ако вече му е скучно да ме разплаква всеки ден, може да
реши да унищожи и това? Може би трябва да се опитам да поговоря с Кен и да му обясня, че
с Хардин не сме повече… заедно? Той си въобразява, че сме гаджета, така че ще трябва да
измисля нещо. Разбира се, не мога да кажа: „Синът ти е най-жестокият човек на света, трови
ме с присъствието си и не искам да съм край него.“
Включвам радиото, увеличавам музиката малко по-високо от допустимото, но по стигам
желания ефект – музиката и текстовете на песните ме разсейват от мислите ми. Макар че…
всяка песен ми напомня за Хардин.
Преди да се прибера, решавам да мина да си купя нови дрехи. Няколко чифта джинси
примерно. Освен това започва да ми писва от тези дълги поли. В крайна сметка, купувам
няколко нови тоалета за стажа, няколко обикновени тениски и жилетки и два чифта джинси.
По-тесни са от размера, който обикновено си купувам, но ми стоят добре.
Стеф не е в стаята, което, честно казано, ме радва. Харесвам Стеф, но не можем да
продължаваме да живеем заедно при новата ситуация с Хардин. Мисля, че наистина трябва да
мина през цялото това главоболие със сменянето на стаите. Ако изкарвам прилични пари от
стажа, мога да си наема собствен апартамент. Майка ми ще откачи, но вече нищо не зависи от
нея.
Сгъвам новите си дрехи, прибирам ги и отивам да си взема душ. Когато се връщам, Стеф
и Зед са в стаята, седят на леглото ù и гледат нещо в компютъра ù.
Супер!
Тя ме поглежда сънливо.
– Здрасти, Теса. Хардин намери ли те снощи? – Кимам. – Значи всичко е наред? Разбрали
сте се?
– Не. Но е наред. Прекратих всичко с него.
Очите ù се разширяват и ме гледа като луда. Очевидно е очаквала, че Хардин ще успее да
вкопчи ноктите си в мен и да ме подлъже пак.
– Е, аз съм безкрайно щастлив от развоя – усмихва се Зед, а Стеф го удря по ръката.
Телефонът ù започва да вибрира, поглежда екрана и казва:
– Тристан е тук. Трябва да излизаме. Искаш ли да дойдеш?
– Не, благодаря. Ще си о стана тук, но днес си купих кола – казвам и тя започва да
подскача от щастие.
– Наистина ли? Прекрасно! Трябва да ми я покажеш, като се върна – настоява, тръгва към
вратата и излиза, но Зед се спира и се обръща.
– Теса? – гласът му е като кадифе. Поглеждам го и той ми се усмихва. – Помисли ли за
предложението ми да излезем? – казва и не откъсва очи от моите.
– Аз… – имам намерение да му откажа, но защо да го правя? Той е красив и мил. Не се
възползва от мен, когато имаше възможно ст. И знам, че ще е по-добра компания от Хардин.
Всеки би бил по-добра компания от него. Честно.
– Разбира се – усмихвам се.
– Разбира се кое? Че ще ми позволиш да те изведа на вечеря? – усмихва се още по-
широко.
– Да, защо не – отговарям.
– Тази вечер?
– Да, тази вечер е добре.
Не, не мисля, че тази вечер е добре, защото имам да уча, изпуснах лекции, но пък все още
съм напред с материала, въпреки объркването тази седмица.
– Страхотно! Ще те взема в седем?
– Добре.
– Ще се видим тази вечер, красавице – казва и захапва долната си устна. Изчервявам се,
помахвам леко и той излиза.
Сега е четири. Имам три часа да си изсуша ко сата със сешоара и да накъдря крайчетата.
Когато приключвам, изглежда удивително добре. Слагам малко грим, чифт тъмни джинси,
бяла блуза без ръкави и дълга кафява жилетка. И тогава вече нервите започват да ме тресат.
Гледам се в огледалото. По-добре да се преоблека. Обличам синя тениска и риза с копчета.
Не мога да повярвам, че излизам на среща със Зед. През целия си живот съм имала само един
приятел, а сега излизам на среща със Зед след цялата тая каша с Хардин. Може би в крайна
сметка ще се окаже, че момчетата с пиърсинг и татуировки са моят тип мъже?
Изваждам старото си издание на Гордост и предразсъдъци и започвам да чета, за да убия
малко време. Чета, но не мога да спра да мисля за Ноа. Дали да му се обадя? Грабвам
телефона. Гледам екрана. Чувството ми за вина към него и разумът ми се бият за надмощие,
накрая захвърлям телефона на леглото.
Струва ми се, че минават едва няколко минути, когато на вратата се чука. Знам, че е Зед,
защото Хардин не би почукал. Той би нахлул като най-големия грубиян и би ми разхвърлял
нещата из цялата стая. Когато отварям вратата, ченето ми пада. Зед изглежда толкова секси!
Тесни черни джинси, бели гуменки, тениска и елече от деним. Убедена съм, че гледам като
изтървана.
– Красива си, Тереза – казва и ми подава цвете.
Цвете? Изненадана съм и истински поласкана от милия жест.
– Благодаря – казвам и помирисвам бялата лилия.
– Готова ли си? – пита вежливо.
– Да. Къде ще ме водиш? – любопитствам, докато вървим по коридора.
– Мислех да хапнем някъде и да отидем на кино. Няма нужда да форсираме нещата. Нещо
съвсем обикновено – усмихва се.
Пресягам се да си отворя вратата, но той ме спира.
– Позволи ми – казва с леко шеговит тон.
– О! Благодаря.
Все още ми е свито, но Зед е толкова мил и това ми помага да се отпусна. Потегляме. Той
изобщо не включва радиото. Говорим си за обикновени неща. Нормални неща. Казва ми, че
специално стта му е „Опазване на околната среда“, което ме изненадва. Пита ме за
семейството ми, за плановете след колежа. Пристигаме до най-обикновено кафене-ресторант,
сядаме на верандата и си приказваме, докато чакаме храната. Зед изяжда всичко в чинията си
и започва да краде от картофките ми. Вдигам заканително вилица:
– Ако вземеш още един, ще те убия – заплашвам с усмивка.
Той ме гледа невинно и по сле се смее с език между зъбите. Смея се с него. Струва ми се,
че не съм се смяла от векове. Усещането е страхотно.
– Имаш прекрасен смях – казва Зед.
По сле гледаме някаква тъпа комедия. Не можа да разсмее нито него, нито мен, но няма
значение, защото се шегуваме през цялото време. Към края на филма той слага ръка върху
моята. Не е чак толкова смущаващо, както очаквах, но не е същото… както когато Хардин
доко сне ръката ми. И едва сега о съзнавам, че не съм се сещала за него от часове, което е
страхотна промяна, свежо, ободрително чувство след седмиците, които прекарах да мисля за
него. Всяка секунда в продължение на всеки един ден.
 Когато Зед ме закарва до общежитието, вече е почти единадесет. Радвам се, че е сряда.
Остават само два дни до уикенда и тогава ще мога да се наспя.
Той излиза от колата и застава пред мен, докато нагласявам чантата на рамото си.
– Прекарах много хубаво. Благодаря ти, че се съгласи да излезеш с мен – казва.
– И аз прекарах страхотно – усмихвам се.
– Мислех си… помниш ли, когато ме пита дали ще ходя на Лагерния огън? Имаш ли нещо
против да дойда с теб?
– Не, разбира се, нямам против. И ще е забавно. Ще бъда с Ландън и приятелката му –
отвръщам. Не помня дали Зед му се подиграваше с о станалите онази вечер в бара, но искам да
знае, за да не стане така, че да му е неприятно в неговата компания.
– Няма проблем. Изглежда ми приятно момче – казва, а аз се усмихвам.
– Разбрахме се. Тогава ще се видим направо там? – предлагам. Няма начин да го заведа на
вечеря в къщата на Ландън.
– Добре – и прави крачка към мен.
Ще ме целуне ли? Започвам да изпадам в паника, но той поема ръцете ми в своите,
приближава ги до устните си и ги целува. Усещам меките му устни върху горещата си кожа.
Жестът ми се струва толкова красив.
– Лека нощ, Теса – казва и се качва в колата. Въздъхвам облекчено. Добре че не направи
опит да ме целуне. Той е хубаво момче, сладък е и се целува добре, както се убедих на
партито, когато играхме на „Истината или се о смеляваш“, но моментът не ми се струва
подходящ.
На следващата сутрин Ландън ме чака пред кафенето. Разказвам му за Зед. Учудвам се
колко силно ме подразни въпро сът му:
– Хардин знае ли за това?
– Не. И не е нужно да знае. Не му влиза в работата. – Осъзнавам, че тонът ми е много
рязък, затова веднага добавям: – Извинявай, болна тема.
– Очевидно. Про сто внимавай – казва мило и аз обещавам да внимавам.
Ландън не споменава повече нито Хардин, нито Зед. Идва време за лекцията по
литература. Когато с Ландън влизаме в залата, дъхът ми спира. Хардин седи на обичайното си
място. Само един поглед към него, гърдите вече ме болят и не мога да си поема въздух. Той
ме поглежда само веднъж и по сле извръща поглед напред.
– Излизала си със Зед снощи? – пита. Сядам. Надявах се, че няма да ми проговори.
– Не ти влиза в работата – отговарям тихо.
Той се обръща леко към мен, навежда глава и казва:
– Новините се разпро страняват бързо, ако си част от група, Теса. Помни това.
Опитва се да ме заплаши, че ще каже на приятелите си какво сме правили с него, ще им
разкаже всичко, което е било между нас?
Повдига ми се.
Обръщам глава към професора.
– Добре, моля, концентрирайте се вече. Ще продължим оттам, докъдето стигнахме вчера
с дискусиите по Брулени хълмове.
Става ми лошо. Тази дискусия беше за другата седмица! Ето така се получава, когато не
се ходи редовно на лекции.
Усещам очите на Хардин върху себе си. Може би се сеща за онзи път, когато ме хвана в
стаята си да чета старото му копие на „Брулени хълмове“.
Професорът започва да крачи напред-назад с ръце зад гърба.
– Както знаете, Катрин и Хийтклиф преминават през много страстна връзка. Тяхната
страст е толкова силна, че на практика унищожава живота на всеки един герой в романа.
Някои твърдят, че не могат да бъдат заедно, че не са подходящи един за друг. Други твърдят,
че е трябвало да се оженят още в самото начало, вместо да се борят с любовта си един към
друг. – Спира, поглежда ни и пита: – Какво мислите вие?
В друга ситуация веднага бих вдигнала ръка и бих се изказала, демонстрирайки
познанията си по класическа литература, но този път бомбата пада прекалено близо до двора
ми.
От дъното на залата някой отговаря:
– Мисля, че изобщо не са подходящи един за друг. По стоянно се карат и Катрин отказва
да признае любовта си към Хийтклиф. Омъжва се за Едгар, макар много добре да о съзнава, че
обича Хийтклиф, че го е обичала през цялото време. Ако се бяха събрали в самото начало,
животът на всички би бил далеч по-поно сим, биха спестили нещастието на о станалите.
Хардин ме поглежда. Бузите ми пламват.
– Мисля, че Катрин е егоцентрична, надута кучка – казва Хардин. Из залата се чуват
възклицания, професорът гледа Хардин с укор, но той продължава: – Извинявам се, но
истината е, че тя се мисли за много по-добра от Хийтклиф. Може би е така, но тя прекрасно
знае, че Едгар никога няма да бъде на нивото на Хийтклиф, че дори няма база за сравнение. И
въпреки това се омъжва за него. Катрин и Хийтклиф са прекалено сходни като характери и
затова не се разбират. Но ако Катрин не е такъв инат и толкова твърдоглава, биха могли да
бъдат щастливи.
Чувствам се като пълен глупак, защото сравнява нас с тях. Но разликата е, че Хийтклиф
обича Катрин. Любовта му е безгранична, толкова много я обича, че дори не прави нищо,
когато тя се омъжва за друг, и така, докато след време той се жени за друга. Хардин не ме
обича така. Всъщно ст изобщо не ме обича. Няма никакво право да се сравнява с него!
Всички погледи са заковани в мен и чакат отговора ми. Може би се надяват на още един
пикантен скандал.
Но аз не казвам и дума. Знам, че точно това е целта на Хардин, че е пуснал стръвта, но
този път не се хващам на въдицата.

Глава шестдесет и четири

След часа казвам довиждане на Ландън и отивам веднага при професора, за да обясня
причината за отсъствието си. Той ме поздравява за стажа и ми казва, че е направил малка
промяна в графика и че затова дискутираме книгата по-рано. Продължавам да говоря с него,
докато Хардин излезе от залата.
Прибирам се в стаята си, слагам записките и учебниците си на леглото. По сле се опитвам
да уча, но съм по стоянно нащрек. Чакам Стеф, Хардин или някой от всички онези хора, които
по стоянно влизат и излизат от стаята, да се появи и ми е неспокойно. Вземам нещата си за
учене и отивам в колата. Ще си намеря някое местенце из града, далеч оттук – може би
кафене, – и ще уча там.
Докато карам към града, виждам малка библиотека на ъгъла на оживена търговска улица.
На паркинга има само няколко коли. Спирам, влизам в библиотеката, сядам до един от
прозорците, вадя всичките си неща и съм готова да започна да уча. За първи път мога да уча
на спокойствие, без някой да ми шуми и да ме разсейва. Ето, това е моята нова обител.
Перфектното място за учене.
– Го спожице, затваряме след пет минути – казва възрастната библиотекарка, която
безшумно се е приближила до мен.
Затварят? Как така? Поглеждам през прозореца и… наистина е станало тъмно. Кога е
минал един час, така и не съм разбрала. Трябва да идвам по-често тук.
– О, добре, благодаря – казвам и си прибирам нещата. Проверявам телефона си и виждам
съобщение от Зед.
Исках само да ти кажа лека нощ. Нямам търпение да те видя в петък.
Наистина е много мил.
Много мило, благодаря ти. И аз нямам търпение.
Стеф все още не се е прибрала. Обувам пижамата си, грабвам Брулени хълмове и заспивам.
Сънувам Хийтклиф и блатата.
Четвъртък минава спокойно и гладко. С Хардин не си обръщаме никакво внимание.
Прекарвам вечерта в малката библиотека, докато затворят. Лягам си рано.
Когато се събуждам в петък, имам съобщение от Ландън, че няма да идва днес на лекции,
защото Дакота пристигала по-рано, отколкото очаквал. Няма да ходя на литература – това е
първото ми решение. Но по сле си казвам, че позволих на Хардин да унищожи прекалено
много неща, за да му позволя да прецака и най-любимата ми част от деня.
Днес отделям малко повече време на външния си вид. Сплитам предната част на ко сата
си на малка плитка и по сле подвивам крайчетата. Според прогнозата ще е топло, затова
обличам джинси и джъмпер без ръкави.
Нареждам се на опашката за кафе и виждам Логан пред мен. Опитвам да се измъкна,
преди да ме е забелязал, но той се обръща и ме вижда.
– Здрасти, Теса.
– Здрасти, Логан. Как си? – питам любезно.
– Добре. Ще идваш ли тази вечер?
– На Лагерния огън ли?
– Не, на партито. На Лагерния огън е тъпо. Винаги е било ужасно тъпо.
– Е, аз мисля да отида – казвам с усмивка.
– Е, ако ти стане скучно, ела – смее се и си взима кафето. Благодаря му и тръгвам.
Радвам се, че Хардин и компания няма да идват, което значи, че няма да се налага да се
виждам с него или с някого от тях тази вечер. Освен със Зед.
Когато идва време за литература, тръгвам към мястото си, без да вдигам поглед. Не
поглеждам към Хардин нито веднъж. Дискусиите по „Брулени хълмове“ продължават, но този
път той о става мълчалив. В мига, в който лекцията свършва, хуквам към вратата. Без Ландън
се чувствам много по-уязвима.
– Теса! – чувам гласа му зад себе си, но не спирам, вървя по-бързо. Когато стигам
тротоара, той ме хваща за лакътя. Знам, че е той, по паренето, което усещам върху кожата си.
И настръхвам.
– КАКВО! – крещя.
Той прави крачка назад и вдига една тетрадка.
– Изтърва си я.
Облекчение и разочарование се борят в гърдите ми. Иска ми се тази болка да си иде. Но
не си отива, вместо това става все по-голяма с всеки изминал ден, с всяка минута. Не
трябваше да си признавам, че го обичам, трябваше до по следно да отричам пред себе си и
може би нямаше да боли така непоно симо.
– О, благодаря – промърморвам и грабвам тетрадката от ръката му. Гледаме се няколко
секунди и чак тогава се сещам, че стоим по средата на оживена улица, а хората ни подминават
и блъскат от всички страни. Хардин разрошва ко сата си и я прибира пак назад, обръща се и си
отива.
Тръгвам към колата си и карам директно към къщата на Ландън. Нямах намерение да ходя
преди пет, сега е едва три, но не мога да о стана сама в онази стая. Мисля, че напълно съм
откачила от мига, в който Хардин влезе в живота ми. Психически болна. Това е.
Карен отваря вратата с огромна усмивка.
– Само аз съм у дома. Дакота и Ландън отидоха до магазина да купят някои неща – казва
и ме води директно към кухнята.
– Извинявам се, че идвам толкова рано.
– Не се извинявай. Можеш да ми помогнеш с вечерята. – Подава ми една дъска за рязане,
картофи и няколко глави лук. Говорим за времето и за наближаващата зима.
– Теса, все още ли искаш да ми помогнеш в градината? Парникът има устройство за
регулиране на температурата, така че няма защо да се притесняваме от студа през зимата.
– Да, разбира се. Много ми се иска.
– Страхотно! Утре става ли? Другата седмица ще е малко напрегнато – шегува се тя.
Сватбата ù. Почти бях забравила. Опитвам се да ù се усмихна.
– Да, предполагам. – Иска ми се да бях успяла да накарам Хардин да отиде, но ако тогава
беше невъзможно, сега вече е изключено.
Карен слага пилето във фурната и приготвя съдове и сребърни прибори за масата.
– Хардин ще дойде ли тази вечер? – пита, докато нареждаме. Опитва се да звучи, сякаш
пита между другото, но усещам леката нервно ст в гласа ù.
– Не, няма да идва – казвам и свеждам поглед.
– Наред ли е всичко при вас? Не искам да си пъхам но са, където не ми е работата, не го
приемай така – казва и спира да нарежда.
– Няма проблем. Наистина. – И решавам да ù кажа. – Не, не мисля, че при нас нещата са
наред.
– О, колко съжалявам да го чуя. Между вас наистина имаше нещо…. Така поне си мислех.
Но знам, че е ужасно трудно да си с човек, който не умее да говори за чувствата си.
След това изречение се чувствам като в небрано лозе. Никога не съм можела да
разговарям с майка си за такива неща, но откровено стта и начинът, по който Карен се отваря
пред мен, ме предразполагат да споделям с нея.
– Какво искаш да кажеш? – питам.
– Не познавам Хардин така, както ми се иска да го познавам, прекалено е затворен в
емоционално отношение. Кен не можеше да спи по цели нощи и се тревожеше до поболяване
за него. Казва, че е бил много нещастно дете – очите ù се навлажняват. – Той дори не може да
каже на майка си, че я обича. Никога не би го направил.
– Какво?
– Кен не ми казва защо. Про сто и аз не знам. Кен твърди, че не може да си спомни нито
един път в живота си, когато Хардин да е казал на него или на майка си, че ги обича. И това е
ужасно тъжно. Не само за Кен, а най-вече за Хардин – казва и попива една сълза под окото си.
За човек, който не иска да каже дори на родителите си, че ги обича, свърши до ста добра
работа с мен. Не му попречи да ми каже, че ме обича, по възможно най-презрителния начин,
разбира се.
– Той е… толкова е трудно да го разбере човек – успявам да кажа, про сто защото не се
сещам за друго.
– Да, да, така е. Но се надявам да продължиш да ни идваш на го сти дори ако нещата
между вас не се развият към по-добро.
– Разбира се – обещавам.
 Предполагам, че Карен усеща настроението ми и веднага сменя темата. Говорим за
парника и чакаме пилето да се изпече. По сле нареждаме масата.
Карен говори нещо, но по средата на изречението вдига глава, млъква и се усмихва
сърцато. Обръщам се и виждам Ландън с красиво момиче с къдрава ко са. Знаех, че е много
хубава, но наистина не очаквах да е толкова… прелестна. Тя е повече от всичко, което съм
очаквала.
– Здравей, ти сигурно си Теса – казва, преди Ландън да отвори уста да ни представи. Тя
тръгва към мен и ме прегръща. Веднага я харесвам.
– Здравей, Дакота, толкова съм слушала за теб. Радвам се най-сетне да се запознаем.
Очите на Ландън я про следяват, докато минава покрай него и отива да прегърне Карен.
По сле сяда пред барплота.
– Видяхме Кен на бензино станцията, ще се прибере всеки момент – казва Ландън.
– Идеално. С Теса наредихме масата.
Ландън слага ръка около кръста на Дакота и я повежда към масата. Сядам срещу тях и
поглеждам празното място до мен, където Карен е сложила прибори, макар че никой няма да
седи, защото, както ми обясни: „Масата трябва да изглежда симетрична“.
Да, масата изглежда симетрично подредена, но в момента само ме натъжава. В някой
друг живот Хардин би седял до мен и би държал ръката ми, както Ландън държи ръката на
Дакота. И тогава може би щях да мога да се облегна на рамото му без страх, че ще ме
отхвърли. Започвам да съжалявам, че не поканих Зед, макар че щеше да е крайно неловко и
странно. Но да вечерям с две двойки, които се обичат? Какво по-лошо от това?
Кен влиза и прекъсва кошмарните ми мисли. Отива до Карен и я целува по бузата. По сле
сяда на мястото си.
– Вечерята изглежда прекрасно – казва, усмихва ù се закачливо и слага салфетката върху
скута си. – Дакота, всеки път, когато те видя, ставаш все по-хубава – усмихва ù се и по сле се
обръща към мен. – Теса, поздравления за стажа. Крисчън ми се обади и ми разказа за срещата
ви. Направила си му страхотно впечатление.
– Благодаря отново, че му се обади – отвръщам и всички млъкваме, за да опитаме от
пилето на Карен. А то е божествено!
– Съжалявам, че закъснях – чувам гласа зад гърба си и вилицата ми пада в чинията.
– Хардин! Не знаех, че ще идваш – казва мило Карен и ме поглежда. Извръщам поглед
встрани. Сърцето ми ще изскочи.
– Да, нали помниш, че го обсъждахме миналата седмица, Теса? – казва. Усмихва ми се
злокобно и сяда до мен.
Тоя не е наред! Защо просто не ме остави на мира?
Знам, че отчасти вината е моя, защото го допуснах до себе си, но той определено харесва
тази игра. Всички са вперили очи в мен. Аз кимам и вземам вилицата си. Дакота изглежда
объркана, а Ландън разтревожен.
– Ти трябва да си Дилайла? – пита я Хардин.
– Всъщно ст… Дакота – поправя го сладко тя.
– Да, Дакота, все тая – казва и аз го ритам под масата, но той се прави, че не забелязва.
Ландън го гледа гневно, но на Хардин очевидно не му пука и от това. Кен и Карен
започват да си говорят нещо, Ландън и Дакота – също. Не откъсвам поглед от храната си и
обмислям варианти да се измъкна незабелязано.
– Е, как върви вечерта засега? – пита най-спокойно той. Знае, че няма да по смея да
направя скандал, затова само се опитва да ме дразни.
– Добре – отговарям тихо.
 – Няма ли да ме питаш как съм? – смее се той.
– Не – казвам под но са си и слагам хапка в устата си.
– Теса, твоята кола ли е паркирана пред къщата? – пита Кен.
– О, да, най-сетне си купих кола – отвръщам малко по-ентусиазирано от нужното и се
надявам всички да се включат в разговора, за да не се налага да говоря само с Хардин, който
ме гледа с повдигната вежда.
– Кога?
– Онзи ден – отговарям. Когато ми каза, че съм станала лесна плячка, че всичко опирало
до лова, задник такъв.
– Откъде я взе?
– Автокъща за стари коли – казвам и гледам как Дакота и Карен се опитват да прикрият
усмивките си. Трябва веднага да насоча вниманието на всички към нещо друго, каквото и да
е, само да не обсъждат мен: – Дакота, Ландън ми каза, че обмисляш да заминеш в Ню Йорк да
учиш в балетно училище?
И тя ни разказва за плановете си да се премести в Ню Йорк. Ландън е истински щастлив
за нея, независимо от огромното разстояние, което ще ги дели. Към края на разказа ù Ландън
поглежда часовника на телефона си и казва:
– Трябва да тръгваме. Няма да ни чакат.
– Какво? – пита Карен. – О, добре, поне вземете малко десерт с вас.
Ландън кима и ù помага да сложи десерта в пластмасова кутия.
– С мен ли ще се качиш? – пита Хардин, а аз се оглеждам, защото не разбирам на кого
говори. – Да, на теб говоря – пояснява и ме гледа в очите.
– Какво? Не, няма да ходиш – казвам.
– Напротив, отивам. И не можеш да ме спреш, ако искам да отида, така че по-добре се
качи с мен – казва и слага ръка на бедрото ми.
– Какво ти става? – питам много тихо, защото се страхувам от скандала.
– Може ли да обсъдим този въпро с навън? – пита Хардин и аз поглеждам към баща му.
– Не! – казвам категорично, защото всеки път, когато „говорим“, аз плача. Хардин става
бързо, едва не обръща стола, хваща ръката ми и ме изправя на крака.
– Ние сме навън – казва и ме издърпва през хола към входната врата.
В мига, в който съм сигурна, че не могат да ни видят, изскубвам ръката си и го
предупреждавам през зъби:
– Престани да ме доко сваш.
– Съжалявам, но иначе нямаше да дойдеш с мен.
– Защото не искам.
– Съжалявам за всичко. Разбираш ли ме? – пръстите му си играят нервно с халката на
устната му, а аз се старая да не поглеждам към устата му. Очите му търсят отговора на
въпро са в моите и изучават изражението на лицето ми.
– Съжаляваш? Не, Хардин, не съжаляваш за нищо. Искаш само да си играеш на твоите
игрички и да ме побъркваш. Про сто престани. Толкова съм изморена, изтощена съм до краен
предел от тези караници с теб. Не мога повече така. Няма ли с кого другиго да се
подиграваш? По дяволите, ще ти помогна да си намериш някое невинно момиче, на което да
си пробутваш номерата, стига това да не съм аз.
– Не правя нищо подобно. Знам, че съм до ста… непо стоянен и че наистина те обърквам.
Не знам защо го правя, наистина. Но ако ми дадеш още един шанс, няма да го правя повече.
Опитах се да стоя настрани, но не мога. Имам нужда от теб… – свежда поглед и започва да
търка върховете на ботушите си един в друг.
 Как не го е срам? Как може да е толкова уверен и откъде тази смелост? Само нагло стта
му успява да спре сълзите ми. Не, няма да му дам възможно ст да се наслади на победата си.
До статъчно често ме е виждал да плача.
– Спри, про сто спри! Не ти ли писна от това? Ако имаше нужда от мен, нямаше да се
държиш така. Ти самият ми каза, че всичко се въртяло около плячката и лова, помниш ли? Не
можеш про сто да се появиш тук и да се държиш, сякаш нищо не се е случило.
– Не съм го мислил и ти много добре знаеш това.
– Значи трябва да признаеш, че го каза, за да ме нараниш? – Гледам го, побеснявам и се
опитвам да не отстъпя и крачка назад.
– Да – казва и поглежда пак надолу.
Толкова ме обърква. Казва, че иска повече, а по сле целува Моли, по сле ми казва, че ме
обича, и веднага след това се отмята от думите си. И сега пак се извинява?
– Защо да ти прощавам? Току-що призна, че си направил нещо с единствената цел да ме
нараниш.
– Един по следен шанс, Тес. Ще ти кажа всичко – умолява ме. За малко да повярвам на
болката в очите му, но вече всички знаем, че е добър актьор.
– Не мога, трябва да тръгвам.
– Защо не мога да дойда с теб? – пита.
– Защото… защото имам среща със Зед.
Той буквално се срива пред мен. Трябва да впрегна цялата си воля, за да не започна да го
утешавам. Но сам си е виновен. Дори и да му пука за мен, вече е прекалено късно.
– Зед? Гадже ли ти е, или…? – гласът му е изпълнен с отвращение.
– Не сме говорили за това. Про сто… излизаме, прекарваме… време заедно…предполагам.
– Не сте говорили? И ако сега те попита, би ли се съгласила?
– Не знам. – И наистина не знам. – Той е мил и любезен и се държи с мен добре.
Защо изобщо се обяснявам на някакво момче какво правя с личния си живот?
– Теса, ти дори не го познаваш. Не знаеш…
Вратата на къщата се отваря и Ландън пита с малко пресилен ентусиазъм:
– Готови ли сме?
Погледът му се стрелва към Хардин, който за първи път изглежда обезоръжен и дори…
сякаш някой току-що е прегазил сърцето му.
Насилвам краката си да помръднат и тръгвам към колата. Но колкото и да се старая да
гледам само напред, не мога да се сдържа.
Обръщам се и го виждам на верандата пред къщата. Гледа ме. Гледа как си тръгвам.

Глава шестдесет и пет

Паркирам до колата на Ландън и пускам съобщение на Зед, за да му кажа, че вече сме
пристигнали. Той веднага ми отговаря да го чакам към края на лявата част на полето.
Съобщавам на Ландън и Дакота къде ще ни чака Зед, но Ландън никак не изглежда
ентусиазиран, въпреки че от любезно ст казва едно „супер!“
– Кой е Зед? – пита Дакота.
– Той… е мой… приятел. Само приятел.
– Но Хардин ти е гадже, нали? – пита тя.
Поглеждам я. Знам, че не иска да любопитства или да натрапва мнение, но изглежда
объркана. Добре дошла в клуба.
 – Не, слънце – смее се Ландън. – Нито единият, нито другият ù е гадже.
– Не е чак толкова зле, както звучи – смея се и аз.
Когато се приближаваме към тълпата, оркестърът на училището започва да свири. Все
повече хора се стичат към полето. С огромно облекчение забелязвам Зед, облегнат на
оградата. По сочвам го и всички тръгваме към него.
– О! – извиква силно Дакота. Не знам дали е изненадана от татуировките и от пиърсинга,
или от това колко е хубав, или пък от всичко накуп.
– Здравей, красавице – усмихва се Зед и ме прегръща. Усмихвам му се широко и също го
прегръщам.
– Аз съм Зед. Радвам се да се запознаем – обръща се към Ландън и Дакота. Знам, че
познава Ландън; предполагам, че про сто се опитва да бъде любезен.
– Отдавна ли чакаш? – питам.
– Само от десетина минути. Не очаквах да има толкова много хора.
Ландън ни повежда към едно място, където няма толкова много народ. Точно до
огромната купчина дърва. Сядаме на земята. Дакота седя между краката на Ландън и се
обляга на гърдите му. Слънцето залязва и се появява лек вятър. Трябваше да си облека нещо с
дълъг ръкав!
– Идвал ли си на някога на такова мероприятие? – питам Зед.
– Не, не е сред обичайните ми забавления – казва със смях. – Но се радвам, че съм тук тази
вечер.
Усмихвам се на милия комплимент и тогава някой се приближава към микрофона.
Поздравява ни с добре дошли от името на ръководството на колежа. След няколко минути
започват да отброяват. Десет… три, две, едно и огънят лумва, като започва свирепо да
поглъща сухото дърво. Всъщно ст е красиво да си толкова близо до пламъците. Успокоявам се,
че ще се стопля.
– За колко време си тук – пита Зед и поглежда Дакота.
– Само за уикенда. Иска ми се да мога да дойда за сватбата другата седмица – казва
тъжно тя.
– Каква сватба? – пита Зед.
Поглеждам към Ландън, той улавя погледа ми и казва:
– На майка ми.
– О…! – Зед се замисля и сякаш се опитва да се сети нещо.
– Какво? – питам.
– Нищо. Про сто се мъча да си спомня кой говореше за сватба другата седмица… Да,
Хардин… да. Питаше какво се облича, когато човек ходи на сватба.
Сърцето ми спира. Надявам се да не ми личи. Значи Хардин не е казал на никого, че баща
му е ректор на колежа. Не е казал и че баща му се жени за майката на Ландън.
– Не е ли съвпадение? – добавя Зед.
– Всъщно ст, не, те са… – започва Дакота, но аз веднага я прекъсвам.
– Да, наистина е страхотно съвпадение. Но в такъв град вероятно има много сватби всеки
уикенд.
Зед кима, а Ландън прошепва нещо в ухото на Дакота.
Хардин мисли да ходи на сватбата?
Зед избухва в смях.
– Не мога да си представя Хардин на сватба. Това е пълен абсурд.
– Защо не? – тонът ми е малко по-груб, отколкото ми се иска.
– Не знам. Про сто защото е Хардин. Единственият начин да го закарат на сватба, е, ако му
обещаят, че ще чука шаферките. Всяка една поотделно или заедно – казва и върти
презрително очи.
– Мислех, че с Хардин сте приятели? – отбелязвам.
– Да, разбира се. Не казвам нищо лошо за него, про сто че Хардин си е такъв. Та той чука
различно момиче всяка седмица. Понякога повече от едно.
Очите ми сълзят и имам чувството, че огънят е подпалил кожата ми. Преди да о съзная
какво изобщо правя, скачам на крака.
– Къде отиваш? Какво има? – пита Зед.
– Нищо, про сто… ми стана малко задушно. Имам нужда от свеж въздух – казвам. Знам
колко глупаво звуча, но не ме е грижа. – Веднага се връщам. – И бързо се отдалечавам от тях,
преди някой да е скочил да ме гони.
Какво ми става? Полудявам ли? Зед е толкова сладък и наистина ме харесва, хубаво ми е в
компанията му, но въпреки това само споменаването на името на Хардин ме довежда до това
вече да не мога да спра да мисля за него. Правя едно кръгче около огъня, поемам си дълбоко
дъх няколко пъти и се връщам.
– Извинявам се, про сто ми стана много топло от огъня – лъжа и сядам на земята.
Зед държи телефона си, но веднага обръща екрана, за да не го видя, и го пуска в джоба
си. През следващия час си говорим общи приказки.
– Май съм малко изморена. Хванах много ранен полет – казва по едно време Дакота и
Ландън веднага кима с разбиране.
– И аз съм изморен. Май ще тръгваме. – Ландън става и подава ръка на Дакота.
– И ти ли искаш да тръгваме? – пита Зед.
– Не, о свен ако ти не искаш.
– И не мен не ми се тръгва още.
Казваме си довиждане с Ландън и Дакота и гледаме как изчезват в тълпата.
– По какъв повод се прави Лагерният огън? – питам Зед, но се съмнявам, че знае.
– Мисля, че така отбелязват края на футболния сезон. Или средата на нещо…?
Оглеждам се и едва сега забелязвам, че до ста от студентите са облечени в екипи с
емблемата на футболния отбор на колежа.
– О, сега разбирам – казвам и се смея, но забелязвам как Зед присвива очи.
– Това Хардин ли е? – пита.
Извъртам рязко глава. Да, няма нищо по-сигурно. Хардин върви право към нас и е с
някаква ниска брюнетка с много къса пола.
Веднага се притискам към Зед. Ето точно затова не исках да го слушам на верандата.
Защото вече е намерил някакво момиче и го е довел тук само за да ми направи напук.
– Здрасти, Зед – казва весело момичето.
– Здрасти, Ема – усмихва се Зед и слага ръка на рамото ми. Хардин го изглежда лошо, но
въпреки това сяда до нас. Знам, че е много грубо да не се представя на момичето, но какво ми
дреме. И без това вече я мразя.
– Как върви тук? – пита Хардин.
– Горещо и почти свършва – отвръща Зед.
Усещам напрежението между двамата, но не разбирам защо. Хардин даде да се разбере
пред всички, че изобщо не му пука за мен.
– Има ли някъде нещо за ядене? – пита момичето с дразнещо писклив глас.
– Да, има шатра с храна – казвам.
– Хардин, ела с мен да си купя нещо за ядене – командва го тя, той я гледа недоволно, но
става.
 – Донеси ми един геврек – казва с усмивка Зед, а Хардин кима, но стиска здраво челюст.
Какво им става на тези двамата?
Веднага щом изчезват в тълпата, казвам на Зед:
– Може ли да тръгваме? Не ми се седи в компанията на Хардин. Ако не си забравил, се
мразим – опитвам се да се усмихна, но не се получава. Ставаме едновременно и той ме хваща
за ръката, а аз се улавям, че се оглеждам и се моля Хардин да не ни забележи, най-вече да не
забележи, че се държим за ръце.
– Искаш ли да отидем на партито? – пита Зед, когато стигаме на паркинга.
– Не, честно казано, не ми се ходи там.
Това е последното място, където бих отишла.
– Можем да излезем тогава някой друг… – започва.
– Не, не ми се прибира още. Про сто не искам да съм тук. И в онази къща – говоря
прекалено бързо. Той ме поглежда учудено.
– Добре… можем да отидем у нас. Ако искаш. Или да отидем другаде? Всъщно ст, не
знам къде ходят хората в тоя град – казва и се смее, а аз се смея с него.
– У вас е по-добре. Ще карам с колата след теб – казвам.
Докато карам зад Зед, си представям лицето на Хардин, когато се върне и види, че ни
няма. Той доведе момиче, така че няма право да се ядо сва. Но дори да се оправдавам и да го
виня за поредния му гаф, това не намалява кошмарната болка в стомаха ми.
Апартаментът на Зед е съвсем близо до общежитията. Малък и чист. Предлага ми
напитка, но отказвам, защото ще карам кола на връщане.
Защото планирам да прекарам нощта в стаята си.
Сядам на дивана, той ми подава дистанционното и отива в кухнята да си вземе нещо за
пиене.
– Избери си нещо за гледане, не знам какво обичаш да гледаш.
– Сам ли живееш? – питам и той кима. Когато сяда до мен и обгръща кръста ми, започвам
да се чувствам неловко, но прикривам нервно стта си с усмивка.
Точно тогава телефонът му звъни. Той става, отговаря, вдига пръст да ми покаже, че се
връща след минутка, и тръгва към кухнята.
– Тръгнахме си оттам вече – чувам го да казва. – Е, какво е положението… Става… Е,
кофти…
Не долавям нищо от о сновния разговор, само това и че казва на някого, че сме си
тръгнали. Дали Хардин му се обажда?
Ставам и тръгвам към кухнята, но Зед затваря веднага.
– Кой беше? – питам.
– Никой и нищо съществено – уверява ме той и ме повежда към дивана. – Радвам се, че те
познавам. Ти си различна от момичетата тук – казва сладко.
– И аз се радвам.
Веднага след това не мога да не попитам:
– Познаваш ли Ема? По-отблизо имам предвид?
– Разбира се. Гадже е на братовчеда на Нейт.
– Гадже на братовчед му?
– Да, заедно са от до ста време. Ема е супер приятно момиче.
Значи Хардин не е бил с нея… не и по този начин. Може би е дошъл, за да се опита да ме
намери, да се опита да говори отново с мен. Може би не е дошъл с цел да ме нарани с
присъствието на друго момиче.
Поглеждам към Зед, но той вече се навежда да ме целуне. Устните му са хладни от
напитката и мирише на водка. Дланите му внимателно и нежно се движат по целите ми ръце и
по сле се увиват около кръста ми. Затварям очи, но виждам само съсипаното, изкривено от
болка лице на Хардин, как се молеше почти на колене за един по следен шанс, как отказах да
му повярвам, как ме гледаше, докато вървях към колата, как избухна в часа по литература,
когато говорехме за Катрин и Хийтклиф, как никога не е казвал на майка си, че я обича, как
каза пред всички, че обича мен, как по сле си взе думите обратно, как винаги се появява,
когато не искам, как се появи в дома на баща си, макар че мрази да стъпва в онзи дом, и как е
питал приятелите си какво се облича за сватба. Във всичко това има смисъл и въпреки това не
разбирам нищо.
Хардин ме обича. По неговия си болен, увреден, опасен начин, но ме обича. И в мига, в
който го о съзнавам, сякаш ме прегазва камион.
– Какво? – казва Зед и се отдръпва от мен.
– Какво какво? – питам.
– Току-що ми каза „Хардин“.
– Не, не съм казала такова нещо – започвам да се оправдавам.
– Да, да, така каза – става и се отдалечава от дивана.
– Трябва да тръгвам… Съжалявам…
Грабвам чантата си и излетявам през вратата, преди Зед да каже каквото и да било.

Глава шестдесет и шест

Първо трябва да опитам да разбера себе си.
Какво правя? Оставих Зед, за да търся Хардин, но наистина трябва да помисля какво
може да се случи от тук нататък.
Има два изхода: или Хардин ще ми наговори ужасни неща, ще ме напсува и ще ме накара
да си тръгна, или ще признае, че има чувства към мен и че всички тези игри са про сто
неговият начин да признае, че не може да се справи с такива чувства, че не може да изразява
чувствата си по нормален начин.
Ако нещата се развият по първия сценарий, едва ли е възможно да се чувствам по-зле от
сега. Но ако се развият по втория, почти съм готова да му про стя за всички кошмарни неща,
които ми причини и наговори.
Ако и двамата признаем чувствата си един към друг, дали всичко ще се промени? Дали
той ще се промени? Дали е в състояние да ме обича, както аз искам да ме обича? А аз ще мога
ли вечно да се съобразявам с промените в настроенията му?
Проблемът е, че не мога да отговоря на нито един от тези въпро си сама. Не мога да
отговоря дори на един. Мразя как мисълта за него замъглява съзнанието ми и ме прави
толкова несигурна в мен самата. Мразя да не знам какво би направил или казал.
Спирам пред проклетата къща, където прекарах прекалено много време през изминалите
няколко седмици. Мраза това място! В момента мразя много неща, а гневът ми към него почти
е до стигнал до точката на кипене.
Спирам до тротоара и хуквам нагоре по стълбите. Не виждам гъстата му, заплетена ко са
над дивана, където обикновено се събират, и се скривам зад един грамаден като гардероб
мъж, преди някой от групата му да ме забележи. Хуквам по стълбите за втория етаж, вече
блъскам по вратата му и още повече се вбесявам, защото пак е заключил.
– Хардин, аз съм. Отвори вратата! – крещя и продължавам да блъскам, но никой не ми
отваря, не се чува никакво движение.
 Къде е отишъл, за бога?
Не искам да му се обаждам, защото се страхувам, че може да разбера нещо, което няма да
ми хареса. Знам, че е лесно да вдигна телефона и да го питам къде е, но сега съм му ядо сана и
трябва да о стана такава, за да мога да кажа това, което искам да кажа, това, което трябва да
кажа, без да се чувствам зле след това.
Обаждам се на Ландън да проверя да не би да е в къщата на баща си, но не е. Мога да се
върна на Лагерния огън. Съмнявам се, че все още е там, но в момента нямам друг вариант.
Връщам се на стадиона и не спирам да си повтарям гневните думи, с които съм решила
да го засипя. Трябва да съм сигурна, че няма да забравя нещо важно, докато говоря с него.
Разбира се, ако все още е там. Приближавам полето. Почти всички са си отишли. Огънят
догаря. Обикалям, заглеждам се по о станалите из полето двойки и се надавам да видя Ема и
Хардин. Не, няма ги.
Точно когато решавам да се откажа да търся, го виждам облегнат на футболната врата.
Тръгвам към него. Сам е и не ме забелязва. Сяда на тревата, избърсва устата си. Ръката и
лицето му са червени.
Това кръв ли е?
Изведнъж той вдига глава, сякаш усетил присъствието ми. Да, от ъгъла на устата му тече
кръв, бузата му е раздрана и започва да се подува.
– Какво, по дяволите – клякам до него. – Какво се е случило?
Той ме поглежда и в очите му виждам такава болка, че гневът ми се разтапя като захарче
върху езика.
– Какво ти пука? Къде ти е гаджето? – изръмжава. Хващам нежно ръката му и я махам от
лицето, за да огледам кървящата рана. Той се опитва да ме избута. Успявам да се въздържа от
коментар.
– Кажи ми какво стана? – настоявам.
Той въздъхва и прокарва пръсти през ко сата си. Кокалчетата на ръката му са разкървавени
и изранени. Раната на показалеца изглежда дълбока и болезнена.
– Сбил си се с някого?
– Как се сети? – казва рязко.
– С кого? Добре ли си?
– Да, добре съм. Сега ме о стави.
– Дойдох да те търся – отвръщам, ставам и изтупвам сухата трева от джинсите си.
– Добре, намери ме. Сега си върви.
– Не бъди такъв задник. Мисля, че трябва да се прибереш у дома и да почистиш раната.
Този пръст може би има нужда от зашиване.
Хардин не отговаря. Изправя се и тръгва покрай мен. Дойдох да му викам и да крещя за
това, че е такъв идиот, да му кажа какво изпитвам, а сега той направи всичко толкова трудно.
Така си и знаех. Сигурна бях, че ще го направи невъзможно.
– Къде отиваш? – питам и го следвам като куче.
– У нас. Ще се обадя на Ема да видя дали може да се върне и да ме закара.
– Тя те е о ставила тук? – Не, не харесвам това момиче. Никак дори.
– Не точно. Аз я накарах да ме о стави тук.
– Нека те закарам – казвам и хващам ръкава на якето му, но той се отърсва от ръката ми.
Искам да му забия един шамар. Гневът ми се връща, и то с тройна сила. Кога се обърнаха
нещата? Нали аз бях тази, която бяга от него. Сега защо бягам след него?
– Престани да ми обръщаш гръб! – изврещявам и той се обръща. Очите му горят. – Казах:
Нека те закарам – по следното е вече истеричен писък. Той почти се усмихва, но веднага след
това въздъхва:
– Добре, къде е колата ти?
Ароматът на Хардин изпълва въздуха в колата. Само дето сега мирише и на желязо от
кръвта, но все още е най-любимият ми аромат на света. Пускам отоплението и трия ръце да се
стопля.
– Защо си тук? – пита, когато излизам от паркинга.
– Да те търся. – Мъча се да си спомня всичко, което внимателно планирах да му кажа, но
главата ми е празна и мисля само как искам да целуна разбитата му уста.
– И каква е причината? – пита тихо.
– За да говорим. Имаме да говорим за толкова много неща.
Плаче ми се и в същото време искам да се смея. Нямам идея защо.
– Доколкото помня, ти каза, че няма за какво да говорим – припомня ми и се заглежда
през прозореца. Гласът му е хладен, а това едва не ме взривява. Не мога да понеса
дистанцираното му поведение.
– Обичаш ли ме? – думите ми излизат като задушен стон. Това изречение не беше
планирано.
Той рязко извърта глава към мен.
– Какво? – дори не се опитва да прикрие шока си.
– Обичаш ли ме? – питам пак и сериозно се притеснявам, че сърцето ми може да изскочи
направо през ребрата. Той гледа напред.
– Това е шега, нали? Не можеш да ме питаш такива неща, докато караш кола.
– Какво значение има къде и кога питам, про сто ми кажи – вече го моля.
– Аз… не… не те обичам. – Оглежда се, сякаш търси откъде да избяга. – И нямаш право
да задаваш такива въпро си, когато човек е заклещен в кола. Какво ти става? Полудяваш ли? –
казва високо, но не вика.
Това заболя.
– Добре – успявам да кажа.
– И защо изобщо искаш да знаеш? Какво те интересува?
– Няма значение. – Сега вече съм съвсем объркана, толкова объркана, че всичките ми
планове да говорим за проблемите ни, се разбиха, пламнаха и изгоряха пред очите ми заедно с
по следните о станки от до стойнството ми.
– Кажи ми защо питаш за това сега – става още по-настоятелен.
– Не ми казвай какво да правя – крещя.
Спирам пред къщата му, но когато Хардин вижда претъпканата градина, казва:
– Заведи ме в къщата на баща ми.
– Какво? Аз да не съм ти някакво такси?
– Про сто ме закарай. Ще си взема колата сутринта.
Ако колата му е тука, защо не си я вземе сега? От друга страна, не искам разговорът ни да
свърши по този начин, затова само въртя очи и подкарвам към къщата на баща му.
– Мислех, че мразиш да ходиш там?
– Мразя, но в момента не мога да понасям много хора около себе си – отвръща тихо. – И
ти ще ми кажеш защо ме питаш за това сега. Има ли нещо общо със Зед? Казал ли ти е нещо?
Изглежда до ста притеснен. И защо все ме пита дали Зед ми е казвал нещо.
– Не, няма нищо общо със Зед. Про сто исках да знам.
И наистина няма нищо общо със Зед. Проблемът е, че го обичам, че за една част от
секундата си помислих, че може би и той ме обича. А колкото повече време сме заедно в тази
кола, толкова по-смешна и нелепа изглежда тази… и без това малка вероятно ст.
 – Къде ходихте със Зед, след като си тръгнахте от стадиона? – пита точно когато завивам
по алеята на къщата.
– В апартамента му – казвам.
Цялото му тяло се сковава от нерви, стиска здраво юмруци. Кожата на кокалчетата му
започва пак да кърви, цепи се.
– Спа ли с него? – пита, а аз не мога да повярвам на ушите си.
– Моля? Как можеш да си помислиш такова нещо? И що за заключение? Смятах, че ме
познаваш по-добре. И за какъв се мислиш да ми задаваш такива лични въпро си? Нали току-
що поясни, че не ти пука за мен, така че и да съм спала, какво значение има за теб? – крещя.
– Значи не си? – пита пак, а очите му са като от камък.
– За бога, Хардин. Не! Той ме целуна, но не мога да правя секс с човек, когото не
познавам!
Той се навежда и изключва двигателя на колата, хваща ключовете и ги издърпва от
захранването.
– И ти отвърна ли на целувката му? – очите му са полузатворени, опитва се да не гледа в
мен, а в някаква точка зад мен.
– Да… не знам… може би.
Не си спомням нищо от онази целувка, само лицето на Хардин пред очите ми.
– Как така не знаеш? Пила ли си? – повишава тон.
– Не… про сто…
– Про сто какво? – вика и обръща цялото си тяло към мен. Не мога да разбера каква е тази
енергия между нас. Изобщо не проумявам какво се случва.
– Аз… аз … през цялото време мислех за теб – признавам накрая.
Стоманените му, силно изопнати черти изведнъж омекват, сякаш кожата на лицето се
свлича. И най-сетне ме поглежда в очите.
– Хайде. Да влизаме – казва и отваря вратата си. – Хайде – подканва ме пак и аз тръгвам
след него.

Глава шестдесет и седем

Карен и Кен седят на дивана в хола и веднага вдигат поглед, когато ни чуват да влизаме.
– Хардин! Какво се е случило? – пита баща му уплашено. Скача от дивана и тръгва към
нас, но Хардин не позволява да го доко сне.
– Добре съм – казва намръщено.
– Какво се е случило? – пита ме Кен.
– Бил се е, но не казва защо и с кого.
– Все още съм тук. Мога сам да отговоря на шибания въпро с! Ако искам – казва Хардин
ядо сано.
– Не говори така на баща си – срязвам го и очите му се разширяват от изумление. Но
вместо да ми се развика, той стиска ръката ми в изранената си длан и ме извежда от стаята.
Докато Хардин ме влачи по стълбите, Кен и Карен обсъждат окървавения му вид, чувам
как Кен се чуди защо Хардин идва тук, при положение че никога не е стъпвал преди.
Когато влизаме в стаята му, той ме обръща, хваща двете ми китки в дланта си и ги
заковава на стената. Тялото му е на сантиметри.
– Никога повече не прави това – казва през зъби.
– Кое да не правя? Пусни ме веднага.
 Той ме пуска и тръгва към леглото си. Оставам до вратата.
– Не ми казвай как да разговарям с баща си. Фокусирай се върху връзката си с твоя
собствен баща, преди да се месиш в моите отношения с моя.
В секундата, в която думите излизат от устата му, Хардин о съзнава какво всъщно ст е
казал, и ме гледа извинително.
– Съжалявам… не исках да кажа това… про сто… така се изплъзна.
Той прави крачка към мен с протегнати ръце, но аз отстъпвам назад към вратата.
– Да, про сто винаги така ти се изплъзва, нали? – Не мога да сдържа сълзите си. Да
намесва баща ми в това, е прекалено, дори за Хардин.
– Тес, аз… – спира, защото вижда вдигнатата ми ръка.
Какво правя тук?
Защо продължавам да вярвам, че ще спре с безкрайния поток от обиди и че ще седне да
проведе един нормален разговор с мен? Защото съм идиот, затова.
– Няма проблем. Наистина. Ти си такъв: правиш единствено и само това. Намираш
слабите места на хората и ги използваш срещу тях. За своя облага, в твоя полза. Откога чакаш
удобен момент да кажеш нещо за баща ми? Може би от мига, в който ме видя, дебнеш сгоден
случай да го намесиш – крещя.
– Мамка му! Не е така! Не мислех, когато го казах. Но и ти не си никак невинна в това
отношение! Ти ме провокираш. Нарочно! – вика по-силно и от мен.
– Провокирам те! Аз те провокирам? Моля, про светли ме по въпро са. – Знам, че всички в
къщата ме чуват, но какво ме интересува. Един път мога да си го позволя.
– Ти про сто натискаш всичките ми копчета, взривяваш ме. Винаги се караш с мен!
Излизаш на срещи със Зед… искам да кажа… какво става, мама му стара! Мислиш ли, че ми е
хубаво да съм такъв? Мислиш ли, че ми харесва да ме контролираш? И мразя начина, по който
се намърдваш под кожата ми. Ненавиждам се за това, че не мога да спра да мисля за теб.
Мразя те! Наистина те мразя! Ти си такава претенциозна, малка… – И тук спира и ме гледа.
Насилвам се да вдигна очи към него. Никога няма да му позволя да разбере, че току-що
разкъса всичко в мен, което все още беше о станало цяло. Всяка сричка беше като нож. – Ето,
за това става дума. – Прокарва ръка през ко сата си и крачи напред-назад. – Ти… ме
побъркваш… буквално съм за усмирителна риза, за психиатрия. И по сле имаш нагло стта да ме
питаш дали те обичам! Защото го казах един път. Случайно. И по сле ти обясних, че не съм го
мислил, когато го казах. Обичаш да те отхвърлят, нали? Обичаш да те бутат назад, затова
по стоянно идваш при мен, нали? Затова!
Единственото, което искам, е да избягам от стаята и никога да не се обърна назад.
Опитвам се да спра думите си, но не мога, защото вече и аз съм загубила всякакъв контрол,
бесът е единственото, което има контрол над мен. Изкрещявам единственото нещо, което
знам, че ще чуе и че ще го пречупи.
– Идвам при теб, защото те обичам!
Покривам уста с длан и искам да набутам думите обратно. Не може да ме нарани повече.
Това, което направи тази вечер, вечери наред… това е дъното на болката, но не искам да
минат години и да се питам дали нещата биха били различни, ако му бях казала, и как би
реагирал, ако знаеше за чувствата ми.
Той ме гледа като попарен.
– Ти… какво? – Мига бързо, сякаш не може да обработи информацията.
– Давай, кажи ми сега колко ме мразиш. Хайде, кажи ми колко съм тъпа да обичам човек,
който не може да ме понася – казвам с глас, който ми се струва, че не е моят. Това скимтене не
може да идва от мен, това не съм аз. Избърсвам очи и пак го поглеждам. Това е моят
смъртоно сен погром. Трябва да си тръгна и да търся бинт за вътрешните си рани. – Сега си
тръгвам вече.
Обръщам се, но той прави огромна крачка и застава до мен. Слага ръка на рамото ми, но
отказвам да го погледна в очите.
– Мамка му, не си отивай! – изрича. Гласът му е натежал от емоция.
Каква емоция обаче, това е големият въпро с.
– Обичаш мен? – прошепва, слага разранената си длан под брадичката ми и вдига главата
ми нагоре. Плъзвам поглед встрани, кимам бавно с глава и чакам да ми се изсмее в лицето.
– Защо? – горещият му дъх пари лицето ми. Бавно отмествам поглед и поглеждам в
очите му. Изглежда… изплашен?
– Какво защо? – питам бавно.
– Защо ме обичаш? Как… е възможно да ме обичаш? – гласът му се скършва. Гледа ме и
имам чувството, че това, което ще каже сега, ще определи съдбата ми.
– Как е възможно да не си знаел, че те обичам? – питам. Не считам за нужно да отговарям
на въпро са му.
Не е знаел, не е вярвал, че мога да го обикна? Нямам никакво обяснение защо го обичам,
не мога да му отговоря. Знам само, че той ме побърква, никога не съм била гневен човек, но
покрай него не мога да позная себе си. С него съм един сърдит човек. И макар че ме превръща
в звяр, аз се влюбих.
– Ти ми каза, че не ме обичаш. И по сле излезе със Зед. И ме о стави. Ти винаги ме о ставяш.
Остави ме на верандата, когато те молех за още един шанс. Казах ти, че те обичам, а ти ме
о стави на пътя и замина с колата, напълно ме отхвърли. Знаеш ли колко беше трудно за мен? –
казва забързано.
Вероятно си въобразявам, че в ъгълчетата на очите му има сълзи, но разранените му
мазолести пръсти са под брадичката ми.
– И ти си взе думите назад, преди да мога да разбера какво ми казваш. Прекалено много
неща направи, Хардин. Болезнени за мен неща.
– Знам… Съжалявам. Позволи ми да оправя кашата. Знам, че не те заслужавам. Нямам
дори право да искам това от теб, но… те моля за още един шанс. Не ти обещавам, че няма да
се карам с теб, че няма да има кавги и че няма да побеснявам, но обещавам да ти дам себе си.
Изцяло. Моля те, нека опитам да бъда това, което искаш да бъда.
Звучи толкова несигурен, почти убеден, че ще му откажа. И всичко в мен започва да се
топи.
– Искам да вярвам, че това ще проработи. Но нямам идея как, след като вече почти
всичко е изпочупено – казвам, но сълзите в очите ми ме издават. Пръстите му се отделят от
брадичката ми и с връхчетата ги попива от бузите ми дори когато една-единствена сълза
избягва от очите му и се спуска по лицето му.
– Помниш ли, когато ме попита кого обичам най-много на този свят? – казва, а устните
му са на сантиметри от моите. Го споди, колко отдавна ми се струва онзи миг. А тогава си
помислих, че не обръща внимание на въпро са ми. – Това си ти. Ти си човекът, когото обичам
най-много на този свят.
Думите му ме изненадват и гневът и болката в гърдите ми започват да се топят. Преди да
си позволя да му повярвам и да се превърна за пореден път в глина в ръцете му, питам:
– Това не е част от болната ти игра, нали?
– Не, Теса, край на игрите. Искам само теб. Искам да съм с теб. Искам истинска връзка.
Разбира се, ще трябва да ме научиш какво означава това, по дяволите – засмива се нервно, а аз
се смея най-чисто сърдечно. – Липсваше ми смехът ти. Не го чувам до статъчно често. Искам
да те карам да се смееш, а не да плачеш. Знам, че с мен е трудно…
Устните ми се залепват за неговите и той не довършва изречението. Целувките му са
забързани, усещам кръвта по устните му. Коленете ми треперят от електричеството, което се
изстрелва във вените ми. Струва ми се, че са минали векове от по следния път, когато усетих
устните му върху своите. Обичам този повреден, луд, изпълнен със самопрезрение негодник.
Обичам го толкова много и се страхувам, че любовта ми ще ме съсипе.
Той ме вдига от пода, аз увивам крака около кръста му и веднага заравям пръсти в ко сата
му. Той про стенва в устните ми. Дърпам ко сата му по-силно. Езикът му минава по долната му
устна, но усещам, че го боли.
– С кого се би? – питам, а той се смее.
– Точно сега ли трябва да питаш?
– Да, искам да знам – усмихвам се.
– Винаги имаш толкова много въпро си. Може ли да отговоря по-късно? – негодува той.
– Не. Кажи ми.
– Само ако обещаеш да о станеш. Моля те. – И ме притиска по-силно до гърдите си.
– Добре – казвам, целувам го и напълно забравям за въпро са си.

Глава шестдесет и осем

Когато дългата целувка свършва, аз сядам на ръба на леглото. Хардин идва след мен и се
обляга на рамката.
– Добре, сега ми кажи. Със Зед ли се би? – питам, но се страхувам да чуя отговора.
– Не, няколко случайни момчета.
Радвам се, че не се е бил със Зед, и едва сега регистрирам факта, че каза „няколко“.
– Чакай малко. Няколко? Колко?
– Трима … или четирима… Не съм сигурен – казва и се смее.
– Не е смешно. Защо се бихте?
– Не знам… Бях побеснял, че си тръгна със Зед. В началото идеята ми се стори до ста
добра.
– Е, оказва се, че не е била толкова добра, защото са те потрошили от бой.
Той накланя глава настрани и ме гледа някак загадъчно.
– Какво?
– Нищо… ела тук. – Протяга ръце към мен и аз се качвам на леглото, настанявам се между
краката му и се облягам на гърдите му.
– Про сти ми за начина, по който се отнасях… отнасям с теб – казва тихо в ухото ми.
Тръпки полазват по тялото ми. Може би заради неочакваното му, откровено извинение и от
дъха му по кожата ми.
– Добре. Не, не е добре, но ще ти дам един по следен шанс.
Надявам се да не ме накара да съжалявам за решението си. Не мисля, че мога до
безкрайно ст да се мятам от горещо към ледено студено.
– Благодаря ти. Знам, че не го заслужавам, но съм егоист, затова ще се възползвам от
шанса.
Устните му се движат в ко сата ми. Ръцете му обвиват тялото ми. Да седим така един в
друг, ми се струва нещо съвсем непознато и странно. Защо изпитвам такава но сталгия. По
какво?
Когато не казвам нищо, той доко сва рамото ми и ме кара да го погледна.
 – Какво има? – пита.
– Нищо. Про сто се страхувам, че ще промениш решението си. Отново.
Отчаяно искам да се хвърля с главата надолу, пък да става каквото ще, но в същото време
се страхувам, че ще се разбия в дъното.
– Няма. И никога не съм го правил. Про сто прекалено дълго се борих с чувствата си към
теб. Знам, че не вярваш на думите ми, но искам да заслужа доверието ти. Няма да те нараня
никога повече – изрича и опира чело в моето.
– Моля те, не ме наранявай, наистина. – Не ме интересува колко жалка звуча.
– Обичам те, Тереза – казва и сърцето ми буквално изскача от гърдите. Толкова красиво
звучи от устата му и знам, че бих направила всичко, за да го чуя и пак, и пак.
– Обичам те, Хардин.
За първи път си казваме тези думи, а аз се боря със страха, че може пак да се отрече от
тях, да си ги вземе обратно. Но дори и да го направи, винаги ще пазя спомена за това как
хубаво звучат от устните му и как ме карат да се чувствам.
– Кажи го пак – прошепва и ме обръща с лице към него. В очите му виждам нещо крехко,
уязвимо, нещо, което допреди минути можех да се закълна, че няма в себе си, че не е
спо собен да изпита.
Заставам на колене и слагам ръце от двете страни на красивото му лице. По изражението
му разбирам, че иска да му го кажа пак. И пак. И ще го повтарям, докато накрая повярва, че
заслужава да бъде обичан.
– Обичам те – казвам и допирам устни до неговите.
Той издава нежен звук на задоволство и езикът му бавно се плъзга по моя. Всеки път,
когато го целувам, е като за първи път – усещането винаги е ново и различно.
Хардин е като наркотик. Ръката му леко притиска кръста ми напред и гърдите ми опират
в неговите. Съзнанието ми казва да не бързам, да го целувам нежно и да се наслаждавам на
всеки миг спокойно щастие, но тялото ми ме кара да хвана в юмрук тениската му и да я
издърпам през главата му. Устните му се плъзгат по лицето, по челюстта и по сле по врата ми.
Изпитвам такава потребно ст… не мога да се контролирам. Това сме ние: гняв и страст... и сега
– любов. Неволен стон се изтръгва от устните ми, той ме грабва за кръста и ме обръща по
гръб.
– Липсваше … ми… толкова… много. – Между всяка дума захапва кожата на врата ми.
Не мога да се насиля дори да отворя очи – толкова е хубаво. Сваля ципа на джъмпера ми
и ме оглежда с гладни очи. Не иска разрешението ми, направо ме съблича и когато извивам
тяло нагоре, за да разкопчае сутиена, чувам как рязко си поема дъх през зъби.
– Липсваше ми… тялото ти… перфектните ти гърди в ръцете ми – казва с дрезгав глас.
Дланта му обхваща гърдата ми, притиска таза си към мен. Усещам ерекцията му. Дишаме
бързо, насечено. Никога не съм го искала така силно, както сега. Признаването на чувствата не
е намалило страстта ни. Напротив. Ръката му се плъзга по голия ми корем и бързо разкопчава
джинсите ми. А когато пръстите му се мушкат под бикините ми, казва със сподавен стон:
– Липсваше ми да усетя влагата ти. И как винаги си готова за мен.
Думите му ми действат о свобождаващо. Повдигам таза си, сякаш го моля да ме доко сне.
– Кажи ми какво искаш, Тереза – диша тежко в сгъвката на шията ми.
– Теб – изричам, преди съзнанието ми да обработи собствените ми думи, но знам, че това
е самата истина. Искам Хардин. По най-първичния възможен начин.
Пръстът му се плъзва в мен и главата ми се отпуска на възглавницата, а той започва да го
движи вътре.
– Обичам да те гледам, да виждам колко хубаво те карам да се чувстваш – казва, а
дланите ми се свиват в юмруци и стискат на топка тениската на гърба му. Прекалено много
дрехи, но не мога да заформя нито едно свързано изречение, за да го накарам да ги махне. Как
се стигна от „мразя те“ до „обичам те“ и от там до… това? Не, не ме интересува отговорът,
важно е само едно: начинът, по който ме кара да се чувствам, начинът, по който винаги ме е
карал да се чувствам.
Тялото му се плъзга по моето, изважда ръката си. Ръмжа недоволно и той се усмихва.
Докато събува джинсите и бикините ми, аз махам с ръка и се опитвам да му кажа да се
съблече, но излиза само едно: „Събличай се“. Той се смее с глас.
– Слушам и изпълнявам.
Усмивката не слиза от устните му докато измъква тениската си през главата и о става по…
татуировки. Искам да прокарам език по всяка линия на всяка татуировка. Харесва ми знакът за
безкрайно ст и колко се откроява, сякаш стои не на мястото си сред татуираните пламъци
около него.
– Защо си си татуирал това? – питам и прокарвам пръст по знака.
– Кое? – пита разсеяно, защото ръцете и очите му са изцяло фокусирани върху гърдите ми.
– Тази. Толкова е различна от о станалите. Толкова нежна… и някак… женствена.
Пръстите му обхождат гърдите ми, притиска се към мен, усещам пениса му.
– Женствена, а? – усмихва се и прокарва устни по моите. И вече забравих какво го питах
за татуировката и защо ми беше интересно да узная причината да си я направи.
Искам само да го доко свам и да усещам устата му върху моята.
Преди да развалим мига с повече разговори, аз плъзгам ръце в ко сата му и силно дърпам
главата му, за да приближа лицето му към моето. Целувам го по устата и плъзгам устни по
врата му. От моя кратък и до ста ограничен опит в това да му до ставям удоволствие, знам, че
това местенце на шията му, точно над ключицата, е много чувствително. Когато го целувам
там, про сто полудява. Целувам го с влажни, горещи устни, тялото му моментално се изопва
от удоволствие. Повдигам таза си към него. Усещането от допира на голото му тяло върху
кожата ми е изумително. Телата ни блестят от нежни капки пот. Всяко едно движение ни води
към различно ниво, към нещо, за което никога не съм била готова. До сега.
Движението на мускулите му, триенето на тялото му в моето… е прекалено много. Не
мога да издържа.
– Хардин… – про стенвам и той пак плъзга тяло по мен.
– Да, бебо? – спира да се движи и аз веднага вдигам пети към бедрата му, подканвайки го
да не спира. Очите му бавно се затварят.
– Мамка му!
– Искам да…
– Искаш да какво? – дъхът му е горещ и тежък върху влажната ми кожа.
– Искам да… знаеш… – започвам, но изведнъж ме е срам да кажа, въпреки позата, в която
сме в момента.
– О! – спира да се движи и ме поглежда в очите. И сякаш води някаква жестока битка със
себе си. – Аз… аз не знам… дали идеята е добра…
Какво? Но защо?
– Защо? – избутвам го от мен. Ето, пак се почва.
– Не, не… Говоря само за тази вечер. – Обвива ме с ръце и ме слага да легна до него.
Не мога да го погледна. Прекалено съм унизена.
– Слушай, погледни ме – казва и вдига брадичката ми. Искам да те чукам. Го споди, колко
искам да те чукам. Искам го от мига, в който те видях. Но след всичко, което се случи днес…
искам да си готова. Искам да кажа... не само тялото ти да е готово. Защото когато го
направим, по сле не можем да поправим случилото се. И няма връщане назад.
Унижението полека си отива и го поглеждам. Знам, че е прав, знам, че трябва да помисля
повече за това и да взема трезво решение, но ми е много трудно да повярвам, че утре ще
мисля по различен начин. Може би трябва да реша, когато не съм под влиянието на голото му
тяло. Този мъж ми действа по-зле и от алкохол.
– Не ми се сърди, моля те, про сто помисли малко. И ако си сигурна, че го искаш, ще те
чукам и няма да има по-щастлив човек от мен. И пак, и пак... и където искаш. Искам да…
– Добре, добре! – слагам ръка на устата му, преди да каже всички онези неща. Той се смее
в дланта ми. Когато махам ръка от устата му, той нежно захапва пръстите ми и ме притиска
към себе си. – Може би е редно да облека нещо, за да не се изкушаваш – шегува се, а аз се
изчервявам.
Не мога да реша кое ме изненадва повече: това, че му предложих да правим секс, или
това, че той може би наистина ме уважава толкова много, та да ми откаже.
– Но преди това искам да те накарам да се почувстваш хубаво – казва тихо и с едно рязко
движение ме обръща по гръб.
Устните му са вече между краката ми, бедрата ми треперят, а аз трябва да запуша устата
си с ръка, за да не ме чуе целият свят как пищя името му.

Глава шестдесет и девет

Когато се събуждам, Хардин тихо хърка. Устните му са буквално впити в ухото ми.
Гърдите му са притиснати в гърба ми, а краката му са обвили цялото ми тяло. Спомням си
всичко, което се случи снощи, и се усмихвам на себе си, но след секунди еуфорията е
изместена от паника.
Дали ще е същият? Дали няма да промени решението си сега когато в светлината на деня
всичко изглежда по-различно? Обръщам се бавно в ръцете му и гледам прекрасното му лице.
Когато спи, сърдитото му изражение винаги изчезва. Вдигам ръка и доко свам пиърсинга на
веждата му, по сле и охлузената му буза. Устната му изглежда по-добре, след като снощи най-
накрая се съгласи да я промия.
Очите му се отварят, докато пръстите ми алчно галят устните му.
– Какво правиш? – пита, но не разбирам тона му и се чувствам като хваната на
местопрестъплението.
– Извинявай… аз само… – не знам какво да кажа. Не знам в какво настроение е, въпреки
че заспахме впити един в друг.
– Не спирай – прошепва и затваря очи. Половината от тежестта в гърдите ми се вдига,
усмихвам се и пак галя устните му, като внимавам да не доко свам раната.
– Имаш ли планове за днес? – казва след няколко минути и отваря очи.
– Обещах на Карен да ù помогна в градината – казвам и сядам.
– Наистина ли? – Сигурно сега ще откачи. Знам, че не харесва Карен, макар че за мен тя е
един от най-милите хора, които познавам.
– Да – казвам съвсем тихо.
– Е, поне няма да се притеснявам дали семейството ми ще те хареса, защото
предполагам, че те харесват повече от мен – смее се и прокарва палец по бузата ми.
Естествено, тялото ми веднага реагира, сякаш някой е пуснал ток по гръбнака ми. –
Единственият проблем е, че ако започна да се навъртам тук повече, баща ми може да си
помисли, че го харесвам или нещо такова – казва с почти шеговит тон, но очите му са
потъмнели.
– Може да прекараш малко време с него, докато Карен и аз свършим в градината –
предлагам.
– Не, категорично. Ще се върна в къщата, в истинския си дом и ще чакам да свършиш.
– Искаше ми се да о станеш. Може да отнеме до ста време, защото парникът е в ужасно
състояние – уточнявам.
Той сякаш не знае какво да каже, толкова е учуден от желанието ми да о стане, а и в
същото време знам, че не иска да стои далеч от мен прекалено дълго. Сърцето ми се разтапя.
– Аз… не знам какво да кажа, Теса. Може би баща ми не иска да о ставам тук –
промърморва.
– Не е вярно, разбира се, че иска. Кога за по следно сте о ставали насаме?
– Не знам… преди години. Не знам дали идеята е добра – казва и прокарва пръсти през
ко сата си.
– Ако не се чувстваш добре с него, винаги можеш да дойдеш при нас в парника –
увещавам го. Честно казано, учудвам се, че изобщо обмисля варианта да прекара време с
баща си.
– Добре… но го правя само защото мисълта да те о ставя… макар и за малко… – не
довършва изречението. Не питам, не казвам нищо. Знам, че не умее да изразява чувствата си с
думи, и му давам време да си подреди мислите. – Е, да речем, че е до ста по-зле, отколкото да
прекарам времето с тоя чеп, баща ми.
Усмихвам се въпреки грубите думи по адрес на баща му. Бащата, когото Хардин познава
от детството си, не е същият човек, който го чака долу. Надявам се, че Хардин ще се вразуми
и ще го проумее. Ставам от леглото и се сещам, че нямам никакви дрехи, нямам четка за зъби,
нищо нямам.
– Трябва да отида до общежитието да си взема някои неща – казвам и той замръзва.
– Защо?
– Защото нямам никакви дрехи и искам да си измия зъбите.
Поглеждам го и виждам, че се усмихва.
– Какво има? – питам, но се страхувам от отговора му.
– Нищо. Колко време… няма да те има?
– Е, аз мислех, че ще дойдеш с мен – казвам и той видимо се успокоява.
Какво му става?
– О, аз не разбрах…
– Ще ми кажеш ли защо се държиш така странно? – питам с ръце на хълбоците.
– Не, не е така… Помислих си, че ще си тръгнеш. От мен. Че няма да се върнеш – казва
толкова тихо, а това е крайно нетипично за Хардин. Иска ми се да се върна при него в леглото
и да го гушна, да го успокоя, но само му правя жест с ръка да стане. Той кима и след секунда
вече е застанал пред мен.
– Никъде няма да ходя. Про сто трябва да си взема дрехи – уверявам го.
– Знам… ще ми отнеме време, докато отвикна от мисълта, че си отиваш завинаги. Че
никога няма да се върнеш при мен.
– Е, аз пък съм свикнала да ме отблъскваш от себе си, така че и двамата имаме да
свикваме с до ста нови неща – усмихвам се и слагам глава на гърдите му. Странно, но
тревогата му ме успокоява. Бях се ужасявала, че ще промени решението си на сутринта, но се
оказва, че той само се е страхувал.
– Да, права си. Обичам те – изрича и думите му ме повалят точно със същата сила, както
след първия път, когато ги каза. Както след двадесетия път снощи, преди да заспим.
 – И аз те обичам – казвам. Лицето му помръква.
– Не казвай „и аз“.
– Защо? – вече съм изправена на нокти и очаквам да ме обвини, че го лъжа. Моля се да не
стане така.
– Не знам… про сто звучи, сякаш се съгласяваш с мен – казва и свежда поглед.
Спомних си обещанието, което дадох пред себе си, че ще направя всичко по силите си да
му помогна да преодолее съмненията и неуверено стта си.
– Обичам те – казвам и той вдига поглед. Очите му омекват, притиска устни към моите.
– Благодаря ти – казва и прави крачка назад.
Не мога да повярвам колко перфектно изглежда само по бяла тениска и черни джинси.
Никога не облича нищо различно от обикновена черна или бяла тениска и черни джинси, но
всеки ден изглежда божествено красив. Не му се налага да следва модни тенденции; има си
перфектен собствен стил. Нищо повече не му трябва.
Облича дрехите си от вчера и взема чантата ми, след което тръгваме по стълбите.
Карен и Кен са в хола.
– Направих закуска – казва Карен много предпазливо. Изпитвам леко неудобство, задето
Карен и Кен знаят, че съм о станала при Хардин. Отново. Изглежда, че нямат нищо против, все
пак сме големи хора, но бузите ми не могат да спрат да червенеят.
– Благодаря – усмихвам се и тя ме поглежда с леко любопитство. Знам, че по сле ще ме
пита. Влизам в кухнята, Хардин върви след мен. Слагаме храна в чиниите си и сядаме на
местата си.
– Ландън и Дакота тук ли са? – питам, когато Карен идва при нас. Навярно Дакота съвсем
ще се обърка, като ме види с Хардин след снощи, когато бях със Зед, но веднага се отървавам
от лошите мисли.
– Не, отидоха до Сиатъл да поразгледат. Все още ли искаш да работим в парника днес?
– Да, разбира се. Трябва само да отида до общежитието да си сменя дрехите.
– Страхотно! Ще кажа на Кен да пренесе пръстта през това време.
– Ако изчакате, докато се върнем, Хардин ще му помогне? – поглеждам го въпро сително.
– О, и ти ли ще о станеш днес? – възкликва щастливо Карен.
Как може да е толкова сляп да не забележи, че тези хора наистина се интересуват от него
и че ги е грижа какво става с живота му?
– Ммм… да. Мислех да о стана… предполагам… ако не ви п-притеснява – заеква той.
– О, как може да ни притеснява! Кен! Чу ли това? Хардин ще о стане тук целия ден! –
вълнението ù ме кара да се усмихна, а Хардин върти очи.
– Бъди любезен – прошепвам и той веднага надява най-фалшивата усмивка, която съм
виждала на лицето му, откакто го познавам. Смея се и го сритвам под масата.

Глава седемдесет
Вземам си бърз душ, макар че в парника ще стана цялата в кал и мръсотия, преобличам се,
а Хардин ме чака търпеливо и разглежда шкафа с бельото ми, колкото да се намира на работа.
Когато свършвам, ми казва да си взема дрехи за още една нощ при него. Усмихвам се. Ако
можех, бих прекарвала с него всяка нощ до края на живота си.
Докато карам обратно към баща му, го питам:
– Искаш ли да минем да вземем твоята кола? Ще я о ставиш при баща си.
– Не, няма проблем, добре ми е и така. Стига да спреш да криволичиш из шо сето.
 – Моля? Би ли повторил? Аз съм изключително добър шофьор – заявявам отбранително.
Той се смее, но не казва нищо.
– Как така си купи кола толкова бързо?
– Нали получих стажа и не ми се искаше да пътувам с автобус, нито да завися от други
хора да ме карат навсякъде.
– Аха. А… сама ли ходи да я избираш? – пита и се заглежда през прозореца.
– Да… защо?
– Про сто питам – лъже.
– Бях сама, беше кошмарен ден за мен – казвам и той болезнено свива лице.
– Колко пъти излизахте със Зед?
Защо повдига тази тема сега?
– Два пъти. Ходихме на вечеря и кино. И за втори път беше на Лагерния огън. Не беше
нещо, от което да се притесняваш.
– И те целуна само веднъж?
О, Боже!
– Да, само веднъж. Освен онзи път… когато бяхме на партито. Сега може ли да спрем да
говорим за това? Да си забелязал да питам за Моли? – казвам рязко.
– Добре, добре. Да не се караме. До ста време издържахме без скандал, да не разваляме
нещата точно сега – предлага и ме хваща за ръката. Палецът му прави малки кръгчета по
кожата ми.
– Добре – съгласявам се, макар и леко раздразнена, защото за кой ли път си представям
Моли да седи в скута му, което кара зрението ми леко да се замъглява.
– Теса, не се цупи – смее се и ме мушка с пръст.
– Не ме разсейвай! Карам! – не мога да не се усмихна.
– Това е единственият случай, в който ще ми откажеш да те доко свам.
– Не бъди сигурен. И не се надувай толкова много.
Смеховете ни се преливат един в друг и това е може би най-красивият звук, който съм
чувала. Той слага ръка на бедрото ми и потърква пръст по вътрешната му част.
– Сигурна ли си? – натежалият му дрезгав глас е като шепот. Кожата ми пламва. Тялото
ми реагира толкова бързо на допира му. Пулсът ми галопира. Кимам и той отмества ръката си
с въздишка:
– Знам, че не е вярно… но не ми се иска да караш през поляните, така че ще ти вкарам
един пръст малко по-късно.
Удрям го силно и се изчервявам.
– Хардин!
– Извинявай, бебо – усмихва се и вдига невинно ръце. Обичам, когато ми казва бебо.
Никой не ме е наричал така. С Ноа винаги сме мислили, че тези обръщения са прекалено
детински и лигави за зрели хора като нас. Но когато Хардин ми каже така, кръвта ми весело
започва да пее във вените.
Кен и Карен ни чакат в задния двор. Кен не прилича на себе си. Искам да кажа – тениска и
джинси? Е, тениската е с логото на колежа, но сега си приличат още повече. Никога не съм го
виждала в ежедневно облекло.
По срещат ни с усмивка, Хардин се опитва да се усмихне на свой ред, но знам, че се
чувства ужасно неловко: заровил е ръце в джобовете и се полюлява на пети.
– Можем да започнем, ако сте готови – казва Кен на Хардин. Кен ми се струва не по-малко
притеснен от Хардин, който на всичкото отгоре изглежда и уплашен.
Хардин ме поглежда и аз го окуражавам с очи, но с изненада откривам, че отчаяно се
нуждая някой да ме увери, че това е правилният начин и че всичко ще е наред. Енергията
съвсем се е обърнала, а допреди ден не бих по смяла дори да се надявам на такова щастие.
– Ще бъдем в парника, донесете пръстта направо там – казва Карен и целува Кен по
бузата. Хардин извръща глава от тях и за секунда ми минава през ума, че може да поиска да ме
целуне, но не го прави. Тръгвам след Карен и когато влизаме в парника, възкликвам в…
паника? Това нещо е огромно! Отвън ми се струваше по-малко и Карен никак не се е
шегувала, като каза, че има много работа. На практика в парника няма нищо.
Тя слага ръце на хълбок с драматичен жест:
– Начинанието е много голямо, но мисля, че можем да се справим.
– И аз мисля така – казвам.
Хардин и Кен влизат с по две торби пръст. Не си говорят, само пускат торбите, където тя
им казва, и излизат за другите. Двадесет торби с пръст, стотици семена за по сяване, дузини
цветя и зеленчукови растения… да, очертава се интересен ден.
Когато поглеждам към небето, слънцето клони към залез. Не съм виждала Хардин от
няколко часа. Надявам се да не са се изпотрепали с Кен.
– Мисля, че за днес свършихме до статъчно работа – казва Карен и избърсва лицето си.
Целите сме в кал и мръсотия.
– Да, няма да е зле да видя какво става с Хардин – смея се.
– Знам, че Кен е истински щастлив и че това означава толкова много за него… искам да
кажа… радва се, че Хардин идва по-често тук. Знам, че трябва да благодарим изцяло на теб.
Надявам се да сте разрешили проблемите си, или каквито там различни виждания сте имали?
– До известна степен – засмивам се тихо. – Но все още сме до ста различни.
Ако само знаеше колко сме различни. Тя ми се усмихва и ме поглежда с разбиране:
– Понякога имаме нужда човекът до нас да е различен, защото е хубаво да има кой да те
изправя пред предизвикателства.
– Е, няма спор, че в нашия случай става дума точно за предизвикателство.
Засмиваме се и тя ме прегръща нежно.
– Мило, сладко момиче, ти направи толкова много за нас. Повече от всеки друг.
Кимам и усещам как очите ми се пълнят със сълзи.
– Надявам се, че нямате нищо против, задето о ставам да спя тук. Хардин ме помоли да
о стана и тази вечер – казвам, но ме е срам и не мога да я погледна в очите.
– Разбира се! Нямаме нищо против. Вие сте големи хора. И се надявам да вземате нужните
предпазни мерки.
О, Боже! Сигурна съм, че бузите ми са по-червени от репичките, които сега засадихме.
– Ние… не… ами… – Защо изобщо разговарям с бъдещата доведена майка на Хардин за
тези неща? Иде ми да потъна в земята.
– О! – казва тя, почти толкова засрамена. – Хайде, да се прибираме.
Влизаме в къщата и веднага събуваме мръсните обувки. Поглеждам към хола. Хардин
седи на ръба на дивана, а Кен – в креслото. Очите на Хардин ме намират на секундата и в тях
виждам такова огромно облекчение!
– Докато се преоблечеш и изкъпеш, ще приготвя нещо за вечеря – казва Карен.
Хардин става и тръгва към мен. Изглежда безкрайно щастлив да излезе от стаята.
– Ще слезем след малко – казвам и тръгвам по стълбите след Хардин.
– Как мина – питам, след като затваряме вратата на стаята му.
Вместо да ми отговори, той увива пръсти около опашката ми и залепва устни върху
моите. Политаме назад и той ме притиска към вратата с цялата тежест на тялото си.
– Липсваше ми.
 – Наистина? – вътрешно стите ми се втечняват.
– Да. Прекарах по следните няколко часа с баща ми в най-неловката възможна тишина,
по сле разменихме няколко, още по-неловки коментара. Имам нужда да мисля за нещо друго. –
Прокарва език по долната ми устна и аз, разбира се, забравям да дишам. Но тази целувка
отново е различна. Много гореща, но различна. Ръката му се плъзга по корема ми и разкопчава
копчето на джинсите ми.
– Хардин, трябва да се изкъпя, цялата съм в кал и мръсотия – смея се.
Езикът му се плъзга по шията ми:
– Точно такава те искам – красива и мръсна. – И ми се усмихва с двете си трапчинки.
Леко го избутвам назад, вземам си чантата с принадлежно стите за баня, но краката ми
треперят и съм леко замаяна. Когато опитвам да затворя вратата, поглеждам надолу и между
вратата и рамката виждам ботуша на Хардин.
– Мога ли да вляза с теб? – усмихва се и влиза в банята, преди да отговоря.

Глава седемдесет и едно

Дланите му се спускат надолу, хваща края на тениската си и я издърпва през главата си.
По сле се пресяга зад мен да пусне душа.
– Не можем да се къпем заедно тук! Та ние сме в къщата на баща ти, Дакота и Ландън
може да се върнат всеки миг – казвам. Мисълта да видя Хардин напълно гол ме кара вътрешно
да пищя от удоволствие, но... не, това е прекалено много.
– Е, тогава аз ще си взема един хубав, топъл душ, докато ти стоиш там и анализираш
нещата – казва и панталоните му падат на пода. Боксерките също. Минава покрай мен и влиза
под душа. Кожата на гърба му е гладка, изопната само от мускулите. Обръща се и оглежда
покритото ми тяло, така както аз гледам неговото – гладно. С тази разлика, че той е напълно
гол. Водата се стича по него, татуировките му блестят. По сле дърпа завесата на душа и скрива
красивата гледка от очите ми. – Не е ли прекрасно да си вземеш горещ душ след дълъг,
уморителен ден? – падащата вода заглушава думите му, но въпреки това улавям закачката и
съблазнителната нотка в гласа му.
– Не знам, наистина. И не мога да знам, защото един нахален гол мъж ме изпревари в
банята – казвам сърдито и го чувам как се смее.
– Един секси нахален гол мъж – поправя ме той. – Ела, преди водата да изстине.
– Аз…
Искам да отида при него, но да се къпеш с някого, е нещо толкова интимно. Прекалено
лично.
– Хайде, отпусни се – казва и дърпа завесата. – Моля те. – Подава ръка да ме вкара под
душа. Очите ми минават по стройното му татуирано тяло, блещукащо от стичащите се капки
вода.
– Добре – прошепвам и започвам да се събличам, а той не откъсва очи от мен.
– Престани да ме зяпаш така – скарвам му се, а той се преструва, че е наскърбен и ранен в
сърцето. За повече драматичен ефект дори слага ръка върху сърцето си.
– По ставяш под въпро с честта ми? И благородните ми намерения? Обиден съм.
Наскърбен.
По сле пак ми подава ръка и този път я поемам. Не мога да повярвам, че наистина го
правя. Да се къпя с някой друг? Опитвам се да покрия тялото си с ръце и чакам да ме пусне да
вляза под душа.
 – Странно е колко ми харесва, когато си такава свенлива. Все още се срамуваш, когато си
с мен – казва и развива ръцете ми от тялото. Маха и по следния ми щит. Мълча, а той нежно
хваща ръцете ми и ме придърпва под душа. Навежда глава и водата от ко сата му потича по
раменете ми.
– Мисля, че си толкова съблазнителна, защото си така невинна и срамежлива, но ми
позволяваш да правя мръсни неща с теб. – Дъхът върху ухото ми е по-горещ и от водата.
Дланите му се плъзгат по ръцете ми. – И със сигурно ст знам, че обичаш, когато ти говоря
мръснишки. – Едва преглъщам, а той се усмихва в шията ми. – Виждаш ли как тупка сърцето
ти. Мога да усетя пулса ти по деликатната ти кожа – казва и почуква с пръст по пулсиращата
точка на шията ми. Нямам никаква представа как все още се държа права, защото краката ми
са се превърнали в картофено пюре. Мозъкът ми също.
Пръстите му забързано се опитват да доко снат всяка точка от тялото ми и аз веднага
забравям, че из другите стаи има хора. Тези пръсти ме карат да бъда безразсъдна и да о ставя
Хардин да прави с мен каквото иска. Когато големите му ръце се впиват леко в ханша ми,
неволно се облягам на него.
– Обичам те, Тереза. Вярваш ми, нали?
Защо все ме пита това и защо точно сега, и то след като сме си го казали толкова много
пъти през по следните двадесет и четири часа?
– Да, вярвам ти – гласът ми е пресипнал.
– Добре. Никога до сега не съм обичал никого. – Толкова бързо се сменят нюансите на
настроенията му: от закачлив стана съблазнителен, а сега пък е сериозен. Не мога да следя
бързината, с която се променя.
– Никога? – Мисля, че вече го подозирах, но сега когато го признава пред мен, звучи
толкова различно, о собено под душа в банята. Мислех, че до сега ще е заврял глава между
краката ми, и изобщо не очаквах такива признания.
– Не, никога. Дори не съм бил на светлинни години от такива чувства – казва открито.
Чудя се дали някога е имал приятелка. Не, не искам да знам. И да е имал, не искам да
чувам. Каза ми, че не поддържа връзки, така че предпочитам да вярвам в това.
– О! – това е всичко, което мога да кажа.
– Обичаш ли ме така, както обичаше Ноа? – пита.
Нещо средно между кашлица и вик на изненада се откъртва от гърлото ми и веднага
поглеждам встрани. Грабвам шампоана от рафта. Не съм започнала да се мия, а сме под душа
от няколко минути.
– Е? – подканва ме.
Не знам как да му отговоря. Всичко с Хардин е толкова различно от това, което имахме с
Ноа. Знам, че обичах Ноа, но не така. Любовта ми към Ноа ми даваше чувство на сигурно ст,
винаги ми беше толкова спокойно. А да обичаш Хардин, това е сурово, първично чувство и е
толкова вълнуващо. Всеки мой нерв е като подпален, не мога да му се наситя. Никога не искам
да се разделям, да се отдалечавам дори от него. Дори когато ме побъркваше, пак ми
липсваше и трябваше да водя битки със себе си, за да стоя настрани от него.
– Ще го приема за „не“ – казва и ми обръща гръб, за да вляза под душа. Чувствам се като
притисната в ъгъла, въздухът е прекалено малко, не ми стига. Парата ме задушава.
– Не е същото. – Как да му обясня, без да звуча като луда? Раменете му се отпускат
пораженчески и знам, че ако мога да видя лицето му, ще бъде мрачно. Ръцете ми обвиват
кръста му, притискам тяло към гърба му. Устните ми галят мократа му кожа. – Не е същото, но
не по начина, по който си мислиш. С Ноа се чувствах удобно, той беше като част от
семейството ми, като роднина. Знаех, че от мен се очаква да го обичам, но не го обичах, не по
начина, по който обичам теб. Едва когато разбрах, че те обичам, о съзнах колко различна
всъщно ст е любовта от представата ми за нея. Не знам дали ме разбираш и дали не звуча като
луда.
Остра болка пронизва тялото ми, когато се чувам да казвам, че не съм обичала Ноа, но аз
самата го разбрах в мига, в който целунах Хардин за първи път.
– Разбрах – казва и се обръща към мен. Очите му са меки. Страстта и страхът са изчезнали.
И на тяхно място виждам… любов? Или облекчение? Не мога да разбера. Той навежда глава и
целува челото ми. – Про сто искам да съм единственият, когото обичаш… винаги. И да знам,
че си моя.
Как така преди се държеше по толкова арогантен начин, а сега казва тези неща? Въпреки
чувството за притежание, което не мога да не доловя, че изпитва, думите му са нежни и
удивително скромни за егото му.
– Но ти си този човек – уверявам го. Усмивката огрява лицето му и знам, че е доволен от
отговора ми. – Сега може ли да се изкъпем, преди водата да е станала студена? – питам и се
опитвам нежно да го избутам назад.
– Аз ще те изкъпя. – И без да чака одобрението ми, хваща гъбата, слага шампоан за тяло
на нея, а аз дишам на пресекулки през цялото време, докато бавно и нежно разтрива всеки
сантиметър от тялото ми, но най-вече когато прокарва гъбата по най-чувствителните ми
точки, където се застоява малко повече.
– Бих те помолил да ме изкъпеш, но няма да мога да спра това, което ще искам да
направя по сле – намига, а аз се изчервявам. Искам да разбера какво ще се случи по сле, искам
да доко сна всеки сантиметър от тялото му, но Карен вероятно вече е приготвила вечерята и
може да дойде да ни повика съвсем скоро. Знам, че е най-разумно да изляза изпод душа, но е
толкова трудно да се концентрирам върху разумните доводи, когато Хардин стои гол пред
мен. Протягам ръка и обгръщам дължината на пениса му. Той прави крачка назад, обляга се на
плочките на стената и ме гледа, докато бавно движа ръка. От гърдите му се откъртва стон. Не
спирам да движа ръка, за да мога да продължа да чувам тези звуци. Обожавам ги, защото
знам, че аз му причинявам това. Поглеждам надолу и се наслаждавам на гледката. Ръката ми
се движи леко, хлъзга се благодарение на падащата между нас вода. Той слага ръка върху
моята и ми помага.
– Мамка му, колко е хубаво!
Не откъсва очи от мен и леко се смущавам. Зъбите му са стиснати и диша през тях, очите
му са полузатворени. Опитва да ги държи отворени, но губи битката, защото удоволствието
сякаш насила ги затваря. Това исках да видя, затова не спирам. Искам да му до ставя
удоволствие. Палецът ми минава по връхчето на пениса му, чувам как псува тихо и
несвързано.
– Сега… вече… толкова бързо… свършвам… Мамка му… – Затваря очи и усещам как
топлата течно ст се излива по ръката ми, а аз не мога да откъсна поглед, докато водата не я
отмива напълно.
Хардин се навежда към мен, целува устните ми и прошепва задъхано:
– Изумително.
И ме целува отново.
Измита, чиста, спокойна, но в същото време и до ста напрегната от допира на Хардин,
подсушавам се много бързо и слагам клина си за йога и някаква тениска. Попивам набързо
ко сата си и я прибирам на кокче. Хардин увива кърпа около таза си, застава зад мен и ме гледа
в огледалото. Изглежда божествен… съвършен и… мой.
– Тези панталони ще ме разсейват – казва.
 – Винаги ли си бил такъв перверзник? – питам и той кима.
Едва когато слизаме долу, о съзнавам как изглеждаме. И двамата с мокри ко си! Ще си
помислят, че сме се къпали заедно. На Хардин не му пука, но пък да не забравяме, че той няма
никакви обно ски.
– Направих сандвичи, на барплота са – казва весело Карен.
Кен е седнал до чинията със сандвичи и е наредил няколко папки пред себе си. Карен
никак не е изненадана от вида ни и очевидно няма нищо против. На нейно място майка ми би
откачила. Би си изгубила ума само ако знаеше какво съм правила до сега. Особено с момче
като Хардин.
– Благодаря от сърце – казвам.
– Днес беше прекрасен ден, Теса – отвръща тя и започваме да говорим за парника. С
Хардин си вземаме по един сандвич и сядаме. Той се храни, без да каже и дума. Само от време
на време ме поглежда.
– Може да свършим още малко работа другата седмица – добавям и веднага се сещам за
сватбата. – Исках да кажа след две седмици – и се усмихвам.
– Да, разбира се.
– Мм… има ли нещо като тема за сватбата? – прекъсва ни Хардин.
Кен вдига поглед от папката.
– Не, няма точно тема, но декорът е в черно и бяло – казва Карен притеснено. Знам, че
това е първият разговор за сватбата, който провеждат с Хардин, след като Кен му каза по
телефона, а по сле Хардин откачи и изпотроши всичко.
– Какво да облека тогава? – пита спокойно той. Виждам реакцията на баща му и ми иде
да скоча и да целуна Хардин.
– Ще дойдеш ли? – пита Кен, очевидно изненадан, но безкрайно щастлив.
– Да… предполагам – казва безизразно и отхапва от сандвича си.
Карен и Кен се споглеждат и се усмихват един на друг. Кен става и тръгва към Хардин.
– Благодаря ти, сине. Това означава много за мен. – И потупва Хардин по рамото.
Хардин застива, но след малко му се усмихва. Е, усмивката е едва забележима, но все
пак...
– Невероятна новина! – пляска Карен с ръце.
– Не е кой знае какво – мърмори Хардин. Сядам до него и слагам ръка върху неговата под
масата. Никога не съм предполагала, че е възможно да го убедя да дойде на сватбата, да не
говорим изобщо, че този разговор с Кен и Карен надминава и най-смелите ми мечти.
– Обичам те – прошепвам в ухото му, когато Кен и Карен не гледат към нас.
Той се усмихва и стиска ръката ми.
– Обичам те – казва тихичко.
– Хардин, как си с лекциите? – пита Кен.
– Добре.
– Забелязах, че пак си сменил часовете си?
– Да, и?
– Значи о сновната ти специално ст о става „Английска литература“, така ли? – продължава
неразумно да го притиска Кен. Хардин започва да се нервира, усещам го.
– Аха.
– Това е страхотно! Помня, когато беше на десет, можеше по цял ден да цитираш
любимите си моменти от Великият Гетсби. Още тогава знаех, че литературата е призванието
ти – казва баща му.
– Помниш? Помниш ли? – тонът на Хардин е суров. Стискам ръката му, за да се опитам
да го успокоя.
– Да, разбира се, че помня – казва спокойно Кен.
Ноздрите на Хардин се разтварят, имам чувството, че ще избълва огън.
– Никак не ми се вярва, защото беше по стоянно пиян. И ако си спомням правилно, а
повярвай ми, помня всичко, и то много добре, ти разкъса тази книга на парчета, защото, без да
искам, бутнах бутилката с уискито ти и то се разля. Затова не се и опитвай да си правиш
разходка с мен по алеята на спомените, защото изобщо не знаеш за какво става дума.
Хардин става. Аз и Карен надаваме сподавен вик.
– Хардин! – вика Кен, но той вече е извън стаята.
Скачам и хуквам след него. Чувам как Карен крещи на Кен:
– Не трябваше да си позволяваш такова нещо, защо го притискаш така! Та той току-що
се съгласи да дойде на сватбата ти! Мисля, че се разбрахме, Кен! Бавно, с бебешки крачки,
внимателно! И по сле, да кажеш такова нещо! Защо про сто не млъкна навреме!
Макар че звучи бясна, гласът ù потрепва и знам, че е на ръба да се разплаче.

Глава седемдесет и две

Точно когато стигам до коридора, чувам как Хардин затръшва с бяс вратата на стаята си.
Завъртам топката и почти съм сигурна, че е заключено, но не е.
– Добре ли си? – питам плахо, защото не знам какво друго да кажа.
Той грабва нощната лампа от шкафчето и я запраща в стената с все сила. Стъклото се
пръска. Подскачам назад и издавам неволен тих писък. По сле хуква към бюрото, изскубва
клавиатурата на компютъра и я запраща зад гърба си.
– Хардин, моля те, спри! – крещя.
Той не ме поглежда. Блъска монитора на земята и започва да крещи:
– Защо? Защо, Теса? Да ти прилича на човек, който не може да си позволи един шибан
лаптоп?
– Прав си – казвам, стъпвам върху монитора и го до строшавам.
– Какво? Какво правиш? – пита, а аз се навеждам, вдигам го и пак го тръшкам в земята.
Не знам какво правя, но бездруго вече е счупен, така че това ми се струва прекрасна идея. За
момента.
– Помагам ти.
Очите му ме гледат объркано, след малко гневът се разтваря в тях и там виждам…
усмивка? Навеждам се, вдигам монитора и пак го удрям в земята, а когато се навеждам за
трети път, той идва до мен, усмихва се и ръцете му ме спират. Взема монитора от ръцете ми и
сяда на леглото.
– Не си ли ми сърдита, че му се развиках така? – пита и слага длани около лицето ми.
Палците му леко галят кожата ми, а зелените му очи ме пронизват.
– Не, ти имаш пълното право да изразиш позицията си. Никога не бих се ядо сала за такова
нещо. – Току-що се изпокара с баща си, а се тревожи да не би аз да му се сърдя? – Освен ако
не се държиш гадно и непочтено, а сега случаят не е такъв.
– Не знам какво да кажа…
Разстоянието между нас е изкушаващо малко. Надигам се и притискам устни към
неговите. Той незабавно разтваря уста и плъзга езика си около моя. Пръстите ми се увиват
около къдриците му, дърпам леко и чувам стона му. Гневът го напуска, така както отливът
напуска брега. Обръща ме рязко. Дупето ми опира в бюрото. Ръцете му се впиват в ханша ми,
повдига ме и ме слага да седна на плота.
Аз мога да му помогна да забрави. Мисълта, че аз съм това, от което Хардин се нуждае, ме
кара да усещам такава потребно ст, каквато не съм предполагала, че съм в състояние изобщо
да изпитам някога в живота си. Сега се чувствам по-сигурна, по-необходима. Главата ми се
килва назад, докато той увива език около моя, застанал между разтворените ми крака.
– По-близо – про стенва в устата ми, ръцете му обгръщат коленете ми и ме придърпват
напред към ръба на бюрото. Ръцете ми дърпат джинсите му. Той откъсва устни от моите:
– Какво? – поглежда ме с любопитство.
Вероятно си мисли, че съм откачила. Влизам, помагам му да троши из стаята, а сега го
събличам. И може би съм луда. Но не ми пука. Единственото, което ме интересува в момента,
е как лунната светлина от големия прозорец хвърля сянка върху ключиците му, как ръцете му
държат лицето ми, сякаш съм чуплива и го е страх да ме пусне, въпреки че допреди минути се
опитваше да изпотроши всичко тук. Отговарям му без думи – обгръщам кръста му с крака и
го притискам към себе си.
– Помислих, че идваш да ми се караш – казва и притиска чело в моето.
– Е, грешал си – напомням му със самодоволна усмивка.
– Много съм грешал. Не искам повече да слизам долу тази вечер – заявява, а очите му ме
питат дали съм съгласна.
– Няма проблем, не е нужно да го правиш.
Той се отпуска с облекчение и обляга глава в сгъвката на шията ми. Учудвам се колко е
лесно сега. Всичко между нас е лесно. Когато го по следвах тук, очаквах да ми вика, може би
дори да ме накара да си ида, а сега се обляга на мен. И разчита на мен. Наистина се опитва,
полага големи усилия да накара тази връзка да върви в правилната по сока, независимо от
невъзможната за про следяване скоро ст, с която сменя настроенията си.
– Обичам те – казвам и чувствам как се усмихва, а металното кръгче се движи по шията
ми.
– Обичам те – отвръща.
– Искаш ли да говориш за това? – питам, но той веднага клати безмълвно глава. – Добре.
Искаш ли да гледаме филм? Нещо смешно? – предлагам.
След дълга пауза той поглежда към леглото.
– Но сиш ли си лаптопа? – Кимам. – Да гледаме Сватбен обет. Пак.
Мисля, че се шегува, и се смея с глас.
– Това не е ли филмът, който ти ненавиждаш?
– Да… Е, ненавиждам е силно казано. Про сто считам, че е сополива и пошла любовна
история – поправя ме той.
– Защо тогава искаш да го гледаш?
– Защото искам да гледам теб, докато ти го гледаш – казва замислено.
Спомням си как ме наблюдаваше през цялото време, когато гледахме филма в
общежитието. Сега ми се струва толкова отдавна. Тогава нямах никаква идея какво става
между нас и никога не си бях представяла, че ще се стигне дотук.
Усмихвам се и това е отговорът, който чака. Хваща ме за кръста и ме вдига.
– Увий крака около мен – изрича почти заповеднически и ме пренася на леглото.
След няколко минути вече се е залепил до мен и наблюдава лицето ми, докато аз гледам
филма. Някъде към средата усещам, че очите ми натежават.
– Спи ми се – казвам и се прозявам.
– И двамата умират, не изпускаш нищо.
Сръчквам го в ребрата:
 – Ти си сериозно болен в главата.
– Прекрасна си, когато ти се спи.
Затваря лаптопа и ме издърпва със себе си нагоре към рамката на леглото.
– А ти си необичайно мил, когато ми се спи – казвам.
– Не, мил съм, защото те обичам – прошепва и аз пак започвам да се топя. – Спи,
красавице.
Целува ме леко по челото, а аз съм прекалено изморена да му отвърна на целувката.
На следващата сутрин слънцето е… прекалено ярко. Обръщам се да заровя глава в рамото
му. Той въздъхва и ме притиска към себе си. След малко отварям очи. Той е буден и гледа в
тавана. Очите му са наполовина затворени, а изражението му е пълна мистерия.
– Добре ли си? – питам и завирам но с в шията му.
– Да, добре съм – казва, но веднага ми става ясно, че лъже.
– Хардин, ако има проблем…
– Няма проблем. Добре съм.
Решавам да не питам нищо повече. Цял уикенд всичко беше наред, което си е рекорд за
нас. Не искам да го развалям. Целувам го по бузата и ръката му веднага се увива около кръста
ми, притискайки ме до себе си.
– Трябва да свърша няколко неща днес. Ще ме закараш ли до къщата, когато си готова?
Гласът му е някак дистанциран. Сърцето ми потъва.
– Разбира се – казвам тихо и се измъквам от прегръдката му. Опитва се да ме хване за
китката, но аз съм прекалено бърза. Грабвам чантата с принадлежно стите за баня и тръгвам да
си измия зъбите и да се преоблека.
Бяхме затворени в нашето малко балонче и сега се страхувам, че извън стените на тази
стая нищо няма да е същото. Той няма да е същият.
Радвам се, че не срещам Ландън или Дакота в коридора, а когато се връщам в стаята на
Хардин, с облекчение установявам, че е напълно облечен. Искам, ако ще се приключва, да
става по-бързо.
Почистил е натрошеното стъкло от пода, а клавиатурата стърчи от кошчето за боклук.
Лампата и мониторът са грижливо подредени до него.
Когато слизаме долу, казвам довиждане на Кен и Карен, но Хардин не обелва и дума.
Уверявам ги, че и двамата ще бъдем на сватбата въпреки снощната драма. Казвам им за
лампата и компютъра, но това очевидно не ги тревожи.
След около десет минути мълчание Хардин пита:
– Ядо сана ли си ми за нещо?
– Не.
Не че съм ядо сана… Предполагам, че съм притеснена… защото усещам промяната на
енергията между нас, а, честно казано, наистина не очаквах нещо да се промени след този
уикенд. Очаквах да си о станем същите.
– Изглеждаш ядо сана.
– Е, не съм.
– Искам да ми кажеш, ако има проблем.
– Про сто изглеждаш някак дистанциран, а сега искаш и да те закарам в къщата. Про сто
мислех, че ще прекараме деня заедно и че всичко между нас е наред – обяснявам.
– Сърдиш се, защото ти казах, че имам да свърша няколко неща? – Като го казва така, ми
се струва наистина нелепо да се сърдя за такова дребно нещо. Той не е моя собствено ст. И
наистина ли затова се сърдя?
– Може би – смея се глуповато. – Про сто не искам да си така дистанциран и студен към
мен.
– Не съм… или ако съм, не го правя нарочно. Съжалявам, че съм те накарал да се
почувстваш така.
Той слага ръка върху бедрото ми.
– Нищо няма да се промени, Теса.
Думите му ме успокояват, но зад усмивката му долавям едва забележима несигурно ст,
дори не съм сигурна, че е точно това.
– Искаш ли да дойдеш с мен? – пита след малко.
– Не, няма проблем. И без това имам да уча.
– Тес, не трябва да забравяш, че това е ново за мен. Не съм свикнал да се съобразявам с
другия човек, когато правя някакви планове, но ще се науча.
– Знам.
– Мога да дойда при теб, когато свърша, или да излезем някъде да хапнем.
Слагам ръка на бузата му, по сле я прокарвам през рошавата му ко са.
– Наистина няма проблем. Ще решим, когато си свършиш работата.
Когато стигаме до къщата му, той се навежда, целува ме бързо по бузата и излиза от
колата.
– Ще пусна съобщение – казва и бързо тръгва по проклетите стълби.

Глава седемдесет и три

Празнотата, която изпитвам, след като го о ставих, е потискаща. Чувствам се жалка. До
общежитието ми има само няколко минути, а вече ми се струва, че са минали часове.
Стеф не е в стаята, но това само ме радва. Наистина трябва да уча и да се подготвя за
първия работен ден от стажа си, който е утре: трябва да реша какво да облека, какво да си
но ся и какво да кажа.
Изваждам планера си и правя разпределение на цялата седмица – до по следния час. По сле
започвам да обмислям облеклото си. Първия ден във „Ванс“ ще но ся новата черна пола,
червената блуза и черни обувки с токчета. Немного високи, но по-високи, отколкото бих си
помислила да обуя преди два месеца. Тоалетът ми е професионален, но женствен. Питам се
дали Хардин ще го хареса.
За да не мисля за него, свършвам с всичките си задължения за седмицата, дори с тези за
по-напред. Когато поглеждам през прозореца, слънцето вече е изчезнало зад хоризонта. Гладна
съм. Кафенето вече е затворило. Хардин не е пускал съобщение, така че най-вероятно няма да
идва тази вечер. Грабвам чантата си и излизам да търся нещо за ядене. Спомням си, че видях
китайски ресторант до малката библиотека, но когато стигам до мястото, вече са затворили.
Търся на картата най-близкия отворен ресторант. Казва се „Ледената къща“.
Мястото е малко и изглежда като направено от алуминий, но съм гладна и ми се гади
само като си помисля, че трябва да обикалям да търся друго отворено заведение.
Всъщно ст, оказва се бар, в който се сервира храна. Претъпкано е. За щастие, намирам
малка маса в ъгъла и сядам.
Не обръщам никакво внимание на погледите на хората, които открито се чудят защо съм
сама на такова място. Не съм от тези хора, които трябва задължително да имат компания, за да
отидат някъде. Ходя на пазар сама, храня се в заведения сама, дори няколко пъти съм ходила
на кино сама, когато Ноа е имал работа. Никога не съм имала нищо против да съм сама.
До този миг, ако трябва да съм честна със себе си. Хардин ми липсва повече от
допустимото и се тревожа, че цял ден не ми се обади.
Поръчвам и докато чакам храната ми да дойде, сервитьорката идва и ми но си някаква
розова напитка с жълто чадърче.
– О, не съм поръчвала такова нещо – казвам, но въпреки това тя го слага пред мен.
– Той го поръча – усмихва се и поглежда към бара. Залива ме надежда, че там е Хардин, и
веднага се обръщам да видя. Не, не е Хардин. Зед ми се усмихва о слепително и ми помахва
леко с ръка, а Нейт сяда на празния стол на бара до него и също ми се усмихва.
– О, благодаря – казвам на момичето. Очевидно във всяко заведение около колежа се
сервира алкохол на непълнолетни. Или тези момчета ходят само в барове, където не искат
документ за самолично ст? Сервитьорката ме уверява, че вечерята ми ще е готова след малко,
и изчезва.
След няколко минути Зед и Нейт идват към моята маса и сядат. Надявам се Зед да не ми
се сърди за петъка.
– Ти си по следният човек, когото съм очаквал да видя на това място, о собено в неделя
вечерта – казва Нейт.
– Да, влязох по случайно ст. Излязох за китайско, но бяха затворили.
– Виждала ли си Хардин? – пита Зед с усмивка, по сле поглежда Нейт, разменят си
загадъчни погледи и по сле пак се обръща към мен.
– Преди известно време. Вие? – долавям нервното напрежение в гласа си.
– От няколко часа не съм го виждал, но трябва да се появи всеки миг – казва Нейт.
– Тук ли? – почти изпищявам.
Храната ми идва, но вече не съм гладна. Ами ако се появи с Моли? Не, няма да мога да
понеса това. Не и след уикенда, който прекарахме.
– Да, често идваме тук. Мога да му се обадя да разбера кога ще се появи – предлага Зед,
но аз клатя глава.
– Не, няма нужда. И без това си тръгвам – оглеждам се за сервитьорката и искам сметката.
– Не ти ли хареса питието? – пита Зед.
– Не, всъщно ст… не съм го опитала. Благодаря за жеста, но наистина трябва да тръгвам.
– Да не би пак да сте скарани? – пита Зед.
Нейт отваря уста да му каже нещо, но Зед му хвърля гневен поглед. Какво става тук, по
дяволите? Зед отпива от бирата си и пак поглежда гневно към Нейт.
– Какво казва Нейт? – питам.
– Нищо. Казва, че сега сте в по-добри отношения – отговаря Зед вместо Нейт. Малкият
бар изглежда още по-малък, отчаяно искам да си тръгна.
– Ето ги – казва Нейт.
Поглеждам към вратата. Хардин, Логан, Стеф, Тристан. И Моли. Знаех си! Разбирам, че са
приятели, и не искам да контролирам живота му, не искам да изглеждам като полудяла
ревнива жена, но не мога да понасям това момиче. Особено когато е край Хардин.
Когато очите на Хардин срещат моите, изглежда изненадан и почти изплашен.
О, не, не пак това!
Докато се приближават към масата, сервитьорката минава, моля я да ми приготви храната
за вкъщи и искам сметката. Тя ме поглежда изненадано, по сле оглежда всички, които са вече
край масата, кима и тръгва към кухнята.
– Къде отиваш? – пита Стеф, докато петимата сядат на масата до нас. Отказвам да
погледна към Хардин. Колко е различен сред приятелите си. Мразя, когато се държи така. Не
може ли да бъде същият онзи Хардин, който ме прегръщаше и обичаше цял уикенд. Когато
беше само мой?
 – Аз… аз трябва да уча – лъжа.
Стеф се усмихва с надежда в очите.
– Остани, прекалено много учиш.
Всяка надежда Хардин да ме прегърне, да ми каже колко съм му липсвала, се изпарява.
Сервитьорката се появява с храната ми, подавам ù двадесет долара и ставам.
– Е, весело изкарване – пожелавам, поглеждам мимоходом към Хардин и веднага забивам
поглед в пода.
– Чакай – казва Хардин. Обръщам се и го поглеждам. Моля те, боже, не му позволявай да
каже нещо грубо или да целуне Моли. Пак.
– Няма ли да ме целунеш за лека нощ? – пита с усмивка.
Оглеждам приятелите му. Всички изглеждат изненадани, но най-вече сконфузени.
– Ка…какво? – заеквам. Изправям рамене и го поглеждам пак.
– Няма ли да ме целунеш, преди да тръгнеш? – пита пак, става и се приближава към мен.
Искам, искам да го целуна, но сега ме е срам… всички ни гледат.
– Ами…. – не знам какво да кажа.
– Защо да го целува? – смее се Моли. Боже, не мога да го понасям това момиче!
– Те са… заедно… ако ме разбираш… – казва Стеф.
– Моля? – почти крещи Моли.
– Затваряй си устата, Моли – казва Зед и ми се иска да му благодаря, но в тона му има
нещо, което ме кара да се запитам за подбора му на думи. Ситуацията е повече от конфузна.
– Довиждане на всички – казвам и продължавам към вратата.
Хардин тръгва след мен и ме хваща за китката.
– Защо си тръгваш? И защо изобщо си тук? Да започнем с второто.
– Бях гладна, Хардин, и дойдох да ям. А сега си тръгвам, защото не ми обърна никакво
внимание и аз…
– Не е така… Про сто не знаех какво да кажа или да направя. Не очаквах да те видя тук и
бях до ста изненадан.
– Сигурна съм, че си бил изненадан. Не ми писа цял ден, не се обади и сега си тук с Моли.
– Знам, че мрънкам, но не мога да контролирам гласа си.
– И Логан, Тристан и Стеф. Не съм само с Моли – поправя ме той.
– Знам, но вие двамата имате… история, което силно ме притеснява. – Със сигурно ст
чупя всички рекорди по най-бърза сцена на ревно ст.
– Точно това е, бебо – история. И не сме имали такива отношения… като това, което е
сега между нас.
– Знам, про сто не мога да не мисля за това – въздъхвам.
– Разбирам те. Как, според теб, се почувствах, когато влязох и те видях със Зед?
– Не е същото. Вие с Моли сте правили секс – боли ме дори да го кажа на глас.
– Тес…
– Знам, че е лудо ст, но не мога да го преодолея лесно – казвам и поглеждам встрани.
– Не е лудо ст, разбирам те. Про сто не знам какво да правя с нея. Тя е част от групата и
вероятно винаги ще бъде.
Не знам какво очаквах да чуя, но еквивалентът на „Приеми фактите и се примири с тях“
определено не ми харесва.
– Добре. – Трябва да съм щастлива, че на практика той каза на всички, че сега сме заедно.
Но защо беше толкова странно. – Ще тръгвам.
– Тогава идвам с теб.
– Сигурен ли си, че не искаш да о станеш с приятелите си? – питам заядливо.
 Той върти очи и тръгва след мен към колата. Опитвам се да прикрия победоно сната си
усмивка и се качваме. Сега поне знам, че предпочита да бъде с мен, а не с Моли.
– Колко време преди мен пристигна в бара? – пита, когато излизаме от паркинга.
– Около двадесет минути.
– Не си се уговаряла със Зед да се видите там, нали?
– Не. Това беше единственото отворено заведение, бях гладна, а и не знаех дали ще
идваш, защото така и не ми пусна съобщение.
Не ми отговаря веднага, по сле ме поглежда и пита:
– За какво си говорихте?
– За нищо. Дойдоха на масата ми няколко минути, преди вие да се появите. Защо?
– Про сто ми е интересно. – Пръстите му барабанят по коленете. – Липсваше ми днес.
– И ти ми липсваше – казвам и спирам на паркинга. – Свърших до ста работа и се
приготвих за първия ден във „Ванс“.
– Искаш ли да те закарам?
– Не, нали затова си купих колата? Не помниш ли? – смея се.
– Това не пречи да те закарам – предлага пак и влизаме в общежитието.
– Не, няма проблем. Ще отида сама. Благодаря все пак.
Точно когато се каня да питам как е минал денят му, какво е правил и ако съм му
липсвала, защо не ми е писал, дъхът ми спира и паниката буквално ме събаря.
Майка ми стои пред вратата на стаята ми. Лицето ù е бурено сно.

Глава седемдесет и четири

Хардин про следява погледа ми и очите му се разширяват. По сяга да хване ръката ми, но
аз се дърпам и заставам пред него.
– Здравей май…
– Какво си мислиш, че правиш, по дяволите? – изкрещява тя.
Искам да се смаля и да изчезна.
– Аз… какво? – Не знам какво знае, затова веднага затварям уста. На фона на бясното ù,
но перфектно гримирано лице ко сата ù изглежда още по-руса.
– Какво си мислиш, че правиш, Тереза? Какво си си въобразявала? Ноа ме отбягва от две
седмици. Случайно срещам го спожа Портър в магазина и познай какво ми казва – че с Ноа сте
скъсали! Защо не си ми казала?! А трябваше да разбера по най-унизителния начин? –
продължава да крещи.
– Не е кой знае какво, майко. Скъсали сме.
Ченето ù буквално пада на пода.
Хардин о става зад мен, но усещам ръката му на кръста си.
– Не било кой знае какво? Как смееш? С Ноа сте заедно от години! Той е единственият
подходящ за теб мъж, Теса! Той има бъдеще и е от уважавано семейство! – Тя спира за
секунда да си поеме дъх, но не я прекъсвам, защото знам, че има да говори още много.
Изправя рамене и казва с най-спокойния си за ситуацията тон: – За щастие, току-що говорих с
него и той се съгласи да те приеме обратно, въпреки разюзданото ти поведение.
Тук вече не мога да сдържа гнева си:
– Аз ли как смея? Аз? Ако не искам да излизам с него, няма да излизам. Не е задължително,
нали? Какво значение има от какво семейство е? Единственото, което има значение, е дали
съм била щастлива с него. И как смееш да му се обаждаш? Да го молиш да ме вземе? Не съм
дете. Аз съм голяма жена!
Минавам покрай нея да отворя вратата. Хардин влиза след мен, а майка ми нахлува
веднага след нас.
– Нямаш никаква представа колко смешно звучиш! И ми се появяваш тук с някакъв… с
този… пънкар! Погледни го! Заради това ли се бунтуваш срещу мен, така ли заставаш срещу
мен? Какво съм направила, че да ме намразиш толкова много?
Хардин стои до гардероба. Челюстите му са здраво стиснати, ръцете – пъхнати в
джобовете. Само ако майка ми знаеше, че баща му е ректор на колежа и че има повече пари от
семейството на Ноа! Но няма да ù кажа, защото тези неща нямат никакво значение.
– Не става дума за теб! Защо винаги извърташ нещата и изведнъж ти си в центъра на
всичко! – Сълзите ми напират, но няма да ù позволя да ме смаже. Мразя да плача от гняв.
Изглеждам слаба, а всъщно ст плача само от яд.
– Права си, не става дума за мен, а за твоето бъдеще. Трябва да мислиш за бъдещето си, а
не за това как се чувстваш сега. Знам, че ти се струва забавен и опасен, но тук няма бъдеще!
Не и с тоя… смешник!
Преди да о съзная какво правя, вече съм лице в лице с майка си, Хардин ме е хванал за
лактите и ме дърпа назад.
– Не говори така за него! – пищя.
Очите на майка ми са разширени, шокирана е.
– Коя си ти? Моята дъщеря никога не би ми говорила така. Никога не би обърнала целия
си живот, не би рискувала така глупаво и никога не би проявила такава липса на всякакъв
респект!
Започвам да се чувствам виновна, но знам, че точно това иска, това е целта! Успявам да
се преборя с вината и заявявам:
– Не рискувам бъдещето си! Дори не става дума за бъдещето ми. Оценките ми са
отлични, утре започвам стаж! А ти си нечуван егоист! Идваш тук и искаш да ме накараш да се
чувствам виновна заради това, че съм щастлива! Той ме прави щастлива, майко! И ако не
можеш да приемеш фактите, по-добре си тръгвай.
– Моля? – Мисля, че тя не е единствената изненадана. Аз съм още по-изумена от думите
си. – Ще съжаляваш, Тереза! Не мога да те погледна, без да изпитвам отвращение!
Стаята започва да се върти. Не бях подготвена да влизам във война с майка си, не и днес.
Знаех, че е само въпро с на време да разбере истината. Но днес нито един от радарите ми не
засече това по сещение.
– От първия миг, когато го видях в стаята ти, разбрах, че има нещо. Про сто не вярвах, че
с такава скоро ст ще си отвориш краката пред него!
Хардин застава между нас.
– Прекаляваш! – предупреждава я и я гледа с потъмнелите си очи. Той е единственият
човек, който може да я накара да подвие опашка.
– Ти не се бъркай – лае тя и скръства ръце пред гърдите си. – Ако продължаваш да се
виждаш с него, няма да ти проговоря повече и няма да плащам колежа ти! А ти няма как да
плащаш сама за образованието си. Това общежитие ми струва хиляди! – пищи тя.
Познавам майка си добре, но сега вече и аз съм втрещена, че може да стигне толкова
далеч.
– Заплашваш ме, че няма да ми помогнеш да завърша, защото не одобряваш човека, в
когото съм влюбена?
– Влюбена? О, Тереза, наивна Тереза, нямаш никаква представа какво е любовта. – Издава
някакъв звук… нещо средно между злобен смях и повръщане. – И си въобразяваш, че тоя те
обича?
– Обичам я – прекъсва я Хардин.
– Разбира се! – изсумтява майка ми и измята глава назад.
– Майко!
– Тереза, предупреждавам те: ако не спреш незабавно да се виждаш с него,
по следствията ще са плачевни за теб. Тръгвам, но очаквам да ми се обадиш, когато помислиш
трезво.
Тя минава през вратата като ураган, а аз бягам към коридора и я гледам как се отдалечава
с бурено сна крачка. Токчетата ù отекват до небесата.
– Ужасно съжалявам за това – казвам на Хардин.
– Няма за какво да се извиняваш. – Обгръща лицето ми с длани. – Гордея се с теб и с това,
че защити позицията си.
Той целува но са ми, а аз се оглеждам и се чудя как се стигна дотук? Облягам глава на
гърдите му, а той ме прегръща и нежно разтрива напрегнатите мускули на врата ми.
– Не мога да повярвам! Как се държа само и какви неща каза! И как заплаши, че няма да
плаща колежа ми. Не плаща всичко, защото имам стипендия и студентски заем. Всъщно ст,
дава пари за общежитието. И ако сега откаже да го плаща, ще се наложи да си намеря
допълнителна работа о свен стажа – проплаквам. Той нежно слага ръка на тила ми и притиска
главата ми към гърдите си, за да си поплача.
– Тихо, бебо, спокойно… ще измислим нещо. Можеш да се преместиш при мен – казва.
Засмивам се и бърша очи, но той продължава. – Или можем да си наемем апартамент. Имам
до статъчно пари.
Вдигам лице към очите му.
– Не говориш сериозно, нали?
– Напротив.
– Не можем да живеем заедно – смея се и подсмърчам.
– Защо не?
– Защото се познаваме едва от няколко месеца и през по-голямата част от времето се
карахме – напомням му.
– Е, и? Този уикенд свършихме страхотна работа, не успяхме да се скараме. – Усмихва се
и двамата избухваме в смях.
– Ти си луд. Няма да дойда да живея при теб – казвам и той ме прегръща силно.
– Про сто си помисли. Така или иначе, искам да се изнасям от оная къща. Не ми е там
мястото, ако не си забелязала – казва и аз пак се смея. Това е самата истина, защото неговата
малка група приятели са единствените, които не се обличат като колежански контета. – Исках
само да ядо сам баща ми, но както се вижда, този план не проработи според очакванията ми.
– Можеш сам да си наемеш апартамент, ако не ти се живее там.
Няма начин да се преместя да живея с него. Прекалено е рано.
– Да, но няма да е толкова хубаво – казва и размърдва закачливо вежди.
– Може да ни е хубаво и без да живеем заедно.
Дяволитата му усмивка става още по-широка, ръцете му се плъзгат по гърба ми и по сле
силно стиска дупето ми.
– Хардин! – опитвам се да му се скарам.
Вратата се отваря и дъхът ми секва. За миг ми минава през ума, че майка ми се връща за
втори рунд. За мое огромно облекчение, Стеф и Тристан влизат.
– Мисля, че съм изпуснала нещо наистина грандиозно – казва Стеф, а аз не мога да не се
засмея.
 Глава седемдесет и пет
Стеф и Тристан отиват в неговия апартамент, а Хардин о става при мен. През цялата вечер
си говорим и се целуваме, докато той заспива с глава в скута ми. Мечтая си за такова място,
където с Хардин бихме могли да живеем заедно. Толкова ми се иска да се събуждам до него
всяка сутрин, но ми се струва нереалистично. Прекалено съм млада, а и е рано, много рано.
Всичко се развива с мълниено сна скоро ст.
В понеделник сутринта алармата звъни десет минути по-късно и целият ми план заминава
по дяволите. Къпя се бързо, слагам грим и будя Хардин, преди да включа сешоара си.
– Колко е часът – ръмжи сънливо.
– Шест и половина, трябва да си изсуша ко сата.
– Шест и половина? Та ти трябва да си там чак в девет. Ела си при мен в леглото.
– Не, трябва да си суша ко сата, а и искам да отида за кафе. Трябва да изляза в седем и
половина. С кола ще ми отнеме около четиридесет и пет минути.
– Ще пристигнеш четиридесет и пет минути по-рано. Трябва да тръгнеш в о сем – казва,
затваря очи и се отпуска в леглото.
Започвам да суша ко сата си. Той измъква възглавницата изпод главата си и я слага върху
лицето си.
Навивам ко сата си и поглеждам пак в планера да се уверя, че съм направила всичко и че
не пропускам, че не забравям нещо.
– Оттук направо на лекции ли ще ходиш? – питам, докато се обличам.
– Да, вероятно – усмихва се и изпълзява от леглото. – Може ли да ползвам четката ти за
зъби?
– Ами… да… Ще си купя друга на връщане.
Никой никога не ми е искал назаем четката за зъби. Представям си как я слагам в устата
си, след като я е ползвал, и, честно казано, не мисля, че това някога ще се случи.
– Пак ти казвам, че няма нужда да тръгваш преди девет. Помисли само колко много неща
можем да направим за тридесет минути – казва. Поглеждам го. Трапчинките му греят
изкусително, но очите му са потъмнели и се плъзгат по тялото ми. Погледът ми се спира върху
издутината в боксерките му и тялото ми пламва за секунда. Пръстите ми замръзват и така и не
мога да вкарам копчето на блузата в илика, защото той мързеливо преко сява стаята,
заставайки зад мен. Подканвам го с жест да закопчае полата ми и той веднага го прави, но
докато вдига ципа, пръстите му лениво се плъзгат по голата ми кожа.
– Не, ще тръгвам, трябва да си взема кафе – казвам, вече в паника, че закъснявам. – Ами
ако има задръстване? Или някоя злополука на магистралата? Ами ако пукна гума или ми
свърши бензинът? Ами ако се изгубя? Ако няма къде да паркирам и се наложи да вървя пеша с
километри? И като отида, ще съм запъхтяна и ще ми трябва време да се съвзема и да…
– Трябва да се успокоиш, бебо. В момента си развалина от нерви – казва и дъхът му пари
ухото ми. Поглеждам го в огледалото. Сутрин Хардин е истинско природно чудо. Сънят по
тялото и в очите му омекотява суровото му изражение.
– Не мога да не се притеснявам. Този стаж означава толкова много за мен. Не мога да си
позволя да се издъня.
Мислите ми препускат като луди. Днес следобед всичко ще се успокои, след като видя за
какво става дума и знам какво да очаквам. Тогава вече ще мога да планирам нещата си по-
прецизно.
 – Нали не искаш да се появиш там разтреперана от нерви. Ще те изядат за закуска. – И
спуска устни по врата ми.
– Ще се оправя.
Надявам се!
Топлият му дъх по кожата на тила ми ме кара да настръхна.
– Позволи ми да ти помогна да се отпуснеш – гласът му е плътен, тих и съблазнителен,
все още леко сънен.
– Аз…
Пръстите му се плъзгат по шията ми и надолу към гърдите. Очите му намират моите в
огледалото, въздъхвам и се предавам.
– Пет минути? – питам и го моля едновременно.
– Това е всичко, от което се нуждая сега.
Искам да се обърна към него, но той ме спира:
– Не! Искам да гледаш – мърка в ухото ми. Само думите му са до статъчни, за да изпитам
познатата вече болка между краката си. Хардин прехвърля ко сата ми през лявото ми рамо,
притиска тяло в мен и ръката му се спуска до ръба на дългата ми пола.
– Поне не си сложила чорапогащник днес. Трябва да кажа, че съм голям фен на тази пола
– и я вдига до кръста ми. – Особено когато е тук, горе.
Погледът ми е като залепен за ръцете му. Не мога да откъсна очи от огледалото. Усещам
пулса си по цялата си кожа. Пръстите му са хладни и когато ги плъзва под бикините ми, леко
подскачам от допира. Смехът му пулсира по врата ми. Другата му ръка е върху гърдите ми и
не ми позволява да мръдна. Толкова съм оголена. И възбудена. Докато гледам как ме доко сва,
въображението ми ме понася към места, за чието съществуване никога не бях предполагала.
Пръстът му се движи в мен, устните му са впити във врата ми.
– Погледни се колко си красива – прошепва и думите му потъват в кожата ми.
Поглеждам се в огледалото. Не знам кое е това момиче. Бузите ми са червени, очите ми са
широко отворени, погледът ми е подивял. С вдигната около кръста пола и с неговите пръсти,
които бавно и ритмично влизат и излизат от мен, изглеждам съвсем различно… дори секси?
Очите ми се затварят, усещам как напрежението се натрупва и образува топка. Хардин не
спира с красивото, сладко мъчение. Захапвам устна, за да задуша стона си.
– Отвори си очите! – Поглеждам в огледалото, срещам тъмния му поглед и това ме мята
зад ръба. Да го усещам зад себе си, пръстите му между краката ми, да гледам очите му в
огледалото, да виждам как наблюдава оргазма ми – тава е повече от до статъчно. Измятам
глава назад, търся опората му, а краката ми започват да треперят.
– Това е, бебо, това е – мърка в ухото ми и ме държи здраво да не падна. Зрението ми се
замъглява и не спирам да повтарям името му.
Когато отварям очи, Хардин целува ко сата ми и прибира едно кичурче зад ухото ми, след
това приглажда полата ми надолу. Обръщам се с лице към него… за да видя колко показва
часовникът. Едва седем и тридесет и пет е.
Пет минути, не ме излъга! Усмихвам се.
– Виждаш ли, сега си много по-спокойна и си готова да завземеш корпоративна Америка,
нали? – Усмихва се широко, очевидно горд от добре свършената работа. И не го виня.
– Всъщно ст, да. Но от теб няма да излезе добър американец – шегувам се и вземам
чантата си.
– Изобщо нямам подобни претенции. По следен опит да ми разрешиш да те закарам? Е,
моята кола не е тук, но мога да те закарам с твоята.
– Не, благодаря все пак.
 – Късмет. Ще се справиш блестящо.
Той ме целува, събирам си нещата и тръгвам.
Денят започна страхотно, въпреки че алармата не се включи навреме. Пътищата са
спокойни, няма никакви задръствания и когато паркирам колата, е едва о сем и половина.
Решавам да се обадя на Хардин, за да убия малко време.
– Добре ли си? – пита веднага.
– Да, вече съм тук – казвам и си представям доволната му физиономия, защото се оказа
напълно прав.
– Нали ти казах! Можеше да о станеш още десет минути и да ми направиш свирка.
Смея се.
– Перверзен, както винаги, от ранни зори.
– Да, едно може да се каже за мен – че съм по стоянен в пороците си.
– Няма дори да се опитвам да те оборвам.
Продължаваме да се шегуваме с липсата му на добродетели, докато става време да
влизам.
Качвам се на по следния етаж, където е офисът на Крисчън Ванс, и казвам името си на
жената, която ме по среща на рецепцията. Тя вдига телефона, обажда се на някого и след края
на разговора ми се усмихва с всичките си зъби.
– Го сподин Ванс ще излезе да ви по срещне. Изчакайте минутка.
Преди да довърши изречението, вратата на офиса, в който ми бе проведено интервюто,
се отваря и самият го сподин Ванс излиза да ме по срещне.
– Го спожице Янг! – подава ми ръка с усмивка. Ко стюмът му е толкова хубав, че започвам
да се чувствам неловко в тоалета си. Все пак се успокоявам, че съм избрала делово, макар и
нескъпо облекло. Ванс но си дебела папка под мишница.
– Здравейте, го сподин Ванс – усмихвам се и поемам подадената за поздрав ръка.
– Да спрем с формалните обръщения. Наричай ме Крисчън. Нека ти покажа къде е офисът
ти.
– Офис? – питам изумена.
– Да, ще ти е нужно място и собствено про странство. Не е много голямо, но си е твое. И
там ще разгледаме документите ти.
По сле се усмихва и тръгва толкова бързо, че едва успявам да го догоня с тези високи
обувки. По коридора има много офиси. Правим ляв завой и той съобщава:
– Ето, стигнахме.
До вратата има черна табелка с моето име. Това вероятно е сън! Офисът е голям, колкото
е стаята в общежитието ми. С го сподин Ванс определено имаме различни представи за
понятието „немного голямо“. В офиса има бюро от черешово дърво, два шкафа за папки, два
стола, библиотека, компютър и прозорец. Той сяда на стола пред бюрото, а аз нямам избор и
сядам зад бюрото си. Ще ми трябва време да свикна с идеята, че това всъщно ст е моят офис.
– Така, първо да обсъдим какви ще бъдат задълженията ти. От теб се очаква да
преглеждаш поне по две книги, предложени за печат. Ако заслужават моето внимание и
считаш, че трябва да ги видя, ми ги прехвърляш, ако ли не – ги изхвърляш.
Мисля, че го гледам с отворена уста. Този стаж е сбъдната мечта. Ще ми плащат и ще
получавам допълнителни кредит точки, за да чета.
– Ще започнеш с петстотин на седмица и ако след три месеца се справяш добре, ще
получиш повишение.
Петстотин на седмица! Това ще е достатъчно да си наема самостоятелно жилище.
– Толкова съм признателна. Това е много повече, отколкото очаквах – казвам. Нямам
търпение да се обадя на Хардин и да му разкажа.
– За мен е удоволствие. Разчитам изцяло на преценката на авторитетен човек, според
която си упорита и работиш качествено. Може дори да кажеш на Хардин колко е хубаво тук,
за да се върне и да работи пак за мен – казва шеговито.
– Моля?
– Хардин. Работеше при нас, преди „Болтхаус“ да го измъкнат изпод но са ми. Миналата
година започна като стажант, свърши страхотна работа и го назначих. Но те му предложиха
повече пари и му позволиха да работи от дома си. Каза, че не му харесвал декорът в офиса,
по-точно, че не обича да работи в офис, и ни напусна. Не можах да разбера защо – усмихва се
и оправя часовника си.
– Ще му припомня колко е хубаво тук – смея се нервно.
Нямах никаква представа, че е работил тук, нито че има работа и сега. Никога не е
споменавал. Го сподин Ванс слага папката на бюрото и казва:
– Хайде да оправим тази документация.
След тридесет минути „подпиши тук“ и „сложи си инициалите тук“ най-сетне
приключваме и той ме о ставя да се запозная с компютъра и с офиса си. Но в мига, в който ме
о ставя сама и затваря вратата след себе си, единственото, което ми идва на ума, е да пищя от
щастие, да подскачам и да се въртя на стола зад бюрото си. В моя нов офис.

Глава седемдесет и шест

Качвам се в колата си след първия си работен ден, който се оказва и най-щастливият ден
в живота ми, и веднага се обаждам на Хардин, но той не ми вдига. Искам да споделя колко
хубаво е минало и да го питам защо не ми е казал, че е работил за Ванс.
Когато се прибирам в колежа, е едва един, защото ме пуснаха по-рано заради някаква
важна среща на ръководството, така че имам на разположение цял ден. В крайна сметка,
отивам в мола, за да се разходя. След като разглеждам почти всеки магазин, влизам в
„Нордстром“. Мисля, че трябва да си купя някой и друг нов тоалет за работа. Споменът за
сутринта, за очите на Хардин в огледалото и за увитите му около тялото ми ръце минава като
ток през съзнанието ми. Да, може би имам нужда и от ново бельо. Моето е толкова
обикновено, а и вече не е никак ново. Хардин не е казал нищо и очевидно няма против, но ми
се иска да видя изражението му, когато се съблека по сутиен, който не изглежда избеляло
черен или изно сено бял. Започвам да разглеждам и попадам на няколко подходящи комплекта.
Най-много ми харесва един в карамфиловорозово, който е само от дантела. Изчервявам се,
изпитвам неудобство само докато измъквам закачалката, но наистина ми харесва.
Продавачката, намазана с няколко десетки пласта червило, се приближава към мен и
веднага решава да ми помогне в избора.
– О, да! Този комплект е много хубав. А какво ще кажете за това? – Показва ми нещо като
кълбо от каишки с дебелина на конци, усукани около една закачалка. При това,
отровнорозови.
– Ами… не е точно моят стил – казвам и забивам поглед в пода.
– Разбирам. Предпочитате цяло бельо? – пита, а аз се чудя защо трябва да обсъждам
предпочитанията си точно с нея. Това вече е ужасно унизително. – Може би боксерките ще ви
харесат. Секси са, но ненатрапчиво секси – казва и вади друг комплект бикини и сутиен в
същото бледорозово като това в ръцете ми, но бикините имат различна кройка. Никога не съм
се замисляла толкова над бельото си, защото никой никога не го виждаше. Кой да
предположи, че да си купиш гащи, ще бъде толкова унизително.
– Добре – предавам се и тя започва да вади още комплекти: в бяло, в черно и един в
червено. Червеното е малко шокиращо, но трябва да призная, че е интересно. Дори тези в
черно и бяло изглеждат по-интересни от обикновените ми бикини. Може би заради дантелата.
Усмивката ù е като огромна, страшна пещера. По-точно, пропаст.
– Пробвайте ги. Всички са в този стил.
Кимам любезно и ги вземам с надеждата, че ако се отдалеча от нея, няма да ме по следва.
С облекчение установявам, че няма намерение да ходи след мен. Намирам и няколко рокли, а
също и официални, но до ста удобни обувки. Когато отивам да платя всичко, се налага да
накарам касиерката да ми повтори сумата около пет пъти. Плащам и разбирам – хубавото
бельо е много по-скъпо, отколкото очаквах. Дано Хардин да го одобри.
Когато се прибирам в общежитието, Стеф я няма, а и Хардин не се е обаждал, затова
решавам да дремна. Новите ми дрехи са грижовно прибрани. Изключвам лампата.
Будя се от звън на телефон, който определено не е моят. Обръщам се и отварям очи.
Хардин е седнал на стола и е вирнал крака върху тоалетката на Стеф.
– По спа ли? – пита с усмивка.
– Да, всъщно ст, да. Как влезе? – потърквам очи.
– Взех си ключа от Стеф.
– Откога си тук?
– Около тридесет минути. Как мина днес във „Ванс“? Не вярвах да си се прибрала
толкова рано, едва шест часът е. Но влизам и те виждам, сладко си спиш, дори пухтиш и
предположих, че е бил изморителен ден – смее се.
Облягам се на лакът и го поглеждам:
– Беше страхотно. Имам си собствен офис. Даже са написали името ми на стената до
вратата. Не мога да повярвам! Ще ми плащат много повече, отколкото очаквах. И ще ми дават
да чета книги. Не е ли жестоко? Само се страхувам, че ще объркам нещо, защото е прекалено
хубаво – не спирам да говоря.
– Явно Ванс до ста те е харесал – поглежда ме учудено. – Но не се притеснявай, ще се
справиш.
– Каза, че си работил там – опипвам леко почвата.
– Разбира се, че ти е казал.
– Защо ти не си ми казал? И защо не ми каза, че имаш друга работа? И кога имаш време
да работиш?
– Защо винаги питаш толкова много неща? – Прокарва ръка през ко сата си. – Но ще ти
отговоря. Не ти казах, защото… не знам защо. Всъщно ст, нямам идея защо. И намирам време
да работя, когато не съм с теб.
Сядам с кръсто сани под дупето крака и го поглеждам в очите.
– Го сподин Ванс наистина те харесва. Каза, че иска да се върнеш да работиш за него.
– Сигурен съм. Благодаря, но… Не, благодаря. Изкарвам повече отпреди и имам по-малко
работа – хвали се, а аз въртя очи.
– Кажи ми за работата си. Какво правиш?
– Чета книги в проект, редактирам. Същото, което ще правиш ти, само че съм по-
обвързан.
– Харесва ли ти?
– Да, Теса. Харесва ми – тонът му е малко груб.
– Това е супер. Искаш ли да работиш за „Портланд Индипендънт“, когато завършиш?
– Не знам какво искам да правя – отговаря с до сада.
 – Нещо нередно ли казах?
– Не, про сто питаш, задаваш въпро си. През цялото време.
– Моля? – Сериозно ли го казва, или просто е саркастичен?
– Не е нужно да знаеш за всеки детайл от живота ми – казва ядно.
– Про сто се опитвам да водя нормален разговор за работата ти. Така правят нормалните
хора. Извинявай, че се поинтересувах от ежедневието ти.
Той не отговаря. Какъв му е проблемът, по дяволите? Беше такъв прекрасен ден и не
искам да го разваляме с кавга. Поглеждам в тавана и не казвам нищо повече. Преброявам
деветдесет и пет панела и четиридесет винта.
– Трябва да си взема душ – казвам след една безкрайно ст.
– Кой те спира?
Грабвам нещата си за баня и казвам:
– Знаеш ли, мислех, че си преминал тази фаза. Да се държиш като задник през цялото
време, без да имаш някаква конкретна причина – отбелязвам и излизам от стаята.
Вземам дълъг душ. Бръсна си краката за новата рокля, която ще облека утре за първия си
истински работен ден във „Ванс“. Притеснявам се, но вълнението ми надделява. Иска ми се
Хардин да не се беше държал толкова грубо. И какво толкова направих? Попитах го за
работата, за която не ми беше казал. Защо е невъзможно да говорим за това. Има толкова
много неща, които не знам за него, а това определено ме притеснява.
Опитвам се да реша как да му го обясня, но когато се връщам в стаята, Хардин го няма.

Глава седемдесет и седем

Не съм ядо сана, бясна съм, че си тръгна така. И що за отношение. С какво съм го
предизвикала?
Все пак се опитвам да забравя и разресвам мокрите краища на ко сата си. След това
обличам светлорозовото бельо, една тениска и преглеждам нещата си за утре. Уви,
единственото, за което съм в състояние да мисля, е къде е отишъл. Знам, че ставам прекалено
прилепчива и че полудявам, знам и че мисълта за Моли се превръща в някаква болна
обсебено ст. И сега единственото, което се питам, е дали е с нея.
Точно обмислям дали да му се обадя, когато Стеф ми пуска съобщение, че няма да се
прибира тази вечер. Не знам защо не се премести при Тристан и Нейт. И без това спи там по
пет дни в седмицата. А Тристан я обожава. И вероятно ù е разказал за работата си. И не ù лае
насреща без причина. Никога не би го направил.
– Стеф е късметлийка – казвам на глас, грабвам дистанционното и започвам да
прехвърлям каналите, без дори да се заглеждам. Спирам на някакво повторение на стара серия
на Приятели, която съм гледала най-малко сто пъти. Не си спомням по следния път, когато
лежах в леглото и гледах телевизия, но е хубаво поне за малко да се разсея от мисълта за
поредната безсмислена кавга с Хардин.
След няколко епизода различни сериали започва да ми се до спива. С умората гневът ми
почти изчезва и му пускам съобщение за лека нощ, на което той не отговаря. Заспивам.
– Мамка му!
Будя се от шумно топуркане и удар. Скачам в леглото и включвам лампата. Хардин се
препъва и се опитва да върви тихо в тъмната допреди секунда стая.
– Какво правиш? – питам. Той вдига поглед към мен. Очите му са червени, бляскави като
стъкло. Пиян е.
 Жестоко.
– Дойдох да те видя – казва и пада на стола.
– Защо? – Искам да е при мен, но не пиян, не и в два сутринта.
– Защото ми липсваше.
– Защо си тръгна тогава?
– Защото ме издразни.
Това заболя.
– Добре, аз си лягам да спя. Пиян си, очевидно ще ме обиждаш и ще се държиш гадно.
– Не съм гаден, Теса. И не съм пиян… Е, добре, пиян съм. И какво от това?
– Не ми пука, че си пиян, про сто е средата на учебната седмица, утре е работен ден за мен
и искам да се наспя.
Бих о станала цяла нощ с него, без да спя, ако бях сигурна, че няма да ме обижда през
цялото време.
– Средата на учебната седмица – имитира ме! – Как е възможно да си толкова
праволинейна? – И се смее, сякаш е казал най-забавното нещо на света.
– Най-добре е да си тръгваш – казвам и си лягам с лице към стената. Не харесвам този
Хардин. Искам си сладкия… с леко горчив привкус Хардин. Не искам този пиян идиот.
– Бебо, не ми се сърди – казва, но не му обръщам внимание. – Наистина ли искаш да си
ида? Знаеш ли какво е, когато спя без теб? – сега гласът му е толкова тих, почти като шепот.
Сърцето ми се свива от болка. Знам какво става, когато спи сам, но не е честно да го
използва срещу мен, да ме манипулира така, о собено когато е решил да ме тормози.
– Добре. Можеш да о станеш, но искам да спя.
– Защо? Не искаш ли да си говорим?
– Пиян си и се държиш гадно. – Най-накрая се обръщам към него.
– Не се държа гадно – изражението му е неутрално. – Казах само, че ме издразни.
– Не е ли гадно да кажеш на някого такова нещо. Особено след като единствената ми
вина е, че те попитах за работата ти.
– О, боже, не пак с това! Хайде, Теса, про сто спри. Не искам да говоря за това точно сега
– фъфли и заваля думите.
– Защо си пил тази вечер? – Нямам нищо против. Нека да се напива, колкото си иска, не
съм му майка, но знам, че когато се напива, винаги има сериозна причина. Той не пие, за да му
е хубаво, а за да му мине.
Хардин извръща поглед и гледа към вратата, сякаш търси бърз изход.
– Аз… не знам… Про сто ми се прииска да пийна едно… Добре, де, няколко… Може ли
да не ми се сърдиш повече? Обичам те – казва и ме поглежда в очите.
Тези няколко думи разтопяват гнева ми и искам да усетя ръцете му около себе си?
– Не ти се сърдя, про сто не искам да правим крачки назад във връзката ни. Не ми харесва,
когато ме нападаш, а по сле си тръгваш без причина. Ако си ядо сан за нещо или има проблем,
искам да говорим за това, да говориш с мен.
– Ти про сто искаш да имаш контрол над всичко – казва и се поклаща на стола.
– Моля?
– Ти искаш да контролираш всичко и всички – свива рамене, сякаш това е
световноизвестен факт.
– Не, изобщо не е така. Про сто обичам нещата да стават по определен начин.
– Да, именно. По твоя начин.
– Е, значи не сме приключили с караниците? Нещо друго да искаш да ми хвърлиш в
лицето, докато си на тая вълна? – казвам злобно.
 – Не, само това, че си маниак на тема да контролираш всичко, и че искам да живееш с
мен.
Какво? Настроенията му наистина ще ме влудят.
– Трябва да се преместиш да живееш с мен. Намерих апартамент днес. Не съм подписал
договора за наем, но е хубаво, наистина.
– Кога? – трудно е да изброя колко души живеят у Хардин Скот. Петима?
– След като си тръгнах оттук.
– Преди да се напиеш?
Светлината от лампата се отразява в пиърсинга на веждата му. Иска ми се да забравя
колко е красив.
– Да, преди да се напия. Е, какво ще кажеш? Ще дойдеш ли да живееш при мен?
– Знам, че си новак в изграждането на връзки, но искам да ти кажа, че хората обикновено
не обиждат приятелките си в същото изречение, в което им предлагат да живеят заедно –
казвам и захапвам долната си устна, за да прикрия усмивката си.
– Е, понякога приятелката трябва да започне да загрява за какво става дума – усмихва се и
той. Дори пиян, този мъж е дяволски красив.
– И това е моментът, в който приятелят трябва да спре да се държи като задник.
Той се смее и се премества на ръба на леглото.
– Не искам да съм такъв. Наистина. Но понякога се случва против волята ми. И мисля, че
да се държа като задник, е едно от нещата, в които съм дяволски добър.
– Знам.
Независимо от случката тази вечер, знам, че наистина се опитва да се държи добре. Не
искам да го оправдавам, но, честно казано, се справя до ста по-добре, отколкото очаквах.
– Е, ще се преместиш ли при мен? – пита и се усмихва с надежда.
– Го споди, не може ли да караме едно по едно. Засега ще спра да ти се сърдя – казвам и
сядам. – Сега ела си легни с мен – инструктирам. Той повдига вежда, сякаш да ми каже:
„Виждаш ли защо ти казвам, че искаш да контролираш всичко“, но става без възражения и
събува джинсите си. По сле сваля тениската си и ми я подава. Става ми толкова хубаво, че
обича да спя с неговата тениска.
Свалям моята тениска и той ме хваща за ръцете.
– Мамка му! – Поглеждам го. – Какво си облякла? – Очите му са потъмнели, диви.
– Аз… аз… купих си ново бельо днес – изчервявам се и поглеждам встрани.
– Виждам…. Мамка му!
– Вече го каза – смея се. Очите му греят. За мен. Кожата ми пламва.
– Изглеждаш… невероятно. Винаги изглеждаш така, но това е… про сто е…
Устните ми пресъхват. Поглеждам надолу към боксерките му и забелязвам ерекцията му.
Енергията между нас се променя за пети път тази вечер.
– Щях да ти кажа още като дойде, но ти беше прекалено зает да се държиш идиотски.
– Аха – промърморва и очевидно изобщо не слуша какво му говоря. Той слага коляно на
леглото, очите му препускат по цялото ми тяло и по сле ляга върху мен.
Устните му ухаят на уиски и мента. Комбинацията е божествена. Целувките ни са нежни,
дразнят, разпалват. Езикът му се усуква около моя. Ръката му се увива около ко сата ми, усещам
как ерекцията му се притиска в корема ми. По сле пуска ко сата ми, обляга се на един лакът, за
да може да ме доко сва с другата си ръка. Дългите му пръсти се плъзгат по дантелата на
сутиена ми и ту се мушкат под него, ту минават по повърхно стта на дантелата. Облизва
устните си, обхваща гърдите ми в големите си длани и трие тялото си в моето.
– Не мога да реша дали… искам това да о стане на гърдите ти, или не – казва. Не ми пука
какво ще става с проклетия сутиен, защото съм напълно омагьо сана от грациозните движения
на пръстите му.
– Реших, махам го – казва и го разкопчава. Извивам гърба си нагоре, за да го измъкне, и
когато тазът ми се впива в пениса му, той про стенва мъчително.
– Какво искаш да направя, Тес? – Гласът му трепери, не може да го контролира.
– Вече ти споменах – казвам, докато пръстите му отместват бикините ми настрани. Би
било хубаво да не е пил тази вечер, но това полупияно състояние може би е по-добре за мен,
за да не изглеждам толкова неопитна и смешна в очите му.
Когато пръстът му влиза в мен, не мога да сдържа вика си. Едната ми ръка го притиска, а
другата търси за какво да се хване, нещо, нещо, каквото и да е, само да не пропадна. Мушкам
ръка между нас, слагам дланта си около пениса му и нежно стискам.
– Сигурна ли си? – гласът му трепери и виждам колебанието в зелените му очи.
– Да, сигурна съм, престани да премисляш!
Боже, кога се обърнаха нещата? Откога аз съм тази, която му казва да не премисля?
– Обичам те. Знаеш го, нали?
– Да – притискам устни към неговите. – Обичам те, Хардин – казвам в устните му.
Пръстите му продължават да се плъзгат в мен, устните му са на шията ми. Засмуква
кожата ми и по сле облизва с език засмуканото, сякаш да успокои почервенялата кожа. Прави
го и пак, и пак. Тялото ми гори.
– Хардин… аз съм…. – опитвам се да кажа нещо, но той бързо се отдръпва от мен,
застава на колене, закачва с пръсти бикините и ги плъзга по краката ми. По сле слага длани на
бедрата ми, разтваря ги настрани и подухва леко върху нажежената от желание влажна точка.
Тялото ми неволно се извива нагоре и езикът му се плъзга между краката ми, докато ръцете
му се увиват около бедрата ми, за да ги държи широко отворени. За секунди краката ми
започват да треперят. Стискам с юмрук чаршафа, увивам го, а езикът му не спира.
– Кажи ми колко ти е хубаво – усещам гласа му между бедрата си.
От устните ми излизат нечленоразделни звуци, сякаш някой е стиснал гърлото ми. Хардин
ми говори така мръсно и възбуждащо, а езикът му не спира да работи между думите. Цялото
ми тяло се тресе, пръстите на краката ми се свиват навътре, сякаш се опитват да се хванат за
нещо.
Когато идвам отново в съзнание, той ме целува и усещам странен вкус върху езика му.
Опитвам се да възстановя дишането си.
– Сигур… – започва.
– Шшш, тихо… сигурна съм – казвам и го целувам.
Пръстите ми се забиват в гърба му и по сле смъквам боксерките му под таза. Когато и
по следната преграда помежду ни пада, а кожата му отново доко сва моята, и двамата
про стенваме.
– Теса… аз…
– Тихо… – казвам пак. Искам го, искам го повече от всичко друго и не е нужно да
говори. Не сега.
– Но, Теса… Трябва да ти кажа нещо…
– Спри, Хардин – моля го и го целувам пак. Обвивам пениса му и започвам да движа ръка
по дължината му. Очите му се затварят и рязко си поема дъх през зъби. Оставям се изцяло на
инстинкта си. Палецът ми минава леко по връхчето му и обира капката влага. Усещам как
пулсира в ръката ми.
– Ако го направиш пак, ще свърша – предупреждава ме той и му вярвам, гласът му никога
не е звучал така безпомощно, сякаш напълно е загубил контрол. Изведнъж скача от леглото и
преди да успея да попитам къде отива, той вади от джоба си малък пакет.
О, това е, ще се случи. Наистина се случва!
Знам, че трябва да се притеснявам, да съм нервна, но единственото, което изпитвам, е
любов. Любовта ми към него. И мисълта за това ме удря, поваля ме. Очакването за това, което
ще се случи, ме изпълва с детинско чувство на почуда. Времето сякаш спира, докато го чакам
да се върне в леглото.
Винаги съм мислила, че първият – и може би по следен – мъж в живота ми ще е Ноа. В
нощта на сватбата ни.
И все пак… ето ме. В моята малка стая, в едно студентско общежитие, с Хардин. Дори и
да можех да върна времето назад, не бих променила нищо.

Глава седемдесет и осем

Виждала съм презервативи само в часовете по сексуално обучение и тогава ми се стори
ужасно срамно. Но в момента искам да го изскубна от ръката на Хардин и да му го сложа
възможно най-бързо. Добре че не може да чуе мислите ми, макар че думите му са далеч по-
мръсни дори от най-неприличните ми мисли.
– Дали… – гласът му е като шепот.
– Ако ме попиташ още веднъж дали съм сигурна, ще те убия.
Той се усмихва, по сле започва да се смее с глас и развява презерватива между пръстите си.
– Не, само исках да попитам дали желаеш да ми помогнеш с това, или аз да го направя?
Захапвам устна.
– О,… искам… но трябва да ми покажеш как – казвам и сега разбирам, че в часовете по
сексуално образование не те подготвят за такива ситуации, а не искам да объркам всичко с
непохватно стта си.
– Добре – казва и сяда на леглото с кръсто сани крака. Навежда се към мен и целува
челото ми. По сле разкъсва пакета, аз подавам длан, но той се смее, клати глава и казва:
– Нека този път да ти покажа.
Хваща ръката ми и вплетените ни ръце плъзгат презерватива по твърдата му кожа, която
бързо започва да се издува под допира ми. Презервативът е хлъзгав.
– Така стига додолу – казва. Бузите му са червени. Присвива очи и усещам как пенисът му
продължава да расте.
– Не беше много зле като за девственица и пиян мъж – шегувам се.
Той повдига вежда и се усмихва. Радвам се, че няма напрежение, а е някак леко и дори
весело, което ми помага да не се притеснявам толкова много от това, което ще се случи.
– Не съм пиян, бебо. Изпих няколко, но спорът с теб ми подейства изтрезняващо. Както
винаги.
Усмивката му е о слепителна, двете му трапчинки греят за мен. Палецът му минава по
устната ми. Отговорът му като че свали още от напрежението ми. Не искам да заспи или да
започне да повръща отгоре ми. Смея се на собствените си мисли и го поглеждам. Очите му са
ясни, а преди час бяха мътни.
– Сега какво следва – питам и веднага съжалявам за думите си.
Той се смее, хваща ръката ми и я увива около пениса си.
– Нямаш търпение? – пита закачливо. Истината е, че съм на предела на търпението. – И аз
нямам търпение – признава, а аз с почуда гледам как твърдата му плът пулсира под пръстите
ми. И по сле ме навежда назад и с едното коляно широко разтваря краката ми. Пръстите му ме
галят между бедрата.
Питам се дали ще бъде внимателен… надявам се да е нежен.
– Много си мокра и ще е по-лесно – казва и си поема дълбоко дъх. Устните му се залепват
за моите и ме целува нежно, бавно, сякаш се топи в устата ми, сякаш устата му е създадена да
целува само мен, само моите устни. По сле се отдръпва леко, целува крайчетата на устата ми,
но са, по сле пак устните ми. Ръцете ми се стрелват към гърба му, отчаяно искам да го
притисна до себе си, в себе си.
– Бавно, бебчо, трябва да бъдем много бавни – прошепва в ухото ми. – В началото ще те
боли, така че ако искаш да спра, трябва да ми кажеш. И не се шегувам. Разбра ли ме? – казва
нежно и ме гледа в очите.
– Добре.
Чувала съм, че когато губиш девствено стта си, боли, но не може да боли чак толкова.
Надявам се да не боли.
Хардин ме целува отново и усещам как презервативът минава като четка между краката
ми. Потръпвам. И секунда след това се притиска в мен. Такова… странно, ново, чуждо
усещане. Затварям очи и чувам собственото си възклицание.
– Добре ли си?
Кимам и той продължава да притиска в мен. Лицето ми се сгърчва от лекото опъване и
парене. Боли. Много боли. Много повече, отколкото очаквах.
– Мамка му! – про стенва Хардин.Тялото му е застинало, не мърда и все пак боли.
– Може ли да мърдам? – Гласът му е толкова напрегнат, пресипнал, възбуден.
– Да – казвам. Болката не си отива, но той ме целува по устните, по но са, по бузите, по
шията, изпива сълзите в крайчетата на очите ми. Опитвам да се концентрирам върху топлия
му език, който танцува по шията ми, стискам ръцете му.
– О, го споди! – стене и измята глава назад. – Обичам те, Тес, толкова много те обичам! –
Усещам горещия му дъх върху бузата си. Гласът му успокоява болката, но тазът му бавно се
притиска по-навътре в мен.
Искам да му кажа колко много го обичам, но се страхувам, че ако проговоря, ще се
разплача.
– Искаш ли… О, го споди… мамка му… искаш ли да спра?
Усещам насладата и тревогата в гласа му и всяка от тези две емоции се бори за надмощие.
Клатя глава и гледам с удивление как очите му тежко се затварят. Челюстта му е здраво
стисната, напълно е концентриран. Мускулите са изопнати под гладката кожа. Движат се и се
отпускат, но напрежението му е нечовешко. Гледам как се разпада пред очите ми и болката
почти изчезва. По сле бавно прокарва пръсти – като връхчето на четка – по бузите ми, целува
ме и заравя глава в шията ми. Дъхът му е забързан, горещ като на подивяло животно. Вдига
глава и ме поглежда в очите. Бих поела болката и пак, и пак, бих я изживявала стотици пъти,
ако всеки път ще ме гледа така, ако всеки път ще усещам тази дълбока връзка с Хардин, това
сензационно чувство, че тръгваме заедно на пътешествие към място, което не съм
предполагала, че съществува.
Когато прелестните му очи поглеждат моите, усещам как зрението ми се премрежва от
сълзи. За секунда излизам от забравата и веднага след това душата ми пак се потапя в нея.
Обичам го и съм повече от сигурна, че и той ме обича. Дори и да не о станем заедно завинаги,
дори и някой ден да спрем да се виждаме и да си говорим, винаги ще знам, че в този миг той
е бил всичко за мен.
Знам колко големи усилия полага да се сдържи. Знам, че тези усилия го убиват. Знам, че
прави всичко възможно да бъде бавен, да поддържа това, убийствено за него, бавно темпо.
Заради мен. И го обичам още повече. Защото го прави за мен.
Времето се забавя, спира и пак забързва. И той бавно влиза и излиза от мен.
Соленият вкус на потта по устните му не ме отблъсква. Напротив, искам да не спира да
ме целува. Целувам онова местенце под ухото му. Знам, че това винаги го побърква.
Той трепери и нашепва името ми.
– Справяш се страхотно, бебо. Обичам те. Толкова много те обичам…
Вече не боли много, но все още изпитвам парене и леко подръпване, всеки път когато
влезе в мен. Устните ми се придвижват към шията му, ръцете ми скубят ко сата му.
– Обичам те, Хардин – успявам да кажа.
Той про стенва и опира устни до моите.
– О… не мога повече, бебо… ще свърша… Може ли? – пита през стиснати зъби.
Кимам и леко засмуквам кожата под ухото му. През цялото време, докато изживява
оргазма си, очите му не се откъсват от моите. Обещава ми любов завинаги, истинска,
безусловна любов, по сле нежно пада върху гърдите ми.
Целувам мократа му ко са. Дишането му бавно се успокоява. По сле бавно се надига и
съвсем внимателно излиза от мен. Изведнъж усещам странна празнота… без него. Той маха
презерватива, връзва го и го слага върху скъсаната опаковка.
– Добре ли си? Как беше? Как се чувстваш?
Очите му са заковани в моите и търсят отговора. Изглежда така уязвим, раним. Никога не
съм предполагала, че някога ще го видя такъв.
– Добре съм – уверявам го. Притискам бедра, за да притъпя болката. Виждам кръвта по
чаршафа, но не искам да мърдам. Той отмята мократа ко са от челото си.
– Беше ли… това… което очакваше?
– Дори по-хубаво – казвам и не го лъжа. Въпреки болката това беше най-красивото
изживяване в живота ми. И вече си мисля и копнея за следващия път.
– Наистина ли? – пита с леко недоверие, но се усмихва и веднага притиска чело в моето.
– А за теб как беше? Може би ще стане по-добре, когато имам повече… опит? – опитвам
се да го уверя. Усмивката му повяхва и той слага пръсти под брадичката ми, за да повдигне
главата ми нагоре. Гледа ме в очите.
– Не говори така, бебо. Беше страхотно. Беше повече от страхотно. Беше най-хубавото
изживяване в живота ми – казва, а аз въртя очи. Знам, че е бил с момичета с много повече
опит от мен, момичета, които наистина знаят какво правят. Но Хардин веднага се до сеща
какво си мисля.
– Не, не ги обичам, не съм обичал нито една от тях. Когато обичаш човека, с когото
правиш секс, изживяването е напълно различно. Честно, Теса, и дума не може да става за
сравнение. Моля те, не изпитвай съмнения в себе си, не се подценявай и не подценявай това,
което направихме.
Гласът му е толкова мек. Сърцето ми се раздува от обич. Целувам но са му. Той се усмихва
и увива ръка около кръста ми. По сле ме придърпва към гърдите си. Мирише толкова хубаво!
Ароматът на Хардин. Дори и потен, това е най-замайващият аромат на света.
– Боли ли? – Увива един от кичурите ми около пръста си и си играе с него.
– Малко – смея се. – Страхувам се да стана.
Той ме притиска по-силно и целува рамото ми.
– Никога не съм бил с девствено момиче – казва тихо.
Поглеждам го. Очите му са меки, не ми се смее, не виждам
подигравка. Ни най-малко.
Толкова много искам да го питам за първия му път. Кога, с кого, как… Но веднага
избутвам въпро сите от главата си. Не, той не е обичал първото си момиче… което и да е то.
Никога не е обичал друга о свен мен. Не ме интересуват жените от миналото му. Те са точно
това: минало.
Интересува ме само този красив и недотам съвършен мъж, с когото правих любов за пръв
път в живота си.

Глава седемдесет и девет

Час по-късно Хардин пита:
– Готова ли си да ставаш?
– Знам, че трябва, но така не ми се иска – казвам и потърквам буза в гърдите му.
– Не искам да те карам да бързаш, но наистина трябва да стана да пикая. – Аз се смея и се
надигам от леглото. Болката при сядането се изплъзва между устните ми като болезнен стон.
– Добре ли си? – пита за милионен път и протяга ръка да ми помогне.
– Да, само леко понаболява – казвам и когато поглеждам чаршафите, ми става лошо. Той
про следява погледа ми.
– Ще ги хвърля – казва и ги издърпва от леглото.
– Не тук. Стеф ще ги види.
– Добре, къде да ги хвърля? – пита и пристъпва нервно от крак на крак. Кой знае откога
му се ходи до тоалетна.
– Не знам… може ли да ги хвърлиш в някой контейнер, когато тръгнеш?
– Кой е казал, че ще тръгвам? Какво сега – спиш с мен и по сле ме изхвърляш? – Гледа ме
весело, очите му танцуват. Навежда се, грабва джинсите и боксерките си от пода и се облича.
Подавам му тениската и го пляскам по дупето.
– Заминавай да пикаеш и изнеси чаршафите за всеки случай! – Не знам защо искам да се
отърва от тези чаршафи, но наистина по следното нещо, което ми трябва сега, е Стеф да ме
разпитва и да човърка за информация как съм загубила девствено стта си.
– Разбира се. Ще изглежда съвсем нормално да се разхождам до колата по сред нощ с
окървавени чаршафи.
Поглеждам го сърдито, той бързо ги смотава на топка и тръгва, но преди да излезе, се
обръща и казва:
– Обичам те.
Когато о ставам сама, най-сетне имам време да се съвзема. Питам се дали изглеждам така
добре, както се чувствам – странно спокойна, загрята от вътрешна топлина. Спомням си как
Хардин влизаше в мен и стомахът ми се свива от желание. Сега вече знам защо сексът е
толкова важно нещо и защо хората по стоянно говорят за него. Пропуснала съм толкова много
време да му се наслаждавам, но знам, че ако първият ми път не беше с Хардин, нямаше да е
толкова удивително, толкова красиво.
А когато поглеждам в огледалото, устата ми бавно се отваря – толкова съм шокирана.
Очите ми греят, устните ми са по-плътни и дори подпухнали. Слагам ръце на бузите си и
движа ръце по лицето си. Изглеждам толкова различна. Не, не мога да разбера защо и как така
изведнъж съм се променила. Харесвам се такава. Харесват ми малките червени петънца по
гърдите ми. Дори не помня кога ги е направил. Съзнанието ми пак ме връща назад, припомням
си всеки миг, докато правехме любов, докато той правеше любов с мен, когато влажните му
устни пареха по кожата ми. И… вратата се отваря.
– Наслаждаваш се на вида си ли? – смее се Хардин и затваря вратата.
 – Не… аз… аз… – не знам какво да кажа, защото стоя пред огледалото напълно гола и си
мечтая за устните му върху кожата си. Мога ли да му обясня това?
– Няма от какво да се срамуваш, бебо. Ако имах твоето тяло, бих се гледал по цял ден –
казва и веднага се изчервявам.
– Мисля, че е време да взема един душ – изричам и се опитвам да се прикрия с ръце.
Не искам да измивам аромата на Хардин от тялото си, но трябва да измия всичко
о станало.
– И аз ще се изкъпя – заявява Хардин, но когато вижда заканително повдигнатата ми
вежда, невинно вдига ръце и казва: – Знам, знам, не заедно. Все пак, ако живеехме заедно,
бихме могли да се къпем заедно.
Нещо в него също се е променило. Виждам, усещам го. Усмивката му е някак по-…
дълбока, очите му са по-блестящи. Не мисля, че някой друг би забелязал, но аз го познавам
по-добре от всеки друг, въпреки всички негови тайни, които, разбира се, планирам да разкрия.
– Какво? – пита и наклонява глава настрани.
– Нищо, про сто… обичам те – казвам и устните му се обтягат в широка усмивка, а бузите
му порозовяват. Знам, че изражението ми е огледално отражение на неговото. И двамата сме в
закачливо настроение, опиянени и замаяни един от друг. Няма нужда да казвам колко много
ми харесва това.
Тръгвам да взема халата си, но той застава пред мен.
– Помисли ли си? Искаш ли да живееш с мен?
– Та ти ме попита едва вчера. Не мога да вземам повече от едно жизненоважно решение
на ден – смея се.
Той започва да разтрива слепоочията си.
– Иска ми се да подпиша договора за наем тези дни. Да се махна от онази проклета къща.
– Можеш да го вземеш за себе си – предлагам пак.
– Но аз искам да е наше.
– Защо?
– Защото искам да прекарвам колкото е възможно повече време с теб. Защо се колебаеш
толкова много? Заради парите ли? Аз ще платя, няма две мнения по въпро са.
– Не, не бива така. Ако се съглася на такова нещо, искам да давам своя прино с. Не искам
някой да ме издържа.
Не мога да повярвам, че изобщо дискутираме тази тема.
– Тогава какво има?
– Не знам… не се познаваме от много време. Винаги съм си мислила, че ще заживея с
някого чак след като се омъжа…
Но това не е единствената причина. Майка ми е огромен фактор за решението ми, както и
страхът от това да разчитам на друг човек. Дори този човек да е Хардин. Точно това беше
грешката на майка ми. Тя разчиташе на заплатата на баща ми до мига, в който ни напусна и
когато вероятно стта да се върне намаля до нула. Тя така и не спря да се надява, че ще се върне
при нас, но това про сто не се случи.
– Когато се омъжиш? Това са толкова о старели идеи, Теса – смее се и сяда на стола.
– Че какво му е на брака? Не, не между нас. Питам по принцип.
– Няма нищо лошо. Про сто не е нещо, което разбирам. Не е за мен.
Не, този разговор стана прекалено сериозен. Не искам да обсъждам идеята за брак с
Хардин, но думите му леко ме притесняват. Защо казва, че бракът не е за него? Всъщно ст,
изобщо не съм се замисляла за брак с него. Прекалено е рано. Трябва да минат години, преди
дори да си позволя да се замисля за такава вероятно ст.
 По план трябва да се омъжа до двадесет и петата си годишнина и да имам две деца след
това. Цялото ми бъдеще е планирано.
Беше планирано. Беше!, напомня ми подсъзнанието ми. Всичко влизаше в график до мига,
в който срещнах Хардин. Сега животът ми по стоянно се променя, всичко се върти и
преобръща.
– Това те притеснява, нали? – пита той и прекъсва мислите ми.
След тази нощ, нощта, в която правихме любов за първи път, мисля, че между нас се е
появила някаква невидима нишка, която свързва телата и мислите ни. Промените в плана ми
са за към по-добро, нали?
– Не, не ме притеснява – опитвам се да скрия емоцията в гласа си, но думите излизат
някак натежали. – Про сто никога не съм чувала някой да заяви ей така, че никога не иска да се
ожени. Мислех, че точно това иска всеки един нормален човек. Това е най-важното нещо в
живота, нали?
– Не е съвсем така. Мисля, че хората про сто искат да бъдат щастливи. Помисли за Катрин.
Какво ù донася бракът? А на Хийтклиф?
Харесва ми, когато говорим така, когато ми говори с думи, които мога да разбера. Никой
никога не е успявал да го направи. Никой о свен него.
– Но те се женят за други хора, не се женят един за друг. Точно оттам идва проблемът –
засмивам се. Спомням си за времето, когато връзката ми с Хардин приличаше на връзката
между Катрин и Хийтклиф.
– Рочестър и Джейн? – пита. Приятно съм изненадана от споменаването на Джейн Еър.
Това момче ме изумява.
– Шегуваш се, нали? Той е студен и дръпнат. Освен това ù предлага брак, без да ù каже, че
вече е женен за луда жена, която е затворил на тавана. Не, няма база за сравнение и примерът
ти не се зачита.
– Знам. Про сто обичам, когато дърдориш за книги и литература. – Той прибира ко сата си
от челото и аз – като някакво обидено дете – му се изплезвам.
– Тоест, като цяло да разбирам, че искаш да се омъжиш за мен? Кълна се, не съм заключил
луд женски прилеп на тавана си – казва и прави крачка към мен.
Няма жена, да, но има други неща, които крие от мен, и те определено ме тревожат.
Сърцето ми започва да бие като лудо, когато Хардин намалява разстоянието между нас и вече
ни делят само сантиметри.
– Моля? Не, не искам нищо такова. Говорех за брака по принцип. Не конкретно за нас.
Стоя в средата на стаята съвсем гола и обсъждам с Хардин темата за брака. По дяволите,
какво се случва с живота ми?
– Значи казваш, че не би се омъжила за мен?
– Не, не бих. Е, не знам… И защо изобщо го обсъждаме? – Скривам лице в гърдите му и
усещам как се тресе от смях.
– Про сто се чудех. Но сега, след като ме удо стои със солидния си аргумент, може и да
преразгледам отношението си към брака. Може пък да успееш да ме направиш до стоен и
честен човек.
По следното го казва съвсем сериозно, но няма начин да го мисли наистина, нали? Точно
когато отварям уста да го попитам дали има психически отклонения, той се засмива и целува
ко сата ми.
– Може ли да говорим за нещо друго? – Да загубя девствено стта си и няколко часа след
това да говоря за брак, идва ми малко в повече. И бездруго мозъкът ми е напълно размътен.
– Разбира се, но няма да спра да питам за апартамента. Имаш време да решиш до утре.
Няма да чакам безкрайно – казва.
– Колко мило! – въртя очи.
– Знаеш как е. Самият Го сподин Романтика. – Усмихва се и целува челото ми. – Сега да се
къпем. Като те гледам гола, искам да те метна на кревата и да те чукам, докато припадна.
Поклащам глава и се измъквам от прегръдката му. Обличам халата и казвам:
– Идваш ли, или ще продължаваш да ме дразниш? – питам и грабвам чантата с
тоалетните си принадлежно сти.
– О, как ми се иска да те подразня, но на този етап май трябва да се задоволя с душ –
намига ми, аз го пляскам по ръката и излизаме в коридора.

Глава осемдесет
Докато се изкъпем, става почти четири сутринта.
– Трябва да ставам след час – въздишам тежко с глава върху гърдите му.
– Можеш да спиш до седем и половина и пак ще стигнеш навреме – напомня ми той.
Не ми се иска да бързам, като стана, а и не съм свикнала да не ставам рано, но определено
имам нужда от сън. Да се надяваме, че след тази кратка дрямка няма да припадна или да заспя
права още на първия си истински работен ден.
– Ммм – не мога да отворя уста дори да му отговоря.
– Ще ти наглася алармата – казва, но усещам, че заспивам.
Опитвам се да навия крайчетата на ко сата си. Очите ми горят от липсата на сън. Докато
се мъча да сложа кафява очна линия, започват да сълзят и горят. Обличам новата си
рубиненочервена рокля. Деколтето е квадратно и очертава бюста ми добре, но не е безсрамно
дълбоко. Роклята е съвсем малко над коляното, а тънкото коланче на кръста създава
впечатлението, че съм положила прекалено много усилия за тоалета си, но всъщно ст не е
така.
Около секунда обмислям дали да не си сложа малко руж, но благодарение на Хардин
бузите ми все още са червени и греят. Обувам новите обувки и се поглеждам в огледалото.
Роклята е красива и изглеждам наистина добре.
Отправям очи към Хардин. Спи, увит в одеялото на малкото ми легло, краката му стърчат
навън. Усмихвам се. Не исках да го будя, преди да съм напълно готова. По едно време мислех
изобщо да не го будя, но аз съм егоист и искам да го целуна за довиждане.
– Трябва да тръгвам – казвам и леко разтърсвам рамото му.
– Обичам те – отвръща и подава устни за целувка, без да отваря очи.
– Ще ходиш ли на лекции? – питам, след като го целувам.
– Не – казва и се обръща на другата страна.
Целувам рамото му, вземам сакото и чантата си. Така отчаяно копнея да се мушна в
леглото при него. Може би не е чак толкова лоша идея да живеем заедно. Така или иначе,
повечето нощи прекарваме заедно. Не! Идеята е лоша. Рано е, прекалено е рано.
Въпреки това през цялото време в колата си представям как си наемаме жилище, как
избирам пердетата и как боядисваме заедно стените. Докато стигна до асансьора, вече съм
избрала завеса за душа и кърпи за банята, но тогава асансьорът спира на третия етаж. Качва се
млад мъж в тъмно синьо сако и прекъсва мечтанията ми.
– Здравей – казва и по сяга към копчетата, но когато вижда, че бутонът за петия етаж вече
е натиснат, се обляга на стената.
– Нова ли си тук? – пита. Мирише на сапун, очите му са наситено сини. Контрастът с
черната му ко са е изумителен.
– Само стажантка съм.
– Само? – засмива се.
– Исках да кажа, че съм стажантка, не съм на пълен работен ден – поправям се смутена.
– И аз започнах като стажант преди три години, но по сле ме наеха на пълно работно
време. В колежа ли учиш?
– Да. А ти там ли си учил?
– Да, завърших миналата година. Радвам се, че поне това чудо приключи – засмива се. –
Тук ще ти хареса.
– Благодаря. Вече ми харесва – казвам и излизаме от асансьора.
Точно преди да завия по коридора към стаята си, той се обръща и пита:
– Така и не разбрах как се казваш.
– Теса. Теса Янг.
Той се усмихва и леко ми помахва с ръка.
Жената, която вчера беше на рецепцията, е тук и днес. Представя ми се като Кимбърли и
ми по сочва бюфета със закуски и кафе. Усмихвам се, вземам си един донат и чаша кафе.
На бюрото си намирам дебела папка с бележка от го сподин Ванс, в която пише да
започна да чета първата книга. Пожелава ми късмет. Харесва ми свободата, с която
разполагам. Не мога да се начудя на късмета си. Отхапвам от доната, отлепвам бележката от
файла и се залавям за работа.
А книгата се оказва до ста добра. Не мога да я о ставя. Прочела съм около двеста
страници, когато телефонът на бюрото ми звъни.
– Ало? – Едва сега разбирам, че нямам ни най-малка представа как трябва да отговарям
на офисния си телефон. В старанието си да звуча по-зряло и по-професионално, добавям: –
Искам да кажа… тук е офисът на Теса Янг – запъвам се и чувам тих смях от другата страна на
линията.
– Го спожице Янг, имате по сетител. Да го изпратя ли при вас? – пита Кимбърли.
– Теса, моля, наричайте ме Теса. – Струва ми се ужасно непочтително да я карам да се
обръща към мен така официално. Та тя е толкова по-опитна и по-зряла от мен.
– Теса – поправя се и веднага си представям приятелската ù усмивка. – Да го изпратя ли
при вас? – пита пак.
– О, да. Момент… кой е?
– Не съм сигурна. Младо момче… има татуировки, много татуировки – прошепва.
Засмивам се.
– Да, ще изляза да го по срещна.
Появата на Хардин ме вълнува, но и ме плаши. Надявам се всичко да е наред. Когато
излизам, той стои и ме чака с ръце в джобовете, а Кимбърли е на телефона, но ми се струва, че
само държи слушалката и се преструва, че води разговор. Моля се да не погледне на
по сещението му с лошо око или някой да си помисли, че злоупотребявам с голямата
възможно ст, която ми даде го сподин Ванс. Все пак не е редно да приемам по сетители още на
втория ден.
– Здрасти, всичко наред ли е? – питам, когато се приближавам към него.
– Да, исках само да видя как минава първият ти работен ден – усмихва се и започва да
върти халката на веждата си.
– О, страхотно наистина, аз… – и веднага млъквам, когато виждам как го сподин Ванс се
приближава към нас.
– Я да видим кой е дошъл! Да вярвам ли на очите си? Дошъл си да ме молиш за старата
си работа? – усмихва се Ванс, а Хардин го потупва по гърба.
– Ще ти се. Ти си стар чекиджия, всички знаят този факт – казва Хардин, а аз искам да
потъна в земята от неудобство, но Ванс се смее с пълно гърло, вдига юмрук и закачливо удря
Хардин в ребрата. Вероятно са много по-близки, отколкото предполагах.
– На какво дължа честта? Или си дошъл да преследваш младите ми стажантки? – пита
Ванс и ме поглежда.
– Именно. Преследването на стажантки ми е любимото хоби.
Гледам ту единия, ту другия и не знам какво да кажа. Харесвам този закачлив Хардин, не
го виждам до статъчно често.
– Имаш ли време да обядваме, ако не си яла още? – пита Хардин. Очите ми се стрелват
към часовника на стената. Станало е дванадесет! Този ден мина до ста бързо. По сле
поглеждам към го сподин Ванс.
– Имаш един час обедна почивка. Всяко младо момиче трябва да се храни!
По сле се усмихва, казва довиждане на Хардин и тръгва по коридора. Влизаме в асансьора.
– Пуснах ти няколко съобщения да видя дали си стигнала, но не ми отговори.
– Не съм си проверявала телефона. Зачетох се – казвам учудено и го хващам за ръката.
– Но си добре, нали? Нали всичко между нас е наред? – пита и впива очи в моите.
– Да, разбира се, защо да не е наред?
– Аз… не знам наистина... Притесних се, защото не ми отговори и си помислих… че може
би … съжаляваш за снощи – казва и гледа в пода.
– Моля? Не, разбира се! Честно, не си бях погледнала телефона. И не съжалявам за нищо.
Абсолютно за нищо.
Не мога да прикрия усмивката си, когато спомените нахлуват в съзнанието ми.
– Добре. Успокоих се, мамка му – казва и въздъхва дълбоко, с облекчение.
– Дошъл си чак дотук, защото си помислил, че съжалявам? – Малко крайно, но не мога да
отрека, че съм поласкана.
– Да… И не само затова. Исках да те заведа на обяд – усмихва се и вдига дланта ми към
устните си.
Излизаме от асансьора и тръгваме по улицата. Трябваше да си взема сакото. Хардин
усеща, че потръпвам.
– Имам яке в колата. Можем да го вземем и по сле ще отидем да ядем в „Брио“, зад ъгъла
е. Там е много хубаво.
Стигаме до колата и той вади черно кожено яке от багажника си. Смея се. Това момче
има цял гардероб с дрехи в колата си. От деня, в който се качих в нея, по стоянно изнамира
някакви дрехи в багажника.
Якето е удивително топло и мирише на него. Прекалено ми е голямо, затова се налага да
навия ръкавите.
– Благодаря – целувам го по бузата.
– Стои ти страхотно, съвсем по мярка.
Тръгваме ръка за ръка по тротоара. Забелязвам, че хората се обръщат и ни гледат.
Понякога забравям колко различни изглеждаме. Погледнато отвън, сме двата противоположни
полюса почти във всяко отношение, но понякога това работи в наша полза.
„Брио“ е тихо италианско местенце. Подът е облицован с красиви разноцветни плочки,
таванът е рисуван на ръка и символизира рая: малки, пухкави, усмихнати ангелчета пред
голяма бяла порта и две други ангелчета – едно черно и едно бяло, прегърнати зад портата.
Белият ангел като че се опитва да издърпа черния от другата страна на вратата.
– Тес? – казва Хардин и ме дърпа за ръкава.
 – Идвам.
Тръгваме към малка маса в дъното на ресторанта. Хардин сяда до мен, а не срещу мен,
както очаквах, дори придърпва стола си по-близо до моя. По сле обляга лакти на масата и
поръчва и за двама ни. Нямам нищо против, защото той е идвал тук и познава кухнята.
– Значи с Ванс сте до ста близки? – питам.
– Не бих казал. Но се познаваме от до ста време – свива рамене.
– Стори ми се, че се разбирате до ста добре. И те харесвам, когато си такъв…
Крайчетата на устните му леко потръпват – като да се усмихне – по сле слага ръка на
бедрото ми и казва:
– Наистина ли?
– Да, обичам да те виждам щастлив.
Имам усещането, че нещо друго стои зад връзката му с Ванс, нещо, което не ми казва, но
нямам намерение да разпитвам за това сега.
– Щастлив съм… по-щастлив, отколкото мислех, че мога да бъда… някога в живота си.
– Какво ти става? Омекваш нещо покрай мен – закачам го, а той се смее.
– Мога да обърна няколко маси и да разбия някоя и друга мутра, да ти припомня – казва, а
аз го бутам с рамо.
– Не, благодаря – смея се.
Храната ни пристига, благодаря на сервитьорката и вдишвам прелестния аромат.
Изглежда страхотно и мирише божествено. Хардин е поръчал равиоли. Оказват се много
вкусни.
– Страхотно, нали? – пита самодоволно и наблъсква огромна хапка в устата си. Кимам с
пълна уста.
Нахранваме се и започваме да се джафкаме кой ще плати, но в крайна сметка той печели
спора.
– Можеш да ми се отблагодариш по-късно – намига ми зад гърба на сервитьорката.
Връщаме се в издателството и Хардин влиза с мен.
– Ще се качваш ли? – питам.
– Да, исках да видя офиса ти и по сле тръгвам. Обещавам.
– Добре – казвам и се качваме в асансьора. Когато стигаме до по следния етаж, му връщам
якето и той го облича. Не мога да повярвам колко секси изглежда в кожени дрехи.
Тръгваме по коридора към офиса ми.
– Здрасти. Отново – провиква се момчето в тъмно синия ко стюм. Усмихвам се, но очите
му моментално се преместват към Хардин и веднага решава да му се представи.
– Здравей, аз съм Тревър. Работя във финансовия отдел. Е, до скоро – казва, помахва с
ръка и тръгва.
Когато влизаме в офиса, Хардин хваща ръката ми, извива я и ме обръща към себе си.
– Какво беше това, по дяволите? – казва през зъби.
Шегува ли се? Поглеждам към дланта му, която стиска китката ми, и разбирам, че не се
шегува. Не ми причинява болка, но не ми позволява и да мръдна.
– Какво?
– Това момче?
– Какво за него? Запознахме се сутринта в асансьора! – Издърпвам ръката си.
– Не изглеждаше, като да сте се запознали днес. Направо си флиртувахте пред очите ми.
Опитвам се да се изсмея, но излиза повече като кучешки лай.
– Какво? Ти трябва да си напълно полудял, ако мислиш, че това е флирт. Про сто съм се
държала възпитано! Защо да флиртувам с него, по дяволите? – опитвам се да не викам, не би
било добре да правим сцени на работното ми място.
– Защо не? Спретнат, чист, подстриган.
Сега разбирам, че това не е гняв, а по-скоро тревога и болка. Инстинктът ми казва да го
изгоня, но решавам да приложа друг подход. Както в къщата на баща му, когато чупеше
компютъра.
– Това ли си мислиш? Наистина? Че бих харесала някой като него? Някой, който е
различен от теб? – питам нежно. Хардин отваря очи. Изглежда шокиран. Вероятно е очаквал
да избухна, да се развикам, но промяната на скоро стта и на по соката, в която бе тръгнал
скандалът, го спира и той се замисля какво да ми отговори.
– Не знам… може би… – поглежда ме в очите.
– Е, грешиш. Както винаги – усмихвам се. Трябва да говорим за това, но не сега, може би
по-късно. Сега искам да го уверя, че няма от какво да се притеснява, а не да коригирам начина
му на мислене. – Съжалявам, ако си помислил, че флиртувам с него. Не е така. Никога не бих
го направила. – Очите му омекват и аз вдигам ръка към бузата му. Как е възможно човек
едновременно да бъде толкова силен и толкова чуплив и слаб.
– Аз… добре – казва.
Смея се и галя бузата му. Обичам да го изненадвам.
– Какъв е той и защо ми е, когато имам теб?
Най-сетне се усмихва. Радвам се, че полека започвам да схващам как се обезврежда
бомбата Хардин.
– Обичам те – казва и притиска устни към моите. – Извинявай, че избухнах така.
– Приемам извинението. Сега да ти покажа офиса си – сменям темата с весело изражение.
– Не те заслужавам – изрича тихо, прекалено тихо. Засега предпочитам да се направя, че
не съм чула, и продължавам с ведро настроение.
– Какво ще кажеш? – усмихвам се и оглеждам стаята.
Той се смее и слуша с внимание, докато му показвам всеки детайл, всяка книга в
библиотеката, празната рамка за снимки на бюрото ми.
– Мислех си да сложа снимка на двама ни тук. – Никога не сме си правили снимки заедно,
но се сетих за това едва когато видях празната рамка. Хардин няма вид на човек, който би се
усмихнал пред камера, едва ли би си направил дори снимка с мобилния си.
– О, аз не се снимам – казва в потвърждение на подозренията ми. Но когато вижда
смутеното ми изражение, събира сили: – Искам да кажа… предполагам, че мога да си направя
една… Само една!
– Ще го мислим по-натам – усмихвам се. Облекчението му е видимо.
– Сега може ли да обсъдим роклята ти и колко си секси в нея. Откакто влязох и те видях,
се побърквам. – Гласът му е поне една октава по-плътен и дълбок. Прави крачка към мен.
Сърцето ми започва да бие. Не разбирам как е възможно само тези няколко думи да ми
подействат по такъв начин.
– Имаш късмет, че не си отворих очите тази сутрин. Ако бях… – пръстите му минават по
деколтето ми. – Нямаше да ти позволя да тръгнеш.
Ръката му се плъзга по роклята, повдига я и гали бедрото ми.
– Хардин – предупреждавам го, но гласът ми ме издава, звучи по-скоро като стон.
– Какво, бебо… не искаш ли да го правя? – Вдига ме и ме слага на ръба на бюрото.
– Не е това… – мислите ми са напълно объркани, о собено когато устните му са вече
залепени за врата ми. Заравям пръсти в ко сата му, а той захапва кожата ми.
– Не бива, някой може да дойде… или… Не, не бива… – думите ми са разбъркани, самата
аз не се разбирам какво говоря. Той слага ръце върху бедрата ми и ги разтваря.
 – Ето защо хората са сложили ключ на вратата... Много искам да те чукам точно тук, на
това бюро. – Устните му се плъзгат към гърдите ми. По вените ми потича ток. Пръстите му
доко сват дантелата на бикините ми. Чувам как поема рязко дъх през стиснатите си зъби.
– Убиваш ме – про стенва и гледа бялата дантела на бикините, които купих вчера. Не мога
да повярвам, че позволявам това да се случи. На моето бюро, още на втория ми работен ден
тук. Мисълта ме възбужда почти толкова силно, колкото и ме ужасява.
– Заключи… – казвам, но точно в тази секунда телефонът на бюрото звъни. Ужасен,
пронизителен звук. Подскачам и започвам да опипвам бюрото, за да търся слушалката.
– Ало! Теса Янг на телефона.
– Го спожице Янг… Теса… – поправя се веднага Кимбърли. – Го сподин Ванс си тръгва и
сега идва към офиса ви – съобщава делово, но усещам усмивката в гласа ù. Вероятно се е
до сетила, че Хардин е едно от онези момчета, на които никой не може да устои. Благодаря ù
и скачам от бюрото.

Глава осемдесет и едно

Хардин и Ванс водят дълъг спор кой ще бие на мача днес. Малко след това Хардин си
тръгва. Аз се извинявам, че съм си позволила по сетител, но Ванс дори не удо стоява
извинението ми с внимание. Обяснява ми, че Хардин е като част от семейството и че е винаги
добре дошъл. Докато говори, аз си представям как с Хардин правим секс на бюрото, поради
което се налага Ванс да ми повтори три пъти информацията за дните и начините на
изплащане на заплатите, след което бавно слизам на земята.
След като о ставам сама, се залавям да чета книгата и когато вдигам поглед към
часовника, вече е малко след пет. Останала съм цял час повече и Хардин ми е звънял, но не
съм чула телефона. Стигам до колата и му се обаждам, но не ми отговаря. Трафикът по
пътищата е умерен.
Отварям вратата на стаята си. Стеф си е у дома, което истински ме изненадва. Почти бях
забравила, че живее тук. Седи на леглото си и е тъжна.
– Отдавна не сме се виждали – шегувам се, пускам чантата и събувам обувките.
– Да… – казва, смъркайки.
– Добре ли си? Какво се е случило? – сядам на леглото до нея.
– Мисля, че с Тристан скъсахме – проплаква тя. Странно е да видиш Стеф да плаче. Тя е
винаги толкова силна, весела, сладка.
– Защо? Какво значи „мисля, че скъсахме“? – питам и слагам ръка на гърба ù да я успокоя.
– Ами, скарахме се и аз му казах, че късам с него, но наистина не го мисля и не искам да е
така. Не знам защо го направих. Сигурно защото бях ядо сана, че седи с нея, и нали знаеш
каква е…
– Коя? – питам, но вече се до сещам за отговора.
– Моли. Трябваше да видиш как флиртува с него и как го слуша с отворена уста.
– Но тя ти е приятелка! Нали знае, че сте заедно?
– Не я интересуват такива неща. Би направила всичко, за да привлече вниманието на
мъжете.
Докато я гледам как плаче, презрението ми към това момиче нараства с огромни темпове.
Избърсвам очите на Стеф и казвам:
– Тристан никога не би се подлъгал по нея. Виждала съм как те гледа. Той наистина те
обича. Мисля, че трябва да му се обадиш и да поговориш с него.
 – А ако е с нея?
– Не е – уверявам я. Наистина не мога да си представя Тристан да тръгне с тая змия… с
розова ко са.
– Откъде знаеш? Понякога си мислиш, че познаваш хората, но всъщно ст не ги познаваш –
казва и поглежда в очите ми.
– Здрасти… – чувам гласа на Хардин зад себе си, който нахлува в стаята по обичайния
начин, но веднага разбира, че се случва нещо лошо.
– Да… се върна по-късно? – пита притеснено. Хардин не е човек, който знае как да
успокои плачещо момиче. Дори да му е приятелка.
– Не, ще отида да потърся Тристан и ще се опитам да се извиня – въздъхва тя. По сле ме
прегръща. Преди да излезе от стаята, с Хардин си разменят странни погледи.
По сле той се обръща към мен и ме целува.
– Гладна ли си?
– Да, всъщно ст.
Може би трябва да поуча малко, но мисля, че съм все още до ста напред с материала.
Наистина нямам представа как и кога Хардин намира време да работи и да учи.
– Мислех си, като хапнем… ако може да се обадиш на Карен или на Ландън и да попиташ
какво… да облека… знаеш… за сватбата.
Когато споменава името на Ландън, сърцето ми се свива. Не съм му се обаждала от
няколко дни и ми липсва. Искам да му разкажа за стажа, а може би да му кажа и за Хардин, но
за по следното все още не съм решила. Все пак ужасно ми се иска да поговоря с него.
– Да, ще се обадя на Ландън. Толкова се вълнувам за сватбата – казвам и тогава
о съзнавам, че самата аз нямам какво да облека.
– Да, аз също. Направо не знам възможно ли е подобно щастие – вмята саркастично и
върти очи. Смея се.
– Радвам се, че ще дойдеш. Това означава толкова много за Карен и за баща ти.
Той клати глава, но не мога да не призная, че през по следните седмици направи няколко
огромни крачки напред.
– Да, да… да отиваме да ядем – казва и грабва сакото ми от стола.
– Нека се преоблека първо, за бога!
Докато се събличам, усещам погледа му върху тялото си. Бързо обувам джинсите си,
слагам суитшърт с емблемата на колежа и съм готова.
– Прелестна млада бизнесдама през деня и сладка колежанка вечерта – казва весело и
стомахът ми се свива от удоволствие да чуя тези мили думи. Надигам се на пръсти и го
целувам по бузата.
Решаваме да ядем в мола, за да можем да пазаруваме след това.
Докато се храним, се обаждам на Ландън и го питам какво да изберем за Хардин за
сватбата. Той казва, че ще пита майка си и ще ми се обади след малко.
– Може първо да потърсим нещо за теб – предлага.
– И аз не знам какво да облека – казвам и се смея.
– Е, ти поне имаш предимството, че изглеждаш красива, независимо в какво си облечена.
– Това не е вярно. Знаеш ли как изглеждаш ти? Сякаш с вида си казваш: „Изобщо не ми
пука как изглеждам и наистина не знам защо изглеждам като бог“.
Той се усмихва доволно и се обляга на стола си.
– Нали? И аз така си мислех.
Въртя очи и се каня да му отговоря, когато телефонът звъни. Ландън е.
– Здрасти. Майка ми каза, че ще е добре, ако си купиш нещо в бяло. Знам, че е малко
необичайно, но така ми каза. И ако можеш да накараш Хардин да обуе някакъв панталон и да
сложи риза с вратовръзка… Честно казано, не мисля, че имат големи очаквания от него – смее
се.
– Добре, ще опитам да го накарам да сложи вратовръзка.
Хардин се мръщи.
– Късмет с начинанието. Как върви стажът?
– Добре, всъщно ст страхотно. Като сбъдната мечта е. Още не ми се вярва. Имам си
собствен офис! Как е в колежа? Липсват ми часовете по литература.
Лицето на Хардин буквално потъмнява. Про следявам погледа му и виждам Зед, Логан и
едно момче, което не мисля, че съм срещала до сега. Идват към нас. Зед ми се усмихва
приятелски и помахва с ръка. Хардин ме поглежда лошо и става.
– Връщам се веднага – казва и тръгва към тях. Продължавам разговора си с Ландън, без да
откъсвам очи от Хардин. Наистина не знам какво да правя.
– Да, не е същото без теб, но съм наистина щастлив за теб и за тази възможно ст. Поне
Хардин не идва, когато те няма, и не се налага да го търпя.
– Как така не е идвал? Е, за днес знам, но вчера дойде, нали?
– Не, помислих, че е решил да те закара и да те изчака, понеже очевидно не иска да стои
на повече от десет метра от теб – казва закачливо и сърцето ми веднага се пълни с нежно ст,
въпреки тревогата ми, че Хардин изпуска толкова часове.
Поглеждам към него. Макар че е с гръб към мен, усещам, че цялото му тяло е сковано,
виждам напрежението в раменете му, в мускулите на целия гръб. Момчето, което не познавам,
се усмихва мазно, а Зед клати глава. Логан очевидно не се интересува от разговора и оглежда
група момичета, които току-що влизат в заведението и минават край тях. Хардин прави
крачка напред към момчето с мазната усмивка. Не мога да разбера дали се шегуват, или…
Какво става?
– Ландън, трябва да затварям, ще ти се обадя по-късно.
Затварям, о ставям таблите на масата и отивам при тях. Не знам защо точно сега се
тревожа, че някой може да ни прибере храната.
– Здрасти, Теса. Как си? – пита Зед и ме прегръща. Изчервявам се и от неудобство го
прегръщам и аз. Знам, че сега е най-разумно да не поглеждам към Хардин. Ко сата на Зед е
изправена нагоре с гел и изглежда много секси. Облечен е в черно. Черното му кожено яке има
кръпки отпред и на гърба.
– Хардин, няма ли да ме представиш? – пита непознатият. От усмивката му ме побиват
тръпки. Усещам, че не е добър човек.
– Да – Хардин размахва ръка между нас и казва: – Това е Теса. Теса, това е Джейс.
Това е Теса? Не съм ли приятелката му Теса? Имам чувството, че някой току-що ме
ритна в стомаха. Опитвам се да прикрия унижението си и се усмихвам.
– И ти ли си в нашия колеж? – питам. Гласът ми е до ста спокоен, като се има предвид
вътрешното ми състояние.
– Не, за нищо на света, няма начин да ме вкарат там. Не уважавам тези институции, но ако
всички момичета са красиви като теб, с най-голямо удоволствие бих преразгледал
становището си.
Как може да е толкова нахален! Не казвам нищо, защото очаквам Хардин да се намеси, но
той не го прави. О, да, забравих, аз съм просто Теса. Позната, състудентка? Защо да ме
защитава? И защо не си останах на масата?
– Тази вечер ще ходим на доковете. Трябва да дойдете – казва Зед.
– Не можем. Може би следващия път – отвръща Хардин. За миг се замислям дали да не го
прекъсна, но съм прекалено ядо сана, за да говоря.
– Защо не? – пита Джейс.
– Тя е на работа утре. Аз може да мина по-късно. Сам – уточнява Хардин.
– Лошо – усмихва ми се Джейс. Пясъчнорусата му ко са пада над очите му и той разтърсва
глава да я махне.
Хардин стиска зъби и го поглежда. Мисля, че нещо ми убягва в цялата тая работа. И кой е
тоя Джейс?
– Да, ще те пребия по сле – казва Хардин и аз тръгвам.
Чувам ботушите на Хардин зад гърба си, но не спирам. Не ме вика, про сто върви зад мен,
защото не иска приятелите му да разберат нещо, нали? Забързвам крачка и се мушкам в
„Мейсис“ с надежда да ме изгуби от поглед. Няма шанс. Той ме хваща за лакътя и ме обръща
към себе си.
– Какво има? – раздразнението извира от цялото му тяло.
– О? Какво има? Какво има ли, Хардин? Не знам какво има – крещя. Една възрастна жена
минава край нас и ме изглежда с недоволство. Усмихвам се извинително.
– И аз не знам. Ти се прегръщаш със Зед – изревава той. Хората ни гледат, но не мога да ги
мисля сега. Треперя от бяс.
– Срамуваш ли се от мен? Разбирам, че не съм от печените момичета, с които са те
виждали до сега, но мислех…
– Какво? Не! Разбира се, че не ме е срам! Луда ли си? – Наистина в момента съм май
полудяла.
– Защо, когато ме представи, не ме представи като приятелката ми Теса? Непрестанно
говориш, че искаш да живеем заедно, а по сле ме представяш като някое момиче, което току-
що си срещнал? Какво мислиш да правиш по сле? Да ме криеш? Не искам никой да ме третира
като… тайна. И ако не съм до статъчно добра, че да ме представяш като „приятелката ми
Теса“, не искам да бъда част от тази връзка.
Обръщам се на пети и тръгвам. Забивам токовете така бясно, сякаш да акцентирам върху
всяка току-що казана дума.
– Теса! По дяволите! – вика и върви след мен из магазина.
Поглеждам към съблекалните и обмислям дали да не се скрия там.
– Ще вляза след теб – казва, очевидно разбрал намеренията ми. И знам, че ще го направи.
Обръщам глава към изхода.
– Закарай ме у дома. Веднага!
Не казвам нищо повече. Вървя десет метра пред Хардин и когато стигаме до колата, той
се пресяга да ми отвори вратата, но веднага отскача назад, вероятно усетил заканата в очите
ми. На негово място бих стояла настрани.
Гледам през прозореца и си мисля за всички ужасни неща, които искам да му кажа, но
мълча. Най-голямото ми притеснение е, че не иска да каже на хората, че сме заедно. Сигурна
съм в това.
Знам, че не съм като тях и вероятно ме мислят за задръстена и че не ставам за нищо, но
това не би трябвало да има значение за него. Не знам защо започвам да се питам дали Зед би
крил връзката ни (ако имахме такава) от приятелите си. Не, не мога да си представя, че Зед би
направил такова нещо. Сега като се замислям, Хардин никога не им е казвал, че сме заедно.
Вероятно трябваше да чакам да преспим, за да признае поне пред себе си, че имаме връзка.
– Свърши ли с нервните кризи? – пита, когато излизаме на магистралата.
– Криза? Не говориш сериозно, нали? – гласът ми изведнъж изпълва малката му кола.
– Не знам защо правиш такъв огромен проблем, че не съм те представил като мое гадже.
Про сто бях малко изненадан. – Лъже. Винаги познавам, когато лъже, защото отвръща поглед и
отбягва да срещне очите ми.
– Ако се срамуваш от мен, не искам да те виждам повече – казвам и забивам нокти в
левия си крак, за да не се разплача.
– Не ми казвай такива неща, Теса! – Прокарва ръка през ко сата си и поема дълбоко дъх. –
Защо изобщо мислиш, че се срамувам от теб? Това е про сто смешно – крещи.
– Приятно изкарване на партито тая вечер.
– Няма да ходя. Казах, че ще ида само за да разкарам Джейс.
А това, което аз казвам по сле, е може би най-ужасната идея, но искам да му докажа, че
съм права.
– Ако не се срамуваш от мен, тогава ме заведи на партито.
– Категорично не. За нищо на света – казва през зъби.
– Именно, виждаш ли за какво става дума – излайвам.
– Няма да те заведа, защото първо, Джейс е лайно. И второ, това място не е за теб.
– Защо не? Аз мога да се държа на ниво?
– Джейс и приятелите му са далеч под нивото ти, Теса. Мамка му, та те са дори под
моето ниво. Наркомани и боклуци.
– Защо тогава са ти приятели? – въртя очи.
– Има голяма разлика между това да бъдеш дружелюбен и да си нечий приятел.
– Защо тогава Зед е с тях?
– Не знам. Про сто Джейс не е от хората, на които можеш да откажеш, Теса.
– И ти се страхуваш от него? И затова не каза нищо, когато ми се пусна? – напомням.
Джейс трябва наистина да е лош човек, щом дори Хардин се страхува от него. Но
Хардин ме изненадва със смеха си.
– Не се страхувам от него, про сто не искам да го провокирам. Той обича да си играе с
хората и ако го провокирам с теб, ти ще се превърнеш в играчката, която ще иска – стиска
волана и кокалчетата му побеляват.
– Е, в такъв случай, слава богу, че сме само познати – казвам и се заглеждам през
прозореца.
Градът изглежда красив. Не съм перфектна, знам. И знам, че се държа като дете, но не
мога по друг начин. Да, видях какво представлява този Джейс и сега разбирам защо не ме
представи, както исках да го направи. Но това не намалява болката в гърдите ми.

Глава осемдесет и две

Влизаме в стаята и се отпускам на леглото. Все още съм му ядо сана, но не толкова много.
Със сигурно ст не искам да привлека вниманието на тоя Джейс, но срещата с него само
повдига повече въпро си, каквито Хардин очевидно не обича да му се задават. Не иска аз да
ги задавам.
– Съжалявам, наистина. Не исках да те нараня – казва. Не трябва да го поглеждам, защото
знам, че ще се превърна в картофено пюре. Трябва да е наясно, че няма да търпя да по стъпва
така с мен. – Ти… все още… все още ли ме искаш? – гласът му трепери.
Не издържам и го поглеждам. Виждам колко е раним и някак прекършен. Въздъхвам,
защото знам, че колкото и да искам, не мога да задържа гнева си, когато очите му са така
тревожни.
– Да, разбира се, че те искам. Ела тук – казвам и потупвам леглото до мен. Пред този мъж
волята ми излита през прозореца. – А ти считаш ли, че съм про сто позната, или съм
приятелката ти?
Той сяда на леглото до мен.
– Да, но не е ли глупаво да те наричам така?
– Глупаво? – започвам да ям кожичките на нокътя си. Лош навик от детство, с който
тепърва предстои да се боря.
– Да, защото за мен си повече от някакво пуберско определение – казва и слага длани от
двете страни на лицето ми. Отговорът му наистина ме разтапя. Не мога да не се усмихна и
напрежението веднага пада от раменете му.
– Не ми харесва, че не искаш хората да знаят за нас. Как ще живеем заедно, ако не кажеш
на приятелите си?
– Не е така. Искаш ли да се обадя на Зед и да му кажа? И защо изобщо водим този
разговор? Ти трябва да се срамуваш от мен, а не аз от теб. Много добре знам как ни гледат
хората.
– Гледат ни, защото сме облечени различно, изглеждаме различни. Проблемът не е в нас, а
в тях. Никога не бих се срамувала от теб, Хардин. Никога.
– За секунда си помислих, че ще се откажеш от мен, че ще ме о ставиш – казва.
– Да се откажа? От теб?
– Ти си единствената константна величина в живота ми, знаеш това, нали? Не знам какво
ще правя, ако ме напуснеш.
– Няма да го сторя, ако не ми дадеш много сериозна причина.
Но не мога да се сетя за нито една о снователна причина, която да ме накара да си тръгна
от него. Прекалено дълбоко съм нагазила в Мистерията Хардин, за да мога да се изскубна.
Само мисълта за такова нещо ми причинява непоно сима физическа болка. Това би ме
съсипало. Дори и да се караме всеки ден, аз го обичам.
– Няма – казва. Извръща поглед за секунда и пак ме поглежда в очите: – Харесвам човека,
в когото се превръщам, когато съм с теб.
– И аз харесвам този човек.
Обичам го. Обичам всичко в него. Всеки един Хардин, който обитава неговото съзнание.
И най-много обичам това, в което се превърнах благодарение на него. И двамата се
променихме. За добро. И всеки направи промяната заради другия. Аз някак успях да го
накарам да се отвори и му показах какво е да се чувстваш щастлив, а той ме научи как да
живея и да не се замислям за всеки детайл.
– Знам, че понякога те ядо свам… всъщно ст… до ста често. И един бог знае колко пъти си
ме вбесявала – казва.
– О, благодаря!
– Про сто искам да кажа, че дори и да се караме, това не е причина да не сме заедно.
Всички се карат – усмихва се. – Ние про сто се караме повече от нормалните хора. Затова
трябва да измислим начин как да се справяме по-добре един с друг. И с времето ще става
много по-лесно. Уверявам те.
Аз също се усмихвам и прокарвам пръсти през тъмната му ко са.
– Не купихме нищо за сватбата – отбелязвам.
– О, колко жалко, няма да можем да отидем! – възкликва с престорена тъга и целува но са
ми.
– Ще ти се. Едва вторник е. Имаме цяла седмица.
– Или можем да не отидем, а да се метнем до Сиатъл през уикенда? – Гледа ме и
закачливо повдига вежда.
 – Моля? – сядам. – Не, не, отиваме на сватбата! Но можеш да ме заведеш в Сиатъл другия
уикенд.
– Не, офертата важи само за този уикенд – усмихва се и ме слага да седна в скута му.
– Добре тогава. Ще се наложи да намеря някой друг да ме заведе в Сиатъл! – Той стиска
зъби, цялото му тяло е напрегнато. Прокарвам пръсти по наболата му брада.
– Няма да по смееш да направиш такова нещо – устните му потръпват и се опитва да
прикрие усмивката си.
– О, грешиш. Все пак Сиатъл е любимият ми град.
– Любимият ти град?
– Да. Може би защото това е единственото място, където съм ходила.
– Кое е най-далечното място, където си ходила? – пита, обляга глава назад и ме
придърпва върху себе си. Слагам глава на гърдите му.
– Сиатъл. Не съм излизала от щата Вашингтон.
– Никога? – възкликва той.
– Не, никога.
– Защо?
– Не знам. Про сто не можехме да си позволим да пътуваме, след като баща ми ни
напусна. Майка ми работеше през цялото време, а аз бях прекалено фокусирана върху
учението и толкова исках да се измъкна от онзи малък град. Така че не мислех за пътувания.
– Къде би искала да отидеш? – пита и потърква нежно ръката ми.
– Чотън. Искам да видя къщата на Джейн Остин. Или Париж. Мечтая да видя къщата, в
която е живял Хемингуей.
– Знаех си, че ще кажеш тези места. Мога да те заведа там – казва съвсем сериозно.
– На първо време, нека започнем със Сиатъл – смея се.
– Сериозно ти говоря, Теса. Мога да те заведа, където пожелаеш. Особено в Англия. Та аз
отраснах там. Можеш да се запознаеш с мама и с цялото ми семейство.
– Ами… – всъщно ст не знам какво да кажа. Толкова е странно. Представя ме като някое
случайно момиче преди час, а сега иска да ме води в Англия и да ме запознава с майка си.
– Нека започнем със Сиатъл – казвам пак с усмивка.
– Добре. Но знам колко много ще ти хареса да караш из провинциална Англия. Къщата, в
която е живяла Джейн Остин…
Дори не искам да си представям как ще реагира майка ми, ако реша да напусна страната с
Хардин. Вероятно ще ме заключи на тавана или нещо такова. Не сме говорили от онзи път,
когато нахлу в стаята ми и ми заяви, че трябва да спра да се виждам с Хардин. Знам, че ще има
по следици, но искам да отложа грандиозния скандал, колкото е възможно по-далеч във
времето.
– Какво има – пита Хардин и навежда глава да ме погледне в очите.
– Нищо. Извинявай. Про сто мислех за майка ми.
– О… все някога ще те разбере, бебо – звучи толкова уверен, но аз я познавам по-добре.
– Не мисля, но нека говорим за друго.
Разговаряме за сватбата, но телефонът му започва да вибрира и аз се отмествам, за да
може да вдигне.
– Който и да е, може да почака – казва, а това ме прави щастлива.
– В къщата на баща ти ли ще о станем в събота след сватбата? – питам. Искам да спра да
мисля за майка ми.
– Това ли искаш?
– Да, там ми харесва. Това легло тук е толкова малко – сбръчквам но с и той се смее.
 – Можем да о ставаме в моята стая по-често. Искаш ли да отидем там тази вечер?
– Утре съм на стаж.
– Е, и? Можеш да си вземеш нещата и да се изкъпеш в истинска баня. Не съм спал там от
известно време и сигурно вече са я дали под наем на някой друг – шегува се той. – Не искаш
ли да се изкъпеш спокойно, без петдесет души да обикалят из кабинките край теб?
– Решено, отиваме – усмихвам се и ставам от леглото.
Хардин ми помага да приготвя багажа си, а аз се вълнувам като малко дете. Мразех онази
къща. И все още я мразя, но мисълта за широкото легло и за банята е прекалено примамлива.
Не мога да подмина офертата с лека ръка. Той взима червения комплект бельо и ми го подава
настоятелно и умоляващо. Изчервявам се и го слагам в чантата. Слагам една от старите си
черни поли и една бяла блуза.
– Червен сутиен и бяла блуза? – веднага прибирам бялата и вадя синя.
– Можеш да вземеш повече дрехи, за да не се налага да но сиш и утре – предлага.
Иска да имам дрехи в стаята му? Идеята, че ще о стана при него и утре, ми харесва. А
може би ще о стана при него още много дни напред.
– Може би си прав – казвам и си взимам новата рокля и още някои, по-дребни неща.
– И знаеш ли кое би направило нещата далеч по-лесни? – казва и мята чантата през
рамото си, докато излизаме от стаята.
– Кое? – вече знам какво се опитва да ми каже.
– Ако живеехме заедно – усмихва се. – Тогава нямаше да се чудим къде да спим всяка
вечер. И нямаше да се налага да опаковаш багаж всеки ден. Ще имаш само стоятелна баня,
само за теб. Не казвам, че ще се къпеш сама – намига ми закачливо и точно когато решавам, че
е свършил с изкушенията, той продължава: – Когато се събудиш, ще можеш да си направиш
собственоръчно кафе, а не да бягаш да си купуваш навън. Ще можеш да се приготвиш
спокойно за работа или лекции. И вечер можем да се виждаме направо в нашето си местенце.
И край на съквартиранти и глупо сти.
Докато говори за „нашето място“, стомахът ми се свива от удоволствие. Колкото повече
се замислям, толкова по-добре ми звучи тази идея. Про сто… се ужасявам при мисълта да се
преместя да живея с него толкова скоро. Не искам прибързано стта ни да гръмне като бомба в
лицето ми.
Докато караме към къщата, той слага ръка на бедрото ми и ми казва:
– Престани да премисляш.
Чувам как телефонът вибрира в джоба му, но той не го вдига. Странно е, че не иска да
вдигне телефона си. Ставам леко подозрителна, но веднага избутвам мисълта от съзнанието
си.
– От какво се страхуваш? – пита Хардин.
– Не знам. Ами ако се случи нещо със стажа ми и не мога да си го позволя? Или ако се
случи нещо с нас?
Лицето му помръква, но бързо се възстановява.
– Бебо, вече ти казах, че аз ще платя за апартамента. Идеята беше моя. Освен това
изкарвам повече пари. Позволи ми да го направя.
– Не ми пука колко изкарваш. Не искам да плащаш за всичко.
– Тогава можеш да плащаш кабелната – смее се.
– Кабелната и хранителните продукти – предлагам. Не мога да разбера дали говоря
хипотетично, или сериозно го мисля.
– Става. Хранителни продукти… това звучи супер, нали? Можеш да ми готвиш вечеря
всеки ден. И гледай да е готова, когато се прибера!
 – Моля? Напротив. Мисля, че ще бъде точно обратното – смея се.
– Можем да се редуваме с готвенето.
– Добре, става.
– Значи ще се преместим заедно? – Не мисля, че някога съм виждала по-голяма усмивка
на лицето му.
– Не съм казала такова нещо. Про сто…
– Знаеш, че ще се грижа за теб, нали? Винаги ще се грижа за теб – обещава.
Искам да му кажа, че не желая никой да се грижи за мен, че искам да печеля до статъчно,
за да мога да участвам и да давам своя дял, но мисля, че той отдавна не говори за
финансовата част на нещата.
– Страхувам се, че е прекалено хубаво, за да е истина – най-сетне признавам пред себе си
и пред Хардин. Но той ме изненадва:
– Аз се страхувам от същото.
– Наистина? – чувствам облекчение, че не съм сама в страховете си.
– Да, през цялото време го мисля, защото ти си прекалено добра, не те заслужавам и само
седя и чакам да го разбереш. И… мога единствено да се надявам никога да не разбереш колко
не те заслужавам – казва, вперил очи в пътя пред нас.
– Това няма да се случи – отвръщам. И наистина го мисля.
Той мълчи.
– Добре – нарушавам мълчанието.
– Какво добре?
– Добре, ще се преместя с теб – усмихвам се.
Той въздъхва с такова облекчение, сякаш е задържал дъха си от часове.
– Наистина? – трапчинките му разцъфтяват с лъчезарната му усмивка.
– Да.
– Нямаш представа какво означава това за мен, Тереза. – Слага длан върху моята и леко я
стиска. Завиваме по улицата. Мислите ми се движат с бясна скоро ст. Наистина ще го
направим? Ще живеем заедно. Аз и Хардин. Сами. През цялото време. В наш собствен
апартамент, с наше легло, всичко ще е наше. Изплашена съм до смърт, но вълнението ми е
далеч по-силно. Поне за момента.
– Не ме наричай Тереза или ще променя решението си – шегувам се.
– Ти сама каза, че това име е само за семейство и приятели. Смятам, че съм си го
заслужил.
Как е запомнил това? Мисля, че му го казах скоро след като се запознахме.
– Имаш право. Наричай ме както искаш.
– О, бебо, на твое място не бих давал такава свобода. Имам дълъг списък с перверзни
имена за теб и много ми се иска да започна да отмятам по списъка.
Усмивката му е дяволски съблазнителна и вече нямам търпение да чуя тези думи, но се
въздържам и не питам. Неволно притискам бедрата си, но той не пропуска да забележи и се
усмихва още по-широко.
Точно когато отварям уста да му кажа колко е извратен, думите буквално потъват в
гърлото ми, защото сме пред къщата, а там има такава маса народ! Улицата е задръстена от
коли.
– Мамка му, не знаех, че имат парти тази вечер. Днес е едва вторник! Ето, точно с такива
лайна…
– Няма проблем, можем да се качим направо в стаята ти – прекъсвам го само за да го
накарам да се успокои.
 – Добре – въздъхва.
Влизаме в къщата и тръгваме през тълпата право към стаята му. Точно когато започвам да
се успокоявам, че сме успели да минем незабелязано, на по следното стъпало мяркам мазна
руса ко са. Джейс.

Глава осемдесет и три

Хардин също го забелязва, поглежда ме, по сле пак обръща поглед към Джейс. Напрегнат
е. Знам, че първата му реакция е да се обърнем и да ме поведе надолу, но Джейс ни вижда.
Наясно съм, че Хардин няма да иска да го предизвиква, като побегне по стълбите.
Партито край нас е в разгара си, но не мога да откъсна очи от мазната му усмивка, от
която ме побиват тръпки.
Изкачвам по следните стъпала. Джейс ни се усмихва с престорена изненада.
– Не очаквах да ви видя тук. След като не успяхте да дойдете на доковете.
– Да… точно пристигаме… – казва Хардин.
– О, сега разбирам защо идвате тук – отбелязва Джейс и потупва Хардин по гърба. Тялото
ми се свива от погнуса, когато кафявите му очи се плъзват към мен. – За мен е огромно
удоволствие да те видя отново, Теса – казва хладно.
Поглеждам към Хардин, но той е прекалено фокусиран върху лицето на Джейс, за да
забележи.
– За мен също – успявам да кажа.
– Добре че не дойдохте на доковете. Ченгетата пристигнаха и ни разтуриха партито.
Затова се преместихме тук.
Което означава, че всички онези хора, които Хардин не харесва и за които ме предупреди,
са тук? Ще ми се да си бяхме о станали в общежитието и по погледа на Хардин разбирам, че и
той мисли същото.
– Кофти – отвръща Хардин и се опитва да мине покрай него към коридора.
Джейс го хваща за ръката и казва:
– Трябва да слезете и да пийнете с нас.
– Тя не пие – отговаря Хардин и гласът му буквално кънти от раздразнение. За нещастие,
това допълнително амбицира Джейс.
– Е, поне можете да слезете и да се позабавлявате. Настоявам – казва той.
Хардин ме поглежда и очите му се разширяват, когато се опитвам да му кажа само с
устни Не! Но по сле кима и се съгласява. Какво, за бога!
– Ще сляза след малко. Нека да я настаня – промърморва Хардин и ме дърпа за ръката към
стаята си. Отключва вратата, мушка ме бързо и заключва.
– Не искам да слизам долу – заявявам.
– Няма да слизаш никъде – казва и о ставя чантата ми на леглото.
– Но ти ще слезеш, така ли? – питам.
– Да, за една минута. Няма да се бавя – потърква врата си.
– Защо про сто не му каза, че няма да слезем? – недоумявам. Та нали Хардин каза, че не го
е страх от него! Защо се съгласява? Очевидно не е точно така, както се опитва да ми
представи нещата. Джейс със сигурно ст го притеснява.
– Вече ти казах, че не може да му се откаже.
– Защо? Има с какво да те заплаши ли, или какво?
– Моля? – лицето му почервенява. – Не… про сто е гадно лайно. И не искам проблеми.
Особено когато си тук – казва и прави крачка към мен. – Няма да се бавя, но повярвай ми,
познавам го. Ако не сляза, ще се върне, а не го искам край теб – обяснява и ме целува по
бузата.
– Добре – въздъхвам.
– Не искам да мърдаш оттук. Знам, че не е идеално и че музиката е ужасно силна, но не
искам да рискуваш да слизаш долу, за да не се налага да се бавим там.
– Добре – казвам пак. Така или иначе, нямам никакви намерения да слизам. Мразя партита
и определено не искам да попадам на Моли, ако е там.
– Сериозно ти говоря, не искам да слизаш. Нали? – настоява меко, но до ста категорично.
– Вече казах, че няма. Само не ме о ставяй сама прекалено дълго – моля го.
– Няма. Утре, след като свършиш работа, трябва да отидем да подпишем договора за
апартамента. Не искам да се притеснявам повече заради такива про сташки изпълнения.
Не желая да се занимавам повече с някакви партита, да се свивам в малка стая с
миниатюрно легло. Искам да се храня на кухненска маса, а не в столова, искам да бъда
само стоятелен, независим човек. Времето, прекарано в общежитието, ми напомня колко
млади сме всъщно ст.
– Добре. Пак ти казвам, няма да се бавя. Заключи вратата след мен и не я отключвай
повече. Имам ключ – целува ме бързо по устните и тръгва към вратата.
– Го споди, държиш се, сякаш някой ще дойде да ме убие! – шегувам се, но той дори не се
усмихва. Излиза, без да каже нищо повече.
Заключвам вратата, защото не искам някакви пияници да отварят и да надничат, да
търсят стая да се чукат, или пък тоалетната.
Включвам телевизора с надеждата да удавя поне частично шума от долния етаж, но не
мога да спра да мисля и да се чудя какво става там. Защо Хардин се страхува от Джейс? И
защо Джейс е толкова противен? Дали играят на „Истината или се о смеляваш“? А ако Хардин
целуне Моли? А ако тя пак седне в скута му като преди? Ревно стта ми ще ме побърка. Не се
харесвам такава, но не мога да се контролирам. Знам, че Хардин е спал с много момичета,
включително със Стеф, но Моли… про сто не мога да се отърва от мисълта за нея. Сигурно
защото знам, че ме мрази и се опитва да ми набута в очите това, което е имало между нея и
Хардин.
И я хвана да се чука с него, с език в гърлото му. Още първия път, когато я видя!, напомня
ми съзнанието ми. И е само въпро с на време тези мисли напълно да ме обсебят.
Знам, че не трябва да излизам, но краката ми имат други планове и преди да се о съзная
какво правя, вече летя по стълбите, взимайки по две стъпала наведнъж. Да търся Хардин.
Когато стигам на долния етаж, веднага виждам противната ù розова ко са. Не може да се
каже, че е облечена. За мое голямо облекчение, Хардин не е с нея. И не го виждам никъде.
– Я да видим кой е тук – чувам глас зад гърба си. Обръщам се. Джейс е. – Хардин каза, че
не се чувстваш добре. Винаги е бил голям лъжец! – усмихва се и вади запалка от джоба си.
Прокарва палец по запалката, пали я и я приближава до елечето си от деним, за да изгори
едно конче.
Решавам да застана зад лъжата на Хардин.
– Наистина ми беше лошо, но сега се чувствам по-добре.
– Какво бързо възстановяване!? – смее се и очевидно му е забавно да ме гледа как се
опитвам да лъжа.
Изведнъж не само стаята, а и цялата къща ми се струва ужасно малка, а тълпата – много
по-гъста. Оглеждам се отчаяно и търся Хардин с очи.
– Ела, искам да те запозная с приятелите си – казва Джейс. Тръпки ме побиват от гласа му,
както винаги.
– Ами… мисля, че трябва да намеря Х-хардин – заеквам.
– Хайде, стига. Хардин е там с тях, така или иначе – казва и слага ръка през рамото ми.
Правя крачка назад и се преструвам, че не съм забелязала жеста му. Обмислям варианта да
се кача горе, за да не разбере Хардин, че изобщо съм се появила тук, но по сле се сещам, че
Джейс вероятно ще тръгне след мен или ще каже на Хардин. Или и двете?
– Добре – предавам се и тръгвам след него през тълпата.
Излизаме навън и поемаме към задния двор. Само няколко лампи светят на отдалечената
веранда. Започвам да се тревожа, че е прекалено тъмно и че съм сама с Джейс, но точно
тогава погледът ми среща разширените от изненада очи на Хардин. Много скоро изненадата
отстъпва пред гнева. Той се надига да стане, но по сле пак сяда.
– Виж кого си намерих. Скита се съвсем самичка – казва Джейс и ме сочи с ръка.
– Видях вече – отвръща Хардин. Бесен е.
Заставам пред малката групичка от непознати лица, които са насядали край нещо, което
прилича на огън – с голяма каменна стена, само дето няма никакъв огън. Има няколко
момичета, но повечето са предимно момчета.
– Ела тука – казва Хардин и ми прави място на големия камък, на който е седнал.
Сядам и от погледа му веднага ми става ясно, че ако нямаше толкова хора край нас, щеше
да ми се кара, да вика, да ме направи на нищо. Джейс се навежда и казва нещо в ухото на едно
момче с разкъсана бяла тениска и черна ко са.
– Защо не си в стаята ми? – пита много тихо Хардин, но гласът му е адски напрегнат.
– Аз… не знам… Мислех, че може би Моли… – едва когато го казвам на глас, о съзнавам
колко тъпо, колко патетично глупаво звуча.
– Не, това не е истина, не е възможно да ми се случва – изрича изтощено и прокарва
пръсти през ко сата си. Когато момчето с черната ко са ми подава бутилка водка, всички се
обръщат към нас.
– Тя не пие – заявява Хардин и взима бутилката от ръцете ми.
– По дяволите, Скот, тя може да говори, нали? – казва едно от другите момчета. Има
хубава усмивка и не изглежда така страшно като Джейс. Хардин се опитва да се засмее, но
смехът му е фалшив.
– Ти си гледай твоята работа, Рони. – Мисля, че тонът му полека омеква.
– Кой е навит да поиграем? – пита Джейс и аз поглеждам към Хардин.
– Не ми казвайте, че и вие играете на „Истината или се о смеляваш“. Честно, какво
намирате в тези тъпи игри?
– О, това момиче ми харесва. Хубава, умна. Като пожар е – казва Рони. Смея се.
– Какво лошо има? Някоя и друга игра от време на време няма да навреди – обажда се
Джейс, а тялото на Хардин буквално застива до моето.
– Мислехме за стрийп покер – намесва се някой отзад.
– О, няма начин – казвам.
– А на „Засмучи и духай“? – пита Джейс. Свивам се от погнуса и се изчервявам. Не знам
каква е играта, но не ми звучи като нещо, което бих играла с тези хора.
– Никога не съм чувала за тази игра, но не, благодаря – казвам и виждам как Хардин леко
се подсмихва.
– Играта си е супер забавна. Особено когато си пил едно-две – обажда се друг мъжки
глас.
Ще ми се да грабна бутилката от ръката на Хардин и да отпия огромна глътка, но утре
съм на работа и не искам да ходя с махмурлук.
 – Нямаме до статъчно момичета за „Засмучи и духай“ – отбелязва Рони.
– Мога да доведа няколко – казва Джейс и изчезва към къщата, преди някой да се
възпротиви.
– Моля те, качи се горе – казва тихо Хардин в ухото ми, така че никой да не чуе.
– Само ако дойдеш с мен.
– Добре, да вървим.
Но когато ставаме, едно от момчетата се обажда:
– Къде отиваш, Скот?
– Горе.
– Стига! Не сме се виждали от месеци. Остани още малко.
Хардин ме поглежда, а аз свивам рамене.
– Добре, така да е – казва.
Повежда ме обратно към големия камък.
– Веднага се връщам. И този път не мърдай оттук! – говори ми настоятелно, а аз въртя
очи, сякаш може да ми се случи нещо, но в същото време си мисля, че е смешно да ме о ставя
сама с група хора, които според него са много опасни.
– Къде отиваш? – питам, преди да тръгне.
– Да взема нещо за пиене. И на теб ще ти е нужно, повярвай ми – усмихва се и изчезва.
Гледам ту небето, ту огнището без огън само и само да избегна неловките разговори. Не
се получава.
– От колко време се познавате с Хардин? – пита Рони и отпива от бутилката.
– Няколко месеца – отговарям вежливо. Нещо в това момче ме успокоява. Не съм на
нокти като с Джейс.
– А, значи отскоро – казва той.
– Ами… да, отскоро. А ти откога го познаваш? – питам. Решавам да изкопча малко
информация за Хардин. Колкото повече успея да измъкна, толкова по-добре.
– От миналата година.
– Къде се запознахте? – старая се да звуча почти незаинтересована.
– На едно парти. Всъщно ст на много партита – смее се Рони.
– О, значи си му приятел?
– Ама каква си малка любопитка – обажда се момчето с черната ко са.
– Да, такава съм – отговарям и той се смее.
Не са чак толкова лоши момчета, както се опитваше да ме убеди Хардин. И къде е той,
по дяволите?
След няколко минути Хардин се появява с Джейс и три момичета. Какво става, по
дяволите? Двамата си говорят нещо, Джейс потупва Хардин по гърба и двамата се смеят.
Хардин но си по една червена чаша във всяка ръка. Но аз само се радвам, че Моли не е сред
момичетата, които вървят след тях. Той сяда на камъка до мен и ме поглежда закачливо. Сега
ми се струва по-отпуснат и спокоен.
– Ето – подава ми едната чаша.
Поглеждам чашата и се замислям за секунда. Не, една напитка няма да ми навреди.
Моментално разпознавам вкуса: вечерта, когато се целунахме със Зед, пихме същото. Хардин
ме гледа как облизвам устните си и обирам вкуса на напитката.
– Сега вече имаме до статъчно момичета – казва Джейс и сочи новопристигналите три.
Оглеждам ги. Почти без облекло, по къси поли, а блузите им са еднакви, само че
различни цветове. Опитвам да се преборя с инстинкта си да ги квалифицирам. Момичето с
розова блуза ми се усмихва и веднага решавам, че ми е най-симпатично от трите.
 – Няма да играеш – казва в ухото ми. Иде ми да му заявя, че ще правя каквото си искам, а
не каквото той ми заповяда, но Хардин ме прегръща през кръста. Поглеждам го изненадано, а
той само се усмихва.
– Обичам те – прошепва. Устните му са студени. Потръпвам.
– Добре, всички са наясно с правилата – казва високо Джейс. – Трябва да се съберем в
кръг. Но нека преди това повдигнем градуса на настроението – смее се и вади нещо от джоба
си. По сле запалва въпро сното малко бяло нещо.
– Това е трева – казва тихо Хардин. Така си и помислих, макар че никога до сега не бях
виждала марихуана. Гледам как Джейс слага джойнта между устните си, вдишва и изпуска
гъст дим, преди да го подаде на Хардин, който отказва, но Рони го поема на секундата, дърпа
дълбоко и кашля.
– Теса? – подава го към мен.
– Не, благодаря – казвам и се облягам на гърдите на Хардин.
– Да играем – подканва едно от момичетата и вади нещо от чантата си. Всички се
събират в кръг на тревата.
– Хайде, Хардин – настоява Джейс.
– Не, човече, не ми се играе – казва Хардин и клати глава.
– Трябва ни още едно момиче. Освен ако не искаш да рискуваш Дан да напъха езика си в
гърлото ти – смее се Рони. Очевидно Дан е този с черната ко са. Едно до ста тихо червеноко со
момче дърпа от джойнта и го подава на Джейс. Изпивам по следната глътка от питието си и
протягам ръка към чашата на Хардин. Той ме поглежда учудено и с неодобрение, но ми
позволява да я взема.
– Ще отида да извикам Моли. Със сигурно ст ще дойде – казва момичето с розовата пола.
Споменаването на името ù наистина е в състояние да изтрие всяка разумна мисъл от
главата ми и вече се чувам да казвам:
– Аз ще играя.
– Сериозно? – пита Джейс.
– Позволено ли ù е? – смее се Дан и поглежда към Хардин.
– Мога да правя каквото си искам, благодаря! – казвам и му се усмихвам с най-невинната
си усмивка, но тонът ми е като на злобна кучка.
Знам, че не бива да поглеждам към Хардин. Той ми каза да не играя, но аз никога няма да
се науча да си държа голямата уста затворена. Изпивам на една глътка о станалото в чашата и
се нареждам до момичето с розовата блуза.
– Трябва да седнеш между две момчета – казва тя.
– О, добре – ставам и се оглеждам къде да седна.
– И аз ще играя – казва ядно Хардин и сяда. По инстинкт се настанявам до него, но
упорито отбягвам да го погледна в очите. Джейс се намества от другата ми страна.
– Мисля, че Хардин трябва да седне отсреща, за да стане по-интересно – предлага Дан и
червеноко сият кима в съгласие.
Хардин върти очи, става и се нарежда срещу мен. Не разбирам каква е целта на тази
подредба. Какво значение има кой до кого седи? Когато Дан се настанява до мен, вече
започвам сериозно да се притеснявам. Определено не ми харесва да седя до него, о собено
когато от другата ми страна е Джейс.
– Може ли вече да започваме? – негодува момичето в зелено. То е седнало между Хардин
и червеноко сия. Джейс вади нещо като парче хартия и го слага на устата си.
Какво?
– Готова ли си? – пита.
 – Аз… не знам как се играе – отговарям и чувам как едното от момичетата се киска.
– Слагаш устата си на листчето и засмукваш. Следващият долепва устата си и трябва да
поеме листчето, без да падне. Ако падне, се целувате – обяснява.
О, не! Поглеждам към Хардин, но очите му са концентрирани върху Джейс.
– Започнете в обратната по сока, за да види как става – намесва се момичето, което седи
от другата страна на Хардин.
Тази игра изобщо не ми харесва. Надявам се някой да я прекрати, преди да стигне до мен.
Или до Хардин. И не са ли малко големи за такива глупави игри? Какво им става на тези
момчета, уж са в колежа, а искат да се целуват с всяко познато или непознато момиче!
Наблюдавам как хартията минава от устата на Джейс върху устните на момичето до
него, без да падне. Спирам да дишам, когато Хардин поема хартията от момичето, и по сле
бавно издишвам, когато не пада. По сле Хардин я подава на другото момиче. Ако само по смее
да целуне някое от тях…
Хартията пада между момичето с жълта блуза и червеноко сия. Устните им се срещат, тя
отваря уста и се целуват. С език. Повдига ми се, искам да избягам, но тялото ми е като
заковано. Защото аз съм на ред.
О, господи, мой ред е!
Преглъщам тежко, когато Дан се обръща към мен с листчето върху устата си. Все още не
знам какво по-точно се очаква да направя, затова затварям очи, приближавам уста от другата
страна на листчето и засмуквам. Усещам горещия му дъх и как духа върху листчето, но
хартията е твърда и няма начин да не падне. В мига, в който хартията пада на крака му,
устните на Дан се приближават към моите. Но в секундата, в която ме доко сва, се отдръпва,
сякаш се изпарява.
Отварям очи и докато о съзная какво става, Хардин е върху Дан и ръцете му са около
врата му.

Глава осемдесет и четири

Хардин извива назад главата на Дан. Ръцете му са все още около шията му. По сле блъска
главата му в тревата. За секунда ми минава мисълта дали би направил същото, ако под тях
имаше циментова настилка или нагорещени въглища. Отговорът идва веднага, като по
поръчка – Хардин вдига юмрук и го забива в челюстта на Дан.
– Хардин! – изпищявам и скачам на крака. Всички о станали про сто гледат. Джейс
очевидно се забавлява, на Рони му е смешно.
– Спри го! – моля Джейс, но той клати отрицателно глава точно когато юмрукът на
Хардин се стоварва за втори път върху вече разкървавеното лице на Дан.
– Това набира скоро ст от известно време, нека си го изкарат един на друг – смее се и ме
пита дали искам да пийна нещо.
– Моля? Не, не искам да пия! Какво ви става! Откачихте ли? – крещя.
Събира се народ, хората буквално се стичат и викат окуражително. Дан не е успял да
удари Хардин, за което съм щастлива, честно казано, но искам някой да спре Хардин, преди
да е пребил човека. Страхувам се дори да опитам да го спра, затова, виждайки Зед да се
приближава през поляната, започвам да го викам в истерия. Очите му ме намират и той хуква
към мен.
– Моля те, спри го – пищя. Всички се забавляват. Всички, о свен мен. Ако продължава така,
ще го убие. Сигурна съм.
 Зед кима, прави няколко крачки към Хардин, увива ръка около тениската му и започва да
го дърпа назад. Хардин очевидно не очаква някой да тръгне да ги разтървава, затова губи
равновесие и пуска Дан, но сега се опитва да удари Зед. Зед успява да избегне удара, слага
ръце на раменете на Хардин и му казва нещо, което не мога да чуя, поглежда ме и кима с глава
към мен.
Очите на Хардин горят. Кокалчетата му са разкървавени, тече кръв. Зед е раздрал
тениската му, когато се опитваше да го дръпне назад, гърдите му се надигат тежко и бързо
като на озверяло животно, което току-що е убило плячката си.
Не смея да направя и крачка към него, знам колко ми е ядо сан, бесен е. Току-що станах
свидетел как за част от секундата тотално изгуби контрол и премаза човек, но някак съм
сигурна, че никога не би ме наранил физически.
Хората се нагледаха на сеир, а и вече няма какво да се види, затова всички бавно се
прибират към къщата. Тялото на Дан лежи сгърчено на земята. Джейс се навежда да му
помогне да се изправи. Дан вдига тениската си, бърше лицето си и плюе кръв и слюнка.
Моментално извръщам очи.
Хардин обръща глава, поглежда Дан и прави крачка към него, но Зед го хваща и го
задържа на място.
– Да ти го начукам, Скот! – крещи Дан. Джейс застава между двамата. О, сега вече е
готов да се намеси, нали? – Само чакай... твоята малка…
– Затваряй си устата! – крещи Джейс и Дан веднага млъква, но ме изглежда
продължително и аз инстинктивно правя крачка назад. Чудя се какво ли искаше да каже
Джейс с това „набира скоро ст от известно време“. Допреди няколко минути всичко между
двамата беше нормално!
– Влизай вътре – крещи Хардин. Веднага разбирам, че говори на мен.
Решавам да го по слушам поне този път, обръщам се и хуквам към къщата. Знам, че
всички ме гледат, но не ми пука. Разбутвам тълпата и бягам по стълбите към стаята на Хардин.
Трябва да съм забравила да я заключа, преди да изляза, защото – за мой огромен ужас – на
пода има огромно червено петно. Някой вероятно е влизал и е разлял напитката си върху
бежовия килим.
Страхотно.
Хуквам към банята да взема кърпа, намокрям я с вода и бягам обратно. Този път
заключвам вратата и започвам настървено да чистя петното, но водата само го прави по-
голямо и размазано. Чувам ключа в ключалката и се опитвам да стана, преди да е влязъл.
– Какво правиш, по дяволите? – погледът му се премества от кърпата в ръката ми към
петното на пода.
– Някой… забравих да заключа, когато слязох долу – казвам и го поглеждам. Ноздрите му
са разширени, диша дълбоко. – Съжалявам.
Гневът се излива на вълни от тялото му, а дори не мога да му се сърдя, защото аз съм
виновна за всичко. Ако го бях по слушала и бях о станала тук, както ми каза, това нямаше да се
случи. Нищо нямаше да се случи.
Той прокарва длани по лицето си. Правя крачка към него. Кръвта по ръцете му ми
напомня за случката на стадиона, когато пак се беше бил. Той грабва кърпата от ръцете ми, а
аз отскачам леко назад – от изненада или може би от страх. Поглежда ме объркан, навежда
глава настрани и по сле започва да чисти кокалчетата си с неизползваната част на кърпата.
Очаквах да влезе като ураган през вратата, да ми крещи, да ме обижда, но вместо това ме
удо стоява с гробовно мълчание. А това е много, много по-лошо.
– Моля те, кажи нещо – про скимтявам.
 Думите му излизат много бавно:
– Повярвай ми, Теса, сигурен съм, че не искаш да говоря точно в този момент.
– Искам – казвам. Не мога да понеса мълчанието му.
– Не, не искаш – изръмжава.
– Напротив, искам. Искам да ми кажеш какво беше всичко това. Какво се случи долу –
размахвам ръце към прозореца, а той свива своите в юмруци.
– Мамка му, Теса! Винаги натискаш, притискаш, предизвикваш нещата! За да е на твоето.
Казах ти да седиш в шибаната стая, казах ти го един милион шибани пъти, а ти какво
правиш, по дяволите? Не чуваш, отказваш да чуеш! Както винаги! Защо никога не слушаш
какво ти се казва? – крещи и забива юмрук в гардероба. Дървото се пука.
– Защото, Хардин, не можеш да ми казваш какво да правя – крещя и аз.
– Не ти казвам какво да правиш, а се опитах да те държа настрани от такива лайна.
Предупредих те, че са кофти хора, а ти ми се появяваш долу с Джейс и по сле предлагаш да
играеш на шибаната игра. Какво беше това, мамка му?
Вените на врата му са толкова обтегнати, страхувам се, че ще се пръснат.
– Не знаех каква е играта!
– Знаеше, че не искам да играя, и единствената причина да се съгласиш да играеш, беше,
че някой спомена името на Моли. Защото си полудяла от ревно ст от това момиче!
– Моля? Полудяла от ревно ст? Може би не ми се нрави фактът, че приятелят ми я е чукал!
– Бузите ми пламтят. Ненавистта ми към нея и… да, ревно стта ми отиват малко извън
нормалното, но той току-що едва не уби човек заради това, че се канеше да ме целуне!
– Съжалявам, че трябва да ти съобщя новината, но ако ще имаш проблем с всяка, с която
съм спал, може да се наложи да си смениш колежа – казва и ченето ми пада. – Нямаше
проблем с трите момичета долу, нали? – добавя и сърцето ми се качва в гърлото.
– Какви момичета? – Не мога да си поема дъх. – Тези, които играха с нас ли?
– Да. И, кажи-речи, почти всяко едно момиче, което идва в тази къща – казва без грам
емоция в гласа, но ме гледа все така гневно.
Опитвам се да кажа нещо, но не знам какво. При мисълта, че Хардин е спал с тези три
момичета и на практика с почти всяко момиче в колежа, стомахът ми се обръща няколко пъти
и ми се гади.
И как само ми го хвърли в лицето. Вероятно изглеждам като пълна глупачка в очите на
всички, защото съм сигурна, че ме мислят за едно от многото му завоевания, една от
многото, с които спи. Знаех, че ще е ядо сан, но това вече е прекалено, дори за него. Имам
чувството, че сме се върнали в самото начало, когато се запознахме, когато той съвсем
целенасочено ме обиждаше и ме караше да плача всеки божи ден.
– Какво? Изненадана ли си? Не бива да се изненадваш – казва.
– Не, не съм изненадана.
И наистина не съм. Ни най-малко. Про сто съм наранена. И не заради миналото му, а
заради начина, по който се държа с мен само защото ми е сърдит. Мигам бързо, за да спра
сълзите, но не мога. Налага се да се обърна да избърша очите си.
– Про сто си иди – казва и тръгва към вратата.
– Моля? – питам и се обръщам към него.
– Про сто си иди, Теса.
– Къде да си ида?
Той дори не ме поглежда.
– В общежитието… не знам… но не можеш да о станеш тук.
Не, изобщо не мислех, че нещата ще се развият така. Не, не го очаквах. С всяка секунда,
изпълнена с тежко мълчание, болката в гърдите ми става все по-кошмарна, непоно сима.
Искам да го моля на колене да ми позволи да о стана, да споря с него, докато ми каже защо
реагира така на всичко, което се случи долу, но от друга страна съм унизена, наранена и
засрамена от начина, по който ме гони. Грабвам чантата си, мятам я през рамо и когато стигам
до вратата, се обръщам да го погледна с надеждата, че може би ще промени решението си и
ще ми се извини.
Той се обръща към прозореца и дори не ме поглежда.
Нямам никаква представа как ще стигна до общежитието, при положение че Хардин ме
докара и че имах намерение да о стана тук през нощта. Не си спомням кога за по следен път
спах сама в стаята си. Перспективата да бъда сама точно сега ме побърква. Имам чувството,
че дойдохме преди дни, а са минали едва няколко часа.
Когато стигам до по следното стъпало, някой ме дърпа за тениската. Обръщам се и се
моля да не е Дан или Джейс. Хардин е.
– Върни се – казва. Очите му са червени, гласът му е отчаян.
– Защо? Нали искаше да си тръгна – забивам поглед в стената зад него.
Той въздъхва, взима чантата от рамото ми и тръгва нагоре. В първия момент решавам да
му о ставя чантата си и да си тръгна без нея, но по сле се сещам, че именно инатът ми сътвори
тая каша.
Въздъхвам и тръгвам след него. Когато вратата се затваря зад нас, той се обръща и ме
заковава на вратата, притиска тялото си в мен и ме гледа в очите.
– Съжалявам. – Едната му ръка се залепва на вратата до главата ми, за да не мога да
мърдам.
– И аз съжалявам – прошепвам.
– Про сто… понякога… си изпускам нервите. Не съм спал с тези момичета, с които
играхме. Е, не и с трите.
Изпитвам леко облекчение, но не мога да се успокоя.
– Когато се ядо сам, първичният ми инстинкт ме кара да ударя още по-силно, с тройна
сила да нараня човека, който ми е причинил болката. Но не искам да си тръгваш. Съжалявам,
че те изплаших, като пребих Дан долу. Опитвам се да се променя, да се променя заради теб…
да бъда този мъж, когото заслужаваш, но ми е много трудно. Особено когато правиш такива
неща. И ги правиш с цел, нарочно, за да ме взривиш – казва и пръстите му избърсват
засъхващите по бузите ми сълзи.
– Не се изплаших от теб – изричам.
– Реших, че съм ти изкарал акъла.
– Не… Може би мъничко се изплаших, когато издърпа кърпата, реших, че си ядо сан
заради петното на пода. Но истината е, че когато се сбихте с Дан, повече се страхувах за теб.
– Страхувала си се за мен? Та той дори не успя да ме доко сне – казва Хардин и изправя
гордо рамене.
– Не, страхувах се, че ще го убиеш или о сакатиш... или… и аз не знам. Можеше сериозно
да загазиш за такова нещо.
Хардин се смее.
– Чакай да видя дали правилно съм разбрал. Не си се страхувала за мен, а заради
законовите наказания, които се предвиждат в случай на сбиване?
– Престани да се смееш. Все още съм ти ядо сана – отвръщам и скръствам ръце, но нямам
никаква представа защо съм му ядо сана. Може би още съм разстроена заради това, че ми каза
да си ида.
– И на мен не ми е минало. Но логиката ти е до ста забавна. – Притиска чело в моето. – Ще
ме побъркаш.
– Знам.
– Никога не ме слушаш и винаги се опитваш да спориш с мен. За всичко. Ти си
твърдоглава, непоно сима.
– Знам.
– Провокираш ме и ме докарваш до инфаркт от стрес, да не споменавам изобщо тази
подробно ст, че едва не се изчука с Дан пред очите ми. – Устните му доко сват врата ми.
Потръпвам. – Казваш неща, които дразнят, държиш се като дете.
Въпреки обидите, които хвърля в лицето ми, знам, че това са неща, които дълбоко в себе
си харесва. Сърцето ми пърха, стомахът ми се свива от удоволствие, докато целува кожата ми
и изрежда всички тези кошмарни неща. Притиска таза си в мен по-силно, почти ме смазва до
вратата.
– Но като о ставим всичко това настрана, поради някаква неразбираема намеса на съдбата
аз съм отчаяно влюбен в теб – казва и силно засмуква нежната кожа под ухото ми. Заравям
ръце в ко сата му, карам го да стене. Ръцете му ме притискат.
Знам, че имаме да си казваме много неща, имаме много проблеми за разрешаване, но
точно сега искам да се изгубя в Хардин и да забравя всичко, което се случи тази вечер.

Глава осемдесет и пет

Хардин отчаяно се опитва да ме привлече максимално близо до себе си, притиска врата
ми към лицето си. Усещам как гневът и яро стта му много бързо се обръщат в страст и
желание. Устните му са гладни, целувките му поглъщат устата ми. Тегли ме назад, вървим
слепешката, защото не можем да откъснем устни. Препъвам се в краката му точно когато
глезените му опират в крака на леглото. Двамата политаме и падаме в леглото. Минава ми
през ума, че този път искам аз да дирижирам играта, и в опита си да поема контрола от
неговите ръце го обкрачвам и в същото време събличам блузата си. Оставам по дантеления
сутиен. Очите му се разширяват и веднага се опитва да ме придърпа надолу, за да ме целуне.
Но аз имам други планове.
Пресягам се зад гърба си, разкопчавам сутиена, свалям бързо презрамките и го мятам на
леглото зад мен. Топлите му ръце обхващат гърдите ми. Размачква ги нежно. Улавям го за
китките и махам ръцете му от тялото си. Клатя глава с неодобрение, той ме гледа крайно
изненадан, но аз вече се спускам надолу, за да разкопчая джинсите му. Той ми помага да ги
сваля до коленете. С тях събувам и боксерките.
Пръстите ми веднага обгръщат пениса му. Той про стенва и затваря очи. Правя няколко
движения по дължината му, по сле смело навеждам глава и го поемам между устните си.
Опитвам се да си спомня инструкциите му и повтарям всички неща, които знам, че харесва.
– Мамка му… Теса… – Ръцете му се заравят в ко сата ми.
Сега о съзнавам колко е мълчалив. До сега трябваше да е изговорил хиляди мръснишки и
окуражителни неща, думи, които с учудване установявам, че колкото и да са смущаващи, сега
ми липсват. Без да спирам с движенията на устата си, се настанявам между коленете му. Той
сяда и ме гледа.
– Толкова си секси с тая твоя всезнаеща уста около пениса ми – казва и дърпа по-здраво
ко сата ми.
Усещам топлината между краката си. Набира скоро ст. Движа устата си по-бързо. Толкова
отчаяно искам да го чуя как про стенва името ми. Езикът ми се върти около връхчето и той
леко повдига таза си към мен. Опира в гърлото ми и очите ми се насълзяват, едва дишам, но
когато чувам как името ми се изтръгва от гърдите му, по сле пак, и пак, и пак, ми става много
по-добре. След няколко секунди той вади пръстите си от ко сата ми и обгръща лицето ми.
Спира ме. Мирисът на желязо от кръвта по кокалчетата му поразява ноздрите ми и първият ми
инстинкт е да се отдръпна, но не го правя.
– Ще свърша… И ако искаш… да правим нещо друго преди това, трябва да спреш
веднага.
Не искам да говоря, защото не мога да си позволя да разбере по гласа ми колко отчаяно
копнея да ме люби като преди. Така че ставам, събувам джинсите си, прекрачвам ги и по сягам
към бикините. Той протяга ръка да ме спре.
– Не ги събувай… засега – казва нежно. Кимам и усещам как очакването за това, което ще
се случи, ме поглъща. – Ела тук – вика ме и съблича тениската си. По сле се изтегля към горния
край на леглото и ме издърпва върху себе си.
Трескавите, хаотични движения, с които започнахме, са вече по-кротки. Гневното
напрежение между нас също намалява. Лицето му е пламнало, очите му са подивели.
Усещането да лежа върху него, когато е съвсем гол, а аз съм само по бикини, е изумително
приятно. Той притиска длани към кръста ми, а ръцете му не ми позволяват да мръдна. Устните
му доко сват моите.
– Обичам те – прошепва в устата ми, а пръстите му отместват бикините ми настрани.
Едва си поемам дъх.
– Обичам те…
Удоволствието от допира му ме поваля. Хардин плъзга пръстите си бавно, много бавно,
прекалено бавно, аз инстинктивно движа тялото си по тях, за да го накарам да забърза.
– Точно така, бебо… О, мамка му… Винаги си толкова… готова за мен – про стенва, а аз
продължавам да се притискам към пръстите му. Дишам накъсано, учестено и за кой ли път се
изненадвам колко бързо тялото ми реагира на неговото. Той про сто знае какво да направи с
мен и какво да каже, за да ме побърка.
– От сега нататък ще слушаш какво ти казвам, нали? – прошепва във врата ми и леко
захапва кожата ми.
Моля?
– Кажи ми, че ще ме слушаш, или няма да ти позволя да свършиш.
Не го казва сериозно, нали?
– Хардин, моля те…
Опитвам се да се движа по-бързо, но той ме спира.
– Добре… добре… Моля те… – буквално го умолявам.
Той се усмихва и изведнъж ми се иска да го зашлевя заради това, че използва мига, в
който съм най-уязвима, използва желанието ми срещу мен самата, но не мога да намеря и грам
гняв в сърцето си, още по-малко в тялото си. Усещам кожата му под тънките бикини и не мога
да мисля.
– Моля те, Хардин.
– Добро момиче – казва в ухото ми и размърдва таза ми, миг след което пръстите му се
плъзгат в мен и започва да тласка. Мисля, че са ми необходими само няколко секунди. Толкова
съм близо. Хардин говори мръсотии в ухото ми, казва нечувани неща, възбуждащи неща и ме
тласка към ръба по начин, който не може да бъде описан с думи. Държа се за ръцете му, за да
не падна от леглото и… усещам първите конвулсии.
– Отвори си очите. Искам да знам, че само аз мога да направя това с теб.
Отварям ги, но е много трудно да ги задържа заковани в неговите, когато оргазмът ме
помита.
След това главата ми се отпуска върху гърдите му, ръцете ми се мушкат под гърба му и аз
го обгръщам, прегръщам го и се опитвам да възстановя дишането си.
– Не мога да повярвам, че се опита да… – започвам да му се карам, но той веднага ми
затваря устата, като прокарва език по долната ми устна. Едва дишам, все още не съм се
възстановила от оргазма си. Плъзгам ръка между нас и увивам пръсти около пениса му.
Той рязко засмуква устната ми. Решавам да приложа едно от правилата в „Наръчник по
сексуални умения на Хардин Скот“ и стискам по-силно.
– Извини се и ще ти дам това, което искаш – прошепвам сладко в ухото му.
– Моля? – О, не мога да се нагледам на изражението му.
– Чу ме – казвам с неутрален глас, продължавам да движа стабилно ръка по пениса му,
пръстите ми се плъзгат по влажните ми бикини, а след това прокарвам връхчето му по влагата
си. Той стене и буквално ще се разплаче.
– Извинявай… Само… моля те… позволи ми да те чукам… моля те.
Смея се, но веднага след това забелязвам как се пресяга зад мен, а по сле с мълниено сна
скоро ст слага един презерватив. Не губи време да ме целува.
– Не знам дали си готова да го направиш така… ти да си отгоре. Ако е прекалено
интензивно за теб, ми кажи. Нали, бебо?
И ето го пак сладкия и любвеобилен Хардин.
– Добре.
Той леко ме повдига нагоре, усещам допира на кондома. По сле ме плъзга по себе си и ме
изпълва.
– Майчице! – затварям очи.
– Добре ли е?
– Да, само… по-различно.
Боли. Не колкото първия път, в никакъв случай, но чувството е неприятно и странно.
Размърдвам бедрата си, за да се опитам да прогоня болката.
– Различно „добре“ или различно „зле“? – гласът му е напрегнат, виждам пулсиращата
вена на челото му.
– Тихо… спри да говориш – казвам и пак се размърдвам. Той про стенва и пак ми се
извинява, а това ми дава време да свикна с обема в мен. Не знам колко време минава, преди да
размърдам отново бедрата си.
Колкото повече се движа, толкова по-бързо болката и неприятното усещане изчезват.
След малко няма и следа от тях. Хардин увива ръце около гърба ми, пристиска ме до себе си и
надига таза си да по срещне движенията ми. Сега е много по-добре. Едната ми ръка е върху
гърдите му, а когато започвам да усещам умора в краката си, се облягам на него. Не обръщам
внимание на горящата болка в мускулите на бедрата си и продължавам да го яздя. Очите ми
са отворени, гледам го. Една капка пот се търкулва от челото му. Долната му устна е между
зъбите му, очите му изгарят лицето ми; кълна се, усещам как кожата ми се подпалва само от
този поглед. Едва ли има нещо по-завладяващо, по-поглъщащо от очите на Хардин в този
миг.
– Ти си всичко за мен. Не мога да те загубя – казва и устните ми се плъзгат по шията му.
Кожата му е солена, мокра и… перфектна. – Близо съм, бебо, много близо… мамка му. Толкова
добре се справяш, бебо!
Ръцете му се движат по гърба ми, притискат ме. Забързвам темпото. Пръстите му се
преплитат в моите. Този жест е толкова интимен, толкова мил. Чувствам се слаба, подвластна
и в същото време съм благодарна за куража, който ми дава. Обичам го.
 Топката в стомаха ми се стяга. Хардин яро стно стиска гърба и врата ми, шепне в ухото
ми колко много означавам за него, тялото му се сковава, обтяга се до краен предел. Гледам го,
удавена в думите му. Палецът му прави кръгчета около клитора ми и с това идва
облекчението ми.
Той буквално пада назад и ме повлича със себе си. Усещам вяло как маха презерватива.
Минава време, преди да сляза в реалния свят.
– Радвам се, че тръгна след мен и ме върна – казвам след дълга, но приятна тишина.
Главата ми е върху гърдите му. Чувам как забързаният му пулс започва да се успокоява.
– И аз. Нямах никакво намерение да тръгвам след теб, но… трябваше. Съжалявам, че ти
казах да си идеш. Понякога съм голям идиот.
Вдигам глава, поглеждам го и питам с усмивка:
– Понякога?
Той вдига едната си ръка от гърба ми и натиска но слето ми.
– Не чух оплаквания преди пет минути – напомня ми.
Облягам се върху влажната му кожа. Пръстите ми обхождат малкото татуирано сърце на
рамото му и забелязвам как кожата му настръхва. Питам се защо сърцето е съвсем черно.
– Така е, защото си по-добър в тези неща, отколкото в поддържането на една връзка –
казвам шеговито.
– Тук не мога да споря – смее се и прибира ко сата от лицето ми. Едно от любимите ми
неща е, когато гали лицето ми. Пръстите му са груби, но в същото време са като коприна
върху кожата ми.
– Какво се е случило между теб и Дан? Преди тази вечер, искам да кажа? – питам. А може
би не трябва да питам, може би пак го притискам, но трябва да знам.
– Моля? Кой ти е казал, че между мен и Дан е имало някакъв проблем? – Слага два пръста
под брадичката ми и ме кара да го погледна.
– Джейс. Не каза какво е, спомена само, че отдавна ви се е насъбрало. Какво иска да каже
с това?
– Една про стотия от миналата година. Не е нещо, за което да се притесняваш, наистина –
казва и се усмихва, но усмивката не стига до очите му. Може би не бива да питам повече.
Освен това съм щастлива, че разрешихме нашия проблем и че сега говорим много повече, че
се разбираме по-добре.
– Утре ще се видим, след като свършиш във „Ванс“, нали? Не искам някой да вземе
апартамента под но са ни – казва.
– Нямаме никакви мебели – напомням му.
– Обзаведен е, но можем да си купим нещо ново или да подменим, ако не ни харесва.
– Колко е наемът? – питам, но изобщо не искам да чуя отговора. Мога да си представя
колко ще е скъпо, ако е обзаведен.
– Не се притеснявай за това. Нали се разбрахме да плащаш кабелната – усмихва се и
целува челото ми. – Какво ще кажеш? Уговорката о става, нали?
– Кабелната и храната – казвам, а той се мръщи. – Да, о става.
– Ще кажеш ли на майка си?
– Не знам. Все някога ще се наложи да ù кажа, но вече знам какво ще стане. Може би
първо ще ù дам време да свикне с мисълта, че сме заедно. Толкова сме млади, а вече живеем
заедно. Не искам да я приберат в лудницата – смея се, но усещам лека, пареща болка в
гърдите.
Ще ми се нещата да бяха по-про сти. Но с майка ми никога не са. Иска ми се да е щастлива
заради моето щастие, но знам, че и това е невъзможно.
 – Съжалявам за това, което се случва между вас. Знам, че вината е изцяло моя, но съм
прекалено себичен, за да се отдръпна.
– Не си виновен ти. Тя про сто е… такава – казвам и целувам гърдите му.
– Трябва да се опиташ да заспиш, бебо. Утре ставаш рано, а вече минава полунощ.
– Полунощ? Мислех, че е много по-късно – учудвам се и лягам пред него, свита на
лъжичка.
– Ако не беше толкова тясна, щеше да продължи много по-дълго – прошепва в ухото ми.
– Лека нощ – казвам, засрамена от думите му.
Той се смее и преди да загаси о светлението, целува врата ми.

Глава осемдесет и шест

На следващата сутрин ставам рано, грабвам нещата си за баня и се каня да отида да си
взема душ.
– Идвам с теб – чувам почти заспалия му глас. Смея се.
– Не, никъде няма да идваш. Знаеш, че е само шест сутринта, нали? Нали тялото ти не
функционираше преди седем и половина? – подкачам го и си вземам нещата за баня.
– Ще дойда с теб до банята.
Обожавам гласа му сутрин – дрезгав и ленив.
– Къде ще идваш? До банята? – питам, но той вече се изтърколва от леглото. – Голямо
момиче съм, мога да се занеса сама дотам.
– Да, както вече споменах, не пропускаш да не се вслушаш във всяка моя дума – казва, но
знам, че се шегува.
– Добре, татенце, изпрати ме до банята – чуруликам закачливо. Нямам никакво намерение
да го слушам, но решавам да запазя шеговития тон.
Хардин повдига вежда и се смее:
– Не ме наричай така, инак ще се наложи да те вкарам пак в леглото – намига ми, а аз
излизам от стаята, преди да се изкуша да се върна в леглото.
Хардин идва с мен и седи на тоалетната чиния, докато се къпя.
– Трябва да отидеш с моята кола – казва, за моя огромна изненада. – Ще видя кой ще ме
закара до общежитието да взема твоята, за да стигна до апартамента.
Снощи не помислих за това, което ме шокира, честно казано, защото обикновено
планирам всичко до по следния детайл.
– Ще ми разрешиш да карам твоята кола?
– Да. Но ако я удариш, изобщо не ми се прибирай довечера – заявява и знам, че не се
шегува… не съвсем. Въпреки това се смея.
– По-скоро се притеснявам ти да не удариш моята.
Опитва се да дръпне завесата, но аз веднага я придърпвам плътно към стената, а той се
смее.
– Само си помисли как след днешния ден вече ще имаш своя собствена баня и ще си
взимаш спокойно душ всяка сутрин – чувам гласа му сред шумящата около ушите ми вода.
– Вероятно ще мога да си го представя едва когато стигнем там.
– Ще ти хареса, сигурен съм. Чакай само да го видиш – казва.
– Някой знае ли, че се изнасяш в апартамент? – питам, но вече знам отговора.
– Не, защо? На кого му влиза в работата? Нужно ли е да знаят?
– Не, про сто се чудех.
 Завъртам скърцащия кран и спирам водата. Когато излизам изпод душа, Хардин вече е
опънал една кърпа и ме чака с отворени обятия, за да я увие около мокрото ми тяло.
– Познавам те до статъчно добре и знам, че си мислиш как нарочно крия от приятелите
си, че се местим да живеем заедно – казва.
И не греши.
– Изглежда малко странно, че се изнасяш оттук и никой не знае.
– Не е заради теб. Про сто не искам да слушам про стотиите им как зарязвам групата и как
ми изритват задника оттук. Ще им кажа, след като се настаним. Ще кажа на всички, дори на
Моли. След като се нанесем. – Усмихва се и обгръща раменете ми.
– Искам аз да кажа на Моли – смея се и го прегръщам.
– Става.
Остатъка от времето прекарваме в боричкане, защото докато се опитвам да се облека,
той се опитва да ме съблече. След многобройни, несполучливи опити Хардин се отказва и ми
подава ключовете от колата си.
Тръгвам.
В мига, в който влизам в колата му, телефонът ми вибрира:
Карай внимателно. Обичам те.
Обещавам. Ти внимавай с моята кола. Обичам те.
Нямам търпение да те видя в пет. Нищо няма да му се случи на тоя боклук, който
наричаш кола.
Внимавай какво говориш за колата ми, да не ударя по случайност твоята в някоя
мантинела.
Престани да ме дразниш, да не сляза долу и да ти съблека роклята.
Да, идеята е хубава, но решавам, че е време да потеглям. Пускам телефона на седалката
до мен и завъртам ключа. Двигателят мърка леко… за разлика от моя. Върви много леко, вози
меко. Хардин наистина се грижи за нея.
Точно се качвам на магистралата, когато телефонът ми звъни.
– За бога, не можеш и двайсет минути без мен! – смея се в слушалката.
– Теса?
Ноа! Поглеждам екрана, за да се уверя, че не бъркам. Уви, не бъркам.
– Извинявай… помислих, че е…
– Помисли, че е той. Знам – казва. Гласът му е тъжен, не долавям омраза.
– Съжалявам – не отричам и наистина съжалявам.
– Няма проблем.
– Какво става? – питам. Не знам какво да му кажа.
– Вчера видях майка ти.
Сърцето ми се свива от болката в гласа му и от спомена за омразата в очите на майка ми.
– Да… много ти е ядо сана.
– Знам. Заплаши ме, че няма да ми помага със сметките за колежа.
– Ще ù мине. Сигурен съм. Про сто я боли.
– Боли я? Нея? Шегуваш се, нали? – Не е възможно Ноа да се е обадил само за да
защитава майка ми!
– Не, не, знам, че го показва по неправилния начин, но наистина е ядо сана, че си… с…
него.
Сега вече усещам отвращението в гласа му.
– Е, не е нейна работа да решава с кого да бъда. Ти затова ли ми се обаждаш? Да ми
кажеш, че не трябва да съм с него?
 – Не, не. Теса, не е това. Исках само да чуя как си, да се уверя, че си добре. Това е най-
дългият период на мълчание между нас, откакто бяхме на десет – казва, а аз си представям
смръщеното му лице.
– О… извинявай, че така ти се развиках. Про сто в момента имам толкова много неща на
главата и реших, че се обаждаш да…
– Само защото вече не сме двойка, не означава, че няма да ти помагам и да съм до теб,
когато имаш нужда от мен.
Липсва ми, Ноа наистина ми липсва. Не ми липсва връзката ни, но той беше такава
значима част от живота ми. Години наред. Още от времето, когато бях дете. Трудно е да
забравиш и да се сбогуваш с всичко това про сто ей така. И завинаги. И как го нараних! А
по сле не се обадих, не му обясних, не се извиних. Чувствам се ужасно заради кашата, в която
о ставих нещата с него. Очите ми се пълнят със сълзи.
– Извинявай за всичко, Ноа – казвам меко и въздъхвам.
– Всичко ще е наред – казва нежно и по сле веднага сменя темата. – Чух, че си почнала
стаж.
Говорим през целия път до „Ванс“.
Преди да затворим, той обещава да поговори с майка ми за отношението ù към мен и
някак ми олеква. Ноа е единственият човек, който може да я успокои и да я вразуми. Винаги е
успявал да го направи.
Остатъкът от деня минава гладко. Довършвам първия оригинал, маркирам това, на което
трябва да се обърне внимание, правя отметки за го сподин Ванс. С Хардин си пишем няколко
пъти и уточнявам къде да се видим. Денят минава неусетно.
Когато пристигам на адреса, който Хардин ми прати, с изненада установявам, че е някъде
по средата на пътя между колежа и издателството. Ще карам само двадесет минути. Ако
изобщо се преместим. Все още идеята ми се струва до ста абстрактна. Хардин и аз? Да живеем
заедно?
Не виждам колата си на паркинга. Обаждам му се, но ми се включва гласова поща. А ако е
размислил? Щеше да ми каже, нали?
Точно когато започвам да изпадам в луда паника, виждам как завива и влиза в паркинга.
Всъщно ст… това моята кола ли е? Излющената сива боя я няма. Колата е… нова и лъскава.
– Какво си направил с колата ми? – казвам, когато Хардин излиза от нея.
– И аз се радвам да те видя – усмихва се и целува бузата ми.
– Сериозно, какво си направил? – питам и скръствам ръце.
– Боядисах я. Исусе, няма ли поне да ми благодариш?
Единствената причина да не се разбуча веднага е, че сме на обществено място. Освен
това отиваме да разгледаме бъдещото си жилище, а и боята изглежда наистина хубава, но не
искам Хардин да харчи по мен. А едно боядисване на кола никак не е евтино.
– Благодаря – казвам и вплитам ръце в неговите.
– Пак заповядай. Сега да влизаме. – Повежда ме през паркинга. – Изглеждаш страхотно в
моята кола. Особено в тази рокля. Цял ден си мисля за нея. Поне да беше изпълнила молбата
ми да ми пратиш твои голи снимки – казва, а аз веднага го ръчкам в ребрата. – Про сто
отбелязвам, че лекциите щяха да са далеч по-интересни.
– О, ходил си на лекции? – смея се.
Той свива рамене и ми отваря вратата на сградата.
– Пристигнахме.
Нетипичната за него галантно ст ме кара да се усмихвам.
Лобито изобщо не отговаря на очакванията ми. Бяло е. Бели стени, подове, бели столове
и кушетки, бели лампи. Изглежда елегантно, но малко ме смущава. Един нисък мъж в ко стюм
ни по среща и се здрависва с Хардин.
– Вие вероятно сте Тереза – усмихва се. Зъбите му са бели като стените.
– Теса – усмихвам се и аз, а Хардин се подсмихва в отговор на корекцията, която правя.
– Радвам се да се запознаем. Ще подписваме ли договора?
– Не. Нека тя да го види преди това – казва Хардин с равен глас.
Горкият човек преглъща тежко.
– Разбира се, да се качим тогава.
– Бъди мил – прошепвам, докато вървим към асансьора.
– Не, в никакъв случай – усмихва ми се Хардин и ме щипе по дупето. Опитвам се да го
погледна сърдито, но той се усмихва широко и трапчинките му потъват по-дълбоко.
Мъжът ми обяснява колко била красива гледката и че това била една от най-интересните
сгради в околно стта. Аз кимам вежливо, а Хардин мълчи. Излизаме от асансьора. Контрастът
между лобито и коридора на етажа е поразителен. Сякаш сме в друга сграда. Дори… в друга
година, епоха.
– Ето, тук е – казва мъжът и отваря първата врата в коридора. – На този етаж има само пет
апартамента, така че е до ста спокойно.
Кани ни да влезем, но отбягва да гледа Хардин в очите. Мисля, че се страхува от него. И
не го виня, но не мога да не призная, че определено е забавно да наблюдавам отстрани.
Влизаме и чувам собственото си възклицание. Подът е от бетон, с изключение на един
голям квадратен участък, който е от дърво. Предполагам, че това е холът. Стените са тухлени
и много красиви. Тухлата е поочукана, но наистина изглеждат чудесно. Прозорците са големи,
мебелите са старомодни, но много запазени и чисти. Ако можех сама да направя дизайна на
своя дом, би изглеждал точно по този начин. Сякаш си в машина на времето, която те връща
десетилетия назад, но в същото време изглежда много модерно.
Хардин ме гледа напрегнато и върви след мен, докато оглеждам и другите стаи.
Кухнята е малка и над мивката има плочки в най-различни цветове. Изглежда малко инди
като стил и е до ста забавно. Този малък апартамент е самото съвършенство. Лобито ме
поуплаши и не знам защо, но очаквах, че това място няма да ми хареса. Мислех, че ще е някой
прекалено скъп и наблъскан с грозни мебели апартамент.
Колко съм грешала!
Банята е малка, но за двама ни е до статъчна. Спалнята е прекрасна – като всичко друго в
този апартамент. Трите стени са от стара тухла, а четвъртата представлява библиотека, висока
от пода до тавана. Има дори о ставена стълба, за да се до стига до най-горните рафтове. Не
мога да сдържа смеха си, защото винаги съм си мечтала да имам точно такъв апартамент.
Само че това го бях планирала за след колежа. Никога не съм предполагала, че ще се случи
толкова скоро.
– Можем да запълним рафтовете. Имам много книги – казва нервно Хардин.
– Аз… аз… про сто…
– Не ти харесва, нали? Мислех, че ще ти хареса. Изглеждаше идеалното място за теб.
Мамка му! – прокарва пръсти през ко сата си.
– Не… аз…
– Да вървим тогава, покажете ни някой друг – казва Хардин и подканва ниския мъж да
тръгваме.
– Хардин, ако ми позволиш да довърша изречението, искам да кажа, че много ми харесва.
Обожавам това място!
Мъжът изглежда почти толкова облекчен колкото и Хардин, чието лице грее в усмивка.
 – Наистина ли?
– Да. Страхувах се, че ще е някое модерно, студено място, но съм грешала. Наистина е
съвършено – казвам от сърце.
– Знаех си! Бях започнал да се тревожа, когато не каза нищо. Щом видях това място за
първи път, си представих теб. Тук. Представих си как седиш там с книга… – показва ми
скамейката пред прозореца. – Тогава разбрах, че искам да живея тук с теб.
Усмихвам се и ми е хубаво, че го казва пред някого другиго, макар това да е про сто един
брокер на недвижими имоти.
– Значи можем да подписваме вече? – раздвижва се неловко ниският мъж. Хардин ме
поглежда и аз кимам.
Не мога да повярвам, че ще го направим. Не обръщам внимание на тънкото гласче, което
ме предупреждава, че е прекалено рано, че съм твърде млада.
Тръгвам след Хардин към кухнята.

Глава осемдесет и седем

Хардин подписва договора, който ми се струва поне сто страници, и ми подава всичко.
Вземам химикала и подписвам, преди да съм размислила.
Готова съм, ние сме готови. Да, млади сме и не се познаваме от много време, но го
обичам толкова много, повече от всичко на света, и знам, че и той ме обича. А това е най-
важното. Останалото все някак ще се нареди.
– Ето, това са ключовете – казва Робърт, чието име най-сетне научих от договора, и
подава на двама ни по един комплект ключове. След това ни казва довиждане и изчезва.
– Е, добре дошла у дома – поздравява ме Хардин, когато о ставаме сами.
Засмивам се, приближавам се до него и той ме прегръща.
– Не мога да повярвам, че вече живеем тук. Изглежда толкова нереално. – Очите ми
оглеждат хола.
– Ако преди два месеца някой ми беше казал, че ще живея с теб, да не говорим въобще,
че ще имам връзка с теб, щеше да отнесе един юмрук в лицето – усмихва се и слага длани
около лицето ми.
– Не може да се отрече, че си безкрайно мил и тактичен. Но наистина е облекчение да
имаш свое собствено местенце. Без съквартиранти, без партита, без общи бани – казвам.
– И наше собствено легло – добавя и закачливо мърда вежди. – Може би ще се наложи да
си купим малко чинии и такива дребни неща.
Слагам длан на челото му, за да проверя дали случайно няма температура.
– Добре ли си? – питам с усмивка. – Днес не си себе си.
Той сваля ръката ми от челото си и целува дланта ми.
– Искам да съм сигурен, че тук ще се чувстваш добре. Искам да се чувстваш като… у
дома си.. с мен.
– А ти? Ти чувстваш ли се като у дома си тук? – питам.
– Колкото и да е странно, да – кима и оглежда стаята.
– Трябва да отидем да вземем багажа ми. Не е кой знае колко, само учебници, дрехи и
малко книги – казвам.
Той размахва ръце из въздуха, сякаш прави някаква магия.
– Речено-сторено.
– Моля?
 – Донесох багажа ти. В багажника на колата ти е.
– Значи си бил сигурен, че ще подпиша? А ако жилището не ми беше харесало?
Усмихвам се. Иска ми се да си бях взела довиждане със Стеф и със стаята, която бе мой
дом три месеца, но със Стеф и без това ще се видим скоро.
– Защото, ако не ти беше харесало тук, щях да търся, докато намеря апартамент, който да
ти хареса – казва уверено.
– А твоят багаж?
– Можем да го вземем утре. Имам дрехи в багажника.
– Защо винаги имаш дрехи в колата? – Наистина, винаги има толкова много дрехи в
багажника.
– Не знам, сериозно, не знам. Сигурно защото никога не знаеш кога ще ти потрябват
дрехи. Хайде да отидем до някой супермаркет и да купим чинии и разни неща за кухнята, но
най-вече храна.
– Добре – съгласявам се бързо.
– Мога ли пак да карам колата ти? – питам, когато излизаме през лобито.
– Не знам… – усмихва се Хардин.
– Не ме пита дали съм съгласна да ми боядисваш колата, затова мисля, че съм си
заслужила привилегията. – Отварям длан и чакам да ми даде ключовете.
– Значи колата ми ти е харесала?
– Става – лъжа. Обожавам колата му. Вози толкова меко.
Новият ни адрес има идеално разположение. Сградата е близо до супермаркети, магазини
за какво ли не, кафенета, заведения и дори парк.
Отиваме в „Таргет“ и напълваме една количка с чинии, тигани, тенджери, всякакви
съдове и други неща, които не мислех, че са кой знае колко нужни за едно домакинство, но
сега ми изглеждат от първа необходимо ст. Решаваме да напазаруваме хранителни продукти
утре след стажа ми, защото колата вече е претъпкана. Дори предлагам да отида да
напазарувам сама, ако Хардин ми направи списък с нещата, които обича да яде.
Най-хубавото нещо на това съжителство е, че мога да науча такива малки и интересни
неща за Хардин, които иначе никога нямаше да узная. Толкова му се свиди да даде каквато и
да е информация за себе си, а сега мога да изкопча нещо, без да се налага да се караме, докато
го принудя да каже.
Макар че напо следък сме заедно почти всяка вечер, от едно пазаруване само разбрах за
него неща, които никога не би ми казал. Вече знам, че харесва корнфлейкс, но без мляко; че
мрази всеки да пие от различна чаша, всички чаши трябва да са комплект; използва два вида
паста за зъби – една за сутрин и една за вечер, но не знае защо, про сто така е свикнал;
предпочита да измие пода сто пъти, ако така ще се отърве от зареждането на съдомиялната.
Споразумяваме се аз да зареждам машината и да мия едрите съдове, а той – пода.
Когато стигаме на касата, започваме да се караме кой ще плати. Знам, че е трябвало да
о стави депозит за апартамента, затова искам аз да платя поне този пазар, но той отказва да ми
позволи да плащам каквото и да било. Напомням му уговорката за кабелната телевизия и
хранителните стоки.
В началото се беше съгласил да плащам тока, но по сле разбрах, че той влиза в наема. Така
пишеше в договора.
Договор за наем. Имам договор за наем с мъж още през първата си година в колежа. Не е
пълна лудо ст, нали?
Когато касиерката взима дебитната ми карта, Хардин се опитва да я убие с поглед, но тя
изобщо не му обръща внимание. От тази, извоювана тежко, победа ме напушва на смях, но
виждам, че вече е раздразнен, затова не искам да опропастя цялата вечер.
Хардин се сърди като малко дете през целия път към апартамента, а аз мълча, защото ми
се струва адски смешно.
– Може да се наложи да пренесем багажа на два пъти – казвам.
– По старай се да запомниш и това: предпочитам да пренеса сто чанти на един курс,
отколкото да слизам няколко пъти – отговаря и най-сетне се усмихва.
Все пак се налага да направим два курса, защото торбите са прекалено тежки. Хардин пак
започва да откача, а колкото повече расте раздразнението му, толкова по-смешно ми става.
Подреждаме съдовете в шкафовете и Хардин поръчва пица. Предлагам да я платя, но си
спечелвам само един убийствен поглед и среден пръст. Смея се и събирам за боклука торбите
и кутиите, в които бяха опаковани съдовете.
Хардин не се шегуваше, като каза, че апартаментът е напълно обзаведен. Има кош за
боклук в кухнята и банята, има дори завеса за душа.
– Пицата ще дойде след половин час. Слизам да ти пренеса багажа.
– И аз ще дойда – казвам.
Тръгвам с него. Сложил е нещата ми в два кашона и в една голяма торба за боклук. Никак
не ми е приятно, че ги е наблъскал така, но не казвам нищо. Хардин взима чифт джинси и
тениска от багажника на колата си и ги слага в найлоновия чувал върху моите дрехи.
– Добре че имаме ютия – казвам, но точно тогава се заглеждам в багажника му и питам: –
Не си изхвърлил онези чаршафи?
– О, да. Така и забравих – отговаря и поглежда встрани.
– Добре, хвърли ги – казвам, но се чувствам странно от начина, по който реагира.
Точно успяваме да качим багажа ми, когато момчето с пицата звъни отдолу. Хардин пак
слиза и когато се връща, божественият аромат, но сещ се от кутията, ми напомня колко съм
гладна.
Храним се на масата. Странно е да вечерям с Хардин в нашето… местенце. Мълчим, но е
приятна, успокояваща тишина. Тишина по време на вечеря… у дома.
– Обичам те – казва Хардин, докато слагам съдовете в машината.
– Обичам те – казвам и аз и точно тогава телефонът ми започва да вибрира.
Хардин наднича и почуква екрана.
– Кой е? – питам.
– Ноа? – отговорът му звучи като въпро с.
– О! – Не, това не отива на добре.
– Казва, че било „хубаво да си поговори днес с теб“.
Челюстта му е заключена, ръката му стиска телефона. Отивам до него и буквално се
боричкаме, докато си взема телефона, защото се страхувам, че ще го счупи.
– Да, обади ми се днес – казвам уверено и спокойно, но знам, че звуча неискрено. Мислех
да ти кажа, но про сто до сега нямаше удобен момент.
– И? – пита и повдига вежда.
– Каза, че видял майка ми, и се обади да чуе как съм.
– Защо?
– Не знам… да разбере дали съм добре… предполагам – отговарям и сядам на стола до
него.
– Няма какво да проверява дали си добре – избучава сърдито.
– Не е кой знае какво, Хардин. Все пак го познавам от… половин живот.
Очите му са студени.
– Не ме интересува.
 – Ставаш смешен. Току-що се преместихме да живеем заедно, а ти се нервираш от едно
обаждане на Ноа?
– Не виждам никаква причина да говориш с него. Сега като си му вдигнала, си е
помислил, че искаш да се съберете. – Прокарва ръка през ко сата си.
– Нищо подобно не мисли, защото знае, че съм с теб – полагам нечовешки усилия да не
избухна.
Той започва да размахва ръце като обезумял и да сочи телефона ми.
– Тогава му се обади сега и му кажи да не те търси повече.
– Моля? Не! Няма да направя такова нещо. Ноа не е сторил нищо лошо. До статъчно го
нараних. И не само аз, а и ти. Затова – не. Няма да му причиня това. Няма нищо лошо да
поддържам приятелски отношения с него.
– Няма лошо ли? – гласът му се повишава. – Той се мисли за по-добър от мен и ще се
опита да те отнеме. И ще успее. Не съм глупак, Теса. И майка ти иска да се събереш с него.
Няма да му позволя да вземе нещо, което е мое!
Скачам от стола и го гледам с подивели очи.
– Чуваш ли се какво говориш? Звучиш като лунатик. Няма да се държа презрително с Ноа
само защото си мислиш, че съм ти собствено ст.
Излетявам от кухнята.
– Къде отиваш? Не ми обръщай гръб! – гласът му гърми из апартамента. Веднага ме
следва в хола.
На Хардин винаги може да се разчита за едно: че ще започне кавга и ще развали хубавия
ден. Не, няма да отстъпя.
– Няма да ти обръщам гръб, ако спреш да се държиш, сякаш съм твоя собствено ст. Ще
направя компромис, ще се опитам да те слушам и да следвам съветите ти повече от до сега.
Що се отнася до Ноа, ще спра да говоря с него в мига, в който се опита да ме сваля или
предложи да се съберем, но до този момент не е направил нищо подобно. Така че ще се
наложи да ми се довериш в случая.
Хардин ме гледа, без да мига, и накрая казва:
– Не го харесвам.
– Добре, това мога да го разбера, но, моля те, мисли логично. Той не крои планове как да
ме вземе от теб. Няма такова нещо. Освен това днес говорих за първи път с него, откакто се
разделихме.
– И за по следен! – казва ядно той. Въртя очи и тръгвам към банята.
– Къде отиваш? – пита.
– Да си взема душ и когато изляза, очаквам да си престанал да се цупиш като дете.
Гордея се от начина, по който защитих позицията си, но ми е мъчно за него. Знам, че се
страхува да не ме загуби. Винаги е ревнувал от Ноа, защото според него сме еднакви и
„изглеждаме“ като един за друг. Теоретично, Ноа е по-подходящият за мен мъж, но на
практика… истината е, че обичам Хардин.
Хардин влиза в банята с мен, но когато започвам да се събличам, той се обръща, излиза и
затръшва вратата след себе си. Взимам си бърз душ и когато излизам, той се е излегнал на
леглото в спалнята само по боксерки. Мълча и ровя да си намеря пижамата.
– Няма ли да облечеш моята тениска? – пита тихо.
– Аз… – едва сега забелязвам, че я е сгънал и сложил на нощната масичка. – Благодаря.
Обличам тениската му и познатият аромат на мента почти заличава лошото ми
настроение. За миг забравям, че трябва да му се сърдя. Но когато го поглеждам и забелязвам
потъмнелите му очи, започвам пак да кипя.
 – Е, страхотна вечер – отбелязвам с въздишка и отивам да о ставя кърпата в банята.
– Ела тук – казва, когато се връщам в спалнята.
Тръгвам към него с колеблива крачка, той сяда на ръба на леглото и ме придърпва между
краката си.
– Съжалявам! – Вдига поглед към мен.
– За?
– За това, че се държах като пещерняк – отвръща, а аз не мога да не се засмея. – И че
развалих първата ни вечер тук.
– Благодаря. Тези неща трябва да се дискутират, а не да ми викаш така.
Увивам пръст около един кичур на врата му.
– Знам. – Опитва се да се усмихне. – Може ли да обсъдим варианта да не говориш повече
с него?
– Не и тази вечер – въздъхвам.
Може би трябва да намеря някакво компромисно решение, но не искам да се отказвам от
правото си да поддържам контакт с човек, когото познавам от дете.
– Погледни само как се опитваме да разрешим недоразуменията и проблемите си –
засмива се саркастично.
– Дано съседите не започнат да съжаляват за бившите наематели и за спокойните си
нощи, преди ние да се настаним.
– Нямаше да са тихи и без да се караме – усмихва се и трапчинките му грейват весело, но
аз предпочитам да не обръщам внимание на перверзния му коментар. – Наистина не исках да
развалям вечерта.
– Знам. Не е тотално съсипана. Едва о сем е – усмихвам се.
– Исках аз да съблека тази рокля от тялото ти. – Очите му потъмняват.
– Винаги мога да я облека – опитвам се да звуча секси или нещо такова. Без да каже и
дума, той става и ме мята на рамото си. Пищя, ритам с крака и размахвам ръце.
– Какво правиш!
– Отиваме да вземем тази рокля – смее се и ме но си към мокрото помещение, където съм
сложила роклята в панера за мръсни дрехи.

Глава осемдесет и осем

– Жалко, че не успяхме да стигнем до обличането на роклята – прошепва в ухото ми и ме
притиска по-силно към матрака на леглото. В мига, в който събличам тениската му, той вече е
извадил презерватива и го слага с невиждана скоро ст. Миг след това се плъзга в мен.
За първи път не изпитвам болка. Само удоволствие.
– Го споди… толкова е хубаво… толкова е хубаво в теб – стене и тласка таза си в мен.
Невъзможно е да се опише с думи. Стройното му тяло пасва като по мярка между краката
ми. Допирът на горещата му кожа е най-божественото усещане на света. За миг ми се иска да
отговоря на мръсните му думи, да го насърча, така както ме насърчава той, но съм толкова
изгубена в него и в течащото по вените ми удоволствие, че се отнасям. Дланите ми се
притискат в гърба му, ноктите му се впиват леко в кожата ми и се спускат надолу като гребло.
Очите му бавно се затварят, вероятно също е изгубен в насладата. Обичам да го виждам
такъв, загубил контрол, първичен, чувствен. Той вдига бедрото ми и го увива около кръста
си. Телата ни са едно в друго. Удоволствието да го гледам, съчетано с това да го чувствам,
ме изстрелва нагоре, пръстите на краката ми се огъват навътре, мускулите ми се стягат около
кръста му, цялата се впивам в него и стена името му много, много пъти.
– Точно така, бебо… искам да свършиш… за мен…. Покажи ми колко… хубаво… мамка
му… те карам да се ч-чувстваш… – говори накъсано, несвързано и след секунди усещам, че
свършва. И макар че оргазмът му предшества с няколко секунди моя, той продължава да се
движи в мен с такава настоятелно ст, превръщайки ме в парче мокра глина. Напълно изтощена
и задоволена съм. След това се отпуска върху мен.
Лежим, не говорим, само се наслаждаваме на прекрасното чувство да сме така близо
един до друг. След няколко секунди чувам леко похъркване.
Дните тук минават неусетно. Така става, когато за първи път в живота си се наслаждаваш
на свободата си. Все още ми е малко странно, че имам свое собствено местенце, своя
собствена баня, че сутрин си правя кафе у дома и си го пия на масичката. И да споделям
всичко това с Хардин! Неговото присъствие прави всичко толкова по-хубаво.
Решавам да облека синята си рокля с деколте, оформено като око, и да обуя бели обувки
с токчета. Ходенето на токове става все по-лесно, но за всеки случай мокасините са винаги в
чантата ми. Ко сата ми е навита на едри къдрици и е захваната на тила. Сложила съм си и малко
очна линия. Да, това ново място определено ми се отразява добре.
Не мога да събудя Хардин. Едва се надига да ме целуне за довиждане. Питам се как
успява да работи, да учи, а най-странното е, че никога не съм го виждала да прави нито
едното, нито другото.
Смело грабвам ключовете от колата му и тръгвам с нея към „Ванс“. Ако не ходи на
лекции, колата няма да му трябва, нали?
Бях забравила колко близо живеем до „Ванс“. Напомням си да му благодаря за
далновидно стта, макар че сега се налага да пътува по-дълго до колежа. Фактът, че не трябва
да карам четиридесет минути, прави деня ми още по-ведър.
Когато се качвам на по следния етаж, Кимбърли е в залата за конференции и подрежда
неща за похапване.
– Теса! Колко си хубава! – подсвирква закачливо. Изчервявам се, а това я кара да се засмее.
– Това морско синьо определено е твоят цвят.
Тя пак ме оглежда от главата до петите. Става ми леко неудобно, но усмивката ù ме
успокоява. Напо следък се чувствам много по-уверена и привлекателна, дори секси.
Благодарение на Хардин.
– Благодаря ти, Кимбърли – усмихвам ù се и си взимам един от донатите, които прилежно
е подредила в редички. Взимам си и кафе, а когато телефонът на бюрото ù звъни и тя се
втурва да отговори, тръгвам към офиса си.
Имам имейл от го сподин Ванс. Благодари ми за чудесната работа и за бележките, които
съм направила към текста. Казва, че най-вероятно няма да го публикуват, но с нетърпение
очаква оценката ми за следващия. Не губя време и се залавям за работа.
– Става ли? – Гласът на Хардин ме кара да подскоча на стола, което му се струва много
забавно. – Да, вероятно е хубава книга, за да не ме забележиш.
Изглежда страхотно. Ко сата му е прибрана назад. Облякъл е обикновена бяла тениска с
о стро деколте. По-тясна е от другите му тениски и татуировките му съвсем прозират. Толкова
е съблазнителен и… целият е мой.
– Е, как пътува днес? – пита с усмивка.
– О, много приятно. – Знам, че ми намеква за колата и не мога да не се засмея.
– Значи взимаш колата ми, без дори да ме попиташ? – Гласът му е тих и плътен и не мога
да разбера дали все още се шегува.
– Аз… аз… ами…
 Той не казва нищо. Минава зад бюрото и издърпва стола ми назад. Погледът му се катери
от обувките до очите ми. Изправя ме на крака.
– Днес си о собено секси – казва с устни, допрени в шията ми, и нежно я целува.
Потръпвам.
– Защо… защо си тук?
– Не се радваш да ме видиш? – пита с усмивка и ме слага да седна на бюрото.
О!
– Разбира се… радвам се.
Винаги съм щастлива да го видя.
– Възможно е да обмисля поканата да се върна тук. Тогава ще мога да правя това всеки
ден – казва и слага ръце върху бедрата ми.
– Някой може да влезе – опитвам се да звуча строго, но гласът ми трепери.
– Не. Ванс има среща и няма да се връща до края на деня, а Кимбърли се съгласи да се
обади, ако някой има нужда от теб.
Идеята, че Хардин е намекнал на Кимбърли какво евентуално може да правим, ме кара да
се чувствам неловко и, разбира се, веднага се изчервявам, но хормоните ми побеждават.
Поглеждам към вратата.
– Заключена е – о сведомява ме самодоволно. Аз веднага го придърпвам, слагам ръка
върху пениса му и започвам да го галя през джинсите. Той про стенва, разкопчава ги и след
секунда вече ги е събул заедно с боксерките.
– Сега ще трябва да е по-бързо от обикновено, бебо. Става ли? – пита и събува бикините
ми.
Кимам и едва сдържам нетърпението си. Той се засмива тихичко и ме слага да седна на
ръба на бюрото. Устните ми буквално атакуват шията му, чувам как къса опаковката на
презерватива.
– Не мога да ти се нагледам. Преди три месеца се изчервяваше само като се спомене
думата секс. А сега си готова да ми позволиш да те чукам на бюрото ти – прошепва и влиза
рязко в мен. Веднага слага ръка на устата ми и придърпва долната си устна между зъбите. Не
мога да повярвам, че наистина му позволявам да прави секс с мен тук, на мястото, където
карам стажа си. И Кимбърли е на метри от нас. Но колкото и да не ми се иска да призная,
идеята ме побърква. По най-добрия начин.
– Нали… ще… бъдеш… тиха…. – казва насечено и се движи още по-бързо. Кимам
задъхано, стискам бицепсите му, за да не падна от мощните му тласъци. – Харесва ти така,
нали? Бързо и силно. – Думите му едва се процеждат през стиснатите зъби. Захапвам дланта
му, за да не извикам.
– Отговори ми или ще спра.
Поглеждам го в очите и кимам, прекалено съм възбудена, за да проговоря.
– Знаех си, че ще ти хареса – казва и ме обръща по корем на бюрото.
О, господи! Той влиза пак в мен и сега се движи по-бавно, увива длан около ко сата ми и я
опъва назад, за да целуне шията ми. Напрежението под стомаха ми расте, движенията му са
все по-некоординирани и знам, че и двамата сме към края.
След по следния тласък той целува рамото ми и излиза от мен. След това ми помага да се
изправя.
– Това беше… – опитвам се да кажа, но той ме целува и не ми позволява да довърша.
– Да… беше – казва и вдига панталоните си. Прокарвам пръсти през ко сата си, за да я
пригладя, а по сле и под очите, за да се уверя, че гримът ми не се е размазал.
Поглеждам към часовника. Почти три е. И този ден свърши.
 – Готова ли си? – пита Хардин.
– Моля? Едва три е. – Соча часовника.
– Крисчън каза, че можеш да си тръгнеш по-рано. Говорих с него преди час.
– Хардин! Не може про сто така да го молиш да ме пусне по-рано. Не мога да си тръгна.
Този стаж е много важен за мен.
– Спокойно, бебо. Каза, че няма да е тук цял ден, и сам предложи, ако искаш, да си
тръгнеш по-рано.
– Не желая хората да о станат с впечатлението, че злоупотребявам с тази възможно ст.
– Никой не си мисли нищо подобно. Работата ти говори за качествата ти.
– Чакай… защо тогава не ми се обади да ми кажеш, за да се прибера направо у дома? –
питам подозрително.
– От първия ти работен ден тук мечтая да те надупя на това бюро – поглежда ме
самодоволно и взима сакото ми. Искам да му кажа, че е пълна лудо ст да нахлува тук и да
правим секс в офиса ми, на бюрото, но не мога да отрека, че ми хареса.
Поглеждам го. Бялата тениска, татуираните мускули… не, никога няма да мога да му
откажа нищо.
Докато вървим към колите, той се замисля и казва:
– Мислех да отидем и да купим… там… каквото ще обличаме на тая тъпа сватба.
– Добра идея. Но ще карам твоята кола до нас, ще о ставим моята и по сле ще излезем.
Скачам в колата му, за да не му дам възможно ст да протестира. Той клати глава и се
усмихва. Оставяме моята кола пред апартамента и отиваме в мола. Хардин мрънка и се
оплаква като разглезено дете буквално през цялото време. Налага се да го подкупвам със
сексуални обещания, за да го накарам да си избере вратовръзка. Накрая си купува черни
официални панталони, черно сако, бяла официална риза и черна вратовръзка. Семпло, но
перфектно за него. Отказва да пробва каквото и да е, така че о става да се надявам, че ще му е
по мярка. Може би разчита някоя дреха да не му стане и да го използва като оправдание да не
дойде, но няма да позволя това да се случи. По сле тръгваме да търсим тоалет за мен.
– Бялата – казва Хардин и сочи късата бяла рокля в ръката ми. Другият вариант е дълга
черна рокля. Карен спомена, че декорът на сватбата е в черно-бяло, затова решавам да се
придържам към желанието ù. Хардин наистина хареса бялата рокля, така че приемам съвета
му.
По сле предлага да я но си, взима и обувките, които съм избрала, и успява да ги плати,
преди да успея да го спра. Адски ме дразни! Когато опитвам да убедя касиерката да не взема
парите му, тя свива рамене, сякаш ме пита: „Какво очакваш да направя?“
– Трябва да свърша малко работа тази вечер – казва Хардин на излизане от мола.
– О! Мислех, че работиш от дома.
– Така е, но трябва да ида до библиотеката за малко. Няма да се бавя.
– Тогава аз ще отида да купя нещо за ядене.
– Добре, но внимавай и иди, преди да се стъмни.
По сле ми прави списък с храните, които харесва, и тръгва веднага щом стигаме до
апартамента. Преобличам се в джинси и джъмпер и отивам в местния супермаркет.
По-късно прибирам покупките, сядам да наваксам с домашните, правя си нещо за ядене и
му пускам съобщение. Не ми отговаря. Оставям чинията с храната му в микровълновата, за да
му я стопля, когато се върне, и лягам на дивана да гледам телевизия.
 Глава осемдесет и девет
Когато се събуждам, ми трябват няколко минути, за да о съзная, че все още съм на дивана.
– Хардин? – викам и развивам усукалото се около тялото ми одеяло. Тръгвам към
спалнята с надежда да е там, но стаята е празна.
По дяволите, къде е?
Връщам се в хола и грабвам телефона си от облегалката на дивана. Никакви съобщения,
нищо. И е седем сутринта! Обаждам му се, но веднага се включва гласовата поща. Бягам към
кухнята и включвам кафеварката, преди да вляза в банята. Добре че се събудих навреме,
защото не бях нагласила алармата.
– Къде си? – казвам високо и влизам под душа.
Докато си суша ко сата, започвам да прехвърлям всички възможни варианти. Снощи си
помислих, че иска да навакса с работата си, защото напо следък до ста изо стана. Или се е
видял с някой познат и не е усетил как лети времето. Но познат в библиотеката? И
библиотеките затварят рано, а и всеки бар все някога затваря. Най-логичното обяснение е, че е
отишъл на парти. Знам, че точно това се е случило. Имам известни опасения, че е
катастрофирал, но не искам дори да се замислям втори път за тази вероятно ст, защото ще
полудея.
Какъвто и сценарий да се разиграва в главата ми, сигурна съм, че прави нещо, което не
бива да прави. Нещо нередно. Всичко беше добре. Вчера целият ден беше толкова хубав. И
по сле? Излиза и не се прибира. Цяла нощ?
Днес не съм в настроение да обличам рокля. Слагам една от старите си черни поли и
светлорозова блуза с копчета.
Облачно е. По пътя до „Ванс“ настроението ми става до сущ като черното небе навън.
Освен това започвам да побеснявам.
За какъв се мисли? Как така ще о става навън цяла нощ, без дори да ми каже?
Когато минавам покрай бюфета и не си вземам донат, Кимбърли ме изглежда с
любопитство. Отвръщам с една нескопо сана, фалшива усмивка и влизам в офиса си. Времето
преди обеда минава като в мъгла. Чета една и съща страница около сто пъти, но не разбирам и
дума.
Някой чука на вратата ми и сърцето ми подскача с надеждата, че е Хардин. Толкова
отчаяно искам да е той. Въпреки че съм му ядо сана. Но е Кимбърли.
– Искаш ли да обядваш с мен? – пита мило. На път съм да ù откажа, но не искам да седя
тук сама и да се чудя какво става, къде е и какви ги върши. Усмихвам се.
– Разбира се.
Тръгваме към малък мексикански ресторант зад ъгъла. Когато влизаме, и двете треперим
от студ. Тя моли сервитьорката да ни намери маса до отоплението. Малката маса е точно под
отоплителния уред и двете вдигаме ръце да ги стоплим.
– Времето днес е противно – казва и пак се оплаква, че ù е студено и че ù липсва лятото.
– Почти бях забравила колко студени са зимите – отвръщам разсеяно. Сезоните някак се
сляха и така и незабелязах кога се изтърколи есента.
– Е, как е Лошото момче? – пита с усмивка.
Но сят ни чипс и салса со с. Гладна съм. Обещавам си всяка сутрин да си вземам донат,
гладна или не. Не бива да пропускам закуската си!
– Ами… – замислям се дали е редно да споделям подробно сти от личния си живот с нея.
Нямам много приятели. Никого, с изключение на Стеф, с която вече не се виждам. Кимбърли е
поне десет години по-голяма от мен и може би има повече опит с мъжете, вероятно знае как
мислят. Точно това познание ми липсва в момента. Вдигам глава към тавана и се заглеждам в
лапмичките с форма на бирени бутилки. Поемам си дъх. – Не съм сигурна какво става в
момента. Вчера всичко беше нормално, но по сле не се прибра цяла нощ. Втората ни вечер в
апартамента. И той про сто не се прибра.
– Чакай… чакай… да върнем лентата назад. Вие живеете заедно, така ли? – пита с почуда.
– Да… от вторник – усмихвам се, защото мисълта отново ме прави щастлива.
– И той про сто не се прибра, така ли?
– Не. Каза, че има работа в библиотеката, но не се прибра.
– И не е бил разстроен, нито обиден?
– Не, не мисля. – Смятам, че някак бих го усетила, ако страда или ако има нещо лошо.
Сякаш сме свързани по някакъв странен начин и веднага бих разбрала, ако нещо го мъчи.
– И не се е обаждал?
– Не. Не е пускал никакво съобщение.
– Ако съм на твое място, бих го хванала за топките – заявява тя.
Сервитьорът идва да ни каже, че храната ни ще е готова след малко, и ми долива вода в
чашата. Благодарна съм за кратката пауза в разговора, защото грубите думи на Кимбърли
наистина ме шокират и ми е нужно време да се съвзема.
По сле тя продължава. След няколко изречения о съзнавам, че не ме съди, а про сто се
опитва да ме защити и подкрепи. Изведнъж се чувствам малко по-добре.
– Трябва да му покажеш, че няма право да се държи така с теб. Иначе ще продължи да го
прави. Проблемът при мъжете е, че те са същества, които вършат всичко по навик. И ако
позволиш това да му стане навик, никога няма да успееш да промениш нищо. От самото
начало трябва да е наясно, че няма да търпиш такива лайна. Има късмет с момиче като теб,
затова трябва да се стяга и без повече про сташки изпълнения.
Нещо в думите ù ме кара да се чувствам по-уверена и убедена, че имам пълното право да
му се сърдя. Трябва да съм му бясна, трябва да „му отрежа топките“, както казва Кимбърли.
– Как да го направя? – питам и тя се смее.
– Ще си понесе по следиците. От мига, в който влезе у дома, го хващаш за топките. Освен
ако няма някакво наистина сериозно обяснение. Но съм сигурна, че в момента се опитва да
измисли какво да те излъже. Заслужаваш да бъдеш уважавана. И ако той не те уважава, или ще
го принудиш да го прави, или го изритваш на улицата.
– Звучи толкова лесно, когато го казваш – смея се.
– О, никак не е лесно. Но трябва да го направиш.
През о станалото време си говорим за колежанския живот и тя ми разказва за
многобройните си пропаднали връзки. Ко сата ù е руса, подстригана на черта и подскачаща
като пружина, докато разказва подробно сти за почти всяка от връзките си.
Накрая вече се смея с глас и се налага да попия избилите от смях сълзи в крайчетата на
очите. Храната е вкусна и компанията ù е много приятна. Добре че излязох с нея, а не о станах
да се киселея и притеснявам сама в офиса си.
Докато вървя по коридора към стаята си, Тревър точно излиза от тоалетната, забелязва ме
и идва към мен. Усмихва се.
– Здравей, Теса.
– Здрасти. Как си? – питам вежливо.
– Добре съм. Навън е ужасен студ. А днес ти си много красива.
След по следното изречение поглежда встрани. Оставам с впечатлението, че не е искал да
го каже на глас. Усмихвам се и му благодаря, преди да се отдалечи. Изглежда много смутен.
Става време да си тръгвам, но не съм свършила абсолютно никаква работа. Вземам текста
с мен с надеждата да успея да наваксам у дома и да намеря някаква мотивация да седна да
чета.
Колата на Хардин не е на паркинга и гневът ми се разпалва с нова сила. Набирам телефона
му и го псувам на гласовата поща. След този изблик някак ми олеква. Правя си бърза вечеря и
си приготвям нещата за утрешния ден. Не мога да повярвам, че о стават само два дни до
сватбата. А ако не се върне дотогава?
Ще се върне. Нали ще се върне?
Оглеждам се. Мястото наистина има някакъв магнетичен чар, но поради отсъствието на
Хардин е загубило много от красотата си.
Не знам как успявам да си събера ума, но свършвам до ста работа. Точно прибирам
нещата си, когато вратата се отваря. Хардин се препъва през хола към спалнята, без да каже и
дума. Чувам как хвърля ботушите си на земята и по сле се опитва да седне, но по шума
разбирам, че най-вероятно е паднал. Псува.
Преговарям си мислено всичко, което ми каза Кимбърли днес, събирам си акъла и
напомпвам гнева си до краен предел.
– Къде ходиш, по дяволите? – крещя с влизането в спалнята.
Хардин е съблякъл тениската си и вече събува джинсите.
– И аз се радвам да те видя – заваля думите.
– Пиян ли си? – Не мога да повярвам.
– Може би – казва и мята джинсите си на пода. Въздъхвам с отегчение, вдигам ги и
моментално ги запращам към него.
– Имаме панер за мръсни дрехи точно за тази цел – гледам го лошо, а той се смее.
Смее се. Смее се на мен!
– Как може да си толкова нахален? Не си се прибирал цялата нощ и почти целия ден, без
дори да ми се обадиш, а сега ми залиташ пиян и ми се подиграваш? – пищя.
– Стига си викала. Имам убийствено главоболие – пъшка и ляга на леглото.
– Мислиш, че е смешно ли? Това пак ли е някаква шега? Ако нямаш намерение да вземеш
на сериозно тази връзка, защо ме помоли да се преместя да живея с теб?
– Не искам да говоря за това точно сега. Преиграваш. Сега ела тук и ми разреши да те
направя щастлива.
Очите му са кървясали от алкохола. Протяга ръце към мен с глупава, пиянска усмивка.
Лицето му обаче е… както винаги – красиво.
– Не, Хардин – казвам строго. – Говоря сериозно. Не можеш да не се прибираш и дори да
не ми обясниш за какво става дума.
– Мамка му, няма ли да се успокоиш вече? Не си ми майка да ми се караш къде ходя. Сега
спри да ми възразяваш и ела тук.
– Махай се – излайвам.
– Моля? – Сяда рязко в леглото. Е, сега поне вече ме слуша.
– Чу ме, махай се. Няма да съм от онези момичета, които седят край прозореца по цяла
нощ и чакат приятелите им да се приберат от… кой знае къде. Очаквах поне да скалъпиш
някое правдоподобно обяснение, но дори не си се по старал да измислиш такова. Няма да се
огъна този път, Хардин. Винаги ти прощавам. Прекалено бързо, прекалено скоро. Но не и сега.
Затова или ми обясни, или се махай.
Скръствам ръце, горда, че този път си казах всичко.
– В случай че не си забравила, аз плащам сметките тук, така че, ако някой ще си ходи,
това няма да съм аз, а ти – казва с празен поглед. Поглеждам ръцете му. Пак са разкървавени.
Кръвта е засъхнала. Мъча се да измисля отговор, но вместо това питам:
– Пак ли си се бил?
 – Има ли значение?
– Да, Хардин. Има значение. Това ли си правил цяла нощ? Бил си се с хората? Не е
трябвало дори да работиш, нали? Или може би работата ти е да се биеш?
– Моля? Не, не ми е това работата и ти много добре знаеш какво работя. И наистина
работих, но по сле се отплеснах – казва и прокарва ръка по лицето си.
– По какво? По кого?
– Нищо! За бога! Винаги трябва да питаш, винаги искаш да знаеш.
– Винаги съм питала? А какво очакваш, като се прибираш пиян, залиташ, и то след като
не си се прибрал цяла нощ? И цял ден. Хардин, имам нужда от отговори и започва да ми
писва да чакам да ми отговориш.
Той изобщо не ме слуша.
– Цял ден се притеснявам. Можеше поне да ми се обадиш. Не можеш да си представиш в
какво състояние бях на работа, докато ти си бил кой знае къде и си правил… кой знае какво?
Не можеш така да се подиграваш с мен и със задълженията ми като стажант.
– Твоят стаж? Искаш да кажеш, този, който баща ми ти уреди?
– Не мога да повярвам, че си в състояние да изречеш такова нещо.
– Не казвам нищо, само по сочвам един факт.
Нима това е същият човек, който преди две вечери шепнеше в ухото ми колко много ме
обича, докато си мислеше, че спя?
– Дори няма да отговоря на по следното, защото точно това целиш – да започна скандал,
само това чакаш. Искаш кавга, но няма да я получиш.
Взимам една от моите тениски и тръгвам да излизам от стаята. На вратата се обръщам и
казвам:
– Искам да ти е ясно само едно: или моментално си събирай акъла, или мен ме няма.
Тръгвам към дивана. Добре че има още едно място за спане. Позволявам си няколко
сълзи, избърсвам лицето си, грабвам старото му копие на „Брулени хълмове“. Колкото и да ми
се иска да се върна при него и да изкопча къде и с кого е бил, с кого и защо се е бил, насилвам
се да о стана на дивана, защото знам, че това ще го притесни много повече.
Но едва ли се притеснява и на половината, колкото аз. А това, което ме тревожи най-
много, е контролът, който Хардин има над целия ми живот.

Глава деветдесет
Оставям книгата и поглеждам часовника на телефона си. Минава полунощ и трябва да се
опитам да заспя. Вече няколко пъти идва да ме моли да отида при него, че не можел да заспи
без мен, но аз стоически пренебрегвам молбите му. Накрая той си тръгва и ляга в спалнята.
Точно започвам да се унасям, когато го чувам да пищи.
– Не!
Скачам и хуквам към спалнята. Мята се като обезумял. Целият е в пот.
– Хардин, събуди се! – казвам нежно и махам едно мокро кичурче от челото му.
Очите му веднага се отварят. И там виждам онзи неописуем ужас.
– Всичко е наред… тихо… беше само кошмар…
Опитвам се да го успокоя. Галя го по ко сата, по лицето. Тялото му трепери. Качвам се на
леглото и увивам ръце около кръста му. Усещам как започва да се отпуска и притискам лице
към мократа му кожа.
– Моля те, о стани при мен.
 Въздъхвам и без да кажа нищо, го прегръщам още по-силно.
– Благодаря ти – прошепва и след няколко минути заспива.
Водата не е до статъчно гореща, за да отмие стреса и напрежението от тялото ми.
Изтощена съм от споровете с Хардин, ядо сана съм, че не мога да се разбера с него, изморена
съм от липсата на сън.
Когато влязох под душа, все още спеше и се моля да не се събуди, докато тръгна. За
нещастие, молбите ми са били напразни, защото когато излизам от банята, той е в кухнята.
– Много си красива днес – казва спокойно.
Въртя очи и минавам покрай него да си взема кафето.
– Не ми говориш още, така ли?
– Не и в момента. Трябва да отида на работа и нямам сили да се разправям с теб сега –
казвам ядно.
– Но… нали си легна при мен – цупи се.
– Само защото пищеше и трепереше. Това не означава, че ти е про стено. Искам обяснение
за всичко, за всички тайни, за всички побоища, за кошмарите. Да, дори за тях. В противен
случай изчезвам от живота ти. – Мисля, че по следното изречение изненадва не само него, но
до голяма степен и самата мен.
Той въздъхва и прокарва ръка през ко сата си.
– Теса… не е толкова про сто.
– Напротив, съвсем про сто е. Имах ти до статъчно доверие, за да прекратя отношенията
си с майка ми и да се преместя да живея с теб толкова скоро. Сега е твой ред да ми покажеш,
че ми имаш доверие, като ми обясниш какво става.
– Няма да разбереш. Знам, че няма да разбереш – казва.
– Пробвай.
– Аз… не мога.
– Тогава не мога да бъда с теб. Съжалявам, но вече ти дадох до статъчно шансове, а ти
продължаваш…
– Не смей да говориш, че ще ме напуснеш. Дори не се опитвай – гласът му е ядо сан, но в
очите му има много болка.
– Тогава ми дай отговори. Кое си мислиш, че няма да разбера? За кошмарите ти ли?
– Кажи ми, че няма да ме напуснеш – умолява ме той. Да не се огъваш пред Хардин, се
оказва далеч по-трудно, отколкото си мислех. Особено когато изглежда така… сломен.
– Трябва да тръгвам, вече закъснявам – казвам и отивам в спалнята да се облека по най-
бързия възможен начин. До известна степен се радвам, че не идва след мен, но от друга
страна съм… разочарована.
Когато тръгвам за работа, го о ставям прав в кухнята, със стисната в ръката чаша кафе.
Отново виждам разкървавените му кокалчета. В колата предъвквам всяка негова дума. Кое е
това, което няма да разбера? Никога не бих го о съдила за нещо, което го докарва до това
безпомощно състояние и до тези кошмари. Надявам се, че става дума именно за това, иначе…
изпускам нещо, което е явно прекалено очевидно, затова и не го забелязвам.
През целия ден се чувствам виновна, но Кимбърли ми праща имейл с няколко смешни
клипа в YouTube, които поразведряват киселото ми настроение и почти забравям за проблема
у дома.
Съжалявам за всичко, моля те, ела си у дома след работа.
Получавам съобщението, докато с Кимбърли ядем мъфини от една кошница със
сладкиши, която донесоха за го сподин Ванс.
– От него ли е? – пита тя.
 – Да… Изправих се срещу него и сега се чувствам наистина ужасно. Не знам защо. Знам,
че съм права, но трябваше да го видиш тази сутрин.
– Супер. Да се надяваме, че ще поумнее. Каза ли ти къде е бил?
– Не. Там е проблемът – въздъхвам и захапвам следващия мъфин.
Моля те, отговори ми, Теса. Обичам те.
Не са минали и няколко минути от предишното съобщение.
– Да ти стане жал. Отговори му – казва Кимбърли. Кимам и пиша:
Ще се прибера у дома.
Защо ми е толкова трудно да държа на своето?
Го сподин Ванс ни пуска в три. Решавам да отида да ми оформят ко сата и маникюра за
сватбата утре. Надявам се с Хардин да разрешим проблемите си, защото по следното нещо,
което искам, е да заведа на сватбата един ядо сан Хардин. И то на сватбата на баща му.
Прибирам се почти в шест. Вече ми е пуснал около стотици съобщения, но не си дадох
труда дори да ги прочета. Заставам пред вратата, поемам си дълбоко дъх и се подготвям за
това, което предстои. Или ще си викаме през цялото време и накрая единият ще си тръгне,
или ще поговорим и ще се разберем.
Когато влизам, го виждам как крачи като обезумял из хола. Очите му се стрелват към мен
и тялото му веднага се отпуска с облекчение.
– Помислих си, че няма да дойдеш – казва и прави крачка към мен.
– Къде може да отида? – отговарям и минавам край него на път за спалнята.
– Аз… аз… приготвих ти вечеря – казва. Не мога да го позная. Ко сата му е преметната
настрани през челото, облякъл е сиво горнище с качулка и долнище на анцуг. Изглежда
притеснен, разтревожен… изплашен?
– Защо? – питам и се преобличам. Изглежда тотално съсипан, когато не слагам тениската
му, която е по ставил грижовно на леглото и която очевидно е очаквал веднага да облека.
– Защото съм идиот – казва.
– Да, така е – отговарям и се връщам в кухнята.
Вечерята изглежда много вкусна. Изненадана съм. Не съм сигурна какво е. Нещо като
спагети с пиле. Май.
– Това е пиле флорентине – казва, сякаш прочел мислите ми.
– Хм.
– Не е нужно да… – гласът му е толкова тих. Никога не съм го виждала такъв смазан и за
първи път имам усещането, че цялата сила е у мен.
– Не, изглежда до ста добре. Изненадана съм.
Опитвам го. Много е вкусно, много по-вкусно, отколкото изглежда.
– Ко сата ти е хубава – казва. Спомних си, когато се подстригах преди два месеца и
единственият човек, който забеляза, беше Хардин.
– Чакам обясненията и отговорите – напомням.
Той въздъхва дълбоко.
– Знам. И ще ти ги дам.
Отхапвам пак и едва прикривам задоволството си, че успях да се държа така
непреклонно с него и да по стигна своето.
– Първо, искам да си наясно, че никой, абсолютно никой о свен майка ми и баща ми не
знае за това – казва и започва да бели коричките от охлузените си кокалчета. Кимам и
продължавам да ям. – Добре… започва се… – изрича с безпокойство и продължава. – Една
нощ… бях на около седем… баща ми беше в бара срещу нашата къща. Ходеше там всяка
вечер и всички го познаваха, ето защо не беше добра идея да се заяжда с когото и да било,
понеже ни познаваха. Тази нощ обаче направил точно това. Сбил се с някакви моряци. И те
пияни като него. Накрая баща ми счупил една бутилка в главата на единия.
Нямам представа накъде отива този разказ, но знам, че няма да е приятен за слушане.
– Моля те, храни се… – кимвам и се опитвам да не го гледам, докато говори.
– Баща ми си тръгнал и те дойдоха в нас. Про сто е трябвало да пресекат улицата.
Предполагам, че са искали да му разбият мутрата, за да си отмъстят. Проблемът е в това, че
той не се прибра, защото про сто отишъл в друг бар, а те само си мислели, че си е у нас. И
мама беше заспала на дивана, чакаше баща ми. – Зелените му очи срещат моите. – Както си
била ти онази вечер.
– Хардин – прошепвам, пресягам се през масата и го хващам за ръката.
– И когато не намериха баща ми… намериха мама… – гласът му затихва, устните му
спират да се движат и дълго, безкрайно дълго гледа в стената. – Когато я чух да пищи,
изтичах долу и се опитах да ги разкарам от нея. Нощницата ù беше разкъсана, не спираше да
крещи, да ми вика да бягам на горния етаж… опитваше се да ме предпази, да не ми позволи
да видя това, което правеха с нея. Но… не можех да помръдна, не можех да я о ставя… не
знам дали разбираш.
Когато примигва, за да изгони сълзата, сърцето ми буквално се чупи на парченца от мъка
по това малко, седемгодишно момченце, което е трябвало да гледа тези кошмарни, нечувани
неща, случили се не с кого да е, а с майка му. Ставам от стола си, сядам в скута му и заравям
глава във врата му.
– С две думи, опитах да се бия с тях. Но не успях да ги спра. Когато баща ми се довлече
най-накрая и със залитане влезе в хола, бях облепил цялото ù тяло с лейкопласт… не знам
защо… за да се опитам да я… поправя… или нещо такова. Глупаво, нали… – казва с устни,
заровени в ко сата ми. Поглеждам го. – Не плачи – прошепва.
Но не мога да не плача. Никога не съм си представяла, че тези кошмари са породени от
нещо толкова чудовищно, толкова жестоко и покъртително.
– Толкова съжалявам, че те принудих да ми кажеш – проплаквам.
– Не… бебо… всичко е наред… Дори беше хубаво най-сетне да кажа на някого – уверява
ме и добавя: – Доколкото може да е хубаво да се разказва такова нещо.
Хардин гали ко сата ми и я увива около пръстите си, сякаш напълно изгубен в мислите си.
– Оттогава започнах да спя само на дивана. В случай че някой дойде, да намери първо
мен. По сле се появиха кошмарите и… се позадържаха. Ходих при няколко психотерапевти,
след като баща ми се изнесе, но нищо не помогна. Нищо… докато срещнах теб – поглежда ме
и се опитва да ми се усмихне. – Съжалявам, че ме нямаше цяла нощ. Не искам да бъда такъв,
не искам да бъда… баща си. – Притиска ме по-силно.
Сега когато имам още няколко парченца от пъзела, мога да го разбера по-добре. И точно
със същата скоро ст, с която целият ми гняв към него се изпари, се надигна и омразата ми към
баща му. Знам, че хората се променят, а той очевидно е станал по-добър човек, но не мога да
спра бълбукащия в мен гняв. Хардин е такъв… какъвто е… заради баща си. Заради пиенето,
заради небрежно стта, с която се е отнасял към семейството си, заради тази кошмарна нощ, в
която всичко се е случило по негова вина. Когато са нападнали съпругата му, детето му, а той
не е бил там, за да ги защити.
Не получих отговорите, които очаквах, получих много повече.
– Няма да го направя никога повече… Кълна се… Само… моля те, кажи ми, че няма да ме
напуснеш.
От гнева ми не е о станало нищо.
– Няма да те напусна, Хардин. Няма да те напусна.
 И понеже ме гледа, сякаш има нужда да го чува по стоянно, го казвам още няколко пъти.
– Обичам те, Теса. Повече от всичко – казва и бърше сълзите ми.

Глава деветдесет и едно

Не сме мръднали от стола поне тридесет минути. По някое време той вдига глава от
гърдите ми и пита:
– Мога ли да ям?
– Да – усмихвам се тъжно и тръгвам да ставам, но той ме придърпва на коленете си.
– Не съм казал да ставаш. Про сто сложи чинията ми по-близо – усмихва се.
Придърпвам и двете чинии към нас, но все още мозъкът ми се огъва от току-що чутото и
започвам да изпитвам известни колебания отно сно ходенето на тази сватба.
Усещам, че Хардин не иска да се връщаме повече на темата за трагедията, и започвам да
се храня. Питам:
– Ти си изключително добър готвач. Изобщо не очаквах. Сега като ми разкри тази тайна,
ще очаквам да ми готвиш по-често.
– Ще видим – казва с пълна уста и се нахранваме в приятно мълчание.
По-късно, докато нареждам чиниите в съдомиялната, той застава зад мен и пита:
– Все още ли ми се сърдиш?
– Не съвсем. Но не съм щастлива от това, че не се прибра цяла нощ. Искам да знам защо и
с кого си се бил. – Той отваря уста да говори, но аз го спирам. – Но не тази вечер. Нито ти,
нито аз сме в състояние да понесем повече емоции за днес.
– Добре – казва, но забелязвам тревогата в очите му. Решавам да не питам.
– О, и да не забравим, че ми натякна как баща ти ми е помогнал за стажа. От това
наистина заболя.
– Знам. Затова го казах. – Откровението му започва да ми идва в повече.
– Знам. Точно затова не ми хареса.
– Съжалявам.
– Не го прави повече. Става ли? – казвам и той кима в съгласие. Решавам да сменя темата
на разговора. – Изтощена съм.
– И аз. Искаш ли да си легнем и да гледаме телевизия. Пуснах кабелната.
– Нали аз трябваше да го направя? – Гледам го сърдито.
– Можеш да ми дадеш парите – казва и сяда до мен на леглото.
– В колко ще тръгнем утре за сватбата? – питам и гледам в стената.
– Когато ни се иска.
– Обявена е за три часа. Мисля, че трябва да отидем към два?
– Цял час по-рано? – недоволства. – Не разбирам защо изобщо настояваш…
И телефонът ми звъни. Хардин го взима и по изражението на лицето му веднага отгатвам
кой е.
– Защо се обажда?
– Не знам, Хардин, но мисля, че трябва да му вдигна.
Грабвам телефона от ръката му.
– Ноа? – Гласът ми е мек и любезен, а погледът на Хардин пробива дупка в стената.
– Здрасти, Теса. Съжалявам, че се обаждам в петък вечер… но… – Струва ми се изплашен.
– Какво има? – настоявам, защото знам, че когато има кризисна ситуация, Ноа винаги
обяснява адски бавно. Поглеждам към Хардин и той ми казва с устни да пусна телефона на
хендсфри. Питам го с поглед дали се е побъркал, но в крайна сметка изпълнявам молбата му и
му давам възможно ст да чуе разговора ми с Ноа.
– Домоуправителят на общежитието се обадил на майка ти и ù казал, че по следната ти
сметка е платена, така че знае, че си се изнесла. Казах ù, че нямам никаква представа къде
живееш, което е самата истина, но тя не ми повярва. И сега пътува. Идва при теб.
– Идва? В общежитието?
– Най-вероятно. Не знам къде по-точно отива, но каза, че ще те намери. Съвсем е
полудяла, бясна е. Исках само да те предупредя… да знаеш, че идва.
– Не мога да повярвам! Тази жена какво си мисли, че прави! – крещя в телефона, но по сле
благодаря на Ноа и затварям.
Отпускам се на леглото.
– Страхотно! Какво прекрасно развитие на вечерта.
Хардин се обляга на лакът.
– Няма да успее да те намери. Никой не знае, че си тук – уверява ме и приглажда
къдриците на челото ми.
– Може и да не ме открие, но ще се опита да намери Стеф, ще пита всеки един човек в
общежитието, докато не изкопчи някаква информация. И ще вдигне луд скандал. – Покривам
лице с длани. – Не, про сто трябва да отида там.
– Можеш да ù се обадиш и да ù кажеш да дойде тук, дай ù адреса ни. Поне си на
собствена територия и ще се чувстваш по-уверена.
– Няма ли да е проблем за теб?
– Не, Теса. Тя ти е майка.
Поглеждам го въпро сително, защото като се има предвид какви са отношенията му с
баща му… Но когато виждам, че говори съвсем сериозно, си напомням и друго – че има
желание да работи по проблемите с родителите си, затова си казвам, че и аз трябва да бъда
смела.
– Ще ù се обадя – решавам.
Дълго съзерцавам телефона, поемам си дълбоко дъх и набирам. Тя вдига веднага. Говори
много насечено и бързо. Мога да се до сетя, че пази цялата си негативна енергия и омраза за
срещата ни. Не ù давам много информация за апартамента, само казвам, че живея тук,
диктувам ù адреса и веднага затварям. Скачам и по инстинкт започвам да чистя, да оправям.
– Чисто е, почти не сме цапали – напомня ми Хардин.
– Знам, но така се успокоявам.
Сгъвам разпилените по земята дрехи, запалвам свещичка на масата в хола и сядам с
Хардин. Да чакаме.
Няма от какво да се притеснявам, но я познавам и съм наясно в каква свирепа криза ще
изпадне и какви страхотни драми ще се разиграят. И бездруго съм на ръба след кратката
разходка из миналото на Хардин, не знам дали изобщо е по силите ми да се изправя срещу нея
тази вечер. Поглеждам часовника. Почти о сем е. Дано не о стане дълго, за да можем да си
легнем рано, да се прегърнем и всеки да се опита да се отърве от изпълзелите от детството му
духове.
– Искаш ли да бъда до теб, или да ви о ставя да говорите насаме? – пита Хардин.
– Мисля, че трябва да се опитаме да поговорим насаме. – Колкото и да ми се иска да е до
мен, знам, че присъствието му само ще я озвери още повече. – Чакай, сега се сетих… Ноа каза,
че по следната ми сметка в общежитието ми е платена? – поглеждам го въпро сително.
– Да, и?
– Ти си я платил, нали? – почти викам. Не, не съм ядо сана, само съм изненадана и леко
раздразнена.
– Е, и?
– Хардин, не искам да продължаваш да пръскаш пари по мен. Не ми е удобно.
– Не виждам къде е проблемът. Не беше кой знае колко.
– Да не би да си някой таен милионер? Да не би да продаваш наркотици или друго.
– Не, про сто спестих до ста пари, на практика не харча. През по следната година заплатата
ми покрива всички разходи и ми о става. Май никога не се е налагало и не имало за какво да
харча пари… но сега имам теб – усмихва се широко. – И обичам да харча пари за теб. И не се
опитвай да ми възразяваш поне за това.
– Имаш късмет, че майка ми идва всеки момент, а мога да водя битки само на един фронт.
Той се смее, хващаме се за ръце и чакаме. След няколко минути на вратата се чука…
блъска се по-точно.
Хардин става.
– Ще бъда в другата стая. Обичам те.
Целува ме по бузата и отива в спалнята.
Пълня дробовете си с максималното количество въздух, което мога да поема, и отварям
вратата. Майка ми изглежда зловещо перфектна. Като всеки път. Нито петно, нито една криво
по ставена линия по божествено гримираните ù очи. Яркочервеното ù червило е нанесено
безупречно, русата ù ко са е прибрана около главата ù като ореол. Нито един ко съм не смее да
се изплъзне.
– Какво си мислиш, че правиш, по дяволите? Да се изнесеш от общежитието, без да ми
кажеш? – започва да врещи и почти ме събаря, когато нахлува в апартамента.
– Не ми даде голям избор – контрирам я веднага, по сле се фокусирам върху дишането си
и усилията да запазя спокойствие. Тя се завърта и ме изглежда с гняв.
– Моля? Как така не съм ти дала избор.
– Заплаши да не платиш общежитието ми – напомням ù и скръствам ръце пред гърдите
си.
– Не, дадох ти, но ти направи грешен избор – излайва.
– Не, изборът ми не е грешен, ти грешиш.
– Чуваш ли се какво говориш? Погледни се само! Това не е онази Теса, която о ставих в
колежа преди три месеца. Предизвикваш ме, дори си позволяваш да ми повишаваш тон. Не те
е срам! Направих всичко за теб… А ти? Какво направи ти? Хвърли всичко на боклука.
– Не съм хвърлила нищо на боклука! Имам прекрасен стаж, плащат ми, имам кола,
оценките ми са отлични. Какво повече искаш от мен? – отговарям на удара с удар. Очите ù
пламват при това предизвикателство, а когато проговаря, гласът ù е зъл, злобен, отровен:
– Като за начало, можеше поне да си смениш дрехите, преди да дойда. Теса, честна дума,
изглеждаш отвратително.
Поглеждам пижамата си, но преди да отговоря, тя продължава с критиката:
– И какво е това? Грим ли си сложила? Коя си ти? Ти не си моята Тереза. Това е повече от
сигурно. Моята Тереза не би стояла в апартамента на някакъв … никаквец по пижама, и то в
петък вечер.
– Не говори така за него! – казвам през зъби. – Вече те предупредих веднъж.
Майка ми присвива очи и започва да се смее като вещица. Измята глава назад и се кикоти,
а аз едва се удържам да не ù ударя един шамар по перфектно нарисуваното лице. Веднага след
това изпитвам вина заради тези грозни мисли, но тя про сто ме предизвиква.
– И още нещо – изричам много бавно, за да съм сигурна, че ще разбере правилно това,
което ù казвам. – Това не е неговият апартамент. Това е нашият апартамент.
 Колко лесно било да я накараш да спре да се смее!

Глава деветдесет и две

Живяла съм с тази жена цял живот и знам, че това, за което се държи с все сила, е
самоконтролът. През целия си живот съм успяла да я изненадам едва два-три пъти, но никога
не се е случвало да я о ставя без думи. Но ето че за всяко нещо си има първи път. Току-що
успях да ù затворя устата, виждайки как лицето ù се изкривява от изумление.
– Би ли повторила какво каза? – говори много бавно.
– Чу ме. Това е наш апартамент. С две думи, живеем заедно. Тук – казвам и за по-
драматичен ефект слагам ръце на кръста си.
– Не, не живееш тук. Не можеш да си позволиш такова място – почти се изсмива пак.
– Искаш ли да видиш договора ни за наем. Имам копие.
– Цялата ситуация изглежда много по-зле, отколкото очаквах…
Заглежда се в стената зад мен, сякаш ме няма. Предполагам, че изчислява формулата на
живота ми.
– Знаех, че по стъпваш като глупачка, когато започна да се виждаш с… онова момче. Но
очевидно си кръгла глупачка да се съгласиш да живееш с него. Та ти дори не го познаваш! Не
си се виждала с родителите му. И не се ли срамуваш да те виждат хората по улиците с него?
Край. Дотук. Гневът ми прелива. Поглеждам към стената, за да се успокоя, но е твърде
късно, всичко ми идва прекалено много. След секунда скачам като котка към нея и завирам
лице в нейното.
– Как смееш да идваш в дома ми и да го обиждаш! Познавам го по-добре от всеки друг.
И той ме познава по-добре, отколкото ти някога си успяла да ме опознаеш. Всъщно ст,
познавам и семейството му много добре. Познавам баща му. Искаш ли да знаеш кой е баща
му? Искаш ли? Той е ректорът на Централен колеж „Вашингтон“! – пищя. – Това би трябвало
да задоволи дребнаво стта ти и навика ти да съдиш хора, които не познаваш.
Не ми се иска да използвам статута на баща му, но такова нещо наистина може да я
накара да млъкне.
Хардин излиза от спалнята, сигурно е усетил, че се прекършвам. Изражението му е
тревожно. Идва до нас и се опитва да ме издърпа назад от майка ми. Точно както направи и
предишния път.
– О, страхотно! Ето го и въпро сния индивид – казва подигравателно майка ми и бясно
размахва ръце към него. – Не, баща му не може да е ректор на колежа – продължава да се смее.
Лицето ми е червено и мокро от сълзите, но изобщо не ме е грижа.
– Напротив, ректорът му е баща. Шокирана ли си? Ако не беше толкова заета да идваш
тук и да съдиш хората като истинска, зла кучка, можеше да поговориш с него и да се увериш.
И знаеш ли какво? Дори не заслужаваш да познаваш такъв човек, защото той е заставал зад
мен и ми е помагал така, както ти никога, абсолютно никога не си го правила. Не можеш да
направиш нищо, абсолютно нищо, за да ме откъснеш от него или да ме държиш настрани от
него.
– Да не си по смяла да ми държиш такъв тон! Само защото си си наела някакъв
апартамент и си сложила малко очна линия, се мислиш за жена ли? Скъпа, съжалявам, че
трябва да съм първата, която ще ти го каже, но приличаш на курва, която живее с някакъв си,
и то едва на о семнадесет.
Хардин я гледа лошо, заканително, но тя не му обръща никакво внимание.
 – Няма да е зле веднага да приключиш с това, преди да си изгубила чистотата си. Само се
погледни в огледалото и по сле погледни и него! Та вие про сто изглеждате смешно един до
друг! Имаше Ноа, който беше подходящият за теб мъж, но ти го изхвърли заради… това? –
сочи към Хардин.
– Ноа няма нищо общо – казвам. Хардин стиска зъби и тихичко се моля да не каже нещо.
– Ноа те обича, а и ти много добре знаеш, че го обичаш. Сега престани да се държиш
глупаво и смешно, престани с този бунтовнически цирк и да се качваме в колата. Ще те
закарам до общежитието, а Ноа със сигурно ст ще ти про сти.
И ми подава ръка! Авторитетно, сякаш съм малко дете, което ще води на разходка.
Усещам как юмруците ми се увиват около краищата на тениската ми.
– Ти си напълно лу-да! Честно, майко, чуваш ли се изобщо какво говориш? Не искам да
идвам с теб. Аз живея тук, живея с Хардин, обичам Хардин, не Ноа. Да, Ноа ми е приятел, но
само „благодарение“ на твоето влияние започнах да вярвам… не, ти ме накара да вярвам, че
го обичам. Защото ти искаше така, а аз не смеех да мисля със собствения си ум. Съжалявам,
но аз обичам Хардин и той ме обича.
– Теса, той не те обича, той ще се навърта около теб само докато ти влезе в гащите.
Отвори си очите, малката.
И точно това малката тотално ме изстрелва.
– Той вече е бил в гащите ми. И знаеш ли какво? Той все още е тук! Не говори, сякаш го
няма! – крещя. Майка ми и Хардин са еднакво шокирани, но докато лицето на Хардин е
изкривено от съчувствие към мен, майка ми ме гледа с отвращение.
– Едно ще ти кажа, Тереза. Ако този тук ти разбие сърцето и няма къде да отидеш, не ми
се обаждай. Изобщо.
– О, повярвай ми, не бих си и помислила да го направя. Ето защо винаги ще си сама.
Нямаш никакво право да контролираш живота ми вече. Аз съм голям човек. Това, че не успя
да контролираш баща ми, както на теб ти се искаше, не ти дава правото да контролираш моя
живот.
В мига, в който изричам по следното изречение, веднага съжалявам, защото е низко и
грозно да намесвам баща си в този разговор. Преди да успея да се извиня, тя ме удря през
лицето. Шокът от това, което направи майка ми, е по-болезнен от самия удар.
Хардин застава между нас и слага ръка на рамото ù. Лицето ми гори, бузата ми пари,
захапвам устна, за да не се разплача с глас.
– Ако не се разкараш от апартамента ни на мига, викам полиция – предупреждава я той.
Тонът му е толкова спокоен, че по гръбнака си усещам студени тръпки. Забелязвам, че и майка
ми леко потръпва. Явно злокобното спокойствие в гласа му я притеснява.
– Не, не би извикал полиция!
– Ти току-що я удари. Пред очите ми. И си мислиш, че няма да викна полиция? Ако не ù
беше майка, нямаше да се разминеш само с полицията. И така, имаш пет секунди да се
изнесеш!
Гледам майка си с широко отворени очи и вдигам ръка до бузата си. Не ми харесва
начинът, по който я заплашва, но искам, боже, толкова отчаяно искам да се махне. Двете се
гледаме в очите, без да мигаме.
– Две секунди – отброява Хардин.
Тя ни поглежда презрително, тръгва към вратата и след секунди чувам как токовете ù
кънтят по пода на коридора.
– Надявам се да си щастлива от решението си, Тереза – казва и блъсва вратата.
Ръцете на Хардин ме обгръщат в най-успокоителната и окуражителна прегръдка. А това е
единственото, от което имам нужда сега.
– Толкова съжалявам, бебо – казва в ко сата ми.
– Съжалявам за всички тези кошмарни неща, които трябваше да чуеш, за всичко, което
каза за теб.
Потребно стта ми да го защитя е по-силна от мисълта за това, което се случи с майка ми.
– Тихо, не плачи, не се тревожи за мен. Свикнал съм хората да говорят за мен какво ли не
– напомня ми той.
– Това не значи, че е редно, и никак не ме успокоява.
– Теса, моля те, не се тревожи за мен точно сега. Кажи ми от какво имаш нужда. Какво
искаш да направя?
– Може би малко лед – казвам задавено.
– Разбира се, бебо. – Целува челото ми и отива до хладилника.
Знаех си, че няма да завърши добре, но не очаквах да е чак толкова зле. От една страна
съм горда, че успях да ù се опълча и да се защитя. Но от друга страна, изпитвам вина заради
това, което казах за баща ми. Знам, че не е виновна, задето той ни напусна, знам, че е ужасно
самотна през по следните о сем години. Не е излизала с мъж, откакто о станахме сами, дори не
е ходила да изпие едно кафе с някого. Про сто се по свети на задачата да ме превърне в жената,
която тя иска да бъда. А тя иска да съм точно като нея и именно това не ме устройва.
Уважавам я, уважавам и труда ù, но искам сама да начертая пътеката в живота си, а тя трябва
да разбере, че няма да поправи собствените си грешки чрез мен.
И бездруго няма да стане, защото аз самата правя до статъчно грешки, за да поправям
нейните. Иска ми се да е щастлива, да се радва, че с Хардин се обичаме. Знам, че външният му
вид я шокира, но тя трябва да бъде търпелива, да си даде време да го опознае. И ако това се
случи някога, съм повече от сигурна, че ще го обикне. Стига Хардин да успее да се сдържа и
да не е много груб, което не ми се струва много вероятно… макар че вече забелязвам малките
промени в него. Как открито ме държи за ръката, когато сме навън, как не пропуска да ме
целуне, когато мина покрай него. Може би аз съм единственият човек, когото би допуснал до
себе си и с когото би споделил нещата, които вече знам. Може би аз съм единственият човек,
когото обича, но нямам нищо против. И честно казано, егоистът в мен е доволен от подобна
перспектива.
Хардин издърпва стола си до моя и слага торбичката с лед на бузата ми. Увил я е в кърпа
за подсушаване на съдове и меката материя успокоява пламналата ми буза.
– Не мога да повярвам, че ме зашлеви! – казвам бавно. Кърпата пада на пода и той се
навежда да я вземе.
– И аз. А най-много се страхувах, че ще ми падне пердето – отвръща и ме поглежда в
очите.
– И аз се притеснявах от същото – казвам и се опитвам да се усмихна, но не ми се
получава. Имам чувството, че този ден е безкраен. Това е най-дългият и изтощителен ден в
целия ми живот. Искам някой да ме вдигне на ръце и да ме отнесе. За предпочитане е в
леглото. С Хардин. И да забравя всичко за скандала с майка ми.
– Прекалено много те обичам, затова не си го позволих, вярвай ми – усмихва се и ме
целува по двете бузи.
Затварям очи. Иска ми се да вярвам, че дори и да не ме обичаше така, както твърди,
нямаше да ù по сегне. Някак съм убедена, че въпреки натрупания в него гняв Хардин не би
извършил нещо ужасно. Именно затова го обичам. А сега го обичам още повече. Вече съм
разбрала, че когато става дума за мен, Хардин предимно лае и рядко хапе.
– Иска ми се да си легна – казвам.
 – Разбира се, бебо.
Махам одеялото и си лягам от моята страна на леглото.
– Мислиш ли, че винаги ще е такава? – питам Хардин.
Той свива рамене и мята излишната възглавница на пода.
– Бих желал да ти кажа, че няма винаги да е такава, че хората се променят, но не искам да
ти давам излишни надежди.
Лягам по корем и заравям глава във възглавницата.
– Хей – прошепва нежно в ухото ми и прокарва пръсти по извивката на гърба ми.
Обръщам се по гръб и очите ми попиват тревогата в неговите.
– Добре съм – лъжа.
Имам нужда да не мисля за това. Вдигам ръце към лицето му и прокарвам пръсти по
плътните му, сочни устни. Заигравам се с пиърсинга на устната му и той се усмихва.
– Забавно ли ти е да ме гледаш като музеен експонат? – шегува се той.
Кимам и въртя метала из пръстите си, а другата ми ръка доко сва пиърсинга на веждата
му.
– Хубаво е да го знам – казва и захапва палеца ми, преди да успея да го измъкна, но удрям
главата си в рамката на леглото. Опитвам се да го перна, както правя често, но той хваща
двете ми длани между своите и ги приближава към устата си. Правя се на сърдита, че ме е
ухапал, но това не продължава дълго, защото езикът му се плъзга по показалеца ми, по сле
започва да го върти около него така провокиращо и възбуждащо. След това прави същото с
другите ми пръсти, докато не се превръщам в една купчина от гореща, ненаситна, задъхана…
потребно ст. Как го по стига? И защо тези странни прояви на нежно ст ми действат толкова
силно.
– Хубаво ли е така? – пита и слага ръката ми в скута ми. Кимам, защото буквално съм
загубила дар слово. – Искаш ли още? – пак пита и прокарва език по устната си. Кимам. – С
думи, бебо – настоява.
– Да, още. Моля те! – Да, мозъкът ми очевидно не работи.
Притискам се в него, имам нужда от допира му. Имам нужда да ме накара да забравя. С
една ръка опъва ластика на пижамата ми, а с другата прибира ко сата си от челото. Бикините
ми са свалени до коленете, пижамата ми е вече на пода, а Хардин е между разтворените ми
крака.
– Знаеш ли, че клиторът е създаден само за удоволствие. Не служи за нищо друго – казва
и притиска палеца си към въпро сното място. Про стенвам и натискам глава във възглавницата.
– Вярно е. Чел съм някъде.
– В „Плейбой“? – опитвам се да композирам изречение, което се оказва трудно, като се
има предвид, че думите не ми идват.
Това ми се струва забавно. Усмихва се доволно и заравя глава между краката ми. В мига, в
който езикът му доко сва чувствителната ми точка, ноктите ми се впиват в чаршафа. Езикът и
пръстите му работят все по-бързо. Плъзгам ръце в ко сата му, скубя го и тихичко благодаря на
този, който е написал статията за клитора, защото Хардин ме докарва до два оргазма един
след друг.
По сле ме прегръща и ми говори нежно в ухото, уверява ме колко ме обича. Докато се
унасям, се замислям за деня, който трябваше да преживея: връзката ми с майка ми е напълно
съсипана, няма никакви изгледи някога да оправя нещо, а Хардин ми разказа толкова неща за
детството си.
Сънищата ми са мрачни. Сънувам едно уплашено малко момче, което плаче за майка си.
На следващата сутрин с радо ст установявам, че шамарът на майка ми не е о ставил следи
по лицето ми. Все още ме боли заради тоталния разпад на отношенията ни, но отказвам да
мисля за това днес.
Взимам душ и навивам ко сата си, прибирам я нагоре с фиби, за да не ми пречи, слагам
грим и обличам тениската на Хардин от вчера. Навеждам се и го обсипвам с целувки по ухото
и рамото, за да го събудя. Стомахът ми ръмжи от глад и вече шляпам към кухнята да направя
закуска. Искам да започнем този ден по най-хубавия възможен начин, да сме спокойни и
щастливи преди сватбата.
Когато свършвам с начинанието „кулинарна терапия“, решавам, че закуската изглежда
наистина прекрасно. Наредила съм бекон, яйца, препечени филийки, палачинки и дори
приготвих картофени хлебчета. Направила съм огромни количества, но Хардин обикновено
яде като за петима, така че няма да о стане много.
Усещам силните му ръце около кръста си.
– Майко мила… какво е всичко това? – пита във врата ми с пресипнал, сънен глас. – Ето
точно затова исках да живеем заедно.
– Защо? За да ти правя закуска? – смея се.
– Не… Е… да, затова също. И да те виждам полугола в кухнята.
Захапва нежно врата ми. Повдига крайчето на тениската ми и се опитва да се докопа до
бедрата ми. Обръщам се и размахвам една дървена лъжица в лицето му.
– Долу ръцете, Скот. Първо ще се храним.
– На вашите заповеди, го спожице – смее се, грабва една чиния и я отрупва с храна.
След закуска го принуждавам да влезе в банята, въпреки жарките му усилия да ме вкара
обратно в леглото. Признанията му за онзи мрачен миг от детството му и скандалът с майка
ми като че избледняват.
Когато излиза от спалнята и го виждам почти готов за сватбата, акълът ми изтича към
стомаха. Официалните черни панталони падат до ханша му и изглежда… изкусително и
апетитно. Ризата му не е закопчана, вратовръзката виси през врата му. Но аз гледам само
разкошното му татуирано тяло.
– Всъщно ст… аз не знам… ами… как се връзва вратовръзка?
Устата ми е суха и не мога да откъсна очи от него. Когато проговарям, гласът ми звучи
като грачене:
– Мога да ти помогна.
Слава богу, Хардин не пита откъде знам как се връзва вратовръзка, защото ако му кажа,
настроението му веднага ще се вкисели само при споменаването на името на Ноа.
– Изглеждаш толкова красив – казвам, след като оправям вратовръзката. Той само свива
рамене и слага черното сако. Бузите му са пламнали; не мога да не се усмихна, когато
забелязвам този нов Хардин. Знам, че се чувства ужасно некомфортно в това облекло, но е
така забавно и умилително да го наблюдаваш.
– Защо не си облечена?
– Исках да изчакам до по следно, защото роклята ми е бяла – обяснявам и той ме имитира
закачливо.
Едва след по следна проверка на грима и чак след като си обувам обувките, обличам
роклята. Сега ми се струва по-къса, отколкото когато я купих, но Хардин определено я
одобрява. Очите му не се откъсват от гърдите ми, след като забелязва, че съм сложила сутиен
без презрамки. Винаги ме кара да се чувствам красива и желана.
– Ако всички мъже са на годините на баща ми, няма проблем – усмихва се и вдига ципа
ми. По сле целува голото ми рамо, докато вадя фибите от ко сата си и пускам къдриците.
Материята на роклята обгръща плътно тялото ми. Поглеждам в огледалото и се
усмихвам. Изглеждаме страхотно един до друг.
– Ти си… на човек може да му се взема акълът – казва и пак ме целува.
Обикаляме из апартамента и вземаме всичко, което ни е нужно, проверяваме дали
поканата и поздравителната картичка са в нас. Докато пъхам телефона си в малката чанта,
Хардин ме хваща през кръста и казва:
– Усмихни се. – Вади телефона си от джоба.
– Мислех, че не обичаш да се снимаш.
– Казах ти, че ще се съглася да направя една. Искам да я направя сега.
Усмивката му е палава, хлапашка. Сърцето ми се раздува от обич и топлина. Привеждам
глава към него и той ни снима.
– Още една – казва и точно когато щрака, изплезвам език към бузата му, а очите му се
разширяват от изненада и неподправена весело ст.
– Тази ми е любимата – заявявам.
– Само две са.
– Да, знам. И все пак тази ми е любимата. – Целувам го и той прави още една.
– Извинявай, стана случайно – лъже и го чувам как прави още една, докато го гледам
лошо.
Недалеч от къщата на баща си, Хардин спира, за да сложи бензин. Докато е до колонката,
на паркинга на бензино станцията виждам позната кола. Нейт седи на предната седалка, а Зед
спира колата си през две колонки от нас и излиза. Когато виждам лицето му, възкликвам от
ужас. Устната му е подута, двете му очи са по синени, дори почернели. Същото е положението
и с бузите му. Когато забелязва колата на Хардин, размазаното му лице се изкривява от бяс.
Какво, по дяволите?
Зед не казва нищо нито на Хардин, нито на мен. Все едно не сме там. След няколко
секунди Хардин се качва в колата и ме хваща за ръката. Поглеждам към охлузените му
кокалчета.
– Ти? – питам и той ме поглежда въпро сително. – Ти си го пребил, нали? Ето с кого си се
бил и затова той не каза и едно здрасти.
– Ще се успокоиш ли? – казва о стро Хардин и вдига прозореца, преди да тръгнем.
– Хардин… – обръщам се и поглеждам пак към Зед, който влиза да плаща. По сле бавно
обръщам очи към Хардин.
– Може ли да говорим за това след сватбата. И бездруго вече съм на ръба. Моля те.
– Добре, след сватбата – съгласявам се и леко стискам ръката, която е размазала лицето на
един от приятелите ми.

Глава деветдесет и три

Хардин веднага сменя темата и пита:
– Сега когато вече си имаме наше местенце, предполагам, че няма да искаш да о ставаме
в къщата на баща ми тази вечер?
Избутвам спомена за изкривеното и подуто лице на Зед някъде дълбоко в подсъзнанието
си и се усмихвам:
– Правилно си предположил. Освен ако Карен не ни покани да о станем, защото няма да
мога да откажа.
Ужасно се притеснявам от предстоящата среща с Кен. Опитвам сама себе си да уверя, че
сега е друг човек, опитвам се дори да забравя, но това се оказва почти невъзможно.
 – За малко да забравя – подхваща и вдига пръст, за да ми каже, че трябва да изчакам
минутка, докато пуска сидито. – Реших да дам един по следен шанс на „Фрей“.
– Наистина ли? И кога взе това съдбовно решение?
– Ами… след срещата ни при реката. Но отворих диска едва миналата седмица.
– Онова не беше среща – дразня го, а той се смее.
– Ти ми позволи да вкарам пръст в теб, така че… предполагам, че се брои.
Замахвам да го плесна, но той хваща ръката ми, обръща я и целува дланта ми. Смея се и
увивам длан около неговите дълги и елегантни пръсти. Спомням си как лежах върху мократа
тениска на Хардин и как той ми подари първия оргазъм. А сега се смее и пита:
– Забавно беше, нали? – казва самодоволно, а аз се смея с него.
– Както и да е. Кажи ми как еволюира мнението ти за „Фрей“.
– Ами не са зле. Всъщно ст никак не са зле. Имат една песен, която не ми излиза от главата.
Сега вече съм безкрайно любопитна.
– Наистина ли?
– Да… – казва и очите му шарят между шо сето и радиото, докато търси песента.
Музиката изпълва малкото про странство. Усмивката цъфва на лицето ми. – Казва се „Никога
не казвай никога“ – обявява, сякаш не знам и за първи път слушам песента, сякаш не са ми
любима група. Слушаме текста на песента в мълчание, а аз се усмихвам глуповато. Знам, че му
е малко неудобно да пуска тая песен, но го прави заради мен, затова не я дискутирам. Про сто
се наслаждавам на този нежен миг с Хардин.
През о станалата част от пътя той пуска по малко от различните песни и ми обяснява
какво мисли за всяка една от тях. Този малък жест означава толкова много за мен. Едва ли
Хардин някога би разбрал колко много ценя това, което направи. Обичам всеки миг, в който
ми показва по нещо от себе си, нещо заровено и скрито, нещо съвсем ново и изненадващо за
мен. Това е едно от нещата, които толкова много обичам в него.
Улицата пред къщата на баща му е претъпкана с автомобили. Когато излизам от колата,
усещам как хладният вятър ме пронизва. Потръпвам. Тънкото сако и късата рокля не ме пазят
кой знае колко от студа. Хардин съблича сакото си и обвива раменете ми. Топло е и мирише
на него. Моят любим аромат.
– Какъв си бил джентълмен! Кой да си помисли, че и това го има в теб – шегувам се.
– Не ме карай да те върна в колата и да те изчукам на паркинга – казва. Издавам нещо
средно между възклицание и писък, което му се струва ужасно смешно.
– Имаш ли място за телефона ми в чантата си? – пита.
– Не е чанта, а плик. Да, имам място – усмихвам се и изпружвам длан. Той слага телефона
си и аз го прибирам в плика, но точно тогава забелязвам, че фонът на телефона му не е
до сегашното обикновено сиво, а е онази снимка, която направи, докато му говорех, преди да
тръгнем. Устните ми са леко отворени, очите ми са пълни с живот. Бузите ми са леко
зачервени. Странно е да се видя такава. Това прави той с мен. Прави ме жива.
– Обичам те – казвам, без да коментирам новия фон на телефона му.
Къщата на Кен и Карен е претъпкана от народ. Подавам му сакото, той го облича и ме
хваща за ръката.
– Да се опитаме да намерим Ландън – предлагам.
Хардин кима и тръгва напред, без да изпуска ръката ми. Намираме доведения му брат в
хола, до шкафа с новите съдове. И шкафът е нов, след като Хардин изпотроши всичко онази
нощ, когато дойдох тук за първи път. Сега ми се струва, че е било преди години.
Ландън е заобиколен от хора на средна възраст около… шестдесет. Единият е сложил
ръка на рамото му. Когато ни вижда, лицето му грейва в усмивка. Извинява се и се измъква от
разговора. Изглежда много хубав. Ко стюмът му е подобен на ко стюма на Хардин.
– Не вярвах, че ще доживея да те видя в ко стюм и вратовръзка – смее се Ландън.
– Ако продължиш да говориш за това, не ти о става много живот – казва Хардин, но знам,
че се шегува, защото се усмихва. Имам чувството, че ледът започва да се топи, и се радвам,
защото Ландън е един от най-близките ми приятели, държа на него и наистина искам да се
уважават.
– Майка ми ще е истински щастлива и трогната от жеста. Теса, изглеждаш много красива
– отбелязва и ме прегръща. Хардин не пуска ръката ми, затова се опитвам да го прегърна с
една ръка.
– Кои са всичките тези хора? – питам. Знам, че Карен и Кен са тук само от година и нещо.
Изумявам се, че са дошли над двеста души.
– Повечето са техни приятели от университета. Другите са про сто приятели и роднини.
Познавам по-малко от половината. Искате ли нещо за пиене? След около десет минути всички
излизаме навън.
– Чия беше брилянтната идея за сватба на открито през декември? – мрънка Хардин.
– На майка ми. Но в тентите има отопление. – Оглежда се и се обръща към Хардин. –
Трябва да намериш баща си и да му кажеш, че си тук. Някъде на горния етаж е. Майка ми се е
скрила някъде с леля ми.
– Хм… мисля да о стана тук – отговаря Хардин.
Галя дланта му с палец и той с благодарно ст стиска ръката ми.
– Е, добре, аз трябва да отивам. Но ще се видим след това – казва и тръгва с усмивка.
– Искаш ли да излизаме вече навън? – питам го и той кима. – Обичам те, Хардин.
Той се усмихва и двете му трапчинки грейват.
– Обичам те, Тес – казва и ме целува по бузата.
Хардин отваря задната врата и ми подава сакото си.
Задният двор е аранжиран с много вкус. По-голямата част от про странството е заето от
две големи тенти. От дърветата висят стотици малки фенерчета. Дори и на дневна светлина
са толкова красиви. Сигурна съм, че никога няма да забравя тази гледка.
– Мисля, че трябва да отидем там – казва Хардин и сочи към по-малката тента.
Започваме да си проправяме път и Хардин наистина се оказа прав. Пред семплия, но
стилно украсен олтар са наредени в редици дървени столове. От стените висят красиви цветя.
Всички го сти са облечени в черно и бяло. Половината места вече са заети. Сядаме два реда
преди по следния, защото знам, че Хардин не иска да е прекалено напред.
– Никога не съм си представял, че ще присъствам на сватбата на баща си.
– Знам. Толкова съм горда с теб, че дойде. Мисля, че за тях означава много, а може би ще
е добре и за теб.
Облягам глава на рамото му и той веднага увива ръка около кръста ми. Говорим колко
хубаво и стилно е украсено. И двамата сме на мнение, че черно-бялото е наистина много
интересен и елегантен избор. Тъкмо про стичката и ненатруфена украса о ставя у мен
впечатлението, че съм поканена да присъствам на един от най-личните и важни мигове за
семейството, независимо от огромния брой го сти.
– Мисля, че тържеството е в по-голямата тента – казва Хардин и върти една от
къдриците ми между пръстите си.
– И аз мисля така. Обзалагам се, че е по-красиво дори…
– Хардин? Ти ли си? – чувам женски глас зад гърба си. И двамата се обръщаме наляво.
Една възрастна жена в черно-бяла рокля на цветя и с ниски обувки ни гледа с изненадани очи.
– О, небеса! Ти си! – възкликва жената. По сивялата ù ко са е прибрана на обикновено кокче.
Има съвсем малко грим и изглежда жизнена, здрава, кипи от енергия. Хардин обаче е
пребледнял като платно, в лицето му не е о станала и капка кръв.
– Гами[2] – казва той, става и тя веднага го придърпва в прегръдката си.
– Не мога да повярвам, че си тук! Не съм те виждала от години! Гледай само какво
красиво момче си станал! Истински мъж! Колко си станал висок! А това какво е? – пита
недоволно и сочи пиърсинга на лицето му. Той се изчервява и се смее смутено.
– Как си? – пита той и започва да се клати на пети, както прави винаги когато е
притеснен.
– Добре съм, момчето ми. Толкова ми липсваше – казва и попива избилите в ъгълчетата
на очите ù сълзи, но веднага се съвзема и пита възторжено: – А коя е тази прелестна млада
дама?
– О… извинявам се… Това е Теса… моята… приятелка. Теса, това е Гами… Баба ми.
Усмихвам се и ставам. Никога не съм очаквала, че ще се запозная с бабите и дядовците на
Хардин. Не знам защо бях решила, че са починали… като моите. И той никога не бе
споменавал за тях, но това не ме учудва. И аз не съм споменавала нищо за моите.
– Толкова ми е приятно да се запознаем – подавам ръка за поздрав, но тя не поема ръката
ми, направо ме дърпа в прегръдката си и ме целува по бузата.
– Удоволствието е изцяло мое. Какво красиво момиче! – възкликва с дори по-силен
акцент от този на Хардин. – Казвам се Адел, но може да ми казваш Гами.
– Благодаря – отговарям и се изчервявам, а тя пляска с ръце. Толкова е щастлива.
– Не мога да повярвам, че си тук! Виждал ли си се с баща си напо следък? Знае ли, че си
тук? – обръща се към Хардин, който смутено пъха ръце в джобовете си.
– Да, знае. Идвам… често напо следък.
– Това е прекрасна новина. Нямах представа, че се виждате. – Имам чувството, че пак ще
се разплаче.
– Моля, всички да заемат местата си. Церемонията ще започне всеки момент – казва от
издигнатата платформа един мъж с микрофон. Гами дърпа Хардин за ръката, преди той да
успее да се възпротиви.
– Ела да седнеш при семейството. Не трябва да си толкова назад.
Той се обръща към мен и погледът му крещи: Помогни ми!, но аз само се усмихвам и
тръгвам след тях.
Сядаме до една жена, която много прилича на Карен. Предполагам, че е сестра ù. Хардин
ме хваща за ръка. Баба му поглежда към преплетените ни пръсти, усмихва се и го хваща за
другата ръка. Той се размърдва, сякаш му е крайно неудобно, но не отдръпва ръката си.
Кен заема мястото си до олтара и когато вижда сина си, изражението му става такова, че
може едновременно да разбие сърцето ти и да го стопли.
Учудвам се, че Хардин му се усмихва. Лицето на Кен грее от щастие.
Ландън е на подиума до Кен, но не мисля, че Хардин има нещо против. И бездруго едва
ли някога би се съгласил да е там. Следват радо стни въздишки и възклицания и разбирам, че
Карен влиза. Толкова е красива. Когато очите ù срещат погледа на бъдещия ù съпруг, неволно
облягам глава на рамото на Хардин.
Карен излъчва топлина и щастие. Усмивката ù огрява като с мека светлина лицата на
всички. Роклята ù е до земята, леко се но си зад нея, бузите ù пламтят.
Церемонията е трогателна. Гласът на Кен се прекършва, едва преглъща сълзите си, докато
изрича сватбения си обет към съпругата си. Усещам как сълзите се стичат по лицето ми.
Хардин ме поглежда и се усмихва. По сле нежно избърсва лицето ми. Карен е красива булка. А
първата им целувка като съпруг и съпруга предизвиква овациите и възторжените викове на
го стите.
– Прекалено лигаво – казва Хардин, докато облягам глава на рамото му, и гледаме как
го стите излизат навън.
Тръгваме с баба му към другата тента. Оказах се права: по-красива е и от първата. Покрай
стените на тентата са наредени маси с бели покривки и черни салфетки. В средата на масите
са сложени красиви черни и бели цветя. По тавана са наредени фенерчета, както беше в
градината. Меката и топла светлина се отразява в лъскавите чаши и чинии. В средата на
тентата няма нищо. Мястото е о свободено за дансинга – с черни и бели плочки. Сервитьорите
чакат го стите да си заемат местата.
– Не изчезвайте. Искам да ви видя по сле – казва бабата на Хардин и ни о ставя.
– Това е най-красивата сватба, на която съм бил – казва Хардин и поглежда към бялата
драперия, опъната по протежението на тавана.
– Не съм ходила на сватба от дете – вмятам някак между другото.
– Това много ми харесва – усмихва се Хардин и ме целува по бузата. Не съм свикнала с
публични прояви на чувства, но усещам, че бързо започвам да свиквам.
– Кое ти харесва?
– Че не си била на сватба с Ноа.
Смея се и сядаме, но не ми е много хубаво, че отново повдига темата за Ноа.
Храната е божествена. Аз решавам да ям пиле, а Хардин си взима стек. Всичко е
сервирано на бюфета и така атмо сферата е по-свободна и неангажираща, но храната е
подредена с много стил и е наистина вкусно. Потапям малко парче пиле в белия со с и точно
доближавам вилицата към устата си, когато Хардин я измъква от ръката ми, лапа хапката и се
усмихва, докато дъвче.
– Няма да ти се размине! – казвам и лапам другото парче пиле, преди да успее да ми го
вземе. Той се смее, навежда се и целува рамото ми. Забелязвам, че жената, която седи срещу
нас, ни гледа с неодобрение. Отвръщам на погледа ù със същата грубо ст и тя се принуждава
да отмести очи.
– Искаш ли да ти донеса още една чиния? – питам високо, за да чуе грубата жена. Тя
поглежда мъжа до себе си и повдига възмутено вежда. Той обаче не ù обръща никакво
внимание, което допълнително я изнервя. Усмихвам се и слагам длан върху ръката на Хардин.
– А, да, разбира се. Благодаря.
Целувам го по бузата и отивам да се наредя на опашката пред бюфета.
– Теса? – чувам познат глас. Обръщам се и забелязвам го сподин Ванс и Тревър на няколко
метра от мен.
– Здравейте – усмихвам се.
– Изглеждаш зашеметяващо – казва Тревър и аз тихичко му благодаря.
– Как прекарваш уикенда? – пита Ванс.
– О, страхотно, но не се оплаквам и от работните дни.
– О, да, за малко да ти повярвам – смее се и си взема чиния.
– Няма ли червено месо? – пита Кимбърли зад гърба му. По сле опира пръст в челото му,
сякаш да го застреля в главата, но веднага след това му праща въздушна целувка. Кимбърли и
Ванс? Кой можеше да предположи? В понеделник трябва да я питам за подробно сти.
– Това, жените, нямат угодия – шегува се той и започва да пълни чинията ù, докато аз
пълня чинията на Хардин. – Ще се видим след малко. – Усмихва ми се и тръгва обратно към
мястото си до Кимбърли. Тя ми маха, а по сле слага в скута си едно малко момченце и го кара
да ми махне. Дали Кимбърли има деца?
– Това е синът на Ванс – казва Тревър, сякаш до сетил се за какво мисля. – Съпругата му
почина преди пет години, веднага след раждането. Единствената жена, с която е излизал
до сега, е Ким. При това са заедно едва от няколко месеца. Но знам, че е влюбен до ушите в
нея – обяснява и изведнъж се обръща към мен, усмихвайки ми се широко.
– Е, сега вече знам при кого да отида за по следните клюки в офиса – шегувам се и
двамата се смеем.
– Бебо… – Ръката на Хардин собственически се усуква около кръста ми. Момчето си
защитава територията, нали?
– Радвам се де те видя… Хардин. Нали така беше? – пита Тревър.
– Да – отговаря му кратко и отсечено Хардин. – Да се връщаме. Ландън те търси – казва и
ме притиска по-плътно до себе си, жест, с който вероятно казва на Тревър да се разкара.
– Ще се видим по сле, Тревър – усмихвам се вежливо и подавам на Хардин чинията.

[2] Съкратено от grandmother на английски, означава баба. Б.пр.

Глава деветдесет и четири

– Къде е Ландън? – питам Хардин, след като заемаме местата си.
– Не знам – казва и отхапва от кроасана си.
– Нали каза, че ме е търсил?
– Да, търсеше те, но не знам къде е сега.
– Хардин, не бива да говориш с пълна уста – чувам гласа на баба му зад нас.
Той си поема дълбоко дъх и чак тогава се обръща към нея.
– Извинявам се – промърморва едва чуто.
– Исках да те видя, преди да си тръгна. Кой знае кога пак ще те видя. Може ли един танц?
Ще се жертваш ли? – пита толкова мило, че чак да ти се разтопи сърцето, но той клати глава.
– Защо не? – настоява тя с усмивка.
Сега о съзнавам, че това, което забелязах на лицето му, когато одеве видя баба си, не е
било само шок. Усещам напрежение между тях и не мога да си обясня на какво се дължи.
– Точно отивах да взема едно питие за Теса – лъже Хардин и на секундата изчезва от
масата. Баба му се усмихва сконфузено.
– Няма оправия с това момче, нали?
Не знам какво да кажа. Първият ми инстинкт е да го защитя, но не съм сигурна дали не се
шегува. И тогава се обръща и съвсем изневиделица пита:
– Пие ли още?
– Моля? Н… не – заеквам. Въпро сът ù ме заварва напълно неподготвена. – Е, от време на
време… много рядко си позволява да пийне – казвам, докато го гледам как се връща към нас с
две чаши с розова течно ст. Подава ми едната, усмихвам се и я доближавам до устните си.
Мирише на нещо сладко, но когато отпивам, мехурчетата започват да се пукат върху езика ми
и да гъделичкат но са ми. Има божествен вкус.
– Шампанско – казва, очевидно се до сеща, че до сега не съм пила такова нещо, и съм му
искрено благодарна за информацията.
– Теса! – почти изпищява от щастие Карен и се нахвърля да ме прегърне. Сменила е
тоалета си и сега е в бяла рокля, прилепнала по тялото, дълга до коляното. Не мога да кажа,
че изглежда по-малко зашеметяваща. – Толкова се радвам, че дойдохте. И двамата. Как мина?
– пита. Карен е единствената жена на света, която би попитала как е минала собствената ù
сватба.
– Беше прекрасно. И много красиво – усмихвам се.
 Хардин слага ръка на гърба ми и аз се облягам на него. Усещам колко неловко се чувства
в присъствието на баба си, на Карен, а на всичкото отгоре сега забелязвам и баща му, който
идва точно към нас.
– Благодаря, че дойде – казва Кен на Хардин и му подава ръка за поздрав.
Хардин се здрависва до ста бързо. Забелязвам, че Кен вдига ръка да го прегърне, но ръката
му спира някъде по средата. Предполагам, че е заради изражението на Хардин. Все пак Кен е
щастлив.
– Теса, изглеждаш толкова красива. Забавлявате ли се? – пита нетърпеливо.
Не мога да не се чувствам неловко. Това, което вече знам за Кен, ме кара да го гледам с
други очи, независимо че се е случило преди толкова години.
– Да, добре сте украсили – отвръща Хардин. Усещам колко отчаяно се опитва да се
държи прилично, да каже някоя хубава дума. Слагам ръка на гърба му и правя малки кръгчета
по сакото му, за да го успокоя.
Бабата на Хардин се покашля и поглежда баща му.
– Не знаех, че си говорите.
Кен се почесва по врата. Ето откъде Хардин има този навик.
– Да. Нека говорим за това някой друг път, майко – казва Кен и тя се съгласява.
Отпивам още една глътка и се опитвам да не мисля за това, че пия алкохол в
присъствието на възрастни хора. И пред ректора на колежа ми.
Край нас минава сервитьор с черна жилетка и бяла риза. Но си табла с шампанско. Кен
грабва една и цялото ми тяло се сковава от ужас, но, за мое облекчение, подава напитката на
Карен. Щастлива съм, че не пие.
– Искаш ли още едно? – пита ме Хардин и аз инстинктивно поглеждам към Карен за
разрешение.
– Не се притеснявай, сватба е – казва тя и аз се усмихвам.
– Да, искам.
Хардин отива да ми вземе напитка, а ние говорим за сватбата и за цветята. Хардин се
връща само с една чаша. Карен го поглежда тревожно.
– Не ти ли харесва шампанското?
– Напротив, хубаво е, но вече изпих едно, а по сле ще карам.
Карен го поглежда с милите си, изпълнени с обич кафяви очи. По сле се обръща към мен.
– Имаш ли време да наминеш другата седмица? Поръчах някои семена за парника.
– Разбира се. Цялата седмица съм свободна след четири – казвам с готовно ст.
Гами гледа доволно ту мен, ту Карен и не може да се начуди.
– Откога сте заедно? – обръща се накрая към мен и Хардин.
– Няколко месеца – отговаря тихо Хардин.
Понякога забравям, че никой о свен нашите приятели… всъщно ст неговите приятели… не
знае, че допреди два месеца се мразехме.
– О, значи няма да имам правнуци скоро? – смее се тя, а Хардин се изчервява.
– Не, не. Ние едва преди няколко дни се преместихме да живеем заедно – казва Хардин, а
Карен и аз, шокирани, едновременно изплюваме шампанското в чашите си, за да не се
задавим.
– Живеете заедно? – пита Кен.
Не очаквах да им каже днес. По дяволите, та аз почти бях сигурна, че никога няма да им
каже, като се има предвид натрупаният ми опит с Хардин във връзка с това, че трудно
споделя истината с хората. Толкова съм изненадана и в същото време се чувствам неловко
заради реакцията си. Но преобладава чувството на радо ст, че най-сетне го признава пред
семейството си. И не се срамува от това.
– Да, преместихме се в „Артизан“ преди няколко дни – обяснява.
– О, това е разкошно място, а и е близо до работата на Теса – отбелязва Кен.
– Да – бавно отговаря Хардин. Мисля, че се опитва да прецени как реагират о станалите
на новината, която той метна като бомба.
– Много се радвам за теб, синко! – Баща му слага ръка на рамото на Хардин, а аз гледам с
неутрално изражение. – Никога не съм си представял, че ще те видя толкова щастлив и…
спокоен.
– Благодаря – казва Хардин и… се усмихва. С истинска усмивка.
– Може да наминем някой ден да ви видим – казва Кен, а Карен веднага свежда поглед.
– Кен… – в гласа ù има закана. Напомня ми за онзи случай, когато Кен притисна Хардин
прекалено силно. Очевидно и тя не е забравила.
– Ами… да, предполагам… става – казва Хардин и отново изненадва всички ни.
– Наистина ли? О, само ни кажете кога ще ви е удобно! – Очите на Кен са навлажнени.
Музиката започва и Карен грабва ръката на мъжа си.
– Сега е наш ред. Благодаря и на двама ви, че сте тук – казва и ме целува по бузата. –
Нямаш представа какво направи за това семейство – прошепва в ухото ми, а когато се
отдръпва от мен, виждам сълзите в очите ù.
– Време е за първия танц на младоженеца и булката – обявява тържествен глас по
микрофона. Баба му тръгва с о станалите, за да гледа.
– Ти направи тази сватба най-щастливия ден в живота им – казвам и го целувам по бузата.
– Хайде да се качим горе.
– Моля? – Главата ми е леко замаяна от двете чаши шампанско.
– Горе – повтаря настоятелно и електричеството между нас пламва, влива се във вените
ми.
– Сега ли? – смея се.
– Сега.
– Но тук има много хора…
Той не отговаря. Директно ме хваща за ръката и ме помъква през тълпата извън шатрата.
Когато влизаме в къщата, ми взема още една чаша шампанско и аз се опитвам да не я
разлея, докато той почти бяга нагоре по стълбите, без да пуска ръката ми.
– Проблем ли има? – питам, когато затваря и заключва вратата на стаята си.
– Имам нужда от теб – казва мрачно и сваля сакото си.
– Но си добре, нали? – Сърцето ми ще изскочи от гърдите.
– Да. Про сто искам да забравя. – Прави крачка към мен, грабва чашата и я о ставя на
тоалетката. Прави още една крачка, увива длани около китките ми и вдига ръцете ми над
главата.
Искам да му помогна да забрави срещата с баба си, която не е виждал от години, да
забрави, че баща му се жени за друга жена, че се съгласи да ни дойдат на го сти в нашия
апартамент. Това е прекалено много за него. И то само в рамките на няколко часа.
Вместо да задавам въпро си и да го притискам още повече, аз го хващам за яката на
ризата и го притискам към себе си. Тазът му се впива в моя. Вече е възбуден. Пуска ръцете ми
и ми позволява да ги заровя в ко сата му. От гърдите му се отронва стон, а след него и още
един. Езикът му е горещ и сладък. Усещам лек дъх на шампанско. Не са минали и няколко
секунди, когато бърка в джоба си и вади презерватив.
– Трябва да ти купим противозачатъчни, за да спра да слагам тези неща. Искам да те
почувствам истински. – Гласът му е дрезгав, зъбите му се впиват в долната ми устна, смуче я
леко и възбуждащо.
Хардин кара тялото ми да пищи от желание. Чувам, че сваля ципа си, и ръцете ми се
стрелват да събуят панталона и боксерките. Диша през зъби, въздухът свисти през тях. Ръцете
му повдигат роклята ми и пръстите му се залавят за бикините ми. След секунда вече ги плъзва
по краката ми. Клатя се непохватно на токчетата си и се измъквам от тях. Той се засмива леко
и веднага впива устни във врата ми. Ръцете му стискат бедрата ми и ме повдигат нагоре.
Краката ми автоматично обгръщат кръста му.
Повдигам ръце, за да намеря ципа на роклята си и да я махна, но той моли с устни, впити
във врата ми:
– Не, не я събличай, моля те. Тази рокля е толкова възбуждаща. Бяла… девствено чиста
и… мамка му… толкова секси. Толкова си красива.
Гърбът ми е опрян на вратата и когато влиза в мен, започвам да се плъзгам леко нагоре и
надолу по гладкото дърво. Движенията му са трескави, отчаяни. Никога не съм го виждала
такъв! Никога. Имам чувството, че аз съм лед, а той е огън. Толкова сме различни и все пак…
толкова си приличаме.
– Така… добре… ли… е? – говори накъсано, ръцете му са около гърба ми, за да не губя
равновесие.
– Да – про стенвам. Усещането да ме има, така опряна на вратата и с крака около кръста
му, е толкова интензивно и в същото време – божествено.
– Целуни ме – моли отчаяно. Езикът ми се стрелва към устните му и те веднага се отварят
да го поемат. Държа се за ко сата му и се опитвам да не падна, докато тласка свирепо в мен.
Телата ни се движат в бесен ритъм, но целувката ни е някак бавна и чувствена.
– Не мога да ти се наситя, Тес… Мамка му… Обичам те – говори в устата ми, а аз усещам
как онази топка се събира и стяга в стомаха ми.
Той сякаш не може да спре стоновете си, а аз не мога да сдържа вика си, когато и двамата
се доближаваме до оргазъм.
– Хайде, бебо, направи го – казва и аз, сякаш по инструкция, свършвам на мига. Той
повдига бедрата ми нагоре, застива и свършва в презерватива.
По сле отпуска глава на гърдите ми, диша тежко и продължава да ме държи неподвижна
няколко секунди. След това бавно и внимателно ме пуска да стъпя на крака. Облягам глава на
вратата и се опитвам да успокоя дишането си, докато той внимателно маха презерватива,
слага го в опаковката, пъха го в джоба си и се обува.
– Напомни ми да го изхвърля веднага щом слезем долу – казва и двамата се засмиваме. –
Благодаря ти. Не за това, което направихме сега. Благодаря ти за всичко – изрича и ме целува
по бузата.
– Няма нужда да ми благодариш, Хардин. Правя за теб това, което и ти правиш за мен. –
Поглеждам блестящите му зелени очи. – Дори ти правиш повече за мен.
– Това не е вярно – поклаща глава и ме хваща за ръката. – Да се връщаме, преди някой да
дойде да ни търси.
– Как изглеждам? – питам. Прокарвам пръсти през ко сата си и попивам крайчетата на
очите си, в случай че гримът ми се е размазал.
– Току-що изчукана. Красива.
– Ти също.
Всички в тентата танцуват. Мисля, че никой не е забелязал отсъствието ни. Точно сядаме,
когато започва нова песен. Знам тази песен. „Никога не ми позволявай да си отида“ на
Florence and the Machine.
– Искаш ли да потанцуваш? – питам, макар че вече знам отговора.
 – Не, не танцувам. – По сле ме поглежда и добавя: – Освен ако ти… искаш да танцуваш?
Толкова съм изненадана и развълнувана от думите му, от това, че иска да танцува с мен,
че би се жертвал за мен. Той става и ми подава ръка, но аз вече го дърпам към дансинга,
защото се страхувам, че може да се откаже. Заставаме в края, за да не се бутаме из тълпата.
– Нямам идея как се прави това. Какво да правя – смее се той.
– Ще ти покажа – казвам и слагам ръцете му на ханша си. Никога, за нищо не света не бих
по смяла дори да си мечтая да видя Хардин на сватбата на баща му. И то да танцува с мен!
– Тая песен е до ста откачена за сватба – смее се в ухото ми.
– Не бих казала. Мисля, че е идеалната песен за сватба – отвръщам и облягам глава на
гърдите му.
Всъщно ст не танцуваме, про сто се полюшваме леко напред-назад, но и така е много
хубаво. Оставаме на дансинга и за следващите две песни. И двете са ми любими. Когато „Ти
ме намери“ на „Фрей“ започва, Хардин се засмива и ме притиска по-силно.
Следващата песен е на известна момчешка група. Аз се усмихвам, а той върти недоволно
очи. Докато танцуваме, Хардин ми разказва за баба си. Все още живеела в Англия, но не я е
виждал и не е говорил с нея, откакто му се обадила на дванадесетия му рожден ден. По време
на развода застанала на страната на баща му и обвинила за всичко майката на Хардин, което
било напълно до статъчно за него никога да не ù проговори или потърси. Не се притеснява да
споделя тези неща с мен. Напротив, чувства се удобно, спокоен е. Ето защо не се обаждам, не
питам, не коментирам. По сле сменя темата и започва да се шегува с всяка от песните, които
пускат. Аз не се съгласявам и дори се смея на лошия му вкус.
– Искаш ли пак да те кача горе? – Слага ръка почти на дупето ми.
– Може би.
– Трябва да ти давам шампанско по-често – казва, а аз махам ръката му от кръста си.
Хардин се цупи, а аз не мога да спра да се смея.
– Всъщно ст… наистина е… забавно – признава накрая.
– И аз мисля така. Благодаря, че дойде с мен.
– Не искам да съм на никое друго място на света. Само с теб, където и да си.
Мисълта, че това може и да е истина, ме грее с приятен пламък.
– Може ли да отнема дамата? – пита Кен точно когато започва следващата песен.
Хардин се мръщи и ме поглежда, по сле се обръща към баща си и казва недоволно.
– Да, но само за една песен.
Кен се смее и повтаря думите на сина си: „Само за една песен.“ По сле ръцете му
обгръщат гърба ми. Не мога да се отърва от неприятното чувство към този човек, което се е
промъкнало у мен. Разговорът е лек, приятен дори, смеем се на една пияна двойка, която само
се клати до нас.
– Моля те, погледни! – казва Кен с изумление. Обръщам се в по соката, където гледат
ококорените му очи. Тих вик на изненада излиза между устните ми, когато виждам как
Хардин непохватно се клатушка, танцувайки с Карен. Когато я настъпва, без да иска, по
белите обувки, тя се смее, а горкият Хардин се чувства толкова неловко. Тази вечер е много
по-красива и от най-красивите ми мечти.
Танцът свършва и Хардин бързо се връща при мен. Карен върви след него. Казваме им, че
ще си тръгваме, и се прегръщаме за довиждане. Усещам, че Хардин не е така скован като в
началото. Някой вика Кен, той кима с глава, повтарят ни отново колко са щастливи, че сме
уважили сватбата им, и изчезват в тълпата.
– Го споди, колко ме болят краката – казвам. Никога не съм ходила толкова дълго на
високи обувки. Ще ми е нужна поне седмица, за да се възстановя.
 – Искаш ли да те но ся? – пита шеговито.
– Не – смея се.
Когато излизаме от тентата, Тревър, Ванс и Кимбърли минават край нас. Тя оглежда
Хардин от главата до петите и ми се усмихва широко. По сле му мята още едно око и ми
намига. Опитвам се да задуша напушилия ме смях, но уви, започвам да се давя и да кашлям.
– Хардин, запази ли един танц и за мен? – пита Ванс.
– Не, няма начин – смее се Хардин.
– Тръгваш си толкова рано? – пита ме Тревър.
– Дори се задържахме повече от необходимото – отговаря вместо мен Хардин и ме дърпа
настрани от тях. – Радвам се, че си поговорихме, Ванс – вика през рамо и излизаме от шатрата.
– Това беше грубо – скарвам му се, когато стигаме до колата му.
– Оня флиртуваше с теб. Мога да бъда груб, колкото си поискам.
– Тревър не е флиртувал. Про сто се държеше възпитано.
– Не бъди наивна. Иска да те чука. Сигурен съм.
– Моля те, само се дръж мило с него. Работим заедно и не искам да имам проблеми –
казвам съвсем спокойно. Тази вечер беше приказна. Не искам да я разваляме. Особено с
необо снована ревно ст.
Хардин се усмихва зло стно.
– Всъщно ст си права. Винаги мога да накарам Ванс да го уволни.
Не мога да не се засмея.
– Ти си напълно луд.
– Луд съм. Само когато става дума за теб – казва и излизаме от паркинга.

Глава деветдесет и пет

– Обичам да се прибирам у дома – отбелязвам, когато влизаме в апартамента, но веднага
усещам кучешкия студ. – Освен когато си изключил отоплението – треперя, зъбите ми тракат,
а той се смее.
– Не мога да разбера как работи. Тази нова техника изобщо не я схващам.
Докато Хардин се опитва да разбере как работи термо статът, грабвам одеялото от
леглото и още две от гардероба, след което ги скупчвам на дивана. По сле се връщам в
спалнята.
– Хардин?
– Идвам.
– Може ли да ми свалиш ципа? – питам, когато се появява на вратата. Явно до сега се е
мъчил с отоплението и е ядо сан. Пръстите му са ледени, настръхвам. Той се извинява и бързо
сваля ципа. Роклята ми пада на пода. Събувам обувките си. Подът е леден! Бягам към
гардероба и изваждам най-дебелата пижама, която мога да намеря.
– Чакай да ти дам нещо по-топло – казва Хардин и вади сивото си горнище с качулката.
Усмихвам се и му благодаря. Не знам какво толкова обичам в дрехите му. Сякаш, когато ги
облека, сме по-близо един до друг. Никога не съм го правила с Ноа, само един-единствен път,
когато го помолих за пуловера му. Тогава бяхме на къмпинг със семейството му.
Хардин очевидно обича да но ся дрехите му. Гледа ме как обличам горнището му и очите
му се пълнят с тежко желание. Забелязвам, че има проблем с махането на вратовръзката, и
отивам да му помогна. Той мълчаливо гледа как я развързвам, по сле бягам да взема чифт
вълнени червени чорапи с пискюли, които майка ми купи миналата година за Коледа. Чак сега
се сещам, че Коледа е едва след три седмици, и неволно се замислям дали майка ми все още
иска да си отида у дома за празниците. Не съм си ходила от деня, в който тръгнах за колежа.
– Какво е това? – смее се Хардин и сочи пискюлите на глезена ми.
– Чорапи. По-точно са топли чорапи – отвръщам и му се изплезвам.
– Сладки са – казва и обува дебел анцуг. Връщаме се в хола, а апартаментът някак е
започнал да се затопля. Хардин включва телевизора и ляга на дивана, придърпва ме върху себе
си и ни завива с одеялата.
– Мислех си… какво ще правиш за Коледа? – питам притеснено. Не знам защо се
срамувам да го попитам за нещо толкова елементарно, при положение че вече живеем заедно.
– Смятах да повдигна въпро са другата седмица, че тази се натрупа до ста напрежение, но
така и така питаш… – Лицето му е неспокойно и някак колебливо. Може би и той като мен се
страхува да повдигне въпро са. – Мислех да си отида у дома за празниците. И искам да
дойдеш с мен.
– У дома? – почти изпищявам от изненада.
– В Англия. В къщата на майка ми. Ако не искаш, няма проблем, но се надявах да
дойдеш… понеже живеем вече заедно… Знам, че искам много от теб.
– Не че не искам… Про сто не знам…
Мисълта да пътувам с Хардин в друга държава е много вълнуваща, но не знам защо ме
плаши толкова много. Никога не съм излизала от щата дори.
– Не е нужно да ми отговаряш веднага. Но ще се радвам, ако ми кажеш скоро. Мисля да
пътувам на двадесети.
– Това е един ден след рождения ми ден – казвам.
– Рожденият ти ден? – вдига глава изненадано. – Защо не ми каза, че е толкова скоро?
– Не знам. Наистина не знам. Не бях мислила за това. Рождените дни не са кой знае какво.
Майка ми винаги се стараеше да направи всеки рожден ден специален и различен, но не и през
по следните години.
– Какво искаш да правиш на рождения си ден?
– Нищо. Може би да отидем на вечеря. Не искам да е нещо кой знае какво. Наистина.
– Вечеря… О, не знам… Не е ли малко екстравагантно – шегува се той.
Смея се, а той целува челото ми.
Принуждавам го да гледаме новия епизод на „Малки сладки лъжкини“, но и двамата
заспиваме на дивана до ста бързо.
Събуждам се по някое време по сред нощ. Ужасно е горещо. Събличам горнището на
Хардин и ставам да намаля малко отоплението. И точно тогава виждам малка синя светлинка
на телефона му. Получил е съобщение. Любопитството ми се разпалва като горски пожар.
Взимам телефона от плота на кухнята и прокарвам пръст по екрана. Три нови съобщения.
Тереза, остави телефона!
Не, не мога да ровя в телефона му. Това е пълна лудо ст. Оставям го и тръгвам към дивана,
но в този миг получава още едно съобщение.
Само едно. Ще прочета само едно. Това не е лудост, нали?
Но колкото и да се убеждавам, знам, че е пълна лудо ст да му чета съобщенията.
Проблемът е, че вече не мога да се спра.
Ей, чеп, обади ми се.
Виждам, че е от Джейс.
Да, идеята беше наистина много лоша. Не разбирам нищо от съобщението, а сега вече
изпитвам кошмарно чувство на вина, че му рових в телефона. Но защо Джейс иска да говори
с Хардин?
 – Теса?
Дрезгавият глас на Хардин ме стряска, телефонът се изплъзва от ръцете ми и пада на
пода. Май го счупих?
– Какво беше това? Какво правиш? – пита в тъмното. Единствената светлина идва от
телевизора в хола.
– Телефонът ти започна да вибрира и аз го взех – лъжа веднага и се навеждам да го
вдигна. На екрана има малка пукнатина. – И счупих екрана.
Той въздъхва уморено.
– Ела да си лягаш.
Оставям телефона и си лягам на дивана при него.
Но дълго не мога да заспя.
На следващата сутрин се събуждам от опитите на Хардин да се измъкне изпод мен.
Премествам се по-навътре, за да му направя място. Той става, взима телефона си и отива в
банята.
Дано не ми е много ядо сан за пукнатия екран. Ако не бях толкова любопитна, никога
нямаше да се случи. Ставам и пускам кафеварката. Замислям се за предложението на Хардин
да отидем в Англия за Коледа. Направихме такава сериозна крачка във връзката си с това
преместване. А сме толкова млади. Не е ли до статъчно засега? Но от друга страна, искам да
се запозная с майка му. И да видя Англия с Хардин.
– Замислила си се нещо – гласът му отново ме стряска, когато влиза в кухнята.
– Не… Да… – засмивам се нервно.
– За какво?
– За Коледа.
– Какво за Коледа? Не знаеш какво да ми купиш?
– Мисля, че ще се обадя на майка си да видя дали все още съм поканена за празниците.
Нека първо да разбера как е положението там. Иначе ще ми е криво. Знам, че ще е сама.
Не изглежда много ентусиазиран.
– Разбирам.
– Съжалявам за телефона ти.
– Няма проблем – казва и го слага на кухненската маса.
И точно тогава не знам какво правя и защо казвам:
– Прочетох едно съобщение от Джейс.
Не искам да крия от него, колкото и да ме е срам от по стъпката ми.
– Какво си направила?
– Ами, започна да вибрира и го прочетох. И защо ти пише толкова късно?
– Какво си прочела? – пита, сякаш не ме слуша.
– Едно съобщение от Джейс.
Челюстите му се заключват.
– Какво пишеше?
– Само да му се обадиш…
Го споди, защо се навива толкова много? Знаех, че няма да е о собено щастлив, дето съм
му ровила в телефона, но вече започва да преиграва.
– Само това? – пита до ста рязко и започва да ме ядо сва.
– Да, Хардин. Какво друго?
– Нищо… – Отпива от кафето си, сякаш нищо не се е случило. – Про сто не обичам да ми
ровиш в нещата.
– Добре, разбрах, няма да се повтори.
 – Добре. Днес имам да свърша няколко неща. Няма да ти е скучно сама, нали?
– Какви неща? – питам и на секундата съжалявам.
– За бога, Тереза – почти вика. – Защо винаги трябва да ме дебнеш какво правя?
– Не те дебна. Про сто исках да знам какво ще правиш. Ние имаме връзка, Хардин,
сериозна връзка. Ето защо искам да ми кажеш какво ще правиш и къде отиваш. Защо да не
попитам?
Той бута чашата с кафе напред и става.
– Ти наистина не знаеш кога да спреш. Това ти е проблемът. Не съм длъжен да ти казвам
всичко, независимо че живеем заедно. Ако знаех, че ще започнеш с тези лайна, щях да изляза,
преди да се събудиш.
– Уау! – успявам да кажа само това и изхвърчам като ураган през кухнята. Вървя към
спалнята, но той е по петите ми.
– Какво уау?
– Трябваше да знам, че вчера беше прекалено хубаво, за да е истина.
– Моля?
– Прекарахме толкова хубаво. За първи път не се държа като задник. И днес се
събуждаш… И… Бам! Изненада! Отново си същият идиот.
Събирам мръсните му дрехи от пода.
– Забравяш онази малка подробно ст, че си ми ровила в телефона.
– Добре, съжалявам за това, но не е кой знае какво, честно! И ако има нещо в този
телефон, което не искаш да видя, значи имаме по-голям проблем – вряскам и блъскам всичко
в панера за мръсни дрехи.
Той сочи с пръст към мен и казва ядо сано:
– Не, Теса. Ти си проблемът. Защото винаги правиш от мухата слон.
– Защо се би със Зед? – контрирам го на мига.
– Не, няма да обсъждаме това сега – казва студено.
– А кога, Хардин? Защо не ми кажеш? Как очакваш да ти имам доверие, при положение
че криеш от мен? Има ли нещо общо с Джейс?
Имам чувството, че ще избълва огън от ноздрите си. Прокарва ръце по лицето си, по сле
през ко сата си и тя цялата щръква нагоре.
– Не разбирам защо не можеш да си гледаш твоята работа, а винаги си вреш но са в
чуждата – казва и се обръща да излиза.
След няколко секунди го чувам да блъсва външната врата. Бърша гневните си сълзи.
През цялото време, докато почиствам апартамента, ме яде един о сновен въпро с: защо
реагира така, когато се спомене името на Джейс. Това вече наистина е преиграване.
Не, има нещо. Крие нещо от мен, но не разбирам защо. Почти съм сигурна, че не е
свързано с мен, но не разбирам защо толкова се разпали.
В мига, в който видях Джейс, разбрах, че е лош човек. И ако Хардин не иска да ми
отговори, ще намеря алтернативен начин да разбера. Поглеждам през прозореца и виждам как
колата на Хардин излиза от паркинга. Веднага грабвам телефона си. Моят алтернативен
източник отговаря на първото позвъняване.
– Зед? Теса е – казвам.
– Да… знам.
– Ами… чудех се дали може да те попитам нещо. – Гласът ми е много тих.
– А… къде е… Хардин? – пита той и от тона му о ставам с впечатлението, че ми е сърдит
за това, че го разкарах, след като беше така мил с мен.
– Няма го.
 – Не, идеята не е добра…
– Защо се бихте с Хардин? – питам, преди да довърши изречението си.
– Съжалявам, Теса, трябва да затварям – казва и наистина ми затваря.
Какво беше това, по дяволите? Не бях сто процента сигурна, че ще ми каже, но не
очаквах да реагира така грубо.
И сега вече любопитството ми ще ме изяде. Освен това започвам да се взривявам.
Опитвам да се обадя на Хардин, но той, разбира се, не ми отговаря. Защо Зед се държа така
странно? Или… като че се страхуваше да ми каже? Може би греша, може би наистина има
нещо общо с мен? Не знам какво се случва, но не виждам никаква логика. Нищо не се връзва.
Опитвам се да се успокоя и да преценя ситуацията съвсем трезво. Дали пък аз не преигравам?
Но не мога да забравя лицето на Хардин, когато споменах името на Джейс. Беше откачил. И
знам, че не се заблуждавам.
Не, нещо става!
Взимам си душ и се опитвам да се успокоя, да мисля разумно, но не се получава. Сякаш в
стомаха ми се е отворила огромна бездна. Решавам да предприема друго.
Излизам изпод душа, изсушавам си ко сата и се обличам. През цялото време мисля какво
да предприема. Чувствам се като го спожица Хавишам от Големите надежди. Кроя план след
план. Никога преди не ми е харесвала като характер, но сега започвам да я разбирам. Сега чак
о съзнавам как любовта може да те накара да правиш неща, които обикновено не би направил.
Да циклиш около някоя идея до полудяване, например.
Е, реално планът ми не е чак толкова луд, нито пък толкова драматичен, както си го
представям. Само ще намеря Стеф и ще я питам дали знае защо Хардин и Зед са се били. И
по сле ще я питам какво знае за Джейс.
Единственото, което прави положението по-тежко, е, че Хардин ще гръмне, когато
разбере, че съм се обаждала на Зед и на Стеф, за да разпитвам.
Сега като се замислям, не ме е водил с приятелите си, откакто се преместихме, така че те
най-вероятно не знаят, че живеем заедно.
Когато излизам от апартамента, мислите ми са пълна каша и забравям да си взема
телефона. Започва да вали сняг малко преди да стигна до магистралата, така че ми отнема
повече от тридесет минути да стигна до общежитията.
Изглеждат същите, както ги помня. Разбира се. Преместих се едва преди седмица, макар
че ми се струва много по-отдавна.
Минавам с маршова стъпка през фоайето, без да обръщам внимание на грубия поглед на
блондинката, която крещя на Хардин, когато разля водка пред вратата ù. Онази нощ, когато
той о стана с мен за първи път в общежитието, ми се струва преди векове. Но пък времето
като понятие сякаш се е размило, откакто го срещнах.
Чукам на вратата, но никой не отговаря. Разбира се. Няма я. През цялото време е при
Тристан и Нейт, а аз нямам представа къде е апартаментът им. И ако знаех, дали щях да отида
там?
Влизам в колата и се опитвам да измисля нов план. Започвам да обикалям из квартала.
Ако не си бях забравила телефона, щеше да е по-лесно. И точно когато съм на път да се
откажа от трагикомичното си решение да издирвам бившата си съквартирантка, минавам
покрай „Слепия Боб“, заведението с многото мотористи, където ходих със Стеф, и забелязвам
колата на Нейт на паркинга.
Спирам. Поемам си дълбоко дъх, излизам и още веднъж пълня гърдите си с ледения
въздух.
Влизам и изпитвам огромно облекчение, когато забелязвам червената ко са на Стеф в
другия край на бара.
Само ако знаех какво ме чака.

Глава деветдесет и шест

Вървя през задимения бар и започвам да изпадам в паника. Защо изобщо правя това? Не,
идеята не е добра. Хардин ще се побърка от бяс, а Стеф може би ще си помисли, че съм луда.
И точно тогава тя ме забелязва. Лицето ù грейва от щастие и буквално се провиква през
цялото заведение:
– Теса! Какво правиш тук? – И скача да ме прегърне.
– Ами… търсех те.
– Наред ли е всичко, или про сто се затъжи за мен? – смее се тя.
– Про сто ми липсваш – решавам да не казвам истинската причина. Засега, разбира се.
– Не съм те виждал от векове, Теса – шегува се Нейт и ме прегръща. – Хардин къде те
крие?
Тристан се появява зад Стеф и я прегръща през кръста. Тя се обляга в ръцете му, което
значи, че са се справили с проблема с Моли.
– Ела, седни при нас – усмихва ми се тя. – Засега сме само ние.
Засега? Дали и Хардин ще идва тук? Скоро?
Тръгвам след тях към едно сепаре. Не искам дори да си помислям какво ще стане, ако
Хардин се появи. Не, няма да мисля за това.
Смело си поръчвам бургер с картофки. Не съм яла цял ден, а вече е три следобед.
– Ще внимавам да е без кетчуп този път – казва сервитьорката с усмивка и тръгва към
кухнята. Няма начин да забрави скандала, който Хардин вдигна заради бургера ми по следния
път, когато бях тук. Започвам да гриза кожичките на лакираните си нокти и чакам да ми
донесат напитката.
– Изтърва страхотно парти снощи – казва Нейт и изпива на един дъх о станалата в чашата
му бира.
– Така ли? – усмихвам се. Това, което ме вбесява най-много във връзката ми с Хардин, е,
че никога не знам какво трябва да говоря пред хората. Ако беше нормална връзка, бих им
казала: „Голяма работа! Ние също изкарахме страхотно на сватбата на баща му.“ Но тъй като
връзката ни е далеч от нормалното, не казвам нищо. Мълча.
– Да, до ста диво беше. Отидохме на доковете. Там можеш да си позволиш много повече
неща, а и не се налага да се чисти цялата къща след това.
– Джейс там ли живее? – опитвам се да звуча неутрално.
– Какво? Не, това е на пристанището. Там работи, но живее близо до къщата.
– О… – започвам да ръфам сламката си.
– Беше толкова студено, а Тристан се метна във водата по гол задник – казва сърдито
Стеф, а Тристан закачливо ù показва среден пръст.
– Не беше много зле. Тялото ми престана да усеща каквото и да било в мига, в който
паднах във водата.
Сервитьорката но си бургера ми, крилцата на Тристан и по още една бира за тримата.
– Сигурна ли си, че не искаш бира? Няма да ти потърсят документ – казва Нейт.
– О, не, с колата съм. Благодаря все пак.
– Къде е новото ти общежитие? – пита Стеф и си открадва от моите картофки.
– Моето какво?
 – Общежитието ти. Къде е? – отговаря бавно.
– Не, не съм в общежитие. Хардин това ли ви е казал? Че съм в друго общежитие?
– Ами… да, разбира се, че си в друго общежитие, защото не си в моето. Хардин ти
прибра багажа и каза, че се местиш в друго общежитие, понеже майка ти нещо откачила –
обяснява и отпива от бирата си.
Не ме е грижа колко ще ми се ядо са, не му пука колко ще ми вика, но не, няма да лъжа
повече. Бясна съм, че крие връзката ни.
– С Хардин се преместихме в апартамент.
– Моля? – питат тримата в един глас.
– Да, миналата седмица. Живеем заедно. На около двадесет минути от колежа –
обяснявам, а те ме гледат, сякаш ми е пораснала втора глава. – Какво ме гледате така? – питам
грубо.
– Нищо. Про сто… уау… изненадата е… да… каква изненада – казва Стеф.
– Защо? – питам рязко. Не искам да си го изкарвам на нея заради това, което е надробил
Хардин, но не мога да се сдържа.
Тя се намръщва и се замисля.
– Не знам. Про сто не мога да си представя Хардин да живее с някого. Това е всичко. Не
знаех, че нещата при вас са чак толкова сериозни. И ми се щеше да ми беше казала.
Точно отварям уста да я питам какво иска да каже с това, когато очите на Нейт и Тристан
се стрелват към вратата и по сле ме поглеждат. Обръщам се и виждам Хардин, Моли и Джейс.
Хардин маха снега от ко сата си и изтрива краката си в изтривалката. Обръщам се бързо
напред. Сърцето ми ще изскочи. Прекалено много неща се случват. Но това, което ме изкарва
тотално от контрол, е фактът, че Моли е с Хардин. Освен това и Джейс е с Хардин, което ме
обърква допълнително. И като капак, току-що казах, че живеем заедно, което очевидно
смущава всички.
– Теса. – Чувам гневния му глас зад гърба си. Поглеждам го. Лицето му е изкривено от
гняв. Знам, че се опитва да се контролира, но всеки миг ще прелее. – Трябва да говоря с теб –
казва през стиснати зъби.
– Точно сега? – опитвам се да звуча непринудено. Сякаш не ми се иска да си развалям
сладките приказки с хората.
– Да. Сега – отговаря и се пресяга да ме хване за ръката. Аз ставам и бързо се измъквам от
сепарето, тръгвайки след него към другия край на бара. – Какво правиш тук, по дяволите? –
пита тихо. Лицето му е на сантиметри от моето.
– Дойдох да се видя със Стеф – не е лъжа, но не е и истината.
– Пълни глупо сти. – Опитва се да запази спокойствие и да не вика, но не му се получава.
Хората вече ни гледат с любопитство. – Трябва да си тръгнеш.
– Моля?
– Трябва да се прибереш у дома.
– Къде у дома? В новото ми общежитие? – Веднага го подхващам по първата болна тема.
Лицето му изведнъж побелява, капка кръв не о става в него. – Да, точно така, казах им. Защо
обаче ти не си им казал? Изглеждах като кръгла глупачка. Мислех, че вече минахме онзи етап,
когато се опитваше да ме пазиш в тайна от всички.
– Не съм правил нищо такова – лъже веднага.
– Гади ми се от тайни и измами, Хардин. Всеки път, когато си помисля, че всичко е наред,
че се справяме добре…
– Съжалявам. Не съм искал да го пазя в тайна. Про сто изчаквах.
Мислите и думите му са объркани. Изглежда така, сякаш води някаква вътрешна борба.
Виждам я в очите му. Неговата паника ме тревожи. Оглежда се във всички по соки, сякаш се
страхува от нещо.
– Не мога да продължавам така, знаеш, нали? – казвам.
– Да, знам. – Той въздъхва и придърпва металното кръгче между зъбите си. По сле
прокарва ръка през мократа си ко са. – Може ли да се приберем и да поговорим за това.
Кимам и тръгвам след него към масата, където всички седят и чакат.
– Тръгваме си – обявява Хардин.
– Много бързо – смее се зловещо Джейс.
– Да – отговаря Хардин и усещам напрежението в раменете му.
– В апартамента ви? – пита Стеф, а аз я моля с поглед да не започва сега. Имам
усещането, че очите ми, ако можеха, щяха да изпищят молбата ми към нея да не захваща
темата.
– Къде, къде? – дави се Моли и се кикоти с недоверие. Мога спокойно да живея, без
никога повече да видя тази жена. Честно.
– В техния апартамент, където живеят заедно – казва Стеф с чуруликащо гласче. Знам, че
го прави, за да го навре в очите на Моли, и при други обстоятелства бих я аплодирала за това,
но съм прекалено ядо сана на Хардин, за да мисля за Моли чак толкова задълбочено.
– Такаааа! Това вече е новина – и Моли почуква с тъмночервените си нокти по масата. –
Много, много интересно – казва и забива очи в Хардин.
– Моли… – започва той заканително. Кълна се, толкова е изплашен! Тя повдига вежди и
казва:
– Не мислиш ли, че отиде прекалено далеч с това нещо?
– Моли, кълна се, ако не си затвориш шибаната уста…
– Какво нещо? С какво отива прекалено далеч – питам вече крайно заинтригувана.
– Теса, излизай – командва, но не му обръщам внимание.
– Не. С какво отива прекалено далеч? Кажи ми! – изврещявам.
– Чакай, ти нали не участваш в тая работа? Или? – И изведнъж започва да се смее. – Знаех
си! Казах на Джейс, че си знаела, но той не ми повярва. Хардин, дължиш до ста сериозна сума
пари на Зед – отмята глава назад и пак се смее, ставайки от масата.
Лицето на Хардин е бяло. Не само лицето. Цялото му тяло сякаш се е обезкървило. Не
разбирам нищо. В главата ми е пълен хао с. Поглеждам Стеф, Тристан и Нейт, но те гледат
Хардин с отворени усти.
– Какво да съм знаела? – питам с треперещ глас. Хардин ме хваща за ръцете и се опитва
да ме издърпа навън, но аз се изскубвам и заставам пред Моли.
– Не ми се прави на глупачка. Не ми минават такива номера. Знам, че си знаела. И какво
направи? Разделихте си парите ли? – пита тя.
Хардин ме хваща за ръката. Пръстите му са ледени.
– Теса… – Избутвам го и го поглеждам с изумление.
– Говори! Какво се опитва да ми каже? – крещя. От очите ми текат сълзи, с мъка се
преборвам да потуша поне частично емоциите, които заплашват да гръмнат в мен като
бомба. Хардин продължава да ме изненадва. Отваря уста да каже нещо, но по сле веднага я
затваря.
– О, го споди! Ти наистина не си знаела? Супер. Сядайте всички да гледаме сеир – казва
Моли с подигравателен тон.
– Моли, недей – обажда се Стеф.
– Сигурна ли си, че искаш да знаеш, принцесо? – казва с триумфална усмивка Моли.
Усещам как кръвта пулсира в ушите ми. За секунда се питам дали и другите могат да чуят
пулса ми.
– Кажи ми – настоявам.
Тя навежда глава настрани… но тогава млъква.
– Не, мисля, че е по-добре Хардин да ù каже – смее се с език между зъбите. Това е най-
кошмарният звук, който съм чувала. По-ужасен и от тебешир, стържещ върху ученическа
дъска.

Глава деветдесет и седем

Всичко се случва прекалено бързо, за да разбера за какво всъщно ст става дума. Объркана
съм. Оглеждам лицата на всички тези хора, с които се опитах да се сприятеля, да се впиша в
средата им, и разбирам, че не мога да имам доверие на нито един от тях.
Какво става? Защо Хардин стои така? Защо е така изплашен? Какво се случва?
– И аз мисля така – казва Джейс и вдига чашата си като за наздравица. – Хайде, Хардин,
кажи ù.
– Ще ù кажа… навън – едва прошепва Хардин. Поглеждам в красивите му очи, които сега
са полудели от отчаяние и паника. Не знам какво става, но съм сигурна, че не искам да отивам
никъде с него.
– Не, тук ми кажи. Пред всички, за да не лъжеш. – Сърцето ме боли. Не, не съм готова да
чуя каквото и да се кани да ми каже. Той кърши ръце и след дълга пауза проговаря:
– Съжалявам. Теса, не искам да забравяш, че това беше много преди да те познавам. –
Очите му ме молят за мило ст.
Нямам доверие на гласа си. Едва отварям уста и изричам:
– Кажи ми.
– Онази нощ… втората нощ… когато дойде на партито за втори път… и когато играхме
на „Истината или се о смеляваш“ … и Нейт те попита дали си девствена… – затваря очи,
сякаш да си събере мислите.
О, не! Ако беше възможно сърцето ми да слезе по-дълбоко, вероятно и това би се
случило, но е прекалено късно. Имам чувството, че е умряло.
Това не се случва. Не, това не може да се случва. Не сега. Не на мен.
– Хайде, продължавай…. – казва Джейс и се обляга напред, сякаш гледа истинско
забавление, най-доброто шоу в целия му живот. Хардин му мята убийствен поглед и знам, че
ако не беше зает да унищожи връзката ни точно в този момент, би го убил, без да се замисли.
– Ти каза, че си… и оттам се зароди… една идея?
– Кажи ù кой роди идеята – прекъсва го Моли.
– Аз… аз… дадох идеята. – Очите му не се откъсват от моите. Това не прави нещата по-
лесни. – Че би било… забавно… да се обзаложим… – Главата му пада на гърдите, от очите ми
капят сълзи.
– Не – извиквам сподавено и правя крачка назад.
Не мога да проумея това, което чувам. Обърканите ми мисли като че затъват в блато. Не
разбирам. И след това идва болката. И гневът. Идват едновременно. И всички спомени ме
връхлитат като цунами…
„Стой настрани от него“. „Внимавай“. „Понякога си мислиш, че познаваш хората, но
по сле разбираш, че нищо не си знаел.“ „Теса, трябва да ти кажа нещо“.
Всичко, което ми казваха Стеф, Моли, Джейс, всички онези намеци, дори опитът на
Хардин да ме предупреди… Всичко се завихря като ураган в главата ми. Чувам ги и пак, и пак.
 Винаги съм усещала, че има нещо, нещо, което изпускам и недовиждам.
Изведнъж някой изсмуква целия въздух от дробовете ми. Задъхвам се и се опитвам да
разбера дали това е истина. Да, толкова много неща трябваше да ми подскажат,
доказателствата бяха пред мен. Но бях прекалено заслепена от Хардин, за да ги видя.
И защо наистина е докарал нещата толкова далеч? Защо ме накара да живеем заедно?
– Знаела си? – обръщам се към Стеф. Не мога да гледам Хардин. Не мога да се насиля да
го погледна.
– Исках да ти кажа, Тес… толкова много пъти исках да ти кажа… – Очите ù се пълнят със
сълзи на вина.
– Изобщо не повярвах, когато каза, че е спечелил. Дори и когато показа презерватива –
смее се Джейс.
– Нали? И аз. Но чаршафите? Не можеш да не повярваш на чаршафи с кръв – смее се
Моли.
Чаршафите? Ето защо са били в колата…
Знам, че трябва да кажа нещо, каквото и да е. Но гласа ми го няма. Всичко се върти около
мен. Хората в бара си ядат, пият и не забелязват наивното момиче, което стои на метри от тях
с прегазено сърце. Как е възможно времето да не спре? Защо никой не спира пред мъката ми.
Гледам как Стеф плаче, как Нейт навежда глава, Хардин, който не откъсва очи от мен.
– Теса, ужасно съжалявам – прави крачка към мен, но аз не мога дори да помръдна
краката си, за да избягам, което е единственото разумно нещо.
Грозният глас на Моли нарушава тишината.
– Да, има щипка драма в тези събития и мисля, че всички трябва да оценим това. Като
казвам драма, имам предвид… актьорско майсторство. Помниш ли онази вечер, когато
всички се бяхме събрали тук, а Стеф ти беше сложила онзи патетичен грим, на който може
само да се смееш, и когато Хардин и Зед се състезаваха кой ще те заведе първи в стаята си –
хили се злокобно. – И по сле Хардин се появи в твоята стая, нали? С водката. И ти си помисли,
че е пиян. Помниш ли, когато му се обадих през нощта? – Гледа ме и сякаш наистина си вярва,
че ще ù отговоря. – Но точно онази нощ трябваше да спечели облога. Беше толкова сигурен.
Зед все казваше, че няма да му се дадеш толкова бързо. Но все пак се даде по-бързо,
отколкото аз самата предполагах. Затова е по-добре, че не заложих пари.
Ужасният глас на Моли и очите на Хардин – това е всичко, до което се свежда светът ми
в момента. Това унижение, това чувство на пълна загуба… такава болка, каквато никога не
съм си представяла, че е възможна.
Хардин си е играл с мен. През цялото време. Това е било само една игра. Всички
прегръдки, целувки, усмивки, смехът му, всеки път, когато ми е казвал „обичам те“, сексът,
плановете – сега всичко гори като суха хартия. Бил е планирал всичко, до по следния детайл.
И всички са знаели, всички о свен мен. Дори Стеф, за която си мислех, че ми е приятелка.
Поглеждам го, позволявам си един миг на слабо ст сред целия този хао с и шок. И ми се
иска да не го бях направила. Той про сто си стои там, сякаш светът ми не се руши, сякаш не
преживявам най-голямото унижение в живота си. Пред всички.
– Може би ще ти е драго да разбереш, че шоуто си заслужаваше парите, макар че Зед се
опита да се откаже на няколко пъти. Но се надявам, че с парите на Зед, Логан и Джейс ти е
платил поне една вечеря – казва Моли и се киска.
– Аз най-много съжалявам, че изпуснах онази част, дето ù е крещял, че я обича. Това
изпълнение е убиец, човече. Така поне се говори – казва Джейс и допива бирата си.
– Млъквайте, мама ви про ста! – изкрещява Тристан. Всички го гледат с изненада. Ако
отдавна не бях спряла да чувствам каквото и да било, може би щеше да изненада и мен. –
Мама ви тъпа, задници! Прекалихте! Не ù ли стига това, което вече направихте.
Хардин прави крачка към мен.
– Бебо, съжалявам. Моля те, кажи нещо.
И след това „бебо“ мозъкът ми най-накрая прави връзка с устата ми.
– Да не си по смял да ме наричаш така! Мамка ти! Как можа да направиш такова нещо?
Ти… ти… не, не можеш да… – Искам да кажа толкова много неща, но нищо не излиза. – И
няма да кажа нищо.
Звуча много по-уверена, отколкото се чувствам. Вътрешно горя, изгарям. Сърцето ми е на
пода. Под ботуша на Хардин.
– Този път вече наистина се провали. Провали всичко! – пищя. – Защо? Про сто ми кажи
защо. Защо аз?
– Защото… защото ти про сто беше там – казва и откровено стта му ме накълцва на по-
ситни парченца. – И беше предизвикателство. Тогава не те познавах, Теса. Не знаех, че ще се
влюбя в теб.
Контрастът между това, което казва, това, което беше през по следните няколко седмици,
и това, което реално се е случвало, обръща стомаха ми и усещам как ще повърна всеки миг.
– Ти си болен! Мамка му, колко си болен! – крещя и бягам към вратата.
Не, това е прекалено много за мен. Ръката му се увива около моята, но аз се дърпам.
Обръщам се и му удрям шамар. С цялата си сила. Болката в очите му ми до ставя най-
болезненото удовлетворение, ако такова изобщо може да съществува.
– Ти унищожи всичко. Ти взе от мен нещо, което не ти принадлежеше – крещя. – Това
беше нещо, което трябваше да дам на някой, който ме обича истински. Не беше твое, а
негово… който и да е този човек… И ми го взе заради парите? Съсипах отношенията си с
майка заради теб, имах човек, който ме обичаше, който никога нямаше да ме нарани така,
както го направи ти. Ти си противен.
– Но аз те обичам, Теса, истински. Обичам те повече от всичко на света. И щях да ти
кажа, про сто не исках те да ти кажат. Ето защо не се прибрах цялата нощ. Молех ги да не ти
казват нищо, преди да го сторя аз. Щях да ти кажа скоро, сега когато живеем заедно, защото
тогава нямаше да има значение.
Нямам никакъв контрол върху думите, които излизат от устата ми.
– Ти.. ти… Го споди… Мислиш, че е съвсем в реда на нещата да ходиш и да молиш хората
да не ми казват! Какво ти става! И ако не знаех… тогава всичко щеше да е наред? Така ли? И
си мислел, че ако живеем заедно, ще про стя? Ето защо искаше и аз да подпиша договора. Ти
си психопат!
Всеки малък детайл, над който се бях замисляла, за който бях изпитвала известна
несигурно ст, сега ме убеждава, че истината е била пред очите ми. През цялото време. Уви,
нямало е кой да я види.
– Ето защо си отишъл да вземеш нещата ми. За да не се видя със Стеф и тя да ми каже.
Всички ни гледат. Чувствам се толкова малка.
– Какво направи с парите, Хардин?
– Аз…
– Казвай!
– Колата ти… боята… и депозита за апартамента. Когато разбрах, че вече не е бас… че те
обичам… толкова пъти исках да ти кажа… Обичам те. Не съм спирал да те обичам. През
цялото време.
– Запазил си презерватива, Хардин. И си им го показал. И си показал и чаршафите ми. –
Шибаните чаршафи! Вкарвам ръце в ко сата си и я скубя. – Го споди, какъв съм идиот! Докато
аз преживявах отново и отново всеки миг от нашата нощ, ти си размотавал чаршафите ми!
– Нямам никакво оправдание… но трябва да ми про стиш. Можем да се справим с това.
Смея се. Истински смях. Въпреки сълзите се смея, защото… със сигурно ст се побърквам.
Тук обаче не става като във филмите – не се държа на положение, не се контролирам, не
приемам фактите с леко възклицание и една сълза. Напротив, плача, скубя си ко сата и почти не
мога да изговоря цяло изречение.
– Да ти про стя? – Смея се като побъркана. – Ти съсипа целия ми живот. О, да, нали така се
закани да направиш. Това е бил планът през цялото шибано време. Помниш, нали? Когато
каза, че ще ме съсипеш. Е, поздравления. По стигна го. Заслужаваш награда. Пари, може би.
Или друга девственица.
Той се премества леко встрани и вече не виждам какво става на масата, където седят
другите.
– Моля те, Теса. Знаеш, че те обичам. Знам, че знаеш. Нека се приберем у дома. И ще ти
разкажа всичко.
– У дома? Това не е мой дом. Никога не е бил. И двамата го знаем – опитвам се да изляза,
толкова съм близо до дръжката на вратата.
– Какво искаш да направя? Ще направя всичко, което пожелаеш. – Без да откъсва очи от
мен, той се навежда напред и преди да разбера какво прави, вече е паднал в нозете ми.
– Ти ли? Нищо. Нищо не можеш да направиш, Хардин. Нищо повече не можеш да
направиш за мен.
Ако знаех какво да кажа, за да го нараня така, както той нарани мен, бих го казала. И бих
го повторила хиляди пъти. Само за да разбере какво е да нямаш лъч светлина, да не знаеш
какво става и в това време да те разкъсват на парчета.
Отварям вратата, защото сега, паднал на колене, не може да ме хване, излизам, но на
входа се удрям в някого. Размазаното лице на Зед все още не е заздравяло след причиненото
му от Хардин.
– Какво има? – пита, по сле вижда Хардин и веднага разбира. – Съжалявам – казва тихо, но
не му обръщам никакво внимание.
Хардин идва и трябва веднага да се махна от това място, от него.
Леденият въздух плющи в ко сата ми. Надявам се студът да охлади пожара в мен. Снегът
е покрил колата ми с тънко одеяло.
– Не можеш да караш, Теса, не бива – вика Зед зад гърба ми, но аз продължавам да крача
в снега към колата си.
– Остави ме! И ти си бил с тях! Всички вие! – пищя и търся ключовете си.
– Нека те закарам. Не си в състояние да караш в тази буря – казва. Отварям уста да му
извикам да се маха, когато виждам Хардин да излиза от бара.
Поглеждам човека, когото си мислех, че обичам, човека, от когото очаквах да направи
всеки един ден в живота ми щастлив и специален, див и свободен. И по сле обръщам поглед
към Зед.
– Добре – казвам.
Зед отключва колата си. Искам да се махна колкото е възможно по-бързо. Но в мига, в
който Хардин разбира, че тръгвам със Зед, хуква към колата му. Лицето му е изкривено от
гняв. Надявам се, моля се заради Зед да успеем да тръгнем, преди да ни настигне.
Зед се хвърля в колата и потегляме. Обръщам се и виждам как Хардин се свлича на
колене. За втори път днес.
– Много съжалявам, Теса. Нямах представа, че нещата ще излязат от контрол… – казва
Зед.
 Прекъсвам го на секундата.
– Не ми говори.
Не искам да слушам повече. Не мога да го понеса. Гади ми се, мисълта за предателството
на Хардин ме реже като с бръснарско ножче. И отпадам, и ставам все по-слаба. Убедена съм,
че ако Зед започне да говори, от мен няма да о стане нищо. Искам да знам защо Хардин го е
направил, но се ужасявам от това, което ще се случи, след като разбера.
Никога не съм изпитвала такава болка. Не знам как да се справя с нея.
Зед бавно кима с глава и пътуваме в мълчание. Мисля за Хардин, за Моли, за Джейс. И за
всички о станали. И нещо в мен се обръща. Ставам смела.
– Знаеш ли? – обръщам се към него. – Говори ми. Разкажи ми всичко. Искам да знам всяка
подробно ст.
Тревожните му очи оглеждат лицето ми и той разбира, че няма избор.
– Добре – казва много тихо и завиваме по магистралата.

Свържете се с Анна Тод в Wattpad

Авторката на тази книга, Анна Тод, започва кариерата си като читател, точно като вас. Тя
се присъединява към Wattpad, за да чете истории като тази и да се свързва с хората, които са ги
написали.
Изтеглете Wattpad днес и се свържете с Анна: